Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
	Загадката „Серпента“



	С признателност

	Изразявам най-голяма благодарност на Дон Стивънс, който ни заведе на дъното при „Андреа Дориа“, без дори да намокрим и пръстите на краката си, както и на прекрасните писатели Алвън Москоу и Уилям Хофър, чиито произведения „Курс към катастрофа“ и „Спасени“, така живо предават човешката страна на тази колосална морска трагедия. Признателен съм и за упоритостта на неустрашимия изследовател Джон Л. Стефънс, който не се уплаши от комарите и маларията в своите търсения на чудесата на цивилизацията на маите из дебрите на Юкатан.
	Клайв Къслър



	Представям ви един приятел

	Предложението да ви запозная с Кърт Остин, Джо Завала и приятелите им, служещи в Националната Агенция по Морско и Подводно Дело, приех с огромно задоволство и въодушевление. Имал съм честта да познавам Кърт и Джо дълги години. Срещнахме се за пръв път, когато по покана на адмирал Сендекър, те постъпиха в НАМПД, малко след нас с Ал Джордино. И макар нито веднъж да не сме работили заедно, приключенията им под и над водата често са възбуждали моето въображение и желанието ми да съм бил с тях.
	В някои отношения Кърт и аз си приличаме. Той е с няколко години по-млад и едва ли може да става дума за физическо сходство помежду ни, но се е настанил в един бивш склад за лодки на брега на река Потомак и колекционира старинни пистолети за дуел — един мъдър избор, ако се вземе предвид обстоятелството, че те са по-лесни за поддръжка и съхранение от старите модели автомобили, които събирам аз в самолетния си хангар. Освен това, Кърт се занимава с гребане и ветроходство, самата мисъл, за които ми насажда усещането за крайно изтощение.
	Кърт е умен, находчив и по-куражлия от допингирана бяла акула. Освен това е наистина приятен мъж, зареден с два тона почтеност, убеден в светостта на националното знаме, майката и ябълковия пай. За мое огорчение, дамите го намират много привлекателен, дори повече от мене. Единственият нерадостен извод, който мога да извлека от това обстоятелство — необходимостта да го спомена ме наранява дълбоко — е, че от двама ни той е по-добре изглеждащият.
	Щастлив съм, че най-сетне резултатите от работата на Кърт и Джо, съхранени в документацията на НАМПД, виждат бял свят. Не може да има и най-малко съмнение, че те ще ви предложат приятен и интригуващ начин за прекарване на времето. За мене със сигурност бе така.
	Дърк Пит


	Пролог

	_25 юли 1956_
	_Южно от остров Нантъкет_
	Бледото очертание на кораба се появи така стремително, сякаш изскочи от дълбините, понесло се през сребърното езеро призрачна светлина, плисната от почти пълната луна. Тиарите* на осветените бордови илюминатори искряха от белите като кост страни на кораба, устремен на изток през топлата нощ. Извитият нагоре нос режеше кротките води с лекотата на стилет** през черен сатен.
	[* Тиара — папска корона.]
	[** Стилет — малък, тънък, остър и островръх нож.]
	Високо на затъмнения мостик на шведско–американския пътнически кораб „Стокхолм“, на седем часа път и 130 мили източно от Ню Йорк, вторият помощник, Гунар Нилсон, се взираше в осветения от луната океан. Големите правоъгълни филистрини*1, ограждащи рулевата рубка*2, разкриваха пред него панорама, докъдето поглед стига. Морската повърхност беше гладка, с изключение на пръснатите тук-там водни могили. Температурата бе около седемдесетте*3 — една освежителна промяна след тежката влага, натиснала „Стокхолм“, докато се бе измъквал същата сутрин, от стоянката си на кея на Петдесет и седма улица, към устието на река Хъдзън. Остатъци от парцаливи облаци се плъзгаха като разкъсана плащаница пред порцелановото лице на луната. Видимостта бе шест мили от щирборда*4. Нилсон хвърли поглед към бака*5, където тънката, тъмна линия на хоризонта се губеше зад мъглива мрачина, притулила звездите и свързала море и небе ведно. За миг той се отпусна пред величието на гледката, но мисълта за безпределната пустош, която трябваше да се прекоси, го отрезви. Това бе познато чувство за всеки моряк и то би се задържало повече, ако го нямаше слабия гъдел в ходилата. Мощта, излъчвана от двойката огромни дизели с общо 14 600 к.с., сякаш пропълзяваше от машинното отделение и преминаваше през трептящата палуба в тялото му, което, по някакъв неуловим начин, се нагаждаше и към най-малката промяна в пространството. Страх и почуда отстъпваха пред усещането за всемогъщество, изпълващо застаналия на командния мостик на понесъл се през океана бързоходен лайнер с пълен напред.
	[*1 Филистрин — прозорец на мостика на кораб.]
	[*2 Рулева рубка — предна част на мостика, в която са разположени рулят и уредите за ориентация и управление.]
	[*3 Седемдесет градуса по Фаренхайт — приблизително 21 по Целзий.]
	[*4 Щирборд — десен борд.]
	[*5 Бак — носова открита палуба.]
	Със своите 158 метра обща дължина и 21, в най-широката си част, „Стокхолм“ беше най-малкият презатлантически пътнически кораб. И все пак не беше обикновен кораб — лъскав като яхта, с елегантни линии на състезател, спускащи се от издължения бак към заоблената кърма*1 във формата на винена чаша. Блестящият лак бе навсякъде бял, с изключение на боядисания в жълто единствен димоход*2. Нилсон се наслаждаваше на усещането за власт. Само да помръдне пръст и тримата вахтени*3 ще се хвърлят в изпълнение на командите му. Само веднъж да прещрака ръчката на машинния телеграф*4 и из кораба ще задрънчат звънци, а екипажът ще се впусне в действие. Той се подсмихна, оценил по достойнство тщеславието си. Четиричасовата му вахта бе изпълнена главно с обичайни задачи, целящи корабът да следва една въображаема линия, която да го заведе до една въображаема точка, недалеч от тантурестия червен плаващ маяк, закотвен на стража край коварните плитчини на Нантъкет*5. Оттам „Стокхолм“ щеше да поеме курс на североизток, за да откара своите 534 пътници край остров Сейбъл, право през Атлантика, до северните брегове на Шотландия, а най-накрая — до пристанището на Копенхаген. Макар да бе само двадесет и осем годишен и да бе стъпил на „Стокхолм“ едва преди три месеца, Нилсон живееше по кораби, откак проходи. Още като юноша, той плаваше в балтийската риболовна флотилия, а по-късно като младши матрос — в огромна мореплавателна компания. После дойде времето на морското училище и службата във военноморските сили на Швеция. „Стокхолм“ бе поредното стъпало към осъществяването на голямата мечта — командването, един ден, на собствен кораб. Нилсон се отклоняваше от всеобщата представа за високия рус скандинавски образец. Венецианецът у него надделяваше над викинга. Италианските гени на майка му бяха донесли и нейната кестенова коса, маслинов тен, дребна кост и слънчев темперамент. Тъмнокосите шведи не са нещо необикновено. Понякога Нилсон се питаше дали топлината на Средиземноморието, успяла да надникне през големите му кафяви очи, може да има нещо общо със студенината на неговия капитан. Или по-скоро, ставаше дума за едно съчетание между скандинавска сдържаност и твърда шведска традиция, налагаща строго спазване на дисциплината. Както и да е, Нилсон работеше по-усилено, отколкото се налагаше. Нямаше намерение да дава на капитана и най-дребен повод за недоволство. Дори и в тази тиха нощ, при липса на трафик, при почти гладко море и отлично време, той крачеше от единия край на мостика до другия, сякаш корабът бе попаднал в окото на ураган.
	[*1 Кърма — задна част на кораба.]
	[*2 Димоход — комин.]
	[*3 Вахтен — дежурен.]
	[*4 Машинен телеграф — апарат, с чиято помощ се подават команди за хода на машините, от мостика до машинното отделение.]
	[*5 Нантъкет — американски остров, разположен срещу брега на щата Масачузетс.]
	Мостикът на „Стокхолм“ бе разделен на две — шестметрова рулева рубка отпред и щурманска кабина отзад. Вратите отстрани на рубката бяха отворени към двете странични площадки (крила), за да минава лекият югозападен бриз. В двата края на мостика, имаше по един радарен екран и машинен телеграф. В средата на рубката върху дървена площадка, издигната на десетина сантиметра над полирания под, стоеше рулевият. Той бе с гръб към разделителната стена, здраво хванал щурвала*, впил очи в жирокомпаса** от лявата си страна. Точно пред него, под средния прозорец, бе разположен курсопоказателят. Трите дървени панела в него бяха изрисувани с големи цифри, за да привличат вниманието на рулевия върху зададения курс. Те показваха 090.
	[* Щурвал — кормилно колело.]
	[** Жирокомпас — компас, който е конструиран по начин да не се влияе от наклона си.]
	Нилсон се бе качил няколко минути преди началото на вахтата си в осем и половина, за да прегледа метеорологичните съобщения. За района на нантъкетския маяк се предвиждаше мъгла. Нищо изненадващо. Топлите води на тамошните плитчини си бяха цяла фабрика за мъгла. Освобождаващият се от вахта офицер му съобщи, че „Стокхолм“ следва курс съвсем леко по-северен от определения от капитана. Колко по-северен, не можеше да каже. Радиомаяците бяха твърде отдалечени, за да се придържат към позивните им. Нилсон се усмихна. Никаква изненада и по този въпрос. Капитанът винаги следваше този курс — на двадесет мили северно от линията, препоръчвана от международните конвенции. Тя не беше задължителна, а капитанът предпочиташе по-северното трасе, тъй като така се пестеше време и гориво. Скандинавските капитани не дават вахта и по принцип оставят кораба под командването на един офицер. Нилсон бързо се зае с поредица от задачи. Обходи мостика. Провери радара отдясно. Погледна и двата машинни телеграфа, за да се убеди, че са в положение „пълен напред“. Хвърли един поглед към водната повърхност от крилото. Убеди се, че двете бели навигационни светлини на върха на мачтата са включени. Влезе обратно в рубката. Погледна изпитателно жирокомпаса. Подметна закачка към рулевия. Разходи се още малко напред-назад. Към девет, от каютата си точно под мостика, където бе вечерял, се качи капитанът. Мълчаливец в края на петдесетте, той изглеждаше по-стар с ръбестия си профил, подобен на излизан от безмилостните вълни морски нос. Стойката му бе все още изправена като щик, а униформата — с ръбове като остриета на бръсначи. Сини като айсберг очи будно проблясваха от обветрените развалини на червендалестото лице. Десетина минути той се разхожда зад мостика, вперил поглед в океана и душейки топлия въздух като птичар, силещ се да поеме следата на фазан. После влезе в рубката и проучи навигационните карти, сякаш търсеше някакво знамение в тях. След миг каза:
	— Променете курса на осемдесет и седем градуса.
	Нилсон превъртя огромните зарове на курсопоказателя на 087. Капитанът остана достатъчно дълго, за да се убеди, че рулевият завърта щурвала, колкото е необходимо, после се прибра в каютата си. Обратно в щурманската кабина, Нилсон изтри стария курс от деветдесет градуса, прокара с молив разпоредения нов от капитана и определи местоположението на кораба чрез изчисление. Продължи траекторията му, съобразно курса и скоростта и отбеляза едно „Х“. Новият курс трябваше да ги изведе на пет мили от маяка. Нилсон прецени, че силните течения от север ще съкратят това разстояние до две мили. Отиде при десния радар и промени обхвата му от петнадесет на петдесет мили. Тъничкият жълт електронен лъч показа елегантната ръка на Кейп Код и островите Нантъкет и Мартас уайнярд. При такъв обхват корабите бяха твърде дребни обекти, за да бъдат различени на екрана. Нилсон го върна обратно на петнадесет мили и възобнови разходките си. Към десет часа капитанът се появи отново.
	— Имам писмена работа в каютата си — обяви той. — Ще разпоредя промяна в курса северно след два часа. Ако видите маяка по-рано, извикайте ме! — Той примижа срещу прозореца, сякаш усещаше зад него нещо, което не можеше да съзре. — Или пък, ако се появи мъгла или времето се влоши.
	В момента „Стокхолм“ беше на четиридесет мили западно от маяка — достатъчно близо, за да улови позивната му по радиото. Електронният курсопоказател предупреждаваше, че корабът следва курс с две мили северно от разпоредения от капитана. Вероятно теченията го отклоняват, реши Нилсон. Нов сигнал след шест минути показа, че корабът е почти три мили северно от курса си. Все още няма причини за тревога — просто трябва да си отваря очите. Дежурна заповед гласеше, че при отклонение от курса се вика капитанът. Нилсон си представи изражението на капитанското набраздено лице с едва прикривано презрение в ония погълнали морето очи. „И вие ме викате да се кача тук от кабината си заради това?“ Нилсон почеса замислен брадичката си. Може би проблемът беше в курсопоказателя. Може би позивните бяха все още слаби за точно привързване. Нилсон знаеше, че изцяло зависи от волята на капитана. Но все пак той бе и вахтен офицер. И взе решение:
	— Осемдесет и девет — разпореди на рулевия. Щурвалът се завъртя надясно, отклонявайки кораба леко на юг, по-близо до първоначално зададения курс.
	Рулевите се смениха, както правеха това на всеки осемдесет минути. Подвахтеният Ларс Ханзен се появи и пое руля.
	Нилсон направи гримаса, не особено доволен от смяната. Той никога не се чувстваше уютно, когато споделяше вахтата си с този човек. Шведският флот е чист бизнес. Офицерите разговарят с екипажа само за да му дадат разпореждания. За шеги и закачки просто няма място. Нилсон понякога нарушаваше това правило, разменяйки тихичко шега или по някое язвително наблюдение с член на екипажа. С Ханзен — никога. Това бе първото плаване на Ханзен със „Стокхолм“. Дойде в последния миг, в замяна на титуляр, който не се яви на борда. Според документите, той бе обиколил доста кораби. И все пак никой още не бе успял да си състави някаква представа за него, което направо не бе за вярване. Беше висок и широкоплещест, с изпито лице и ниско остригана руса коса. Същото описание би подхождало за още няколко милиона скандинавци на по двадесетина години. Трудно можеше да се забрави лицето на Ханзен. Жесток белезникав белег минаваше от изпъкналата му скула почти до дясното ъгълче на устата, така че устните му изглеждаха изкривени в гротескна усмивка. Ханзен бе плавал главно на товарни кораби, което би могло да обясни неговата анонимност. Нилсон подозираше, че причината беше по-скоро във вътрешната му нагласа. Беше затворен, говореше само ако го заговорят и при това малко. Никой не го бе питал за белега. Оказа се добър моряк, трябваше да признае Нилсон. Заповедите изпълняваше с разбиране и без въпроси. Поради тази причина Нилсон бе озадачен, когато погледна компаса. При други вахти Ханзен бе доказал, че е опитен рулеви. Сега оставяше кораба да се шляе, сякаш умът му бе другаде. Нилсон знаеше, че трябва малко време, за да се усети рулят. И все пак, ако забравим за течението, воденето на съда не представляваше някаква трудност. Няма виещ вятър. Няма гигантски вълни, които да се разбиват по палубата. Просто завърташ колелото малко в едната посока, малко в другата.
	Нилсон провери жирокомпаса. Никакво съмнение. Корабът се отклоняваше по малко. Застана плътно до рулевия:
	— Дръж здраво курса, Ханзен! — каза му шеговито. — Това не ти е военен кораб.
	Главата на моряка се завъртя на мускулестия врат. Отразената от компаса светлина придаде животински блясък на очите му и подчерта дълбочината на белега. Погледът му сякаш бе нажежен. Усетил някаква потискана нападателност, Нилсон инстинктивно почти отстъпи. Все пак упорито остана на мястото си и посочи цифрите на курсопоказателя.
	Рулевият го погледна безизразно и след няколко секунди почти незабележимо кимна. Нилсон се убеди, че курсът е стабилен, промърмори одобрително и се скри в щурманската кабина. Тръпки ме побиват от тоя Ханзен, помисли си, като потрепери, и взе нова позивна, за да провери резултата от маневрата. Нещо не е като хората. Дори и след двуградусовата корекция в южно направление „Стокхолм“ пак си беше на три мили северно от курса. Влезе обратно в рубката и нареди, без да гледа Ханзен:
	— Два градуса надясно!
	Ханзен отпусна колелото до деветдесет и един градуса. Нилсон промени цифрите в курсопоказателя и остана при компаса, докато се убеди, че Ханзен е повел съда по новия курс. После се надвеси над радарния екран и от отражението, лицето му доби жълтеникав оттенък. Електронният лъч активира ярка точка в левия край на екрана, на около дванадесет мили разстояние. Нилсон вдигна вежди. „Стокхолм“ си имаше компания.


	Без Нилсон да може да усети, корпусът и надстройките на „Стокхолм“ бяха опипани от невидими електронни вълни, които се върнаха към въртящата се радарна антена, високо над мостика на друг кораб, понесъл се с висока скорост насреща. Няколко минути по-рано офицерът, обслужващ радара в просторния мостик на италианския пътнически кораб „Андреа Дориа“, се обърна към набит мъж с морска барета и тъмносиня униформа:
	— Капитане, виждам кораб на седемнадесет мили и на четири градуса по щирборда.
	Радарният екран бе под непрестанно наблюдение при двадесет мили обхват от три часа, когато капитан Пиеро Каламаи излезе на крилото и забеляза призрачни сиви сенки да се полюшват над западните води, като души на удавници. Капитанът разпореди незабавно да се премине в режим за плаване в мъгла. Петстотин седемдесет и двамата членове на екипажа бяха поставени в положение на тревога. Сирената за мъгла виеше на всеки сто секунди. Външният наблюдател се премести на носа, откъдето имаше по-добра видимост. Екипажът на машинното отделение бе поставен в положение на готовност, за да може да се намеси веднага при спешен случай. Водонепроницаемите прегради, разделящи единадесетте отсека на кораба, бяха затворени.
	„Андреа Дориа“ приключваше продължилото девет дни и 4000 мили плаване от родното пристанище Генуа с 1134 пътници и 401 тона товар на борда. Въпреки гъстата мъгла, застлала палубите му, „Андреа Дориа“ се носеше с почти пълен напред. Двата турбодизела с обща мощност от 35 000 к.с. тласкаха огромния кораб с двадесет и два възела*. Италианската пътническа линия не си играеше със своите кораби и пасажери. Нито пък плащаше на капитаните си, за да пристигат със закъснение. Времето беше пари. Никой не знаеше това по-добре от капитан Каламаи, който бе водил този кораб при всичките му презатлантически плавания. Той бе твърдо решен да го докара в Ню Йорк със закъснение от точно един час, загубен в борба с бурята преди две вечери, и нито секунда повече.
	[* Възел — морска мярка за скорост равна на 1825 м/ч.]
	Когато „Дориа“ мина край маяка в 22:20 часа, от мостика успяха да го засекат чрез радара, както и да доловят самотния стон на сирената му за мъгла, но не можаха да го видят, при това от разстояние по-малко от миля. Оставил маяка зад себе си, капитанът заповяда да се поеме курс на запад, към Ню Йорк.
	Пиукането на радара идваше от изток право срещу „Дориа“. Каламаи се бе надвесил над екрана и, свъсил вежди, наблюдаваше приближаващата точка. Апаратът не можеше да му съобщи що за кораб наблюдава или колко е голям. Той не знаеше, че това е бърз презокеански лайнер. При сборна скорост от четиридесет възела, двата съда скъсяваха разстоянието помежду си с по две мили на всеки три минути.
	Местоположението на кораба объркваше. Поелите на изток съдове би следвало да се придържат към курс с двадесет мили по на юг. Може би беше рибарски кораб.
	Съобразно правилата за корабоводене, срещащите се в открито море съдове следва да се разминават с ляв борд към ляв борд — като автомобили. В случай че маневрата за провеждане на такова разминаване се окаже опасна, те могат да се разминат и с десен борд към десен борд.
	От показанията на радара личеше, че ако корабите следват курсовете си, те ще се разминат на безопасно разстояние с десен борд. Както автомобилите в Англия.
	Каламаи разпореди на екипажа си да не изпуска от око другия кораб. Предпазливостта не е навредила никому.


	Корабите бяха на десетина мили един от друг, когато Нилсон включи светлината под плота до радара и се приготви да регистрира променящата се обстановка на хартия.
	— Какъв ни е курсът, Ханзен? — извика той.
	— Деветдесет градуса — отговори безизразно рулевият. Нилсон отбеляза два хикса върху плота и прекара няколко линии помежду им. Пак провери засечения обект и нареди да се води наблюдение от лявата страна на мостика. Изчисленията му на плота показваха, че другият кораб се движи бързо насреща им по паралелен курс и леко наляво. Излезе от рубката и се опита да огледа с бинокъл. Никаква следа от кораб. Нилсон крачеше от едното крило до другото, като всеки път спираше пред радара. Поиска нов доклад за курса.
	— Все още деветдесет градуса, сър — заяви Ханзен. Нилсон се зае с жирокомпаса. Дори и най-малкото отклонение можеше да се окаже фатално и той искаше да се убеди в правилността на курса. Ханзен протегна ръка над главата си и корабният звънец се обади шест пъти. Единадесет часа. Нилсон обичаше да слуша оповестяването на корабното време. В късна вахта, когато самотата се обединява с отегчението, песента на корабния звънец олицетворява романтичното влечение, което бе изпитвал към морето като хлапак. По-късно щеше да се сети за този звън като за глас на съдбата.
	Отвлечен от намеренията си, Нилсон отново се обърна към радарния екран и отбеляза нов знак на плота. Единадесет часа. Седем минути разделяха двата кораба.
	Нилсон изчисли, че съдовете ще се разминат с левите си бордове на разстояние повече от достатъчното. Отново излезе от рубката и насочи бинокъла си наляво. Да се побъркаш. Там, където радарът показваше кораб, имаше само тъмнина. Може би ходовите светлини не работеха. Или пък беше военен кораб на учение.
	Погледна надясно. Луната блестеше ярко върху водата. Пак наляво. Отново нищо. Да не би корабът да е в облак мъгла? Малко вероятно. Никой не би се движил така бързо в гъста мъгла. Помисли дали да не намали скоростта на „Стокхолм“. Не. Капитанът щеше да чуе звъна на машинните телеграфи и да дохвърчи. Ще повика студенокръвния копелдак, след като корабите се разминат.
	В 23:03 радарите и на двата кораба отчетоха разстояние от четири мили помежду им.
	Никакви светлини.
	Нилсон пак си помисли да извика капитана и пак се отказа. Не нареди и да се дадат предупредителни сигнали, както повеляват международните правила. Губене на време. Бяха в открито море, луната светеше и видимостта трябва да беше пет мили. „Стокхолм“ продължаваше да цепи нощта с осемнадесет възела.
	Външният наблюдател извика:
	— Светлини ляво на борд! — Най-после.
	Впоследствие специалистите щяха да си блъскат главите в недоумение как е било възможно два снабдени с радари кораба да се привлекат като магнити в открито море.
	Нилсон излезе на левия борд и провери светлините на другия кораб. Две бели точки — едната високо, другата по-ниско — блестяха в мрака. Положението на светлините показваше, че корабът ще мине от лявата страна. Червената лява светлина се показа, потвърждавайки обстоятелството, че съдът се отдалечава от „Стокхолм“. Корабите се разминаваха с ляв към ляв борд. Радарът определи разстоянието помежду им на две мили. Нилсон погледна часовника. Беше 23:06.


	От онова, което виждаше на радарния екран, капитанът на „Андреа Дориа“ заключи, че двата кораба ще се разминат на безопасно разстояние откъм десния си борд. Когато ги разделяха по-малко от три и половина мили, Каламаи разпореди четириградусово отклонение наляво, за да увеличи разстоянието между двата курса. Скоро в мъглата се появи живописно сияние и постепенно започнаха да се различават белите ходови светлини. Капитан Каламаи очакваше да види зелената светлина от щирборда на другия кораб. Всеки момент.


	Една миля разстояние. Нилсон си спомни как някой бе казал, че „Стокхолм“ може да направи обратен завой върху десетаче и да ти върне осем цента ресто. Време беше да се възползва от тази повратливост.
	— Две деления дясно на борд! — разпореди той. Също като Каламаи, и Нилсон искаше повече пространство. Ханзен направи два пълни оборота надясно. Носът на кораба зави на двадесет градуса.
	— Изправи кораба и дръж курса!
	Телефонът на стената звънна. Нилсон отиде да се обади.
	— Мостика. — Убеден в безопасното разминаване, той се изправи срещу стената, с гръб към филистрините. Обаждаше се външният наблюдател:
	— На двадесет градуса ляво на борд се виждат светлини.
	— Благодаря — отвърна Нилсон и окачи слушалката. Отиде да погледне радара, без да подозира за новия курс на „Дориа“. Светещите точки бяха така близо една до друга, че не си струваше да ги разглежда. Излезе на левия борд и без да бърза, вдигна бинокъла, като го фокусира към светлините. Спокойствието го напусна веднага.
	— Господи — задъха се той, едва сега видял промяната в светлините на върха на чуждата мачта. Високата и ниската светлина се бяха разменили. Червената от левия борд вече не беше пред него. Светлината бе зелена. Щирбордовата светлина. Откак бе погледнал за последен път, другият кораб сякаш бе завил рязко наляво. И сега ярките палубни светлини на огромен черен кораб изникнаха от крилата ги до момента мъгла, показвайки десния му борд пред устремилия се към него „Стокхолм“. Изкрещя промяна на курса:
	— Дясно на борд, колкото може!
	Нилсон се извърна и сграбчи лостовете на машинния телеграф с две ръце, блъсна ги в положение „стоп машини“ и после чак до най-долу, сякаш искаше да спре кораба само със силата на своята решимост. Въздухът се изпълни със звуци като в лудница.
	Пълен назад.
	Нилсон се извърна отново към щурвала. Ханзен стоеше там като каменен страж пред езически храм.
	— По дяволите, казах дясно на борд, колкото може! — извика Нилсон с прегракнал глас.
	Ханзен започна да завърта руля. Нилсон не можеше да повярва на очите си. Рулевият въртеше не надясно, което би им дало някакъв, макар и малък, шанс да избегнат сблъсъка. Той въртеше бавно и целенасочено наляво.
	Носът на „Стокхолм“ направи смъртоносен завой.
	Нилсон чу звук от сирена за мъгла и разбра, че тя е на другия кораб.
	Машинното бе потънало в хаос. Обезумелият екипаж въртеше крана, който би спрял десния двигател. Трупаше се около клапите, които можеха да обърнат посоката на въртене и да спрат левия. Целият корпус се разтресе, когато спирането започна. Твърде късно. „Стокхолм“ се вряза като стрела в беззащитния кораб.
	Вкопчен отчаяно в лостовете на корабния телеграф, Нилсон висеше навън върху лявото крило.


	Също като него капитан Каламаи бе наблюдавал появяването на мачтовите светлини, после тяхната размяна, както и червената светлина на левия борд, блеснала като рубин върху черно кадифе. Стана му ясно, че другият кораб е направил рязък завой надясно, пресичайки пътя на „Дориа“.
	Без предупреждение. Без сирена за мъгла или друг сигнал.
	Спирането при такава скорост бе немислимо. За това бяха нужни много мили.
	Каламаи имаше на разположение няколко секунди, за да реагира. Би могъл да заповяда десен завой, право срещу заплахата, с надеждата двата кораба само да се отъркат един о друг. Може би устременият „Дориа“ щеше да се изплъзне от нападателя.
	Каламаи взе отчаяно решение:
	— Пълен наляво! — изкрещя той.
	Един от офицерите извика. Иска ли капитанът да се спрат двигателите? Каламаи поклати глава:
	— Поддържайте пълен напред! — Той знаеше, че „Дориа“ маневрира по-добре при голяма скорост.
	Спиците на щурвала се сляха под ударите на двете ръце на рулевия, засилили колелото наляво. Двукратно изсвирване оповести завоя. Огромният кораб се бори половин миля с инерцията си, преди да започне завоя.
	Капитанът разбираше, че поема голям риск, като разкрива огромната бордова площ на „Дориа“. Молеше се другият кораб да се отклони, докато това все още бе възможно. И сега не можеше да повярва, че двата съда са насочени един срещу друг. Всичко приличаше на сън.
	Викът на един от собствените му офицери го върна към действителността:
	— Идва право отгоре ни!
	Настъпващият кораб идваше точно към дясното крило, откъдето ужасеният Каламаи наблюдаваше хода на нещата. Насоченият нагоре остър нос сякаш се целеше в него самия.
	Шкиперът* на „Дориа“ бе известен като корав и хладнокръвен човек. Но в този момент направи онова, което всеки здравомислещ би сторил в неговото положение — побягна, за да се спаси.
	[* Шкипер — собственик (капитан) на плавателен съд.]


	Подсиленият нос на шведския кораб разцепи металната обшивка на понеслия се „Андреа Дориа“ с лекотата на байонет, като премина почти през една трета от двадесет и седем метровата ширина на лайнера, преди да спре.
	С водоизместимостта си от 29 100 тона, надвишаваща повече от два пъти тази на „Стокхолм“, италианският кораб го увлече със себе си, като се завъртя около ударената част под и зад дясното крило на мостика. Докато удареният „Дориа“ напираше напред, смачканият нос на „Стокхолм“ се измъкна, като разкъса седем от десетте пасажерски палуби на италианския кораб тъй лесно, както клюнът на хищна птица разкъсва плътта на своята жертва. После остърга цялата дължина на черния корпус под ярък дъжд искри.
	Клиновидната пробойна, зинала в борда на „Дориа“, бе широка дванадесет метра в горната си част и два в скрития под водата долен край.
	Тонове морска вода нахлуха през огромната рана и запълниха празните извънбордови резервоари за гориво, разрязани по време на сблъсъка. Корабът се наклони надясно под натиска на петстотинте тона солена вода, запълнила генераторното помещение. Маслена река се изля през един тръбопровод и люковете, и започна да се надига през решетестия под на машинното отделение. Членовете на екипажа издраскаха по подгизналите от масло площадки като циркови клоуни, изпълняващи каскади.
	Нахлу още вода, завихри се сред останалите здрави празни резервоари за гориво по левия борд и ги отнесе като сапунени мехури.
	Минути след удара, „Дориа“ се наклони опасно настрани.


	Нилсон очакваше да бъде хвърлен на земята от удара. Той обаче се оказа изненадващо мек, но и достатъчно силен, за да го измъкне от състоянието на парализа. Хвърли се от рулевата кабина към щурманската и посегна към аварийния бутон, който затваря водонепроницаемите прегради.
	— Какво, за бога, стана? — прогърмя капитанът от мостика.
	Нилсон опита да отвори уста за отговор. Думите застинаха в гърлото му. Не можеше да опише случилото се. Ханзен, отказал да се подчини на заповедта му за десен завой. Завъртането на руля наляво. Ханзен, надвесен към руля, впил ръце в спиците му, сякаш замръзнал. В очите му нямаше уплаха, нямаше ужас. Само стъклена, синкава студенина. Отначало Нилсон бе помислил, че това е игра на светлината, изливана откъм кутията на жирокомпаса връз грозния белег.
	Но нямаше грешка. Докато корабите отиваха към неминуема гибел, онзи се усмихваше.
	За Нилсон нямаше съмнение. Ханзен умишлено се вряза в другия кораб, прицелвайки „Стокхолм“ като торпедо. Нямаше съмнение също така, че никой, капитанът или друг на този кораб, не би повярвал изобщо, че нещо подобно е възможно.
	Изтерзаният поглед на Нилсон се отмести от разяреното лице на капитана към щурвала, сякаш отговорът би могъл да се намери там. Изоставеният рул се въртеше като луд.
	По време на сблъсъка Ханзен беше изчезнал.


	Джейк Карей бе изтръгнат от съня си от някакъв гибелен металически удар. Кухият тътен продължи само миг, преди да бъде последван от мъчителния писък на триещи се стомани и ужасяващите трясъци и скърцания откъм горните кабини, които сякаш се сплескваха. Очите на Карей се отвориха и се втренчиха ужасени към нещо, което приличаше на сиво-бяла стена, настъпваща само на две-три стъпки от него.
	Той си бе легнал преди минути. Целуна жена си Майра за лека нощ и се пъхна между прохладните чаршафи в двойното легло на първокласната каюта. Майра прочете една-две страници от книгата си, преди клепачите й да натежат. После загаси лампата, притегли завивките до брадичката и въздъхна, по все още живия спомен за окъпаните в слънце лозя на Тоскана.
	Малко преди това, тя и Джейк бяха отпразнували италианското си пътешествие с шампанско в ресторанта на първа класа. Карей бе предложил да пият по едно преди лягане в „Панорамата“, но Майра отвърна, че ако още един път чуе оркестърът да свири „Arrivederci Roma“*, ще се откаже от спагетите завинаги. Прибраха се малко преди 22:30.
	[* Arrivederci Roma — (итал.) „Довиждане, Рим“, заглавие на много популярна песен.]
	След като се разходиха ръка за ръка край бутиците във фоайето, те се изкачиха един етаж с асансьора и се отправиха към просторната си каюта на десния борд на горната палуба. Изнесоха багажа в коридора, за да го вземат стюардите щом наближат пристанището на Ню Йорк на другия ден. В кораба се почувства слабо полюляване, когато центърът на тежестта му отиде по-високо поради изпразването на огромните вътрешни резервоари за гориво. Беше като да те залюлеят в гигантска люлка и не след дълго Майра Карей също заспа.
	А сега леглото на съпруга й се тресеше неудържимо. Той бе катапултиран във въздуха, сякаш от обсадна машина. Свободното му падане продължи няколко живота и приключи с цопване в дълбоко езеро тъмнина.


	Смъртта вилнееше по палубите на „Андреа Дориа“.
	Тя бродеше от шикозните каюти на по-високите етажи до туристическите под водното равнище. Петдесет и двама души лежаха мъртви или умиращи още в началото на катастрофата. Десет кабини от първа класа — там, където пробойната зееше най-широко, бяха унищожени. Отворът беше по-тесен в основата си, но помещенията под водното равнище бяха малки и по-гъсто населени, така че ефектът там бе още по-унищожителен.
	Пътниците загиваха или оцеляваха според прищявката на съдбата. Един от първа класа, решил да си измие зъбите, се втурна обратно към спалното помещение, за да види, че стената липсва, а съпругата му е изчезнала. Двама загинаха на място в де лукс фоайето. Двадесет и шестима италиански емигранти от малките, евтини каюти в най-ниската палуба се случиха точно на мястото на удара и загинаха сред масата нагърчена стомана. Сред тях бе и една жена с четири малки деца. Случиха се и чудеса. Младо момиче, изскубнато от първокласната си кабина, се събуди върху смачкания нос на „Стокхолм“. Покривът на друга кабина се стовари върху обитаващата я двойка, но те успяха да изпълзят в коридора.
	Пътниците от двете долни палуби водеха най-трудната борба за живот в изпълнените с дим, наклонени коридори, залети от мазни потоци черна вода. Постепенно хората започнаха да се струпват в аварийните пунктове и зачакаха инструкции.
	Когато корабите се сблъскаха, капитан Каламаи се намираше в противоположния, незасегнат край на мостика. Излязъл от първоначалния шок, той дръпна лостовете на машинния телеграф в положение „стоп“. В крайна сметка корабът застина в гъстата мъгла.
	Вторият помощник отиде до инклиномера — инструмент, измерващ крена* на кораба.
	[* Крен — страничен наклон на кораб.]
	— Осемнадесет градуса — каза той. След няколко минути добави: — Деветнадесет.
	Ледени пръсти сграбиха сърцето на капитана. Кренът не биваше да е повече от петнадесет градуса, дори и при два наводнени изцяло отсека. При наклон над двадесет градуса изолираните отсеци щяха да се наводнят.
	Логиката му казваше, че положението е непонятно. Проектантите на кораба гарантираха хоризонталното му положение при наводнена, която и да било двойка от изолираните един от друг отсеци. Поиска доклади за размера на бедствието от всяка палуба, най-вече за състоянието на преградите, и разпореди излъчване на SOS сигнал заедно с координатите на кораба.
	Офицерите дотичаха с докладите си. Хората от машинното изпомпваха водата от помещенията по десния борд, но тя нахлуваше с по-голям дебит от изпомпвания. Наводнено бе котелното и водата проникваше в още две помещения.
	Проблемът идваше от палуба А, чието предназначение бе да служи като стоманен капак върху водонепроницаемите вертикални прегради, разделящи корпуса на отделни отседи. Водата нахлуваше през пасажерските стълбища надолу.
	Вторият офицер съобщи новите показания:
	— Двадесет и два градуса.
	За капитан Каламаи не бе необходимо да поглежда инклиномера, за да разбере, че кренът е преминал точката, при която би могъл да се коригира. Достатъчно красноречив бе наклонът на затрупания с карти под.
	Корабът загиваше.
	Капитанът беше скован от мъка. „Андреа Дориа“ не бе просто кораб. Построеният за двадесет и девет милиона долара Крал на италианските линии беше най-великолепният и луксозен пътнически кораб на вода. Слязъл от дока едва преди четири години, той имаше задачата да покаже на света, че италианският пътнически флот е отново на линия, след края на войната. С грациозния си черен корпус и бели надстройки, с предизвикателното червено, бяло и зелено на димохода, корабът повече напомняше за творение на скулптор, отколкото на морски архитект.
	Освен всичко друго, това си беше неговият кораб. Той бе водил „Дориа“ по време на изпитателните му плавалия, както и при стотина презатлантически курса. Познаваше всяка палуба по-добре от стаите в собствената си къща. Никога не му омръзваше да кръстосва от единия до другия му край, като посетител в музей, да попива произведенията на тридесет и един от най-добрите италиански художници и майстори на художествените занаяти, да се надува от гордост с ренесансовата прелест — огледала, позлата, кристали, ламперии от редки дървесни видове, изкусни гоблени и мозайки. Окръжен от гигантското пано, представящо Микеланджело и други велики италиански художници, той спираше в залата на първа класа пред излятата от масивен бронз статуя на Андреа Дориа — втория по величие след Колумб. Старият генуезки адмирал стоеше, както винаги, готов, да изтегли сабята си при най-малкия знак за опасност от пиратски набег.
	Всичко това бе на прага на гибелта.
	Пътниците бяха първа грижа за капитана. Тъкмо се готвеше да разпореди напускането на кораба, когато един от офицерите докладва за състоянието на спасителните лодки. Тези откъм левия борд не можеха да се спуснат на вода. Оставаха осемте от десния. Те висяха над водата, отдалечени от борда. Даже и да успееха да ги спуснат, в тях имаше място едва за половината пътници. Капитанът не се осмели да даде заповедта си. Обзети от паника, хората щяха да се втурнат към борда и да създадат хаос.
	Помоли се близки кораби да са чули сигнала за бедствие и да ги открият в мъглата.
	Нямаше какво друго да стори, освен да чака.


	Анджело Донатели бе току-що донесъл поднос с мартини на прегракнала група нюйоркчани, празнуващи последната си вечер на „Дориа“, когато хвърли поглед към един от драпираните прозорци, опасващи три от стените на елегантната „Панорама“. Нещо, някакво бегло движение, привлече погледа му.
	Ресторантът бе разположен в предната част на палубата, отворен бе към открито пространство за разходка и обикновено, денем или в ясни нощи, пътниците от първа класа се радваха на широка панорама към морската шир. Повечето пасажери се бяха отказали от опитите си да съзрат нещо през меката сивота на стената, окръжила ресторанта. Беше чиста случайност, че Анджело погледна навън и видя светлините и парапетите на голям бял кораб, плаващ през мъглата.
	— Dios mio* — промълви той.
	[* Dios mio — Боже мой.]
	Думите едва се бяха отронили от устните му, когато се разнесе експлозия като от някакъв гигантски фойерверк. Ресторантът потъна в мрак.
	Обстановката се промени неузнаваемо. Загубил равновесие, Анджело стисна здраво кръглия поднос и в усилието си да остане прав пресъздаде доста прилична имитация на прочутата гръцка статуя на атлета дискохвъргач. Красивият сицилианец от Палермо си бе атлет по природа, а постоянното балансиране с поднос от чаши между масите поддържаше постоянно формата му на завидна висота.
	Докато се изправяше на крака, аварийните светлини блеснаха. Трите двойки от неговата маса бяха повалени на пода. Най-напред помогна на жените. Никой не изглеждаше сериозно наранен. Анджело се огледа.
	Красивото помещение, с меко осветените си гоблени, картини и резби, с полираните си светли ламперии, сега бе обърнато с главата надолу. Блестящият дансинг, върху който само преди секунди танцуващи двойки се плъзгаха под звуците на „Arrivederci Roma“, представляваше безредна купчина от гърчещи се тела. Музиката спря внезапно, за да бъде заменена с вопли на болка и ужас. Музикантите се измъкваха от купчината инструменти. Парчета от счупени бутилки и чаши се валяха навсякъде, а въздухът бе пропит с миризмата на алкохол. Живите цветя от вазите се бяха разсипали по пода.
	— Какво, за бога, бе това? — попита един от мъжете.
	Анджело си замълча, все още невярващ на онова, което бе видял. Отново се взря в прозореца, но там имаше само мъгла.
	— Да не би да се ударихме в айсберг — попита колебливо една от жените.
	— Айсберг? В името на Христа, Кони, намираме се в Крайбрежието на Масачузетс. И то през юли — отвърна мъжа й.
	Жената се нацупи:
	— Е, тогава, трябва да е било мина.
	Мъжът погледна към оркестъра и се ухили:
	— Каквото и да беше, накара ги да спрат тая проклета песен.
	Всички се засмяха на шегата. Танцуващите изтърсваха дрехите си, музикантите си проверяваха инструментите, бармани и сервитьори се суетяха наоколо.
	— Няма за какво да се безпокоим — обади се втори мъж. — Един от офицерите ми каза, че корабът е построен така, че не може да потъне.
	Неговата съпруга спря да инспектира грима си в огледалцето на своята пудриера и отбеляза с тревога:
	— Същото разправяха и за „Титаник“.
	Напрегната тишина. После бърза размяна на уплашени погледи. Сякаш подгонени от безмълвен сигнал, трите двойки се втурнаха към най-близкия изход като птички литнали от въже на простор.
	Първата реакция на Анджело бе да разтреби масата. Надсмя си се сам:
	— Прекалено дълго си бил сервитьор — сподавено промълви той.
	Повечето хора вече бяха на крака и ги използваха, за да се придвижат към изходите. Залата бързо се опразваше. Ако не излезеше, Анджело би останал съвсем сам. Той сви рамене, хвърли кърпата на пода и забърза към най-близката врата, за да разбере какво става.


	Черни вълни заплашваха да потопят Джейк Карей завинаги. Той се бореше с тъмното течение, повлякло тялото му. Все пак успя да изпълзи върху хлъзгавия ръб на съзнанието и да се вкопчи в него. Дочу стенание и проумя, че то идва от собствените му устни. Добре. Мъртвите не стенат. Следващата мисъл бе жена му.
	— Майра! — изкрещя Джейк.
	Долови слабо движение в сивотата на мрака. В гърдите му се събуди надежда. Извика жена си отново.
	— Насам. — Гласът на Майра бе приглушен, сякаш идваше от далече.
	— Благодаря ти, боже! Добре ли си?
	След пауза:
	— Да. Какво стана? Тъкмо заспивах…
	— Не знам. Можеш ли да се движиш?
	— Не.
	— Идвам да ти помогна — каза Карей. Обърна се на лявата си страна, ръката му висеше отдолу, някаква тежест го притискаше отдясно. Краката му оставаха неподвижни. Обзе го вледеняващ страх. Да не си е счупил гръбнака? Опита отново. Трудно. Остра болка го прониза от глезена до бедрото и изкара сълзи в очите му. Тя означаваше, че не е парализиран. Престана да се бори. Трябваше да обмисли положението.
	Карей бе инженер, натрупал състояние от строителство на мостове. Този проблем не се различаваше от който и да било друг — трябваше да се разреши с логика и упоритост. И много късмет.
	Помръдна десния си лакът и усети някаква мека тъкан. Намираше се под матрака. Бутна по-силно, като се сви под прав ъгъл за по-голяма устойчивост. Матракът поддаде и не мръдна повече. Господи, целият гаден таван бе може би отгоре му. Карей пое дълбоко дъх и като напрегна всички сили на мускулестата си ръка, натисна отново. Матракът се свлече на пода.
	Освободил и двете си ръце, той ги протегна и усети нещо твърдо върху глезена си. Като го опипа с пръсти, разбра че е шкафчето, разделящо двете легла. Изглежда, че матракът го бе предпазил от парчетиите от стената и тавана. Повдигна малко шкафчето и измъкна краката си един по един. Възстанови кръвообращението им чрез разтривки. Глезените му бяха охлузени и го боляха, но не бяха счупени. Бавно се изправи на ръце и колене.
	— Джейк — обади се отново гласът на Майра. По-слаб отпреди.
	— Идвам, съкровище. Дръж се!
	Нещо не бе наред. Гласът на Майра като че идваше от другата страна на стената. Натисна копчето на някаква лампа. Каютата остана тъмна. Неспособен да се ориентира, той запълзя из развалините. Пръстите му опипом намериха врата. Проточи шия, заслушан в нещо като прибой и крясък на чайки в далечината. Изправи се несигурно, разчисти отломъците зад вратата и я отвори, за да види един кошмар.
	Коридорът беше претъпкан с блъскащи се един в друг пасажери, потънали в кехлибарената мараня на аварийното осветление. Мъже, жени и деца, някои напълно облечени, други с нощници под палтата си, някои без връхна дреха, а други повлекли чанти, се блъскаха, провираха или пълзяха, пробивайки си път към откритата палуба. Помещението бе изпълнено с прах и дим, а подът бе наклонен като в лунапарк. Неколцина се опитваха да се доберат до каютите си, борейки се с човешката река, подобно сьомги срещу течение.
	Карей се обърна към вратата, от която бе току-що излязъл, и по номера й разбра, че е бил в съседната на собствената си кабина. Вероятно ударът го бе прехвърлил от едната в другата. Тази вечер с Майра бяха разговаряли в ресторанта със съседите по каюта — застаряваща италианско-американска двойка, завръщаща се от посещение при роднини. Помоли се да не са се придържали и сега към навика си да си лягат рано.
	Карей си проби път през тълпата към вратата на своята каюта. Беше заключена. Върна се в каютата, откъдето бе излязъл, и тръгна през развалините към стената. На няколко пъти спира, за да отстрани от пътя си мебели или парчета от стената и тавана. Понякога се прехвърляше над останките, друг път пълзеше под тях, тласкан от някаква нова сила. Наклонът на палубата означаваше, че корабът се пълни с вода. Добра се до стената и отново повика жена си. Тя отвърна от другата страна. Обезумял, той заопипва преградата, усети долния й край хлабав и задърпа, докато отвори достатъчно пространство, за да пропълзи оттатък по корем.
	Каютата беше в полумрак. Форми и предмети се разливаха в слабата светлина. Изправи се и се извърна към нея. Хладен, солен бриз облъхна запотеното му лице. Не можеше да повярва на очите си. Цялата външна стена липсваше! Заместваше я огромна дупка, през която се виждаше отразената от морската повърхност лунна светлина. Трескаво се придвижи и след минута стигна до съпругата си. Обърса кръвта от челото и бузите й с края на горнището от пижамата си и нежно я целуна.
	— Не мога да мръдна — обади се тя, почти с извинение в тона.
	Каквото и да бе това, което го захвърли при съседите, то бе изтръгнало и стоманената рамка от леглото на Майра и я бе стоварило като пружина на миши капан върху стената. Майра бе почти изправена, за щастие защитена от матрака срещу вълмото пружини, но прикована към стената от рамката. Зад нея бе металната шахта на един от корабните асансьори. Дясната й ръка висеше свободно край тялото й.
	Карей обхвана с пръсти края на рамката. Беше в средата на петдесетте си години, но все още бе запазил силата от работническите си години. Задърпа с цялата мощ на едрото си тяло. Рамката поддаде леко, колкото да се върне на място в мига, щом я отпусна. Опита се да използва като лост някакво парче дърво, но се отказа, когато Майра извика от болка. Захвърли дървото с отвращение.
	— Скъпа — промълви с усилие да прозвучи спокойно. — Ще потърся помощ. Ще трябва да те оставя. Само за малко. Ще се върна. Обещавам.
	— Джейк, трябва да се спасяваш. Корабът…
	— Няма да се отървеш така лесно от мене, любов моя.
	— Не бъди инат, за бога!
	Целуна я отново. Така топлата й при докосване кожа, сега бе лепкава.
	— Докато чакаш, мисли си за слънчева Тоскана. Ще се върна скоро. Обещавам. — Стисна ръката й, после отключи вратата отвътре и се измъкна в коридора, без да има и най-малка представа какво ще прави. Някакъв здравеняк идваше насреща му. Джейк го сграби за рамото и започна да го моли за помощ.
	— Мани ми се от пътя! — Забелил очи, мъжът се отърси от хватката на Джейк.
	Преди да се откаже, той направи отчаян опит да спре още двама мъже. Не намери самаряни*. Все едно да се мъчиш да отклониш от пътя му подивяло от жажда стадо биволи, втурнало се към вода. Не можеше да ги вини за това, че спасяват живота си. Ако Майра не бе заклещена, нищо не би го спряло да я издърпа на повърхността. Реши, че пасажерите са безполезни. Трябваше да намери някого от екипажа. Стараейки се с всички сили да се задържи върху наклонения под, той пое с тълпата към горните палуби.
	[* Самаряни — жители на областта Самария в древна Палестина; членове на благотворително дружество.]


	Анджело проучи кораба набързо и не хареса видяното. Особено откъм десния борд, който бе потънал още повече във водата.
	Пет спасителни лодки бяха спуснати и всичките бяха пълни с членове на екипажа. Десетки ужасени сервитьори и кухненски работници се хвърляха в опасно претоварените лодки и гребяха към някакъв бял кораб. Само един поглед към неговия смачкан нос и пробойната, зинала в борда на „Дориа“, бе достатъчен, за да разбере Анджело какво бе станало. Той благодари на Бога, че много от пасажерите бяха извън каютите си, празнувайки последната вечер на борда, когато съдовете се сблъскаха.
	Тръгна към левия борд. Не бе лесно да се катери по наклонената палуба, изцапана с масло и вода от стъпките на пътниците и екипажа. Придръпваше се нагоре, залавяйки се за парапетите и бравите на вратите, докато най-накрая се добра до палубата за разходки. По инстинкт, повечето пътници се бяха струпали на по-отдалечената от водата страна. Очакваха инструкции. В светлината на аварийните лампи те се държаха за завинтените към палубата столове или се свиваха сред купчините приготвен за сваляне от кораба багаж. Екипажът правеше всичко възможно да помогне на счупилите крак или ръка. Цицините и охлузванията трябваше да почакат.
	Някои бяха във вечерно облекло, други — с нощници. Държаха се изненадващо спокойно, освен когато корабът потръпваше. Тогава влажният въздух се изпълваше с викове на ужас и гняв. Анджело знаеше, че хладнокръвието бързо ще се замести от истерия, ако се разбере, че част от екипажа заема единствените спасителни лодки и изоставя пътниците в потъващия кораб.
	Палубата за разходки бе така проектирана, че пасажерите да могат да се качват през плъзгащите се прозорци в лодките, увиснали под тях. Офицерите и каквото бе останало от членовете на екипажа се мъчеха безуспешно да освободят спасителните лодки. Подемниците не бяха пригодени за работа под голям ъгъл и нямаше как лодките да се освободят от тях. Сърцето на Анджело примря. Значи затова пътниците не получават инструкции да напуснат кораба. Капитанът се опасяваше от паника!
	С половината лодки, отвеждащи екипажа, и другата — неизползваеми — нямаше да има достатъчно място за пасажерите. А както изглежда, нямаше да стигнат и спасителните жилетки. Потънеше ли корабът, за пътниците нямаше спасение. За миг му мина през главата да се върне на десния борд и да избяга от кораба с останалите. Пропъди тази мисъл, награби наръч спасителни жилетки от друг член на екипажа и започна да ги раздава. Проклетият му сицилиански кодекс на честта. Някой ден ще си загине заради него.
	— Анджело!
	Някакво окървавено привидение си пробиваше път през смазващата всичко тълпа и го викаше по име.
	— Анджело, аз съм, Джейк Карей.
	Високият американец с хубавата жена. Мисис Карей бе достатъчно възрастна да му бъде майка, но mamma mia*, какви големи красиви очи и как само допълнителните килограми на средната възраст бяха допринесли за зрялата чувственост на някога младежките форми. Анджело се бе влюбил начаса с невинността на младежката страст. Семейство Карей бяха щедри с бакшишите и което бе по-важно — отнасяха се към него с уважение. Някои други, дори сънародници, гледаха отвисоко на тъмния му сицилиански тен.
	[* Mamma mia — (итал.) майко моя (майко мила).]
	Тоя Джейк Карей беше жива илюстрация на американския просперитет. Все още във форма в средата на петдесетте си години, изпънал с широки рамене спортното си сако, с добре оформена сива прическа и загоряло лице. От тазвечерния добре облечен пасажер нямаше и помен. Забързаният към него мъж с див поглед носеше раздрана, потънала в прах и мръсотия пижама, украсена с голямо червено петно отпред. Той дойде при Анджело и го стисна за ръката така силно, че му причини болка.
	— Слава богу, един познат — каза изтощен.
	Анджело обиколи с поглед тълпата.
	— Къде е синьора Карей?
	— Затисната е в каютата. Трябва ми помощта ти. — В очите му горяха пламъци.
	— Идвам — каза Анджело без капка колебание.
	Повика един стюард, посочи му спасителните жилетки и последва Карей към най-близкото стълбище. Американецът наведе глава като бик и си запробива път през човешкия наплив, устремен нагоре към палубата. Анджело се бе хванал за омазненото горнище на пижамата на Карей, за да не го загуби. Качиха се на горната палуба, където се намираха по-голямата част от първокласните кабини. Вече само малцина изостанали и омазнени, си пробиваха път по коридорите.
	Анджело бе поразен, когато видя мисис Карей. Изглеждаше като излязла от средновековен сандък за изтезания. Очите й бяха затворени и за момент той си помисли, че е мъртва, но когато съпругът й я докосна леко, клепачите й помръднаха.
	— Нали ти казах, че ще се върна, скъпа — промълви Карей. — Ето, виж, Анджело е дошъл на помощ.
	Анджело пое ръката й и галантно я целуна. Тя го дари с ослепителна усмивка.
	Двамата мъже сграбчиха рамката и я задърпаха, сумтейки не толкова от напрежение, колкото от гняв, забравили болката, която врязаният в дланите им метал причиняваше. Рамката поддаде с няколко сантиметра повече от преди. Щом я пуснаха, тя се върна на мястото си. При всеки нов опит мисис Карей стискаше устни и очи. Карей изруга. Толкова пъти си бе пробивал път с груба сила и бе печелил. Не и сега.
	— Трябват още хора — каза той задъхан.
	Анджело сви рамене притеснен:
	— Повечето от екипажа са вече в лодките.
	— Исусе! — прошепна Карей. Достатъчно трудно бе да намери Анджело. Той се замисли за момент, разглеждайки проблема като инженер. — Можем да се справим и само двамата — каза най-накрая. — Стига да имаме крик.
	— Какво? — Сервитьорът беше озадачен.
	— Крик. — Карей търсеше вярната дума, отказа се и направи движения, сякаш помпа с ръце. — За автомобил.
	Тъмните очи на Анджело светнаха с разбиране.
	— А — каза той, — лост. За кола.
	— Именно — отвърна Карей с нарастващо въодушевление. — Гледай, можем да разпънем тук, така че да направим достатъчно място и да измъкнем Майра.
	— Si*. В гаража. Ще се върна.
	[* Si — (итал.) да.]
	— Да, точно така. Гаража. — Карей погледна измъченото лице на жена си. — Но трябва да побързаш.
	Карей не бе човек, който някога е разчитал на случайността. Анджело можеше да се втурне към най-близката лодка, още от вратата. Той не би го осъдил затова. Хвана го за лакътя.
	— Нямам думи да ти опиша, колко високо ценя това, което правиш Анджело. Върнем ли се в Ню Йорк, няма да те забравя.
	— Хей, Signor*. Не го правя за пари. — Усмихна се, прати целувка на мисис Карей и изчезна от каютата, като пътьом грабна една спасителна жилетка.
	[* Signor — (итал.) господин.]
	Затича се по коридора, спусна се по стълбите до палубата на фоайето, но не можа да продължи. Носът на „Стокхолм“ се бе врязал почти до параклиса, превръщайки фоайето в изпомачкан метал и разбито стъкло. Анджело отстъпи от мястото на основния удар и тръгна по един централен коридор, който го отведе до кърмата, а оттам се спусна още едно ниво до палуба А. И тук част от каютите по десния борд бяха просто изчезнали. Пак по обходен маршрут успя да се спусне още един етаж.
	Преди всяко спускане Анджело спираше и се прекръстваше. Този жест го успокояваше, макар да знаеше, че е безполезен. Дори Господ не можеше да е толкова луд, че да го последва в недрата на потъващия кораб.
	Спря, за да се ориентира. Намираше се на палуба В, където бяха разположени гаража и голяма част от евтините каюти. Пригоденият да поеме петдесет автомобила Grande Autorimessa бе притиснат между предните каюти от туристически клас. Климатизираният гараж бе разположен напряко на кораба. Люкове и от двете страни позволяваха колите да излизат директно на кея. Анджело бе идвал тук само веднъж. Един от работниците в гаража, също сицилианец, искаше да му покаже колата чудо, транспортирана от Крайслер от Италия за Америка. Аеродинамичният „Норсман“ бе проектиран в течение на година, след което на торинския Гиа му трябваха още петнадесет месеца, за да довърши ръчно автомобила, оценен на триста хиляди долара. През пролуките на опаковъчния сандък можеше да се видят спиращите дъха с красотата си модерни линии на колата. Двамата сицилианци проявиха повече интерес към ролс-ройса, който някакъв богаташ от Маями бийч си бе взел за медения месец в Париж. Анджело и приятелят му се редуваха на местата на шофьора и пътника в ролса.
	Анджело си спомни, че в гаража би трябвало да има девет коли. Може би поне в една имаше крик, който да успее да вземе. Не хранеше особено големи надежди, след като бе видял размера на повредите по десния борд. Другият кораб се бе вклинил направо през стената на гаража. Спря в мрака, за да си поеме дъх и да избърше потта от челото си. Сега какво? Да бяга? Mamma mia. Ами, ако осветлението изгасне? Никога не би могъл да се измъкне. Страхът го бе хванал за краката, трябваше да ги раздвижи.
	Стой.
	Когато беше в гаража, неговият приятел му показа още един автомобил — огромен брониран камион, в противоположния на удара край на помещението. По лъскавото черно тяло на колата не личаха никакви обозначения. Когато Анджело попита за това, приятелят просто вдигна поглед и сви рамене. „Може би злато.“ Знаеше само, че се охранява денонощно. Даже по време на разговора им Анджело забеляза някакъв мъж в тъмносива униформа да ги следи с поглед чак докато напуснаха помещението.
	Палубата вибрираше под краката му. Корабът се наклони с още около градус. Анджело бе минал пределите на обикновения страх и сега агонизираше в истински ужас.
	Пулсът му се увеличи с няколко десетки удара и се успокои заедно с кораба. Колко ли остава до преобръщането? Погледна към спасителната жилетка и се изсмя. Нямаше да има особена полза от нея, ако корабът се обърнеше и го повлечеше в търбуха си. Оставаха му пет минути. Точно толкова още ще се помъчи. След това назад към върха с бързината на заек. Все щяха да измислят нещо с Карей. Длъжни бяха. Откри входа за гаража. Пое си дълбоко дъх, отвори и влезе.
	Подобното на пещера помещение бе тъмно, с изключение на жълтите локви, плиснати от аварийните лампи високо горе. Погледна към десния борд и съзря подскачащите отблясъци по пода, откъдето в гаража влизаше вода. Тя се пенеше и около краката му. Явно нахлуваше солена вода и бе въпрос на минути гаражът да се напълни с нея. Възможно бе всички коли тук да са смачкани от пронизващия удар. Не разполагаше с много време. Пое към отдалечения край покрай стената. Съзря ъгловатите очертания в сянката, както и отблясъците от тъмните стъкла. Здравият разум му казваше, че би било загуба на време да продължава. Бягай от тоя капан и право нагоре! Pronto*. Преди гаражът да се е превърнал в аквариум.
	[* Pronto — (итал.) моля.]
	В съзнанието му изникна образът на мисис Карей, забодена към стената като пеперуда. Камионът бе нейният последен шанс, макар и нищожен. Най-вероятно крикът е заключен вътре. Беше си внушил, че ще си тръгне с празни ръце. Спря и хвърли към камиона един последен, изпълнен с копнеж поглед. И тогава забеляза, че не е сам.
	Лъч с дебелината на молив пронизваше тъмата край камиона. Фенерче. След това светнаха преносими лампи, насочени към колата. Те му позволиха да види суетящи се наоколо хора. Бяха неколцина. Едни в сиви униформи, други в черни бизнес костюми Отвориха задните и страничните врати на камиона. Не можеше да види какво правят, но го правеха много съсредоточено. Бе прекосил две трети от гаража и отвори уста, за да каже „Signores“. Думата си остана непроизнесена.
	Нещо се движеше в мрака. Облечени в сиво фигури се появиха като актьори на затъмнена сцена. Изчезнаха в мрака. Появиха се пак. Четирима от тях, всичките в комбинезони на работещи в машинното, прекосяваха помещението по късата му страна. Някаква тайнственост в поведението им, като при движенията на котка, прокрадваща се към набелязана за жертва птичка, предупреди Анджело да си мълчи. Един от охранителите се извърна, забеляза приближаващите фигури, нададе предупредителен вик и посегна към пистолета в кобура на бедрото си.
	Мъжете в комбинезони се отпуснаха на едно коляно с военна лекота и вдигнаха предметите, които носеха. Лекото и привично движение убеди Анджело, че греши относно инструментите. Човек не израства в родината на мафията, без да научи какво е това автомат и как се прицелва с него.
	Четирите дула откриха огън едновременно, насочени към непосредствената заплаха, гарда, извадил оръжие за прицел. Градушката куршуми се вряза в него и пистолетът му изхвърча във въздуха. Тялото буквално се разхвърча в пурпурен облак от кръв, плът и парцали, под напора на стотиците куршуми. Мъжът се завъртя, подчинен на гротескния забавен каданс на смъртния танц, дирижиран от такта на изстрелите, идващи от нажежените до бяло дула.
	Останалите се опитаха да допълзят до някое прикритие, но бяха покосени от безмилостните поздрави на оловото, без да могат дори и да пристъпят. Металните стени отразиха многократно грозния брътвеж и лудия вой на куршумите, отскачащи от бронята на камиона и стената зад него. Дори и след като бе пределно ясно, че не може да има оцелели, автоматчиците продължиха да настъпват, стреляйки по проснатите тела.
	И изведнъж стана тихо.
	Пурпурен облак дим висна във въздуха, натежал от миризмата на барут и смърт.
	Убийците методично обръщаха всеки труп. Анджело помисли, че ще се побърка. Залепнал бе за стената, смразен от страх, проклинащ късмета си. Натикал се бе в разгара на обир. Зачака убийците да започнат да изнасят торби с пари от камиона. Вместо това, те направиха нещо твърде странно. Измъкнаха кървящите тела от надигащата се вода и едно по едно ги завлякоха при задницата на камиона. После ги нахвърляха вътре и хлопнаха вратата.
	Анджело почувства в краката си някаква студенина, която нямаше нищо общо със страха. Водата бе стигнала вече до него. Отдръпна се в тъмното по-далече от камиона. Когато доближи вратата, водата бе стигнала коленете му. Не след дълго я усети и под мишците си. Хвана спасителната жилетка като детски надуваем дюшек. Загребвайки тихо, стигна изхода. Обърна се и хвърли последен поглед назад. Един от убийците се извърна към Анджело. После всички хвърлиха оръжието си, нагазиха във водата и заплуваха. Анджело се измъкна от гаража молейки се да не са го забелязали. Коридорът беше наводнен и той продължи да плува, докато усети стълби под краката си. Обувките и дрехите му тежаха като олово от водата. Силата, породена от необуздан ужас, го понесе нагоре по стълбите, сякаш мургавият, сух убиец, който може би усети присъствието му, бе точно зад него.
	След няколко секунди влетя в каютата на Карей.
	— Не можах да взема лост — изломоти задъхано. — В гаража… — Млъкна като попарен.
	Рамката бе отлепена от стената и Карей внимателно помагаше на жена си да се измъкне с помощта на корабния лекар и още някакъв от екипажа. Карей забеляза сервитьора.
	— Анджело, тревожех се за тебе.
	— Ще се оправи ли? — попита Анджело загрижено. Очите на мисис Карей бяха затворени. Нощницата бе просмукана от кръв.
	Докторът измерваше пулса.
	— Загуби съзнание, но е още жива. Може да има вътрешни наранявания.
	Карей забеляза прогизналите дрехи и празните ръце на Анджело.
	— Тия приятели ме откриха. Пратиха крик от един от дошлите на помощ кораби. Май нищо не си намерил в гаража.
	Анджело поклати глава.
	— Боже мой, човече, вир-вода си. Съжалявам, че трябваше да преживееш всичко това.
	Анджело отново поклати глава:
	— Нищо особено.
	Докторът заби подкожна инжекция в ръката на жената.
	— Морфин срещу болката — обясни той. Направи опит да скрие тревогата в погледа си. — Трябва да я махнем от кораба, колкото може по-бързо.
	Завиха я в одеяло и я отнесоха до по-ниския край на палубата за разходки. Мъглата бе изчезнала като по чудо и една малка флотилия заобикаляше кораба, а водата отразяваше нетните светлини. Хеликоптери на бреговата охрана висяха във въздуха като морски кончета. Нескончаема верига спасителни лодки сновеше между пострадалия лайнер и пристигналите на помощ съдове.
	По-голямата част от този трафик свързваше „Дориа“ с огромен пътнически кораб, на чийто нос личаха думите „Ile de France“. Неговите прожектори бяха насочени към пострадалия. Дума за напускането му така и не се чу. След като чакаха два часа, пътниците просто отидоха към борда на своя глава. Най-напред свалиха жените, децата и възрастните. Операцията напредваше бавно, защото единственият начин да напускат кораба бе с помощта на мрежи и въжета.
	Мисис Карей бе привързана към носилка, която бе спусната внимателно с помощта на въжета покрай борда, а долу приятелски ръце бяха протегнати да я подхванат.
	Карей стоя надвесен през перилото, докато се убеди, че жена му е в безопасност, след което се обърна към Анджело:
	— По-добре си разкарай задника от кораба, приятелю! Ще потъне.
	Анджело се огледа с тъга:
	— Ей сега, мистър Карей, само да помогна на още един-двама. — И добави усмихнат: — Помнете какво ви казах за името си. — Когато ги срещна за пръв път, той им бе казал на шега, че името означава ангел, ще рече, който помага на другите.
	— Помня. — Карей обхвана ръката на сервитьора в дланта си. — Благодаря ти. Никога няма да мога да ти се отплатя. Имаш ли някога някаква нужда, искам да се обърнеш към мене. Разбра ли?
	Анджело кимна.
	— Grazie*. Разбирам. Моля, кажете довиждане на bella signora**.
	[* Grazie — (итал.) благодаря.]
	[** Bella signora — (итал.) хубава госпожа.]
	Карей кимна, прехвърли се през парапета и се спусна по едно въже в спасителната лодка. Анджело помаха за сбогом. Не каза на Карей, нито пък другиму за жестоката сцена в гаража. Не му беше времето. Може би никога нямаше да бъде. Кой би повярвал фантастичната история на някакъв си сервитьор? Спомни си една сицилианска поговорка „Пиле, дето много пее, свършва в тенджерата“.


	Бдението над покойника бе към своя край.
	В розовото сияние на зората отвеждаха последните оцелели. Капитанът и аварийния екипаж останаха до последната минута на борда. После и те се спуснаха по въжета в лодките.
	Докато топлото утринно слънце се катереше по безоблачното небе, кренът на кораба се увеличи още. В 9:50 той легна на десния си борд под 45 градуса. Част от носа бе под водата.
	„Стокхолм“ се полюшваше на около три мили разстояние. Носът му представляваше усукана маса метал. По омазнената водна повърхност бяха пръснати всякакви останки. Два разрушителя и четири катера на бреговата охрана стояха наоколо. Самолети и хеликоптери кръжаха отгоре.
	Краят настъпи около десет. Единадесет часа след сблъсъка „Дориа“ легна окончателно на десния си борд. Спасителните лодки, устояли срещу всички опити на екипажа да ги освободи от подемниците им, сега се откачиха и отплаваха сами. Около съда избухваха пенести гейзери, когато налягането изхвърляше останалия в корпуса въздух през илюминаторите.
	Слънчевите лъчи грейнаха върху огромната кормилна плоскост и мокрите крила на двете шестметрови витла, тласкали гордо кораба през океаните. За броени минути водата погълна носовата част, кърмата се надигна под прав ъгъл и корабът се устреми надолу, сякаш засмукан от могъщите пипала на гигантско морско чудовище.
	При потъването, в корпуса нахлу още вода, запълвайки стопанските и пътническите помещения. Налягането изтръгваше нитовете от метала с оня призрачен, почти човешки стон, който кара мравки да пролазват по гръбнака на подводничарите, току-що потопили кораб.
	Съдът се носеше към дъното в почти същото положение и под същия ъгъл, в който потъна. На дълбочина седемдесет метра рязко спря, после внимателно полегна с дясна страна върху пясъчното си ложе. Въздушните мехурчета, измъкващи се от стотиците отвори, промениха обикновено тъмния цвят на водите около разрушения кораб в светлосив.
	Отпадъци се вихреха в мощен водовъртеж най-малко още петнадесет минути. Докато водата се успокояваше, към мястото на катастрофата се приближи катер на бреговата охрана и маркира мястото на потъването с буй*.
	[* Буй — плаващо съоръжение за обозначаване на плитчина, потънал съд и др. Закотвя се и може да бъде снабдено със звуков, светлинен или радиосигнал.]
	Изчезнаха от човешкия поглед вина, фини тъкани, мебели и зехтин за два милиона долара.
	Отидоха си и невероятните произведения на изкуството — стенописите, гоблените, бронзовата статуя на стария адмирал.
	А дълбоко във вътрешността на кораба си стоеше бронираният камион с изрешетените от куршуми трупове и смъртоносната тайна, заради която бяха станали такива.


	Високият рус мъж се спусна по подвижен мост на Ile de France върху 84-ти кей и се насочи към митническите гишета. Облечен в дълго палто и плетена моряшка шапка, той не се отличаваше от останалите пътници, стълпили се на палубата.
	Изпълнението на хуманитарния дълг забави френския лайнер с тридесет и шест часа. В четвъртък след обяд бе френетично посрещнат в Ню Йорк като спасител. Остана достатъчно дълго, за да слязат седемстотин тридесет и тримата спасени от „Дориа“. След като приключи историческата си спасителна акция, корабът направи бърза маневра и отпраши по река Хъдзън обратно в открито море. Времето все пак си е пари.
	— Следващият — каза митничарят, като вдигна поглед от масата си.
	Служителят си помисли за миг, че човекът пред него е наранен при сблъсъка, но после реши, че белегът е много стар.
	— Държавният департамент се отказва от паспортна проверка на спасените. Само подпишете тази празна бланка. Нужни са ми единствено името ви и адреса в САЩ — каза митническият инспектор.
	— Да, благодаря ви. Уведомиха ни за това на кораба. — Русият се усмихна. А може би така изглеждаше заради белега. — Боя се, че паспортът ми е на дъното на Атлантическия океан. — Съобщи, че името му е Джонсън и пътува за Милуоки.
	Митничарят посочи с ръка:
	— Следвайте тази линия, мистър Джонсън. От Общественото здраве трябва да ви проверят за заразни болести. Няма да отнеме много. Следващият, моля.
	Процедурата бе кратка, както бе обещано. Малко по-късно русият излезе през портала. Тълпата оцелели, роднини и приятели се бе изляла от палубата на улицата Наблъскани един върху друг, надули клаксоните си, бавно пълзяха коли, автобуси и таксита. Мъжът спря на бордюра и заразглежда лицата на околните, докато един поглед срещна неговия. После още един и още един. Кимна, за да покаже, че е забелязал приятелите си. Всички поеха в различни посоки.
	Мъжът се отдалечи от тълпата по посока на Четиридесет и четвърта улица и махна на едно такси. Напрежението от предната нощ го бе изтощило и той с нетърпение очакваше възможността да си почине.
	Работата им беше свършена. Засега.


	1

	_10 юли 2000_
	_Крайбрежието на Мароко_
	Изправена в горната част на древното стълбище, Нина Киров обгръщаше с поглед почти неподвижната зелена повърхност на лагуната с мисълта, че никога не бе виждала по-безплодна местност от това самотно парче марокански бряг. Нищо не помръдваше в гнетящата като в пещ жега. Единственото свидетелство за човешка дейност бе купчината кръглоглави гробници с цвят на маджун, накацали над лагуната като някакво зловещо владение на призраци. Пясъкът, трупан векове през сводестата порта, се бе смесил с праха на мъртвите. Нина се усмихна с радостта на дете, видяло коледния си подарък под елхата. За един морски археолог тази безрадостна панорама бе по-красива от палмите и белите пясъци на тропически рай. Самата святост на това скръбно място го бе спасила от най-голямата заплаха: неговото оскверняване.
	Нина се зарече да благодари отново на доктор Нокс, задето я убеди да се присъедини към експедицията. Първоначално бе отказала поканата, отправена от авторитетния Антропологически факултет на Пенсилванския университет, казвайки на неговия представител, че това си е чиста загуба на време. Всеки сантиметър от мароканския бряг би трябвало вече да е минат с четка за зъби. А и да откриеше някой подводна находка, тя щеше да е погребана под тонове камънаци, оставени от римляните, въвели бреговото укрепване. Колкото и да уважаваше инженерните им способности, за Нина те си бяха недораслите беладжии на човешката история.
	Тя си даваше сметка, че отказът й бе по-скоро като в баснята за лисицата и гроздето, отколкото свързан с археологията. Нина се мъчеше да се измъкне изпод цяла камара документи, натрупала се покрай откриването на корабокрушение в района на Кипър във води, включени от Турция в собствената й акватория. Първоначалните проучвания определяха останките като древногръцки, което изправи на нокти старите врагове. Заложили националната чест на карта, Анкара и Атина вече загряваха двигателите на своите F-16, когато Нина се спусна до кораба и го идентифицира като представител на някогашния сирийски търговски флот. Това набърка и сирийците в цялата каша, но пък предотврати възможността да се пролее кръв. В качеството си на собственик, президент и единствен служител на консултантската фирма по морска археология „Меритайм рисърч“ Нина бе сама срещу цяла планина от хартия.
	Стентън Нокс се обади минути след като бе уведомила университета, че е твърде заета и не може да приеме поканата.
	— Май съм почнал да недочувам, доктор Киров — съобщи той с носовия сух глас, който бе слушала стотици пъти да се носи иззад аналоя* му. — Всъщност разбрах, че някой казал, че не проявявате интерес към нашата мароканска експедиция, а това не може да бъде вярно, разбира се.
	[* Висока и тясна масичка с наклонена повърхност, върху която се слагат икони или богослужебни книги, от които се чете при служба или около която се извършват църковни обреди.]
	Месеци бяха минали от последния разговор със стария й наставник. Усмихна се, като си представи снежнобелите чорли на главата му, почти безумния блясък на очите зад телените рамки и коцкарските мустачки, завити над пакостливите устенца.
	Нина направи опит да се подготви за пороя от чар, който бе сигурна, че ще я залее.
	— При цялото ми уважение към вас, професор Нокс, съмнявам се, че съществува такова парченце от северноафриканското крайбрежие, което да не е било застроено от римляните и да не е вече открито от някого.
	— Браво! Радвам се да науча, че не сте забравила първите три урока по археология, доктор Киров.
	Нина се засмя на лекотата, с която Нокс навлече професорската си тога. Тя бе навършила тридесет години, притежаваше преуспяващ консултантски бизнес и почти толкова научни степени, колкото и Нокс. И въпреки всичко все още се чувстваше като студентка, щом попаднеше в обсега на неговата аура.
	— Как бих могла да забравя? Съмнявай се, съмнявай се и пак се съмнявай!
	— Правилно — отвърна професорът видимо зарадван. — Трите озъбени песа на съмнението, които ще те направят на парченца, ако не ги нахраниш с хубава порция убедителни доказателства. Няма да повярвате колко често проповедите ми влизат в глухи уши. — Последва артистична въздишка и тонът му стана делови. — Разбирам притесненията Ви, доктор Киров. По принцип, бих се съгласил с вас по въпроса за цивилизационното заразяване на обекта, но специално този е разположен на атлантическото крайбрежие, далече отвъд Колоните на Мелкарт, встрани от римското присъствие.
	Интересно. Нокс използва финикийското наименование на западния край на Средиземно море, там където Гибралтар свеждаше глава към Танжер за целувка. Древните гърци и римляни наричаха това място Колоните на Херакъл. От горчив академичен опит Нина знаеше, че стане ли дума за наименования, Нокс беше прецизен като неврохирург.
	— Ами, ужасно съм заета…
	— Доктор Киров — прекъсна я той, — бих приел това обстоятелство, ако не се нуждаех от помощта Ви. Много. Не мога да се размина с тълпата сухоземни археолози, които са така изтънчени, че винаги си слагат галоши, когато влизат в тоалетната. Страшно ни трябва някой, който да се намокри. Експедицията е малка, дузина хора, а вие ще сте единственият водолаз.
	Въдичарската репутация на Нокс бе напълно заслужена. Заложи под носа й финикийската стръв, забучена на кукичка умилителна молба за помощ и бързо нави макарата с внушението, че като единствен подводничар цялата заслуга за всяко откритие би била нейна.
	Нина просто виждаше ликуващото потрепване на розовия му нос. Размести папките на бюрото:
	— Имам цял куп канцеларска работа за свършване…
	Нокс я прекъсна:
	— Напълно съм в течение на сирийската ви история. Впрочем поздравявам ви по повод на уреждането на натовската криза. Погрижил съм се за всичко. Намерил съм двама изключително квалифицирани преподаватели, които много биха се радвали да добият малко канцеларски опит, така необходим в областта на археологията в днешно време. Става дума за предварителни проучвания. Ще се забавим само седмица до десет дни. А дотогава, верни мой млади Мирмидоне*, ще сме открили всичко, което си струва да се открие. Не искам да решавате веднага. Първо ще ви изпратя по факса малко материали. Хвърлете им един поглед и ми звъннете.
	[* Мирмидон — безусловно подчинен последовател или слуга, който изпълнява задачи, без да поставя въпроси.]
	— След колко време, доктор Нокс?
	— До един час. Чирио*.
	[* Чирио — (международен жаргон) със здраве, сбогом, доскоро.]
	Нина остави слушалката и се изсмя гръмко. Един час!
	Почти веднага факсът започна да бълва като изригнал вулкан. Беше програмата на Нокс заедно с финансовата обосновка. Искаше материално осигуряване на експедиция за изследване на развалини от гръцко-римски, а може би друг някакъв произход. Стандартният рекламен подход на Нокс. Объркваща смесица от факти и възможности, позволяваща на проекта да изпъкне над всички и да наблюдава боричканията на конкуренцията с безочливо хладнокръвие.
	Нина прекара опитния си поглед през текста и се съсредоточи върху картата. Районът за проучване беше разположен между устието на река Драа и западната част на Сахара в мароканската крайбрежна долина, простряна от Танжер до Есаурия. Почуквайки с химикалка по зъбите си, тя заразглежда едромащабния план на местността. Бреговите очертания създаваха впечатлението, че картографът е бил налегнат от хълцавица, докато ги е нанасял. След като си отбеляза сходството на местността с Канарските острови, тя се облегна назад и осъзна колко остро се нуждае от практическа работа, ако не иска да загуби разсъдъка си. Вдигна слушалката и набра номера.
	Нокс се обади по средата на първия сигнал:
	— Тръгваме другата седмица!
	И ето сега, докато разглеждаше лагуната, линиите и заврънкулките от картата добиваха действителните си измерения. Водното огледало беше почти кръгло, приклещено между тухленочервени канари. Отвъд устието се простираха плитчини, оголващи при отлив къдравата си кална повърхност. Преди хилядолетия лагуната е била отворена към океана. Естествено защитените й води сигурно са привличали древните мореплаватели, често да хвърлят котва от двете страни на един нос, докато чакат да съмне или да се оправи времето. Наблизо се виждаше сухо водно корито, наричано от местното население уади. Още един добър знак — селищата често са се издигали край реки.
	От лагуната през дюните се простираше тясна песъчлива пътечка, която отвеждаше до развалините на малък древногръцки храм. Пристанището би било твърде малко за масивните брегови съоръжения и кораби на древните римляни. Помисли си, че заливчето е било използвано по-скоро от гърците като временен пристан. Стръмният бряг отхвърляше възможността да са стоварвани стоки. От древните карти, ставаше ясно, че местността е много отдалечена от което и да е познато древно селище. Дори и днес, до най-близкото селце, задрямал берберски* лагер, се стигаше по двадесеткилометров изровен пясъчен път.
	[* Бербери — народностна група от Северна Африка, населяваща Мароко, Алжир, Либия и Тунис.]
	Нина засенчи очи и се загледа към закотвения близо до брега кораб. Корпусът му бе боядисан в тюркоазено зелено от ватерлинията до надстройката. Тя присви очи и едва различи изрисувания по средата надпис НАМПД — абревиатура на „Национална агенция за морско и подводно дело“. Запита се какво ли може да прави един кораб на американска правителствена организация край тоя пустинен марокански бряг. После вдигна голямата си мрежеста чанта и се спусна по десетината изтъркани каменни стъпала до мястото, където водата кротко плискаше последното от тях.
	Когато свали бейзболната шапка със знака на университета на Пенсилвания, слънчевите лъчи се отразиха от косата й с цвят на зряло жито, сплетена отзад. Измъкна се от огромната блуза с къси ръкави. Бикините на цветя, които носеше отдолу, разкриваха силно, дългоного, почти метър и осемдесет тяло.
	Нина бе наследила малкото си име, златната коса, леко закръгленото лице и селската си издръжливост, с която може да засрами всеки мъж, от своята прабаба — яка селянка, намерила голямата си любов в лицето на един царски войник, насред украинска памучна нива. От грузинската майка идваше кръвта, буреносно сивите, почти азиатски очи, високите надменни скули и сочните устни. Още преди семейство Киров да емигрира в Съединените щати, генетичната смесица бе издължила силуета на неговите представителки, бе стеснила якия кръст и широките бедра и бе очертала привлекателни форми и здрав бюст.
	Нина извади от чантата дигитална фотокамера „Никон“ в специално изработена пластмасова херметическа кутия и провери подводния прожектор. След нея се появиха кислородна бутилка, черно пурпурен неопренов костюм „Хендерсън“, гумени чорапи, ръкавици и еластична качулка, колан с тежести, подводна маска и шнорхел. Облече се, прикрепи към главата си фенерче, тип „циклоп“, за да могат ръцете й да са свободни, закопча специалните бързо отварящи се токи на дихателния апарат и опаса колана. Най-накрая привърза към бедрото си осемнадесетсантиметров титанов нож „Дивекс“. След като вкара в карабинера дръжката на мрежата за находки, тя отдели внимание и на последната си играчка — водолазен часовник „Акуаленд“, вграден с дълбокомер.
	Тъй като нямаше партньор, за да я провери, тя извърши обичайната преди гмуркане инспекция на оборудването си два пъти. Доволна от резултата, седна на стъпалото и напъха крака в плавниците. После се плъзна надолу, преди жаркото северноафриканско слънце да я е сварило във водолазния й костюм. Хладката вода проникна между неопрена и кожата и бързо се стопли до телесната й температура. Провери основния и допълнителните клапани на дихателния апарат, после се отблъсна от стълбата и заплува бруст към средата на подобната на басейн лагуна.
	Нямаше и помен от вълни, слизестата вода бе възсолена й въпреки пяната на повърхността, Нина се наслаждаваше на усещането за освободеност. Плъзгаше се напред с леки тласъци на плавниците и искрено съжаляваше земните археолози от експедицията, пълзящи на ожулените си колене, с подлютени от прах и пот очи, сякаш извършващи свещенодействие със своите шпакли и метлички. А тя можеше свободно да се движи в уютна прохлада, като самолет при контролен полет.
	Нисък остров с китка анорексични, закърнели борчета на върха, охраняваше устието. Реши да преплува лагуната през средата, право към острова. Щеше да проучи двете половини една по една, като направи множество успоредни тигели, перпендикулярни на линията, следвана в момента. Този метод се използваше и в открития океан при издирване на потънал кораб. Очите й щяха да заместят магнитомера и ехолота. По-прецизните проучвания щяха да дойдат впоследствие. Сега само искаше да усети какво има отдолу.
	Потопила глава под замътената повърхност, Нина видя, че водата е сравнително чиста и дъното се виждаше на дълбочина повече от шест метра Това означаваше, че може да пести кислород, като плува отгоре и диша през шнорхела. Появи се поредица пресичащи се прави линии, оформили правоъгълници от грижливо подредени каменни блокчета. Стълбището продължаваше под водата до древен кей. Това бе важно откритие, понеже доказваше, че някога лагуната е била използвана не само временно, а в нея е имало истинско пристанище. Изглежда, дъното бе покрито с културни пластове, наслоявани дълго време, а не само с боклуците, изхвърляни от случайни моряци.
	Скоро съзря по-обемисти очертания и купища отломъци. Развалини. Бинго! Складови и жилищни помещения или седалище на пристанищния началник. Със сигурност това не беше пристан за по една нощ.
	Настъпи мрак и тя реши, че е стигнала края на кея. Плуваше над огромен правоъгълен отвор и си помисли дали не е рибарник, наричан от древните писина. Беше прекалено голям. Имаше размерите на олимпийски плувен басейн.
	Нина изплю вода през шнорхела, захапа мундщука на дихателния апарат и се гмурна право надолу. Движеше се по единия край на зейналото пространство. Стигна до ъгъла и заплува по другия ръб, докато видя края му. Размерите бяха около тридесет на четиридесет и пет метра.
	Нина включи фенерчето и се гмурна в ямата. Тинестото дъно бе съвършено плоско и на около два и половина метра под равнището на кея. Тъничкото снопче светлина показа натрошени керамични съдове и други парчетии. С помощта на ножа изчопли няколко чирепа и ги прибра в чантата, като се стараеше да запомни положението им. Тя откри и проследи един насочен към открито море канал, до неговия излаз в лагуната. Входът на кея бе достатъчно широк, за да премине древен кораб. Очертанията му имаха всички отличителни белези, на пристанище от типа, наричан котон. Откри няколко хелинга*, всеки достатъчно голям за кораб по-дълъг от петдесет стъпки, и една истинска писина, което потвърди теорията й за котона.
	[* Хелинг — съоръжение за изтегляне на плавателен съд на сушата.]
	Остави кея и продължи по първоначалния си курс, като използваше подводния бряг отдясно за ориентир. Продължи да плува между острова и брега, докато откри потънал кей или вълнолом на около два метра под водата. Беше изграден от две паралелни каменни стени, а пространството помежду им бе запълнено със строителни отпадъци. В едни по-сухи времена, може би бе свързвал сушата с острова.
	Като стигна до него, свали снаряжението си и мина през обраслите с бодли каменни плочи на другата му страна. Островът беше широк над петнадесет метра, почти два пъти по-дълъг и плосък в голямата си част. Дърветата, които видя от брега, едва стигаха до брадичката й.
	Близо до устието на лагуната личаха купища камъни, може би основи, и очертан от блокчета кръг. Мястото беше идеално за фар или наблюдателница, от която всеки страж с остър взор би могъл да наблюдава панорамата на морския трафик. Защитниците на брега можеха да бъдат повикани в мига, в който се появи някое платно.
	Като влезе в кръга, Нина стъпи върху остатък от стълбище и погледна към закотвения кораб, който бе забелязала от брега. Отново се попита какво би довело един американски държавен кораб до този пустинен и самотен бряг. След малко бе екипирана отново. Прохладата и усещането за безтегловност й подействаха освежаващо и тя реши, че плуващите й предци са направили голяма грешка с изпълзяването си от морето на сухата земя.
	Нина преплува устието на лагуната. Другият полуостров започваше от ниско, като постепенно се разширяваше, за да завърши като заоблен чукар. Отвесните червеникави скали се спускаха право във водата като крепостни бастиони. Гмурна се до основата на голата стена, за да търси някакъв подход за излизане. Като не намери, продължи под водата до края на носа, завършващ с канариста площадка. Превъзходна отбранителна позиция, от която стрелците можеха да засипят със смъртоносен облак стрели палубата на всеки нашественик, тръгнал към пристанището.
	Една хоризонтална плоча стърчеше от лицето на стената ниско над платформата сякаш бе някаква тента от каменната епоха. Под плочата личаха очертанията на отвор с вид и размери на врата. Приближавайки внимателно, Нина присви очи в опит да пробие застрашителната тъма през стъклото на маската си. Сети се за фенерчето и го включи. Снопчето светлина се удари в някакъв въртоп от призрачно движение. Дръпна се уплашена. После в дихателния клапан забълбука смях. Сребролюспото ято риби, превърнало тунела в свой дом, се бе уплашило повече от нея.
	Когато пулсът й се нормализира, тя си спомни предупреждението на доктор Нокс: „Не рискувай главата си заради късче самородно злато от познание, което ще завърши в някакъв прашен том, четен от малцина.“ Със сатанинско задоволство той се впускаше в ужасяващи подробности за участта на отишли прекалено далече учени. Фърбуш бил излапан от канибали. Роцини го довършила малария. Онейл тупнал в бездънна ледникова цепнатина.
	Нина беше убедена, че Нокс си измисля имената, но разбра мисълта му. Беше сама, без спасително въже. Никой не знаеше къде се намира. В самата опасност, която би трябвало да я прогони, имаше някаква съблазнителна привлекателност. Провери манометъра. Шнорхелът й бе спестил кислород, имаше още време.
	Твърдо си обеща, че само ще влезе през отвора и няма да мръдне навътре. Тунелът не можеше да е много дълъг. Пробивали са скалата с примитивни инструменти, не с диамантени свредла. Направи няколко снимки на входа и тръгна.
	Невероятно!
	Подът беше почти съвършено равен, стените гладки, ако не се смятат морските налепи по тях.
	Влезе навътре, като забрави и даденото обещание, и мъдрия съвет на Нокс. Тунелът бе най-красивото човешко творение, което бе виждала. Само дотук, той бе по-дълъг от което и да било подобно съоръжение в потъналия град Аполония.
	Гладките стени изведнъж свършиха и се превърнаха в ръбеста пещера, която се стесняваше и разширяваше, като се виеше около, общо взето, права линия, с по-малки странични ходове. В черните като въглен стени бяха издълбани ниши за свещници. Строителите на тунела бяха удължили естествената пещера, издълбавайки изкуствена. Нина се възхити от умението и упоритостта на отдавна починалите миньори от бронзовата епоха.
	Проходът се разшири отново и стана по-гладък. Нина се провря над купчина строителни отпадъци, окуражена от някакво зеленикаво сияние в далечината. Заплува към светлината, която ставаше все по-ярка с приближаването й.
	В преследване на познанието Нина бе пълзяла през купища прилепово гуано и бърлоги, охранявани от злонрави скорпиони. Колкото и удивителен да бе този тунел, тя нямаше търпение да го напусне и въздъхна с облекчение, когато видя края му. Изплува през някакво стълбище и излезе в открито пространство, заобиколено от порутени основи.
	Нина подозираше, че доктор Нокс сигурно е имал някаква представа за онова, което щеше да открие в лагуната, но не би могъл да си представи мащабите му. Никой не би могъл. Внимавай, момиче! Подреди си мислите! Прецени подробностите! Дръж се като учен, не като Хъкълбери Фин*. Седна под водата на един висок до кръста й каменен блок и обмисли откритията си. Пристанището е било вероятно комбинирана военна и търговска база, давала подслон на чуждестранни търговци и охранявала корабоплаването. Долови ръмжене в ушите си. Гладните кучета на съмнението си искаха дажбата убедителни научни доказателства. Преди да приеме заключенията си за окончателни, всяка педя от пристанището трябваше да се проучи и прецени.
	[* Хъкълбери Фин — герой от няколко книги на Марк Твен, постоянно търсещ и преживяващ разнообразни приключения, най-често заедно с приятеля си Том Сойер.]
	Позволи си догадката, че пристанището е потънало в резултат от тектонично разместване на пластовете. Може би по времето на голямото земетресение в десетата година преди Христа. В този район земетресенията не бяха така обичайни, както по Средиземноморието, но би могло да се случи. Ръмжене. „Знам, знам. Никакви заключения, преди да е събран доказателственият материал.“ Наблюдаваше как балончетата от издишванията й се издигат към повърхности си помисли, че може би съществува и по-къс път към истината.
	Нина имаше дарба, която надхвърляше пределите на обикновеното и обяснимото. Беше я споменавала само пред неколцина близки приятели, и то със сух юридически език, сравнявайки се с профайлърите от ФБР, които могат да описват развитието на едно престъпление като очевидци. Нищо паранормално, се самоубеждаваше тя. Просто съвършен контрол над собствената личност плюс фотографска памет и живо въображение. Също като търсачите на подземни води, които си служат с багета*.
	[* Багета — примитивен уред (две пръчици), с който се търсят подземни водоизточници.]
	Откри дарбата си случайно при първото си пътуване до Египет. Притиснала бе длани към един от огромните основни блокове на Голямата пирамида на Куфу. Беше непреднамерено движение, може би опит чрез осезанието да осмисли мащаба на това невероятно струпване на камъни, но стана нещо странно и плашещо. Всяка частица от съзнанието й бе нападната от образи. Пирамидата се издигаше едва до средата, а върху плоския й връх стотици тъмнокожи мъже в препаски теглеха блокове по примитивно скеле. Потта по телата им блестеше от слънцето. Чуваха се викове. Скърцаха скрипци. Дръпна ръката си, сякаш скалата се бе нажежила до червено.
	Някакъв глас каза:
	— Разходка с камила, миси?
	Примигна. Пирамидата отново се събираше в една точка високо в небето. Тъмните мъже бяха изчезнали. На тяхно място се бе появил камилар. Ухилен до уши, той се бе надвесил над лъка на седлото си.
	— Разходка с камила, миси? Ще ви дам добра цена.
	— Шукран. Благодаря ви. Не днес.
	Камиларят кимна тъжно и си тръгна с овесен нос. Нина се съвзе и се прибра в хотела, където скицира каменния блок и теглещите го скрипци. По-късно показа скицата на един приятел инженер. Той я погледна и промърмори: дяволски умно. Попита дали може да открадне идеята, за да я използва при конструирането на някакъв кран, върху който работел.
	И след Гиза имаше подобни преживявания. Не бе нещо, което може да включва и изключва по желание. Ако всеки път, когато се докоснеше до нещо, звънваше и телефонът за далечна връзка с миналото, отдавна да е в лудницата. Нещо я привличаше към себе си, както магнитът привлича желязото. В една умалена версия на Колизеума, разположена в императорска резиденция извън Рим, образите на болка и ужас бяха толкова силни, прогизналият от кръв пясък, отрязаните крайници и виковете на умиращите така живи, че й прилоша. За миг помисли, че е загубила разсъдъка си. Няколко нощи не спа. Може би затова не обичаше римляните.
	Това не е римски амфитеатър, разсъждаваше тя. Преди да се саморазубеди, тя доплува до кея, положи длани върху равния ред камъни и затвори очи. Можеше да си представи докерите, помъкнали амфори с вино или зехтин, плющенето на платната о дървените мачти, но това бе просто въображение. Въздъхна с облекчение. Така й се пада, щом се опитва да скъси научния процес.
	Направи няколко снимки, разочарована само защото не успя да намери останки от кораб. Събра още чирепи, намери полуобгоряла каменна котва и тъкмо правеше последните снимки, когато забеляза облите издатини, надигнати в пясъчната част на дъното.
	Доплува до тях и разрови пясъка. Подутината беше част от по-голям предмет. Коленичи заинтригувана и разчисти още пясък от голям каменен нос, част от огромно издялано лице, дълго над два метра от тъпата брадичка до темето. Носът бе плосък и широк, а устата голяма, с месести устни.
	Главата беше покрита с кепче или плитък шлем. Изразът на лицето можеше да се опише най-точно с думата „кръвнишки“. Тя спря да копае и прокара пръсти по черния камък. Месестите устни сякаш потръпнаха в опит да заговорят.
	„Докосни ме! Много неща имам да ти разправям.“
	Нина се дръпна и загледа каменното лице. Чертите си бяха като преди. Ослуша се за гласа. „Докосни ме!“ Този път по-слабо, примесен с металическия съсък на дъха й през регулатора.
	Момиче, вече си под водата прекалено дълго.
	Натисна копчето на апарата. В надуваемата жилетка нахлу въздух. С все още разтуптяно сърце, тя се заиздига обратно към своя собствен свят.


	2

	Мургавият набит мъж забеляза Нина да приближава разположените в кръг палатки и се затича към нея с протегната ръка. Със силен испански акцент Раул Гонсалес каза:
	— Мога ли да взема чантата ви, доктор Киров?
	— Справям се сама. — Нина беше свикнала да мъкне екипировката си насам-натам и всъщност предпочиташе да не я изпуска от око.
	— Нищо няма да й стане — настоя той галантно, показвайки в цялото й величие нарисуваната си усмивка. Твърде изтощена, за да спори, а и понеже не искаше да го обиди, Нина подаде товара си. Мъжът пое тежката чанта като да бе пълна с перушина.
	— Успешен ли беше денят? — попита той.
	Нина обърса потта от челото си и дръпна яка глътка лимонада от едно топло шише „Гаторейд“. Тя не беше от типа отвеян професор. В област, в която мънисто или копче могат да се окажат изключително откритие, археологът е обучен да внимавай за най-дребната подробност. Не можеше да прецени Гонсалес. Забелязала бе някои неща у него, главно когато той си мислеше, че никой не го гледа. Бе го виждала да я изучава без следа от едрозъбата усмивка, с твърди като мрамор очи изпод надвиснали вежди. Нина беше привлекателна жена и често събираше косите погледи на мъжете. Но това бе друго, сякаш лъв гледаше газела. И после, той винаги се оказваше до нея, надничащ през рамото й. Не само нейното. Той сякаш дебнеше всички от експедицията.
	Въодушевлението на Нина, породено от откритието, надделя над привичната й предпазливост.
	— Да, благодаря — отвърна тя. Беше наистина успешен. Много успешен.
	— Не очаквам друго от учен с вашата класа. С нетърпение очаквам да чуя всичко. — Занесе чантата до нейната палатка, остави я отпред и после заснова из лагера, като военен инспектор на проверка.
	Гонсалес разправяше, че се е оттеглил преждевременно от деловия живот, благодарение на парите, натрупани от посредничество при сделки с недвижимости в Южна Калифорния, и сега се бе отдал на старата си любителска страст към археологията. Изглеждаше в средата на четиридесетте или началото на петдесетте, по-нисък от Нина с десетина сантиметра, с къс, мощен торс на ковач. Зализаната му надолу коса беше черна и лъскава като билярдна топка. Включил се бе в експедицията чрез „Тайм куест“ — организация, която намираше места в археологически разкопки за хора, които си плащаха. Всеки, желаещ да похарчи няколко хиляди долара, можеше да си позволи да пресява една седмица пръст, с помощта на детска лопатка и сито. Слънчевото изгаряне трета степен се осигуряваше без допълнителна такса.
	В експедицията участваха десет души, включително доктор Нокс и тя. Естествено Гонсалес, после мистър и мисис Бонел, възрастна американска двойка от Айова, включили се чрез друга „плащай и заминавай“ организация. За голямо съжаление на Нина тук беше и непоносимият доктор Фейсал от мароканската Служба по старините, за когото се говореше, че е братовчед на краля. Компанията се допълваше от Касим, младия помощник на Фейсал, един готвач и двама берберски шофьори, които заемаха и втора длъжност като изкопчии.
	Участниците се събраха от различни краища на света в Тарфая, петролно пристанище на южния бряг. Мароканските власти уредиха наемането на три деветместни микробуса „Рено“ от някаква нефтодобивна компания, които да возят хората и екипировката. Колите бяха изминали няколкостотин мили през крайбрежната долина, по прашните, но добре обслужвани, пътища.
	Дори в днешно време, голяма част от страната беше изоставена и безлюдна, ако не се броят малките берберски лагери, пръснати тук-там. Районът бе неизследван в по-голямата си част, докато „Мобил“ и няколко други компании не започнаха да търсят нефт в морския шелф.
	Лагерът беше разположен зад дюните в изсушено поле, набучено тук-там с бодливи круши, в края на безлична долина, просната до едно далечно плато. Няколко тъжни маслинови дървета изсмукваха достатъчно влага от сухата почва, за да продължават окаяното си съществуване. Хвърляната от тях сянка имаше по-скоро символичен характер. Мястото за лагеруване бе близо до разкопките, недалеч от купищата зидария и паднали колони.
	Нина се отправи към един от цветните найлонови куполи, накацали в кръг върху равната пясъчна повърхност. Отми потта от лицето си и се преоблече в чисти шорти и блуза с къс ръкав. Взе скицника си и един сгъваем стол, разположи се пред палатката и започна да рисува находките си в светлината на следобеда. Беше завършила няколко страници, когато останалите започнаха да се прибират от разкопките един по един.
	Шортите и ризата на доктор Нокс в цвят каки бяха целите в прах и петна от пот, а по коленете му имаше пресни охлузвания от пъпленето по твърдата земя. Носът му беше розов като варена скарида и бе започнал да се бели. Промяната в професора от университетските зали бе смайваща. Там облеклото му бе безупречно. По време на разкопки обаче, той буквално се заравяше като дете в сандък с пясък. С белия си колониален шлем, торбести шорти и пагони на тесните си рамене, той изглеждаше като излязъл от някой стар брой на списанието „Нешънъл джиографик“.
	— Ама че ден! — изфуча той, като смъкна шлема. — Наистина ми се струва, че ще трябва да поровим поне още пет-шест метра, за да намерим нещо от преди антивоенните демонстрации пред Белия дом! И ако си въобразявате, че да се работи с мен е мъчение, препоръчвам ви няколко рунда с онова надуто магаре Фейсал. — Ликуването в гласа му, породено от работата в разкопките, никак не се връзваше с мрънкането. — Но вие с положителност, сте се разположили много уютно — обвини я той. — Как ми… Няма значение, виждам по очите ви. Веднага ми разкажете, Нина, или ще ви дам допълнително домашно.
	Това, че Нокс каза малкото й име, й напомни за студентските години. Нина съзря своя шанс да си върне за беззлобните закачки, които бе понасяла в клас.
	— Няма ли първо да се поосвежите?
	— Не, и през ум не ми минава. За бога, не бъдете садистка, млада госпожице, не ви отива.
	— Научих занаята от добър учител — каза тя с усмивка. — Не се отчайвайте, професоре! Докато си домъкнете стола, аз ще налея по малко чай с лед и ще ви разкажа цялата история.
	Малко по-късно Нокс седеше до нея, изпълнен с внимание и леко наклонил глава я слушаше. Тя разказа всичко от влизането си във водата, като изпусна само каменната глава. Почувства някакво необяснимо неудобство да обсъжда този въпрос сега. Може би по-късно.
	Нокс мълчеше по време на целия доклад освен през паузите, които Нина правеше, за да си поеме дъх, и тогава нетърпеливо я подканяше:
	— Знаех си аз, знаех си. Да, да, карайте нататък!
	— Това е всичко — завърши историята тя.
	— Добра работа. Заключението.
	— Мисля, че това е много старо пристанище — отвърна тя.
	— Разбира се, че е старо — каза професорът с изкуствен присмех. — Знаех си още като видях това езерце на аероснимките от едно проучване на петролна компания. Всяко проклето нещо, в радиус от сто метра около нас, е старо. Но колко старо?
	— Спомнете си гладните кучета на съмнението — припомни му тя.
	Нокс потри ръце, зарадван от играта.
	— Нека приемем, че кучкарят е пипнал досадните създания и сега-засега те щастливо се протягат в някоя клетка. Какво, скъпа лейди, е високопрофесионалното ви предположение?
	— Ако така поставяте въпроса, моето предположение гласи, че това е финикийски търговски и военен пост. — Тя показа скиците и намерените чирепи.
	Нокс ги проучи, като любовно опипваше назъбените им краища. Остави ги настрана и разгледа скиците, като така кривеше уста, че мустачките му изпълниха малък танц.
	— Мисля — каза той с видима мелодраматична наслада в гласа, — че ще трябва да разкажем историята ви на уважаемия доктор Фейсал.
	Гамиел Фейсал седеше под огромен чадър. Кръглото му тяло закриваше стола, на който бе кацнало и в светложълтите си широки панталони, риза и съответен тен, той приличаше на голяма карамелизирана ябълка. На масата пред него бяха пръснати извадени при разкопките глинени парчета. Разглеждаше едно от тях през лупа като Шерлок Холмс. Край него бе Касим, приятен млад мъж, за който се предполагаше, че е студент, и който изпълняваше главно ролята на момче за всичко при Фейсал.
	— Добър ден, доктор Фейсал. Доктор Киров е направила днес някои интересни наблюдения. — Нокс говореше с нескрита гордост.
	Фейсал вдигна поглед, сякаш на върха на носа му току-що бе кацнал досаден комар. Присъствието на жени на работната площадка не бе нещо ново за него. Много от мароканските жени работеха. Той просто имаше проблеми с общуването с жена, равна нему по академично звание, но превъзхождаща го по брой научни степени и с поне тридесет сантиметра във височина. Като неумеещ да се гмурка, Фейсал беше изцяло в ръцете на Нина, що се отнася до подводните проучвания, а той не обичаше да изпуска каквото и да било от контрол.
	Нина хвана бика за рогата:
	— Мисля, че тук е имало малко, но важно пристанище и че то е било финикийско.
	Фейсал каза:
	— Дай още чай, Касим! — Младият мъж забърза към лагерната кухня. Фейсал се обърна към Нокс, все едно че Нина я нямаше: — Асистентката ви има живо въображение. Вие, естествено, сте й съобщил, че първоначалните разкопки дадоха гръцки и римски находки. — Имаше маниера да говори бързо и нервно, да изстрелва изреченията като от картечница.
	Досега Нина отстъпваше на Фейсал, но повече не можеше да се прави, че не забелязва грубостта му.
	— Преди всичко, аз не съм асистентка на доктор Нокс — каза тя хладно. — Аз съм негова колежка. И второ, без да поставям под съмнение гръцко-римското влияние, главният център на действие е бил във водата, а не на сушата. И той е бил финикийски.
	Скицникът плесна на масата и Нина почука върху котона.
	— Финикийците са единствените, които строят пристанища, подобни на това, като ги издълбават в сушата. Смятам, че тези чирепчета ще дадат датировка, която да ме подкрепи.
	Тя изсипа своите глинени парчета, без да я е грижа, че могат да се размесят с останалите. Без да бърза, Фейсал взе едно парче, проучи го, после взе друго. След няколко минути вдигна поглед. Влажните му, кафяви очи шареха иззад дебелите лещи на очилата. Той се опита да скрие вълнението си.
	Прокашля се и се обърна към Нокс:
	— Вие с положителност няма да приемете тези неща като твърдо доказателство за правотата на теорията на доктор Киров, нали?
	— Разбира се, че не, доктор Фейсал. Има още много работа да се свърши и доктор Киров е толкова наясно с това, колкото и ние. Но все пак трябва да признаете, че имаме едно интригуващо начало.
	Като реши, че е намерил пукнатина в защитата на Нокс, Фейсал замени неуверената си гримаса с четиринадесеткаратова усмивка.
	— Аз не съм длъжен да признавам каквото и да било, преди да приключи случаят.
	Касим пристигна с чаша горещ чай. Фейсал кимна и взе лупата си. Аудиенцията при братовчеда на краля бе приключила.
	Нина кипеше от гняв, докато се отдалечаваха с Нокс от палатката на Фейсал.
	— Арогантен малък копелдак! Прекрасно знае, че съм права.
	Нокс пусна блага усмивка.
	— Мисля, че Фейсал приема изцяло заключенията ви и без да губи време, ще ги разпространи.
	Тя сграби професора за ръката и се вторачи в прашното му лице.
	— Не разбирам. А какъв бе тоя цирк?
	— О, ами то си е напълно ясно. Иска да пожъне лаврите от откриването на вашето финикийско пристанище.
	— Това е то! — Тя тръгна обратно към палатката на Фейсал. — Ако си въобразява, че ще му се размине…
	— Задръжте малко, скъпа. Обещавам, че ще си получите полагаемото за всичко, открито под водата, и не се шегувам. Помнете, силните карти са у нас. Вие единствена в тая експедиция знаете как се слиза под водата.
	— Може да доведе други водолази.
	— Да, може. Нисък, дебел, плешив и късоглед, какъвто го виждате, Фейсал тежи доста много, в буквален и преносен смисъл, особено в своята служба по старините. В състояние е да докара всичко, каквото му трябва. А в това време, искам вие да си завършите скиците, да класифицирате, каквото сте намерили, и да продължите професионалните си изследвания.
	Нина още не се чувстваше сигурна.
	— Ами, ако ми забрани да се спускам под водата?
	— Това е смесена експедиция. В йерархията й аз съм наравно с него. За да отиде чак дотам, ще му трябва разрешение. Това ще отнеме дни наред. Ако вие си въобразявате, че нашата бюрокрация е отвратителна, спомнете си, че Мароко е под френско влияние, и думата бюрокрация е френска. Аз ще погъделичкам егото му, но от вас ще искам да направите нещо много по-трудно. Помислете дали да не дадете на Фейсал малко от тортата, ако тя наистина се окаже финикийска. В края на краищата, ровим в неговата страна. Може и той да има някакви финикийски предци.
	Нина се успокои и си позволи да се засмее.
	— Прав сте. Съжалявам за избухването. Беше дълъг ден.
	— Няма защо да се оправдавате. Той е копеле, но аз ще му напомня, че ако не представи откритието като наше общо дело, заслугата ще му бъде отнета, и то от един от неговите хора, само че на по-високо равнище.
	Нина благодари на професора, целуна го по бузата и отиде в палатката си. Работи върху скиците, докато звъннаха за вечеря. На масата Фейсал избягваше погледа й. Двойката от Айова, които бяха изровили запазена дръжка от кана, беше в центъра на вниманието. Когато Нина се извини и се прибра в палатката си, никой не й обърна внимание.
	Щом приключи въвеждането на доклада си в своя лаптоп, Нина подпря скицника си и направи няколко снимки с дигиталния си апарат. После въведе информацията в компютъра. Снимките и скиците бяха кристално ясни.
	— Окей, Фейсал, сега да те видя как ще се докопаш до това.
	Компютърът беше включен към малко куфарче, в което имаше сателитен телефон. Захранваната от слънчева светлина система струваше майка си и баща си, но я свързваше с базата данни у дома от всяка точка на света. Набра номера и изпрати електронния пакет от думи и снимки, който излетя в ефира, като отскочи от кръжащия на по-ниска орбита комуникационен спътник на „Инмарсат“. Той го препрати в една сателитна чиния, а тя на свой ред със светлинна скорост захрани базата данни на Университета на Пенсилвания.
	Нина изключи компютъра доволна, че докладът и снимките са на сигурно място. Тя още не знаеше, че и по информационните магистрали имаше опасни завои.


	3

	_Сан Антонио, Тексас_
	В официалните чертежи, тази лишена от прозорци стая, до покрива на стъклената административна кула, извисена над тихите води на река Сан Антонио, не съществуваше. Дори градските инспектори нямаха представа за нея. Подизпълнителите, монтирали звуконепроницаемите стени, самостоятелното енергийно захранване и задействащите се с глас ключалки, получиха добри пари, за да си мълчат. Дори и да им се е сторило необичайно да монтират тайна врата в душовата кабина на частна баня, те запазиха съмнението за себе си.
	Декорацията на стаята се отличаваше с клиничната функционалност на лаборатория. Панел с огромни IBM компютърни монитори и твърди дискове, сейф и работна маса по средата. Пред един компютър седеше мъж, чието каменно лице се миеше от студената светлина на големия екран. Той прехвърли няколко страници печатан текст и снимки и спря вниманието си върху поредица скици.
	С едно докосване на мишката увеличи една, след това част от нея, като твърдият му син поглед попиваше всяка подробност. Доволен, че е прегледал целия файл, мъжът го прехвърли върху дискета и подаде команда за печатане. Докато бързият принтер бръмчеше, мъжът постави дискетата в плик и я заключи в сейфа. Събра отпечатаните материали в картонена папка, мина през душа, после през друга врата, стигна до офиса си и включи интеркома.
	— Трябват ми няколко минути. Веднага! — каза мъжът.
	— Той е свободен в момента — отзова се женски тас. — Десет минути между две срещи.
	Мъжът излезе от офиса с папката и тръгна по застлана с дебели килими плетеница от коридори. Беше висок поне метър и осемдесет, вече не млад, но единствените компромиси, направени пред старостта, бяха късо подстриганите сребърни коси и съвсем леката приведеност на мускулестите раменете. Атлетичното му тяло си бе все така гъвкаво и твърдо като скала благодарение на спартанския режим от диети и упражнения. Понеже рядко се усмихваше или мръщеше, лицето около устата и очите бе с относително малко бръчки, сякаш кожата му е била отделена и после опъната върху квадратната челюст и високите скули.
	Партерът приютяваше администрацията на компанията и беше достъпен само за хора, чиито пръстови отпечатъци и гласове бяха предварително зададени в системата за сигурност. Всички работни помещения се намираха на други етажи, така че не срещна когото и да било, докато стигна просторната приемна зала.
	Високият таван беше издържан в естествени цветове — прегоряло червено, кафяво и зелено, в една гама със стилизираните стрели и индианци, покрили пода и стените. Зад секретарката се виждаше полуабстрактно пано, чиито фигури с кафяв тен и гигантски пера, щръкнали в зелено и червено, така се преплитаха, че не ставаше много ясно дали това е човешко жертвоприношение ли е това или коктейл. Служителката седеше зад бюро, което сякаш плаваше върху килима море в тъмножълто, и явно не си даваше сметка за драмата, изрисувана зад главата й.
	Мъжът спря пред бюрото и безмълвно погледна към дебела врата от тъмно дърво, резбовано с десетки сгърчени фигури, измъчвани според представите на художника примитивист за ада.
	— Мистър Халкон ще ви приеме — каза служителката, жена на средна възраст, избрана заради своята любезност, деловитост и безупречна лоялност.
	Резбованата врата се отвори към ъглов кабинет, просторен почти колкото приемната и възпроизвеждащ централно американската тематика. Халкон беше прав, с гръб към вратата, пред висок до тавана прозорец.
	— Сър, ако можете за момент…
	Халкон се извърна наполовина, показвайки орловия си нос, върху бледо и издължено лице. Профил, с който си бе спечелил прякора на арената.
	— Ела насам, Гусман! — каза той.
	Гусман прекоси стаята, както му бе наредено, и застана пред по-младия мъж. Халкон бе към четиридесетте, по-висок от Гусман с три-четири сантиметра. Беше аскетично слаб, почти крехък на вид. Както всичко около него, и външният му вид бе подвеждащ. Като дан към положението си на бизнесмен, той отдавна отряза матадорската си плитчица, отгледа си бакенбарди ала Валентино и скри лъскавата униформа от арената. Но под шития по поръчка костюм, и сега се криеше свирепото тяло на матадора, известен с прякора Ястреба, който със своята сила и бързина, бе пратил десетки смели бикове на оня свят. Ако запалянковците, проследили кратката му, но бляскава кариера, имаха изобщо за какво да се оплачат от него, то бе, че Ястреба убиваше с ледена деловитост, без страст. В други времена от него би излязъл безмилостен фехтовач, чиято сабя щеше да пронизва сърцата на мъже, не на бикове.
	— Знаеш ли, Гусман, защо реших да построя точно такъв офис точно на това място?
	— Ако смея да предположа, дон Халкон, то е защото оттук се виждат толкова много от притежанията на вашата компания.
	Халкон се усмихна на това.
	— Откровено груб отговор, както и следва да очаквам от стария си настойник, дори не е ласкателен. Аз не съм някакъв чифликчия, който си съзерцава нивите.
	— Моите извинения, дон Халкон, нямах намерение да ви обидя.
	— Не съм се обидил. Това е естествено предположение, само че е погрешно. — Усмивката изчезна и думите му добиха онова стоманено и спокойно звучене, каквото се усеща в тембъра на опасните хора. — Избрах този офис по една-едничка причина — изгледа към манастира „Сан Антонио де Валеро“. Той ми напомня какво е минало, какво е настояще и какво е бъдеще. — Той посочи към градския конгломерат зад тонираните стъкла на високите до тавана прозорци. — Често заставам тук и си мисля как историята може драстично да промени своя ход в най-неочаквана посока само от действията на шепа хора. Аламо* бе поражение за защитниците си, но бе и началото на края на Санта Ана. Той бе заловен при Сан Хасинто и с едно решително сражение Тексас стана независим от Мексико. Урокът на историята е ясен, нали?
	[* Аламо — Лос Аламос. Град в Тексас, където се е провела ожесточена битка между мексикански войски и американски бунтовници, по времето, когато Тексас е бил част от Мексико.]
	— Това не е първият път, когато гибелта на мъчениците сваля силните на деня.
	— Точно така. Нито пък ще е последният. Каквото е станало веднъж, може да се случи отново. В Аламо имаше сто осемдесет и трима защитници срещу шест хиляди мексикански войници, но те доказаха, че убеденото в правотата си малцинство може да промени света на останалите. — Той замълча, сам с мислите си, загледан навън към проснатия пред него град. След миг се извърна към Гусман като пробуден от сън. — Защо си искал да ме видиш?
	— Има един важен въпрос, сър. Току-що прихванах това съобщение от Мароко за Университета на Пенсилвания. — Той подаде папката.
	Халкон прелисти материалите, спря се накрая върху скицата и промърмори:
	— Удивително! — Вдигна поглед. — Има ли вероятност да е грешка?
	— Разузнавателната ни система е практически непробиваема. Както знаете, всяка археологическа експедиция по света изпраща молба за финансиране и доброволци до нашата фондация „Тайм куест“. Тези с по-сериозен шанс за успех се завеждат с предимство. Компютърът автоматично контролира целия трафик от мястото на разкопки до базата и следи за ключови думи, факсови, телексни или имейлови съобщения.
	— Los Hermanos* има ли наблюдател там?
	[* Los Hermanos — (исп.) Братята.]
	— Да. Там е Гонсалес.
	— Отлично — каза Халкон. — Той знае какво трябва да прави.
	Гусман кимна и леко чукна токове. Когато се обърна, за да си тръгне, устните му сякаш се извиха в крива усмивка. Но това беше само игра на светлината, паднала върху белия белег, минаващ от дясната скула до ъгълчето на устата му.


	4

	_Мароко_
	Нина поднесе фотоапарата към маската си, улови стената в окуляра и натисна бутона, монтиран на херметическата кутия. Чу се мекото жужене на електромотора за навиване на филма. Последната снимка, от фото мозайката. Най-после.
	С внезапно, силно издухване, тя изхвърли водата от шнорхела. С леки странични загребвания доближи стълбището. Картографирането без чужда помощ се оказа доста досадна работа. Най-напред разграфи пространството с помощта на малки пластмасови шамандури. После започна — плуване, спиране, снимка. И пак, и пак. Планът на пристанището се открояваше ясно в съзнанието й. Ако по някакво чудо водата изчезнеше, тя би могла да се разходи по кея с вързани очи, без да се блъсне в стена или да падне в писина или котон.
	Задачата да съедини десетките фотографии в един общ план на пристанището щеше да е много тежка. Опитала бе да комбинира снимките, като добави към шамандурите ясно видими белези по дъното под тях. Меко казано, доста примитивна система, но за момента вършеше работа. Нина не се стремеше към научна прецизност. Искаше да събере впечатляваща камара факти, с които да замае главите на тесногръдите скъперници, които държаха кесията на експедицията и мечтаеха за дебели заглавия на първа страница в USA Today и уводни статии в Time и Unsolved Mysteries*.
	[* Time, USA Today, Unsolved Mysteries — Време, САЩ днес, Неразгадани тайни — американски периодични издания.]
	Изкачи се на стъпалата и свали екипировката си. Докато се изтриваше с кърпата, хвърли поглед към лагуната и реши да остави пренареждането на шамандурите за следващия ден. Ако постоеше още във водата, щеше да се спаружи като стафида. След малко забърза по пътеката към лагера с походка, издаваща доброто й настроение. Имаше защо. За съвсем кратко време бе извършила огромна работа.
	Хората бяха още на разкопките и лагерът пустееше. Е, почти. Докато отиваше натам, забеляза в самия му край Гонсалес да говори с някого в един джип. Когато приближи, джипът отпраши, без да й даде възможност да зърне лицето на шофьора.
	— Кой беше? — попита, загледана в пушилката, оставена от отдалечаващата се кола.
	Автоматичната усмивка на Гонсалес грейна, сякаш някой я включи с дистанционно.
	— Загубил се беше. Аз го упътих.
	Загубил се? Какви ги приказва тоя Гонсалес? Това не ти е като да сбъркаш изхода на магистралата. Лагерът се намираше на много мили разстояние от някого или от нещо. Беше забравен от бога край, който с нищо не можеше да привлече когото и да било освен шайка побъркани търсачи на кокали. За да се загубиш тук, трябва сам да си го търсиш. Когато най-напред забеляза мъжа в джипа, тя си помисли, че е някой, докаран от Фейсал. Така че, макар да не повярва на обяснението, изслуша го с облекчение.
	Доктор Фейсал бе обявил на закуска очакваното до няколко дни пристигане на марокански водолази. Той настоятелно, „посъветва“ Нина да ограничи изследванията си, за да не предизвика изменения в находката. Тя се наведе през масата и навря брадичката си право в лицето му. „Един фотоапарат надали може да внесе особени изменения“, каза тя спокойно, но с такава студена ярост в сивите очи, че след закуската доктор Нокс се оплака от заскрежаване на мустаците. Фейсал предвзето напомни на всички за отговорността, която е поел пред своя братовчед, краля, а после се впусна в неубедителни обяснения как само искал да опази находката непокътната.
	Нина трябваше да си признае, че и самата тя си пада малко мошеник. Събираше образци от находката — нещо абсолютно забранено, без да уведомява нито Фейсал, нито Нокс. Нито пък Фейсал беше наясно, че първоначалните резултати от проучванията й бяха литнали чак до кибернетичния сейф на Пенсилванския университет. Каменната глава също си оставаше нейна тайна. Тя анализира необичайното си поведение. Трудните времена изискват специални мерки.
	Касим, момчето за поръчки на Фейсал, й махна приятелски. „Мълчи като пън, но не е лошо момче, ако го опознаеш.“ Като се наслаждаваше на спокойствието, Нина влезе в палатката си, свали банския и се преоблече със сухи дрехи. Включи компютъра и видя мигащия сигнал за електронна поща. Съобщението бе от доктор Елинър Сенфорд, член на факултетския съвет в университета, на които бе пратила материалите.
	Сенди Сенфорд и Нина бяха състудентки в една група, преди да се разделят по специалности. Сенди се отдаде на средноамерикански проучвания, като обясни, че наклонностите й са по-скоро към кулинарната, отколкото към изучаване на културите. Предпочиташе местните специалитети пред кускуса. Вкусовете й в това отношение можеха да се поставят под съмнение, но научните й резултати — не. Току-що бе назначена за факултетски куратор на университетския музей. Нина прегледа съобщението:

	„Поздрави, Нина! Няма нужда да ми носиш главата На Анибал*, за да ме убедиш, че си открила финикийско пристанище! Бих искала да покажа тези невероятни неща на тукашната изпосталяла юрска банда археолози. Сигурно ще започне нова пуническа война. Но ще се съобразя с желанието ти да мълча. Какво е мнението на El Gando Profrssoro**? Нямам търпение да те видя. Пази се! Целувки. Сенди.“
	[* Анибал — картагенски пълководец 247–183 пр.Хр.]
	[** El Gando Profrssoro — (исп.) великият професор.]

	Имаше и още:

	„Р.S. За оная голяма каменна глава. Някаква шега, нали? Ясно, искаш да ме изпиташ. Провери си факса.“

	Нина влезе в режим факс. На екрана се появи снимка на някакво каменно лице. Отначало помисли, че е скулптурата от лагуната, но до снимката за сравнение бе поставена нейната скица. Взря се в екрана. Скулптурите бяха идентични. Извика следваща страница. Появиха се още глави. Всички бяха като изваяни от една ръка. С малки изменения, главно в шапките, но те всички имаха същия мрачен поглед, широк нос и невъзмутими месести устни. След снимките идваше още една бележка от Сенди:

	„Здрасти отново. Добре дошла при една от най-костеливите средноамерикански загадки. През 1938 г. Националното географско дружество и институтът «Смитсониън» изпращат в Мексико експедиция да провери слуховете за някакви гигантски базалтови глави, заринати до веждите. Откриват единадесет афроидни статуи като тези на три места в и около Ла Вента, светилище на олмекската култура, на осемнадесет мили от Мексиканския залив. От два до три метра високи, до четиридесет тона парчето. Не е лошо да се има предвид, че кариерата е на десет мили разстояние, а те са пренесени без употреба на колела или животинска тяга. Всичките са с тия странни шлемове, сякаш са момчета от Националната футболна лига. Датировката е 800 до 700 г. преди Христа. Я кажи защо, добро момиче като теб се шляе из Средна Америка?“.

	Нина написа бърз отговор:

	„Благодаря за информацията. Страшно интересно! Трябва да се прибера идната седмица. Ще те засипя с истории. Целувки. Нина.“

	Натисна бутона за изпращане на пощата, изключи лаптопа и се облегна на стола поразена.
	Мексиканска олмекска глава! „Успокой се, госпожо! Обърни се към фактите. Намерената от нея фигура е с африкански черти. Много важно. Все пак нали тук е Африка. Естествено, това не обяснява сходството с мексиканските фигури на хиляди мили оттук. Би могло да има няколко възможни обяснения. Да речем, статуите са изваяни в Африка и после транспортирани до Ла Вента в Мексико. Едва ли. Не и при тегло четиридесет тона на парче. Алтернативната теория не се отличаваше с по-голяма убедителност. Статуята да е изваяна в Мексико и транспортирана до Африка. И при двата сценария проблемът с датировката оставаше открит. Главите бяха изсечени столетия преди Колумб да прекоси океана син.“
	„Стоп, каза си Нина, разсъждавам като дифузионист.“
	Погледна през рамо, сякаш уплашена някой да не подслушва мислите й. Открито признаване на дифузионизма е равностойно на еднопосочен билет към забравата за всеки правоверен археолог. Представителите на това течение са убедени, че културите не се развиват всяка за себе си, а се преливат от едно място в друго. Приликите между Стария и Новия свят винаги са възбуждали въображението на Нина. Вярващите в НЛО и Атлантида мътеха водата с предположенията си, че пирамидите и линиите на Наска* са дело на същества от други светове или от изчезнали континенти. Една жена дифузионист има два пъти повече шансове да си строши главата от един мъж. Стигаше й, че беше жена в един мъжки свят.
	[* Линиите на Наска — Наска — плато в южната част на Перу, върху чиято повърхност, от голяма височина, се забелязват линии с очевидно изкуствен произход.]
	Дифузионната теория винаги се бе натъквала на едно сериозно препятствие — липсата на научно доказателство за наличието на контакт между едното полукълбо и другото преди Колумб. Можеш да си разчекнеш устата да доказваш колко си приличат египетските пирамиди с камбоджанските храмове и мексиканските могили, но истина е, че никой не е открил материална връзка помежду им. До днес. И то във финикийско пристанище. Исусе Христе!
	Тая работа ще предизвика страшна патърдия. Може да се окаже най-голямото откритие след гроба на цар Тут. Археологическото братство ще се обърне с краката нагоре. Онова нещо в лагуната доказваше съществуването на връзка между Стария свят и Новия, две хиляди години преди Христофор Колумб да успее да изкрънка три кораба от испанския кралски двор. Стига! Нина настъпи мисловните си спирачки, преди да се хвърли в пропастта. Смачка няколко листа и се изпъна на леглото. Опита се да пропъди всяка мисъл от главата си и да се концентрира върху дишането. Следващото нещо, които осъзна, бе, че се буди от звънеца за храна.
	Измъкна се с прозявки и търкайки очи. Слънцето залязваше във величествено злато и пурпур. Влезе в палатката за хранене и седна в най-отдалечения от Фейсал край, който бе взел думата. Вечното дрън-дрън. Изключи го и се впусна в разговор с двойката от Айова. Тръгна си преди десерта, върна се в палатката и се надвеси над лаптопа.
	До късно през нощта, Нина съставяше обобщен доклад, който да придружи фото панорамата. Когато свърши, лагерът вече бе притихнал. Облече си фланелена нощница и се поздрави, че я бе предвидила в багажа си. Дните бяха горещи и сухи, но нощем откъм океана духаше хладен бриз. Пъхна се под одеялото и се заслуша в смеховете и арабския — говор откъм столовата, където разтребваха след вечерята. Не след дълго, гласовете изчезнаха и лагерът заспа.
	Без Нина. Тя лежеше и съжаляваше за следобедната дрямка. Факсът на Сенди също бе опънал нервите й. Тя се повъртя насам-натам и леко се унесе, за да се събуди от острия пукот на пламъци. Отвори очи и се загледа в пространството. Не беше сън.
	Вече напълно будна, тя се загъна с одеялото като навахо*, нахлузи сандалите и се измъкна навън. Един клон от горящо маслиново дърво избухна в малък фонтан от червени искри сред пушека на горящото дърво. Единственото друго осветление идваше от пропановите фенери, окачени пред палатките в случай, че природата призове някого през нощта.
	[* Навахо — член на едноименно северноамериканско племе, понастоящем настанено в резервати в щатите Ню Мексико, Аризона и Юта.]
	Нина погледна към тъмното небе. Кристалният въздух бе така чист, че различаваше отделните звезди в мъглявините с просто око. Тласкана отвътре, Нина грабна фенерчето от раницата и се отправи към лагуната. Гробниците лъщяха като калаени в светлината на полускритата луна. Като стигна до стълбите, тя седна в горния им край и се загледа в отразената от водата луна.
	В океана блещукаха жълти топлийки. Явно тюркоазеният кораб на НАМПД все още беше край брега. Пое си дълбоко дъх. Нощта миришеше на застояла вода, гниеща растителност, мочурище и невероятна древност. Затвори очи и се заслуша. В съзнанието й, шумът от тръстиките се превърна в удари на съшити от кожи платна на дървени мачти, а жабешкият кряк — в сумтене на моряци по препаски, товарещи амфори с вино и зехтин. Скоро студените езици на вятъра проникнаха през одеялото. Потръпна, като разбра, че е загубила представа за времето. Хвърли прощален поглед към лагуната и си тръгна.
	Докато преваляше хребета на дюните, откъм лагера се разнесе странен звук. Сякаш птица или някакво животно надаваше писък срещу налитащ хищник. Чу го отново. Не беше нито птица, нито животно. Беше човек. Някой викаше в страшна уплаха и болка. Тя премина в лек бяг, докато изкачи дюните и видя лагера.
	Беше като в сцена от Данте, в която безлики дяволи са подкарали новодошлите грешници към адските мъки. Въоръжени, облечени в черно фигури, ръчкаха и блъскаха облечените в нощници членове на експедицията. Появи се двойката от Айова. Жената се спъна и падна. Един от нашествениците я сграбчи за бялата дълга коса и я повлече, пищяща от ужас. Съпругът й се опита да се намеси, но го свалиха с палка на земята, където и си остана окървавен и неподвижен.
	Все още във фланелена пижама, професор Нокс излетя от палатката си и се огледа. Нина бе достатъчно близо, за да различи израза на лицето му. Той изглеждаше повече озадачен, отколкото уплашен. Появи се сферата на доктор Фейсал, която не можеше да се сбърка и някой я блъсна в Нокс. Фейсал крещеше предизвикателно, но Нина не можеше да разбере какво казва в надигналата се смесица от писъци и викове. Повечето хора от експедицията бяха вече вън, скупчени в уплашена тълпа. Нина зърна шофьорите и готвача. Гонсалес би трябвало да е с другите, но тя не го видя.
	Нападателите спряха бруталните си действия и се отдръпнаха от купчината пленници. Нокс си бе върнал чувството за достойнство и стоеше с вдигната глава. Лицето му сякаш себе вкаменило преди хиляди години. Фейсал разбра какво ще стане и закрещя на арабски, но гласът му потъна в грозния грак на изстрелите.
	Градушката куршуми свали Фейсал и останалите, както коса поваля трева. Невероятно, но въпреки автоматния порой от купчината тела се разнесоха сърцераздирателни вопли. Всяка надежда някой да оцелее угасна у Нина, когато двама от нападателите влязоха в касапницата. Седем изстрела се разнесоха в бърза последователност. Стоновете секнаха. Единственият шум бе тихият пукот на горящото дърво.
	Нина едва дишаше. Усещаше устата си като че ли пълна с трици. Сърцето й биеше лудо. Вечерята й се надигна в гърлото и тя закри уста с ръка, за да не повърне. Искаше да избяга. Както бе застанала в края на откритото пространство, беше въпрос на време убийците да я забележат. Само че краката й бяха като вкоренени, а страхът й пречеше да спаси живота си.
	Някаква фигура се отдели от сянката на една палатка и хукна към нея. Касим! Сигурно е бил навън, когато убийците са нахлули. Те забелязаха опита му да избяга и вдигнаха оръжие. Не стреляха, защото един от тях подгони момчето.
	Обезумял от страх, Касим тичаше право към Нина, без да я забелязва. Щеше да я прегази, ако не се бе спънал в някакъв корен. Опита да се изправи на крака, но врагът се спусна върху него, по-бърз от сокол над заек. Хвана Касим под брадичката и изви главата му назад.
	Светна студена стомана. Сякаш срязвайки ананас, мъжът прокара острието през гърлото на момчето с бързо привично движение.
	Писъкът на Касим заглъхна в мокро гъргорене, докато дробовете му се пълнеха и той се давеше в собствената си кръв.
	Свършил мръсното си дело, убиецът се изправи и забеляза Нина. Беше целият в черно. Тюрбан покриваше главата му, разкривайки единствено пламнали от омраза очи. Те се разшириха, щом видяха Нина, и пак се присвиха, преди убиецът да се хвърли напред, вдигнал окървавения нож над главата си.
	Нина отхвърли дебелото одеяло от раменете си и като го нави с две ръце в дебела вълнена тояга, замахна с нея към лицето на нападателя. Той се поколеба и вдигна лявата ръка, за да отбие удара, изненадан от съпротивата на такава беззащитна жертва. Нина нахлузи одеялото на главата му като качулка и докато бе временно ослепен, заби коляно в чатала му.
	— А-а-ай-е-е!
	От писъка разбра, че е уцелила. Направи го още един път с нескритото намерение да стигне чак до ченето му. Явно бе почти успяла, защото мъжът рухна на земята и започна да се гърчи в болка.
	Останалите облечени в черно фигури видяха другаря си да пада и се втурнаха към Нина, но забавянето й даде преднина. Понесе се като уплашен елен. Дългите й крака спринтираха, ходилата й биеха земята и разстоянието от преследвачите се увеличи.
	Чуваше виковете им зад себе си:
	— La mujer*! La mujer!
	[* La mujer (исп.) — жена.]
	Единият сандал излетя, тя изрита и другия. Боса прехвърли дюната и се заспуска по полегатия й склон към лагуната. Хребетът щеше да я прикрие за малко. Докато спринтираше към лагуната, босото й стъпало попадна на парче дърво или остър камък. Болката прониза като кинжал меката тъкан. Отпусна се за миг на едно коляно и прехапа устната си до кръв, потиснала желанието да закрещи и пак затича, накуцвайки.
	Като минаваше край притъмнелите гробници, помисли да се скрие в тях, но веднага отхвърли това решение като твърде логично. Вътре щеше да е като в капан. Реши вместо това да тича покрай брега и да излезе в гръб на преследвачите си. И този план бе осуетен от лъчите светлина, които разцепваха нощта зад гърба й. Предвидили бяха този ход. Без да бързат особено, те се бяха пръснали по протежение на дюната, за да отрежат фланговете й и да я пипнат в класически клещи.
	Нина затича право към лагуната. След миг бе на върха на стълбите. Убийците приближаваха от всички посоки. Беше въпрос на секунди да се изравнят с нея.
	Мисълта й работеше трескаво. Можеше да се гмурне от стълбата под водата, но това само щеше да забави неотвратимото. Излезеше ли да си поеме дъх, щяха да засипят лагуната с куршуми, докато някой от тях я застигне. Трябваше да плува под водата, докато излезе от обсега на огъня им. Невъзможно. Няма начин.
	Глупачка! Разбира се, че има начин! Затича се по скалистия бряг. Погледът й зашари по осветената от луната водна повърхност. Видя бледото сивкаво петно.
	Светлините сякаш идваха от всички посоки. Скоро щеше да попадне в събиращата се мрежа.
	Не и тази рибка, закле се тя. Събрала силните си крака под себе си като пружини, Нина се хвърли от скалата с ръце, изпънати напред. Вряза се във водата под тъп ъгъл, за да спечели разстояние, и заплува към шамандурата с бързи, силни удари. Шамандурата блесна в оранжево, когато един лъч от брега попадна върху светлоотразяващата й повърхност. Водата наоколо се покри с искрящи петънца.
	Още няколко удара и тя бе там.
	Избухна стрелба и лагуната вдясно от нея се надигна в миниатюрни гейзери.
	Нямаше време да обдиша дробовете си.
	Напълни ги с мощно вдишване, гъвкавото й тяло се сгъна и проряза водата право надолу. Точно под шамандурата, леко осветена от сиянието над водната повърхност, личеше арката. Тя се промуши в нея, протегна ръка, докато напипа твърд вертикален ръб, и се впусна в тъмните недра на тунела.
	Докато напредваше, пръстите й докосваха гладката стена като някакъв примитивен ехолот.
	До края на тунела беше далеч, особено без дихателен апарат и плавници, но даже ако тая проклета дупка стане неин гроб, преследвачите й никога нямаше да научат каква е била съдбата й. Леко забави темпото в опит да поддържа постоянна скорост. Паниката щеше да й коства кислород и енергия.
	Плуваше надолу. Стената стана груба на пипане. Беше в пещерата. Тук ставаше по-сложно. Намали скоростта още, за да се оправи в извивките и завоите. Влезе в задънен ход и трябваше да се върне. Сякаш бяха минали часове, откак бе поела въздух. Дробовете й натискаха върху ребрата, сякаш гръдният й кош се готвеше да избухне. Колко още можеше да задържи дъха си? Минута? Две? Може би, ако бе имала възможност да обдиша и да натрупа кислороден запас. Господи, колко още?
	Главата й се удари в твърда повърхност. Сигурна бе, че усеща как костите на черепа й се разместват. Извика инстинктивно и загуби още въздух.
	По дяволите! Забравила бе купчината трошляк. Издигна се над върха й и се промъкна през отвора. Отминала бе маркировката на половината път!
	Стената пак стана гладка. Добре. Пак е в изкуствения тунел. Още няколко десетки метра. Дробовете й горяха. Издиша леко, сякаш това би намалило налягането, и започна да издава звуци като гълъб. Боже, как не искаше да се удави. Не и тук. Зарита отчаяно, забравила че трябва да пази енергията си.
	Недостигът на кислород я замая. След това щеше да загуби съзнание и да нагълта вода. Болезнена, мъчителна смърт. Нина упорито не искаше да поеме тая първа, фатална, глътка. Посегна към стената. Нищо. Потърси тавана. Пак нищо. Чакай! Тя беше извън тунела! Изви тяло нагоре, бясно удари с крака и проби повърхността, поемайки въздух на едри глътки.
	След малко дишането й почти се нормализира. Прекоси водата и загледа към брега, където фенерчетата блещукаха като светулки. Тя заобиколи края на носа и заплува успоредно на плажа. Когато не можеше да плува повече, зави към брега. Водорасли докоснаха стъпалата й, а пръстите на краката усетиха тинестото дъно. Изпълзя на пясъка, но си почина само няколко минути, изправи се на крака и тръгна по плажа. Стигна до дерето, измина навътре няколкостотин метра, после се изкачи по брега и тръгна през дюните и вървя, докато повече не можеше. Пропълзя в някакъв тревист гъсталак и легна.
	Ужасът на клането се върна в съзнанието й. Доктор Нокс, Фейсал, Касим. Всичките мъртви. Защо? Кои бяха тези мъже? Защо я преследваха? Бандити, решили, че експедицията е намерила съкровище? Не, методичната ярост на нападението бе прекалено добре организирана за бандити.
	Треперейки от студ, Нина свали фланелената нощница, изстиска я от водата и отново я навлече върху бельото и камизолата си. Мократа тъкан накара кожата да настръхне. Наскуба трева и я натика под нощницата, докато заприлича на плашило. Тази примитивна изолация бодеше, но помогна да спре атаката на студения въздух. Треперенето малко отслабна и не след дълго Нина заспа.
	Малко преди зазоряване се събуди от човешки гласове откъм дерето. Може би бе пристигнала помощ и я търсеха. Затаи дъх и се ослуша.
	Испански!
	Без да губи и секунда, тя се шмугна във високата трева като подплашен саламандър.


	5

	Острите чупливи стъбла на тревата бяха като пирони от легло на факир, съдираха нощницата й, и драскаха кожата на голите й ръце и крака. Пренебрегвайки болката, Нина забиваше колена и лакти в пясъка и продължаваше напред. Нямаше избор. Изправеше ли се да тича, щеше да умре.
	Убийците я бяха открили прекалено бързо, сякаш по карта! Изпсува на езика на баба си. Те имаха карта! Планът на пристанището, изработен с толкова труд, лежеше на работната й маса, достъпен за всеки. Тунелът бе ясно обозначен с две дебели линии. След като са открили подводния й път, за убийците оставаше само да проверят плажа за стъпки и да стигнат до уади.
	Гласовете, по-силни и отчетливи, долитащи откъм мястото, където се бе изкатерила по брега, зазвучаха възбудено. Сигурно са открили следите й по брега. Нина се извърна рязко и запълзя обратно, успоредно на следвания до момента маршрут, докато стигна дерето. Надникна през тревите. В уади нямаше жива душа. Спусна се по ската и свила глава в раменете, затича към плажа. Дерето бе осеяно със стъпки, което показваше, че преследващата я хайка бе многобройна. Скоро видя синьо-зеленото море. Тюркоазеният кораб все още си стоеше на котва. Спрял беше там, където някога водата се е вливала в океана. Празният плаж се бе проснал в двете посоки като автомагистрала.
	Отзад се дочу шум от стъпки и гласове. Преследвачите отново се бяха пръснали като ловци, които искат да вдигнат ято яребици. И надясно да тръгнеше, й наляво, щяха да я видят. Както снощи, единствената й възможност си оставаше водният път.
	Хвърли разкъсаната нощница, цялата набита с пясък и по бельо и камизола хукна през твърдата песъчлива делта, векове наред мита от водния поток. Надяваше се хребетът на дюната да я крие, докато стигне водата. Влезе в плитчината. Викове все още не се чуваха. Даваше си сметка, колко е уязвима тук, на откритото, без тунел или мрак, които да я приютят. Убийците щяха да прекосят дюната всеки миг и тогава тя щеше да стане лесна мишена за куршумите им.
	Дълбоката до коляно вода, покрила тинестото солено дъно, сякаш нямаше никога да стане по-дълбока. Пречеше и не даваше закрила. Тръгна по-бързо с широки скокове и най-накрая водата стигна до кръста й. Гмурна се в мига, когато сърдити оловни пчели изпълниха въздуха. Водата зад нея се разпени гневно. Тя плува под ъгъл спрямо брега, колкото можа да издържи, излезе да си поеме дъх и пак се гмурна, като напредваше с движенията на делфин. Оставяйки зад себе си кафеникавите тинести води и тя влезе в по-дълбокия син океан, извърна се и видя поне десет души на брега. Някои бяха нагазили във водата. Огънят май бе спрял.
	Обърна се и се загледа в кораба, обезпокоена от възможността той да вдигне котва и да я остави между дявола и дълбокото синьо море. Плувен маратон до Канарските острови не беше в плановете й. Обърна се по гръб, видя пухкавите облаци с позлатени краища и задържа дишането си. Поне денят беше добър за плуване. Почина си само минута. Трябваше отново да раздвижи кръвта в тялото си.
	„Поддържай темпо, почивай, когато трябва и се уповавай на божията милост.“ Не се различава особено от триатлона, освен в едно отношение — загуби ли този етап, умира. Взела на мушка главната мачта, тя ритмично протягаше едната ръка пред другата.
	Без часовника си не можеше да определи колко време е плувала. С увеличаване на дълбочината водата ставаше все по-студена и тя започна да брои загребванията си, за да отвлече мисълта от студа, който изцеждаше силите й. Да маха към кораба, би било загуба на време. Ръката й щеше да прилича на шията на морска птица.
	Опита да си пее морски песнички. Старинни песни на юнгите*, които помагат да се поддържа работният ритъм.
	[* Юнга — момче за всичко на кораб, бъдещ моряк.]
	Репертоарът й обаче бе бедничък и като довърши „Свали го тоя на пода“ за петдесети път, тя просто продължи да кълца морето. Приближила бе кораба, но загребванията ставаха все по-слаби, а почивките — по-чести. По едно време се обърна и с удоволствие отбеляза, че е оставила далеч назад кафеникавия нисък бряг. За да си даде кураж, си представи как се качва на кораба и отмива с чашка димящо кафе солената сухота на устата си.
	Дълбокият тътнещ звук беше толкова слаб, че отначало не го забеляза. Даже като спря и се ослуша, Нина помисли, че това е може би налягането на водата в ушите й или дори шум от корабен генератор. Потопи едното ухо във водата и се заслуша.
	Шумът се засили.
	Нина се огледа. Откъм брега към нея бързо се движеше тъмен предмет. Отначало реши, че е лодка, но когато предметът бързо се приближи, тя различи огромното, сплескано, черно и грозно туловище на амфибия, на въздушна възглавница.
	Чудовището се движеше на тегели под остър ъгъл, но Нина си даваше сметка, че това не беше спасителен съд на тренировка. Курсът му бе твърде решителен, твърде нападателен. Изведнъж машината спря курсирането си и се насочи към нея като куршум. Трябва да са я забелязали. Разстоянието се скъсяваше бързо и когато съдът бе почти отгоре й, тя се гмурна, колкото можа надълбоко.
	Амфибията се плъзна отгоре на тридесетсантиметровата си възглавница и завихри водата в див танц. Като не можеше да издържи повече, Нина излезе на повърхността и пое въздух, колкото да се закашля от червеникавите изгорели газове, които напълниха дробовете й. Машината зави и пак пое към нея.
	Нина се гмурна отново. И отново бе блъсната от вълната, само за да изплува пак, люшната в килватера на амфибията.
	Тя спря, отпусна се във водата с мъркащи двигатели, застанала срещу Нина като някаква голяма котка, заиграла се с мишка. Една изтощена, изпита от водата мишка. После двигателите се събудиха, машината се надигна на невидимите си крака и се втурна пак.
	Нина отново се гмурна, за да я завъртят като песъчинка под диска на шлайфмашина. Разсъдъкът й бе скован, пулсът бумтеше в ушите. Реакциите й бяха чисто интуитивни. Играта свършваше. Проклетото нещо можеше да се завърти върху монета. При всяко изплуване времето за вдишване ставаше все по-късо, а машината бе по-близо от предния път.
	Тъпата муцуна пак я наближаваше, макар едва да я съзираше от облака газове и заради възпалените си и замътени от солената вода очи. Твърде изтощена бе, за да се гмурне, а и нямаше да намери сили за изплуване. Направи жалък опит да се отстрани от курса на амфибията, но след две-три загребвания спря и се извърна към нападателя, сякаш искаше да го прогони с юмруци.
	Машината бе почти отгоре й, оглушила я със самонадеяния си рев. Стисна зъби и зачака.
	Ужасът на последните часове бе нищо в сравнение с онова, което последва. Амфибията беше на косъм от нея, когато някакво менгеме стисна глезените й я повлече надолу в студените глъбини на морето.


	6

	Размахала ръце като крила на вятърна мелница в буря, Нина се мъчеше да се освободи, но стоманената хватка около глезените й не отслабна ни най-малко, въпреки лудешкия водовъртеж от двигателите на амфибията. В един последен протестен порив тя изтласка въздуха от дробовете си — отчаян, гневен крясък, родил единствено безмълвна експлозия мехурчета.
	Менгемето около краката й се отвори и неясни човешки форми започнаха да се различават в разперената от машината вода. Като извънземен циклоп от НЛО размазаният силует приближи, докато се превърна в ясно видима плексигласова, леководолазна маска на сантиметри от лицето й. Иззад блендата надничаха светлосини очи, които внушаваха по-скоро сила и спокойствие, отколкото заплаха.
	Една покрита с ръкавица ръка се появи и разлюля под носа й дихателен клапан, после отвори крана, за да привлече вниманието й с въздушната струя. Нина грабна клапана и лакомо го захапа. Никога цветното ухание на лятото не й се бе виждало по-сладко от този сгъстен въздух, нахлул в дробовете й, за да дари живот. Протегнатата хоризонтално ръка се движеше нагоре-надолу.
	„Успокой се! По-бавно!“
	Нина кимна, за да покаже че е разбрала сигнала на водолаза и усети леко стискане на рамото. Продължи да диша през аварийния „октопод“, докато най-накрая паниката премина и ритъмът стана по-спокоен.
	Друг сигнал с ръка — показалецът се огъна към палеца, за да образуват нещо като О.
	„Окей?“
	Нина повтори сигнала.
	„Окей.“
	Едно синьо око намигна зад маската. Тя нямаше представа кой може да е този леководолаз, но поне бе приятелски настроен. Главата му бе покрита с плътно прилепнала качулка и комбиниран с маска шлем. Забеляза само, че е едър мъж с широки рамене.
	Светлината бе накъсана от килватера на лудешки кръстосващата амфибия. Продължаваха да я търсят.
	Отново натиск по рамото. Водният мъж сочеше нагоре, свил длан в юмрук.
	„Опасност?“
	Тя енергично закима. Палецът посочи надолу. Погледна към мрачните дълбочини под висналите си крака. Все пак непознатото бе за предпочитане пред реалната опасност, която дебнеше горе. Нина отново кимна и показа окей. Мъжът хвана едната си ръка с другата.
	„За ръце!“
	Тя пое протегнатата ръкавица и двамата започнаха бавно спускане.
	Докато се спускаха, водата промени цвета си от кобалтов в индиго и стана толкова тъмно, че Нина усети тинестото дъно, преди да го види.
	Гмурецът откачи от колана малко, но мощно фенерче и го вдигна над главата си. Затвори очи, за да не бъде заслепена от мощния сребърнобял лъч, който знаеше, че ще блесне. Когато погледна пак, в далечината блещукаше подводна светулка.
	Леководолазът сложи двата си показалеца един до друг.
	„Рамо до рамо в тази посока!“
	И пак ръка за ръка, те заплуваха към пулсиращата светлина, докато приближиха още един леководолаз. Той забеляза насочилите се към него плувци, изключи халогена, който държеше, и ръката му посегна към аквакома*, монтиран в маската.
	[* Акваком — апарат за подводна комуникация.]
	— Не можах да установя връзка с теб — каза другият. — Изпускам те от очи само за миг, а ти ми пристигаш с истинска жива сирена.
	Първият мъж огледа тялото на Нина и реши, че определението не е далеч от истината. С разпуснатите си златни кичури, дълги крака и оскъдно облекло спокойно можеше да мине за някакво митично морско същество, ако не бе едно обстоятелство.
	— Морските сирени са наполовина риби — отбеляза мъжът.
	— Този нов, подобрен модел ми харесва повече.
	— Как й е името?
	— Това е добър въпрос, само че още не са ни представили официално. Попаднах на нея, докато излизах да погледна кораба. Тя имаше малки неприятности, та трябваше да й протегна ръка. Всъщност две ръце.
	Нина никога не бе използвала уред за подводна връзка, но го знаеше и разбра, че вероятно говорят за нея. Колкото и благодарна да се чувстваше, искаше й се да привършат по-скоро с разговора. Тя замръзваше! Не се ли размърдаше в близко време, така и щеше да си замине. Кръстоса ръце пред гърдите.
	„Студено ми е!“
	Леководолазът, когото бе определила като Воден мъж, кимна. Защитен от неопрена си, той бе забравил какъв студ може да изпита едно голо тяло.
	— Дай да приберем морската сирена на кораба, преди да е станала на парче лед!
	Другият гмурец погледна компаса и тръгна напред. Новият приятел на Нина още един път и сигнализира да плува до него и внимателно я хвана за ръка. Предполагаше, че се движат към кораба, но както беше изтощена и замръзнала, не беше сигурна, че ще стигне до него. Мъжът изглежда разбра, какво й струва да го следва без плавници и стисна окуражително ръката й няколко пъти.
	Плуваха едва няколко минути и пак се спуснаха на дъното. Два жълти предмета лежаха там. Направени бяха от пластмаса и оформени като миниатюрни торпеда суши. Нина разпозна в тях ВПС — водолазно превозно средство, или, както по-често ги наричаха, морски скутери.
	Двамата леководолази ги хванаха и натиснаха контролните лостове. Чу се тихо жужене и електромоторите — по два във всеки — завъртяха витлата. Водният мъж посочи гърба си. Нина се хвана за раменете му и те се издигнаха по средата между дъното и повърхността, където водата беше сравнително по-топла.
	Докато се движеха, водолазът на Нина повика кораба и попита дали не се вижда голяма амфибия наблизо. Не искаше да поема рискове.
	— Имаше една преди малко — гласеше отговорът. — Отправи се към сушата и като че ли се загуби.
	— Роджър*. Моля, подгответе се за посетител от женски пол.
	[* Роджър — използва се при радиовръзка при край на реплика вместо „приемам“, понеже фонетичният строеж на думата позволява да бъде разбирана и при много силни смушения или външен шум.]
	Последва лека изненада:
	— Я повтори!
	— Както и да е. Просто се пригответе за случай на хипотермия*.
	[* Хипотермия — (мед.) преохлаждане.]
	Излязоха близо до кораба и доплуваха до носа му. Комисия по посрещането очакваше Нина, готова да я завие в кърпи и одеяла. Лицето й бе на петна, а устните сини. Отказа носилката, но беше доволна от ръката, която й помогна да стигне, с омекнали крака и тракащи зъби до лазарета. Куцаше с наранения крак при преследването.
	Двамата леководолази бързо се освободиха от екипировката си и се отправиха към лазарета. Зачакаха пред затворената врата като бъдещи татковци пред родилно. Не след дълго фелдшерката, привлекателна и спретната млада жена, която изпълняваше ролята на корабен лекар, се появи в коридора.
	— Добре ли е? — попита по-едрият мъж.
	Фелдшерката се усмихна:
	— Тя е корава дама — каза тя с възхищение. — Сложих й антисептик по раните и охлузванията. Преохладена е, така че засега искам да се стопли. Скоро ще може да изпие чаша бульон.
	— Можем ли да я видим?
	— Естествено. Вие, момчета, я забавлявайте, а аз ще погледна дали не мога да й измисля някакви дрехи и да й приготвя койка в моята каюта, за да си почине на спокойствие.
	— Как й е името?
	Фелдшерката вдигна вежди:
	— Вие не знаете? Господа, явно времето под водата ви идва много, особено на теб, Завала. Мислех си, че досега трябва вече да си й научил телефона, както и какви цветя и ресторанти предпочита.
	Репутацията на Хосе Джо Завала го бе последвала от Вашингтон, в което нямаше нищо чудно, предвид обстоятелството, че навремето бе излизал с фелдшерката. Винаги очарователен с жените, той бе много търсен от самотните дами заради външния си вид на млад Рикардо Монталбан. Лека, почти свенлива усмивка заигра на устните му.
	— Сигурно остарявам — каза той.
	— Е, това ще е моят ден. — Фелдшерката се ухили самодоволно и чевръсто се отправи по задачите си.
	Нина седеше на медицинската кушетка, когато влязоха двамата мъже. Носеше торбест моряшки пуловер и на раменете й имаше с дебело вълнено одеяло. Макар очите й да бяха зачервени от солената вода, а косата разчорлена, цветът на лицето й се бе върнал, а устните бяха загубили синкавия си оттенък. Дланите й, обгърнали порцеланова чаша кафе, се наслаждаваха на топлината й. Вдигна поглед и видя високия мъж, запълнил рамката на вратата. С могъщото си телосложение и контрастиращата с кестеновия тен, почти бяла коса, той напомняше скандинавски герой от Вагнерова опера. Но когато проговори, гласът беше почти тих:
	— Надявам се да не пречим — промълви колебливо.
	Нина отстрани от лицето си една дълга къдрица.
	— В никакъв случай! Влезте!
	Той влезе, последван от мургав мъж с приятна усмивка.
	— Казвам се Кърт Остин, а този е Джо Завала.
	— Аз съм Нина Киров. — Тя позна очите на Водния мъж, които бе видяла зад маската. Цветът им напомняше за коралов риф под гладка водна повърхност. — Май сме се срещали вече.
	Остин се усмихна, доволен, че са го познали.
	— Как се чувствате?
	— Не зле. Благодаря. Още по-добре ще съм след горещия душ. — Тя се огледа. — Що за кораб е този?
	— Изследователски кораб „Нерей“ на НАМПД.
	— Вие работите за Националната агенция по морско и подводно дело?
	— Точно така. Аз ръководя група със специално предназначение към НАМПД. Джо е нашият бордови инженер.
	— Предпочитам да гледам на себе си като групов стимулатор — каза Завала.
	— Джо е скромен. Той е човекът, който ни движи напред. Под и над водата.
	Завала наистина бе професионалист до мозъка на костите си. Беше в състояние да поправи, преустрои или изцяло обнови всеки двигател бил той парен, дизелов или електрически, без значение дали е монтиран в автомобил, кораб или самолет. Никога не го мързеше да си омасли ръцете, изправен пред технически проблем. Беше конструирал или ръководил конструирането на цял куп подводни превозни средства с водачи и с дистанционно управление, част от които се намираха на борда. Дарбите му се разпростира и във въздушното пространство. Имаше зад гърба си две хиляди летателни часа като пилот на хеликоптери и малки реактивни и турбовитлови самолети.
	— Казвате, че сте група със специално предназначение.
	— Точно така. Четирима от нас са ядрото на групата. Имаме океански геолог и морски биолог, но са заети с друго. По принцип изпълняваме задачи отвъд пределите на обикновените занимания на НАМПД. — И отвъд пределите на правителствения контрол, спокойно можеше да добави.
	— И какво, за бога, правите тук?
	— Имаме импровизирана поръчка на връщане от Средиземно море — каза Остин. — Мароканското правителство се безпокои да не би добивът на петрол от шелфа да навреди на улова на сардини. „Нерей“ бездруго щеше да е в района, така че обещахме да извършим едно бързо проучване на дъното.
	— Нерей. Морския старец — промълви Нина, поклатила замислено глава. — Има един цитат от гръцкия поет Хезиод: „Бог верен и добър, с мисли благи и справедливи, който не знае лъжа.“
	Остин погледна Завала. Дали пък наистина не беше сирена. Без съмнение, за целта беше достатъчно хубава.
	— Не знам дали корабът подхожда на определението Морски старец. Пуснаха го на вода само преди няколко месеца, но по отношение на лъжата, Хезиод е прав. „Нерей“ е натъпкан с изследователска апаратура, последна дума на техниката, от носа до кърмата.
	— Конструкторът му каза, че ние, учените, можем да служим само за баласт — добави Завала.
	За Нина не беше лесно да разпознае в широкоплещестия Остин и приятеля му с тих глас типа кабинетен учен, към който бе привикнала. Тя огледа двамата с аналитичен поглед. Със своите 182 сантиметра и деветдесет килограма, без грам тлъстина, широкоплещият Остин бе сложен като професионален играч на американски футбол. Плътният му тен говореше за човек, прекарващ повечето време на открито, а такъв метален оттенък излъчват само хора, постоянно обветрени от морето. Като оставим присмехулните бръчици около устата и очите, кожата на лицето му беше гладка. Макар че едва навлизаше в четиридесетте, косата му бе загубила преждевременно цвят, станала почти платинено бяла.
	Мургавият красавец Завала беше висок 175 см. Не така едър, като Остин, но все пак осемдесеткилограмовата му фигура бе гъвкава, с масивна мускулатура, особено по раменния пояс и врата, а около веждите му личаха стари белези — спомен от времето, когато бе финансирал висшето си образование с постижения в областта на професионалния бокс в средна категория. Имаше двадесет и две победи, от които дванадесет с нокаут и шест загуби. Правата му черна коса бе сресана назад. Леката насмешлива усмивка, която бе забелязала при влизането му в лазарета, не слизаше от лицето му. Като си спомни забележката на фелдшерката, Нина разбра как една жена може да потъне в тия кафяви, одухотворени очи.
	Изтънчените маниери не можеха да прикрият бойните качества на двамата мъже. По-тъмният Остин беше без съмнение много благ в момента, но тя си спомни свирепата решителност, с която я измъкна от пътя на амфибията. А зад общителността на Завала, прозираше кремъчна твърдост.
	Мъжете си пасваха като зъбни колела в скоростна кутия. Забеляза го, докато я водеха към безопасността на кораба. Бяха свикнали да работят заедно.
	— Простете грубостта ми — каза тя, подтикната от спомена за спасяването й. — Още не съм ви благодарила.
	— И аз моля да ми простите, че се нахвърлих върху вас, като в „Челюсти“ — отвърна Остин. — Сигурно сте се уплашила.
	— Не и наполовина, колкото ме бе уплашила оная грозна лодка, която си играеше на водна топка с главата ми. Няма да ми стигнат думи да изразя благодарността си. Моля, хвърляйте се да ме спасявате, колкото си искате! — Нина замълча. — Може ли един тъп въпрос. Навик ли ви е да кръжите из Атлантическия океан, в търсене на изпаднали в беда девойки?
	— Лош късмет — отвърна той, като сви рамене. — Ние с Джо си се туткахме отдолу. Излязох да се ориентирам по кораба и видях как си играйкате с амфибията. Сега е мой ред да попитам нещо. Каква беше цялата работа?
	Усмивката й угасна.
	— Много просто. Опитваха се да ме убият.
	— Това май беше доста очевидно. Но защо?
	— Не знам — отвърна тя с равен глас и стъклен поглед.
	Остин почувства, че не й се говори по въпроса.
	— Не ни казахте откъде сте — меко се обади той.
	Това подейства като изваждане на тапа.
	— Мили боже — прошепна Нина. — Експедицията. Доктор Нокс.
	— Каква експедиция? — попита Остин.
	Тя гледаше в пространството сякаш си припомняше сън.
	— Аз съм морски археолог. Бях на разкопки недалеч оттук с експедиция на Пенсилванския университет.
	Тя разказа историята за клането и бягството си. Бе толкова фантастична, че Остин можеше и да не повярва, ако не бе видял нападението на амфибията и явния страх върху лицето на Нина. Когато разказът свърши, той се обърна към Завала:
	— Какво ще кажеш?
	— Мисля, че трябва лично да погледнем.
	— И аз така смятам. Но първо ще повикаме мароканските власти. Госпожице Киров, смятате ли, че ще можете да ни кажете къде е вашият лагер?
	Нина искаше да се отърси от чувството за вина, задето бе единствената оцеляла от сигурна смърт. Имаше нужда да направи нещо. Смъкна се от кушетката и застана на нестабилните си крака:
	— Нещо повече — каза с железни нотки в гласа, — ще ви го покажа.


	7

	Капитан Мохамед Мустафа от Мароканската кралска жандармерия се бе облегнал на затоплената от слънцето броня на своя джип и наблюдаваше високата американка, кръстосваща бавно песъчливото пространство с наведена към земята глава.
	Като повечето селски полицаи, капитанът запълваше дните си с издирване на избягали от училище деца, попълване на протоколи за транспортни произшествия или проверка на документите на чужденци, каквито за съжаление имаше твърде малко. Изчезването на една камила, с което си бе имал работа миналата година, даваше надежди за вълнуващо разследване, докато стана ясно, че животното просто бе избягало. И все пак този случай в практиката му най-много се доближаваше до издирването на изчезнала археологическа експедиция.
	Мустафа познаваше района на старите гробници, наричан от берберите Място на мъртвите, знаеше и за съществуването на близките руини. Те се намираха твърде далеч от пътищата, в едно охранявано от него пространство, проснато върху стотици квадратни мили. Беше идвал тук веднъж и стоя само колкото бе необходимо, за да реши никога повече да не стъпва на това място, освен ако не се налага.
	Жената спря и постоя малко с ръце на хълбоците сякаш се бе загубила, после се отправи към джипа.
	— Нищо не разбирам — каза тя, свъсила объркано вежди. — Лагерувахме точно на това място. Палатките, колите. Всичко е изчезнало.
	Капитанът се извърна към широкоплещия мъж, чиято коса имаше цвета на снега по Атласките планини:
	— Мадмоазел вероятно греши относно мястото.
	Нина прониза полицая с поглед:
	— Мадмоазел не греши.
	Мъжът въздъхна:
	— Тези хора, дето ви нападнаха. Бандити?
	Тя обмисли предположението.
	— Не, не мисля, че бяха бандити.
	Мустафа сви рамене по типично галски начин, достоен за кореняк парижанин, запали една голоаз* и бутна фуражката назад върху черната си коса. Чувстваше се малко неудобно в присъствието на жена с неприкрити ръце и крака, но той не беше безчувствен човек. Трябваше да е сляп, за да не забележи раните по кожата й или очевидното й притеснение. И все пак собствените му очи виждаха, че няма палатки, няма куп трупове, няма коли. Всъщност нямаше каквото и да било, което да подкрепя тази история.
	[* Голоаз — марка много остри френски цигари.]
	Офицерът пое дим и го изпусна през ноздрите си.
	— Аз естествено бях уведомен за присъствието на експедиция в района на Мястото на мъртвите. Вероятно са си отишли, без да ви кажат.
	— Страхотно — въздъхна Нина. — Измежду всичките ченгета в Мароко, на мен се падна берберски инспектор Клузо.
	Изопнатите нерви на Нина я правеха раздразнителна. Остин не можеше да я вини за избухването пред тъпотата на полицая, след всичко преживяно, но реши, че е време да се намеси:
	— Нина, казахте, че е имало голям лагерен огън. Можете ли да ми покажете къде е бил?
	С помъкналия се лениво зад тях полицай Нина се насочи към средата на откритото пространство и очерта едно Х с върха на обувката си.
	— Горе-долу тук, мисля.
	— Имате ли лопата? — обърна се Остин към полицая.
	— Да, разбира се. Тя е необходима в пустинята.
	Мустафа се помъкна към джипа и извади от сандъка с инструменти една малка войнишка лопата със сгъваема дръжка. Остин я взе и коленичи в краката на Нина. Започна да копае успоредни вадички по петнадесетина сантиметра дълбоки. Първите две не дадоха резултат, но третата бе буквално рудна жила.
	Остин изрови шепа черна земя и я помириса.
	— Пепел. — Положи длан върху земята. — Още е топла — добави той.
	Нина слушаше с половин ухо. Вторачила се бе зад гърба на Остин в място, където почвата сякаш се движеше.
	— Там — прошепна тя.
	Тъмната купчина бе образувана от хиляди гъмжащи гадинки. С върха на лопатата Остин разбута лъскавия мравешки гмеж и започна да копае. На двадесетина сантиметра дълбочина измъкна лопата тъмна, пропита с червено, пръст. Разшири дупката. Още червено. Почвата бе цяла пропита от него. Нина падна на колене до Остин. Тежката миризма на засъхваща кръв изпълни ноздрите й.
	През това време капитан Мустафа стоеше настрана, зареял сънлив поглед, замислен дали ще успее да стигне при жена си и децата навреме за вкусния обяд. Усетил промяна в обстановката, той захвърли цигарата и дойде да коленичи до Нина. Лешниковият тен на лицето му просветля, когато проумя смисъла на онова, което разкриваше разкопаната почва.
	— Аллах е велик — измърмори той. След миг беше при джипа и бързо заговори на арабски по радиостанцията.
	Нина бе все още на колене, с вдървено тяло, вторачена в земята, сякаш картините от предната вечер бликаха през плиткия отвор в нея. Остин помисли, че ако не я откъсне оттам ще рухне. Хвана я под мишница и й помогна да се изправи.
	— Бих искал да погледна лагуната, ако не възразявате.
	Тя премигна като събудена от сън.
	— Добра идея. Може би там ще има нещо… — Тя го поведе през дюните. Надуваемият зодиак*, който ги бе докарал от кораба на НАМПД, бе изтеглен на каменното стълбище.
	[* Зодиак — фирма — производителка на скъпи и висококачествени надуваеми лодки.]
	Нина разгледа лагуната, така тиха сега.
	— Не мога да повярвам, задигнали са ми даже шамандурите — каза тя с горчив хумор. С Остин на крачка зад нея, тя тръгна по скалистия бряг, като описваше невидимия тунел и котона. Остин й показа десетина риби, обърнали кореми върху иначе пустата водна повърхност.
	— Вероятно недостиг на кислород — каза Нина. — Лагуната не е кой знае колко здравословно място за живи същества. — Усмихна се на непреднамерената ирония. — Има и нещо, което не съм казала досега. — Тя описа набързо каменната глава, която бе открила. Остин не успя да прикрие недоверието си:
	— Олмек! Тук? — Захапа долната си устна, в неуспешен опит да намери възпитан начин да изрази съмнението си. — Няма начин.
	— И аз нямаше да повярвам, ако не я бях видяла. Обзалагам се, че ще си промените мнението след малко плуване. Ще ви покажа. — Тя ритна настрана заетите гуменки. Остин нямаше нищо против да се освежи, а плуването щеше да отвлече мислите на Нина от ужасяващата находка на поляната. Шортите и блузите им щяха бързо да изсъхнат на слънцето.
	Нина се гмурна и Остин я последва. Преплуваха едно късо разстояние и Нина спря, за да се ориентира по брега. Заплува бруст с лице във водата. След около минута се гмурна право към дъното. Там заплува в кръг, после изскочи на повърхността. Остин след нея.
	— Няма я — извика тя задъхано. — Фигурата е изчезнала!
	— Сигурна ли сте, че това е мястото?
	— Не може да има грешка. Когато поставях шамандурата, се ориентирах по две точки от брега. Елате, ще ви покажа. — Без да каже друго, тя се гмурна отново.
	Когато Остин я стигна, тя плуваше напред-назад над дъното и сочеше към нещо, което наподобяваше лунен кратер. Посегна към тинята и те пак се издигнаха нагоре.
	— Взривили са я — каза Нина, вдигнала във въздуха парче черна скала. — Заплува към брега.
	Завала ги чакаше при стълбата. Беше изследвал района на лагера.
	— Капитанът каза да ви предам, че се обадил в щаба на бригадата си. Ще се свържат с Националната служба за сигурност в Рабат. Те провеждат големите криминални разследвания.
	Нина протегна парчето към Остин.
	— Това е вулканична скала, базалт. Сигурна съм, че е от фигурата.
	Остин разгледа парчето.
	— Ръбовете са назъбени и обгорени. Това парченце е взело участие в скорошна експлозия. — Присви очи към лагуната. — Това обяснява умрелите риби.
	— Не се връзва — поклати глава Нина. — Избиват всички, опитват се да убият и мене. И после, вместо да избягат, те си правят труда да взривят една археологическа находка. Защо?
	В последвалата тишина, никой не предложи отговор. Остин каза да се разберат с капитана и да се върнат на кораба. Тръгнаха назад към лагера. Нина водеше. Завала изостана нарочно и закрачи редом с Остин. Каза му тихо да не го чуе Нина:
	— Казах на капитана, че може би няма да е зле да прати някого да покопае при разкопките.
	Остин вдигна вежди.
	— Според Нина експедицията е работила няколко дни — добави Завала. — А няма изкопи. Всяка канавка е запълнена. Това да ти говори нещо?
	— Боя се, че да. Може да се окаже случай, в който жертвите са си изкопали гроба, без да знаят.
	Завала подаде на Остин чифт телени очила. Кръглите лещи бяха изпаднали.
	— Намерих ги при разкопките.
	Остин погледна очилата и безмълвно ги пусна в джоба си.


	Когато зодиакът се долепи до борда на изследователския кораб, Нина хвърли преценяващ поглед на съвършената комбинация от форма и функционалност, вградени в синьо-зеления корпус.
	— Когато видях „Нерей“ от брега вчера, си помислих, че е великолепен кораб. Отблизо е още по-красив.
	— Той е повече от красив — каза Остин, като помагаше на Нина да се качи на задната палуба. — Това е най-модерният изследователски кораб в света, с дължина седемдесет и пет метра, натъпкан с много мили фиброоптически линии за бърза, комуникация на данни. „Нерей“ има допълнителни двигатели, от двете страни на носа, така че може да завива на място и да се държи устойчиво при буря. Разполага с най-новите съоръжения за спускане под вода. Има и вградена система за проучване на дъното, така че можем да го картографираме, без да си намокрим дори краката.
	Остин посочи кубическата надстройка зад мостика:
	— Това е складът за изследователската екипировка. Там има течаща солена вода, в която държим камерите, водолазните принадлежности и всички съоръжения за подводни изследвания. Корабът е конструиран така, че се обслужва от малък екипаж — около двадесет души. Това му позволява да подслони повече от тридесет научни работници. — Двамата с все още куцукащата Нина се изкачиха три палуби и застанаха пред някаква врата в един коридор. — Тук ще се подслоните за следващите няколко дни.
	— Не бих искала да изместя някого.
	— Няма. Броят на колежките ни е нечетен, така че в каютата на фелдшерката има свободна койка. Ще сте много удобно настанена точно до библиотеката и съвсем близо до най-важната част от кораба. Елате да ви покажа.
	Поведе я по коридора до каюткомпанията, където край една маса Завала пиеше еспресо, с факсово копие на „Ню Йорк таймс“ в ръка. Климатизираната стерилност на каюткомпанията рязко контрастираше с пустошта на Мястото на мъртвите. Каюткомпанията имаше стандартния за подобен род помещения вид — завинтени за пода маси и столове от алуминий и пластмаса. Уханията, които се носеха откъм камбуза обаче, не бяха обикновените миризми на пържен бекон и кюфтета, които изпълват въздуха в повечето каюткомпании.
	Нина седна, доволна да облекчи краката си.
	— Трябва да съм умряла от глад — каза тя, като вдигна глава и задуши въздуха. — Мирише като в четиризвезден хотел.
	Завала остави вестника.
	— Петзвезден. Ние, нископлатените служители на НАМПД, трябва да понасяме много несгоди. Листът за вината например е отличен, но в избата ще намерите само калифорнийски сортове.
	— Това е американски кораб — заяви с изкуствено извинителен тон Остин. — Не става да имаме на борда бургундско или пък бордо, макар че главният ни готвач е възпитаник на най-добрата френска школа, ако от това ще се почувствате по-добре.
	— За вечеря имаме стек au poivre* и камбала au beurre blanc**. Готвачът е от Прованс и много набляга на босилека и зехтина.
	[* Стек au poivre — стек с черен пипер.]
	[** Камбала au beurre blanc — камбала с масло.]
	Нина огледа функционалната обстановка и поклати удивено глава:
	— Мисля, че ще мога да оцелея.
	След като Нина се отпусна, Остин реши, че е време да повдигне един неприятен въпрос. Най-напред й поднесе висока чаша ледено изстуден чай.
	— Ако се чувствате в състояние да обсъждаме събитията от снощи, бих искал да видим още веднъж какво ни е известно, за да не пропуснем нещо — каза той.
	Нина отпи от чая сякаш очакваше да й даде сили.
	— Добре — каза тя и започна отново да разказва какво се бе случило през нощта.
	Остин слушаше с присвити очи, като задрямал лъв, и попиваше всяка дума и промяна в гласа, прехвърляше фактите в съзнанието си и търсеше някакви несъответствия с първата версия.
	Когато Нина приключи, той каза:
	— С право не приемате теорията на капитан Мустафа за бандитите. Бандити биха убили няколко души, за да ги ограбят, но от това, което казвате, личи, че става дума за преднамерено организирано клане.
	— Ами ако са били мюсюлмански терористи фундаменталисти? — предположи Завала. — Такива избиха в Алжир хиляди.
	— Може би, но терористите обикновено широко рекламират извършеното. А тия приятели правят всичко възможно да скрият следите си. За какво им е на фундаменталисти да рушат фигурата? Това впрочем също ме безпокои. За целта им е трябвал специален експлозив.
	— Което означава, че са знаели за нея предварително — каза Завала.
	— Точно така. Те са пристигнали подготвени за подводно взривяване.
	— Невъзможно — заяви Нина. После, не толкова сигурно, добави: — Не виждам как биха могли да знаят.
	— Нито пък аз — обади се Завала. — Сигурна ли сте, че са говорели испански?
	Нина кимна енергично.
	Остин каза:
	— До Испания може да се стигне буквално пеша от Танжер, а той не е далеч оттук.
	Завала поклати глава:
	— Това нищо не означава. И аз говоря испански, но съм американец от мексикански произход и никога не съм бил в Испания.
	Нина си спомни нещо:
	— Това ме навежда на мисълта за Гонсалес — бях го забравила.
	— Кой Гонсалес? — попита Остин.
	— Беше доброволец в експедицията. Всъщност платил за участие чрез някаква нестопанска организация, наречена „Тайм куест“. Видях го да разговаря с някакъв мъж, непознат мъж с джип, вчера следобед. Гонсалес каза, че човекът се загубил. Тогава това ми се стори странно.
	— Правилно ви се е сторило. Може и нищо да не излезе, но ще попитаме „Тайм куест“ дали не знаят нещо за Гонсалес. Предполагам, че е убит заедно с останалите.
	— Не го забелязах, но не виждам как би могъл да се спаси.
	— Ами амфибията, която преследваше Нина? — обърна се Завала към Остин. — Може би това ще ни заведе някъде.
	— От онова, което видях, мисля, че е сериен английски модел „Грифон“. Обадих се вече в НАМПД да набавят списък на всички собственици на грифони. Не може да са чак толкова много по света. Но си мисля, че е купен чрез подставено лице.
	— Тоест взели са мерки да затруднят проследяването.
	— Може и да са го направили невъзможно, но си струва да се опита. — Вторачи се замислен в пространството. — Все още сме изправени пред основния въпрос — защо му е на когото и да било да изтрие от лицето на земята една невинна археологическа експедиция?
	Нина седеше, подпряла брадичка с ръка.
	— Може би не е била така невинна — каза тя.
	— Какво имате предвид?
	— Все си мисля за олмекската фигура. Тя е в средата на нещата.
	— Много ме затруднява тая олмекска история. Особено след като се е превърнала в купчина чакъл.
	— Не е само мое заключение. Сенди е тази, която я идентифицира. Тя е един от най-авторитетните специалисти по Средна Америка в страната. Правила е проучвания на място и има трудове за всички по-големи находки, като Тикал например, и редица върху други, по-малко известни.
	— Добре, да приемем, че двете със Сенди сте прави. Защо е толкова важна тая фигура?
	— Тя би могла да обърне с краката нагоре цялата археологическа и историческа общност. Открай време хората се питат дали е имало връзка между Стария и Новия свят преди Колумб.
	— Като тази на Лейф Ериксон и викингите? Мислех, че съществуват доста убедителни доказателства в това отношение — каза Завала.
	— Съществуват, но се приемат от ограничен кръг хора. Тук говорим за презатлантически контакт столетия преди викингите. Проблемът беше в липсата на научно потвърдено доказателство. Такова би била олмекската глава.
	Остин вдигна вежди:
	— Е, и?
	— Моля? — отвърна Нина, почти обидена.
	— Да допуснем, че фигурата категорично доказва предколумбов контакт. Впечатляващо и положително предизвикващо противоречия. Но колко важно би било то освен за археолози, историци и поклонниците на Колумб? Иначе казано, какво го прави достойно да се убива в негово име?
	— О — каза Нина, донякъде успокоена, — разбирам гледната ви точка. Не мога да отговоря друго, освен че според мен, откритието ми по някакъв начин е свързано с нападението.
	— Никой в лагера ли не знаеше за него?
	— Не. Щяха да научат, когато му дойде времето. От морална гледна точка трябваше да съобщя на доктор Нокс и Файсел веднага. Предполагах, че е от мексиканско-олмекски произход, но ми се стори толкова фантастично, че исках да получа известна подкрепа, преди да се осмеля да си отворя устата. Поради тая причина се обадих на Сенди.
	— Значи освен вас, колежката ви в Университета е единственият човек, видял доказателства за находката?
	— Да, но Сенди не би казала никому. Слава богу, предварителните данни са на сигурно място при нея. — Нина замълча. — Трябва да се прибера, колкото е възможно по-скоро.
	— Ние сме тръгнали към полуостров Юкатан*, за да проучим района на падане на астероид, който може би е изтребил динозаврите. Имаме още ден работа тук, преди да заминем — каза Остин. — Ще ни бъде изключително приятно да бъдете наша гостенка през това време, а после пътьом ще ви оставим в Маракеш, където можете да вземете самолет за Ню Йорк. Това ще ви даде време да си починете и да подредите мислите си.
	[* Юкатан — полуостров в Мексико.]
	— Благодаря ви — каза Нина. — Още съм малко напрегната, но тук се чувствам на сигурно място.
	— Ще бъдете не само сигурна, но и добре хранена.
	— Има още нещо. Трябва да уведомя Университета за съдбата на експедицията и доктор Нокс. Антропологическият отдел ще бъде съсипан. Доктор Нокс беше институция. Всички го обичаха.
	— Няма проблем — каза Завала. — Ще ви заведа в радиокабината.
	Остин си взе чаша айскафе и я донесе на масата. Добави мляко и сметана и се вторачи в тъмната течност, сякаш отговорът на кръстословицата се таеше в нейните кръгчета. Нищо в тази история не беше логично и той не беше по-наясно, когато след няколко минути Завала и Нина се завърнаха.
	— Много бързо — обади се Остин. — Не се ли свързахте с Университета?
	Завала беше необичайно сериозен.
	— Веднага се свързахме, Кърт.
	Остин забеляза, че очите на Нина са пълни със сълзи.
	— Говорих с администрацията — каза тя с посивяло като пепел лице. — Не искаха да ми кажат, но аз разбрах, че крият нещо. — Нина направи пауза. — Боже мой! Какво става?
	— Не разбирам — каза Остин, макар че подозираше какво следва и не беше съвсем изненадан, когато чу:
	— Сенди! Мъртва е!


	8

	Остин лежеше на койката си и зяпаше тавана, заслушан завистливо в тихото похъркване на Завала откъм другия край на каютата. Както се и предполагаше, готвачът бе прекалил с подправките и зехтина, но стомахът си беше добре. Мозъкът не му позволяваше да заспи. Като някакъв педантичен деловодител, той подреждаше събитията от деня и го държеше буден.
	Рутинното плаване на „Нерей“ се очакваше да бъде детска играчка, една възможност да се откъсне човек от по-напрегнатите прониквания на НАМПД в света на странните и зловещи загадки под и над световния океан. И изведнъж се появи Нина, с кучетата от ада по петите си и буквално се натика в ръцете му. Да не би пък именно красивата жена оттатък да не му даваше покой?
	Погледна светещите стрелки на своя ръчен „Хроноспорт“. Три часа. Остин си спомни как някакъв лекар му бе казал, че в този час обикновено предават богу дух повечето смъртноболни. Тази мисъл го изкара от леглото. Нахлузи долнището на дебел анцуг, найлоново ветрово яке и пъхна крака в чифт охлузени корабни чехли, които му пасваха като ръкавици. Тихо, оставяйки заспалия Завала, той излезе в коридора и се изкачи четири палуби до мостика.
	Вратата на рулевата кабина бе отворена, за да пропуска нощния въздух. Остин мушна глава вътре. Млад мъж от екипажа на име Майк Къртис бе застъпил на ранна утринна вахта. Седеше на стол, забил нос в някаква книга.
	— Здрасти, Майк — каза Остин. — Не мога да заспя. Какво ще кажеш за малко компания?
	Младежът се усмихна и остави книгата:
	— Нямам абсолютно нищо против. Тук е доста скучно. Искаш ли малко кафе?
	— Благодаря. За мен черно.
	Докато Майк пълнеше двете чашки, Остин взе книгата по геология.
	— Доста тежко четиво за първа смяна.
	— Тъкмо зубрех за юкатанското проучване. Наистина ли мислиш, че метеор или комета са изтребили всички динозаври?
	— Когато нещо с размерите на Манхатън се удари в земята, тя доста се пораздрусва. Дали големите гущери вече са си били на прага на изчезването, е друг въпрос. Изследването на планктона ще сложи край на доста спорове. Смешното е, че тия едноклетъчни същества ще ни съобщят какво е станало с най-големите форми на живот, съществували някога.
	Бъбреха си, докато стана време Майк да се заеме със задълженията си. Остин пресуши чашката си и през радиокабината влезе в щурманската. С големите си двойни филистрини тя дублираше рулевата и се използваше от екипажа при заден ход.
	Остин взе една карта на мароканския бряг и отбеляза с молив Х на мястото, където се намираше корабът. Свил замислено устни, той изучаваше картата, проследявайки с поглед тила на черепоподобния африкански континент от Гибралтар до Сахара. След малко поклати глава. Тази карта не му говореше нищо. Амфибията би могла да дойде и откъм морето, и откъм сушата.
	Примъкна един стол, вдигна крака на масата и зачете вписванията в корабния дневник от началото на плаването. До момента беше показно плаване. Бързо прекосяване на Атлантика, без каквито и да било произшествия, кратка спирка в Лондон, колкото да се качи група европейски учени, две приятни седмици на проверка на подводните съоръжения в Средиземно море и накрая акостиране край Мароко преди два дни.
	Историята на Нина беше странна, както и да я погледнеш. Атаката на амфибията, както и кървавите доказателства в лагера, го бяха убедили, че е истинска. Ужасяващата новина за смъртта на нейната колежка, премахна и последната сянка от съмнение. Автокатастрофа. Убедително. Тия убийци имаха дълги ръце. Бяха изтрили информацията, изпратена от Нина в университета. Сега тя оставаше единственият свидетел, разполагащ със сведения от първа ръка за загадъчната олмекска глава. Доволен беше, че тя е в каютата си, потънала в спокоен сън благодарение на лекото успокоително, което й даде съквартирантката й.
	Остин излезе и се облегна на парапета на малка платформа зад щурманската. Корабът тънеше в мрак, ако не се смятат няколкото прожектора, осветяващи части от бялата надстройка и ниско монтираните лампи на бордовете покрай палубите. Отвъд предела на тези светлини се ширеше кадифена тъмнина. Миризмата на гниеща растителност, която долавяха ноздрите му, беше единствено доказателство за наличието на огромна земна маса на по-малко от лига разстояние. Африка. Попита се колко ли експедиции, като тази на Нина, са изчезнали в тъмнината. Вероятно истината никога нямаше да излезе наяве.
	[* Лига — (мор.) три морски мили — прибл. 5475 м.]
	Стига философстване. Остин се прозя и се поколеба, дали да се върне на мостика, да се прибере в каютата си или да остане, където беше, за да дочака изгрева. Помайваше се, потънал в красотата на нощта. „Нерей“ беше като задрямал бегемот*. Остин обичаше атмосферата на заспалия кораб, мъркането на електросистемите, скърцането и тракането на закотвения корпус.
	[* Бегемот — дебелокожо африканско животно, което живее в реки и езера, храни се с трева и достига големи размери.]
	Дрън.
	Остин се наведе над парапета и наостри уши. Дрънчащият звук бе дошъл отдолу. Метал в метал.
	Дрън. Ето пак!
	Слаб, но съвсем не на място в хора на обикновените корабни звуци. Заинтригуван, Остин се спусна на първо ниво и тръгна по края на пустата палуба, като се придържаше за парапета й. Спря. Пръстите му напипаха някаква твърда издатина. Наведе се и съзря абордажна кука, обвита в плат, за да се приглуши шумът й. Като заопипва надолу, усети голия метал на дръжката, който вероятно беше източник на дрънченето при ударите си в борда.
	Дръпна се от светлината и се надвеси над парапета. Откъм водната повърхност долу се носеха приглушени шумове. Може да бяха вълните, миещи корабния корпус. Постави длан до ухото си.
	Шепнещи гласове се откроиха в морския шум. Забеляза движещи се сенки.
	Остин не си зададе въпроса дали това бяха приятели или врагове. Отговорът беше недвусмислен. Спринтира към най-близката стълба и се изкачи на жилищната палуба. След миг разтърсваше Завала. Другарят му по каюта спеше като дрогиран, но имаше невероятното качество, веднъж събуден, да бъде веднага във форма, сякаш вътре в него щракваше електрически прекъсвач. Завала знаеше, че приятелят му няма да го буди, без важна причина. Сумтейки, за да покаже, че е готов за действие, той се измъкна от леглото и скочи в чифт шорти и риза с къси ръкави.
	Остин бе отворил сандъчето си и ровеше вътре. Измъкна кожен кобур и след миг дръжката от леопардово дърво* изпълни дланта му. Беше „Ругер редхок“. С дебелата си десетсантиметрова цев този револвер 375 магнум, изработен по поръчка от фирмата „Боуен“, беше много компактен и способен да пробие стена.
	[* Леопардово дърво — тропическо много твърдо дърво, наричано още змийско (Brosimum aubleti).]
	Завала го наричаше мортирата на Кърт и твърдеше, че се зарежда със скоби за релси. Всъщност, използваха се специални патрони калибър 50.
	— Имаме си гости — каза Остин, докато проверяваше петте заряда в барабана. — Откъм щирборда. Качват се по абордажно въже. За тях зная. Може да има и други. Трябва ни оръжие.
	Завала огледа кабината и изръмжа:
	— Тоя мой късмет! А пък някой май ми разправяше, че щяло да бъде като пътешествие с увеселителен кораб. Не нося даже и сигнален пистолет. Де да знам, че ще трябва да се бием с пирати.
	Остин преметна кобура през рамо.
	— Нито пък аз. Затова и не нося друг барабан. Имам пет заряда и това е.
	Завала светна:
	— Ами какво стана с лондонската ти покупка?
	Остин пак се зарови в сандъка си и измъкна лъскава дървена кутия.
	— Моят специалитет Джо Ментън? Защо пък не, по дяволите?
	— Трудно може да се говори за огнево надмощие. Ще трябва да импровизираме в движение.
	— Няма да ни е за пръв път — поклати глава Завала.
	Остин се отправи към вратата.
	— Мисля, че търсят Нина. Отивам при нея и ще събудя всички на тази палуба. Ти слез долу и размърдай останалите от екипажа и учените! Ще трябва да ги натъпчем в помещението на страничните двигатели, пред кабината на екипажа.
	— Ще бъде доста тесничко!
	— Знам, но там ще се заключат зад водонепроницаемата преграда и ще ни дадат малко преднина във времето. Не можем да си позволим невъоръжена тълпа доктори на науките и палубен персонал да се мотае наоколо, където могат да ги ранят или да ги вземат като заложници. За жалост „Нерей“ е изследователски, а не военен кораб.
	— Започвам да искам да беше военен — отвърна Завала. Бърз като светкавица, той изчезна надолу.
	Фелдшерката отвори със сънен поглед, след почукването на Остин. Без да се впуска в подробности, той я накара да се облече, докато буди Нина. Тя беше гроги от лекарството, но като видя напрежението върху лицето на Остин, притворените й от съня клепачи отскочиха над широко отворените очи.
	— Те са, нали? — попита тя с дрезгав от съня глас.
	Остин кимна. След минута той и двете жени бяха в коридора и тръгнаха от кабина на кабина. Скоро в тесния проход се струпаха десетина начумерени човека. Облечени бяха в най-разнообразни нощници или пък трескаво навличаха, каквото им падне.
	— Никакви въпроси сега! — с нетърпящ възражения тон каза Остин.
	Поведе заспалата група към най-долната палуба. Завала вече го чакаше с останалите. Като каубои в преход, те натикаха неохотно подчиняващото се стадо в носовия отсек, пред каютата на екипажа в оскъдното пространство със страничните двигатели, използвани за стабилизиране на кораба при буря.
	Без да се бави, Остин обобщи обстановката:
	— Карам направо. На кораба има въоръжени нападатели! Не отваряйте вратата, ако не сте сигурни, че сме Джо или аз!
	Някакъв учен се обади:
	— Какво възнамерявате да правите?
	Проклет научен подход, каза си Остин. Вечно да се задават въпроси. Но не беше моментът да показва грубата си прямота.
	— Не се притеснявайте! С Джо имаме план — каза им той убедително. — Ще се върнем. — Бързо прекрачи в спалното помещение и затвори вратата пред уплашените лица.
	— Звучеше като Терминатор — каза Завала, застанал точно зад гърба му. — Много ми е драго да чуя, че имаме план. Надявам се, че няма да имаш нищо против да го споделиш.
	Остин хлопна огромна длан върху рамото на Завала.
	— Много е прост, Джо. Ти и аз ще изритаме тия копелдаци от кораба.
	— Това ли е планът?
	— Ами, може би ти просто учтиво ще ги помолиш да напуснат?
	— А защо да поемаме лекия път? Добре, посвети ме! С какво ще започнем?
	— С най-голяма скорост се качваме на мостика. Нашите неканени гости ще отидат най-напред там. Надявам се да не са го направили вече.
	— Откъде знаеш, че най-напред ще отидат там?
	— Ами, аз така щях да направя. С един удар прекъсват връзката и поемат контрола над целия кораб. — Остин забърза към най-близката стълба. — Гледай да не те забележат! Ако е същата банда, която изтреби експедицията, моят тапешник няма никакъв шанс срещу автоматите им.
	Изкачиха шестте палуби до мостика по вътрешна стълба. На всяко ниво спираха, преди да поемат към по-горното, но не забелязаха и следа от нашествениците. На палубата под мостика се разделиха. Завала тръгна напред да предупреди вахтения. Остин събуди капитана, който спеше в каютата си под мостика, запозна го със статуквото и му предложи да се скрие.
	Капитан Джо Фелън беше мутрест ветеран на НАМПД, имаше телосложение на бик и караше петдесетте. Отговори на предложението с ръмжене:
	— Присъствах, когато полагаха кила на „Нерей“ — излая той с гняв в лешниковите си очи. — Чакал съм тридесет години, за да хвана кормилото на такъв съд. Да пукна, ако взема да се свра в някой ъгъл, докато тия типове се разпореждат на кораба ми!
	Фелън вдигна ципа на военноморски комбинезон и взе от лавицата една пушка помпа.
	— Само 410 — извини се той. — Човек не знае кога ще му се наложи да потуши бунт на кораба — Като забеляза скептичния поглед на Остин, той се усмихна: — Понякога стрелям по панички от палубата.
	— Тоя път паничките ще отговарят на огъня — мрачно отбеляза Остин.
	Фелън измъкна две кутии патрони за пушка и ги пусна в една брезентова торба заедно с дървената кутия, която носеше Остин. После забързаха към мостика.
	Преди да влязат в рулевата кабина, Остин се обади тихичко:
	— Джо, ние сме.
	Предупреждението беше напълно уместно, защото, щом влязоха, двамата се изправиха лице в лице с дулото на ракетен пистолет.
	Завала свали пистолета.
	— Майк изпраща SOS.
	Младежът, с когото Остин бе пил кафе преди малко, влезе откъм радиокабината.
	— Сигналът се излъчва автоматично и ще продължи да изпраща координатите ни, докато някои не го изключи.
	Остин не се уповаваше много-много на впусналата се на помощ армада. Корабът беше на много мили от цивилизацията. Каквото имаше да се прави, трябваше да го правят без външна помощ.
	— Май за известно време ще забравиш скуката — обърна се Остин към моряка.
	— И на мен така ми се струва. Какво трябва да правя?
	— Вече е късно да отиваш долу при другите, така че ще ти създам малко работа. Качи се на мостика, откъдето се вижда целият кораб! Капитане, когато дам знак, искам „Нерей“ да светне като кръстовището на Бродуей и Четиридесет и втора улица, но мостикът да остане тъмен.
	С късо кимване и без въпроси капитан Фелън се отправи към едно табло и сложи длани върху бутоните му. Остин и Майк излязоха на дясното крило, а Завала зае позиция на лявото.
	Докато Майк заизкачва стълбата, Остин каза:
	— Щом светне, искам да преброиш всички пришълци на борда и да запомниш къде си ги видял! Ние долу ще направим същото. И хубаво се скрий!
	Щом всички заеха местата си, Остин извика към капитана:
	— Вдигай завесата, шефе!
	Корабът беше снабден с прожектори под всякакъв ъгъл, така че екипаж и учени да могат да действат нощем със същата лекота, както и денем. Пръстите на Фелън затанцуваха по пулта. За секунди „Нерей“ блесна като увеселителен кораб в Карибско море. Всички палуби бяха залети от светлина от край до край.
	Три палуби по-ниско, Остин видя едно трио да замръзва и после да се втурва на скрито, като подплашени хлебарки в килер.
	— Стоп! — викна Остин.
	Светлините изгаснаха.
	Майк извика надолу:
	— Видях трима на покрива на склада за подводна екипировка. Идват към нас. Други не видях.
	— Просвай се долу и стой там! — Остин влезе в рулевата, докато Завала влизаше от противния край.
	— Трима откъм моята страна на три нива по-ниско. Облечени са като нинджи.
	— Същото е и при мен. Майк видял трима да идват откъм кърмата. Това прави девет. За които знаем. Капитане, може ли Джо да заеме пушката ви? Той има по-голям опит в стрелбата по… хм, панички.
	Капитанът знаеше, че има голяма разлика между стрелбата по паници и тази, целяща нечия смърт. Протегна пушката към Завала:
	— Предпазителят е вдигнат — каза той спокойно. По предложение на Остин, влезе в радиокабината.
	Остин и Завала стояха гръб към гръб в средата на тъмната рулева, с насочено към двете отворени врати оръжие. Трябваше да почакат няколко минути, докато пристигнат неканените им гости.


	9

	Два силуета се показаха един зад друг на вратата откъм щирборда, като се открояваха на фона на синкавата тъма. Не се и опитваха да се крият. Това беше фатална грешка. Съзрял своя шанс, Остин се прицели в първия натрапник и натисна спусъка. Ругерът изрева гръмотевично и разтресе стъклата на филистрините, докато тежкият петдесеткалибров заряд се вряза със страшна сила в гръдната кост на първия нападател. След като я натроши, куршумът си проби път през гръдния кош и прониза сърцето на втората фигура. Силата на удара отхвърли двете тела назад и те се прехвърлиха през парапета.
	Пушката гръмна. Остин се извърна с писнали уши и видя през димната завеса още един нападател да влиза смело през лявата врата. Изстрелът на Завала бе отишъл надясно и сачмите откъртиха парче от горната част на касата на вратата. Завала бързо напомпа друг заряд в патронника и даде втори изстрел. Този път зарядът намери целта си. Натрапникът изквича и се оттегли, но не преди да даде един къс, автоматен откос. Изстрелите заминаха по вятъра, освен един.
	Той се плъзна по ребрата на Остин, като прониза плътта под лявото му рамо. Изпита усещане, като че ли го удариха с нажежена до червено бодлива тел.
	Завала клатеше глава с погнуса и не видя как Остин пада на едно коляно.
	— Целех се право в него — каза той, невярващ. — От една ръка разстояние. Не можех да го пропусна.
	Капитанът се измъкна от радиокабината и удари длан с юмрук.
	— По дяволите! Забравих да ви кажа, че тази стара пушка бие надясно. Трябва да се целите мъничко вляво.
	Завала се извърна и видя Остин на земята.
	— Кърт — извика той разтревожен, — добре ли си?
	— Бил съм и по-добре — отвърна Остин през зъби.
	Годините по море бяха направили реакциите на капитана светкавични. Той донесе аптечка за първа помощ и докато Завала охраняваше, крачейки от едната врата до другата, капитанът спря кръвта с компрес.
	— Късметлия сте днес — каза той, правейки раменна превръзка — не са уцелили костта.
	— Жалко, че нямам време да играя на лотарията. — С помощта на капитана, Остин се изправи. — Двама заковах с един изстрел. За нещастие, като паднаха долу, си взеха и пушките.
	— Пак ми се фукаш! — каза Завала свадливо. — Мисля, че моя човек само го раних.
	— Според мен са си мислили, че ще ни пипнат без оръжие, и заспали. Затова бяха така самонадеяни, но беше за тяхно добро. Няма да се повтори. Следващият път ще ни пробват. Ще привлекат огъня ни, за да разберат с какво разполагаме. Доста бързо ще усетят, че корабът е пуст, и ще съсредоточат всичките си сили на мостика. Дотогава по-добре ще е да сме се махнали.
	— Можем да минем през комуникационните тръби — предложи капитанът. — Познавам ги по-добре от джоба си.
	— Добра идея. Партизанската ни операция ще бъде много по-резултатна, ако можем да изникваме, където най-малко ни очакват. Вижте, тия момчета са опасни, но не са непобедими. Изложиха се, като изпуснаха два пъти Нина, а сега малката превъзбуда им излезе скъпа. Така че, правят грешки.
	— Ние също — отвърна Завала.
	— С една разлика. Ние не можем да си ги позволим.
	Заключиха вратите на рулевата и влязоха в радиокабината. Сигналът за бедствие продължаваше безполезното си излъчване. Остин се попита кой щеше да го чуе и какво би разбрал от посланието. Спря и вдигна със здравата си ръка ругера от земята. Тежестта беше прекалено голяма за една ръка и револверът се отклоняваше настрани.
	— Трепери ми ръката. Ще трябва ти да го използваш.
	Подаде револвера на Завала, който тикна ракетницата в пояса си. Завала подаде пушката на капитана и му каза да наблюдава вратата.
	— Не забравяйте — бие надясно! — Претегли револвера с ръка. — Два заека с един куршум. Добра стрелба. С останалите четири куршума можем да свалим нашите осем момчета.
	— Може да стане и с един, ако се наредят в колона, но не разчитам на това — отвърна Остин. Извади тънката кутия от тъмно дърво, която бе взел от багажа си. — Не всичко е загубено. Тук е мистър Ментън.
	Устните на Завала се свиха:
	— Бедните копелета няма да имат никакъв шанс срещу еднозарядните ти пистолети за дуел — каза той с тъжен хумор.
	— По принцип си прав, но това не са обикновени пистолети за дуел.
	Два еднакви старинни пистолета кремъклии за дуел лежаха уютно в две отделения на кутията, покрити със зелено сукно. Блестящите в кафяво цеви бяха осмоъгълни, а добре полираните им дръжки — извити като на чадър.
	При спирането в Лондон, Остин посети един търговец на антики на „Бромптън стрийт“, при когото му бе излязъл късметът в миналото. Чифтът пистолети бе попаднал в магазина в резултат от ликвидацията на някакво имущество, бе обяснил собственикът, възрастен човек на име мистър Слокъм. От изкусната им изработка и липсата на орнаменти, Остин щеше да разбере кой е произвел пистолетите, дори да не бе видял табелката с надпис „Джоузеф Ментън“ от вътрешната страна на кутията. Ментън и неговият брат Джон бяха най-прочутите оръжейници през XVIII век в Англия, където се произвеждаха най-добрите пистолети за дуел. Пистолетите на Ментън нямаха украса, но имаха онова, което е най-важно при въпросите на честа — механическа прецизност. Когато чу астрономическата цена, Остин се стресна.
	— Аз имам оръжия на Ментън в колекцията си — каза той.
	Слокъм не си оставяше магарето в калта:
	— Трябва да отбележа, че тези пистолети са специално изработени от мистър Ментън — каза той, сякаш оръжейният майстор бе все още жив. — Това са оръжия за мошеник. — Остин не се обиди от тази забележка, понеже разбра какво точно има предвид Слокъм. Пистолетите имаха вградена застраховка. Чрез творческа комбинация от чекове и кредитни карти, Остин напусна магазина с чифта пистолети под мишница.
	Когато се изфука с придобивката си, Завала протегна пистолета в ръка и каза:
	— Тежи като бъчва:
	— Така е — заобяснява Остин. — Производителите на оръжие като Ментън са били наясно, че има нещо особено в една цев 59-и калибър, което кара човек да се изнервя. Дуелистите са имали склонността да стрелят високо. Цевта е направена по-тежка, за да тегли надолу. Извивките по дръжката, както и спусъкът, пригоден за среден пръст, помагат да се държи оръжието стабилно.
	— Точно ли е това нещо?
	— Дуелите е трябвало да се решават от съдбата. Умишленото прицелване или правенето на нарези в цевите се е смятало за неспортсменско. Дори и за основание за повдигане на обвинение в убийство. — Извади от кутията и другия пистолет. — Този има „сляпа резба“. Ментън е издълбал нарезите така, че да стигат до два-три сантиметра от дулото. Не могат да бъдат видени, ако се погледне в него, но са достатъчно дълги, за да дадат направление на куршума. При три до пет метра разстояние, поразяването на целта е сигурно, дори без прицелване.
	Застанал в радиокабината сега, Остин рязко вдигна пистолета и погледна над двадесет и пет сантиметровата цев, като да бе продължение на собствената му ръка.
	— Точно каквото трябва за еднорък човек.
	Остин беше дал на Завала кратък урок по зареждане, така че той имаше представа как се прави, макар да нямаше опит. Плоската крушовидна барутница бе снабдена с пружинен механизъм, който отмерваше нужното количество барут. Завала не срещна трудности при натикване на тежкото оловно топче в цевта, но препълни подсипа*. Вторият пистолет отне два пъти по-малко време и работата беше по-чиста. Остин каза на Завала, че от него става много добър секундант при решаване на проблемите на честта. Пъхна единия пистолет под превръзката си и хвана другия в ръка.
	[* Подсип — при кремъчно оръжие, място, в което се насипва възпламеняващият барут, който улавя искрата от кремъка и запалва основния заряд.]
	Преценявайки, че е твърде опасно да се върнат през рулевата, те влязоха в щурманската кабина и капитанът бавно открехна вратата, водеща навън. С ругера в ръка, Завала внимателно надникна през цепнатината. Беше чисто. Измъкнаха се навън в нощта.
	Остин извика тихичко Майк и му каза да лежи, после предложи да се спуснат по външната стълба и да се отправят към кърмата, за да отвлекат нападателите от скритите в носовата част. Той и капитанът предпазливо се спуснаха откъм щирборда, а Завала — откъм левия борд. Събраха се на палубата, чието продължение служеше за покрив на научния склад. Надстройката беше висока три нива и се простираше почти по цялата седемнадесетметрова ширина на кораба. Покривът на склада служеше и за паркинг за надуваемите работни лодки.
	Трима от нахлулите бяха забелязани по-рано на това място. Остин се взираше в сенките с мисълта, че то е идеално за засада. Безпокоеше се да не би нападателите да имат прибори за нощно виждане. Покривът ще си остане опасно място, даже и ако огневата им мощ не беше толкова смехотворна.
	Прошепна на Завала:
	— Знаеш ли някакви обиди на испански?
	— Майтап ли си правиш? Баща ми е роден в Моралес.
	— Трябва ни нещо достатъчно пиперлия, за да изкара нашите хора на светло.
	Завала се замисли за миг, сложи длани край устата си и изригна водопад на испански. Единствената дума, повторена няколко пъти, която Остин долови, беше madré*. Нищо не последва.
	[* Madré — (исп.) майка.]
	— Не разбирам — каза Завала. — Хората от испански произход обикновено откачат, като споменеш майка им. Може би трябва да се заема със сестрите.
	Той изстреля още обиди. По-високо и с повече хъс в гласа. Ехото от последните словесни стрели още не бе заглъхнало, когато иззад лодките се показаха две фигури и посипаха палубата с куршуми. Остин, Завала и капитанът се бяха свили зад голям палубен винч*. Огънят прекъсна внезапно, понеже стрелците изпразниха пълнителите.
	[* Винч — барабан с намотано около него въже и система зъбни колела, използван за вдигане или издърпване на тежести.]
	— Май криво те разбраха — каза Остин.
	— Сигурно е заради мексиканския ми акцент. Как мислиш? АК-74? — АК-74 беше по-нова версия на любимото оръжие на терористите — многоуважавания АК-47*.
	[* АК-47 — съветски автомат „Калашников“.]
	— И аз така мисля. Трудно е да се сбърка тоя звук…
	Думите му потънаха в грозното тракане на изстрелите. Въздухът се изпълни с воя на рикоширалите куршуми, изстрелвани със скорост четиристотин броя в минута. Огънят спря пак така внезапно.
	Завала и Остин се възползваха от паузата и се преместиха на позиция с по-добра видимост. Чуха вика на капитана:
	— Зад вас!
	Двамата рязко се извърнаха, докато една черна фигура се спускаше беззвучно от палубата над тях. Остин го видя пръв. Здравата му ръка се вдигна в сковано движение и той натисна спусъка. Мина секунда, докато искрата от кремъка запали барута в подсипа. След миг, който изглеждаше като час, пистолетът изригна огън като пастта на змей. Фигурата пристъпи и падна. Оръжието й дрънна на палубата. Завала посегна да го вземе. Твърде рисковано, след като огънят от пистолета бе разкрил позицията им. Със Завала, прикриващ тила им, Остин и капитанът се отправиха към най-близката стълба и надолу към следващата палуба.
	Огънят идваше от всички посоки. Потърсиха прикритие. Твърде късно. Капитанът извика, хвана се за главата и падна на палубата. Завала го сграби за ръката и го измъкна на сигурно място. Последваха още изстрели и Завала рухна с пронизан ляв бут.
	Опрели бяха гърбове в стената на научната секция. Остин отвори херметическата врата и без да проверява дали е безопасно, хвана капитана за яката и го вкара вътре. Завала се мъкнеше, повлякъл крак, но с известна подкрепа, влезе и той.
	Остин заключи стоманената врата и се огледа. Намираха се в една от „мокрите“ лаборатории, наричана така заради огромните съдове с течаща морска вода. Познаваше помещението на пръсти и лесно намери фенерче, а после и аптечка в един шкаф.
	Прегледа раната на Завала и въздъхна с облекчение, като видя, че куршумът бе влязъл и излязъл през плътта. Докато Остин се мъчеше да превърже раната, нелека задача за една ръка, Завала държеше ругера насочен към вратата, през която току-що бяха влезли.
	— Зле ли е? — попита той накрая.
	— Известно време няма да ти харесва да седиш и може би ще ти се наложи да обясняваш, че не си хукнал да бягаш, когато си я получил. Иначе си добре. Не мисля, че знаеха къде сме. Стреляха просто напосоки.
	Завала погледна превръзката на Остин и после проснатата фигура на капитана.
	— Не бих искал да съм наоколо, когато започнат да се прицелват.
	Остин прегледа главата на капитана. Късо подстриганата прошарена коса беше цяла в кръв, но раната изглеждаше повърхностна. Капитанът простена, докато Остин слагаше антисептик върху скалпа му.
	— Как се чувствате? — попита го Остин.
	— Дяволски ме боли главата и трудно виждам.
	— Приемете го като махмурлук, но без вкуса на пиячка в устата — посъветва го Остин.
	Приключил със свещенодействието си, Остин погледна окървавените си другари и поклати глава:
	— За партизански действия е добре.
	— Съжалявам, че загубих пушката — обади се капитанът.
	Завала отвърна:
	— И с основание съжалявате. Можех да я използвам вместо патерица. — Той се огледа. — Да виждате нещо, от което да си направим атомна бомба?
	Остин присви очи към лавиците с химикали и накрая взе едно празно шише.
	— Може би ще стане за коктейл „Молотов“*. — Хвърли поглед към вратата, през която бяха влезли. — Не можем да останем тук. Ще разберат какво е станало с нас, когато видят кървавите следи.
	[* Коктейл „Молотов“ — Бутилка, пълна със запалителна течност (обикновено бензин), в чието отворено гърло е втъкнат горящ парцал.]
	Остин помогна на партньорите си да минат в съседното помещение, под чийто висок таван се намираше домът на подводницата, когато не пореше морските глъбини.
	— Какво стана с коктейлите „Молотов“? — попита Завала.
	Устните на Остин се изкривиха в суха и не особено приятна усмивка и един остър, гневен блясък се появи в очите, сменили цвета си от коралово син на воднистоледен. При цялото си остроумничене, той и Завала знаеха, че ако се провалят, Нина и останалите на борда ще загинат. Скритите в носа щяха да бъдат намерени, а тия облечени в черно убийци щяха да ги очистят със същото хладнокръвие, с което бяха изтрили от лицето на земята археологическата експедиция. Остин се закле, че докато диша, това няма да се случи.
	— Остави коктейлите! — каза той със сдържана злоба — Имам по-добра идея!


	10

	Облегнат на металната обшивка на подводницата, Остин изложи своя план под немигащия поглед на страничните й илюминатори. Седнал на ръба на една метална рама, за да даде отдих на раната си, Завала каза с възхищение:
	— Класическа стратегия, тип Кърт Остин. Точност до секунда, с нищо неподкрепени предположения и много късмет. Като вземем предвид обстоятелството, че сме натикани до стената, аз гласувам за.
	Капитанът кимна в съгласие. Тоя човек можеше да падне от едно духване, но се държеше така, сякаш имаше зад гърба си армейска бригада. С щръкналия изпод окървавената превръзка пистолет за дуел среброкосият Остин приличаше на холивудски пират от филм на Ерол Флин. Фелън реши, че щом трябва да се бие за своя кораб при такова мизерно съотношение на силите, по-добре е да има на своя страна тия двама откачени.
	Приключили стратегическото съвещание, те се промъкнаха през една задна врата, която ги отведе от хангара на подводницата към кърмовата палуба. Точно зад научната надстройка, към палубата бяха прикрепени два контейнера, използвани като допълнително лабораторно пространство. Тримата се отправиха покрай тях, през палубата, докато стигнаха самата кърма на кораба под масивните колони на рамката с форма на А, използвана за спускане и изтегляне на подводницата от океана.
	Палубата изглеждаше безлюдна, но Остин знаеше, че няма да останат дълго сами, и дори разчиташе именно на това.
	— Какво трябва да правя? — попита Остин капитанът и съжали, че изобщо е хранил някакви съмнения по отношение на сърцатия стар морски вълк.
	— Вие единствен разполагате с чифт здрави крака и ръце. Доколкото в тази си фаза операцията не изисква умствено напрежение, ще трябва да се заемете с черната работа.
	Под едноръкото ръководство на Остин капитанът донесе от склада четири туби бензин, използвани от работните лодки, и ги разположи на равни разстояния една от друга от средата на палубата до контейнерите. Всяка от червените пластмасови туби съдържаше по двадесет литра.
	След тези усилия, капитанът усети световъртеж и трябваше да си почине.
	Остин, чиято собствена глава бе олекнала от загубата на кръв, не можеше да го вини. Завала бе намерил някакво късо дървено весло и го използваше вместо патерица, куцукайки из палубата като Големия Джо Силвър*. Каза, че се чувства добре, но стисна зъби, докато се отпускаше върху макарата на един палубен винч.
	[* Големия Джо Силвър — еднокрак пират, герой от приключенския роман на Робърт Л. Стивънсън „Островът на съкровищата“.]
	— Май скоро няма да ни преливат кръв — каза Остин. — По-добре да започваме шоуто, преди всички да сме обърнали петалата. От жизнено значение е да ги накараме да дойдат тук.
	— Ще опитам пак да ги поздравя на испански. Миналия път това свърши работа.
	Като си спомни необузданата реакция, предизвикана от обидите на Завала на горната палуба, Остин се съгласи:
	— Да си го получат.
	Завала си пое дълбоко дъх и с най-силния глас, който бе способен да изтръгне от себе си, занарежда обиди по отношение всеки член от семействата на слушателите, поставяйки ги под съмнение във всеки възможен смисъл. Бащи, братя и сестри бяха обвинени в творчески изградена комбинация от най-разнообразни перверзни. Остин нямаше представа за какво става дума, но саркастичният, хаплив тон не оставяше съмнение относно общия смисъл на обидните нападки.
	Докато Завала залагаше примамката, Остин хвана здраво един от палубните маркучи и даде знак на капитана да пусне водата. Маркучът се метна като жив. Остин тръгна по палубата, като поливаше наляво и надясно.
	Водата плисна надолу с плющене, заглушавано от псувните на Завала. Едва забележимо в лунната светлина ниска, запенена водна вълничка започна да се придвижва напред. Остин я тикаше със струята, докато тя почти стигна тубите.
	Порнографията на Завала не даде своя магически резултат този път. След първия сблъсък, врагът бе станал предпазлив. Остин загуби търпение. Измъкна пистолета за дуел изпод превръзката, насочи го нагоре и стреля. Ако планът му не успееше, един куршум нямаше много да им помогне, така или иначе. Военната хитрост успя. Не след дълго неясни призрачни фигури, принадлежащи по-скоро на оня, отколкото на тоя свят, започнаха да се материализират в лунното сияние, откъм сенките край контейнерите и тръгнаха бавно към тях.
	Остин пак си помисли, че може да имат прибори за нощно виждане, но бързо отпъди тази мисъл. Натрапниците се придвижваха по-внимателно отпреди, но нямаха вид да са се отказали от намеренията си. Остин си даде сметка, че само след миг ще блеснат лъчите на мощни фенерчета и смъртоносен огън ще се изсипе по палубата.
	Водата бе почти до контейнерите.
	Тъмнината бе прорязана от червени лъчи. Лазерни прицели, които щяха да осигурят на стрелците безпогрешна точност.
	Остин махна към Завала.
	— Хайде!
	Завала седеше в средата на палубата, като даваше предимство на здравата си задна част с поглед прикован върху едва забележимата пенлива линия, която показваше докъде е стигнала водата. Вдигна ругера с две ръце, прицели го в най-отдалечената туба от дясната си страна и натисна спусъка.
	Револверът изрева като миниатюрна гаубица. Тубата се разлетя на парчета, а връз палубата се изля бензинов душ. Завала бързо насочи револвера наляво. Стреля още три пъти. Още три туби се разлетяха из въздуха. Четиридесетте литра бензин се разляха в голяма локва.
	Остин нареди на капитана да увеличи налягането. Понесен на повърхността на водата, бензинът се устреми напред и обгърна фигурите на нападателите, проснали се на пода след първия изстрел от гигантското оръжие на Остин. Те се изправиха и ако изобщо са имали представа колко е рисковано да се носят пропити с бензин дрехи, докато краката ти шляпат в същата течност, носена от локва вода, вече беше твърде късно да се направи каквото и да било. Трябваше само една искра, за да превърне палубата в ад и Завала с радост я осигури.
	Той остави празния ругер и измъкна ракетния пистолет. Остин наблюдаваше изправящите се фигури.
	— Давай! — отново извика той.
	Завала дръпна спусъка. Пламтящият снаряд се вряза под ъгъл в палубата и заподскача по нея, придружен от букет фосфоресциращи гирлянди. Палубата избухна в пламъци и Завала вдигна ръка, да се предпази от горещия дъх на огъня.
	Жълтата пламтяща стена стигна до черните фигури, които ясно се откроиха, щом летливата течност в краката им се възпламени като напалмова бомба. Пламъкът бързо ги обгърна, като налапа пропитите им с бензин дрехи и ги превърна мигом в ярки факли. Високата температура изтръгна дъха от дробовете им. Строполиха се, преди да успеят да направят и крачка. През надигналия се дим във всички посоки, се носеха куршуми от вече безполезните им оръжия.
	Остин не бе предвидил този страничен резултат от своя план. Извика към капитана да се скрие, после помогна на Завала. Свиваха се зад винча, докато стрелбата спря.
	Пламъкът изяде горивото и спря почти така внезапно, както и избухна. Остин каза на Завала и капитана да си стоят по местата и тръгна напред. Пет димящи трупа лежаха на палубата в ембрионални пози.
	— Всичко наред ли е? — попита Завала.
	— Да, но за последен път идват на наше барбекю.
	Гласът на Завала се извиси:
	— Внимавай, Кърт, има още един!
	Остин инстинктивно посегна към превръзката си, колкото да се сети, че безполезният пистолет за дуел е оставен отзад. Замръзна, докато една фигура се измъкна иззад някакъв подемник, разположен встрани. Стоеше на открито. Ругерът беше празен. Той беше мъртъв. Зачака да го пререже гореща поредица олово. Беше прекрасна цел на фона на все още блещукащите по водната повърхност пламъчета. После идваха Завала и капитанът.
	Нищо не се случи. Фигурата тичаше към щирборда, където Остин най-напред бе забелязал абордажната кука.
	Остин понечи да го последва, но спря. Без оръжие, ранен и направо изтощен докрай, той можеше само да стои безпомощен, докато чу запалването на извънбордов мотор. Изчака шумът да се отдалечи и отиде при капитана и Завала.
	— Май първоначалната оценка на силите излезе неточна — каза Завала.
	— Май, да. — Остин изпусна задържания въздух. Искаше му се да легне и да заспи, но имаше още нещо за свършване. Майк беше още на покрива на мостика, а учените и екипажът бяха барикадирани в носовия отсек.
	— Изчакайте тук! Ще ида да кажа на другите, че могат да излязат на чист въздух!
	Заобиколи обгорените тела и се насочи към носа, където се криеха екипаж и учени. Остин не беше коравосърдечен, но пазеше съчувствието си за хора, които го заслужават. Само преди минути, съществата от кръв и плът, обитавали тия обгорели черупки, искаха да убият него и неговите приятели и колеги — нещо, което не можеше да позволи при никакви обстоятелства. Особено пък Нина, към която започваше да изпитва все по-силна привързаност. Беше съвсем просто.
	Това очевидно беше отборът, ликвидирал археологическата експедиция. Дошли бяха да си довършат работата. Остин и другите просто се бяха случили на пътя им. Убийците бяха спрени, но Остин знаеше, че докато Нина Киров е жива, историята нямаше да има край.


	11

	Мусоните, които преминават над Индия от Арабско море, оставят по-голямата част от влагата си върху планинската верига, известна под името Западни планини. Докато мокрите въздушни потоци стигнат областта Декен, в югоизточната част на Индия, количеството на валежите спада до шестдесет сантиметра. Застанал на входа на пещерата, професор Артър Ъруин наблюдаваше водните талази, леещи се от тъмносивото небе, и не можеше да повярва, че по официални данни, в района падат толкова валежи, колкото и в Лондон. Само днешният следобеден душ, който тъкмо се доизливаше, би могъл да отнесе сградата на парламента.
	Входът на пещерата бе разположен на стръмен склон над потънала в пищна растителност, тясна долина. Гъстата гора на юг от река Инд е най-древната част на Индия и някога имаше славата на дива и населена с демони местност.
	Ъруин не се тревожеше толкова от демоните, колкото от мислите за местонахождението и съдбата на хората си. Изминаха шест часа, откак професор Мехта бе поел към селото, заедно с безмълвния им водач. Самото село се намираше на един час по кален път и през един поток. Надяваше се мостът да не е отнесен от някой неочакван порой. Професорът въздъхна. Нищо не може да направи, освен да чака. Имаше достатъчно хранителни запаси и работа за вършене. Влезе обратно в пещерата. Мина между две колони, крепящи подковообразна арка, и влезе в прохладната централна част на храма.
	Бедният Мехта! Това си беше негова експедиция, в края на краищата. Така развълнувано се бе обадил по телефона:
	— Трябва ми кеймбриджки етнолог на средна възраст за една експедицийка. Можеш ли да дойдеш в Индия? На мои разноски.
	— Да не би индийският музей изведнъж да е станал по-малко стиснат?
	— Не е, но не става дума за него. Ще ти обясня по-късно.
	Будистките монаси, изкопали тази пещера в плътната скала, с чук и длето, бяха следвали съветите на Учителя, който зове своите последователи да се оттеглят за „водна почивка“, на медитации и учене през дъждовния сезон.
	Входни отвърстия, от двете страни на храма, водеха към спартанските монашески килии. Каменните ложета, на които Ъруин и останалите бяха поставили спалните си чували, не бяха най-удобният тип легла, но поне бяха сухи.
	Главното помещение беше изградено като християнска базилика. Светлината от вратата стигаше до далечния край, където би се намирал олтарът в една черква. Ъруин загледа с възхищение изкусно скулптираните колони, подпрели цилиндричния свод. По стените бяха изрисувани сцени, представящи живота на Буда, и което бе най-интересно за Ъруин — светски и битови сцени, които позволяваха находката да се датира към 500 години преди Христа.
	Декан беше прочут със скалните си манастири и се приемаше, че всички налични са вече открити. После намериха този, скрит в буйната растителност. При първото посещение, Мехта и Ъруин изучаваха рисунките, когато от едно съседно помещение ги извика водачът:
	— Елате бързо! Човек!
	Спогледаха се, решили, че водачът е открил скелет. Когато влязоха обаче в хладното, мрачно пространство и насочиха фенерчетата си към ъгъла, видяха каменна фигура, висока може би пет стъпки. Мъжът се бе навел, с извърната на една страна глава. На височината на стомаха си държеше подобен на чиния съд.
	Ъруин го разгледа с невярващ поглед, после се върна в храма и седна.
	Мехта го последва:
	— Какво има, Артър?
	— Тая фигура. Виждал ли си някога нещо подобно?
	— Аз не, но ти очевидно си виждал.
	Ъруин подръпна нервно козята си брадичка.
	— Преди години пътувах из Мексико. Спряхме при едни развалини от времето на маите при Чичен Ица. Там има по-голямо подобие на същата фигура. Наричат я Чак Моол. Оная кръгла чиния в ръцете му се е използвала за събиране на кръвта при жертвоприношение.
	— Мексико — промълви Мехта с недоверие.
	Ъруин кимна:
	— Като го видях тук… така не на място и извън времето…
	— Разбирам естествено. Но може да грешиш. Има огромен брой сходства в различните култури.
	— Може би. Трябва да го отнесем за идентифициране.
	Тъжните очи на Мехта станаха още по-тъжни:
	— Но ние още не сме започнали работата си.
	— Няма причина да не го направим, но това тук е важно.
	— Разбира се, Артър — каза Мехта с неохота, като си спомни колко импулсивен беше Ъруин още като студент в Кеймбридж.
	Върнаха се в селото, взеха си камиона и отидоха до най-близкото място с телефон. Мехта предложи да се свържат с „Тайм куест“, нестопанската организация, която финансираше експедицията, и да поискат средства за транспортиране на статуята. Мехта обясни, че единственото изискване на организацията е да бъде уведомявана за всяко по-значително откритие.
	След продължителен разговор той окачи слушалката и се усмихна:
	— Казаха да наемем няколко работника от селото, но да изчакаме да изпратят някого с парите. Казах им, че дъждовният сезон е на прага. Те казват: четиридесет и осем часа.
	Върнаха се в пещерата и се впуснаха във фотографиране и каталогизиране на стените. След два дни Мехта и водачът се отправиха към селото, за да посрещнат представителя на „Тайм куест“. После заваля.
	Ъруин се зае със записките си. След като хората не пристигнаха до смрачаване, той си свари ориз и боб с къри. Стъмни се и май щеше да прекара нощта сам. Зарадва се, когато долови тихи стъпки, докато привършваше с миенето на чиниите в изворната вода на естествено басейнче.
	— Най-после, приятели мои — каза той през рамо. — Боя се, че изпуснахте вечерята, но може би ще ме убедите да сваря още ориз.
	Не последва отговор. Ъруин се извърна и видя някаква фигура, застанала точно от външната страна на петното, осветено от лампата. Като помисли, че може би е някой от селото, изпратен от Мехта, Ъруин каза:
	— Стресна ме. Мехта ли те праща?
	Фигурата пристъпи мълчаливо напред. В ръката на непознатия блестеше метал и през последните ужасяващи мигове от своя живот Ъруин разбра какво е станало с Мехта и водача, макар да не разбра защо.


	12

	_Китай_
	— На какво разстояние сме от мястото, Чан?
	Жилавият човек, седнал пред дългия лост за управление на речната лодка, показа два пръста.
	— Две мили или два часа? — попита Джек Куин.
	Върху съсухреното лице на кормчията грейна беззъба усмивка. Сви рамене и поклати глава. Или въпросът излизаше от пределите на ограничените му познания по английски, или просто не можа да го чуе в шума от старинния извънбордов двигател „Евинруд“.
	Износени клапани, повреден шумозаглушител и разхлопан корпус, който вибрираше като мембраната на тъпан, обединяваха усилията си в тътен, който, заедно с отразеното от бреговете ехо, лишаваше от успех всеки опит за вербална комуникация.
	Куин прокара пръсти през оредяващата си черна коса и размърда масивното си тяло в безуспешен опит да намери по-удобно положение за долната му част. Загубена работа. Ниската тясна лодка имаше далечна прилика с дъска за сърф и беше отчасти покрита с груба обшивка, чиято твърда повърхност беше така нажежена от слънцето, че не допускаше и мисъл за сядане.
	Накрая Куин се предаде. Изгърби рамене и загледа пейзажа с празен поглед. Отминали бяха оризови полета и чаени плантации. От време на време виждаха по някой пасящ бивол, но скоро само златистите поля се простираха от брега към забулените в облаци далечни планини. Куин бе изгубен като ценител на китайските природни красоти. Беше в състояние да мисли единствено за Фъргюсън, ръководителя на експедицията.
	Първото му съобщение бе заинтригуващо:
	— Намерихме много глинени войници. Може да излезе по-голямо от Сиам.
	Куин разбра веднага, че става дума за седемхилядната теракотова армия войници, открита при едно имперско погребение край китайския град Сиам. Такива новини Куин предаваше с удоволствие на ръководството на Източноазиатската фондация, чийто изпълнителен директор беше самият той.
	Фондацията беше основана от група заможни люде с цел укрепване на разбирателството между Изтока и Запада и за да компенсира вредите от търговията с опиум. Беше и една възможност да се отписват разходи от данъците, така че живеещите в излишък, с помощта на натрупаното от предците им състояние, чрез превръщането на стотици хиляди китайци в наркомани, да могат да си живеят още по-комфортно.
	Като част от програмата, фондацията спонсорираше и археологически експедиции в Китай. На тях се гледаше с добро око в борда на директорите, защото не струваха на фондацията и петак. В по-голямата си част се финансираха от аматьори ентусиасти, които си плащаха за участието, защото понякога резултатите от подобни експедиции пълнеха първата страница на „Ню Йорк таймс“.
	Ако беше сигурен в положителен медиен отзвук, Куин отиваше на мястото на откритието, но по принцип трудно позволяваше да го измъкнат от махагоново кожения комфорт на кабинета му в Ню Йорк.
	Второто съобщение от разкопките беше още по-обнадеждаващо от първото:
	— Открита е интересна находка. Следват подробности.
	Куин вече подковаваше връзките си в телевизията и вестниците, когато пристигна третото съобщение:
	— Находката е от майски произход!
	Преди да постъпи във фондацията, Куин оглавяваше университетски музей и имаше бегла представа за древните култури. Изстреля отговор за Фъргюсън:
	— Маите не са китайци. Не е възможно!
	След няколко дни Фъргюсън се обади отново:
	— Невъзможно, но е така! Няма майтап!
	Същата вечер Куин си стегна куфара и хвана първия самолет за Хонконг, а оттам взе влак към вътрешността. След още няколко часа с автобус, стигна реката тъкмо навреме, за да стане пасажер на Чан. Освен че се грижеше за снабдяването на експедицията, Чан бе още пощальон, който отнасяше съобщения до телеграфната станция, което обясняваше мъчителната бавност на придвижването им.
	Куин разбра, че Чан беше ходил до експедицията преди няколко дни, вероятно когато е взел последното послание на Фъргюсън. Гневът на Куин се бе натрупвал успоредно с дългото му пътуване. Питаше се само кога да уволни Фъргюсън — преди или след като го хвърли в реката. Докато наближаваха разкопките, започна да си мисли дали пък някаква остра форма на лудост не е завладяла подчинения му.
	Преди да реши каква линия на поведение да възприеме, лодката се насочи рязко към брега и се удари в него на място, утъпкано от стотици стъпки. Чан привърза лодката за един забит кол, а после двамата с Куин взеха по няколко кутии с провизии и тръгнаха към вътрешността. Докато преодоляваха високата жълта трева, Куин отново попита:
	— Колко още?
	Един пръст. Значи миля или час, помисли си Куин. И двете предположения излязоха неверни. След минута стигнаха местност, където тревата бе утъпкана в почти правилен кръг. Чан остави на земята товара си и даде знак на Куин да направи същото.
	— Къде е лагерът? — попита Куин, оглеждайки се за хора или палатки.
	Лицето на Чан се бе сбръчкало в недоумение. Като подръпваше рядката си брадица, той енергично посочи към земята.
	Прекрасен завършек за такъв ден, изсумтя Куин. Беше уморен и мръсен, стомахът му гъргореше, като вряща тенджера, а на всичко отгоре, водачът му се бе загубил. Чан каза нещо на китайски и даде знак на Куин да го последва. След малко спря и посочи земята. Голямо пространство беше разкопано.
	Куин тръгна край разкопките, докато погледът му улови объл предмет, щръкнал от земята. Зарови с ръце около него и след няколко минути разкри главата и раменете на теракотов войник. Порови още и намери втори войник.
	Това ще е мястото, но тук трябва да има поне десетина души. Къде, по дяволите, са отишли всички? Чан се огледа страхливо:
	— Дяволи — каза той и без дума повече, хукна към реката.
	Въздухът захладя, слънцето бе закрито от облак. Куин разбра, че е сам-самичък. Единственият шум идваше от вятъра, който се провираше като змия в тревата. Хвърли последен поглед наоколо и затича след отдалечаващата се фигура, оставяйки зад гърба си погребаните мълчаливи войнишки редици.


	13
	_Феърфакс, Вирджиния_
	В жарката тишина на вирджинската утрин, Остин се оттласна от рампата, обви дебелите си пръсти около черните пластмасови ръкохватки на веслата и с едно дълго загребване запрати издължения си като стрела състезателен скул в искрящите води на река Потомак.
	Гребането в Потомак беше всекидневен ритуал, към който Остин свято се придържаше в промеждутъците между две задачи. Както бе наредил докторът, той даде почивка на лявата си мишница. След като шевовете зараснаха, въведе собствен терапевтичен режим, включващ тежести и уреди в гимнастическия салон и плуване в басейна всеки ден. Постепенно увеличаваше потребностите на тялото си, докато му се стори, че е дошло време да започне да гребе, без да разкъса току-що ремонтирания мускул.
	Времето за проверка на резултатите от режима настъпи в един прекрасен ден, когато прелъстителният зов на реката не можеше да бъде отхвърлен. От сайванта за лодки, превърнат от него в жилище точно пред оградите на Феърфакс, измъкна тъничкия седемметров състезателен скул „Маас аеро“. Да отнесе до рампата и да спусне във водата леката черупка, не беше трудно. Истинското приключение настъпи, когато трябваше да влезе в тясната лодка, без да я обърне.
	Първият му опит си беше чиста катастрофа. Двете весла бяха леки като перца, но с триметровата си дължина и съпротивлението на водата в лопатите им, Остин едва успя да направи няколко движения и се върна обратно, потънал в студена пот.
	Чувстваше лявата си страна така, сякаш от нея стърчеше месарска кука. Нарочно преобърна лодката близо до брега, довлече се до къщата и застана пред аптечката, загледан в пепелявото си отражение, докато гълташе болкоуспокояващи, които едва-едва уталожиха агонията. Почака няколко дни и опита отново. Отдаваше предпочитание на дясната ръка и неравномерният натиск караше лодката да рисува грозна следа от навързани една за друга криви, но все пак се движеше. След няколко дни можеше да гребе, без да скърца със зъби.
	В края на краищата болките намаляха. Днес единственият спомен за щастливия изстрел на оня убиец беше лекото смъдене при разгряването. Започна да се чувства добре от момента, в който се вмъкна в корпуса на лодката, пъхна ходила в подобните на налъми, закрепени за пода стъпенки и блъсна плъзгащата се седалка няколко пъти напред-назад, за да раздвижи коремните си мускули. Нагласи ключовете на веслата така, че да получи най-голямата възможна мощ при всяко движение.
	Като се наведе напред, Остин потопи лопатите на греблата и внимателно задърпа назад ръкохватките им, оставяйки тежестта на тялото да свърши основната работа. Скулът се понесе по повърхността като водно насекомо. Това беше най-добрият ден досега. Всякакъв спомен за болка беше надмогнат от радостта да гребе с нормален ритъм. Седеше изправен с длани, обхванали ръкохватките, за по-голяма стабилност. Отначало гребеше бавно, плитко и с дълъг размах. След всяко движение вдигаше греблата във въздуха на сантиметри от повърхността, като извиваше лопатите хоризонтално, за да намали ефекта от съпротивлението на въздуха. Изсумтя от задоволство — гребеше добре.
	Скулът се носеше тих като шепот край величествените стари имения, наредени покрай брега. Влажният, ухаещ на цветя въздух, който изпълваше дробовете му, наподобяваше парфюм на стара любов. Което донякъде си беше така. За Остин гребането бе повече от основното му физическо упражнение. С необходимостта да се набляга повече на техниката, отколкото на физическата мощ, това сливане на дух и материя беше като дзен медитация. Вече напълно концентриран, той увеличи темпото, постепенно влагаше все по-голяма част от мощта на широките си рамене, докато накрая циферблатът на брояча, разположен точно над ходилата му, показа нормалния ритъм от двадесет и осем за минута.
	Под козирката на тюркоазената му бейзболна шапка с надпис НАМПД се стичаше пот, гърбът на фланелката му бе прогизнал от пот, а бутовете му бяха изтръпнали, въпреки специално подплатените шорти за колоездене. Но всички сетива му съобщаваха, че е жив. Елегантната черупка летеше по реката сякаш греблата й бяха криле. Имаше намерение да гребе първия етап от четиридесет и пет минути срещу течението, после да обърне и да остави то да му помогне при връщането. Нямаше смисъл да насилва късмета си.
	Заслепяващ блясък откъм брега попадна в очите му. Източникът беше поставена на тринога зрителна тръба, в чийто обектив се отразяваше слънцето. Някакъв мъж бе яхнал сгъваемо столче, вторачен в окуляра на тръбата си. Бяла памучна шапка бе нахлупена ниско над очите, а останалата част от лицето се криеше зад уреда. Остин бе видял този човек за пръв път преди няколко дни, когато го помисли за орнитолог, тръгнал да наблюдава птици. Само едно нещо не се връзваше — тръбата беше насочена постоянно към Остин.
	След няколко минути той направи замислената маневра и се спусна обратно по реката. Когато наближи птичаря, Остин прибра греблата, оставяйки се на течението, и махна с ръка, с надежда човекът да вдигне глава. Окото си остана залепено за окуляра. Остин разгледа птичия почитател, докато скулът се плъзгаше безшумно край него. После се ухили, поклати глава, хвана греблата и пое към къщи.
	Сайвантът за лодки, издигнат във викториански стил, е бил част от крайречно имение. С бледосинята си дъсчена обшивка и мансарда, увенчана с куличка, той представляваше умалено копие на основната къща, ако се изключат вътрешните изменения. Остин насочи черупката към брега, скочи на рампата, изтегли скула нагоре и го натика под сайванта. Положи го върху рама до друга своя играчка — малък хидроплан. Остин притежаваше още две лодки — седемметрова ветроходка и състезателен хидроплан, закотвени в марината на Чесапийк. Харесваше класическата линия на ветроходната лодка, нейната история, както и обстоятелството, че въпреки издутия си корпус и единствено платно, тя беше бърза, особено след направените от него подобрения, и можеше да вгорчи дните на по-големи и елегантни съдове. Беше изключително мореходна и той я подлагаше на свръхизпитания по отношение на атмосферни условия и разстояния, просто за удоволствие. Макар че Остин харесваше интелектуалните предизвикателства на гребането, а платноходка управляваше почти откакто бе проходил, той бе развил рано влечение към скоростта и караше състезателни лодки от десетгодишен. И днес те бяха негово любимо занимание.
	Като прибра скула, той се изкачи по вътрешната стълба до главния етаж и после по една по-малка влезе в спалнята си, разположена в кулата. Хвърли дрехите си в един кош и отми сутрешните усилия с горещ душ. Докато се бършеше пред огледалото, разгледа огнестрелната рана. Беше загубила яркочервения си цвят и бе порозовяла. Скоро щеше да се присъедини към останалите избледнели белези по кестеновата кожа. Всички бяха спомени от сблъсъци и насилия. Понякога се питаше дали пък тялото му няма някакво вродено свойство да привлича куршуми и остри инструменти, както магнитът привлича желязо.
	Преоблечен в чисти шорти и риза с къси ръкави, той отиде в кухнята, свари си половин кана силно кенийско кафе и забърка в тиган яйца с бекон. Понесе подноса през плъзгаща се врата към площадката с изглед към Потомак и загледа реката, докато закусваше. Все още с приятното усещане от холестероловата атака, той си наля още една чаша кафе и се прехвърли в кабинета. Пъхна в стереото един диск на Колтрейн, настани се в тапицирано с черна кожа кресло и заслуша инструмента на Антон Сакс, засвирил със звук, който и създателят му не би допуснал, че е достижим. Нямаше нищо изненадващо, че Остин обича съвременния джаз. В известен смисъл музиката на Колтрейн, Оскар Петерсън, Кейт Джарет, Бил Еванс и други майстори в богатата му дискотека отразяваше собствената личност на Остин. Стоманено спокойствие, прикриващо огромна енергия и упоритост, способност да потърси дълбоко в себе си резерви, когато се изискваше свръхчовешко усилие, дарба за импровизации.
	Просторното помещение представляваше еклектична смесица от старо и ново, старинни колониални мебели от тъмно дърво и бели стени с оригинали от съвременни художници. Необичайно за човек, възпитан в и край морето, който прекарва голяма част от живота си върху или под водата, в него имаше съвсем малко неща, свързани с нея. Наивно изображение на опънал платна клипер*, поръчано от някой капитан на китайска търговска джонка на някой хонконгски Пикасо, карта на Тихия океан от XIX век, няколко моряшки инструмента, снимка на платноходката му и защитен със стъкло мащабен модел на състезателния хидроплан.
	[* Клипер — бързоходен тримачтов кораб.]
	Лавиците на библиотеката му бяха запълнени с подвързани с кожа издания на морски приключения от Джоузеф Конрад и Хърман Мелвил, както и десетки книги в областта на свързани с океана науки. Но най-изтъркани бяха кориците на автори като Платон, Кант и други велики философи, които обичаше да изучава. Остин съзнаваше двойствеността си, но не намираше нищо странно в нея. Мнозина морски капитани са се установили във вътрешността на сушата, след края на кариерата си в бурното море. Остин още нямаше намерение да се мести в Канзас, но морето беше дива и претенциозна любовница и той имаше нужда от това тихо убежище, далеч от смазващите й обятия.
	Докато пиеше кафето си, погледът му се спря върху чифта пистолети на Ментън, окачени над камината. Остин имаше почти двеста комплекта пистолети за дуел в колекцията си. Повечето се пазеха в огнеупорен шкаф. По-новите придобивки бяха в къщата. Той се въодушевяваше не само от майсторската изработка и смъртоносната красота на пистолетите, но и от историческите обрати, които едно добре заредено топче може да причини, изстреляно в някоя ранна утрин. Помисли си какво ли би станало, ако Аарон Бър не бе застрелял Александър Хамилтън. Пистолетите го върнаха към събитията на „Нерей“. Каква странна нощ! По време на оздравяването си у дома, Остин преглеждаше нападението в съзнанието си отново и отново, бързо пренавиваше, спираше картината като на видеомагнетофон.
	След битката, изтощението и загубата на кръв си казаха думата. Едва бе направил десетина стъпки и не можа да продължи, свлече се като в забавен кадър и остана седнал на пода. Капитан Фелън каза на останалите, че всичко е свършило. Те излязоха от скривалището, вдигнаха Остин и Завала от палубата и ги понесоха на носилки към лазарета. Пътьом минаха край нападателя, когото Остин бе заковал с един изстрел на пистолета за дуел. По негово настояване спряха и един от екипажа с по-здрав стомах махна маската от лицето на мъртвия. Беше на около тридесет години, мургав, с дебели черни мустаци и без отличителни белези, ако не се смята кръглата дупка в челото.
	Завала седна в носилката си и подсвирна тихичко:
	— Кажи ми, че си имал лазерен прицел на оня аркебуз*. Движеща се в тъмнината мишена! Ако не го бях видял, щях да кажа, че такъв изстрел е невъзможен.
	[* Аркебуз — старинна пушка, възпламенявана с фитил.]
	— Той си е невъзможен — отвърна Остин с извинителна усмивчица. — Не исках да рискувам с тази рана.
	Както обясни на Завала, докато им правеха свестни превръзки, тази необичайна точност няма нищо общо с неговия прицел или с мошеническите нарези в цевта. В бързината, Остин бе завил в погрешна посока малкото болтче за регулиране на съпротивлението на спусъка, той бе станал много лек и изстрелът бе дошъл от само себе си. Хеликоптер на една от петролните компании, прихванал сигнала за бедствие, взе двамата ранени и Нина Киров от „Нерей“ и ги остави в Тарфая. Капитан Фелън отказа да напусне кораба и след като фелдшерката гарантира, че до няколко дни, той ще възстанови отчасти способностите си, остана, за да откара „Нерей“ към Юкатан. След няколко часа Остин и Завала бяха на борда на служебен самолет на НАМПД, отклонен от полета си за САЩ от Рим. Нина се качи на същия самолет до летище „Дълес“. Болкоуспокояващите, които дадоха на Остин, го нокаутираха и той спа почти през целия полет.
	Спомените му от него бяха бледи, но сънува как някакъв рус ангел го целува нежно по бузата. Събуди се във Вашингтон. Нина я нямаше — беше взела совалката за Бостън. Запита се дали ще я види отново. След няколко дни в болницата, и двамата със Завала бяха пратени у дома. Казаха им да си гълтат редовно лекарствата и да дадат възможност на телата си да оздравеят.
	Телефонен звън изтръгна Остин от спомените. Той вдигна слушалката и чу енергичен поздрав:
	— Добро утро, Кърт, как си?
	— Справям се доста добре, адмирал Сендекър. Благодаря ви! Макар да трябва да призная, че малко се отегчавам.
	— Радвам се да го чуя. На отегчението ти ще сложим внезапен край. Събираме се утре в девет, да видим дали можем да стигнем до дъното на тая мароканска история. Викам и Завала. Забелязали са го около Арлингтън в неговото комби, така че сигурно и той е отегчен от бездействието.
	Завала, който караше един „Корвет“, модел 1961, главно защото беше последният модел с багажен сандък отзад, бе използвал времето си да се пипка в сутерена си, където поправяше най-различни технически чудесии и сътворяваше приспособления за употреба под вода. Веднага щом успя да се изправи на крака, той се отправи към боксовата зала. Джо никога не се уморяваше от дамско внимание и използва в пълна степен преимуществата, които съчувственото отношение към ранен му осигуряваше.
	Остин бе разговарял с него безброй пъти по телефона. Въпреки всичките си забавления, ръцете на Джо го сърбяха за работа. Остин не излъга, като каза:
	— Сигурен съм, че жадува да се върне на работа, адмирале.
	— Впрочем разбирам, че си достатъчно добре, за да се кандидатираш за място в олимпийския гребен отбор!
	— Може би само като кормчия. Едно предложение, сър. Когато следващия път възложите някому ролята на орнитолог, нека не си слага официални обувки!
	Пауза.
	— Няма нужда да ти напомням факта, че НАМПД не разполага със същия набор конспиратори, какъвто гъмжи при твоите съседи в Ленгли. Помолих Джо Максуини, един от скъперниците на НАМПД от счетоводството, внимателно да провери как си. Той минава край теб, когато идва на работа. Изглежда, го е заразил бондовски* бацил и е погледнал на нещата по-сериозно, отколкото допусках. Надявам се, не си се обидил.
	[* Бондовски — от Джеймс Бонд, литературен герой от едноименна поредица шпионски романи.]
	— Не, сър. Оценявам вашата загриженост. По-добре е, отколкото всеки ден да ти звънят от службата.
	— Допусках, че така ще си помислиш. Впрочем, по една случайност, Мак наистина разбира много от птици.
	— Сигурен съм в това — отвърна Остин. — Ще се видим утре, адмирале.
	Остин остави слушалката, като се усмихваше на това покровителствено отношение от страна на адмирала, както и на лукавото му подмятане за ЦРУ, чиято главна квартира се намираше на по-малко от миля оттук. Агенцията на адмирала бе преди всичко научноизследователска, но операциите й, като подводен партньор на НАСА бяха от естество да донесат такива сведения от разузнавателен характер, които да са сравними и дори да превъзхождат най-доброто, което компанията може да предложи.
	Сендекър завиждаше за бездънния бюджет и ограничената отчетност на ЦРУ, макар и сам да не се свенеше много-много, когато трябваше да се изскубват пари от Конгреса. Той беше в състояние да мобилизира в своя подкрепа двадесет прочути университета, с интереси в морските проучвания, както и група от най-мощните корпорации. Със своите пет хиляди учени, инженери и друг състав, със задълбочените си проучвания в областта на дълбоководната геология, минно дело, биологични изследвания на морския живот, морската археология и климатология, с огромната си флотилия от изследователски кораби и самолети, научният диапазон на НАМПД покриваше всяка част от земното кълбо.
	Отнемането на Остин от ЦРУ беше голям успех на адмиралски заговор. Остин стигна до НАМПД по много околни пътища. Дипломата си за висше образование по специалността „Управленски системи“ получи от Университета на Вашингтон, а в Сиатъл бе посещавал прочута школа по подводно дело. Получил бе многостранна подводна подготовка, което означава, че професионално можеше да извършва подводни заварки, взривявания, да влиза в тинести среди. Обучаван бе в мореплаване, изваждане на тежки предмети от морското дъно, спускания с кислородни апарати или с камери. След като поработи няколко години по петролните платформи в Северно море, той се върна при баща си и неговата компания за морски спасителни операции, шест години преди да го примамят в малко известно подразделение на ЦРУ, което специализираше в събирането на подводна разузнавателна информация. Беше заместник-ръководител на операцията по тайно изваждане на потънала руска подводница, както и при издирването и проучването на ирански контейнеровоз с ядрени материали на борда, който бе тайно потопен от израелска подводница. Проведе и няколко разработки във връзка с тайнствено свалени над морето търговски самолети.
	В края на студената война, ЦРУ закри това звено. Остин вероятно щеше да бъде прехвърлен в друг отдел, ако не бе нает от адмирал Сендекър за специални подводни операции, които често излизаха извън пределите на правителствения контрол. Сендекър можеше да си вика против ЦРУ, колкото иска, но сам познаваше добре похватите на плаща и кинжала.
	Остин погледна часовника си. Десет. В Сиатъл ще е седем. Вдигна слушалката и набра номер. Обади се глас, напомнящ трион.
	— Добро утро — каза Остин. — Обажда ти се син номер едно.
	— Отдавна не съм те чувал.
	— Вчера ти се обадих, татко.
	— Много нещо може да стане за двадесет и четири часа — отговори бащата с добродушна грубоватост.
	— Така ли? Например?
	— Ами например сключване на многомилионен договор с китайците. Ето какво. Не е зле за дъртак като мен.
	Именно от баща си Остин бе наследил мечата си структура и упоритост. Вече в средата на седемдесетте, старият Остин бе съвсем леко превил широки рамене, но най-редовно извършваше такава работа, от каквато и по-млад може да си замине. Неговата сиатълска компания за морско спасяване го бе направила богат. Но той и днес си караше колата сам, особено след смъртта на майката на Остин, преди няколко години. Както и при други мъже, които сами са си пробили път, вече не парите, а тръпката от играта, имаше значение за него.
	— Поздравления, татко! Не мога да кажа, че съм изненадан. Но ти трудно можеш да се наречеш дъртак и това ти е известно.
	— Не си губи времето да ме четкаш! Приказките не струват пукната пара. Кога ще отскочиш, та да го полеем с бутилка „Джак Даниълс“?
	Само това ми липсваше, помисли си Остин. Една вечер с яко пиещия му баща би го върнала в болницата.
	— Няма да е днес. Връщам се на работа.
	— Тъкмо сега. Само го усукваш — в гласа му имаше разочарование.
	— Ти да не си говорил с адмирала? И той каза нещо подобно.
	— Ами, имам си по-важни неща за правене. — Баща му само наполовина се шегуваше. Той много уважаваше Сендекър. От друга страна, в негово лице виждаше съперник, що се отнася до собствения му син, и никога не изоставяше надеждата, че един ден, на Кърт ще му дойде ума в главата и той ще се върне да поеме семейния бизнес. Понякога Остин си мислеше, че именно тая надежда го крепи.
	— Нека разбера какво иска. Ще ти се обадя пак.
	Последва дълбока въздишка:
	— Добре, прави, каквото трябва да правиш! Ще прекъсна. Търсят ме по другата линия.
	Остин се загледа в замлъкналата слушалка и поклати глава.
	При по-друго настроение той се бе мъчил да си представи какво ще стане, ако мечоподобният му баща и дребният, но корав като батамско петле Сендекър се сблъскат лице в лице.
	Не би заложил за изхода от двубоя, но в едно беше сигурен — не искаше да е наблизо, ако нещо такова се случи.
	Дискът на Колтрейн свършваше. Смени го с Гери Мълиган и се отпусна в креслото, усмихнат, в очакване на предстоящата наслада от последните часове на безделие, може би за много седмици напред. Радваше се, че Сендекър се бе обадил и бе сложил край на отпуската му. Не ставаше дума само за скуката. Адмиралът не беше единственият, който искаше да види дъното на „тая мароканска история“.


	14

	Хирам Йегър се бе излегнал в креслото си с ръце зад главата и наблюдаваше през телените си бабешки очила триизмерното фотографско черно-бяло изображение на закръглена млада жена от Суматра. Тя изглеждаше по-жива и от истинска, благодарение на холограмата, прожектирана на огромен монитор зад подковообразна рамка. Попита се колко ли милиона момчета получават първите си уроци по женска анатомия от мургавите момичешки фигури от страниците на „Нешънъл джиографик“.
	С въздишка на сънлива носталгия, Йегър каза:
	— Благодаря за почерпката, Макс.
	— Моля — отвърна безтелесният глас на компютъра с женски тембър. — Помислих си, че ще ви хареса малка почивка. — Готовата за женене мома изчезна обратно в 1937 година, когато завинаги я бе замразил фотограф на списанието.
	— Събуди приятни спомени — каза Йегър, като отпи от кафето си.
	От личния си терминал в малка странична стая, началникът на комуникационната мрежа на агенцията можеше за един миг да проникне, където пожелае в огромния информационен комплекс на компютърната система, заемаща изцяло десетия етаж на главната квартира на НАМПД. Обикновено световните сензации се създаваха от материалните постижения на агенцията. Използването на суперсъвършени изследователски кораби, съдове за дълбочинни проучвания и цял куп подводни роботи, възбуждаше въображението на обществеността. Но една от най-големите заслуги на Сендекър, невидимият диамант в короната на НАМПД, беше огромната, бързодействаща компютърна система, която Йегър бе създал, в условия на пълна свобода и неограничено финансиране, осигурени от адмирала.
	Сендекър бе примамил Йегър по време на един от набезите си в Силиконовата долина и му възложи изграждането на безусловно най-добрия и голям научен архив по океанология в света. Огромната база данни беше радостта на Йегър и неговата страст. Години бяха отишли, за да се съберат на едно място вековни човешки знания, извлечени от книги, статии, научни и исторически студии. Всичко, написано за морето, бе достъпно не само за сътрудниците на НАМПД, но и за морските изследователи, професионалистите океанографи, морските инженери и подводните археолози по цял свят.
	Йегър беше единственият човек в агенцията, който не се съобразяваше с изискванията на Сендекър за облеклото и това му се разминаваше. Което красноречиво говореше за неговите дарби. С джинсовите си яке и панталони, дълга русо сивкава коса, вързана на опашница, и невчесани бакенбарди, прикриващи момчешкото му въодушевление, Йегър можеше да е дошъл от някоя хипарска комуна от шестдесетте години. Всъщност той не живееше в юрта, а пътуваше до и от къщата си в скъпо предградие в Мериленд, с беемве, снабдено с всички екстри. Привлекателната му жена беше художничка, а двете дъщери тийнейджърки учеха в частно училище. Основното оплакване и на трите беше, че Йегър прекарва повече време с електронното си семейство, отколкото с биологическото.
	Той все още изпитваше страхопочитание към огромната мощ, поставена под негово ръководство. Заменил бе клавиатурата и монитора с вербални команди и холограмен прожектор. Набегът му в по-нагледните участъци на „Нешънъл джиографик“ имаше за цел само да послужи като оправдание за временно откъсване от отговорната задача, върху която работеше, по искане на Сендекър. На пръв поглед тази директива не изглеждаше сложна — да се изясни дали има други нападения над археологически експедиции, подобни на това в Мароко. Оказа се обаче монументална задача. Той дори още повече пренебрегна проявяващите разбиране съпруга и дъщери, за да реши този пъзел.
	Макар системата на НАМПД да бе ориентирана към океана, Макс най-редовно влизаше без разрешение в други системи, за да събира информация и да прехвърля данни между лаборатории, вестникарски архиви, изследователски блокове, университети и исторически документации по цялото земно кълбо. Най-напред състави основен списък, в който подреди хронологично, по десетилетия, експедиции до половин век назад. В списъка имаше стотици имена и дати. След това изгради компютърен модел, въз основа на известните събития около мароканския инцидент. Помоли Макс да сравни модела с всички експедиции от списъка, като търси във всякакви източници — академични трудове, научни списания, новини, да ги съпостави и да установи дали и други експедиции са стигали до такъв непредвиден край. И да не забравя да търси модели.
	Източниците често се оказваха откъслечни и дори съмнителни. Също като скулптор, който се взира, за да открие фигурата в мраморния блок, Йегър оряза списъка. Все още си оставаше достатъчно дълъг, за да обезкуражи и най-упорития изследовател, но това обстоятелство само изостри апетита му. След няколко дни бе събрал огромно количество информация. Сега ще помоли компютрите да пресеят всичко и да изчистят резултата в удобен за консумация вид.
	— Макс, моля отпечатай резултатите си, след като изчерпиш програмата! — обърна се Йегър към компютъра.
	— Скоро ще те информирам. Извинявай за закъснението! — отвърна мекият, монотонен глас. — Защо не си сипеш още едно кафе, докато чакаш?
	Времето не означава нищо за един компютър, помисли си Йегър, докато изпълняваше предложението на Макс. Каквото правеше, правеше го с невъобразима бързина, но независимо от това колко бърз и интелигентен беше Макс, той нямаше представа какво означава Сендекър да ти диша по чиповете. Беше му обещал резултатите за следващата сутрин. Докато Макс се трудеше, можеше да прекъсне за момент, да иде в кафето на сградата или просто да напусне тая светая светих за кратка разходка. Не обичаше да напуска електронните си бебета и вместо това, използваше други опции.
	Зяпна в тавана и си припомни как Нина Киров каза, че убийците дошли през нощта, изклали всички и после се отървали от телата.
	— Макс, я да погледнем на assassins*.
	[* Assassins — (англ.) убийци.]
	Макс беше всъщност система от много компютри и както човешкият мозък, можеше да работи по няколко сложни задачи едновременно.
	— Това не би трябвало да е проблем. — След миг гласът на компютъра се обади: — Assassins, английски аналог на арабското hashashin, означаващо „зависим от хашиша човек“. Таен ислямски политико-религиозен орден от XI век, ръководен от водач с абсолютна власт и негови заместници. От членовете, наричани посветилите се, се изисквало пълно подчинение. Фактически били убийци, които ликвидирали политически лидери и предлагали услугите си за пари. Осигурявали им хашиш и плътски удоволствия в излишък, като ги убеждавали, че така изглежда раят, където ще попаднат, ако се справят със задачата си. Тази секта разпространява своя терор в течение на повече от двеста години.
	Интересно. Но има ли отношение към проблема? Йегър подръпваше брадицата си, докато Макс описваше други групи убийци, в Индия или нинджите в Япония. Тези групи не подхождаха много на мароканския модел и което беше по-важно — от векове не бяха в играта. Все пак не ги отписа окончателно. Ако ще съставя отряд убийци, трябва да види как са си вършели работата в миналото.
	Доктор Киров каза, че са унищожили каменно изображение, което би доказало връзки между Стария и Новия свят преди времето на Колумб. Ако извика всичко известно за доколумбовите култури, дори и при скоростта на Макс, ще трябват десет години да се прегледа информацията. Вместо това Йегър бе въвел понятието паралелна парадигма, което в случая означаваше, че на компютъра по различен начин ще се постави въпросът кой би се разсърдил, ако се докаже, че Колумб не е бил първият представител на Стария свят, стъпил в Новия. И обратното.
	Преди няколко дни той постави проблема пред компютрите, но досега не бе намерил време да поиска резултата. Йегър се обади:
	— Извикай Пар Пар! — Това бе кодовото наименование на непроизносимата паралелна парадигма.
	— Пар Пар е готов, Хирам!
	— Благодаря, Макс. Кой би се притеснил от разкритието, че Колумб не е стъпил пръв в Америка?
	— Някои учени, историци и писатели. Определени етнически групи. Да уточня ли?
	— Не сега. Такава постановка ще бъде ли опасна?
	— Не. Да потърся ли сламка към миналото?
	Йегър бе програмирал компютрите така, че да дават кратки отговори и да не се впускат в безконечни паралелни задачи без специална заявка.
	— Давай! — каза той.
	— Испанската Инквизиция категоризира вярата в доколумбов контакт като ерес и я наказва с изгаряне на клада. Инквизицията заявява, че Колумб е вдъхновен от Бога, за да отнесе испанската цивилизация в Новия свят. Връзка към Веспучи?
	— Давай!
	— Когато Америго Веспучи доказва научно, че Колумб не е стигнал до Индия по нов път, а е стъпил на нов континент, той също е заплашен с обвинение в ерес.
	— Защо е било толкова важно това?
	— Признаването, че някой друг е открил Новия свят, би лишило от легитимност претенциите върху неговите богатства и би отслабило държавната мощ на Испания.
	Йегър обмисли отговора. Испания вече не е световна сила и всичките й някогашни владения в Америка са независими държави. Тук имаше нещо, което не можеше да разбере. Също както дете, убедено, че в мрака на шкафа му се крие чудовище, долавя тежкото му дишане, вижда зелените му очи, но всичко изчезва, щом запали лампата.
	Компютърът тихичко пропя мелодията на Биг Бен и собствената карикатурна холограма на Хирам се появи.
	— Програмата е изчерпана, печатането свърши — заяви анимираният му двойник. — Айде, излизам за една бира.
	Йегър прекарваше толкова много време с компютъра, че беше неизбежно той да си програмира някои от чисто личните му черти.
	— Благодаря, Макс.
	Йегър мина в съседната стая и взе дългия текст, който бе поискал. Докато изучаваше доклада на Пар Пар за археологическите експедиции, очите му се разшириха. Започна задъхано да повтаря думата „невероятно“. Бе прегледал доклада само отчасти, когато вдигна слушалката и набра номер. Обади се отривист глас.
	— Имате ли минутка, адмирале? — каза Йегър. — Мисля, че имам нещо, което ще искате да видите.


	15

	В 8:45 Остин вкара своя боядисан в тюркоазения цвят на НАМПД „Джип Чероки“, стандартен модел, в запазеното място в подземния гараж на главната й квартира — внушителна сграда със соларни стъкла в Арлингтън, щата Вирджиния. Тя даваше подслон на две хиляди учени и инженери и координираше работата на други три хиляди, пръснати по цялото земно кълбо. Джо Завала извика Остин по име, докато прекосяваха фоайето с всичките му водопади, аквариуми и огромния глобус в средата на пода от зелен мрамор. Остин се зарадва да види, че куцукането на Завала е едва забележимо.
	Асансьорът се стрелна към последния етаж, където адмирал Сендекър държеше комплекса си от офиси. Докато излизаха от кабината, видяха двама мъже, тръгнали надолу. Единият беше висок около два метра, здраво сложен, с изсечено като от дъб лице. Имаше млечнозелени, дълбоко поставени очи и въгленовочерна коса с по малко сиво на слепоочията. Макар и не така широкоплещо като на Остин, тялото му беше елегантно и жилаво.
	Другият контрастираше. Не беше повече от метър и шестдесет, но с гръден кош на булдог и много мускулести ръце и крака. Мургавата кожа и кестеновите очи издаваха италианското му потекло.
	Високият протегна ръка:
	— Май минаха три месеца, откак не сме се виждали, Кърт.
	Дърк Пит, директор за специални задачи при НАМПД, и неговият помощник Ал Джордино бяха легенда в агенцията. Разнообразните им дела през годините, откак тя бе основана от адмирал Сендекър, бяха послужили за основа на множество приключенски романи. И макар пътищата на Пит и Остин да се кръстосваха рядко, те бяха добри приятели и често се гмуркаха заедно за развлечение.
	Остин отвърна на здравото ръкостискане.
	— Кога ще имате време, вие двамата, да обядваме заедно, та да разправите за последните си подвизи?
	— Не по-рано от няколко седмици, мисля. След час излитаме от военновъздушната база „Ендрюс“.
	— И накъде? — попита Завала.
	— Една задача в Антарктида, която ни постави адмиралът — отвърна Джордино.
	— Да не сте забравили калъфчетата за топките — обади се Завала с огънчета в очите.
	— Никога не излизам без тях — ухили се Джордино.
	— Ами вие с Джо? — поинтересува се Пит.
	— Отиваме при адмирала да видим какво ни е приготвил.
	— Дано ви прати в тропически води!
	— Дано! — изсмя се Остин.
	— Обадете се, когато се върнете — каза Пит. — Ще вечеряме у нас.
	— О, с удоволствие — каза Остин. — Винаги ми е приятно да видя автомобилната ти колекция.
	Асансьорът пристигна отново и вратите се отвориха. Пит и Джордино влязоха вътре и се обърнаха:
	— Всичко хубаво, момчета! — каза Джордино. — Само късмет, накъдето и да сте тръгнали! — После вратите се затвориха и те изчезнаха.
	— Май за пръв път виждам Дърк и Ал без превръзки, без да куцат и неокървавени — обади се Остин.
	Завала вдигна поглед към небето:
	— Благодаря, че без нужда ми припомняш, че работата за НАМПД крие и някои неудобства.
	— Че ти как мислиш, защо агенцията предлага толкова щедро финансирани здравни програми? — попита Остин, докато влизаха в просторна чакалня със стени, окичени със снимки на адмирала, който си общува с президенти и други светила от политическия и научния небосклон. Секретарката им каза да влизат направо.
	Сендекър се изтягаше зад огромното бюро, изработено от полиран трюмов люк, взет от потопен кораб на Конфедерацията*. Облечен в идеално изгладени тъмносиви панталони и скъп блейзър в морскосиньо с бродирана златна котва на гърдите, Сендекър имаше нужда само от една бяла фуражка, за да завърши спортсменския си образ. Но той не беше капитан от яхтклубен мащаб. Излъчваше естествен авторитет, резултат от тридесет изпълнени с отличия години във военния флот, плюс опита от донякъде трудноватата служба като ръководител на правителствена, морска агенция, лично изградена от него, започвайки от нула. Кореняците във Вашингтон разправяха, че присъствието на Сендекър напомняло за Джордж Маршал, генерал и държавен секретар, който още с влизането си през вратата не оставял никакво съмнение кой командва.
	[* Конфедерацията — обединение на южните (робовладелски) щати по време на Гражданската война в Северна Америка.]
	Адмиралът скочи, сякаш имаше пружини вместо крака и излезе иззад бюрото, за да поздрави двамата мъже.
	— Кърт! Джо! Колко се радвам да ви видя — викна той възторжено, като се опита да им счупи ръцете, здрависвайки се. — Добре изглеждате. Радвам се, че и двамата имахте възможността да се видим.
	Сендекър изглеждаше спретнат и във форма, както винаги, далеч под своите шестдесет и пет години. Ясните очертания на Вандайковата брадичка, чийто огненочервен цвят се сливаше с този на косата и донякъде с темперамента му, бяха като изрязани с лазер.
	Остин вдигна вежди. Просто не можеше да се поставя въпросът за идването им — войнственият основател и ръководител на НАМПД беше известен с неохотата си да приема „не“ за отговор.
	Като изобрази сериозна усмивка, Остин каза:
	— Благодаря, адмирале, ние с Джо се лекуваме бързо.
	— Че къде ще вървите — отвърна Сендекър. — Бързото възстановяване е предпоставка за назначаване в НАМПД. Ако не ми вярвате, питайте Пит и Джордино!
	Плашещото в цялата работа, помисли си Остин, е, че адмиралът се шегува само отчасти. А още по-плашещо бе, че Остин и Завала нямаха търпение да получат нова задача.
	— Ще гледам да си сравним контузиите с Дърк на чаша текила с лед и лимон следващия път, сър.
	Завала не можеше да се лиши от възможността да се закачи:
	— Двойка инвалиди като нас, сър, надали биха били от полза за агенцията.
	Сендекър се усмихна и сърдечно тупна Завала по гърба:
	— Винаги съм се възхищавал на чувството ти за хумор, Джо. Би могъл да се представиш добре в ролята на комик по баровете, където прекарващ нощите си в дамска компания, както научавам. Сигурно и те допринасят за лечението ти?
	— Просто частни медицински сестри — отвърна Завала с ангелско изражение на лицето, което не беше съвсем на място.
	— Както казах, Джо, сбъркал си призванието си. А, шегата на страна, как ти е, хм, тялото отзад?
	— Още не съм готов за маратонско бягане, но преди няколко дни хвърлих бастуна.
	— Радвам се да го чуя. Преди да се присъединим към останалите, бих искал да поздравя и двама ви за историята на „Нерей“, Четох докладите. Добра работа.
	— Благодаря — каза Остин. — Капитан Фелън имаше големи заслуги. Късно се е родил тоя човек. Много добре би изглеждал, с къса сабя в ръка, изправен срещу банда пирати. Страх ме е, че оставихме кораба му малко пооцапан.
	Сендекър фиксира Остин със студените си сини очи:
	— Трябва да се свършат някои неща, Кърт. Вчера говорих с капитана. Корабът приключва работата си при Юкатан. Той самият е добре, а „Нерей“ е отново тип-топ. Помоли ме да ви благодаря още един път за спасяването на кораба му. И така, готови ли сте, вие двамата, да се върнете на работа?
	Завала вдигна ръка за поздрав с жест, достоен за персонажите на Гилбърт и Съливън*:
	[* Гилбърт и Съливън — Британски автори на оперети от края на миналото столетие.]
	— Тип-топ — повтори той с усмивка.
	Чу се тихо почукване и една странична врата се отвори в тъмната ламперия. Гигантска фигура се провря вътре, свела глава, за да не се удари в рамката.
	Със своите два метра, Паул Траут би бил повече на място по баскетболните кортове на НБА, отколкото в качеството си на дълбокодънен океански геолог в специалното звено на НАМПД. И наистина, няколко университета му бяха предлагали стипендии, повече заради ръста му, отколкото за гениалния му мозък.
	Както изискваше нюингландския му произход, Пол не бе приказлив, но сдържаността му на янки не му помогна да прикрие задоволството в гласа си:
	— Здрасти, момчета, радвам се да ви видя отново. Липсвахте ни. — Като се извърна към Сендекър, той каза: — Готови сме, адмирале!
	— Превъзходно. Няма да губя време сега за обяснения, господа. Причината за тая среща скоро ще стане пределно ясна. — Сендекър поведе групата в съседната просторна и удобно обзаведена конферентна зала.
	Остин веднага усети във въздуха нещо голямо. Жилавият мъж с тесни рамене, в другия край на дългата махагонова маса, беше командир Руди Гън, заместник-директор на НАМПД, специалист по логистика*. До него седеше изтърсакът на шестдесетте години и компютърен бог, Хирам Йегър. От другата страна, срещу хората от агенцията се виждаше маститата фигура на възрастен мъж, чийто изсечен профил и четинести мустаци напомняха Остин Обри Смит, стария филмов актьор, изпълнил множество роли на побеснели британски офицери. В по-младия мъж до него, оплешивяващ и як, имаше нещо свадливо.
	[* Логистика — клон от военната наука, който се занимава с материалното осигуряване и разквартируване на войските.]
	Остин поздрави Гън и Йегър с кимване. Погледът му заподскача по лицата на останалите мъже, като камъче по вода и се спря върху една жена в края на масата. Русата й коса беше плътно опъната по главата, подчертавайки високите скули и сиви очи. Остин я доближи и протегна ръка.
	— Доктор Киров, каква приятна изненада! — каза той с искрено удоволствие в гласа.
	Нина беше с жакет и пола в лилаво, което подчертаваше медените оттенъци на кожата й. В подсъзнанието на Остин се мярна мисълта, че мъжете се големи идиоти. Когато срещна Нина първия път, тя беше красива като сирена в оскъдно одеяние. А сега, напълно облечена, с форми хем прикрити, хем подчертани от плътно прилепналата коприна, беше направо съкрушителна.
	Устните й се разтеглиха в омайваща усмивка:
	— И аз се радвам да ви видя, мистър Остин. Как сте?
	— Вече се чувствам чудесно — отвърна той. Протоколната сдържаност на учтивия разговор не можеше да прикрие напрежението в него. Задържаха ръце миг по-дълго, отколкото трябваше, докато Сендекър разкъса магията с пресилено покашляне. Остин се извърна, за да съзре развеселените лица на колегите си, и се изчерви. Помисли си, че изглежда като ученик с влажен поглед, хванат на местопрестъплението от приятелите си, все още женомразци.
	Сендекър представи присъстващите. Възрастният мъж се оказа Дж. Прескът Денвърс, изпълнителен директор на организация, наречена Световен археологически конгрес. Другият непознат беше Джек Куин от Източноазиатската фондация. Сендекър погледна часовника си.
	— След като изчерпахме формалностите, да се хващаме за работа! Хирам?
	Докато Хирам виртуозничеше върху клавиатурата на един „Макинтош“, Остин се настани до Траут. Външният му вид беше безупречен, както обикновено. Светлокестенявата му коса бе сресана точно по средата и пригладена назад, както бе модерно в епохата на джаза. Облечен беше в светлокафяв поплинен костюм, оксфордска синя риза и се бе закичил с една от огромните си рисувани връзки, към които беше пристрастен. В разрез с наклонността си към крояческо съвършенство Траут много обичаше да носи и груби работни ботуши — ексцентричност, отдавана от много на гените на бащата рибар. Всъщност този навик бе добил в океанографския институт на Уудсхол, където такива носеха мнозина учени.
	Син на рибар от Кейп Код, Траут бе прекарал голяма част от детството си, размотавайки се в този световноизвестен институт, където учените правеха всичко възможно да се отнасят приятелски към лудото за океана момче и му предлагаха разнообразни задачи през уикенди и ваканции. По-късно любовта към морето го отведе в също така прочутия Океанографски институт „Скрипс“, където се дипломира.
	— Мислех, че си на Юкатан с Гемей — каза Остин. Не беше нещо обикновено да се види Траут без жена му. Двамата се бяха срещнали в „Скрипс“, където тя готвеше докторат по морска биология, и се бяха оженили след завършването. Добрият приятел от ученическите години Руди Гън бе убедил Пол да се включи в групата за специални поръчения, организирана от адмирал Сендекър. Пол се съгласи само при условие, че и жена му дойде. Доволен да пипне наведнъж двама специалисти, Сендекър побърза да се съгласи.
	Траут изглеждаше вечно дълбоко замислен. Имаше навика да говори с наведена глава и макар че носеше контактни лещи, гледаше сякаш над очила.
	С носовия си глас и подчертаното „а“, характерни за родния му Кейп Код, Траут каза:
	— От седмици се мъчи да си уреди среща с някаква важна клечка от антропологическия музей в Мексико сити. Гемей не можа да промени датата, така че аз представлявам и двамата.
	Сендекър бе застанал пред голям екран, свързан с компютрите на Йегър. Кимна му и след миг на екрана се появи карта на северозападната част на Африка. Като използва огромна никарагуанска незапалена пура, за да посочи мигаща червена стрелка в Мароко, Сендекър каза:
	— Всички тук са уведомени за нападението над доктор Киров и изчезването на нейната експедиция. — Извърна се към Остин и Завала: — Кърт, докато вие със Завала се лекувахте, беше съобщено за изчезването на още две експедиции.
	За илюстрация, Йегър показа на екрана карта на света. Посочи три мигащи стрелки:
	— Организацията на мистър Куин е загубила група ето тук, в Китай. Двама учени и помощникът им са изчезнали в Индия. Това тук е Мароко.
	— Благодаря ти, Хирам — каза Сендекър. — Доктор Денвърс, дали бихте ни разказали нещо за вашата организация?
	— С удоволствие — отвърна Денвърс и се надигна. Школуваният му глас все още носеше отпечатъка на британско подготвително училище:
	— Световният археологически съвет във Вашингтон е стокова борса за всякаква информация, свързана със световната археологическа общност. Във всеки момент, по цял свят са в ход десетки проучвания — каза той с жест към картата. — Те се спонсорират от фондации, университети, правителствени организации или комбинации от трите. Нашата задача е да събираме цялата информация и после да я разпределяме обратно, според нуждите и на премерени порции.
	— Може би ще ни дадете конкретен пример? — насочи го Сендекър.
	Денвърс се замисли за момент.
	— Наш член, в дадения случай университет, искаше неотдавна да извърши някои проучвания в Узбекистан. С едно запитване към нашата база данни, ние бяхме в състояние да ги информираме за всички минали, настоящи и бъдещи проучвания в тази страна, да ги снабдим с всякакви вестници, библиографии или справочници, както и с имената на специалистите в тази област. Също така карти и скици, практическа информация за местни политически условия, наемане на работна ръка, транспорт, състояние на пътищата, климат и т.н.
	Сендекър го прекъсна:
	— А бихте ли разполагали с информация за изчезнали експедиции?
	— Ами — Денвърс свъси космати вежди, — не точно. Захранването с информация зависи от отделните членове. Както отбелязах, ние сме събирачи и разпространители. Материалите ни са в основата си академични. В случая с Узбекистан не би могло да се говори за изчезнала експедиция, освен ако самият университет съобщи за такава. Може би бихме предупредили, че определени райони са опасни. От друга страна, информацията може и да е там, пръсната по файловете, но проблемът е тя да се систематизира, а това би било колосална задача.
	— Разбирам — каза Сендекър. — Хирам, можеш ли да ни помогнеш в това отношение?
	Йегър закълва по клавишите. Една подир друга, червени стрелчици замигаха върху различни континенти. Към първоначалните три се прибавиха още десетина.
	— Това са все експедиции, изчезнали през последните десет години — каза Хирам.
	Ноздрите на Денвърс потрепериха, сякаш доловили лоша миризма:
	— Невъзможно — каза той. — Откъде имате информацията, която ви позволявала правите такова нелепо предположение?
	Йегър сви рамене лаконично:
	— От вашата база данни.
	— Не може да бъде! — заяви Денвърс. — За да имате достъп до нея, трябва да сте член на САС. А и голяма част от информацията е на специален режим за достъп. Даже и членовете не могат да влизат от файл във файл. Първо задават парола, после ги проверяват.
	Не за пръв път Йегър чуваше да се твърди, че електронните му бебета можели едва да пристъпват, докато всъщност те спринтираха. Отдавна се бе отказал да спори. Просто се усмихна.
	Загледан в блещукащите стрелки, Сендекър отбеляза:
	— Мисля, че това излиза от пределите на случайността.
	Денвърс все още беше поразен от откритието, че някакъв тип с вид на персонаж от „Коса“*, е могъл безпрепятствено да проникне в компютърната му система.
	[* „Коса“ — емблематичен американски филм за проблемите на младото поколение от шестдесетте години.]
	— Да, доста отвъд пределите — каза той, с огромно усилие да запази каквото може от достойнството си.
	— Най-искрените ми извинения, доктор Денвърс! — обади се Сендекър. — Когато научих за инцидента в Мароко, помолих Хирам да направи проучване за подобни случаи във вестниците и да съпостави данните с други източници. Това, че е избрал именно вашата организация за непозволените си действия, доказва колко важна е тя. Опасявам се все пак, че положението е още по-лошо.
	Йегър каза:
	— Прегледах отчетите за археологически експедиции в основните издания, сравних ги с вашите файлове и продължих да отсявам зърното от плявата. За последните пет години беше лесно. По-сложни станаха нещата по-назад, когато още не са използвали компютри. Това проучване не е пълно, но резултатите са много добре документирани. Изхвърлих всички експедиции, в които не е имало трупове или пък е имало, но в резултат от природни бедствия.
	Мишката кликна. Чу се въздишката на Денвърс. Картата светна като неонова реклама на „Таймс скуеър“*. Десетки червени стрелки мигаха по всички континенти.
	[* Таймс скуеър — голям площад в Ню Йорк.]
	Реакцията на Куин беше рязка:
	— Шантава работа! — каза той. — За бога! Това да не ви е Индиана Джоунс! Археологическите експедиции не изчезват от лицето на земята просто така, без никой да забележи.
	Сендекър се обади спокойно:
	— Добре казано, мистър Куин! И ние се изненадахме от големия брой изчезнали експедиции. Обществеността не се отнася с безразличие към тия събития, но те са пръснати през десетилетия, а и е имало времена, когато е било обичайно за изследователите да се загубват от погледа на обществото за дълги години. А в някои случаи — завинаги. Щяхме ли да научим какво е станало с доктор Ливингстън*, ако храбрецът Стенли** не бе тръгнал по следите му?
	[* Ливингстън (Дейвид) — шотландски изследовател на Африка (1813–1873).]
	[** Стенли (сър Артър) — британски изследовател (1815–1881).]
	— Ами медиите? — попита Куин.
	Сендекър отвърна:
	— От Хирам научих, че понякога хора с достъп до сериозни източници на информация, като например „Ню Йорк таймс“, се поразравяли в документацията и намирали подобен случай в миналото. Когато работата се раздухвала, както при изчезването на експедиция на „Нешънъл джиографик“ в Сардиния през 1936 година, вината била приписвана на бандити или на злополука. Можем да отхвърлим известен процент. Наводнения, вулкани. — Той млъкна за момент. — Онова, което ме тревожи, е, че има тенденция към нарастване.
	Все още неубеден, Остин се облегна на лакти и загледа втренчено картата:
	— Днес комуникациите са много по-ефикасни от времето на Стенли — отбеляза той. — Дали това няма отношение към тая тенденция?
	— Заложих и този фактор в уравнението, Кърт — каза Йегър, — и въпреки това, кривата отива нагоре.
	Руди Гън свали очилата си и замислено загриза роговите им краища:
	— Напомня ми един филм — „Някой избива големите шефове в Европа“.
	— Само че, тук не става дума за шефовете и случаите не се ограничават в Европа — отвърна Сендекър. — Ако случилото се с доктор Киров може да ни служи за някаква отправна точка, някой избива известните археолози.
	Денвърс се облегна в креслото си. Червендалестото му лице бе добило цвета на тесто.
	— Боже мой! — прегракнало прошепна той. — Какво става?
	— Какво наистина? — Синият поглед на Сендекър опипа лицата на присъстващите едно по едно. — Помолих Хирам да изведе общи признаци при отделните случаи. Нищо. Експедициите са невероятно разнообразни. По численост се движат от трима до над двадесет. Действат по цял свят. Били са организирани от най-различни групи и от частни лица. И все пак, има общ знаменател. Онова, което полицията нарича свързващо звено. При всички случаи, преди мароканския, експедициите изчезват изцяло. Опитът на доктор Киров е травматизиращ, но в перспектива може да се окаже положителен, ако даде възможност да предотвратим подобни случаи занапред. Сега знаем, че тези експедиции не са се разтворили във въздуха. Знаем, че са изтребени от обучени убийци.
	— Туги — тихо каза Гън.
	— Какво е това? — попита Куин.
	— На хинди означава крадец. Така са наричани последователите на един от култовете на Кали*. Те се присъединявали към керваните, избивали хората през нощта и вземали нещата им. Британците разгромили култа през XIX век и представителите му, в по-голяма си част останали без работа. Едно от последните изчезвания беше регистрирано в Индия.
	[* Кали — Хиндуистка богиня майка, символ на зараждането и смъртта на всичко по земята.]
	Никой, който познаваше Гън, не се изненада от тая информация. Нисичкият, жилав Гън си беше жив гений. Първенец на випуска във Военноморската академия, някогашният командир се радваше на висок пост във Военноморското министерство. Имаше научни степени по химия, финанси и океанография, но предпочете подводната наука пред военното дело. В подводния флот бе служил като пръв помощник на Сендекър и когато адмиралът напусна, за да основе НАМПД, Гън го последва. В процеса на съставяне на разнообразни научни доклади, той бе попил най-разностранни сведения от стотиците томове, с които се ограждаше.
	— Проверих ги — каза Йегър. — Също както нинджите и хашашините. Прав сте, има сходства.
	Сендекър не отмина тези предположения:
	— Идеята за тайно общество от убийци е интересна — каза той. — Нека засега да я оставим на разположение и да видим едно друго сходство. Доколкото може да се установи, всички изчезнали през последните години експедиции са откривали доказателства за доколумбова връзка между двата свята. — Той замълча, за да подсили ефекта от казаното: — И според резултатите от проучванията на Хирам, всички са били в някаква степен финансирани от „Тайм куест“. Знае ли някой от вас, господа, нещо за тази организация?
	— Разбира се — отвърна Куин. — Нашата фондация ги е използвала милион пъти. Напълно почтени хора, доколкото ми е известно. Рекламите им са из всички археологически списания. Известни са с щедростта си. Ако харесат експедицията ви, финансират я. Даже още повече — намират ви и доброволци, хора, които си плащат за тръпката да участват в разкопки. Свързани са с някои организации на природозащитници и пенсионери. Както казах, те са навсякъде.
	Денвърс сякаш се събуди от дълбок сън:
	— Да, така е, много наши клиенти използват „Тайм куест“. Имаме списъка им, ако това ще помогне с нещо.
	— Вече ги проверих — каза Йегър. — Изтеглих информация и от други източници. Справочници за нестопанските организации, щатски и федерални служби, които ги контролират, банкова информация, Интернет. Имат внушителна страница там. Базирани са в Сан Антонио. Бордът на директорите включва хора с национална репутация.
	Остин се намръщи:
	— Хора с най-добри намерения си отстъпват имената на всичко, от най-ляв и крайнодесен екстремизъм до организираната престъпност, с убеждението, че служат на правото дело.
	— Добре казано, Кърт — съгласи се Сендекър. — Хирам, нещо говори ли в полза на хипотезата, че „Тайм куест“ може да е само фасада за екстремисти?
	Йегър поклати глава:
	— Цялата информация показва, че са чисти.
	— Значи, нищо необичайно? — настоя Сендекър, наострил уши за някаква несигурна нотка.
	— Не съм казал такова нещо, адмирале. Има купища налична информация, но повечето представлява нищо незначещи изявления за медиите. Опитах се да мина през бариерата на връзките с обществеността и не постигнах нищо.
	— Достъпът е блокиран?
	— Именно. Всъщност, не точно. По-сложно е. Когато блокират достъпа, все едно, че нямаш ключ за стаята. А аз имах ключ, но вътре беше тъмно и не можах да запаля лампата.
	— Щом електронните ти хрътки не са надушили следа, значи наистина е сложно. И все пак работата ти има резултат — не биха си дали труда да скрият ключа за лампата, ако не се бояха от светлината.
	Нина, останала безмълвна през цялото време, изведнъж се обади:
	— Гонсалес.
	— Моля? — попита Сендекър.
	— Мисля си за онова, което командир Гън каза за тугите. В експедицията имаше един на име Гонсалес. Казах за него на господата Остин и Завала. Беше дошъл чрез „Тайм куест“. Беше… просто беше странен.
	— В какъв смисъл, доктор Киров?
	— Трудно е да се каже. Беше ужасно угодлив. Винаги наоколо, все ти наднича през рамото. Щом го попиташ за миналото му, повтаря все едно и също. Не се отклонява и на йота. Питаш ли за подробности, измъква се. Например оня последен ден, когато го попитах за непознатия, с когото разговаряше… — Тя замълча, свъсила вежди. — Мисля, че той има отношение към нападението.
	— Четох доклада ви — каза Сендекър. — Този Гонсалес е убит с останалите, нали?
	— Предполагам. Беше голяма бъркотия. Изчезна заедно с другите, така че…
	— Ще проверим идентификацията на извадените трупове и ако неговият не е там, Хирам ще направи проучване.
	— Един въпрос — обади се Остин. — „Тайм куест“ са свързани с всички, изчезнали през последните години експедиции. А има ли завърнали се?
	— Аз ще отговоря на този въпрос — каза Сендекър. — Да, има много експедиции, при които най-сериозните наранявания са от слънчеви обгаряния. Повтарям, всички изчезнали са съобщавали за необикновени находки и най-вече такива, свързани с доколумбови контакти. Какво ви говори това, доктор Денвърс?
	— Такива находки биха се превърнали в обект на най-внимателно и скептично проучване от страна на археологическата общност — отговори Денвърс. — Но не се наемам да кажа, как би реагирала тя на убийство. Очевидно не става дума за поредица съвпадения.
	Нина поклати глава:
	— Едва ли е съвпадение и взривяването на моята находка. Както и заличаването на доказателствата за нея в базата данни на университета. — Обърна се към Йегър: — Как може да стане това?
	— Не е голяма работа, стига да можеш да го направиш — сви рамене той.
	Сендекър отново погледна часовника си:
	— Направихме всичко, което засега може да се направи. Искам да ви благодаря за отзивчивостта, господа и доктор Киров. Ще обсъдим по-нататъшните си действия и ще ви държим в течение.
	Докато се разотиваха, Кърт се приближи към Нина.
	— Ще останете ли във Вашингтон?
	— Боя се, че не. Заминавам веднага. Започвам работа по една нова задача.
	— Ами…
	— Не се знае, може пак да работим заедно някой ден.
	Остин долови лекото ухание на лавандула откъм косата на Нина и се попита, колко ли работа биха могли да свършат двамата.
	— Може би.
	Приближи се Завала.
	— Съжалявам, че ви прекъсвам, но Сендекър ни вика в кабинета си.
	Остин се сбогува неохотно с Нина, последва останалите в бърлогата на адмирала и се настани удобно в едно кожено кресло. Сендекър беше зад бюрото си. Изтегна се във въртящото се кресло и пуфна няколко пъти от огромната пура, която най-после бе запалил. Тъкмо се готвеше да започне, когато забеляза абсолютно същата пура да дими в устата на Завала. Не бяха много нещата на тоя свят, за които Сендекър не бе информиран, но една от най-дразнещите и упорити загадки в неговия живот беше свързана с кутията върху бюрото му. От години се мъчеше да разбере как Ал Джордино се изхитря да отмъква пури от нея незабелязано.
	Сендекър прикова Завала със стоманен поглед:
	— Да си се виждал с Ал Джордино напоследък? — хладно се поинтересува той.
	— В асансьора. Тръгнали бяха с Пит по някаква работа в Антарктида — отговори Завала, олицетворение на непорочността. — Побъбрихме си малко за НАМПД.
	Сендекър отмина това с мълчание. Той никога не бе показвал на Ал Джордино и нека бъде проклет, ако дадеше и на Завала да разбере, че се дразни.
	— Някои от вас може би се чудят какво общо може да има една служба, чието владение е океанът и каквото е под него, с някаква си група пустинни изкопчии — започна той. — Основната причина за това е, че НАМПД разполага с най-широките разузнавателни възможности в света. Много от местопроизшествията са свързани с океана чрез реките, минаващи край тях. Така че интересът ни е напълно закономерен. Някакви предложения, господа?
	Остин, който бе наблюдавал с интерес тютюневата схватка, се замисли по въпроса.
	— Да видим с какво разполагаме! — започна той, като изброяваше на пръсти. — Във всички случаи има общ елемент. Хората не изчезват просто така, а са избивани от добре организирани и екипирани убийци. Всички експедиции са свързани с организация, наречена „Тайм куест“, която сякаш се опитва да прикрие нещо.
	Йегър се намеси:
	— Възможно е просто да крият информация от данъчните и това да няма нищо общо с убийствата.
	— Може и така да се окаже — каза Сендекър, — поради което настоявам да продължите с предположенията. Опитайте във всяка възможна посока!
	— Проучихте ли нещата около амфибията, която се опита да смачка доктор Киров? — попита Завала.
	— Тук имахме малко повече късмет. От твоето описание, ограничих кръга на възможностите до производител, наречен „Грифон хувъркрафт лимитид“ — Англия. От описания модел не са произведени кой знае колко много. Представлява модификация на сериен модел от особен интерес. Снабден е с усилени двигатели, движи се с голяма скорост по суша и вода. Дължина двадесет и седем метра. Два пропелера и четири газови турбини му дават възможност да се движи с четиридесет възела, натоварен. Възможност за въоръжаване с картечници 50-и калибър, гранатомет и картечница М-60. Имаме няколко такива в армията.
	— Защо не са използвали картечниците срещу доктор Киров? — попита Завала.
	— Предполагам, от страх, че тялото й ще бъде открито. Щеше да се вдигне шум. Имало ли е частни поръчки? — попита Остин.
	— Само една — отвърна Йегър. — Частна компания от Сан Антонио.
	Остин се наведе напред:
	— Там е централата на „Тайм куест“.
	— Точно така — отговори Йегър. — Може и да е съвпадение. Машината е собственост на петролна компания, но може да се окаже брънка от верига подставени организации. Трябва ми малко време, за да проверя дали са свързани. Безотговорно от тяхна страна. Оставили са възможност за проследяване.
	— Не е точно така — каза Остин. — Те не са предвиждали свидетели. Ако се бяха справили с доктор Киров, никой нямаше да научи за убийците. Хората от „Нерей“ са видели амфибията, но от твърде голямо разстояние, за да разберат за какво става дума.
	Сендекър каза:
	— Кърт е прав, Хирам. Бих искал да продължиш с проучването на нещата в Сан Антонио. Някакви предложения за конкретни действия?
	— Да, — каза Остин, — мисля си, дали не бихме могли да ги примамим при нас. Сърцевината на цялата работа е доколумбовият контакт. Да организираме експедиция така, че в „Тайм куест“ да научат, че сме открили нещо в тази насока.
	— После навличаме предпазните жилетки и да видим кой кого — каза Завала. Пуфтеше пурата като някакъв Даймънд Джим Брейди. — Жестоко! Върхът!
	Сендекър вдигна вежди:
	— Ако оставим настрана изтънченото чувство за хумор на Завала, как може да се направи това? Би отнело седмици, може би месеци, а, Руди?
	— Боя се, че да. Много нещо трябва да се свърши.
	Остин не разбираше, защо Гън е толкова доволен от заявлението си и когато проговори, в гласа му се долавяше раздразнение:
	— Може би, ако се понапънем, има начин да се ускорят нещата.
	— Няма нужда чак толкова да се напъваш, приятелю — каза Сендекър с познатата си усмивка на баракуда. — Докато вие с Джо се излежавахте, ние с Руди и Хирам стигнахме до същата идея и задвижихме нещата. Всичко е наред. В интерес на бързината и по логистични съображения, набелязахме югозападната част на Америка. Стръвта ще бъде „находка“ от стария свят, открита на американска земя. Това положително ще привлече нечие внимание. Задачата се възлага на Групата за специални поръчения при НАМПД.
	— Задачата е приета! — каза Остин. — Ами Гемей?
	— Присъствието на морски биолог в пустинята би било по-трудно за оправдаване — каза адмиралът. — Не виждам причина да я отвличаме от работата й в Юкатан. Ще я информираме за действията си. Ако ни потрябва, ще я докараме за часове. Тя доста се потруди напоследък. Вероятно в тоя момент се наслаждава на плажовете в Коцумел или Канкун.
	Завала дръпна здраво от пурата и пусна кръгче:
	— Върви им на някои — отбеляза той.


	16

	_Юкатан, Мексико_
	Четвъртият постоянен член на групата за специални задачи при НАМПД, беше последният човек на земята, който би се нарекъл късметлия. Докато колегите й си гледаха кефа в климатизирани кабинети, Гемей Моргън Траут бе подгизнала от пот и вродената й доброта намаляваше успоредно с покачването на околната температура, която вече прехвърляше осемдесетте и продължаваше нагоре. Не й се вярваше, че при пълната липса на облаци в небето, влажността на въздуха беше 100 процента.
	Скръстила ръце на гърдите си, тя бе облегнала високото си, гъвкаво тяло на джипа, паркиран върху тревистия ръб на асфалтова ивица, проснала се през нискостеблена гора. По петнистата й повърхност играеха миражите на лъскави локви. Тази пустош й напомняше за филма „Север — северозапад“, в който някакъв разбойник преследваше Кари Грант.
	Гемей вдигна поглед към бледото небе. Няма разбойник, няма дявол. Само двойка лешояди кръжат мързеливо. Неподходящо място за горките гладни създания. Надали намират много жертви на трафика. За последния час мина само една кола. Чу стария пикап от километри. Отмина с товара си от полумъртви пилета, оставил опашка от перушина подире си. Шофьорът дори не намали да види дали не й трябва помощ.
	Като си помисли, че е тъпо да се пържи на слънцето, Гемей се вмъкна обратно под гюрука на джипа и пое глътка студена вода от термоса. Най-малко за трети път разгъна картата, изпратената от професор Чи по факса. Хартията бе влажна и мека от допира на пръстите й. Рано сутринта бе поела към вътрешността на страната от Сиудад дел Кармен, където бе акостирал „Нерей“. Следвала бе най-съвестно всички указания и грижливо изписани разстояния, през монотонните пейзажи на Юкатан и стигна точно, където й бе посочено. Разгледа внимателно очертаните линии. Намираше се точно по средата на Х-а.
	По средата на нищото.
	Гемей съжали, че си бе изпросила да остане, когато двамата, със съпруга й Пол, получиха съобщението да се върнах веднага във Вашингтон, за важна среща на групата за специални поръчения при НАМПД. От няколко дни се мъчеше да уреди тая среща с професор Чи и не знаеше дали ще й се представи друга възможност. Питаше се каква ли е причината за едно такова спешно повикване. Бяха се качили на „Нерей“, веднага след пристигането му в Юкатан, за да вземат участие в изследването на поразения от метеорит район. Пол щеше да се заеме с подводните компютърни графики, които му бяха специалност, а Гемей — с морската биология. Изглеждаше като много приятно занимание. Никакво пресилване. И ето ти го обаждането от централата.
	Усмихна се вътрешно. Явно Кърт Остин е отново на сцената. Винаги нещо се случваше там, където се появи. Като например, стрелбата на „Нерей“, за която чу да се говори. Трябва да звънне на Пол, като се прибере на кораба и да го пита дали да не вземе самолета за вкъщи.
	Господи, помисли си тя, впила поглед в околността, защо професорът поиска да се срещнат на това печално място? Единствената следа от човешко присъствие, сегашно или минало, бяха едва видимите, обрасли с трева, следи от автомобилни гуми, водещи в гората. Отпъди някаква буболечка, което я бе жилнала по носа. Действието на препарата против насекоми се изчерпваше. Същото ставаше и с нейното търпение. Може би вече трябва да си тръгва? Не, ще изчака още петнадесет минути. Ако дотогава професор Чи не се появи, грабва си шапката и обратно към кораба. И ще трябва да признае, че двата часа каране на наетия джип са били за оня, дето клати гората.
	Дявол да го вземе, друга такава възможност няма да има. Така приятно звучеше по телефона с американския си акцент и испанска изтънченост. Изтощена от жегата, една лепната на челото й къдрица падна на носа. Тя издаде долната си устна и се опита да я духне нагоре. Като не успя, бръсна я с ръка и по навик се огледа в огледалцето за обратно виждане. Видя някаква точка на пътя. Тя ставаше все по-голяма и трептеше в маранята. Надвеси се от прозореца, за да види по-добре. Нещото доби вида на синьо-бял автобус. Явно се е загубил, помисли си тя. Прибра се вътре и тъкмо отпиваше нова глътка вода, когато чу свистенето на пневматични спирачки.
	Автобусът бе спрял зад джипа. Вратата се отвори и гробовната тишина бе разтърсена от взрив мексиканска музика, пълна с децибели и духови инструменти. Всички местни автобуси бяха снабдени с говорители за футболни стадиони. Слезе самотен пътник. Облечен беше в стандартната индианска носия: памучна риза, торбести бели панталони и сандали. На главата му имаше твърда сламена шапка, с леко извита нагоре периферия. Като повечето маи, той беше нисък, малко над метър и петдесет. Последва кратка престрелка на испански между него и водача, после си махнаха за довиждане. Вратата хлопна и затракал скорости, автобусът потегли, като някакъв огромен джубокс на колела.
	Марш!
	Гемей се наведе да смаже някаква буболечка, забила жило в прасеца й. Когато отново погледна в огледалото, мъжът бе изчезнал ведно с автобуса. Погледна страничното огледало. Само пустото шосе. Странно. Момент. Някакво движение отдясно. Замръзна. Очи като черни камъни се бяха вторачили в нея през дясното стъкло.
	— Доктор Моргън Траут, предполагам.
	Мъжът имаше същия мек изговор с американски акцент, който бе чула по телефона от Мексико сити. Тя отвърна колебливо:
	— Професор Чи?
	— На вашите услуги! — Той осъзна, че Гемей гледа гушнатата в ръцете му двуцевка и бързо я скри от очите й. — Съжалявам, не исках да ви стряскам! Моля да извините закъснението ми! Бях на лов. Трябваше да предвидя повече време. Хуан, шофьорът, е човек с добро сърце, но голям бърборко. Заприказва всяка нова пътничка — момиче или старица. Не сте чакала прекалено дълго, надявам се.
	— Не, няма нищо. — Този нисък, кафяв мъж с широко лице, високи скули и дълъг, леко изгърбен нос, не беше точно това, което очакваше. Смъмри се за стереотипното си мислене.
	Доктор Чи бе живял достатъчно дълго в света на белите, за да усети притеснението й. Каменните му черти не помръднаха, но в тъмните очи блесна добросърдечен смях.
	— Вероятно съм ви изненадал, непознат някакъв изниква от един път, с пушка в ръка, като bandito. Извинете ме за външния ми вид. Когато съм си у дома, се обличам като местните хора.
	— Аз трябва да се извиня за грубостта си, да ви държа отвън на слънцето. — Тя потупа мястото до себе си. — Влезте, моля, на сянка!
	— Сянката си я нося винаги, но приемам любезната ви покана. — Свали шапката, разкривайки бял бретон над полегато чело, свали от рамо брезентова ловджийска чанта и се вмъкна в джипа, като внимателно постави между седалките пушката със счупени цеви, насочени назад. Торбата сложи в скута си.
	— От вида на торбата личи, че сте имал късмет.
	Той отвърна с театрална въздишка:
	— Аз съм най-мързеливият ловец на света. Заставам на пътя. Взема ме автобус, после ме оставя. Влизам в гората. Бум, бум. Излизам на пътя и хващам следващия автобус. По такъв начин съвместявам удоволствието от самотата на ловджийството с общественото съчувствие при успех или неудача. Най-сложната част е автобусното разписание. Но, всъщност да. — Той вдигна торбата. — Две тлъсти яребици.
	Гемей пусна ослепителна усмивка, която показа малко раздалечените й резци. Също като на модела и актриса Лорън Хътън. Беше привлекателна жена. Не блестяща и свръхсексапилна, но с момчешка живост, която мнозина мъже намираха очарователна.
	— Чудесно — каза тя. — Ще мога ли да закарам вас и вашите птици донякъде?
	— Би било много мило. За благодарност ще ви предложа малко освежителна течност. Сигурно ви е много горещо от това чакане.
	— Не беше кой знае какво — отвърна Гемей, макар че косата й явно на нищо не приличаше, блузата й не можеше да се отлепи от облегалката, а от брадичката й капеше пот.
	Чи кимна, оценил учтивата лъжа.
	— Дайте малко назад, ако обичате, и карайте по следите.
	Тя запали джипа, включи на задна, после бутна лоста на демултипликатора* и излезе от пътя. Гумите се затъркаляха по сухите следи през гъста гора. След около четвърт миля, дърветата оредяха и разкриха осветена от слънцето полянка, с примитивна колиба в средата. Стените й бяха от пръти, а покривът — покрит с палмови листа. Слязоха от джипа и влязоха вътре. Единствените мебели бяха сгъваема метална маса, стол и плетен хамак. От тавана висяха два пропанови фенера.
	[* Демултипликатор — втора скоростна кутия при коли с двойно предаване, разпределяща въртящия момент между двата моста.]
	— Колкото и да е скромна, няма друга casa като mi casa* — каза Чи така, сякаш твърдо вярваше във всяка дума. Като търкаше стъпало по пръстения под, добави: — Тази земя винаги е принадлежала на семейството ми. Десетки къщи са стояли на това място в течение на векове и видът им не се е променил от първата, издигната в началото на времената. Моите хора разбрали, че е по-лесно да струпваш някаква къщица от време на време, отколкото да се мъчиш да изградиш нещо, което да се опъне на вулканите и влажното гниене. Мога ли да ви предложа нещо за пиене?
	[* Mi kasa — дом като моя дом.]
	— Да — отговори Гемей, като се оглеждаше за хладилник. — Благодаря ви! С удоволствие!
	— Следвайте ме, моля! — Поведе я вън от колибата, по отъпкана пътека през гората. След малко стигнаха сграда от сгурбетонови блокчета с покрив от ръждива ламарина. Професорът отвори незаключената врата и влязоха вътре. Чи забърника в някаква ниша, като полугласно мърмореше на испански. След миг заработи двигател.
	— Когато излизам, изключвам генератора, за да пестя гориво — обясни той. — Ей сега ще се усети климатичната инсталация.
	Светна гола крушка. Намираха се в малко преддверие. Чи отвори друга врата и натисна бутон на стената. Пропука луминесцентно осветление, което разкри обширно помещение без прозорци, с две работни маси. На тях се виждаха лаптоп, скенер и лазерен принтер, купища хартия, микроскоп и предметни стъкла, подредени парчета минерали в пластмасови торбички. По-големи парчета бяха пръснати навсякъде, грижливо номерирани. Лавиците стенеха под тежестта на дебели томове. На стената се виждаха карти на полуостров Юкатан, снимки и скици на майски резби.
	— Лабораторията ми — каза Чи с видима гордост.
	— Внушително. — Гемей не бе очаквала да се натъкне на такава напълно оборудвана археологическа лаборатория в средата на… нищото. Доктор Чи беше пълен с изненади.
	Той усети удивлението й.
	— Хората понякога се чудят на контраста между това, в което живея и онова, в което работя. Вън от Мексико сити за живеене ми трябва съвсем малко. Място за спане и хранене, хамак с противокомарна мрежа и покрив да ме пази от дъжда. Но работата е съвсем друго нещо. Човек има нужда от инструменти. А това е най-същественият инструмент за научно изследване.
	Отиде до един очукан, но работещ хладилник, наблъска ловджийската торба в него и извади две шишета безалкохолно, което наля в пластмасови чаши, като добави лед. Разчисти с лакът място на масата и измъкна отнякъде два сгъваеми стола. Гемей седна, пое глътка и пусна студената, сладка течност в пресъхналото си гърло. Беше по-хубаво от шампанско. За момент помълчаха, наслаждавайки се на питието.
	— Благодаря ви, доктор Чи — каза Гемей, като прие още една доза, този път минерална вода. — Май съм се обезводнила повече, отколкото мислех.
	— Това не е трудно по тия места. И след като възстановихме енергията си, с какво мога да ви помогна?
	— Както ви казах по телефона, аз съм морски биолог. Занимавам се с едно крайбрежно проучване.
	— А, да. Изследванията на НАМПД в района на Чиксулубския метеорит.
	Гемей поклати глава:
	— Знаете за това?
	Той кимна тържествено:
	— Горският телеграф. — Като видя озадаченото й лице, професорът призна с усмивка: — Не мога да лъжа. Видях съобщение по електронната поща от НАМПД до музея. Просто ни информираха за проучването.
	Пресегна се към един шкаф, дръпна чекмедже и извади картонена папка.
	— Да видим — каза той и зачете: — Гемей Моргън Траут. Тридесет годишна. Жителка на Джорджтаун. Родена в Уисконсин. Опитен леководолаз. Научна степен по морска археология от Университета на Северна Каролина. Сменя специалността си и се записва в Океанографския институт „Скрипс“, където прави докторат в областта на морската биология. Предоставя дарбите си на световноизвестната НАМПД.
	— Всичко е точно — каза Гемей, вдигнала красиво очертаните си вежди.
	— Благодаря — отвърна Чи, като прибра папката в чекмеджето. — Всъщност заслуга на секретарката ми. След като се обадихте, я помолих да погледне в страницата на вашата агенция в Интернет. Там има пълно описание на всички текущи проучвания, плюс кратки биографични справки за участниците в тях. Имате ли нещо общо с Пол Траут, дълбокоокеанския географ, чието име също беше там?
	— Да, Пол ми е съпруг. Страницата вероятно не съобщава, че се срещнахме в Мексико. Бяхме на експедиция в Ла Пас. Иначе сте добре подготвен, бих казала.
	— Боя се, че се дължи на изследователската ми прецизност.
	— И аз имам склонност към детайла. Я да видим, какво ще си спомня. — Гемей затвори очи. — Доктор Хосе Чи. Роден в Квинтана Ру, Юкатан. Баща — фермер. Отличник в училище, изпратен да продължи образованието си на държавни разноски. Завършва Университета на Мексико. Научна степен от „Харвард“, където и понастоящем сътрудничи на престижния Музей по археология и етнология „Пийбоди“. Куратор на Мексиканския национален антропологически музей. Лауреат на наградата „Макартър“ за приноса му в създаването на пълен сборник майски надписи. В момента работи върху речник на майския език.
	Отвори очи, за да види зъбата усмивка. Професорът изръкопляска:
	— Браво, доктор Моргън Траут.
	— Моля, наричайте ме Гемей!
	— Красиво и необичайно име.
	— Баща ми беше голям ценител на виното. Цветът на косите ми му напомнял за винения сорт „Божоле“.
	— Добре подбрано, доктор Гемей*. Трябва обаче да внеса една поправка. Аз много се гордея с работата си върху речника, но сборникът е рожба на голям брой талантливи хора. Художници, фотографи, картографи, систематизатори и т.н. Моят принос се състоеше в „намирането“.
	[* Гемей — в транскрипцията си на латиница има корен, означаващ силен, пикантен за вкус.]
	— Събирачество?
	— Si. Ще ви обясня. Ловувам от осемгодишен. Обходил съм цял Юкатан, също Белиз и Гватемала. При моите странствания, често попадах на развалини. Някои казват, че имам вграден уред за откриване на стари надписи. Мисля, че по-скоро става дума за комбинация от чувството за околното, което трябва да притежава един ловец и навъртяния километраж. Походи ли малко човек из тия места, няма начин да не се натъкне на някоя следа от моите дейни предци. А сега ми кажете, какво в работата на един сухоземен гроборазкопвач може да привлече интереса на морския биолог?
	— Имам една странна молба, доктор Чи. Както сте научил от биографичната ми справка, преди да се насоча към живите същества, аз бях подводен изкопчия. С течение на годините двете области се комбинираха. Щом попадна на ново място, почвам да търся древни, артистични отражения на морската действителност. Типичен пример е раковината. Кръстоносците я използват за своя емблема. Можете да намерите нейни рисувани и издълбани изображения хилядолетия назад, до римляни и гърци, че и по-отдавна.
	— Интересно хоби — каза Чи.
	— Не е точно хоби, макар че ми носи удоволствие и ме развлича. Дава ми представа за времената преди научното скициране. Гледам някаква рисунка или барелеф и научавам как е изглеждал даден вид преди хилядолетия. Като го сравня с днешния му вид, добивам представа за генетичната еволюция или мутация. Мисля да напиша книга за събраното. Знаете ли някой археологически комплекс, в който има морски изображения? Търся риби, ракообразни, корали. Какъвто и да е обитател на морето, който би привлякъл вниманието на някой майски художник.
	Чи слушаше внимателно.
	— Това, което правите, е вълнуващо. И си струва трудът, понеже доказва, че археологията не е мъртва и никому ненужна наука. Жалко, че не ми казахте по телефона за какво става дума. Щеше да ви спести идването дотук.
	— Това не е проблем, пък и исках да ви видя лично.
	— Радвам се, че го сторихте, но художниците в културата на маите имат склонност към птици, ягуари и змии. Възможно е всякакви отражения на морския живот да са така стилизирани, че да не намерите никакво сходство между тях и рисунките в учебниците по биология. Като ония релефи на папагали, за които хората разправят, че приличали на слонове.
	— Това само прави нещата още по-интересни. Имам малко свободно време. Ако ме насочите към някои места, ще ви бъда благодарна.
	Професорът се замисли за момент.
	— Има едно място на около два часа път от тук. Ще ви заведа да поразгледате. Може пък да откриете нещо.
	— Не ви ли притеснявам?
	— Съвсем не. — Погледна един часовник. — Ще бъдем там около обед, ще останем няколко часа и ще се върнем привечер. Ще можете да стигнете кораба по светло.
	— Би било чудесно. Можем да отидем с джипа.
	— Няма нужда, разполагам с машина на времето.
	— Моля? — Не беше сигурна, че е чула добре.
	— Тук има баня. Защо не се освежите, докато приготвя нещо за ядене?
	Гемей сви рамене. Взе раницата си от джипа, върна се вътре, изплакна лице и среса косата си. Когато излезе от банята, Чи затваряше капака на хладилна чанта.
	— Къде ще взема машината на времето? — попита тя, влизайки в тон.
	— Намира се в темпоралния транспортен модул — сериозно отвърна професорът и я поведе навън, като не забрави да си вземе пушката. — Човек не знае кога ще налети на някоя птица.
	Заобиколиха лабораторията и по една пътека стигнаха до втора колиба. Тя беше без стени, а покривът се поддържаше от стълбове в ъглите. Под него имаше син „Хамер“ с двойно предаване.
	Гемей възкликна с възхищение:
	— Това ли е машината на времето?
	— А как иначе ще назовете машина, която ви отвежда до градове, където е процъфтявала древна култура? Съзнавам, че доста наподобява граждански вариант на военна машина, използвана в сраженията в района на Персийския залив, но това е нарочно, за заблуда на противника.
	Остави хладилната чанта отзад и отвори вратата, за да се качи Гемей. Тя седна и видя познатото, наподобяващо самолетно, контролно табло. Двамата с Пол имаха „Хамер“ в Джорджтаун. Предназначен да замени джипа, внушителната му ширина го превръщаше в застрашителна сила, в рамките на вашингтонския трафик.
	— Пътят, по който дойдохме с джипа, е всъщност задният — обясни Чи. — Тук има друг. — Влезе в машината и я запали. Главата му едва се подаваше над волана.
	Ето го приключението, помисли си Гемей. Облегна се и каза:
	— Затегнете коланите! Готови за излитане!
	— Коланите са затегнати — отвърна Чи и включи на скорост. Колата потегли. — Но ако нямате нищо против, първо ще направим един излет в XII век.


	17

	_Тъксън, щат Аризона_
	Ръбестата глава на Маунт Лемън, щръкнала от веригата Санта Каталина, се открояваше, пред погледа на Остин, в илюминатора на пътническия реактивен самолет, при подхождането му към международното летище на Тъксън. Кацнаха гладко и минути по-късно, двамата със Завала излязоха от сградата на летището под жаркото слънце на Аризона. Метнали пътническите си чанти през рамо затърсиха с поглед своя превоз. Потънал в прах, сребрист „Форд-Еф“, пикап, бипна с клаксон и доближи до бордюра. Остин, застанал по-близо, отвори вратата на мястото до водача. И зяпна. На волана седеше последният човек, когото очакваше да види. Нина Киров.
	Тя бе сменила официалните си дрехи от заседанието в НАМПД с бежови шорти и бледосиня риза.
	— Мога ли да ви предложа едно возене, момчета? — провлече тя с дълбок южняшки изговор. — Не съм се отплатила за подводната разходка със скутер, която беше толкова вълнуваща.
	Остин се изсмя, отчасти за да прикрие смайването си.
	— Бих казал, че трябва да престанем с тия изненадващи срещи, но няма да съм искрен.
	Ченето на Завала също висна, като видя с кого разговаря Остин.
	— Здрасти, Джо — каза Нина. — Ако двамата с Кърт оставите чантите си отзад, ще можем да потеглим.
	Докато оставяха чантите зад кабината, Завала прошепна с открито възхищение:
	— Това пък как успя да уредиш?
	Остин изсумтя неопределено и намигна многозначително. Качиха се в кабината и колата се включи в потока, напускащ летището. Когато завиха на север по булевард „Тъксън“, Нина каза:
	— Трябваше да ви обясня всичко. Наистина имам нова задача. Ще работя с вас и вашата група по този случай.
	— Приятно съм изненадан. Само съм любопитен защо не сподели плановете си сутринта във Вашингтон?
	— Адмирал Сендекър ме помоли да си мълча.
	Завала се ухили:
	— Добре дошла в шантавия и зловещ свят на НАМПД.
	Нина продължи:
	— Той каза, че сте били вън от играта известно време и иска да ви вкара малко по малко. Освен това искал да сте концентрирани на съвещанието и се безпокоеше, че бихте могли да се, хм, отвлечете, ако знаете, че ще работим заедно.
	Остин поклати глава. Винаги можеше да се очаква от Сендекър да направи нещо неочаквано.
	— Прав е, щях да се разконцентрирам напълно.
	Тя се усмихна.
	— Имаше нужда от археолог, за да придаде автентичност на цялата работа. Попита ме дали искам да помогна и аз казах „да“. Беше най-малкото, което можех да направя. — Гласът й се втвърди. — Искам да пипна тия приятели. Които и да са.
	— Разбирам чувствата ти, Нина, но не знаем с какво си имаме работа. Може да се окаже опасно.
	— Обсъдих това надълго и широко и много внимателно. Адмиралът ми даде всички възможности да се оттегля.
	— Моля те, не го разбирай погрешно, но не ти ли мина през ума, че адмиралът те кани, поради причини по-различни от съображенията за техническите ти качества?
	Нина го погледна със сериозни сиви очи:
	— Той ми го каза съвсем ясно в самото начало.
	— Тоест, известно ти е, че си стръв.
	Тя кимна.
	— Това е основната причина за моето присъствие. Да се опитам да привлека хората, които убиха доктор Нокс, Сенди и другите. Искам съд за тях, каквото и да ми струва това. А от друга страна, не е сигурно, че те изобщо продължават да се интересуват от личността ми. Върнах се в Кеймбридж преди седмици, а най-голямата опасност, на която се натъквам, е уличното движение. Никой в черно не изскача от гардероба. Никакви бодигардове не ме пазят, а все още съм жива.
	Остин реши да не казва на Нина, че бодигардовете, които й бе назначил, са около нея. Тя просто не ги забелязваше. Упорито издадената напред челюст не оставяше място за съмнение. Решена бе да отиде докрай.
	— Назидателният ми тон може би говори друго, но аз много се радвам да те видя отново.
	Сянката от сърдита гримаса, легнала върху лицето на Нина, отстъпи мястото си на усмивка.
	Не след дълго завиха по „Пайъниър паркуей“, в посока към „Оракъл Джънкшън“. Редиците къщи бяха заменени от пустиня и кактуси. Завала, който внимателно слушаше, разбираше, че съзнанието на Остин работи в две направления — лично и служебно. С латинското си потекло, Джо беше романтик по природа, но сега виждаше, че Сендекър беше прав за възможното разконцентриране. Възползва се от паузата, за да даде по-практична насоченост на разговора:
	— След като изяснихме този въпрос, може да минем към главния.
	— Благодаря за напомнянето — съгласи се Остин. — Руди ни постави в течение, но нека прегледаме подробностите, за да не пропуснем нещо!
	— Ще ви кажа, каквото зная — каза Нина. — Когато започнахме да обсъждаме идеята, веднага пролича, че ще бъде изключително трудно да се изработи подробен план за толкова кратко време.
	— Не разбирам защо — обади се Остин. — Всичко, от което имаме нужда, е обещаващ археологически обект, фалшива експедиция, която да изглежда истинска, доверени хора да копаят и една сензационна находка, сведения за която да стигнат до приятели и врагове.
	— Горе-долу това е. Като да поставяш пиеса на Бродуей — отбеляза Нина. — Само трябваше да го правим без сцена, актьори и сценарии. Адмиралът възложи на командир Гън да се погрижи за декорите. Имаше идея да се внедрим във вече действаща експедиция. Но това създаваше други проблеми.
	Остин кимна:
	— Тогава трябваше да цъфнете при някои разкопки и да кажете: „Здрасти, поемаме нещата в свои ръце. О, между другото искаме да ровнем тука една находчица, та да привлечем по тоя начин насам банда убийци.“ Да, това би могло да създаде проблеми.
	— И то големи. Ето защо, командирът предложи нещо наистина гениално.
	— Руди честото прави — отбеляза Остин.
	— Идеята му бе, да стъпим върху една легенда. Аризонския романс.
	Завала се усмихна:
	— Звучи като име на футболен отбор.
	— Би могло, но не е. През 1924 до една стара тухларна, недалеч от дилижансовата станция при Деветата миля, някакви типове изровили нещо, което приличало на оловен кръст с тегло тридесет килограма. Решили, че може би е останал от йезуитски мисионери или испански конквистадори*. Кръстът бил покрит целият с твърда корица от калциев карбонат. Когато я отстранили, видели че са два кръста, свързани с оловни нитове. Върху метала личал надпис.
	[* Конквистадор — от конквиста — насилственото подчиняване на Южна Америка на испанската корона.]
	— Тук бяха Джон и Мери — каза Завала.
	— Само че Джон и Мери го написали на латински. В университета на Аризона разчели надписа и той съдържал нещо невероятно: „В лето Господне 775, седемстотин мъже и жени, под ръководството на Преславния Теодорус, отплавали от Рим и дълго се борили с океанските бури. Те се разбили в някаква суша, изоставили корабите си и продължили пеша на север, докато стигнали гореща пустиня. Издигнали град, наречен Тера Калалус, който процъфтявал, докато поробените индианци въстанали и убили Теодорус. Градът бил издигнат отново, но индианците пак се надигнали. Един от римските първенци, на име Якобус, разпоредил всичко това да се изпише върху кръста.“
	— Римляните са разполагали с достатъчно големи кораби, чиято мореходност би позволила да се справят с такова плаване — каза Остин, но историята звучи по-скоро като взета от булевардно списание. Конън Варварина.
	— Или Амалрик, Богочовекът от Тоорана — допълни Завала.
	— Добре де, — прекъсна ги Нина с престорено раздразнение, — това е сериозно. Както вашите реакции красноречиво показват, цялата история е лесна плячка за скептиците, които тогава бързо я налапали. Но скоро запели друга песен, когато наблизо била намерена гравирана в метал римска глава, също покрита с калциев карбонат. Един археолог от университета започнал разкопки. Открити били още кръстове, девет старинни меча и един labarum* — римски имперски щандарт**. Много хора станали вярващи. Други разправяли, че всичко било заровено там от мормоните***.
	[* labarum — кралски, кавалерийски щандарт, носен пред римските императори в боен строй.]
	[** Щандарт — боен флаг.]
	[*** Мормони — американска, християнска секта, проповядваща между другото многоженството.]
	— Да бият целият тоя път от Юта — за да заровят всичко това? — учуди се Остин.
	Нина сви рамене:
	— Избухнали спорове из целия свят. Според някои специалисти дълбочината, на която се намирали находките, както и карбонатният слой, доказвали, че не става дума за измама, освен ако е била организирана преди Колумб. Скептиците сочели, че много фрази от надписа изглеждали като взети от учебник по латинска граматика. Някой подметнал, че предметите може да са били заровени от политически емигранти от времето на Максимилиан, поставен на мексиканския трон от Наполеон.
	— А какво станало с находките?
	— В университета решили, че цялата история се е комерсиализирала, и я замразили. Предметите се съхраняват в банка. Пари за продължаване на разкопките не се намерили.
	— Разбирам накъде вървим — обади се Остин. — След всичкото това време, най-после са намерени пари за разкопки. Басирам се, че са от бюджета на НАМПД.
	— Ъхъ. Казваме, че експедицията се финансира от богаташ, пожелал да остане анонимен. Същият бил запленен от историята още като дете и иска да се разнищи докрай, веднъж завинаги. Проучвания с металотърсачи разкрили някои интересни възможности в района на изоставено ранчо, близо до първоначалните разкопки. Започнахме да копаем там и открихме римска реликва.
	— Историята си я бива — реши Завала. — Дали някой ще клъвне?
	— Сигурни сме в това. Вестници и телевизии вече ни помогнаха. Когато се свързахме с „Тайм куест“, те знаеха всичко за разкопките и сами предложиха помощта си.
	— Дадоха ви пари? — попита Остин.
	— Не сме искали пари. Искахме доброволци. Изпратиха двама. В замяна поискаха, както им е обичай, да бъдат уведомени преди медиите за всяко необикновено откритие. Което вече направихме.
	Остин разсъждаваше на глас:
	— При целия този шум, ще е доста трудно да се направи така, че цяла експедиция да изчезне от лицето на земята.
	— Адмиралът говори по този въпрос. Той смята, че широкото осветляване ще осуети планове за убийство. Ще се опитат да откраднат или унищожат реликвата.
	— Може би няма да нахлуят с оръжие в ръка, но не съветвам да се застава на пътя им, ако го сторят — каза Завала.
	— Кога съобщихте на „Тайм куест“?
	— Преди три дни. Помолиха ни да не казваме на никого. Седемдесет и два часа.
	— Значи, довечера са на ход.
	Нина ги осведоми за разкопките. Тя беше археологът на групата. Подводничарската квалификация на служителите от НАМПД бе поощипана, за да добие по-земни характеристики. Траут лесно пое ролята на геолог. Остин мина под неопределената фирма на инженер, а Завала стана специалист по металите.
	Пикапът продължаваше да се катери в пустинята Тъксън. Беше късен следобед, когато напуснаха магистралата и се задрусаха по черен път, край бодливи храсталаци. Спряха до безформена купчина кирпич, където се виждаха два жилищни камиона „Уинебего“ и няколко други коли. Остин излезе и огледа мястото. Останки от каменен зид горе-долу очертаваха границите на ранчото. Следобедното слънце придаваше на пустинята бакърен оттенък. Дългата фигура на Траут изникна с протегнати ръце. Облечен беше в каки, сякаш току-що извадени от гардероб, закопчана официална риза на розови райета и вратовръзка с индиански мотиви, по-малка и не толкова екстравагантна, колкото повеляваше вкусът му. Единствената отстъпка пред нехигиеничната същност на археологическите разкопки бяха работните ботуши, но и тяхната кожена повърхност изглеждаше току-що лъсната.
	— Пристигнах тази сутрин с Нина — обясни той. — Елате, ще ви разведа наоколо! — Поведе ги зад развалините на старата хасиенда* към малко възвишение, където един земен участък бе разделен на квадрати от набити колчета. Възрастна двойка работеше със сито, направено от дърво и телена мрежа. Мъжът сипваше в него пръст, а жената отсяваше различни предмети и ги прибираше в найлонови торбички. Траут ги запозна. Джордж и Хариет Уингейт бяха хубава двойка в края на шестдесетте или в началото на седемдесетте си години, но проявяваха енергията на по-млади хора. Казали бяха, че са от Вашингтон.
	[* Хасиенда — (исп.) имение.]
	— Щат Вашингтон — с горда усмивка внесе поправка мисис Уингейт.
	— Спокейн — поясни съпругът, висок мъж със сребърна коса и брада.
	— Хубав град — забеляза Остин.
	— Благодаря — отвърна съпругът. — Благодаря също, че сте дошли да помогнете. Тая работа с археологията се оказва малко по-трудна от игра на голф. Не мога да повярвам, че си плащаме, за да копаем тук.
	— Чуйте го само! Той не би пропуснал такава възможност за нищо на света. Джордж, кажи им за шапката Индиан Джоунс, която искаш да си купиш.
	Съпругът посочи към слънцето.
	— Индиана Джоунс, скъпа. Също като щата Индиана. Просто искам да се предпазя от слънчев удар — каза той с усмивка, почти скрита зад гъстите бели бакенбарди.
	Като размениха още няколко любезности, новодошлите отидоха към разкопките. Двама мъже на колене човъркаха с мистрии в два съседни плитки правоъгълни изкопа. В тяхно лице Остин разпозна бивши военноморски тюлени*, присъединявани към групата на НАМПД при предишни задачи. Сендекър не поемаше рискове. Тези бяха от най-добрите в отдела за сигурност в агенцията. По-високият, известен на Остин просто като Нед, имаше класическите широки рамене и тънък кръст на културист. Мистрията в ръката му изглеждаше като клечка за зъби. Карл, по-ниският, беше по-сух, но както Остин знаеше от опит — значително по-опасен от двамата.
	[* Тюлени — специализирани морски части, обучени за бойни и подривни действия под и над вода.]
	— Как върви? — попита Нина.
	Нед се изсмя:
	— Добре върви, но никой не ми каза какво да правим, ако наистина намерим нещо.
	— Викам му да го зарови пак — обади се лаконично Карл.
	— Това може би не е лоша идея — отвърна Остин. — По-добре е, отколкото да се обяснява, какво търсят двама водолази от НАМПД посред аризонската пустиня. — Спомни си какво му бе казала Нина за мароканския случай. — Да са минавали някакви странници днес?
	Траут и другите двама се спогледаха и избухнаха в смях.
	— Ако имаш предвид странни хора, имаше ги повече от достатъчно. Невероятно е какво количество малоумници могат да бъдат привлечени от едно такова проучване.
	— Не знам дали си съвсем почтен към тях — намеси се Карл. — Някакъв ми предложи да търся следи от контакти с НЛО и Атлантида. Видя ми се съвсем разумно, докато говорех с него.
	— Разумно, колкото и цялата тая операция — отбеляза Остин с крива усмивка. — Друг някой?
	— Минаха някакви с камери и бележници — отвърна Траут. — Казаха, че са репортери.
	— Легитимираха ли се?
	— Не сме искали. Би било загуба на време. Ако тия приятели са така организирани, както смятаме, ще си осигурят и фалшиви документи. Минаха много зяпачи и доброволци. Казахме им, че това са само предварителни проучвания, взехме им имената и обещахме да им се обадим. Всички са заснети с видеокамера от върха на оня кактус.
	Остин си мислеше за битката на борда на „Нерей“, трябваше да отблъснат група добре въоръжени нападатели. В ролята си на защитници, те имаха на своя страна изненадата и късмета. Но раните по него и Завала говореха, че нещата лесно можеха да имат и друг изход. Дори и тези корави псевдоизкопчии могат бързо да бъдат пометени от мощна атака.
	— Какви са ни резервите? — попита той.
	— Имаме шест души в изоставената бензиностанция веднага зад завоя — отвърна Нед. — Ще бъдат тук за по-малко от пет минути след сигнала. Отработено е. — Докосна пейджъра на колана си. — Натискам бутона и тръгват.
	Остин се огледа, после хвърли поглед към далечните планини. Странно за морски човек, но той винаги се чувстваше у дома си в пустинята. Имаше сходство между двете обкръжения — безкрайни простори, възможните резки атмосферни промени, безмилостна враждебност към човешкия живот.
	— Какво ще кажеш, Джо? Ако ти нападаш, от коя страна ще дойдеш?
	Завала, който вече бе мислил по въпроса, отвърна без никакво колебание:
	— Пътят, по който дойдохме, осигурява най-лесния достъп, така че най-логичната изходна позиция за нападение е пустинята. От друга страна, може би искат ние да си мислим точно това и да нападнат от пътя. Зависи от превозните им средства. Не съм забравил, че в Мароко използваха амфибия.
	— И аз не съм. Макар че трудно ще скриеш подобно нещо в пустинята.
	— Външният вид лъже — отвърна Карл. — Проучих района около ранчото. Има повече дупки, отколкото по луната. Дерета, ровини, цял куп. Армия не можеш да скриеш, но достатъчен брой убийци, които да направят живота интересен, можеш.
	— Интересен и много къс — отбеляза Остин. — И така, спираме се на пустинята. Нека момчетата сложат постове по пътя след мръкване. Подкрепа за тях?
	Нед кимна:
	— Един хеликоптер, с дузина въоръжени до зъби, чака в едно дере на три мили оттук. Пет минути и за тях.
	Пет минути могат да се окажат много време, помисли си Остин, но, общо взето, хареса приготовленията. Погледна към мястото, където здраво се трудеше семейството от Спокейн.
	— Ами хората от „Тайм куест“?
	Траут се ухили:
	— Ако те са убийци, това е най-сполучливата маскировка, която съм виждал. Проучихме ги основно. Всичко им е наред.
	— Нямах предвид това. Трябва да имаме план за закрилата им, в случай че белята стане.
	— Няма страшно — каза Траут. — Настанени са в мотел на магистралата.
	Остин се обърна към Нина:
	— Ще успея ли да те убедя и ти да отидеш в мотела?
	— Не — твърдо отговори тя.
	— Защо ли отговорът ти не ме изненадва? Ако настояваш да останеш, ще стоиш плътно до мен и Джо! И ще правиш точно каквото ти кажем! А къде е тая невероятна находка, от която се очаква да предизвика нападението?
	Нина се усмихна:
	— Скрили сме я в „сейфа“.
	Нед и Карл се върнаха към заниманията си, а Нина ги поведе към метална барака, разположена до камионите. Отвори катинара със закачен на колана й ключ. Нямаше ток и тя запали пропанов фенер. Върху две дървени магарета бяха прехвърлени талпи. На тях лежеше предмет, покрит с парче плат.
	Траут каза:
	— Удивителни са възможностите на съвременната наука да прибавя години към възрастта на нещо. Момчетата от лабораторията на НАМПД забъркаха калциев карбонат, който нормално се образува за столетия. — Замълча, за да усили ефекта, и дръпна парчето плат: — Voila*!
	[* Voila — (фр.) ето, заповядайте, готово.]
	Остин и Завала се вторачиха в осветения от лампата предмет, после го доближиха. Остин докосна бронзовата повърхност.
	— Това ли е, което си мисля? — попита той.
	Траут се прокашля:
	— Какво ще кажете?
	Широка усмивка цъфна на лицето на Остин:
	— Мисля, че е съвършено — отговори той.


	18

	_Юкатан, Мексико_
	Гемей съжали за въздухоплавателния си речник. „Хамера“ наистина се понесе по тесния път като самолет. Чи сякаш си служеше с някакъв много модерен радар. След като нямаше как да вижда над волана поради ниския си ръст, не можеше иначе да се обясни лекотата, с която прекарваше широкото возило покрай ровини и решени на самоубийство броненосци. Дърветата от двете страни се сливаха в някаква неясна зеленина.
	Гемей започна изпълнението на секретна операция по ограничаване на скоростта:
	— Как върви работата върху майския речник, доктор Чи? — попита тя.
	Професорът направи опит да отговори през невероятния шум от едрограйферните гуми и фучащия край ръбестите форми на колата въздух. Гемей направи с длан фунийка до ухото си. Чи кимна с разбиране. Оловното му стъпало се махна от газта. Пусна климатика.
	От вентилационните отвърстия нахлу освежителна прохлада.
	— Нямам представа, защо не го направих по-рано — каза той. — Благодаря за въпроса. За жалост, в момента съм изоставил работата в това направление.
	— Съжалявам да го чуя. Вероятно сте прекалено зает в музея.
	Професорът отговори с развеселен поглед:
	— Не бих могъл да определя задълженията си в музея като особено тежки. В качеството си на единствен пълнокръвен представител на майската раса, сред личния състав на музея, аз се радвам на удоволствието да заемам синекурна длъжност. Мисля, че у вас ги наричат работни места за отсъстващи. В Мексико това са хонорувани длъжности с огромен престиж. Но всъщност, мен ме стимулират да се държа по-настрана от кабинета.
	— Не ми е ясно. Речникът…
	— … трябва да свири втора цигулка, с оглед по-належащите нужди. По-голямата част от времето ми минава в борба срещу грабителите, които плячкосват нашето историческо наследство. То напуска пределите на страната с тревожна скорост. Всеки месец от майската култура се изнасят по хиляда предмета.
	— Хиляда!? — повтори Гемей с неразбиращо поклащане на глава. — Беше ми известно, че имате проблеми, но нямах престава, че нещата са стигнали чак дотам.
	— Малцина имат. За съжаление не само количествата на откраднатото плашат. Най-вече качеството. Контрабандистите не си губят времето с дреболии. Изнасят само най-доброто. Художествена керамика от късния класически период: 600 — 900 г. след Христа. Прекрасни екземпляри. Баснословни цени. Не бих възразил сам да притежавам няколко.
	Гемей се загледа напред с присвити от яд устни:
	— Това е трагедия.
	— Мнозина от грабителите са чиклерос — работници от плантациите, в които се отглежда суровината за дъвка. Изключително опасен народ. Преди години потреблението на дъвка на американския пазар спаднало и чиклерос се ориентирали към ограбване на културни паметници. Днес е още по-лошо.
	— В какъв смисъл?
	— Пазарът на дъвка е вече без значение. Защо да си съсипваш гърба на полето, след като можеш да получиш двеста до петстотин долара за едно красиво гърне? Свикнаха с парите. Грабителството е организирано. Бандите се наемат в Кармелита, Гватемала. Предметите се носят там и после с камиони заминават за Белиз. И оттам, по въздух или вода — в САЩ или Европа. По галерии и търгове се събират хиляди долари. Но музеите и частните колекционери плащат още повече. Не е толкова трудно да се осигурят сертификати за произход.
	— Добре, но те не могат да не знаят, че голяма част от предметите са крадени.
	— Знаят, разбира се, но казват, че по този начин запазват миналото.
	— Твърде неубедително извинение за заличаването на цяла култура. Но лично вие какво можете да направите срещу това?
	— Както вече ви казах, аз съм намирач. Опитвам се да намирам местата преди мародерите. Съобщавам координатите едва след като властите ме убедят, че са в състояние да осигурят охрана, докато предметите бъдат извадени от земята. Същевременно използвам връзките си в Европа и САЩ. Именно правителствата на заможните страни са в състояние да тикнат трафикантите в затвора и да ги ударят там, където най-много ги боли — да им конфискуват богатството.
	— Звучи почти безнадеждно.
	— Така е — съгласи се професорът тъжно. — И опасно. При такъв висок залог, насилието става нещо обичайно. Неотдавна един чиклеро предложил, вместо да се изнасят предметите в чужбина, да се оставят по местата им и да се водят туристи да ги разглеждат. Това би донесло повече пари за всички.
	— Нелоша идея? Чули я някой?
	— О, да. — Устните на доктора се свиха в мрачна усмивка. — Някой много добре я чул. Убиха го и толкоз!
	Професорът скочи върху спирачките. Хамерът се спъна като изтребител, при отваряне на спирачен парашут и поднесе надясно почти под прав ъгъл.
	— Съжалявам! — извика Чи, докато се мятаха през канавката и се задрусаха между дърветата. — Разсеях се. Дръжте се, влизаме навътре! — изкрещя той през пукота от шибащите клони и рева на двигателя.
	Гемей беше сигурна, че ще се блъснат, но не забеляза нещо, което видя острият поглед на професора — едва личаща просека в гъстата гора. С висналия на волана професор, колата се защура по-нататък.
	Подскачаха така почти час. Следваха някакъв път, който беше напълно невидим за Гемей и тя остана много изненадана, когато Чи най-накрая обяви, че са стигнали края му. Професорът овърша поне акър, докато най-после спря колата и я изгаси.
	— Време е за една горска разходка.
	Чи замени сламената си капела с бейзболна шапка на Харвардския университет, като я сложи с козирката назад, за да не я закача в клоните. Докато сваляше багажа, Гемей смени шортите с джинси, които щяха да пазят краката й от драки и бодили. Чи промуши ръце под ремъците на раницата с обяда им, метна пушката през рамо и окачи на колана си мачете* в кания. Гемей носеше друг вързоп с фотоапарата и бележниците си. След бързо ориентиране по слънцето, Чи се шмугна в храстите.
	[* Мачете — дълъг плосък двуостър нож за сечене на тръстика или на гъста растителност при преходи из джунглата.]
	Гемей беше атлетична, дългокрака, с тесни бедра и малък бюст. Мъжкарана като дете, тя вечно бе търчала с момчешки банди по улиците на родния си Рейсън в Уисконсин, играла бе бейзбол и бе строила къщи по дърветата. Като голяма, се превърна в маниачка на аеробика и яростен привърженик на холистичната медицина*. Тичаше, караше колело, правеше пеши преходи, като използваше за целта всеки семеен излет във Вирджиния. Със своите метър и седемдесет и пет тя беше почти тридесет сантиметра над професора. Въпреки цялата си кондиция и бързина, за нея се оказа трудно да поддържа неговото темпо. Той сякаш протичаше между клоните, които тя трябваше да отстранява от пътя си с ръце. Тихото му придвижване в гората наведе Гемей на мисълта, че вероятно самата тя прилича на крава в храстите. Едва когато Чи спря, за да отвори път през някакви лиани с помощта на мачетето, тя успя да си поеме дъх.
	[* Холизъм — принципно схващане, съгласно което една цяла органична система има битност отделна и в по-голяма степен значима от тази, на отделните съставляващи я части.]
	При друго спиране, след като бяха изкачили малко възвишение, професорът й показа насипани по земята парчета варовик.
	— Това е участък от стар майски път. Такива насипани павирани пътища са свързвали градовете на маите из цял Юкатан. Не по-лоши от всичко, построено от римляните. Оттук нататък е по-лесно.
	Предсказанието се оказа точно. Треволякът и храстите бяха все така гъсти, но твърдата настилка улесняваше ходенето. Не след дълго спряха пак и Чи посочи низ изпопадали камъни, пресичащи гората:
	— Това са развалини от градска стена. Почти стигнахме.
	След няколко минути гората оредя и те излязоха на открито пространство. Чи прибра мачетето.
	— Добре дошла в Шангрила*.
	[* Шангрила — всяка утопична представа за скрит, таен рай на земята.]
	Застанали бяха на ръба на долина с диаметър около половин миля, прорасла с нисък храсталак и отделни дървета тук-там. В нея нямаше нищо забележително, ако не се смятат стръмните, гъсто обрасли могили със странни форми, издигнати в пространството между тях и линията дървета в противоположния край на долината.
	Гемей примигна от рязкото преминаване на сянката в ярка слънчева светлина.
	— Не точно така си представях утопичното царство — каза тя, като обърса потта от челото си.
	— Ами, жителите са се изселили преди има-няма хиляда години — извини се доктор Чи. — Но трябва да признаете, че е много тихо.
	Единственият шум, освен собственото им дишане, се причиняваше от милионите насекоми.
	— По-точният термин е мъртво тихо.
	— Пред себе си виждате пространството, непосредствено ограждащо едноакровия централен площад на доста голям град. Оттук са тръгвали в две посоки, три мили дълги улици с къщи. Някога това място е гъмжало от такива дребни кафяви хора като мен. Жреци в пълно оперение, военни, селяни и търговци. Облачета дим висели над стотици колиби, не по-различни от моята. Плачели деца. Биели барабани. Всичко е минало. Това ви кара да се замислите, нали? — Погледът на Чи бе вторачен, сякаш образите в съзнанието му оживяваха. — Е — добави той, сякаш насила се върна в настоящето, — сега ще ви покажа, за какво ви домъкнах в тая пустош. Вървете точно по дирите ми. Навсякъде има дупки, през които се стига до древни сводести изби с водоизточници. Някои от тях съм отбелязал. Трудно ще е да ви измъкна оттам. Ако вървите по пътеките, няма да пострадате.
	Като изучаваше внимателно двете, затревени до пояс страни на пътеката, Гемей бързо последва професора през полето. Стигнаха основата на една могила, обрасла с гъста растителност. Беше висока около девет метра и широка — осемнадесет.
	— Тук е бил центърът на площада. Това е храм, посветен може би на второстепенен бог или цар. Сводът е срутен, което е предпазило мястото от мародери. Всички развалини са по-ниски от дърветата. Не може нищо да се забележи, освен ако дойдете тук.
	— Късмет е било, че сте ловувал по тия места — обади се Гемей.
	— Да, би било много вълнуващо да се спъна в руините, подгонил яребица, но ви излъгах. Имам приятел в НАСА. От шпионски сателит, в района е засечено неясно правоъгълно очертание. Видя ми се интересно и дойдох на място. Беше преди почти две години. Идвал съм десетина пъти оттогава. При всяко идване, разчиствам все повече пътеки, паметници и къщи. В околната гора има още развалини. Може би ще се окаже място от съществено значение. Елате насам, ако обичате!
	Като екскурзовод в музейна експозиция, Чи я поведе към една цилиндрична постройка, скрита от буйна растителност.
	— Последните си две посещения посветих на разчистването само на тая постройка.
	Заобиколиха зданието, изградено от добре прилепнали, сиво-кафяви каменни блокчета.
	Гемей вдигна поглед към сферичния таван, отчасти срутен навътре.
	— Необикновена архитектура — отбеляза тя. — Също храм?
	Докато разсичаше лианите, тръгнали да си възвърнат владението, Чи отговори:
	— Не, това е всъщност звездна обсерватория и часовникова кула. Всички тия издатини и отвори са разположени така, че слънцето и звездите се появяват в тях в зависимост от равноденствията и слънцестоенето. Най-горе е имало специално помещение, в което астрономите са изчислявали ъглите на небесните траектории. Но ето тук, това исках да ви покажа.
	Той отстрани с ръка храстите от един фриз на около метър, обикалящ долната част на стената, и се отдръпна, като покани Гемей с ръка да погледне. Фризът бе издълбан на равнището на очите на маите, така че тя трябваше да се наведе. Беше изобразена морска сцена. Прекара дългите си пръсти по контурите на един кораб. Той нямаше палуба и носът и кърмата му бяха извити нагоре. Форщевенът* продължаваше напред в дълъг и остър таран. От дебелата мачта висеше голямо квадратно платно. То не се плъзгаше по утлегар**, а беше постоянно фиксирано към напречна греда в горния си край. Въжета от краищата й се спускаха към носа и кърмата от ъглите на платното. Кормилното весло беше двойно. Над кораба летяха морски птици, пред носа бе скочила риба.
	[* Форщевен — (мор.) греда, издадена напред от носа на кораб.]
	[** Утлегар — (мор.) хоризонтална греда, шарнирно прикрепена към основата на мачта; по нея се набира долният край на триъгълно платно; при промяна на курса тази греда заедно с платното преминава от другата страна на мачтата.]
	Екипажът лъщеше с толкова много копия, че наподобяваше гръб на таралеж. Мъжете, които ги държаха, носеха нещо, което наподобяваше хокейни шлемове. Други гребяха с дълги, насочени под ъгъл назад весла. Гребците бяха двадесет и петима, което, с още толкова откъм невидимата страна, правеше общо петдесет. Нещо като верига от щитове висеше по протежение на борда. Като преброи фигурите, реши, че дължината на кораба трябва да е над тридесет метра.
	Проследила фриза, тя видя още бойни кораби и нещо като търговски, с по-малко войници на борда, покрити с правоъгълни форми, които може би бяха сандъци със стока. Мъже, които вероятно бяха членове на екипажа, опъваха въже, за да управляват платната. За разлика от шлемоносците тези имаха странни островърхи шапки. Мотивите бяха разнообразни, но цялото изображение явно представляваше търговска флотилия с охраната си.
	Чи я гледаше доволно да обикаля постройката и тя си даде сметка, че въобще не е имал намерение да й показва морски животни. Искал е да види корабите. Гемей спря пред един от тях и поклати глава. На върха на носа беше гравирана животинска глава.
	— Доктор Чи, това не ви ли прилича на конска глава?
	— Помолихте ме да ви покажа морски животни.
	— Датирали ли сте това нещо?
	Професорът приближи и прокара пръста по резбования край на фриза.
	— Тия издълбани лица всъщност са цифри. Това например означава нула. Според йероглифите рисунките са от около 100 — 150 години преди Христа.
	— Ако това е дори приблизително вярно, какво търси тая конска глава там? Конете ги няма чак до петнадесети век, когато ги докарват испанците.
	— Да, това си е истинска загадка, нали?
	Гемей се загледа в нещо в небето, с форма на диамант, от което се подаваше човек.
	— Това пък, какво е? — попита тя.
	— Не съм сигурен. Когато го видях за пръв път, реших, че е някакъв небесен бог, но не е от тия, които знам. Това е много за наведнъж. Не сте ли гладна? Можем пак да дойдем, да погледаме.
	— Добре — отвърна Гемей, като извадена от унес. Не й се откъсваше от изображенията, а мислите гъмжаха в главата й като рой пчели.
	Наблизо имаше камък с форма на тъпан, около метър висок и няколко в диаметър. Докато Гемей отиде отзад да смени джинсите с донесените по-удобни шорти, Чи подреди обяда върху равната повърхност на камъка. Професорът извади от раницата си плетена покривка и платнени салфетки и ги просна върху изображението на майски воин в украсена с пера униформа.
	— Надявам се, няма да възразите срещу масата, наредена върху пропит с кръв, жертвен олтар — попита Чи с безизразно лице на покерджия.
	Гемей влизаше вече в тона на черния докторски хумор:
	— Ако острият пън, върху който току-що се насадих, е стрелка, то това по-скоро е бил слънчев часовник.
	— Разбира се — отвърна Чи с невинен вид. — Всъщност олтарът е ей там, при храма. — Порови в раницата: — Консервирано месо и тортили*.
	[* Тортиля — тънка питка от царевично брашно.]
	— Кажете ми, какво знаете за маите? — попита Чи, като й подаваше спретнато затънат сандвич.
	Тя махна чистото фолио и захапа тортилята, преди да отговори:
	— Знам, че са били свирепи и в същото време привлекателни. — Направи широк жест във въздуха. — Били са невероятни строители. Цивилизацията им се е сринала, но никой не знае със сигурност защо.
	— Загадката е по-малка, отколкото някои си мислят. Културата на маите търпи много изменения в хода на вековното си съществуване. Войни, революции, лоши реколти. Но краят настъпва в резултат от нахлуването на конквистадорите и последвалия го геноцид. Докато дошлите след Колумб избиват нашия народ, други унищожават неговата култура. Един монах, Диего де Ланда, пристига с конквистадорите и става епископ на Юкатан. Изгаря всички майски книги, до които успява да се докопа. Нарича ги лъжи на дявола. Можете ли да си представите подобна катастрофа в Европа и пораженията която би нанесла? Дори Хитлеровите щурмоваци не са били така старателни. Оцелели са само три книги, за които знаем.
	— Колко тъжно. Няма ли да е чудесно, ако някой ден се намерят още? — Гемей загледа долината от високото си място. — Какво е това тук?
	— Отначало мислех, че е чисто научен център, далеч от кървавите жречески ритуали, в който се провеждат изследвания. Но колкото повече неща откривах, толкова по-ясно виждах, че става дума за част от много по-значимо цяло. Наречете го, ако щете, архитектурна машина.
	— Не мисля, че разбирам.
	— И аз не съм сигурен, че разбирам. — Чи измъкна смачкана цигара от джоба на ризата си и я запали с думите: — Човек може да си позволи някои малки пороци с напредване на възрастта. — Пое глътка дим. — Нека да започна от малкото. Фриза и обсерваторията.
	— А голямото?
	— Разположението. Намирал съм подобни съоръжения и на други места. Заедно взети, те напомнят силно увеличен чертеж на електрическа верига.
	Гемей не можа да сдържи усмивката си.
	— Да не искате да кажете, че маите са могли да прибавят и компютърната наука към останалите си постижения?
	— Грубо казано, да. Нямам предвид машина на IBM с нейните безкрайни гигабайта. По-скоро нещо като кодираща машина. Ако знаем как да я използваме, бихме могли да дешифрираме тайните на тези камъни. Разположението им не е случайно. Прецизността, с която са подреждани, е забележителна.
	— Тези изображения… толкова са странни. Тая конска глава. Какво разказват йероглифите?
	— Разказват за едно дълго плаване, извършено преди много години от стотици хора, и много богатства.
	— Натъквал ли сте се на тази история другаде?
	— Да.
	— Но защо тук, толкова далеч от брега?
	— И аз съм си задавал този въпрос. Защо не при паметниците на Тулум, на самия залив? Елате, ще ви покажа нещо, което може би дава обяснение!
	Разтребиха и се отправиха към другия край на долината, където отново започваше гора. Спуснаха се между дърветата по полегат склон. Въздухът охладня малко и доби тинест аромат. Стигнаха брега на бавна река. Чи я посочи и каза:
	— Виждате как са ерозирали бреговете горе на високото, което показва, че някога реката е била по-голяма.
	— Някой на кораба каза, че в Юкатан няма реки.
	— Вярно. Юкатан е в голямата си част една огромна варовикова плоча. С много дупки, кухини и пещери. Ние се намираме по на юг, в Кампече, където теренът е малко по-различен. Колкото повече наближавате Петен и Гватемала, градовете на маите започват да се разполагат край реки. И точно това си мислех, да не би този кораб да е осъществявал връзка между отделните селища.
	— Прав сте, имало е река, но не мисля, че е била достатъчно голяма за кораб с такива размери. С високите си нос и бордове, с тази издължена носова част, съдът е предназначен за открито море. Има нещо друго. Рибата, която първоначално взех за делфин. Соленоводно животно. — Тя замълча за миг. — Какво е това?
	Слънцето се отразяваше от нещо лъскаво в далечината. Тя направи няколко стъпки към реката. Чи я последва. На брега беше изтеглена очукана алуминиева плоскодънка, движена от стар, извънбордов „Мъркюри“. — Това трябва да се е довлякло отнякъде.
	Чи не се заинтересова толкова от лодката, колкото от отпечатъците от стъпки в калта. Погледът му зашари из гората.
	— Трябва да си тръгваме — каза той тихо. Като хвана здраво Гемей за ръката, той я поведе на зигзаг по хълма нагоре, а главата му се въртеше като радарна антена. Близо до върха Чи спря с потръпващи като на хрътка ноздри.
	— Това не ми харесва — каза той с приглушен глас, душейки въздуха.
	— Какво става? — прошепна тя.
	— Усещам мирис на пушек и пот. Това са чиклерос, трябва да се махаме.
	Тръгнаха по края на гората, после поеха по една пътека, която пресичаше долината. Минаваха между две ръбести могили, когато иззад едната се появи мъж и препречи пътя им.
	Ръката на Чи се стрелна към кръста, измъкна блесналия метал на мачетето и го вдигна заплашително над главата си, като самурай. Долната му челюст се издаде напред с предизвикателство, което така бе смайвало испанските конквистадори, повели кървава завоевателна война срещу неговите предци.
	Гемей се възхити на бързината, с която този мъничък, подобен на елф*, човек се превърна в майски воин. Непознатият не беше впечатлен. Той се ухили, като показа дупките между жълтите си зъби. Имаше мазна черна коса и къса четина, която не можеше да скрие сифилистичните белези по лицето му с болнав тен. Облечен беше с обикновената носия на мексикански селянин — торбести панталони, памучна риза и сандали, но за разлика от безупречния външен вид и на най-бедния юкатански жител, този беше мърляв. Приличаше на mestizo, кръстоска между испанец и индианка, но не беше основание за гордост и за двете групи. Не беше въоръжен, но не изглеждаше уплашен от вдигнатото мачете. След миг Гемей разбра причината за неговото хладнокръвие.
	[* Елф — природен дух (горски, домашен, планински и др.) в древногерманската митология.]
	— Buenos dias, senor, senora* — обади се един нов глас.
	[* Buenos dias, senor, senora — (исп.) добър ден, госпожо, господине.]
	Още двама мъже бяха излезли от другия край на могилата. По-близкият имаше бъчвообразно тяло с къси ръце и крака. Над лицето му, което изглеждаше като извадено от майски фриз, се кипреше гъста коса с прическа а ла Елвис. Очите му бяха скосени, широкият нос сплеснат, а жестоките устни приличаха на парчета черен дроб. Дулото на старинната му ловна пушка гледаше към тях.
	Третият непознат стоеше зад Елвис. Беше по-едър от другите двама, взети заедно. Беше чист, а белите панталони и риза изглеждаха току-що изпрани. Дългите му тъмни бакенбарди бяха грижливо подстригани, както и гъстите мустаци. Коремът му беше закръглен, но дебелите крайници носеха силна мускулатура. Държеше небрежно една М-16, а на широкия колан, поддържащ търбуха му, висеше пистолет в кобур.
	С приятна усмивка, той заговори Чи на испански. Професорът погледна карабината, после бавно свали мачетето и го пусна на земята. Смъкна и пушката от рамо. Положи я до мачетето. Без да издаде и звук, Жълти зъби пристъпи и удари Чи в лицето.
	Професорът тежеше петдесетина килограма и ударът буквално го вдигна от земята, като го запрати свит в тревата. Гемей инстинктивно застана между ударения професор и нападателя, за да попречи на ритника, който смяташе, че ще последва. Жълти зъби замръзна, зяпнал в нея от изненада. Вместо да се уплаши, тя го пронизваше с предупредителен поглед. Обърна се и се надвеси над професора, за да му помогне да се изправи. Тъкмо му протягаше ръка, когато главата й отскочи назад, сякаш изстисквачка за пране бе хванала косата й. За миг си помисли, че ще я скалпират.
	Помъчи се да запази равновесие, но бе дръпната отново. Жълти зъби бе вплел пръсти в дългите й коси. Придърпа я толкова близо до себе си, че когато се изсмя, тя щеше да се задави от тежкия му дъх на лук. Страшният й гняв неутрализира болката. Леко се отпусна, за да го накара да помисли, че преустановява съпротивата. Главата й бе наклонена и с края на окото си видя сандала на мъжа. Стовари крак върху извивката на стъпалото му и с цялата тежест на своите шестдесет килограма завъртя пета, като че ли гасеше фас.
	Мъжът изгрухтя като свиня и охлаби хватката си. С края на окото Гемей видя неясните очертания на лицето му. Лакътят й се стрелна назад в къс рязък удар и намери носа и скулата му с приятния звук на счупен хрущял. Онзи изкрещя и тя беше свободна. Човекът се хвана за носа, но гневът прогони и неговата болка. Тръгна, протегнал мръсни пръсти към гърлото й. Той беше мизерен представител на човешката раса, но Гемей си даваше сметка, че не може да се мери с него по сила и тегло. Сграбчеше ли я, щеше да го удари с коляно в чатала, един може би очакван уличен похват, а после щеше да забие пръсти в очите му, за да види дали ще му хареса. Тя се напрегна.
	— Basta*!
	[* Basta — (исп.) стига, достатъчно.]
	Извикал бе едрият мъж, който приличаше на Панчо Виля*. Устните му още се усмихваха, но в очите личеше гняв.
	[* Панчо Виля — Франсиско (Панчо) Виля, мексикански революционер (1877–1923).]
	Жълти зъби се дръпна. Разтърка бузата си там, където върху болнавата кожа се появяваше синина. Хвана се с две ръце за чатала. Посланието беше ясно.
	— И аз имам нещо за теб — каза той на английски.
	Когато Гемей тръгна към него, той бързо отстъпи, което накара приятелите му да избухнат в мръсен смях.
	Панчо Виля бе заинтригуван от безстрашното поведение на тази стройна жена. Пристъпи напред. Втренчи поглед в нейния и попита:
	— Коя си ти?
	— Аз съм доктор Гемей Траут. Това е моят водач — отвърна бързо тя, като помагаше на Чи да се изправи. Неговото изражение й даде да разбере, че той е наясно с нерадостното си бъдеще, ако тези тук научеха кой е. Възприе подчертано угодническо отношение.
	Едрият отмина Чи с надменен поглед и съсредоточи цялото си внимание върху Гемей.
	— Кво прайш тука?
	— Аз съм американски учен. Чух за старите сгради и дойдох да ги видя. Взех този човек да ме води.
	Оня я изгледа:
	— Намери ли нещо?
	Гемей се огледа и сви рамене:
	— Не кой знае какво. Току-що дойдохме. Видяхме някакви релефи ей там и това е. Не мисля, че има много за гледане.
	Панчо Виля се изсмя и каза:
	— Не знаеш къде да гледаш. Аз показва.
	Изстреля някакво нареждане на испански. Жълти зъби ръгна Гемей с дулото на пушката, но отстъпи, когато тя го изгледа страшно. Тогава той насочи яда си на доктор Чи, като знаеше, че това няма да й хареса. Отидоха в другия край на долината, където в десетина канавки земята беше изровена. Повечето бяха празни, но в една имаше много керамични съдове.
	По нареждане на Панчо, Елвис вдигна два от тях и тикна първо единия, после другия, под носа й.
	— Това ли търсиш? — попита едрият.
	Дочу дълбокото вдишване на Чи и се помоли другите да не са му обърнали внимание.
	Като взе единия съд, тя разгледа фигурите, очертани с черни линии върху мекия общ фон. Изглежда, бе изобразена някаква историческа или легендарна случка. Керамиката бе образец с висока художествена стойност, за какъвто й бе говорил доктор Чи. Върна съда и каза:
	— Много хубаво.
	— Много хубаво — повтори Панчо Виля. — Много хубаво. Ха-ха. Много хубаво.
	След кратка, но шумна конференция, мародерите поведоха пленниците си в друга посока. Панчо Виля вървеше отпред. Елвис и Жълти зъби с пушката — отзад. Стигнаха голяма обрасла могила, отчасти почистена, за да разкрие каменния си градеж. Панчо мина през арковиден вход и сякаш изчезна.
	Гемей видя, че в пода на сградата има голям отвор. Спуснаха се по грубо изсечени неравни стъпала, в полумрака на влажно помещение с висок таван.
	Едрият мъж каза няколко думи на Чи, след което ги оставиха сами.
	— Добре ли сте? — попита Гемей професора с еклив глас.
	Той разтри червенината на ударената си буза.
	— Ще оживея, но не мога да кажа същото за животното, което ме удари. А вие как сте?
	Гемей разтърка темето си и каза:
	— Бездруго трябваше да се къдря.
	За първи път широка усмивка наруши каменната невъзмутимост на лицето му.
	— Благодаря ви. Ако не беше вашата намеса, можеше вече да съм мъртъв.
	— Може би — отвърна Гемей. Спомни си вдигнатото мачете, с което професорът би могъл да разполови Жълти зъби. Погледна към стълбището. — Какво каза оня, едрият?
	— Каза, че няма да си дава труда да ни връзва. Има само един изход. Ще сложи човек там и ако се опитаме да излезем, той ще ни убие.
	— По-ясно от това не може да се каже.
	— Грешката е моя — каза мрачно Чи. — Не трябваше да ви водя тук. И през ум не ми мина, че са открили това място.
	— От вида на оная посуда горе личи, че здраво са поработили.
	— Предметите в изкопа струват стотици хиляди, а може би милиони долари. Едрият им е шеф. Другите двама са просто наемни работници. Свине. — Професорът направи пауза. — Добре, че не им казахте кой съм.
	— Не бях сигурна докъде се е простряла славата ви, но не исках да рискувам.
	Тя погледна към тавана, който едва личеше в процеждащата се през входа светлина.
	— Къде се намираме?
	— Това е сенот. Място, където хората са идвали за вода. Открих го при второто си идване. Елате, ще ви покажа.
	Изминаха около тридесет метра. Отначало стана по-тъмно, а когато стигнаха до едно голямо езеро, просветля. Светлината струеше през отвор в скалистия таван на около двадесет метра височина. В другия край на басейна се издигаше стръмна стена, която отиваше към призрачно проблясващия таван.
	— Водата е чиста — каза доктор Чи. — Дъждовната вода прониква във варовика и през различни канали се събира в подобни подземни езера.
	Гемей приседна на една ниска издатина.
	— Вие познавате тази пасмина — каза тя. — Какво смятате, че ще направят?
	Доктор Чи бе изненадан от спокойствието й. А не трябваше. Спомни си нейното безстрашие, когато го защити и се нахвърли върху нападателя му.
	— Имаме известно време. Нищо няма да направят, преди да се договорят с трафикантите, които са ги наели, как да постъпят с една американка.
	— После какво?
	Чи разпери ръце:
	— Нямат голям избор. Това е доходоносен източник, от който няма да се откажат. А ако ни пуснат, точно това ще трябва да направят.
	— Така че, за тях е най-добре да изчезнем от лицето на земята. Никой не знае къде сме, макар това да не им е известно. Хората ще си помислят, че ни е изял ягуар.
	Професорът вдигна вежди:
	— Нямаше да ни показват с такава готовност плячката си, ако допускаха, че ще имаме възможност да разкажем за нея.
	Гемей се огледа:
	— Да знаете някакъв таен изход оттук?
	— Има коридори от главното помещение. Те или свършват, или продължават под водната повърхност и са непроходими.
	Гемей се изправи и отиде до водата.
	— Колко смятате, че е дълбоко?
	— Трудно е да се каже.
	— Споменахте подводни пещери. Дали не може тази да извежда другаде?
	— Възможно е. Има много други подобни кухини в района.
	Гемей остана за миг до водата, опитвайки се да проникне през нея с поглед.
	— Какво правите? — извика професорът.
	— Нали чухте какво каза онова влечуго. Иска любов с мен. — Хвърли се във водата и доплува до средата на басейна. — Само че, не е мой тип. — Гласът й се отрази от стените, а при изчезването й под равната водна повърхност, се разнесе плясък.


	19

	_Деветата миля, Аризона_
	Отначало Остин си помисли, че бурята ще ги отмине. Тлъстите, тъмни облаци, трупани цял следобед на заплашителни талази, се бяха събрали около един зъбат връх. Нина и Остин, тръгнали бавно из ранчото, можеха да минат за безгрижна двойка, излязла на разходка. Всъщност точно такова впечатление искаше да създаде Остин у някой невидим наблюдател. Спряха под синьо-зелените клони на едно дърво и се загледаха в спокойната далнина. Лъчите на залязващото слънце хвърляха ярко злато, бронз и мед по сбръчканото лице на планината.
	Остин нежно обгърна Нина през раменете и не усети и помен от съпротива, когато я приближи толкова близо до себе си, че долови топлината на тялото й.
	— Сигурна ли си, че няма да мога да те убедя да се махнеш от това място?
	— Би било загуба на време, ако се опиташ — отвърна тя. — Искам да видя края на това нещо.
	Устните им почти се докосваха и при други обстоятелства, романтиката на декора щеше да доведе до целувка. Остин се вгледа в сивите, изпъстрени с оранжево от слънцето очи, и разбра, че в мислите си Нина е далеч-далеч, при своите избити колеги и приятели.
	— Разбирам — каза той.
	— Благодаря ти. Оценявам го високо. — Тя се загледа в потъмняващата пустиня. — Мислиш ли, че ще дойдат?
	— Не се съмнявам. Как биха се отказали от такава хапка?
	— Не съм убедена, че още ги интересувам.
	— Имам предвид римския бюст. Това е гениална идея.
	— Беше колективна разработка — отвърна Нина с усмивка. — Трябваше ни някой, който да прилича на римски император. Пол е цар на компютърната графика. Извади от файловете портретна снимка, просто махна брадата, изтъни косата, среса я а ла Юлий Цезар и замени блейзъра с броня. — Стресната изведнъж, тя попита: — Не мислиш, че адмирал Сендекър ще се разсърди, че използвахме лицето му за модел, нали?
	— Предполагам, че ще е поласкан. Може би има да каже нещо по това, че е увековечен само като някакъв император. Пък и изразът на лицето, сте го докарали прекалено благ. — Погледна към потъмнялото небе: — Май в края на краищата, ще си го получим.
	Фалангата мрачни облаци най-накрая се бе отвързала от зъбатия връх и сега бързаше в тяхна посока. Планините бяха станали кафяво-червени. Далечен тътен се донесе през пустинята. Слънчевите лъчи се накъсаха и избледняха.
	Спряха, за да включат вътрешното осветление на жилищните фургони край желязната барака, после продължиха в жълтеникавата светлина към кирпичените руини на къщата, в която Траут обслужваше командния пункт.
	Семейство Уингейт, капнали от копаене и пресяване, се бяха прибрали в мотела си по-рано. Нед, Карл и Завала бяха заели дъгообразна позиция в пристройките отвъд стария корал*. Пред тях се разкриваше широка панорама на просналата се до хоризонта пустиня. Групата от бензиностанцията щеше да заеме пътя след смрачаване.
	[* Корал — птичи двор в мексиканско стопанство.]
	Силен порив на вятъра загреба пясък, а няколко огромни дъждовни капки тупнаха на земята, докато Нина и Остин влизаха в къщата. Траут беше в кухнята, единственото място в цялата къща, което все още имаше покрив. Дъждът прокапа през няколкото дупки и бързо образува вадички на пръстения под, но общо взето, интериорът беше сравнително сух и защитен. Безформената дупка на някогашната врата гледаше към фургоните. Между отделни кирпичи, като шпионки по стените на замък, прозираха фуги.
	Този порив на вятъра и капките дъжд бяха най-обикновено въведение. Една истинска гръмотевична буря в пустинята не се задоволява само, да се появи и да пусне няколко безцелни мълнии. Тя си избира определено място, висва отгоре му и го засипва с потоци вода и къдрави мълнии една през друга, а в отделни случаи и по няколко наведнъж. След това си тръгва с неохотна злост, присъща по-скоро на човека, блъскайки земята, като артилерийски преграден огън, чиято цел е пълното унищожаване на врага.
	В халогенната светлина на почти непрестанните мълнии, дъждовните капки изглеждаха като замръзнали. Докато Траут се занимаваше с пряко наблюдение, Остин поддържаше връзка с постовете чрез портативна радиостанция. Трябваше да крещи, за да го чуят в шума от гръмотевиците и поройния дъжд.
	Наблюдателите бяха инструктирани да се свързват на определени интервали или веднага, ако се случи нещо непредвидено. Хората откъм пустинята се обаждаха с имената си. Шестимата от старата бензиностанция бяха наречени група А. Екипажът на хеликоптера, наречен просто група Б, трябваше да стои на прослушване и да пази радиотишина.
	Радиото на Остин изпращя, като от статично електричество, но всъщност беше шумът от дъжда.
	— Нед вика базата. Нищо.
	— Роджър — отвърна Остин. — Карл, обади се.
	След секунда се чу:
	— Карл. Същото.
	Взел присърце предупреждението на Остин да се правят къси съобщения, Джо само каза:
	— Същото.
	После се обадиха от пътя:
	— Група А. Негативно.
	Дъждът продължи близо час. Когато си тръгна, взе и преждевременно падналата тъма, разкъсвана сегиз-тогиз от някоя светкавица в далечината. Прясно измития въздух ухаеше на градински чай. Радиото продължаваше докладите си. Всичко беше спокойно, докато се обадиха от пътя:
	— Група А до базата. Наближава кола. Заемаме позиции.
	Според плана двама трябваше да спрат колата, а други двама да ги прикриват. Петият наблюдаваше тила на вторите двама, а шестият поддържаше радиовръзка с всички.
	Остин отиде до входа и присви очи към пътя. Фаровете приличаха на светещи топлийки в мрака.
	След минута се чу:
	— Даваме сигнал на колата да спре… спира. Приближаваме внимателно.
	Остин затаи дъх. Нямаше никаква причина някой да идва тук по това време. Представяше си как хората отиват към колата от двете страни със заредено оръжие. Надяваше се да не се окаже заблуждаващ ход, докато главният удар се подготвя на друго място. Бързо се свърза с наблюдателите от пустинята. Всичко беше спокойно.
	След няколко напрегнати мига от пътя съобщиха с по-спокоен глас:
	— База, знаете ли човек на име Джордж Уингейт?
	— Да — отвърна Остин, — какво за него?
	— Той кара колата.
	— Възрастен човек. С бяла коса и брада?
	— Точно. Казва, че работи на разкопките.
	— Така е. Съпругата му с него ли е?
	— Негативно. Сам е.
	— Какво прави тук?
	— Казва, че жена му си е забравила книгата. Оставила я в тоалетната на фургона. Щял да дойде по-рано, но му попречила бурята. Инструкции?
	Остин се усмихна.
	— Добре, пускайте го.
	— Ясно.
	След миг фаровете разрязаха тъмнината пред наближаващата кола. Буикът на Уингейт спря между единия фургон и желязната барака. Вратата се отвори и от нея излезе мъж. Високата фигура на Уингейт се скри зад фургона. След минута се появи отново, стиснал нещо под мишница. Спря се и направи странен жест — извърна се към къщата и махна с ръка. Остин беше убеден, че жестът не е случаен. После Уингейт се качи в колата си и замина. Остин погледна към Нина, седнала върху стар касапски дръвник. Тя видя объркания израз на лицето му и попита с интерес:
	— Някакъв проблем?
	— Не — отвърна той, за да я успокои. — Фалшива тревога.
	След малко пак се обадиха от пътя:
	— Посетителят си замина. Група А изключва.
	— Благодаря. Добра работа. Базата изключва.
	Траут сви рамене:
	— Може би днес не е тяхната нощ.
	— Може би — отвърна несигурно Остин. Едно мускулче на брадичката му потрепваше.
	Никой не се изненада, когато след петнадесет минути иззвъня клетъчният телефон на Траут. Той се бе опитал да се свърже с Гемей и бе оставил съобщение за нея да му се обади. Измъкна миниатюрния „Моторола“ от джоба си.
	След малко каза:
	— Няма съобщение? Бихте ли предали на „Нерей“ да се свържат с мене, щом тя им се обади? Да, много ще се радвам да го чуя. Здрасти Руди. — Послуша известно време и веждите му се смръщиха — Добре, ще кажа на Кърт и пак ще ти се обадя.
	— Странна работа — каза, след като затвори. — Руди основа една измислена корпорация за ръководство на тази програма. Измислено име с телефон в централата НАМПД. Преди малко им се обадили от полицията в Монтана. Прибрали някаква възрастна двойка от една магистрала. Разправяли някаква фантастична история за отвличане.
	Съзнанието на Остин беше изцяло заето с липсата на събития тази вечер и слушаше с половин ухо.
	— НЛО? — попита той.
	— Не мисля, че трябва да отхвърляме тази възможност. Казали, че са ги държали няколко дни и че били тръгнали за някакви разкопки в Аризона.
	Остин наостри уши:
	— Полицията дала ли е някакви имена?
	— Уингейт.
	Рефлексите на Остин се бяха отпуснали в резултат на комбинираното въздействие на бурята и скуката от безрезултатното бдение. Сега в главата му звънна сигнал за опасност.
	— По дяволите! — извика той. — Пол, бързо извикай хеликоптера! Изтегли група А тук! — Хукна през вратата навън. Беше стигнал до средата на пътя между къщата и фургоните, когато бараката хвръкна в жълто-червено кълбо пламъци. Хвърли се по очи на земята, като прикри глава с ръце и заби нос в мокрия пясък. Пропановите резервоари на фургоните дадоха вторична експлозия, която разтърси земята и превърна нощта в ден. Нажежени парчета метал падаха от небето, но забързаният след бурята вятър отнесе повечето от тях встрани и само няколко искри жилнаха ръцете му. Тропотът от падащи парчета най-после спря. Остин вдигна глава и изплю шепа пясък. Фургоните и бараката бяха изчезнали. На тяхно място бушуваше огън. Около него светеше жива жарава.
	Когато се убеди окончателно, че е свършено с експлозиите, той се изправи и приближи горящата клада — всичко, което бе останало от колите и бараката.
	Дотичаха Траут и Нина.
	— Добре ли си, Кърт? — попита разтревожена Нина.
	— Добре съм. — Остин погледна огъня и изплю още няколко песъчинки. — Все пак, предпочитам да пускат фойерверките на Четвърти юли*.
	[* Четвърти юли — национален празник на САЩ.]
	След секунди пристигнаха Карл, Нед и Джо. После от всички посоки забързаха сенки. Група А тичаше без какъвто и да било опит да се прикрива. Преплетените им гласове потънаха в шума от двигателя на хеликоптера. Пилотът му видя, че витлата раздухват пламъци и искри, затова се изтегли и приземи близо до къщата.
	Веригите в мозъка на Остин бързо се възстановяваха:
	— Пол, имаш ли номера на мотела на Уингейт?
	— Да, запаметил съм го.
	— Обади се! Виж, дали са там!
	Траут избра номер и поиска връзка със стаята на Уингейт. Обърна се към Остин:
	— Обади ми се нощният дежурен. Каза, че мистър Уингейт е платил, но колата им е още там. Ще отиде да почука на вратата.
	След малко дежурният бе отново на телефона.
	— Успокойте се, сър! — каза Траут. — Чуйте ме! Извикайте полиция! Не пипайте нищо в стаята!
	Траут изключи и погледна Остин:
	— Дежурният почукал, но не му отговорили. Натиснал вратата. Не била заключена и той влязъл. В душ-кабината имало труп. Жена. Мисис Уингейт.
	Чертите на Остин се втвърдиха.
	— Някаква следа от мистър Уингейт? — попита той.
	— Не. Дежурният предполага, че се е качил на автостоп.
	— Обзалагам се, че е така.
	— Какво става? — обади се Нина.
	— Не мога да обяснявам сега. Ще се върнем веднага.
	Като оставиха Завала да види дали не може да въведе малко ред в целия хаос, Остин и Траут хукнаха към хеликоптера. След минута той беше отново във въздуха. Отправиха се към магистралата и покрай нея стигнаха до ярката неонова реклама на мотела, където се приземиха на паркинга.
	Полицията беше вече тук и оглеждаше стаята. Остин махна бързо със служебната си карта, като бегло се представи за служител на федерална агенция с надеждата, че ще я помислят за ФБР. Да обяснява какво търсят хора на НАМПД на подобно местопрестъпление, щеше да е по-сложно. Полицаите не се задълбочиха особено върху картата, впечатлени от внезапното му спускане от небето, придружен от банда с внушителен външен вид.
	Тялото на мисис Уингейт се бе строполило в кабинката. Беше в розова хавлия, сякаш тъкмо е излизала от душа, когато е била убита и натикана обратно. Нямаше кръв, но главата и бе извита по странен начин. Остин излезе навън, където Траут отново говореше с централата.
	— Семейство Уингейт са изпратили снимки заедно с оригинала на заявлението си — каза той.
	— В мотела сигурно имат факс — каза Остин.
	Отидоха в офиса и Траут каза, че той се е обаждал по телефона. Имаше факс, при това чисто нов и дежурният съобщи номера му на Траут. Предадоха го в НАМПД и за броени минути снимките пристигнаха. Възрастната двойка на тях нямаше нищо общо с когото и да било от тукашните, жив или мъртъв. Остин и Траут разпитаха дежурния, закръглен, оплешивяващ мъж на около петдесет години. Той беше още като попарен, но се оказа полезен свидетел. Годините, прекарани на рецепцията в общуване с хора, бяха изградили у него остър поглед за дребните неща.
	— Видях ги да се прибират късно следобед и си отидоха право в стаята. — После дойде бурята. Когато дъждът спираше, колата им тръгна нанякъде. След известно време се върна. Уингейт отиде до стаята и след малко мина да плати. В брой. Почти не го познах — каза дежурният.
	— Защо? — попита Остин.
	— Ами, беше си обръснал брадата. Нямам представа защо му беше. Виждаше се белег.
	— Май не разбирам за какво изобщо говорите — обади се Остин.
	Човекът очерта с пръст една въображаема линия през бузата си, от окото до ъгълчето на устата.
	— Дълъг оттук дотук.
	Остин и Траут разговаряха със служителя, докато дойде полицията за разпит. После се качиха в хеликоптера и по нареждане на Остин, пилотът прелетя над пътната мрежа около разкопките. Забелязаха десетки светлини от фарове, но нямаше как да знаят в коя кола се вози Уингейт. И дали изобщо се вози. Насочиха се обратно към ранчото, чиито пламъци се забелязваха от мили разстояние.
	Остин разказа на Нина и Завала за събитията в мотела. За убийството на мисис Уингейт и за изчезването на съпруга й.
	— Не мога да повярвам, че Уингейт е един от тях — каза Нина.
	— Точно затова номерът му мина. Успя да сложи бомбата в бараката за секунда. Много е добър, който и да е. Направи го под носа ни.
	Нина потрепери:
	— А коя ли е била тая бедна жена?
	— Засега не знаем. Може би няма и да научим. — Остин замълча за малко. — Мисля си за тоя Уингейт или както там му е името. Малко преди да гръмне бомбата, той помаха с ръка сякаш искаше да каже „елате да ме хванете“. А и друго нещо. Нямало е защо да се бръсне точно в тоя момент. Можел е да си остави маскировката и да го направи по-късно. Сякаш се гаври с нас. Или ни показва презрението си.
	Завала се опита да внесе малко оптимизъм в ситуацията.
	— Е, поне адмиралът няма да разбере, че сме си играли с благородния му профил.
	— Сигурно вече знае, Джо.
	— М-да, май си прав. — Завала сложи ръце на хълбоците и се загледа в жарта. — И сега какво?
	— Другите могат да се оправят тук. Ние тръгваме за Тъксън да ударим по една глава някъде. Сутринта летим за Вашингтон.
	— Тия момчета са доста по-умни и организирани, отколкото си мислим — отбеляза Завала. — Взели са си поука от урока, който им дадохме на „Нерей“.
	— Резултатът е равен. — Погледът на Остин си възвърна стъклената студенина. — Да видим кой ще вкара победния гол.


	20

	_Юкатан, Мексико_
	Налягането в ушите на Гемей накара вградения дълбокомер да й съобщи, че се намира на повече от девет метра под черното водно огледало. Плуваше насам-натам като рибка в търсене на храна из аквариум и след всеки траверс се издигаше по-нагоре. Ръцете й опипваха хлъзгавата повърхност на невидимата стена, замествайки безполезните усилия на зрението.
	Предната година бе започнала да се гмурка без апарат, просто така, заради вкуса на промяната. Увеличила бе престоя си под вода до две минути.
	Варовиковата повърхност беше цяла в бразди, пукнатини и дупки, но никоя от тях не бе достатъчно голяма, за да може да мине през нея. Излезе на повърхността, преплува басейна и се измъкна на ръба му, за да си почине и да си поеме дъх.
	Чи прочете разочарованието по лицето й.
	— Нищо ли?
	— Mucho nada*. Моля да извините слабия ми испански. — Избърса водата от очите си и огледа кухината. — Казахте, че има коридори, извеждащи от това помещение.
	[* Mucho nada — (исп.) съвсем нищо.]
	— Да, изследвал съм ги. Всички са задънени. Само един не е, но той пък свършва във вода.
	— Имате ли някаква представа къде би могъл да излиза?
	— Предполагам, че също като другите завършва в някое езерце, което или е пълно, или не е. Зависи от общата височина на водния хоризонт. Какво търсехте под водата?
	Гемей събра косата си отзад и изцеди половин литър вода от нея.
	— Надявах се да намеря някакъв отвор, който да извежда в друга пещера или над водния хоризонт.
	— Ей сега се връщам. — Тя се надигна, бързо приближи стълбите, водещи към изхода на пещерата, безшумно ги изкачи и изчезна в горния им край. След няколко минути се върна. — Няма как да се промъкнем покрай пазача — отбеляза със съжаление тя. — Натрупали са камъни пред входа. Не че не можем да ги отместим, но ако се опитаме, ще ни чуе.
	С ръце на хълбоците, Гемей отново заразглежда тяхната тъмница и накрая закова поглед в снопа светлина, идващ от дупката в тавана, високо над басейна.
	Чи проследи погледа й.
	— Древните пробивали такива дупки, за да могат да спускат през тях кофи до сенота. Така не се налагало да ходят надолу и нагоре всеки път, когато решат да си сготвят.
	— Не е в средата — отбеляза тя и наистина, отворът бе по-близо до едната стена.
	— Si. Когато започвали да копаят отвън навътре, не са могли да улучат точно средата. Пък и това не е имало никакво значение, доколкото при всички случаи кофите им стигали водата.
	Гемей отиде до самата вода и погледна нагоре. Отворът беше обрасъл с растителност, която се спускаше и вътре в него, като ограничаваше достъпа на светлина.
	— Това там, дето е провиснало, прилича на лиана.
	Професорът присви очи към купола.
	— Може би не е само една. Зрението ми вече не е същото като едно време.
	Беше ред на Гемей да присвие очи. Чи бе още далеч от бялото бастунче, каза си тя. Даже и с нейното отлично зрение, втората лиана едва се забелязваше. Сведе поглед. Голяма част от стената беше в сянка. Но нямаше причина да приеме, че тя по нещо се различава от подводната си част, която вече бе изследвала.
	— Трудно е да се каже със сигурност при това слабо осветление, но оттук ми се струва, че тая стена е по-лесна от стените, които съм изкачвала в Западна Вирджиния. Жалко, че не разполагаме с малко клинове и пикел. — Тя се засмя. — Глупости, готова съм да се съглася и на швейцарски армейски нож*.
	[* Швейцарски армейски нож — разпространен из цял свят сгъваем нож с червени чирени и швейцарския кръст върху им с различен брой приспособления.]
	Чи се загледа замислено в пространството.
	— Може би разполагам с нещо по-добро от швейцарски нож.
	Той бръкна под ризата си, измъкна през плата кожена връв и я подаде на Гемей. В сумрака на пещерата висулката на нея наподобяваше плава на граблива птица.
	Гемей пое предмета в ръка. Зелените очи блещукаха, дори и при тази слаба светлина, а белият клюн направо грееше.
	— Красива е. Какво е това?
	— Това е амулет. Кукулкан — богът на бурята. Майският еквивалент на ацтекския Кетцалкоатл — пернатата змия. Главата е направена от мед, очите са от нефрит, а клюнът е кварцов. Нося го за късмет и за да си обрязвам пурите с него.
	Амулетът лежеше удобно в ръката й. Тя насочи късия як клюн напред.
	— Кажете, доктор Чи, много ли е твърд варовикът?
	— Изграден е от калциев карбонат и мидени черупки. Твърд е, но ронлив, както може да се очаква.
	— Питам се, дали няма да успея да издълбая хватки и стъпенки в тая стена. Колкото да стигна до лианите. — Нямаше представа, какво ще да прави, ако излезе от пещерата, но все щеше да измисли нещо.
	— Възможно е. Кварцът е твърд, почти колкото диамантът.
	— В такъв случай бих искала да заема тази змия птица за малко.
	— Заповядайте! — отвърна професорът. — Може пък силата на боговете да ни помогне да се измъкнем от тая дупка.
	Гемей пак се отпусна във водата, преплува басейна, после покрай стената стигна до една издатина във варовика. Като се хвана с една ръка за нея, тя протегна другата и напипа малка вдлъбнатина по-високо. С помощта на амулета я разшири, колкото да пъхне пръсти в нея. Тогава се набра нагоре и сложи коляно върху издатината. Започна да дълбае още по-високо. Успяла веднъж да се изправи в цял ръст върху издатината, работата заспори повече. Прилепила лице към твърдата повърхност на скалата, тя сякаш усети някаква близост до нейната скрита същност. Както и очакваше, камъкът беше дупчест и набразден. Използваше естествени неравности или просто разширяваше съществуващи дупки. Косата й се покри с бял прах. Налагаше се да спира от време на време, за да си бърше носа в рамото. Една хубава кихавица можеше да я накара да литне.
	Как го правеше тоя Спайдърмен с такава лекота? Какво ли не би дала за ония паяжиногенератори, дето все си ги носеше около китките. Висенето на ръце си бе изтощително само по себе си. Най-много я мъчеше обаче необходимостта да човърка, с вдигната над главата ръка. Рамото я болеше и често ставаше нужда да отпуска ръката си надолу, докато кръвообращението се възстанови. Помисли си дали болката във врата ще отшуми изобщо някой ден.
	По средата на изкачването, хвърли поглед надолу. Бялата риза на професора едва личеше, като неясно петно в мрака. Той следеше напредването й.
	— Добре ли сте, доктор Гемей? — попита с еклив глас.
	Тя изплю варовикова кашица. Не особено подходящо за дама, но какво да се прави.
	— Фасулска работа.
	По дяволите, щеше й се оня идиот с жълтите бивни да не й бе свил часовника, преди да ги тикнат под земята. Беше загубила представа за времето. Светлината избледня. Слънцето вероятно залязва. Тропическата нощ се спускаше със скоростта на гилотина. Скоро вътре щеше да стане тъмно като в рог. Да се хванат лианите беше трудна задача, дори когато се виждат. В тъмното ставаше невъзможна.
	Доктор Чи, изглежда, усети съмненията й. Успокояващият глас отново долетя от ниското, за да й каже, че се справя добре, че почти е успяла. И ето, тя наистина беше там, където стената започва да се извива в свода на тавана. Леко извърна глава и видя, че се е изравнила с краищата на лианите. Издигна се още малко, за да си осигури резерв, в случай че скокът се окаже неточен. Сега беше под самата извивка. Напрежението в уморените пръсти си казваше думата. Трябваше да действа или много бързо, или изобщо да не действа.
	Още един бърз поглед. Лианите бяха на около два метра от стената.
	Прецени всяко движение. Само че бързо! Извърши скока мислено. Отблъскване от стената, рязко извъртане в средата на полета, вкопчване в лианите и увисване. Както бе казала на професора, фасулска работа.
	Пръстите й бяха като чужди. Изви рамо под ъгъл към стената.
	Няма повече време. Хайде!
	Пое си дълбоко дъх и се хвърли.
	Извъртя тялото, описващо парабола, и стръвно посегна към лианата. Първо я докосна, после я сграби. Суха и трошлива. Разбра, че няма да я удържи. Посегна с една ръка към втората. Усети, как я чупи.
	И падна надолу.
	Цопна във водата, стиснала безполезното растение в ръка. Нямаше време да нагласи тялото си за правилно гмуркане. Падна върху лявата си страна. Болка прониза ръката и бедрото й. Прехапа устни и заплува към брега с някакъв непознат, страничен стил.
	Неочаквано силната ръка на Чи я хвана за китката и й помогна да излезе. Тя остана за малко седнала, разтриваща бедро в опит да отпъди болката.
	— Как сте?
	— Добре съм — отвърна тя на пресекулки. Ударът й бе извадил въздуха. — И това, след толкова усилия. — Протегна амулета към Чи. — Май, боговете имат други планове за нас.
	— От видяното ми се струва, че е трябвало да ви дарят с криле.
	— Бих се примирила и с парашут. — Тя избухна в смях. — Сигурно съм представлявала внушителна гледка, полетяла надолу с тия клонки в ръка. — Хвърли ги настрани.
	— Мисля, че Тарзан не бива да се опасява от по-нататъшна конкуренция, доктор Гемей.
	— И аз съм на това мнение. Разкажете ми още един път за коридора. Онзи с водата.
	Професорът я хвана за ръка.
	— Елате! — каза той, — ще ви заведа!
	Кухината бе потънала в почти пълен мрак и тя си помисли, че със същия успех можеха да я поведат и към пъкъла. В един момент той спря и след миг пламъчето на газовата му запалка лумна и хвърли гротескни сенки по грапавите стени.
	— Пазете главата си! — предупреди я Чи. — Таванът е нисък, но вече сме близо.
	След малко проходът се разшири и стана по-висок. Той започна леко да се спуска и спря изведнъж пред отвесна стена. В основата й имаше езерце.
	— На това място тунелът се спуска под водния хоризонт, обясни Чи. — Нямам представа къде води.
	— Но е възможно да излиза и нагоре, нали.
	— Si. Земята на Юкатан представлява варовикова пчелна пита, с хиляди и хиляди проходи, кухини и пещери, дълбани от водата през вечността.
	Гемей потръпна. Не толкова от влага и студ, колкото от клаустрофобичното усещане, което отсега й внушаваше представата за спускането в пълния с вода тунел. С усилие на волята прогони тия мисли, но не всички.
	— Професор Чи, ще проверя дали оттук се излиза някъде. Мога да задържа дъх около две минути, което дава време да се измине доста голямо разстояние.
	— Много е опасно.
	— Не повече отколкото да седим тук и да чакаме ония шегобийци да решат кога именно да ни зазидат завинаги. След като онова зъболекарско недоразумение се позабавлява, разбира се.
	Чи не започна да спори. Знаеше, че е права.
	— Е — каза Гемей, — време е за потапяне.
	Спусна се във водата и започна шумна серия много дълбоки вдишвания, за да обогати с кислород дробовете си. Когато усети леко замайване от действието му, тя се потопи и опипа входа на тунела. Излезе отново и докладва резултатите от проучването си:
	— Отива надолу, но не знам докъде.
	— Внимавайте да имате достатъчно въздух за връщане! — каза докторът и й подаде запалката си. — Може дави потрябва там, където отивате.
	Гемей се бе отдала отново на дихателните си упражнения, така че само тикна запалката в шортите си, показа с пръсти окей и се гмурна в тъмата. Започна да брои секундите, „една овца, две овце…“ също като дете, което очаква гръмотевица. Плуваше под самия таван. Решила бе да се пробва докрай. С двете минути запас, можеше да отиде напред тридесет-четиридесет метра, преди да се впусне назад с гърди, готови да се пръснат.
	Но изобщо не се стигна до там. Едва бе стигнала до шестдесетата овца, когато тунелът тръгна рязко нагоре и протегнатата й ръка излезе от водата, последвана след миг и от главата. Издиша и предпазливо си пое дъх. Въздухът миришеше на плесен, но беше добър.
	Гемей не можеше да повярва на късмета си. Идваше точно навреме. Тунелът се спускаше, а после излизаше нагоре, като сифон под кухненска мивка. Запозната бе с водопроводните тайни от постоянните ремонти и преустройства, които правеха в къщата си в Джорджтаун. Засмя се при мисълта, че е минала през гигантски мръсен канал, но тази веселост бе родена от чувството на облекчение. Звукът от смеха й се отрази в тъмното, за да й припомни, че още не се е измъкнала от кашата. Не и в цялостен план.
	Измъкна запалката на Чи и я вдигна над главата си, като някаква статуя на свободата. След няколко опита колелцето произведе искри и пламъчето зашиптя. Все още във водата, Гемей се завъртя и установи, че се намира на дъното на цилиндрична дупка с отвесни стени. Докато ги обхождаше странично, си помисли, че вероятно така се чувства и малкото котенце, паднало в дълбок кладенец. Как би могла да изпъпли по тия стени? Идеята отново да се прави на Икар като в сенота, не я привличаше.
	Доближи една издатина на височината на водата и вдигна запалката. Над нея личеше още една. Сърцето й подскочи от вълнение. Стъпала! Може би все пак имаше изход от тоя капан. Без да губи време, тя се измъкна от водата и заизкачва стъпалата, виещи се като спирала по стената на кладенеца.
	Скоро излезе от устието му. С помощта на запалката изучи околното пространство. Намираше се в малка пещера. Погледът й попадна върху тесен улей на пода и по него стигна до нисък проход. Поднесе запалката натам и видя пламъчето й да се люшва. Имаше течение. Топло и спарено, но течение.
	След секунди беше отново в кладенеца. Вдиша дълбоко няколко пъти и заплува обратно. Когато излезе на повърхността, бързо извика:
	— Мисля, че намерих изход.
	В тъмнината се разнесе гласът на професора:
	— Доктор Гемей, помислих, че сте си отишла завинаги. Толкова много време мина.
	— Съжалявам, че ви накарах да чакате. Но само като видите, какво открих! Можете ли да плувате?
	— В Харвард правех по някоя дължина всеки ден. — Помълча малко. — Дълго ли ще трябва да задържа дъха си?
	— Само до отвъдната страна на тая стена. Ще можете.
	Хванаха се за ръце и Чи пльосна в басейна. Както бяха доближили глави, Гемей му обясни как да вдишва. Между вдишванията той отбеляза:
	— В този момент предпочитам предците ми да бяха инки вместо маи.
	— Моля?
	— Имали са огромна белодробна вместимост поради разредения високопланински въздух. А аз съм си полски човек.
	— Ще се справите добре. Дори и за полски човек. Готови?
	— Бих предпочел да изчакам да ми пораснат хриле, но понеже това няма да стане, да потегляме!
	Даде й знак, като я стисна за ръка. Гемей потъна под повърхността, бързо намери тунела и фактически издърпа професора в него. Пътешествието отне по-малко от половината време в сравнение с първия път, но когато излязоха, професорът се бе задъхал като риба на сухо и тя се зарадва, че разстоянието се оказа толкова късо.
	Щракна запалката. Главата на професора се полюшваше на метър от нея. Поемаше въздух на големи глътки. По някакъв начин се бе изхитрил да задържи бейзболната шапка на главата си.
	— Стъпалата са тук — каза Гемей, като го дърпаше подире си. После му помогна да се изкачи до ръба на кладенеца.
	Като се огледа, Чи отбеляза:
	— Мисля, че тукашните граждани са използвали този кладенец при крайна нужда, когато сенотът и реката са пресъхвали след дъждовния сезон. — Чи се отпусна на колене и надникна в кладенеца. — Когато водата е била високо, те просто са си гребели от нея. А когато е намалявала, използвали са стъпалата, за да я стигнат. Също като в оная реклама за кафе — вкусно до последната капка.
	Изправи се и проследи улея в пода.
	— Това е направено от стъпки — каза той в почуда.
	Гемей се интересуваше от древни цивилизации не по-малко от Чи, но светлината от запалката отслабваше. Когато му обърна внимание върху това, професорът вдигна от пода някакви обгорели парчета и направи от тях пушеща факла.
	— Рициново дърво — поясни той. Върнал се към собствената си суха стихия, той отново пое ръководството.
	Като поглеждаше назад, за да се увери, че Гемей го следва, Чи се мушна в една дупка и пое през проход с неравни стени. Главата му се движеше на безопасно разстояние под ниския, опушен таван, но Гемей трябваше да се наведе, докато се изкачваше по стръмния и криволичещ тунел. Само след няколко минути той свърши в дъното на тясна шахта. Гемей можеше отново да се изправи.
	Нагоре водеше примитивна дървена стълба. Чи я опита, провъзгласи я за халтава, но използваема, и се изкатери по нея до изхода на шахтата, след което коленичи и вдигна факлата, като маяк за Гемей.
	Стълбата по чудо издържа и тя застана до професора в началото на друг проход. Той ги отведе в една кухина, около два пъти по-просторна от пещерата с басейна. И както в първия случай, изходът беше само един. Тунелът беше около метър широк и съвсем малко по-висок. Тръгнали на четири, те следваха неговите завои и криволици, които ги водеха все по-нагоре. Затвореното пространство щеше да е задушно и горещо и без пушека и топлината от факлата — понякога на Гемей й ставаше трудно да диша. Не можеше да се каже с положителност колко време и в каква посока се движеха, но дължината на прохода беше около двадесет метра, като на едно място той се връщаше успоредно на себе си.
	Тя пълзеше с наведена глава, като от време на време поглеждаше нагоре, за да не се блъсне в Чи, макар да беше малко вероятно — той се движеше в тунела като къртица. Светлината от факлата изведнъж изчезна и тя се блъсна в петите на професора. Помъчи се да види какво ги спряло.
	— Чакайте — каза Чи, протегнал ръка назад.
	Стоеше като замръзнал. В светлината на факлата, Гемей веднага видя причината. Тунелът свършваше с издатина над бездънна пропаст. Над нея бяха прехвърлени три дървени ствола. Древните инженери, построили това съоръжение, го бяха укрепили напречно и предвидливо го бяха снабдили отстрани с един прът, подобен на парапет.
	— Аз съм пръв — каза Чи. Предпазливо опита една от гредите и като се убеди, че ще го издържи, тръгна напред. Няколко бързи стъпки и бе оттатък.
	— Не е точно като Златните врата — извини се той, — но изглежда върши работа.
	Това „изглежда“ увисна във въздуха и засенчи остатъка от насърчителното заявление. Гемей хвърли недоверчив поглед към грубия мост. Друга възможност нямаше. Като си повтаряше, че тежи само седемнадесет килограма повече от професора, тя кацна върху съоръжението като цирков въжеиграч. Оказа се по-стабилно, отколкото очакваше. Гредата не се въртеше. И все пак почувства облекчение, когато хвана протегнатата ръка на Чи и стъпи отново на здрава скала.
	— Добре се справихте — каза той, като я поведе към друга отвесна шахта. Гемей почти изпадна в паника, като не видя стълба, но Чи й показа стъпала, издълбани в хлъзгавата влажна скала. Те едва стигаха да пъхне в тях пръстите на ръцете и краката си и се наложи да използва всичките си умения и сили на алпинист. Всичко това е пригодено към дребничките маи, измърмори тя под нос, не за високи англоиди като мен.
	Горният край на шахтата излизаше в още един нисък тунел. Гърлото на Гемей я караше да се чувства като в Сахара посред бял ден. Всичките й упражнения в катерене, плуване и пълзене започнаха да си казват думата. Очите й смъдяха от саждите, а коленете я боляха от пълзенето. На едно място трябваше да се промъкват през натрошени камъни. Там Гемей можеше да си остане завинаги, ако не бе чула радостния вик на професора:
	— Доктор Гемей, излязохме!
	След секунди бяха в едно помещение толкова просторно, че светлината от факлата не стигаше тавана му. Тя разтърка пълните си със сажди очи. „Това колони ли са?“ Взе факлата, за да се засмее тихичко, когато в светлината й видя сталактити вместо колони. Кухината беше почти кръгла. От нея тръгваха множество коридори. Един от отворите беше полукръгъл и два пъти по-висок от човешки ръст. За разлика от отвора, през който бяха дошли, очертанията му бяха правилни и гладки, а подът — неочаквано равен.
	— Тук може да се кара кола! — възкликна Гемей.
	— Съществуват легенди за подземни шосета, свързвали отделните селища. Винаги съм смятал, че това са преувеличения, че някои местни жители са объркали естествени проходи с изградени от човешка ръка тунели. Това тук обаче…
	Трябваше да спрат на едно място, където част от тавана беше паднала и бе блокирала пътя. Тръгнаха обратно, като пътьом се отбиха в страничен пасаж, който ги изведе на малко площадче. От неговия правоъгълен, застлан с плочи под се издигаха истински колони, а не сталактити. Извитият таван беше гладък и измазан, каквито бяха и стените, покрити с рисунки.
	— Невероятно — каза Гемей. — Това е някакъв подземен храм.
	Чи тръгна покрай стените, загледан в рисунките, чиито цветове изглеждаха така свежи, сякаш са били нанесени вчера.
	— Това са образи на маи, но от друга страна, не са — прошепна той.
	Изобразена бе процесия от фигури в профил, понесли върху главите и раменете си вази, торби с хляб, златни съдове и някакви странни по форма предмети, наподобяващи метални кюлчета.
	— Пак кораби — посочи Гемей търговските и военните съдове, подобни на ония, които Чи й бе показал.
	Докато вървяха покрай стените, стенописите им разказваха цяла история. Пристигат кораби. Разтоварват. Прибират стоките по човешка верига. Изобразен бе дори някакъв мъж със списък в ръка, очевидно началник на склад. Войници на пост. Това беше древно свидетелство за някакво голямо събитие или събития.
	Вниманието им привлече голям кръгъл пиедестал от камък, поставен върху четири масивни колони в средата на помещението. Върху него се виждаше кутия от червеникав, изпъстрен с кристали камък, наподобяваща с формата си храмовете от пирамидите на маите.
	Гемей се наведе и погледна през страничния отвор на кутията.
	— Вътре има нещо — каза тя. Бръкна с треперещи пръсти и измъкна някакъв предмет върху излъсканата като огледало повърхност на масата. Чи бе намерил още рицинови парчета за факлата си и сега тя хвърляше ярка светлина.
	Уредът, понеже това със сигурност беше някакъв уред, се състоеше от дървен корпус, с монтирано в него метално колело със спици. Вътре в колелото личеше голяма зъбчатка, очевидно въртяща се около централната ос и зацепена за няколко по-малки.
	— Какво е това? — попита Гемей.
	— Някаква машина.
	— Прилича на… не, не може да бъде.
	— Не ме дръжте в неведение, доктор Гемей.
	— Ами, прилича ми на нещо, което съм виждала по-рано. Находка от древно корабокрушение, направена от бронз, каквато е, изглежда, и тази тук, но много корозирала. Смята се, че е астролабия — навигационен прибор за определяне на местоположението по слънцето и звездите. Направили й гама радиография. Установили, че предавателните числа отговарят на астрономически и календарни съотношения. Но била доста по-сложна от обикновена астролабия. Имало тридесет зацепени зъбни колела и дори едно диференциално. По принцип си било компютър.
	— Компютър!? Къде сте видяла това нещо?
	След пауза тя отговори:
	— В Националния музей на Атина.
	Чи се вторачи в машината и каза:
	— Не може да бъде!
	— Професоре, бихте ли дали светлината малко по-насам, над тези драсканици тук.
	Чи приближи факлата така, че пламъкът й почти близна косата й, но Гемей не му обърна внимание.
	— Не съм запозната кой знае колко с писмото на маите, но това тук не е такова.
	Чи на свой ред се надвеси над надписа.
	— Не може да бъде! — повтори той, но не така убеден.
	Гемей огледа помещението и отбеляза:
	— Всичко тук, тази скрита базилика, вашата подземна магистрала, всички те са също невъзможни.
	— Това трябва де се изследва, колкото може по-скоро.
	— Поддържам становището ви по този въпрос. Има обаче един дребен проблем.
	— Ах, да — Чи си спомни къде се намират. — Мисля, че сме почти излезли от пещерите.
	Гемей кимна.
	— И аз усетих чист въздух.
	Чи завърза краищата на ризата си, за да носи в нея находката и двамата тръгнаха назад към голямото помещение. Огромна дървена стълба се губеше почти перпендикулярно в чернотата над тях. Беше направена от покрити с кора стъпенки, всъщност цели трупи, дебели колкото бедрото на майски воин и около три и половина метра дълги. Стъпенките бяха прикрепени към цели дървени стволове, фиксирани на свой ред към стената с хоризонтални опори. През средата й минаваше разделителен ствол за хващане с ръка.
	Стълбата представляваше внушително инженерно постижение, но времето беше казало своята дума. Някои от кръглите стъпенки се бяха измъкнали от едната страна и висяха под различни ъгли. На места опорите се бяха разместили и стълбата провисваше. Дървените части се видяха солидни на Гемей. Тревожеше я обстоятелството, че стъпенките и опорите бяха прикрепени с лиани. Нерадостният й опит казваше, че лианите имат склонност да изсъхват и да се чупят. Увереността й в бъдещето не укрепна, когато стъпи върху най-долната пръчка, а тя без съпротива се откъсна.
	Чи погледна нагоре, към невидимия връх на стълбата.
	— Ще трябва да подходим научно към въпроса — заяви той, вперил поглед в конструкцията. — Цялото това нещо може да се срути всеки момент. Опората в средата може би му дава известна устойчивост. Вие трябва да тръгнете първа. Ако издържи вас, няма да има проблеми за мен.
	Гемей оцени жеста на Чи, макар че не можеше да го приеме.
	— Кавалерството ви е малко неуместно, доктор Чи. Шансовете ви да стигнете горе, са по-големи от моите. Ако аз се кача първа и стълбата се счупи, никога няма да се измъкнете оттук.
	— От друга страна обаче, тя може да се счупи и под мен и тогава късметът ще изневери и на двама ни.
	Инат индианец.
	— Добре, обещавам да мина на диета.
	Гемей внимателно стъпи на втората стъпенка и постепенно прехвърли теглото си върху нея. Издържа. Като се хвана по-горе, за да разпредели тежестта, тя започна изкачването. Умишлено не поглеждаше към лианите, от страх да не ги счупи с очи.
	След около шест стъпенки спря.
	— Въздухът се движи от горе на долу — каза тя обнадеждено. — Веднъж да стигнем горе и сме свободни.
	Изкачи още едно стъпало. То се измъкна от единия край и увисна. Гемей замръзна и спря дъх. Друго не падна. Поднови изкачването със скоростта и вниманието на лемур. Връзките издържаха до средата, където стълбата провисваше, усилвайки напрежението върху цялата конструкция. Още едно бичме се измъкна и увисна. Една от хоризонталните опори се освободи напълно и тупна долу. Сигурна беше, че стълбата всеки момент ще се разпадне. Но тя си стоеше. Когато люшкането спря, тя продължи нагоре.
	Беше на стълбата от петнадесет минути. Или от петнадесет часа. Трудно бе да се каже. Но постепенно напредваше и стигна на няколко стъпала под върха. Мили боже, помисли си тя, като погледна надолу. Стълбата трябва да беше висока почти тридесет метра. От мястото, където бе кацнала, останалата отдавна зад нея светлина от факлата на Чи приличаше на далечна звезда.
	Гемей посегна нагоре и с огромно облекчение напипа камък вместо дърво. Още по-внимателно от преди, уплашена да не събори нещо, тя се плъзна през ръба на шахтата. Лежеше по гръб и отправяше благодарности към майските строители на стълби, после се обърна по корем и тихичко повика Чи.
	Факлата се залюля и угасна. Професорът бе тръгнал нагоре и имаше нужда от двете си ръце. Тя не очакваше особени пречки за него, докато чу шума:
	Ту-пур-р-р.
	Мислено видя, как дебелите напречни греди се късат и падат в основата на стълбата. Помисли, че това е всичко, но се разнесоха още тъпи удари. Ужасяващ звук, защото показваше, че инцидентът не е приключил само с една греда. Явно протичаше верижна реакция. Ако тя беше ослабила връзките с теглото си, един малък натиск би бил достатъчен да запрати стъпенките към дъното. Разнесоха се нови звуци. Този път по-силни. Ясно бе, че стълбата се разпада.
	Щракна запалката и я поднесе над ръба — може би пламъчето щеше да покаже на Чи колко е близо до целта. Ако вече не бе затрупан от камара дърва.
	Чу неговия глас, но поради шума не можеше да определи от какво разстояние.
	— Ръката?
	Тя се надвеси и започна да го окуражава.
	Нещо докосна пръстите й. Нямаше представа, че той е толкава близо.
	— Дръжте здраво! — извика Гемей. Отново усети докосване, шарещи пръсти, които намират тънката й китка, вкопчват се в нея, докато нейните пръсти обхващат неговата. Тя се извъртя, за да използва собственото си тегло и да изтегли Чи до място, откъдето да се залови за ръба. Нещо не беше наред.
	— Чакайте!
	Какво да чака? Чи сумтеше, после, след няколко мъчителни мига, когато мислеше, че ще го изпусне, я хвана с две ръце и прехвърли единия, а после и другия си крак върху скалата. Отдолу се издигна прашен облак. След няколко минути се разнесе и те надникнаха в бездната. В мастиления мрак не се виждаше нищо.
	— Стълбата започна да се разпада под мен някъде към средата — каза Чи. — Всичко беше наред, докато имах преднина, но падащите стъпала започнаха да ме настигат. Също като да се изкачващ по ескалатор, който върви надолу!
	— Защо ми казахте да чакам?
	Той се потупа отпред.
	— Възелът започна да се разхлабва и се уплаших, че ще загубя находката. — Чи надникна през ръба. — Няма ги вече едновремешните стълби.
	Гемей избухна в пристъп на смях:
	— Не, май наистина ги няма вече.
	Освежени от струя пресен въздух, те изтупаха праха от себе си и се насочиха към източника на полъха, който ставаше все по-силен, колкото повече напредваха по утъпкана пътека в просторна галерия. Все по-силно се чуваше жужене на насекоми. Изкачиха късо стълбище и през тесен отвор, излязоха във влажната, топла нощ.
	Гемей си пое дълбоко дъх и го изпусна, изхвърляйки песъчинки и прах. Луната плискаше калаена светлина върху древния градски площад и неговите странни, заспали могили. Чи тръгна напред по пътеката, която щеше да ги отведе до мястото, където бяха оставили „Хамера“. Сякаш седмици бяха минали от пристигането им тук. Двамата се придвижваха внимателно от могила до могила. Бяха близо до края на гората, когато забелязаха нещо подобно на конференция от светулки. Само че тези светлинки не примигваха. Бяха постоянни и кръстосваха площада. Гемей и Чи разбраха едновременно, че бягството им е открито. И че към тримата, които ги арестуваха, са добавени нови сили. Затичаха.
	Гробовен глас изръмжа на испански и светлинен лъч ги заслепи. Дочу се гаден смях, от който Гемей разбра, че пак е срещнала стария си приятел Жълти зъби. Той, изглежда, беше изключително доволен от себе си. Движеше бавно светлинния лъч по тялото на Гемей, като отдаваше предпочитание на определени места, а после го върна върху хоризонталните цеви на професорската пушка, която държеше на равнището на кръста си. После повика на испански съучастниците си. Изкрещяха му в отговор и лъчите светлина се насочиха към тях.
	Гемей не вярваше на очите си. След всичко, което бяха преживяли, след като бяха рили като къртици в земята, сега да ги пипнат за броени секунди като някакъв подгонен от викачите дивеч. Готова беше просто да отиде при оня копелдак и да му измъкне пушката от ръцете. Чи, изглежда, усети нападателното й настроение.
	— Правете каквото ви казва! Не се тревожете!
	Чи свърна встрани и пое по някаква пътека. Жълти зъби излая подире му. Професорът не му обърна внимание и продължи с бавна, равномерна стъпка. Жълти зъби се поколеба. Такова нещо не можеше да става. Очакваше се хората да се втурват в изпълнение на неговите заповеди, след като има пушка в ръце. Хвърли бърз поглед към Гемей, за да се убеди, че е достатъчно уплашена и ще остане на мястото, където е, и тръгна след Чи, като крещеше на испански. Чи спря, но първо навлезе в тревата и там падна на колене в молитвена поза, вдигнал високо ръце.
	Така по бива. Човешката слабост му действаше като прясна кръв на гладен звяр. Жълти зъби се хвърли напред с ръмжене, вдигнал пушката, за да разбие главата на Чи с приклада й. И изчезна. Фенерчето хвръкна във въздуха, като описа голяма дъга, преди да се приземи в тревата. Последва изненадан писък, силно тупване и тишина.
	Чи вдигна фенерчето и насочи лъча му право надолу. Когато Гемей го доближи, той я предупреди:
	— Внимавайте, има още една дупка точно от дясната ви страна!
	Жълти зъби беше паднал в кръгъл отвор и лежеше на дъното на сводеста кухина с бели стени.
	— Резервоар — поясни Чи. — Сама видяхте, колко е трудно да намери човек нещо за пиене по тия места. Местните граждани си пазели водата в такива съоръжения. Отбелязал съм ги, където съм могъл. Този май не видя маркировката. — Професорът посочи тънка оранжева панделка, вързана за един храст.
	— Така ли ще го оставите?
	Чи погледна към приближаващите светулки.
	— Нямаме голям избор. Всъщност той не ви интересува нали?
	Гемей си спомни дългото и трудно измъкване от пещерата.
	— Не бих имала нищо против да си получа обратно часовника. Но ако трябва да съм напълно откровена, не, пукната пара не давам. Да видим как на него ще му хареса да седи заврян в миша дупка.
	— Ще трябва да тръгнем към реката. Това е единственият възможен път.
	Затичаха към дърветата.
	Бяха ги забелязали. Изстрели разтърсиха нощта.
	Затичаха по-бързо.


	21

	_Арлингтън, Вирджиния_
	Хосе Джо Завала живееше в малка сграда, която навремето приютяваше квартална библиотека в Арлингтън, недалеч от Вашингтон. Жилищната част беше разположена на основния етаж и беше подредена в традициите на Югозапада, като повечето мебели бяха дело на бащините му ръце. Той харесваше обстановката заради нейния колорит и уют, но тя му напомняше и за изминатия дълъг път.
	Майка му и баща му, родени и израсли в Моралес, Мексико, нагазили в Рио Гранде* западно от Ел Пасо в края на шестдесетте. Майка му била бременна в седмия месец, Хосе се родил и израснал в Санта Фе, Ню Мексико, където се установили родителите и баща му заработил като мебелист. Обаянието на морето измъкнало Джо от дома му в планинската пустиня. Завършил Нюйоркския морски колеж като инженер, Завала притежаваше технически мозък, граничещ с гениалността. Адмирал Сендекър го взема направо от колежа.
	[* Рио Гранде — погранична река между САЩ и Мексико, любимо място за преминаване в САЩ на нелегални имигранти (главно мексиканци, но и от цял свят).]
	Остин предложи разборът да се проведе при Завала, далеч от всепроникващото присъствие на централата и взискателността на нейния директор. Вече бе отхвърлил зад гърба си неприятната задача да се обади на Сендекър, за да му докладва за провала на клопката. Адмиралът го бе посъветвал да се наспят хубаво и да се приберат във Вашингтон, колкото може по-бързо. Остин и другите дремнаха няколко часа в един мотел до летището и взеха ранен полет, който ги върна във Вашингтон преди обяд. Нина, която все още трябваше да се грижи за консултантската си фирма, се качи на совалката за Бостън. Остин мина през къщи, за да вземе душ и да се преоблече и звънна оттам в службата. Секретарката му съобщи, че го чака пакет с информация. Помоли да му го изпрати по куриер при Завала.
	Траут закъсняваше, което не му беше присъщо. Докато го чакаше, Остин седеше до тежка, дървена трапезна маса и четеше изпратените от НАМПД документи. Завала се появи откъм сутерена, където бе човъркал разни машинарии, Остин му подаде черно-бяла снимка, извадена от папката.
	— Това изпратиха от ФБР.
	— Хубаво момиче — отбеляза Завала. Младата руса жена на снимката не беше класическа красавица, но носеше пшеничената привлекателност на Средния Запад, с големите си невинни очи и подкупващата усмивка, която им бе показала при аризонските разкопки.
	— Мисис Уингейт?
	Остин кимна.
	— Мисис Уингейт, каквато е била преди четиридесет години. — Прибра снимката обратно. — Името й е Кристал Дей. Очаквало се е да се превърне във втора Дорис Дей. Има известни филмови успехи през петдесетте и шестдесетте. Достига звездния си час в една гореща сцена във филм на Рок Хъдзън. Можела е да направи много, ако не са били скъпите й алкохолни и наркотични навици, както и лошият вкус към мъжете. През последните години е изпълнявала малки роли в незначителни телевизионни предавания, но и тези участия са редки.
	— Каква трагична загуба — каза Завала, с поклащане на глава.
	— И как намира края си под душа?
	— Посредникът й казва, че се сетил за Кристал, когато му се обадили, предполага се, от независима филмова компания, за да поискат жена на средна възраст за малка роля. Начало веднага, пари много. Имам усещането, че който е наел Кристал, е бил наясно с нейната готовност да се хване за каквато и да е роля, дори и да разбере, че не е очакваната и че ще се играе не пред камера.
	— Достатъчно добра се оказа, за да ни направи на глупаци — каза Завала.
	— М-да, също като „съпруга“, мистър Уингейт от Спокейн.
	— Мистериозният белязан с изчезващата брада. Имаме ли нещо за него?
	— Сигурно е спял с ръкавици — отвърна намръщено Остин. — Момчетата от лабораторията провериха за отпечатъци даже и дръжката на мистрията му. Нищо.
	— Хубаво е да си имаш къртица при противника — отбеляза Завала с неприкрито възхищение. — Така пружината на капана омеква.
	— Да ни е за урок — каза Остин с нарастващо самочувствие. — Научихме се да не подценяваме тези момчета. Знаем, че са добре организирани. — Той почука с пръст по снимката. — И не обичат да оставят доказателства.
	— Потвърди се и връзката с „Тайм куест“. Записват двойка доброволци, после ги отвличат, а вместо тях пращат подставени лица. Ръцете им остават чисти. Доста умно.
	— Дяволски умно! А какво ще кажеш за приятелския жест на Уингейт, преди да гръмне бараката, и самонадеяния коментар, за който ми съобщиха пазачите?
	— Дето казал „добре замислено“ ли? Трябва да признаеш, че за убиец има твърде добро чувство за хумор.
	— Не виждаш да се смея. Изхвърлял се е, когато не трябва, защо?
	— Просто му се е искало да се изхвърли?
	— Може би. — Остин почеса замислено брадичката си. — Мисля, че отчасти си е чисто нахалство. Казва ни по този начин, че знае кои сме и че сам той е част от нещо толкова голямо, че може да не ни взема на сериозно.
	— Нещо по-голямо от НАМПД?
	— Ще ми се да зная, Джо. — Остин прибра рекламната снимка в папката. — Ще ми се да зная.
	— Имаш ли представа какво ще правим от тук нататък?
	— Никакви капани повече! За щастие боледувах, когато всичко това е измислено. Ще продължим да разнищваме, по линия на амфибията и убийствата.
	— Няма много светлина по пътя ни — отбеляза Завала. — Дали да не отлетя до Сан Антонио, да се запозная лично с „Тайм куест“?
	— Може би си струва един поглед. Интересува ме финансовият им гръб.
	На вратата тихо се почука. Навел глава, за да не я блъсне в рамката, в стаята влезе Траут. Лицето му беше сериозно, но това си му бе стандартна физиономия.
	— Извинете, че закъснях, момчета! Говорих с „Нерей“ за Гемей.
	Явно разтревожен за жена си, Траут често се бе обаждал в централата, докато пътуваха, за да види дали Гемей не се е появила.
	— Нещо ново? — попита Остин.
	Траут настани дългата си фигура в едно кресло и поклати глава:
	— Потвърждават, че са я свалили от кораба на брега. Че е наела джип. Че е оставила съобщение за предстояща среща с професор Чи, антрополога от музея, с когото толкова много искаше да се види. И че е трябвало да се върне същия ден вечерта.
	— Срещнали ли са се с този доктор Чи?
	Траут се размърда притеснен.
	— Не знам. Момчетата там все още се мъчат да го намерят. Той изглежда, прекарва доста време на открито, та те викат, да не се тревожа. Но не е в характера на Гемей, да не се обажда.
	— Какво ще правиш, Пол?
	— Знам, че ви трябвам тук — каза Траут с молба за извинение в гласа, — но бих искал да отскоча до Юкатан за няколко дни, да изясня нещата. Трудно е да я намеря, въз основа на сведения от втора и трета ръка.
	Остин кимна:
	— Джо тръгва за Тексас да хвърли поглед на „Тайм куест“. Аз оставам във Вашингтон да пиша доклад за провала в Аризона. Ти защо не си вземеш четиридесет и осем часа и да видиш какво ще научиш? Ако ти трябва повече време, ще уредя нещата със Сендекър.
	— Благодаря, Кърт — светна Траут. — Уредил съм полет, който ще ме закара там привечер. Имам няколко часа, които мога да прекарам с отбора.
	— Някакви идеи да щъкат зад това високо интелектуално чело?
	Траут сбърчи вежди.
	— Единственото твърдо установено нещо е, че при всички инциденти, шалтерът се включва от доколумбова находка.
	— Да, това е факт — отвърна Остин, — но не знаем защо.
	Завала измърмори:
	— В хиляда четири девет две Колумб замина по море.
	Остин, който се бе замислил дълбоко, вдигна поглед развеселен:
	— Какво каза?
	— Първите строфи от едно стихотворение от началното училище. И ти сигурно си го зубрил.
	— И аз, но не помня останалото, както впрочем и ти.
	— Не съм гонил шестица по поезия — отвърна Завала. — Само си мислех, да не би „доколумбов“ да не е ключът? Може би е просто „Колумб“?
	— Интересна позиция — намеси се Траут.
	— Мислиш ли? — отвърна Завала. И той не беше много сигурен.
	— Пол е прав — каза Остин. — Няма доколумбов без Колумб.
	Завала се ухили:
	— В хиляда четири девет две…
	— Именно. Това тъпо стихче изразява всичко, което повечето от нас знаят за Колумб. Датата на отплаването и обстоятелството, че заради него през октомври имаме един почивен ден повече. Но какво наистина знаем за стария Христофор? Особено пък нещо, което да може да се свърже с тия убийства.
	Аналитичният ум на Траут действаше.
	— Мисля, че разбирам накъде биете. Знаем, че има непряка връзка между Колумб и тези инциденти. Следователно…
	— Продължавай да следователстваш — насърчи го Завала.
	— Следователно, въпросът е има ли пряка връзка.
	Спогледаха се:
	— Пърлмътър — казаха в един глас тримата.
	Остин грабна слушалката и набра номер. В една огромна къща в Джорджтаун, телефонът гръмна като корабен звънец. Слушалката беше вдигната от заоблена ръка, принадлежаща на мъж, който не беше широк чак колкото вратата на хамбар. Под златночервената си роба носеше пурпурна пижама. Мъжът седеше в кресло и четеше една от хилядите книги, които сякаш запълваха всеки кубически сантиметър във всяко помещение на къщата.
	— Джулиън Пърлмътър слуша — обади се той през величествената си сива брада. — Изложете проблема си накратко!
	— Христофор Колумб — отговори Остин — това достатъчно кратко ли ти е?
	— Господи, ти ли си, Кърт? Чух, че се сражаваш с пирати, някъде из дивашките страни.
	— Просто, като скромен правителствен слуга си изпълнявам задълженията. Някой трябва да пази морската сигурност в името на американското корабоплаване.
	— Човек се учи, докато е жив, приятелю. Представа нямах, че флотът на САЩ е разпуснат за благото на НАМПД.
	— Решихме да им дадем малък пример. Както ти е известно, пиратите не се вписват в рутинните ни задачи.
	— А, така ли? Значи, интересува те Адмиралът на морския океан? Знаеш ли какво, цяло чудо е, че изобщо е стигнал по-далеч от Канарските острови.
	— Лоша навигация?
	— Ами! С тая задача е можел и без навигация. Не е лесно да изпуснеш цели два континента, свързани с провлак, макар че точно това е станало. Говоря за храната на екипажа. Известно ли ти е, че дневната дажба се е състояла от един фунт сухари, осолено месо, солена риба и зехтин? Разбира се, боб и нахут. А за десерт — бадеми и стафиди. — Всичко това беше казано с ужас. — Единствената светлинка е наличието на прясна риба.
	Остин усети, че Пърлмътър се отнася по посока на една дисертация върху изисканите храни и вина, изгарящата страст към които при него, можеше да се сравни единствено с интереса му към кораби и корабокрушения. Пърлмътър беше класически пример за чревоугодник и бонвиван. При тегло почти сто и осемдесет килограма, маститата му фигура беше до болка позната и внушаваше страхопочитание в най-елегантните ресторанти, където често ръководеше разточителни пиршества.
	— Не забравяй гъгрицата, която по пътя се е появила в зърното — каза Остин, с надежда да отклони Пърлмътър от любимата му тема.
	— Не мога да си представя как е с гъгрицата. Опитвал съм скакалци и червеи в Африка. Казват ми, че били добър източник на протеини. Само че, когато ми се яде нещо с вкус на пиле, аз ям пиле. Трябва да ми кажеш какво точно искаш да знаеш.
	Пърлмътър слушаше мълчаливо, енциклопедичният му мозък попиваше всяка подробност, докато Остин разказваше историята — от инцидента в Мароко до провалената клопка.
	— Мисля, че разбирам какво ти трябва. Интересува те, как би могъл Колумб да подтикне някого към убийство. Това няма да е първият случай, в който той възбужда духовете. Колумб има невероятен късмет. Той прави грешка при откриването на Америка, но е прочут именно с това. До последния си ден разправя, че открил Китай. Никога не признава съществуването на цял един континент. Той полага основите на робството в двете Америки и донася в Новия свят страховитата слава на испанската Инквизиция. Бил е побъркан на тема злато. Той е светец или разбойник, според гледната точка.
	— Това е било тогава. Аз говоря за сега. Защо би почнал някой да убива, с цел да осуети дискредитирането на неговите открития? Трябва ми само някаква връзка.
	— Пътешествията му са вдъхновили написването на тонове хартия в милиони страници. Изписаното за това момче може да напълни цяла библиотека.
	— Знам и затова ти се обаждам. Ти си единственият ми познат, който може да отсее плявата от зърното.
	— Ласкателството няма да те отведе доникъде…
	— Ще ти се отблагодаря с вечеря в ресторант по твой избор.
	— … но добрата храна ще го направи. Че кой може да устои срещу двойното изкушение, предизвикващо и егото, и апетита човешки? Започвам да ровя веднага, след като обядвам.


	22

	Пърлмътър предъвкваше молбата на Остин заедно със сочните, пълнени с грозде, патешки гърди, останали от вечеря и прокарвани с рядък сорт шардоне.
	Остин щеше да съжалява жестоко, че го изкуши с храна. Имаше един нов френски ресторант, в който умираше да отиде. Е, малко скъпичък наистина, но думата си е дума. Сините му очи весело заиграха върху червендалестото лице, в предвкусване на насладата. Но Остин щеше да си получи своето. И без да обърне и една страница, Пърлмътър беше наясно с литературния океан върху темата „Колумб“. Прекалено голям, за да можеш просто да скочиш вътре и да заплуваш. Трябваше му водач и той се сещаше само за един.
	След като си почина от обяда, Пърлмътър порови в картотеката си и набра един отвъдокеански номер.
	— Buenos dias — дочу се дълбок глас от другия край.
	— Добро утро, Хуан.
	— А, Джулиън! Каква приятна изненада! Всичко наред ли е при теб?
	— Напълно. А ти как си, приятелю?
	— По-стар, отколкото при последния ни разговор — отвърна с хихикане испанецът, — но да говорим за по-приятни неща. Надявам се, че ми се обаждаш, за да ми кажеш, че си опитал моите cordonices emhoja de parra.
	— Пъдпъдъците в лозов лист бяха превъзходни. По твоя съвет напълних всеки с по една смокиня, вместо да слагам мащерка и лимонова кора. Резултатът беше фантастичен. Освен това за скарата използвах мескитови дърва.
	Пърлмътър бе срещнал Хуан Ортега на една сбирка на библиомани в Мадрид. Там установиха, че освен любовта към старинни издания, имат и още нещо общо — склонността да си хапват изискани неща. Правеха каквото могат, за да се срещат поне един път годишно и да утоляват заедно чревоугодническите си потребности, а междувременно си разменяха готварски рецепти.
	— Мескитови дърва! Гениално хрумване. Друго не може да се очаква от теб. Радвам се, че си харесал рецептата. Без съмнение, и ти си ми приготвил нещичко? — Пърлмътър почти видя как Ортега се облиза.
	— Да, но след малко. Търся те по друг повод. Трябваш ми не като майстор готвач, а в качеството си на Хуан Ортега, най-великият жив авторитет по въпросите, свързани с Христофор Колумб.
	— Много си любезен, приятелю — изклопа като квачка Ортега.
	— Аз съм само един от многото историци, писали по тези въпроси.
	— Но ти си единственият учен, който е достатъчно в течение, за да ми помогне по един изключително необикновен въпрос. Призракът на сеньор Колумб, изглежда, стои в центъра на твърде странни събития. Нека ти обясня! — Пърлмътър разказа какво бе научил от Остин.
	— Странна история! — отбеляза Ортега в края на рецитала. — Особено в светлината на едно скорошно събитие. Преди няколко седмици тук, в Севиля, имахме едно престъпление, свързано с Колумб. Една кражба на документ от Колумбовата библиотека при Голямата катедрала на Севиля. Може би съвпадение?
	— Може би. А може би не. Какво откраднаха?
	— Едно писмо, свързано с петото плаване на Колумб. Адресирано до неговите покровители крал Фердинанд и кралица Изабела. До краля всъщност, по онова време кралицата вече е покойница.
	— Позор! Да се загуби такъв ценен документ!
	— Не съвсем. Колумб не е правил пето плаване!
	— Разбира се, трябваше да си спомня. Но тогава не разбирам, това писмо…
	Сърдечен смях се разнесе по линията от три хиляди мили разстояние:
	— Фалшификация, amigo*, измама, как казвате там, при вас, документите са подправени.
	[* Amigo — (исп.) приятел.]
	— Откъде знаеш? Почеркът ли?
	— О, не, почеркът си е наред. Толкова е автентичен, че и експерт не би могъл да се усъмни.
	— Тогава откъде знаеш, че документът е подправен?
	— Много просто, Колумб умира на 20 май 1506. Писмото е с по-късна дата.
	Пърлмътър се замисли.
	— Може ли да има някаква грешка относно датата на смъртта?
	— Къщата на „Кайе де Кристобал Колон“, където е починал, е запазена. Но за мястото на погребението му има противоречия. За останките му се твърди, че се намират в Севиля, в Санто Доминго, а и в Хавана. Прахът му почива най-малко в осем урни. — Ортега въздъхна дълбоко. — Водата около тоя човек винаги е мътна.
	— Спомням си, че в твоята книга „Откривател или демон?“ се поставя под съмнение и месторождението му.
	— Да. Ние не знаем с положителност испанец ли е или италианец. Сам твърди, че е роден в Генуа, но Колумб не се е славел с искреност. Съществуват и твърдения, според които произходът му трябва да се търси на гръцкия остров Хиос. Според официалната версия, бил чирак на италиански тъкач. Други твърдят, че не е така. Че бил испански морски офицер с име Колон. Знаем, че се е оженил за дъщеря на португалски аристократ и се е движел в дворцови среди, което би било трудно постижимо за един тъкач. Няма негови портрети с достоверен произход. Истински човек на загадките. И той се е стремял към това. Правел е всичко възможно да затрудни работата на биографиците си.
	— Това винаги ме е озадачавало.
	— Били са бурни времена, Джулиън. Войни. Интриги. Инквизицията. Може да е участвал в някой заговор не откъм печелившата страна. Може да е служил на държава, с която Испания е воювала или която е щяла да бъде завоювана. Съществуват и наследствени съображения — сведения, според които той е извънбрачен син на испански принц. Оттук и името Кристобал Колон, с което е известен в по-зрелите си години.
	— Наистина завладяващо, Хуан! Трябва да го обсъдим на чаша сангрия*, когато се видим другия път. Но аз бих искал да науча повече за оня откраднат документ.
	[* Сангрия — испанска напитка, приготвяна обикновено от червено вино, концентрат, газирано питие и накиснати плодове.]
	— Известен ли ти е монахът Лас Касас?
	— Да, той изготвя препис на части от оригиналния корабен дневник на Колумб.
	— Точно така. Корабния дневник от първото си плаване, Колумб подарява на покровителката си, кралица Изабела. Тя, на свой ред, поръчва да се изработи точно копие от документа и го дава на Колумб. След смъртта на адмирала, това барселонско копие, както го наричат, е наследено от сина му Диего заедно с карти, книги и ръкописи. Всичко това преминава впоследствие във владение на Фернандо — незаконен син на Колумб от любовницата му. Той много ми напомня за теб, Джулиън.
	— Не за първи път ме наричат копеле, няма да е и за последен.
	— Нямах намерение да подлагам на съмнение обстоятелствата около рождението ти, приятелю. Имам предвид, че Фернандо е бил книжовник и учен, любител на книгите, който събира една от най-добрите библиотеки в Европа. Когато умира през 1539 година, имуществото му, книгите му, както и архивът на Колумб, преминават в собственост на Луис — сина на Диего. Майка му прибира повечето неща на Фернандо в един манастир тук, в Севиля. Когато и тя умира през 1544 година, настъпва световна трагедия.
	— Защо, Хуан?
	— Тази жена съумява, в продължение на двадесет и три години да държи своя непрокопсан син далеч от документите. След това, всичко е на негово разположение. Това е бедствие. Оня рови из колекцията за документи, които да продаде, за да финансира безпътния си начин на живот. Барселонското копие изчезва и е загубено за вечни времена, вероятно преминало в собственост на оня, който е предложил най-висока цена.
	— Бих казал, че ако сега се появи, също няма да се разочароваме от цената.
	— Сигурно, но това надали ще се случи, докато сме живи. За щастие, преди да изчезне, копието е видяно от приятел на семейството, доминиканския монах Лас Касас. Той преписва извадки от него. Много внимателно подбрани, избягва всичко нелицеприятно за Колумб, но, общо взето, прави добро резюме.
	— Още не виждам връзката между това и откраднатия документ.
	— Търпение, приятелю! Този документ, свързан с така нареченото пето плаване, също е излязъл от ръката на Лас Касас. Според твърденията. Също извадки от отдавна изчезнал оригинален корабен дневник.
	— Виждал ли си този препис?
	— О, да. Той се приема за куриоз. Стигнах дори дотам, че го сравних с оригиналния ръкопис на Лас Касас, който се съхранява в Националната библиотека в Мадрид. Превъзходен фалшификат. Ако не беше съдържанието, с деветдесет и девет на сто сигурност, щях да заявя, че е писан от Лас Касас.
	— И за какво става с дума в него?
	— Тематиката е незабравима. Наподобява историите за отдавна забравени градове, които са били популярни в Испания през XVI век. Колумб извършва своето четвърто и последно плаване през 1502. Предшествано е от поредни беди, разочарования и нервен срив. По онова време кралските особи вече го мислят за маниакален тип, но не изключват възможността да му се изпречи нещо полезно на пътя. Той все още е убеден, че е открил Азия, че ще намери колосални количества злато и че плаването ще укрепи разклатената му репутация.
	— И укрепва ли я?
	— Точно обратното! Четвъртото плаване е позорен провал. Загубва четири кораба и е приземен на Ямайка с малария и артрит. Откраднатият документ обаче твърди, че се е прибрал в Испания, тайно съоръжил един кораб със собствени средства и пак се отправил към Новия свят, за да извърши онова последно издирване на невероятното златно съкровище, за което бил чул още при първото си плаване.
	— Казва ли се в дневника, какво става по-нататък?
	— Фалшификаторът използва много тънък литературен подход, за да остави читателя в неведение. От един момент нататък, повествованието се води от член на екипажа. После то рязко прекъсва. Не се казва дали мисията завършва с успех. И дали изобщо корабът се завръща в Испания.
	— Ами, той може да е потънал, а дневникът да е попаднал в чужди ръце.
	— Именно. Виждаш ли сега какво прекрасно творение на въображението е всичко това?
	— Ами, ако историята не е измислена, Хуан?
	Отново се донесе силен смях.
	— Какво те кара да казваш това?
	— Куп неща. За какво му е на някого да извърши такава съвършена фалшификация?
	— Обяснението е просто. Нека използваме аналогия с твоята страна. Ако решиш да продадеш някому Бруклинския мост*, в твой интерес е да разполагаш с нотариален акт, снабден с колкото може повече подписи и печати.
	[* Бруклински мост — мост в Ню Йорк.]
	— Убедителен аргумент, Хуан. Но от друга страна, ако ми падне такъв идиот, който е готов да ми плати за нещо, което явно не е мое, аз бих могъл сам да сложа върху акта колкото си искам подписи и печати и да офейкам с парите. Да се подправят официални подписи, си е излишен труд.
	— Този документ би бил подложен на много по-сериозни експертизи, отколкото при продажбата на Бруклинския мост.
	— Точно това имам предвид. Както сам казваш, документът е превъзходно изработен. За сравнение — ако ти е известно, че мостът принадлежи на бруклинската община, никакви канцеларски усилия няма да те убедят, че той е за продан. В същия смисъл, не е нужно да си експерт, за да ти стане ясно, че оня документ е фалшив, стига да знаеш, че е датиран след смъртта на Колумб.
	— Има и друга възможност — каза Ортега. — Може Лас Касас наистина да е автор на преписа и да е бил наясно, че прави фалшификат.
	— За какво му е на Лас Касас да хвърля колосални усилия, ако е знаел, че става дума за фалшификат? Ти сам каза, че монахът е бил много чувствителен към изстъпленията на Колумб. Би ли се решил някой, с такава умствена нагласа, да продължи живота на документ, който ни представя последните думи на Колумб като брътвеж на побъркан?
	— Може би, в сметките му не е влизало някой изобщо да види преписа. Само че Луис го продава, за да се откупи от затвора или пък да се натика в леглото на някоя от своите дами.
	— Може би — отвърна Пърлмътър, — но има и друго. — Обстоятелството, че някой си прави труда до го открадне.
	— Този документ е куриоз, както вече казах.
	— Достатъчно голям, за да рискуваш арест?
	— Разбирам съображенията ти, Джулиън. Не съм в състояние да ти отговоря. Ако разполагах с оригинала, от който е преписал Лас Касас, но, уви.
	— Значи още една Колумбова загадка?
	— Да, така изглежда. — Последва пауза. — Сам можеш да прецениш, като ти го изпратя.
	— Кое?!
	— Документа. Направил съм копие, както и превод на английски. Надявах се да ги представя на научна конференция. Както виждаш, аз също съм поклонник на необикновеното и загадъчното.
	— Може да има и още нещо, Хуан. Да не би да се съмняваш в тезата за фалшификата?
	— Може би, приятелю. Както казах, прекалено сполучлив фалшификат. Още ти пазя номера на факса. Ще го имаш днес.
	— Много ще съм ти задължен. А в замяна, и като израз на благодарност за великолепната ти пъдпъдъчена рецепта, ще ти пратя рецепта за супа от скариди. Даде ми я един майстор готвач от Нови Орлеан с предупреждението, че ще ме изкорми и ще ме напълни като омар, ако я кажа на някого. Трябва да сме дискретни — залагам живота си!
	— Ти си верен приятел, Джулиън. Опасността само изостря апетита. Но ако все пак те постигне тази окончателна участ, бъди сигурен, че и на небето ще те намери моето bon appétit*.
	[* Bon appétit — (фр.) добър апетит.]
	— Bon appétit и на теб, mi amigo.


	23

	Факсът зажужа и първите, чисто изписани на машина страници започнаха да се появяват. Както бе обещал, Ортега пращаше и копие от оригинала, написан красиво на кастилски диалект. Пърлмътър освободи малко място на бюрото си, за да разположи документите. Като се подкрепи с едно капучино, той зачете думите, които може да бяха, а може и да не бяха писани от Колумб и преписани от Лас Касас.

	„23 май от годината на нашия Бог 1506
	Най-велики, превъзходен и могъщ Принце, Кралю на Испания и островите на Морския океан, наш Суверен, Високопочтени Господарю!
	Отправям се към Индиите още един път, може би за да не се върна никога вече, понеже съм смъртен, остарял и слаб от болестите, а пътят е труден и преизпълнен с опасности. Тръгвам на това плаване, лишен от позволението и благословията на Ваше Величество, но на свои разноски. Употребих скромното си състояние, за да подготвя едничък кораб, «Ниня», за който знам, че е подходящ за това начинание, тъй като много пъти ми е служил вярно, след онова мое първо плаване.
	Не тръгвам като Първи адмирал на целия Морски океан, но както първия път, в качеството си на скромен моряк, капитан, който е плавал от Испания до Индиите, за да дири нови земи и злато за Кастиля, с чиято помощ Суверенът да може да завладее Светите земи — нещо, което винаги е било цел на живота ми.
	Историята ми трябва да започне преди четири години. Моят Суверен е добре запознат с премеждията при последното ми плаване в годината 1502, когато ме освободи от оковите, прости грешките ми и с велико милосърдие, заедно с моята Кралица, ме дари с утеха и слава, като ме изпрати на път с четири кораба. Как при това Велико плаване флотилията ни претърпя жестока буря, но откри нови земи, които с Божията помощ, прогласих владение на Суверените, макар да бях легнал болен, често стигнал на прага на смъртта, като водех кораба от малка кабинка, издигната на палубата.
	Това бе най-нещастното и изпълнено с разочарования мое плаване. Не намерихме пътя на запад, който търсехме. Туземците, не ни срещнаха с приятелски чувства, както по-рано, а ни засипаха с копия и стрели. Всичко беше против нас: сухарите червясаха, времето и ветровете бяха страховити. Накрая потъващите кораби ни докараха до спасителен пристан, където останахме приковани цяла година и пет дни. Загубил бях надежда да напусна жив това място до радостния ден, когато дойде спасението. И последва най-тежкото прекосяване на океана в живота ми.
	Но по-страшна от бурите, от болестите и нападенията на туземците бе мисълта, че въпреки всичките ми усилия да служа на Техни Величества с усърдие и упоритост, които биха ми отворили Вратата на Рая, ако не и повече, аз се провалих, поради причини, по-могъщи от моя разум и сили. Докато печелех нови земи, загубих четири кораба, а намерих малко злато и други съкровища. И още по-лошо. Моята Кралица, бидейки смъртна, остави непокварените от ерес и злоба свои покои, за да бъде приета от Твореца.
	Знаех само едно средство да прогоня тъгата от душата си и да зарадвам моя Най-светъл Принц и то бе да постигна целта, повела ме на моите по-раншни плавания. Защото по време на дългия си престой, на този най-нещастен сред островите, аз научих, че онова, към което вечно съм се стремял, е в ръцете ми. Даден ми бе ключът към златно съкровище така баснословно, че всичко, завоювано дотогава, а то не е малко, изглежда като петаче в просяшка поничка и би осигурило на Кастиля, на вас и наследниците ви величието, което заслужавате вовеки веков.
	Аз съм добре осигурен материално със злато от плаванията ми, с частта си от Испаньола и имам много причини да бъда благодарен: големият ми син Диего е взет за Кралски гард, по-младият, Фернандо, е паж. Но аз пак бях печален заради провала си. Сигурността на домашното огнище не е моряшка съдба и, ето, реших да тръгна още един път по море, може би за последен път, да изпълня обещанието си към Ваше Величество, както и задължението си на Пръв адмирал.
	И така, този месец съставих завещанието си, като оставих Диего за наследник и тайно, с мои пари, подготвих кораба «Ниня», наех малък доверен екипаж от петнадесет мъже и поех нощем от Палос, както и при първото ми Най-велико плаване през 1492 година. Смених курса при Канарските острови и тръгнах на югозапад.“

	Пърлмътър спря да си пийне кафе. Интересно. Разказвачът знае, че „Ниня“ е любимият кораб на Колумб. Всеизвестно е неговото отчаяние от неуспеха да открие път към Китай. В един момент го докарват окован, обвинен в злоупотреби, в качеството му на вицекрал на Испаньола, за да бъде оправдан от Краля и най-вече от покровителката си, Кралицата, и да бъде изпратен в своето четвърто, съдбоносно плаване, така неудачно наречено велико. Би било напълно в характера на Колумб, пострадал всъщност заради високомерието си, да направи опит да се реабилитира. Маниакалната идея да намери злато също е убедителен мотив за поведението му. Има само един проблем, както справедливо посочи дон Ортега — писмото започва три дни след онзи, в който е прието да се смята, че Колумб е починал. Е, добре!
	Пърлмътър продължи с четенето. Макар писанието да бе замислено като лично, морякът у Колумб не е пропуснал да го оформи като бордови дневник, с бележки за курса, атмосферните условия, вятъра. Прекосяването на Атлантика представляваше фотографско повторение на първото плаване. Тръгва по североизточния пасат близо до Мадейра, дните се нижат един от друг по-хубави, носи го кротък вятър, късметът го следва навсякъде. Както и първия път, „ветровете са спокойни, като в Севиля през април“.
	Интересна разлика. Пърлмътър знаеше от прочетеното, че при първото плаване Колумб разчита само на изчисленията си. С други думи, записва показанията на компаса и скоростта, като всеки ден отбелязва на картата местоположението си. Скоростта се измерва с помощта на пясъчен часовник, наричан лага* на холандеца. При носа на кораба се хвърля парче дърво и после се брои за колко секунди то минава покрай цялата дължина на кораба.
	[* Лаг — старинно приспособление за измерване скоростта на морски съд.]
	При първото плаване Колумб не се интересува много-много от точния си курс. Важното е да държи запад. Разчита на компаса и опита си. Не се обръща често за помощ към предтечата на секстанта, така наречения квадрант. Ето защо Пърлмътър веднага забеляза няколкото вписвания, при които мореплавателят отбелязва не само разстоянието, но и небесните ъгли.

	„25 май 1506
	Направих измервания по Полярната звезда, поддържам курс на югозапад…


	30 май 1506
	Държа курс ЮЗ, изчислен с квадрант…“

	Сякаш Колумб държи на абсолютната точност, понеже знае крайната си цел. Не както при първото плаване, когато, убеден, че ще попадне в огромната маса на Китай или Индия, не се е интересувал дали няма да се отклони с някой градус в едната или другата посока.
	Допълнително доказателство затова, че Колумб е следвал предварително установен, точен курс е и постоянното позоваване на корабната торлета.

	„Държа ЗЮЗ приблизително, с малки отклонения в едната или другата посока, но все пак правя шестдесет и шест мили и следвам курса от торлетата на древните.“

	Пърлмътър остави документа и с безпогрешна точност, воден от собствената си навигация, се насочи към един натъпкан с книги шкаф, откъдето измъкна томче по древно корабоводене. Знаеше, че торлета идва от torleta del marteloio — масата на звънеца, плотът, върху който се нанасяло всеки ден местоположението на кораба. При всяко обръщане на пясъчния часовник, се разнасял корабен звън. Торлетата води началото си от XIII век и по същество представлява аналогов компютър, предназначен да решава тригонометрични задачи. Имала вид на координатна система и се съхранявала при навигатора, който всеки ден прокарвал линия от първоначалното до крайното местоположение на кораба. Навигаторът въвеждал при изчислението данни за силата и посоката на вятъра, скоростта и времето на дрейф.
	Пърлмътър беше объркан от израза „Торлетата на древните“. Може би ставаше въпрос за свободен превод, като се има предвид, че самата дъска, използвана на „Ниня“ е била стара. Продължи да чете.
	Колумб пресича Атлантика без инциденти. На 26 юни се намира южно от остров Испаньола, който един ден ще се превърне в люлка на Хаити и Доминиканската република и главния му град Санто Доминго, основан от самия него. Пърлмътър отново се натъкна на проблема, посочен от Ортега — Колумб кръстосва карибския район цял месец, след като вече е умрял. Усмихна се доволно. Няма да остави това прекрасно пътешествие точно когато нещата стават наистина интересни, само заради такава дребна техническа подробност.
	Разгърна карта на Карибите до писмото, за да следи курса на кораба. „Ниня“ минава край Испаньола и Куба, насочва се към Ямайка, където Колумб и хората му засядат при първото плаване. Дневникът се връща назад, към тия нещастни времена.

	„Корабът държи югозапад, отмина Санто Доминго с добър североизточен вятър в платната. На тия острови тук, преди четири години, туземците ми казаха за мястото, наречено «Сигуре» и купищата злато там. За неговите жени, окичени с перли и корали, и сградите, облицоват със скъпоценен метал. Туземците ми разправиха, колко са големи корабите на тази земя и как добре се обличат и колко хубаво живеят нейните жители. Казаха ми, че златото там е едро и изобилно като фасулени зърна.
	Ето едно доказателство за това, че Бог може да използва и най-нищожното си творение, за да се изпълни Неговия Промисъл, понеже точно на тая чужда земя, по-далечна от всяка друга, на която бе стъпвал дотогава човешки крак, корабите на моето Велико плаване станаха жертва на дървояди и се разпаднаха. Задържани бяхме тук повече от година. Но именно по време на моето затворничество тук, булото пред съзнанието ми беше вдигнато и аз съзрях ясно пътя към богатствата, които цял живот съм се стремял да намеря, за благото на Кастиля.
	Диего Мендес, брат на един от моите капитани, тръгна с кану да вика помощ от Испаньола, на петстотин мили оттук. В негово отсъствие, индианците, с които се бе сприятелил, промениха отношението си и отказаха да ни продават храни, както се бяхме договорили. Уплаших се, че това може да е Божието Възмездие, отплатата за моята роля в смъртта на петимата, защото макар да не бях вдигал ръка, аз ги предадох на Братята.
	Коленичих и помолих за прошка, като се врекох да направя много поклонничества до Светата земя и да дам за каузата Му всичко, което намеря. Той чу моята молитва и ме накара да си спомня, че предстои лунно затъмнение. Казах на индианците, че моят Бог им е сърдит и ще накара луната да умре. Когато луната се скри, индианците много се уплашиха и след като обещаха да се придържат към договора, аз пак я съживих. Вождът каза, че много благодари за това и за да е сигурен, че моят Бог е доволен, ще ми покаже пътя към златото. Заведе ме в източния край на острова. Тук, в един храм, който по нищо не отстъпваше на който и да е в Европа, той ми показа говорещия камък, цял издълбан с фигури, които трябваше да ми покажат пътя към огромните съкровища.“

	Пърлмътър знаеше за епизода със затъмнението от книгата на Ортега. Той показваше, колко изобретателен е бил Колумб. Но каква беше тая, не по-малко интересна история с говорещия камък? Същият въпрос вълнуваше и разказвача.

	„Дълги седмици разсъждавах върху значението на тоя необикновен камък. Предполагах, че е нещо като карта на крайбрежието, но знаците не разкриваха своята тайна. Върнал се вече в Испания, аз го показах научени хора, които решиха, че това е навигационен прибор, но не можаха да разчетат знаците. И тогава, като обикновен моряк, аз прозрях истината. Това бе торлета, използвана за ориентиране от древните. Понеже камъкът беше трудно преносим, аз прерисувах знаците от него и сега, при петото плаване, ги носех заедно с твърдото намерение да намеря някой, който да може да ги разчете.“

	Това обясняваше израза „торлета на древните“. Явно ставаше дума за каменна плоча, обемиста и тежка, според описанието, изсечена по начин, показващ, че е била използвана за навигация! След като Колумб не е могъл да я използва направо, това не е било карта в конвенционалния смисъл на думата. Писмото се връщаше към доклада за петото плаване.

	„10 август
	Продължаваме на запад при благоприятен вятър, както досега. И ето, най-накрая хвърляме котва край бряг по-далечен от всеки познат на човешкия крак, до момента. Туземците разправят, че наблизо има повече злато, отколкото можем да си представим. Мисля, че съм близо до съкровището на цар Соломон. Не съм добре, болестта и жегата още веднъж подкопаха силите ми, но усещам близостта на златото и моля Ваше Величество, когато се върна с планини от злато и скъпоценни камъни, да ми се позволи да извърша поклонение до Рим и Йерусалим. Няма да пиша повече, преди да съм сложил ръка върху златото…“

	Следващото вписване е направено два дена по-късно. Почеркът е по-груб.

	„Адмиралът изчезна! Когато екипажът стана призори, открихме липсата на малка лодка и намерихме каютата на адмирала пуста. Няма ги и картите му. Изпратих на брега група да го търси. Намерили лодката, но се върнаха на кораба, подгонени от група туземци, които ги посипали със стрели. Уви, боя се, че адмиралът е мъртъв, убит от тези безбожни диваци! Ще останем в безопасност на котва, но ако скоро не видим някакъв знак, че е жив, ще отплаваме за Испаньола за помощ. Бог да благослови Адмирала на Морския океан. Подписано от Алонсо Мендес, помощник-навигатор.“

	Пърлмътър замислено потупа пухкавата си буза. Колумб очевидно не е бил на себе си в своя последен час. Соломоновото злато, как не! Запита се при кой ли бряг е пуснал котва „Ниня“. Отново погледна картата. На запад от Ямайка би стигнал до Централна Америка. Някъде в района от мексиканския Юкатан до Белиз или Хондурас, ако се е отклонил с няколко градуса. Когато може да отдели повече време, щеше да анализира всички вписвания в дневника, за да види дали не може да определи точния курс.
	Колумб взема картите и схемите със себе си, но какво става с камъка? Пърлмътър поклати глава, развеселен от мисълта за лекотата, с която позволи да бъде въвлечен в тази история. Действаше, сякаш току-що прочетеният документ е истински, докато всъщност, историческата му стойност не би могла да бъде по-висока от тази на една добра кръстословица.
	Ами, ако все пак е истински?
	Какво отношение би могъл да има той към съвременната мелодрама, за която му бе казал Остин, с всичките й облечени в черно банди убийци, хукнали да унищожават невинни археолози? Каква беше тази странна забележка за „смъртта на петимата“? Колумб очевидно се е чувствал толкова виновен за ролята си в тази случка, че приема заточението, като наказание свише. Пърлмътър реши да прегледа писанието отново, да не би да е пропуснал нещо. След това щеше да порови в собствената си библиотека.
	Но преди всичко, трябваше да закуси.


	24

	_Канкун, Мексико_
	Всеобщо радостно чувство на очакване бе завладяло пътниците на борда на самолета за Канкун, още от излитането му от Вашингтон, малко след края на съвещанието при Завала. Докато пилотът рулираше към пистата за кацане, отпускарите проточиха врат към илюминаторите, за да видят редицата луксозни хотели край прозрачната синьо-зелена вода. Възбудата стана неудържима. В консервативния си сив костюм и помпозна вратовръзка, с щръкнала над облегалките глава, Пол Траут щеше да се откроява от щастливата тълпа, дори и без сериозния израз на лицето си. Носът му беше забит в карта на остров Юкатан, а мислите му — в Гемей. Едва когато самолетът се наклони, той излезе от унеса, за да разбере къде се намира.
	След няколко минути машината беше на земята. Траут се измъкна от пътническия поток, потекъл към чакащите хотелски автобуси, и отиде при гишето на малка чартърна авиокомпания. Малко по-късно вече се сгъваше на седалката до пилота на един двумоторен „Бийчкрафт берън“. Беше единствен пътник. Останалите места в машината, пригодена за четирима пасажери, бяха заети с багаж.
	Докато бийчкрафтът се издигаше, Траут мислено благодари на транспортните специалисти в НАМПД, които бяха постигнали невероятното, за да комбинират намирането на самолетен билет, почти в последния миг, с чартирането без престой. Малкият самолет отиваше в Кампече, за да вземе група тексаски петролни специалисти, които щяха да се съберат със съпруги й приятелки в Канкун.
	Полетът щеше да отнеме около час, съобщи пилотът, приказлив мексиканец на около тридесет години, който имаше добри познания по английски и още по-добри по въпроса в кои канкунски барове има най-много самотни туристки. В ушите на Траут, гласът му скоро се сля неразличимо с шума от двигателите. Тревогите за Гемей не му позволиха да заспи през нощта, прекарана в Тъксън. Сега затвори очи, за да бъде събуден от пилота, който искаше да му покаже Чичен Итца. Траут погледна надолу, към голямата четиристранна пирамида и двореца.
	— По средата на пътя до Сиудад дел Кармен — каза пилотът. Траут кимна. Хипнотизиран от монотонната зеленина, проснала се до хоризонта, той отново затвори очи и отново бе събуден от пилота, който каза:
	— Ето го вашият кораб.
	Елегантният син корпус на „Нерей“, легнал на котва в пристанището, между танкери и рибарски кораби, беше приятна гледка. Не му се вярваше, че само преди няколко дни е напуснал него и жена си. Щеше му се да бе успял да я вземе със себе си във Вашингтон. Но беше невъзможно, призна си той. Тя така много искаше да се види с доктор Чи.
	Преди да напусне Вашингтон, Траут се свърза с Мексиканския антропологически музей и разговаря със секретарката на доктор Чи. Тя провери календара на професора и потвърди срещата му с Гемей. Професорът прекарвал повече от времето си „навън из полето“ и се обаждал контролно, когато му паднел телефон под ръка. Нямал обаче твърдо установен план. Ако изобщо можело да бъде намерен някъде, то било в лабораторията му.
	Докато пилотът очакваше разрешение за приземяване, Траут го помоли да предупреди по радиото за пристигането му отговарящите за следващия етап от неговото пътуване. Нямаше намерение да кисне нито минута в чакалнята на летището. Щом бийчкрафтът спря, Траут излетя от него с единствената си чанта в ръка, като изстреля през рамо с нюингландски акцент adios и gracias*.
	[* Adios, gracias — (исп.) сбогом, благодаря.]
	В чакалнята стоеше як мъж в полицейска униформа и слънчеви очила, с огледални стъкла.
	— Доктор Траут — каза той с многозъба усмивка, — аз съм сержант Моралес от Мексиканската федерална полиция. Казаха ми да бъда ваш водач.
	Траут се бе свързал с Агенцията за борба с наркотиците. Те бяха задължени на НАМПД за някои услуги в миналото, така че с радост се отзоваха, когато Траут поиска контакт с мексиканската полиция.
	— Радвам се да ви видя — каза Траут с поглед върху часовника си — аз съм готов, ако и вие сте.
	— Става късно — отвърна полицаят. — Не бихте ли искали да тръгнем утре.
	Траут отговори спокойно, но решителността в сериозния му поглед не можеше да остане незабелязана.
	— При цялото ми уважение, сержант, аз положих големи усилия да дойда тук, колкото се може по-бързо, така че бих желал да започна издирването на съпругата си веднага след пристигането.
	— Естествено, сеньор Траут — с разбиращо кимване каза полицаят. — Уверявам Ви, че в случая не става дума за manana*. Просто здрав разум. И аз искам да намерим жена ви. Само че след малко ще се стъмни.
	[* Manana — (исп.) утре; в случая става дума за израз от всекидневието, свързван с южняшки мързел, мудност и неточност (рахат-рахат).]
	— Колко време има дотогава?
	— Един, може би два часа.
	— Това е доста време — отбеляза Траут. — Много нещо може да се свърши за два часа.
	Моралес разбра, че е безсмислено да задържа високия американец.
	— Bueno*, доктор Траут, хеликоптерът чака ей там.
	[* Bueno — (исп.) добре.]
	Беше „Бел 206 джет рейнджър“. Загряваше двигателите си, докато Траут се разположи в тройната седалка за пътници, а Моралес седна до пилота. След секунди, турбината се включи и машината се отдели от асфалта. За две минути се издигнаха на повече от деветстотин метра. Прелетяха залива и поеха над една железопътна линия навътре в сушата.
	Моралес даваше наставления на пилота, като често поглеждаше в сгънатата си карта. Оставиха железницата и полетяха над тесен път, горе-долу ориентиран изток — запад. Хеликоптерът поддържаше височината си и с постоянна скорост от 125 мили в час, навлезе доста в сушата. Тук-там гъстата гора отстъпваше пред някое село или град. Настланите пътища бяха малко. Прелетяваха и над някоя майска руина. Но в по-голямата си част, ландшафтът представляваше нескончаема равнина.
	Машината пое малко по-южен курс. Моралес беше опитен водач с остър поглед, който не пропускаше земните ориентири и бързо ги съобщаваше на пилота. Траут с безпокойство наблюдаваше спускането на слънцето.
	— Колко още? — попита той с нескрито напрежение.
	Моралес показа пет пръста. После бучна един от тях в картата, за да види пилота:
	— Akui.*
	[* Akui — (исп.) тук.]
	Пилотът кимна така незабележимо, че Траут се усъмни дали е чул. Но хеликоптерът намали и описа голям кръг, който премина в насочена към земята спирала.
	Моралес показа надолу. Пред погледа на Траут се мярна поляна с някаква груба постройка, но и двете бързо изчезнаха. Целта беше точно отдолу и Траут не можеше да види къде се приземяват. Върховете на дърветата се приближиха и хеликоптерът замря за миг. Изведнъж двигателят изрева и машината се хвърли настрана, като подплашено морско конче.
	Пилотът и Моралес размениха бързи реплики на испански.
	— Какво става? — попита Траут, като се мъчеше да различи нещо в гората.
	— Тясно е. Бои се да не удари витлата в дърветата.
	Траут се облегна и скръсти ръце, издул безпомощно бузи. Хеликоптерът увисна над пусто и право като стрела шосе, после се спусна и застана върху затревен участък, край черния асфалт. Когато двигателят спря, Траут и Моралес излязоха. Една пътека наблизо водеше в гората.
	— От тук се отива към къщата на професор Чи. Трябва да вървим пеша.
	Траут пое с широка крачка, а по-ниският мъж сърцато се стараеше да не изостава, без да губи достойнството си. Докато вървяха през гъстата гора, Траут забеляза дълбоки следи, оставени неотдавна от тежки, раздалечени гуми. Моралес каза, че се е обадил в местната полиция, за да поразпитат наоколо. Неколцина местни жители си спомнили за професор Чи в един автобус. Качил се на връщане от лов и слязъл на пътя недалеч от жилището си. Очаквал го някакъв джип. Това се връзва, помисли си Траут. Гемей бе взела джип, за да дойде дотук.
	— Познавате ли доктор Чи?
	— Si, senor. Срещал съм го. Понякога от музея ме молят да му нося съобщения. Той е muy pasifico*. Джентълмен. Всеки път предлага да ми опече тортиля.
	[* Muy pasifico — (исп.) много кротък (добър).]
	В сянката на дърветата ставаше тъмно, като в тунел на метро. Траут присвиваше очи към клоните нагоре, в опит да зърне лъч слънчева светлина. Запита се дали няма да им е трудно да намерят пътя си на връщане. Може би Моралес беше прав — трябваше да изчакат до сутринта.
	— Защо професор Чи е направил лабораторията си тук? — попита Траут. — Нямаше ли да е по-удобно да бъде в някое селище?
	— И аз съм питал доктора за това — отвърна Моралес усмихнат. — Казва, че е роден тук. Корените ми са тук, казва. Разбирате ли какво има предвид?
	Траут разбираше привързаността на Чи към родната земя много добре. Неговото собствено семейство се бе заселило на Кейп Код преди повече от двеста години и разплодило в няколко поколения, свързани с морето. Фаропазачи, спасители, рибари. Ниските сгради със сребристи покриви на имението Траут бяха почти на два века. Но ги поддържаха през годините и изглеждаха, като построени вчера. Той носеше с гордост соления привкус на своите предци, но сега разбираше, че връзките му с миналото са нищо в сравнение с тези на маите, които са се раждали по тези места, много векове преди да дойдат испанците.
	Бяха вървели около двадесет минути, когато дърветата се разредиха и оформиха поляна. Правоъгълното бетонно здание сякаш изскочи от гората, но това впечатление бе по-скоро резултат от изненадата на Траут, който не очакваше да срещне подобна солидна постройка в тази пустош.
	— Лабораторията на професора — каза Моралес. Отиде до нея и почука. Нямаше отговор. — Ще се върнем, след като проверим къщата — предложи Моралес.
	Покритата с листа колиба беше подобна на колибите в Юкатан, които Траут забеляза от въздуха. Той прояви по-голям интерес към джипа, паркиран до примитивната конструкция. Забърза към него и го претърси. В сенника намери диаграмата с инструкция как се стига до мястото на Чи. Имаше и флаконче с течност против насекоми. Прокара длани по волана и таблото и усети леко ухание от лосиона на Гемей.
	Огледът на къщата отне около пет минути заради мебелната оскъдица. Траут седеше в средата на пръстения под и се оглеждаше с надежда да е пропуснал нещо.
	— Добре, от джипа поне разбираме, че е пристигнала.
	— Имам идея — обади се Моралес. Траут го последва отвъд лабораторията до друга колиба. — Това е гаражът на професора. Вижте, колата му я няма!
	— Затова бяха значи, следите които видяхме по пътя насам. Какво кара той?
	— Голяма кола — отвърна Моралес. — Като джип, само че ей такава. — Той разпери ръце.
	— Хамер?
	— Si — отвърна сержантът с широка усмивка. — Хамер, като американските военни.
	Значи, изглежда, са заминали нанякъде с колата. Но къде?
	— Може би в лабораторията има бележка — предположи Траут. В сградата от пепелинови блокчета беше приятно прохладно, в сравнение с външната температура, и без включен климатик. Вратата, през която влязоха, не беше заключена. Траут разгледа модерната екипировка и поклати в почуда глава, също както бе сторила жена му предния ден. Моралес стоеше отстрани, с изразяваща уважение поза, като че ли се страхуваше да не го пипнат на забранено място. Ако се изключи общият безпорядък, нямаше следи от външна намеса.
	Пол отиде при мивката. На стелажа съхнеха две чаши.
	— Изглежда, са пили разхладително.
	Моралес погледна в кошчето за отпадъци и намери двете празни шишета. Възстановявайки събитията, Траут реши, че Гемей бе изчакала професора на пътя, дошли са тук, пили са сода и са заминали. Отвори хладилника и видя двете яребици. Не бяха нито оскубани, нито изкормени. Явно Чи е възнамерявал да се върне скоро, където и да са отишли.
	— Има ли наблизо село, в което биха могли да отидат?
	— Има град, но хората щяха да забележат доктор Чи и голямата му синя кола. Nada.
	Траут разгледа окачените на стената карти. Една сякаш липсваше. Приближи масата и разгледа разхвърляните по нея документи. Само след миг видя картата и сравни дупките от карфиците с тези от стената. Може би Чи я беше свалил, за да я покаже на Гемей. От друга страна, може да си е лежала на бюрото седмици наред. Показа картата на Моралес.
	— Знаете ли къде е това?
	Сержантът разгледа картата и отвърна:
	— Още на юг, по-навътре в Кампече. На стотина мили. Може би повече.
	— Какво има там?
	— Нищо. Гори. Това е извън биосферния резерват. Никой не ходи там.
	Траут потупа картата:
	— Някой е отишъл. Мисля, че е доктор Чи. Хеликоптерът може да ни закара за по-малко от час.
	— Съжалявам, сеньор. Докато стигнем до него, ще бъде тъмно.
	Моралес беше прав. Имаха късмет, че не се загубиха в гората. При хеликоптера вече беше тъмно като в рог. Траут се дразнеше при мисълта, че Гемей трябва да прекара още една нощ там, независимо къде. Докато машината се издигаше във въздуха, той се опита да се успокои с някои възможности. Например Чи и Гемей си седят някъде и спокойно вечерят. Мярнаха се обаче и по-тревожни сценарии. Катастрофа. Това не се броеше. Гемей беше противокатастрофна. Тя беше твърде здравомислеща, твърде стабилна.
	Траут знаеше, че дори и най-стабилните поне веднъж в живота си, правят грешка. Надяваше се, че редът на Гемей не е дошъл.


	25

	Сержант Моралес намери стая за Траут в един малък хотел до летището. Той лежа часове наред буден, загледан в перката на вентилатора над себе си, като си мислеше какво ли прави Гемей, докато накрая пожъна в няколкочасов неспокоен сън. Събуди се по тъмно и отиде под душа, който беше двойно по-освежителен, поради липсата на топла вода. Разхождаше се по асфалтовата настилка, когато пристигнаха пилотът и сержантът. На изток слънцето бе осветило небето в розовия цвят на праскова.
	Хеликоптерът следваше картата на Чи по права линия, с максималната си скорост, на височина четиристотин и петдесет метра. Гората се стелеше отдолу като зелена неокосена ливада. Като стигнаха до обозначената на картата местност, пилотът намали и се спусна почти до върховете на дърветата. Машината с успех изпълняваше задачата, залегнала при проектирането й. Първоначалното предназначение на хеликоптера беше да служи за армейски наблюдател. Седналият отпред Траут забеляза структурна разлика в зеленината под себе си и помоли пилота да лети в кръг. Моралес долови едва видимите очертания на някаква долина. След още няколко препитания, необходими на пилота, за да се запознае с местността, машината се приземи върху неравно пространство в средата на долината.
	На Пол му трябваха по-малко от тридесет секунди, за да установи, че не харесва това прокълнато от Бога място. Нито сантиметър от него! Не ставаше дума затова, че е усамотено, нито за странните могили и мрака на околната гора. Във въздуха се таеше нещо зловещо. Същото изтръпване на кожата на темето усещаше като дете, когато минаваше покрай изоставената къща на един моряк, изял другарите си, заседнали в Саргасово море.
	Може би кракът на Гемей не бе стъпвал тук, помисли си той, загледан в това уединено място. Разполагаше единствено с картата на доктор Чи и предположението, че може би това е била целта им. А може би, докато той си търка подметките тук, Гемей има нужда от помощта му другаде. Не. Той стисна зъби. Определено това е мястото. Усещаше го с цялото си същество, както баща му, рибарят, усещаше приближаването на буря.
	Полицаят предложи да се пръснат в три посоки, без да се губят от поглед, доколкото е възможно, да отидат до края на гората и да се върнат при хеликоптера. Събраха се след половин час. Моралес се готвеше да заговори, когато вечно търсещият му, полицейски поглед забеляза следи от предишно посещение.
	Като присви очи, за да види по-добре, той каза:
	— Вижте, как е смачкана тук тревата. Тук и ето тук. — Наведе глава настрани. — Ето, така, когато светлината пада както трябва се виждат стъпки.
	Като си помисли, че не би искал Моралес да го преследва, Траут последва примера му и забеляза леките следи, привлекли вниманието на сержанта. Моралес нареди на пилота да остане при хеликоптера и той не възрази. Ранното утринно слънце вече намекваше в каква пещ възнамерява да се превърне през следващите часове. Моралес тръгна пръв и след малко двамата забелязаха могила, част от която беше разчистена, така че се виждаха каменни блокчета.
	При основата на постройката се виждаше нещо червеникаво. В желанието си да го разгледа, Траут пренебрегна съвета на полицая да стои отзад. Той се впусна покрай него към могилата и вдигна от земята износената, светлокафява еднодневка, която бе подарил на Гемей преди две години за Коледа. С нарастващо нетърпение той бръкна вътре и намери фотоапарата, скицниците й, както и няколко използвани найлонови плика, празни кутийки от сода и бутилка вода. Наблизо се виждаше друг вързоп от светлокафяв брезент. Траут вдигна и двата над главата си, за да ги види забързаният Моралес.
	— Това тук е на жена ми — заяви триумфално ученият от НАМПД. — Върху капака на другото е изписано името на доктор Чи.
	Моралес проучи раницата на професора. Лицето му помръкна.
	— Това не е хубаво — каза той.
	— Какво значи не е хубаво? Това показва, че са били тук.
	— Не разбирате, сеньор Траут — отвърна Моралес с бърз поглед наоколо. — Намерих лагерен огън и много признаци за присъствието на чиклерос. — Забелязал безизразното лице на Траут, той обясни: — Те са лоши хора, крадат антики.
	— Какво общо има това с жена ми и професора?
	— Въглените бяха топли. А покрай реката имаше следи от много хора. Намерих и това. — Той отвори ръката си, в която лежаха три гилзи.
	Траут помириса една от тях. Куршумът е бил изстрелян скоро.
	— Къде ги намерихте?
	Траут проследи с поглед показаната от полицая посока, после се обърна към мястото, където бе намерил раниците, сякаш свързваше с въображаема линия двете точки. В този момент забеляза странните релефи. Отиде по-близо и загледа корабите и другите фигури върху камъка. Допусна, че Гемей и професорът са обядвали, а после са дошли при фриза. Гемей положително щеше да се заинтересува от това странно изкуство, но нещо, изглежда, ги беше отвлякло.
	Обърна се към Моралес:
	— Мислите, че жена ми и професорът са налетели на тия чиклерос?
	— Да — сви рамене Моралес, — възможно е. Защо иначе ще си оставят раниците?
	— И аз мислех затова сержант, бихте ли ми показали, къде сте намерили гилзите, моля?
	— Насам — кимна Моралес. — Внимавайте къде стъпвате! — Пълно е с дупки.
	Тръгнаха бавно през долината. Имаше много повече загадъчни могили, отколкото Траут смяташе първоначално. Ако всяка съдържа каменна постройка, това трябва да е било голямо селище някога.
	— Ето тук — посочи Моралес. — И ето тук.
	Траут забеляза лъщящата в тревата мед и вдигна още няколко гилзи. От пистолет и от карабина. Тревата наоколо беше утъпкана. Голямата му длан стисна кухите медни цилиндърчета, сякаш искаше да ги смачка.
	— Може ли да видя огъня и реката?
	Разгледаха мястото и намериха празни бутилки от текила, много фасове. Между дърветата имаше още гилзи. На брега Траут направи безрезултатен опит да открие следи от маратонките на Гемей, но тинята беше цялата изпогазена. Забеляза следи от изтеглени на брега лодки и още гилзи. Това място приличаше на стрелбище! Но Траут беше обнадежден. Гилзите показваха, че някои, с пистолети и карабини са гонили някого до реката. Това беше лошата новина. Но обстоятелството, че оръжията са били използвани и от брега, показваше, че Гемей и професорът може и да са избягали.
	Траут предложи да се вдигнат във въздуха и да проследят реката. Моралес прие. Тръгнаха бързо обратно и към средата на разстоянието дочуха безплътно стенание. Спряха и се спогледаха. Моралес извади пистолета си. Ослушаха се, но чуха само жуженето на насекомите.
	Стенанието се разнесе отново откъм дясната им страна. С Моралес зад гърба си, Траут се приближи до източника на звука. Очевидно беше под земята. Траут погледна надолу. Отчасти скрита в тревата, личеше черна дупка. Коленичи край нея, но в тъмното не се виждаше нищо.
	Чувствайки се донякъде като глупак, който говори на дупка в земята, той викна:
	— Кой е там?
	Отново стон. След това тих поток на испански.
	Коленичилият междувременно до Траут Моралес каза:
	— Мъж. Казва, че е паднал в дупката.
	— Какво прави там?
	Моралес повтори въпроса и после каза:
	— Разправя, че се разхождал.
	— Това е доста самотно място за разходки сред природата — отбеляза Траут. — Да го извадим оттам.
	Траут се върна при хеликоптера и взе едно найлоново въже. Направи неподвижна примка, спусна я в дупката, а после заедно с пилота и Моралес задърпаха въжето. Най-напред главата, а после и раменете на някакво същество с жалък вид, се показаха над ръба. Четинестата брада и дълга мазна коса на човека бяха покрити със сива пепел, а белотата на раздърпаните му дрехи беше само далечен спомен. Той седна на земята и започна поред да разтрива ръце, крака и глава. Носът му беше подут.
	Сержантът му подаде шише с вода. Мъжът залока жадно, като изля половината върху брадата си. Освежен от течността, той показа жълтите си зъби в нахална усмивка и разклати шишето за още. При това движение, ръкавът му се дръпна назад.
	Траут ритна шишето с всичка сила и то отлетя в тревата. Голямата му лапа се стрелна и сграбчи косматата китка на непознатия. Дори Моралес се стресна от неочакваното движение.
	— Сеньор Траут!
	— Това е часовникът на жена ми — каза Траут, докато го измъкваше.
	— Сигурен ли сте?
	— Аз й го дадох. — В обикновено спокойния поглед блесна гняв. — Питайте го откъде го е взел!
	Моралес повтори въпроса на испански и съобщи отговора:
	— Казва, че го е купил.
	Траут бе приключил с игричките.
	— Кажете му, че ако не говори, ще го хвърлим обратно в дупката и ще си отидем.
	Усмивката угасна. Заплахата за хвърлянето обратно под земята отпуши водопад на испански.
	Моралес слушаше с кимане на глава.
	— Тоя се е побъркал. Името му е Руис. Все повтаря за някаква дяволица и джудже, които накарали земята да го глътне.
	— Дяволица?
	— Si. Разправя, че му разбила носа.
	— Какво е станало с нея?
	— Не знае. Бил долу в дупката. Чул голяма стрелба. После тишина. Казва, че приятелите му го изоставили. Попитах го, дали тия негови приятели не са чиклерос. Казва не. — Моралес се усмихна тъжно. — Той е смрадлив лъжец.
	— Кажете му, че ще го качим в хеликоптера и ще го хвърлим долу, ако не каже истината.
	Мъжът погледна към гранитното лице на този огромен гринго* и реши, че няма шега.
	[* Гринго — (диал.) северноамериканец.]
	— Не! — викна той. — Аз говори. Аз говори.
	— Говориш английски?
	— Росо*— отвърна мъжът, като показа леко раздалечени палец и показалец.
	[* Poco — (исп.) малко.]
	На развален английски, като използваше испански вместо убягващите му английски думи, Руис призна, че е дошъл тук с банда чиклерос да краде антики. Намерили жената и дребния старец и ги затворили под земята, откъдето нямало как да избягат. Те обаче се изровили по някакъв начин и го хвърлили в дупката. Останалите чиклерос ги подгонили. И не се върнали за него. Не знае какво се е случило с мъжа и жената.
	Траут премисли набързо доклада.
	— Добре, качвайте го в хеликоптера!
	Моралес сложи белезници на мъжа, като много внимаваше да не го докосне, а после, с върха на обувката си го помоли да стане. Настаниха го на задната седалка с Моралес до него. От Руис се носеше такава отвратителна воня, че пилотът се оплака. Моралес се засмя и обеща да го изхвърли, ако нещата станат неудържими. Руис прецени, че не е смешно и очите му се разшириха уплашено, когато хеликоптерът се вдигна. Нямаше да им създава главоболия. Направиха няколко кръга и поеха над лъскавата ивица на реката. Тя едва личеше под дърветата, но с три чифта очи щяха да я проследят.
	Траут нямаше търпение да съобщи на Гемей новия й прякор. Дяволица. Дано е жива да го чуе!


	26

	Ревът на старинния извънбордов двигател беше толкова силен, че Гемей не чу хеликоптера до мига, в който той увисна над самите им глави. И дори тогава, по-скоро смутената физиономия на Чи стана причина да разбере, че вече не са сами. Върна рязко газта и насочи плоскодънката към затревения бряг. Блъсна я в него, под закрилата на надвесените гъсти клони. От въздуха надали можеше да се пробие с поглед дебелият зелен навес. За по-сигурно Гемей натика лодката в голям папратов храст. Не искаше ранното утринно слънце да ги издаде, с някой отразен от алуминиевия корпус лъч.
	Пространството над тях се изпълни от грохота на огромните перки. Тук-там, през издухваните от тях пролуки в клоните, се мяркаха синьо-белите цветове на увисналия отгоре хеликоптер. На Гемей и през ум не можеше да й мине, че броени часове след като научи за изчезването й, нейният съпруг ще се върне в Юкатан, ще намери хеликоптер и че в момента виси над главата й. Откакто бе дошла по тия места, почти й бяха изскубали косата от корен, искаха да я насилят, натикаха я да умре в някаква пещера, принудиха я да рови като къртица в задушливи тунели и накрая я използваха като подвижна мишена. Нямаше причина да допусне, че тия, които я бяха приели така зле, ще пропуснат възможността да прибавят към неприятностите и въздушна подкрепа. Изпусна въздишка на облекчение, когато ревът от машината заглъхна в далечината и след миг отново се носеха по реката.
	След като се отърваха от Жълти зъби, Гемей и Чи хукнаха към гората на зигзаг между куршумите и бързо се спуснаха по брега на реката. Блъснаха по течението две от легналите там три очукани алуминиеви лодки, скочиха в третата, запалиха двигателя и се стрелнаха навътре.
	След като цял ден премина в плаване, без каквито и да било премеждия, те прекараха една спокойна нощ, за да поемат отново рано на другата сутрин. Хеликоптерът показа на Гемей, че лесното бягство и безоблачното вчерашно пътуване са им създали фалшиво чувство за безопасност. Сега трябваше внимателно да наблюдават небето и да се държат близо до брега. От хеликоптера нямаше и помен, но витлото на лодката се бе намотало с треви, така че трябваше да я издърпат на брега и да го освободят. Това не отне повече от минута-две, но когато Гемей направи опит да запали отново двигателя, той отказа. Не можеше да разбере защо. Дъртият мъркюри със своите петнадесет конски сили не представляваше кой знае каква гледка с издрания си капак, но си работеше много добре до момента. Мъчеше се да разбере какъв може да е проблемът, когато откъм реката се чу испанска реч. Няма на света нищо по-обезкуражаващо от капризен извънбордов двигател. Особено ако тая непокорна купчина желязо е единственото нещо, застанало между вас и бедата. Гемей опря стъпало в задната преграда на лодката. В опит да предразположи скрития в машината враждебен дух тя се усмихна приятно и му каза „моля“. След това дръпна стартовото въже с всичката си сила.
	Двигателят реагира с едно мокро пльок-пльок, пусна тежка въздишка на астматик и замълча. В настъпилата тишина Гемей извика от болка, ожулила кокалчетата на пръстите си в алуминиевата дъска за сядане. Изригна поток сквернословия и въздухът се нажежи от приказките, с които призова фуриите да стоварят своя гняв върху всички тъпи, непокорни машини по земята. Професор Чи, седеше на носа на лодката, хванал един увиснал над тях клон, за да не й позволи да се изплъзне по течението, докато Гемей се мъчи с двигателя. По челото й се стичаха капки пот. С квадратна от озлобление уста, с обрамчили лицето й тъмночервени змийчета коса, тя спокойно би могла да позира за древната статуя на Медуза. И което бе по-зле, тя прекрасно знаеше на какво прилича. Но кипренето трябваше да почака. Несръчният им опит да саботират преследването явно не бе успял. Не можеха да знаят, че да се пуснат лодките по течението, не беше достатъчно, че едната се бе закачила на някакъв корен, а другата направо се бе върнала до брега. И ето, сега първата от тях се подаде иззад завоя в маранята, а след миг се видя и втората. Във всяка имаше по четирима мъже, сред които видя Панчо и Елвис. Панчо водеше хайката, застанал с пушка в ръка на носа на първата лодка. От възбудените му викове личеше, че е забелязал плячката.
	Лодките приближаваха. Гемей отново погледна към двигателя и забеляза, че смукачът е изтеглен и го дави. Тя бързо върна пластмасовия пул на място и отново изтегли връвта. Моторът се разтресе и когато му подаде съвсем леко газ, пое. Бързо се насочиха към средата, където водата беше най-дълбока и щяха да станат най-лесна мишена. Погледна назад. Първата лодка се отдалечаваше от другарката си. Или двигателят й беше по-мощен или просто работеше по-добре. Започна да ги приближава. Скоро разстоянието щеше да се скъси достатъчно, за да даде възможност на коленичилите на носа мъже да ги отстрелят като зайци.
	Едно от дулата блъвна дим. Панчо бе гръмнал два пъти, по-скоро да се изфука, отколкото да улучи някого. Или не се бе прицелвал изобщо, или разстоянието бе все още голямо, но свистене от куршуми не се чу. След това преследвачите се изгубиха зад поредния завой. Беше буквално въпрос на минути да цопнат мъртви в реката.
	Прас!
	Гемей рязко се извърна при неочаквания звук. Чи бе открил вярното си мачете на дъното на лодката. Сега сечеше с него огромни части от надвисналия клонак. Нова стоманена светкавица. Още един голям клон във водата. Чи въртеше оръжието си като полудял. Купища клони падаха от двете страни на лодката. После се съединиха, преплетоха се и образуваха плаваща дига, която се закотви на пясъчен език в средата на течението.
	Кормчията на първата лодка забеляза препятствието, едва когато бе станало късно. Плоскодънката излетя от завоя с пълна газ. Опита да завие. Като резултат от маневрата лодката се метна встрани и удари клонака с борда си. Един от разбойниците се надвеси, за да я отблъсне, и установи от опит колко прав е бил Нютон с твърдението си, че всяко действие среща противодействие. Тялото му се опъна между лодката и плитчината, после пльосна в реката. Блъсването на втората лодка в първата бе придружено от объркани крясъци. Сватбарски куршум отлетя към гората. Подплашени птици изпълниха пространството с дрезгави крясъци.
	— Браво! — викна Гемей триумфално. — Чудесен ход, професоре.
	От наченките на усмивка върху иначе каменното майско лице се видя, че професорът беше доволен, както от резултатите на своя труд, така и от похвалата.
	— Знаех си, че все някой ден харвардското ми образование ще ми послужи за нещо — скромно каза той.
	Гемей се усмихна и премести руля, за да избегне плитчините край брега. Но не й беше до смях. След миговете на ликуване тя си даде сметка, че всъщност нямат и най-малка представа накъде са тръгнали. Или пък имат ли достатъчно гориво, за да стигнат дотам. Провери резервоара. Наполовина пълен. Или наполовина празен, ако се възприеме песимистичният подход, който би бил по-подходящ в тяхното положение.
	След кратко съвещание решиха да се понесат с пределен ход за известно време, с цел да си осигурят преднина, а после да се оставят на течението.
	— Не че искам да добавя нещо към и без това печалното състояние на нещата, професоре, но имате ли някаква представа накъде тече тази река?
	Професорът поклати глава:
	— Тя дори отсъства от картата. Допускам, че се носим на юг. Просто защото, както и вие посочихте, на север реките са малко.
	— Казано е, загубиш ли се, върви по река и тя ще те отведе при хора — убедено заяви Гемей.
	— Това съм го чувал. Също и че мъхът расте откъм северната страна на дърветата. Само че моят опит доказва, че мъхът расте от която си иска страна на дърветата. Вие да не сте била скаут?
	— Много обичах да си играя с момчета. Но най-голямото ми постижение в областта на оцеляването беше да се науча да дялам шишове от пръчки.
	— Човек не знае кога ще му потрябват разните умения. Впрочем аз нямам особено желание да се срещам с хора. Особено, ако са приели формите на чиклерос.
	— Има ли такава възможност?
	— Преследвачите ни са дошли в лагера, след като ние бяхме затворени в пещерата. Значи, били са недалеч оттам. Може би в базов лагер.
	— Или пък са отишли нагоре по реката, когато се натъкнахме на техните приятелчета.
	— Едното или другото. Аз мисля, че трябва да сме готови за най-лошото — да сме попаднали между две групи разбойници.
	Гемей вдигна поглед нагоре, където, през цепнатини тук-там, бе започнала да се промъква синевата на небето. Попита:
	— Мислите ли, че оня хеликоптер работи с бандата?
	— Може би, макар моят опит да показва, че крадците, общо взето, не са привърженици на съвременните технологии. Не се иска много ум, да откраднеш антики и после да ги отнесеш на гръб през гората. Сама видяхте от лекотата, с която му се изплъзнахме — колкото по-просто средство използваш, толкова по-добри резултата.
	— Там природата бе на наша страна. Сега излизаме на открито и трябва да помислим как да действаме, ако се появи отново. — Гемей изключи двигателя. — Нека се оставим малко на течението. Може би ще измислим нещо, ако това чудо престане да ни цепи главите.
	При замлъкнал двигател, плаването беше почти идилично. Подобни на пера късове светлина проблясваха над главите им в повилата ги зеленина. Двата високи бряга свидетелстваха за дълговечните усилия на водата, издълбала варовиковото си корито. Сякаш отчитайки напредналата си възраст, тя се виеше между дърветата с бавно и уверено темпо, менеше широчината си, а цветът й варираше от сукнено зеленото на билярдна маса, в осветените участъци, до спаначено — в сенките. Не след дълго природните красоти загубиха очарованието си за Гемей, подгонени от протестите на стомаха. Даде си сметка, че не са яли от предния ден, и съжали, че нямаха още от месните сандвичи. Чи каза, че ще види какво може да направи. Накара я да излезе на брега и нападна някакъв храст с мачетето си. Плодовете му бяха стипчиви, но засищаха. Реката беше покрита със зелена корица. Като се отстрани, водата отдолу беше бистра и свежа.
	Идилията им приключи с приближаващия шум на извънбордови двигатели.
	Лодките се появиха на неколкостотин метра зад тях. Отново бяха една зад друга. Гемей пусна двигателя и даде пълна газ.
	Намираха се в широк, сравнително прав участък от реката, което не даваше възможност за каквито и да било трикове. Първата лодка ускори ход и разстоянието помежду им постепенно започна да намалява. Беше въпрос на минути да достигнат пушечно разстояние. То намаля първо с една трета, после наполовина. Гемей нищо не разбираше. Бандитите не правеха и опит да стрелят. Седяха си като на речна разходка. Чи извика:
	— Доктор Гемей!
	Тя се извърна и видя професора на носа, вперил поглед напред. От далечината се донесе тежък тътен.
	— Какво е това?
	— Бързеи!
	Лодката започна да набира скорост, макар че не беше пипала газта. Въздухът захладня и стана влажен. След малко тътенът се превърна в рев и през водната мъгла се видя пенлива ивица, с набучени в нея лъскави, озъбени скали. В съзнанието й се мярна образът на плоското дъно на лодката и някаква отварачка за консерви, която с лекота разпаря алуминия. Речното корито се бе стеснило в естествена фуния, а мързеливото течение бе заприличало на водна пързалка.
	Тя погледна назад. Другите лодки се движеха в кръг. Преследвачите очевидно знаеха за бързеите. Значи, затова не стреляха. Защо да си хабят куршумите?
	— Никога няма да се справим с тия скали — изкрещя Гемей през ужасния шум от падаща вода. — Ще завия към брега. Ще трябва да се скрием в гората.
	Тя натисна руля и плоскодънката се насочи към брега. На десетина метра от него моторът кихна и млъкна. Гемей опита да го запали отново, но без успех. Бързо отви капачката на резервоара. Вътре имаше само миризма на бензин.
	Професор Чи грабна единственото весло и се помъчи да стабилизира лодката. Течението беше толкова силно, че изби веслото от ръцете му. Лодката се засили и започна да се върти около себе си. Гемей наблюдаваше безпомощно как течението ги отнася към заврялата пяна и острите зъби на скалите.


	Идеята да се върнат обратно по реката беше на Траут. Миг преди това пилотът бе показал стрелката за гориво и след това часовника си. Горивото свършваше и трябваше да се връщат.
	Последователността на Траут като учен, бе наследена от чичо му Хенри, на когото помагаше като хлапе в изкусното изработване на дървени лодки за местните рибари, дълго след като бяха излезли на мода пластмасовите корпуси. Три пъти мери, един път режи, повтаряше чичото, между две пафкания с престарялата си лула. Години по-късно, Траут не можеше да започне решаването на някоя сложна компютърна задача, без да чуе шепота на чичо Хенри в ухото си.
	Съвсем естествена реакция беше да предложи да се върнат нагоре по реката, в случай че са пропуснали нещо първия път. Летяха по-ниско от тридесет метра, с умерена скорост и спускания при всяко разширяване на речното корито. Предназначеният за разузнавателни полети хеликоптер беше изключително подвижен. Не след дълго стигнаха бързеите, които бе видял на отиване.
	Траут погледна надолу към бялата ивица, после над нея, към спокойните води преди бързеите и видя странна гледка. Две малки лодки стояха една до друга настрани от бързеите, докато трета се носеше надолу. Някакъв мъж в носа й, с бесни удари на весло, се мъчеше да я управлява, но силното течение я бе повлякло. Траут забеляза тъмночервено петно на кърмата на лодката.
	Гемей!
	Не можеше да сбърка тая коса. Особено с ръждивите оттенъци, хвърляни от слънцето. Не можеше да се сбърка и в прогнозата за предстоящите събития. След секунди безпомощната лодка щеше да бъде засмукана в озъбената паст и разбита на парчета.
	Траут изкрещя към Моралес:
	— Кажете на пилота, да ги отблъсне с въздушната тяга!
	Сержантът наблюдаваше настъпващата беда като омагьосан. Опита се да предаде на пилота искането на Траут, доколкото го бе разбрал. Но това превишаваше познанията му по английски. Каза няколко думи и сви рамене объркан. Траут потупа пилота по рамото. Посочи му с рязък жест бедстващата лодка, после направи въртеливо движение с пръст и друго от себе си навън — с длан. За негова изненада пилотът разбра начаса грубия език на жестовете. Той кимна, наклони машината за спускане и намали скоростта до човешки ход. Увисна между лодката и скалистия гребен. Спусна се още, докато въздушната струя от ротора разпени водната повърхност, като някакъв гигантски миксер.
	Вълните се надигнаха във високи концентрични кръгове. Първият вихър удари леката лодка, намали скоростта й, после я спря и затласка към брега.
	Но дългите, бясно завъртени перки, не бяха предназначени за прецизни спасителни операции. Надигнатите от мощния въздушен поток вълни разлюляха лодката, заплашвайки да я обърнат. Траут, надвесен от прозореца, виждаше какво става. Извика на пилота и вдигна палец.
	Хеликоптерът започна да се издига.
	Твърде късно. Една вълна награби лодката и я преобърна. Екипажът й изчезна под водата. Траут зачака да види главите им отново. Вместо това чу остър, цепещ звук и гласа на пилота. Обърна се, за да съзре паяжина от цепнатини във ветровото стъкло, което си бе непокътнато, когато го видя за последен път. По средата на мрежата се мъдреше дупка. Обстрелваха ги! Куршумът бе минал между тях и се е забил в задната стена на кабината, точно над опуления Руис. Чиклерото заломоти на испански, въпреки предупрежденията на Моралес да си затваря устата. Сержантът реши да не си губи времето, наведе се и заби юмрук в брадата на Руис, който замлъкна в безсъзнание. След това мексиканският полицай извади пистолета си и откри огън по лодките.
	Чу се друг остър звук, сякаш някой биеше с чук върху корпуса. Траут се подвоуми. От една страна, искаше да разбере какво е станало с Гемей, но от друга, разбираше, че машината представлява чудесна мишена. Пилотът пое инициативата. С диви испански псувни той натисна газта. Хеликоптерът изръмжа и се хвърли върху лодките като ястреб. Траут съзря вцепенените от изненада мъже, които излетяха, хвърлени от чудовищната сила на въздушната тяга. Тя подметна и самите лодки, като да бяха парченца талаш. Пилотът изведе машината от виража и я издигна за второ нападение. То се оказа ненужно. Лодките потъваха. Виждаха се главите на мъжете, бясно размахали ръце в опит да се спасят от течението, което безмилостно ги отнасяше към бързеите.
	Лодката на Гемей вече бе започнала пътешествието си през пенестия пъкъл и по гърба на Траут полазиха мравки, като си помисли какво можеше да стане. Той още се тревожеше за Гемей. Нямаше и помен от нея или от другата фигура, за която прие, че е на доктор Чи. Пилотът направи няколко бързи кръга и отново посочи към стрелката за горивото. Траут кимна. Нямаше къде да приземят хеликоптера. С неохота показа вдигнат палец и те отлетяха от реката.
	Траут градеше различни планове и нямаше представа колко време са летели, докато чу задавянето на двигателя. Машината сякаш се препъна, после пак пое и отново кихна. Пилотът бързо работеше с приборите и пак показа стрелката за горивото. Нула. Протегна глава към нескончаемата джунгла, за да търси свободно място. Двигателят се давеше като болен от холера. Кихането спря, чу се някакво пращене и настъпи ужасяваща тишина. Роторът спря и те се понесоха като камък надолу.


	27

	— Не се движете, доктор Гемей! — Гласът на Чи, тих, но внушителен, проникна до нея през подобната на було мъгла. Имаше глупавото усещане, че плува в зелено желе. Неговите мехурчета станаха по-отчетливи, а неясните петна отново приеха вид на тревисти стъбла. Сетивата й бавно заемаха места. След зрението се върна вкуса — в устата си усещаше горчивина. После осезанието — посегнала към лепкавата влага на косата тя напипа нещо пихтиесто, сякаш мозъкът й бе открит. Дръпна се като опарена.
	Ръката на Чи се впи в рамото й.
	— Не мърдайте или ще умрете! Старата Жълта брада ни гледа.
	Гласът на Чи беше равен, но напрегнат. Ръката й застина по средата на движението. Легнала бе на лявата си страна. Чи бе зад нея, невидим, но много близо — усещаше дъха му в ухото си.
	— Не виждам нищо — каза тя с надебелял език.
	— Право пред вас, на около пет метра. Много красива по своя смъртоносен начин. Не забравяйте да лежите неподвижно!
	Несмееща да мигне, Гемей заразглежда тревата, за да спре поглед върху някакво безцветно кълбо, което се превърна в мотив от черни по краищата триъгълници върху маслинено сиво, които очертаваха изящните извивки на много дълга змия. Главата, с форма на връх от стрела, бе надигната върху жълтеникава шия. Беше достатъчно близо, за да различи вертикалните й зеници, топлинните й рецептори, като допълнителни ноздри и дори дългия, черен език, шаващ навън-навътре.
	— Каква е? — попита Гемей, у която ученият надви страха.
	— Barba amarilla*. Голям екземпляр. Някои я наричат fer-de-lance.
	[* Barba amarilla — (исп.) жълта брада.]
	— Fer-de-lance!
	Гемей знаеше достатъчно за змиите, за да разбере, че е изправена пред убиец. Кожата й настръхна. Почувства се като гола.
	— Какво ще правим? — попита тя, без да сваля очи от змията, която поклащаше плоската си глава, сякаш в ритъма на музика, чувана само от нея.
	— Не се паникьосвайте! Вероятно скоро ще се изтегли от слънцето на сянка. Ако мине оттук, не мърдайте. Аз ще й отвлека вниманието.
	Гемей лежеше върху рамото си — положение, което й причиняваше непоносима болка и тя се зачуди, колко ли още може да издържи. Искаше й се змията да се раздвижи, но никак не желаеше да го стори в нейна посока.
	Най-накрая влечугото взе решение и започна да се развива до пълната си дължина. Както каза Чи, беше голям екземпляр — с дължина на човешки ръст. Безшумно си проправи път през тревата до сянката на едно дръвче и се настани редом с вярното мачете на Чи, което бе подпряно на ствола му.
	— Вече можете да се движите. Тя спи. Изправете се бавно! — Тя се извърна и видя коленичилия Чи, който тъкмо оставяше на земята стиснатия в ръка голям камък.
	— Колко време беше там?
	— Около половин час, преди да се събудите. Обикновено змиите отстъпват, ако им се даде възможност, но при Жълтата брада човек никога не може да е сигурен. Особено пък, ако се смути съня й. Може да стане доста агресивна. Да си задържи мачетето ми, щом иска. Как се чувствате?
	— Много добре, ако изключим усещането, че някой е играл футбол с главата ми. Каква е тая каша на мястото на косата ми?
	— Сложих ви лапа от лековити билки. Аптеката беше затворена.
	— От колко време сме тук? — попита тя, като разтриваше изтръпналата си ръка!
	— Няколко часа. Спахте на пресекулки. Горчивият вкус в устата ви е от тонизиращите корени, които натиках в нея. Доста лошо се ударихте в скалата, когато лодката се преобърна.
	Неясен спомен за някаква завряла вода нахлу в съзнанието й.
	— Бързеите! Защо не сме мъртви?
	Чи посочи небето:
	— Не си ли спомняте?
	Хеликоптерът. Откъслечните спомени бяха разбъркани като елементите на пъзъл. С професора са свършили горивото. Силното течение ги носи към камъните. После смъртоносния рев на водата потъва в друг шум. Забелязаният от тях преди, синьо-бял хеликоптер кръжи над реката.
	Гемей си спомни как помисли, че вече могат да се смятат за мъртви, с чиклеросите отзад, бързеите отпред и хеликоптера отгоре. После машината се спуска като валкирия и увисва над самата вода, между лодката и водопада. Въздушната струя издълбава дупка във водната повърхност, а вълните ги отхвърлят назад към брега. Но струята разлюлява опасно леката алуминиева лодка. Тя се преобръща, само на няколко метра от тревистия бряг.
	Гемей бе изхвърлена като от обсадна машина. И после главата й се удари в нещо твърдо. Погледът й се замъгли, зъбите й изтракаха. Мозъкът й бе разцепен от мълния. Последва блажена тъмнина.
	— Тоя хеликоптер ни спаси — каза тя.
	— Очевидно. Щяхте да сте наред, ако не направихте опит да разбиете една скала с глава. Беше при бръснещ полет, но достатъчно силно, за да загубите съзнание. Извлякох ви на брега и после през храстите до това място. Събрах корени и билки, за да ви полекувам. Спахте лошо през нощта и може да сте сънувала кошмари. Тонизиращите корени, дето ви дадох, са малко халюциногенни.
	Гемей възстанови в съзнанието си странен сън. Някъде високо отгоре, Пол я вика по име, а думите му излизат заградени, като в карикатура, а после изчезват в някакъв облак.
	— Благодаря ви за всичко — каза Гемей, като се питаше как е успял дребничкият възрастен професор да я извлече от водата чак дотук. — Какво стана с нашите преследвачи?
	Професорът поклати глава:
	— Не им обърнах особено внимание в цялата бъркотия. Зает бях с въпросите около нашето спасяване. Май чух някакви изстрели. Но това беше отдавна. Може би ни мислят за мъртви.
	— Сега какво ще правим?
	— Мислех по същия въпрос, когато пристигна нашата люспеста приятелка. Зависи колко ще спи. Бих искал да си получа мачетето. По тези места, то може да се окаже граница между живота и смъртта. Починете си малко! Ако Жълтата брада не се събуди, ще му мислим пак. Попаднах на някаква пътека. Вероятно чиклеросите я използват, за да заобикалят бързеите. По-късно ще я проучим. А преди това може би ще ни се наложи да се поразмърдаме, ако тя се събуди кисела.
	Планът се хареса на Гемей. Изправи се с помощта на Чи. Краката й бяха несигурни и тя се чувстваше като новородено камилче. Огледа се и видя, че се намират на малка, окъпана от слънцето поляна, заобиколена от дървета и храсти. Отидоха в по-далечния й край, където Чи махна лапата и провъзгласи цицините и синините й за оздравели. Каза, че ще отиде за малко горски плодове, с които да напълнят стомаси, докато чакат змията да се събуди от юнашкия си сън. Все още изтощена, Гемей легна по гръб в тревата и затвори очи. След миг се стресна. Някъде бе счупен клон. Чи не се движеше така шумно.
	Седна и се огледа. В края на поляната се виждаше професорът, с окичен с плодове клон в ръка. Зад него стоеше водачът на чиклеросите, наречен от нея Панчо. Видът му нямаше нищо общо с човека, който бе наредил да ги затворят в пещерата. Разбърканата му мазна коса приличаше на птиче гнездо, а белите му дрехи бяха мръсни и съдрани. Белезникавото му шкембе надничаше през дупките им. Насмешливата усмивка бе отстъпила място на гневна маска. Само пистолетът в ръката му беше същият, като при първата им среща, но сега бе насочен в главата на професора.
	Мъжът пусна на земята вързопа, който носеше, и излая към Чи на испански. Професорът застана до Гемей. Изправени един до друг, те следяха колебаещото се между двама им дуло.
	— Иска да ви кажа, че ще ни убие, за да отмъсти за хората си — каза Чи. — Първо мен, а след това ще се позабавлява с вас върху тялото ми.
	— Какво им става на тия хора? — ядоса се Гемей. — Не се обиждайте, професоре, но много от вашите съотечественици, изглежда, държат мозъка между краката си.
	Панчо украси лицето си с нещо като усмивка. Гемей му смигна кокетно, сякаш перспективата й се нравеше. Може би имаше възможност да спечели време за професора и да приближи достатъчно това говедо, та да може сериозно да увреди неговото либидо. Чи вече изпълняваше плана й. Той извърна леко глава, загледан в мачетето, и направи жест, сякаш ще хукне към него. Гемей го познаваше добре, за да забележи необичайната тромавост на професора. Той, изглежда, искаше да отвлече вниманието на Панчо.
	Военната хитрост успя. Панчо проследи погледа на Чи, насочен към подпрения на дървото дълъг нож и устата му се изкриви в зъбата усмивка. Без да отделя поглед и прицел от Чи, той запристъпва странишком към дървото и се наклони, за да вземе мачетето.
	От земята се надигна вулкан от триъгълници.
	Стресната от тежките стъпки, змията бе заела изходна позиция, когато човекът посегна към мачетето. Впи дълги зъби в шията му и с бързо движение доизпразни отровата си в ръката му.
	Появи се оръжието и раненият стреля няколко пъти в змията, превръщайки я в червено-зелена маса. После опипа двете дупки до вратната си артерия. Лицето му побеля като вар, очите се разшириха ужасени, а устата се отвори за безмълвен писък. Хвърли празен поглед към Чи и Гемей, после нагази в храстите.
	Чи пристъпи напред и като внимаваше да не попадне в обсега на агонизиращите змийски зъби, последва разбойника. След миг Гемей чу изстрел. Професорът се върна с димящ пистолет в ръка. Забелязал отвращението върху лицето й, той пъхна пистолета в джоба си и я хвана за ръка. Каменната неподвижност на изражението му бе отстъпила място на бащинска благост.
	— Застреля се сам — обясни той търпеливо. — Знаеше, че смъртта от ухапване на жълта брада е много болезнена. Отровата разрушава червените кръвни телца и кръвоносните съдове. Настъпва кръвоизлив през устата, болезнени отоци, повръщане и спазми, и тялото се вкочанява. Въпреки че ухапването е по шията, би могло да продължи час или два. Преди да го съжалите, спомнете си, че искаше да ни убие при пещерата, а и след това.
	Гемей кимна вдървено. Чи беше прав. Смъртта на чиклеро беше нещастие, но причинено от него самия. Какъв изключителен човек е тоя професор! Пълна загадка остава как испанците изобщо са успели да покорят маите. Инстинктът й за самосъхранение се събуди.
	— Трябва да тръгваме — каза тя, като се огледа. — Може да има други. Може да са чули изстрелите.
	Чи вдигна мачетето и вързопа на мъртвия.
	— Реката е единствената ни възможност. Даже и да знаехме къде сме, да се върви през гората е рисковано. — Погледна окървавеното тяло на змията. — Както сама виждате, в гората има същества, доста по-опасни от чиклеросите.
	— Водете, аз ще ви следвам! — съгласи се Гемей. Тръгнаха между гъстите дървета, водени от вградения компас на Чи, докато стигнаха еднометрова пътека, така утъпкана, че варовиковата скала се бе показала.
	— Това е търговският път, за който ви казах.
	— Да не попаднем на още някого, ако го използваме.
	— Не знам. Ако помните, големият каза, че иска да отмъсти за хората си. Аз ще се направя на скаут. Движете се зад мен и ако ви дам сигнал, скачайте в гората!
	Поеха по пътеката, почти успоредна на блещукащата между дърветата река. Гемей спазваше дистанцията. Напредваха безпрепятствено. Единственият признак на живот, като се изключи дрезгавият гракна птиците, беше мързеливият поглед на един увиснал над пътеката лемур.
	Чи спря, махна й да се приближи и се скри зад завоя. Когато го настигна, професорът стоеше на малък пясъчен плаж. Три лодки, подобни на потъналите, бяха изтеглени под заслон от стволове и листа, който ги скриваше за наблюдатели както от реката, така и от въздуха. За разлика от последния й визуален спомен за подивялата река, тук повърхността й беше отново спокойна.
	— Изглежда, са държали лодки от двете страни на бързеите — отбеляза Чи. — Стоките са пренасяли на гръб, по околната пътека.
	Гемей слушаше с половин ухо. Върна се към брега, за да провери въглените в едно огнище и тогава забеляза издигнатата върху колони платформа. Там беше построено нещо като детска къщичка на дърво. Отвори привързаната, но незаключена врата и надникна вътре. Забеляза няколко туби за бензин и голям шкаф за храна. Отвори вратата му.
	— Професор Чи — извика тя, — намерих нещо интересно.
	Чи забърза към нея и щом забеляза синята консерва в ръката й, разцъфна в най-широката усмивка, видяна някога на лицето му.
	— Месо! — прошепна той с благоговение.
	В шкафа имаше и други неща — консервирани зеленчуци и сокове, бутилирана вода, вакуумирани тортили и рибни консерви за разнообразие. В първобитната барака имаше още фенерчета и различни инструменти. Истинско съкровище бяха ветроупорните кибрити и портативният газов котлон. Намериха и сапун. Всеки си избра място на брега, където се изкъпаха и изпраха, а после дрехите им бързо изсъхнаха на слънцето.
	След банята и питателния импровизиран обяд, Чи разгледа района, докато Гемей подготвяше запасите им. Тишината беше малко плашеща, но нямаше да останат дълго. Натовариха едната лодка и потопиха с камъни другите две, като скриха двигателите им в гората. Преди това избраха за себе си най-добрия. Влязоха в лодката и пуснаха мотора на бавен ход.
	Не бяха минали и половин миля, когато реката рязко зави надясно. В образувалия се там воден джоб, между парчета клони и храсталак, забелязаха двата изпомачкани и раздрани корпуса на алуминиевите лодки. Между тях се полюшваха разлагащите се под палещите слънчеви лъчи, вонящи трупове.
	Чи прошепна молитва на испански.
	— И ние щяхме да сме тук, ако бяхме стигнали до бързеите — каза Гемей, запушила носа си с ръка.
	— Те бяха доста далеч от тях, когато ги видяхме последния път.
	— И аз това си мислех — отвърната, поклащайки глава. — Нещо се е случило, докато сме се разправяли с обърнатата лодка.
	Сети се за „Сърцето на тъмнината“ от Конрад, сцената, в която Курц, подивелият човек от цивилизацията, шепне на смъртното си легло „ужасът… ужасът…“
	С тези думи на Курц в главата, Гемей насочи лодката по течението и даде газ. Искаше да се отдалечи колкото се може повече от това царство на смъртта, преди да настъпи мрак, макар да нямаше представа дали не ги очакват нови ужаси.


	28

	_Вашингтон_
	Когато Пърлмътър се обади, за да попита дали не може вместо за вечеря да са срещнат за обяд, Остин се зарадва по две причини. Желанието на корпулентния архивист да обядват в „При Кинкед“, известен вашингтонски ресторант на „Пенсилвания авеню“, означаваше, че проучването му е дало резултат. А сметката за един обяд ще олекоти портфейла на Остин не толкова, колкото за вечеря с шест блюда. Поне така си мислеше, докато видя Пърлмътър да си избира бордо от 1982 година и блюда от менюто сякаш си поръчваше чиния с хапки в китайски ресторант.
	— Не искам да те измъчва мисълта, че ме използваш само срещу един обяд, вместо да ми платиш вечеря — обясни своята разточителност той.
	— Ама, разбира се! — отвърна Остин, като се питаше как ли ще успее да прекара сметката за пиршеството пред подозрителните счетоводители на НАМПД. Когато Пърлмътър остави менюто, Остин въздъхна с облекчение.
	— След като си побъбрихме с теб по телефона, аз се обадих на Хуан Ортега в Севиля. Дон Ортега е един от водещите специалисти по Колумбовата проблематика и понеже ми се стори, че малко нещо бързаш, помислих, че той може да ускори процеса.
	— Благодаря ти, Джулиън! Чел съм работи на Ортега и ги намирам много задълбочени. На теб помогна ли?
	— И да, и не. На едни въпроси отговори, но повдигна други. — Пърлмътър подаде на Остин документите, които Ортега му изпрати по факса. — Прочети това на спокойствие. За да пестим време, ще ти разкажа разговора си с дон Ортега.
	И Пърлмътър започна да систематизира резултатите от усилията си, като спираше от време на време, за да си отхапва от една кифличка.
	— Пето плаване — промърмори Остин. — Това положително ще предизвика суматоха сред историците, както и пренаписване на много книги. Какво е мнението ти на професионалист? Фалшиво ли е това писмо?
	Пърлмътър оброни замислен глава, допрял показалец до тлъстата си буза.
	— Четох го няколко пъти, Кърт, но не мога да ти дам определен отговор. Ако е фалшификат, то той е изключително добър. Сравних го с други автентични Колумбови документи, както и с писания на Лас Касас. Стилът, речникът, начинът на писане — всичко съвпада.
	— И както вече посочи, защо някой ще си прави труд да краде фалшив документ?
	— Защо наистина?
	Сервитьорът донесе виното. Пърлмътър вдигна чашата си срещу светлината, разлюля съдържанието й, пое аромата на букета и най-накрая отпи. Затвори очи и каза с блажена усмивка:
	— Съвършено, както си и знаех. Това е наистина една легендарна година.
	Остин също опита виното:
	— Трябва да се съглася с теб, Джулиън. — Остави чашата и продължи: — Споменаваш за някаква „смърт на петимата“, за която Колумб изразява угризения в писмото си. Какво знаеш по този въпрос?
	Сините очи заиграха от възбуда.
	— Изненадан съм, че не се хвана веднага за това. Разрових се в библиотеката си и намерих една странна история от някой си Гарсиласо де ла Вега. Тя може да хвърли известна светлина. Там се твърди, че седем години преди Колумб да тръгне на историческото си първо плаване, един испански кораб попаднал в буря, недалеч от Канарските острови и бил отнесен чак в карибския район. Пет от седемнадесетте членове на екипажа оцелели. Те поправили кораба и се върнали в Испания. Колумб научил за тях и ги поканил у дома си, където били пребогато нагостени. В хода на веселбата, те разправили всичко за пътуването си.
	— Нищо изненадващо. Моряците обичат да пускат такива истории, дори и без езиците им да са развързани от пиене.
	Пърлмътър издаде огромното си туловище напред.
	— Било е нещо повече от приятелска приказка. Било е несъмнено добре планирана операция за събиране на сведения. Тези прости моряци не подозирали, че притежават информация с неоценима стойност. Колумб организирал експедиция и търсел източници за финансирането й. И ето ти сведения от първа ръка, които могат да отворят вратата към несметни богатства. Моряците са могли да го осведомят за теченията, посоката на вятъра, показанията на компаса, географската ширина, продължителността на плаването. Може би дори са виждали туземци със златни украшения. Помисли си само какво значи това. Техният опит не само доказвал, че може да се стигне до Китай и Индия, което Колумб смятал, че ще направи. Те знаели пътя за отиване и за връщане! Колумб възнамерявал да завладее нови земи за Испания. Бил убеден, че ще намери злато или поне ще се срещне с Великия хан, от когото да получи доходен монопол за подправки и други скъпи стоки. Колумб знаел за славата и богатствата на Марко Поло* и мислел, че може да се справи по-добре от него.
	[* Марко Поло — венециански търговец и пътешественик, описал приключенията си в Китай.]
	— Не по-различно от стопанския шпионаж днес — коментира Остин. — Вместо да си служи с подкупи, подслушвателни устройства и проститутки, за да събира информация за противника, Колумб просто натъпква източниците си с ядене и пиене.
	— Може да ги е напомпал и с нещо повече.
	Остин вдигна вежди.
	— И петимата умрели след обяда — поясни Пърлмътър.
	— Преяждане?
	— Аз съм участвал в няколко обяда, които едва не ме довършиха, но идеята на Де ла Вега е съвършено различна. Той намеква, че хората са били отровени. Разбира се, не може да заяви това открито. Колумб разполага с могъщи връзки. Но помисли все пак. Исторически факт е, че при първото си плаване Колумб разполага с карта. — Пийна нова глътка вино и замълча за по-голям ефект. — Възможно ли е тази карта да е направена, въз основа на знанията на тези нещастни моряци?
	— Възможно е, но от писмото излиза, че Колумб осъжда тази смърт.
	— Точно така. Той я приписва на така нареченото братство. Los Hermanos.
	— Самият Колумб нямаше ли брат?
	— Има, казва се Бартоломе. Но Колумб използва множествено число. Братя.
	— Да допуснем, че си прав. Нека старият Хрис се възползва от закрилата на съмнението. Значи, кани тия приятели в къщата си, за да види какво може да измъкне от тях. Los Hermanos вземат допълнителни мерки никой друг да не научи разказаното. Колумб може да е кариерист, но не е убиец. Случката го преследва.
	— Убедителен сценарий.
	— Имаш ли представа що за братство е било това, Джулиън?
	— Ни най-малка. След обеда отивам при книгите си. Впрочем, я гледай, тайландската рибена супа пристига. — Пърлмътър бе засякъл първото от множеството поръчани ястия.
	— През това време аз ще помоля Йегър да провери, дали няма нещо по въпроса във файловете си.
	— Чудесно — отвърна Пърлмътър. — И аз имам въпрос. Ти познаваш морето откъм практическата му страна, не от историческата като мен. Какво мислиш за оня говорещ камък на Колумб, тази торлета на древните, за която се говори в писмото?
	— Древните навигационни техники винаги са ме интересували — каза Остин. — Смятам, че тяхното развитие бележи огромна интелектуална крачка в човешката история. За да се придвижат от едно място до друго, нашите предци е трябвало да осмислят и да приложат абстрактни понятия като време, пространство и разстояние. Много ми харесва възможността да натисна едно копченце и сателитът веднага да ми съобщи къде именно върху земното кълбо се намирам. Но си мисля, че твърде много зависим от електронни прибори. Те се развалят. А ние все по-малко сме склонни да вникваме в естествения ред на нещата, траекториите на звездите, прищевките на моретата.
	— Добре, да оставим електрониката! — предложи Пърлмътър. — Постави се на мястото на Колумб! Какво би правил с тая торлета?
	Остин помисли за момент и каза:
	— Да се върнем на предишното му плаване! Приземен съм на един остров, където ми показват някакъв камък или плоча със странни графики. Туземците ми казват, че това е ключ към несметни богатства. Закарвам го в Испания, но никой не знае какво е. Знае се само, че е много стар. Разглеждам го като моряк. В някои отношения знаците наподобяват тези от дъската, която сам аз използвам в навигаторската си кабина. Понеже е много тежък за носене, прекопирам графиките и знаците. И отплавам. Единственият проблем е, че не проумявам смисъла на знаците. В познанията ми има празнота.
	— Каква празнота, Кърт?
	— Трудно е да се каже, като нямаме представа, как точно е изглеждала торлетата, но ще ти обрисувам аналогична ситуация. Аз съм мореплавател от Колумбово време и ми дават съвременна карта. Географските очертания ще ми помогнат, но навигационните графики и координати, няма да ми говорят нищо. Аз не съм чувал за електронни сигнали или за уредите, които ги изпращат, прихващат и дешифрират, за да фиксират точното местонахождение. Изгубя ли веднъж сушата от поглед, ще трябва да се върна към традиционните методи.
	— Много живописен анализ. С други думи, щом излязъл в открито море, Колумб разбрал, че голяма полза от торлетата няма.
	— Така ми се струва. Според книгата на Ортега, Колумб не се доверява особено на навигационните инструменти. А може би просто не е умеел да ги използва. Той е бил моряк от старата школа. При това плаване обаче, е трябвало да бъде много прецизен. Затова наема човек, който умее да си служи с приборите.
	— Интересно, като се има предвид, че последните вписвания в дневника на „Ниня“ са направени от помощник-навигатора.
	— Виждаш ли? — отвърна Остин. — Не е по-различно от наемането на някакъв специалист днес. А сега, аз да те попитам нещо. Какво мислиш, че е станало с оня камък?
	— Пак се обадих на дон Ортега и помолих да издири следите му. Според него, е бил част от наследството, разпродадено от Луис Колумб, с цел набиране на средства за финансиране на дегенериралия му начин на живот. Ортега ще се свърже с музеите и университетите в Испания и ако няма успех, ще разшири кръга на търсенето в околните страни.
	Остин си мислеше за Колумб моряка. Как се връща при „Ниня“, безстрашното малко корабче, което така прилежно му служи в предишни плавания. Може би един днешен „Ниня“ ще отведе и тях до отговора на загадката.
	— Камъкът има своя произход отсам Атлантика — каза Остин. — Ще се обадя на моята приятелка, археоложката доктор Киров и ще я попитам дали е чувала за такъв камък. — Той се усмихна. — Не е ли странно? Търсим улики за убийства днес в случаи преди столетия.
	— Не е толкова необикновено. В моята практика минало и настояще често пъти са едно и също. Войни, глад, наводнения, революции, епидемии, геноцид. Това се повтаря и повтаря непрекъснато. Сменят се само актьорите. Но стига с тия злокобни приказки! Да се обърнем към по-весели неща! — заключи грейнал Пърлмътър. — Виждам, че се задава ново ястие.


	29

	_Сан Антонио, Тексас_
	Докато Остин се наслаждаваше на скъпия и изискан обяд, на хиляда и шестстотин мили оттам, Завала дояждаше медена поничка в едно кафе на Paseo del Rio, или „Речната алея“ — живописния туристически район по поречието на река Сан Антонио. Той погледна часовника си, допи бързо кафето и се насочи встрани от реката, към бизнесцентъра на града. Влезе във фоайето на висока сграда.
	След стратегическото заседание, Завала си събра багажа за една нощ и се отправи към Тексас, на борда на военен самолет, до въздушната база „Лекланд“. От нея взе такси до хотел в центъра на града. Йегър можеше да прави чудеса с компютърните си деца, но дори той призна, че „Тайм куест“ е костелив орех. Понякога човешките очи и ум със своята способност да долавят и анализират нюанси бяха много по-полезни, от която и да е сложна машина.
	Завала потърси „Тайм куест“ в дългия списък на наемателите в сградата. След малко излезе от асансьора и попадна в просторна приемна, чиито стени бяха окичени с огромни, кафеникави фотографии на археологически чудеса по света. Точно под снимката на Голямата пирамида се виждаше бюро от черен емайл и стомана, напълно не на място и извън времето, определено от заснетите антики. Още по-малко на място изглеждаше седналата зад него брюнетка, наближаваща края на двадесетте си години.
	Завала се представи, като й подаде визитна картичка, отпечатана същата сутрин.
	— О, да, мистър Завала, туристическият писател. Вие се обаждахте вчера. — Погледна календара си, натисна един бутон на телефона и съобщи нещо. — Мис Харпър ще ви приеме след минутка. Имате голям късмет, че ви приемат толкова бързо. Нямаше да е възможно, ако внезапно не беше анулирана една планирана среща.
	— Високо оценявам това. Както обясних, щях да се обадя по-рано, но всичко стана в последната минута. Дошъл съм, за да пиша по темата „Нощният живот в Сан Антонио“ и ми хрумна, че бих могъл да използвам случая за още един материал.
	Тя му се усмихна приятелски:
	— Отбийте се след разговора с мис Харпър и аз може би ще ви предложа някои интересни места.
	Секретарката беше млада, с мургава красота и Завала би се изненадал, ако тя не познаваше интересните места.
	— Много ви благодаря — отвърна Завала по най-очарователния си начин — Много ще ми помогне.
	Директорката на Връзки с обществеността на „Тайм куест“ беше красива и елегантно облечена жена, на около четиридесет години. Филис Харпър се появи от един коридор и енергично стисна ръката на Завала. После го поведе през дебели килими до офис с високи прозорци, предлагащи панорама на просналия се долу град и неговото сърце — Кулата на Америките. Разположиха се от двете страни на малка масичка.
	— Благодаря за вашия интерес към „Тайм куест“, мистър Завала. Съжалявам, че не мога да ви отделя повече от няколко минути. Мелъди вероятно ви е казала, че бе анулирана друга среща.
	— Да, каза ми. Благодаря ви, че изобщо ми отделихте време. Сигурно сте много заета.
	— Имам петнадесет минути до среща с изпълнителния директор. — Обърна очи нагоре. — Той е маниак на тема точност. За да стане по-бързо, може би най-напред аз да побъбря десет минути и да ви оставя пет за въпроси. Комплектът материали, който даваме на журналисти, съдържа доста информация.
	Завала измъкна от джоба на сакото си един мини магнетофон „Сони“, който бе купил на разпродажба, и бележник, придобит същата сутрин в една дрогерия.
	— Почтено предложение. Бърборете!
	Тя го дари с ослепителна усмивка, която трябваше да му напомни, че една зряла жена от класа често може да се окаже по-сексапилна от някоя млада и неоформена красавица, като например секретарката Мелъди.
	— „Тайм куест“ е нестопанска организация. Поставили сме си редица цели. Чрез изучаване на миналото искаме да допринесем за постигане на едно по-добро разбиране на настоящето и да се подготвим за бъдещето. Функциите ни са и образователни. Подкрепяме изучаването на нашия свят, основно чрез училищни програми за младите и практическа работа на открито. Даваме възможност на обикновената личност да превърне отпуската си в приключение. Много от нашите доброволци са възрастни хора и за тях ние сме осъществяването на мечтата на живота им. — Директорката спря да си поеме дъх и продължи: — В добавка подкрепяме много археологически, културни и антропологически експедиции. Ние сме известни със своята отзивчивост — добави тя с приятна усмивка. — Университетите винаги се обръщат към нас за подкрепа. Обикновено я предоставяме с радост. Използваме и средства, събрани от нашите доброволци, така че много от експедициите са на самоиздръжка. Осигуряваме специалисти или поемаме част от разходите по тях. Спонсорирали сме експедиции до всяко място на планетата. В замяна, искаме да бъдем уведомени за по-особени находки, преди всички останали. Повечето хора намират, че това е скромно изискване в сравнение с онова, което им се дава. Въпроси?
	— Как е основана организацията?
	Директорката посочи към тавана.
	— Ние сме нестопанско подразделение на компанията, заемаща шестте етажа над нас.
	— Която е…
	— „Халкон индъстриз“.
	Халкон. Испанската дума за ястреб или хищна птица. Поклати глава:
	— Не я знам.
	— Това е корпорация с много подразделения. Ние сме едно от тях. Основните приходи идват от многостранен портфейл, който включва минно дело преди всичко, но също така корабоплаване, животновъдство, петрол и др.
	— Наистина е многостранен. Компанията пуска ли акции на борсата?
	— Не, тя е изцяло собственост на мистър Халкон.
	— Доста голям скок от копаенето в мини до копаенето в стари гробове — отбеляза Завала.
	— Съжителството изглежда доста странно, но всъщност не е, ако си помисли човек. „Фондация Форд“ е финансирала езотерични програми, които нямат нищо общо с производството на коли. Както съм чувала, мистър Халкон е любител археолог. Той би желал да е учен, но се е оказал много по-добър като индустриалец.
	Завала кимна:
	— Мистър Халкон изглежда интересна личност. Съществува ли изобщо някаква възможност да го интервюирам, ако ви оставя предварителна заявка?
	— Шансът ви да интервюирате Хенри Форд е по-голям. — Отново ослепителна усмивка. — Не искам да бъда груба, но мистър Халкон е много затворен човек.
	— Разбирам.
	Тя погледна часовника си.
	— Опасявам се, че трябва да тръгвам. Побутна дебела папка към него. — Това е комплектът ни за пресата. Прочетете го и ако имате още въпроси, моля, обадете ми се. Ще се радвам да ви свържа с доброволци, които могат да ви разкажат впечатления от първа ръка.
	— Това би ми помогнало много. Може би има възможност и аз да се запиша за експедиция. Не е опасно, нали?
	Тя го погледна особено.
	— В „Тайм куест“ се гордеем с изискванията за безопасност. При нас те са номер едно, дори и в най-отдалеченото кътче на земята. Ако си спомняте, казах Ви, че в програмите участват много пенсионери. — Последва кратка пауза. Това е за експедициите, които организираме ние. Тези, които финансираме отчасти, сами си носят отговорността. Но, общо взето, резултатите ни са добри. В някое от нашите приключения ще бъдете изложен на по-малко опасности, отколкото при пресичане на улица в Сан Антонио.
	— Ще го запомня — каза Завала, като се питаше доколко мис Харпър е в течение на всичко, което става в нейната организация.
	— В тази папка има списък на експедициите догодина. Ако проявите интерес, обадете ми се и ще видим какво може да се направи. — Тя го придружи до приемната, стисна му ръка и изчезна в коридора.
	— Как мина интервюто? — усмихна се Мелъди.
	— Кратко и приятно. — Загледа се след отдалечаващата се фигура. — Напомня ми за оная стара телевизионна реклама, в която един тип приказва като картечница.
	Мелъди наклони кокетно глава:
	— Е, винаги си остават нощните заведения.
	— Благодаря за напомнянето! Търся наистина нестандартни места, посещавани от по-млади вътрешни хора. Ако нямате други планове, мога да ви поканя на обяд и да си поговорим за нощния живот в града.
	— Има много хубав ресторант наблизо. Съвременен и много популярен. Можем да се срещнем за обяд там.
	Завала надраска координатите и се спусна с асансьора на партера. Пак отиде при справочника и си записа всичките подразделения на „Халкон индъстриз“. Бяха общо осем. Главно свързани с минното дело и корабоплаването, както бе посочила и директорката. Взе асансьора, отмина „Тайм куест“ и влезе в голямо фоайе със секретарка и рудовози, изписани по целите стени. „Халкон шипинг“. Каза на секретарката, че вероятно е сбъркал и се върна в кабината.
	Повтори упражнението с всички компании, под егидата на Халкон. Офисите доста си приличаха, ако изключим стенописите. Всички секретарки бяха млади и привлекателни. Натисна бутона за най-високо разположения офис на Халкон, но кабината го отмина. Когато излезе от нея, се видя в достолепната тишина на адвокатска фирма.
	— Извинете — обърна се той към секретарката със семпъл и делови вид. — Натиснал бях долния етаж, а попаднах тук.
	— Това става непрекъснато. Отдолу са разположени кабинетите на висшите служители на Халкон. За да спрете там, ви трябва специален код.
	— Е, поне ако ми дотрябва правен съвет, ще знам къде да го потърся.
	Върна се на партера с надеждата, че не е събудил подозренията на охраната със своите нагоре-надолу. След взривяването на федералното здание в Оклахома сити, не беше препоръчително да се шляеш из подобни места. Излезе на улицата, взе такси, после още едно, за да се убеди, че не го следят, и повися малко в една книжарница, докато стана време за Мелъди.
	Ресторантът се наричаше „Бомбоубежище“ и бе аранжиран в тематиката на петдесетте години. Заеха сепаре, чиито седалки бяха взети от десото кабрио, модел 1957. Мелъди беше тексаско момиче, родено и отгледано във Форд Уорт и работеше за „Тайм куест“ от около година.
	По време на обяда Завала я попита:
	— Мис Харпър ми разправяше за големия шеф, мистър Халкон. Срещала ли сте го някога?
	— Не лично, но го виждам всеки ден. Оставам по един час след всички други, за да мога да поуча малко. Посещавам правни курсове. — Тя се усмихна. — Нямам намерение да бъда цял живот секретарка. И мистър Халкон стои до късно. Тръгваме си по едно и също време. Той слиза с личния си асансьор и една лимузина го взема.
	Знаеше, че Халкон живее извън града, но повече от това Мелъди не можеше да каже.
	— Как изглежда? — попита Завала.
	— Мургав, слаб, богат. Красив по някакъв опасен начин. — Тя се засмя. — Може би просто така изглежда на осветлението на гаража.
	Мелъди беше интелигентна и духовита. Завала се почувства като мръсник, докато записваше телефона й, за да го заведе на обиколка по нощните заведения. Записа си да й се обади от Вашингтон, за да заглади нещата. След обяда намери една библиотека и влезе в Интернет, за да се информира за корпорацията на Халкон. Прочетеното съвпадаше с краткото описание на мис Харпър. След това нае кола средна класа, която не се набива в очи и се снабди с туристическа брошура за Аламо. Нищо нямаше да загуби, ако глътне малко тексаска история, в очакване на рандевуто си с тайнствения мистър Халкон.


	30

	_Кеймбридж, Масачузетс_
	Като остави слушалката, Нина Киров се усмихна при мисълта колко интересен бе станал животът й след срещата с Кърт Остин. Ако атлетичният мъж с платинена коса не я измъкваше от морето край мароканския бряг или не ръководеше секретна операция в Аризона, той я омайваше с молби от най-невероятно естество. Като тази сега. Да види дали не може да изрови нещо, във връзка с исторически паметник, който може би е направен от камък и вероятно е изнесен от Ямайка, при една от Колумбовите експедиции. Възможно е камъкът да е бил използван за навигационни цели и не е изключено той все още да е в Испания.
	Нека само Док да чуе това, мислеше си тя, докато набираше номера. Док беше доктор Дж. Линъс Орвъл, харвардски професор, с повече букви пред името си, отколкото в азбуката. Беше свъртял бърлога зад обраслите в бръшлян стени на харвардския музей „Пийбоди“. Натрупал бе световна слава като специалист по етнология на средноамериканските култури. В академичните среди, беше известен с брилянтния си интелект и репутацията си на откачалка.
	Повечето хабилитирани професори избягваха да бръмчат из университетския град върху очукан, старинен „Харлей Дейвидсън“*. Преди години си спечели още по-скандална известност, с поредица хипнотични сеанси, които проведе с лица, заявяващи, че са били отвличани от НЛО, след което потвърди автентичността на историите им. Телефонният му номер присъстваше в бележниците на всички ловци на духове сред репортерите на града. Щом някой от тях изпаднеше в нужда от бърза информация по какъвто и да е въпрос от този свят и най-вече от оня, винаги можеше да разчита на добрия стар Док, професора от Харвард.
	[* Харлей Дейвидсън — скъпа марка мотоциклети.]
	Док внимаваше да не смесва езотеричните си интереси със своята академична специалност. Никога няма да го чуете да твърди, че храмовете на ацтеките са издигнати от атланти имигранти. Началниците му в Харвард търпяха странностите му — всеки университет си има собствен идиот — но чисто професионалното му реноме си оставаше неопетнено. Малцината проникнали в неговата тайна — налудничавите пламъчета в очите всъщност изразяваха най-дълбоко задоволство — бяха убедени, че Док използва своята ексцентричност, за да сваля жени и да си осигурява покани за приемите, на които иска да отиде.
	Когато Нина се срещна с него на едно такова събиране, той вече бе преминал неидентифицирания си летящ период. Орвъл я засече от другия край на помещението, отърва се набързо от абсолвентката, която забавляваше до момента, и пое курс към Нина. Тя не го бе виждала дотогава, но безпогрешно разпозна червената къделя на главата му, определяна от студентите като „ретро Айнщайн“. След миг, той се зае с последната си страст — предишните животи.
	Нина го послуша внимателно известно време и попита:
	— Защо всеки, който вече е живял, все се случва цар, царица или поне от царско потекло, докато всъщност е по-логично тия хора да са били потънали в гниди селяни, вкопчени в черната земя с надежда да изтръгнат комат хляб?
	— Охо — възкликна той с блеснал, тържествуващ поглед, — опасна жена! Тя мисли! Отговорът е прост: Тия хора избират в чие тяло да се заселят при следващото си съществуване. Какво ще кажете сега?
	— Ще кажа, че цялата работа е ала-бала и че искам още една чаша. Ще бъдете ли така добър? Предпочитам червено.
	— С най-голямо удоволствие! — отговори той и с кучешка готовност отиде до бара, за да се върне с пълна чаша и плато скариди и хайвер.
	— Дайте да не говорим за минали животи! — предложи той. — Правя го само, за да се запозная с интересни жени.
	— Сериозно? — отвърна Нина, искрено поразена от откровеността му.
	— А също и за да ме канят на приеми. Върши работа. Ето, тук съм и говоря с вас.
	— Разочарована съм. Всички разправят, че сте психопатологичен тип.
	— Дори не мога да го произнеса — въздъхна Док. — Знаете ли, ние, професорите, сме такава задръстена, скучна и надута шайка. Приемаме се прекалено на сериозно и се пъчим като пуяци, сякаш наистина сме някакви мъдреци, а не просто свръхобразовани негодници. Какво му е лошото на малко колорит, колкото да изпъкнеш лекичко в тълпата? А да не забравяме и допълнителното преимущество да бъдеш отбягван от тия дърти, скудоумни мухъли.
	— Ами отвлечените от НЛО? И това ли е било за заблуда на противника?
	— За бога, не. Аз наистина вярвам, че те вярват, че са били отвличани. Някои от колегите ми също вярват, но просто завиждат, че не им се е случило. Но нека поговорим за вас! Чувал съм хубави неща за работата ви.
	И се отпуши. Зад фасадата на луд професор се криеше интересен и любознателен събеседник. Романтична връзка помежду им не възникна, както той се бе надявал, но стана нещо по-хубаво — установиха колегиално приятелство на уважаващи се една друга личности.
	— Орвъл — чу се в слушалката. Док никога не казваше „добър ден“.
	— Здрасти, Док. Нина е. — Той мразеше, както ги наричаше, баналностите, затова тя веднага хвана бика за рогата: — Имам нужда от помощта ти по един особен случай.
	— Всичките ми любими случаи са особени. Какво мога да направя за теб?
	Нина преразказа чутото от Остин.
	— Знаеш ли, звучи ми познато.
	— Не се шегуваш, нали Док?
	— Не, не, не. Май че е нещо от Фортовия ми архив. — Орвъл се смяташе за съвременна версия на Чарлз Форт, журналист от миналия век, който колекционирал необикновени случки, като например, падането на червен сняг или жаби, или пък появата на светлини с необясним произход.
	— Защо ли не се изненадвам?
	— Винаги си държа архива в готовност. Никога не знаеш в кой точно момент ще ти зададат някакъв откачен въпрос. — Затвори телефона. Орвъл никога не казваше и довиждане.
	Нина сви рамене и се върна към работата си. След малко факсът изсъска и пусна един-единствен лист. Отгоре му се мъдреше драсканица: „Почукай и ще ти отворят. Обичам те. Док.“ Бе копие на изрязана от „Бостън глоуб“ статия от март 1956 година:

	„ЗАГАДЪЧЕН ИТАЛИАНСКИ ЕКСПОНАТ НА ПЪТ ЗА АМЕРИКА
	Генуа, Италия (Асошиейтед прес).
	Открит в прашното мазе на музея, загадъчен камък е на път да разкрие древните си тайни.
	Масивната, изписана с пиктограми и неизвестни знаци, плоча бе открита в Археологическия музей на Флоренция през март тази година.
	Подготвя се за транспортиране до САЩ, където ще бъде изследвана от специалисти.
	Музеят планирал да я включи в експозиция под наслов «Съкровища от мазето» заедно с други предмети, престояли на тъмно десетилетия наред.
	Формата на плочата е правоъгълна, което даде основания за твърдения, че е била част от стена. Висока е близо два метра, широка над метър и с тридесет сантиметра дебелина.
	Онова, което озадачава учените и което възбуди оживени спорове в научните среди, са издълбаните на едната й страна знаци.
	Според някои мнения, те без съмнение представляват образци на средноамериканската, вероятно майска култура.
	«Това не е кой знае колко чудно, казва доктор Стефано Гало, главен куратор на музея. Даже и да е майска, може да е била донесена по време на испанската конвкиста.»
	Защо е пренесен камъкът през океана, това е съвсем друг въпрос. «Испанците са се интересували предимно от злато и роби, не от археология. Така че, явно някой е съзрял някаква стойност в камъка, иначе не би си дал труда да го мести. Това не е като някой от хората на Кортес да мушне една статуйка в джоба си за спомен.»
	Усилията да се установи произходът на находката са увенчани с ограничен успех. Музейният каталог казва, че камъкът е дарение от попечителите на имуществото на Алберти. Семейство Алберти е в състояние да проследи корените си, по женска линия, чак до испанския двор от времето на Фердинанд и Изабела.
	Техен говорител заяви, че за разлика от друг път, в този случай не разполагат с информация. Алберти произхождат от Генуа и навремето са изкупили много Колумбови притежания от внука на мореплавателя, Луис Колумб.
	Историците, изследвали неговите четири плавания, не са запознати с находката.
	Скоро тя ще поеме на презокеанско пътешествие. Ще бъде изпратена в харвардския университетски музей «Пийбоди» в Кеймбридж, Масачузетс. Там ще бъде изследвана от специалисти по Централна Америка. Този път плаването ще бъде луксозно, на борда на италианския лайнер «Андреа Дориа».
	Поради размерите и теглото й, тя ще бъде поставена в брониран камион, който ще съдържа и други ценности, предназначени за Америка.“

	Статията бе илюстрирана със снимка на плочата, направена от голямо разстояние, за да се хване цяла. Неидентифициран мъж бе застанал притеснен до нея, нищожен край огромната й маса. Изглежда, фотографът бе хванал първия, попаднал му под ръка, за да го използва като мащаб. Вестникът е бил отпечатан в отминалите дни на оловен набор и снимката не беше много ясна. Нина едва различаваше очертанията на някакви символи и фигури по повърхността. Опита с лупа. Безполезно. Увеличените точици на изображението даваха още по-бегла представа за него. Обади се на Док.
	— Е, какво ще кажеш? — попита той.
	— По-важно е ти какво ще кажеш? Ти си специалистът в тая област.
	— Е, да, права си естествено. — Скромността на Орвъл можеше да бъде пример за всеки. — Трудно е да се каже, без да съм видял оригинала, но ми прилича на „Дрезденския кодекс“ — една от малкото книги на маите, които испанците не са успели да изгорят. Имам предвид календарните страници, циклите на Венера и прочее. Венера е от изключително значение през късния период на майската цивилизация. Планетата персонифицира Кукулкан, светлокожия брадат бог, наричан от толтеките Кетцалкоатл. Пернатата змия. Маите проследяват движението на Венера почти до секунда. Повече от това не мога да кажа, преди да видя камъка.
	— Нещо друго?
	— Не и преди да видя поне добра снимка или рисунка.
	— А какво мислиш за забележката на професор Гало в смисъл, че цялата работа не е кой знае каква загадка?
	— Напълно е прав. Обстоятелството, че обект с майски произход се намира в Италия, наистина не е поразяващо. Поне не повече от факта да видиш в Британския музей в Лондон мраморни статуи от Партенона*. Важното неизвестно в уравнението е механизмът, както знаеш. Не просто къде е намерено, а как е стигнало дотам?
	[* Партенон — древногръцки храм, построен V век преди Христа на Акропола в Атина.]
	— Ами онова Колумбово писмо, за което ти разказах? В него се споменава за подобен камък. Как се вписва то в съобщението за Колумбовата колекция на семейство Алберти?
	— Не можеш да правиш изводи, въз основа на стара изрезка от вестник. Освен това ти ми каза, че съществуват съмнения относно автентичността на това писмо. Но даже и да е по-истинско от истината, все пак остава необходимостта да се потвърди идентичността на плочата. Мъчителна мисъл. Напълно е възможно Колумб да я е докарал у дома си, без някой да научи. Той е известен с потайността си. Има становища, според които при първото си плаване, е крил от екипажа истинския размер на изминатите разстояния, за да не знае никой колко далеч са от брега. За Колумб би било присъщо да скрие нещо. За нещастие трябва да помним, че сме учени, а не автори на полунаучни популярни археологически небивалици.
	Орвъл беше напълно прав. Беше непрофесионално да се правят изводи на тоя етап.
	— Италианският професор прави вярна забележка — испанците са се интересували от плячка, не от наука.
	— Така е. Кортес положително не е Наполеон, който става причина учените да открият Розетната плоча.
	Интересно, и тя си бе помислила за нея. Фундаментално откритие, което дава ключа за разчитането на йероглифите чрез един текст, издълбан на два езика — древногръцки и древноегипетски.
	— Всичко бих дала да видя тая плоча с очите си.
	— Много бих желал да ти предоставя такава възможност, но, уви, за съжаление нашият камък е доста трудно достъпен.
	— Естествено. Колко съм тъпа. „Андреа Дориа“. Той се сблъскал с друг кораб.
	— Да. „Стокхолм“. В резултат от този нещастен инцидент, нашата плоча почива на дъното на Атлантика, на повече от шестдесет метра дълбочина. Можем само да се надяваме, че рибите оценяват това съседство. Много жалко! Може би щяхме да измъкнем някакво доказателство за съществуването на Атлантида, та да предизвикаме някое и друго сензационно заглавие. „Луд професор отново в акция“ или нещо от този род.
	— Сигурна съм, че ще си намериш нещо не по-малко сензационно — топло каза Нина. — Благодаря ти за помощта, Док!
	— Радвам се, че те чух. Много пътуваш. Какво ще кажеш да обядваме заедно тая седмица?
	Нина го помоли да й се обади на другата сутрин, за да погледне в програмата си. Веднага след това набра номератора на „Бостън херълд“ и поиска връзка с новинарската зала. Отговори й женски глас:
	— К.Т. Причърд слуша.
	— Здрасти, К.Т. Тук е археологическата ти приятелка с молба за услуга. Имаш ли свободна минутка?
	— За вас винаги, доктор Киров. Имате късмет. Ей сега приключих с материала, но докато се правя, че работя по него, никой няма да ме закача за друг. Какво мога да направя за вас?
	Причърд бе използвала Нина като научен консултант при написването на поредица наградени статии относно крадена етруска ваза, неумишлено откупена от фонда на аристократичния Бостънски музей на изящните изкуства. Оттогава се чувстваше задължена. Нина каза на репортерката, че се интересува от всякаква информация, свързана с транспортирането на археологическа находка на борда на италианския „Андреа Дориа“.
	— Ще проверя в документацията и ще звънна.
	Телефонът иззвъня след час. Беше Причърд.
	— Доста си бърза — каза учудено Нина.
	— Всичко е микрофилмирано, затова. Изписани са тонове хартия във връзка с „Андреа Дориа“, веднага след катастрофата. Повечето се отнасят до разследването. Това го отминах. Корабът бил пълен с ценни товари. Приличал на плаващ музей. Не се споменава за този предмет. Така че, насочих се към годишнините. Знаете, вестниците имат обичая да припомнят годишнини от всякакви събития, за да си пълнят страниците в постни дни. Намерих статия по повод на тридесетата годишнина. Посветена е на темата за героите и страхливците. Част от екипажа офейкала, а другата заслужавала медал. Както и да е, имаше интервю с един от тях. Келнер. Нали казахте, че онова нещо го карали в брониран камион?
	— Именно. Според съобщението на Асошиейтед прес.
	— М-да, както и да е. Та тоя келнер видял, докато корабът потъвал, как някакви хора ограбват брониран камион.
	— Грабеж!
	— Именно. Група въоръжени мъже. Камионът бил в трюма.
	— Не е за вярване! Какво друго казва?
	— Нищо. Той просто се изпуснал, докато разправял на репортера как слязъл в трюма да търси крик, за да освободят една от жертвите. Потърсих тоя репортер. Чарли Флин. Истински стар боен кон. Пенсионер. Направил всичко, за да изстиска още нещо от оня келнер. Искал да си осигури заглавие на първа страница. Неразказана история! Потъващ кораб! Маскирани мъже! Драма под палубата и все неща от тоя порядък. Обаче човекът стиснал уста. Не искал да говори, сменил темата, много се ядосал. Помолил Чарли да не публикува чутото.
	— Но той все пак го е публикувал.
	— Така е било по онова време. Каквото кажеш, заминава за вестника. Не е като сега, с всичките тия адвокати, дето ти дишат във врата и само дебнат да заведат иск за вреди и обезщетения. Все пак споменато е чак най-накрая на статията. Изглежда, дежурният редактор е решил, че е твърде тънко откъм доказателства, за да се използва в заглавието, но става за пикантериен пълнеж. Чарли изровил неколцина оцелели от „Дориа“, за да потърси друг източник за същата история. Никой не бил и чувал за нея.
	— Как се казва тоя келнер?
	— Ще пусна изрезката по факса, чакайте… ето го. Италианец. Името му е Анджело Донатели.
	— Имаш ли му адреса?
	— По онова време живеел в Ню Йорк. Според Чарли, държал шикозен ресторант. Само това можа да ми съобщи за човека. Кажете, доктор Киров, има ли тук хубава история?
	— Не съм сигурна, К. Т. Ако има, ти първа ще я научиш.
	— Това ми стига. Обаждайте ми се по всяко време!
	След като затвори, Нина се загледа в пространството в опит да направи връзка между огромен камък от времето на Колумб, морска катастрофа и въоръжен грабеж с мароканското клане. Нямаше смисъл. Със същия успех можеше да свърже шумерското клиновидно писмо и пиктограмите от остров Минос. Отказа се и позвъни на Остин.


	31

	_Вашингтон_
	Следите на Анджело Донатели се оказаха изненадващо лесни за откриване. Остин просто зададе името в Интернет и извади петнадесет справки, сред които и статия от „Бизнес уик“ с пространен отчет за издигането от нищото на някакъв прост келнер, до положението на собственик на един от добрите нюйоркски ресторанти. На снимката, представяща Донатели, в разговор с главния му готвач, се виждаше среброкос мъж на средна възраст, който повече напомняше за изтънчен европейски дипломат, отколкото за ресторантьор.
	Остин поиска телефона от услуги и след малко разговаряше с любезната заместник-управителка на ресторанта.
	— Мистър Донатели го няма днес — каза тя.
	— По кое време е най-вероятно да го открия?
	— Очакваме да се прибере утре от Нантъкет. Опитайте около три следобед!
	Нантъкет. Остин познаваше този остров, разположен срещу Масачузетс, от няколкото си акостирания там при плавания с яхта към Мейн. Опита да открие тамошния телефонен номер на Донатели. Нямаше го в указателя. След минута разговаряше с лейтенант Кофън от полицията в Нантъкет. Остин се представи като служител на НАМПД и каза, че иска да влезе във връзка с Анджело Донатели. Разчиташе на предпоставката, че полицаите по такива малки места познават и кучетата в района си.
	Полицаят съобщи, че Донатели наистина притежава лятна къща на острова, но се оказа и доста подозрителен:
	— Какво иска Националната агенция по морско и подводно дело от мистър Донатели?
	— Правим някои исторически изследвания върху морските катастрофи. Мистър Донатели се е намирал на борда на „Андреа Дориа“, когато корабът е бил блъснат.
	— Чувал съм тази история. Виждал съм и човека един-два пъти. Приятен мъж.
	— Опитах се да го намеря по телефона, но номерът го няма в указателя.
	— Да, повечето хора, които живеят около него, май предпочитат така. Строят тия големи къщи, за да си осигурят спокойствие.
	— Може би ще се опитам да хвана самолет по-късно днес и ще дойда да се срещна с него.
	— Вижте какво. Като дойдете на острова, минете край полицейския участък на „Уотър стрийт“ и попитайте за мен. Ще ви упътя по картата.
	Добро ченге, помисли си Остин. Не искаше да даде каквато и да е информация за един от заможните собственици на недвижими имоти на острова, преди да е видял очите на питащия.
	Остин не допускаше, че Нина ще попадне така бързо на следа.
	Завала в Тексас, Траут в Юкатан. Може би пък той щеше да изстиска набързо едно интервю от Донатели. Възползва се от служебното си положение, за да си купи билет от малка авиокомпания, извършваща постоянни полети от Вашингтон до острова, с едни и същи пътници. Няколко часа по-късно, беше на борда на малък хидроплан, поел на североизток.
	Полетът му даде време да се запознае с папката, оставена от Йегър на бюрото му, преди да излезе. Остин бе поискал от компютърния гений да разпита електронните си чудесии, дали не знаят нещо за Братството, тайното общество от шестнадесетото столетие, което бяха обсъждали по време на обяда с Пърлмътър. И да проследи всяка възможна връзка между Los Hermanos и Христофор Колумб. Остин хвърли поглед през илюминатора към блестящия океан долу и зачете:

	„Здрасти Кърт,
	Мисля, че открих! Човек може да потъне до шия в тайни общества, но Колумбовата линия опростява много задачата. Проследих един от ония факти с трудно установим произход, които постоянно ти се тикат в монитора. Едно изречение, в което се казва, че може би, Колумб е бил свързан по някакъв начин с организация, нарекла се Братство на Светия меч на истината. В ония далечни времена са си падали по дългите названия. Не може да се установи, дали е бил член. По-скоро не.
	Братството е основано през петнадесетото столетие, по време на испанската Инквизиция, от един архидякон на име Ернандо Перес, игумен на могъщ манастир, прочут с ортодоксалната си вяра. Много си падали по самобичувания и носене на кълчищни роби. Перес бил малко по-десен в разбиранията си от главния шаман на Инквизицията Торквемада. Архидяконът събрал най-големите фанатици в манастира си. Тези братя образували най-довереното ядро на заверата.
	Перес бил луд за трима, непоклатим в своята вяра и извънредно склонен да прибягва към убийства и насилие в нейно име. Предварително дал опрощение на момчетата си, без значение колко кръв са щели да пролеят занапред, в преследване на неговата кауза — ликвидиране на еретиците. И успоредно с това — позамогване. Плячката, отмъквана от жертвите, делели с Инквизицията. Братството действало задкулисно, идентифицирало неверниците, за да може да захрани с тях смъртоносната й машина.
	В отделни случаи прибягвали и до собствени екипи. А пък срещу определена цена, можели и да спасят нечия глава. Стига да изтръскат всичките пари на заинтересования.
	Ересите били доста обхватно понятие. В ония години човек можел да издими на кладата, задето е казал, че Колумб е открил Америка! В Писанията никъде не се говори каквото и да било за Америка. Те объркват самата идея за Адам и Ева. Така че, когато Колумб обявил, че е открил нов път към Китай, силните на деня го подкрепили.
	Истинските причини обаче са политически. Църква и държава са едно. Подлагането на църковната догма на съмнение означавало подриване устоите на трона. Едно малко недоверие към географските постулати на църквата и ето че сульо и пульо започват да се интересуват защо те гладуват, а пък, видите ли, епископи и крале преяждат. После, докато мигнеш, и ето ти ги тълпите, хукнали срещу двореца.
	Естествено става дума и за огромни пари. Испания не желае да дели богатствата на Новия свят с когото и да било. Ако друга страна успее да докаже, че Колумб не е откривателят на новия път за Индия, съперници на Испания, като Португалия например, биха могли да предявят претенции към Новия свят и неговите съкровища. Златото на свой ред означава нови армади и армии, тоест става дума за европейско надмощие. Ето защо Инквизицията, инструментът за насилие на испанската държава, прогласява за ерес твърдението, че съществува континент с различна цивилизация и че връзка с него е имало и преди Колумб.
	Колко опасна е била тази идея личи и от епизода с Америго Веспучи. Изпратен от краля с тайната задача да провери откритията на Колумб, той докладва, че мореплавателят не е открил къс път към Индия, а съвършено нов континент и при това може би не е първият европеец, стъпил на този континент. Наричат го еретик и го призовават да си опича ума. Прогласявайки идеята за държавна измяна, испанците негласно признават, че по-ранни контакти наистина е имало. Торквемада е лукав стар дявол. Той подчертава, че дори и да са били посетени местните от някакъв западняк, когото нарекли Кетцалкоатл, то последният е бил определено бял и непременно испанец. Така че Испания си има права върху новите земи още отпреди Колумб да е роден.
	Петимата моряци наистина са починали след гощавката при Колумб. Не може да се докаже, дали Братството има пръст в тая работа. Може да си е било и обикновено хранително отравяне. Не можах да открия никакви следи от Братството след 1600. Може би са напуснали бизнеса заедно с Инквизицията. Прилагам източници. Надявам се да съм ти бил от помощ.“

	Останалото в папката бяха източници. Остин ги прегледа и си каза, че компютърният гений е свършил много добра работа. Събраното за Братството беше особено съществено в частта си, посветена на неговите усилия да унищожава всякакви сведения за наличието на контакти между двата свята преди Колумб. Обаче Братството слиза от сцената преди повече от три столетия.
	Гласът на пилота съобщи, че минават над Мартас вайнярд. Подобният на пържола Нантъкет се виждаше на запад от него. Океанската мъгла късаше цели парчета от ветровитата пустош и дългите бели плажове, очертаващи острова. Лесно беше да се разбере с какво островът бе привличал както еднокраки пирати, така и почтени китобойци и собственици на техните кораби. От прага на Нантъкет, към всичките седем морета на света тръгваха соленоводни магистрали, плаванията по които често траели с години.
	На летище „Том Невърз“ Остин нае кола и подкара към града, покрай достолепни тухлени къщи, издигнати с богатства натрупани от китова мас. Колата подскачаше по широката главна улица върху павета, служили някога за баласт в едновременните ветроходи. После по „Уотър стрийт“ и покрай пристанището стигна до пожарния и полицейски участък.
	Лейтенант Кофън беше дълъг мъж с високи скули и огромен кокалест нос, видял много слънце. Когато Остин му се представи, ченето му висна от изненада.
	— Бързичко пристигнахте — отбеляза той, оглеждайки с оценяващ поглед якия мъж, с преждевременно побеляла коса. — Вие от НАМПД, да не би да се возите в частни самолети?
	— Някои от нас се возят. Аз имах късмет да хвана редовен полет. Беше добро извинение да се измъкна от Вашингтон.
	— Не ви виня за това. Островът е ужасно красив по това време. И навалицата я няма. — Лешниковите очи се присвиха. — За ваша информация, след разговора ни, се обадих в НАМПД.
	— Не ви виня за това.
	Кофън се усмихна:
	— Май сте важна клечка. Тук сме доста сговорчиви, но не може да не внимаваме. В Нантъкет има много богаташи, които притежават големи къщи и плащат щури данъци. Не мога да си представя, че един крадец ще се информира от полицията къде е къщата, която иска да ограби, но никога не се знае. Добре че минахте насам. Хората тук се подкрепят един друг. Щяха да ви изпратят точно на противоположния край на острова. Ще ви покажа как да стигнете до къщата. — Лейтенантът разгърна карта. — Тръгвате по „Полпис роуд“, докато стигнете пясъчна отбивка с кораб на пощенската кутия. Кофън очерта пътя с жълт маркер.
	Остин благодари на полицая и, съгласно инструкциите му, излезе от града по тесен път, криволичещ през рядка борова горица край ферми и обрасли мочурища. При пощенската кутия, над която се виждаше метален модел на черно-бял океански кораб, Остин зави по пясъчната алея и след рехава горица, навлезе в хълмиста пустош. Острата миризма на море се донасяше от мързеливи облачни къдели, които бе забелязал и от въздуха.
	Голямата къща изскочи внезапно от мъглата. Изглеждаше пуста. Без коли отпред, без светлини в прозорците, въпреки падащата тъмнина. Остин остави голата на посипания с чакъл паркинг и по пешеходна алея, през обширна и добре поддържана морава, стигна до голяма открита веранда. Натисна звънеца. Трелите му се разнесоха вътре. Тишина. Може би заместник-управителката на ресторанта не беше правилно осведомена. А може Донатели да е променил плановете си и да е тръгнал за Ню Йорк по-рано.
	Остин се намръщи. Щеше да е чиста загуба на време. От самото начало си даваше сметка, че нищо няма да излезе от опита му да свърже морски грабеж отпреди десетилетия с избиването на археолози в наши дни. Зачуди се дали ще може да хване обратен полет. Майната му. Със същия успех може да се прибере и утре, и пренощува тук. Взел това решение, Остин тръгна да разгледа имението. Слезе от верандата и заобиколи къщата.
	Нантъкет беше станал жертва на мавзолейна епидемия. Строяха се къщи като малки хотели, чиито богати собственици разглеждаха размера на застроената площ като средство за потискане самочувствието на съседа. Къщата на Донатели също беше огромна, но архитектът бе успял да съчетае италианската архитектурна традиция с по-обичайните бели обшивки и сребристи покриви, при това запазвайки добрия вкус.
	Зад къщата имаше доста голяма зеленчукова градина и детска площадка. Воден от шума на прибоя, Остин прекоси голяма поляна до ръба на канара и застина за миг на върха на изхабено от времето стълбище, което слизаше до плажа. Самият плаж беше скрит в мъгла, която приглушаваше и звуците от океана, но все пак, се долавяше плисъка на далечни вълни. Остин се обърна и погледна към къщата. В мъглата на гаснещия ден, тя почти не се забелязваше.
	Решил, че е направил каквото може, Остин се върна при колата и написа бележка с телефонния си номер и молба Донатели да му се обади възможно най-скоро. Тръгна обратно към къщата. Ниско техническо равнище на комуникация, но може и да свърши работа. Ще го дублира с телефонно обаждане, щом се прибере в службата.
	Стъпи на верандата и се опита да затисне навитата на руло бележка с тежката натруфена гривна за чукане по вратата, като предположи, че вятърът няма да успее да я отнесе оттам. В този момент разбра, че има и по-голяма грижа от вятъра. На врата си усети допира на твърд и студен метал. После се разнесе шумът от запъване на курока на много голямо оръжие. До момента друг звук не се бе чул. Нито от стъпки.
	— Горе ръцете! Не се обръщай! — Мъжът говореше дрезгаво и с акцент.
	Остин бавно вдигна ръце.
	— Мистър Донатели?
	— Не говори! — Мъжът подсили заповедта със силно мушкане във врата. Една опитна ръка ловко пребърка Остин и измъкна портфейла от джоба му. Доволен от липсата на оръжие, мъжът нареди на Остин да се изкачи по външната стълба към втора веранда, опасваща къщата от три страни. Сякаш отмъщавайки си за нещо, мъглата се устреми отвсякъде и Остин не би могъл да забележи облегнатата на парапета фигура, ако вниманието му не бе привлечено от оранжевото блещукане на цигара и уханието на силен тютюн.
	— Седни! — каза мъжът с пушката. Остин направи, каквото му казват, и се отпусна в един просмукан от влага шезлонг. Насочил оръжието си към Остин, мъжът се обърна на италиански към пушача. Разговорът им продължи около минута. Вторият човек каза:
	— Кой сте вие?
	— Името ми е Кърт Остин и работя в Националната агенция по морско и подводно дело.
	Последва пауза.
	— Последователен сте, все пак. Същото сте казал и на лейтенант Кофън. — Гласът говореше с акцент, но не така силен, както на човека с пушката.
	— Говорил сте с Кофън?
	— Разбира се. Полицията прави всичко възможно да улесни живота на летовниците. Особено на онези, които не забравят нейните спомагателни фондове. Помолил съм го да ми съобщава за всеки, който пита за мен. Той дори предложи да ви придружи. Казах му, че ще се справя и сам.
	— Значи вие сте мистър Донатели.
	— Аз задавам въпросите. — Ново ръгане във врата. — Кой сте вие всъщност?
	— В портфейла ми има документи.
	— Документите се фалшифицират.
	Тоя Донатели ще се окаже костелив орех.
	— Лейтенант Кофън се е обаждал в НАМПД и е проверил кой съм.
	— Не се съмнявам, че сте този, за когото се представяте. Интересува ме кой сте наистина.
	Търпението на Остин се изчерпваше.
	— Защо една правителствена агенция като НАМПД ще иска да разговаря с мен? Аз държа ресторант в Ню Йорк. Единственото ми вземане-даване с морето са морските продукти, които купувам от „Рибния пазар на Фултън“.
	Закономерен въпрос.
	— Вие сте бил на „Андреа Дориа“.
	— Лейтенант Кофън ми каза, че сте споменал „Дориа“. Тази новина е остаряла, нали?
	— Надявахме се, че може да разполагате със сведения, които да ни помогнат при един съвременен случай.
	— Разкажете ми за този случай, мистър Остин. Можете да свалите ръцете си, но не забравяйте, че братовчед ми Антонио е от Сицилия и като повечето сицилианци не се доверява никому. Много е добър с лупарата, особено отблизо.
	Лупара наричаха ловджийска пушка с отрязани цеви, любимо оръжие на сицилианската мафия, преди да се ориентира към автоматични алтернативи и дистанционно управлявани бомби в леки коли. Старинно, но все пак смъртоносно оръжие.
	— Преди да започна — каза Остин с равен глас, — ще ви бъда благодарен, ако съобщите на братовчеда Тони, че ако не престане да ме мушка във врата, ще натикам лупарата на място, където слънце не грее.
	Нямаше как Остин да изпълни заплахата си, но денят беше дълъг и му беше дошло до гуша да го мушкат във врата. Донатели преведе. Антонио отстъпи настрани, но продължаваше да насочва пушката към Остин. Някаква цепка, която би могла да бъде и уста, се разтвори в нещо, което би могло да мине за усмивка.
	В светлината от запалка се откроиха хлътналите очи на Донатели.
	— Разкажете ми сега вашата история, мистър Остин.
	— Всичко тръгна от Мароко — започна Остин. После стигна до настоящия момент, като обясни как се е появила следата на Донатели: — Един от нашите сътрудници попадна на името ви в някакъв вестник. Когато разбрах, че сте свидетел на обир на брониран камион в трюма на кораба, реших да се срещна с вас.
	Донатели помълча малко, после се обърна на италиански към братовчед си. Тантурестата фигура мина мълчаливо през плъзгащата се врата и след миг в къщата светна.
	— Да се разположим по-удобно вътре, мистър Остин. Тук е влажно. Зле е за костите. Трябва да ви помоля за извинение. Помислих ви за един от ония. Но те никога не биха си дали труда да сътворят такава фантастична история, така че тя трябва да е вярна.
	Остин влезе вътре. Донатели му посочи плюшено кресло пред голяма камина, седна в друго срещу него и натисна дистанционното. Газов пламък лумна в камината. Приятната й топлина веднага се усети през предпазното стъкло.
	Остин погледна към лавицата на камината, където имаше миниатюрно мащабно копие на „Андреа Дориа“. То беше само част от колекция предмети, снимки, рисунки и дори плаващо съоръжение, пръснати в просторното помещение. Всичко беше свързано с „Дориа“.
	Донатели го гледаше. Неравната светлина от камината заливаше все още красивите черти на мъж в седмото десетилетие. Гъстата причесана назад вълниста коса беше по-сива, отколкото на снимката в списанието. Общо взето, Донатели бе остарял красиво. Личеше, че е във форма, а в скъпия си светлосин анцуг и модни спортни обувки имаше вид на човек, който полага усилия затова.
	Братовчедът Антонио беше пълна противоположност. Нисък и квадратен, с бръсната глава и бдителни очета на лице, прилично на боксова круша. Счупен нос, уши като карфиол и жълтеникава кожа, цяла в белези. Облечен бе с черна риза и черни панталони. Той се появи отново с поднос с две стъклени чашки и портфейла на Остин. Обликът на сервитьор донякъде се накърняваше от преметнатата през рамо лупара.
	— Грапа — каза Донатели. — Тя ще изсуши влагата в кокалите ни.
	Остин прибра портфейла в джоба си и опита питието. Италианската огнена вода опари гърлото му. Почувства се добре.
	Донатели отпи и попита:
	— Как ме намерихте чак тук, мистър Остин? Строго съм инструктирал служителите си да не казват на никого къде се намирам.
	— От ресторанта ме уведомиха, че сте на острова.
	— Дотук са ми значи, мерките за сигурност — усмихна се възрастният човек. Отпи друга глътка и се загледа мълчаливо в огъня. После вдигна глава и прониза Остин с очи. — Не беше грабеж — каза той.
	— Вестникът греши?
	— Така го казах за по-лесно. При грабеж крадците вземат нещо. В този случай, не отнеха нищо освен живот. — С остър усет към детайла и чувство за хумор, Донатели разказа събитията от оная паметна нощ през 1956. След толкова години, гласът му пак трепереше, описвайки тръпките на умиращия кораб, докато той търси пътя си във влажната тъмнина. Разказа как е избита охраната на бронирания камион, как е избягал, как се е спасил. — Казахте, че в камиона имало камък — прошепна той. — Защо ще се избиват хора заради един камък, мистър Остин?
	— Може би не е бил обикновен камък.
	Италианецът поклати озадачено глава.
	— Мистър Донатели, преди малко казахте, че сте ме взели за един от тях. Какво имахте предвид?
	Ресторантьорът внимателно обмисли думите си:
	— През всичките тези години, откакто корабът потъна, не бях казвал нищо никому. Пред вестника просто се изпуснах. Винаги съм усещал вътрешно, че трябва да мълча. След статията ми се обади някакъв мъж и ме предупреди никога да не споменавам отново тази случка. Гласът му беше като лед. Той знаеше всичко за мен и семейството ми. Знаеше кой е фризьорът на жена ми. Имената на децата и внуците ми. Къде живеят. Предупреди ме, че ако кажа и дума някому, ще ме убият. Но преди това ще видя как избиват семейството ми. — Донатели гледаше в огъня. — Аз съм роден в Сицилия. Повярвах му. Не давах повече интервюта. Помолих Антонио да дойде да живее с мен. По онова време той имаше някои проблеми с властите у дома и възможността да се пресели го зарадва.
	От очуканото лице на Тони и лекотата, с която държеше оръжието, Остин доби ясна представа за естественото на споменатите проблеми, но не задълбочи въпроса.
	— Предполагам, че мъжът не си е казал името, нито кого представлява.
	— И да, и не. Не каза име. Но даде да се разбере, че не е сам, че има много братя.
	— Братя. Да не би да е казал „Братство“?
	— Да. Мисля, че така каза. Чували ли сте за тях?
	— Съществувала е организация, наречена Братство на Светия меч на истината. Работили са за испанската Инквизиция. Но това е било преди стотици години.
	— Мафията също води началото си преди стотици години — отвърна Донатели, хвърлил развеселен поглед към братовчед си. — Защо този случай да е по-различен?
	— Продължаващото съществуване на мафията се установява много лесно, благодарение на продължаващата й дейност.
	— Да, така е, но макар че хората в старата родина са знаели, че такава организация съществува и че Черната ръка се е прехвърлила с емигрантите в Америка, тукашната полиция не знае нищо за La Cosa Nostra*, докато случайно не попада на един, който престъпил закона omerta. Мълчи или ще умреш.
	[* La Cosa Nostra — (итал.) наше дело — наименование на италианската мафия в САЩ.]
	— Искате да кажете, че една тайна организация може да действа и да не бъде открита в продължение на векове?
	Донатели разпери ръце:
	— Мафията извършваше убийства, грабежи, изнудвания и все пак директорът на ФБР Хувър се закле, че не съществува такова нещо като La Cosa Nostra.
	С мисълта, че тезата на Донатели е доста стабилна, Остин заразглежда помещението.
	— Далече сте стигнал от ония сервитьорски времена — отбеляза той, загледан в луксозната дъбова облицовка и бронзови брави.
	— Помогнаха ми. След крушението реших никога повече да не стъпвам на кораб. Нищо не е в състояние по-ефикасно да ви избие морската романтика от главата, от невероятния ужас, който ви обзема в трюма на потъващ кораб. За нещастие жената, на която исках да помогна, почина от раните си. На погребението съпругът й ми благодари отново и каза, че иска да направи нещо за мен. Отговорих, че мечтая за малко ресторантче. Той ми даде основен капитал за едно място в Ню Йорк, при условие че завърша курсове по английски и икономика, също на негови разноски. Нарекох ресторанта „Майра“, на името на съпругата на мистър Карей. След това отворих още шест ресторанта в големи градове. Те ме направиха милионер и ми дадоха възможност да водя този начин на живот. Ожених се за чудесна жена. Тя ме дари с четирима сина и дъщеря, всички в семейния бизнес, и много, много внуци. — Допи грапата си и остави чашата на масата. — Построих тази къща за семейството си, но може би също, защото е близо до мястото на катастрофата. В такива мъгливи нощи спомените се връщат. Виждате ли, мистър Остин, тя донесе нещастие на много хора като мистър Карей, но моя живот промени за добро.
	— А защо ми разказахте всичко това? Можехте да ме отпратите.
	— Жена ми почина миналата година. След като оцелях на „Андреа Дориа“, аз си въобразих, че ще живея вечно. В нейната смърт съзрях предупреждението, че и аз съм смъртен като всички хора. Не съм религиозен, но се замислих за доброто. Тези мъже, които видях да избиват в корабния трюм. Може би другите, за които ми разказахте вие. Някой трябва да говори от тяхно име. — Челюстта му се издаде напред. — Аз ще стана говорителят на мъртвите. — Донатели погледна стенния часовник. — Става късно, мистър Остин. Имате ли къде да пренощувате?
	— Мислех си за някой хотел.
	— Няма нужда. Ще нощувате тук, като мой гост, а утре ще закусим заедно. За вечеря ще приготвя нещо специално с пресни домати и тиквички от градината.
	— Няма как да откажа подобна покана.
	— Добре. — Донатели наля още по глътка и вдигна чашата си. — И тогава, след като сме хапнали и изпили виното си, ще потърсим начин да покажем на тези хора, какво значи да си имаш работа със сицилианец.


	32

	_Сан Антонио, Тексас_
	Като американец от мексикански произход, Завала изпитваше смесени чувства към най-голямата светиня на Тексас. Възхищаваше се от куража на защитниците на Аламо, мъже като Бък Тревис, Джим Боуи и Дейви Крокет, чиито имена бяха издълбани на паметната плоча на „Аламо пласа“. Същевременно му беше жал за избитите по време на обсадата, поради некадърното командване на Санта Анна, 1550 мексикански войници. Тексасците загубват 183 души. Мексиканците губят Тексас.
	Повъртя се около черквата, единствен материален спомен от огромната някога крепост, разгледа музея и използва остатъка от следобеда да наблюдава хората в едно кафене. В шест и половина вече паркираше наетата кола в подземния гараж на „Тайм куест“. Забеляза местата, маркирани за „Халкон индъстриз“. Паркира колкото може по-близо до тях, после мина пред два асансьора — един обществен и друг с надпис „Частен“, и застана на пост в сянката на дебела бетонна колона. В седем и пет от главния асансьор се показа Мелъди и закрачи към колата си. Завала пак съжали, че не може да отиде на среща с тази прекрасна жена, но се налагаше да изостави подобни мисли. Трябваше му бистра глава за първата среща със сеньор Халкон.
	Бдението му беше на път да го възнагради. Малко след като си отиде Мелъди, един черен линкълн безшумно се плъзна пред вратата с надпис „Частен“. Почти на секундата, тя се отвори и от нея се показа човек.
	Завала фокусира своя никон върху високия мургав мъж, който излезе от асансьора и с елегантна грациозност тръгна към колата. Халкон. Преди да влезе в лимузината, Завала направи няколко снимки. Насочи обектива към шофьора, който придържаше вратата отворена. Бе облечен в тъмен костюм, а бялата му коса бе остригана по военному ниско. Беше висок и широкоплещест, с внушителна мускулатура, макар че беше поне на седемдесет. Завала успя да го снима само веднъж, преди белокосият да зашари с поглед из гаража, сякаш бе чул едва доловимия шум от електромоторчето за пренавиване. Завала се разтвори в сянката и не посмя дори да диша, преди да се хлопне вратата и лимузината да потегли.
	За част от секундата образът на белокосия в окуляра на фотоапарата бе оставил отпечатък върху ретините му. Облегна се на студения бетон, все още невярващ на очите си. Човекът от Аризона. Сигурен беше. Въпреки гладка избръснатото лице и скъпия костюм. Само че, тогава човекът на Халкон носеше работни дрехи, дълга коса и гъста бяла брада. Имаше съпруга, впоследствие загинала и се представяше с името Джордж Уингейт.
	След като възвърна самообладание, Завала се впусна към колата. Последва лимузината, пускайки две-три коли между нея и своя обектив. Излязоха от града на магистрала в северозападна посока. Един след друг пазарните центрове и предградията оставаха назад. Равнината постепенно отстъпи място на заоблени хълмове и гори.
	Завала караше много назад, като едва забелязваше лимузината, поела със скорост много над позволената, след като излезе от населените места. След около час, когато започна да се смрачава, излязоха от магистралата на двулентов път с доста слабо движение. Завала остана още по-назад. Не след дълго забеляза червената светлина от стопове и линкълнът изчезна. Завала намали, докато фаровете му осветиха малък пластмасов рефлектор, сочещ един черен път. Отмина го, за да остави впечатление, че отива другаде, а след няколкостотин метра направи обратен завой и се върна.
	Изключи фаровете, просто за опит и установи, че може да следва черния път и без тях, ако намали скоростта до бърз човешки ход. Попита се какво може да търси из тия храсталаци важна клечка като Халкон. Може би има ловджийска хижа тук. Отвсякъде гъста гора. Понякога дърветата оредяваха и той виждаше назъбени канари и от двете страни. Пред него нямаше светлини, но това не го изненада, защото по пътя имаше много завои. За да избегне някоя неприятна изненада, Завала често спираше, излизаше от колата и отиваше напред пеша, като армейски патрул.
	При поредното упражнение, забеляза пред себе си светлина. Тръгна внимателно към нея, докато видя, че източникът й е самотен прожектор над порта във висока мрежеста ограда. Махна колата от пътя и приближи оградата, скрит от дърветата. Спря на ръба на землен насип, струпан при разчистване на терена. Оградата беше около два пъти по-висока от човешки ръст и завършваше със спирала от бодлива тел. Бяла табела с черни букви съобщаваше от портата, че минаването е забранено. Ставаше дума и за специално обучени да нападат стражеви кучета. Инстинктът го бе предпазил. Над табелата имаше малка кутийка, която не можеше да бъде друго, освен видеокамера.
	Оградата беше твърде висока за изкачване, пък и нямаше как да преодолее бодливата тел или кучетата, а усетът му подсказваше, че има и алармено устройство. Като си спомни забелязания край пътя невисок хълм, той се върна при колата и тръгна на заден ход, за да не се забележат стоповете й. После я вкара в храстите. Тръгна към хълма, започна да го изкачва, което не беше лесна задача в тъмното. Спъваше се и трябваше на няколко пъти да се измъква от разни драки, но накрая стигна гористото теме на хълма. Избра си подходящо дърво и се качи на най-високия клон, който би издържал тежестта му.
	Оттук можеше да гледа зад оградата. Като се изключи самотният прожектор на портата, районът не бе осветен. Очите му бяха свикнали с тъмнината и скоро различи някакви форми. Гледаше към голям комплекс от постройки, някои правоъгълни, други цилиндрични, като над всички доминираше голяма пресечена пирамида. Постройките бяха от белезникав камък и сякаш светеха под слабите лъчи на луната.
	— Ама че ловджийска хижа! — Промърмори Завала. Шантава работа!
	Древен град в тексаските пущинаци. Опита се да се свърже с Остин, но клетъчният му телефон не можеше да улови сигнал. След няколко минути взиране в мрака, в напразен опит да различи някакви подробности, той реши, че е видял, каквото има за виждане. Тъкмо щеше да се спусне по дървото, когато блесна светлина и той забеляза нещо странно. Отново се вкопчи в клона и загледа като омагьосан невероятните събития, които започнаха да се развиват пред очите му.


	33

	Раул Гонсалес трепереше на тъмно в очакване куршумът да се забие в гърба му и се молеше това да стане, преди да е замръзнал в студената нощ. Отново прокле оная американка. Тя провали мароканската му мисия, тя е виновна за положението му сега. Ядните мисли бяха прекъснати. Светна прожектор и Гонсалес видя някакво фантастично същество. Отчасти човек, отчасти звяр.
	От врата надолу беше мускулест мъж с бронзова кожа. Около бедрата си носеше препаска в яркозелено, жълто и пурпур. Отблизо, двете издутини над хълбоците се оказаха кожени подплънки. Лицето беше скрито зад маска, сътворена в кошмар на побъркан. Зеленикавата зурла беше дълга и покрита с плочки, очите изгладнели, а зиналата паст — пълна с огромно количество остри като ножове зъби. От тила на изрода стърчаха дълги ярки пера в червено и зелено. Чудовището стоеше неподвижно като паметник, скръстило мускулести ръце пред широки, без косми гърди.
	— Madré mia — донесе се жалко скимтене отляво на Гонсалес.
	— Silencio* — изсъска той към водача на амфибията. Заповядано им беше да мълчат, под страх от разстрел.
	[* Silencio — (исп.) тишина.]
	Гонсалес не искаше да го застрелят, само защото някакъв страхлив ревльо не може да си държи устата затворена. Мълчаливецът отдясно му допадаше повече. Издължен и гъвкав в движенията си като змия. Убиец като самия него. При друг случай, Гонсалес с удоволствие би си побъбрил професионално със съседа по въпросите на науката да убиваш, усвоявана от него в качеството му на потънал в рани осиротял хлапак, по мизерните улици на Буенос Айрес, където си играеше на котка и мишка с ескадроните на смъртта, наемани от местните търговци за изтребване на уличните бандитчета. Търговците гледаха на тях като на вредни насекоми. Гонсалес беше невръстен юноша, когато се яви пред търговците с делово предложение — да се внедрява в добре познатите му банди и да избива себеподобните си с гарота* или нож в съня им. С напредване на възрастта задачите ставаха по-сериозни. Конкуренти в бизнеса, политици, неверни съпруги. Всички отправяни без време на оня свят. Пистолет. Нож. Мъчения. Гонсалес си бе спечелил репутацията на акуратен доставчик точно на исканата услуга.
	[* Гарота — приспособление за убийство чрез притискане на вратните артерии и трахеята.]
	Втори прожектор очерта още една мускулеста фигура с друга маска — зинала паст и кървавочервен език на ягуар.
	Гонсалес отново изпсува през зъби. Той седи на студа, а някакъв идиот си прави маскарад! Не е честно. И само, защото оплеска една работа. Все повече поръчки отиваха в ръцете на по-млади убийци, когато го посетиха емисари на Братството. Той дори не знаеше, че то съществува, но те знаеха за него всичко. Искаха го за специални задачи и застаряващият наемник прие с радост. Парите бяха добри. Работата не беше трудна. Също като в уличния му период — чакаш обаждане, проникваш и убиваш. Лесни задачи. Като в Мароко.
	Мароко. Искаше да не е чувал тая дума.
	Проста работа, бе казал човекът от Мадрид. Невъоръжени, нищо неподозиращи учени. Включваш се в експедицията. Организираш нападението. Изриваш жертвите от леглата им, изколваш ги като овце и бързо закопаваш телата, да не остане и следа. Само да не беше тая кучка с руското име! Господи, какви сладки планове имаше той за нея! Жадно разглеждаше онова стройно тяло, докато тя седеше пред палатката си и разресваше коса с цвят на зряло жито под следобедното слънце. При разговор, тя се държеше с грубовата любезност. Отпъждаше го като досадно насекомо, полазило красивото й бедро. Щеше да я принуди да моли за живота си, предлагайки в замяна единственото си богатство — това възхитително тяло.
	Но тя не беше в леглото, когато нахлу в палатката й, а при преследването беше по-бърза от вятър. Три пъти беше в ръцете на Братството и три пъти им се изплъзна. Амфибията не я удави. Групата, изпратена на борда на кораба на НАМПД да довърши работата, бе или застреляна, или жива изгорена. Единственият оцелял стоеше сега от лявата му страна.
	Заповедта да замине за Тексас не беше изцяло изненада. Гонсалес очакваше да получи остро предупреждение, парична глоба и нова задача. Вместо това, въоръжени с автомати мъже го подкараха като говедо заедно с останалите. След смрачаване ги изкараха тук и им наредиха да стоят мирно. Предупредиха, че ако мръднат или издадат звук, ще ги застрелят. И така, стояха си тук, заслушали писъците на койотите в нощния въздух на пустинята. До момента.
	Нова светлина. Появи се трета фигура. Череп с празни очи и мъртвешка усмивка.
	От невидими високоговорители се разнесе глас:
	— Поздрави, братя мои! — Изрече той на изискано кастилско наречие.
	— Поздрави, Господарю Халкон — отвърна невидим хор.
	— Знаем защо сме се събрали. Трима от нас бяха получили задача да продължат святото ни дело и ни подведоха. — Гласът млъкна за момент. — Наказанието е смърт.
	Ето ти го и куршума, помисли си Гонсалес. Майната му, животът бе минал приятно. Запъна крака в земята, та да посрещне с тяло оловния ураган. Дано само стане по-бързо. Несвикнали, краката го боляха от стоене. Изненада го нещо кръгло, което излетя от тъмното и заподскача по земята. Помисли черно-белия предмет за футболна топка. Когато спря по средата на двете групи мъже, забеляза, че е изрисувана с черепи.
	Гласът се разнесе отново:
	— Ще получите възможност да се преборите за живота си. Играта ще определи дали ще живеете, или ще загинете.
	Прожекторите угаснаха. Трите фигури изчезнаха. Но само за миг. Блеснаха множество ярки светлини и Гонсалес видя, че заедно с останалите се намира в пространството между две успоредни каменни стени. Тримата костюмирани бяха свалили маските си и стояха в противоположния край. В средата на всяка от двете стени висеше баскетболно табло с изписана на него папагалска глава В полумрака върху стените се долавяше движение на хора. Стотици, ако се съди по гласовете им.
	— Топката символизира съдбата — изгърмяха говорителите. — Съдник е Космосът. Алигаторът, ягуарът и черепът символизират вашите противници — господарите на подземния свят. Правилата не са променяни две хилядолетия. Господарите ще използват краката си. Вие можете да използвате и ръце, и крака. Целта е да се докара топката до противоположния край. Ако я вкарате през ринга, печелите. Загубилите загиват.
	Гонсалес се втрещи. Футбол. Господи! Ще играят някакъв кикбол, за да отърват кожата! Той бе играл по улиците като дете, а по-късно и в аматьорски отбор и дори никак не беше слаб. Но сега напълно бе загубил форма, в резултат от злоупотребата с алкохол, дрога и жени. Набитото му тяло все още беше силно, но вече имаше и паласки, а въздухът не стигаше.
	— Играли ли сте това? — попита той с крайчеца на устата.
	— Малко — отговори убиецът. — Нападател.
	— Аз, вратар — предпазливо се обади човекът с амфибията.
	— Ще играем за живота си — предупреди ги Гонсалес. — Правила няма. Всичко е позволено. Ясно ли е?
	Двамата кимнаха.
	Триото отсреща чакаше.
	— Първият удар е мой — заяви Гонсалес. Впи поглед в топката, засили се и я запрати напред. Оказа се по-тежка от очакваното. Вероятно от плътен каучук. Усети болка по целия крак. Бе вложил цялата си сила в удара, но целта се оказа далечна, топката се затъркаля покрай стената и отново се върна на полето, в краката на противника.
	Средният мъж се хвърли към нея като светкавица и я поведе с ловки движения към средата. Съотборниците му тичаха от двете страни. Приличаха на тризнаци. Еднакви бронзови тела, еднакви прически — като черни паници, нахлупени над еднакви безизразни очи.
	Мъжът с топката видя напиращия към него Гонсалес и подаде наляво. Гонсалес не спря. Не се интересуваше от топката, трябваше му човекът. Направил си бе проста сметка. Ако извади от строя един, силата на отбора намалява с една трета. Наведе глава и се насочи за удар. Целта изчака хладнокръвно приближаването на нападателя, ловко се извърна и му подложи крак. Гонсалес се опита да спре, не успя, спъна се и тежко падна, а зъбите му изтракаха.
	Сподавяйки острата болка в ребрата, той се изправи и се опита да настигне бързо отдалечаващата се група. Съотборникът му убиец се хвърли в безуспешен опит да отнеме топката, но вместо това, успя да забие лакът в гърдите на противника и да изтръгне от тях приятно за ухото стенание от болка.
	Гонсалес го подкрепи с цяло тяло в гърба. Човекът падна на колене, където и би трябвало да си остане като разумен мъж, но вместо това, той скочи и се затича след другарите си, които наближаваха края на полето.
	Толкова бързо. Трима срещу един.
	Водачът на амфибията стоеше самотен срещу нападателите. Водещият топката го подцени и реши да го преодолее, вместо да подаде настрани за лесен победен удар. Движеше се твърде бързо, за да може да заобиколи, без да загуби топката, затова финтира наляво и мина вдясно.
	Амфибията разгада трика и тръгна в правилната посока, вдигнал свит лакът. Ударът комбинира набраната и от двамата инерция и нападателят бе повдигнат във въздуха. Разнесе се рязък звук от счупване на челюст и мъжът рухна на земята, с бликнала от устата му кръв. Гонсалес не можеше да си поеме дъх, но ловкостта на съотборника му даде нови сили.
	Той овладя топката и я запрати между двамата противници, които дори и не погледнаха падналия си другар. С прегракнал вик на триумф той, се понесе към тях, с намерение да ги разблъска настрани. Единият протегна ръка и можеше да му счупи врата, ако движението беше по-точно.
	Убиецът открадна топката, но веднага му я отнеха и изпратиха по посока на Гонсалес. Противникът забеляза тичащия към него амфибия и реши, че по-лесно ще се справи с бавния Гонсалес. Той отново реши да заложи на човека, а не на топката, и се приготви да го ритне в чатала.
	Е, пак не успя. Играчът се извъртя и ритникът се плъзна по кожената подплънка на хълбока. Топката пак отиде към техния край. Убиецът се втурна натам, ритна я към центъра, после я настигна и преди някой да му попречи, вдигна я с две ръце и я запрати към ринга.
	Може би щеше да успее, но миг преди хвърлянето получи удар между лопатките и не успя да се прицели. Топката удари ринга отдолу нагоре и тупна на терена.
	Тълпата изрази липсата на единодушие с разочарован стон в тъмнината.
	Играта се промени. Трима на двама. Гонсалес едва дишаше, но усещаше вече вкуса на победата.
	Противниците им ги наблюдаваха с безизразни като камък скулести лица. Съдбоносната сфера лежеше в празното пространство помежду им. Гонсалес губеше сили и си даваше сметка, че може да издържи още съвсем малко.
	— Изяж ги! — излая той.
	Отново съюзени от отчаянието, двамата отстрани тръгнаха срещу противника, докато Гонсалес държеше средата, за да овладее топката. Приготви се за силен удар, с който да я вдигне високо. Усети плътния допир. Топката се издигна и сякаш нищо не би могло да я спре. Когато тя се отдели от земята, пазеният от убиеца противник подскочи високо и с движение на балетист подложи кожената подплънка на пътя й. Топката се отклони и звучно удари партньора му, който падна.
	Гонсалес помисли, че се е хлъзнал, но движението беше преднамерено. Мъжът стисна топката между глезените си и я запрати във въздуха. Съотборникът му я посрещна с глава и я отклони към ринга. За миг изглеждаше, че ударът е къс, но топката се поколеба върху ръба на ринга и тупна през него на земята.
	Играта свърши.
	Последва див рев от горния край на стените.
	И тишина.
	Гонсалес и другарите му стояха задъхани, потънали в пот и мръсотия. Топката бе минала през ринга с показна лекота. Бяха си играли с тях като с мишлета. Противниците им наистина имаха умения на богове, а техният шанс си беше нулев още в началото.
	Вътрешната стена беше цяла в рисунки. Гонсалес не бе обърнал внимание на това до момента, но сега проследи погледите на своите противници. Изобразени бяха групи играчи, загледани едни в други над изрисувана с черепи топка. На едно място победителят държеше нож в ръка, а в другата — отрязана глава. Обезглавената жертва бе коленичила пред него. От врата й като змии се виеха струи кръв.
	Тълпата ги притисна и ги накара да коленичат. Някой сграби косата му и изви главата назад. Гонсалес проумя участта си. Три подобни на мечове ножа лъснаха във въздуха и три глави почти едновременно тупнаха на земята. Очите трескаво се въртяха в орбитите, докато трите кълба стигнаха до първото, което бе решило съдбата им.


	Високо от наблюдателния си пост Завала прошепна „Господи!“. Не вярваше на очите си. Бе наблюдавал играта с интерес. Дори от това разстояние забеляза, че е доста грубичка. Но чак накрая проумя колко сериозен е бил залогът за участниците в нея. Спусна се по дървото и затича през храсталака към колата.


	Помещението във вътрешността на пирамидата беше огромно. Покрай каменните му стени бяха наредени стъклени витрини с безценни нефритови маски в тях. На едната стена имаше огромен екран. Халкон наблюдаваше как Гонсалес и съотборниците му доиграват последните кървави мигове от своя живот, после се извърна към седналия в кожено кресло мъж с белег на лицето, който пушеше пура:
	— Искаш ли да видиш повторението, Гусман?
	— Ще го погледна в края на спортните новини, ако не възразявате, сър — отговори белязаният.
	Халкон махна към скрит сенсор и картината угасна.
	— Не ми казвай, че си загубил интерес към нашата игра.
	— Не искам да гледам некадърници, сър — отговори Гусман и отпи от чашата си. — Игрите стават все по-кратки, а им липсва умение и финес.
	Халкон не се изненада от грубия отговор. Измъкна пура от скъпа кожена кутия, украсена със злато, запали и замислено загледа Гусман през димната пелена.
	Знаеше го от деня на рождението си, когато неговият баща определи най-довереното си лице за личен закрилник на сина си. Човекът беше напълно лишен от емоции, затова така се харесваше на макиавелистичния комбинатор Халкон.
	— Прав си — каза той с отвращение. — Такива мърлячи опорочават целите на играта — да насажда страх и подчинение сред следовниците ми, като ги кара да се гордеят с културното си наследство.
	Ръката му се плъзна към телефона.
	— Победителите да се строят за връчване на наградите така, че да ги виждам — късо разпореди той. После отиде до стъклен шкаф с няколко карабини и пистолети вътре. Извади една пушка с оптически прицел и каза:
	— Хайде, Гусман!
	Халкон тръгна към врата, която ги изведе на тъмен балкон, над полето. В осветеното пространство ясно личаха фигурите на победителите. Халкон опря приклад в рамото си и присви око в оптическата тръба. Карабината излая три пъти, като Халкон ловко действаше със затвора й. Когато ехото от изстрелите заглъхна, на тревата останаха да лежат три неподвижни фигури.
	— Знам, че предпочиташ австрийска карабина, при изпълнение на задачите си — промълви Халкон, докато разглеждаше със задоволство резултата от работата си, — но на мен винаги ми е вървяло с тази английска L-42A1.
	Гусман погледна към игрището и разтегли устни в сардонична усмивка:
	— Мисля, че току-що прекратихте договорите им.
	Халкон се изсмя и те се прибраха вътре. Той внимателно върна карабината на мястото й, после погледна белязания:
	— Моите извинения, Гусман! Необмислено беше от моя страна да допусна, че човекът, който със собствени сили успя да потопи най-красивия океански кораб, е загубил вкус към кървавите спортове. Трябва да се извиня, че толкова дълго крих плановете си. Не те повиках тази вечер в моята светая светих само за да наблюдаваш това жалко представление. Ти пръв ще научиш подробностите, свързани с великите ми виждания за бъдещето.
	— Поласкан съм, дон Халкон — отвърна Гусман с лек поклон.
	Халкон вдигна чаша към голям портрет в златна рамка, окачен над огромната камина до входа:
	— На моя велик прародител, основателя на Братството, посвещавам своята лелеяна мечта.
	Масленият портрет бе изпълнен в стила на Ел Греко, само че, в случая, издълженото лице и островърхи уши на модела не бяха преувеличение. Мрачният мъж с тонзура* и просто тъмнокафяво расо имаше белезникава, почти прозрачна кожа, рязко открояваща ярката червенина на сладострастни устни. Диамантено твърди очи блестяха, сякаш отразили пламъци. Фонът беше сянка, освен в един ъгъл, където бе сгърчена горяща на клада фигура. За пръв път Гусман видя портрета на Ернандо Перес, в качеството си на новопосветен в Братството. Бащата на Халкон обясни с иронична усмивка, че Перес наредил да изгорят художника като еретик, понеже искал портретът да остане последната му творба.
	[* Тонзура — обръснато кръгло петно на темето на католическите монаси и свещеници.]
	Гусман беше първият и единствен член на ордена с нелатинско потекло. Той беше незаконен син на немски пилот изтребител, чиято част бе стационирана в Испания, и датска гувернантка, в имението на Халкон. Пилотът загинал при въздушен бой, а гувернантката се бе самоубила. Старият дон отгледа момчето в дома си и се погрижи за образованието му. Мотивите му не бяха безкористни. Даваше си сметка, че един безпрекословно верен последовател е по-ценен от цял полк, мотивирани от личен интерес. Той даде на момчето ново име и го образова в най-изискани училища, където овладя няколко езика, докато по-специализирани учители го обучаваха на бойни изкуства и употребата на оръжие. Първият паднал от ръката му, загина при дуел със саби и му остави ужасяващия белег на лицето. Гусман оправда надеждите на стария дон — превърна се във всеотдаен помощник, чиято естествена склонност към насилие и убийства беше само един плюс.
	— Чувал съм баща ви да казва, че Перес е бил в основата си обикновен човек — промълви Гусман.
	— Бил е фанатизиран нихилист. Добрият архидякон основава Братството на Свещения меч на истината, защото му се сторило, че Торквемада е излишно мек към еретиците. Но за щастие — добави Халкон с усмивка, — свещеническият обет не му пречел да се отдава на плътски радости с млади послушнички. Иначе как щеше да се появи на бял свят фамилията Халкон? Нито пък религиозното рвение* му е пречело да присвоява имуществото на осъжданите. Убежденията му стават първа повеля за Братството.
	[* Рвение — старание, усърдие, залагане.]
	Гусман издекламира повелята като магнетофон:
	— Първо задължение на Братството е да унищожава всяко доказателство за контакт между Стария и Новия свят, преди Колумб.
	— Това и сега е наш дълг, но смятам да въведа някои изменения.
	— Изменения? — Повелята имаше силата на Светото писание, в рамките на Братството.
	— Не се изненадвай! Промени в Братството са правени и по-рано. Ние се развиваме от религиозна групировка до терористична организация в защита на испанската корона. Вършели сме работата си добре. Братството изличава от лицето на земята всеки намек за съществуването на доколумбови контакти, които поставят на изпитание църковната догма и от тук — непогрешимостта на кралските действия. Като закриляме убеждението, че Колумб пръв сред европейците е стъпил в Новия свят, ние парализираме претенциите на други държави към нашите богатства. Ето защо съмнението в делата му е прогласено за държавно престъпление. Спомням си, че като момче попитах баща си: Какъв е смисълът на това днес? Крал Фердинанд и кралица Изабела са мъртви. Испания вече не е велика сила.
	— Не е важна самата идея — промълви Гусман, — важна е нейната чистота.
	— Баща ми те е учил добре. Той наби същото и в моята глава. Само в подчинение на свещения си обет да изпълняваме първоначалната си задача, можем да запазим облика си на елитно Братство със свещена кауза. С помощта на Братството Колумб става почти светец. И днес още съвременни учени, отклонили се от постулатите, дадени от нашите средновековни братя, поставят на карта кариерата си. Светът се чуди как така генералисимус Франко остана на поста си до своя сетен дъх. Само, защото своевременно бе сключил съюз с нас. А най-голямата заплаха за Братството беше неутрализирана, благодарение на теб.
	— Баща ви ми каза, че предметът на борда на кораба може да разруши Братството. Но освен това, той искаше и да покаже на последователите, че е готов на всяка крайност, за да оправдае съществуването на Los Hermanos.
	— Да, той сравняваше това събитие с постъпката на Кортес, който изгаря корабите си, така че хората му да нямат друг избор, освен да го следват.
	— Баща ви беше мъдър човек.
	— Да, мъдър, но превалената му обвързаност с миналото можеше да доведе до края на Братството. Когато поех нещата в свои ръце, се бяхме принизили до положението на една испанска мафия. Ако искаме Братството да просъществува нови петстотин години, трябва да постъпим като Кортес — да изгорим корабите си. Вече няма да защитаваме несъществуваща испанска корона, а ще полагаме основите на една нова империя. Вдъхновител ще ни бъде Кетцалкоатл, пернатата змия на маите, който ще се завърне с друг образ, за да постави началото на нова ера. Този път Кетцалкоатл ще се прероди като ястреб.
	— Не разбирам.
	— Причината, поради която продължаваме да крием доколумбовия контакт, е да дадем на испаноидите по-голямо самочувствие, основано на миналото им. Ако в медиите се разпространи идеята, че всички велики култури на Средна Америка са дошли от Европа, Китай или Япония, това ще затъмни славата на постигнатото от нашите народи и ще ги запрати в задния двор на историята. Благодарение на друг благороден прародител, в жилите ми тече и кръв на маите. Аз не съм просто испанец, аз съм и индианец. Олицетворявам историческото наследство на две велики цивилизации. Да се допуска, че славната култура на моя народ е внесена от друга цивилизация, е противно. Да се твърди, че олмеки, инки и маи са съвсем малко повече от диваци, а архитектурни чудеса, гениална астрономия и прекрасни изкуства са сътворили, само защото са били напътствани от азиатски и европейски нашественици, е непоносимо. Децата на Латинска Америка, както и техните деца, трябва да вярват, че предците им са постигнали величието си само благодарение на собствените си способности. Това е от жизнено значение, ако искаме да възродим някогашната си слава и да заемем мястото си на водеща цивилизация на двадесетото столетие.
	— Доста висока цел.
	— Изслушай ме! — каза Халкон. — По-скоро, отколкото можеш да си представиш, южната третина на Съединените щати ще се отцепи и ще се превърне в латиноамериканска държава.
	— При цялото ми уважение, дон Халкон, при последното споменаване за отцепване, в САЩ имаше гражданска война.
	— Положението днес е съвършено различно — лаконично отговори Халкон. — Това, за което говоря, ще стане, независимо дали аз ще съм жив или не. След петдесет години американците с неиспански произход ще бъдат малцинство в САЩ. Това вече е факт в пограничните щати, като например Ню Мексико. Аз само предлагам да ускорим процеса, като започнем испаноидно движение за независимост с твоя помощ.
	— Ще направя всичко, което мога, дон Халкон. Както винаги.
	— Няма да е толкова трудно, колкото може би си мислиш. — Халкон завъртя един старинен глобус около оста му. — Виж колко различен стана светът. СССР. ГДР. Няма ги. — Спря глобуса с пръст. — Не Халкон, а геополитиците казват, че един ден Белгия ще се превърне във Фландрия и Валония. Австралия ще се раздели на четири. Китай ще се разпадне на голям брой автономни райони, като Хонконг. Благоденстващият Север на Италия ще се откъсне от бедния Юг. Най-важно е какво казват учените за Северна Америка.
	Поведе Гусман към масивна маса от махагон, върху която бе разгърната огромна карта. През югозападната част от територията на САЩ бе отпечатана с едри букви някаква дума.
	— Анхелика? — прочете Гусман.
	— Прекрояването на границите е неизбежно, дори правителствата знаят, че Северна Америка трябва да претърпи изменения. Проектите вече се изготвят, както ти казах. Когато Канада загуби Квебек, сухоземните анклави ще се присъединят към САЩ. Аляска ще се слее с Британска Колумбия и северозападните щати на Америка — в държавата Пасифика. Северните щати на Мексико ще се обединят с югозападните от САЩ. — Халкон прокара длан по картата. — Аз ще поведе хората с индианска и испанска кръв и ние ще залеем териториите, владени някога от Мексико.
	— Как ще се изправите срещу въоръжената мощ на една свръхсила?
	— Също както Кортес и шепа следовници разгромяват великата империя на ацтеките — с пари, съюзи и противопоставяне на едни групировки срещу други. Полевите карти за военен сблъсък вече се чертаят. Пограничните градове ще бъдат удавени в кръв. Никой няма да бъде пощаден. Колкото по-големи са зверствата, толкова по-мощна ще е реакцията и по-бързо ще се разпространява пожарът. Когато започне всичко, САЩ ще ме молят да го спра. Ще заема поста си на водач и ще възстановим старите ценности и някогашния начин на живот. — Той се усмихна. — Един ден нашата игра с топка ще бъде така популярна, както борбата с бикове и Националната футболна лига. Кървавите събития, които предизвикахме в Чиапас, доказват, че всичко това е изпълнимо.
	Гусман се усмихна:
	— Беше лесно, като да хвърлиш в бензин запалена клечка кибрит.
	— Точно така. Правителството отвърна с избиване на индианци. В исканията си към него майските бунтовници проявиха жестокост не по-малка от тая на древните си прадеди. Калифорнийците в САЩ се въоръжават срещу нелегалната имиграция, насърчавана от нас.
	— Фермерите настояват за военно участие в борбата срещу наркобароните, чиято дейност се намира под наш контрол — добави Гусман.
	— Всичко върви по план. САЩ ще загубят търпение. Насилието ще обедини милионите испаноиди и индианци в Югозапада. Ето защо не можем да допуснем да се пренаписва славната ни история. Хвърлил съм цяло състояние за покупка на територии, гласове и политическо влияние. „Халкон индъстриз“ се е простряла на огромни територии. Построих тук тази нова Чичен Ица, за да стане столица на новата държава. Но даже и огромните ресурси на нашия картел не могат да осигурят въоръжаването на армия, способна да се противопостави на Съединените щати, които може и да не вникнат в тенденциите на бъдещето. Ето защо от жизненоважно значение е да открием богатства, които да ни позволят да изпълним плана си. Той не може да успее, ако не си набавим тези съкровища.
	— Близо сме до подреждането на всички парченца от пъзъла. Агентите ни се сдобиха с документи от най-различни източници в Испания и други страни.
	— Още ли не се е надигнал вой?
	— Още не. „Интернешънъл хералд трибюн“ съобщи за необясними кражби на Колумбови паметници от музеи и аукциони, но още никой не е събрал две и две.
	— Не до момента — уточни Халкон с лукава усмивка.
	Гусман вдигна побелели вежди.
	— Специалистите ни анализираха старите документи. Намериха ключа, който ще ни отвори желаната врата.
	— Поздравления, дон Халкон, изключително съм доволен.
	— Няма да бъдеш толкова доволен, когато научиш подробностите. Виждаш ли, ключът, който ни трябва, се намира в трюма на „Андреа Дориа“, на дъното на океана.
	Гусман беше поразен.
	— Нима плочата? Как е възможно? Лично баща ви ми нареди да потопя кораба.
	— Както отбелязах вече, баща ми не беше безгрешен. Той беше убеден, че камъкът ще ни унищожи.
	— Да не би да е грешка?
	— Наредих да проверят многократно документите. Прегледах ги и лично. Не, приятелю, боя се, че няма никакво съмнение. Плочата, от която моят баща се страхуваше, ще ни отвори вратите към още по-голяма слава. Искам веднага да започнеш организирането на спасителна експедиция. Всички ресурси на „Халкон Индъстриз“ са на твое разположение. Трябва да стане, колкото е може по-бързо.
	— Започвам веднага, сър.
	— Отлично. Имали други археологически експедиции, които биха могли да попречат на плановете ни?
	— Като че ли в цял свят дейността е замразена. Ако не смятаме бързо спряния проект на НАМПД в Аризона, разбира се.
	— Поздравления по този повод! Голяма ли е опасността от НАМПД?
	— Не бих ги подценил. Видяхте какво стана в Мароко.
	— Съгласен съм. Мисля, че най-добре е да останеш начело на всички операции, в които има и следа от тях. Използвай всичката ни мощ.
	Гусман чу звъна на клетъчния си телефон и го вдигна.
	— Да, веднага — каза той. — Включете го в кодираната линия на дон Халкон. След миг телевизионният екран светна и показа дървета и храсти в черно и бледозелено.
	— Какво е това? — попита нетърпеливо Халкон.
	— Заснето е с автоматизирана видеокамера на хълма, северно от нас.
	Докато гледаха, операторът изчисти цветовете и увеличи главата на тичаща фигура, докато тя изпълни екрана.
	Гусман изпсува през зъби.
	— Познаваш ли го? — попита Халкон.
	— Да. Казва се Завела и беше сред хората на НАМПД в Аризона.
	— Прав си, наистина не са беззъбо куче. — Халкон се загледа безмълвно в екрана. — Каза, че има и друг, шеф на групата?
	— Кърт Остин. Той ръководеше цялата работа.
	— За начало вършат работа. Убий ги и двамата. Отложи, ако трябва спасителната операция.
	Халкон освободи Гусман и се върна при картата си.
	Гусман не хранеше илюзии по отношение на Халкон. Познаваше го от дете, когато бдеше над него като ангел пазител. Смяташе, че мегаломанските му планове са свързани повече с егоистичните му стремежи към власт и богатства, отколкото с миналото величие на ония, които наричаше свой народ. Той би използвал индианците за личните си цели и после би ги поробил, точно както бяха направили и предните му конквистадори. Планът му положително означаваше гражданска война, кръвопролития и смърт за много хиляди.
	Гусман си даваше сметка за всичко това, но не му пукаше. След като попадна под крилото на стария господар, от него се пръкна същество с непоставяща въпроси лоялност. Ликвидирането на висши сътрудници на НАМПД може да се окаже много голяма грешка, разсъждаваше Гусман на излизане от стаята. Но от друга страна, работата през последните години му бе дошла до гуша и значение имаше единствено тръпката от играта. Хората от НАМПД бяха достоен противник. Мозъкът му започна да претегля всички за и против новия план.


	34

	_Юкатан, Мексико_
	Юкатанският хамак изобщо не бе замислен за хора с габаритите на Пол Траут. Плетеното на ръка съоръжение беше предназначено за дребните фигури на маите. Когато не избиваше комари, Траут прекарваше времето в търсене на място за крайниците си, които висяха към пръстения под на индианската колиба. Облекчението дойде с първите мътни лъчи на зората. Измъкна се от мрежата, оправи, колкото можа, намачкания си костюм, схвана, че не е в състояние да направи каквото и да е за еднодневната си брада, и хвърлил поглед към Моралес, който хъркаше в друг хамак, се измъкна в утринната мараня. Прекоси царевичната нива до края на гората, където, легнал на една страна, хеликоптерът приличаше на умряло морско конче.
	Пилотът се опита да се приземи с помощта на последните бензинови пари в резервоара, но машината се вряза в зеления балдахин на дърветата, който изглеждаше от високо така измамливо мек. Корпусът премина през върхарите с ужасен грохот от счупени клони и смачкан метал.
	На Траут му излезе въздухът. Пилотът си удари главата и загуби съзнание. Моралес бе леко замаян. Руис, събуден от удара, седеше объркан. Моралес и Траут измъкнаха пилота, който се съвзе от чистия въздух. Лактите и коленете на всички бяха охлузени, но сериозни наранявания нямаше. Траут беше доволен, че Руис бе оцелял — можеше да се окаже полезен източник на информация при издирването на Гемей.
	С ръце на хълбоците, Траут разглеждаше хеликоптера и клатеше учудено глава. Дърветата бяха омекотили удара. Конструкцията за кацане беше смазана, главното витло, както и това отзад, бяха останали в историята, но корпусът, по някакво чудо, беше цял. Траут почука по него. Вътре се чу шум. Пилотът, който предпочете да прекара нощта в хеликоптера, се измъкна, протегна се и измуча в прозявка. Този шум събуди Руис, легнал на земята, закопчан с белезници за машината. Примигна сънливо срещу Траут. Комарите, изглежда, не го притесняваха. Да смърдиш на кочина, си има и своите предимства, си помисли Траут. Обиколи хеликоптера и отново си каза, че са имали голям късмет. Преброи седем дупки от куршуми, включително една в резервоара.
	Малко след като машината тупна на земята, през царевичната нива се зададе човек. Живеещ наблизо индианец беше станал свидетел на катастрофата. Поздрави ги с дружелюбна усмивка, под сламената си шапка. Изглеждаше невъзмутим, сякаш тук всеки ден падаха от небето непознати мъже. Пилотът направи бърза оценка на щетите и установи, че радиото не върши работа. Последваха селянина до колибата му, където жена му им предложи храна и вода, а четири дребни дечица ги наблюдаваха подозрително от далеч.
	Моралес си поговори със селянина надълго и широко и после се обърна към Траут:
	— Попитах го дали наблизо има селище с телефон. Казва, че някакъв свещеник в недалечно село разполагал с радиостанция. Щял да отиде дотам за помощ.
	— Къде се намира селото?
	Моралес поклати глава.
	— На един ден път. Ще пренощува и ще се върне утре.
	Притеснен за Гемей, Траут се ядоса от това забавяне, но нямаше какво да направи. Съпругата на селянина зави храна в една памучна кърпа, а мъжът й се изкатери върху сиво магаре, махна за довиждане на семейството си и пое към своето велико приключение. Траут гледаше как клетото магаре се мъкне по пътеката и се помоли да му стигнат сили за дългия път. Жената предложи своя дом на гостите, като съобщи, че ще нощува у роднини. Докато Траут и пилотът стигнат колибата, за да видят дали Моралес е станал, тя се бе върнала. Приготви тортили и фасул за всички.
	След закуска Траут занесе няколко тортили на Руис. Моралес отключи белезниците, но остави краката на разбойника вързани. Той лакомо излапа храната и запафка с благодарност предложената му от Моралес цигара. Катастрофата бе прогонила охотата му да се хили нахално и когато Моралес му зададе куп въпроси, той отговори с готовност.
	— Започнал да работи с бандата преди около шест месеца — превеждаше Моралес. — Казва, че преди това събирал сок за дъвка, но не му вярвам. — Сержантът зададе няколко по-настоятелни въпроса. — Ами да — каза той със смях, — така си и мислех. Крадец е. Крал от туристите в Мерида. Някакъв приятел му казал, че може да изкара повече от тоя занаят. Работата е по-тежка, но парите са повече, а рискът по-малък.
	— Питайте го за кого работи — предложи Траут.
	Руис потрепери, когато разбра въпроса. Моралес каза:
	— Работел за някой, който в миналото охранявал развалини като полицай. Бандата е малка, може би десетина души. Откриват място и копаят. Най-добри били съдовете с черни линии. Двеста до петстотин долара на парче. Шефът си взема неговото и урежда транспорта.
	— Транспорт за къде? — попита Траут.
	— Не е сигурен — преведе Моралес. — Мисли, че шефът е свързан с хора, отвъд гватемалската граница.
	— Как карат предметите дотам?
	— Казва, че ги спускат по реката с лодки до място, откъдето ги вземат камиони. Оттам заминават за Кармелита или може би през границата за Белиз. Чувал съм какво става по-нататък. Качват ги на самолети или кораби за Белгия или САЩ. Там хората дават луди пари за такива неща. — Погледна Руис почти със съжаление: — Ако този жълтозъб идиот имаше и най-малка представа, че хората правят стотици хиляди долари, а той носи целия риск. — Сержантът се усмихна. Усетил шегата, но без да разбере, поради слабия си английски, че той е неин герой, Руис разцъфна в жълта усмивка.
	Траут обмисли информацията. Гемей и Чи трябва да са се натъкнали на контрабандистите. Избягали са по реката — пътя на самите контрабандисти — и са се борели за спасението си, когато ги намери хеликоптерът. Помоли Моралес да разбере на какво разстояние от бързеите се намира мястото, където идват камионите.
	— Казва две денонощия. Не може да определи разстоянието по друг начин. Казва, че на места реката пресъхвала.
	По молба на Траут пилотът измъкна една карта от хеликоптера. Реката я нямаше на нея. Нямаше начин да се провери посоката на движение на Гемей.
	Разпитът беше прекъснат. Момченце на около десет години тичаше през нивата и викаше с тънко гласче. Стигна до хеликоптера и обяви, останало без дъх, че баща му се е прибрал. Вързаха Руис и тръгнаха към колибата.
	Селянинът каза, че можел да се върне и по-рано, но се възползвал от случая да се види с брат си, който живеел недалеч от селото. О, да, уведоми ги той, след пространно описание на роднинската среща, говорил с попа, но той вече нямал радио. Сърцето на Траут се сви. Но след минута се отпусна, защото индианецът каза, че свещеникът използвал клетъчния си телефон, държан за спешни, предимно медицински случаи. Той се обадил за помощ и пратил бележка: „До хората от хеликоптера. Ще дойдат да ви вземат.“
	Нетърпението на Траут нарасна. Закрачи покрай нивата, като често вдигаше глава към безоблачното синьо небе. Не след дълго се донесе тежък тътен. Наостри уши. Шумът се усили, докато буквално започна да усеща вибрациите на въздуха.
	Един боядисан в зеленикавокафяво „Хюи“ изскочи над дърветата, а веднага след него се появи втори. Хеликоптерите направиха кръг над нивата и кацнаха в нейния край. Вратите им се отвориха, преди да заглъхнат двигателите им, от тях се изсипаха мъже в маскировъчни униформи. Моралес, пилотът и семейството на селянина отидоха да приветстват новодошлите. Бяха шестима, включително един капитан в първата и медицински техник във втората машина. Техникът прегледа всички и ги обяви за годни.
	Траут и Моралес отидоха при падналия хеликоптер, но Руис го нямаше там. Чиклерото се бе измъкнал. След кратко съвещание решиха да не губят време в преследване. Траут би искал да разбере, дали Руис не знае още нещо, макар да разбра от казаното, че е в самата основа на мошеническата йерархия. Ако се погледнеше на случая оптимистично, може пък да го изяде някой ягуар. Горкият ягуар. Благодариха на селянина и семейството му и се качиха в хеликоптерите. След минути се носеха на стотина метра над върховете на дърветата.
	Приземиха се във военна база. Капитанът каза, че била изградена недалеч от Чиапас, по време на индианското въстание миналата година. Капитанът ги попита дали не са гладни или може би искат да се изкъпят и преоблекат. Душът можеше да почака — Траут имаше по-важна работа. Помоли за телефон.


	Остин седеше в централата на НАМПД и разглеждаше снимките на Халкон, направени от Завала в подземния гараж. Той тъкмо бе разказал за селището на Халкон и кървавата игра, а Остин набързо го осведомяваше за срещата с Анджело Донатели на остров Нантъкет, когато телефонът иззвъня. Широка усмивка се появи на лицето му, когато чу гласа на Траут.
	— Пол, радвам се да те чуя. Преди малко говорехме с Джо за теб. Намери ли Гемей?
	— И да, и не. — Траут разказа на Остин как я изпуснал на реката, за катастрофата с хеликоптера и за оцеляването си.
	— Какво смяташ да правиш, Пол?
	Чу се тежката въздишка на Траут:
	— Не искам да ви изоставям Кърт, но не мога да се върна. Не и преди да съм намерил Гемей.
	Остин вече бе решил.
	— Няма защо да се връщаш. Ние ще дойдем при теб.
	— Ами работата там? Археологическата история?
	— Гън и Йегър ще изготвят оперативен план, докато ни няма. Ти стой, където си, докато пристигнем.
	— Ами адмирала?
	— Не се тревожи! Ще уредя нещата със Сендекър.
	— Много съм ти благодарен, Кърт. Повече, отколкото можеш да си представиш. — Сдържаността на янки не позволи на Траут да отиде по-далеч.
	Остин позвъни на Сендекър и му разказа всичко.
	Адмиралът беше легендарен с упоритото си нежелание да прекъсва веднъж започната работа, но лоялността му към подчинените беше не по-малко легендарна.
	— Трябваха ми години, за да изградя тази група за специални поръчения. Няма да допусна един от главните й членове да бъде отвлечен от някаква си презряна мексиканска банда. Заминавайте да я доведете! Разполагате с всички възможности на НАМПД.
	Остин очакваше подобна реакция, но адмиралът беше непредвидим.
	— Благодаря ви, сър. Като начало ще помоля за бързо транспортиране до Мексико.
	— Кога искаш да тръгнете?
	— Трябва да приготвя малко специална екипировка. Да кажем, след два часа?
	— Бъдете със Завала във военновъздушна база „Ендрюс“ с четките си за зъби. Ще ви чака реактивен самолет.
	След това Остин се обади на Завала.
	— Гемей е в беда, а Пол се нуждае от помощта ни — каза той и продължи с подробностите: — Сендекър е съгласен. Излитаме от „Ендрюс“ след около два часа. Ще се оправиш ли?
	— Вече тръгнах — отвърна Завала на път към вратата.
	След миг Остин отново държеше телефона. Разговорът беше кратък. Излезе от централата и се отправи към хангара за лодки, където нахвърли малко дрехи и други неща в една пътна чанта, след което подкара към базата. Сендекър бе удържал думата си. Един „Чесна“ с изтеглени назад криле и в тюркоазения цвят на НАМПД загряваше двигателите си на пистата. Двамата със Завала хвърляха багажа си към втория пилот, когато пристигна армейски пикап. Двама яки военни от Специалните части се измъкнаха от него, за да контролират работата на един мотокар, прехвърлящ голям сандък от колата в багажното отделение на самолета.
	Завала вдигна вежди:
	— Радвам се, че си се сетил, да вземеш бира за из път.
	— Рекох си, че Спасителният набор на Остин може да се окаже от полза. — Кърт се подписа за получаването и след минута, двамата със Завала се настаняваха в креслата си в дванадесетместната пътническа кабина. Машината беше готова за излитане. Чу се гласът на пилота:
	— Имаме разрешение за излитане. Ще бъдем в Юкатан за по-малко от два часа. Наслаждавайте се на полета. Уискито е в шкафчето, а сода и лед има в хладилника.
	След малко самолетът беше във въздуха, издигайки се към своя коридор с хиляда и двеста метра на минута. Щом го стигнаха, Завала скочи от мястото си.
	— Това е най-бързият пътнически реактивен самолет, ако не смятаме конкорда — каза с налудничав поглед той, който бе карал всичко, което може да лети. — Ще ида в кабината да си побъбря с момчетата.
	Остин му каза да заминава. Така щеше да има възможност да мисли. Бутна облегалката назад, затвори очи и се опита да си представи събитията, описани по телефона от Траут. Когато Завала се върна със съобщението на пилота за предстоящо кацане, Остин вече изграждаше една мисловна конструкция, както мостостроителят издига във въздуха стоманени ферми.


	Траут чакаше. Беше се изкъпал и обръснал. Облякъл бе взета на заем камуфлажна униформа. Костюма си бе дал за почистване. Униформата беше шита за мексикански пехотинец с по-скромни габарити. С щръкналите си крайници приличаше на паяк.
	— Радвам се на бързината ви, момчета — каза той, като пое ръцете им.
	— За нищо на света не бихме пропуснали възможността да те видим в тази униформа — ухили се Остин.
	— Костюма ми го почистват — отвърна Траут с известно неудобство.
	— Много си добре и в този — отбеляза Остин. — Нещо като Рамбо, нали, Джо?
	Завала бавно поклати глава:
	— Бе, де да знам. Май повече го докарва на Стивън Сегал. А може би Жан-Клод ван Дам.
	— Така се радвам, че пристигнахте тук на разноски на НАМПД, за да оцените униформата ми.
	— Няма нищо. Това е най-малкото, което можем да направим за приятел.
	Лицето на Траут стана сериозно:
	— Майтапът настрана, много се радвам да ви видя физиономиите. Благодаря за бързината. Гемей страшно се нуждае от помощ.
	— Ще получи повече — каза Остин. — Изготвил съм план.
	Завала погледна към доставения от Специалните части сандък и изсумтя доволно.


	Най-плавното качество на снайпериста не е вярното око, мислеше си Гусман, а търпението. Беше седнал на проснато, между храстите на брега на Потомак, одеяло и беше вперил поглед във викторианския хангар за лодки на другия бряг. Седеше тук от часове. Отпуснат като зомбиран, което му помагаше да не обръща внимание на изтръпналия си задник и жилещите насекоми. Видял бе залеза на слънцето и съзнаваше красотата на реката, но променящите се цветове и сенки не будеха никакви чувства в душата му.
	Разбра, че Остин няма да се върне, още преди да се включи автоматично нощното осветление в къщата. Вдигна карабината Steyr SSG-69, австрийско производство, и погледна през оптическата тръба. Различи очертанията на лодка върху входната врата. Едно докосване на спусъка би пратило през реката куршум със скорост 940 метра в секунда. Издаде щракащ звук с език, отпусна карабината, извади клетъчен телефон и набра един номер в централата на НАМПД.
	Автоматичният секретар го уведоми, че мистър Остин ще отсъства няколко дни, съобщи му работното време и насърчи Гусман да остави съобщение. Усмихна се. За мистър Остин той имаше само едно съобщение. Набра друг номер. Звънна се в кола, паркирана пред къщата на Завала в Арлингтън.
	— Отлага се — каза Гусман и изключи. Двамата мъже се спогледаха, свиха рамене, колата забръмча и потегли.
	А там, на брега на Потомак, Гусман внимателно зави карабината в одеялото и тръгна между дърветата, безшумен като призрак.


	35

	Лодчицата се плъзгаше през призрачната мараня като в сън. Речните изпарения се превръщаха в прозрачни видения, чиито разперени ръце предупреждаваха: Връщайте се!
	Гемей управляваше, а Чи седеше на носа като махагоново украшение на древен кораб, забил остър поглед в сивкавия воал, за да открие всяка пречка — човек или не. Бяха поели на път в ранни зори, след нощувка на малко островче посред реката. Чи спа в огромния хамак на брега. Срещата с Жълтата брада още държеше влага на Гемей. Чи я увери, че тук няма змии, но тя възрази в смисъл, че даже и червейче не би било добре прието от нейна страна. Предпочете несгодите, но и относителната безопасност на лодката. Събуди я силно съскане. Видя с облекчение, че това е само газовият котлон, на който Чи вареше кафе. След бърза закуска с консерви поеха надолу.
	Складът на чиклеросите ги беше осигурил материално за дни напред. Понеже в лодката бе тясно, натовариха втора с храна, бутилирана вода и гориво и сега я дърпаха подире си. Това ги забавяше, но запасите бяха от жизнено значение за оцеляването им.
	Утринното слънце изсуши водните духове и видимостта се подобри, но в замяна дойде задушаващата влажност на въздуха. Гемей си бе намерила оръфана сламена шапка, която я пазеше от слънчев удар и от ослепяващата тропическа светлина.
	Реката се сучеше насам-натам. При всеки завой Чи вдигаше ръка, а Гемей връщаше газта до празен ход. За няколко минути се оставяха на течението, наострили уши за гласове или шум от двигател. Забравили страха от опасност в тила, те съсредоточаваха цялата си предпазливост напред. Нямаха никакво желание да се натресат на банда негодници зад някой завой. Все още не бяха сигурни за ролята на хеликоптера. Съюзник ли беше или враг? Той ги отърва от бързеите. От друга страна, не можеха и да забравят, че ги изхвърли в реката.
	От време на време във водата скачаше риба. Шумът при падането й беше като от изстрел в бъчва. Иначе, освен от звуците на лодката, се чуваше само бръщолевенето на птиците в дърветата и жуженето на насекоми, Гемей беше благодарна за щедрото присъствие на „Кътър“* в склада на бандитите. Препаратът против насекоми трябваше често да се нанася наново, за да замести изтънелия от потене и случаен дъждец предпазен слой. Чи сякаш не се тревожеше от насекомите. Естествен подбор, помисли си Гемей. И да е имало някога маи, податливи на малария или други пренасяни от насекоми зарази, очевидно отдавна са били изтребени.
	[* „Кътър“ — фирма за козметика.]
	С течение на времето, видът на реката се промени. Ширината й намаля наполовина. Вливането на еднакво количество вода в два пъти по-тясно пространство направи течението по-бързо. Равнинната околност премина в хълмиста, бреговете се извисиха и станаха стръмни, обрасли с непроходима растителност.
	Гемей се бе изнервила от бавното им и равномерно плаване преди, но и ролята на водач на тобоган май не й се нравеше особено. При по-високата скорост възможностите за допускане на безнаказани навигационни грешки се ограничаваха.
	— Къде ли се намираме? — промърмори тя, измервайки с поглед покритите с лиани варовикови скали от двете страни.
	— И аз си мислех същото — отвърна Чи с поглед, зареян в небето. — Със сигурност се движим на изток, защото оттам дойде слънцето. Ще имаме нужда от скаутските ви умения.
	— Онова, от което наистина имаме нужда, — засмя се тя, — е една портативна радиостанция.
	Чи бръкна в раницата и извади античния прибор, който бяха намерили в пещерата. Слънцето се отрази в металните му части. Подаде уреда на Гемей:
	— Знаете ли как се работи с такива устройства?
	— Аз съм морски биолог, повечето работно време прекарвам под водата, а дотам ме водят други. Все пак изкарала съм някакъв курс по навигация.
	Чи хвана лоста за управление, докато Гемей разглеждаше уреда. Сега за пръв път имаше възможност да направи това на спокойствие. Отново се възхити на майсторството, с което бяха изработени дървеният корпус и кръглите, зацепени едно в друго, зъбчати колела. Надписите определено бяха на древногръцки — имена на различни богове.
	Натисна с показалец най-голямото колело, но и то като останалите беше неподвижно, поради корозията. По неговата странична повърхност бяха гравирани образи на животни. Овен. Козирог. Мечка. Даже Лъв. От разположението им Гемей заключи, че това са съзвездия. Спомни си картонените небесни карти с въртящи се кръгове, които можеха да показват разположението на небесните светила в различни периоди на годината. Умно.
	— Който и да е конструирал това нещо, е бил гений — каза тя. — Разбрах само малка част от функциите. Показва как изглежда небосводът в различно време на годината. И което е по-важно — от небосвода може да се научи кое време на годината е.
	— С други думи, небесен календар, незаменимо помагало при определяне настъпването на дъждовния сезон, времето за сеитба и жътва.
	— И времето за плаване също. А и при определяне на местоположение. Може да се използва като секстант, който определя приблизително, но все пак достатъчно точно, слънчевия азимут.
	— За какво са останалите колела?
	— Може да са и за отваряне на консерви, доколкото знанията ми позволяват да отгатна. Ще трябва да попитате някого с повече технически опит — отговори Гемей с поклащане на глава. — Много жалко, че механизмът е повреден. Не бих имала нищо против да знам къде се намираме.
	Чи порови в раницата и измъкна карта, която разгъна върху коленете си.
	— Реката я няма на картата — каза той, като проследи с пръст предполагаемата линия на придвижването им. — Вероятно е плавателна само след дъждовния сезон. Ако пресметнем посоката и скоростта си, бих казал, че или сме прекосили границата с Гватемала, или сме много близо до нея. Което е и логично. Заграбените предмети се транспортират през Гватемала до Белиз и оттам — по-надалеч.
	— В плановете ми, когато пристигнах за участие в експедицията на НАМПД, не влизаше посещение на Гватемала, но доколкото разбирам, нямам особено голяма възможност да избирам.
	— Погледнете нещата откъм положителната им страна — каза Чи. — Предоставя ни се възможност да пресечем този ужасен бизнес.
	Гемей повдигна едната си вежда. Надяваше се част от оптимизма на Чи да се поизпари. С оглед на доста несигурното им положение на хора, живеещи миг за миг, трудно можеха да се видят в ролята на борци против злото на контрабандата. Лично нейната пряка задача беше оцеляването. Тая опасна игра на живот и смърт й бе дошла до гуша. Обстоятелството, че са още живи, си бе чиста случайност.
	Посочи няколко драснати с молив хикса.
	— Имате ли някаква представа какво може да е това?
	След известно проучване професорът каза:
	— Всичко може да е. Разкопки, места за складиране на находки или на припаси, разпределителни пунктове.
	— И ние се пъхаме право в устата на вълка, това ли иска да ни каже тая кръстословица? — Тя взе инструмента и го подаде на Чи.
	— Интересно — обади се той, докато внимателно връщаше в раницата древния уред. — В усърдието си да проумеем начина му на действие, напълно забравихме за археологическото му значение.
	— Оставям на други да си блъскат главата с него. Сега съм морски биолог.
	— Все пак, не можете да отречете, че откриването на предмет с древногръцки произход, в доколумбов културен слой, повдига някои въпроси.
	— На които не съм подготвена да дам отговор.
	— Нито пък аз. Още не. Но знам, че и най-предпазливият намек за доколумбов контакт с Европа ще ми навлече на главата свещения гняв на цялата археологическа общност. Този прибор не е дошъл тук сам. Или е докаран от европейци, или от американци, които са го взели от Европа.
	— Може да е за добро, че няма кой да ни каже — отбеляза Гемей.
	Усилващото се течение сложи край на дискусията. Реката се бе стеснила още, заприличала бе на клисура. Бреговете бяха станали по-стръмни и по-високи. Чи с мъка удържаше лодката и Гемей пое управлението й. Не се чуваше буботене на водопад, още не, но Гемей беше нащрек.
	— Скоростта ни се увеличава — каза тя на Чи.
	— Не можете ли да я намалите?
	— Двигателят е почти на празен ход, колкото да мога да я управлявам. Гледайте и слушайте внимателно! Ако доловите опасни шумове, тръгвам към брега, пък там ще видим какво ще правим.
	В основата на подобния на стена бряг се виждаше метър-два широка кална ивица. Достатъчно, за да излезе човек от водата и да си поеме дъх. Завладя я друга мисъл. Това беше единственият път, по който чиклеросите биха могли да дойдат. Ще рече, реката бе използваема за тяхната малка лодка. Проблем създаваше буксирната. Време е да излязат на брега, да пренатоварят багажа и да я пуснат по течението.
	Коритото изведнъж се стесни значително и скоростта на течението се удвои.
	Спогледаха се уплашено. Все още нямаше шум от бързеи. Движеха се по широк завой, а бреговете бяха така близо, сякаш можеха да ги докоснат. Гемей възнамеряваше да се остави на течението, което да я изхвърли на калната ивица. Но втората лодка изведнъж застана напряко, после се метна встрани и започна да пречи на управлението. От опит знаеше, че когато нещата в една лодка тръгнат наопаки, те не се оправят сами. Само драстични действия можеха да помогнат.
	— Отрежете я! — извика тя.
	Чи гледаше с неразбиране.
	Тя направи жест, сякаш реже с ръба на дланта си.
	— Отрежете въжето или ще се намотае около винта.
	Разбрал какво се иска от него, Чи се задейства светкавично.
	Преряза буксирното въже с рязък замах на мачетето. Натоварената лодка започна бавно да се върти и се насочи право към тях. Двамата я наблюдаваха с надежда да се разминат. Едно сблъскване в тесния каньон би било трагедия. Следейки другата лодка през рамо, Гемей се мъчеше да избегне сблъсъка и не забеляза варовиковата стена, която се изправи изведнъж пред тях.
	Наведе глава и лодката се стрелна през отвор в стената. За секунди течението ги засмука в зейналата паст и всякаква следа от дневна светлина се загуби.
	— Трябва ни фенерче, професоре — каза Гемей и гласът й прокънтя в плътната тъмнина.
	Фенерчето светна и лъчът му разкри влажни скали, лъснали само на метри от тях. Рязко завъртя лоста, за да избегне блъсване в стената, но движението се оказа прекалено силно и лодката застана напряко на течението. След няколко мига напрежение, тя отново се изправи и пое по реката.
	Чи осветяваше ръбести скалисти стени и таван. Тази подземна река напомняше на Гемей развлекателните съоръжения в Луна парк, само че, в този случай, не можеше и дума да става за развлечение. Особено когато лъчът улови нещо като черна лиственица, плъзнала по тавана. Светлината се отразяваше в хиляди червени точици. Задържа дъха си не толкова от страх, колкото да не поеме отвратителната воня на амоняк.
	— Не понасям прилепи — каза тя през зъби.
	— Не правете резки движения и всичко ще бъде наред — предупреди я Чи.
	Нямаше нужда от предупреждение. Гемей бе замръзнала на местото си при мисълта за кожестите криле и острите игловидни зъби.
	Прилепите обаче не помръдваха и след малко от тях не остана и помен.
	— Забележително — обади се Чи. — Никога не бях виждал цяла река така внезапно да изчезва под земята.
	— Извинете забележката ми, професор Чи, но вашата страна разполага с прекалено много, за моя вкус, пещери и всякакви други кухини.
	— Да, доктор Гемей. Боя се, че е като швейцарско сирене.
	Гемей направи опит да погледне на това обстоятелство от добрата му страна, но не откри такава. Бяха натикани в недрата на земята и нямаше гаранция, че ще се измъкнат някога оттам. Единствената утеха беше, че този е пътят, използван от крадците, което пък означаваше, че отново могат да се натъкнат на някого от тях. Гемей вдигна пропелера над водата и продължиха да направляват лодката с весла и да я отблъсват с ръце и крака, когато се удряше с кухо кънтене в скалистите стени на пещерата.
	Гемей се хвана за малък сталагмит и намота около него остатъка от буксирното въже. Импровизираният кнехт* издържа. Изпълзяха на една скална площадка и запалиха пропановата лампа. Гемей очакваше отрязаната лодка да се добере до тях, но, изглежда, се бе закачила някъде. Чи жалеше за любимите си месни консерви. Гемей му каза, че може би по-късно ще си я приберат. Месото не й липсваше кой знае колко, но водата и бензинът биха дошли на място.
	[* Кнехт — масивно метално тяло, на кей или палуба, за което се привързват корабни въжета.]
	По време на обяда, състоящ се от жилави, студени тортили, те обсъдиха възможностите си за по-нататъшни действия. Съгласиха се, че има само една — да карат нататък. Никой не изказа премълчаваното опасение, че реката може изведнъж да потъне под някоя скала. Но тази възможност си висеше над главите им като буреносен облак.
	Слязоха пак в лодката, запалиха двигателя, за да могат да я управляват, и продължиха напред още половин час, като често се прегъваха на две в пристъпи на кашлица, предизвикана от влажния плесенясал въздух. Гемей усещаше тая плесен навсякъде по себе си, сякаш и вътре в дробовете си. Течението като че ли отслабваше. Чи, който светеше напред, съобщи, че реката се е върнала почти към размерите си преди бързеите. Беше поставил лампата на носа и тя хвърляше жълта светлина в нещо като голяма пещера.
	— Стоп! — надвика Чи звука от мотора, който изведнъж бе започнал да ехти.
	Гемей загаси двигателя и рязко завъртя лоста, за да избегне удара с изпречила се на пътя им черна скала. Реката бе изчезнала. Навярно водите й потъваха под скалите, помисли си тя. Намираха се в голямо езеро. От главния проход се отклоняваше по-малък. Поради липса на алтернатива Гемей насочи лодката по този, изглежда, дело на човешка ръка, тунел.
	Чи загаси лампата и се наведе напред, вторачен в тъмното към някаква слаба оранжева светлина, която с приближаването им ставаше все по-голяма и ярка, за да се превърне накрая в газен фенер, окачен на един от коловете на малък пристан. Гемей вкара лодката между две подобни на нея, върза я и изгаси мотора. Ослушаха се внимателно, но не доловиха нищо повече от собственото си учестено дишане.
	— Май това е краят на плаването — каза Гемей.
	Прибраха остатъка от хранителните си запаси в раницата на Чи и предпазливо поеха по пристана, който беше продължение на скална площадка с ширината на тротоар. Проходът се разшири, а стените му станаха гладки. Следваха светлинна линия, очертана от закачени през известно разстояние фенери, докато стигнаха обширно помещение. Стените и таванът бяха гладки и правилно изсечени.
	Чи огледа пространството:
	— Това е било кариера. Вероятно използвана от древните за добив на строителен материал за храмове и жилищни сгради. Намираме се в средище на майска култура.
	— Не мисля, че древните са използвали газени фенери.
	— И аз не мисля. Но добрата новина за нас е, че тук някъде трябва да има изход.
	Продължиха да оглеждат наоколо и попаднаха на десетина дървени сандъка, подредени върху палети. Чи ги обходи и надникна в тях:
	— Невероятно — прошепна той. — Тук трябва да има стотици паметници на майската култура. Използват кариерата като склад за крадени антики.
	— Логично е — съгласи се Гемей. — Награбеното се докарва по реката, а от тук се транспортира по-нататък. — Нещо й дойде наум. — Трябва им някакво транспортно средство, за да вдигат нещата от тук.
	Чи не я слушаше. Стоеше пред редица стелажи издигнати покрай стената. Лъчът на фенерчето му се плъзгаше напред-назад по множество каменни блокчета, изложени като във витрина на погребална агенция.
	— Пак същите кораби — прошепна той.
	Гемей приближи и видя фигурите.
	— Приличат на ония, които видяхме в развалините.
	— Да, изглежда мащабът на кражбите е значително по-голям, отколкото допусках. Явно са нападнали и други места. За да изрежат тия блокове, трябва да са използвали ъглошлайф с диамантени дискове. — Въздъхна тежко. — Това е трагедия.
	Интелектуалната любознателност за момент взе връх над инстинкта за самосъхранение. Можеха цял ден да обменят мнения, ако Гемей не бе забелязала белезникаво петно в дъното на кариерата. Дневна светлина! Най-после изход от това злокобно място. Откак бяха напуснали лодката, тя не можеше да се освободи от усещането за чуждо присъствие. Хвърлила бърз поглед през рамо, хвана Чи за ръката и направо го отскубна от каменните находки.
	Светлината нахлуваше през отвор с размерите почти на гаражна врата, оформен в типична за маите арка. Излязоха навън. Внезапната промяна от студен мрак към ослепителна жега беше шокираща и те запримигаха срещу слънцето. Пред отвора видяха грубо скована товарна платформа и увиснала над нея кука от кран. Земята наоколо беше пропита с машинно масло и утъпкана от автомобилни гуми.
	Гемей пристъпи напред и веднага спря, забелязала нещо с периферното си зрение. Погледна наляво, после надясно и видяното не й хареса. От двете страни на изсечения в хълма вход към кариерата стоеше по един мъж. Първият беше насочил към нея карабина, а другият заплашваше Чи с ловна пушка. Имаха и затъкнати в коланите пистолети. Чи и Гемей се съгласиха с погледи да не правят необмислени движения. Единственият път за отстъпление беше оня, по който дойдоха, а и той бе блокиран след миг от трети въоръжен мъж, който се показа от вътрешността. Чувството, че ги следят, не я бе излъгало, мрачно си помисли Гемей.
	И тримата бяха мръсни и брадясали, каквито и се очакваше да бъдат, но тези чиклерос излъчваха някаква дисциплина и ред, които отсъстваха при преследвачите им. Беше логично. Хората при руините вероятно представляваха най-ниското стъпало на изкопчийския орден. Работните пчелички, които изравяха антиките и мулетата, които ги пренасяха дотук. Тези трябва да са охраната. Третият издаде някакво лаконично нареждане. Другите двама дадоха знак на Гемей и Чи да тръгнат по един черен път.
	Вървяха през гората няколко минути, за да стигнат до разчистено от храсти и дървета място, където бе паркиран очукан и изкалян пикап с двойно предаване. Вратата на малка барака зееше отворена, за да покаже мръсните инструменти, окачени вътре. Някакъв мъж се ровеше в двигателя. Когато чу пристигащите, той измъкна глава изпод вдигнатия капак. Беше изпит, с восъчна кожа, а острата му брадичка го правеше да прилича на Сатаната. Заприказва се с шефа на охраната. И без да разбира испански, Гемей схвана, че механикът е главният.
	Попита нещо Чи, който отново бе влязъл в ролята си на беден селянин. Мъжът сложи край на разговора с жест, който означаваше „това е всичко, което искам да знам“. Гемей отбеляза с облекчение отсъствието на похотливите заплахи от по-раншните срещи, но обстоятелството, че мъжът през цялото време държи ръка на пистолета, не й вдъхна особено светли надежди. След кратък размисъл той влезе в кабината на пикапа и с тих глас започна да отговаря на отсечено крякане по радиото. На места разговорът ставаше напрегнат, но когато се върна при тях, мъжът се хилеше и заповяда нещо на охраната. Те грубо събориха професора и Гемей на земята, вързаха краката им и ги закопчаха към бронята на колата.
	— Какво каза? — прошепна Гемей, когато ги оставиха сами.
	— Съобщих му, че сме се загубили, че вие сте учен, а аз съм ви водач, и че сме попаднали в пещерата случайно.
	— Той повярва ли?
	— Няма значение. Каза, че има заповед да застрелва всеки, появил се по тия места, но се свързал с босовете и те му наредили да ни откара при тях.
	— Изглеждаше много доволен от себе си, че е прехвърлил топката. С какво време разполагаме?
	— Има някаква повреда в мотора на пикапа. Щом го оправи, напред.
	Гемей въздъхна дълбоко. Не се страхуваше. Просто беше изтощена и донякъде обезкуражена, че така лесно ги пипнаха, след като бяха толкова близо до свободата след всички несгоди и борби по реката. И най-накрая, пак бяха в положение, не по-добро от онова в пещерата. Погледнато откъм добрата страна обаче, тия чиклерос не я фиксираха похотливо и не я заплашваха открито с изнасилване. И нямаше да ходят пеша. Концентрира мислите си върху колата. Тя би могла да се окаже спасителното им средство, стига да намерят начин да изтръгнат ключовете й от четиримата въоръжени мъже. Облегна глава на бронята и прецени шансовете. Даваше си сметка, че при сегашното състояние на нещата само едно нещо можеше да ги извади от безизходицата. Чудо. Затвори очи. Предстоеше дълга нощ.


	36

	От борда на водещия хеликоптер, Завала видя труповете на светлината на утрото. Машините летяха над върховете на дърветата, следвайки змиевидните извивки на реката, когато забеляза човешкото крушение, пленено от един джоб на реката. Помоли пилота да се спусне по-ниско. Хеликоптерът слезе над водната повърхност и увисна там. Завала се надвеси през голямата врата и разгледа подутите тела. После се свърза по радиото с втората машина, която описваше ленив кръг над тях.
	— Пол, Кърт, от това, което виждам, няма основания за безпокойство. Всички трупове май са мъжки. — Ще рече, Гемей не е сред мъртвите.
	— Сигурно ли е? — Попита Траут.
	— Колкото може да бъде от тази височина.
	Остин се намеси:
	— Благодаря. Добро място за приземяване. Лимузината готова ли е?
	— Заредена догоре и готова за път.
	— Добре. Почваме.
	Двата наети от мексиканската армия хеликоптера бяха минали през руините, където Гемей бе пленена първия път. Траут искаше колегите му от НАМПД да добият пълна представа за бягството от началото му до края. Прелетяха над бързеите и надолу по реката, докато забелязаха труповете.
	Завала преведе нареждането на Остин. Пилотът изведе машината над най-широката част от реката, после бавно се спусна, докато висящият под търбуха му голям предмет докосна водата. Завала дръпна една ръчка и хеликоптерът подскочи нагоре, освободен от товара си. Отмести се встрани и машината на Остин и Траут зае мястото му.
	Остин излезе пръв и бързо се спусна по въжето в нещо, което наподобяваше огромна вана с формата на банан. Той освободи въжето, натисна стартов бутон и запали двигателя на странното превозно средство, като го нагласи под спускащия се Траут.
	Отгоре пристигаше и непромокаем сак, насочван от Пол. Въздушната струя от перките на хеликоптера затрудняваше действията му. Той се пресегна да прибере сака с най-важните принадлежности. Макар изисканите обноски да отразяваха академичното му образование, а издължената фигура да предполагаше по-крехка конструкция, годините професионален риболов му бяха оставили мускулести ръце и раменен пояс. Траут с лекота освободи сака от куката и хеликоптерът отлетя.
	— Обикновено не вземам стопаджии, но вие имате честно лице — надвика двигателя Остин.
	Траут се усмихна. Независимо от страховете си за Гемей той бе щастлив, че най-после може да прави нещо. Откачи портативната радиостанция от колана си и заговори в нея:
	— Благодаря за докарването на лимузината, Джо.
	— Моля. По-добре я пробвайте, преди да поемете на път.
	„Лимузината“ представляваше двуместен „Тюлен“, една от най-малките произвеждани амфибии. Направеният от фибростъкло тревистозелен корпус със заоблената си кърма и източен нос бе дълъг само пет метра. С комбинираната си тяга от воден пропелер и въздушно витло, тюленът можеше да се носи върху въздушна възглавница, над водна или земна повърхност, заедно с товара си при максимална скорост от 45 километра в час. Като си спомни за огромното чудовище, преследвало Нина Киров, Остин реши, че няма причина само лошите момчета да използват лодки за развлечение. Тюленът бил създаден за ловци и любители на дивата природа, за да им осигури транспорт до недостъпни иначе места. Специалните части бяха модифицирали гражданския вариант, като го бяха снабдили със станок за лека картечница, конзола за прожектор и инфрачервени навигационни сензори.
	Остин включи компресора и усети как се издува въздушната възглавница. Направи няколко завоя и осморки с различна скорост. Доволен от резултата, предаде управлението на Траут. Докато и той свикваше с машината, Остин измъкна от сака револвера си и две CAR-15, версия на карабината М-16, но със скъсена цев. Освен способността си да изстреля 950 куршума в минута в автоматичен режим, тя имаше и гранатометна установка.
	Остин би предпочел да се мине без изстрели, но очакванията му в това отношение не бяха оптимистични. Вече не се присмиваше на камуфлажните дрехи на Траут. Дори сам се бе облякъл в подобни, а върху късата си бяла коса бе нахлупил шапка в същата окраска.
	Никакви предпазни марки обаче не можеха да ги отърват от всепроникващата воня на плаващите трупове. Хората от НАМПД натопиха шалчетата си във водата и ги увиха около лицата си, преди да приближат. Труповете изглеждаха като напомпани. Устните на Траут приличаха на черта, докато се насилваше да ги разгледа един по един.
	Когато се убеди в онова, което виждаше, включи радиото и каза:
	— Наред е, Джо. Гемей не е тук.
	— Радвам се да го чуя, приятел.
	— Тия май са момчетата, дето се опитаха да ни свалят. — Потръпна при спомена за опасната близост на Гемей до бързеите.
	— Ще пуснем един бърз тегел надолу по реката. Може да е някъде наблизо.
	— Благодаря още веднъж, че си отстъпи мястото.
	— Няма защо, amigo.
	Предната вечер бе протекло кратко обсъждане на въпроса кой ще придружи Остин. Завала изгаряше от желание, но разбираше, че Траут трябва да бъде на място, когато открият Гемей — жива или мъртва. От по-практична гледна точка, трябваше им човек горе, който да говори испански и да служи за връзка с мексиканците.
	След миг и двата хеликоптера се загубиха над дърветата. Остин насочи тюлена по реката и го пришпори. Амфибията се надигна над водата и се понесе като изстреляна от прашка. Когато помоли Специалните да му дадат нещо, с което да влиза и излиза от трудни места, Остин съзнаваше, че погледът от въздуха дава възможност за обследване на големи пространства за късо време, но гората лесно можеше да скрие обект с размерите на човек.
	Сменяха се в управлението на тюлена, като поддържаха скорост от тридесет и пет километра в час. Въпреки всичкото време, прекарано по реката, Чи и Гемей бяха изминали едва осемдесет километра след бързеите. При тази скорост и без да спират за нощувка, те щяха да изминат същото разстояние само за част от това време. Острото око на Траут улови нещо в средата на реката. Спряха при островчето и Траут слезе. Чи бе взел мерки да не замърсява околната среда, но все пак Траут откри част от хранителна опаковка. Той безмълвно показа находката си на Остин, който кимна и даде газ докрай. Играта започваше!
	Радиото пропука и се чу гласът на Завала:
	— Кърт, шантава работа!
	— Чуваме те, Завала. Какво става?
	— Не съм сигурен. Следвахме течението на реката. Вие се насам–натам. После влиза в нещо като каньон. Няма и помен от Гемей и Чи, но изведнъж цялата река изчезва.
	— Я повтори?
	— Реката спира. До едно място я има, а после я няма.
	— Къде сте в момента?
	— Кръжим наоколо да видим, дали няма пак да се появи. Ако не, ще се върнем към вас.
	Миниамфибията продължи пътя си. Забелязаха теснината и стръмните стени.
	Завала пак се обади:
	— Нищо няма, Кърт. Трябва да се връщаме. Машините свършват горивото.
	Бяха оставили запас от керосин при развалините. При тяхната скорост нямаше да им отнеме много време да се върнат, да заредят и пак да се включат в търсенето. Остин каза, че ще продължат по течението, докъдето може, и ще изчакат хеликоптерите. Махнаха с ръце към прелитащите за зареждане машини и продължиха пътя си.
	Бяха вече в клисурата, с увеличена скорост, благодарение на течението, когато видяха лодката. Бе заседнала в калта край брега. Остин отведе тюлена натам и двамата с Пол слязоха на брега. Лодката беше пълна с багаж и може би затова течението не можеше да я отмъкне със себе си.
	— Какво ще кажеш, Пол?
	— Бих казал, че кракът им не е стъпвал в тая лодка. Влачили са я. Виж, така е препълнена, че няма място за сядане. Двигателят е вдигнат над водата. Теглещото въже е прерязано.
	Остин дръпна някакво маркуче.
	— Прав си. Дори резервоарът не е свързан с двигателя.
	Изтеглиха лодката по-далеч от водата и продължиха пътя си. След броени минути реката свърши. Остин даде газ, за да държи машината на място.
	— Ето го отговора на загадката с изчезващата река на Джо — каза Траут. — Няма загадка. Просто влиза под земята. — Опита да се свърже със Завала, но не успя и помисли, че или са вън от обхват, или високите скали пречат на сигнала. Без колебание решиха да продължат напред. Навлязоха бавно, като изпуснаха въздушната възглавница. Траут осветяваше пътя с фенерче.
	Вибрациите и шумът от двигателя ядосаха прилепите. Те се спуснаха от тавана като издухани от вятър. Цвъртяща маса пърхащи ципи и остри нокти. Остин удвои скоростта. Двамата се свиха в лодката, почти нищо невиждащи в облака черни кожести тела. Машината се блъсна шумно в стените няколко пъти, но докато вървеше напред, Остин държеше педала натиснат до пода.
	После това свърши и излязоха в свободно пространство.
	Остин остави двигателя на празен ход и течението ги понесе.
	— Как си? — попита той.
	— Косата ми ще побелее като твоята, но иначе съм добре. Давай напред!
	Звукът от двигателя беше ужасяващо силен в това затворено пространство с неговото многократно ехо. Остин се надяваше само евентуалният противник да е глух като пън — пристигането им бе оповестено от километри. Движеха се с постоянна скорост, режейки водата на две, и скоро влязоха в голямата пещера. Обиколиха я бързо и разбраха, че реката пак изчезва, но от това помещение извежда друг тунел.
	Каналът свърши при малък пристан, осветен от газен фенер. Привързаха се до лодките и оставиха амфибията. С готово за стрелба оръжие минаха по прохода и стигнаха до кариерата. Провериха съдържанието на сандъците и продължиха нататък. В далечината мъждукаше дневна светлина.


	37

	Остин спря под арката на входа и се заслуша в идващата отнякъде тиха музика. Латиноамериканска. С гръб към стената той се плъзна до ръба. Карабината беше готова за стрелба, пръстът — на спусъка. Подаде глава навън, огледа пространството около товарната платформа и като не видя никого, предпазливо се измъкна на слънце. Даде знак на Траут да го последва. Пак с Остин начело, двамата тръгнаха покрай пътя, като се държаха близо до заслона на гъстата растителност.
	Там, където разровени следи от гуми напускаха пътя, двамата се стопиха в храстите и се отпуснаха на ръце и колене. Проследиха така коловозите, после по корем изпълзяха до ръба на разчистеното пространство. Остин се протегна и надникна през гъстата трева. Траут го стисна за рамото, но той вече бе забелязал гъстите коси с цвят на червено вино. Гемей. Беше вързана за задната броня на очукан пикап. Лицето й беше с цвят на варен рак, носът й — обелен от слънцето, а гордата й корона представляваше бъркотия от мазни кичури, но иначе изглеждаше наред. До нея се виждаше индианец, който навярно беше доктор Чи. Очите на Гемей бяха затворени, но тя ги отвори и внимателно се огледа, сякаш усетила присъствието им.
	Остин бързо се запозна с останалата част от пейзажа. Музиката се носеше от един транзистор, закачен на страничния капак на пикапа. Зад колата трима, седнали на земята, мъже бяха увлечени в игра на карти. Пушките им бяха на ръка разстояние, а и тримата носеха пистолети. Погледът на Остин се плъзна по колата до предната й част, където четвърти мъж ровеше в мотора. И той носеше пистолет, но по-големи тревоги будеше подпряният на гумата калашник. Остин даде знак на Траут да се оттегли. Пол кимна. Разбираше нуждата от рекогносцировка, но разочарованието върху лицето му беше очевидно.
	След малко двамата оценяваха обстановката, облегнати на едно дърво.
	— Имаме четирима въоръжени, които при други обстоятелства не биха представлявали проблем за нашето оборудване — каза Остин. — Гемей и Чи обаче се намират точно на линията на огъня. Не ми харесва и това, че четвъртият не е при останалите. Въоръжен е с АК-47. Може да ни направи беля. Някакви идеи?
	— Можем да повикаме подкрепление — каза Траут, като потупа радиостанцията на кръста си. — Но дори да пристигнат бързо, ще има още повече стрелба и по-голяма вероятност някой да пострада.
	— И аз така мисля — почеса Остин наболата си брада. — Чи и Гемей изглеждат добре, което означава, че поне за момента, някой предпочита да ги остави живи.
	— Мисля, че щом си оправят колата, ще потеглят.
	— Точно тогава ще настъпи нашият час. Ще прекратят играта и пазачите може да се махнат оттам. А може би ще имаме шанс, когато качват Гемей и Чи в колата. Само да излязат от огневата линия.
	— Има и друга възможност — отбеляза Траут. — Да се появят още от тия.
	— Знам, че разменяме една позната обстановка срещу непозната и това ми харесва толкова малко, колкото и на теб, но засега не виждам какво друго остава, освен да чакаме.
	Траут се съгласи неохотно. Пропълзяха назад към края на поляната. Играта на карти продължаваше. Механикът още се ровеше в мотора. Остин забеляза със задоволство, че Гемей и Чи бяха отворили очи. Потисна пристъпа на гняв, от гледката на тяхното страдание.
	Много след като Остин реши никога вече да не слуша латиноамериканска музика, механикът се измъкна изпод капака, обърса ръце в мазен парцал и се пъхна в кабината. Двигателят запали от първото завъртане и изпълни пространството с необезпокояван от пробития ауспух грохот. Отзад блъвна червеникав пушек, който обгърна двамата завързани. Те замятаха глави от една страна на друга, в борба за въздух.
	Играта отзад прекъсна изведнъж. Играчите сграбчиха парите си, скочиха на крака и с ръце върху носовете и устите, избягаха далеч от задницата на колата, а с това, за радост на Остин — и от оръжията си. Започнаха да крещят на механика, който току-що бе излязъл от кабината. Като видя, че пазачите не изразяват достатъчно ентусиазирано високата си оценка за неговото техническо постижение, той сграбчи най-близкия за яката, завлече го отпред и натика главата му под капака, за да чуе работата на двигателя. Останалите избухнаха в смях и също отидоха отпред.
	— Всички на сцената! — каза Остин.
	Решаващите елементи при една успешна засада са доброто прикритие и изненадаха. Можеха да пометат чиклеросите с по един откос на карабините си, но Остин бе тръгнал да спасява, не да убива. Двамата с Траут се изправиха и тръгнаха небрежно през поляната. Траут даде къси откоси във въздуха, а Остин държеше бандитите на прицел. Целта беше сплашване. Огънят постигна желания резултат. Поне отчасти. Пазачите видяха двамата терминатори да идват срещу тях, хвърлиха поглед към безполезните си оръжия, после отново към белокосия със стоманените очи и крачещата редом кула и се скриха в гората, като понесени от вятъра листа.
	Механикът се шмугна в кабината, включи на скорост и смачка педала на газта. Задните гуми изкопаха земята и хвърлиха шепи от нея назад. Пикапът се понесе с рев, задърпал Чи и Гемей като консервени кутии след кола на младоженци. Музиката продължаваше да гърми откъм каросерията.
	Остин викна на Траут да държи бегълците на мушка и с бързината на герой от уестърн измъкна от колана своя ругер. Хванал го с две ръце, той хладнокръвно се прицели в гърба на кабината. Дулото излая пет пъти и предното стъкло се разлетя на парченца. Последните изстрели бяха излишни, понеже още първият бе отнесъл тила на шофьора.
	Колата мина няколко метра, като на автопилот и спря. Остин затича натам. Но Траут го изпревари, бързо сряза въжетата на Гемей с ловджийски нож и взе жена си в обятията си.


	38

	_Кеймбридж, Масачузетс_
	Седмица по-късно, едно такси влезе в оградените сенчести морави, зави по тиха улица, обточена с тревисти ивици и спря пред пететажна тухлена постройка, която не изглеждаше съвсем на място в компанията на по-модерните университетски сгради. Завала се измъкна от колата и проучи табелата на Музея по археология и етнология „Пийбоди“. Като се обърна към Гемей и Остин, той каза с благоговение:
	— Това е голям ден за семейство Завала. Майка ми цял живот се е надявала, че един ден ще вляза в Харвард.
	— Майка ти трябва да благодари на мъжа ми Пол за това постижение на малкото си момченце — отвърна Гемей. — Но поздравявам те все пак.
	— Благодаря. И майка ми ти благодари. Ще влезем ли в светата сграда? — попита той с галантен жест, който точно отразяваше характера му.
	Наистина едно позвъняване на Траут бе събрало тази сутрин в Кеймбридж колегите му от НАМПД. Той бе стигнал до музея по дълъг околен път, започнал в джунглата на Юкатан. След като намери жена си, Траут заедно с останалите се прибра на борда на „Нерей“ с мексикански хеликоптер. Докато го чакаха, разгледаха по-внимателно заграбените антики в пещерата.
	Покрай редицата сандъци и стелажи ги водеше Чи, който с клатене на глава им обясни значимостта на предметите и вредата, нанесена чрез безразборното им изравяне. Като спря пред поредицата гравирани плочи, той се оплака:
	— Сигурен съм, че тези камъни разказват някаква случка. Важна случка. Но поради безотговорното и безразборно струпване тук ще минат месеци, а може би и години, преди да научим каква е била тя.
	Тези думи на професора продължаваха да звучат в ушите на Траут, докато летяха към „Нерей“. Прегледаха Гемей и се установи, че вън от общото изтощение, тя е в добро състояние. Осигурил на жена си истинско легло и разточителството на корабната кухня, Траут събра куп фотографски принадлежности и се върна в лагера на чиклеросите.
	Военните бяха организирали там пост за охрана на находките и прогонване на случайни мераклии. Чи бе останал да инвентаризира откраднатото. Когато Траут сподели с него намеренията си, професорът го подкрепи с ентусиазъм. Пол направи стотици дигитални фотографии на камъните и рисунките на тях. След това си събра багажа и се върна на „Нерей“, за да вземе жена си и да се приберат у дома. Във Вашингтон той вкара данните в компютъра си.
	Като океански геолог, Траут бе постигнал високо равнище в уменията си да изготвя компютърни графики. Работата му отиваше по-далеч от простото опипване на морското дъно с помощта на електронни очи и уши. Изключително сложните резултати от проучванията на пластове и термални линии трябваше да се представят по начин, който не изисква научна степен, за да бъдат разбрани. Археологията вече използваше компютърната графика, за да реконструира всичко — от древен град до скелет на живяло някога същество. Траут често се съветваше със завърналия се в Мексико сити доктор Чи. Щом приключи анализите си, той звънна на Остин:
	— Знам, че звучи шантаво, но тия неща, които правя за доктор Чи, може би ще се вържат с нашата работа.
	Остин нямаше нужда от убеждаване. Той сбито разказа всичко на Нина Киров и я помоли да свърже Пол с някой специалист по проблематиката на маите. Нина начаса препоръча доктор Орвъл. Траут занесе компютърния си диск в Кеймбридж и се настани в „Пийбоди“.
	Главно място в неголямата приемна на музея заемаше прът с ескимоски тотеми. Гротескните им лица гледаха надолу, към младата жена зад бюрото. Остин съобщи имената им и тя веднага натисна бутона на интеркома на телефонния си апарат. Появи се също така привлекателна друга жена, която ги поведе по металната стълба, покрай замръзнала фигура на седящ майски воин, към петия етаж.
	Пътьом екскурзоводката им обясняваше:
	— „Пийбоди“ е един от най-старите антропологически музеи в света. Основан е през 1866, благодарение на дарените от Джордж Пийбоди 150 000 долара. Изграждането на пететажната главна постройка започва през 1877. Музеят разполага с петнадесет милиона експоната, но голяма част от тях връщаме на първоизточниците, като например находките на Е. Х. Томпсън от Чичен Итца, където принасяли в жертва девственици.
	— Идват ми наум по-хубави неща за правене с девственици — измърмори Завала.
	За щастие, момичето не чу този коментар. Насочи ги към една врата, водеща в лекционна зала. До катедрата стоеше Нина, която говореше със слаб мъж с рошава червена коса. Усмихна се широко, когато ги видя, и главно, когато видя него, зарадва се Остин. Приближи бързо и пое ръката му. Всеки път, когато видеше сочните устни и смелите форми на това суперманекенско тяло, пулсът му се ускоряваше. Закле се да я заведе на място, където няма да гъмжи от приятели и колеги.
	Нина представи новодошлите на доктор Орвъл. Остин отдавна бе научил истината, че външният вид мами, но не беше убеден, че в дадения случай е така. Специалистът по проблематиката на маите беше облечен в закопчан догоре костюм от дебел плат, макар че денят беше топъл. Отдавна излязлата от мода евтина вратовръзка бе украсена със стари лекета. Налудничавият блясък в лешниковите очи бе усилен, до невероятни размери, от дебелите лещи на очилата, но ярката интелигентност на погледа му не позволяваше усещането за присъствие на побъркан да завладее напълно околните. Поне за момента. Остин очакваше всеки миг очите да се обърнат в орбитите си, като на смахнат персонаж от рисуван филм. Реши да остави за друг път дефинирането на неуловимата граница между гениалното и психопатското у този учен мъж.
	— Пол преглежда окончателния вариант на презентацията и ще дойде при нас всеки момент — съобщи Нина.
	Вратата се отвори. Гемей очакваше да види как мъжът й влиза с обичайното навеждане на глава, но зяпна от изненада, а после радостно се усмихна, протегнала ръка към дребничката фигура, с думите:
	— Едва ви познах без мачетето, професоре.
	Промяната във външния вид на доктор Чи отиваше много по-далеч от липсата на ножа за рязане на захарна тръстика. Облечен беше в костюм по поръчка при Армани, а яркожълтата вратовръзка му стоеше със същата непринуденост, както и селските дрехи.
	Класическите му индиански черти бяха неподвижни като на статуя, но в погледа грееше задоволство.
	— Един път в Рим… — започна той, свил рамене.
	— Чудесна изненада, професоре! Изглеждате много добре — прекъсна го Гемей.
	— Вие също, доктор Гемей.
	Когато го видя последния път, той махаше от земята за сбогом, а тя се издигаше нагоре с хеликоптер. Приключенията им по реката не му се бяха отразили. За разлика от него, Гемей дойде на себе си, чак когато се прибраха във Вашингтон. Агресивното слънце на Юкатан бе взело своя дан от нежната й кожа. Диетата от консерви и безсънните нощи със змийски кошмари не бяха допринесли в положителен смисъл.
	Лекционната зала заприлича на модно ревю, когато на вратата се появи и Траут. В съответствие с духа на университетската атмосфера, той бе издокаран в псевдоанглийски стил. Спортно сако, шито по поръчка в Лондон, гладко изгладени маслинени панталони и неизбежната вратовръзка с малък възел. Като се извини за закъснението, той пъхна дискета в лаптопа, свързан с голям екран, а през това време професор Чи зае катедрата. Апаратурата беше подобна на онази, която използваше Хирам в главната квартира на НАМПД. Нина седна до масата, а останалите й колеги се настаниха на първата редица столове, като нетърпеливи първокурсници в първия учебен ден.
	Орвъл откри заседанието:
	— Благодаря на всички за отзивчивостта. Нина може да ви каже, че съм известен с идиотските си изявления за пресата. — Устните му се изкривиха в странна усмивка. — Но съм принуден да призная, че даже моето необуздано въображение трудно би сътворило история така фантастична, като тази, дето предстои да чуете. И така, без повече приказки, давам думата на моя уважаван колега и скъп приятел, доктор Хосе Чи.
	Катедрата правеше застаналия до нея, с ръце на гърба професор да прилича на джудже.
	— Бих искал да благодаря на доктор Орвъл за организирането на тази среща и за позволението да използваме помещенията на тази институция, в която съм прекарал много щастливи часове, като студент в горните курсове — започна професорът със сух като ланшна шума глас. — Както ви е известно, ние с доктор Гемей открихме стотици откраднати древни предмети. Сред тях имаше много интригуващи каменни блокове и стели*, изрязани от храмове и други постройки, но без указания откъде са взети. Много от тях бяха повредени. Макар че бих предпочел антиките да си останат необезпокоявани под земята, където да бъдат каталогизирани in situ**, изкопалите ги, може би, без да целят точно това, допринесоха за разрешаването на един проблем, който, изглежда, е доста важен, ако се съди по казаното от моите приятели от НАМПД.
	[* Стела — изправена каменна плоча или колона с надписи или пиктограми.]
	[** In situ — (лат.) на място, там, където е било първоначално.]
	Чи вдигна пръст и Траут посегна към клавиатурата. На екрана се появи аерофотоснимка.
	— Това е обраната находка — каза Чи. — Могилите, които виждате, представляват останки от сгради, събрани около някогашния централен площад на майски град. Следващата, моля.
	Появи се друга снимка.
	— Това е обсерватория. Моля, забележете рисунките на фриза. Следващата. Постройката не свършва на равнището на земята. Има и подземен храм. Това е само една от особеностите, които правят това място изключително необичайно.
	Остин се наведе напред, сякаш искаше да влезе в снимката.
	— А кои са другите особености, доктор Чи?
	С жест към снимката, професорът отговори:
	— Повечето градове на маите представляват комбинация от административни, религиозни и жилищни сгради. Този център е бил посветен изцяло на науката. Главно на астрономията и хронометрията. Науката при маите е била тясно свързана с религията, почти както последната се свързва с политиката. Но у мен остана усещането, че тук мястото на чистата наука е много по-широко, отколкото е било прието. Майското наименование на града е Небесно място. За нашите нужди аз го нарекох МТИ.
	— Като Масачузетски технологически институт? — попита Завала. Световнопризнатият изследователски и образователен център, разположен само на няколко километра от мястото, където се намираха.
	— Да — отговори Чи, — но в дадения случай МТИ означава Майски технологически институт.
	Чи изчака, подобно на конферансие в шоу, да заглъхне смехът, предаде председателството на Траут, а сам седна до масата.
	Противно на него, Траут трябваше да се наведе с ръце обхванали катедрата, за да може да я използва.
	— Още от самото начало, професор Чи беше убеден, че йероглифите и сцените върху камъка илюстрират някакво събитие — каза Траут. — Проблемът бе в това, че всичко се бе смесило. Все едно да се разбъркат предварително откъснати страници на роман. Всъщност на няколко романа, доколкото плочите са били взети от различни места. Беше дори още по-зле, защото страниците бяха от тежък камък. Затова направихме снимки и подадохме данните в компютър, на чийто монитор имахме възможност да пренареждаме отделните сцени. Използвахме логиката и писания на маите, които доктор Чи и доктор Орвъл преведоха. После подредихме плочите, като сцени в комикс. Събитието, което те описват, както каза и доктор Орвъл, е наистина невероятно.
	Траут се върна при компютъра, а мястото му беше заето от Орвъл.
	— Категоризирането на образите беше сравнително лека задача. Просто съсредоточихме вниманието си върху изображенията на кораби, подобни на онези върху стената на обсерваторията в МТИ, които вече видяхте, и тръгнахме оттам. Хронологически тази е първата.
	Остин разгледа претрупаната сцена.
	— Прилича на испанска армада, стягаща се за отплаване.
	— Да, от броя на корабите личи, че това е по-скоро флотилия, отколкото обикновена пристанищна суетня. Действията са припряни, но организирани. Виждаме кораби да чакат ред, други се товарят, а трети, вече натоварени, са на рейда.
	Фотосът беше последван от други, които показваха флотилията в открито море.
	— Виждаме едно много интересно плаване, придружено от най-различни морски същества — продължи Орвъл. — Много от сцените се различават само по дребни подробности. Може би това е художествен похват за изразяване на хода на времето.
	— А колко е продължило плаването? — попита Гемей.
	— Майските надписи съобщават за едномесечен цикъл. Около тридесет денонощия. Маите са били големи почитатели на точността. Това е последната сцена. Корабите са стигнали до местоназначението си. Разтоварват ги и ги приветстват. В атмосферата има топлота и привичност, което означава, че новопристигналите са познати на местните жители. — Орвъл се обърна към Траут и му каза: — Време е, приятелю, да демонстрирате компютърните си магии.
	Траут кимна. Мигащият курсор избра три фигури от картината, маркира лицата им и ги уголеми. Едното беше на човек с орлов профил, с брада и конусовидна шапка. Второто беше широко, с месести устни и плътно прилепнала шапка или шлем. Третото беше скулесто и с пищна украса от пера на главата.
	Траут измести лицата в лявата страна на екрана, а отдясно се появиха други три лица.
	— Сякаш са три чифта близнаци — отбеляза Завала.
	— Приликата е очевидна, нали? — каза и Орвъл. — Нека се върнем отново към цялостната картина. Доктор Киров, ще ви бъдем признателни за едно становище на морски археолог.
	С помощта на лазарен показалец Нина посочи първо един кораб, след него друг.
	— Това, което имаме тук, е в общи линии кораб, използван за различни цели. Отличителните белези са сходни. Дълъг, източен, плоско дънен корпус. Няма утлегар. Такелажът* за спускане и събиране на платното е фиксиран към цяла греда горе. Въжетата отиват назад, към издигнатата кърма. Три палуби. Преден и заден щат**. Резбован нос. — Червената точица се задържа за миг. — Това е двойното кърмово весло. Удължението в предния край е таран. По протежение на борда са наредени щитове.
	[* Такелаж — съвкупност от мангови корабни въжета, заедно със скрипците и други уреди за боравене с тях.]
	[** Щат — въже от върха на мантата до носа на кораб, което крепи мачтата.]
	— Значи, военен кораб — обади се Завала.
	— И да, и не — отговори Нина. — На горната палуба на един от корабите виждаме мъже с копия. Очевидно войници или въоръжени моряци. В бордовете има отвори и е налице голямо пространство за гребци. — Лазерният лъч се насочи към друг кораб. — Тук обаче същата палуба е запазена за някаква важна личност. Погледнете тая фигура на мъж в светлината на слънцето. Флапцокът* има лунен сърп отгоре, което показва, че това е адмиралският флагман**. Това, което виси на кърмата, е може би някаква украса, скъп килим, указващ обществената значимост на адмирала.
	[* Флапцок — вертикален прът, на който се издига знаме или флаг.]
	[** Флагман — главен кораб във флотилия, на който се намира командващият.]
	— Колко може да е дълъг този кораб? — попита Остин.
	— Мисля, че е между тридесет и пет и седемдесет метра. Може би повече. Това означава около хиляда тона водоизместимост.
	Орвъл я прекъсна:
	— Нина, би ли повторила за нас, сухоземните плъхове, онова сравнение?
	— С удоволствие. Този кораб е много по-голям от един английски съд от XVII век. „Мейфлауър“* например е бил само сто и осемдесет тона.
	[* Мейфлауър — така се нарича корабът, с който през 1620 година група избягали от Англия пуритани пристига в новия свят и основава колонията Плимут.]
	Орвъл попита:
	— Така че според теб, Нина, пред какво сме изправени?
	Нина се загледа в изображенията, сякаш не й се искаше да облече в думи мислите си. Ученият в нея надделя и тя каза:
	— Според становището ми на морски археолог, корабите, показани тук, притежават характеристиките на финикийска океанска флотилия. Ако това звучи твърде общо, то е, защото, до откриването на повече доказателства, аз задържам по-конкретните предположения за себе си.
	— Какви още доказателствата трябват, Нина? — попита Остин.
	— Ами например, автентичен кораб. Каквото знаем за финикийските кораби, сме го научили основно от изображения върху монетите им. Според някои сведения, корабите им са били дълги над сто метра. Такова нещо трудно бих преглътнала, но дори да вземем половината от този размер, все пак, това е доста сериозен съд за ония времена.
	— Достатъчно сериозен, за да прекоси Атлантика?
	— Без никакво съмнение — отвърна тя. — Тези кораби са много по-големи и с по-добри мореходни качества от прекосявалите океана черупки. Та океанът е прекосяван и с малки гребни лодки, за бога! Този кораб тук би бил идеален за такова плаване. За пресичане на океана, няма по-добро платно от правоъгълното. С обикновено ветрило, което се обръща в зависимост от вятъра и курса, винаги има опасност от злополука — утлегарът може да помете всичко от палубата при маневра. Докато неподвижното платно може бързо да се отпуска или събира, според силата на вятъра. При тоя плосък кил*, биха имали доста силно странично люлеене, но то може да се овладява с помощта на веслата, пък и голямата дължина си казва думата. Подобна трирема** би могла, при идеални условия да изминава по стотина мили на денонощие.
	[* Кил — долната, заострена надлъжна част на кораб или лодка.]
	[** Трирема — вид древноримски кораб.]
	— Ако оставим настрана автентичния кораб, какво друго би ви убедило, че става дума за финикийски съд?
	— Не е нужно да бъда убеждавана. Аз съм си убедена. Можем ли да се върнем отново към ония лица, Пол? — Шестте глави се появиха отново. Лазерната точица се спря първо на брадатия, после на неговия двойник. — Островърхите шапки на тези господа са били носени от финикийските моряци.
	— Което не трябва да ни изненадва — намеси се Орвъл, — доколкото десният образ е взет от финикийска стела, намерена близо до Тунис. Господинът отдолу е идентичен с африканоидни образи, намерени в Ла Бента, Мексико. Третият е от майски руини в Уксмал.
	— Тук май се мъти някакъв извод — каза Остин.
	Орвъл се облегна на стола си и направи палатка е пръстите си.
	— Да основаваш изводи върху сходство на образи, върши работа при псевдоучени, решили да продават популярни книжлета в голям тираж, но за целите на археологията не става — каза Орвъл и си пое дълбоко дъх. — Колегите ми биха разнасяли останките от наранената ми репутация от единия край на Харвард до другия, ако ме чуят какво приказвам. Морската археология не е моята стихия и затова не мога да преценявам становищата на Нина. Но онова, което мога да направя, е да заявя, че на тия камъни са изобразени финикийци, африканци и маи, събрани на едно място. Освен това доктор Чи и аз преведохме надписите заедно и поотделно и във всички случаи стигахме до идентични резултати. Камъните разказват, че тези кораби са достигнали земите на маите, след като са били прогонени от някакво голямо бедствие в родината си. И още нещо — посрещат ги не като чужденци, а като добри познати.
	— Посочва ли се някаква дата?
	— Като познаваме маниакалното отношение на маите към календара, бих останал изненадан, ако нямаше. Флотилията пристига в година 146 преди Христа, според нашия календар.
	Нина се бе вторачила в екрана и зашепна на латински. Забелязала обърнатите към нея погледи, обясни:
	— Учи се в първоначалния курс по латински. Delenda est Carthago. Картаген трябва да загине. Всяка своя реч в римския Сенат Катон завършвал с тези думи. Целта му била да спечели общественото мнение, в подкрепа на идеята за война срещу финикийския град Картаген.
	— И това свършило работа, ако не се лъжа — допълни Остин. — Картаген е разрушен.
	— Да, в 146 преди Христа.
	— Което може да означава, че тези кораби са избягали от римляните.
	— Датата си е само дата — каза Нина, преди да позволи да бъде въвлечена в теорията на Остин. — Просто посочвам едно съвпадение. Не правя заключения. Би било безотговорно един учен да прави подобни заявления — добави тя, но без да може да прикрие въодушевлението в сивите си очи.
	Остин каза:
	— Разбирам, че като учен не можеш да заявиш открито предположенията си, при отсъствието на по-солидна аргументация. Но от видяното днес, стигам до заключението, че надписите и рисунките върху тези камъни подкрепят тезата, според която древни мореплаватели са стигнали Америка много преди Колумб. Финикийците са могли да го направят.
	— Изследователските им походи могат да се сравняват с нещо подобно едва към XV или XVI век. Те са кръстосали Африка, стигат Корнуол в Англия и дори Капо Верде*. При едно плаване, качили хиляди хора на шестдесет кораба.
	[* Капо Верде — островна държава западно от бреговете на Сенегал, бивша португалска колония.]
	— Оставам при теорията си — с пресилено самодоволство заяви Остин.
	— Не бързайте толкова, откривателю! Невярващите ще кажат: добре, тия плочи са интересни, но кой ви е казал, че са автентични? Преди години намерили в Бразилия надписи, съобщаващи за финикийски контакт през 531 преди Христа. По общо съгласие, те са обявени за фалшификат. Може да изглежда налудничаво, но ще се намерят хора да твърдят, че крадците сами са гравирали камъните, за да ги продават на лековерни колекционери. Е, човек може да посочи като пример „корабите на Таршиш“*, извършили презатлантическо плаване, но за да се убеди учената общественост, трябват по-съществени и по-добре обосновани доказателства.
	[* Таршиш — споменат в Библията район, за който се приема, че е заемал част от южното испанско крайбрежие.]
	— Ами астролабията*, която намерихте с професора?
	[* Астролабия — уред за определяне звездите над хоризонта и тяхната височина; геодезически ъгломерен уред.]
	— Даже и тя не върши работа, Кърт. Ще ти кажат, че някой от хората на Кортес или пък някой испански идалго* я донесъл, а после някой индианец я е задигнал, за да я пъхне в светилището. Дръж питомното и не гони дивото, преди да си научил, как е попаднала на онова място.
	[* Идалго — испански средновековен благородник.]
	— Казано ли е в надписите какво превозват тия кораби?
	— Това го пазехме за най-накрая — отвърна Орвъл, хихикайки като ученик.
	— О, да. Знаем естеството на товара им — обади се Чи. — Според майския надпис превозвали са главно мед, скъпоценни камъни, злато и сребро.
	Остин изглеждаше като след нокдаун.
	— Искате да кажете, че са превозвали съкровища?
	Чи кимна.
	— Това не е рутинно търговско плаване — каза Остин, с блясък в зелените си очи. — Картаген е в римска обсада. Картагенците биха сторили всичко, което им е по силите, за да не допуснат римляните да сложат ръка върху царското съкровище.
	— И какво е станало с него? — поинтересува се Завала.
	— За съжаление, нито една от картините не отива по-далеч от благополучното пристигане на флотилията — отговори Чи.
	Нина свъси вежди.
	— Всички тия приказки за съкровища са много вълнуващи, — каза тя, — но блясъкът на златото не бива да ни отклонява от търсенето на отговор на въпроса, защо беше избита моята експедиция в Мароко.
	— Нина е права — коза Остин. — Нека се придържаме към връзката между тия надписи и останалите открития. Тя се нарича Христофор Колумб. Известно ни е, че стотици години след гравирането на тия камъни, Колумб дочува легенди за огромни богатства. — Посочи към екрана. — Възможно ли е да е търсил това?
	— Не ми се иска да ви обезкуражавам — намеси се Орвъл, — но дочутите от Колумб слухове, може би имат корени в действителните богатства на ацтеките. Както ни е известно, по онова време те са налице. Испанците удрят джакпота по-късно. — Орвъл замълча за малко. — Казвате, че Колумб е следвал точно определен курс. Да разбирам ли, че е имал карта?
	— Не точно карта — отвърна Остин. — Не си ли спомняте оная статия, която Нина ви помоли да изровите?
	— О, да, статията от моя Фортовски архив за оня камък.
	— Колумб споменава, че е ръководен от говорещ камък.
	— Сега си спомням. Гравираният монолит, намерен в Италия. Транспортиран в бронирана кола. Впрочем адресиран точно за тук, за „Пийбоди“.
	Остин каза:
	— Този камък може би държи ключа към цялата бъркотия. Съкровища и убийства.
	— Колко жалко, че не можем да му хвърлим един поглед.
	— Кой казва, че не можем? НАМПД е слизала и по-надълбоко, за да се справя и с по-тежки задачи.
	— Дали ви разбирам правилно? — Попита невярващо Орвъл. — Искате да се спуснете на повече от шестдесет метра, в недрата на разбит кораб, в бог знае какво състояние, за да извадите тежък каменен блок, заключен в брониран автомобил?
	Завала смигна на Остин.
	— С малко късмет, ще свършим работата между закуска и обяд, за да можем да отпразнуваме случая на вечеря.
	— Хм — отвърна усмихнат Орвъл. После се наведе към двамата мъже, посочи ги с пръст и добави: — А разправят, че аз съм бил шантав?


	39

	_Плитчините край остров Нантъкет_
	Миниподводницата се бе спуснала едва няколко фатома* в синьо-зелените води на Нантъкетския пролив, а Остин вече започна да съжалява, че се потапя със Завала. Не че се съмняваше в уменията му на водач. Надали изобщо, под или над вода съществуваше превозно средство, което да му се опъне. Проблем създаваше непоносимият фалш на пеенето му. Докато кранът поемаше двуместната машина и я спускаше на вода, Завала зарева испанска версия на „Жълтата подводница“**. Остин излая в микрофона:
	[* Фатом — (мор.) прибл. 180 см]
	[** Жълта подводница — един от хитовете на английския състав „Бийтълс“ от шестдесетте години.]
	— Друга не знаеш ли?
	— Пея по желание на публиката.
	— Какво ще кажеш за „Далеч, далеч от дома“?
	Тихият смях на Завала се разнесе от слушалките:
	— Тая не съм я чувал, откак бях muchacho*.
	[* Muchacho — (исп.) в случая момченце.]
	— При извънредни ситуации се прибягва до извънредни мерки.
	— Няма проблем! Все пак с акомпанимент на китара звучи по-добре. Накъде да караме, amigo?
	— Какво ще кажеш за надолу. Като начало.
	Жестът на съгласие можеше да се види през наблюдателната полусфера, която беше толкова близо до Завала, че ако не беше плексигласовата преграда около главите им, Остин би могъл да протегне ръка и да докосне колегата си по рамото. Двата купола бяха монтирани в предната част на миниподводницата и стърчаха под ъгъл спрямо зелената плоскост на керамичната й повърхност като ококорените очи на жаба.
	„Дийп Флайт II“ не приличаше на повечето дълбоководни подводници и батискафи*, чиято форма наподобява дебел човек, заоблен и широк в талията. Тя напомняше по-скоро футуристичен изтребител, отколкото подводен плавателен съд. Корпусът й беше правоъгълен и плосък. Отпред и отзад се източваше като острие на длето. Страните бяха отвесни и под прав ъгъл спрямо плоските покрив и дъно, с остри ръбове, подобно на сукно, опънато на метална рамка. Стабилизаторите бяха къси и ръбести, снабдени с неподвижни ходови светлини. Пропелерите се намираха зад стабилизаторите и наблюдателните куполи. В предната част на съда бяха разположени дистанционно управляеми манипулатори и подвижен прожектор.
	[* Батискаф — съд за проникване на голяма дълбочина, който потъва с помощта на собственото си тегло, а изплава, след като изхвърли баласт.]
	За разлика от екипажа на други подводници, който седеше изправен като зад бюро, Остин и Завала лежаха като сфинксове, с лица напред, с лакти върху тапицирани подложки и с ергономични отливки около цялото тяло. Управлението беше дублирано, като пред всеки имаше по два лоста — един за скоростта и друг за движение по вертикала. Завала водеше подводницата, докато Остин отговаряше за останалите системи — светлини, видеокамера, манипулатори. Държеше под око дигиталните дисплеи на контролното табло отпред, показващи данните на компаса, скоростомера, одометъра*, халогена** и сонара***. Подводницата бе много повратлива и променяше направлението си чрез стабилизатори в задната част, като при самолет.
	[* Одометър — уред за измерване на изминато разстояние.]
	[** Халоген — халогенна лампа.]
	[*** Сонар — апарат за подводно определяне на предмети във водата.]
	Телата им бяха повдигнати под наклон от тридесет градуса спрямо хоризонталната ос, така че да заемат естественото положение на плувец, което смекчаваше усещането за опасност, при потапяне или изплаване. Дължината на кабината беше достатъчна за 183-те сантиметра на Остин, но усещаше широките си рамене леко притеснени. И все пак, дори със серенадата на Завала, трябваше да признае, че това беше много приятен начин да се обследва потънал океански кораб.
	Останките бяха маркирани с червен сферичен буй. Завала започна да описва бавна серия от все по-дълбоки кръгове около въжето на буя, спускащо се от повърхността до парче верига, виснала от крана на третата спасителна лодка по левия борд, на шестдесет метра дълбочина. Нормално спускане до най-високата точка на потъналия кораб би отнело три-четири минути. Със скоростта си от пет възела, подводницата можеше да покрие разстоянието за част от това време, но Остин искаше да усети обстановката, в която щяха да работят. Помоли Завала да се спусне на дъното.
	Надебеляващият воден слой поглъщаше един след друг съставните цветове на светлинния спектър. Най-напред се загуби червеният, а после останалите. На петия фатом, остана само студен синьо-зелен оттенък. В замяна на загубения колорит, водата стана прозрачна като кристал, докато подводницата цепеше по-топли, изпълнени с дребни растителни организми, пластове. Тя се спускаше, сякаш по нарез на тирбушон, около котвеното въже на буя. Изведнъж на бледия фон на пясъчното дъно изпъкна огромно туловище, което изпълни зрителното им поле.
	При отличната видимост, подводницата се бе по-топила до четиридесет метра без светлини. На това равнище Завала я нивелира, забави ход почти докрай и запали дънните прожектори. Корабът лежеше на една страна. Големият кръг светлина превърна част от черния корпус в мъртвешки ага, изпъстрен тук-там с петна в прокаженожълто и кърваворъждиво. Пелената от милиони морски анемонии, повила кораба, се губеше извън очертанията на кръга.
	Остин не можеше да си представи, че този огромен, мъртъв левиатан* е бил навремето един от най-бързите и красиви кораби на вода. Човек може да застане пред сграда, висока колкото дължината на „Дориа“, без да се чувства потиснат, но ако същият този двеста и тридесет метров корпус се разположи хоризонтално върху равна пустош, неговата монументалност спира дъха.
	[* Левиатан — библейско морско чудовище, приемано за кит или змей.]
	Легнал на щирборда си, скрил фаталната рана от острия нос на „Стокхолм“, „Дориа“ напомняше някакво чудовищно морско същество, полегнало за кратка дрямка и готово да бъде разбудено от морското течение. Подводницата включи видеокамерата си и се плъзна ниско над редицата илюминатори към кърмата. На фона на огромното туловище, тя приличаше на малко опулено ракообразно, попаднало на кит. Недалеч от шестнадесеттонния ляв винт Завала рязко обърна и мина над ъгловатите отвори, служили някога за прозорци на палубата за разходка. Когато пространството под тях се откри, Завала спусна подводницата до седемдесет метра и пое към носа по курс, успореден на предишния. Претрупаните палуби представляваха тридесетметрова стена от лявата им страна. Минаха край трите плувни басейна, осигуряващи прохлада на презатлантическите пътници, съобразно цената на билета им, плъзнаха се над спасителната палуба, чиито спускателни механизми и днес не работеха по-добре, отколкото през 1956.
	Десетки рибарски мрежи висяха в плен на крановете на спасителните лодки. Висяха като покров на гигантски саркофаг. Очите им бяха гурелясали от десетилетните морски наслойки. Някои от тях, виснали на буйовете си над развалината, все още изпълняваха дълга си и залавяха по някоя от стрелкащите се в опасна близост риби. Забелязал стърчащите от мрежите риби гръбнаци, Завала мъдро държеше подводницата на разстояние от все още опасните съоръжения.
	Огромният червено-бял димоход се бе откъснал и бе открил широка квадратна шахта към машинното отделение. Други отвори показваха горната част на голям брой стълбища. Надстройката бе рухнала и представляваше безформена купчина отломки на дъното. Без характерните си очертания „Андреа Дориа“ приличаше повече на баржа, отколкото на пътнически кораб. Едва когато стигнаха останките на рулевата и забелязала масивните бити, огромните корпуси на винчовете и кнехтите, непокътнати на бака, те усетиха, че това е било огромен презокеански кораб. Трудно беше да се повярва, че съд с подобни размери изобщо може да потъне, но така са говорели и за „Титаник“, спомни си Остин.
	Мълчаха с благоговението на опечалени участници в погребение, но Остин наруши тишината:
	— Така изглеждат тридесет милиона долара, след няколко десетилетия на морското дъно.
	— Голяма пара, за някакъв си преоразмерен рибарски кош — отбеляза Завала.
	— И това е само за коритото. Не броя обзавеждането, произведенията на изкуството и четиристотинте тона товари. Гордостта на италианския граждански флот.
	— Не мога да го проумея — каза Завала. — Знам за гъстата мъгла, но и двата кораба са имали радари и външни наблюдатели. Как са могли, от всички милиони квадратни мили в океана, да си изберат едно и също място по едно и също време?
	— Лош късмет, сигурно.
	— Не биха се справили по-добре, даже и ако следваха предварително определен курс за сблъскване.
	— Петдесет и двама загинали. Двадесет и девет хилядитонен кораб на дъното. „Стокхолм“ тежко повреден. Товар за милиони загубен. Това се казва планиране.
	— Да не искаш да кажеш, че и това е една от неразгаданите тайни на морето?
	— Защо, ти да не би да си я разгадал?
	— Не съм — каза Завала с въздишка, която изсъска в слушалките. — Сега накъде?
	— Да хвърлим един поглед на „дупката на Гимбъл“ — предложи Остин.
	Минито изви с грациозността на манта*, пое към носа и спря около средата на левия борд, над назъбен четириъгълен отвор.
	[* Манта — голяма плоска морска риба, с овална форма.]
	Дупката на Гимбъл.
	Големият два и половина на шест метра отвор беше наследството на Питър Гимбъл. По-малко от двадесет и осем часа след потъването на „Дориа“, Гимбъл и още един фотограф на име Джоузеф Фокс, се спускат до кораба и го изследват в продължение на тринадесет минути. Това слага началото на Гимбъловата мания. През 1981 година той организира експедиция, която използва въздушен звънец* и подводни технологии. Водолазите изрязват отвор към фоайето на първа класа, за да се доберат до сейф, в който би трябвало да има скъпоценности за около милион долара. Сред огромна шумотевица, сейфът бил отворен пред телевизионни камери, за да обогати водолазите с неколкостотин долара.
	[* Въздушен звънец — съоръжение за проникване на големи дълбочини с форма на камбана, отворено отдолу; водата не може да влезе, понеже я спира съпротивлението на изпълващия го въздух.]
	— Прилича на порта в хамбар — присмя се Завала.
	— Тази порта са я рязали с магнезиеви електроди цели две седмици — отвърна Остин. — Ние не разполагаме с толкова време.
	— Може би по-лесно ще извадим цялото нещо. Щом НАМПД успя да извади „Титаник“, това тук ще е детска игра.
	— Не си първият, който го предлага. Има цял куп идеи. Сгъстен въздух, балони с хелий, кесони*, пластмасови пресовки. Даже и топки за пинг-понг.
	[* Кесон — ламаринен, бетонен или дървен сандък, приспособен за работа под вода, като в него се вкарва сгъстен въздух за дишане и изтласкване на водата.]
	— Тоя, дето е предложил топките, трябва наистина да е имал cojones* — подсвирна Завала.
	[* Cojones — (исп.) топки, тестикули. Игра на думи: „имам топки“ означава стиска ми, куражлия съм.]
	Остин изстена при тая испанска двусмислица.
	— Ако оставим настрана изтънчената ти забележка, какво ще кажеш за всичко това тук?
	— Мисля, че някой ни е отменил, при отварянето на входа.
	— Съгласен съм. Дай да се вдигнем, да видим какво мислят останалите.
	Завала вдигна палец, погали лоста и вдигна носа на подводницата. Докато мощните й пропелери я тласкаха към повърхността, Остин погледна надолу, към чезнещия в мрака белезникав призрак. Някъде в огромния му търбух се криеше ключът към загадката на серия жестоки убийства. Остави мрачните си мисли, когато Завала раздра тишината с „Градината на октоподите“ на испански. Остин благодари на небесата за краткостта на това потапяне.


	„Дийп Фланг“ изскочи на повърхността сред фонтани пяна. През стичащата се по плексигласа вода, на около петдесет метра от тях се виждаше сив кораб с бяла надстройка. Под водата миниподводницата беше пъргава като хамсийка. На повърхността плоскостите й реагираха на всяка вълничка, издухана от лекия бриз. Остин не страдаше обикновено от морска болест, но сега го бе обзело особено усещане и се зарадва, когато корабът започна бързо да скъсява разстоянието помежду им.
	Имаше форми, типични за съдове, чието предназначение е да спускат, вдигат и превозват на палубата си съоръжения и транспортни средства от най-различно естество. Заоблен нос и висока надстройка в предната част, характерни за влекач, а по-голямата част от двадесет и два метровата му палуба беше открита. От двете й страни се извисяваха аркообразни кранове, а седемметровата кърма беше заета от стоманена конструкция с формата на А. Под нея, към морската повърхност се спускаше рампа. Двама, облечени в мушами, мъже избутаха по нея надуваема лодка, скочиха вътре и заподскачаха по вълните към подводницата. Докато единият държеше лоста за управление, другият промуши куката, в края на едно въже, през халка в носа на минито.
	Въжето водеше до палубен винч, който приближи подводницата до щирборда. През него се подаде рамото на кран, а мъжете в лодката бързо закачиха въжетата му към специално пригодените за целта места по борда на подводницата. Въжето се изопна. Пасажерите и капещият им съд увиснаха над водата. Кранът се завъртя и внимателно отпусна корпуса в леглото на метална стойка. Операцията протече с швейцарска прецизност и експедитивност. От бащиния си екипаж, Остин и не очакваше нещо друго.
	След знаменателната среща в „Пийбоди“, Остин се бе обадил на Руди Гън, за да го информира и да поиска спасителен кораб. НАМПД разполагаше с десетки кораби за пръснатите си по цял свят операции. И точно тук се криеше проблемът, както му бе обяснил Руди. Корабите на агенцията бяха къде ли не. Повечето обслужваха учени, които бяха чакали ред за място на борда им. Най-близо до тях беше „Нерей“, в Мексиканския залив. Остин обясни, че не му трябва напълно оборудван спасителен кораб, но Гън отговори, че по-рано от седмица не може да направи нищо за него. Остин каза да приемат заявката му и затвори. След миг на размисъл, набра друг номер.
	Чу се нещо като кашлица на мечка в гъста гора. Остин каза на баща си какво иска.
	— Ха! — Зарадва се старецът. — За бога, мислех си, че НАМПД има повече кораби от военния флот. Толкова ли не може адмиралът да ти задели някоя черупчица?
	Остин изчака баща му да се наследи напълно на злорадството си.
	— Не и точно в момента. Наистина би могъл да ми помогнеш, татко.
	— Хм. Помощта си има цена, млади момко — лукаво отбеляза старецът.
	— НАМПД ще покрие всичките ти разходи.
	— Пукнат грош не давам за някакви си пари — изръмжа старият Остин. — Счетоводителят ми ще намери начин да представи нещата като благотворителност, ако преди това не го пратят в Алкатраз*. Ако ти дам нещо, което се държи над водата, означава ли, че ще приключиш там с каквато глупост те е натоварил Сендекър и ще дойдеш да ме видиш, преди да оглупея дотолкова, че да не мога да те позная?
	[* Алкатраз — островче в залива на Сан Франциско с разположен върху него едноименен затвор (отдавна недействащ), символ на затворите изобщо.]
	— Не мога да обещая, но има голяма вероятност.
	— Хм, да намеря кораб, но не е като да спра такси, нали разбираш? Ще видя какво мога да направя. — И затвори.
	Остин се засмя тихичко. Баща му знаеше отлично, къде точно се намира и с какво се занимава всеки от съдовете му, до най-малката гребна лодка. Искаше просто малко да го помъчи. Не се изненада, когато след няколко минути телефонът иззвъня. Дрезгавият глас каза:
	— Имаш късмет. Намерих ти една стара гемия. Имаме един спасител, който работи за военните при Сенди Хук, Ню Джърси. Не като вашите огромни изследователски кораби, но ще свърши работа. Утре ще пусне котва в Нантъкет и ще ви чака там.
	— Благодаря ти, татко, наистина съм ти задължен.
	— Трябваше да се разправям с капитана, а и ще загубя пари в тая работа — каза бащата по-меко, — но си викам, струва си да докарам тук сина си в годините ми на упадък.
	Ама че артист! Остин знаеше, че баща му все още беше в състояние да пребори мечка. Верен на думата си, старият Остин изпрати кораба още на другия ден. „Морският дявол“ не приличаше много на гемия. Беше спасителен кораб от средна големина, построен преди по-малко от две години, по последна дума на техниката. Като плюс с него вървеше капитан Джон Макгънти, кокалест и червендалест ирландец от Саут Бостън. Капитанът се бе спускал при „Андреа Дориа“ на младини и се зарадва на възможността да се върне отново там.
	Остин изваждаше касетата от видеомагнетофона, когато капитанът се появи.
	— Е, не ме дръжте в неведение — каза той нетърпеливо, — как е старото момиче?
	— Възрастта започва да му личи, но можете да видите и сам. — Остин подаде касетата. Капитанът погледна към подводницата и се усмихна. — Бива си я — каза той и ги поведе към каютата си. Снабди Остин и Завала с ниски кресла и високоградусови питиета, после пъхна касетата в плейъра. Макгънти остана непривично мълчалив, докато попиваше всяка подробност от преминаващия през екрана обърнат и обрасъл с анемонии корпус. Когато записът свърши, той го превъртя отново.
	— Добра работа сте свършили, момчета. Изглежда почти като през 1987, когато се гмурках аз. Само дето траловете* са повече. И както казахте, малко се е поизносил. Само че проблемът се крие там, където не се вижда на филма. Чух, че секторните стени са изгнили. Няма да мине много време и всичко ще рухне.
	[* Трал — дънна рибарска мрежа, действаща на принципа на влачене, „тралене“.]
	— Можете ли да ни дадете някаква представа какво ни очаква там?
	— Ще направя, каквото мога. Искате ли още по едно? — Без да чака отговор, той наля по двойна доза „Джак Даниълс“ и пусна в чашите миниатюрни подобия на ледени кубчета. Отпи глътка, загледан в празния екран на телевизора. — Не бива да забравяте едно. „Дориа“ може и да ви изглежда добре, въпреки всичките гадории по корпуса, но това е убиец. Неслучайно го наричат Монт Еверест на водолазите. Не е взел толкова жертви, колкото Еверест — бяха десетина, когато ги броих последния път, — но изглежда, гмурците, както и алпинистите на Еверест, са любители на повишения адреналин в кръвта.
	— Всяко крушение си има своите особености — отбеляза Остин. — Какви са главните заплахи тук?
	— Ами, в ръкава си крие всякакви фокуси. На първо място е дълбочината. Времето за декомпресия е два часа. Трябва ви вълнено бельо под неопрена, заради студа. Има акули, идват за попадналите в мрежите риби. Повечето сини. Приема се, че не са опасни, но когато декомпенсираш, виснал на котвеното въже, някоя късогледа хищница може и да те сбърка с тлъсто парче.
	— Когато се учех на тоя занаят, баща ми все повтаряше, че под водата, човек престава да стои най-отгоре в хранителната йерархия — отбеляза Остин.
	Макгънти изсумтя в съгласие.
	— Всичко това не би представлявало кой знае каква пречка, ако не бяха другите проблеми. Има едно гадно, постоянно течение. По цялата дълбочина и дори през кораба. Понякога имаш усещането, че ще те откъсне от въжето.
	— Усетих как се мъчи да отклони подводницата от курса — каза Завала.
	— Обърнахте ли внимание на видимостта?
	— Днес се виждаше доста добре. Намерихме останките без светлини — отвърна Остин.
	— Имали сте късмет. Грееше слънце, водата беше сравнително неподвижна. При мъгла или облачност може да се ударите в корпуса, преди да сте го забелязали. Но това е нищо в сравнение с вътрешността. Тъмно е като в подземното царство. Тиня навсякъде. Само да я докоснеш и наоколо се вдига мътилка, през която лъчът на прожектора не може да мине. Много лесно можеш да се объркаш и загубиш. Най-голямата опасност е да не се заплетеш някъде. Пълно е с най-различни кабели и жици. Разбира се, ако стигнеш до тях през всичките тия мрежи, въжета и риболовни корди, откъснати от въдиците на талпите любители на приключения, които идват на мястото на катастрофата. Те не се забелязват. Не знаеш, че е там, докато не ти се омотае около кислородния апарат. Имаш не повече от двадесет минути да се отървеш.
	— Не е кой знае колко, за проучването на такъв голям кораб.
	— Това е и една от най-големите опасности. Човек иска да се снабди с някое парче керамика или чиния с италианската емблема. Помисли само колко време и пари отиват, за да се спуснеш долу. Забравят. Бързо губят сили. Особено, ако трябва да се борят с течението и използват неподходяща дихателна смес. Правят грешки. Губят се. Забравят предварителния план. Снаряжението трябва да работи безупречно. При последното си спускане, носех пет бутилки, оловен колан, осветление, ножове, общо сто и петнадесет кила. Цяла вечност ти трябва, за да изследваш целия кораб. И пак можеш да объркаш посоките. Корабът лежи на една страна, палуби и разделителни стени стоят вертикално.
	— Тоя „Андреа Дориа“ изглежда тъкмо за нас, а Джо?
	— Стига да сервират текила на бара.
	Макгънти вдигна вежди. Обикновено с такава самонадеяност пред останките на „Андреа Дориа“, се купуваше еднопосочен билет за чувала с тежестта, но за тия двамата не беше сигурен. Тоя големият, с неподходяща коса за гладкото му лице, и другият, с тихия глас и креватен поглед, излъчваха някаква необикновена сигурност. Тревогата изчезна от лицето на капитана и той се усмихна като стара хрътка. Изобщо не би се изненадал, ако цъфнат на бара в първа класа на „Дориа“ и си поръчат по едно на бармана призрак.
	— Какво ще е времето, капитане? — попита Остин.
	— По тия плитчини е дяволски непостоянно. Днес спокойно, утре духа, та се къса. Тукашната мъгла е прочута. Ония от „Стокхолм“ и „Дориа“ могат да ти кажат колко гъста става. Сега вятърът е югоизточен, но ще се измести на запад и според мен, можем да очакваме спокойно море. Но колко дни ще остане такова, не може да се каже.
	— Това е добре. Ние малко бързаме, така че не разполагаме с много време — каза Остин.
	Макгънти се усмихна. Доста самонадеяно.
	— Ще видим. Все пак трябва да призная, момчета, че имате дупе. Какво точно търсите, брониран камион в трюма? Доста ще се озорите. Особено пък, като не познавате кораба. — Поклати глава. — Бих искал да ви помогна, но моето водолазно поприще принадлежи на миналото. Би трябвало да имате водач.
	Остин забеляза един син корпус да се изнизва покрай илюминатора. На носа му пишеше „Майра“.
	— Извинете, капитане! Мисля, че водачът току-що пристигна.


	40

	_Джорджтаун, Вашингтон_
	— Гемей, може ли за минутка? — извика Траут от кабинета си. Беше се надвесил над монитора на своя компютър, вперил поглед в огромния дисплей, използван за графиките, които изграждаше във връзка с различните си дълбокодънни проучвания.
	— Ъхъ — измуча приглушено Гемей откъм другата стая. Лежеше по гръб, върху скеле, импровизирано от тясна дъска и две бояджийски стълби, високо над пода, като някакъв йога в транс. Двамата с Пол постоянно променяха интериора на тухлената си къща в Джорджтаун. Руди Гън й бе наредил да си почине няколко дни, преди да се яви в службата. Обаче, щом се прибра у дома, тя се нахвърли върху един поизоставен проект и сега рисуваше по тавана гирлянди свежи цветя.
	Влезе в кабинета, като си бършеше ръцете с парцал. Носеше стари джинси и работна блуза. Тъмночервената й коса бе натъпкана под бяла шапка с инициалите на фирма за бои. Цялото й лице беше в червени и зелени петна, ако не се смятат оставените от предпазните очила чисти кръгове около очите.
	— Приличаш на абстрактна картина от Джексън Полок — отбеляза Траут.
	Тя избърса малко пурпурна слюнка от устата си.
	— Как е изписал тоя Микеланджело Сикстинската капела, умът ми не го побира. Аз едва изтраях час и съм цялата схваната.
	Траут надникна иззад несъществуващите си очила и се разля в благодушна усмивка.
	— Какво стана със сваляческата ти физиономия? — попита подозрително Гемей.
	Той обхвана тънкия й кръст и я привлече по-близо. Докосваше я при всяка възможност, откак се бяха прибрали, сякаш се боеше, че отново може да изчезне в джунглата. Времето, докато я нямаше, беше кошмарно за него, но сдържаността му на янки не допускаше да си го признае открито.
	— Мислех си колко си секси с това омазано лице.
	Гемей прокара нежно пръста през косата му и я разроши на челото.
	— Вие, извратените типове, винаги знаете как да завъртите със сладки приказки главата на някое момиче. — Погледът й попадна на екрана. — Затова ли ме повика?
	— Дотук с внезапните романтични пристъпи. — Той посочи монитора. — Да, кажи ми какво виждаш.
	Тя се облегна на рамото на Пол и присви очи към екрана.
	— Безмозъчно същество. Виждам осем глави, чиито фантастични черти са предадени с най-големи подробности. — Гласът й стана научно сух, подобно монотонното гъгнене на патоанатом, който диктува хода на извършвана в момента аутопсия. — На пръв поглед, профилите изглеждат идентични, но след по-внимателно вглеждане откривам незначителни различия, главно в челюстите и устата, но също така и във формата на черепната кутия. Как се представям, Шерлък?
	— Вие не само гледате, но и наблюдавате, драги ми Уотсън*.
	[* Шерлок и Уотсън — двамата главни герои от поредица детективски романи на А. Конан Дойл.]
	— Елементарно, скъпи ми приятелю. Кой е рисувал тая скици? Те сами по себе си са произведения на изкуството.
	— Уважаваният доктор Чи, човекът с много дарования.
	— Достатъчно добре опознах добрия професор, за да не се изненадвам от каквото и да е, направено от него. Откъде си ги взел?
	— Чи ми ги показа, докато бях в Харвард. Помоли да ги видиш и ти. Спомни си за археоложката ти квалификация, преди да се заемеш с биология. Но най-вече искаше да ги погледне неизкушено око. — Траут протегна назад дългото си тяло и сключи пръста на тила си. — Аз съм морски геолог. Мога да правя всякакви красиви неща с тия работа, но те нищо не ми говорят.
	Гемей притегли един стол до съпруга си.
	— Погледни на нещата така, Пол. Не е по-различно, отколкото, ако някой ти донесе камък от морското дъно. Какъв би бил първият ти въпрос в тоя случай?
	— Много просто — откъде го е взел?
	— Браво! — Тя го потупа по бузата. — Същото става и в археологията. Културата на маите не е била моя проблематика, преди да стана биолог, но ето първия ми въпрос — откъде са дошли тия релефи.
	Траут посочи екрана.
	— Тази глава е от мястото, наричано от Чи МТИ. Там, където за първи път сте се сблъскали с чиклеросите.
	Гемей усети тръпки по гърба си при мисълта за прежурящото слънце, гнилия дъх на джунглата и небръснатите, враждебни мъже.
	— А останалите?
	— Всички са от различни места, посещавани от Чи.
	— Какво го е накарало да подбере точно тези, ако изключим обстоятелството, че са почти идентични?
	— Местонахождението. Всички са взети от обсерватории с фризове с изобразени кораби, които може да са, а може и да не са финикийски.
	— Интересно.
	— Ъхъ. И професорът така си помислил. Корабната тематика ги обединява.
	— Какво означава всичко това?
	— Не знам — сви рамене той. — Боя се, че познанията ми по централноамериканска цивилизация спират дотук.
	— Да се обадим на професор Чи.
	— Току-що звънях. Няма го в кабинета му в Мексико сити. Бил там, но вече нямало да се появи.
	— Нека позная. Казали са ти, че е сред природата.
	— Оставих му съобщение — кимна в съгласие Траут.
	— Няма да миряса вече, откак си върна „Хамера“. Ами Орвъл?
	— Смахнатият професор? Точно него имах предвид. Исках първо да ти покажа всичко, да не би да те озари някакво вдъхновение.
	— Обади се на Линъс Орвъл. Това казва моето вдъхновение.
	Траут порови в паметта на мобифона си и натисна номер.
	Когато Орвъл се обади, пусна линията през усилвателя.
	— А, Мълдър и Скъли — каза Орвъл, намеквайки за двойката детективи на ФБР от популярната телевизионна серия. — Какво става с Досиетата Х?
	С най-сериозния тон, който можа да скалъпи, Траут каза:
	— Намерихме неопровержими доказателства, че тия тайнствени кораби произхождат от изчезналия континент Му.
	— Майтапите се! — остана без дъх Орвъл.
	— Да, майтапя се. Просто ми е приятно да произнасям тая думичка, Му.
	— Му-у-у тогава и за вас, Мълдър. А сега ми кажете истинската причина за този разговор.
	— Искаме мнението ви относно скиците, оставени от доктор Чи на Пол — каза Гемей.
	— А, Венерините релефи.
	— Венерини?
	— Да, поредица от осем. Всяка фигура представлява превъплъщение на бога Венера.
	Гемей погледна гротескните профили с издадени напред челюсти и изпъкнали чела.
	— Винаги съм приемала, че богинята на любовта е нежно девойче, излязло от морската пяна върху раковина.
	— Това е, защото сте се оставила да ви промиват мозъка с представите на Ботичели* и са ви губили времето с класически науки, преди да напуснете Храма на тъпаците. При маите Венера е мъж.
	[* Ботичели — (Алесандро), италиански живописец от Ранния Ренесанс (1445–1510).]
	— Ама че мъжки шовинизъм!
	— Само донякъде. Що се отнася до човешките жертвоприношения, маите са убедени последователи на идеята за равенство на половете. Венера символизира Кетцалкоатл или Кукулкан. Пернатата змия. Всичко се преплита тук. Аналогия с раждане и прераждане. Както и Кетцалкоатл, Венера изчезва в хода на своя цикъл, за да се появи после отново.
	— Разбирам — обади се Траут. — Маите пълнят храмовете си с изображения на бога, за да го умилостивят и да го върнат обратно.
	— Отчасти е така, да, подмазване пред голямата клечка. Трябва да разберете как архитектурата им се вплита в тяхната религия. Постройките им много често са ориентирани по различни ключови точки, като например равноденствие, слънцестоене или изчезването и появата на Венера. Звезден калкулатор, един вид.
	— Професор Чи сравни обсерваторията в МТИ с компютърен хардуер, а гравюрите по стените — със софтуер. Той предполагаше, че това е част от някакво цяло, тъй както отделната верига е част от компютъра.
	— Да, той разви теорията си и пред мен, но тая резбована кула има още хляб да яде, преди да стане клонинг на IBM.
	— Но все пак е възможно кулата и подобните й да са части от общ план? — настоя Гемей.
	— Не ме разбирайте погрешно. Маите са изключително интелигентни и винаги крият по някоя изненада. Те често ориентират дворцови порти и улици съобразно положението на слънцето и звездите в различно време на годината. Видите ли, предсказването на движението на Венера би осигурило на един жрец колосална власт. Този бог дава на селяните инструкции от жизнено значение — кога да сеят, да жънат, кога настъпва дъждовният сезон. Прочутият Каракол в Чичен Итца е снабден с прозорци, които са в една линия с Венера в различни периоди от цикъла й.
	— Но върху Каракол няма рисунки на кораби, ако правилно си спомням — обади се Гемей.
	— Има ги само върху тия осем кули. Венера изчезва за осем денонощия по време на цикъла си. Опасен феномен, ако разчитате на небесното светило, за да вземете важни решения. И тогава жреците мятат няколко девойчета в някоя дупка, заемат се с малко творческо кръвопускане и всичко си идва на мястото. Като споменах кръвопускане, та се сетих — имам час след малко. Не можем ли да продължим по-късно тази забележителна дискусия?
	Гемей не бе свършила.
	— Казвате, че Венера изчезва за осем денонощия. И храмовете с кораби са осем. Това съвпадение ли е?
	— Чи не мисли така. Трябва да вървя. Нямам търпение да разкажа на студентите за хората от Му.
	Телефонът щракна. Пол взе една тетрадка.
	— Беше информативно. Дай да видим с какво разполагаме! Имаме осем обсерватории — храмове. Всяка от тях е свързана по някакъв начин с цикъла на Венера. — Траут отбеляза нещо. — Тези постройки са посветени на една и съща тема, пристигането на кораби, които е възможно да са били финикийски и да са докарали някакво съкровище. Едно смело предположение: Обсерваториите и Венера имат нещо общо с това съкровище.
	Гемей се съгласи. Тя взе тетрадката и очерта напосоки осем кръга.
	— Да кажем, че това са храмовете. — Тя свърза с линии кръговете и се загледа в драсканицата. — Тук има нещо — реши Гемей.
	Пол погледна и каза:
	— Прилича на паяк — дюстабанлия.
	— Това е, защото мислиш със земни категории. Виж сега! — Нарисува две звезди до ръба на листа. — Издигни се над земята. Да приемем, че това е Венера в екстремалните си позиции на хоризонта. Оня храм, който видях в МТИ, имаше два тесни процепа, като бойници в крепост. Ето какво се вижда, ако теглиш една линия от прозореца до едната екстремна позиция. Ето сега и от другия прозорец. — Доволна от резултата на художествените си усилия, тя прокара линии от всички обсерватории до двете точки на Венера.
	Тикна грубата мрежа под носа на Пол.
	— Сега пък наподобява уста на алигатор, който се готви да вечеря — обясни той.
	— Може би. А може би на гладна змия.
	— Ти още ли си мислиш за оная змия?
	— И да, и не. Доктор Чи носи един амулет на врата си. Нарича го пернатата змия. Точно него ми напомня това тук. Пастта на Кукулкан.
	— Даже и да има нещо вярно в това, трябват ти точните координати на обсерваториите. Жалко, че докторът е навън.
	Гемей го слушаше с половин ухо.
	— Току-що ми дойде нещо наум. Оня говорещ камък, дето го търсят Кърт и Джо. На него нямаше ли някаква диаграма?
	— Май да. Дали няма връзка?
	Траут взе телефона.
	— Ще оставя съобщение за Чи да ни звънне веднага, щом може. После ще се обадим на Кърт да му кажем, че може би си открила нещо.
	Гемей отново разгледа драсканицата.
	— Да, но какво?


	41

	_Плитчините край остров Нантъкет_
	Моторната яхта, която описваше кръгове около влекача, спря недалеч от него и остави машината си на празен ход. Под американското знаме на мачтата й, се вееше бяло-червено-зеленият трикольор на Италия. Слабата среброкоса фигура на Анджело Донатели се показа от кабината и махна с ръка.
	— Здравейте, мистър Остин, идвам със спасителна мисия. Научих, че ви е свършила грапата. Мога ли да направя една доставка?
	— Здравейте, мистър Донатели — извика в отговор Остин. — Благодаря ви за снабдяването! Досега се налагаше да пием акумулаторна киселина.
	Капитан Макгънти направи фуния с длани, макар че гръмовният му глас нямаше никаква нужда от това:
	— Капитанът също ви благодари и ви кани на борда, за да завършите спасителната си мисия.
	Донатели отдаде чест и се върна в кабината. Котвата на яхтата се спусна с трополене на веригата си, а двигателят спря. Донатели и братовчед му Антонио се качиха в моторницата, теглена от яхтата, прекосиха късото разстояние до спасителния кораб и се качиха на борда му.
	Донатели протегна към капитана бутилка с огнената италианска напитка.
	— С най-искрени чувства — каза той, след което се обърна към Остин и му посочи яхтата. — Какво ще кажете за моята синя красавица, мистър Остин?
	Постоянството, с което Донатели се придържаше към учтивата форма на обръщение, беше или спомен от стария свят, или просто навик на ресторантьор, свикнал да общува с клиенти от висшата класа. Това беше приятен нюанс в масово срещаната фалшива сърдечност — „Здрасти, да си говорим на ти, аз съм Бъд“, — която често дразнеше Остин. Той огледа яхтата от носа до кърмата, целия й морскосин корпус и пастелна надстройка, сякаш изучаваше формите на хубава жена.
	— Има красива класическа линия. А как върви?
	— Като в сън. Влюбих се в нея, още като я видях първия път, зарязана на един пристан в Бристъл, Роуд Айлънд. Хиляди съм похарчил за възстановяването й. Дълга е петнадесет метра, но източеният нос я прави да изглежда още по-дълга. Много сигурна лодка, идеална за разходка на внуците. — Донатели се засмя. — А и за бягство от семейството, когато усетя нужда от мир и тишина. Хитрият ми счетоводител я мина за разход на фирмата, така че от време на време трябва да хващам по някоя риба за ресторантите. — Донатели млъкна и хвърли премрежен поглед към водата, където ято чайки се полюшваха като снежинки по повърхността й. — Значи тук беше.
	Остин посочи към червения пластмасов мехур, който подскачаше от леките вълнички:
	— Най-високата част на кораба се намира на тридесет фатома под този буй. Ние сме точно отгоре. — Нямаше нужда де се споменава името „Дория“ — и двамата знаеха за кой кораб става дума.
	— Кръстосал съм всичко около този остров — каза Донатели, но никога не съм идвал на това място. — Усмихна се свенливо. — Ние, сицилианците, сме суеверни хора и вярваме в духове.
	— Още една причина да съм ви благодарен за помощта.
	Донатели впери в Остин пронизващия поглед на хлътналите си очи.
	— За нищо на света не бих пропуснал това. С какво ще започнем?
	— Имаме няколко скици в кабината на капитана.
	— Bene*. Хайде! Антонио! — обърна се той към братовчед си, застанал неподвижно като пожарен кран. — Дай да видим какво можем да направим за тези господа!
	[* Bene — (итал.) добре.]
	Капитан Макгънти разгъна едно руло дебела бяла хартия върху масата в каютата си. Тя носеше знака на Италианските пътнически линии и надпис „Plano delle sistemazioni passeggeri“, или план за настаняване на пътниците. Най-отгоре се виждаше снимка на кораба, цепещ вълните в по-добрите си времена. Под него следваха схеми на деветте палуби. Донатели посочи с пръст мястото на „Панорамата“, в предната част на спасителната палуба.
	— Работех тук, когато ни удари „Стокхолм“. Тряс! Намерих се на пода. Пръстът му се премести към палубата за разходка — Всички пътници, събрани тук, очакват спасение. Голяма бъркотия! — добави той с поклащане на глава — Мистър Карей ме намира и слизаме долу в каютата му. Тук. Откъм щирборда на горната палуба. Горката мисис Карей е затисната. Бягам като подплашен заек да намеря крик. Ето тук, долу. — Показалецът му проследи маршрута от онази нощ. — Покрай магазините във фоайето, но пътят е блокиран и аз се връщам тук при кърмата, после надолу към палуба А. — Донатели прекъсна безхитростния си разказ, припомнил си ужаса от черните недра на потъващия кораб. — Извинете ме — каза той с потрепнал глас — дори сега, след всичките тия години… — Пое си дълбоко дъх и продължи: — През онази нощ разбрах какво е чувствал Данте, когато се е спускал в подземния свят. — Изду бузи и приключи: — Така че накрая стигнах до палуба В, където се намира гаражът. Всички знаете останалото, нали?
	Другите около масата кимнаха.
	— Добре — каза Донатели с видимо облекчение. Макар че в каютата беше прохладно, челото му лъщеше от пот, а на слепоочието му пулсираше вена.
	— Бихте ли ни казали къде точно в гаража видяхте бронирания автомобил? — попита Остин.
	— Разбира се, ето тук, в този ъгъл. — Сицилианецът поиска молив и отбеляза едно Х. — Бяха ми казали, че в гаража има девет коли, сред които и онази фантазия, построена от италианците за Крайслер. — Усмихна се сдържано. — Така и не намерих оня крик, за който бях тръгнал.
	— Имаме намерение да влезем през бордовата врата на гаража — каза Остин.
	Донатели кимна.
	— Колите можеха да влизат в гаража направо от кея. Мисля, че планът ви е добър, но не разбирам много от тия неща — сви рамене той.
	Становището на капитан Макгънти беше по-еднозначно. Преди няколко минути го бяха извикали на корабния телефон. Сега се бе върнал край масата и поклати глава:
	— Надявам се, че не сте тръгнали за зелен хайвер, момчета. Виждам голям проблем право пред носа си.
	— Това може би е, меко казано — обади се Остин. — Учудвам се, че изобщо може да видите друго, освен проблеми.
	— Този май е най-големият. Знам момчета, които са влизали в този трюм. — Капитанът почука с пръст върху дясната страна на гаража. — Всичко тук, юли, камиони, товари, всичко се е струпало върху тази страна, легнала на дъното. Вашият брониран камион може да се окаже под тонове боклуци. Хора, които са влизали вътре и са виждали футуристичната кола на Крайслер, не са могли да стигнат до нея, защото всичко е фрашкано с огънати трегери и смачкани преградни стени. Ако тръгнете с „анцузи“, опасността да се заклещите някъде е голяма.
	Остин си даваше сметка, че тази може да се окаже една от най-трудните задачи в пъстрата му кариера. По свой начин по-трудна от изваждането на иранския контейнеровоз или на руската подводница.
	— Благодаря за предупреждението, капитане! Моето намерение е да подходим към въпроса, сякаш търсим нещо в голямо корабно гробище. Нещо като дъното на Ийст Ривър. Може би сте прав. Може би задачата е непосилна. Но мисля, че трябва да се хвърли един поглед. — Остин се усмихна. — Току-виж сме намерили крика на мистър Донатели.
	Макгънти избухна в мощен смях.
	— Е, ако е за зелен хайвер, зеленото е любимият ми цвят. Какво ще кажете да пием за нашия успех?
	Донатели отвори грапата и сипа на всички с професионална елегантност, която не го бе напуснала.
	— Между другото, обадиха се момчетата от въздушния звънец долу — каза Макгънти. — Готвят се да прорежат корпуса. Казах им да подготвят нещата и да вървят да почиват. Утре заран ще свършите работата.
	— Да пием за невъзможните задачи и загубените каузи — вдигна чашата си Остин.
	Тихият смях заглъхна отведнъж, когато Донатели тържествено вдигна високо своята чаша:
	— За „Андреа Дориа“ и душите на всички, които намериха смъртта си на борда му.
	Пресушиха чашите си в мълчание.


	42

	Животът никога не беше еднообразен за сребролюспите риби ята, самонастанили се в луксозните каюти на „Андреа Дориа“, стрували хиляди лири на първоначалните си обитатели. Но нищо не би могло да подготви жителите на този призрачен, синкав свят за пристигането на двете най-странни рожби на дълбините. Облите им тела бяха покрити с лъскава жълта кожа. Гърбовете им бяха защитени с черни раковини. В средата на кръглите им глави се мъдреше едно-единствено око. От долния край на тумбестите им тела стърчаха по два израстъка. Други два, по-къси и с пипала накрая, се подаваха от горния край. Най-интересни бяха тихо бръмчащите плавници — по един от всяка страна.
	Съществата висяха в пространството, като балони над парад. Тихият смях на Завала се чу в слушалките на Остин.
	— Казвал ли съм ти колко много приличаш на човечето на Мишлен*?
	[* човечето на „Мишлен“ — рекламна фигура на френската фирма за автомобилни гуми Michelin, представляваща надуто като балон човече.]
	— След вечерята с Макгънти снощи, нищо не може да ме учуди. Анцугът ми стяга около пояса.
	Твърдият подводен костюм е бил наречен така, вероятно от някой късоглед. „Анцугът“ всъщност представляваше скроена по тялото подводница. Кованата алуминиева обшивка си беше подводен корпус. Реактивните дюзи за придвижване, по вертикала и хоризонтала, се управляваха с краката Снабдени с инсталации за рециклиране на дихателната смес, костюмите осигуряваха шест до осем часа престой под вода, плюс четиридесет и осем — поддържане на жизнените функции при злополука. Съоръжението тежеше близо половин тон, но във водата — не повече от четири килограма. То даваше възможност за лесно придвижване, дълъг подводен престой и отстраняваше необходимостта от декомпресия. Основен недостатък беше обемът. Да се мине с него по маршрута на Донатели би било самоубийство. Щяха да се омотаят в жици още в първите минути.
	Докато изработваше плана за подводните работи, Остин се запозна с всички предишни опити, успешни или не. Стигна до заключението, че подходът на Гимбъл е бил правилен. Експедицията от 1975 опитва с подводница, но тягата й се оказва слаба, за да се справи с течението. Въздушният звънец, използван като асансьор и работна база, бил с неправилно изчислен баласт и трудно се поддавал на управление. Остин беше впечатлен от обстоятелството, че при използване на надводна техника посредством „пъпна връв“ са били постигани сериозни резултати, въпреки крайно неблагоприятните външни условия. Всъщност именно така са успели да проникнат в гаража. Експедицията на Гимбъл от 1981 била по-добре подготвена. Въздушният звънец работел както трябва. Въпреки пречките от всякакъв вид, включително и отвратителното време и течение, което преплитало „пъпните“ връзки, водолазите успели да намерят сейфа и да го закачат за крана.
	В крайна сметка, Остин се спря на комбинация от твърди костюми и „пъпна“ техника. Организира сравнително добре екипирана експедиция. От баща си получи „Морският дявол“ с екипажа му. Гън проучи изследователските планове на НАМПД и съумя да достави въздушен звънец и бордова барокамера с истински душове и легла в нея. Миниподводницата, с разнообразните си функции, беше неочакван плюс. Най-важна придобивка бяха шестимата водолази, пристигнали с цялата си техника, по въздуха от Вирджиния. Едва стъпили на борда на „Морският дявол“, те се заеха да подготвят пробив в корпуса на кораба, като работеха непрекъснато на смени.
	Времето на плитчините оправда репутацията си. Когато Остин и Завала се измъкнаха от леглата тая сутрин, въздухът беше прозрачен. Къдравите вълнички бяха изчезнали и океанът приличаше на огледало. Полираната му повърхност отразяваше накацалите по нея морски птици. Чифт черни плавници разрязаха водата. Делфини. Според Макгънти те носеха късмет и държаха акулите настрана. Течението на повърхността бе един възел. Капитанът предсказа гъста мъгла и усилване на течението, но щяха да се справят.
	Затворени в тежките костюми, двамата от НАМПД бяха спуснати във водата с помощта на кран. В продължение на няколко минути, изпробваха екипировката си под самото водно огледало. Рамото на крана отново се подаде над борда и спусна дебело стоманено въже, разклонено на четири по-тънки, завършващи с яки стоманени куки. Хванаха ги здраво с механичните ръце! Вертикалните дюзи ги потопиха в индигото на океана с тихо жужене. „Морският дявол“ беше закован точно над корпуса, с помощта на четири котви — две откъм носа и две откъм кърмата, като към всяка водеше стометрова, потънала в пясъка верига. Това бе жизнено необходимо. Иначе въздушният звънец щеше да се люлее като махало.
	Макар че твърдите костюми бяха снабдени със светлини, а и те носеха фенерчета, изкуственото осветление се оказа излишно. Видимостта беше поне девет метра и смътните очертания на кораба се открояваха на фона на по-светлото дъно. Насочиха се към мястото, където част от корпуса проблясваше в студена, пулсираща светлина.
	В средата на трептящото синкаво петно, двама водолази се бяха вкопчили в катурнатата лява страна на кораба, като насекоми в дънер. Единият бе коленичил и работеше с горелка за рязане, а другият следеше шланга, който й подаваше гориво, както и за общото състояние на нещата. Двамата бяха спуснати с помощта на воден звънец, който им служеше за асансьор и подводно убежище.
	Самият звънец беше закачен на края на спуснато от палубен винч на „Морският дявол“. Стоманено въже и висеше на няколко метра над корпуса. Имаше формата на пропанов лагерен фенер. Четирите му страни бяха леко извити към ръбовете, а горната част бе сплескана, за да осигури отвор за носещото въже. Малко под него, в съоръжението влизаше комуникационен кабел, който осигуряваше и енергия. Към външната страна на корпуса бяха прикрепени резервоари за дихателна смес и гориво за горелката. Долната част на звънеца беше отворена, но водата не можеше да нахлуе в него поради съпротивлението на въздуха. През отвора, към водолазите се виеха като змии „пъпните“ върви, които ги снабдяваха с дихателна смес и топла вода за двойните костюми. Всеки от двамата имаше на гърба си аварийна дихателна бутилка.
	Водолазите работеха над очистен от анемониите участък от стоманената обшивка, върху който личеше черната корабна боя. Високата температура на дъгата от магнезиевия електрод бе очертала около правоъгълната гаражна врата дълга, обезцветена ивица. Вторият водолаз забеляза приближаващите жълти балони. С бавно движение, станало навик, в течение на дългата работа под вода, той пое краищата на стоманеното въже от Остин и Завала. Хората от НАМПД можеха да се свързват помежду си и с кораба, но не и с двамата водолази тук, освен в звънеца. Това не тревожеше Остин, доколкото всеки елемент от плана бе преповтарян много пъти от всички участници, а мълчаливите знаци бяха достатъчно изразителни.
	Коленичилият спря горелката, когато забеляза новодошлите. Показа им четирите ъгъла на плочата, в които бе пробил двойни отвори, и посочи с палец нагоре. После двамата с партньора му закачиха стоманените куки към отворите. Отдалечиха се на няколко метра и единият направи с ръка движения сякаш дърпа въженцето на локомотивна свирка.
	Остин се свърза с палубата:
	— Готово. Вдигайте.
	Съобщението бе предадено на краниста и въжето се опъна като тетива на лък. Минаха няколко секунди. Нищо не се случи. Рамката около вратата бе надупчена като перфокарта. Остин тъкмо се питаше дали няма да са необходими още дупки, когато от корпуса избухна облак мехурчета. Вратата се отскубна с приглушен тътен. Остин инструктира хората на палубата да завъртят крана и да я пуснат върху корпуса.
	Огромен отвор зееше в борда на кораба на равнището на палуба В. Каютите от туристическа класа бяха натъпкани в предната и задна част на тази палуба, както и на палуба С под нея. Предната част на палуба В се разделяше на две от autoritmessa, помещението с деветте леки коли и бронирания камион.
	Завала включи дюзите и увисна над отвора.
	— Човек може да влезе с „Хамер“ през тая дупка — отбеляза той.
	— Не оставяй нещата недовършени. Дай да я кръстим! От днес нататък, който се спусне тук, ще знае, че е изправен пред Дупката на Завала.
	— Оставям ти тази чест. Защо да не я наречем Пролуката на Остин?
	— А не е ли по-добре да поразгледаме?
	— Едва ли ще намерим по-подходящо време.
	— Аз съм пръв. Бавно и сигурно. Внимавай за кабели и разрушени стени! Спазвай дистанция!
	Завала нямаше нужда от предупреждения. Костюмите им приличаха на космонавтски. И както в условията на безтегловност, и те трябваше да правят добре обмислени и премерени движения. Дори и лек сблъсък с половинтонното тегло, щеше да им избие зъбите.
	Остин мина под Завала, така че светлината от костюма му се заби право в дупката. Мощният лъч бе погълнат от тъмнината. Включи вертикалната дюза, спусна се с краката надолу в гаража, застана на място и се завъртя на триста и шестдесет градуса. Не се виждаха свободни краища или провиснали кабели. Даде знак на Завала и видя как издутата му жълта фигура се спуска през синьо-зелената дупка и увисва неподвижно до него.
	— Това ми напомня за Baja Cantina* в Тихуана — обади се Завала. — Всъщност там не е толкова тъмно.
	[* Baja cantina — (исп.) Дълбоката (подземна) кръчма.]
	— Ще му ударим по едно питие на връщане — отговори Остин. — Корабът е широк двадесет и седем метра. Товарът трябва да се е свлякъл долу, към дъното, както каза и капитан Макгънти. Всичко е под деветдесет градуса, така че подът е оная вертикална стена точно зад тебе. Да се държим близо до нея, за да не загубим ориентировка!
	Докато се спускаха, Остин преглеждаше наум списъка с евентуалните пречки и действия за преодоляването им. Докато извършваше физически движения и търсеше решения за конкретни ситуации, разумът му бе зает на друго, подсъзнателно равнище. Може би, беше остатък от вградения механизъм за оцеляване, който някога е карал небръснатата козина на предците му да настръхва. Чу в съзнанието си гласа на Донатели да описва ужасяващото си спускане в недрата на парахода. Старият греши, заключи Остин. Тук е по-зле отколкото Данте е можел да си представи. Би се радвал на пламъците и сярата на ада. Поне се е виждало нещо в оня дантев ад. Макар и само демони и прокълнати.
	Сега трудно можеше да се повярва, че е имало времена, когато палубите на този огромен, празен корпус са потрепвали от мощта на петдесетте хиляди дизелови коня, а уютните гнезда на кабините са приютявали повече от хиляда и двеста пътника, оставили се на грижите на почти шестстотин човека екипаж. Първият спуснал се до „Андреа Дориа“ след потъването му, съобщил, че корабът бил като жив. От него се носела зловеща какофония от стеналия и скърцане, трополене на търкалящи се отломъци, вода нахлувала напред-назад през вратите. Пред Остин имаше само тлен, пустота и тишина, ако не се смята шумът от дишането им. Тази грамада от метал беше населена с духове и човек можеше да полудее, ако остане по-дълго в нея.
	Корабът сякаш ги затваряше в себе си и Остин непрекъснато следеше дълбокомера. Макар да се намираха едва на около шестдесет метра под повърхността, тъмнината ги караше да се чувстват по-надълбоко. Погледна нагоре. Синьо-зеленото правоъгълно петно на отвора се размиваше в мрака и би могло да се загуби напълно от поглед, ако водолазите не бяха прикрепили към ръба му мигаща халогенна светлина за ориентир. Остин се изпълни от чувство за сигурност и насочи вниманието си надолу.
	В кръговете светлина от прожекторите им започваха да се показват някакви предмети. Прави линии и ръбове. Тайнствени обли форми. Тонове отпадъци се бяха струпали върху хоризонталната преграда, която е била някога щирборд на „Ацдреа Дориа“. Когато е бил в нормалното си положение, над гаража се е простирала дебела метална мрежа с пасарелки*. Сега и тя беше вертикална. Остин и Завала започнаха да правят тегели над дъното, между някогашния под и таван на гаражното помещение, тъй както биха постъпили, ако търсеха потънал кораб. Натъкваха се на висящи кабели от някогашната осветителна инсталация, но те не представляваха сериозна пречка и лесно ги преодоляваха.
	[* Пасарел — тясна метална пътека над жп или изобщо над повърхността, в помещение или на открито.]
	В светлините им лъсна метал и стъкло. Различиха неясни форми, които постепенно добиха познати очертания.
	— Ей, Кърт, това долу не е ли ролс-ройс?
	Остин насочи лъча на фенерчето си към характерната тъпа, решетеста муцуна, щръкнала между боклуците.
	— Май да. Според документите на кораба, някакъв от Маями си връщал ролса от Европа.
	— Което показва, че човек трябва да си държи по един ролс на всеки континент.
	Остин се плъзна над колата и забеляза непривичните очертания на друга.
	— Това трябва да е експерименталният образец, изработен от Гиа за Крайслер. Жалко, че го няма Пит. Той би минал през огън и вода, за да се сдобие с нещо подобно за колекцията си.
	— В дадения случай, ще трябва да мине и през доста тиня.
	Колите лежаха една върху друга, покрити с огромно количество отпадъци и тиня. Остин помисли да отстранят боклуците, но това си бе чисто упражнение за ума. Твърде опасно, скъпо и времеядно. Всеки опит би вдигнал облак тиня, който нямаше да се уталожи с дни.
	Според казаното от Донатели камионът би трябвало да е най-отгоре върху купчината. Би следвало да се вижда. Можеше ли да греши възрастният човек? В оная нощ е бил в страхотен стрес. Може би колата е в друг трюм. Остин изръмжа. Толкова усилия отидоха за прорязване на отвора. За втори опит нямаха нито средства, нито време. Цялата материална част му бе отпусната само за няколко дни.
	Съмненията се засилваха с напредването на времето. Огледаха всеки квадратен метър от бунището.
	— Каква е съдбата на оня план с пинг-понговите топки? — попита Завала.
	— В цял Китай няма достатъчно. Какво ще кажеш?
	— Мисля, че Анджело Донатели е един сърцат мъж. Това тук е може би най-големият уред за заблуда на сетивата в цялата Вселена. Да не повярваш, че сме на планетата Земя. Чувствам се като муха в буркан с мед.
	— Почвам да се питам дали камионът изобщо е тук?
	— А къде би могъл да е?
	— Ще ми се да знаех.
	— Нина ще остане разочарована.
	— Знам. Дали да не излезем да съобщим лошата новина?
	— Нямам нищо против. Мехурът ми се оплаква, че съм изпил много кафе тая сутрин.
	Включиха вертикалните дюзи и с бавен и равномерен ход се насочиха към мигащия ориентир. През цялото време насочваха фенерчетата в различни посоки, за да не се натъкнат на някое неочаквано препятствие. Фенерчето на Завала изтръгна някакъв предмет от тъмнината в ъгъла, отмина го и пак се върна върху него.
	— Кърт — обади се той развълнувано, — има нещо там.
	Спряха издигането. Остин видя две червени очи да светят в мрака.
	След повече от час в тоя извънземен свят първата му мисъл бе, че са изправени, лице в лице, пред някакъв огромен морски звяр, избрал трюма за свое леговище. Насочи лъча към двете очи и пулсът му се засили. Не може да бъде! Двамата се приближиха и насочиха мощните лъчи към ъгъла.
	— Проклет да съм! — казаха в един глас.


	43

	Десетилетия преди Остин и Завала да се доберат до гаражното помещение на „Андреа Дориа“, един от неговите офицери предвиди мрачната възможност, няколкото тона желязо на камиона да изпомачкат всичко из трюма, при по-силна буря, и разпореди да го закрепят към пода със стоманени въжета. Повече от половин век по-късно, въжетата продължаваха да държат колата под прав ъгъл спрямо вертикалната стена, служила едно време за под на гаража.
	Черното туловище беше проядено от ръжда, гумите се бяха разкашкали в противна трепереща маса. Никелираните части бяха запазили помътнял блясък, но камионът си бе останал цял. След като направиха толкова подробен оглед, колкото условията позволяваха, Остин и Завала напуснаха трюма. Другите водолази се бяха оттеглили в звънеца и Остин не ги осъди за това. Тяхната подавана дихателна смес се вдишваше осем пъти по-трудно от неговата.
	— Кажете на Донатели, че открихме камиона — обади се Остин на Макгънти.
	— Дявол да го вземе! Сигурен бях, че ще се справите. Достъпен ли е за изваждане?
	— С малко късмет и подходящи инструмента. Приготвил съм ви списък за пазаруване.
	Остин бързо издиктува какво му трябва.
	— Добре. Ще спуснем нова смяна. Ще ви донесат всичко, каквото трябва.
	Звънецът се издигна към повърхността и двамата водолази в него отстъпиха местата си на други двама, които излязоха от барокамерата. Когато звънецът се спусна отново, към стените му бяха прикрепени исканите от Остин инструменти. Преди да напуснат кораба, новите водолази бяха инструктирани от Остин по радиото. Те се измъкнаха изпод долния ръб на звънеца и доплуваха до отвора. Остин и Завала влязоха първи. Другите ги последваха, помъкнали отзад животоподдържащите маркучи. Единият носеше оксиженова горелка.
	Остин съжали за липсата на директна аудиовръзка. Много му се искаше да чуе коментарите на двамата, когато зърнат увисналия от стената камион. Но и удивените им жестове му бяха достатъчни. След като приключиха с тях, двамата се заловиха със задната врата. Тя не поддаде нито на лоста, нито на механичните ръце на твърдите костюми.
	Донатели бе казал, че убийците, ликвидирали охраната на камиона, просто захлопнали вратата. Тя по-скоро бе блокирана от ръжда, отколкото заключена, помисли си Остин. Горелката лумна и водолазът насочи подобния на скалпел пламък към бравата и пантите. Посипа се водопад от ръжда и искри. Отново опитаха с лоста, като и двамата водолази го натиснаха с гърбовете си. Вратата падна и кафеникав облак се размина с нахлуващата навътре вода, за да обгърне четиримата мъже. Когато той се уталожи и водата стана що-годе прозрачна, Остин приближи ръба на отвора и огледа вътрешността на камиона с помощта на фенерчето си.
	Всичко бе затрупано от метални касети, изпопадали от стелажите на колата. Водата бе отмила остатъците от дрехи, коси и разложена плът и голите черепи се хилеха в светлината на лъча, сякаш току-що изстъргани. Костите се бяха струпали в едната страна на помещението, размесени с всичко останало. Остин направи място на партньора си. Завала остана за малко безмълвен. После каза:
	— Прилича на костница в мазето на испанска или мексиканска черква.
	— По-скоро на кланица — мрачно уточни Остин. — Паметта на Анджело Донатели е доста добра. Тия касети сигурно са пълни със скъпоценностите, дето са прекарвали. — Насили се да избегне незрящите погледи на черепите. — Ще се оправим с тях по-късно.
	Направи знак към другите и те приближиха, за да разгледат камиона отблизо. Когато им обясняваше за каменната плоча, Остин бе добавил:
	— Ще попаднете и на малко човешки кости. После ще ви разкажа как са попаднали там. Надявам се, че не сте суеверни.
	Мъжете огледаха вътрешността и поклатиха глави, но се окопитиха бързо. Водолазите на НАМПД бяха професионалисти. Те влязоха в камиона и започнаха да разместват кости и касети. Скоро се показа твърдият край на сиво-черен предмет.
	Отдавна загубеният говорещ камък.
	Докато водолазите разчистваха вътрешността, Остин и Завала се върнаха при звънеца и донесоха полиспаст*, както и края на въжето от бордовия винч на влекача. Костите бяха почтително подредени в купчинка. Касетите бяха отстранени, освен една, оставена да бие на очи. С голяма тържественост единият водолаз я отвори. Светлината заподскача по повърхността на спиращо дъха съкровище от диаманти, сапфири и други скъпоценни камъни.
	[* Полиспаст — съоръжение от барабан, зъбни колела и въже, с чиято помощ силата, необходима за вдигане на предмет, намалява многократно.]
	Остин усети как Завала дълбоко вдишва.
	— Това тук трябва да струва милиони.
	— Може би и милиарди, ако и останалите касети са същите. Това потвърждава тезата, че не грабеж е бил мотивът за убийствата. — Остин даде знак на водолазите да махнат касетата и закрепи полиспаста за ръба на отвора. Завала носеше примка от стоманено въже. Водолазите я нахлузиха върху камъка, а после прикрепиха въжетата от полиспаста и винча към нея.
	Остин знаеше, че усилието на теглене трябва да се приложи точно в центъра на тежестта. Знаеше още, че такова нещо рядко се случва. Това е все едно да съветваш някого да вдига тежест с крака, а не с гърба си. Съветът е добър, но я опитай да го изпълниш в тесен килер или под стълбище! Основното въже се спускаше в трюма, а после под ъгъл влизаше в камиона. Полиспастът щеше да прибави своето усилие и донякъде да приближи посоката му към хоризонталата.
	Остин боравеше с много неизвестни. Едно от тях беше теглото на камъка. Всеки предмет се изтласква нагоре със сила, равна на теглото на изместваната от него вода. Остин знаеше, че във водата камъкът ще бъде по-лек, но след като собственото му тегло оставаше неизвестно, голяма полза от останалите знания нямаше. Поискал бе от Макгънти двоен полиспаст с едно въже, което удвояваше теглещата сила. С други думи, бяха направили всичко възможно да компенсират необичайното положение на товара и странните ъгли на придвижването му.
	Следващият проблем след измъкването на камъка от камиона, както зъболекар измъква зъб, щеше да бъде възможността той да замине към дъното на трюма. Разрешението се криеше в използването на спасителни пластмасови тръби — сравнително нова технология. Продълговатите найлонови тръби бяха предназначени за изваждане на потънали съдове. Всяка от тях можеше да издигне тон и половина. На практика бяха в състояние да измъкнат целия камион на повърхността.
	Водолазите използваха теглещите приспособления, за да довлекат камъка до място, където да имат възможност да прикрепят към него ненадутите балони. Остин разгледа внимателно цялата невероятна система и преди всичко — стоманените въжета, държащи колата към стената, после даде знак. С помощта на идващ от звънеца въздухопровод водолазите вкараха въздух в тръбите, които набъбнаха като кренвирши в тенджерка с вряща вода. Вкарваха въздуха постепенно, докато цялата конструкция стана по-лека от водата. Плочата се издигна като асистентка на илюзионист. Без да откачат основното въже за всеки случай, водолазите изтласкаха камъка извън камиона.
	Остин си даде сметка, че това е най-странната сцена, която бе виждал някога. Беше като картина на Дали*. Всичко накриво. Черната каменна плоча виси над бездната като летящо килимче в гигантска тъмна стая. Водолазите се полюшват на маркучите си като новоизлюпени саламандри. Охлузеният от морската вода камион виси от стената под прав ъгъл.
	[* Дали — (Салвадор), испански живописец сюрреалист.]
	Придружени от двете страни от Остин и Завала, които осветяваха пътя с фенерчетата си, водолазите насочваха камъка към отвора. Беше трудна работа поради течението, което минаваше и през останките от разбития кораб, но най-накрая товарът застина точно под отвора.
	— Бих искал да мога да кажа на тия момчета каква чудесна работа свършиха — обади се Завала. Опита да изрази с механичната ръка одобрението си, но не се получи кой знае какво. — Май ще трябва да оставя протоколната част, за когато се измъкнем от тия черупки. Което се надявам да стане час по-скоро.
	— Само след минути ще предадем цялата работа на капитан Макгънти. Чу ли ме, капитане?
	Разговорът между твърдите костюми се предаваше на палубата, за да бъдат там в течение на събитията.
	— Чувам, как да не чувам — излая Макгънти. — Чух цялата дандания. Айде, че нямам търпение. Измъкнете това чудо навън, а другото оставете на мене.
	След като извадят товара от трюма, Остин и Завала щяха да го насочват до повърхността. Там кранът щеше да довърши работата.
	— Как е времето горе? — попита Остин.
	— Морето е като тепсия, обаче фабриката за мъгла в Нантъкет пусна допълнителна смяна. Талазите са така плътни, че можеш да си направиш палачинки от тях.
	И Остин, и капитанът щяха да се разтревожат още повече, ако знаеха какво се крие в мъглата. Докато се мъчеха да измъкнат каменната плоча от бронирания камион и после вън от трюма, един огромен кораб, чийто сив корпус го правеше почти невидим, приближаваше „Морският дявол“ със скорост, позволяваща му да не излиза от настъпващата пелена на мъглата. Странните му форми се простираха на сто и осемдесет метра дължина. Носът му бе издигнат и остър. Кърмата широка. Движеха го шест водни турбини, които можеха да го накарат да полети с четиридесет и пет възела — смайващо постижение за кораб с подобни размери.
	Остин отвърна на синоптичния доклад с „Наслука, капитане!“ — заемка от рибарския речник на Траут. Даде знак на водолазите да подадат още въздух в балоните. Товарът започна бавно да се издига през отвора. Двамата мъже се държаха близо до него, за да не му позволят да се разлюлее под натиска на по-силното течение отвън. Остин и Завала останаха току под отвора, малко настрани, за да не се окажат на пътя на тежестта, ако тя реши да полети надолу. Виждаха ясно и двамата водолази, държащи се редом с товара чрез бавни движения на плавниците. Образцова операция. Направо за учебник.
	И изведнъж се започна:
	Единият водолаз се сгърчи в див, грозен танц, ръцете и краката му се мятаха като в епилептичен припадък. Сви се на две, вкопчен в маркучите си. После, пак така внезапно, овладя движенията си, остана за миг неподвижен и рязко се гмурна обратно в търбуха на „Андреа Дориа“.
	Цялата дивотия продължи само секунди, Остин не можа да реагира. Но когато водолазът приближи, той разбра какво е станало. „Плацентата“ на човека се мяташе без полза подире му. Той дишаше от кислородната си бутилка. Какво, по дяволите, означаваше това? Връзката не можеше да бъде прерязана от нащърбения ръб на отвора — Остин бе гледал непрекъснато натам. Човекът го доближи. Видимата част от лицето му бе бяла като мрамор. Остин се прокле, че не бе настоял за пълна звукова комуникация. Мъжът махаше с ръка над главата си.
	Завала, който описваше бавен кръг, попита:
	— Какво става, Кърт?
	— Да пукна, ако знам — отвърна Остин. Погледна към увисналия над отвора товар. — Трябва да закараме момчето в звънеца. С дишането е наред, но ще замръзне без топлата вода. Аз ще го заведа и ще огледам наоколо.
	Остин предложи дебелата си металическа ръка, като галантен рицар на дамата на сърцето си. Водолазът разбра идеята и се вкопчи в лакътя му. Остин включи вертикалната дюза и двамата изплуваха от трюма. Вторият водолаз никакъв не се виждаше.
	Докато Остин го търсеше с поглед, нещо се раздвижи в мрака. В светлината на въздушния звънец се появи фантастична фигура. Беше водолаз в твърд костюм, направен от блестящ метал, който напомни на Остин за бронята, специално изкована, за да побере свинското туловище на Хенри VIII*.
	[* Хенри VIII — английски крал (1491–1547.)]
	Остин подозираше, че непознатият има някакво отношение към затрудненията на неговия водолаз. Подозренията му се засилиха, когато след секунда видя в ръката на другия един предмет. Последва експлозия от мехурчета и блесна метал. Изстреляното тяло пропусна на сантиметър дясното рамо на Остин.
	Водолазът пусна ръката му и с бързи удари на плавниците се понесе към звънеца. Остин го видя да изчезва под ръба и насочи вниманието си към по-неотложни проблеми.
	И други сребристи фигури се появиха, поели в негова посока. Преди да се стрелне обратно в търбуха на „Дориа“, преброи петима.


	44

	Макгънти крещеше яростно в микрофона:
	— Какво става, по дяволите? Някой да ми се обади или аз ще сляза долу!
	— Не го препоръчвам — отвърна Остин. — Шестима в твърди костюми току-що дойдоха на чай и не са особено дружелюбни. Един вече стреля по мене.
	Макгънти избухна като вулкан:
	— Исусе, Марио, Йосифе и всички морски светии!
	Намеси се още един глас, почти истеричен:
	— Тия кучи синове прерязаха връзките на Джек! — Изчезналият водолаз се обаждаше от въздушния звънец. Остин разпозна тексаския му изговор.
	— Той добре ли е?
	— Да, тук е с мене. Уплашен е до смърт, но е добре.
	— Стойте си кротко с Джек — посъветва ги Остин. — Макгънти, за колко време можеш да вдигнеш звънеца?
	— Пръстът ми е на копчето.
	— Ами, вдигай тогава.
	— Вече тръгна. Да повикам ли бреговата охрана?
	— Най-добра работа би свършило едно отделение тюлени от военния флот, но сега и бъкингамския караул да викнем, резултатът ще е един и същ. Всичко ще е свършило, преди да пристигне каквато и да било помощ. Налага се да се оправяме със собствени сили.
	— Остин, пази се! Не съм се бил векове. Ще ми се да съм долу, та да счупя някоя и друга глава.
	— И на мене ми се ще да си долу. Не искам да бъда невъзпитан, капитане, но трябва да си гледам работата. Чао.
	Зад тъмния плексиглас, скрил лицето на Остин, светлите, синьо-зелени очи бяха твърди като тюркоази. Повечето смъртни на негово място щяха да се уплашат. Остин не бе лишен от това чувство. Спокойно можеше да се каже, че платинената белота на косите му бе резултат от многото страх, насъбран в течение на кариерата му. Ако бе видял шест бели акули да налитат насам, щеше да съжали, че не си е подновил застраховката за живот. Природните сили са безмозъчни и безпощадни. Въпреки зловещия си вид, металните костюми на нападателите криеха хора и Остин бе убеден, че те носят всичките си човешки слабости.
	В съзнанието му се появиха картини от събитията в Мароко. Единствената разлика сега бе подводният декор. Искаха да вземат говорещия камък, а хората от НАМПД отново се пречкаха на пътя им. По-нататъшните разсъждения ставаха опасни. Мислите можеха да изиграят ролята на хлъзгави бананови обелки. Трябваха му хитрост и коварство, не интелект. Вълкът не мисли за плячката, преди да се хвърли отгоре й. Остин превключи съзнанието си в режим оцеляване — инстинктите да направляват движенията. Топлина се разля по цялото му тяло и пропъди ледените тръпки, които го бяха побили при вида на нападателите. Дишането му се успокои, дори забави, пулсът се нормализира. Но той не се самозалъгваше. Вълкът си има и зъби, и нокти.
	Завала бе чул разговора с Макгънти.
	— Какъв е бойният план, Кърт? — попита той със сдържан, но напрегнат глас.
	— Ще ги оставим да се приближат. Ние познаваме терена. Те не. Ще ни трябват някакви оръжия.
	— Това е по моята част. Да видим какво може да се изрови.
	Завала се плъзна към камиона и заяви:
	— Ножици за желязо. А ония с какво разполагат?
	— Не знам. Мислех, че с харпуни, но вече не съм сигурен.
	Завала размаха резачите.
	— Ако се доближим достатъчно, ще сцепя някой и друг цип.
	Мозъкът на Остин работеше с пълни обороти, но бе спрян от внезапна мисъл. Вторачил се бе покрай Завала към отвора на бронирания камион, хипнотизиран от грейналия на фона на мастилената чернилка правоъгълник. Халогените, които бяха използвали при изваждането на плочата, още светеха вътре.
	— Може би имам по-добра идея — каза Остин. — Мухоловката на Златния телец.
	Като държеше под око отвора на трюма, той обясни плана на Завала.
	— Семпло и нагло — отбеляза Завала. — Но това решава въпроса само на един. Ами останалите?
	— Ще импровизираме.
	Завала вдигна резачите като индиански войн, изровил томахавката на войната, за да се изправи срещу карабините на кавалерията, и се стопи в тъмнината около предната част на камиона. Остин откърти капаците на още две метални касети.
	Все едно че отваряше кутии, пълни със звезди. Даже и под водата, блясъкът на диаманти, сапфири и рубини беше ослепяващ. Аранжира грижливо кутиите в редичка, така че ясно да се виждат, и ги подпря отдолу. Сложи тук-там по някой череп за по-голям ефект и също се скри в изкуствената нощ на корабния трюм. Висеше в пространството, като гледаше ту към камиона, ту към отвора в търбуха на кораба над себе си. Макар че вътре в твърдия костюм беше прохладно и сухо, той се изпоти.
	В отвора се появи сияние, после през него се вмъкнаха, като порове в заешка дупка, двама гмурци. Лъчите от фенерчетата им кръстосваха тъмнината в най-различни посоки. Като наблюдаваше предпазливото им промъквате, Остин си спомни колко внимателно бяха навлезли със Завала, колко нервни бяха при първото запознаване с неизвестното, при ориентирането си в тоя преобърнат свят, където горе и долу вече не означаваха нищо определено. Разчиташе на първоначалното объркване. Както и на естествената предразположеност на погледа да се концентрира върху единственото видимо нещо при пълен мрак, бронирания камион — така не на място и не навреме тук.
	Водолазите се движеха насам-натам и вероятно обсъждаха възможността да попаднат в капан. Приближиха камиона, държаха се близо един до друг, приспособяваха се към течението и приближаваха, докато лъскавите им костюми най-накрая се откроиха в четириъгълника.
	Остин изруга. Бяха рамо до рамо. Докато оставаха така, планът му бе мъртъв, а може би двамата със Завала също. Но човешката природа надделя. Единият избута другия настрани. Сега бе точно в средата на отвора, леко приведен, с глава вътре в товарното помещение. Устните на Остин се извиха в свирепа усмивка. Привързаността се заплаща, приятел. Обади се на Завала:
	— Тръгвам на таран.
	— Рязането започва — отговори Завала.
	Остин включи и двете странични дюзи на пълна мощ и се насочи към задницата на камиона. Потегли бавно и постепенно набра скорост, след като половиния тон преодоля спирачките на инерцията и водното съпротивление. Летеше право към камиона, като топка за боулинг, насочена към последната права кегла, като се молеше човекът да не мърда. Не искаше после цяла вечност Завала да му натяква в отвъдното, как в последните си житейски мигове се е правел на снаряд.
	Късметът не му изневери. Водолазът продължаваше да фиксира елмазите, вероятно си правеше сметка как да ги отмъкне.
	Остин се целеше в широкото метално дъно на костюма, точно под твърдата пластмасова черупка, която пазеше дихателните бутилки, като броня на костенурка. По дяволите! Отиваше твърде ниско. Издигна се леко. Право по курса.
	— Хайде! — изкрещя той, макар да си даваше сметка, че е излишно да повишава тон.
	Докато се носеше напред, прибра крака като момченце, скочило отвисоко трупешката в басейн. Опита да си представи, че е в невидим бобслей, но понеже бронята му пречеше, успя само да сгъне колене.
	Завала действаше трескаво. Резачите бяха вече прекъснали част от стоманените нишки на въжето, придържащо предната част на камиона. Опасяваше се да не би да го пререже твърде бързо. При командата на Остин напрегна всичките сили, натрупани по време на хилядите часове, прекарани насаме с боксовия чувал, за да приближи дългите рамене на резачите. В централната част на въжето все още имаше някакъв живот, но после клюноподобните остриета се впиха като хищни зъби в плячка.
	Остин се опита да протегне крака, но металните му колене се удариха в задника на мъжа, вперил влюбен поглед в съкровището. Без костюма, Остин би си изкълчил ставите, подобно на скиор при усукано падане, но твърдото съоръжение го спаси. Водолазът излетя навътре като ударен от бик на корида, а Остин се завъртя безконтролно в пространството.
	Другият се замята в напразни опити да се измъкне, но апаратът му се бе закачил в един от стелажите в товарното помещение. Остин си имаше друг проблем — каква комбинация от дюзите да използва, за да престане да се върти из пространството и да се стабилизира. Чу вика на Завала:
	— Бомба!
	С едно отрязано въже предницата на бронирания камион увисна заплашително под ъгъл спрямо стената. Фаровете гледаха право надолу. Отдалечилият се на безопасно разстояние Завала си помисли за миг, че колата ще си остане в това положение. Но цялото тегло на машината се оказа прекалено голямо само за едно въже, то се скъса и камионът се отдели от стената. Гмурна се в тъмното, за да се присъедини към автоморгата сред огромен облак тиня, завлякъл със себе си костите на своите защитници, камъните и мятащия се водолаз.
	Всичко това отне само няколко секунди. Оцелелият нападател бе видял светкавичната атака на Остин и с удивление забеляза изчезването на камиона, но се окопити бързо от шока си. Остин едва бе успял да овладее положението си в пространството и още му се виеше свят, когато яркият лъч на фенерче избухна в очите му. Включи дюзата, като си даваше сметка, че през времето, докато слезе няколко метра, ще бъде лесна мишена. Стисна зъби и се приготви за палещата болка, която със сигурност щеше да дойде. Ослепителната светлина не слизаше от лицето му, после рязко се метна встрани и той видя бясно ритащата фигура на противника си.
	Завала!
	Видял опасността, надвиснала над Остин, Завала бе приближил нападателя отзад и го захвана под въоръжената ръка и шията, като го извади от равновесие. Бореха се като два чудовищни робота в забавен кадър. В лявата си ръка Завала държеше резачите, но скоро му стана ясно, че мъжът няма да стои мирен достатъчно дълго, та да може да му пререже някой цип, както бе имал намерение. Нескопосната хватка започваше да се изплъзва, а и поначало си бе изморен от цялата тая сутрин.
	Да импровизираме, спомни си Завала.
	Пъхна резачите в отвора на страничната дюза на противника. Тя ги изтръгна от ръката му. Пропелерът вътре стана на парчета. Завала се дръпна. Мъжът включи и двете дюзи, за да избяга, но заработи само едната и той се впусна в нежелан танц. Завъртя се из тъмното към собственото си крушение.
	Оръжието на нападателя, с тегло равно на теглото на изместваната вода, се рееше в пространството, докато Остин го хвана с непохватните си щипки. Оръжието бе примитивно по конструкция, но изработено от съвременни материали, един смъртоносен инструмент под водата, където огнестрелните му събратя бяха безполезни. Към него бе прикрепен подобен на люлка магазин с шест стрели вътре. Късите стрели бяха снабдени със стабилизатори в единия край и с четири остри като бръснач плоскости в другия. Те можеха да разпорят алуминиевите доспехи, както отварачка консервена кутия. Огромните механизми бяха направени така, че даже и с непохватните пръсти на костюма да може да се зареди стрела за стрелба.
	Приближи се Завала.
	— Какво е това? — попита все още задъхан от срещата си по борба.
	— Прилича на осъвременен арбалет.
	— Арбалет! Последния път бяха пищови за дуел — каза Завала с възхищение и погнуса. — Следващия път сигурно ще замеряме лошите с камъни.
	— Просякът няма право на избор, Джо. Чудя се дали това нещо наистина работи. — Остин опря приклад о рамо и се прицели. — Изглежда смъртоносно, но имам усещането, че не е ужасно точно, освен отблизо.
	— Ами, ето ти възможност да провериш лично. Привидения на един часа*.
	[* На един часа — ориентиране при пилоти, подводничари и др. по посока на часовниковата стрелка, сочеща един часа.]
	Две призрачни светлини зашариха през отвора в търбуха на кораба. Още двама водолази, и двамата въоръжени, и двамата по-малко склонни да попаднат в засада от своите предшественици.
	— Не мисля, че тия ще можем да ги прекараме така лесно — отбеляза Завала. — Те сигурно са били във връзка с другите по радиото и имат представа какво ги очаква.
	— Все пак имаме няколко точки аванс. Те не знаят, че сме въоръжени. А засега не знаят и къде сме.
	Остин прецени възможностите. Можеха да се скрият, но в крайна сметка щяха да се издънят, поради изтощение. Твърдите костюми не бяха предназначени за изпълнение на новите им задачи и в крайна сметка, щяха да изчерпят и енергията си, и въздуха.
	— Добре, да им покажем къде сме! Бих хвърлил ези-тура да видим кой ще бъде стръвта, но нямам монета. Ти как си в имитирането на светулка?
	— Само си приготви арбалетчето, Робин Худ.
	Нашествениците бяха спрели, озадачени от своя въртящ се другар, който се блъскаше в стените на гаражното помещение. Завала включи всички светлини по себе си и започна да примигва с тях за по-голям ефект. За миг повися така в пространството, приличащ на някакъв фантастичен пътен знак. После изчезна. Това привлече вниманието им.
	Нападателите приближиха мястото, където го бяха видели. Само че той вече не беше там. Отмести се няколко метра надясно и пак замига светлините на главата и гърдите си. Премести се отново. Пали. Гаси.
	Ефектът беше поразителен, дори за Остин, който бе наясно с играта. Клонингите на Завала изпълваха цялото пространство.
	— Никога не съм мислел, че ще завърша кариерата си като фар — оплака се Завала.
	— Майка ти би се гордяла с теб, Джо. Работата става. Приближават се.
	Беше въпрос на време да се блъснат в Завала.
	— Още един път, Джо, — каза Остин, — точно зад теб съм.
	Завала пак се разсвятка като коледна елха. Нападателите увеличиха скоростта си и се насочиха към мястото, където за последно го бяха видели. Право към Остин.
	Той прикладва оръжието.
	— Пет секунди, за да ми се махнеш от огневата линия, Джо — каза той с равен глас. — Плюй си на петите.
	— Слизаме — оповести Джо, с тона на момче от асансьор.
	Спусна се няколко метра. Остин бавно броеше и се мъчеше да проникне с поглед в тъмното зад блясъка на по-близкото фенерче. Когато се увери, че Завала е в безопасност, той натисна спусъка и усети лекото ритане на арбалета, изхвърлил стрелата. Не беше възможно да проследи ракетата си, но явно бе улучил, защото светлината отдясно започна лудешки да подскача.
	Остин свали арбалета, за да го зареди за втори изстрел. Постави нова стрела, като проклинаше тромавия механизъм и най-вече тъмнината. Докато вдигне арбалета, вторият нападател успя да разбере какво става и изключи светлината си. Остин му пусна една стрела просто ей така, но инстинктът му каза, че не е улучил.
	— Единият е готов, Джо. Другия го изпуснах. Да видим дали не можем да го намерим. Аз съм въоръжен, така че повеждам.
	Пое в тъмното. Безполезно! Налагаше се да рискува. Запали прожекторите на гърдите и главата си и забеляза отражение. Насочи се натам.
	— Бяга към дупката.
	— Виждам го — отвърна Завала. — По петите ти съм.
	Погнаха плячката си като две хрътки. Остин бе възбуден до крайност, но дори докато се носеше из водата със Завала отзад, не можеше да пропъди мисълта, че това е най-необикновената битка за всички времена. Мъже с метални кожи, в смъртна схватка с древни оръжия в огромния трюм на един мъртъв кораб.
	Една сянка се мерна в отвора и изчезна. По дяволите!
	— Закъсняхме, Джо. — Остин спря. — Избяга навън.
	— Ти каза, че са шестима. Един замина с камиона. Ти оправи втория, а трети се прави на пумпал. Значи, остават още трима.
	— Така е по моите сметки. Не мога да се закълна, че са верни. Нали помниш как ги обърках на „Нерей“.
	— Как да забравя? Но достатъчно точно е, за да постъпиш на държавна служба, както се казва. Дай да обобщим — каза Завала с изтощен пас. — Адски съм изморен. Пикае ми се, а в събота имам среща с една красива жена — пропагандатор на нуждата да се развива селското стопанство. Очите й са като цветовете на кактус, сини, каквито не си виждал, Кърт.
	Някой ден учените ще разгадаят тайната на либидото на Завала и ще освободят сили с непозната във Вселената мощ, мислеше си Остин.
	— Не искам да заставам на пътя на нагона ти, Джо. Може да се окаже опасно. Ти си офицер по въоръжението. Имаш ли нещо скрито в ръкава?
	— Мисля, че виждам оксиженова горелка. — Завала се издигна с няколко метра и я хвана. — Ето я. Не знам за какво ми е. Ей, плочата я няма.
	Остин се издигна, докато и двамата застанаха почти под огромния отвор в борда на кораба. Мястото, където преди се полюшваше каменният блок, подкрепян от въздушните си възглавници, бе пусто. Самотата на синьо-зелената вода се нарушаваше единствено от любопитните риби.
	— Задигнали са го, докато ние бяхме заети. — Остин си представи кражбата. — Трябват им поне двама, за да се оправят с това нещо. Ръцете им ще са заети. Няма да очакват преследване.
	— Защо седим? — отвърна Завала. Захвърли ненужната горелка и двамата включиха вертикалните дюзи. Изскочиха от корабния търбух в открития океан. Все още се намираха дълбоко в студения и мрачен Атлантик, но Остин беше доволен, задето се бяха измъкнали от тъмната клаустрофобична хватка на „Дориа“.
	Въздушният звънец си бе отишъл и единственото осветление се осигуряваше от филтрирания от водните пластове ден. Гигантският корпус на „Андреа Дориа“ се бе проснал в две посоки, сивкав непосредствено под тях и черен по-нататък. Остин забеляза метално проблясване в далечината, но би могло да е и от риба. Искаше му се да може да си разтърка очите. Най-многото, което успя да направи, бе да ги присвие и после да погледне отново. Нищо. Само монотонна синева.
	Чакай!
	Ето го пак! Сигурен беше.
	— Мисля, че са те, там към носа.
	Издигнаха се, застанаха хоризонтално и се понесоха към носа, подредени като изтребители в акция. Завала забеляза някакво движение и го посочи на Остин. Бутаха плочата напред, заедно с понтоните. По един водолаз от всяка страна. Напред се губеше опънато въже, вероятно теглено от трети.
	— Нека ги подплашим. Да им осигурим светлинни ефекти. Аз ще снимам.
	Лъчите окъпаха в светлина плочата и гмурците от двете й страни.
	Увеличиха скоростта си, сякаш се надяваха да избягат. Остин им пусна една стрела, като внимаваше да не засегне балоните. Стори му се, че я видя да отскача от камъка. Нападателите издухаха в тъмното. Буксирното въже се отпусна. Плочата бавно увисна неподвижна над някогашното крило от мостика на „Дориа“.
	— Остави ги да си вървят, Джо. Трябва да се погрижим за това тук.
	Спуснаха се и започнаха да тласкат плочата назад, към отвора в борда, където Макгънти би могъл да им спусне въздушния звънец. Напредваха бавно, защото трябваше да се борят с течението, което минаваше над корпуса.
	В ушите на Остин проскърца глас:
	— Макгънти е, как сте?
	— И двамата сме добре. Взехме камъка. Връщаме се към работната площадка. Можеш да спуснеш звънеца.
	Последва пауза и тихо ръмжене.
	— Това ще е проблем — обади се капитанът, изпълнен с раздразнение. — Загубихме носовите котви. От вида на въжетата личи, че са били прерязани. Повърхностното течение ни върти в кръг. Ако спусна звънеца, ще се залюлее като голямо махало. Може и да ни обърне.
	— Нашите приятели май са си подсигурили безопасно бягство, Джо.
	— Чух. Дали котвите не могат да се спуснат отново?
	Остин и Завала бяха дяволски изморени. Костюмите им не бяха пригодени за ръкопашни схватки и сега, с всичките си принадлежности, се бяха превърнали в персонални затвори.
	— Осъществимо е, но не и от нас. По-лесно ще ни е просто да извадим това нещо до повърхността. Но и то няма да е съвсем лесно. — Попита капитана дали не може да върне кораба приблизително в старото му положение и да го задържи така.
	— Не съвсем в предишното, но достатъчно близо до предишното — отвърна Макгънти.
	Наближаваха отвора в борда. „Морският дявол“ трябваше да е точно над тях.
	Макгънти бе свършил отлична работа. Въжето, използвано, за да вдигнат вратата, се люлееше на няколко метра от корпуса. Прикрепиха го към плочата, нелека задача, в отсъствие на живите пръсти на водолазите, които да се справят с подробностите, после съобщиха на капитана, че всичко е готово.
	— Хайде, капитане! — викна Остин. — И ние идваме.


	45

	Докато се люшкаше като риба на въдица над водната повърхност, Остин имаше прекрасната възможност да се полюбува на непроницаемата мъгла, обгърнала „Морският дявол“. Кранът се завъртя и го отпусна върху палубата, където хора от екипажа му помогнаха да се освободи от „анцуга“ като пажове, засуетени около тежката броня на своя рицар.
	Изтеглен няколко минути по-рано, Завала имаше необичайно смачкан вид, без подсилващите форми на доспехите си. Също като при космонавт, изваден от състояние на безтегловност, първите стъпки на Остин бяха несигурни. Завала му подаде чаша кафе. Няколко глътки от силната течност възстановиха кръвообращението му. После свършиха най-належащото — хукнаха с вдървени крака към близката тоалетна. Излязоха усмихнати. След като се преоблякоха в сухи и топли дрехи, отново се върнаха на палубата.
	Пътешествието от останките на „Андреа Дориа“ дотук беше лишено от приключения, но напрегнато. Особено в първите моменти, когато винчът с леки придръпвания обираше луфта на въжето и после на повърхността, когато каменният блок загуби плаваемостта си. Опитните членове на екипажа на „Морският дявол“ закрепиха към него още балони, за да са сигурни, че няма да го изпуснат на дъното, нахлузиха му стоманена примка и го вдигнаха на палубата с помощта на А-образната рама на кърмата.
	Остин съзерцаваше безобидния наглед камък, легнал върху дървен палет, и не можеше да повярва, че е причинил толкова много неприятности и е отнел толкова много живот. Камъкът бегло наподобяваше надгробна плоча, което му отиваше, като се има предвид, колко хора бяха загинали заради него. Беше малко по-дълъг от висок човек и горе-долу, колкото човек, широк и дебел. Остин клекна и прекара длан по черната повърхност, която поради изсъхването ставаше тъмносива. Проследи с пръсти йероглифите, но те нищо не му говореха. Цялата тая работа не му говореше нищо.
	Хората от екипажа затънаха плочата с ватиран плат, а отгоре — с пластмасово платнище. Малък мотокар я отнесе под един заслон на палубата. Нямаше вид на чуплива, след като бе издържала почти половин век в потопен брониран камион, а после и пътешествие до повърхността, но не биваше да се поема риска да стане на хиляди крехки парченца.
	Донатели наблюдаваше тъжно откарването на плочата.
	— Значи заради това нещо загинаха всички тези хора.
	— Убийствата още не са свършили — каза мрачно Остин, като присвиваше очи срещу мъглата, чийто сиво-жълт покров бе обгърнал целия спасителен кораб и притъпяваше звуци и светлина. Температурата бе паднала поне с десет градуса. Потръпна, като си спомни за разказа на Донатели, в който също такава мъгла скрива „Андреа Дориа“ от погледа на „Стокхолм“.
	— Дай да видим капитана — предложи Остин и двамата със Завала се изкачиха на мостика.
	Вътре в рулевата Макгънти им кимна да приближат до радара и им показа бяло петънце върху зеления му екран. Остин примигна. Може би престоят под водата му бе дошъл много. Бързото движение на петното през екрана повече подхождаше на самолет, отколкото на кораб.
	— Това нещо толкова бързо ли се движи, колкото ми се струва? — попита Завала.
	— Носи се като привидение — изръмжа Макгънти.
	Остин почука с пръст по екрана:
	— Може да са нашите лоши момчета.
	Очите на Макгънти блеснаха.
	— Когато бях малко момче на юг, ченгетата влизаха с патрулката в строителната площадка и във всички посоки хукваха хора. Ченгетата всеки път си намираха по нещо. Ако не ти е чиста съвестта, видиш ли синия буркан да мига, плюеш си на петите. И това тук е същото, обзалагам се.
	— Лошият се спасява, ако никой не го гони — отбеляза Остин. Петното изпревари друг съд със същия курс, все едно че мина покрай остров. — Според мен тия приятели се движат с около петдесет възела.
	Макгънти подсвирна тихичко.
	— Това ми изглежда голям кораб. Не знам съд с такива размери, който да се движи с подобна скорост.
	— Аз знам. Наричат ги „Бързоходци“. Нова конструкция. Строи ги компанията „Торникрофт и Гайлс“. Използват полуглисиращ корпус и водни турбини, като избягват по този начин неблагоприятния ефект от частичния вакуум, който създават витлата. Дори ако прекарва контейнери, един бързоходец може да се движи с четиридесет и пет възела. А по-новите модели сигурно и с повече. Капитане, забеляза ли големи кораби наоколо, преди нападението?
	— По тия места движението е натоварено. — Макгънти бутна шапката си назад, сякаш това щеше да му помогне да си спомни. — Много кораби, главно риболовни, кръстосват насам-натам. Дали сме видели тоя специално? Може би. Клечеше един такъв голям на около миля от нас, но се загуби в мъглата. Аз бях зает с операцията.
	— Струва ми се, че ако погледнем в корабния регистър, ще намерим „Халкон индъстриз“, вписани като собственик.
	— Не можем ли да поискаме помощ от въздуха? — попита Макгънти.
	— Невъзможно е в тая мъгла. Но дори и да го намерим, какво от това? Трябва ни заповед за обиск, за да се качим на борда.
	Завала слушаше мълчаливо, с непривично стиснати устни за него.
	— Нещо ме притеснява в цялата работа — каза той. — Тия приятели знаеха къде сме и с какво се занимаваме. От къде? Ние решихме да се заемем с това едва преди няколко дни. И не сме рекламирали намеренията си.
	Остин и Макгънти се спогледаха.
	— В тази операция са включени много хора. Всеки от тях би могъл да изпусне нещичко и работата да се разчуе. — Остин и сам не вярваше на това обяснение. Нападателите бяха твърде добре подготвени.
	Не след дълго, вятърът промени посоката си и изгони мъглата. Донатели се сбогува с капитана и хората от НАМПД и замина с яхтата си заедно с Антонио.
	Остин обеща на оцелелия от „Дориа“ да го държи в течение за всяка следваща стъпка.
	„Морският дявол“ зацепи водната повърхност, мина край Кейп Код и те скоро можеха да наблюдават светлините на самолетите, кацащи и излитащи от летище „Логън“. Отмиваха островите пред пристанището на Бостън и швартоваха* на един кей, недалеч от Аквариума. Остин се свърза с превъзбудения доктор Орвъл и го помоли да уреди транспорт за камъка. Двамата със Завала последваха камиона до Харвард и се увериха, че е на сигурно място. Орвъл каза, че ако трябва, цяла нощ ще се занимава с йероглифите, и ги покани да останат. Остин отклони поканата. И двамата със Завала бяха капнали от събитията през деня, а и искаха да хванат ранен полет за Вашингтон. След лека вечеря, пиха по едно ирландско уиски с Макгънти преди лягане, мушнаха се в койките си и заспаха почти начаса.
	[* Швартовам — привързвам плавателен съд към брега.]
	Цилиндричната кула от зелено стъкло на НАМПД им се стори като приветлива светлина на спасителен фар, докато таксито курсираше из непредвидимите течения на столичния трафик. Остин и Завала се бяха качили на морската совалка до летище „Логън“ и се прибраха във Вашингтон в късния преди обед. Макгънти се сбогува, като им изкара въздуха с мощни потупвания по гърба, а на Остин присъди най-високата оценка: „Крушата не пада по-далеч от дървото“.
	— Какво ли има предвид семейство Траут — прекъсна Завала мисловния процес на Остин.
	Той се бе обадил предната вечер на съотборниците им от борда на спасителния кораб, за да ги осведоми за битката на „Дориа“ и изваждането на плочата. Гемей му бе казала, че двамата с Пол разполагат с нова информация, която ще им предадат на следния ден. Остин беше твърде изморен, за да разпитва. Двамата Траут и Хирам Йегър чакаха в заседателната зала от първото им събиране. Руди Гън се появи след миг, за да съобщи, че Сендекър е на ранен обяд в Белия дом. Адмиралът можеше да се отърве от една покана на вицепрезидента, но на президента — не.
	Гемей откри срещата:
	— Всички сте запознати, така че няма да се разпростирам върху приключенията ни с доктор Чи в джунглите на Юкатан. Както ви е известно, открихме огромно количество древни предмети от културата на маите, приготвени за изнасяне от страната. Складът беше удобно разположен с оглед на сухоземни и водни комуникации. Стотиците екземпляри бяха събирани от най-различни места — както известни на науката, така и неизвестни. В процеса на инвентаризацията, доктор Чи установи наличието, освен на керамични съдове и на известен брой каменни барелефи, видимо изрязани от стените на майски постройки с помощта на ъглошлайф. Необичайният морски мотив във всички тях, изглежда, е привлякъл погледа на чиклеросите. Според доктора всички тези фризове са отмъкнати от храмове обсерватории, подобни на един, който ми бе показал на мястото, наречено от него МТИ. Имаше един проблем — не беше ясно откъде са взети отделните парчета.
	Тя замълча, докато Траут раздаде на всички по една от папките, които бе струпал пред себе си. Гемей изчака да утихне шумоленето на хартия и продължи:
	— На горния лист виждате осем скици, направени от доктор Чи. Тези профили изобразяват бога на маите Кетцалкоатл, който е познат и под името Кукулкан. На пръв поглед, профилите изглеждат едни и същи, но ако ги разгледате по-внимателно, ще забележите малки разлики.
	Негър се възползва от тънкия си усет към детайла:
	— На тази тук долната челюст е малко по-изпъкнала — каза той. — А тук веждата е по-дебела.
	Гън присви очи.
	— Тоя приятел изглежда, като че ли са му държали носа във винкел.
	Гемей се усмихна самодоволно като класен наставник.
	— Бързо схващате, господа. Тези различия в образите указват различните места, откъдето произхождат. Всеки град е изобразявал бога по свой специфичен начин.
	— Както бухалът е бил символ на древна Атина? — обади се Остин.
	— Именно. Но в този случай богът изобразява и планетата Венера.
	Остин се размърда нетърпеливо с поглед над главите на останалите. Очаквал бе да чуе нещо конкретно, свързано със случая, а не лекция по майска теология.
	— Гемей, всичко това е много интересно — каза той, без да прави опит да прикрие нетърпението си, — но не разбирам накъде биеш.
	Тя му отвърна с обезоръжаващата си момчешка усмивка:
	— Всички тия образи са взети от релефите с корабите.
	Вниманието на Остин се изостри начаса. Той се наведе напред.
	— Финикийските кораби?
	— Засега не знаем със сигурност финикийски ли са или не. Но с положителност можем да кажем, че тези картини изобразяват едно събитие — чуждоземни кораби и чуждоземни гости биват приветствани от маи.
	Пол Траут се намеси:
	— Доктор Чи вече предположи, че плочите са изрязани от стените на различни обсерватории. С помощта на профилите той ги локализира. Тези съоръжения на маите са пръснати из цяла Централна Америка. Но доколкото му е известно, само осем от тях имат фризове с морска тематика.
	— Значи, имаме осем идентични обсерватории в различни места, посветени на Венера, ориентирани съобразно нейния цикъл и всичките свързани по някакъв начин с мистериозните кораби — обобщи Остин.
	— Точно така — потвърди Гемей и продължи: — В основата на всичко се крие числото осем. — Забелязала неразбиращите погледи, тя поясни: — Кетцалкоатл и Кукулкан са превъплъщения на главното божество на маите — Венера. Те са проследили нейната траектория с непостижима точност. Известно им е, че в продължение на осем денонощия планетата изчезва. Според маите през това време Венера е в подземното царство. За да проследяват движението й, както и на други небесни тела, маите използват различни строителни и архитектурни средства. Входове, скулптури, колони, посоки на улици. Професор Чи смята, че тия обсерватории са част от по-голям план. Карта. Схема. Дори може би груб компютър, изграден за разрешаването на определена задача.
	— Като проблема за финикийските, извинявай, за корабите с все още неустановен произход? — попита Остин.
	— Точно така — отвърна Пол. — Вторият лист от папките ви съдържа карта на местоположенията на обсерваториите.
	Последва ново шумолене на хартия. Гемей каза:
	— Опитахме се да съединим храмовете с успоредни линии. Нищо не излезе. Докато си блъскахме главите, обади се доктор Чи. Върнал се за провизии и разбрал, че го търсим. Казахме му, че дирим наслуки в тъмното нещо, за което сме сигурни, че е там, и имаме нужда от помощта му.
	Пол обяви:
	— Страница трета в папките ви, господа. Доктор Чи ни изпрати това по факса от музея. Испанците са унищожили почти всички книги на маите. Тази е една от малкото оцелели, „Дрезденският кодекс“. Съдържа подробни диаграми за движението на Венера. Данните са събирани от обсерватории.
	— Каква е връзката с нашата загадка? — попита Гън.
	— Главно като пример за вида информация, от която са се интересували маите — отговори Гемей. — Опитайте да си представите техните жреци, вторачени в небето нощ след нощ. Събират данни за движението на небесните светила. После на същите тези места материализират данните в различните елементи на сгради, а после по тях предричат, какво ще направи едно или друго небесно тяло.
	— Разбрах — викна Йегър. — Понякога си е полезно да си тъп. Искаш да кажеш, че тия осем храма и релефите са хардуер. Кодексът е софтуерът, който казва на хардуера какво да прави. — Йегър мигаше често-често зад телените си очила. — Ако развием аналогията още, физическата форма на софтуера може да бъде мека, каквато е тази на флопи дискетата с програма. Но може да бъде и твърда, като харддиска.
	— Или в нашия случай, като камък — допълни Остин.
	— Бинго! — каза Гемей. — Какви гении има само в НАМПД.
	Вече запален, Остин започна да свива пръсти:
	— Първо. Имаме осем храма, посветени на Венера. Второ. Храмовете са разположени по начин, който ще ни помогне да разгадаем мистерията на корабите и техния товар. Трето. Говорещият камък ще ни каже как да си служим със системата.
	— Не бях сигурна, докато тази сутрин не се обади доктор Орвъл. Открил същите осем профила върху плочата. Имате факс в папките. Композицията съдържа три главни елемента. Първи и втори са профилите и кратка версия на корабната история.
	— Някаква идея, защо корабът ще бъде погълнат всеки момент от голямата змия? — попита Завала с поглед върху факса.
	— Това е третият елемент — поясни Гемей. — Профилите ни казват къде. Корабите — какво, а змията — как. Погледнете Кукулкан. Какво виждате?
	— Главно пера — отговори Гън след миг.
	— Не — възрази Йегър. — Има и друго. Перата ни объркват. Погледнете челюстите. Това е нещо като диаграма.
	— Браво — изръкопляска Гемей с явно задоволство. — Нашият компютърен гуру става първенец на класа.
	— Не знам обаче защо — сви рамене гуруто. — Да пукна, ако знам какво говоря.
	— Погледнете следващия лист в папките си! На него виждате един от осемте храма. Доста типичен. Цилиндрична форма, балкон околовръст в горната част, фриз в основата. Вижте добре двата вертикални процепа. Според нас използвани са за някакво астрономическо изчисление. Допуснахме, че от тях прави линии водят до апогея и перигея на Венера. И това нищо не означаваше, докато Пол не се сети да погледнем храмовете отгоре, все едно от самолет.
	Поел в свои ръце лекцията, Пол вдигна последния лист от папката.
	— Прекарахме линиите от всички прозорци и видяхме, че те се пресичат.
	— Проклет да съм — каза Йегър. — Същата диаграма, като в устата на пернатата змия.
	Гемей кимна:
	— Започнах да мисля по въпроса, когато забелязах прилика между тази диаграма и един амулет, който ми бе заел доктор Чи. Устата на Кукулкан.
	Гън каза:
	— Не ставаше ли дума за някаква диаграма, на която се уповавал и Колумб?
	— Именно — каза Пол. — Според теорията на Орвъл, Колумб се опитал да използва камъка, но не знаел как. Знаел за съществуването на съкровището, но не могъл да разшифрова гравюрата. Накарал да направят скици, за да ги вземе на „Ниня“, с надеждата да намери някой да му помогне.
	Остин гледаше диаграмата.
	По времето, когато Колумб е плавал из морето синьо, навигаторите разполагали с карти, върху които били нанасяни с прави линии курсове, наречени румбове. Който искал например да плава от Испания до Испаньола, просто си подбирал румб и с помощта на компаса си определял курс. Ако не му попречвала буря или течения, стигал точно там, закъдето бил тръгнал. Може би Колумб погрешно е взел тия линии за румбове. Маите били доста по-напред, отколкото допускал Колумб.
	— Успя ли да приложиш това към картата?
	— Първоначално нищо не излезе — отвърна Пол. — Преди две хиляди години Венера е била на друго място в небосклона. Трябваше малко да поизчисляваме. Предполагаме, че V-образната става на челюстите, тук, където се вижда корабът, е мястото, където има нещо.
	Остин имаше и друг въпрос:
	— Колко време, мислиш, му трябва на Халкон, за да стигне до същите изводи?
	Двамата Траут се спогледаха. Пол отговори:
	— Съобщава се за кражби на Колумбови документи и образци на маите от най-различни музеи. Според мен мистър Халкон се опитва да събере две и две, но камъкът е при нас, а сега знаем и как да го използваме.
	— По-добре да се поразмърдаме, да не се окаже Халкон по-умен, отколкото го мислим.
	Гън се прокашля и подреди един върху друг листовете пред себе си.
	— С цялото ми уважение, Кърт, но преди да се хвърлим в пастта на Кукулкан, нека разберем за какво е цялата работа. Като започнем от Халкон и отговорим на въпроса защо той създава толкова много неприятности.
	— Разбирам становището ти. А ето и моята теория. Както и Колумб, Халкон е тръгнал по следите на съкровището, докарано от финикийците от Картаген. Ключът към намирането му се крие в документи, доказващи предколумбов контакт между двата свята. Той не желае друг да бърка в меда и затова унищожава както откритите доказателства, така и откривателите им.
	— Аз разгледах подобна теория и мисля, че тя води към целта — каза Гън. — Но това е само част от картината. Помолих Йегър да събере подробно досие за Халкон. Кажи ни за финансовото му положение, Хирам.
	Йегър погледна компютърната разпечатка пред себе си.
	— С оглед личното състояние на семейството му и широко разпрострелите се холдинги, цената му възлиза на милиарди и това е предпазлива оценка.
	— Благодаря, Хирам. Това е, което ме притеснява, Кърт. Защо ще тръгне Халкон да си навлича всичко това на главата, да убива хора, да те напада на „Андреа Дориа“ и да се опитва да отмъкне така наречения говорещ камък само за да се добере до някакво си съкровище, колкото и баснословно да е то? Той притежава повече пари, отколкото който и да е нормален човек би искал да има.
	— Може би отговаряш на собствения си въпрос — каза Остин.
	— Нормален човек. От разказа на Завала за екзекуциите на игрището излиза, че Халкон е по-скоро луд човек.
	— Мислил съм и по тая възможност. Но ми се струва, че сеньор Халкон е много по-сложна фигура от някакъв отегчен ексцентрик, който си избира за хоби търсенето на съкровища. Хирам, би ли споделил и останалото около нашия господин?
	Като нагласи бабешките си очила, Йегър започна:
	— Франсиско Халкон е роден в Испания в семейство с вековна история. Халкон, което означава ястреб, явно не е истинското фамилно име, а истинското не можах да открия. Посещавал е скъпи частни училища в Швейцария, както и колеж в Англия. Оксфордски възпитаник — каза Йегър с усмивка. — Става пикадор, с прякор Ел Халкон, и се представя не зле, но е принуден да изостави коридата при скандални обстоятелства. Обвиняват го, че потапял върха на оръжието си в силна отрова, така че бикът умирал, независимо дали е засегнал жизненоважни органи или не.
	— Надали е много спортсменско за един оксфордски възпитаник — каза Остин с пресилен британски акцент.
	— Може би кеймбриджки, но оксфордски в никакъв случай — каза Завала.
	Йегър сви рамене.
	— От коридата навлиза в една от сферите на семейния бизнес. Халконите са много гъсти с диктатора Франко и испанските военни преди и след войната и правят огромни пари от оръжейни доставки. След смъртта на Франко и завръщането на краля, който възстановява демокрацията, деловите операции на Халкон попадат в полезрението на съответните органи. Интерпол го подозира във връзки с една испанска терористична организация. Напуска Испания и пристига в Мексико, където един клон от семейството му, чиито корени достигат до Конквистата, притежава цяла стопанска империя. Халкон поема операциите в САЩ, използва парите и влиянието си за създаване на политически връзки и скоро става американски гражданин.
	— Доста добре се е справил, ако се съди по компаниите му в Сан Антонио — каза Завала.
	— Осъществяването на американската мечта — допълни Гън, без да крие сарказма си.
	— В повече от едно направление — каза Йегър. — Законният му бизнес е само прикритие за тъмни сделки и от двете страни на границата. Подозират го в широкомащабни операции по нелегален внос на наркотици и имигранти от Мексико.
	— Което означава, че е близък с управляващите там — намеси се Завала. — Никоя голяма сделка, законна или не, не убягва от техния контрол.
	— Съвпада с начина, по който семейството действа в Испания и САЩ. Споменава ли се някъде за Братството?
	— Както посочих, подозират го в близки отношения с мафиотска структура в Испания — отговори Йегър. — Може да е същото, макар да нямам информация.
	— Ами оня комплекс, които видях край Сан Антонио — попита Завала, — то какво е?
	— Притежание на една от неговите корпорации. Абсолютно законно, според местните власти. Смятат го за малко нещо откачен, но богат откачен, така че ако има желание да си построи собствен етнографски комплекс, кой ще го спре? Впрочем в плановете на комплекса оня терен е представен като игрище за европейски футбол.
	— Никъде не бях гледал такъв мач — каза мрачно Завала.
	— Местни жители чували понякога гърмежи и от време на време, автомобилното движение в района ставало доста натоварено, но иначе бил добър съсед и си плащал данъците.
	— Хирам е запазил най-сладкото за накрая — обяви Гън.
	— Отне доста време поради наличието на множество взаимно преплетени подставени корпорации и фондации, но „Халкон индъстриз“ са се разпрострели из цяла Калифорния и югозападните щати. Халкон контролира банки, недвижимост, политически фигури, вестници, всичко, което се продава.
	— Явно полага усилия да увеличи властта и богатството си — каза Остин. — Не по-различно от която и да било корпорация с цялата й армия лобисти.
	— На място спомена тая дума — армия — каза Гън. — Просто ей така, споделих някои от откритията на Хирам с властите по контрол над въоръженията. Те веднага подушиха миризмата на гнило. В една от компаниите на Халкон разпознаха организация, която купува оръжие от Чешката република и Китай.
	— От какъв вид?
	— Каквото ти дойде наум. Всичко, от карабини до танкове. Много ракети. Земя — въздух, противотанкови. Такива неща. Снабдили се със заповед за обиск на офисите на компанията. Намерили празни стаи.
	— А къде отива всичко това?
	— Точно ли? Никой не знае. Но като общо направление — Северно Мексико и югозападните щати, в това число Калифорния.
	— Оръжейни доставки в размерите, за които споменаваш, струват огромни пари.
	Гън кимна.
	— Дори един милиардер може да се озори, ако реши да закупи достатъчно оръжие за една революция.
	Последните думи на Гън увиснаха в настъпилата тишина.
	— Madré mia — прошепна Завала. — Съкровището. Трябва му за тази цел.
	— Това е моята теория — спокойно констатира Гън. — Може да звучи налудничаво, но той, изглежда, подготвя някакъв комбиниран военнополитически ход за вземане на властта в тия райони.
	— Някакво указание за евентуалното време на действие? — попита Остин.
	— Няма да се забави според мен. Източниците на Хирам засичат движение на огромни парични маси от сметки в швейцарски банки към оръжейни доставчици. Той ще се види принуден бързо да попълни сметките, ако иска да не отиде на червено. Което означава, че съкровището му е нужно като въздух.
	— Ами нашите въоръжени сили?
	— В готовност са. Но дори да бъде спрян с военна операция, ще се пролее много невинна кръв.
	— Има и друг начин да бъде спрян. Няма ли съкровище, няма революция — каза Завала.
	— Благодаря. Вие двамата и доктор Орвъл направихте много, за да ни дадете вярната посока — каза Остин. Изправи се и огледа присъстващите. — Сега е наш ред — допълни той с усмивка.


	Елегантната трапезария беше тъмна в по-голямата си част, ако не се смята осветлението над централната маса, където Анджело Донатели съставяше менюто за следващия ден. Интериорът в ресторанта беше в нантъкетски стил, но за разлика от други с морска тематика, тук предметите не бяха поръчани по пощата. Харпуните и острите ножове за дране, някога наистина бяха потъвали в китова плът, а примитивните картини на стари платноходи бяха оригинали до една. Срещу Донатели бе седнал Антонио, с разгърнат върху снежнобялата покривка италиански вестник. От време на време и двамата отпиваха по глътка амарето. Никой от тях не усети, че вече не са сами, докато не чуха един тих глас да казва:
	— Мистър Донатели?
	Анджело вдигна очи и забеляза две фигури, застанали точно в края на сянката. Как, по дяволите, са влезли тия хора? Той лично бе заключил. Визитата след работно време, сама по себе си, не го изненадваше. При него се чакаше със седмици за резервация и хората опитваха какви ли не номера, за да съкратят процедурата. Гласът му бе познат отнякъде, което също го наведе на мисълта, че ще е някой клиент.
	— Аз съм Анджело Донатели — каза той с неизменната си любезност. — Боя се, че идвате твърде късно, ресторантът е затворен. Ако ни посетите утре, салонният управител ще види с какво може да ви услужи.
	— Вие можете да ни услужите, ако кажете на човека си да остави пистолета на масата.
	Антонио бавно вдигна от скута си пистолета, измъкнат от кобура под мишницата и го остави на масата.
	— Ако сте дошли да ни обирате, също сте закъснели. Всички пари в брой са внесени в банката.
	— Не сме дошли да ви обираме. Дошли сме да ви убием.
	— Да ни убиете? Та ние дори не знаем кои сте!
	В отговор едната фигура излезе в осветения кръг. Мургав строен мъж, който взе пистолета на Антонио и го затъкна в пояса на черния си костюм. Анджело задържа за миг поглед върху пистолета със заглушител на нападателя, но тънките мургави черти на мъжа го накараха да изтръпне. Това лице бе виждал насън. Не. В кошмар. Кратък поглед на убиец, хвърлен към него в трюма на един загиващ кораб. Невероятно, но не бе състарено, след повече от четиридесет години.
	— Видях ви на „Андреа Дориа“ — каза Донатели с удивление.
	Тънките устни на мъжа се извиха в студена усмивка.
	— Добре помните лица — отбеляза той. — Но това е бил покойният ми баща. Той ми е казвал, че усетил нечие присъствие в трюма оная нощ. Но нас двамата ни свързват спомени от по-интимен характер. Веднъж си говорихме по телефона.
	Сега Донатели си спомни среднощния телефонен звън, изтръгнал го от дълбок сън, и заплахите към него и семейството му.
	— Братството — прошепна той.
	— Добре помните и имена. Жалко, че сте забравили моето предупреждение за онова, което ще се случи, ако не съумеете да държите устата си затворена. Обикновено, аз не се занимавам с дребните подробности от всекидневието на моята организация, но вие ми причинихте огромни неприятности, старче. Спомняте ли си, какво казах?
	Донатели кимна. Устата му бе твърде суха, за да може да отговори.
	— Добре. Нека ви го набия в главата. Предупредих ви, че ако проговорите за оная нощ на „Ацдреа Дориа“, ще заминете право за гробищата с ясното съзнание, че сте станал причина за смъртта на всеки ваш близък, до когото се доберем. Синове, дъщери, внуци. Всички. Семейство Донатели ще престане да съществува, освен под група надгробни камъни в семейния погребален участък.
	— Не можете да направите подобно нещо! — възвърна гласа си Донатели.
	— Сам сте си виновен. Тук са замесени огромни интереси. Никой не ви е принуждавал да се разприказвате пред НАМПД.
	— Не! — проговори за пръв път Антонио. — Семейството не влизаше в сделката.
	Анджело се извърна към братовчед си.
	— За какво става дума?
	Очуканото лице на Анджело бе изкривено от чувство за вина. Мъжът каза:
	— Вашият братовчед не ви е информирал, че работи за мен. Отначало се дърпаше, но вие нямате представа колко силна е носталгията му по дома. Казахме му, че ако ни държи в течение за действията на НАМПД, ние ще оправим проблемите му с властите в Сицилия — каза Антонио, като издаде напред долната си челюст. Същински Мусолини.
	— Но не семейството. Връщате ме в Сицилия. Такава беше сделката.
	— Аз държа на думата си. Само не ти казах, че ще бъдеш върнат в чамов сандък. Но най-напред вие, мистър Донатели. Arrivederci.
	Антонио се надигна от стола си и с яростен вик се хвърли пред братовчед си. Пистолетът издаде звук, по-тих от затварянето на врата. Червено цвете разцъфна на гърдите на Антонио и той се строполи на пода.
	Оръжието се изкашля още веднъж.
	Този път нямаше преграда и куршумът се заби в гърдите на Донатели. Той падна назад на стола си, докато Антонио вадеше петнадесетсантиметрова берета от кобура на глезена си. Застана на лакта и се прицели в Халкон. Като по някаква магия, в средата на челото му се появи правилен кръгъл отвор и той рухна по очи, а куршумът му отлетя незнайно накъде.
	Втората фигура излезе от сянката с димящ пистолет в ръка. Погледна с безразличие току-що убития от него.
	— Никакво доверие на сицилианец — отбеляза той тихо.
	— Добра работа, Гусман. Трябваше да съм готов за предателство. От това висене в кабинета съм загубил бързината на реакциите си.
	— Добре дошъл сте в отбора, когато се заемем с другите от семейството — отвърна Гусман с блеснал поглед.
	— С удоволствие. Само че за нещастие, ще трябва да го позабавим. Имаме по-належащи задачи. — Като насочи вниманието си към Анджело, той каза: — Жалко, че не можете да чуете, Донатели. Реших да оставя за известно време семейството ви на мира. Само докато оправим бъркотията, създадена с ваша помощ. Но не се отчайвайте! Скоро ще се съберете с любимите същества в ада.
	Отвън се чуха гласове. Изстрелът на Антонио бе привлякъл вниманието на случайните минувачи. Халкон погледна още веднъж неподвижните тела, после, двамата с белязания му придружител изчезнаха в тъмата.


	46

	_Гватемала_
	— Та колко годишен, казваш, е тоя самолет? — надвика Остин шума от единствения двигател, изпълващ кабината.
	— Около петдесет. Плюс-минус някоя и друга година — ревна Завала в отговор. — Собственикът каза, че всичките му части са оригинални. Освен може би това плюшено зайче, дето се мандахерца на огледалото за обратно виждане. — Забелязал тревогата на лицето на Остин, Завала се ухили: — Шегичка, Кърт. Проверих. Двигателят е минавал през основен ремонт толкова пъти, че е практически нов. Дано и ние да сме в същата форма, като стигнем тия години.
	— Ако ги стигнем — скептично уточни Остин, загледан през стъклото към негостоприемния ландшафт под тях.
	— Няма причини за тревога, приятелю. „Де Хавиланд Бийвър“ е един от най-добрите леки самолети, изобщо строени някога. Тая щайга е здрава като танк. Точно каквото поръча чичо доктор.
	Остин погледна пластмасовата фигурка на Свети Христофор, прикрепена с вакуумно смукалце към контролното табло, облегна се и скръсти ръце на гърди. Когато предложи на Завала да намери нещо, което лети и не бие на очи, той нямаше предвид античния бийвър с неговите абсурдни кубически форми, единичен пропелер и тъпа, враждебна на аеродинамиката, муцуна. Той просто искаше алтернатива на армейския хеликоптер, който не можеше да нарушава въздушното пространство на съседните на Мексико държави, без разрешение. Даже и самолет на НАМПД с тюркоазената си окраска и официални инициали би предизвикал учудване.
	Откриха бийвъра под парцаливо покривало в тъмния ъгъл на един порутен, забравен от бога хангар, край летището на Белиз сити. Очите на Завала светнаха като коледна елха. Потри ръце, които го сърбяха от нетърпение да хване лостовете на машината. Само един самолет на света би събудил по-силни емоции у партньора ми, помисли си Остин. Добре че рожбата на братя Райт е на сигурно място в Музея „Смитсониън“, където, впрочем, би следвало да закарат и тази машина.
	Подобно на Шекспиров герой, гражданинът на Белиз, чиято собственост беше самолетът, изглеждаше гладен и мършав. Говореше почти шепнешком и често поглеждаше през рамо, сякаш се боеше от неканени посетители. Препоръчан бе от един бивш колега на Остин в ЦРУ, който организираше секретни операции на контрите срещу сандинистите. Ако се съди по мъдрите съвети относно товари и дискретни места за приземяване, той очевидно смяташе двамата си американски клиенти за наркотрафиканти. Това не биваше да ги изненадва, като се имат предвид тъмните занимания на ЦРУ в Централна Америка. Не им зададе никакви въпроси, но поиска, както сам се изрази, осигурителен депозит в долари, достатъчен по размер, за да си купи с него „Боинг-747“. Докато внимателно броеше банкнотите една по една, за да не го измамят, той ги предупреди да не забравят териториалните претенции на Гватемала спрямо Белиз, както и да правят всичко възможно да се сливат с околността. Остин посочи, че това може да се окаже нелека задача, предвид ярко жълтата окраска на корпуса. Собственикът сви рамене и се стопи в сенките заедно с балата си банкноти.
	Остин трябваше да признае, че за техните цели, самолетът бе по-подходящ, отколкото някой по-нов и по-лъскав. Вярно, че не беше точно като „Конкорд“, но можеше да се движи с двеста километра в час, което си беше скорост, а от друга страна, можеше да лети и съвсем бавно, което го превръщаше в идеална въздушна наблюдателница. И не на последно място — излиташе и кацаше на съвсем къси дистанции както върху суша, така и на вода.
	Завала държеше височина под триста метра. Летяха над Петен, гъсто обраслата с гори северна част на Гватемала, която се вдава в Мексико. Теренът беше отначало равен, но постепенно стана хълмист и в него се забелязваха реки и техни притоци. Някога е бил гъсто населен от маите, които използвали речните пътища като търговски. На няколко пъти забелязваха, през покрова на дърветата, сивите масиви на древни руини. В далечината на юг, личаха мъгливите очертания на Планините на маите. Остин чертаеше маршрута им по прикрепена към планшет карта, върху която се налагаше диаграма, отпечатана на прозрачна пластмаса. Той постоянно поглеждаше компаса и уреда за ориентиране по сателит.
	— Приближаваме точката, в която се срещат двете челюсти — каза той и посочи картата. Погледна часовника си. — След тридесет секунди сме там. — Остин пак надникна през прозореца. Следваха криволиците на някаква река, която се сучеше като панделка от опаковка на бонбониера, за да се разшири в едно неголямо езеро. След секунди Остин посочи към блещукащата водна повърхност:
	— Ето ги. Челюстите на Кукулкан.
	— Трябваше да си вземем миниподводницата — каза Завала.
	— Нека направим няколко кръга над езерото. Ако не ни обстрелят, ще кацнем.
	Завала духна върху стъклата на старомодните авиаторски очила, тръкна ги о ръкава си и ги монтира на носа си. Вдигна палец нагоре и влезе в такъв вираж, че хоризонтът рязко се изправи. Завала прилагаше този дивашки подход към всяко попаднало в ръцете му превозно средство — било подводница, било самолет, построен, когато Хари Труман е започвал първия си президентски мандат*.
	[* Хари Труман — 33-ят президент на САЩ; първия си мандат започва през 1945.]
	От въздуха, езерото приличаше на огромно, втренчено око. Беше овално по форма и разполагаше с островче, точно на мястото, където би се намирала зеницата му. Езерото не беше голямо — около осемстотин метра дълго и половината от това широко. Реката идваше под остър ъгъл и обикаляше езерото, докато се срещне с неговия излив в противоположния му край. Остин реши, че водният басейн се пълни от горски поточета, които са скрити от дърветата.
	Бийвърът описа два кръга, но не забелязала нищо особено. След като пътят очевадно беше чист, Завала насочи машината надолу, сякаш имаше намерение да пробие дупка в езерото. В последния момент я изправи с маниера на пикиращ бомбардировач и елегантно я снижи, докато понтоните докоснаха водата. Самолетът подскочи няколко пъти като хвърлено по повърхността плоско камъче, оставяйки двойна пенеста следа и накрая спря по средата между брега и островчето. Пропелерът спря изведнъж, а Остин рязко отвори вратата. При спряна машина, тишината можеше да се среже с нож. Завала съобщи на кораба координатите им, а Остин огледа с бинокъл езерото, ниските скали и островчето, като без да бърза, се убеди, доколкото беше възможно, че са сами в околността.
	— Всичко изглежда добре — каза той, като свали бинокъла. Присви очи към островчето в средата на езерото. — Нещо в тоя остров ме притеснява.
	Завала се наведе над рамото му и дръпна надолу козирката на шапката за голф, за да предпази очите си от слънцето.
	— На мен ми изглежда напълно в ред.
	— Там е работата, я. Всичко е прекалено идеално. Ако теглиш по една линия от бряг до бряг, от север на юг и от изток на запад, ще се пресекат точно върху островчето. Също като в оптически прицел. Идеалният център.
	Завала стартира двигателя и подкара машината с два-три възела. После отне газта и остави самолета да се полюшва близо до острова. Хвърлиха котва и по дължината на въжето разбраха, че дълбочината е над тридесет метра. Надуха гумен сал, качиха се в него от понтоните и бързо преодоляха с весла късото разстояние, като изтеглиха сала върху мочурливата трева. Остин прецени ширината на острова на около десет метра. Приличаше на деформирана черупка на гигантска костенурка. Рязко се надигаше над водното равнище, за да стигне заобления си хребет на около пет метра от него. Без да обръща внимание на гъстите папрати и треволяци, Завала се изкачи на върха. Малко преди да стигне, нададе вик и се дръпна, сякаш го бяха блъснали в носа.
	Остин напрегна тяло и ръката му се спусна към пистолета, окачен на бедрото.
	— Какво има? — викна той. Първата му мисъл бе, че Джо е стъпил в змийско гнездо.
	Кикотът на Завала вдигна ято бели птици във въздуха, подобно на конфети, понесени от вятър.
	— Островът е зает, Кърт. Качи се да те запозная със стопанина.
	Остин бързо изкачи малкото възвишение и се взря в озъбената челюст на череп, който надничаше през храстите. Разтвори ги и разкри гротескна каменна глава, около два пъти по-голяма от нормалната, издълбана в корниза над правоъгълен отвор. Той зееше в стената на кубическа постройка, потънала в рохкава пръст почти до плоския си покрив с назъбени краища, украсен с цял низ подобни черепи, само че по-малки. С помощта на голям нож Остин разкопа земята и разшири дупката достатъчно, за да може Завала да провре глава и рамене в нея.
	Той светна вътре с фенерчето.
	— Мисля, че ще мога да се провра. — Натика се вътре с краката напред.
	Остин чу силна кихавица и гласа на Завала:
	— Донеси прахосмукачка. — Остин разшири още отвора и влезе. Огледа се.
	— Не е съвсем като в Хилтън. — Думите му прокънтяха.
	Подобното на кутия пространство беше с размерите на двоен гараж. Стените бяха достатъчно дебели да издържат пряко попадение от мортира. Главата на Остин почти допираше ниския таван. Измазаните стени бяха празни, ако не се смятат тъмните петна, които ги покриваха почти изцяло, и четирите портала, високи от пода до тавана, подобни на този, през който бяха влезли. Те бяха задръстени с укрепена от коренища пръст, корава като цимент.
	— Не знам какво да ти кажа, Кърт, има си много положителни страни. Гледка към вода, семпла обстановка.
	— На това, посредниците за недвижимости му викат „само за познавачи“.
	— А има и мазе. — Завала освети ъгъла.
	Остин коленичи, за да разгледа масивна плоча на пода. Беше пробита на няколко места по края. С помощта на ножовете си, те я надигнаха и отместиха встрани, за да разкрият вход към спираловидно стълбище. Понеже Завала влезе пръв в сградата, сега беше ред на Остин. Спусна се по късото стълбище в коридор, който, само след няколко метра, бе препречен от масивна каменна плоча. Остин я освети.
	— Ела долу! — тихо каза той.
	Усетил нещо в гласа му, Завала бързо слезе при него. На пода пред стената имаше купчина кости. За разлика от каменния череп отвън, шестте, които преброиха тук, някога са имали коса. Завала взе един и го задържа на ръка разстояние, като Хамлет с черепа на горкия Йорик.
	— Жертвоприношения. Ако се съди по дупките в главите, отървали са ги от мизерията и не са ги оставили да умрат от глад.
	— Душици са били тия екзекутори — реши Остин, докато търсеше някаква пролука около плочата. — Оттук може да се мине само с пневматичен чук или динамит.
	Остин бе видял достатъчно. Върнаха се в горната камера, където забеляза някакви белезникави парчета по пода. Вдигна едно и то се стри на сол в дланта му.
	— Черупки от сладководни миди — каза той. — Това място е било някога под вода.
	Завала пипна петната по стените.
	— Може и да си прав. Прилича на засъхнала пяна.
	Излязоха на открито и разгледаха наоколо. Постройката беше издигната върху каменна платформа, която с времето бе задържала всичко, плаващо по водната повърхност. Семена, донесени по всяка вероятност от птиците, бяха станали растения, чиито корени не позволяваха на водата и вятъра да отнасят оскъдната някога почва. Във водата, непосредствено до брега, личеше каменна тераса. Остин изрита обувките си, нагази във водата, преплува няколко метра и се гмурна.
	— Това е като връх на айсберг — каза той, когато изплува. — Изглежда, си имаме работа с храм, построен на върха на много голяма пирамида. Не мога да определя колко.
	— Нали ти казах, че трябваше да си донесем подводницата — каза Завала, докато подаваше ръка на Остин да излезе от водата. — Така че, ако това, което си мислим, е вярно и тази сграда е храм, намираме се на кота нула. Челюстите.
	— Трябва само да измислим как да се вмъкнем вътре.
	— Чудна мисъл. Можем да опитаме да взривим оная плоча, дето е препречила пътя.
	— Можем и дори е възможно това да свърши работа. Но не би било много чист подход. Приятелите ни археолози няма да ни проговорят, докато са живи. Да го обмислим и да огледаме наоколо.
	Качиха се отново в самолета и отидоха до края на езерото. Стъпиха на брега и влязоха навътре. Гората тънеше в полумрак. Само тук-там, слънчевите лъчи успяваха да пробият листната маса. Вечната сянка не окуражаваше нискостеблената растителност, така че се ходеше лесно и приятно върху килим от листа. Остин тръгна към звука от ромоляща вода и стигна до източника му. Реката, която бяха видели от въздуха, бе оградена с два каменни зида. Коритото между тях беше пълно с пръст и растителност, но няколко поточета минаваха през него към езерото, захранвани от доста голям резервоар, образуван зад примитивен бент. Главното течение на реката завиваше рязко, преди да се срещне с единия зид, а после се насочваше към гората. Остин тръгна покрай бързото течение и отново спря пред още една двойка стени.
	— Точно както си мислех — каза той.
	Завала бе впечатлен.
	— Откъде си знаел, че тия работи ще са тука?
	— Няма да повярваш. Аз съм геният на бентовете.
	— Ще повярвам. Сега кажи, откъде знаеше?
	Остин вдигна едно клонче, хвърли го в реката и се загледа подире му, в пенестите води на течението.
	— Помниш ли как изглежда тая река от въздуха? Ти спомена, мисля, че има повече гънки от чалма на ходжа. Точно преди да се влее в езерото, тя се отклонява от него в идеално прав ръкав. Първата ми мисъл беше, че е прекалено прав, за да е естествен. Също като храма в средата на езерото. Нищо в природата не е съвършено. Може би е канал, помислих си тогава. Знаеш историческия парк „Чесапийк и Охайо“, северно от Вашингтон, нали?
	— Едно от любимите ми места за първа среща без големи разноски — отвърна Завала с приятна усмивка, при скъпите спомени. — Muy romantico*. Но това пък какво общо има, с каквото и да е?
	[* Muy romantico — (исп.) — много романтично.]
	— Помисли за храма. Понякога е под водата, а друг път не е.
	Остин почти чуваше как зъбчатите колела в блестящия технически мозък на Завала обработват информацията. Той се плесна по челото.
	— Ама разбира се. Шлюзовете.
	Остин почисти парче земя и взе една пръчка. Подаде я на Завала с думите „Добре дошъл, професор 3“.
	Завала очерта една линия в калта.
	— Това е река Потомак. По нея не могат да се движат лодки, заради бързеите и водопадите. Затова покрай тях се прокарва канал. Ето така. — Той чукна по земята. — Изгражда се система от шлюзове и клапи, чрез които се контролира равнището на водата в тях. Във всяка поотделно. Да видим дали съм прав. — Той описа овал, представляващ езерото. — В нормалния случай, реката идва в горния край, пълни езерото, а от другия му край излиза, за да продължи към океана.
	— Дотук добре, професоре.
	— В един момент непознати инженери издигат тук бент. — Завала прекъсна достъпа на реката към езерото. — Така реката не може да напълни езерото, но трябва да изтече в друга посока, защото иначе ще преодолее преградата. — Начерта права встрани от езерото. — Прекопаваме тоя канал и реката заобикаля езерото, за да продължи към океана направо. — Завала вдигна триумфален поглед. — Сега можем да пресушим езерото.
	— И да издигнем храма. Тук. — Остин драсна едно Х в калта с върха на обувката си.
	Завала отново пое ролята на разказвач.
	— Като положиш и последния камък в постройката, затваряш канала и пускаш реката отново в езерото. Значи…
	— Значи, поради това и изобщо! Едничкият проблем е, че шлюзовете включват подвижни части. С времето и при липса на общинска служба за поддържане, съоръжението се разваля. Каквото остава от цивилизацията на маите, е смазано от испанците. Тоя завой тук е много ефикасен капан за задържане на всичко, което се спуска по течението на реката. Боклуците постепенно се натрупват като дига, пред изхода на шлюза към езерото, преградата към канала се разрушава и реката напуска езерото за вечни времена. Езерото се пълни от тия слаби поточета, които успяват да си пробият път през дигата откъм събралия се пред нея водоем. Но с годините, равнището на езерото спада и храмът се показва над водата. После всичко около него обраства с растителност.
	— Така че, ако изчакаме достатъчно дълго — каза Завала, — езерото най-накрая ще спадне и ще разкрие отново целия храм. Освен ако водата от водоема не пробие дигата, за да напълни отново езерото.
	Остин помисли и каза:
	— Останалата част от теорията си ще споделя на връщане.
	По пътя назад, Завала отбеляза:
	— Трябва да признаеш, че е дяволски добро инженерно постижение.
	— Съгласен съм. То им е давало възможност да изпразват езерото, когато пожелаят. Ще рече, запазена е възможността отново да влизат в храма. Входът откъм върха може да е само за заблуда. Като фалшивите проходи в египетските пирамиди, за заблуда на крадците. Не бих се изненадал, ако и скелетите са складирани там за сценичен ефект.
	— За едни, сцена, за други си е било ефект — посочи Завала.
	— Нека извикаме въздушен десант, като се върнем при самолета.
	След няколко минути Завала прочете по радиото заявката на Остин за „Нерей“. Повдигна присмехулно вежда при един от предметите, но не попита нищо.
	Докато чакаха, хапнаха малко, а после се излежаваха на сянка, докато радиото се обади: „Пристигаме, момчета. Прием след десет минути.“
	Точно след десет минути тюркоазено зелен хеликоптер, с надписи НАМПД от двете страни се снижи над езерото, увисна до самолета и спусна голям сандък, опакован в дебел полиетилен и обточен с надути балони. Екипажът на хеликоптера изчака двамата мъже да приберат пратката, махнаха за сбогом и забръмчаха назад.
	В сандъка имаше два леководолазни комплекта и няколко кашона. Остин натовари кашоните на сала и загреба към горния край на езерото, а Завала вкара самолета в едно малко заливче. Нямаше намерение да разпитва Остин за плановете му. Кърт сам щеше да му каже, когато му дойде времето.
	Метна рибарска мрежа върху машината и тъкмо започна да я украсява с клонки, когато Остин се появи със сала си. Кашоните бяха изчезнали. Доволни, че самолетът им не се вижда, те качиха водолазните апарати на сала и се отправиха към острова, където заличиха следите от предишното си посещение. Салът беше изпуснат и затиснат с камъни в плитчината. Водата беше топла, така че облякоха леки костюми, вместо дебелите неопрени.
	Без да каже дума, Остин пъхна в непромокаем джоб малката кесийка, която носеше на врата си. След кратка проверка на екипировката, те се отдалечиха с бруст от острова и без да губят време, започнаха да се спускат в тъмните води на езерото.


	47

	С бавни и равномерни движения на плавниците, те се спускаха надолу и под ъгъл, докато стигнаха дъното на езерото. Приличаха на буболечки край огромната изтъняваща нагоре каменна маса. Широките тераси се спускаха като гигантски стъпала.
	— Бива си я скаличката! — каза Остин. Металическият тембър на електронната връзка не можа да прикрие страхопочитанието в гласа му.
	— Добре че не сме суеверни. Преброих тринадесет стъпала.
	— Почукай на дърво — отговори Остин. Погледна дълбокомера си. — Тридесет и четири метра. Готов ли си за „потъни“.
	Опитните водолази помнеха мантрата* „едно, две, три, потъни“. Стратегията им беше проста — да изследват всяка стена от дъното догоре. Движеха се около пирамидата обратно на часовниковата стрелка. Тя стоеше в пълна самота, което наведе Остин на мисълта, че вероятно е била построена с една-единствена, определена цел. Втората стена беше като първата, отне им само няколко минути. Затова пък третата беше нещо съвсем друго.
	[* Мантра — (инд.) къса фраза, често пъти без определен смисъл, непрекъснатото повтаряне, на която според хиндуистите, има магичен ефект.]
	Докато първите две страни бяха сравнително еднообразни, тази беше украсена с широко стълбище, спускащо се от върха към онова, което в по-сухо време би бил партерен етаж. В основата на стълбата, изправен в самотно величие, като лакей пред някой помпозен хотел в Лас Вегас, стоеше каменен блок. Плочата беше монтирана върху фундамент на дъното.
	Завала зашари с яркия лъч на халогена си по тъмната повърхност. След миг каза:
	— Да ти се вижда познато?
	Остин разгледа релефа, изобразяващ перната змия, налапала кораб.
	— Малък свят. Двойник на камъка от „Дориа“. — Погледна нагоре към стълбището. — Напомня ми онази плоча, която непрекъснато показваха във филма „2001“. Да не би да иска да ни каже нещо този малък плакат?
	Със Завала отстрани и малко отзад, той се плъзна над стълбите като ленива струйка дим. От двете им страни се виждаха фризове, а през всеки две-три стъпала бяха разположени скулптирани глави. Към средата на стълбището, огромна, стилизирана змийска глава изскочи от въртоп пера. Устата, достатъчно голяма да налапа човек, беше готова за атака. Два огромни дебели зъба, подобни по форма и размери на конусите, използвани от пътната полиция, се спускаха отгоре, за да срещнат подобен чифт, изправен отдолу.
	— Изглежда, приятелски настроен пич — каза Завала. — Не вярваш да хапе, нали?
	— Представям ти Пернатата змия. По тия места й викат Кукулкан.
	— Прилича на мелез между ротвайлер и алигатор. Питай го дали знае как се влиза в пирамидата.
	— Може би това не е толкова тъпа идея. — С няколко удара на плавниците Остин се приближи до зиналата паст и насочи фенерчето си в нейния мрак. — Кажи а-а-а — нареди той и се завря право вътре. Дихателните му бутилки издрънчаха и заскърцаха при допира с дебелите зъби, но щом влезе, Остин имаше възможност да се обърне назад. Подаде глава от устата, покани Завала с ръка, после навлезе в пирамидата, осветявайки с фенерчето стъпала по спускащия се надолу под. Продължиха така около две минути, бавно и внимателно, докато стигнаха в помещение, достатъчно просторно, за да могат да се изправят. Друго стълбище този път водеше нагоре.
	— Чувствам се като вързоп мръсно бельо, спуснато по улея в мазето на обществена пералня. Много беше лесно дотук — отбеляза Завала подозрително.
	— И аз това си мислех. Но пък хората, които са строили това съоръжение, са знаели, че то ще остане под водата. Сигурно са разчитали, че всеки евентуален посетител ще загуби времето да се разправя с оная плоча горе. А и дори да открие този отвор, не би се напъхал в устата на змията. Но все пак — добави Остин, — трябва да си отваряме очите за разни капанчета.
	Насочиха се нагоре като духове в прокълната къща. Остин чу Завала да мърмори:
	— Не е лошо да решат веднъж завинаги — нагоре или надолу.
	Остин разбираше недоволството на своя партньор. Дори един опитен изследовател на морски корабокрушения не можеше винаги да пропъди подсъзнателното клаустрофобично опасение, че хилядатонната скална маса може да се стовари отгоре му. Или нещо по-лошо — че могат да се заклещят някъде, без възможност да помръднат, осъдени на бавна и мъчителна смърт от задушаване. Зарадва се, когато главата му изскочи над водно огледало. Завала изплува миг по-късно. Обшариха кръглото езеро с халогените си. Завала посегна да извади мундщука на дихателния апарат от устата си.
	Остин бързо протегна ръка и го хвана за китката.
	— Почакай! — предупреди го той. — Не знаем, дали тоя въздух става за дишане.
	Тукашната атмосфера можеше да бъде на повече от две хиляди години. Остин не знаеше дали за това време не са се появили разни микроорганизми, спори или токсини и не желаеше да рискува. Излезе от басейна, свали колана и плавниците и помогна на Завала да направи същото. Дишането им през регулаторите, вън от водата, звучеше неестествено високо.
	Продълговатото тясно помещение имаше висок сводест таван, поддържан от аркообразни трегери, изградени, по предпочитания от маите способ, чрез постепенно издаване на подрежданите един върху друг хоризонтални каменни блокове. Остин свали лъча от фенерчето си от тавана и в него попадна издължена глава с изправени остри уши и разширени ноздри.
	— Това-онова ли е, което си мисля? — попита Завала.
	— Един кон, винаги си остава кон.
	— Да бе, да. Но какво търси тук този вихрогон?
	Остин наведе лъча така, че в светлината му се показа дървена шия.
	— А, мам… това е нос на кораб!
	Дървената конска скулптура увенчаваше високата, извита носова част на кораб с полирани, тъмночервени бордове. Носът завършваше с остър таран. Конструкторите на този кораб са били наистина хора на изкуството, мислеше си Остин, докато вървяха покрай корпуса. Беше с еднакво оформени нос и кърма, издължен, тесен, с плоско дъно, грациозно извит нагоре в двата края и с майсторски пасвани дъски на обшивката. Мачтата лежеше по протежение на палубата.
	Палубната обшивка беше отчасти паднала, за да покаже десетките амфори в трюма. Навсякъде бяха разпръснати кръгли предмети, които можеха да са щитове. Две дълги весла с набраздени от времето лопати бяха подпрени в задната част, сякаш очакваха да бъдат поети в ръцете на отдавна отишлите си кормчии. Корабът плаваше не в лазурното море, а върху каменна конзола. Макар повечето дървени части да бяха запазени, някои бяха прогнили и корпусът лежеше малко настрани.
	— На живо е много по-красив — измърмори Завала.
	Остин прокара длан по дървената повърхност, сякаш не вярваше напълно на очите си.
	— Значи, не само аз мисля така. Това е един от корабите, изобразени върху фризовете и плочата.
	— Какво може да прави един финикийски кораб в наводнена майска пирамида?
	— Изчаква възможността да обърне с краката нагоре всички археологически построения, правени някога — отвърна Остин. — Чакай само Нина да зърне тоя красавец. Докато успеем да докараме камера, ще се наложи да й предоставим някое и друго предположение, та да има над какво да си блъска главата. Колко мислиш, че е дълъг?
	— Повече от тридесет метра.
	Завала почти се блъсна в първата от четири кръгли колони, разположени по протежение на борда. Подобен квартет бе разположен и покрай другия борд.
	— Ето ти и на теб едно предположение, да си блъскаш главата с него — обади се той. — Осем колони.
	— Осемте важни дни от цикъла на Венера — отвърна Остин. — Съвпада.
	Стигнали бяха повдигнатата кърма на кораба. Остин очакваше помещението да свършва с плътна стена, но вместо това забеляза още един сводест отвор и водеща нагоре стълба.
	Изкачиха я, за да попаднат в много по-малко помещение, чийто под, в по-голямата си част бе зает от правоъгълен изкоп. В него бе разположен каменен саркофаг, с капак, изпъстрен с вариации на змийската тема. Влязоха в изкопа и направиха безуспешен опит да повдигнат каменния капак с ножовете си.
	— Може би в кораба ще намерим нещо, което да ни помогне — предложи Остин.
	Спуснаха се в голямата зала. Завала се протегна към ръба на борда, с помощта на Остин се набра към него и прехвърли тяло отвъд. Държейки се за парапета, пристъпи предпазливо, за да провери ще издържи ли палубата тежестта му.
	— Май издържа, но ще стъпвам върху напречната греда, за всеки случай. — Палубата заскърца, докато я прекосяваше. — Много амфори… Аз… Господи! — Последва пауза. После развълнуваният глас възкликна: — Кърт, трябва да видиш това!
	Завала се върна и помогна на Остин да се качи. С течение на вековете, палубата бе поддала и сега се спускаше към средата, където бяха скупчени множество амфори. Остин последва Завала по напречната палубна греда. Макар че целият корпус леко се поклащаше под стъпките им, общо взето, оставаше стабилен на подпорите си.
	Завала се надвеси над огромна, счупена делва и се изправи със зелен пламък в ръка. Фино изработената огърлица, инкрустирана с диаманта и смарагди, бе взета от купчина злато и скъпоценни камъни, струпана в изкуствената долчинка, образувана от хлътналата палуба. Остин пое бижуто и реши, че никога по-рано не бе виждал по-красиво произведение на ювелирното изкуство. Изключително сложният обков беше изработен с неподражаемо майсторство. Докато Остин се възхищаваше, Завала бръкна в една здрава делва и показа шепа, пълна с диаманти, рубини и смарагди. Устата му зяпна от изненада.
	— Това трябва да е най-голямото съкровище, събрано на едно място, в цялата световна история!
	Остин беше клекнал до една счупена амфора.
	— В сравнение с това тук, диамантите от британската корона приличат на мъниста, нали? — През пръстите му изтичаха камъни, с размер на топчета за игра. — Международните юристи ще хванат мигрена, докато решат, кой е собственикът.
	Завала погледна към погребалната зала.
	— Може би последният по списък собственик е в оня каменен ковчег.
	Остин взе две остриета от копия.
	— Да видим дали не е някой познат.
	Измъкнаха се от кораба и се върнаха в помещението с ковчега. Остриетата бяха яки и влязоха в процепа. Но никаква комбинация от лостове, ъгли и сила, дори на тия двама мускулести и яки мъже, не можа да надделее изкуството на ония, които бяха проектирали и издялали каменния ковчег.
	— Май трябва да ни върнат в първите курсове на школата за погребални мародери — отбеляза Остин.
	Завала погледна манометъра.
	— Цени времето, докато е твое. Ако останем още, ще трябва да минем на резервните бутилки.
	— Видяхме, каквото трябваше. Може би учените ще се ориентират във всичко това.
	Тръгна напред към помещението с кораба и в тоя миг гробовната тишина бе раздрана от гръмотевична експлозия над главите им. В съзнанието на Остин се мерна мисълта, че сигурно така се чувства човек под изригнал вулкан. Невронните им връзки се нажежиха в усилието да регулират сблъсъка между генетичните инстинкти за самосъхранение и моторните команди на разума.
	Бягай! Легни! Не мърдай!
	Мъчеха се да запазят равновесие върху разлюляния под. Експлозията нагнети въздух в затвореното помещение, който се завихри. Ударната вълна бе хвърлила и двамата обратно в погребалната камера. Размахали ръце, те се сгромолясаха в пространството между саркофага и стената на изкопа с невъобразим трясък от блъскащи се бутилки и в плетеница от дихателни тръби. Падането им струваше рани и синини, но вероятно им спаси живота. Парче от тавана, голямо колкото дизелов двигател, се стовари върху мястото, където бяха стояли. Остроръби парчета зафучаха из пространството като изстреляни от изтребител. Задушаващ облак прах се надигна и покри всичко с фин белезникав слой. Накрая се разнесе трополенето от падащи камъни и пръст.
	Остин изплю порция пясък и попита Завала как е.
	Завала обозначи местонахождението и общото си състояние с пристъп от кашлица и серия испански псувни.
	— Д-добре съм — изломоти той. — А ти?
	— Мисля, че съм цял. Ще ми се да можех да спра тоя телефонен звън в главата си. — Последва още кашлица.
	— Какво стана?
	— Приличаше на комбинираните усилия на Везувий и Кракатау*, но според мене си бяха няколко кила пластичен С-4. — Остин изръмжа. — Много си ми симпатичен Джо, но мисля, че още е рано за сериозна връзка. Не можеш ли да мръднеш малко?
	[* Везувий и Кракатау — вулкани в Южна Италия и Индонезия.]
	Имаше още доста псувни, докато успяха да разплетат ръце, крака, дихателни тръби и най-после да се изправят. Завала посегна към падналия наблизо халоген. Насочи лъча му към Остин, а после към собственото си лице. Маските им стояха накриво, но блендите си бяха здрави и бяха предпазили очите им от ослепяващия прах.
	— Приличаш на изпаднал клоун — изсмя се Завала.
	— Мразя клоуни, даже и когато не са изпаднали. Ти самият ми се виждаш малко бледен. Имам и друго прозрение — дишаме без апаратите.
	Завала поднесе полумаската с микрофона и мундщука, захапа го и констатира:
	— Работи си.
	— И моя. Май няма да ни трябват. Усещам чист въздух.
	— Ще рече, някой е взривил върха на пирамидата. Време е да се раздвижим. Можеш ли?
	Завала кимна и изпълзя от изкопа, после се наведе и помогна на Остин. Потънали бяха в белезникаво кафяв прах от глава до пети. Това им придаваше вид на зомбирани. Остин светна назад към изкопа и забеляза, че тежкият каменен капак се бе отместил от сътресението. Даваше си сметка, че трябва да се измъкват, но любопитството взе връх. Насочи светлината към човека вътре.
	Лицето беше покрито с нефритена маска с кръгли очи и орлов нос. Трупът беше повит със саван от тъмна материя, която би мота да се окаже кадифе. Кичури бяло-червени коси се подаваха изпод безформена шапка от същата материя.
	Остин отмести лъча надолу. Подобните на птичи, мумифицирани пръсти стискаха рула пергамент. Остин взе едно от тях, разгледа го с учуден поглед и го тикна обратно в костеливите ръце. Под долната част на маската забеляза жълто сияние. Формата му се стори позната, но напълно неуместна. Искаше да разгледа по-добре, но нямаше време. Откъм помещението с кораба се дочуваха гласове.


	48

	Почти непроницаемият облак прах в голямото помещение бързо се разнасяше нагоре към слънчевите лъчи, надникнали през огромен отвор, зейнал на мястото на взривения покрив. Огромни парчета скала бяха размазали кърмата на тъмночервения корпус като с преса за картофи. Някои колони бяха съборени и парчетата им се валяха по земята. Всичко беше зарито с по-малки камъни и покрито с бял, варовиков прах. Остин нямаше време да жали за разрушения кораб. От назъбения отвор се спускаше въжена стълба. Две облечени в черно фигури слизаха по нея в прашния облак.
	Първият стъпи на земята и опъна стълбата, за да я стабилизира.
	— Съжалявам за мръсотията, дон Халкон. — Гласът беше равен, безизразен и в него нямаше и помен от съжаление.
	— Нямаше как, Гусман — отговори сухият чернокос мъж, загледан в отломките. — Важното е, че стигнахме до целта си, а не как сме го направили. — Включи мощен прожектор и го насочи към разрушения кораб. — Господи, каква фантастична гледка!
	Новодошлите си пробиха път през бъркотията и през разрушената кърма, се насочиха към по-запазената част от кораба. След миг Халкон извика с истерично въодушевление:
	— Погледни тук, Гусман! В ръката си държа скъпоценности, достатъчни да екипирам цяла нова армия!
	Остин стоеше със Завала на входа и обмисляше положението. Нямаха друго оръжие, освен ножовете. Халкон и неговият главорез положително разполагаха поне с пистолети. Ако хукнеха към стълбата или подводния коридор в другия край, щяха да ги отстрелят като глинени панички на стрелбище. Сподели шепнешком съмненията си със Завала.
	— Може би ще успеем да ги подведем.
	Джо бе стигнал до същото заключение:
	— Какво можем да загубим?
	Само живота си и този на мнозина други, помисли си Остин.
	— Трябва да стигнем до мястото, през което дойдохме. Зарежи основните бутилки. Задръж аварийната и дихателя. — Потупа торбичката на шията си. — Имам тук една изненада, която може да им отвлече вниманието, но времето трябва да се прецени много точно. Ще ни намерят бързо. Ако ги стреснем, може да открият огън.
	— Добре, нека ги уведомим за присъствието си. Ще чакам сигнала ти — каза Завала.
	Остин тупна колегата си по рамото, пое си дълбоко дъх и влезе в помещението.
	— Здравейте, господа — каза високо и ясно той.
	Белокосият с белега бързо измъкна пистолет от кобура на пояса си и го насочи към Остин.
	— Не сме въоръжени и сме само двама — побърза да заяви Остин с прикован в дулото поглед. Разчиташе, че оня беше професионалист и не би стрелял от страх.
	— Застанете така, че да ви виждам! — Остин се подчини и двамата със Завала съкратиха дистанцията с няколко стъпки. Белокосият слезе от развалината, приближи ги внимателно и ги освободи от ножовете. Белегът на лицето му изпъкна още по-отчетливо, когато се усмихна.
	— Наистина трябва да престанем със срещите от този тип — забеляза той, като хвърли ножовете надалеч.
	— Представи ме на приятелите си, Гусман! — Халкон пристъпи от разбития кораб, с пистолет в ръка.
	— Моля да простите лошото ми възпитание, дон Халкон. Позволете да ви представя мистър Остин и колегата му от НАМПД, мистър Завала, с когото се срещнахме в Аризона. Завала е джентълменът, когото засече нашата видеокамера.
	— Разбира се, сега го познах.
	— Ще трябва да ми изпратиш снимка, Халкон — каза Завала.
	Милиардерът се усмихна.
	— Щях да се изненадам, ако съобразителните господа не знаеха името ми. Гусман ми разказа за вас двамата. Всъщност бях му наредил да ви убие. Имали сте късмет — той рядко пропуска да изпълни задачата си. Преди да поправи грешката сега, ще трябва да призная, че не мога да си обясня присъствието ви в храма.
	— Глътна ни Кукулкан — каза Остин.
	Халкон се вторачи в него, като ентомолот в затворено в буркан насекомо.
	— Или казвате истината, или просто се опитвате да иронизирате. И двата варианта са ми безразлични. В скоро време, няма да ви се удаде нова възможност да бъдете гълтани.
	— Ще ви кажа откъде влязохме, ако отговорите на въпросите на двама обречени. Просто съм любопитен дали теорията ни е вярна.
	Халкон вероятно смяташе, че Остин иска да печели време. Кърт виждаше нещата по друг начин — търсеше път към спасение. Нямаше желание да остане завинаги в тая гробница.
	— Пазарлък до последно — отбеляза Халкон, очевидно заинтригуван от играта. — Карайте!
	— Първо, как открихте този храм?
	— По същия начин, както научихме и за експедицията на „Андреа Дориа“. От човека на мистър Донатели, сицилианеца.
	— Антонио?
	— Името му е без значение. Когато съобщихте на мистър Донатели, че тръгвате за Централна Америка, наредихме на хората си да ви проследят до Гватемала. Това смехотворно жълто самолетче не беше трудно за проследяване.
	Толкоз по въпроса за ненабиващия се в очи външен вид на бийвъра, помисли си Остин.
	— Великодушно ви отговорих на въпроса — продължи Халкон, — но теорията ви продължава да ме интересува.
	— Какво ще кажете за такова начало? — попита Остин. — Финикийците търгуват и с двете Америки в течение на хилядолетия. Когато римляните обсаждат Картаген, една финикийска флотилия прехвърля неговите съкровища отвъд океана. Минават векове. Колумб пристига в Новия свят и чува приказките за несметното съкровище. Намира говорещия камък, решава, че той ще му покаже пътя, и поема на последното си плаване, за да го пипне. Той погрешно тълкува информацията от плочата, но стига доста близо до истината.
	— Почти колкото вас, мистър Остин. Сега ще разкриете ли откъде влязохте?
	— По онези стълби — отвърна Остин, като посочи с поглед към погребалната камера.
	Халкон се усмихна и се обърна към придружителя си.
	— Гусман…
	— Не съм свършил — прекъсна го Остин. — Колумб е свързан с една мистериозна организация, наречена Братството, така че много е вероятно, те да са знаели за съкровището.
	— Повече от вероятно. — Халкон задържа ръката на екзекутора си. — Впечатлен съм, мистър Остин. Тайната на Братството е сред най-добре пазените в света. Дори когато потопихме един от най-известните презокеански параходи, никой незаподозря съществуването ни.
	— Твърдите, че „Андреа Дориа“ е потопен от Братството?
	— Всъщност от Гусман. Докато баща ми и останалите са се разправяли в трюма с охраната на бронирания камион, Гусман е имал грижата за развоя на събитията на мостика.
	— Било е нещастен случай — каза Остин.
	— Така се казва. Не е било толкова трудно, колкото може би си мислите. Знаехме, че в оная нощ корабите ще се разминат на късо разстояние. Гусман е бил готов да избие всички на мостика на „Стокхолм“ и да вреже шведския кораб в другия. Всъщност обаче, той само се възползвал от грешки, допуснати от други.
	— Ако това е така и Братството е знаело, че говорещият камък сочи пътя към съкровището, защо са го пратили на дъното на морето?
	— За нещастие, значението на този камък стана известно едва неотдавна. Баща ми е разпоредил потопяването му. Изпълнявал е първоначалната основна задача на Братството — да унищожава всичко, което дискредитира откритието на Колумб.
	Завала се усмихна и каза нещо на испански.
	— Прав сте, мистър Завала, баща ми се е преебал, както вие се изразихте. Но той не е могъл да знае, че аз ще променя стратегическите цели на Los Hermanos.
	— Кога се пренасочихте от потопяване на кораби към организиране на революции? — попита Остин.
	Сянка покри бледото, издължено лице на Халкон, после той се засмя и изръкопляска.
	— Браво, мистър Остин! Купихте си още една отсрочка, преди изпълнението на смъртната присъда. Какво знаят в НАМПД за моя план?
	— Ще ви кажа, ако запълните още няколко бели петна.
	— Езикът ви ще се развърже по-бързо, ако започна да пробивам дупки в краката и ръцете на колегата ви — предположи Халкон с усмивка.
	— Това може да се направи, но нека предложа друго. Разкажете ми за своите планове, а аз ще ви разкрия тайна, за която не знае никоя жива душа. Давам ви думата си.
	— Приемам. — Остин правилно бе преценил Халкон като мегаломаниак, който държи другите да знаят за налудничавите му идеи.
	— Планът ми се събира в една дума — Анхелика. Новата държава, която ще се образува, чрез откъсване на югозападните щати и Калифорния. Хората от испанско потекло ще си върнат отнетото им със сила.
	Джо изцвили:
	— Желая ти късмет, мой човек! Знам една свръхсила, която може да има нещо против.
	— Моля да ми вярвате! Аз съм съвсем наясно с военната мощ на САЩ и не възнамерявам да й се противопоставя пряко.
	— Значи, купуваш всички тия оръжия за лов?
	— О, не, те ще се употребят по предназначение. Вие сте с испанско потекло, мистър Завала, така че трябва да знаете онова, което аз научих на арената. Няколко размахвания и усуквания на плаща, както и малко заблуждаващи стъпки, могат да осигурят победата над по-голям и по-силен противник.
	— САЩ не приличат много на бик — отбеляза Остин.
	— Принципът е същият. Подготвил съм добре почвата. Вкарал съм милиони нелегални имигранти в някогашните испански територии, окупирани незаконно от Съединените щати. Испаноидите почти превъзхождат по численост останалите. Използвах състоянието си, за да овладея ключови области в икономиката като добива на газ, петрол и минната промишленост. С печалбите подкрепях лоялни политици при избори, а други купувах и подкупвах. Вече мога да приведа моя план в действие. Щом се върна, ще дам знак. Подготвената от мен армия ще нахлуе в пограничните градове. Други ще започнат партизанска война във вътрешността. Общественото мнение ще се надигне срещу испаноидите, също както е станало през Втората световна война срещу американците от японски произход. Само че този път, ние ще раздадем оръжие за съпротива срещу англоидните поробители и целта ще бъде една — да издигнем отново знамето на националното достойнство, така често погазвано от Америка.
	— Имате намерение да предизвикате кръвопролития и хаос?
	— Точно така! Какво ще направят САЩ? Ще освободят Финикс и Албукерке, като ги нападнат? Ще поведат улични боеве в Сан Диего? Те знаят, че всеки въоръжен конфликт завършва с политическо решение и аз ще предложа изход. Избраните от мен губернатори ще молят за милост и ще предложат САЩ да потърсят човек с испанска кръв за умиротворител. И аз ще договоря de facto* отделяне от съюза.
	[* De facto — (лат.) фактическо (без оглед на юридическия статут) положение.]
	— Няма гаранция за успех на този план. В такъв случай, стотици хиляди хора ще загинат напразно.
	— Те ще са изпълнили предназначението си на средство за постигане на една цел.
	— Мнозина от тях ще са с латинско потекло — намеси се Завала.
	— Е, и? — излая Халкон. — Моите предци конквистадори са използвали враждуващи индиански фракции, в борбата си срещу империята на ацтеките, а след това ги превърнали в роби. На оцелелите ще предложа възможност да възстановят миналото величие, както аз ще възстановя славата на две цивилизации — индианската и испанската.
	— Слава, като тази на игрището и на Инквизицията ли? — попита Остин.
	— И на още много други неща, които не сте и сънувал, мистър Остин. Много други. — Гласът му беше злокобен. — Тази игра ме уморява — добави той нетърпеливо. — Каква е тая голяма тайна? Няма да ви укоря, ако сте излъгал, но това няма да ви помогне.
	— Не лъжа. В другото помещение е.
	Халгон и Гусман се спогледаха.
	— Без номера! Гусман е с гореща кръв. Водете!
	Остин тръгна по стълбите, Завала го последва и след тях — Гусман и Халкон. В тоя ред стигнаха до саркофага.
	— Казвате, че сте дошли оттук? — попита Халкон, като напразно търсеше някакъв отвор.
	— По този въпрос излъгах, но за другото не.
	Фигурата в саркофага бе привлякла вниманието на Халкон.
	— Кой е този?
	— Мога ли?
	Студеният поглед на Гусман следеше всяко движение на Остин, когато той се пресегна към каменния ковчег и измъкна някакъв лъскав предмет от ръцете на мумията. Подаде го на Халкон, който се втрещи от изненада.
	— Нищо не разбирам — каза той с подозрение в гласа.
	— Представете си — започна Остин, — че вие сте представител на древните маи, седнал върху тоя куп съкровища, в очакване да се появи собственикът и да си ги поиска. И ето, един ден пристига бял човек от изток, носи пергаментова скица на картата от говорещия камък, която е така нарисувана, че само Венера може да я разбере, и си иска златото. Преди да се разберете обаче, човекът умира. Чудите се дали той олицетворява божеството Венера, пернатата змия Кукулкан и накрая захвърляте съмненията и го погребвате при съкровището с пергаментовите свитъци в ръце. Но ако това не е достатъчно да ви убеди, кажете, какво прави тоя християнски кръст в един храм на маите?
	— Не може да бъде! — каза Халкон.
	— Дон Халкон, представям ви Адмирала на морския океан, Христофор Колумб.
	Халкон се взря в мумията за момент, после се изсмя неприятно и хвърли кръста в саркофага.
	— Задръж си го, проклет глупак!
	Докато всички погледи бяха приковани в ковчега, Остин стисна торбичката на врата си. След миг се разнесе далечен гръм, последван от няколко други.
	— Какво е това? — попита Халкон, като се огледа.
	Гусман отиде до стълбището и се ослуша.
	— Прилича на гръмотевица.
	Докато вниманието на главореза бе насочено другаде, Остин рязко се наведе и сграбчи едно от остриетата, които безуспешно се бяха опитали да използват за отваряне на саркофага. Обхвана със загорялата си ръка тънката шия на Халкон и плътно притисна острието в кожата.
	Пистолетът на Гусман са насочи натам.
	— Назад или ще му прережа вратната жила! — предупреди го Остин. Натисна острието по-силно. По шията на Халкон се проточи струйка кръв.
	Едва дишащ през стиснатото си гърло, Халкон изсъска:
	— Прави, каквото ти казва!
	— Пистолетът в кобура! — заповяда Остин. Знаеше, че Гусман никога не би се разделил с оръжието. Щеше да се опита да го простреля в главата или би пробвал късмета си със Завала.
	Гусман се усмихна, със сянка на възхищение върху тънките си устни и пъхна пистолета на мястото му. Тогава Остин нареди на Халкон да хвърли оръжието си.
	С пристъпващия наблизо Завала, Остин излезе заднишком от помещението, като дърпаше живия си щит надолу по стълбите към голямата зала. Гусман ги следваше с небрежна стъпка, докато стигнаха в кръга слънчева светлина, идваща от дупката на покрива.
	Халкон бе преодолял изненадата си.
	— Това напомня мексиканска засада — каза той със задушен, но уверен глас.
	Тънка струя вода се изсипа отгоре им. Всички освен Остин вдигнаха поглед.
	— Не е дъжд, ако този въпрос ви вълнува. Гръмотевиците, които чухте преди няколко минути, бяха всъщност експлозии. Използвах дистанционни детонатори, за да взривя дигата между реката и езерото. В момента милиони литри нахлуват насам.
	— Не вярвам — излая Халкон.
	— А може би трябва да повярвате, дон Халкон — каза Гусман. — Мистър Остин не лъже за детонаторите.
	— Не бихте могъл да предвидите събитията — заяви Халкон.
	— Точно така. Първоначалният ми план беше да взривя дигата, след като си тръгнем, за да ви затрудня при откриването на храма. Но сега поне ще си умрем заедно.
	Отгоре им внезапно се изля нов водопад, само че по-силен.
	— Мисля, че това са само първите резултати от експлозията. Налягането от водоема вече трябва да е съборило стената изцяло. Притокът се е увеличил. Няма да мине много време и дупката, която пробихте, ще се наводни. Нямам представа колко ще трае, но на ваше място не бих се задържал тук.
	Гусман погледна към въжената стълба и сякаш загуби част от желязното си самообладание.
	— Трябва да се махаме — каза той.
	— Не и без съкровището.
	— За мен е безразлично — подчерта Остин. — Както казахте, ние двамата сме мъртви.
	Отново се изля вода, но този път, вместо да спре, тя се превърна в постоянен порой.
	— Дон Халкон… — в гласа на Гусман се усещаше страх.
	— Той лъже, глупако — каза му Халкон с погнуса.
	— От това съкровище няма полза за никого, ако не лъже — отговори Гусман.
	Погледът на Халкон се изпълни с омраза.
	— Никога не си бил нещо повече от жадуващ да убива кретен. Още от деня, в който баща ми те нае — каза той презрително. — Ти не си в състояние да съзреш великото!
	Лоша усмивка опъна устните на Гусман.
	Водата се лееше като из ведро право отгоре им, така че трудно се виждаха един друг, но никой не помръдваше.
	— Истинска дилема, нали Гусман? — подигравателно извиси тон Остин. — Да бъдеш лоялен към побъркания си шеф и Братството или да се удавиш. Искрено желая да уредите семейните си недоразумения, но ще трябва да направите това в мое отсъствие. Това е сигналът, Джо!
	Завала се затича към водата в другия край на помещението и се гмурна. Остин хвърли острието, сграбчи Халкон отзад и с цялата тежест на тялото си го тласна към Гусман, който се разсея за миг от спринта на Завала. Двамата се скупчиха на земята, но още докато падаше, Гусман изваждаше пистолета от кобура. Остин тичаше към водата. Гусман беше на крака и стреля, но мишената му едва се различаваше в сумрака и той не улучи. Остин се хвърли във водата.
	Гусман изруга и тръгна след него. Усетил водния поток около глезените си, само след няколко крачки той проумя, че по-нататъшният му престой на това място беше равносилен на самоубийство. Това убеждение се засили, когато се обърна и видя, че Халкон го изоставя и се насочва към стълбата. Явно мечтите му за слава бяха отстъпили най-сетне пред повелите на инстинкта за самосъхранение. Той с мъка напредваше през надигащата се вода, докато застана под дупката, през която се изливаше една малка Ниагара. Ослепен от водата, посегна към стълбата, но тя му се изплъзна. Стисна решително зъби и опита отново. Този път успя да хване едно от стъпалата.
	Когато започна да се изкачва, някаква ръка го сграбчи за глезена и го задърпа надолу. Гусман обгърна с ръце коленете на Халкон и го задърпа с цялата си тежест надолу. Халнон увисна на една ръка, а с другата измъкна от кобура пистолета, който бе прибрал и замахна с цялата мощ, събрана в това неудобно положение. Цевта удари плът и кост, но Гусман стискаше отчаяно. Халкон удари още два пъти и постигна желания резултат.
	Хватката се отпусна. Нападателят се строполи на земята, където тялото му остана неподвижно, опряно на куп парчетии от кораба. Още не се бе предал. Отчаяно се опитваше да се изправи, когато една корабна греда с дължината на човешко тяло, понесена от течението, го удари като таран. Пареща болка разцепи мозъка му. Ослепял с едното око, размахал безцелно ръце, той опита да си поеме дъх и напълни дробовете си с воняща вода. Безразборните му движения станаха бавни и немощни и най-накрая течението го отнесе.
	Халкон си имаше свои проблеми. Беше се изкачил само на няколко метра по стълбата, когато една вълна прехвърли ръба на отвора в тавана и го заблъска като някакъв безконечен мокър юмрук, докато повече не можеше да се държи. Водният поток го откъсна от стълбата. Проумял, че този път за отстъпление е отрязан, Халкон се втурна по стълбите към помещението с ковчега. Побягнал пред водната стихия, той запълзя на четири по стълбите нагоре.
	Когато Остин се гмурна, Завала го очакваше в басейна. Куршумът на Гусман изсвири над главите им. Те се гмурнаха към канала, като вдишваха поред от една и съща бутилка. След няколко минути се показаха между челюстите на Кукулкан. Погледнаха компаса и се насочиха встрани от пирамидата, като използваха цялата сила на крайниците си, за да преодолеят течението към наводнявания храм. Изплуваха недалеч от скривалището на самолета. За няколко минути го освободиха от маскировката, запалиха двигателя и набраха скорост за излитане. След като се издигнаха, Завала описа широк кръг над езерото.
	Островът около храма беше изчезнал. На негово място зееше черна дупка. Водата от езерото се стичаше в нея, като в канал на баня и опъваше котвеното въже на един хидроплан. Вероятно на Халкон.
	Видели бяха достатъчно. Минаха още веднъж ниско над езерото, за последен поглед към водовъртежа. Завала не можа да издържи на изкушението. Надвеси се през прозореца и извика:
	— Сбогом, Колумб.
	Поеха курс към „Нерей“.


	49

	Тумбестата яхта, с единствено огромно платно, пореше дълбоките сини води на залива Чисапийк, тласкана право отзад от постоянен югозападен вятър със скорост петнадесет възела. Остин се излежаваше на просторната открита палуба, хванал с една ръка релинга*, а с другата огромния лост на руля. Погледът му шареше из залива в търсене на плячка.
	[* Релинг — (мор.) металната тръба парапет по борда на яхта.]
	Заниманието му беше прекъснато по един приятен начин от Нина, която изникна от каютата с две чаши в ръце.
	— Ром и сок — обяви тя.
	Облечена беше с блуза с инициалите НАМПД и високо изрязани бели шорти, които подчертаваха дължината на краката й и маслинения тен. Остин не остана сляп за нейните прелести, но беше твърде погълнат от задачата си. Измърмори благодарностите си, но не отлепи поглед от морето.
	— А, ето ги хубавците! — каза той. Вдигна бинокъла и го фокусира върху елегантен платноход, с бял корпус от фибростъкло, дълъг около осем метра. И той се бе оставил на вятъра, издул главното му платно и кливера*.
	[* Кливер — малкото триъгълно платно до главното, използвано за управление и допълнителна тяга.]
	Остин изпразни чашата с ром, остави я в специално направена дупка и премести руля така, че да застане успоредно с ветрохода. Махна към двамата младежи в него, вдигна палец като стопаджия и направи широк завой, заставайки почти напряко на вятъра.
	Другият екипаж прие джентълменското предизвикателство. Остин отново насочи носа почти по вятъра и другите сториха същото. Сега плаваха успоредно на около тридесет метра разстояние, подготвяйки се за старт. Остин изпъна платното, така че релингът докосна водата.
	Двамата в другата лодка направиха същото с главното платно и кливера и след малко двете лодки се понесоха по малките вълни. Съперникът бе издължен и бърз, а екипажът му — добър, но не след дълго Остин започна да печели преднина. Той се облегна на релинга с най-небрежна поза, отпивайки от сока си, докато оставяше другите далеч назад.
	— И какво направи сега? — попита Нина с усмивка.
	— Научих още двама, че ако това нещо тук прилича на леген, то не значи, че и плава като такъв.
	— Според мен това е велика лодка. Огромна палуба. Да се чудиш откъде се взема всичкото това пространство долу при дължина от пет метра и половина.
	— Нощувал съм много пъти в нея и както можеш да видиш от принадлежностите за готвене и спане, обичам удобствата и легла достатъчно големи, за да се опъна в цял ръст. Тази лодка първоначално е била работна. Платното е само едно, може да се управлява от един човек и е достатъчно голямо, за да улови отслабващия вятър в края на деня. Мореходността й е отлична — може да плава почти по вятъра, което би потопило друга лодка. И най-важното, бърза е, а не й личи. Така че мога да натривам носовете на нищо неподозиращи юнаци, като тия двамата преди малко и да ги оставям да ми дишат праха. Ето, че стигнахме.
	Бяха край малък остров. Остин хвърли котвата и двамата забиха носове в кошницата за пикник. Наслаждаваха се на обяда си, докато лодката леко се люлееше. След обяда, Нина седна до Остин и се облегна на рамото му.
	— Благодаря ти, че ме покани на този излет.
	— Помислих си, че и двамата заслужаваме малко приятно разнообразие, след последните няколко седмици.
	Тя се загледа замислено в далечината.
	— Не ми излизат от главата тези ужасни хора. Какъв край!
	— Не ги съжалявай! Гусман е убил стотици, без да споменаваме потопяването на „Андреа Дориа“. В известен смисъл удавянето е много подходяща за него смърт. А ако плановете на Халкон се бяха осъществили, още хиляди можеха да умрат. Гусман е излязъл късметлия. А Халкон е имал време да осмисли грешния си живот. Водата в онова помещение е била спирана за известно време от съпротивлението на въздуха, но е било въпрос на часове да нахлуе и там. Най-хубавото е, че заедно с него загина и Братството. Съжалявам само, че не живя достатъчно дълго, за да види какво става с любимото му съкровище.
	— Свалям шапка на адмирал Сендекър — каза Нина с желание да промени темата. — Предложението му да се основе международен фонд за борба с мизерията и болестите бе гениално.
	— Другата възможност бе да започнат дългогодишни юридически схватки без победител. Кой е собственикът? Наследниците на финикийците? На римляните? Мексиканците ли? Гватемалците?
	— Или Христофор Колумб. — Нина поклати глава. — Ирония на съдбата, нали? Както и при Халкон, мечтата му за злато го убива.
	— Той не е бил добре със здравето още преди да вдигне платна. Това показват изследванията. Може би е щял да умре скоро, дори и да не бе предприел това пето плаване. Но така поне щял да стане още по-прочут, независимо дали го заслужава или не. А аз съм му задължен и лично. Ако не беше този негов стремеж към съкровището, ние можеше никога да не се срещнем.
	Като взе ръката на Остин в своята, Нина каза:
	— Само ако е знаел какви ще бъдат резултатите от това плаване. Откриването на тялото му и съкровището слагат началото на нова глава в археологическата наука. Цели държави и правителства ще се включат. Нямам търпение да започна работа. След смъртта си, той допринася много повече за обединяването на хората, отколкото е сторил приживе. Жалко само, че репутацията му на откривател на Америка ще бъде помрачена.
	— Това май няма значение. Видях планове за пищна гробница, която смятат да му построят в Мадрид. За тялото му се натискат още Вашингтон и Сан Салвадор.
	— Но никой не предлага да се издигне паметник на онези безименни финикийци и африканци, които първи са стъпили в Новия свят — каза Нина.
	— Може и да не са били първи.
	— Моля? — вдигна вежди Нина. — Имате ли някакви доказателства в подкрепа на такава възможност, професор Остин?
	— Може би. Отново хвърлих поглед на онези фризове с корабите. Спомняш ли си фигурата на човек, висящ от някакъв предмет с форма на диамант?
	— Да. Помислих си, че е някакъв бог.
	— Аз подходих към въпроса от друг ъгъл. Попитах се как са могли маите да добият представа за вида на нещата от птичи поглед, когато са фиксирали местоположението на челюстите на Кукулкан. Мисля, че са използвали големи хвърчила.
	— Летящи маи! Това е нещо ново. И откъде са се научили да го правят?
	Прекъсна ги звън от клетъчния телефон на Остин. Той го изрови от непромокаемата торба и го вдигна към ухото си. Смръщените му черти се отпуснаха в усмивка, когато чу гласа от другия край на линията. Поговори няколко минути и затвори.
	— Беше Анджело Донатели от болницата. Ще го изпишат след няколко дни.
	— Цяло чудо е, че не са го убили.
	— Повече от чудо. Братовчед му Антонио развалил мерника на Халкон, когато се хвърлил към него.
	— Радвам се. Мистър Донатели изглежда добър човек, от това, което си ми разправял за него.
	— Ще имаш възможност да се увериш лично. Той организира голямо семейно тържество в къщата си на остров Нантъкет. И ти си поканена. Пол и Гемей също ще бъдат там.
	— Ще дойда с удоволствие.
	— Значи, уговорихме си среща. А сега искаш ли да чуеш остатъка от теорията ми за хвърчилата.
	Нина кимна.
	— Мисля, че маите са се научили от най-добрите специалисти в областта на хвърчилата. Японците.
	— Не мисля, че ми се ходи в Япония — засмя се Нина.
	— А къде ти се ходи?
	Нина вдигна клетъчния му телефон.
	— На място, където няма да имаш нужда от това. — Остави апарата настрана.
	После свали слънчевите си очила и му отправи канеща усмивка, леко разделила сочните си устни. Остин прие поканата, която беше топла и сладка, както бе обещано.
	— Какво ще кажеш, да слезем долу и как го каза ти? Да се опънем? — прошепна Нина.
	Без да пророни дума, Остин я взе за ръка, заведе я в просторната каюта и я отдели от света с жалузите на вратата. Поне за известно време.


	$source = Моята библиотека
	$id = 37250
	$book_id = 7873

	__Издание:__
	Клайв Къслър, Пол Кемпрекос. Загадката „Серпента“
	Американска. Първо издание
	ИК „Венус прес“, София, 2001
	ISBN: 954-780-002-7