antique

Клайв
Къслър


Пол
Кемпрекос

Навигаторът
bg



Клайв
Къслър


Пол
Кемпрекос

calibre 2.8.0
19.12.2016
16081497-c1c2-44e5-8dfd-337823e30799
1.0


2016
ProBook












 


КЛАЙВ КЪСЛЪР


ПОЛ КЕМПРЕКОС












НАВИГАТОРЪТ

Архивите на НАМПД





Приключенията на Кърт Остин




ПРОЛОГ





В далечна земя, 900 г. пр. Хр.



В перлената светлина на зората от мъглата изплува чудовище. Огромната глава с издължена муцуна и издути ноздри се насочи към брега, където някакъв ловец бе коленичил с опънат лък. Очите на мъжа бяха приковани в елена, който пасеше в тресавището. Леко бълбукане премина през въздуха и ловецът инстинктивно хвърли поглед към водата. В гърлото му се надигна вик на ужас, той захвърли лъка и хукна. Стреснатият елен изчезна сред дърветата, следван по петите от ужасения ловец.
Талазите мъгла се разделиха и от тях изплува огромен кораб. Червеникавокафявият корпус, дълг около седемдесет метра, бе покрит със завеси от водорасли. На извития му нагоре нос бе изваяна прекрасна дървена фигура на пръхтящ жребец. Точно зад нея стоеше мъж, който се взираше в малка дървена кутия. Призрачният силует на бреговата линия започна да се очертава по-ясно. Мъжът вдигна глава и посочи наляво.
Гребците последваха командата и с изящен завой корабът пое по нов курс – успоредно на гористата брегова линия. Моряците сръчно нагласиха квадратното платно на вертикални червено-бели ивици, за да компенсират промяната в посоката.
Капитанът беше на около двайсет и пет – двайсет и шест години, но сериозното изражение на красивото му лице го правеше да изглежда по-възрастен. Имаше голям, леко гърбав нос. Гъста черна брада на масури покриваше квадратната му челюст и пълните устни. Слънцето и морето бяха придали на кожата му оттенък на махагон. Непроницаемите очи, които оглеждаха бреговата линия, бяха тъмнокафяви – толкова тъмни, че зениците почти не се виждаха.
Високото положение, което капитанът заемаше, му даваше право да носи пурпурна роба – обагрена с ценното багрило, получавано от морския охлюв мурекс пурпуреа. Но той предпочиташе да ходи с памучна поличка като обикновен моряк. Островърха шапка покриваше вълнистата му, късо подстригана черна коса.
Корабът влезе в широкия залив. Соленият мирис на морето постепенно се стопи. Капитанът напълни дробовете си с въздух, който ухаеше на цветя и свежа зеленина. Зарадва се, че скоро ще пие прясна вода и ще стъпи на твърда земя.
Дългото пътуване беше минало добре, благодарение на грижливо подбрания финикийски екипаж – все моряци с опит в открито море. Сред тях имаше неколцина египтяни и либийци, както и хора от други средиземноморски народи, а отряд скитски наемници се грижеха за безопасността им.
Финикийците бяха най-добрите моряци в света – дръзки изследователи и търговци. Те владееха цялото Средиземно море, а корабите им стигаха отвъд Херкулесовите стълбове и Червено море. За разлика от гърците и египтяните, чиито кораби се движеха покрай брега и по залез слънце хвърляха котва, безстрашните финикийци плаваха денем и нощем, без да виждат земя. При попътен вятър големите им търговски кораби изминаваха над хиляда разтега на ден.
По рождение капитанът не беше финикиец, но добре беше усвоил морските изкуства. Познаваше морето и корабите като петте си пръстта и бързо спечели уважението на екипажа с хладнокръвието и справедливостта си.

Корабът, който командваше, беше от Тарсис
1
, построен специално за презморска търговия. За разлика от търговските кораби за кратки курсове, линиите на този кораб бяха дълги и прави. Палубата и корпуса бяха от ливански кедър. Късата и здрава мачта, както и четвъртитото платно от египетски лен, обрамчено с кожени колани за по-голяма издръжливост, бяха специално пригодени за плаване в дълбоки води и бяха най-добрите в целия свят. А извитият кил и високите нос и кърма бяха предшественици на корабите, които викингите щяха да построят векове по-късно.

Тайната на властта на финикийците над морето се простираше далеч отвъд блестящите им умения на корабостроители. Редът на борда на корабите им беше легендарен. Всеки моряк знаеше мястото си в добре смазаната машина, която представляваше всяко финикийско морско приключение. Държаха въжетата грижливо скатани на леснодостъпно място и помощник-капитанът носеше отговорност за тях. Морякът на вахта познаваше всяка част от такелажа и непрекъснато проверяваше въжетата, за да няма изненади.
Капитанът усети как нещо меко се отърква в босия му крак. Усмихна се, което му се случваше му рядко, пъхна дървената кутия в една торба и се наведе да вдигне котката. Финикийските котки всъщност произлизаха от Египет, където тези животни бяха почитани като богове. Финикийските кораби носеха котки за продан, както и за да контролират размножаването на плъховете. Капитанът погали нашарената с оранжеви и жълти ивици козинка, след което внимателно остави мъркащото животно на палубата.
Корабът се приближаваше към устието на река.
Капитанът викна към моряка на вахта:
– Пригответе се за спускане на платното и предупредете гребците да са готови!
Двама моряци се закатериха пъргаво като маймуни по мачтата. Двама други им метнаха въжета, прикрепени към долните краища на квадратното ленено платно, а те ги изтеглиха и задържаха, за да свият част от него.
Гребците с яки кафяви ръце, подредени в две редици от по двайсет души, вече бяха на пейките си. За разлика от гребците роби, които много кораби използваха, тези, които оттласнаха финикийския съд напред с бързи и точни удари, бяха обучени професионалисти.
Моряците на насочващите гребла вкараха кораба в реката. Макар че преливаше от пролетното разтапяне на снега, плитките ѝ води и бързеи нямаше да позволят на кораба да продължи да се движи срещу течението.
Скитите се наредиха край борда с извадени оръжия. Капитанът стоеше на носа и оглеждаше речния бряг. Видя тревист нос, който се вдаваше навътре в реката, и заповяда на гребците да задържат кораба срещу течението, докато пуснат котва.
Един мускулест мъж с високи скули и лице, набраздено от бръчки като седло от стара кожа, се запъти към капитана. Тарса беше началник на скитите, натоварени със задачата да отговарят за сигурността на кораба и товара му. Скитите бяха прочути с уменията си на ездачи и стрелци, както и с особените си привички.
В битка те пиеха кръвта на враговете си и сваляха скалповете им, за да бършат с тях устите си. Тарса и хората му боядисваха телата си в червено и синьо, къпеха се в парни бани и носеха кожени ризи и панталони с крачоли, напъхани в меки кожени ботуши. Дори най-бедните сред скитите украсяваха дрехите си със златни орнаменти. Тарса носеше малък медальон с изображение на кон, подарък от капитана.
– Ще пратя разузнавателна група на брега – съобщи Тарса.
Капитанът кимна.
– И аз ще дойда.
Каменното лице на скита се озари от усмивка. Като човек, който живееше на сушата, отначало той нямаше голямо доверие в способностите на младия капитан. Но после видя как капитанът управлява големия кораб, видя желязната воля, скрита зад фините аристократични черти и любезните му маниери.
Скитите издърпаха широката лодка, която обикновено се влачеше зад кораба. Тарса и трима от най-коравите му воини скочиха в нея заедно с капитана и двама яки гребци.
Само след минути лодката заора в тревистия нос. Чу се силен стържещ звук. Под тревата имаше каменен пристан. Капитанът върза лодката към нисък стълб, почти скрит под гъсти треволяци.
Тарса заповяда на един от хората си да остане с гребците и заедно с останалите двамата скити и капитана пое по каменния, обрасъл с трева път, който водеше от кея към сушата. Седмици наред бяха прекарали на клатещата се палуба на кораба и сега походката им беше леко несигурна.
Скоро стигнаха до задушен от растения площад, обграден от полуразрушени сгради. Пред входове на пустеещите постройки и по улиците растеше висока трева.
Капитанът си спомни какво беше селището, когато дойде тук за пръв път. На площада кипеше живот. В общите спални живееха стотици работници, които се трудеха в складовете.
Малката групичка методично претърси всички сгради. Навсякъде беше пусто. Уверен, че селището е изоставено, капитанът поведе хората си обратно към реката. Стигна до кея и помаха. Екипажът вдигна котва, а гребците насочиха кораба към пристана.
– Хората ти готови ли са за важната задача, която ни предстои? – обърна се капитанът към Тарса.
Скитът изсумтя утвърдително.

– Моите хора са готови
за всичко!
– отсече той.

Отговорът му не изненада капитана. По време на дългото плаване беше прекарал дълги часове в разговори с Тарса. Неутолимото му любопитство към хората от всички раси го бе подтикнало да разпита скита за родината и за хората му. Постепенно бе започнал да харесва коравия стар воин въпреки синьочервената кожа и странните му привички.
Привързаха кораба към кея и екипажът спусна широко дървено мостче. По палубата затрополиха копита – моряците изведоха два товарни коня и ги поведоха по мостчето. Отначало животните се уплашиха, но скитите бързо ги успокоиха с кротки думи и шепи подсладено с мед зърно.
Капитанът нареди на неколцина моряци да донесат прясна вода и храна за животните. После слезе в трюма и застана до един сандък, изработен от солиден ливански кедър, който сякаш сияеше на лъчите, които нахлуваха от палубата. Капитанът извика на моряците да внимават много, докато изнасят сандъка от трюма.
Завързаха сандъка със здрави въжета и ги опънаха към товарния лост, който жалостиво изскърца под огромната тежест. Моряците бавно издигнаха сандъка от трюма и го спуснаха на палубата. Свалиха въжетата и прокараха две гребла през дупките в ъглите му, за да могат да го носят. След това четирима моряци нарамиха сандъка и го понесоха по мостчето към кея.
Там го натовариха в ниска каруца със стабилни дървени колела с метални шини и впрегнаха конете в нея. Моряците се въоръжиха с щитове, лъковете и копия, и се наредиха от двете страни на каруцата. Капитанът и Тарса застанаха начело на малкия отряд. Процесията тръгна напред под звуците на дрънкащи оръжия.
Мъжете прекосиха изоставеното селище и стигнаха до път, който минаваше през просека в гората. Целият беше обрасъл с трева, но въпреки това по него се вървеше по-лесно, отколкото през гъстата гора. Всяка вечер процесията спираше и правеше лагер.
Сутринта на третия ден стигнаха до долина между две ниски планини.
Капитанът спря колоната и извади от чантата си същата дървена кутия, в която се взираше и на кораба. Докато воините си почиваха и се грижеха за животните, той вдигна капака, наля вътре малко вода и надникна в кутията. Премести поглед от нея към пергаментовия свитък, който носеше в платнена торба. После нареди на отряда да продължи напред, с непоколебимата решителност на прелетна птица.
Процесията продължи през долината и най-накрая стигна до поле, в което през високата трева се виждаха останки от кръгли мелнични камъни. Капитанът си спомни полето такова, каквото беше, когато облени в пот мъже обръщаха каменните колела. Тогава работниците изсипваха в мелниците кошове с камъни, които биваха смилани на прах. После пренасяха праха до ровове за горене. Духалата разгаряха пламъците, докато прахът се разтопи, нажежен до бяло. Работници накланяха глинените огнища и изливаха блестящото разтопено жълто вещество в отливки с форма на тухли.
Групата продължи напред и се натъкна на два каменни идола. Статуите бяха два пъти по-големи от човешки ръст и изобразяваха нещо, което от врата надолу приличаше на човек. Бяха ги изваяли, за да плашат местните жители и да ги държат настрана. Излезлите сякаш от кошмар глави представляваха ужасяваща смесица между човешки и животински черти – бяха взели най-противното и от двете, сякаш скулпторът си бе поставил за цел да създаде най-чудовищните и ужасяващи лица на света. Дори суровите наемници се стреснаха: преместиха нервно копията си от едната ръка в другата и хвърлиха предпазлив поглед към злите идоли.
Капитанът се посъветва с магическата си кутия и пергаментовия свитък и закрачи между дърветата. Процесията го последва в зеления здрач под балдахина от гъсти клони над главите им. Често се натъкваха на дебели корени, но след около час излязоха от гората. Приближиха към гладкото лице на ниска скална стена в основата на невисок хребет. Пътят им бе препречен от други два идола – пълни копия на първите.
Като взе идолите за отправна точка, капитанът пресметна нещо и очите му се насочиха към една точка на скалната стена. Започна да опипва вертикалната ѝ повърхност като слепец, който се е натъкнал на неочаквана пречка. Пръстите му напипаха почти невидими вдлъбнатини за ръце и крака, по които се покатери по стената.
На три-четири метра над земята той се извърна и седна в малка скална вдлъбнатина. Мъжете му подхвърлиха копие и той го заби в една пукнатина, за да го използва като лост. Воините хвърлиха нагоре въже, капитанът го хвана и го завърза за копието. Другият край на въжето беше завързан за един кон. Капитанът даде знак, конят започна да дърпа, а той натисна с крака една лека издатина. Скална плоча, дебела около трийсет сантиметра, се отдели от стената и се стовари с трясък на земята. Откри се кухина, широка около два метра и висока три.
Капитанът слезе от стената и накладе огън от стиска суха трева. После запали една факла, вдигна я високо и влезе в пещерата. Скитите се бяха впрегнали на мястото на конете и издърпаха каруцата през гладкостенния тунел, дълъг около петнайсетина метра. В края му имаше просторно помещение.
Капитанът запали няколко маслени лампи, оставени в ниши в стената. Пръстенът от светлина разкри голяма кръгла зала, от която излизаха няколко тунела. В центъра ѝ се намираше кръгла скала, висока около деветдесет сантиметра и широка около метър и осемдесет. Капитанът заповяда на скитите да сложат сандъка върху скалния къс. По негова заповед те вдигнаха капака и отстъпиха назад.
Капитанът се наведе над сандъка и повдигна капака на втора, малко по-малка, но по-пищно украсена ракла от злато и тъмно дърво и започна да разгръща един след друг пластове син плат. Сърцето му туптеше толкова силно, че сякаш щеше да изскочи от гърдите му. За миг замръзна, вторачен в съдържанието на раклата, а отражението, което идваше от вътрешността на раклата, осветяваше лицето му . После капитанът внимателно върна синия плат и капака на местата им. Хората на Тарса поставиха втория капак на мястото му.
– Мисията ни тук приключи! – заяви капитанът и гласът му отекна в залата.
Той поведе хората си навън. Чистият хладен въздух беше приятен, освежи потното му лице и прочисти праха от дробовете му. Капитанът нареди на скитите да вдигнат каменната плоча и да я върнат обратно на мястото ѝ. После огледа стената. Никой не би заподозрял, че камъкът прикрива отвор.
Колоната пое обратно по пътя, по който бе дошла. Сега, без тежкия сандък, те се движеха по-бързо и се запътиха право към реката.
На наклонения бряг се издигаше дървена сграда, чиито големи врати бяха обърнати към водата. Капитанът огледа вътрешността ѝ. Когато излезе, изглеждаше доволен. Нареди на Тарса и хората му да приготвят хубава вечеря и да се наспят добре.
Призори неуморният капитан събуди хората си. Конете извлякоха от склада дървена лодка и я закараха до реката. Всъщност тя беше наполовина лодка наполовина сал, дълга около петнайсет метра, широка – три-четири и имаше малка водоизместимост. Рулят се управляваше с дълъг лост.
Качиха конете на лодката и я избутаха в реката, за да уловят течението. Плаването по реката се оказа по-страховито от пътешествието по море. Лодката се блъскаше в плитчини и носени от водата дървета, въртеше се в бързеи и опасно приближаваше крайбрежните скали. Когато се озоваха в устието на реката и зърнаха кораба, който ги чакаше на котва, скитите нададоха радостни викове.
Екипажът на кораба им помогна да издърпат лодката на брега. Докато капитанът описваше в дневника пътуването, моряците и скитите се отдодоха на празнуване. Празненството продължи до късно през нощта.
Въпреки това станаха много преди зазоряване. Слънцето едва се бе показало над дърветата, когато вдигнаха котва. С помощта на гребците и на вятъра корабът бързо се върна в залива. Гребците здраво натискаха греблата. Като всички останали и те нямаха търпение да се върнат у дома.
Въодушевлението на борда обаче внезапно бе помрачено. Иззад един остров се показа кораб и препречи пътя им.
Капитанът нареди да сложат греблата в скобите и да свият платната. После се качи на една от големите глинени делви с вода на носа, за да огледа по-добре чуждия кораб. На борда му не се забелязваше никакъв признак на живот, а палубата се виждаше неясно заради ракитената ограда за предпазване на товара.
Без съмнение това беше кораб от Тарсис. Имаше същите елегантни линии като собствения му кораб. Палубата беше дълга и права, а извитата кърма и украсеният с дървена конска глава нос гордо се издигаха над водата. Острите очи на капитана забелязаха важни разлики между двата кораба. Този странен плавателен съд беше строен за търговия, по после бе пригоден за война.
Носът на непознатия кораб беше подсилен не с дърво, а с бронз, превръщащ го в заострен клюн, който можеше да изтръгне сърцето и на най-здравия плавателен съд. Масивното главно гребло и греблата по двата борда можеха да служат за стенобойни машини.
Скитският военачалник се приближи към капитана.
– Да изпратим ли няколко души да огледат?
Капитанът се замисли. Финикийски кораб не би трябвало да представлява заплаха за тях, но не съществуваше абсолютно никаква причина този съд да се намира тук. Макар и не враждебни, действията му определено не бяха приятелски.
– Не – отговори капитанът. – Ще чакаме.
Изминаха пет минути. После десет. След двайсет минути видяха раздвижване. Няколко силуета се прехвърлиха от бойния кораб в една лодка. Тя приближи толкова, че да могат да се чуват. На греблата седяха четирима мъже. Пети стоеше на носа с разкрачени крака и пурпурният му плащ се вееше зад него като разхлабено платно. Мъжът сви ръце на фуния около устата си.
– Поздрави, братко! – извика той.
– Поздрави и на теб, братко! – отвърна изненадан капитанът. – Как се озова тук?
На лицето на новодошлия се изписа престорено учудване и посочи към бойния кораб.
– Така, както и ти, Менелик, с кораб от Тарсис.
– С каква цел, Мелкарт?
– За да се съюзим отново, мили братко.
Лицето на капитана не издаваше чувствата му, но в тъмните му очи пламна гняв.
– Значи знаеш за мисията ми?
– Нали сме от едно семейство? Между роднини не съществуват тайни.
– Тогава не дръж намеренията си в тайна от мен, братко!
– Няма, разбира се. Ела на кораба ми и ще поговорим.
– Моят кораб също е готов да ти предложи гостоприемство.
Мъжът в лодката се разсмя.
– Очевидно ни липсва братско доверие.
– Може би защото сме полубратя.
– Но сме от една кръв – заяви Мелкарт, а после посочи към острова. – Хайде да спрем тази детинска разправия и да се срещнем на неутрална земя и да поговорим.
Капитанът огледа острова. По-голямата част от брега беше покрита с дървета, но пясъчният речен бряг се простираше в равна линия в продължение на стотина метра, а после преминаваше в ниско тревисто възвишение.
– Добре – кимна той.
После нареди на Тарса да подготви група за слизане. Тарса подбра четирима от най-опитните си хора. Само след минути лодката спря на речния бряг. Скитите останаха в нея, а капитанът закрачи по полегатия бряг.
Брат му стоеше на трийсетина метра от брега със скръстени на гърдите ръце. Беше облечен пищно като изтъкнат финикийски благородник – под пурпурния плащ се виждаше богато украсена туника от две части, а на главата си носеше островърха шапка. Масивна златна яка покриваше гърдите и раменете му, по пръстите му блестяха златни пръстени, а по ръцете – гривни.
На ръст беше колкото капитана. Красивото му лице напомняше това на брат му – същият голям нос, мургава кожа, вълниста коса и брада. Но царствените маниери на капитана, неговата повелителност и сила, в брат му се бяха превърнали в бруталност и стаена жестокост. В тъмните му очи нямаше нито дълбочина, нито мекота. Издадената му брадичка подсказваше повече инат, отколкото решителност.
– Много се радвам, че след толкова години те виждам пак, братко – започна Мелкарт. В широката му усмивка се таеше лукавство.
– Защо си дошъл? – прекъсна го капитанът, който не беше в настроение за неискрени любезности.
– Може би баща ни е решил, че имаш нужда от помощ, за да изпълниш мисията си.
– Той никога не би ти се доверил.
– Но очевидно се е доверил на теб, а ти си крадец.
Бузите на капитана пламнаха, но той овладя гнева си.
– Не отговори на въпроса ми, Мелкарт!
Мелкарт сви рамене.
– Разбрах, че си заминал. Опитах се да те пресрещна, но корабът ти беше прекалено бърз и изостанахме.
– Защо корабът ти е пригоден за война?
– Тези води са опасни.
– Твоето идване тук е противопоставяне на бащината ни воля. Той не би го искал.

–
Баща
ни! – изплю думите Мелкарт. – Баща ни беше женкар, който преспа с оная курва, майка ти.


– Както и с оная курва,
твоята
!

Мелкарт придърпа пурпурната си роба. Ръката му посегна към меча, но премисли и я отдръпна.
– Глупаво е да се караме по семейни въпроси – наложи си спокоен тон той. – По-добре да отидем на кораба ми. Ще ти предложа нещо освежително и ще поговорим.
– Няма за какво да говорим. Още сега ще обърнеш кораба си, а ние ще те последваме.
Капитанът се обърна и закрачи към реката. Ослушваше се за шум от стъпки, в случай че брат му събере смелост да го нападне в гръб, колкото и малка да беше вероятността. Но единственият звук, който чу, беше гласът на Тарса.
– Капитане! – извика скитът. – Зад теб!
Тарса беше зърнал как сред тревите на хребета зад реката се надигат десетина глави.
Капитанът рязко се обърна и видя тичащите към него мъже. Раменете и гърдите им бяха покрити с татуировки.
Траки!
Още един от свирепите народи, които продаваха уменията си с меча и копието на финикийския флот. Траките профучаха покрай брат му, който им викна:
– Убийте го!
Капитанът извади къс меч с широко острие. Траките го обкръжиха и закрещяха ожесточено.
Той се обърна, за да застане с лице към нападателите си, но гърбът му остана открит. Един от траките се приближи, вдигнал метателното си копие, но внезапно се закова на място и изтърва оръжието. Стисна с ръка перото на стрелата, която стърчеше от гърлото му, изкашля се влажно, свлече се на колене и падна по лице в пясъка.
Тарса спокойно постави на тетивата следващата стрела. Със същата лекота, с която си поемаше дъх, уби втори тракиец. Останалите се разбягаха.
От лъковете на стрелците на Тарса се изсипа смъртоносен дъжд от стрели, които безпогрешно улучиха в гърбовете бягащите траки.
Капитанът нададе яростен боен вик и се втурна към брат си. Вдигна меча, за да отсече главата му, но Мелкарт успя да го парира. Сред вихрушката от удари, която последва, Мелкарт се спъна в плаща си и падна на мекия пясък.
Завъртя се по гръб и захвърли меча.
– Не ме убивай, братко!
Капитанът се поколеба. Макар и зъл, Мелкарт беше кръв от кръвта му.
Тарса отново извика предупредително.
На хребета се бе появила втора група траки, за да подсили редовете на първите нападатели.
Капитанът прецени, че сега не е моментът да продължава борбата, и се втурна към лодката, като прескачаше мъртвите тела на нападателите.
Скитите пуснаха последните си стрели. Припрените изстрели забавиха настъплението на траките, но не го спряха.
Тарса захвърли лъка, сграбчи капитана в мощните си ръце и го хвърли в лодката. Гребците натиснаха веслата и бързо изведоха лодката от обсега на копията, които западаха с плисък във водата зад тях.
Капитанът се качи на палубата на кораба. Морякът на вахта раздаваше на екипажа копия и мечове.
Лодката на Мелкарт се отдели от брега с част от траките на борда. Ракитената ограда на палубата на бойния кораб падна. Зад нея се показаха поне стотина души.
Слънцето блестеше по върховете на копията им. Щитовете им бяха закачени на перилата на палубата и образуваха защитна стена. Капитанът видя, че от палубата на вражеския кораб се издигат струйки дим и заповяда да поставят из целия кораб делви с вода.
Запалени стрели, натопени в катран, се издигнаха от кораба, следвани от тънки ленти пушек, извиха се като дъги в небето и се посипаха като огнен дъжд.
Нито една стрела не порази човек, но някои попаднаха в бордовете и кърмата на кораба. Моряците бързо ги угасиха с вода от делвите, но след първия залп последва втори. Част от пламтящите стрели се забиха в свитото на палубата платно.
Неколцина моряци се втурнаха натам и започнаха да тъпчат горящия плат, без да обръщат внимание на пламъчетата, които изгаряха краката им.
Капитанът заповяда да вдигнат котва. Под прикритието на смъртоносния залп на скитите гребците преместиха кораба извън обсега на запалителните стрели. Но бавната маневра остави единия им борд изцяло открит.
Пламъците от платното се бяха разпрострели вече по цялата палуба. Капитанът знаеше, че корабът му е обречен. Беше построен от дърво, кълчища и катран и след броени минути щеше да се превърне в огромна пламтяща факла.
Вражеският кораб се готвеше да приближи и да нанесе последния си удар. Гребците започнаха бързо да го завъртат, така че подсиленият бронзов нос да се вреже в борда на горящия кораб. А след като корабът започнеше да потъва, щяха да го засипят с още запалителни стрели и щяха да провесят от носа пръти с гърнета, пълни с горящо масло.
Капитанът нареди на моряците на насочващите гребла да обърнат кораба. Когато носът се завъртя към течението, той изкрещя на гребците:
– Пълен напред!
Корабът се люшна като ленив кит и набра скорост. Вражеският съд все още не бе довършил обръщането си и беше уязвим. Макар че носът на кораба не беше подсилен с метал, здравото ливанско дърво можеше да се забие в корпуса на вражеския кораб със смъртоносна сила.
Сред крясъците на мъжете се чу тропот на копита. Конете се бяха измъкнали и се бяха качили по рампата на палубата. Скитите захвърлиха лъковете и се втурнаха да върнат животните долу. Конете обаче се изправиха на задните си крака и очите им започнаха да се въртят, уплашени повече от дима и огъня, отколкото от крещящите хора.
Корабите се намираха на няколко метра един от друг. Капитанът видя как една фигура в пурпурни одежди кръстосва палубата от единия до другия край – Мелкарт подканяше хората си да действат по-бързо.
Горящият кораб се заби в бойния. От удара капитанът загуби равновесие и падна на колене, но бързо се изправи. Конската глава на носа се беше изкривила под ъгъл. Корабът му се бе извъртял така, че всеки момент щеше да застане съвсем близо до корпуса на кораба на брат му. Щяха да са лесни мишени за стрелците, а воините с копията можеха да ги вземат на абордаж и да довършат започнатото.
На собствения му кораб бе настъпил хаос. Моряците тичаха по горящата палуба, опитвайки се да се предпазят от огъня и от копитата на обезумелите коне.
Двата кораба отново се блъснаха един в друг.
Силен порив на вятъра за миг разнесе дима. Само на няколко метра пред себе си капитанът зърна ухиленото лице на брат си.
Не! Нямаше да се предаде толкова лесно! Капитанът закрачи по главната палуба през облаците дим. Внезапно пред него изскочи един от конете и се изправи на задните си крака. Капитанът отскочи за да не го стъпче животното. Ненадейно му хрумна нещо – вдигна от палубата парче горящо платно и го размаха към коня. Животното се вдигна на задните си крака и размаха опасните си копита. Капитанът викна на скитите да тръгнат след него.
Мъжете се подредиха в редица и с викове, парчета горящ плат или кожени ризи, подкараха конете към борда на кораба.
Зад бордовата ограда на другия кораб се бяха строили татуирани траки. Очите им блестяха, предвкусвайки предстоящото клане. Но в този момент обезумелите коне скочиха на палубата на бойния кораб. Разкъсаха редицата на траките и запрепускаха лудо от единия до другия край на кораба, тъпчейки всеки, който се изпречи на пътя им.
Капитанът се прехвърли през оградата, следван от скитите. Един мъж се опита да го спре, но той го прободе с меча си и продължи напред. След него целият екипаж се изсипа на борда на вражеския кораб. Траките объркано се дръпнаха назад пред яростното нападение.
Лицето на капитана беше почерняло от сажди. По дрехите му избиваха кървави петна от няколко леки рани от меч и копие, но нищо не беше в състояние да го спре да стигне до брат си. Мелкарт, който бе изненадан от обрата на битката, бягаше към кърмата на кораба. Менелик изтича по късата стълба до кърмата в чийто ъгъл се свиваше полубрат му.
Този път нищо нямаше да го спре да нанесе смъртоносния удар.
Но в мига, в който мечът му се заби в тялото на брат му, върху главата му се стовари нещо твърдо. Менелик се свлече на палубата и пред очите му се спусна черна завеса.
Когато и последният стон от битката заглъхна, безмълвният свидетел, който се криеше във високите треви, предпазливо излезе и тръгна по брега. Спря недалеч от мястото, където за пръв път зърна чудовището с конска глава.
Наоколо беше тихо. Само водата ромолеше покрай речния бряг, осеян с безжизнени тела. Ловецът обходи мъртвите един по един. Не обърна внимание на златните украшения – интересуваха го по-полезните вещи.
Тъкмо се навеждаше, за да добави още нещо към плячката си, когато чу жалостиво мяукане. Една лепкава топка от жълто-оранжева козина бе забила нокти в овъглена дъска. Ловецът никога досега не бе виждал котка и за миг се замисли дали да не я убие. Но се смили над животното, взе го в ръце и го уви в парче мека кожа.
Когато събра толкова неща, колкото можеше да носи, мъжът се отдалечи тихо и в пясъка останаха само следите от стъпките му.



Белият дом, 1809 година



Сградата на Президентската резиденция на Пенсилвания Авеню беше тъмна с изключение на кабинета, където в камината пращеше огън и прогонваше зимния студ. Трепкащата жълта светлина играеше по профила на мъж с дълъг нос, който седеше зад бюрото и си тананикаше.
Томас Джеферсън погледна към стенния часовник с ярките си сивосини очи, чиято прозорливост често стряскаше хората, които го виждаха за пръв път. Беше два часа сутринта. Обикновено Джеферсън си лягаше в десет вечерта. Но не и днес. Беше станал още призори и от шест часа вечерта работеше в кабинета си.
Следобед беше излязъл на езда и обиколи Вашингтон с любимия си кон, Орел, и все още беше в костюма си за езда – удобен износен кафяв жакет, червена жилетка, панталони от памучно кадифе и вълнени чорапи. Беше сменил само ботушите си с обувките си без токове, които така шокираха чуждестранните посланици – те очакваха да видят на президентските крака по-впечатляващи обувки.
Дългата ръка на Джеферсън посегна към един шкаф. При докосването му вратичките веднага се отвориха – нещо, което много харесваше на Джеферсън. Той имаше слабост към новите изобретения. В кабинета бяха подредени бокал от шлифован кристал, гарафа с френско червено вино, чиния с тортички и свещ, която осветяваше пътя му по коридорите към спалнята. Той си наля половин чаша вино, вдигна го замислено към светлината и отпи глътка, която съживи в съзнанието му скъпи спомени от Париж.
Нямаше търпение да настъпи сутринта. Само след няколко часа смазващото бреме на президентския пост щеше бъде прехвърлено от неговите плещи върху тесните, но способни рамене на приятеля му Джеймс Мадисън.
Джеферсън отпи още една глътка, наслади се на вкуса ѝ и се върна към документите, разпилени по бюрото му. По листовете имаше колонки с образци на речници на над петдесет индиански езика, написани със същия красив почерк, с който бе изписал Декларацията за независимост. Повече от трийсет години беше събирал думите.
Джеферсън отдавна бе обсебен от въпроса как индианците са дошли в Северна Америка и години наред бе съставял списъци от думи, които се използваха често в индианските езици и диалекти. Според неговата хипотеза приликите между думите от Стария и Новия свят сочеха ясна следа към произхода на индианците.
Джеферсън най-безсрамно се бе възползвал от президентската си власт, за да задоволява манията си. Веднъж покани петима вождове на племето чероки на президентски прием и ги разпита за езика им. А когато Мериуедър Луис тръгна на историческото си пътуване до Тихия океан, му нареди да записва езиците на индианците, които щеше да срещне по пътя си.
Книгата за произхода на индианците, която Джеферсън смяташе да напише, щеше да е връхната точка в кариерата му. Бурните събития от втория му мандат временно отложиха изпълнението на това начинание и той реши да не изпраща списъците на печатаря, преди да е добавил изложение за новия материал, който Луис и Кларк донесоха от пътуването си.
Зарече се да се заеме с това веднага щом се върне в Монтичело. Подреди листовете в спретната купчина, завърза я с шнур и я сложи при другите речници и канцеларски принадлежности в един здрав куфар. Щяха да откарат куфара и другите му вещи до Джеймс Ривър и да ги натоварят на лодка, която щеше да ги отнесе в Монтичело. Джеферсън пъхна в куфара последната купчина документи и го затвори.
Бюрото му остана празно, като се изключи калаената кутия, на капака на която бе изписано името му. Президентът отвори кутията и извади правоъгълно парче пергамент, широко около двайсет и пет сантиметра и дълго трийсетина. Повдигна меката животинска кожа към една маслена лампа. Неравната повърхност беше покрита със странни знаци, вълнисти линии и кръстчета. Единият край беше леко разръфан.
Джеферсън се беше сдобил с пергамента през 1791 година. Заедно с вирджинския си съсед Джими Мадисън бяха отишли на кон до Лонг Айлънд, Ню Йорк, за да се срещнат с неколцина изпаднали в отчайваща бедност потомци на племето ункенчог. Джеферсън се надяваше да намери някой, който познава древните езици на племето алгонкин. И наистина, късметът му се усмихна – три възрастни жени все още говореха стария език. С наученото от тях Джеферсън състави кратък речник, който щеше да му помогне да докаже хипотезата си за европейския произход на индианците.
Вождът на племето му подари свитъка и обясни, че се предава от поколение на поколение. Трогнат от жеста, Джеферсън помоли един богат земевладелец, който също като него бе подписал Декларацията, да се погрижи за индианците.
Сега, докато гледаше пергамента, му хрумна идея. Занесе го до една маса, където висяха две писалки, прикрепени към хоризонтален дървен статив с конструкция, която им позволяваше да се движат свободно. Заради огромната си кореспонденция Джеферсън редовно използваше това копиращо устройство, известно като полиграф.
Той копира знаците от пергамента и добави бележки, с които молеше получателя да му съобщи какъв е езикът, на който са написани думите. После адресира пликовете, запечата ги и ги сложи в кошничката с пощата за изпращане.
Списъците с думи на ункечог бяха прибрани при другите листове в куфара. Джеферсън не искаше да се разделя с пергамента и затова го върна в кутията. Щеше да я сложи в чантата на седлото, преди да се отправи към Монтичело. Отново погледна към стенния часовник, допи виното си и стана.
Джеферсън беше на шейсет и пет години, но по тялото му на фермер нямаше и грам излишна тлъстина. Гъстата му червеникаворуса коса вече бе започнала да става пясъчносива. Широкоплещест, прав като върлина и висок метър и осемдесет и пет, той винаги щеше да впечатлява и да вдъхва респект. В ставите му вече се промъкваше артрит, но след като веднъж се пребореше със сковаността, движенията му отново ставаха гъвкави и свободни и той се движеше с грациозността на млад мъж.
Джеферсън запали свещта и пое по тихите коридори на Белия дом към спалнята си.
Призори препусна за церемонията по встъпване в длъжност на новия президент с обичайното си пренебрежение към разкоша и показността. Мина в галоп покрай кавалерийския ескорт, който го очакваше. Докосна шапката си, за да ги поздрави, скочи от седлото близо до Капитолия и завърза коня си за една ограда. По време на церемонията остана седнал сред публиката.
По-късно отиде на прощално посещение в Белия дом. На официалния прием танцува с Доли Мадисън.
На следващия ден довърши събирането на багажа си. Специално провери дали куфарът с материалите му за индианските езици е натоварен на каруцата, която щеше да закара багажа до Джеймс Ривър. Метна се на коня и се отправи към Монтичело. Цели осем часа язди сред страховита фъртуна, защото нямаше търпение отново да заживее като провинциален земевладелец.

Наблюдателят стоеше в сянката на един отрупан със сняг дъб близо до брега на Джеймс Ривър, където няколко товарни кораба бяха привързани за през нощта. От близката кръчма се разнасяше шумен смях. Гласовете ставаха все по-силни и наблюдателят от личен опит знаеше, че екипажите на лодките са стигнали
до последния етап преди безпаметното пиянство.


Той излезе от сянката и закрачи по заснежената земя към един от корабите, чиито очертания се виждаха едва-едва в трепкащата светлина на фенера на кърмата. Петнайсетметровият лек плавателен съд беше тесен, с плоско дъно и предназначението му беше да превозва тютюн по реката.


Наблюдателят застана на брега и извика към кораба, но не получи отговор. Съблазнен от възможността за питие, топъл огън и женска компания, капитанът беше слязъл на брега заедно с двамата гребци. В тази отдалечена част на реката престъпността беше на практика непозната и никой на корабите не смяташе, че е необходимо да оставят човек на борда в тази студена нощ.


Наблюдателят безшумно се качи по трапа. Взе фенера от кърмата, наведе се и се пъхна под тентата, която покриваше централната част на палубата. Под тентата имаше над двайсет денка, запечатани с восък, в който бяха издълбани инициалите „Т Д”. Мъжът остави фенера на земята и започна да рови из багажа.


С нож отвори един от куфарите и извади тесте спретнато подредени листове. Натъпка ги бързо в голяма торба, както гласяха инструкциите му, а няколко разпиля по речния бряг. Хвърли още няколко в реката, където бързото течение скоро ги отнесе извън полезрението му.


Мъжът се ухили на резултата. Хвърли бърз поглед към шумната кръчма, тихо мина по трапа към речния бряг и се стопи като призрак в мрака.

Джеферсън се върна в Монтичело заедно с няколко приятели и завари неколцина роби да разтоварват сандъци от каруца, спряла пред украсения с колони вход на голямата къща. Приближи се и видя набит мъж с брада. Позна го: капитанът на кораба, който беше прекарал багажа му от Вашингтон по Джеймс ривър.
Джеферсън слезе от коня и въодушевено закрачи към каруцата, без да забелязва виновното изражение на капитана. Почука с кокалчетата на пръстите си отстрани на каруцата.
– Добра работа, капитане! Виждам, че всичко е пристигнало благополучно.
Кръглото лице на капитана се сгърчи като презряла тиква.
– Боя се, че не всичко, сър... – измънка той.
– Какво искате да кажете?
Капитанът сякаш се смали. Джеферсън се извисяваше десетина сантиметра над него и би вдъхвал респект на околните дори да не беше бившият президент на Съединените щати. Очите му, почти искрящи от настойчивост, сякаш пробиваха дупки в черепа на злочестия капитан.
Морякът подхвана историята си. Извиваше шапката си толкова силно, че беше истинско чудо, че не я накъса на парчета.
По време на последната част от пътуването, докато корабът се изкачвал по реката над Ричмънд, багажът на Джеферсън бил станал плячка на крадци. Виновникът се бил качил на кораба, докато екипажът бил слязъл да спи на брега – така обясни капитанът. Един куфар бил изпразнен. Капитанът подаде на Джеферсън няколко изцапани с кал листове, обяснявайки, че ги намерили на брега.
Джеферсън се загледа в мокрите листове в ръката си.
– Нищо друго ли не е откраднато? – попита той. Думите с мъка излизах от устата му.
– Не, сър! – живна капитанът при тази възможност да изтъкне единственото хубаво нещо в ситуацията. – Само този куфар е бил отворен.

„Само този куфар...”

Думите отекнаха в ушите на Джеферсън така, сякаш някой ги бе изрекъл в просторна пещера.
– Кажете ми къде намерихте листовете – настоя той.
Само след минути Джеферсън и приятелите му препускаха и не спряха, докато не стигнаха реката. Разпръснаха се по двата бряга. След дълго и щателно търсене успяха да намерят още няколко листа, изплували на брега. Като изключим една-две страници, водата бе направила останалите, покрити с кал образци на индианските речници, напълно неизползваеми.
По-късно същото лято някакъв дребен крадец беше арестуван и обвинен, че е извършил престъплението. Той заяви, че непознат мъж го бил наел да открадне листовете и да нареди нещата така, че да изглежда сякаш са унищожени.
Джеферсън се зарадва, че виновникът е заловен, но по-нататъшната му съдба не го интересуваше. Този негодник му бе нанесъл вреда, която нищо не можеше да поправи, а и в момента Джеферсън имаше по-належащи проблеми, като грижите за отдавна занемарените поля и дълговете, които не спираха да растат.
Всичко това обаче се промени след няколко месеца с пристигането на едно писмо.
Джеферсън получи няколко отговора на запитванията, които изпрати от Белия дом до неколцина членове на Философското общество. Всички адресати бяха озадачени от списъците с думи, които Джеферсън бе преписал от пергамента. Всички освен един.
Професор Холмберг преподаваше лингвистика в Оксфордския университет. Извиняваше се, че не е отговорил на писмото на Джеферсън по-рано, но обясни, че е пътувал из Северна Африка. Знаеше точно на какъв език са думите и прилагаше превода им.
Очите на Джеферсън се разшириха, докато четеше отговорът на Холмберг. С писмото в ръка той отиде в библиотеката и започна да вади от лавиците том след том. История... Езикознание... Религия...
Следващите няколко часа прекара в четене и трескаво водене на бележки. Накрая бутна настрана и последната книга, облегна се на стола и се загледа пред себе си с невиждащи очи. Известно време остана така, а после устните му изрекоха едно познато име.
Мериуедър Луис.
Съдбата не бе проявила милост към човека, оглавил експедицията, която бе отворила на Съединените щати вратите към Американския запад.
Луис бе човек, надарен с изключителни таланти. Джеферсън знаеше това много добре, когато през 1803 година го натовари с ръководството на изследователската експедиция до бреговете на Тихия океан.
Луис беше отлично образован, с широки познания в естествените науки, смел и физически силен. Той прекарваше голяма част от времето си на открито и познаваше добре обичаите на индианците. А освен това на него можеше да се разчита. Беше уважаван капитан в армията, преди да постъпи на работа при Джеферсън в Белия дом, където към многобройните си качества добави и тези на дипломацията, държавническото изкуство и политиката.
Резултатите от експедицията надминаха всички очаквания. През 1806 година Луис се върна във Вашингтон заедно с Уилям Кларк, другия ръководител на експедицията, и Джеферсън го назначи за губернатор на територията на Луизиана.
Луис обаче не беше много сигурен дали това назначение е награда или наказание. При всичките си качества и енергия не му беше лесно да опитоми дивата погранична територия. А политическите му врагове бяха безмилостни и не пропускаха случай да го ударят.
Една вечер след поредния уморителен ден в отхвърляне на несправедливи обвинения, че е похарчил правителствени пари, за да инвестира в компания за кожи, в която имаше вложения, той видя на бюрото си запечатан пакет и веднага позна почерка на Джеферсън. На лицето му с орлов нос се появи усмивка. Бързо пъхна острието на един нож под печата и внимателно разви твърдата хартия, в която намери сноп документи. Бележката гласеше:

„Скъпи господин Луис, информацията тук може да се окаже благотворна за градините ви.

Т. Д.”
На следващата страница имаше голямо заглавие „Култивиране на артишок”. Следваше подробен трактат, допълнен с таблици за засаждане и диаграма на градина за отглеждане на артишок.
Луис разпръсна съдържанието на пакета на бюрото си и загледа объркано листовете. Знаеше, че Джеферсън се интересува от градинарство, но му се стори странно, че си е направил труда да изпрати информация за култивирането на артишока през половината континент. Навярно знаеше, че при смазващите отговорности, които има, на Луис не му остава време за градинарство.
Внезапно длъгнестото му лице се озари, а пулсът му се ускори. Той се зарови в лавиците на шкафа, в който държеше докладите от съвместната си експедиция с Кларк, и скоро откри това, което търсеше.
Между два купа с документи беше притиснат лист плътна хартия. Луис го извади и го вдигна към светлината. Листът беше прорязан от десетки малки правоъгълни дупки. С треперещи ръце Луис постави матрицата върху първата страница в папката за артишока и преписа буквите, които се виждаха през дупките, на отделен лист.
Когато у Джеферсън се зароди мисълта за експедицията до Тихия океан, той знаеше, че Луис ще се озове в деликатна в дипломатическо отношение позиция – щеше да изследва територия, която принадлежи на Франция и Испания. Зад невъзмутимото като на сфинкс спокойствие на бившия президент се криеше ловък ум. В кореспонденцията си със своя посланик във Франция той често използваше шифър, който описваше като „маска, когато имаме нужда от такава”.
Докато Луис беше във Филаделфия и се подготвяше за пътуването при водещи учени от Философското общество, Джеферсън му изпрати шифър, който беше разработил специално за експедицията. Методът се базираше на шифъра на Виженер, който се използваше широко в Европа. Системата включваше буквено-цифрова таблица и се отключваше с една дума.
„Артишок”.
По време на експедицията не стана нужда да използват шифъра, затова сега Луис бе така изненадан. Но реши да отложи въпросите и се зае да дешифрира посланието с ентусиазъм, който влагаше във всичките си начинания. Пред очите му постепенно започнаха да се оформят думи.

„Скъпи господин Луис,


Надявам се, че това писмо ви заварва в добро здраве. Позволих си волността да ви изпратя това съобщение в шифрованата форма, за която се разбрахме навремето, за да съм сигурен, че ще го видят единствено вашите очи и само вие ще решите какво да правите с него. Боя се, че информацията в него, независимо дали е вярна или не, може да предизвика множество страсти и да накара някои хората да навлязат в територия, в която не са достатъчно подготвени да оцелеят, а това ще създаде проблеми с индианците. Разбирам, че влагате цялата си енергия в трудната задача да обуздаете луизианския жребец, но ви моля за помощ при разрешаването на този въпрос.


В`ш п`к`р`н сл`г` , ТД”

Луис дешифрира останалата част от съобщението. После се върна към диаграмата на градината. Линиите, хиксовете, кръговете и думите, написани на древен език, започнаха да се подреждат. Това беше карта – и нещо в нея му се стори познато. Луис се зарови сред картите и документите си и най-после откри това, което търсеше.
Взе писалка и хартия и написа кратък отговор – благодари на Джеферсън за съветите му по градинарство и каза, че е намерил идеалното място, на което реколтата може да се развива отлично. После продължи, че двамата с Джеферсън ще си поговорят повече за градинарството, когато Луис отиде във Вашингтон, за да очисти името си. Смяташе да го направи в началото на месец септември 1809 година и увери бившия президент, че веднага ще го уведоми за пристигането си.
Но не бе писано да стане така. През есента Джеферсън получи съобщение от майор Нийли, че Луис е починал от огнестрелни рани, получени на пътеката „Начез”, която минаваше през индианските земи. Беше едва трийсет и пет годишен.
Загубата на този надарен млад мъж изпълни Джеферсън с тъга и с някакво особено тягостно усещане. Сякаш над индианските речници тегнеше някакво древно проклятие. След няколко седмици майор Нийли пристигна в Монтичело заедно с младия роб на Луис. Докато Нийли се освежаваше след ездата, робът свенливо подаде на Джеферсън един пакет и му прошепна няколко думи.
Джеферсън съобщи на прислугата си, че не желае никой да го безпокои, заключи се в кабинета и внимателно разгледа съдържанието на пакета. После направи цялостен писмен анализ на събитията, довели до смъртта на Луис. Зората вече нахлуваше през прозорците, когато той обобщи свършеното в една-единствена дума – заговор. Уверено я подчерта с две черти.
Ами ако списъците с индиански думи наистина са били откраднати, както твърдеше онзи крадец? Ами ако някой знаеше, че в проучванията на Джеферсън се крие ключът към вековна тайна? Ами ако смъртта на Луис не е случайно нападение, а е организирано убийство?
Джеферсън още няколко дни работи в кабинета си почти без да излиза. Когато най-накрая се появи имаше вид на обсебен и размаха лист с инструкции за прислугата си. През нощта под прикритието на мрака се метна на коня и пое нанякъде, следван от каруца, в която се качиха най-доверените му роби. След няколко седмици всички се върнаха уморени и раздърпани, но очите на Джеферсън блестяха триумфално.
Той се замисли за последствията от откритието си. Беше направил всичко по силите си, за да предпази Съединените щати от покварата на смъртоносния съюз между църква и държава, довел до религиозните войни, които от векове раздираха Европа. Боеше се, че ако тази информация стане публична, може да разклати крехките основи на младата държава и дори да я унищожи. Без да губи време за къпане и преобличане, Джеферсън се втурна в кабинета си и написа дълго писмо до своя стар приятел Джон Адамс. Докато запечатваше плика, на умореното му лице трепна усмивка.
И той можеше да заговорничи не по-зле от всеки друг.

1 Легендарно библейско място, откъдето по времето на цар Соломон се внасяло сребро, злато, маймуни и пауни. – Б. пр.




1





Багдад, Ирак, 2003 година



Младата италианка Карина Мечади беше бясна. От нея хвърчаха искри като от римска свещ. Очите ѝ гневно обхождаха отломките, пръснати по пода на работните кабинети в Иракския национален музей – разпилени папки и листове, сякаш завихрени от вихрушка, разбити на трески бюра и столове, изпочупена техника... Безсмислието на това унищожение ѝ вдъхваше ужас.
От устата на Карина изригна гневна тирада относно родителите, сексуалната ориентация и смелостта на вандалите причинили този хаос.
Вълните от неприличен и бърз италиански се плиснаха около главата на младия ефрейтор от военноморския флот на САЩ, който вървеше до нея с пушка М4 в ръце. Единствените италиански думи, които знаеше морякът, бяха „пеперони” и „пица”, но не му трябваше речник, за да разбере, че чува ругатни, с които би се гордял всеки хамалин с изкривен от работа гръб.
Непристойният език изглеждаше още по-удивителен, като се имаше предвид от чии уста идва. Карина беше една глава по-ниска от морския пехотинец. Беше стройна жена, но бойната униформа, която военните я накараха да облече, я правеше да изглежда по-дребна, а с бронираната жилетка приличаше на костенурка, която е прекалено малка за черупката си. Шлемът, който покриваше дългата ѝ черна коса, беше паднал толкова ниско над челото ѝ, че почти скриваше сините ѝ като метличина очи.
Карина забеляза удивената усмивка на моряка, изчерви се и спря тирадата си.
– Извинете...
– Няма нищо, госпожо – успокои я ефрейторът. – Ако някога решите да станете инструктор по строева подготовка, Военноморските сили ще ви приемат с радост.
Червенината изчезна от мургавото лице на Карина. Пълните устни, които бяха създадени не за ругатни, а за съблазняване, се извиха в широка усмивка, която разкри съвършени бели зъби. Сега, когато вече не говореше разпалено, гласът ѝ звучеше тихо и спокойно. С лек акцент тя каза:
– Благодаря за предложението, ефрейтор О`Лиъри – и отново погледна към опустошението в краката си. – Както виждате, много се вълнувам, когато видя нещо такова.
– Не ви виня, че побесняхте… – бузите на моряка пламнаха и той отклони погледа си. – Извинете! Че се ядосахте, госпожо. Това е адска бъркотия.
Елитната Републиканска гвардия на Саддам Хюсеин беше организирала защитна позиция върху единайсетте акра на музейния комплекс в сърцето на Багдад на западния бряг на река Тигър. Иракските войници се бяха разбягали, за да си спасят живота и музеят беше останал незащитен в продължение на трийсет и шест часа. Из комплекса бяха вилнели стотици грабители, преди най-накрая да ги прогонят.
Членовете на Републиканската гвардия бяха съблекли униформите си и бяха изгорили цели купища лични карти в бързането си да заживеят като цивилни. В последен жест на съпротива някой бе написал на една от стените в двора „СМЪРТ НА ВСИЧКИ АМЕРИКАНЦИ!”
– Вече видяхме всичко, което трябваше да видим тук – сви устни Карина.
Следвана на няколко крачки от ефрейтор О`Лиъри, тя излезе от кабинетите. Тежката ѝ походка не беше само заради армейските ботуши. Усещаше как я притиска чувство на страх при мисълта за това, което щеше да намери – или нямаше да намери, в галерията, където в над петстотин витрини бяха изложени най-ценните експонати на музея.
Докато вървеше по дългия централен коридор, опасенията ѝ нараснаха. Няколко саркофага бяха отворени, видя и статуи с отсечени глави.
Карина влезе в първата галерия и замря, без да може да си поеме дъх. Заброди като умопомрачена из залата – сякаш огромна прахосмукачка бе минала през всички витрини.
Доскоро тук имаше артефакти от Вавилон. Над един от счупените шкафове се бе навел пълен мъж на средна възраст. До него стоеше млад иракчанин, който при влизането им вдигна автомат „Калашников”.
Морякът вдигна пушката.
Набитият мъж вдигна глава и го погледна през дебелите си очила. В погледа му се четеше не страх, а отвращение. Очите му се преместиха към Карина и лицето му се озари от четиринайсеткаратова усмивка.
– Моя скъпа госпожице Мечади! – възкликна сърдечно мъжът.
– Здравейте, доктор Назир! Радвам се, че сте добре – отвърна Карина и се обърна към моряка: – Ефрейтор, това е Мохамед Ясим Назир, главен уредник на музея.
Морякът свали оръжието си. След кратка пауза, за да покаже, че американецът не го е уплашил, иракчанинът последва примера му. Двамата военни продължиха да се гледат внимателно.
Назир се приближи и стисна ръката на Карина.
– Не трябваше да идвате толкова скоро. Още е опасно.
– И вие сте тук, професоре.
– Разбира се! Това е животът ми.
– Напълно ви разбирам – кимна Карина. – А и районът около музея е обезопасен. Освен това ефрейтор О`Лиъри не ме изпуска от поглед – и тя погледна към ескорта си.
Назир сбърчи чело.
– Надявам се този господин да е по-добра охрана от приятелите си. Ако не беше смелостта на колегите ми, бедствието щеше да е пълно.
Карина разбираше гнева на Назир. Американските войници пристигнаха четири дни след като уредниците на музея съобщиха за грабежа. Карина отчаяно се бе опитала да ги накара да се раздвижат по-бързо. Беше размахала под носа на американските офицери картата от ЮНЕСКО, която висеше на врата ѝ, но те ѝ казаха, че ситуацията е прекалено неясна и опасна и затова не могат да взимат прибързани решения.
Не виждаше смисъл сега да спори кой е виновен. Щетите вече бяха факт.
– Говорих с американците. Казаха, че ако са дошли по-рано, е щяло да има кървава баня – обясни тя.
Назир хвърли убийствен поглед към морския пехотинец.
– Разбирам! Били са прекалено заети да охраняват петролните кладенци.
По тъмнокафявото му лице нямаше и капка съчувствие – очевидно би предпочел кръвопролитието пред разграбването на музея.
– И за мен случилото се е ужасно! – каза Карина.
– Е, не е толкова зле, колкото изглежда – отбеляза Назир с неочакван оптимизъм. – Артефактите, откраднати от тази витрина, бяха незначителни. За щастие след инцидентите през 1991 година разработихме план за непредвидени ситуации. Уредниците преместиха по-голямата част от артефактите в тайни помещения, за които знаят само петимата най-висши служители на музея.
– Това е прекрасна новина, професоре!
Слънчевото настроение на Назир обаче не продължи дълго. Той подръпна нервно брадата си.
– Иска ми се и останалите новини да бяха толкова добри – промърмори той и в гласа му прозвуча нотка на печал. – Други части на музея не извадиха късмет. Крадците са отмъкнали най-големите съкровища от Месопотамия. Взели са свещената ваза и маската от Уарка, статуята от Басетки, плочата от слонова кост на лъвицата, която напада нубийче, и двата еднакви медни бика.
– Тези предмети са безценни!
– За разлика от дребните крадци, които прогонихме от музея, хората, изнесли най-ценните антики, са знаели какво правят. Оставили са Черния обелиск например.
– Значи са знаели, че оригиналът е в Лувъра.
Устните на Назир се свиха в мрачна усмивка.

– Не са пипнали
нито едно
копие! Били са много организирани, подбирали са внимателно. Елате, ще ви покажа.

Назир поведе малката групичка към надземните складове. Рафтовете покрай стените бяха празни. Подът беше покрит с десетки делви, съдини и чирепи. Карина ритна настрана една военна униформа.
– Републиканската гвардия се е отбила и тук – вметна тя. – Имате ли някаква представа колко предмети липсват?
– Ще ни трябват години, за да разберем. Мисля, че са изчезнали около три хиляди артефакта. Иска ми се да можех да кажа, че това е най-лошото.
Влязоха в зала, където бяха изложени римски антики. Професорът бутна настрана лавицата до един ъгъл, и разкри тайна врата, чиито стъклени вратички бяха разбити, а стоманената решетка – огъната навътре. Започна да рови в джоба си и извади свещ и запалка.
Слязоха по тясното стълбище и стигнаха до широко отворени метални врати. Не се виждаха никакви признаци за насилствено нахлуване. Зад вратата имаше стена. Бетонните тухли бяха извадени, за да се отвори широк проход.
Минаха през отвора и се озоваха в задушна стая, в която не влизаше чист въздух. Ноздрите им се изпълниха с непоносима воня. На прашния под имаше отпечатъци, оградени с жълта лента, която следователите бяха поставили на местопрестъплението.
Карина се огледа.
– Къде се намираме?
– В склада на сутерена. Има пет стаи. Малко хора в музея знаят, че това място съществува. Точно затова мислехме, че тук колекцията ще е на сигурно място. Както виждате, сгрешили сме.
Професорът описа полукръг със свещта. Жълтата светлина освети множество пластмасови кутии, нахвърляни безразборно из помещението.
– Никога не съм виждала подобен хаос! – прошепна Карина.
– Кутиите бяха пълни с цилиндрични печати, мъниста, монети, стъклени шишенца, амулети и бижута... Хиляди предмети са изчезнали – каза тихо Назир и приближи свещта към пластмасови кутии, наредени покрай стените. – Изобщо не са се занимавали с тези. Очевидно са знаели, че са празни.
Ефрейтор О`Лиъри огледа хаоса с опитното око на уличен боксьор.
– Ако мога да попитам, сър, откъде са знаели как да намерят това място?
Месестите устни на Назир сякаш увиснаха.
– Вие, американците, не сте единствените, които трябва да се чувствате виновни. Подозираме, че някой от персонала, някой, който познава добре музея, е съобщил на крадците за съществуването на тази стая. Взехме отпечатъци от всички освен от началника на охраната, който така и не се появи.
– Ето защо не видях признаци от насилствено отваряне на вратата – обади се Карина.
– Крадците са влезли тук също като нас, но са забравили да си вземат фенерчета или не са очаквали, че ще им трябват – обясни Назир и вдигна парче изгорял стиропор. – Взели са това от горния етаж и са си светили с него. Стиропорът гори бързо и изпаренията са ужасни. Намерихме на пода връзка ключове. Най-вероятно са ги изпуснали и после не са успели да ги намерят. Пропуснали са трийсет шкафа с най-ценните цилиндрични печати и десетки хиляди златни и сребърни монети. Според грубите ми изчисления изчезналите предмети са около десет хиляди. Но и стотици кутии са останали недокоснати, слава на Аллах.
Минаха един след друг през една врата и се озоваха в по-голямо помещение с антики с всевъзможна големина и форма.
– Това са предметите с предварителна идентификация. Щяхме да ги включим в основната колекция в хода на работата. Някои са тук от години.
– Отпечатъците водят насам – отбеляза Карина.
– Крадците очевидно са мислели, че в тази стая има нещо ценно. Но няма как да разберем дали нещо е изчезнало, преди да прегледаме инвентарните списъци. А и в момента сме прекалено заети с опити да си върнем някои от по-ценните предмети.
– Чух, че имало амнистия – намеси се тя.
– Така е. И това, което стана след амнистията, донякъде възвърна вярата ми в хората. Донесоха ни хиляди предмети, включително маската от Уарка. Предполагам, че връщането на експонати ще продължи, но както знаеш, най-ценните вероятно вече са в ръцете на някой богат колекционер от Ню Йорк или Лондон.
Карина въздъхна. Кражбите очевидно бяха планирани внимателно и подготвяни със седмици. Безскрупулни европейски и американски дилъри приемаха поръчки от богати клиенти за конкретни предмети.
Бизнесът с антики бе станал почти толкова доходоносен, колкото и търговията с наркотици. Главните пазари бяха в Лондон и Ню Йорк. Антики от незаконни разкопки в Гърция, Италия и Южна Америка често се изпираха през Швейцария, където предметите придобиваха законен статут след пет години престой в страната.
Карина стоеше сред празните кутии безмълвна. След миг се обади:
– Може би ще успея да ускоря процеса на амнистия.

– Но
как
? Вече разгласихме навсякъде за нея.

Тя се обърна към моряка:
– Ще ми е нужна помощта ви, ефрейтор О`Лиъри.
– Заповядаха ми да изпълня всичко, което поискате от мен, госпожо.
Карина се усмихна загадъчно.

– Точно на това
разчитах
.





2












Паважът се тресеше под тежестта на двайсет и петтонната бойна машина „Брадли”. Дълго преди да се появи пред очите на минувачите вибрациите по тротоара ги предупреждаваха за приближаването ѝ. Когато машината зави зад ъгъла и се затъркаля по булеварда, един мъж, който вървеше покрай витрините на изоставените магазини, бързо се шмугна в малка странична уличка и се притисна в рамката на малка врата, където щеше да е невидим за нощните светлини на машината.
Мъжът не сваляше поглед от нея, докато шумното чудовище не се скри. Едва тогава той събра кураж и излезе от уличката. Глухият тътен на бомби, който съпътстваше напредването на водените от американци военни части, не се чуваше. За сметка на това в нощния въздух се носеха отделни изстрели, които от време на време прерастваха в престрелки. Явно в битката бе настъпило затишие, докато коалицията и оцелелите защитници обмисляха следващите си стъпки.
Мъжът мина покрай грандиозна, но обезобразена статуя на Саддам Хюсеин, но не спря. Вървя около десетина минути и стигна до малка странична уличка. Извади фенерче-химикалка и под светлината на тънкия му червен лъч огледа една подробна карта на града. После внимателно я сгъна и я прибра в джоба заедно с фенерчето. Без колебание зави по улицата.
Макар че беше едър мъж – над метър и осемдесет – той се движеше през потъналия в непрогледен мрак град безшумно като сянка. Бе развил уменията си да се промъква незабелязано след седмици обучение в лагер, ръководен от бивши членове на френския Чуждестранен легион, американските Делта Форс и британския Отдел за специални операции. Можеше да се промъкне и в най-строго охранявана сграда, за да изпълни мисията си. Макар че беше специалист в занаята си и владееше над десет начина за убийство, предпочитаното от него оръжие си оставаше смазващата сила на огромните му ръце с дебели пръсти.
Беше изминал дълъг път дотук. Живееше със семейството си в едно малко градче в Южна Испания, когато благодетелят му го откри. Нямаше още осемнайсет години и работеше в кланица. Приятно му беше да убива всичко – от пилета до крави, и се опитваше да внесе в работата си поне малко оригиналност, когато можеше. Нещо вътре в него го караше да копнее за по-велики неща.
Мечтата му за малко да се изпълни. Един ден удуши свой колега, който го подразни в някакъв дребен спор. Обвиниха го в убийство и го пратиха в затвора, докато вестниците не спираха да вдигат шум, че е син на бившия официален гаротер на Испания от времето, когато удушаването е било одобреният от държавата метод за екзекуция.
Един ден мъжът, който щеше да се превърне в негов благодетел, пристигна в затвора с кола с шофьор. Седна в килията и заговори:
– Имаш гордо и славно минало и те очаква велико бъдеще.
Младежът слушаше прехласнат, докато непознатият разказваше подробно за службата на семейството му на държавата. Мъжът знаеше, че баща му е останал без работа при премахването на гаротата през 1974 година. Той променил името си и се е оттеглил в малка ферма, където влачеха жалко и оскъдно съществуване и където баща му умря безпаричен и с разбито сърце, оставяйки вдовица и дете.
Благодетелят искаше младият мъж да работи за него. Затова подкупи надзирателите и съдията, срещна се със скърбящото семейство на убития и им даде повече пари, отколкото мъртвият можеше да спечели за сто живота, и обвиненията срещу младия мъж бяха свалени. Изпратиха го в частно училище, където научи няколко езика и а след това го обучиха на военно изкуство. Професионалните убийци, които го взеха под крилото си, бързо разбраха, че е надарен ученик. Скоро започнаха да го изпращат на индивидуални мисии за отстраняване на неудобни. Обаждаха му се по телефона, даваха му инструкции, той изпълняваше мисията, а швейцарската му банкова сметка набъбваше.
Преди да дойде в Багдад, беше убил някакъв свещеник-активист, който подклаждаше съпротива в една от мините на благодетеля му в Перу. Беше на път обратно към Испания, за да се срещне с благодетеля си, когато получи съобщение да влезе тайно в Ирак преди нахлуването на американците. Настани се в малък хотел и се свърза с необходимите хора.
С разочарование узна, че задачата му не е да убива, а да организира изнасянето на някакъв предмет от Багдадския музей. Ситуацията обаче имаше и своята хубава страна – можеше буквално от първия ред да наблюдава нашествието, както и смъртта, и унищожението, които то сееше.
Отново огледа картата и изсумтя доволно. Беше на минути от целта.




3












В града нямаше ток и в тъмнината Карина трудно откри ниската и широка бетонна сграда в старата част на Багдад. Беше идвала тук веднъж, но тогава беше ден и нямаше война. Сега прозорците бяха заковани с дъски и сградата приличаше на крепост. Тя застана пред дебелата дървена врата и се огледа. В далечината се чу пукот от престрелка.
Карина натисна тежката чугунена дръжка. Вратата беше отключена. Тя я бутна и влезе. Бледият пламък на маслени лампи осветяваше лицата на мъже, приведени над дъски за табла и чаши с чай. Гъстият задушлив дим на десетки цигари и наргилета почти не прикриваше миризмата на немити тела.
Тихото мърморене на мъжки гласове секна. Макар че повечето небръснати лица бяха скрити в сянка, Карина знаеше, че я гледат враждебни очи.
От един тъмен ъгъл се отделиха две сенки като влечуги, които изпълзяват от тресавище. Един от мъжете мина зад нея, затвори вратата и ѝ отряза всякакъв път за бягство. Другият се изправи лице в лице с нея и изръмжа на арабски:
– Ти коя си?
Дъхът му вонеше на тютюн и чесън. Карина успя да овладее гаденето и се изправи в целия си ръст от метър и шейсет и три сантиметра.
– Кажи на Али, че Мечади го търси!
Женската власт обаче имаше граници при арабските мъже. Една ръка се сключи около врата на Карина и я стисна силно. Мъжът пред нея извади нож и го вдигна толкова близо до лявото ѝ око, че острият му връх се превърна в петно пред очите ѝ.
Карина изхриптя немощен вик за помощ.
Вратата се отвори с трясък. Ръката около врата ѝ се отпусна. На прага стоеше ефрейтор О`Лиъри, притиснал дулото на пушката си в главата на пазача до вратата. Морякът беше чул Карина по уоки-токито, настроено на същата честота като закаченото на колана ѝ.
От другата страна на улицата беше паркиран джип хъмви. Фаровете му светеха ярко и хората в чайната видяха ясно дългото дуло на картечницата М2, монтирана на покрива. Оръжието бе насочено към вратата. На улицата в позиция за атака стоеше отряд морски пехотинци.
Морякът не сваляше поглед от мъжа с ножа.
– Добре ли сте, госпожо?
– Да, благодаря – отговори тя и разтри врата си. – Добре съм.
– В краткия курс по арабски не ме научиха как да кажа на тоя тип, че ще му пръсна мозъка из цялата стая, ако приятелят му не хвърли ножа.
Карина направи груб, но напълно разбираем превод. Ножът издрънча на пода и морякът го изрита така, че арабите да не могат да го стигнат. Главорезите едва не се спънаха в собствените си крака от бързане да се върнат в мрака, от който се появиха.
Иззад една завеса в дъното на чайната се чу глас:
– Мир вам! – поздрави той на английски
– Мир вам, Али! – отговори Карина, спазвайки традиционната формула за поздрав.
Между мръсните памучни чаршафи, които играеха ролята на завеси, се подаде мъж, който си запроправя път сред поставените близко една до друга маси. Светлината от хъмвито падаше по месестото лице и топчестия му нос. Обръснатата му глава бе покрита с кръгла плетена шапка. Тениската с надпис „НЮ ЙОРК ЯНКИС” беше прекалено къса за пълното му тяло и разкриваше косматия му корем.
– Добре дошла, синьорина Мечади – каза той и събра дланите си. – Както и приятелите ви.
– Вашият човек щеше да забие нож в окото ми – отговори Карина. – Така ли посрещате гостите си?
Малките лукави очички на Али обходиха тялото на Карина и се задържаха на лицето ѝ.
– Носите военна униформа – усмихна се той. – Може да ви е взел за вражески войник.
Карина не обърна внимание на думите му.
– Искам да говоря с вас!
Иракчанинът почеса рошавата си черна брада, в която се бяха заплели трохи.
– Разбира се. Да минем отзад и да пийнем чай.
– Да дойда ли с вас? – обади се морякът?
– Няма нужда – отклони предложението Карина и огледа стаята. – Но малко сигурност няма да ми е излишна. Както виждате, клиентелата на Али не е от най-изисканата.
Ефрейторът се ухили, подаде глава през вратата и махна с ръка. Неколцина морски пехотинци влязоха в стаята и се наредиха край стените.
Али дръпна мърлявите завеси, отвори метална врата и въведе Карина в ярко осветена от електричество стая. Отнякъде се чуваше бръмчене на генератор. Подът и стените бяха покрити с яркоцветни килими. Телевизионен екран, свързан с външна охранителна камера, показваше улицата. Ясно се виждаше джипът на пехотинците.
Али направи знак на Карина да седне на пода, отрупан с големи кадифени възглавници. Предложи ѝ чай, но тя отказа. Той си наля една чаша.
– Какво ви води насам в разгара на войната?
Тя го погледна хладно.
– Идвам от Националния музей. Разграбен е. Хиляди антики са изчезнали.
Али остави чашата си на ниска масичка.
– Това е скандално! Националният музей е сърцето и душата на културното наследство на Ирак!
Престореният му шок я накара да се разсмее.
– Трябвало е да станете актьор, Али! С тази реплика можехте да спечелите “Оскар“.
Али бе шлифовал актьорските си умения на професионалния боксов ринг. Беше се състезавал дори в Щатите под псевдонима Али Бабас.
– Как можа да ви хрумне, че ще се забъркам в подобна работа? – той все още използваше думи от жаргона на американския подземен свят, които бе научил през боксьорските си дни.
– Нито една ценна антика не може да влезе или да излезе от Ирак без вашето мълчаливо съучастие или знание. Нали така?
Али бе създал мрежа от сводници и дилъри на антики из целия свят. Имаше солидни връзки със семейството на Саддам Хюсеин и се говореше, че е осигурил много ценни предмети за колекциите на синовете му психопати Удай и Кусай.
– Аз се занимавам само със законни предмети. Ако искате, можете да претърсите навсякъде.
– Вие сте нечестен човек, Али, но не сте глупав. Не искам да връщате дребните артефакти. Без удостоверен произход те са безполезни за музея.
Тя извади от джоба си един лист и го подаде на Али.
– Искам тези. Обявена е амнистия. Никой няма да задава въпроси.
Той разгъна листа с дебелите си пръсти. Устните му се разтегнаха в усмивка.
– Учудвам се, че не сте включили Бруклинския мост.
– Вече е мой – отвърна Карина. – Е?
Той ѝ върна листа.
– Не мога да ви помогна.
Карина пъхна листа в джоба си и стана от възглавницата.
– Добре.
– Добре? Разочаровате ме, синьорина! Очаквах да сте упорита като питбул, както винаги.
– Нямам време за това в момента. Трябва да говоря с американците – отговори тя и тръгна към вратата.
– Американците са прекалено заети да възстановят тока и водоподаването! – провикна се той след нея.
Карина не спря.
– Оставиха музея без охрана. Мислите ли, че ще се заинтересуват от дребен крадец като мен?
Тя сложи ръка на бравата.
– Мисля, че ще се заинтересуват много, когато разберат за връзките ви със Саддам Хюсеин.
– Всички в Ирак имат връзки със Саддам – изкикоти се Али. – Много внимавах да не оставям писмени доказателства за сделките си.
– Няма значение. От единайсети септември насам американците само чакат удобен момент да натиснат спусъка. Предлагам да излезете от тази сграда, преди да са хвърлили по нея някоя от умно проектираните си бомби.
Али се се надигна от възглавницата и се заклатушка към Карина. Подигравателната му усмивка бе заменена от тревожно изражение. Той посегна към листа.
– Добре, ще видя какво мога да направя.
Карина дръпна ръката си с листа.
– Вдигам мизата. Обадете се веднага. Не ми казвайте, че телефоните не работят. Знам, че имате начини за комуникация. Ще изчакам, докато се обадите на хората си.
Али се намръщи и дръпна листа от ръката ѝ. Прекоси стаята, бръкна под възглавницата и извади радиостанция. Обади се на няколко души, като използваше безобиден език, който не издаваше истинското значение на разговора. След последното обаждане изключи радиото и го остави на масата за чай.
– До четирийсет и осем часа ще получите всичко, което искате.
– Нека да са двайсет и четири – отсече Карина. – Няма нужда да ме изпращате.
Отвори вратата и подметна през рамо една последна подигравка:
– Трябва да попълните запасите си от батерии за фенерчета.
– За какво говорите?
– Докато са се лутали в тъмнината и са си изгаряли пръстите, идиотите, които сте наели, са пропуснали трийсет шкафа с най-ценните цилиндрични печати на музея и десетки хиляди златни и сребърни монети. Чао! – засмя се Карина и и изчезна между завесите.
Али тръшна вратата зад гърба ѝ и в същия момент един килим се отмести. Зад него се показа врата, през която влезе висок мъж с мощно телосложение. Лицето му напомняше на херувимче и беше в пълен контраст с огромното му и силно тяло, сякаш гладко обръснатите му страни бяха прикрепени към грешно тяло. Макар че лицето на мъжа бе достатъчно широко, очите, носът и устата му бяха силно приближени, като създаваха впечатление едновременно за дете и за гротеска.
– Страховита жена! – отбеляза новодошлият.
– Карина Мечади ли? – изръмжа Али. – Тя е само една интригантка от ЮНЕСКО, която си мисли, че може да ме командва.
Мъжът погледна към телевизионния екран и се усмихна дяволито, докато наблюдаваше как джипът с Карина и морските пехотинци се отдалечава.
– Доколкото чух, току-що направи точно това.
– Успях да оцелея въпреки Саддам и ще успея да оцелея въпреки американците – ухили се ядно Али.
Мъжът погледна арабина.
– Надявам се, че затрудненията ти няма да попречат на нещата, който обсъждахме, преди тя да прекъсне преговорите ни.
– Не точно.
– Какво искаш да кажеш?
– Има една малка пречка.
Мъжът направи няколко крачки и буквално надвисна над иракчанина.
– Каква пречка?
– Навигатора беше продаден на друг купувач.
– Поръчахме да бъде изнесен от музея и ти платихме предварително. Дойдох в Багдад, за да оформя сделката окончателно.
– Появи се друг купувач с по-добра оферта. Ще ви върна депозита. Може да опитам да убедя купувача да се раздели с антиката, макар че цената най-вероятно ще е по-висока от тази, за която говорихме предварително.
Погледът на мъжа сякаш проби дупки в черепа на Али, но усмивката му не трепна.
– Нали не се опитваш да ме изнудваш за повече пари?
– Ако не искате да сключим сделка, това си е ваша работа.
Али все още кипеше от гняв след сблъсъка с Карина. Инстинктите му бяха доста замъглени, в противен случай щеше да усети заплахата в благия глас, с който мъжът прошепна:
– Трябва да получа статуята.
За пръв път Али забеляза несъразмерно едрите длани и пръсти, увиснали от дълги, яки на вид ръце.
– Просто се шегувах – ухили се Али. – Оная италианска кучка е виновна. Ще се обадя в склада и ще им кажа да изпратят статуята – и се отправи към къта за сядане.
– Чакай! – спря го мъжът.
Али замръзна. Усмивката на мъжа стана още по-широка, когато вдигна радиото, което Али бе оставил на масата.
– Това ли търсиш?
Али се хвърли към мястото за сядане и пъхна ръка под една възглавница. Пръстите му напипаха една берета и я измъкнаха светкавично от скривалището ѝ.
Мъжът зад гърба му скочи с лекотата на ловуващ леопард – метна радиото встрана, сграбчи Али изотзад за брадичката и изви ръката му. Пистолетът падна от ръката на Али, а тялото му се изви назад като подкова.
– Кажи ми къде е Навигатора, и ще те пусна! Ако не ми кажеш, ще ти счупя гръбнака!
Али беше корав, но не особено смел. Няколко секунди неистова болка се оказаха достатъчни, за да го убедят, че няма произведение на изкуството, което си струва да плати с живота си.
– Добре, добре, ще ти кажа! – изохка той и ядно изрече едно местоположение.
Мъжът спря да извива ръката му. Болката утихна. Ръката на Али се промъкна към камата в кобура на глезена му. Веднага щом се освободи, ще изкорми тоя мръсник като прасе.
Така и не успя да го направи. Мъжът хвана с другата си ръка гърлото на Али и пръстите му започнаха да се стягат. Коляното на мъжа се вдигна и се заби в основата на гърба на Али.
– Какво правиш? Мислех, че имаме сделка – едва успя да изрече Али.
Беше почти в безсъзнание, когато чу глухо щракване. Главата на Али се залюля на гърдите му като глава на парцалена кукла и той се свлече на пода.
Мъжът прекрачи все още потръпващото тяло и бутна настрана окачения на стената килим, който прикриваше задна врата на сградата. След секунди се скри в лабиринта от тесни улички.
Когато стигна до хотела си, беше почти призори. Той застана до прозореца и се загледа в дима, който се виеше над разрушения град. После се обади по сателитния си телефон.
Мелодичният глас на благодетеля му се отзова почти незабавно.
– Чаках да се обадиш, Адриано.
– Съжалявам, че се забавих, сър! Появиха се неочаквани трудности.
Адриано описа случилото се с Али с всички подробности. Ако излъжеше или се опиташе да преиначи истината, благодетелят му щеше да разбере.
– Много съм разочарован, Адриано!
– Знам, сър. Имах заповед да не допусна Навигатора да попадне в ръцете на друг човек. Това изглеждаше единственият начин.
– Бил си напълно прав, като си изпълнил заповедите. Много е важно ние първи да открием артефакта. Чакахме почти три хиляди години. Още малко време не е от значение.
Адриано въздъхна с облекчение. Беше обучен да не изпитва болка и страх, но знаеше каква е участта на хората, които си навличат гнева на благодетеля му.
– Искате ли да се опитам да го открия?
– Не. Ще се опитам да мина през международните канали. Там става прекалено опасно за теб.
– Уредих да напусна страната през Сирия.
– Добре – на другия край на линията последва пауза. – Тази жена, Карина Мечади, може да се окаже полезна.
– По какъв начин, сър?
– Ще видим, Адриано... Ще видим...
Връзката прекъсна.
Той грабна чантата и затвори вратата на хотелската стая зад гърба си. Имаше среща с един контрабандист на петрол, който беше обещал да го измъкне от Ирак. Съгласно все още актуалните заповеди да не оставя никакви следи от посещението си той, разбира се, щеше да изпрати човека при Аллах веднага щом премине границата.
Тази мисъл му достави удоволствие и той се усмихна.




4













Окръг Феърфакс, Вирджиния, в наши дни



По пътя зави червен корвет със смъкнат гюрук. От тонколоните гърмеше салса и колата приличаше на грамофон с колела от Тихуана. Корветът прелетя по алеята, която се виеше край къща във викториански стил и морави, които сякаш бяха косени с ножичка за маникюр.
Джо Дзавала паркира пред един дървен хангар за лодки с богати орнаменти, издигнат на брега на река Потомак. Тъкмо се канеше да слезе от шофьорското място, когато чу изстрел.
Като гениален проектант на подводни съдове за Националната агенция за подводно и морско дело, Дзавала рядко носеше със себе си нещо по-смъртоносно от лаптоп. Но годините, прекарани в Отдела за специални задачи на НАМПД, го бяха научили, че човек винаги трябва да е подготвен за всичко. Дзавала бръкна под седалката, пръстите му докоснаха един кобур и когато извади ръката си, в нея имаше пистолет „Валтер” ППК.
Той излезе от колата и заобиколи предпазливо хангара. Всеки ловец на елени би завидял на умението му да се движи безшумно. Притисна гръб към стената и се промъкна до ъгъла. После бързо се показа на открито. Държеше пистолета с две ръце, готов да порази всяка мишена.
На брега на реката с гръб към Дзавала стоеше широкоплещест мъж в жълтокафяви шорти и бяла тенис ка. В ръката си държеше пистолет и оглеждаше хартиена мишена, закована за едно дърво. Във въздуха се носеше облак пурпурен дим. Мъжът смъкна от главата си чифт антифони точно когато Дзавала стъпи върху едно клонче.
Мъжът се обърна рязко и видя как Дзавала се промъква зад ъгъла, стиснал пистолет в ръце.
Кърт Остин, шефът на Дзавала в Отдела за специални задачи на НАМПД, се ухили и попита:
– На лов за пуйки ли си тръгнал, Джо?
Дзавала свали пистолета и тръгна към дървото, за да огледа дупката, пробита съвсем леко встрани от центъра на мишената.
– Ти си този, който трябва да ходи на лов за пуйки, стрелецо!
Остин свали жълтите предпазни очила и под тях се разкриха очи сини като спокойно топло море.
– Засега предпочитам да си остана на неподвижни мишени – каза той и погледна към пистолета на Дзавала. – На герой от Специалните части ли се правиш?
Дзавала пъхна пистолета в колана.
– Не ме предупреди, че си превърнал скъпия си крайбрежен имот в стрелбище.
– Нямах търпение да изпробвам как стреля новата ми играчка – Остин издуха дима от цевта на пистолета като герой от каубойски филм и подаде кремъчния пистолет за дуел на Дзавала.
Джо огледа с възхищение ореховия приклад и гравираната осмоъгълна цев.
– Добър баланс – претегли оръжието той. – На колко е?
– Изработен е през 1785 година от Робърт Уогдън, оръжеен майстор от Лондон. Уогдън е изработил някои от най-точните за времето си пистолети за дуел. Изпробват се, като го отпускаш надолу, после бързо го вдигаш и го задържаш точно толкова дълго, колкото да провериш мерника и да стреляш веднъж. Би трябвало да попаднеш право в целта.
Дзавала се прицели в друго дърво и цъкна с език, за да имитира звук от изстрел.
– Право в целта! – засмя се Остин.
Дзавала му върна пистолета.
– Не ми ли каза, че колекцията ти от пистолети е запълнена?
– Руди е виновен – сви рамене Остин.
Руди Гън беше заместник-директорът на НАМПД.
– След последната ни задача Руди каза да го раздаваме по-леко – напомни му Дзавала.
– Именно. Свободното време е опасно нещо за колекционер – поясни Остин, откъсна листа с мишената от дървото и го прибра в джоба си. – Какво те води във Вирджиния, Джо? Да не би жените във Вашингтон да са свършили?
Тихият чар и мургавата привлекателност на Дзавала го правеха изключително популярен сред женската част от населението на Вашингтон. Ъгълчетата на устата му се извиха леко в усмивка.
– Няма да твърдя, че съм живял като монах, защото няма да ми повярваш. Отбих се, за да ти покажа един проект, който започнах преди няколко месеца.
– Проект? Можеш да ми разкажеш, докато изпием по една бира – съгласи се Остин.
Той прибра комплекта за стрелба, уви пистолета в мек плат и тръгна пред Дзавала към стълбище, което водеше до широка веранда с изглед към реката.
Остин беше купил хангара за лодки още докато работеше в тайния подводен екип на ЦРУ. Покупката надхвърляше бюджета му, но панорамният изглед към реката плени сърцето му, а и Остин успя да смъкне цената, защото хангарът беше чисто и просто развалина. Даде хиляди долари и посвети безброй часове на преобразяването му от разнебитен склад за лодки в удобно убежище, където да се спаси от напрежението на работата си като директор на Отдела за специални задачи.
Остин извади от хладилника две студени бири „Текате”, върна се на верандата и подаде едната на Дзавала. Чукнаха се и отпиха. Дзавала извади от джоба си лист, сложи го на масата и приглади гънките с длан.
– Какво мислиш за новата ми мокра подводница?
В мократа подводница водачът и пътникът носеха екип за гмуркане и седяха върху външната ѝ част, вместо в затворена кабина. Мокрите подводници обикновено имахе същата форма като сухите – приличаха на торпедо с витла в единия край, но не и подводницата на Дзавала
Предната част на превозното средство, което бе проектирал той, имаше дълъг наклонен капак с леко заострена централна част и предно стъкло. Имаше и двойни фарове и вдлъбнати контролни табла. Интериорът вероятно тежеше около два тона. Подводницата имаше и четири външни двигателя.
Остин се прокашля.
– Ако не знаех, че това е подводница, щях да се закълна, че прилича на корвет от 1961 година. Всъщност на твоя корвет.
Дзавала потърка брадичката си.
– Подводницата е тюркоазена, а моята кола е червена.
– Изглежда бърза – отбеляза одобрително Остин.
– Колата ми може да развие от нула до сто километра в час за шест секунди. Това тук е малко по-бавно. Но ще се движи по водата или под нея, а освен това се справя със завоите така, сякаш ги няма. Може да прави всичко, което може да прави и кола.
– Каква е причината да обърнеш гръб на по-… ъъъ, по-стандартните модели за подводница – с форма на чинийка, торпедо или луковица?
– Като се изключи елементът на предизвикателство, исках да си имаме за задачите на НАМПД нещо, което е забавно за шофиране.
– Това нещо ще може ли да работи?
– Изпитанията на терен минаха добре. А сега прототипът е на път към Турция. След една седмица отивам там, за да им помогна с подводни разкопки на някакво старо пристанище, което са открили край Истанбул.
– Една седмица... Това означава, че имаме предостатъчно време.
– Време за какво? – попита подозрително Дзавала.
Остин му подаде едно научно списание, отворено на статия за работата на кораб, който хвърлял примки на айсберги, заплашващи находищата на петрол и газ в Нюфаундленд, и ги издърпвал настрана.
– Как ти звучи да ме придружиш на една мисия до Алеята на айсбергите?
Дзавала хвърли бърз поглед на статията.
– Не знам, Кърт. Там ще е страшно студено. Кабо може да се отрази по-добре на топлокръвната ми мексикано-американска природа.
Остин го изгледа с презрение.
– Стига, Джо! Какво ще правиш в Кабо? Само ще лежиш на плажа, ще пиеш маргарити и ще гледаш как слънцето залязва, прегърнал някоя красива сеньорита. Все едно и също. Къде изчезна вкусът ти за приключения?
– Всъщност, приятелю, мислех си да посрещам изгрева на слънцето и да пея на моята сеньорита любовни песни.
– Голям риск поемаш – изсумтя Остин. – Не забравяй, че съм те чувал да пееш.
Дзавала не хранеше никакви илюзии за певческия си талант.
– Прав си – въздъхна той.
Остин дръпна списанието от ръцете му.
– Не искам да те притискам, Джо.
– Когато го видя, тогава ще повярвам – вметна Джо.
Остин се усмихна:
– Ако си заинтересован, трябва да решиш бързо. Утре тръгвам. Току-що получих разрешение. Какво ще кажеш?
Дзавала стана от стола и прибра схемата на подводницата.
– Благодаря за бирата.
– Къде отиваш?
Дзавала се обърна.
– Вкъщи – да си опаковам фланеления бандаж и една бутилка текила.




5













Близо до Мариб, Йемен.



– Там долу, господине, е гробница на царица.
Сбръчканият бедуин разцепи въздуха с костеливия си пръст и посочи една пролука, широка около деветдесет сантиметра и висока около шейсет, в нацепения от пукнатини варовиков хълм. Антъни Саксън застана на четири крака и надникна в дупката. Отблъсна мислите за отровни змии и паяци, разви тюрбана си и смъкна бежовата си, подходяща за пустинята роба, под която беше облечен с дълги панталони и риза. Включи фенерче и си пое дълбоко въздух.
– Влизам в заешката дупка! – обяви той с привидна нехайна веселост.
Пъхна се в отвора, извивайки високото си метър и осемдесет тяло и изчезна от погледа на бедуина.
Проходът се спускаше надолу като въглищна шахта. Шахтата внезапно се стесни и за миг Саксън бе обзет от паническа клаустрофобия, като си представи как се заклещва вътре, но успя да се провре през стеснения участък и продължи напред.
За негово облекчение проходът отново се разшири. След като пропълзя шест-седем метра, Саксън излезе от шахтата и се озова в някакво помещение. Изправи се бавно, като внимаваше да не си блъсне главата в стената, и огледа мястото с фенерчето.
Лъчът падна върху измазана с хоросан каменна стена на правоъгълно помещение, голямо колкото гараж за две коли. На височина около метър и петдесет на отсрещната стена имаше отвор с арка. Саксън се провря през него и тръгна по нов коридор, който го отведе петнайсетина метра по-нататък, до правоъгълна стая, около два пъти по-малка от първата.
Прахът, който покриваше всичко наоколо, го накара да се закашля. Когато се съвзе, видя, че в стаята няма нищо друго освен дървен саркофаг, преобърнат на една страна. Капакът лежеше на около метър от него. От древния ковчег наполовина се бе изтърколила фигура, увита от глава до пети в превръзки. Саксън изруга под нос. Беше закъснял с няколко века. Крадците на гробници бяха отмъкнали всичко ценно стотици години преди раждането му.
Капакът на саркофага беше украсен с изображение на младо момиче, навярно на седемнайсет-осемнайсет години. То имаше големи тъмни очи, пълни устни и черна коса, опъната назад. Изглеждаше преливащо от енергия и пълно с живот. Саксън внимателно върна мумията в ковчега. Стори му се, че докосва не разрязан труп, а изсъхнала торба с пръчки. Изправи саркофага и върна капака на мястото му.
Прокара лъча на фенера по стените на гробницата и прочете буквите, гравирани в камъка. Думите, които видя, бяха на епиграфския арабски от първи век след Христа. Хиляда години по-късно от това, което търсеше.

–
Мамка му!
– изруга тихичко той.

Потупа капака на саркофага.
– Приятни сънища, скъпа. Съжалявам, че смутих покоя ти.
Хвърли последен скръбен поглед на гробницата и тръгна обратно към входа на шахтата. Провря се със сумтене през теснината и измъкна покритото си с прах тяло от дупката в горещия трийсет и осем градуса въздух. Панталонът му беше съдран, а коленете и лактите му бяха издраскани и кървяха.
На мургавото лице на бедуина се изписа очакване.

– Билкис
1
? – попита той. – По-скоро разбити надежди.
2
– отговори с гръмък смях Антъни Саксън.

Лицето на бедуина помръкна.
– Не царица?
Саксън си спомни портрета на саркофага.
– Може би принцеса. Но не и моята царица. Не и Савската.
От подножието на хълма се разнесе бибиткане на автомобил. Eдър мъж, застанал до очукан стар лендроувър с едната си ръка натискаше клаксона, а другата размахваше във въздуха. Саксън му помаха в отговор, нахлузи робата и тюрбана и се заспуска по нанадолнището. Човекът, който надуваше клаксона на почистения с пясъчна струя автомобил, беше арабин с аристократичен вид. Горната му устна бе скрита от пищни мустаци.
– Какво има, Мохамед? – попита Саксън.
– Време да тръгва! – заяви арабинът. – Идва лоши хора.
Той посочи с цевта на автомат „Калашников” към една точка на около километър от тях. Някакво превозно средство приближаваше и вдигаше облаци прах.
– Откъде знаеш, че са лоши хора? – попита Саксън.
– Всички тук лоши хора – обясни арабинът с усмивка, която разкри златните му зъби. Без да добави нито дума повече, той седна зад волана и запали двигателя.
Саксън се бе научил да уважава умението на Мохамед да го опазва жив в рядконаселените провинции на Йемен, където ситуацията напомняше на Дивия запад. Като че ли всеки племенен вожд си имаше лична армия от бандити и таеше в сърцето си помисли за грабежи и убийства.
Саксън седна на мястото до шофьора. Бедуинът се наблъска отзад. Мохамед даде газ. Под гумите на лендроувъра се разлетяха пръст и пясък. Докато превключваше предавките, шофьорът някак си успяваше и да направлява автомобила, и да стиска оръжието.
Не спираше да поглежда в огледалото за обратно виждане. След няколко минути потупа таблото, сякаш беше шията на верен кон.
– Добре сме – оповести той и се ухили широко. – Намери твоята царица?
Саксън му разказа за саркофага и за мумията на младото момиче.
Мохамед посочи с палец към бедуина на задната седалка.
– Казах ти. Тоя камилски син и селото му са мошеници. Всички до един!
Бедуинът си помисли, че го хвалят, и на лицето му цъфна беззъба усмивка.
Саксън въздъхна и погледна към голата местност наоколо. Местата се променяха, но ситуацията беше винаги една и съща: някой местен измамник му казваше развълнувано, че царицата, която търси, е буквално под носа му. След пълзене, от което косата на човек настръхваше, Саксън се озоваваше в древен некропол, който прадедите на измамника бяха ограбили преди стотици години. Не можеше да си спомни с колко точно мумии се е сблъскал. По време на тези начинания беше срещнал някои много симпатични хора. Жалко, че всички бяха мъртви.
Саксън изрови от джоба на панталоните си няколко риала. Подаде монетите на бедуина, който много се зарадва, и отклони предложението му да му покаже още една мъртва царица.
Мохамед остави бедуина до лагер от няколко палатки сред пустинята, а после продължи към древния град Мариб. Саксън беше отседнал в хотел „Градината на двата рая”. Той помоли Мохамед да дойде в хотела на сутринта, за да обмислят следващите си стъпки.
После си взе горещ душ, сложи си риза и дълги памучни спортни панталони и слезе в салона. Устата му гореше така, сякаш бе погълнал половин кило пустинен пясък. Седна на бара и си поръча мартини „Бомбай Сапфир”. Стипчивата сладост на напитката най-после отми песъчинките от гърлото му.
Побъбри си с двама служители от една тексаска петролна компания. Второто мартини повдигна духа и настроението му, докато единият от събеседниците му не го попита какво прави в Мариб.
Саксън можеше да отговори, че това е последната част от обреченото му начинание да открие легендарната Савска царица сред руините на древния Мариб – градът, за който твърдяха, че е родното ѝ място. Вместо това каза просто:
– Тук съм, за да опипам почвата.
Двамата служители се спогледаха озадачени, а после избухнаха в смях. Преди да се върнат в стаите си, почерпиха Саксън с трето мартини.
Саксън вече беше достигнал онова прекрасно състояние, в което алкохолните изпарения замъгляват разума, когато пиколото влезе мързеливо в бара и му подаде бележка, надраскана на бланка на хотела:

„Мисля, че мога да ви запозная с моряка. Ако все още искате да се срещнете с него, съобщете ми колкото се може по-скоро.”

Саксън примигна, за да се опита да изчисти мътилката пред очите си, и отново прочете бележката. Изпращаше я търсач на антики от Кайро на име Хасан. Бяха разговаряли с него по телефона, преди да дойде в Йемен. Надраска набързо отговор в долния край на бележката и я подаде на пиколото с бакшиш и инструкции да уреди нещата така, че на сутринта съобщението да замине. После си поръча първата от няколко канички силно черно кафе и се зае със задачата да изтрезнее колкото се може по-бързо.

1 В ислямската традиция – името на Савската царица – Б. пр.


2 Игра на думи: на английски
bilk
означава „разбиване на надежди” – Б. пр.





6












Дзавала вече бе приготвил багажа си, когато Остин мина да го вземе от дома му в Александрия, Вирджиния, бивша библиотека, която Дзавала бе превърнал в ергенска бърлога с югозападен привкус. Двамата мъже се качиха на един от ранните полети на „Еър Канада” и самолетът им, след кратък престой в Монреал, късно следобед докосна настилката на летището в Сейнт Джонс, Нюфаундленд.
Отидоха с такси до брега, където бе завързан дългият деветдесет метра „Лейф Ериксон”. Четири хиляди и шестстотинтонният кораб беше здрав, с подсилен корпус срещу неумолимия лед на Атлантика и бе сравнително нов, нямаше и пет години откакто бе пуснат на вода.
Капитанът Алфред Доуи знаеше кога пристига самолетът и ги очакваше на палубата. Докато Кърт и Джо се качваха по подвижното мостче, той ги поздрави и се представи.
Остин протегна ръка за ръкостискане, чиято цел сякаш бе да смаже костите на събеседника му.
– Благодаря, че ни приехте, капитан Доуи. Аз съм Кърт Остин, а това е моят колега Джо Дзавала. Ние сме вашите нови борци с айсбергите.

Доуи беше як мъж на петдесет и няколко години, който обичаше да се хвали, че се е родил в място с жалкото име Мизъри Коув
1
, а семейството му било толкова тъпо, че още живеело там. В ясните му сини очи се таеше дяволитостта на ученик, а на червендалестите му бузи се появяваха трапчинки, когато се усмихнеше, което се случваше често. Доуи беше умел шкипер и имаше зад гърба си дългогодишен опит в управлението на кораби в своенравните води на северозападната част на Атлантическия океан. Често се беше сблъсквал с ясно различимите изследователски кораби на НАМПД с отличителния тюркоазен корпус и знаеше, че американската агенция е най-уважаваната организация за изследване и проучвания на океана в целия свят.

Когато Остин му се обади и го помоли да го ангажира за обиколка на айсбергите, капитанът се свърза със собствениците на кораба, за да получи разрешение да качи гости. Те му разрешиха и той се обади на Остин и му съобщи датата на потеглянето на кораба.
Капитанът беше получил от Остин биографиите на двама им с Дзавала и с нетърпение очакваше да се запознае с американците. Капитанът знаеше, че Остин се е дипломирал с магистърска степен от Вашингтонския университет, че е експерт по гмуркане и още няколко подводни специалности, както и че има богат опит в изваждането на потънали плавателни съдове от най-дълбоките части на океана. Дълго преди бившият директор на НАМПД Джеймс Сандекър да го убеди да напусне ЦРУ и да започне работа при тях, Остин бе работил на петролните сонди в Северно море, както и в компанията на баща си за изваждане на потънали плавателни съдове от океана.
Автобиографията на Дзавала съобщаваше, че е завършил с отличие колежа „Меритайм” в Ню Йорк и че е опитен пилот със стотици часове по, над и под водата, както и гениален инженер, експерт по проектиране и управление на подводни превозни средства.
Предвид впечатляващите биографии на двамата гости капитанът остана заинтригуван, когато се запозна лично с инженерите от НАМПД. Остин и Дзавала приличаха повече на джентълмени-авантюристи, отколкото на академиците, които бе очаквал. Приятните им маниери не можеха да прикрият суровостта, която бе полепнала по тях като ракообразно по дъното на кораб, както и дързостта, само отчасти прикрита от тънкото лустро на любезността.
Двамата американци бяха яки и здрави. Остин беше висок над метър и осемдесет и тежеше около сто килограма. По набитото му тяло нямаше и грам излишна тлъстина. С широките си рамене и силно телосложение мускулестият мъж с преждевременно посивяла, почти бяла коса приличаше на едноличен екип по разрушаване на сгради. Лицето му с изваяни черти бе силно загоряло от живота на открито, а океанските ветрове и слънцето бяха придали на кожата му метален блясък. Бръчици, образувани от смях, обграждаха интелигентни очи, които спокойно се взираха в света с изражение, което подсказваше, че каквото и да видят, няма да се изненадат.
Дзавала беше няколко сантиметра по-нисък. Беше гъвкав и мускулест и се движеше с котешката лекота на матадор – наследство от дните му в колежа, когато се беше занимавал професионално с бокс. Беше си спечелил стипендията за обучение със съкрушителна комбинация от десен ъперкът и ляво кроше. С привлекателността си на филмова звезда и атлетичното си телосложение той приличаше на актьор в главната мъжка роля в някоя пиратска сага.
Капитанът заведе гостите си в малката им, но удобна каюта.
– Надявам се, че не сме изгонили някого от каютата му – каза Остин и метна чантата си на едното легло.
Доуи поклати глава.
– Този път тръгнахме с екипаж от дванайсет души – двама по-малко от обичайното.
– В такъв случай ще се радваме да помагаме – обади се Дзавала.
– На това разчитам, господа!
Доуи ги разведе набързо из кораба, а после се качиха на мостика, където капитанът заповяда да потеглят. Матросите прибраха въжетата на палубата и корабът бързо излезе от пристанището на Сейнт Джон. След като мина между Форт Амхърст и Пойнт Спиър – най-крайният къс земя в североизточния край на Северна Америка – корабът се устреми покрай крайбрежието на Нюфаундленд под пластове сиви облаци.
Когато излязоха в открито море и поеха по курса, Доуи отстъпи командването на първия си помощник и отвори на една чертожна маса сателитна снимка.
– През топлите месеци „Ериксон” доставя храна и оборудване на сондите. От февруари до юли търсим големи ледници, които идват от Бафиновия залив – почука той с показалец по снимката. – Ето откъде идват повечето от нашите северноатлантически айсберги. В Западна Гренландия има около сто ледника и от тях идват около деветдесет процента от айсбергите в Нюфаундленд.
– Колко айсберга са това? – попита Остин.
– Според мен от ледниците в Гренландия се откъсват около четирийсет хиляди средни до големи айсберга. Само една малка част от тях стигат толкова далеч на юг. Между четиристотин и осемстотин стигат до Алеята на айсбергите, която се намира на четирийсет и осем градуса северна ширина от Сейнт Джон. След откъсването си продължават да се носят по повърхността около една година, а после минават през протока Дейвис и влизат в Лабрадорското течение.
– И се забиват в големия кръг на търговските морски пътища – досети се Остин.
– Подготвили сте си домашното – ухили се Доуи. – Да. Точно тук започва бедата. Между Канада, Щатите и Европа върви постоянен поток от кораби. Международните търговски компании искат пътуванията да са кратки и икономични. Корабите минават съвсем близо до южната граница на известните ледове.
– Точно там, където „Титаник” е открил неизвестни ледове – измърмори Остин.
Дружелюбната усмивка на Доуи се стопи.
– Когато човек е тук, често мисли за „Титаник”. Това е постоянно подсещане, че липсата на мореплавателни умения като нищо може да те прати в мокрия гроб. Гробът на „Титаник” е близо до Гранд Бенкс, където се срещат Лабрадор и Гълфстрийм. Разликата в температурата на водата е дванайсет градуса и се образува мъгла, непрогледна като вълна. Движението на океана в тази област е доста сложно.
– Навярно с тази работа косата ви е постоянно настръхнала – отбеляза Остин.
– Иска ми се да можех да я прибера в шише и да го подаря на някой плешивец. Айсбергът може да обикаля из океана като пияница, който се прибира след запой. Северноатлантическите айсберги са най-бързите в целия свят. Набират скорост до седем възела в час. За щастие получаваме помощ от много места. Международният леден патрул прави редовни полети. Минаващите кораби следят за айсберги, а „Ериксон” работи с ескадрила от малки самолети за проследяване, наети от компаниите за петрол и газ.
– Как започнахте тази работа с влаченето? – поинтересува се Дзавала.
– Опитвахме се да избутаме айсбергите с водни оръдия. Върши работа с „ръмжачите” – малките, горе-долу колкото едно голямо пиано. Но няма достатъчно голям маркуч, който да помръдне ледена планина от петстотин хиляди тона. Засега най-удачно се оказа да ги завличаме до по-топли води.
– Колко айсберга действително хващате с ласо? – попита Остин.
– Само тези, които са се насочили към някоя платформа за петрол или газ. Около двайсет-трийсет. Когато някой кораб разбере, че пред него има айсберг, може да промени курса си. Една първокласна платформа за пет милиарда долара обаче няма тази възможност. Тези, които се носят по повърхността, могат да се преместят, но това отнема време. Преди няколко години едва не се стигна до сблъсък. Не забелязахме айсберга, докато не се озова на шест мили от платформата. А тогава вече беше късно да започнем да влачим айсберга или да евакуираме платформата. Снабдителните лодки успяха да махнат хората в последната минута. Айсбергът мина право над устата на сондажа.
– При цялото това наблюдение се учудвам, че айсбергът е успял да се приближи толкова много – не се сдържа Остин.
– Както казах, курсът им е доста хаотичен – променя се в зависимост от формата, големината и вятъра. Този се изплъзна от радара ни. Сега ще се оглеждаме сериозно за един огромен, който изчезна в мъглата, след като го видяхме преди няколко дни. Кръстих го Моби-берг.

– Да се надяваме, че няма да влезем в ролята на капитан Ахав, който гони бели китове
2
– засмя се Остин.

– По-добре бял кит, отколкото айсберг! – отсече Доуи. – Между другото, споменах ли ви защо ние в Нюфаундленд обичаме да шофираме през зимата?
Внезапната смяна на темата накара Остин и Дзавала да се спогледат учудено.
– Защото снегът запълва дупките по пътя – услужливо обясни Доуи и се разсмя толкова силно, че по бузите му потекоха сълзи. Капитанът очевидно разполагаше с безкраен запас от шеги за „нюфитата” и родината си, защото продължи в същия дух и по време на вечерята.
Готвачът на „Лейф Ериксон” сервира ястие, достойно за петзвезден хотел. Докато Остин и Дзавала нагъваха печено говеждо алангле, зелен боб от консерва и картофено пюре с чесън, покрито с дебел слой сос от печено, капитанът удостои запленената си аудитория с целия си репертоар от шеги. Остин и Дзавала издържаха обстрела от дебелашки хумор толкова, колкото можаха, а после се извиниха, че отиват да си легнат.
Когато рано на следващата сутрин се качиха на мостика, капитанът навярно ги беше съжалил: спести им шегите и им наля по чаша горещо кафе.
– Движим се добре. Видяхме много ръмжачи. Това е първият ни бургер.
Доуи посочи към огромен леден къс, който се носеше на около четвърт миля от десния борд откъм носа.
– По-голям е от всички бургери, които съм виждал – не се сдържа Остин.
– Не е нищо в сравнение с това, което ще видим по-късно – увери го капитанът. – Ако не се издига поне шест метра над водата и не е дълго поне петнайсет метра, изобщо не се смята за айсберг. Всичко по-малко е бургер или ръмжач.
– Тук май ще ни се наложи да научим нов език – заключи Дзавала.
Доуи кимна.
– Господа, добре дошли на Алеята на айсбергите.

1 Пещерата на нещастието – Б. пр.

2 Герой от романа „Моби Дик” на американския писател Херман Мелвил – Б. пр.




7












Саксън се качи във взетата под наем кола на летището в Кайро и се гмурна в автомобилната анархия, която тук минаваше за улично движение. Какофонията от клаксони, както и задушливата комбинация от прах и автомобилни газове беше силна противоотрова за седмиците, прекарани в пътуване из самотните пустини на Йемен.
Саксън стигна до предградията на Кайро и паркира на „Шария Судан”. От един ограден район наблизо, Сук ал-Гамал, се разнасяше миризма на селски двор и се чуваха нечовешки звуци. Това беше старият пазар за камили в Кайро. Загражденията за животните, които някога са били заобиколени от зелени поля, сега бяха обградени от жилищни блокове.
Саксън предложи това място. Искаше да се срещне с Хасан на публично място. Така беше по-сигурно. А освен това осеяният с камилски изпражнения оазис от времето на стария Египет импонираше и на чувството му за драматизъм.
Той плати малката входна такса, събирана от неегиптяни, и закрачи между загражденията. Стотици камили, докарани от Судан, очакваха или да се озоват в кланицата или да ги споходи още по-ужасяващата съдба – да носят дебели туристи до пирамидите.
Саксън се спря и проследи с поглед как натоварват в каросерията на един пикап протестираща едногърба камила. Усети как някой леко го подръпна за ръката. Един от хлапаците с мръсни лица, които постоянно обикаляха из пазара и се молеха за бакшиш, се опитваше да привлече вниманието му.
Саксън погледна натам, където сочеше пръстът на момчето. Под импровизирана тента близо до група купувачи на камили, които разгорещено се пазаряха, стоеше мъж. Саксън даде на момчето няколко монети и мина между загражденията.
Кожата на мъжа беше с цвят на мляко с кафе – нещо, което се срещаше при много египтяни. Брадата му бе спретнато подстригана. Носеше кръгла плетена шапка и съответстваща ѝ бяла галабея – дългата памучна роба, която носеха много от мъжете в Египет.

–
Sabaah ilkheer
– изрече Саксън арабския поздрав за „Добро утро.”


–

Sabaah innuur
1
,

господин Саксън. Аз съм Хасан.

– Благодаря ви, че дойдохте.
– Да поговорим ли по работа? – попита Хасан.
Това предложение би трябвало да накара Саксън да застане нащрек. Египтяните обичаха да се бавят на чаша чай, преди да започнат да говорят по работа. Но нетърпението му се оказа по-силно от благоразумието.
– Разбрах, че може би ще успеете да ми помогнете да открия един изчезнал предмет.
– Може би. Ако можете да платите цената – кимна Хасан.
– Готов съм да платя разумна цена – заяви Саксън. – Кога мога да видя предмета?
– Мога още сега да ви го покажа. Колата ми е ей-там. Елате.
Саксън се поколеба. Хората от подземния свят на Кайро често имаха връзки със съмнителни политически групировки. Реши, че ще е по-разумно да поопознае този непознат, преди да се остави в ръцете му.
– Да отидем във „Фишоуи“ да поговорим – предложи той.
Популярното кафене с маси на открито се намираше близо до главния пазар на Кайро, както и до най-старата джамия в града.
Хасан се намръщи.
– Твърде много хора.

– Знам
– съгласи се Саксън.

Хасан кимна и тръгна пред Саксън към изхода на пазара и към един очукан бял фиат, спрян до бордюра. Отвори вратата на Саксън.
– Ще тръгна след вас с моята кола – спря го Саксън.
Пресече улицата и седна зад волана на взетата под наем кола. Пъхна ключа, за да запали двигателя. В същия миг чу остро изскърцване на спирачки и до него спря друга кола. От нея изскочиха двама мъже в черни костюми и се прехвърлиха в неговата. Единият седна отзад, а другият на мястото до шофьора. И двамата насочиха пистолети към главата на Саксън.
– Карай! – заповяда мъжът на предната седалка.
Вътрешностите на Саксън се превърнаха в ледена вода, но той реагира с обичайното си спокойствие. През всичките си години на изследовател и авантюрист много пъти му се бе разминавало на косъм. Той запали двигателя, отдели се от бордюра и се подчини на заповедта да последва колата на Хасан. Мълчеше. Въпросите само щяха да увеличат враждебността на неканените му пътници.
Фиатът мина през задръстените улици на Кайро и се насочи към „Цитаделата” – комплекс от джамии и военни сгради. Сърцето на Саксън се сви. И цяла армия да тръгне да го търси, никога няма да го открие в лабиринта от тесни улички около „Цитаделата”.
Колата на Хасан спря пред входа на една безлична сграда. На табелата отпред с английски и арабски букви пишеше:

„ПОЛИЦЕЙСКИ УЧАСТЪК”
.

Хасан и хората му издърпаха Саксън от колата, преведоха го през слабо осветен коридор и го вкараха в малка стая без прозорци, която вонеше на пот и цигарен дим. Единствените мебели бяха метална маса и два стола. Единствената светлина идваше от мъждива крушка на тавана.
Облекчението на Саксън не беше пълно. Знаеше, че в Египет хората, които влизат в полицейски участък, понякога не излизат.
Казаха му да седне и да им предаде портфейла си. За няколко минути го оставиха сам. После влезе Хасан заедно с един посивял оплешивяващ мъж. Между дебелите устни на мъжа стърчеше цигара. Той разкопча сакото, което се опъваше над големия му корем, и се отпусна на стола срещу Саксън. Смачка цигарата си в пепелник, който вече беше пълен с фасове, и щракна с пръсти. Хасан му подаде портфейла и мъжът го отвори така, сякаш бе някаква рядка книга.
Погледна към личната карта.
– Антъни Саксън – каза той бавно.
– Да – отговори Саксън. – А вие сте…?
– Аз съм инспектор Шариф. Това е моят участък.
– Мога ли да попитам защо съм тук, инспекторе?
Инспекторът хвърли портфейла на бюрото.
– Въпросите ги задавам аз!
Саксън кимна.
Инспекторът посочи с палец към Хасан.
– Защо сте искали да се срещнете с този човек?

–
Не
съм искал – отрече Саксън. – Говорих с човек
на име
Хасан. Очевидно това не е той.

Инспекторът изсумтя.
– Точно така. Това е офицер Абдул. Защо сте искали да се срещнете с Хасан? Той е крадец.
– Мислех, че може да ме отведе до един предмет, откраднат от Багдадския музей.
– Значи сте искали да се сдобиете с крадени вещи – заключи инспекторът.
– Щях да върна предмета в музея. Можете да попитате истинския Хасан, ако искате да проверите думите ми.
Инспекторът хвърли разбиращ поглед към Абдул, а после се обърна към Саксън.
– Няма начин. Хасан е мъртъв.
– Мъртъв ли? Вчера говорих с него по телефона. Какво се е случило?
Инспекторът го наблюдаваше внимателно, за да види реакцията му.
– Убит е – отговори той. – По много гаден начин. Сигурен ли сте, че не знаете нищо за това?
– Да. Абсолютно сигурен съм.
Инспекторът запали цигара „Клеопатра” и издиша през ноздрите си две струйки дим.
– Вярвам ви. Сега можете да задавате въпроси.
– Откъде знаехте, че ще се срещна с Хасан?
– Просто е. Името ви е записано в бележника му за срещи. Проверихме ви. Вие сте много известен писател. Всички четат книгите ви.

– Ще ми се
повече
хора да ги четяха – усмихна се леко Саксън.

Инспекторът вдигна рамене.
– Защо един голям писател се интересува от някакъв си крадец?
Саксън се съмняваше, че инспекторът ще разбере тази обсебеност, която го тласна към пътуване през Европа, Близкия изток и Южна Америка в мисията му да намери отговор на една от най-големите загадки на всички времена. Понякога и самият той не разбираше.
– Вярвах, че Хасан може да ми помогне да открия една жена – каза той, като подбираше внимателно думите си.

– Аха – отвърна инспекторът и се обърна към офицер Абдул: –
Жена
!

– Хасан разполагаше с антика, която може да ми помогне за книгата, която пиша, и филма, който се надявам да заснема. За Савската царица са.

–
Савската царица
– повтори разочарован инспекторът. – Значи мъртва жена.

– Мъртва и немъртва. Като Клеопатра е.
– Клеопатра е била велика царица.
– Да. Савската царица също. И красива като самия ден.
Вратата се отвори. Влезе още един мъж. За разлика от закръгления и мърляв инспектор, той беше висок и строен. Носеше костюм в бледо маслиненозелено с идеални ръбове на панталоните. Шариф стана от стола и застана мирно.
– Благодаря ви, инспекторе – кимна новодошлият. – Можете да се оттеглите заедно с подчинения си.
Инспекторът отсечено отдаде чест и напусна стаята заедно с Абдул.
Мъжът седна на стола на инспектора и сложи на масата кафява хартиена папка. Погледна към Саксън и по тясното му лице мина вълна на веселост.
– Разбрах, че пазарът на камили ви харесва – каза той на перфектен английски.
– Възхищавам се на начина, по който камилите държат главите си високо вдигнати. Приличат на аристократи, които не се предават, въпреки, че са настъпили черни дни за тях.
– Интересна гледна точка – отвърна мъжът. – Казвам се Юсуф. Работя в Министерството на вътрешните работи.
Саксън знаеше, че „Министерството на вътрешните работи” е синоним на „Национална сигурност”.
– Много любезно от ваша страна, че сте дошли тук.
– Любезността няма нищо общо – отвърна Юсуф и отвори папката. – Това е досието на истинския Хасан.
Пръстите му с грижливо оформен маникюр извадиха няколко листове, закачени един за друг, и ги плъзнаха през масата към Саксън.
– А това е списъкът с антиките.
Саксън прочете списъка, който беше на английски.
– Този списък съответства на списъка, публикуван от Багдадския музей.
– В такъв случай се боя, че сте закъснели – облегна се назад Юсуф и допря върховете на пръстите си. – Армията иззе антиките. Сега са в ръцете на представител на ЮНЕСКО. В деня след прехвърлянето им Хасан е бил измъчван и убит.
И Юсуф прокара пръст по гърлото си.
– Щом не е разполагал с антиките, защо тогава ми каза, че са у него?
– Крадецът може да открадне повече от веднъж. Може да е мислил, че ще успее да измами богатия чужденец.
– Знаете ли кой го е убил?
– Работим по въпроса.
– Кой е представителят на ЮНЕСКО?
– Една италианка. Карина Мечади.
– Знаете ли дали е още в Кайро?
– Преди няколко дни напусна Египет с кораб, на който натовари антиките. Ще ги откара в Съединените щати, които са се споразумели с правителството в Багдад.
Саксън се почувства изигран. Бяха му смачкали фасона. А беше толкова близо до целта!
– Може ли да си вървя?
– Когато пожелаете – отвърна Юсуф и стана от стола. – В центъра на всеки един случай винаги има жена.
– Госпожица Мечади?
Египтянинът поклати глава.
– Савската царица.
Усмихна се загадъчно и отвори вратата пред Саксън.
Саксън се върна в хотел „Мариот”, качи се в стаята си и се обади на няколко места. Накрая се свърза с един познат в ЮНЕСКО, който му потвърди, че Карина Мечади е на път към Америка.
Саксън отиде до прозореца и се загледа в Нил и блещукащите светлини на древния град. Спомни си усмивката на египтянина, когато спомена за мисията си да открие призрака на жена, умряла преди три хиляди години.
Замисли се за миг, вдигна телефона и направи резервация за полет до Съединените щати. После започна да си събира багажа.
Дългото му пътуване в търсене на съвършената жена го бе отвело до най-отдалечените и опасни места на земното кълбо. Нямаше да се откаже точно сега.

1 Букв. „утро от светлина” (ар.) – Б. пр.




8













Контейнеровозът „Оушън Адвенчър”
1
побираше почти две хиляди товарни контейнера, но дори със своите седем хиляди тона и почти сто и седемдесет метра дължина приличаше на пигмей в сравнение с новите кораби, които бяха дълги колкото три футболни игрища. Карина Мечади крачеше по дългата палуба на кораба, леко прегърбена заради мразовития студ на Северния атлантически океан и не обръщаше внимание на подробностите около себе си.

Откакто се качи на борда в Салерно, Карина всяка сутрин ставаше и преди закуска слизаше на третото ниво в надстройката за кратка разходка. Това натрапчиво поведение се подхранваше от манията ѝ да поддържа гъвкавата си фигура във форма, както и да успокоява нервите си, защото нямаше търпение да стигне до края на пътуването. Броят на обиколките по палубата зависеше от времето, което варираше от хладно и влажно до пронизващо студено, когато минаха край бреговете на Нюфаундленд.
„Оушън Адвенчър” с нищо не напомняше романтиката, обезсмъртена в разказите на Джоузеф Конрад за неустрашимите товарни параходи, кръстосвали световния океан в една отминала епоха. Корабът представляваше морска платформа, която пренасяше стоманени контейнери, дълги седем метра и високи два и петдесет. Бяха наредени един върху друг в редици по шест и заемаха по-голямата част от палубата с изключение на носа и кърмата и по една тясна пътечка от двете страни. В трюма имаше струпани още стотици контейнери.
Докато вървеше близо до фалшборда, Карина си спомни поредицата от събития, които я качиха на кораба, който в момента пореше Атлантика. Убийството на Али Бабас в Багдад преди няколко години я шокира, но не я изненада. Насилието открай време беше нещо обичайно зад кулисите на незаконната търговия с антики, в която залозите бяха големи. Това беше един потънал в сенки свят, през който течаха огромни суми пари и рядко се срещаха джентълмени. Али навярно се бе опитал да измами човек, когото не е трябвало да мами.
Въпреки това смъртта му я натъжи. Не вярваше, че без Али ще успее да върне на музея изчезналите от скривалището антики. Али беше посредникът, който придвижваше крадените стоки към пазара. Никога не доверяваше нищо на хартия. Имената на купувачите и продавачите бяха записани само в главата му. Когато търговецът излезе от картинката, антиките, които търсеше Карина, се разпиляха по четирите краища на света.
След като напусна Ирак и се върна в кабинета си в Париж, Карина си имаше предостатъчно занимания. Няколко месеца по-късно, тъкмо когато попадна на следите на една рядка етруска статуя, Огюст Беноа я посети в офиса ѝ и ѝ подаде визитната си картичка. Беноа беше превзет мъж, който ѝ напомняше на измисления детектив на Агата Кристи – Еркюл Поаро.
Той беше партньор в престижна парижка юридическа кантора и премина направо към въпроса.
– Фирмата ми пое ангажимент да представлява фондация „Балтазар” – каза той. – Господин Балтазар е богат бизнесмен, както и голям филантроп. Много се натъжи, когато чу за ограбването на Багдадския музей. Попаднал е на статия, в която са описани усилията ви да откриете част от изчезналите антики, и се надява, че с финансиране от страна на фондацията ще можете да посветите дарбите си на задачата да върнете тези предмети в колекцията на музея.
– Много любезно от страна на господин Балтазар – отговори Карина. – Но мисля, че ще съм по-полезна, ако работя със световна организация като ЮНЕСКО.
– Извинете! Очевидно не съм обяснил ясно предложението на господин Балтазар. От вас не се изисква да напускате ЮНЕСКО.
Карина погледна към високите купчини папки на бюрото си.
– Както виждате, изцяло съм заровена в работа на ЮНЕСКО.
– Това е напълно разбираемо – съгласи се Беноа и извади от куфарчето си един лист. – Това е споразумението, което ви предлага фондацията. Ще отворим сметка в банка по ваш избор и ще я захранваме. Можете да теглите от нея по всяко време с всякаква цел само с едно условие: парите трябва да бъдат похарчени за възстановяване на иракските артефакти. Средствата нямат текущ лимит.
Заинтригувана, Карина обмисли предложението.
– Господин Балтазар е много великодушен.
– Е, мадмоазел Мечади? – усмихна се Беноа.
Карина се зачуди какво да прави. В момента се опитваше да отдели внимание на няколко задачи от ЮНЕСКО едновременно, но не можеше да изтърве такава възможност. Огледа споразумението.
– Дайте ми време да го разгледам по-подробно и утре ще ви отговоря.
На следващия ден се обади на Беноа и му съобщи, че отговорът ѝ е “да“. В хода на работата си за ЮНЕСКО Карина бе работила с правителства, Интерпол, служители в музеи и експерти по археология, но възможността за неограничено финансиране откриваше пред нея цял един нов свят. С пачки банкноти в ръка можеше да си купи достъп до противните личности, с каквито изобилстваше търговията с антики. Така и стана. Скоро Карина си създаде мрежа от информатори от полицията и подземния свят, които често ѝ даваха информация за антики, изчезнали от други страни, а не само от Ирак.
Един от контактите, на които разчиташе най-много, беше офицер от египетската армия. Беше замесен в тъмни дела и тя го познаваше само като Полковника. Преди по-малко от седмица той ѝ се обади с новината, че колекцията от иракски предмети, които тя търсеше, е била предложена за продажба от един дребен крадец на име Хасан. Карина каза на офицера, че ще се срещнат след четирийсет и осем часа, изпрати му депозит и му каза да ги купи, без дори да ги е виждал.
Споразумението с фондация „Балтазар” изискваше Карина да ги уведомява за всяко събитие. Тя се обади на Беноа с новината за Хасан и той ѝ обеща да я предаде по-нататък. Преди да се качи на самолета за Кайро, Карина се обади на професор Назир в Багдад и му каза, че е близо до връщането на антиките.
Назир се зарадва, но в Ирак все още цареше хаос и той се притесняваше, че колекцията няма да е на сигурно място там. Опитваше се да намери средства за разработване на ефективна система за поддържане на архив на колекцията в музея. Прие с ентусиазъм предложението на Карина да използват предметите, за да привлекат дарения. Каза, че е готов да подпише документ, с който ѝ дава право временно да ги задържи, и да се свърже с иракското посолство във Вашингтон, за да предупреди дипломатите за възможността за обиколка за показване на колекцията.
Когато Карина пристигна в Египет, събитията се развиха бързо. Докато обядваха в хотел „Шератон” на брега на Нил, Полковника ѝ съобщи, че вече е придобил колекцията, и галантно ѝ плати обяда, след като тя му даде остатъка от сумата по сделката. Същата нощ в един склад на доковете на пристанище „Саид” тя изчака нетърпеливо камиона, който пристигна малко след полунощ.
Артефактите в камиона бяха покрити с пръст, но бяха в прилично състояние. Карина ги огледа набързо на светлината на фенерче и нахвърли описание и номер за всеки предмет. Една от по-големите антики беше статуя на мъж с поличка и островърха шапка. Бронзовата повърхност на статуята беше покрита с мръсотия от брадатото лице до котката в краката му. Статуята не беше в списъка ѝ с артефакти, но омачкано парче хартия, привързано към едната ръка, я идентифицираше като „Навигатора“. След като похарчи още една част от богатството на Балтазар на митницата, Карина уреди да качат артефактите на товарен кораб, който заминаваше за Италия.
Самата тя отлетя за Салерно, изпревари кораба и уреди товарът да замине за Съединените щати на борда на „Оушън Адвенчър”. Докато нервно чакаше предметите да бъдат докарани от Египет, Карина уточни плановете за обиколката на колекцията с Назир и посолството. Когато корабът най-после пристигна, тя се обади на Беноа и му съобщи, че антиките са у нея и ги подготвят за обиколка. В гласа му прозвуча странно разочарование, но по-късно ѝ се обади и ѝ каза, че се е консултирал с Балтазар, който я поздравява за свършеното. Карина реши повече да не изпуска артефактите от очи и нае каюта на контейнеровоза.
По време на обиколката се спря и надникна от един проход между редиците контейнери, за да се увери, че боядисаният в синьо контейнер още е там. После продължи към носа на кораба, където я блъсна вълна от леден вятър.
Докато вечеряха предишната вечер, капитанът ѝ каза, че обичайната скорост на кораба е осемнайсет възела. Щеше да намали, когато приближат към Нюфаундленд и навлязат в района, познат като „Алеята на айсбергите”. Това предупреждение предизвика у нея повече любопитство, отколкото страх.
Тя се спря на носа на контейнеровоза и се огледа за айсберги. В сивото море се носеха само ледени блокове с големина на дънери. Карина беше навлечена с няколко ката дрехи, но те не успяваха да попречат на ледените пръсти на вятъра да гъделичкат ребрата ѝ. В столовата я очакваха горещо кафе и бъркани яйца. Тя обърна гръб на откритото море и тръгна покрай левия борд.
Беше изминала около две трети от пътя към мостика, когато през плискането на вълните в корпуса чу някакво бръмчене. Вдигна глава и видя два хеликоптера, които летяха близо един до друг, на стотина метра над водата. Приближаваха се бързо към кораба. На черните им корпуси не се виждаха никакви отличителни знаци.
Внезапното им появяване я учуди. Корабът се намираше на сто мили от най-близката суша. Спомни си, че някъде наоколо има нефтени сонди – така бе споменал капитанът. Хеликоптерите навярно бяха на компанията, която притежава някоя от тези платформи.
Хеликоптерите прелетяха над кораба толкова ниско, че почти докоснаха мачтата, започнаха да правят виражи във формация близо един до друг и да обикалят плавателния съд като хищни птици във все по-стесняваща се спирала, преди да изчезнат от погледа на Карина. Звукът от въртене на ротори заглъхна. Очевидно хеликоптерите бяха кацнали върху редиците контейнери.
Карина беше сигурна, че когато отиде в столовата, ще разбере кои са посетителите. Тя продължи спокойно напред, но след миг се се закова намясто. От горната част на един от контейнерите се показа фигура, която се спусна с въже и скочи на палубата. Още три фигури слязоха с двойно въже и ѝ препречиха пътя. Лицата им бяха покрити с маски. Бяха облечени в плътно прилепнали черни униформи, а в ръцете си държаха късоцевни автоматични оръжия.
Карина се обърна и побягна, но от контейнерите зад нея бяха слезли още четири фигури. Беше обградена. Един от непознатите я хвана за ръката и я обърна. След секунда завързаха грубо ръцете зад гърба ѝ.
Опряха в гърба ѝ дуло на оръжие и я поведоха към мостика. Към тях се приближиха още фигури. Карина разпозна двама филипинци от екипажа. Видя усмихнатите им лица и ситуацията ѝ стана кристално ясна. Филипинците бяха съучастници на похитителите.
Нападателите се разделиха на две групи. Един от моряците се отправи към мостика заедно с четирима от нападателите. Другият поведе своята група по палубата. Цялата операция се извърши мълчаливо. „Знаят какво правят и какво искат” – помисли си Карина. Но се втрещи, когато морякът я бутна към контейнера, в който се намираха нейните артефакти, и почука с кокалчетата на облечените си в ръкавици пръсти по металната повърхност.
Контейнерът беше притиснат между няколко други и нямаше как да бъде отворен. Един от нападателите обаче донесе метално куфарче и извади режеща горелка и кислородна бутилка. Сглоби горелката и нагласи пламъка на желаната сила. После нахлузи защитни очила, за да предпази очите си и методично започна да пробива дупка в страничната стена на контейнера.
От устните на Карина се изтръгна неволен вик, който предизвика незабавен отговор: един от похитителите ѝ я стисна за ръцете и я ритна в глезена. Карина загуби равновесие, а не можеше да омекоти падането си с ръце. Свлече се на палубата, главата ѝ се блъсна в студения метал и тя загуби съзнание.
Когато дойде на себе си, лежеше по гръб в някакъв полумрак. Главата ѝ пулсираше от болка. Обърна се на хълбок и видя, че е напъхана между две дървени кутии в контейнера, в който нахлуваше светлина от правоъгълната дупка с назъбени краища, оставена от горелката.
Помъчи се да се изправи, но не можеше да премести краката си и да намери опора със завързани ръце. От усилието ѝ се зави свят. Докато лежеше на студения под, задъхана от напразните си опити, зърна някаква сянка. Един мъж надникна през дупката и впери поглед в нея. Бузите му бяха по детски закръглени, ала очите, които се взираха в Карина от херувимското му лице, блестяха с демоничен пламък.
Кръвта на Карина изстина. Това бе едно от най-ужасяващите лица, които бе виждала някога.
Изражението ѝ навярно бе издало чувствата ѝ, защото мъжът се усмихна.
С последните проблясъци на съзнание преди отново да припадне Карина осъзна, че се радва, че губи съзнание.

1 „Океанско приключение” – Б. пр.




9












Оранжево-белият самолет „Херкулес 130” HC за далекообхватно наблюдение на Международния леден патрул потегли от Сейнт Джонс призори и пое на изток за седемчасов полет. Машината беше тип високоплощник, движеше се със скорост петстотин и шейсет километра в час и щеше да прелети над трийсет хиляди квадратни мили на океана до края на смяната си.
Мъжът от бреговата охрана пред радарното табло на самолета си мечтаеше за срещата с една млада жена от Нюфаундленд довечера. Тъкмо обмисляше как да я вкара в леглото, когато зърна на екрана подозрителен обект.
Той мигновено забрави за жената и се съсредоточи върху екрана. Четиримоторният турбовитлов самолет носеше радар, който беше насочен напред и настрани. Страничният радар бе засякъл голям предмет във водата на около двайсет мили на север.
От 1912 година, когато бяха създадени специалните патрули за наблюдение и засичане на айсберги, за да се предотвратят нови нещастия като това с „Титаник” досега много неща се бяха променили. Въпреки технологичния напредък обаче засичането на айсберг все още си беше повече изкуство, отколкото въпрос на наука.
Мъжът пред радара се опита да прецени дали предметът е айсберг или рибарска лодка на котва. Плавно движение на обекта щеше да означава плавателен съд. Предметът, привлякъл вниманието му, почти не помръдваше. Опитното око на мъжа забеляза на радара сянка там, където от по-далечната страна на предмета нямаше радиолокационно ехо – феномен, който подсказваше, че обектът е по-висок от кораб.
Айсберг.
Той уведоми пилота за обекта и за местоположението му и самолетът се отклони на север.
Мъглата, надвиснала над океана, им пречеши да установят зрителен контакт до последната минута. Самолетът се спусна на стотина метра над водата. Мъглата изтъня и се показа айсберг с висок тесен ръб от единия край. Мъглата отново се сгъсти, но този кратък поглед им беше достатъчен.
Самолетът изпрати данните за айсберга в оперативния център на Ледения патрул в Гротън, Кънектикът. Там компютър определи вероятната посока на движение на айсберга и от центъра излъчиха радио-предупреждение към корабите, плаващи в този район. Съобщението беше засечено от един от самолетите на „Бийч Супер Кинг” на „Пръвиншъл Еърлайнс”, който патрулираше край Гранд Бенкс след подписан договор с офшорна петролна копмания.
Двумоторният самолет се насочи към мястото със съобщените координати. Мъглата се вдигаше и самолетът намери мишената без проблеми. Няколко пъти мина ниско над нея и пилотът потвърди по радиото, че я е видял. После изпрати информацията на всички петролни платформи и съдове наоколо.
„Лейф Ериксон” плаваше, без да бърза. Но когато спешното съобщение пристигна двата дизелови двигателя от по десет хиляди конски сили незабавно напрегнаха мускули и с шум и трясък показаха на какво са способни. Корабът полетя напред като ченге на мотоциклет, хукнало след шофьор с превишена скорост, и остави след себе си разпенена следа в сивото море.
Остин беше на мостика и разглеждаше задълбочено една карта заедно с Дзавала, когато предупреждението се разнесе от радиоговорителя.
– Нашият изчезнал Моби? – обърна се Остин към капитана.
– Може би – отвърна Доуи. – Описанието съвпада. Скоро ще разберем.
Доуи заповяда да увеличат скоростта. Около устремения напред нос на кораба се заизвиваха пухкави късове мъгла. Само след минути видимостта почти изчезна и „Лейф Ериксон” се оказа обгърнат от плътна мъгла. Корабът продължи напред като разчиташе единствено на електронните си очи.
Капитанът постоянно следеше екрана на радара и от време на време даваше команди на рулевия да промени курса. Корабът едва-едва пълзеше и напрежението на мостика беше по-гъсто от мъглата навън. „Лейф Ериксон” се движеше през обитаваните от духове води близо до гроба на „Титаник”. Въпреки електрониката, която можеше да засече лодка-играчка в дъждовна локва, сблъсъците на кораби с лед не бяха необичайни и понякога се оказваха фатални.
Капитанът изсумтя, вдигна очи от екрана и ухилен попита:
– Казвал ли съм ви с какво нюфитата отблъскват комарите?
– С ловджийска пушка – предположи Джо.
– Комарът ще се гътне, ако простреляш фаровете му за приземяване – пробва се и Остин.
– Значи тая сте я чували. Нямайте грижа, от вас ще излязат нюфита.
Напрежението намаля и капитанът отново насочи вниманието си към екрана на радара.
– Мъглата се е вдигнала малко. Внимавайте. Всеки момент ще го видим.
Остин огледа сивотата наоколо.
– Имаме си компания – каза той, разчупвайки тишината на мостика, която можеше да съперничи на тишината в катедрала.
Пред тях като в сън се извисяваха призрачните очертания на огромен айсберг. Само след секунди ледената планина изпълни пространството пред тях. В единия си край айсбергът се извисяваше рязко нагоре и образуваше огромна кула, висока колкото петнайсететажна сграда. Един слънчев лъч прониза мъглата и айсбергът заблестя като снежнобял чаршаф. Капитанът тупна Остин и Дзавала по гърбовете.
– Вадете харпуните, момчета! Открихме Моби-берг!
Той погледна запленен огромния айсберг.
– Красив е, нали?
– Прилича на малко ледено блокче – каза Остин. – А при това над водата се вижда само една осма от него.
– Сигурно има достатъчно лед за цял милиард маргарити! – промълви Дзавала със страхопочитание.
– Това е айсберг-замък – обясни Доуи. – Като този, който е потопил „Титаник”. В този район средната големина на айсбергите е двеста хиляди тона, а дължината – около седемдесет метра. Този обаче е около сто метра и може би петстотин хиляди тона. Айсбергът на „Титаник” е бил само около двеста и петдесет хиляди тона.
Капитанът заповяда на рулевия да заобиколи айсберга и да не се приближава на повече от трийсет метра.
– Трябва много да внимаваме – обясни той.
– Тези издатини, които стърчат от водата, май могат да остържат ракообразните от корпуса ни – прецени Остин.
Капитанът не сваляше спокойния си, внимателен поглед от айсберга.
– Притесняват ме не те, а това, което не можем да видим. Сините пукнатини са слабите места в айсберга. Във всеки момент може да се отчупи гигантско парче лед и самото му падане във водата може да ни потопи – Доуи хвърли поглед към Остин и се ухили: – Още ли се радвате, че се качихте да се повозите с нас?
Остин кимна и се загледа в смъртоносната красота на величествената ледена планина.
Дзавала вече се бе освободил от всичките си резерви за пътуването и не откъсваше запленен поглед от огромния айсберг.
– Фантастично! – промълви той.
– Радвам се да го чуя, приятели мои, защото това бебче е ваше. Преди години един кораб на НАМПД ме измъкна от напечена ситуация. Това е моят начин да ви се отплатя. Собствениците на кораба казват, че застраховката няма да е проблем, стига да се запишете като временни членове на екипажа, което вече направихте. Показахте, че сте природни таланти в прибирането на късчета от бургери.
Доуи бе позволил на гостите си да им помогнат в тегленето с ласо на по-малките ледени парчета, които моряците наричаха „бургери“ – кръстени съвсем неточно на специалитета от заведенията за бързо хранене. Капитанът беше впечатлен колко добре работят в екип двамата и колко бързо усвоиха техниката.
– Тези бургери бяха големи колкото къщи – отбеляза Остин. – Това тук обаче е колкото комплекса „Уотъргейт”.
– Принципът е един и същ. Виждаш ги. Обикаляш ги, увиваш ги с въжето и започваш да ги влачиш. Ще надничам през рамото ви, да не вземете да пострадате. Сега си слагайте водонепромокаемите костюми. Ще се срещнем на палубата.
Остин и Дзавала се ухилиха като хлапета, които ще се возят за пръв път на велосипед с две колела. Благодариха на капитана и се отправиха към каютата си. Навлякоха още няколко ката топли дрехи и се пъхнаха в яркооранжевите непромокаеми костюми. Когато излязоха навън, вятърът се бе засилил. Неравната повърхност на морето сега беше набраздена като кожа на алигатор.
Под внимателния поглед на капитана двамата мъже се захванаха за работа заедно с екипажа. Първо трябваше да прикрепят една към друга дългите четиристотин метра части от дебелия полипропиленов буксир. Буксирът минаваше през цилиндричен барабан на кърмата и беше прекаран през широк клюз във фалшборда. За свободния му край беше завързана оранжева шамандура. Остин се свърза с мостика по уоки-токито и съобщи, че всичко е готово.
Корабът започна да прави голям кръг, като поддържаше около седемдесет метра дистанция от айсберга и спираше, за да може екипажът да омотае части от него с буксира.
Когато „Ериксон” се върна в началната си точка, един от моряците закачи с кука този край на шамандурата, който се носеше във водата, и я издърпа на палубата. Остин нареди на матросите да прикрепят стоманена проволка, за да задържат въжето ниско във водата, в противен случай можеше да се изхлузи по хлъзгавата повърхност на айсберга.
Капитанът огледа всичко.
– Добра работа – каза той. – Сега идва забавната част.
Той поведе Остин и Дзавала към мостика. Корабът и айсбергът бяха разделени от около половин миля открит океан. Доуи смяташе това за минималното разстояние за безопасно влачене.
– Оттук нататък ще ви оставя вие да поемете нещата – обърна се към него Остин.
Знаеше, че това не е работа за аматьор. Айсбергите, влачени на буксир, понякога се преобръщаха, а освен това винаги съществуваше опасност буксирът да се заплете във витлата.
По указания на капитана корабът увеличи скоростта. Буксирът се опъна. Водата под кораба закипя. Айсбергът неохотно преодоля леността, която го държеше на едно място. Огромната ледена планина се размърда и корабът и айсбергът бавно поеха напред. Щяха да минат часове, преди скоростта им да достигне един възел.
Сега, когато вече влачеха айсберга, Остин се извини и отиде в каютата си. След няколко минути се върна и подаде на капитана картонена кутия. Доуи я отвори и на лицето му се изписа широка усмивка. Той извади отвътре широкопола каубойска шапка „Стетсън” и я сложи на главата си.
– Малко ми е голяма, но мога да я натъпча с вестник. Благодаря, момчета!
– Малък израз на благодарност, задето ни приехте на борда – рече Остин.
Дзавала се взираше в айсберга, пред който корабът изглеждаше малък като играчка.
– Какво ще правим с това нещо?
– Ще го завлечем до течение, което да го отдалечи от петролната платформа. Това може да отнеме няколко дни.
– Капитане… – дежурният на радара повика Доуи при монитора. – Следя един обект. Май се е отправил към Голямата северна...
Дежурният на радара беше нанесъл три хикса с восъчен молив върху прозрачен лист и ги беше свързал, за да покаже движението на обекта. Капитанът взе една линия и я подравни със знаците.
– Не е добре! – измърмори той. – Имаме кораб, който се движи по права линия към петролната платформа. И то бързо.
Той се свърза по радиото с голямата северна платформа. Дежурният на радара там бе забелязал приближаващия кораб и се бе опитал да се свърже с него, но без успех. Каза, че тъкмо се е канел да повика „Лейф Ериксон”, но Доуи го е изпреварил.
– Започваме да се тревожим – продължи мъжът. – Корабът се движи точно към нас.
– Да, така изглежда – съгласи се Доуи. – Мисля, че е на десетина мили от вас.
– Прекалено близо, да го вземат мътните!
– Ще оставим айсберга, който теглим, и ще се опитаме да пресечем пътя на кораба. Колко време ще ви отнеме да преместите платформата от устата на сондажния отвор?
– Вече започнахме, но ако продължи да се движи със същата скорост, корабът ще ни изпревари.
– Продължавайте с опитите да се свържете по радиото. Ние също ще му сигнализираме да се отклони.
Капитанът се обърна към Остин и Дзавала:
– Съжалявам, момчета, но ще трябва да пуснем айсберга.
Остин беше слушал внимателно разговора по радиото. Бързо навлече непромокаемия си костюм и нахлузи шапката на главата си. Дзавала последва примера му.
Процедурата по пускането беше точно противоположната на тази по хващането. Екипът на палубата развърза края, на който висеше шамандурата, и го остави да се носи свободно из водата. Доуи насочи кораба обратно около айсберга и екипажът нави стотиците метри буксир. Когато и последният сантиметър бе качен на палубата, капитанът нареди да тръгнат напред с пълна скорост.
Дзавала остана на палубата да помага с подреждането на въжетата, а Остин се върна на мостика. Капитанът стискаше микрофона.
– Никой ли не се обажда? – попита Остин.
Доуи поклати глава. Изглеждаше разтревожен и очевидно бе загубил търпение.
– Не след дълго трябва да стигнем до тези малоумници.
Капитанът се отправи към екрана на радара. Вече бе нанесен четвърти хикс, свързан с предишната линия на курса. Беше нанесена и втора линия за пресичане на курса на „Ериксон”.
– Какъв е шансът платформата да издържи пряк удар? – попита Остин.
– Малък. Голямата северна платформа е полуподводна. Краката ѝ предлагат известна защита, но не е като „Хиберния”, която е закотвена на дъното и е защитена от дебела бариера от бетон.
Остин знаеше доста неща за петролните платформи от дните си в Северно море. Знаеше, че полуподводните платформи приличат повече на кораби, отколкото на платформи, и се използват предимно в открито море. Имаха четири крака върху понтони, които изпълняваха ролята на корпус. Тези платформи бяха проектирани така, че да могат да ги влачат през водата, макар че някои можеха да се движат и сами. След като стигнеха до избраното място, наводняваха понтоните и те стигаха до дъното. Няколко масивни котви задържаха платформата на място.
– Колко работници има на платформата? – попита Остин.
– Предназначена е за двеста и трийсет.
– Ще имат ли време да се махнат оттам?
– Вдигат котвите и обслужващите лодки скоро ще започнат да теглят, но платформата е проектирана така, че да може да се махне от пътя на бавно движещи се айсберги, които са се изплъзнали от погледа на Ледения патрул. Не е предназначена да се отстрани от пътя на кораб без управление.
Остин не беше сигурен, че капитанът е употребил правилно думите „без управление”, които означаваха, че корабът е извън контрол. Лично той смяташе, че този кораб е под пълен контрол и се е устремил право към голямата северна платформа.
Един моряк посочи дясно на борд.
– Виждам го!

Остин взе бинокъла на капитана и започна да наглася фокуса, докато накрая видя силует на кораб. Различи големите букви на червения корпус. Корабът принадлежеше на компания на име „Оушънъс Лайнс”
1
. На огромния издут нос на кораба бе изписано с бели букви името му: „Оушън Адвенчър”.

Корабите започнаха да се движат успоредно, на около четвърт миля разстояние един от друг. „Ериксон” сигнализира с прожекторите си и наду сирената, за да привлече вниманието на другия кораб. „Адвенчър” продължи, без да намалява. Капитанът нареди на екипажа да не спира опитите да установи контакт визуално или по радиото.
В полезрението им се появи петролната платформа. Беше кацнала в морето като четирикрака морска буболечка. Онова, което се набиваше най-много на очи, бяха една огромна сондажна кула и площадка за хеликоптер с форма на диск.
– Имат ли хеликоптер на платформата? – обърна се Остин към капитана.
– В момента се връща след спешен полет до болницата. Но и бездруго вече е късно за евакуация по въздуха.
– Нямах предвид евакуация. Може би хеликоптерът би могъл да качи някого на борда на кораба.
– Няма време. В най-добрия случай ще успее да прибере някои от оцелелите, ако има такива.
Остин свали бинокъла.
– Не бързайте да приготвяте чувалите за труповете. Може би все още има шанс да спасим платформата.
– Невъзможно е! Платформата ще потъне като камък, когато корабът се забие в нея.
– Огледайте средата на кораба – каза Остин. – И ми кажете какво виждате.
Капитанът погледна през бинокъла.
– Подвижно мостче. Увиснало е надолу почти до водата.
Остин изложи накратко плана си.
– Това е лудост, Кърт! Прекалено опасно е! И ти, и Джо може да загинете.
Остин го удостои с насилена усмивка.
– Не се обиждайте, капитане, но щом вицовете ви за нюфитата не ни убиха, нищо не е в състояние да го направи.
Капитанът се взря в решителното лице на Остин. Ако имаше хора, способни да извършат невъзможното, това бяха този американец и приятелят му.
– Добре – съгласи се Доуи. – Ще ви осигуря всичко необходимо.
Остин нахлузи непромокаемото си яке, дръпна ципа и излезе на палубата, където се намираше Дзавала. Джо познаваше приятеля си и не се учуди от дръзкия му и рискован план.
– Като се замислиш, схемата е съвсем проста – отбеляза той. – А шансовете ни не са особено големи.
– Малко по-добри от тези адът да замръзне, така ги изчислявам.
– Не е чак толкова зле, всъщност. Изпълнението обаче може да се окаже малко трудничко. Какво мисли капитан Доуи за плана ти?
– Смята, че сме луди.
Дзавала прикова поглед в големия контейнеровоз, който пореше сивото море успоредно на техния кораб, и бързият му ум започна да изчислява скоростта, посоката и условията.
– Капитанът е прав, Кърт – заяви накрая той. – Наистина сме луди.
– Значи си с мен.
Дзавала кимна.
– Да, по дяволите! Беше почнало да ми доскучава от теглене на айсберги.
– Благодаря, Джо. За мен всичко това се свежда до преценка на съотношението между риска и резултата.
Дзавала разбираше какво точно има предвид Остин.
– Колко хора има на платформата.
– Капитанът казва над двеста, плюс тези на кораба.
– Значи сметката е проста. Рискът е висок, но не и непреодолим, а в замяна може да успеем да спасим живота на над двеста души.
– Точно така – потвърди Остин, нахлузи спасителна жилетка и метна една на Дзавала.
Двамата сключиха договора със силно ръкостискане. Остин вдигна палци към капитана, който бе наблюдавал разговора им от мостика.
Под решителното командване на капитан Доуи корабът се завъртя и спря под такъв ъгъл към вятъра, че Остин и Дзавала да пуснат яркочервената петметрова надуваема лодка във водата откъм подветрената страна на кораба. „Ериксон” пречеше на вятъра да ги заблъска с цялата си сила, но лодката все пак се подмяташе върху вълните като гумено пате във вана.
Остин имаше малка радиостанция, прикачена към хендсфри микрофон и слушалка. Капитан Доуи щеше да го държи в течение на работата на екипите, които вдигаха котвите на платформата. Ако голямата северна платформа успееше да вдигне всичките си котви навреме, за да се премести от пътя на приближаващия кораб или ако в посоката на кораба настъпи промяна, капитанът щеше да се обади на Остин, който на мига щеше да прекрати изпълнението на плана си. Ако сблъсъкът на кораба и платформата ставаше неизбежен, Остин щеше да действа.
Остин увисна на корабния трап и гребените на вълните заблизаха краката му. После скочи в лодката. Усещането беше, че скача върху мокър батут. Тялото му щеше да отскочи нагоре, но той сграбчи ръкохватките се вкопчи в люшкащата се лодка.
Когато лодката се стабилизира под тежестта му, Остин включи мотора, който зарева с всичките си седемдесет и пет конски сили. Остин се хвана за трапа и задържа лодката неподвижна, за да може и Дзавала да се качи. Джо се спусна в клатушкащата се надуваема лодка с обичайната си котешка грация, свали въжетата от носа и кърмата и оттласна лодката от кораба.
Остин завъртя румпела към Дзавала и насочи тъпия нос по курс, който трябваше да пресече пътя на „Оушън Адвенчър”.

1 „Океански линии” – Б. пр.




10












От мостика на шестпалубния „Оушън Адвенчър” капитан Ървин Ланге виждаше почти цялата дължина на кораба, който командваше. Стоеше на високия си пост, когато хеликоптерите се спуснаха и кацнаха върху контейнери. Първоначалното му удивление бързо се смени с гняв, докато се взираше през големите финестрини към дългата палуба.
Капитанът се гордееше с тевтонската си невъзмутимост. Решителните черти на лицето му издаваха упоритост, сила и увереност в собствената му компетентност. Сега обаче беше различно. Изпитото му лице се сгърчи. Хеликоптерите бяха кацнали без негово позволение. Логичният му ум бързо отхвърли възможността машините да са в беда. Един хеликоптер можеше да аварира, но два едновременно беше невъзможно.
Това не беше правилно. Не беше уместно. Капитанът вдигна бинокъла към очите си и се разгневи още повече, когато от хеликоптерите скочиха десетина фигури и се разпръснаха под въртящите се ротори. Всички бяха облечени в черно. Той успя да зърне натрапниците само за миг, преди да изчезнат зад редицата контейнери. Но в този кратък миг видя, че носят оръжия. Гневът му се превърна в ужас.
Пирати!
Ланге мъчително преглътна. Невъзможно! Пиратите действаха в отдалечени райони като Суматра и Китайско море. Имаше няколко пиратски нападения недалеч от бреговете на Бразилия и Западна Африка. Но му се струваше немислимо морските разбойници да действат в леден мъглив район като Гранд Бенкс.
През всички години, през които бе пътувал по маршрута от Европа до Америка, единственият сблъсък на капитана с пирати беше едно видео, заснето от застрахователна компания. Компания, на която принадлежеше корабът, който тогава се намираше под негово командване, беше разпратила видеото до всичките си капитани с инструкции да го гледат заедно с офицерите си. Видеото показваше как азиатски пирати със свирепи погледи нападат танкер с малките си бързи лодки.
Ланге отчаяно се опита да си спомни уроците от видеото.
„Бдителността е най-добрата защита срещу пиратството.” Никой обаче не ги беше предупредил за пирати, които падат от небето!
„Превърнете кораба в цитадела.” Вече беше късно да заключат всички врати.
„Не се съпротивлявайте на пиратите.” Никакъв шанс дори да опитат. Най-смъртоносното оръжие на борда бяха ракетните пистолети. Никой от немските офицери или преобладаващо филипинския екипаж не беше обучен да използва оръжие.
„Запазете спокойствие.” Ето в това много го биваше.
Капитанът се обърна към екипажа на мостика. Хората му бяха стреснати от ненадейното кацане на хеликоптерите също толкова, колкото и самият той.
– Мисля, че ни нападнаха пирати – обяви той със същия безстрастен тон, с който би съобщил, че предстои буря.
Ужасеното лице на първия офицер му подсказа, че по-младият мъж не притежава нито капка от спокойствието на капитана си.
– Пирати! Какво ще правим?
– При никакви обстоятелства не се съпротивлявайте. Ще повикам помощ.
Капитанът взе микрофона на радиото, но точно в този момент радиоговорителят изпращя.
– Търсим капитана на „Оушън Адвенчър” – каза един глас. – Чувате ли ме?
– Говори капитанът – отвърна Ланге. – Кой сте вие?
Човекът отсреща не обърна внимание на въпроса му.

– В момента прибираме екипажа ви. Наблюдаваме радиовръзките ви и ви съветваме да не изпращате „Мейдей”
1
. Разбирате ли ме, капитан Ланге?

Откъде знаеха името му?
– Разбирам ви.
– Добре. Стойте там, където сте.
Първата мисъл на капитана беше за двайсетте души от екипажа. Може би, ако успее да ги предупреди ще успеят да се скрият. Той натисна копчето на интеркома и опита да се свърже с машинното. Никой не отговори. Опита със столовата. Тишина. Помъчи се да потисне растящата паника, която го обземаше, и набра офицерската столова. Отново тишина.
Чуха се тежки стъпки и на мостика нахлуха група въоръжени мъже. Четирима от тях бяха с еднакви черни униформи, шапки и маски, които скриваха лица им. Виждаха се само суровите им очи. Петият беше по дънки и водонепромокаемо яке, а лицето му беше открито. Капитанът го позна – казваше се Хуан и работеше в машинното.
В началото капитанът помисли, че Хуан е пленник, но после видя пистолета в ръката му. Филипинецът забеляза смайването на лицето на Ланге и устните му се извиха в усмивка, която разкри дупката между зъбите му. Хуан беше съучастник на пиратите. Ето защо са успели толкова бързо да установят контрол върху кораба. Ето и откъде знаеха името му. Хуан навярно ги бе завел право в машинното.
Един от мъжете се запъти към контролното табло и бутна рулевия настрана.
– Какво правите? – възкликна Ланге.
Мъжът въведе някакви координати в корабния компютър – цифри, които гледаше от лист хартия. Капитанът видя, че мъжът поставя кораба на автопилот. След като приключи със задачата си, пиратът изръмжа:
– Вие и другите! Долу на палубата!
Ланге вирна ядосано масивната си брадичка, но изпълни заповедта и нареди на останалите от екипажа да направят същото. Студеният вятър, който вилнееше на откритата палуба, нахлу през лекото яке на капитана, но гледката, която се откри пред очите му, и бездруго щеше да го смрази: въоръжени мъже водеха нанякъде останалата част от екипажа. Изглежда, още един от филипинските моряци помагаше на похитителите, също като Хуан.
Въоръжените мъже отведоха уплашената група от екипажа до кърмата. Там ги чакаше друга група пирати, събрани около предмет, висок колкото човек. Предметът беше увит в брезент и стегнат с дебело въже.
Очите на Ланге се стрелнаха към пирата, който оглеждаше възлите на въжето. Беше висок – със сигурност над метър и осемдесет, и в сравнение с него другите похитители приличаха на джуджета. Ръцете му изглеждаха прекалено дълги дори за силното му тяло. Мъжът се обърна и погледна Ланге с ангелски очи. Лицето му беше открито.
– Проявихте разум, като изпълнихте нарежданията ми, капитане – каза мъжът.
Ланге разпозна гласа, който го бе предупредил да не праща сигнал за бедствие. Тонът беше толкова дружелюбен и сърдечен, че звучеше нереално.
– Кой сте вие? – попита капитанът. – Какво правите на кораба ми?
– Твърде много въпроси задавате – поклати глава мъжът. – Не разполагаме с време за обяснения.
Капитанът опита друга тактика.
– Ще ви съдействам. Само не наранявайте екипажа ми.
Устните на мъжа, толкова меки, че приличаха на устни на изкусителна жена, се разтегнаха в усмивка.
– Не се притеснявайте. Ще оставим и вас, и този кораб така, както ви намерихме.
Ланге не беше глупак. Фактът, че мъжът беше решил да покаже лицето си, означаваше, че не се бои, че по-късно може да бъде разпознат. Мъжът кимна на един от нападателите и пиратът опря дулото на оръжието си в гърба на капитана. Нареди му да легне по очи на палубата. Целият екипаж го последва. Някой здраво завърза ръцете и краката му.
– Ами жената? – обърна се Хуан към мъжа с бебешкото лице. – Какво да правим с нея?
– Каквото искаш – отвърна мъжът. – Тя ни създаде твърде много неприятности. Каквото и да правиш, направи го по-бързо.
После като че ли изгуби интерес към въпроса и насочи вниманието си към увития в брезент предмет.
Хуан погали дръжката на ножа, увиснал от колана му, и тръгна по палубата да изпълни мрачната си задача. Вървеше бързо и предвкусваше удоволствието. Дни наред беше наблюдавал Карина, опитвайки се да си представи как изглежда тялото ѝ, скрито под катовете дрехи. Облиза устните си, като си спомни меката топлина на гъвкавото женско тяло, което пренесе преди малко в контейнера. Разполагаше само с няколко минути, но беше достатъчно, за да ѝ покаже какво означава истински мъж, преди да я убие.
Хуан се затича, хвърли поглед към морето и сепнат видя от мъглата да се показва надуваема лодка с двама мъже, която летеше към „Оушън Адвенчър”.
Филипинецът се зачуди дали да не извика помощ, но тогава нямаше да има достатъчно време за жената. Похотта надви здравия разум. Щеше сам да уреди въпроса.
Приклекна и тръгна по палубата. Лодката сякаш се бе устремила към някаква точка между корабите. Филипинецът извади ножа, легна по корем на палубата като крокодил, очакващ плячката си, и се загледа в лодката, която приближаваше.
Денят обещаваше да бъде много специален.

1 Сигнал за бедствие по радиостанция – Б. пр.




11












Гумената лодка с плоско дъно подскачаше по вълните и се тресеше така, че зъбите на двамата мъже в нея тракаха. Дзавала можеше да спре подскоците, които приличаха на изскачане на риба от водата, ако намали скоростта, но тогава щяха да изостанат от контейнеровоза.
– Това нещо сякаш се движи на четири спукани гуми! – надвика Остин пискливия вой на извънбордовия мотор.
Отговорът на Дзавала беше удавен от гребена на една вълна, която се издигна и го блъсна в лицето. Той примигна, за да махне водата от очите си, и изплю тази, напълнила устата му.
– Проклети дупки!
Джо насочи лодката по-близо до контейнеровоза с опитна ръка. Натисна румпела, за да се противопостави на вълните, създадени от движението на огромния корпус. Ръката, с която държеше румпела изтръпна от усилието да удържа лодката в курса. Скоро лодката стигна почти до половината от дължината на огромния кораб. Бързата ръка и сигурното око на Дзавала бяха скъсили драстично разстоянието до огромния плавателен съд.
Контейнеровозът приличаше на легендарно чудовище – носеше се през морето и вълните се разбиваха във високия му нос. Силното течение от движението на кораба образуваше стена от бяла пяна между лодката и целта ѝ: пилотският трап, висящ от палубата почти до водата. Палубата на „Адвенчър” се извисяваше високо над водата. Въжената стълбичка стигаше до площадка на металния корабен трап, който се спускаше от палубата по борда.
Задачата, която си постави Остин, изглеждаше трудна, но не и невъзможна, докато преценяваше ситуация от борда на „Лейф Ериксон“. Но сега, когато приближиха, нещата изглеждаха другояче. „Оушън Адвенчър” беше дълъг колкото полегнал небостъргач. На всичкото отгоре този небостъргач се движеше. Остин погледна към стръмния като крепостен вал корпус, който се надяваше да изкачи, и се запита дали не е надценил силите си.
Прогони от ума си тази тревожна мисъл, пропълзя до носа на лодката и заби пръсти в хлъзгавата мокра повърхност на гумените понтони. Когато беше готов, вдигна ръка и даде знак на Дзавала. Джо насочи лодката под ъгъл към стълбичката. Кипящата бяла пяна блъсна лодката назад като крава, която отблъсква муха. Дзавала отново трябваше да догонва.
Остин се вкопчи в носа, а Дзавала се помъчи да поддържа скоростта, без да се обръща напречно към вълните, които с лекота можеха да обърнат лодката. Студената пяна опари очите му и замъгли зрението му. Шумът от течението на водата, от извънбордовия двигател и от двигателите на кораба правеше комуникацията и дори мисленето почти невъзможни. Толкова по-добре. Ако се замисли за това, което се кани да извърши, Остин нямаше да го направи.
Остин усети, че започва да се уморява от това постоянно изблъскване на лодката от корпуса. Ако скоро не направи нещо, най-голямата му пречка щеше да е не друго, а изтощението.
В този момент уоки-токито му оживя.
– Кърт? Обади се! – викаше го капитан Доуи.
– Не мога! – изкрещя Остин в микрофона. – Зает съм.
– Знам. Гледам те. Току-що говорих с платформата. Въжетата на последната котва са оплетени. Сблъсъкът изглежда неизбежен. По-добре се махайте иначе ще се озовете в истински ад.
Остин взе мигновено решение. Посочи контейнеровоза и изкрещя през рамо:
– Платформата се е заклещила, Джо. Влизаме!
Дзавала вдигна палци и плавно завъртя румпела, за да доближи лодката на няколко метра от кораба. Силният прибой отново отблъсна малкия плавателен съд. Дзавала задържа лодката на гребена на кипящата вълна като хавайски сърфист, докато се озоваха малко по-напред от стълбичката.
Въжената стълбичка се беше омотала в осигурителните въжета, които висяха от двете страни на трапа. Дзавала включи на пълна газ. Лодката се наклони на една страна. Дзавала и Остин натиснаха с цялата си тежест на другата. Лодката се понесе по повърхността на разпенената вода, докато накрая се приближи до стълбичката, която се удряше в корпуса на кораба, толкова, че можеха да посегнат и да я сграбчат с ръце.
Лодката танцуваше по кипящата вода, а Остин се чувстваше като сьомга, плуваща срещу течението. Сега, когато най-накрая можеше да стигне до стълбичката, той застопори краката си под понтона на лодката, изхлузи спасителната жилетка и се поизправи. Имаше нужда от пълна свобода на движение, а жилетката така или иначе нямаше да му помогне, ако нещо се обърка. Разполагаше само с един шанс и ако не успееше, щеше да падне във водата и да бъде нарязан на парчета от витлото на „Адвенчър”.
Почувства как лодката хлътва надолу. Той вдигна ръце. Пръстите му бяха на сантиметри от долния край на въжето. Разстоянието между пръстите и стълбичката започна да се разширява. Май вече няма връщане назад. В този момент въжето изплющя и се люшна близо до Остин и той сграбчи най-долната стъпенка като акробат в летящ скок.
В мига, в който пръстите на Остин се сключиха около стъпенката, Дзавала завъртя лодката и я отдалечи от кораба, за да не се преобърне. Остин увисна на стълбата, посегна нагоре и сграбчи следващата стъпенка. Твърдата гума беше хлъзгава от водата. Едва успя да се задържи, когато следващата вълна се плисна около него и го дръпна надолу. Преодоля засмукването и бавно се изтегли нагоре.
Тежестта на тялото му намали люшкането на стълбичката, макар и леко, но осигурителното въже все още се въртеше свободно и се оплиташе. Ръката му се удари в стоманения корпус. Имаше чувството, че някой е потопил кокалчетата му в киселина. Но нямаше друг избор освен да пренебрегне болката и да продължи да се катери.
Кърт наклони глава настрана, за да се опита да види на какво разстояние е от площадката на корабния трап. Беше стигнал почти до половината. Само още няколко стъпенки, и щеше да успее да се качи на малката платформа в началото на металните стъпала.
Той се вкопчи с едната си ръка в стъпенката пред лицето си, а с другата – в следващата, издърпа се нагоре и отново вдигна глава към кораба. Някой надничаше надолу измежду два тънки метални пръта, които стърчаха вертикално от палубата. Мургавото лице на мъжа бе обрамчено от непокорна коса, а устата му с дупка между зъбите бе отворена в широка усмивка.
Лицето изчезна и една ръка се протегна над ръба. Пръстите в края на ръката стискаха нож, а дългото му острие режеше въжената стълбичка.
– Ей! – провикна се Остин, защото не му хрумна нищо по-добро.
Ножът се поколеба, но се върна към работата си и бързо преряза едното въже. Стълбичката висна на една страна и Остин се блъсна в корпуса. От удара едва не падна, но се хвана още по-здраво за стъпенката и отново погледна нагоре.
– Мамка му! – измърмори той. Ножът режеше второто въже.
Остин посегна към осигурителното въже, което плющеше на вятъра, и се вкопчи в него с две ръце. Острието преряза второто въже на стълбичката, тя падна в бушуващото море и моментално изчезна.
Главата на Остин се люшна и се удари в корпуса на кораба Пред очите му избухнаха цели галактики. Той отчаяно се помъчи да остане в съзнание – знаеше, че едно замахване на ножа към осигурителното въже ще го прати в гроба. Посегна и се вкопчи в най-долното стъпало на подвижното мостче, а после се завъртя и се мушна под платформата. Надяваше се доволният резач да не го види там.
За няколко секунди остана неподвижен. Когато усети, че повече не може да се държи, издърпа тялото си на платформата и запълзя на четири крака по стъпалата, докато се озова до вратичката във фалшборда. Оттам скочи на палубата и се приземи в тромава отбранителна стойка, но с радост установи, че никой не го дебне.
Той помаха на Дзавала, който се движеше успоредно на контейнеровоза. Дзавала му помаха в отговор.
Уоки-токито изпращя. Разнесе се обезумелият от притеснение глас на капитана:
– Добре ли си, Кърт?
Остин се чувстваше като току-що смляно месо за хамбургер, но отвърна:
– Чувствам се идеално, капитане. На кораба съм. С колко време разполагам?
– На около пет мили от платформата сте. Трябва да предвидиш време, за да може корабът да спре или да завие.
Остин се втурна към кърмовата надстройка, но някакъв ужасяващ звук го накара да се закове на място. Измежду редиците контейнери долетя писък на жена. Ужасът в гласа ѝ накара косата му да настръхне.




12












Карина дойде в съзнание няколко минути преди Остин да се качи на борда. Завръщането ѝ в света на живите обаче си имаше някои недостатъци. Главата ѝ пулсираше от болка. Зрението ѝ играеше номера, и ту виждаше, ту – не. Стомахът ѝ бушуваше и искаше да изхвърли всичко навън.
Болката и неудобството ѝ попречиха отново да потъне в забрава и тя осъзна, че все още се намира в контейнера, а тялото ѝ е напъхано между товарните палети. Ръцете ѝ бяха здраво вързани зад гърба. В бързината нападателите бяха оставили краката ѝ свободни.
С помощта на стоманената си воля и гъвкавата си физика, поддържана с многобройни часове тренировки във фитнес салона на ЮНЕСКО, Карина се завъртя по корем. После успя да застане на колене. Надигна се на разтрепераните си крака и зачака гаденето да отмине. Долепи гръб до един от палетите и започна да търка лепенката, с която бяха вързани китките ѝ, в острия му ръб.
В кожата ѝ се забиха тресчици, но тя не им обръщаше внимание. След няколко минути успя да освободи едната си ръка. Тъкмо отлепяше лентата от китките си, когато в отвора, изрязан от нападателите в контейнера, се появи мъжка фигура.
Карина разпозна лицето му. Не знаеше името му – само, че е един от филипинските моряци, които беше виждала на кораба.
– Колко се радвам да ви видя! – въздъхна тя с облекчение.

– И аз
много
се радвам да ви видя,
сеньорита
– отговори мъжът и в очите му блесна хищно пламъче.

Инстинктът на Карина долови в гласа му заплаха. Тя се опита да надникне зад моряка.
– Нападателите отидоха ли си?
– Не – ухили се той. – Още сме на борда.

„Сме?”

Карина се опита да заобиколи филипинеца, но той направи крачка встрани и препречи пътя ѝ.
– Какво искате? – попита тя и съжали, че попита в мига, в който думите излязоха от устата ѝ.
Устните на филипинеца се извиха като парченца лебервурст в тиган с вряща мазнина.
– Дойдох да ви убия! – заяви той. – Но първо ще се позабавляваме.
Мъжът я сграбчи за раменете. Беше с пет-шест сантиметра по-нисък от нея, но много по-силен. Протегна крак зад глезена ѝ, притисна тялото ѝ към гърдите си и я събори на земята. Тялото му я прикова към пода. Карина се опита да го отблъсне, но той извади нож и разряза тънкия кожен колан на талията ѝ.
Тя размаха юмруци към лицето му и успя да нанесе няколко леки удара по необръснатата му физиономия, но те само го раздразниха. Той заби ножа в най-близкия палет, за да освободи и двете си ръце – и в този момент Карина изкрещя с пълно гърло. На кораба нямаше никой, който можеше да ѝ се притече на помощ, но пронизителният писък може би щеше да отвлече вниманието на нападателя.
Мъжът се отдръпна назад и тя се хвърли към ножа. Филипинецът обаче видя движението ѝ и стовари отворената си длан в лицето ѝ. Карина едва не загуби съзнание от удара и спря да се съпротивлява. Усети как той смъква дънките до коленете ѝ, почувства вонящия му дъх и чу тежкото му дишане. Можеше само немощно да се опитва да го отблъсне.
После чу тих мъжки глас.
– На твое място не бих го направил – каза гласът.
Филипинецът дръпна ножа от палета, трескаво се изправи на крака и се завъртя, за да се изправи лице в лице с натрапника.
В назъбения правоъгълник от светлина стоеше широкоплещест мъж. На фона на светлината, която го обливаше отзад, светлата му, почти бяла коса приличаше на ореол.
Филипинецът скочи към него с нож в ръка. Карина очакваше да чуе вик на болка след забиването на острието в плътта, но единственият звук беше дрънчене и стържене, сякаш някой точеше кухненски нож.
Остин държеше глинена плоча с клиновидно писмо, която бе видял да лежи на палубата. Когато влезе в контейнера, за да види какво става, държеше плочката до коленете си. Но щом мъжът се обърна, Остин разпозна лицето, което бе надникнало от палубата, докато той се катереше по въжената стълбичка и с бързина, която изненада нападателя му, вдигна плочата до гърдите си, за да се предпази от удара.
Острието се плъзна по плочата, без да ѝ навреди. Остин вдигна плочата високо над главата си и замахна. Глината се счупи в главата на моряка и се разпиля на дузина късчета. Като по чудо филипинецът остана прав няколко секунди, а после очите му се подбелиха и той се нагъна като акордеон.
Остин прекрачи потръпващото тяло и подаде ръка на жената. Тя я хвана и се изправи. С треперещи пръсти вдигна дънките си.
– Добре ли сте? – попита той. В кораловосините му очи се четеше загриженост.
Карина кимна и погледна гневно към тялото на моряка.
– Благодаря, че ме спасихте от това животно. Надявам се да сте го убили.
– Аз също. Вие от екипажа ли сте?
– Пътник съм. Нападнаха кораба. Дойдоха с хеликоптери. Откраднаха Навигатора.
Остин реши, че говори за някого от екипажа.
– Кого?
Карина забеляза объркването му.
– Навигатора. Това е… това е статуя.
Остин кимна. Отговорът на жената звучеше толкова логично, колкото и всичко останало. Той вдигна ножа, който бе паднал от ръката на моряка.
– Съжалявам, че трябва да избягам от местопрестъплението, но трябва да уредя едно-две неща. Помъчете се да си намерите някое друго скривалище. Ще поговорим по-подробно на вечеря.
Остин се провря през дупката в контейнера и изчезна. Карина остана замаяна на мястото си. Запита се дали не е сънувала този ангел спасител, който на един дъх спаси живота ѝ, хладнокръвно обезвреди нападателя ѝ и я покани на вечеря. Не знаеше кой е, но реши да последва съвета му. Погледна без капка съчувствие към филипинеца, който лежеше на пода, след което припряно се измъкна навън и изчезна в лабиринта между контейнерите.
Остин вървеше по огромната палуба и знаеше, че перспективите му не са от най-благоприятните. Отклонението с цел спасяване на дама в беда можеше да се окаже фатално и за двама им. Разстоянието – и хоризонтално, и вертикално – беше прекалено голямо, за да го измине пеша. Палубата изглеждаше безкрайна. А той трябваше да се качи до най-горното ниво на надстройка, висока колкото жилищен блок.
Остин застави краката си да се носят така, сякаш спринтира, за да отбележи тъчдаун. Движеше се толкова бързо, че мозъкът му регистрира проблясването на метал, което зърна между контейнерите, едва след като го подмина. Проблясването идваше от хромовите дръжки на велосипед, облегнат на един контейнер. Остин би предпочел мотор „Харли-Дейвидсън”, но очуканият стар „Ралей” с три скорости, използван от моряците за придвижване по огромния кораб, също щеше да свърши работа.
Той дръпна колелото, преметна крак над седалката и завъртя педалите с цялата сила на мускулестите си крака. Докато се носеше вихрено по палубата, забеляза няколко тела в подножието на надстройката.
Когато приближи, видя, че хората са още живи, но здраво вързани и не можеха да мърдат нито ръцете, нито краката си. Лежаха по лице е не можеха да го видят. Остин бутна колелото настрана и се приближи към един набит мъж, който се мъчеше да се развърже. Остин му каза да не мърда и с един замах на ножа разряза лентата на китките му.
Мъжът се подпря на освободените си ръце и се обърна. Остин видя, че е на средна възраст, с обветрено лице и едра груба челюст. Очите му се стрелнаха тревожно към острието, но тревогата му изчезна, когато Остин разряза лентата на краката му и го попита дали е някой от офицерите на кораба.
– Аз съм капитан Ланге, капитанът на „Оушън Адвенчър”.
Остин му помогна да се изправи на несигурните си крака и го попита:
– Кои са похитителите и къде са сега?
– Не знам. Дойдоха с хеликоптери – посочи към небето Ланге. – Кацнаха на контейнерите. Кой сте вие?
– Приятел. Да отложим запознанствата за по-късно – отвърна Остин и хвана капитана за раменете, за да е сигурен, че го слуша внимателно. – Корабът ви се движи по курс, който всеки момент ще ни сблъска с петролна платформа. Разполагате с няколко минути да спрете или да промените курса, в противен случай ще останете без кораб.
Кръвта се отдръпна от лицето на капитана.
– Видях, че включиха автопилота.
– Трябва веднага да го изключите. Аз ще освободя хората ви.
– Тръгвам – отвърна капитанът и се заклатушка към трапа на схванатите си крака.
Остин бързо освободи другите моряци, и им каза да тръгнат след капитана. Не се притесняваше, че ще се натъкне на нападатели. Едва ли бяха тук, щом вече са насочили кораба по смъртоносния му курс. Разбра, че инстинктът му се е оказал верен, когато чу над главата си оглушителния вой на хеликоптерни ротори.
Вече изпълнили мисията си, похитителите се подготвяха да напуснат кораба. Шефът им с бебешкото лице тъкмо бе проверил въжетата на увития в брезент предмет, когато вторият филипинец, внедрен в екипажа на кораба, се втурна към него.
– Хуан не се връща! – каза мъжът на име Карлос. – Не знам какво прави.
Шефът се усмихна.

– Знам
точно
какво прави приятелят ти. Не се подчинява на заповедите ми.

С тези думи той се качи в по-близкия хеликоптер.
– Какво ще правим? – попита Карлос.
– Ако искаш, остани да му правиш компания – усмихна се шефът и тръшна вратата.
На лицето на филипинеца се изписа паника. Той се втурна към другия хеликоптер и задрапа към кабината. Влезе вътре точно когато хеликоптерът се отлепи от палубата. Летателната машина се издигна бавно над контейнерите. От корпуса висеше въже, в края на който бе прикрепена кука. Хеликоптерът се насочи към кърмата.
Задържа се над увития в брезент предмет. Спусна се надолу и закачи куката за друга, прекарана през пръстен във въжето в горния край на предмета. Остин наблюдаваше маневрата скрит зад надстройката.
Познаваше похитителите съвсем отскоро, но вече ги мразеше от дън душа. Той се приведе ниско, хукна към предмета и откачи куката, прикрепена към края на въжето от хеликоптера. След това уви въжето около един кнехт и закачи куката към самото него.
Затича се към убежището зад надстройката. В този момент му се стори, че някой забива нагорещено желязо в ребрата му. Някой беше стрелял. Остин пренебрегна болката, хвърли се на палубата и се превъртя няколко пъти.
Секунда преди да се скрие в един люк, той погледна нагоре и зърна втория хеликоптер. През отворената му врата стърчеше цев.
Пилотът на първия хеликоптер така и не разбра, че машината му е завързана за палубата. Опита се да набере височина с допълнителна мощност на двигателите, за да компенсира тежестта на статуята. Хеликоптерът опъна въжето до края, залюля се надолу и започна да се върти в спирала, като заплетено хвърчило.
Въжето се заплете в роторните перки и се разлетя на части. Хеликоптерът се завъртя лудешки, описа дъга над вълните и се вряза в морето със сила, която надигна огромна вълна.
Остин надникна през люка. Вторият хеликоптер кръжеше над разширяващия се кръг от пенести мехурчета. Един мъж застана в рамката на отворената му врата, погледна към Остин и за секунда очите им се срещнаха. По херувимското лице на мъжа се разля усмивка. След секунда хеликоптерът се вдигна и се отдалечи от кораба.
Остин се качи на палубата и видя защо хеликоптерът не си бе направил труда да мине отново над пяната. Точно пред тях се извисяваше голямата северна петролна платформа.
Якето на Остин плющеше на вятъра. Той погледна към мостика и зареди наум окуражителни думи към капитана. Представяше си отчаяната борба на мостика, докато Ланге се мъчи да избегне катастрофата. „Адвенчър” все още летеше с пълна скорост право към платформата. Остин си представи какво би направил самият той на мястото на капитана. Дори да изключеше двигателите, корабът щеше да продължи да се движи по инерция. Капитанът със сигурност искаше да запази и най-оскъдната частица контрол, която му позволят двигателите.
Докато корабът се приближаваше към платформата, Остин забеляза промяна от няколко градуса надясно. „Адвенчър” най-после бе започнал завой. Трябваше му място в морето, за да избегне сблъсък с платформата. Остин знаеше, че кораб с размерите на „Оушън Адвенчър” не може да завие на малко пространство.
Той се наведе през фалшборда и видя моряците, които се щураха по петролната платформа като мравки. Две обслужващи лодки напрягаха сили и дърпаха въжетата, прикрепени към платформата. Ледени пръсти сграбчиха сърцето на Остин, като си представи неизбежния сблъсък.
Някой извика името му сякаш от много далеч. Той осъзна, че гласът идва от радиостанцията на хълбока му. Пъхна слушалката в ухото си.
– Кърт, чуваш ли ме? Добре ли си?
– Екстра! Какво става с платформата? – попита Остин.
– Успяха да развържат последната котва.
Изречението едва бе излязло от устата на капитана, когато Остин видя изригване на пяна там, където котвата на платформата се бе освободила от водата. Около краката на платформата закипя вода. Следите, които се образуваха зад краката, подсказаха, че платформата се движи.
Но дори и това нямаше да е достатъчно. Корабът щеше да се блъсне в предния десен крак след броени секунди. Остин се приготви за удара.
В последния момент носът на кораба мръдна вдясно. Чу се пронизително стържене на метал в метал. Корпусът на кораба докосна крака. Слава богу, платформата беше освободена от котвите си и отстъпи пред силата на сблъсъка.
Нефтената платформа се разлюля от удара, а после бавно се стабилизира и продължи да се отдалечава от опасната зона.
Една сирена виеше диво. „Лейф Ериксон” ги беше придружавал през цялото време.
По радиостанцията на Остин се разнесе гласът на Дзавала:
– Добре остърга ракообразните от кораба. Какво ще изпълниш на бис?
– Знам какво – отвърна Остин. – Ще заведа една красива жена на вечеря.




13












Помощник-библиотекарката в отдел „Архиви” на Американското философско общество във Филаделфия беше стройна млада жена на име Анджела Уър. Ден след ден, прекарани във вдигане на кутии, пълни с документи и папки, бяха изпълнили ръцете ѝ със сила, на която можеше да завиди всеки професионалист по канадска борба.
Без видимо усилие Анджела свали от една лавица тежка пластмасова кутия и я сложи на количка. Избута количката от хранилището и я закара в една читалня. На дълга библиотечна маса седеше мъж на трийсет и пет – трийсет и шест години и пръстите му тракаха по клавиатурата на лаптоп. Масата беше отрупана с папки, листове и документи.
Анджела остави кутията на масата.
– Обзалагам се, че не сте имали представа колко много исторически материали има за артишока.
– Така е, но ме устройва – отговори писателят Норман Стокър. – Договорът ми е за книга от петдесет хиляди думи.

– Не знам много за издателския бизнес, но наистина ли
някой
ще иска да изчете толкова много за артишока?


– Според
издателя
ми – да. Тези исторически книги, посветени на един елемент от ежедневния живот, са последен писък на модата. Треска, сол, домати, гъби... Каквото се сетите. Номерът е да покажете как вашият предмет е променил света и е спасил човечеството. Ако успеете да вкарате и малко секс, направо ще избиете рибата.

– Секси артишок?
Стокър отвори една папка с копия на стари ръкописи.
– Европа през шестнайсети век. Само мъжете имат право да ядат артишок, за който се смята, че увеличава сексуалната мощ.
Отвори друга папка и я разтръска. От нея изпадна снимка на млада и хубава блондинка по бански костюм.
– Мерилин Монро, 1947 година, първата Кралица на артишока в Калифорния.
Анджела вдигна кутията от количката, остави я на масата и издуха от лицето си кичур дълга руса коса.
– Нямам търпение да видя филма „Артишок”.
– Ще ви подаря билет за премиерата.
Анджела се усмихна и му каза да ѝ съобщи, когато свърши с папките. Стокър отвори кутията и се зарови в съдържанието ѝ.

Ако трябваше да е честен, писането на книги за стоки за широко потребление не беше най-любимото му занимание, но заплащането не беше лошо, пътуванията понякога бяха доста интересни, а освен това покрай тези книги хората научиха кой е той. А и докато пишеше, не му се налагаше да преподава, за да си плаща сметките. Реши, че що се отнася до предмета на книгата му, артишокът е за предпочитане пред кумквата
1
.

Беше дошъл в библиотеката на Американското философско общество, за да потърси малко известни анекдоти, които могат да освежат една иначе скучна тема. Сградата в джорджиански стил, в която се намираше библиотеката, съвсем близо до Залата на независимостта във Филаделфия, беше едно от най-големите хранилища на документи в страната от шестнайсети век до наши дни.
Обществото бе основано през 1745 година от Бенджамин Франклин. Той и приятелите му искали да направят Съединените щати независими в областта на производството, транспорта и селското стопанство. Първите членове на обществото били лекари, адвокати, свещеници и занаятчии, както и президентите Джеферсън и Вашингтон.
Стокър продължи да рови из кутията. Внезапно пръстите му докоснаха нещо твърдо. Той извади плик, в който имаше кутия, покрита с кожа в кафяво и златисто. Вътре имаше дебел куп листове, привързани с черна панделка, която някога е била подпечатана с восъчен печат. Восъчният печат беше разчупен. Стокър развърза панделката и махна първия празен лист. Отдолу се показаха листове, пълни с думи, написани със сбит ръкописен почерк. Това беше трактат за култивиране на артишока.
В съдържанието нямаше нищо вълнуващо – скучно изреждане на фази на растеж, торове и време за прибиране на реколтата. Тук-таме по страниците имаше рецепти. На един от листовете се виждаха множество хиксове, вълнообразни линии и няколко думи на непознат език. Най-отдолу в купа имаше дебел картон, надупчен от десетки малки правоъгълни дупки.
Помощник-библиотекарката тъкмо минаваше покрай масата на писателя с купчина книги. Той ѝ махна да се приближи.
– Нещо интересно ли намерихте в тази кутия? – попита тя.
– Не знам доколко е интересно, но със сигурност е старо.
Анджела огледа кутията, покрита с кожа, а после прегледа всички листове, от най-горния до най-долния. Почеркът ѝ изглеждаше познат. Тя отиде до лавиците и се върна с книга за Американската революция. Отвори я на една снимка на Декларацията на независимостта и сложи един от листовете до страницата. Приликата между плавния стегнат почерк на двата документа беше забележителна.
– Случайно да забелязвате нещо? – попита Анджела.
– Почеркът е същият – отговори Стокър.
– Така и трябва. Двата документа са написани от един и същ човек.
– Джеферсън? Не може да бъде!
– Защо? Джеферсън е бил земеделец, учен и човек, който е поддържал архивите си много грижливо. Погледнете тук, в ъгълчето на заглавната страница. Тези малки буквички са „Т Д”.
– Страхотно! В темата няма кой знае какво, което да заинтересува обикновения читател, но си заслужава да посветя поне няколко абзаца на това, че трактат на Джеферсън за артишока се е озовал на едно и също място с всички тези други писаници.
Анджела сбърчи чело.
– Сигурно се е озовал тук по погрешка.
– Как е възможно някой да класифицира грешно оригинален документ на Джеферсън?
– Системата ни за архивиране е изключително добра. Но тук имаме осем милиона ръкописи, както и над триста хиляди тома и подвързани периодични издания. Предполагам, че някой е видял заглавието, но не е забелязал кой е авторът на трактата и затова го е напъхал при другите материали за земеделието.
Той ѝ подаде диаграмата.
– Беше в папката. Прилича на градина, проектирана от пияница.
Помощник-библиотекарката погледна към диаграмата, взе надупчения картон и го вдигна към светлината. Хрумна ѝ нещо.
– Обадете ми се, когато свършите. Искам да съм сигурна, че трактатът ще отиде на мястото си при другите материали, свързани с Джеферсън.
Тя се върна на бюрото си и докато работеше, от време на време хвърляше нетърпелив поглед към масата на писателя. Малко преди да затворят, той стана, протегна се и пъхна лаптопа в чантата си. Анджела забърза към него.
– Съжалявам, че оставям такава бъркотия – извини се той.
– Няма нищо. Аз ще оправя всичко – успокои го тя.
Изчака другите посетители да си тръгнат и занесе папката на Джеферсън на бюрото си. На светлината на настолната лампа сложи картона върху първата страница. През малките правоъгълни дупки се показаха отделни букви.
Анджела обожаваше главоблъсканиците и бе изчела множество книги, посветени на кодовете и шифрирането. Беше сигурна, че това, което държи в ръцете си, е решетъчен шифър. Решетката се слагаше върху празен лист хартия. Съобщението се пишеше в дупките буква по буква и около буквите се съставяха невинни наглед изречения. Получателят щеше да постави върху съобщението идентична решетка, и думите щяха да станат видими.
Тя изпробва решетката върху няколко страници, но получи единствено безсмислици. Подозираше, че има второ ниво на шифриране, което надхвърля аматьорските ѝ способности за дешифриране. Насочи вниманието си към пергамента с вълнообразните чертички и хиксовете. Загледа се в думите, придружаващи странните знаци, а после отвори на компютъра си един речник за древни езици. Понякога влизаше в сайтове за изследвания, за да намери слабоизвестни думи, използвани в главоблъсканиците.
Тя въведе думите от пергамента в търсачката. Не последва незабавен превод, но сайтът я насочи към частта си за древни езици. Анджела отново поиска превод и този път програмата ѝ даде отговор, който едновременно я стресна и обърка.
Тя разпечата страницата и направи копие на трактата на Джеферсън. Остави копието в чекмеджето си, взе оригиналните документи и тръгна по коридора към кабинета на началничката си.
Анджела работеше под ръководството на професионалистка на средна възраст на име Хелън Улси. Хелън вдигна глава и се усмихна, когато видя младото си протеже.
– Останала си да работиш до по-късно? – попита тя.
– Не точно. Натъкнах се на нещо необичайно и си помислих, че може да ви заинтересува – обясни Анджела и ѝ подаде купа листове.
Докато библиотекарката разглеждаше документите, Анджела обясни теорията си за автора им.
Шефката ѝ подсвирна тихичко.

– Каква тръпка! Да докосна нещо, което Джеферсън е държал в ръцете си.
Невероятна
находка!


–
Мисля
, че е негово – кимна Анджела. – Просто предполагам, че Джеферсън е закодирал в тези документи някакво съобщение. Той е бил надарен криптограф. Разработил е системи, някои от които са продължили да се използват десетилетия след смъртта му.

– Очевидно е ставало въпрос за деликатна информация, която не е искал да стане обществено достояние.
– Има още нещо – продължи Анджела и ѝ подаде разпечатката от езиковия сайт.
За миг библиотекарката се втренчи изпитателно в листа.
– Може ли да се вярва на този сайт? – попита тя.
– Досега никога не ме е подвеждал – отговори Анджела.
Библиотекарката почука с дългия си нокът по трактата на Джеферсън.
– Твоят приятел писател осъзнава ли значението на находката си?
– Знае за връзката с Джеферсън – отговори Анджела. – Но смята, че документите са само това, което изглеждат – наръчник за отглеждане на артишок.
Библиотекарката поклати глава.
– Не за пръв път документи на Джеферсън изчезват. Той е загубил някакви етноложки материали, свързани с американските индианци, а много от документите, които е завещал на различни институции, просто са изчезнали. Имаш ли някаква идея какво може да пише тук?
– Никаква. Ще ни трябва компютър за разбиване на кодове, както и криптограф, който знае как да го използва. Имам приятел в Агенцията за национална сигурност, може би ще успее да ни помогне.
– Чудесно! – каза библиотекарката. – Но преди да се свържем с него, по-добре да представя този документ пред Борда на директорите. Засега ще запазим това откритие в тайна между нас двете. Ако документът е автентичен, това може да означава много за Философското общество, но ако се окаже, че не е, няма нужда да се излагаме.
Анджела беше съгласна за нуждата от секретност, но подозираше, че шефката ѝ иска да си припише цялата заслуга, в случай че материалът се окаже историческа бомба. Библиотекарката не беше единствената, която имаше амбиции. Анджела нямаше намерение да остане помощничка до края на живота си, но въпреки това кимна и каза:
– Ще направя всичко по силите си, за да уважа очевидното желание на господин Джеферсън за дискретност.
– Много добре – отвърна библиотекарката, отвори чекмеджето на бюрото си, пъхна папката вътре и го затвори. – Засега ще го заключим, докато успея да говоря с Борда. Естествено, ако ни дадат зелена светлина, ще се погрижа всички да разберат, че заслугата е твоя.
„Разбира се. Ще застанеш в светлините на прожектора, освен ако не се окаже фалшификация и тогава ще обвиниш мен.”
Анджела прикри мислите си зад усмивка, стана и каза:
– Благодаря, госпожо Улси.
Библиотекарката се усмихна и се върна към работата си. Разговорът бе приключил. Веднага щом младата жена ѝ пожела „лека нощ” и затвори вратата след себе си, библиотекарката отвори чекмеджето и извади папката на Джеферсън. Извади тефтерчето си с адреси и потърси един телефонен номер.
Докато го набираше, усети тръпка на вълнение. За пръв път го използваше. Беше го получила от един член на Борда на директорите, вече покойник, който бе забелязал студената ѝ амбиция и я бе попитал дали желае да поеме работата, която самият той вече не можеше да върши поради влошеното си здраве. Обясни ѝ, че ще работи за един ексцентрик, запленен от определени предмети. Трябваше само да си държи очите и ушите отворени, в случай че някой започне да обсъжда тези теми, след което трябва да се обади по телефона.
Финансовата уговорка беше забележително щедра, като се има предвид, че от нея не се искаше буквално никаква работа, и тя я използва, за да обзаведе апартамента си и да си купи беемве втора ръка. Радваше се, че най-накрая ще си заработи парите, и остана разочарована, когато чу запис на телефонен секретар, който я приканваше да остави съобщение. Накратко разказа за находката, свързана с Джеферсън, и затвори. За миг изпита паника, когато осъзна, че службата ѝ при неизвестния началник може да е приключила с това обаждане. Но след минутен размисъл с усмивка заключи, че папката с документите на Джеферсън може да означава нова и съблазнителна кариера.
Нямаше да е така оптимистично настроена, ако знаеше, че последствията от обаждането ѝ крият смъртоносна заплаха. Нито пък щеше да се зарадва да разбере, че в друга част на сградата на Американското философско общество помощничката ѝ седи зад бюрото си и също води телефонен разговор.

1 Красиво, вечнозелено, цитрусово дърво, род Фортунела (лат. Fortunella), което японците наричат „кинкан” („златен портокал”), а китайците „кумкват” („златна ябълка”). Родината му е Китай. За красотата на дръвчето и неговите кисело-сладки плодове разказвали още древните китайски автори. Оттам през XIX век е пренесено в Европа и Америка.




14












Един от корабните офицери, който изпълняваше и функциите на медицинско лице, тъкмо превързваше Остин, когато вратата на лазарета се отвори и влезе капитан Ланге с Карина, подпряна на ръката му.
– Намерих тази млада дама да се скита из кораба – обърна се той към Остин, който седеше на кушетката за прегледи. – Каза ми, че един рицар в блестящи доспехи спасил живота ѝ.
– Доспехите ми се поочукаха – отбеляза Остин. Освен леко пострадалото ребро, лицето му беше покрито със синини, а кокалчетата на пръстите му бяха раздрани от блъскането в корпуса, докато се качваше по стълбичката.
– Много съжалявам за раните ви – рече Карина.
Лицето ѝ беше подуто там, където я бе ударил Хуан. Въпреки синината тя беше зашеметяващо привлекателна жена – дългокрака и стройна, с присъствие, което караше всички да се обръщат след нея. Тенът ѝ – смес от канела и сметана, подчертаваше яркосините ѝ очи под идеално извити вежди. Дългата до раменете смолисточерна коса бе завързана на опашка и откриваше лицето ѝ.
– Няма нищо – отговори Остин. – Само драскотина е. Повече се притеснявам за вас.
– Много сте любезен. Сложих си студен компрес на лицето и подутината спадна. Устата малко ме боли, но зъбите ми са невредими.
– Вече съм спокоен. Когато отидем на вечеря, ще ви трябват всичките ви зъби.
Карина го удостои с изкривена усмивка.
– Дори не сме подобаващо представени един на друг, господин Остин.
Остин протегна ръка.
– Моля, наричайте ме Кърт, госпожице Мечади.
– Много добре, Кърт. Наричайте ме Карина. Откъде знаете името ми?
– Господинът, който ме кърпи толкова умело, каза, че сте пътник на кораба и че работите за Обединените нации. Като се изключат тези бегли данни, вие сте загадка, Карина.

– Съвсем не съм. Следовател съм в ЮНЕСКО. Работата ми е да издирвам откраднати антики. Ако
някой
тук е загадка, това е Кърт Остин. Вие сте този, който се появи от морето като някой тритон и спаси кораба и нефтената платформа. След като първо спаси мен.

– Най-голяма заслуга има капитанът. Той успя да отклони кораба от платформата. Ако на руля бях аз, в момента щяхме да чистим от зъбите си суров петрол.
– Кърт е прекалено скромен – намеси се Ланге. – Той освободи мен и екипажа ми. А докато аз сменях курса на кораба, той отблъсна нападателите и спаси част от товара ви.
Лицето на Карина светна.
– Спасили сте Навигатора?
Остин кимна.
– На палубата има голям предмет, увит в брезент. Може да е вашата статуя.
– Веднага ще я преместя на сигурно място – увери ги Ланге, обади се на мостика и нареди на първия помощник да събере екип за задачата.
Помощникът им съобщи, че към тях вече пътува катер на бреговата охрана и че скоро ще пристигнат представители и на корабната компания. Капитанът се извини и излезе заедно с корабния лекар.
– Едно нещо ми е много любопитно – обади се Остин, когато останаха сами. – Кое му е толкова специалното на Навигатора?
– Именно това е странното – сбърчи вежди Карина. – Статуята не е кой знае колко ценна и може дори да е фалшификат.
– В такъв случай нека говорим за неща, от които разбираме. Например за вечерята ни.
– Как бих могла да забравя поканата ви, особено след ненадейното ви пристигане? Но първо моля ви, кажете ми откъде, за бога, се появихте?
– От морето. Бяхме наблизо и теглехме айсберги с ласо.

Карина погледна към широките рамене на Остин. Нямаше да се учуди, ако ѝ каже, че
бори
айсберги с голи ръце. Предположи, че се шегува, но след това той ѝ обясни какво е правил на борда на „Лейф Ериксон”.

По време на пътуванията си по света Карина бе срещала десетки забележителни мъже. Но Остин наистина беше неповторим. Бе рискувал живота си, за да спаси стотици хора и платформа на стойност милиони долари, бе отблъснал нападатели от кораб и дори бе убил един от тях, за да я спаси. А ето че флиртуваше с нея като разгорещен тийнейджър. Очите ѝ се плъзнаха по коравото му загоряло тяло. Бледите белези по бронзовата му кожа ѝ подсказаха, че това едва ли е първият път, когато се излага на опасност.
Карина посегна и докосна един кръгъл белег на десния бицепс на Остин. Тъкмо щеше да попита дали е от огнестрелна рана, когато вратата се отвори и в лазарета влезе строен мургав мъж.
Очите на Джо Дзавала се разшириха от изненада, а след това ъгълчетата на устните му се извиха в характерната му полуусмивка. Беше чул, че оказват на Остин медицинска помощ за рана. Никой не му беше съобщил обаче за хубавата млада жена, която май галеше ръката на приятеля му.
– Отбих се да видя как я караш – подметна Дзавала. – Като те гледам, добре се справяш.
– Карина, това е Джо Дзавала, мой приятел и колега. И двамата работим за Националната агенция за морско и подводно дело. Джо управляваше лодката, която ме доведе на този кораб. Нека пиратският му вид не ви смущава. Той е безобиден.
– Радвам се да се запознаем, Карина – каза Дзавала и посочи към превръзката на Остин. – Добре ли си? И двамата изглеждате малко поочукани.
– Да, страхотна двойка сме – съгласи се Карина и се изчерви от намека, който долови в собствените си думи.
Остин ѝ се притече на помощ и насочи разговора отново към себе си.
– Малко ме болят ребрата. Понатъртих ги. И се поожулих на още няколко места.
– Нищо, което да не може да се оправи с една-две чаши текила – заключи Дзавала.
– Виждам, че сте в добри ръце – обади се Карина. – Ако нямате нищо против, ще отида да видя как се справя екипажът със статуята ми. Благодаря ви отново за всичко!
Дзавала погледна към вратата, която се затвори зад гърба ѝ, и се разсмя гръмогласно – нещо доста нетипично за него.

– Само Кърт Остин е способен да открие ангел като госпожица Мечади насред мъглите в Алеята на айсбергите. А казват, че
аз
съм бил Ромео.

Остин завъртя очи, слезе от кушетката, нахлузи взета назаем синя работна риза и я закопча.
– Капитан Доуи държи ли се?
– Изчерпа репертоара си от вицове и започна да повтаря старите.
– Съжалявам, стари друже.
– Казва, че ще остане още един ден, но след това трябва да тръгне след Моби-берг. Така че още не си се отървал.
– Как успя да се качиш на борда? Доколкото знам, прерязаха стълбичката.
– Сигурно са изровили нова отнякъде. На теб обаче ти беше много трудно да се качиш. Какво стана?
– Ела да изпием по едно кафе и ще ти разкажа цялата гадна история.
Двамата се отправиха към столовата, където си наляха по чаша горещо кафе и погълнаха два огромни сандвича с пастърма върху ръжени хлебчета. Кърт разказа на Джо за подвизите си на контейнеровоза с всички подробности, като започна с това как едва не загина при опитите си да се качи на борда.
– Някой е потрошил доста пари и е вложил много труд, за да открадне тази статуя – подсвирна тихичко Дзавала.
– Да, така изглежда. Хеликоптерите струват пари, а нападение в морето изисква организация. Да не споменаваме за връзките, необходими да внедриш две къртици на борда, за да помогнат на нападателите.
– Могли са просто да откраднат статуята и да избягат с нея – замисли се Дзавала. – Защо са искали да унищожат кораба и платформата?
– Като унищожат кораба ще заличат всички доказателства и свидетели. А петролната платформа е била просто средство. Морето е щяло да погълне всичко.
Дзавала поклати глава.
– Що за човек е способен да измисли подобен ужасен план?
– Някой с много студен и пресметлив ум – отвърна Остин. – Хеликоптерите трябва да са дошли от някоя площадка в океана. Намираме се достатъчно близо до сушата, за да дойдат оттам, но брегът е много каменист. Не си представям, че биха изминали голямо разстояние с тежък предмет, увиснал на въже.
– Старт от водата за нападение над подвижна мишена изглежда най-логичният вариант – съгласи се Дзавала.
– Което означава, че в момента може би губим време – каза Остин. – Възможно е все още да са някъде наблизо.
– За жалост на този кораб няма предвидени площадки за летателни машини – въздъхна Дзавала.
Остин замислено наклони глава.
– Помня, че капитан Доуи каза, че един хеликоптер трябвало да се върне на платформата. Да видим дали е пристигнал.
Той изпи едно болкоуспокояващо хапче с последната глътка от кафето си и тръгна към вратата на столовата. Капитан Ланге ги приветства на мостика. Остин взе един бинокъл и го обърна към платформата. Видя, че на нея има хеликоптер.
– Страхотен наблюдателен пост – прецени той. – Видяхте ли от коя посока са долетели нападателите?
– Не, за съжаление. Всичко стана много бързо – споменът за случилото се накара лицето на Ланге да се зачерви от гняв.
– Какво знаете за двамата филипински моряци, които са помогнали на нападателите? – попита Остин.
– Избрахме ги според обичайната практика – отвърна Ланге. – В документите им нямаше нищо, което да подсказва, че са пирати.
– Възможно е мъжете, които са работили тук, да не са били истинските собственици на тези документи – обади се Дзавала.
– Какво искате да кажете?
– Че или са откраднали документите от истинските моряци, или са ги убили, за да се доберат до тях.
– В такъв случай можем да добавим към престъпленията на тази банда още две убийства – въздъхна Остин.
Капитанът тихо изруга.
– Знаете ли, понякога, когато стоя тук и направлявам този огромен кораб през океана, се чувствам като самия Нептун. И тогава се случва нещо такова и човек осъзнава колко е безсилен всъщност. Предпочитам да си имам работа с морето, отколкото с чудовища от моя собствен вид.
Остин знаеше от опит за какво говори капитанът, но трябваше да оставят философските разговори за друг път.
– Чудех се дали ще имате нещо против да се свържете с платформата – каза той и обясни на капитана какво имат предвид двамата с Дзавала.
Ланге веднага се отправи към радиото. Отначало операторите на платформата не искаха да изпратят хеликоптера на оглед, но промениха мнението си, когато Ланге каза, че молбата идва от човека, който е спасил от гибел и платформата, и работниците на нея.
Двайсет минути по-късно хеликоптерът се издигна над платформата и измина краткото разстояние до контейнеровоза. Кацна на широката предна палуба и Остин и Дзавала претичаха под все още въртящите се ротори. Само след секунди хеликоптерът отново бе във въздуха. Едва бяха нагласили интеркомите си, когато пилотът се обади:
– Накъде, господа?
Нападателите имаха голяма преднина, което означаваше, че едва ли ще са някъде близо до кораба. Остин помоли пилота, който се казваше Райли, да измине осем километра в произволна посока, а после да насочи машината в разширяваща се спирала на ниска височина с център кораба.
Райли вдигна палци и хеликоптерът се понесе на запад със скорост около сто и шейсет километра в час.
– Какво търсим? – попита Райли.
– Нещо, което да е достатъчно голямо, за да побере два хеликоптера – отговори Остин.
Райли отново вдигна палец.
– Ясно!
Няколко минути по-късно той направи вираж и описа първия кръг. Мъглата се бе разнесла и видимостта бе от три до пет километра. Видяха шепа рибарски лодки, както и големи парчета лед, едно от които може би беше Моби-берг. Единственият голям кораб беше товарен. Палубата му беше прекалено малка за два хеликоптера, а освен това имаше товароподемни кранове, които правеха излитането и кацането невъзможно.
Остин помоли пилота да направи още два кръга. На втория видяха силуета на голям плавателен съд върху лъскавата повърхност на океана.
– Рудовоз – обади се Дзавала от задната седалка.
Хеликоптерът снижи до височина стотина метра и мина по дължината на черния корпус на кораба. На дългата палуба между високата надстройка за екипажа в единия край и издигнатия нос на другия имаше разположени на равни разстояния правоъгълни капаци на люкове, покриващи натоварените с руда трюмове.
– Какво мислиш? – обърна се Остин към пилота.
– По дяволите! На тая платформа човек спокойно може да приземи хеликоптер – отвърна Райли. – Тя е като самолетоносач.
Дзавала се съгласи.
– А ако човек иска да скрие нещо, в тия товарни хамбари има предостатъчно място.
– Трябва само да приспособиш някои неща – потвърди Райли. – Не е голяма работа.
Остин го помоли да погледне името на кораба.

Хеликоптерът полетя след плавателния съд, така че пътниците ясно да видят големите бели букви на кърмата: „СИЙ КИНГ”
1
.

Корабът беше регистриран в Никозия, Кипър. До името се виждаше лого с нещо, което приличаше на глава на бик.
Остин бе видял достатъчно.
– Да се връщаме!
Хеликоптерът се завъртя и корабът се загуби в леката мъгла.
Докато свистенето на роторите заглъхваше, чифт светли кръгли очи наблюдаваха от мостика как хеликоптерът се смалява до големината на комар. Адриано свали бинокъла и на устните му се изписа мрачна усмивка. Хеликоптерът се бе приближил достатъчно, за да види ясно лицето на прозореца на пилотската кабина.
Преследвачът се бе превърнал в преследван.
Когато хеликоптерът от петролната платформа се приближи към контейнеровоза, пътниците видяха катер на бреговата охрана, хвърлил котва недалеч от него. Пилотът приземи хеликоптера на палубата на контейнеровоза. Когато Остин и Дзавала слязоха, капитан Ланге ги чакаше. Съобщи им, че от бреговата охрана са изпратили екип от следователи, за да разпитат свидетелите.
Остин се държеше на крака само благодарение на силата на волята си. Струваше му се, че главата му се ще пръсна. Ребрата му пулсираха. Последното, което искаше, беше да го занимават с някакво досадно разследване. Предпочиташе да се наспи. Знаеше, че от бреговата охрана ще предложат нов поглед към налудничавите събития от този ден, но просто беше уморен до смърт.
Лейтенантът от бреговата охрана, който разпитваше свидетелите в столовата, беше делови и експедитивен. Взе показания от Остин и каза, че ще разпита и останалите от екипажа. Остин навярно бе потръпнал от болка, и то неведнъж, защото лейтенантът му предложи да го закарат до болница на брега, за да се погрижат за раната му. Каза, че хеликоптерът на нефтената платформа може сутринта да го отведе на сушата.
Карина попита дали може да го придружи. Обясни, че иска да отиде на някакъв прием във Вашингтон следващата вечер, а тъй като катерът на бреговата охрана щеше да придружи кораба, нямало да се безпокои за товара. Дзавала искаше да се прибере вкъщи, за да се подготви за пътуването си до Истанбул. Остин се обади на капитан Доуи и му каза, че ще отложат лова на Моби-берг за друг път.
– Много съм разочарован – донесе се гласът на Доуи. – Когато се върнете, ще съм подготвил нови вицове.
– Нямам търпение! – отвърна през смях Остин.

1 Sea King (англ.) – Морски цар – Б. пр.




15












Виктор Балтазар изслуша мълчаливо разказа на Адриано за проваления опит за кражба. С всяка подробност от неуспеха да вземат финикийската статуя в гърлото му се надигаше все по-голяма злъчка. Макар че единственото, което издаваше гнева му, бе вената, пулсираща на челото му, яростта на Балтазар приличаше на разтопената вътрешност на новообразуващ се вулкан. Когато Адриано описа как рудовозът бил открит от хеликоптер, в който седял същият светлокос мъж, предотвратил отмъкването на статуята, Балтазар не издържа.
– Спри! – изръмжа той.
Стисна мобилния телефон в железния си юмрук и изпита удоволствие, когато усети как пластмасата и метала изпращяват между пръстите му. Метна съсипания телефон на коняря, който държеше юздите на огромен сив кон. Взе стоманен шлем от ръцете на оръженосеца, който стоеше в очакване, и го нахлузи върху меката шапка на главата си.
С якото си тяло, напъхано в блестяща броня, Балтазар приличаше на тромав робот от научнофантастичен филм. Само че беше много по-подвижен от всяко метално чудовище. Дори с броня, която тежеше трийсет и пет килограма, той се качи с лекота на високото седло на коня.
Оръженосецът му подаде дървено копие, дълго четири метра и половина. Макар да го наричаха „турнирно копие” заради тъпия стоманен връх, който го отличаваше от островърхото бойно копие, оръжието можеше да бъде смъртоносно, ако се изтласкаше напред с инерцията от галопа на огромния белгийски кон, удвояваща силата на удара. Балтазар бе получил животното чрез грижливо развъждане от стара линия огромни бойни коне, познати през Средновековието като дестриери. Жребецът беше два пъти по-голям от обикновен ездитен кон. Дори и без защитната си броня той тежеше повече от тон.
Балтазар положи копието напряко на дебелия извит врат на животното. Оръженосецът му подаде щит. На белия фон се виждаше черна глава на бик. Същият знак украсяваше туниката на Балтазар, както и покривалото на коня.
Когато намести копието, Балтазар се наведе напред така, че да може да вижда през окуляра – хоризонталния прорез в лицевата част на шлема. От лявата му страна се намираше ниската солидна ограда, наричана преградата. От другата страна на преградата, в края ѝ, стоеше ездач, също в пълно бойно снаряжение, яхнал едър кон, подобен на този на Балтазар.
Балтазар го бе избрал от наемните си части. Противникът му в тренировките имаше яко телосложение и беше добър ездач. Също като спаринг партньор за професионален боксьор, той обикновено губеше в битката с Балтазар. Но получаваше допълнително възнаграждение заради цицините и синините. Балтазар обикновено се държеше добре с него – не поради някакво съчувствие, просто не му се занимаваше да обучава нов човек за тренировки. Но след като узна за провала на замислената кражба, му се искаше да убива.
Той погледна кръвнишки към нищо неподозиращия си противник. Беше успял да се сдържи да не излее върху Адриано цялата сила на злобния си нрав. Младият испанец, когото преди години спаси от обвинение в убийство, беше невероятно предан. Въпреки ръста и силата си, в някои отношения личният убиец на Балтазар беше деликатен като фин часовник. Заплахите или мъмренето можеха да го потопят в отчаяние, с което да се помъчи да се справи чрез самоунищожителна и непохватна оргия от убийства.
Балтазар стисна зъби и стегна пръсти около копието. Един хералд, облечен в крещящ, претрупан средновековен костюм вдигна тръба към устните си и изсвири една-единствена нота – сигналът за нападение. Балтазар вдигна копието и заби дългите си златни шпори в хълбоците на коня.
Масивното животно заби копита в земята и тръгна напред в раван. Плавната езда позволяваше на ездача да насочи копието по-добре. И двамата ездачи държаха оръжията насочени от лявата си страна под ъгъл от трийсет градуса. И двамата внимаваха главите им да са на шейсет сантиметра от преградата, а дясната ръка – на деветдесет. Лявата ръка бе предпазена от вдигнатия щит.
Конете ускориха темпото и копитата им затрополиха. В средата на преградата ездачите се сблъскаха. Противникът на Балтазар улучи пръв: копието му се заби право в щита на Балтазар. Нагънатият нагръдник бе проектиран така, че да отклони върха на копие и да намали силата на сблъсъка, но копието се строши преди да се отклони. Оръжието на Балтазар намери мишената си секунда по-късно: тъпият връх се заби в лявото рамо на противника му.
За разлика от оръжието на противника му, копието на Балтазар остана невредимо. Дори и затъпено обаче, ударът, който нанесе, беше съкрушителен. Силата на движещия се кон и ездач, съсредоточена върху един малък участък, събори противника му от седлото. Той рухна на земята със звук, наподобяващ стоварваща се върху склад за метални отпадъци лавина.
Балтазар обърна коня си и запрати копието настрана. Смъкна се от седлото и извади меча си. Тялото на противника му лежеше по гръб, извито под неестествен ъгъл. Без да обръща внимание на стенанията му, Балтазар застана над него с разкрачени крака и вдигна меча си високо във въздуха и насочено надолу острие. Наслади се на мига, след което заби меча в земята, на няколко сантиметра от врата на мъжа.
Изръмжа отвратено, обърна се и се запъти с широка крачка към палатка, украсена със символ с глава на бик. Медицинският екип, който чакаше наблизо, побърза да се погрижи за ранения рицар.
Оръженосецът на Балтазар му помогна да свали бронята. Под ризницата от метални брънки имаше защитно подплатено облекло. Противникът му носеше по-традиционните подплънки от памук, които предлагаха малка защита. Балтазар обичаше да има предимство. Във вътрешността на копието му имаше сплав, която не му позволяваше да се строши като дървеното копие на противника му.
Все още по ризница, Балтазар седна зад волана на едно „Бентли“ с подвижен покрив, червено като умбрийско вино, и се отдалечи от арената. Даде газ и дванайсетцилиндровата кола с две турбини вдигна сто километра в час за по-малко от пет секунди. Макар че колата можеше да вдигне почти до триста и двайсет, той караше само с половината от тази скорост. Измина няколко километра, преди да завие по алея, която водеше покрай грижливо поддържани морави до огромна каменна къща в стил на испанска вила.
Паркира бентлито пред къщата и тръгна към вратата. Къща с такива размери обикновено изискваше голям персонал, но Балтазар държеше само един прислужник – доверен камериер, който изпълняваше и функциите на забележителен майстор-готвач. Балтазар обитаваше само няколко от стаите. Когато трябваше да се свърши нещо, викаше членовете на личната си армия, които живееха в бараки, недалеч оттук, когато не обикаляха земите на огромното имение.
Камериерът го посрещна на вратата. Въпреки дискретните си маниери и домакинските си умения той беше майстор по бойни изкуства и умел въоръжен бодигард. Балтазар се запъти към къщичката до басейна и се съблече чисто гол. Преплува осемстотин метра в басейна с олимпийски размери, след което влезе в горещата вана и остави гнева да се оттече от него. След това облече бяла роба с качулка, която приличаше на монашеско расо.
Дори в широката роба Балтазар представляваше величествена фигура. Одеянието прикриваше дебелите му ръце и крака, но едва побираше широките му рамене. Внушителната му глава сякаш бе изваяна от гранит, който по някакво чудо на природата е бил превърнат в плът и кръв.
Той нареди на камериера никой да не го безпокои и се заключи в галерията с портретите.
Стените на огромното помещение бяха покрити с изображения на предците на Балтазар. Той си наля коняк в тумбеста чаша, завъртя я и отпи, след което я остави и се запъти към маслена картина от осемнайсети век. Картината изобразяваше млада, наскоро омъжена жена и висеше на стената близо до облицованата с плочи камина. Балтазар доближи лицето си на сантиметри от портрета и очите им се срещнаха. Той постави ръцете си върху гравирани панели от двете страни на картината.
Миниатюрни сензори, разположени зад очите на портрета, сканираха ретините му и съпоставиха резултата с данните в компютъра. Скритите в панелите скенери сравниха отпечатъците от дланите и пръстите му с наличните данни. Чу се тихо щракване, а после част от стената се отмести и зад нея се разкри стълбище.
Той слезе по него и стигна до стоманена врата, която се отваряше с комбинация от бутони. Зад нея имаше стая, стените на която бяха покрити с шкафове със стъклени витрини, херметически затворени и с контролирана температура и влажност, за да предпазят стотиците дебели томове, подредени по дати.
В книгите бе описана историята на семейство Балтазар от над две хиляди години. Хрониките разказваха за палестинския произход на семейството и за преместването му на остров Кипър, където процъфтяло като прочути корабостроители. Членовете на семейство Балтазар осигурили корабите за Четвъртия кръстоносен поход. Участвали в кървавото разграбване на Константинопол, където отмъкнали толкова злато, колкото можели да поберат корабите им.
След този поход семейството поело риска да се обвърже безусловно с кръстоносците. Преместило се в Западна Европа и се присъединило към групировка, която използвала откраднатото злато, за да създаде огромна империя. Оттогава насам всяко раждане, смърт и брак, включително и случилите се по-рано още в Кипър, били записвани. Деловите сделки, враждите, личните дневници... Всяка подробност, все едно колко бе грозна, смущаваща или престъпна, бе увековечена между кориците на украсените със злато томове.
Балтазар бе изчел всяка дума във всеки том и кръстоносното минало на семейството му бе това, което бе подхранило интереса му към турнирите и рицарството. Вграден в стената компютър с интерактивен екран позволяваше въвеждането на нова информация и изпълняваше функцията на списък с препратки.

На една платформа в центъра на стаята седеше каменен идол – фигура на мъж с вдигнати длани и леко свити в лактите ръце, сякаш очакваше да му подадат нещо. Имаше широко брадато лице и устни, отворени в почти злобна усмивка. От главата му стърчаха два еднакви рога. Богът Ваал имаше специално място тук, защото той бе съименник на фамилията Балтазар
1
, която още от началото си го молеше за благосклонност и да охранява съкровищата му.

Бяха използвали този идол в жестоки ритуали на човешки жертвоприношения. Отначало го бяха държали на ръба на огнена яма. Каменните крака още бяха черни от дима. В тежки времена жреците на Ваал бяха принасяли в жертва новородени, като ги бяха поставяли в наведените ръце, откъдето те се изтърколваха в пламъците. Сега вместо от пращящ огън пространството пред идола бе заето от олтар. На олтара имаше сандъче, изработено от черно дърво и украсено с десетки скъпоценни камъни.
Балтазар вдигна капака и извади по-малка дървена кутия без никаква украса. Вътре имаше няколко свитъка пергамент, които Балтазар разгъна върху олтара. Баща му беше показал съдържанието на кутията, когато семейството все още живееше в Европа. Пергаментите разказваха за историята на семейството, преди да избяга в Кипър. Но едва когато порасна и изучи арамейския език, Балтазар проумя мрачните тайни, които бяха довели до изгнанието им.
Докато четеше инструкциите, оставени от древния му праотец, Виктор усещаше как тежестта на вековете притиска плещите му. След миг внимателно върна пергаментите в кутията и затвори капака.
Вдигна почти безцветните си очи и срещна каменния поглед на Ваал. Стори му се, че древният бог се взира право в душата му. От статуята сякаш се излъчваше сила, която се вля в тялото на Балтазар. Той вдъхна невидимите ѝ повеи, пи от нея като прежаднял пътник, докато накрая му се стори, че ще се пръсне.
Отдръпна се заднешком към вратата, обърна се и се изкачи по стълбите към кабинета си. Все още разтърсен от преживяването, успокои нервите си, като си допи коняка. После вдигна телефона, натисна клавишите и съобщението му стигна до Адриано по верига от връзки, всяка една от които бе предназначена да прикрие източника.
Балтазар жадуваше да разбере подробности за осуетената катастрофа и кражба. Искаше да разбере кой е човекът, провалил плановете му. Който и да беше, щеше да го сполети същата участ като стотиците други, влезли в конфликт с членовете на семейство Балтазар – бавна и болезнена смърт.

1 „Балтазар” е английското произношение на името на Валтасар – според Библията последният цар на Вавилон, който носи името на бог Ваал. – Б. пр.




16












За суперсекретна правителствена служба Агенцията за национална сигурност бе забележително видима за целия свят. Щабквартирата ѝ се намира във Форт Мийд, Мериленд, между Балтимор и Вашингтон, в две многоетажни офис-сгради с фасада от синьочерно стъкло, които сякаш са били проектирани от кубист в особено мрачно настроение.
Офис-сградите обаче са само част от обширния комплекс, за който се твърди, че се разпростира на площ от десет акра. В АНС работят повече математици, отколкото в която и да било друга агенция в САЩ, а може би и в целия свят, и сред нейните двайсетина хиляди служители са най-добрите криптографи в страната.
Анджела Уърт, помощник-библиотекарката в Американското философско общество, мина с колата си покрай комплекса и влезе в паркинга на Националния криптографски музей. Беше станала рано, беше си взела болнични и се беше отправила с колата на юг от Филаделфия. Намери място за паркиране, грабна от седалката до шофьора един стар куфар и се насочи към входа на музея.
Попита администраторката във фоайето дали може да се срещне с Д. Гроувър Харис. След няколко минути към нея приближи мършав, рошав млад мъж по дънки и протегна ръка за поздрав.
– Здрасти, Анджела – каза той със срамежлива усмивка. – Много мило от твоя страна да биеш толкова път.
– Няма нищо, Дийг. Благодаря, че ме прие.
Анджела се беше запознала с Дийг на една среща на любителите на главоблъсканици. Двамата незабавно си бяха допаднали: и двамата се чувстваха неловко в обществото. Дийг беше приятен, привлекателен и невероятно умен. И също като Анджела се намираше в началото на институционалната стълбица. Той я покани в задръстения си от вещи кабинет и ѝ предложи стол. Помещението беше малко по-голямо от гардероб и потвърждаваше, че Дийг се намира на дъното на хранителната верига на агенцията.
Той се настани зад отрупано с документи бюро, което всеки компетентен инспектор би сметнал за пожароопасно.
– Когато ми се обади, ми се стори много развълнувана. Какво има?
Анджела отключи куфарчето, извади копията от документите на Джеферсън и ги подаде на Харис, без да каже и дума. Той прехвърли страниците и намери надупчения картон. Вдигна го към светлината и после го сложи върху една страница.
– Това случайно да не е решетъчен шифър? – попита той.

– Надявах се
ти
да ми кажеш – отговори Анджела. – Ти си експертът по кодове и шифри.


– Само
начинаещ
експерт, който е ходил на курсове в Националния институт по криптография.

– На мен ми стига – увери го Анджела. В института на АНС обучаваха хора от всички правителствени отдели в по-сложните елементи на криптографския анализ.
– Не се подценявай – каза той. – Ти си тази, която е забелязала това. Какво можеш да ми кажеш за него?
– Мисля, че е било погрешно класифицирано по тема. Трябвало е да отиде в папка със заглавие „Томас Джеферсън”.
Той се облегна назад в стола.

– Джеферсън?

– Да. Сигурна съм, че почеркът е неговият. Сравних го с Декларацията, а освен това в долния ъгъл на заглавната страница има малко „ТД”.
Той вдигна страницата към очите си и подсвирна тихичко.
– Джеферсън! Има логика.
– Толкова се радвам, че го казваш – въздъхна с облекчение Анджела. – Боях се, че само ще ти загубя времето.
– В никакъв случай! – поклати глава Харис. – Повечето хора не знаят, че Джеферсън е бил надарен криптограф. Използвал е шифри за комуникацията си с Джеймс Мадисън и с други хора от правителството. Докато е бил пълномощен министър във Франция, е научил всичко за кодовете и шифрите.
Дийг стана от стола си.
– Ела! Искам да ти покажа нещо.
Поведе я към изложбената част в сградата и спря пред витрина, в която имаше малък дървен цилиндър, поставен върху ос. Диаметърът му беше около пет сантиметра, а дължината – около двайсет. Цилиндърът се състоеше от редица дискове, по чиито ръбове имаше изсечени букви.
– Открили са го в една къща близо до Монтичело – обясни Харис. – Според нас това е „дисков шифър”, създаден от Джеферсън по времето, когато е бил държавен секретар при Вашингтон. Написваш съобщението и завърташ дисковете, за да разбъркаш буквите. Човекът, който го получава, ги подрежда с помощта на подобно устройство.
– Прилича ми на нещо от „Шифъра на Леонардо”.
Харис се подсмихна.
– Старият Леонардо щеше да е възхитен от еволюцията на дисковия шифър.
Той я замъкна до друга витрина с няколко приспособления, които приличаха на големи пишещи машини.
Тя прочете табелката.
– Машини за код „Енигма“ – промълви и в очите ѝ проблесна въодушевление. – Чувала съм за тях.
– Те са една от най-добре пазените тайни на Втората световна война. Хората са били готови да убиват за една от тези измишльотини. Всъщност представляват машини за дисковия шифър на Джеферсън в разкрасен вид. Той е бил много крачки напред.
– Жалко, че не можем да използваме някоя от тях, за да дешифрираме писмото – каза Анджела.
– Може и да не ни се наложи – успокои я Харис.
Двамата се върнаха в кабинета му, където Харис отново се тръсна зад бюрото, облегна се назад и допря върховете на пръстите си.
– Как започна да се интересуваш от кодове и шифри? – попита той.
– Добра съм по математика. Решавам кръстословици без проблем и още от дете обичам акростиховете. Интересът ми към главоблъсканиците ме подтикна да започна да търся повече информация за тях. Точно така разбрах за решетъчния шифър и за интереса на Джеферсън към криптографията.
– Половината криптографи в света биха ми отговорили по този начин – каза Харис. – Именно тези интереси са ти позволили да разбереш, че в свитъците може да се крие тайно съобщение.
Тя сви рамене.
– В тях има нещо, което ми се стори странно.
– АНС се занимава постоянно точно със „странни” неща. Джеферсън би се чувствал идеално в агенцията.
– Къде е мястото на неговия дисков шифър в това откритие?

– Няма такова. През по-късната част от живота си Джеферсън загубил интерес към приспособленията за шифриране. Предполагам, че е използвал решетката само за да създаде стеганографско средство
1
, за да прикрие факта, че в информацията за артишока се съдържа тайно съобщение. Навярно е написал съобщението в отворите и е построил изреченията около тях.

– Забелязах, че синтаксисът в текста изглежда неестествен, а на места е направо странен.
– Така е. Да предположим, че Джеферсън е използвал това като допълнителен метод за прикриване. Първо ще трябва да препишем буквите, които се виждат в дупките на решетката.
Анджела извади от куфарчето си тетрадка и му я подаде.
– Вече го направих.
Харис огледа редовете с привидно несвързани букви.
– Страхотно! Това ще ни спести много време.
– Откъде ще започнем?
– Отпреди две хиляди години.
– Моля?
– Юлий Цезар е използвал заместващ шифър, за да изпрати съобщение на Цицерон по време на Галските войни. Просто е заместил римските букви с гръцки. По-късно усъвършенствал системата: взел азбуката и създал шифрована азбука, като заменил всяка буква с тази, която се намирала три позиции по-напред. Ако едната азбука се сложи над другата, целият ред на съобщението спокойно може да се замести наведнъж.
– С това ли си имаме работа?
– Не точно. Арабите открили, че щом откриеш колко често една буква се появява в шифрован текст, можеш да дешифрираш заместващия шифър. Мария Стюарт, шотландската кралица, загубила главата си, когато криптографите на кралица Елизабет дешифрирали съобщенията за заговора на Бабингтън. Джеферсън разработил вариация на системата, позната като метода на Виженер.
– Който представлява разширение на заместващия шифър на Цезар.
– Правилно! Създава се група от шифровани азбуки, като всяка буква се замества с друга. Подреждат се в редици, за да се създаде кутия на Виженер. А после най-отгоре на кутията се написва няколко пъти ключова дума. Буквите в ключа ти помагат да намериш закодираните букви – нещо като нанасяне на точки върху графика.
– Това означава всяка буква във видимия текст да се представя с различни букви.
– Точно това е най-хубавото. Така системата предотвратява дешифриране посредством повторяемостта на буквите.
Харис се обърна към един компютър и след като писа енергично в продължение на няколко минути, създаде колонки от букви, подредени във форма на правоъгълник.
– Това е стандартната кутия на Виженер. Има само един проблем. Не знаем ключовата дума.
– Какво ще кажеш да използваме „артишок”?
Харис се разсмя.
– Скрито на видно място, като в „Откраднатото писмо” на Едгар Алън По? „Артишок” е ключовата дума, която Джеферсън и Мериуедър са използвали за дешифриране на кода, за който са се споразумели по време на експедицията в Луизиана.
Той написа думата „артишок” няколко пъти най-отгоре над квадрата и се помъчи да дешифрира закодираното съобщение от решетъчния шифър. Опита с множественото число и поклати глава.

– „Артишок” може да е
прекалено
очевидно – предположи Анджела.

Опитаха „Адамс”, „Вашингтон”, „Франклин” и „Независимост”, но всеки път стигаха до все същия разочароващ резултат.
– Така можем да продължаваме цял ден – каза Анджела.
– Или няколко десетилетия – поправи я Харис. – За ключовата дума дори не е задължително да има смисъл.
– Значи шифърът на Виженер е неразбиваем?
– Всеки шифър е разбиваем. Този е бил разбит през деветнайсети век от някой си Бабидж – гений, когото нарекли баща на компютъра. Неговата система търсила поредици от букви. След откриването им вече можело да се отгатне ключовата дума. Това обаче е над възможностите ми. За щастие съвсем наблизо се намира един от най-големите разбивачи на шифри в цял свят.
– Познаваш някого от АНС?
– Ще звънна на професора си.
Професорът се оказа в час, затова Харис остави съобщение. С позволението на Анджела той копира материалите. Беше толкова съсредоточен върху писмения текст, че почти не беше погледнал рисунката.
Анджела видя как приятелят ѝ разглежда линиите и хиксовете.
– Това е другата част от загадката. Отначало си помислих, че е проект на градина – каза тя и му разказа какво е открила в уебсайта за древни езици.
– Това е много интересно, но хайде сега да се съсредоточим върху главното текстово съобщение.
Харис направи копие на документите, а Анджела прибра своите копия в куфарчето си. Харис я изпрати до вратата и ѝ обеща да ѝ се обади, когато разбере нещо. Два часа по-късно му се обади професорът. Харис му заразказва за проблема с шифъра.
Щом стигна до името „Джеферсън”, професорът му каза веднага да отиде при него.
Професор Петер Де Врис го очакваше от другата страна на контролно-пропускателния пункт. Хвана го за ръката и на практика го завлече в кабинета си – толкова бързаше да види папката.
Професорът бе олицетворение на гениалния, но разсеян математик. Носеше костюми от туид, дори и в по-топлите месеци, и имаше навик да дърпа снежнобялата си брада в стил Ван Дайк, когато беше замислен, тоест през повечето време.
Той разгледа папката за артишока.
– Казваш, че ти го е донесла една млада дама от Философското общество?
– Да. Работи в библиотеката им.
– Навярно нямаше дори да го погледна втори път, ако не беше решетката.
Анджела я беше оставила на Харис. Сега професорът вдигна надупчения картон, погледна го с отвращение и го остави настрана.
– Учудвам се, че Джеферсън е използвал нещо толкова примитивно.
– Все още не съм убеден, че в този трактат има скрито послание – призна Харис.
– Има само един начин да разберем – отговори професорът.
Той сканира колонките от букви на компютъра и започна да трака по клавишите. Буквите се подреждаха и преподреждаха на екрана и след няколко минути се появи дума.
„ОРЕЛ”.
Харис погледна към екрана и се разсмя.
– Трябваше да се досетим. Орел – така се е казвал любимият кон на Джеферсън.
Професорът се усмихна.
– Бабидж би продал душата си за компютър, който да има само една десета от капацитета на този.
Той написа кодовата дума и после въведе инструкции компютърът да я използва за дешифриране на съобщението, което бе сканирал по-рано.
Писмото, което Джеферсън бе написал на Луис през 1809 година, се появи на екрана.
Харис се наведе над рамото на професора.
– Не мога да повярвам какво чета – промълви той. – Това е лудост.
Той извади листа със странните рисунки.
– Анджела мисли, че тези думи са финикийски.
– Съвпада с това, което източникът на Джеферсън в Оксфорд е написал в писмото си.
Внезапно Харис изпита огромна умора.
– Имам чувството, че може да сме се натъкнали на нещо важно.
– От друга страна, тази вълшебна приказка може да е измама – продукт на някой находчив мозък.
– Наистина ли мислите така, сър?
– Не. Мисля, че документът е истински. Това, което пише вътре, обаче, е друга работа.
– Какво трябва да направим според вас?
Професорът дръпна брадата си толкова силно, че беше цяло чудо, че не я отскубна.
– Трябва да действаме мнооого внимателно! – отговори той.

1 Стеганография – науката на скриване на една информация в друга – Б. пр.




17












Уличното движение по улица „Пи”, където се намираше посолството на Република Ирак, беше натоварено. Пред триетажната къща „Бордман“ – исторически паметник от деветнайсети век в римски стил, се нижеше поток от лимузини и луксозни коли и от време на време спираше, за да избълва мъже в смокинги и жени във вечерни рокли.
Портиерът махна на едно такси да се приближи и да заеме мястото на потегляща дипломатическа лимузина и отвори вратата откъм мястото до шофьора. Отвътре излезе Карина Мечади. Гъвкавата ѝ фигура бе обвита в дълга до глезена кадифена рокля в чернокафяво – цвят, който подхождаше на разкошната ѝ коса, прибрана във френски кок. Широкото деколте на роклята разкриваше прекрасната ѝ кожа, на границата на благоприличието и изкусителността. Бял бродиран шал покриваше голите ѝ рамене и подчертаваше кадифената ѝ мургава кожа.
Тя благодари на портиера с усмивка, която накара ритъма на сърцето му на човек на средна възраст да се вдигне до нездравословно ниво, и последва останалите гости през красивата арка на входа. Един млад служител от посолството погледна към поканата ѝ със златен ръб и отметна името ѝ в списъка.
– Благодарим, че дойдохте на приема ни, госпожо Мечади. Посолството на Ирак ви приветства като наша гостенка.
– Благодаря – отговори Карина. – Радвам се, че съм тук.
Преддверието кънтеше от глъчката, създадена от разговорите на десетките гости. Карина обходи помещението с дръзките си сини очи и се зачуди дали да се задържи тук, или да се измъкне в някоя странична стая. Останалите гости забелязаха присъствието ѝ и се обърнаха към нея. Гласовете им затихнаха.
Карина не беше висока, но притежаваше завладяващо физическо присъствие, което сякаш притегляше внимание. Дамите в стаята усетиха женския ѝ магнетизъм и инстинктивно стиснаха ръцете на придружителите си. Отпуснаха се едва когато от тълпата се откъсна висок мъж на средна възраст и се запъти към гостенката.
Тракна с токове и се поклони галантно.
– Карина Мечади, Ангелът на антиките, ако не се лъжа.
Карина бе получила това звание благодарение на един анонимен автор на статия, публикувана в списание „Смитсониън”. Тя се усмихна любезно и пое контрола над разговора.
– Никога не съм обичала това описание, господин…
– Извинете, госпожо Мечади. Казвам се Антъни Саксън и се извинявам безкрайно, ако съм ви засегнал.
Той говореше с онзи едва доловим британски акцент, който някога се придобиваше в скъпите американски частни училища.
– Съвсем не, господин Саксън – отговори тя и протегна ръка. – Как ме познахте?
– Виждал съм снимката ви в много научни списания. Много се радвам да се запознаем лично.
Той пое ръката ѝ и я целуна.
С изискания си външен вид, драматичен маниер на говорене и идеално ушитото сако Саксън приличаше на посланик от края на миналия век. Беше висок над метър и осемдесет и слаб като клечка. Гъстата му посивяваща рижа коса беше сресана назад и оформяше остър клин над челото, точно над гъстите вежди. Горната му устна бе украсена с тънки като молив мустаци в стила на филмовите звезди от 40-те години на ХХ век. Лицето му сияеше от придобития в пустинята загар.
– От дипломатическия корпус на Вашингтон ли сте, господин Саксън?
– Боя се, че не. Аз съм авантюрист по избор и писател и кинодеец по необходимост. Може би сте чели последната ми книга, „Мисия за царицата” – добави той с надежда в гласа.
– Боя се, че не – отвърна Карина и тъй като не искаше да нарани чувствата на Саксън, бързо добави: – Често съм задълго в чужбина.
– Каква деликатност и в същото време каква честност! – тракна отново с токове Саксън. – Няма значение дали сте чували името ми, защото аз съм чувал вашето, особено във връзка с връщането на антиките, откраднати от Багдадския музей.
– Много сте любезен, господин Саксън – отговори тя и се огледа. – Предполагам, че не знаете къде мога да намеря Виктор Балтазар?
Веждите на Саксън се смъкнаха надолу.
– Балтазар всеки момент ще започне презентацията си в главната зала. За мен ще е удоволствие да ви покажа пътя.
Устните на Карина се разтвориха в развеселена усмивка.
– Вие сте истински викториански джентълмен – каза тя и пое ръката, която той ѝ предложи.
– Предпочитам да мисля за себе си като за елизабетинец – мечове и сонети, но оценявам комплимента.
Той я поведе през оживената тълпа и я въведе в голямо помещение, украсено с драперии в кафяво и златисто. В единия край бе издигнат подиум, обкръжен от лампи, видеокамери и микрофони. На стената зад сцената висеше увеличена снимка на Иракския национален музей. Пред сцената бяха наредени редици луксозни столове.
Саксън се отправи към канапе за двама до една от стените отстрани на сцената. Със заговорнически шепот обясни, че оттук се виждат влизащите гости, а освен това човек може да се измъкне лесно, ако ораторите станат прекалено многословни.
Карина разпозна неколцина по-нископоставени служители на Държавния департамент, политици и журналисти. Неколцина мъже и жени от редиците на ерудитите по близкоизточни антики също ѝ бяха познати. Изпита особено въодушевление, когато в помещението влезе професор Назир.
Тя стана и му помаха. Професорът прекоси залата с две крачки и лицето му се озари от широка усмивка.
– Госпожице Мечади, много се радвам да ви видя!
– Надявах се, че ще дойдете, професоре!
Тя се обърна към Саксън.
– Професоре, това е Антъни Саксън. Господин Саксън, професор Ясим Назир.
Саксън се изправи в цял ръст и се извиси над иракчанина.
– За мен е чест, че се намирам във ваше присъствие, доктор Назир. Добре съм запознат с работата ви в музея.
Назир грейна от удоволствие.
– Моля да ни извините – обърна се Карина към Саксън. – С доктор Назир имаме да си говорим за много неща. Дълго време не сме се виждали.
– Разбира се – съгласи се Саксън и с едно движение грабна две чаши за шампанско от подноса на минаващ сервитьор и подаде едната на Карина. – Ако мога да ви помогна с нещо, моля да ми съобщите.
Назир наблюдаваше как Саксън си проправя път през тълпата.
– Малко хора извън Ирак знаят, че съществувам – каза той, очевидно впечатлен. – Откога познавате господин Саксън?
– От около пет минути. Нападна ме от засада на вратата. Имам друг, по-важен въпрос: кога се видяхме с вас за последен път? Най-малко преди три години?
– Как бих могъл да забравя? Беше в музея в Багдад. Ужасно време!
– Съжалявам, че не се обаждах толкова често, колкото би трябвало.
– Почистихме сградата и благодарение на хора като вас, възстановяването на експонатите продължава. Получаваме дарения, но разходите ни са огромни. А и с тази продължаваща нестабилност в страната ще мине дълго време, преди на вратата ни да започнат да хлопат автобуси с туристи.
– Още една причина този прием да е толкова важен.
– О, да – ободри се той. – Много се зарадвах, когато се обадихте и казахте, че сте възстановили цяла група ценни артефакти. Тази идея за обиколка е гениална. И през ум не ми е минавало, че ще се озова тук заедно с толкова много от уважаваните си колеги. Ето, сега виждам един от тях. Помните ли доктор Шалауа?
Набитата жена, която се качваше на подиума, беше водещ експерт по асирийска археология. Бе облечена в традиционната мюсюлманска рокля, която стигаше до глезените ѝ. Косата ѝ бе покрита с шал. Тя се прокашля, за да привлече вниманието, и след като аудиторията утихна, се представи.
– Бих искала да благодаря на посолството за организирането на този прием, както и на нашите гости за финансовата и моралната им подкрепа. Първият ни лектор въплъщава духа на великодушието, което е от жизненоважно значение в усилията ни отново да превърнем музея в една от най-големите културни институции в света. За мен е чест да ви представя Виктор Балтазар, президент на фондация „Багдадски музей”.
Доктор Шалауа даде тон за ръкоплясканията. Един мъж стана от предния ред и се качи на подиума, за да се ръкува с нея.
Карина нямаше представа как изглежда Балтазар – той имаше талант да пречи на снимките си да се появяват пред широката общественост. Не знаеше какво да очаква, но със сигурност не беше подготвена за този мъж с могъщо телосложение в специално ушит смокинг, който застана на подиума. Масивната глава ѝ напомняше на дог. А после пред очите ѝ Балтазар се преобрази. Яростната ухилена гримаса се превърна в сърдечна усмивка, а светлите очи сякаш установиха контакт с всеки човек в залата.
Когато ръкоплясканията най-после заглъхнаха, той заговори с дълбок мелодичен глас:
– За мен е чест, че съм поканен да говоря пред тази забележителна аудитория. Всички вие бяхте част от усилията да върнем антиките, откраднати от Иракския национален музей в Багдад.
Изчака заглъхването на втората вълна от аплодисменти и продължи:
– Моята фондация беше само една брънка от веригата. Благодарение на вас връщането на много артефакти продължава и днес. Музеят възстановява лабораториите си за консервация, обучава служителите си и събира база данни. Предстоящата обиколка, финансирана от фондация „Балтазар”, ще осигури, надяваме се, допълнително финансиране за музея. Съжалявам, че трябва да напусна приема, преди да имам възможност на благодаря на всеки един от вас поотделно, но с нетърпение очаквам да работя заедно с всички ви в подкрепа на тази благородна кауза.
Той изпрати въздушна целувка на аудиторията, слезе от сцената и се отправи към вратата. Карина побърза да излезе от залата и да го настигне.
– Извинете, господин Балтазар! Знам, че бързате, но се чудех дали не можете да ми отделите минутка.
Устните на Балтазар се извиха в чаровна усмивка.
– Би било неучтиво, а също така и глупаво, да отхвърля една най-обикновена молба от страна на толкова красива жена, госпожице…?
– Много мило от ваша страна. Казвам се Карина Мечади.
На лицето на Балтазар се появи замислено изражение.

– Госпожица
Мечади
! Каква изненада! Чух, че сте упорита като булдог, и си представях, че сте дребна и яка жена на средна възраст, може би с мустаци – той прокара показалец по горната си устна.

– Съжалявам, че ви разочаровах – отговори Карина.
– Съвсем не. Разочарован съм само от това, че трябва да тръгвам. С какво мога да ви помогна?
– Просто исках и аз да благодаря и на вас, и на фондацията ви, задето подпомагате усилията ми.
– Няма защо. Сега съжалявам, че не се запознахме лично по-рано и че досега общувахме само чрез посредници. Деловите и благотворителните ми интереси отнемат много време.
– Напълно ви разбирам.
– За мен това е голямо облекчение. Очевидно сте родена за детектив. В полицията ли сте се обучавали?

– Отначало работех като журналист. Съобщавах за кражби на някои големи творби на италианското изкуство, които в крайна сметка се озоваваха в европейски или американски музеи. Колкото повече научавах за замесването на академичните институции и музеите в незаконната търговия, толкова повече се ядосвах. Не след дълго започнах да се опитвам
да открия
изчезнали предмети, вместо само да пиша за тях.

– Доколкото разбирам, работата ви не е лишена от опасности. От Беноа разбрах за нападението и опита за кражба на един артефакт. Това е нечувано! Цяло чудо е, че не сте пострадали.
Тя кимна.
– Сега нямаше да съм тук и да говоря с вас, ако не беше Кърт Остин.
– Не съм чувал това име.
– Господин Остин работи в Националната агенция за морско и подводно дело. Предпочита да не привлича вниманието към себе си, но той е този, който ми спаси живота, кораба и отдавна изчезналите иракски артефакти. Един от нападателите го простреля. Слава богу, само го рани.
– Изглежда, Остин е забележителен джентълмен – отбеляза Балтазар. – Как е станало така, че е бил на борда на кораба?
– Чиста случайност. Пътувал е с друг кораб, който е бил наблизо.
– Забележително. Бих желал някой ден да се запозная с него и да му благодаря.
– Мога да го уредя.
– Удивен съм, че съумяхте да откриете толкова много от иракските антики. Как го постигнахте?
Карина си помисли за безбройните информатори, които си бе създала, за щедро раздадените подкупи и за изпълнените с нежелание правителствени чиновници, които бе пришпорвала безмилостно, докато се съгласяха с исканията ѝ само за да се отърват от нея.
– Дълга история – вдигна рамене тя. – До голяма степен успехът ми се дължи просто на случайността на раждането ми. Имам корени и в Европа, и в Африка, което ме улесни в усилията ми да създам контакти и на двата континента.
– Африка, казвате? Да разбирам ли, че баща ви е италианец?
Тя кимна.
– Дядо ми също. Воювал е в армията на Мусолини при завладяването на Етиопия. Точно тогава се запознал с баба ми. Майка ми така и не научила името му – само, че баща ѝ е италианец. Когато се преместила в Италия, където съм родена, променила моминското си име, Мекада, за да звучи по-италианско.
– Мекада? Прекрасно име.
– Благодаря. Доколкото разбирам, не е необичайно в Етиопия.
За миг Балтазар се замисли. После отново проговори:
– Кажете ми, госпожице Мечади, какви са плановете ви за близкото бъдеще?
– Ще се заема с организирането на обиколката на артефактите. Намират се в „Смитсониън” и се охраняват. Ще осигуря данни за произхода им, както и информация за историята им, която да използват при изложбите. Имам уговорени срещи с хора, които ни предложиха помощта си. Утре заминавам за Вирджиния, за да се срещна с Джон Бенсън, фотограф от „Нешънъл Джиографик”, който е присъствал при откриването на статуята, известна като Навигатора. Може би ще можете да се отбиете и да видите статуята, както и другите експонати в колекцията.
– Звучи ми добре. Признавам, че съм новак в археологията, но притежавам един-два експоната. Всичките законни, държа да добавя. С удоволствие ще ви ги покажа на обяд или вечеря.
– Много ще се радвам, господин Балтазар.
– Прекрасно! Когато ви остане малко свободно време, се обадете във фондацията. Те ще знаят програмата ми.
Двамата се ръкуваха и Балтазар спря, за да се сбогува с посланика и още няколко от служителите в посолството. Карина се обърна, за да се върне в приемната, и се сблъска със Саксън, на чието лице бе изписана озадачена усмивка.
– Видях, че говорите с господин Балтазар – каза той.
– Господин Балтазар е главната причина, поради която дойдох на приема. Очарователен е.
– Знаете ли откъде идват парите, които раздава?
– Не, знам само, че притежава минни компании.
– Точно така. Това е официалната версия. Балтазар е шефът на минерален картел, в който влиза най-големият конгломерат за експлоатиране на златни мини в света. Той е противоречива фигура. Обвиняват го, че компаниите му унищожават околната среда и провалят живота на бедните местни жители в половин дузина страни. Това, което много хора обаче не знаят, е, че Балтазар притежава една от най-големите частни охранителни компании в света. Наемници.
Когато проучваше миналото на Балтазар, самата Карина се бе натъкнала на неласкави оценки за него, но така копнееше за помощта на фондацията, че омаловажи значението им.
– Това, което знам е, че проявява изключителна щедрост, когато става въпрос за иракския музей.
– Разбирам. Когато става въпрос за висшето благо, няма значение, че се заплаща с кървави пари и тъй нататък.
– Нямам нужда от уроци по етика! – отсече Карина с пламнали от гняв очи.
Саксън усети яда ѝ.
– Не, наистина нямате. Отново ви моля да приемете извиненията ми. Всъщност исках да говоря с вас за антиките, които сте открили. По-специално за статуята, наречена Навигатора.
Карина се зачуди дали Саксън не е подслушал разговора ѝ с Балтазар, но осъзна, че докато говореха, никой не беше достатъчно близо, за да чуе каквото и да било.
– Значи знаете за статуята?
Той кимна.
– Знам, че е бронзова статуя в почти естествен ръст, открита при разкопки в Сирия преди няколко десетилетия. Изобразява моряк и се смята, че е финикийска, но има съмнения, поради което е била запратена в мазето на Багдадския музей. Там събирала прах години наред, преди да я отмъкнат крадци по време на нахлуването на американците през 2003-та. Оттогава местонахождението ѝ е неизвестно, докато наскоро не сте я открили заедно с група от други изчезнали артефакти.
– Невероятно! Откъде знаете толкова много за статуята?
– Търся този неуловим господин още откакто чух да го споменават за пръв път, докато правех проучванията си за Соломон. В Кайро почти успях да се сдобия с него, но вие бяхте една стъпка преди мен. Между другото, поздравления.
– Защо се интересувате толкова много от този артефакт?
Той разпери ръце.
– Ако бяхте чели книгите ми, нямаше да ми зададете този въпрос.
– Ще ги включа в списъка си за четене – Карина не си направи труда да прикрие неудоволствието, което предизвика у нея престорената срамежливост на Саксън.
– Ще си заслужава – ухили се той.
Най-накрая ѝ писна от самодоволството му.
– Извинете ме!
– Извинена сте. Но не забравяйте предупреждението ми: много внимавайте в сделките с Балтазар.
Без да обръща внимание на думите му, Карина се запъти към професор Назир.
Саксън я проследи с поглед. На лицето му бе изписана усмивка, но тревогата в очите му не можеше да бъде сбъркана с нищо друго.
Когато Балтазар излезе от иракското посолство, до тротоара спря една черна лимузина „Мерцедес”. Шофьорът излезе и избута с рамо портиера, за да отвори вратата на колата. Портиерът беше бивш морски пехотинец, който не се плашеше лесно. Разгневен, задето бе загубил бакшиша, той понечи да протестира, но надареният с мощно телосложение шофьор го изгледа така, че думите не излязоха от устата му. Секунда по-късно изсвистяха гуми и лимузината потегли.
– Добър вечер, господин Балтазар – каза шофьорът. – Добре ли мина приемът?
– Да, Адриано. Толкова добре, че почти забравих за разгрома край Нюфаундленд.
– Много съжалявам, господин Балтазар. Нямам оправдание за провала си.
– Може би ще мога да ти го осигуря, Адриано. Казва се Кърт Остин. Работи за НАМПД. Остин е човекът, провалил нападението.
– Откъде този Остин е знаел за плановете ни?
– Не е знаел. Фактът, че е бил наблизо, е само злощастно съвпадение. За твоя жалост, този господин Остин е много смел. Както и голям късметлия. Успял си само леко да го раниш.
Адриано си спомни бързия поглед, който бе хвърлил на Остин през мерника на оръжието си и по-късно в пилотската кабина на хеликоптера, който известно време бе следил рудовоза.
– Искам да говоря с господин Остин.
– Сигурен съм! – подсмихна се злобно Балтазар. – Но си имаме по-важна работа. Разбрах, че у един фотограф от „Нешънъл Джиографик” има снимки, които не бива да излязат на бял свят. Искам да ми ги набавиш.
– Искате ли да се отърва от фотографа?
– Само ако се наложи. И го направи така, че да прилича на злополука. Бих предпочел просто да вземеш снимките.
– Ами жената?
Балтазар си представи лицето на Карина. Той беше мъж, способен да сложи край на човешки живот, когато това го устройваше, но у Карина имаше нещо, което сякаш не се забелязва на пръв поглед.
– Ще я оставим жива дотогава, докато е полезна. Искам пълно проучване на миналото ѝ.
– Тогава може ли аз да се заема с Остин? Двамата с него имаме сметки за уреждане.
Балтазар въздъхна тежко. Жестокостта ни най-малко не го притесняваше. Той беше класически психопат и като такъв беше лишен от способността да изпитва съпричастност. Хората съществуваха, за да ги използва и после да ги захвърли. Но предложението на Адриано показваше самостоятелна мисъл от страна на служител, а това, което изискваше Балтазар, бе пълно подчинение. Същевременно обаче изпитваше известно съчувствие към нуждата на Адриано от отмъщение. И той имаше сметки за уреждане с Остин.
– Искам да разбереш какво знае, Адриано. По-късно можеш да се заемеш с него. Обещавам.
Адриано затвори очи и сви и отпусна дебелите си пръсти.
– По-късно! – повтори той, сякаш самото изричане на думите му доставяше удоволствие.




18












Докато чакаше в приемната на Близкоизточния отдел на Държавния департамент, професор Петер Де Врис прехвърляше в ума си съдържанието на папката на Джеферсън. Беше прочел всеки ред от съдържанието ѝ и не бе открил никакви несъответствия.
Рецепционистката вдигна слушалката на бръмчащия интерком и размени няколко думи с човека на другия край на линията.
– Господин Евънс ще ви приеме веднага, професор Де Врис – съобщи тя с усмивка. – Третата врата отдясно.
– Благодаря!
Де Врис взе куфарчето си и тръгна по коридора. Почука леко, отвори вратата и се озова в кабинета. Висок мъж с удължена челюст на трийсет и осем – трийсет и девет години го очакваше.
– Добро утро, професор Де Врис. Казвам се Джошуа Евънс. Работя като аналитик в бюрото. Моля, седнете!
Де Врис седна и каза:
– Благодаря, че ме приехте.
Евънс настани дългунестото си тяло зад бюро, чиято клинична подреденост подсказваше личност, склонна към вманиачаване.

– Не всеки ден ми се случва да ме посещават хора от АНС – каза Евънс. – Вашите хора обикновено не общуват с други. Какво ви води във „Фоги Ботъм”
1
?

– Както ви обясних по телефона, работя в Агенцията като разбивач на кодове. Натъкнах се на информация, която може да заинтересува отдела ви. Предпочетох да се обърна направо към Държавния департамент, отколкото да минавам през каналите на АНС. Въпросът изисква известна деликатност.
– Слушам ви с интерес – подкани го Евънс.
Професорът отвори куфарчето и му подаде папката, в която имаше копия на оригиналните документи на Джеферсън, както и на дешифрираната версия. Разказа накратко за папката и как се е сдобил с нея.
– Забележителна история – каза Евънс с безгрижен тон, сякаш бе чул някаква небивалица. Изгледа развлечения костюм от туид на професора и брадата му в стил Ван Дайк. – Все още не разбирам защо сте го донесли в Близкоизточния отдел.
Професорът разпери ръце.
– Финикия се е намирала в географския район, който е отговорност на вашия отдел.

–
Финикия?
– усмихна се леко Евънс.

– Точно така. Една от най-великите морски империи на всички времена. Простирала се е чак до бреговете на Испания и отвъд Херкулесовите стълбове.
Евънс се облегна назад и сплете пръсти зад главата си.
– Това може и да е така, доктор Де Врис, но Финикия вече не съществува.
– Разбирам това, но потомците на финикийците все още живеят в Ливан и Сирия.
– Доколкото знам, за разлика от тези две страни Финикия не е била член на Обединените нации – подсмихна се снизходително Евънс.
Де Врис изписа на лицето си широка усмивка. Професорът беше ветеран, закоравял в бюрократични битки. Знаеше, че ще трябва да си проправи път по стълбата покрай самодоволни служители като Евънс.
– Аз съм математик, а не дипломат като вас – прибягна той до малко ласкателство. – Но ми се струва, че когато говорим за регион, в който ситуацията е толкова променлива, трябва да вземем предвид всяко развитие, което разклаща дълбоките вярвания на хората.
– Извинявам се, ако изглежда, че не ви приемам сериозно. Но артишок? Тайни кодове? Отдавна изчезнал документ на Джеферсън? Трябва да признаете, че историята изглежда фантастична.
Де Врис се засмя.
– Аз съм първият, който е готов да го признае.
– А освен това откъде знаем, че дори най-малката част от всичко това е истина?
– Не можем да потвърдим автентичността на съдържанието, но преводът на кодираното съобщение е точен. Фактът, че документът, който държите, е написан от третия президент на Съединените щати и автор на Декларацията за независимостта, би трябвало да му придаде известна тежест.
Евънс претегли купа листове, сякаш ги мереше на везна.
– Значи сте се уверили, че този документ е дело на Джеферсън?
– Няколко от графолозите на АНС го прегледаха. Няма съмнение, че е написан от Джеферсън.
На лицето на Евънс се появи объркано изражение. Де Врис беше виждал същата паника при бюрократи, помолени да се отклонят от рутинните си задължения, които се заключаваха не в нещо друго, а да спъват работата на правителството. Най-страшният кошмар на Евънс се бе превърнал в действителност. Можеше да му се наложи да вземе решение. Професорът му хвърли спасително въже.
– Осъзнавам, че материалът, който ви донесох, изглежда изсмукан от пръстите. Точно затова се надявах да получа напътствия от Държавния департамент. Може би ще можете да съобщите на началника си за разговора ни?
Прехвърлянето на отговорността беше стратегия, която Евънс можеше да разбере. На лицето му се изписа облекчение.
– Ще съобщя на шефа си, Ханк Дъглас. Той отговаря за културните въпроси в отдела. След като говоря с него, ще се свържа с вас.
– Много любезно от ваша страна – благодари Де Врис. – Дали ще можете да се обадите на господин Дъглас, докато съм още тук, за да не се налага по-късно да ви безпокоя пак?
Евънс видя, че Де Врис изобщо няма намерение да стане от стола си. Извади телефона си и набра номера на Дъглас. Надяваше се, че шефът му е излязъл и остана разочарован, когато му вдигна.
– Здрасти, Ханк, обажда се Евънс. Имаш ли няколко минути?
Дъглас отговори, че разполага с един час преди следващия си ангажимент, и го покани да се отбие в кабинета му.
– Добре – прие Евънс, затвори и се обърна към Де Врис: – В момента Ханк е зает. Ще се срещна с него следобед.
Де Врис стана и протегна ръка.
– Благодаря – каза той. – Ако някога ви потрябва нещо от АНС, сигурен съм, че и ние ще проявим същата отзивчивост. По-късно днес ще ви се обадя.
След като Де Врис си тръгна, Евънс погледна към затворената врата, въздъхна и взе документите на Джеферсън. Прехвърлянето на отговорността си имаше рискове. Докато излизаше от кабинета си помисли, че трябва да внимава с тази неприятна работа.
Дъглас беше дружелюбен афроамериканец на петдесет и няколко години. Кръглото плешиво петно на главата му придаваше вид на монах с тонзура. Беше завършил история в университета „Хауърд”, където се бе представил блестящо. Рафтовете в кабинета му бяха отрупани с книги, побрали историята на хомо сапиенс от кроманьонците до двайсет и първи век.
Той беше един от най-уважаваните хора в отдела. Дипломатическите му умения бяха подкрепени от практически знания, тъй като бе прекарал няколко години в Близкия изток. Беше експерт по политиката и религията в района – две неща, които често се преплитаха – и говореше иврит и арабски.

Евънс бе открил начин да говори с шефа си, без да се излага:
присмеха
. Той влезе в кабинета на Дъглас и изду бузи.

– Няма да повярваш какъв разговор проведох току-що.
После преразказа сравнително точно срещата си с Де Врис. Дъглас слушаше внимателно, докато Евънс се стараеше да се представи като жертва на сблъсък със смахнат професор. После поиска да види папката, донесена от Де Врис, и в продължение на няколко минути разглежда страниците.
– Да видим дали съм разбрал какво казва твоят професор – проговори най-после той, след като прочете последната страница. – Един разбивач на кодове от АНС е дешифрирал тайна кореспонденция между Томас Джеферсън и Мериуедър Луис. В този материал е изложено предположението, че финикийците са стигнали до Северна Америка.
Евънс се ухили.
– Извинявай, че ти губя времето. Реших, че ще ти се стори забавно.
Дъглас обаче не се усмихна. Взе копието на проекта на градината за артишок и се загледа в странните думи. После отново прочете преводите, направени от професора, приятел на Джеферсън и изрече първата дума на глас.
– „Офир”.
– Видях. Какво означава това?
– Офир е легендарното място, където според Библията са се намирали мините на цар Соломон.
– Винаги съм мислил, че тези мини са измислица – призна Евънс.
– Може и така да е – съгласи се Дъглас. – Но факт е, че по време на царуването си Соломон е успял да придобие огромни количества злато. Отговорът на въпроса откъде е дошло това злато винаги е бил загадка.
– Ако се съди по това, което казваш, както и на тези документи, Джеферсън е вярвал, че Офир се намира в Северна Америка. Това не ти ли звучи налудничаво?
Дъглас не отговори. Прочете втория превод.
– „Свещена реликва”.
– Лудостта продължава. Какво би трябвало да означава това?
– Не съм сигурен. Най-свещената реликва, свързана със Соломон, би трябвало да е Ковчегът на завета.
– Значи казваш, че библейският предмет на Джеферсън е кивотът?

– Не е задължително. Свещената реликва би могла да бъде и
чорапът
на Соломон – Дъглас се заигра с една химикалка. – Боже, в такива моменти ми се иска да можех да попуша от лулата си.

– Какво има, Ханк? Джеферсън или не, това за кивота звучи като приказка. Най-вероятно няма нито една вярна дума.

– Няма значение дали е вярно или не – отговори Дъглас. – Важни са единствено
символите
.

– Не разбирам. Какъв е проблемът?
– Това си е чиста беда, откъдето и да го погледнеш. Помниш ли какво се случи на Храмовия хълм през 1969-а и после през 1982-а?
– И още как. Един австралийски религиозен фанатик подпали джамията на храма. А по-късно арестуваха една религиозна група, която смяташе да го взриви.
– Какво щеше да стане, ако бяха успели да унищожат сградите на хълма, за да разчистят място за строежа на третия Соломонов храм?
– Действията им биха могли да предизвикат силна реакция, ако се изразя най-меко.
– А сега си представи реакцията, ако използват откриването на свещената реликва на Соломон като оправдание да построят нов храм, и си представи, че реликвата се намира в Съединените щати.
– Като се има предвид колко параноични са хората в тази част на света, някои биха казали, че това е нов американски заговор срещу исляма.
– Точно така. Съединените щати ще бъдат обвинени, че заговорничат да очистят Храмовия хълм от мюсюлманско присъствие. Всички екстремисти от всяка световна религия ще се окажат въвлечени в тази каша.
– Пусто да остане! – измърмори Евънс. – Тези неща са опасни!
– Взривоопасни! – съгласи се Дъглас.
Лицето на Евънс загуби цвят.
– Какво ще правим ? – попита той.
– Трябва да се свържем с държавния секретар. Кой друг знае за папката на Джеферсън?
– Професор Де Врис и студентът му от музея на АНС. И онази библиотекарка от Американското философско общество. Хората от АНС умеят да си държат езика зад зъбите.
– Нищо във Вашингтон не остава тайна за повече от шест месеца – отсече Дъглас. – Трябва да измислим как да направим така, че историята да изглежда недостоверна, така че когато се разчуе, да можем убедително да я опровергаем.
– Как да го направим? От АНС твърдят, че документите са автентични.
– АНС е тайна организация. Може да заяви, че никога не е чувала за тази история. Според мен трябва да атакуваме основната предпоставка. Да заявим, че е било невъзможно финикийски кораб да стигне от Източното Средиземноморие чак до Северна Америка. Мореплавателните умения и технологиите от онези дни просто не са били достатъчни.
– Знаем ли със сигурност, че е било така?
– Не. Ще ни трябва източник, който да ни помогне да положим основите на този аргумент.
– Какво ще кажеш за Националната агенция за морско и подводно дело? НАМПД разполага с експерти и база данни, а освен това умеят да са дискретни. Имам връзки там.
Дъглас кимна.
– Заеми се. Аз ще си уредя среща със заместник-държавния секретар. Обади ми се след един час.
След като Евънс си тръгна, Дъглас бръкна в чекмеджето на бюрото си и извади лула и кесийка с тютюн. Макар че пушенето в кабинета му беше забранено, натъпка лулата с тютюн и я запали. Димът започна да се вие около главата му, а той се облегна назад и остави мислите си да се реят свободно.
Всичко това все още му изглеждаше твърде фантастично. Може би наистина става дума за измама, както предполага Евънс. Дъглас се зарови в папката на Джеферсън. Този път четеше всяка дума.
Като много афроамериканци, Дъглас изпитваше смесени чувства към Томас Джеферсън. Признаваше гения и величието му, но му беше трудно да ги съвмести с факта, че Джеферсън е притежавал роби. Докато четеше документите, се почувства свързан с автора на чисто човешко ниво. Макар че в кореспонденцията с Луис Джеферсън изглеждаше хладнокръвен и сдържан, нямаше съмнение, че е бил притеснен.
При всичко това човек можеше да извини Дъглас за факта, че ръката, която държеше страниците, леко трепереше.
Възможността след това разкритие да настъпи хаос в днешния свят бе много по-голяма, отколкото би могъл да си представи Джеферсън.

1 Квартал във Вашингтон. – Б. пр.




19












Остин седеше в кабинета си и търсеше пиратите, нападнали контейнеровоза. Вълшебното килимче, което го бе пренесло над виртуалното море, представляваше система със сателитни изображения, управлявана от НАМПД. „НАМПД САТ” беше сложна система, разработена от учените и техниците на агенцията, за да осигурява актуално наблюдение на световния океан. Сателитите обикаляха на шестстотин и четирийсет километра над земята по орбита, която позволяваше на камерите и другото им оборудване да предава информация от всяка точка на Земята.
Сателитите предаваха оптически или инфрачервени снимки на температурата на повърхността на водата, теченията, фитопланктона, хлорофила, облачната покривка, метеорологичните и други важни данни. Всеки човек, който разполагаше с компютър, можеше да използва безплатно системата и учени и лаици от цял свят го правеха постоянно.
Остин седеше пред компютърен монитор, широк шейсет сантиметра. Беше облечен в хавайска риза, шорти и сандали. Глътна един аспирин с бира и натисна един клавиш. На екрана се появи сателитно изображение на назъбеното крайбрежие на Нюфаундленд.
– Добре, Джо – каза той в говорителя. – Гледам към Сейнт Джонс и на изток от него.
– Ясно! – Дзавала седеше пред същия образ на компютърен екран в кабинета си в НАМПД. – Увеличавам го.
На екрана на Остин се появи блестящ синьобял правоъгълник и се разположи върху част от Атлантическия океан. Дзавала разшири големината на квадрата. На монитора се появиха малки черни точици, които нараснаха и приеха дългата елегантна форма на кораби. Датата и часът в горния ляв ъгъл на екрана показваха, че снимката е направена преди няколко дни.
– Колко близо можеш да стигнеш? – попита Остин.
– Избери обект.
Остин рязко натисна курсора на компютъра си. Камерата сякаш се втурна към обекта. Екранът се изпълни със стотици блъскащи се едни в други риби. А после камерата се дръпна назад и разкри трюм за риба и палубата на океански риболовен кораб.
– Впечатляващо! – прецени Остин.
– Макс и Йейгър вкараха малко хормони в обикновената търсачка на НАМПД. Йейгър казва, че сега може да ти покаже дори цвета на очите на червей.
Ирам Йейгър беше компютърният гений на НАМПД, както и директор на огромния компютърен комплекс, който беше кръстил Макс и който заемаше целия десети етаж от кулата на НАМПД с остъклена със зелено стъкло фасада и изглед към река Потомак.
– Очите им са сини – каза Остин.
– Наистина ли?
– Шегувам се. Но наистина никога не съм виждал по-добра резолюция.
– Преди Йейгър да подсили системата, най-доброто, което можехме да получим, беше един квадратен метър в черно и бяло и четири цветни. Той успя да го сведе до един цветен квадратен метър – каза Дзавала. – Това, което виждаш на екрана, е подсилено от информацията, постъпваща от други сателити, както и от различни военни и разузнавателни системи.
– И всичко това се върши законно и според правилата – подсмихна се Остин.

–
Общо взето
. Йейгър го смята за каквото повикало, такова се обадило, защото военните много разчитат на „НАМПД САТ”. Споразумели са се, когато се провеждат военни операции, да изтриват изображенията. Казах му, че не искам да знам, а той отвърна, че го устройва.

– Точно ние нямаме право да критикуваме – отбеляза Остин. Отделът за специални задачи понякога действаше под радара на традиционния правителствен надзор. – Успя ли да откриеш нашия приятел рудовоза? – осведоми се той.
– Гледай! – подкани го Дзавала.
Изображението бавно се сви. Корабите отново се превърнаха в точки. Дзавала очерта правоъгълник около един обект. Остин натисна мишката. Екранът се зае от образа на огромен кораб. Остин се наведе напред.
– Определено е рудовозът, който видяхме от хеликоптера – каза той. – Ето го онова странно лого с глава на бик на корпуса.

– Пуснах го за проверка. Принадлежи на корпорация, наречена „Пийс Ко”
1
. На уебсайта им пише, че са консултанти за мир и стабилност.

Остин се подсмихна.
– Това е новият жаргон за „наемници”.
– Не крият, че корабът вече не е точно рудовоз. Рекламират го като платформа за подвижна сила. Твърдят, че за четирийсет и осем часа могат да закарат въздушни части до която и да било точка на света. Гарантират, че може да пристигне с цялата военна част в рамките на двайсет и един дни.
– Кой стои зад „Пийс Ко”?
– Трудно е да се каже. В борда им влизат цял куп пенсионирани американски и британски военни. Собственикът е скрит зад множество фиктивни корпорации, регистрирани в няколко страни. Впрегнах и Йейгър да разнищи тази бъркотия.
– Звучи като нишка, но ни трябва неопровержимо доказателство.
– По дяволите, Кърт, разполагаме с цяла тежка артилерия! Пуснах целия албум от архивите, като започнах малко преди нападението. Снимките са правени на интервали, така че не покриват всяка минута.
На екрана заподскачаха образи, уловени насред движението, като кадри от стари филми. Фигури се движеха около един трюм. Капакът се плъзна назад и разкри, че трюмът представлява тъмен квадрат. От вътрешността на кораба се издигна платформа, като асансьор на самолетоносач. На нея бяха кацнали един до друг два хеликоптера. В тях се качиха хора и въздушните машини се издигнаха нагоре.
– Кой казва, че не може да се пътува във времето? – зачуди се Остин. – Това категорично показва откъде са излетели.
– Сега ще ти покажа контейнеровоза.
Изображението се промени. Показа се палубата на „Оушън Адвенчър”. Хеликоптерите се появиха като с магия върху редиците с контейнери. От тях се изсипаха фигури. На следващите кадри нямаше нищо по-различно, докато накрая сателитът показа как единият хеликоптер кръжи над кръг от кипяща пяна в океана на мястото, където бе паднал другарят му. Дзавала върна кадрите към рудовоза. Един хеликоптер се върна и кацна на платформата. Отвътре излязоха фигури, хеликоптерът се спусна обратно във вътрешността на кораба, а капакът закри отвора. Една от фигурите, по-висока от останалите, можеше да е човекът, който простреля Остин, но не можеше да се разбере със сигурност, защото беше обърнат с гръб към камерата.
– Това решава въпроса – заяви Остин. – Къде се намира корабът в момента?
– Проверих разписанията на плавателните съдове. Напуснал е Ню Йорк няколко дни преди нападението и уж е тръгнал към Испания. Направил е странно кръгче по време на нападението, след което е продължил през Атлантика. Мога да предам тези данни на Бреговата охрана само за секунди.
– Можем, разбира се – отговори Остин. – Но корабът се намира в международни води и дори ако Бреговата охрана се намеси, в най-добрия случай ще приберем само дребните риби. Искам мозъка, замислил плана за нападението.
– Ще продължа да душа. Между другото, как се чувстваш?
– Малко съм скован, но инцидентът ми даде добър урок.
– Че ако видиш мъже с пистолети, трябва да стоиш настрана?
– Не. Че трябва да се движа по-бързо. Обади ми се, ако разбереш нещо, преди да заминеш за Истанбул.
Някой почука на вратата.
– Трябва да вървя – каза Остин. – Някой дойде.
– Компания ли си имаш?

– И то от най-хубавата.
Ciao!

Дзавала моментално проумя връзката с Италия.
– „Чао”? Ей…

–

Buona notte
2

, Джо! – каза Остин, подсмихна се, затвори телефона и тръгна към вратата.

Карина Мечади го чакаше на стъпалата. Тя вдигна бутилката с вино, която държеше в ръка.
– Мисля, че имам резервация за тази вечер.

– Масата ви е готова и ви очаква,
синьорина
Мечади.

– Казахте, че няма да е официално. Надявам се, че съм облечена подобаващо за случая.
Карина носеше дънки с избродирани цветя и тюркоазена блуза без ръкави. Дрехите подчертаваха женствените ѝ извивки по най-съблазнителния начин.
– Дори да бяхте кралица, пак не бихте могли да се облечете по-добре – увери я Остин.
– Благодаря – измърка Карина и го огледа със същия преценяващ поглед. Той носеше бели шорти, които подчертаваха загорелите му мускулести крака, а широките му рамене изпъваха копринената риза с щампи на цветя. – А вие сте направо ослепителен в тази риза.
– Благодаря! Елвис Пресли носеше същия модел във филма „Сини Хаваи”. Влизайте!
Карина влезе в къщата и огледа мебелите от тъмно дърво в колониален стил, подчертани от белите стени, на които висяха картини от местни художници, които Остин обичаше да колекционира. Имаше няколко старинни океански карти, корабостроителни инструменти, снимка на платноходката на Остин и макет на хидроплана му, който сякаш се носеше над водата.
– Мислех, че на стените ще има стари котви и препарирани риби-меч. Може би и някой шлем за гмуркане или бутилки, в които има модели на корабчета.
Остин се засмя гръмко.
– Навремето пиех маргарита в един бар в Кий Уест, където ходеха предимно гмуркачи. Напълно отговаряше на описанието ви.
– Знаете какво имам предвид – усмихна се Карина. – Работите за най-голямата океанографска агенция в света. Очаквах да видя повече доказателства за любовта ви към морето.
– Предполагам, че в дома ви в Париж няма много неща, които да подскажат на някой непознат какво работите.
– Имам няколко репродукции на класически творби на изкуството, но останалата част от обзавеждането е доста традиционна – отговори тя и направи пауза. – Разбирам какво имате предвид. Наистина е здравословно човек да се поотдалечи от работата си.
– Не съм готов да се преместя в Канзас, но морето е много властна любима. Затова навремето капитаните обикновено си строели къщи навътре в сушата.
– Въпреки всичко тук е много хубаво.
– Не вярвам от „Аркитекчъръл Дайджест” да пожелаят да го снимат, но е прекрасно място за отдих на сушата и един стар морски вълк може спокойно да си отдъхне тук между две задачи. Когато го купих, имаше належаща нужда от ремонт, но беше край реката, а освен това се намира близо до Лангли.
Карина бързо схвана връзката с Лангли.
– Работили сте в ЦРУ?
– Подводно разузнаване, такива работи. Основно шпионирахме руснаците. Дейността ни приключи с края на Студената война. Тогава постъпих в НАМПД, където работя като инженер.
Макар че го отричаше, любовта на Остин към морето се виждаше ясно, макар и дискретно в лавиците край стените, отрупани с книгите за морски приключения от Джоузеф Конрад и Херман Мелвил. Имаше десетки книги по океанология и история на океаните. Най-изтърканите томове бяха посветени на философията. Карина издърпа една книга, която очевидно бе прелиствана многократно.

– Аристотел?
Доста тежко четиво – отбеляза тя.

– Трудовете на великите философи ми осигуряват цитати, които ме правят да изглеждам по-умен, отколкото съм.
– Не е само заради духовитостите. Тези книги са били четени много често.
– Много сте наблюдателна. Ще използвам една аналогия от мореплаването: мъдростта в тези страници ме държи закотвен, когато се нося по съмнителни води.
Карина си помисли за контраста между сърдечността на Остин и хладнокръвието, с което бе ликвидирал нападателя ѝ. Върна книгата на лавицата.
– Но в тези револвери над камината няма нищо неясно.
– Ето че ме изобличихте: имам слабост към колекционирането. Имам около двеста чифта револвери за дуел. Пазя повечето в огнеупорен трезор. Запленен съм от историята им, както и от изкуството и технологията, вложени в изработването им. Заинтригуван съм от това, което подсказват за ролята на късмета в съдбата ни.
– Фаталист ли сте?

– Реалист съм. Знам, че не е възможно винаги да изковавам сам съдбата си – усмихна се Остин. – Но
мога
сам
да ви приготвя вечеря. Сигурно сте гладна.

– Дори и да не бях, благоуханията, които се разнасят от кухнята, щяха да ме накарат да повярвам, че съм прегладняла – отвърна тя и му подаде бутилката вино.
– „Бароло” – погледна етикета Остин. – Ще го отворя и ще го оставя да подиша. Ще вечеряме на открито.
Той се зае с отварянето на бутилката, а Карина излезе на верандата. Масата бе осветена от лампи, чиито цветни стъкла придаваха празнична атмосфера. По повърхността на Потомак блестяха светлини, а от дълбините ѝ се носеше леко гранив, но не и неприятен мирис. Остин пусна един диск от голямата си колекция джаз и от тонколоните „Босе” се разнесоха меките тонове на пианото на Оскар Питърсън.
Остин излезе от кухнята с две чаши охладено „Просеко”. Пиха пенливото италианско вино с резенчета пармска шунка върху пъпеш „Медена роса”. Остин се извини, влезе вътре и се върна с чинии фетучини със сметаново-маслен сос. Карина едва не припадна, когато той допълни менюто с тънко нарязани бели трюфели.
– Мили боже! Как успяхте да намерите такива трюфели в Съединените щати?

–
Не са
оттук. Един колега от НАМПД в последно време често пътува до Италия.


Карина изяде фетучинито заедно със

secondi
3

блюдо – задушен телешки котлет – и салата от гъби и сирене, пак с белите трюфели. Двамата се справиха с бутилката вино. Карина не намали темпото, докато не стигнаха до
dolce
– десерта. След като нападна купичката сладолед „Чери Гарсия” на „Бен & Джерис”, тя се обади:


– Това е

magnifico
4
!


Казваше го за десети път от началото на вечерята.
– Освен всичките си други умения сте и майстор готвач.

–

Grazie
5

– отговори Остин. Апетитът на Карина го удиви, но не му направи неприятно впечатление. Неподправената страст към храната често говореше за апетит в други области. Те довършиха вечерята с матирани чашки ликьор „Лимончело”.

Когато чукнаха чашите една в друга, Остин каза:
– Така и не ми разказахте как стана така, че се сте се заели да наглеждате една стара статуя, която пътува за Америка.
– Дълга история.
– Имам време. Имам и още една бутилка „Лимончело”.
Тя се засмя тихичко и се загледа в реката, за да събере мислите си.
– Родена съм в Сиена. Баща ми беше лекар и археолог аматьор, запленен от етруските.
– Напълно разбираемо. Етруските са били загадъчни хора.

– За съжаление изкуството им е представлявало интерес за твърде много хора. Като момиче видях едно място, разграбено от
tombaroli
, крадци на гробници... На земята лежеше ръка, изваяна от чист мрамор... По-късно следвах в Миланския университет и Лондонския икономически институт и навлязох в дебрите на журналистиката. Интересът ми към антиките се възроди покрай проучване за една статия за ролята на музеите и посредниците в кражбите на творби на изкуството. Образът на тази мраморна ръка така и не ме напусна. Постъпих в ЮНЕСКО и станах следовател. Да откраднеш историята на една страна – това е едно от най-ужасните неща, които може да направи човек. Исках да се изправя срещу крадците и да ги спра.

– Доста трудна задача.
– Да, не след дълго се уверих в това. Незаконната търговия с антики е третата по големина в света след разпространението на наркотици и продажбата на оръжия. Обединените нации се опитват да я спрат чрез договори и резолюции, но предизвикателствата си остават значителни. Не е възможно да се предотврати кражбата на всеки цилиндричен печат и всяка плоча с надпис.
– Вие очевидно се справяте успешно.
– Работя с международни организации като Интерпол и различни правителства и се опитвам да открия някои важни предмети, главно чрез търговци, аукционни къщи и музеи.
– Това ли ви отведе в Ирак?
Тя кимна.
– Няколко седмици преди влизането на американците чухме слухове, че някои съмнителни посредници са се свързали с безскрупулни търговци на творби на изкуството и дипломати. Приемаха поръчки за конкретни артефакти. Крадците бяха заели позиция, готови да действат в мига, в който Републиканската гвардия напусне музея.
– Каква роля играе Навигатора във всичко това?
– Дори не знаех, че такава статуя съществува. Не беше в списъка с артефактите, които се помъчих да възстановя с помощта на един противен посредник на име Али. Той беше убит, от което светът не загуби нищо, но знаеше къде са предметите. Напуснах страната, след като получих предупреждение, че ще ме отвлекат и ще ме задържат като заложница. Не след дълго от фондация „Балтазар” се свързаха с мен.
– Това ли е организацията, която спонсорира обиколката ви?
– Господин Балтазар е богат и беше ужасен от разграбването на Иракския музей. Запознах се лично с него на приема снощи. Фондацията му ми предостави средства да продължа да търся артефактите, до които не успях да се добера в Багдад. Неотдавна един египетски източник ми съобщи, че иракските предмети се предлагат за продажба в Кайро. Един от тях беше Навигатора.
– Какво знаете за статуята?
– Навярно е била взета от музея задно с другите артефакти. Професор Назир, директорът на музея, си спомня, че са я държали в мазето. Смяташе, че статуята е странна.
– В какъв смисъл?
– Като че ли изобразява финикийски моряк, но той носи компас. Доколкото знам, няма никакви данни, че финикийците са познавали компаса.
– Точно така. Смята се, че изобретяването му е заслуга на китайците.
– Професор Назир предполагаше, че статуята може да е копие на някой от търговските артикули, продавани от финикийците. Като класическите статуи, които в Египет и Гърция продават като сувенири.
– Вашият приятел, професорът, знае ли къде е открита статуята?
– При разкопки на място, обитавано от хетите, в Черната планина в Югоизточна Сирия. През седемдесетте години на ХХ век. Накрая се озовала в Багдад, където се усъмнили в автентичността ѝ. Говорих с един фотограф от „Нешънъл Джиографик”, който е бил на разкопките.
– Странно, че крадците, а по-късно и нашите нападатели са се заинтересували от статуя, която толкова време е стояла в мазето.
– Само няколко души изобщо са чували за нея, затова се изненадах, когато господин Саксън ми спомена за нея на приема в иракското посолство.
Остин наостри уши.
– Кой Саксън? Антъни Саксън?
– Да. Изглежда знаеше много за статуята. Познавате ли го?
– Чел съм книгите му, а освен това посетих една негова лекция. Той е авантюрист и писател с нетрадиционни възгледи за историята. Като цяло традиционните учени не го приемат.
– Възможно ли е да има нещо общо с нападението на кораба?
– Трудно ми е да си го представя. Но няма да е зле да разберем защо толкова се интересува от статуята. Аз също не бих имал нищо против да се запозная с Навигатора.
– Поканила съм няколко души да видят статуята. В един от складовете на „Смитсониън” в Мериленд е. Искате ли утре сутринта да дойдете?
– Няма сила, която да ме спре.
Тя допи последната глътка от ликьора си.
– Вечерта беше прекрасна.
– Струва ми се, че чувам в гласа ви нотка на „но”.
Тя се засмя.
– Съжалявам. С удоволствие бих останала, но имам много работа във връзка с обиколката.
– Съкрушен съм, но разбирам. До утре.
На Карина сякаш ѝ хрумна нещо.
– Ще се опитам да си уговоря среща с фотографа от „Нешънъл Джиографик”. Той живее във Вирджиния. Искате ли да дойдете с мен?
– Официално съм в болнични, но пътуването ще е много полезно за процеса на възстановяване.
Тя стана от стола си.
– Много ви благодаря, Кърт! За всичко!
– За мен е удоволствие, Карина.
Той я изпрати до колата ѝ. Очакваше да получи обичайната европейска целувка по двете бузи и точно това се случи. Тя обаче го целуна и по устните – пламенно и продължително. Хвърли му усмивка през рамо, качи се в колата и потегли.
Глуповато усмихнат, Остин проследи с поглед стоповете, които изчезнаха по алеята. После се върна в къщата и излезе на верандата, за да раздигне масата. Угаси лампите и случайно погледна към реката. На фона на отражението на нощното небе по вълничките на водата се очертаваше силует. Остин познаваше всеки сантиметър от брега и беше сигурен, че това не е нито дърво, нито храст.

Той започна да си подсвирква и внесе чашите в къщата. Остави подноса и се запъти към заключен шкаф, където държеше своя „Боуен”. Револверът с единично действие
6
„Колт” беше един от няколкото модела на „Боуен”, които колекционираше в добавка към пистолетите за дуел.

Той зареди оръжието, грабна едно фенерче и слезе на първото ниво, където държеше гребната си лодка и един малък хидроплан. Отвори плъзгащата врата и излезе на рампата.
Почака малко, за да свикнат очите му с мрака и тръгна покрай къщата. Мина по моравата, на която Дзавала го бе заварил да изпробва новите пистолети за дуел. Спря се и се взря в пространството между две големи дървета. Фигурата бе изчезнала. Той реши да не тръгва да я търси. Вместо това се промъкна предпазливо обратно в къщата, качи се по стълбите, обади се на полицията и съобщи, че някой го дебне.
Полицейската кола се появи точно след осем минути. Двама полицаи почукаха на вратата и тримата предприеха цялостно претърсване на местността около къщата. Остин намери в калта близо до речния бряг отпечатък от обувка, което му помогна да убеди полицията, че не си въобразява. Те го увериха, че по-късно през нощта ще се върнат и отново ще огледат.
Остин провери дали вратите на къщата са заключени, а алармата против крадци – включена. Вместо да си легне в куличката, която му служеше за спалня, той се изтегна облечен на дивана в дневната. Беше сигурен, че който и да е наблюдавал къщата, вече си е тръгнал. Но се погрижи револверът да му е под ръка.

1 Peace – мир (англ.) – Б. пр.

2 Лека нощ (ит.) – Б. пр.

3 Второто (ит.) – Б. пр.

4 Великолепно (ит.) – Б. пр.

5 Благодаря (ит.) – Б. пр.

6 Т.е. ръчно запъване на петлето за всеки изстрел – Б. пр.




20












На следващата сутрин Остин стана рано и нахлузи тениска и шорти. Набързо обу сандали и тръгна към брега на реката. Щом стигна, коленичи до следата от обувка в калта. Отпечатъкът все още се виждаше, макар и слабо. Кърт го съпостави със собственото си стъпало. Едър мъж.
За миг Остин остана на място, дълбоко замислен и загледан в сребристите отблясъци по повърхността на Потомак. В момента не можеше да направи нищо: Големият крак, който го следеше, отдавна си беше отишъл. Той сви рамене и се запъти към къщата. Може би нямаше да се примири толкова лесно, ако беше погледнал нагоре и беше видял малкия радиоприемник с тънка като косъм антена, прикрепен към клона на един дъб.
В къщата си взе душ и се преоблече с панталон и поло. Напълни една чаша-термос с ямайското кафе, което предпочиташе, седна зад волана на тюркоазен джип чероки от автомобилния парк на НАМПД и се отправи към предградията на Мериленд.
Пристигна в комплекса от складове на института „Смитсониън” половин час по-рано от определеното от Карина време. Искаше да остане за известно време сам със статуята, предизвикала такова объркване. Пазачът на вратата сравни името му със списъка и му махна да влезе в сградата. По цялата дължина на стените имаше лавици, на които плътно една до друга бяха подредени картонени кутии с документи, за които не се бе намерило място в огромните колекции на музея.
Строен мъж се занимаваше с камера, поставена на триножник до бронзова статуя. Фотографът вдигна поглед от визьора и се намръщи.
Остин протегна ръка.
– Антъни Саксън, предполагам.
Саксън повдигна рунтави вежди.
– Познаваме ли се?
– Казвам се Кърт Остин. Работя за НАМПД. Преди няколко години дойдох на лекцията ви за изчезналите градове в Клуба на изследователите. Познах ви от обложката на последната ви книга „Мисия за царицата”.
Озадачената гримаса на Саксън се стопи, той стисна ръката на Остин като дръжка на помпа.

– Кърт Остин! Този, който откри Христофор Колумб
1
. За мен е чест да се запознаем.

Отговорът на Остин беше неопределен:
– Бях част от екипа, който откри къде е задрямал старият Хрис.
– Все едно, фактът, че открихте мумията на Колумб на финикийски кораб в гробница на маите даде на учените основание да твърдят, че контактите с Новия свят са съществували още преди Колумб.
– Много хора все още не приемат тази хипотеза.
– Те са варвари! Използвах находката ви като основа за теориите си. Какво смятате за книгата ми?
– Интересна и информативна. Концепциите са много оригинални.
Саксън изсумтя.
– Когато хората казват, че работите ми са оригинални, обикновено имат предвид, че са налудничави. Сравняват книгите ми с книги, в които става въпрос за НЛО, обезобразяване на крави и извънземни.
– Изобщо не мисля, че книгата е налудничава. Теорията ви, че финикийците са дошли тук през Тихия океан, прекосявайки цялото западно полукълбо, беше много интересна. Когато включихте и Савската царица, нямаше начин да не предизвикате противоречиви мнения. Много убедително защитихте тезата си, че именно вашата теория е ключът към загадката на древния Офир.
– Отпечатъците от красивите пръстчета на царицата се срещат в историческите документи векове наред. От години се опитвам да я открия.

– Няма да е първият случай на

cherchez la femme
2
.

Жалко, че не успяхте да докажете теорията си, преди онзи злополучен пожар да унищожи копието на финикийски кораб, което бяхте направили.

В очите на Саксън припламна гняв.
– Не беше злополука! – отсече той.
– Не разбирам.
– Беше умишлен палеж. Но все едно, това е вече минало – чаровната му усмивка се завърна. – Отхвърлих идеята да прекося Тихия океан – прекалено скъпо и сложно е. Бих предпочел да тръгна с кораб от Ливан до двете Америки, а после обратно. Ще мина през Испания, както може би са правили древните кораби от Тарсис.
– На мен пресичането на Атлантическия океан в двете посоки не ми изглежда като неамбициозна задача, но ви желая късмет.
– Благодаря! Какво ви води насам?
Остин кимна към статуята.
– Госпожица Мечади ме покани да намина да видя този господин. А вас?
– От източниците си в „Смитсониън” чух, че старото момче се е отбило в града. Реших да намина да го поздравя.
Като се имаше предвид цялата организация с камерата, очевидно интересът на Саксън към статуята не беше от най-беглите. Остин докосна хладната ръка на Навигатора.
– Госпожица Мечади каза, че знаете много за статуята. На колко е години?
Саксън се обърна към Навигатора.
– Над две хиляди.
Остин погледна с любопитство към тъмнозелената статуя, която едва не бе струвала живота на стотици хора. Фигурата беше висока почти метър и осемдесет, обутият ѝ в сандал ляв крак бе леко изнесен напред. Мъжът носеше украсена със сложна бродерия поличка, завързана на кръста с широк пояс. Над дясното рамо имаше преметната животинска кожа. Косата се спускаше на масури изпод островърха шапка. Усмивката на брадатото лице излъчваше спокойствие почти като на Буда. Очите бяха полузатворени.
Дясната ръка вдигната леко на височината на кръста държеше нещо като кутия. Лявата беше вдигната високо, пръстите бяха леко стиснати, като на Хамлет, който оглежда черепа на Йорик. Около краката на мъжа се бе увила мършава котка с малка глава. Скулпторът умно бе използвал краката на животното, за да придаде на статуята допълнителна стабилност.
– Ако не знаех, че е финикиец – каза Остин, – щеше да ми е трудно да определя конкретна култура или период.
– Да, защото финикийското изкуство не притежава отличителен стил. Били са прекалено заети с търговия, за да създадат големи творби на изкуството. Произвеждали са търговски стоки, затова са имитирали изкуството на страните, в които са продавали. Позата на статуята е египетска. Главата е в сирийски, почти ориенталски стил. Естественият начин, по който падат гънките на полата, е зает от гърците. Размерът е необичаен. Повечето финикийски статуи от бронз са малки.
– Странно е, че има котка.
– Финикийците са вземали котки на корабите си, за да ловят плъхове, а също и за да ги продават. Обикновено са предпочитали котараци на оранжеви ивици.
Остин огледа подобния на кутия предмет в дясната ръка на статуята. Беше широк около петнайсет сантиметра. Най-отгоре имаше вдлъбнатина с около сантиметър по-надолу във формата на кръг. В кръга беше издълбана осемлъчна звезда. Единият ѝ лъч беше по-голям от останалите. Дебела линия, заострена в двата края, минаваше от едната ѝ страна до другата.
Саксън забеляза напрегнатото внимание, изписано на лицето на Остин.
– Интересно, нали?
– Карина спомена за парадокса с компаса. Нали уж китайците са изобретили компаса стотици години след разцвета на финикийската търговия.
– Да, обикновено така се смята. Какво мислите?
– Бих предпочел да подходя към въпроса с отворено съзнание – отговори Остин. – Финикийската империя се е простирала по бреговете на Средиземноморието и отвъд него. Със сигурност са се нуждаели от постоянен контакт с колониите си. Трябвало е да пресичат дълги и широки водни участъци. Разстоянието от Тир до западния край на света е над две хиляди мили. Това означава ненадминати навигационни умения, добри карти и надеждни инструменти.

– Браво! Не се съмнявам, че тези любознателни умни хора са познавали особените качества на магнетита
3
. Имали са и техническата опитност да закачат намагнитизирана игла на въртяща се равнина.

Voila!
4

Компас.


– Значи статуята
е
автентична?

Саксън кимна.
– Предполагам, че са я създали някъде около 850 г. пр. Хр, когато Финикийската империя се е намирала в апогея си.
– Иглата на компаса сякаш сочи на изток и на запад.
Саксън вдигна вежди.
– Какво друго виждате?
Остин огледа бронзовото лице. Носът изглеждаше така, сякаш се бе сблъскал с ковашки чук. С изключение на тази повреда статуята беше сравнително добро изображение на млад мъж с брада на масури. Това, което Остин отначало помисли за усмивка, може и да беше гримаса. Очите бяха присвити. Остин застана зад статуята и огледа вдигнатата ръка.

– Мисля, че гледа към слънцето, сякаш измерва с квадрант
5
.

Саксън се подсмихна.
– Направо сте ужасяващ, приятелю.

Обективът на камерата сочеше към корема на статуята, където върху пояса се повтаряше един и същ мотив – хоризонтална линия, в двата края на която имаше обърнат навътре символ, подобен на буква „
Z“
.

– Това го имаше в книгата ви.
Остин беше съсредоточен върху детайла и не забеляза стреснатото изражение, което се появи на лицето на Саксън.
– Точно така! Според мен символизира кораб от Тарсис.
– Открили сте подобни мотиви в Южна Америка и Светите земи.
В сивите очи на Саксън проблесна лукавство.
– Клеветниците ми твърдят, че е съвпадение.
– Те са варвари – успокои го Остин.
После огледа кръглия медальон, който висеше на врата на фигурата. На него имаше гравирана конска глава, както и палмово дърво с оголени корени.
– Това го имаше в книгата ви. Коня и палмата.
– Конят е символ на Финикия, а дървото символизира създаването на нова колония.
Остин прокара пръсти по няколкото издатини под палмата, като слепец, който чете брайлово писмо.
Един женски глас прекъсна въпроса му още преди да го е задал:
– Как се озовахте тук?
Карина стоеше на прага с изненадано изражение на лицето.
Саксън се опита да разсее гнева в погледа ѝ с усмивка.
– Не ви обвинявам, че сте сърдита, госпожице Мечади. Моля ви, не си го изкарвайте на пазача. Показах му документите си от Клуба на изследователите. Между другото, истински са.
– Дори да сте си ги татуирали отзад, не ми пука! – тросна се Карина. – Откъде разбрахте, че статуята е тук?
– Имам източници, които знаят, че се интересувам от нея.
Тя се приближи към триножника.
– По време на обиколката ще продаваме книга със снимки на тази статуя. Нямате право да я снимате без разрешение.
Саксън погледна покрай Карина и изражението му рязко се промени. Усмивката му изчезна. Той оголи зъби като разярен питбул и изръмжа една-единствена дума:

– Балтазар!

Магнатът току-що бе минал през вратата. Зад него вървеше млад мъж, който носеше кожено куфарче. Балтазар се запъти към Карина.
– Много се радвам да ви видя отново, госпожице Мечади!
После протегна ръка към Саксън.
– Виктор Балтазар. Мисля, че не съм имал удоволствието.
Ръката на Саксън остана на място.
– Тони Саксън. Опитахте се да купите един кораб, който си бях построил с намерението да преплавам Тихия океан.
– О, да! – потвърди Балтазар, без да се впечатлява от обидата. – Исках да го подаря на един музей. Чух, че бил изгорял до ватерлинията. Много жалко.
Саксън се обърна към Карина:
– Извинявам се, госпожице Мечади. Надявам се, че ще си спомните разговора ни в посолството.
Той сгъна краката на триножника и го вдигна на рамо. След като отправи последен яростен поглед към Балтазар, се запъти към вратата и напусна склада.
Карина раздразнено поклати глава.
– Съжалявам, ако съм прекалила. Никога не съм срещала по-вбесяващ човек. Е, добре, стига сме говорили за него. Кърт, искам да се запознаеш с Виктор Балтазар, чиято фондация спонсорира обиколката.
– Много се радвам да се запознаем, господин Остин. Госпожица Мечади ми разказа за ролята, която сте играли при отблъскването на нападението. Благодаря ви за спасяването на тази забележителна млада дама и опазването на колекцията.
– Карина ми разказа за щедростта на фондацията ви – отвърна любезно Остин.
Балтазар омаловажи комплимента с махване на ръка и насочи вниманието си към статуята.
– Най-после. Навигатора! Наистина забележително. Решението ви да го превърнете в централен експонат на тази изложба е достойно за възхищение, госпожице Мечади.
– Той беше естественият избор – отговори Карина. – Въпреки щетите по лицето от него се излъчва достойнство и интелигентност. А също така и загадъчност.
Балтазар кимна.
– Какво мислите за нашия ням приятел, господин Остин?
Остин си помисли за разговора със Саксън.
– Може би ще е по-разговорлив, ако успеем да му зададем правилните въпроси.
Балтазар го изгледа странно и отново насочи вниманието си към статуята. Заобиколи Навигатора, като измерваше с поглед всеки квадратен сантиметър от бронза.
– Повикахте ли друг експерт да види статуята? – обърна се той към Карина.
– Още не. Ще я закарат в „Смитсониън”, където ще могат да я подготвят за обиколката.
– Като се има предвид опита да я откраднат, съм малко притеснен за сигурността ѝ – сподели Балтазар. – Има какво да се желае още в това отношение, както ни показа фактът, че господин Саксън успя да влезе без разрешение. Статуята може да е особено уязвима по време на преместването. Позволих си волността да уредя една транспортна компания да дойде тази сутрин, за да премести статуята под охрана. След малко ще са тук. Ако нямате нищо против, разбира се.
Карина обмисли предложението. Колкото повече хора знаеха къде се намира Навигатора, толкова по-голяма ставаше опасността.
– Много мило от ваша страна – каза тя. – С удоволствие ще приема.
– Добре тогава. Значи, разбрахме се. Знам, че е рано сутринта, но предлагам да отпразнуваме успеха си с тост.
Той махна на прислужника, който остави куфарчето на един рафт и вдигна капака. Вътре имаше бутилка „Мьое”. Прислужникът извади тапата, напълни три чаши за шампанско и ги подаде.
Тримата се чукнаха и Балтазар вдигна високо чашата си.
– За Навигатора!
Остин огледа изпитателно благодетеля на Карина иззад ръба на чашата си. Балтазар сякаш бе изваян от камък. Под тъмносивия костюм на тънко райе се долавяше могъщото тяло на борец. Въпреки широките рамене главата над дебелия врат изглеждаше прекалено голяма за физиката му.
Балтазар не забелязваше, че Остин го разглежда. Той не можеше да откъсне очи от Карина и като че ли следеше всяко нейно движение. Под сърдечната усмивка Остин долови прикрита враждебност. Запита се дали Балтазар не се интересува от Карина и затова е недоволен от познанството на Остин с красивата италианка.
Прислужникът прибра празните чаши. Всички бяха съсредоточени върху статуята и никой не забеляза, че младият мъж взе чашата на Карина и я пъхна в найлонова торбичка, която прибра в куфарчето. После се приближи към Балтазар и му прошепна нещо на ухо. След секунда Балтазар погледна часовника си и каза, че трябва да тръгва.
Карина го изпрати до вратата. Когато се върна, се извини на Кърт, че съкращава посещението му, но обясни, че трябва да подготви статуята за преместването. Разбраха се да се чуят по телефона и да се срещнат по-късно същия ден, за да потеглят към Вирджиния за срещата си с фотографа от „Нешънъл Джиографик”.
Близо до джипа на Остин беше паркиран черен юкон със затъмнени прозорци. Един поглед към регистрацията подсказа на Остин, че става дума за правителствен автомобил на САЩ. Заключението му се потвърди, когато задната врата се отвори и от нея излезе мъж в тъмносив костюм и слънчеви очила, който размаха под носа му значка.
Непознатият отвори широко вратата и каза:
– Един човек иска да говори с вас!
Остин обаче не приемаше нареждания от непознати грубияни.
– Ако веднага не разкараш тая играчка от лицето ми, ще те накарам да я изядеш.
Очакваше враждебна реакция, но за негова изненада мъжът се разсмя, а после се обърна към някого в автомобила.
– Прав беше – каза той. – Приятелят ти наистина е тежък случай.
От купето се разнесе бурен смях. Един глас, който Остин не бе чувал отдавна, се провикна:
– Не се доближавай, че ще те ухапе!
Остин надникна в колата и видя едър мъж, седнал зад волана. Пушеше пура и на широкото му лице бе изписана огромна усмивка.
– По дяволите, трябваше да се сетя, че си ти, Флаг. Какво те води насам? Защо не си в Лангли?
– Едни хора от най-високите правителствени нива ме помолиха да те заведа при тях. Качвай се. Джейк може да тръгне след нас с твоята кола.
Остин метна на непознатия ключовете от колата и се качи в юкона. Беше работил с Джон Флаг по много задачи в ЦРУ, но не беше виждал бившия си колега от години. Индианецът от племето уампаноаг от Мартас Винярд работеше зад кулисите като посредник при уреждане на спорове и рядко излизаше на сцената.
Двамата се здрависаха и Остин попита:
– Къде отиваме?
Флаг се ухили.

–
Ти
отиваш да се повозиш на лодка.


1 В първата книга от поредицата „Архивите на НАНПД“ – „Serpent“ (На български е издадена под името „Загадката Серпента“, 2001 г., изд. Венус Прес) – Кърт Остин и екип на НАМПД откриват изгубената гробница на Христофор Колумб. – Бел, ред.

2 Търсете жената (фр.) – Б. пр.

3 Магнетитът феримагнитен минерал, който притежава най-силни магнитни свойства от всички естествено срещани минерали на Земята. – Бел. ред.

4 Ето! (фр.) – Бел. пр.

5 Квадрант – инструмент с напречни кръстоски за измерване височината на небесните тела – Бел. пр.




21












Товарният камион пристигна в склада на „Смитсониън” двайсет минути след като Остин потегли с юкона. Карина изпита облекчение, като видя приближаващия се камион без опознавателни знаци. Беше видяла с очите си изобретателността и решителността на хората, нападнали кораба.
Задните врати на камиона се отвориха и отвътре излязоха двама мъже в безлични сиви униформи и съответстващи им бейзболни шапки. Единият задейства платформата, а другият свали една количка и голям дървен сандък. Шофьорът излезе от кабината и заобиколи камиона, придружен от четвърти мъж.
– Вие сигурно сте госпожица Мечади – каза той с провлечен южняшки акцент. – Аз съм Ридли и отговарям за тази банда главорези. Съжалявам, че закъсняхме.
Ридли беше здравеняк с руса коса с моряшка подстрижка. Той и хората му носеха кобури с револвери и радиостанции, закопчани на коланите.
– Няма нужда да се извинявате – отговори Карина. – Току-що опаковах статуята за транспортиране.
Тя ги поведе към вътрешността на склада. Ридли се подсмихна, когато видя фигурата, увита от главата до петите във вата и завързана с въжета.
– Ау! Прилича на огромна наденица.
Точното сравнение накара Карина да се усмихне.
– Тази статуя е на над две хиляди години. Вече има повреди и исках да направя всичко възможно, за да я предпазя.
– Не мога да ви обвинявам, госпожице Мечади. Ще се грижим добре за нея.
Ридли пъхна свития си палец и показалец между устните си и изсвири пронизително. Хората му влязоха в склада, сложиха дървения сандък на количката и застлаха дъното му с уплътняващи материали. С помощта на ремъци, които им помагаха да поддържат статуята стабилна, я свалиха в сандъка и изтъркаляха количката вън от склада. Повдигащата платформа издигна товара на нивото на багажника и носачите го избутаха вътре.
Двама от тях се качиха след статуята. Единият извади пушка и седна върху сандъка, сякаш яздеше до кочияша в дилижанс. Другият затвори вратата и Карина чу как я заключва отвътре. Шофьорът седна зад волана, а Ридли се приближи с бележник, който подаде на Карина.
– Трябва да ви помоля да подпишете този формуляр, за да е законно всичко.
Карина надраска подписа си най-отдолу и подаде бележника обратно на Ридли.
– Колата ми е ей там – каза тя. – Ще дойда с вас до „Смитсониън”.
– Няма нужда, госпожице Мечади. Знаем къде да отидем. Ние ще се погрижим за всичко, а вие си се занимавайте с вашата работа.
– Това е моята работа! – отсече тя с обичайната си твърдост.
Очите на Ридли станаха сурови, докато наблюдаваше как Карина върви към колата си. Той изруга тихо под нос и се качи в кабината, където проведе бърз разговор по мобилния телефон. Говори няколко секунди, след което изключи. Обърна се към шофьора и изръмжа:
– Мърдай!
Следван от колата на Карина, камионът излезе от комплекса със складове на шосето. Двете превозни средства поеха през предградията на Мериленд. Карина започна да се отпуска. Ридли и хората му изглеждаха компетентни и експедитивни, почти като военни. Макар че не обичаше оръжията, се чувстваше по-спокойна при мисълта, че хамалите са въоръжени. За разлика от беззащитните моряци на контейнеровоза, те можеха да се съпротивляват.
Карина познаваше Вашингтон, но околните градчета, обитавани от хора, които работеха другаде, представляваха объркващ лабиринт от търговски и жилищни части. Камионът се движеше покрай молове, бензиностанции и подразделения. Тя очакваше, че накрая ще се качат на Белтуей или на някоя друга магистрала, която води към Вашингтон, и се изненада, когато камионът спря пред един магазин.
Ридли излезе от кабината и полека се запъти към колата.
– Как сте, госпожице Мечади?
– Добре съм. Проблем ли има?
Той кимна.
– Чух по радиото, че на магистралата към града цари пълен хаос. Един камион се преобърнал и задръстванията са километри. Ще минем по един заден път. Малко криволичи, затова исках да ви предупредя.
– Много мило от ваша страна. Ще се помъча да не изоставам.
Ридли се запъти обратно към камиона, сякаш разполагаше с цялото време на света, и се качи в кабината. Камионът потегли. Карина го следваше отблизо. Не беше чула никакво съобщение за инцидента или за блокиране на движението, но може би е била потънала в размисъл. Тя изключи радиото и насочи цялото си внимание към камиона.
Той скоро се качи на второкласен път, от едната страна на който имаше стена без пролука от едноетажни молове и заведения за бързо хранене. На всеки няколкостотин метра натовареното движение спираше пред поредния светофар. След няколко километра спиране и потегляне Карина се зарадва, когато мигачът на камиона показа, че ще правят десен завой.
Благодарността ѝ намаля, когато започнаха да се движат през окаян квартал със занемарени блокове и западнали търговски райони, които сякаш са били построени през Голямата депресия. На всяка вертикална повърхност имаше надраскани графити; улуците бяха задръстени от мръсотия. Намръщените хора, които видя, изглеждаха здравата надрусани. Навярно наистина бяха, като се има предвид къде живеят.
След няколко минути минаха през участък, който приличаше на военна зона. Това, което очевидно някога е било оживен търговски район, сега бе изоставен квартал от опустели магазини, затворени гаражи и заключени с катинар складове. Празни участъци земя бяха обрасли с плевели и затрупани с довени от вятъра боклуци.
Карина остана разочарована, че не може да се свърже с камиона. Натисна клаксона. Ридли провря мускулестата си ръка през прозореца и ѝ помаха, но камионът не показа никакви признаци на спиране. Карина започна да се оглежда за по-широко място на пътя, където може да го настигне, но камионът отби в един осеян с дупки ресторантски паркинг. На избелялата табела пред порутената тухлена сграда едва можеше да се разчете думата „ПИЦА”.
Карина очакваше Ридли да се приближи и да ѝ каже, че са се загубили. Когато той не го направи, тя първо се раздразни, а после се ядоса. Стисна волана с такава сила, сякаш искаше да го изтръгне. Камионът просто си седеше. Карина си помисли да излезе от колата, но един поглед към район наоколо ѝ подсказа, че се намира на много нездравословно място.
Тя посегна и да натисне бутона за заключване на вратата. В този миг иззад един стар контейнер за боклук изникна фигура, отвори задната врата на колата ѝ и се качи на седалката.
– Здрасти! – каза мъжът с тих глас.
Карина погледна в огледалото за обратно виждане. Бебешко лице, от което я гледаха кръгли очи. Взираше се в нападателя, когото бе видяла, докато лежеше завързана в контейнера на кораба. Обзе я страх, но запази хладнокръвие и посегна към дръжката на вратата. Усети върху врата си нещо студено и чу тихо съскане. Загуби съзнание и главата ѝ увисна на гърдите.
Мъжът излезе от колата и се отправи към багажника на камиона. Почука на вратите, които веднага се отвориха. Пазачите в багажника не се възпротивиха, когато се качи и провери дървения сандък. Извади малка радиостанция и каза няколко думи. След миг иззад изоставения ресторант за пица се появи камион с лого „ФАСТ ДЕЛИВЪРИ”. Бързо разтовариха статуята и сложиха на нейно място четири отпуснати тела, извадени от втория камион.
Мъжът с бебешкото лице се приближи към Карина и се взря в нея, като си мислеше колко красива и спокойна изглежда. Сви и отпусна пръстите, които можеха да сложат край на биенето на сърцето ѝ само за миг, затвори очи и си пое дълбоко въздух. Когато импулсът, който го подтикваше към убийство, беше овладян, той се качи отзад в товарния камион. Возилото излезе от паркинга. Камионът за доставки го следваше плътно.




22












Юконът спря на паркинга на яхт-клуба на Потомак и Остин излезе. Вторият агент ги следваше с джипа на НАМПД. Той паркира, метна ключовете на Остин и влезе в юкона.
Флаг се наведе през прозореца.
– Хайде някой път да вечеряме в Лангли. Можем да отегчим Джейк до смърт с истории от Студената война.
– По онова време си бяхме доста тъпички – поклати глава Остин.
Флаг се разсмя.
– Да, а също така и страшни късметлии.
Той включи на скорост и потегли.
Остин закрачи покрай редицата от лодки. Наоколо се виждаха няколко души, но като цяло речният бряг беше сравнително тих. Остин се спря, за да огледа една стара елегантна моторница с кабина за живеене.

Дървената лодка с бял корпус беше дълга около шестнайсет метра и махагоновият релинг беше излъскан до блясък. Името на корпуса беше „Лавли Лейди”
1
. Един мъж седеше на стол на палубата и четеше „Вашингтон Пост”. Той зърна Остин, остави вестника и стана от стола.

– Какво мислите за нея? – попита мъжът.
Остин беше почитател на класическите яхти и сдържания лукс, който се излъчваше от тях, толкова различен от безвкусните демонстрации на екстравагантност, които можеха да се видят в някои от съвременните плавателни съдове, завързани пред клуба.
– Името ѝ казва всичко.
– Така е.
– Знам, че не е учтиво да питам за възрастта на една дама, но се чудех на колко е.
– Не се тревожете, че ще обидите старото момиче, приятелю. То знае, че днес е също толкова красиво, колкото в деня на раждането си през 1931-ва.
Остин плъзна поглед по елегантните линии на моторницата.
– Предполагам, че идва от работилницата за лодки „Стивънс” в Калифорния.
Събеседникът му вдигна вежди.
– Това звучи като нещо повече от обикновено предположение. „Стивънс” са я построили за един от по-малко известните членове на семейство Вандербилт. Искате ли да се качите и да я разгледате по-отблизо, господин Остин?
Устните на Остин се извиха в напрегната усмивка. Флаг неслучайно го бе оставил близо до лодката. Той мина по късото мостче, качи се на палубата и се здрависа с мъжа, който се представи като Елууд Никърсън.
Никърсън беше висок и жилав, с телосложение на тенисист. Загорялото му лице беше сравнително гладко. Можеше да е и на шейсет и няколко, и на седемдесет и няколко. Беше облечен в износени жълтозелени шорти, изтъркани яхтени обувки и тениска с надпис „УНИВЕРСИТЕТ ДЖОРДЖТАУН”, която беше почти дрипа. Късо подстриганата му бяла коса, добре поддържаните му нокти, както и лекият акцент, придобит от частно училище, подсказваха, че не е лентяй, който само се шляе по лодките.
Той изгледа Остин със суровите си сиви очи.
– Радвам се да се запознаем, господин Остин. Благодаря, че дойдохте. Съжалявам за мелодраматичните шеги. Бих ви предложил ром „Барбанкур” с кубчета лед, но май е много рано.
Никърсън знаеше какво пие Остин в последно време. Или беше надничал в барчето му, или имаше достъп до файловете с лична информация на правителствените служители.
– Никога не е прекалено рано за чашка хубав ром, но ще се задоволя с вода и обяснение – отговори Остин.
– Водата мога да ви я осигуря незабавно. Отговорите на въпросите ви ще отнеме малко повече време.
– Разполагам с време.
Никърсън се провикна към капитана на лодката, че са готови за тръгване. Капитанът включи двигателите, а помощникът му развърза въжетата. Лодката навлезе навътре в реката и пое по течението.
Никърсън заведе Остин в просторен салон на палубата, в центъра на който стоеше правоъгълна махагонова маса, излъскана като огледало.
Никърсън го покани да седне. После извади от хладилника бутилка с изворна вода и му наля.
– Работя в Близкоизточния отдел на Държавния департамент, където изпълнявам ролята на главен надувко и момче за всичко – обясни той. – Този излет е с разрешението на шефа ми, Държавния секретар. Реши, че на този етап ще е най-добре да не се замесва.
– Ровили сте в данните ми в „Личен състав”, което показва разрешение на по-високо ниво от „Фоги Ботъм”.
Никърсън кимна.
– Когато доведохме въпроса до знанието на Белия дом, вицепрезидентът Сандекър предложи да се обърнем към шефа ви, директор Пит. Той каза да стоварим проблема на вас.
– Много великодушно от негова страна – измърмори Остин. „Типично за Пит”, помисли си той. Дърк обичаше решенията да се вземат от хора, за които е по-вероятно да останат засегнати от последствията им.
Никърсън забеляза иронията в гласа на Остин.
– Господин Пит прояви разбиране към желанията ни. Има пълно доверие в способностите ви. Решението да проверим миналото ви беше мое. Носи ми се славата на внимателен човек.
– Както и загадъчен.
– В досието ви пише, че не проявявате търпение в разговорите за запълване на времето. Ще мина направо към въпроса: преди два дни в кабинета ми дойде Петер Де Врис от АНС. Де Врис е един от най-уважаваните специалисти по криптоанализ в света. Съобщи ни нещо, което ни стресна.
През следващите двайсет минути Никърсън подробно описа откриването на папката на Джеферсън в Американското философско общество, както и дешифрирането на тайното съобщение в нея.
След като приключи разказа си, той зачака реакцията на Остин.
– Да видим дали съм разбрал правилно – каза Остин. – Един изследовател в организация, основана от Бен Франклин, се натъква на отдавна изчезнала папка с кодирана кореспонденция между Томас Джеферсън и Мериуедър Луис. Джеферсън е писал на Луис, че вярва, че финикийците са стигнали до Северна Америка и са скрили свещена реликва в златните мини на Соломон. Луис пише на Джеферсън и му казва, че ще дойде да го види. После умира по пътя.
Никърсън въздъхна дълбоко.
– Знам. Звучи абсолютно фантастично.
– Какво общо има тази фантастична история с НАМПД?
– Бъдете търпелив и ще ви обясня.
Той подаде на Остин дебела папка с листове.
– Това са копия от документите на Джеферсън, както и на дешифрираните съобщения. Информацията е озаглавена и каталогизирана според източника.
Остин отвори папката и внимателно огледа стегнатия дисциплиниран почерк на Джеферсън. След като прелисти няколко страници, попита:
– Сигурен ли сте, че е автентично?
– Документите на Джеферсън са истински. Тепърва предстои да разберем дали са исторически верни.
– Във всеки случай това откритие ще промени всички предпоставки – каза Остин. – Имате ли представа каква може да е реликвата?
– Някои от анализаторите, които проучиха текста, предположиха, че може да е Ковчегът на завета. Вие как мислите?
– Много е възможно кивотът да е бил унищожен по време на вавилонския плен на евреите. Освен това съм чувал, че се намира под купчини натрошени камъни в някаква африканска мина. Етиопците твърдят, че е у тях, но малцина са го виждали. Кивотът или не, тази находка ще бъде истинска историческа бомба.
– Прав сте. Кивотът навярно отдавна е станал на трески. Знаем, че това, което е било пренесено в Северна Америка, много е тревожело Джеферсън.
– И вие изглеждате разтревожен.

– Защото
наистина
съм. Метафората ви с бомбата е неприятна, но точна.

– Какво ви притеснява, търсачите на съкровища ли?
– Не. Безпокои ни, че тази находка може да подпали пожар, който ще започне в Близкия изток, а оттам ще се разрасне и ще обхване Европа, Азия и Северна Америка.
Остин почука по корицата на папката.
– Как е възможно това да подпали пожар?
– Има групи, които ще приемат откритието като знак, че трябва да бъде издигнат трети Соломонов храм, който да стане дом на тази реликва. Построяването на нов храм ще наложи разрушаването на джамията на Храмовия хълм – третото най-свещено място за исляма. Само слухът за находката може да предизвика насилствена реакция от страна на мюсюлманите по цял свят. За тях новината, че в Северна Америка е направено такова откритие, ще означава единствено заговор, измислен от Съединените щати. Ще ни обвинят, че подбуждаме антиислямски сили да унищожат нещо, което е свещено за исляма. В сравнение с това, което ще последва, всички предишни конфликти в този регион ще изглеждат като детска игра.
– Това не е ли прекалено прибързано? Още дори не знаете каква е тази реликва.
– Няма значение. Единственото важно нещо е как ще я приемат хората. Преди няколко години в Израел се роди червена телица и някои хора видяха в това началото на поредица от събития, които ще доведат до края на света. За бога, това беше само една червена крава.
Остин се замисли над думите на Никърсън.
– Защо сега се безпокоите?
– Вече има прекалено много хора, които знаят за тази папка. Можем да направим всичко по силите си, за да запушим дупките, през които изтича информация, но рано или късно тя ще излезе на бял свят. Държавният департамент ще прибегне до дипломатически стратегии, за да смекчи удара, ако има такъв, но ние ще трябва да вземем други мерки.
Остин знаеше от опит, че в правителството има повече течове, отколкото в рибарска лодка.
– С какво мога да помогна аз? – попита той.
Никърсън се усмихна.
– Разбирам защо Дърк Пит остави този въпрос във вашите ръце. Най-добрата ни защита е истината. Трябва да открием какво са донесли финикийците. Ако е кивотът, ще го заровим за хиляда години. Ако не е, можем да сложим край на историята, когато и ако излезе на бял свят.
– Това е все едно да се опитвате да намерите игла в купа сено. НАМПД е агенция за проучване на океаните. Не е ли по-разумно да използвате разузнавателни служби, които действат на сушата?
– Опитахме. Без повече информация просто няма смисъл. НАМПД може да ни помогне поради уникалната си позиция. Бихме искали да се съсредоточим не върху артефакта, а върху кораба и пътуването. Вашият опит с гробницата на Колумб ви прави идеалния човек, който да ръководи операцията.
Остин присви очи.
– Ако успеем да разберем откъде са тръгнали, ще стесним периметъра на търсене. Това е смислена идея, по която си струва да се поработи.
– Надяваме се да е нещо повече от идея.
– Можем да опитаме. Говорим за пътуване, което се е състояло преди хиляди години. Ще говоря с колегата си Пол Траут. Той е експерт по компютърно моделиране и може да успее да пресъздаде маршрута.
Никърсън имаше вид на човек, свалил от тесните си рамене огромно бреме.
– Благодаря! Ще кажа на капитана да обърне назад.
Остин се замисли за разговора им. У Никърсън имаше нещо, което го притесняваше. Служителят на Държавния департамент изглеждаше искрен, но твърденията му бяха изречени прекалено гладко, а освен това изглеждаше по-прикрит, отколкото Остин очакваше от човек на неговата позиция. Може би непочтеността бе необходим инструмент за оцеляване на по-високите правителствени нива. Остин реши да не обръща внимание на съмненията си, но да не ги забравя, и да се съсредоточи върху непосредствения проблем.
Отново финикийците.
Май се сблъскваше с тези древни моряци на всяка крачка. Започна да замисля стратегия. Щеше да се обади на Траут и да го накара да започне да работи по проблема. Тони Саксън щеше да изпадне в екстаз, ако знаеше, че правотата на ексцентричните му теории за контакти с двете Америки преди Колумб ще бъде доказана и то най-вероятно с международна криза. Остин искаше отново да погледне Навигатора, но този път щеше да доведе свой собствен експерт по въпросите, свързани с финикийците.
Мобилният телефон в джоба му вибрираше. Той натисна бутона и каза:
– Кърт Остин.
Един мъжки глас отговори:
– Тук е сержант Колби от окръжната полиция, господин Остин. Намерихме името ви в портфейла на госпожица Мечади.
Мускулите на лицето на Остин се стегнаха, докато слушаше полицаят, който съобщаваше подробностите с монотонния глас, присъщ на професията му.
– До трийсет минути съм при вас – каза Остин и се запъти към лоцманската кабина. Докато подканваше капитана да изстиска и последната капка сила от двигателите на „Лавли Лейди”, Никърсън беше в салона и говореше по телефона.
– Остин налапа стръвта – казваше той. – Прие задачата.
– Като се има предвид това, което знам за него, щях да се учудя, ако не беше я приел – отговори гласът от другия край.
– Мислиш ли, че планът ще сработи?
– Надявам се. Ще съобщя на другите – отговори събеседникът му и затвори.
Никърсън остави телефона и се загледа напред. Една тайна отпреди три хиляди години може би щеше да се разбули, докато той е жив. Жребият беше хвърлен. Той отиде до барчето и извади бутилка и чаша. „Майната му на доктора с неговите заповеди да стоя настрана от пиячката” – помисли си той и си наля чаша силно бренди.

1 Красива лейди (англ.) – Б. пр.




23












Сержант Колби очакваше Остин в стаята на сестрите в спешното отделение на Университетската болница в Джорджтаун. Полицаят бе погълнат от разговор с мъж в зелена лекарска престилка. Колби забеляза целеустременото приближаване на Остин и предположи, че това е човекът, който го бе направил на пух и прах с въпросите си по телефона.
– Господин Остин?
– Благодаря, че ми се обадихте, сержант. Как е госпожица Мечади?
– Доста добре, като се има предвид ситуацията. Колата ни патрулирала в един квартал, същинска военна зона, и я открила в колата ѝ, свлечена върху волана.
– Някой знае ли какво се е случило?
– Когато дойде в съзнание, тя ни каза едно-две неща, но нищо смислено – поклати глава полицаят. – Тъкмо говорех с доктор Сид за физическите доказателства.
Той отстъпи думата на другия мъж – доктор Сидхарта „Сид” Чаудари. Доктор Сид беше специализант анестезиолог, повикан за консултация.
– Ако се съди по кръвните проби на приятелката ви, дали са ѝ тиопентал-натрия или през носа, или през кожата. След броени секунди е загубила съзнание.
– Не смятаме, че мотивът е бил грабеж – обади се Колби. – В портфейла ѝ имаше пари, личната ѝ карта също беше там, както и вашият номер. Ще накараме техниците да прегледат колата ѝ. Честно казано, това няма да се случи веднага. С приоритет са убийствата, а пред моргата има цяла опашка чакащи.
– Искам да я видя – каза Остин.
Докторът кимна.
– Вече е напълно будна. Когато тялото ѝ се изчисти, ще се почувства по-добре. В момента се чувства така, все едно е прекалила с мартинито – лек махмурлук, замайване и може би гадене. Може да си тръгне веднага щом е в състояние да върви, стига да разполага с помощ. Известно време не бива да шофира. Третата врата вдясно.
Остин благодари на двамата мъже и тръгна по коридора.
– На ваше място не бих се приближавал прекалено – предупреди го полицаят пред вратата. – Бясна е.
Карина седеше на ръба на леглото и се мъчеше да си обуе обувката. Беше ѝ трудно да координира очите и ръцете си. Изглеждаше по-ядосана на крака си, отколкото на някого другиго.
Остин застана на прага.
– Трябва ли ти помощ?
Намръщеното лице на Карина се разведри. На устните ѝ грейна широка усмивка, последвана от триумфално ръмжене, когато успя да нахлузи обувката. Помъчи се да стане, но краката ѝ трепереха. Щеше да се свлече на пода, но Остин влезе в стаята, подхвана я и я сложи на леглото.

–
Grazie!
– каза тя. – Имам чувството, че съм прекалила с виното.

– Докторът каза, че действието на наркотика скоро ще отшуми.
– Наркотик ли? Какви ги приказва? Не съм вземала никакъв наркотик.
– Дали са ти анестетик, от който си изпаднала в безсъзнание. Или си го вдишала, или са ти го инжектирали подкожно. Можеш ли да ми разкажеш какво се случи?
В очите ѝ се появи страх.
– Видях нападателя от контейнеровоза. Едрия мъж с лице на зло бебе.
– По-добре почни отначало – подкани я Остин.
– Добра идея. Помогни ми да стана.
Остин я подхвана през кръста и внимателно я изправи, след което ѝ подаде чаша с вода. Тя седна отново на ръба на леглото и между глътките му разказа какво се е случило.
– Хамалите дойдоха за Навигатора. Ръководеше ги един човек на име Ридли. Тръгнах след камиона с колата си. Камионът зави и тръгна през един ужасен квартал. Спря. Спомням си старата табела, че това е ресторант за пица. Задната врата се отвори. Видях нападателя в огледалото за обратно виждане.
Остин си спомни за големия отпечатък от стъпка на брега край къщата му.
– Продължавай.
– Чух съскане. Следващото, което помня е, че се събудих тук.
Хрумна ѝ една мисъл.
– Откраднаха статуята. Трябва да съобщя на полицията.
Тя стана и се подпря на леглото.
– Още ми се вие свят.
Остин я целуна по челото.
– Ти си почини. Аз ще говоря с полицая.
Колби тъкмо приключваше телефонен разговор, когато Остин се приближи и попита:
– Тя разказа ли ви за камиона и за изчезналата статуя?
– Да. Помислих, че бълнува. Току-що се обадих в управлението. Един камион, който отговаря на описанието, което ни даде, е излетял от магистралата и се е подпалил. Открили са четири тела, обгорени до неузнаваемост.
– Някаква следа от бронзова статуя?
– Не. Огънят е бил страшен. Навярно е разтопил статуята ви.
Остин благодари на Колби и се върна да съобщи на Карина какво е научил. Не ѝ каза за телата в изгорелия камион.
Тя погледна към часовника на стената.
– Трябва да се махна от това място. Ще пропусна срещата с Джон Бенсън, фотографа от „Нешънъл Джиографик”, за когото ти разказах.
– Кога трябва да се срещнеш с него?
– След около час – отговори тя и му даде адреса. – Ще успеем ли?
– Ако тръгнем веднага. Зависи как се чувстваш.
– Добре съм – каза тя, изправи се и успя да измине няколко крачки, преди да залитне. – Но с удоволствие ще приема малко помощ.
Остин я хвана през кръста и се затътриха по коридора. Колби бе оставил в стаята на сестрите бележка да му се обадят, когато Карина е готова за разговор. Когато подписа документите за изписване, младата жена вече изглеждаше много по-добре. Сестрата настоя, че трябва да слезе до фоайето в инвалидна количка. Когато излезе през входната врата, залитането ѝ вече бе едва забележимо.
Докато пътуваха към Вирджиния, Карина се опита да се обади на фотографа по телефона. Никой не вдигна. Тя предположи, че Бенсън просто е излязъл и в уреченото време ще си е у дома.
Състоянието ѝ бързо се подобряваше благодарение на свежия провинциален въздух, който нахлуваше през прозорците на колата. Позвъни на Балтазар, за да му съобщи за кражбата, но чу само телефонен секретар и остави съобщение.
– Мислиш ли, че Саксън има нещо общо? – попита тя след кратко размишление.
– Не ми прилича на този тип хора. По-скоро би могъл да ни помогне. Можем да използваме снимките, които направи на Навигатора, за да разгласим за изчезването му.
Карина започна да рови в дамската си чанта и намери картичката, която Саксън ѝ даде на приема в иракското посолство. Позвъни на изписания отзад номер и ѝ вдигнаха от хотел „Уилард”. Рецепционистката ѝ съобщи, че господин Саксън си е тръгнал. Карина предаде информацията на Остин със самодоволна усмивка.
Десет минути по-късно Остин слезе от главния път и пое по дълга черна алея към ниска, обкована с дъски селска къща. Паркираха до един покрит с прах пикап и се отправиха към верандата. Неколкократно почукаха на вратата, но никой не отговори. Провериха плевнята и пак се върнаха на верандата. Остин натисна дръжката на вратата. Оказа се отключена. Той я бутна. Карина провря глава вътре и се провикна:
– Господин Бенсън?
От вътрешността на къщата долетя тихо стенание. Остин влезе и тръгна по един коридор към уютна дневна. Стаята беше празна. Той взе ръжена от камината. Двамата с Карина безшумно се отправиха към края на коридора. Озоваха се в голямо студио. На пода по лице лежеше мъж.
Карина бързо коленичи до него. На главата на мъжа имаше голяма рана. Кръвта вече се беше съсирила и беше спряла, а около нея плътта беше станала синьочерна.
Студиото изглеждаше така, сякаш през него бе преминало торнадо. Чекмеджетата зееха отворени. По пода се валяха разпилени снимки. Екранът на компютъра бе разбит. Не бяха пострадали единствено кориците на „Нешънъл Джиографик” по стените. Остин се обади на 911 и отиде да огледа другите стаи. Останалата част от къщата беше пуста.
Когато се върна в студиото, Бенсън седеше, опрял гръб на стената. Карина предпазливо придържаше до главата му кърпа с ледени кубчета. Беше избърсала слюнката от устните му. Очите на фотографа бяха отворени и той изглеждаше в съзнание.
Бенсън беше як мъж на средна възраст с лице, изсушено от вятъра и слънцето по екзотичните места, където бе работил. Дългата му сива коса бе вързана на опашка. Носеше дънки, тениска и жилетка с много джобове за касетки и ленти, което си бе жив анахронизъм във века на дигиталната фотография.
Остин коленичи до него.
– Как се чувствате?
– Отвратително... – отговори Бенсън. – Как изглеждам?
– Отвратително – осведоми го Остин.
Фотографът успя да се усмихне немощно.

–
Гадни копелета!
Чакаха ме, когато се върнах от разходка, за да се срещна с дамата от ООН. Това вие ли сте?

– Аз съм Карина Мечади. Следовател съм, работя за ЮНЕСКО. Това е господин Остин, от Националната агенция за морско и подводно дело.
В сивите очи на Бенсън проблесна искрица от някакъв спомен.
– Преди години правих репортажи за работата и на двама ви.
– Кажете ни какво се случи, след като се върнахте от разходката си – каза Остин.
– Видях отвън кола. Черен спортен автомобил. Регистрацията беше от Вирджиния. Винаги оставям вратата отключена. Заварих ги вътре, ровеха в нещата ми – намръщи се. – В случай че пак припадна, кажете на ченгетата, че бяха четирима. Всичките маскирани... С пистолети. Единият беше много едър. Мисля, че той беше шефът.
Остин и Карина се спогледаха.
– Каза ли нещо?
Бенсън кимна.
– Искаше всичките ми негативи. Казах му да върви по дяволите. Той опря цевта на пистолета си на главата ми. Май трябва да съм благодарен, че не ме простреля. Само ме зашемети. Престорих се на умрял. Видях как той и приятелчетата му преровиха шкафовете с негативите ми. Нахвърляха всичките ми неща в найлонови торби за боклук. Взели ли са компютъра ми? Лаптопа?
Остин се огледа.
– Май са изнесли всичко.
– Досетили са се, че съм направил копие за сигурност. Всяка снимка, която съм правил в живота си, беше качена на диска. Двайсет и пет години труд! – Бенсън се подсмихна. – Мижитурки! Толкова бяха заети да ме смажат от бой, че изобщо не им мина през ума, че съм направил копие на копието. Какво, по дяволите, искаха?
– Смятаме, че са били снимките, които сте направили по време на едни археологически разкопки в Сирия – каза Карина.
Той сбърчи чело.
– Помня. Фотографът помни всеки кадър, който е заснел. Хиляда деветстотин седемдесет и втора. Историята за корицата. Беше горещо като в ада.
– Дискът с копията. Може ли да го вземем назаем? – попита Остин.
– Ще ви помогне ли да хванете тия копелета?
– Може би – Остин вдигна ризата си и показа превръзката на гърдите си. – Вие не сте единственият, който има сметки за уреждане с тях.
Очите на Бенсън се разшириха.
– Те май не са ви харесали. Идете в плевнята. Третата клетка отдясно. Под сеното има стоманена врата. Ключът виси в кухнята. Надписан е „ЗАДНА ВРАТА”.
– В Сирия археолозите са открили голяма статуя – каза Карина. – Нарича се Навигатора.

– Помня. Приличаше на фигура на индианец с пури
1
с островърха шапка. Не знам какво стана с нея.

Очите му се завъртяха, сякаш щеше да припадне, но успя да се съвземе.
– Проверете полицата над камината в дневната.
Остин намери в кухнята ключа за скривалището на диска и отиде в дневната. Полицата над камината беше претъпкана с късчета камъни и статуетки, които Бенсън навярно бе събирал при пътуванията си. Една фигура привлече вниманието на Остин. Той взе в ръка умален модел на Навигатора, висок около десетина сантиметра.
На алеята изскърцаха гуми, спря линейка със светещ буркан. Остин пъхна статуетката в джоба си и отиде да посрещне парамедиците. Видя, че са двама – млад мъж и една жена. Поведе ги към студиото.
Жената се огледа наоколо и забеляза хаоса.
– Какво се е случило?
Карина отклони поглед от повереника си.
– Нападнали са го и са ограбили студиото му.
Докато жената преглеждаше Бенсън, колегата ѝ позвъни в полицията. След като прегледаха фотографа и му направиха компрес, го качиха на носилка и го натовариха в линейката. Казаха, че известно време ще го боли, но е в отлично физическо състояние и ще се оправи бързо.
Остин им каза, че той и Карина ще останат да изчакат полицаите. Веднага след потеглянето на линейката двамата се отправиха към плевнята. Избутаха настрана сеното в третата клетка и видяха в пода врата-капак, която Остин отключи. Няколко стъпала ги отведоха до стая с контролирана температура, голяма колкото дрешник, в който може да се влиза. Край стените бяха подредени чекмеджета с етикети според годината. Остин намери диска, надписан „ХЕТСКИ РАЗКОПКИ, 1972, СИРИЯ”.

Пъхна го в джоба си и двамата с Карина се върнаха в къщата. След няколко минути по алеята се зададе полицейска кола. Длъгнестият мъж в униформа, който слезе от шофьорското място, сякаш беше излязъл от епизод на сериала „Мейбъри”
2
. Той се приближи към тях с бавна тромава походка и се представи като началник Бекър. Надраска имената им в бележник.

– Парамедиците казаха, че господин Бенсън е бил нападнат.
– Така ни каза той – отговори Карина. – Върнал се от разходка и заварил в къщата си четирима мъже. Опитал се да им попречи да откраднат снимките му и те го пребили с пистолет.
Началникът поклати глава.
– Знаех, че е голям фотограф и работи за „Джиографик”, но дори не подозирах, че снимките струват нещо в реалния живот – за миг замълча, опитвайки се да отгатне как се вписват в картинката екзотичната жена и мускулестият ѝ спътник. – Бихте ли ми казали защо сте дошли при Бенсън?
Остин отговори:
– Аз работя за НАМПД. Госпожица Мечади работи за ООН, разследва кражбите на антики. Преди години господин Бенсън е направил снимки на един изчезнал артефакт и си помислихме, че може да ни помогне да го върнем.
– Смятате ли, че това има нещо общо с побоя?
Началникът беше по-отракан, отколкото изглеждаше. Наблюдаваше ги внимателно, за да види реакцията им. Остин му каза истината.
– Не знам.
Началникът изглеждаше удовлетворен от отговора.
– Искате ли да ми покажете къде сте открили господин Бенсън?
Остин и Карина го въведоха в къщата. Началникът видя бъркотията в студиото и подсвирна тихичко.
– Пипали ли сте нещо? – попита той.
– Не – отговори Остин. – А дори и да бяхме, щеше ли да има значение?
Шерифът се подсмихна.
– Ще повикам специалистите по местопрестъплението.
Записа личните им данни в бележника си и им съобщи, че по-късно може да ги потърсят, за да им зададат още въпроси.
Докато Остин изкарваше колата на пътя, Карина отбеляза:
– Не беше съвсем откровен с началника.
– Ако му бях разказал за нападението на кораба и кражбата на статуята, нещата щяха да се усложнят още повече. Както и ако бях споменал, че общият знаменател е Навигатора.
Карина се отпусна на седалката и затвори очи.
– По някаква причина се чувствам отговорна за всичко това.
– Не се измъчвай. Единствените виновници са главорезите, които от самото начало демонстрираха антисоциално поведение. Кой освен нас знаеше за снимките на Бенсън?
– Единствените, на които казах, бяхте ти и господин Балтазар. Нали не мислиш…
– Още един общ знаменател.
Карина се смъкна още по-ниско на седалката и впери поглед напред. След няколко минути дълбок размисъл сякаш се стегна.
– Добре. Сега какво ще правим?
Остин извади диска от джоба си и ѝ го подаде.
– Ще отидем на археологически разкопки.

1 Някога дървени изображения на индианци с кутия пури в ръце са били емблема на магазините за тютюн, днес също се срещат, поставени пред тях – Б. пр.

2 Измислено провинциално градче в едноименен окръг в Северна Каролина (макар и наречено на истинско градче във Вирджиния). В продължение на две години окръг Мейбъри се отличава с най-ниската престъпност в щата под ръководството на шериф Тейлър. – Б. пр.




24












Докато Остин вкарваше джипа на определеното му място в подземния гараж, Карина отвори очи и примигна. В кръвта ѝ навярно все още имаше следи от наркотика, защото се бе унесла броени минути след като напуснаха дома на Бенсън. Последното, което помнеше, беше пейзажът на Вирджиния, който се нижеше край тях.
Тя се огледа объркана.
– Къде сме?
– В убежището на цар Нептун – заяви Остин с безизразно лице.
Излезе от колата и отвори вратата до шофьора. Внимателно улови Карина под ръка и я поведе към най-близкия асансьор, който със свистене ги издигна до първия етаж. Вратите се отвориха и двамата излязоха във фоайето – централното място във впечатляващата трийсететажна сграда на НАМПД от матирано зелено стъкло в Арлингтън, Вирджиния.
Карина огледа предверието с водопадите, аквариумите до стените и огромния глобус в центъра на морскозеления мраморен под. Във фоайето кипеше оживление, по-голямата част от което се дължеше на туристическите групи, които се разхождаха наоколо, въоръжени с камери.
– Прекрасно е! – промълви Карина с разширени от удивление очи.
– Добре дошла в щабквартирата на Националната агенция по морско и подводно дело – каза гордо Остин. – В тази сграда има над две хиляди морски учени и инженери. Хората, които работят тук, осигуряват подкрепа за още три хиляди души от редиците на НАМПД и корабите, пръснати навсякъде из световния океан.
Карина се завъртя като балерина.
– Мога да остана тук цял ден.
– Не си първата, която го казва. А сега да минем от великолепното към смешното.

Качиха се обратно в асансьора, който безшумно ги изстреля на друг етаж. Излязоха в постлан с дебел килим коридор и тръгнаха към врата, на която нямаше табелка. Остин я въведе в кабинета си с махване на ръка, достойно за „Алфонс и Гастон”
1
.

Скромният ъглов кабинет на Остин беше пълна противоположност на зашеметяващата панорама, която се разкриваше пред очите на посетителите, минали през входа на НАМПД. Агент по недвижими имоти би го описал като удобен. Подът бе застлан с тъмнозелен килим. Обзавеждането се състоеше от два стола, шкаф и малък диван. На ниска лавица имаше книги, посветени предимно на технически морски въпроси и философия.
За разлика от стандартните бюра в повечето кабинети във Вашингтон, които заемаха цели акри, тук бюрото можеше да се измери в квадратни сантиметри. На стената имаше снимки на Остин с грубоват на вид по-възрастен мъж, който можеше да му е близнак, но несъмнено беше баща му, и снимки на множество изследователски плавателни съдове на НАМПД. Въпреки непривлекателните си размери, кабинетът предлагаше впечатляващ изглед към река Потомак и Вашингтон.
– Интериорният ми дизайнер е във ваканция – извини се Остин, извади от малък хладилник две бутилки вода, подаде едната на Карина и я покани да седне на стола. Той самият седна зад бюрото и надигна водата си. – Наздраве!

–

Sante
2

– отвърна тя и се огледа наоколо. – Изобщо не е смешно. Много е функционално и уютно.

– Благодаря. С един колега имаме обща секретарка, която приема съобщенията. Често отсъствам и не прекарвам много време тук – само по време на специални задачи, като тази.
Извади от джоба си диск със снимките и го пъхна в компютъра на бюрото си. На екрана се появи лого на „Нешънъл Джиографик”, последвано от заглавие: „Разкопаване на миналото на забравена цивилизация”. Заглавието беше от статия, посветена на разкопките в хетското селище. Остин кликна с мишката и на екрана се появиха миниатюрни изображения на всички снимки.
Бенсън беше направил стотици снимки. Остин зададе командата „АЛБУМ” с трисекунден интервал и завъртя екрана, за да може Карина да вижда снимките.
След няколко минути Карина посочи към екрана.
– Това е!
Снимката на екрана показваше неколцина покрити с пръст работници, застанали на ръба на дълбока яма, с лопати в ръце. Недалеч от тях стоеше надзорникът им – пълен европеец с лека твърда шапка и чисти къси панталони и риза. От пръстта на дъното на ямата стърчеше островърха могила.
Остин прегледа около двайсет и пет снимки. Поредицата му показа как изравят главата на статуя. После изкопаха раменете ѝ и тогава работниците успяха да прокарат въжета под мишниците и да я вдигнат от дупката. В по-късните снимки пръстта бе изчистена. Бенсън бе направил няколко близки кадъра на лицето с разбития нос, както и снимки отпред, отзад и в профил.
– Определено прилича на нашата статуя – каза Карина. – За съжаление това е всичко, с което разполагаме. Една снимка. В задънена улица сме.
Остин бръкна в джоба си и извади статуетката, която бе взел от полицата над камината на Бенсън. Сложи я на масата пред Карина.
– Може и да не сме.
Карина си пое дълбоко въздух.
– Това е миниатюра на Навигатора. Къде я намери?
– В къщата на Бенсън.
Тя взе статуетката и я вдигна.
– Фактът, че изобщо съществува, подсказва, че е направена по оригинала. – Сбърчи чело. – Доколкото знаем, статуята е била пренесена от Сирия в Багдад и никога не е била показвана. Къде може да е било направено това копие?
Остин посегна към телефона си.
– Да питаме човека, който знае.
С помощта на телефонния указател той откри името на болницата, която се намираше най-близо до къщата на Бенсън, и набра номера. Рецепционистката го свърза със стаята на Бенсън. Остин включи телефона на високоговорител. Фотографът изрече с дрезгав глас едно „здравейте”, но когато Остин се представи, се оживи. Каза, че има мозъчно сътресение и контузии, но няма фрактури.
– След няколко дни ще ме изпишат. Разбрахте ли нещо за тия копелета?
– Нищо конкретно. Чудехме се къде сте намерили статуетката над камината. Миниатюрата на статуята, която сте снимали на разкопките в Сирия. Дали някой не е направил копието още там, на разкопките?
– Не. Веднага я натовариха и я отнесоха. Някой може да е направил копието от другата статуя.
Остин и Карина се спогледаха неразбиращо.
– Каква друга статуя? – попита тя. – Мислехме, че има само един Навигатор.
– Съжалявам. Щях да ви спомена, но както знаете, когато дойдохте, не бях много във форма. Имаше и втора статуя. Германецът, който ръководеше разкопките, каза, че статуите може да са били поставени на входа на някоя важна сграда или гробница. Направих няколко снимки на старото момче, но това беше преди дигиталната епоха. Онази проклета жега буквално съсипа филма.
– Какво се случи с втората статуя? – попита Остин.
– Хванахте ме натясно. Заминах на други снимки. От „Джиографик” искаха снимки на туземки с голи гърди, затова ме изпратиха в Самоа. Преди няколко години бях в Истанбул, правех снимки във връзка с Османската империя. Намерих фигурката на една сергия. Продавачът беше бандит, но въпреки това я купих.
– Помните ли къде се намира сергията?
– Някъде в Капалъ Чарши, покрития пазар. Вътре имаше цял куп такива статуетки. По дяволите! Обезболяващото спира да ми действа. Трябва да повикам сестрата. Когато откриете мръсниците, които ме халосаха, обадете ми се.
– Добре – обеща Остин, благодари на Бенсън, пожела му бързо оздравяване и затвори.
Карина изглеждаше така, сякаш е седнала на пружина.
– Втора статуя! Трябва да я намерим!
Остин си представи огромния Истанбул, такъв, какъвто го помнеше от една задача в Черно море преди няколко години. Капалъ Чарши се простираше на няколко акра – лабиринт от магазини, които можеха да вземат ума на всекиго. Спомни си плановете на Дзавала.
– В момента една група от НАМПД е в Истанбул, ще помагат при проучването на едно древно пристанище. Джо Дзавала може да провери базара вместо нас.
– И после какво? – попита Карина. – Ако намери продавача? Ние сме тук, а той е там. Каква полза ще имаме?
Имаше право.
– Ще проверя дали има едно място на самолета.
– Нека да са две – каза тя и вдигна ръка, за да му попречи да възрази. – Ще съм ти от голяма полза. Познавам човек в Истанбул, който има връзки с пазара на антики. Вярно, че е контрабандист, но само на маловажни артефакти. На няколко пъти съм го използвала, за да се добера до по-едра риба. Познава всички тъмни търговци в Истанбул. Може да ни спести време. И ще ти съдейства само ако работата мине през мен.
Остин размисли около секунда върху предложението ѝ. Щеше да е приятно хубавата италианка да му прави компания, но имаше и други причини да приеме – причини, които нямаха нищо общо с мъжкото му либидо. Тревожеше се за безопасността на Карина, ако остане сама. Бедите сякаш я дебнеха на всяка крачка. Остин щеше да е по-спокоен, ако може да я държи под око. Информаторът ѝ можеше да им спести много работа. Карина бе успяла да открие Навигатора, когато много други се бяха провалили.
Тя продължаваше да настоява и го засипваше с допълнителни причини да тръгне с него. Млъкна едва когато той сложи пръст на устните си. Остин се обади на Дзавала и го попита дали има място за двама пътници. След кратък разговор затвори и се обърна към Карина, която беше попивала жадно всяка дума:
– Приготви си багажа. Самолетът излита в осем вечерта. Ще те закарам до хотела и ще дойда да те взема в пет.
Карина се наведе напред и го дари с продължителна целувка, от която той буквално започна да се гърчи от удоволствие.
– Ще стане по-бързо, ако взема такси. Ще те чакам.
Само след секунди вече беше излязла и Остин чу как стъпките ѝ заглъхват по коридора. Погледна към часовника на ръката си. Винаги държеше една пътническа чанта готова за тръгване. Трябваше само да я вземе и можеше да потегля.
Докато шофираше към къщата си край реката, се обади на секретарката си и ѝ съобщи, че ще отсъства няколко дни. После позвъни на Елууд Никърсън и остави подобно съобщение. Не навлезе в подробности – някак си се чувстваше неудобно при мисълта да съобщи на заместник-държавния секретар, че ключът към разрешаването на международна криза е една фигурка, голяма колкото кукла, на осем хиляди километра от Вашингтон.

1 Американски комикс, посветен на двама преувеличено учтиви французи. Първият брой излиза в „Ню Йорк Джърнъл” на 22 септември 1901 година. – Б. пр.

2 Наздраве (фр.) – Б. пр.




25












– Днес е големият ден – оповести Пол Траут с желязна решителност.
Той стоеше с широко разкрачени крака в малка гумена лодка. Подаде рибарските такъми на жена си Гамей, която се намираше в дългата им повече от шест метра моторница. Гамей намести прътовете в стойката и измърмори:
– Аха – и вдигна ръка към устните си в демонстративна прозявка. – Спомням си същите мъжкарски хвалби преди двайсет и четири часа точно на същото място. И си бяха празни надувки, точно както и онзи ден.
Траут се покатери в яхтата с учудваща гъвкавост за човек с телосложение на професионален баскетболист. Макар и висок над два метра, той се движеше грациозно като котка – резултат от дългите години, прекарани в лодки заедно с баща му, който бе рибар. Той натисна бутона на стартера на контролното табло. Разнесе се дрезгаво ръмжене, изригнаха сини пари, и двигателят се включи.

– Не е хвалба. Когато си роден в семейство от стария Кейп Код, което е уловило тонове риба през всички тези десетилетия, откакто се занимава с тази работа, се научаваш, че от време на време има по някой недобър ден. – Вдигна нос във въздуха като ловджийско куче. – Този страхотен костур
1
ме чака в приятната си дупка да дойда и да го уловя.

– Сега знам защо всички говорят, че рибарите си измислят приказки – отсъди Гамей и дръпна въжетата.

Траут леко натисна газта и насочи бавно лодката покрай Ийл Понд
2
, към подвижния мост на Уотър Стрийт. Минаха покрай един бар, чиято тераса гледаше към езерото, и Траут примлясна.

– Мога да усетя вкуса на студената запотена биричка.
– Предлагам да вдигнем мизата – каза Гамей. – Който загуби, купува и вечерята.
– Готово! – прие Траут без колебание. – Пържените миди вървят идеално с бира.
Лодката бавно продължи напред, мина под подвижния мост и излезе от пристанището, покрай фериботния терминал на Мартас Винярд и изследователския плавателен съд „Атлантис”, който бе привързан към дока на световноизвестния Океанографски институт „Уудс Хол”, където навремето насърчиха интереса на Траут към океанографията. Тогава той беше още момче.
Лодката излезе от пристанището и Траут даде газ. Носът се вдигна нагоре и Траут насочи лодката към архипелага Елизабет, чиито острови се нижеха един след друг на югозапад от Кейп Код. Гамей се беше разположила на палубата и приготвяше рибарските такъми.
Според Траут малко неща можеха да се мерят с удоволствието да лети по вълните със соления вятър в косата си и перспективата за цял ден риболов. Единственото, което можеше да направи излета му по-съвършен, беше да улови по-голяма риба от Гамей. Беше свикнал с приятелските състезания, които двамата си устройваха, но изпитваше тихо раздразнение, че през последните два дни нейният улов беше по-добър от неговия.

Гамей бе израснала на бреговете на езерото Мичиган и я биваше в управлението на лодки и в риболова. Макар че се бе превърнала в привлекателна жена, тя все още пазеше някои от чертите на мъжкараната, която беше някога. Добродушните ѝ закачки към Траут заради неуспеха му обаче не допадаха на сдържания му характер на човек от Нова Англия. Той стисна зъби. По дяволите, днес късметът му
трябваше
да проработи, иначе Гамей никога нямаше да му позволи да забрави позора си.

Близо до остров Ношън, подобен на ниска могила, Траут насочи лодката към облак крещящи морски птици, които се гмуркаха във водата и търсеха примамки, които по-високи звена в хранителната верига гонеха към повърхността. На екрана на ехолокатора за търсене на риби се появяваха едно след друго безформени жълти петна. Във въздуха се носеше миризма на риба. Траут спря двигателите, лодката забави и спря.
Гамей му подаде въдица и пое кормилото. Беше обичайно рибарят с повече улов от предишния излет да остави този с по-малко пръв да си опита късмета. Траут се настани във въртящия се стол и пусна малко корда. Започна да движи въдицата насам-натам, като от време на време я разклащаше, за да продължи примамката да плава във водата.
– Клъвна! – извика той.
Нави макарата и измъкна от водата костур, дълъг осемдесет и един сантиметра. След като го измери, го хвърли обратно. Гамей бързо хвана седемдесет и един сантиметров. Отново метнаха рибата през борда. Продължиха един след друг да ловят костури приблизително с тази големина, преди пасажът да се отдалечи. Тогава се преместиха на друго място, където заниманието им се оказа също така продуктивно.
Водеха записки и тъкмо бяха излезли наравно, когато Траут почувства остро дърпане на кордата, което едва не му откъсна ръката. Сега щеше да я победи. Смътно чу звъна на телефон и не му обърна внимание. Гамей вдигна телефона до ухото си и след миг му съобщи:
– Кърт иска да говори с теб.
Траут задърпа кордата като обсебен от зъл дух. Близо до повърхността проблесна сребристото тяло на огромна риба. По дяволите! Беше голяма като кит! Той се помъчи да се съсредоточи.
– Кажи му да почака – викна през рамо.
– Не може – отговори Гамей. – Двамата с Джо са на път за Турция.
Турция ли? По последни сведения Остин и Дзавала бяха отпрашили към Нюфаундленд. В този миг Траут загуби нишката на мисълта си… както и рибата. Кордата се отпусна. О, по дяволите! Той стана, подаде въдицата на Гамей и взе телефона.
– Надявам се, че не съм прекъснал нещо – каза гласът на Остин.
– Не – отвърна Траут и отправи безутешен поглед към вълничките на мястото, където за последно видя огромния костур. – Какво става, Кърт?
– Можеш ли да създадеш компютърен модел за възстановка на едно пресичане на Атлантика? Знам, че задачата е доста сложна.
– Ще се опитам – отвърна Траут. – Ще ми трябва дата. Мога да включа теченията, времето и скоростта, ако разполагаме с тези данни.
– Всъщност не разполагаме с почти нищо. Става въпрос за финикийски кораб. Пътуването се е осъществило някъде около 900 г. пр. Хр.
Траут беше повече заинтригуван, отколкото обезсърчен.
– Кажи ми нещо повече – подкани го той.
– Изпратих ти пратка по специален куриер. Вече трябва да е пристигнала. Той ще обясни всичко. Спешно е. При първа възможност ще ти се обадя. Чао!
– Какво става? – попита Гамей, след като Траут затвори.
Той обясни искането на Кърт. Трябваше да отложат риболова за друг ден. Траут се взря с копнеж във втори облак от кръжащи морски птици.
– Жалко за оная риба!
Гамей залепи бърза целувка на бузата му.
– Видях я. Беше огромна! Мисля, че е мой ред да купя бирата.
Пратката от Остин беше облегната на входната врата на двестагодишната селска къща в Кейп Код, от която се откриваше изглед към кръгло ледниково езеро. Траут бе израснал в къщата с широк покрив, от която можеше да се стигне пеша до Океанографския институт, където учените бяха насърчавали момчешкото му любопитство за всичко, свързано с океана.
Двамата с Гамей седнаха на тясната сгъваема маса и дъвчейки рулата с шунка и сирене, които бяха приготвили за риболова, започнаха да разглеждат папката за Джеферсън. В един момент Гамей вдигна глава от листовете и издуха от очите си кичур тъмночервена коса.
– Изглежда невероятно!
Траут отпи глътка от кутията с бира „Базърдс Бей”.
– Опитвам се да реша какво можем да направим. Опитът ми с компютърни модели се отнася главно до геологията на големи морски дълбочини. Ти се пренасочи от морска археология към морска биология. Заедно можем да измислим нещо, но няма да е лесно. Ще ни трябва помощ.
Гамей се усмихна, разкривайки малката дупка между предните си зъби – козметичен дефект, който у нея някак си успяваше да изглежда привлекателно.
– Снощи не чухме ли една клюка?
Траут си спомни добронамерените закачки, които беше получил от постоянните клиенти в местния бар, разбрали за облога му с Гамей. А после се сети, че някой бе споменал познато име. Щракна с пръсти.
– Чарли Самърс е в града!
Гамей подаде на мъжа си телефона и той се обади на дока за изследователски съдове. Оттам го прехвърлиха към Самърс, който работеше по някакво подобрение на „Атлантис”, и изложи проблема.
– Звучи много по-интересно от сегашното ми занимание – въодушеви се Самърс. – Можеш ли да дойдеш? Веднага?
След броени минути семейство Траут вече слизаха на дока на изследователския съд. Един набит мъж с квадратна брадичка и оредяваща сламеноруса коса ги поздрави с възторжени прегръдки.
Самърс беше добре познат морски конструктор, специалист в организирането на проучвания и проектирането на изследователски съдове. Често го търсеха като консултант при проектирането на луксозни яхти, а освен това беше експерт по всичко, свързано със стабилността на големите плавателни съдове.
Той намигна на Гамей.
– Мислех, че днес сте на риболов.
– Новината за състезанието ни се е разнесла бързо – подсмихна се Траут.
– Целият град само за това говори. Нали ги знаете рибарите и учените – големи клюкари са.
– Днес Пол за малко да ме бие – осведоми го Гамей.
Самърс се разсмя гръмко.
– Само не ми казвай, че рибата му се е изплъзнала!
Избърса сълзите от очите си.
– Сега, разкажете каква е тая работа с финикийците?
Траут с готовност смени темата.
– Тази сутрин ни се обадиха от НАМПД. Някой прави проучване върху възможността между Европа и двете Америки да е имало контакт преди Колумб и му трябва помощ – иска да направим възстановка на презокеанско пътуване. Доста често се случва да ни искат странни неща.
– Изобщо не е странно. Изчел съм купища томове за уменията на финикийците в корабостроенето. От гледна точка на морски конструктор няма съмнение, че са можели да отидат почти навсякъде, където пожелаят.
– Значи ще ни помогнеш да начертаем курса? – попита Гамей.
Самърс поклати глава.
– Трудна задача – каза той. – Финикийците не са оставили нито сухоземни, нито морски карти. Пазили са знанията си за морето с цената на живота си.
На лицето на Гамей се изписа разочарование. Самърс го забеляза и добави:
– Но може да пробваме. Хайде, да отидем да си построим кораб.
Той ги поведе към тухлената сграда, в която се помещаваше временният му кабинет. Седна зад един компютър и затвори схематичната диаграма на Атлантическия океан, която се виждаше на екрана.
– Виждам, че ще строим виртуален кораб – отбеляза Траут.
– Те са най-добрите – ухили се Самърс. – Никога не потъват, а освен това няма нужда да се тревожим, че може да избухне бунт сред екипажа.
Той отвори файл и на монитора се появи скица на кораб с квадратно платно.
– Това финикийски кораб ли е? – попита Гамей.
– Един от моделите им. Базиран е на изображения от вази, скулптури и монети. От ранните е. Има кил, закръглен корпус, гребла и високо място за сядане за кормчията.
– Търсим нещо, което може да издържи пътуване на голяма дълбочина – каза Траут.
Самърс се облегна на стола си.

– С времето те са внесли изменения в моделите си. От плаване покрай брега и спиране нощем са стигнали до дълги пътувания без спиране. Ще използвам програма, разработена в „Ей енд Ем”
3
за едни конструктори, които правят някакво проучване в Португалия.


Създадоха методология за тестване и оценяване на плавателните характеристики на кораби, за които нямат никакви планове. Целта им беше да създадат подробно изображение. Използваха португалски нау – търговските кораби, които са тръгвали от Европа и са заобикаляли Африка, за да стигнат до Индия, и обратно. Гледайте.
Самърс се наведе и натисна мишката. На екрана се появи компютърно генерирано изображение на тримачтов кораб.
– Прилича на призрачен кораб – отбеляза Гамей.
– Това е само основата. Вкараха в компютъра информацията от проучването на останките на един потънал кораб. С помощта на софтуера разработиха дизайн на такелажа, платната и всички мачти и реи. Това тук е едно от тези изображения. Чрез хипотетичната реконструкция на корабния корпус откриха как се е движил корабът в морето и при лошо време. След построяването на този математически модел вече можеха да го изпитат в хидродинамичен тунел.
– А ти можеш ли да направиш същото с финикийски кораб? – попита Траут.
– Без никакъв проблем. Ще използваме трите потънали финикийски кораба, които открихме в западната част на Средиземно море и недалеч от израелския бряг. Бяха изправени и в идеално състояние поради студената вода. Използвахме „Джейсън” – същия плавателен съд с дистанционно управление, който фотографира „Титаник”, и успяхме да направим фотомозайка. Програмирах спецификациите в компютъра си.
Няколко чертежа, които приличаха на проекти, предназначени за корабостроител, се появиха на екрана. Скиците показваха кораба отгоре, отстрани и отпред.
– Според тези планове корабът е дълъг само шестнайсет метра и седемдесет сантиметра – забеляза Траут.
– Това е комбинираният резултат от намерените кораби. Ще добавя малко дължина. Поразбутах програмата. Сега автоматично ще добавя характеристиките в конструкцията, които биха се развили с увеличаване на размерите на кораба.
На екрана се появи скелетно триизмерно изображение, очертаващо шпангоута и други структурни елементи на кораба. Пространствата между гредите в шпангоута започнаха да се запълват. Появиха се палуби, гребла, такелаж и платно. Най-накрая се очерта и издълбана от дърво конска глава, поставена на носа.

–
Voila!
Кораб от Тарсис!

– Великолепен е! – промълви Гамей. – Контурите му са толкова функционални и същевременно елегантни.
– По мои сметки трябва да е дълъг около седемдесет метра – каза Самърс. – Този кораб може да стигне до всяка точка на света.
– Което ни връща към първоначалния ни проблем – каза Траут. – Как да разберем по какъв маршрут този кораб е пресичал океана?
Самърс сви устни.
– Възможно е да налучкате решението, както тези момчета направиха с португалските нау. Трябват ви модели на вятъра, течението и времето, да изчислим вероятната скорост на кораба, да отгатнем избора на лоцмана в зависимост от конструкцията на кораба, а после да вземем предвид и историческите сведения.
Гамей въздъхна.
– Чака ни много работа!
Самърс погледна часовника на ръката си.
– И мен. Искат „Атлантис” да е готов за плаване до три дни.
Семейство Траут благодариха на Самърс и се отправиха обратно по главната улица.
– Как мислиш, накъде трябва да се насочим оттук нататък? – попита Гамей.
– Не знам... Информацията, която ни даде Кърт, е съвсем оскъдна. Няма да е доволен, но мисля, че просто не разполагаме с достатъчно данни, за да успеем. Може да се наложи да прибегнем до друг метод.
Като много семейни двойки, Пол и Гамей се бяха научили да четат мислите си. Работата им в отдела за специални задачи на НАМПД, където безмълвното разбиране често бележеше разликата между живот и смърт, бе издигнало това умение до съвършенство.
– И аз това си мислех – съгласи се Гамей. – Всяко морско пътуване започва от сушата. Да прегледаме пак папката на Джеферсън. Може да сме пропуснали нещо.
Двамата се върнаха в къщата, седнаха на кухненската маса, изчетоха по половината от съдържанието на папката и си размениха прочетеното. Приключиха почти едновременно.
Гамей остави листовете на масата и попита:
– Какво ти се набива на очи?
– Мериуедър Луис – отговори Траут. – Бил е на път към Джеферсън, за да му съобщи какво е открил, но е умрял.
– И мен ме заинтригува – потвърди тя и запрелиства листовете пред себе си. – Луис е разполагал с веществени доказателства и е искал да ги покаже на Джеферсън. Предлагам да се опитаме да разберем какво е станало с тях.
– Това може да се окаже почти толкова трудно, колкото възстановката на пътуването на финикийски кораб – въздъхна Траут.
– Има една връзка, която може да ни помогне – осведоми го Гамей. – Джеферсън е бил президент на Американското философско общество във Филаделфия. Изпратил е Луис там, за да се образова в областта на естествените науки и да се подготви за историческото си изследване. Докато Луис е бил във Филаделфия, Джеферсън разработил шифъра, който двамата използвали.
Големите кафяви очи на Траут примигнаха в почти незабележим израз на въодушевление. Веднага се вкопчи в нишката.
– Джеферсън е писал на различни членове на Обществото и им е съобщил за проучванията си за индианските езици, както и че документите му са били откраднати. Свързал се с един учен от Обществото, който идентифицирал думите на пергамента като финикийски. Документът за артишока е бил открит в сградата на Обществото.

– Това е по-полезно, отколкото да си чувал за Кевин Бейкън и за шестте степени на отдалечеността
4
– каза Гамей.

Прегледа папката и намери телефонния номер на Философското общество, както и името на изследователя, открил папката. Позвъни на Анджела Уърт, представи се и си уговориха среща за следващия ден.
Когато Гамей затвори, Траут се ухили.
– Нали разбираш, че това означава край на ваканцията ни?
– Няма нищо – успокои го Гамей. – И без това риболовът започна да ми омръзва.
Траут уморено сви рамене.

– На мен
със сигурност
– съгласи се той.



1 Става дума за
Morone saxatilis
, която се среща в някои американски щати, както и в Канада. – Б. пр.


2 Езерото на змиорките (англ.) – Б. пр.

3 Тексаският университет „Ей енд Ем” е изследователско учебно заведение – Б. пр.

4 Теория, според която всеки човек на планетата е най-много на шест стъпки (човека) разстояние от всеки друг и тези стъпки могат да бъдат преодолени чрез запознанства по веригата от тези хора – Б. пр.




26












Със своята скорост от над осемстотин километра в час тюркоазеният самолет „Чесна Сайтейшън” X стигна до Истанбул за три часа след кратък престой за презареждане в Париж. Летателната машина със скосена опашка докосна настилката на международното летище „Кемал Ататюрк” и бавно се отдалечи от главния терминал. Шестимата пътници минаха през специален вход и от персонала на летището учтиво ги преведоха по-бързо през митницата.
Подводницата на Дзавала беше пристигнала по-рано със специален товарен самолет на НАМПД и я бяха прибрали в един от складовете на летището. Джо искаше да я огледа и да види как е понесла пътуването. Той съобщи на Остин, че ще хване такси до разкопките, след като уреди да транспортират подводницата дотам.
Два вана очакваха пристигането им. Единият щеше да откара багажа им в хотела, а другият щеше да тръгне направо за разкопките. Учените от НАМПД нямаха търпение да ги разгледат. Началникът на екипа беше ветеран в морската археология. Казваше се Мартин Ханли.
По време на трансатлантическата част от полета той беше обяснил защо трябва да бързат: беше идвал до Истанбул на предварително проучване, за да види пристанището, построено още по времето, когато градът се е наричал Константинопол. Бяха го открили в Йеникапъ, от европейската страна на тесния пролив Босфор, когато бяха съборили някакви незаконни бараки, за да построят железопътна гара. Бяха го кръстили Теодосиево пристанище.
Археологическите разкопки можеха да забавят изграждането на тунел, свързващ европейската и азиатската част на града. Ханли и турските археолози се притесняваха, че в бързината да се приключи с разкопките може да подминат важни находки. Ханли се беше върнал във Вашингтон, за да събере екипа си.
Турските учени поздравиха сърдечно американските си колеги. В калния участък вече се работеше по двайсет и четири часа на ден.
– Сигурни ли сте, че не искате да останете? – попита Ханли. – Открили са църква, осем лодки, обувки, котви, въжета и част от старите градски стени. Кой може да каже какви съкровища ще открият още?
– Благодаря. Може би след като поразгледаме забележителностите.
Остин спря такси, което ги откара до „Кенеди Кадешъ”, прочутият булевард, който минава по брега на Босфора. Опашка товарни кораби, в която не се виждаше пролука, се бе строила и чакаше реда си да мине през оживения проток, който свързва Черно и Средиземно море. Остин се обърна към Карина и попита:
– Откога познаваш турската си връзка?
– От около година. Джамил ми помогна при връщането на съкровища от Анатолия, откраднати от двореца Топкапъ. Преди е бил контрабандист. Твърди, че не е търгувал нито с оръжия, нито с дрога. Цигари, различни уреди – всичко, което се обмитява прекалено високо.
– Свързан ли е с турската мафия?
Тя се разсмя.
– Питах го. Каза, че в Турция всички са от мафията. Досега много ми е помагал, но е… – за миг английският на Карина ѝ изневери. – Как го казвате? Загадъчен.
– Да, досетих се. Сигурна ли си, че ни е уговорил среща при „обърнатата с главата надолу жена с каменни очи”?
– Напълно! Обича да говори с гатанки. Понякога е доста влудяващо.
Остин помоли шофьора да ги закара до Синята джамия. Там слязоха от таксито и прекосиха оживената улица.
– Ако не греша, ще намерим приятеля ти точно под краката си – каза Остин.
– Май той не е единственият, който обича да говори с гатанки.
Остин отиде до една будка и купи два билета за Еребатан сарай. После слязоха по едно стълбище. Хладният влажен въздух, който облъхна лицата им, им се стори приятен след жегата в града.
Намираха се в огромно, слабо осветено помещение, което приличаше на подземен дворец. В зеленикавата вода, която покриваше пода, се стрелкаха риби. Между редиците колони минаваха издигнати пешеходни пътеки от дърво. Някъде отдалеч се носеше класическа музика. От десетина различни места се чуваше капане на вода.
– Римляните са построили тези цистерни, за да осигурят запаси от вода за Големия дворец – обясни Остин. – Византийците ги открили, когато хората започнали да ловят риба през дупки в пода на домовете си. Каменната дама е натам.
Двамата стигнаха до края на една от пътеките и слязоха на по-ниска платформа. Две дебели колони лежаха върху бази, на които бе изваяно лицето на Медуза. Едното лице бе обърнато настрана, а другото – с главата надолу. Покрай тях минаваше неспирен поток от туристи, които спираха да снимат тази забележителност и после продължаваха по пътя си.
Най-накрая освен Остин и Карина край колоните остана само още един човек – мъж на средна възраст, когото бяха забелязали още с идването си. Носеше фотоапарат, но не го беше използвал. Беше облечен в тъмен панталон и бяла риза с къс ръкав без вратовръзка – стандартното облекло за много турци. Въпреки че цистерната беше слабо осветена, мъжът носеше слънчеви очила, които приличаха на авиаторски.
– Според вас защо римляните са поставили главите на Медуза в такова странно положение? – обърна се той към Карина на английски с лек акцент.
Карина огледа базите на колоните.
– Може би е шега. Едното лице гледа към света такъв, какъвто трябва да е, а другото – към света такъв, какъвто е – с главата надолу.
– Отлично! Случайно да се казвате синьорита Мечади? – попита мъжът.
– Джемил?
– На вашите услуги! – потвърди с усмивка той. – А това навярно е приятелят ви, господин Остин.

Остин се здрависа с турчина. След като чу за подвизите на Джемил в подземния свят, очакваше да види някой герой от разказите на Деймън Ръниън
1
с лек турски привкус. Насреща му обаче стоеше човек, който можеше да мине за нечий любим чичо.

– Много се радвам да се запознаем след всичките ни сделки, сеньора Мечади. С какво мога да ви помогна?
– Търсим една статуя, която е идентична с друга, открадната от Иракския национален музей.
Джемил хвърли поглед към нова група туристи и предложи да се поразходят. Докато вървяха между колоните, той каза:
– В последно време през Истанбул минават много стоки от Багдад. Подбиват цените. Имате ли снимка?
Остин му подаде статуетката на Навигатора.
– Това е умален модел. Истинската статуя е с почти човешки ръст.
Джемил извади от джоба си лупа-фенерче и огледа статуетката. Подсмихна се.
– Надявам се, че не сте платили прекалено много за този артефакт.
– Познат ли ви е? – попита Карина.
– О, да! Елате.

Джемил ги поведе към изхода и тримата излязоха обратно на ярката слънчева светлина. Капалъ Чарши беше само на няколко спирки с трамвай. Озоваха се в лабиринт от стотици магазини, ресторанти, кафенета и някогашни места за посрещане на кервани, наречени ханове. Любезно-агресивни собственици се въртяха като паяци
2
наоколо, готови да се нахвърлят върху минаващите туристи и да ги убедят да се разделят с турските си лири.

Тримата минаха през портата Чаршикапъ и поеха през горещия, лишен от вентилация лабиринт от покрити улици. Джемил вървеше уверено, сякаш имаше вграден радар. Отведе ги в сърцето на базара и спря пред малък магазин.

–

Merhaba
3

– обърна се той към един мъж на шейсет и няколко години, който седеше пред магазина, пиеше чай и четеше вестник.

Мъжът се усмихна широко, остави вестника, стана от стола и стисна ръката на Джемил.

–
Merhaba!
– отговори той.

– Това е Мехмед – представи го Джемил. – Той ми е стар приятел.
Мехмед извади удобни възглавници, за да се настанят гостите, и наля чай на всички. Двамата с Джемил заговориха помежду си на турски. Няколко минути по-късно Джемил помоли Остин да му даде статуетката и я подаде на Мехмед. Продавачът огледа миниатюрния Навигатор и енергично кимна. Жестикулирайки оживено с ръце, покани всички да влязат в магазина.
Лавиците и подът бяха покрити с килими, бижута, кутийки чай, шалове, керамика и червени фесове. Мехмед се отправи към лавица, отрупана с керамика, и сложи фигурката до четири други. Петте бяха напълно еднакви.
– Мехмед казва, че може да ви ги предложи много изгодно – обърна се към тях Джемил. – Обикновено вървят по осем лири, но той е готов да смъкне до пет, ако купите повече от една.
– А Мехмед спомня ли си дали преди няколко години е продал една от тези фигурки на американски фотограф? – попита Остин.
Джемил преведе въпроса, а после и отговора.
– Мехмед е турчин. Спомня си всяка продажба, която е извършил. Помни много добре онзи репортер, особено с тази покупка, защото подобни вещи вървят бавно. Но е стар и в последно време паметта му не е много добра.
– Може би ще успея да я освежа – каза Остин. – Ще купя всички статуетки.
Грейнал от радост, Мехмед внимателно уви фигурките в хартия, сложи ги в найлонова торба и я подаде на Карина.
– Приятелят ви може ли да ни каже откъде се е сдобил с тези статуетки? – попита тя.
Мехмед обясни, че ги е купил на юг, където живеела майка му. Казвал на купувачите, че са евнуси от харема. Имало още какво да се желае от изработката, а подробностите никак не били изпипани, но той харесвал стареца, който ги правел. Купувал по една партида всеки път когато посещавал старата си майка, тоест веднъж месечно. Майсторът ги продавал в изоставеното село – така им обясни.
– Къде е то? – попита Остин.
Джемил отговори:
– Нарича се Каякой, близо до град Фетие е. Било е гръцко село до подписването на Лозанския договор през 1923 година. Тогава гърците се върнали в Гърция, а живеещите в Гърция турци дошли в Анадола. После станало голямо земетресение и турците напуснали селото. Сега е туристическа атракция.
Остин попита за името на стареца. Мехмед ги увери, че ще си спомни, но предложи преди това Остин и красивата дама да поразгледат магазина. Остин схвана намека: купи копринен шал за Карина и фес за себе си, макар че никой самоуважаващ се турчин за нищо на света не би допуснал да го видят с фес на главата.
След като се сбогуваха с Мехмед, по предложение на Джамил се отправиха към квартала на „Света София”, за да обядват в един ресторант с градина и приятни сенници. Докато чакаха поръчката си, Джемил каза:
– Съжалявам, че изминахте целия този път за нищо.

–
Аз
не съжалявам – отговори Карина. – Така успяхме да се запознаем лично и имах възможност да ви благодаря за всичко, което направихте за мен. А освен това не сме приключили.

– Но нали видяхте, че фигурките са само за продажба на туристи.
Остин подреди статуетките на масата.
– Колко далеч се намира градът, където ги правят?
– На Тюркоазения бряг е. На около осемстотин километра оттук. Да не мислите да удължите посещението си в Турция?
Остин вдигна една фигурка.
– Искам да говоря с човека, който е създал това.
– Аз също – допълни Карина. – Възможно е да е използвал модел в естествен ръст.
– Тази статуя сигурно е много ценна.
– Може би – отговори Остин. – А може би не е.
– Разбирам, че трябва да сте дискретни – каза Джемил и стана от масата. – Далиран е само на около един час оттук със самолет. Оттам може да се стигне с кола до Каякой, пътят не е лош. А сега ме извинете, ще тръгвам. Ако ви трябва помощ, обадете ми се. Имам много познати в Истанбул.
Няколко минути след като Джемил си тръгна, Остин и Карина станаха от масата, взеха такси и се върнаха в хотела. Рецепционистът намери две места за първия полет до Далиран на следващата сутрин, уреди и подробностите около наемането на кола. Докато стояха във фоайето на хотела, Карина попита:
– А сега какво следва, господин Гид?
Остин се замисли и накрая каза:
– Мисля, че мога да ти предложа нещо, но няма да е по популярните туристически маршрути.
Едно такси ги закара обратно на разкопките. Остин попита Ханли дали не му трябват доброволци. Той им възложи да прецеждат кал през цедките. Карина като че ли нямаше нищо против да се омаже от главата до петите с кал от Босфора и подскачаше като развълнувана ученичка всеки път щом извадеха от мръсотията монета или счупен керамичен съд.
Продължиха да работят до късно през нощта, когато пристигна ванът, за да откара екипа от НАМПД в хотела. Докато се влачеха през фоайето, Остин и Карина бяха толкова уморени, че почти не забелязаха двамата мъже, които седяха в меки фотьойли и четяха списания. Нито пък осъзнаха, че два чифта очи проследиха всяка тяхна стъпка от вратата до асансьора.

1 Деймън Ръниън (1880-1946) – американски журналист и автор на разкази, посветени на уличния и подземния свят на Бродуей – Б. пр.


2 Става въпрос за така наречения
trapdoor spider
, който си строи хралупа с подобен на тапа капак от пръст, растителност и паешка коприна – Б. пр.


3 Здравей (тур.) – Б. пр.




27












Наетото рено излезе от магистралата на Тюркоазения бряг и пое по път, който криволичеше и правеше внезапни завои като обзета от спазми змия. Следващите няколко километра пътят минаваше покрай ниви и сънливи села. След един от завоите пред очите им се разкри гледката на руини на хребета на един хълм.
Остин паркира до няколко скупчени една до друга сгради. Изоставеното село се бе превърнало в управлявана от държавата туристическа атракция. Неизбежният продавач на билети чакаше да прибере скромната им такса за посещение. После им посочи пътя към селото и отиде да спре кола, в която пътуваха двама мъже и която паркира до реното.
Една пътека за мулета нагоре по склона минаваше покрай летен ресторант, магазин за сувенири и неколцина търговци, които продаваха стоките си. След няколко минути пред очите на Остин и Карина се откри непрепречван от нищо изглед към селото.
Стотици къщи без покриви се печаха под жарките лъчи на слънцето. Хоросанът се беше изронил от външната страна на безмълвните сгради и разкриваше стените с груба мазилка. В няколко къщи се бяха настанили незаконни обитатели, които бяха прострели прането си да съхне. С изключение на тях, единственият признак на живот идваше от един козел със сатанинско лице, който доволно пасеше в задушена от плевели градина.
– Не е за вярване, че някога на това място е кипял живот – промълви Карина. – Че е имало хора, които са се любили. Жени, които са крещели от родилни болки. Бащи, които са се перчили с новородените си. Деца, които са празнували рождени дни и кръщенета. Че е имало скръб за смъртта на старци.
Остин слушаше излиянията на Карина с половин ухо. На пътеката, на трийсетина метра зад тях, бяха спрели двама мъже. Единият снимаше козела. Остин прецени, че са на по двайсет и няколко години. И двамата бяха облечени в черни панталони и бели ризи с къс ръкав. Ръцете им бяха мускулести, лицата – заслонени от козирката на каскети и слънчеви очила.
Карина продължи напред по пътеката за мулета. Остин я настигна насред двора на изоставена църква. До стената под сянката на едно дърво седеше старец. Остин видя купи и чинии с украса, наредени до стената. Той се приближи и поздрави стареца, а после попита дали той е приятелят на Мехмед, Салим.
Мъжът се усмихна.
– Мехмед купува работите ми за Капалъ Чарши.
– Знаем. Той ни каза къде да ви намерим – намеси се Карина.
Салим притежаваше онази прилика с Пабло Пикасо, която често се срещаше у средиземноморските мъже след настъпването на определена възраст. Кожата на лицето и плешивата му глава беше загоряла до жълтокафяво, а лицето му беше гладко като на бебе. В големите му очи, тъмни като стафиди, проблясваха чувство за хумор и мъдрост. Той посочи с ръка към стоките си.
– Мехмед ви казва за сувенирите ми? – учуди се той.
Остин извади от джоба си статуетката на Навигатора.
– Търсехме нещо такова.

– Аха! – измърмори Салим и лицето му грейна. –
Евнухът
. – Направи хоризонтално движение, сякаш режеше с невидим нож. – Вече не правя. Никой не купува.

Остин внимателно обмисли следващия си въпрос.
– Този евнух има ли си дядо?
Салим го погледна озадачено, а после му се ухили широко, показвайки всичките си зъби. Разпери ръце сякаш описваше голям кръг.

–
Голям
евнух?


– Точно така.
Голям евнух
. Къде?

– В ликийска гробница. Разбирате?
Остин беше забелязал странните ликийски гробници, изсечени високо в стръмните скали. Входовете бяха обградени от пищно украсени колони и триъгълни фронтони подобно на класическите гръцки или римски храмове.
Запъвайки се, Салим обясни на английски, че открай време се интересувал от изкуство. Като млад проучвал местността със скицник и въглен в търсене на предмети. По време на тези обиколки открил ликийска гробница, неизвестна на хората от селото. Била изсечена в една скала над морето и скрита от погледа от гъста растителност. Салим влязъл вътре и открил в пещерата статуя. Скицирал я. Когато по-късно търсел обект, който да извае от глина, се върнал към скицата.
– Къде се намира сега статуята? – попита Карина с нарастващо нетърпение.
Салим посочи към земята.
– Земетресение.
Скалата се била свлякла в морето.
Карина беше разочарована, но Остин не се предаде. Той показа на Салим карта на крайбрежието и го помоли да посочи къде се е намирала гробницата. Салим почука с пръст по картата.
Внезапно Карина стисна ръката на Остин.

–
Кърт!
– прошепна тя. – Тези мъже бяха в хотела снощи!

Турците бяха спрели в края на двора и гледаха право към Карина и Остин. Остин си спомни двамата мъже, които бе видял да се отморяват във фоайето. Фактът, че сега бяха дошли в селото, не беше съвпадение.
– Права си – съгласи се той. – Много са далеч от Истанбул.
Извади от джоба си шепа лири и ги пусна до Салим. Взе една керамична чиния, благодари на стареца за информацията и обви ръка около кръста на Карина. Каза ѝ да върви колкото може по-небрежно към църквата.
Влязоха в празната сграда и се промъкнаха към един прозорец без стъкло и рамки. Остин надникна през него и видя, че двамата мъже говорят със Салим. Старият скулптор сочеше към църквата. Мъжете се отправиха към сградата. Вече не се разхождаха лениво, а вървяха бързо. Всяка тяхна крачка издаваше решителност.
Остин каза на Карина да прескочи през един прозорец в отсрещната стена. После я последва и двамата припряно се изкачиха по стръмна чакълена пътека към хълм, който гледаше към църквата.
Карина се скри в малък параклис на билото на хълма, а Остин легна на земята. Преследвачите им се разделиха и тръгнаха да обиколят църквата от двете противоположни страни. Срещнаха се и заговориха разпалено. След това отново се разделиха и изчезнаха в лабиринта от изоставени къщи.
Остин взе Карина от параклиса и двамата заслизаха от другата страна на хълма. За миг зърнаха нещо черно, което се движеше между тях и главния път. Единият мъж беше заобиколил подножието на хълма и сега обикаляше от къща на къща. Остин дръпна Карина във входа на най-близката къща.
Все още държеше чинията, която бе купил от Салим. Показа се от входа и я метна като фризби към един от съседните покриви. Чу шума от счупването ѝ, както и хрущенето на чакъл под тичащи крака.
Остин и Карина се отделиха от главната улица, която минаваше през селото, и тръгнаха по една камениста пътека обратно към пътя. Извървяха около половин километър, преди да стигнат до мястото, откъдето се влизаше в селото.
Отправиха се към реното и видяха, че колата на двамата мъже е паркирана плътно до тяхната. Остин каза на Карина да го почака и отиде до снекбара. След минута се върна с тирбушон в ръка.
– Сега не е подходящ момент за вино – подметна кисело тя.
– Съгласен съм – потвърди Остин и избърса потта от челото си. – По-добре би била студена бира.
Помоли я да стои на пост. После се наведе между двете коли, сякаш си завързваше обувката, и заби върха на тирбушона в гумата на автомобила на двамата мъже. Започна да върти тирбушона все по-навътре, докато не усети върху ръката си силна въздушна струя. За по-сигурно проби и вентила.
– Какво правиш? – попита Карина.
– Искам да съм сигурен, че приятелите ни ще разберат посланието ми – ухили се Остин.
Седна зад волана на реното, включи двигателя и пое по пътя с мръсна газ.
Караше така, сякаш се състезава за „Гранд При”. Карина му даваше указания по картата. Отправиха се към Фетие – крайбрежен пазарен и курортен град. Остин се отправи директно към пристанището. Минаха по кея покрай големите дървени лодки с широки греди, с които през деня караха туристите на екскурзии за риболов и гмуркане.
Спря пред мястото, където бе вързана дървена лодка, дълга около петнайсет метра. Една табела съобщаваше, че „Ицтуцу”, турската дума за „Костенурка”, се дава под наем целодневно или за няколко часа.
Остин мина по късото мостче и поздрави силно. От каютата излезе мъж на четирийсет и няколко години.
– Аз съм капитан Мустафа – каза той с дружелюбна усмивка. – Искате да наемете лодката ли?
Лодката не беше нова, но изглеждаше добре поддържана. По метала нямаше ръжда, а дървото бе излъскано до блясък. Въжетата бяха навити спретнато. Остин предположи, че Мустафа е добър и опитен моряк. Фактът, че все още е в пристанището, подсказваше, че може би в момента е закъсал за работа. Остин извади картата, която бе показал на Салим, и посочи към бреговата линия.
– Можете ли да ни закарате там, капитане? Май ни се прииска да опитаме гмуркане с шнорхели.
– Да, разбира се. Знам всички хубави места. Кога?
– Сега?
Остин се съгласи с цената, която изстреля Мустафа, и махна на Карина да се качи на борда. Мустафа свали бързо въжетата, които държаха лодката за кея и насочи носа ѝ към залива.
Скоро лодката пореше водата покрай разчленената брегова ивица. Минаха покрай туристически комплекси, покрай един фар и край луксозни вили, кацнали на хълмовете. Най-накрая всички следи от човешко присъствие изчезнаха.
Мустафа насочи лодката към едно заливче с форма на полумесец и спря двигателя. Пусна котвата и извади два очукани шнорхела, маски и плавници.
– Искате ли да поплувате?
Остин се взираше напрегнато в една част от скалата, оголена като открита рана.
– Може би по-късно. Засега искам да сляза на брега.
Мустафа вдигна рамене и остави шнорхелите. Окачи стълбичка отстрани на лодката и извади гумена лодка. Остин измина с гребане малкото разстояние до брега и издърпа гумената лодка на скалистата ивица. Само на три-четири метра от морето брегът се извисяваше стръмно нагоре. Като се хващаше за дънерите на дървета и за клоните на храстите, Остин се закатери и накрая се озова на петдесетина метра над заливчето.
Той застана на една издатина, която стърчеше от скалата като чело на неандерталец. Ивица скала, широка около трийсет метра, беше паднала толкова чисто, сякаш бе отчупена с гигантско длето. Остин предположи, че скалата е била отслабена от изграждането на гробницата и естествените напуквания. Силният земен трус я беше разхлабил окончателно и я бе изтласкал надолу. В основата на скалата, както и във водата, имаше огромни скални блокове.
Остин се зачуди дали статуята може да е оцеляла след подобно падане. После махна на Карина, която беше наблюдавала изкачването му, и заслиза по хълма. По цялото му тяло течеше пот, а шортите и ризата му се покриха с прах и пръст. Щом стигна до морето, Остин се гмурна във водата, без да сваля дрехите си – хладната вода успокои горящата му от слънцето кожа и отми мръсотията от дрехите му.
Когато ставаше дума за чуждестранни туристи, нищо на този свят не можеше да учуди Мустафа. Той включи двигателя и се отправи обратно към пристанището.
Остин отвори две бутилки турска бира от хладилника и подаде едната на Карина.
– Е? – попита тя.
Той отпи голяма глътка и остави студената течност да потече в гърлото му.
– Да допуснем, че Салим е прав и статуята още е била в гробницата по време на земетресението. Не можем да знаем дали не се е озовала на дъното, погребана под тонове скали. Дори да я намерим, Навигатора може да е прекалено повреден, за да ни е от полза.
– Значи всичко е било напразно?
– Съвсем не. Искам да се върна и да огледам по-отблизо.
Той съобщи на Мустафа, че иска да наеме лодката за още един ден.
– Може ли утре да се върнем? Искам да се погмуркам.
– Да, разбира се – отговори Мустафа. – Вие учени ли сте? – поинтересува се той.
Остин му показа картата си от НАМПД. Мустафа не беше чувал за агенцията, но фактът, че Остин имаше специална идентификационна карта, го впечатли. Мустафа беше предоволен, че има работа. Беше предупредил собствениците на лодката, че ако скоро не му намерят помощник, ще се махне.
Остин извади от раницата си сателитен телефон и набра номера на Дзавала. Италианецът беше на разкопките на древното пристанище и чакаше Ханли да му даде зелена светлина за подводницата.
– Кажи му, че за момента подводницата е необходима другаде! – нареди му Остин.
Съобщи къде се намира и изреди списък с неща, които трябва да се купят. Дзавала отговори, че ако успее да уреди подробностите, на сутринта ще се качи на самолета за Далиран.
Лодката спря на мястото си на кея на здрачаване. Остин помоли Мустафа да му препоръча някой спокоен хотел. Капитанът предложи един, който се намираше на двайсет минути с кола от тях, в края на криволичещ път, минаващ през гористите хълмове близо до Фетие. Рецепционистът на хотела каза, че обикновено се изискват резервации, но имал една стая с голямо легло.
Остин не се беше замислял за подробностите за нощувката. Попита Карина дали иска да потърси друг хотел.
– Изтощена съм – отговори тя. – Още страдам от следполетна умора. Кажи му, че я вземаме.
Двамата се насладиха на спокойна вечеря в ресторанта на хотела, на маса с изглед към морето. Шишкебап и ориз. Светлините на Фетие блещукаха в далечината като светулки.
– Не ми е приятно да развалям романтичната атмосфера с делови разговори – извини се Остин, – но трябва да обсъдим някои неща. Преди всичко, как тези гангстери са успели да ни проследят до изоставеното село?
Карина имаше вид на човек, поразен от мълния.
– Балтазар!
Остин се усмихна една-едва.
– Ти ми каза, че колкото и подозрителен да е човек по природа, по-добре изобщо да не се замислям за благодетеля ти.
– Трябва да е замесен. Той беше единственият, на когото казах за фотографа от „Нешънъл Джиографик”. Той уреди преместването на статуята. Саксън ме предупреди да не му вярвам.
– Всичко това го знаехме и преди. Какво те накара да промениш мнението си?
Тя се размърда неспокойно на стола си.
– Преди да тръгнем за Истанбул, се обадих на представителя на Балтазар и му казах къде отиваме и защо. Това беше част от първоначалното ни споразумение и смятах за редно да го изпълнявам. Балтазар беше човекът, който финансира възстановяването на багдадските артефакти.
В следващия миг тя осъзна какво се случва.
– Мили боже! През цялото време той е искал статуята. Но защо?
– Чакай! Спри малко и се върни назад – възпря я Остин. – Да допуснем, че зад кражбата стои той. Защо ще се опитва да ни попречи да открием втората статуя?
– Очевидно по някаква причина не иска никой да я види.
– Може би утре ще разберем причината – каза Остин и погледна часовника си. – Сигурна ли си, че мисълта да спим в едно легло не те притеснява? Познаваме се отскоро.
Карина посегна и докосна ръката му.
– Струва ми се, че те познавам от няколко живота, господин Остин. Ще си лягаме ли?
Качиха се с асансьора до стаята и Остин излезе на балкона, за да даде на Карина време да се преоблече. Взря се в отраженията на светлините в морето. Усети, че тя излезе на терасата, но преда да се обърне, ръцете ѝ се обвиха около кръста му. Топлината на тялото ѝ го сгря и той се обърна. Устните им се срещнаха в нежна целувка. Карина носеше дълга бяла памучна нощница, но простата дреха не прикриваше почти нищо от гъвкавата ѝ фигура.
– Ами следполетната ти умора? – попита Остин.
– Току-що я преодолях – гласът на Карина беше тих, а ръцете ѝ се обвиха около врата му.




28












Остин се събуди от дълбок сън и грабна от нощната масичка бръмчащия мобилен телефон. Предпазливо стана от леглото, като уви чаршаф около мускулестото си тяло. Когато погледна към гарвановочерната коса на Карина, разпиляна на възглавницата, на загорялото му лице трепна топла усмивка.
Той излезе на балкона и долепи телефона до ухото си.
– Орелът кацна на летището в Далиран – оповести Дзавала. – Ремаркето на подводницата е свалено и е готово за път.
– Добра работа, Джо! – похвали го Остин. – Ще се срещнем след час и половина.
Той даде на Дзавала инструкции как да стигне до мястото, откъдето трябваше да спуснат подводницата.
– Може да отнеме повече време, Кърт. В момента съм на пътя и търся товарен камион, за да закача ремаркето. На летището дават под наем само малки коли. Трябва да тръгвам. Мисля, че виждам човека, който ще ми свърши работа.
Остин не се усъмни нито за секунда, че Дзавала ще се справи. Чаровникът Джо с благия глас много го биваше да постига невъзможното.
От банята се разнесе шум на течаща вода. Събудена от телефона, Карина тихо бе станала от леглото. Остин я чу как си пее под душа.
– Ела да ми изтъркаш гърба – провикна се тя.

Остин не се нуждаеше от втора подкана. Импровизираната му тога излетя във въздуха. След душа двамата се избърсаха един друг и се облякоха. Остин носеше жълтокафяви шорти и хавайска риза, с която Дон Хо
1
би се гордял. Карина навлече свободна яркожълта рокля над черните си бикини. След като си поръчаха континентална закуска от кифлички, твърдо сварени яйца и кафе, двамата потеглиха към яхт-клуба.

Остин беше откровен с капитан Мустафа: преди да се разделят предишната вечер му каза, че с Карина търсят древен артефакт без разрешение от турското правителство. Ако го откриеха, не възнамеряваха да го задържат, но искаше Мустафа да е наясно в какво се забърква. Разбира се, щяха да платят добре на капитана за услугите му.
Мустафа го увери, че правилата на правителството не го интересуват. Остин нае лодката. Мустафа обеща да ги заведе където пожелаят. Какво щяха да правят там, си беше тяхна работа.
Остин му каза, че ще му трябва уединено място с рампа за спускане. Мустафа му описа една изоставена работилница за лодки, чийто собственик бил фалирал. Намирала се от другата страна на пристанището, срещу яхт-клуба. Карина щеше да тръгне с Мустафа и да се срещне с Остин там.
До работилницата се стигаше по черен път, в който зееха повече кратери, отколкото по неосветената страна на Луната. Остин се разходи сред дървените скелети на недовършени лодки и огледа рампата. Краищата на асфалтовата настилка бяха започнали да се ронят, но главната част беше в сравнително добро състояние.
Дзавала закъсняваше с петнайсет минути. Остин застана на пътя и се запита дали изобретателността на приятеля му този път не се е провалила. Ръмженето на двигател го накара да наостри уши. В далечината се показа облак прах. През дупките на пътя се люшкаше камион и амортисьорите скърцаха негодуващо, а двигателят се давеше като кашлящ астматик. Камионът спря сред облак пурпурен дим и какофония от кудкудякания от клетките с пилета, струпани доста нестабилно зад кабината.
Дзавала слезе от камиона.
– Добро утро, Кърт! – поздрави той. – Запознай се с приятеля ми Ахмед.
Мускулестият турчин се усмихна и показа няколкото си златни коронки. На брадясалите му бузи се появиха чаровни трапчинки.
Остин се ръкува с шофьора и мина зад камиона. Подводницата беше покрита със зелен брезент, пристегнат с въжета. Дзавала беше прибягнал до допълнителни въжета, за да импровизира осигурителна система за древния теглич.
– Наложи се да импровизирам система за теглене – обясни Дзавала и погледна с гордост творението си. – Не е зле като за правителствен чиновник.
– Изобщо не е зле – съгласи се Остин. Тази саморъчно измайсторена система навярно бе притеснила и Дзавала, и Ахмед не един и два пъти по тесните завои на крайбрежния път. Зачуди се какво ли щяха да си помислят стиснатите бюрократи от НАМПД, ако знаеха, че многомилионната им подводница е била завързана за един камион с пилета.
Ахмед даде на заден и качи камиона на рампата. Механични ролки свалиха платформата за спускане от камиона и я избутаха във водата, където тя заплава върху два дълги понтона.
В този момент се появиха Мустафа и Карина с моторницата. Турчинът хвърли едно въже на Дзавала, който го завърза за платформата за спускане. Остин извади пачка турски лири, даде ги на шофьора на камиона и му благодари за помощта.
Преди да потегли да достави пилетата си, Ахмед прибра ремаркето в един ъгъл на работилницата. Остин и Дзавала се качиха в малката лодка, за да стигнат до моторницата. Щом се качиха на борда, Мустафа натисна газта и моторницата излезе от пристанището сред облак пара и навлезе в залива, като влачеше подводницата след себе си.
Рибарските лодки и круизните съдове започнаха да намаляват. Накрая само в далечината се виждаха няколко платна. Остин събра приятелите си под сянката на тентата на кърмата. Докато отпиваха от силното кафе, Остин разказа на Дзавала за бягството им от изоставеното село и за пътуването с Мустафа предишния ден.
– Доста неща сте преживели за краткото време, в което ви оставих без надзор – подкачи го Дзавала.
– Номерът е в това да организираш времето както трябва – отвърна Остин.
Мустафа намали скоростта, когато приближиха сивокафявата отчупена скала. Капитанът хвърли котва близо до подножието ѝ. Остин и Дзавала се качиха в малката лодка и загребаха към плаващата платформа. Качиха се на нея и свалиха брезента.
Остин плъзна поглед по блестящото фибростъкло на подводницата. Дзавала бе копирал всяка подробност от своя корвет освен цвета и бе добавил модификациите, които позволяваха на съда да се движи под водата.
Остин поклати удивено глава.
– Изглежда така, сякаш е излязла от фабриката на „Шевролет”, Джо. Какво ще кажеш за петминутен урок по спускане на това нещо?
– И една ти стига. Това “нещо“, както ти го нарече, се спуска със средство за спускане, връщане и транспортиране, или ССВТ, което има своя собствена мощност и външни контроли от десния борд. Наводняваш понтоните и когато платформата достигне до ниво за потапяне, изпомпваш водата, за да постигнеш неутрална плаваемост. Даваш фини настройки на позицията с подрулващото устройство на ССВТ. Освобождаваш осигурителните скоби. Аз потеглям. Ти можеш да останеш под водата или да качиш ССВТ на повърхността.
– Ами връщането?
– Процедурата е същата, само че наобратно. Аз идвам като самолет, който каца на самолетоносач. Ти ме прикрепяш на платформата и се качваме.
– Ти си гений! – промълви Остин. – Може да си луд, но си гений.
– Благодаря за доверието. Притесних се, че някои хора може да сметнат този проект за лекомислено харчене на парите на НАМПД.
– Не е точно „АЛВИН” – призна Остин. Имаше предвид тумбестата подводница, която се бе гмурнала до „Титаник”, – но съм сигурен, че Пит ще одобри проекта ти.
Директорът на НАМПД Дърк Пит беше страстен колекционер на стари модели коли.
– Хайде да вземем последното попълнение към подводната флотилия на НАМПД за една бърза разходка.
Двамата загребаха обратно към моторницата и си сложиха екипите за гмуркане. Остин бе помолил Дзавала да донесе екипировка, която да включва и устройства за комуникация под водата. Към ремъците на маските за лице бяха прикрепени приематели, разработени от Океански технологични системи.
Мустафа ги закара с малката гребна лодка до платформата на подводницата. Двамата се качиха и си сложиха кислородните бутилки. Дзавала седна зад кормилото на подводницата. Беше модифицирал седалките, за да има място за бутилките. Остин зае мястото си на сгъваема седалка, вградена от дясната страна на транспортното средство. Натисна един бутон на контролното табло и включи задвижваните от акумулаторна батерия помпи. Понтоните се наводниха и платформата и подводницата бавно потънаха под повърхността на водата.
На дълбочина от тринайсет метра Остин реверсира помпите, за да стабилизира платформата в това състояние. Други контроли му позволиха да откачи металните скоби, които държаха подводницата за ССВТ. Предните прожектори на подводницата се включиха. Вертикалните подрулващи устройства избръмчаха, подводницата се издигна над платформата и започна да се полюшва над нея.
Остин се оттласна от платформата и зае седяща позиция във водата над подводницата. Изпусна въздух от компенсатора си за плаваемост и бавно се смъкна на мястото до Дзавала. Джо бе проектирал в кабината допълнително място за крака, за да побира плавници.
Тъй като знаеше, че не е възможно да натиска педали с плавници на краката, той бе разположил управлението на двигателите на руля за управление.
Дзавала обърна подводницата към сушата. Два еднакви конуса светлина от високоинтензивните прожектори на подводницата осветиха назъбеното лице на скално свлачище, смъкнало се до дъното под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Рухналата скала се бе разбила на парчета, чиято големина варираше от не по-едри от зелка камъни до огромни скални късове, в сравнение с които подводницата изглеждаше джудже.
– Твоят Навигатор трябва да е много корав, приятелю, ако е успял да оцелее в този хаос – отбеляза Дзавала. – По-вероятно е да се е натрошил или смачкал като кутия бира.
– Щом е оцелял цели три хиляди години, можеш да си сигурен, че това старче не е някой женчо – отвърна Остин.
В слушалките му отекна подигравателният смях на Дзавала.
– С нелогичния и неоправдан оптимизъм не може да се спори. Какво са няколкостотин хиляди тона скала? Откъде да започнем да търсим нашия упорит приятел?
На няколко метра встрани от подножието на свлачището лежеше плосък скален къс с големината и формата на заседателна маса.
– Можем да използваме този камък за отправна точка – предложи Остин. – Ще тръгнем надясно и ще се движим нагоре успоредно на него, докато се приближим към повърхността. После ще слезем от лявата страна и пак ще търсим. Оглеждай се за колони, портал или фронтон – всичко, което ти се стори създадено от човешка ръка.
Дзавала приближи подводницата до подножието на свлачището. Стреснати от приближаването ѝ, пасажи риби се стрелнаха в дупките и пукнатините. Щом подводницата стигна до края на свлачището, Дзавала бавно започна да я издига нагоре. Продължи да я насочва така, сякаш косеше морава, напред и назад по повърхността на свлачището. От време на време спираше при някой привлякъл вниманието им обект и завърташе подводницата, за да го осветят прожекторите.
Тъмносинята вода стана блестящо зелена, когато се приближиха до повърхността.
Подводницата отново се гмурна и заобиколи подножието на свлачището, за да мине отляво. Остин зърна на дъното предмет, заровен почти целия под камъните с изключение на един извит край. Помоли Дзавала да издуха утайките от повърхността на обекта с тласъци от двигателите на подводницата. Търсачите на съкровища често използваха тази техника, за да изровят потънал кораб. Облаците от утайките най-накрая се разнесоха и разкриха цилиндричната форма на каменна колона.
– Опитай да минеш право нагоре от колоната – посъветва Остин.
Дзавала стабилизира хоризонталното движение и подводницата се заизкачва нагоре. При едно превключване прожекторите се плъзнаха по триъгълен фронтон, подпрян под изкривен ъгъл на части от колони. Изпитателният поглед на Остин се прикова в една сянка. Той се изтласка вън от подводницата и заплува към подобния на пещера отвор. Насочи към кухината лъча на фенерчето си.
Секунда по-късно Дзавала чу смеха му.
– Ей, Джо, случайно да имаш котешки бисквитки?
– Говоренето на безсмислици е симптом на азотна наркоза, приятелю.
– Не, не съм в екстаз, предизвикан от дълбочината. В момента гледам към една бронзова финикийска котка.
В слушалките им отекна въодушевен женски писък. Карина беше проследила разговора им.

–
Открил
си я!

Остин плъзна лъча във вътрешността на пещерата. Статуята лежеше с лицето нагоре, като труп, изложен за поклонение. Кухината беше около три метра широка и три дълбока и около метър – метър и двайсет висока от пода до тавана. Остин се провря през отвора. Островърхата шапка на статуята беше назъбена, а ръцете – отчупени. За разлика от оригиналната статуя, носът на тази беше невредим.
Остин предпазливо се измъкна обратно и сви палец и показалец в разбираемия по цял свят знак, че всичко е наред.
– За смачкана кутия от бира е в добра форма. Да го издърпаме.

– В отделението отляво има въже и подемни торби
2
– каза Дзавала.

Остин доплува до подводницата и взе найлоновото въже. Завърза единия му край за кърмата на подводницата, прикрепи към въжето четири подемни торби без дъно, а после се върна и уви свободния край на въжето около основата на статуята.
С част от кислорода от бутилката наду торбите, а после махна на Дзавала, който включи двигателите. Въжето се обтегна като струна на цигулка. Остин направи движение, сякаш прерязва гърлото на някого, и се върна обратно в кухината. Бронзовата котка, прикрепена към краката на статуята, се беше заклещила в една скална неравност.
Остин се провря покрай статуята и се вмъкна в пещерата. Кислородните му бутилки едва минаха край скалите, почти нямаше място да се обърне. Той натисна статуята с цялата си тежест и каза на Дзавала да започва да тегли.
Статуята се премести към отвора и отново спря. Назъбеният остатък от лявата ръка се бе закачил в някакви камъни. Остин извади ножа си, пъхна острието му между камъните и статуята и я освободи.
Дзавала отново затегли, а Остин я насочваше през отвора, запънал крака в дъното на пещерата. Статуята бавно изплува от затвора си… но когато Остин се опита да я последва, установи, че не може да помръдне десния си крак. Част от стената на пещерата се бе срутила и бе затиснала плавника му.
Дребни камъчета заваляха от тавана като градушка. Остин бързо преряза ремъка на плавника си. По краката му се посипаха падащи камъни. Той се пресегна напред и сграбчи главата на статуята. Ако се беше забавил само секунда, статуята щеше да излезе без него.
Подводницата изтегли Остин и Навигатора от пещерата точно преди таванът да се срути.
Дзавала видя, че Остин е излязъл, и включи двигателите. Отворът на пещерата изчезна под рухващите скали.
Остин беше вдигнал ръка към главата си, към мястото, където го бе ударил един камък, голям колкото юмрук.
– Кърт, добре ли си?
– Ако черепът ми беше бронзов, щях да съм по-добре.
Без да обръща внимание на туптенето в главата си, Остин заплува към статуята. Навигатора висеше под ъгъл, отчасти поддържан от подемните торби. Дзавала увеличи мощността, докато статуята се издигна над ССВР.
Остин се плъзна зад уредите за управление и се подготви да издигне платформата по-близо до повърхността. Пръстите му бяха над контролния панел, когато острият му слух долови пронизителния вой на мотор, усилен от водата.
– Карина! – провикна се той по комуникатора. – Виждаш ли някакви лодки?
– Една, идва право към нас. Много бързо.
Със спокоен глас Остин нареди:
– Слушай ме внимателно! Кажи на капитан Мустафа да вдигне котва и веднага да потегли.
– Не можем да ви оставим! – възрази Карина.
– Ще се оправим. Действайте!
Острата нотка в гласа му не оставяше място за спорове. Карина предаде съобщението на Мустафа и Остин чу приглушения отговор на капитана. Думите на Мустафа обаче бяха заглушени от крясъци. А после се разнесе пукот на автоматично оръжие.
Връзката прекъсна.
Остин заплува обратно към подводницата.
– Угаси прожекторите! – нареди той на Джо.
Тревожеше се за Карина, но и той, и Дзавала знаеха, че не бива да избързват. Пасивността обаче беше непозната и на двамата.
– Сега какво? – осведоми се Дзавала.
– Върни ни горе, за да видим неканените си гости.
Дзавала вдигна дългия нос на подводницата и даде минимална газ. Остин видя на повърхността до лодката на Мустафа друг, по-малък силует, и даде знак на Дзавала да спре. Комуникаторът изщрака. Отново бяха във връзка с лодката.
По комуникатора се разнесе глас с провлечен южняшки акцент:
– Как сте, момчета? Виждам мехурите ви. Що не дойдете и вие да се повеселите?
– Не приемам покани от непознати! – отсече Остин. – Кой сте вие?
– Приятел на госпожица Мечади. Хайде, качвайте се. Рано или късно ще ви свърши кислородът.
Дзавала извади от жилетката си плочица за писане и надраска отгоре ѝ въпросителен знак.
За миг Остин се замисли. Ако постъпеха така, както искаше непознатият, щяха да ги гръмнат в главата в мига, в който се покажат на повърхността.
Той взе плочицата и написа с големи печатни букви: „МОБИ ДИК?”
Дзавала схвана какво предлага и навярно го заболя коремът. Той изтри предишното съобщение и написа: „ОООХ!”
Остин взе плочицата и попита: „ПРЕДЛОЖЕНИЯ?”
Дзавала поклати глава и написа: „АХАВ, ЕТО НИ И НАС”.
Остави плочицата настрана и потопи подводницата на дъното. После я завъртя и насочи носа нагоре под остър ъгъл. С яростно бръмчене на двигателите подводницата се заизкачва нагоре, набирайки скорост с всеки изминат сантиметър.
Дзавала и Остин се хванаха здраво за седалките, подготвяйки се за това, което предстоеше.

1 Доналд Тай Лой Хо (1930-2007) – хавайски певец и телевизионен водещ – Б. пр.

2 Голяма, херметически затворена торба с ремъци, използвана за повдигане на тежки предмети под водата посредством плаваемостта ѝ. Част от оборудването за гмуркане. – Б. пр.




29












Няколко минути преди подводницата да започне да се издига към повърхността, Карина видя как непознатата лодка завива покрай носа и се устремява към моторницата на Мустафа с вдигнат нос. Малкият съд отскачаше над гребените на вълните като камък, метнат над водата.
Карина предаде на Мустафа нареждането на Остин да се махнат. Но вече беше късно. Бързата лодка ги бе настигнала. Отклони се настрана само секунди преди сблъсъка и водачът угаси мощния двигател. Лодката се блъсна странично в моторницата на Мустафа на около метър от мястото, на което стоеше Карина.
Един от мъжете стреля във въздуха с автоматичния си пистолет и Карина пусна микрофона на палубата.
Мъжете бяха четирима, всички облечени в маслиненозелени униформи и въоръжени с късоцевни автомати. Очите им бяха скрити от слънчеви очила, подобни на авиаторски, а широките периферии на шапките им криеха лицата им в сянка. Виждаха се само стиснатите им устни.

Трима от мъжете се прехвърлиха на моторницата на Мустафа. Последният, който се качи, свали със замах шапката си и разкри руса, късо подстригана коса. Карина позна Ридли, който бе надзиравал операцията по кражбата на Навигатора. Той ѝ се ухили широко и я поздрави с жалка имитация на Мини Пърл
1
:

– Как стеее, госпожице Мечади?
Първоначалният ѝ шок бе заменен от гняв.
– Какво правите тук? – попита тя.
– Чух, че сте наблизо, госпожице Мечади. Помислих си, че с момчетата може да се отбием да ви видим.
– Не се дръжте като глупак с този фалшив южняшки акцент! – сряза го Карина. – Къде ми е статуята?
Все още ухилен, Ридли пристъпи към борда и отправи внимателен, лишен от чувства поглед към мехурчетата, които се вдигаха на повърхността.
– Да не би някой да е слязъл да поплува, госпожице Мечади?
– Щом сте толкова любопитен, скачайте и вижте сам – Карина усещаше, че темпераментът ѝ излиза извън контрол, но не можеше да се овладее.
– Имам по-добра идея – увери я Ридли, взе микрофона от палубата, включи го и заговори на Остин.
Усмивката му стана още по-широка, когато на повърхността започнаха да излизат все повече мехурчета. Посегна и откопча една ръчна граната от колана и я вдигна сякаш беше бейзболен питчер, готов за хвърляне. Карина се опита да грабне микрофона, но Ридли я перна през устата с опакото на ръката си. Потече кръв. Другите мъже се разсмяха на грубия му отговор и не видяха тюркоазения проблясък, докато не стана късно.
Подводницата се изстреля към повърхността като излизащ от дълбините кит. Предната ѝ част се заби в бързоходната лодка като стенобитна машина.
Лодката се надигна под неестествен ъгъл. Мъжът на руля нададе уплашен вик, когато силата на сблъсъка го метна във въздуха с безпомощно размахани ръце. Мъжът падна във водата, потъна на около метър и успя да изплува на повърхността с викове за помощ. Оръжието се изплъзна от ръцете му.
След сблъсъка с лодката подводницата бе отскочила назад и Дзавала се мъчеше да я задържи под контрол.
Току пред носа си Остин видя два крака да се мятат на повърхността в облак водни пръски. Нещо падаше във водата. Той се изстреля от подводницата и сграбчи падащия автоматичен пистолет. После бързо се върна и направи знак на Джо, че всичко е наред.
Ридли беше професионален войник. Бързо преодоля изненадата и посочи към фигурата във водата.
– Приберете този глупак! – изръмжа той.
Хората му преметнаха оръжията си на рамо и хвърлиха на другаря си спасително въже. Ридли стисна гранатата в ръка, готов да я метне през борда. Студените му очи тъкмо оглеждаха водата, когато чу нещо, което звучеше като автомобилен клаксон. Рязко завъртя глава.
– Боже мой! – ахна той.
През водата към моторницата на Мустафа се носеше тюркоазен корвет със сгъваем покрив и разбита предна броня. На кормилото стоеше Дзавала. Остин подпря автоматичния пистолет на рамката на предното стъкло и стреля няколко пъти, като преднамерено се целеше по-високо.
Хората на Ридли смъкнаха оръжията от раменете си, хвърлиха ги на палубата и вдигнаха ръце във въздуха, оставяйки удавника да се спасява сам. Ридли бавно вдигна ръце.
Капитан Мустафа помогна на Карина да се изправи. Кръвта, която течеше от устата ѝ, разсея Остин. Междувременно Ридли бе събрал ръце над главата си, бе дръпнал щифта на гранатата и ръката му бе готова да я метне към приближаващата подводница.
Очите на Остин се стрелнаха обратно към Ридли и пръстът му се стегна на спусъка. Той се поколеба – боеше се, че Ридли може да пусне гранатата на палубата.
Капитан Мустафа също бе видял как Ридли подготвя гранатата. Докато Ридли отмяташе ръка назад за хвърляне, капитанът грабна една кука от стойката и стовари тежката дървена дръжка върху китката на американеца. Гранатата излетя от пръстите му, удари се в борда и се изтърколи на палубата.
Мустафа реагира със скоростта на светлината – втурна се към гранатата и я метна във водата.
Ридли изрева от болка и ярост. Лявата му ръка затърси в колана друга граната. Пистолетът на Остин затрещя и по гърдите на Ридли зейнаха дупки. Той падна тежко във водата, а гранатата избухна и вдигна гейзер, който се посипа върху палубата.
Остин завъртя цевта към другите двама мъже.

–
Скачайте!
– нареди той и изстреля един залп към тентата. Парчета брезент заваляха по палубата като конфети. Мъжете скочиха през борда и се присъединиха към другаря си, който вече беше във водата. Остин изстреля още един залп, който нацепи водата на сантиметри от плувците.

Видя как жалката тройка доплува до брега, а после трескаво излезе и изчезна сред дърветата. Той направи още няколко дупки в бързоходната лодка и насочи вниманието си към Карина.
Мустафа уви няколко кубчета лед в кърпа и ги даде на италианката да ги притисне към лицето си. Остин видя, че Карина не е пострадала сериозно и подхвърли пистолета на Мустафа с инструкции първо да стреля и после да пита.
Подводницата се плъзна под повърхността и се спусна над платформата. Остин доплува до командното табло, а Дзавала доближи подводницата до платформата и скобите я застопориха на място. Остин активира помпите да изхвърлят водата от понтоните.
Платформата излезе на повърхността близо до моторницата и застана под остър ъгъл във водата поради тежестта на статуята. Мустафа подаде пистолета на Карина и приближи лодката до платформата на ССВТ. Хвърли въже на Остин и Дзавала. Те се плъзнаха във водата и с плуване стигнаха до стълбичката на моторницата.
След като се качиха на борда, Дзавала се измъкна от водолазния си костюм и погледна към гористия бряг.
– Как успяха ония да ни открият чак тук?
Остин вдигна ризата си и извади от джоба сателитния телефон.
– Може да са засекли сигнала на телефона. Да не рискуваме.
Запрати телефона колкото можа по-далеч и го проследи как цопва във водата. После благодари на Мустафа за съобразителността му и за работата му с куката, след което се извини, че е поставил в опасност него и лодката му и му е съсипал тентата. Турчинът прие събитията без драматизъм, но се зачуди дали не може да пише работата си в графа „свършено” и да му платят. Остин извади достатъчно турски лири, за да му се отплати щедро и прещедро за причинените неприятности.
– Само още една услуга. Трябва да отидем на някое място, където няма да ни безпокоят – каза той.
– Няма проблем – успокои го капитанът и пъхна банкнотите в джоба си. – Има такова място, само на няколко километра оттук.
След по-малко от половин час Мустафа вкара моторницата в едно тихо заливче и хвърли котва зад един издаден напред участък от сушата. Обясни, че местните моряци избягвали залива, защото подводните скали при входа му правели навигацията опасна.
Дзавала седеше на носа, положил в скута си автоматичния пистолет. Карина взе чанта с материали за приложно изкуство, които бе купила предния ден, и се качи на малката лодка заедно с Остин. Той загреба към платформата и двамата се качиха върху нея.
Карина се наведе над статуята.
– Чувствам се виновна, че след толкова години прекъсвам съня му – промълви тя с неприкрита нежност.
– Той навярно е доволен, че такава красива дама му прави компания – увери я Остин. – Виж как се усмихва само.
Карина почисти с ръка водораслите, полепнали по устата на статуята. Лицето беше на млад мъж с брада, орлов нос и решителна брадичка. Също като оригиналната статуя, и той носеше на врата си медальон с гравирана конска глава и палмово дърво, на кръста си – пола, а на краката – сандали. Липсата на ръце му придаваше гротескна прилика с жертва на природно бедствие.
Карина отвори чантата си, извади две гъби и връчи едната на Остин. Двамата заедно изчистиха внимателно статуята. След това Карина извади четка, едно квадратно парче тензух и кутия с течна гума. Нанесе няколко слоя гума по лицето, медальона и други части на статуята, сложи тензуха върху гумата и изчака малко да се втвърди. Свали втвърдените пластове, надписа ги с маркер и внимателно ги прибра в чантата.
– Готово – каза тя, докато отделяше последната отливка.
– Ами котката? – попита Остин. – И тя е член на екипажа.
– Вярно – усмихна се Карина и приложи процедурата с гумата върху тялото и полуобърнатата муцуна на котката.
След като отливката се втвърди, я свали. Работата ѝ беше приключена, но не ѝ се тръгваше.
– Какво ще правим с него? – попита тя.
– Не можем да го върнем обратно – отвърна Остин. – Прекалено е тежък, за да го преместим без специално оборудване, а транспортирането му на сушата ще е голям проблем. Някой със сигурност ще ни види. Турските власти никак не обичат чужденци, които крадат антиките на държавата.
Очите на Карина потъмняха. Тя целуна статуята по двете бузи. Погали бронзовото чело и се върна в малката лодка. Като се върнаха на моторницата Остин попита Мустафа колко е дълбоко заливчето. Турчинът отговори, че е между петнайсет и двайсет метра.
Остин и Дзавала загребаха обратно към платформата за спускане, напрегнаха гръб и забутаха статуята. Тя се люшна към ръба. Един последен тласък я изпрати зад борда. Навигатора се плъзна в дълбините, сякаш нямаше търпение да се завърне в морето, и бързо изчезна от очите им.

1 Мини Пърл (1912 – 1996) – известна американска комедиантка – Б. пр.





30













На хиляди километри разстояние от Турция близнакът на Навигатора бавно се въртеше върху кръгъл пиедестал, висок около трийсет сантиметра, и блестеше като разярен бог на светлината на лампи, които обливаха бронзовата му кожа.
На голям екран на стената се въртеше призрачнобяло тримерно изображение на Навигатора. Древната статуя бе заобиколена от множество електронни сонди.
Трима мъже седяха на кожени столове с лица към екрана. Балтазар се бе разположил в центъра, като на трон. От дясната му страна седеше доктор Морис Грей, експерт в компютърната томография. От лявата се бе настанил доктор Джон Дефо, авторитет по финикийска история и изкуство. Навремето и двамата бяха привлечени към корпоративната империя на Балтазар с очакването, че статуята рано или късно ще се появи на бял свят.
Грей насочи лазерната си показалка към екрана.
– Рентгеноскопската техника, която прилагаме тук, е подобна на компютърната томография в болниците – обясни той. – Правим фотографски срезове на обекта. Компютърът преобразува снимките в тримерен образ.
Балтазар се беше изгърбил на стола си, а преплетените му дебели пръсти леко потрепваха. Погледът му беше прикован в бледото изображение, проектирано върху тъмносин фон. Беше чакал този миг дълго време.
– И какво ни казва вълшебното ви фенерче, доктор Грей? – избоботи Балтазар.
Грей леко се усмихна. Премести червената точка на показалката в десния край на екрана, където отгоре до долу се редяха цветни квадратчета.
– Всяко квадратче показва информация, получена от сондите. Това показва металния състав на статуята. Бронзът се състои от стандартните деветдесет процента мед и десет процента калай. Другите квадратчета показват дебелината, якостта, както и информация, която не ни интересува в момента.
– Какви са тези тъмни петна по статуята? – попита Балтазар.
– Статуята е създадена посредством восъчен процес – обясни Дефо. – Скулпторът е направил глинена форма, обвил я е във восък, а после отгоре отново е насложил глина. Рентгенът показва каналите и отворите, пробити във външната обвивка от глина, през които разтопеният восъкът е бил отлят и на негово място е бил налят разтопен метал. На места статуята е доправяна, така че виждаме и точки от нитове и следи от чук.
– Всичко това е много интересно – отговори Балтазар. – Но какво има вътре в статуята?
– Рентгенът показва, че зад бронзовата външна страна няма нищо освен празно пространство – отговори Грей.
– А отвън?
– Много по-обещаващо е – увери го Грей, извади от джоба си тънко дистанционно и го насочи към екрана. Призрачната фигура изчезна. Появи се близка снимка на лицето на статуята, която зае целия екран. – Ще оставя доктор Дефо да обясни тази част.
Дефо примигна към екрана през очилата си с кръгли рамки.
– Заради щетата е трудно да се прецени възрастта на обекта, но ако се съди по мускулестото тяло, навярно е на двайсет и няколко години.
– Завинаги млад – отбеляза Балтазар в един от редките си поетични мигове.
– Островърхата шапка прилича на тези, които сме виждали на скулптури на финикийски моряци. Брадата и косата обаче ме объркват. Начинът на оформянето им подсказва, че става въпрос за човек от висшата класа на финикийското общество, но е облечен в пола и обут в сандали като прост моряк.
– Продължавайте! – нареди Балтазар. Въпреки нарастващото въодушевление, което изпитваше, в изражението му не настъпи видима промяна.
Образът на екрана се превърна в снимка в близък план на медальона на врата на Навигатора.
– Този медальон е копие на оформлението на финикийска монета – обясни Дефо. – Конят е символът на Финикия. Изкорененото палмово дърво от дясната му страна обозначава колония и точно тук нещата стават интересни.
Червената точица прескочи към полукръгъл участък под конската глава и палмовото дърво, където имаше хоризонтална линия и завъртулки.
– Писмени знаци? – попита Балтазар.
– Обикновено така се смята, когато подобни фигури се открият върху монети. Но нито една от тях не съответства на известното ни финикийско писмо. Тези знаци останаха загадка години наред. А после един геолог от колежа „Маунт Холиок”, Марк Макменъмин, представи поразителна теория. Той направи компютърно усилване на символите, което сега и аз ще направя.
Символите на екрана станаха по-остри и по-ясно очертани.
– Този модел ми изглежда познат – каза Балтазар.
– Може би това ще помогне.
Формите на екрана бяха припокрити с очертанията на познати континенти.
Балтазар се наведе напред.
– Невероятно! Това са континенти!
– Това беше заключението на Макменъмин. Като геолог той разбрал какво представляват земните масиви, когато ги видял. Може да се види правоъгълникът на Иберийския полуостров, който се спуска надолу под ъгъл от Европа и заедно със Северна Африка обгражда Средиземно море. Тук отдясно е Азия. Тези по-малки символи на запад от Европа може да са Британските острови. Северна Америка е масивът отляво. Южна Америка като че ли липсва или е погълната от северния континент. Компютърното усилване може да се тълкува по различни начини. Но ако Мекменъмин е прав, този медальон показва обхвата и широтата на финикийските колонии.
– Това е проклета карта на света! – ухили се Балтазар.
– Не е обикновена карта на света. Златните монети, за които споменах, са изсечени около 300 г. пр. Хр. Бронзът на тази статуя е на около три хиляди години. Това означава, че пред нас стои най-старата карта на света, за която знаем. Нещо повече: тя подсказва, че още около 900 г. пр. Хр., когато е изваяна тази статуя, вече са се предприемали пътувания към Новия свят.
Балтазар почувства как кръвта се качва в главата му.
– Искам да видя Северна Америка по-отблизо! – каза той.
Увеличеният символ, който се появи на екрана, приличаше на подпухнал гигантски кактус сагуаро: два дебели клона, които се издигаха от широк дънер.
Балтазар изсумтя.
– Трябва да признаете, че се иска доста въображение, за да видите това безформено петно като континента Северна Америка.
– Може би това ще ви е от полза – каза Дефо и на екрана се появи контур на Северна Америка, разположен над символа. – Дънерът става основната част на континента. Тук отляво е Аляска, а отдясно – Нюфаундленд.
– Има ли доказателства, че са съществували търговски пътища между източното и западното полукълбо?
– Не. Но това не би трябвало да ни учудва, като знаем как финикийците са пазели тайните си, а също така и че океанските маршрути са се изминавали с помощта на астрономически разчитания, които спокойно е можело да се правят по памет. Но ако погледнем към компаса в ръката на статуята – продължи той и махна с дистанционното, – можем да заключим, че се отнася за търговските маршрути изток-запад и запад-изток. Позицията на статуята по отношение на северната точка на компаса подсказва, че гледа на запад.
– Към двете Америки – уточни Балтазар.
– Точно така!
– Можете ли да определите кое е първото място, на което са слезли?
Дефо поклати глава.
– Тази статуя е еквивалент на картите на света, които виждате в списанията на авиокомпаниите – информативна, но от нея пилотът няма полза.
– Значи, когато са се доближавали до брега, им е трябвала по-подробна карта – заключи Балтазар.
– Точно така. В морето ползата от картите си има граници. Трябвал им е местен лоцман, който да им покаже местоположението на важните точки. Когато корабът се приближи до брега, от значение е не разстоянието, а посоката.
– Има ли доказателства, че е имало местен лоцман?
Дефо поклати глава.
– Не открих нищо, което да подсказва, че е имало навигационно определяне на мястото. Но открих нещо друго.
Образът на екрана отново се промени.
– Този символ се повтаря многократно на пояса, който държи полата на моряка.
– Малко прилича на лодка – каза Балтазар. – Груби очертания на нос и кърма.
– Стори ми се познат. Спомних си, че го видях в една книга на Антъни Саксън. Той е археолог аматьор и изследовател, на когото принадлежат няколко екзотични теории.
– Знам кой е господин Саксън! – тонът на Балтазар беше леден.
– Саксън е саморекламиращ се циркаджия, но се е отракал. Според него това е символ за кораб от Тарсис. Открил е такива и в двете Америки, и в Близкия изток и следователно е потвърдил, че между двата региона е имало връзка.
– Не ме интересуват недообмислените теории на разни глупаци – отсече Балтазар. – Кажете ми дали в тази статуя има нещо, което да подсказва, че финикийците са слезли на северноамериканския бряг.
– Отговорът е и „да”, и „не”.
Балтазар го изгледа намръщено.
– Аз съм зает човек, доктор Дефо. Плащам ви скъпо и прескъпо за експертните ви знания. Не ми губете времето с гатанки.
Дефо усети заплахата зад лустрото на Балтазар.
– Извинявам се – каза той. – Ще ви покажа какво имам предвид.
Той натисна дистанционното и на екрана се появи бледа мрежа от криволичещи линии.
– Според нас това е топографска карта.
– Къде върху статуята я намерихте?
Обективът се отдръпна и разкри котката, която представляваше част от основата на статуята.
– Какво ми казвате – че информацията, която искам, е написана върху хълбока на котка?
– Не е чак толкова невероятно. Египтяните са смятали котките за свещени, а финикийците са черпели религиозни теми от Египет.
– Какво показва компютърното ви усилване?
– Това е компютърното усилване.
– Нищо не виждам.
– Това е най-доброто, което можем да направим. Цялата повърхност е почти изтъркана, с изключение на една малка част, която виждате тук. Ще включим в окончателния доклад всичко, което сме открили, но от практична гледна точка всяка информация, гравирана в метала, е загубена завинаги.
– Трябва да се съглася – обади се доктор Грей. – Никоя технология на този свят не може да пресъздаде нещо, което вече го няма.
„Щом го няма тук, може да го има на друго място” – помисли си Балтазар.
– Восъчният процес, за който споменахте. Възможно ли е да се използва за създаване на копие на тази статуя?
– Без проблем, стига скулпторът да използва индиректния процес, при който восъкът се отлива около фино оформена сърцевина.
Балтазар впери поглед в безполезното изображение на екрана и стана.
– Благодаря ви, господа! Камериерът ми ще ви изпрати до вратата.
След като двамата мъже излязоха, Балтазар закрачи напред-назад из статуята. Мислеше за времето и парите, които бе потрошил, за да се сдобие с това безполезно парче метал. Застиналата усмивка на статуята сякаш му се подиграваше. Беноа му беше казал, че Карина заминава за Турция, за да открие копие на статуята. Балтазар бе наредил на хората си да ѝ попречат. Не обичаше да оставя нещата на случайността. Още повече, че предполагаше, че фактът, че оригиналната статуя е у него, ще му даде предимство.
Мрачните му мисли се прекъснаха от звъна на телефона. Обаждането беше от Истанбул. Балтазар изслуша разказа за неуспешното нападение. Каза на обаждащия се, че заповедите му още са в сила, и тръшна телефона.
Остин имаше повече животи и от котка.
Котка...
Той погледна към бронзовата котка в краката на статуята. Вдигна глава и във въображението си видя не обезобразените черти на древен финикиец, а лицето на Остин.
Запъти се към една булава, която висеше на стената заедно с други смъртоносни средновековни оръжия. Свали я от стойката и остави назъбената топка да се люшне на края на веригата. После застана между подпорите на камерата, вдигна дръжката над рамото си и замахна.
Топката се изви, блъсна се в статуята и отскочи. Сблъсъкът предизвика звук, подобен на повреден гонг. Ако на другия край на смъртоносното оръжие имаше човешко същество, то щеше да стане на кървава каша. На гърдите на статуята се появиха многобройни вдлъбнатини, но ведрата усмивка не помръдна.
С ядно проклятие Балтазар хвърли булавата настрана, излезе с широки крачки от стаята и затръшна вратата зад гърба си.




31












Двамата Траут минаха с бърза крачка покрай опашката туристи, строени за разходка с екскурзовод, минаха по една странична улица и се отдалечиха от шума и суетенето около Залата на независимостта в посока към Библиотеката на Американското философско общество – двуетажна тухлена сграда с изглед към тих парк.
Анджела Уърт седеше на работното си място в ъгъла на една от читалните. Тя погледна към тях и вдигна вежди. Зашеметяващата двойка, която се приближаваше към бюрото ѝ, никак не приличаше на обикновени изследователи.
Мъжът беше впечатляващо висок, с панталони в цвят каки с идеален ръб и синьозелено ленено сако над бледозелена риза. На врата си имаше елегантна вратовръзка. Високата жена до него можеше да е слязла от страниците на списание „Вог” и заедно с това приличаше на състезателка по триатлон. Маслиненозелените копринени панталони се диплеха край атлетичното ѝ тяло и тя сякаш не вървеше, а се носеше над пода.
Жената спря пред бюрото на Анджела и протегна ръка.
– Госпожа Уърт? Казвам се Гамей Траут. Това е съпругът ми Пол.
Тя се усмихна, показвайки малката дупка между предните си зъби, която с нищо не намаляваше привлекателността ѝ.
Анжела осъзна, че седи със зяпнала уста. Бързо възвърна самообладанието си и стана, за да се ръкува.
– Вие сте хората от НАМПД, които ми се обадиха вчера.
– Точно така – потвърди Пол. – Благодаря, че ни приехте. Надявам се, че не се натрапваме.
– Съвсем не. С какво мога да ви помогна?
– Разбрахме, че вие сте човекът, открил отдавна изчезналата папка с документи на Джеферсън – каза Гамей.
– Точно така. Откъде разбрахте?
– Държавният департамент се свърза с НАМПД, след като АНС дешифрира съдържанието на папката.
Анджела беше опитала да се свърже с приятеля си в криптографския музей на АНС. Дийг така и не ѝ се обади.
– „Държавният департамент” ли казахте?
– Точно така – потвърди Гамей.
– Не разбирам. Те защо се интересуват от това?
– Имате ли представа какво е имало в папката? – попита Гамей.
– Опитах се да го дешифрирам, но съм само аматьор. Дадох го на един приятел от АНС. Какво става?
Семейство Траут се спогледаха.
– Може ли да поговорим на някое по-уединено място? – попита Гамей.
– Разбира се. Да отидем в кабинета ми.
Кабинетът на Анджела беше малък, но добре подреден. Тя седна зад бюрото си и предложи на посетителите столове. Пол Траут отвори тънко кожено куфарче, извади една папка и я сложи на бюрото.
– Това е единственият ни екземпляр, затова ще се наложи да ви преразкажем какво пише вътре – каза той. – Материалите, които сте открили, подсказват, че Джеферсън е споделил с Мериуедър Луис убедеността си, че финикийски кораб е прекосил Атлантическия океан преди почти три хиляди години и е донесъл в Северна Америка свещена реликва, може би библейски предмет. Държавният департамент се притеснява, че независимо дали е вярна или не, тази история може да разбуни духовете в Близкия изток.
Анджела слушаше запленена как Пол и Гамей се редуват да обясняват какво съдържа папката. Умът ѝ кипеше. Езикът ѝ сякаш бе залепнал за небцето. Очите ѝ бяха изцъклени, като след удар с електрически ток.
– Анджела – погледна я Гамей, – добре ли сте?
Анджела се прокашля притеснено.
– Да... Добре съм, мисля... – едва отговори тя, но бързо успя да възвърне самообладанието си.
Гамей продължи:
– Осъзнахме, че възможностите ни да разберем повече за тези древни пътувания са ограничени. Стори ни се, че в Американското философско общество се крият връзки към много нишки от тази история. Джеферсън е бил президент на Обществото. Луис се е подготвял тук за великата си експедиция. Друг един член е казал на Джеферсън, че пергаментът съдържа финикийски думи.

– Не се учудвам – каза Анджела. – Повечето хора дори не подозират за съществуването на тази организация. Помислете си за историята ѝ: основана е от Франклин. Джордж Вашингтон е бил един от членовете ѝ, както и Джон Адамс, Александър Хамилтън, Томас Пейн, Бенджамин Ръш и Джон Маршал. Има клонове в цял свят: Лафайет, Фон Щойбен и Коцюшко. По-късно идват Томас Едисон, Робърт Фрост, Джордж Маршал, Лайнъс Полинг. Има и жени: Маргарет Мийд, Елизабет Агасис. Тази библиотека съдържа милиони документи и доклади, включително „
Математически начала на натурфилософията“
на Нютон, описания на някои от експериментите на Франклин, „Произход на видовете” на Дарвин. Тя е просто умопомрачителна.

– Големината на архивите е и благословия, и проклятие – отбеляза Пол. – Търсим игла в интелектуална купа сено, при това огромна.
– Каталожната ни система няма равна на себе си. Просто ме насочете във вярната посока.
– Мериуедър Луис – каза Гамей. – Според папката с трактата за артишока Луис е разполагал с важна информация, която е искал да съобщи на Джеферсън.
– След разговора ни вчера направих някои справки за Луис. Има много противоречиви мнения във връзка със смъртта му. Според някои е било самоубийство. Други твърдят, че става дума за убийство.
– Това напълно съвпада със загадъчните обстоятелства около папката на Джеферсън – отбеляза Пол. – Откъде да започнем?
Анджела отвори една папка.
– Още като момче Луис бил умен, смел и с приключенски дух. Постъпил в армията, на двайсет и три години станал капитан, а когато станал личен секретар на Джеферсън, бил на двайсет и седем. Джеферсън го смятал за дързък, неустрашим и интелигентен. Три години по-късно го избрал да ръководи една от най-великите експедиции в историята. За да се подготви за пътуването, го изпратил да учи във Философското общество.
– Тук е имало всичко, което е трябвало да научи Луис – заключи Пол.
Анджела кимна.
– Членовете го обучавали по ботаника, астрономия, география и други науки. Бил възприемчив ученик. Експедицията се увенчала с огромен успех.
– Какво се е случило с него след експедицията? – попита Гамей.
– Допуснал може би най-голямата грешка в живота си. През 1807 година приел да стане губернатор на територията Луизиана.
– Грешка ли? – не разбра Пол. – По-скоро бих предположил, че е бил роден за тази работа.
– Повече му подхождало да пътува. Сейнт Луис бил граничен пост, пълен с опасни хора, мошеници и зестрогонци. Трябвало да се бори със заговори, вражди и конспирации. Помощникът му постоянно му подливал вода. Но успял да изкара две години и половина като губернатор преди смъртта си.
– Не е зле, предвид трудностите, през които е минал – отсъди Пол.
– Работата била заседнала и ограничаваща за свободолюбивия му дух – съгласи се Анджела. – Но според повечето сведения се е справил добре.
– Защо е решил да замине за Вашингтон?
– Луис бил репатрирал един вожд на племето мандан. Имало надхвърляне на лимита с петстотин долара и федералното правителство отхвърлило иска на Луис. Имало и слухове за скандал с някаква сделка за земя. Луис казал, че има финансови затруднения и трябва да се върне във Вашингтон, за да изчисти името си. А освен това трябвало да занесе и някакви важни документи.
– Разкажете ни за пътуването, по време на което е умрял – подкани я Гамей.
– Цялата история е изпълнена с противоречия и несъответствия – подхвана Анджела.
– В какъв смисъл? – попита Гамей.
Анджела плъзна по бюрото една карта.
– Луис напуска Сейнт Луис в края на август 1809 година. Тръгва по Мисисипи и пристига във Форт Пикъринг, Тенеси, на петнайсети септември. Изтощен е от жегата, а може би има и лек пристъп на малария. Носи се слух, че по време на пътуването не бил наред с главата и направил опит за самоубийство. Според друг слух през цялото време не спрял да се налива заедно със стари другари от армията. Странно, защото не е имал никакви приятели от армията във форта.
– Има ли нещо вярно в тези слухове? – попита Гамей.
– Това са съобщения от втора ръка. От форта Луис написал писмо на президента Мадисън, което показва, че мисълта му е била съвсем ясна. Пише, че бил изтощен, но вече е много по-добре. И че смята да продължи през Тенеси и Вирджиния по суша. Казва, че носи оригинални документи от експедицията си до Тихия океан, които не иска да попаднат в ръцете на британците, които се очаква да обявят война.
– Какво се е случило после? – попита Пол.
– Две седмици след пристигането си във форта – продължи Анджела – Луис отново потеглил на път. Носел два куфара с документи от експедицията до Тихия океан, куфарче, тетрадка със записки и документи от лично и обществено естество. Дневниците от експедицията са шестнайсет тетрадки, подвързани с червен марокен.
– Навярно му е било трудно да носи всичко това по суша съвсем сам.
– Било е почти невъзможно. Точно затова приел предложението на Джеймс Нийли, бивш индиански агент за племето чикашоу, да вземе още един кон. На двайсет и девети септември напуснали форта: Луис, прислужникът му Перния, един роб и Нийли.
– Не е точно антуражът, който човек би очаквал от губернатор – отбеляза Гамей.
– И на мен не ми е ясен този състав – съгласи се Анджела. – Особено като се има предвид легендата за отдавна загубената златна мина на Луис.
– Става все по-интересно – обади се Пол. – Разкажете ни за тази мина.

– Казват, че по време на експедицията си Луис открил златна мина. Бил казал на неколцина приятели и уж оставил описание на мината, така че ако умре, тя да е от полза за държавата. Сигурна съм, че тази история са я знаели всички. Както и че много хора по Натчез Трейс
1
са знаели, че губернаторът ще мине оттам.

– Луис е бил изложен на особено голяма опасност – съгласи се Гамей.
– Всеки бандит по Натчез Трейс е мислел за картата и как да я вземе от Луис – добави Анджела.
– Луис не е ли осъзнавал риска? – попита Гамей.
– Знаел е рисковете от това пътуване. Но и преди се е изправял срещу опасности и навярно е мислел, че може да се справи.
– Или пък – предположи Гамей – може толкова отчаяно да е искал да се добере до Вашингтон, че е решил, че рискът си заслужава.

– Може би опасността е била по-близо, отколкото е мислил – включи се Пол. –
Нийли.

– Тук има още противоречия – продължи Анджела. – По-късно Нийли заявил, че Луис бил изпаднал в умопомрачение, но групата изминала двеста и четирийсет километра за три дни.
– Не е зле за умопобъркан – отбеляза Пол.
Анджела кимна.
– Командирът на Форт Пикъринг бил притеснен от някои доклади, че Нийли подтиквал Луис да пие. Испанският прислужник на Луис, Перния, също го подканвал да пие. А после Нийли загубил два коня и казал на Луис да продължи с двамата прислужници, докато той търси животните.
Гамей се разсмя.
– Ако Луис е бил умопомрачен, защо Нийли го е оставил да продължи напред с прислужниците?
– Уместен въпрос – съгласи се Анджела. – Но така или иначе се разделили и Луис продължил към странноприемницата „Гриндърс” заедно с Перния и роба си.
– Странноприемницата „Гриндърс” ми звучи като място, в което предлагат гадни сандвичи – измърмори Пол.
– За Луис е щяло да е по-добре, ако наистина е била просто закусвалня – отговори Анджела. – Всъщност странноприемницата се състояла от две колиби. Госпожа Гриндър била там заедно с децата си и двама роби. Съпругът ѝ отсъствал. Луис се настанил в едната от хижите, а прислужниците му – в обора. Госпожа Гриндър казала, че около три часа сутринта чула два пистолетни изстрела и че Луис се бил застрелял в главата и гърдите. Смъртно ранен, той успял да стигне до нейната колиба, помолил я да му даде вода, извикал за помощ и умрял няколко часа по-късно. Нийли пристигнал на другия ден.
– Колко удобно! – измърмори Гамей.
– Много удобно, наистина. Нийли говорил с госпожа Гриндър и прислужниците и една седмица по-късно писал на Джеферсън, че Луис се е самоубил заради проблемите си с правителството.
– Ако това наистина беше причина за самоубийство, половината население на страната да го няма. Звучи ми доста съмнително – обади се Пол.
– Така е. Луис е прекарал целия си живот близо до огнестрелни оръжия. Когато обаче се опитал да си пръсне черепа, само се одраскал – съгласи се Анджела. – Взел дългоцевен кремъчен пистолет и се прострелял в гърдите.
– По-скоро някой го е прострелял в тъмната колиба – реши Пол. – Какво знаем за Нийли?
– Уволнили са го като индиански агент след проблеми с чикашоу. Командирът на Форт Пикъринг твърдял, че е лъжец и крадец. Нийли твърдял, че е дал на Луис пари назаем, което е доста съмнително. Знае се, че Луис е имал сто и двайсет долара в брой, които не са били открити след смъртта му. Нийли взел пистолетите на Луис.
– Ами Перния? – попита Гамей.
– Перния бил или испанец, или французин. Появил се незнайно откъде, за да пътува с Луис. По-късно Нийли го изпратил при Джеферсън заедно с коня на Луис. Казал, че по-късно ще изпрати куфарите на семейството и, изглежда, наистина го е направил. Перния посетил майката на Луис, която смятала, че той е замесен в смъртта на сина ѝ.
– Имало ли е някакво разследване?
– Единственият свидетел била госпожа Гриндър, която впоследствие разказала три различни версии на случилото се. Съседите подозирали, че съпругът ѝ е замесен, но когато Джеферсън обявил, че е самоубийство, случаят бил приключен.
– Не казахте ли, че заключението на Джеферсън е почивало изцяло на разказа на Нийли? – попита Пол.
– Точно затова изглежда странно. Джеферсън обявил пред целия свят, че като млад Луис е бил хипохондрик, но по онова време Джеферсън изобщо не го е познавал. Заявил, че Луис бил склонен към депресия, но защо тогава го е изпратил на експедицията до Тихия океан? Обяснил, че депресията се завърнала, след като Луис станал губернатор, но няма доказателства за това. На базата единствено на нещо, чуто от други човек, той отсякъл, че Луис е бил умопомрачен в „Гриндърс”. Това не отговаря на характера на Джеферсън, такъв, какъвто си го представяме – винаги склонен да обмисля всичко най-подробно.
– Ще рискувам с едно предположение, за което няма доказателства – намеси се Пол. – Джеферсън е използвал историята със самоубийството като прикритие. Знае, че е убийство, но нищо не може да направи, а освен това иска да стигне до документите, които му е носел Луис.
– Възможно е. Години по-късно Джеферсън заявил, че Луис е бил убит. Има и друга легенда, в която е намесен и младият роб. Разказват, че умрял, когато бил на деветдесет и пет, и на смъртното си легло заявил, че е било убийство, но не назовал имена.
Пол обобщи чутото:
– Значи имаме трима възможни убийци: Нийли, Гриндър и Перния. От тези тримата Перния е най-вероятният заподозрян. Имал е възможност да го направи. Има и друга възможност: единият от тях или и тримата да са работели за някой друг.
– Луис е носел нещо важно в Монтичело – каза Гамей. – Да предположим, че е бил убит, за да му попречат да го направи. Да се съсредоточим върху това какво се е случило с документите, които Луис е носел на Джеферсън.
– Ако е знаел, че е в опасност – каза Пол, – е нямало да носи документите лично.

–
Схвана!
– похвали го Гамей.


–
Благодаря
, но какво съм схванал?

– Луис е дал документите на някой друг, който да ги носи. Кой е човекът, когото най-малко биха заподозрели, че носи нещо ценно?
Анджела се разсмя.
– Младият роб!

–
Дявол да го вземе
, много съм добър! – възхити се Пол сам на себе си. – Робът навярно е помогнал на Перния да занесе куфарите до Монтичело. Сигурно е имал възможност да ги даде тайно на Джеферсън.

– Какви са тия приказки за роби и Монтичело?
Хелън Улси, шефът на Анджела, бе видяла хората в кабинета на Анджела. Сега стоеше на прага и на лицето ѝ бе изписана широка усмивка.
Анджела побърза да стане.
– О, здрасти, Хелън! Обсъждахме факта, че Джеферсън е имал роби, макар че е твърдял, че всички хора са равни.
– Колко интересно! Ще ме запознаеш ли с приятелите си?
– Извинявай! Това са Пол и Гамей Траут. А това е началникът ми, Хелън Улси.
Здрависаха се. Улси погледна към папката на бюрото с ясния надпис „Джеферсън”.
– Това не е ли същият материал, който ми донесе онзи ден, Анджела?
Гамей посегна и взе папката. Сложи я на коленете си и положи ръце отгоре ѝ.
– Папката е наша – каза тя. – Анджела ни помага с информация за Мериуедър Луис.
– С Гамей работим в НАМПД – обясни Пол, защото реши, че полуистината е за предпочитане пред пълната лъжа. – Занимаваме се с историческо изследване за важността на Тихия океан за Съединените щати. Решихме да започнем с Луис, който е ръководил първата експедиция за достигане до океана.
– Значи сте дошли на най-подходящото място – каза Улси.
– Анджела е много услужлива – потвърди Гамей.
Улси ги помоли да я повикат, ако имат нужда от помощта ѝ.
Гамей я проследи с поглед как прекосява читалнята.
– Студенокръвна риба – окачестви я тя.
Анджела се разсмя.
– Наричам я Госпожица Всезнайка, но вашият прякор по ми харесва – изражението ѝ стана сериозно. – Нещо става. Преди няколко дни ѝ дадох копие на папката на Джеферсън. Тя каза, че ще съобщи на борда на директорите, но доколкото знам, не го е направила.
– Насочи се право към папката на Джеферсън.
Анджела събра материалите за Луис.
– Ще се разровя за роба. Имате ли възможност да се върнете след няколко часа, когато Госпожа Всезнайка не дебне наоколо?
– С удоволствие – съгласи се Пол.
Анджела ги проследи с очи, докато излизат от залата. Усети прилив на енергия. Тя заключи папката за Луис в бюрото си и се зае с рутинните си задачи. След известно време Улси се върна в читалнята – очевидно проверяваше какво правят двамата Траут. След като шефката ѝ си тръгна, Анджела включи компютъра.
С няколко натискания на клавиши се пренесе в 1809 година.

1 Път с дължина 665 км, който свързва градовете Натчез (Мисисипи) и Нашвил (Тенеси) и който е бил използван от индианците, а впоследствие и от европейските първооткриватели. През 18 в. той придобил изключителна важност, но минаването по него било доста опасно.




32












Дзавала приключи подробния си оглед на подводницата и слезе от ремаркето. На лицето му се изписа широка усмивка. Остин прие изражението на приятеля си като добър знак. След завръщането им в изоставената работилница за лодки Дзавала се опитваше да запази оптимизма си, но не можеше да скрие тъгата в погледа си, предизвикана от щетите, понесени от творението му.
– Построих я като танк – каза той, – така че скелетът е невредим, но прожекторите са изкривени, а някои от сензорите – повредени. Отсега нататък ще е в неизправност, докато се върна в Щатите.
Остин сложи ръка на рамото на Дзавала.
– Тя понесе рана в служба на добра кауза, иначе всички щяхме да сме мъртви. Винаги можеш да построиш нова и да дариш тази на музея за коли „Къслър”. Твоят човек май пристигна.
В двора на работилницата бе влязъл камион-влекач. Остин бе помолил Мустафа да намери нещо по-подходящо от камиона за пилета на Ахмед, за да изтегли ремаркето с подводницата до летището. Капитанът се обади на няколко места и намери човек, готов да свърши работата.
Докато шофьорът закачваше ремаркето за камиона, Остин отново благодари на Мустафа за помощта му. Дзавала се качи в камиона, а Остин и Карина – в наетата кола, с която последваха камиона по крайбрежния път към летището в Далиран.
Оттам двамата се качиха в транспортния самолет за Истанбул заедно с Дзавала. Щом кацнаха, Дзавала обяви, че ще остане на летището, за да подготви подводницата за пътуването до дома. Остин и Карина се върнаха в хотела, където прекараха първата си нощ в Истанбул, но този път останаха в една и съща стая.
На следващата сутрин Остин хвана такси до археологическите разкопки на Босфора. Мина покрай импровизираната дървена рампа за ръчните колички и попадна сред гъмжило от стотици работници, които забиваха кирки и лопати в оголеното морско дъно.
Ханли бе коленичил в калта и оглеждаше парчета от грънци. Археологът се изправи и протегна изцапаната си със засъхнала кал ръка.
– Радвам се да те видя, Кърт! Готов ли да се потопиш пак в хубавата стара пръст на Мраморно море?
– Днес ще го пиша дъждовен – отговори Остин и огледа работата, която кипеше наоколо. – Проектът май върви добре.
Лицето на Ханли се зачерви от въодушевление.
– Това са най-невероятните разкопки, в които съм участвал някога!
– Надявам се, че не си прекалено зает и ще можеш да ми направиш една малка услуга – каза Кърт.
– Все още съм ти длъжник – и на теб, и на младата дама, за доброволния ви труд. Между другото, къде е Карина?
– Освежава се. Ще обядваме заедно.
– Моля те, поздрави я от мен. А сега, какво мога да направя за теб?
Остин бръкна в брезентовата торба, която бе взел назаем от капитан Мустафа, и извади отливките от втория Навигатор.
– Можеш ли да направиш от тях гипсов модел?
Ханли вдигна една от отливките под ъгъл, за да види релефа.
– Няма проблем. Но ще минат няколко часа, докато изсъхне.
– Ще се отбием след обяда.
Ханли взе торбата и съдържанието ѝ.
– Къде е Джо?
– Грижи се за подводницата си. Малко се поочука, докато се гмуркахме, и май няма да ти е от полза.
– Съжалявам да го чуя – посърна Ханли. – Щеше да ни помогне да изследваме периметъра на мястото, но както виждаш, повечето от разкопките са на сухо.
Остин каза, че ще се върне следобед, взе такси и поръча на шофьора да го закара до двореца Топкапъ. Просторният комплекс от сгради, вътрешни дворове, павилиони и паркове заемаше почти целия нос Сарай – хълмисто възвишение на мястото, където се срещаха Златният рог, Мраморно море и Босфорът. Османските султани и свитите им бяха живели в Топкапъ четиристотин години по време на разцвета на Османската империя.
Сега дворецът беше превърнат в музей. Остин мина между двете еднакви кули на входа и влезе в парк, потънал в сянката на прекрасни дървета и гъмжащ от туристи от всички краища на света. Мина край Съкровищницата, в която се съхраняваше цяло състояние в безценни бижута, и се запъти към сградата, в която се намираше ресторантът „Коняли”.
Карина седеше на една маса в двора и се взираше във водата, по която слънцето подпалваше искри. Беше сменила ежедневното си облекло от Тюркоазения бряг и сега носеше дълга червеникавокафява рокля, която подчертаваше тена ѝ. Остин носеше жълтозелени панталони и бе сменил обичайните си хавайски ризи с по-консервативна тъмнозелена на цвят.
Той дръпна един стол.
– Султаните наистина са разбирали от недвижими имоти. Местоположение, местоположение и пак местоположение.
Тя го поздрави с ослепителна усмивка.
– Невероятно е!
– Цените са безбожни, храната не е петзвездна, а обслужването е като в закусвалня. Но в цял Истанбул няма да намериш по-красив изглед. Нищо не може да се обърка, ако си вземеш салата или кебап.
Остин предложи да се нагърби със задълженията на домакин и донесе на масата две чинии с прясна зелена салата и две лимонади.
Карина отхапа малка хапка от марулята.
– Чудесна препоръка. Има ли място, на което да не си ходил?
– Често пътувам, работата ми е такава.
– Каква точно ти е работата?
– Както вече ти казах, аз съм инженер.
Тя повдигна фините си вежди.
– НАПМД е прочута по цял свят с изследванията си на океана. Вие с Джо обаче през цялото време се биете с лошите и спасявате дами в беда. Между другото, благодаря.
– Няма защо – отговори Остин. – Освен това съм шеф на Отдела за специални задачи на НАМПД. Той се състои от Джо и още двама души, които проучват загадки над, под и във морето – загадки, които не попадат в нито една от обичайните категории.
– И как точно сегашната загадка влиза в обхвата на работата ви?
Остин погледна към опашката от товарни кораби, която се виеше в далечината.

–
Обективно
погледнато, бих казал, че имаме случай на човек, който иска нещо и е готов да унищожи всичко и всеки, който му се изпречи на пътя. Субективно обаче се боя, че нещата са много по-сериозни.

– Какво имаш предвид?
– Когато прекарваш дълго време под водата, развиваш шесто чувство. Моето ми подсказва, че в тази история има нещо повече от това, което виждаме. Зад насилието се спотайва истинско зло.
– Сякаш нещата и бездруго не са достатъчно странни – усмихна се нервно Карина. – Какво ще правим оттук нататък?
– Ще обядваме, ще се насладим на гледката и слънцето, след което ще проверим докъде е стигнал Ханли с гипсовия модел, който прави по отливките.
– Мислиш ли, че моделът ще ни подскаже нещо?
– Надявам се. Някой не е искал да открием втората статуя. Мисля, че вече разбрахме всичко, което можем да разберем в Турция. Утре самолетът на НАМПД потегля обратно за Щатите. Можем да прегрупираме силите си у дома. Искам да разбера нещо повече за Балтазар.
– А аз трябва да спася каквото е останало от експозицията, която ще обикаля Щатите. Кърт! – внезапно изшептя Карина. – Не се обръщай! Мисля, че на масата отзад седи един от мъжете, които ни нападнаха на лодката.
– Може просто да си се припознала.
Той стана от мястото си и мина зад Карина. Сложи ръце на облегалката на стола ѝ и бързо огледа масите. Един мъж забеляза, че Остин поглежда към него, и вдигна вестник, сякаш го четеше.
– Права си. Ще ида да видя какво е намислил.
Карина с ужас видя как Остин се насочва право към мъжа, дръпва вестника и се взира изпитателно в лицето му.
– Ку-ку!
Мъжът сви устни.
– Трябва да спрем да се срещаме така – каза му Остин. – Дори името ти не знам.
– Казвам се Бък. Няма да ти се наложи да го помниш дълго обаче. Мъртъв си, Остин!
– Как успяхте да излезете от гората?
– Повикахме подкрепление.
Остин огледа якото тяло и военната подстрижка.
– Американски акцент. Зелените барети или Делта Форс?
– Нито едното, нито другото, умнико. Морски тюлени – обясни мъжът с горда усмивка.
– Това обяснява защо плуваш толкова добре. Тюлените са добра част. Защо са те изхвърлили?
Изглежда улучи болно място, защото усмивката изчезна от лицето на мъжа.
– Излишна грубост.
– За кого работиш сега? – настоя Остин.
– За един човек, който иска да те види мъртъв.
– Съжалявам, но трябва да разочаровам работодателя ти.
Мъжът се изхили.
– Те искат да страдаш, но аз ще го направя бързо. Длъжник съм ти. Когато уби Ридли, станах шеф на групата. Огледай се.
Остин се огледа. И другите двама мъже, които за последно бе видял да плуват към брега, бяха тук. Единият се бе облегнал на една стена. А вторият седеше на една маса. Всички гледаха към Остин така, сякаш искаха да го видят в чиния за вечеря.
– Виждам, че си довел и останалата част от отбора по плуване.
– Хайде да ни съдействаш. Така ще мине по-безболезнено за дамата.
– Ще убиеш и нея бързо и безболезнено?
Бък поклати глава.
– Работодателят ми има други планове за нея.
– Приятно ми беше да си побъбрим, Бък. Ще обясня на госпожица Мечади, че ситуацията ни е безнадеждна.
Без да бърза, Остин се отправи към масата, на която седеше Карина със застинало от страх лице.
– Права беше – обърна се той към нея. – Трима са. Искат главата ми, но теб те искат жива.
– Мили боже! Какво ще правим?
– Мястото е прекалено оживено и затова в момента няма да предприемат нищо. Хайде да се поразходим.
Остин поведе Карина към портата на двореца. Преследвачите им поддържаха дистанция от трийсетина метра. Остин се помъчи да си припомни разположението на Топкапъ и парка около него. Търсеше скривалище, където да са в безопасност, макар и временно.
Хрумна му една идея – не беше кой знае какво, но поне щяха да спечелят време.
Карина видя леката усмивка на лицето на Остин и се зачуди дали приятелят ѝ не е полудял.
– За какво си мислиш? – попита тя нервно.
– Няма време за въпроси. Просто прави това, което ти кажа.
Карина беше независима жена, която настръхваше, когато някой ѝ каже какво да прави. Остин обаче беше човекът, който напоследък я измъкваше от напечени ситуации. Тя усети как той леко подръпва ръката ѝ и ускори крачка, за да не изостава.
Остин я поведе покрай въоръжените с фотоапарати тълпи, които кръжаха в двора пред Съкровищницата. Двамата бързо заобиколиха ъгъла на елегантна мраморна сграда, в която някога се бе помещавала библиотеката на султана, и хукнаха напред. Пробягаха през украсената Порта на щастието и влетяха в друг широк двор. Остин я поведе надясно и двамата профучаха през отворената стая, в която някога се бяха срещали везирите на султана. Очите му бяха приковани в дълга редица колони и будка за билети за харема на Топкапъ.
Извадиха късмет. Продавачът, който обикновено стоеше на вратата, се беше отдалечил да изпуши една цигара.
Без да забавя крачка, Остин дръпна Карина покрай неохраняваната будка към една врата. Беше отключена. Остин я отвори, бутна Карина вътре и прекрачи прага. Озоваха се в султанския харем.

– Какво ще правим
сега
? – попита Карина, останала без дъх.

Раната на Остин отново го беше заболяла. Той сложи ръка на гърдите си.
– Веднага щом разбера, ще ти кажа – обеща той.




33












В дните на Османската империя, когато харемът на Топкапъ бе пълен със стотици забулени красавици, непозволеното влизане в забранените му предели щеше да бъде посрещнато от остри като бръснач ятагани в ръцете на африканските евнуси, които го охраняваха.
Когато Остин и Карина влязоха в дългия двор, красивият млад екскурзовод прекъсна гладкия поток на речта си и им отправи поглед, пронизващ като нож.
– Да? – попита той.

Остин се ухили в най-добрата си имитация на Гомър Пайл
1
.

– Извинете, че закъсняхме!
Екскурзоводът се намръщи. Обиколките из харема се провеждаха по строго разписание. Никой от будката за билети не се беше обадил, за да му съобщи, че идват още двама посетители.
Той включи преносимото си радио, за да се обади на охраната.
Карина направи крачка напред и озари екскурзовода с най-предразполагащата си усмивка. Зарови в дамската си чанта и извади банкнота от сто лири.
– Сега ли да ви дадем бакшиша, или по-късно?
Екскурзоводът се усмихна и върна радиото на колана си.
– Обикновено се дава след края на обиколката, но само ако сте останали доволни.
– Сигурна съм, че ще остана – примигна Карина с дългите си мигли.
Екскурзоводът се прокашля и се обърна към групата от двайсетина турци и чужденци от най-различни народности, струпана около него.
– В един момент от историята си харемът е бил дом на над хиляда наложници, роби, съпругите на султана и майка му. Бил е като малък град, с над четиристотин стаи. От лявата си страна виждате помещенията на евнусите и на главния евнух, който е охранявал харема. Други врати водят до жилищата на имперския ковчежник и управителя на двореца. Можете да влезете през тази врата и да разгледате апартаментите на евнусите – добави той.

Повтори същото слово на турски и поведе групата към жилището на пазачите като Свирача от Хамелин
2
.

Остин хвана Карина за ръка и я задържа. Двамата останаха сами в двора. Синьозелените му очи огледаха вратите, търсейки възможен маршрут за бягство. Опита дръжката на една врата, която се оказа отключена. Надяваше се, че ще объркат преследвачите си в огромния лабиринт от апартаменти и дворове.
– Кърт! – обади се Карина.
Портата за карети се бе отворила. Бък влезе в двора заедно с безжалостните си приятели и даде знак на хората си. Движеха се един до друг към набелязаните жертви.
Екскурзоводът и туристическата група се изсипаха от жилищата на евнусите в двора, създавайки човешка бариера от туристи, вдигнали фотоапарати. Остин и Карина се смесиха с групата, която мина през вратата в едно преддверие в другия край на двора.
Остин хвърли поглед през рамо. Бък и хората му си пробиваха път през туристите.
– Какво ще правим? – прошепна Карина.

– Засега се наслаждавай на обиколката, а когато кажа: „Бягай!”, ще
бягаш
!


–
Къде
да бягам?

– Още мисля по този въпрос – призна Остин.
Карина измърмори нещо на италиански. Остин нямаше нужда от преводач, за да разбере, че ругае. Гневът ѝ му се стори добър признак – все още не се бе поддала на отчаянието.
Екскурзоводът поведе групата през зала с купол. Спираше на всеки няколко минути, за да изнесе реч на турски и английски и да им посочи къде са живели наложниците, къде са ходили на училище децата от харема и къде се е приготвяла храната за обитателите на огромния комплекс.
Остин огледа внимателно вратите и коридорите, които предлагаха възможни маршрути за бягство. Нямаше начин двамата с Карина да се откъснат от групата. С всяко спиране Бък и приятелите му приближаваха все повече.
Остин се постави на мястото на нападателите. Мъжете щяха да се приближат до тях и да ги отделят от групата. Двамата щяха да се заемат с него, а третият с Карина.
И Бък, и главорезите му бяха бивши членове на специалните части. Бяха обучени да си служат отлично с нож и да убиват. Знаеше как ще се случи. Щяха с ръка да запушат устата му, за да не вика и щяха бързо да забият острието между ребрата му. Докато туристите разберат, че се извършва убийство, Остин щеше да е мъртъв, а в бъркотията, която щеше да последва, Бък и хората му щяха да се измъкнат невредими.
Ако искаше да се спасят, трябваше бързо да предприеме нещо.
Екскурзоводът въведе туристите в голяма стая, покрита с меки килими. Стените бяха украсени със сини и бели фаянсови плочки от седемнайсети век. На един подиум, под позлатен балдахин, поддържан от четири колони, имаше широк диван покрит със златен брокат. Обстановката представляваше странна смесица от барок и рококо. През цветните стъкла на купола се изливаше слънчева светлина.
Екскурзоводът обясни, че се намират в тронната зала, или царския салон. В другия края на помещението се издигаше втори подиум, където наложниците, съпругите и майката на султана седели по време на държавни срещи или се наслаждавали на музика и танци.
Туристите започнаха да се пръскат из залата и човешкият буфер, който отделяше Остин и Карина от Бък и хората му, изтъня. Между Остин и тримата мъже останаха само неколцина туристи.
Сега или никога!
Остин прошепна на Карина да прави това, което ѝ каже. Хвана я за ръката и я поведе към екскурзовода.
– Ще може ли да прекъснем обиколката? – попита той. – Жена ми не се чувства добре. Бременна е.
Екскурзоводът огледа елегантната фигура на Карина.
– Бременна ли?
– Да – усмихна се Карина с престорено смущение. – Още съм в първите месеци.
Водачът се изчерви и бързо посочи към една врата.
– Можете да излезете оттук.
Те му благодариха и се запътиха към изхода.
– Чакайте! – обади се водачът и вдигна радиостанцията към устните си. – Ще повикам охраната да ви придружи.
Той заговори по радиото. Охраната щеше да пристигне след няколко минути. Каза им дотогава да стоят с групата.
Бък беше видял, че Остин говори с екскурзовода. Когато екскурзоводът заговори по радиостанцията, Бък реши, че Остин е повикал помощ.
– Да действаме! – обърна се той към хората си.
Остин поведе Карина към другия край на помещението, като гледаше да има достатъчно разстояние между тях и преследвачите. Бързо установи, че играта на криеница не е подходяща за открити пространства.
Тримата мъже ги настигнаха. Бък беше толкова близо, че Остин зърна убийствения блясък в очите му. Мъжът бръкна в якето си.
В този момент един як охранител влезе в царския салон и екскурзоводът посочи към Остин и Карина. Тогава Остин изигра коза си.
Посочи с пръст към Бък и другите двама и изрева с пълно гърло:
– ПКК! ПКК!

ПКК беше съкращение на
Partiya Kerkeren Kerdistan
, или Кюрдска работническа партия – марксистко-ленинистка партизанска организация, която искаше да създаде независима кюрдска държава в Югоизточна Турция. От 1978 година насам ПКК водеше яростна борба срещу турското правителство. Едно от основните им средства бяха атентатите срещу чуждестранни туристи.

Приветливото изражение на пазача изчезна и той непохватно посегна към кобура си. В Турция да изкрещиш: „ПКК!” беше все едно да плиснеш бензин върху огън. Пазачът най-после успя да извади пистолета си.
Зърна ножа в ръцете на Бък. Стиснал оръжието с две ръце, пазачът изкрещя нещо на турски. Бък се обърна и видя, че дулото е насочено към гърдите му. Ножът издрънча на пода, а Бък вдигна ръце във въздуха.
Един от преследвачите бе насочил пистолет към пазача. Без да се колебае Остин нанесе поразяващ удар с рамо в корема на мъжа и пистолетът излетя във въздуха. И двамата рухнаха на пода. Остин заби юмрук в челюстта на противника си.
Тронната зала се бе изпразнила. Екскурзоводът се беше скрил зад една врата и викаше по радиото подкрепления.
Бък пъхна ръка под якето и извади пистолет. Фатална грешка. Охранителят на средна възраст беше ветеран от турската армия. Макар и понаедрял, старата войнишка закалка все още беше жива в него. Остин се надигна на крака и отново изкрещя: „ПКК!”, сочейки към Бък.
Охранителят се обърна, прицели се спокойно в Бък и натисна спусъка. Куршумът улучи Бък право в гърдите и го запрати към султанския диван.
Остин изтича към застиналата на място Карина, сграбчи я и я поведе към изхода. Двамата побягнаха по някакъв коридор, без да знаят накъде ще ги изведе. Стигнаха до малка стая с врата в единия ъгъл. Вратата водеше към тераса, обляна от слънчевата светлина.
На терасата стояха двамата мъже, които ги бяха проследили през изоставеното село. Остин застана пред Карина, за да я защити. Мъжете запристъпваха бавно към двамата. В този момент вратата на харема се отвори с трясък и на терасата излязоха хората на Бък с пистолети в ръце. Яркото слънце ги заслепи и не видяха как турците вадят изпод саката си пистолети със заглушители. От оръжията се чу лек пукот почти в един и същ миг. Хората на Бък се свлякоха на терасата.
Единият турчин задържа пистолета си насочен към вратата, а другият хвана Остин за ръката.
– Хайде – каза той. – Всичко е наред. Ние сме приятели.
После потупа дружелюбно Остин по рамото, намигна на Карина и ги подкани да тръгнат след него. Другият мъж тръгна зад тях. Говореше по телефона и често поглеждаше през рамо, за да види дали ги следят.
Когато влязоха в достъпната за посетителите част на двореца, турците скриха пистолетите и тръгнаха напред през лабиринт от сгради и дворове, който водеше към портата на двореца. На улицата отпред ги чакаше сребрист мерцедес със запален двигател. По-високопоставеният от двамата турци отвори вратата до шофьора, а Остин и Карина се качиха на задната седалка и установиха, че там вече има някой.
Старият им приятел Джемил се усмихна и даде с благ глас нареждане на шофьора. Мерцедесът се отдалечи от дворцовия комплекс и се вля в уличното движение на Истанбул.
– Значи това са били ваши хора? – попита Карина.
– Не се безпокойте. Не ви се сърдят заради гумата, която приятелят ви съсипа. Сами са си виновни. Казах им да ви държат под око, но те са се приближили прекалено много.
– Ще платя за новата гума – обеща Остин.
Джемил се подсмихна. Като истински турчин, обясни той, не можел да отхвърли предложението.
– Извинявам се, ако хората ми са ви стреснали – каза той и обясни, че след срещата във водохранилището чул тревожни слухове. В Истанбул били пристигнали някакви много хладнокръвни наемници. За да не привличат внимание, били влезли в страната невъоръжени и си били набавили оръжия от един местен търговец, приятел на Джемил. По-тревожно обаче било нещо друго: били пристигнали в същия ден като Карина и Остин и били отседнали в същия хотел.
Джемил изпратил хората си да държат приятелите му под око. След като Остин и Карина се отървали от тях в изоставеното село, те се върнали в Истанбул и започнали да държат хотела под око с идеята, че Остин и Карина ще се върнат за багажа си. Проследили Остин от археологическите разкопки до Топкапъ, но го загубили, когато двамата с Карина влезли в харема. Видели, че Бък и хората му влизат след тях, и ги последвали.
Карина залепи на бузата на Джемил голяма целувка.
– Дали ще можем да ви се отблагодарим някога?
– Има начин. Взех едно лошо делово решение, което привлече вниманието на международните власти. Ще ми е от полза, ако потвърдите, че съм почтен човек, ако ситуацията го изисква.
– Разбрахме се – каза Карина.
Бодрият маниер на Джемил се промени.
– В хотела вече не сте на сигурно място. Хората ми ще вземат багажа ви и ще ви преместят в една странноприемница, където можете да останете за през нощта. Имам много приятели в Турция, но хората се купуват и продават и не мога да гарантирам, че ще сте в безопасност дълго време.
– Според мен Джемил казва, че климатът тук вече не е здравословен – обобщи Остин.
– Приятелят ви се изразява много добре – потвърди Джемил. – Съветвам ви да се махнете от Истанбул колкото може по-скоро.
Остин не беше човек, който пренебрегва добрите съвети. Но имаше една недовършена работа. Мерцедесът ги остави на разкопките край Босфора и се разбраха да ги вземе след два часа.
Ханли се намираше в една барака, превърната в консервационна лаборатория. Гипсовите образци лежаха на една маса. На цвят бяха тъмносиви.
– Оцветих релефите, за да изпъкват – обясни Ханли. – Безкрайно интересни отливки. Откъде казваш, че ги имаш?
– Бяха върху една финикийска статуя. Когато се приберем в Щатите, ще ги погледне експерт – отговори Остин.
Ханли се наведе над гипсовото копие от котката, увита около краката на Навигатора.
– У дома си имам три котки, така че това много ми хареса – каза той.
Докато Остин се взираше в спираловидните линии, които представляваха ивиците на котката, погледът му започна да долавя повторяемост, която не изглеждаше случайна. Взе една лупа и се взря в шарките. Почти невидим сред ивиците на котката, там имаше начертан символ „Z“. За разлика от другите, които бяха разположени хоризонтално, този беше обърнат вертикално.
Остин подаде лупата на Карина, която огледа знака и попита:
– Какво означава?

– Ако това
е
символ за кораб, той или е потънал, или потъва – Остин се взираше в плетеницата от чертички и спирали. – Мисля, че това не е само художествена приумица. Това, което виждаме, е карта. Тези черти описват брегова линия. Вдлъбнатините са заливи и заливчета.

Той взе назаем един фотоапарат и триножник. Карина задържа отливките пред обектива. Остин направи десетки снимки, качи ги на един взет назаем лаптоп и ги изпрати в НАМПД.
Докато Ханли и Карина поставяха гипсовите отливки между парчета стиропор, Остин се обади на Дзавала на летището. Дзавала отговори, че на сутринта ще се срещнат за полета към Съединените щати. Повредената подводница вече беше качена на товарния самолет.
Мерцедесът пристигна с багажа им и ги отведе до малък хотел с изглед към Босфора. Прибраха се в стаята си рано, прекалено уморени, за да се насладят на изгледа, и заспаха в мига, в който помирисаха възглавниците си. Когато се събудиха рано на следващата сутрин, мерцедесът ги очакваше, за да ги закара на летището.
Дзавала ги поздрави с „добре дошли” на борда с кана прясно кафе.
След по-малко от час самолетът „Сайтейшън” се отдели от земята и се отправи на запад със скорост осемстотин километра в час.
– Как беше в Истанбул? – попита Дзавала, докато самолетът пореше въздуха над Егейско море.
Остин му разказа за сблъсъка с Бък и бандата му в Топкапъ, за лудото им препускане в харема и как хората на Джемил ги спасиха.
– Харемът! Ще ми се да съм бил там – размечта се Дзавала.
– И на мен. Щеше да си ни от полза, когато започна стрелбата – каза Остин.
– Нямах това предвид. Ще ми се да съм бил там, когато харемът е бил пълен с красиви жени.
Да, Остин трябваше да се досети, че не може да очаква съчувствие от своя приятел, когато пред очите му оживява картина, пълна с красиви жени.
– Доколкото разбрах, има свободно място за евнух – осведоми го той.
Дзавала събра колене и ги стисна.
– Ох! – измърмори. – Не, благодаря. Мисля, че предпочитам да отида да си побъбря с пилота.
Реакцията на Джо накара Остин да се ухили. Веселото му настроение обаче продължи само миг. Бък и Ридли бяха мъртви, а хората им – неутрализирани, но ако подозренията на Остин за Виктор Балтазар бяха верни, това не беше краят.
Нещо още по-лошо: убиецът с бебешко лице още беше на свобода.

1 Телевизионен герой от „Шоуто на Анди Грифит” и по-късно от „Гомър Пайл” – Б. пр.

2 Германска легенда за средновековен свирач, облечен в пъстри дрехи, който с музиката си примамил плъховете да напуснат град Хамелин. Когато обаче жителите на града отказали да му платят уговорената цена, той насочил магията си към децата им и ги отвел така, както преди това плъховете. – Б. пр.




34












Анджела почувства, че я побиват тръпки.
Нямаше абсолютно никаква причина за ледената студенина между лопатките ѝ. Често оставаше в библиотеката след работно време и никога не бе изпитвала нервност, задето работи сама. Напротив, имаше нещо успокоително в това да е заобиколена от мъдростта на вековете.
Помисли си, че чува глас, който извиква нещо. Не беше сигурна. Беше съсредоточена върху материалите за Мериуедър Луис.
Единственият друг човек в сградата беше шефката ѝ. Може би Хелън Улси ѝ беше пожелала „лека нощ”.
Анджела се облегна на стола и въздъхна с облекчение. Досега беше чакала търпеливо – надяваше се Улси да напусне сградата, преди Пол и Гамей Траут да се върнат. Не можеше да сдържи въодушевлението си. Имаше да им разказва толкова много неща.
Тя наклони глава на една страна. Тишина. Нещо не беше наред.
Анджела стана от стола и прекоси тихата читалня. Излезе в тъмен коридор и натисна ключа на осветлението. Коридорът остана потопен в мрак. Сутринта трябваше да се обади на техниците. Тръгна по коридора към светлината, която се процеждаше от вратата на Хелън.
Спря и почука тихо. Отговор не последва. Хелън навярно бе забравила да угаси лампата. Анджела отвори вратата и замръзна намясто.
Улси все още седеше зад бюрото си със скръстени в скута ръце. Главата ѝ беше наведена назад под странен ъгъл, като на счупена кукла. Устата ѝ беше широко отворена, мъртвите ѝ очи се взираха в тавана. Бледото ѝ гърло бе белязано от пурпурночервеникави следи.
В главата на Анджела отекна безмълвен писък. Тя притисна ръка към устата си и едва потисна гаденето си.
Бавно излезе заднишком от кабинета. Инстинктът я подтикваше да хукне към изхода. Загледа се в неосветения коридор, но някакво първично усещане за опасност я възпря да се втурне към тъмните сенки. Вместо да тръгне към изхода, тя хукна обратно към вътрешността на сградата.
Тромавата фигура на Адриано излезе от мрака. Той беше повредил ключа за лампата с джобно ножче и очакваше младата жена да изпадне в паника и да се втурне право в ръцете му. Тя обаче се беше обърнала и беше хукнала в обратната посока като заек, който се прибира на сигурно място в бърлогата си.
Кръвта на Адриано кипеше след убийството на Наблюдателката. Прекалено лесно беше. Мисълта за предизвикателство го въодушеви. Убийството беше много по-забавно, ако преди това имаше преследване.
Той мина покрай кабинета на Улси и хвърли поглед, за да се наслади на делото си. Улси беше последната от дълга поредица от Наблюдатели, внедрени във Философското общество. Системата на Наблюдателите датираше отпреди векове. Наблюдателите дискретно постъпваха на работа в центрове на обществото по цял свят и единствената им задача беше да дадат сигнал при първия намек, че Тайната е разбулена.
Преди два века друг Наблюдател от Философското общество ги беше предупредил за откритието на Джеферсън. Наблюдателят беше един от учените, които бившият президент бе помолил да преведат думите от пергамента. Унищожаването на документите на Джеферсън трябваше да сложи край на мисията му, но тогава откриха връзката с Мериуедър Луис и тази изтървана нишка трябваше да се прибере с помощта на убийци, изпратени в територията Луизиана.
Улси не можеше да знае, че първото ѝ обаждане като Наблюдател е задвижило верига от събития, които щяха да доведат до края ѝ. Задачата ѝ беше да съобщава за всякакви сериозни търсения за пътувания на финикийците до Америка. Тя прилежно съобщи новината за папката на Джеферсън. Когато получи инструкциите да я предаде по куриер, в библиотеката вече бе дошъл представител на Държавния департамент, за да прибере материалите за Джеферсън. Улси сърдито обвини помощничката си, но ѝ казаха да не споменава за инцидента пред Анджела. Когато се обади пак, за да съобщи, че семейство Траут е дошло при Анджела, подписа смъртната си присъда.
Наредиха ѝ да се погрижи Анджела да остане след работно време. Адриано дойде в музея след затварянето му, очисти библиотекарката и безуспешно се помъчи да устрои засада на помощничката ѝ.
Той продължи да крачи по коридора, като натискаше методично дръжката на всяка врата. Всички кабинети бяха заключени. Стигна до място, на което се пресичаха четири коридора, и подуши въздуха като хрътка.

Щрак!

Звукът от спускането на резе беше едва доловим. По време на преследване сетивата на Адриано бяха изострени докрай. Той се обърна надясно и тръгна по коридора към една врата. Отвори я и пристъпи в тъмна стая.
Никога не беше влизал в библиотеката, но познаваше разположението ѝ. След като Анджела откри папката, той изпрати хора, които да огледат сградата. Смяташе се за професионалист и искаше да познава добре потенциалното място за убийство.
Знаеше, че в затъмнената стая има хиляди книги, натрупани във високи шкафове, подредени в няколко успоредни редици.
Когато чу отварянето и затварянето на вратата, Анджела приклекна между две редици. Беше се отправила към изход в дъното на помещението. Сигурна беше, че биенето на сърцето ѝ ще я издаде.
Адриано натисна ключа на стената и помещението се обля в светлина.
Анджела се смъкна на четири крака и запълзя към края на редицата, а оттам по тясна пътека между лавиците и стената.
Слухът на ловец на Адриано долови влаченето на колене и длани по пода.
Той закрачи по пътеката. Не бързаше – спираше да надникне между лавици, преди да продължи. Можеше да открие Анджела само за секунда, но искаше да удължи лова и да увеличи ужаса на плячката си .
След като провери няколко редици, видя на земята някакъв предмет и мина между лавиците, за да го огледа по-отблизо. Беше обувка. На около метър от нея лежеше друга. Анджела се беше събула по чорапи, за да приглуши звука от движенията си.
Адриано се подсмихна и сви и отвори пръсти.
– Ела при мен, Анджела – изрече благо, като майка, която вика детето си.
Неочакваното изричане на името ѝ я накара да скочи на крака и да се втурне към изхода. Зад нея меко затупкаха бързи стъпки. Една ръка се протегна и я сграбчи за блузата. Тя изкрещя и се опита да се отскубне. Адриано нарочно я остави да го направи. Обичаше да играе с жертвите си.
Анджела се шмугна между редиците и притисна гръб към една лавица.
Адриано заобиколи следващата редица рафтове и бебешкото му лице се подаде над книгите.
– Здрасти! – каза той.
Анджела се обърна и видя кръглите сини очи. Опита се да изкрещи, но викът замря в гърлото ѝ.
– Анджела!
Един женски глас току-що бе извикал името ѝ.
Първият инстинкт на Адриано беше да нападне натрапницата. Той се придвижи в посока към гласа. Щеше да събори новодошлата с един удар на пода, бързо да се отърве от нея и да се върне при Анджела.
Зави зад един ъгъл и близо до вратата видя двама души: червенокоса жена и мъж, който бе по-висок дори от него. Появата му сякаш ги стресна, но бързо се съвзеха.
– Къде е Анджела? – попита жената.
Адриано не отговори. Измежду рафтовете обаче се чу ясно скимтенето на Анджела.
Позите ми показваха, че нямат намерение да се предават. Мъжът закрачи към него. Жената понечи да го заобиколи и да мине в гръб.
Адриано не беше свикнал да му се съпротивляват. Ситуацията ставаше сложна. Той се престори, че пристъпва към мъжа, а после се обърна и хукна към изхода в дъното. Натисна един от ключовете за осветление и побягна от стаята.
– Анджела, добре ли си? – попита Гамей. – Ние сме Пол и Гамей Траут.
– Внимавайте! – викна Анджела. – Преследва ме!
Лампите отново светнаха.
Анджела се втурна напред и се хвърли на врата на Гамей. Тялото ѝ се разтърси от ридания.
Пол набързо огледа стаята. После отвори вратата на изхода и излезе в коридора. Всичко беше спокойно. Той се върна в стаята с лавиците.
– Отиде си. Кой беше тоя мръсник?
– Не знам – отговори Анджела. – Убил е Хелън. А после погна мен. Знаеше как се казвам.
– Входната врата беше отключена – отбеляза Пол. – Загубихме се, докато търсехме кабинета ти, а после те чухме да викаш. Казваш, че е убил шефката ти?
Макар че се ужасяваше при мисълта да се върне на местопрестъплението, Анджела ги поведе по коридора към кабинета на Улси. Траут бутна вратата с крак и влезе. Отиде до бюрото и приближи ухото си до зейналата уста на Улси, но нито чу, нито усети дишане. Не очакваше да е жива, особено като се има предвид ъгълът, под който висеше главата ѝ, а и всички тези белези по гърлото ѝ.
Той се върна в коридора. Гамей бе прегърнала младата жена. Тя видя сериозното изражение на съпруга си, извади мобилния телефон и позвъни на 911. После тримата излязоха навън и застанаха до стълбището пред входа, за да чакат идването на полицията.
Патрулната кола се появи след по-малко от пет минути. Двама филаделфийски полицаи слязоха и след разговора си със семейство Траут и Анджела повикаха подкрепление. Извадиха оръжията си. Единият влезе вътре, а другият започна да обикаля сградата.
Адриано се отдели от прикритието си – едно дърво в малкия парк срещу входа на библиотеката. Върху меките му черти играеха червените и сини светлини на полицейската кола. Той погледна с любопитство към високия мъж и червенокосата жена, които бяха прекъснали лова му.
Втора полицейска кола наби спирачки. Появиха се още двама полицаи.
Адриано се стопи сред сенките и се изгуби сред дърветата, без да го забележат. Беше търпелив. Знаеше къде живее Анджела. И когато тази вечер се прибереше у дома, той щеше да я чака.




35












Остин се намираше в онова особено състояние между съня и будността, когато усети промяна във височината и скоростта на самолета. Отвори очи и надникна през прозореца. Разпозна гоблена от светлини, проснат в краката му.
Карина спеше, отпуснала глава на рамото му. Той я потупа по ръката.
– У дома сме.
Тя се събуди и се прозя.
– Последното, което помня, е, че излитаме от Париж.
– Разказваше ми за плановете си за изложбата.
– Съжалявам – потърка тя очите си, за да прогони съня. – Ще се върна в хотела и ще поспя. Утре сутринта се качвам на влака за Ню Йорк. Трябва да говоря с хората от музея „Метрополитън” за откриването на изложбата.
– Значи смяташ да продължиш с обиколката дори и без Навигатора?
– Нямам друг избор. Да погледнем на нещата от хубавата страна: новината за кражбата на статуята може да привлече още посетители.
Остин се помъчи да намери думи, които да не звучат покровителствено.
– С оглед на миналите събития мислиш ли, че е добра идея да пътуваш сама?
Тя го целуна по бузата.
– Благодаря, Кърт, но само няколко души ще знаят за плановете ми. – Отново се прозя. – Мислиш ли, че още съм в опасност?
Устните на Остин се свиха в напрегната усмивка. Не искаше да я плаши, но тя трябваше да разбере, че продължава да е мишена.
– Нашият приятел Бък каза, че възнамеряват да те отвлекат. Хората, за които работи, имат ръце, които стигат надалеч. Вече го видяхме в Турция.
Карина вирна брадичка.
– Няма да позволя на никого да ме накара да прекарам остатъка от живота си в криене.
– Не мога да те обвинявам. Искам да предложа компромисен вариант – каза Остин. – Тази вечер остани при мен. Ще приготвя великолепна вечеря – ще поръчам нещо тайландско. Предлагам да поспиш, за да преодолееш следполетната умора, а на сутринта ще започнеш на свежа глава.
– Ще ми е много приятно – отговори Карина без колебание.
Пилотът оповести, че самолетът се приближава към летище „Дълес” и след петнайсет минути ще са на земята. Остин погледна от другата страна на пътеката. Дзавала спеше като мъртвец. Приятелят му можеше да заспи на легло от гвоздеи и да скочи при първо повикване, готов за действие.
Остин извади мобилния телефон от якето на Дзавала и се обади на семейство Траут. Вдигна Пол. Остин му съобщи, че се е върнал от Турция и попита дали Пол и Гамей са получили папката на Джеферсън.
– Прочетохме я – отговори Пол. – Придобихме доста добра представа как изглежда един кораб от Тарсис, но ни трябва повече информация, за да направим предположения за курса. Трябва да ти кажа и още нещо, Кърт. Проследихме една нишка до Американското философско общество и попаднахме в същинско змийско гнездо.
– Трудно ми е да си представя тази достопочтена институция на знанието като гнездо на усойници.
– Времената се менят. Малко след като посетихме библиотеката, убиха една от библиотекарките. И помощничката ѝ щеше да я сполети същата участ, ако с Гамей не бяхме дошли точно навреме, за да прогоним убиеца.
– Успяхте ли да го видите?
– Да. Едър мъж, с бебешко лице и кръгли сини очи.
– С господина се познаваме. Помощничката добре ли е?
– Уплашена е. Убедихме я, след като полицията приключи с разпита ѝ, да се махне от Филаделфия. Искаше да се отбие в апартамента си. Ние настояхме да дойде направо в Джорджтаун. Гамей ѝ даде назаем малко дрехи, които горе-долу ѝ стават.
– Искам да говоря с нея. Какво ще кажеш за седем часа сутринта утре?
– Поничките и кафето са от нас. Не ми разказа за пътуването си до Истанбул.
– И в Турция страдат от проблема с масовото нахлуване на змии. До утре сутрин!
Лекото сътресение от докосването на колелата на самолета в пистата събуди Дзавала от дълбокия му сън. Той погледна през прозореца.
– Толкова скоро ли пристигнахме?
Остин му подаде мобилния телефон.
– Проспа цялото пътуване над Атлантика
Дзавала изду бузи.
– Благодарение на теб сънувах само кошмари за евнуси.
Самолетът започна бавно да се движи по пистата към специален хангар на НАМПД. Тримата пътници слязоха и внимателно натовариха гипсовите отливки заедно с багажа в един джип чероки от автомобилния парк на НАМПД. Остин остави Дзавала у тях и заедно с Карина продължиха към дома му. Пътьом спряха да поръчат тайландска вечеря.
Вечеряха на верандата под звуците на любимия на Остин прогресивен джаз. Отпиваха бренди, слушаха Джон Колтрейн и Оскар Питърсън и се споразумяха да не обсъждат загадките около Навигатора. Вместо това заразказваха истории от работата си. След всяко приключение на Остин Карина добавяше свое, също толкова вълнуващо.
Комбинацията от бренди и дълго пътуване си каза думата и Карина започна да се унася. Остин я заведе в спалнята във викторианската куличка и, понеже не можа да заспи, слезе в кабинета. Опъна се в едно удобно кожено кресло и впери поглед в кехлибарената течност в чашата си, сякаш се взираше в кристална топка. Умът му минаваше през всички подробности, започвайки със случилото се с нефтената платформа.
Надяваше се да успее да събере отделните детайли в картина, ясна като творба на Рембранд, но вместо това се получи абстрактна картина на Джаксън Полак. Стана от креслото, отиде до библиотеката и извади книгата на Антъни Саксън. Върна се в креслото и се зачете.
Антъни Саксън беше истински авантюрист. Беше си проправил път през джунглата, за да открие отдавна погребани южноамерикански руини. Беше избегнал на косъм смъртта в африканска пустиня. Беше претърсвал безброй прашни гробници и се беше запознал лично с безчет мумии. Ако само една десета от това, което пишеше, отговаряше на истината, Саксън беше изследовател от типа на Хайръм Бингам, Станли и Ливингстън или Индиана Джоунс.
Преди няколко години Саксън бе започнал да се подготвя за най-голямото си приключение. Смяташе да преплава с копие на финикийски кораб от Червено море до бреговете на Северна Америка. Прекосяването на Тихия океан щеше да докаже теорията му, че Офир, легендарната земя, в която се намирали мините на цар Соломон, се намира в Америка. Една нощ обаче корабът изгорял при загадъчни обстоятелства.
Саксън вярваше, че Офир не е едно-единствено място, а кодово название за няколко източника на богатството на Соломон. Според неговата теория Соломон организирал две флотилии под ръководството на Хирам, финикийския адмирал. Едната тръгнала от Червено море и стигнала до Америка. А другата прекосила Атлантика, след като минала през Гибралтарския проток.
Саксън бе открил странен знак в руини в Перу – фигура, която съвпадаше с подобни символи, гравирани на плочи в Ливан и Сирия. Той го бе нарекъл „символа от Тарсис” и бе решил, че може да е съкращение за „Офир”. В книгата му имаше няколко снимки на знака.
Остин се загледа в тях.
Символът представляваше хоризонтална линия с обърнати обратно букви „Z“ в двата края, идентичен със символа, гравиран на полата на Навигатора и на хълбока на бронзовата котка.
Саксън беше проучил всичко налично за Соломон и Офир. А после, в глава, озаглавена „Епифания”, описваше как му е хрумнала идеята да започне да търси Савската царица. Никой не бил по-близък със Соломон от нея. Може би са си говорили в постелята. Търсенето на Офир отстъпило място на търсенето на гробницата на царицата.
Саксън бе прекарал години в търсене. Бе пропътувал безброй километри. И с времето мъртвата царица го беше омагьосала. Саксън вярваше, че е била историческа личност, а не легенда, както твърдяха някои експерти, че е била мургава и вероятно е произхождала от областта около Йемен. В книгата си преразказваше легендата за нея и Соломон. Според нея, царицата тръгнала да посети Соломон, защото любопитството ѝ било събудено от многобройните разказа за мъдростта му. Когато се срещнали, любовта им избухнала като огън. Родило им се дете. Накрая тя се върнала у дома, за да се погрижи за собственото си царство. Смяташе се, че синът им е станал цар на Етиопия.
„Мургава красавица, свързана с Етиопия” – помисли си Остин. Хвърли поглед към стълбите, които водеха към спалнята.
Един час по-късно дочете последната глава и остави книгата. Провери вратите, угаси лампите и тихо се качи по витото стълбище в спалнята. Съблече се, мушна се под завивките, без да събужда Карина, прегърна я и бързо заспа.
Гласът на Карина го разбуди рано на следващата сутрин. Тя беше направила кафе и говореше по телефона – правеше резервации за влака и уговорки с Музея на изкуството „Метрополитън”. След като и двамата се изкъпаха, облякоха и закусиха, Остин я закара до гара „Юниън”. Тя го целуна и каза, че вечерта се връща във Вашингтон. Обеща да му се обади, когато влакът тръгне от Ню Йорк.
От гарата Остин потегли към сградата на НАМПД. Качи се с асансьора до петнайсетия етаж, тръгна по един коридор, отвори врата и влезе в голямо, слабо осветено помещение. Широката извита стена бе покрита с блестящи телевизионни екрани, на които се проектираше информация, събирана от „НАМПД САТ”.
Сред по-литературно настроените членове на НАМПД всевиждащата система си беше спечелила прозвището „Окото на Саурон”. Джак Уилмът, пазителят на окото, изобщо не приличаше на страховитите създания от сагата на Толкин. Уилмът беше човек с благ нрав и изтънчени маниери. Контролираше системата на „НАМПД САТ” от сложно устроено командно табло в центъра на стаята.
От двете страни на таблото имаше по-малки работни места с компютри. Интерпретатори на сателитни изображения разпределяха десетките въпроси, пристигащи от учени, университети и организации, свързани с океана, от цял свят.
Остин се зачуди защо гениите обикновено са ексцентрични, когато става дума за косата им. Айнщайн, Бетовен, Марк Твен, Лекс Лутър – проклятието в живота на Супермен, дори брадатият компютърен гений на НАМПД Ирам Йейгър. Уилмът – закръглен мъж, прехвърлил четирийсетте, беше избрал прическа за прикриване на плешивостта с двойно премятане на кичури и разделяне на косата малко над ушите.
Остин се приближи зад Уилмът и с най-дълбокия си глас изрече:
– Поздравявам те, о, всевиждащи Саурон!
Уилмът се завъртя на стола и се ухили.

–
Поздравявам те
, о, смъртни! Очаквах те.

– Окото на Саурон вижда всичко и знае всичко – не му остана длъжен Остин.
– Съвсем не – отговори Уилмът. – Получих имейла и снимките ти от Турция. Вземи си стол и ми кажи с какво мога да ти помогна.
Остин се настани на един въртящ се стол.
– На снимките виждаш гипсови отливки от повърхността на древна статуя. Мисля, че завъртулките са контури на карта. Може би на район на Източния бряг. Чудех се дали не можем да сравним картата със сателитни снимки.
В отговор Уилмът кликна с мишката на компютъра. В един правоъгълник се появи снимката, която Остин бе направил на котката на Навигатора.
– Очертах я по-ясно – обясни Уилмът. – Разкарах сивите места, размазаните ръбове и какви ли не боклуци. Ясно очертаните граници подпомагат визуализирането.
Остин почука с показалец по екрана.
– Този символ може да означава потънал кораб. Проблемът е, че не знам дали този квадрат е с диаметър един километър, или десет, или сто.
– Изображението е като пръстов отпечатък – започна да обяснява Уилмът. – Отпечатъците се съпоставят по характеристиките на браздите, според точки на идентичност или според съвсем дребни подробности, по система разработена от Галтон. Идентификацията на отпечатъците се прави чрез сравнение на съвсем дребни подробности като характеристики на бразди, островчета, разклонения. По подобие на този метод създадох алгоритъм, който ще съпостави тази примитивна карта със сателитните снимки. Ще накарам компютъра да провери всяка възможност. Това обаче ще отнеме време.
Остин му каза, че отива на съвещание, но му заръча да се обади, ако разбере нещо. Взе асансьора и слезе на по-долен етаж. Срещна се с Дзавала във фоайето и двамата заедно тръгнаха към заседателната зала. Стените бяха покрити със снимки на кораби. Дългата заседателна маса в средата на залата сякаш се носеше като кораб в море върху дебелия син килим.
Пол и Гамей Траут седяха на масата заедно с млада жена със сериозно лице, за която Остин предположи, че е Анджела Уърт. Анджела май все още беше в шок. Само за няколко часа се беше запознала с двамата Траут, бяха убили шефката ѝ, почти пред очите ѝ, и бяха посегнали на живота ѝ. Все още ѝ се виеше свят от тези събития, когато я заведоха в самото сърце на НАМПД – агенция, за чиито подвизи само беше чувала.
А после вратата се отвори и двамата мъже, които влязоха, спокойно можеха да минат за герои от приключенски роман. Здравенякът с пронизващите синьозелени очи и странна светла коса се приближи и представи себе си и привлекателния си приятел. Анджела онемя.
Всички седнаха на масата и Пол им раздаде копия от компютърно генерирания кораб от Тарсис.
– Според нас това е типът кораб, който би могъл да доплава до Северна Америка. Не стигнахме далеч с определянето на трансатлантическия маршрут, затова решихме да опитаме друго. Забелязахме, че поредица от връзки води към Философското общество, и ги проследихме. Така се запознахме с Анджела.
– Поздравления, задето сте открили папката на Джеферсън – обърна се към нея Остин с дружелюбна усмивка.
– Благодаря – отговори Анджела. – Всъщност беше чист късмет.

– Това не е
единственият
чист късмет на Анджела – намеси се Гамей. – Кажи на Кърт и Джо какво още си открила.

– Според нас Мериуедър Луис е бил убит, за да му попречат да предаде някаква жизненоважна информация на Томас Джеферсън.
– Ще ми е интересно да разбера как сте стигнали до този извод – полюбопитства Остин.
Анджела извади една папка от очукано кожено куфарче.
– Прегледах документите, търсех информация за роба на Луис, младеж на име Зеб. Според архивите той пристигнал в Монтичело няколко седмици след смъртта на Луис. Възможно е да е пътувал заедно с човек на име Нийли, който е занесъл в Монтичело новината за смъртта на Луис. Навярно му е била нужна помощ за вещите на Луис, затова е взел роба. Запитах се какво ли е станало със Зеб след това.
– В онези времена със сигурност са сметнали роба за част от имуществото на Луис – помогна ѝ Остин.
– Точно това си помислих и аз, че са го доставили на семейството на Луис заедно с останалата част от собствеността му. Имах някакво предчувствие и проверих всички роби в Монтичело. Открих нещо много интересно.
Тя подаде на Остин лист хартия с имената, пола, възрастта и задълженията на робите. Остин прегледа внимателно списъка и го подаде на останалите, без да каже и дума.
– Зеб е записан като свободен човек. Бил е назначен на работа в къщата – възкликна Гамей.
– Как така е станал свободен на осемнайсет години? – попита Остин.
– Мисля, че свободата му е била възнаграждение – предположи Анджела.
– Има логика – съгласи се Остин. – Това е бил начинът на Джеферсън да се отблагодари на младия мъж, задето му е направил някаква услуга.
– Доставил му е информацията на Луис – каза Гамей. – Обзалагам се, че Зеб я е предал на Джеферсън.
– Знаете ли какво е станало с него? – обърна се Остин към Анджела.
– Останал в Монтичело и заемал добра длъжност в къщата. Години по-късно изчезнал от списъка, но това не е краят на историята.
Тя извади копие от стара изрезка от вестник.
Гамей се взря в копието.
– Нашият свободен човек?
– Пише, че е работил за президента Джеферсън – потвърди Анджела.
Гамей подаде изрезката на Пол.
– Истинска бомба! Тук е на деветдесет и повече години и са го интервюирали малко преди смъртта му. На смъртното си легло недвусмислено е заявил, че Мериуедър Луис е бил убит.
– Как смятате, каква е възможността да е казал същото и на Джеферсън? – попита Остин.
– Според нас – отговори Пол – Джеферсън е знаел през цялото време, но е подкрепил историята за самоубийството, макар че това е навредило на репутацията на стария му приятел.
– Джеферсън не се е колебаел да прибягва до разни извъртания, когато е имал основателна причина – отбеляза Остин.
Пол взе модела на кораба.
– Според нас не е искал да привлича внимание върху факта, че е знаел за това.
– Следващата ни стъпка е ясна – заключи Гамей. – Трябва да отидем в Монтичело и да се помъчим да разберем нещо повече за младия Зеб.
Остин се канеше да се съгласи с предложението, но се наложи да се извини и да вдигне телефона. Беше Уилмът.

–
Открих
го! – чу се въодушевеният глас на Уилмът.

– Открил си местоположението на кораба?

– Още по-хубаво, Кърт. Открих
кораба
!





36













Остин стоеше на палубата на едномачтовата си платноходка и се взираше в залива Чесапийк. Познаваше го като петте пръста на ръката си. Както всъщност и почти всяко тясно заливче и проток на двата бряга на Потомак. Беше ги обиколил със седемметровата си платноходка – негова рожба и гордост, след като беше прекарал часове наред, докато я възстанови и върне предишния ѝ блясък. Въпреки солидния си корпус тя беше учудващо бърза и маневрена и напълно оправдаваше репутацията си, че е „пъргава като котка”
1
. Остин си падаше по високите скорости и не обичаше нищо друго така, както да се носи по вятъра с опънато платно.

Но не и днес. Остин слезе от лодката и се запъти към паркинга. Помогна на Дзавала да свали чантите от джипа. След срещата в НАМПД двамата бяха натоварили оборудване и се бяха отправили към работилницата за лодки на юг от Анаполис. Остин се беше обадил предварително, за да се уговори с управителя да наемат шестметрова моторница с фибростъкло.
Дзавала взе чантите с оборудването им за гмуркане. Остин вдигна двата пластмасови куфара. Завлякоха оборудването на дока за спускане и го натовариха на моторницата. После отвързаха въжетата и се отправиха на юг в залива. Дзавала застана на руля. Остин погледна картата, а после и джипиеса.
Заливът Чесапийк е най-големият естуар в Съединените щати – простира се на триста и трийсет километра на юг от Хавър де Грейс, Мериленд, където в него се влива река Съскуехана, до Норфолк, Вирджиния. Ширината му варира от петдесет и шест километра близо до устието на река Потомак до по-малко от шест километра и половина близо до Абърдийн, Мериленд.
Дзавала огледа огромната водна шир, по която слънцето хвърляше безброй искри.
– Колко са потъналите кораби на дъното на Чесапийк? – попита той достатъчно високо, за да надвика бръмченето на мотора.
Остин вдигна глава от картата.
– При последното броене – около хиляда и осемстотин. Варират от корабокрушение от шестнайсети век край остров Танжиър до „Куяхога” – катер на бреговата охрана, който потънал след сблъсък. Историкът от НАМПД обаче няма представа какъв е обектът, засечен от сателита.
– За каква дълбочина говорим?
– Като цяло Чесапийк е доста плитък – обясни Остин. – Средната му дълбочина е около шест метра и трийсет, макар че на много места има падини, които достигат почти шейсет метра. – Почука с пръст по картата. – Изглежда, нашият обект е потънал в една от тези дълбоки дупки.
Моторницата продължи на юг. Плъзгаше се по гребените на вълните, край лодки за ловене на стриди и други плавателни съдове. И в двете посоки на вътрешния плавателен път, който минаваше по средата на Чесапийк, имаше оживено движение.
По-малко от час след като напуснаха работилницата, Остин отново погледна към джипиеса и даде знак на Дзавала, който насочи лодката в посоката, която сочеше пръстът на Остин. Когато се озоваха на мястото, Остин посочи надолу към водата и викна:
– Тук!
Лодката се раздруса и спря и Дзавала изключи двигателя. Остин остави настрана джипиеса и хвърли котвата. Лодката се залюшка във вълните на няколкостотин метра от малък остров. Ехолотът показа, че дълбочината на водата под корпуса им е четиринайсет метра. Остин и Дзавала съсредоточено се взряха в сателитната снимка, която им даде Уилмът. Ясно се виждаха бледите очертания на кораб. Плавателният съд би трябвало да е точно под корпуса им.
Остин отвори единия от пластмасовите куфари и извади машина с дистанционно управление на „Сийботикс”. Имаше големината и формата на прахосмукачка с контейнер. НАМПД разполагаше с дистанционно управляеми машини, големи колкото кола, и Остин можеше да избира от цял куп усъвършенствани сензорни устройства с дистанционно управление, но искаше да действа бързо. Беше решил да не прибягва до магнитометъра, който изискваше време, или до машина със странично звуково сканиране. Вместо това беше взел машина, която се движи на плитко и беше лесна за пренасяне и транспортиране.
На единия край на яркочервената кутия имаше цветна камера с висока резолюция и халогенно осветление, а на другия – два мощни двигателя. Машината имаше и страничен двигател, който можеше да я премества настрана, и вертикален – за движение нагоре и надолу. Металният кожух от двете страни изпълняваше двойна функция – като ротор и като защита на корпуса.
Дзавала вдигна капака на другия куфар, в който бяха осеминчовият телевизионен монитор и контролният панел на машината. Джо беше опитен пилот и щеше да му е лесно да използва джойстика за управление. Двамата с Остин свързаха машината и контролният панел с деветдесетметров кабел. Остин повдигна машината и я пусна във водата. Дзавала направи няколко пробни маневри, за да овладее управлението. После насочи машината към дъното и включи двигателите.
Машината бързо се спусна на дванайсет метра. Дзавала я задържа хоризонтално и погледна телевизионния монитор. Два еднакви конуса от светлина осветиха калното дъно. Нямаше и следа от потънал съд. Дзавала описа с машината няколко паралелни линии, сякаш косеше ливада.
Никакъв потънал кораб.
– Надявам се, че не е било някаква засечка на „НАМПД САТ” – обърна се той към Остин, който надничаше през рамото му.
– Изключено! – отсече Остин. – Изместете търсенето надясно. Искам прецизни и стегнати движения.
Дзавала активира страничните двигатели и премести машината надясно. Започна ново търсене с дълги осем метра паралелни линии. По средата на новото търсене прожекторите на машината засякоха тъмна извита линия на дъното.
Дзавала спря машината и я задържа намясто.
– Това или е морска змия, или е шпангоут на кораб.
Образът на монитора накара Остин да се ухили.
– Според мен си имаме потънал кораб – оповести той. – Напомни ми да принеса един хобит в жертва на Окото на Саурон.
Дзавала увеличи мощността и машината мина покрай предмета. Появиха се още напречни греди. Очертанията на скелета на кораба станаха видими. Гредите ставаха все по-малки, колкото повече машината се приближаваше към носа.
– Дървото е много добре запазено, ако изключим горните краища, където май е овъглено – отбеляза Дзавала.
– Това обяснява потъването. Изгорял е до ватерлинията.
– Как мислиш, колко е дълъг?
Остин погледна към екрана.
– Петдесет метра. Може би повече. Какво е това там вдясно?
Дзавала обърна машината. Прожекторите засякоха нещо, което приличаше на удължена животинска муцуна от дърво. Горната част на главата беше обгорена до неузнаваемост.
– Прилича ми на конче от въртележка – подметна Дзавала.
Пулсът на Остин се ускори. Той бръкна в чантата и извади водонепромокаема папка от прозрачна пластмаса. Вътре беше компютърно генерираният модел на кораб, който му бяха дали Пол и Гамей Траут. Той вдигна изображението до екрана. Конската муцуна на монитора и конската муцуна на изображението бяха почти еднакви.

– Познай какво,

amigo
2

! Ние може да сме първите хора от над две хиляди години, които виждат финикийски кораб от Тарсис.

Лицето на Дзавала грейна.
– Заменям цяла каса текила за един поглед към този красавец, когато още е плавал.
Джо бавно придвижи машината покрай левия борд на потъналия кораб.
Остин видя кръгла тъмна сянка, лежаща в самия център на корпуса.
– Какво е това? – попита той.
Дзавала внимателно премести машината няколко сантиметра напред.
Прожекторите осветиха метална решетка, покрита тук-там от морска растителност. Дзавала обърна машината и със силата на двигателите разчисти пясъка около предмета.
– Шлем за гмуркане – каза Остин.
– Знам, че финикийците са били умни, но не знаех, че са си падали по дълбоководното гмуркане.
– Не са си падали. Някой е стигнал до кораба преди нас и, изглежда, още е там.
Дзавала нагласи машината на височина, от която да могат да виждат шлема. Остин извади гмуркаческото си оборудване, съблече се по бански и нахлузи неопренов водолазен костюм, ботуши, ръкавици и качулка. Сложи си плавниците. Дзавала му помогна с колана с тежести и кислородната бутилка. Остин направи бърза проверка на екипировката и провери регулатора. После смъкна над очите си маската и стисна накрайника между зъбите си. Седна на планшира и се претърколи във водата.
Потъна на около метър в облак от мехурчета. За кратко го побиха тръпки, преди студената вода, просмукала се между кожата и костюма му, да се затопли до телесна температура. Със силни удари на мускулестите си крака той заплува надолу в потъмняващата вода към сребристозеления блясък от светлините на машината.
Озова се точно до нея, след което заплува напред пред обектива и вдигна палци. Дзавала наклони предната част на машината нагоре-надолу, сякаш кимаше. В отговор Остин му махна и доплува да огледа гредите. Дървото определено беше овъглено.
Тъкмо се обръщаше отново към шлема, когато видя, че наблизо лежи някакъв правоъгълен предмет. Зърна, както му се стори, каменна или глинена плочица, квадратна, широка двайсетина сантиметра и дебела пет-шест. От едната ѝ страна имаше издълбани линии.
Остин пъхна плочицата в чантата, прикрепена към компенсатора му за плаваемост, и насочи цялото си внимание към шлема. Разчисти растителността около основата му. Шлемът все още беше прикрепен към нагръдник. Остин започна да рови в тинята. От външния ръб на нагръдника стърчаха назъбени късчета гниещ брезент.
Остин усети по гърба си тръпка, която не беше предизвикана от температурата на водата.
Той откачи от компенсатора си за плаваемост едно фенерче, включи го и насочи лъча през решетката. От другата страна в него се взряха празните очи на човешки череп.
Остин се замисли какъв да е следващият му ход. Като повечето хора, които си изкарват прехраната в морето, и той изпитваше дълбоко уважение към мокрите гробове. Можеше да изплува и да съобщи на властите за откритието си. Но тежката длан на полицейските гмуркачи можеше да унищожи всички тайни на потъналия кораб.
Той обви ръце около шлема и внимателно го изтегли. Черепът вътре се търкулна. Остин се постара да не гледа към зловещите очни орбити и извади една подемна торба. Завърза въжетата ѝ за шлема и я наду с въздух от бутилката. Напълни компенсатора си за дълбочина, стисна шлема и бавно изплува на повърхността.
Дзавала беше наблюдавал на монитора на машината примитивното усилие за изваждане на останките. Когато главата на Остин се показа от водата, той му хвърли въже. Остин го завърза за шлема, за да му попречи да потъне. Подаде на Дзавала кислородната бутилка, колана си за тежест и плавниците, след което се покатери по стълбичката.
Двамата приведоха гръб над въжето и изтеглиха шлема на палубата.
Остин дръпна качулката си и коленичи до него.
– От старите е – отбеляза той. – Навярно лежи там от години.
Дзавала огледа маркуча за въздух, пластините за уши и тези за лице. Прокара пръсти по металния купол.
– Изработката е невероятна. От месинг и мед е – опита се да вдигне шлема и нагръдника. – Това сладурче сигурно е тежало над двайсет и пет килограма. Човекът, който го е носил, трябва да е бил адски як.
– Недостатъчно – възрази Остин.
– Подозирах, че е така – въздъхна Дзавала и хвърли поглед към отвора на шлема. – Чудя се кой ли е бил.
Остин изстърга растителността и разкри приковано към предната част на нагръдника овално парче метал, на което бе гравирано името на производителя на шлема. Гравираните букви показваха, че е бил изработен от компанията „МОРС ДАЙВИНГ ИКУИПМЪНТ” от Бостън. Под името на производителя имаше сериен номер.
– Може би това ще ни подскаже отговора.
Остин позвъни по мобилния телефон в отдела за морска история на НАМПД. Представи се на една изследователка, която на свой ред се представи като Дженифър, и ѝ даде информацията от табелката. Дженифър попита и за номерата на ремъците и обеща, че ще провери и ще му се обади.
Дзавала се беше върнал при контролното табло на машината, за да я извади на повърхността. Издърпа я от водата, а Остин нави управляващия кабел и го остави на палубата. Точно тогава зърна чантата си. Отвори я и извади плочицата. Под водата изглеждаше сивозеленикава, но след като изсъхна, придоби по-скоро кафяв цвят. На едната страна бяха издълбани няколко пресичащи се прави линии, дълбоки около сантиметър. Той я подаде на Дзавала.
– Намерих я до шлема. Помислих си, че ивиците са някакви естествени промени в глината, но сега вече не съм толкова сигурен.
Дзавала завъртя плочата под различни ъгли, за да види как светлината пада на повърхността ѝ.
– Тези линии са прекалено близо една до друга и твърде дълбоки, за да са естествени – каза той. – Срещуположните стени са идеално равни. Определено е дело на човешка ръка. Как е твоят финикиец?
– Доста е ръждясал – отговори Остин, взе обратно плочицата и я пъхна в чантата.
Отново прегледаха снимките, направени от машината при първото ѝ преминаване над останките и стигнаха до нов извод за дължината на кораба. След гмуркането си Остин смяташе, че е по-скоро седемдесет метра.
– Едно е сигурно – обобщи Дзавала. – Това не е малка лодка за гребане.
Мобилният телефон на Остин иззвъня.
– Май сте попаднали на голяма находка – каза от другия край Дженифър, изследователката от НАМПД. – Автентичен дванайсетболтов военноморски шлем за гмуркане, модел МК, с четири прозореца. „Морс” е компания за месингови изделия, която започнала да се занимава с шлемове по време на Гражданската война.
– Този тук изглежда много по-нов – възрази Остин.
– Така е. Вашият шлем е произведен през 1944 година. Моделът на МК съществува някъде от началото на двайсети век. С времето го усъвършенствали. Вършел страхотна работа на флота, използвали го за ваденето на всички подводници по време на Втората световна война.
– Това означава ли, че за последен път е бил използван по време на войната?
– Не е задължително. Някой може да го е открил в склад или магазин. Ако е в добро състояние, може да донесе много пари. Много колекционери ще искат да го купят.
– Жалко, че не знаем кой е собственикът – измърмори Остин.
– Не мога да ви кажа кой е гмуркачът, но проверих архивите на флота и открих кой го е използвал по време на войната. Гмуркач на име Честър Хъчинс. Според архивите след войната го купил като сувенир. Пише, че живее в Хавър де Грейс, Мериленд.
Остин познаваше крайбрежния град близо до устието на ректа Съскуехана.
– Познавам мястото. Благодаря. Може би семейството му все още живее там.
– Поне един член със сигурност. Госпожа Честър Хъчинс. Имате ли химикалка?
Остин намери една в кутия с резервни части и надраска номера в полето на картата. Благодари на Дженифър и предаде информацията на Дзавала.
– Звучи като солидна нишка – отсъди приятелят му.
– По-солидна не може и да бъде – отговори Остин.
Набра номера. Вдигна някаква жена. Остин се поколеба. Не искаше да става причина някой да получи сърдечен удар. Но нямаше деликатен начин да ѝ съобщи новината.
Попита я дали е роднина на Честър Хъчингс.

– Да, роднина съм му. Искам да кажа,
бях
. Той почина преди много години. Моля, кой се обажда?

– Казвам се Кърт Остин от Националната агенция за морско и подводно дело. Днес с един приятел се гмуркахме до потънал кораб в Чесапийк и открихме шлем за гмуркане. Установихме, че е бил на съпруга ви.
– Мили боже! – промълви тя. – След толкова време.
– Искате ли да ви донесем шлема, госпожо Хъчинс?
– Да, ако обичате. Ще ви дам адреса си.
Разговорът им продължи още няколко минути, след което Остин затвори.
Дзавала беше слушал внимателно.
– Е? – попита той.
Остин сви в кръг палеца и показалеца си.
– Бинго! – ухили се той.


1 На английски този вид лодка се нарича
catboat
, т. е. котешка лодка, лодка-котка – Б. пр.


2 Приятелю (исп.) – Б. пр.




37












Карина имаше чувството, че лети.
Обядът с двамата организатори на изложби в ресторантчето в градинката на Музея на изкуствата „Метрополитън” мина много по-добре, отколкото очакваше. Нещата се развиваха така, както искаше. Най-накрая!
Организаторите ентусиазирано приеха теорията ѝ, че ако разгласят както трябва кражбата на Навигатора, сензацията ще привлече хората към музея. Едва сдържаха въодушевлението си, докато тя им описваше дългото си търсене на статуята, неуспешния опит за кражба и последвалия успешен.
Организаторите си подхвърляха идеи така, сякаш играеха тенис на маса, и припряно водеха бележки в електронните си органайзери.
Навигатора щеше да си има отделна зала – изложба вътре в изложбата. В нея щяха да изложат снимки на статуята, направени от фотографа на „Нешънъл Джиографик” по време на разкопките в Сирия, снимки на Иракския музей, на египетските пирамиди, на контейнеровоза, на „Смитсониън”... изобщо на всички парченца от пъзела. В центъра щеше да има празен пиедестал, запазен за статуята.
Заглавието на изложбата щеше да е нещо очевидно: „Изчезнал”.

Това щеше да е най-голямото постижение в историята на музейното дело. Истинска
бомба
!

Докато слизаше с асансьора от разположеното на покрива кафене, Карина се усмихна вътрешно. „Американци!” – помисли си тя. Може и да имаха проблеми със световната икономика, но все още бяха способни да продават пясък в пустиня.
Мисълта за американците я подсети, че трябва да се обади на Остин.
Изкушаваше се да разгледа част от впечатляващите изложби на музея, но един поглед към часовника ѝ подсказа, че обедът е продължил повече, отколкото очакваше.
Тя мина с отривиста крачка през Голямата зала и излезе през главния вход. Застана между високите колони на върха на широкото стълбище, което се спускаше до Пето авеню, и извади от чантата мобилния телефон. Понечи да набере номера на Остин, но се спря, защото си спомни, че той хвърли телефона си в морето в Турция.
Обади се на отдел „Помощ” и попита за основния номер на НАМПД. Зарадва се, когато ѝ вдигна истински човек. Навремето адмирал Сандекър мразеше автоматичната гласова поща и НАМПД бе навярно единствената правителствена служба във Вашингтон, която все още използваше хора на подобни позиции.
Карина остави съобщение на телефонния секретар на Остин, че ще хване такси за гара „Пен” и ще му се обади или от влака, или когато пристигне във Вашингтон. Остави същото съобщение и на телефона в къщата му. Ако не успееха да се чуят, щеше да отиде с такси до хотела си и да чака Остин да ѝ се обади.
Докато говореше по телефона, две очи наблюдаваха всяко нейно движение от предната седалка на едно такси, паркирано до главния вход на музея.
Без да откъсва поглед от мишената си, шофьорът заговори по радиостанция:
– Кани се да вземе такси от „Мет”.
Карина пъхна телефона в чантата си и слезе по стълбите.
Таксито бавно се придвижи напред и шофьорът превключи лампата отгоре, за да покаже, че колата е свободна. Изчисли времето така, че да спре пред Карина точно когато тя стигне до тротоара.
Тя не можа да повярва на късмета си.
Отвори вратата и се качи на задната седалка.
– Накъде, госпожо? – попита през рамо шофьорът.
– Гара „Пен”, ако обичате.
Шофьорът кимна и спусна пластмасовата преграда, която разделяше предната от задната седалка. Таксито потегли и се вля в оживеното движение на Пето авеню. Карина се загледа през прозореца. Ню Йорк беше един от любимите ѝ градове. Обичаше енергията, която излъчваше, културата и силата му, както и безкрайното многообразие на обитателите му.
Понякога се притесняваше, че си няма дом. Беше дете на Европа и Африка и беше част и от двата континента. Живееше и работеше в Париж, но прекарваше повече време на път, отколкото у дома. С нетърпение очакваше отново да отседне в къщата на Остин. Смелият и красив американец ѝ харесваше и тя му завиждаше на начина, по който балансираше кръстосването по света и усамотяването у дома. Трябваше да поговори с него, да го попита как успява да извлече най-доброто от двата свята.
Усети някакво благоухание, сякаш в колата бе влязла жена с тежък парфюм. От миризмата ѝ се зави свят. Опита се да отвори един прозорец, но ръчката не работеше. Мирисът стана по-силен. Струваше ѝ се, че се задушава. Премести се от другата страна на седалката и се опита да отвори другия прозорец. Не успя.
Вече ѝ бе прилошало много. Щеше да припадне, ако не си поеме чист въздух. Почука на преградата, за да привлече вниманието на шофьора. Той не отговори. Тя погледна към идентификационната му карта и си помисли, че лицето на снимката не съответства на неговото. Сърцето ѝ заби по-бързо, обля я студена пот.
„Трябва… да… се… махна.”
Заудря с юмруци по пластмасовия прозорец. Шофьорът погледна към огледалото за обратно виждане. Тя видя очите му. Безчувствени. Отражението в огледалото започна да се размива.
Ръцете ѝ бяха тежки като олово. Не можеше да повдигне юмруците си. Отпусна се на седалката, затвори очи и припадна.
Шофьорът отново погледна в огледалото. Удовлетворен, че Карина е в безсъзнание, натисна един бутон на таблото, за да спре притока на газ към задната седалка. Излезе от Пето авеню и се насочи към река Хъдсън.
След няколко минути спря таксито до будката на пазача при входа на участък, заграден с ограда. Пазачът му махна да насочи колата към летището за хеликоптери на брега на реката. Двама мъже със сурови лица стояха до хеликоптер, чиито ротори лениво се въртяха.
Таксито паркира до хеликоптера. Мъжете отвориха вратите на задната седалка, извадиха отпуснатото тяло на Карина и го натовариха в хеликоптера.
Единият седна на пилотското място, а другият се настани до Карина с метален контейнер в ръка, готов да я упои с още газ, ако започне да се съвзема.
Роторите се завъртяха по-бързо. Хеликоптерът се люшна и се отдели от земята. Само след секунди машината се превърна в точка в небето.




38












– „На никое друго място не се чувствам щастлив” – цитира Гамей едно изречение от пътеводителя. – Джеферсън е изразил пределно ясно любовта си към Монтичело.
– Можеш ли да го виниш? – Пол посочи през прозореца към една красива колонада и към една ротонда кацнали на далечен хълм сред меките зелени очертания на Вирджиния.
Беше изминала поне година, откакто семейство Траут за последен път бяха посетили прочутото убежище на Джеферсън по време на едно от пътуванията си по второкласни пътища, които често предприемаха със своето хъмви. Обикновено шофираше Пол. Гамей навигираше и описваше колоритно местностите, през които минаваха, с помощта на цял куп пътеводители, от които измъкваше малко известни факти.
– Аха! – възкликна Анджела.
Траут потръпна. Анджела, която седеше отзад, се бе оказала равна на Гамей в повтарянето на незначителни факти, свързани с пътуването. Откакто тази сутрин напуснаха Джорджтаун, двете жени се редуваха да рецитират твърдения и предполагаеми факти за Джеферсън и Монтичело.
– Закъсня – обади се Пол в опит да прекъсне младата жена. – Пристигнахме.
– Важно е – настоя Анджела, заровила нос в дебело издание с меки корици, озаглавено „Животът и смъртта на Томас Джеферсън”. – Става въпрос за нещата на Джеферсън, които са били откраднати от кораба за Монтичело.
Траут наостри уши.
– Давай!
Нямаше нужда да я подканва.
– Джеферсън пише на приятеля си доктор Бенджамин Бартън за загубата на индианските си речници. Бартън бил естественик и член на Философското общество. Нарича кражбата „непоправимо нещастие”. Цели трийсет години събирал материал, който се равнявал на речници на петдесет индиански езика, но отложил отпечатването им, защото още не бил разгледал материалите, донесени от Луис. Според него някои от индианските думи се срещали в руския език. Успял да намери няколко страници край реката, в това число и някои думи на пани, събрани от Луис, „както и малък фрагмент от някакъв друг език”. Това е написано с неговия почерк. Но няма нищо, което да подсказва какъв е бил езикът.
– Питам се дали тези фрагменти не са били подобни на думите, идентифицирани на картата като финикийски – промълви Гамей.
– Възможно е – съгласи се Пол. – Може би Джеферсън е писал на Луис и му е съобщил за финикийските думи на картата. Луис е видял, че думите приличат на някои други, които е записал при пътуванията си, но е пропуснал да даде на Джеферсън.
– Защо не му ги е дал? – попита Гамей.
– Не е разбрал колко са важни. След като получил съобщението от бившия си шеф, зарязал всичко и се втурнал към Монтичело с нещо, което искал да покаже на Джеферсън.
– Това означава, че картата е много важна – установи Гамей. – Тя показва връзката с финикийците, както и местоположението на Офир.

– Интересна хипотеза, но без още малко информация е безполезна – поклати глава Траут. – Компасна роза
1
. Измерване на разстояние. Отличителни белези. Ето такива неща ще помогнат.

Анджела отвори куфарчето си, прерови папката за Джеферсън и извади страницата със завъртулките, точките и финикийските думи.
Размаха я във въздуха.
– Нали сме единодушни, че някои от подробностите на картата са отрязани? – попита тя.
– Точно така! – съгласи се Пол. – Като че ли е част от някаква по-голяма карта.
– Ако наистина е така – поде Гамей с нарастващо въодушевление, – значи е възможно това, което Луис е носил на Джеферсън, да е другата половина на картата. Нали се е говорело, че Луис е открил златна мина по пътя си към Тихия океан!
– Ауу! – възкликна Анджела. – Това означава, че ако теорията ни за младия роб е вярна, Джеферсън е знаел къде се намира мината на Офир.
– Един момент – прекъсна ги ухилен Пол. – Може да сме ти създали невярно впечатление. С Гамей си подмятаме какви ли не идеи, но не можем да забравим, че сме учени. Това означава, че работим въз основа на факти. В момента правим предположения въз основа на догадки, които не са доказани.
Анджела видимо се обезсърчи. Гамей се опита да я ободри.
– Трябва да признаеш, че това е интересно предположение, Пол, въпреки всички въпросителни.
– Да, абсолютно съм съгласен, че изглежда правдоподобно – призна Пол. – Може би тук най-после ще започнем да откриваме отговорите.
Той спря хъмвито на паркинга до библиотека „Джеферсън” – впечатляваща сграда на два етажа и половина, обкована с бели дъски, построена на около осемстотин метра на изток от главния вход на Монтичело. Тримата влязоха във фоайето, съобщиха имената си на рецепцията и помолиха за среща с шефа на архива, с когото бяха говорили по телефона. След няколко минути във фоайето влезе висок мъж в жълтокафяв костюм и протегна ръка.
– Приятно ми е – каза той с широка усмивка и продължи с мекия провлечен акцент на хората от Вирджиния: – Казвам се Чарлс Емерсън. Джейсън Паркър, с когото сте разговаряли, пренасочи въпросите ви към мен. Добре дошли в библиотеката „Джеферсън”!
Емерсън имаше дълбок глас и любезните маниери на южняшки джентълмен. По махагоновата му кожа буквално нямаше нито една бръчка, с изключение на линиите от смях в ъгълчетата на очите. Изпълваше костюма си със здравата физика на човек, който тренира редовно, но стоманеносивата му коса подсказваше, че може да е прехвърлил шейсетте.
Гамей го запозна с Пол и Анджела.
– Благодаря, че ни приехте – любезно му каза тя.
– Няма за какво. Джейсън ми каза, че работите в Националната агенция за морско и подводно дело?
– Двамата с Пол работим за НАМПД. Госпожица Уърт е изследовател от Американското философско общество.
Емерсън вдигна вежди.
– За мен е чест! Постиженията на НАМПД са известни на всички. А Философското общество е една от перлите в короната на науката в тази страна.
– Благодаря! – каза Анджела и се огледа. – И вашата библиотека е впечатляваща.
– Много се гордеем със сградата си – отвърна Емерсън. – Построяването ѝ струваше пет и половина милиона долара. Открита е през 2002 година. Разполагаме с място за двайсет и осем хиляди тома, както и с многобройни читални и мултимедийно оборудване. Ще ви разведа.
Емерсън им показа читалните и зоните за проучвания, а после ги поведе към просторния си кабинет. Покани ги да седнат и се настани зад голямо дъбово бюро.
– Не съм сигурен с какво тази библиотека може да е от полза за НАМПД – започна той. – Хълмовете на Вирджиния са далеч от океана.
– Забелязахме – усмихна се Гамей. – Но може би ще ни помогнете повече, отколкото предполагате. Мериуедър Луис е оглавявал експедиция до Тихия океан по заповед на Томас Джеферсън.
Дори да мислеше, че това обяснение няма нищо общо с въпроса, Емерсън не го показа.
– Мериуедър Луис... – повтори той замислено. – Интересен човек.
Анджела не можа да се сдържи.
– Всъщност повече се интересуваме от прислужника му – младеж на име Зеб Моузес, който е бил заедно с Луис по време на смъртта му.
– Джейсън ми каза, че по телефона сте питали за Зеб. Точно затова ви пренасочи към мен. Зеб е бил удивителен човек. Роден е като роб. Почти целия си живот е работил в Монтичело. Бил е над деветдесетгодишен, когато е починал. Живял е достатъчно дълго, за да прочете Прокламацията за освобождение.
– Изглежда, знаете много за него – обади се Пол.
Емерсън се усмихна.
– Така и трябва. Зеб Моузес е един от прадедите ми.
– Прекрасно съвпадение – зарадва Пол. – Значи вие сте идеалният човек, който може да отговори на един въпрос, който ни измъчва.
– Ще направя всичко по силите си. Питайте!
– Знаете ли защо Зеб е бил освободен толкова скоро след пристигането си в Монтичело?
Когато бе дълбоко замислен, Пол имаше навика леко да накланя глава и да примигва с големите си кафяви очи, сякаш наднича над ръба на невидими очила – измамна особеност, която понякога стряскаше хората. Емерсън не беше изключение.
За миг той сякаш загуби контрол над любезното си дружелюбно изражение. Усмивката му се превърна в полугримаса, но той бързо се овладя и разпъна крайчетата на устните си в широка усмивка.
– Както казах, моят праотец е бил забележителен човек. Откъде разбрахте, че Зеб е бил свободен човек?
– Проверихме базата данни на Монтичело – отговори Пол. – Думата „свободен” е написана до името на Зеб с почерка на Джеферсън.
– Ами, Джеферсън е освободил някои от робите си – изтъкна Емерсън.
– Да, но не много – уточни Анджела. – Джеферсън е имал резерви към робството, но на собствения ви уебсайт пише, че винаги е притежавал поне двеста. Продал е повече от сто, осемдесет и пет е подарил на членовете на семейството си. В завещанието си е освободил само петима и още трима, включително и вашият праотец, още докато е бил жив.
Емерсън се разсмя.
– Напомнете ми да не кръстосвам интелектуални шпаги с вас, млада лейди. Абсолютно права сте. Но това показва, че е освобождавал роби, макар и, за жалост, спорадично.
– Което ни връща към въпроса ми – включи се отново Пол. – Защо Зеб е бил освободен и е получил добра работа в къщата толкова скоро след като се е присъединил към работната ръка в Монтичело?
Емерсън се облегна назад на стола и събра върховете на пръстите си.
– Нямам представа. Вие имате ли?
Пол се обърна към Анджела. Искаше да се извини за лекцията за науката, която бе изнесъл на младата жена.
– Госпожица Уърт може да обясни.
Анджела започна с готовност:
– Според нас Луис се е отправил на тайна мисия, за да предаде важна информация на Джеферсън. Затова са го убили, но Зеб Моузес е заминал за Монтичело, за да изпълни мисията докрай. Джеферсън го е възнаградил, като му е дал работа и свобода.
– Интересна теория – поклати глава Емерсън по начин, който показваше, че е скептичен, без да е груб. – Каква информация може да е поверил Луис на младия Зеб?
Гамей не искаше да издадат намеренията си и се намеси, преди Анджела да успее да отговори:
– Според нас е било карта.
– Карта на какво?
– Нямаме представа.
– За мен това е нещо ново – каза Емерсън. – Но слушайте, наистина ме заинтригувахте. Никога не съм си представял, че Зеб може да е бил забъркан в някакви шпионски авантюри. – Погледна към часовника си и стана от стола. – Извинявам се, че съкращавам тази запленяваща дискусия, но имам среща с един от потенциалните ни дарители.
– Напълно разбираме – отговори Пол. – Оценяваме, че ни отделихте от времето си.
– Няма нищо – каза Емерсън, докато водеше гостите си към вратата.
Емерсън може и да беше приключил, но Анджела – не.
– О, почти забравих, господин Емерсън – каза тя. – Случайно да сте чували за Джеферсъновото общество на артишока?
Емерсън спря с ръка на дръжката на вратата.
– Не – отговори той. – Никога! С градинарство ли е свързано?
– Може би – вдигна рамене Анджела.
– Ще трябва да проуча този въпрос.
Емерсън наблюдаваше от входа как посетителите му се качват в хъмвито и се отдалечават. На лицето му бе изписана огромна тревога.
Той се върна с бърза крачка в кабинета си и набра един телефонен номер.
Отговори му мъжки глас, сух и прекъсващ:
– Добро утро, Чарлс. Как си?
– Бил съм и по-добре. Хората, които вчера се обадиха и попитаха за Зеб Моузес, току-що си тръгнаха от библиотеката. Двама души от НАМПД и една млада жена от Философското общество.
– Приемам, че си използвал усъвършенстваното си умение да водиш разговор, за да ги отклониш от вярната следа.
– Мислех, че се справям, докато младата жена не ме попита за Обществото на артишока.
В продължение на няколко секунди на другия край на линията се възцари тишина. А после студеният сух глас отсече:
– В такъв случай ще свикаме събрание.
– Ще се заема – обеща Емерсън.
Затвори и няколко мига остана загледан пред себе си. После се сепна и набра първия номер от един списък, който пазеше единствено в паметта си.
Докато очакваше първият човек да му отговори, в главата му изплува един образ: огромно кълбо прежда, което се разплита.
– Какви са първите ви впечатления? – попита Пол, когато оставиха Монтичело зад гърба си.
– Любезен, но не съвсем откровен – отговори Гамей.
– Крие нещо – съгласи се Анджела.
– Наблюдавах реакцията му, когато спомена за Обществото на артишока – каза Пол. – Приличаше на елен, попаднал в светлината на фарове.
– И аз го забелязах – потвърди Гамей. – Въпросът на Анджела определено привлече вниманието му. Може би трябва да се разровим по-сериозно в това малко общество. Някой познава ли експерт по артишока?
– Познавам един човек, който прави проучвания за книга за артишока – отговори Анджела. – Ще му се обадя.
Стокър си беше у дома и се зарадва да чуе гласа на Анджела.
– Добре ли сте? Чух за убийството в библиотеката и се опитах да се свържа с вас в дома ви.
– Добре съм. По-късно ще ви разкажа. Трябва да ви помоля за една услуга. Докато правехте проучването, случайно да сте се натъкнали на някаква информация за нещо, наречено Общество на артишока?
– Тайният клуб на Джеферсън?
– Точно той. Какво знаете за него?
– Споменават го в една статия на Вирджинския университет за тайните общества. Не съм се интересувал по-подробно, защото не ми се стори интересно.
– Знаете ли кой е написал статията?
– Един професор от Вирджинския университет. Ще ви дам името и телефона му.
Тя набързо записа данните, обеща на Стокър, че ще поддържат връзка и съобщи за откритието си на двамата Траут. Без да губи време, Гамей се обади на професора.
– Добри новини – каза тя, след като затвори. – Професорът с удоволствие ще ни приеме между лекциите, но трябва да побързаме.
Траут натисна газта и колата набра скорост.
– Следваща спирка: Вирджинския университет.

1 Графично изображение, показващо географските посоки. – Б. пр.




39












Вдовицата на мъртвия гмуркач от потъналия кораб живееше в старомодна триетажна къща, която очевидно е била елегантна, преди годините да вземат своята дан. Старата жълта боя се лющеше. На прозорците висяха кепенци под най-различни ъгли. Усещането за разруха обаче свършваше при прясно окосената морава и грижливо поддържаните цветни лехи покрай къщата.
Остин натисна звънеца. Не чу звън, затова почука на вратата. Никой не отговори. Той почука отново.
– Идвам!
Иззад един от ъглите на къщата се показа белокоса жена.
– Извинете – каза тя с ведра усмивка. – Бях в градината.
– Госпожа Хъчинс? – попита Остин.
– Викайте ми Телма.
Тя отърси пръстта от ръцете си и протегна ръка първо на Остин, а после и на Дзавала. Дланта ѝ беше загрубяла, а ръкостискането – учудващо здраво.
Остин и Дзавала се представиха.
Тя присви суровите си сини очи, за да ги види по-добре.
– Когато се обадихте, не ми казахте, че сте красавци – ухили се жената. – Щях да се поиздокарам, а не да ви се явявам като някоя дърта гарга. Значи сте открили шлема на Хъч.
Остин посочи към черокито, паркирано пред къщата.
– В багажника на джипа е.
Телма закрачи решително по алеята и отвори капака на колата. Двамата бяха отстранили морската растителност и месингът и медта блестяха на слънцето.
Телма погали с пръсти края на шлема.
– Наистина е на Хъч – каза тя и избърса една сълза от окото си. – Той още ли е долу?
Остин си спомни ухиления череп.
– Боя се, че да. Искате ли да уведомим бреговата охрана, за да върнат останките му за погребение?
– Оставете дъртия глупчо на мира – отговори Телма. – Ако го извадят, ще заровят костите му в земята. Никак няма да му хареса. След смъртта му се омъжих още два пъти, за още двама глупчовци, но Хъч беше първият и най-добрият. Не мога да му причиня подобно нещо. Елате отзад. Сами ще проведем погребална служба.
Остин размени развеселен поглед с Дзавала. Телма Хъчинс не беше крехката възрастна дама, която си представяха. Беше висока жена с изправена стойка и леко изгърбване на едното рамо, както често се случва с остаряването, а походката ѝ бе енергична, а не клатушкаща се. Тя заведе Остин и Дзавала до очукана дървена маса под избелял чадър „ЧИНЦАНО”. Настани ги и каза, че веднага се връща.
Отзад къщата изглеждаше още по-зле, но дворът беше идеално поддържан. Навсякъде имаше цветни лехи, както и зеленчукова градина, която можеше да изхрани цяла армия вегани. Един мърляв ретривър се приближи и започна да точи лиги на коляното на Остин.
Телма излезе от къщата с три бутилки бира и се извини, че е от евтината.
– Когато ми увеличат обществената осигуровка, ще започна да пия „Стела Артоа”. Засега се налага да я карам на тая пикня. – Тя погледна към кучето. – Виждам, че сте се запознали с Лъш.
Наля малко бира в една купичка и се ухили, когато кучето хукна към нея и започна да ближе пенестата течност. После вдигна бутилката си.
– За Хъч! Знаех си, че все някой някога ще открие стария пират.
Чукнаха се с бутилките и отпиха.
– Преди колко време е изчезнал съпругът ви? – попита Остин.

–
Първият
ми съпруг. – Тя отпи голяма глътка бира и сви устни. – Хъч хвърли топа през пролетта на 1973 година. Къде го открихте?

Остин разгърна картата, която бе купил, и посочи към хикс, драснат с молив.

–
По дяволите!
– възкликна Телма. – Това е на километри разстояние от мястото, където си мислех, че е корабът със съкровището.

– Кораб със съкровище ли? – не разбра Дзавала.
– Така го наричаше оня глупак Хъч. Точно той го уби.
– Можете ли да ни кажете какво се е случило? – попита Остин.
Очите ѝ сякаш се обърнаха навътре.
– Съпругът ми беше роден и израснал в залива. По време на Втората световна война се записал в отдела за военноморско гмуркане и станал гмуркач, при това, доколкото съм чувала, доста добър. След края на войната купил оборудването, с което си служел. Оженихме се и той започна да се занимава с гмуркане срещу заплащане като странично занимание. Основно караше рибарска лодка – точно така откри кораба. Мрежата се закачила в него. Разрушеният кораб наистина го смаял.
– И защо така, Телма? – попита Остин.
– Хъч познаваше всички потънали кораби и лодки в залива. Беше се гмуркал до не един и два от тях. Беше историк аматьор. Правеше купища проучвания. Никъде нямаше данни, че в тази част на залива някога е потъвал кораб.
– Изобщо ли не ви каза къде се намират отломките? – попита Дзавала.
– Устата на съпруга ми беше заключена по-здраво от чесапийкска стрида. Просто беше много старомоден. Смяташе, че жените са клюкарки по природа. Обеща, че ще ми каже, след като ми извади малко злато.
– Какво го е накарало да реши, че сред тези отломки има злато? – попита Остин.
– Много хора не знаят, че някога в целия тукашен район е имало златни мини. Мериленд, Вирджиния... Чак до Пенсилвания.
– Не се учудвам. Самият аз разбрах едва миналата година, че районът около Чесапийк е бил място с много златни мини – каза Остин. – Натъкнах се на един бар „Златна мина” в Мериленд и открих, че е наречен на една изчерпана златна мина недалеч от него.
– Съпругът ви е предположил, че част от това злато някак си се е озовало на кораба? – попита Дзавала.
– Не беше само предположение, хубавецо – подръпна тя верижката на врата си. На нея имаше златна висулка с форма на конска глава. – При първото си гмуркане откри това. Подари ми го и обеща, че ще има още. – Въздъхна тежко. – О, Хъч! – промълви. – За мен ти беше по-ценен от всякакви съкровища!
– Съжалявам, че ви връщам към тези спомени – каза Кърт.
Ведрата усмивка отново грейна.
– Не се притеснявайте, Кърт. Съжалявам, че не успях да се овладея.
Дзавала имаше въпрос.
– Ние двамата с Кърт едва успяхме да извадим шлема от водата. А с прикрепен нагръдник е още по-тежък. Чудех се как съпругът ви е успявал да си го слага и сваля сам.
– О, не беше сам! Когато откри кораба, работеше с един моряк, Том Лоури, затова трябваше да го посвети в тайната. Том стана негов помощник при гмуркането. Хъч му обеща да разделят поравно всичко, което открият.
– Жив ли е още Том? – попита Остин.
– Онзи кораб уби и него – отговори Телма. – От бреговата охрана се досетиха, че Хъч е загазил там долу. Може би маркучът му за въздух се е оплел. Том беше силен като бик, но нямаше плочки и си обичаше биричката, ако схващате какво имам предвид. Беше неимоверно предан на Хъч. Предполагам, че се е навел над ръба, без да мисли, паднал е и се е удавил.
– Не би ли трябвало бреговата охрана да намери лодката, хвърлила котва до отломките? – попита Остин.
– Изви се внезапна буря. Лодката се откъснала от котвата и морето я понесло. Откриха тялото на Том и лодката на километри разстояние от мястото, на което се гмуркаше Хъч. Продадох лодката на един от приятелите на Хъч и по-късно се омъжих за него.
– Казахте ли на някого за съкровището?
Тя енергично поклати глава.
– Дори и на бреговата охрана не казах. Онзи кораб носеше лош късмет. Вече беше убил двама души. Не исках пак да стана вдовица – нито аз, нито някоя друга жена в града.
– Колко пъти се е гмуркал Хъч? – попита Дзавала.
– Отиде там два пъти. – Тя попипа верижката на врата си. – Първия път намери висулката. Втория... ами, сигурно се е гмурнал пак, след като намери делвата.
Остин остави бирата си.
– Каква делва, Телма?
– Стара. От глина. Зеленикавосива, със запечатан отвор. Намерих я в в лодката. Навярно Хъч и Том са я оставили там. Все още е покрита с водорасли. Прекалено е лека, за да има вътре злато, но така и никога не изпитах желание да я отворя. Реших, че отвътре ще изтече още лош късмет. Като от кутията на Пандора.
– Може ли да видим делвата? – попита Остин.
Телма изглеждаше смутена.
– Иска ми се да бяхте дошли по-рано. Преди няколко дни я дадох на един човек, който мина оттук. Каза, че пишел книга и чул клюките из града за Хъч и потъналия кораб. Когато му казах за делвата, попита дали може да я вземе и да я даде да я видят на рентген. Съгласих се.
– Този човек случайно да се казва Саксън? – попита Остин.
– Точно така. Тони Саксън. Хубав мъж, но не колкото вас. Познавате ли го?
– Бегло – усмихна се със съжаление Остин. – Спомена ли къде е отседнал?
– Не – отговори тя след минутен размисъл. – Нали не съм му издала нищо ценно? Тази къща има нужда от много ремонти.
– Най-вероятно не сте – успокои я Остин. – Но шлемът е ваш и струва цяло състояние.
– Достатъчно, за да ремонтирам тази съборетина и да я боядисам? – попита тя.
– Може дори да ви останат пари за няколко каси „Стела Артоа” – увери я Остин.
Отклони поканата ѝ да отпразнуват случая с още една бира и двамата с Дзавала пренесоха шлема от джипа в дневната. Остин увери Телма, че ще я свърже с експерт по морско оборудване. Тя им благодари с целувка по бузата.
Остин тъкмо се канеше да се качи в джипа, когато видя къс хартия, увит около чистачката на предното стъкло. Разгъна го и прочете написаното с химикалка съобщение.

„Уважаеми Кърт, съжалявам за амфората. До 18.00 часа ще съм в „Тайдуотър Грил”. Аз черпя. А.С.”

Остин подаде бележката на Дзавала, който я прочете и се усмихна.
– Приятелят ти казва, че той черпи. Какво по-хубаво от това?
Остин седна зад волана и пое към брега. Беше видял табелата за „Тайдуотър” на влизане в града и си спомняше как да намери ресторанта с изглед към залива. Двамата с Дзавала влязоха в бара и завариха Саксън погълнат от риболовна дискусия с бармана. Когато видя Остин, той се усмихна и се представи на Дзавала. Предложи им да опитат бира от една местна пивоварна и тримата занесоха чашите си на една странична маса.
Остин не обичаше да губи, но не се и вкисваше, когато се случеше. Повдигна чашата си за тост.
– Поздравления, Саксън. Как успяхте?
Саксън отпи от бирата и избърса пяната от мустаците си.
– Черна работа и късмет – отговори той. – Смятах да се съсредоточа върху този район. След като подпалиха кораба ми, насочих вниманието си от западния бряг на Северна Америка към източния.
– Защо смятате, че е било палеж? – попита Остин.
– Няколко дни преди пожара получих от един брокер предложение за купуване на кораба. Казах, че това е научен проект и не се продава. По-късно същата седмица подпалиха кораба.
– Кой беше купувачът?
– Запознахте се с него при разбулването на Навигатора. Виктор Балтазар.
Остин си спомни гневния поглед на Саксън, когато Балтазар влезе в склада на „Смитсониън”.
– Разкажете ни с какво Чесапийк привлече вниманието ви – подкани го той.
– Открай време смятам, че съществува макар и малка възможност районът на Чесапийк да е Офир заради златните мини в областта. Съскуехана също ме заинтригува. Преди няколко години там, близо до реката, в Микениксбърг, Пенсилвания, бяха открити плочи със знаци, които може да са финикийско писмо.
– Какво ви насочи към Телма Хъчинс?
– След като откраднаха Навигатора, бях съкрушен. Не знаех какво да правя, затова дойдох тук и започнах да наобикалям центрове за гмуркане и исторически общества. Съпругът на Телма или по-вероятно помощникът му може да са се раздрънкали пред някого. Започнах да дочувам слухове за потопен кораб със съкровища. Чух за Телма и я издирих. Тя ми предложи да взема амфората. Очевидно не можа да устои на чара ми.

–
Очевидно
– измърмори Остин. – Как ни открихте?

– Ако НАМПД иска да остане незабележима, предлагам да си боядисате автомобилите в цвят, който няма да привлича толкова внимание, вместо в това прекрасно тюркоазено. Бях тръгнал да закуся, макар и късно, когато видях колата ви. Проследих ви до работилницата за лодки, видях как разтоварвате оборудването, наблюдавах колата ви и накрая ви проследих до къщата на Телма. Сега може ли и аз да ви задам един въпрос? Откъде разбрахте за кораба?
Остин му разказа за идентичния Навигатор в Турция и за картата, гравирана на статуята.
Саксън захихика.
– Значи ключът е бил една проклета котка! Още от самото начало подозирах, че статуята не е само една. Мислех, че са били две и са охранявали входа на някой храм.
– Соломоновия храм? – припомни си Остин разговора с Никърсън.
– Много е вероятно да е бил той – съгласи се Саксън и сбърчи чело. – Чудя се защо хората, откраднали оригиналната статуя, не са стигнали до потъналия кораб.
– Може да не са толкова умни, колкото нас – предположи Остин. – Амфората е у вас. Какво смятате да правите с нея?
– Отворих я. В момента проучвам съдържанието ѝ.
– Не си губите времето. Какво имаше вътре?
– Отговорът зависи от вас, Кърт. Надявам се, че ще можем да се споразумеем. Ще ми се отрази добре, ако мога да използвам архивите на НАМПД. Не ме интересуват нито златото, нито съкровището. Само знанието. Искам да открия Савската царица повече от всичко на света. С готовност признавам, че съм обсебен от нея.
Остин изви устни в гримаса и се обърна към Дзавала:
– Мислиш ли, че трябва да сключим сделка с тоя съмнителен тип?
– Пфу! Кърт, знаеш, че си умирам за романтика. Гласувам за него с две ръце и два крака.
Остин вече бе взел решение. Помощта на НАМПД щеше да е малка цена за експертните знания на Саксън. Възхищаваше се от находчивостта на писателя, както и от упоритостта му.
Той измери Саксън с втренчен поглед.
– Ще направя вота единодушен, но при две условия.
Лицето на Саксън помръкна.
– Какво е първото ви условие?
– Да ми кажете какво сте намерили в амфората.
– Папирус – отговори веднага Саксън. – Второто условие?
– Вие да черпите и този път.
– Ей богу! Остин, много сте жесток! Как само се възползвате от човек в такова отчаяно положение – измърмори Саксън и завъртя единия край на мустака си.
После се ухили, провикна се към бармана и вдигна три пръста във въздуха.




40












Камериерът на Балтазар се запъти по облицования с тъмна ламперия коридор и спря пред дебела дъбова врата. Почука внимателно, крепейки подноса в едната си ръка. Никой не отговори. Устните му се разтвориха в лека усмивка. Знаеше, че Карина е в стаята, защото самият той бе пренесъл безчувственото ѝ тяло там от хеликоптера.
Извади ключ от джоба си, отключи вратата и я бутна.
Карина стоеше от другата страна на прага. Лицето ѝ бе разкривено от ярост. Стискаше тежката месингова основа на настолната лампа без абажур така, сякаш бе тояга. Бе подготвена да халоса първия, когото зърне. Не очакваше това да е човек, който държи поднос с чаша и кана от фин порцелан.
Без да сваля лампата, тя попита:
– Кой ме е съблякъл?
Камериерът отговори:
– Една жена от персонала. Изпраха дрехите ви. Господин Балтазар реши, че ще ви е по-удобно, ако облечете нещо чисто, докато изсъхнат.
– Можете да кажете на господин Балтазар, че си искам дрехите веднага!
– Можете да му го кажете лично – отговори камериерът. – Очаква ви в градината. Няма нужда да бързате, така каза. Елате, когато се почувствате готова. Може ли да оставя този поднос?
Карина го погледна гневно, но отстъпи настрана и му позволи да влезе в спалнята. Той остави подноса на една малка масичка. Без да откъсва поглед от лампата, излезе заднишком от стаята, като остави вратата отворена.
Карина се бе събудила преди няколко минути, за да установи, че се намира в непознато легло. Спомни си сладката миризма в таксито. Отметна завивките и установи, че е само по бельо. Започна да търси дрехите си из луксозната спалня. Единственото, което намери, беше дълга бяла памучна рокля с кръгло деколте, окачена в един шкаф.
Като я държеше в ръка, тя се огледа наоколо. Ако се изключеха решетките на прозорците, спалнята можеше да мине за стая в луксозен хотел. Карина се приближи до прозореца и тъкмо изучаваше грижливо поддържаната морава, когато чу почукване. Навлече роклята и грабна лампата.
След оттеглянето на камериера тя излезе в коридора и проследи с поглед как силуетът му изчезва в друг коридор. Върна се в спалнята и затръшна вратата зад гърба си. Ръцете ѝ трепереха от напрежение. Тя остави лампата, отпусна се в едно от луксозните кресла и заплака.
Бушуващият у нея гняв, който ѝ бе вдъхнал смелост да се подготви да нападне камериера, бе изчезнал. Тя избърса очите си и влезе в банята, където изми лицето си и среса разрошената си коса. Отпи голяма глътка чай, излезе в коридора и тръгна в посоката, в която се бе отдалечил камериерът, до две отворени врати, които водеха към вътрешен двор. Когато излезе навън, я обля ослепителна слънчева светлина. Карина се огледа.
Намираше се в прекрасна градина. Фонтан, в центъра на който се издигаше статуя на гола жена, заобиколена от голи херувими, пръскаше прохлада. Очите на Карина обаче се стрелнаха към Балтазар, който режеше цветя от една от лехите, заобикалящи фонтана.
Балтазар беше облечен неофициално, в бели панталони и черна риза с къс ръкав. На краката си носеше еспадрили. Когато Карина се появи в градината, той се усмихна и се приближи към нея, за да ѝ поднесе букет цветя.
Карина скръсти ръце на гърдите си.
– Не ви искам цветята. Къде се намирам?
Той остави букета на една мраморна пейка.
– Вие сте моя гостенка, госпожице Мечади.
– Не искам да съм ви гостенка! Настоявам да ме пуснете!
Все още усмихнат, Балтазар погледна към нея така, сякаш бе колекционер на пеперуди, открил рядък екземпляр.
– Високомерна... Властна... Точно това очаквах от една потомка на Мекада.
Този отговор обърка Карина. Гневът ѝ отстъпи място на смущение.
– За какво говорите?
– Ще ви направя едно предложение – той посочи към кръгла мраморна маса. – Да пийнем по нещо и да хапнем тапас, и ще ви разкажа историята.
Карина огледа градината. Двама мъже в черни униформи стояха до врата, която може би водеше вън от двора. Невъзможно бе да избяга. Дори да успее да се измъкне от това място, какво? Нямаше представа къде се намира. Щеше да е по-добре да изчака удобен момент. Тя тръгна към масата и седна с изправен гръб.
Камериерът се появи като по магия с кана в ръка и напълни водните им чаши. Последваха няколко блюда. Карина смяташе само да си боцне малко, вместо да приеме гостоприемството на Балтазар, но установи, че умира от глад. Изяде това, което сложиха пред нея, и се оправда пред себе си, че има нужда от сила. Не докосна розето. Искаше умът ѝ да е ясен, за да се справи с това, което я очаква.
Балтазар сякаш четеше мислите ѝ. Той беше познавач на човешките характери и не се опита да завърже разговор по време на храненето – само я попита дали храната ѝ харесва. Когато се нахрани, Карина пресуши чашата си с вода и бутна чинията си настрана.
– Изпълних своята част от уговорката – каза тя.
– Така е – кимна Балтазар. – Сега и аз ще изпълня моята. Историята започва преди три хиляди години със Соломон.
– Цар Соломон?
– Самият той. Синът на Давид, царят на земите, в които влиза държавата, която днес познаваме като Израел. Според Библията Соломон е посетен от царицата на място, наречено Сава. Тя чула за мъдростта на Соломон и била любопитна. Когато пристигнала, била впечатлена не само от мъдростта, но и от богатството му. Двамата се влюбили един в друг. Той дори написал няколко еротични поеми, за които някои хора вярват, че са били посветени на нея, поне отчасти.
– „Песен на песните” – досети се Карина.
– Точно така. Жената от поемите се представя: „Дъщери иерусалимски! черна съм, но съм хубава.”
– Тя е дошла от Африка – каза Карина.
– Така изглежда. В Библията я споменават малко. Коранът е по-подробен, а арабските хронисти, както и средновековните, подхващат тази нишка. Савската царица и Соломон се женят, тя му ражда син, а после се връща в родината си. Той има много съпруги, наложници и деца. Тя става още по-могъща и още по-богата.
– А синът?
– Според легендата отива при майка си и става цар.
– Красива приказка – отсече Карина. – А сега, може ли да ме освободите от гостоприемството си и да напусна това място?
– Но това е само първата част от историята – възпротиви се Балтазар. – От любовната връзка между Соломон и прислужницата на Савската царица също се ражда син. Той умира млад, но потомците му оцеляват. Преместват се в Кипър, където създават корабостроителен бизнес и се свързват с водачите на Четвъртия кръстоносен поход. След падането на Константинопол се преместват в Западна Европа и приемат испанско име.
– Балтазар – каза Карина.
– Точно така. За жалост, аз съм последният мъжки наследник на рода Балтазар. С моята смърт той също ще загине.
„Колкото по-скоро, толкова по-добре” – помисли си Карина и от устните ѝ се изтръгна крайно неженствен смях.
– Нима ми казвате, че сте потомък на Соломон?
– Да, госпожице Мечади. Както и вие.
– Вие сте още по-луд, отколкото си мислех, Балтазар!
– Изслушайте ме, преди да започнете да поставяте диагнози за психическото ми състояние. Синът на Соломон и Савската царица станал цар на Етиопия. Потомците му управлявали векове наред.
– Родена съм в Италия, но майка ми е разказвала историята за Менелик, царя на Етиопия. Това какво общо има?
– Значи знаете за Кебра Нагаст. Този свещен документ разказва историята на Савската царица и Менелик.
Сега Карина се озова на по-несигурна почва.
– Чувала съм името, но никога не съм го чела. Възпитана съм като католичка.
– Смята се, че Кебра Нагаст е бил открит през трети век в библиотеката в Константинопол. Може да е бил написан по-късно, но това няма значение. Ако го бяхте чели, щяхте да знаете, че в книгата се разказва историята на Соломон и Мекада, Савската царица. Дадох името „Мечади” на експерт по ономастика, науката за имената. Той удостовери, че фамилното ви име е производно от „Мекада”.
– Това нищо не доказва! По тази логика всяко момче на име Джийзъс или Кристиан може да твърди, че е потомък на Спасителя.
– Съгласен съм, но има още една подробност. По чашата, от която пихте, когато изложихте Навигатора на пиедестала, полепнаха частици от вашето ДНК. Пратих пробата за анализ на три различни лаборатории, за да няма никакво съмнение. И в трите случая резултатите бяха едни и същи. Във вашето и в моето ДНК се съдържат еднакви части. Смятам, че тази еднаквост идва от Соломон – вие сте я наследили от Савската царица, аз от прислужницата ѝ. Ще изпратя резултатите в стаята ви, за да ги видите лично.
– Лабораторните резултати могат да се фалшифицират.
– Така е. Но тези не са – усмихна с той. – Затова не смятайте, че ви държа затворена. По-скоро става въпрос за семейно събиране. При първата ни среща ми казахте, че бихте искали да вечеряте с мен. Ще вечеряме в шест часа.
Докато Балтазар се отдалечаваше, Карина извика:
– Чакайте!
Балтазар не беше свикнал някой да му дава заповеди. Той се обърна и по лицето му премина гневна искра.
– Да, госпожице Мечади?
Тя задърпа роклята си. Щом Балтазар смяташе, че е потомка на царица, значи щеше да се държи като царица.
– Това не ми харесва. Искам си моите дрехи!
Той кимна.
– Ще ви ги изпратя.
А после се отдалечи и изчезна през една от вратите във вътрешността на къщата.
Карина остана в двора, онемяла от смайване. Не знаеше какво да прави. Камериерът се приближи и докато раздигаше масата, съобщи:
– Господин Балтазар казва, че сте свободна да се върнете в стаята си.
Напомнянето, че е затворничка, я изтръгна от унеса ѝ.
Тя се обърна, мина през вратата, тръгна по коридора и влезе в стаята си. Това, което доскоро ѝ приличаше на затвор, сега сякаш се бе превърнало в спасително убежище.
Карина затвори вратата и се облегна на нея. Стисна клепачи, сякаш по този начин можеше да се пренесе на друго място.
Изключено беше да е от една кръв с тази отвратителна змия в човешки облик.
Самото му присъствие я отвращаваше и плашеше.
Още повече обаче я ужасяваше възможността историята да се окаже вярна.




41












Професор Маккълоу поздрави посетителите си на стъпалата на ротондата на Вирджинския университет – сградата с червени тухли и широк купол, построена по проектите на Джеферсън, в които се долавяха отражения от Монтичело и от Пантеона в Рим. Професорът предложи да ги разведе из заобиколените от дървета покрити галерии, чиито колони затваряха в четириъгълник голямата терасирана морава.
– Мога да ви отделя двайсет минути, преди да хукна за часа си по етика – каза Маккълоу – едър солиден мъж, чиято сива брада приличаше на туфи испански мъх. Бузите му бяха червени като ябълки и той вървеше с клатушкане, подобаващо повече на пенсиониран моряк, отколкото на учен. – Трябва да ви кажа, че силно ме заинтригувахте, когато се обадихте и попитахте за Обществото на артишока.
– Очевидно това общество е нещо като загадка – отбеляза Гамей, докато минаваха покрай павилионите, обградили зеленото пространство.
Маккълоу се закова на място, както си вървеше.
– Наистина е загадка – съгласи се той. – Натъкнах се на него, докато подготвях изследване за етиката на тайните общества.
– Интересна тема – отбеляза Пол.

– И аз така си помислих. Няма нужда да си част от заговор, който цели власт над целия свят, за да се усъмнят в етичността ти. Дори членуването в най-
невинните
организации може да предизвика нежелани ефекти. Те срещу нас, странни ритуали и символи, елитарност, вяра, че само
те
знаят каква е истината. В много такива общества могат да членуват само мъже. Някои страни, като Полша, например, са забранили тайните организации. В единия край на спектъра стоят всевъзможни тайни братства, в другия са нацистите.

– Какво ви накара да се заинтересувате от тайните общества? – попита Пол.
Маккълоу продължи да крачи напред.

– Вирджинският университет е прочут с тайните си организации. Тук, в кампуса, имаме над двайсет тайни общности. При това говорим само за тези, за които
знам
.

– Чела съм за Обществото на седемте – обади се Анджела, която, изглежда, разполагаше с неизчерпаем запас от секретна информация.
– О, да! Седемте са толкова тайни, че разбираме, че някой е бил техен член само когато умре и некрологът му се появи в публикациите на университета. Украсяват гроба му с венец от черни магнолии във формата на числото седем. Университетската камбана бие на всеки седем секунди в продължение на седем минути и седмият акорд е дисонансен.
– Джеферсън бил ли е член на някоя от тези групи? – попита Гамей.

– Присъединил се е към Обществото на плоските шапки, когато е посещавал „Уилям и Мери”
1
. По-късно Обществото се превърнало в Клуб на плоските шапки.

– Необикновено име, а? – подметна Гамей.
– По онова време студентите носели академични плоски шапки постоянно, не само при завършване.
– Като Хари Потър – кимна Анджела.
Маккълоу се подсмихна.
– Доколкото знам, „Плоските шапки“ си нямат „Хогуортс”, но пък си имат тайно ръкостискане. Навремето редовно са се срещали и са си говорели. Джеферсън признава, че, да го цитирам, обществото няма „никаква полезна цел”.
Гамей върна професора обратно към темата.
– Можете ли да ни кажете какво знаете за Обществото на артишока? – попита тя.
– Съжалявам, че се отплеснах. Правех проучвания за доклада си в университетската библиотека и се натъкнах на една стара вестникарска статия. Един репортер твърди, че докато яздел към Монтичело с надеждата да вземе интервю от бившия президент, видял как Джон Адамс излиза от една карета пред къщата.
– Събиране на бащите основатели? – предположи Пол.
– Репортерът не могъл да повярва на късмета си. Джеферсън обаче настоял, че репортерът бърка. Бил се срещнал със собственика на една плантация, който се бил отбил, за да обсъдят новите реколти. Репортерът попитал какви са тези реколти, а Джеферсън се усмихнал и отговорил: „Артишок.” Репортерът писал за разговора и споменал, че приятелят на Джеферсън прилича на Адамс.
– Кой пръв е предположил, че Обществото на артишока наистина е съществувало? – попита Анджела.
– Боя се, че виновникът съм аз – призна Маккълоу и на червендалестото му лице се появи смутено-глуповато изражение.
– Не разбирам – каза Гамей.
– Тръгнах по линията „Ами ако е вярно?” Да допуснем, че описаната среща наистина се е състояла. Защо бащите основатели биха се събрали? В онези времена пътуването не е било лесна работа. Написах хумористична статия в университетската преса въз основа на тази история и на факта, че във Вирджинския университет открай време гъмжи от какви ли не тайни общества. Бях забравил за нея, докато приятелят ви, писателят, не ми позвъни миналата седмица. В Американското философско общество се натъкнал на писмо на Джеферсън за артишока. Пуснал търсене в гугъл и намерил моята статия.
– Анджела работи във Философското общество – каза Гамей. – Точно тя откри писмото.
– Какво съвпадение! – отбеляза Маккълоу. – Същото казах и на господин Никърсън.
– Кой е господин Никърсън? – попита Гамей.
– Каза, че работи в Държавния департамент. Интересува се от историята на Джеферсън, прочел статията ми и се зачудил какво ли още знам. Каза ми, че се кани да се разрови, но така и не ми се обади пак. Стокър се обади миналата седмица. А после вие. – Той си погледна часовника. – По дяволите! Всички тези неща са много интересни, но стана време за часа ми.
Пол му подаде визитната си картичка.
– Моля ви, ако се сетите още нещо, обадете ни се.
– Добре.
– Благодарим за помощта – каза Гамей. – Няма да ви задържаме повече.
Маккълоу се ръкува с всички и се заклатушка към лекцията си.
Пол проследи с поглед отдалечаващият се през моравата професор.
– В папката, която ни изпрати в Уудс Хол, Кърт споменава, че човек от Държавния департамент на име Никърсън го помолил да се разрови във финикийската загадка. Срещнал се с него на някаква стара яхта на Потомак.
– Спомням си името. Мислиш, че е същият човек?
Пол вдигна рамене и извади мобилния си телефон. Порови се в него, докато накрая намери номера на един служител от Държавния департамент, с когото бе работил по проблеми от областта на океанската юрисдикция. Затвори само след секунди.
– Никърсън е заместник-секретар. Приятелят ми от „Фоги Ботъм” не го познава лично, но казва, че е вътрешен човек и винаги оцелява. Смятат го за гениален, но ексцентричен. Живее на някаква антична яхта на Потомак. Даде ми името на клуба, но не и на яхтата. Какво ще кажете, докато се прибираме, да се отбием на Потомак?
– Няма ли да стане по-бързо, ако знаем името на яхтата? – попита Анджела.
– Ако обичахме да правим нещата по лесния начин – отговори Пол, – нямаше да работим в НАМПД.
Търсенето на яхтата на Никърсън се оказа по-трудно от очакваното.
Цял куп яхти можеха да минат за стари, но само една – моторница на име „Лавли Лейди” – отговаряше на описанието „старинна”.
Пол слезе от хъмвито и се отправи към яхтата. Палубата беше пуста, наоколо не се забелязваха никакви признаци на живот. Той мина по мостчето и на няколко пъти извика: „Здрасти!”
Никой на яхтата не отговори, но един мъж подаде глава от една каюта на съседния крузер.
– Ник не е на борда – каза той. – Преди известно време отиде някъде.
Пол му благодари и тръгна обратно към колата. По пътя погледна отново към името на лодката и забеляза, че напречната греда е по-бяла от останалата част на корпуса. Върна се при съседа на Никърсън и го попита дали името на яхтата не е било сменено наскоро.
– Всъщност да – отговори мъжът.
След няколко минути Пол седна зад волана.
– Никърсън го няма – каза той.
– Видях те, че гледаш името на лодката – каза Гамей.
– Просто бях любопитен. Съседът на Никърсън ми каза, че преди яхтата се наричала „Магарешки бодил”.
Анджела наостри уши.
– Сигурен ли си?
– Да. Защо?
– Артишок.
– Моля? – попита Траут.
– Разбрах го, докато събирах данни за приятеля си, писателя. Артишокът е от семейството на магарешкия бодил.

1 Колежът „Уилям и Мери” в Уилямсбърг, Вирджиния – Б. пр.




42












Саксън отключи вратата на къщата, която бе наел близо до залива, и щракна ключа на лампата. С широка усмивка, която разкри зъбите му, обяви:
– Добре дошли в Археологическа консервационна лаборатория „Саксън”.
Столовете и диванът в плесенясалата дневна бяха избутани до стените, за да направят място за пластмасов контейнер за боклук и две сгъваеми маси за пикник, опънати една до друга. На масите бяха разстлани слоеве дебела хартия, притиснати между два листа шперплат.
Двете части на амфората лежаха на дивана. Нашарената със зелени петна повърхност на елегантния заострен контейнер беше надупчена от корозията. Запечатаният горен край беше отрязан през гърлото и лежеше на няколко сантиметра от основната част. Остин взе от масата една ножовка и огледа зеленикавия прах, полепнал по зъбците.
– Виждам, че използваш най-фините и точни инструменти – отбеляза той.
– Всъщност са от „Хоум Депо” – отговори Саксън. Изглеждаше притеснен. – Знам, че ме смятате за вандал. Но имам богат опит в консервацията на артефакти в примитивни условия и не исках някой любопитен консерватор да ми задава въпроси. Имаше риск, но ако ми се наложеше да чакам, за да разбера какво има в тази делва, щях да откача. Бях много внимателен.
– На твое място може би и аз щях да направя същото – призна Остин и остави ножовката. – Сега се надявам да ми кажеш, че пациентът е умрял, но операцията е била успешна.
Саксън разпери ръце.
– Боговете на древна Финикия ми се усмихнаха. Успехът надмина и най-големите ми очаквания. В амфората имаше навит почти невредим папирус.
– Прекарал е дълго време под водата – каза Дзавала. – В какво състояние беше?
– Папирусът се съхранява най-добре в сух климат, като египетската пустиня, но амфората беше здраво запечатана, а папирусът – изолиран в кожен калъф. Надявам се на най-доброто.
Остин повдигна капака на контейнера за боклук.
– Още съвременна технология ли?
– Това е камерата ми за ултразвуково овлажняване. Листовете бяха прекалено крехки, за да ги разгърна, без да ги повредя, затова трябваше да ги овлажня. Сложих вода на дъното на контейнера, увих свитъка в листове попивателна хартия, сложих го в по-малък пластмасов контейнер, в който изрязах дупки, и затворих здраво капака.
– Тази измишльотина наистина ли работи?
– На теория. Ще видим какво ще стане – Саксън погледна към хартията и шперплата на масите.
– А това трябва да е твоят вълшебен йонен изсушител – предположи Остин.
– Когато навлажненият свитък стана достатъчно мек, за да работя с него, го притиснах между листове попивателна хартия и гортекс, който поглъща влагата. Тежестта на шперплата ще изглади страниците, докато папирусът стане готов.
– Видя ли нещо написано на папируса? – попита Остин.
– Понякога папирусът потъмнява на светлина, затова го развих на спуснати кепенци. Погледнах го на светлината на фенерче. Трудно ми беше да различа каквото и да било заради петната по повърхността. Надявам се, че след изсушаването ще изсветлеят.
– Колко още, преди да можем да ги погледнем? – попита Дзавала.
– Вече би трябвало да са готови. На теория.
От гърлото на Остин се изтръгна смях.
– От господин Саксън би излязъл чудесен служител на НАМПД, Джо.
– Съгласен съм – отговори Дзавала. – Той е новатор, изобретателен, не се бои да импровизира и е обигран във финото изкуство на ПСЗ.
– Моля? – попита Саксън.
– На испански: покривам си задника – поясни Дзавала.
Саксън подръпна края на мустака си като някой злодей от нямото кино.
– В такъв случай се радвам, че сте тук. Ако оплескам всичко, ще сме виновни поравно. – И изключи светлините на лампиона. – Господа, сега ще докажем, че финикийците са достигнали бреговете на Северна Америка векове преди раждането на Колумб.
Остин пъхна пръстите си под ръба на шперплата.
– Да започваме ли?
Внимателно повдигнаха горното парче шперплат и го оставиха настрана. После свалиха гортекса и пластовете попивателна хартия. Папирусът беше дълъг около четири метра и половина и се състоеше от отделни страници, приблизително трийсет сантиметра дълги и петдесет широки.
Страниците с назъбен край бяха удивително неповредени. На много места кафеникавата повърхност бе зацапана с тъмни петна. Написаното се виждаше тук-там, но голяма част от него се беше сляла с петната.
Саксън приличаше на дете, получило за рождения си ден чифт чорапи.
– Мамка му! Плесенясал е!
Неудържимото му въодушевление се беше сблъскало с реалността. Той отправи безизразен поглед към папируса, приближи се до един прозорец и се загледа в залива. Остин обаче нямаше да му позволи да рухне. Той отиде до кухненския бокс и наля три чаши вода. Върна се, даде една на Дзавала и една на Саксън и вдигна третата.
– Не сме пили в чест на мъжа, отдал живота си, за да извади този папирус от мокрия гроб.
Саксън схвана намека. Неговото разочарование не представляваше нищо в сравнение с живота на гмуркача, който бе намерил потъналия кораб и бе извадил амфората.
– За Хъч и неговата прекрасна вдовица – каза той и тримата се чукнаха.
После отново се скупчиха около папируса.
Остин посъветва Саксън да се съсредоточи.
– Засега забрави за написаното и ни кажи за характеристиките на самия папирус.
Саксън взе една лупа и погледна през нея.
– Произвеждали са папируса от растения, които се срещат в района на Нил – обясни той. – Тези листове са от най-високо качество – може би от ленти, извадени от сърцевината на растенията, почистени и оформени на ивици, разстлани под прав ъгъл едни върху други. Мастилото също е било от изключително качество. Използвали са пигменти и клей и са писали с четчици от тръстика, което придава на написаното завършен вид.
– Сега ни кажи за писмото – подкани го Остин. – Със сигурност ли е финикийско?
Саксън спокойно огледа папируса.
– Несъмнено. Финикийската азбука от двайсет и две букви е най-големият дар, който тази култура е поднесла на света. Самата дума „азбука” е комбинация от първите две букви. Арабският, иврит, латинският, гръцкият и накрая английският – всички те водят потеклото си от финикийския. Финикийците са писали отдясно наляво, без разстояния между думите, защото са използвали съгласни. Вертикалните чертички играят ролята на пунктуация – разделят изреченията и думите.
– Забрави това, което не можем да прочетем – подкани го Остин. – Започни с това, което можеш. Дори в Розетския камък е имало липсващ текст.
– Трябвало е да станеш мотивационен терапевт – измърмори Саксън.
Взе една тетрадка и химикалка и се наведе над единия край на папируса. Облиза устните си, надраска нещо в тетрадката си и продължи към следващия текстови фрагмент. Понякога разглеждаше една-единствена дума, друг път се взираше в няколко реда текст. Мърмореше си тихичко, докато се движеше надолу по папируса.
Най-накрая вдигна глава. В очите му светеше триумфален блясък.

– Готов съм да те
целуна
, старче!


– Никога не целувам никого, който има мустак, бил той мъж
или
жена! – отговори Остин. – Сега, ако обичаш, ни кажи какво пише.

Саксън почука с нокът по тетрадката.
– Първият фрагмент е написан от Менелик, който описва себе си като любимия син на цар Соломон. Говори за мисията си.
– Менелик е синът и на Савската царица, нали? – попита Остин.
– Не се учудвай, че не споменава за нея. Соломон е имал много съпруги и наложници – той посочи към няколко реда от текста. – Тук пише, че е благодарен за доверието. Това се повтаря няколко пъти и ми се струва извънредно интересно.
– В какъв смисъл? – попита Остин.
– Според легендите, когато Менелик бил млад, той и неговият полубрат, синът на прислужницата на Савската царица, откраднали Ковчега на завета от Соломоновия храм и го отнесли в Етиопия, за да положат началото на царска династия от Соломоновия род. Има хора, които смятат, че са го направили със съгласието на Соломон и че е било изработено копие, което да заеме мястото на истинския кивот. Една от историите гласи, че Менелик отнесъл свещената реликва в Етиопия. Друга казва, че изкупил греха си, защото измъчван от вина, върнал кивота и Соломон му простил.
– Соломон също е практикувал мотивационна терапия – заключи Остин. – Има ли по-подходящ човек, на когото да се довери, от някой, който се опитва да компенсира някакво минало прегрешение?
– Соломон наистина е бил мъдър. На папируса има фрагменти от текст, които подсказват, че Менелик е носел товар с неизмерима важност.
– Нищо по-конкретно ли няма? – попита Остин.
– За жалост не. Останалата част от папируса е общо взето корабни данни за пътуването. Менелик е авторът, което означава, че навярно той е бил капитанът. На няколко места се повтаря думата „скити”. Финикийците често използвали наемници, за да защитават корабите им. Споменава се за „Големия океан”, има наблюдения за времето, но главната част от тези морски данни не може да се разчете заради плесента.

– Сега е твой ред да
ме
ободриш – въздъхна Остин и поклати глава.

– Мисля, че ще успея – каза Саксън и посочи към няколко неповредени части. – Свитъкът е бил увит много стегнато на тези места. Плесента не е успяла да се промъкне вътре. Тези редове описват първо слизане на суша. Капитанът разказва как са влезли в дълъг залив, почти като малко море, където вече не можел да усети мириса на океана.
Остин се заслуша внимателно.
– Чесапийк?
– Идеята не е лоша. Корабът хвърлил котва край един остров в устието на широка река. Менелик пише, че водата е повече кафява, отколкото синя.
– Когато днес излязохме в морето, забелязах, че водата е доста кална – включи се Дзавала. – И минахме покрай един остров близо до опитното поле Абърдийн.
Остин все още носеше картата на залива Чесапийк в пластмасов калъф. Извади я и я разпростря на пода. Взе назаем от Саксън един пастел и надраска хикс близо до Хавър де Грейс на устието на Съскуехана.
– Нашите финикийци са останали да чакат тук. Какво са направили с товара?
– Може би са го скрили в някоя златна мина – предположи Саксън.
– В книгата си изказваш хипотезата, че Офир се е намирала в Северна Америка. Нима ми казваш, че този товар е бил скрит в мината на цар Соломон?
– Когато за пръв път започнах да търся мината на Соломон, се съсредоточих върху областта край Чесапийк и Съскуехана – обясни Саксън. – Стотина години преди голямата златна треска в Калифорния през 1849 година съвсем близо до Вашингтон се е развивала голяма златодобивна дейност.
– Това го знаем – каза Остин.
– Телма Хъчинс спомена, че съпругът ѝ е знаел за златните мини – обади се Дзавала.
Саксън кимна.
– В началото на двайсети век покрай течението на Потомак е имало поне пет-шест мини – от Джорджтаун покрай парка „Грейт Фолс”. В Мериленд, от двете страни на Чесапийк, са били разработвани поне петдесет. Откривали златото в скалите на платото Пиемонт, което стига от Ню Йорк до Южна Каролина.
– Тази територия е доста обширна – отбеляза Остин.
– Съгласен съм. Започнах да търся доказателства за контакти между местните жители и финикийците. Открих ги не в Мериленд, а по на север, в Пенсилвания. Близо до столицата на щата, Харисбърг, откриха група камъни с издълбано финикийско писмо.
– Какви камъни? – попита Остин.
– Един човек на име У.У. Стронг събра около четиристотин камъка, открити близо до Микениксбърг в долината на Съскуехана. Доктор Стронг сметна, че знаците по тях са финикийски символи. Бари Фел смята, че писмото е баскско. Други смятат, че вдлъбнатините са естествени.
– Задръж така – каза Остин, отиде до джипа и се върна с плочката, която бе извадил от останките на кораба.
Челюстта на Саксън увисна чак до адамовата ябълка.
– Къде, за бога, го намери?
– Когато се гмурнах до кораба.
– Удивително! – промълви Саксън и взе плочката от Остин така, сякаш беше стъклена. Пръстът му проследи издълбаната линия. – Това е бет, финикийският символ за къща, който по-късно ще се превърне в гръцкото Б. Това свързва потъването на кораба с Микениксбърг.
Остин начерта на мястото на злополуката в залива втори хикс и трети – в устието на реката. Свърза ги с черта и я продължи нагоре по реката.
– В Микениксбърг следата изстива – каза той.
– Не е точно така. От години проучвам този район. Обиколих голяма част от него пеша и с кола. Няма да намерите друго място с по-обещаващо местоположение. – Той начерта с бързо движение кръг около един участък на север от Харисбърг. – Открай време се интересувам от Пустошта на свети Антоний заради слуховете за отдавна изчезнала златна мина. Има дори път с това име, който минава през Пустошта. Носят се много легенди за изоставени градове и миньорски села. Районът е изключително каменист – един от малкото, които не са били развити.
– Легендите са едно – върна го към действителността Остин, – а фактите са друго.
Саксън отново насочи вниманието си към папируса.
– В една незацапана част тук се споменава за мина – само това. Думите от двете страни са се размазали от плесента с изключение на една фраза, която описва речен завой, подобен на подкова.
Дългият пръст на Саксън проследи реката до един голям „U“-образен завой на Съскуехана.
– Пустошта на свети Антоний е на изток от завоя – обясни той и поклати глава. – Това е огромен участък. Можем да търсим години наред и пак да не открием нищо.
Остин извади от калъфа лист хартия и го сложи до картата. Една извита линия на листа съвпадаше с речния завой от картата. Други завъртулки обозначаваха планини и долини от източната страна на реката.
– Това е копие на финикийска карта на Соломоновата мина. Открито е при един документ на Томас Джеферсън.
– Джеферсън? Няма никаква логика.
– Надяваме се логиката да се изясни с времето. Какво мислиш за картата?
Саксън зачете финикийските символи на пергамента.

– Това показва къде
точно
се намира мината спрямо реката.

– Преди да изпаднем в екстаз, съм длъжен да посоча един проблем с тази хипотеза – охлади ентусиазма му Остин. – Съскуехана е широка километър и половина и не е особено дълбока – така казват местните. Гъмжи от бързеи и острови. Няма начин кораб от Тарсис да е стигнал толкова нагоре срещу течението.

– Но товарът може да е слязъл
по
течението – изтъкна Саксън. – По време на пролетното топене на снеговете реката навярно е била достатъчно дълбока, за да може някоя лодка да слезе по течението.

– Опасно, но възможно с правилната лодка – призна Остин.
– Правилната лодка се е наричала „Съскуеханов ковчег” – осведоми го Саксън с усмивка. – Пуснали са ги в действие през деветнайсети век. Пътували са с тях от окръг Щойбен, Ню Йорк, по течението до Порт Дипозит, Мериленд. Общо взето са представлявали големи понтонни салове, дълги двайсет и пет метра и широки към шест. Слизали са по време на пролетното топене на снега и са носели продукция за пазара. Разглобявали ковчезите, продавали дъските, а екипажите се връщали у дома пеша. Пътят бил осем дни с лодка и шест обратно пеша. Пренесли товари за милиони долари, преди железниците да ги изместят от бизнеса.
– Проста, но гениална концепция – отсъди Дзавала. – Финикийците може да са използвали същата техника за пренасяне на злато.
Саксън се разсмя от сърце.

– Хенри Райдър Хагард навярно се обръща в гроба си. Той, както и всички останали, е предполагал, че мините на цар Соломон се намират в Африка.
1

Дзавала се взираше в картите.
– И аз виждам един проблем. Мястото, отбелязано на старата карта, е покрито от вода.
Очите на Саксън се насочиха към мястото, което сочеше Дзавала.
– Така е. Това усложнява нещата.
– Не много – успокои ги Остин. – Предлагам утре да свикаме Отдела за специални задачи и да организираме подводно търсене. С хеликоптер разстоянието до Пустошта на свети Антоний е съвсем малко. Утре рано сутринта можем да сме там.
– Прекрасно! – възкликна Саксън. – Пак ще прегледам папируса и ще проверя данните от проучванията си, в случай че съм пропуснал нещо.
Остин замислено поглади брадичката си.
– Соломон си е създал много работа, за да скрие тази реликва от очите на човечеството.
Дзавала усети, че приятелят му е напълно сериозен.
– Да не се опитваш да кажеш, че май се опитваме да сграбчим тигър за опашката?
– Тъй да се каже. Да допуснем, че открием този предмет. Какво ще правим с него?
– Никога не съм се замислял за това – призна Саксън. – Религиозните артефакти често разбунват духовете.
– Точно това си мислех и аз – съгласи се Остин с безизразен тон, който накара челото на Саксън да се сбърчи. – Соломон може да е бил много по-мъдър, като е решил да скрие това нещо, отколкото сме ние сега, като се опитваме да го намерим.

1 Хенри Райдър Хагард е автор на романа „Рудниците на цар Соломон”, издаден и в България. – Б. пр.




43












Карина се беше изтегнала на леглото и се взираше в тавана поради липса на по-интересни занимания. Внезапно чу леко почукване по вратата. Отиде да отвори и установи, че някой е оставил пред вратата кошница с дрехите ѝ. Тя взе бележката, оставена върху спретнато сгънатия куп.

„Скъпа госпожице Мечади,


Моля, заповядайте на вечеря, когато ви е удобно. Очаквам Ви.

В.Б.”

– Колко
цивилизовано
– измърмори тя и тръшна вратата.

Нямаше търпение да смъкне бялата рокля. Облече собствените си дрехи и това ѝ вдъхна усещане за сигурност. Знаеше, че е само илюзия, но въпреки това беше приятно. Отново прочете бележката. Предпочиташе да не прекарва с Балтазар и една секунда повече, но знаеше, че ключът към съдбата ѝ е в негови ръце.
Изправи рамене и тръгна с бойна стъпка през пустия коридор към двора. Там я очакваше пазач, за да я придружи до другото крило. Въведоха я в просторна трапезария в испански стил. Стените бяха покрити с бледа мазилка и украсени с цветни плочки и гоблени. В ъглите имаше високи теракотени урни.
Камериерът се приближи и настани Карина на маса, облицована с кожа и с крака от ковано желязо. Масата беше подредена за двама и осветена с железни свещници със сложни орнаменти.
Балтазар пристигна след минута. Носеше черна вратовръзка, сякаш отиваше на официален бал.
– Госпожице Мечади, много мило, че решихте да ми направите компания – каза той със сърдечността на стар познат.
Карина се усмихна без капчица радост.
– А нима имах избор?
– Всички ние имаме избор, госпожице Мечади.
Балтазар щракна с пръсти и прислужникът напълни чашите им с вино. Балтазар вдигна чашата си в безмълвен тост и не изглеждаше притеснен, когато тя не обърна внимание на жеста. Карина боцна от салатата и благоуханната паеля, която ѝ сервираха. Бутна настрана плодовата пита за десерт, но с удоволствие отпи от еспресото си.
Двамата вечеряха мълчаливо, като стара семейна двойка, която вече няма какво да си каже. Балтазар попита дали ястието и виното ѝ харесват. Карина изсумтя в отговор.
– Добре – каза той и извади тънка пура. Запали я, без да откъсва поглед от Карина. – Имам въпрос – продължи той, а димът скри лицето му. – Вярвате ли в божественото предопределение?
– Не разбирам какво имате предвид.
– Говоря за това, че ходът на живота ни зависи не от нашите действия, а от съдбата ни.

– Теорията за предопределението не е някаква ваша оригинална философия – сряза го Карина и го погледна право в очите. – Вярвам, че
всички
ние сме отговорни за последствията от поведението си. Ако скочите от прозореца на някоя висока сграда, последствието ще бъде смъртта ви.

– Права сте. Нашите действия наистина влияят на живота ни. Но трябва да ви помоля да се замислите за необяснимите сили, които биха ме накарали да поискам да скоча от прозореца.
– Накъде биете? – попита Карина.
– Много е трудно да се обясни с думи. По-лесно ми е да ви го покажа, отколкото да ви кажа.
– Имам ли избор?
– В този случай не – призна той и стана от мястото си. Угаси пурата в пепелник и заобиколи масата, за да ѝ помогне да стане от стола си. После я придружи до галерията с портретите.
– Това са някои от предците ми – обясни той. – Забелязвате ли приликата?
Карина погледна към десетките портрети, окачени на стените в голямата стая. Повечето от мъжете бяха нарисувани в декоративна броня. Лицата в различните рамки често се различаваха физически, но в очите на много от тях, включително и женските, блестеше същият вълчи блясък като в тези на Балтазар, сякаш хищническите инстинкти у тях се предаваха чрез гените им.
– Да – отговори тя. – Забелязват се характерни семейни белези.
– Тази прекрасна жена е била графиня – каза той и се приближи към портрет от седемнайсети век на млада жена. – Тя е много специална.
Доближи лицето си на сантиметри от портрета и притисна гравираните табла от двете страни. Карина си помисли, че целува картината. Забелязал обърканото ѝ изражение, той обясни за скенера на очите и ръцете. Поведе я по стълбището към стоманената врата с ключалка, която се отваряше с комбинация.
Вратата се завъртя на пантите си. Карина се изненада при вида на стъклените витрини, подредени до стените.
– Прилича на библиотека – каза тя.
– В тази стая се намират семейните архиви на рода Балтазар. Тези томове съдържат нашата история отпреди повече от две хиляди години до този ден. Това е истинско съкровище, богатство от информация за интригите в Европа и Азия през цялото това време.
Той се приближи към дъното на библиотеката и отвори втора врата. Свали от аплик на стената една факла и я запали. Пламъкът на факлата освети извитите каменни стени на кръгла стая. Карина влезе вътре и зърна статуята, която я викаше с мълчаливия жест на протегнатите си ръце.
– Мили боже! Какво е това нещо?
– Древна статуя за жертвоприношения. Семейството ми я притежава от хиляди години.
Очите ѝ се плъзнаха по заострения нос и брадичка и по злобно ухилената уста – черти, които изпъкваха още по-силно под треперливата светлина на факлата.

–
Отвратителна
е!

– В очите на някои хора може и така да е. Всеки разбира красотата по своему. Но не статуята исках да ви покажа, а съкровището.
Балтазар пъхна факлата във висока метална поставка и се приближи към олтара. Повдигна капака на украсеното със скъпоценни камъни ковчеже и отвори дървената кутия вътре. После извади подвързани листове пергамент.
Карина не искаше да му достави удоволствието да прояви интерес, но не можа да сдържи любопитството си.
– Изглеждат много стари – каза тя.
– Те са на почти три хиляди години. Езикът е арамейски. Страниците са написани по времето на цар Соломон.
– Кой е авторът? – попита Карина.
– Матриархът, положил началото на рода Балтазар. Името на тази жена е загубено във времето. Тя говори за себе си – останалите също говорят така за нея – като за „жрицата”. Искате ли да чуете какво е написала?
Карина вдигна рамене.
– И бездруго нямам какво да правя.
– Мога да изрецитирам съдържанието наизуст. На първата страница Жрицата се представя. Била езическа жрица и любима наложница на Соломон. Родила му момче, което нарекли Мелкарт. Както вече споменах, Соломон бил непостоянен мъж. По-късно бил запленен от Савската царица.

–
Моята
прародителка! – каза Карина.

– Точно така. Родило им се момче, което нарекли Менелик. Соломон дал жрицата за прислужница на Савската царица. Тя нямала друг избор освен да се подчини. Момчетата израснали заедно, но Менелик си останал любимият син. Когато станали юноши, по заповед на майка си Мелкарт убедил своя полубрат да открадне от Храма ценен предмет. Накрая Менелик го върнал, а баща им простил и на двамата. Само че ги пратил в редовете на финикийската флота при приятеля си Хирам.
– Какъв е бил този ценен предмет?
– Ковчегът на завета. И нещо още по-важно: Десетте божи заповеди, които се съхранявали в кивота.
– Глинените плочки, които Мойсей донесъл от планината?
– Не. Тези били от злато. В Библията за тях се говори като за Златния телец. Казват, че Мойсей ги унищожил, но това не е истина
– Защо Мойсей би поискал да ги унищожи?
– Заповедите били написани тогава, когато старите религии постоянно се променяли. Плочките щели да привлекат вниманието на хората, преди Мойсей да успее да го насочи към религията, която проповядвал.
– Очевидно плочките не са били унищожени.
– Останали скрити до времето на Соломон. Той гледал на тях като на потенциална беда, но се боял да унищожи такива свещени предмети. Наредил на Менелик да отнесе Десетте божи заповеди в Офир и да ги скрие. Жрицата изпратила Мелкарт да вземе златните плочи. Двамата полубратя се сбили. Менелик убил Мелкарт, превзел кораба му и се отправил към дома, за да разкаже на баща си за битката. Соломон прогонил майката на Мелкарт, за която подозирал, че настройва поданиците му срещу него и се опитва да възстанови старата езическа религия.
– Къде е мястото на Навигатора във всичко това?
– От информаторите си жрицата разбрала, че Соломон е поръчал две статуи на Менелик и е изваял в бронза карти, които показват пътя към Офир и плочките. По-подробна карта, начертана на папирус, била загубена, докато братята се били.

– Защо
две
статуи?

– Соломон бил колкото мъдър, толкова и предпазлив. Сложил статуите на портите на храма си. Скрити пред погледа на всички.
– А жрицата?
– В изгнание, тя кипяла от гняв заради смъртта на единствения си син от ръцете на Менелик, сина на Савската царица. Смятала, че самата тя е трябвало да стане жена на Соломон и че Десетте божи заповеди и силата, която носели, по право ѝ принадлежат. Натоварила сина си Мелкарт със задачата да си възвърне съкровището и да си отмъсти на потомците на Соломон и Савската царица. Той не успял, но предал този завет на следващото поколение. Годините минавали и постепенно основната цел станало възвръщането на плочките, преди някой да е узнал за съществуването им. Била организирана система от Наблюдатели, разпръснати по цял свят, за да попречат на разкриването на тайната.
– Каква е вашата роля във всичко това?
– Баща ми ме натовари с тази задача. Като последна издънка на рода Балтазар на мен се пада да изпълня обета, направен преди векове.
– Ето значи какво било. Ще отмъстите за тази жрица, която сега е само прах. Вярвате, че съм потомка на Савската царица и смятате да ме убиете.
– Предпочитам да не го правя. Имам предложение. Искам да продължа рода Балтазар. Какъв по-добър начин от това да слеем двете си кръвни линии в една?
В сините очи на Карина се изписа смайване.
– Не говорите сериозно. Мислите, че аз…
– Не говоря за брак по любов – прекъсна я Балтазар. – Мислете за това като за делово предложение.
– И ще си поставите за задача да ме убиете веднага щом родя така наречения ви наследник?
– Това зависи изцяло от вас.
– Тогава ме убийте още сега. Мисълта за докосването ви ме отвращава.
Тя се опита да го заобиколи. Той ѝ препречи пътя. Тя инстинктивно се обърна и потърси с поглед място, където да избяга; погледът ѝ падна върху лицето на статуята, осветено от трепкащата светлина на факлата.

– Тази
статуя
! Сега си спомням. В Рим видях една такава. Донесли я от Картаген по време на Пуническите войни. Картагенците я използвали, за да принасят деца в жертва на Ваал. Затова вашата жрица, вашата светица, е била изпратена в изгнание. Защото е правела човешки жертвоприношения.

– Соломон е бил лицемер – рече остро Балтазар. – Той почитал старите богове, но когато свещениците му се надигнали срещу него, той отстъпил и се върнал към Йехова.
– Не искам да имам нищо общо нито с вас, нито с вашите зли богове. Искам да ме пуснете да си ида.
– Това не е възможно.
В очите на Карина проблесна зло пламъче. Тя грабна факлата от поставката ѝ и я насочи към лицето на Балтазар. Тази демонстрация на войнственост го накара да се разсмее.
– Оставете това нещо, преди да съм ви го взел!
– Ако не ме пуснете, ще унищожа прекрасната ви жрица!
Тя рязко се обърна и приближи факлата към подвързаните страници пергамент пред олтара.
Ръката на Балтазар се раздвижи със скоростта на кобра. Той дръпна факлата от Карина, преди сухите страници да се подпалят, и заби юмрук в лицето ѝ. Тя се свлече на пода.
Балтазар погледна към статуята. Скосените бадемови очи проблясваха на светлината. Ръцете посягаха напред, като че ли искаха да го прегърнат.
Той погледна към отпуснатото тяло на Карина и после пак към безмълвната статуя. Наклони глава, сякаш слушаше.
– Да – каза след миг. – Сега разбирам.




44












Остин влезе у дома, пусна чантата с оборудването си за гмуркане до самата врата и продължи към кабинета. Червената лампичка на телефона примигваше. Две съобщения. Той натисна бутона. Първото беше от Карина.
– Здрасти, Кърт! Часът е около един и половина и тъкмо излизам от „Мет”. Срещата мина страхотно! Нямам търпение да ти разкажа. Надявам се компютърното усилване на Навигатора да е довело до нещо. Сега ще хвана такси до гара „Пен”. До привечер би трябвало да съм се върнала. Ще ти се обадя, щом се кача на влака. Чао!
Той погледна към стенния часовник. Минаваше десет вечерта. Бибипкането, оповестяващо началото на второто съобщение, прекъсна мислите му. Може би и то беше от Карина.
Телефонното обаждане беше кратко и смразяващо.
– Добър вечер, господин Остин – каза металически глас. – Имаме нещо италианско, което ще искате да видите. Обадете се на този номер.
Гласът беше обработен със софтуер за промяна и звучеше като робот. От телефонния номер, изписан на мястото на информацията за обаждането, отговориха, че човекът е „ИЗВЪН ОБХВАТ”. Остин си спомни думите на Бък при сблъсъка им в двореца Топкапъ.
„Работодателят ми има други планове за нея.”
Карина така и не беше стигнала до гара „Пен”. Остин сви устни. Помъчи се да си спомни какво щеше да прави Карина през деня, с надеждата да намери нишка към изчезването ѝ. Карина не беше казала на никой друг, че ще ходи в „Мет”. Той си спомни, че сутринта я чу да прави последни уговорки по телефона със служителите от музея.
Остин понечи да вдигне телефона, за да се обади на Дзавала, но ръката му застина във въздуха. Гледаше слушалката така, сякаш се бе превърнала в гърмяща змия. После излезе на верандата.
Във въздуха се носеше лека, но не неприятна миризма на кал и гниещи растения. Нещастно влюбени жаби квакаха любовни песни насред хор от насекоми. Реката се бе превърнала в блед призрак под светлината на полумесеца. Остин си спомни човека, който бе наблюдавал къщата онази нощ, когато вечеря с Карина. Високото дъбово дърво, край което бе намерил отпечатъка, се очертаваше на фона на мътните отблясъци на реката.
Преследвачът не се бе задоволил само с това да ги дебне.
Остин прекоси обратно къщата и се качи в колата. Стигна до края на дългата алея, зави по пътя и измина осем километра. Спря, извади мобилния си телефон и въведе един номер по памет.
Отсреща се чу дълбок глас:
– Тук е Флаг.
– Имам нужда от помощ – каза Остин. – Можеш ли да дойдеш у дома? Вземи апарат за дезинфекция.
– Двайсет минути – отговори Флаг и затвори.
Навярно се намираше в Лангли. Остин нямаше представа къде живее старият му колега. Може би изобщо нямаше дом, с изключение на щабквартирата на ЦРУ, където прекарваше по-голяма част от времето си в посреднически мисии, които го отвеждаха по цял свят.
Остин се върна в къщата. Ядосваше се сам на себе си, задето не настоя Карина да остане настрана от всичко, макар че навярно това едва ли щеше да я предпази. Когато ставаше въпрос за сигурността ѝ, Карина не изпитваше и капка страх.
Точно двайсет и пет минути след обаждането на Остин две коли спряха на алеята. Флаг излезе от юкона. Строен млад мъж в работнически комбинезон излезе от камион със закрита каросерия и изрисувано на вратите име на компания за борба с вредителите.
Представи се като Човека-буболечка, сложи една алуминиева кутия на пода в кабинета и я отвори. Отвътре извади приспособление, което приличаше на зашеметител „Бък Роджърс” и насочи широкото му дуло към стените. Бавно се завъртя.
С бързи енергични движения Човекът-буболечка прегледа всички стаи на приземния етаж, а после се качи по витото стълбище към куличката със спалнята. След няколко минути се върна и се зае да опакова електронните си приспособления.
– Тук няма буболечки – каза той. – Цялата къща е чиста.
– Ами отвън? – попита Остин и посочи с палец към верандата.
Човекът-буболечка почука с показалец по дясното си слепоочие.

– Ох!
Ама разбира се!

Той излезе на верандата и след секунди се върна.
– Долавям нещо от реката – съобщи той.
– Мисля, че знам откъде – каза Остин. Взе фенерче и поведе Флаг и Човека-буболечка към дънера на високия дъб. – Преди няколко дни един човек дебнеше тук през нощта – продължи той. – Намерих отпечатък от стъпка под това дърво.
Човекът-буболечка насочи зашеметителя си към мрежата от клони. На малкия екран се появиха цифри и пистолетът издаде серия от електронни пиукания.
Човекът-буболечка взе фенерчето и помоли Флаг и Остин да му помогнат. Те го повдигнаха до най-ниския клон и мъжът се покатери на дървото. Започна да човърка един дебел клон с джобното си ножче, а после слезе обратно и вдигна ръка към светлината на фенерчето. В дланта му лежеше черна пластмасова кутия, голяма колкото колода карти.
– Последен писък на модата. Може би дори след-последен. Активира се от човешки глас. Зарежда се със слънчева енергия. Тази джаджа е прихващала всяко ваше обаждане, все едно дали по стационарния телефон или по мобилния, и е прехвърляла разговорите към един пост за подслушване. Разговорите ви може да са били предадени къде ли не по света. Какво искате да направя с това нещо?
Флаг беше наблюдавал обезпаразитяващия процес, без да каже и дума, но сега наруши мълчанието си:
– Аз бих го върнал. Може да се окаже полезно, ако искаш да разпространиш малко дезинформация.
– Лично аз си мислех да изпратя с него две-три изискани обръщения до подслушвателния пост – измърмори Остин, но знаеше, че предложението на Флаг е по-добро.
Човекът-буболечка се покатери отново на дървото. Флаг погледна към клоните и каза:
– Някой е положил доста труд, за да си напъха носа в твоите работи. Мислех, че откакто се премести в НАМПД, най-голямата ти тревога е да броиш рибите.
– Няма да повярваш колко са големи някои от океанските риби – отбеляза Остин. – Когато приятелят ти приключи, ще отворим по една бира и ще ти разкажа всичко.
Специалистът по обезпаразитяване скочи от дървото. Събра си инструментите, качи се в камиона и отпраши. Остин извади от хладилника две бутилки „Сам Адамс” и двамата с Флаг се настаниха в кожени столове в кабинета. През следващия час Остин посвети Флаг в събитията от нападението над контейнеровоза до днешния ден.
Флаг остави широката си уста да се извие в лека усмивка, макар че иначе лицето му остана безизразно.
– Мините на цар Соломон! В сравнение с твоята работа, Остин, моята е горе-долу толкова вълнуваща, колкото разпределението на пощата.
После отново стана сериозен.
– Наистина имаш работа с противници тежка категория. Значи мислиш, че този Балтазар държи момичето ти?
– Следите му са навсякъде още от самото начало.
– Какво мога да направя?
– Опитай се да разбереш къде прекарва времето си.
– Веднага ще се заема. Нещо друго?
– Чакай.
Остин взе телефона, включи го на говорител и въведе номера, оставен от похитителите.
– Чакахме те – каза странният глас.
– Не бях в града. Какво е това италианско нещо, за което споменахте?

– Ти го познаваш като Карина Мечади. В добро състояние е.
Засега.
Не мога да гарантирам за здравето ѝ в бъдеще.

– Колко искате?

– Не „колко”, а
„кого”.
Готови сме да я разменим за теб.

– Гаранции?
– Само в идеален свят. В момента твоят хич не е идеален.
– Какви са условията?
– Да си пред мемориала „Линкълн” точно след деветдесет минути. Не бива да те придружава никой. Не се опитвай да носиш проследяващи устройства. Ще те проверим.
Остин погледна към Флаг.
– Ще бъда там.
Връзката прекъсна.
– Тя трябва да е изключителна жена – отбеляза Флаг и стана от стола си. – По-добре започвай да действаш. Аз ще се опитам да открия Балтазар.
Остин му заръча да използва Дзавала за връзка. След като приятелят му си тръгна, той взе телефона и се обади на Джо, като устоя на изкушението да подметне няколко подбрани епитета към неизвестния слушател.
– Здрасти, Джо! Кърт е. Утре няма да мога да дойда на срещата. Обади се Пит, иска да се видим тази нощ.
– Сигурно е важно.

–
Важно е.
По-късно ще ти звънна.

Петнайсет минути по-късно се обади на Дзавала, докато шофираше по Белтуей към Вашингтон.
– Чаках да звъннеш. Не виждам как би могъл да се срещнеш с Пит тази нощ. Доколкото знам, той е в Японско море.
– Съжалявам за увъртанията. Всяка дума се подслушваше.
После му разказа за Карина и за намерението си да се подчини на исканията на похитителя.
– Ще се съглася с всичко, което кажеш, Кърт, но наистина ли мислиш, че ще помогнеш на Карина, като приемаш размяната?
– Не знам. Така може да се доближа до нея достатъчно, за да ѝ помогна. Фактът, че имам следа къде се намира мината, може да ми даде известно предимство.
– Съжалявам, че ти развалям настроението, но какво ще стане, ако просто са ти вдигнали мерника и хич и не мислят да преговарят?
– Обмислих и тази възможност. Налага се да поема този риск. А дотогава искам да откриеш мината. Това може да е нашият коз. Бързината е жизненоважна.
– Вече уредих хеликоптер и говорих със семейство Траут. Още призори ще вземем Саксън. А дотогава късмет!
– Благодаря! – отговори Остин. – Ще ми трябва.
Съобщи му, че Флаг ще поддържа връзка с него, и затвори. Паркира джипа в подземния гараж на НАМПД и хвана такси до „Линкълн Мемориал”. Пристигна там една минута преди изтичането на деветдесетминутния срок. Секунди след като таксито продължи по пътя си, голям черен кадилак спря до бордюра и задната врата се отвори. Отвътре излезе мъж и посочи към седалката.
Остин пое дълбоко въздух и влезе в колата. Мъжът се плъзна зад него и го притисна между себе си и още един пътник. Колата напусна паметника с голяма скорост и се вля в движението.
Мъжът отляво бръкна под якето си. Остин видя блясък на метал. Не разбра дали е нож или пистолет. Изруга наум лошата си преценка. Никъде нямаше да го водят. Просто щяха да го убият на място.
Той вдигна ръка, за да се предпази.
Нещо студено се притисна до врата му, а в ушите му отекна тихо изсъскване.
Пред очите му се спусна тъмна завеса.
Тялото му се отпусна, очите му се затвориха, а главата му клюмна. Единственото телата на мъжете от двете му страни му попречи да се прекатури.
Не след дълго колата летеше през предградията на Вашингтон към летището.




45












Многофункционалният хеликоптер „Макдонъл Дъглас MD 500” се стрелна през небето високо над залива Чесапийк. Тюркоазеният му корпус се къпеше в меката светлина на зората. Пред контролното табло стоеше Джо Дзавала. Гамей седеше на единичната седалка. Пол Траут беше опънал дългото си тяло на задния ред седалки, който делеше с чанти с оборудване за гмуркане.
Дзавала се взря в зеленикавия килим от дървета под тях, насечен от лентите на реката и залива и посочи с показалец.
– Ето тук се гмурнахме с Кърт, тук беше корабът – каза той. – Всеки момент ще стигнем Хавър дьо Грейс.
Белият връх на фара Конкорд изплува пред погледа им, а после и железопътният мост над устието на река Съскуехана.
Дзавала последва лентата на реката. Мътният воден път течеше на северозапад, прекъснат тук и там от каменисти острови. По двата бряга се разстилаха хълмисти обработваеми земи, сякаш излезли изпод четката на Грант Ууд.
Като се движеше с двеста и четирийсет километра в час, летателната машина бързо взе разстоянието до Харисбърг. Движението по пътищата все още не беше натоварено. На шестнайсет километра на север от купола на Капитолия хеликоптерът се отклони на изток, отдалечи се от реката и се приближи към една планинска верига. Мина над гъстите гори и разположените близо една до друга ферми и най-накрая се спусна през ранните утринни мъгли, за да кацне на една тревиста площадка.
Шевролетът събърбън втора ръка на Саксън беше паркиран на края на пистата. Когато колелата на хеликоптера докоснаха земята, Саксън включи двигателя и подкара колата. Събърбънът спря до хеликоптера. Саксън закрачи под въртящите се ротори, за да поздрави Дзавала и семейство Траут с енергично ръкостискане. Беше се издокарал като за сафари в Африка – с широки свободни панталони, жилетка с множество джобове и шапка със смъкната надолу и извита на една страна периферия.
– Къде е Кърт? – попита Саксън.
– Повикаха го неочаквано – отговори Дзавала и прикри опасенията си за мисията на Остин с ведра усмивка.
– Жалко! – измърмори разочарован Саксън. – Ще пропусне веселбата, когато открием мината.
– Доста си самонадеян – подметна Пол.
– Джо знае от опит, че си падам по грандиозните изявления. В моята професия рекламата е част от занаята – призна Саксън. – Но се кълна в гроба на Савската царица, че ще да стигнем до мината. Сега ще ви покажа как.
Саксън отиде до колата и пусна задния подвижен капак. Отвори очуканото си куфарче и извади от него дебело тесте листa.
– Доста си се потрудил – отбеляза Дзавала.

– Две не виждам – цяла нощ правих проучвания – отговори Саксън. – Но си струваше. Това е топографска карта на местността, която ни интересува. А тази диаграма показва стария маршрут на железницата, която е обслужвала въглищните мини. Джо навярно вече ви е казал – обърна се той към двамата Траут, – но онова, което ме насочи към това място, бяха упоритите слухове за легендарна златна мина и индиански пещери-гробници. Това е Пътят на златната мина, който минава през планините през едно изоставено село, наречено Голд Майн
1
.

Траут огледа дърветата, които заобикаляха пистата. Големите му кафяви очи примигнаха, както се случваше често, когато се замислеше дълбоко.
– Простете научния ми скептицизъм – каза той с типичната безцеремонност на човек от Нова Англия, – но ми е трудно да повярвам, че финикийците са преплавали половината свят и са открили златна мина в нашата прекрасна пенсилванска провинция.
– Скептицизмът е здравословен – успокои го Саксън. – Но трябва да вземете предвид контекста. Сега виждаме утъпкани пътеки, тихи селца и ферми. Тази земя обаче някога е била обитавана от поне пет племена, които са живели в двайсет села. През 1600 година, когато европейците са преоткрили това място, по тези хълмове и долини са живели почти седем хиляди индианци съскуеханок.
– Каква е вашата теория? – полюбопитства Гамей.
– Вярвам, че финикийски разузнавателен кораб, който е търсел мед, е чул за златото от индианците. С организационните си умения финикийците може да са наели местните жители да разработят мината, да пречистят златото и са начертали сухопътни и морски маршрути за транспортирането му до дома.
– Трудно, но не невъзможно – кимна Траут. – Да разбирам ли, че сте убеден, че наистина можете да ни заведете до мината?

– Мога да ви заведа дотам, където
мисля
, че се намира. Мятайте се в колата и да тръгваме.

Бързо прехвърлиха чантите от хеликоптера в колата. Саксън пое от летището по един криволичещ черен път. След няколко мили се отклони от него и подкара по едва различим път през гората.
– Добре дошли в Пустошта на свети Антоний – обяви той, докато колата хлътваше и изскачаше от кратерите на многобройните дупки. – Това е вторият по големина район без път в Пенсилвания. През него минава пътеката „Апалачи”. Между едната и другата планина има четиринайсет хиляди акра гори.
– Не знаех, че свети Антоний е посетил Северна Америка – обади се Гамей.

–
Не
я е посещавал. Районът е кръстен на един мисионер на име Антъни Сийфърт. Местните наричат това място Каменната долина. Сега тук е тихо като в гроб, но през деветнайсети век стотици мъже и момчета се трудели във въглищните мини. Имало железопътна линия до село Рош Гап, която по-късно започнала да обслужва курортния град Колд Спрингс. Почти всички си тръгнали, когато работата в мините спряла.

– Казахте „почти” – отбеляза Дзавала.
Саксън кимна.

– Неколцина умни предприемачи измислили начин да се възползват от легендата за златната мина. Построили място, наречено хотел „Голд Стрийм”
2
. Туристите отсядали в хотела и ходели с лодка в една пещера – в Пенсилвания на всяка крачка има пещери. Черешката на тортата била възможността да промиват пясък и да търсят злато.

– Наистина ли са намирали злато? – попита Гамей.
– Достатъчно, за да са доволни туристите. Хотелът продавал медальони, в които да държиш златния прах. Само че фалирал, след като железницата спряла.
– Този златен прах трябва да е идвал отнякъде – рече замислено Пол.
Саксън се ухили.
– Точно така. Ето защо мисля, че хотелът е ключът към разбулването на загадката.
– В какъв смисъл? – не разбра Дзавала.
– Ще видиш – отвърна загадъчно Саксън.
Докато колата навлизаше все по-навътре сред дърветата, Саксън се впусна в описание на войните между индианци и заселници и започна да сочи руините на стари миньорски лагери, както и кули, които бележеха шахти на мини.
Пътят свърши ненадейно на брега на езеро. Саксън спря колата.
– Добре дошли в хотел „Голд Стрийм” – обяви той.
Дзавала и семейство Траут последваха Саксън по нанадолнището към брега на езерото. По огледалната повърхност не пробягваха почти никакви вълнички.
– Хотелът е в езерото, така ли? – попита Дзавала.
– Някога се намирал в долина – обясни Саксън. – След като го изоставили, дошли златотърсачи, които търсели източника на златото. Разполагали с повече динамит, отколкото с мозък. Взривили една естествена преграда и оставили водите на един близък поток да напълнят долината и да наводнят хотела.
Дзавала се приближи към водата и огледа езерото. Прецени, че е широко около километър и половина и дълго три километра. Беше заобиколено от хълмове, покрити с гъсти гори.
– Колко е дълбоко?
– В най-дълбоката точка почти трийсет метра – отговори Саксън. – През пролетта се захранва от дъждовете.
– Стандартната процедура при гмуркане е да се планира гмуркането и да се действа според плана – каза Дзавала. – Езерото е голямо. Имаш ли представа откъде трябва да започнем?
– Ще ти покажа – отговори Саксън.
Когато се качиха обратно при колата, Саксън извади от чантата си папка с надпис „ХОТЕЛ ГОЛД СТРИЙМ” и подаде на Дзавала пожълтяла брошура, която рекламираше качествата на хотела – двуетажна каменна сграда. Тясна пътечка водеше от хотела до стъпала, които се спускаха към входа на пещера, където чакаха лодки. Една скица показваше хора във викторианско облекло, които промиваха пясък за злато. Дзавала премести поглед от изображението на хотела към езерото, опитвайки се да си представи какво се крие под повърхността.
– Никой не е успял да открие мината, когато хотелът е бил на сухо – каза той. – Кое те кара да мислиш, че сега ще е по-лесно?
– И на мен ми хрумна същият въпрос – отговори Саксън. – Тъкмо се канех да отменя експедицията, когато попаднах на статия за изчезналия хотел в едно списание. Някакъв работник в кухнята описал странен капак на пода в помещението. Бил заключен, но кухненският персонал разбил ключалката и пуснал някакъв предмет вътре, за да види колко е дълбоко. Никой не чул удар в дъното. Управителите сложили по-здрава ключалка, защото готвачите хвърляли обелките в шахтата.
– Тази въздушна шахта може да е била изкопана, за да осигурява вентилация в мина – предположи Пол.
Саксън отвори един скицник на страница, на която бе прерисувал нелошо копие на хотела от туристическата брошура. Въздушната шахта бе отбелязана с двойна вертикална линия.
– Мисля, че хотелът е бил построен над мината – каза той. – Пещерата може да е била част от входа към мината. Така достъпът е бил блокиран, но не и потокът от златоносна вода. Ако слезем в тази шахта, можем да влезем в мината. Според теб това възможно ли е?
За миг Дзавала остана загледан в рисунката. Умът му преминаваше през всяка стъпка от гмуркането.
– Имаш ли представа колко е бил голям отворът на шахтата? – обърна се той към Саксън.
– В статията не бяха дадени размери.
Дзавала беше внимателен гмуркач. Сега предложи двуетапен план: той и Гамей щяха първо да проучат пещерата и после да проверят шахтата. Гамей беше много умел гмуркач, беше проучвала останките на много кораби, а по-късно бе работила като морски археолог. И двамата бяха слаби, така че може би щяха да успеят да се проврат през шахтата.
Докато Пол надуваше гумена лодка, двамата гмуркачи облякоха екипите си. Саксън беше отбелязал местоположението на хотела на топографска карта, прибрана в непромокаем пластмасов калъф.
Траут оттласна лодката с Гамей и Дзавала в езерото. Пуснаха във водата шамандура с допълнителна тежест, за да отбелязва мястото. Гмуркачите се претърколиха през бордовете на лодката и изчезнаха в дълбините. Само няколко вълнички отбелязаха преминаването им от един свят в друг.

1 Златна мина (англ.) – Б. пр.

2 Златен поток (англ.) – Б. пр.




46












Остин се събуди с чувството, че е бил нападнат и пребит на улицата. Най-глупашки си бе представял, че без никакъв проблем ще се срещне с Балтазар. Вместо това се бе оставил да го халосат изневиделица, като неопитен глупак.
В полезрението му се появи мъжко лице. Беше на по-малко от метър от него. Дясната му страна беше скрита от превръзки.
– По-добре ли си? – попита мъжът с тон, който ясно подсказваше, че отговорът не го интересува особено.
Главата на Остин щеше да се пръсне, езикът му бе надебелял, а зрението – размазано.
– В сравнение с някое животно, убито на пътя, не съм зле – отговори той. – Ти кой си?
– Можеш да ми викаш Оръженосеца. Работя за Балтазар.
Мъжът подаде на Остин чаша с бистра течност. Забеляза колебанието му и разтегна устни в крива усмивка, която показа липсващи зъби.
– Не се бой. Ако Балтазар искаше да умреш, вече щеше да си гушнал букета. Това ще намали на ефекта на веществото, което са ти дали.
Остин отпи една глътка. Течността беше студена и подсладена. Туптенето в главата му поотслабна, а погледът му се избистри. Разбра, че лежи на походно легло. Новият му приятел седеше на сгъваем стол. Намираха се в голяма правоъгълна палатка. През червените и бели ивици на платнището се процеждаше слънчева светлина.
– Цяла нощ ли съм бил в безсъзнание? – попита Остин.
– Май си ги изнервил. Дали са ти достатъчно сокче, за да събори и бик.
Остин пресуши чашата и я подаде на мъжа, който имаше якото телосложение на професионален боксьор и носеше син работен комбинезон. На стола му бяха облегнати две алуминиеви патерици.
– Какво е станало с лицето ти? – поинтересува се Остин.
Лявата страна на устата на мъжа се изви надолу в полугримаса.

–
Разни работи
– отвърна неохотно той. – Ставай!

Оръженосеца се подпря на патериците и се изправи. Застанал до леглото на Остин, той го наблюдаваше как бавно спуска крака на пода, а след това несигурно застава на краката си.
Остин беше леко замаян, но усещаше, че силата му се възвръща бързо. Той стисна юмруци, а после ги отпусна.
Оръженосеца забеляза лекото движение на ръцете му.
– В случай че си мислиш дали да не опиташ нещо неочаквано, имай предвид, че пред палатката има двама стражи и те не са така приятелски настроени като мен. Господин Балтазар ми даде разрешение да ги накарам да те пребият. Ясно?
Остин кимна.
Оръженосеца посочи към вратата. Остин излезе навън и примигна на ярката слънчева светлина. Стражите стояха от двете страни на входа. Средновековните туники, които носеха, никак не съответстваха на автоматичните оръжия, насочени към Остин. Изразът в очите им беше измамно ленив, сякаш щяха да се зарадват, ако Остин им даде възможност да разсеят скуката си.
Наоколо имаше още десетина подобни палатки, разпънати в два реда на голямо открито поле, обградено от гора. В центъра на отсрещния ред имаше издигната ложа с покрив и три стени. Ъглите бяха оформени като кули. Знамена с герб с глава на бик плющяха на вятъра.
Между редиците палатки имаше около шестнайсет метра празно пространство. Ниска дървена преграда разделяше почти цялата дължина на пространството наполовина. В двата края, от двете страни на преградата, стояха двама мъже в броня, яхнали огромни коне. Държаха дървени копия със затъпени метални върхове. Грамадните животни също бяха покрити с броня, в която блестеше утринното слънце.
Някой в ложата размаха нещо, което приличаше на зелена кърпичка. Въоръжените мъже пришпориха жребците и се втурнаха един срещу друг с насочени копия. Земята се разтресе от ударите на копитата. Ездачите се срещнаха по средата на арената с гръмовен сблъсък на копия в щитове. Дървените копия се строшиха. Ездачите препуснаха до края на преградата, обърнаха конете и се устремиха за нападение с вдигнати мечове. Остин не видя втората част на двубоя, защото пазачите му го подкараха между две палатки.
Той се огледа и видя наоколо поля и гори. В далечината, където едва се забелязваше неясна линия от дървета се появи някакъв червен блясък – кола, която се движеше с голяма скорост. В последния момент шофьорът наби спирачки и бентлито се закова на място. Тежката броня се намираше само на сантиметри от коляното на Остин.
Вратата се отвори със замах и се подаде Балтазар. Слънчевата светлина се отразяваше с мътен блясък от ризницата, която носеше под туника, украсена с герба с глава на бик. На широкото му лице бе изписана още по-широка усмивка.
– Стоманени нерви, както винаги, Остин!
– Просто се движа бавно след коктейла, който ми дадоха хората ти, Балтазар.
Балтазар плесна с ръце. Оръженосеца донесе два стола с кожена тапицерия и ги сложи с лице един срещу друг. Балтазар седна на единия и посочи другия на Остин.
– Как ти се видя малкият ни турнир? – попита той.
Остин огледа критично бронята и туниката на Балтазар.
– Помислих, че снимате филма „Един млад янки в двора на крал Артур”.
– Мисли за това като за пътуване във времето – каза Балтазар. – Пресъздал съм всички подробности, за да изглежда точно като френски турнир от петнайсети век.
Остин хвърли поглед към колата.
– Включително и бентлито?
Присмехът накара Балтазар да се намръщи.
– В дните на истинското рицарство турнирите са подготвяли мъжете за война, а също така и са отделяли храбрите от страхливците. И аз ги използвам за подобна цел с наемниците си. Приемам ги много сериозно.
– Радвам се, че си имаш хоби, Балтазар, но и аз, и ти знаем защо приех поканата ти. Къде е Карина Мечади?
– Както ти казах по телефона, засега е в безопасност.
Балтазар изгледа Остин така, сякаш той беше обект за лабораторно изследване.
– Навярно имаш много високо мнение за тази млада жена, щом си позволил да те пленят.
Остин се усмихна.
– Липсваше ми лицето ти, Балтазар. Приех, за да ме докарат да те видя, без да давам пари.
Балтазар тикна огромния си юмрук под носа му.
– Тогава говори, господин Остин! Нямам търпение да разбера дали имаш да ми кажеш нещо важно.
– Като за начало, знам какво би те накарало да освободиш Карина.
– Аха, предложение. И какво можеш да ми предложиш?
– Местоположението на мините на цар Соломон.
– Блъфираш, Остин! – подсмихна се подигравателно Балтазар. – А освен това у мен е оригиналният Навигатор заедно с картата. Защо бих приел да преговарям с теб?
– Защото ако знаеше местоположението на мината, нямаше да се налага да отвличаш Карина и да я използваш като примамка, за да ме заловиш.
– Може просто да съм искал да размажа една досадна муха, Остин. Но засега ще ти направя удоволствието да те изслушам. Разкажи ми за мината. Може би ще успееш да използваш информацията като разменна монета.
Остин се намръщи, сякаш правеше болезнен избор.
– Мотивите, изваяни върху бронзовата котка, са карта. Компютърно подчертаване показа мястото, където се намира един потънал финикийски кораб. Оттам извадихме амфора с папирус, в който са описани подробностите за мината.
– И знаеш ли кой е авторът на този папирус? – попита Балтазар.
– Менелик, син на Соломон.

–
Менелик?
– Името излезе от устните на Балтазар като съскане.

– Точно така. Той е пренесъл някаква свещена реликва до Северна Америка.
Реакцията на Балтазар беше по-сдържана, отколкото очакваше Остин.
– Този опит да ме стъписаш със знанията си само разкрива колко малко разбираш за какво става дума. Имаш ли изобщо някаква представа каква е тази свещена реликва?
– Може би ти ще ме кажеш.
Балтазар се усмихна.
– Това са оригиналните Божи заповеди, гравирани на плочки от солидно злато.
– Не ти вярвам, Балтазар. Оригиналните Божи заповеди са били на плочки от глина.

– Думите ти само издават невежеството ти. Смята се, че първоначално е имало три варианта на Десетте божи заповеди, всички от глина. Но в действителност са били
четири
. Първият е бил създаден преди всички други. Този вариант е бил създаден въз основа на езическите вярвания на моите предци, но сметнали, че ще предизвика прекалено много противоречия. Вярва се, че плочите са били унищожени. Истината обаче е, че са били скрити и предавани през поколенията. Така са стигнали до Соломон, който решил да ги пренесе в най-далечните краища на империята си.

– Богат си като Крез. Какво са за теб още няколко килограма злато? – не се сдържа Остин.
– Тези плочки по право принадлежат на семейството ми.
– Не ми приличаш на човек от семеен тип, Балтазар.
– Напротив, Остин, това е изцяло семеен въпрос. Ти се оглеждаш, виждаш ритуализираното насилие и си мислиш, че това е единствената характеристика на семейство Балтазар. Ние обаче не сме по-лоши от което и да било правителство на този свят. Защо според теб в момента съществуват също толкова конфликти, колкото и по време на Студената война? След края ѝ тази огромна военна структура не само оцеля, а и просперира.
– Което е много добре за така наречените компании за мир и стабилност, като твоята – подметна Остин.
– Страхът и напрежението са благоприятни за деловия ни интерес.
– А когато няма страх и напрежение, вие ги създавате.
– Няма нужда да разпалваме човешките страсти. Хората ще продължат да се избиват, със или без нас. Залогът тук е много по-голям, отколкото ти се струва. Откриването на плочките ще породи съмнения в устоите на всички правителства и религии по света. Навсякъде ще избухнат размирици.
– И на първо място в Близкия изток.
– Да, но няма да останат само там.
– Което ще ти донесе огромни богатства и власт. Коя е следващата ти цел, Балтазар, целият свят ли?
– Нямам намерение да превземам света като някой герой от филмите за Джеймс Бонд – успокои го Балтазар. – Прекалено ще ми е трудно да го управлявам.
– Какво искаш тогава?
– Монопол над световния охранителен бизнес.
– Значи имаш жестока конкуренция. В така наречената мирна линия има десетки компании, да не споменаваме и армиите на всички държави по света.
– Или ще ги изтласкаме от бизнеса, или ще ги погълнем, докато остане само една важна компания. „Пийс Ко”. Нашите служби по сигурността и минералните ни компании ще се подхранват взаимно. Индустриалните нации могат да задържат безценните си армии и флотове. Нашите лични части ще бъдат наети да предлагат сигурност в замяна на природните богатства на бедните страни в Африка, Южна Америка и Азия. Ще построя икономическо-военна империя, която няма да има равна на себе си.
– Империите се издигат и рухват, Балтазар.
– Тази ще е различна. Тъй като нямам наследници, може би ще оставя наследството си на Адриано. Той ми е като син.
– Ти си зъл човек, Балтазар.
– Просто бизнесмен, който с нетърпение очаква избухването на множество дребни войни, които няма да имат край. Пакс Балтазар. Но да караме поред, Остин. Първо трябва да намерим плочките.
– Тогава може и да се споразумеем. Местоположението на мината в замяна на госпожа Мечади.
Балтазар вдигна облечената си в ръкавица ръка.
– Не още. Кажи ми какво знаеш. Ще накарам някой да го провери.
Остин се разсмя.
– Не съм глупак, Балтазар. Увериш ли се къде се намира мината, ще ме убиеш.
– Тц-тц-тц! Каква подозрителност само! Добре тогава, предлагам компромис. Шанс да се спасиш от сатанинските ми планове. Ти се нагърби със закрилата на една дама. По рицарските закони ти си неин рицар и трябва да се държиш като такъв.
Остин обмисли начина на изразяване и реши, че Балтазар е луд.
Насили се да се усмихне.
– Какво си намислил?
Балтазар стана от мястото си.
– Ще ти покажа. Качи се в колата.
Отвори му вратата на мястото до шофьора и седна зад волана. Включи мощния двигател и увеличи до почти сто и петдесет километра в час по прав път.
Само след секунди забави, натисна леко спирачките и колата спря на няколко метра от ръба на дълбока клисура.
Над нея минаваше мост от преплетени стоманени брънки, дълъг около тринайсет метра и широк шест. Нямаше парапет. В центъра по дължината на моста имаше дървена ограда. Дървото беше ново, сякаш оградата е била издигната наскоро.
Остин и Балтазар слязоха от колата и тръгнаха към ръба на пропастта. Стръмните ѝ страни се спускаха стотина метра надолу, до поток с осеяно с камъни дъно.
– Местните са наричали тази клисура „Канавката на мъртвеца” – каза Балтазар. – Построих моста, за да свържа две части от имота си. Промених някои неща в очакване на посещението ти.
– Не е трябвало да си правиш толкова труд – каза Остин.
– Не беше никаква трудност. Ето предложението ми: ще оставя колата си и госпожица Мечади в нея от другата страна на пропастта. – И той посочи към тревистото поле от другата страна на клисурата. – Аз ще съм в средата и ще играя ролята на митичния дракон. Ще се сражаваме за благосклонността на красивата дама.
Остин се обърна и погледна към двата джипа, които ги бяха последвали.
– Ами горилите ти?
– Ще инструктирам хората си да останат от тази страна.
– Значи ще ни позволиш да се измъкнем?
– Ще ви дам спортсменски шанс, което е повече от това, с което разполагате в момента.
– А ако отклоня поканата ти?
– Ще накарам да те хвърлят в пропастта пред ужасения поглед на твоята дама.
– Не виждам как бих могъл да отхвърля такова великодушно предложение, Балтазар.
Домакинът се ухили неприятно и му направи знак да се качи отново в колата. Полетяха с главоломна скорост обратно към арената. Пред палатката Балтазар спря и Остин слезе. Оръженосеца се беше облегнал на патериците си пред входа.
– Твоят човек ще се погрижи да те екипира с всичко необходимо – каза Балтазар. – Ще носим само ризница и шлем. Няма да е рицарско да те обременявам с пълна броня. Ще разполагаш с щит и копие. Конете няма да носят снаряжение – така ще е по-бързо. Ще се видим на арената.
Той натисна газта и отпраши. Гумите му изсвистяха по тревата.
Оръженосеца проследи с поглед отдалечаването му, а после каза на Остин да влезе в палатката. Помогна му да облече ризница и му подаде туника без емблема. В качулката на ризницата имаше отвор за лицето. Оръженосеца сложи на главата на Остин плетена шапчица и върху нея качулката от метални брънки, за да го провери за размер. Каза, че е малко хлабав, но друг няма. Препаса меч на кръста на Остин и му сложи шпори. После му подаде шлем.
Накрая го изгледа изпитателно и разтегли устни в нащърбена усмивка.
– Не си сър Ланселот, но ще трябва да свършиш работа. Седни, ще ти дам едно-две указания.
Остин свали шлема и седна на леглото.
– Слушай внимателно. Балтазар обича да прави нещата на третия път. При първия сблъсък си играе с противника. Пропуска целта изцяло. На втория път нанася лек удар. Вероятно по щита. На третия път е истинското нападение. Ще те наниже на копието си като прасе. Някакви въпроси?
– Кажи ми къде мога да намеря един „Калашников”.
Оръженосеца изсумтя.
– Няма да ти трябва. Балтазар използва копие с метална сърцевина. Противникът му получава дървеното копие, което ще се счупи, когато се сблъска с бронята му и може да бъде отклонено от щита.
– Това не ми изглежда много рицарско – отбеляза Остин.

–
Не
е. Този път
твоето
копие ще е с металната сърцевина. На него ще му дам копие в германски стил, изработено от по-тежко дърво. Надявам се, че ще е толкова нетърпелив да те убие, че няма да забележи разликата в тежестта.

– Защо го правиш, Оръженосецо?
Мъжът вдигна ръка към превързаното си лице.

– Това копеле ми причини това. Според докторите отсега нататък ще изглеждам като Квазимодо. На този свят няма хапче, което да намали болката от раните в краката ми.
Забрави
за мен! Третият път е истинското нападение. Той ще се прицели в щита ти и ще си мисли, че копието ще пробие кожата и дървото. Прицели се в корема му – това е най-голямата мишена. Не пропускай.

– Какво ще стане с теб, ако пропусна?
– Нищо. Ще намеря начин да се махна оттук. Може би ще ме вземат в офиса на някоя банка.
Един пазач надникна в палатката.
– Време е.
Пред палатката беше паркиран джип. Придружен от друга кола, в която бяха пазачите, Оръженосеца закара Остин до моста, където цареше карнавална атмосфера. На временно забити колове се вееха знамена с глави на бик. Слухът за предстоящия двубой се беше разпространил сред наемниците на Балтазар. Освен вездесъщите стражи, мястото пред клисурата беше изпълнено с мъже в средновековни костюми, които се бяха събрали, за да видят Остин изтърбушен или запратен на дъното на пропастта.
– Не ми каза, че ще ходим на парти – отбеляза Остин.

– Балтазар обича публиката – отговори Оръженосеца и посочи към два огромни коня, които тъкмо извеждаха от ремаркетата им. – Сивият е на Балтазар. Пъстрият е твоят. Казва се Велиънт
1
. Балтазар искаше да ти даде някоя кранта, но аз се погрижих да получиш добър кон. Вал е стабилен и сигурен. Няма да се уплаши от нападението.

Оръженосеца спря близо до ремаркетата. Остин слезе от джипа и се приближи, за да се запознае с коня. Отблизо животното изглеждаше голямо като слон. Остин го потупа по хълбока и прошепна в ухото му:
– Дръж се заради мен, Вал, и ще ти дам толкова захар, колкото можеш да изядеш.
Конят изпръхтя и тръсна глава, което Остин прие за „да”. Приближи се към моста, на който щяха да се сражават, за да го огледа. Два коня, които трябва да се разминат на тясно пространство – не изглеждаше особено обнадеждаващо. Ако Балтазар го събори от седлото, това щеше да е краят.
Чу как сред тълпата се надига ликуване. Бентлито се носеше шеметно към клисурата. Продължи по моста, следвано от черен ескалейд, и спря на стотина метра от каньона. Балтазар излезе от колата си и отвори вратата на джипа.
Отвътре се показа фигура, облечена в бяла рокля. Тя успя да му махне за миг, преди да я напъхат на мястото до шофьора в бентлито. Балтазар и пазачите му подкараха обратно по моста.
Балтазар закрачи към Остин, като сочеше към бентлито.
– Това е твоята дама. Аз изпълних своята част от сделката. Сега е твой ред.
Остин протегна ръка.
– Ключовете за колата!
Балтазар протегна шлема, който носеше под мишницата си. На единия от двата метални рога, които стърчаха от главата на бика, висеше ключ.
– Твой е, Остин. Нали не искаме всичко да е прекалено лесно?
– Трябват ми химикалка и хартия – заяви Остин.
Балтазар даде заповед. Един от хората му хукна към най-близкия джип и се върна със снопче самозалепващи се листа и прикрепена към тях химикалка. Използвайки капака на колата вместо бюро, Остин надраска поредица от указания и начерта карта. Подчерта думите „Златна мина”.
Балтазар протегна ръка. Остин пъхна листа в шлема си.
– Както ти каза, Балтазар, нали не искаме всичко да е прекалено лесно?
Знаеше, че Балтазар може да нареди на хората си да се втурнат към него от всички страни, да грабнат картата на мината и да го хвърлят в клисурата. Залагаше на предположението, че безумно раздутото его на Балтазар няма да му позволи да направи нищо, за да провали шоуто, което бе уредил за хората си.
– Време е да покажеш колко струваш, Остин!
Яростният гняв в погледа му можеше да подпали горски пожар. Той се обърна и се отправи към коня си. Метна се на седлото с невероятна лекота. Оръженосецът му държеше юздите. Беше едър мъж в червен костюм с качулка, застанал с гръб към Остин. Когато се обърна и погледна към американеца, Остин разпозна убиеца с бебешкото лице. Адриано се усмихна и посочи към бентлито.
Намекът му беше пределно ясен. Ако Остин се провалеше, Адриано щеше да вземе Карина за себе си.
Балтазар препусна по моста и завъртя коня си, за да застане лице в лице с Остин.
Остин се приближи към Вал и се качи на седлото. Не беше свикнал с тежестта на ризницата и движенията му бяха доста по-сковани от тези на Балтазар. Оръженосеца му подаде шлема и му каза да държи главата си наведена, за да вижда през тесните отвори за очите.
После му подаде копието и го инструктира как да го държи.
– Гледай знаменцето близо до върха на копието. То ще ти каже накъде е насочено.
– Още някакъв съвет? – попита Остин и чу как гласът му отеква във вътрешността на шлема.
– Да – каза Оръженосеца. – Остави коня да си върши работата, не забравяй третия сблъсък и се моли да стане чудо.
Той потупа леко коня по хълбока и огромното животно се люшна напред. Остин се опита да го накара да тръгне в кръг. Вал реагираше добре на сръгвания с колене. Тежката ризница и бойната екипировка пречеха на Остин, но задната част на седлото беше висока и предлагаше известна опора.
Кратката репетиция щеше да свърши всеки момент.
Един мъж, облечен в яркозелен костюм на хералд, наду тръба: сигнал да се приготвят. Остин обърна коня си, за да застане лице в лице с Балтазар. Вторият сигнал на тръбата ги предупреди да наведат копията си. Третият отекна само след секунда.
Балтазар заби шпорите си преди сигнала.
Остин изостана със секунда.
Конете загалопираха тежко. Във въздуха се разлетяха буци пръст като подплашени птици. Земята се разтресе, когато огромните животни и облечените в метал същества на гърба им полетяха едни към други за гръмовен сблъсък.

1 Доблестен (англ.) – Б. пр.




47












Като използваха въжето на шамандурата за ориентир, Гамей и Дзавала бързо се отправиха надолу с отработени движения на краката. Бистрата повърхност на езерото се оказа измамна. Зеленикаво-кафявата вода потъмня и стана почти непроницаема. Виждаха едва на няколко метра пред себе си и то като в мъгла. Мътният мрак поглъщаше светлината от фенерчетата им и приглушаваше яркото жълто на водолазните им костюми.
На около метър от дъното двамата заплуваха внимателно в кръг, за да не вдигат облаци тиня. Погледнаха компаса и заплуваха на запад, докато не видяха в тъмнината през очите им да изниква неясен силует. Светлината от фенерчетата се отрази от някаква вертикална повърхност. През гъстата растителност, покрила външната стена на двуетажния хотел, се показаха плочи. Риби се стрелкаха през избитите прозорци, които приличаха на празни очни орбити на череп.
Подводният комуникатор на Дзавала изпращя. Разнесе се глас, подобен на гласа на Доналд Дък.
– Добре дошъл в приветливия хотел „Голд Стрийм” – каза Гамей.
– Всяка стая предлага изглед към водата – допълни Дзавала. – Но май сега не е туристическият сезон. Няма навалица.
Макар че сградата не беше голяма, мансардният покрив и каменната конструкция ѝ придаваха особено величие, въпреки сравнително скромните ѝ размери. Гамей и Дзавала се плъзнаха над широката предна тераса. Портикът бе рухнал. Зелена слуз покриваше гниещото дърво, където гостите някога бяха седели на люлеещи се столове и бяха вдишвали свежия провинциален въздух.
Двамата надникнаха през входа. Тъмнината бе непрогледна, а студът, който ги лъхна, проникна през водолазните им костюми. Заплуваха към задната част на сградата. Дзавала насочи фенерчето си към едноетажна пристройка, долепена в задната част на хотела.
– Това може да е била кухнята и помещенията за персонала – предположи той.
– Прав си – съгласи се Гамей. – Мисля, че виждам от покрива да стърчи комин.
Спуснаха се над едно плавно нанадолнище, покрито с водна растителност. В края му започваха широки каменни стъпала. Пред тях имаше каменна площадка, пред която някога бяха връзвали лодките за пещерата. Гранитните стълбове все още стояха там. Гамей и Дзавала се гмурнаха в отворената паст, която ги очакваше.
Сталактитите и сталагмитите в пещерата бяха изронени като зъби на старо куче, а езерната растителност криеше някога блестящите им цветове. Невероятните скални образувания загатваха за странния свят, който бе посрещал туристите в началото на миналия век.
След като преплуваха около половин километър срещу леко течение, Дзавала и Гамей стигнаха до края на пещерата. Пред тях се изпречиха огромни скални блокове, които, изглежда, се бяха срутили от тавана. Нямаше как да продължат по-нататък и се върнаха до входа на пещерата. Сега, когато плуваха по течението, стана доста бързо.
След няколко минути излязоха от пещерата и се отправиха отново към хотела. Дзавала мина покрай външната стена на кухнята и стигна до широк портал. Мина през него, следван плътно от Гамей. Помещението, в което се озоваха, бе доста просторно – най-вероятно е било трапезария. Дзавала заплува покрай стените, докато намери врата, и двамата с Гамей влязоха в съседното помещение. Фенерчетата им осветиха празни шкафове и големи мивки. Купчината ръжда в ъгъла можеше да е била готварска печка. Двамата огледаха всеки квадратен сантиметър от пода. Не видяха нищо, наподобяващо капак на отвор.

– Чудя се дали не са ни метнали – в буквалния смисъл – промърмори Дзавала.
1

– Не бързай да се предаваш – отговори Гамей. – Старият кухненски служител е бил съвсем конкретен. Дай да видим и тази стая.
Тя преплува през един отвор, голям колкото една четвърт от кухнята. Около всички стени имаше наредени рафтове, което подсказваше, че помещението е било килер. Гамей се спусна надолу, докато маската на лицето ѝ се озова само на сантиметри от пода, и след кратко търсене зърна правоъгълен участък, който стърчеше леко над останалата част от пода. Поизчисти тинята и под нея се показаха панти и ръждясал катинар.
Дзавала бръкна във водонепромокаемата чанта и извади извит лост, дълъг около трийсет сантиметра. Пъхна го под капака и изгнилото дърво се разлетя на парчета. Джо насочи лъча на фенерчето в шахтата. Тъмнината сякаш нямаше край.
– Не те чувам да казваш „Аз пръв” – подкачи го Гамей.

– Ти
си
по-слаба от мен – отвърна Дзавала.

– Каква съм късметлийка!
Неохотата на Гамей бе само преструвка. Тя беше смел гмуркач и с радост би се сборила с Дзавала за шанса първа да стигне до мината. Но заедно с това се беше гмуркала достатъчно, за да знае, че трябва да бъде извънредно предпазлива. Гмуркането в пещера изисква желязно хладнокръвие. Всяко движение трябва да е премерено и грижливо обмислено.
Дзавала завърза единия край на тънко найлоново въже за крака на един шкаф, а другия – за лоста. Спусна лоста в шахтата, но той не стигна до дъното, дори след като въжето се размота петнайсет метра.
Гамей огледа облицованите с дърво стени на шахтата. Дървото беше меко, но ѝ се струваше, че ще издържи. Отворът беше квадрат със страна около метър – имаше място за кислородната ѝ бутилка, но щеше да мине едва-едва.
Гамей погледна към часовника на ръката си.
– Влизам! – заяви тя.
Гъвкавото ѝ тяло се плъзна в отвора и тя изчезна в черната дупка. Кислородните бутилки закънтяха от ударите по стените и отчупиха от тях парченца дърво, но шахтата остана невредима. Дзавала гледаше как светлината от фенерчето на Гамей избледнява.
– Как е там долу? – поинтересува се той.
– Чувствам се като Алиса в заешката дупка.
– Зайци виждаш ли?
– Още нищо не съм видяла… охо!
Тишина.
– Добре ли си? – попита Дзавала.

–
Повече
от добре. Измъкнах се от тази теснотия. Сега съм в някакъв тунел или пещера. Слизай! След края на шахтата пропадаш три метра надолу.

Дзавала се пъхна в отвора и скоро беше при Гамей в някакво помещение на дъното на шахтата.
– Мисля, че това е продължение на пещерата с лодките – каза Гамей. – Намираме се от другата страна на падналите камъни.
– Нищо чудно, че управата на хотела се е притеснила. Реката е щяла да отнесе кухненските отпадъци в пещерата с лодките.
Дзавала заплува напред в пещерата, като опипваше с фенерчето си стените наоколо. След няколко минути скалните образувания изчезнаха.
– Намираме се в мина – каза той. – Виждаш ли следите от длета?
– Това може да е било източникът на златото, което са търсели гостите на хотела.
Дзавала насочи фенерчето към мрака пред себе си.
– Погледни!
В стената отляво се виждаше изсечен отвор на тунел.
Двамата поеха натам, за да проучат коридора. Беше висок около три метра и широк към метър и осемдесет. Над главите им се извиваше полукръгъл таван. В стената имаше отвори за факли.
След стотина метра тунелът се пресече с друг под прав ъгъл. Гамей и Дзавала обсъдиха следващата си стъпка. Възможно бе да са в лабиринт. Без въже, по което да се движат, лесно можеха да се загубят. Ограниченото количество кислород в бутилките им можеше да превърне едно грешно решение във фатално.
– Ти решаваш – каза накрая Дзавала.
– Подът на коридора от дясната ми страна е по-изтъркан – отговори Гамей. – Предлагам да тръгнем по него и да изминем сто метра. Ако не намерим нищо, се връщаме.
Дзавала кимна и двамата се гмурнаха в тунела. Плуваха, без да говорят, за да не хабят въздуха. И двамата знаеха, че с всеки удар на краката се приближават все повече към опасността. Любопитството обаче ги подтикваше да продължават. След около петдесетина метра тунелът свърши и те се озоваха в открито пространство.
Таванът и отсрещните стени на помещението бяха отвъд обхвата на фенерчетата им. Бяха стигнали до най-рискованата част от проучването си. Щеше да е лесно да се объркат в това голямо пространство. Решиха да ограничат проучването си до пет минути. Дзавала щеше да се заеме със същинското изследване. В нито един момент от този период единият от тях не биваше да излиза от лъча на другия.
Дзавала пое покрай стената.
– Стига! Не те виждам – предупреди го Гамей.
Дзавала спря.
– Добре. Сега се отдалечавам от стената. Подът е гладък. През това помещение може да са минали много хора. Нищо не подсказва за какво са го използвали.
Гамей отново го спря и той се обърна и влезе в обхвата на лъча ѝ. Тръгна на зигзаг, за да огледа колкото може повече от пространството.
– Виждаш ли нещо? – попита Гамей.
– Ни… чакай!
Джо заплува към някаква безформена маса.
– Излизаш от обхвата ми! – предупреди го отново Гамей.
Светлината на фенерчето ѝ се бе превърнала в зацапана точица. Щеше да е самоубийство да продължи още напред, но Дзавала не можеше да спре точно сега.
– Още един метър.
Тишина.
– Джо, едва те виждам. Добре ли си?
По комуникатора се разнесе развълнуваният глас на Дзавала:
– Гамей, трябва да видиш това! Остави фенера, за да отбелязва тунела, и тръгни по моя лъч. Ще го размахам.
Гамей изчисли, че имат точно толкова въздух, колкото да минат по тунела, да се качат през шахтата и да стигнат до повърхността.
– Нямаме никакво време, Джо!
– Само минутка!
Гамей беше известна с нецензурния си език, но сега запази мислите за себе си. Остави фенерчето на пода и заплува към движещата се светлина. Откри Дзавала до един кръгъл каменен подиум, висок около деветдесет сантиметра и с диаметър около два метра. Повърхността на платформата беше покрита с изгнило дърво и късчета жълт метал.
– Това злато ли е? – попита Гамей.
Джо вдигна към маската ѝ жълто парче метал.
– Може и да е. Виж обаче кое привлече вниманието ми.
Докато отместваше парчетата дърво, Дзавала бе открил метална кутия, дълга около трийсет сантиметра и широка около двайсет. Релефните букви на капака ѝ бяха отчасти покрити от черен слой, който Дзавала забърса с ръкавицата си. Той измърмори някакво възклицание на испански.
Гамей поклати глава.
– Не може да бъде! – промълви тя.
Но не можеха да отрекат това, което виждаха очите им. На капака на кутията беше щамповано име:
ТОМАС ДЖЕФЕРСЪН.


1 Игра на думи: на английски думата
shaft
може да означава и „шахта”, и „мамя”, „изигравам” – Б. пр.





48












Конят фучеше към пропастта като боен танк. Остин се мъчеше с всички сили да се задържи на седлото. Усещаше се ужасно тежък от оръжията и бронята си. Единият му крак се бе изплъзнал от стремето. Покритата му с шлема глава подскачаше като на кукла. Щитът му искаше да се изплъзне от ръката. Дългото копие сочеше къде ли не само не и там, където искаше той.
Копитата на Вал трещяха по металния мост. През процепите за очи Остин зърна, макар и размазано, блестящ връх на копие, както и емблемата с глава на бик на туниката на Балтазар. А после конете слязоха от моста и отново се озоваха на тревата.
Остин изпусна дъха, който бе сдържал, и стисна по-силно юздите. Накара коня да забави ход и го обърна, за да се изправи отново срещу Балтазар, който стоеше от другата страна на пропастта и спокойно наблюдаваше хаотичните му действия.
– Добър опит, Остин! – изкрещя той. – Но май ти е малко трудно да запазиш равновесие.
През тълпата премина смях.
Остин свали шлема си и избърса потта от очите си с опакото на желязната си ръкавица. Без да обръща внимание на болката от полузарасналата си рана, изкрещя в отговор:
– Бях разсеян от мисълта за новото си бентли!
Балтазар свали ключа за колата от шлема си и го вдигна високо над главата си.
– Бентлитата се броят наесен! – подигра се той.
Остин бръкна в шлема си за сгънатата хартия и я вдигна, като зае позата на Статуята на свободата.
– Златото се харчи, след като се намери.
Усмивката не слезе нито за миг от лицето на Балтазар. Той закачи ключа обратно на рога и нахлупи шлема на главата си.
Остин се обърна в седлото и погледна към самотната фигура в бяло, седнала в бентлито. Помаха ѝ и фигурата му махна в отговор. Този жест му вдъхна кураж. Той пъхна хартията в шлема си и го сложи на главата си.
Тръбата изсвири предупредително.
Остин подпря щита на седлото и вдигна копието няколко пъти, за да усети баланса му. Наклони глава напред и през процепите за очи проследи с поглед как Балтазар вика Адриано при себе си, навежда се от седлото и му говори нещо.
Повторен рев на тръбата разцепи въздуха.
Остин наклони копието под ъгъл от лявата си страна, така че върхът да е на пътя на срещуположния ездач.
Тръбата изрева за трети път.
Остин се извини на Вал и заби шпори в хълбоците му. В отворите за очите му фигурата на Балтазар започна да наедрява. Остин се приведе ниско зад щита, като държеше копието насочено към гърдите на Балтазар, както го бе посъветвал Оръженосеца. Тежкото му дишане отекваше в шлема като парен влак.
В последната секунда Балтазар вдигна копието си. Върхът му улучи шлема на Остин под процепите за очи и го свали от главата му.
В следващия миг двамата слязоха от моста.
Остин завъртя коня си точно навреме, за да види как шлемът му падна на земята близо до мястото, където мостът стигаше до ръба на пропастта. Адриано се втурна напред и го грабна. Подаде го на Балтазар, който извади листа с преувеличен жест. Прочете думите, написани от Остин, и подаде листа на наемния си убиец. Адриано се отправи към един джип, но преди да потегли, подаде шлема на един от облечените като рицари мъже, който хукна напред и го метна към Остин.
– Жалко, Остин! – провикна се Балтазар. – Но още можеш да спасиш жената.
Тръбата удави любезното предложението на Остин Балтазар да се хвърли от моста.
И двамата мъже едва успяха да си сложат шлемовете, преди хералдът да протръби сигнала да наведат копията.
Оръженосеца беше казал, че третия път ще е „истинския сблъсък”.
Остин се стресна от лекотата, с която Балтазар насочи копието точно където трябва. Но металната сърцевина на собственото му копие щеше да му даде предимство и Остин възнамеряваше да го използва. Стисна зъби и наведе глава.
Тръбата отекна отново.
Конете полетяха напред. Балтазар се беше привел толкова ниско, че се виждаха само рогата на шлема му. Остин се прицели право в щита му. Копието на Балтазар го улучи в средата на собствения му щит. И точно както бе предрекъл Оръженосеца, копието се счупи.
Копието на Остин проби щита на Балтазар, сякаш беше от въздух. Ако се беше прицелил по-добре, щеше да набоде Балтазар на острия връх като на шиш. Върхът се заби в един от ъглите на щита, проби го и събори Балтазар.
Балтазар рухна на каменния мост и изчезна зад ръба.
Остин изруга така, както само моряк умее. Не изпитваше към врага си и капка съчувствие. Ядосваше се само, че ключът от колата остана на шлема на Балтазар.
А после отново изруга, но този път от радост. Двата рога на шлема на Балтазар се показаха над ръба на моста. Балтазар се опитваше да се изкачи. Тежестта на бронята и шлема обаче никак не му помагаше. Шлемът висеше от ръката му.
Остин свали шлема си, хвърли копието, смъкна се от седлото и хукна по моста.
Балтазар бе успял да се закрепи с ръце на моста. Като видя, че Остин се навежда над него, изрече умолително:
– Помогни ми!
– Сега ще облекча бремето ти – каза Остин и откачи ключа от рога.
Изкушаваше се да изпрати Балтазар в забвение само с едно леко бутване. Но хората на Балтазар се бяха съвзели от шока от повалянето на шефа си и тичаха към моста.
Остин се обърна и хукна към колата.
Щом приближи, видя, че Карина е облегнала глава на таблото, сякаш не може да гледа сблъсъка. Извика я. Фигурата на мястото до шофьора вдигна глава. Небръснатото лице на един от хората на Балтазар се ухили на Остин изпод шала, с който бе покрита главата му.
– Благодаря, че ме спаси – изимитира мъжът женски глас и бръкна под диплите на роклята за пистолет. Но ръката му се оплете в гънките.
Остин замахна с облечения си в желязо десен юмрук и изля яростта си в съкрушителен удар по брадичката на мъжа. Тялото на мъжа се отпусна безчувствено. Остин го издърпа от колата, седна зад волана и измърмори молитва Балтазар да не е сменил ключа с друг. Двигателят заработи.
Остин реши да не се отклонява от моста и да не навлиза в непозната територия. От горите, които виждаше в далечината, можеше да няма изход.
Хората на Балтазар бяха успели да извлачат господаря си на моста. Той им заповяда да хванат Остин. Половин дузина мъже тръгнаха по моста към него. Остин взе захвърленото на земята копие, качи се в колата и насочи върха му през прозореца така, сякаш му предстоеше турнирен сблъсък. Даде заден, отдалечи се от пропастта и след това се устреми към моста.
Балтазар видя летящото към него бентли и се наведе зад преградата. Копието помете хората му от моста сякаш разчистваше трохи от масата.
Когато стигна до другия край на моста, Остин захвърли копието и натисна газта. Гумите започнаха да се въртят на тревата, но Остин държеше поднасящата кола под контрол и я изкара на пътя, който водеше към палатките.
Хвърли бърз поглед в огледалото за обратно виждане. Един джип летеше след него. Изглежда някой се беше обадил по радиото, защото друг джип се показа току пред носа му и полетя насреща му. Остин насочи бентлито към джипа отпред и стовари ръка върху клаксона.
Шофьорът на джипа навярно предполагаше, че по-тежкият автомобил ще спечели играта на нерви. В последната секунда бентлито се отклони настрана. Предният джип се блъсна челно в този, който преследваше Остин отзад.
Остин профуча към алея, която водеше до голяма къща в далечината. След около километър и половина стигна до затворена порта и будка на пазач. Намали в очакване, че ще се подаде охранител, но никой не се появи. Явно пазачите на портата бяха получили разрешение да напуснат поста си, за да гледат двубоя.
Излезе от колата и влезе в будката. Натисна бутона за отваряне на двойните чугунени порти.
Когато излезе от будката, чу шум от двигатели. Към портата фучеше конвой от черни джипове. Остин мина с бентлито през отворените порти, спря колата и се върна в будката. Затвори портите, вдигна един тежък стол и стовари крака му върху бутоните на таблото и ги разби.
Конвоят се намираше на по-малко от двеста метра от него.
Остин се покатери на едно дърво и запълзя по дебел клон, за да се прехвърли от другата страна на оградата. Скочи на земята, трескаво се качи в бентлито и натисна газта. Колата се понесе по широк път между зелени пасища и ниви. В далечината се виждаха силози на ферми. Никой не го преследваше. Той хвърли поглед към синьото небе, по което не плуваше дори едно облаче, и му хрумна, че Балтазар може да има хеликоптер.
Яркочервената кола щеше да е идеална мишена от въздуха.
Остин зави по една малка алея. Клоните на дърветата от двете ѝ страни образуваха плътен балдахин, който криеше колата от поглед отгоре.
В този момент зърна един автомобил, спрян на банкета. Мъж в тъмен костюм се бе облегнал на калника и се взираше в някаква карта. Като видя червената кола, която летеше с пълна скорост към него, мъжът вдигна глава. Остин профуча край него и за миг зърна лицето му. Натисна спирачките, даде на заден ход и спря.
– Здрасти, Флаг! – каза той.
Човекът от ЦРУ изглеждаше някак не намясто тук в изрядния си тъмен костюм и вратовръзка. Като видя Остин, устните му се извиха в усмивка. Очите му се плъзнаха по бентлито и бронята на Остин.
– Готино возило. От НАМПД май ти плащат добре. И костюма си го бива.
– Не са мои – светна го Остин. – Взех ги назаем от Балтазар. Какво правиш тук?
– Разбрах, че Балтазар има къща тук, и реших да поогледам.
Остин посочи с пръст зад гърба си.
– На няколко километра по-назад е. Къде се намираме?
– Северната част на Ню Йорк. А приятелката ти?
– Не можах да стигна до Карина. Колко бързо може да дойде подкрепление?
– Полицията може да се окаже по-бърза.
– Местната жандармерия няма никакъв шанс срещу наемниците на Балтазар.
Флаг кимна и извади телефон от вътрешния си джоб. Набра номер и проведе няколкоминутен разговор.
– Ще дойде екип от Лангли. До два часа ще са тук.

– Два
часа
! – не повярва на ушите си Остин. – Все едно ми казваш „две години”.

– Най-доброто, което могат да направят – сви рамене Флаг. – Колко от лошите, казваш, видя?
– Около три дузини, ако броим Балтазар.
– Значи силите са горе-долу равни, като се има предвид, че сме две корави момчета от старата агенция – отсъди Флаг, отвори вратата на колата си и бръкна под седалката, за да извади един деветмилиметров пистолет „Глок”, който подаде на Остин. – Този е резервен. – И се потупа по гърдите. – Аз вече съм въоръжен.
Остин си спомни, че Флаг е ходещ арсенал.
– Благодаря – пое оръжието той. – Качвай се.
Флаг се настани в бентлито на мястото до шофьора.
– Мамка му, Остин! – измърмори Флаг. – Бях забравил колко скучен стана животът ми, откак напусна.
Остин превключи на ниска предавка и обърна колата.
– Дръж се! – надвика той острото изскърцване на въртящите се гуми. – Животът ти ще стане много интересен.




49












– Не трябваше ли вече да са излезли? – в гласа на Саксън се прокрадваше нотка на безпокойство.
– Не се тревожи. И двамата са опитни гмуркачи – успокои го Траут.
Двамата със Саксън седяха в гумената лодка близо до шамандурата. Траут беше по-разтревожен, отколкото изглеждаше. Беше погледнал към ръчния си часовник няколко минути преди Саксън да зададе въпроса. В момента Гамей и Дзавала черпеха последните си запаси от кислород, особено ако им се налага да спират заради декомпресията. Въображението му рисуваше безброй сценарии, един от друг по-мрачни. Представяше си как гмуркачите са се загубили или кислородните им бутилки са се заплели в нещо сред непознатите тунели под хотела.
Тъкмо се взираше в една синя чапла, която се носеше над езерото, когато зърна по повърхността вълнички.
С радост посочи към все по-уголемяващите се мехурчета.
– Излизат!
Хвана греблото и нареди на Саксън да направи същото. Загребаха и се озоваха на няколко метра от първата глава, която се показа на повърхността на водата. Гамей. Дзавала изплува секунди по-късно.
Гамей наду регулатора си за плаваемост и заплува по гръб по повърхността. Извади говорителя на регулатора, който стискаше между зъбите си, и пое няколко дълбоки глътки чист въздух. Траут ѝ хвърли въже.
– Здрасти, красавице! Да те повозя ли? – попита той.
– Най-хубавото предложение, което съм чула днес – промълви Гамей уморено.
Траут и Саксън издърпаха двамата уморени гмуркачи на плитко. Джо и Гамей свалиха кислородните си бутилки и плавниците и се измъкнаха тежко на брега. Там оставиха коланите с допълнителна тежест, допълзяха до тревата и седнаха да си починат.
Саксън издърпа лодката на брега. Траут отвори една хладилна чанта и раздаде бутилки студена вода. Не можеше да сдържа любопитството си.
– Не ни дръжте в напрежение. Открихте ли мината на цар Соломон?
На устните на Дзавала трепна лека усмивка.
– Той ти е съпруг – обърна се той към Гамей. – Може би ти трябва да му съобщиш лошата вест.
Гамей въздъхна.
– Някой ни е изпреварил.
– Златотърсачи? – предположи Траут.

– Не точно – рече Дзавала, изправи се и взе чантата от гумената лодка. Извади металната кутия и я подаде на Траут. – Намерихме
това
в мината.

Очите на Пол запримигваха бързо, докато се взираха стъписано и невярващо в името, изписано с релефни букви на капака. Той подаде кутията на Саксън.
Писателят не прояви такава сдържаност.
– Томас Джеферсън! – възкликна той. – Как е възможно?
Гамей извади от калъфа на колана си малко ножче и го подаде на Саксън.
– Ще се заемеш ли?
Въпреки вълнението си Саксън се зае със задачата извънредно внимателно. Капакът бе запечатан с восък, но се отвори лесно. За няколко секунди той остана загледан във вътрешността на кутията, а после извади два меки квадратни пергамента, увити в твърда восъчна хартия и покрити с линии, хиксове и стегнато изписани символи. Събра квадратите там, където неравните им ръбове съвпадаха.
– Това е втората част от финикийската карта – прошепна той. – Показва реката и залива.
Гамей взе пергамента от треперещите ръце на Саксън и известно време гледа мълчаливо символите. После го подаде на съпруга си.
– Всичко се заплита още повече – каза тя.
– Мда... – поклати глава Траут. – Къде точно намерихте кутията?
Гамей описа гмуркането в пещерата и оттам в шахтата. А после Дзавала продължи разказа и описа проучването на пещерните тунели и залата, в която кутията лежеше на каменен постамент.
Саксън беше преодолял шока си и отново бе впрегнал ума си в работа.
– Много интересно – каза той. – Някакви следи от злато?
– Доколкото видяхме, не – отговори Гамей.
Очите на Саксън се присвиха.
– Или е имало злато и вие не сте го видели, или мината се е изчерпала и са я изоставили.
– Но как находката се вписва в легендите за прочутата златна мина на цар Соломон? – попита Траут. – Това Офир ли е или не?

– И да, и не – отговори Саксън. Озадаченото изражение на Траут го накара да се усмихне. – Някои хора вярват, че Офир не е конкретно място, а име, с което са се наричали няколко различни източници на богатството на царя. Това може да е била
една
от мините му.

Гамей се загледа в спокойната повърхност на езерото.
– Има ли по-добро място да скриеш нещо важно от изоставена мина, в която няма нищо ценно?
– Което пак ни връща към финикийската експедиция – заключи Саксън. – Целта ѝ е била да скрие свещена реликва.
– Което повдига въпроса какво се е случило с тази реликва – поде нишката Траут.
Гамей вдигна металната кутия.
– Може би трябва да попитаме господин Джеферсън.
Саксън все още държеше квадратите пергамент. Той ги вдигна, за да види по-добре символите.
– Интересно! Според мен тази карта е палимпсест.
– Палим... какво? – не разбра Траут.
– Това е термин за пергамент, използван два или повече пъти – поясни Саксън. – Византийските монаси са усъвършенствали изкуството да измиват и изстъргват написаното от пергамента, за да могат да го използват пак, но процесът може да е съществувал от по-отдавна. Вижте тук – когато го вдигнем срещу светлината, се виждат бледи букви.
Той предаде свитъка на останалите, за да го огледат.
– Жалко, че не можем да възстановим първоначалното съобщение – каза Траут.

– Може би
ще можем
– вметна Саксън. – Уредниците в Музея на изкуството „Уолтърс” в Балтимор неотдавна дешифрираха едно послание на хиляда години в палимпсест. Може да успеят да направя нещо с този пергамент. Иска ми се Остин да беше тук, за да сподели с нас радостта от тези невероятни открития. Кога ще се върне от задачата си?

Дзавала не беше спрял да мисли за Остин дори в дълбините на езерото. Приятелят му бе човек, който умее да оцелява, но да влезе сам в устата на Балтазар, означаваше да скочи с двата крака право в бездната. Дзавала се изправи и започна да прибира оборудването си за гмуркане.

– Скоро – отговори той. –
Дяволски
скоро, надявам се!





50












Остин и Флаг седяха в бентлито с включен двигател и наблюдаваха входа към имението на Балтазар.
– Ти май спомена, че тия типове са недружелюбни – вметна Флаг. – Но изглежда ни очакват.
– Точно от това се страхувам – отговори Остин.
Бяха прекарали последния час в опити да намерят друг път към имението на Балтазар, но се сблъскаха с гъсти гори и електрифицирана ограда. Загубиха се в лабиринта от черни пътища около имението и се озоваха обратно пред главната порта. Намериха я широко отворена.
Остин се облегна на волана.

– Навярно точно тази мисъл минава през ума на омара, преди да влезе в капана. Карина е
моя
приятелка, а не твоя. Можем да изчакаме подкрепленията.

– Подкрепленията само ще ни се пречкат – подсмихна се Флаг и извади трети пистолет. – Карай бавно. Аз ще се оглеждам за червенокожи.
Остин включи на скорост и мина бавно през портите. Флаг се настани на облегалката на седалката с пистолет във всяка ръка. Никой не се опита да ги спре. Дърветата от двете страни на пътя свършиха и Остин се устреми към турнирната арена. Всички палатки бяха смъкнати. Платът беше накъсан и покрит със следи от автомобилни гуми. Зрителската ложа изглеждаше непроменена, с изключение на един добавен елемент за украса.
Когато приближиха, Флаг възкликна:

– Какво е
това
, по дяволите?

Пред ложата висеше човешка фигура. Брадичката ѝ се допираше до гърдите, а ръцете и краката ѝ се люшкаха безжизнено.
Остин стисна глока и се приближи още.
– Мамка му! – изруга той.
– Някой твой познат ли?
– Боя се, че да.
Беше Оръженосеца. Едно копие го беше приковало към ложата като пеперуда в хербарий.
Остин мина покрай ложата и страховитата ѝ украса и се приближи към джипа, с чийто шофьор си бе играл на издръжливост на нервите, и другия, с който той се беше сблъскал. И двете машини бяха понесли сериозни щети.
– Какво се е случило тук? – попита Флаг.
– Дерби по унищожаване – отговори Остин и продължи към клисурата.
Полето, което доскоро бе задръстено от коли и хора, беше пусто. Дори конете бяха изчезнали заедно с ремаркетата си. В тревата се виждаха дълбоки следи от гуми, които подсказваха за движение на тежки камиони.
Остин описа двубоя си с Балтазар и сблъсъка си със заместника на Карина. После се обърна и подкара отново бентлито към зрителската ложа. Каза на Флаг, че дължи услуга на Оръженосеца. Двамата извадиха копието и внимателно обвиха тялото в едно парче плат от палатките. След като положиха трупа в ложата, огледаха страничните пътища и откриха празен хангар и писта, които обясняваха бързото бягство на Балтазар.
Решиха да поогледат къщата. Остин сви по алеята към сградата. Двуетажната хасиенда сякаш бе излязла от някоя испанска провинция. Светлокафявите стени бяха гладко измазани. Ниски парапети красяха ъглите на покрива, облицован с червени плочи. Сводести прозорци ограждаха просторна веранда.
Остин паркира пред къщата. Никой не ги посрещна. Двамата с Флаг излязоха от колата и тръгнаха през двора към високи двойни врати от тъмно дърво. Остин ги отвори. Никой не му пръсна черепа, така че спокойно се озова в широкото фоайе.
Двамата с Флаг се редуваха да си пазят гърбовете, докато минаваха от стая в стая на първия етаж. После претърсиха втория етаж. Намериха стаята с балкона – кабинет с голямо бюро и кожени столове. Остин излезе на балкона. От него се виждаха околните морави и поля. Нищо пред очите му не помръдваше, с изключение на няколко врани.
– Ей, Остин! – провикна се Флаг. – Твоят приятел ти е оставил бележка.
Сочеше към един лист, залепен за едно дистанционно управление на странична маса. Под логото с глава на бик бяха изписани думите:

„Скъпи Остин, моля те, пусни си видеото. В. Б.”

– Прекалено е учтиво. Може да е скрита бомба – изрази съмнение Флаг.
– Не мисля. Балтазар обича да изтезава жертвите си, преди да ги убие.
Изражението на Флаг издаваше съмнение, но взе дистанционното и натисна бутона за начало.
Една част от стената изчезна, за да разкрие широк телевизионен екран, на който се появи усмихнатото лице на Балтазар. Видеото очевидно бе заснето в кабинета, защото зад гърба на Балтазар се виждаше вратата към балкона.
– Здравей, Остин – каза Балтазар. – Извинявам се, че тръгнах толкова припряно, но трябваше да уредя някои семейни дела. Госпожица Мечади е с мен. Ти не знаеше, че тя е пряка потомка на Соломон и Савската царица, нали? Трябва да изпълня мисията на семейството си и да я предложа на Ваал. Имах планове да я пощадя, но Ваал те изпрати като напаст, която ми напомни да се върна към семейните традиции. Адриано ще остане разочарован, но пък ще получи теб. Предлагам да не спираш да се оглеждаш. Благодаря ти, Остин. Беше истинско удоволствие да се сражавам с теб. Можеш да задържиш колата. Имам и други.
Изображението избледня и се стопи.
Флаг се намръщи.
– Тоя е пълна откачалка.

– За жалост
смъртоносна
откачалка, която държи Карина. Ти успя да откриеш това място. Случайно да си намерил и други дупки, в които може да се скрие?


– Достатъчно трудно ми беше да открия
тази
барака – поклати глава Флаг. – Още работим по въпроса, но той има толкова много фалшиви корпорации, че е много трудно. Кой е този Адриано?

– Герой от кошмарите ти – отвърна Остин и протегна ръка. – Трябва ми телефонът ти.
Дзавала тъкмо се качваше в хеликоптера, когато чу мелодията на „Ла Кукарача” от джоба, в който държеше телефона си. Вдигна го до ухото и чу познат глас:
– Все още приемаш обаждания, тъй че предполагам, че не си избягал в Мексико със златото на Соломон.
Дзавала се ухили широко.
– А Балтазар май се е отегчил до смърт от духовитостите ти, защото продължаваш да ги ръсиш.
– Нещо подобно – призна Остин. – Открихте ли мината?
– Аха! Няма грам злато, Кърт, но открихме друго съкровище, скрито в нея – другата част от картата на пергамент в кутия, която очевидно е принадлежала на Томас Джеферсън.

–
Пак
Джеферсън
! Ще оставя тази част на теб и семейство Траут. Балтазар още държи Карина. Трябва да говоря със Саксън.

Дзавала подаде телефона на Саксън, който възкликна:

– Кърт, можеш ли да
повярваш
?

Остин го прекъсна:
– Интересувам се, но не сега. Балтазар ми остави съобщение. Ще ти пусна да чуеш точните му думи. Ако ти подскажат нещо за плановете му, колкото и малко вероятно да ти изглежда, искам да ми кажеш.
Остин щракна дистанционното на телевизора и вдигна телефона, за да може Саксън да чуе смразяващото сбогуване на Балтазар.
От другия край на линията последва стъписано мълчание, а после Саксън попита:
– Той вярва, че Карина е потомка на Соломон?
– Май да. Какво означава споменаването на Ваал?
Саксън бързо възвърна самообладание.
– Той каза, че ще предложи Карина на Ваал. Това може да означава само едно: че ще я принесе в жертва на бога Ваал. Това копеле! Трябва да я намерим, преди да е станало късно.
– Ти го познаваш по-отдавна, отколкото аз. Имаш ли представа къде може да я е отвел?
– Нищо конкретно.
– Компанията му притежава военен кораб. Дали я е завел там?
– Не мисля. Споменава за семейните си корени. Това означава твърда земя. Може да говори за Испания, където семейство Балтазар се е преместило след кръстоносните походи. Макар че първоначалният им дом е бил в Кипър. Там са просперирали много години. Или Испания, или Кипър. Готов съм да заложа живота си, че е едно от двете.
– Решавай, Саксън. Не за твоя живот се боя сега.
– Извинявай. Ъъъ… чакай. След като корабът ми изгоря, се постарах да науча всичко за семейство Балтазар. Открих, че за тях се споменава в историята на тамплиерския орден. Семейство Балтазар било свързано с него, но очевидно са скъсали отношения, в противен случай и Балтазар са щели да бъдат заличени от лицето на земята заедно с останалите тамплиери. Символът на ордена е бил глава на бик. Бикът е също така и едно от въплъщенията на Ваал.
Остин остави ума си да се понесе обратно към обиколката с хеликоптер, която двамата с Джо предприеха след нападението на контейнеровоза. Хеликоптерът мина ниско над един кораб с руда и тогава Остин за пръв път видя символа с главата на бик. Под името на кораба беше мястото на регистрацията му.
Никозия, Кипър!
– Благодаря, Саксън! Много ми помогна. Кажи на Джо, че ще поддържаме връзка.
Остин затвори и предаде на Флаг най-същественото от разговора.
– Кипър! – измърмори Флаг. – Та това е на другия край на света.
– Близо до турското крайбрежие. Ако знаех, че Балтазар ще се отправи нататък, щях да си остана в Истанбул. Имате ли хора там?
– Един човек, който е израснал на острова. И допълнителни части в региона. Мога да намеря няколко души, които здравата да изненадат този господин.
– Балтазар е опасен. Няма да допусне никой да застане на пътя на съдбата, предопределена на семейството му. Ще убие Карина, преди някой да стигне до него. Накарай хората си да го следят и им кажи да пристъпят към действие само ако са принудени. А дотогава аз ще видя дали ще успея да взема някой от самолетите на НАМПД. Ще съм само на няколко часа след него – Остин поклати глава. – За жалост дотогава той може да причини много нещастия.

– Точно затова си мислех, че няма да е зле да стигнеш там
преди
него.

Остин не беше в настроение за шеги.
– Не знаех, че ЦРУ е овладяло изкуството на телепортирането.
– Не е толкова сложно. Мислех си за „Блекбърд”.
От дните си в ЦРУ Остин беше добре запознат с прозвището на SR-71 – високоскоростен самолет с голяма височина на полета, който беше изпълнявал тайни разузнавателни мисии за ЦРУ, преди в края на деветдесетте години на ХХ век да бъде изместен от самолети с дистанционно управление и сателити. Легендарният самолет можеше да прелети над Атлантика за два часа.
– Мислех, че са прекратили използването на цялата флотилия – каза той.
– Това е историята, която разпространихме за прикритие – отговори Флаг. – Запазихме един, за да превозва членовете на ЦРУ при спешни ситуации.
– Според мен това е спешна ситуация – прецени Остин.
– Великите умове мислят по един и същ начин – засмя се Флаг и извади мобилния си телефон. Зае се да преодолява бюрократичните спънки и все още говореше, когато се чу свистенето на ротори на хеликоптер.
Остин излезе на балкона и видя два хеликоптера, които правеха ниски кръгове над къщата.
– Кавалерията пристигна – съобщи той.
Флаг пъхна телефона в джоба си.
– Винаги съм бил на страната на индианците, но в този случай ще направя изключение, защото съм в добро настроение. Току-що говорих с една важна клечка. Не беше лесно, но имаш билет първа класа на този блекбърд.
Новината беше добра, но Остин беше реалист. Шансовете му за успех не бяха големи.
Погледът му стана по-суров. Ако Карина пострада, Остин щеше да посвети целият си живот на една-единствена цел.
Да прати Балтазар в ада!




51












Фред Търнър стоеше на колене зад бара и редеше бирени чаши. Чу как вратата се отваря и затваря и на червендалестото му лице се изписа гримаса. Вероятно редовен клиент, подранил за промоцията.
– Затворено е! – изръмжа Търнър.
Никой не отговори. Търнър стана и видя в рамката на вратата едър мъж. Кръглото му лице беше меко и детинско. Търнър беше пенсиониран полицай и инстинктите му на ченге надушиха заплаха, скрита зад безобидна фасада. Той застана по-близо до пушката, която държеше до касата.
Непознатият се огледа и попита:
– Откъде е дошло името на това място?
Неочакваният въпрос накара Търнър да се подсмихне.
– Хората смятат, че съм го кръстил на някой бар от Стария запад. Но когато го купих, си спомних, че навремето бях чел как някога тук имало множество златни мини.
– Какво е станало с тях?
– Затворили ги преди години. Не открили достатъчно злато, за да продължат да ги разработват.
Мъжът се замисли за миг.
– Благодаря – каза той и излезе, без да добави нищо повече.
Търнър отново се зае да реди чашите и си замърмори за странните хора, които се отбиват в баровете.
На паркинга Адриано седна в колата и препрочете указанията и картата, които Остин бе надраскал на листа. С безизразно лице вдигна очи към неоновия надпис на плоския покрив на ниската сграда: БАР „ЗЛАТНА МИНА”. После накъса листа на парчета, включи двигателя и излезе от паркинга по един от третокласните пътища на Мериленд.
След като напусна турнирния двубой на Балтазар, Адриано пое от Ню Йорк към Ню Джърси, а после към Мериленд. Указанията на Остин го отведоха до една провинциална местност недалеч от залива Чесапийк и по поредица от третокласни пътища до бар „Златна мина”.
Той вдигна телефона си и набра директната линия, по която се свързваше с Балтазар.
– Е? – прозвуча по телефона гласът на работодателя му.
Адриано разказа на Балтазар за бар „Златна мина”.
– Жалко, че Остин е мъртъв – завърши той. – Щях да го накарам да ни каже това, което искаме да разберем.
– Не е – сопна се Балтазар. – Остин избяга. Трябваше да напуснем имението. Не се връщай там.
– А жената?
– Държа я. По-късно ще се оправим с Остин. Искам да видя изражението му, като му съобщя какво съм направил с хубавата му приятелка.
Адриано се надяваше той да е последният, който ще говори с жената, но се постара гласът му да не издаде разочарованието му.
– Аз какво да правя?
– След няколко дни се връщам. Дотогава се скрий. Когато се върна, ще ти се обадя. Чака те много работа. Искам да унищожиш НАМПД и всички хора, свързани с нея. Ще ти осигуря всичко необходимо за целта.
Усмихнат, Адриано затвори. Никога не бе извършвал масово убийство и с нетърпение очакваше да се изправи пред това предизвикателство.
„Животът е прекрасен – помисли си той. – А смъртта е още по-прекрасна.”




52












Боингът 737 с глава на бик на корпуса докосна земята на международното летище „Ларнака” и се отправи към един хангар, запазен за частни самолети. Механиците, които обикновено ги обслужваха, вече си бяха отишли. Балтазар беше обмислил пристигането си много внимателно и знаеше, че няма да има кой да види фигурата, която свалиха на носилка по стъпалата на самолета.
Цялото лице на фигурата с изключение на очите и носа беше покрито с превръзки. Мъже в бели медицински престилки натовариха носилката в очакващия ги хеликоптер. След секунди Балтазар слезе от самолета и се качи в хеликоптера, който веднага се вдигна във въздуха и се отправи на запад.
Машината кацна на малко летище близо до крайбрежния град Пафос. Очакваше ги линейка, която потегли веднага след натоварването на носилката. Балтазар и хората му я последваха в един мерцедес седан.
Конвоят от двете превозни средства мина през покрайнините на града и се качи на магистралата. Скоро се отклони от нея и се отправи нагоре по един тесен планински път, който се виеше през поредица от остри завои, през тихи планински селца и порутени хотели, които някога са били модерни летни курорти, преди хората да започнат да прекарват повече време на морския бряг.
Колкото по-високо се изкачваха линейката и мерцедесът, толкова по-каменист и по-рядко населен ставаше теренът. От двете им страни се издигаха тъмни борови гори. Следвана плътно от мерцедеса, линейката зави по един черен тесен път, който се криеше под балдахин от сплетени клони.
Двете возила се люшкаха по осеяния с дупки път около осемстотин метра. Пътят неочаквано свърши. На фона на звездното небе се очертаваше силуетът на ниска и широка двуетажна сграда. Балтазар излезе от мерцедеса и вдиша хладния нощен въздух. Единственият звук беше воят на вятъра в празните стаи на стария замък от времето на кръстоносците. Балтазар вдъхна старинната му атмосфера, усети прилив на сила от близостта на руината, която някога бе принадлежала на предците му.
Преди време правителството се беше опитало да вземе историческата сграда и да я превърне в туристическа атракция. Планът обаче рухна, след като някои от поддръжниците на проекта получиха смъртни заплахи. Местните хора все още разказваха шепнешком за неописуемите ужаси, свързани с рушащият се замък.
Балтазар не беше идвал тук от последното си жертвоприношение пред Ваал. Спомняше си мрачната му атмосфера. Първоначално замъкът бил построен като крепост. Покривът беше назъбен, за да осигури заслон за защитниците си. Единствените отвори в иначе равната фасада бяха тесни бойници, през които стрелците можеха да пускат стрелите си. Но Балтазар преди всичко си спомняше Стаята.
Изкачи се по едно късо стълбище към входа. Извади старинен ключ и отключи вратата, която се отвори с печално скрибуцане. Празните стаи приличаха на хладилници, които изолират горещината на деня и запазват студа. Балтазар извика на хората си да внесат носилката и да я оставят пред камината, в която спокойно можеше да се побере изправен мъж.
Наемниците бяха шестима, до един подбрани от охранителната му компания. Основните им качества бяха покорство, жестокост и способност да си държат езика зад зъбите. Той им каза да застанат на пост. Веднага щом остана сам, натисна комбинация от камъни над полицата на камината. Отвори се врата, скрита в задната част на камината.
Балтазар включи електрическо фенерче, наведе се, за да мине през вратата и слезе по каменно стълбище.
Отдолу се разнесе воня, по-противна и от дъха на змей. Миризмата на мухъл и гробница пазеше спомени за болка и ужас и бе примесена със силен дъх на на масло. За Балтазар обаче тя бе сладка като парфюм. Той спря да запали една факла, която взе от дупка в стената и с нея запали и останалите факли. Трепкащите им пламъци осветиха къс коридор. В края му имаше идеално кръгла стая с диаметър около трийсет и пет метра.
Паметни плочи, вградени в стените, отбелязваха местата за вечен покой на десетки членове на семейство Балтазар, погребани тук, преди семейството да бъде принудено да избяга в Испания. По стените се виждаха фигури на Ваал в различните му инкарнации.
В центъра на стаята се издигаше бронзова статуя, подобна на каменната в мазето на къщата му в Съединените щати. Също като другата, и тази изобразяваше фигура с протегнати ръце и обърнати нагоре длани. Беше обаче поне четири пъти по-голяма от нея и седеше на пиедестал, висок около метър и осемдесет. От двете страни на пиедестала имаше тесни стълбища. Лицето на по-малката статуя изглеждаше почти благо в сравнение с това на по-голямата. То беше по-чудовищно дори от най-грозния водоливник.
Балтазар се изкачи по стъпалата и застана на малка платформа зад статуята. Древните жреци бяха стояли тук, говорейки през гласова тръба, за да вдъхнат още по-голям страх у изплашените си жертви.
Той извади семейната книга от чантата си и я постави на една издатина, направена специално за нея. Зачете ритуалните слова от книгата и обви пръсти около лоста, който стърчеше между лопатките на седналата фигура. Дръпна го надолу. Разнесе се скърцане, когато се задейства система от тежести и скрипци и се отвориха врати, които разкриха кръгла дупка в пода точно пред статуята.
Балтазар повдигна лоста. Ръцете на статуята увиснаха от лактите надолу и се вдигнаха веднага почти толкова бързо.
Той слезе по стълбите и огледа дупката с фенера си. Бяха я напълнили с масло след последната ѝ употреба, когато семейното състояние започна да запада и се наложи да принесат жертва на Ваал.
Тогава примамиха в Кипър една млада източноевропейка без семейство с обещание за добре платена работа.
Всичко беше готово.
Той се върна за Карина. Омотаната в превръзки фигура на носилката се размърда. „Добре” – помисли си Балтазар. Искаше Карина да види участта, която я очаква. Развърза ремъците, които я държаха към носилката, и я преметна през рамо.
Чу как от устните ѝ се изтръгна стон. Съвземаше се.
Той се усмихна. Скоро щеше да я прати в любящите ръце на Ваал.




53












Гласът на пилота на британския изтребител Торнадо FB изпращя по интеркома:
– Добре дошли на красивия остров Кипър, родно място на Афродита – богинята на любовта.
Остин седеше зад пилота на мястото, което обикновено се заемаше от оператора на системата за свръхзвукови оръжия на самолета. Изтребителят направи кръг над британската военновъздушна база близо до древния римски град Куриум и се спусна надолу. Когато колесниците на самолета опряха настилката, Остин се взря в светлините на пистата. Полетът от Англия дотук беше деветдесет минути и той се удиви колко малка е станала планетата.
Преди няколко часа се качи на един хеликоптер на ЦРУ до Олбъни. Оттам един административен реактивен самолет го закара до военновъздушната база „Андрюс” в Мериленд, където държаха блекбърда в специален хангар. Разбра, че летели с него само нощем.
Самолетът SR-71 беше разработен като стратегически разузнавателен самолет с голям обхват, който можеше да развива скорост над 3 маха и да достигне височина от двайсет и шест километра. Плоският корпус, черен, та чак синеещ, беше дълъг над трийсет и пет метра, без да се включва дългия метър и половина нос. От задната му част стърчаха два вертикални стабилизатора като перки на акула. Само единият от двигателите с мощност 32 000 конски сили можеше да захрани цял презокеански лайнер.
Остин получи високопротеиново ястие от пържола и яйца, медицински преглед и специален костюм, подобен на тези, които се използваха в космическите совалки. Докато го обличаше, вдишваше чист кислород, за да подготви тялото си за полета. Един ван го отведе до хангара, където държаха самолета, а вътре го закопчаха на специално проектирана пътническа седалка. Седем минути след излитането си самолетът се срещна с един танкер. По-малко от два часа след излитането си кацна в една от базите на Кралските военновъздушни сили в Англия.
Флаг беше уредил изтребителят да транспортира Остин през последната част от пътуването, защото това нямаше да бие на очи толкова, колкото американски военновъздушен самолет – британците отдавна поддържаха военна база в Кипър.
Една кола излезе на пистата и подкара успоредно с изтребителя до спирането му. Отвътре излязоха трима мъже в черни панталони, пуловери с високи яки и барети и поздравиха Остин при слизането му от самолета.
– Добър вечер, господин Остин! – каза ръководителят на групата, мургав американец от гръцко потекло, който се представи като Джордж. Обясни, че са го изпратили от Атина да се срещне с агенти от Кайро и Истанбул. Четвърти мъж, помощник в американското посолство в Никозия, който познаваше острова, беше отишъл да разузнае каква е ситуацията.
– Въоръжен ли сте? – попита Джордж.
Остин потупа издутината на гърдите на якето си. Докато Остин летеше за Мериленд, Флаг бе заповядал на един от хората си в Лангли да вземе от къщата на Кърт резервни дрехи и револвера „Боуен” и да ги занесе в „Андрюс”.
Джордж се усмихна.
– Трябваше да се досетя, че няма смисъл да задавам този въпрос на бивш служител на ЦРУ. Но тези може да са ви от полза.
Той подаде на Остин чифт очила за нощно виждане и една берета.
Остин се качи в лендроувъра. Кола на военновъздушните сили ги придружи до изхода, където един пазач им махна да минават. Известно време пътуваха по някаква тъмна магистрала със скорост почти сто и шейсет километра в час. Внезапно шофьорът наби спирачки и зави по път, който се изкачваше нагоре в планините.
Джордж подаде на Остин сателитна снимка и джобно фенерче. На снимката имаше сграда в идеална квадратна форма на върха на планината. До нея се стигаше по един-единствен път.
Телефонът на Джордж иззвъня. Той послуша мълчаливо известно време и прекъсна връзката. Обърна се към Остин:
– В замъка току-що са пристигнали една кола и една линейка.
– За колко време можем да стигнем там? – попита Остин.
– По-малко от час. По тези планински пътища човек трябва да се движи бавно.
– Това е въпрос на живот и смърт – настоя Остин.
Джордж кимна и нареди на шофьора да увеличи скоростта. Колата ускори и направи поредица от остри завои по тесните серпентини на пътя.
Докато се приближаваха към целта, разузнавачът на Джордж се обади пак. Беше видял как колата се изкачва по един от хълмовете под него, и помоли шофьора да примигне с фаровете, за да покаже, че са те. Шофьорът натисна два пъти бутона за късите светлини. След секунди някой сигнализира с фенерче отстрани на пътя.
Колата спря и Джордж свали прозореца си. В рамката на прозореца на другата кола се очерта мъжко лице.
– Пътят продължава още петдесетина метра – каза им мъжът.
– Оттук нататък сме пеша – обърна се Джордж към разузнавача. – Ти ще водиш.
Остин излезе от лендроувъра и сложи очилата за нощно виждане. После заедно с останалите последваха разузнавача по края на пътя. Подтичваха, за да стигнат колкото се може по-бързо.
Балтазар пренесе Карина по стълбите и я положи в протегнатите ръце на статуята.
Въздействието на лекарствата, които я бяха държали в безсъзнание, вече изчезваше. Тя се събуди и почувства, че ноздрите ѝ си изпълват с мирис на масло. Когато зрението ѝ се проясни, зърна чудовищното бронзово лице на Ваал. Ръцете и краката ѝ бяха увити в превръзки, но поне главата си можеше да мърда. Тя протегна врат и видя Балтазар, застанал в основата на статуята.
– Съветвам те да не се съпротивляваш, Савска царице. Намираш се на много опасно място.
– Аз не съм Савската царица, ненормален глупак такъв! Пусни ме!
– Царственото ти високомерие те издава – отговори Балтазар. – Ти си потомка на Савската царица. Във вените ти тече нейната кръв. Изкуши ме така, както твоята предшественица е изкушила Соломон. Но Ваал ми изпрати Остин, за да ми напомни за дълга към семейството ми.
– Ти си не само глупак, но си и луд!
– Може би – кимна Балтазар.
Той огледа елементите от сцената като художник, обмислящ последните щрихи. Тъкмо посягаше към една от факлите на стената, когато чу нещо, което звучеше като стрелба.
Остин стоеше на едно коляно на края на пътя.
Пред него току-що беше припламнала една клечка, а бризът довя до носа му цигарен дим. Виждаше фигура, която крачи напред-назад.
Джордж го потупа по ръката и посочи първо към себе си, а после и към часовия.
Остин му направи знак да действа.
Джордж се приведе ниско и се промъкна към нищо неподозиращия мъж. Остин видя как двете фигури се сляха. Чу изсумтяване, а после часовият падна на земята. Джордж махна на останалите да се приближат.
– Не го направих чисто – каза той, застанал над поваления в безсъзнание мъж. – Извинявам се.
Някои от пазачите бяха чули сумтенето на часовия и дотичаха да проверят какво става. От всички посоки се разнесоха викове. Джордж беше осветен от лъча на електрическо фенерче. Той вдигна ръка, за да закрие очите си. Остин хвърли един камък, който повали Джордж на земята и го махна от пътя на последвалия залп.
Джордж бързо се изправи и стреля с автомата си. Светлината угасна, последваха викове на болка.
Остин се втурна към замъка и мина тичешком по моста над сухия ров. Наемникът, застанал на пост пред вратата, се опитваше да проумее какво става. За разлика от Остин той не разполагаше с предимството на очила за нощно виждане и не видя фигурата, която тичаше към него с приведени рамене.
Остин се блъсна в него като топка за боулинг. Пазачът падна по гръб и главата му се удари в стената на замъка. Мъжът се свлече безчувствен на земята.
Остин отвори тежката врата. Облъхна го студа на замъка. Хвана пистолета с две ръце и бързо претърси първия етаж. Откри стаята с голямата камина. Вратата в задната част на камината беше леко открехната и отвътре се процеждаше тънък лъч светлина.
Остин запрати настрана очилата за нощно виждане, ритна вратата и хукна надолу по стълбите. Премина през сводестия портал и се озова пред зловеща сцена – гротескната скулптура с Карина върху вдигнатите ѝ ръце и Балтазар, който стоеше спокойно до статуята, сякаш го очакваше.
– Остин! – възкликна той и лицето му се разкриви от ярост. – Някак знаех, че си ти.
Като за начало, Остин искаше Балтазар да се разкара от Карина. Той насочи пистолета към него.
– Забавлението свърши, Балтазар! Слизай оттам!
Балтазар се шмугна зад статуята и заговори в гласовата тръба. Глухият глас сякаш излизаше от отворената уста на статуята.
– Закъсня, Остин! Савската царица почива в ръцете на Ваал.
Остин чу скърцане под краката си и отстъпи назад. На пода се отвориха капаци и разкриха басейн, пълен с масло.
Кърт стисна зъби, застана с широко разкрачени крака, прицели се в лицето на статуята и дръпна спусъка. Във всички страни се разлетяха парчета метал. Носът на статуята се отчупи и разкри кухата ѝ вътрешност. Остин отново стреля. Тежкият куршум разтроши едната буза. А после Остин методично разруши и всички останали части от зловещото лице на статуята.
До ушите му достигна вик от болка и Балтазар излезе иззад статуята. Лицето му бе разкървавено от летящите парчета метал. Той посегна и грабна от стената една факла. Остин стреля почти без да се прицелва. Пропусна, но Балтазар толкова бързаше да намери прикритие, че изпусна факлата на стъпалата.
Балтазар слезе по стълбището, за да вземе пламтящата факла. Пистолетът на Остин беше празен. Той го пъхна в кобура и хукна към Балтазар.
Балтазар грабна горящата факла и се опита да я тикне в лицето на Остин. Кърт се наведе и заби рамо в корема му. Балтазар изпусна факлата. По физическа сила, той не отстъпваше на Остин, а яростта го правеше още по-силен. Двамата се сборичкаха, но загубиха равновесие и се изтърколиха по стълбите до ръба на басейна.
Балтазар нанесе на Остин удар с глава, изправи се и го ритна в ребрата. После насочи друг ритник към лицето му. Без да обръща внимание на изгарящата болка, Остин сграбчи ботуша на Балтазар и изви крака му. Балтазар застана на един крак, като напразно се мъчеше да запази равновесие, а после падна с главата надолу право в басейна с масло.
Остин трескаво се изправи на крака и видя, че Балтазар се мъчи да плува в гъстата течност. Главата и лицето му лъщяха от черното масло.
– Дръпни се, Кърт!
Превръзките, които държаха Карина, се бяха разхлабили по време на пътуването и тя бе успяла да се освободи и да се смъкне от ръцете на статуята. Сега стоеше на стълбите, стиснала факла в ръка. С бялата си рокля и красиви черти, разкривени от гняв, приличаше на агнел отмъстител.

–
Чакай!
– каза Остин и тръгна към нея.

Карина се поколеба. Започна да навежда факлата. А после видя, че Балтазар се опитва да изпълзи от басейна – задача, която се затрудняваше от маслото по ръцете му. Той се гънеше на ръба като някое змиеподобно чудовище, което се мъчи да изпълзи от адската бездна. Карина отметна ръка назад и хвърли факлата. Факлата описа полукръг във въздуха, последван от следа от въглени, и падна в средата на басейна с масло.
Чу се шумно изсъскване.
Остин се втурна по стълбите и сграбчи Карина за кръста. Бутна я в зад статуята и се хвърли върху нея.
Макар че статуята ги предпазваше донякъде от непоносимата жега, спокойно можеха да се задушат от облака мазен черен дим, който изпълни помещението. Отворът в тавана отвеждаше част от пушека, но след броени секунди залата се изпълни с токсични изпарения.
Остин понечи да обвие по-здраво ръка около стройното тяло на Карина и напипа някаква ръчка на стената. Дръпна я и част от стената се отмести назад. През правоъгълния отвор нахлу студен въздух. Остин едва успяваше да говори, но изкрещя на Карина да изпълзи през отвора. След това я последва и плъзна обратно стената на мястото ѝ.
Изрови от джоба си миниатюрно фенерче-химикалка, и огледа помещението. Намираха се в стая, малко по-голяма от гардероб. Въздухът беше застоял и влажен, но поне нямаше пушек. Остин предположи, че е била построена с цел да предпази предците на Балтазар, когато са правили жертвоприношения на Ваал.
Останаха скрити зад статуята, докато маслото изгоря докрай. Едва тогава Остин предпазливо открехна вратата. Въздухът вонеше, но пушекът се беше разсеял. Изпълзяха иззад статуята и заслизаха по стълбите към вратата.
Докато минаваха край димящата огнена яма, Карина отклони погледа си. Остин хвърли поглед, като че ли очакваше Балтазар да изпълзи от дълбините ѝ. Но видя единствено смъртоносната чернота на пропастта.




54












След краткия телефонен разговор с Балтазар, Адриано потегли за Ню Джърси, за да обмисли плановете си за НАМПД.
Отседна в евтин мотел, където разработи подробна схема, включваща множество убийци, коли бомби, биологични агенти, както и по-традиционни оръжия като мощни автомати. Методично прегледа списъците на служителите и даде приоритет на мишени, чието елиминиране щеше да омаломощи агенцията. На следващия ден се премести в нов мотел. На третия ден бе нанесъл и последните щрихи в плана си за масова смърт и унищожение. А после зачака вест от Балтазар.
След два дни се опита да му се обади, но не получи отговор. Чу сигнала „заето” и затвори, а после набра друг номер, който го свързваше със записващото устройство, поставено в дървото до къщата на Остин.
– Здрасти, Джо – каза гласът на Остин. – Как върви проучването ти?
– Разбрахме къде се намира мината – отговори Дзавала. – Пергаментът ни каза точно къде да я намерим.
Адриано вдигна вежда и се заслуша внимателно.
– Супер! Давай подробностите!
Дзавала му разказа за хотела, потопен в езерото в Пустошта на свети Антоний и описа в големи подробности шахтата в кухнята, която води до мината. Даде на Остин джипиес координатите.
– Кога най-скоро можем да организираме гмуркане там? – попита Остин.
– В момента събирам екип. До четирийсет и осем часа можем да сме на мястото.
– Добра работа! Утре ще уточним подробностите.
Двамата мъже поговориха още малко за неща, които нямаха нищо общо с мината, и затвориха.
Разговорът се беше провел по-рано през деня. Адриано прочете бележките, които бе нахвърлял. Освободи стаята в мотела, качи се в колата и потегли към един от няколкото склада, които държеше близо до Вашингтон. Складът беше пълен с оръжия и муниции, пари, резервни дрехи и фалшиви документи за самоличност, както и, в услуга на непосредствените му цели, пълна екипировка за гмуркане, която той натовари в багажника.
На следващата сутрин колата му подскачаше по черния път към Пустошта на свети Антоний. Паркира на брега на езерото, облече водолазен костюм и нахлузи компенсатора си за плаваемост и кислородната бутилка. Адриано беше опитен гмуркач – умение, което беше усвоил от членове на „Тюлените” на заплата при Балтазар.
Той доплува до една шамандура, която се носеше в езерото, погледна към показанията на преносимия джипиес и се гмурна към хотела със силни и мощни движения на краката. Стигна до кухнята и намери шахтата. Без да се поколебае, се гмурна в отвора. Дори и да не беше толкова нетърпелив да стигне до мината, едва ли щеше да забележи пластичните предмети с форма на блокчета, заровени в отломките на около метър от отвора на шахтата.
Когато стигна до дъното на шахтата, Адриано с изненада видя водоустойчива плоча за писане, на която имаше нарисувана стрелка и се четяха думите: „НАСАМ”.
Той пое по посоката, която сочеше стрелката, и стигна до друга плоча, която насочваше към тунел, излизащ от главната пещера. Последва го и стигна до кръстопът. Още една плоча, още една стрелка. Адриано стигна до края на тунела. Четвърта стрелка сочеше пътя към голямо помещение с подиум.
Докато Адриано следваше указанията на плочите, две фигури тихо се измъкнаха измежду дърветата и се отправиха към брега на езерото. Остин погледна часовника си.
– Минаха трийсет минути – каза той.
– Това означава, че е слязъл в шахтата и вече е в мината.
Телефонният разговор, който Адриано бе подслушал, бе само примамка. Време беше да щракнат капана. Остин нагази във водата до кръста. В ръцете си държеше трансмитер, прибран на сигурно място във водонепромокаемо куфарче. Той изчака няколко минути, спусна трансмитера във водата и натисна един бутон. Само след секунди по повърхността на езерото се появиха множество островчета от пяна.
Остин наблюдаваше със стиснати устни процеса, докато накрая разширяващите се вълнички започнаха да се плискат в гърдите му.
Тогава се обърна и зашляпа към брега.
Дзавала го посрещна с мрачно лице и му подаде папка, която бе открил в колата на Адриано. Папката бе озаглавена „НАМПД”.
Далеч под повърхността на водата Адриано чу експлозиите като поредица от тупвания.
Замисли се дали да се върне, но реши да продължи. Адриано притежаваше почти роботско чувство за целеустременост, което го превръщаше в ефективен убиец, и в момента бе твърдо решен да открие мината и нейното злато.
Следвайки указанията, той доплува в залата с олтара. Пулсът му се ускори, когато зърна издигнатия подиум, където до неотдавна бе почивала кутията на Томас Джеферсън.
Сгушена в късчетата дърво, там лежеше гмуркаческа плочица за писане, на която се четяха думите:
„КОГАТО СЕ ОЗОВЕШ В АДА, АДРИАНО, ПОЗДРАВИ ГОСПОДИН БАЛТАЗАР ОТ НАС.”
Отново Остин!
Адриано се загледа в съобщението, а после захвърли плочката и заплува с всичка сила по пътя, който щеше да го отведе обратно в шахтата. Когато стигна дотам, откри купчина отломки – единствената следа от рухналата шахта.
Той погледна към измерителя си за въздух. Оставаха му броени минути. Дори да имаше път за бягство, Адриано не разполагаше с достатъчно въздух, за да го открие. Той седна на купчината отломки и остана така, докато кислородът му свърши. Последният потомък на официалните гаротери на Испания умря – каква ирония! – от задушаване.



55





– Ахой, господин Никърсън! – провикна се Остин. – Моля за позволение да се кача на „Лавли Лейди”.
Никърсън подаде глава през отворената врата на салона и се усмихна, когато зърна Остин.
– Имате го!
Остин се качи по мостчето и се ръкува с човека от Държавния департамент.
Почука по една черна найлонова кесийка.
– Ако разполагате с няколко минути, бих искал да ви покажа нещо.
– За вас винаги имам време, господин Остин. Слезте долу, и ще направя кафе. Ще сложа вътре нещо, което да прогони студа.
– Температурата е двайсет и шест градуса, господин Никърсън.
– Няма значение – настоя Никърсън. – Все някъде е студено.
Двамата отидоха в каютата и Никърсън приготви кана силно кафе, което подправи с бърбън „Кентъки”. Чукнаха се и Никърсън попита:
– Е, добре, какво ми носите?
Остин отвори кесията и извади пергаментовите квадрати. Подаде единия на Никърсън.
– Това е частта, с която Джеферсън се е сдобил от някакъв индианец. По време на пътуванията си Мериуедър Луис се натъкнал на втората. Заедно, тези парчета представляват карта, която показва местоположението на мината на цар Соломон в Пенсилвания.
– Прекрасно! Знаех си, че ще се справите. Огледахте ли мината?
– Да. Точно там намерихме парчетата пергамент. Оставил ги е лично Томас Джеферсън.
– Не е за вярване! Ами реликвата?
– Десетте Божи заповеди? Мисля, че може би знаете отговора на този въпрос.
– Не съм сигурен какво имате предвид.
– Имаше друг текст, написан под картата. Изглежда, е вариант на Десетте божи заповеди, който доста се различава от оригиналния. Навярно съвпада с това, което е написано на златните плочи.
– Продължавайте, господин Остин.
– Тези заповеди били дадени на хората от неколцина езически богове, в това число и един, който изисквал човешки жертвоприношения. Сега разбирам защо се бяхте притеснили толкова. Не ситуацията в Близкия изток е била истинската причина за тревогата ви.
– Така е. Смята се, че Десетте божи заповеди са непогрешим пътеводител към морала, обявен от един бог. Те са в основата на религии, изповядвани от милиони хора и превърнати в опора на държавническата мисъл на Запада. Според някои хора те са източникът, вдъхновил правосъдните системи на всички западни страни. Ако се окаже, че Десетте божи заповеди са били основани на езически писания, това може да подкопае тези крехки основи.
Остин си спомни предсказанията на Балтазар.
– И да подари на света още един източник на ненужен конфликт – каза Остин.
– Точно така. Никой не знае кой е наредил да запишат Десетте божи заповеди върху злато вместо върху глина, но самото им съществуване подсказва, че написаното в тях е било валидно. Соломон искал да отдалечи златните плочи колкото може повече от себе си. Написаното в тях е можело да предизвика смутове още по негово време. Както и днес, държа да добавя.
– Когато разговаряхме за пръв път, вече сте знаели, че плочките не са в мината.
– Боя се, че е така.
– Тогава защо ме изпратихте на тази безсмислена мисия?

– Знаем къде
се намират
плочките, но не и къде
са се намирали
преди. Древните писания казват, че Навигатора ще покаже пътя към Офир. Когато чухме, че са се опитали да откраднат статуята, а папката за артишока е била открита, се уплашихме, че някой ще открие мината и това ще го отведе до плочките.

– „Ние”. Имате предвид Обществото на артишока.
– Точно така. Разбрахме за ролята, която сте изиграли при нападението, чухме за репутацията на отдела ви и решихме, че вие сте най-подходящият човек за тази работа.
– Трябва да ме запознаете с тези “артишоци“, господин Никърсън. Дължите ми го.
– Да, боя се, че е така.
Никърсън посегна към един телефон. След кратък разговор, попита:
– За колко време можете да съберете екипа си?
– Почти незабавно. Къде да им кажа да дойдат?
Никърсън се усмихна.
– На едно местенце, наречено Монтичело.
По-късно същия ден Остин, Дзавала и семейство Траут заедно с Анджела минаха между колоните на входа на къщата на Джеферсън. Емерсън и Никърсън ги очакваха, поздравиха ги и ги въведоха вътре.
Емерсън изчака отминаването на една туристическа група.
– Извинявам се, че проявих неискреност по този въпрос – каза той.
– Приемаме извинението – отвърна Гамей. – Ако попълните празнотите.
Емерсън кимна.
– Бяхте стигнали много близо. По време на пътуванията си Мериуедър Луис открил липсващата половина от картата на мината. Предположил, че картата показва някакво място на запад. Осъзнал грешката си и се опитал да я предаде на Джеферсън, но бил убит от хората, които искали да запазят съществуването на мината в тайна. Зеб занесъл липсващата част в Монтичело. Сега, когато разполагал с цялата карта, Джеферсън открил мината и плочките. Оставил картата в мината. Също като Соломон, и той решил, че ще е най-добре, ако никой не разбере за плочките, и основал организация, която да се погрижи наистина да стане така.
– Обществото на артишока, за което казахте, че не съществува? – уточни Анджела.
– Като член на обществото съм се заклел да пазя тайна. Първоначалните Артишоци включвали някои от основателите на тази страна. С остаряването си те привлекли нови членове, които да заемат местата им. Имената на сегашните членове може да ви изненадат.
Остин поклати глава.

–
Нищо
свързано с този предмет не може да ме изненада – отсече той. – Какво се е случило с плочките?

– Джеферсън създал група, която включвала моя предшественик Зеб – отговори Емерсън. – Тя открила мината и донесла плочките тук.

– В
Монтичело
? – възкликна Анджела и се огледа, сякаш очакваше да види плочките изложени пред погледите на всички.

Емерсън потупа с крак по пода.
– Под краката ни. Скрити в тайна стая.
Смаяната тишина, която последва, бе нарушена от въпроса на Траут:
– Как мислите, дали светът някога ще узнае за съществуването им?
– Това зависи от Артишоците – отговори Емерсън. – Може би един ден бъдещите членове на обществото ще решат, че е дошъл мигът.
– Ние постоянно търсим нови членове – обади се Никърсън. – Всеки един от членовете на екипа ви е добре дошъл.
– Благодаря, но ние всички често отсъстваме – отговори Остин. – Познавам обаче един човек, който ще внесе в групата ви младост и интелект.
Той погледна към Анджела, която се бе отдалечила от тях и се взираше в пода така, сякаш можеше да види през него.
По лицето на Никърсън премина усмивка.
– Да. Благодаря ви за предложението. Както и за цялата ви помощ. Надявам се, че не съм ви създал неудобство.
Остин хвърли поглед към членовете на екипа си.
– Нищо подобно. Беше ни страшно забавно, нали така?
Пол Траут примигна на няколко пъти и с безизразно лице заяви:
– Нямам търпение да се заловя с есето на тема „Какво правих през ваканцията”.




ЕПИЛОГ












С помощта на фалината Остин държеше голямото платно на платноходката си опънато по вятъра, а Карина стоеше на румпела. Тя насочи широкия нос на лодката към един тюркоазен изследователски съд, който стоеше на котва близо до един от островите на Чесапийк. Когато платноходката се приближи, Карина направи завой по вятъра и лодката спря.
– Добра работа! – похвали я Остин.
– Благодаря. Заслугата е изцяло на учителя ми.
Антъни Саксън се наведе над парапета на кораба на НАМПД и вдигна свитите си на фуния ръце към устата си.
– Качвайте се! Имаме да ви показваме много неща.
Пуснаха котвата и се качиха в гумената лодка на платноходката. Остин загреба към тюркоазения съд – по-малка разновидност на гигантските изследователски кораби на НАМПД. Използваха го предимно за проекти в плитчините и крайбрежията.
Докато Остин и Карина се качваха на борда, Дзавала изплува на повърхността и се покатери на платформа за гмуркане, прикрепена към корабчето. Той зърна новодошлите, смъкна костюма си и се качи на борда да поздрави приятелите си.
– Добро утро! – усмихна им се той. – Случайно да искате да се гмурнете до потъналия кораб?
– Днес не – отговори Остин. – Отбихме се само да видим какво сте открили.

–
Прекрасни
неща! – намеси се Саксън.

Поведе ги към цистерна, в която имаше поне десетина амфори, потопени във вода, за да ги съхранят.
– Направихме предварителен оглед с рентген. Тези делви са пълни със свитъци. Това със сигурност е цяла съкровищница от информация. Финикийците са плавали по целия свят. Надявам се, че ще открием карти, които показват къде са търгували, както и описания на пътуванията им.
– Май ще трябва да пренапишем учебниците по история – заключи Остин.
– Това е само върхът на айсберга, Кърт – увери го Дзавала. – Този кораб е препълнен с артефакти.
Остин погледна към водата.
– Как приема госпожа Хъчинс всички тези вълнения? – попита той.
– Когато съобщихме на Телма за акцията по изваждането, тя призна, че в момента Хъч може да е доста понапълнен с вода – отговори Дзавала. – Съгласи се да транспортираме останките му на сушата. Така и тя ще може да е по-близо до стареца.
Остин поднесе поздравленията си на всички. След това двамата с Карина загребаха обратно към лодката. Когато вдигнаха котва и опънаха платната, Саксън се провикна:
– До събота, Карина!
Тя махна с ръка и след няколко минути платноходката вече се плъзгаше през залива. Акостираха в едно тихо заливче, за да обядват. Остин отиде в каютата и се върна с бутилка шампанско и две чаши. Наля пенливата течност и двамата се чукнаха.
– Трябва да ти кажа нещо – започна Карина.
– Да, и сам се досетих, когато чух думите на Саксън.
– Открил е нови следи, които водят към гробницата на Савската царица в Йемен. Иска да му помогна да я открие. Все още не мога да повярвам, че съм нейна потомка, но много искам да намеря мястото, където почива. Тя е била забележителна жена. Съгласих се.
– Ще ми липсваш, но това звучи като истинско приключение – каза Остин. – Кога заминаваш?
– След три дни, считано от днес.
– Имаш ли някакви идеи как да се отнасям с Ваше царско величество дотогава?
– Разполагаш със седемдесет и осем часа, за да разбереш – усмихна се загадъчно Карина. – Това време би трябвало да ти е предостатъчно.
Остин остави чашата и пое нейната от пръстите ѝ. Посочи към кабината.
– Сега е моментът – каза той.













Клайв къслър, пол Кемпрекос – Навигатор
Американска, първо издание
Превод: Мариана Христова

Редактор: Албена Раленкова
Коректор: Марко Кънчев
Предпечат и оформление: Лъчезар Маринополски
Корица: Лъчезар Маринополски