[Kodirane UTF-8]

|	Карл Май
|	Край Тихия океан


A>
	Увлекателните приключения от разказите „Ери“ и „Кианг-Лу“ дават цветисти картини от моретата на Южното полукълбо и Китай. Следващите епизоди ни водят в Цейлон и в Индийския океан.
	Трите тома къси приключенски разкази са:
	Гибелни пясъци (Band 10)
	Край Тихия океан (Band 11)
	По непознати пътеки (Band 23)
A$


>	Ери

>>	Първа глава
>>	Потомба

	Над нас се беше ширнало ведро безоблачно небе, но сияйната слънчева светлина не смогваше да пропъди мрачните сенки, легнали върху лицата на смелите и доблестни моряци. Намръщени и недоволни, те седяха заедно с мен около буйния огън, на който си приготвяхме обяда.
	Пред нас се простираше ниският бряг, обграден от три пръстена остри и опасни коралови рифове, извън които морето търкаляше широките си и дълги искрящи вълни. Между тях и крайбрежието водата беше толкова неподвижна, сякаш в тези слънчеви и знойни географски ширини никога не бе бушувала буря. Зад нас сушата се издигаше нагоре, като тук-там беше покрита със зелени евкалиптови горички, с гъсталаци от чайни дървета и отделни групи от калитрисконифери,* под чиито клони или между чиито стволове акации и други видове тънкостебли легуминози** образуваха гъста растителна покривка. На самия връх на острова се беше изправил корабният дърводелец Боб, защото беше негов ред с далекоглед в ръката непрекъснато да претърсва целия хоризонт, за да следи дали нямаШе да се мерне какво да е платно, което можеше да ни избави от нашето мъчително положение.
	[* Иглолистни дървета. Б. пр.]
	[** Шушулкови. Б. пр.]
	Още преди шест седмици бяхме напуснали Валпарайсо с нашия добър тримачтов кораб „Посейдон“, за да се отправим към Хонконг. Не след дълго пресякохме оживените морски пътища за Каляо, Гуаякил, Панама и Акапулко, а после, гонени от силен югоизточен пасат, продължихме да плаваме право на запад. Приблизително на географската ширина на Дусир и Елизабет пасатът се превърна в такъв мощен и всичко помитащ по пътя си ураган, какъвто не бях виждал по време на многобройните си пътешествия по море.
	Бяхме принудени да свалим всички ветрила с изключение на щормовото платно, но въпреки това „Посейдон“ бе станал играчка за разбунените огромни вълни и никаква човешка сила, сръчност или човешки разум и познания не бяха в състояние да го управляват. И ето че сега нашият тримачтов кораб бе претърпял крушение и лежеше между коварните коралови рифове. Спасителната лодка беше отнесена зад борда. Шалупата бе получила непоправима пробойна, а другата лодка бе набучена върху един остър като бръснач риф, забил се в носа й като малайска кама.
	Прибоят късаше и отнасяше една дъска подир друга от кораба, който беше безвъзвратно загубен, а ние в продължение на два дни трябваше да напрягаме всички сили, за да спасим от товара му и от хранителните провизии поне толкова, колкото смогнахме Да изтръгнем от ненаситното море.
	Най-сетне бяхме приключили с тази тежка работа и в момента, насядали между големите бали със стоки и бурета край запаления огън, ние полагахме усилия да се надпреварваме кой ще направи по-мрачна и по-кисела физиономия от другите.
	Малко встрани бе застанал капитан Робъртс, който се беше заел да изчислява географската ширина и дължина. Още от ранно утро небето пак беше безоблачно и тъй като бяхме спасили астрономическите и навигаторските уреди, едва ли му беше трудно добре да се справи със задачата си.
	— Е, капитане, свършихте ли? — попита кормчията и взе едно голямо парче осолено месо от огъня, за да провери дали се е изпекло достатъчно.
	— Да, готов съм — гласеше отговорът.
	— Къде сме?
	— Намираме се на градус и половина северно от Козирога и на двеста трийсет и девет градуса източно от феро.
	— Как ми се иска да си бяхме у дома и да седим при майка Грис в Хоубоукън на някой здрав стол и с чаша силен грог под носа! Какво ви е мнението за този остров, кептън?
	Капитанът поклати замислено глава.
	— Тук има далеч повече острови, отколкото са белезите от едра шарка по лицето ти, кормчия, а както добре знаеш, това хич не е малко. Нима на всеки от твоите белези си дал подходящо име?
	Кормчията се помъчи да отвърне с кисела усмивка на „ласкателството“, което се съдържаше в това сравнение.
	— Кептън, и през ум не ми е минавало да именовам отделни части от почтената си физиономия. Но ако тази злощастна купчина корали все още си няма име, то наистина ще се видим принудени все някак да я кръстим. Предлагам да я наречем остров Маатепокен.*
	[* Моряшка едра шарка. Б. пр.]
	Изглежда той смяташе, че измислената от него шега е страшно духовита, защото киселата му усмивка изчезна и огромното парче тютюн за дъвкане, намиращо се в устата му, не му попречи да се разсмее сърдечно и гръмко.
	Корабният правилник е много строг и дори най-неопитният юнга добре знае, че всички трябва да се включат в смеха, когато капитанът или пък кормчията благоволи да се разсмее. Само че едни могат да се смеят тихичко, а други — по-шумно. Всичко зависи от ранга. Ето защо в този момент целият екипаж, от главния боцман надолу чак до моряка, който се грижеше за каютите, отвориха уста и привеждайки в движение лицевите си мускули, съвестно изпълниха служебните си задължения. Дори и устните на капитана се разтеглиха в благосклонна усмивка, а после той каза:
	— Мисля, че се намираме горе-долу между Хоулт и Милорадович, на едно място, което е изнесено доста по на запад. А какво е вашето мнение, мастър Чарли?
	Аз бях единственият пасажер на кораба, с когото иначе много мълчаливият капитан разговаряше. Струва ми се имах правото да се похваля, че съм спечелил симпатиите му и той наистина беше свикнал да се обръща за съвет към мен по-често, отколкото може да се очаква един моряк да се допитва до някой лаик. Ето защо екипажът изпитваше към мен известно уважение, от което в някои случаи имах немалка полза и не веднъж и дваж ми носеше дребни привилегии или улеснения.
	— Изчисленията ми от преди малко съвпадат с вашите, сър — отговорих аз. — Вярно, никога не съм пътувал из тези райони, но предварително се осведомих много подробно за тях. Във всеки случай сигурно е едно — че се намираме на някой от островите Помоту, макар по формата си този остров да се отличава от тях.*
	[* Върху немските карти са отбелязани и като острови Таумоту. Наричат ги още Равни (плоски) острови, Опасни острови, Ниски острови, а също и Острови на перлите. Б. нем. изд.]
	— Аз също никога не съм идвал по тези места — призна си капитанът. — А ще ми кажете ли как изглеждат островите Помоту?
	— Образувани са от корали и най-често имат кръгла форма. Не се издигат кой знае колко над морската повърхност и в средата им почти винаги се намира едно малко езеро. Твърдата коралова основа обикновено е покрита с пласт плодородна хумусна почва. Този архипелаг е бил открит най-напред от испанеца Кирос през 1606 година и се състои от над шейсет островни групи.
	— А какво разстояние има според вас оттук до Дружествените острови?
	— Те са разположени в посока югоизток — северозапад между десетия и осемнайстия градус южна ширина и между двайсет и втория и тридесетия градус източна дължина. И така, ако първо се отправим на запад, а после завием на север, ще трябва да прекосим шестнайсет градуса, а ако решим да пресичаме меридианите и паралелите по диагонал в посока северозапад, ще трябва да преплаваме четиринайсет градуса.
	При тези мои обяснения Робъртс ми хвърли кос поглед. Добрият капитан водеше отлично кораба си по обичайните и познати курсове, но изпаднеше ли в друго положение, изглежда, ставаше малко несигурен.
	— Четиринайсет градуса? Ами че това е дълъг път и особено ако си заседнал нейде на сушата и под краката ти няма никакъв кораб — недоволно промърмори той.
	— Хмм! Нали ви посъветвах да приберете възможно повече дървен материал, за да построите някакъв плавателен съд. Нали разполагаме с дърводелец, а и всички можем да помагаме. Ако не бяхме изпуснали шалупата, може би щяхме да направим нещо от нея, а и от спасителната лодка също. Ама вие решихте да спасявате товара и ето на че сега заседнахме тук на сухо, както сам се изразихте.
	— Well,* сър, така мислите вие — кисело отвърна той. — Но вие знаете, че в подобни случаи важи единствено мнението на капитана. Товарът ми е поверен и аз съм длъжен да се опитам да го спася.
	[* Е, добре! Б. пр.]
	Корабът и животът на неговите хора също му бяха поверени, а той имаше и задължението да помисли, че ако не се покажеше отнейде някакъв кораб, без плавателен съд ние бяхме направо загубени. Човешкият живот струва по-скъпо от всякакви пари и стоки. Но аз си замълчах, защото моето напомняне му беше развалило настроението, а, разбира се, нямах никакво намерение сериозно да го разсърдя и с лека ръка да изгубя благоволението му или пък даже да си навлека и неговата вражда.
	— Хайде на храна! — заповяда в този момент кормчията и всички се примъкнаха по-наблизо, за да си похапнат с удоволствие гъста каша с грах и осолено месо. Не изпитвах особен апетит за тази доста груба моряшка храна и затова взех пушката си и тръгнах бавно да се разхождам по брега, където бях забелязал цели ята морски птици, които се срещат в голямо изобилие тук на островите Помату. И наистина, още след около четвърт час се завърнах с богата плячка и бях посрещнат с радостни възгласи. Тези птици не бяха наплашени от враждебното поведение на човека и затова сачмите ми покосиха много от тях. На бърза ръка ги оскубаха и изпекоха и бяха за нас нещо като чудесен десерт, който отново върна доброто настроение на капитана.
	— Чарли, вие сте знаменит човек! — каза ми той. — Мога да насоча едно такова пушкало накъдето си искам, но съм убеден, че нищо няма да улуча. Виж, да въртя весло, това все още мога, ала да застрелям нещо за печене, хмм, туй е съвсем друго нещо. Чарли, я ми кажете дали тук отляво на борда или отдясно на борда е възможно да има хора?
	— Мисля, че да.
	— Ами от кой сорт са?
	— Естествено малайци. Нали знаете, че много от островите Помату са обитаеми.
	— Знам го, но важното за нас е дали нейде наблизо живеят хора.
	— Възможно е. Мисля, че поне Хоулт и Милорадович са обитаеми, а нали вероятно се намираме между тях.
	— А този народ опасен ли е?
	— Най-често те са все още диваци и както съм чувал да разказват, сред тях имало дори людоеди.
	— Страшно приятно, Чарли! Е, наистина, ние няма защо да се страхуваме от подобни хора, но… струва ми се, че изобщо не бихме могли да преговаряме с тях. Поне аз не знам сред нас да има човек, който да разбира езика им.
	Кормчията пъхна огромно парче осолено месо между зъбите си и с ледено спокойствие каза:
	— Аз го разбирам, кептън.
	— Какво? Ти ли? Че къде си го научил?
	— С човекоядци се разговаря само с това! Той вдигна високо ножа си, направи ужасна гримаса и замахна с ръка, сякаш се канеше да прониже някого.
	— Чарли, вие не знаете малайски, нали? — попита ме капитанът.
	Нямаше как да не се усмихна. Винаги Чарли беше човекът, за когото добрият Робъртс си мислеше, че всичко трябва да знае и разбира.
	— Кептън, истината е, че по време на престоя си на Суматра и Малака понаучих малко същинския малайски, който е средството за общуване из целия австралийски архипелаг. Но не разбирам кави, малайския книжовен език, на който се извършват богослуженията. Затова пък вярвам, че ще мога да се разбера с жителите на Таити, както и на Маркизките острови на техния диалект.
	— Тогава сте истински полинезиец.
	— Работата е просто там, че човек толкова по-лесно усвоява чужд език, колкото по-добра филологическа основа има още от училище. При преминаването на западномалайските племена към мохамеданството техният език е възприел твърде много от арабския и до ден-днешен по същество там пишат с арабски знаци. А тъй като разбирам арабски, не ми струваше кой знае какви усилия да започна да се оправям и с малайския.
	— Тогава, в случай че се срещнем с полинезийци, ще ни служите като преводач.
	— Ахой… иии… и! — проехтя от височината. Сигурно Боб беше забелязал нещо необикновено и ни осведомяваше с обичайния моряшки вик.
	— Ахой… иии… и! — отговори капитанът. — Какво има, Боб?
	— Платно на хоризонта!
	— В каква посока?
	— На юг и малко на изток!
	— Какво е?
	— Не е кораб, а друг плавателен съд.
	Морякът е свикнал да нарича кораби само тримачтовите ветроходи. Боб отново вдигна далекогледа пред очите си и пак погледна през него много внимателно. После, обръщайки се към нас, докладва:
	— Това е някакъв платноход или нещо подобно с едно ветрило, но с такава форма, каквато не съм виждал досега.
	— Сигурно е малайски платноход с балансьор — обадих се аз. — Капитане, хайде да се изкачим горе, за да се убедим сами!
	На другите бе заповядано да останат долу, а ние двамата се втурнахме нагоре. Когато стигнахме при дърводелеца, платното се виждаше вече и с просто око. Взех бинокъла от Боб, погледнах през него и после го подадох на капитана.
	— Капитане, я хвърлете и вие едно око! Това е лодка от онзи вид, каквито се използват от населението на Дружествените острови. Забелязвате ли балансьора отстрани? Той предпазва плавателния съд от преобръщане, което никак не е изключено, защото в тези дълги, тесни, островърхи лодки има място само за един човек, а дъното им е заоблено.
	— Не мога да не ви дам право, Чарли! Но я вижте! Зад него се появяват още платна… едно, две, четири, пет, седем, десет, тринайсет, четиринайсет! — започна да брои Робъртс. — Намират се на самия хоризонт и не са по-големи от еднодоларова монета. Ето, вземете далекогледа!
	Скоро се убедих, че не се беше излъгал. Повечето точки бързо се уголемяваха. Пред нас имаше петнайсет плавателни съда, на които по всяка вероятност, ако се съдеше по конструкцията им, екипажите се състояха само от по един човек.
	— Елате тук, зад този риф! — казах аз. — Още не знаем с какви намерения идват, тъй че нямаме никаква причина преждевременно да се показваме.
	— А дали човекът, който е най-напред, не ни е забелязал вече? — попита дърводелецът.
	— Не — отвърна Робъртс. — Вярно, че за него добре се открояваме на тази височина на фона на небето, но едва ли може да ни види, преди да сме успели ясно да различим борда му. Впрочем, той сигурно е някой много сръчен и як тип. Чарли, я погледнете само колко умело използва вятъра и всяка вълна! Приближава се с бързината на истински параход и. Бога ми, развъртял е греблата сякаш го преследват!
	— Кептън, както изглежда, случаят наистина е такъв. Съвсем ясно го различавам с бинокъла и виждам, че от време на време се надига, за да хвърли поглед назад.
	— Какво ще правим, Чарли?.
	— Трябва да разберем как стоят нещата, преди другите да са се приближили дотолкова, че да ни забележат. Може да го преследват, а може и да не е така, може да са приятелски настроени, а може и да не са. Ние сме длъжни да се приготвим да посрещнем евентуално нападение.
	— Хмм, да, прав сте. Но… хмм! Нападнат ли ме когато съм на борда, тогава знам какво трябва да направя. Обаче тук на сушата… хмм! Няма ли да е най-добре, ако накараме всички наши хора да заемат позиция на тази височина? В такъв случай ще имаме добро прикритие и бихме могли да обстрелваме целия терен под нас.
	— Съвършено вярно! Но не е ли по-добре да поставим противника между два огъня?
	— Как?
	— Ще се разделим. За всеки случай ще оставим един пост при товара и другите наши вещи, а после едната половина от нас ще заеме позиция тук горе, докато другата ще се отправи напред по брега, за да се добере до кораловия пръстен ей по онази верига от скали. Там хората ще залегнат плътно на земята, за да не бъдат забелязани. В случай че се стигне до схватка, по даден знак те ще се втурнат по кораловия пръстен до онова място точно срещу нас, където коралите ограждат залива, в който, както по всичко личи, ще влязат малайците. Така неприятелите ще се озоват между два огъня и ще трябва да се предадат, ако не искат да бъдат избити до крак.
	— Да, правилно, Чарли, това е най-доброто! Но как ще разберем какво води тези хора насам и как ли ще са настроени към нас?
	— Ще посрещна човека в първата лодка и ще поговоря с него.
	— Наистина ли така искате? Ами ако ви убие?
	— Няма да го направи, кептън, можете да ми вярвате. Тези хора или са въоръжени по старому с прашки, боздугани, стрели, лъкове и копия и следователно са безопасни, ако имаш хубава пушка, или пък притежават някакви пушкала, но те ще са сигурно само допотопни мускети и кремъклийки, които не могат да се мерят с нашето въоръжение. Ако искате, можете направо да останете тук заедно с Боб, а аз ще се разпоредя за всичко необходимо.
	— Направете го, Чарли! Знам, че ще постъпите правилно.
	Затичах се надолу.
	— Какво видяхте, сър? — попита ме кормчията, когато стигнах долу.
	— Петнайсет туземци, които със също толкова лодки са се насочили към южния залив.
	— Well, това е добре, защото после най-сетне ще узнаем името на този проклет остров. Сигурно идвате да ни кажете, че трябва да се въоръжим, нали?
	— Да. Нека Хък и Класен останат тук при товара. Вие ще тръгнете с половината от хората към кораловия пръстен и предпазливо ще се придвижите по него, докато пред вас се открие заливът. Тогава ще залегнете на земята така, че туземците да не могат да ви видят. Стигне ли се до сражение, още при първия изстрел или пък по даден от мен знак ще скочите на крака и ще се втурнете напред, за да не им позволите после да излязат от залива. Разбрахте ли ме?
	— Ай, ай, сър!*
	[* Тъй вярно, слушам! (мор.) Б. пр.]
	— Тогава напред! Нямаме време за губене!
	Кормчията набързо раздаде оръжия и муниции на хората си и заедно с тях хукна към рифа.
	— А вие, останалите, отивате горе при капитана! Вземете сабята и пушката му, а също и една карабина за дърводелеца!
	Хората се бяха вече въоръжили и веднага поеха нагоре по височината. Аз затъкнах ножа и револверите си в колана, взех карабината „Хенри“ и се завтекох покрай склона на възвишението, за да посрещна собственика на първата лодка. Островът не беше голям. Зърнах лодката само след десетина минути. Тя се приближаваше вече до кораловия пръстен, в който имаше един толкова тесен проход, който, ако добре се засилеше, човек можеше да прескочи. В този момент туземецът свали платното и грабна веслата, за да преодолее това трудно и опасно място.
	И успя. Прибоят го подгони през тесния канал и го вкара в спокойните води на залива. Там току зад самите корали той се изправи на крака. Беше оставил греблата и взел в ръце лъка и стрелите си. С лице към острова той постави стрела на тетивата и я изстреля към брега. Тя падна на сушата на едно място, което бе на двайсетина крачки от водата.
	Сега вече бях сигурен, че другите го преследваха. Несъмнено човекът имаше намерение от брега да защитава прохода в кораловия риф и беше направил един опит да разбере дали това ще е възможно с помощта на стрелите. Ето че пак грабна веслото и се насочи към сушата.
	Тази страна на острова бе покрита с по-гъста растителност от северната, където се намираше бивакът ни. Тук имаше висока широколистна папрат, която много улесняваше тайното промъкване. Безшумно и предпазливо се втурнах към мястото, където щеше да спре лодката.
	Ето че кануто на туземеца заседна на брега. То бе един от обичайните за Дружествените острови плавателни съдове. Беше издялано направо от ствола на някакво дърво и дъното му беше заоблено. С подобна конструкция една такава лодка може да плава много бързо, но пък и твърде лесно би се преобърнала, ако не е снабдена с тъй наречения балансьор (аутригър). Преследваният човек я изтегли наполовина от водата, преметна на гръб колчана със стрелите, взе в ръка лъка, а после посегна към някаква стара пушка, нарами я и закрачи към мястото, където беше паднала неговата стрела. След като я вдигна, с равномерни големи крачки туземецът се насочи по права линия навътре в сушата. Несъмнено искаше да измери определено разстояние, което му бе необходимо, в случай че преследвачите му навлезеха в залива и се опитаха да слязат на брега. Цялото му поведение издаваше, че е дързък, но същевременно и предпазлив човек, който не пропуска да обърне внимание на всяко обстоятелство, от което може да има някаква полза. Той се приближи до мен толкова, че ясно чух как броеше крачките си.
	— Сату, дуа, тига, ампат, лима, анам, туджух, далапан, самбилан, сапулух — измърмори той под нос от едно до десет, а после продължи: — сапулух-сату, сапулух-дуа, сапулух-тига…
	— Рори — стой! — заповеднически извиках аз, като изскочих от папратта и сложих длан върху рамото му. — Какво правиш тук?
	Внезапното ми появяване го изплаши, но само след миг-два самообладанието му се възвърна и той извади ножа от пояса си. Ала тъй като веднага разбра, че не съм туземец, той отпусна ръката, която бе вече вдигнал, за да ме прониже. Попита ме:
	— Ингло?
	— Не, не съм англичанин.
	— Франко?
	— Да — отвърнах аз, защото предположих, че с тази дума той нямаше предвид някой французин, а я използваше като най-общо понятие за европеец.
	— О, това е добре! Сам ли си, сахиб?
	Дали беше живял в Индия, че се обръщаше към мен с тази титла? Предпочетох все още да не му обяснявам какви сме и колко сме, а го попитах:
	— Ти какво търсиш тук?
	— Спасение.
	Той се обърна назад и посочи с ръка към лодките, които бяха вече толкова близо, че бордовете им можеха ясно да се различат, а после добави:
	— Преследват ме и искат да ме убият.
	— Защо?
	— Защото съм богат и съм християнин.
	— А те езичници ли са?
	Той кимна утвърдително.
	— Неколцина са все още езичници, а други бяха покръстени от ингло-митонарето.
	Митонаре означава мисионер, но с тази дума островитяните, чието словесно богатство е твърде ограничено, означават всичко, което по някакъв начин е свързано с християнската религия като например църква, проповедник, амвон, кръст, проповед, Библия, блажен, свещен, религиозен и т. н. Всичко това се означава с митонаре. Но в случая без съмнение човекът имаше предвид мисионер на англиканската църква.
	— Значи покръстените от ингло-митонарето са все пак християни, нали?
	— Айта — не. Те продължават да вярват в Атуа, добрия Бог, както и в Оро, Бога на всичко зло, но се покръстиха, защото тогава им разрешават да търгуват с всички ингли и да си набавят хубави неща.
	— Как се казваш?
	— Потомба.
	— От кой остров си?
	— Живея в Папеете, столицата на Таити. Аз съм ери, княз на тази страна, и ще избия всичките си врагове!
	Той погледна назад. Тъкмо в този момент първата лодка на преследвачите му се опитваше да премине през тесния канал. Човекът се втурна обратно до мястото, където беше паднала стрелата му, опъна лъка и се прицели. Изхвърлена от тетивата, стрелата изсвистя във въздуха и сигурно щеше да улучи преследвача, ала една устремила се към рифовете вълна неочаквано повдигна лодката и острия връх на стрелата се заби в дървото. От страх да не бъде пронизан, туземецът се наведе и преустанови гребането. При оттеглянето си същата вълна, която го беше вкарала в прохода, грабна лодката му и я отнесе обратно в морето.
	— Е-хей-й-й! — разнесе се вик откъм кораловия пръстен и когато погледнах натам видях… кормчията и хората му, втурнали се напред към прохода в рифовете.
	. По погрешка той явно беше взел стрелата за уговорения сигнал и ето че точно в този миг осуети целия ми план. Вярно, преследвачите ме бяха вече забелязали, но не се отказаха от намерението си, обаче щом секунди след това разбраха, че островът е зает от цял отряд мъже в европейско облекло, решиха да се върнат обратно, побързаха отново да вдигнат платна и се отдалечиха като не преставаха да гребат.
	Тогава закрачих към онова място на брега, където Потомба беше паднал на колене.
	— Бапа ками янг ада де сурга, кадуслах кираня намаму* — чух го да се моли така, както са научени покръстените от мисионерите туземци. После той скочи на крака и радостно извика: — Спасен съм! Те бягат и няма нужда да наранявам когото и да било от тях. За малко стрелата ми щеше да убие лицемерния жрец Аноуи, който все пак е баща на жена ми.
	[* „Отче наш, който си на небето, да се свети Твоето име…“ Б. нем. изд.]
	Значи само бедата, в която беше изпаднал, го бе принудила да грабне лъка си и както по думите му, тъй и по благодарствената му молитва разбрах, че той действително мислеше като християнин, а това бе нещо, което не се срещаше толкова често сред покръстените островитяни. Затова този млад човек веднага спечели симпатиите ми. Без съмнение той бе станал християнин само по убеждение.
	— Кой е Аноуи? — попитах го.
	— Жрецът на Тамаи.
	Опитах се да си припомня.
	— Тамаи не е ли на Аймео, съседния остров на Таити?
	— Да, сахиб. Тамаи се намира недалеч от залива Опоаухо. Моята жена Парайма е дъщеря на жреца, защото един ери може да вземе за съпруга само дъщеря на княз или на жрец.
	— А защо Аноуи се е превърнал в твой враг?
	— Защото станах християнин. Поиска ми да му върна Парайма, перлата на моя живот, но не му я дадох. Тогава той направи оплакване срещу мен при онези ингли, които не вярват в митонаре (светата) Дева Мария и те застанаха на негова страна. Аз Обаче отидох при франките, от които има много митонаре мъже и жени на небето на добрия Бапа, и те ме подкрепиха: отсъдиха ми правото да задържа Парайма в дома си, макар че тя не ми беше дадена за жена от митонарето, а от нашия жрец още докато бях езичник. После ми се наложи да отплавам за островите Тубуаи, за да разменя перли срещу дрехи, оръжия и някои други неща, защото, откакто европейците дойдоха при нас, всичко се промени и стана по-лошо. Сега дори нашите князе са принудени да печелят пари с труд или с някаква търговия. Аноуи знаеше накъде бях тръгнал и заедно с хората си поел подир мен. Когато напуснах островите Тубуаи, той се опита да ме издебне, да ме убие и да заграби всичко, което носех със себе си.
	— Е, не те е убил, но какво стана със собствеността ти? Да не би всичко да е тук, в лодката?
	— Не. Той не успя да ми вземе нито живота, нито имуществото, защото ръката ми е по-силна от неговата, а неговият разум е помътен и не може да се мери с разума на един ери. Още щом го видях да се появява с лодките си, изпратих по околен път към Папеете моите слуги с лодките, на които беше натоварена собствеността ми, а самият аз поех срещу него. После го подмамих дотук, където сигурно щях да го убия, ако не беше избягал.
	Очите му искряха, а тъмните му страни бяха пламнали от възбуда. Тъй както се беше изправил пред мен в заплашителна поза, аз забелязах, че той все още беше млад човек. Наистина беше красив. Върху дългите си черни коси носеше тюрбан, украсен с пера, на всяко ухо имаше по две скъпоценни перли, а златистата копринена „марра“ бе стегната като пояс около неговата тебута на червени и бели райета, която, образувайки множество гънки, падаше от раменете до коленете му, като подчертаваше още повече съразмерността на неговото стройно и силно тяло.
	— Какво ще правиш сега? — попитах го аз.
	— Сахиб, най-напред ми кажи какво смятате вие да правите с мен! — отвърна той, посочвайки с ръка към височината, откъдето се спускаше капитанът със своите хора.
	— Аз съм твой приятел и няма защо да се страхуваш от нас. Можеш да правиш каквото си поискаш. Но те моля и ти да станеш наш приятел.
	— Приятел съм ти, сахиб! Заповядай ми нещо и аз ще го изпълня, защото по погледа ти личи, че няма да поискаш от мен да извърша нещо лошо.
	— Ние те молим да ни помогнеш.
	Той ме погледна толкова изненадано, че не успях да сдържа усмивката си. Бях с една глава по-висок от него. Тюрбанът с воал, който носех, гъстата голяма брада, оръжията ми, облеклото ми на авантюрист, завършващо надолу с чифт огромни моряшки ботуши, всичко това навярно оставяше у него впечатлението, че съм човек, който е свикнал да разчита само на собствените си сили и току-така няма да почувства нужда от чужда помощ.
	— А кой си ти и какво правиш тук? — попита ме островитянинът.
	— Аз съм от народа германи, а другите са от народа янки.
	— Германите са добри. Виждал съм корабите им край бреговете на островите Самоа. Те търгуват честно, а каквото кажат, за тях важи като клетва. Ала янките са по-други. Не можеш да се хванеш за думата им и са вероломни. Външно стоките им са лъскави, но измамата е вътре в тях. Как си попаднал заедно с тях на този остров, който все още дори няма име?
	— Тръгнах с тях да плавам, защото исках да стигна до страната на китайците, обаче бурята ни изхвърли на този остров, разруши кораба ни и направи лодките на трески. Сега не можем да мръднем оттук и сме принудени да чакаме, докато дойде някой друг кораб, за да ни вземе. Ти ще се върнеш обратно в Папеете, нали?
	— Да. Искам час по-скоро да отида при моята жена Парайма, както и при моята майка, които са ми по-скъпи и от имуществото, и от живота ми. Гласът на моето сърце ми подсказва, че ги заплашва опасност от страна на моя враг Аноуи.
	— В пристанищата на Таити винаги се намират кораби на инглите, на франките, янките и на холандите. А може би ще има и някой кораб на испаните или дори на германите. Когато стигнеш в Папеете, ще изпратиш ли някой от тях да дойде да ни вземе?
	— Ще го направя, сахиб, но те едва ли ще ми повярват и затова ще е по-добре, ако някой от вашите хора дойде с мен, за да може да разговаря и да се помоли от ваше име.
	— Лодката ти ще издържи ли двама души?
	— Ако гребе някой друг — не, но ако изберете един смелчага, който да не се бои от морето, аз ще съумея да го откарам до Таити, защото никой друг не може да се мери с ери Потомба в управляването на такава лодка.
	В този момент капитанът стигна до нас и попита:
	— Е? Кой е този човек, Чарли?
	— Той е ери от Таити.
	— Ери ли? Това пък какво е?
	— Княз, кептън.
	— Pshaw!* Знаем ги този сорт князе! Този тип ще трябва да ни отстъпи лодката си, за да доведем помощ от някой съседен остров.
	[* Възклицание на пренебрежение.]
	— Но той няма да се съгласи.
	— И защо, ако мога да попитам, а?
	— Защото вече го посъветвах да постъпи иначе, кептън.
	— Вие ли? Аха, е това е нещо друго! Сигурно ви е хрумнала някаква идея, която ще е от полза за всички ни, нали?
	— Разбира се! Никой от нас не е в състояние да управлява подобна лодка и затова…
	— Ах, Чарли, не се ли изразявате твърде пресилено? Нима аз, капитан Робъртс от Ню Йорк, няма да се справя с туй нещо, когато всеки знае, че съм човек, който съвсем спокойно може да командва и най-големия военен кораб?
	— Кептън, можете ли да застреляте един бивол?
	— Ама че въпрос! Естествено че ще го застрелям въпреки всичко, дето го казах преди, когато се върнахте с вашия пернат дивеч. Но при условие, че добичето няма да има възможност да ме нападне, а аз ще мога да стрелям, докато падне мъртво на земята.
	— Е, добре! Обаче ще успеете ли да застреляте и лястовица?
	— В името на всички ветрове — не! Чарли, та това е извън човешките възможности! Вие сте страхотен стрелец, както вече често сте го доказвали, но лястовица, не, и вие няма да можете да я свалите с куршум, тъй както лети във въздуха.
	— Но все пак съм го правил, и то неведнъж. А в северноамериканските прерии съм виждал дори петнайсетгодишни индианчета да постигат същия успех.
	— Ахой, Чарли, това да не е някоя опашата лъжа, голяма и дълга като митичен морски змей?
	— Не, истина е! Но сравнението, което Направих, имаше за цел само да ви докаже, че често голямото нещо се оказва по-лесно от привидно малкото. Вие умеете отлично да командвате тримачтов кораб, но дръзнете ли някой път да излезете в открито море с вашата голяма лодка, която познавате много добре, ще установите, че между едното и другото има огромна разлика. Плавал съм с лекото и крехко индианско кану от кора на дърво по Мисури и Ред Ривър, с бразилското кану от животинска кожа съм пътувал по Ориноко и Маранон, а с ужасния катамаран на източноиндийците съм кръстосвал по Инд и Ганг, но съвсем откровено ви казвам, кептън, че не смея да поема риска да направя едно разузнавателно плаване ей с тази лодка из района на островите Помату. И най малката повреда в балансьора ще доведе до преобръщането й, а тогава в деветдесет и девет процента от случаите човек е обречен на гибел, понеже това море гъмжи от акули.
	— Мътните го взели, вярно е! Акулата е най-долната и най-подла гадина, която познавам. Попадне ли някой между зъбите й, времето на земния му живот безмилостно и безвъзвратно е изтекло. Но ние трябва да потърсим кораб, ще признаете това, нали, Чарли?
	— Естествено! Ала не и тук между островите Помату, които не познаваме, а и където рядко се отбива някой по-голям плавателен съд. Този ери се кани да отплава с лодката си за Таити. Ако му дадете за придружител някой верен и изпитан моряк, той ще може да ни доведе някакъв кораб и така ще се спасим.
	— Хмм, добре звучи. А за колко време смята този юнак да стигне до Таити?
	Обърнах се към Потомба:
	— Колко дълго ще трае плаването до Папеете?
	— Ако ми дадете някой добър гребец, ще са ми нужни два дни — отговори той., — Преведох думите му на капитана.
	— Слушай, Чарли, как се казва този юнак?
	— Потомба.
	— Не ми се вярва. Сигурно се казва Мюнхаузен.* За два дни да стигне оттук до Папеете? Лъже, та се къса! Според мен ще са необходими цели пет дни и то ще трябва да имаш кораб с тесен и остър кил и такелаж на шхуна. Два дни, хайде де, пълна глупост!
	[* Много известен литературен герой, прочут с небивалиците, които разказва. Б. пр.]
	— Кептън, погледнете само тази лодка и този човек! Склонен съм да повярвам, че с такава продълговата и тясна конструкция, която реже вълните като с нож, с помощта на югоизточния пасат е възможно да се изминат по петнайсет-шестнайсет английски мили* в час.
	[* Англ. миля = 1,609 м. Морска миля = 1,852 м. Б. пр.]
	— Наистина ли така мислите? Но все пак ще е майсторско постижение! Хмм, да. Я вижте онези четиринайсет платна на хоризонта! Няма и десетина минути, откакто поеха обратно, а се ловя на всякакъв бас, че вече са изминали над две мили. Може и да сте прав, Чарли, а сега вече и аз проумявам онова, което до този момент не ми се вярваше, а именно, че дори и някой добре въоръжен боен кораб със свестен екипаж трябва много да внимава при среща с една цяла флотилия от малайски лодки. Но ето че идва и кормчията! По лицето му се е изписало голямо задоволство, защото набързо успя да обърне в бягство онези типове.
	Кормчията наистина се приближаваше с толкова победоносна физиономия, сякаш беше спечелил някоя голяма морска битка.
	— Е, сър, как се справих? — попита ме той.
	— Лошо, много лошо, морски!
	— Ка… ка… какво? На никой от нас не падна и косъм от главата, а щом ме видяха с хората ми, онези типове така опънаха платната, сякаш по петите ги гонеше корабният таласъм.*
	[* Призрачно същество, за което твърде суеверните моряци разказват какви ли не загадъчни истории. Б. нем. изд.]
	— Но нали трябваше да бъдат обградени в залива! Появихте се преждевременно. Те изобщо не бяха преминали през тесния проход между рифовете, а и никой от нас нито беше стрелял, нито пък бяхте получили уговорения сигнал било от мен, било от капитана. Няма да ви мъмря, кормчия, защото единствената ви грешка бе, че бяхте прекалено смел и нетърпелив, а може би е и по-добре, че така се отървахте здрави и читави. Но няма ли да отидем в бивака? Можем да оставим тук един пост в случай че бегълците решат да се върнат.
	— Пак имате право, Чарли! — кимна капитанът. — Спечелихме славна победа, и ще дам израз на признанието си, като разреша да направят такъв силен грог, който да може да тръшне и вол.
	Тези думи бяха посрещнати с всеобщо ликуване. Двама по двама, вървейки в крак, хората се върнаха в бивака.
	Докато се вареше грогът, аз си поговорих с Потомба. Оказа се, че той действително е бил в Индия. Беше пътувал до повечето островни групи от австралийския архипелаг. Изказваше се толкова ясно и скромно, че съвсем скоро спечели симпатиите ми.
	— А сега, Чарли, нека изберем човека, който ще плава с вашия княз до Таити — каза капитанът. — Естествено, аз трябва да остана тук, но кормчията би могъл да се нагърби с тази работа. Вие какво мислите?
	— Не мога да се намесвам в тези неща, защото вие сте капитанът, но одобрявам вашия избор. Кормчията има офицерски чин и в неговите думи ще се вслушат повече, отколкото в молбите на някой обикновен моряк, ако бяхте решили да изпратите такъв човек от екипажа.
	— Защо аз? — попита кормчията. — Как си го представяте, капитане? Един доблестен кормчия не бива да изоставя кораба си, а ако го изгуби в някоя буря, тогава няма право да изоставя своите хора.
	— Само ако липсва капитанът и кормчията го замества — отвърна Робъртс. — Но аз съм все още тук и вие спокойно можете да отплавате за Таити, без да се провините в нарушаване на задълженията си. Впрочем и сам знаете, че тук важи единствено моята заповед. Онзи, когото аз изпратя, трябва да се подчини.
	— Кептън, да не би действително да очаквате от мен да поверя живота си на това плаващо дърво, каквото е всъщност лодката на този човек? Впрочем аз няма да мога да разменя и една дума с него, а напълно възможно е да се натъкна на хора, чийто език изобщо да не разбирам!
	— Хмм, вярно! Чарли, какво ще кажете? Вие сте единственият, който разбира малайски, че дори и диалекта на Дружествените острови. Имате ли желание да пътувате с този човек?
	— Щом вие го искате, кептън, ще се съглася!
	— Чудесно, тогава ви моля да се заемете с тази работа. Но, по дяволите, какво е това? — неочаквано попита той, сочейки с ръка към вътрешните води, които стигаха, кажи-речи, до краката ни.
	— Акула, наистина е акула, която се е вмъкнала между рифовете! — извика кормчията. — Бързо грабвайте харпуните!
	На повърхността на водата се появи гръбната перка на чудовището, несъмнено примамено от нашето присъствие. Щом види акула, кръвта на всеки моряк кипва. Той не познава друг по-върл враг от този лаком морски звяр и винаги се стреми да я убие дори и ако не се чувства застрашен от нея.
	Хората бързо скочиха на крака и грабнаха какви ли не оръжия. Аз също взех моята тежка пушка, за да опитам дали един куршум щеШе да е достатъчен, за да убие животното. Но в същия миг Потомба сложи длан върху ръката ми и ме помоли:
	— Не стреляй, сахиб. Потомба е господар на всички акули, затова и на тази ще заповяда да умре.
	Той захвърли своята тебута, както и маррата настрани, тъй че остана само по бедрената си препаска, стисна ножа в ръка и с дълъг скок от брега се гмурна във водата, чиито вълни със силен плясък го погълнаха и скриха от погледите ни.
	Разнесе се всеобщ вик на ужас.
	— Какво прави този човек? — възкликна капитанът. — Загубен е!
	— Вижте перката й! — изкрещя боцманът, който стоеше до самата вода с харпун в ръка. — Акулата го забеляза и се насочва право към него. Само след секунди ще го разкъса.
	И аз бях изплашен, но запазих спокойствие.
	— Чарли, ами какво ще стане сега с пътуването ви до Таити? — попита капитанът. — Този юнак едва ли ще излезе пак от водата.
	— Нека изчакаме, кептън! В Западна Индия съм виждал хора, които изобщо не се страхуваха да се гмуркат, въоръжени само с един нож и да нападат акулите под водата. За да захапе плячката си, тази риба трябва да се обърне по гръб, а на храбрия и опитен плувец тъкмо това дава време да забие острието в нейното тяло и после, оттласквайки се енергично с крака, с мощен замах да разпори корема на животното. Ето вижте, кептън, борбата на живот и смърт започва!
	На мястото, където се намираше акулата, във водата се образува кипящ водовъртеж. После на известно разстояние от него изскочи първо главата, а след секунди и тялото на Потомба до кръста. Той размаха ножа във въздуха и нададе силен победоносен вик.
	— Кълна се в името на всички платна и брамсели, той действително уби този звяр! — извика капитанът. — Ей къде изплува чудовището на повърхността. Тялото му е разпрано от главата до опашката.
	Застаналите наоколо моряци нададоха радостни възгласи. Но това не беше най-подходящият начин да докажат признанието си на победителя. Той излезе на брега, без да обръща внимание на хвалбите на хората, които се опитаха да го наобиколят, и се насочи към мен.
	— Акулата е мъртва, сахиб! — простичко съобщи той.
	— Знаех го още когато ти скочи във водата — отвърнах аз, като му подадох ръка.
	Той я пое и по израза на лицето му разбрах, че този начин на признание го зарадва повече от гръмогласните хвалебствия на другите.
	— Значи ти предварително си вярвал, че Потомба има силна десница и смело сърце?
	— Разбрах го още когато те видях да стъпваш на брега на острова. Ти не се уплаши от твоите четиринайсет неприятели. Обикнах те, Потомба.
	— И аз съм твой приятел, сахиб! Кажи им на тези янки тук, че няма да взема никого от тях в лодката си, за да го закарам до Папеете. Само ти ще дойдеш с Потомба!
	— Вече им го казах. Кога тръгваме?
	— Когато заповядаш.
	— Тогава приготви се по-скоро. Аз и в момента съм готов да отплаваме. Ще трябва да поемем по заобиколен курс, за да избегнем лодките на твоите врагове. Нали?
	— Да.
	— Дай ми едно въже!
	Донесоха въжето. Той го завърза за задния край на стрелата, където бяха перата й, внимателно оправи въжето на земята и стреля с лъка. Стрелата се заби дълбоко в тялото на акулата и така я изтеглиха на сушата. Междувременно ери отново облече дрехите, които беше захвърлил.
	— Сахиб, приготви ли се? Потомба е готов да те откара до Таити и по-скоро ще умре, отколкото да допусне да ти се случи някакво нещастие.

>>	Втора глава
>>	Парайма

	Между вече споменатите от мен географски дължини и ширини се намира онази островна група, която е била открита още в 1606 година от Кирос, а в 1769 година е била основно изследвана за пръв път от прочутия Кук. В чест на Кралското научно дружество в Лондон, тя била наречена от него Дружествени острови.
	Те се разделят на две групи: Уиндуърдс и Лиуърдс,* които са разграничени от широк проток. Към първата група спадат Таити или Отаеити, най-значителният остров от архипелага, Маитеа, наричан още и Оснабрук, както и Аймео или Моереа. Към групата Лиуърдс се числят Хуахине, Райатеа, Таха, Борабора и Мауруа или Маупити.
	[* Наветрени и Подветрени острови. Б. нем. изд.]
	Цялата група на Дружествените острови има вулканичен произход, но съвсем дребните, почти микроскопични „морски майстори строители“, животинките, прилични на растения, коралите, непрестанно работят над тяхното уголемяване. Те обграждат всеки остров с острите, режещи коралови пръстени и така правят много опасно корабоплаването по водните пътища, които разделят едни острови от други.
	Общата площ на Дружествените острови възлиза приблизително на трийсет и четири квадратни мили. Тук се намират множество красиви пристанища, но заради кораловите рифове и предизвикания от тях могъщ прибой, те са трудно достъпни. Навсякъде земята на островите е много плодородна. Планините са покрити с гъсти гори, а равнините по крайбрежията, се напояват добре от потоци и реки, така че растителността е извънредно пищна и предлага в изобилие захарна тръстика и бамбук, хлебни дървета, палми, банани, писанг,* чинари, батати, зърнени култури, сладки корени, както и различни други южни плодове и растителни видове.
	[* Райска смокиня. Б. пр.]
	Населението им е от малайско-полинезийски произход с тъмнобакърен цвят на кожата. Често жените са малко по-светли. Островитяните имат красиво и яко телосложение, общителни са, гостоприемни и добродушни. Живеят в моногамия, налагат на жените си затворен домашен живот, обичат музиката, танците, фехтоването и състезанията с техните бързи лодки.
	Първоначално формата на изповядваната религия на тези острови е била политеистична, при което дори жертвоприношенията на хора не са били нещо необикновено. Жреците, които са били едновременно и лечители и гадатели, са имали необикновено силно влияние върху островитяните, обаче още в края на XVIII век основаните от англичаните мисионерства започнали да противодействат. По-късно и католическа франция изпратила свои мисионери, които с много труд и при тежки условия повели борба срещу предразсъдъците, насадени от идолопоклонничеството в иначе богато надарения народ, населяващ островите.
	Твърде често чуждестранните религиозни мисии били обвинявани в неправомерни действия и наистина тези пратеници на една друга вяра не винаги са разбирали правилно своята задача. Цивилизацията си има своята варварщина, светлината — своята сянка, и любовта — своя егоизъм, а както ни учи притчата за богаташа и за сиромаха Лазар, от мястото на вечното блаженство може да се надникне долу, в ада и да се наблюдават мъките на прокълнатите. Издигната от нетърпелив фанатизъм като пряпорец, превърната от една хитра, пресметлива и ненаситна алчност в удобно завоевателно средство, религията, проповядваща Христовата любов, благост и състрадание, се е разпространила вече над по-голямата част от земното кълбо. Цели раси и народи изчезнаха или все още се намират в последни страховити предсмъртни гърчове. По този начин историята загуби за бъдещото си развитие редица важни културно-исторически движещи сили и ценности, а духовният пастир, пристигнал в една съвършено чужда нему страна, за да покръсти тъй наречените езичници, изобщо не обръща внимание на това, че съобразно с нуждите си „диваците“ са били по-щастливи от нас, и че измежду покварените и пропаднали слоеве на населението в собствената му родина неговата дейност ще е далеч по-необходима, отколкото сред друговерците на островите, които често водят, направо казано, райски живот.
	Много се е писало за Дружествените острови именно в тази връзка. Когато били открити, на тях намерили един малък народ, по детински наивен и безобиден, без особени желания, на когото богатата природа била дала в прахосническо изобилие всичко необходимо за задоволяване на нуждите му, за водене на охолен и безгрижен живот. Чужденците били посрещнати гостоприемно и дружелюбно, почитали ги кажи-речи като божества и им дали всичко, каквото им душа искала. Моряците отнесли тази вест в родината си, където сред авантюристите се породило силното желание да видят онзи рай на южните морета и да изпитат тъй лесно достижимите му радости и удоволствия. Започнали да съоръжават кораби, търговската политика взела да крои план подир план и… за любезното си гостоприемство таитяните получили пороците и болестите на цивилизования свят. Те възприели повече лошите, отколкото добрите качества на хората, които дошли при тях, наричайки се християни, като били такива само на думи, но не и на дела. Това печално обстоятелство е достойно за съжаление. Но ние трябва да признаем тъжния факт, че след запознанството си с европейците таитяните са изгубили много от добродетелите си. Ала да прехвърляме вината за това върху християнството би било крещяща несправедливост. Не е правилно да се слага знак за равенство между църквата и онези, които се наричат християни. Най-големите врагове на християнския свят се намират сред самите християни и може само дълбоко да се съжалява, че редом с насъщната си дейност една религиозна мисия се вижда принудена да се нагърби и с тъжната задача да се бори срещу нечистото и пагубно влияние на онези, които с поведението си показват, че са християни само на думи.
	Таити, „Перлата на южните морета“, се простираше под великолепното тъмносиньо небе, слънцето сипеше жарта си върху блестящите морски вълни, а покритите с гори върхове и склонове на планината Ороена се къпеха в лъчите му. Ослепителната слънчева светлина искреше в потоците и тесните водопади, които, скачайки от една скала на друга, живописно се спускаха от извисилите се към небето зъбери. Ала слънчевият зной не достигаше до привлекателните поселища, които, скрити в сянката на палмите и на безбройните плодни дръвчета, бяха освежавани от тъй приятната прохлада на свежия морски бриз.
	Дългите перести ветрила на кокосовите палми шумоляха на лекия нежен ветрец, а откъснатите от по-силните пориви на бриза широки бананови листа шумно падаха на земята. Прецъфтелите цветове на портокаловите дръвчета, чиито клони бяха натежали вече от златистожълти плодове, капеха по земята, разнасяйки сладък аромат. Беше един от онези вълшебно хубави, прекрасни дни, чието великолепие и разкош могат да се срещнат само в тропическите страни.
	И докато островът лежеше под слънцето в цялата си райска красота тъй млад и свеж, сякаш току-що бе излязъл изпод ръката на Твореца, от външната страна на кораловите рифове с гръмовен глас прибоят пееше своята еднообразна и вечна песен. Времената са се променили, а заедно с тях и хората, само безбрежният океан си е останал все същият. И до ден-днешен, както и преди хилядолетия, той запокитва срещу изпречилите се на пътя му остри скали своите ту кристално прозрачни, ту заплашително тъмни огромни вълни, украсени с пенести гребени. Пронизваните от искряща светлина талази се издигат и спускат, като че хиляди наяди се мъчат да хвърлят поглед към брега, където над белите гриви на вълните се виждат вечнозелените развени корони на палмите, под които един малък народец, обречен на гибел, отброява последните удари на пулса на своето самостоятелно съществуване, без да намери в себе си онази съпротивителна сила, която прави предсмъртната агония на американската раса толкова страшна и опасна за белия човек.
	Там, на брега, се беше разпростряла столицата на Таити Папеете, а нагоре-надолу по улиците й се люшкаха пъстри тълпи от хора, облечени в бели, червени, сини, раирани, карирани или пък с десен на различни пъстри цветя дълги одежди. Колко прелестно бяха украсили младите хубави като картина момичета черните си къдрави, копринено меки коси с цветя и изкусно преплетено снежнобяло, развяващо се на вятъра лико на марантата!
	А колко ловки и горди бяха движенията на местните контета кокетно препасали пъстрото парау или падащата на гънки около слабините им „марра“! Върху раменете им бе наметната живописната тебута. И колко напето се разхождаха с нея насам-натам между красавиците! Те бяха свързали дългите си блестящи от мазнина коси, вплитайки в тях ленти от бяла „тапа“ и червена фланела, което съвсем не стоеше лошо на бронзово-бакърените им лица.
	И ето че изведнъж всичко живо се заблъска към брега. Към острова се приближаваше едно кану, чието бяло платно бе здравата изпънато от бриза, тъй че намиращите се в него двама души използваха греблата само колкото да поддържат правилния курс.
	Двамата мъже в лодката бяха Потомба и аз.
	Ери действително беше удържал на думата си, защото само след два дни ние стигнахме Таити, макар че бяхме принудени да се отклоним от най-краткия път. Постоянният силен пасат ни беше помогнал много, а Потомба умееше да използва всяка вълна. Тъй като не се изморихме, понеже имахме възможност да гребем на смени, пътуването ни се оказа изключително бързо.
	Ето че сега най-сетне пред очите ни се беше ширнал този прекрасен остров, за който бях чел толкова много истини, но и толкова големи глупости. Папеете се издигаше все по-ясно пред нас, докато най-накрая можехме да различаваме всяко отделно лице от тълпата, струпала се на брега, за да наблюдава нашия плавателен съд.
	Направи ми впечатление, че хората обръщаха такова голямо внимание на малката ни невзрачна лодка, докато в пристанището се намираха и съвсем други обекти, които далеч повече заслужаваха любопитството им. Спуснах платното, за да не ни тласне бризът към коралите, към които се приближавахме, и попитах:
	— Потомба, виждаш ли тези хора?
	— Да, сахиб — кимна той.
	— Защо ли тъй са се зазяпали тъкмо в нас, след като наоколо има толкова много други лодки и кораби, които също могат да привлекат вниманието им?
	— Тези мъже и жени познават лодката ми, а Потомба е ери, който е много известен сред своя народ. А сега кротувай и се дръж здраво, сахиб, защото навлизаме в прибоя!
	Приближихме се към един от страничните отвори в кораловия пръстен, през който можеха да минават само такива малки и тесни плавателни съдове като нашата лодка. Един замах с греблото ни вкара в самия прибой. Врящите му и кипящи талази ни изхвърлиха като перце нагоре, за миг-два ни задържаха в обятията си така, че ни се стори сякаш увиснахме във въздуха, а после ни запокитиха във вътрешните спокойни води на залива.
	Вдясно от нас бяха хвърлили котва цяла редица кораби, които бяха преминали през по-широкия вход за пристанището. Конструкцията на един от тях ми се стори позната, макар че се виждаше само корпусът, а всичките му платна бяха здраво завързани. Горе във вантите беше увиснал един човек, който изглежда си беше избрал това високо място, за да може по-добре да разглежда града. На главата си той носеше мексиканско сомбреро и тази шапка имаше толкова неимоверно широка периферия, сякаш бе правена, за да побере под себе си на сянка цяло многодетно семейство пекари.* Една толкова голяма периферия сигурно се изработва само по специална поръчка, а на подобна поръчка бе способен един-единствен човек и той е много храбрият, доблестен и почтен капитан Фрик Търнърстик, с чийто тримачтов кораб преди известно време бях пътувал от Галвестън до Буенос Айрес.
	[* Южноамериканска дива свиня. Б. пр.]
	— Потомба, насочи лодката ей към онзи кораб!
	— Защо, сахиб?
	— Сигурен съм, че капитанът му е мой познат.
	— Значи искаш да ме изоставиш още сега и да отидеш при него, така ли?
	— Да, освен ако не съм се излъгал в предположението си.
	— Сахиб, този кораб е на янките, които не обичам. По-добре потърси някой кораб на франките или на германите.
	— Но капитанът му е мой приятел.
	— Въпреки това няма да те закарам при него.
	— Защо?
	— Ти каза на Потомба: „обикнах те“. Това истината ли беше?
	— Не съм те излъгал.
	— Тогава те моля да дойдеш с мен в моя дом в Папеете, за да си отпочинеш там до утре. Всъщност би трябвало да останеш за дълго, много дни, много седмици, но ти обеща на твоите хора бързо да се върнеш и затова не бива да те задържам повече от една нощ.
	— Потомба, ще остана при теб, доколкото ми позволява времето, с което разполагам, но ако онзи капитан прояви готовност да отиде да вземе моите хора и ако е в състояние веднага да отплава, то аз трябва да тръгна с него.
	— Той може да напусне пристанището едва утре. Приливът започна току-що. Ще му се наложи да изчака отлива, който ще настъпи чак вечерта. Но тогава ще е толкова тъмно, че не бива да поема риска да опита да мине между рифовете.
	— Вярно е. Следователно би трябвало да изчака втория отлив, но би могъл и по време на прилива да накара някой параход да го измъкне в открито море.
	— Забравяш, че един толкова голям кораб има нужда от доста време, както и от много работа, за да се приготви за излизане в открито море.
	— А ти не знаеш колко пъргаво и бързо си вършат работата тези янки.
	— И все пак сигурно ще ти остане един час време, за да можеш да дойдеш с мен.
	— Е, това е твърде вероятно.
	— Тогава ми обещай да не ме оставяш сам да вляза в Папеете!
	— Обещавам ти!
	— Благодаря ти, сахиб! Моят брат Потаи ще се зарадва, като разбере, че имам приятел, който е германи.
	Свърнахме настрани към кърмата на тримачтовия кораб и когато се приближихме достатъчно, забелязах, че не съм се излъгал. Разчетох написаното с големи ясни букви име на кораба — The Wind.* Човекът на вантите беше с гръб към нас, тъй че нямаше как да ни види. След като кажи-речи стигнахме до десния му борд, аз сложих длани около устата си и извиках:
	[* Вятър, вихър. Б. пр.]
	— Кораб ахоииий!
	Човекът се извърна и втренчи поглед в нас.
	— Ахоииий! Как… кой… ура! Ха, кой е това? Спрете при въжето!
	Той слезе на палубата с такава бързина, която ме убеди, че ме е познал. Завързахме лодката за дебелото въже, спуснато от едната страна на кораба, аз го улових и бързо се покатерих по него. Едва що се бях прехвърлил през релинга, когато капитанът ме сграбчи вече с двете си ръце и така ме притисна към ухаещата си на катран моряшка куртка, че дъхът ми секна.
	— Чарли, old friend,* ти тук, сред тези островчета? Как така попадна на Таити и в Папеете? Мислех си, че си все още отвъд океана в Америка.
	[* Стари приятелю. Б. пр.]
	— С кораб, с кораб дойдох дотук — засмях се аз. — Друга възможност не съществува, драги ми мастър Търнърстик. Но моля те, я си свали лапите от тялото ми, освен ако не си решил да ми изкараш душата през порите на кожата.
	— Well, както искаш, Чарли! Иначе пасатът би я отнесъл чак до Китай или Япония, а хората там няма да знаят какво да правят с нея. И тъй, по-добре я задръж за себе си и най-сетне ми кажи какво търсиш всъщност из тези географски ширини!
	— Както обикновено, искам да опозная някои чужди земи и народи.
	— Както обикновено ли? Хмм, струва ми се, че това е по-скоро твърде необикновено. Пътува си човекът с параходи, с кораби, язди, тича, пъхти и скита по широкия свят, защото искал да опознае чужди земи и народи! Земи и народи! Откритото море го предпочитам къде-къде пред всичките земи, които си видял, а пък народите, е, моите момчета на кораба струват повече от всичките обесници, дето ще видиш по земята. Остани при мен на борда и пътувай с моя прекрасен „Вихър“ до Хонконг и Кантон!
	— За Хонконг ли сте тръгнали? Чудесно! Идвам с вас!
	— Наистина ли? Ето ти ръката ми, съгласен!
	— Готово! Но имам едно условие.
	— Охо! При мен на борда няма никакви условия. Добре го знаеш.
	— Тогава пак слизам в лодката си, кептън!
	— Туй ще е най-глупавият номер, който си изигравал някому през живота си, и просто трябва да ти попреча да го направиш. И така, кажи ми условието си! Надявам се, че ще съм в състояние да го изпълня.
	— Трябва да вземеш моите хора.
	— Какви хора?
	— Капитан Робъртс от „Посейдон“ заедно с екипажа му.
	— Робъртс? От „Посейдон“? Той не е ли от Ню Йорк?
	— Да. Бяхме тръгнали от Валпарайсо за Хонконг, ала край един от „опасните острови“ претърпяхме корабокрушение. Робъртс ме изпрати до Таити, за да намеря някой капитан, който ще изяви готовност да ни вземе на борда си.
	— Всеки свестен капитан ще се съгласи, Чарли. Радвам се, че най-напред идваш при мен. Познавам Робъртс. Не е лош моряк, но ми се струва, че не е плавал достатъчно често из тези опасни води. Една буря из тези райони е нещо много по-сериозно от където и да било другаде, обаче ако беше вързал по-здраво руля с някое дебело въже може би щеше да успее да се насочи на север покрай островите Нукахива и тогава за корабокрушение и дума не можеше да става. Ами къде се разбихте?
	— Островът ни е непознат. Разположен е на двеста трийсет и девет градуса източно от феро и на двайсет и два градуса южна ширина.
	— Добре! Сигурно ще го открием! Много ли е повреден корабът?
	— Заседнал е на рифовете така, че е невъзможно да се измъкне. Докато успеем да стигнем до него, може би прибоят вече ще го е погълнал.
	— Имахте ли много пасажери?
	— Аз бях единственият.
	— А колко моряци се спасиха?
	— Всичките.
	— Хмм, тогава ще е необходимо да вземем повече хранителни провизии. Спасихте ли нещо от товара?
	— По-голямата част. Това са най-вече вълнени и памучни платове, както и значително количество железарски стоки.
	— Тогава цяло щастие е, че тук се отървах от стоката си, без да товаря нова. Естествено капитан Робъртс ще бърза страшно много, но е невъзможно да тръгнем преди сутрешния отлив. Ами кой е този юнак?
	Той посочи към Потомба, който ме беше последвал на борда, и застанал на известно разстояние, ни гледаше как разговаряме.
	— Този човек е ери от Таити. Живее в Папеете и се казва Потомба.
	— Бре да се не види! Значи княз! Къде го намери?
	— Преследван от цяла неприятелска флотилия, попадна на нашия остров, а после ми позволи да се кача в лодката му.
	— Какво приключение! А що за хора са неговите врагове?
	— Предвождаше ги някакъв езически жрец от Аймео. Потомба се оженил за дъщеря му, а после отишъл при един католически мисионер, за да се покръсти.
	— А-а! Но ти добре си им дал да разберат на онези обесници, нали Чарли? Ти ги умееш тези неща!
	— Избягаха всички. Несръчността на кормчията провали целия ми план. Значи си съгласен да ни предоставиш твоя „Вихър“?
	— Естествено! Утре още в ранни зори излизаме в открито море. А сега ела в каютата ми! Трябва да проверим какво е положението с моите бутилки!
	— Не бива да ти отказвам една чашка за добре дошъл, но все още не мога да хвърля котва при теб. Обещах на Потомба да сляза с него на брега. Сигурно вече е много нетърпелив да се види с жена си и да поздрави брат си.
	— Тогава и той ще пие с нас, а вие ще ми разрешите после да ви придружа до брега. Имам да уреждам някои делови работи на сушата.
	Потомба се видя принуден да слезе с нас в каютата, където добрият мастър Търнърстик ни почерпи с най-хубавото си питие. След това и тримата се качихме в една от лодките на кораба, която взе на буксир кануто на ери. Започнахме да гребем към брега.
	Колкото повече се приближавахме до сушата, толкова по-голямо напрежение се изписваше по лицето на Потомба. Изглежда той бе видял нещо, което поглъщаше цялото му внимание. Когато забеляза въпросителния ми поглед, ери протегна напред ръка и ме попита:
	— Сахиб, виждаш ли ей онези лодки?
	Точно пред нас имаше доста голям брой богато украсени лодки, спрели една до друга на брега. В средата им една от тях се отличаваше от останалите с множеството пъстри знаменца, както и с накичените по нея какви ли не цветя, листа и клони.
	— Да — отвърнах аз, — какво особено има?
	— А виждаш ли и лодката със знаменцата и гирляндите?
	— Разбира се. Защо питаш?
	— От двете страни отпред на острия и тесен корпус са изписани думите „Мата ори“.* Тъй наричах Парайма, когато я обикнах, а затова кръстих така и лодката, която накарах да построят за нея в Тамаи на Аймео, за да може Аноуи да дойде да ме вземе с това кану в деня, когато тя стана моя жена и аз я отведох в моя дом. Много добре познавам лодката. Балансьорът й не е закрепен с лико, а със свързващи железни болтове. Днес са я украсили също както бе на времето, когато се качих в нея като годеник. Сигурно на Аймео има някаква сватба и Аноуи я е заел на бащата на момичето, за да вземе с нея годеника.
	[* Букв.: „Око на деня“ (Слънце). Б. нем. изд.]
	Върху откритото лице на Потомба беше легнал израз на силно безпокойство, което си оставаше необяснимо за мен. Та нали споменът би трябвало да го прави щастлив, но не и да го тревожи.
	— А виждаш ли и човека в лодката? — продължи той. — Това е Омби.
	— Кой е Омби?
	— Слугата на жреца. Но той ме обича повече от него. Носил е Парайма на ръце, когато е била още дете, а после я е пазил, след като майка й е умряла.
	Слугата, който ни наблюдаваше, изглежда разпозна Потомба, защото се изправи на крака с радостно изражение, но после бързо пак седна и закри лицето си с ръце.
	Пясъкът на брега изскърца под кила на нашата лодка и ние скочихме на сушата. Потомба се приближи до „Мата ори“.
	— Омби! — заговори той слугата. Слугата не се помръдна.
	— Омби!
	След като и този път не последва отговор, Потомба скочи в лодката при него, хвана стария полинезиец за рамото и пак го попита:
	— Омби, защо не ми отговаряш?
	Слугата свали ръце от лицето си и го погледна. В очите му блестяха сълзи.
	— Потомба, има ли болката думи? — попита той.
	— Каква болка?
	— Ами че се отказа от Атуа, Бога на всичко добро, и отиде при митонарето.
	— И сега за това ли те боли? Когато тайно ти разказвах за Месията, който е агнец Божи, ти не ми ли признаваше толкова често, че обичаш най-великия Сахиб Исус повече от Атуа, бога на Таити, който никога не е идвал да лекува болни, да възкресява мъртви, нито пък за да умре заради нашите грехове?
	— Признавал съм го, Потомба, и ти го повтарям още веднъж и сега, обаче аз съм слуга на жрец, комуто трябва да се подчинявам и не бива да казвам какво мисля.
	— Спокойно можеш да казваш какво мислиш и в какво вярваш. Напусни жреца на фалшивото божество и ела при мен! Ти обичаш Исус, Назаретянина. Обичаш също мен и Парайма. Защо не искаш да живееш при нас? Защо се разплака, когато ме видя? Никога не си постъпвал така.
	— Плача, защото много ми се иска да съм при теб, но въпреки това не мога.
	— Защо да не можеш?
	— Защото не желая да изоставя Парайма, която има нужда от мен.
	— Парайма ли? Че нали ако дойдеш при мен, ще бъдеш винаги и при Парайма.
	— Не.
	Ясно видях уплахата, която се изписа по бакъреното лице на Потомба и го накара да пребледнее. Той млъкна и изпълненият му със страх поглед се плъзна наоколо. Разхождащите се по брега хора се бяха насъбрали на почетно разстояние от него и съчувствено го наблюдаваха. Той несъмнено видя и разбра какво говореха очите им и сигурно много по-добре от мен почувства, че по време на неговото отсъствие съдбата му е нанесла някакъв тежък удар. Неволно ръката му посегна към острия крис,* затъкнат в пояса му, и през здраво стиснатите си зъби той процеди:
	[* Малайски нож, кама. Б. нем. изд.]
	— Къде е Парайма?
	— Върви си у дома и там попитай! Аз не бива да ти казвам.
	Потомба отстъпи крачка назад. Очите му опасно искряха, а устните му потръпваха.
	— Омби, къде е Парайма? Чуваш ли какво те питам!
	Слугата сведе тъжно глава и повтори:
	— върви си у дома и там питай!
	— Омби, значи продължаваш да мълчиш? Добре, отивам си, но ако някой е причинил на Парайма някакво зло, той е загубен!
	После си тръгна с бързи крачки. Ние двамата го последвахме. Почтително и съчувствено насъбралата се тълпа му направи път. Потомба не каза нито дума повече и само веднъж се обърна назад, за да види дали сме все още зад него. Известно разстояние пътят ни водеше покрай Папеете, докато най-сетне стигнахме до една постройка, която се отличаваше със своята внушителност, както и с принадлежащата към нея голяма овощна градина с хлебни дървета.
	— Елате. — кратко каза той и прекрачи прага. В преддверието на къщата върху една рогозка седеше млад мъж, чиято голяма прилика с Потомба веднага ни издаде, че е негов брат.
	— Потаи!
	— Потомба!
	Седящият човек скочи на крака и протегна ръце като че искаше да прегърне брат си, ала веднага отстъпи крачка-две назад и отпусна ръце.
	— Какво ти става, Потаи? Нима не съм твой брат?
	Младият човек посочи към пода до рогозката, където стърчеше дръжката на ножа, и каза:
	— Забих този крис в земята, докато дойдеш, Потомба. Заклех се да не се докосвам до теб, преди да сме отмъстили за смъртта на майка ни.
	— Смъртта на майка ни ли? Говори, Потаи, бързо говори, бързо! Къде е Парайма?
	— Отиде си.
	— Отишла си! Къде?
	— При баща си, жреца на езичниците от Аймео.
	— Доброволно ли?
	— Доброволно! Бях отскочил до Майтеа, а когато се върнах, нея я нямаше. Явно майка ни се е опитала да я задържи и двете са се сборичкали. Потомба, жена ти се е върнала при нашите стари езически божества и е убила майка ни.
	— С какво?
	— Със своя крис. Извадих го от сърцето на майка ни. Беше кървав и ей къде го забих в земята.
	Ери се наведе и го измъкна от пода.
	— Това не е ножът на Парайма. Този крис е на жреца Аноуи! — процеди през зъби той.
	— Значи той е отвел Парайма и той е убиецът на майка ни!
	— Наистина ли е тръгнала доброволно с него?
	— Не намерих никаква следа от борба между нея и баща й. Ти видя ли лодките и твоята „Мата ори“ ?
	— Да. Какво означава събирането на тази флотилия?
	— А знаеш ли го и Матемба, твоя смъртен враг?
	— Защо ме питаш така, сякаш съм някое малко хлапе!
	— Връщаш се съвсем навреме. Жрецът Аноуи, бащата на твоята невярна жена, дойде, за да вземе Матемба. В Тамаи ще има сватба и още днес Матемба ще стане съпруг на твоята жена.
	Потомба се приближи до отвора, който служеше за прозорец. Трябваше дълбоко да поеме свеж въздух, защото му се струваше, че ще се задуши. До този момент двамата братя не ни бяха обърнали никакво внимание. Капитанът ми прошепна:
	— Изглежда ти разбираш езика на тези хора. Какво става тук?
	— Нещо ужасно! — отвърнах аз. — Убили са майката на ери, а днес жена му ще се венчае с един езичник.
	— По дяволите! Значи ще се лее кръв!
	— Тези двама мъже са християни.
	— Pshaw! И сред покръстените полинезийци продължава традицията на кръвното отмъщение. Скоро сам ще разбереш.
	В този момент Потомба се върна към средата на стаята. Лицето му бе като издялано от камък, а в очите му гореше зловещ огън.
	— Потаи, какво направи досега?
	— Разпродадох всичко.
	Ери кимна одобрително. Изглежда той веднага отгатна плана на брат си.
	— Също и лодките ли, които ти изпратих от островите Тубуаи, когато Аноуи ме преследваше?
	— Да, и тях. Ще тръгнем за островите Самоа.
	— Правилно си постъпил. Готов ли си?
	— Само теб чаках.
	Потомба се обърна към мен:
	— Корабът на този сахиб ще отиде да вземе твоите приятели, нали?
	— Да.
	— А после накъде ще отплава?
	— Към страната на китайците.
	— Значи пътят ви ще мине покрай островите Самоа, които вие наричате Острови на мореплавателите. Искаме да отидем там. Ще ни разрешите ли да пътуваме с вас?
	Преведох въпроса му на капитана.
	— Съгласен съм да ги взема. Значи са разпродали всичко, така ли? — попита той. — Все пак ми се струва, че си прав, Чарли. Християнството е направило от тези тигри овце, които вместо да си отмъстят, хукват да бягат.
	— О, кептън, я погледни тези мъже! Приличат ли ти на овце?
	След тези думи предадох на Потомба отговора на Търнърстик:
	— Можете да пътувате с нас.
	— Кога ще отплава корабът?
	— Още тази нощ със започването на отлива.
	— Може ли брат ми да дойде на борда, за да донесе имуществото ни?
	Капитанът пак даде съгласието си.
	— Потаи, ти си по-младият от нас. Ще ми се подчиняваш, нали? — попита го ери.
	Брат му кимна.
	— Всичко наше ще занесеш на кораба, който ти покажа, нали?
	— Каквото имаме е събрано и опаковано в три големи рогозки.
	— Направо оставаш на борда и ще ме чакаш, докато се върна!
	— Не, Потомба. Нима нямам и аз крис?
	— Най-напред редът е на моя крис, и едва след това, ако умра, идва ред на твоя. После можеш да отмъстиш за мен, вместо да загинеш заедно с мен.
	— Ще ти се подчиня.
	— Тогава ела, сахиб! Исках да ви окажа гостоприемство, ала вече нямам дом.
	Върнахме се обратно на брега. Потомба показа кораба на брат си, който без да каже нито една дума се отдалечи.
	— Какво ще правиш, Потомба? — попитах аз.
	— Ти вярваш ли, че Парайма ми е изневерила?
	— Не знам, защото не я познавам.
	— Но аз я познавам. Тя си има кама. Тя е смела и сърцата. Ще умре, но няма да отиде при Матемба. Аз ще я избавя и от него и от смъртта.
	— Искаш да убиеш Аноуи?
	— Да.
	— Но той е баща на жена ти!
	— Той е убиецът на майка ми!
	— Знаеш ли, какво ни повелява най-висшият Сахиб Христос? Прощавайте, за да ви простят!
	— Аз му се подчинявам, защото ще простя на Аноуи след като го убия.
	— Не това е истинското подчинение, Потомба. Мисля, че…
	С рязко, невъздържано движение на ръката той ме прекъсна.
	— Сахиб, ти си християнин откакто се помниш, а аз съм такъв едва отскоро. След години и аз ще стана като теб. Ти нямаше ли да убиеш преследвачите ми, ако не бяха избягали, а ме бяха нападнали?
	— Щях да ги убия, понеже там нямаше кой да ти помогне.
	— Е, добре! Те са си заслужили смъртта, а и тук в Папеете няма кой да ми помогне. Или един ери трябва да отиде да се моли за справедливост при инглите и франките? Върви с твоя приятел! Аз ще се кача на кораба, след като той напусне пристанището. А ако дотогава все още не съм се върнал, нека брат ми слезе на брега и отмъсти за мен.
	— Няма ли да отидеш на гроба на майка си преди да тръгнеш? — попитах го, за да спечеля време, а може би и от съчувствие към неговата тежка участ.
	— Не знаеш ли, че гробът на един човек е табу? Нима имам право да видя гроба й, без да мога да кажа на духа й, че нейният убиец е отишъл при Оро, когото ние християните наричаме дявол? Парайма е моя жена, но тя не пожела да се венчаем още веднъж пред митонарето, за да не разгневи баща си. Само заради него тя остана езичник, макар в сърцето си да вярва в добрия Бапа на небето. Ето защо и Аноуи все още има власт над нея. Той е дошъл при нея и тя е била принудена да го последва, но аз пак ще си я взема. Йоранна, сахиб, йоранна!*
	[* Довиждане, сбогом! Б. нем. изд.]
	— Няма да ти кажа йоранна, ами ще дойда с теб.
	— Искаш да ми попречиш?
	— Не, искам да споделя с теб опасността.
	— Значи наистина ме обичаш, сахиб! Ела!
	Дадох на капитана необходимите обяснения. Мастър фрик Търнърстик, който бе твърде предпазлив щом станеше дума за каквито и да било приключения на сушата, настоятелно се опита да ме разубеди, но ми беше невъзможно да изоставя Потомба. Може би моето присъствие щеше да му е от Полза. Капитанът се отправи към града, а ние двамата с ери закрачихме по брега. Погледът му непрекъснато шареше между оставените там лодки, докато най-сетне намери една, която беше по-голяма от неговата. В нея имаше място за четирима души.
	Далеч на запад блестяха белите платна на сватбарската флотилия, която отнасяше неговия смъртен враг към Аймео. След като те изчезнаха, той направи някакъв знак в пясъка, предназначен навярно за собственика на лодката и се качи в нея. Аз скочих подир него, оставих пушките си на дъното й и взех греблото. Потомба вдигна платното, бризът веднага здравата го изду и ние полетяхме по гладките, спокойни води на пристанището, сподирени от погледите на хората, които бяха застанали на брега.
	Не преследвахме флотилията по петите, а след като излязохме от кораловия пръстен, най-напред се насочихме успоредно покрай бреговете на Таити и едва по-късно взехме курс към Аймео. Трябваше да предоставя на Потомба да води лодката. Той спря на едно усамотено място от брега, където кажи-речи непроходим гъсталак от писанги се простираше до самата вода. Там свалихме мачтата и с немалко усилия изтеглихме лодката сред храсталака, където листата напълно я скриваха. После Потомба навлезе в горичката и аз го последвах.
	Добрахме се до плантация от хлебни дървета, които ни предлагаха добро прикритие, а скоро стигнахме до един висок хълм, откъдето чудесно се виждаше наблизо разположения Тамаи. Веднага забелязахме, че в цялото селище цареше голямо оживление. На брега на морето лежаха изтеглените лодки на флотилията, пристигнала преди нас. Пред една къща с внушителни размери до чиято задна стена се простираха високи бамбукови насаждения, развълнувано се тълпяха множество хора, а недалеч точно под нас в подножието на хълма, на чийто склон бяхме залегнали, се издигаше олтар, украсен с палмови листа и цветя. Най-отзад бяха поставени два идола — сигурно изобразяваха Атуа и Оро. Навярно там щеше да се състои тържествената венчална церемония.
	— Какво ще правиш, Потомба? — попитах аз ери.
	— Ще почакам, докато застанат пред олтара и тогава ще отида да взема Парайма.
	— Няма да успееш.
	— В такъв случай ще я взема от лодката, когато Матемба тръгне с нея, за да я отведе в своя дом.
	— Кога ще стане това?
	— Точно в полунощ. Така повелява учението на идолопоклонниците.
	— Чия е голямата къща отсреща?
	— На жреца.
	— В кои стаи живеят жените?
	— Парайма винаги обитаваше стаите откъм другата страна, която е обърната към морето.
	— Тя има ли все още майка или пък сестри?
	— Не. Майка й отдавна умря, а тя е единственото дете на жреца.
	— Ще я облекат празнично за сватбата, нали?
	— Да, а после ще оставят годеницата сама, за да разговаря с боговете.
	— Жрецът знае вече, че днес си се върнал, а?
	— Кой ти каза?
	— Никой. Не виждаш ли ей онзи човек там, дето крачи нагоре-надолу между къщата и бамбука? В ръката си държи боздуган и му е наредено да пази жена ти. А това е сигурен признак, че са я принудили да дойде на Аймео.
	— Знаех си. Но един ери от Таити не се бои от хората на Аймео. Той ще поиска да му върнат жената пред очите на всички.
	Не познавах добре местните обичаи нито начина на живот и сметнах, че ще е по-добре да го оставя сам да избере как да постъпи, но реших да се поогледам наоколо. В мен се събуди инстинктът на прерийния ловец. Оставих пушките си до Потомба, осведомих го за намерението си и внимателно се промъкнах надолу по склона до бамбуковите насаждения. Кучета или пък някакви други четириноги бяха проправили тесни пътечки. Пълзешком продължих по една от тях и незабелязано се добрах съвсем близо до къщата. Тогава дочух полувисок нежен женски глас да пее:
	„Те ува то те модема, те ува то хинаро…“*
	[* „Обичам облачето малко, облачето пред луната…“ Б. нем. изд.]
	Беше онази жална любовна песен, която преди време бях слушал от жените и девойките на островите Пелев. Предположих, че певицата не може да е друга, освен Парайма. Веднага в мен се породи желанието да говоря с нея. Вярно, че тази рискована стъпка можеше да завърши твърде неприятно за мен, но нали имах нож и револвери, а и си заслужаваше човек да се изложи на опасност заради доблестния ери.
	И така, промъкнах се до самия край на бамбуковата нива. Постът се приближи и отмина, без да ме забележи, макар че беше светъл слънчев ден. Мигновено се озовах зад гърба му и така го ударих с юмрук в главата, че той падна в безсъзнание на земята. Тогава пристъпих към бамбуковата стена на къщата, иззад която долиташе женският глас. Няколко минути ми се наложи да търся, докато открия малка цепнатина, където мазилката бе изпадала, за да мога да надникна в стаята.
	Ако младата жена, която зърнах, наистина беше Парайма, то лесно можех да разбера голямата любов на Потомба към нея. В момента тя вече не пееше. Беше застанала в средата на помещението и по страните й неудържимо се стичаха сълзи. Имаше стройна и изящна фигура, все още млада и свежа, което си личеше въпреки дълбоката й скръб, от която цялата потръпваше. Красивите й черни очи бяха много печални, ясно очертаните й вежди — смръщени, а нежните й устни — здраво стиснати. В косите й не се виждаше нито едно цвете и изглежда тя се беше отказала дори от онези дрехи, които се обличат според европейските обичаи, за да се направи външния вид уж по-привлекателен. Парау от мека жълтокафява „тапа“ обгръщаше бедрата й, като стигаше малко над коленете, а едно късо наметало „теай“ от същата материя покриваше раменете и снагата й до кръста. Буйна и къдрава, дългата й черна коса се спускаше по гърба й, но в нея нямаше затъкнато никакво цвете, нито беше преплетена с развяващото се лико на марантата. Та нали самата тя бе цвете, изгаряно от росата на сълзите, откъснато от онова място, където цъфтеше най-добре и ухаеше най-силно. Забелязах, че входът на стаята бе плътно затворен с дебела рогозка от лико. Отстъпих две крачки от стената и тихичко подвикнах:
	— Парайма!
	Хълцането й престана. Беше ме чула.
	— Мата ори, не се плаши! Потомба е съвсем наблизо.
	От стаята дочух приглушено радостно възклицание.
	— Ти кой си? — попита тя.
	— Приятел съм на ери. Искаш ли да станеш жена на Матемба?
	— Не! Моята кама е в мен и ако не намеря начин да се спася, сама ще се убия.
	— Значи си останала вярна на Потомба, така ли?
	— Да. Баща ми дойде и ме принуди да тръгна с него.
	— Кой уби майката на ери?
	— Баща ми. Тя му оказа съпротива.
	— Обичаш ли го.
	— Вече не.
	— Ти ще бъдеш спасена. Прави всичко, което баща ти поиска от Теб! Ако не успеем по-рано, то ще те избавим най-късно, когато тръгнете обратно за Таити.
	В този миг откъм другата страна на къщата започна да бие тамтам. Взех един камък, приближих се до изгубилия съзнание човек и го оставих до главата му. Камъни с подобна големина бяха поставени върху покрива, за да го затискат и така силните ветрове да не могат да го отнесат. Напълно възможно беше някой от тях да се отърколи и да удари пазача. После по вече описания път се върнах при Потомба.
	От склона на хълма той беше наблюдавал всяко мое движение и ме очакваше с неприкрито нетърпение. Описах му най-подробно как стоят нещата и донякъде и аз бях обзет от радостта и въодушевлението, които разказът ми предизвикаха в него.
	Ето че към ударите на тамтама се присъединиха и звуците на множество свирки. Несъмнено церемонията по венчавката вече започваше. Парайма бе изведена от къщата и подир нея тръгна цяло шествие.
	— Сахиб, виждаш ли застаналия до нея Матемба? — попита ме Потомба.
	— Виждам го.
	— И той беше между преследвачите ми. Тази нощ Оро ще го изяде. Тук никому няма да причиня зло или някакво страдание. Докато ти говореше с моята жена, аз размислях как да си възвърна Парайма. Прав си, аз съм християнин и след като се е потопил в кръвта на майка ми, този крис не бива да почервенява от друга кръв. Въпреки това осквернителите на моята чест и похитителите на щастието ми ще умрат, макар и не от моята ръка!
	Шествието се приближи до олтара, на който се изкачи жрецът Аноуи, за да започне речта си. Тогава Потомба ме остави сам и изчезна встрани между храсталаците. Промъкнах се колкото бе възможно по-напред сред клонаците, за да наблюдавам по-удобно целия терен под мен. Пред жреца бяха застанали Матемба и Парайма. Тамтамите и пищялките вдигаха невъобразим, изнервящ шум, който по един знак на жреца изведнъж престана. Речта му се състоеше от хули срещу християнството, за които страшно ми се искаше да му тегля един хубав бой. След тях последваха проклятия по адрес на ери, изменил на старата им религия, а най-накрая той посегна зад гърба си и от олтара взе няколко черепни кости и като протегна ръка към Матемба му каза:
	— Сложи длан върху тези кости, останали от главите на твоите прадеди, и се закълни след въпроса ми: „Айта анай ое-а-фааруе и та ое ватрина?“*
	[* „Нали никога няма да изоставиш жена си?“ — Това е общоприетата езическа фраза, на която годеникът трябва да отговори с „Айта!“ — „Не!“. После бракът се смята за сключен. Б. нем. изд.]
	Преди още Матемба да успее да изрече своето „Айта!“, Потомба се промъкна между насъбралата се тълпа и застана пред олтара.
	— Поздравявам те, Аноуи, баща на моята жена! — започна той. — Докато не съм си бил у дома тя е дошла при теб и сега идвам, за да я взема и да я отведа вкъщи.
	Настана мъртвешка тишина. С рязко движение жрецът протегна напред и двете си ръце, сякаш искаше да се защити.
	— Това място е свято. Махни се от него и не ни се мяркай пред очите, изменнико!
	Потомба остана напълно спокоен. Той сложи ръка върху рамото на Парайма и отвърна:
	— Да, това място е свято, защото аз, християнинът, съм стъпил на него. Скоро ще си отида, но първо ми върни моята жена!
	— Изчезвай, иначе смъртта ще те сграбчи!
	— Смъртта ли? — усмихна се Потомба. — Нима ме сграбчи, когато ти ме преследваше, за да плячкосаш имуществото ми? И стотиците езичници, дето сте се събрали, няма да успеете да ме пратите на смърт. Вие можете да убивате само жени. Ето, тази кама е проляла кръвта на моята майка. Ти си я убил, Аноуи. Още днес ще платиш смъртта й със собствения си живот.
	— Тогава ще умреш самият ти! — избухна Аноуи и посегна към него.
	Потомба отстъпи крачка назад и извика силно, за да го чуят всички:
	— Аз да умра, аз, който съм ери на Папеете? Аз съм под закрилата на моя Бог, но вие ще загинете така, както сега унищожавам вашите божества!
	С един бърз скок той се качи на олтара. Грабна двата идола, направени от печена глина, й един подир друг ги запокити на земята с такава сила, че се пръснаха на парчета. После размаха своя крис високо над главата си и извика:
	— И още днес ще си взема от вас моята жена!
	От всички гърла се разнесе страхотен многогласен яростен рев. Тълпата се втурна към олтара, за да залови дръзкия човек, но той беше вече скочил на земята и с най-голямата възможна бързина се изкатери горе при мен. Беше цяло щастие, че никой от присъстващите не бе взел със себе си някакво оръжие на тази мирна церемония, иначе ери щеше да е загубен. Никой ли? Ами до самия олтар не беше ли застанал някакъв тип, който тъкмо в този момент опъваше тетивата на лъка си, а ей там отсреща под банановото дърво не стоеше ли и един друг също въоръжен с лък? И двамата се канеха да стрелят по Потомба. Лесно можеше да се предвиди, че щяха да го улучат. Трябваше да го предотвратя. Бързо вдигнах карабината „Хенри“, прицелих се и два пъти натиснах спусъка. И единият, и другият паднаха на земята.
	Ето че най-сетне Потомба се озова при мен. Една част от преследвачите му с крясъци се катереше нагоре по склона, а други пък тичешком се втурнаха да обградят хълма от двете му страни.
	— Сахиб, благодаря ти, че ми помогна. Стрелите щяха да ме улучат. А сега бързо към лодката! Добър ли си в тичането? — припряно ме попита той.
	Не ми остана време да му отговоря. Всъщност никак не ми харесваше да хукна да бягам от тези хора, но знаех, че спасението ни зависи единствено от нашата бързина. Въпреки тежките си ботуши не изоставах от ери, който сигурно имаше много издръжливи бели дробове и чудесни мускули и жили, защото неприятелите му изостанаха далеч зад нас. Когато се добрахме до лодката, ни остана тъкмо толкова време, колкото да я блъснем във водата, да скочим в нея и да спечелим горе-долу прилична преднина, за да не могат да ни достигнат стрелите им.
	Ето че в този миг полинезийците изскочиха от гъсталаците на брега и щом видяха, че сме на безопасно разстояние, заканително размахаха ръце във въздуха и закрещяха.
	Ние хванахме двойните весла и загребахме срещу пасата към Таити. После, без да спираме там на брега, се оставихме на течението и на вятъра отново да ни отнесат до Аймео и слязохме на сушата при Алфареайта, едно малко селище, намиращо се точно срещу Папеете.
	Там останахме да изчакаме скорошното падане на мрака. Потомба изобщо не говореше за намеренията си и тъй като сигурно неговото мълчание си имаше своите основания, не го наруших с нито един въпрос.
	Може би беше вече към единайсет часа през нощта, когато отново поехме на път. Преди това ери купи значително количество различни по големина риби и ги натовари на лодката. Не ми беше ясно за какво му бяха необходими. Започвахме да гребем и така стигнахме до средата на протока, разделящ двата острова, където спряхме и зачакахме.
	Над водата се бе спуснал мрак, но на небето блещукаха хиляди звезди, а вълните около кануто бяха прозрачни като кристални. И ето че ери взе една риба, завърза я за въже от лико и я спусна във водата. След минута-две последва рязко и силно дръпване. Една акула беше отнесла примамката. След известно време Потомба хвърли втора риба, а после и трета. Продължи така, докато около лодката се насъбраха повече от половин дузина акули.
	Започнах да подозирам каква цел преследваше. Несъмнено, подмамваше хиените на морето около лодката си, за да ги използва срещу неприятелите си, ала как, ето това си оставаше за мен все още загадка. Но във всички случаи съседството с тези мили създания ми беше доста неприятно. Вярно, че докато бяхме на нашия остров, Потомба се беше нарекъл Господар на акулите, обаче въпреки всичко аз не изпитвах особени симпатии към неговите настървени за човешко месо поданици и най-откровено си признавам, че щях да се чувствам далеч по-уютно на „Вихър“ при моя добър приятел мастър фрик Търнърстик, отколкото в тази тясна лодка, от чийто нисък борд лесно можех да докосна акулите с ръка.
	Пред очите ми се разигра твърде интересна, макар и ужасяваща сцена. Въпреки нощната тъмнина водната повърхност приличаше на разтопена платина,, но по-надълбоко водата придобиваше все по-тъмни мастилени цветове. В нея можеше да се проследи всяко движение и когато ери хвърли една нова риба, веднага към кърмата на лодката се приближиха седем-осем страшни чудовища и започнаха помежду си такава битка, от която можеха да ти се изправят косите, защото от тези кръвожадни зверове ни отделяше само една тънка дървена преграда.
	Изглежда Потомба хич не се интересуваше от чувствата, които ме вълнуваха. От време на време той хвърляше по някоя риба и непрекъснато се взираше в посоката, откъдето трябваше да се зададе сватбарската флотилия с брачната двойка. На мен не ми се струваше кой знае колко вероятно след номера, който им погодихме, все пак венчавката да се е състояла. Но изглежда ери бе уверен, че ще дойдат и когато най-сетне в далечината се появи някаква неясна, трепкаща светлина, той се изправи в лодката, за да може да вижда по-добре.
	С всяка изминала секунда светлината ставаше по-ярка. Скоро разбрах, че това наистина беше флотилията. На носа на всяка лодка бе закрепен по един факел.
	— Идват — най-хладнокръвно се обади Потомба, — и сега Парайма пак ще е моя.
	Той свали от раменете си своята червено-бяла раирана тебута и докато с дясната си ръка стисна дръжката на криса, с лявата пак хвърли една риба във водата.
	— Помогни ми само за две-три минути, сахиб, и после ще ти служа цял живот!
	Взех веслото.
	Той направи същото и по неговото указание, след като описахме дъга, ние се насочихме право към задалата се насреща ни флотилия и най-сетне, когато се изравнихме с нея, изведнъж полетяхме към първата лодка. Вътре в нея седяха трима души, които можех да разпозная съвсем ясно — Матемба, Аноуи и Парайма. Гребейки мощно, ние прелетяхме покрай десния фланг на флотилията и настигнахме първата лодка, като левият ни борд силно се удари в нейния балансьор. Акулите ни следваха по петите. Останах седнал с весла в ръцете, а Потомба пак се изправи в лодката, стиснал криса в юмрука си.
	— Параима, прехвърли се при мен! — извика той. Жената скочи на крака и стъпвайки на балансьора, бързо се оказа в нашата лодка. Ери я подхвана с лявата си ръка и я пусна да легне на дъното. После се наведе през борда и с две светкавични движения сряза въжетата от лико, които свързваха балансьора на сватбарската лодка с напречните пръти.
	Последва страшен вик от две гърла. Лодката се преобърна, Матемба и жрецът паднаха във водата и акулите мигновено ги разкъсаха.
	Парайма закри лицето си с ръце, а Потомба грабна другия чифт весла и започна да гребе. Полетяхме като изстреляни от тетивата на лък, докато флотилията представляваше хаотично объркан куп от лодки, от който най-сетне се отдели една, за да ни преследва. Взех Мечкоубиеца и казах:
	— Ще застрелям този човек.
	— Не, сахиб, чакай! Това не е враг, а наш приятел, който ни следва. Така може да гребе само Омби, слугата на моята жена. Никой не може да се мери с него и с ери Потомба. Остави го да ни догони! Той ще дойде с нас.
	В този момент хората в лодките зад гърба ни нададоха яростни крясъци и започнаха да ни преследват. Не успяха да ни настигнат. Само след пет минути се добрахме до „Вихър“, откъдето ни спуснаха въжената стълба.
	Едва сега Парайма свали ръце от лицето си.
	— Потомба, ти уби баща ми! — простена тя.
	Посивелият Омби скочи в нашата лодка и умолително й каза:
	— Параима, успокой сърцето си! Твоята скръб е и моя скръб, а твоето щастие е и мое щастие! Днес идолите бяха съборени и отсега нататък с нас ще бъде добрият Бапа на небето заедно със своя син, който дойде на земята, за да превърне всички нещастия в радост.
	Започнахме да се катерим нагоре.
	— Чарли, побързай! — подвикна ми капитанът. — Ей там идват онези типове с факли на лодките си, за да ви търсят. Качвайте се, качвайте се! Момчета, угасете светлините! — нареди той на своите хора. — И бързо вдигнете двете лодки на палубата, за да не могат онези обесници да забележат каквото и да било! Нека си помислят, че на нашия хубав „Вихър“ всичко живо спи. Тъй, тъй, спускай въжетата! Теглете, момчета, теглете! Стоп! Приберете тези орехови черупки! Великолепно, много добре! А сега грабвайте прътите и ако някой дръзне да си покаже носа на палубата, цапардосайте го здравата по кратуната!
	Но подобна мярка се оказа излишна. Изглежда преследвачите предположиха, че сме се насочили към сушата и се отправиха към брега, където още дълго време се виждаха светлините от факлите им.
	Потаи посрещна брат си и своята снаха с ликуване. След като се събрахме в каютата, трябваше да разкажем на капитана всичко най-подробно. Когато свърших, Парайма ми подаде нежната си кафява ръчичка с думите:
	— Благодаря ти, сахиб! Ти ме спаси от смърт, защото преди да бях слязла от лодката заедно с Матемба, щях да се убия с ножа си!
	На сутринта отплавахме в открито море. След пет дни капитан Робъртс, неговите моряци, както и целият спасен товар се намираха вече при нас на борда. После „Вихър“ опъна платна на северозапад и се отправи към островите Самоа.
	Там на остров Уполу и то в Салуафата и до ден-днешен живее богат полинезийски търговец на име Потомба.
	Понякога, когато слънцето потапя пламтящите си одежди във вълните на хоризонта, за да си отпочине от небесния си път, старият Омби взема греблата и насочва кануто с балансьора към откритото море. Вътре в него седят Потомба и Парайма и ако Омби рече да подслушва, сигурно ще чуе как тъмнокожият мъж шепне на своята жена:
	— Мата ори, ти Око на деня, светлина на моя живот!
	Може би в такива часове на уединение красивата двойка си спомня за миналото, за своето щастие, както и за последвалите го тъжни събития на Таити, за деня на сватбата на Аймео, за пътуването до островите Помату и Самоа, за стария доблестен мастър фрик Търнърстик, а може би също и за онзи германи с големите моряшки ботуши, на когото и в този момент, докато пише тези редове, все още звучат в ушите тъжните жални думи:
	„Те ува та те малелш, те ува то хинаро…“

>	Кианг-лу

>>	Първа глава
>>	В тайфуна

	Китай!
	Най-прекрасната и най-чудна страна на Изтока! Този гигантски дракон, който къпе назъбената си опашка в дълбокия океан, разпрострял едното си крило чак до снежните и ледени полета на Сибир, а другото — до наситените с водни изпарения джунгли на Индия, и който, подгонен от бесните крайбрежни тайфуни, постепенно се изкачва на запад през пенливи реки, необятни езера, през планини и долини, за да издигне глава над най-високите планински великани, да подиша ужасната вюга* на Гоби и да пие от водите, на Манасаровар!** Ще ми разрешиш ли да се приближа до теб, ще мога ли да понеса с очите си на варварин твоя враждебен поглед на василиск?***
	[* Снежната буря в Шамо. Б. пр.]
	[** Езеро в Тибет. Б. пр.]
	[*** Митично чудовище, което убивало само с поглед. Б. пр.]
	Ти, най-велики народе на земята, комуто принадлежи цялата Небесна империя, ще позволиш ли на мен, жалкото червейче да си почина на някое от листата ти, о цвете на Изтока, за да усетя блаженството на твоя аромат? Свещени и всемогъщи „Ти-ън-дзъ“,* в чиито нозе смирено лежат в прахта над четиристотин милиона души, ще ми разрешиш ли да стъпя с мръсните си ботуши върху едното ъгълче на твоя разкошен килим?
	[* „Небесен син“ — така се е наричал китайският император. Б. нем. изд.]
	Аз не идвам нито от страната на франките, нито от страната на ингилизите, които дойдоха при теб с огън и меч, за да натрапят на твоите деца отровата наречена опиум, да опустошат градовете ти и да кажат на Твоите пингс,* че са страхливци. Аз съм роден в страната на „Тао-дзъ“,** които се възхищават на твоето великолепие и блясък, възхваляват величието ти и не желаят нищо друго, освен слънцето на твоята мъдрост да сияе в мир и над техните глави…
	[* Войници — на гърдите и на гърба си те носели парче ленен плат с този надпис. Б. нем. изд.]
	[** „Синовете на разума“ — често използвано прозвище в Китай за немците. Б. нем. изд.]
	След като на острова Уполу от островната група Самоа свалихме Потомба, ери на Таити, неговата чаровна Парайма, брат му Потаи, както и слугата му Омби, които бяха последвани от капитана на „Посейдон“ Робъртс заедно с неговите моряци, ние останахме няколко дни на котва, а после през островните групи Елис, Тарава, Радак и Ралик се отправихме към Марианските острови, откъдето продължихме за групата Бонин.
	Познава ли любезният читател от разни пътеписи или пък само от географската карта тази прелестна островна група, на която морският транспорт между Калифорния и Китай обещава цветущо бъдеще? Тази самотна, залутана в огромния океан морска сирена ще се озове на един от големите презокеански и търговски пътища и чрез него ще получи голям прираст на населението, богатство и известност, но за съжаление в замяна на това ще изгуби прелестното вълшебство на спокойното си уединение, привличало не един и двама капитани на кораби, които след лова на китове в далечния север са чувствали силен копнеж по здравословната зеленина на онези брегове.
	Който е кръстосвал надлъж и нашир необятния океан, чиито вълни се гонят между Америка и Азия, който от собствен опит знае големите трудности, лишения и напрежение на едно подобно пътуване, и който, заобиколен отвсякъде от вода, всеки ден копнее да зърне късче земя, потънало в зеленина, където умореният му поглед би могъл да си почине, а краката му, привикнали на познатата ни олюляваща се моряшка походка, имат възможността да намерят сигурна опора, той ще е в състояние да си представи радостта, която руският околосветски мореплавател Лютке изпитал заедно с екипажа си, когато на 1 май 1828 година забелязал островите Бонин, чието по-точно географско определение било една от задачите на неговото изследователско пътешествие.
	Той видял четири групи, състоящи се от стръмни планински масиви, чиито отделни острови били разположени толкова близо един до друг, че отдалече било трудно да се различат и преброят. Насочили се към най-близкия остров, който с изключение на голите скали по крайбрежието навсякъде бил покрит с хубава гора. И ето че изведнъж забелязали тънък стълб от дим, който се извивал над гъстите корони на дърветата по един от близките хълмове, зад който стърчали далеч по-високи планински възвишения и върхове.
	Лютке знаел, че островите били все още необитаеми. Затова било възможно хората да са единствено корабокрушенци, от чийто огън произхождал и димът. Ето че по едно време близо до запаления огън бил издигнат английски флаг и Лютке изпратил една лодка с хранителни провизии, за да могат изпадналите в беда моряци незабавно да се подкрепят.
	Пред хората в лодката се открил прелестен пейзаж. Стръмни силно насечени скали, образуващи странни живописни фигури, често пробити от естествени тунели, дръзко се възправяли срещу морето, а по-навътре почти непристъпните възвишения били покрити с великолепна палмова гора.
	Насочили лодката към стълба от дим и когато се приближили до брега толкова, че скалите закрили гледката към вътрешността на острова, пред моряците зейнал входът към тесен и дълбок залив, обграден отвсякъде от отвесни базалтови бастиони, по които имало многобройни пещери и пукнатини. На цвят стените били жълтеникаво-сиви или кафяво-черни, но високо горе, както и всички издатини били украсени и обкичени със зелени храсти и. пълзящи растения с много красиви цветове, които смекчавали суровия им вид и разведрявали гледката. Покрай един бастион, изграден сякаш от великански заоблени скални блокове, се извивал тесен проход право на север и по него моряците скоро стигнали до тесен залив с пясъчен бряг, обрасъл по-навътре с гъста гора.
	Там близо до водата ги очаквали вече двама мъже в английски моряшки дрехи, но те били боси. Още при задаването на лодката, двамата се спуснали от височината и с ръкомахания посочили мястото, където трябвало да спре на сушата. Как се учудили само хората в малкия плавателен съд, когато по-възрастният от мъжете ги заговорил на немски! Дългата руса брада му придавала внушителен и сериозен вид. Посрещнал ги не като изпаднал в беда страдащ от лишения човек, а с поведението на мъж, който не се нуждае да моли другите за каквото и да било. Той бил немски селянин от Пилау, който от трийсет години кръстосвал океана като моряк под английски флаг. Този човек, както с право може да се каже, захвърлен на край света заедно със своя спътник, един млад норвежец, бил от екипажа на китоловния кораб „Уилямс“, който преди две години в същия залив бил откъснат от котвата си по време на страхотен ураган и е бил разбит в околните скали във вътрешността на залива. Екипажът успял да се спаси на сушата, но скоро бил взет от друг китоловен кораб, собственост на същата фирма, при което Витрин и Петерсен, тъй се казвали двамата, си издействали разрешението да останат на романтичния остров до пристигането на някой друг кораб и там да прекарат една приятна робинзониада.
	Това било приблизително съдържанието на първия оживен разговор между отшелниците и новодошлите моряци, след което двамата Робинзоновци повели своите гости към жилището си, за да ги нагостят.
	Под великолепни, израснали право нагоре дървета, чиито корони се допирали едва на значителна височина, докато долу поради почти пълната липса на по-големи клони погледът можел да стига твърде надалеч, тъй че цялата картина доста напомняла гигантска зала с колони, богато украсена с великолепни зелени гирлянди, се издигала малка прелестна къщичка, изградена от останките на „Уилямс“. Пред нея бил направен кокетен кладенец с кофа за вадене на водата, чиито стени представлявали спусната в изкопаната яма голяма бъчва. Та този геран допринасял твърде много за уютния и приветлив вид на миниатюрното поселище.
	С най-човеколюбиви намерения моряците донесли със себе си хранителни провизии, за да помогнат на мнимите гладуващи корабокрушенци, но самите попаднали в някакво приказно царство на изобилието и вместо те да подкрепят „изпадналите в беда“ с доста посредствената моряшка храна, ето че били нагостени с най-изискана вечеря. Дружелюбните домакини веднага застреляли едно от най-тлъстите, повече или по-малко, питомни прасета, които оживявали околния пейзаж. Пооредели редиците на пернатите животни в добре населения гълъбарник, а като гарнитура били поднесени хлебни картофи, освежителни дини, супа от бъз, пресни смокини и черници, палачинки, яйца от костенурка, както и приготвени по различен начин риби. Накрая им предложили чай от листата на растящата тук дива сасафрас (Laurus sassafras). Двамата Робинзоновци отдавна били свикнали с него, а и техните гости били на мнение, че е превъзходен.
	Старанието на домакините стигнало чак дотам, че след като разбрали, че приборите няма да стигнат, се заловили набързо да изработят няколко лъжици. Били използвани половинки от мидени черупки, закрепени здраво за дръжките на перестите палмови листа. Така животът на един Робинзон умее да събужда в човека неговата находчивост и изобретателски дух. Вътрешното обзавеждане на къщата правело същото добро впечатление и свидетелствало за чувството за ред на двамата обитатели, както и за благоприятните им условия за живот. Покъщнината, състояща се главно от моряшки сандъци и от два хамака, също имала твърде приличен вид. Виждали се и няколко спасени от разбития кораб книги, които са подслаждали техните дълги самотни зимни вечери. Необходимото им осветление било напълно обезпечено, защото не липсвала китова мас, с която главно бил натоварен претърпелия крушение кораб.
	По-голямата част от последвалата нощ веселата компания прекарала под великолепните корони на дърветата пред „отшелническата обител“. Скоро към цялата прелест на онова място и на онзи климат от съвсем безоблачното небе се присъединила със своето безмълвно великолепие и меката, призрачна светлина на пълнолунието. Такива часове остават незабравими и хвърлят своя ярък лъч през целия човешки живот.
	Това магическо осветление било използвано за една разходка по пясъчния бряг, където намерили множество костенурки, които снасяли яйца, тъй като тъкмо бил настанал най-благоприятният сезон, когато водени от някакъв странен инстинкт, тези животни посещават песъчливите брегове на най-отдалечените острови, за да снесат там яйцата си. После те остават по тези места през цялото лято, за да изчакат излюпването на малките и заедно с тях през есента да се отправят в откритото море.
	Учудващи са размерите на дупките, които тези животни изкопават в пясъка. Едно такова подземно гнездо побира значително количество яйца, които биват снасяни доста бързо едно подир друго и после грижливо се покриват с пясък, докато земята бъде напълно изравнена, както си е била преди. Така яйцата биват защитени срещу нападенията на лакомите гарвани, но не и срещу ровещите прасета, които не по-малко обичат този деликатес. Техните зурли представляват голяма опасност за всяко гнездо и макар че били дошли на острова с „Уилямс“, чрез бързото си размножаване те застрашавали вече цялата колония на костенурките с пълно унищожение.
	Забележителна е пълната беззащитност на тези големи костенурки, чиято средна дължина на тялото достига почти пет стъпки. Със своето бавно придвижване по сушата, те стават лесна плячка на преследвачите си, макар че във водата се отличават със значителна пъргавина и плувайки, често успяват да избягат. Обикновено са необходими усилията на двама души, за да преобърнат върху пясъка едно от тези бавно пълзящи животни. А веднъж отърколено по гръб, то не е в състояние само пак да стъпи на крака и няма нищо по-лесно от това с един по-силен удар по гърлото да бъде убито. Цялата му съпротива се състои в безсилното и тромаво размахване на приличните му на перки крака. Костенурката не умее да използва своите челюсти, снабдени с остри зъби.
	Двамата заселници били кръстили това място Порт Лойд и тъй като Лютке намерил там всичко, от което се нуждаел, решил да остане известно време, за да поправи кораба си. Така той имал на разположение безкрайно дълги часове, за да се запознае с тъй оживения свят на романтичния остров.
	Освен богатото разнообразие на птици, като се започне от планинския сокол, та се стигне до пеликана по крайбрежните скали, него го занимавал най-много животинският свят на подводната шир. Особено пленителни били онези места по брега, откъдето можело да се наблюдават кораловите рифове в плитчините, чийто жълтеникаво-бял пясък прозирал съвсем ясно през подобната на течен кристал морска вода. Между отделните коралови разклонения, населени със живи полипи, се виждала пъстра смесица от морски звезди, холотурии и морски таралежи с небивала красота и големина. Те пълзели по дъното, докато из прозрачните като стъкло крайбрежни води, дълбоки почти двайсет стъпки, във всички посоки кръстосвали какви ли не риби с разкошна окраска и дориди, чиито ярко червени красиви одежди са обрамчени по края с блестяща бяла ивица.
	Непрекъснатото сноване нагоре-надолу на тези животинки, вечно сменящата се картина на подводния свят, на тези живи същества, чиито цветове преливат във всички цветове на дъгата най-често с метален блясък, неуморната смяна на прилива и отлива, постоянните изменения и небивалото разнообразие на живота по морското дъно и във водата предлагат такава картина, каквато може да се наблюдава само от крайбрежното население на тропиците. Повечето риби имат превъзходен вкус, както и всички раци и рачета, които се крият не само между подводните рифове и сред скалите по брега или излизат на лов из плитчините, но които населяват така също и всички поточета, течащи през гористите долини.
	Но затова пък змии и гущери липсвали напълно, а бозайниците били представени само от противните и зловещи плъхове, както и от едно по-едро хвърчащо животинче, което заради формата на тялото си било наречено летяща мечка (Pteropus ursinus). Климатът бил чудесен и двамата заселници разказвали, че дори и през зимата никога не почувствали нужда от обувки. А лятната жега била смекчавана от освежителния морски вятър.
	И така природата била събрала на това място всичко, за да го направи желано за по-продължителен престой на хората, но при условие да не били земетресенията и страшните бури, които от време на време връхлитали островите. Както е известно в Китайско и Японско море ураганите беснеят с ужасна ярост, като преминават със страшната си сила и над недалеч разположените острови Бонин. Тогава дори във вътрешността на заливите се появява такова невиждано вълнение, че разбунените водни маси се покриват изцяло с пелена от бяла пяна. А по време на нередките тук земетресения островите се разтърсват до самите си основи. Тогава се надигат огромни вълни, достигащи до такава височина, че заливат не само всички по-високи равнинни места, но изпълват и голяма част от долините.
	Витрин и Петерсен се отказали от своето отшелничество и напуснали острова с руския кораб, като за кратко време предоставили Бонин на подивелите свини и на летящите мечки. Малко по-късно двама предприемчиви мъже, Ричард Миличамп от Девъншър в Англия и Матео Мозаро от Рагуза, заедно с един датчанин, двама американци, както и известен брой туземци от Сандвичевите острови (петима мъже и десет жени) основали там едно селище, което скоро се разширило и увеличило жителите си с моряци, избягали от корабите си. Тези хора започнали да садят сладки картофи, царевица, тикви, корени „таро“, банани, ананаси и сума ти други плодове и то в такива количества, че успявали напълно да задоволят нуждите на корабите, които често хвърляли котва по онези места. Отглежданият от тях тютюн, също бил от изключително добро качество и нерядко достигал на височина пет-шест стъпки. По-късно тогава самостоятелно управляващото се селище си изработило дори и конституция. Властта била в ръцете на един управител и на двама съветници, които се избирали на всеки две години…
	И така, именно към тази островна група се бяхме насочили, но все още не бяхме стигнали до нея, когато капитанът изненадващо смени курса с няколко румба в посока на югозапад — една мярка, която предизвика учудването ми.
	— Кептън, да не би да искаш да минеш покрай островите Бонин? — попитах го аз.
	Той пое дълбоко въздух толкова внимателно и предпазливо, сякаш беше куче пъдпъдъчар, тръгнало да търси печурки, а лицето му придоби твърде замислено изражение.
	— Да мина покрай тях ли? Хмм, нямам такова намерение! Но все пак сигурно ще признаеш, че сега-засега ще е по-добре да се насочим малко по-настрани от сушата.
	— Защо?
	— Я помириши въздуха! Нищо ли не забелязваш?
	Въпреки цялото си старание не успях да надуша нито миризмата на теменужки, нито какъвто и да било друг аромат, освен обичайния мирис на солена морска вода и затова отговорих отрицателно:
	— Нищо не забелязвам.
	— А да виждаш нещо?
	Огледах хоризонта. На североизток изглеждаше така, сякаш точно там, където небето се сливаше с водата, то бе покрито с фина лъскава паяжина от кръстосващи се тънки лъчи, в чийто горен край се намираше малък светъл отвор, който в диаметър привидно не беше по-голям от една стъпка. Това видение бе тъй копринено меко, нежно и ефирно, като че светлия и ведър край на океана на самия хоризонт е бил докоснат от целувката на някоя морска сирена. Просто не можех да си представя, че тези тънки, едва забележими черти е възможно да са причината, накарала капитана толкова неочаквано да промени курса.
	— Виждам само онези безобидни чертички на североизток.
	— Безобидни ли? Е да, така може да говори само човек, който не е моряк, а бих казал, че е възможно така да мисли даже и някой опитен морски вълк, в случай че изобщо не е плавал по тези морета. Недей да имаш никакво доверие на това небе! Видът му много заблуждава. Скоро сам ще видиш какво ще последва.
	— Буря ли?
	— Буря? Ами! Нима искаш да сравниш мечка с мишка? Вярно, както веднъж ми обясниха и двете животни спадали към един и същ клас — на бозайниците, ала въпреки това не ми се вярва, че ще успееш да уловиш Баба Меца в миши капан. Така е и в този случай. И бурята и онова, което в най-скоро време трябва да очакваме, спадат към един и същ вид въздушни явления, но между една обикновена буря и тайфуна съществува същата разлика, както между мишката и мечката.
	— Тайфун ли очакваш? — попитах го донякъде изплашен, но донякъде и доволен, че ми се удаваше случай да се запозная отблизо с това най-страшно въздушно явление.
	— Да, тайфун. След десетина минути ще ни връхлети. Това ще е единайстият или дванайстият тайфун, който преживявам в тези води, тъй че много добре познавам този вид майски пролетен ветрец. За появяването му има най-различни признаци, но никой от тях не е тъй опасен, както ей онази дяволска мрежа на хоризонта. Казвам ти, Чарли, че само след пет минути паяжината ще забули цялото небе и ще се превърне в катраненочерна дебела облачна покривка. Но онзи светъл отвор ей там ще си остане, защото тайфунът трябва да си има някаква врата, през която да може да мине и да се втурне надолу. Това е тъй наречената ураганна дупка. Гледай час по-скоро да отидеш в каютата си и не се показвай, докато не те извикам или докато нашият добър „Вихър“ отиде на дъното и завинаги остане там на котва!
	— Това не ми се харесва особено, кептън! Не мога ли да остана на палубата?
	— Мой дълг е при появата на опасност да сваля всеки пътник долу в каютата му и все пак за теб бих направил едно изключение, но те уверявам, че още първата или втората грамадна вълна ще те отнесе зад борда.
	— Не ми се вярва. Не съм за пръв път в открито море, а ако наистина си толкова загрижен, тогава вземи едно дебело въже и ме завържи здраво за мачтата или пък нейде другаде!
	— Добре, при това условие може, но ако мачтата бъде пометена в морето, с теб е свършено!
	— Вероятно! Но в такъв случай и без друго от кораба едва ли ще остане нещо.
	— Well! Щом като веднъж си си избрал мачтата, тогава ела! Сам ще те вържа на нея.
	Той взе едно дебело въже и ме върза здраво. Междувременно на борда кипеше трескава дейност. Ветровите мачти и рейте бяха свалени, а всичко подвижно беше или завързано и здраво закрепено, или през люка бе занесено долу в трюма. И най-малкото платно беше скъсено, само горе бе оставено едно щормово ветрило, за да помага доколкото е възможно на руля. За ръкохватките на кормилото също бяха вързани въжета, които щяха да послужат в случай, че мускулната сила на ръцете не бе вече в състояние да овладее заливания от вълните рул. Най-накрая всички люкове и отвори, водещи към трюма, както и към другите долни помещения, бяха плътно затворени, за да не може в тях да проникне вода.
	След приключването на цялата напрегната работа, точно след десет минути, както беше предсказал капитанът, тайфунът се развихри. Небето се покри с черни облаци, а вълните придобиха кажи-речи катранен и някак заплашителен цвят. Не че бяха станали по-бързи от преди, но всяка от тях бе заприличала на черна пантера или на настръхнал бизон с разрошена грива, спрял се за миг на мястото си, за да събере сили за внезапен скок или могъщ удар с рогата.
	Ураганната дупка се беше разширила. Сега наподобяваше кръгъл прозорец, през който струеше някакъв фин червеникаво-жълт дим. Ето че по водната повърхност с леко шумолене премина слаб полъх на ветрец, а нейде отдалеч се разнесе някакъв звук, който наподобяваше звука от надуван с прекомерна сила тромбон.
	— Внимавайте, момчета, идва! — разнесе се гласът на капитана. — Не стойте така, ами се дръжте за неподвижния такелаж!
	Екливите звуци от тромбона се приближаваха все повече и повече и… ето че изведнъж видяхме как се надигна една черна, висока, почти отвесна стена от водни маси, а зад нея вилнееше ураганът, който я беше издигнал и гонеше пред себе си. В следващите мигове дори и залп от цяла батарея оръдия на фирмата „Круп“ нямаше да може да се чуе. Огромната вълна ни настигна, връхлетя ни и ни погреба под водните си маси, тежащи много, много тонове.
	„Дръж се, мой добър «Вихър», дръж се!“ — помислих си аз и като че ли храбрият кораб се вслуша в желанието ми. От черната ревяща и кипяща бездна той надигна силно потопения си нос. Но в тези един-два мига океанът напълно беше променил своя лик. Великански вълни се надигаха и търкаляха от всички страни към нас, и достигнали височината на къща, с все сила се стоварваха върху палубата. Но веднага щом преминеха водите на едната вълна над главата ми и ето, че вече срещу мен зейваше страшната паст на следващата, и едва ми оставаше време да си поема дъх. Това бе такъв рев и вой, такова плискане и гъргорене, клокочене и пенене, свирене и съскане, такива стонове, пукот, трополене и тътен навсякъде около мен, под мен, над мен, а и в… мен, защото имах чувството, че ужасният тайфун вилнееше и в самия мен, в моите кости, мускули, жили и изобщо във всяка фибра на тялото ми.
	Капитанът се беше хванал здраво за едно от свободните въжета и в ръката си държеше рупора. Само неговият остър, силен, ехтящ звук успяваше да се чуе сред страхотния, хаотичен шум на разбеснелите се около нас стихии. Хората разбираха заповедите му и въпреки нечовешкото напрежение на силите, което се изискваше от тях, бързо ги изпълняваха. Една шепа храбри и доблестни моряци се хвърляше от едно към друго застрашено място и точно в такива мигове човек би трябвало да наблюдава тези силни презиращи смъртта мъже, за да може да разбере каква стойност има всеки един от тях. Трима души бяха застанали при руля и въпреки че напрягаха всички сили, не успяха да го овладеят с голи ръце. Видяха се принудени да си послужат с въжетата.
	Вълните бяха толкова огромни и тежки, че страшната сила, с която се стоварваха върху кораба, заплашваше да го смаже. Високи вълни непрекъснато ни заливаха и главната мачта, на която бях вързан, се огъваше като върбова пръчка. Ураганната дупка се беше затворила и ние бяхме обгърнати от истинска нощ, в чийто мрак призрачно проблясваше искрящата пяна, покрила гребените на вълните. Ураганът бесня два, три, четири часа. Никога до този момент не се бях чувствал толкова безпомощен нито пред най-страшния прериен пожар, нито пред най-опасния звяр на дивата пустош, нито пред което и да било друго ужасно природно явление. Сега обаче бях пронизан от ясното съзнание за човешкото безсилие, което ни кара да се хвърляме в прахта пред нозете на Всемогъщия. Спомних си за онази буря в Генисаретското езеро, както и за вика за помощ на отчаялия се ученик на Христа:
	„Господи, помогни ни, загиваме!“. Колкото здраво и добре да е построен един кораб, колкото и смело сърце да бие в гърдите на опитния капитан, колкото храбро и доблестно екипажът да изпълнява своя дълг, все пак всеки миг е възможно корабът заедно с всичко живо на борда да отиде на дъното. И после…
	„На пуст далечен бряг е запокитен
	разкъсаният кораб. Ден след ден
	дълбоко скрит под щурма на вълните
	ще спи товарът му, на пясъците в плен.
	И гавра зла е щастието прежно
	за хората, познали гибелта —
	погребан свят, погубени надежди
	от бурята, разбунила нощта.“
	Стиховете са преведени от Славчо Донков и Веселин Радков. Б. р.
	Никога през живота си не бях виждал и преживявал толкова разбесняла се природна стихия и всеки миг очаквах да бъда откъснат от мачтата и останал без опора, да бъда запокитен във врящия и кипящ океан. Около борда не съществуваше вече никакъв релинг. Той беше изпотрошен и отнесен от предметите, които яростно бушуващият тайфун беше изтръгнал от местата им и запратил във вълните. И изведнъж за около минута се възцари пълна тишина, по време на която можех да чуя припрените удари на собствения си пулс.
	— Внимавайте, момчета! Сега ще ни връхлети с двойна сила! Едва-що капитанът бе изрекъл тези думи, когато проблесна ослепителна светкавица и последва такъв гръм, че океанът потрепери и земята сякаш щеше да се разцепи и после тайфунът така се вряза във водата, че вълните прехвърлиха върховете на мачтите ни. Бяхме грабнати от силен водовъртеж и корабът се завъртя около собствената си ос — разнесе се всеобщ вик на смъртен ужас, последван от страхотно пращене, пукот и тътен. След това ураганът замря тъй внезапно, както млъкват музикалните инструменти по знак на капелмайстора. Чуваше се само разбиването на вълните в корпуса на нашия кораб.
	— Фокът падна зад борда! — изкрещя капитанът с гръмовен глас. — Отрежете въжетата, бързо, режете, режете, за Бога!
	Всички моряци се въоръжиха със секири. Корабът се наклони към десния борд. Последваха мощни глухи удари. Вълните шумяха и кипяха. Корабът се клатушкаше и заравяше носа си дълбоко във водата, докато една след друга огромните вълни се стоварваха върху палубата, погребвайки ни под тежките си водни маси. .
	— По-бързо, по-бързо, момчета, иначе ще потънем! — крещеше Търнърстик.
	— Ахой, кептън! — извика боцманът. — И шпритът падна от носа и е увиснал на фока!
	— Сечете, отсечете и него! — гласеше отговорът. В същото време, държейки се ту за един, ту за друг предмет, капитанът мина покрай мен и се отправи към носа, за да се убеди сам какво е положението на нещата. Отново проехтяха удари, а после отпред нависоко плисна вода и пяна и носът на кораба се вдигна.
	— Ахой, кормчия, добро ли е положението на кърмата?
	— Ай, ай, сър!
	— Well! Вдигнете малко платната с един риф, момчета! Ще ни е необходимо, защото тайфунът вече отмина.
	После той се върна при мен.
	— А-а, Чарли, още ли си жив?
	— Малко!
	— Значи не съвсем, а? Вярвам ти. Сигурно си нагълтал доста солена вода, а това не е работа за всеки. Искаш ли да те развържа?
	— Мисля, че да, сър. Тайфунът наистина ли отмина?
	— Естествено. Той винаги се появява внезапно и също тъй бързо се сбогува. Ама ни тегли много здрав ритник! Океанът ще е силно развълнуван още няколко часа. фокът, шпритът и кливерът отидоха по дяволите, но ако дъното ни е все още здраво, ще благодаря на Бога, че се отървахме с толкова малко.
	Той ме развърза и трябваше да положа големи усилия да се задържа на краката си при това силно разбунено море, чиито вълни намаляваха и се успокояваха все повече и повече. Облачността се разкъса на няколко места. Отново настана светъл ден и най-сетне първите слънчеви лъчи пак си пробиха път.
	Палубата представляваше ужасна гледка, но в момента това не ме интересуваше. Побързах да сляза с капитана долу в трюма, за да видим какво е положението. Там цареше наистина страхотно безредие. Бурета, бали, пакети и сандъци се търкаляха наоколо в див безпорядък. Едва след доста време с цената на големи усилия успяхме да си проправим път сред този хаос. Но едва се бяхме справили с тази трудна задача, когато вървящият пред мен капитан се обърна, избута ме настрана и се завтече обратно нагоре към палубата.
	— Кептън, какво има?
	— Вода в трюма! Имаме голяма и опасна пробойна!
	Той се изкачи горе на палубата, за да заповяда на хората си да се заловят с помпите, а аз положих усилия възможно най-бързо да оправя маркучите. Само след две-три минути започна изпомпването на водата, докато корабният дърводелец се зае да открие пробойната и да я запуши. Това бе твърде тежка работа, но бе свършена поне дотолкова успешно, че поне в момента да се чувстваме в безопасност.
	Другите се занимаваха с почистването на палубата от какви ли не отломки и изпокъсани въжета. После поставиха временен ширит и на остатъка от фока вързаха и издигнаха импровизирана мачта. Доколкото бе възможно възстановиха и релинга, а след това капитанът накара кормчията да промени курса право на север.
	— Така все ще се доберем до Порт Лойд — каза той.
	— Кога ще стигнем там?
	— Вече установих местоположението ни — отвърна той. — Тайфунът ни е въртял в кръг. Трябва да знаеш, Чарли, че подобна хала няма нищо общо с една почтена буря, която духа от една и съща посока, както си мислят някои моряци и учени, а най-често бушува на сравнително малка площ със строго определени граници като по едно и също време връхлита от всички страни. Напълно е възможно, докато сме се намирали сред тайфуна, само на няколко мили от нас да е преминал някой друг кораб, подгонен от лек вятър, а екипажът му най-много да се е поучудил на вълнението, което по необясним начин се е появило около неговия нос. И тъй, ураганът ни е въртял кажи-речи в кръг и въпреки лошото състояние на платната и такелажа ни можем още днес преди падането на нощта да стигнем до Порт Лойд.
	— Това е чудесно, макар че по време на тайфуна близостта на островите Бонин е представлявала за нас много голяма опасност.
	— Именно по тази причина промених курса, но сега се радвам, че не сме се отдалечили кой знае колко много. Пробойната е запушена само временно, мачтите ни отидоха по дяволите и като се има предвид какво е положението долу в трюма, е напълно възможно да ни се наложи да останем известно време в Порт Лойд, за да направим кораба отново годен за далечно плаване. Щастлив съм, че сам съм си господар и за подобни неща си нося отговорността единствено пред самия себе си! Но, Чарли, на теб сигурно ще ти доскучае, а?
	— Не мисля така, мастър Търнърстик.
	— О, така е! Там няма нито концерти и театри, нито вестници и библиотеки, каквито неща обичаш като драскач на книги. А там няма да имаме и развлеченията на Нимрод,* защото не се срещат нито диви говеда, нито леопарди, нито…
	[* Легендарен страстен ловец. Б. пр.]
	(Моите най-дълбоки почитания на горната бележка, но това е по-скоро библейски ловец, отколкото легендарен. Б. на Виктор от http://bezmonitor.com)
	— Но се срещат колкото щеш диви кози и подивели прасета, костенурки и водни птици, кептън.
	— Наистина ли?
	— Естествено, щом ти казвам!
	— Ура, чудесно! Тогава ще ударя няколко дузини кози, няколко десетки прасета, петдесет-шейсет костенурки, както и неколкостотин пингвина.
	Засмях се.
	— Наистина ли имаш намерение по тези географски ширини да стреляш по пингвини?
	— Защо не, щом ги има? Тези същества са много тлъсти и толкова глупави, че човек може всичките да ги изтрепе с тояга, преди да успеят да проумеят, че животът им е в опасност.
	Трябва да спомена, че добрият, достопочтен мастър фрик Търнърстик беше страхотен ловец. Не се страхуваше нито от хора, нито от каквото и да било диво животно. Само че страдаше от една твърде смущаваща особеност — вярно, юмручните му удари попадаха там, където бяха насочени, ала ако се прицелеше с пушката си на североизток, куршумите му винаги някак си извиваха и отлитаха на югозапад. Изглежда любимото му занимание беше ловът на пингвини, при който се използват тояги вместо пушки и ето защо съжалявах, че островите Бонин не бяха проявили необходимото разбиране да се попреместят малко по-близо към южния полюс.
	Привечер видяхме точно пред нас да изплува островът Пийл, най-южния от трите големи острова на групата Бонин, където се намира и главното пристанище, а след половин час хвърлихме котва в Порт Лойд. Тук морето беше спокойно и както узнахме по-късно, хората не бяха забелязали и следа от ужасния тайфун. Изглежда капитанът имаше право с твърдението си, че често подобен ураган остава ограничен в строго определени граници.
	Тук липсваха обичайните по други места формалности при акостирането. Приближихме се възможно повече до брега и хвърлихме котва. Тъй като нямаше други кораби, издигнахме само звездния флаг* и дадохме един оръдеен изстрел, за да известим както пристигането си, така и националната принадлежност на кораба.
	[* Става дума за малък син флаг със звезди на Съединените щати. При тържествено влизане на кораб в пристанището трябва да се издигне голямото знаме. Б. нем. изд.]
	По време на тайфуна бяхме загубили две лодки. Капитанът се отправи към сушата с една малка йола и, естествено, аз го придружих. Заселниците ни посрещнаха много сърдечно и ние имахме удоволствието на твърда земя да получим току-що приготвена великолепна вечеря. Докато се хранехме, Търнърстик не можа да се сдържи и зададе следния много важен и необходим въпрос:
	— Джентълмени, я ми кажете какво е положението тук с лова?
	— Много добро — гласеше утешителният отговор.
	— Какъв дивеч се среща наоколо? Пингвини?
	— Не.
	— Тюлени?
	— Не.
	— Морски лъвове?
	— Също не.
	Изглежда добрият капитан наистина се увличаше по лова с тояги. За съжаление си беше направил сметката без… дивеча, но продължи да пита:
	— А какво се намира иначе?
	— Свини, кози, костенурки, водни птици и летящи мечки.
	— Бре да се не види! Вярно ли е? Никога досега не съм чувал, че и мечките пърхат наоколо из въздуха. Или този вид добичета са по-други същества от онези, които обикновено сме свикнали да наричаме мечки? Известни са ми само белите мечки, сивите, кафявите и черните, знам я и миещата мечка. Казвай, Чарли! Нали ти си естествоизпитателят в това изследователско пътешествие с нашия прочут „Вихър“!
	— Pteropus ursinus — отвърнах аз с много важна физиономия.
	— Perotus purgilus? Какви са тези думи? Я говори като хората!
	— Well, тогава ще ти кажа „прилеп“, ако тази дума разбираш по-добре.
	— Прилеп ли? Хмм, ама че шегаджии, от прилепа да правят мечка! Ами колко голямо е това великанско животно?
	— Дълго е двайсет-двайсет и пет сантиметра, а с разперени крила стига на ширина около три стъпки. Предпочита да живее по палмите с ветрилообразни корони и е едно от малкото животни от този вид, които спят през нощта, а тръгват да търсят прехраната си по време на най-светлите обедни часове.
	— Тъй като и аз имам същите навици, значи също спадам към тези „Peroques purgatus“, или както там нарече преди малко онази пасмина. Понеже не ми се иска да им причинявам никакво зло, ще се задоволя с другите видове: кози, свини и костенурки. Но да застреляш някаква си коза не е никакво геройство, нали, Чарли?.
	— Хмм, чак геройство че не е, не е, обаче често е твърде опасно. Я си помисли за дивите кози! А тукашните кози също са диви и планините са много стръмни и трудно проходими.
	— Не обичам катеренето, защото винаги се преобръщам или през десния, или през левия борд. Изкача ли се нагоре на трийсет сажена после сигурно ще се изпързалям надолу на не по-малко от петдесет сажена. Ами как стои въпросът с костенурките? Тук може ли човек да си приготви „мок-търтъл“ супа?
	— Едва ли, кептън — усмихнах се аз.
	— Защо? Не ми ли каза, че тук имало колкото щеш костенурки?
	— Така е и именно заради това можеш да си свариш истинска „търтъл“ супа, а не някаква си „мок-търтъл“.
	— Само дяволът може да го разбере! Я ми обясни всичко малко по-ясно!
	— Обикновено „мок-търтъл“ се употребява неправилно. Супата „търтъл“ е истинската супа от костенурка, докато „мок-търтъл“ означава фалшива, неистинска супа от костенурка, т. е. имитация.
	— Well, Чарли, ще ти издам свидетелство, че си много голям учен както по естествознание, тъй и по супите. Де да можехме още днес да уловим някоя истинска „търтъл“!
	Един от заселниците, някогашен обитател на Маркизките острови, веднага изяви готовност да ни заведе до едно място, където можело да намерим от тези животни. Лунната светлина бе доста силна, вечерта действително заслужаваше да се нарече райска и ние тръгнахме подир нашия човек по един път, който се виеше през великолепна палмова гора и водеше към малък и усамотен залив.
	Там имаше гъсталаци от таитянска таманус,* катапи** и смокинови дръвчета, пред които се простираше широка, ослепително бяла пясъчна ивица, спускаща се към водата под съвсем малък наклон. Веднага, щом излязохме измежду черниците, ние зърнахме две костенурки, които бавно пълзяха от морето към нас. Бяхме се снабдили с по една тояга и скоро ги обърнахме по гръб, а в това положение те изцяло ни бяха в ръцете. Тази работа съвсем не беше лека, защото по-голямото животно като нищо надхвърляше сто и петдесет килограма, а пък по-малкото не беше кой знае колко по-леко.
	[* Черничево дърво, достигащо на Таити често обиколка от четири-пет метра. Б. нем. изд.]
	[** Декоративен храст (Cerverathevetia). Б. пр.]
	— Ами сега? — попита фрик Търнърстик. Островитянинът, който горе-долу говореше английски, каза:
	— Оставете ги да лежат тук до утре сутринта. Те не могат да избягат и ще изпратите хора да ги вземат.
	— Нямам такова намерение! — отвърна капитанът, който въпреки че правеше впечатление на суров и грубоват човек, имаше всъщност твърде жалостиво сърце. — През нощта тези клети животни ще изживеят такъв смъртен страх, какъвто дори и на тях не пожелавам. Чарли, жалко, че не си носиш пушката, иначе можеше да им изпратиш по някой куршум!
	— Щеше да е голяма храброст от моя страна — обадих се аз. — Та няма ли някой един нож?
	Заселникът извади своя нож и с два енергични удара отсече главите на костенурките.
	— Сега ще ги занесем у дома! — разпореди се капитанът. Той хвана по-голямата от тях и действително успя да я повдигне, ала само след една крачка я хвърли на пясъка.
	— Кълна се във всички мачти и стенги, че това чудовище тежи колкото нашата котва! Наистина сме принудени да ги оставим тук!
	Но изглежда островитянинът беше на друго мнение. Той отряза няколко дебели пръчки от смокиновите дървета, свърза ги с вейки от увивни растения и по този начин направи нещо като шейна, върху която отърколихме тежките животни. После и тримата се впрегнахме пред нея и така завлякохме плячката си до поселището. Там се заловихме да я прехвърляме в нашата йола. Но ето че светлината на една от факлите падна върху гърба на по-голямото животно.
	— Стоп! — нареди капитанът. — Какво е това? Тази „търтъл“ супа вече си носи на гърба и чинията!
	Наведох се и накарах да ми светят. Действително че върху здравата броня на животното се виждаше някаква яйцеподобна плочка, чиито краища бяха извити нагоре от естествения растеж на костенурката и в следствие на това бе придобила формата на малък яйцевиден супник.
	— А тук има и някакъв надпис — обади се Търнърстик. — Но кой ли ще ти разчете тези драсканици? Туй не е нито английски, нито някакъв друг нормален език. Чарли, я си поблъскай главата!
	Плочката беше направена от онзи вид бронз, който никога не се поврежда от водата и се изработва единствено в Китай и Япония. Опитах се да разчета надписа. Той се състоеше от две японски имена, поставени едно под друго.
	— Сен-то и Тзифоуризима.
	— Какво е това, Чарли?
	— Тзифоуризима е остров, който се числи към самата Япония. Понякога така наричат и цялата островна група Оки, състояща се от седемдесет и седем острова и островчета.
	— Ужасно, как може човек да има толкова свободно време да запомня подобни неща!
	— Сен-то е сто и двайстият даири на Япония. Ако не се лъжа е управлявал от 1780 до 1817 година.
	— И какво общо има този тип с моята „мок“… исках да кажа с моята „търтъл“ супа?
	— Костенурките имат много дълъг живот, чиято продължителност хората са се опитвали да установят като на някои заловени животни поставят някакъв знак и после ги пускат на свобода. Изглежда те предприемат учудващо редовни странствания до едни и същи места. Несъмнено, тази костенурка е била уловена някога си на Тзифоуризима и за да обозначат някак си, макар и приблизително времето, са изписали на гърба й името на тогава властващия даири. И така, сам можеш да изчислиш горе-долу възрастта й.
	— Нямам такова намерение, защото лесно мога да стигна до твърде неапетитния извод, че съм уловил някоя седемдесетгодишна „търтъл“ супа, а ти, Чарли, сигурно ще признаеш, че това не ни дава повод за особено радостни очаквания. Хвърлете я в лодката! Ще бъде сготвена и изядена и ако някога се срещна с този тъй наречен Дайрио или Домино, ще му върна неговия чифиримилигикски супник!
	— Сър, няма ли да е по-добре, ако пожелаеш да ми оставиш плочката на мен? Толкова ми се иска да я занеса у дома и да я запазя като спомен!
	— Като спомен ли? Ама че чудак! И спомен за кого? За онзи Диарии или за костенурката?
	— И за двамата.
	— Ами вземай я тогава! Нямам нищо против да получиш и цялата черупка заедно с Диарии, защото се интересувам само от супата.


>>	Втора глава
>>	Един много успешен лов на диви кози

	На сутринта си имахме страшно много работа с нашия доблестен и храбър „Вихър“. Пробойната можеше да се поправи напълно само от външната страна на кораба и тъй като на остров Пийл и дума не можеше да става за някакъв док, се налагаше да вършим работата с гмуркане. По-голямата част от нея се падна на мен, понеже никой от екипажа не можеше да издържа достатъчно дълго под вода. Почти невероятен факт е, че повечето моряци, с изключение на онези, които завършват морско училище, са лоши плувци. По света се срещат стотици матроси, които се чувстват в пълна безопасност на някой стар, полуразбит, тримачтов кораб, а не искат и да чуят за едно чудесно пътуване с лодка.
	По обяд, след като с апетит си хапнахме нашата „търтъл“ супа, бях награден от капитана за усиления си труд с едно много приятно предложение.
	— Чарли, какво ще кажеш, дали месото на тези диви кози ще е лесно смилаемо?
	— Несъмнено.
	— Тогава вземай пушката си и тръгвай с мен! Ще отидем за такова месо.
	— Готов съм, но ти предлагам да ловуваме не тук, а ей насреща на остров Стейпълтън.
	— Защо?
	— Снощи разпитах и ми казаха, че там можело да се намери повече и по-хубав дивеч.
	— Well, тогава ще се прехвърлим там с лодката!
	— Ще вземем ли още някой с нас?
	— Няма нужда. Какво ли разбират тези обесници от лов? Само ще ни прогонят дивеча. Хайде, ела в йолата!
	Веднъж бях чел някъде, че островът Стейпълтън е много скалист, а от странстванията си из Алпите знаех колко полезни могат да бъдат при изкачването на стръмни скали едно дълго въже и планинарска тояга. Във всички случаи моето ласо беше по-добро от всякакво друго въже. Измъкнах го от багажа си, а после намерих и един здрав бамбуков прът, който с помощта на корабния ковач бързо превърнах в хубава тояга за катерачи — отгоре бе закован един стар пикел, а отдолу забихме железен шип. Когато се появих с тази странна екипировка, мастър фрик учудено ме зяпна и попита:
	— Чарли, що за детинщини са това, а? Виж го ти него, тръгнал да стреля по кози с бамбукова пръчка и кожен ремък!
	— Pshaw! Аз съм алпийски ловец, сър! — гордо му отговорих.
	— Алпийски… я не ставай смешен и изхвърли тези боклуци в морето!
	— Да поизчакаме с изхвърлянето!
	Качих се пръв в йолата, а той ме последва. После взехме веслата. Вярно, трябваше да гребем цели четири часа, но морето беше спокойно, а вятърът — попътен. Минахме покрай различни много живописно оформени скали западно от островите Пийл и Бъкланд, като постоянно държахме курс право на север и така най-сетне стигнахме до остров Стейпълтън. Навлязохме в един тесен залив, който се врязваше дълбоко между стръмните скали, устремили се високо към небето. Цялото лице на капитана засия, когато посочи нагоре с ръка и каза:
	— Чарли, погледни! След всеки изстрел ще падат поне по две!
	И действително видях, че планинските върхове и площадките на скалите буквално бяха покрити с диви кози. Тук сигурно щеше да падне много богат лов. Слязохме на сушата и изтеглихме йолата нагоре по брега дотам, където нямаше да може да я достигне приливът, който впрочем, по онези места не се изкачва повече от три стъпки. После поехме напред като се закатерихме по стръмните скалисти височини.
	Със своите зъбери, остри върхове и хребети, както и със стръмните каменни бастиони пейзажът съвсем приличаше на алпийски. Бамбуковата тояга ми служеше отлично, докато пъшкащият зад мен капитан често бе принуден да пълзи на четири крака, за да преодолее големите трудности при изкачването. Най-сетне, силно запъхтян, той се спря и едва продума:
	— Чарли, спри! Да не би да искаш да се изкатериш до луната? Я погледни онази долина отсреща! Направо гъмжи от кози. Прехвърлим ли се в нея, ще можем с четири изстрела да убием поне двайсетина парчета.
	— Тъкмо там се каня да отида я!
	Той ме погледна с отворена уста и неизказано учудена физиономия.
	— Там… от… среща ли? Слушай, Чарли, един от двама ни е луд, но най-откровено ще ти призная, че моят акъл и сетивата ми плават по верния курс. Искал човекът да се отправи наляво, а е опънал платна право надясно!
	Не успях да се сдържа и се разсмях.
	— Кептън, я ми кажи какво ще правиш наляво?
	— Че какво друго, освен да стрелям по козите!
	— Well! Ами тогава опитай де! Ще ти платя по десет долара за всяка, която ти позволи да я застреляш.
	— Да не би да искаш да кажеш, че не умея да стрелям?
	— Не, но искам да кажа, че вятърът духа в посока от теб право към тях.
	— Вятърът ли? Чарли, не ми се сърди, ама възможностите ти на природоизпитател и на специалист по супите се изчерпват дотук. Че какво ли разбира една коза от ветрове? Можеш да бъдеш сигурен, че няма да се катеря по тази скалиста стена пред мен. Прави каквото искаш, но не ми се ще да се върна на борда със счупен врат.
	След тези думи той наистина се насочи наляво и, сумтейки и пуфтейки, с тежка крачка се отдалечи. Трябваше да побързам, ако не исках да ми провали целия лов. Впрочем, ако не се надявах да се възползвам от поведението му, аз изобщо нямаше да го пусна да поеме сам в споменатата посока.
	Чевръсто се закатерих нагоре и скоро се добрах до хребета, зад който скалите се спускаха много стръмно към една странична клисура. Подпирайки се на бамбуковата тояга, започнах да се спускам или по-скоро да се пързалям надолу, а после като свърнах наляво, продължих до мястото, където клисурата излизаше на широката долина, към която се беше отправил моят добър приятел фрик Търнърстик. Щом стигнах там, аз се скрих зад една скала и зачаках с карабината „Хенри“ в ръка.
	Търпеливостта ми не бе поставена кой знае колко дълго на изпитание, защото само след няколко минути в луд бяг се появиха всички онези кози, които храбрият капитан се беше заканил да убие по две с един изстрел. Недалеч пред мен голямата долина правеше завой. Нямаше как животните да ме забележат преждевременно, така че налетяха право на куршумите ми. Два, три, пет, шест изстрела и след това те вече отминаха, но шест от тях останаха да лежат на земята. Тъкмо се канех да се покажа иззад скалата, когато дочух някакво силно пъхтене и сумтене. Нещо се приближаваше, пуфтейки като локомотив. Беше капитанът, който най-сетне се спря пред убитите кози.
	— Хиляди ярета и пръчове! Какво е това? Кой ли ги е убил? — възкликна той.
	Пристъпих напред и сърдечно се разсмях.
	— Аз, ако нямаш нищо против, сър!
	— Ти ли, Чарли? Ти? Че как се появи тук?
	От смайване добрият фрик бе така зяпнал с уста, сякаш се канеше да излапа наведнъж всичките свои „хиляди ярета и пръчове“.
	— Спуснах се ей отгоре от онази почти отвесна скала. Обещах ти за всяка застреляна от теб коза по десет долара. Колко трябва да ти платя?
	Лицето му придоби смутено и навъсено изражение.
	— Е да, Чарли, но тези добичета хукнаха, че се не видяха преди още да бях вдигнал пиратския флаг. Тогава опънах всичките си платна и се понесох подир тях така, че дробовете ми още фучат като вчерашния тайфун. Е, как тогава можех да хвърля котва, да си поема дъх, да сваля пушката си от гърба, да се прицеля, че и да улуча? От един моряк не бива да искаш шесткратно по-голямо постижение от онова, което е по силите на другите.
	— Че кога съм искал да застреляш трийсет и шест кози?
	— Трийсет и шест ли? Как пък ти хрумна това число?
	— Ей там лежат моите шест кози. „Шесткратно“ повече каза самият ти, а шест пъти по шест прави точно трийсет и шест.
	— Хмм, сметката ти е вярна — изръмжа той, като погледна първо към пушката си, а после и към моите кози. — Слушай, Чарли, наистина ли тези зверове разбират нещо от вятъра?
	— Естествено. Те имат отлично обоняние и освен това навярно са те и чули и видели, защото си достатъчно едър и широкоплещест, а пъшкането ти дочух дори и аз още от стотина метра.
	— Слушай, Чарли, да не би да искаш заради някаква си коза да се задуша? Който не може да понася пъшкането ми, нека… нека…
	Той се ядоса, че започна мисълта си с подчинено изречение, без да може да скалъпи главното. Аз се засмях най-сърдечно и като му подадох ръка, казах:
	— Я недей се измъчва, сър! Ето тук разполагаме с шест тлъсти животни, а за днес повече не са ни нужни.
	— Тъй ли мислиш? — той впери в мен святкащите си от гняв очи. — Ами какво ще кажат хората на кораба? Мастър Чарли застрелял всичките шест кози, а капитанът нито една! Нека веднага ме прекарат под кила на кораба, ако си тръгна оттук преди също да съм застрелял моите шест парчета, чуваш ли? Шест, най-малко шест! Сега знам, че тези животни могат да ме усетят по вятъра и ще се съобразявам с това. Тръгваш ли с мен, или оставаш тук?
	— Естествено, че ще дойда с теб, но ще те помоля малко да почакаш.
	— Защо? Нямам никакво време, иначе тези добичета ще се отдалечават все повече и повече и до края на живота си няма да успея да ги догоня.
	Пак не можах да сдържа смеха си.
	— Ти наистина ли мислиш, че ще настигнеш тези кози? Я ми помогни да покрием шестте убити животни с клони и да ги затиснем с камъни, а после ще намерим някое място, откъдето ще имаш възможност да стреляш по друго стадо!
	По описания вече начин на първо време се погрижихме за сигурността на плячката си и после се отправихме към една друга височина, откъдето можехме да огледаме целия терен, който щеше да се открие под нас. И този път се стори на капитана много тежък. Като не преставаше да стене и пъшка, той ми каза:
	— Чарли, спри! Опънал съм платна и се нося ту насам, ту натам, но въпреки всичко бавно напредвам. Я ми дай твоята бамбукова тояга!
	— Не трябваше ли да я изхвърля в морето?
	— Да не би да съм се скитал по всички географски ширини като теб, Чарли, за да опознавам страни и хора, а? Откъде тогава мога да знам как трябва да се направи всичко на този свят? Много добре знам как се вкарва на буксир тримачтов кораб в пристанище, но по какъв начин един морски капитан трябва да се оправя сред тези идиотски скали, виж, това все още не съм го научил. И тъй, всички хора на палубата и плаването продължава!
	Оттук нататък с помощта на бамбуковата тояга изкачването му вървеше по-лесно и по-бързо. Добрахме се догоре и в долината от другата страна на хребета забелязахме голямо стадо, което спокойно пасеше. Както и преди капитанът понечи да тръгне право към животните. Задържах го.
	— Чакай, мистър Търнърстик, по този начин пак ще ги прогониш! Спусни се ей оттук надясно. Там пътят ти е много лесен. Застани долу ей под онова дърво и ме чакай! Аз ще сляза там отляво и ще подгоня козите към теб.
	— Well, тъй ми харесва. Хайде, побързай да стигнеш долу! След пет минути трябва да съм ударил шест парчета.
	— Само с два куршума ли?
	— Pshaw! С всеки изстрел ще повалям по три.
	— Трудна работа! Не искаш ли по-добре да вземеш моята карабина „Хенри“? Отново я заредих и сега в нея има двайсет и пет патрона. Можеш да стреляш без да зареждаш.
	— Страшно удобно е! Дай я и ми покажи как се борави с такова чудо!
	Обясних му как да си служи с карабината. После, след като ми връчи любителската си пушка, той забърза надолу. Наистина бе много забавно да се гледа как, подпирайки се на бамбуковия прът, широкоплещестата му фигура се клатушкаше надолу, с типичната моряшка походка.
	Озовах се долу доста преди него. Щом видях, че стигна до дървото, започнах да се промъквам към животните и на около осемдесет-деветдесет крачки от тях натиснах спусъка два пъти. Още при първия изстрел една коза падна на земята, но тъй като не познавах пушката достатъчно добре, вторият не беше дотам сполучлив. Животното направи скок встрани и побягна нагоре по височината, от която се бяхме спуснали.
	Останалите диви кози се втурнаха право към моя храбър Фрик Търнърстик. Той им позволи да се приближат на около четирийсет крачки от него. Едва тогава се показа иззад дървото и вдигна карабината. Но за мое най-голямо учудване той не стреля. Докато тичах зад козите, гонейки ги към него, капитанът започна да ми прави какви ли не физиономии и жестикулации, нетърпеливо тропаше с крака, държеше пушката готова за стрелба, но не натискаше спусъка. Козите префучаха покрай него, той се обърна, прицели се и… силно възбуден взе с дясната си ръка припряно да оправя нещо по карабината.
	Междувременно животните избягаха, а аз стигнах до него.
	— Защо не стреля, сър? — попитах го учудено. Търнърстик се извърна към мен. Иначе толкова добродушното му лице беше станало тъмночервено от ярост, а гласът му прогърмя:
	— Какво трябвало да направя? Да стрелям ли? Че как? Теб ли да застрелям? Засрами се, Чарли, че едно такова животно е по-съобразително от теб! Тези благородни кози бяха тъй разумни да опънат платна точно срещу дулото ми, а ти бе тъй неразумен да търчиш зад тях. И на всичкото отгоре този човек очаква от мен да съм натиснел спусъка! Ами ако те бях застрелял, а?
	— Да ме застреляш, мен? — попитах аз, смаян от неговия упрек. — Та това е съвсем невъзможно, понеже бях поне на двеста и петдесет крачки зад животните.
	— Няма значение. Позволи ми да разбирам по-добре от тези неща! Аз съм човек на години, събрал голям житейски опит, а ти си още млад. Нека за пример да ти разкажа една случка: мастър Корнпъш, когото не мога да понасям, идва при мен и ми наприказва такива неща, които ме вбесяват. Сграбчвам го и го блъсвам така, че да падне по горните стъпала и да се спре на междинната площадка, или по-точно казано, искам да го изхвърля надолу по стъпалата до площадката, обаче той е толкова несръчен, че пада и по следващите стъпала и така чак до долу и аз трябваше да платя куп пари като глоба. Това ми се случи с онзи нещастник мастър Корнпъш. Защо да не може историята да се повтори и с куршума? Искам да улуча само козите, ала куршумът си е наумил да стигне до теб. Прелита над животните и попада в твоята глава. Е, ами после, а? И още ме питаш, защо не съм стрелял, вместо да ми благодариш, че запазих присъствие на духа и ти спасих живота! Чарли, не съм очаквал подобно нещо от теб!
	Признавам, че бях съвсем слисан от този упрек, който ми бе направен напълно сериозно, а капитанът явно беше и дълбоко убеден, че е прав. Тъй като не ми се искаше още повече да разпалвам гнева му, аз само го попитах:
	— Ами защо не стреля по козите, когато те отминаха?
	— Че можех ли, след като твоята карабина не пожела да гръмне нито веднъж? Дърпах, теглих, натисках, блъсках и удрях с все сила — pshaw, не щеше и не щеше да стреля! Ето ти пушкалото! Ако някой път пак тръгна на лов за кози, ще си взема някой комин. За него поне ще съм сигурен, че ще бълва искри и дим. И сега откъде ще ги намеря моите шест кози, а?
	— Хмм, да, жалко — засмях се аз, — шест кози с два изстрела!
	— Чарли, не ме вбесявай! Дай ми моята пушка! Застреля ли нещо с нея?
	— Да, две животни. Едното е мъртво, а другото хукна ей там нагоре. Ранено е и силно кърви.
	— Нима е чудно? — гневно попита той. — Щом е ранено и се катери по такава стръмнина, клетото животно сигурно ще кърви силно.
	Неговата логика отново ме разсмя, но това толкова го ядоса, че просто грабна пушката си от ръката ми и извика:
	— Чарли, ти си истински варварин и съвсем безчувствен човек! Не желая да си имам повече работа с теб. Плавай от Порт Лойд до Кантон с когото си искаш, но само не и с мен!
	Той захвърли бамбуковата тояга пред краката ми и си тръгна със страшно намръщена физиономия. Оставих го да си върви, защото много добре знаех, че пак ще се върне. Вдигнах планинарския си бастун от земята и започнах да се изкачвам по следите на ранената коза. Непосредствено зад височината, която ми предстоеше да изкатеря, трябваше да се намира морето. Бях го установил още от отсрещния склон на долината. Следите от копитата на животното, както и кръвта, се забелязваха съвсем ясно и водеха към тесен хребет, чиято отвъдна страна, изглежда, се спускаше отвесно към морето. Съвсем близо до ръба на пропастта лежеше козата. Тя беше тежко ранена и когато ме видя, се опита да стане. С един точен изстрел сложих край на мъките й.
	Веднага след като отзвуча гърмежът, ми се стори, че нейде отдолу се разнесе вик. Легнах по корем и подавайки глава извън острия ръб на скалата, погледнах в пропастта. Както и бях предполагал каменната стена се спускаше отвесно надолу и образуваше, тъй да се каже, половин котловина, която в задния си край не беше по-широка от трийсетина стъпки, а отпред, където вълните миеха брега, тя постепенно се разширяваше като отвсякъде изглеждаше толкова изолирана и недостъпна, че с изключение на някоя и друга птица, в нея едва ли бе стъпвало друго живо същество. Отгоре едва ли можеше да се спусне човек или животно, а откъм водата достъпът до нея бе препречен от остри коралови рифове, в които се разбиваха високите вълни. И въпреки всичко долу стоеше един човек, който ме беше забелязал и с различни знаци ми даваше да разбера, че се намира в отчаяно положение.
	Можех доста ясно да доловя гласа му, обаче думите му не се разбираха. Неговото облекло ми подсказа, че е китаец. Как ли беше попаднал на остров Стейпълтън и как ли се беше озовал в този непристъпен залив? Сигурно не и доброволно. И как ли бе възможно да го измъкна? Все още размислях какво да направя, когато зад гърба ми се разнесоха стъпки. Не се обърнах, защото силното пуфтене и сумтене ми подсказа, че се завръщаше моят разкаял се фрик Търнърстик.
	— Мътните го взели, ама че катерене! Предпочитам да се изкача по хиляда мачти, отколкото да се спусна по тази скалиста планина! — изпъшка той.
	Добрият човечец съвсем забравяше, че във всички случаи трябваше да слезе долу.
	— Да не би да искаш да се спуснеш от тази страна, сър? — попитах аз, като посочих към пропастта.
	Капитанът протегна напред и двете си ръце с разперени пръсти, сякаш за да се защити и възкликна:
	— И през ум не ми минава! Струва ми се, че по този начин ще сляза толкова бързо долу, че капитан фрик Търнърстик ще се озове на дъното като останки от кораб, претърпял крушение, по който няма да можеш да различиш нито корпуса и мачтите, нито върлините и стенгите.
	— М все пак ще трябва да се спуснеш долу.
	— Аз ли? Трябва? И защо? Чарли, виж, връщам се с най-добри и почтени намерения, а в замяна на това ти искаш да ме пратиш на сигурна смърт. Нима е справедливо от твоя страна?
	— Е добре, но какво ще стане с човека долу, ако не го измъкнеш?
	— Човек ли? Къде?
	— Направи като мен! Легни по корем и го огледай!
	С голяма предпазливост той направи каквото му казах, а после ме попита:
	— Китаец е, нали, Чарли?
	— Да.
	— Как ли е попаднал нещастникът в този затвор?
	— Навярно сам ще ни каже. По вода не можем да се доберем до него. Невъзможно е заради онази страшна коралова бариера. Следователно ще трябва да се спуснем оттук.
	По лицето на капитана се изписа отчаяние.
	— Слушай, Чарли, от сърце ми се иска да помогна на този клетник, но каква ще му е ползата, ако заради него си счупя врата и самият аз остана да лежа там долу напълно безпомощен?
	— Имаш право. Тогава аз ще се опитам да сляза.
	— И с теб ще се случи същото — боязливо подметна той.
	— Ще видим! Невъзможно е направо да се спусна съвсем до долу, но добре, че нося ласото си. Виждаш ли ей там до самия ръб на скалата планинския банан? От него ще се спусна до онзи тесен издатък в каменната стена, а ти ще имаш задачата да уловиш ласото, което ще ти подхвърля на връщане, и пак да го завържеш за ствола на дървото. Естествено, че когато започна да се изкачвам по него, ще трябва да го държиш с двете си ръце.
	Отидохме до планинския банан, за който вързах ласото си съвсем ниско над земята. После захвърлих якето и шапката си и се спуснах до споменатия издатък, намиращ се на около петнайсетина стъпки под нас.
	— Кептън, развържи ласото!
	— Ай, ай! Но внимавай, Чарли! Паднеш ли долу, никой няма да може да ти помогне.
	Намотах ласото около кръста си и продължих слизането. Цялата височина на скалата възлизаше на около двеста стъпки. От Малката площадка, широка само четири стъпки, на която бях стъпил, за някой добър планинар не беше трудно да се спусне още по-надолу. Само на около двайсетина стъпки от дъното на котловината това ставаше вече напълно невъзможно. Без премеждия успях да се добера до въпросното място.
	Със затаен дъх китаецът следеше всяко мое движение. Но ето че в този момент той нададе едно възклицание, което изразяваше разочарованието му. Извърнах се към него и го попитах на куан-хо,* понеже предполагах, че така ще ме разбере:
	[* Езикът на образованите китайци. Б. нем. изд.]
	— Как се казваш?
	— Конг-ни.
	— Откъде си?
	— От Тиън-сиа,* там на си,** отвъд морето.
	[* „Под небето“, както китайците наричали своята империя. Б. нем. изд.]
	[** Запад. Б. нем. изд.]
	— А от коя провинция или от кой град?
	— От Куанг-чой-фу* в провинция Куанг-тунг.
	[* Кантон. Б. нем. изд.]
	— Как попадна тук?
	— Бях на едно лунг-йън,* което вчера бе потопено от тайфуна. Вълните ме изхвърлиха в този залив и ако не ме спасиш, сигурно ще умра.
	[* Букв.: „Драконово око“. Така китайците наричат вид джонки, чиято издигната предна част представлява драконова глава с неимоверно големи очи. Б. нем. изд.]
	— Можеш ли добре да се катериш?
	— Бил съм във всички планини на Запада. Зрението ми е добро, а краката ми не треперят. Обаче ударих главата си в скалите и сега ми се вие свят, а лявата ми ръка е ранена и много ме боли.
	— Ако превъзмогнеш болките си, ще мога да те спася.
	— Ще се опитам.
	Размотах ласото и спуснах примката му.
	— Прекарай този ремък под мишниците си! Ще те изтегля с него.
	Заради широките си дрехи и ранената си ръка той се приготви много бавно. После вдигна глава и ме попита:
	— Няма ли да ме изпуснеш?
	— Няма. Пази се с дясната ръка от скалата и ми помагай с краката си!
	Той изпълни указанията ми и не след дълго се изправи до мен бледен и страшно отпаднал. Беше млад човек на около двайсет и четири години. Сигурно изпитваше силни болки, защото докато го изтеглях с ласото, той си разкървави долната устна със зъби — толкова силно я беше прехапал.
	— Покажи ми ръката си! Искам да видя какво е състоянието й.
	— Ти лекар ли си? Запознат ли си с „Чанг-ши-ий-туни“* и „Ван-пинг-дзуи-чюн“?** — попита ме той.
	[* „Цялата медицина на Чанг-цин“ от Чанг-лу-ю, сина на онзи прочут лекар, излязла през 1705 година — книга от съкровищницата на класическата китайска медицина. Б. нем. изд.]
	[** „Завръщащата се пролет на всички болести“ — книга от съкровищницата на класическата китайска медицина. Б. нем. изд.]
	— Знам ги и двете, а също и „Ню-дзуан-и-дзунг-син-сианг“* — отвърнах аз, за да спечеля доверието му. — Дай да я видя!
	[* Букв.: „Златно огледало на фармакологията“, също един от класическите учебници. Б. нем. изд.]
	Той ми подаде ръката си. Прегледът бе сигурно много болезнен за него, защото установих, че над лакета имаше счупване на костта.
	— Ръката ти е счупена, но аз ще я наместя веднага, щом отокът малко спадне. Ще можеш ли да се изкатериш оттук нагоре?
	— Иначе бих могъл и то с лекота, но сега съм много отпаднал. Подкрепяй ме!
	Изпълних желанието му, ала скоро разбрах, че така нищо няма да стане. Опитах се приблизително да преценя тежестта му. Той бе як и жилав, но не беше кой знае колко едър.
	— Ще можеш ли да се държиш с краката си за мен, ако те взема на раменете си?
	— Наистина ли ще го направиш?
	— Да.
	— Но аз не знам кой си, а не ми се иска да нарушавам закона, който повелява да бъдеш учтив към другите.
	— Ти няма да нарушиш този закон, защото аз не съм дзъ-чунг-куо,* а съм тао-дзъ,** който желае да ти помогне. Хайде, нека опитаме!
	[* Син на Небесната империя, китаец. Б. нем. изд.]
	[** Син на разума, немец. Б. нем. изд.]
	Повдигнах го така, че той яхна раменете ми и сплете стъпалата си на гърба ми. Докато се държеше с десницата си за главата ми, а аз хванах с едната си ръка краката му, се опитах да се изкача нагоре. Катеренето наистина ми потръгна, макар че вървеше бавно, а освен това трябваше да бъда и много предпазлив, за да не направя някоя погрешна стъпка.
	Може би измина около половин час преди да се доберем до издатъка в скалите над нас. Както вече споменах площадката беше широка само четири стъпки, което допълнително усложняваше слизането на моя „ездач“ от раменете ми. И двамата съвсем лесно можехме да полетим надолу. Ето защо му казах да си затвори очите, после коленичих и лека-полека го оставих да се плъзне от гърба ми върху площадката. След това подвикнах нагоре:
	— Хей, мастър Търнърстик!
	— Тук съм!
	— Хвани ласото!
	Не беше лесно от това положение да подхвърля ремъка до него, но най-сетне успях. Капитанът го върза горе за дървото, а аз увих и стегнах другия му край около тялото на китаеца.
	— Чакай тук, докато се изкача горе! — предупредих го аз, а после извиках на Търнърстик: — Ахой, кептън! Идвам. Здраво ли е вързан ремъкът?
	— Да. Ако не се скъса, всичко ще мине добре, понеже съм го хванал като в клещи.
	Започнах да се катеря само на ръце по ласото и успешно се озовах горе. Търнърстик зарадвано ми стисна ръката.
	— Добре дошъл, Чарли! Ужасен беше този курс, по който опъна платна. Какъв път измина само и то с цял китаец на врата! Туй хич не е дреболия. Какъв е този тип, как се казва, откъде идва, какво търси тук и какво ти разказа?
	— Та това е цял корабен товар от въпроси! Ще ти отговоря по-късно, след като го изтеглим горе. Не бива да го караме дълго да чака. Счупил си е ръката и има ужасни болки.
	— Ръката ли си е счупил? Клетникът! Давай да го издърпаме, за да можеш да го позакърпиш!
	Вече бяхме двама и всичко ставаше по-лесно и по-бързо. Въпреки това веднага, щом стъпи горе при нас, китаецът се отпусна на земята. До този момент го бе поддържала само силата на една желязна воля, но ето че сега попадна в прегръдките на състрадателно и благотворно безсъзнание.
	— Чарли, този човек е много зле. Да не вземе да ни умре в ръцете? — разтревожи се капитанът.
	— Няма. Претърпял е корабокрушение и вълните са го изхвърлили в този затворен залив. Всичко това не е преминало без силни удари и сътресения, при което ръката му се е счупила. От вчера, а може би и от по-дълго време, той нито е ял, нито е пил и никак не е чудно, че след последното върховно напрежение на силите е изгубил съзнание. Но аз ще трябва да използвам сегашното му състояние, за да го сваля долу в долината и оттам да го отнеса до водата. Що се отнася до теб, ти навярно ще останеш тук, а?
	— Аз ли? Защо?
	— Тази височина се вижда надалеч в морето и ми се струва, че искаш да останеш тук да я украсяваш като фар.
	— Аз? Кой ти е казал подобни небивалици?
	— Самият ти, сър. Не спомена ли, че предпочиташ да се изкатериш на хиляда мачти отколкото да се спуснеш от тези скали?
	— Чарли, човек понякога само така си приказва. Прихване ли те нещо, ти си в състояние да изречеш неща, в които и сам никога не би повярвал. Но как ще свалим този китаец в долината? Та нали и самият аз здравата ще се озоря, докато стигна здрав и читав до долу?
	— Няма да имам нужда от помощта ти. Ще те помоля само да носиш пушката ми.
	— Всъщност не исках повече да се докосвам до този злощастен предмет, но щом като няма друг изход, ще ти направя тази услуга. Дай ми я!
	Капитанът ми помогна да кача изпадналия в безсъзнание човек на гърба си и тогава започнахме да се спускаме от височината. Когато стигнахме долу, той ме попита:
	— Къде ще го оставиш?
	— Тъй като тук няма вода, ще трябва да го занесем до потока, който прекосихме преди.
	— Ами нашите кози?
	— Сега не е възможно да се занимаваме с тях. Утре ще изпратим няколко души да ги вземат!
	— Нямам нищо против. И така, напред!
	Споменатият поток не беше далече. Едва там оставих китаеца на земята и оголих ръката му, за да охладя подутото място с вода. Междувременно той дойде на себе си и ни помоли:
	— Дайте ми да пия!
	След като това стана, той яде от хранителните ни провизии с такава стръв, която ясно показваше, че е гладувал. После ме помоли:
	— Кажи ми името си, за да знам как да се обръщам към теб, когато поискам да ти благодаря.
	Казах му го. Той поклати глава.
	— Когато се изрече някаква дума, човек трябва да може да си представи, да си помисли нещо. А твоето име няма душа. Позволи ми да се обръщам към теб на езика, който се говори в Шин-тан!* Ти си един тао-дзъ. Какъв сан или звание ти е Дал твоят император?
	[* Така будистите наричат Китай. Б. нем. изд.]
	— Аз пътувам по целия свят, а после сядам да пиша книги за всичко, което съм видял.
	— Тогава ти си не само сиой-дзай* или дзиой-ийн,** ами и дзинсъ*** и имаш правото да заемаш най-високи и почетни постове в твоята страна. Ти си велик, силен и умен. Ще те наричам Куанг-си-дза-съ,**** защото твоята родина се намира в ти-си.***** Ще ми разрешиш ли?
	[* „Цъфтящ талант“, както бива наричана научната титла бакалавър. Б. нем. изд.]
	[** „Повишен човек“, отговаря приблизително на лисансие (удостоен с научната степен лисансиат). Б. нем. изд.]
	[*** „Напреднал човек“, означава нещо като доктор. Върху тези три степени се базира възможността за получаване на назначение в Китай. По-високи и знатни служби се дават само на дзин-съ. Б. нем. изд.]
	[**** Букв.: „Голям блясък, доктор от Запада“. Б. нем. изд.]
	[***** Западна земя. Б. нем. изд.]
	Няма друг народ толкова учтив като китайците. Да наречеш някой от жителите на Небесната империя грубиян, е смъртна обида. Името, което Конг-ни ми даде, беше убедително доказателство, че и той не правеше изключение от това общо правило. То беше кажи-речи повече от високопарно, но какво ли можеше да ми навреди, ако го приемех? Ето защо кимнах и отвърнах:
	— Разрешавам ти. Как се казваше джонката, с която претърпя корабокрушение?
	— Фу-шин-хай.* Тайфунът я разби и издави всички хора с изключение на мен.
	[* Кралица на моретата. Б. нем. изд.]
	— Искаш ли да тръгнеш с нас за Куанг-чой-фу?
	— Имаш ли кораб, който да плава дотам?
	— Ей този човек има кораб, с който вече е обиколил всички морета.
	Тогава той се обърна към капитана.
	— Значи ти си ти-ту!* Как е твоето име?
	[* Ти-ту означава адмирал. Така с обичайната си учтивост китаецът е издигнал капитана до този висок ранг. Б. нем. изд.]
	Вместо капитана аз му отвърнах следното:
	— Той все още не говори езика на твоята страна, тъй че аз ще играя ролята на тун-съ* между него и теб. Кептън, този човек се казва Конг-ни и желае да научи името ти.
	[* Преводач. Букв.: „Доктор по езика“. Б. нем. изд.]
	— Търнърстик — отговори му моят приятел.
	— Ту-ре-не-си-ки? Ще бъдеш ли тъй милостив, ти-ту Ту-ре-не-си-ки Куанг-ган, да ме вземеш с вас до Куанг-чой-фу? — учтиво попита китаецът.
	Преведох думите му на „негово превъзходителство“ адмирал Ту-ре-не-си-ки, който се разсмя от сърце и ме попита:
	— Как е „да“ на китайски?
	— Зависи от диалекта. Или „чъ“ или „сшъ“.
	Капитанът се обърна към Конг-ни и като кимна, каза:
	— „Чъ“, а нямам нищо против и да е „сшъ“, приятелю! Щом те измъкнахме от едната каша, няма да те оставим да затънеш в другата я! Чарли, знаеш ли какво? Този човек се посъвзе донякъде и навярно ще може да стигне до брега. Вече се свечерява и ще трябва да побързаме да се махнем оттук!
	Нямах нищо против. Конг-ни заяви, че имал достатъчно сили да върви сам. Дадох му кърпата си, за да я върже през врата си и да пъхне счупената си ръка в нея. После поехме на път. Скоро изминахме краткото разстояние до йолата. Изтикахме я във водата, качихме се в нея и взехме веслата. Конг-ни се държа храбро и не след дълго успешно се озова на борда на нашия кораб, където незабавно се заех с ръката му. Ако не бяхме отишли да ловуваме на самотния остров Стейпълтън, той сигурно щеше да умре от жажда и глад по най-мизерен начин.

>>	Трета глава
>>	В Хонконг

	Ремонтът, от който нашият „Вихър“ имаше нужда, се оказа, за съжаление, твърде голям. Тайфунът беше разтърсил из основи цялата конструкция на кораба. Строшаването на фока и на бушприта не беше останало без последствия за корпуса. Освен това липсваха двете лодки. За да бъдат възстановени най-значителните повреди се оказаха необходими две седмици престой в Порт Лойд. После най-накрая излязохме в открито море и се отправихме към Кантон, където щяха да бъдат извършени останалите ремонтни работи.
	Ръката на Конг-ни не ме тревожеше, защото, както изглеждаше заздравяването й вървеше съвсем добре. И изобщо присъствието на китаеца ми беше от голяма полза. Моите занимания с китайски език бяха преминали в упражнения с пекинския диалект. А Конг-ни започна да ме учи на по-мекия и по-звучен говор на хората от южните провинции. Затова почти през целия ден аз не се отделях от него. Без самият той да забележи, бях станал негов ученик.
	Но всичко това не бе убегнало от вниманието на капитана.
	— Чарли, я ми кажи, нима този китаец е чак толкова възхитителен и незаменим човек, че не можеш да го оставиш дори и за една минута на мира? — попита ме той. — Трябва да ти призная най-искрено, че съм безкрайно недоволен от теб, защото съвсем си ме зарязал и то по един наистина ужасен начин.
	— Имаш известно право, кептън, но сигурно ще ми простиш, ако ти кажа, че не се отделям от Конг-ни единствено заради езика. Няма да повярваш колко много може да научи човек само за една седмица, ако му се предложи удобен случай да се упражнява като мен по толкова целесъобразен начин.
	— А-а, това било значи! Хитрец такъв! Доста съм обикалял по света и сигурно щеше да ми бъде от голяма полза, ако тук-там все бях научавал по нещичко от другите езици, но от една страна, с нашия английски се оправяме навсякъде, а от друга — имам необикновената дарба нищо да не ми влиза в главата от чуждите езици. Преди време учих френски в продължение на шест месеца, а сега помня само, че „vaisseau“ означава кораб, но след седмица и това ще съм забравил. И все пак си остава срам и позор, че съм тръгнал за Кантон, а не знам и една дума китайски. Искаш ли да ме понаучиш на нещичко, Чарли?
	— С голяма радост, щом ти доставя удоволствие!
	— Не че е чак такова удоволствие, но че ще падне голям труд, ще падне! Веднъж ми казаха, че тези хора имали само едносрични думи и ми се струва, че цялата история съвсем няма да е дотам трудна.
	Тези негови възгледи бяха направо развеселяващи, но все пак се залових с обучението му и трябва да призная, че той имаше главозамайващ напредък в… забравянето. Трите думи, които, да речем, го бях накарал петдесет пъти да повтаря днес, ги забравяше още на следващия ден, или пък ги употребяваше по такъв начин, който ме разсмиваше до сълзи. Когато стигнахме Кантон, капитанът беше вече в състояние да държи цяла английско-китайска реч, от която никой не можеше да разбере нито дума, защото тя се състоеше от някакви си части от думи и срички, хрумнали му в момента.
	Гранитните скали на острова, върху които е построен Хонконг най-сетне изплаваха пред очите ни. Пресрещащите ни плавателни съдове отдавна бяха започнали да стават все по-многобройни и по-многобройни, а когато се добрахме до носа, зад който е разположена Виктория, както англичаните са кръстили града, ние видяхме пред нас в буквалния смисъл на думата хиляди джонки. Една част от тях се занимаваше с риболов, а друга част — с крайбрежна търговия.
	Бях застанал до капитана на задната палуба. С голямо внимание и интерес той наблюдаваше заобикалящото ни голямо оживление. По едно време ми каза:
	— Чарли, знаеш ли, че взех едно изключително решение?
	— И какво е то?
	— Досега все не можех да те разбера как така се скиташ по целия свят и се вреш къде ли не само за да опознаваш различни страни и народи. Сега обаче нещата ми се поизясниха. Аз не завися от никого. Ще трябва да оставя тук кораба си,, докато пак го направят годен задълго плаване, което сигурно ще е свързано с един по-продължителен престой. И тъй като под несравнимото ти ръководство показах неочакван напредък в изучаването на китайския език, то реших да се присъединя към теб, за да мога и аз веднъж по твоя начин да „опозная страната и хората“. Ще ме вземеш със себе си, нали, Чарли?
	— С удоволствие, защото се надявам, че добре ще се оправяш с твоето словесно богатство на китайски.
	— Не се тревожи, стари приятелю! Китайският език е хиляди пъти по-лесен, отколкото си представят хората. Кан-тонг, Нан-кинг, Хонг-конг, Пе-кинг, Гин-сенг — забеляза ли нещо? Всички думи завършват на -онг, -инг, — енг, — унг и тъй нататък. Та Това е съвсем лесно и просто!
	— Чудесно! И как например ще поздравиш някой китаец?
	— Да не би да си решил да ме смаеш? Щом като между нас се поздравяваме с „добър ден“, то на китайски ще бъде „добронг денинг“ Който не го разбира, е толкова глупав, че не могат да му помогнат нито доктори, нито професори. Е, Чарли, ще ме изпитваш ли още?
	— Не, това ми стига! — засмях се аз. — Ще ти кажа най-откровено, че никога досега не съм имал толкова съобразителен и находчив ученик!
	— Нима е чудно? Та нали съобразителността е първото изискване към всеки свестен моряк, а мастър фрик Търнърстик не е такъв капитан, който може да бъде причислен към лошите. Но сега ще трябва да ме извиниш. Тъй като нямам лоцман, се налага сам да се погрижа за влизането на кораба в пристанището.
	С тържествена церемониалност хвърлихме котва, след което бяха разменени обичайните поздравителни изстрели. Конг-ни стоеше до мен. Колкото и да го бях опознал, в едно отношение си оставаше загадка за мен — и до този момент не бях успял да науча каква професия имаше, какъв му беше произходът и какво — семейното положение. Вярно, лесно можех направо да го попитам, но тъй като той се правеше, че не разбира намеците ми, то аз се отказах да го разпитвам.
	Младият човек нямаше онова безизразно лице с лукав поглед, което, както изглежда, имат почти всички китайци по рождение. Напротив, неговите черти бяха одухотворени, а от нашите продължителни и сериозни разговори бях разбрал, че имаше необичайно за сънародниците си образование.
	— Докога ще останеш в Хонконг? — попита ме той.
	— Все още не е ясно.
	— Само до Куанг-чой-фу ли искаш да отидеш?
	— Не. Ще продължа и по-нататък.
	— Няма да ти разрешат нашите куанг-фу.*
	[* Чиновниците, наричани от нас мандарини. Но китайците изобщо не знаят тази дума. Използва се само от европейците и навярно произлиза от португалския глагол „мандар“, заповядвам. Б. нем. изд.]
	— Тогава сам ще си разреша.
	— Самият аз те нарекох Куанг-си-та-съ и знам, че си умен и смел, ала въпреки това няма да стигнеш по-далеч от Куанг-чой-фу. Вие наричате този град Кантон и имате право да го посещавате, но кой от вас е успял досега истински да го разгледа? Позволено ви е да вървите само по онези улици, които всъщност не са част от китайския град. Как тогава ще навлезеш във вътрешността на страната след като не си китаец?
	— Значи ще стана такъв.
	— Трудна работа. Ти ми спаси живота и на мен много ми се иска да ти се отблагодаря. Разреши ми да ти дам един съвет!
	— Говори!
	— Искаш ли да станеш син на един фу-юън?*
	[* Вицекрал. Б. нем. изд.]
	Естествено, бях учуден от този въпрос, който звучеше така, както да речем, ако в родината ми някой предложеше на един обикновен човек да стане син на баварския или на саксонския крал. Едва ли Конг-ни се шегуваше с мен, а аз нямах никакви по-задълбочени познания за тази загадъчна страна, през която се канех да пътувам. Ето защо просто го попитах:
	— Нима е възможно?
	— Заради теб ще го направя възможно.
	От тона на отговора му лъхаше пълна увереност. Един фу-юън е най-висшият чиновник на дзунг-ту, когото в Европа обикновено наричат вицекрал, и държи в ръцете си цялата гражданска власт в една провинция. Кой ли беше Конг-ни, че можеше да ми прави подобно предложение? В случая си имах работа с непознати за мен обществени отношения и следователно трябваше да се държа просто изчаквателно.
	— Вече си имам баща — отвърнах аз.
	— Баща ти не е тук. Ти не си служител на фо, не си и на Буда, а си един тиън-чу-киао.* Твоята вяра забранява ли ти да имаш тук и втори баща докато си в Тай-дзинг-кун?**
	[* Букв.: Религия на небесния властелин. Така китайците наричат християнската религия, така те наричат и всеки християнин. Б. нем. изд.]
	[** Букв.: Империя на много чистото владетелско семейство, т. е. Китай. Б. нем. изд.]
	— Не.
	— Тогава приеми предложението ми! След това ще станеш чин-дзъ* и ще можеш да отидеш и да пътуваш накъдето си поискаш.
	[* Китаец. Б. нем. изд.]
	Той не можеше да ми направи по-изгодно предложение. Колко щастлив би бил да го чуе някой пътешественик, който рискува и живота си в изследването на Китай. Но всичко това бе за мен толкова нечувано и невероятно, че кажи-речи изпитах желанието да му откажа. Все пак, след като поразмислих, казах:
	— А някой служител на фо или пък на Буда би ли взел за син един киао-ю?*
	[* Букв.: „Приятел на религията“ — така китайските християни наричали сами себе си. Б. нем. изд.]
	— Да. Защо да не може или пък да не иска? Вашият Бог казва: „Само аз съм вашият Бог“, ала нашата Тиънвън* ни учи, че има само един-единствен Отец и всички ние сме негови чада. Съществуват три велики религии: нашата, вашата, както и религията на хоей-хоей.** Те имат липаи-съ*** и казват: „Нашата религия е най-добрата!“. Вие си имате вашите тинг-син-ло**** и казвате: „Нашият Бог е единствен“, а ние си имаме пагоди и храмове и твърдим: „Сан-киао-и-киао, трите религии са всъщност само една.“. Защо тогава да не станеш син на един човек, който уважава и цени твоята религия също толкова, колкото и ти цениш неговата?
	[* Небесна литература. Б. нем. изд.]
	[** Мюсюлмани. В тесния смисъл на това понятие се разбират жителите на Кашгар. Б. нем. изд.]
	[*** Тъй се наричат джамиите. Б. нем. изд.]
	[**** „Град на почтителната вяра“ — китайско наименование на нашите църкви. Б. нем. изд.]
	Нямаше никакъв смисъл тъкмо в този момент да се впускам в религиозен спор с него. Думите му звучаха изключително любезно и подкупващо, но същевременно ясно ми показаха и главната пречка пред дейността на християнските мисии — безразличието. Изразът „Сан-киао-и-киао“ може да се чуе навсякъде из великата Небесна империя, но тези думи „трите религии са всъщност само една“ не са резултат от задълбочено изучаване или пък от старателно съпоставяне на съответните религиозни догми, а са последица от едно такова верско безразличие, каквото едва ли може да се намери другаде по света. Християнската вяра се е разпространила вече кажи-речи по цялото земно кълбо. Ислямското „Аллах ил Аллах, Мохамед расул Аллах“ е предвождало ордите на не един и двама диви азиатски завоеватели. А пък прочутото „Ом мани падме хум!“* е лишено от мисията на нашето могъщо „Тръгнете по целия свят!“. Не от религиозни съображения, а единствено по политически причини Китай остана затворен за другите народи. Религията изобщо не вълнува китайците. На китаеца можеш да му държиш колкото си искаш дълги и убедителни речи за великолепието на християнското учение — той ще те изслуша привидно внимателно и търпеливо, както го изисква от него познатата китайска учтивост, и накрая най-любезно ще ти каже: „Това е добре, това е много хубаво и аз мога само да те похваля, че вярваш във всички тези неща. Защо ми трябва да споря с теб? Твоята религия е добра, религията на хоей-хоей е добра, а и моята също е добра. Сан-киао-и-киао, та нали и трите религии са всъщност само една и всички ние сме братя!“. След тези думи би било съвсем неблагоприлично да се опиташ отново да подемеш същата тема, но дори и да го направиш, тогава китаецът ще се усмихне невъзмутимо и самоуверено ще отговори: „Навярно никога не си чел Ли-кинг, книгата с указание за подходящо поведение за всички класи, на всички места, при всички поводи и случаи, както и при събирането на всякакъв житейски опит, а? Ела при мен и я вземи! Или предпочиташ да ти я изпратя?“.
	[* Молитва на тибетските будистки жреци. Б. пр.]
	Както ще потвърди всеки мисионер, запознал се с живота и порядките в тази страна, това безразличие е по-трудно преодолимо дори и от яростната съпротива. Но не по такава работа бях дошъл в Хонконг и ето защо можех да си позволя да не се забърквам в религиозни спорове с Конг-ни. Затова само го попитах:
	— И този човек е един фу-юън, така ли?
	— Да, фу-юън — кимна той.
	— Значи един от най-високопоставените чиновници в страната, а?
	— Той е куанг-фу с червено копче. Има голяма власт, но вече е стар. Хоанг-шан* му е разрешил да носи две паунови пера и да си почине от своята служба.
	[* „Благородно Величество“ — император. Б. нем. изд.]
	Значи висш чиновник, излязъл в пенсия! Но сигурно имаше голямо влияние, тъй като беше мандарин от най-висок ранг, и му бе дадено правото да носи две паунови пера, докато единствено най-знатните кр-лао* носеха три, а та-сия-су** пък обикновено носеха само едно.
	[* Най-висшата прослойка от чиновническата аристокрация, от която се избират министрите. Б. нем. изд.]
	[** По-нисшата прослойка от тази аристокрация, от която се назначават вицекралете. Б. нем. изд.]
	— Той няма ли си син? — продължих да разпитвам.
	— Има един.
	— Но тогава според вашите закони има ли право да си вземе и втори син?
	— Законите не го позволяват, но го позволява императорът.
	— Сега този син при него ли е?
	— Не. Той е при теб.
	Изненадан, аз го погледнах право в очите.
	— Значи говориш за твоя баща и ти си син на вицекрал?
	— Да. Желаеш ли да станеш мой брат?
	Е, това наистина бе авантюра! Дали с това предложение искаше да ме награди загдето му бях спасил живота? Никак не ми се щеше да се откажа от една толкова изгодна за мен привилегия. Затова кратко отвърнах:
	— Да.
	— Ти говориш нашия език. А можеш ли и да пишеш на него?
	— Мога само сианг-синг* и то твърде малко.
	[* „Отделни картинки, изображения“ (йероглифи), които съставят писмения език. Б. нем. изд.]
	— Тогава ти ще ми диктуваш, а аз ще пиша.
	— Какво?
	— Ще съчиниш нещо, което ще изпратим на Ли-пу.* Синът на един фу-юън трябва да е учен, за да може да стане нан, хой, фи или кунг.**
	[* Колегия за изпити и тържествени церемонии. Б. нем. изд.]
	[** Условно тези четири думи биха могли да се преведат с рицар, барон, граф и херцог. Б. нем. изд.]
	Това бе наистина изненадващо! Кажи-речи ми се струваше, че този китаец си прави майтап с мен. Един немски „околосветски скитник“ щеше да се кандидатира за научна степен в Китай! Включих се в шегата.
	— И какъв ще станат Сиой-дзай, кой-ийн или може би дори някой дзин-съ?
	— Ти си много умен и мъдър и можеш да станеш дзин-съ. Но за да придобиеш това звание веднага, ще трябва да напишеш наведнъж три неща — за всяка степен по едно. Ще ги изпратим на Ли-пу и тогава ще можеш да получиш най-високата научна степен само с един-единствен изпит.
	— Добре, ще го направя. Кога ще имаш възможност да пишеш?
	— Когато поискаш.
	— Тогава нека веднага слезем от кораба, за да си набавим хартия, туш и четчица.
	— Ще ми изпълниш ли една молба?
	— Каква е тя?
	— Нека сам сляза на брега! Бързо ще ти донеса всичко необходимо!
	— Нямам нищо против — усмихнах се аз, защото започнах да подозирам, че Конг-ни ми беше направил такива невиждани и нечувани предложения само за да може след изказаната благодарност да офейка по възможно най-удобния начин. — Ами как се казва баща ти?
	— Фи-минг-дзу.
	Следователно според нашите европейски представи той беше нещо подобно на граф.
	— Къде живее?
	— Скоро ще разбереш!
	Искаше ми се да продължа да го разпитвам, обаче в същия миг бях прекъснат от един вик, издаден от добрия фрик Търнърстик, който прозвуча толкова странно, че незабавно се обърнах.
	Докато разговарях с Конг-ни, ние бяхме хвърлили котва между един английски и един холандски кораб и вече бяхме заобиколени от рояк лодки, чиито собственици предлагаха на екипажа на нашия кораб да си купи от тях най-различни стоки. Някакъв търговец на плодове се беше хванал вече за спуснатото въже. Тъкмо към него беше отправено споменатото странно подвикване от страна на капитана:
	— Добронг денинг! Каквонг предлагатенг за проданг?
	Естествено, китаецът нищо не разбра, но все пак се досети какво искаше да му каже Търнърстик. Затова като използва ветрилото си вместо рупор, подвикна нагоре:
	— Ли-си, ли-си!* Си-куа, си-куа!
	[* Особен вид орехи с много тънка черупка. Б. нем. изд.]
	Капитанът ми направи знак да се приближа.
	— Чарли, я ела! Какво ми крещи всъщност този тип? Какво означава ли-си?
	— Има предвид орехите, които виждаш в лодката му. Те са много хубави и кажи-речи имат вкус на пъпеши.
	— Ами какво е това си-куа?
	— Дини.
	— Мътните го взели, че не можеше ли да ми го каже направо?
	Той се наведе през релинга и му махна с ръка.
	— Ниенг щенг купинг! Изкачинг сенг понг стълбатанг!
	Той заповяда да спуснат подвижната стълба и нарамил дълга бамбукова пръчка, на която бяха накачени увити в рогозки сума ти плодове, китаецът се появи на борда.
	— Виж, Чарли, той ме разбра! Наистина човек изпитва едно твърде възвисяващо чувство, когато знае, че владее езика на чужди народи. И за това трябва да благодаря на теб, Чарли, на теб и на моята невероятна дарба в овладяването на чужди езици, в, която непонятно защо до ден-днешен толкова се бях съмнявал. Ще купя всичкия боклук на този обесник.
	Търговецът беше разтворил и разстлал рогозките. Търнърстик се приближи до него, посочи към ли-си и снизходително го потупа по рамото с думите:
	— Колконг струватинг орехитенг?
	Китаецът, добре разбрал съпровождащите жестове на капитана, взе една шепа ли-си и протягайки ръка към него, каза:
	— И дзиън!
	— Чарли, виждаш ли, че пак ме разбра? Но изглежда той по-лесно разбира китайския отколкото да го говори. Какво иска да каже с това негово „и дзиън“?
	— Това ще рече един дзиън.
	— А какво е дзиън?
	— Малка монета като тези, които виждаш на врата му, нанизани на шнурче. В Европа я наричат сапека, монголците й викат дехос, а английскоговорящите народи я знаят като „кеш“. Тя има един не съвсем незначителен курс. Двеста и петдесет или триста сапеки са равни на една немска марка.
	— Значи шепа орехи ще получа за една трета от пфенига, а?
	— Да. Тук всичко е страшно евтино.
	— Well! Тогава ще продължа да го разпитвам!
	— Продължавай, сър! — отвърнах му аз, развеселен и обзет от любопитство още да послушам неговия китайски. Капитанът посочи към дините.
	— А ценатанг на тезинг дининг?
	Китаецът избра две от най-хубавите.
	— Сан дзиън!
	— Сан дзиън? — повтори Търнърстик. — Този тип говори отвратителен китайски. Чарли, какво иска да каже?
	— Три сапеки.
	— Две такива огромни дини само за три сапеки, значи за един пфениг? Този човек сигурно е откраднал стоката си! Ще взема всичко!
	Той направи кръгово движение с ръка над цялата стока.
	— Вземамонг всичкитенг орехиг и дининг!
	Търговецът преброи плодовете, а после ги събра всичките на един куп.
	— Колконг струватунг?
	— И чун!
	— Какво иска да каже, Чарли?
	— Един чун или дзиън. Това са сто сапеки, значи най-много трийсет или трийсет и пет пфенига. Не знам точно как върви днешният курс.
	— За един такъв куп плодове? Чакай, той има още стока в лодката. Ще взема всичко, защото този човек ме разбира тъй чудесно!
	Той посочи надолу към лодката.
	— Качваменг цялатанг стокинг на борданг! Купувамонг я!
	Китаецът направи доволна физиономия и донесе всичко.
	— Колконг струванг всичконг?
	— Съ чун.
	— Ужасен китайски! Какво иска да каже, Чарли?
	— Четири чун или четиристотин сапеки.
	— Страшно евтино! Но откъде да му взема сапеките?
	— И аз нямам. Дай му английски или американски дребни пари! Сигурно ги познава.
	Капитанът му даде един долар и получи като ресто почти целия наниз от сапеки, който китаецът носеше на врата си. Тези дзиън са единствените монети, които са в обращение в Китай. Златото и среброто се продават като стока във вид на кюлчета и като средство за разплащане се приемат само на тегло. Сапеките са направени от мед и имат кръгла форма. В средата им се намира четвъртита дупка, за да могат да се нанизват на шнурове. Да носиш със себе си сапеки на стойност от пет долара означава да мъкнеш такава тежест, с която могат да се справят само много яки мъже.
	В този момент се приближиха и лодки, които се даваха под наем. Конг-ни се приготви да се качи в една такава лодка. Естествено, той не притежаваше никакви пари и затова му предложих да му помогна.
	— Ти си добър, но аз нямам нужда от нищо — беше неговият отговор.
	Той се качи в лодката и скоро изчезна. Аз не очаквах някога пак да го видя и започнах да наблюдавам суетнята, която настана на борда ни след като при нас пристигнаха пристанищните чиновници, както и някакви други хора. Ето че изведнъж забелязах една по-голяма лодка, карана от двама гребци, която се приближаваше към нас. В нея седеше мандарин пети ранг с кристално копче. Лодката спря до стълбата и мандаринът се изкачи на борда. Той беше… Конг-ни.
	Учудих се не толкова на промяната, станала с него за това кратко време, колкото на обстоятелството, че носеше отличителните знаци на един куанг-фу, без да е достигнал необходимата възраст. Той се приближи до мен и усмихнато ме поздрави с думите:
	— Сега вече сигурно знаеш, кой е Конг-ни. Имаш ли време да ми диктуваш?
	— Да. Ела да слезем в каютата!
	Той ме последва и когато стигнахме долу, от широките ръкави на кафтана си извади необходимите неща за писане. После седна и ме попита:
	— На каква тема ще пишеш, за да станеш сиой-дзой? — След като малко размислих, аз избрах да пиша по географски въпроси, тъй като по този начин се надявах да изявя в най-добра светлина своя „цъфтящ талант“, което всъщност означава в превод „сиой-дзой“.
	— Избрах заглавието „Ниан-иан-куи-дзъ“.* Съгласен ли си?
	[* История на дяволите от западните морета (англичаните). Б. нем. изд.]
	— Да, защото това е такава тема, която ще те направи много известен.
	Започнахме работа. Аз диктувах, а той пишеше. Въпреки трудните китайски писмени знаци, Конг-ни се справяше толкова бързо, сякаш стенографираше. Естествено, моите езикови познания бяха твърде недостатъчни за тази цел и се налагаше често да ми помага. След два часа успях да завърша своята кратка студия. Следващите два трактата озаглавих „Пън-дзао-и-ийн“* и „Сио-тиан-ти“.** Те бяха завършени преди още да се беше свечерило и даже доблестният Конг-ни бе учуден от „изключително неописуемите познания“, които според него съм бил показал в моите работи. Аз обаче ще си призная най-откровено, че бях положил усилия да съчиня най-невероятни нелепости и да ги облека в такава езикова одежда, чийто надут и високопарен стил едва ли можеше да бъде надминат. Още след първите няколко реда някой европеец сигурно би заявил, че в случая става въпрос или за нечия разюздана фантазия, или че просто авторът е неизлечимо луд.
	[* „Естествена история на чужденците“ — така китайците наричат другите нации. Б. нем. изд.]
	[** „Изследване на небето и земята“. Б. нем. изд.]
	Тъкмо се бяхме заловили да подреждаме листовете, изписани по китайски маниер само от едната страна, когато при нас влезе капитанът и каза:
	— Чарли, ти ме помоли да не ви смущавам, но въпреки това се наложи да дойда, защото онзи тип ще ме побърка.
	— Какъв тип?
	— Преди около час до нас спря някаква лодка, натоварена с различни пакети, и на борда се качи един човек, който действително ме подлуди. Неговият китайски е къде-къде по-лош и от езика дето се говори далеч на север от финландците и лапландците и аз не успях да изтръгна от него нещо друго освен „квак-пфу“ и „кон-че“! Навярно се касае за някакви жаби и може би с това „пфу“ иска да ми каже, че не ги обича, но за какви кончета става дума съвсем не ми е ясно.
	— Ще видим!
	Предположих, че пак ставаше въпрос за някой нов езиков „бисер“ на мастър фрик Търнърстик и скоро се оказа, че не съм се излъгал. Когато се изкачихме на палубата, видяхме, че човекът дебнеше появяването ни съвсем близо до стъпалата, водещи към каютите.
	— А сега внимавай! — обади се капитанът. — Бавно и ясно ще го попитам още веднъж, а ти едва ли ще чуеш нещо друго, освен неговото „квак пфуй“ и „кон-че“.
	С бавно и отмерено движение той вдигна показалеца на дясната си ръка, тъй както човек обикновено прави, когато иска да привлече вниманието на някой друг и попита:
	— Каквонг те водинг на моятунг корабинг?
	— Куанг-фу — отвърна китаецът.
	— Квак-пфуй! Ето ти го на, Чарли! Той посочи надолу към лодката.
	— Накъденг си тръгналонг?
	— Ком-ча!
	— Кон-че! Прав ли съм, или не, Чарли?
	Положих усилия да скрия усмивката си.
	— Наистина, че този човек говори такъв китайски, какъвто изглежда все още не си чувал. Но аз ще се помъча да ти поясня казаното от него. Куанг-фу означава мандарин. Несъмнено има предвид нашия Конг-ни, който ей сегичка ще се появи откъм каютите.
	— Аха, ами това „кон-че“?
	— Всъщност би трябвало да каже ком-ча, а тази дума има много значения. На първо място означава безплатен чай, също както при нас има, да речем, безплатна бира или безплатен концерт. Освен това може да се преведе с предплата или капаро, а накрая има значение и на бакшиш.
	— Свърши ли? Та това е значи такава дума, която може да те хвърли в отчаяние, защото човек би трябвало да има глава като фрегатен корпус, за да успее да запомни всичко! Но защо идва, при нас? Не съм му искал нито безплатен концерт, нито капаро, нито пък бакшиш.
	— Сигурно Конг-ни ще може да ни обясни цялата работа. Ето го и него.
	Тъкмо в този миг китаецът се показа на стъпалата, водещи към каютите. Той видя лодкаря и му направи знак, след което човекът слезе в лодката и започна да носи пакетите на борда.
	— Куанг-си-та-съ — обърна се младият мандарин най-напред към мен, — ти ми спаси живота и ми излекува ръката толкова бързо, че вече мога да пиша с нея. Затова ти дължа благодарност. Направи ми услугата да приемеш този ком-ча от мен!
	С тези думи той посочи към няколко от пакетите, а после се обърна към капитана:
	— Ту-ре-не-си-ки, ти ме взе на твоя кораб и ме докара дотук, даде ми да ям и да пия без да ме попиташ дали имам пари да ти платя. Ти си благороден човек, а аз — благодарен. Вземи този ком-ча за всичко, което направи за мен!
	— Добре! Отвръщай на любовта с любов! Нямам намерение да те обиждам — отговори му Търнърстик, — тъй че ще приема безплатната бира, както и глобата за всички неустойки. Но направи ми услугата да ме наричаш както си му е редът фрик Търнърстик, а не Ту-ру-ну-ку-зу-му-лу или както там беше! И ако си решил насилствено да ми натрапиш някое чуждо име, то поне говори истински китайски. На този език аз се казвам Търнърстикинг. Ясно ли ти стана, стари покварителю на китайския?
	Това предупреждение бе направено толкова сериозно, че трябваше да положа големи усилия да не избухна в смях. Добрият мастър Търнърстик бе започнал работа на корабите като юнга, разбираше си занаята из основи и никога не беше полагал усилия да разшири познанията си извън морското дело. Иначе би било съвсем необяснимо как така един морски капитан, пък макар и капитан на най-обикновен търговски кораб може да изпадне в такава заблуда и в такова комично положение със своя китайски. Но, от друга страна, неговите езикови каламбури ме забавляваха толкова много, че не си направих труда да сложа край на неговото дръзновение.
	Щеше да е във висша степен неучтиво, ако бяхме отказали да вземем подаръците. Ето защо и аз приех моите и благодарих на Конг-ни. Тогава той бръкна под широката си дреха и извади копринен шнур, на който висеше някакъв малък предмет. Приличаше ми на миниатюрна кутийка, нещо като медальон.
	— Сега аз напускам този кораб, но ще се върна, за да те взема — каза ми той. — Тук ли ще останеш да ме чакаш?
	— Кога ще дойдеш?
	— След шест дни.
	— Не мога да прекарам цялото време на борда. Ще тръгна нагоре по реката и ще разгледам Кантон.
	— Сам ли ще пътуваш?
	— Не, капитанът ще ме придружава.
	— Тогава послушай съвета ми! Ако останеш в сегашното си облекло, посещавай само такива места, където е позволен достъпът за и-ийн.*
	[* Чужденци, варвари. Б. нем. изд.]
	— Опасно ли ще е да продължа и по-нататък?
	— Да, защото полицията е длъжна да залавя всеки чужденец, който превишава правата си, и да го изправя пред съда.
	— В такъв случай ще си купя китайско облекло.
	— Купи си! — отвърна ми той усмихнато. — Тогава ще можеш да отидеш където поискаш, понеже говориш езика на съ-хайд-зъ* и ако носиш пън-дзъ,** никой няма да те вземе за чужденец.
	[* Съ-хай = „Четири морета“ наричат китайците страната си, а себе си — съ-хай-дзъ, Синове на Четирите морета. Б. нем. изд.]
	[** Плитка. Б. нем. изд.]
	— Могат ли да се намерят пън-дзъ?
	— Колкото ти трябват и с каквато дължина си поискаш — отвърна ми той със същата усмивка. — Но се пази от лунг-ийн,* както и от куанг-ти-миао** — те са опасни за чужденците.
	[* „Хора на дракона“ или Драконите, така били наричани речните пирати. Б. нем. изд.]
	[** Храм на бога на войната. Б. нем. изд.]
	— Ще внимавам да не попадна в ръцете на лунг-ийн, но защо да се пазя и от куанг-ти-миао?
	— Има време да го разбереш. Но изпаднеш ли в опасност докато ме няма, ето, вземи този талисман, който трябва да носиш на врата си! Покажеш ли го на лунг-ийн, те ще се отнесат с теб приятелски.
	Той ми даде огърлицата. Тя наистина представляваше великолепно произведение на китайското резбарство. Всяко нейно зърно бе всъщност ябълкова семка, от която с микроскопическа точност беше изрязана лодчица, където седеше един човек с две гребла. Медальонът беше направен от костилка на кайсия. От нея беше изработена една военна или мандаринска джонка с балдахин, осем гребци и един командващ, който седеше в средата на плавателния съд и в десницата си държеше отворен чадър, а в лявата си ръка — неизбежното ветрило. Това бе едно от онези несравними произведения на китайските художествени занаяти, които ни карат нескрито да се възхищаваме на прецизността, на старанието и на огромната издръжливост и упорство на техните майстори. И въпреки всичко това тези произведения имат там смешно ниски цени. Огърлицата, която държах в ръката си, не струваше в Китай и два долара, докато колекционерите в моята родина с удоволствие биха платили за нея неколкостотин марки.
	Нима тази красива огърлица можеше да бъде талисман срещу Драконите? Всичко това ми звучеше така, сякаш Конг-ни имаше някаква връзка с тези, всяващи ужас хора. Приех подаръка му и попитах:
	— Къде ще се срещнем когато се върнеш?
	— Тук на кораба ли ще бъдеш?
	— Да. Ще гледам след изтичането на уговорения срок да съм вече тук.
	— Тогава ще те взема от кораба. Ще представя научните ти трудове в као-пан.*
	[* Място на изпитите. Б. нем. изд.]
	— Струва ми се, че щеше да ги изпратиш на ли-пу, а?
	— Не знаеш ли, че изпитите се състоят в као-пан? После заедно със съответния доклад разработките се изпращат до ли-пу в Пекин и ще ги върнат, за да бъдат представени във „вън-чанг-кун“.*
	[* Дворец на научните разработки. Б. нем. изд.]
	— Чувал съм, че изпитите се провеждат устно в као-пан.
	Той се усмихна с чувство за превъзходство.
	— Вятърът винаги ли духа както ни се иска? Моят баща е председател на провинциалните власти за държавни изпити. Той ще направи онова, което е добро и изгодно за теб. Довиждане, чакай ме да се върна!
	— Дзинг-леао! — отговорих аз, като му подадох ръка. Фрик Търнърстик също му стисна десницата с думите:
	— Довижданенг, старонг приятелюнг! Когатонг пак се върнешинг, ще си нинг добронг дошлунг!
	Лодката, която отнесе младия мандарин, много скоро изчезна сред гъмжилото от другите плавателни съдове и ние се заехме да отваряме пакетите. Те съдържаха какви ли не лакирани изкусно изработени предмети, както и други стоки, които китайците наричат кутунг* и още в самия Китай се купуват с доста пари, а в чужбина са много скъпи. Освен това за мен имаше дрехи, в които, за мое учудване, разпознах почти пълното облекло на мандарин — липсваше само шапката с копчето. Намерих също и една изкуствена плитка, която беше толкова дълга, че кажи-речи ми стигаше от главата до петите. Едва сега разбрах двусмислената усмивка на Конг-ни, когато говореше, че трябвало да си купя китайско облекло и плитка.
	[* Букв.: стари съдове = антични предмети. Б. нем. изд.]
	Веднага щом Търнърстик зърна този символ на Небесната империя, той се разсмя така, че по страните му потекоха сълзи.
	— Незаменимо, Чарли! Плитка с такава дължина не е имал дори и някой пруски гренадир. Но я ми кажи, наистина ли мислиш да вземеш на буксир тази фамозна опашка?
	— Естествено! Ако искам да мина за китаец ще трябва и да се обличам като такъв, нали?
	— Well! Но ако тръгна с теб, май в крайна сметка ще трябва и аз да нося едно такова нещо, а?
	— Разбира се! Когато Конг-ни е правил тези покупки, той все още не е знаел, че ще ме придружаваш, иначе навярно щеше да се погрижи по същия начин и за теб. Но нашата първа разходка ще направим с обичайното си облекло.
	— Съгласен! Удобно ли ти е да тръгнем още утре рано сутринта?
	— Нямам нищо против. Значи тази вечер няма да слизаме на сушата, за да станем навреме.
	— Ще вземем ли и пушките си?
	— За какво са ни?
	— Няма ли да ловуваме?
	— Тук няма животни за лов. В най-добрия случай можем да застреляме няколко патици, и то ако навлезем по-навътре в сушата. Но преди всичко друго ми се иска да разгледам Кантон. Все пак ще е уместно да вземем ножовете и револверите си, тъй като човек никога не знае какво може да му се случи в една чужда и непозната страна.
	— Добре. Ще се въоръжа, макар да смятам, че не ни заплашва никаква опасност, тъй като и двамата владеем китайски.
	— И аз мисля така, макар да се учудвам, че жителите на Хонконг говорят такъв китайски, от който колкото и да напрягаш сили и внимание пак почти нищо не можеш да разбереш.
	— Навярно нагоре по реката положението ще стане по-добро.
	След като си легнах, дълго време неспокойните ми мисли не ми дадоха възможност да заспя. Както изглеждаше подаръците на Конг-ни потвърждаваха сериозността на всичко, за което ми беше говорил. На пръв поглед моята кандидатура за присвояването на научна степен ми се струваше глупаво начинание, но при по-подробен и задълбочен размисъл все пак излизаше, че е съвсем сериозно нещо.
	Формално китайският император управлява като абсолютен монарх, но властта му се балансира, намирайки най-силен противовес в лицето на тъй наречената корпорация на учените. Тази корпорация е чисто кастова формация, която силно и непосредствено влияе на цялото държавно управление. Императорът е принуден да взема всички свои чиновници от съсловието на учените, като така волю-неволю се обвързва с кастата на онези хора, които са носители на различни научни степени и рангове, придобити вследствие на споменатите изпити. Корпорацията на учените е основана още в единайсети век преди Христа, тоест в последните години от властването на династията Шанг, но съвременната традиция и същина на изпитите, които трябва да издържи всеки, пожелал да постъпи на държавна служба, води началото си от осмото столетие след Христа, а това ще рече от времето на управлението на династията Танг. Всеки китаец, който може да представи свидетелство за добро поведение, има право след навършването на определената от закона възраст да се яви на тези изпити. По-рано те са се отличавали със своята сериозност и достойнство и били известни с напълно обективното си провеждане. Сега обаче нещата са се променили и изпитите са се… изродили. Продажността и рушветчийството не са пощадили нищо в Китай, засегнали са също въпросните изпити, изпитващите, а и… изпитваните. Вярно, законите и разпоредбите са строги и всяко своеволие би трябвало да бъде направено невъзможно, за да се установи точно какво действително е научил изпитваният. Обаче парите са по-могъщи от каквито и да било забрани и предпазни мерки. На богатите не им е никак трудно да узнаят предварително въпросите за устните изпити и което е най-лошото, гласовете на екзаминаторите се продават на онзи, който предложи най-много. И не само това: ако за богатия е невъзможно още преди изпита да научи какво ще го питат, тогава той „наема“ някой беден учен, който после се явява на изпита вместо него под неговото име и му изкарва необходимото свидетелство. Това се случва толкова често, че за един такъв сановник китайците са измислили прозвището „бакалавър, който седи зад ездача“. Някои хора могат да издържат изпита, който в случая е писмен, дори и без да се мернат в града, стига само да разполагат с достатъчно пари или пък доверени хора, за да дърпат конците. Те само изпращат някаква студия, чиято тема имат даже правото сами да изберат.
	Може би и Конг-ни се беше сдобил по този начин със своята научна титла. Защо да не беше възможно и аз да направя същото?
	Освен горните размисли на мен непрестанно ми се натрапваше и мисълта за неговото предупреждение. Лесно ми беше да схвана, защо трябваше да се пазя от речните пирати, но защо същото важеше и за дсуанг-ти-миао, храмовете на бога на войната? На този въпрос Конг-ни ми беше отговорил само следното — „Има време да го разбереш.“
	Въпросният Куанг-ти е, тъй да се каже, китайският бог Марс. Той произхожда от провинцията Съ-чуан, чиито жители много се гордеят със своя земляк. Живял е през третото столетие след Христа. Бил е отличен воин, извоювал е безброй победи и толкова е прославил името си, че и до ден-днешен е извънредно много обичан и тачен в цялата империя. Китайците разказват за него не една и две легенди. Те твърдят, че не е умрял, а е отишъл на небето, за да заживее сред боговете. Така е станал бог на войната.
	След възкачването на трона на владетелите Манджу той най-тържествено е бил обявен за бог, както и за закрилник на тази династия. Правителството наредило във всички провинции да бъдат построени негови храмове, където той е изобразен седнал. От лявата му страна се намира синът му Куанг-пин, въоръжен до зъби, а отдясно се е изправил неговият верен началник на конюшните, който се подпира на широк меч и придава на лицето си страховито изражение, за да накара целия свят да трепери от ужас.
	Почитането на Куанг-ти е неделима част от официалната религия. Ала безучастният народ се интересува и от този Марс също толкова малко, колкото и от будистките божества. И неговите храмове се посещават от обикновените хорица, тъй както и другите, но това не се прави, за да му се кланят най-смирено, а по съвсем различни съображения. Някои пренощуват там, други предлагат стоки за Продан, трети пък организират семейни празненства като се разполагат тъй удобно, както и в собствените си домове. Но държавните чиновници и особено военните мандарини са задължени в определени дни да посещават тези миао, храмове, да падат на колене пред статуята на божеството и да изгарят благоуханни дзан-сианг.*
	[* Букв.: „Благовония от Тибет“ във форма на пръчици. Правят се от благоуханна дървесина, която се стрива на прах и се смесва с мускус и златен прах. Пръчиците се изгарят пред божествата и издават великолепен аромат. Б. нем. изд.]
	С това обожествяване и въвеждането на тези почести династията Манджу навярно е преследвала политически цели. За нея това е било подходящо средство за спечелване на голямо влияние над войниците и сигурно със същата цел се е разпространявала легендата, че Куанг-ти се появявал по време на всички войни, водени от династията. Той се носел във въздуха над войските им и винаги ги дарявал с победи.
	И ето че сега това храбро и доблестно божество щяло да представлява опасност за мен! Може би защото бях тао-дзъ, а не от фамилията Манджу.
	Що се отнасяше до лунг-ийн, до Драконите, то аз бях чувал и чел твърде много за тях. Открай време е имало китайски пиратски джонки, има ги и до ден-днешен. Тези разбойници са големи смелчаци, но още по-дръзки са речните пирати, които безчинстват по китайските реки, където са разположени по-значителните градове. Те провеждат своите светкавични нападения както през деня, тъй и през нощта, и то сред едно многомилионно население. Разполагат с големи връзки и от най-долните слоеве, та чак до най-висшите кръгове на мандарините. Те са обединени в хуис* с многобройни разклонения и все пак са отворени само за твърде тесен кръг хора и представляват ужасни кърлежи в тялото на народа, разбойнически миниатюрни държави в държавата, която не е в състояние да се отбранява срещу тях. Ако в големи градове като Пекин, Нанкин или Кантон ежедневно безследно изчезват хора, това изобщо не привлича общественото внимание. Но ако пиратите дръзнат да посегнат на чужденец, което не става чак толкова рядко, тогава се намесват консулите и се започва разследване, което обикновено завършва с това, че престъпниците… се измъкват безнаказано. Подобен резултат си има своите причини, които някои мандарини не биха обсъждали с особено удоволствие.
	[* Корпорации или сдружения. Б. нем. изд.]
	Най-сетне заспах, но и в съня ми моите мисли продължиха да ме преследват. Подарената ми от Конг-ни питка взе да расте и се превърна в голяма боа. Обви се около тялото ми, за да ме удуши. Видях добрия фрик Търнърстик да седи като върховно божество в някаква пагода и след като избълва огън срещу мен, ми изкрещя: „Чарлинг, офейкванг, иначе ще тенг изямонг!“. Побегнах, но пагодата се превърна в гигантски дракон, който ме догони, сграбчи, издигна се заедно с мен във въздуха, а после ме хвърли върху куп от дини й орехи. Те обаче оживяха и заявиха, че искат да ги изям. Направих им тази услуга и след като погълнах и последния плод, изведнъж се появи китайският бог на войната и с разгневено лице ме хвана за ръката, разтърси ме заплашително и извика:
	— Чарли, мътните го взели, че събуди се най-сетне, де! Или трябва да ти изкълча ръката, а?
	Отворих очи и се видях много приятно разочарован, защото всяващият ужас бог на войната се беше превърнал в моя добър приятел фрик Търнърстик.
	— Какво има, кептън? — попитах го аз.
	— Какво има ли? Хмм, ами вече от два часа е бял ден, а ти все още лежиш, стенеш, пъшкаш и скимтиш така, че и камък може да се трогне. Какво нещастие те сполетя, а?
	— Сънувах, че седиш в някаква пагода като идол и се каниш да ме изгълташ.
	— Аз… теб? Би могло да ми мине през ум наистина само ако бях идол! Но я се приготвяй за път! Закуската те чака. Аз свърших вече тази работа и после можем да тръгваме.
	Скоро се появих на палубата, за да изпия чая си. Междувременно капитанът избра една лодка от предлаганите под наем и направи знак на собственика й да се приближи. Скоро тя спря до спуснатата стълба. Търнърстик му подвикна:
	— Качинг се горенг!
	Той придружи думите си с кратко махване на ръка, което бе токова красноречиво, че човекът нямаше как да не го разбере. Той дойде при нас.
	— Искамонг да отидеменг в Кантон. Щенг ни закарашонг ли?
	— Кантон? Куанг-чой-фу? — попита китаецът. — Чъ!
	— Чъ! Мизерен китайски! Чарли, какво иска да каже този човек?
	— Ти забрави ли вече какво означава „чъ“? Това е „да“.
	— Ах, тъй! Хмм, за малко да се объркам, но въпреки всичко сам виждаш, че говоря великолепен китайски. Та нали този човек разбра всяка моя дума, иначе нямаше да ми отговори. Ще го наемем ли, Чарли?
	— Нямам нищо против, кептън. Уреди с него цялата работа!
	Капитанът се зае да изпълнява каквото му казах.
	— Ниенг пътувамонг дваманг душинг. Колконг искашинг за еднонг денинг?
	Китаецът само кимна с глава. Търнърстик пристъпи още по-близо до него и поясни:
	— Колконг искашинг да вземанг?
	След като резултатът остана същия, той се обърна към мен:
	— Този човек не разбира даже и родния си език. Чарли, я ти си опитай късмета!
	— Както искаш, кептън! Но преди това се налага да те попитам дали наистина смяташ да изминем с лодката на този китаец дългия път до Кантон. За да стигне оттук до Вам-поа, един параход се нуждае почти от цял ден, а оттам до Кантон ни остават още не по-малко от дванайсет английски мили.
	— Всичко това ми е известно, Чарли, но ми се ще да опозная страната и хората. Разбираш ли ме? Ето защо наемам такава бамбукова лодка — за да мога да спирам и да слизам ту на единия, ту на другия бряг, когато и където си поискам. Все ми е едно колко път има до Кантон и кога ще пристигнем там, защото имаме време. Кормчията получи вече указанията ми и ще ме замества докато отсъствам. Впрочем, ако искаме да се придвижваме по-бързо, можем да помолим някой параход да ни вземе на буксир. Ясно ли е, Чарли?
	— Напълно! Но ако действително искаме заедно да опознаваме страната и хората, то аз предпочитам да започна тази работа незабавно още тук в Хонконг, който ни е под носа.
	— Съвсем си прав. Нека най-напред този човек ни превози дотам.
	Наех китаеца за три чуна, значи приблизително за една марка на ден. После се качихме в лодката и го накарахме да ни откара до града.
	Хонконг е бил избран от англичаните като подходящо място за заселване с онази изпитана и доказана прозорливост, която е свойствена за британците. Островът, на чиято северна страна е разположен градът, е планински и обиколката му възлиза приблизително на деветнайсет-двайсет английски мили. Най-голямото предимство на разположението му е в това, че обширното му пристанище има два срещуположни входа, така че кажи-речи при всякакъв вятър корабите могат да влизат в него, без да се излагат на опасност. Водата в пристанището е толкова дълбока, че близо до сушата могат да хвърлят котва и кораби, които газят на петнайсет стъпки. Меката, но жилава, глинеста почва на дъното предлага отлични условия за закотвяне чак до самия бряг, а високите планини, обграждащи пристанищния басейн, гарантират сигурна закрила на корабите срещу обичайните за района есенни и зимни бури.
	Разходихме се из улиците на китайския град. Повечето от тях бяха мръсни, вонящи и напомнящи на клоака. Видяхме тесни тъмни улички сокаци, из които се блъскаше насам-натам едно множество, чийто външен вид не беше кой знае колко привлекателен, видяхме бамбукови къщички, чийто приземен съвсем открит етаж се използва най-често за търговски цели, в дъното по няколко мрачни стаички и една тясна стълба, водеща нагоре, където, издадени малко по-напред, се намират спалните помещения. Магазинчетата са открити по цялата си дължина и позволяват да се хвърли поглед в интимния семеен живот.
	На едно място се вижда обущар да изработва онези копринени обувки, чиито подметки са от дебела филцова материя. На друго пък седи майстор, който прави чашки и чинийки за чай, чиято лакировка, нанасяна многократно, трябва да съхне цяла година. До него се намира магазинчето на сараф, който умее да борави тъй сръчно и хитро със своето суан-пан,* че е необходимо много да внимаваш, за да не бъдеш измамен. Срещу него пък се труди шивач, седнал по турски също като нашите родни майстори на хубавата дреха. Изобщо хората от неговия сой си приличат където и да отидеш по широкия свят и са като едно семейство. Близо до него има гостилница, чието меню, ако се съди по изложените плодове, зеленчуци и различни видове месо, трябва да е много богато. А недалеч от това тъй примамливо място се боричка и подскача рояк от онези пернати разбойници, които могат да се видят навсякъде из Стария свят, а от известно време се срещат и в Новия свят. Турците ги наричат мухасилбаши,** китайците са им измислили прозвището киа-ниао-ойл,*** а пък ние ги знаем като господин врабчо и госпожа врабка. Най-откровено си признавам, че при вида на тази чуруликаща и караща се банда от крайпътни разбойници сърдечно се зарадвах. Техните кавги бяха за мен „мили родни звуци“, макар и да не бяха сътворени от… Гунгъл.****
	[* Сметало. Б. нем. изд.]
	[** Главен касиер на митница. Б. нем. изд.]
	[*** Семейна птица. Б. нем. изд.]
	[**** Много известен композитор, живял в Мюнхен през шейсетте години на миналия век. Б. нем. изд.]
	Капитанът спря пред сарафското магазинче.
	— Чарли, ти какво мислиш, дали ще ни трябват дребни пари?
	— Сигурно.
	— Тогава нека всеки от нас обмени по един долар, а?
	— Нямам нищо против. Да влезем!
	— Пусни ме пръв!
	Той прекрачи прага на магазинчето, огледа се с извънредно предприемчиво изражение и попита:
	— Добронг денинг, можетонг ли обменитенг единг доларинг? При тези думи той бръкна в джоба си и извади въпросната монета.
	— Желаете да получите „кеш“ срещу един долар, нали, сър? — попита го сарафът на добър английски.
	Изненаданият фрик Търнърстик отстъпи крачка назад.
	— Английски! Китаец и английски! Мътните го взели, защо тогава всъщност човек се залавя да учи китайски? Да не би да съм залягал над тези канг-кенг-кинг-конг-кунг само за да чуя как тук ме заговарят на английски? Давай монетите за моя долар и повече си нямам работа с теб!
	Очевидно сарафът така и не разбра какво става, тъй като сигурно съвсем му беше необясним гневът, обзел Търнърстик, само защото не му беше дадена възможност да покаже езиковите си познания. Той ни наброи за двата долара своите тзиен, а после си тръгнахме. На улицата капитанът спря и ме попита:
	— Чарли, случвало ли ти се е досега такова нещо?
	— Какво?
	— Ами да си учил китайски и да не можеш да го използваш!
	— Не! Наистина не ми се е случвало подобно нещо.
	— Ето ти на! Защо всъщност слизам на сушата да опознавам страната и хората, а? Нали само защото разбирам езика и искам да покажа на тези хора, че и другаде живеят люде като фрикунг, Търнърстикинг, които съвсем не са по-глупави от тях. И ето ти на, че този тип започва да ти крещи на английски! Хонконг не искам повече нито да го виждам, нито да го чувам! Трябва да навлезем навътре в страната, където човек ще може да използва веднъж веЧе наученото.
	Четвърт час по-късно с помощта на прилива поехме нагоре по реката. Бреговете й бяха скалисти и доста живописни. Постепенно те ставаха все по-ниски и по-ниски. Рекички и канали прорязват във всички посоки обширните равнини. По бреговете на много от тях са разположени села и градчета — някои от тях са построени върху по-висок терен и са от здрав камък, докато други се намират в низините и са издигнати върху колове, а материалът, от който са направени, е бамбук. И когато прииждащият прилив залее с водите си нивята, те остават да стърчат сред тях като малки островчета.
	По реката се плъзгаха бавно тромави джонки, а малки рибарски корабчета я кръстосваха във всички посоки. Големите търговски джонки са недодялани плавателни съдове с много висок борд. Те стърчат от водата като хипопотами и подобно на старите холандски линейни кораби имат широка кърма, която е изрисувана с пъстри бои, а по краищата е позлатена. Палубата е засенчена с огромен сламенен навес, който придава на джонката още по-безформен и тромав вид. Мачтите, които са неимоверно дебели и са издялани от цяло дърво, са снабдени на върховете си със скрипец, а през него минава гигантско въже с дебелина от седем-осем сантиметра в диаметър, с чиято помощ се издига тежкото платно от рогозка. Предната част на един такъв плавателен съд най-често е боядисана в червено, а отляво и отдясно на носа е изобразено по едно облещено око, което нерядко достига в диаметър до пет стъпки. Именно заради него тези джонки са получили името лунг-иън и тъкмо тези очи придават на корабите онзи заплашителен вид, който трябва да прогонва злите духове както и всички други чудовища, които, както вярват китайците, населяват реката. Заради всяващото ужас речно пиратство, тези големи търговски джонки имат на борда си обикновено по едно или пък две оръдия.
	Военните джонки са с малко по-елегантна конструкция и бордовете им не са чак толкова високи. Обикновено са въоръжени с шест трифунтови или четирифунтови оръдия, разпределени по двете им страни и с едно или две шест или деветфунтови оръдия на носа. Понякога и на кърмата им се намират няколко малки оръдия. Няколко „гнгали“ или вид крепостни оръдия дълги по седем-осем стъпки и с диаметър на дулата по пет сантиметра се въртят на осите си върху своите лафети, закрепени здраво близо до левия и десния борд. Екипажите са въоръжени със стари пушки с фитили, с копия, щитове и саби. Но мнозина носят все още лъкове и стрели. В помощ на платното идват и от двайсет и пет до трийсет гребла. Дисциплината на един такъв боен плавателен съд е чисто китайска. Три пъти на ден се отправят молитви към бога на войната, при което се вдига наистина оглушителен шум със звънци, барабани и крясъци, към които се присъединяват различни фойерверки и ракети.
	Тласкана от прилива, както и от хубав бриз, който здраво изпъваше нашето платно от лико, лодката ни чевръсто се носеше по вълните. Знаех, че от устието на реката нагоре до Кантон щяхме да срещнем четири пагоди и решихме да посетим една от тях. Първата бяхме оставили вече зад гърба си. И когато пред очите ни изплува втората, ние се насочихме към брега, спряхме и слязохме на сушата.
	Кажи-речи невероятно голям брой пагоди са пръснати из цял Китай и едва ли ще се намери село, което да не може да се похвали поне с една такава постройка. Китайците казват, че в Пекин и околностите му имало десет хиляди пагоди, но навярно тази цифра би трябвало да означава само „безброй много“. Човек ги среща както край пътищата и реките, така и сред градовете, селата или насред нивята и полята. Архитектурата им е твърде разнообразна. Най-често те не се различават кой знае колко от обикновените жилищни сгради, а много от тях представляват малки параклиси или просто ниши, където е поставено някакво божество, пред което се намират съдовете за изгаряне на жертвеното животно.
	Но често тези постройки са твърде големи и величествени. Точно такава беше и пагодата, която смятахме да посетим.
	Нашият лодкар остана на брега. Ние обаче закрачихме през откритото поле към селото, зад което се издигаше споменатата постройка. Бях очаквал, че жителите му ще ни посрещнат с голямо любопитство, ала се видях излъган — сигурно това селище се посещаваше често от чужденци. Вярно, че ни поогледаха с известно внимание, ала иначе съвсем не предизвикахме някаква сензация — само няколко жени се появиха на прага на къщите си и малоброен орляк от „многообещаващи“ хлапета заподскачаха и затичаха подир нас като крещяха колкото им глас държи все едно и също: „биф-сте, биф-сте!“
	— Какво искат тези пакостници, Чарли? — попита ме Търнърстик.
	— Смятат ни за англичани, които са известни по целия свят с почетната титла „бифтеците“. Следователно тук можеш да направиш изненадващото етноложко наблюдение, че между уличните хлапета на всички страни по земята има радваща прилика и смайващо единомислие.
	Скоро селото остана зад нас, а нагоре по височината водеше добре поддържан път, обрамчен от двете си страни с декоративни храсти. Последвахме многобройните му извивки и най-сетне се озовахме пред пагодата. Капитанът огледа сградата, построена от кафяви тухли, свързани с бял хоросан и каза:
	— Осем етажа! За какво са им, Чарли?
	— В едно старо индийско предание се разказва, че след като тялото на Буда било изгорено, пепелта била разделена на осем части и те били затворени в осем урни. За съхранението на пепелта била построена осмоъгълна осеметажна кула като на всеки един от етажите поставили по една урна и то така, че прахта от краката му се пазела на приземния етаж, а от главата — на най-горния етаж. Тази кула послужила като образец за строежа на всички по-късни сгради.
	— Well, тогава нека най-напред разгледаме там, дето са краката!
	Пред входа на пагодата някакъв старец продаваше плодове, както и онези китайски долнокачествени цигари, от които за една немска марка можеш да получиш хиляда къса. Дечурлигата ни бяха последвали чак до самата постройка. На учудващо ниска цена купих цял кош с плодове и наредих на човека да ги разпредели между хлапетата. Този „благотворителен жест“ предизвика невероятна радост и ликуване и след като всяко от „момчетата на Небесната империя“ получи и по една цигара, виковете „биф-сте“ съвсем замлъкнаха и всички се втурнаха обратно към селото, за да разпространят вестта за нашата щедрост.
	Влязохме в храма. Осмоъгълното помещение се осветяваше през няколко малки отвора, наподобяващи амбразури. Отдясно една тясна стълба водеше към горния етаж. В дъното се виждаше седналият Буда. формите му бяха повече от закръглени, което според китайските възгледи е първото условие за красота. Бузите му бяха дебели и провиснали, а очичките малки и тесни. Изразът на лицето му бе извънредно благ и доволен. Статуята приличаше твърде малко на бог, а по-скоро на някой чревоугодник, който току-що е приключил богат и изискан гуляй и много доволен, с развеселени и хитро присвити очи, се кани да се отдаде на следобедната си дрямка. За мен бе важно обстоятелството, че носът му беше оформен досущ като на кавказката раса. Нямаше как да не се сетя за доста разпространеното мнение, че тамошното тиън-сио* било дошло от запад.
	[* Свещено или небесно учение. Б. нем. изд.]
	От двете страни на Буда седяха две по-малки статуи, чиито лица имаха много гневно изражение. И пред трите статуи бяха поставени бронзови съдове за благоуханни пръчици, а освен това пред самия Буда на земята лежаха няколко букета цветя, докато неговите гневно смръщени другари бяха лишени от подобна украса.
	Ето че откъм стълбите се разнесоха стъпки. От горния етаж слизаше някакъв човек, който доволно и с наслаждение пушеше цигара.
	— Кой е този? — попита капитанът.
	— Хо-шанг — отвърнах му.
	— Хо-шанг! Какво значи това?
	— Свещенослужителят и пазачът на пагодата. Чужденците наричат тези хора бонзи, но тази дума е непозната за китайците. Те им казват хо-шанг или синг.
	В този момент бонзът ни видя и ни приветства като наведе книжното си ветрило.
	— Чинг-чинг!* — поздрави ни той доброжелателно, подавайки ни ръка.
	[* Добър ден! Б. нем. изд.]
	— Ти ли си сингът на тазинг пагоданг? — попита го Търнърстик.
	— Синг, чъ! — кимна човекът.
	— Виждаш ли, Чарли, че ме разбира! Този бонз е образован човек и разговорът ми с него, ще е много приятен. Той посочи към средния идол и попита:
	— Кой е тозинг старонг господининг?
	— Фо! — гласеше отговорът.
	— Фо? Кой е пък тоя, Чарли?
	— Буда. В Китай го наричат фо.
	— Ами кои са другитенг дваманг? — продължи да пита Търнърстик, посочвайки към двата идола отляво и отдясно на Буда.
	Движенията на ръката му подсказаха значението на неговия въпрос и кимвайки първо към единия, а после и към другия, бонзът обясни:
	— Фу-са и О-ми-то.
	— Слушай Чарли, за мое учудване виждам, че дори и образованите хора в Китай говорят толкова лош китайски, че ми е невъзможно да ги разбера. Какво ми каза той?
	— Бонзът си послужи едновременно с китайски и с японски. Китайците наричат фу-са прочутия будистки патриарх Бодхи-затва, който е изобразен в едната по-малка статуя. А О-ми-то* е на японски — такова е името на Буда в Япония.
	[* Тази дума означава „безкраен“. Б. нем. изд.]
	— Да-а, ами кой и какво е всъщност този Буда?
	— Буда е дума от санскритски и означава „мъдрец“. Буда е бил прочут основател на познатата ни религия, живял е хиляда години преди Христа, а негов баща е бил Судходана, кралят на Могадха, която в нашето съвремие се казва Бехар. Истинското му име е било Срамана Гаутама, но са го наричали също и Зо-кия Муни, а и…
	— Стига, стига, стига, Чарли! — извика Търнърстик, като затисна с длани ушите си. — Ако продължиш само още една минута да ме обсипваш с подобни имена, сигурно ще откача. Предпочитам да плавам в най-силния тайфун, отколкото да се оставя да ме понесе такъв ураган от толкова изкълчени чужди думи. Я по-добре да разгледаме тези стари зидове!
	Обръщайки се към бонза, той посочи към стъпалата и попита:
	— Можемонг ли да се изкачименг горунг?
	Получихме разрешение без никакви възражения, но още на втория етаж капитанът се спря и каза:
	— Чарли, продължавай сам нагоре! Та това тук е по-лошо и от нашия лов на диви кози! Аз ще си поотдъхна и ще те почакам тук.
	Продължих изкачването с нашия водач. Ако бях очаквал някаква кой знае каква вътрешна архитектура или украса на храма, щях да бъда дълбоко разочарован, защото във всички помещения видях само голи зидове. Единственото, което ме възнагради за изморителното ми катерене по стълбите, беше прекрасният изглед на всички страни, открил се пред очите ми от кулата, която сигурно беше висока не по-малко от двеста и петдесет стъпки.
	Бонзът беше просто… един бонз и с това е казано всичко. Цялото му образование се състоеше в познание на обичайните молитви и жертвоприношения и видях да се потвърждава предварителното ми мнение за него, когато обяви двете по-малки божества отстрани на Буда за фу-са и О-ми-то. Той дори не знаеше истинските имена на идолите, на които се кланяше. Общо взето бонзите са непросветени и незнаещи хора. Те живеят от благодетелността на другите, както и от даренията, които получават, за да поемат греховете на чуждите хора върху себе си, изкупвани от самите тях с благочестивия им начин на живот. Те нямат деца, тъй като живеят в безбрачие, но обикновено си купуват едно дете, някои син на бедни родители, когото обучават и възпитават за свой наследник, като го учат на малкото ритуали в тяхното богослужение, както и на късите молитви, в които се състои цялото им умение и всичките им познания.
	— Ти не си фо-дзъ,* нали? — попита ме бонзът.
	[* Будист. Б. нем. изд.]
	— Не. Аз съм киао-ю, християнин.
	— Тогава навярно се учудваш, че ти позволяваме да влезеш в този храм, а?
	— Не, защото в храмовете на моя Бог могат да влизат всички хора, следователно и всеки фо-дзъ.
	— А молите ли се на вашия Тиън-чу,* кадите ли пред него благовония?
	[* Небесен властелин, Бог. Б. нем. изд.]
	— Да.
	— А кланяте ли му се със звънчета и гонгове?
	— Ние му поднасяме по-мелодичен камбанен звън и по-хубава музика от вас.
	— Как е възможно? Та нали сте варвари и нямате музика!
	— Киао-ю имат по-хубава музика от фо-дзъ, хоей-хоей, дзанг,* дзи-пън,** както и от тунг-да-дзъ.*** Вашата музика е лесна за изпълнение, а нашата е трудна за китайците.
	[* Тибетци. Б. нем. изд.]
	[** Източни татари (манджури). Б. нем. изд.]
	[*** Западни татари (монголи). Б. нем. изд.]
	— Нима искаш да ти повярвам?
	— Все ми е едно дали вярваш, или не.
	— Как се казваш?
	— Куанг-си-та-съ.
	— Това е забележително име. Познаваш ли нашите музикални инструменти?
	— Да.
	— Но не можеш да свириш на тях, нали?
	— Все още не съм държал в ръцете си такъв инструмент, ала бих могъл веднага да започна да свиря на всеки от тях.
	Бонзът се усмихна снизходително.
	— На гонг?
	— Да.
	— На гамеланг?*
	[* Един вид гамеланг има звънчета, а друг — метални пластинки. Б. нем. изд.]
	— Да.
	— На анклонг?*
	[* Прави се от дебели кухи бамбукови пръти и достига тежест от 25 кг. Б. нем. изд.]
	— Да. Но ти питаш повече, отколкото имаш право, защото анклонгът и гамелангът не са китайски, а малайски музикални инструменти.
	Изглежда забележката ми го смути, ала той продължи да ме разпитва:
	— А известни ли са ти пи-па* и дзию?** На тях се свири много трудно, тази музика е по-трудна от всяка друга по целия свят.
	[* Китара. Б. нем. изд.]
	[** Вид цигулка. Б. нем. изд.]
	— Виждал съм ги, но все още не съм свирил на тях, обаче тази музика е толкова лесна за един християнин, че бих могъл веднага да започна да свиря на дзию, както и на пи-па. Християните имат такива музикални инструменти, на които един способен човек може да се научи да свири хубаво едва след като старателно се е упражнявал всеки ден в продължение на десетина години. А вие нямате такива инструменти.
	— Твърде си самонадеян да твърдиш, че можеш веднага да засвириш на дзию и на пи-па. И двата инструмента се намират в жилището ми. Ще дойдеш ли с мен?
	— Да.
	По лицето му се изписа победоносна усмивка и той тръгна пред мен. Търнърстик ни очакваше вече с нетърпение. Той ме попита:
	— Чарли, как беше горе на върха на тази кула?
	— Високо, кептън.
	— Високо ли? Well, можеше да го предположиш и от долу. Какво ще правим сега?
	— Отиваме в жилището на този човек.
	— И какво ще търсим там?
	— Ще свирим.
	— Тъй ли? Как — с уста?
	— Нищо подобно. Ще свирим на дзию и на пи-па.
	— Що за щуротии са това? Да не си се побъркал?
	— Не съвсем. Дзию е нещо като цигулка, а пък пи-па е китара.
	— А-а, тъй значи. Е, просто трябваше да го обясниш! Но аз…
	— И тъй аз ще скрибуцам на дзию, а ти ще дрънкаш на пи-па!
	— Аз…? На пи-па…? Я ме остави на мира с твоята пи-па! Да искаш подобно нещо от мен е все едно да накараш някой кит да плете! Никога през живота си не съм държал в ръцете си такова раздрънкано чудо.
	— Тогава ще трябва да се оправям сам.
	— Ами ще можеш ли?
	— Мисля, че да.
	— Чарли, ще ти кажа нещо на четири очи: не се излагай пред китайците! Да пронижеш с куршум главата на мечка или пък на тигър или да застреляш няколко диви кози не е чак толкоз трудна работа, защото е нужно само да се прицелиш и да натиснеш спусъка. Но една такава пи-па е опасно нещо, толкова опасно, че дори не ми се иска да се докосвам до нея.
	— Ще видим!
	Междувременно бонзът размени няколко думи с търговеца на плодове, който после бързо се отдалечи в посока към селото. Предположих, че отиваше да доведе слушатели, за да могат повече хора да станат свидетели на моето очаквано поражение.
	От пагодата започваше тясна пътечка, извиваща се нагоре по височината към малка къщичка, която бе жилището на бон-за. Тя беше направена от бамбук, а покривът й — от сиви керемиди. Състоеше се само от един приземен етаж, а пред нея, носен от подпорни стълбове, имаше навес, под който можеше да се почива на сянка и на прохлада.
	При пристигането ни, на вратата се показа едно момче и ни поздрави. Сигурно беше ученикът на бонза, който му пошепна няколко думи, след което ни бе поднесен чай. Пихме го по китайски от мънички чашки без захар или мляко.
	— Страхотен обичай! — недоволно промърмори капитанът, свикнал на съвсем други чаши и съдове. — Ако реша по този начин да поднеса чай на моите момчета, то сигурно всеки от тях ще изпие по хиляда такива напръстника, а после спокойно ще попита кога всъщност ще си получат чая. Кога ли този човек ще донесе най-сетне своята пи-па-пум?
	— Няма да ни кара да го чакаме кой знае колко дълго, кептън, защото, виждаш ли, слушателите ей сега ще пристигнат.
	От селото към нас се беше проточило внушително шествие от мъже, жени и деца. Всички носеха букети цветя. Когато стигнаха до къщата на бонза, те ни поздравиха и ние получихме всичките цветя като подарък срещу плодовете и цигарите, които бяхме дали на техните хлапета. В Китай и най-дребният подарък се приема с голяма благодарност и ето защо моят скромен дар ми беше спечелил сърцата на цялото село.
	— Какво ще правим с тези букети? — попита Търнърстик. — Невъзможно е да ги помъкнем с нас.
	— Ще вземем само няколко, а другите ще оставим тук на бонза.
	— Но все пак трябва да им благодарим, нали?
	— Разбира се. Веднага ще го направя.
	— Чакай, Чарли! Моля те, бъди така любезен да предоставиш тази работа на мен!
	— Нямам нищо против! Кажи им нещо хубаво и затрогващо!
	— Няма да се посрамя!
	Той се изправи на крака и се обърна към хората с думите:
	— Китайцинг, мъженг, женинг и децанг! Ниенг сме дошлинг, за да опознаемонг странатанг и хоратунг и оттук започвамонг.
	И добренг е станалонг, понеженг вие ни носитенг букетонг за нашитенг плодовенг и цигаритонг. Ниенг изразявамонг нашетонг благодарностунг и се надявамонг, че виенг винагинг щенг си спомнитенг с добронг за насунг!
	Тази „спийч“,* произнесена с голямо въодушевление и забележително красноречие, бе посрещната с гръмки овации, макар че слушателите не разбраха нито дума от нея. Хората просто се досетиха за нейната цел и останаха доволни, без да предявят някакви езикови претенции.
	[* Реч, слово. Б. нем. изд.]
	— Виждаш ли, Чарли, че разбраха всяка моя дума? Пожелавам ти да издържиш изпитанието с твоята пу-по също тъй, както и аз се справих с моята реч! Ей го на човекът носи вече раздрънканите си инструменти.
	Действително, бонзът бе изнесъл вече двата инструмента от къщата си и в този момент ми ги подаде. Но аз отказах да ги взема с думите:
	— Все още не съм чувал гласовете нито на вашата дзию, нито на такава пи-па. Не искаш ли първо ти да ми покажеш как се свири на тях, за да мога и аз да направя същото като теб?
	Той се усмихна снизходително като човек, който и не беше очаквал нещо друго, а после отвърна:
	— И да ти покажа, пак няма да се справиш!
	После взе най-напред цигулката. По форма тя се различаваше от нашите цигулки, но също имаше магаренце и четири струни, които обаче бяха настроени по-различно. Лъкът беше тежък и трионообразната му форма наподобяваше лъка на нашия контрабас; След като го смаза с обикновена смола, бонзът започна да свири.
	Китайците захласнато слушаха изтръгваните от него звуци. Изглежда пред тях той минаваше за майстор, но нито свиреше определена мелодия, нито пък можех да доловя що-годе някакво съзвучие. И от такт нямаше никаква следа, а цялото му изпълнение се свеждаше само до изтръгването на все едни и същи четири тона, които редуваше на определени интервали.
	След като най-сетне свали лъка, той ме погледна с такова изражение, което говореше съвсем ясно, че очаква моето особено признание. И когато не последва нищо подобно, а само леко му кимнах с глава, той се обади:
	— Един християнин никога не може да се научи да свири така.
	— А ти не си ли чувал досега в Хонконг или в Макао музиката на ван-куи-дзъ* или на фу-лън?** — попитах го аз.
	[* Англичани. Б. нем. изд.]
	[** Французи. Б. нем. изд.]
	— Не. Те са варвари и изобщо не искам да ги слушам.
	— Ти ми показа как се свири на дзию. Научи ме да свиря и на пи-па!
	Той взе китарата. По форма тя приличаше на нашите стари цитри. Имаше дълъг гриф и седем струни.
	Изпълнението му бе също така монотонно, както и предишното. Вярно че от време на време подръпваше струните с лявата си ръка, обаче тъй и не чухме нито някаква мелодия, нито поне два-три хармониращи си звука. За мен си оставаше просто неразбираемо как е възможно човек да притежава един толкова безупречно изработен музикален инструмент и да не успее, макар и без учител, да постигне някакво по-голямо умение и сръчност в използването му. Образците за тези инструменти несъмнено са били внесени от европейците, но явно същевременно не е било възприето и правилното свирене на тях.
	След като бонзът свърши и бе възнаграден от слушателите с кажи-речи прехласнати овации, той ми подаде китарата с думите:
	— Хайде, опитай да видим дали ще се справиш!
	Настроих седемте струни в немски строй, което ще рече HEAdghe, опитах няколко акорда, а после изсвирих един бърз валс, при който лявата ми ръка си имаше толкова много работа, че слушателите ми видимо се смаяха.
	— All devils!* — възкликна Търнърстик, след като свърших и здравата ме тупна по рамото. — Та ти си бил истински майстор на пу-па или както се казва там тази дървена кутия! И защо не си ми казал нищо досега?
	[* По дяволите Б. пр.]
	Засмях се.
	— Поне видя, че умея нещо повече освен да стрелям по мечки и диви кози, за което е необходимо само да се прицелиш и да натиснеш спусъка.
	После настроих „китарата“ в испански строй като преминах на HDGdghd, отначало изпълних познатия „Камбанен звън“, а после изсвирих и едно фанданго. Когато свърших, никой от китайците не издаде нито звук, а бонзът неволно беше отстъпил чак до самата врата, откъдето ме зяпаше като човек, напълно смазан от поражението си.
	Капитанът се беше отпуснал на едно ниско плетено кресло и от удоволствие размахваше крака.
	— Чарли, оставаме тук по-дълго. Толкова е приятно и тъй ми харесва, защото се справяш със задачата си кажи-речи също тъй добре, както и аз се справих преди малко с моята реч. Продължавай да свириш още!
	Този път взех цигулката и я настроих както ние сме свикнали в квинти. Отначало изкарах един тригласен хорал, после песента на Бринкман, а след това един американски „рийл“ и накрая звучен и бърз шотландски танц, който толкова допадна на мастър Търнърстик, че люлеейки се на креслото, той размахваше из въздуха крака и ръце и щракайки с всичките си пръсти, най-усърдно се стараеше да отмерва такта на изпълнението ми.
	— Браво, прекрасно, несравнимо! — извика той, след като отпуснах лъка. — Чарли, направо ми разнежи душата. При такава музика човек просто получава чувството сякаш с изпънати от вятъра платна се носи право към седмото небе. Такава музика може да ме накара да скоча на крака и да започна да танцувам, макар изобщо да си нямам хабер от танци. Какво ли не бих дал, ако можех и аз да взема участие с някакъв номер в този прекрасен концерт!
	— Ами можеш.
	— Аз ли? Как… кое… какво…? Какво имаш предвид? Да не би да искаш да свиря на устна хармоничка?
	— Кептън, не можеш ли да пееш?
	— Да пея ли? Хмм, о да, но само една-единствена песен. Обаче я пея толкова хубаво, че подема ли я, дъските на палубата започват да пращят и да се огъват, а от мачтите летят трески.
	— И коя е тя?
	— Излишен въпрос! Естествено „Янки дудъл“!
	— Ами тогава давай! И аз ще пея с теб.
	— Well! Великолепно! Започвай!
	Отново взех китарата, изкарах една кратка прелюдия и тъкмо когато подех самата песен, се включи и Търнърстик и то с такъв глас, който наистина бе в състояние да огъне мачтите. За някакъв музикален слух и дума не можеше да става и следователно за чисти тонове пък — още по-малко. Той просто ревеше текста с мечешки глас, който отначало се движеше нейде между фа-диез и сол, а само тук-там изведнъж дръзваше по някой смел скок нагоре между ми-бемол и ре. Но тъй или иначе целият текст бе изкаран докрай и щом свършихме песента, около нас гръмнаха такива овации, които бяха поне толкова оглушителни, колкото беше и изпълнението на въодушевения морски капитан.
	От напъване Търнърстик се беше зачервил като домат, ала очите му искряха от въодушевление и удоволствие. Намираше се в такова настроение, сякаш беше спечелил първата награда в състезанията на някой спортен клуб по гребане. Извън себе си от радост той възкликна:
	— Гръм и мълния, това се казва пеене! Нали, Чарли?
	— И още как!
	— Няма ли да започнем отначало?
	— Мисля, че е достатъчно, кептън. Човек не бива да прахосва дарованието си.
	— Правилно! Тези китайци вече сигурно знаят с какви хора си имат работа. Затова нека запазим тази великолепна песен за по-късно, та да научат и други какво значи, когато капитан Търнърстик подеме „Янки дудъл“.
	Върнах на бонза неговите музикални инструменти с думите:
	— Сега вярваш ли, че християните умеят да създават музика?
	— Твоята музика е много по-хубава, а и много по-трудна от нашата. Но наистина ли никога досега не си свирил на пи-па и на дзию?
	— Не съм, но в моята страна имаме музикални инструменти, които приличат на твоите и това е причината да умея да свиря и на тях.
	— Ти не спомена ли, че идваш от страната на фу-лън?
	— Не. Аз съм тао-дзъ.
	— Това е добре, защото ние мразим фу-лън и ван-куи-дзъ, които обстрелват и рушат нашите градове и с оръдията си ни принуждават да им пълним джобовете като ни налагат да купуваме тяхната отрова.* А за Тао-дзъ-куъ** съм чувал, че нейните жители били миролюбиви хора и знаели и разбирали всичко, каквото ги попиташ. И това е самата истина, защото сега го видях с очите си. За Куанг-чой-фу ли пътувате?
	[* Има се предвид опиума. Б. нем. изд.]
	[** Германия. Б. нем. изд.]
	— Да. Ние слязохме на брега само за да разгледаме твоята миао.* Ще бъдеш ли така добър да приемеш от нас един ком-ча?
	[* Пагода, но „миао“ означава и храм. Б. нем. изд.]
	— Аз съм беден човек и живея от даренията на милосърдните хора. Твоят ком-ча ще е добре дошъл за мен.
	Търнърстик не разбра тези думи, но когато бръкнах в джоба си, той се досети за какво ставаше дума и каза:
	— Почакай, Чарли, каниш се да дадеш бакшиш на този човек, нали?
	— Да.
	— Остави тази работа на мен! Вярно, че не се изкатерих в кулата толкова високо като теб, но затова пък слушах твоето изпълнение на неговата пум-по и искам да си платя.
	Той измъкна своята дълга кесия и се обърна към бонза с думите:
	— Многонг ми харесанг, приятелюнг! Затованг ще ти дамонг дванг доларинг и на твоетонг момченг още единг. За тях можешшонг да си купинг тютюнинг, цигаринг или няколконг бутилкинг романг. Сбогомонг старинг пазачонг на пагоданг, по-някоганг си спомняй за капитанинг Търнърстикинг и за блестящотонг му изпълнениенг на Янкинг дуделинг!
	Бонзът направи смаяна физиономия. За неговите нужди и за тукашните цени два долара бяха едно малко състояние. Не му беше възможно да запази радостта от този толкова щедър подарък само за себе си. Той се втурна между присъстващите китайци, показа им двете монети и със силни цветисти изрази започна да славослови благодетелността на двамата непознати тао-дзъ. После ме хвана за ръката и ме дръпна настрани.
	— Ти искаш да стигнеш до Куанг-чой-фу. Ще ми разрешиш ли да ти дам един съвет, защото си толкова добър към нас?
	— Разрешавам ти.
	— Моля те никому да не споменаваш това, което ще ти кажа сега! Пази се от лунг-ийн и от куанг-ти-миао!
	Предупреждението му ме изненада. То беше кажи-речи дословно същото, каквото бях чул вече от устата на Конг-ни. Побързах да го попитам:
	— Защо?
	— Не бива да ти казвам. Не си ли чувал, че лунг-ийн обичат да отвличат чужденци, за да ги изнудват да им платят откуп?
	— Чувал съм. Завчера изчезна жената на един португалски търговец от Макао и всички предполагат, че е била похитена от Драконите. Но аз не се страхувам от тях.
	— Не ги познаваш, иначе щеше да трепериш от страх. Няма нищо по-лошо от това да попаднеш в ръцете им и да ги разгневиш. Ако имах власт, щях да ти дам един талисман, който да те пази от тях.
	— Има ли такъв талисман?
	— Да.
	— Ти виждал ли си го? .
	— Самият аз го… да, виждал съм го.
	— Как изглежда?
	— Не бива да ти казвам.
	Посегнах към врата си и измъкнах огърлицата.
	— Такъв ли е?
	Веднага щом я видя, той скръсти ръце на гърди и се поклони почти до земята.
	— Прости ми, господарю! Не знаех, че си иой-дзи* на лунг-ийн.
	[* Полковник, предводител. Б. нем. изд.]
	— По какво съдиш, че съм такъв?
	Изглежда въпросът ми го учуди.
	— Ти притежаваш талисмана и следователно трябва да знаеш, че за всеки чин си има различен вид талисмани. Или да не би да не си го получил за заслугите си, а само да си го намерил? Това лесно може да ти струва живота.
	Не сметнах за необходимо да му давам обяснения. Но изглежда този будистки бонз бе добре запознат с организацията на речното пиратство. За мен беше важно да разбера дали и самият той не бе член на шайката на Драконите.
	— Не съм го намерил. Покажи ми твоя!
	— Не го нося, той е в дома ми, но по моята чашка за чай трябваше да разбереш, че съм от вашите хора.
	Това било значи! Случайно бях забелязал странното положение, в което държеше ръката си, докато пиеше чай. Той я хващаше с върховете на палеца, показалеца и безименния си пръст, докато другите два оставаха изпънати. Трябваше да се опитам да узная нещо повече.
	— А знаеш ли и другите знаци?
	— Остават само още двата поздрава, които са известни на всеки от нас: дзинг-дзи-инг и дзинг-леа-о. Вече и без талисмана знаеш, че съм от вашите хора. Обаче ти не ми каза истината. Ти не си и-ийн, иначе никога не би могъл да станеш член на нашия съюз, а да не говорим за негов върховен глава и предводител.
	Значи и поздравът също беше разпознавателен знак. Последната му сричка се изговаряше по-разтеглено — дзинг-дзи… инг и дзинг-леа… о вместо дзинг-дзинг и дзинг-леао. Това можеше да ми бъде от голяма полза.
	— Не съм те излъгал. Талисманът е моя законна собственост.
	Но на теб трябва да кажа, че си много непредпазлив.
	— Защо? Ние и двамата сме членове на голямото лунг-хуи* и можем да говорим за тези неща.
	— А ти знаеше ли, че и аз съм от тези хора? Не ти бях дал никакъв знак, но въпреки това ме предупреди да се пазя от Драконите. Знаеш ли какво наказание е определено за подобна постъпка?
	[* Сдружение на Драконите. Б. нем. изд.]
	— Смърт, ако не бях хо-шанг.* Но никой друг няма право да отнема живота на един служител на великия фо освен единствено нашия хоанг-шан,** защото само той е върховен глава на всички свещеници. Ти се показа като добър и благодетелен човек и тъй като те помислих за чужденец, реших да те предупредя.
	[* Бонз. Б. нем. изд.]
	[** „Възвишено величество“ — императорът. Б. нем. изд.]
	— Защо ме предупреди да се пазя и от куанг-ти-миао?
	— Не бива да го изговарям, понеже и ти самият сигурно го знаеш.
	— Тогава сбогом! Но още нещо трябва да ти кажа: не знаеш ли, че в ли-кинг* пише: „Учтивостта забранява да караш другия да се черви от срам“?
	[* Китайският ритуален канон. Б. нем. изд.]
	— Знам го. Защо ме питаш?
	— Нима не искаше да ме засрамиш? Не се ли усъмни в истинността на думите ми? Въпреки това ти доказах, че съм говорил самата истина. И ето че сега твоето лице е червено от срам. За в бъдеще бъди по-учтив към чужденците, защото те са по-мъдри и по-умни от вас. Дзинг-леа… о!
	— И лу фу финг!* И ми прости, че бях несправедлив към теб!
	[* Нека щастливата звезда те придружава в твоето пътуване! Б. нем. изд.]
	Капитанът беше вече избързал напред. Когато излязохме на речния бряг, току-що отплаваше някаква малка лодка, която беше спряла до нашата.
	— Кой беше този човек? — попитах нашия лодкар.
	— Някакъв рибар, който спря да си почине тук.
	Качихме се в лодката и отново издигнахме платното. Самият капитан се залови с греблата, лодкарят хвана кормилото, а аз се загледах в царящото по реката оживление. Бяхме се забавили в пагодата по-дълго, отколкото бе първоначалното ни намерение. Както изглеждаше скоро щеше да се свечери и пъргавото и дейно население от крайбрежието на реката се стремеше да използва краткото време, оставащо до падането на мрака, за да довърши ежедневната си работа.
	Направи ми впечатление, че лодката, която бях видял до нашия плавателен съд, плаваше в права посока към отсрещния бряг. Невъзможно бе човекът в нея да е имал намерението само да си почине. Това би предполагало, че той или е пътувал вече по-продължително време, или пък че тепърва го очаква по-дълго плаване. В първия случай той сигурно веднага без да спира щеше да свърне към отсрещния бряг, а във втория щеше да се насочи нагоре по реката или надолу по течението й вместо да гребе право към отвъдния бряг.
	— Познаваш ли рибаря? — попитах нашия лодкар.
	— Не.
	— Разговаряхте ли?
	— Не.
	Ако бях получил този отговор от някой мълчалив арабин, то и през ум нямаше да ми мине да се усъмня в истинността на думите му, ала китайците са извънредно бъбриви и изобщо не могат да стоят спокойно на едно място. Затова не ми се вярваше, че двамата мъже са седяли в лодките си толкова близо един до друг без да завържат разговор. Но защо ме лъжеше китаецът? Не се сещах за никаква по-приемлива причина. Продължих с въпросите си:
	— До Вам-поа днес няма да можем да стигнем вече, нали?
	— Няма.
	— Тогава ще ни се наложи да потърсим някое място, където ще можем да пренощуваме. Знаеш ли такова място?
	— Навсякъде има кунг-куан* или тиън.** Най-хубавата е Шен-куанг-тиън*** и се намира малко по-нагоре по реката на десния й бряг.
	[* Букв.: Обществен приют или подслон. Б. нем. изд.]
	[** Странноприемница. Б. нем. изд.]
	[*** Странноприемница „При Блестящото ветрило“. Б. нем. изд.]
	— Колко път има дотам?
	— Петнайсет ли.* Ако този вятър се запази, след един час сме там.
	[* Китайска миля. Десет такива мили се изминават за един час бърз ход. Б. нем. изд.]
	— Но дотогава съвсем ще се смрачи.
	— И ще е по-добре, защото така ще видиш колко красива е реката през нощта. Ще отседнеш ли в тази странноприемница или да ти предложа някоя друга?
	— Не. Там ще отседнем.
	Бързо се стъмняваше. Нашият лодкар запали и издигна пъстър хартиен фенер. Дори и най-малките лодки имаха по една светлина, а големите плавателни съдове направо бяха обсипани с тях. Но фенерите наистина бяха необходими. Вярно, наблизо нямаше никакъв по-голям град, ала доколкото можеше да се съди по светлинките, изглежда реката буквално гъмжеше от лодки.
	Ето че в този момент някакъв голям плавателен съд с висока мачта се появи зад нас и очевидно бързо ни догонваше. Доколкото можех да видя от светлината от фенерите, той бе каран от десет гребци. Изглежда се канеше да премине съвсем близо до нас, но едва-що носът му се бе изравнил с нашата кърма, когато от борда му подвикнаха към лодката ни:
	— Кианг!*
	— Лу!** — отвърна нашият лодкар.
	[* Река. Б. нем. изд.]
	[** Дракон. Тази монголска дума има същото значение, както и китайската дума „лунг“. Б. нем. изд.]
	Мигновено на голямата лодка всички фенери угаснаха. Оттам хвърлиха нещо към нас, което падна и се разби на дъното на лодката ни и по звука помислих, че е някакъв глинен съд. Веднага се разнесе тежка задушлива и парализираща миризма, от която начаса изгубих съзнание. Успях само да видя още как нашият лодкар се гмурна в реката. Той скочи от борда в мига, когато светлините на големия плавателен съд бяха угасени.

>>	Четвърта глава
>>	Кианг-Лу

	Когато отново дойдох в съзнание и отворих очи, видях, че лежа вързан на дъното на същата голяма лодка, която ни беше нападнала. До мен се намираше моят добър приятел мастър Търнърстик. Както неговата, тъй и моята уста бяха затъкнати с парцал, който ни пречеше да разменим по някоя дума.
	Познах човека на кормилото. Светлината от един фенер падаше върху лицето му и съвсем ясно видях, че това бе рибарят, който беше спрял с лодката си до нашата уж, за да си почине. Явно той бе един лунг-ийн и навярно с пълно право предположих, че нашият лодкар е в съюз с Драконите.
	Значи „кианг-лу“ беше паролата на тези хора. А Кианг-лу, тоест Речния дракон, бе името на всеизвестния предводител на пиратите, който, ако се съди по тази дума, сигурно беше от монголски произход. Речни пирати е имало откакто съществува китайската история, но те никога не са разполагали с толкова стройна организация, както в наше време. Пиратите всяваха такъв страх и ужас, който държеше в ноктите си дори и чиновническите кръгове, тъй че не беше никак лесно да получиш държавна подкрепа срещу техните безчинства. Ето че се намирах в техни ръце. Не се страхувах. Бях се сражавал с африканския джум,* срещу североамерикански бушрейнджърс,** както и срещу друга подобна сган и затова сега бях само, тъй да се каже, любопитен да видя що за хора бяха тези Дракони.
	[* Разбойнически керван. Б. нем. изд.]
	[** Бандити. Б. пр.]
	В лодката имаше тринайсет души. Десет гребци, един кормчия и още други двама на носа, които разговаряха. Те знаеха, че сме чужденци и изглежда бяха убедени, че не знаем китайски, защото в противен случай сигурно щяха да приказват по-тихо, тъй като лежахме близо до тях и съвсем ясно можехме да чуваме всяка тяхна дума.
	Почти в краката им бяха оставени няколко глинени съда със съвсем същата форма като индийските „чатис“.* Несъмнено тези здраво затворени стомни с широки гърла бяха онези „вонящи гърнета“, използвани от китайските и малайски пирати, за да зашеметяват жертвите си, както и аз, и капитанът току-що го бяхме изпитали на собствен гръб.
	[* Съдове за вода. Б. нем. изд.]
	— Кои са тия двамата? — попита в този момент единият от разговарящите.
	— Двама тунг-ийн,* както ни каза техният лодкар. И двамата са богати, защото са господари на онзи кораб.
	[* Човек от изтока — янки. Б. нем. изд.]
	— И ще ги предадеш на джиахура,* така ли?
	[* Джиахурите са монголско племе. Б. нем. изд.]
	— Да. Ние ще получим половината от техния откуп, а другата половина ще си поделят джиахурът и Кианг-лу.
	— Колко ще ги накараме да платят?
	— Това ще определи джиахурът.
	— Къде ще му предадеш пленниците?
	— В куанг-ти-миао.
	— Ще има ли там място за тях?
	— Да, защото сега там се намира само жената на пор-ту-ки,* дето я отмъкнахме, понеже тези варвари са толкова глупави да вярват, че и жената имала душа. Те обичат жените си колкото и самите себе си и охотно плащат за тях големи откупи само и само да си ги върнат обратно. Мъжът й ще получи от нас вест чрез същия пратеник, когото изпращаме да отиде и на кораба на тези двама варвари.
	[* ???.]
	Пред нас се очертаваха твърде „утешителни“ перспективи. Щяха да ни държат в плен, докато някой от тези добряци вземеше от кораба ни определения откуп. Аз нямах средства, за да платя какъвто и да било откуп, и ако не исках да поверя живота си единствено на джоба на капитана, трябваше да разчитам на винаги благосклонното към мен щастие, а може би също и на… талисмана, който бях получил от Конг-ни.
	Щяха да ни откарат в някакъв храм на бога на войната Куанг-ти — ето защо неколкократно ме бяха предупреждавали да се пазя от куанг-ти-миао. Изглежда, като че Драконите бяха свикнали да отварят своите „кантори“ даже в обществените храмове, една дързост, която беше мислима само в Небесната империя. А онова, което събуди във висша степен съчувствието ми, бе обстоятелството, че португалката, за която бях говорил на бонза, беше пленница във вече споменатия миао. Изглежда наистина бе моя участ по време на всички мои пътешествия да се натъквам на хора, чиято свобода е била насилствено отнета.
	Откакто се бях съвзел, бяхме плавали около час нагоре по реката, когато лодката ни свърна наляво и навлезе в един от онези безбройни канали, които във формата на гъста мрежа прорязват китайските низини. Изведнъж престана оживлението, царящо по реката. Изчезнаха и многобройните фенери. Около нас настана мрак. Само звездите слабо осветяваха среднощното ни пътуване. Чуваха се единствено самотните удари на веслата по спокойната водна повърхност. Често завивахме в някой страничен канал, тъй че все повече обърквах посоката на плаването ни, като се има и предвид, че на всичко отгоре лежах на дъното на лодката и бордовете й ми препречваха всякакъв изглед.
	Най-сетне пред нас изплува някаква тъмна маса и ние спряхме. Видях високи зидове, но нямах възможност дълго да ги разглеждам, защото ни вързаха очите. После махнаха въжетата, с които ни бяха стегнали краката и ни накараха да се изправим. След като излязохме от лодката, ни хванаха за двете ръце.
	Най-напред ни поведоха по, както ми се сториха, широки стъпала, после минахме през няколко тесни входа и през три-четири двора, докато най-накрая влязохме в някакво затворено помещение, както разбрах от кънтящите ни стъпки. Там свалиха кърпите от очите ни и тогава разбрах, че се намираме във вътрешността на някакъв храм.
	Дебелите зидове на сградата бяха издигнати от тухли. Изглежда тя се състоеше само от това единствено помещение и в него се виждаха познатите статуи на бога на войната, на неговия син Куанг-пин, както и на разгневения управител на конюшните му. фигурите бяха силно осветени от няколко лампи. Направо върху голите камъни на пода във всевъзможни пози седяха или лежаха двайсетина мъже, въоръжени със стрели и бамбукови тояги, с невъобразими пистолети, както и с какви ли не видове ножове, ками и саби. Един от тях носеше дори някаква допотопна пушка с фитил, която бе толкова разядена от ръжда, че ми се стори да виждам дупки по нея. Освен това цевта й бе извита като тирбушон и човек можеше да си помисли, че този странен предмет е бил изработен само за да се правят дупки с него.
	Всички те полагаха усилия да придават на лицата си поне такъв страшен израз, какъвто се четеше и по лицето на управителя на конюшните на тяхното божество на войната. Но аз нямах ни най-малкото намерение да се оставя да ме сплашат. В резултат на допотопното си въоръжение, на дългите си плитки и полегатите тесни очи, на сплеснатите си чипи носове, както и на подобното си на мъжка пижама облекло, тези мъже по-скоро ми правеха противоположното впечатление на онова, което желаеха да постигнат. Имах приблизително усещането, че се намирах на сцената на любителски театър, където играех ролята на пленения от разбойници главен герой.
	Изглежда моят добър приятел фрик Търнърстик напълно споделяше мнението ми. Той ми намигна така, като че изпитваше огромно желание да използва своите великански моряшки юмруци веднага щом го освободяха от въжетата. Знаех, че той наистина е човекът, който би се наел да се разправи с дузина от пиратите. Китайците се отличават повече с хитрост и лукавство, отколкото с физическата си сила. Те обичат да преувеличават и да се перчат, но излезе ли им насреща някой със сила и дързост, бързо си подвиват опашката. Даже и да срещнеш тук-там сред тях човек с великанско телосложение, то често тъкмо в това исполинско тяло се е вселила толкова по-нерешителна и боязлива душа. Обаче стигнеше ли се до бой, ние можехме да разчитаме единствено на юмруците си, понеже пиратите ни бяха взели както оръжията, така и всичко друго, каквото бяха намерили в джобовете ни.
	Най-сетне измъкнаха парцалите от устата ни, тъй че поне можехме спокойно да дишаме. После със знаци ни дадоха да разберем, че трябва да седнем. Настаних се точно между коленете на бога на войната, тъй като там мястото бе възможно най-удобното, а и освен това там можеха да ме нападнат само лице в лице. Капитанът седна до разгневения управител на конюшни, чиято статуя започна да разглежда много внимателно.
	— Чарли, какво ще кажеш — попита ме той, — дали страховитият меч, на който се е подпряло това божество, е действително от хубава стомана?
	— Съмнявам се, че е от стомана, но съм сигурен, че е от желязо, в което сам лесно можеш да се увериш.
	— Well! Този тип стои тук от толкоз дълго време, без да замахне поне веднъж с този хубав меч. Струва ми се, че ще взема да му покажа за какво всъщност човек държи в ръка такова оръжие. Или ти се иска да останеш в този миши капан?
	— Ще остана, докато ти харесва на теб. Добри приятели не бива да се изоставят току-така.
	— Ами тогава да гледаме да офейкаме!
	— Ще можеш ли да скъсаш въжетата си?
	— The devil,* ммда, не помислих за тях. Но не бихме ли могли да си пробием път с няколко здрави ритника?
	[* По дяволите. Б. пр.]
	— Не става, кептън! Я размисли: още с идването си заварихме тук двайсетина души. С нас дойдоха още тринайсет, а това прави трийсет и трима. Дори и да не бяхме вързани, без оръжия ще ни е абсолютно невъзможно да си пробием път. Единствената възможност за успех щеше да ни се открие, ако имахме по два револвера — това прави общо двайсет и четири изстрела. Обаче ни ги взеха. Впрочем никак не е изключено пиратите да умеят да си служат с нашите револвери, а в такъв случай няма никакво съмнение в изхода на схватката.
	— Добре, тогава постъпи както искаш. Ще се подчиня на решението ти.
	— Първо ще си поговорим с тези хора и ако не проявят здрав разум, все ще имаме време да помислим за някакъв изход с употреба на сила.
	— Правилно! Трябва да си поговорим с тях, но няма да го направиш ти, ами аз ще се нагърбя с това и то по такъв начин, че много добре да разберат с какви хора си имат работа. Да започвам ли?
	— Почакай още малко! Както виждам, те тъкмо се канят да си поприказват с нас.
	— Ще видят как един моряк обича да разговаря с такива обесницинг, обесницунг, обесницонг, обесницънг, обесницанг като тях!
	Докато си шепнехме с капитана, пиратите направиха кратко съвещание и в този момент един от тях се приближи до нас и ни заговори на завален английски. Изглежда той бе единственият човек измежду тях, който умееше да си служи с този език.
	— Кои сте вие?
	— Кои сме ли? Хмм, ами естествено хора! — отвърна Търнърстик с многообещаващо ръмжене.
	— Как се казвате?
	— Няма значение, момчето ми!
	— Когато те питам, ще ми отговаряш, иначе ще те научим по-добре да си отваряш устата!
	— Сигурно гледката няма да е никак лоша, old blunt-nose!
	Изглежда китаецът нямаше никакво намерение да позволява на един пленник да го нарича „стар чип нос“. Той пристъпи съвсем близо до капитана и заплашително вдигна юмрук.
	— Човече, да те смажа ли?
	Капитанът смръщи вежди и с гръмовен глас избоботи:
	— Away — из… чез… вай!
	Китаецът така се стресна от този негов тон, сякаш пред краката му бе ударил гръм. Той бързо отскочи две-три крачки назад.
	— Само ми ела пак толкова наблизо — заплаши го Търнърстик, — и ще полетиш във въздуха като разпердушинено врабче!
	Капитанът се намираше в настроение, в което бе готов да изреди цял списък от какви ли не заплахи и закани, но веднага след „врабчето“ млъкна, защото съвсем близо зад нас се разнесе женски глас:
	— Help, рог todos los santos! Help, mesch’schurs!*
	[* Помощ, в името на всички светии! Помощ, мешърс! Б. пр.]
	Несъмнено тази смесица от испански и американски думи идваше иззад зида, пред който се намираха статуите на трите божества. Бях убеден, че викащата за помощ жена беше пленената португалка. Тя беше чула разговора ни и беше разбрала, че тук имаше хора, от които може би можеше да очаква подкрепа.
	— Чу ли, Чарли? Кой ли вика?
	— Жената на португалския търговец, за която научихме вчера.
	— Нима и нея са я завряли в това свърталище на идоли и пирати?
	— Да. Драконите споменаха за нея преди малко.
	— Тогава трябва да я измъкнем! Ще изкъртя меча от ръката на този глинен бегемот или Левиатан, или както ще да се казва този тип и ще направя цялата банда на кайма!
	— Нима си освободи ръцете?
	— Ха, прав си! Какво ще правим?
	— Ще изчакаме!
	— Да, докато и нас ни заврат в някоя такава дупка.
	— Сигурно няма да стане толкова бързо. Изглежда тези хора изобщо не умеят да връзват пленниците си както трябва. Те стегнаха само ръцете ни над лактите към тялото, тъй че можем да движим китките и пръстите си най-спокойно. Както виждам твоят възел ще се развърже твърде лесно и ако имаш възможност да застанеш само за една минута точно пред мен, бих могъл да те освободя.
	— Една минута ли? Pshaw! Чарли, уверявам те, че и цял ден ще издържа пред теб. Да се приближа ли?
	— Изчакай малко, изглежда взеха някакво решение.
	След като китайците направиха ново съвещание, както си личеше, стигнаха до някакво не особено приятно за нас решение, понеже преводачът пак се приближи до нас, а от двете му страни пристъпиха други двама пирати с бамбукови пръчки в ръка. Отначало си бях наумил да изпробвам силата на моя талисман, но ако на тези хора им беше хрумнало да разговарят с нас чрез езика на тоягите, бях твърдо решен да предпочета този начин на преговори. След като пред капитана и пред мен се изтъпанчи по един от придружителите на преводача, той се обърна към нас с думите:
	— Сега отново ще ви задам няколко въпроса. Не ми ли отговорите, ще заиграе тоягата!
	Най-напред той пак заговори капитана:
	— Ти си янки, нали?
	— Момче, изчезвай оттук, ето това ще ти кажа! Докато сме вързани с тези въжета, няма да чуете от нас нито дума.
	— Ще останете вързани, докато получим откупа. А ако никой не ви откупи, ще ви хвърлим във водата. И така, ти янки ли си?
	Капитанът не му отговори. Преводачът направи знак на човека до него да го удари, но не се стигна дотам, защото Търнърстик светкавично стана от мястото си, втурна се към него, просто го прегази, а после така ритна другия в стомаха, че той отлетя на земята, където се претърколи два-три пъти. Третият, който стоеше до мен, беше затъкнал в памучния си пояс един малайски крис и съвсем естествено цялото ми внимание бе насочено към това оръжие. Тъй като имах възможност да движа ръцете си под лактите, не ми беше трудно да изтръгна камата на напълно изненадания пират, който изобщо не очакваше подобно нападение, а после, изгубил всякаква опора вследствие на ритника, нанесен му с тока на тежкия ми моряшки ботуш, човекът отхвръкна на няколко крачки назад.
	— Наведи се, кептън! — подвикнах на Търнърстик.
	— Дадено, но побързай!
	Капитанът мигновено изпълни, каквото му наредих и така буквално поднесе въжето си пред острието на камата. Едно бързо рязване с острието и той бе освободен. После незабавно грабна криса и сряза и моите въжета. Всичко стана толкова бързо, сякаш бе дълго упражнявано и преди още някой от противниците ни да беше успял да се приближи до нас, ние бяхме вече захвърлили въжетата.
	— А сега дръж ги, Чарли! Come on!*
	[* Хайде, давай! Б. пр.]
	Като замахна наведнъж и с двата си юмрука, той строши ръката на управителя на конюшните и здраво стисна двуострия меч, който бе дълъг около пет стъпки и широк към десетина сантиметра. Освен криса, който не можеше да ми бъде кой знае колко полезен, за мен нямаше друго оръжие с изключение на бронзовите съдове за жертвоприношения, поставени пред статуите. Едва намерих време да грабна един от тях и ето че вече ме нападнаха.
	Изглежда добрите китайци имаха далеч по-голям респект от огромния меч, отколкото от моя бронзов леген, защото докато неколцина само наобиколиха капитана без да се осмелят да го нападнат, върху мен връхлетя многочислена сган. Отстъпих назад между краката на бога на войната и започнах да се защитавам. Съдът беше толкова тежък, че всеки удар с него изпращаше по един противник в безсъзнание на земята. Още след четвъртия удар нападателите се отдръпнаха, въпреки че собственикът на допотопната пушка с фитил се целеше в мен с възможно най-страховитата физиономия. За негово съжаление тя изобщо нямаше фитил. Но дори и да беше в състояние да стреля, то пак нямаше причина да се боя от спираловидното му пушкало, защото то във всички случаи бе по-опасно за него, отколкото за мен.
	— Отблъснахме ги, кептън! — засмях се аз. — Но все още се намираме в състояние на обсада. Ще се опитаме ли да предприемем неочаквано контранападение?
	— Че какво ли могат да направят тези орехови черупки срещу два тримачтови кораба като нас? Напред, ей сега ще ги изпратим на дъното!
	— Ами твоят меч няма ли да се окаже прекалено дълъг?
	— Колкото е по-дълъг, толкова по-добре. Искаше ми се да има дължината на гротмачтата на някоя фрегата!
	Той стисна дръжката на оръжието си с две ръце и готов за нападение направи две-три крачки напред. Подкрепих го най-напред с канонада, подета с останалите бронзови съдове, която има доста голям успех, а после и самият аз започнах да се придвижвам напред като център на „фронтовата линия“. Едното крило ни липсваше, тъй като бяхме само двама.
	Вражеските линии се оттеглиха няколко крачки назад. Това удвои смелостта на капитана. Той се подпря на великанския меч — също като предишния му собственик, което обаче не му се удаде напълно поради голямата дължина на оръжието и по примера на античните легендарни герои той тегли следната предизвикателна реч:
	— Китайнцинг, разбойницинг, Драконинг, убийцонг и обесницунг! Тук е застаналонг капитанинг Търнърстикинг, а ей там е приятелянг му Чарлонг, който е избивалунг индианцинг и лъвованг. Та кои сте виенг в сравнениунг с нас? Давамонг ви две минутинг времънг. Ако дотогаванг не сложитенг оръжиънг, виенг стенг загубенинг и ще ви потопименг на дънотонг!
	Изглежда речта му, държана в безкрайно самоуверен тон, не остана без въздействие върху китайците, но за съжаление впечатлението от нея бе изцяло заличено от преводача, защото той избухна в неудържим смях и извика:
	— Този йенг-ки-ли* е луд! Мисли си, че говори езика на Небесната империя, но си няма никаква представа от него. Удряйте, повалете го на земята!
	[* Янки, американец. Б. нем. изд.]
	Но и ние бяхме окуражени, тъй като иззад зида се разнесе викът:
	— Maten a los carajos!*
	[* Избийте негодниците. Б. нем. изд.]
	— Какво каза португалката? — попита Търнърстик.
	— Беше на испански. Подканя ни да изтрепем тези типове.
	— Well, тъй и ще направим. Ние сме двамата рицари на тази дама и непременно трябва да я измъкнем оттук.
	Предложението на рицарски настроения капитан не ми беше по вкуса. Ако не бяха толкова невиждано страхливи, китайците и без друго трябваше вече буквално да са ни смачкали. Никак не ми беше ясно как е възможно такива хора да са речни пирати. Численото им превъзходство бе направо смазващо и затова предпочетох най-напред да изпробвам силата на моя талисман. Вече бях посегнал към огърлицата, когато вратата на входа се отвори и на прага й се появи един много снажен мъж, който сигурно ме надвишаваше поне с една глава. Конструкцията на цялото му тяло бе напълно съразмерна с височината му, тъй че той оставяше впечатление на човек с изключително голяма физическа сила.
	— Джиахурът!
	Тази дума се разнесе от устата на неколцина от китайците и те неволно се оттеглиха още няколко крачки назад, сякаш за да покажат, че отсега нататък съдбата ни бе в неговите ръце.
	Значи този човек беше помощникът на прочутия пиратски главатар Кианг-лу! У него едва ли щеше да се открие и следа от страхливост. Това можеше да се заключи от произхода му. Заедно с източнотибетските коло, наричани от китайците зи-фан, джиахурите образуват онова монголско племе, което е било най-малко докоснато от цивилизацията. Тези хора са силни, смели, невзискателни, но същевременно са отмъстителни и сурови. Всеизвестно е, че за тях грабежът е като някакъв вид спорт. Джиахурът беше много добре въоръжен и носеше високи монголски ботуши, нещо, което е рядкост по тези места. Оскъдните косми на редките му, но добре поддържани мустаци стигаха почти до неговия пояс.
	След като малките му коварни и студени очи хвърлиха към събралите се пирати бърз пронизващ поглед, той пристъпи към двамата мъже, които командваха на лодката, чийто обект на нападение бяхме станали. На полувисок глас те му докладваха накратко случилото се. В хода на разказа им неговото чело се покриваше с все повече мрачни бръчки. Най-накрая той стрелна своите хора с гневно-заплашителен поглед, а после се насочи към капитана, който стоеше най-близо до него.
	— Хвърли меча! — заповяда му той на китайски.
	И да не разбереше тези думи, човек сигурно щеше да се досети за смисъла им, защото движението с ръка, което ги придружи, беше достатъчно недвусмислено. Въпреки това Търнърстик не пусна оръжието, а отвори уста, за да отговори нещо. Обаче не успя да издаде никакъв звук, защото могъщият юмрук на джиахура така го удари по челото, че той безмълвно рухна на земята.
	Та това бе моят собствен юмручен удар, който ми беше спечелил прозвището Поразяващата ръка! Почувствах как ме засърбя ръката, но останах спокоен, понеже моят удар не биваше да бъде за него толкова неочакван и коварен, както неговият бе дошъл изневиделица за моя злощастен капитан. Не се страхувах от юмручен бой или от борба с великана. Съвсем лесно се виждаше, че в случая бях изправен само срещу една груба физическа сила, с която мускулите ми не можеха да се мерят, ала във всяко друго отношение несъмнено превъзхождах китаеца.
	Ето че в този момент той се приближи и до мен.
	— Хвърли този съд!
	Изобщо не се помръднах. Ръката му светкавично се вдигна и понечи да се стовари върху мен. Но почти в същата секунда той извика и отстъпи крачка назад. Десницата му бе изкълчена, тъй като посрещнах удара му с юмрук в неговата китка. С втори яростен вик китаецът мигновено извади с лявата си ръка своя нож и замахна да ме прониже във врата. От моя страна последва удар с лявата ръка отдолу нагоре по брадичката, а почти едновременно десницата ми се стовари върху слепоочието му и… великанът шумно се стовари на пода до Търнърстик.
	За останалите това бе вече прекалено. Надавайки силни крясъци, те се втурнаха към мен. Побързах да измъкна талисмана, защото явно беше настъпил моментът, когато имах най-голяма нужда от него.
	— Стойте! Сао-сао!* — извиках им. — Кой ще дръзне да вдигне ръка срещу този знак?
	[* По-полека, по-полека. Б. нем. изд.]
	Първите пирати се стъписаха и аз веднага се убедих, че разпознавателният знак щеше да ми свърши работа.
	— Той е иой-дзи! — чуха се възгласи. — Има по-висок чин от джиахура, който е само тю-сю!*
	Тези думи ми дадоха да разбера, че за своите офицери Драконите имат съвсем същите чинове, както във войската. Подаръкът на Конг-ни не беше всъщност талисман, а таен знак за съответен чин. Но как ли се беше добрал до него? Дали и той не беше полковник на речните пирати? Не беше оставил в мен такова впечатление. Но в момента нямах никакво време да размишлявам над този въпрос. Трябваше да действам. Съзнанието, че ме вземат за един от изтъкнатите помощници на пиратския предводител Кианг-лу, ми придаваше необходимата самоувереност и сигурност.
	[* Подполковник. Б. нем. изд.]
	— Да, пленихте и вързахте един от вашите иой-дзи, тъй че даже не му позволихте да ви разкрие самоличността си. Отнехте ми всичко, но вашият дълг ви повеляваше основно да ме претърсите. В такъв случай щяхте да откриете тайния знак.
	— Прости ни, о господарю! — обади се един от тях. — Виновни са само онези, които те плениха.
	Тогава напред пристъпи единият от двамата предводители на пиратската лодка и заяви:
	— Не, господарю, и ние не сме виновни. Твоят лодкар ни каза, че си бил йенг-ки-ли. Ти пътуваше с една обикновена чу-ан* и затова нямаше как да знаем, че си от нашите хора. Ако беше използвал някоя лунг-чуан** или пък една лунг-йън, и ако беше издигнал нашия фенер, тогава щяхме да ти отдадем полагаемите се почести.
	[* Рибарска лодка. Б. нем. изд.]
	[** Драконова лодка. Б. нем. изд.]
	— Да не би да искаш да ми заповядаш какво да правя? Джиахурът се опита да ме удари без да ме изслуша. Вържете го!
	Докато изпълняваха заповедта ми капитанът се раздвижи.
	— Чарли! — въздъхна той, след като отвори очи.
	— Кептън!
	— Мътните го взели! Къде съм? Защо така ми бучи главата сякаш някой ме е цапардосал с тояга… а-а, Чарли, сетих се!
	Той скочи на крака. Ударът на джиахура би убил всеки друг, ала черепът на Търнърстик беше толкова здрав, че само с голи юмруци не можеше да му се нанесе кой знае каква вреда. Заедно със съзнанието у него веднага се възвърна и споменът за всичко случило се.
	— По дяволите, ей го къде лежи мерзавецът! Ти ли го изпрати на дъното?
	— Да. — И вече по-тихо добавих: — Представих се за полковник на пиратите. Имай го предвид и се дръж както подобава!
	— Как… ка… кво? А-а, добре, тогава издигаме всички платна, флагове и вимпели и най-тържествено ще побързаме да офейкаме.
	— Без португалката ли?
	— Е, Чарли, в бързината я забравих. Ще я вземем на буксир.
	— Тогава първо ми направи една услуга. Я натъпчи носната си кърпа в устата на този великан.
	— Защо? Че нали е вързан?
	— Скоро ще се съвземе и ако има възможност да говори, не се знае какви неприятности може да ни създаде.
	— Вярно. Ей сега ще му тикна въпросния парцал. Докато капитанът запушваше устата на вързания пират, аз се обърнах към останалите:
	— Върнете ни всичко, каквото ни отнехте!
	Нареждането ми бе изпълнено и след като пъхнах ножа и револверите си в колана, се почувствах отново толкова сигурен, сякаш се намирах на нашия „Вихър“.
	— Тук държите някаква пленничка, нали?
	— Да. Тя е пор-ту-ки.
	— Доведете я!
	Човекът, който ми отговаряше, изчезна зад статуите на божествата. Чух как изскърца някаква врата и после той се появи заедно с пленничката.
	— Goeden avond — good evening, mesch’schurs!* — поздрави ни тя на холандски и английски като хвана с ръце от двете страни краищата на дългата си рокля и направи много дълбок кникс.**
	[* Добър вечер — добър вечер, господа! Б. пр.]
	[** Вид реверанс. Б. пр.]
	— Goeden avond, mejuffrouw!* — отвърнах аз и като събрах оскъдните си познания по холандски, я попитах:
	[* Добър вечер, госпожице! Б. нем. изд.]
	— U bent uit Nederiand?*
	[* От Холандия ли сте? Б. нем. изд.]
	Капитанът ме погледна учудено, защото заговорих една португалка на холандски, но още от пръв поглед бях разбрал, че си имахме работа с холандка. Това широко червендалесто лице, тази възпълна фигура, правата руса коса, сините очи, големите длани и стъпала — невъзможно беше да вземеш тази жена за португалка даже и облеклото й да не беше типично холандско. Човек можеше веднага да се обзаложи, че тя бе от обслужващото съсловие. В никакъв случай не беше жена на богат португалски търговец. Тук сигурно ставаше въпрос за някакво недоразумение.
	Щом чу родния си език, лицето й светна от радост и подавайки ми ръка за поздрав, тя попита:
	— Bent U ook een nederlander?*
	[* Вие също ли сте холандец? Б. пр.]
	— Neen, ik ben een duitscher.*
	[* Не, аз съм немец. Б. пр.]
	— Een duitscher? Oh, ik kaan ook duitsch spreken. Ik war in Berlin twee jaar und drie wekeh kochin.*
	[* Немец? О, и аз мога да говоря немски. Две години и три седмици съм била готвачка в Берлин. — Оттук нататък жената говори на смесица от холандско-немски. Б. пр.]
	— Как попаднахте от Берлин в Китай?
	— Заминах от Берлин за Хертогенбош и оттам за Амстердам, където започнах да работя като готвачка в дома на богат търговец. После той се пресели в Капската провинция, където имаше някакъв роднина, чиято банка трябваше да поеме. Но семейството му измря и аз се запознах с жената на търговец от Лисабон, която ме взе със себе си в Макао.
	— Виж ти! Доста сте обикаляли по широкия свят. И досега бяхте при онази жена, така ли?
	— Да, до преди три дни.
	— Ами как попаднахте тук?
	— Бяхме на разходка. Тогава се появиха тези разбойници и ме отвлякоха.
	— Какво стана с вашата господарка?
	— Избяга.
	Сега вече този случай ми се изясни. Драконите бяха хвърлили око на богатата жена на търговеца, която като португалка сигурно беше далеч по-слабичка от нашата дебела холандка. Но понеже китайците смятат пълнотата на тялото за най-важната предпоставка за женската красота, поради което там всяка по-изискана и знатна жена полага усилия да придобие по-закръглени форми, те сигурно бяха объркали прислужницата с господарката и бяха отвлекли холандката и оставили да избяга португалката.
	— Как се казва господарят ви?
	— Петро Хонйойс.
	— Как са могли да ви нападнат насред града?
	— Беше късен следобед малко преди смрачаване.
	— И какво направиха с вас?
	— Увиха ме в някакво одеяло и ме отнесоха в лодката си, а после ме докараха тук.
	— И оттогава стоите затворена зад този зид?
	— Да. И се отнасят към мен невиждано зле. Никой не ме посети, никой не ми донесе ядене. Не можех да спя, защото непрекъснато се викаше и тичаше насам-натам, тъй че станах кожа и кости. Щом се върна в Макао незабавно ще поискам да накажат тази шайка негодници!
	Замалко щях да се разсмея на глас, защото тя явно си вярваше, че е станала „кожа и кости“ от глад, жажда и безсъние. Все пак ми дожаля за нея и само я попитах:
	— Имате ли роднини? Била ли сте омъжена?
	— Аз съм госпожица. Никога не съм била госпожа. Баща ми и майка ми не са живи, а другите ми роднини ме забравиха.
	— Тогава ще се погрижа за вас и ще ви върна на вашите господари или поне ще се разпоредя да ви върнат.
	Докато траеше този разговор джиахурът се съвзе. Той не можеше нито да говори, нито да се помръдне, ала ме пронизваше с искрящите си от ярост очи и по изражението му разбрах, че в негово лице си бях спечелил непримирим враг. Обърнах се към хората му с думите:
	— Това съвсем не е жената на пор-ту-ки, а е само негова прислужница. Пор-ту-ки няма да ви плати за нея и един ли, и затова ще я взема със себе си и ще й върна свободата.
	Сред Драконите се разнесе тихо недоволно мърморене, а един от тях се осмели дори да ми възрази:
	— Но тази жена е наша пленничка и никой няма право да ни я отнема. Тя е съпруга на пор-ту-ки, защото е по-красива от другата, дето беше с нея.
	Ако исках да успея да се измъкна от ръцете на пиратите, не биваше да търпя подобна дързост. Затова пристъпих съвсем близо до човека и му казах:
	— По лицето и по кривите ти крака си личи, че не си чин-дзъ, а си татарин. Да не си мислиш, че като ваш иой-дзи ще търпя някакъв си дзао-та-дзъ* да ме нарича лъжец? Или си въобразяваш, че ще те поваля на земята по-трудно от джиахура, който е с две глави по-висок от теб?
	[* „Смрадлив татарин“. Обидно прозвище, измислено от китайците за монголците, водещи чергарски начин на живот. Б. нем. изд.]
	Сграбчих го с едната си ръка за гърлото, а с другата за едното бедро, вдигнах го високо и го запокитих срещу зида така, че без съмнение го обезвредих за дълго.
	— Само така, Чарли! — обади се Търнърстик. — Да ти помогна ли при тази работа? Ударът на този гигант събуди в мен съвсем определено силното желание за подобни развлечения.
	— Не е необходимо, кептън, понеже ми се струва, че тези добри хорица ще ни се подчиняват безропотно.
	По изражението на лицата им наистина се виждаше, че им бях направил силно впечатление.
	— Я се приближете насам! — заповядах на двамата мъже, които командваха пиратската лодка. — Вашият плавателен съд е все още на котва пред куанг-ти-миао, нали?
	— Да, господарю.
	— От колко време се намирате тук?
	— От три дни.
	— И докога ще останете?
	— Ти ни изпитваш, понеже знаеш много добре, че във всеки куанг-ти-миао ни е разрешено да пребиваваме само четири дни.
	— Добре! Пригответе се за път и ни заведете до реката.
	— Ще заповядаш ли да нападнем някой плавателен съд?
	— Не. Вие прекъснахте пътуването ни и затова ще ни откарате до Куанг-чой-фу.
	— Ще изпълним каквото искаш.
	Взех една от лампите и се промъкнах зад трите статуи на божествата. Точно зад гърба на Куанг-ти една врата водеше в тясно тъмно помещение, което изглежда служеше за съхранение на храмовите обредни предмети, защото редом с изкуствени венци и гирлянди, забелязах също множество хартиени фенери, няколко съда за жертвоприношения, тамтами и дори един китайски барабан. Това беше затворът на холандката. Вратата имаше една от онези брави, които много приличат на нашите стари ключалки, където дръжката служи едновременно и за ключ. Тя се завърта и се изважда, а после пак се поставя според това дали бравата се заключва или отключва.
	— Кептън, я довлечи тук пленника! — казах му аз.
	— Well! Навярно искаш да го натикаш тук в тази койка, а?
	— Да, от предпазливост. Не можем да го вземем с нас, а не е кой знае колко разумно да го оставим да лежи там, където е, както и ти сигурно лесно разбираш.
	Търнърстик сграбчи джиахура за яката и го довлече до вратата на помещението. Вкарахме го вътре, където го заключих. Пъхнах дръжката на вратата в джоба си.
	Драконите спокойно проследиха с погледи действията ни, но ето че в този момент един от тях попита:
	— Какво ще стане с джиахура? Кой ще съобщи на Кианг-лу за затварянето му в тази стая? Самият ти или ние? Аз съм Инг-па-дзунг* на нашия отряд и би трябвало да го откарам до Ли-тинг, ако, разбира се, самият ти не отидеш там.
	[* Лейтенант. Б. нем. изд.]
	Ли-тинг* е един малък град на Пе-кианг** и е известен с развъждането на каракуда. Там значи трябваше да се търси Кианг-лу!
	[* Градът на каракудата. Б. нем. изд.]
	[** Северната река. Б. нем. изд.]
	— Имам си по-важна работа — отвърнах му аз. — Джиахурът ще остане тук до утре, а после, както е вързан ще го откараш при Кианг-лу.
	— Ще успееш ли дотогава да му докладваш? Дзианг-ки-ум* много държи на точността.
	[* Главнокомандващ. Б. нем. изд.]
	— Не е твоя работа да ми даваш акъл, а да правиш само каквото ти заповядам.
	— Тогава дай ми дръжката!
	Колкото и да беше естествено искането му, никак не беше благоприятно за моите намерения. Но за да избегна пораждането на каквито и да било подозрения, бях принуден да го изпълня.
	— Ето ти дръжката от вратата, но ти забранявам да я отваряш преди да се е разсъмнало.
	— Какво име да спомена, когато говоря за теб пред дзианг-ки-ум?
	— Казвам се Куанг-си-та-съ.
	— Името ти звучи красиво и е по-високопоставено от моето. Ще ти се подчинявам във всяко отношение.
	— Тогава се погрижи за прислужницата на пор-ту-ки да има в лодката храна! Оставили сте я гладна и жадна. Това заповед от дзианг-ки-ум ли беше?
	— Господарю, и сам знаеш как трябва да се отнасяме към пленниците. Ако гладуват и жадуват, по-лесно ще се съгласят с всичките ни условия.
	— Zounds,* Чарли, ще свършиш ли скоро тези преговори? — обади се в същия момент капитанът. — И двамата говорите такъв ужасен китайски, че ми е невъзможно да разбера и една-единствена дума!
	[* За бога! Б. пр.]
	— Вече свърших и можем да тръгваме.
	— Well! Но преди това трябва да кажа на тези хора мнението си.
	— Направи го, кептън! Няма да им навреди, ако се оттеглим с подобаващо достойнство.
	— Преди това ми кажи как е „сбогом“ на китайски!
	— Дзинг-леао.
	— Дзинг-леао, дзинг-лео! Дано не го забравя до края на речта си.
	Той си придаде тържествен вид и поде:
	— Мешъринг пиратинг, похитителонг и обесницунг! Сигурнонг сте схваналунг, че ние сменг дваманг от вашитенг висшинг предводителянг. Ще признаетонг, че…
	Като извърна глава настрани, той тихо повтори: — Дзинг-леао! — После пак продължи на висок глас:
	— … ниенг смонг мъженг, които не се страхуванг нитонг от сатадатанг, нитонг от вас. Този Чарлинг претрепанг вашия главатарунг…
	— Дзинг-леао! — прошепна отново той с извърната настрани глава.
	— … а аз, капитаненг Търнърстикинг, ще извиянг вратонг на всекигонг, кой дръзненг да се бунтуванг…
	— Дзинг-леао! — тихо се разнесе за трети път.
	— … или да съзаклятия чинг срещунг нас. Сега си отивамонг. Залепетенг пак ръкатанг на туй божествонг и си спомняйтенг за нас с добронг! Дзинг-леао, сбогомонг, добранг нощинг!
	Китайците изслушаха тази образцова реч с необходимото внимание. Този път преводачът дори не се усмихна. Естествено и аз трябваше да кажа няколко думи. Бях кратък:
	— Тръгваме. Инг-па-дзунг, ти знаеш какво ти заповядах. Поздрави Кианг-лу от мен!
	Ето че най-сетне напуснахме храма, който можеше да се окаже тъй фатален за нас. Няколко книжни фенера ни осветяваха пътя към реката, но светлината им не беше достатъчно силна, за да разгледам по-добре архитектурата на постройката. На пристана имаше няколко лодки. Качихме се в една от тях. Тя беше същата, с която бяхме дошли. Към нас се присъедини и същият екипаж, който ни беше докарал.
	Лейтенантът се беше погрижил за питейна вода и плодове, тъй че холандката можеше да утоли и жаждата, и глада си.
	— Слава Богу — каза тя, — че аз, клетото създание, намирам тук някаква вечеря! Не е дивеч, нито шунка, нито каквото и да е печено, но все пак залъгва глада и облекчава болката, която усещам в стомаха си.
	Добрата „госпожица“, както се беше нарекла самата тя, изглежда във всяко отношение си имаше своите прозаични навици. За десетина минути всичките значителни хранителни припаси, които биха стигнали да заситят пет-шест души, станаха жертва на нейните „стомашни болки“ и беше забавно да се чуят учудените възгласи на задоволяващите се със съвсем малко китайци, изтръгнали се от устата им. Едва ли бяха виждали през живота си такъв апетит.
	След като се нахрани, жената стана много разговорчива. Научих, че се казва Хание Келдер, чух и цялата й биография с най-големи подробности. Тя изрази учудването си, че Драконите са я объркали с нейната господарка и заяви непоколебимото си намерение да настоява всички разбойници да бъдат обесени.
	Това ме накара сам да си задам въпроса какво да бъде поведението ми към речните пирати. В известно отношение безспорно беше мой дълг да направя откритията си достояние на полицията. Но какви неприятности, какво ходене по мъките и каква загуба на време можеха да произлязат от тази моя стъпка! При това не биваше да забравям и опасностите, на които щях да се изложа. Да не говорим за това, че моето донесение щеше да е предателство спрямо Конг-ни, който се бе показал толкова необичайно благодарен към мен.
	Капитанът ме изтръгна от тези мисли с думите:
	— Я чуй, Чарли! Това не беше ли удар на весло нейде зад нас? Заслушах се и също долових онова пляскане, което се причинява от потапянето на весло във вода.
	— Зад нас се приближава лодка, кептън.
	— Йес. Но каква? Струва ми се, че имаме известни причини да бъдем предпазливи.
	— Така е. Твърде е възможно лейтенантът да е освободил джиахура, на когото най-вероятно е хрумнала мисълта да ни преследва.
	— Какво ще правим, Чарли? Драконите, които са с нас, сигурно ще му помогнат.
	— Трябва да се опитаме да спечелим преднина и после да ги обезвредим. Я се хвани и ти за веслата! Ние сме по-яки от китайците.
	— Добре, нека им покажем, че умеем да накараме лодката да полети!
	Наредих на хората да гребат по-здраво. Самите ние също взехме по едно весло и така бързината на плавателния ни съд се удвои. След известно време стигнахме до устието на някакъв страничен канал, където заповядах да завием. После наредих да изгасят всички фенери. Лодкарите ми се подчиниха, макар че не можеха да проумеят каква цел преследвах.
	— Спрете на брега! — заповядах им аз, след като изминахме известно разстояние по канала. Лодката докосна сушата.
	— Всички навън!
	— Защо, господарю? — попита човекът на кормилото.
	— Работата ти е да се подчиняваш. Хайде!
	Макар и колебливо, пиратите слязоха на брега.
	— Чакайте тук и кротувайте, докато дойда и ви наредя отново да се качите в лодката!
	С помощта на греблото отблъснах плавателния съд от сушата и го насочих към отсрещния бряг.
	— Well done,* правилно постъпваш, Чарли — обади се Търнърстик. — Ето че се отървахме от тези типове. Но я слушай! Кианг! — разнесе се вик откъм главния канал.
	[* Браво, добре направено! Б. пр.]
	— Лу! — отговори му някой от нашите лодкари въпреки заповедта ми да чакат мълчаливо.
	Лодката, чиито весла бяхме чули, беше стигнала до устието на страничния канал и с помощта на паролата намиращите се в нея хора искаха да разберат в каква посока се бяхме отправили.
	— Издадени сме, Чарли! Ами сега? — попита капитанът.
	— Бързо и тримата на брега, а после ще изчакаме да видим с кого си имаме работа!
	Завързахме лодката за близките памукови храсти и слязохме на сушата.
	— Господине, заплашва ли ни голяма опасност? — тихо ме попита холандката.
	— Скоро ще разберем — отвърнах й аз.
	— Хич не ме е страх. Дадете ли ми тояга или някое весло така ще цапардосам негодниците по главите, че ще им писнат ушите.
	Холандката беше една твърде сърцата „госпожица“. Други жени на нейно място сигурно щяха да припаднат от страх.
	— Браво, госпожице Келдер! Веслата са ни подръка. Грабвайте едно от тях и ако положението наистина стане сериозно, опитвайте се да ги улучвате само по главите.
	— Не се бойте! Ще им покажа аз на тези хора какви яки ръце и юмруци има една холандка.
	В този момент съвсем наблизо се разнесе плясък на весла.
	— Кианг! — повтори се викът от преди.
	— Лу! — отвърнаха му отсреща. Лодката спря при нашите хора.
	— Къде е вашата чуан? — попита един глас и по него веднага разпознах джиахура.
	— На отвъдния бряг.
	— Къде е онзи та-йин* с жената и неговия спътник?
	[* Голям човек. Б. нем. изд.]
	— Също отсреща.
	— Защо сте изоставили вашата чуан?
	— Ами онзи иой-дзи ни заповяда така.
	— Той не е никакъв иой-дзи, не е полковник на Драконите. Откраднал е нашия знак. Ще трябва да го върне и после да умре. Чакайте тук!
	Лодката изви в посока към нас. Не беше много разумно да се впускаме в бягство, защото не познавахме прорязаният от множество канали терен. Налагаше се да се защитаваме. При това нямах никакво намерение да позволявам на неприятелите ни необезпокоявано да се доберат до брега.
	— Стой! — посрещна ги моят вик. — Приставането тук е забранено!
	— Това е той. Дръжте го! Убийте го!
	Видях великанският силует на джиахура да стърчи в средата на лодката. Плавателният съд заседна на брега и неколцина от екипажа скочиха на сушата. Ние стояхме готови с вдигнати във въздуха гребла. Последваха два удара, а после и още два — така се отървахме от първите нападатели.
	— И вие вземете веслата! — заповяда монголецът. — Смажете тези песове!
	Той остана в лодката, докато другите изскочиха навън. Трима се нахвърлиха върху мен. Те едновременно замахнаха. Първият бе улучен от моето весло, но нямаше как същевременно да отбия нападението на другите двама. Получих удар по лявото си рамо. После ме сграбчиха и отпред, и отзад.
	— Дръжте го здраво! — извика джиахурът.
	С един енергичен скок той се озова на сушата. Отърсих се от двете дребни човечета, ала това не стана достатъчно бързо. Монголецът не можеше да използва изкълчената си десница, обаче в лявата му ръка проблясваше острието на нож. Наведох се настрани и оръжието одраска ухото ми. После го сграбчих за гърлото и за ръката, но в същото време онези двамата отново ме нападнаха, спънах се в едно от веслата, които бяхме захвърлили и китайците успяха да ме повалят на земята. Видях как ножът на монголеца надвисна над мен.
	— Умри, йън-джи!* — извика той.
	[* Думите са от монголски и означават „страхливо куче“. Б. нем. изд.]
	Обаче в същия миг с голяма сила върху ръката му се стовари едно весло и така получих възможност да се изправя на крака. Ударът бе нанесен от холандката. Тя извика:
	— Няма ли да благоволят господата да офейкат? Или ще трябва аз да им помогна?
	— Помощ, Чарли! — извика в този миг капитанът. Огледах се и забелязах, че лежеше на земята и с мъка се отбраняваше срещу нападателите си. Налетях на джиахура и го ударих едновременно с двата си юмрука. Той се преметна и полетя във водата: Отхвърлих двамата китайци настрани и се втурнах да помогна на Търнърстик.
	— Внимавайте, господине! — подвикна ми храбрата готвачка. — Ей ги там във водата, плуват като луди насам!
	Помогнах на капитана да се отърси от нападателите си и той веднага скочи на крака. Понечих да се обърна към канала, но тъкмо тогава получих такъв удар с весло по главата, че искри ми изскочиха от очите. Почувствах как изпадам в някакво състояние на полусъзнание, тъй че от този момент нататък действах като на сън. Видях от водата да изскачат човешки силуети и да грабват веслата. Несъмнено това бяха хората от нашата лодка, които с плуване се бяха притекли на помощ на своите. Видях как капитанът започна да удря около себе си като побеснял. Готвачката също развъртя едно гребло. Ударът, попаднал в тила ми, изглежда беше парализирал нервите ми за известно време. Веслото натежа твърде много в ръцете ми и аз посегнах към двата револвера.
	След първите изстрели чух гласа на Търнърстик:
	— Гръм и мълния, съвсем ги бях забравил! Я дай да ги извадя! Дванайсет изстрела означават дванайсет негодника по-малко!
	Неговите револвери загърмяха. Видях враговете да скачат обратно в лодките и изпратих подир тях всичките си останали куршуми, но не вярвам и един изстрел да е улучил целта си, тъй като ръцете ми силно трепереха. Също и храбрият Търнърстик едва ли им устрои кървава баня, понеже открай време умееше по-скоро да стреля под ъгъл, отколкото в права посока.
	Но въпреки това бързо следващите един подир друг изстрели свършиха своята работа — Драконите изчезнаха. За наше съжаление заедно с тях изчезнаха и лодките.
	— Че накъденг толкоз бързатенг? — извика подир тях Търнърстик. — Подлонг страхливцинг, мизернонг зайцунг, бъзливонг пасминанг! Че хайде върнунг се де, монголинг такованг! Капитанунг Търнърстикинг исканг да ти напишунг на физиономиятанг „сбогомънг“ с юмруцитенг си!
	— Офейкаха! — обади се готвачката, която се бе държала толкова достойно. — Господине, как се чувствате?
	— Не особено добре, госпожице Хание — отвърнах аз като трябваше да положа усилия да говоря по-разбрано. — Получих… един… един… много лош… удар… по главата.
	— Какво ти става, Чарли? — угрижено попита Търнърстик. — Ломотиш като някой пияница! Да не би да са те ударили по тила?
	— Ами да.
	— Лошо! Можеш да ме цапардосаш по челото или по темето с каквато сила си искаш и нищо няма да ми стане, но отзад, не, там е скрит животът, също както и кормилото на кораба се намира отзад. Повредиш ли го, край на приятното пътуване. Какво можем да направим?
	— Твърде малко. Имам нужда от охлаждане на удареното място и от сън.
	— Можеш да имаш и едното, и другото. Ето ти тук вода колкото щеш, а преди настъпването на деня и без друго няма да можем да напуснем това злощастно място, тъй че разполагаш с достатъчно време да си починеш и да се съвземеш.
	Водата достигаше до самия ръб на канала. Изкопах с ножа си малка вдлъбнатинка, която веднага се напълни, и като легнах по гръб, наместих тила си в нея.
	— Ама че е изобретателен този обесник! — промърмори учуденият Търнърстик. — Така няма да има нужда нито от компреси, нито от болногледач.
	— Да ви помогна ли с нещо, господине? — попита холандката.
	— Благодаря ви! За съжаление и на вас самата тук липсват всякакви удобства.
	— Все някак си ще го понесем. Ще легна на земята и ще видя дали ще мога да заспя.
	Капитанът й помогна да си направи от китайска върба нещо като възглавница, която, разбира се, не можеше да бъде тъй удобна и мека като пухените възглавници. Тя си легна и силното й хъркане скоро ни доказа, че на нашата спътничка никак не й беше трудно най-спокойно да спи и тук на открито.
	— Нямаше ли да е по-добре, ако бяхме потърсили някое друго място, а, Чарли? — попита капитанът.
	— Защо?
	— Защото ми се струва, че онези типове като нищо могат да се върнат.
	— Едва ли ще посмеят.
	— Така ли мислиш? Тогава най-доброто, което мога да направя, е да си приготвя и аз една възглавница, защото не ми се вярва тук да се намери някое толкова любезно човешко същество, че да ни предложи по един хубав хамак.
	— Направи си. Аз ще бдя.
	— Но имаш ли сега необходимия бистър ум? Мисля, че след като си зашеметен можеш да заспиш много лесно.
	— Не се тревожи! Водата ще ме държи буден.
	— Well! Тъй, постелята ми е готова. Събуди ме след един час, за да те сменя! Good night,* Чарли!
	[* Лека нощ. Б. пр.]
	— Лека нощ, кептън!
	След две минути от хъркането на готвачката стана дует, който ми се струваше доста подходящ да прогони всички речни пирати, в случай че им хрумнеше да се върнат. А над мен блещукаха звездите на Небесната империя. Дълго време гледах нагоре към тях и един чуден покой обзе душата ми при мисълта, че всеблагият и всемилостив Отец бди над нас в която и част на земното кълбо да се намираме. Мислите и чувствата ми се сляха в безмълвна молитва, а клепачите ми лека-полека натежаха. Търнърстик излезе прав — скоро заспах.

>>	Пета глава
>>	Празната бърлога

	Когато се събудих, утрото бе вече настъпило. Но сигурно щях да спя и по-дълго, ако при едно извъртане на главата, лицето ми не беше попаднало във водата. Всяка умора и всички последици от удара с веслото бяха изчезнали. Станах. Дълбоките отпечатъци от човешки стъпки в меката почва бяха единствените следи, останали от нощната схватка. Колкото и внимателно да се оглеждах не успях да забележа нито капка кръв, която да ми покаже, че куршумите ни не са отишли на вятъра.
	Отсреща на северния хоризонт видях зидовете на куанг-ти-миао, а на срещуположната страна се стелеше проточила се надалеч ивица мъгла, която ни показваше на какво разстояние сме се отдалечили от реката. За да стигнем до нея трябваше да вървим най-много половин час.
	Събудих капитана като извиках:
	— Кораб, ахой-и-и-и!
	— Ахой… корабът „Вихър“ да… мътните го взели, ти ли си, Чарли? Не ми се ще да вярвам, че ме вземаш за глупак… хмм, коя е всъщност географската ширина, където сме хвърлили котва?
	— Кептън, моля те поне за малко да си сложиш главата ей тук в моята дупка с вода, за да ти се възвърне час по-скоро тъй необходимата памет!
	— А-а, вярно! Ей там отсреща е храмът на онези идоли, а пък там е реката… тук пък е застанала холандската лейди, която може да погълне като нищо трийсетина килограма дини, маслини и орехи.
	— Но затова пък майсторски умее да си служи с веслото, кептън.
	— Знам, знам! Страхотна фуста! Удряше като истински боцман. Няма ли да я събудим?
	— Май че се налага.
	— Добре. Сам ще се заема.
	Той се приближи до спящата жена.
	— Хей, милейди, мисис, мис…! Ще бъдете ли така добра да си отворите очите? Слънцето отдавна вече вдигна котва.
	Тя се надигна.
	— Добро утро, господа! Дълго ли спах?
	— Good morning!* Не, защото и аз самият току-що опънах платна. Но ей този там е станал по-отдавна.
	[* Добро утро! Б. пр.]
	— Господине, как се чувства главата ви? — загрижено ме попита тя.
	— Благодаря, госпожице, вече всичко е наред. Ще тръгваме ли, кептън?
	— Мисля, че тук нямаме повече никаква работа. Можем да се оттеглим с почести, защото не отстъпихме от бойното поле.
	— Но все пак цялата история бе твърде неприятна, а за кой знае какви почести и дума не може да става, защото загубихме целия си багаж, а също и плячкосаната лодка.
	— Но затова пък освободихме една лейди, Чарли, също както става в романите или пък както виждаме в театъра. Хиляди хора не са успели да направят подобно нещо през живота си, а това е такова дело, за което си заслужава да разказваш, когато се прибереш у дома си. Виждаш ли, Чарли, все пак си прав: човек трябва да тръгне по широкия свят, за да опознае страни и хора, а пък ако и на всичко отгоре изучи и един толкова труден език като китайския, тогава са необходими съвсем малко усилия, за да започне да пише книги и истории като твоите.
	— Не се заблуждавай, кептън! А и китайският език не е по-труден от който и да било друг език. Че бил не знам си колко мъчен за изучаване, е само едно предположение, което човек чува от други хора без самият той да се е запознал по-отблизо с него.
	— Well! Но ние го владеем из основи, нали? Страшно ми се иска да чуя какво ли ще кажат в Хоубоукън в кръчмата на майка Грис в капитанската стая, когато фрик Търнърстик започне да говори китайски като по вода. Сигурно това ще бъде най-странното и невиждано нещо, случило се там от дълги години. Не си ли на същото мнение, Чарли?
	— Убеден съм, че ще ги смаеш. А сега да тръгваме. Няма никакъв смисъл да се бавим тук по-дълго.
	— Страшно ми се иска пак да се върнем в онзи храм, за да си поговорим още веднъж с Драконите.
	— Като нищо може да стане, понеже ще помолим за помощ още първия европейски или американски плавателен съд, който срещнем.
	— Значи не искаш да правиш оплакване пред китайските власти?
	— Трябва малко да изчакаме.
	Насочихме се към главния канал, а после тръгнахме по неговия бряг към реката. Тъкмо когато стигнахме до нея, се зададе голяма холандска корабна лодка, опънала платна надолу по течението. Това се казваше късмет. Извикахме й да спре и тя се отзова на желанието ни.
	— Накъде сте тръгнали? — попита капитанът, след като лодката пристана до брега.
	— За Макао. Идваме от Амстердам, кораб „De valk“.*
	[* „Сокол“. Б. пр.]
	— Ще ни направите ли една услуга?
	— Каква?
	— При нас се намира една лейди от Макао, която е била отвлечена от пирати. Ние я освободихме. Ще я вземете ли?
	— Холандка, така ли?
	— Йес, и много свястна жена. Мога да ви уверя в това.
	— Нека дойде!
	— А пътните разноски? Ще ги платя.
	— Кой сте вие?
	— Капитан Търнърстик от „Вихър“, Ню Йорк.
	— Господине, вие сте човек на честта. Никакви разноски няма да плащате! Та това е наша сънародничка.
	— Well! Вие също сте свестни хора. Поздравете капитана си от мен!
	— Благодаря! А вие няма ли да пътувате с нас?
	— Не. Тръгнали сме нагоре по реката.
	— Тогава Бог да е с вас, капитане!
	— Гуд бай!
	Нашата госпожица не можа да се раздели тъй бързо с нас. Изминаха още няколко минути, докато успее да ни каже една хилядна от онова, което непременно искаше да ни каже. Лодката беше вече достигнала почти средата на реката, когато храбрата готвачка все още продължаваше да дава гръмогласен израз на благодарността си, че сме я избавили. Последното й уверение, което успяхме да доловим и разберем, завърши с думите:
	„Ще поискам да избесят цялата долна паплач!“.
	Нямахме друг изход освен да чакаме на брега, докато минеше някой подходящ за нас плавателен съд. Предполагах, че при това оживено движение на лодки и корабчета по реката търпението ни нямаше да бъде подложено на кой знае колко продължително изпитание. И действително след кратко време срещу течението се зададе малка английска частна яхта и след като й направихме знак, спря съвсем близо до брега.
	— Какво има? — попита капитанът от палубата. — Искате да ви вземем на борда ли?
	— Какъв е курсът ви, кептън?
	— Към Вампоа и Кантон.
	— Ще дойдем с вас, но ако нямате нищо против да почакате тук около един час.
	— Защо?
	— Ще научите. Хвърлете ни едно въже!
	След минута-две ние се намирахме вече горе при капитана.
	— Мога ли да ви помоля да ми кажете вашите имена? — попита ни англичанинът.
	— Йес, сър! Аз съм капитан Търнърстик от „Вихър“, идващ от Ню Йорк, сега на котва в Хонконг.
	— Аха! Видях кораба ви. Ами този човек?
	— Той е мой приятел, който обикаля по целия свят, за да опознава страни и хора. Досега смятах тази работа за невиждана глупост, ала вече разбрах, че съвсем не е за пренебрегване.
	— И сега искате Да се изкачите нагоре по реката, за да разгледате Кантон, така ли?
	— Йес, сър! Но преди това ще ви помолим да ни предоставите неколцина души от вашия екипаж, за да ликвидираме една пиратска шайка, чието свърталище е тук наблизо.
	— Да не би да са от Драконите?
	— Съвършено вярно, сър. Вчера ни нападнаха, зашеметиха ни с вонящи гърнета и ни завлякоха в някакъв храм, където навярно се намират и в момента.
	— Щом е така, ще ви дам на разположение моите момчета, а и самият аз ще дойда. Вярно, че не мога да оставя кораба без екипаж, но дванайсет души ще получите.
	— Те са повече от достатъчни, кептън.
	— Колко път има до мястото?
	— Три мили и нещо.
	— За половин час сме там. Моите момчета умеят да гребат. Какъв е броят на Драконите?
	— Хмм, между двайсет и трийсет, но това не е кой знае колко, защото един по-як англичанин може да се разправи с десетина от тези типове.
	— Знам го вече. Елате в каютата да хапнете малко и да пийнете някоя глътка, защото не вярвам при онези обесници да сте си развалили стомасите от преяждане. Впрочем трябва да ви кажа името си. Казвам се Том Халвърстоун от Грийнок край Клайд. Знаете вече къде се строят най-елегантните, най-бързи и красиви параходи.
	— Известно ми е това градче и не мога да оспоря неговата слава. И тъй, напред, кептън, понеже закуската за човека е онова, което са хубавите въглища за парахода — както без едното, тъй и без другото е немислимо едно приятно пътуване.
	Докато ние здравата си похапвахме долу в каютата, капитанът направи на палубата своите приготовления и само след четвърт час седяхме вече петнайсет добре въоръжени мъже в една дълга тясна остроноса лодка, която така летеше по водите на канала, сякаш бе изстреляна от оръдие.
	— Що за тип беше предводителят на Драконите? — попита ме Халвърстоун.
	— Монголец от племето на джиахурите.
	— Бях си помислил, че тези хора са били от бандата на Кианг-лу, който толкова много се е прочул.
	— И наистина е така, защото е негов помощник.
	— Е добре, тогава тази малка разходка става за мен още по-привлекателна. Надявам се да се срещнем с него.
	— Малко се съмнявам и не споделям мнението на моя приятел Търнърстик — подхвърлих аз. — След всичко, което се случи през нощта, пиратите сигурно ще се покажат достатъчно разумни да напуснат куанг-ти-миао.
	— Я ми разкажете отново цялата история, но малко по-подробно, ако мога да ви помоля.
	Осведомих го за всичко, което сметнах за по-необходимо, но без да споменавам за моя талисман, както и за някои други обстоятелства.
	— Та това си е истинско приключение! — каза Халвърстоун. — Е, сега и аз вярвам, че тези обесници са си плюли на петите. Но все пак пътуването ни няма да е съвсем напразно, понеже поне ми се удава изгоден случай да поразгледам този китайски храм.
	Не беше изминал и половин час, когато спряхме на същото място, където предишния ден бяхме слезли от пиратската лодка като пленници. За моя изненада пред входа на храма двама души продаваха цветя и благовонни пръчици. Изкачихме се по широките каменни стъпала и се изправихме пред тях.
	— Дзинг-дзинг! — поздравих аз. — Разрешено ли е влизането в храма?
	— Тук може да влезе всеки, който даде ком-ча на божия служител — гласеше отговорът.
	— А този служител дали е тук?
	— Да, той е вътре в миао. Щом влезеш веднага ще го видиш. Но първо трябва да принесеш една жертва на Бога.
	— В какво се състои това жертвоприношение?
	— В поднасянето на цветя и запалването на дзан-сианг.*
	[* Благоуханни пръчици. Б. нем. изд.]
	Човекът просто искаше нещичко да припечели. Не взех нищо от неговите цветя и дзин-сианг, а предпочетох да му дам един малък ком-ча, който той прие с големи благодарности и го раздели със своя другар.
	— Има ли много куанг-ти-дзъ* в този миао? — попитах аз.
	[* Военни мандарини. Букв.: „Синове на Куанг-ти“. Б. нем. изд.]
	— В момента все още няма нито един.
	— А откога сте застанали двамата тук?
	— От изгрев слънце.
	— А вярващите молят ли се на Бога и през нощта?
	— Да.
	— Вие и тогава ли стоите тук?
	— Не. През нощта идват само онези вярващи, дето не се боят от злите духове, с които могъщият Куанг-ти започва да се бори веднага щом се стъмни.
	— А злите духове всяка нощ ли се появяват?
	— Не знам. Но тази нощ сигурно са били тук, защото са изтръгнали меча на управителя на божиите конюшни. Обаче Куанг-ти е силен и могъщ. Той ги е прогонил.
	— Какво казва този човек? — попита Търнърстик. — Говори много окаян китайски.
	— Казва, че сме били китайски богове на войната.
	— Сигурно нещо му се е разхлопало кормилото!
	— Възможно е. Но той смята, че тази нощ тук са идвали зли духове, които са изтръгнали меча от ръката на идола. Ала могъщият Куанг-ти ги е прогонил. Следователно ние сме този Куанг-ти или богове на войната.
	— Може би тези двама мъже знаят не по-зле от нас какво се случи тук.
	— Не е изключено.
	— Има ли все още Дракони в храма?
	— Не.
	— Well, тогава нека попретърсим тази бърлога на Риналдини.*
	[* Риналдо Риналдини — много популярен герой от разбойническия роман на XVIII и XIX в. Б. пр.]
	Минахме през входа и се озовахме в един двор, който образуваше правоъгълник. В него нямаше нищо друго освен две малки осмоъгълни пагоди, намиращи се съответно в средата на двете му тесни половини. През втората врата стигнахме до друг двор, където и вляво, и вдясно забелязахме два малки открити допълнителни второстепенни храма, в които пак седеше дебелата фигура на Куанг-ти в обичайната компания на своя син и на управителя на конюшните си. През трета врата влязохме в главния храм, който бяхме разгледали още предишната вечер. Зад статуите на божествата се намираше вече споменатата стая, която служеше като килер за различни вехтории, но от двата външни ъгъла на това помещение по една врата водеше към дворовете, където не се виждаше нищо друго освен по един четириъгълен кладенец. Всичко това беше обградено от дебел тухлен зид висок около петнайсет стъпки, който образуваше правоъгълник, чиято схема следва веднага.
	[??? картинка ???]
	А — първи двор; Б — втори двор; В — главен храм; Г — задни дворове; а — входове; б — пагоди; в — второстепенни храмове; г — кладенци в двата задни двора; д — килер за вехтории и храмови съдове; е — изходи от главния храм към задните дворове; ж — статуи на трите божества.
	Едва когато излязохме от главния храм и се озовахме в последния двор, ние видяхме търсения от нас „Божи служител“ и за моя голяма изненада в него разпознах човека, който предишния ден бе използвал срещу нас толкова славно онази пушка с фитила. Сега той носеше одеждите на бонз.
	— Позна ли този тип, кептън? — попитах Търнърстик.
	— Гръм и мълния, не е ли онзи знаменит артилерист, дето размахваше кривата гаубица.?
	— Да не би този бонз да е човек на Драконите? — попита Халвърстоун.
	— Да.
	— Не е лошо. Трябва да им отдадем заслуженото признание. Не бива да забравяте, че от никой китайски съд няма да получите помощ или справедливост. Налага се самите ние да му изтеглим ушите.
	— На един свещеник? На едно свято място? — подхвърлих аз.
	— Pshaw! — отвърна Търнърстик. — А снощи да забеляза тук нещо свято? Само бой, страхотен пердах трябва да му хвърлим на този тип! Нека после неговият идол на войната му намаже гърба с мехлеми!
	Във всяка друга страна подобно намерение би ни изправило пред смъртна опасност, но при тукашните порядки и на мен ми се струваше, че „методът на Линч“ едва ли би ни докарал някакви по-сериозни неприятности.
	Служителят на божеството на войната все още не ни беше забелязал. Той стоеше при един от кладенците и хранеше намиращите се в него костенурки. Насочихме се към него. При шума от стъпките ни той се обърна и съвсем ясно видяхме колко много се изплаши от внезапното ни появяване. Обаче успя веднага да се овладее и в коварния израз на лицето му не остана и следа от безпокойство.
	— Ти ли си сингът* на този куанг-ти-мнао? — попитах го аз.
	[* Бонз от по-нисш ранг. Б. нем. изд.]
	— Не — гордо отвърна той.
	— Аха, тогава навярно си хо-шанг?*
	[* Бонз от по-висш ранг. Б. нем. изд.]
	— Да.
	— Хубаво! Можем да посещаваме този храм, нали?
	— Тук може да дойде всеки, който принася жертви на Бога и не забравя неговите служители.
	— Теб няма да те забравим! Но изглежда ти пускаш в храма и такива мъже, които не правят никакви жертвоприношения пред статуята на Бога, а са негови врагове!
	— Защо мислиш така?
	— Видях, че на твоето божество е изтръгнат меча.
	— Направи го чют-гур.*
	[* Тази дума означава „дявол“. Навлязла е в китайския език от монголски. Б. нем. изд.]
	— Чют-гур ли? Че какво търси той тук в този куанг-ти-миао?
	— Ти не знаеш ли, че е враг на боговете и ги напада, за да се бие с тях? Но те са по-силни от него. Той може да изтръгне меча на някой от тях, ала въпреки това те все пак го побеждават и го прогонват обратно в та-канг.*
	[* Букв.: „Огромна пещ“ и означава ад, едно понятие, което китайците са възприели от християнството. Б. нем. изд.]
	— Присъствал ли си някой път на подобна битка?
	— Не. Дръзне ли да стори това, дори и един бонз ще бъде убит.
	— Значи все още не си виждал чют-гур?
	— Не.
	— А аз съм го виждал. Да ти го покажа ли?
	— Няма да можеш.
	— Мога и то ей сега, веднага!
	— И къде е той?
	Посочих към Търнърстик.
	— Ето го! Разгледай го добре и ще разбереш, че вече си виждал този дявол.
	— Говориш неща, които не мога да проумея.
	— Говоря съвсем ясно. Ти каза, че чют-гур бил изтръгнал меча от ръката на твоето божество, следователно този мъж е чют-гур, понеже той свърши тази работа.
	— Пак не те разбирам.
	— Та нали и ти самият присъства! Паметта ти е къса, не стига от вечерта до сутринта. Ще трябва да й помогна. Къде е джиахурът?
	— Не познавам такъв човек? Кой е този джиахур?
	— Ти се обиждаш, когато те нарека синг вместо хо-шанг. Смяташ се за мъдър човек, за бонз, изучил из основи свещените книги, а не знаеш кои са джиахурите?
	— Само фо е всезнаещ, хората не могат да знаят всичко.
	— Като хо-шанг ти сигурно си бил в манастир и там е трябвало да изучаваш Шан-хай-кинг* и Хоан-ию-ки.** Несъмнено познаваш също и фо-куъ-ки, а твърдиш, че не знаеш кои са джиахурите? Аз съм си-ийн,*** а в си-ти**** хората разполагат с едно много добро средство за опресняване на паметта.
	[* Книга за планините и моретата. Б. нем. изд.]
	[** Описание на цялата земя — един от най-хубавите географски трудове, излезли в Китай. Б. нем. изд.]
	[*** Човек от Запада. Б. нем. изд.]
	[**** Западните области (земи). Б. нем. изд.]
	— Дай ми и на мен от него! — подсмихна се бонзът.
	— Ще го имаш.
	После се обърнах към един от моряците с думите:
	— Ей там в килера има складирани бамбукови пръчки, които се използват като пръти за окачване на фенерите. Донеси една-две. Този човек ще получи десет удара!
	— Ай, ай, сър, ей сега ще стане!
	Той се затича и бързо се върна с няколко бамбукови пръчки.
	— Дръжте го здраво и нека двама от вас едновременно му шибнат по пет удара по гърба! — наредих аз.
	Тази малка интермедия бе съвсем по вкуса на яките моряци. Те сграбчиха бонза и го принудиха да легне на земята. Той се съпротивляваше с все сили, но след като усилията му останаха напразни, си послужи с последното защитно средство:
	— Нима ще дръзнете да биете един бонз? Великият фо ще изпрати чют-гура, за да ви отнесе в ада.
	— Чют-гурът е вече тук и няма нищо против да получиш няколко удара — отвърнах му аз.
	— Тогава ще се оплача от вас в синг-пу!*
	[* Министерство на правосъдието. Б. нем. изд.]
	— Оплачи се, но не забравяй, че ние не сме чия-дзъ и няма защо да се боим от твоя синг-пу! Познаваш ли джиахура?
	— Не.
	— Удряйте!
	При първия удар китаецът нададе силен вик и още вторият удар прекърши съпротивата му.
	— Спрете, познавам го!
	Направих знак да преустановят наказанието.
	— Виждаш ли какво хубаво средство имам за опресняване на паметта? Къде е джиахурът?
	— Отиде си.
	— Кога?
	— Веднага след като се върна от канала.
	— Накъде тръгна?
	— Не знам.
	— Къде са другите?
	— Последваха го.
	— И къде отидоха?
	— Не знам.
	— Лъжеш!
	— Не лъжа. Те нито казват откъде идват, нито пък къде отиват.
	— Паметта ти все още не е станала достатъчно дълга. Ще наредя да ти я удължат. Продължавайте! Още при първия удар той изрева:
	— Спрете, знам къде е!
	— Къде?
	— При Дзианг-ки-ум.
	— Къде живее той?
	— В Ли-тинг.
	— А как се казва?
	— Не знам.
	— Виждам, че моето средство все още не е помогнало Напълно.
	— Но то не може да помогне повече, господарю. Всички лунг-ийн знаят, че Дзианг-ки-ум живее в Ли-тинг, но никой друг няма право да го познава и да се среща с него освен върховния предводител.
	Това бе твърде логично, а и на бонза ясно му личеше, че този път говореше истината. Ето защо продължих със следващия си въпрос:
	— Но другите не тръгнаха с него за Ли-тинг, нали?
	— Не.
	— А накъде?
	— За Куанг-чой-фу.
	— Под предводителството на лейтенанта?
	— Да.
	— И там къде може да ги намери човек?
	— В Шам-пан-фу.*
	[* „Голям град на шам-пан“. Шам-пан са плаващи жилища на салове, лодки или на стари джонки. Б. нем. изд.]
	— Близо до ши-сан-ханг* на инг-ки-ли се намира една шам-пан-странноприемница, която се казва Ван-хо-тиън**. Там винаги можеш да срещнеш Драконите.
	— А във всички ли куанг-ти-миао провеждат сборищата си?
	[* фактория — търговско поселище в колониална страна. Б. нем. изд.]
	[** Странноприемница „При десетте хиляди владетели“. Б. нем. изд.]
	— Не във всички, а само в онези, които са разположени близо до речния бряг.
	— Ти познаваш по име всички, които вчера бяха тук, нали?
	— Нито един. Тук имат право да идват само непознати. Те ми показват разпознавателния си знак и човек трябва да им се подчинява, ако не иска да бъде убит.
	— Ще проверя истинността на думите ти. Ако си ме излъгал, пак ще се върна и ще ти потърся сметка!
	— Е, Чарли, какво е положението? — попита Търнърстик, щом видя, че разговорът ни свърши.
	— Цялата шайка си е отишла.
	— Мътните го взели, неприятно! Накъде са тръгнали?
	— Някои за Кантон, а други и по-надалече.
	— Можеше да се очаква — подхвърли Халвърстоун. — Тези хора няма да седнат тук и да ни чакат, докато дойдем. Хайде да тръгваме!
	— Мисля, че преди това поне този тип с гаубицата трябва да си получи цялата порция бой! — обади се Търнърстик.
	— От това няма да имаме никаква полза, кептън!
	— Well, тогава ще гледам да получа поне някакво удовлетворение като взема за спомен меча на този идол..
	— Но това би означавало ограбване на храма и тъй като почитането на бога на войната е заповядано от самия император, едно такова деяние би могло да ни докара много големи неприятности.
	— Както искаш, Чарли. Но все някак трябва да си отмъстя. Намясто ще претрепвам всеки Дракон, който ми се изпречи на пътя. Бъди сигурен в това!
	Какво ли можех да предприема срещу бонза? Да се оплача пред властите? Сигурно щеше да е безрезултатно. Лично да му отмъстя? Не беше по вкуса ми. Изобщо така стояха нещата и с всичките лунг-ийн. От едно донесение срещу тях не би имало никаква полза. Бях убеден в това. Нямах никакво желание да се обърна за съдействие към нашата легация. Много добре ми беше известно колко обстоятелствен и бавен беше пътят на закона, а и именно тук, в Китай, официалните представители на чуждите страни се намираха по онова време в особено трудно положение, тъй че и през ум не ми минаваше да им създавам допълнителни главоболия. До този момент това мое приключение не ми бе нанесло някакви други щети, освен загубата на едно одеяло, както и на съвсем миниатюрно късче от долната част на ухото ми, а и едното, и другото можех лесно да прежаля. Халвърстоун попита:
	— Какво смятате да предприемете по-нататък по този случай?
	— Нищо, сър — отвърнах аз. — Убеден съм, че в тъмните дела на лунг-ийн участват и високопоставени мандарини. Какво би могъл да направи тогава един чужденец?
	— Прав сте. Но нима е редно мъже като вас да се оставят да бъдат отвличани и ограбвани от такава паплач без да предприемат някакви стъпки поне пред официалните представители на своята страна?
	— Често тези представители са много радостни, ако властта им се окаже достатъчно голяма, за да представят единствено самите себе си. На хартия, както и в основните положения на конституцията си Китай е една държава, която се управлява еднолично от императора. Но в никоя друга страна своеволието и могъществото на други странични фактори и сили не е тъй ясно изразено, както в Китай и в никоя друга държава не е имало толкова много преврати, винаги свързани със смяна на трона, както в Небесната империя. Открай време изродилото се и корумпирано чиновничество е било движещата сила в тези бунтове и преврати. То винаги е успявало да спечели на своя страна обезправените гладуващи маси и ги е използвало за постигането на себичните си цели. А масите са допускали да се вършат тези злоупотреби с тях, защото парите са много могъща сила, те са по-могъщи дори и от спечелилия си всеобщата завист Син на небето, който трябва да пости в продължение на три дни преди да има правото да подпише смъртната присъда на някой убиец или пък на човек, извършил престъпление срещу короната. Е, каква власт тогава може да има някакъв си консул на една далечна чужда държава? Или да не би заради капитан Търнърстик и моята скромна личност Съединените щати да обявят война на Китай?
	Халвърстоун се разсмя.
	— Май че сте прав — каза той, — но все пак човек не може да не се ядосва, че няма възможност да направи нещо срещу тези типове.
	Вдигнах рамене и се обърнах към бонза:
	— Казах ти, че няма да те забравя, и си удържах на думата. Ти вече получи твоя ком-ча, макар и в малко по-различна форма от онази, която си мислеше. Тръгвам си, без да довършим наказанието ти. Но ако си ме излъгал, пак ще се върна.
	Той направи възможно най-дълбок поклон и ме увери:
	— Казах ти истината и няма да се върнеш. Дзинг-леа-о, господарю!
	Лодката ни понесе обратно към реката със същата скорост, както и на идване. Качихме се на яхтата и поехме нагоре срещу течението към Вампоа, който не беше вече далеч и за Кантон е горе-долу онова, което е Бремерхафен за Бремен или Куксхафен за Хамбург. Плитката вода на реката не позволява на по-големи кораби да продължат по-нататък и товарите им трябва да се прехвърлят на лодки и джонки.
	От това място до Кантон има дванайсет английски мили, които можехме да изминем с яхтата, понеже тя не газеше дълбоко. Хвърлихме котва близо до английската фактория, чийто флаг се виждаше отдалече.

>>	Шеста глава
>>	В Забранения град

	Освен безбройните, пръснати по брега бамбукови колиби, както и онези закотвени във водата жилища, които китайците наричат шам-пан, до този момент от самия град ние все още не бяхме видели абсолютно нищо. Реката буквално гъмжеше от какви ли не по-малки плавателни съдове. Нямаше по-високи сгради, стърчащи над другите къщи, каквито обикновено се виждат в по-големите градове. Изключение правеше една стара пагода, както и няколко постройки, издигащи се по хълмовете зад града, които изглежда бяха или храмове, или пък някакви укрепления.
	Шам-паните са подредени в „улици“ или в редици и са под надзора на специална полиция, която се грижи за порядъка и веднага запълва всяко празно място. Те са закрепени здраво на колове и собствениците им нямат право да напускат местата си без предварително разрешение.
	Най-бедняшките от тези „плаващи жилища“ се състоят от сал, върху който е построена колибата. Тя се прави от бамбук и се покрива с бамбук. Изобщо, както изглежда, китаецът не би могъл да съществува без бамбук. фугите се замазват с нещо подобно на цимент, а за свързващо средство служи на тънко нацепен бамбук, с който здраво се стягат отделните части.
	Други жилища от подобен вид се изграждат върху истински лодки и обикновено са собственост на бедни рибарски семейства, които заради своя поминък са принудени често да сменят мястото си. Често се виждат шам-пани да се носят по течението, да преминават от единия бряг на другия, или пък да упорстват срещу водите на реката. Обикновено на кърмата на плавателния съд застава жената и го управлява с дълго весло, движейки го насам-натам също като опашка на риба. На носа мъжът й помага с подобно весло, което от време на време оставя, за да хвърли мрежата си, изплетена от тънкото лико на бамбукови стебла или от ликото на кокосови орехи. В средата на лодката се намира бамбуковата колиба с кухнята. Там стоят и децата, които могат вече да ходят, а бебетата обикновено са вързани на гърба на майката или на някоя по-голяма сестра.
	На никоя от тези лодки не липсва малкият семеен олтар, пред който винаги гори кандило.
	По-заможните съсловия от обитателите на шам-паните живеят в стари, станали негодни за плаване джонки, където често разполагат с няколко етажа и имат далеч по-голям пристан, украсен с декоративни растения в саксии, придаващи му приятния вид на веранда.
	Ши-сан-ханг, или факториите, са построени в стила на европейската архитектура на откупена от китайците земя и са обградени от дебели и яки зидове. Там има голям парк, поддържан с много вкус, в чийто център се намира малка много красива църква. Този парк предлага единственото място за разходка на чужденци, където те могат да се чувстват необезпокоявани.
	От кея на факториите цяла редица от заграждения се простира на около четиридесет до петдесет стъпки навътре в реката, образувайки нещо като затворено пристанище с тесен вход, чиято ширина е изчислена колкото да пропуска само лодки. На тези съоръжения може да се гледа донякъде като на военна мярка, но те са изградени и като известна защита срещу нахалството на китайските чиновници или срещу любопитството на местното население. Освен това навсякъде, където погледне човек, се виждат издигнати яки бойни кули, които свидетелстват за това, че европейците нямат кой знае какво доверие на поданиците на Небесната империя.
	Халвърстоун се извини, че нямал възможност да ни прави повече компания, тъй като бил зает с уреждането на делови ангажименти. Успокоихме го, съобщавайки му решението си, незабавно да напуснем яхтата. Този доблестен човек не прие никакво заплащане за нашето пътуване, но затова пък Търнърстик постъпи достатъчно „gentlemanlike“* и прояви благодарността си към екипажа, че ни беше придружил до куанг-ти-миао, като почерпи моряците със специален грог и им раздаде по няколко лъскави долара.
	[* Джентълменски, като джентълмен. Б. пр.]
	После ни откара с лодка на брега. Веднага бяхме нападнати от куп агенти и какви ли не други досадници. Един започна да ни крещи с такъв глас, сякаш искаше да ни спука тъпанчетата на ушите. Друг ни хвана за ръцете, трети пък се опита енергично да ни изблъска в желаната от него посока, а четвърти вдигна пред очите ни огромен плакат от няколко квадратни метра, на който с грамадни букви беше написано онова, което в страхотния шум не можеше да ни каже. Пети ловко и пъргаво като змиорка се провря до нас между безбройните ръце и крака и ни връчи една ката* от жълта коприна, за да ни подкани с тази обичайна за Тибет и Монголия проява на любезност да направим жертвоприношение. Шести, вдигнал високо ръце, разперил и десетте си пръста, правеше невъобразими физиономии, в които вземаха най-живо участие беззъбата му уста, полегатите му тесни очи и чипото носле, за да ни подскаже с мимики онова, което искаше да ни съобщи.
	[* Тибетски ритуални шалове, които се подаряват в знак на почит, или се поднасят в будистките храмове като символична жертва. Б. пр.]
	Стоях сред тази разюздана тълпа, събрана от кол и въже, и търпеливо понасях ужасния шум и неистовите крясъци. Ураганът сигурно щеше да утихне щом хората забележеха, че ние не желаехме да си имаме никаква работа с тях. Ала това търпение изцяло липсваше на темпераментния капитан. Той блъскаше и тласкаше, пуфтеше и удряше нахално напиращите към него китайци така, сякаш ставаше въпрос на живот и смърт, като не преставаше да прави опити да ги надвика с мощния си глас:
	— Оставетенг ме намиранг! Назад, момчетанг! Нямамонг нужданг от вас! И сами знаемонг каквонг да правименг! Пръждосвайтенг сенг, ви казвамонг, иначенг щенг ви дадемонг да се разберетенг!
	От движенията, които бях принуден да правя, за да се предпазя от ударите и лактите във всеобщата блъсканица, дрехите ми се раздърпаха и между два илика на ризата ми се показа знакът на лунг-ийн. Човекът с катата го видя.
	— Кианг! — прошепна ми той.
	В страхотния шум наоколо не можах да чуя думата, по-скоро я отгатнах по движенията на устните му.
	— Лу! — отвърнах му също повече с устни, отколкото с глас. Той ми направи знак, провря се между тълпата и заставайки по-надалече, остана да ни изчака.
	— Кептън, напред! Да видим дали ще успеем да пробием тази блокада! — подвикнах на Търнърстик.
	— Добре, възможности не ни липсват.
	Изглежда, до този момент той бе работил само с „половин пара“, защото след като изпъна жилестите си яки ръце, досадниците се разлетяха така, сякаш бяха мухи и ние можахме да си пробием път. Побързахме да свърнем в най-близката уличка. Китаецът ни последва и като се приближи до мен, попита:
	— Господарю, защо носиш облеклото на чужденец?
	— Защото бях далеч от Чина* — отговорих му аз.
	[* Кмет. Б. нем. изд.]
	— По делата на нашето хуй?*
	[* Братство. Б. нем. изд.]
	— Нима можеш да разпитваш един иой-дзи?
	— Прости ми, господарю! Не съм виждал досега някой лунг-ийн в чуждестранни дрехи.
	— Защо ми направи знак?
	— Имам заповед да предам едно съобщение на всички хуи-дзъ,* които срещна.
	[* Другари, съмишленици. Б. нем. изд.]
	— И какво е то?
	— Всички трябва да дойдат във Ван-хо-тиън.
	— Кога?
	— Тази вечер в полунощ.
	— Защо?
	— Днес или утре ще пристигнат двама наши неприятели, които трябва да бъдат пленени.
	— Що за хора са?
	— Сам знаеш, че предводителите не ни казват всичко.
	— Кой ти нареди да вършиш тази работа?
	— Знаеш, че нямам право да ти отговарям на такъв въпрос, макар да имаш по-висш ранг от него.
	— Значи той е някой тю-сю, така ли?
	— Да.
	— Тогава е джиахурът, който днес е отседнал във Ван-хо-тиън.
	— Господарю, едва сега ти вярвам вече, че си иой-дзи, защото знаеш къде се намира твоят подчинен.
	— Защо не ми повярва още отначало?
	— Носиш чуждоземно облекло и нямаш пън-дзъ, а нашите предишни знаци често биваха подправяни или крадени, което лесно можеше да е станало и сега.
	— Нали знаеш, че безпрекословно трябва да се подчиняваш на офицерите си?
	— Да, знам.
	— Заповядвам ти н ай-строго следното: джиахурът не бива да научи, че се намирам вече в Чина. Няма да му казваш, че си ме срещал!
	— Ще изпълня заповедта ти.
	— Тогава ще се видим пак в полунощ. Имаш ли да ми казваш още нещо?
	— Не.
	— Значи се разбрахме. Дзинг-леа-о!
	— Леа-о!
	Човекът се отдалечи. С учудена физиономия капитанът се обърна към мен и ме попита:
	— Чарли, да не би да си посещавал вече някога Китай?
	— Не. Защо питаш?
	— Ами защото още с първия срещнат китаец подемаш такъв задушевен разговор, сякаш вече сте се срещали на някое друго място.
	— Между нас има нещо общо, което ни свързва.
	— Теб и него? Какво искаш да кажеш?
	— Нали още снощи ти обясних, че тук минавам за полковник на лунг-ийн.
	— Да, вярно.
	— Е, този беше един лунг-ийн.
	— Един от Драконите? The devil, тогава си ми изиграл дяволски лоша шега!
	— Защо?
	— Трябваше да ми кажеш, че е пират!
	— А-а!
	— Разбира се! Или забрави, че се зарекох да претрепвам всеки Дракон, който срещна?
	— Е, тогава вземи, че претрепи двама при следващата ни среща!
	— Така и ще направя! Какво искаше този тип?
	— Каза ми къде мога да намеря джиахура.
	— Къде?
	— Тук наблизо, в странноприемницата „При десетте хиляди владетели“.
	— Кога?
	— В полунощ.
	— Тогава отиваме! Искам да си поприказвам с този монголец.
	— Но той няма да е сам. Там ще има и много други лунг-ийн, а глутницата вълци носи смърт и за най-силната мечка. Какво ли ще стане с нашия добър „Вихър“, ако очистят капитан фрик Търнърстик в някоя долнопробна кръчма?
	Споменаването на неговия кораб оказа своето въздействие.
	— Прав си, Чарли. Какво смяташ да правиш?
	— Все още не знам. До полунощ има доста време и дотогава сигурно все ще вземем някакво решение.
	— В това изобщо не може да има някакво съмнение. Първо, те посегнаха на нас и ще трябва да си получат наказанието и второ, всеобщ човешки дълг е да се освобождава света от подобна сган.
	— Съвсем правилно, кептън. Но затова, че ни нападнаха, ние им го върнахме с лихвите с нашите весла, а и другата точка също има своите две страни. Какво ли ни засяга Китай? Защо пък точно ние двамата да рискуваме живота си, за да обезвредим една разбойническа банда, срещу която, изглежда, добрите китайци нямат нищо против? Обърнем ли се за помощ към някой консул, той само ще вдигне рамене, защото няма право да се намесва във вътрешните работи на империята и може да предприеме някакви стъпки, единствено когато са засегнати поданици на неговата държава. Ала и в този случай усилията му ще са твърде безнадеждни. А обърнем ли се към някой мандарин, то трябва да се очаква, че и той ще е съмишленик на лунг-ийн и ще се отнесе към нас по съответния начин.
	— Това звучи дяволски логично. Но за мен ще е цяло удоволствие да отърколя във фарватера на тази шайка една хубава подводна скала!
	— С теб съм, но стига да видя, че е възможно това да стане и че няма да ни струва твърде скъпо.
	— Well, тогава ще трябва първо добре да обмислим нещата. Но какво ще правим сега?
	— Ще разгледаме града и то най-напред отвън, защото достъпът до него е строго забранен за чуждоземни варвари.
	— Значи не можем да влезем в него, така ли?
	— Всъщност не, но ще направим един опит да видим дали все пак няма да е възможно. В такъв случай, ако самата полиция не прояви интерес към нас, ще си имаме пак работа с прелестната тълпа от улицата.
	Продължихме пътя си. Ако броят на шам-паните във водите на Кантон се преценява на около шейсет хиляди, то аз намирам, че тази цифра в никакъв случай не е завишена. Те са толкова многобройни, че от птичи поглед сигурно биха изглеждали като водна леща, която буквално покрива цели реки, езера и канали.
	Улиците, по които вървяхме, бяха много тесни. Силно впечатление ни правеше ситният тръс, с който се придвижваха всички хора. Особено многочислени бяха носачите на какви ли не товари. Със силните викове „о-хе“, „о-хе“ те предупреждаваха минувачите да се пазят да не се сблъскат с тях. Също както по ориенталските базари, така и тук различните занаяти бяха обособени в отделни улици и улички, едно обстоятелство, което засилва конкуренцията и е от полза за купувачите.
	Търнърстик се спря пред един магазин за птици и ме попита:
	— Чарли, що за пилци са това?
	— Бекаси и рибари.
	— Ама как са ги издокарали само. Това събужда апетита. Няма ли да посетим някоя гостилница, за да хапнем нещо?
	— Съгласен съм.
	— Естествено, ти си мой гост.
	— Няма да ти развалям настроението с един отрицателен отговор. Но как ще се храним, като изискани китайци или евтино?
	— Изискано, това се разбира от само себе си! Ти ще поръчваш, но само да не е печен таралеж, мариновани дъждовни червеи, черни охлюви, ястия с бръмбари и други подобни неща, на които китайците са свикнали.
	— Не се тревожи, кептън! Измислици са, че китайците ядели такива гадости. Само начинът на приготовление на техните ястия се различава от нашия.
	— Но нали съм чел такива истории!
	— Вярвам ти. Но понякога дори и онова, което уж е черно на бяло, не винаги е истина. Най-напред навярно начинът на приготовление на техните ястия ни е дал повод да си мислим, че те ядат неща, с които ние не сме свикнали и са чужди за вкуса ни. А възможно е и някой път един или друг китаец-веселяк да е поканил на гости у дома си някакъв стеснителен чужденец и да си е направил шега с него като му е поднесъл какви ли не най-странни неща за ядене, само и само малко да го поднесе. И това е всичко.
	— Но съвсем сигурно е, че ядат такива щуротии като лястовичи гнезда и морски водорасли!
	— Вярно е, но морските водорасли са наистина много хранителни растения, а и ти няма да се откажеш от едно лястовиче гнездо във вкусен сос.
	— Ами млади кучета?
	— Също! Но защо да не ги ядат? Нима месото на едно младо куче е по-лошо от месото на козле или на зайче? И ако китайците си похапват и перки от акула, това пак не е толкова отвратително, колкото, например, нашето сирене, което всъщност не е нищо друго, освен ферментирало и плесенясало мляко. Помислиш ли си за нашите стриди и градински охлюви, за тъй обичаните телешки момици и други дреболии, за шкембета и чревца, за жабешките бутчета и какво ли още не, тогава сигурно ще стигнеш до убеждението, че китайците съвсем не ядат по-лоши храни от нас.
	— Well, това звучи утешително. Да потърсим някоя гостилница!
	— Ей там наблизо има една, и то с английски надпис. Казва се „Хотел при всички хубави неща“. Ще влезем ли?
	— Йес.
	Още на прага на вратата бяхме посрещнати от един китайски келнер, а на входа за залата стоеше друг, който с изискана учтивост ни попита за имената. След като му отговорихме, със силен глас той извика двете имена на английски и на китайски така, че те проехтяха из цялото помещение. После ни заведоха до една свободна маса, застлана с копринена покривка. Столовете също бяха тапицирани с коприна. След това, без изобщо да ни питат, всеки от нас получи по чашка сладка силна оризова ракия.
	Тогава към нас се приближи главният келнер и ни донесе листа с менюто, който бе направен от най-фина червена копринена хартия и беше толкова голям, че можех целият да се увия в него. Ястията бяха обозначени с номера и винаги, когато му поръчвах някое от тях, той се обръщаше и го извикваше към кухнята така, че там сигурно можеха да го чуят.
	Нямаше нито ножове, нито лъжици и вилици. Всичко се сервираше тъй накълцано, че човек нямаше нужда от нож. Вместо с вилици и лъжици трябваше да си служим с пръчици от слонова кост, наричани от американци и англичани „чопстикс“.
	Непрестанното недоволно ръмжене на капитана предизвика усмивката ми. Той ме попита:
	— Защо се смееш?
	— Защо ръмжиш? — контрирах го също с въпрос.
	— Че как да не ръмжа, а? Кой ли може да поднесе към устата си нещо с тези две куки за плетене? Само бода с тях из паницата си насам-натам, също като щъркел в блато, който не намира жаби, а ти си служиш с тези неща така, като че ли си се родил с две такива пръчици в ръката!
	— Упражнявал съм се, кептън.
	— Упражнявал ли си се? Къде?
	— На твоя кораб. Поисках от готвача всеки ден да ми приготвя по една чиния ориз. Аз си издялках две пръчици. И когато оставах сам, се опитвах да се науча да се храня по китайски.
	— Това е най-голямата подлост и най-ужасното коварство, каквито мога да си представя! Ако ми беше казал и на мен, аз също щях да участвам в тези упражнения.
	— Или щеше да хвърлиш по мен двете чопстикс. Но сега няма как, трябва да повярваш, че може да се яде и така.
	— Нямам никакво намерение да се занимавам с тях, иначе и вдругиден пак ще ме намериш да седя тук и да човъркам в паничките. Я ми поръчай едно голямо парче хляб!
	Изпълних желанието му. Когато получихме хляба, той извади своя нож и си изряза от кората му лъжица, с чиято помощ вече не изоставаше от мен.
	След като приключихме с наистина чудесното ядене, което се състоеше от двайсетина малки блюда, ние получихме чай, а после ни попитаха дали желаем иън.* Преведох този въпрос на Търнърстик.
	[* Букв. „дим“, в случая „тютюн“. Б. нем. изд.]
	— Чарли, тук намират ли се пури?
	След като от своя страна попитах келнера, той ни донесе няколко истински „манила“, които капитанът много хареса. Що се отнася до мен, предпочетох да опитам едно китайско наргиле. Главата му имаше приблизително големината на напръстник и затова често трябваше да я тъпча. Но тютюнът беше хубав, силен и малко сладникав.
	— Чарли, я попитай колко дължим! Или по-добре почакай! Самият аз ще попитам. Гарсон!
	След като подхвърли тази френска дума, той ме погледна победоносно.
	— Е да, навярно си мислиш, че от нищо не разбирам, а? Откакто проговорих китайски, отново ми се върнаха и всички познания по френски. Хей, гарсон!
	Келнерът забеляза, че Търнърстик има него предвид и се приближи.
	— Ядохменг многонг хубавунг и сменг доволнинг от тебонг. Колконг ти дължимънг?
	Човекът поклати глава и ме попита:
	— Какво казва този господин?
	— Иска да плати.
	Келнерът пристъпи до малка масичка, където имаше една суан-пан,* изчисли сумата и после с туш и четчица написа сметката, която поднесе на капитана.
	[* Сметало, сметачна машина. Б. нем. изд.]
	— Какво означават тези драсканици, Чарли?
	Казах му сумата. Тя бе толкова незначителна, че капитанът се учуди.
	— Докато сме в Кантон, ще се храним тук — отсече той. — Но ще трябва да си нося лъжица. Тук дават ли се бакшиши?
	— И още как, кептън.
	— Well, ще останат доволни от мен. Хей, гарсон, всички келнери да дойдат тук!
	И това трябваше да преведа. Събра се целият обслужващ персонал на хотела „При всички хубави неща“ и до един получиха ком-ча. Ако се съди по поклоните, които взеха да правят, изглежда, останаха много доволни.
	Станахме от масата.
	— Останете още малко, господа! — помоли ме главният келнер.
	Той взе в ръка листа за менюто и се обърна към другите посетители. След като още веднъж спомена имената ни, той прочете на висок глас всичко, каквото бяхме поръчали и изяли, а накрая обяви както сумата на сметката ни, така и бакшишите, които капитанът беше платил. После с дълбоки поклони персоналът ни придружи до изхода и ни изпрати с молбата отново да дойдем.
	Изглежда капитанът беше твърде много поласкан от тази учтивост, защото каза:
	— Фини хора с чувство за благоприличие са тези китайци! Обикновено имат само един недостатък, че не се оправят особено добре с родния си език. Къде ще пренощуваме?
	— В някоя странноприемница от онези, които се срещат на всяка крачка край реката.
	Продължихме разходката си. Минахме през крайните квартали на града, отделени с висок дебел зид от същинския китайски град, влизането в който става твърде трудно. На определени интервали на този зид се издигат стражеви кули, а тук-там в него има порти, през които се прониква в стария град.
	Улиците, уличките и площадите бяха толкова оживени, като че бяхме попаднали на някой панаир. Понеже не биваше да се спираме, за да не пречим на движението, най-сетне здравата се изморихме.
	— Чарли, няма ли малко да си починем?
	— Къде?
	— В някоя гостилница, ама не някъде тук в предградията. Трябва да разгледам и китайския град.
	— Няма ли да го оставим за по-късно? Ако носим китайско облекло, никой няма да ни досажда.
	— За по-късно ли? Нямам такова намерение! Когато някой китаец дойде в Ню Йорк или в Ню Орлиънс, може да отиде където си поиска и като американски гражданин имам претенции за същите права тук. Ето една от портите. Ела!
	— Не отговарям за последиците, кептън!
	— А аз отговарям за всичко. Напред!
	Той бързо закрачи натам и аз бях принуден да го последвам.
	Още на първата улица се събраха уличните хлапета и тръгнаха подир нас. На втората улица ни посрещна погребално шествие.
	Най-отпред вървяха неколцина мъже с пъстри знамена и флагчета. Следваха ги три носилки, на които се мъдреха изображения на идоли. После идваше цял оркестър, който на флейти, гонгове и тимпани вдигаше голям шум. Други хора носеха кадилници с благовония, фишеци, малки ракети и какви ли не фойерверки, които биваха палени, въпреки тесните улици и опасността от пожар сред бамбуковите къщи. Най-сетне идваше носилката с ковчега, вързан за нея с въжета. След ковчега крачеше бонзът, а най-накрая вървеше пъстра тълпа от опечалени.
	Ние отстъпихме встрани и се притиснахме до самата стена на най-близката постройка. Въпреки това бяхме посрещнати с мрачни враждебни погледи. Бонзът дори се спря пред нас. Лицето му беше напълно безизразно. Той ни попита:
	— Вие сте и-ийн! Какво търсите тук?
	Въпросът му бе отправен към капитана, който стоеше по-близо до него.
	— Какво ми каза тоя? — обърна се към мен Търнърстик.
	— Пита ни какво търсим тук.
	— Е добре, момчето ми! — с тези думи капитанът извади няколко от цигарите, които бяха в джоба му още от приключението ни в пагодата, и му ги подаде. — Дойдохменг, за да ти дадемонг тезинг цигарунг.
	Човекът посегна и ги взе.
	— Дзинг!
	И после побърза да догони шествието. Няколко улици по-нататък от една къща ни посрещна силна музика.
	— Какво е това, Чарли? Я ми прочети надписа.
	— Йо-ши-сианг.
	— Какво означава?
	— Дом за музика и песни.
	— Значи тук се свири и пее. Нека влезем!
	— Нямам голямо желание. Не знаем що за сбирщина ще заварим вътре.
	— Сбирщина ли? Безразлично ми е каква ще е тя. Напред!
	Непредпазливият капитан не ми позволи да го възпра и се отправи към входа. Там ни посрещна такава миризма, която бе всичко друго, само не и примамлива. Щеше да е по-добре, ако се бяхме върнали, ала Търнърстик не искаше и да чуе моите предупреждения.
	Щом влязохме в помещението, веднага разбрах, че бяхме попаднали в една от най-долнопробните кръчми. На мръсни и изпокъсани рогозки, както и на мизерни пейки, покрай стените седяха или лежаха какви ли не окаяни типове и слушаха оглушителната музика, която идваше от един разнебитен подиум. Пред всеки от тях имаше по чашка чай. Обаче миризмата, която лъхаше от съседната стая при всяко отваряне на вратата, ми подсказа, че в онази бърлога се пушеше опиум.
	Веднага щом влязохме музиката замлъкна и всички погледи се насочиха към нас. Търнърстик се настани на една от пейките с поведението на човек, който беше тук постоянен посетител. Седнах до него. Някакъв пропаднал тип се приближи до нас и ни попита:
	— Какво искате?
	— Да пийнем нещо.
	— Какво ще заповядате?
	— Какво предлагаш?
	— Само ча.*
	[* Чай. Б. нем. изд.]
	— Тогава ни донеси ча!
	— А желаете ли да пушите?
	— Не.
	Поднесоха ни две чашки, в които имаше повече мръсотия, отколкото чай. Тръпки ме побиха при мисълта дори да помириша тази помия.
	— Чарли, нима това е чай? — осведоми се Търнърстик.
	— Да.
	— Ако е така, тогава водата дето се събира в трюма е най-хубавия ямайски ром! Виждаш ли с какви физиономии ни посрещна тази пасмина?
	— Хайде да плащаме и да си вървим!
	— И през ум не ми минава! Да не искаш тези типове да си помислят, че ще си плюем на петите от страх пред тях?
	Неколцина от посетителите се надигнаха и наобиколиха кръчмаря. Успях да разбера твърде малко от разговора им:
	— Не бива да търпиш тук никакви инг-ки-ли, никакви морски дяволи!
	— Кръчмата ми е отворена за всеки, който си плаща. Тези инг-ки-ли са ги пуснали в града! Защо пък точно аз да имам нещо против тях?
	— Ако ги заварят тук, ще накажат и теб, и нас. Или ги изгони, или ще си вървим!
	— Не виждате ли, че са силни мъже? Ще се защитават и могат да ми направят големи бели.
	— Ние ще ти помогнем. Върви при тях и ги изгони!
	— Вие свършете тази работа. Тези чужденци изобщо не ме интересуват.
	— Добре, тогава ние ще ги изхвърлим навън!
	Нямаше как Търнърстик да не забележи, че обект на този заплашителен разговор бяхме ние двамата. Той ме попита:
	— Чарли, за какво си приказват тези хорица?
	— Канят се да ни изхвърлят на улицата.
	— Гръм и мълния, да изхвърлят капитан фрик Търнърстик! Тези кльощави и немощни жаби! Pshaw, нека дойдат!
	— Кептън, хайде по-добре да изчезнем!
	— Чарли, щом сме решили веднъж да опознаваме страни и хора, тогава ще трябва да видим и какво става в тези чайни. Аха, ето ги че идват!
	Всички посетители се бяха изправили на крака. Забутаха се един друг към нас, докато най-сетне първите от тях се изтъпанчиха съвсем наблизо. Човекът, който преди малко беше разговарял с кръчмаря, взе и сега думата като ни попита:
	— Вие сте инг-ки-ли, нали?
	— Не, тао-дзъ сме — отвърнах аз, понеже все пак беше по-добре да говорим, отколкото да мълчим.
	— Все тая! Хвани едните и ги удари в другите! Нито инг-ки-ли, нито тао-дзъ си имат работа в Чунг-куо.* Този йо-ши-сианг е само за нас, а не и за вас. Махайте се, иначе ще изпитате силата на юмруците ни!
	[* Небесната империя. Б. нем. изд.]
	Ако някой ми беше казал подобно нещо в някоя друга страна, просто щях да го изхвърля през прозореца. Но тук при дадените обстоятелства това не беше нито разумно, нито уместно и ето защо отвърнах:
	— Не се страхуваме от юмруците ви. Ако търсите сбиване, съвсем скоро ще разберете, че нашите юмруци са по-здрави от вашите. Но върнете ли се спокойно по местата си, не след дълго сами ще напуснем тази къща.
	— Няма да ви търпим нито миг повече! Вън!
	Той посегна към Търнърстик, който не беше толкова висок като мен, но естествено и тук сметките му излязоха криви. Капитанът го сграбчи за дрехите пред гърдите и ме попита:
	— Чарли, работата сериозна ли е?
	— Да.
	— Е добре, тогава и ние ще кажем край на шегите! Той вдигна китаеца във въздуха и го хвърли сред другарите му така, че мнозина от тях изпопадаха на земята.
	— Каквонг ви прихващанг, глупацинг такиванг! Ако не си седнетенг моменталнонг по местатанг, щенг ви направимонг на кайманг!
	Няколко от пейките, направени от бамбукови пръти, светкавично бяха разглобени, за да се въоръжат нападателите. После се започна ръкопашна схватка, от която след доста удари и ритници успяхме да излезем победители.
	Десетината слабички, лошо хранени човечета не бяха в състояние да мерят сили с нас, още повече че кръчмарят и неговите хора не ги подкрепиха.
	Но кратката схватка не мина без шум и олелия и се случи онова, което бях очаквал: в помещението влязоха няколко полицаи, при чието появяване редът и спокойствието незабавно се възстановиха. Всъщност това бяха войници. Униформата им се състоеше от къса червена куртка с бели кантове, къси сини памучни панталони, груби платнени обувки с филцови подметки и плетена шапка от бамбуково лико. Бяха въоръжени с бамбуков щит, върху който беше изобразен императорският дракон, със стрели и лъкове, както и с една къса палка. На гърдите и на гърба им отдалеч се виждаше изрисуваният с ярка боя надпис „пинг“,* тънките им дълги, увиснали мустаци напразно се мъчеха да им придадат по-войнствен вид.
	[* Войник. Б. нем. изд.]
	Щом ни видяха, те се постараха лицата им да придобият възможно по-свиреп израз и стиснаха палките в ръка.
	— Кои сте вие? — попита техният предводител, обръщайки се към капитана.
	— Какво иска пък тоя? — осведоми се Търнърстик.
	— Пита кои сме.
	— Кажи му, Чарли! Но същевременно му кажи, че като нищо и той може да яде бой, ако не се държи учтиво!
	Пингът повтори въпроса си с още по-силен глас. Отговорих му:
	— Ей този човек е йенг-ки-ли, а самият аз съм тао-дзъ.
	— Значи сте чужденци и варвари, а се осмелявате да влезете в Куанг-чой-фу!
	— Внимавай какво говориш! В нашата страна думата „варварин“ е голяма обида, която никой не прощава.
	— Варвари сте, иначе не бихте предизвикали това сбиване.
	— Ами тогава китайците са варвари, защото те го започнаха.
	— Това е лъжа! Тези хора са добри и кротки. Не са ви направили нищо лошо.
	След тези думи аз сложих ръце върху раменете му така, че той потрепери.
	— Ако още веднъж ни обвиниш в лъжа, така ще ти нашаря гърба заради твоите „варвари“, че ще придобие небесносин цвят.
	Човекът отстъпи назад.
	— Заплашваш ме, а? Знаеш ли какво значи това?
	— Нищо! Какво искаш от нас?
	— Ще ви арестувам и ще ви отведа при ча-юан.
	— Не възразяваме, но само ако задържиш и тези хора.
	— Те са невинни.
	— Това ще реши ча-юан. Откъде знаеш кой е виновен и кой не е? Та ти все още никого не си разпитал и нямаш представа как се започна свадата.
	— Това не е ваша работа! Платете си сметката и тръгвайте пред нас!
	По жестикулациите на полицая, капитанът разбра за какво ставаше дума.
	— Чарли, какъв е този човек?
	— Войник и полицай.
	— Навярно иска да ни арестува, а?
	— Да, така е.
	— Я се отдръпни настрани! Искам малко да му обработя шапката с юмруци, та дано акълът му се поразмърда.
	— Така само ще си навредим. Вече проявихме непредпазливостта да нагазим във водата и сега щем не щем, ще трябва да плуваме по течението.
	— Да не би това да е упрек?
	— Не. Та нали тръгнах с теб като добре знаех, че и аз ще загазя. Но няма да допусна да си изпатя. Бъди така добър и спокойно се остави да те арестуват.
	— Навярно нямам друг изход, щом това ти е желанието! — недоволно промърмори той.
	— Колко струва нашият ча? — попитах кръчмаря.
	— Общо прави един фън.*
	[* Един фън или фун има десет дзиъна и приблизително се равнява на три пфенинга. Б. нем. изд.]
	— Ето!
	Дадох му десет фъна и после се обърнах към полицая:
	— Готови сме да тръгваме, но настояваме да получим два паланкина,* защото няма да вървим пеша. Ето ти пари, за да ги платиш.
	[* Закрити носилки за пренасяне на хора. Б. пр.]
	Пъхнах в ръката му един долар.
	— Искаш ли да ти връщам някакво ресто? — попита ме той глуповато и нахално.
	— Не.
	— Ще имаш паланкините.
	— Но пак настоявам да задържиш и тези хора. Те започнаха свадата.
	— Щом те са я започнали, ще трябва да дойдат с нас.
	— А също и кръчмарят като свидетел!
	— И това твое желание ще бъде изпълнено.
	Очевидно доларът беше доказал на полицая, че не сме варвари. Той изпрати един от хората си за паланкините. После ние се качихме в тях и потеглихме през насъбралата се тълпа, последвани от всичките посетители заедно с кръчмаря и охранявани от пингите.
	Откараха ни в куанг-куан.*
	[* Общински дворец. Б. нем. изд.]
	Това беше внушителна сграда, чиято лицева страна бе украсена с колони от дърво. В предния двор се мотаеха войници, облечени в съвършено същата униформа като нашите придружители. Там слязохме от паланкините и аз дадох на пинга още един долар. Лицето му просия и той ми каза:
	— Вие не сте обикновени хора. Няма да ви затварям заедно с другите арестанти, а ще се погрижа да получите стаята за знатни личности.
	Той ни предаде на един инг-па-дзунг* като му пошепна няколко думи, които изглежда представляваха някаква препоръка. Човекът ни поведе нагоре по едно стълбище и скоро се озовахме в стая, която бе обзаведена твърде приятно и уютно с хубави килими и плетени мебели.
	[* Младши офицер. Б. нем. изд.]
	— Чакайте тук! — нареди ни младшият офицер. Той ни остави, но скоро се върна с чай. Естествено, Търнърстик забеляза, че човекът се стараеше да получи ком-ча и му пъхна в ръката един долар.
	Той го прибра, подсмихвайки се хитро, и ни утеши:
	— Не се страхувайте! Вярно, ча-юан е човек с голяма власт, но той обича справедливостта и среброто. А вие сте много учтиви хора и сигурно ще спечелите този съдебен процес.
	С тези думи той си тръгна.
	Беше се изразил съвсем ясно, толкова ясно, че за нас не оставаше никакво съмнение как би следвало да се държим. Споделих тези мисли с капитана.
	— Тъй значи, този съдия много обичал справедливостта и среброто, което ще рече справедливост чрез сребро! Този човек няма да получи от мен и половин пени. Ти ще му дадеш ли нещо?
	— Няма да види и пукнат грош.
	— Впрочем, той изобщо не може да ни съди, защото това е работа на нашия консулски съд.
	— Естествено, ще се опитам да му го обясня.
	В този момент при нас влезе пингът, който ни беше арестувал.
	— Вие сте невинни. Разпитах другите и всичко разкрих. Ей сега ще докладвам случая на ча-юан.
	През една странична врата той влезе в стаята, където, изглежда, се намираше съдията. Чухме два гласа да разговарят. След известно време пингът се върна и ни каза да влезем.
	Там заварихме един китаец, чиито безизразни и безхарактерни черти на лицето не будеха особено доверие. Поклонихме се. Той ни кимна снизходително и попита:
	— Вие сте един йенг-ки-ли и един тао-дзъ. Кой е йенг-ки-ли?
	— Ей този тук — отвърнах аз, посочвайки към капитана.
	— Тогава ти си тао-дзъ, нали?
	— Няма друга възможност.
	— Ти говориш китайски, а той не, а?
	— Така е.
	— Това не ме учудва. Инг-ки-ли и йенг-ки-ли не си дават труд да научат някой чужд език. А тао-дзъ са разумни хора. Те учат много и не обичат да обиждат и натъжават другите люде. Аз ги обичам. Ти коя религия изповядваш?
	— Аз съм киао-ю* и се кланям на Небесния Отец.
	[* Букв.: „Приятел на религията“. Така се наричат християните в Китай. Б. нем. изд.]
	— Добре правиш. Значи сме братя, понеже аз съм та-дзъ,* а всички та-дзъ и китат** също си имат тиън-чъ!***
	[* Монголец. Б. нем. изд.]
	[** Така монголците наричат китайците. Б. нем. изд.]
	[*** Небесния Отец. Б. нем. изд.]
	— Да, Бог е създал човека добър, ала човекът станал непокорен.
	— Същото го има и в нашето учение, понеже нашата религия е и ваша религия.
	— Може би това не е съвсем така. Вярно, вашата религия казва: „Пън дзъ ту, син пън шан,“* ала тя не учи как човекът би могъл отново да си възвърне изгубената святост.
	[* При сътворението си човек е бил свят. Б. нем. изд.]
	— Но тя изобщо не е в състояние да го каже, защото човекът никога не може да си възвърне предишното съвършенство.
	— Тъкмо заради това твоята религия не е и моя, понеже моята казва, че човек пак може да стане благочестив, свят и блажен.
	— Казва ли го? Е, ами тогава това е мнението на твоята религия, а само заради едно мнение не бива да се отхвърля една цяла религия. „Сан киао, и киао“, навярно вече си чувал тези думи, а „пут тун киато тун ли“* е съвсем същото.
	[* Религиите са различни, разумът е един, всички ние сме братя. Б. нем. изд.]
	— Не мога да не ти възразя. Най-голямото нещастие за човека е било, че е загубил своята святост и своето съвършенство. Признаваш ли го?
	— Да.
	— Тогава най-голямото щастие за него би било пак да си ги възвърне. Нали?
	— Така е.
	— Но твоята религия му отрича това щастие, а моята му го дава. Е, коя от двете е за предпочитане?
	— Искаш да кажеш, че твоята религия е по-добра от моята, така ли? Не си учтив, а досега си мислех, че тао-дзъ са много учтиви хора. Но нека не се караме заради това. Ти казваш, че твоята религия е по-добра от моята, а аз също казвам, че моята религия е по-добра от твоята. Значи сме единодушни в мнението си — всеки смята едно и също за собствената си религия. Я ми кажи по-добре с какво се занимаваш!
	— Аз съм моа-съ.*
	[* Писател, буквално „доктор на перото“. Б. нем. изд.]
	— Моа-съ ли? И защо си дошъл в Тиън-сиа?*
	[* „Под небето“, тоест Китай. Б. нем. изд.]
	— Защото искам да опозная тази страна и нейните жители.
	— А защо искаш да ги опознаеш?
	— За да мога да напиша книга за Тиън-сиа.
	— Тогава сигурно си някой богат човек.
	— Напротив — беден съм: Но трябва да ти кажа, че в моята страна се плаща на писателите, докато при вас всички моа-съ пишат без възнаграждение.
	— Тогава вие тао-дзъ сте много загадъчни хора. Ами какъв е този йенг-ки-ли?
	— Той е йанг-шой-пи.*
	[* Морски капитан. Б. нем. изд.]
	— Има ли кораб?
	— Да. На котва е в пристанището на Хонконг.
	— Защо е дошъл в Куанг-чой-фу?
	— Защото е мой приятел и не искаше да ме остави да пътувам сам.
	— Корабът му военен ли е?
	— Не. Той е търговски плавателен съд.
	— Това е цяло щастие за него, понеже в противен случай бях длъжен да се отнеса по-сурово към вас. От колко време сте в Куанг-чой-фу?
	— Едва от днес.
	— Защо сте навлезли във вътрешния град?
	— Защото не ни се вярваше, че там ще срещнем толкова невъзпитани хора.
	— Ще пишеш ли в твоята книга и за тях?
	— Да.
	— А също и че си бил при мен?
	— Да.
	— И как съм те приел, и как съм се отнесъл с тебе?
	— Също.
	— Ще го прочетат ли всички тао-дзъ?
	— Не само те, а и йенг-ки-ли, инг-ки-ли, фампа,* о-ро,** пот-ту-ки, както и си-пан-си,*** тъй като книгата ще бъде отпечатана и на тези езици.
	[* Французи. Б. нем. изд.]
	[** Руснаци. Б. нем. изд.]
	[*** Испанци. Б. нем. изд.]
	Трябваше малко да пораздуя нещата, защото това можеше да ми бъде само от полза.
	(Очарователната скромност на Карл Май просто не ми остави възможност да не разваля текста с тая забележка. Възхищавам му се за пореден път. (Victor от безмонитор.ком))
	— Я седнете тогава! Сами ще видите как раздавам правосъдие!
	Настанихме се на един диван. Той позвъни с едно звънче и пингът се появи.
	— Доведете онези мъже!
	— Този тип говори наистина безобразен китайски — прошепна ми Търнърстик. — Не разбрах нито дума. Какво ще става с нас?
	— Нищо. Дори ми се струва, че другите ще бъдат наказани.
	— Как така?
	— Ами казах му, че ще пиша книга за Китай и в нея ще спомена и за него.
	— Много хитро, Чарли, много умно! Любопитен съм да видя какво ще стане.
	Доведоха нашите противници. Лицето на съдията се промени напълно. Челото му се покри с дълбоки бръчки, а искрящите му очички гневно измерваха хората, които по китайски обичай коленичиха пред него.
	— Какво? Дръзвате само да коленичите пред мен, а, песове такива? — прогърмя гласът му. — Веднага по корем, с чело, опряно в земята! Кой от вас е кръчмарят, при когото е извършено престъплението?
	— Аз, сиао-ти!* — отвърна му човекът, без да вдигне глава.
	[* „Съвсем дребният, незначителният“ — така трябва да се нарича пред мандарина всеки по-низкостоящ китаец. Б. нем. изд.]
	— Тези чу* ли започнаха свадата?
	[* Господа. Б. нем. изд.]
	— Не. Те се държаха съвсем кротко и мирно.
	— И въпреки това сте ги били! Ако отидат при своя консул и потърсят възмездие, ще бъдете убити. Но те са милостиви хора и всичко предоставиха на мен. Всеки от вас ще отиде за три години на заточение, а през първите десет дни ще носите пранги.
	— Но аз съм невинен, чин-куанг-фу!* — осмели се да възрази кръчмарят. — Аз, сиао-ти, предупредих тези хора и им забраних да бият двамата чу-куо-нган!**
	[* Величествен мандарин. Б. нем. изд.]
	[** Господа превъзходителства. Б. нем. изд.]
	— Трябваше да го предотвратиш! Помоли тези и-чу,* може би ще ти опростят прангите.
	[* Господа чужденците. Б. нем. изд.]
	Кръчмарят допълзя до нас по корем.
	— Вие сте ти-та-шу,* а аз съм сиао-ти. Знаете, че съм невинен. Имайте милост!
	[* Много велики господа. Б. нем. изд.]
	Обърнах се към съдията:
	— Мъдростта ти е голяма, а справедливостта ти блести като слънцето. Покажи ни сега и милосърдието си! Този човек действително е невинен и ние те молим да му опростиш наказанието!
	— Някой китат би постъпил иначе — отговори той, — но аз съм та-дзъ и ще изпълня молбата ви. Стани, куче! Върви си у дома и възхвалявай както моята справедливост, така и милосърдието на тези н-чу! А ти — обърна се той към пинга, който беше останал в стаята, — отведи другите хора и ми запиши имената им!
	Пълзейки по корем, китайците излязоха през вратата. Наказанието им бе много сурово, но от една страна, беше хубаво поне веднъж да се прояви по-голямо уважение към чужденците, а от друга, нямах кой знае какво доверие на мандарина. По-скоро бях убеден, че разиграваше една малка комедия и че щом си отидехме, щеше да пусне хората. Поради тези две причини се въздържах да се застъпя за тях.
	— Доволни ли сте от мен? — попита ни той след това.
	— Напълно! Затова ти благодарим и ще славим името ти навсякъде, където отидем.
	— Тогава ще ми изпълните и желанието да не влизате пак в стария град. Шанг-ти* го е забранил за чужденците и неговите служители са длъжни да изпълняват волята му. Докога смятате да останете в Куанг-чой-фу?
	[* Император. Б. нем. изд.]
	— Може би само днес и утре.
	— Гостувате на някой приятел или познат, така ли?
	— Не. Ще отседнем в някоя и-фанг.*
	[* Странноприемница. Б. нем. изд.]
	— Няма да го допусна. Елате, последвайте ме!
	Той излезе от стаята и ни заведе към другата страна на къщата, където отвори две врати и каза:
	— Това са стаи за моите приятели когато дойдат да ме посетят. Вие сте мои гости и ще останете при мен!
	Това бе предложение, което твърде ни ласкаеше, но според китайските обичаи не биваше да го приемаме, а трябваше да го отклоним с всевъзможни възражения. Една писмена покана е винаги нещо сериозно, ала едно устно предложение в повечето случаи е само формална учтивост и който без много-много да му мисли го приеме, извършва грубо нарушение на общоприетия добър тон в страната. Ако някой китаец постави пред вас чашка чай, то трябва да го приемете. Но ако ви каже:
	„Остани при мен да пийнем по чашка ча!“, тогава вие трябва да откажете, даже ако това ви струва продължителен спор с безброй фрази на учтивост. Просто така го изисква обичаят. А съгласите ли се, на висок глас той ще поръча чая, само че никой няма да ви го донесе. Ще чакате дълго и ако най-сетне изгубите търпение и помолите все пак да получите чай или да си тръгнете, ще ви отговори следното: „Какво мнение искаш да си съставя за теб? Аз проявих учтивостта да ти предложа чай, но ти не бе достатъчно учтив да ми откажеш. Да не би да си някой варварин или тунгузец, или пък руснак, удавил вече разсъдъка си във водка?“.
	Но в нашия случай, нищо не ни помогнаха всичките учтиви възражения. Най-накрая съдията бързо се върна в служебната си стая, припряно написа две покани и ни ги донесе.
	— Ето, вземете ги и се убедете, че съм съвсем сериозен! Или наистина искате да ме обидите, а?
	— Ако в крайна сметка ни заповядаш, ще трябва да се подчиним.
	— Добре, тогава ви заповядвам! Влезте и не забравяйте, че сте господари в моя дом. Веднага ще ви изпратя един слуга, който ще изпълнява всичките ви желания.
	Според китайските представи и двете стаи бяха обзаведени много изискано и очевидно бяха предназначени само за знатни гости.
	— Тук ми харесва, Чарли! — обади се Търнърстик. — Все пак е добре в компанията на един драскач на книги да тръгнеш да опознаваш други страни и хора, защото драскачите на книги се оказват извънредно опасни хора. Не мога да си представя нищо по-неприятно от това да те орезилят във вестници или в книги. Ето защо хората трябва да са извънредно любезни към вас, писателите, и затова този мандарин ни посрещна така, сякаш сме от най-знатните величия в Небесната империя. А ти спомена ли му какъв съм аз?
	— Да, но все още не знае как се казваме. От прекалена учтивост изобщо не ни попита за имената.
	— С какво наказа онези типове?
	— С десет дена носене на пранги и три години заточение.
	— Гръм и мълния, сурово наказание!
	— Да, така е, ако го мисли сериозно. Много тежко е десет дни да си окован, ала изгнанието тук не е чак толкова страшно, както може би си мислиш. В Китай не съществува наказанието затвор. Вместо него има изселване в някоя от вътрешните провинции. Всеки изгнаник има право да вземе със себе си и своето семейство.
	— Сериозно го Мисли, Чарли, я погледни долу на двора!
	Прозорците на стаята бяха обърнати към вътрешния двор и там вече стояха осъдените. На врата на всеки един от тях бяха сложили пранги, направени от изключително тежкото дърво „аги-ла“, които тегнеха върху раменете на осъдените, чиито глави стърчаха от дупка в средата им. Те много напомняха волски яреми.
	В този момент при нас се появи един слуга, който се постави на наше разположение и ни донесе изкусно изработени фенери, за да освети стаята, тъй като вече бе започнало да се здрачава. После ни заведе в банята да се изкъпем и ни предостави леко и удобно китайско облекло, което ние с удоволствие използвахме.
	След това, за да не скучаем, ни заведоха в библиотеката на съдията. Тя беше много богата. Докато аз се занимавах с книгите и ръкописите, Търнърстик обръщаше повече внимание на многобройните гравюри върху дърво. Всички те имаха особеността, че им липсваше всяка перспектива. На един пейзаж бе изобразен на заден план някакъв мъж, изкачващ планина, ала той имаше същата големина като момчето на преден план, което ловеше риба.
	След известно време получихме покана за вечеря и се отправихме към трапезарията. Нашият домакин се появи сам. Или искаше несмущавано да се радва на компанията ни, или пък се боеше да не би да се разчуе, че е почел с гостоприемството си двама варвари.
	Поднесоха ни шестнайсет блюда, които ми се иска специално да изброя заради тяхната странност и неповторимост.
	За аперитив ни поднесоха превъзходен чай и паничка чудесно бадемово мляко, което китайците изобщо много обичат. После дойде първото блюдо — пилешки шийки фрикасе. След това ни сервираха пълнени морски раци, които, изглежда, моят доблестен приятел Търнърстик страшно много хареса. Последваха ги шунка, стриди и туршия. След това ни поднесоха печена патица и осолена свинска кожа с гъби, както и варени морски водорасли от Ванг-хиен. После хапнахме супа от лястовичи гнезда, подправена с яйце и шунка, а след тях мешано от перки на акула и петлюви гребени. Последваха ги патешки езици с бамбукови филизи и шунка. Ето че на масата се появи чудесен пастет от овнешко месо, както и млади водни охлюви от езерото Пойанг. След това ни сервираха пушено свинско, печено в нектар, последвано от шпекована патица във великолепен сос. Прекрасни бяха и макароните от Пекин, приготвени с бутчета от катеричка, а също и рулото от фазан. После дойде и редът на пудинг от грис с малинов сироп и хунг-са.* Последва овнешко печено в сладък сос с японски кюфтенца „саго“. И накрая хапнахме чига с ориз, пъпеш, ферментирал джинджифил и кисели краставички от Манджурия.
	[* Плод, подобен на нашите дюли. Б. нем. изд.]
	Освен вече споменатия чай и бадемовото мляко, за пиене получихме още сам-шоу,* пак пресен чай, подсладена вода, а съвсем накрая и шампанско, което, макар да не беше истинско, бе твърде приятно за пиене.
	[* Китайска национална напитка, вид ракия от ориз. Тя е много силна, но за нашия вкус не е особено приятна. Б. нем. изд.]
	Всичко това, наистина, бе такава вечеря, каквато не бяхме очаквали. Тя спечели пълното одобрение и на моя капитан Търнърстик, но разбира се, само с изключение на водните охлюви, които нашият домакин бе принуден да изяде сам.
	Фрик беше особено доволен от домакина ни затова, защото китаецът прояви достатъчно такт и съобразителност да нареди да поставят на масата редом с китайските пръчици за хранене също и ножове, вилици и лъжици.
	— Не е ли прекрасен човек този съдия? — попита ме той. — Отлично опознавам тук страната и хората. Имам само една-#единствена забележка, а именно че страшно са занемарили езика си. Говорят китайския така, както индианецът говори английски — нищо не им се разбира.
	— Но аз как ги разбирам?
	— Е, да, за мен това е цяла загадка.
	При поднасянето на всяко блюдо ча-юан ми обясняваше от какво и как е приготвено и ме питаше дали ни е вкусно. Обясних му как се приготвят същите ястия в нашата родина и изобщо установих, че той беше един добре осведомен и любознателен човек. Накара ме да му разкажа за моите пътешествия. В географията и етнологията той бе по-начетен, отколкото обикновено се предполага за китайците. Накрая ми призна:
	— Ти си видял и преживял толкова много, колкото не е описано във всичките наши кинг н шу,* но в Шин-тан** няма да се сблъскаш с нито едно подобно приключение. Тази страна и народът й са твърде трезви за такива неща.
	[* Книги и указания. Б. нем. изд.]
	[** Будистите наричат така Китай. Б. нем. изд.]
	— И въпреки това вече преживях едно приключение.
	— Ще ми го разкажеш ли?
	— Казваш, че тази страна била твърде трезва за приключения. Но помисли само за лунг-ийн и сам ще признаеш, че и тук има достатъчно възможности за изненадващи преживявания.
	— Лунг-ийн ли? Ти вече натъкна ли се на някой от тези хора?
	При този въпрос на лицето му се появи особен, бих казал дебнещ израз.
	— Ами да.
	— Кога?
	— Вчера.
	— И къде?
	— По реката.
	— Как стана това?
	— Плениха ме заедно с моя приятел и ни отведоха в един куанг-ти-миао.
	— И после ви пуснаха на свобода?
	— Не беше доброволно. Принудихме ги.
	— Невъзможно.
	— Възможно е, защото нали ни виждаш пред себе си!
	— Това е нещо съвсем необикновено! Никога досега лунг-ийн не са пускали пленниците си без откуп.
	— Даже им отмъкнах една пленена холандка, която намерих в куанг-ти-миао.
	— Какъв беше броят им?
	— Около Трийсетина.
	— Тогава си успял да ги принудиш не чрез груба сила, ами си си послужил с някакво друго средство. Все повече събуждаш моя интерес и моето съчувствие. Ще имаш ли добрината да ми кажеш името си?
	— Тук ме наричат Куанг-си-та-съ. Той скочи на крака.
	— Куанг-си-та-съ! Известна ли ти е една студия със заглавие „Ниан-иан-куи-дзъ“?
	Бях слисан. Той знаеше моята разработка „История на дяволите на западните морета“.
	— Да.
	— А „Пън-дзао-и-ийн“?
	— Да.
	— М „Сио-тиан-ти“?
	— Да.
	— Ти ли си написал всички тези трудове?
	— Аз.
	— Сега знам много добре как си успял да избягаш от лунг-ийн. Знакът, който ти е дал Конг-ни, те е спасил от плен.
	Слисването ми нарасна още повече. Попитах го:
	— Познаваш ли Конг-ни?
	— Познавам го. Ти си му спасил живота и той ми разказа всичко. Посети ме веднага при завръщането си в Куанг-чой-фу. Даде ми и да прочета твоите студии. Трябваше да ги прегледам, защото съм един от онези као-пан-съ,* които имат задължението да проверяват и оценяват подобни трудове.
	[* Доктори на мястото за провеждане на изпитите. Б. нем. изд.]
	— А моите работи прегледани ли са вече?
	— Да, от мен и от още един човек.
	— Какъв ще е резултатът?
	На лицето му се появи лека усмивка.
	— Съвсем същият, който ти е предрекъл и Конг-ни. Неговият баща има голяма власт в империята, макар че получи позволение от императора да се оттегли на заслужена почивка. В нашата провинция той е най-върховният сред изпитващите и може да раздава въпросната степен без предварително допитване до ли-пу. От твоите разработки сигурно ще разбере, че ти си голям учен и ще те направи дзин-шъ,* стига само да му се подчиняваш.
	[* Доктор. Б. нем. изд]
	— Да му се подчинявам ли? В какъв смисъл?
	— Той сам ще ти каже. После ще изпрати трудовете ти на ли-пу само колкото да ги погледнат, след което ще бъдат депозирани във вън-чанг-кун.* Ти си чужденец, но изцяло от теб зависи дали ще станеш та-куънг-фу.** После ще получиш голяма власт и няма да е необходимо да се връщаш в твоята страна, където ще си принуден да пишеш книги, за да не гладуваш.
	[* Дворец за научни разработки. Б. нем. изд.]
	[** Велик мандарин. Б. нем. изд.]
	Не бях очаквал подобен обрат в разговора ни. Бях написал въпросните разработки само от любов към приключенията. И през ум не ми беше минавало да вярвам в някакъв успех, а ето, че този ча-юан, който беше високопоставен и влиятелен човек и спадаше към съсловието на мандарините със синьо копче, изведнъж ми съобщаваше, че действително мога да получа научна степен. В случая сигурно бяха намесени и някакви особени обстоятелства, още повече, че цялата работа се придвижваше с необичайна за китайските порядки бързина. Любопитен бях да разбера в кои неща трябваше да се подчинявам на бащата на Конг-ни. Предполагах, че той беше някакъв роднина на съдията. Затова попитах:
	— Конг-ни не е ли вече при теб?
	— Не е. Отиде при баща си Минг-дзу.
	— Ти познаваш и него, така ли?
	— Да. Той ми е брат и ако се подчиняваш на волята му, ще станеш негов син.
	— Къде живее той?
	— В Ли-тинг. Конг-ни не ти ли каза?
	— Не.
	Значи бащата на Конг-ни живееше също в Ли-тинг, където пребиваваше и върховният главатар на Драконите Кианг-лу! Това ме накара да се замисля. Стигнах до извода, че между двамата не може да няма някаква връзка и се опитах да узная нещичко, като зададох следния въпрос:
	— Позволено ли е на един китайски фу, на един граф, който е бил фу-юън, да осинови някакъв си чужденец, християнин?
	— Всичко, което може да се направи, е позволено.
	Това беше твърде странен принцип.
	— Ами тогава може би е разрешено и, на един лунг-ийн да е речен пират, а?
	— Те сами си дават това разрешение.
	— Но законите, справедливостта?
	— Те ще ги накажат, ако не са достатъчно умни да вземат необходимите предпазни мерки.
	— Ти си съдия, представител на закона, който ти повелява да ликвидираш всички лунг-ийн.
	— Тъй и ще направя, стига законът да го поиска от мен. Но досега никой не е дошъл да ми заповяда подобно нещо.
	— Тогава аз ще ти дам такава възможност.
	— Ти ли?
	— Да. Нощес в полунощ във Ван-хо-тиън се събират много Дракони и ще обсъждат мерките, които са необходими, за да заловят и убият мен и моя приятел. Там ще имаш най-добрата възможност да ги задържиш и накажеш.
	Той се усмихна особено и кимна с глава.
	— Ще го направя. Ще ги изненадам, понеже ти го искаш. Значи на вас са хвърлили око, така ли?
	— Да.
	— Предводителят им не е ли един грамаден мъж, един джиахур?
	— Наистина — отвърнах учудено. — Познаваш ли го?
	— Аз съм съдия и мой дълг е да познавам всички хора, които все някой път ще ми паднат да ги съдя. Съдиите в твоята страна не са ли дотам умни?
	— О, умни са! Те си познават хората също тъй добре, но не чакат докато някой се оплаче, а действат по собствена подбуда, когато се касае да се предотврати някое престъпление.
	— В такъв случай щом им остава време за такива неща, те сигурно си имат много малко работа. Съдията би трябвало да чака, докато му доведат престъпника. Но аз ще потърся джиахура във Ван-хо-тиън само защото ти така искаш.
	— Може ли да те придружа?
	— Не. Моята служба ми забранява да вземам със себе си чужденци и освен това ти си мой гост, когото нямам право да излагам на опасност. Ще се погрижа, щото лунг-ийн да не се държат повече враждебно към теб.
	— Разполагаш ли с необходимата власт?
	— Да. Колко време можете да отсъствате от вашия кораб?
	— Колкото си искаме. Само ми се ще да бъда там, когато Конг-ни се върне.
	— Това не е необходимо, защото още утре сутринта ще отидете при Конг-ни.
	— Къде е той?
	— В Ли-тинг. Ще ви предоставя паланкини и охрана. Или предпочитате да пътувате с мандаринска джонка, а?
	— Предпочитаме сами да определяме какво ще правим и накъде ще пътуваме.
	— Имате пълна свобода на действие. Но сигурно ще признаете, че ви мисля доброто. Искате да опознаете Китай, а това може да стане най-добре, ако правите, каквото ви предложа. Ти не си взел облеклото, което ти е било подарено. Ще ви дам китайски дрехи и мандарински шапки, тъй че навсякъде ще ви посрещат с уважение.
	— Имаш ли право да ни даваш отличителните знаци на мандарините?
	— Сам си го разрешавам. Впрочем, ти говориш китайски, тъй че няма да се издадеш.
	Това предложение звучеше примамливо. Ето защо, макар че в мен се породиха куп съмнения и колебания, аз го приех, но не и без предварително да го обсъдя с капитана.
	— Кептън, искаш ли да станеш мандарин?
	— Защо не, щом ще ни достави удоволствие и няма да ни изложи на кой знае колко голяма опасност!
	— Нашият домакин иска да ни даде китайски дрехи и да ни изпрати при Конг-ни. Той се намира при баща си, който е нещо като граф.
	— Добре! С теб съм, стига само тази разходка да не ни отнеме много време. Щом човекът е граф, можем да се надяваме, че днешното меню пак ще се повтори!
	И така, след като се разбрахме, аз съобщих на ча-юан нашето решение.
	— Добре постъпвате и аз ще се погрижа за вас така, сякаш сте мои родни братя.
	Той се изправи на крака. Благодарих му за гостоприемството, а също и капитанът не можа да се сдържи да не направи опит да изрази благодарността си:
	— Съдиянг, приятелюнг и домакининг! Трябва да ти кажанг, че никоганг яденетонг не ми е билонг толкоз вкуснинг. Ако някой пътинг дойдешунг на моетонг корабинг, ще положанг всички усилиянг да ти докажунг моятанг благодарностинг.
	Съдията се усмихна и му кимна дружелюбно за тези думи, чиито смисъл горе-долу отгатна, а после се оттегли. След това слугата ни донесе тютюн, лули, пури и цигари, и тъй като все още не беше станало много късно, решихме на спокойствие да попушим.
	Не бяха изминали и десетина минути, когато ни известиха, че някакъв човек искал да ни види. Беше собственикът на магазина за дрехи. След като запомни нашите мерки, само след четвърт час той ни донесе два костюма, към които малко по-късно слугата прибави плитки, ветрила и две мандарински шапки. Едната от тях имаше позлатено копче, а копчето на другата беше кристално. Първата беше за капитана, а втората — за мен. Щях да минавам за мандарин пети ранг, а Търнърстик — за мандарин девети ранг.
	— Ще ги пробваме ли, Чарли? — попита ме капитанът.
	— Имаме време.
	— Well! Давай!
	Облякохме дрехите и взаимно си поставихме дългите плитки на главите. Когато се изправих пред огледалото в тези мои одежди, не можах да се сдържа и избухнах в смях. Същото се случи и с капитана.
	— Чарли, я ми кажи най-откровено, и аз ли имам същия авантюристичен вид като теб?
	— Естествено! Приличаш ми на някой палячо от кукления театър, облякъл се в китайски дрехи.
	— Съвсем същото може да се каже и за теб. Но на тези одежди никак не подхождат брадите ни.
	— Ето тук разполагаме с всичко необходимо, струва ми се, че има и специална помада за бради и мустаци. Все ще съумеем да се справим.
	— Ами какво ще стане с нашите дрехи? Все пак тази смяна на облеклото няма да ми е кой знае колко приятна за по-дълго време.
	— Ще ги предадем на ча-юан, за да ги изпрати в Хонконг.
	— Съгласен, това е най-доброто. А сега нека поспим, за да се приготвим утре съвсем навреме!
	Легнахме си и както през първата нощ, прекарана в Хонконг, така и тук сънят ми бе изпълнен с какви ли не причудливи видения. Цяла банда лунг-ийн, превърнати в крокодили с мандарински шапки на главите, разтваряха широко своята паст, за да ме разкъсат. На краката си Конг-ни имаше конски копита, на главата си — рога, а също и опашка. Той протягаше към мен сатанинските си нокти. Кианг-лу се беше преобразил в огромна акула с крила на дракон. Той се втурна към мен и ме погълна. Докато се плъзгах през гърлото му, аз забелязах как нашият домакин радостно потриваше ръце, а до него стоеше госпожица Хание Келдер, която силно ми извика: „Не бойте се, господине, акулата няма да успее да ви глътне!“.

>>	Седма глава
>>	При един китайски големец

	Когато се събудих, беше все още ранно утро и от съседната стая се разнасяше гръмкото хъркане на капитана. От прозореца си забелязах, че двата паланкина са вече на двора. Събудих капитана и ние облякохме мандаринските си одежди.
	Тъй като отворихме прозорците, хората разбраха, че сме се събудили и слугата се появи, за да ни извика за закуска, на която искаше да присъства и ча-юан. Той ни очакваше вече. Каза ни, че дрехите ни стоят много хубаво и ми връчи едно препоръчително писмо, което трябваше да предам на неговия брат фи-минг-дзу.
	До Ли-тинг имахме един ден път с паланкините. За посрещане на възникналите разноски съдията ми даде две сребърни кюлчета.
	После се сбогувахме. Търнърстик също стисна ръката на ча-юан и му каза:
	— Скъпонг приятелюнг! Изглежданг ти си свестенг и добъринг типонг. За всичконг, каквото сме изялинг и изпилинг, ти благодаримонг! На връщаненг пак ще наминемонг. Сбогомънг, старинг приятелюнг!
	Той ни придружи до двора. Аз полагах усилия да нося ветрилото и чадъра с възможно по-голямо достойнство, ала Търнърстик нарами своя чадър просто като карабина, а ветрилото понесе в свития си юмрук така, сякаш влачеше тежък железен боздуган.
	Свитата ни се състоеше от над трийсет души, които още при появяването ни се хвърлиха по очи на земята. Отново си взехме съвсем накратко сбогом със съдията и се качихме в паланкините. После поехме в бърз тръс, на който са свикнали носачите.
	Най-отпред подтичваха четирима бързоходци, въоръжени с бамбукови пръчки, които имаха задачата с енергични удари да обясняват на всеки срещнат, че трябва да спре, да се отдръпне и най-смирено да поздрави, тъй като му се отрежда незаслужената милост и чест да види два паланкина, в които се намират знатни куанг-фу. Четиримата бяха следвани от осем войника, въоръжени с пушки с фитили, които навярно не бяха стреляли поне двайсет лета и зими. Отпред на гърдите си те носеха изображение на дракон, а на гърба — надписа „пинг“. След тях идваха четирима свободни носачи. Те щяха да се сменят с другите. После се нареждаха двата паланкина, а подир тях пъшкаше човекът, който отговаряше за нашето пътуване. По петите му вървяха други четирима свободни носачи, тъй като всеки паланкин се носи от четирима Души. Зад тях следваха още осем войници, но те бяха въоръжени с копия, стрели и лъкове. Най-накрая шествието ни завършваше с проточила се надалеч „опашка“ от улични хлапета, които крещяха с все сила, като непрекъснато повтаряха думите „дзиън“ и „ком-ча“. От време на време някой от бързоходците поизоставаше, за да изрисува по гърбовете им с пръчката си някой по-як дзиън или пък да ги дари с плющящ ком-ча. Ала единственият резултат от това бе само утрояването на крясъците им. И ако понякога някой от малките обесници изостанеше, то мястото му веднага се заемаше от други двама.
	Едва когато след около час и половина оставихме града и предградията му зад гърба си, опашката на кометата постепенно се разтури и изчезна, а ние започнахме да дишаме по-спокойно.
	Носачите на паланкини са най-популярните и най-живописни хора в цялата Небесна империя. Те са способни да издържат кажи-речи на нечовешко напрежение. Непрекъснато тичат към целта си, без да намаляват своята бързина. Пъшкат под товара си, целите се обливат в пот, но изглежда никога не се изморяват. Все едно им е дали пътят е хубав или лош, дали се изкачва или се спуска и дали води през нагорещени пясъци или пък през широки потоци. И за всичко това те получават по един тзиен на всяка миля, което ще рече малко повече от три пфенига за един час път. Обикновено са облечени в много къси панталони и също тъй къса риза. На бос крак те носят сандали от оризова слама.
	Никак не бях възхитен от пътуването ми в паланкина. Лежах в него като в ковчег. Къде-къде предпочитах под мен да има някой добър кон, ала в Китай и особено в южните му провинции конете са голяма рядкост.
	Спряхме едва по пладне. Бяхме се озовали в някакво село, чийто сиан-йо* ни отвори куанг-куан** и го накарахме да ни донесе всичко, от което се нуждаехме. След един посредствен обяд ние останахме още известно време, за да си отпочинем.
	[* Кмет. Б. нем. изд.]
	[** Община, кметство. Б. нем. изд.]
	— Чарли, я ми кажи, харесва ли ти пътуването в един такъв паланкин? — попита ме Търнърстик.
	— Не особено.
	— А на мен пък още по-малко. Носилките са застлани с най-фините и скъпи платове, но в тях се пътува направо мизерно. Хвала на моя кораб!
	— Хвала на моя кон.
	— Ами! Как ли не! Кон, от който се смъкваш на земята двайсет пъти на всеки десет крачки! Та това е къде-къде по-лошо от паланкина! А дали и тук, по Пе-кианг, се срещат Дракони?
	— Естествено. Нали ти казах вече, че върховният Дракон живее в Ли-тинг, точно там, където отиваме.
	— Well, тогава ще поогледаме малко този тип!
	— Там ще дойде и джиахурът, който се забави в Кантон само заради нас.
	— И него ще поогледаме, но няма само да го гледаме, ами ще направим с него и нещо друго. Та нали сме скрили револверите си в тези безкрайно широки ръкави…, но, Чарли, я ми кажи защо ни натрапиха тези чадъри и ветрила?
	— Ветрилото е, за да се разхлаждаш с него, когато ти стане много горещо, а чадърът е универсално средство: той те пази от дъжд и слънце, служи ти като бастун, а има и похвалното предназначение да раздаваш с него по някой и друг хубав удар.
	— От всичките му начини на приложение най ми харесва последният. Но за какво ми е ветрилото? Ако се изпотя, просто ще разкопчея тази пижама, ще сваля плитката и шапката от главата си и хубаво ще си почина. А ако завали…, ама че глупаво изобретение е чадърът! Та нали е все едно дали ще се измокри дрехата или чадърът! Едното от двете трябва да се примири с тази участ. И без друго после пак ще изсъхне. Нима водата може някога да проникне по-надълбоко от кожата?
	— Не, кептън, но и това е достатъчно дълбоко! Въпреки всичко, ако искаш да минеш за мандарин, ще трябва да свикнеш с ветрилото и чадъра.
	— Well, но тогава не се обръщай към мен с „кептън“, а ме наричай мастър мандаринунг Търнърстикинг!
	— Не става, защото думата мандарин не съществува в китайския език. Вместо мандарин китаецът казва куанг-фу. Затова би трябвало да те наричам куанг-фу Търнингстиккинг.
	— Ами аз как да те наричам?
	— Конг-ни ме кръсти Куанг-си-та-съ. Следователно аз съм куанг-фу Куанг-си-та-съ.
	— Два пъти куанг… хм, малко е трудно. Я ми напиши това име на къс хартия! Докато ме носят в паланкина ще го науча наизуст.
	С удоволствие направих каквото искаше, защото предварително знаех, че усилията му щяха да останат напразни. После платих на кмета и дадох заповед за тръгване.
	Шествието отново потегли в същия ред, като непрекъснато вървяхме все нагоре по брега на Пе-кианг срещу течението й. Следобед спряхме за кратка почивка, колкото да изпием по чашка чай и тъкмо когато слънцето залезе, ние видяхме как пред нас изплува Ли-тинг.
	Това беше едно малко градче, чиито къщи обаче бяха доста разпръснати, понеже повечето от тях бяха заобиколени от градини, където забелязах множество по-големи или по-малки езера. В тях се развъждат златни рибки, с които Ли-тинг върти добре развита търговия.
	Пред самото селище видях внушителна постройка, която си личеше, че е лятна резиденция на някой китайски големец. А пък зад града се издигаше нещо подобно на замък, състоящ се от няколко сгради, заобиколени от високи и яки зидове. По-нататък в дъното на пейзажа забелязах голи насечени скали, чиито зъбери бяха позлатени от залязващото слънце. В околностите на градчето имаше само оризища, захарна тръстика и бамбук. Нищо друго. Изобщо еднообразен ландшафт. Но царящото оживление по реката представляваше приятна и притегателна гледка за окото.
	Нашето шествие се понесе в тръс през града към подобните на замък сгради, пред чиято порта най-сетне спряхме. Тя се отвори незабавно и навън излезе някакъв стар китаец, който при вида на двете носилки учудено плесна с ръце и възкликна:
	— Нашият ча-юан! Елате бързо насам, мъже! Помогнете на чин-чу* да слезе!
	[* Височайшия господар. Б. нем. изд.]
	Търнърстик веднага отвори сам своя паланкин, стъпи на земята и носейки под ръка чадъра си като копие по време на рицарски турнир, премина през портата и влезе в двора. Но аз останах спокойно да чакам в носилката дори и след като организаторът на пътуването ни отдръпна встрани завесите й. Аз бях мандарин с кристално копче и исках да бъда посрещнат, както му се полагаше на моето съсловие и на моя сан.
	Изглежда старият познаваше паланкините. Беше ни взел за съдията, за брата на своя господар. Докато плащах на отговорника дължимата сума за всички участници в това пътуване, прибавяйки за всеки по един ком-ча, дочух откъм двора мощния глас на капитана:
	— Гръм и мълния, та това е самият Конг-ни, дето го измъкнахмонг измежду дивитенг козинг! Welcome,* старинг приятелюнг!
	[* Добре дошъл! Б. пр.]
	— Капитане, ти тук? Къде е твоят приятел и как попадна в Ли-тинг?
	— Ама този Чарли или по-скоро Кунг-фукунг-ху-кунг-лу наистина все още си седи вътре в каретата, като че ли някой го е накарал да мъти яйца!
	Незабавно Конг-ни се озова при мен и ме поздрави с нескрита радост. Видимо беше изненадан от преобразяването на нашата външност, ала нищо не ни попита, а ни поведе към сградата и после нагоре по широки стъпала на най-горното, от които ни очакваше един човек. Той приличаше на съдията така, както само братя могат да си приличат и явно беше бащата на Конг-ни.
	— Куанг-си-та-съ! — подвикна му неговият син. По лицето на бащата се изписа изненада. Но той изобщо не ми позволи да направя обичайния дълбок поклон, а ме поздрави с добре дошъл по такъв начин, сякаш бяхме стари познати. След това ни заведе в голяма стая, където ме огледа по-подробно и отново ме поздрави с думите:
	— Бъди ми добре дошъл, спасителю на моя син! Моят дом е и твой дом. Само заповядай и всички ще ти се подчинят!
	Извадих писмото от неговия брат и му го предадох. Докато ние насядахме, за да го почакаме, той го прочете, а после ни направи знак да го последваме. Влязохме в един коридор.
	— Ще си разделите тези помещения. Стаите вдясно са твои, а онези отляво ще са на твоя приятел. Влезте и почакайте! Ще получите всичко, от което се нуждаете, а после ми разрешете да поговоря с вас!
	Пред мен се разкри цяла редица от разкошно обзаведени стаи и едва бях успял да се огледам в тях, когато се появи един слуга и ми донесе чисто бельо и горни дрехи. Преоблякох се и погледнах през прозореца към градината под него, която действително беше великолепна и ме посрещна със своите смайващи благоухания. Скоро се появи и друг слуга с изящна лампа от рогово вещество, в която гореше прекрасно сианг-ю*.
	[* Благоуханно масло. Главната му съставна част е сусамово масло. Б. нем. изд.]
	— Ще бъдеш ли така добър да дойдеш при господаря? — най-учтиво ме попита слугата.
	— Да. Къде е той?
	— Ще те приеме в същата онази стая, където ти беше преди малко.
	Излязох в коридора. Там горяха няколко лампи от същия вид и с красивата си мека светлина озаряваха какви ли не причудливи предмети на резбарското изкуство. В голямата стая ме очакваше фи заедно със своя син. Трапезата беше вече покрита с ястия, които по нищо не отстъпваха на вечерята от миналия ден.
	Търнърстик се появи веднага след мен. За малко щях да избухна в смях. Дългата плитка висеше отстрани на главата му, а под ръката си беше притиснал чадъра. Беше разперил ветрилото и докато се покланяше, го размаха с такава сила, сякаш искаше да убие с него някой бик.
	Двамата китайци останаха напълно сериозни. Насочихме се към трапезата. Търнърстик направи доволна физиономия и подпря чадъра си в ъгъла.
	— Дзинг!* — простичко ни помоли нашият домакин и ние заехме местата си.
	[* В случая има значение на „каня ви“ или „моля, заповядайте!“. Б. нем. изд.]
	Капитанът запретна необичайно широките ръкави и посегна към сладкишите, поднесени му от Конг-ни. Китайците се хранят по обратния ред на ястията, с който сме свикнали ние. Започват с десерта и най-често свършват със супата. Понякога този порядък се нарушава само за да се угоди на някой европеец. Виното не се пие изстудено от стъклени чаши, а топло от тумбести порцеланови чаши без столчета. В почивките между отделните блюда хората стават, изпушват по една лула или се развличат по някакъв друг начин. Жените никога не присъстват. Най-много да надничат през вратата на някоя съседна стая, която представлява решетка от бамбукови пръчки.
	Като се изключат неизбежните любезности, китайците се хранят мълчаливо. Ние имахме толкова неща да разкажем и толкова да попитаме, че като нищо можеше да се завърже оживен разговор. Ала най-сетне домакинът допря пръчиците за хранене до челото си и после ги остави върху чашката си в знак, че вечерята е приключила и Конг-ни посегна под масата, за да измъкне една скрита бутилка истинско „тинтио“.* Слугата ни донесе чаши и едва тогава лека-полека езиците започнаха да се развързват.
	[* Силно червено португалско вино. Б, нем. изд.]
	— Чарли, как можеш да вършиш подобни грешки! — укори ме Търнърстик.
	— Какви грешки?
	— Забравил си чадъра си!
	— Ами да не би другите двама да са взели своите чадъри?
	— Не са, но като домакини могат да си го позволят. А ние, гостите, сме длъжни да се появим като истински китайци. Това е непростим пропуск.
	— Твоята грешка е не по-малка.
	— Каква е тя?
	— Пак ме наричаш Чарли.
	— Well, имаш право, мастър Канг-фу-кинг-ву-кунг-ту! Няма да се повтори.
	От учтивост до този момент нашите домакини бяха избягвали да ни разпитват за преживелиците ни. Но ето че Конг-ни поде следния разговор:
	— Както ни пише ча-юан, моят талисман ви е бил от полза, а?
	— Така е.
	— Може ли да узнаем какво стана?
	Най-подробно му разказах всичко, което ни се беше случило. Двамата ме изслушаха,, без да ме прекъсват.
	— И така, ти предполагаш, че Кианг-лу се намира тук в Ли-тинг?
	— След всичко, което чух — да!
	— Тогава ще трябва да направиш донесение в полицията.
	— Нямам такова намерение. Не съм служител на сиу-по в Пекин.
	— Говориш мъдро, защото лесно може да стане така, че едно подобно донесение да ти струва живота. Колко време смяташ да прекараш в Китай?
	— Колкото ми харесва.
	— Тук сигурно ще ти хареса — обади се фи. — Твоите разработки ти отварят пътя за Небесната империя. Да, тук ще ти хареса толкова много, че никога няма да пожелаеш да си заминеш обратно.
	— Кога ще бъдат оценени моите научни трудове?
	Той се усмихна.
	— Когато аз поискам. Зависи единствено от теб и ако пожелаеш, можеш да имаш резултата още утре сутринта.
	— Тогава те моля така да стане.
	— Желанието ти ще бъде изпълнено. Но я виж колко прекрасна е тази вечер! Имам навик да прекарвам този час в градината. Ще дойдете ли с мен?
	— С удоволствие.
	Ние станахме и когато съобщих на капитана какви намерения имаме, той взе чадъра си.
	Всъщност това не беше градина, а чудесно подреден и поддържан парк, през който тръгнахме да се разхождаме. Конг-ни „обсеби“ Търнърстик и двамата изостанаха, фи обаче закрачи заедно с мен напред, докато най-сетне стигнахме до една изкуствена скала и там седнахме. Той ме накара да му разкажа нещо повече за Германия, за моите близки, за преживяванията си. Накрая ми зададе един въпрос, който бе съвсем неочакван за мен:
	— Значи в родината си нямаш жена?
	— Нямам.
	— И не познаваш жена, която да обичаш?
	— Не.
	— А успя ли да обикнеш Конг-ни?
	— Да.
	— Той ти каза, че желае да му станеш брат, нали?
	— Да.
	— Искаш ли да бъдеш мой син?
	— Само по име или действително?
	— Действително, с всички права и… задължения.
	— Какви причини имаш за това предложение?
	— Те не са толкова неразбираеми. Конг-ни те обича, иска да прояви благодарност към човека, който му е спасил живота и аз съм съгласен с него. Официално ще те осиновя.
	— Имаш ли това право?
	— Ти да не мислиш, че за един фи или фу-юън съществува нещо невъзможно, щом той го е пожелал?
	— Аз си имам родители.
	— Ти ще си останеш техен син. Решавай, защото ми харесваш!
	— Един варварин, който няма нито ранг, нито някаква научна степен, не може току-така да каже „да“. Първо ти вземи решение относно моите разработки, а после аз ще реша какво да кажа за предложението ти.
	— Ти имаш гордост и това ми харесва. Още утре ще разбереш как ще постъпя. Къде си изучил нашия език?
	— Научих се да чета и да пиша в моята родина, но да говоря се научих в страната на йенг-ки-ли, където живеят много китайски кули, с които общувах.
	— Приятел ли си на книгите?
	— Да, и то голям.
	— Тогава нека ти покажа моята библиотека!
	Върнахме се обратно през градината. Дори на лунната светлина се забелязваше колко е красива и какви големи грижи се полагаха за нея. Подхвърлих няколко думи на фи в тази насока. Той ми отговори:
	— Ако я разгледаш на дневна светлина, ще видиш, че няма друга като нея. Чувал ли си вече за Съ-ма-куанг?
	— Да. Той е бил министър и историограф. Бил невероятно богат човек.
	— А чел ли си трудовете му?
	— Не.
	— Аз ги имам и ще ти ги дам да прочетеш неговото описание на градината, която наредил да му направят, за да може в нея да си почива след изпълнението на служебните си задължения. Аз създадох моята градина съвършено точно по неговия прекрасен образец.
	Когато влязохме в жилището му, той ме заведе в една голяма зала, осветена от множество фенери и лампи. Там се съхраняваха хиляди книги и ръкописи. Той свали един том и ми го подаде.
	— Ето, това е книгата на Съ-ма-куанг. Ти сигурно с удоволствие ще прочетеш описанията му, за да можеш да разбереш всичко за моята градина. Остани тук колкото искаш и ми разреши да си тръгна, понеже имам още доста да пиша.
	Той се отдалечи.
	Седнах до една лампа и отворих книгата. Скоро намерих споменатото от фи място. То събуди най-живото ми съчувствие първо, заради топлия тон, с който бе написано, и второ, заради интересната представа, която даваше за един китайски държавен мъж, а тя имаше много малко общо с обичайния образ на китаеца, съществуващ в съзнанието ни. Близо до мен се намираше маса с оризова хартия, туш и четчици. Взех от хартията, извадих молива си и преведох въпросния текст за спомен от пребиваването ми при един китайски граф. Той гласеше:
	„Нека други хора си строят палати, където се затварят с грижите си или робуват на своята суетност. А аз си създадох свое кътче за усамотение, за да прекарвам приятно свободното си време и да събирам своите приятели около себе си.
	За целта ми бяха нужни не повече от около седемдесет декара земя.
	В средата е разположена голяма зала, където се съхраняват пет хиляди книги, за да мога да разговарям с човешката мъдрост и да общувам с древните учени. Заобиколена от вода, на юг е разположена друга по-малка зала, около която бълбука поток, спускащ се от западните хълмове. Той образува дълбок воден басейн, откъдето водят началото си пет други поточета, в чиито води плавно се носят безброй лебеди.
	На брега на първия поток, образуващ пенливи водопади, се намира стръмна скала с такъв връх, който е извит като хобота на слон и сякаш служи за опора на въображаема увиснала във въздуха стая. Тя не е затворена, за да може да се диша чистия свеж въздух, както и да се виждат скъпоценните камъни, с които зорницата краси короната на изгряващото слънце.
	Само след броени крачки вторият поток се разделя на два канала, които се вият около една галерия, обрамчена от двойна тераса, която е обгърната от аромата на цветя и чиито подпорни колони са само олеандри и нарове.
	Третият поток описва широка дъга около самотна колонада и образува там красиво островче, чиито брегове са украсени с пясък, черупки от миди, охлюви и лъскави камъчета. Една част от острова е засадена с вечнозелени дървета,, а на другата се издига колиба от ро-танг,* подобна на онези, които си правят нашите рибари.
	[* Известната у нас испанска тръстика. Б. нем. изд.]
	Последните два потока, изглежда, ту се опитват да се съберат, ту се отбягват. Те ромолят покрай обсипана с цветя поляна, на която носят влага и благодат. Тук-там те излизат от коритото си и образуват малки вирчета, около които се виждат зелени тучни морави. После те се отдалечават от поляните, образуват тесни и дълбоки улеи, пробиват си път между истински хаос от скали, които се опитват да им попречат да продължат. След това със силен шум или образувайки вълни със сребърни гриви те се втурват по тесни криволичещи проломи надолу, търсейки изход.
	Северно от библиотеката са разположени отделни къщички. Някои от тях са на хълмове, от които единият бди над другия, както майката бди над своите деца, други са опрели задната си стена на някой планински склон, трети пък надничат, скрити от тесни клисури.
	Навсякъде бамбуковият гъсталак осигурява прохладна сянка и по покритите с пясък алеи не пада нито един слънчев лъч.
	На изток се е простряла малка равнина, разделена отчасти на прави продълговати четириъгълни лехи, а отчасти и на кръгообразни лехи. Прастара кедрова гора ги предпазва от студения северен вятър. В тези лехи се отглеждат благоуханни растения, лековити билки, цветя и декоративни храсти.
	На това Прелестно място цари вечна пролет. Чак до хоризонта се простира горичка от нарове, лимонови и портокалови дръвчета, по които непрекъснато има цветове и плодове. По средата на тази равнина се намира потънала в зеленина беседка, към която човек постепенно се изкачва в кръг, също както по извивките на охлювна черупка. От всички страни тя е заобиколена от морава, в която на много места има пейки. Те предлагат място за почивка и от тях се открива най-хубавата гледка.
	На запад двойна редица от плачещи върби води до брега на широк поток, който малко по-нататък пада от висока скала, обрасла с бръшлян и буйна зеленина. Наоколо се виждат стръмни насечени скали и хаотично натрупан камънак.
	Ниско долу се намира една пещера, която постепенно се разширява докато най-сетне образува сводеста зала с не съвсем правилна форма, в която влиза светлина през широк отвор, обрасъл с орлови нокти и дива лоза. Там човек намира живителна закрила срещу изтощителната жега. Отделни каменни късове и изсечени в скалите пейки предлагат места за сядане. От една дупка в отвесната скала блика извор, водата му се стича на сребристи струйки по каменната стена, извива се като змия между безброй процепи и пукнатини и се събира в басейн, който те подканя да се изкъпеш. После водата изчезва под един свод, прави там завой и потича към малко езеро, разположено в подножието на пещерата. Между него и хаотично разхвърляните скални отломъци води тясна пътечка. Там има диви зайци, а в езерото играят риби.
	Нима това уединено кътче не е очарователно? Езерото е осеяно с малки обрасли с тръстика островчета, където живеят различни видове птици. От един остров до друг се стига лесно или като се прескача от камък на камък, или пък като се върви по малки тесни мостчета, които или са пръснати съвсем произволно в зигзаговидна линия според дадените обстоятелства, или пък водят в права посока.
	Когато цъфтят водните лилии, те образуват венци от пурпур и напомнят за небесния хоризонт на южното море, когато го озарят слънчевите лъчи.
	За да се излезе от това усамотено и пусто място трябва или да се върви още доста по тази пътека, или да се превали хребета на стръмните скали, обградили я от всички страни. Човек може да се спусне от този каменен вал по стръмни тесни стъпала, изсечени направо в скалата, където все още си личат следите от островърхите кирки. Там се намира съвсем обикновена къщичка, откъдето се открива чудесен изглед към обширната равнина, в която се вие реката през села и оризища. С голямо удоволствие погледът следи безбройните кораби по голямата река. Пейзажът се оживява от множеството пътници по друмищата, както и от работещите по полята хора. Окото се ободрява щом се спре върху сините планини, препречили хоризонта.
	След като дълго съм седял така, потънал в мисли, в моята библиотека и с часове съм писал, аз се качвам в една лодка, сам вземам греблата и се радвам на насладата, която ми доставя моята градина. Под закрилата на широкопола сламена шапка често спирам при острова на рибарите. Подмамвам рибите, играещи във водата, и когато видя как някоя риба напразно се стрелва към стръвта, си мисля за човешките страсти.
	Или пък вземам лъка в ръка, нарамвам колчана със стрели, започвам да се катеря по скалите, издебвам дивите зайци и щом се покажат от дупката си, ги пронизвам със стрелите си. Ала те са по-разсъдливи от нас. Те се страхуват от опасността и се опитват да я избегнат — забележат ли ме, никой от тях не се показва навън.
	В градината бера лековити билки, които събирам и суша. Вземам някое любимо цвете и се наслаждавам на аромата му. А ако има нужда от вода, аз го поливам, така имат полза и най-близките до него цветя. И когато видя моите плодове узрели, често отново ми се възвръща изгубеният апетит за хранене, който съм изгубил при вида на месото.
	Моите нарове и праскови се харесват и на приятелите ми. Подрязвам младия бамбук в зависимост от това, как трябва да расте, или свързвам разклоненията му, за да не препречват пътя. Все едно ми е дали се намирам на брега на потока, дали съм навътре в горичката или на някой скалист връх — всички места са хубави за почивка.
	Влизам в една малка къщичка, за да наблюдавам как щъркелът дебне рибата. Но скоро забравям защо всъщност съм дошъл, вземам цигулката и подканям птиците да започнат да пригласят на моите мелодии.
	Често ме изненадва някой от последните лъчи на отиващото си слънце, докато все още наблюдавам как една или друга лястовичка с нежна загриженост пърха около своите малки. После гледам различните хитрости, които използва грабливата птица, за да се добере до плячката си. Луната изгрява, а аз продължавам да седя на мястото си, защото това е едно удоволствие повече. Когато поточето бълбука, когато разлюлените от вятъра клони зашумят, отправил поглед към звездното небе аз потъвам в сладки мечти. Цялата природа разговаря с моята душа. Завладяват ме дълбоки чувства и едва в полунощ се връщам в жилището си.
	Понякога при мен идват приятели, за да ме изтръгнат от моята самота. Те ми четат от своите трудове и аз им чета от моите книги. Правят ми компания в часовете на отмора. На обикновената си трапеза се развеселяваме с вино, а ястията подправяме с философия. В императорския двор се разгарят човешките страсти. Там хората се клеветят един друг, коват се тайни оръжия, слагат се примки. А ние пък общуваме помежду си с мъдрост и на нея посвещаваме сърцата си. Взорът ми винаги е обърнат към нея, но за съжаление нейните светли лъчи твърде често се закриват от тъмни облаци.
	Когато бурята прогони тези облаци, самотата се превръща за мен в храм на щастието. Но какво съм се разприказвал! Като баща, съпруг, поданик и човек на науката имам хиляди задължения, животът ми не е само моя собственост. Сбогом, скъпа моя градино, прощавай! Любовта към моите близки и към отечеството ме зове да се върна в града. Остани си все така прелестна, за да прогонваш грижите и тревогите ми и да ми помагаш да съхраня моите добродетели!“
	Щом свърших с четенето, аз се върнах в стаите си. Тъкмо се канех да прекрача прага, когато вратата отсреща се отвори и пред мен се появи капитанът.
	— Чарли! — махна ми той тайнствено с ръка.
	— Пак ли Чарли?
	— Добре де, стари приятелю Фу-кунг-бу-кунг-цу-кунг! Я ми кажи няма ли да го заловим?
	— Кого?
	— Ами онзи монголец.
	— Кой монголец?
	— Е, онзи Джи…, Джа…, който ни плени и искаше да ни затвори в храма с идолите!
	— Джиахурали?
	— Да, тъй се казваше, обесникът.
	— Че той тук ли е? Къде е?
	— Бях си изгасил светлината в стаята и реших да позяпам още малко към града. И тогава той дойде. Веднага го познах. Зави покрай ъгъла и се отправи към градината. Ето го револвера ми! Да застрелям ли разбойника като куче?
	— Почакай малко, докато дойда да те взема!
	— Какво имаш да правиш преди това?
	— Ще се поогледам.
	— Well! Намираме се на сушата, където ти се чувстваш по-сигурен от мен. А пък в тайното промъкване до Врага и без друго си майстор и половина.
	— Застани на прозореца и внимавай да видиш дали ще се върне!
	— Ще бъде изпълнено, мастър Кинг-фу-канг-фи-кунг-фо!
	Той се прибра обратно в жилището си. Минах по коридора и слязох по широките стъпала. Входната врата беше заключена. Отворих един прозорец, който тънеше в мрак, и през него се измъкнах навън. Наистина нямаше как да взема капитана със себе си, защото в подобни начинания той не притежаваше никакъв опит.
	Накъде ли трябваше да тръгна? Паркът беше толкова голям, че в него много успешно можеше да се скрие цяла рота войници. Но докато търсех, за мен съществуваше реалната опасност да бъда забелязан. Ако човекът действително се беше отправил към градината, то навярно щеше да я напусне на същото място, където бе влязъл в нея.
	Лунните лъчи доста добре осветяваха отсамната страна на зида. В случая си нямах работа с индианец, който е свикнал да не оставя следи. Ясно си личаха отпечатъците от големи ботуши с меки подметки. Те водеха към едно място на стената, където от другата й страна имаше бамбуков гъсталак. Точно там той се беше прехвърлил през зида.
	Върнах се назад и под прикритието на сянката, хвърляна от къщата, също се прекатерих през стената. После безкрайно предпазливо се промъкнах до бамбуковия гъсталак. Човекът не беше там, а несъмнено беше продължил напред, навлизайки в градината. Скрих се да го издебна на връщане и то така, че беше невъзможно да ме забележи.
	Не чаках дълго и ето че най-сетне предположението ми се потвърди — дочух стъпки и то не от един човек, а от двама души. Те се приближиха и спряха току пред самия мен. Единият от тях беше нашият фи, а другият наистина бе висок и широкоплещест, също като джиахура, но не беше той. Отдалече и особено през нощта човек като нищо можеше да го вземе за пиратския предводител.
	— Ще успееш ли? — попита непознатият.
	— Надявам се.
	— Още тази нощ напиши документа. Ако не успееш, Конг-ни ще трябва да се ожени за дъщеря ми. Просто твой син трябва да стане мой зет, иначе си загубен!
	— Значи ти е все едно дали ще е Конг-ни или другият, а?
	— Ти имаше един-единствен син и затова можех да искам само него. Но на Конг-ни му хрумна идеята да ти доведе и втори син. Е, добре, тогава може да ми е безразлично кой от тях ще ми стане зет. Този тао-дзъ бил силен и смел мъж, може би ще се окаже дори по-ценен и от Конг-ни. Но защо Конг-ни се спря именно на този чужденец?
	— Обикнал го е и иска да го задържи тук. Но я ми кажи дали ще може да види дъщеря ти преди да съм разговарял с него?
	— Аз съм си-фан*, а никой си-фан не заключва у дома си своята жена или дъщеря. Всеки може да разговаря с тях. Доведи ми го утре, или може би ще е по-добре да ви изпратя покана, а?
	[* Източнотибетци, наричани още и коло заради склонността им към разбойничество. Б. нем. изд.]
	— Изпрати ни, за да не би да заподозре нещо.
	— Ще я получиш. И тъй, постъпи както ти наредих. Кианг-лу не се шегува!
	— Ами ако чужденецът не пожелае?
	— В такъв случай мястото му ще заеме Конг-ни.
	— Няма ли друг изход?
	— Не, това е единственият изход, освен ако не искаш да използваш насилие.
	— Насилие ли? В какъв смисъл?
	— Нали досега в Лунг-кой-сианг* на не един и двама им е идвал друг акъл?
	[* Букв.: Еркерът в Драконовата клисура. Б. нем. изд.]
	— Вярно. Но как да го накараме да отиде там горе?
	— Няма нищо по-лесно от това, а после гладът и жаждата ще свършат своята работа. И така, действай! Аз си тръгвам!
	С два скока той се озова от външната страна на зида и скоро чух как стъпките му заглъхнаха, фи остана още минута-две съвсем неподвижен на мястото си, а след това закрачи към задния вход на къщата, откъдето долових лекия шум от ключалката. Изчаках още няколко минути и едва тогава се върнах пак през прозореца.
	Търнърстик ме очакваше с голямо нетърпение.
	— Къде се бавиш цяла вечност? Онзи тий си отиде вече!
	— Знам.
	— И ти го остави да офейка?
	— Не беше джиахурът.
	— Че кой беше?
	— Кианг-лу.
	— Вър… вър… ховният предводител на речните пирати?
	— Да.
	— Колко тъпо, че не съм бил там! Как ми се искаше да го бях спипал!
	— Pshaw, и ти нямаше да го направиш! В чужда страна, сред неприятели и предатели е винаги по-добре да действаш предпазливо, отколкото да се опитваш да сринеш стената с глава.
	— Неприятели и предатели? Но ние си нямаме работа с такива хора!
	— Напротив!
	— Кой например?
	— Всички!
	— Обясни ми!
	— Трябва да се оженя за дъщерята на върховния Дракон.
	— За дъщерята на върховния негодник ли? Ти да не би да не си с всичкия си?
	— С всичкия съм си и то още как! Просто цялата работа е откачена. Трябва да се оженя за тази непозната, иначе ще ни затворят на едно място, което наричат Лунг-кой-сианг. Там се канят да ни уморят от глад и жажда.
	— И какво означават тези думи?
	— Еркер в Драконовата клисура.
	— Хубав еркер, няма що! Но защо трябва да се жениш за нея?
	— И аз не знам, но навярно ще разбера. Успях да чуя поне следното: първоначално са замисляли да принудят Конг-ни да вземе момичето за жена. Но по някакви причини той няма особено желание и се опитва да ме направи свой заместник.
	— Zounds!
	— Въпреки че това може да се нарече предателство спрямо мен, все пак не мога сериозно да му се сърдя. Не вярвам наистина да ми мисли злото. Сигурно съществува някаква важна причина, която принуждава Кианг-Лу да се сроди с фи. Без съмнение в случай на крайна нужда той разполага с властта и средствата да постигне целта си с насилие и заплахи. Освен това и Конг-ни трябва да има някаква причина да се противопоставя на подобно обвързване, а и тъкмо мен да избере за свой заместник.
	— Нямам никакво намерение да си блъскам главата над този въпрос. Какво смяташ да правиш?
	— На първо време ще изчакам да видя какво ще ми кажат.
	— Хубаво! Значи и аз ще трябва да чакам.
	— Така е. Впрочем утре ще бъдем поканени на гости в дома на Кианг-лу.
	— Наистина ли? Радвам се. Прекрасно е да опознаваш чужди страни и хора!
	— Нали? Само дето понякога е и мъничко опасно, но това не бива да ни стряска. Нека сега си легнем да спим! За утре ще видим — нов ден, нов късмет! Лека нощ, Куанг-фу-Търнингстиккинг!
	— Good night, сър Куйг-фу-кунг-фо-кунг-мо-ло!
	Угасих осветлението в стаята си и легнах да спя. Странно, тази нощ, след като знаех, че напълно съзнателно съм тръгнал срещу една определена опасност, аз спах чудесно и то без да сънувам. Когато се събудих, утрото бе вече настъпило и тъкмо в този момент капитанът влезе в стаята ми.
	— Ставай, стари приятелю! Нашият домакин изпрати вече при мен един слуга да провери дали си се събудил. Трябва да си изпием утринния чай.
	— Веднага идвам!
	— Добре! Значи ще те почакам тук.
	Само няколко минути по-късно ние влязохме в трапезарията, където заварихме Конг-ни и неговия баща.
	На масата имаше само чай с куамин,* за което фи се извини с думите, че бил поканен на гости и щял да вземе и нас двамата.
	[* Кръгли или четириъгълни късчета сушено месо, нанизани на връв. Б. нем. изд.]
	— Кого ще посетим? — попитах го.
	— Един мой приятел с голямо влияние и власт, който е мандарин с гравирано червено коралово копче. Той също участва в преглеждането и оценяването на твоите разработки и му дължиш благодарност, защото най-вече негова е заслугата, че още сега мога да ти връча ето това.
	Подозирах, че ставаше въпрос за документа, за който двамата бяха споменали снощи и се оказа, че не съм се излъгал. В него наистина ми се присъждаше титлата дзин-съ.
	— Благодаря ти, ще съумея да изразя благодарността си и пред него — отвърнах му кратко. — Значи този документ, снабден с императорския печат, има безусловна и абсолютна валидност, така ли?
	— Валиден е в цялата империя. Няма нужда от допълнително потвърждение или някаква заверка. А че изпращаме разработките ти, е само чиста формалност.
	— Как се казва високопоставеният мандарин, при когото ще ме водиш на гости?
	— Той е куан-киун-сю* и се казва Кин-дзу-фо.
	[* Висш военен чин, съответстващ приблизително на бригаден генерал. Б. нем. изд.]
	— Кога тръгваш?
	— Когато ти пожелаеш.
	— До обяд има още доста часове.
	— На него ще му е приятно да ни види по всяко време на деня. Кажи ми кога искаш да отидем!
	— Един час преди обяд, а дотогава ми се ще да поработя.
	С тези думи дадох ясно да се разбере, че в момента не държах особено на тяхната компания. Наистина, това беше твърде неучтиво, ала трябваше да ме оставят сам на спокойствие, за да мога необезпокоявано да се поогледам.
	В градината, където всичко отговаряше съвсем точно на прочетеното още снощи описание, срещнах един работник и го заговорих. Между другото го попитах и дали нейде в околностите има някакво място, наричано Лунг-кой-сианг. Той ми отвърна отрицателно, но просто му личеше, че знае повече, отколкото искаше да ми каже. Продължих нататък, а той ме изпрати с поглед, който ми се видя кажи-речи заплашителен. Дали не извърших грешка като го попитах за онова място?
	В задния край на градината имаше порта, от която се излизаше навън. Прекрачих прага й и тръгнах между зелените насаждения в посока към планините, които бях забелязал още миналия ден. Ако наоколо наистина имаше някаква Драконова клисура, то тя можеше да е единствено между онези възвишения, които се намираха на някакви си петнайсетина минути от края на града.
	Те се издигаха някак изведнъж и бяха много стръмни. Изглеждаха и трудно достъпни. Може би съдбата ми зависеше от тази Драконова клисура. Трябваше да я открия! Тъкмо в този момент срещнах някакво хлапе, което водеше коза. Заговорих го:
	— Я ми кажи има ли нейде наблизо някаква Драконова клисура?
	Щом видя отличителните знаци на моя ранг, момчето се хвърли на земята.
	— Прости ми, господарю, ама не ми е известна никаква Драконова клисура.
	— Значи тези планини не са ти познати, така ли?
	— Знам ги много добре, защото по цял ден съм горе с моите кози.
	Изглежда самото наименование Драконова клисура беше известно само между Драконите.
	— Тогава ми кажи дали нейде в планините има някакво място или някаква скала, която да прилича на еркер!
	— О, господарю, ами какво е това еркер? .
	— Еркер е издадена част от къща, която се прави по-нависоко и е такова място, откъдето се открива добър изглед наоколо.
	— Знам такова място, господарю. Искаш ли да го видиш?
	— Да. Колко път има дотам?
	— Ще са ти необходими само пет-шест минути. Ама до горе няма да успееш да стигнеш.
	— Води ме!
	Той върза козата си за едно бамбуково стебло и ме поведе. Продължих да го разпитвам:
	— Познаваш ли фи-минг-дзу?
	— Да.
	— А също и Кин-дзу-фо?
	— И него. Те двамата са най-влиятелните хора в нашия град.
	— Отдавна ли живеят тук?
	— Още бащата на фи-минг-дзу е живял в този град, но Кин-дзу-фо се е преселил тук едва от известно време и си е купил къща.
	— Разговарял ли си с някой от тях?
	— Не, господарю. Те са знатни хора, които просто не забелязват едно момче като мен.
	— Може би познаваш някой от техните слуги, а?
	— Не. Виждал съм ги, а съм чувал и имената им, но никой от тях не е разговарял с мен.
	— Ами с баща ти?
	— Нямам вече баща, а само майка.
	Почувствах се успокоен, защото можеше да се очаква, че нито фи, нито Кианг-лу щеше да узнае за разходката ми до „еркера“.
	Точно пред нас три тесни клисури се врязваха в планината. Момчето ме поведе към средната от тях. След като се катерихме известно време из клисурата, то посочи с ръка над главата си и каза:
	— Погледни нагоре! Това там е скалата, която прилича на еркер, само че не можеш да се изкачиш до самата нея.
	В дъното на клисурата стръмно нагоре се издигаше остроръбеста скала, но все пак за някой опитен катерач не беше недостъпна. Горе тя завършваше с огромен каменен блок с форма на куб, чиито стени дълги години бяха така „обработени“ от атмосферните явления, че кажи-речи беше заприличал на китайски еркер.
	— Е, щом не мога да стигна догоре, ще трябва да се върна — казах аз, защото реших да бъда предпазлив. — Ти също можеш да си вървиш.
	Дадох му от моя шнур двайсет сапеки, а това ще рече около седем пфенига. Но тази сума представляваше такова богатство за сирачето, че от смайване то загуби ума и дума. После пак се хвърли в краката ми, целуна крайчеца на дрехата ми, скочи на крака и бързо се отдалечи.
	Продължих нагоре по дефилето и след около петнайсетминутно трудно катерене се озовах горе на островърхата скала. От другата й страна пред мен зееше дълбока пропаст, обградена отляво и отдясно от високи каменни зъбери, между които изглежда нямаше никакъв изход. Това беше ужасна бездна, погълнала навярно много жертви на Драконите.
	Огледах „еркера“ от всички страни и най-сетне до една каменна колона на височина от два човешки боя забелязах две куки, които бяха на такова разстояние една от друга и изобщо изглеждаха така, сякаш бяха поставени там само за да служат като опора на подвижна стълба.
	Ако действително беше така, то тази стълба сигурно бе скрита нейде наблизо. Дълго търсих напразно, но най-накрая късметът ми проработи и я открих. Беше направена от бамбук и то така, че можеше да се сгъва. Бяха я затрупали с куп по-големи и по-малки камъни.
	Тъй като беше светъл ден, ако някой случайно навлезеше в клисурата, сигурно лесно щеше да ме забележи. Но тази опасност не бе в състояние да ме накара да се откажа. Непосредствено над куките в скалата имаше малка площадка или по-скоро един по-широк перваз, където без труд можех да стоя прав, а още по-нагоре, пак на два човешки боя съзрях още две куки. Облегнах стълбата на каменната стена, изкачих се по нея и стъпих върху перваза. После я изтеглих нагоре и с помощта на другите куки отново я изправих до скалата. Така най-сетне успях да се покатеря върху равния покрив на „еркера“ и едва там забелязах, че в него имаше дълбока дупка, която доста приличаше на шахта и в диаметър беше широка малко повече от метър.
	Колко ли беше дълбока? Хвърлих надолу един камък и наострих слух. Но вместо очаквания шум от падането му на дъното й до мен долетя човешки вик.
	— Пак ли идваш? — глухо се разнесе откъм дупката. — Все още съм жива, но скоро ще умра.
	— Кой е там? — подвикнах в шахтата. Естествено, думите ми не можеха тъй лесно да бъдат разбрани долу.
	— Не — дойде отговор. — Проклинам и твоя фо и твоя Буда. Предпочитам да умра от глад и жажда, отколкото да изневеря на моя Тиън чу.* Аз се моля на „Дзъи тиан аго-тънг фу чъ, аго тънг юан йорл минг киан-шнни!“**, а той е могъщ. Ако пожелае, ще ме избави.
	[* Небесен господар. Б. нем. изд.]
	[** Букв.: „Си на небето Отче наш, който, да бъде името Ти светено!“. Б. нем. изд.]
	Подвикнах надолу още два-три пъти, но не получих отговор. Пленничката, а че това бе жена разбрах по гласа й,, изглежда беше изрекла горните думи с последните си сили.
	Как трябваше да постъпя? Исках да я спася, но възможно ли бе това да стане сега? Навярно дупката беше дълбока към десет-дванайсет метра. Вероятно първоначално скалата е била издълбана от дъждовете, но по-късно може би беше помогнала и човешка ръка.
	Този затвор очакваше и нас. Как ли изглеждаше долу? Увих ножа в носната си кърпа и го хвърлих долу. Сигурно пленничката се беше оттеглила нейде встрани от отвора, защото този път не се чу никакъв звук. Или беше съвсем отпаднала физически, или пък всичко й беше вече толкова безразлично, че изобщо не й се говореше.
	Не можех да предприема нищо преди да се бе свечерило. Затова се спуснах обратно и скрих стълбата на същото място, където я бях открил. После слязох от остроръбестата скала и се върнах в градината на нашия домакин. Там срещнах капитана и Конг-ни.
	— The devil, къде се скиташ толкова време? Да не си бил при реката?
	— Че защо не?
	— Well, ами тогава можеше да ме вземеш! Нали знаеш, че без водната стихия не се чувствам добре. Хайде да тръгваме! Поканени сме на гости и аз отдавна съм готов.
	Той вече носеше своя чадър под мишница.
	— Няма ли да вземеш твоето шън?* — попита ме Конг-ни. — Паланкините ни чакат вече пред вратата.
	[* Ветрило. Б. нем. изд.]
	— Няма ли някой слуга, който да ми го донесе?
	— Има. Хайде, ела! Баща ми вече тръгна.
	В поведението му имаше нещо чуждо, нещо потиснато. Какво ли се беше случило с него? Беше още млад, не умееше да се преструва. При последния храст той се спря, а Търнърстик продължи нататък.
	— Тази сутрин си разговарял в градината с един човек, нали? — попита ме Конг-ни.
	— Да — отвърнах му съвсем искрено.
	— Питал си го за някакъв Лунг-кой-сианг.
	— Да.
	— Какво представлява този Лунг-кой-сианг и с какво е толкова важен?
	— Нима не знаеш?
	— Не.
	Очите му издаваха, че лъже.
	— Сигурно знаеш! Та нали ти ми даде онзи знак. Няма начин да не знаеш тайните на лунг-ийн.
	— Не ги знам. Получих знака от един приятел, също както и ти го получи от мен. Кой ти разказа за Лунг-кой-сианг?
	— Щом не си запознат с тайните на лунг-ийн, тогава не бива нищо да ти казвам. Иначе би било предателство.
	Изглежда той остана много доволен от този отговор. Качихме се в паланкините и минавайки през града, стигнахме до онази лятна резиденция, която бяхме забелязали най-напред при пристигането си. Когато слязохме пред нея, бяхме посрещнати от великана, когото бях дебнал предишната вечер.
	— Добре дошли в дома на вашия най-добър приятел и най-голям почитател! Няма ли да влезете? — поздрави ни той.
	— Ние идваме, за да отдадем на теб, великия Куанг-киун-сю, необходимото уважение и почит, и ще бъдем много щастливи да прекрачим прага на твоя дом! — отговорих аз.
	— Бъдете тъй снизходителни да ми разрешите да ви водя!
	— Позволи ни преди това да ти кажа, че този човек е моят приятел Търнингстик-кинг-куанг-фу!
	Капитанът забеляза, че го представям. Той опря върха на чадъра си в гърдите ми и допирайки до главата си два пръста на дясната си ръка като за военен поздрав, рече:
	— А аз ще представянг моя старонг мастеринг Кунг-ки-фунг-ки-лунг-ки-мунг-ки!
	Естествено, си-фан не го разбра, а Конг-ни съумя някакси да запази сериозния вид на лицето си. Въведоха ни в приемната, където видяхме фи да седи между една млада девойка и някакъв друг гост.
	Девойката беше висока и стройна и имаше много приятни черти, но върху лицето й беше легнал отпечатък на тиха печал. Краката й не бяха деформирани от носене на прекалено малки обувки, което навярно се дължеше на обстоятелството, че беше дъщеря на монголец.
	Другият гост беше… нашият джиахур. Но при появяването ни той абсолютно с нищо не издаде, че вече сме се виждали.
	И тримата се изправиха на крака, за да ни поздравят. Същевременно се назоваха всички имена. Девойката се казваше Киунг, една монголска дума, означаваща „Богатата“, която се използва и в китайския със същия смисъл. Джиахурът бе представен с името Лактоеул.
	Обслужваше ни самата Киунг. Беше ни сервиран чудесен черен чай с тънки късчета от пан-тан,* но не само най-обикновено изпечени, както се прави в далечна Монголия. После зи-фан ни подкани да разгледаме двора и градината му.
	[* Тесто от овесено брашно, което монголците много обичат. Б. нем. изд.]
	Градината далеч не беше толкова голяма като градината на фи, но с необикновено умение бе използвана всяка педя земя, за да се създаде истински рай според китайските схващания. В сравнение с къщата дворът бе несъразмерно голям, което ме учуди, още повече като знаех, че в Китай хората рядко гледат домашни животни. Но твърде скоро ми стана ясно защо дворът бе толкова обширен, тъй като си-фан отвори една врата, която водеше към… конюшня.
	В Китай се отглеждат едни от най-лошите коне в света, тъй че бях любопитен да видя, какво ли щеше да ни покаже „бригадният генерал“. Неговият коняр изведе навън две животни, които бяха вече оседлани. Те бяха от онази дребна монголска раса с дълга сплъстена козина, която въпреки своя невзрачен външен вид притежава необикновена сила и издръжливост. Затова и цената им е висока, но за съжаление в някой по-хубав климат тези коне бързо се израждат.
	— Търнингстиккинг-куанг-фу, можеш ли да яздиш? — попита си-фан капитана.
	— Какво иска тоя? — обърна се Търнърстик към мен.
	— Пита те дали можеш да яздиш.
	— The devil, с такива дребни животни винаги ще се справя!
	— Въпреки всичко те предупреждавам да внимаваш.
	— Pshaw! Знаеш, че не обичам кой знае колко да седя на гърба на подобно добиче, защото метнеш ли се веднъж на седлото, получаваш чувството, сякаш се носиш по широкия свят върху действащ вулкан. Но все ще съумея да озаптя такава дребна булонка. Хайде, кажи му, че мога.
	Така и направих.
	— Иска ли да поязди на някой от конете?
	Преведох и този въпрос. Търнърстик веднага се качи на седлото. Със своите китайски одежди, с плитката, чадъра, който не благоволи да остави, както и с ветрилото той представляваше странна и комична фигура. След като бавно и много предпазливо обиколи два пъти двора, той слезе от коня и попита:
	— Е, как се справих?
	— Много добре! — похвалих го.
	Другите бяха твърде учтиви, за да не се изкажат ласкаво. Ала после както си-фан, така и джиахурът се метнаха на седлата и така демонстрираха цялата монголска ездова школа, че от животните започна да се вдига пара. След малко си-фан скочи на земята точно пред мен и каза:
	— Ти си пътешествал по целия свят. Я ми кажи кой народ има най-добрите ездачи?
	— Това са си-фан — отвърнах му учтиво, макар че не мислех така.
	— Знаех си — гордо рече той. — Никой си-фан не може да бъде надминат в ездата. Искаш ли и ти да опиташ?
	— Твоите коне са твърде слаби. Няма да могат да ме издържат и няма да се помръднат от мястото си. Той се засмя.
	— Нима аз не съм по-тежък от теб? Опитай! Сложих ръка на седлото и с един скок се озовах върху гърба на животното. Онзи, който само с притискане на бедрата е успявал да укроти диви мустанги, той лесно може да се съревновава с един монголец по езда. Отпуснах се тежко на седлото и притиснах кончето с колене. То беше вече доста изтощено, беше се запъхтяло и пръхтеше. Първо се вдигна на задните си крака, после взе да хвърля къч, съпротивлява се може би четири-пет минути, но не направи нито крачка напред и най-сетне се строполи под мен.
	— Видя ли, че не може да ме носи? Ти си по-добър ездач от мен, но аз съм по-тежък от теб.
	Като монголец той беше страстен ездач. Очите му заблестяха.
	— Ще ти покажа един кон, на който никак няма да му тежиш. Поръчах да ми го докарат чак отвъд планините, но никой не може да го възседне. Хвърля на земята и мен, както и всички други, които се опитат да го яхнат.
	— Покажи ми го!
	— Преди това се отдалечете! Но ако ти се случи нещастие, вината няма да е моя!
	Кимнах. Отдръпнахме се до портата, за да бъдем на по-безопасно място. Конярят отвори втора врата и веднага отскочи зад нея. Оттам излетя като стрела един вран жребец като самия дявол! Още от пръв поглед разбрах, че беше превъзходен кашгарански расов кон. Очите му пламтяха. Ноздрите му сякаш изпускаха искри. С удоволствие бих разменил за него и най-хубавия мустанг.
	— Остави го първо да се набеснее, после ще можеш да го яхнеш, макар че веднага пак ще се озовеш на земята — каза си-фан.
	— Ами ако въпреки всичко остана на седлото, ако изобщо не се възпротиви да ме носи на гърба си?
	— Тогава нека бъде твой!
	— В такъв случай той е вече моя собственост.
	Насочих се към средата на двора.
	— Стой, почакай! Все още е много опасно!
	Не обърнах внимание на вика му, а свалих скъпоценната си връхна дреха и я сгънах на две. Жребецът прелетя няколко пъти покрай мен като непрекъснато се опитваше да ме ритне със задните си копита. Когато отново се насочи към мен, аз хвърлих дрехата си върху главата му. Той направи още няколко скока и спря, за да се отърси от нея. Незабавно го сграбчих с лявата си ръка за гривата и забих показалеца и средния си пръст на десницата дълбоко в неговите ноздри. Жребецът се опита да се изправи на задните си крака, но го задържах — иначе просто трябваше да си разкъса ноздрите. После с помощта на двата споменати пръста аз блъснах главата му нагоре и отстъпих крачка назад. Последва нов тласък в обратна посока и конят приклекна на задните си крака. С повторно енергично движение пак го изправих, а после отново го принудих да приклекне. Същото се повтори доста пъти. Това бе изморителна работа, защото на тази необуздана и груба физическа сила можеше да противостои пак само груба физическа сила. Единственото ми предимство беше, че здраво държах животното за ноздрите, една хватка, срещу която то беше безпомощно. От коня започна да се вдига пара, а от мен се стичаше пот. Най-сетне той преустанови съпротивата си и застана на едно място като стенеше и трепереше с цялото си тяло. Тогава взех да го галя по главата, по гърдите и предните крака. Същевременно му заговорих с настоятелен силен глас. Най-накрая се метнах на гърба му. Враният жребец се опита да се изправи на задните си крака, но един остър вик се оказа достатъчен да го закове на място. После той се подчини на натиска на краката ми и все още треперейки и пръхтейки, с бавна крачка обиколи двора. Тогава аз скочих на земята, засмях се и заявих:
	— Този мори-мори е мой!
	— Ти познаваш тази раса? — учудено ме попита домакинът.
	— Нали съм ездач.
	— Да, наистина, и то какъв! Но все още конят не е твой.
	— Защо?
	— Казах ти, че ще е твой, но кога, това все още не е решено.
	— Ами реши го тогава!
	— фи ще разговаря с теб по този въпрос.
	Успокоих се, защото знаех, че по един или друг начин конят все щеше да стане моя собственост.
	— Гръм и мълния, ама че спектакъл! — обади се капитанът. — Накара тези хора дяволски много да те уважават. Нали видях какви очи бяха ококорили!
	— Сега този кон ще ми се подчинява, но няма да допусне друг човек на гърба си.
	Откачих едни юзди, провесени на близкия кол и ги сложих на главата на животното като не преставах да го галя и ласкаво да му говоря. После го заведох в конюшнята, вързах го й насипах овес в яслата му. Същевременно огледах вратата, за да видя как се заключваше. Отваряше се съвсем лесно, тъй като имаше само едно дървено мандало. По същия начин се затваряше, както вратата на другия обор, тъй и портата, през която се излизаше извън двора.
	Най-сетне разгледахме и жилищната сграда, която според китайските схващания беше построена целесъобразно с нуждите и изискано обзаведена. Докато се разхождахме из къщата, домакинът съумя така да нареди нещата, че да остана сам с Ки-унг в една от стаите. По израза на лицето й познах, че беше посветена в намеренията на баща си. Попитах я:
	— Ти имаш ли право свободно да се разхождаш наоколо и да общуваш с мъже?
	— Да.
	— Също и в града?
	— Да, защото не съм китайка.
	— Познаваш един човек, когото обичаш, нали?
	Тя не отговори.
	— Кажи ми, за да бъдеш щастлива!
	— Баща ми няма да го допусне!
	— Кой е той?
	— Синът на нашия пао-чинг.*
	[* Кмет. Б. нем. изд.]
	— Той ще стане твой съпруг, защото нямам намерение да заставам на пътя ви. Имаш ли си майка?
	Веднага очите й се напълниха със сълзи.
	— Не.
	— Кога умря?
	— Не знам жива ли е или не. Тя просто изчезна. Беше станала киао-ю, християнка, а баща ми не можеше да се примири с това. Ето защо тя избяга.
	Колко ужасно! Значи този звяр беше затворил в Лунг-кой-сианг собствената си жена, за да я умори от глад и жажда. Не биваше да го казвам на клетото девойче.
	— Ти сигурно пак ще я видиш. Християнският Бог е много могъщ. Той ще помогне и на нея, и на теб!
	— Видях те колко си силен и какво можеш, затова вярвам, че и твоят Бог ще е по-могъщ от фо и Буда. Ако той ми върне моята майка и аз ще започна да му служа. Ще кажеш ли на баща ми, че не желаеш да ме вземеш за жена?
	— Да. Ти не знаеш защо не искам да си имам никаква работа с него, но аз знам, а и той го знае.
	— Да, знам го! — разнесе се глас зад гърба ми. Кианг-лу, който беше подслушвал, застана между мен и момичето. Попита ме:
	— Днес си разпитвал за Лунг-кой-сианг, а?
	— Да.
	— Защо?
	Огледах се, за да видя дали тилът ми бе свободен и отговорих:
	— Защото снощи подслушах разговора ти с фи-минг-дзу.
	— А-а…! Напусни Моя дом! Не искам нито да те виждам, нито да те чувам. Махай се! — Върви пред мен!
	— Страхуваш ли се? Е, добре! Следвай ме!
	Той излезе от стаята и се отправи към стълбището. По коридора не се мяркаше жива душа и затова си помислих, че в момента не ме застрашава никаква опасност. Вече почти бях стигнал до стъпалата, когато зад мен изведнъж изскърца врата, две ръце ме сграбчиха през кръста, други две се впиха в гърлото ми, а и си-фан светкавично се обърна и се нахвърли върху мен. Напразни бяха усилията ми да се освободя. Нападението бе твърде бързо и неочаквано и скоро изгубих съзнание.
	Когато дойдох на себе си, наоколо цареше непрогледен мрак. И краката, и ръцете ми бяха здраво вързани, а устата ми бе запушена с някакъв парцал и превръзка отгоре. Нейде съвсем наблизо долових шумно дишане. Дали до мен лежеше капитанът? Вероятно и него бяха пленили. Изръмжах — единствения звук, който можех да издам и веднага ми бе отговорено със същото.
	Значи пак бяхме пленници! Но не бях особено разтревожен. Измина време, много време, ужасно дълго време. Сигурно отдавна вече се бе свечерило и нощта беше настъпила. Най-после чух да се отваря някаква врата и на светлината на един фенер видях как в стаята влязоха Кианг-лу и джиахурът. Последният се захили подигравателно.
	— В куанг-ти-миао и в Куанг-чой-фу ми се изплъзнахте, но този път това няма да ви се удаде! — увери ни той.
	Върховният предводител на Драконите се наведе над мен.
	— Ти си ни подслушвал и сега знаеш всичко. Следователно излишно е да ти обяснявам нещата. Ще направиш ли каквото искам от теб?
	Поклатих глава.
	— Тогава ще отидете право в Лунг-кой-сианг и там най-мизерно ще пукнете от глад и жажда. Решавай! Озовете ли се веднъж в „еркера“, ще бъде вече късно. Кианг-лу знае какво да направи, за да не може никой да го издаде!
	Отново поклатих глава.
	— Добре, тогава нека куъи* те отнесат при чют-гур, при дявола!
	[* Злите духове. Б. нем. изд.]
	Той изсвири с уста и веднага се появиха четирима души, които ни сграбчиха и ни завлякоха на двора. Там ни натовариха на два паланкина и ни понесоха.
	Пътят ни водеше около градчето и после в посока на клисурата, която бях изкачил сутринта. Носиха ни чак до горния й край, но там, откъдето започваше остроръбестата скала, ни извадиха от паланкините и под мишниците ни прекараха въжета. Междувременно Кианг-лу започна да се изкачва сам пред всички. Несъмнено мястото, където бе скрита стълбата, беше само негова тайна и той не желаеше тя да бъде разкрита. След като вече не се намирах в носилката, забелязах, че освен от джиахура, бяхме придружавани от още шестима мъже.
	С помощта на въжетата те започнаха да ни влачат нагоре. Когато се озовахме в подножието на „еркера“, Кианг-лу беше облегнал вече стълбата до скалата. Докато той се изкачваше нагоре заедно с хората си, джиахурът остана при нас и ни заговори:
	— Загубени сте! Ето ви нещо за сбогом!
	С тези думи той ни тегли по няколко здрави ритника. После спуснаха въжета, с чиято помощ бяхме издърпани.
	Щом стигнахме горе, Кианг-лу извади парцала от устата ми.
	— А сега кажи ми за последен път дали ще ми се подчиниш!
	— Не! Няма да ти се подчиня, а ще те накажа!
	— Ще ме накажеш ли? Та ти вече си мъртъв. Там долу ще си намериш компания и от нея ще разбереш какво значи да се опиташ да предадеш Кианг-лу. Върви по дяволите!
	Спуснаха ме пръв, а после издърпаха въжето.
	— Кой дойде тук? — попита женски глас.
	— Една жертва на Кин-дзу-фо. И на мен също ми е писано да умра тук от глад и жажда. Искаш ли да спасиш себе си, мен, а и дъщеря си?
	— Та нима бих могла?
	— Можеш. Днес ти хвърлих тук един нож. Вързана ли си?
	— Ти ли беше? Не, не съм вързана.
	— Побързай, вземи ножа и срежи въжетата ми!
	С треперещи ръце тя направи каквото й казах и преди още капитанът да се беше озовал долу при нас, аз се почувствах вече свободен. Незабавно претърсих помещението. То беше толкова ниско, че можех да пълзя само на колене. В него имаше място само за четири-пет души. Входът беше съвсем отвесен и то толкова широк, че не беше възможно човек да се изкатери нагоре, опирайки се на крака и ръце по маниера на коминочистачите. Навярно поради това обстоятелство Кианг-лу беше убеден, че никой не можеше да избяга от този затвор.
	Ръцете и краката ми бяха напълно дееспособни, нещо, което едва ли щеше да е така, ако ме бяха вързали индианци.
	— Дай ми ножа! — помолих жената.
	Взех го от ръката й и преди още полюшващият се във въздуха капитан да беше стъпил на земята, успях да прережа стягащите го въжета. Отгоре пак изтеглиха дебелото въже.
	— Кептън, давай бързо обратно нагоре! — прошепнах аз.
	— Гръм и мълния! Отгде го взе този нож? Остави ме първо малко да си поема дъх! И как ще се изкачим?
	— За един човек тази шахта е твърде широка, но двама ще се оправят. Ще опрем гърбовете си здраво един в друг и лека-полека с крака и ръце ще се изтикаме нагоре.
	— Туй ще ми се удаде по-лесно от планинарството, понеже много ми прилича на катерене по мачта. Вече си отдъхнах. Хайде, Чарли, побързай да не ни избягат! Край на палячовщините. Сега става сериозно.
	— А мен ще ме спасите ли? — боязливо попита жената, щом забеляза, че се каним тъй скоро да си вървим.
	— Не се тревожи, ще те измъкнем оттук! — успокоих я аз.
	Прилепили здраво гърбовете си един в друг, ние се закатерихме бавно нагоре. Бяха ни взели оръжията, но разполагах с ножа си. Все пак се придвижвахме по-бързо, отколкото бях очаквал от капитана.
	— А сега, колкото е възможно по-тихо! — подхвърлих на Търнърстик, когато се озовахме на някакви си две-три педи от горния край на „комина“.
	Съвсем безшумно подадохме глави и се измъкнахме навън. Изправил гордо глава и с гръб към нас Кианг-лу стоеше сам на платформата и изглежда с интерес наблюдаваше светлия лунен пейзаж, разкрил се пред очите му отвъд пропастта.
	— Да го блъснем долу! — прошепна ми капитанът.
	— Не, това би било подло убийство. Ей тук са оставили въжето. Ще го вържем и след като измъкнем жена му, ще го свалим долу. После ще го предадем на властите.
	— Неговата жена ли? Че това неговата жена ли беше?
	— Разбира се.
	— Слушай, Чарли, този негодник заслужава нещо повече от едно нищо и никакво предаване на властите, защото не е изключено да го пуснат да си върви. А нали ние сме чужденци! Този човек би трябвало…
	В гнева си Търнърстик непредпазливо тропна с крак. Кианг-лу светкавично се обърна и ни видя. . — Кой…?
	От уплаха думите му заседнаха в гърлото.
	— Не ти ли казах, че ще те накажа? — попитах го аз.
	— Как се изкачихте? Хора ли сте или призраци?
	— Хора, но по-добри и по-умни от теб. Предаваш ли се?
	Вместо отговор той сложи длани около устата си и нададе пронизителен вик. Отдолу му отговори многогласен рев.
	— Да се предам ли? — викна ми той. — Вие и сега сте загубени, също както и преди! Не чувате ли, че моите хора се връщат?
	Вече наистина трябваше да действаме.
	— Докато дойдат, ти ще си в ръцете ни!
	С тези думи аз се втурнах към него. Той стоеше съвсем близо до края на платформата, а не биваше точно там да приема борбата. Ето защо с мощен скок Кианг-лу се хвърли срещу мен, при което гърдите му срещнаха юмруците ми и олюлявайки се, той отстъпи крачка назад. В същия миг Търнърстик също замахна и с железния си юмрук така го удари по главата, че негодникът съвсем изгуби равновесие — последва пронизителен и ужасяващ вик и Кианг-лу падна заднишком от ръба на скалата право в пропастта.
	Със затаен дъх аз наострих слух. До нас достигна глухият шум от удара на тялото му — всяващият ужас пиратски главатар бе стигнал дъното й и там сигурно беше станал на кайма.
	— Чарли!
	— Кептън!
	— Той падна!
	Капитанът беше толкова изплашен, сякаш бе извършил най-страшното престъпление.
	— Да, отиде при своите жертви, където му е мястото. Кептън, няма нужда да имаш някакви угризения на съвестта! Първо, ти не го блъсна нарочно долу и второ, той многократно е заслужил смъртта си.
	— Well, сигурно си прав. Но все пак човек изпитва дяволски неприятно чувство, когато… бррр!
	— Хайде, бъди разумен и не забравяй, че неизбежната самоотбрана е разрешена и от Божиите, и от човешките закони. Я виж, ей там долу стоят шестимата заедно с джиахура. Не могат да се изкачат, понеже Кианг-лу пак е издърпал стълбата.
	— Значи сме обсадени.
	— Няма значение! Нека преди всичко измъкнем жената!
	— Как ще стане тази работа?
	— Много лесно. Ще те спусна долу. Ти ще вържеш въжето под мишниците й, но така, че да може да диша. После ще издърпам първо нея, а после и теб.
	— Става — come on!*
	[* Хайде, давай! Б. пр.]
	Въжето беше здраво. Можехме да му се доверим. След няколко минути си бяхме вече свършили работата и изтощената от глад и жажда жена лежеше при нас на платформата.
	— Кои сте вие? — попита ни тя.
	— Християни сме, също като теб.
	— Къде е мъжът ми?
	— Не е тук, а не си е и у дома. Отиде далече и ти дълго време няма да го видиш.
	Свежият и чист въздух й оказа такова въздействие, че тя изгуби съзнание.
	Вече можехме да насочим цялото си внимание към обсадилите ни разбойници. Те не бяха наясно какво можеше да означава разнеслият се вик, защото платформата бе толкова широка, че нямаха възможност да ни видят.
	— Кианг! — разнесе се отдолу гласът на джиахура.
	— Лу! — отвърнах му.
	— Какво желаеш, господарю?
	Без съмнение той ме мислеше за Кианг-лу. Опитах се да имитирам гласа на мъртвия им предводител.
	— Аз ли? Нищо! Кой извика от отсрещната страна на пропастта?
	— От отсрещната страна ли? Че не беше ли ти?
	— Сигурно е бил някой лунг-ийн. Я проверете отсреща какво означава това!
	— Едва ли ни застрашава някаква опасност, иначе той пак щеше да извика.
	— Ти не чу ли заповедта ми?
	— Чух я и се подчинявам!
	Той се отдалечи и останалите го последваха.
	— Чарли, тръгнаха си. Как го постигна? — попита ме Търнърстик. Обясних му. Изчакахме докато пиратите изчезнаха долу в клисурата, а после започнахме да се спускаме. Прегърнах жената с едната си ръка през кръста и слязох с нея по стълбата до перваза. Търнърстик ме последва и след това закачи стълбата на долните куки. Така се озовахме долу при купчината камъни, където пак скрих стълбата.
	— Къде ще ме заведете? — попита жената, която беше дошла в съзнание.
	— В жилището ти, при твоята дъщеря Киунг* — отвърнах й аз.
	[* В случая: мадам, госпожо. Б. пр.]
	— Ти познаваш ли я?
	— Да. Тя много плака за теб и сигурно ще е много радостна пак да те прегърне. Ще можеш ли да вървиш?
	— Не.
	— Тогава ми позволи да те нося!
	— Бог да те възнагради за всичко, което правиш за мен!
	Малко по-надолу намерихме двата паланкина, с които ни бяха докарали на идване. Носачите ги бяха зарязали, когато бяха чули вика на своя предводител.
	— Хайде, кептън, нека натоварим клетницата на едната носилка. Така ще ни е по-удобно.
	— Well, елатенг, мистрес. Ние щенг ви отнесемонг до доманг ви с тозинг паланкинунг!
	Тя се качи на носилката, Търнърстик се хвана отпред, а аз отзад и така започнахме да се придвижваме значително по-бързо. Тръгнахме да заобикаляме града и тъкмо се канехме да свърнем към познатата ни вече лятна резиденция, когато срещу нас се зададе някакъв мъж. .
	— Кои сте…?
	Той не доизрече въпроса си. Беше фи-минг-дзу, който ни позна и мигновено изчезна в бамбуковия гъсталак.
	— Чарли, пусни носилката, трябва да хукнем подир него! — извика ми капитанът.
	— Остави го засега намира, кептън! Все ще си разчистим сметките с него! — отвърнах аз.
	Продължихме по пътя си и скоро се озовахме пред градината на лятната резиденция. Стори ми се, като че току-що някакъв човешки силует се прехвърли през оградата и щом ни забеляза, побърза да се притаи в храсталака.
	— Спри! — наредих на капитана щом стигнахме до въпросното място.
	Сложихме паланкина на земята. Приближих се до оградата. Наистина, там се беше сгушил някакъв млад човек, който ще, не ще, трябваше да се изправи.
	— Какво търсиш тук?
	— Разхождам се.
	— Добре правиш, защото нощта е хубава и топла. Кой си ти?
	— Защо питаш?
	В този момент ми хрумна една мисъл.
	— Ако си синът на пао-чинг, кажи ми! Аз съм твой приятел.
	— Мой приятел ли? Наистина съм човекът, когото ти спомена, но не те познавам.
	— Киунг все още ли е в градината?
	— Какво искаш от нея?
	— Побързай да отидеш при нея и й кажи да ни отвори! Доведохме майка й.
	— Майка й? Истината ли казваш?
	— Да, аз съм тук! — разнесе се глас откъм паланкина.
	Човекът бързо се прехвърли обратно през оградата. Той беше любимият на Киунг и се беше опитал да се срещне с нея.
	Отново вдигнахме носилката и заобиколихме къщата. Не се наложи да чакаме дълго пред входа. Отвориха ни. Майката слезе от паланкина и дъщеря й я посрещна с шумен изблик на радост.
	Дръпнах настрана любимия на Киунг и му казах:
	— Може би Киунг и майка й са заплашени от опасност, но баща ти е човек с власт и влияние. Закриляй ги!
	— Къде намери майка ми? — попита ме девойката, сияеща от щастие.
	— Не ти ли казах, че Богът на твоята майка е могъщ и че ще ти я върне? Служи му така, както обеща! Останалото ще ти разкаже тя самата.
	— Защо днес се скарахте с баща ми и защо си тръгнахте тъй бързо?
	— И това ще узнаеш. А сега дай на майка си вода и храна и ни заведи в стаята на баща си!
	— Сами се качете горе. Тя се намира до помещението, където бяхме по обед и е осветена. Къде е татко?
	— По-късно ще научиш!
	Изкачихме се по стъпалата и скоро се озовахме във въпросната стая. На масата се намираха нашите револвери, часовниците, както и цялата ни останала собственост. Все още бяхме заети с прибирането на всички тези предмети, когато долу се разнесе силен глас:
	— Кой дойде в този паланкин?
	— Моята майка — отвърна Киунг.
	— Кой я доведе?
	— Двамата куанг-фу, които бяха поканени днес у нас.
	— Те убиха баща ти! Освободиха се заедно с майка ти, а после го блъснаха в Лунг-кой. Сега трябва да умрат. Къде са?
	— Горе.
	Чухме стъпки на много хора по коридора. Отвън се вдигна врява и когато угасих светлината и пристъпих до прозореца, видях, че към къщата се приближаваше голяма тълпа откъм града. Начело на множеството вървеше фи-минг-дзу.
	А човекът, чийто силен глас достигна до нас отдолу, беше джиахурът. Ето защо казах на Търнърстик:
	— Кептън, побързай, трябва да бягаме! Изглежда, че тук има повече лунг-ийн, отколкото почтени хора, а и не можем да разчитаме на справедливост!
	— Да бягаме ли? От тези хора? — презрително попита той.
	— От тази многочислена тълпа, би трябвало да кажеш! Напред, преди да е станало твърде късно!
	Избутах го навън в коридора и грабнах някаква дълга дреха, закачена на стената. Затичахме се към онази страна на сградата, която гледаше към двора и където все още не се мяркаше жива душа.
	— Давай, ей оттук, през прозореца!
	— Не мога да скоча, Чарли!
	— Ти само го прекрачи и увисни навън. После се хвани за тази дреха и се спусни като по въже! Аз ще я държа здраво.
	Като моряк Търнърстик умееше да се катери много добре. Само след минута беше вече на двора. Скочих подир него.
	— А сега накъде? — попита той.
	— Да изкараме конете! Ще яздим. Така никой няма да ни догони.
	— Well! Но за мен вземи онова дребно конче, дето днес го яздих!
	Отворих обора и изведох въпросното животно. За оседлаване нямаше никакво време. После влязох да взема и укротения мори-мори. Враният жребец веднага позна гласа ми, но заради тъмнината не искаше да излезе от обора. Най-сетне успях някак си да го изкарам на двора. В същия момент задната врата на къщата с трясък се отвори и напирайки един подир друг, преследвачите ни се появиха.
	— Ето ги! Дръжте ги! — извика джиахурът и се втурна към капитана.
	Но револверът в ръката на Търнърстик изгърмя и монголецът рухна на земята. Тълпата се стъписа и така спечелих време да отворя портата и да се метна на гърба на коня.
	— Кептън, напред! След мен, наляво, по речния бряг!
	— Well, Чарли! Сега ще ме опознаеш и като ездач!…
	Още през следобеда влязохме в Кантон, а на следващата вечер се намирахме вече на борда на „Вихър“ заедно с двата коня.
	Там трябваше с часове да разказваме, а когато се отправихме към койките, за да спим, Търнърстик подхвърли:
	— Чарли, ето това се казва да опознаеш страни и хора! Ами сега какво ще правим? Ще се оплачем ли в полицията?
	— Най-разумно е да поразпитаме консула как стоят нещата и да постъпим така, както ни посъветва той.
	— Нека бъде така, my old* Кинг-лу-канг-ли-конг-ла-ло! А после веднага потегляме за Макао. Лесно можеш да се досетиш защо.
	[* Мой стари. — Б. пр.]
	— Какво ще правим там?
	— Какво ще правим ли? Странен въпрос! Естествено, че ще посетим нашата холандска госпожица.
	— За да й благодарим за храбрата подкрепа, която ни оказа, когато се отбранявахме срещу пиратите ли? Това се казва идея! Идвам с теб!

>	Пиратите на Индийския океан

>>	Първа глава
>>	Лов на хора

	С параход на Пенинсюлър енд Ориентъл Къмпани бях пътувал от Суец до Цейлон и най-сетне бях слязъл в Поен дьо Гал. Уж престоят ми щеше да бъде кратък, понеже целта на пътешествието ми беше Бомбай, откъдето се канех да опозная Индустан, ала различни обстоятелства ми наложиха да остана там по-дълго. Спокойно можех да си го позволя, тъй като бях пълен господар на времето си.
	Онзи, който измъчен от пламтящата жега над Арабското море, стъпи на земя като остров Цейлон, той се чувства и физически, и душевно така запленен, че му е много трудно да го напусне след кратък престой. Великолепната природа на острова е просто едно предизвикателство за науката а пък етноложките условия и дадености са толкова своеобразни, че човек не може да устои на своя вътрешен импулс да остане по-дълго за своите изследвания.
	Намирах се на фара на Поен дьо Гал и се наслаждавах на великолепния пейзаж, който се беше ширнал под мен.
	В пристанището лежаха на котва множество плавателни съдове, влизащите и излизащи кораби оживяваха картината. Сред тях се виждаха всички възможни видове и размери, като се започне от най-прекрасните европейски параходи, та се стигне чак до мизерните китайски джонки и сингалските пристанищни лодки с тяхната странна конструкция. Шведски и датски китоловни кораби, идващи от южното полярно море, тежки холандски тримачтови кораби с високи старомодни предстройки на носовете си, английски военни и търговски плавателни съдове, леки френски кораби, както и елегантни „американци“ с остър кил и такъв такелаж, който изисква голяма сръчност от екипажите, пристигаха и заминаваха или пък леко се полюшваха на котвените си вериги. Към тази гледка се прибавяше и голямото оживление, царящо на брега, който изцяло привлече вниманието ми.
	Малки скалисти островчета, обрасли с кокосови палми и пандани, се издигаха от блестящата морска шир, набраздена от вечно надигащите се и търкалящи се вълни. Между тях се проточваха безброй коралови пояси, отделени От сушата с тесни водни ръкави, в чиито прозрачни талази плаваха червени и сини риби. Недалеч от брега лакоми акули се бяха сдърпали за трупа на умряло куче, разтворени мидени черупки блестяха в мокрия пясък, а многокраки рачета пълзяха нагоре по стръмните скали. Къщите и колибите на града закачливо се бяха изпокрили под короните на палмите и плодните дървета, а където чистите улици се простираха достъпни за човешките погледи, там можеше да се види царящото голямо оживление — пасящи зебу, работещи по строежа на канала слонове, които със своя ум и своята сила вършеха работата на десетина-двайсет души, чернокожи стражи, разхождащи се госпожици, до прозрачност бели деца на английски родители, заедно със своите дребни пъргави френски бавачки или с кльощави възпитателки от Лондон и меднокожи местни дойки, пушещи тютюн сингалски момичета и момчета, тежко и гордо крачещи мюсюлмани, пазарящи се евреи, окичили по себе си всевъзможни дреболии, очевидно без някаква стойност, малайци с плитки, дъвчещи бетел рачпути,* будистки свещеници с техните дълги сернистожълти одежди, бръснати до голо глави и бради, английски мичмани, облечени в червени куртки, подрънкващи силно с тежките си саби, живописно красиви индуски девойки, украсили носове, чела, уши, ръце и крака с корали или със злато и скъпоценни камъни.
	[* Народност от индийския щат Гуджарат. Б. пр.]
	И всичко това бе потънало в омайващите аромати на юга. Слънцето се канеше да се потопи в морските вълни и обсипваше искрящата водна шир с пурпур и злато. Това беше такъв миг, който на човек му се иска да продължи часове.
	До мен се беше облегнал сър Джон Рафли. Той не забелязваше абсолютно нищо от заобикалящата го прекрасна гледка. Разкошните мастилени цветове, в които искреше и пламтеше небето, кристалните води на океана, пронизани от слънчевите лъчи, освежителните благоухания на постепенно разхлаждащия се въздух, както и пъстроцветното оживление на ширналия се пред очите ни тъй красив Божи свят му бяха във висша степен безразлични. Всичко това не биваше да се одързостява нито за миг да приковава неговото внимание, нито да влияе на неговите чувства. И защо ли? Странен, излишен въпрос! Че какво ли беше всъщност този Цейлон в неговите очи? Просто един остров с някакви хора, с някакви животни и някакви растения, заобиколен от вода, която не ставаше дори за миене или пране, а да не говорим за приготовлението на чай. Че какво остава тогава? Съвсем сигурно няма да е нещо забележително или чак толкоз хубаво! Какво ли е Поен дьо Гал в сравнение с Хъл, Плимът, Портсмът, Саутхемптън или пък Лондон! Какво ли представлява губернаторът в Коломбо в сравнение с кралица Виктория, кралица на Англия, Ирландия и Шотландия! Какво ли е Цейлон пред Великобритания и нейните колонии! И какво ли е изобщо целият свят пред Рафли-Касъл, където беше роден сър Джон?
	Добрият достопочтен сър Джон бе един стопроцентов англичанин. Като собственик на безмерно богатство, той никога не беше и помислял да се ожени и бе един от онези затворени и мълчаливи британци, които се завират и в най-отдалечените кътчета на земното кълбо, с безкрайно хладнокръвие и безразличие преживяват най-опасни приключения и най-сетне уморени и преситени се завръщат в родината си, за да могат вече като членове на някой прочут пътешественически клуб с пълно право да подхвърлят едносрични забележки за своите отминали преживявания. Той бе толкова голям чудак, че само в редки случаи високият кокалест англичанин представляваше поносима компания. Обаче сър Джон Рафли имаше добро сърце и то бе винаги готово да компенсира и големите, и малките чудатости, към които той проявяваше такава склонност. Изглежда за него бе немислимо да се развълнува. Сър Джон се оживяваше само тогава, когато му се предлагаше възможност да сключи някой облог. Манията за обзалагане беше единствената му страст, при условие, че при него изобщо можеше да се говори за страст и действително би било цяло чудо, ако някой път той пропуснеше подобен изгоден случай.
	След като бе обиколил всички страни по Божия свят, сър Джон най-накрая беше пристигнал в Индия, чийто генерал-губернатор бе негов роднина, и я беше пребродил във всички възможни посоки. Беше посетил вече няколко пъти Цейлон и по поръчение на своя роднина беше дошъл пак тук, за да предаде важни документи на местния губернатор. Бяхме се запознали в хотел „Мадрас“ и аз се бях присъединил към него, защото опитът, познанията, а и връзките му можеха да ми бъдат от голяма полза. По онова време в онези далечни страни от немските представителства имаше още много да се желае, а компанията на един англичанин, чието правителство умееше енергично и настоятелно да се застъпи за поданиците си по всички краища на света, можеше да е само изгодна за мен. Лека-полека ние се бяхме сближили и духовно и макар че никога не му се беше удало да ме накара да сключа и най-малкия облог с него, все пак сър Джон ме беше обикнал толкова, че проявяваше към мен кажи-речи братска привързаност.
	И ето че сега, безчувствен към всичките природни красоти около нас, които ме опияняваха, той се беше облегнал до мен, втренчил събраните си очи с такава настойчивост в златното си пенсне, кацнало върху самия край на дългия му нос, сякаш се мъчеше да направи някакво епохално потресаващо откритие по своя зрителен инструмент. Наблизо беше облегнал своя чадър, който използваше и при дъжд, и при слънце. Той беше толкова изкусно изработен, че можеше да служи и като бастун, и като сабя, като столче, лула и далекоглед. Тази единствена по рода си рядкост му беше подарена от Травълър-Клъб, Лондон, Ниър Стрийт 47 като почетен спомен. Той никога не се разделяше с нея и не би я разменил дори срещу всичките съкровища на света. Тази chair-and-umbrella-pipe,* както сам я наричаше, му беше почти също тъй скъпа и любима, като неговата разкошно обзаведена и бърза малка парна яхта, хвърлила котва долу в пристанището, която беше поръчал да му направят за неговите лични нужди в световноизвестните корабостроителници на Грийнок край Клайд, защото винаги и във всичко бе свикнал сам да си бъде господар и не желаеше да зависи от заповедите на който и да било капитан.
	[* Стол-чадър-лула. Б. пр.]
	Докато погледът ми се рееше из околностите на фара, забелязах колона от местни войници, които се приближаваха до една стърчаща скала, врязваща се доста навътре в морето. Зорко охраняван, от двама въоръжени мъже, начело крачеше някакъв човек с вързани ръце, който, ако се съдеше по облеклото му, сигурно беше сингалец. Несъмнено тук ставаше въпрос за екзекуция и тъй като знаех колко живо съчувствие и какъв интерес проявяваше моят спътник към подобни сцени, направих опит да го изтръгна от неговите потресаващи наблюдения.
	— Сър Джон Рафли!
	Не последва отговор.
	— Сър Джон Рафли! — извиках аз по-силно.
	— Йес! — отвърна ми той без да откъсва поглед от златната рамка на пенснето си.
	— Сър, няма ли да хвърлиш един поглед ей там насреща?
	— Защо?
	— Струва ми се, че се канят да блъснат едно същество във водата.
	— Същество ли? И какво е то? Кон? Куче? Човек?
	— Човек, сър Джон!
	— Well, ами тогава го остави спокойно да се удави, Чарли!
	Със същото усърдие той продължи да изследва пенснето си. Колоната бе стигнала вече до върха на скалата и там спря. Войниците образуваха кръг около вързания човек.
	— Все пак ми се ще да узная какво ли престъпление е извършил този клетник — продължих аз, за да събудя любопитството на сър Джон.
	— На теб направил ли ти е нещо?
	— Не е.
	— Good God,* ами че тогава нека го удавят, Чарли!
	[* Мили Боже, Боже милостиви! Б. пр.]
	— Но те са му вързали ръцете!
	Явно налучках правилния подход, за да събудя съчувствието му. Той много мразеше всяко ненужно посегателство над личната свобода на човека.
	— Вързан ли е? Zounds, това е жестоко, това е подло! В добрата стара Англия никой не би го направил.
	— Съвсем си прав. Британците са благородни във всяко отношение. Когато екзекутират някого, те го оставят да умре поне без да го връзват. Я виж само колко многочислена охрана придружава този нещастник!
	— Къде става това, Чарли?
	— Ей там на онази врязала се в морето скала!
	Сега той действително хвърли един поглед натам, накъдето му сочеше протегнатата ми ръка. Все още очаквах някоя твърде безразлична забележка, но този път се видях излъган, понеже десницата му бързо посегна нагоре, за да приближи пенснето до очите му и така да получи максимална яснота на разкрилата се пред него картина.
	— Heigh-ho,* нима е възможно!
	[* Възклицание на неодобрение, досада. Б. пр.]
	— Кое?
	— Ами този там да е Калади!
	— Калади? Кой е той, сър Джон?
	— По-късно ще разбереш. Сега трябва да се убедя, че действително е той.
	Рафли взе своя чадър, разтвори го, опъвайки светлосивия му плат, завъртя няколко бурмички по кухата му двойна пръчка и после насочи, така образувалия се далекоглед, към мястото, където предстоеше да се състои екзекуцията.
	— Чарли, да се обзаложим ли? — попита ме той след кратко мълчание, по време на което любопитството и напрежението, изписали се по лицето му, все повече нарастваха.
	— За какво?
	— Че този човек няма да се остави да бъде удавен. Залагам сто соверина!*
	[* Английска златна монета от една лира. Б. пр.]
	— А с кого се обзалагаш?
	— С теб, разбира се!
	— Сър, нали знаеш, че не се обзалагам!
	— Well, наистина. Чарли, ти си чудесен човек, но все още не си станал съвършен джентълмен, иначе нямаше все да се опъваш, а някой път щеше да приемеш един или друг облог. Въпреки това ще ти докажа, че щях да спечеля.
	Той пъхна два пръста в устата си и изсвири така, че този остър и пронизителен звук се разнесе надалеч. Чу го и осъденият. Дали познаваше сигнала на англичанина? С рязко движение той вдигна наведената си глава и погледна нагоре към фара. Рафли свирна още веднъж и размаха чадъра над главата си.
	Резултатът беше много изненадващ. Най-неочаквано осъденият на смърт чрез удавяне се втурна напред, проби си път през кръга от войници, стигна до ръба на скалата и с главата надолу, се хвърли в морето.
	— Виждаш ли, Чарли — подсмихна се Джон Рафли, — че щях да спечеля облога?
	— Все още нищо не виждам. Та човекът сам се удави.
	— Удавил ли се е? Ти да не си мръднал?
	— Че какво друго е станало?
	— Какво друго ли? Well, ей сега ще разбереш. Look at that!*
	[* Я го виж! Б. пр.]
	Ето че изплува на повърхността. Е, Чарли, какво ще кажеш сега?
	— Бога ми, той е жив! Въпреки вързаните си ръце този обесник плува като риба!
	— Като риба ли? Pshaw, твърде слабо сравнение. Искаш да кажеш като омар! Това е Калади, предишният ми слуга, най-добрият плувец и гмуркач надлъж и нашир из тези скучни острови, ала както изглежда доблестният мюдюрин,* който го е осъдил, не знае това.
	[* Околийски управител или управител на град. Б. пр.]
	— Този човек е бил твой слуга? Значи затова познава сигнала ти, а?
	— Така е. Впрочем, той трябва да е извършил нещо дяволски лошо, защото обикновено тези околийски управители оставят всеки местен туземец да се измъкне, стига само това да е някакси възможно. Та нали в крайна сметка и самите те са сингалци! Виж, вързаните ръце изобщо не му пречат, защото плува по гръб. Насочва се право към фара!
	Иначе толкова мълчаливият англичанин изведнъж се беше оживил извънредно много. Следеше с голямо напрежение всяко движение на плувеца, размахваше ръце във въздуха, сякаш така можеше да му помогне и непрекъснато даваше обяснения, които изглежда смяташе за необходими.
	— Какви тласъци прави само! Колко бързо се придвижва напред! По дяволите, онази сган го преследва! Но преди войниците да успеят да изминат заобиколния път от скалите до фара, той отдавна вече ще е тук. Познавам го. Миналата пролет заедно с него преплавахме през Калина-Ганга, през Калу-Ганга, че даже и през буйната придошла Махавели.
	— С какво се занимаваше преди да постъпи на служба при теб?
	— Беше най-ловкият ловец на бисери из плитчините на Негомбо и само за да ми угоди се отправи с мен към вътрешността на страната. Веднага го познах и сега ще го спася.
	— Как? Ако действително е извършил тежко престъпление, ще е невъзможно.
	— Невъзможно ли? Ти не познаваш тази шантава страна и този още по-шантав народ, Чарли. Аз съм сър Джон Рафли от Рафли-Касъл в добрата стара Англия и ми се иска да видя мюдюрина, който ще се осмели да се разправя с мен! Ето, Калади достигна вече брега. Цяло щастие е, че наблизо нямаше акули, иначе с тези вързани ръце лошо му се пишеше. Ела, Чарли, нека го пресрещнем! Той ме позна и тича право насам.
	Наистина така беше. След като стъпи на сушата, Калади бързо се затича към платформата, върху която се издигаше стройният стълб на желязната кула. Пъргаво слязохме по тесните стъпала и долу се сблъскахме с него.
	— Вишну да те благослови, сахиб — поздрави той, останал без дъх. — Бях близо до смъртта. Искаха да ми вържат и краката, както и да закрият очите ми с парче плат. Но ти си раджа, господар, махараджа, велик и могъщ господар, и сигурно ще спасиш Калади, твоя верен слуга!
	— Well, ще те спася — отговори Рафли, като извади ножа си, преряза въжетата от лико, с които беше вързан сингалецът. — Какво престъпление си извършил?
	— О, нищо, сахиб, почти нищо. Но моят крис се оказа твърде остър и прониза малко по-надълбоко сърцето на един човек.
	— Murderer!* Мътните го взели, човече, та това е малко повече от нищо! Уби ли го?
	[* Убиец! Б. пр.]
	— Да, мъничко.
	— Какъв беше той?
	— Китаец.
	— Само китаец? Това не е толкова зле! И какво ти направи, че грабна камата?
	— Дойде и поиска да отвлече Молама, цветето и щастието на моя живот.
	— Fudge!* Щастието на твоя живот! Глупости! Измежду сто щуротии, вършени от хората, за деветдесет и девет са виновни тези проклети фусти! Любовта е най-коварната илюзия, рожба на въображението ни, която познавам, и вече е лишила от разум милиони хора. Но се надявам, че тази баня е поохладила страстите ти. Знаеш ли къде е хотел „Мадрас“?
	[* Глупости Б. пр.]
	— Че как да не го знам, сахиб! Нали ти на два пъти живя там.
	— Пак съм отседнал в него. Ето че преследвачите ти идват. Засега се скрий! След час ме потърси в хотела!
	— О, добри ми господарю, как да ти благодаря? Върна ми живота и сега ще мога пак да видя Молама, утехата на моите очи! Дано всеблагият Вишну да те възнагради!
	— Look out,* обеснико, иначе ще те заловят!
	[* Внимавай! Б. пр.]
	Калади се втурна към другия край на платформата, спусна се долу и в следващия миг изчезна в бамбуковия гъсталак.
	И беше крайно време, понеже войниците бяха вече наблизо, а насам бързо се носеше и многочислена тълпа, чието внимание бе привлечено от тази необикновена сцена. Донякъде бях загрижен за изхода на тази история, ала Рафли посрещна с обичайното си хладнокръвие и безразличие техния предводител, който скоро се изправи пред нас.
	— Къде е Калади, който ни избяга? — попита цейлонецът.
	— Какво искаш от него?
	Човекът се стъписа от грубия му заповеднически тон, който явно не беше очаквал, защото смяташе, че е в пълното си право.
	— Искам да го заловя.
	— Ами търси го тогава!
	— Ти знаеш къде е.
	— Ха, тъй ли мислиш?
	Пенснето отново се плъзна напред до самия връх на носа му. Джон Рафли взе да подръпва краищата на бакенбардите си и се изсмя, от което ясно разбрах, че тази сцена му доставяше голямо удоволствие.
	— Да, знаеш, защото ти му подсвирна и му направи знак да избяга!
	— Вярно е. Имаш ли нещо против?
	— Трябва да те арестувам.
	От безмерно удоволствие добрият Джон Рафли широко отвори уста, ококори очи, а после каза:
	— Да арестуваш мен? Един джентълмен от добрата стара Англия? Тук на Цейлон в това свърталище на жаби и гущери? Човече, ти съвсем си откачил! Гледай да изчезнеш час по-скоро. Калади е мой и ще правя с него каквото си поискам!
	— Твой ли е? Как така?
	— Той е мой слуга и върши всичко по моя заповед. Без съгласието ми никой не бива да го докосва. Дори и мюдюринът.
	— Ами щом е твой слуга, защо не остана при теб, защо си отиде?
	— Отпратих го, защото тъй ми се искаше. А сега върви при мюдюрина и му кажи, че ще разговарям с него!
	— Няма ти да разговаряш с него, а обратното, той с теб.
	— Ха! Как така?
	— Много просто — защото ще те арестувам и ще те отведа при него. Ще наредя да преследват човека, когото наричаш свой слуга и хората ми сигурно ще го заловят. Хайде, тръгвай с нас!
	— Be gone!* Гледай час по-скоро да изчезнеш!
	[* Махай се, иди си! Б. пр.]
	— Не дойдеш ли доброволно, ще трябва да те принудя.
	— Я се опитай, да видим дали ще успееш!
	Развеселеният лорд измъкна един чифт грамадни револвери. Последвах примера му и също извадих моите.
	— Смятате да се съпротивлявате, така ли? — попита изплашеният цейлонец.
	— Не, скъпи ми синко. Не смятаме да се съпротивляваме, а само малко да те позастреляме, в случай че ти хрумне да продължиш да ни досаждаш.
	Човекът изпадна в страшно затруднение. В него се бореха чувството за дълг и страхът, който изпитваше от оръжията ни, но в крайна сметка изглежда страхът му надделя.
	— Ти какво каза, сахиб, откъде си?
	— От Англия.
	— От Англистан, където живее великата кралица? Истината ли казваш?
	— Да!
	— И със сигурност ще отидеш при мюдюрина?
	— Със сигурност.
	— И няма да ни измамиш?
	Лицето на Рафли просто сияеше от удоволствие. Той поглади бакенбардите си по такъв начин, който неоспоримо доказваше отличното му настроение.
	— Аз съм махараджа от Англистан, а ето този сахиб е още къде-къде по-голям махараджа от Германистан. Ако не вярваш, ще ти го докажа. Можеш ли да четеш?
	— Да! — увери го човекът, макар че сигурно не познаваше нито една буква. Несъмнено отговори така, само за да внуши на подчинените си необходимото уважение.
	Сър Джон бръкна в джоба си и извади някаква сгъната хартия. Беше листът за ястия, който беше взел от хотел „Мадрас“. Подаде му го с думите:
	— Ето, чети!
	Човекът пое листа, допря го до челото си, после със сериозен и важен вид втренчи поглед в него и раздвижи устни, сякаш четеше. След това пак го сгъна най-грижливо, притисна го до гърдите си и го върна на англичанина.
	— Сахиб, ти каза истината. Вие двамата сте махараджи от залеза на слънцето. Ето тук е написано. Мога да ви пусна да си вървите, понеже вече знам, че сигурно ще отидете при мюдюрина, за да ме извините и да му кажете, че съм оставил осъдения да избяга само защото е твой слуга и следователно имаш правото да се разпореждаш с него.
	Почти поздравявайки, той сложи длани върху гърдите си, после се обърна към своите бойни герои и като се спуснаха от платформата, всички те поеха към града. Насъбралата се любопитна тълпа лека-Полека се разотиде.
	Откъм пристанището долетя някаква странна и монотонна песен. Тя се носеше от необичайно голям китайски кораб, чийто котвен шпил въртяха петима мъже, за да вдигнат голямата котва. Същевременно те отмерваха такта на крачките си с обичайната за подобни случаи песничка „тиен омма омма тиен воозинг“.
	Рафли побутна пенснето си по-близо до очите и внимателно разгледа плавателния съд.
	— Чарли! — обади се той.
	— Сър Джон!
	— Да се обзаложим ли?
	— Да се обзаложим? За какво?
	— Че капитанът на тази джонка или си е загубил акъла, или пък плава под твърде съмнителен флаг.
	— Защо мислиш така?
	— Ти не си моряк и ти липсва поглед за такива неща. Виждал ли си някога джонка с три мачти?
	— Не.
	— Ами с такива необикновени платна и странен такелаж?
	— Че какво им е толкоз странното?
	— Смесицата от китайски и американски начин на изработка, както и съотношението между височината на различните мачти. Как така бизанът* е по-висок от гротмачтата и фокмачтата? И за какво му е този дълъг шпир** с двоен фордун?
	[* Задна мачта. Б. пр.]
	[** Служи за опъване на платната. Б. пр.]
	— Наистина е необичайно! По вида на фордуна може да се направи заключението, че този плавателен съд има триъгълни платна, за да се движи по-лесно и по-бързо срещу вятъра, а ми се струва, че мачтите му имат споменатата височина, защото с постепенното увеличаване на броя и размерите на платната отпред назад се е целяло да се постигне по-голяма бързина, на което обаче никак не подхожда конструкцията на корпуса, наподобяваща твърде много формата на буре.
	— Чарли, в морското дело те мислех за лаик, но ти наистина имаш верен поглед за неща, които обикновено се изплъзват от окото на сухоземните плъхове. Тази джонка е едно нескопосано подражание на бързите американски платноходи и за нищо на света не бих й се доверил по време на някоя хубава буря.
	— Този странен вид и такелаж сигурно има някакво предназначение, което не разбирам.
	— Естествено! Нека прибавим към всичко това и факта, че този плавателен съд вдига котва, за да отплава в открито море тъкмо сега, когато приливът все още продължава! За да постъпва така, капитанът сигурно има всякакви други, но не и навигаторски причини. Залагам сто соверина, че има нещо нечисто или в главата му, или под дъските на неговата палуба. Участваш в облога, нали?
	— Никога не се обзалагам.
	— Ами заложи поне десет лири срещу моите сто!
	— Сър, и това няма да стане!
	— Действително ли не желаеш? For shame,* Чарли, засрами се! Цяло нещастие е, че иначе си толкова мил и разбран човек, а никога не се съгласяваш да приемеш един облог. Ти и през целия си живот няма да успееш да станеш истински джентълмен, а тъй като това страшно ме ядосва, ще гледам някой път да те принудя да се обзаложиш за нещо. Виждаш ли онзи испански параход? Нима и той също се кани да излезе в открито море?
	[* Засрами се! Б. пр.]
	— Едва ли. Сигурно ще вземе китаеца на буксир, за да го измъкне от пристанището срещу течението.
	— All right!* Той застава пред него, а ето че сега китаецът ни показва кърмата си. Можеш ли да видиш какво име носи?
	[* Добре, съгласен! Б. пр.]
	— Не.
	— Тогава ще трябва да си помогна с моята чадър-лула.
	Той взе любимия си предмет, нагласи лещите на далекогледа и погледна през него към джонката.
	— Казва се „Хайанг-дзъ“. По дяволите тези глупави имена, дето си ги измислят жълтоликите плиткаджии! Хайде, Чарли, ела! Щом не искаш да се обзалагаш, корабът изобщо не ни засяга повече.
	Отправихме се към града, а после поехме към хотел „Мадрас“. Веднага отидохме в просторната прохладна стая на англичанина, за да чакаме там Калади. Но уговореното време изтече, без той да се появи.
	— Чарли!
	— Какво?
	— Ще се обзаложим ли?
	— Не.
	— Та чуй най-напред какво имам предвид, де! Твърдя, че на този нещастник му се е случило нещо лошо и поддържам мнението си като залагам петдесет лири. Естествено, ти не мислиш така и следователно този път ще приемеш облога!
	— За съжаление не мога, защото съм на същото мнение като теб, сър Джон. Ако всичко беше наред, той отдавна вече трябваше да е дошъл.
	— Well! Е, що се отнася до облозите, ти си оставаш просто един непоправимо скучен човек. Истинският джентълмен би приел моя облог, дори и ако мнението му съвпадаше с моето. Ще почакаме още пет минути. Не се ли появи дотогава, ние ще тръгнем и… тихо, какво става навън?
	На улицата, където светлината на многобройните окачени по верандите фенери се бореше с настъпващата вечерна тъмнина, се вдигна необичаен шум. Разнесоха се силни пронизителни викове и се чуваха припрените стъпки на множество тичащи хора.
	Излязохме навън пред входа. По-голямата част от тълпата беше вече отминала, но все пак се появихме навреме, за да забележим някакъв бягащ бързо като заек човек, преследван от тълпата с голямо настървение.
	В бързината ни пенснето беше паднало от носа на Рафли. То висеше сега върху жилетката му на своя черен копринен шнур.
	— Чарли!
	— Сър Джон!
	— Знаеш ли кой беше този човек?
	— Не.
	— Калади.
	— А-а…!
	— Да, съвсем сигурно беше той. Познали са го и са решили пак да го заловят.
	— Невъзможно е да е бил той.
	— Защо?
	— Защото несъмнено щеше да потърси убежище тук при нас.
	— Pshaw! Този добър човечец просто не е искал да ни докара тук преследвачите си, които несъмнено щяха да ни досаждат.
	— Това би означавало да притежава прекалена деликатност и такт, за да постъпи така, само защото някога си се погрижил за него. Та нали знае, че в случая животът му е поставен на карта!
	— Животът му? Ти какво си въобразяваш? Я не се заблуждавай, Чарли! Калади е не само най-добрият плувец, но е и най-издръжливият и добър бегач, когото познавам. Няма да им позволи да го хванат. Но въпреки всичко той се нуждае от помощта ми и затова ей сега ще отида при мюдюрина. Ще дойдеш с мен, нали?
	— Разбира се!
	Върнахме се обратно в стаята, за да вземем шапките си, а и стола-чадър-лула на сър Джон, но все още не бяхме успели да посегнем към въпросните предмети, когато чухме как вратата зад нас се отваря и вътре се вмъкна Калади, който едва си поемаше дъх, а потта се стичаше по цялото му тяло.
	— Извинявай, сахиб, че не дойдох по-рано — задъхано промълви той.
	— Видяха те, нали?
	— Да, сахиб. За да стигна до теб, трябваше да мина по улиците на града, през които преди малко ме бяха превели. Хората ме познаха и се опитаха да ме заловят.
	— Well, момчето ми, но не са успели да те спипат.
	— Не. Побягнах, стигнах чак до залива, после заобиколих града и откъм противоположния му край се добрах до градината зад хотела. Преследвачите ме изгубиха от очи и едва ли ще ме открият тук.
	— All right! Седни да си поемеш дъх! Чарли, видя ли, че съм бил прав? Не са успели да го догонят. Той е славен човек, ловък и смел, което съвсем не може да се каже за тази страхлива и подла сингалска пасмина. И тъкмо заради това ми харесва.
	— Сахиб, ти си много добър махараджа! — подметна Калади.
	— Pshaw! Я мълчи! Ако не ме беше спасил, акулите отдавна да са ме разкъсали. Чарли, трябва да ти кажа, че веднъж бях предприел пътешествие с парната си яхта, за да огледам тези скучни острови. Така стигнах до плитчините на Негомбо и тъй като исках да погледам как се вадят бисерите от морето, се приближих повечко до рифовете, стъпих върху релинга и се хванах с ръце за вантите. Но понеже не познавахме добре тамошния фар-ватер, ние се блъснахме леко в един риф и от последвалия удар бях изхвърлен извън борда.
	— Но веднага спряха машината, нали, сър?
	— Чарли, какво ти спиране! Понеже винаги сам командвах на яхтата, а щурманът трябваше дяволски много да внимава да ни държи по-далеч от скалите, просто нямаше кой да даде съответната заповед на машиниста. Впрочем, както се оказа по-късно, никой не забелязал моята злополука. Не, казах никой, а това не е вярно, защото този храбрец станал свидетел на всичко. След като е бил вече три минути под водата, той се появил на повърхността изтощен, влачейки тежък товар с миди. В същия миг ме видял да падам, пуснал мидите да потънат и се устремил към мен, за да ме подхване. Все пак измина доста време докато успее да ме улови, защото ни делеше доста голямо разстояние, а и макар да не съм лош плувец, се чувствах останал съвсем без сили. Но така или иначе се добра до мен тъкмо навреме, за да ме задържи на повърхността на водата. Най-сетне на яхтата бяха забелязали случилото се. Спуснаха лодка, прибраха ни и ни качиха на борда. Калади, сега ти оставаш тук и ще ни чакаш да се върнем! А ти, Чарли, идваш с мен при мюдюрина!
	Заключихме сингалеца в стаята и излязохме от хотела. Пред жилището на висшия чиновник безделничеха цял куп негови подчинени. В онези страни всеки богат човек си има отделен слуга за всяко нещо. Това се обуславя от кастовото разделение на обществото и става възможно единствено благодарение на изключително ниското възнаграждение, както и на много ниските цени на всичко, което е необходимо за задоволяване на житейските нужди.
	— При великия мюдюрин ли искате да отидете? — попита ни един от тези хора.
	— Да.
	— Тогава ще трябва да дойдете утре. Сега е вече много късно.
	Рафли избута човека настрани.
	— Fool, глупак, отдръпни се!
	Само след миг се видяхме обградени. Неколцина дори се осмелиха да ни хванат за ръцете и за дрехите. Лицевите мускули на сър Джон се раздвижиха по особен начин, което показваше, че този чудак се намира в добро настроение. После англичанинът вдигна своя чадър, замахна с него и така удари най-близкостоящия човек през лицето, че той залитна и направи няколко крачки назад. Това незабавно ни спечели тъй желаното уважение и вече можехме необезпокоявано да влезем вътре.
	— Виждаш ли, Чарли, какво представлява моята чадър-лула? Тя е толкова необходим за околосветски пътешествия предмет, какъвто сигурно няма да намериш другаде — доволно се засмя англичанинът. — Може би съвсем скоро ще ми се удаде възможност още веднъж да ти го докажа.
	Минавайки през верандата, ние се озовахме в нещо като преддверие, чиито стени не стигаха до самия таван, а само малко над един човешки бой, за да оставят свободен достъп за свежия въздух. Този архитектурен стил, тъй добре съобразен с местните климатични условия, се среща почти на всяка крачка в Поен дьо Гал. В това помещение двама слуги седяха върху рогозки. Щом ни видяха, те се изправиха и ни зададоха съвсем същия въпрос:
	— При великия мюдюрин ли искате да отидете?
	— Да.
	— Вечерта той никога не приема. Кой ви пусна?
	— Самите ние, ако нямаш нищо против.
	— Вървете си и утре сутринта елате пак!
	— Няма да стане, момчета.
	Без много церемонии Рафли се отправи към входа на следващата стая, но веднага двамата мъже се изправиха на пътя му.
	— Стой! Влизането тук е забранено! Върни се!
	— Well! A после пак напред! Я елате тук, момчета! Той сграбчи единия с дясната, а другия с лявата си ръка, завлече ги обратно до входа и ги изхвърли навън при останалите, които вече съвсем изгубиха ума и дума. Страхотен шум и крясъци последваха това необичайно нападение, ала Рафли запази непоклатимото си спокойствие. Той побутна пенснето си по-близо до очите, хвана ме за ръката и каза:
	— Хайде, Чарли, ела, защото накрая и мюдюринът ще си помисли, че ще вземем да го изхвърлим и ще се свре някъде.
	Влязохме в следващата стая. Стените й бяха от бамбук, а облицовката — от бананови листа. В средата на помещението на двоен шнур висеше лампа, която хвърляше слаба светлина върху скъпоценен персийски килим, където беше седнал по турски търсеният от нас човек. Позата, в която го заварихме, турците наричат „рахат отурмак“, а това ще рече „почивка, отмора на крайниците“. Дребничкият кльощав чиновник беше облечен в дрехи от жълта коприна, а самият поглед на ококорените му очи, полуотворените устни, както и страхът, изписал се по лицето му, ясно показваха, че беше чул предизвикания от нас шум и че в никакъв случай не гледаше на появяването ни като на някаква незначителна и безразлична случка.
	— Good day, сър! — поздрави го Рафли на английски, макар да знаеше, че пред него се намира местен жител. Човекът отвърна на поздрава му, с леко кимване отговори и на моя ням поклон, а после попита:
	— Какво искате?
	— Да седнем! — подхвърли кратко англичанинът и незабавно се настани отдясно на мюдюрина, давайки ми знак да сторя същото от другата му страна. Щом последвах примера му, той продължи:
	— Ти ли си мъдрият мюдюрин, който съди всички хора, извършили някакво престъпление в Поен дьо Гал?
	— Да.
	— Как ти е името?
	— Оривана оно Явомбо.
	— Well, имаш гордо и звучно име. Но аз ти казвам, Оривана оно Явомбо, че няма да си още кой знае колко дълго мюдюрин.
	Чиновникът се сепна.
	— Какво каза? Не те разбирам.
	— Я ми кажи, чия собственост е този остров?
	— На великата кралица на Англистан.
	— Ами кой ти е дал тази служба?
	— Губернаторът, който е служител на нашата могъща владетелка.
	— А той може ли и да ти я отнеме?
	— Да, стига само да поиска.
	— Е добре, тогава той ще поиска.
	— Но защо?
	— Защото си извършил прегрешение към собствеността на онези, на чиито заповеди си длъжен да се подчиняваш.
	— Чужденецо, внимавай какво говориш! Устата ти хули един верен син на великата кралица.
	— Известно ли ти е името Калади?
	— Да, Калади на два пъти ни избяга, за да се изплъзне от смъртта, ала хората ми са по петите му и пак ще го заловят.
	— Какво право имаш да го преследваш?
	— Той уби един човек.
	— Убил е само някакъв си подъл и презрян китаец. Ти познаваше ли го?
	— Да, беше човек от екипажа на джонката „Хайанг-дзъ“. Опитал се е да спипа годеницата на Калади и той го е наръгал с нож. Капитанът на джонката дойде при мен и поиска правосъдие.
	— А ти даде ли му го?
	— Ще му го дам веднага, щом Калади отново се изправи пред мен.
	— Е добре, точно това имах предвид — ти незаконно посягаш на моя собственост. Калади не е твой, а мой слуга.
	— Аха, значи ти си онзи англичанин, който му е помогнал да избяга, а?
	— Да, аз съм.
	— Очаквах те. Ще трябва да те накажа, ако не успееш да ми докажеш, че в момента, когато е избягал от скалата, Калади действително е бил твой слуга.
	Рафли се усмихна. Пенснето се плъзна пак към върха на носа му. Той бръкна в джоба си и извади своите револвери.
	— Казвам ти, че Калади е мой слуга. Не ми ли вярваш?
	— Докажи го!
	— Значи не вярваш! Е добре, тогава ще разговарям с теб като джентълмен. Знаеш ли какво е това джентълмен?
	— Не, обясни ми!
	— Джентълменът е човек, който излиза на двубой срещу всеки, който не му вярва. Ето, вземи този револвер. Ще броя до три и тогава двамата ще стреляме един срещу друг. Хайде, давай! Едно… две…
	— Чакай! Та аз изобщо не знам как се борави с това ужасно нещо! — извика мюдюринът и от страх скочи на крака, сякаш изхвърлен от пружина. — Какво съм ти сторил, та искаш да ме убиеш?
	— Не повярва на думите ми и затова един от нас двамата трябва да умре. Едва тогава ще бъда удовлетворен и спокойно ще се върна у дома.
	— Но аз вярвам на думите ти! Ето, вземи си оръжието!
	— Значи вярваш, че Калади е мой слуга?
	— Да, знам го със сигурност.
	— Well, тогава защо го преследваш?
	— Незабавно ще изпратя хора да върнат преследвачите, за да не го сполети някоя беда.
	— Не е необходимо. Той е вече при мен на сигурно място.
	— Къде живееш сега?
	— В хотел „Мадрас“.
	— Как ти е името?
	— Джон Рафли.
	— Джон Рафли, племенникът на генерал-губернатора? — възкликна силно изненаданият мюдюрин.
	— All right, аз съм.
	— Търсих те, но не те намерих.
	— Защо?
	— Трябва да ти предам едно писмо от губернатора на Канди. Той ми писа, че ще дойдеш.
	— За съжаление съм отседнал в хотела, а не в правителствената сграда. Поради тази причина не си ме намерил.
	Лордът отвори писмото и бързо го прочете. Накрая лицето му се озари от една толкова весела и доволна усмивка, че тесните му устни се разтеглиха от едното му ухо до другото, а пенснето се изложи на голяма опасност да падне от върха на носа му.
	— Чарли!
	— Сър Рафли!
	— Виждал ли си някога слон?
	— С колко крака?
	Той весело се засмя на шегата ми.
	— Но на лов за слонове не си ходил, нали?
	— О, напротив! Ловувал съм и в северните райони на Калахари, а и по други места, ако нямаш нищо против, сър Джон!
	— Damn!* Мислех си, че ще ти доставя радост, а ето че нищо не излезе! Убивал си слонове с пушка, така ли?
	[* Проклятие, по дяволите! Б. пр.]
	— Разбира се.
	— Тогава сигурно гонитбата и затварянето им в корал няма да ти достави удоволствие, а?
	— Защо не? Никога не съм присъствал на такъв лов.
	— Е, добре. Ей тук получих покана от губернатора за такъв вид лов. Ще участваш ли?
	— Разбира се!
	— Ти също ще ме придружиш, нали? — обърна се той към мюдюрина.
	Човекът се поклони почти до земята.
	— Оказваш ми голяма чест, о махараджа! Съобщи ми само часа на тръгването и аз ще се присъединя към твоята свита.
	— Ами Калади?
	— Свободен е.
	— Тогава до скоро виждане!
	— До скоро!
	Висшият чиновник ни изпрати навън и направи знак на шестима бързоходци, на които нареди да ни осветяват пътя с факли. Слугите, които бяха отказали да ни пуснат при мюдюрина, сигурно бяха страшно учудени на това почетно изпращане, оказано ни от него.
	В стаята на хотела Калади ни очакваше с лесно обяснимо безпокойство.
	— Какво стана, сахиб? — попита той. — Успя ли да разговаряш с мюдюрина?
	— Да. Свободен си.
	От радост доблестният сингалец направи такъв скок във въздуха, на който би завидял всеки тигър.
	— Сахиб, благодаря ти, ти си…
	— Мълчи! Живот за живот. Ти ме избави от смърт, а сега аз ти отвръщам със същото. Ще останеш ли при мен, докато съм в Цейлон?
	— Няма да се отделя от теб, докато сам не ме изгониш!
	— Добре, тогава се приготви да тръгнеш с мен за Корнегале, където ще ловим слонове!
	— Слонове? В такъв случай ще са нужни много хора, мъже, жени и деца. Мога ли да взема и Молама, цветето на моята душа?
	— Вземи я!
	— Благодаря ти! Изпълнен си с доброта също както облаците с дъжд, а си изпълнен и с любов както звездите на нощта. Нека Вишну те благослови теб и махараджата от Германистан. Ще ви дам и живота си, стига само да го поискате!

>>	Втора глава
>>	Лов на слонове

	Цейлон, чието име англичаните произнасят Силон, е бил известен на древните индийци като Зиландив, а на гърците — като Тапробане. Туземците наричат острова Сингала. Той е отделен от индустанската суша от морски канал, широк около шейсет английски мили и от брега си до върха Педроталагала се издига на две хиляди и петстотин метра над морското равнище. Често наричат Цейлон остров Малта на Индийския океан, което се дължи навярно на неговото разположение. А то е твърде важно в случай на военни действия.
	Както е известно, островът е британско владение на короната и се управлява от собствен губернатор. Всички по-високи постове се заемат от англичани, но все пак броят на белите едва достига седем хиляди. Местните туземци, сингалците, изповядват будизма. Те са се смесили с преселили се по-късно на острова индуси, малайци, явайци, с маври и португалци, както и с негри от Мозамбик и Мадагаскар. Тук-там се вижда и по някой китаец, но той веднага пак бързо изчезва, след като осъществи не дотам похвалните си намерения, довели го на острова при „хората с прави и дълги носове“.
	По онези земи китайците не се ползват с особени симпатии. Без да презират и най-дребните печалби, за някоя по-значителна изгода те жертват всичко, каквото имат. На сушата лесно се оправят дори и в най-трудните положения, а ако става Дума да се извлече някоя сравнително добра облага, китайците не се плашат и от големите океански вълни. В такива случаи те са колкото хитри, толкова и дръзки, колкото са енергични, толкова са и безскрупулни, и само някой много добре подготвен и сериозен противник може да ги спре.
	Вече от доста време много се говореше за някакви малайски пирати, които, обединили силите си, със своите бързи изящни платноходи, снабдени с балансьори, стигаха чак до Андаманските и Никобарските острови, като оказваха успешна съпротива дори и на добре въоръжени европейски кораби. Както разправяха, техен предводител бил някакъв китайски морски капитан, който, преследван от своето правителство, бил избягал от страната и както се мълвеше, на самотен остров в Индийския океан събрал около себе си голяма шайка флибустиери, с които станал много опасен особено за по-малките плавателни съдове. Тези морски разбойници били наречени от жителите на крайбрежието на Китайско море „Янг-дзой“, тоест Морските дяволи, и според всички слухове това прозвище било напълно оправдано, понеже дори и към пленниците си те се държали като истински дяволи.
	Всички тези мисли ми минаха през главата, когато се събудих на следващото утро и неволно си спомних за китайската джонка, която бе напуснала пристанището при толкова загадъчни обстоятелства. Един човек от нейния екипаж беше посегнал на годеницата на Калади — сигурно на борда на този плавателен съд се намираха все такива брутални хора. Бяхме вече в сезона на непрестанно духащите в продължение на шест месеца от североизток мусони, един период, през който за ветроходите е много трудно да се отправят на североизток, а за някои от тях с определена конструкция и такелаж е направо невъзможно. Можеше ли онази джонка с нейното странно разположение на мачтите и на платната да поеме този курс? Струваше ми се доста вероятно да има намерение да се скрие от мусона зад западната част на острова. Но какво ли щеше да търси там, където сигурно никога досега не беше плавал китайски кораб?
	„Чик, чик, чик!“ — разнесе се ясно и припряно иззад огледалото. Малкото животинче, достигащо едва седем-осем сантиметра на дължина, което с тези звуци ме изтръгна от моите размисли, беше един геко от онзи вид, дето се среща във всяка къща на Цейлон. След като бе ловувал през цялата нощ, сега явно се канеше да се завърне в скривалището си зад огледалото и смяташе за свой дълг да ме предизвести за намерението си с доверчивото си цвъртене.
	За всеки новак появяването на гекото е изненадващо, а отначало дори и малко страшничко. Това дребно симпатично гущерче се среща много често във всяко жилище, през деня се крие в пукнатините на стените, в ъглите и цепките на мебелите и се показва едва вечерта след запалването на светлините, за да започне да лови заспали насекоми. Тъй като гекото е нощно животинче и той подобно на котките има тесни отвесно разположени зеници, които силно се разширяват в тъмнината. Чрез намиращите се по пръстите на краката му кръгли смукалца той е в състояние чевръсто да се катери насам-натам по стените, както и спокойно да се разхожда по таваните на помещенията. Той е доверчив и лесно се опитомява. Даже свиква по време на хранене да се приближава до масата и да си похапва от падналите трошици.
	Станах и започнах да се обличам. Току-що бях свършил с тази работа, когато дойде един човек, изпратен от Рафли да ме повика. След като влязох в стаята му, видях, че е седнал на чашка чай, но иначе беше вече напълно готов за излизане.
	— Good morning, Чарли — поздрави ме той. — Приготви се, заминаваме! Изпратих вече човек да съобщи на мюдюрина, че тръгваме, а също така дадох уговорения знак на моя щурман, че го викам да дойде тук.
	При последните си думи той посочи един шал, провесен от прозореца му като знаме, който лесно можеше да се забележи от яхтата. И сигурно го бяха видели веднага, понеже все още не бяхме свършили закуската си, когато в стаята влезе един мъж, чиято външност още от пръв поглед издаваше моряка. Той беше висок и слаб, с остри черти на лицето, имаше както стойката, така и провлачената походка на тези хора, а погледът на малките му умни очи бе ясен, горд и самоуверен.
	— Welcome, Том! — поздрави го Рафли. — Какво е положението на яхтата?
	— All right, сър! На борда всичко е наред.
	— Има ли достатъчно въглища?
	— Йес, сър! Могат да ни стигнат чак до Япония.
	— Храна и муниции?
	— Нищо не липсва. Що се отнася до хранителните провизии, то те се изразходват, докато с мунициите съвсем не е така. От нашето приключение на географската ширина на Байа, където така подредихме онзи кораб с черни роби на борда, ние изобщо не сме дали нито един изстрел. Нашата „дълга Хариет“ има толкова точен мерник, а въпреки това си стои на палубата също като жената на Лот, която навремето, и аз не помня вече по каква причина, била превърната в стълб от сол. Това положение не се издържа повече! Сър, аз съм добър артилерист. Дайте ми в най-скоро време някой удобен случай да чуя рева на моята „Хариет“, иначе ще се пръсна от скука!
	Рафли се усмихна.
	— Имай само търпение, стари морски вълко! Все ще дойде удобен момент за някой и друг хубав изстрел.
	— Едва ли ще стане тук, сър. Страшно ми се иска колкото е възможно по-скоро да излезем в открито море. Ако беше моя тази чудесна яхта, с която наистина не може да се мери никой друг плавателен съд, то отдавна да съм вдигнал котва и да съм отплавал надалеч.
	— Well, Том, ами тогава вдигай котва!
	— Възможно ли е, сър?
	— Разбира се! Още днес тръгвам с кола за Коломбо и нямам намерение да зарязвам яхтата тук. Затова отплавайте колкото се може по-скоро, за да ви заваря в пристанището на Коломбо.
	— Добре, сър Рафли. Колко път има по суша до града?
	— Седемдесет мили.
	— Тогава ще успея да хвърля котва там, преди да сте пристигнали. Ще сте там още тази вечер, нали?
	— Така мисля.
	Щурманът се сбогува.
	След като морякът си отиде, се появи един пратеник на мюдюрина. Чиновникът ни молеше да си услужим с неговата карета. Приехме. После дойде Калади, за да ни каже „добро утро“. Англичанинът го попита:
	— Говори ли с Молама?
	— Да, сахиб.
	— Ще дойде ли с нас?
	— Разказах й за двамата махараджи от Запада, които са толкова могъщи и добри. Тя ще дойде, за да ви служи.
	— А какво каза баща й?
	— Молама няма нито баща, нито майка, нито братя, нито сестри. Има само мен.
	— Тогава побързай да отидеш при нея! След един час тръгваме. Ще ви чакаме при жилището на мюдюрина.
	— Мюдюринът няма ли да ме задържи?
	— Не бих го съветвал. А сега върви и спокойно се върни!
	Скоро, само с един поглед, хвърлен към пристанището, можехме да се убедим, че яхтата е започнала да подгрява котлите си. Коминът й бълваше вече гъст черен дим. Платната й бяха вдигнати, а котвата прибрана и в същия миг, когато напускахме хотела, малкият плавателен съд с остър кил потегли, за да излезе в открито море и насочвайки се към Бентоте и Калтура, да стигне до столицата Коломбо.
	Макар и по суша, ние също трябваше да се движим в споменатата посока. Това бе такова пътуване, през такива местности с райски красоти, каквото не бях предприемал дотогава.
	В дома на мюдюрина ни предложиха най-прекрасните освежителни напитки и плодове, каквито могат да се намерят в страната. После пред къщата бяха докарани две купени в Англия каляски с по шест коня от стройната и изящна индийска раса. Едната беше за Рафли и мен, а другата за мюдюрина. Калади и Молама също получиха една кола от онези, които, строени в цяла редица, очакваха нашето потегляне. По чисто индийски обичай пред дома на висшия чиновник стояха и чакаха не по-малко от стотина кули, бързоходци, слуги, готвачи, както и други придружители. Бързоходците бяха спешени, а останалите бяха на коне или в различни коли, така че всеки, който ни срещнеше, можеше да се убеди, че има честта да се отдръпне от пътя на много високопоставени господа.
	Най-сетне потеглихме. Излязохме от Поен дьо Гал и чак до Коломбо пътувахме по добре поддържан път, от двете страни на който непрекъснато се редуваха села. Къщите надничаха от пищната южна растителност като ковчежета за скъпоценности.
	По отношение на растителния свят никое друго селище по света не може да се мери с Поен дьо Гал. Най-характерното дърво за онези области е папаовото дърво (Carica papaya), което има стройно, високо, много равномерно изтъняващо нагоре стебло, напомнящо на парашут, където се крият светлите му, подобни на пъпеши плодове. Беше още ранно утро. Човек трябва да е бил в онези географски ширини, за да опознае вълшебната красота на първите дневни часове в тропическата зона. Такъв чист и благоуханен въздух гали лицето ти! Невероятната синева на небето се отразява в кристалните води. Нежният полъх на ветреца носи срещу нас опияняващия аромат на милиони цветя и цветчета. Какво непознато дотогава чувство на възхищение приповдига сърцето, с какво невярващо удивление оглеждаш непознатите и странни неща, на които се натъкваш на всяка крачка! Има нещо толкова величествено във впечатлението, което тропическият свят прави на чувствителната душа, че само след престой от някой и друг месец човек получава усещането, сякаш е бил там вече дълги години. Тук всичко изглежда ново, необикновено и поразително. Сред тези села и поля, в непроходимите гори се заличават почти всички спомени за нашите европейски форми, представи и явления, понеже обликът на всеки пейзаж се определя преди всичко от растителния свят. Със своето масирано присъствие, с невижданите си форми и яркост на багрите той и само той влияе най-осезаемо на нашето въображение. Колкото едно впечатление е по-ново и по-силно въздействащо, толкова по-бързо и по-енергично спомага за избледняването на предишните представи и спомени. Защото тяхната сила им придава само мнима дълготрайност. Под вълшебното небе на юга светлините и омайващият въздух даряват с истинско великолепие дори най-сивото и безлично кътче. Слънцето разпръсква не само ослепителна светлина, а същевременно обагря всеки предмет и го обвива в съвсем лека омара, която, без да пречи на прозрачността на въздуха, прави багрите по-хармонични, омекотява въздействието на ярките лъчи и потапя цялата природа в такова спокойствие, което се промъква и в нашите души.
	Никой друг не може да оцени по достойнство прелестите и природата на Цейлон така, както ловецът. Преследването на дивите слонове често го води на такива места, чиято несравнима красота едва ли може тъй лесно да се разкрие пред очите на някой друг човек, освен може би, да речем, на войниците, изпратени да се бият срещу разбунтували се туземци. Едно пътуване около острова на параход или на увеселителна яхта, по време на което се спира във всички по-големи и по-малки пристанища — ето това би дало възможност на почитателите на живописните и красиви пейзажи да видят много от великолепната природа на Цейлон. Всички, които го посещават, трябва да признаят, че той действително е прочутата и толкова възхвалявана вълшебна страна на Изтока.
	Пътят от Поен дьо Гал за Коломбо се вие по крайбрежието. Между него и морето се простира само тясна ивица от кокосови палми, в чиято сянка се гушат нагъсто следващите едно подир друго села. В случая човек не бива да си представя ниските широки корони на нашенските овощни горички. Кокосовите палми, които обичат да се накланят към морето, се издигат на височина от двайсет и пет до трийсет метра, че понякога и повече, и едва на тази височина на стройните им стволове се намират техните разкошни перести корони. Това отнема на пейзажа монотонността, която би била неизбежна, ако кокосовите палми имаха съвсем еднаквите, равномерно и правилно издигащи се контури на палмите арека, които ги карат да изглеждат тъй прелестни, стройни и нежни.
	Пътуването ни беше бързо и безпрепятствено. Още бяхме доста далеч от Коломбо, когато вече по-гъстите редици от по-добре построени жилища, както и виждащите се тук-там европейски къщи, ни показаха, че се приближаваме до столицата. По много приятен начин кокосовите горички се редуваха с правителствените градини, засадени с канела. Този храст, който носи такива големи печалби в търговията, достига на височина до метър и половина и твърде прилича на люляка — както по цвета, тъй и по формата на листата си. С всяка измината крачка пътят се оживяваше от все повече какви ли не живописни човешки фигури. Вече се намирахме в предградията на Коломбо, които обаче заради защитните укрепления са отделени от същинския град чрез твърде обширно открито и незастроено място.
	Най-сетне минахме покрай прочутото, считано от всички сингалци за свещено, дърво „баниане“, чиито главни корени са забити в земята от едната страна на пътя, докато, спускайки се от великолепно разклонената му великанска корона, един от неговите въздушни корени се беше забил в плодородната почва от другата страна на широкия коларски път, където беше образувал втори як и дебел ствол. Това дърво е едно наистина разкошно творение на тропическия растителен свят, една действително царствена издънка на майчинската утроба на този благословен остров.
	Малко преди залез слънце стигнахме в Коломбо. Там бяхме посрещнати от един пратеник на губернатора, който бе получил нареждане да ни придружи до хотел „Queens-house“. Там ни бе предложено всичко, от което се нуждае човек след еднодневно пътуване в онези географски ширини: прохладни стаи, разкошна баня, спокойствие, почивка и храна. След ядене заедно с Рафли излязох извън крепостните зидове и се насочихме към морския бряг, където се събира изисканото общество на Коломбо, което се разхожда или с карети, или на коне, или пък пеша.
	До пътя на едно просторно открито място една войскова част от гарнизона на укрепленията, съставен от индуси, провеждаше учение под ръководството на английски офицери. Съобразявайки се с климата, подобни занимания се състояха само в прохладните утринни и вечерни часове.
	Седнахме на една пейка. По време на краткото тропическо здрачаване шумът на морския прибой достигаше до слуха ми като ясно доловим и разбираем говор. Какви странни мисли ме връхлитаха и се преплитаха в главата ми! Ту спирах поглед на суетнята на дребните черупчести мекотели в краката ми, ту погледът ми се зарейваше далеч над безкрайната морска синева. От дясно бе градът със своите укрепления, а отляво — огромен английски хотел, заобиколен от гъста редица кокосови палми, чиито перести корони шумоляха, поклащани от вечерния вятър. Имах чувството, че сънувам. Просто трябваше от време на време да си припомням, че действително се намирах на остров Цейлон. Преживявания от миналото, предстоящи събития, както и образи, рожба на чистата фантазия, се сливат с настоящето в едно странно полусъзнателно съществуване. После човек си спомня само твърде смътно в каква посока са се гонили неспокойните му мисли. Необичайните нови впечатления и чуждата непозната обстановка тъй много объркват, и все пак такива часове остават в съзнанието ни като най-богатите и най-скъпи спомени, които отнасяме със себе си в родината.
	Междувременно бе настъпила нощта и войсковата част със звучна музика отдавна се беше оттеглила в града, когато се отправихме обратно към „Queens-house“. Пред вратата ни очакваше щурманът Том.
	— Пристигнахме, сър! — доложи той кратко по моряшки.
	— Well, момчето ми, но къде е яхтата? Не я забелязах, въпреки че дълго я търсих.
	— Тя е зад скалите встрани от пристанището, сър. То е изложено на вятъра, а в тези райони хич не са рядкост по-силни пориви, които могат да преобърнат тримачтов кораб като градински стол.
	— Well done!* Има ли нещо ново на борда?
	[* Добре направено! Б. пр.]
	— Не. Но извън борда направих едно наблюдение, за което трябва да ви докладвам, сър.
	— И какво е то?
	— Забелязахте ли китайския кораб, който вчера напусна пристанището?
	— Йес.
	— Доста ме учуди както конструкцията му, така и неговият такелаж, а не ми беше и съвсем ясно, накъде ли всъщност искаше да се отправи, тъй като нали североизточният мусон му пречеше да отплава по обичайния морски път. После ми направи впечатление, че тази сутрин в „черния град“ на Поен дьо Гал, където живеят само туземци, били изчезнали не едно и две девойчета. А докато бях на котва до китаеца, забелязах, че на борда му имаше няколко сингалки.
	— Мислиш, че е girl-robber?* Pshaw!
	[* Похитител на девойки. Б. нем. изд.]
	— О, да, има един girl-robber, сър, някакъв ловец на момичета! Слушах много да се говори за него в кръчмата. Той е китайски пират и слиза на един или друг бряг, за да отвлича девойки, които принуждават после да станат жени на неговите хора. Както разправят, тази банда живеела на някакъв самотен остров.
	— Възможно е, но изобщо не ме интересува.
	— И мен също, ала при днешната вест неволно се сетих за този пират. Тъй като внимателно бях наблюдавал сингалките на борда на „Хайанг-дзъ“, знаех много добре, че те не бяха върнати на сушата. След това ми хрумна историята на вашия Калади, чиято любима е била нападната от един човек на джонката, а днес…
	— А днес какво? — попита Рафли, чието любопитство се беше събудило.
	— Беше по обед. Морето бе слабо развълнувано и пътувах почти без дим. Освен това бях скъсил платната, така че не беше никак лесно да бъдем забелязани отдалече. И ето че по едно време видях китаецът да плава пред мен. Беше опънал всичките си платна и летеше по вълните като хубав кон при лов на лисици. Ала не можеше да се мери с яхтата. Догоних го, а той ме забеляза едва след като се приближих на не повече от четвърт миля. Веднага си надяна маската, обаче с помощта на далекогледа бях видял вече достатъчно.
	— Какво?
	— По едно време реши да си проветри трюма и освен люковете бяха отворени още осем дупки, които изглежда бяха изрязани с единствената цел да може през тях да стрелят оръдия. С вързани ръце, на палубата седяха четири жени, които при приближаването на яхтата незабавно бяха свалени долу в някоя от каютите.
	— Ти заговори ли джонката?
	— Естествено.
	— И какво ти отвърнаха?
	— Джонка „Хайанг-дзъ“, тръгнала за Чила.
	— Било е лъжа. Че какво ли ще прави китаецът в Чила? Вчера излезе толкова леко от пристанището, че сигурно нямаше никакъв товар, а в Чила не могат да се намерят каквито и да било стоки за товарене. Тези негодници ми се виждат подозрителни и ще ми достави голямо удоволствие да наблюдавам действията на кораба им.
	— А как, с помощта на яхтата ли?
	— Разбира се. Тръгвайки оттук, ние ще минем през Канди за Корнегале и така ще стигнем до бреговете на Алигаторската река, наричана от сингалците Кимбу-Ойя. На връщане ще поемем с лодка по реката и този път ще ни отведе до Чила. Там ще ни чака яхтата, а докато дойдем, ти ще имаш време да се оглеждаш и да разбереш какви ги върши китаецът.
	— Сър, кога ще пристигнем в Чила?
	— Не знам точно.
	— Е добре. Имате ли някаква друга заповед?
	— Не, можеш да тръгваш!
	На следващото утро продължихме пътуването си за Канди, някогашната столица на острова и настояща резиденция на местните крале. Разстоянието между Коломбо и Канди може да се измине за осемнайсет часа. Пътят, който ни бе водил все на север от Поен дьо Гал, малко зад Коломбо изведнъж свърна на изток. Скоро горичките от кокосови палми изчезнаха и млади оризища със своята нежна свежа лъскава зеленина предлагаха на очите много приятна гледка. После се заредиха насаждения от палми врека и дървета сурива, между чиито гъсти и големи листа някак многообещаващо надничаха жълтите им цветове. Особено приятно впечатление ни правеше големият контраст между могъщите черни гнайсови скали, от които се образуваха тукашните планини, и нежните разноцветни, плъпнали нагоре по тях пълзящи растения. Отделни групи от хлебни дървета се редуваха с кафеени, захарни и индигови плантации. После се появи джунглата — една непроходима хаотична плетеница от пищни увивни и пълзящи растителни видове, дървета и храсти, в чиято свежа зеленина бяха втъкани ярки цветове. Най-сетне видяхме, че пътят започна да се оживява.
	Срещахме много волски каруци. Опитомени слонове носеха на гърба си хора или пък работеха нещо край пътя, който се виеше по склоновете на планината Кадагавана все по-нагоре, за да предложи на пътниците нови и нови природни красоти. После на върха на планината пред очите ни се откри такава гледка, каквато едва ли може да се срещне и в европейските Алпи. Могъщи скали, остри върхове, опасани с венци от цъфтящи дървета, сякаш феи бяха засадили своите горички по околните височини, за да живеят в тях, скатове, напомнящи изкуствени паркове с буйни потоци, водопади и кротко бликащи извори… а на преден план — хълмистата равнина. Всичко това, окъпано в мека златиста светлина, представляваше такава широка панорама, каквато човешкият творчески дух никога не би могъл да създаде в подобни цветове и ничие перо не е в състояние да я опише такава, каквато е.
	Околностите на Канди приличат на огромна градина. Вниманието на чужденците се привлича най-силно от дърветата талипут. Миртата и лавровото дърво са много красиви и се срещат често. Разкошни златожълти слънчогледи и пищни балсамини* предлагат такава хармония на багрите, каквато не може да постигне върху платното си и най-сръчният художник. И сред тези чудеса на растителния свят живеят какви ли не най-необикновени животни. Със силни крясъци от клон на клон се мятат маймуни. Папагали и други птици с нежни форми и великолепни цветове прелитат на многочислени ята или пък са накацали сред гъстия листак, сякаш самите те са ярки и пъстри цветове. Нийде другаде по света няма толкова красиво обагрени пеперуди, както на Цейлон. На едно място може да се види как дървесната жаба се промъква в отворените чашки на огромните цветове, а на друго пък — как на някой ствол като късче метал блести раираният или петнист гущер. От време на време някоя гигантска змия показва лъскавата си кожа, напомняща шарките на мрамора, като ловко се измъква от сенчестото блато, за Да се попече на топлите слънчеви лъчи. На едно място виждаш как слон се носи в тежък тръс, игриво размахвайки дългия си силен хобот, а на друго — как леопард с бързи скокове прелита в тъмните сенки между дърветата. Зърнал е някаква плячка, която едва ли ще му се изплъзне.
	[* Няколко вида увивни или декоративни растения с красиви цветове. Б. пр.]
	Вечерта пристигнахме в Канди. Вече ни очакваше многобройна група посрещачи: губернаторът, губернаторският агент, най-важните личности в управлението, както и целият офицерски корпус от полковника, та чак до младшия лейтенант. Хората ядоха и пиха, шегуваха се и се смяха, танцуваха под звуците на специална музика, така че вечерните часове се изнизаха незабелязано.
	На сутринта нашата компания потегли в посока на Корнегале, наричан от сингалците Курунаи-Гале. Този град е една от старите столици на острова и между 1319 и 1347 е бил резиденция на местните крале. Жилището на най-висшия административен чиновник се намира сега на мястото на някогашния дворец и земята наоколо е осеяна с какви ли не останки от колонади и орнаменти — развалините на кралската постройка. Новият град се състои от бунгалата на европейските чиновници, всяко от които е заобиколено от градина, от две-три улици, заселени с потомците на холандци и араби, и най-сетне от голям местен базар с обичайните стоки като ориз, къри и какви ли не други неща, които се използват от населението.
	Прелестта на града се дължи на неговото необикновено красиво разположение. Корнегале е сгушен в сянката на огромна гнайсова скала, която почти изцяло е лишена от каквато и да било зеленина и в течение на дълги години е била така загладена и оформена, че е придобила съвсем точните контури на легнал слон. Ето защо са я нарекли Аетагала, тоест Скалата на слона, или Скалата на тъскър, тъй като „тъскър“ на английски означава мъжки слон с големи бивни зъби. Но Аетагала е само последната брънка от цяла верига от подобно оформени скалисти възвишения, които точно тук внезапно свършват, и заради фантастичните си силуети, образували се под влиянието на различни атмосферни явления, са получили имена като Скалата на костенурката, Скалата на змията, на тигъра, на рибата и Скала на орела. Тези, предизвикващи учудването ни скални масиви имат толкова силно въздействие върху сингалците, че например в стари документи за предоставяне за ползване на земни участъци се срещат изрази като „докато светят, слънцето и луната и докато съществуват Аетагала и Андагала“, което ще рече „за вечни времена“.
	Корнегале е сборно място на будистите. Те се стичат от най-отдалечените кътчета на острова, за да посетят издигащия се на върха на скалния масив храм, до който се стига по стръмни пътечки и изсечени в камъка стъпала. Главният обект за отдаване на смирена почит е вдлъбнатината в гранита от човешки крак, който е подобен на свещения отпечатък от стъпалото на връх Адам, чиито стръмен и остър силует е ясно видим за поклонниците на Аетагала на разстояние от около четиридесет мили.
	Понякога в резултат на горещината, непрестанно излъчвана от напечените скали, жегата в Корнегале е много голяма. Затова привечер става почти непоносимо топло, а и задушната нощ е толкова кратка, че до изгрев слънце е невъзможно да настъпи по-чувствително охлаждане на въздуха.
	Поради подобни причини се случва реките и езерата да пресъхнат. Тогава страданията на дивите животни достигат до такава степен, че много крокодили и мечки се появяват в града, за да пият вода. В такива случаи животните започват да напускат дивата каменна пустош, която обикновено обитават. Те знаят, че в крайморските низини няма подобни лишения. Там земята е изключително плодородна — големи площи се засаждат с ориз, памук и плодни дървета. Всяка къща и всяка колиба е заобиколена от градина, където растат кокосови палми и арека, дърветата „джак“ и кафеени храсти. Навсякъде, докъдето е стигнал плугът, околните хълмове са покрити с пищна растителност, а на всички страни се простират прорязаните от реки гори, в чиито сенки се срещат в изобилие както слонове, тъй и друг дивеч.
	Достатъчно добре известно е, че слонът се използва за какви ли не работи, при които неговата огромна сила трябва да се съчетава и с разсъдливост. Когато се почувства липса на опитомени животни, веднага се организира лов, в който участват не само ловците и определените за тази цел хора, но и цялото население от околността. Хората се стичат от места, отдалечени по няколко мили, за да присъстват на толкова вълнуващо удоволствие. Тъкмо в тези дни нуждата от слонове беше станала твърде остра и началникът на отдела за цивилно инженерство беше помолил губернатора да му разреши да организира хайка за слонове. Губернаторът беше дал съгласието си и същевременно бе използвал случая със съответната Покана да засвидетелства вниманието си към сър Джон Рафли.
	Всичко бе подготвено за посрещането ни и само ден след пристигането ни в Корнегале ние се отправихме към отдалеченото на около двайсетина мили от града място, където беше изграден коралът. Земята, по която яздехме, отивайки към сцената на предстоящия лов, показваше ясни следи от продължителна и тежка суша. Поради липсата на вода повечето нивя изобщо не бяха обработени, а почти пресъхналите езера бяха покрити с листата и розовите цветове на лотоса.
	Цялата ни компания имаше толкова ориенталски вид, колкото и местностите, през които минавахме. Губернаторът, неговият щаб и цялото му домочадие образуваха дълго шествие, което се придружаваше от местната му прислуга, конярите и бързоходците. Дамите пътуваха в паланкини, а децата ги носеха в нещо като столове, закрепени върху пръти и засенчени за повече прохлада с навеси от свежи палмови листа от талипут.
	След като обработваемата земя остана зад нас, пътеката ни поведе през открити оголени площи и най-сетне навлезе в гората, в сянката на вековни дървета, обрасли до короните си с пълзящи растения, украсени с естествени гирлянди от „convolvulus“ и орхидеи. Царящата наоколо тишина бе нарушавана само от едва доловимото жужене на насекомите, както и тук-там от пронизителния крясък на пухестоглавия папагал,, или пък от мелодичното чуруликане на златистата авлига. Прекосихме широките песъчливи корита на две пресъхнали реки. По бреговете им се издигаха могъщи дървета, сред които най-внушителен бе комбукът (pentaptera paniculata), от чиято бяла като вар кора местните туземци приготвят един вид лепило за техния бетел, а от клоните му над безводните речни корита висяха великанските шушулки на бобовото растение пусноаел (entada pursaetha).
	След като изкачихме стръмния бряг на втората река, ние се озовахме точно срещу временната постройка, издигната в непосредствена близост до корала за нашата многочислена група. Тези прохладни и приятни жилища бяха направени от клони с покриви от палмови листа и ароматна лимонова шума. Освен една трапезария и цяла редица от спални помещения, в постройката имаше кухни, килери и обори — всичко това беше построено от туземците само за няколко дни.
	Що се отнася до избора на ловния район, то винаги се предпочита да е разположен в непосредствена близост до някоя от пътеките, които животните обикновено използват при ежегодните си странствания в търсене на вода и храна. Освен това абсолютно необходимо условие е наличието на река, и то не само заради нуждите на слоновете през времето на тяхното подплашване и гонене към корала, но и за да им се даде възможност да се къпят и разхлаждат и след затварянето им в ограденото място, както и докато трае опитомяването им.
	При построяването на корала най-грижливо се избягва изсичането на дървета и храсти вътре в самия него и още повече пък откъм страната, откъдето се очаква появяването на слоновете, за да може гъстата им зеленина да прикрива по-добре оградата. Използваните за направата й дървета, имат диаметър от около двайсетина сантиметра. Забиват се приблизително на един метър в земята и остават да стърчат на четири-пет метра над нея. Между тези огромни колове се оставят такива разстояния, колкото да се промъкне човек. После отвесно забитите дървета се свързват помежду си с напречни греди, и то с помощта на бамбук и на гъвкавите увивни растения, наричани „въжетата на джунглата“, а накрая цялата ограда се подсилва отвън с чаталести подпори, които се слагат там, където се кръстосват отвесните и хоризонтални стволове, така че при евентуално втурване на силните диви слонове на една или друга страна да се предотврати рухването на оградата. В единия край на корала се оставя един отворен вход, който с помощта на плъзгащи се напречни греди може да бъде затворен, а от двата ъгъла на страната, откъдето се очаква появяването на животните, продължава на известно разстояние също така здрава ограда и то пак добре прикрита от околните дървета, тъй че ако стадото се опита да побегне наляво или надясно, вместо да се насочи към входа, то се вижда внезапно спряно и принудено да премине през портата.
	Близо до оградата на няколко могъщи съседни дървета беше направена наблюдателна площадка за компанията на губернатора, откъдето удобно може да се следи всичко: от навлизането на стадото в корала до отвеждането на вече опитомените слонове. Колкото и да е масивна и солидна описаната сграда, все пак тя не е в състояние да устои на яростното нападение на някой разбеснял се слон. Съществуват не един и два примера за нещастни случаи, станали при опита на цялото стадо да си пробие път. Впрочем, въпреки всичко и без друго не се разчита чак толкова на здравината на оградата, колкото на боязливостта на пленените животни, които не съзнават собствената си сила, както и на смелостта на ловците и на храбростта им, с която съумяват да подчинят на волята си могъщите животни.
	Обикновено такъв лов протича по следния начин:
	Щом коралът стане готов, гончиите започват да събират слоновете. За тази цел често се налага да образуват огромен кръг с обиколка от много мили, за да обградят достатъчно голям брой животни. Необходимите предпазни мерки изискват голямо търпение. Трябва да се избягва всичко, което може да разтревожи слоновете и да събуди подозренията им, защото иначе те ще избягат. Тъй като общо взето природата на тези животни е миролюбива и се стремят само към едно — да се хранят необезпокоявано, те инстинктивно се оттеглят дори при най-малкото притеснение и при най-слабите признаци на тревога. Хората използват тази боязливост и плашливост като причиняват точно толкова шум, колкото е необходимо, за да ги подкарат в желаната посока.
	По този начин няколко по-малки стада се събират на едно място, което може напълно да бъде обградено от гончиите и тогава ден след ден те полагат големи усилия да вкарат слоновете между оградите на корала. Ако у животните се породят подозрения или ако се проявят признаци на безпокойство, се прибягва до по-драстични мерки, за да се попречи на бягството им. На разстояние от около десетина метра помежду им по цялата линия на гончиите се напалват огньове, които се поддържат денонощно. Броят на гончиите се увеличава, достигайки често до четири или пет хиляди души, а през джунглата старателно се изсичат и проправят пътеки, за да се осигури необходимата връзка между тях. При това предводителите им постоянно извършват проверки, за да се убедят, че всеки се намира на поста си и зорко бди, тъй като и най-малката немарливост на едно-единствено място може да има за последствие бягството на цялото стадо и така само за миг да се провали трудът на хората, полаган в продължение на дълги седмици. По правило такава повишена бдителност осуетява всеки опит на слоновете да избягат. Освен това бързо може да се съберат достатъчно хора при всяка застрашена точка от веригата, за да ги отблъснат. Най-сетне слоновете се озовават толкова близо до входа в оградата, че двата края на кордона на гончиите стигат до самия корал и заедно с него образуват кръг с дължина на обиколката от около две английски мили, в който остава затворено стадото, докато се даде сигнала за последното действие — да се пристъпи към самото му вкарване в корала.
	Често подготовката за лова трае с месеци, а в решителните мигове присъстват хиляди хора, за да се наслаждават на рядкото зрелище.
	След като пристигнахме, най-напред всеки получи спално помещение. После всички се събраха в трапезарията и щом се нахранихме, се отправихме към наблюдателната площадка. Тогава губернаторът даде знак да се започне заключителната част от лова.
	От храмовете и от различните вождове бяха изпратени известен брой питомни слонове, за да помагат при залавянето на дивите си събратя. Тези незаменими животни стояха съвсем близо под нас и доволно се разхлаждаха, като си вееха @с големи листа. Ловците бяха обградили четири различни стада с общ брой около седемдесет животни, които в момента се криеха недалеч в джунглата. Не биваше да вдигаме никакъв шум. Всеки можеше да разговаря със съседа си само шепнешком. И многочислената армия от гончии пазеше такава тишина, че от време на време се чуваше пращенето на клонките, когато някой от слоновете откъсваше едно или друго листо.
	Щом се разнесе пронизителното изсвирване на губернатора, цялата картина внезапно се промени. Проехтяха крясъци от хиляди човешки гърла, затрещяха изстрели, забиха барабани, дочуха се и удари на тамтами. Този шум се поде откъм най-отдалечената страна на обградения терен, тъй че слоновете с бърз бяг се спуснаха право към корала. Гончиите, застанали по страничните линии, се държаха тихо и спокойно, докато животните преминеха край тях и едва тогава те подемаха крясъците на останалите и се втурваха подир слоновете, удвоявайки всеобщата олелия. Шумът нарастваше и замираше ту от едната, ту от другата страна според това накъде се насочваше стадото в пълното си объркване, за да се опита да пробие кордона на ловците, което, впрочем, не му се удаваше.
	И ето че най-после в непосредствена близост до нас запукаха клони и нещо в гъсталака запращя. Първият слон изскочи от джунглата и като обезумял се втурна напред, последван от цялото стадо. Но забеляза входа и изглежда у него се събудиха подозрения. Обърна се, и повеждайки останалите животни, той се върна обратно в гората. Адският шум започна отново и подплашените слонове се появиха пак, но бяха твърде предпазливи, за да влязат в корала, и ето че отново потърсиха убежище в гората.
	Това даде повод на туземеца, който ръководеше целия кордон на гончиите, да дойде при нас и да се извини пред губернатора. Сигурно водачът на слоновете е бил попадал някога в подобно положение и след като се е спасил с бягство, вече беше захитрял. И понеже стадото проявяваше явни признаци на силно раздразнение, а и този вид лов е много по-труден през деня, отколкото през нощта, когато огньовете и факлите оказват двойно по-силен ефект, то водачът на ловците поиска да отложат последната най-трудна фаза за вечерта, когато тъмнината несъмнено щеше да им помогне. Губернаторът удовлетвори желанието му и се разпореди да се осигурят необходимите факли.
	— Чарли — обади се Рафли, щом разбрахме за промяната в намеренията на ловците.
	— Сър Джон?
	— До свечеряване има сума време.
	— Съвсем вярно. Как ще го прекараме?
	— Мисля да вземем нашите пушки и малко да се поразходим в гората.
	— Аз съм на съвършено същото мнение.
	— Калади!
	— Сахиб!
	— Идваш с нас! Ти си добър стрелец и можеш да вземеш моята пушка. Къде е Молама?
	— В кухнята.
	— Нека се качи горе, за да пази стаите ни! Ще оставя тук моята чадър-лула и за този предмет тя трябва особено много да внимава.
	Калади извика годеницата си. После се сбогувахме с губернатора и се отправихме към вековната гора, последвани от верния сингалец. Той носеше карабината на англичанина с такова изражение, от което ясно си личеше голямото му желание да даде с нея някой и друг майсторски изстрел.
	Най-много дивеч можеше да се намери близо до водата. Ето защо тръгнахме надолу покрай пресъхналото корито на реката, докато стигнахме мястото, където се вливаше в Кимбу-Ойя, а тя от своя страна имаше достатъчно вода. В резултат на това по бреговете й се срещаха далеч повече животни, отколкото по другите места, откъдето бяхме минали.
	Предлагаше ни се възможност да стреляме кажи-речи всяка минута, ала предпочитахме да изчакаме, докато се натъкнехме на такъв дивеч, който си заслужаваше куршума. Така в продължение на около два часа ние навлизахме все по-навътре във все по-силно сгъстяващия се горски сумрак, докато накрая някъде встрани от нас неочаквано чухме тръбенето на слон.
	— Чарли, това е някой тъскър, а може би дори да е и отшелник! — обади се Рафли.
	Отшелници се наричат онези животни, които се избягват от събратята си заради злобния им характер и по тази причина те са осъдени на самотен живот..
	— Ще се заемем ли с него?
	— Естествено! Go on!
	Запромъквахме се тихо между дърветата към мястото, откъдето непрестанно продължаваше да се носи тръбящият глас на слона. Несъмнено животното беше изпаднало в силна възбуда, за да издава толкова продължителен рев. Най-сетне се озовахме в непосредствена близост и веднага разбрахме каква бе причината за неговата възбуда. На хоризонталния клон на едно бананово дърво, плътно прилепен до него, се беше свил леопард, а отдолу стоеше стар мъжки слон и като не преставаше да тръби, се мъчеше с хобота си да достигне хищника.
	— Чарли, заеми се с котката, а аз ще се заема със слона! — тихо ми каза Рафли. За да вземе това решение, англичанинът сигурно се бе почувствал силно привлечен от разкошните бивни на този тъскър.
	Вдигнах пушката си и се прицелих. Изстрелът ми изтрещя. Леопардът трепна, лапите му се опитаха да обхванат по-здраво клона, при което ясно се чу как ноктите му се забиха в кората. Но после той се отпусна, по тялото му преминаха конвулсивни тръпки и животното падна на земята.
	В същото време се разнесе и изстрелът на англичанина. Изненаданият слон бързо се обърна към нас. Куршумът се беше забил в главата му точно под ухото.
	— Сър Джон, така не се стреля по слонове. Назад, иначе сме загубени! — подхвърлих аз.
	Карабината на Рафли беше едноцевна, а втората цев на моята пушка беше заредена със сачми. На Калади не можех да се осланям. Ето защо, щом видях, че разгневеният тъскър се втурна към нас с високо вдигнат хобот, побягнах назад в гъсталака. Сър Джон последва примера ми, но все пак поне един от двама ни щеше да отиде на оня свят, ако верният сингалец беше някой страхливец. Той остана спокойно на мястото си и когато слонът се приближи толкова, че кажи-речи можеше да го докосне с ръка, натисна спусъка. Куршумът улучи съвсем точно областта на сърцето, ала не успя да проникне достатъчно дълбоко.
	Яростта на животното, ранено на две места, не знаеше вече граници. То се втурна към Калади, за да го стъпче и после да го запокити с хобота си накъдето му видеха очите, но пъргавият сингалец захвърли пушката, бързо измъкна ножа си, изплъзна се от опитващия се да го сграбчи хобот, светкавично се озова при задните крака на слона и заби добре наточеното острие в задния от тях толкова дълбоко, че преряза сухожилието му.
	— Ха-на! — прозвуча победоносният му вик. Бях потърсил закрила зад едно дърво и чевръсто бях заредил пушката си. Щом чух вика му, аз се показах иззад ствола и видях как животното, издавайки болезнени звуци, се придвижваше на трите си крака и въпреки всичко се опитваше да докопа сингалеца. Вдигнах пушката и се прицелих в онова място на главата, където започва хоботът. Натиснах леко спусъка и могъщото животно изведнъж се закова на място като ударено от гръм. Постоя така няколко секунди напълно неподвижно, а после започна да се олюлява и най-сетне с надалеч разнесъл се стон рухна на земята.
	— Splendid!* Това се казва изстрел! — извика Рафли. — Веднага се вижда, че вече си стрелял по такъв дивеч. Well, искаше ми се да си заслужа слоновата кост, но ето, че тя е твоя, както и леопардът.
	[* Отлично, превъзходно! Б. пр.]
	— Че какво ли ще ги правя тези зъби? За Бога, вземи ги!
	— Нямам такова намерение! Ловният трофей, който ще занеса у дома, трябва да е ударен от моя куршум. Одери кожата на котката! Слона ще покрием с клони и утре ще изпратим тук нашите хора. Напред! Аз също искам да застрелям нещо!
	Направихме както предложи, а после, макар че беше вече доста късно, продължихме нашия лов.
	Бяхме вървели покрай водата може би петнайсетина минути, когато, тъй като вървях начело, пръв зърнах отпечатъците на човешки крака, които, идвайки от брега, изчезваха в гората.
	— Стой! Оттук са минали хора!
	— Оттук? — попита Рафли.
	— Да. Остани си на мястото, за да не заличиш дирята.
	— Я преброй колко са били!
	— Двама… трима… петима… шестима…
	— Zounds! Шестима ли? Че какво ли търсят шестима души на това място? Изглежда ми подозрително.
	— … седмина — продължих аз, — девет. десетима… дванайсет… били са тринайсет.
	— Тринайсет? Но това значи цял отряд! Какво ти е мнението, Чарли?
	От смайване пенснето му се плъзна чак до самия връх на носа. Някак очаквателно устата му остана широко отворена, а очите му ме гледаха през стъклата така, сякаш очакваше да му разкрия някаква важна държавна тайна.
	— Сър Джон, най-напред ми кажи ти какво мислиш!
	— Pshaw! В мореплаването може малко да те превъзхождам, Чарли, но на сушата ти си безспорният майстор. Който се е скитал като теб из всички кътчета на земята, той добре знае колко важна е една такава следа, а се е и научил правилно да разчита и анализира.
	Наведох се, за да разгледам отпечатъците.
	— Само мъже са. Един китаец и дванайсет сингалци или може би дори малайци.
	— Bless me!* Как го разбра?
	[* За Бога! Б. пр.]
	— Дванайсет от тях са боси, а обстоятелството, че палците на краката им са доста отделени от останалите пръсти, ме кара да мисля, че са по-скоро малайци. Както е видно от отпечатъците, тринайстият носи хапронг, вид обувки, които се използват само от китайците.
	— Откъде са дошли и какво търсят насам?
	— Какво търсят насам бихме могли да разберем, ако ги проследим, а откъде са дошли, навярно скоро ще видим.
	Вървейки обратно по следите на хората, аз се спуснах по доста стръмния бряг на дълбокото речно корито. Дирята минаваше току покрай самата вода и водеше нагоре срещу течението. Проследихме я надолу — аз вървях долу край реката, а двамата ми спътници — горе по високия бряг. След като крачихме около десетина минути, изведнъж се натъкнах на някаква лодка, която беше изтеглена от водата и най-старателно покрита с клони.
	— Чакай! Ей тук са слезли на сушата. Несъмнено са дошли, плавайки срещу течението. Скрили са лодката… ама тук наистина има и още една!
	— Какво? Две скрити лодки? И никакъв пазач при тях? Това е твърде подозрително — обади се англичанинът. — Онзи, който не е тръгнал по криви пътища, няма защо да крие лодките си, ами ще остави при тях и хора да ги охраняват. Чарли, спускам се при теб.
	— Добре, ела! М на мен цялата работа ми се струва съмнителна, но не толкова, защото са скрили лодките си, а защото тринайсетимата мъже не са изкачили веднага брега, ами първо са извървели значително разстояние нагоре покрай самата вода. Сигурно са постъпили така, за да прикрият следите си. Кой знае за какво ли нечисто дело са използвани тези лодки.
	— Да ги огледаме!
	С изключение на намиращите се в тях гребла, лодките бяха празни. Не успяхме да открием абсолютно нищо, което да ни даде възможност да стигнем до някакъв извод.
	— Какво ще правим, Чарли?
	— Хмм. Лодките са чужда собственост.
	— Но ако служат за постигането на някаква престъпна цел?
	— Сигурни ли сме в това?
	— Вярно, не сме, обаче страшно ми се иска да им пробия по една дупка, защото си мисля, че тези тринайсет негодници имат някакви подли намерения.
	— Ами ти какво би казал, ако лодките бяха наши и при завръщането си ги заварехме разрушени?
	— Щях да се ядосам и да пронижа с куршум главата на онзи негодник, който го е сторил.
	— Е, виждаш ли?
	— Добре де, тогава ще оставим лодките на мира. Но тази история ни отне много време и вече започна да се смрачава. Да се връщаме, за да не караме губернатора да ни чака!
	Поехме обратно. Свечери се и не беше никак лесно да се справим с пътя. Въпреки всичко след няколко часа стигнахме здрави и читави до корала, където се бяха разтревожили заради нас.
	Най-напред се оттеглихме в нашите помещения, за да пооправим малко външността си. Едва бях започнал с тази работа, когато от съседната стая чух как англичанинът извика:
	— Калади!
	Слугата му влезе при него.
	— Сахиб?
	— Къде е Молама?
	— Не знам. Откакто се върнахме, все още не съм я виждал.
	— И къде е моята chair-and-umbrella-pipe?
	— Какво?
	— Моята стол-чадър-лула! Няма я! Не я виждам, а нали настоятелно помолих твоята любима да я пази като зеницата на очите си!
	— Сахиб, ще потърся Молама и ще ти донеса лулата!
	След няколко минути влязох в стаята на Рафли. — Ще тръгваме ли?
	— Не. Моята чадър-лула е изчезнала. Трябва да разбера къде е.
	— Но губернаторът изпрати човек да ни каже, че трябва час по-скоро да отидем при него, защото не можел повече да удържа гончиите.
	— Все ми е едно. Искам си моята чадър-лула! Че какво са всичките гончии и слонове, взети заедно в сравнение с моя чадър? Калади, Калади, по дяволите, къде се запиля този човек?
	Изглежда силният му глас беше все пак чут, защото сингалецът влезе запъхтян. По лицето му се стичаха капки пот.
	— Сахиб, пак ли ме викаш?
	— Къде е тя?
	— Молама ли?
	— Молама? Какво ме засяга твоята Молама? Че коя е Молама и какво общо имам аз с тази лекомислена Молама? Говоря ти за моята чадър-лула.
	— Тя е в Молама.
	— Тъй ли? Ами къде е тя?
	— Не знам, сахиб.
	— Не знаеш ли? Обеснико, ако моята чадър-лула изчезне, тогава ще видиш какво ще ти се случи! Къде е отишло момичето с нея?
	— Не знам, но ще разбера. Разпитах и узнах, че тук са идвали цяла група девойки, за да вземат Молама на разходка в гората. Тя е тръгнала с тях, като е взела чадъра, защото ти лично си й го поверил.
	В този момент разговорът им бе прекъснат от втори пратеник на губернатора, който ни помоли незабавно да се явим на наблюдателната площадка. Рафли му обеща, а после пак се обърна към Калади:
	— Не го е направила, за да изпълни разпореждането ми, а само от суета. Искала е да се покаже пред другите с него. Върви и ми донеси този скъпоценен предмет, иначе ще ти се случи нещо, което ще е страшно неприятно и за теб, и за твоята Молама!
	Сингалецът побърза да се отдалечи. Сигурно и без друго вече достатъчно се беше разтревожил за своята възлюбена, която толкова лекомислено се бе осмелила да отиде на разходка в опасната гора заедно със своите другарки. А заплахата на англичанина без съмнение бе удвоила страховете му.
	Присъединихме се към свитата на губернатора и се изкачихме на наблюдателната площадка тъкмо навреме, за да видим как започна решителният етап на лова.
	А той протече изключително интересно. Малките огньове, от които на слънчевата светлина се беше забелязвал само димът, сега в тъмнината с червеникавата си жар се открояваха къде-къде по-ясно. Те осветяваха насъбралите се групи хора, докато пушекът им се виеше нагоре и изчезваше сред гъстата шума на дърветата. Многобройните зрители пазеха пълно мълчание. Не се чуваше ни най-малкият шум освен жуженето на едно или друго насекомо.
	И ето че изведнъж дълбоката тишина бе нарушена от далечните удари на барабан и от един пушечен залп, който ги последва. Това бе сигналът за подновяването на хайката. Със силни подвиквания и крясъци, ловците навлязоха в обградения от тях терен. В огньовете бяха нахвърляни сухи листа и клони, докато лумнаха високи пламъци. Така от три страни бе образувана огнена линия, а там, където се намираше входът на корала, всичко остана да тъне в пълен мрак. Точно натам се насочиха подплашените слонове, преследвани от пронизителните викове на ловците и шумотевицата, която вдигаха. Мачкайки храсти, чупейки малки и големи клони, животните се приближаваха. Скоро водачът на стадото изскочи пред корала, щом го зърна се стъписа за няколко кратки мига, хвърли наоколо яростен поглед, а после се втурна напред през отворената порта, повличайки цялото стадо подир себе си.
	Внезапно, като че ли с помощта на вълшебна пръчица, хиляди светлини пламнаха около корала, който до този момент бе обгърнат от най-дълбока тъмнина. В мига, когато в него влезе и последният слон, всеки ловец побърза да запали факлата си от най-близкия огън и да се втурне към оградата. Отначало пленените животни изтичаха до най-отдалечения край на обграденото място. Пресрещнати от оградата, те се върнаха обратно, но завариха входа затворен. Уплахата им беше голяма. С неподозирана бързина започнаха да кръстосват корала насам-натам, но на всички страни видяха, че е заобиколен с огньове. Опитаха се да си пробият път през оградата, ала с помощта на копията и факлите пазачите успяха да ги отблъснат, а в случай че всичко това се окажеше недостатъчно, хората стреляха с мускетите си във въздуха, което много плашеше животните.
	Но ето че по едно време те се събраха на група, сякаш искаха да направят съвещание, а после изведнъж всички заедно хукнаха в една и съща посока. Изглежда нищо не беше в състояние да устои под тежките им стъпки. Обаче огньовете отново лумнаха нависоко, затрещяха залпове и… бавно и разочаровано слоновете се върнаха на предишното си място в средата на корала.
	Силното впечатление, което правеше тази сцена, не се ограничи единствено върху насъбралите се зрители, а засегна и питомните слонове, оставени от външната страна на оградата. Още при първото приближаване на бягащото стадо, те проявиха най-живо съчувствие. Особено две от тези животни, застанали близо до входа, започнаха да проявяват признаци на извънредно силна възбуда, да си блъскат главите една в друга и да ровят земята с крака. Колкото повече се приближаваше шумът, толкова по-неспокойни ставаха те. Най-накрая, когато стадото се втурна в корала, един от тях се отскубна от хората, опитващи се да го задържат, и се затича към стадото, като изкорени едно доста голямо дърво, изпречило се на пътя му.
	Пленените слонове продължиха повече от час да кръстосват така корала и неуморимо отново и отново да атакуват коловете на оградата, като след всеки неуспешен набег тръбяха и ревяха от ярост. Непрекъснато се опитваха да съборят портата, сякаш знаеха много добре, че точно там би трябвало да си пробият път, тъй като нали оттам бяха и влезли преди малко. Ала всичките им нападения бяха отблъснати. Лека-полека опитите им да се освободят ставаха все по-редки и по-редки. Само отделни животни продължаваха да тичат насам-натам, но все се завръщаха обратно при другите, докато най-сетне цялото стадо се събра на едно място и образувайки защитен кръг около малките слончета, животните останаха неподвижни насред корала в тъмните сенки на дърветата.
	Тогава хората се заловиха с подготовката за охраната им през нощта. Застаналите на пост край оградата ловци получиха подкрепления, а в огньовете бяха нахвърляни много дърва, за да могат да поддържат високите пламъци чак до изгрев слънце. Тъй като до настъпването на утрото нямаше какво друго да се прави, ние се върнахме в стаите си.
	Веднага щом прекрачи прага на входа, англичанинът попита за Калади. Но никой не беше виждал сингалеца и в резултат на това Рафли бе обзет от направо неописуемо настроение.
	— Чарли!
	— Сър!
	— Ще се обзаложим ли?
	— За какво?
	— Че онези тринайсет негодници имат пръст в историята с моята чадър-лула.
	— Не виждам връзката. Как е възможно?
	— Да се обзаложим ли?
	— Нали знаеш, че никога не се обзалагам!
	— Вярно. Ти си много свестен човек, но като джентълмен не бих могъл да те представя на никой истински англичанин. Сигурно горчиво ще се разкайваш, че презрително се отказваш от всеки облог. Наистина, не мога да ти обясня точно каква е връзката между скритите две лодки и изчезването на моята чадър-лула, но имам предчувствие, че е така, а каквото предчувствам, обикновено винаги се сбъдва.
	— Сър, в случая си служиш със съмнителни величини и ми се струва, че аз… ха, ето че Калади идва!
	И наистина сингалецът влезе в стаята. Косата му беше в пълен безпорядък, дрехите му — разпокъсани, и целият бе облян в пот.
	— Сахиб! — извика той, после разтреперан от страх се приближи до Рафли и се хвърли на колене пред него.
	— Какво има?
	— Ти си махараджа, на когото никои не е в състояние да се противопостави. Само ти можеш да ми помогнеш.
	— Каква помощ искаш от мен?
	— Молама е отвлечена, Молама, светлината на моите очи, утехата на моята душа, звездата на моя живот!
	— Молама е отвлечена? Дано пукнат тези разбойници! Ами къде е моята чадър-лула?
	— И тя е изчезнала.
	— Къде са я отмъкнали?
	— Не знам!
	— Какво? Не знаеш? А кой ти каза, че Молама е била отвлечена?
	— Девойките, които са успели да избягат.
	— Девойките… аха, значи все пак е вярно — където се забърка някаква каша, там винаги имат пръст фусти! — Пенснето беше паднало от носа му и той имаше вид, сякаш бе загубил цялото си състояние заедно с Рафли-Касъл. — От кого са избягали?
	— От похитителите.
	— Е, ами че това се разбира от само себе си. Но какви са били тези похитители?
	— Един китаец и дванайсет малайци.
	— Мътните го взели! Чарли!
	— Сър Джон!
	— Виждаш ли, че щях да спечеля облога?
	— Както изглежда — да.
	— Не само изглежда, ами и действително е така. Ето че сега в мен се поражда едно определено подозрение. Калади, я разкажи всичко най-подробно!
	— Тичах около корала — поде сингалецът — и разпитвах за Молама, докато най-сетне узнах, че заедно с много други девойки е отишла в гората за цветя. Нищо друго не успях да науча, докато преди малко стигнах до едно място, където се бяха насъбрали много мъже и жени и се вайкаха. Бяха наобиколили две момичета, които разказваха как са били нападнати в гората. Удало им се да избягат, но другите били отвлечени от разбойниците. Молама била сред тях и носела чадъра-лула. Сахиб, върни ми я и аз ще ти бъда благодарен до края на живота си!
	— Чарли — обади се англичанинът, без да отговори на молбата на сингалеца.
	— Сър Джон!
	— Нали чу какво ми разказа щурманът?
	— Да.
	— Знаеш ли кои са похитителите?
	— Пиратите, които си търсели жени и живеели на самотен остров.
	— Тъй мисля и аз. Мога ли да им оставя моята чадър-лула?
	— Ти ще решиш.
	— И през ум не ми минава! Още отначало се бяхме разбрали, че искаме да се спуснем до Киумбу-Ойя и затова имаме на разположение една лесно преносима лодка. Калади, ти пак ще видиш твоята Молама!
	— Сахиб, ти си…
	— Добре, добре! Чарли, сбогувай се с губернатора! Само след час тръгваме! Нека правят със слоновете каквото си искат. Все едно ми е. Но аз на всяка цена трябва да си възвърна моята стол-чадър-лула, ако ще да плавам подир онези мерзавци докато… обиколим земята три пъти!

>>	Трета глава
>>	Преследването на пиратите

	След като пленените слонове прекарат първата нощ в корала, съпротивата им се прекършва. Те са изтощени и кротки. Изпълнени са с учудване и страх от всичко, което се случи около тях.
	Огньовете са вече угаснали, а около оградата се е струпала гъста верига от момчета и мъже, които са въоръжени с копия и дълги бели пръчки с обелена кора. Започва подготовката за вкарването на питомните слонове в корала, за да отведат пленените животни на по-сигурно място. Приготвени са голямо количество дебели въжета и примки.
	Когато всичко е вече напълно готово, внимателно се издърпват гредите, препречили входа, и безшумно се пускат да влязат вътре два питомни слона, яхнати от своите махоута,* наричани на Цейлон „понекала“. Всеки един от тях носи широк и здрав нашийник, изплетен от кокосово лико, от двете страни на който са завързани яки въжета от еленова кожа с готова примка накрая. Подир тези слонове в корала се вмъкват така наречените куруви,** нетърпеливи да вържат първия слон. Техният занаят е на голяма почит и получават особено високо възнаграждение.
	[* Пазачи. Б. нем. изд.]
	[** Примкаджии Б. нем. изд]
	Ако питомният слон е добър мамец, то тогава с махоута на гърба си и примкаджията зад себе си той напредва привидно с голямо безразличие. Сякаш обзет от скука, той тръгва да се разхожда в посока на пленените животни, като от време на време се спира, за да си отскубне снопче трева или да ошмули шепа листа. Озове ли се близо до стадото, водачът му се приближава до него и сякаш, за да го опознае, нежно опипвайки, хоботът му се плъзга по неговата глава. Забележителното е, че по време на разиграващите се в последствие действия на махоута не се причинява ни най-малкото зло. Тръгне ли водачът да се връща при своите сломени и унили другари, слонът мамец го последва по петите и застава редом с него. Примкаджията държи своята примка готова и веднага щом дивото животно, макар и леко повдигне някой крак, тя незабавно бива поставена и затегната на него. Естествено, тогава човекът веднага отскача назад. Един или два други питомни слона се приближават, за да отделят хванатото в примката животно от останалите и да го завлекат до някое дърво, за което бива вързано с въжето на примката. Втора примка се слага около другия му заден крак, а после същото се прави и с предните му крака, които се връзват по описания начин за някое срещуположно дърво. Така вече пълното му пленничество става свършен факт.
	По същия начин окончателно се сломява съпротивата на всяко от дивите дебелокожи поотделно. Докато питомните му събратя стоят край него, пленникът обикновено се държи спокойно, ала веднага щом си тръгнат и се види сам, той полага невиждани усилия, за да си върне свободата. Започва да опипва с хобота си въжетата и се опитва да развърже многобройните им възли. Дърпа се назад, за да освободи предните си крака, после пък напира напред, за да направи същото със задните си крака, а през това време от невероятните му напъни трепери всеки клон на могъщото дърво, за което е вързан. От ярост започва да реве, с високо вдигнат във въздуха хобот. После, отпускайки се на едната си страна, той полага глава на земята, първо странично, а след това успява да опре в нея и чело. Тогава се подпира с навития си на руло хобот и натиска с такава сила, сякаш иска да направи с него дупка в земята. И ето на, че внезапно вдига задницата си нагоре, като се подпира на челото и предните си крака, а задните — енергично размахва във въздуха.
	Тази интересна сцена продължава дълги часове, като само от време на време слонът прави кратки почивки и сякаш зашеметен, остава неподвижно на мястото си, но после като че получил някакъв внезапен импулс, конвулсивно подновява съпротивата си. Но най-сетне клетото животно прекратява напразните си усилия и остава да лежи съвсем неподвижно на земята като истинско олицетворение на пълното изтощение и отчаяние.
	При тези сцени съвсем ясно се проявяват различните характери на отделните животни. Някои от тях се покоряват след сравнително кратка и слаба съпротива, докато други в яростта си се тръшкат на земята с такава сила, че това би струвало живота на всяко друго по-слабо и по-нежно същество. Те изливат гнева си на всяко дърво и на всяко растение около себе си, до което могат да се докопат. По-малките дървета прекършват или просто изкореняват с хобота си, чупят клони и ошмулват листа, като после безогледно ги разпиляват над главата си на всички страни. През това време на необуздано беснеене от някои слонове не се чува нито звук, докато други яростно реват и тръбят или издават кратки конвулсивни стонове и най-накрая, изтощени и отчаяни, дават израз на мъката си с тихи жаловити звуци. Някои от тях след няколко бесни напъна остават да лежат напълно неподвижно на земята, като единственият израз на безнадеждната им болка са само сълзите, които неспирно бликат от очите им. Други пък в гнева си вършат какви Ли не най-причудливи и невероятни движения. Но при почти всички животни енергичните действия скоро пак заменят безучастното съзерцание. Между отделните отчаяни опити да се освободят от въжетата те удрят земята с предните си крака и сграбчвайки с хобота си суха пръст, сръчно посипват с прахоляк всички части на тялото си. После вкарват дълбоко в устата си върха на хобота и изсмукват оттам известно количество вода, която изпръскват върху гърба си. Същата процедура се повтаря дотогава, докато добре намокрят прахоляка по себе си…
	Бях се приготвил да наблюдавам всички тези интересни сцени и затова никак не се зарадвах на внезапното ни заминаване, което ни бе наложено от тайнственото отвличане на девойките.
	Лесно преносимото кану, което ни беше на разположение, бе понесено на рамене от шестима мъже. Цяла върволица от кули мъкнеше багажа ни, хранителните провизии и мунициите. Рафли, аз и Калади завършвахме шествието.
	Повлиян от предчувствието си, сър Джон бе напълно убеден, че похитителите са хора от екипажа на „Хайанг-дзъ“. Той дори бе съвсем сигурен, че капитанът на джонката бе онзи пират, за когото се носеха толкова злокобни слухове.
	Губернаторът гледаше с неудоволствие на нашето заминаване. Той предложи да ни осигури колкото пожелаем многочислена охрана, но ние се отказахме от нея и го помолихме да предостави преследването на престъпниците единствено на нас.
	— Вземете факли и претърсете мястото, където момичетата са били нападнати! — посъветва ни той. — После ще ви е по-лесно да проследите дирите на похитителите.
	— Не е необходимо, сър — отвърна Рафли. — Вече знаем къде ще отидат и че ще ги срещнем е толкова сигурно, колкото и че стоя тук пред теб. Или искаш да се обзаложим, а?
	Губернаторът се усмихна.
	— Залагам сто фунта, като твърдя, че няма да ги заловите, ако не последвате съвета ми.
	— Залагам петстотин фунта срещу твоята сума, сър. Ето този господин е свидетел на облога ни, макар че самият той никога не желае да се обзалага. Трябва да намеря моята чадър-лула, задигната ми от онези негодници, защото без нея не мога да се мярна в моя Травълър-Клъб, Ниър Стрийт 47, Лондон. Go on, Чарли, напред!
	Нощта беше тъмна, но с помощта на факлите преодоляхме всички трудности и здрави и читави пристигнахме на мястото, където бяхме открили двете лодки.
	— Видя ли, че бях прав? — обади се Рафли. — Ако бяхме пробили лодките, щеше да е цяло удоволствие да гледаш как щяхме да си върнем и момичето, и моята лула.
	— Не се ядосвай, сър! Може би и така ще успеем да намерим лулата — успокоих го аз.
	Избутахме кануто във водата и натоварихме целия си багаж. После се качихме. Бяхме петима: Рафли, аз, Калади и още двама гребци, които познаваха реката толкова добре, че спокойно можехме да им се доверим. Закрепихме факли на носа и кърмата на лодката и след това среднощното ни пътуване започна.
	Водите на реката не бяха особено дълбоки, но бяха буйни. Докато наблюдавахме бреговете, малкият плавателен съд се носеше с такава бързина, сякаш бе каран от парна машина. Така измина нощта. Настъпи денят и факлите угаснаха. Благодарение вливането на множество потоци, реката беше станала по-широка и пълноводна. Все по-често срещахме различни плавателни съдове и по пладне стигнахме Чила, без да открием каквато и да било следа от разбойниците.
	Във водите на пристанището нашата парна яхта беше хвърлила котва. Без да спираме, хората ни загребаха към нея и скоро се качихме на борда й. Щурманът стоеше при бордовата стълба и ни поздрави с добре дошли. Тихо свистене, идващо откъм машинното отделение, доказваше, че съобразителният моряк държеше яхтата в пълна готовност за незабавно отплаване.
	— Котелът подгрян ли е? — бе първият въпрос на Рафли.
	— Йес, сър!
	— Видя ли „Хайанг-дзъ“?
	— Йес.
	— Къде?
	— Следвах го от Коломбо чак до остров Калпети, но после трябваше да се върна, за да мога да ви взема. Ала китаецът хвърли котва и тук, като изпрати две лодки нагоре по реката.
	— Аха! Ами върнаха ли се?
	— Още при изгрев слънце.
	— Какъв товар имаха?
	— Не знам. Бяха покрити с големи рогозки.
	— И тогава джонката веднага вдигна котва, така ли?
	— Точно така.
	— Накъде се отправиха?
	— Право на север. Плавах подир тях повече от час и останах с убеждението, че имат намерение да се доберат до протока Палк. Ако джонката се беше насочила на юг, тогава в мен сигурно щеше да се породи определено подозрение, което… което…
	— Е, което какво?
	— Което навярно щеше да си има своето основание, защото едва се бях върнал, когато едно корабче, натоварено с въглища, донесе вестта, че завчера вечерта на остров Каретиву е извършен нечуван обир на бисери. По свечеряване някакъв кораб легнал на дрейф близо до брега и изпратил на сушата три лодки, пълни с някакви типове с бандитска външност, които нападнали търговската кантора и отмъкнали всичките складирани там бисери, както и наличните пари.
	— Що за хора са били?
	— Малайци, предвождани от някакъв китаец.
	— А корабът?
	— В тъмнината никой не е успял да го различи добре, но смътното му описание съвпада с конструкцията и такелажа на „Ха-йанг-дзъ“.
	— Той е бил!
	— Но нима после би се отправил на север?
	— Само за заблуда! Сигурно след време ще завие и ще се насочи на юг. Можеш да разчиташ на това, Том! Китаецът е дързък тип и вече го е доказал като горе при Каретиву, където почти винаги има насрещни ветрове, а и течението е много силно, само е дрейфувал вместо да хвърли котва. Подобен риск може да се очаква всъщност единствено от някой янки, за когото не е чак толкоз важно дали един по-силен порив на вятъра ще преобърне кораба, или пък течението ще го превърне в развалина. Вземай нещата от кануто и гледай час по-скоро да излезем от пристанището! Тръгваме право на запад!
	— На запад ли? Защо? — попита учудено Том.
	— Ей така! — кратко отвърна Рафли. Той не можеше да търпи, когато неговите хора не разбираха мислите му.
	Багажът ни бе преместен от кануто на борда на яхтата и след като получиха заплащането си, двамата гребци се насочиха към града. Не мина много време и ето че заскърца руданът, витлото започна да бие водата и малкият красив плавателен съд се насочи към изхода на пристанището, описвайки елегантни завои между хвърлилите там котва кораби.
	След като излязохме в открито море, Рафли се приближи до мен и попита:
	— Чарли, знаеш ли защо наредих да поемем на запад?
	— Предполагам.
	— Е?
	— Искаш да пресечеш пътя на китаеца, който сигурно ще промени северния си курс и ще завие на юг.
	— Значи споделяш мнението ми?
	— Напълно. Отначало се съмнявах, но след всичко, което чух и видях после, също мисля, че китаецът е пират. От само себе си се разбира, че ще го преследваме, но дали ще го направим сами или ще потърсим помощ, ето кое ще трябва тепърва да решим.
	— Сами ще се разправим с джонката. Ако изминем шейсет възела на запад, без да я забележим, според моите изчисления, сигурно ще е вече отминала. Тогава ще се видим принудени да завием на юг.
	— Даже и в този случай джонката ще има преднина от около пет часа, която ще бъде трудно наваксана, защото тя ще плава с попътен вятър.
	— Ти наистина ли мислиш, че това ще ме разколебае? „Ха-йанг-дзъ“ не бива да плава близо до сушата, а изобщо не може да има никакво съмнение относно посоката, в която е поела.
	— Ще заобиколи островите и ще се отправи на изток…
	— Да, и то минавайки от южната им страна, понеже заради североизточните мусони ще е много трудно да навлезе в протока Палк.
	— И след това ще поеме право на изток.
	— Право на изток? Не ми се вярва. Ще избере курс на североизток, защото несъмнено в тази посока се намира пиратското свърталище.
	— Сър, забравяш пасата, който в такъв случай би духал точно срещу кораба. Сигурно ще се отправи на изток и после под прав ъгъл ще завие на север.
	— Very well,* Чарли, виждам, че и по море не си съвсем загубен.
	[* Много добре! Б. пр.]
	— Тъй ли мислиш? Тогава съветът ми е да не продължаваме на запад, а да заличим преднината на китаеца, като по права линия се насочим към Поен дьо Гал, който той ще е принуден да заобиколи отдалече, а после, плавайки близо до крайбрежието, да минем покрай Кап Тъндър-Хед, Тангале и Хамбантоте и след това да кръстосваме по дължината на осемдесетия градус, за да изчакаме появяването на джонката.
	— Good lack,* сече ти главата, Чарли! Започвам да схващам, че имаш заложби да станеш добър морски офицер. Напълно си прав и аз ще последвам съвета ти. Ела!
	[* Възклицание на радостна изненада. Б. пр.]
	Закрачихме към задната палуба, където намерихме Том в дървената къщичка на руля.
	— Том, обърни на изток-югоизток!
	— Well, сър, но това би означавало да се забием право в Поен дьо Гал!
	— Няма да се забием, а ще минем съвсем близо покрай него, Том, в какво състояние се намира „дългата Хариет“?
	— Че какво може да е състоянието й, сър? — отвърна морякът. — Отлично е излъскана, което виждате и сам. — При тези думи той посочи с ръка към блестящото дуло на въртящото се оръдие, поставено на средната палуба на яхтата. — Но каква полза от цялото това издокарване, лъскане и чистене, щом така бездейства? Ако в скоро време не ни се предложи случай да пусна някое гюле да потанцува върху вълните, то вече няма да си мръдна пръста за нашата Хариет. Нека ръждясва!
	— Мога да ти помогна, момчето ми. Я вземи си зареди оръдието, само че засега сложи само барут!
	Щурманът върза руля в необходимото положение и се завтече към оръдието си. Беше истинско удоволствие да се наблюдава с каква всеотдайност го обслужваше. Същевременно той попита:
	— Очаквате ли сражение?
	— Възможно е.
	— Великолепно, сър! Струва ми се, че започне ли да говори моята Хариет, нито един изстрел няма да пропусне целта.
	— А какво ще стане с управлението на яхтата? Невъзможно е едновременно да въртиш и руля, и оръдието.
	— О, има изход. Бил съвсем не е вчерашен и дадеш ли му указания, ще се справи с руля отлично. Можете да разчитате на него.
	— Също и по време на схватката, когато е толкова важна бързината и точността на маневрите?
	— Също и тогава.
	— Нека бъде така!
	Следобедът се изниза и ето че настъпи вечерта с ярките звезди на южното небе. Легнахме да спим. Когато на следващото утро се появихме на палубата, разбрахме, че Тангале беше останал вече зад нас. Отстрани, откъм подветрената страна на яхтата, се появи и започна да се приближава някакъв френски параход. Намалихме скоростта си наполовина, а когато забеляза това, и французинът забави плаването си. Капитанът беше застанал на релинга на задната палуба и когато ни наближи, тъй като в момента нямаше вятър, ни попита без рупор, само сложил длани около устата си:
	— Е-хей! Какъв е този параход?
	— Парна яхта „Лястовица“ от Лондон.
	— Кой е капитанът?
	— Собствен кораб. Сър Джон Рафли, ако ви се харесва.
	— А-а, благодаря!
	— Ами вашият кораб?
	— Параход „La bouteuse“ от Брест с капитан Жарден. Тръгнали сме за Калкута през Батикалоа и Тринкомали. А вие?
	— Правим крайбрежно плаване. Да сте срещали една китайска джонка?
	— О, да. Джонката „Хайанг-дзъ“ с капитан Ри-фонг, който е тръгнал за островите Баниак.
	— Претърсихте ли я?
	— Не. Ние не сме на военна служба. Сбогом и щастливо плаване!
	Французинът отново даде пълна пара и шумно се отдалечи. Но ние нямаше нужда да пресилваме нашите машини, защото знаехме, че китаецът е зад нас. Продължихме пътя си със средна скорост и скоро се озовахме на географската ширина на Хам-бантоте. Тогава започнахме да кръстосваме в продължение на около два часа.
	Множество платна оживяваха хоризонта. Те бяха на плавателни съдове, които идваха или от Тринкомали и Батиколоа, или пък от Индия, Китай и Япония, за да се отправят на запад с помощта на попътния пасат. Те не ни интересуваха. Сигурно „Хайанг-дзъ“ не беше между тях. Леко наклонена, с шеметна бързина нашата славна яхта пореше вълните в южна посока и едва след като превали пладне, тя свърна и пое обратно. Сега вече Рафли нареди да бъдат вдигнати всички платна и беше учудващо с каква бързина следвахме съответния меридиан.
	Тогава англичанинът направи знак на Калади да се приближи и го попита:
	— Ти искаш да си върнеш Молама, нали?
	— Сахиб, ако я загубя,, ще умра!
	— Well! Имаш ли добро зрение?
	— Очите ми са като на сокол.
	— Тогава се изкачи горе на върха на мачтата и внимателно се оглеждай за всякакви плавателни съдове, чиято посока на движение пресичаме! Ако не се лъжа, китаецът ще е сред тях.
	С пъргавината на котка ловкият сингалец се изкатери по мачтата и се настани горе възможно най-удобно. Но тактиката на Рафли не ми се струваше съвсем безукорна и затова се налагаше да го предупредя.
	— Сър Джон, по какъв начин смяташ да кръстосваш?
	— Не те разбирам.
	— Искам да кажа, по кой меридиан мислиш да очакваш китаеца? .
	— По осемдесетия, както и ти ми предложи.
	— Но само южно от шестия паралел, нали?
	— Естествено!
	— Тогава ще ти избяга!
	— Охо! Защо?
	— Не вярвам, че след всичко, което, както предполагаме, е извършил, ще дръзне посред бял ден да се приближи толкова много до брега. Ако има подобно намерение, може би за да отвлече и други момичета, той сигурно ще изчака нощта. Освен това е казал на французина, че целта му са островите Баниак. Несъмнено споменаването на тази посока е само една хитрост, за да заблуди евентуалните преследвачи. Той ще продължи на север. И ако предположенията ми са верни, ще ни се изплъзне.
	— Чарли, не ги разбираш тези работи. Не бива изведнъж да се смяташ за кой знае колко мъдър човек, само защото неотдавна те похвалих. „Хайанг-дзъ“ следва точно пътя на французина и ще ни падне право в ръцете.
	Не бе изключено и той да е прав, макар че начинът му на изразяване не беше особено ласкав за мен. Ето защо се отказах от възраженията си.
	На руля беше застанал вече морякът Бил, а Том се беше заел да надонесе всичко необходимо за обслужването на своята Хариет. За съжаление целият следобед измина, без да зърнем и педя от платната на джонката. Започна да се здрачава и Рафли бе принуден да признае, че съм бил прав.
	— Чарли, струва ми се, че негодникът ни се е изплъзнал.
	— Не ми се вярва.
	— Мислиш, че е все още зад нас?
	— Не, сигурно е вече пред нас.
	— Ка… как… какво? — учудено попита той, а пенснето му подскочи така, че се озова чак на върха на носа му. — Та точно това е и моето мнение — той е вече отдавна пред нас и следователно ни се е изплъзнал.
	— Да, отдавна е пред нас, защото го пропуснахме, обаче щом се стъмни, той сигурно ще се върне до брега.
	— По какво съдиш, че ще стане така?
	— Ако беше тръгнал за островите Баниак, китаецът щеше да се срещне с французина много по-далеч на юг. Но това, че пиратът се е намирал значително по на север, е сигурно доказателство, че целта му е съвсем друга. И ако тя е действително някакъв остров на изток, то той се кани да стигне до него не в посоката, която вече ти описах, иначе щеше да се натъкне на нас. Следователно китаецът има намерение да плава покрай бреговете на Бенгалско море, където мусоните не духат толкова силно, както в открития океан. Той просто се е промъкнал между нас и брега и е поел на изток, но сигурно ще се върне и под закрилата на сушата и на нощта ще се отправи на север, освен ако не му хрумне съвсем набързо да слезе нейде на брега, за да задигне още нещо.
	— Чарли, възможно е да си отгатнал истината. Но какво ще правим сега?
	— Ще плаваме нагоре покрай брега чак до нос Палмира. А после на връщане ще се натъкнем на джонката.
	— Значи днес извърших грешка и сега ще се опитам да я поправя, като последвам съвета ти.
	Вече се насочихме на север и понеже не можехме скоро да очакваме някакво по-особено събитие, ние се прибрахме в каютата, за да поспим няколко часа. Събудиха ни след полунощ. Пред нас стоеше щурманът.
	— Сър, намираме се на географската ширина на Палмира — доложи той.
	— А на коя дължина?
	— На осемдесет и един градуса. Поддържах курс малко повече на североизток, защото това ще ни е от полза на връщане.
	— Правилно. А сега обръщай! Ей сега ще дойда.
	Когато се появихме на палубата, хората стояха при брасите. Яхтата описа дъга от север на изток и най-сетне пое на югозапад. Пасатът здраво опъна платната, машините работеха на пълен ход и гонеха вятъра, ние полетяхме с такава скорост, че образувалата се около носа пяна пръсна нависоко и започна да залива палубата.
	Калади все още висеше на мачтата. Копнежът му по изчезналата любима му придаваше нечовешки сили. Той слезе долу само за няколко минути, колкото да вземе нощния бинокъл на щурмана.
	Рафли беше наредил да окачат два хамака на задната палуба. Ние седяхме в тях и се оглеждахме в меката нощ. При духащите в този годишен период мусони, които винаги носят със себе си проливни дъждове, подобна благосклонност на времето е истинска рядкост. Ето защо ние му се наслаждавахме с голямо удоволствие като имахме само едно-единствено желание — да зърнем най-после китаеца.
	— Чарли!
	— Сър Джон!
	— Ще се обзаложим ли?
	— Хмм! За какво?
	— Че моята стол-чадър-лула е загубена. Този безбожен мерзавец окончателно е офейкал.
	— Не се обзалагам, но съм на мнение, че бих спечелил този облог.
	— Значи ти все още се надяваш?
	— Все още. Съвсем скоро ще стигнем географската ширина на Батикалоа. Досега не можехме да очакваме, че ще се натъкнем на пирата. Той няма да посмее да се покаже в оживените води между сегашното ни местоположение и Тринкомали. Потърпи още около половин час и тогава ще навлезем в по-спокойни води.
	— Чарли, ако излезеш прав, ще те смятам вече наистина за доблестен мъж, макар че човек никога не може да те накара да се обзаложиш. За мен е изключително важно да си върна моята чадър-лула. Без нея изобщо не мога да се мерна в добрата стара Англия.
	— Струва ми се, че след няколко часа ще я държиш в ръцете си.
	— Well! Но после падне ли ми Молама, ще има да я помни, моята чадър-лула, докато краката й стъпват по този злощастен остров! — сърдито изфуча лордът, като същевременно ръката му направи едно движение, чието значение лесно можеше да се отгатне.
	Едва беше изтекъл споменатият половин час, когато откъм наблюдателницата на мачтата долетя вик:
	— Огън — право на запад!
	— На какво разстояние? — попита Рафли, като вдигна глава.
	— Навярно няма и три мили.
	— Що за огън е?
	— Сигурно е на сушата.
	Докато се разменяха тези въпроси и отговори, аз се хванах за вантите и бързо се изкатерих при Калади. Казах му:
	— Я ми дай далекогледа!
	Погледнах през него. Уредът беше чудесно изработен. Успях да различа цяла редица от горящи колиби, както и множество хора, които неспокойно се щураха насам-натам. И ето на… след като нагласих далекогледа малко по-добре, наистина видях… как група мъже влачеха подир себе си няколко жени.
	— Е-хей! — подвикнах надолу към палубата. — Някакво село е нападнато и подпалено.
	— От китаеца ли?
	— Може би. Твърде далече сме, за да мога ясно да видя.
	— Бързо се заловете с рифовете, скъсете платната! — заповяда Рафли. — Машинист, намали парата наполовина! Щурман, смени курса и давай право на запад!
	Само за няколко мига всички платна бяха скъсени. Бавно и безшумно яхтата се отправи към брега. Колкото повече се приближавахме, толкова по-ясно видим ставаше пожарът и за онези, които се намираха долу на палубата. Небето се червенееше все по-силно, докато най-сетне пламъците можеха да се забележат и с невъоръжено око.
	С помощта на далекогледа ми беше възможно съвсем ясно да наблюдавам какво ставаше на сушата. Но на първо време това не ме интересуваше. Трябваше да се стремя да открия кораба, чийто екипаж бе предприел това нападение. Ето защо внимателно претърсих тъмната водна повърхност и действително — точно в посоката, в която се движехме, забелязах някакъв плавателен съд.
	— Е-хей! Виждам кораб! — доложих аз.
	— Къде? — попита Рафли.
	— Точно пред нашия нос.
	— Ще отмине ли? В каква посока плава?
	Взрях се по-внимателно.
	— Стои на едно място.
	— На котва ли е или дрейфува?
	— Струва ми се, че е хвърлил котва.
	— Добре, тогава няма да ни избяга. От каква националност е?
	— Не мога да различа, но… струва ми се, това наистина е „Ха-йанг-дзъ“.
	— Мътните го взели! Давай право към него, щурман, право към него и легни на дрейф откъм наветрената му страна!
	Когато се приближихме достатъчно до плавателния съд, видяхме, че е китайска джонка и същевременно по добре познатия ни такелаж разбрахме, че е „Хайанг-дзъ“.
	— Том, зареди с картеч! — заповяда Рафли. Значи той нямаше никакво намерение с обичайния оръдеен изстрел във въздуха да накара китаеца да издигне флага си, а искаше направо да премине в нападение. Възможно най-бързо се спуснах на палубата и се приближих до него.
	— Сър Джон Рафли!
	— Чарли!
	— Наистина ли смяташ да нападнеш китаеца?
	— Естествено! Екипажът му е на брега, а аз искам час по-скоро да си взема обратно моята стол-чадър-лула! Ще пометем неколцината пирати, които се намират на борда.
	— Да, обаче те ще имат време да се приготвят за съпротива и ще вдигнат тревога.
	— Няма как да го избегнем.
	— О, има как! Все още от джонката не са ни забелязали, защото бордовете на яхтата не са кой знае колко високи. Можем да дрейфуваме и незабелязано да се качим на кораба на пиратите.
	— Egacp,* пак имаш право, Чарли! Стоп машина! Щурман, незабавно дрейфувай!
	Яхтата се подчини на кормилото и като все повече забавяше хода си, описа тесен кръг и най-сетне спря в неговата изходна точка. Рафли се обърна към мен с думите:
	[* Ей Богу! Б. пр.]
	— Ще наредя да спуснат една лодка.
	— Не, сър Джон. Я погледни през далекогледа! На борда има само двама души, тъкмо толкова, колкото са нужни, за да се избегне отклонение на кораба при неговото дрейфуване. Заедно с Калади незабавно ще преплуваме до джонката и ще се погрижим да не издадат нито звук.
	— Става. Но, Чарли, нима си толкова добър плувец?
	— Е, дотам сигурно ще стигна. Калади!
	— Сахиб! — обади се сингалецът от мачтата.
	— Слизай!
	Той се подчини и се присъедини към нас.
	— Ти искаш да видиш пак твоята Молама колкото е възможно по-скоро, нали?
	— Сахиб, пусни ме да отида на джонката! Ще пронижа с камата си всички, които се намират на палубата й!
	— Ще отидем заедно — обадих се аз.
	— Ами после? — попита Рафли.
	— Нищо лошо не може да ни се случи. Няма защо да предвиждаме подобен случай. Щом станем господари на джонката, ще ви дадем знак с един сигнален фенер, чиято светлина ще е възможно да се забележи само оттук. После ще побързате да спрете с яхтата съвсем близо до нас.
	— Добре. Тогава тръгвайте!
	— Донеси и моите оръжия на джонката! — помолих го аз. После се съблякох до кръста, затъкнах ножа си под колана и се спуснах във водата.
	Калади ме последва. Той беше отличен плувец и не изостана от мен нито на педя. Колкото повече се приближавахме до неприятеля, толкова по-предпазливи ставахме. Използвайки по възможност падините между по-големите вълни, ние се оставяхме на гребените им да ни носят, без да правим никакви движения. Така избягвахме да образуваме каквато и да било издайническа пяна и най-сетне успяхме щастливо да се доберем до джонката.
	Двамата мъже, намиращи се на палубата, стояха на обърнатата към сушата страна на кораба и следователно не ни бяха забелязали. Дебело въже, на чийто край бе завързана кофа, стигаше до самата вода. Това обстоятелство ни бе добре дошло. Стиснах ножа между зъбите си, хванах се за въжето и се закатерих нагоре. Когато се прехвърлих през релинга, видях, че Калади е само на метър зад мен. Озовахме се на палубата и предпазливо се огледахме. Наистина на борда се намираха само споменатите двама мъже, освен ако долу в трюма нямаше и още някой останал. Можехме да започваме.
	— Калади, напред!
	Като безплътна сянка сингалецът се плъзна по палубата, безшумно и незабележимо за всеки друг освен за мен. В следващата минута той изникна зад двамата пирати, сграбчи единия от тях за врата и заби своя крис между плешките му толкова дълбоко, че острата стомана прониза сърцето му. Издавайки тих стон, човекът рухна на земята.
	Другият се загърчи под желязната ми хватка. Имах основателна причина да не го убивам.
	— Вържи го! — наредих на Калади. Сингалецът бързо се огледа и начаса донесе необходимото, за да върже пленника. Допрях ножа си в гърдите на пирата.
	— Калади, разбираш ли местния малайски?
	— Малко, сахиб.
	— Попитай го дали има някой под палубата!
	— Не — отвърна пленникът.
	— Колко души са слезли на сушата?
	— Двайсет и трима.
	— Добре. Отведи го при мачтата и го вържи здраво за нея!
	Отидох при сандъка с флагове, извадих един жълт фенер, закрих го от трите му страни, запалих го и после го издигнах на пилона за флаговете.
	Сигналът ни беше забелязан и яхтата се приближи, за да спре борд до борд успоредно с „Хайанг-дзъ“.
	— All right? — подвикна Рафли.
	— Всичко е наред, сър. Качи се при нас и дай заповед яхтата да се отдалечи, за да не бъде забелязана преждевременно.
	Чух как Рафли даваше своите нареждания. Той остави само двама души на яхтата, която отблъсна от китаеца и се оттегли в нощната тъмнина. Вярно, че бяхме само шестима срещу двайсет и трима неприятели, но на всички нас мисълта да бъдем победени, ни се струваше направо изключена.
	— Къде е Молама? Мога ли да я потърся? — попита Калади.
	— Стой тук! — заповяда му англичанинът. — Ей там от брега току-що се отблъсна първата лодка и ще имаме нужда от всички наши хора на този борд. Донеси достатъчно въжета, за да вържем всички, които останат живи!
	Лодката, за която спомена Рафли, беше пълна с жени и девойки и бе карана от шест моряка. Скоро тя се приближи и някой извика на кораба. Калади отвърна кратко и спуснахме подвижната бордова стълба. Един от пиратите остана да се грижи за сигурността на лодката, а другите петима се изкачиха на борда. Тяхното слисване и бързината на нашите действия ни помогнаха да ги обезвредим, без да успеят да вдигнат тревога. Само броени мигове след появяването им на борда, на палубата лежаха вече пет трупа.
	Без да изчаква някаква заповед, Калади се спусна в лодката, за да очисти и шестия. След като се оправи с него, ние качихме жените на палубата. Воплите и писъците им бяха ужасни, но строгият глас на Рафли скоро ги укроти, макар че не разбраха думите му.
	Екипажът на втората лодка, която вече се приближаваше към джонката, скоро има същата участ, само с тази разлика, че този път не убихме малайците, а ги пленихме. Можехме да си го позволим, понеже третата и последна лодка бе все още твърде далеч, за да могат седящите в нея пирати да забележат суматохата на схватката. За да освободим място до корабната стена, другите две празни лодки бяха преместени от другата страна на джонката.
	Най-после третата лодка се приближи. В нея сигурно беше и предводителят на пиратите. Той пръв се изкачи по подвижната стълба. Имаше истинско херкулесовско телосложение и беше въоръжен до зъби. Посрещнахме го също тъй безцеремонно, както и останалите. Рафли стисна гърлото му с две ръце, а Калади набързо омота с въжета ръцете и краката му. И другите ги сполетя същата участ. След това бяхме вече пълни господари на пиратския кораб.
	— Запали фенерите! — нареди Рафли и скоро на палубата стана светло.
	Пленниците бяха затворени в предната част на трюма, а после започнахме да претърсваме джонката. Тя имаше голям и сигурно, плячкосан товар от канела, ориз, тютюн, кафе, абанос и… жени. Сред тях се намираха и изчезналите от Поен дьо Гал девойки. Също и Молама, „цветето на живота“ на Калади беше там. Радостта от срещата им изобщо не може да се опише, а също така неописуеми бяха и изразите им на благодарност към великите махараджи от Англистан и Германистан.
	Отвлечените тази нощ жени, скоро разбраха какво е положението и техните писъци и вопли на отчаяние бързо преминаха в силни ликуващи викове. Те ни разказаха случилото се. При нападението мъжете им просто избягали, а след като запалили колибите на селцето, пиратите заловили колкото могли от жените, навързали ги една за друга и ги помъкнали към лодките.
	Рафли бързо сложи край на оглушителните им изблици на радост. След като освободихме жените от въжетата, той им нареди да се върнат на брега. Те се подчиниха незабавно, защото така трите лодки на китаеца ставаха тяхна собственост, а тези плавателни съдове, без съмнение, имаха за тях по-голяма стойност от всичките тръстикови колиби на опожареното им село.
	На разсъмване бяхме свършили вече най-неотложните работи и едва тогава посетихме каютата на пленения капитан. Първият предмет, който зърнахме, беше чадърът-лула на Рафли. Затрупан с какви ли не задължения, англичанинът не беше намерил още време да разпита Молама за любимата си вещ.
	— О, wonderful,* моят стол-чадър-лула! — възкликна сър Джон и се втурна като ястреб към това чудесно произведение на изкуството, за да провери дали не е пострадало. После ме погледна над пенснето си и вдигна десницата си като за клетва.
	[* Чудесно, прекрасно! Б. пр.]
	— Чарли!
	— Сър Джон Рафли!
	— Заклевам се във всички китайски бандити и пирати, че никога вече няма да изпусна от очи тази великолепна чадър-лула, докато не се върна в Травълър-Клъб, Лондон, Ниър Стрийт 47!
	Придадох на лицето си най-сериозното възможно изражение и казах:
	— А аз обещавам ден и нощ да ти помагам в охраната на тази скъпоценна лула, която надлъж и нашир по света няма равна на себе си!

>>	Четвърта глава
>>	Призракът на пиратската джонка

	Каютата на пиратския капитан беше обзаведена и подредена с ориенталски вкус и разкош, но любопитството ни бе привлечено най-силно от малко ковчеже, изработено от лъскава мед, което отворихме с помощта на една кама. Освен значителна парична сума, то съдържаше и голямо количество бисери, несъмнено откраднатите от остров Каретиву.
	След това затворихме пленниците в трюма. Вдигнахме само някои платна на джонката и яхтата я взе на буксир. После се насочихме на югозапад, отново минахме покрай Хамбонтоте, Тангале и Кап Тъндър-Хед с неговите прочути разрушени храмове и още следобед пристигнахме в Поен дьо Гал, където появяването ни предизвика истинска сензация. Беше нещо невиждано и нечувано, че една малка частна яхта бе дръзнала да излезе срещу покрилия се със зловеща слава похитител на хора и го беше пленила без нито един-единствен изстрел.
	Мюдюринът се бе върнал току-що от лова на Слонове. Толкова се смая от нашите преживявания, че не каза нито дума, но трябваше също мълчаливо да понесе и упреците на Рафли, Че заради пирата неговият верен Калади замалко не беше удавен. Англичанинът предаде на мюдюрина всички пленници, за да бъдат наказани. Повери му и кораба за съхранение до идването на губернатора, който лично щеше да го огледа и щеше да произнесе присъдата си за правото на собственост както над джонката, така и над намереното в нея.
	От само себе си се разбираше, че екипажът на джонката „Ха-йанг-дзъ“ трябваше да бъде наказан по най-строг начин. Но въпросът беше по законите на кое право да стане това. Общо взето на Цейлон и за европейци, и за местни жители е валидно старохоландското право, ала все пак за тамулите* съществува техен собствен кодекс, наречен Тесавалами, а пък освен това в Канди е валидно и специално, местно правораздаване. Английските закони се прилагаха само при търговски и мореплавателски въпроси. По кои закони трябваше да бъдат съдени похитителите на девойки — по английските или по старохоландските? Това бе важно само за чиновниците, но не и за мен или за Рафли. То просто не ни интересуваше. Мюдюринът не можеше да вземе решение. Налагаше му се да изчака пристигането на губернатора, а дотогава трябваше и да вземе мерки да предотврати бягството на затворниците. Беше на мнение, че ще е най-добре да ги остави на джонката под силна охрана. Всъщност Рафли нямаше думата по този въпрос, но смяташе, че е съвсем естествено чиновникът да се обърне към него за съвет. И ето че сега англичанинът се извъртя към мен и каза:
	[* Жители на северен Цейлон. Б. пр.]
	— Чарли!
	— Сър!
	— Ти какво мислиш по въпроса?
	— Нищо.
	— Хмм! Но все пак трябва да имаш някакво мнение.
	— При условие, че познавам тукашните затвори.
	— Сигурно няма да струват кой знае колко.
	— Тогава наистина ще е по-уместно да оставят онези негодници на кораба, но разбира се под най-строга охрана.
	— Well, и аз тъй мисля. Значи така решаваме и така ще стане.
	Мюдюринът стана от мястото си, поклони се, покани ни на вечеря и си отиде. Англичанинът направи една от своите подигравателни гримаси и ме попита:
	— Какво ще кажеш за този човек, Чарли?
	— Теб те смята за по-важна клечка от самия себе си.
	— Не бих го съветвал да мисли иначе! Да не би ти да си на друго мнение, а?
	— Мнението ми за теб е същото, каквото и твоето за мен.
	— Добре казано, много добре казано. Дано приказваш също тъй умно и след като чуеш какво предложение имам.
	— Тогава давай да го чуем, сър?
	— Оттук тръгваш за Суец и после се връщаш у дома, нали?
	— Не, отивам в Бомбай.
	— Тая няма да стане!
	— Какво?
	— Самият аз идвам оттам и толкова скоро не ми се връща на същото място. Какво ще търсиш там без мен?
	— Онова, което търся навсякъде.
	— Вярно! Значи е все едно дали ще видиш Бомбай или не.
	— Предварителният план на моето пътуване ме насочва натам.
	— Предварителен план! И изобщо план! Че кой разумен човек крои планове? Празниците се празнуват, когато дойдат! Такъв странен спътник като теб още не съм виждал. Целият си изтъкан от капризи и недостатъци и въпреки всичко човек не може да не те обича, все едно дали иска или не. Но още не те пускам да си заминеш.
	— Мислиш ли, че можеш да ме задържиш?
	— Йес.
	— Как?
	— Хмм! Да се обзаложим ли?
	— Не, не се обзалагам.
	— Глупости! Изчакай, докато ти кажа за какъв облог става дума! Залагам сто английски лири, че ще останеш при мен. Я кажи сега колко даваш ти срещу моята сума!
	— Нищо!
	— Ужасен човек! Сигурно щях да спечеля този облог! Чарли, искаш ли да дойдеш с мен?
	— Къде?
	Той бързо наведе глава така, че пенснето му се плъзна до върха на носа, и като ме погледна подмамващо над стъклата, изговори една-единствена дума, но със силно натъртване:
	— Ябадиу!
	Тази дума действително ми направи очакваното от него впечатление, обаче аз не се издадох и го попитах с пълно безразличие:
	— Е, и какво?
	— Какво ли? Ама че въпрос! Нима не знаеш какво означава Ябадиу?
	— Това е старото име на Ява. Островът е бил наричан така приблизително по времето на Птоломей.
	— Правилно! Значи Ява! Е, какво ще кажеш?
	— Там ли искаш да отидеш, сър?
	— Дали искам? Не виждам кой би могъл да ми забрани! Да не би да съществува някой човек, който да има правото да те спре?
	— Не.
	— Значи се разбрахме! Отплаваме за Ява!
	— Полека, полека, сър Джон! Пътуването до Ява би ме отдалечило твърде много от родината.
	— Не бива да се гордееш прекалено с тази своя мисъл, Чарли. Всички пътища водят към Рим и на теб може да ти е съвсем безразлично дали ще се завърнеш в родното си гнездо от запад или от изток, през Америка или през Африка. Много ти се чудя, че…
	Тук той беше прекъснат. Навън се разнесоха песни и музика, а един от служителите на хотела влезе в стаята и ни помоли да се покажем на верандата, защото хората искали да ни видят.
	— Кои хора? — учудено попита англичанинът.
	— Народът, който се е събрал, за да ви отдаде почитта си и да ви благодари.
	— За какво?
	— Девойките, отвлечени по време на лова на слонове, които вие сте спасили, ще минат тържествено през града. После ще бъдат придружени до Коломбо от пратеника, който мюдюринът изпраща да иде там при губернатора.
	Рафли направи една от своите особени гримаси, остави пенснето да се плъзне до върха на носа му и попита:
	— Да не би и ние да трябва да участваме в тържественото шествие през града, а?
	— Ваше сиятелство, кой би си го помислил!
	С тези думи изплашеният човек изхвръкна през вратата.
	Рафли се усмихна и ми кимна.
	— Е добре, да им позволим малко да ни позяпат! Но преди това пак ти казвам, че разчитам на теб да ме придружиш до Ява. Необходими са ми три дни за подготовката на това пътуване. Толкова време ти давам да размислиш дали искаш или не. Но тежко ти, ако не пожелаеш да тръгнеш с мен!
	Навън начело на празничното шествие, при светлината на много факли бяха застанали накичените с безброй цветя девойки. Щом ни забелязаха хората, от стотици гърла проехтяха силни викове, а музикантите започнаха да свирят. Това продължи може би десетина минути и не престана преди да се приберем обратно в стаята.
	Малко по-късно се отзовахме на поканата на мюдюрина. При него узнахме, че на джонката е изпратен един лейтенант от местното население заедно с десет души, за да пазят пленниците. Попитах дали тези единадесет мъже са достатъчни, но се успокоих след забележката на мюдюрина, че повече пазачи не са необходими, понеже пленниците били оковани и вързани за околните предмети.
	Тъй като предишната нощ бяхме будували, останахме при мюдюрина само толкова, колкото изискваше благоприличието, и щом се върнахме, веднага легнахме да спим. В резултат на голямата ни умора на следващото утро станахме едва, когато дойдоха да ни събудят. Мюдюринът. пак искаше да говори с нас. Сигурно беше нещо важно. Имайки предвид колко надути и недостъпни са обикновено такива чиновници, разполагащи с голяма власт, можех да се поздравя за щастливото си познанство с Рафли, защото единствено на неговите роднински връзки с генералния губернатор трябваше да благодарим, че мюдюринът бе толкова услужлив и любезен към нас.
	Той имаше много сериозен и тържествен вид, когато влезе в стаята на Рафли, където и аз се бях озовал набързо. Твърде странно звучеше и уводният му въпрос, отправен към англичанина, веднага след като ни поздрави и седна:
	— Сър, къде живеят духовете?
	От слисване лицето на Рафли така се удължи, че пенснето му се раздвижи по вече познатия ни начин. Известно време той гледа втренчено мюдюрина, а после поклати глава и едва продума:
	— Духовете…? Хмм! Духовете…?
	— Да, духовете! — кимна мюдюринът.
	— Но кои? Има различни духове.
	— Така ли?
	— Ами да, например има будни и заспали духове, спокойни и неспокойни, високи и ниски духове и тъй нататък.
	— Сър, не се шегувам. Имам предвид истинските духове.
	— Истинските ли? Хмм! Може би призраците?
	— Като че ли дух и призрак не е едно и също.
	При тези думи по лицето на Рафли се изписа подигравателно изражение. Той намести пенснето си пак там, където му беше мястото, засмя се и каза:
	— Не е едно и също. Човек може да предаде Богу дух, но да предаде Богу призрака си — това не може. Да не би през изминалата нощ да се е появил някой призрак?
	— Да.
	— Къде?
	— На джонката.
	— И ти вярваш ли го, сър?
	— Да, вярвам го.
	— А аз, не. Призраци изобщо няма, а ако някой от войниците ти твърди, че е видял подобно нещо, тогава се обзалагам на хиляда или на пет хиляди лири стерлинги, че този призрак е от плът и кръв и крои някакво пъклено дело. Да не би някой да се е опитал да освободи пленниците?
	— Не.
	— Не? Но това може да е бил само някой от пленниците, понеже освен войниците и пиратите на борда няма други хора.
	— Не е бил никой от тях. Всички разбойници са вързани толкова здраво, че е изключено сами да се освободят. Било е съвсем друго същество. Някой дух!
	Той изрече тези думи с такава убеденост, че Рафли отново поклати глава и се обърна към мен:
	— Чарли!
	— Сър!
	— Има ли духове?
	— Да.
	— А призраци?
	— Не. Кой твърди, че тази нощ е видял призрак?
	— Пазачите — отвърна мюдюринът.
	— Един от тях или неколцина?
	— Всички. Преди малко ми беше доложено от лейтенанта. Доведох го тук. Той чака отвън и ако искате, може да ни разкаже всичко.
	Станах и поканих човека в стаята. Той съвсем нямаше вид на страхливец, но хора с неговия произход още от деца попадат под влиянието на много силно суеверие. Накарахме го да ни опише какво е видял.
	Както е известно по всички краища на земното кълбо и сред всички народи полунощ се смята за часът на призраците. И наистина било в полунощ, когато над джонката изведнъж се извил силен вятър и призракът се появил.
	— Откъде дойде? — попитах аз.
	— Никой не видя: Той просто бе там.
	— Колко време го наблюдавахте?
	— Само няколко минути.
	— Къде отиде?
	— Не видяхме. Просто изчезна.
	— Как изглеждаше?
	— Страшно! Сърцата ни изтръпнаха.
	— Страшно! Какво искаш да кажеш? Опиши ми го по-подробно!
	— Не мога. Та кой ли може да опише призрак?!
	— Приличаше ли на животно?
	— Не. .
	— А на човек?
	— Не.
	— На кое същество приличаше?
	— На никое.
	Това бяха всичките сведения, които получих. Не успях да узная нищо повече. Все пак от предпазливост отново попитах:
	— Да не би днес да липсва някой от пленниците?
	— Не.
	— А някой да се е бил развързал и после вие пак да сте го вързали?
	— Не, сър.
	Двамата с Рафли се спогледахме, а после избухнахме в неудържим смях.
	— Не се смейте, милорди! — предупреди ни изплашеният мюдюрин. — Призраците си отмъщават за всяка шега, която човек си направи с тях.
	— Този вид призраци, за който става въпрос, не само не отмъщават, ами дори се радват, ако не им се случи нещо лошо — отвърна Рафли. — Всъщност този призрак никак не ни интересува, но понеже ние пленихме джонката, навярно имаме право да проверим за кой вид от тези свръхестествени същества става дума. Чарли, ще дойдеш ли с мен?
	— Да — отвърнах аз.
	— Имаш ли представа какъв е този призрак?
	— Все още не.
	— Да се обзаложим ли?
	— Не.
	— Но ти можеш да спечелиш. Залагам…
	— Не залагай нищо, сър — прекъснах го аз, — няма да участвам в облога.
	— Е да, цяло нещастие е все за това да се разправям с теб. Наистина човек не може да те накара да се обзаложиш, дори и когато става въпрос за призраци.
	Първо закусихме, а после се отправихме към пристанището и се качихме на борда на джонката. Охраната от предишния ден все още не беше сменена, тъй че заварихме войниците, които бяха видели „призрака“. За съжаление от тях не можеше да се научи нищо повече от онова, което вече знаехме. Само ни направи впечатление, че те по-скоро бяха чули призрака, отколкото да го бяха видели.
	Слязохме в трюма, за да огледаме пленниците. Бяха вързани както трябва. Никой не можеше да се освободи, освен ако не го развържеха пазачите, а нямаше никакво съмнение, че подобно нещо не беше ставало. Когато напуснахме джонката, знаехме толкова, колкото и преди. Кой знае какво беше накарало суеверните сингалци да изгубят ума и дума.
	Обаче още на следващото утро мюдюринът пак изпрати човек да ни помоли да отидем при него, за да ни съобщи, че призракът отново се е появил в полунощ. И този път това му било доложено от офицера на стражата и човекът още чакал, за да ни даде необходимите сведения. Всичко се повторило, също както през миналата нощ. Първо се извил вятър, а после се появил призракът, чиято фигура обаче не се различавала и следователно не можело да бъде описана.
	— Наистина ли задуха вятър? — попитах аз.
	— О, да, съвсем внезапно — отговори лейтенантът.
	— Почувствахте ли го?
	— И още как.
	— Откъде дойде призракът?
	— Не знам. Просто изведнъж беше там.
	— И къде отиде?
	— Не мога да кажа. Изчезна.
	— Видяхте ли го да се движи?
	— Да.
	— Тогава трябва да знаете на кое място или на кои места на кораба се е намирал.
	— Той стигна до средната мачта.
	— От коя посока дойде?
	— Не забелязах.
	— Не сте си държали очите отворени или страхът е замъглил погледа ви. Ще дойдем с теб, за да разследваме още веднъж тази призрачна история.
	Така и направихме, но усилията ни не доведоха до никакъв резултат. Заварихме всичко както си беше и предишния ден. Край средната мачта, до която, както казваха, бил идвал призракът, имаше няколко големи коша с дини и други плодове, предназначени за храна на похитителите. Огледах тези кошове, но не намерих нищо, което по какъвто и да било начин да свържа с призрака. Ядосах се, ала не на привидението или, да речем, на глупостта на сингалците, а единствено на себе си. На колко трудни въпроси бях намирал отговорите досега, какви дири бях проследявал! А ето че в този случай не ми хрумваше абсолютно нищо. О, Кара бен Немзи, о, Олд Шетърхенд, къде остана прозорливостта ти?
	След като се бяхме разделили вече с мюдюрина и отново седяхме сами, Рафли ми се усмихна лукаво и подхвърли:
	— Чарли, съжалявам те!
	— Защо?
	— Защото призракът е напуснал кораба и сега витае само в главата ти. Струва ми се, че скоро ще усетиш силния внезапен вятър.
	— Подигравай се, подигравай! Но наистина е досадно да не можеш да хванеш дирята на една такава щуротия.
	— Не може ли? Хмм! Действително ли не може?
	— А ти, сър, да не би да имаш някаква идея?
	— Йес, и то каква!
	— Е, каква!
	— Призракът идва откъм сушата.
	— А аз твърдя, че се намира в самата джонка.
	— Глупости! Ще се обзаложим ли?
	— Не.
	— Залагам сто гвинеи, че съм прав. Някой иска да освободи пиратите и за тази цел си играе на призраци, та така да сплаши пазачите. Не си ли на същото мнение?
	— Не.
	— Тогава заложи десет златни монети срещу моите сто!
	— Нямам златни монети за обзалагане.
	— Ще ти дам назаем!
	— Благодаря. Призракът не заслужава да се рискува за него дори и грош. Тази вечер ще бъде заловен.
	— Ка… кво? — подскочи англичанинът. — Кой ще го залови?
	— Аз.
	— Ще отидеш на джонката?
	— Да.
	— Но не и сам, нали?
	— Искаш ли да дойдеш с мен, сър?
	— С големи благодарности! Лов на призраци! Чарли, ти наистина си славен човек. Как бих искал да си роден в Рафли-Касъл!
	— Като твой по-възрастен брат? А какво щеше да е тогава положението с твоята титла и твоето наследство?
	— И двете не ми трябват. Щях да живея от лов на призраци.
	— Така може. Казват, че понякога се намирали много тлъсти и хранителни призраци. Любопитен съм да видя колко ли ще тежи нашият.
	— Вятърът и въздухът… нямат тежест!
	— Вятър ли? Нищо подобно, сър! Вятърът съществува само във фантазията на тези страхливи сингалци. Призракът на джонката е или някакво животно, или…
	— Или — прекъсна ме той — човек, който иска да уплаши пазачите и после да се качи на кораба, за да освободи пиратите.
	— Не ми се вярва. Онзи, който играе ролята на призрака, се намира на борда.
	— Доказателства!
	— Още тази вечер ще ти ги дам. Забелязали са призрака при средната мачта. Ако беше дошъл на борда отвън, нямаше да се задоволи да отиде само до това място.
	— Наистина си прав. Но, Чарли, хрумна ми нещо! А може би цялата история е само една глупава шега.
	— Как така?
	— Между войниците се намира някой шегаджия, който иска да изплаши останалите.
	— Две вечери подред?
	— Да.
	— Никой не е стоял два пъти на пост.
	— Тогава има двама шегобийци.
	— Едва ли. Сингалците изпитват безбожен страх от началниците си и освен това по природа не са склонни да вършат подобни хлапашки шеги. Призракът не е някаква шега, затова и ние няма да се шегуваме с него.
	— Ще кажем ли на мюдюрина за намерението си?
	— Да. Без разрешението му не можем да се качим на джонката.
	— Pshaw! Ако пожелая, ще отида на борда й без разрешението му. Но както искаш, Чарли. Ще вземем ли оръжията си?
	— Не си заслужава.
	— Най-много някоя по-здрава тояга, нали?
	— С юмруци е по-удобно.
	— Well! Негодникът може да си честити, ако му се случи да попадне между моите. Не успее ли да изчезне моментално, ще го обработвам дотогава, докато му излезе душата.
	След като настойчиво изложихме намерението си пред мюдюрина, той се съгласи, но сметна за свой дълг да ни предупреди да се откажем от тази дръзка постъпка. Беше убеден, че ставаше дума за свръхземно същество.
	— Докладваха ми — каза той, — че войниците, определени тази нощ да стоят на пост на джонката, отказали да се качат на борда й. Чуят ли, че ще отидете и вие, тогава ще се подчинят по-лесно. Но пазете се да не заговорите или да не докоснете призрака! По-добре се задоволете само да наблюдавате откъде идва и накъде отива!
	— След това ще литнем подир него! — каза Рафли иронично.
	— Не се подигравайте, милорд! Има добри и лоши духове. Както изглежда този е лош, защото е обсебил един толкова нечестив кораб.
	— Но в такъв случай и ние двамата също сме зли духове, понеже завладяхме джонката. Ще видим кой ще я отстъпи този път в полунощ — той или ние.
	Качихме се на борда в единадесет часа вечерта. Не искахме да вземаме оръжия, но все пак бяхме затъкнали револверите си в коланите и то не толкова заради призрака, колкото поради тамошния навик никога да не излизаш невъоръжен. Войниците бяха насядали на задната палуба близо един до друг като стадо овце, които се страхуват от нападението на хищник. В средата им се намираше лейтенантът. Така той можеше да бъде сигурен, че призракът няма да го изяде пръв. Попитах го дали има да ни докладва нещо необикновено и получих отрицателен отговор. Идваше ми на езика да упрекна тези хора заради страхливостта им, ала се сдържах. Каква ли полза можех да имам от тези страхливци?
	Ето че възникна въпросът къде да застанем. Рафли все още бе на мнение, че призракът ще дойде отвън и следователно ще се покатери по котвената верига. Затова лордът седна край нея. Аз пък исках да насоча вниманието си едновременно към три места, а именно към предния и задния люк и към средната мачта, до която бил идвал призракът миналата нощ. Според мен би следвало да се появи от някой от двата люка, но, за съжаление, нямаше как да знам точно от кой. Ето защо се сгуших по средата на кораба край релинга, откъдето едновременно имах възможност да наблюдавам и двата люка, въпреки че не се виждаха тъй ясно, както ми се искаше.
	Нощта беше доста светла. Вярно, нямаше луна, а небето бе покрито с облаци, ала тук-там между тях проблясваха звезди, така че погледът ми можеше да стига от единия край на кораба до другия. Въздухът „стоеше“, както обичат да се изразяват моряците. Не се усещаше никакъв полъх. Следователно толкова по-добре би трябвало да се почувства вятърът на Призрака, когато внезапно започнеше да духа. Това ме радваше и ако имах някаква грижа, то тя беше, че е възможно точно днес на призрака да му хрумне изобщо да не се появи.
	Ето че откъм холандската или методистката църква удари дванадесет — настъпи часът на призраците и аз още повече напрегнах слух. Изминаха пет минути и после още толкова. Да не би да нямаше желание да се появи? Обикновено призраците научават всичко, та и нашият призрак едва ли можеше да не е наясно какво го очакваше тази нощ. Кой ли се оставя доброволно да го спипат? Даже и призраците не!
	В този миг най-после откъм предния люк се разнесе шум, доста силен трясък. Взрях се внимателно в тази посока и видях някакъв силует, който точно там се изправяше. С бързи големи скокове се приближих, нахвърлих се върху него, съборих го на земята и здраво го притиснах. Всичко това се разигра толкова бързо, че не ми остана време да огледам по-подробно „призрака“.
	— Пипнах ли те? Това ти е последното появяване тук! — извиках гневно аз, като извих ръцете му и притиснах с коляно гърба му, защото той бе паднал по корем. — Ами къде остана вятърът, с който обикновено идваш?
	Тогава свръхестественото същество простена под мен с най-естествен глас:
	— Heigh-ho! Чарли, полудя ли? Пусни ме, иначе ще се задуша!
	Мътните го взели, та това беше моят англичанин! Освободих го от хватката си и едва тогава го огледах. Да, наистина беше той! Лордът се изправи и пое дълбоко въздух.
	— Къде са ти очите, та взе сър Джон Рафли за призрак?!
	— Наистина те взех за призрака и понеже трябваше да действам бързо, нямах никакво време да те оглеждам с помощта на специален микроскоп. Знаех, че си при носовата котва. Какво търсиш тук?
	— Започнах да се съмнявам, че онова място е подходящо. Промъкнах се насам, за да се ослушам и огледам наоколо. Подпрях се на отворения капак, който беше подлостен с нещо, а той падна и се затвори. Само след няколко мига и аз се пльоснах като капака, а гръбнакът ми запука под коляното ти като клон, който се кани да се счупи. Драги Чарли, да те вземат дяволите! Смаза ми половин дузина прешлени!
	— Значи онзи трясък, който чух, е бил от съборения капак на люка! Сам си си виновен за тази грешка. Да беше останал отпред на носа! От средата на кораба ми беше невъзможно да видя кой се навърта тук.
	— Но можеше да ме попиташ за кръщелното ми свидетелство, преди да се тръшнеш върху мен като слон върху мъниче! Всичките ми стави са изкълчени и…
	Той млъкна и се ослуша. Откъм другия люк се разнесе силно бучащо свирене, също както фучи напористият вятър покрай ъглите на къщите. Но не се почувства никакво раздвижване на въздуха. Ала при тази страхливост на сингалците не беше никак чудно, ако заедно с това внезапно среднощно свирене им се бе сторило, че усещат и вятъра. Вече се бях навел, за да се промъкна пълзешком дотам, когато Рафли съвсем непредпазливо се развика с толкова силен глас, че думите му проехтяха надалеч:
	— Това е призракът, това е негодникът! Бързо, Чарли, бързо, дръж го, дръж!
	Той се затича, но след няколко скока се спъна в едно навито на руло въже и падна. Не го беше забелязал на пътя си. Разбира се, това сигурно щеше да подплаши и най-питомния призрак. Бях принуден да се откажа от потайното си дебнещо промъкване и веднага се затичах към задния люк, макар че в бързината не виждах привидението. Ако успеех да заема люка, откъдето то във всеки случай се беше появило, тогава нямаше как да ни избяга. Достигнах целта си и се спрях, за да се огледам. И ето че забелязах призрака. Току-що тичешком преминаваше покрай средната мачта в посока към мястото, където беше паднал Рафли, който в този миг тъкмо се изправяше. Тъй като беше лежал на земята, до този момент англичанинът не беше забелязан от призрака. Понеже бях доста далеч от Рафли, аз му извиках:
	— Хвани го бързо, сър, идва към теб!
	— Спипах го вече! — отвърна ми лордът, протягайки ръце към беглеца. — All devils, ама как удря! Ето че избяга!
	Въпреки оскъдната звездна светлина, видях как по някаква причина англичанинът отскочи далеч назад — вероятно бе получил удар. Призракът изтича до предния люк, бързо дръпна затворилия се капак и изчезна в отвора, като преди това обаче извика на завален холандски:
	— Хвани де хубав, добър, храбър Квимбо, хвани де, ако може храбър Квимбо!
	Хубав, добър, храбър Квимбо! Онемях! Къде се намирах — в селището на бурите при менер Ян ван Хелмерс в Южна Африка или на една китайска джонка в пристанището Поен дьо Гал? Това бе не само начинът за изразяване, но и гласът на моя славен кафър! Познах го въпреки годините, които изминаха от онова време, когато на сбогуване той ми подари кутийката си с енфие. М до ден-днешен тя се намира у дома сред другите мои редки предмети и сувенири от пътешествията ми. Да, положително беше той! Но как ли беше попаднал на джонката в обществото на тези пирати и похитители на девойки?
	Един от най-чудноватите образи, които съм срещал по време на моите пътешествия, без съмнение, е Квимбо, кафърът от племето базуто. Той беше мой спътник из Южна Африка,* подобно на хаджи Халеф Омар, който ме придружаваше из различните страни на Ориента. Колкото и да се различаваха тези двама добряци, те имаха една обща радостна за мен черта в характера си, изразяваща се в голямата любов и привързаност, които изпитваха към моята личност.
	[* Виж избр. произведения на К. Май, изд. „Отечество“, т. 9, където е поместен и приключенческият разказ „Бурът ван хет Рур“. Б. пр.
	(Или на http://bezmonitor.com — там също го има. Б. на uploader.)]
	Квимбо представляваше една извънредно колоритна, дори комична фигура, особено когато яздеше редом с мен. Като изключим басмяната препаска около слабините му, той ходеше съвсем гол и натриваше тъмнокожото си силно мускулесто тяло с мас, която действително предпазваше кожата от досадните ухапвания на насекомите, ала, за съжаление, разпространяваше наоколо такава нетърпима миризма, или по-скоро воня, че наистина ми струваше немалки усилия да стоя край него на разстояние по-малко от десетина стъпки.
	Най-забележителното у него бе начинът, по който носеше косата си. От ежедневната употреба на акациева смола и другите полагани за нея дългогодишни грижи, косата му се беше слепила в компактна маса, като фризурата му бе придобила формата и вида на две наклонени с подметките една към друга пантофи, токовете на които образуваха върха, докато отворите за краката бяха обърнати нагоре и му служеха за склад на какви ли не дреболии без никаква стойност, които обаче имаха за него огромно значение. Долната част на ушите му беше толкова разтеглена и удължена от носенето на тежки предмети, служещи за украшение по време на неговата младост, че по големина те доста приличаха на ушите на някое нюфаундлендско куче.
	За да придаде практическа стойност на тази рядка красота, той имаше навик всяка сутрин да ги навива на руло, като поставяше в отверстията им двете си кутийки с енфие.
	Освен това на всяка от ноздрите си той носеше дебела месингова халка, а около врата си беше поставил, във всеки случай като изобретение на собствения си естетически гений, широк кожен ремък, на който висяха два големи хлопатара. Поне един път на ден той имаше навика да ги сваля и излъсква. Тези звънчета дрънчаха при всяко негово движение, което ми беше не само досадно, но можеше да стане и много опасно за двама ни, защото по онова време трябваше да се пазим от неприятели, а непрекъснатият им звън бе в състояние отдалече да издаде приближаването ни. Ето защо аз настоях, ако не да махне хлопатарите, то поне да извади езичетата им. След продължителна и тежка вътрешна борба той наистина изпълни желанието ми, а това беше едно голямо и необоримо доказателство за привързаността му към мен.
	Начинът му на изразяване беше странен също като самия него. Той говореше холандски доста сносно, макар и завалено, но така го кичеше със съществуващите в неговия роден език цъкащи и мляскащи звуци, че всичките изречения излизаха от устата му като кълвани от кълвач. А тази уста, колко голяма и широка беше тя! Когато Квимбо говореше бързо, а при това се и смееше, белите редици на зъбите му достигаха от едното ухо до другото и лицето му заприличваше по-скоро на маймунско отколкото на човешко.
	Никой обаче не смееше да му го каже, защото беше страшно суетен и се смяташе не само за хубав, но и за пръв красавец. Когато говореше за себе си, обикновено се наричаше „хубав, добър, храбър Квимбо“. По отношение на красотата си се лъжеше, но беше добър, много добър. А че е храбър се съмнявах в началото, ала по-късно разбрах, че съм го оценил погрешно. Квимбо беше храбрец и ако бях застрашен от някаква опасност, той рискуваше живота си без никакво колебание. Заобичах го от цялото си сърце и му желаех всичко добро, но за съжаление не можах да направя така, че пожеланието ми да се сбъдне тъкмо в онзи случай, който беше най-важен за него.
	Квимбо беше отдал сърцето си. То принадлежеше на една красива кафърска девойка, която беше намерена в Калахари от холандски заселник. Той я беше осиновил и нарекъл Митие. Колко пъти съм чувал от устата на Квимбо блажено звучащите думи „Митие ще негов жена на хубав, добър, храбър Квимбо, щото Квимбо ще жени хубав, млад, богат Митие!“ Но той бе принуден да разбере, че един хубав, добър и храбър човек, дори и да е кафър, не може винаги да има всичко, което си пожелае. Митие стана жена на един млад холандски заселник и Квимбо трябваше да се откаже от нея. Дали щеше да го преживее или не, не можах да изчакам и да узная, понеже ми се налагаше да отпътувам. Когато се сбогувах с него, той стоеше разплакан или по-скоро ухилен пред мен, сякаш не знаеше какво да прави от любов и любовна мъка. Но изглежда тъкмо тогава му хрумна една добра идея: той посегна към дясното си навито на руло ухо, измъкна оттам кутийка с енфие, подаде ми я и с безкрайно доброжелателно озъбване ми каза:
	— Мил добър менер иска ходи дома. Квимбо плаче много голям сълзи, щото Квимбо не може дойде с менер. Но Квимбо даде таз кутийка на менер, за да помни менер много добър, беден, хубав, храбър Квимбо!
	Разбира се, аз взех кутийката, за да не го огорча: Бях убеден, че никога нямаше да видя ухото, където тя беше стояла…
	Смайването ми наистина беше голямо, но то ми отне дееспособността само за няколко мига. Затичах се напред към мястото, където стоеше лордът, закрил лицето си с две ръце.
	— Защо стоиш така? — попитах го. — Какво ти е на главата, сър?
	— Бучи като водопад — отвърна ми той. — Струва ми се, че този сатанински призрак от гняв си откъсна главата и я запрати право в лицето ми.
	— Но тогава той не би могъл да говори, а ти чу какво ни извика, нали?
	— Да съм чул ли? Че как да чуя нещо, когато главата ме боли така, та ще се пръсне?
	— Днес нямаш късмет, сър, ама никакъв късмет нямаш!
	— Това е повече от липса на късмет, Чарли. Първо ти ми направи тялото и всички крайници на кайма, а после, когато се зарадвах, че поне главата ми е останала невредима, този призрак ми запраща своята кратуна право в носа. Ама че удар беше! Мисля, че вечно ще го усещам.
	— Не е била главата му.
	— Знам го и без твоите уверения. Тази уж безплътна душа от отвъдното е жив човек. Дори ми изглежда твърде як. Доказателството за това чувствам най-осезателно в главата си, която бучи и бръмчи в най-различни гами. Какво ли запокити той по нея в разгара на схватката? Струва ми се, че беше или източното, или западното полукълбо на майка земя, а може би да беше и цялото земно кълбо наведнъж. Усещането, което имам, ме кара да предполагам второто.
	— Я да видим!
	Огледах се наоколо и недалеч от него на земята забелязах някакъв заоблен предмет. Вдигнах го и му го подадох:
	— Ето ти главата на призрака! Сам ми кажи дали в отвъдния живот може да има такива Материални глави!
	— Диня, тежка поне четири килограма! И един такъв плод да бъде хвърлен по главата на лорд от добрата стара Англия тъкмо в полунощ! Чарли, да се обзаложим ли?
	— За какво?
	— Че после аз ще я запратя по главата на призрака?
	— Не участвам в такъв облог.
	— Защо? Направи ми поне веднъж това удоволствие! А?
	— Не, защото ще загубиш облога.
	— Да го загубя ли? Нямам такова намерение. Ще го ударя с тази диня по главата толкова сигурно, колкото…
	— Колкото е още по-сигурно, че няма да го удариш — прекъснах го аз.
	— Наистина ли мислиш, че ще се откажа от това толкова сладко отмъщение?
	— Убеден съм.
	— А по каква причина?
	— Защото знам, че няма да вземеш да обстрелваш главата на един мой добър приятел с диня, тежаща четири килограма.
	— А аз не съм ли твой добър приятел?
	— Разбира се.
	— И въпреки това той не обстрелва ли моята глава?
	— За съжаление, го направи, но без да те познава.
	— Аз също не го познавам. Но я ми кажи откога имаш толкова добри приятели сред призраците?
	— От днес. Но да оставим шегата настрана — този призрак наистина е мой добър познат.
	— Не думай!
	— Един кафър от племето базуто, който ми служи вярно и ме придружаваше в продължение на месеци в пътуването ми през страната на бурите. Казва се Квимбо и е голям юначага, който сигурно ще спечели симпатиите ти.
	— Чарли, моите уважения, но ако не те познавах така добре, щях да се закълна, че нещо ме ментосваш. Този кафър сигурно е бил заедно с пиратите на борда, нали?
	— Разбира се.
	— И го смяташ за свестен човек?
	— Стопроцентово беше такъв.
	— Но не е възможно все още да е същият.
	— Такъв си е! Моят Квимбо никога няма да стане престъпник!
	— Но, Чарли, размисли само, как би могъл един кафър от вътрешностите на Южна Африка да попадне сред източноазиатските пирати?
	— Ще го узнаем от него самия. Впрочем, племето базуто е от семейството на бечуаните и тъй като те се родеят с кафрите, аз, както и много други, си служа с това наименование. През цялото време Квимбо се е крил много добре, вероятно чак долу в помещението с баласта, за което изобщо не се сетих, докато и вчера, и днес претърсвахме целия кораб, за да открием призрака. Той би могъл тайно да развърже всички пирати, а след това те сигурно са щели да намерят някаква възможност да избягат, но фактът, че не го е направил, доказва, че не е техен човек. Да слезем долу да го потърсим.
	— Ще ни е нужна светлина.
	— Все ще намерим нещо подходящо в капитанската каюта. Ела!
	— Дали не трябва първо да си поговорим с тези сингалски гвардейски гренадири и да им благодарим за храбростта, която проявиха?
	— Да, ще го направим, за да знаят поне какво мислим за тях. Тези храбри герои все още седяха, страхливо скупчени на мястото, където се намираха и преди. Щом се приближихме, лейтенантът ни попита:
	— Милорди, призракът отиде ли си? О-о, колко страшно беше!
	— Не, не си е отишъл — заявих аз.
	— Но вече не се вижда.
	— Още е на кораба. Слезе в трюма.
	— Не отлетя ли във въздуха? Нима още е тук? Но как ще останем тогава и ние на това място?
	— Страхливи сте като баби! Той не е никакъв призрак, а един нещастен човек, принуден от пиратите да живее на джонката им. Ей сега ще слезем долу и ще го доведем, за да го видите. Но аз ще кажа на мюдюрина колко храбри мъже е изпратил на кораба, за да охраняват пленените разбойници.
	С дълбока въздишка човекът пак се отпусна на мястото си.
	Дали това беше въздишка на облекчение или на страх от мюдюрина, не можех да кажа. Във всеки случай този високопоставен чиновник нямаше никакво право да мъмри подчинените си, защото беше не по-малко суеверен от тях.
	Най-напред ние двамата отидохме в капитанската каюта, където запалихме един фенер. После слязохме в трюма, който служеше сега като затвор на пиратите. Прегледахме въжетата, за да видим дали всичко бе наред и останахме доволни. След това започнахме да търсим Квимбо, който не се виждаше никъде в същинския корабен трюм. Най-сетне през един тесен отвор слязохме още по-надолу, там където се намираше баластът, с чиято помощ се поддържаше равновесието и стабилността на джонката. Още по самата преграда за баласта, издигната върху килсона,* разбрах, че той се състоеше от пясък, който не се разпиляваше именно благодарение на споменатата преграда. Осветих наоколо с фенера — Квимбо не се виждаше. Но в замяна на това забелязах нещо друго, което издаваше присъствието му. Изглежда Рафли не го видя, защото разочаровано каза:
	[* Греда в плавателен съд, която е успоредна на кила. Б. пр.]
	— И тук нищо! Ако бях суеверен, щях да кажа, че все пак си имаме работа не с човек, а с призрак. Твоят тъй наречен Квимбо е изчезнал безследно.
	— Безследно? Наистина ли мислиш така?
	— Йес. Горе претърсихме всичко, без да го намерим, а тук пък съвсем го няма.
	— Може би се лъжеш.
	— Тъй ли? Да се обзаложим ли?
	— За какво?
	— Че твоят прочут кафър не е в това помещение за баласт.
	— Не, не участвам в облози.
	— Но защо?
	— Защото ще спечеля и само ще ти взема парите, сър Джон Рафли!
	— Глупости! Ако си толкова сигурен, щеше като нищо да се обзаложиш, но ми се струва, че сигурността ти хич не е толкова голяма.
	— Охо! Вече открих следите на Квимбо, а и ти знаеш, че подхвана ли веднъж нечия диря, съвсем сигурно намирам и човека.
	— Да, знам го, но къде ти е следата?
	— Ей тук в пясъка. Точно пред нас и надясно повърхността му е равна. Но какво виждаш там наляво?
	— Някакво възвишение, нищо друго.
	— Нищо друго? Мисля, че това е достатъчно.
	— Как така?
	— Под възвишението се е скрил човекът, когото търсим. Там се е заровил.
	— Но тогава би трябвало да се задуши.
	— Не. Нима не забелязваш, че откъм задната част на възвишението има вдлъбнатинка, дупка?
	— Да, добре се вижда.
	— Е, тази дупка стига до главата на кафъра, за да може да диша. А какво има по земята ей там в левия ъгъл?
	— Хмм! Динени кори.
	— Чудесно! Квимбо е трябвало да яде и пие. Ето защо през нощта се е качвал на палубата и е играел ролята на призрак, за да си вземе дини, докато пазачите са бягали от страх чак в другия край на кораба.
	— Хмм! Тогава този Квимбо е голям хитрец, което не може да се очаква от един кафър.
	— Хич не е глупав. Ей сега ще го измъкна. Квимбо, тук ли си?
	Не последва отговор.
	— Квимбо, знам, че си се скрил там в пясъка. Излез! Нищо лошо няма да ти се случи.
	Отново никакъв отговор. Откакто се бяхме разделили, бяха изминали години, може би не можеше вече да познае гласа ми. Впрочем, и думите ми прозвучаха глухо в ниското влажно помещение; Пристъпих още по-близо.
	— Не ме ли познаваш вече? Аз съм добър, мил Германия, с когото навремето ти беше при бура Ван хет Рур. Излез!
	Кафърът имаше навика да казва Англия вместо англичанин и Германия вместо германец.
	Последните ми думи не останаха без резултат. Пясъкът се раздвижи и от него се разнесе въпросът:
	— Добър, мил Германия, кой получи кутийка от хубав, добър, храбър Квимбо?
	— Да.
	— Кой яздил с хубав Квимбо чак горе до Гроте Клоф и борил с много зулус?
	— Да.
	— Mijn tijd, mijn tijd!* Щом мил добър Германия тук, тогаз Квимбо също тук! Хубав, добър, храбър Квимбо излезе веднага от пясък.
	[* Мили Боже, мили Боже! Б. пр.]
	Пясъкът се разлетя енергично във всички посоки и „хубавият“ Квимбо се появи с цялото си великолепие, което му бе присъщо. Най-напред се показа високата фризура, която имаше съвършено същата форма и същия вид, както преди. След това последва голобрадото лице със сплескания широк нос, голямата уста и малките очички, които ми отправиха изпитателен поглед. Той ме позна, разтвори уста от едното си ухо до другото, за да нададе тържествуващ вик, и така бързо изскочи от пясъка, че здравата удари главата си в ниския таван. Тъй силно и грижовно обичаната фризура се посмачка, ала във възхищението си, че ме вижда, той не обърна внимание на това. Веднага прескочи оградата и сграбчи двете ми ръце.
	— О, Германия, о, мил, добър Германия! Как се радва добър хубав Квимбо, че пак вижда свой Германия! Квимбо трябва целуват всички ръце на менер Германия!
	Той зацелува „всичките“ ми ръце с голяма сърдечност. После внезапно ги остави, обгърна врата ми с ръце, притисна ме до себе си, издаде устни напред и главата му направи толкова неочаквано движение към лицето ми, че едва намерих време да го извърна встрани, така че несдържаната нежност на Квимбо се изрази в шумно млясване по бузата ми вместо по взетото от него на мушка място. Изглежда той се канеше да се прицели втори път и то по-добре, но аз го избутах назад с думите:
	— Остави това, Квимбо! Знам, че много се радваш на срещата ни, както и аз, но засега стига толкова. Страшно се учудвам да те видя тук, толкова далеч от родината ти и то на Пиратски кораб.
	— О, менер Германия, хубав, добър, храбър Квимбо съм не крадец и съм не разбойник, а само слуга на джонка на пирати.
	— Значи не си участвал в злодействата на тези хора, така ли?
	Кафърът направи една от най-страшните си гримаси, която сигурно бе израз на най-свято уверение, и като се удари с двата си юмрука в гърдите, каза:
	— Квимбо не участвал какво правил те, Квимбо хванат от разбойник и трябвал чисти кораб и слугува капитан.
	— Аха! Ще ми разкажеш за това, но не тук, а горе, където ще ни е по-удобно. Хайде да се качваме!
	— Горе, дето много войник?
	— Да.
	— А какво прави войник като види красив, храбър Квимбо? Ще хване ли войник нещастен, невинен Квимбо?
	— Не, ти си под моя закрила.
	— Добър Квимбо свободен?
	— Да.
	— Квимбо може отива в страната базуто?
	— Да.
	— Или може си върви и пътува за Тйелатяп?
	— Тйелатяп? Това пък какво е?
	— Хубав град къде живее менер Бонтверкер.
	— Какъв е този менер?
	— Туй съм менер Бонтверкер от Тйелатяп.
	— Тйелатяп! И къде се намира този град?
	— На широк, голям, хубав остров.
	— Как се казва островът?
	— Казва Серайу.
	— Серайу? Тйелатяп? Сър Джон, известно ли ти е някое от тези две имена?
	— Не — отвърна англичанинът, като поклати глава.
	— И на мен не са… или все пак съм чувал едното. Но названието на острова ме смущава. Серайу е река.
	— Да, Серайу съм река, имал много вода — съгласи се Квимбо.
	— Но нали каза, че е остров! Изглежда си се объркал.
	— Да, хубав, добър, храбър Квимбо обърква.
	— Серайу е река на остров Ява.
	В изблик на силна радост кафърът широко разпери и десетте си пръста и извика:
	— Ява! Ява! Менер Германия познал вярно име на голям остров, менер съм много велик, умен, мъдър човек.
	— Сега вече мога да си спомня и за Тйелатяп. Това е едно пристанище на южното крайбрежие на Ява. Серайу се влива в морето недалеч от него.
	— Да, Серайу влиза във вода на море.
	— Та ти познаваш ли този град и реката? — попитах учудено.
	— Хубав, умен Квимбо знае град и знае река. Квимбо плувал по река и живял в град.
	— Странно, наистина много странно. Сър Джон! Представи си само — този кафър е стигнал чак до Ява! Кой би повярвал! Но горе трябва да ни разкаже всичко! Да се качваме!
	— Горе на палубата ли? — попита лордът. — Няма ли да е по-добре, ако веднага отидем в хотела? Там ще ни е много по-удобно.
	— Бих предпочел да остана на борда. Твърде вероятно е онова, което чуем от Квимбо, да ни даде повод да попритиснем пленниците.
	— Съгласен! И в капитанската каюта не е лошо. Да се качваме!
	Когато стигнахме до средната палуба, където лежаха вързаните пирати, капитанът им изпусна тиха ругатня. Положително се беше ядосал, че сме намерили Квимбо, защото вероятно от него можеха да се научат много неща, които трябваше да останат в тайна. В каютата кафърът заяви:
	— Хубав, добър, храбър Квимбо разказва, но първо яде, има голям, много глад, щото не може вземе дини за нахрани.
	Имаше достатъчно за ядене. Той се хранеше с детински вълчи апетит. След като се насити, аз го подканих да ни разкаже преживяванията си, откакто се бяхме разделили в Капланд.* С важна физиономия кафърът се настани по-удобно и започна разказа си, но… какъв беше той! Говореше бързо, без паузи, като навита латерна. Та кой ли можеше да разбере всичките му невъзможни изрази и да се оправи в кашата от объркани имена? Гримасите, които видяхме, докато траеше разказът му, бяха направо неповторими. Той бръщолевеше толкова припряно, сякаш животът му зависеше от това да не направи никаква пауза. За половин минута ни сервираше толкова думи и изрази от родния си език, от английски, холандски и малайски, колкото човек не можеше да разчепка за цял ден. Рафли поклати глава, после остави пенснето си да се плъзне до върха на носа му, за да може да втренчи поглед в разказвача над стъклата, и най-накрая, когато търпението му се изчерпи, той скочи, протегна ръце към Квимбо, сякаш искаше да се защити, и му изкрещя:
	[* Провинция в Южна Африка. Б. пр.]
	— Стига! Човече, да не си решил да ни побъркаш? Говори по-бавно! Не се разбира нито една дума.
	Квимбо рязко затвори уста, очите му зашариха между Рафли и мен, а накрая попита:
	— Хубав, добър, храбър Квимбо не говорят вярно? Но той говорят с уста! С какво друго трябва Квимбо говори?
	— Естествено, че не с ушите! — отвърна Рафли. — Но трябва да приказваш по-бавно, по-бавно, за да те разбираме.
	— Защо менер не разбирам Квимбо? Та Квимбо се разбират! Тогава сър Джон се разсмя гръмогласно и ми каза:
	— Прав беше, Чарли! Този добър, хубав, храбър Квимбо е знаменита личност! Good God! Отсега подозирам какво ще има да преживеем заедно с него. Нека разказва по-нататък! Но бъди така добър и му втълпи малко да си позапре езика.
	Изпълних желанието му, ала не постигнах абсолютно никакъв успех, тъй като веднага щом Квимбо започна, „латерната“ се завъртя дори още по-бързо отпреди. Затова го прекъснах:
	— Престани! Наистина нищо не ти разбираме. По-добре ще е да ти задавам въпроси, а ти да ми отговаряш.
	— Да — кимна той. — За Квимбо тъй също добре, щото тогава Квимбо знае какво каже. Но ако беден Квимбо сам каже, той не знае какво трябва каже.
	— Най-напред ми отговори къде отиде, след като се разделихме ние двамата!
	— Беден, нещастен Квимбо съм отишъл в Кейптаун.
	— В Кейптаун? А защо не в родината си, в страната на базуто?
	— Квимбо не искал там. Квимбо искал далеч, много далеч, за да не види повече място, дето бил и да не види повече хора, кои познава Митие.
	— Ах, Митие! Било ти е тъжно, че момичето се е оженило, нали?
	— Да, хубав Квимбо съм много тъжен, Квимбо иска бъде мъж на Митие. Защо Митие не иска има Квимбо мъж? Та Квимбо хубав, добър, храбър мъж! Затова той отива далеч чак до Кейптаун, дето са менер Бонтверкер, кой обича Квимбо, и Квимбо станал слуга на менер Бонтверкер.
	— Взел те е за слуга? Тогава сигурно знаеш какъв е бил този менер.
	Рафли се намеси, преди кафърът да успее да отговори:
	— В Кейптаун се запознах с някакъв мистър Бонтверкер. Той беше богат, все още неженен търговец на диаманти. Представиха ми го в дома на губернатора. Както сам ми разказа, той имал по-възрастен неженен брат на един от Зондските острови и…
	Изведнъж англичанинът млъкна.
	— И после? Продължавай, защо спря?
	— Защото… а… а, да не би Квимбо да има предвид същия джентълмен?
	— Веднага ще разберем. Квимбо, с какво се занимаваше този менер Бонтверкер?
	— Купува благороден камък и диамант — отвърна кафърът.
	— Имаше ли жена?
	— Не има жена. Квимбо също не има Митие. Затова той и Квимбо сами заедно.
	— Но е имал брат, нали?
	— Има брат в Тйелатяп, кой изведнъж умира. Мой господар пътува там с кораб за наследство и Квимбо пътува заедно.
	— Така значи! Твоят менер е наследил брат си и затова е тръгнал с кораб за Ява. А после? Остана ли да живее там?
	— Не, пътува пак къщи в Кейптаун.
	— Кога?
	— Останал четири месеца в Тйелатяп, взема тогава голям много пари от умрял брат и тръгва с Квимбо на кораб, за пътува дома.
	— По-нататък! Обземат ме подозрения, но не са добри! Пътуването не е завършило щастливо, нали?
	— Не. Квимбо и менер не дошъл дома.
	— Защо?
	— Щото изведнъж по вода много малайска лодка с разбойник, кои качва на кораб и убива капитан и всички моряк.
	— Така си и мислех! Екипажът на кораба е бил избит. Какво стана с пътниците? Много ли бяха?
	— Само хубав, добър Квимбо с менер. Разбойник занася съвсем всички неща от кораб на лодка и после изгаря кораб. Също взема Квимбо и менер на лодка.
	— Къде се случи това?
	— Квимбо не знае. Квимбо и менер скоро стига суша, къде стоял пленен при разбойник.
	— Колко време?
	— Много, много ден и много седмица. Квимбо не броил. Но то било много голям дълго време.
	— А знаеш ли на кое място са ви държали в плен?
	— Казва Ху-Ниао.
	— Ху-Ниао? Пак си объркал нещо. Запомни ли правилно името?
	— Хубав, добър, храбър Квимбо съм правилно.
	— Хмм! Ху-Ниао са китайски думи и означават „тигър-птица“. Струва ми се твърде невероятно да са име на някакво селище. Да не е било остров?
	— Съм не остров.
	— Значи суша, континент?
	— Съм не голяма суша.
	— Нито остров, нито континент, така ли? Е, какво искаш да кажеш? Може би полуостров? Не беше ли остров, свързан с голяма суша?
	— Ху-Ниао съм остров с път към суша.
	— Значи правилно — полуостров. А знаеш ли към кой по-голям остров или към коя голяма суша се причислява?
	— Квимбо не знам.
	— Не си ли говорил за това с твоя менер? Вероятно той е знаел:
	— Квимбо не давали говори с менер.
	— Тогава си бил отделен от него, а?
	— Вече него не вижда.
	— Значи не знаеш дали е още жив?
	— Менер съм не умрял. Менер живеят в Ху-Ниао. Разбойник дава него яде и пие.
	— Не се ли лъжеш? Нали си бил отделен от него, тогава нищо не можеш да знаеш със сигурност.
	— Квимбо знае сигурно, щото менер го казва още преди отделят от него. Менер трябва пишат писмо, защо разбойник иска има още повече пари.
	— Аха! Закъде беше изпратено писмото?
	— Тйелатяп.
	— Сигурен ли си? Припомни си! Този въпрос е много важен!
	— Менер казал на хубав Квимбо.
	— Тогава несъмнено е важно. Значи ти го е казал преди още да сте били откарани на сушата, защото там са ви разделили. Ами ти какво прави по време на пленничеството си?
	— Квимбо мързелува, докато трябва тръгне с кораб.
	— Разбра ли от твоя менер до кого е изпратено писмото в Тйелатяп?
	— Менер не казва.
	— Ти успя ли да опознаеш полуострова Ху-Ниао?
	— Квимбо не опознава. Беден Квимбо бил затворен, много затворен.
	На езика ми бяха още безброй въпроси, но Рафли, който слушаше с видимо нарастващо вълнение, ме прекъсна:
	— Чарли, остави вече намира твоя Квимбо! Не виждаш ли, че не може да ти даде сведения. Той си е просто… истински Квимбо.
	— Но, сър, става въпрос за изключително важни неща. Непременно трябва да разбера къде…
	— Къде се намира мистър Бонтверкер ли? — отново ме прекъсна той.
	— Да.
	— Никога няма да го разбереш от Квимбо!
	— А от кого друг? Да познаваш някого, към когото бихме могли да се обърнем?
	— Да. Пиратите.
	— Pshaw! Няма да издадат нищо.
	— Зависи как ще разговаряме с тях. Нека слезем долу и ги разпитаме! Само искам да те помоля да предоставиш разпита на мен.
	— С най-голямо удоволствие, сър, с радост се отказвам от нещо, което смятам за безполезно.
	— Значи мислиш, че няма да узная нищо от тези негодници?
	— Да, тъй мисля.
	— Имай предвид, че ги очаква сигурна смърт.
	— Именно за това съм убеден, че няма да изкопчиш нищо от тях.
	— Може би така ще облекчат съвестта си.
	— Можеш да очакваш подобно нещо само от хора, които са християни. А ние сме изправени пред типове, които нямат нито религия, нито чувства, нито страх, нито надежда. Всичко им е безразлично, даже и смъртта.
	— Но аз трябва непременно да науча нещо за този Бонтверкер. Убеден съм, че е същият, с когото се запознах.
	— Разбира се, че е той.
	— Ограбен от тези мерзавци, сега кисне пленен в някое затънтено място. Знаеш ли какво смятам да направя?
	— Да го освободиш.
	— Вярно! Но в такъв случай е нужно преди всичко да узная къде е той. Нали?
	— Естествено.
	— Точно това ще трябва да ми кажат сега пленниците.
	— Трябва, но няма да ти кажат, предварително ти го заявявам. Все пак си опитай късмета!
	Отново слязохме на средната палуба, обаче не взехме Квимбо с нас. Лордът се обърна най-напред към капитана, ала не получи никакъв отговор. Както и да говореше, да заплашваше, да предупреждаваше и да се гневеше, китаецът не си отвори устата нито веднъж. След това Рафли опита при другите, но със същия неуспех — не му отговориха на нито един въпрос. Той се ядоса и ми подхвърли:
	— Да накарам ли да ги бичуват тези псета?
	— Имаш ли това право, сър?
	— Pshaw! Дали го имам или не, ми е все едно. Ще постъпя както искам.
	— Безполезно!
	— Ще видим!
	— Нямам нищо против. Всеки от тях като нищо си е заслужил да го скъсаш от бой, но така само ще им доставиш удоволствие.
	— Удоволствие ли? Ама че странен вкус! Та кой би могъл да изпита удоволствие, ако го посиниш от бой?
	— Точно тези закоравели престъпници. Те знаят много добре, че за тях няма милост и в никой случай няма да ти издадат тайните си. Колкото повече упорстваш, толкова по-голямо ще бъде злорадството им. Дори и в предсмъртния им час не можеш да измъкнеш нищо от хора, за които Бог и сатана, ад и небе, блаженство и проклятие са съвсем безразлични неща.
	— Но нали трябва да узная къде да търся мистър Бонтверкер!
	— Сигурно е, че няма да го узнаеш от тези мерзавци. Има си и други начини.
	— Какви?
	— Нали поначало искаше да тръгнеш за Ява. Насочвай яхтата към Тйелатяп, където е трябвало да отиде и писмото на Бонтверкер!
	— Но до кого е писал? Това не знаем.
	— Там може да узнаем.
	— Едва ли. Такива писма се държат в тайна.
	— Въпреки всичко още първия ден обещавам да разбера до кого е било адресирано.
	— Ето това се казва мъжка дума! Идваш ли с мен?
	— Да. Още отпреди бях взел такова решение. Непременно ще дойда с теб. На всяка цена трябва да узнаем къде ще очакват отговора на писмото на Бонтверкер.
	— Ами ако нищо не научим? Не е ли възможно да открием въпросното място по някакъв друг начин?
	— Ще се опитам. Внимателно наблюдавай очите на капитана, докато говоря с него! Струва ми се, че първо ще се усмихне подигравателно, а после ще се изплаши.
	— Какво ще му кажеш?
	— Ей сега ще чуеш. Убеден съм, че Квимбо не е могъл правилно да запомни китайското наименование.
	Естествено, ние разговаряхме на английски и пиратите не разбраха нищо или почти нищо. Насочих фенера така, че силно да освети лицето на капитана и се обърнах към него на родния му език:
	— Ще ми кажеш ли името си?
	Не ми отговори. Нищо в изражението на лицето му не издаваше, че е чул думите ми.
	— Също така ми се иска да знам къде се е дянал менер Бонтверкер, когото сте пленили — продължих аз.
	Абсолютно същото мълчание и същата безизразност.
	— Мълчанието ти е безполезно — продължих аз: — Въпреки всичко ще го намерим, защото ще отплаваме за Ху-Ниао.
	Наблегнах на това китайско име, за което Квимбо твърдеше, че било вярно. Отначало явно изненаданият капитан наостри слух, но после по лицето му се плъзна подигравателна и доволна усмивка. Престорих се, че не я забелязвам и бързо добавих:
	— А, ето че сбърках, исках да кажа, че ще отплаваме за Ху-Киао.
	Внимателно наблюдавах пирата при произнасянето на тази дума, която се различаваше от предишната само по замяната на Н с К, и забелязах, че той се изплаши, обаче се помъчи да не се издаде. Тъй като останах доволен, аз му обърнах гръб, и последван от Рафли, напуснах горната палуба. Горе той ме попита:
	— Каква беше целта на тези въпроси? Ти каза, че си сбъркал нещо, но не забелязах нищо подобно.
	— Така ли? Та нали наблюдаваше лицето му?
	— Йес.
	— Видя ли нещо?
	— Йес. Първо тайно в себе си ни се надсмиваше и злорадстваше, но после, изглежда, се изплаши.
	— Точно така. Както знаеш, още отпреди не вярвах, че Ху-Ниао — Тигър-птица — може да бъде името на местността. Квимбо сигурно не е чул добре, или не е запомнил правилно името. Започнах да търся подобни думи и вместо Ниао намерих Киао. Ху-Киао означава Мост на тигрите, а така може спокойно да бъде наречено кое да е място. Става въпрос за някакъв полуостров или както Квимбо се изрази по своя обичаен начин, за остров, от който към сушата води път. Навярно под „Тигров мост“ трябва да разбираме онази тясна ивица земя, онзи път, който свързва острова със сушата.
	— Възможно е, но къде ли е този полуостров?
	— Едва ли е другаде освен по крайбрежието на Суматра. Ще го потърсим.
	— Ще го търсим ли? А как? Да не би да вземем да обикаляме цяла Суматра, като спираме на всеки полуостров, за да питаме как му е името?
	— Не, искам да кажа, че ще го търсим по картите, сър Джон!
	— Well! Тъй ми харесва повече. Но затова ще имаме може би време и утре.
	— Разбира се. Тук постигнахме целта си, а и много повече, така че когато се наспим, ще решим точно какво да правим.
	След като втълпихме на войниците да бъдат много бдителни, ние напуснахме джонката. Естествено, взехме Квимбо с нас. В хотела щеше да се чувства къде-къде по-добре и по-удобно, отколкото в скривалището си в помещението за баласта на кораба.
	На следващото утро все още закусвахме, когато мюдюринът дойде при нас, за да се осведоми за резултата от нашия лов на призраци. Рафли му разказа всичко, като завърши с остра забележка по отношение на суеверието, което бяха проявили не само пазачите, ами и техният върховен повелител. Това постави мюдюрина в неудобно положение, от което той се опита да се измъкне, като придаде на лицето си важно делово изражение, и поиска от нас да му предадем Квимбо, защото се бил провинил двойно пред закона. Аз се изсмях, а сър Джон го погледна учудено и попита:
	— Провинил се е двойно ли? А как?
	— Изплашил е войниците. Само това би трябвало да бъде строго наказано, а освен това…
	— А освен това? Какво има още? — прекъсна го англичанинът.
	— Освен това най-важното е, че този човек е бил на джонката и също е пират като останалите похитители. Трябва да бъде също така строго наказан и мой дълг е да наредя да го затворят.
	Пенснето на англичанина се плъзна бързо до върха на носа му, а собственикът на тези два предмета се сопна на мюдюрина:
	— Какво те прихваща, сър! Забрави ли кой съм аз?
	— Не.
	— Е, тогава? Имам предвид моите връзки с негова милост, генералния губернатор.
	— Да, с този високопоставен владетел сте роднини.
	— Така! А кой е джентълменът, когото виждаш да седи до мен?
	— Ваш приятел.
	— Много добре! А кой е Квимбо, когото благоволяваш да наричаш пират?
	— Той е… е… е… Мюдюринът млъкна. Вместо него продължи Рафли:
	— Квимбо е слуга на този джентълмен. И какво следва от това? Можеш ли да ми кажеш?
	— Не — призна човекът, който почувства как го обзема страх от властния тон на англичанина.
	— Но това е лесно като детска гатанка. Ето ти един роднина на генералния губернатор, после един приятел на този роднина, а накрая и един слуга на този приятел. Очевидно от всичко казано следва, че Квимбо е слуга на генералния губернатор. Не го ли проумяваш, сър?
	Мюдюринът не отговори, а бавно и нерешително поклати глава.
	— Какво? Не го разбираш? Знаеш ли какво означава това? Щом аз твърдя нещо, а ти клатиш глава, това е обида, която между джентълмени може да бъде измита само с кръв. Надявам се, че се смяташ за джентълмен. Чарли, моля те, я ми донеси пистолетите.
	След тези думи мюдюринът извика бързо и изплашено:
	— Стой! Чакайте! Нямах намерение да ви обиждам, не е нужно да се пролива кръв. Напълно ви вярвам, сър!
	— Значи признаваш, че нашият Квимбо е честен човек, а?
	— Да.
	— Който положително няма да бъде безпокоен?
	— Да.
	— Добре — сър Джон кимна доволно, като отново тикна пенснето си близо пред очите. — Значи се споразумяхме. Впрочем, и без това бих те посъветвал да се държиш така, сякаш не съществува човек на име Квимбо, дошъл от страната на кафрите.
	— Защо?
	— Защото го мислеше за призрак. Иначе би трябвало да разкажа всичко на губернатора, когато дойде. Ти сам прецени дали ще ти е приятно!
	— Нищо няма да му казваме, нито дума! Изобщо не е имало някакъв призрак на джонката. Съгласен ли сте, милорд?
	— Йес, ще се съглася.
	— Всъщност трябва да ви уведомя, че губернаторът се връща още днес. Получих това известие от него по бърз пратеник. Идва, за да раздаде справедливост.
	Действително, губернаторът ни посети в хотела още същия следобед. Изказа признанието си за енергичността, проявена от малката яхта на лорда при Залавянето на пиратската джонка. После бръкна в джоба си и измъкна една добре натъпкана кесия.
	— А тук са стоте лири стерлинги, които спечелихте, сър.
	Рафли посегна, равнодушно напъха в джоба си банкнотите й ме попита:
	— Чарли, виждаш ли колко е хубаво, когато от време на време човек сключи някой и друг облог?
	— Виждам, но въпреки Това никога няма да се обзаложа.
	— Е да, там е работата я! Ти си великолепен човек, Чарли, но щом като никога не…
	— Чакай! Наскоро не ми ли каза, че ще ме смяташ вече за доблестен мъж, ако изляза прав? Е добре, излязох прав и ти си получи обратно твоята незаменима чадър-лула. Тогава?
	— Йес! Ти наистина си доблестен мъж, това е вярно, но все още не си истински джентълмен, понеже те е страх да се обзаложиш. Обичам те и тъкмо заради това не мога да не те съжалявам, от цялото си сърце. Та положи малко усилия де! Сигурно няма да е чак толкоз трудно да станеш такъв, какъвто всъщност ти подобава да бъдеш, а именно — благороден човек с джентълменско поведение. Ти имаш всички данни и качества за това, стига само да пожелаеш!
	Що се отнася до джонката и пленения й екипаж, то губернаторът се качи лично на палубата, за да огледа всичко. Разказахме му за Бонтверкер и за Тигровия мост, където пиратите го държаха в плен. Губернаторът сам се зае с разпита на похитителите, за да узнае от тях точното местоположение на свърталището им, но не получи абсолютно никакви сведения. Даже и когато нареди да ги бичуват един подир друг, те продължиха да твърдят, че не им е известно мястото, което се казва Ху-Киао. Бях убеден, че лъжат и че Тигровия мост без съмнение имаше голямо значение за тях, защото дори и такива болки не бяха в състояние да ги принудят да го издадат. Продължиха да мълчат и даже след като чуха присъдата си — щяха да бъдат обесени като пирати още същия ден, но онзи, който издадеше къде се намира Ху-Киао, щеше да бъде помилван. Никой не се обади и вечерта всички увиснаха един до друг по рейте.
	И така, бяхме принудени да разчитаме единствено на себе си, на нашата проницателност. Заехме се с картите, за да открием полуострова. Но усилията ни останаха напразни. Не можахме да намерим името Ху-Киао. Преведохме го на всички езици и наречия, които се говореха в страните край Индийския океан и Южнокитайското море, ала и това не ни донесе успех.
	Залових се отново с Квимбо, най-подробно го разпитах, но не научих нищо повече от онова, което вече знаех. Тогава най-сетне ми хрумна една твърде логична мисъл, която всъщност би трябвало да ми дойде още в самото начало, а именно, пак да се кача на борда на джонката. В капитанската каюта бях забелязал няколко карти. Рафли дойде с мен. Той много се учуди, че не се бяхме сетили за тези карти.
	Прегледахме ги най-грижливо, ала не можахме да открием нищо, което би ни послужило като ориентир. Недоволни, вече се канехме да се примирим с неуспеха си, когато ми направи впечатление една не отпечатана, а рисувана на ръка лоцманска карта на Никобарските острови. Чертежът бе извършен твърде грижливо и аз си казах, че точността му би трябвало да си има своята причина. Дали тъкмо тази островна група не бе особено важна за пиратите? Може би щеше да ми се удаде да изтръгна отговора на този въпрос от тях, но те не бяха вече живи. Принуден бях пак да се обърна към Квимбо, въпреки че паметта му се бе оказала като празен лист, на който няма изписана нито една дума. Отново му беше невъзможно да ми опише пътя на джонката, откакто бе попаднал на борда й. Запитах го за Никобарските острови. След като поклати глава, той отговори:
	— Никобар? Квимбо не знае Никобар.
	Тогава се сетих, че жителите на Никобарските острови бяха малайци и като използвах малайското име на островите, го попитах:
	— А не си ли виждал островите, наричани Пуло-Сембиланг? Ето че някакъв спомен предизвика появата на усмивка по лицето му и той усърдно закима:
	— … биланг, … биланг, хубав Квимбо видял. … биланг съм много остров в голяма вода.
	— Не се ли лъжеш? Помниш ли точно името?
	— Добър, храбър Квимбо не се лъже. Кораб съм останал при остров … биланг.
	— При кой от островите?
	— Квимбо туй не знам.
	— Не си ли чувал имената на отделните острови?
	— Квимбо не могат говори кат пират. Квимбо не разбира всичко, кво бил говорено.
	— Тогава я внимавай да видим дали не си чул някоя от думите, които ще ти кажа сега!
	Бавно започнах да изброявам имената на островите, като след всяко от тях правех малка пауза, за да има време да размисли. По съсредоточеното му лице ясно си личеше, че напрягаше паметта си. Щом произнесох името Тилангджонг, Квимбо плесна силно с ръце и подскочи от радост.
	— Тил… тил… лангджонг… лангджонг… о, о, туй съм остров, което Квимбо видял.
	— Наистина ли?
	— Да. Тил… джонг съм остров, дето кораб спира и остава стои в голяма вода.
	— Спомни си добре! Квимбо, много е важно дали не се лъжеш!
	Тогава той вдигна дясната си ръка като за клетва, по лицето му се изписа решителност и побърза да ме увери:
	— Хубав, добър, храбър Квимбо знае точно. Кораб остава и разбойник все казва: „… лангджонг… лангджонг… лангджонг“.
	Квимбо чувал добре.
	— Имаш ли представа какво е търсил корабът при този остров, защо е спрял там?
	— Та-ки живея там.
	— Та-ки? Кой е той?
	— Та-ки съм разбойник, голям, силен, широк великан, толкоз грамаден, че навсякъде удря с глава.
	Кафърът потвърди думите си с такива жестикулации, които ясно даваха да се разбере, че ако се съдеше по телосложението на Та-ки, той сигурно бе някой истински Голиат.
	— Та-ки беше ли на джонката? — продължих да го разпитвам.
	— Да — кимна Квимбо зарадван, че можеше да ми даде някакво сведение.
	— Още от деня, когато и теб са те качили на пиратския кораб, така ли?
	— Та-ки съм вече там, кога Квимбо идва на джонка.
	— По време на цялото ви пътуване ли до Пуло-Сембиланг той беше с вас?
	— Та-ки все пътува с нас.
	— А защо предполагаш, че живее на остров Тилангджонг?
	— Щото Та-ки там слиза.
	— Аха! И не се ли качи пак на кораба?
	— Не. Та-ки остава на остров.
	— Самичък?
	— Да.
	— Знаеш ли защо? Какво прави там?
	— Квимбо не знам.
	— Имаше ли други хора на острова, когато Та-ки слезе?
	— Кога Та-ки слиза, на бряг стоят други хора.
	— Колко бяха?
	— Два… пет и още два… пет. Квимбо не броил.
	— Този Та-ки свали ли на брега някакъв багаж?
	— Взема едно буре… две буре… много буре.
	— Знаеш ли какво е имало в буретата?
	— Барут в бурета.
	— Аха! Да не би пиратите да имат на острова таен склад?
	— Храбър Квимбо туй не знам.
	— А натовариха ли на кораба нещо от сушата?
	— Много диня, кокосов орех и плод, всичко квото трябва яде на джонка.
	— Добре! А сега внимавай особено много в следващия ми въпрос, защото той е най-важният и от него зависи всичко! Та-ки се е намирал на борда, когато са те взели на кораба от Тигровия мост. Тогава той би трябвало да знае къде се намира полуостровът, който носи това име, нали?
	— Та-ки стои там. Той трябва знае.
	— Добре! А каква роля играеше той на джонката? От обикновените моряци ли беше или беше нещо повече? Имаше ли някакво друго име?
	— Кога капитан викал него, казвал „тсу“.
	— Тсу? Тогава е бил офицер. В такъв случай положително знае онова, което искаме да научим. Можеш ли да ми кажеш дали е бил с вас и на Тигровия мост?
	— Той слиза кораб и отива Тигров мост.
	— А дали е виждал твоя господар, менер Бонтверкер?
	— Даже говори с менер Бонтверкер.
	— За какво?
	— Квимбо не чува, стои надалеч.
	— Жалко. Много важно е да разберем за какво е разговарял с него. Но има един още по-съществен въпрос — дали капитанът е бил същевременно и човекът, който е заповядвал на острова?
	— Капитан не, а друг човек.
	— Как се казва той?
	— Казва Линг-тао.
	— Може и да е вярно, защото това име означава „Заповядващия меч“, докато Та-ки е равносилно на „Голяма храброст“. И така, изглежда офицерът, който е слязъл на остров Тилангджонг, трябва да има не само великанско телосложение, но както подсказва името му, би следвало да се опасяваме и от неговата храброст. Не бива да го подценяваме.
	Тези думи отправих към лорда, който бе слушал въпросите и отговорите мълчаливо, но с голям интерес. Сега той направи пренебрежителен жест с ръка и каза:
	— Хората с великанско телосложение често нямат никаква смелост, докато някое джудже може да излезе срещу десет такива великана. Не се страхувам от него. А ти, Чарли?
	— Излишен въпрос.
	Опитах се да науча още нещо от Квимбо, но всичките му сведения се бяха вече изчерпали. И изобщо той ми беше казал много повече неща, отколкото очаквахме от него. Отново се обърнах към англичанина:
	— Струва ми се, че вече разполагаме с достатъчно имена и факти, за да започнем да действаме. Вероятно Линг-тао е върховният ръководител на цялата банда и живее при Тигровия мост. Възможно е да притежава няколко пиратски кораба. Та-ки отговаря за складовете на Тилангджонг, където ще трябва да отидем преди всичко, за да изтръгнем от него сведения за местоположението на зловещия полуостров.
	— Залагам сто фунта стерлинги, че от него няма да узнаем абсолютно нищо.
	— Сър, обзалагай се с Квимбо, аз не участвам в облози.
	— Слушай, ти наистина си ужасен човек, щом допускаш, че мога да се обзалагам с някакъв си кафър! Поне реши ли се да тръгнеш с мен, за да освободим въпросния мистър Бонтверкер?
	— Да.
	— Е, добре. Тогава ми кажи очакваш ли успех!
	— Надявам се да го измъкнем.
	— Чудесно! Кога тръгваме?
	— Яхтата ще е готова още днес.
	— Ще е твърде прибързано. Не бива да се впускаме в такова начинание без предварително да сме обмислили всичко най-старателно. Няма защо да се препираме чак толкова много. За да стигнем до Никобарските острови са ни необходими четири дни и нямаме основание да се опасяваме, че през това време скъпият Та-ки ще ни избяга. Сигурно са малко дните в годината, когато на остров Тилангджонг спира някой кораб.
	— Съгласен съм. Твоят Квимбо ще дойде ли с нас?
	Нямаше нужда да отговарям на въпроса му, защото това бе сторено вместо мен от кафъра:
	— О, хубав, добър, храбър Квимбо идва заедно. Иска остане при мил, добър Германия да освобождава менер Бонтверкер и убива всички китаец, малаец и разбойник!

>>	Пета глава
>>	Та-ки

	Групата на Никобарските острови е разположена приблизително на 112 градуса източно от феро,* южно от Андаманските острови и северозападно от Суматра. Климатът им е тропичен, но морският вятър и честите дъждове го разхлаждат. Въпреки това престоят на този остров е много нездравословен, защото образуваните при отлива крайбрежни мочурища, както и гъсталаците от тропическото дърво мангрове, са огнища на такава треска, която не щади и туземното население. Да, треската на Никобарските острови засяга даже и животинския свят и съвсем не е някаква рядкост да видите олюляващи се прасета и кокошки, обзети от силен пристъп на треска.
	[* Един от Канарските острови. Б. пр.]
	По тази причина многобройните опити за заселване на островите са останали безуспешни и в крайна сметка през 1869 година англичаните ги завладяха с единствената цел да положат там основите на колония за престъпници, която бе управлявана от губернатора на Андаманските острови.
	Престъпниците, изпращани там в изгнание, са най-често сипаи* и са от най-различни народности, населяващи Индустан и Декан.**
	[* Войници от местното население в Индия. Б. пр.]
	[** Обширно плато в Индия. Б. пр.]
	Ако някога съм говорил с възхищение за великолепието на растителния свят на Цейлон, то трябва да кажа, че растителността на Никобарските острови превъзхожда цейлонската. Докато на Цейлон преобладава кокосовата палма, на Никобарите първенството си оспорват палмата арека и великолепният пандан. Към тях се присъединяват множество други видове тропически дървета, чиято гледка кара всеки човек да се почувства попаднал в някакъв приказен свят. Въпреки обширните тропически гори, на Цейлон може да се забележи влиянието на човешката ръка, докато Никобарските острови ни предлагат девствените гори на юга, пред чието неповторимо великолепие бледнее всяко описание. Там има джунгли, където никога не е стъпвал кракът на европеец. От земята избуяват милиони плодовити кълнове, от които се развиват най-странни и причудливи растителни кълнове, а над този удивителен хаос от дървета и какви ли не други растения се издигат нависоко несравнимите перести корони на палмите, образувайки втори етаж на гората.
	Най-странният от безбройните растителни видове е панданът. Заедно с палмите той спада към великанските представители на едносемеделните растения. Човек би могъл да си помисли, че той е сътворен далеч преди останалия растителен свят. Върху едно скеле от оголени или висящи корени, което прилича на конусообразна постройка от дебели колове, нагоре се издига едно или пък няколко стройни стебла, които нейде високо горе носят странна корона от клони със своеобразни, подобни на ножове листа и плодове, напомнящи борови шишарки. Оголените му корени, подпрели стеблото, понякога са по-високи от шест метра и дървото представлява толкова странна гледка, че човек не може да не го нарече чудновата глупава приумица на природата.
	Откъм крайбрежието тази тропическа гора е обградена с пояс от мангрове, които виреят само там, където по време на прилив морските вълни обливат корените им и при отлива ги оставят оголени. След като водата се оттегли, под въздействието на жаркото слънце между тези корени се образуват огнища на онази ужасна треска, която е еднакво опасна и за туземците, и за чужденците.
	А откъм водата островите са заобиколени от друг вид пояс, изграден от растениеподобни образувания, а именно от коралите, чиито невероятни форми искрят в морските дълбини във всички възможни краски и приковават погледите на европейците с часове.
	Тъй като проникването в гъстите джунгли е много трудно и всяко разчистено място във вътрешността на островите пак би обрасло бързо с буйна растителност, жилищата на туземците, независимо дали са самотни или образуват цели села, се намират най-често в непосредствена близост до морския бряг. Изградени са върху колове, което им предлага нещо като закрила срещу морските приливи и неприятелските нападения, но и позволява свободен достъп на свежия въздух в жилищата им, като по този начин намалява вредността на изпаренията, носещи и разпространяващи треската.
	Колонията за престъпници на Никобарските острови наброява неколкостотин души. Намира се на остров Каморта. Повечето от тях са осъдени на доживотно изгнание, а останалите са заточени за различни дългогодишни срокове. Там се изпращат само хора, извършили тежки престъпления. Но едните не бяха в кой знае колко по-благоприятно положение от другите, защото убийствената треска превръщаше всяко дългогодишно изгнание в доживотно. За сравнително кратко време тя погубваше и най-яките мъже. Ето защо не беше никак чудно, че мислите и стремежите на тези заточеници винаги бяха насочени към бягство.
	При отдалечеността на острова от континента, както и при обстоятелството, че там много рядко спираше някой кораб, всяко бягство би трябвало да се смята почти за невъзможно, но все пак е имало случаи, когато то е завършвало успешно.
	Както вече бе споменато, менер Бонтверкер е бил принуден да изпрати някакво писмо до Тйелатяп на остров Ява. Отначало си мислех, че няма да е много трудно там да издирим получателя му и от него да разберем къде ще очакват отговора на писмото. А от това място сигурно щеше да е възможно да открием пътя до Тигровия мост. Обаче откакто Квимбо ни разказа за Та-ки и ни съобщи, че Та-ки е напуснал пиратския кораб на остров Тилангджонг, сметнахме за по-уместно да се отправим с яхтата към този остров вместо към Тйелатяп. Та-ки знаеше къде е Тигровия мост и следователно от него със сигурност можехме да научим местоположението му. Но как ли трябваше да постъпим, за да го накараме да ни го издаде? Естествено, че използването на някоя хитрост щеше да има много по-големи изгледи за успех, отколкото насилието. Но каква ли хитрост можехме да използваме? Мислихме, мислихме, ала не измислихме никакъв план. Вече се приближавахме към десетградусовия проток, който разделя Никобарите от Андаманите, а все още не ни беше хрумнала никаква идея, чието изпълнение би ни обещало успех.
	— Така си и знаех — обади се лордът, — искаше ми се веднага да се обзаложа с теб, че няма да научим нищо от онзи негодник на Тилангджонг. Никой от нас не е в състояние да измисли някаква хитрост. А с бой нищо няма да изтръгнем от него.
	— Наистина няма да изтръгнем, ако е така мълчалив като другите пирати, които бяха обесени, без да продумат нито дума — отвърнах аз.
	— Е, какво ще правим? Вече е почти обед, а привечер ще хвърлим котва пред Тилангджонг.
	— Нямаме друг избор освен да се предоставим в ръцете на съдбата. Нищо не ми идва на ум.
	— И на мен. В главата ми е пусто като в празна кратунка за вода. А помисля ли си какви затруднения може да ни създаде езикът, надеждите ми все повече…
	— Езикът ли? Защо? — прекъснах го аз. — Та-ки е китаец.
	— Искаш да кажеш, че ще можеш да разговаряш с него на родния му език? Известно ми е! Но да не си мислиш, че само трябва да се появиш пред него, за да го разпиташ? Само това не си въобразявай!
	— Не си въобразявам такива неща. Невъзможно е да е сам на острова. Хората, които живеят там, са…
	— Вероятно са никобарци — прекъсна ме той. — Разбираш ли езика им?
	— Хмм! Те са смесена народност от малайци и бирманци и не е изключено да се оправя с малкото познания по малайски и хинди.
	— Би било хубаво, ако се оправиш, защото аз не ги владея по-добре от теб. Но навярно можем да разчитаме и на нашия Калади. Я да го попитам!
	Калади беше богато възнаграден от англичанина, който беше прещастлив, че отново притежава своята чадър-лула. По този начин Калади бе получил нужните му средства, за да се ожени за Молама. Въпреки това той не пожела да се лиши от удоволствието да придружава любимия си „махараджа“ по време на нашето пътешествие. Тъй като дълги години е бил моряк и е кръстосвал във всички посоки Индийския океан и Китайското море, Калади познаваше до един индийските острови и беше натрупал такива езикови знания, които можеха да ни бъдат добре дошли. След въпроса на Рафли сингалецът ни обясни, че много добре знае остров Тилангджонг. С малко малайски и хинди човек можел сносно да се разбере с тамошните хора.
	Все още разговаряхме с него, когато погледът му се отправи над бакборда към някаква точка в морето и той нададе вик, който изразяваше силната му изненада:
	— Сахиб, ей там плава нещо! Ако не се лъжа, е лодка.
	— Каква е лодката? — попита го лордът.
	— Андаманска.
	— Сигурно течението я е отнесло от някой остров.
	— Не. Носът й е насочен на юг, към нас. А това не би било възможно при този вятър, ако лодката беше празна. Явно е направлявана от гребла.
	— Хмм, ще видим!
	Рафли извади далекогледа, задържа го кратко време пред очите си и после заяви:
	— Това са две тесни лодки, свързани успоредно една за друга.
	В тях има хора, които гребат.
	— Две лодки? Свързани заедно, сахиб? — попита Калади с тон, който ни направи впечатление.
	— Да. А сега обръщат. Както изглежда искат да се отклонят, за да не се срещнат с нас.
	— Нека се отклонят, нека се отклонят, сахиб! Те не ни интересуват.
	— Защо да не ни интересуват? Две завързани една за друга лодки в открито море не могат да не направят впечатление. Имам голямо желание да насочим яхтата към тях и да ги заговорим.
	— Остави ги, сахиб, остави ги!
	— Хмм! Изглежда страшно много им съчувстваш. Защо?
	— Това са нещастници, които се борят с греблата за свободата си.
	— Не те разбирам.
	Аз знаех какво искаше да каже Калади и обясних на Рафли:
	— Вероятно са избягали заточеници.
	— Ах! Бягащи престъпници! Но те идват от Андаманите.
	— Естествено.
	— И изглежда искат да се доберат до Никобарските острови.
	— Мисля, че е така.
	— Тогава не са бегълци.
	— Защо?
	— Ами защото така биха попаднали от трън та на глог. На Никобарските острови ще ги заловят. Който избяга от Андаманите, се насочва на север, към континента. Не си ли на същото мнение, Чарли?
	— Не. Пътят на север през толкова оживения канал Препарис би бил твърде опасен за избягали престъпници. За такива хора ще е по-удобно да се доберат до северния нос на Суматра, преминавайки през Никобарските острови.
	— Ако са умни и предпазливи, няма да е чак толкова опасно. Нали чиновници има само на Каморта. Ако бегълците избягват този остров, почти сигурно е, че ще се измъкнат.
	— Мислиш ли? Да, може да си прав. Избягали престъпници!
	Аз съм англичанин и мой дълг е да преследвам тези негодници. Не си ли на същото мнение?
	— Лично аз нямам отношение по този въпрос, но ми се струва, че наказанията за извършени престъпления не се дават, за да останат неизпълнени.
	— Well, да вземем тогава тези нехранимайковци на борда, ако наистина са такива хора, за каквито ги мислим.
	По негова заповед кормчията на яхтата отклони курса наляво и се насочи точно към лодките, чиито гребци прибраха веслата веднага щом видяха, че им е невъзможно да избягат. Близо до тях машината бе спряна. Яхтата измина още две-три собствени дължини, като се приближи до самите лодки, където остана да се полюшва на вълните. Погледнахме отгоре в лодките. Двамата гребци седяха в едната от тях, а другата бяха прикрепили към нея, само за да не се преобърнат. Цялото им облекло се състоеше от една особено дълга риза, стигаща почти до глезените, която имаше по ръкавите си неразбираеми за мен знаци.
	— Аха, затворнически ризи! — обади се лордът. — Дори са от каторгата на Змийския остров, където се изпращат само особено опасни престъпници. Ще се заема с тях най-дружелюбно.
	Той се наведе над релинга и на английски попита двамината, които поглеждаха нагоре към нас в страхливо очакване:
	— Ей, деца, откъде?
	— От Малките Андамани — отвърна един от тях на същия език.
	— А накъде?
	— Към Каморта.
	— С каква цел?
	— На посещение.
	— При кого?
	— При роднини, отиваме на погребение.
	— Добре, деца мои! При това силно вълнение е трябвало здравата да гребете. Ще пътувате с нас. Ние също сме тръгнали за Каморта. Качвайте се на борда!
	— Не можем, сахиб!
	— Защо не можете?
	— Ние сме незначителни хора, на които не подхожда да са заедно с такива велики и знатни махараджи.
	— Няма значение, ще направим така, че да ви прилича. Качвайте се смело!
	Лордът говореше толкова бащински и приятелски, лицето у така сияеше от радост, като че ли беше щастлив да вземе със себе си тези двама бедняци. Въпреки това отдолу долетя уклончив отговор:
	— Прощавай, сахиб! Гребането ни доставя удоволствие, а и се страхуваме, че самото ни присъствие ще ви обиди.
	— Не се безпокойте, деца! Ще ме обидите, ако не дойдете. Аз съм англичанин, който изпраща по един куршум за всяка неприета покана.
	Тези думи прозвучаха вече по-сериозно. Двамата се спогледаха въпросително, а после пак същият човек обясни:
	— Не ни е разрешено, сахиб. Бъди снизходителен към кастата ни!
	Лордът остави пенснето да се плъзне до върха на неговия нос и гласът му прогърмя:
	— Да съм снизходителен към кастата ви ли? Да не би да сте брамини, за които корабът ми не е достатъчно хубав? Ако не дойдете веднага на борда, ще дам пълна пара и ще смачкам ореховите ви черупки! И тъй, качвайте се!
	Те размениха тихо помежду си няколко думи и после чухме как пак се опитаха да се измъкнат:
	— Но ние съвсем не отиваме към Каморта. Преди малко просто сбърках.
	— А накъде сте тръгнали?
	— За Тилангджонг.
	Щом чух това име, аз се намесих и им подвикнах:
	— А при кого отивате? Кажете ни истината, ако искате да ви повярваме! Ние се познаваме с тамошните хора.
	— Отиваме при Та-ки, китаеца, най-великия човек на целия остров.
	— И той ли ви е роднина? Да не би да отивате на неговото погребение?
	— Не. Ще живеем при него, за да не бъдем омърсени при нашия мъртъв роднина.
	— Добре, тогава ще ви откараме до Тилангджонг. Щом веднъж сме ви поканили, нещата остават непроменени. Качвайте се, ако не искате да ви прегазим!
	Понеже яхтата не беше военен кораб, вероятно двамата си бяха помислили, че затворническите им дрехи са ни непознати и ще ги оставим спокойно да продължат пътя си. Обаче вече разбраха, че трябва да се подчинят, още повече, че нашите хора взеха пушките си и заплашително ги насочиха към тях. И така, те изоставиха лодките си, в които забелязахме кокосови орехи — единствените хранителни припаси по време на бягството им. Видяхме също, че на глезените на единия от тях висеше желязна верига. Във всеки случай той бе някой опасен злодей. При наличието на това украшение те не можеха вече да отричат какви са и накъде отиват. Не бяха въоръжени. Примириха се със съдбата си без съпротива, лодките им бяха взети на буксир и след това яхтата продължи пътя си.
	— Странно, че искат да отидат на Тилангджонг — обади се Рафли.
	— И то при китаеца — съгласих се с него. — Това ме навежда на една твърде натрапчива мисъл.
	Каква е тя, Чарли?
	— Те го познават. Той е престъпник, а и двамата не са нещо по-различно. Ще потърсят от него помощ и подкрепа. Вероятно ще станат пирати. Да не би това да му е занаятът? Да вербува избягали престъпници като пирати за джонките си?
	— Твърде възможно е, защото на тези негодници им е безразлично какво ще правят после, стига само да си върнат свободата.
	— Ако това е така, тогава сигурно китаецът е известен в колонията на престъпниците като онзи човек, към когото трябва да се обърнат в случай на бягство.
	— Вероятно. Я веднага да ги попитам!
	— Чакай! — възпрях го аз, когато понечи бързо да се отдалечи. — Това ще е грешка, защото те и без друго няма да ти дадат никакви обяснения.
	— Охо! Ще заповядам да ги бият докато проговорят.
	— Защо е необходимо да проявяваме такава жестокост, щом можем да постигнем целта си по по-лесен и по-човешки начин?
	— Какъв по-човешки начин имаш предвид, Чарли?
	— Ще ги подслушам.
	— Pshaw! Да, ти обичаш да подслушваш, но не забравяй, че тук не се намираш нито в девствена гора, нито в прерия!
	— Виждаш ли ги двамата нехранимайковци до комина? Толкова много им се иска да си поговорят за всичко, което им предстои! Не мислиш ли така, сър?
	— Разбира се! Ясно си личи колко им тежи мълчанието.
	— Обаче те не могат да разговарят тайно, понеже при тях е застанал на пост Калади. Вярно, преди, когато забеляза лодките, той прояви съчувствие към бегълците, но тъй като сега са наши пленници, сигурно ще ги надзирава добре. Нареди да ги свалят в трюма и да ги вържат! Щом останат сами, веднага ще започнат да разговарят.
	— Да, това може да се очаква. И тогава ти искаш да ги подслушаш, така ли?
	— Да. Заповядай да ги оставят зад резервоарите! Без да ме забележат, ще сляза долу преди тях и ще се скрия между цистерните. От само себе си се разбира, че не бива да има никаква светлина.
	— А няма ли да е по-добре да изпратим долу Калади?
	— Мислиш, че ще разбере казаното по-добре от мен, а?
	— Тъй ми се струва.
	— Не става дума само да бъдат разбрани правилно думите им, а и да се направят верните изводи от чутото.
	— Хмм! Йес! А изглежда Калади няма да има необходимото умение за това. По-добре ще е ти да слезеш долу. Тръгвай! Ние веднага идваме с двамата каторжници.
	Пленниците стояха близо до комина и ни наблюдаваха. Лордът отиде при тях и привидно ги подложи на разпит, като по този начин привлече вниманието им върху себе си. При това той застана така, че те промениха положението си и ми обърнаха гръб. Ето как получих възможност незабелязано да изчезна в най-близкия люк. Слязох при големите резервоари, където се съхраняваше водата, легнах на пода и се проврях между два от тях така, че при идването си бегълците нямаше да могат да ме забележат. След няколко минути те се появиха, водени от няколко моряци. Лордът също беше с тях. Той нареди здраво да ги вържат до резервоарите и после се върна заедно с моряците на палубата. Около мен беше съвсем тъмно. Още докато стъпалата скърцаха под тежките крачки на моряците, поради което не можеше да бъда чут, аз продължих да се промъквам напред, докато най-сетне главата ми се озова толкова близо до пленниците, че можех да разбирам думите им, даже ако разговаряха съвсем тихо. Сега най-важното беше на какъв ли език щяха да си приказват.
	В това отношение щастието се оказа благосклонно към мен, защото двамата подеха разговора си на онова смесено наречие на ласкарите,* което се владее от всеки местен моряк и може да се сравни с Lingua franca от средиземноморските пристанища. Разбирах почти всяка дума.
	[* Моряк или войник от Източна Индия. Б. пр.]
	— Дали сме сами? — тихо попита единият от тях.
	— Няма никой — отвърна другият по-високо.
	— Сигурен ли си?
	— Да. Огледах всички ъгли, докато фенерът все още беше тук.
	— И аз не видях никого освен онези хора, които ни доведоха и пак се качиха на палубата.
	— Значи можем да поговорим. Няма кой да ни чуе.
	— Каква ли полза? С приказки няма да се освободим.
	— Така е, но сега имаме възможност да обмислим дали и как ще намерим някакъв път към свободата.
	— Няма такъв път, загубени сме!
	— Аз все още се надявам.
	— Наистина ли? — припряно попита другият.
	— Да. Тези английски песове сигурно ще ни откарат на Каморта, за да ни оставят там. Вероятно ще пристигнем, когато вече се е смрачило. Ще скочим от борда във водата и ще се спасим с плуване.
	— С плуване ли? С тези ремъци?
	— Ремъци! — каза първият с презрително съскащ смях. — Е, да, ако бяха от желязо! Но това са само ремъци, а ти знаеш какви зъби имам. Ще прегриза твоите ремъци, а ти ще развържеш моите.
	— Да, става. Ще скочим зад борда! Но… — добави той с не толкова сигурен глас, — … забравихме веригата на краката ми, а тя ще ми пречи да плувам.
	— Ще ти помагам. В тъмнината сигурно ще се доберем до брега, където ще намерим колкото щеш лодки. После започваме да гребем в нощта към Тилангджонг. Достигнем ли този остров, ние сме спасени, защото Та-ки ще ни скрие така, че никой преследвач няма да може да ни намери.
	— Нима там има толкова добри скривалища?
	— Да. Никой беглец не е бил откриван досега на Тилангджонг.
	— А после? Какво ще стане после с нас?
	— Вече ти казах. Ще станем пирати.
	— Но аз никога не съм бил моряк!
	— Няма значение. Всичко се научава. Та-ки спасява бегълците само при условие, че станат пирати. Или се боиш, а?
	— Глупости! Искам да съм на свобода! За нея ще направя всичко, каквото поискат от мен. Но знаеш ли със сигурност къде на острова ще можем да се срещнем с Та-ки?
	— Да. При трите различно високи бамбукови пръта. Жителите на Никобарските острови имат обичая да обозначават с дълги бамбукови пръти местата, където е възможно да се спре с лодка на брега. На върха на тези пръти се завързват кичури сухи палмови листа. Често прътите могат да са различни на брой, но на дължина — едва ли. Точно в това отношение Та-ки е направил изключение, за да съумяват хората по-лесно да разпознават неговия пристан за лодки. Той се намира в източната част на Тилангджонг. Като гребем в тази посока и забележим между коралите три бамбукови пръта с различна височина, ще знаем, че там е мястото, където трябва да спрем. Сега нека не говорим повече, а да действаме. Ремъците са здрави и ще минат часове, преди да успея да ги прегриза.
	От тези думи заключих, че вече нямаше какво повече да узная и започнах бавно да се измъквам назад между резервоарите.
	След това се промъкнах до стълбата и внимателно изпълзях нагоре. Щом ме видя, Рафли ме посрещна с нетърпеливия въпрос:
	— Е, как мина, има ли късмет да чуеш нещо?
	— Да.
	— Какво?
	— Сър Джон, я ми кажи преди това, имаш ли железни окови?
	— Йес. Понякога по време на пътешествие човек е принуден да сменя екипажа си, а синковците, между които може да избира по тези краища, често не струват и пукната пара. Всеки капитан, който е принуден да се разправя с ласкари, разполага със железни окови.
	— Тогава заповядай да оковат двамата пленници! Канят се да прегризат ремъците си.
	— Ха! Такива типове наистина имат зъби направо като кама. Но аз ще ги попристегна с нещо друго, което със сигурност няма да успеят да прегризат.
	След малко бяха донесени железни халки за ръце и крака. Квимбо бързо ги грабна и с усмивка, която стигаше от лявото му ухо чак до дясното, каза:
	— Даде желязо на добър, хубав, храбър Квимбо! Квимбо направи така здраво желязо, че разбойник изкърти зъби и не освободи!
	Когато слязохме долу, за да сменим ремъците с железните окови, двамата негодници ни посрещнаха с искрящи от ярост погледи. Тикнах под носовете им наполовина прегризаните ремъци и се обърнах към онзи, който се беше хвалил с острите си зъби:
	— Знам какви зъби имаш, знам и вашите мисли и планове. Днес се канехте да скочите в морето.
	— Не можем дори да си го помислим! — извика ми гневно единият от тях.
	— О, помислили сте си даже и други неща! Искате да доплувате до брега на Каморта, да откраднете там една лодка и да се отправите към Тилангджонг.
	— При кого ли? — подигравателно попита той.
	— При Та-ки.
	— При Та-ки? Откъде знаеш?
	— Знам и че ще ви помогне да станете пирати. Ще ви предадем на властите на остров Каморта, но преди това ще имате добрината да ми заемете ризите си.
	Никой от двамата не продума, но затова пък лордът смаяно попита:
	— Да ти дадат тези ризи? Сериозно ли говориш?
	— Да.
	— А за кого ти трябват?
	— За мен и Калади.
	— Да не би да ги облечете?
	— Да.
	— Не знаеш какво говориш, Чарли! Че кой ли джентълмен ще вземе да облече такава риза… бррр!
	— Онзи джентълмен, който има намерение да залови някой си Та-ки.
	Лордът остави пенснето да се плъзне до върха на носа му, изгледа ме втренчено над стъклата и бавно повтори:
	— Има намерение… да залови… някой си Та-ки? Наистина ли говориш сериозно?
	— Йес.
	— Тогава кажи ми, за Бога, за какво са ти тези кирливи ризи, които бъкат от паразити? Та това е направо самоубийство и…
	— Не прибързвай! — прекъснах го аз. — Не му е тук мястото да говорим за това. Да отидем на палубата или в каютата ти, сър!
	— Well! Много ми се ще да разбера каква ли щуротия пак е замътила главата ти!
	Изкачихме се горе и влязохме в каютата. Естествено, не ми бе разрешено да внеса вътре ризите. Предадох ги на Квимбо, като му обясних как трябва да ги почисти. Лордът се тръшна на един стол и кръстоса крака:
	— Чарли! Я ми кажи, за Бога, какви са всъщност намеренията ти с тези ризи?
	— Ще ги облечем.
	— Това е нечувано! И подобно безумие има някаква връзка с Та-ки, а? И каква е тя?
	— Кажи ми преди всичко, сър, намират ли ти се тук стари коркови тапи?
	Рафли направи една от най-глуповатите си физиономии.
	— Дали чувам добре? Коркови тапи и кирливи затворнически ризи! Ще ме побъркаш!
	— Става въпрос за нещо като забавен маскарад. Старите коркови тапи ще бъдат обгорени, за да си натрия с тях кожата.
	— Да си натриеш кожата? Наистина става все по-невероятно! Толкова ли си недоволен от сегашната си кожа?
	— Работата не е в това. Но ако не съм облечен в нищо друго, освен в затворническа риза, тогава от време на време ще се виждат ръцете ми, краката под колената, а също и гърдите. Съвсем естествено е тези части от тялото ми да бъдат оцветени по-тъмно, за да не разбере Та-ки, че съм европеец. Бялата кожа ще ме издаде.
	— Хмм! Мъглата започва да се разсейва. Искаш да отидеш при Та-ки, нали?
	— Да.
	— На Тилангджонг?
	— Да.
	— Вместо двамата пленници?
	— Да.
	— И да се представиш за избягал престъпник?
	— Да.
	— За да измъкнеш с хитрост сведения от Та-ки?
	— Да.
	Тук лордът не издържа, удари ядосано с крак по пода и ми кресна:
	— Да, да и само да! Кажи най-сетне и нещо повече! Как ти хрумна изключително опасната мисъл да посетиш Та-ки преоблечен като избягал престъпник?
	Разказах му какво бях подслушал долу в трюма.
	— Хмм! — промърмори той. — От всичко това все още не следва, че трябва да се изложиш на толкова голяма опасност.
	— Не съществува никаква опасност.
	— Не ги разбираш тези неща.
	— Аха! Наистина ли?
	— Или не им отдаваш достатъчно внимание — поправи се той. — Просто си един лекомислен човек, който не се чувства добре, ако здравето и животът му не се изложат малко на опасност. Не мога да проумея защо е необходим тъкмо този риск.
	— Затова пък аз го проумявам толкова по-добре.
	— Въобразяваш си. Ще ти кажа какво трябва да направим. Тръгваме за Тилангджонг, хвърляме котва при трите различно високи бамбукови пръти, слизаме на сушата, намираме онзи Та-ки и го принуждаваме да ни издаде къде да търсим Тигровия мост.
	— А как ще го принудиш?
	— Първо ще опитам с добро, а ако това не помогне, ще бъде бит.
	— Хмм, хмм!
	— Какво е това хъмкане? Да не би да означава, че не си съгласен?
	— Да. Самият ти не спомена ли вече неколкократно, че от тези китайци не може да се изкопчи нищо?
	— Хмм, вярно. Но ако приложиш твоя план, тогава…
	— Тогава съм убеден, че ще го надхитрим по един чудесен начин.
	— И въпреки всичко пак те предупреждавам: разкрие ли те, ти си загубен!
	— Ами!
	— Нали чу какво великанско телосложение имал!
	— А ти самият каза, че физически силните и едри хора много често не притежават смелост.
	— Ето на, че пак ми се опъваш! Щом веднъж си наумиш нещо, никой не може да ти го избие от главата. Твърде вероятно е да се запозная още веднъж с теб, но вече като труп. И не ми се сърди, ако тогава измия ръцете си в невинност. Сега си тръгвам. Искам още веднъж да премисля нещата.
	Той се отдалечи ядосан, но аз не можех да му се сърдя. Поведението му се дължеше на неговата привързаност към мен. Когато се появих на палубата, го видях енергично да крачи насам-натам. Това продължи около час, през което време Рафли не ми обърна никакво внимание. После той се изправи внезапно пред мен, сложи ръка на рамото ми и каза:
	— Чарли!
	— Сър Джон!
	— Наистина ли вярваш, че ще излезеш здрав и читав?
	— Откъде?
	— От маскарада със затворническата риза.
	— Да.
	— Квимбо държа дрехите първо над огън, после ги сложи във вряща вода. Значи ще можете да ги облечете. Но китаецът… китаецът!
	— Не ме е страх от него.
	— И Калади ще дойде с теб, нали?
	— Да.
	— Така ми поолеква, защото на нашия сингалец може да се разчита. Е, тогава прави каквото си си наумил, нямам нищо против! Но тежко и горко на китаеца, ако и косъм падне от главата ти! Ще го направя на кайма! А как смятате да пътувате?
	— С двете лодки на бегълците. Рано сутринта с Калади започваме да гребем към Тилангджонг, а яхтата ще ни последва след няколко часа.
	— В каква посока?
	— Към източното крайбрежие, докато забележите трите различно високи бамбукови пръта.
	— Да хвърлим ли котва?
	— Да.
	— А да слизаме ли на сушата?
	— Не.
	— Но няма ли да заловим китаеца?
	— Разбира се, че ще го хванем.
	— А как ще го заловим, ако останем на борда?
	— Няма нищо по-лесно. Ще ви го доведа на яхтата.
	— Това ще е истински факирски номер.
	— Ако всеки факирски номер изисква толкова малко усилия, колкото този, тогава не би било трудно човек да стане факир. Накратко казано, ще го доведа на борда и потегляме, за да го предадем на Каморта на властите за наказание.
	— Ако всичко мине така безпрепядствено, както си го мислиш, тогава ще те похваля. Впрочем тук има стари коркови тапи. Кога ще започне цапотенето?
	— Имаме време до вечерта. Веригата ще си сложа едва утре в ранни зори.
	— Каква верига?
	— Която единият от пленниците носи на краката си.
	— По дяволите! Да не би да искаш да си я окачиш на глезените?
	— Защо не?
	— Нали не си престъпник!
	— Не съм, но трябва да ме помислят за такъв. Бъди сигурен, че китаецът ще ми се довери по-лесно, ако се появя при него с тази верига.
	— Да речем, че е така. Прави каквото искаш! Нямам нищо против да те помислят за някой супермошеник.
	С това въпросът за него бе изчерпан. Тогава се обърнах към Калади и се зарадвах на готовността, с която се съгласи да ме придружава. Осведомих го за положението на нещата, доколкото ми беше възможно, тъй като и аз самият все още не знаех какво предстоеше да се случи. Бях убеден, че в негово лице имах другар, на когото винаги можех да разчитам.
	Още не се беше свечерило, когато пред нас забелязахме Каморта, един хълмист остров, покрит с много пищна растителност и обграден от коралови рифове, затрудняващи значително приближаването на корабите. Когато влязохме в пристанището, бяхме посрещнати от дълбока тишина, коренна противоположност на пъстрия кипящ живот, който цари в другите пристанища на Индийския океан. На сушата се виждаха кръглите наколни жилища на никобарците с техните конусовидни покриви, а после забелязахме и няколко сгради на каторжническата колония. Групи от любопитни хора се бяха спрели далеч по брега, до който нямаше как да се приближим повече, понеже отливът бе настъпил и морето беше отдръпнало водите си толкова назад, че от брега ни отделяше широк пояс от пясъчни наноси и тиня.
	Хвърлихме котва и тогава забелязахме няколко души, които газеха в дълбоката тиня, приближавайки се към нас, като носеха на ръце лека лодка и един човек. Щом се добраха до водата, те спуснаха лодката в нея, сложиха вътре човека, качиха се и загребаха към нас. Човекът дойде на борда. Той беше комендантът на тукашната наказателна колония. Искаше да се осведоми за нашето здравословно състояние и да разбере колко време се каним да останем на острова. Гребците бяха каторжници. Щом чу, че сред нас няма нито един болен, той ни разреши да слезем на сушата и беше разочарован, когато му отказахме. Много му се щеше да ни покани на гости у дома си. Ала ние знаехме, че една-единствена нощ, прекарана на сушата, би ни донесла никобарска треска и затова предпочетохме да останем на борда.
	Разбира се, че му казахме какво ни беше довело насам. Веднага се съгласи да нареди да свалят от борда двамата пленници.
	Когато се осведомихме дали познава някакъв китаец на име Та-ки, комендантът кимна:
	— Естествено, че го познавам. Живее на Тилангджонг и е единственият търговец, който се е установил на Никобарските острови. На него дължим някои наши улеснения и удобства, защото ни снабдява с предмети, които иначе не бихме могли да намерим наоколо.
	— Честен човек ли е? — попитах аз.
	— Без съмнение, доколкото може да се говори за честност, щом става дума за китайски търговец.
	— На кое място на острова живее?
	— На северозападния му край. Щом се доближите до онази местност, още от далече ще забележите колибите му.
	— А няма ли колиби по източното крайбрежие?
	— Не. Там има само едно старо наколно жилище, собственост на възрастен туземец.
	— Там намират ли се и три различно високи бамбукови пръта?
	— Да. Както чувам, вие знаете онези колиби.
	— Така е.
	— Тогава сте били вече и по-рано по тези места, а?
	— Не. Познавам околностите по описанието, което неволно ми дадоха двамата пленници. Собствено вашият китаец не е почтен човек, както си мислите, сър, а е бандит, който ви води за носа.
	Едва сега му разказах с какъв занаят се занимава всъщност Та-ки. Комендантът ме изслуша с удивление, но ми повярва и в прекомерното си усърдие поиска веднага да изпрати към Тилангджонг няколко лодки със сипаи, за да заловят китаеца. Разубедихме го, като му обяснихме, че ще свършим тази работа вместо него и ще му предадем Та-ки. Той се съгласи, защото залавянето на един смел пират е все пак опасно начинание, което е по-добре да се предостави на други хора.
	Комендантът нареди да го закарат обратно на сушата и след това изпрати една голяма лодка, която ни докара великолепни плодове и натовари двамата пленници. От всички плодове най-много ни допаднаха кокосовите орехи заради тяхното мляко, но човек трябва да е доста сръчен, за да не разлее част от него при отварянето. Обикновено за тази цел хората си служат с тежък железен нож, произведен в Бирма и наречен таху. Неопитните разтрошават черупката, при което разплискват вкусния сок. А опитните хора с ловки удари отстраняват върха на ореха, без да засегнат вътрешната обвивка, която съдържа маслената течност на орехите. Щом се разкрие въпросната обвивка, в нея се прави дупка и тогава вече спокойно може да се изпие млякото на ореха.
	Когато се свечери, аз се залових да боядисвам ръцете, краката и гърдите си с обгорени коркови тапи. Спрях се на това средство за оцветяване, понеже нищо друго нямаше да бъде после тъй лесно отстранено. С тази работа се зае моят храбър Квимбо. Наистина бе цяло удоволствие да се гледа как с пот на чело търкаше ли търкаше и с какви гримаси придружаваше действията си. Лицето му просияваше все повече и повече. Най-накрая той скочи на крака, направи няколко крачки назад, за да ме огледа, както някой художник оглежда майсторското си произведение, след което с възхищение и възторг извика:
	— О, колко красив съм станал добър, мил Германия, колко красив, колко хубав! Съм станал почти хубав кат’ Квимбо и кафър от базуто!
	— Наистина ли съм толкова красив? — попитах аз, възхитен от това голямо ласкателство.
	— Да, съм тъй хубав! Добър, храбър Квимбо съм само съвсем мъничко по-красив, щото боя съм здраво на кожа, а на менер Германия не толкоз здраво. Квимбо не може отново измие. О, ако добър Германия сега бил в страна къде живее базуто кафър!
	— Защо?
	— Менер Германия съм толкоз хубав, че веднага получи едно, две, пет, десет базуто жена! А кой направил Германия тъй хубав?
	— Ти и само ти успя да го направиш, скъпи Квимбо!
	— Да — гордо извика той, — хубав, добър, храбър Квимбо бил, кой направил от менер Германия такъв чудесен базуто кафър. О, Квимбо съм умен! Квимбо имат умение и талант! Квимбо сме си Квимбо.
	Блаженото чувство, което кафърът изпитваше, бе помрачавано само от мисълта, че нямаше да ме придружава. С голямо удоволствие той би дошъл с мен до Тилангджонг, но от една страна Калади бе изобщо по-подходящ за тази цел, а от друга, не можех дори да помисля да взема със себе си кафъра, защото китаецът го познаваше — та нали двамата са били заедно на пиратската джонка.
	Вече беше започнало да се свечерява, когато яхтата вдигна котва, за да напусне пристанището на Каморта и да излезе в открито море. За мен и за Калади би било много трудно да изминем пътя от пристанището до източното крайбрежие на Тилангджонг с двете андамански лодки. Защо ли беше нужно това излишно напрежение, когато имаше и по-лесен начин? И така, отправихме се с яхтата на северозапад и едва след като стигнахме течението на Бати Малве, скочихме в лодките и отвързахме въжето.
	— Good liick!* — извика ни лордът. После започнахме да гребем по течението в югоизточна посока.
	[* На добър час, успех! Б. пр.]
	Тъй като от коменданта бяхме научили, че всъщност владенията на китаеца се намират на северозападния нос на Тилангджонг, ние променихме първоначалния си план. Яхтата не биваше да ни следва право към източното крайбрежие, за да хвърли котва при трите бамбукови пръта. Това положително щеше да привлече вниманието на Та-ки. Тя щеше да спре край споменатия нос, за да сключи привидно някоя сделка с китаеца, обаче преди това трябваше веднъж да обиколи острова, за да види какво става с мен и Калади. Само в случай, че с помощта на далекогледа си лордът ни забележеше при трите бамбукови пръта, яхтата щеше да легне в дрейф на това място.
	Течението ни носеше толкова бързо в желаната посока, че почти нямаше нужда да гребем. Аз използвах за кормило едно от веслата. Калади ме наблюдаваше усмихнато.
	— Сахиб, станал си истински сингалец. А на всичко отгоре и тази верига на краката! Китаецът нито за миг няма да се усъмни, че не сме избягали престъпници.
	— Не съм сингалец, а арабски моряк, както се уговорихме. Не го забравяй!
	След не повече от час пред нас се появи северозападният нос на Тилангджонг. Забелязахме колибите и преминахме покрай тях. На брега стояха няколко души, които ни загледаха. Кратко време ни наблюдаваха, а после един от тях се затича нанякъде. Той изглеждаше необикновено едър и силен човек.
	— Дали този не е китаецът? — попита Калади.
	— Твърде е вероятно — отвърнах аз. — Той видя, че се насочваме към източното крайбрежие и сигурно е предположил, че сме бегълци. И сега се е забързал да ни посрещне при трите пръта.
	— Личи си, че е великан. Дали ще се наложи да се бием с него?
	— Вероятно не, поне ти не. Не се тревожи!
	В случай на сбиване не разполагах с нищо друго, освен с моя ловджийски нож, който бях затъкнал под въжето от лико, служещо ми като колан. Не биваше да нося никакво друго оръжие.
	Скоро излязохме от толкова улесняващото ни течение и трябваше да гребем. Това значително забави пътуването ни, така че Та-ки имаше възможност да ни изпревари по сушата. Сега източният бряг се простираше вече от дясната ни страна и ние повишихме вниманието си. Най-после забелязахме три пръта с различна височина, които стърчаха от водата близо до брега. На сушата се намираше едно наколно жилище, край което бяха застанали двама мъже. Те ни наблюдаваха. Единият от тях имаше обикновено телосложение, а другият беше висок и широкоплещест.
	— Китаецът и старият никобарец, на когото уж принадлежи колибата — казах аз. — Да насочим лодките към тях!
	Това не беше никак трудно, понеже бе настъпило времето на прилива, който ни тласкаше към брега. Двамата мъже нагазиха във водата, за да ни посрещнат и задържат лодките ни веднага, щом докоснеха дъното. Калади бързо изскочи навън, но аз се позабавих, защото веригата ми пречеше.
	Китаецът наистина беше истински Голиат с грубо издялани черти на лицето и мустаци, които като тънки нишки се спускаха чак до гърдите му. Поздравихме го така, сякаш се бояхме от несигурното си положение. След като ни огледа, той ни хвана за ръцете и ни издърпа на сушата.
	— Аз съм Та-ки. Идвате при мен, нали?
	— Да. Закриляй ни! — помолих го аз.
	— С удоволствие, понеже виждам, че сте избягали от Змийския остров, откъдето идват най-добрите ни хора. Кога тръгнахте?
	— Вчера рано сутринта.
	— Преследват ли ви?
	— Не.
	— Видя ли ви някой?
	— Не.
	— Това е добре, така няма нужда да ви крия веднага. Елате!
	Старият туземец влезе в колибата си. Та-ки ни поведе покрай нея нагоре към стръмния бряг, а после навлязохме в джунглата. На едно място, където земята бе покрита като с килим от растението пасифлора, той повдигна гъсто преплетената маса нагоре и ни заповяда да го последваме. Забелязахме стъпала и се спуснахме по тях. Озовахме се в дълбока четириъгълна яма, разделена от бамбукови стени на няколко помещения. На местата, където над главите ни нямаше таван, през сплетената пасифлора проникваше слаба светлина, която ни позволи да различим, че стените на ямата са облепени с мидени черупки. Вследствие на това помещенията бяха значително по-сухи, отколкото иначе можеше да се очаква при тукашния климат.
	Та-ки изчезна в едно от задните помещения и ни донесе дрехи, които трябваше да облечем вместо ризите. След това взе един железен гаечен ключ и с негова помощ ме освободи от веригата. Изглежда той се бе приготвил за всичко. Едва тогава ни попита за имената ни и за нашето минало.
	Калади се представи за сипай, заточен заради убийство. Аз влязох в ролята на собственик на арабски платноход, търгувал с роби, при което е бил спипан и откаран на Андаманските острови. Китаецът повярва на всяка наша дума, даде ни да ядем и дори ни донесе шише с ром. Докато се наслаждавахме на рома, той ни описа прелестите на пиратския живот. Изобщо не ни попита за нашите намерения и желания, а както изглежда непоклатимо вярваше, че с негова помощ ще се посветим на тази хубава професия.
	— Особено ти можеш да стигнеш много далеч — каза ми той. — Заповядвал си на арабски платноход, значи си истински моряк и умееш самостоятелно да управляваш кораб. Няма да мине много време и Линг-тао ще ти даде някоя джонка.
	— Линг-тао? Кой е той? — попитах аз.
	— Нашият адмирал и върховен повелител.
	— Самият той излиза ли с кораби в морето?
	— Вече не. Сега живее при Ху-Киао.
	Аха! Ето ти на името Ху-Киао, Тигровия мост! Побързах веднага да му задам още един въпрос. Но докато го изговарях бе много важно да си придам съвсем равнодушен вид.
	— Ху-Киао? Какво е това място? Къде се намира този Тигров мост?
	Сведох очи в напрегнато очакване. Дали щях да получа този толкова важен за мен отговор?
	— Намира се срещу остров Мансилар в залива Тапанули.
	Слава Богу! Имах късмет. Въпреки радостта си, продължих най-спокойно да се осведомявам:
	— Залива Тапанули? Не е ли разположен по югозападното крайбрежие на Суматра?
	— Да. Виждам, че си добър моряк. Твоята щастлива звезда те е довела при нас. Щом „Хайанг-дзъ“ хвърли тук котва на връщане, ще ви откара двамата при Тигровия мост, където ще получите назначение от великия Линг-тао.
	— „Хайанг-дзъ“ ли? — попитах аз, като се престорих на изненадан.
	— Да.
	— Китайската джонка, която наричаха „Похитителя“? Нея ли имаш предвид?
	— Да.
	— Тя няма да се върне.
	— Няма ли? Защо?
	— Била е пленена от англичаните, а целият екипаж заедно с капитана е бил избесен по рейте.
	— Къде? — попита Та-ки, като втренчи в мен ужасения си поглед.
	— В Поен дьо Гал на Цейлон.
	— Там се канеше да отиде, да, там! Вярно ли е, каквото казваш, вярно ли е?
	Той скочи на крака и втренчи в мен искрящия си поглед, с който сякаш искаше да ме прониже.
	— Вярно е. Видях го със собствените си очи — отвърнах аз.
	— Ти ли? Струва ми се, че си бил на Андаманите, на Змийския остров!
	— Само два дни. После, а това беше вчера, избягахме. От Поен дьо Гал ме откараха на Андаманите, но преди това видях и чух всичко, за което ти споменах.
	— Големи ли бяха военните кораби, които заловиха „Хайанг-дзъ“?
	— Не, това беше малка парна яхта, собственост на някакъв английски лорд.
	Разказах му всичко, както се беше случило. Яростта на китаеца нарастваше от минута на минута. Той ругаеше и проклинаше като умопобъркан. Гневът му беше особено голям заради това, че великият „Похитител“ беше победен от малък частен кораб.
	— И всички ли са избити, всички? — попита той, треперейки от възбуда.
	— Всички с изключение на един кафър, който се казва Квимбо. Само на него му подариха живота.
	— Квимбо, побърканият чернокож! Това е вярно, сега вече няма никакво съмнение, че наистина е била джонката „Хайанг-дзъ“. Ех да ми паднеше тук този английски лорд! Да хвърлеше тази яхта веднъж тук котва!
	— Ти какво би направил тогава?
	— Щях да отмъстя, страшно да им отмъстя!
	— Но ти си сам. Какво можеш да сториш срещу екипажа на един кораб?
	— Сам ли? — подигравателно се изсмя той. — Остани един ден тук и ще разбереш, че не съм толкова самотен. Само трябва да…
	Тук беше прекъснат. Дойде старият никобарец, чиято колиба се намираше на брега, повдигна завесата от растения и подвикна:
	— Та-ки, излез! Вижда се малък параход, който заобикаля острова!
	Китаецът побърза да се изкачи горе и нямаше нищо против да го последваме и ние. Затичахме се през джунглата към брега. В края на гъсталака аз се спрях, изненадано извиках и посочих към яхтата:
	— Та-ки, погледни кораба! Познавам го. Това е англичанинът, който плени „Хайанг-дзъ“.
	Китаецът се стъписа и ме изгледа с искрящите си очи.
	— Истина ли е? Не се ли лъжеш?
	— Съвсем сигурен съм. Никога няма да забравя тази яхта.
	Той отправи поглед към кораба и застанал неподвижно, известно време мълчаливо наблюдава неговия ход. После скръцна със зъби и процеди:
	— Да имах някой човек, който да може да управлява този параход! О, тогава, тогава, тогава!
	— Какво би направил тогава? — попитах аз.
	— Бих удушил всички хора, които се намират на него, и бих го откарал на Линг-тао при Тигровия мост. Такъв кораб би могъл да ни свърши много добра работа.
	— Плени го тогава, ако можеш! Аз умея да се справям с такива машини.
	— Ти… ти? Наистина ли? — попита той кажи-речи възторжено.
	— Да.
	— Би ли могъл да откараш тази яхта до Тигровия мост?
	— С лекота.
	— Тогава елате! Тя заобикаля острова и ми се струва, че ще спре при моя нос. С хитрост ще я накарам да остане там на котва и през нощта. Щом се стъмни, ще събера всички мои хора и ще се качим на борда.
	Та-ки забърза към северозападния нос и ние го последвахме. Намиращите се там колиби бяха пълни с големи запаси от плодове и най-различни други стоки за търговия и размяна. След известно време яхтата се зададе покрай западния бряг и хвърли котва при носа.
	— Параходът остава! — тържествено извика китаецът. — Ще тръгна към него с една лодка, за да им предложа плодове.
	— Тогава вземи и мен! — подканих го аз.
	— Тебе ли? Какво ще търсиш там?
	— Трябва да огледам кораба. Трябва да видя и машината, за да разбера дали е от онези, с които умея да се оправям.
	— Тогава ела! Това английско куче вероятно ще ни разреши да се качим на борда.
	Занесоха два коша с плодове в една лодка. След това ние се качихме в нея и загребахме срещу прилива към яхтата. Щом се приближихме толкова, че можехме да се чуваме, лордът се наведе над релинга и извика:
	— Лодка, ахой! Какво носите?
	— Плодове — отвърна Та-ки, — плодове, пресни плодове срещу треската.
	— Качете се с тях на борда!
	Лицето на Рафли сияеше от удоволствие. Това не направи впечатление на китаеца. Той се зарадва на поканата и улови подхвърленото въже, за да завърже лодката. Кошовете бяха изтеглени с въжета, а после се качихме и ние. Лордът разумно отстъпи назад към средата на палубата. Китаецът го последва, за да поздрави най-учтиво и да му предложи плодовете си. Но как се изненада, когато Рафли изобщо не отвърна на поздрава му, а строго го попита:
	— Ти се казваш Та-ки, нали?
	— Да — учудено отговори великанът.
	— И те наричат тсу?
	— Тсу? — повтори китаецът, чието учудване бързо се превърна в смайване.
	— Да, тсу. Така са се обръщали към теб на борда на „Хайанг-дзъ“. Или не е вярно?
	— Не знам какво искаш да кажеш с това име „Хайанг-дзъ“.
	— Тъй ли? Хмм! Тогава също не знаеш и кой е вашият Линг-тао?
	— Не.
	— И къде се намира Тигровия мост?
	— Също. Не те разбирам. Какво искаш от мен. Защо ми казваш думи и имена, които не съм чувал? О… о… Квимбо!!!
	„Добрият, красив, храбър“ кафър, който до този момент беше долу в трюма, се показа през люка. Той чу името си и видя китаеца. В следващия миг грабна един изпречил се на пътя му прът и кресна на негодника:
	— Ето съм Та-ки, голям силен разбойник на Китай! А тук съм храбър Квимбо! Познава ти още Квимбо, а?
	Великанът разбра, че се беше издал. Той изгуби присъствие на духа и остана с отворени уста и втренчен в кафъра поглед. А Квимбо се засмя и каза:
	— Защо разчеква уста, а не говори? Квимбо теб цапне по глава, та уста се пак затвори.
	Последва мощен удар с пръта по главата на китаеца и той се строполи на палубата като пън. Човекът, който беше искал да избие екипажа на яхтата, бе прострян от ръката на презирания от него кафър.
	И така, великанът лежеше в безсъзнание в краката ни. Бях се приготвил за юмручен бой с него и макар че не се страхувах от силата му, все пак почувствах известно облекчение, когато го видях обезвреден по такъв начин.
	— Thunder storm,* ама че удар! — възкликна лордът. — Кой би очаквал подобно нещо от по-дребния Квимбо!
	[* Гръм и мълния, по дяволите! Б. пр.]
	Кафърът чу думите и гордо попита:
	— Що не очаква туй от Квимбо? Та Квимбо съм хубав, голям, храбър герой. Квимбо не страхува дори ако не тъй голям и висок, и широк кат’ китаец. Квимбо обича добър, мил Германия и за него избие всичко китаец и друг враг. Свършил Квимбо добре свой работа?
	— Да, добре я свърши, но се надявам, че не си убил негодника. Наведох се, огледах Та-ки и уверих другите:
	— Не е мъртъв и скоро ще се съвземе, ала седмици наред ще има на главата си значителна цицина.
	— Няма да му навреди. Онзи, който получи по главата си удар с такъв прът, не бива да се учудва, ако след това главата му го боли и бучи дълго време. Да го вържем, за да не върши глупости, когато се съвземе!
	Отнесоха китаеца при мачтата и там го вързаха така, че после да не може да помръдне. След това лордът нареди на щурмана:
	— А сега вдигай котва! Пак поемаме към Каморта!
	— Бих предложил да останем още Малко на котва — възразих му аз.
	— Защо?
	— Тук имам още работа.
	— Каква?
	— Китаецът разполага тук със свои хора, с които се канеше да нападне яхтата и да избие екипажа.
	— Какво ни засяга това? Щом целта е постигната, нищо друго не искам да знам. А нали я постигнахме? Или може би не?
	Погледнах го с усмивка, без да му отговоря. Тогава той приближи лицето си до моето, остави пенснето да се плъзне до върха на носа му и ме попита:
	— Чарли, защо ме гледаш така? Да не би да се лъжа?
	— Мислиш, че успешно съм се справил, така ли?
	— Йес. Поне ми се струва, че мога да го предположа.
	— Well! Значи може би разбираш, че би изгубил облога си?
	— Остави ме намира с този облог, а по-добре ми кажи какво е положението на нещата!
	— Добре! Вече знам къде трябва да търсим Тигровия мост, сър!
	— Така ли? И къде?
	— По югозападното крайбрежие на Суматра, близо до остров Мансилар в залива Тапанули.
	— Изглежда това ще е срещу големия остров Пуло Ния или както го наричат още Нияс?
	— Североизточно от него, между него и континента.
	— Славен човек си, Чарли, добре се справи с тази работа. Наистина не ми се вярваше, че ще съумееш да изтръгнеш тайната от този китаец. Но да не губим повече ценното си време на Ти-лангджонг! Ще откараме китаеца на Каморта и ще го предадем на управата на каторжническата колония. Тяхна работа е какво ще правят с него. А после ние ще се отправим към Суматра.
	— Хмм! Но дали е възможно?
	— Защо да не е?
	— Имаш ли достатъчно въглища?
	— Не, но вече мислих по този въпрос. На Каморта ще натоваря голямо количество дърва. Там има достатъчно затворници, които ще свършат тази работа.
	Вдигнахме котва и заобикаляйки северозападния край на острова, яхтата се отправи на юг. По едно време забелязахме, че Та-ки дойде на себе си. Главата го болеше и той посегна да я хване с ръце, което не му се удаде, защото беше вързан. Това го накара окончателно да се съвземе. Нададе гневен вик и неспокойният му поглед зашари между мен и лорда.
	— Подлец, предател! — извика той, скърцайки със зъби. — Взех те под закрилата си, а в замяна ти най-подло ме предаде.
	— Лъжеш се — усмихнах се аз. — Дойдох при теб не за да търся закрилата ти, защото не съм избягал престъпник.
	— А какъв си?
	— Аз съм от хората на тази яхта и присъствах, когато беше пленена джонката „Хайанг-дзъ“. Капитанът й заедно с целия екипаж бе наказан. Ти също ще си получиш заслуженото, а на нас ни остава само още да потърсим Линг-тао при Тигровия мост. Не знаехме къде се намира и затова дойдохме при теб да изкопчим тайната.
	Китаецът изригна едно проклятие и затвори очи.
	Когато тръгнахме с Та-ки за яхтата, Калади беше останал на брега, но щом видя как Квимбо повали китаеца, той веднага пристигна с друга лодка. По мое предложение и двете лодки бяха вдигнати на борда, защото ми мина мисълта, че по-късно може би щяха да ни потрябват.
	След като отново хвърлихме котва в пристанището на Каморта, лордът даде сигнал, че желаем да разговаряме с коменданта. Той дойде и много се зарадва на успеха ни. Щом записа разговора ми с Та-ки, обеща да ни изпрати толкова дърва, колкото можехме да натоварим. После се върна на сушата с лодката заедно с пленника. Скоро след това ни бе докаран обещания горивен материал и то в такова количество, че измина половината нощ докато го натоварим на яхтата. Беше повече от достатъчен, за да поддържа огъня под котлите до Суматра. Щом започна да се разсъмва, ние излязохме от пристанището на Каморта и се отправихме да търсим загадъчния Тигров мост.

>>	Шеста глава
>>	Линг-тао

	И така, Ху-Киао трябваше да се търси в залива Тапанули. Ако не бях убеден, че китаецът ми беше казал истината, положително щях да се объркам, защото този залив предлага най-големите и най-сигурните места за хвърляне на котва по целия остров, поради което там цареше толкова голямо оживление, че съществуването на тайно пиратско свърталище ми се струваше невероятно. Въпреки всичко убедеността в правотата на предположенията ми остана непоклатима. Но затова пък у лорда се бяха породили съмнения. И те нарастваха все повече с приближаването ни към нашата цел, и когато най-сетне от лявата ни страна се появи Пуло си Малу, и малко по-късно завихме наляво към залива Тапанули, той внимателно огледа плавателните съдове с най-различна големина, които оживяваха водите наоколо, и замислено ме попита:
	— Чарли, да се обзаложим ли?
	— За какво?
	— Че ще се върнем с празни ръце. Убеден съм в това.
	— А аз твърдя, че сигурно ще постигнем целта си.
	— Well! Тогава ще се обзаложиш ли?
	— Да.
	Това беше първият път, когато казвах „да“ на предложението му да се обзаложим. Той подскочи от изненада, втренчи в мен учудения си поглед, пенснето му се плъзна до върха на носа и той извика:
	— Наистина ли? Наистина ли искаш да се обзаложиш?
	— Да.
	— Това е някакво невероятно голямо чудо! Но аз му се радвам, защото сега мога да се надявам, че все пак с времето от теб може да излезе истински джентълмен. И така, аз твърдя, че напразно дойдохме дотук. А ти?
	— Аз твърдя, че ще осъществим намеренията си.
	— По колко ще заложим?
	— Ти какво предлагаш?
	— Сто английски лири.
	— Много малко.
	— Какво? Как? Много малко ли? А ти на колко искаш да се обзаложим?
	— На хиляда.
	— Хи… хи… хи…
	Рафли успя да изрече само тази единствена сричка, а очите му се разшириха едва ли не повече от устата. Толкова неразбираемо нещо едва ли му се беше случвало през живота.
	— Да, хиляда лири — кимнах аз с такова изражение, сякаш ставаше въпрос за монета от три или пет марки.
	— Чарли, да не би да си откачил?
	— Не, много добре знам какво говоря.
	— Хиляда лири! За теб това не е дреболия.
	— Наистина не е.
	— Този иначе толкова пестелив и предпазлив човек изведнъж иска да заложи хиляда лири! Нищо не разбирам! Имаш ли толкова у себе си?
	— Не.
	— Нямаш? Боже мили! И искаш да заложиш сумата?
	— Разбира се.
	— А как ще стане това?
	— Ти ще ми заемеш хиляда лири.
	— Да ти заема… заема… заема…
	Лордът отново прекъсна изречението си и ме загледа като някаква необяснима загадка. Аз обаче му заявих с нехаен тон:
	. — Толкова често си ме подканял безрезултатно да се обзаложим и също тъй често си ми предлагал да ми заемеш сумата. Защо тогава се чудиш, че най-после веднъж решавам да се възползвам от предложението ти?
	При тези думи той се разсмя развеселено:
	— Аха, тъй значи! Трябва да бъда хванат натясно. Само че няма да ти се удаде, защото знам, че сигурно ще спечеля този облог. Е, добре, давам ти назаем тези хиляда лири и то с удоволствие, с най-голямо удоволствие, а за да разбереш, че съм съвсем сигурен в себе си, залагам срещу тях двойно повече — две хиляди лири. Съгласен ли си?
	— Не. Не искам да печеля пари.
	— А какво?
	— Един предмет, който бих притежавал с голямо удоволствие. Ще го заложиш ли срещу моите хиляда лири?
	— И кой е този предмет?
	— Твоята любима стол-чадър-лула, сър.
	Изрекох това с толкова безразличен тон, като че ставаше въпрос за нещо съвсем незначително и евтино. Но при тези думи Рафли наистина подскочи във въздуха и протягайки срещу мен и двете си ръце с широко разперени пръсти, сякаш искаше да се защити, извика:
	— Моята стол-чадър-лула! Zounds! Чарли, полудя ли? Какво те прихваща? Как мога да я рискувам, как?
	— А защо не? Ти се държеше така, като че бе напълно убеден, че ще спечелиш облога.
	— Бях и съм все още убеден. Но лулата, тази необикновена рядкост, ми е подарена в знак на уважение от Травълър-Клъб, Лондон, Ниър Стрийт 47. Какво ще кажат хората, щом научат, че съм имал безогледността да заложа най-хазартно този безценен предмет? Не, не мога да се съглася! Залагам две хиляди лири.
	— А аз се обзалагам само срещу лулата ти.
	— Тогава от облога няма да излезе нищо.
	— Наистина ли? Сериозно ли говориш?
	— Да, напълно сериозно.
	— О, жалко! Съжалявам, жал ми е за теб!
	— Жал ли ти е? Защо? — поинтересува се лордът.
	— Защото досега те бях мислил за истински джентълмен.
	— Досега ли? Само досега ли, Чарли?
	— Да. Многократно си ми казвал, че онзи, който не приеме предложения му облог, не е истински джентълмен:
	— Но аз приемам облога, само че не мога да заложа моята чадър-лула. Не мога, нямам това право.
	— Всичко това са само фрази и извъртане. Щом не желаеш да я заложиш, няма да се обзалагаме, а виновният за провалилия се облог ще си ти! Ето как стоят нещата. Или не е така, а?
	Рафли направи много замислена физиономия, затърка безпомощно ръце и промърмори:
	— Дяволска работа! Наистина не знам какво да правя.
	С тези думи той рязко се обърна и се отдалечи. Известно време се разхождаше насам-натам покрай десния релинг, кимаше като на себе си, поклащаше глава и правеше най-различни странни движения, После пак се върна при мен, сложи двете си ръце на раменете ми и попита:
	— Чарли, нали искаш да се обзаложиш с мен?
	— Да.
	— С хиляда лири срещу моите Две хиляди?
	— Не.
	— Значи твоите хиляда лири срещу моята скъпоценна чадър-лула, така ли?
	— Да.
	— Тогава нека небето да ми е на помощ! Имаш право: като джентълмен съм длъжен да приема облога. Но ако го загубя, ще трябва да напусна клуба и никога вече не мога да се мерна пред очите на моите приятели. Ти си ужасен човек.
	— Но най-накрая съм и един съвършен джентълмен, който добре знае какво означава обзалагането.
	— Хмм, да. Но искам да ти кажа най-откровено, че преди, като половин джентълмен, ми беше по-мил. Можеш да си сигурен в това.
	Опечален, той се отправи към задната палуба. Разбира се, нямах никакво намерение да го лишавам от любимата му лула. Затрудненото положение, в което го бях поставил, трябваше да му бъде като урок и да го накара да не се изказва толкова пренебрежително за хора, които имат принципа да не се обзалагат за щяло-нещяло. Междувременно бяхме отминали острова Пуло @си Малу й се бяхме отправили в югоизточна посока. Отляво, но доста далеч от нас, се появиха островите Банаик, а в далечината, от дясната ни страна, изплуваха малките островчета, които се проточват покрай северното крайбрежие на Пуло Ния. Насочихме се към залива Тапанули.
	За някой чужденец не е лесно да се промъкне между островите Банаик и Пуло Ния, защото между тях са пръснати множество мънички островчета, които правят плавателните води много опасни. Затова е по-добре да се вземе някой туземец за лоцман, въпреки че тук наемането на лоцмани не е задължително. И наистина, в това отношение не срещнахме никакво затруднение. Още не бяхме достигнали Пуло Тупа, когато към нас бързо се насочиха доста лодки, на които се вееше лоцманският флаг. Хвърлихме въже в първата, добрала се до нас лодка и собственикът й се качи на борда.
	Той беше чистокръвен малаец, но все пак се оказа, че разбираше както холандски, така и английски. Човекът набързо се спазари с лорда за възнаграждението си, след което пое командването на яхтата. Това ще рече, че той се изкачи заедно с Рафли при щурмана и започна да му показва накъде да върти руля. Аз се отправих към носа, защото оттам ми се предлагаше по-хубава гледка. А тя бе единствена по рода си. Колкото повече наближавахме залива, толкова по-ясно пред нас се издигаше стръмният бряг на Суматра. Тамошният растителен свят е несравним по своята красота и предлага голямо разнообразие от видове и форми. Ние идвахме откъм откритото море и се бяхме насочили между живописни острови към една земя, която блажено почиваше сред блесналите сапфирени води като накичена със зелени гирлянди, ухаеща на какви ли не аромати фея. Тук погледът се чувства толкова силно привлечен и запленен, че наистина не бе никак чудно защо имах мисъл и чувство единствено за тази чаровна гледка и не обръщах никакво внимание на онова, което ставаше на палубата зад гърба ми.
	В тези мигове си спомних всичко, което бях чел за Суматра и се замислих особено за животните, които се намират в голямо изобилие и привличат ловците: за орангутана, слона, двата вида носорози, тапира, пантерата и преди всичко кралския тигър, който е също толкова силен, опасен и страшен, като своя индийски роднина. Дали някой път щях да имам възможността да отида на лов?
	Ето че вече плавахме през залива, в който по случайност не беше хвърлил котва нито един европейски кораб. Затова пък толкова по-голямо оживление създаваха малайските ладии и лодки с най-различни размери. Яхтата описа елегантна дъга и хвърли котва при остров Мансилар, който се намира недалеч от брега на залива. Това не ме учуди, понеже не бях запознат с обстоятелствата и тукашните порядки.
	Свечери се. Слънцето тъкмо се канеше да се скрие, когато лоцманът се спусна в лодката си и гребейки, се отдалечи. Лордът се зададе откъм щурмана и се приближи до мен. Откакто се видя принуден да сключи предложения от мен облог, той изглеждаше кажи-речи покрусен, в момента обаче лицето му имаше ведро изражение. С важна физиономия той ме Попита:
	— Чарли, ще се обзаложим ли?
	— За какво?
	— Че ще загубиш облога си за онези хиляда лири?
	— Нямам такова намерение. Стига ми, че ще ти взема лулата. Повече не ми трябва.
	— Глупости! Няма да я получиш.
	— Все едно че вече е моя.
	— Не. Сигурен съм.
	— Ха! И откъде тази сигурност?
	— Тук изобщо няма никакво място Ху-Киао, никакъв Тигров мост. Няма и никакъв китаец на име Линг-тао.
	— А как можа да го разбереш?
	— Осведомих се.
	— От кого? — попитах бързо и кажи-речи слисано.
	— От лоцмана.
	Отстъпих две крачки назад и неволно му отвърнах с тон, сякаш пред мен бе застанал някой провинил се ученик:
	— Него ли си попитал, него?
	— Да, разбира се, че него! Познава цялата област наоколо, хората и начина им на живот. Да не би да имаш нещо против?
	— Сър, такава страхотна грешка си направил, че по-голяма от нея едва ли може да има.
	— Грешка ли?
	— Грешка, или ако искаш, гаф!
	— Слушай, Чарли, не ставай груб! Ти знаеш, че съм много кротък човек, но ако…
	— Но ако някъде може да се направи някой гаф, непременно трябва да го направиш. Ако тонът ми е по-висок от обикновено, ще се наложи да ме извиниш, защото твърде е възможно да си изпортил цялата работа преди още да бяхме хвърлили котва тук. Дошли сме да търсим престъпник, който не е обикновен човек и според всичко, каквото знаем за него, има голямо влияние и широки връзки сред населението. Дейността му е тайна и който иска да го залови, също трябва да действа тайно. Налага се всички да бъдем изключително съобразителни. Никой не бива да подозира какво търсим тук, а котвата ни все още не е докоснала морското дъно и ти си издрънкал вече тайните ни намерения на лоцмана.
	— Нищо не съм дрънкал, а само попитах за двете имена.
	— Но това е напълно достатъчно.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Ако Линг-тао наистина живее нейде наблизо и ръководи плаването на джонките си оттук, той положително има наоколо много съюзници и помощници и съвсем естествено е, че преди всичко лоцманите ще са от неговата шайка. Не го ли проумяваш, сър Джон?
	— Хрррммм! — покашля се той, като сложи длан пред устата си.
	— Отговори ми по-ясно, сър! Даваш ли ми право или мислиш, че се лъжа? — Той се почеса зад дясното ухо, пенснето му съвсем падна от носа, накрая се обади:
	— Дяволска история!
	— Нали?
	— Но го направих за наше добро.
	— Не се и съмнявам, само че щеше да е далеч по-разумно, ако не беше предприемал нищо по този толкова важен въпрос, без предварително да ме попиташ.
	— Имаш право, Чарли, голям гаф направих.
	— Да допуснем, че този лоцман е доверено лице на китаеца. В такъв случай той веднага ще отиде при него, за да му каже, че е пристигнала някаква яхта, чийто собственик знае двете имена Ху-Киао и Линг-тао и е разпитвал за тях. А на всичко отгоре този собственик е англичанин. Какво ще направи китаецът?
	— Е, какво?
	— Здравата ще ни обърка сметките.
	— И може би дори ще се опита да ни убие, а?
	— Много е вероятно. Затова тази вечер, а и през нощта ще останем на борда. Утре сутринта ще предприемем обиколка из залива.
	— Защо?
	— За да открием Тигровия мост. Нали Квимбо е бил там, сигурно ще го познае.
	— И така да е. Но това също е опасна работа, защото едва ли ще се оправим в непознатия ни залив и пак ще имаме нужда от лоцман, а и той може да е доверено лице на китаеца.
	— Ще вземем някой друг човек, който познава фарватера.* Остави ме аз да се погрижа за това!
	[* Безопасен плавателен съд. Б. пр.]
	Вечерта бързо настъпи и на небето изплува луната. Многобройните звезди се оглеждаха във водата. Можеше да се вижда надалеч, ала не забелязахме нищо особено. Въпреки че денят си беше отишъл, при яхтата пристигаха лодки, за да търгуват. Предлагаха ни плодове и най-различни предмети за потребление. Купихме някои неща за ядене, но не допуснахме никой да се качи на борда. Изтегляхме закупеното в кошници, в които предварително слагахме парите.
	За през нощта оставихме един човек на пост, който трябваше да ни съобщава за приближаването на всяка лодка, а и на всеки плувец. Обаче денят настъпи, без да се случи нещо подобно. Преди да започнем обиколката си, лордът се канеше да слезе на брега, за да уреди необходимите формалности с нашите документи. Но което бе твърде странно, веднага след разсъмване на борда ни се качи холандският пристанищен чиновник и поиска да му представим документите си. Неговите гребци останаха в лодката, а той взе със себе си само един човек с китайски черти на лицето, което не можеше да ни направи някакво по-особено впечатление, защото на Зондските острови живеят много китайци. Та този син на Небесната империя беше писарят на холандския чиновник.
	Свикнал винаги да бъда предпазлив, аз наблюдавах всеки поглед на двамата мъже. Не можах да забележа нищо особено. Само веднъж ми се стори, че китаецът неочаквано леко потрепна и това стана в момента, когато той видя Квимбо, който се показа от предния люк. Но трепването му можеше лесно да се обясни със странната външност на кафъра и ето защо не се замислих повече над видяното.
	Чиновниците установиха, че всичко е наред и напуснаха кораба. След това по мое желание беше спусната една от андаманските лодки и аз се качих в нея, за да потърся някой водач. От всички хора, които ме срещнаха с малките си плавателни съдове, най-голямо доверие ми вдъхна един възрастен рибар. Разпитах го какво ще прави през деня. Той Ме увери, че познавал цялото крайбрежие от нос Рия до Паданг, а лицето му засия от радост, когато му предложих една дребна за нашите представи сума, ако се съгласеше до обед да ни бъде лоцман. Той се качи на борда и ние започнахме обиколката, на която толкова много разчитах.
	Заедно с лорда седяхме в предната част на яхтата, а Квимбо бе застанал до нас. Той имаше за задача внимателно да наблюдава брега, за да открие Тигровия мост. За съжаление „хубав, добър, храбър“ Квимбо се оказа извънредно неблагонадежден субект. Може би стотина пъти се повтори следното: когато се приближавахме до дадено място, той посочваше натам с ръка и извикваше: „Там съм, Тигров мост! Туй съм той, Квимбо сигурен!“. Обаче щом се озовяхме по-наблизо, той все се отмяташе. Не се ограничихме само в обикаляне на залива, а стигнахме нагоре чак до Тапус и надолу — до Бату Мундан, ала всичко бе напразно. Квимбо не можеше да открие търсената местност, а ние не забелязахме никакво място, което поне донякъде би могло да има правото да се нарича Тигров мост.
	— Кога най-сетне ще повярваш, че ще спечеля облога? — попита ме лордът. — Та-ки те е излъгал.
	— Не мисля така. По-скоро допускам, че паметта на Квимбо не е достатъчно силна, за да различи отново едно вече познато място.
	— Възможно е. Но дори и да е така, пак става ясно, че съвсем напразно сме дошли до този хубав остров. Претърсихме цялото крайбрежие, без да открием каквото и да било. Е, къде може да се е дянал този Тигров мост?
	— Лъжеш се. Все още не сме претърсили всичко.
	— И какво ни остава?
	— Бреговете на реката.
	— Хмм! — промърмори той в знак на несъгласие.
	— Досега следвахме само морското крайбрежие. Ти не забеляза ли колко широко е речното устие в залива?
	— Доста е широко, но каква ни е ползата от това?
	— Може би Квимбо не прави разлика между морски и речен бряг. И изобщо паметта му за местности изглежда твърде слаба. Колко лесно търсеният от нас полуостров би могъл да се намира в реката!
	— Значи смяташ, че би трябвало да насочим яхтата нагоре срещу течението?
	— Не, нямам предвид точно това, понеже би било голяма непредпазливост. Нашата яхта в реката! Сигурно би направила впечатление. Не, ще предприема пътуването с лодка и ще взема със себе си само Квимбо, защото китаецът и хората му го познават.
	— Аз няма ли да дойда?
	— Не. По-необходим си на яхтата. Не забравяй, че тя положително е под наблюдение. Даже е твърде вероятно да бъде нападната. .
	— Добре, прави каквото искаш!
	— Тези думи бяха казани с недоволен тон. Англичанинът беше енергичен, безстрашен, дори дързък човек. Притежаваше твърде голяма гордост, себеотрицание и благородство, за да бъде завистлив, ала при всичко извършено и преживяно от нас до този момент, щастието се бе оказало по-благосклонно към мен, отколкото към него, тъй че го разбирах много добре. Рафли просто не се свърташе на едно място, искаше му се и той веднъж да бъде на „предната линия“, както обикновено се казва. Но в случая ставаше въпрос за едно начинание, от което зависеше всичко и просто в себе си имах повече вяра, отколкото в него. Не можех да се съобразявам с недоволството му.
	Все още не се бяхме върнали в залива, когато минахме покрай една малайска лодка, представляваща според обичаите на тази страна плаващ магазин за дрехи и какви ли не дреболии. Веднага дрейфувахме и оставихме лодката да се приближи до нас, за да си купя саронг,* както и малайска фуниеобразна шапка, изплетена от слама. Така поне отдалече можех да мина за местен жител. После лодката отплава, а ние останахме в дрейф, защото ми се струваше, че ще е по-добре да напусна яхтата заедно с Квимбо тук, отколкото по-късно в залива, където бе възможно да ни забележат.
	[* Дълга свободна дреха, приличаща на риза. Б. пр.]
	Старият рибар се съгласи да ми отстъпи лодката си и след като навлякох саронга и си сложих шапката, ние се спуснахме в малкия плавателен съд и се отблъснахме от яхтата. Тя продължи плаването си, за да се върне на предишното си място, където бе стояла на котва. Намерените в лодката мрежи разпростряхме и подредихме така, че Квимбо добре да се скрие под тях. Започнах да греба.
	Всички тези промени не можеха да бъдат наблюдавани от нежелани свидетели, тъй че се надявах да не ме разпознаят и да не осуетят намеренията ми.
	Когато пак се озовахме в залива, видяхме, че беше извънредно оживен, но въпреки това се промъкнахме между лодките и ладиите, без никой да ни обърне внимание. Веднага щом завихме в устието на реката Квимбо посочи възбудено към левия бряг и каза:
	— О, добър, мил менер, скоро тук съм при Тигров мост! Тук джонка съм бил на котва, кога Квимбо трябва пътува заедно за Цейлон.
	Колко се зарадвах! Трябваше да положа усилия, за да попитам по-спокойно:
	— А на какво разстояние нагоре по брега на реката се намира този мост?
	— Хубав, храбър Квимбо туй не знам. Мил Германия продължи гребат. Квимбо каже.
	Последвах съвета му. И отляво, и отдясно бреговете бяха застроени с какви ли не къщи и колиби с най-причудливи форми. След около половин час те изчезнаха. Бреговете станаха безлюдни и пусти. Бяха покрити с храсталаци и бамбук. Измина още четвърт час. Вече бях започнал да ставам нетърпелив, когато сред реката забелязахме остров. Между него и десния бряг се простираше откритата водна повърхност, обаче от другата страна островът бе свързан със сушата посредством мост.
	Не можех да кажа дали беше каменен или дървен, защото изцяло бе обрасъл с буйна зеленина. Клонките и листата й бяха подкастрени по китайски маниер така, че се бяха образували две огромни фигури на тигри, лежащи една срещу друга. Квимбо възбудено размаха и двете си ръце.
	— Тук, тук съм Тигров мост! Тук съм жилище на разбойник, дето Квимбо бил пленен и…
	— Тихо, тихо! — прекъснах го аз. — Никой не бива да чуе, че разговаряме. Ти бил ли си на острова?
	— Да, Квимбо бил.
	— Там има ли някаква къща, колиба?
	— Не, съм само дърво, храст и бамбук.
	— А къде е жилището на китаеца?
	— Жилище на бряг.
	— Но нищо не се вижда. Има само гъста гора и още по-гъст бамбук.
	— От остров по мост минава път до къща.
	— Направо в този гъсталак ли?
	— Да.
	— От какво е направена къщата?
	— Съм направен от бамбук.
	— Няма ли друг път до нея, освен онзи през моста?
	— Квимбо не знае друг път.
	— А сега не издавай нито звук! Легни пак под мрежите!
	Вече се бяхме приближили до острова. Трябваше да мина покрай къщата и следователно нямаше как да не я забележа. Не насочих лодката под моста, а избрах другата страна, където реката беше открита. Докато минавах покрай острова, сред крайбрежния гъсталак зърнах открито място с няколко водещи към водата стъпала. Там беше завързана една лодка. Ето значи къде се намираше пристанът за обитателите на пиратското свърталище! Те спираха на острова и оттам минаваха по моста за къщата. Защо, това не можех да разбера.
	Продължих да греба нагоре по реката, докато тя направи завой и вече нямаше как някой да ни наблюдава от острова или от моста. После спрях леката лодка на левия бряг. Изтеглихме я на сушата и я скрихме под пълзящите растения, след което наредих на Квимбо да ме чака там.
	— Не, хубав, добър Квимбо няма тук чака, щото изяде него тигър.
	— Че наоколо има ли тигри?
	— О, тук съм много, много тигър. Квимбо слушал как реве цяла нощ.
	Тигри тук? Това беше опасно, защото бях взел само револверите си и ножа, но нямаше как, налагаше се да рискуваме. Сега трябваше да изминем надолу същото разстояние, което бяхме преплавали с лодката нагоре. Вървях пръв и с мъка се провирах през гъсталака. Никак не ми беше лесно, защото облеклото ми се състоеше само от широкия и дълъг саронг. За Квимбо, който ме следваше по петите, това не беше толкова трудно, тъй като аз му проправях път.
	Не след дълго се натъкнах на утъпкана от човешки крак пътека, която се извиваше точно в нашата посока. От време на време от нея се отклоняваше по някоя подобна пътечка встрани. Следователно гъсталакът не беше чак толкова непроходим, както си бях мислил.
	Продължавахме напред бавно и извънредно предпазливо. Внезапно аз се спрях, защото пред мен се откри широко свободно място, където се издигаше търсеното от нас жилище на китаеца. Видях и Тигровия мост, който излизаше на това широко място откъм реката, вдясно от нас. Точно срещу него се намираше голяма къща, построена само от бамбук, с три по-малки постройки край нея. От лявата страна забелязах висока здрава ограда, образуваща окръжност, направена от дебели бамбукови пръти, високи около три метра, които бяха забити в земята съвсем близо един до друг. В центъра на ограденото място имаше друга, още по-висока сграда. За каква ли цел служеше тя?
	Отдръпнах се в гъсталака. Квимбо застана до мен и като посочи с ръка към една от по-малките постройки, ми пошепна:
	— Там съм бил хванат хубав, храбър Квимбо. Стоял и лежал тъй здраво вързан, че не мога бягам.
	В същия миг дочухме как някакъв човек силно изрева от болка. Виковете се разнесоха откъм голямата къща.
	— Туй съм пазач, дето надзирават и дават яде на клет Квимбо — обясни ми кафърът.
	— Но защо крещи? — попитах аз.
	— Щото Линг-тао бие.
	Канех се да продължа с въпросите си, но не можах, понеже от насрещната врата се появиха трима мъже. Единият от тях беше… нашият лоцман. Вторият също беше малаец. Те се спряха. Третият беше китаец. Той се отправи към споменатата сграда и отвори тясната й врата. Веднага се разнесе ревът на някакъв хищник. Китаецът влезе във външното оградено пространство и дръпна вратата зад себе си. Но преди да я затвори напълно, успях да зърна животното, което беше изревало — една черна пантера с необикновено големи размери. Очевидно тя бе опитомена поне дотолкова, че да не се нахвърля върху китаеца.
	След десетина минути човекът излезе от ограденото място и отиде при двамата малайци.
	— Туй съм Линг-тао — прошепна Квимбо кажи-речи разтреперан.
	— Знаеш ли за какво му е тази пантера?
	— Квимбо не знам, но чувал я реве цяла нощ.
	Хрумна ми една мисъл, ала не ми остана време да се спра по-продължително на нея, защото откъм острова се разнесоха звуци на гонг, след което китаецът и двамата малайци бързо преминаха по моста. Когато се върнаха, видяхме, че с тях имаше и четвърти човек, а именно — писарят на холандския чиновник от пристанището. Те носеха на ръце някакъв мъж в малайски дрехи, който беше вързан, а вероятно и устата му беше запушена. Отнесоха го до ограденото място и Линг-тао отново отвори вратата. Пак видях пантерата, която с рев се втурна към него, но по заповед на господаря си бързо се отдръпна назад. С помощта на лоцмана китаецът вдигна вързания човек и двамата го внесоха вътре. Вратата остана полуотворена. Писарят и малаецът застанаха край нея, за да погледат след другите двама, като по този начин и ние можехме да виждаме през пролуката какво става вътре. Пантерата беше легнала встрани и фучеше. Китаецът и лоцманът стигнаха до вътрешната ограда, отвориха една врата, внесоха пленника и пак я затвориха след себе си. Останаха вътре около петнайсетина минути. После се върнаха. След като затвориха и вътрешната, и външната врата, те влязоха в голямата къща.
	Кой ли беше този пленник? Защо го бяха завлекли зад оградата? Дали изобщо не използваха това място като затвор? Дали пантерата беше там, за да пази затворниците? Дали и Бонтверкер, когото търсехме, не се намираше също вътре?
	Ето какви въпроси си задавах. Не можех да им отговоря, но още тази вечер трябваше всичко да разбера, защото решението ми бе непоклатимо — след смрачаване щях да се върна на това място, за да разузная тайно пиратското свърталище. Сега засега обаче трябваше да изчезвам, понеже тук очевидно имаше повече хора, отколкото предполагах, а аз бях постигнал каквото исках… бях открил Тигровия мост.
	Въпреки всичко останах легнал на земята още известно време. Помислих си, че за моето разузнаване по тъмно ще ми е много полезно да огледам острова и моста. Ето защо отпратих Квимбо да се върне малко назад и под закрилата на гъстата растителност се запромъквах по моста. Едва-що се бях озовал на острова, когато зад гърба си дочух гласове. Тъкмо намерих време да пропълзя зад хаотично сплетените клонки и филизи и ето че се появиха Линг-тао и лоцманът. Отправиха се към вече споменатия пристан и там спряха. Съвсем ясно долових въпроса на китаеца:
	— Ще се справиш ли?
	— Надявам се — отвърна другият.
	— Имаш време да измислиш нещо хитро. Яхтата трябва да стане наша. Колко добре можем да я използваме! Ако имахме повече хора, щяхме още тук да свършим тази работа. Но сега разполагам само с вас тримата и пазача, когото пак трябваше да пребия от бой, защото даваше твърде много храна на холандеца. Другите са в открито море и ще се завърнат чак след седмици. Успееш ли да закараш яхтата до Паданг, тя ще бъде наша. Необходимо е само да се обърнеш там към брат ми Си-сън.
	— Надявам се да успея. По пътя все ще ми дойде някоя добра идея.
	— Изпрати ми известие, преди да започне пътуването!
	Той пак мина по моста и се върна в къщата. Лоцманът се качи в една лодка, хвана веслата и се отдалечи.
	Сега вече знаех кои хора се намираха тук: Линг-тао, писарят, малаецът и наказаният пазач. Не се страхувах от четиримата. Дали трябваше да освободя пленниците веднага? Моментът беше удобен! Но пантерата! Какво ли представляваше револверът пред това животно? И най-важното — кроеше се някакъв план срещу нашата яхта. Лоцманът се канеше да я откара в друга посока и аз трябваше да побързам да му попреча. И така, промъкнах се обратно по моста, намерих Квимбо и двамата се затичахме към нашата лодка. Спуснахме я обратно във водата и се качихме в нея. Квимбо се скри под мрежите, а аз започнах да греба надолу по реката колкото ми държаха силите. Движехме се бързо, но въпреки това зърнахме лоцмана едва след като стигнахме устието на реката. Той продължи да гребе успоредно на брега, сигурно за да вземе лоцманската си лодка, а ние се насочихме право към яхтата. Веднага щом се озовах на борда щурманът ми извика:
	— Но, сър, връщате се сам! Не сте ли заедно с лорда?
	— Сър Джон не е ли тук? — отвърнах на въпроса с въпрос.
	— Не е. Той тръгна отдавна заедно с китаеца-писар.
	— А-а! Накъде?
	— След вас.
	— Каква…
	За малко щях да кажа „глупост“. По-нататък научих следното: на лорда никак не му било безразлично, че съм отишъл без него на разузнаване. Ето защо с радост видял, че писарят на холандеца се връща заради някаква грешка в сумата за престоя ни в залива. Запитал го дали има време и дали добре познава бреговете на реката. Ставало въпрос да се открие една местност, наречена Тигровия мост. Въпреки изричното ми предупреждение лордът пак споменал това име, защото като държавен чиновник той смятал писаря за човек, на когото можел да разчита. И писарят, който беше доверено лице на китаеца, разбира се веднага се съгласил с това предложение, но само за да заведе англичанина право в ръцете на Линг-тао.
	Вече знаех кой е пленникът, като се има предвид и факта, че лордът бил наредил на писаря да му осигури саронг и сламена шапка. Докато разговарях с кормчията, целият екипаж на яхтата се беше насъбрал около мен. Разказах им каквото бях видял и чул. Те се наканиха веднага да тръгнат, за да измъкнат лорда:
	Наложи се малко да ги обуздая.
	— Не бързайте толкова! Не можем да оставим яхтата без надзор и изобщо не са нужни толкова много хора. Впрочем, я вижте, лоцманът пристига с лодката си! Нека чуем какво ще ни каже!
	Щом негодникът свали своето платно, ние му хвърлихме въже и той се изкатери на палубата. Поздрави и се приближи до мен.
	— Сахиб, трябва да ти предам важно съобщение. Господарят на този кораб тръгна да търси Тигровия мост, нали?
	— Да.
	— Но това място не се намира тук наоколо, а е чак в Паданг. Ето защо заедно с писаря той се отправи натам и ми нареди да ви съобщя, че трябва бързо да го последвате и да го вземете на борда.
	— Добре, но засега ти си на борда и ще те вземем с нас до Паданг, ала след като измъкнем англичанина от Тигровия мост. Вържете го!
	Десет здрави ръце събориха лоцмана на земята, вързаха го и го отнесоха долу в трюма. Наредих да спуснат капитанската лодка във водата, взех четири добре въоръжени гребци, нарамих Мечкоубиеца заради пантерата и се качих в лодката. Тя се понесе през залива към устието на реката така, сякаш бе карана с парна машина.
	За да се доберем с Квимбо до Тигровия мост ни бяха необходими повече от четиридесет и пет минути, а сега ни стигна и половината от това време. Момчетата въртяха веслата като дяволи, само и само час по-скоро да освободят своя лорд. Не продължихме по-нагоре от острова, а спряхме с лодката направо на пристана. Моряците се скриха, а аз затърсих гонга. Видях, че висеше на едно дърво. Ударих го силно три пъти. Линг-тао бързо излезе от къщата и дойде на острова. Като ме видя, той се стъписа.
	— Кой си ти и какво търсиш тук? — попита ме строго.
	— Искам да говоря с менер Бонтверкер и английския лорд, които си затворил тук.
	От уплаха той взе да преглъща и едвам продума:
	— Не те разбирам.
	— Как се казваш?
	— Си-сън.
	— Хубаво! Само че хората ти те наричат Линг-тао. Аз съм от яхтата, чийто собственик си затворил тук. Ние пленихме твоята джонка „Хайанг-дзъ“ и избесихме екипажа й. После заловихме Та-ки на Тилангджонг, а сега сме дошли да си разчистим сметките с теб и с брат ти Си-сън в Паданг.
	— Все още не мога да те разбера — изпелтечи той.
	— Тогава ще ти го кажа по-ясно. Ето ти!
	Юмрукът ми го удари в слепоочието и негодникът се строполи на земята. Моряците излязоха от скривалището си, за да го вържат. В същия миг забелязах, че от къщата изскочиха писарят, малаецът и един кривокрак китаец, който сигурно беше пазачът. Искаха да видят кой беше ударил гонга. След минута и те лежаха вързани. Завлякохме ги през моста до откритото място пред голямата къща и там ги захвърлихме на земята. После се отправихме към вратата на външната ограда. Взех Мечкоубиеца в ръце, а един от моряците тихо отвори вратата. Но въпреки всичко хищникът ни чу. През леко отворената врата забелязах, че се беше снишил и се готвеше за скок, а очите му бяха насочени към нас. Вдигнах Мечкоубиеца, набързо се прицелих и стрелях. Куршумът, попаднал право в окото му, го накара да подскочи вертикално нагоре, след което звярът падна на същото място, където беше лежал. Моряците поискаха да влязат, но аз ги задържах, защото можеше да има и друга пантера, въпреки че преди това бях забелязал само една. Заредих отново изстреляната цев и влязох вътре. Нямаше друга пантера. Тогава ликувайки, моите придружители се наканиха да се втурнат към вътрешната ограда, която затваряше малко кръгло пространство. Но аз им направих знак да останат назад и тихо започнах да се промъквам сам към втората ограда. Намерих вратата й и напрегнах слух. Вътре разговаряха двама души:
	— Той стреля — чух гласа на лорда. — Така може да гърми само неговата ужасна пушка.
	— Наистина ли вярвате, милорд, че този немец ще дойде?
	— Ще дойде! Няма да ме остави да кисна тук.,
	— Ами ако пленят и него?
	— Него ли? О, той не е толкова глупав като мен! Един такъв китаец не може да го плени, той е…
	Лордът млъкна и се ослуша, понеже бях почукал.
	— Има ли някой навън? — попита Рафли високо.
	— Да — отвърнах аз.
	— Кой е?
	— Един човек, който иска да се обзаложи с теб!
	— Чарли, Чарли, ти си, наистина си ти! Отваряй, бързо отваряй!
	Отворих вратата. Той не можеше да излезе, защото лежеше вързан на земята, а до него, също така вързан, видях друг човек, на когото ясно личеше, че се намира от по-дълго време на това нерадостно място.
	— Отвържи ме, Чарли, отвържи ме бързо, за да мога да те прегърна и да ти стисна ръцете!
	— А този човек менер Бонтверкер ли е? — попитах аз.
	— Йес, йес! Но не говори толкова много, а развържи въжетата и ни освободи!
	Така и направих. Лордът скочи на крака, сграбчи ме в прегръдките си и тъй ме притисна, че щях да извикам. Същевременно може би десетина пъти се нарече най-глупавия човек, какъвто можело да има, и ме подкани да им разкажа как ми се е удало, да открия къде е бил затворен.
	А що се отнасяше до него самия, той просто бил откаран с лодка до острова от писаря и като излизал от нея, го ударили по главата, завързали го и го предали в ръцете на китаеца.
	Не беше необходимо да обяснявам на холандеца каквото и да било, защото от лорд Рафли, своя някогашен добър познат от Капщад, той беше научил вече къде и от кого бяхме чули за него и как после бяхме взели решение да го освободим от това неприятно положение. След като с кратки думи му разказах днешните си преживявания, той знаеше вече всичко.
	С каква радост посрещнаха моряците любимия си лорд! Те н ай-настоятел но поискаха разрешение да бичуват Линг-тао, но разбира се, им беше отказано. Разпитахме пленниците си, ала не успяхме да изтръгнем от тях нито една дума.
	Докато претърсвахме помещенията, забелязахме, че те бяха извънредно скромно обзаведени, което не можеше да не ни учуди. Пиратството положително им беше носило огромни печалби. Но къде ли бяха скрили своите богатства? Бонтверкер е бил принуден да изпрати до Тйелатяп писмо с искане за пари, но се е оказал достатъчно умен да напише фалшив адрес. Сумата, която му взели при нападението, била и без това достатъчно голяма. Но къде беше тя? И в това отношение не успяхме да узнаем нищо. Дали е била разпределена? В този случай, както и във всички останали, Линг-тао като предводител е получавал лъвския пай. Претърсихме всички помещения, както и цялата околност на постройката, ала освен някои дребни суми не открихме абсолютно нищо.
	Но ето, че съвсем неочаквано върху този въпрос бе хвърлена светлина. Заедно с Квимбо се появи старият рибар, нашият нов лоцман. При завръщането си на яхтата просто не ми бе останало време да помисля за него и пак бях отплавал с лодката, без да поговоря със стареца. Та тогава той заприказвал Квимбо, който знаеше, че бях тръгнал да освободя освен лорда, също и неговия някогашен господар, менер Бонтверкер. Какво голямо желание имал старият лоцман и той да участва в нашето начинание! След като се разговорили, двамата решили също да тръгнат за Тигровия мост. И ето ти на, че сега бяха тук.
	Щом стария рибар чу, че напразно сме търсили пари и други ценности, той ми каза:
	— Сахиб, тук няма да откриеш нищо, защото богатството на този Си-сън е в Паданг. Всъщност жилището му съвсем не е тук. Той се появява само за известно време, защо, досега не знаех, но вече знам. Той живее в столицата Паданг.
	— Какво прави там?
	— Заедно с брат си се занимава с парични сделки.
	— Аха, значи е банкер. Тогава менер Бонтверкер може да се радва, тъй като в такъв случай ще има възможност да компенсира загубите си.
	Когато китаецът чу за това, проговори за пръв път. Той скръцна със зъби и тръсна една ругатня, отправена по мой адрес. Но това не бяха последните му думи. Той проговори още веднъж, а именно, след като кафърът се изправи пред него, ритна го и го наруга:
	— Има ти очи? Вижда тук хубав, добър, храбър Квимбо? Ти хванал вързан Квимбо и беден Квимбо трябвал има много лош глад при теб. Ти съм лош човек, лош негодник и мизерно подлец!
	— Изчезвай, жабо! — изкрещя китаецът. — Сега разбирам, че ти си виновен за всичко. Ако можех да го предвидя, нямаше да стоиш жив пред очите ми!
	Отидох зад оградата, за да одера кожата на пантерата. Тя щеше да ми остане като спомен за това приключение. Квимбо прояви готовност да я почисти и обработи по кафърски начин.
	Предстоеше да решим какво да правим с пленниците. Нямахме доверие в местните власти. Вероятно голяма част от населението помагаше на Линг-тао. Ето защо предложих да го отведем в столицата, заедно със съучастниците му и там да го предадем на губернатора, който положително щеше да нареди да се извърши най-строго разследване на случая. Останалите заявиха, че са съгласни.
	Съвсем ни беше безразлично какво щеше да стане с постройките и обзавеждането им при Тигровия мост. Оставихме всичко непокътнато и скоро напуснахме с лодките пиратското свърталище. От всички ни, най-радостен и доволен беше менер Бонтверкер, който кажи-речи не изпускаше из очи своя верен Квимбо, защото все пак на него трябваше да благодари, че в този ден съдбата му бе взела такъв благоприятен обрат.
	Щом стигнахме яхтата, веднага бе запален огъня под котлите. Но преди да успеем да вдигнем котва, се видяхме заобиколени от безброй лодки, чиито гребци искаха да се качат на борда, за да научат подробности. Най-много шум вдигаха представителите на местните власти, които накрая започнаха да ни заплашват, за да им предадем нашите пленници. Не им обърнахме никакво внимание, а когато се опитаха със сила да се качат на палубата, вече имахме достатъчно пара, за да можем да тръгнем. Видяха се принудени да ни оставят на спокойствие.
	Много добре бях забелязал, че през цялото време лордът се навърташе около мен, без да посмее да ме заговори. Пенснето се плъзгаше до върха на носа му по-често от когато и да било. И никак не бе чудно! Носът му се беше провесил тъжно надолу като ушите на нюфаундлендско куче. реших да не го безпокоя и постъпих правилно, защото по едно време сам дойде при мен и като сложи ръка на рамото ми, каза:
	— Чарли!
	— Сър Джон!
	— Ти спечели!
	— Облога ли? Йес!
	— Не! Моята чадър-лула!
	— Йес?
	Той взе да преглъща и да сумти, а накрая каза:
	— Вече не мога да се мерна в Травълър-Клъб, Лондон, Ниър Стрийт 47. Аз ще…
	— Сър Джон — прекъснах го аз. Положението беше много деликатно и не биваше да го засегна. — Сър Джон, ще разрешиш ли на един твой приятел да те помоли нещо?
	— На кой приятел?
	— На мен! Моля те да приемеш един подарък от мен! Като почетен знак за твоята вярна бойна дружба в борбата ни срещу похитителите на девойки ти подарявам ей тази лула. Ще я приемеш ли?
	При тези думи лицето му грейна като слънцето в ясно утро.
	— Чарли! Ти си… ти си…
	— Приемаш ли я?
	— Йес! От теб я приемам! А ти наистина си най-съвършеният джентълмен от Лондон до Капщад и от Бирма до Сан Франциско, макар че…
	— … макар че спечелих първия си облог в живота си срещу лорд Рафли.
	Паданг, най-големият град на западното крайбрежие, е красиво благоустроено селище с оживено мореплаване и добре развита търговия, тъй като големият износ на разнообразни стоки от западната половина на Суматра се осъществява именно чрез този град. Още по онова време Паданг имаше над двадесет хиляди жители и при това толкова добре уредено правораздаване, че не можехме да се съмняваме в справедливото наказание на китаеца и неговата банда.
	От дълго време властите преследваха пиратите, но всичките им усилия оставаха напразни. Човек лесно може да си представи колко добре дошли бяхме за тях, когато предадохме на правосъдието нашите достопочтени пътници от трюма. Съдебното следствие започна още на следващия ден и ние бяхме разпитани като свидетели. Хората се отнасяха към нас извънредно любезно, а щом менер Бонтверкер съобщи сумата, която му е била ограбена, те незабавно проявиха готовност да му бъде възстановена от имуществото на двамата братя, намиращо се вече в ръцете на властите. Разбира се, че беше арестуван и Си-сън, братът на китаеца.
	За щастие сумата, отнета от Бонтверкер по време на нападението, беше само една малка част от онова, което бе наследил от брат си в Тйелатяп. По-голямата част от нея беше тръгнала по друг по-сигурен път.
	В Паданг останахме две седмици, а после закарахме Бонтверкер до Коломбо, където той щеше да изчака някакъв удобен случай, за да стигне до Капщад. Тъй като беше решил да вземе със себе си своя Квимбо и да го задържи завинаги, кафърът се видя принуден да се сбогува с нас. Това бе сторено по неговия развеселяващ начин, но този път той не можа да предизвика усмивките ни. На мен последен ми подаде ръка с думите:
	— Помни още мил, добър Германия как намери хубав, храбър Квимбо долу в пясък на кораб?
	— Много добре си спомням — отвърнах му аз. — Та нали те мислеха за призрак!
	— О, Квимбо не призрак, а Квимбо съм хубав, храбър Квимбо. Но ако добър Германия не намерил Квимбо в джонка, Квимбо бил обесен кат’ пират, макар съм бил невинен. Затуй Квимбо никога не забравят негов менер Германия и сега каже един въпрос.
	— Е, какво ще питаш?
	— Ако нявга Квимбо дойдат път до Германия, може там посети свой добър менер?
	— Естествено! Много бих се радвал, ако някога дойдеш при мен на гости.
	— Тогаз хубав, храбър Квимбо дойдат много сигурно. Но първо направят съвсем много хубав прическа коса. Съм в Германия също млад хубав момиче, кое казва Митие?
	— Да, там има много млади момичета с това име.
	— О, тогаз Квимбо направят свой прическа тъй чудесен, че около него се събере много сто Митие наведнъж.
	От удоволствие устата му се разтегли от едното ухо до другото и той ми разтърси ръцете още веднъж, уверявайки ме най-сериозно:
	— Ако менер Германия запазят там за Квимбо много Митие, тогаз идват добър, хубав, храбър Квимбо съвсем сигурно!
	Но, за съжаление, славният кафър не се е появил още и до ден днешен и събирането на многото „млад, хубав момиче Митие“ още не се е състояло.
	Може би година по-късно лордът ми изпрати два стари вестника, а именно един брой от излизащия в Сорабая „Бинг-танг-ти-мор“ и един брой от печатания в Паданг „Суматра-кърънт“. И двата вестника разказваха за пленяването на китаеца Линг-тао при Тигровия мост, като после добавяха и останалото. Властите бяха успели да разберат, че освен „Хайанг-дзъ“ имало и още две други джонки, които се занимавали с пиратство за сметка на хитрия китаец и съдружниците му. Усърдно започнали да ги преследват. И двете джонки се отправили към залива Тапа-нули, но били посрещнати така, че не се измъкнал нито един човек от екипажите им. Накрая по рейте били избесени толкова много пирати, че след това по онези места рядко някой се е оплаквал от несигурност в корабоплаването.


	КРАЙ
I>
	© 1995 Веселин Радков, превод от немски

	Karl May
	Am Stillen Ozean, 1894

	Източник: http://bezmonitor.com

	Превел от немски Веселин Радков
	Издателство „Отечество“ том 17 София, 1995

	Originaltitel der Gesammelten Werke:
	Am Stillen Ozean (Bd. 11)

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/1847]
I$