[Kodirane UTF-8]

|	Жул Верн
|	Тайнственият остров


A>
	_„Тайнственият остров“_ — шедьовърът на Жул Верн, обединяващият финален роман на знаменитата трилогия „Капитан Немо“ — „Децата на капитан Грант“ — „Тайнственият остров“, има всички основания да бъде поставен в основата на библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА. Най-малкото защото това е наистина шедьовърът на Жул Верн — всепризнатият основател на научната фантастика: Вие държите в ръцете си една необичайна книга, съчетаваща елементи на утопия и на робинзониада, светла, лека, оптимистична и увлекателна. С майсторското включване на необясними загадки, с постоянно нарастващото напрежение и наистина интересен сюжет, тя ще ви държи в трепет до края. Дори и само затова, че е просто една интересна книга!
	За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
	„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
	Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
	Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
	Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.

A$


>	Първа част
>	Злополука във въздуха


>>	Глава I
#	Ураганът през 1865 година. Викове във въздуха. Балон, отнесен от вихъра. Скъсаната риза. Наоколо само море. Петима пътници. Какво става в коша. Бряг на хоризонта. Развръзката

	— Качваме ли се?
	— Не! Напротив! Слизаме!
	— По-лошо, господин Сайръс! Падаме!
	— За бога! Хвърляйте баласт!
	— Изхвърлих и последната торба!
	— Под нас е море!
	— Най-много на петстотин стъпки!
	Мощен глас процепи въздуха и гръмнаха следните думи:
	— Долу всички тежести!… Всички!… И бог да ни е на помощ!
	Ето думите, които екнаха над безкрайната водна пустиня Тихия океан към четири часа следобед на 23 март 1865 година.
	Никой навярно не е забравил страшния североизточен вятър, който се изви същата година сред равноденствието и през който барометърът спадна на седемстотин и десет милиметра. Непрестанен ураган, който трая от 18 до 26 март. Той нанесе грамадни щети в Америка, Европа и Азия над площ, широка хиляда и осемстотин мили, която се простираше косо на екватора от тридесет и петия северен до четиридесетия южен паралел! Разрушени градове, изкоренени гори, брегове, опустошени от водни планини, които се спускаха като порои — ето доказателствата за страшната сила на тоя чудовищен ураган. Той надмина по разрушения ураганите, които опустошиха така страшно Хавана и Гваделупа, единият на 25 октомври 1810 година, другият на 26 юли 1825 година.
	И тъкмо когато толкова бедствия се сипеха над суша и море, друга, не по-малко страшна драма се разиграваше в развихрения въздух.
	И наистина един балон, понесен като топка на вихъра, подет от кръгообразното движение на въздушния стълб, летеше в простора със скорост деветдесет мили в час, като се въртеше сам около себе си, сякаш грабнат от някакъв въздушен въртоп.
	На долния обръч на балона висеше кош, в който имаше петима пътници — те едва се забелязваха сред гъстата мъгла, примесена с воден прашец, която стигаше до повърхността на океана.
	Откъде идеше този аеростат, явна играчка на страшната буря? Имаше основания да се вярва, че балонът идеше от много далеч, защото навярно беше пътувал поне с две хиляди мили в денонощие!
	Във всеки случай пътниците по никакъв начин не можеха да пресметнат колко път бяха изминали след тръгването си, тъй като нямаха никаква мерна единица. Те изживяваха даже и едно любопитно явление — не чувстваха силата на бурята, която ги носеше. Никаква светлинка, никакъв шум от обитавани земи, никакъв рев на океана не можеше да стигне до тях в мрачния безкрай, докато летяха в горните въздушни пластове. Само при бързото си спускане те разбраха опасностите, които ги грозяха над вълните. Но балонът, освободен от всички тежести, като бойни припаси, оръжие и храна, полетя пак нагоре на четири хиляди и петстотин стъпки височина. Пътниците, след като разбраха, че под коша се разстила море, и се убедиха, че опасността горе е по-малка, не се поколебаха да изхвърлят и най-необходимите вещи, като се стремяха да не загубят вече нито частица от подемната сила на балона, от душата на апарата им, който ги крепеше над бездната.
	Нощта мина сред тревоги, които можеха да бъдат смъртоносни за по-нерешителни хора. После започна да се развиделява, а призори ураганът изглеждаше, че ще стихне. Вятърът от ураган се превърна в обикновен буен вятър, с други думи, скоростта на движението на въздушните пластове намаля наполовина. Според моряците това пак беше много страшен вятър, но стихийността му значително намаля.
	Към единадесет часа небето явно се очисти. Но пак по същото време балонът отново започна да се спуска бавно и продължително надолу. Обемът му постепенно намаляваше, а той се удължаваше и от кълбообразен стана яйцевиден.
	Тогава пътниците хвърлиха и последните вещи, които продължаваха да претоварват коша, малкото храна, която бяха запазили, всичко, дори и дреболиите, които се намираха по джобовете им, а един от тях, изправен на обръча, където се събираха въжетата на мрежата, се мъчеше да върже здраво долната клапа на балона. Явно беше, че пътниците не можеха вече да задържат балона горе във въздуха — нямаше достатъчно газ!
	И тъй те бяха загубени!
	И наистина под тях не се разстилаше никакъв континент, нито дори остров. В пространството нямаше никаква суша, където котвата на балона им би могла да се закачи.
	Безкрайно море, чиито вълни продължаваха да се блъскат с небивала ярост! Безпределен океан, безпределен дори за тези, които го гледаха отгоре, от висините, а погледите им обхващаха пространство от четиридесет мили! Безбрежна водна шир, безмилостно шибана, брулена от стихията, и никаква суша, нито следа от кораб!
	И тъй на всяка цена трябваше да се спре падането, та аеростатът да не бъде погълнат от вълните. Това и гледаха да постигнат петимата пътници в коша. Но въпреки усилията им балонът продължаваше да слиза, а в същото време се движеше с изключителна бързина по посока на вятъра, с други думи, от североизток на югозапад.
	Страшно беше положението на тия нещастници! Явно те не бяха вече господари на аеростата. Балонът се свиваше все повече и повече. Газът изтичаше, без да има никаква възможност да го спрат. Падането явно се ускоряваше и в един часа следобед кошът висеше най-много на шестстотин стъпки над океана.
	И действително не можеше да се задържи газът, който излиташе свободно през една дупка на балона.
	Като изхвърлиха всички вещи, които тежаха на коша, пътниците успяха да се задържат още няколко часа във въздуха. Но с това неизбежната развръзка само се забавяше и ако преди мръкване не се мернеше някъде суша, пътници, кош и балон щяха да изчезнат навеки сред вълните.
	Единствената възможност, която още им оставаше, бе използвана в последния миг. Пътниците в аеростата бяха явно смели хора и не се бояха да гледат смъртта право в лицето. Кошът беше нещо като сандък от върбови пръчки, непригоден за плаване, и ако паднеше, нямаше да има никаква възможност да го задържат на морската повърхност. В два часа балонът беше само на четиристотин стъпки над вълните.
	И в този миг екна глас — глас на мъж, чието сърце не знаеше що е страх. Отвърнаха му други, не по-малко решителни гласове.
	— Изхвърлихме ли всичко?
	— Не! Има още десет хиляди златни франка!
	Тежка торба падна веднага в морето.
	— Балонът дига ли се?
	— Малко, но скоро пак ще почне да пада!
	— Има ли още нещо за изхвърляне?
	— Не!
	— Има!… Коша!
	— Хванете се за мрежата! И коша в морето!
	И наистина това беше едничкото и последно средство да облекчат аеростата. Отрязаха въжетата, които свързваха коша с обръча, и след падането на коша аеростатът се издигна с две хиляди стъпки. Петимата пътници се бяха изправили в мрежата над обръча, вкопчили ръце във вървите, с очи, втренчени в пропастта.
	Известна е чувствителността на балоните, когато са в покой. Достатъчно е да се изхвърли и най-лекият предмет и веднага се получава отвесно движение. Във въздуха те са чувствителни като най-точните везни. Ясно е, че след като един балон се облекчи от сравнително голям товар, той ще се издигне бързо и нависоко. Така стана и в дадения случай.
	Пътниците бяха направили всичко, което можеше да се направи. Никакво човешко усилие не можеше вече да ги спаси. Можеха да разчитат само на божията помощ.
	В четири часа балонът беше само на петстотин стъпки над водната повърхност.
	Зачу се силен лай. С пътниците имаше и едно куче, което се беше впримчило в мрежата до господаря си.
	— Топ е забелязал нещо! — извика един от пътниците.
	И в миг се чу силен глас:
	— Земя! Земя!
	Балонът, който вятърът носеше непрестанно на югозапад, беше изминал няколко мили и в тая посока наистина се беше появил доста висок бряг.
	Но брегът се намираше още на около тридесет мили от балона. Необходим беше цял час, докато стигнат дотам, и то при условие, че ще летят в същата посока. Цял час! Дотогава нямаше ли да излети и останалият газ в балона?
	Страшен въпрос! Пътниците виждаха ясно сушата, до която трябваше да се доберат на всяка цена. Каквато и да беше тая земя, населена или пуста, гостоприемна или не, трябваше да стигнат дотам!
	А в четири часа стана ясно, че балонът не може повече да издържи. Той докосваше леко морето. Гребенът на грамадните вълни на няколко пъти вече досегна долния край на мрежата, тя ставаше по-тежка и аеростатът едва се повдигаше, като птица с пречупено крило.
	След половин час от сушата ги делеше вече най-много една миля, но балонът, отпуснат, мек, сплескан, смачкан на големи гънки, имаше малко газ само в горната си част. Пътниците, заловени за мрежата му, бяха голяма тежест за него, скоро потънаха до пояс в морето и вълните ги зашибаха яростно. Тогава ризата на балона се разпери, вятърът я изду и я понесе, сякаш кораб при попътен вятър. Може би щяха да стигнат така брега!
	Те бяха само на два кабелта* от брега, когато екна страшен вик, изтръгнат от четири гърла изведнъж. Балонът, който изглеждаше, че няма вече да се дигне, отскочи пак, внезапно ударен от страшна вълна. И сякаш ненадейно облекчен от някой нов товар, той се дигна на петстотин стъпки височина, там попадна на някакво въздушно течение, което, вместо да го изкара направо на брега, го понесе в почти успоредна посока. Най-после, след две минути, той приближи косо към сушата и накрая падна на крайбрежния пясък, далеч от обсега на вълните.
	[* Кабелт — една десета част от морската миля — 185,3 м.]
	Като си помагаха един на друг, пътниците успяха да се измъкнат от мрежата. Балонът, облекчен от товара си, бе понесен от вятъра и като ранена птица, усетила за миг нов прилив на живот, изчезна в простора.
	В коша имаше петима пътници и едно куче, а балонът изхвърли само четирима души на брега.
	Изчезналият пътник навярно е бил подхванат от вълната, която удари мрежата и позволи на олекналия аеростат да излети за последен път, а после, след миг, да стигне сушата.
	Четиримата корабокрушенци — могат да бъдат наречени така — едва стъпиха на земята и всички се загрижиха за изчезналия другар и извикаха:
	— Може би се мъчи да доплува! Да го спасим! Да го спасим!


>>	Глава II
#	Епизод из освободителната война. Инженер Сайръс Смит. Джедеон Спилет. Негърът Наб. Морякът Пенкроф. Младият Хърбърт. Неочаквано предложение. Среща в десет часа вечерта. Бягство сред бурята

	Хората, които ураганът изхвърли на брега, не бяха нито професионални летци, нито любители на въздушните пътешествия. Те бяха военнопленници и тяхната решителност ги подтикна да избягат при изключителни обстоятелства. Хиляди пъти те бяха обречени на гибел! Хиляди пъти скъсаният им балон би трябвало да ги сгромоляса в пропастта! Но небето им беше отредило странна съдба и на 24 март, след като избягаха от Ричмънд, обсаден от войските на генерал Улис Грант*, те се намираха на седем хиляди мили от тоя град, столица на щата Вирджиния, главната крепост на южняците** през страшната война за унищожаване на робството. Въздушното им пътешествие трая пет дни.
	[* Генерал Грант (1822–1885) — главнокомандващ на северната армия, командвал доброволческите полкове, които са се състояли от работници и западнали фермери — те решават изхода на войната. От 1869–1872 г. Грант е президент.]
	[** Войната между Севера и Юга (оттук южняци и северняци) — гражданска война в Северна Америка през 1861–1865 г. Северняците се борели за освобождението на негрите, а южняците били привърженици на робството. Войната свършва на 26 май 1865 г. с победата на северняците.]
	Ето прочее любопитните обстоятелства, при които избягаха пленниците — бягство, което завърши с известната вече злополука.
	Същата година през месец февруари 1865 година при един от упоритите, но безплодни опити на капитан Грант да превземе Ричмънд няколко негови офицери попаднаха в ръцете на врага и бяха интернирани в града. Един от най-известните пленени офицери беше от генералния щаб на Грант и се наричаше Сайръс Смит.
	Сайръс Смит, родом от Масачузетс, беше инженер, рядък учен. През войната правителството на Щатите му беше поверило управлението на железниците, които имаха много голямо стратегическо значение. Той беше истински северноамериканец, сух, кокалест, слаб, около четиридесет и пет годишен. Истински човек на делото, а същевременно и човек на мисълта, той действаше без никакви усилия под влияние на оная огромна жизнена сила и на твърдата упоритост, които презират всяка опасност. Много образован, опитен и „досетлив“, както казват френските войници, той имаше чуден характер, защото се владееше при най-опасните случаи и съчетаваше до съвършенство трите условия, които, събрани в едно, определят човешката сила: жив ум и тяло, буйни желания и силна воля. И негов девиз можеше да бъде девизът на Гийом д’Оранж през XVII столетие: „Нямам нужда от надежда, за да се реша, нито от сполука, за да постоянствам.“
	Сайръс Смит беше същевременно и олицетворение на храбростта. Той беше участвал във всички сражения през войната за унищожаване на робството. Постъпил на служба в редовете на илинойските доброволци под предводителството на Улис Грант, той бе взел участие в битките при Питсбърг — Лендинг, в обсадата на Горит, при Черна река, при Чатануга, Уайлдърнъс, на Потомак — навсякъде храбър, достоен войник на генерала, който казваше: „Никога не броя мъртвите си!“ Сайръс Смит хиляди пъти трябваше да мине в числото на тия, които страшният генерал Грант не броеше, но в сраженията, където не се пазеше много-много, щастието винаги беше на негова страна, докато най-после го раниха и плениха на бойното поле при Ричмънд.
	Заедно със Сайръс Смит и друга известна личност попадна в плен на южняците. Това беше не друг, а уважаемият Джедеон Спилет, дописник на „Ню Йорк хералд“, който беше натоварен да следи военните действия на северните войски.
	Джедеон Спилет беше от рода на ония чудни английски и американски дописници като Стенли и други, които не се спират пред нищо, за да се доберат до някое точно сведение и да го предадат в най-кратък срок на вестника си. Големите вестници в Съединените щати като „Ню Йорк хералд“ са истинска сила и техните пратеници са представители от голямо значение. Джедеон Спилет беше в първата редица на тия пратеници.
	Човек с големи заслуги, предприемчив, бърз и готов на всичко, пълен с идеи, обиколил цял свят, той не искаше и да знае нито трудности, нито опасности, станеше ли въпрос да узнае нещо първо за себе си, а после и за вестника си, истински герой в любознателността, един от ония неустрашими наблюдатели, които пишат под град от куршуми и за които всяка опасност е приятно приключение.
	И той беше участвал в първата линия във всички сражения, с револвер в едната ръка и с бележник в другата, и моливът му не трепваше от картеча. Прочее не му липсваше и хумор. След битката при Черна река в желанието си да запази на всяка цена мястото си в телеграфното гише, за да съобщи на своя вестник изхода от сражението, той телеграфира цели два часа първите глави на Библията. Две хиляди долара за сметка на „Ню Йорк хералд“, но „Ню Йорк хералд“ пръв получи най-точните сведения.
	Джедеон Спилет беше висок на ръст и най-много четиридесетгодишен. Руси, малко червеникави бакенбарди ограждаха лицето му. Погледът му беше спокоен, жив и подвижен, поглед на човек, свикнал да долавя за един миг всички подробности около него. Със здраво телосложение, той се беше калил във всички климати като парче стомана в студена вода.
	Цели десет години Джедеон Спилет беше постоянен дописник на „Ню Йорк хералд“ и го обогатяваше със статиите и с рисунките си, тъй като владееше изкусно и молива, и перото. Плениха го тъкмо когато правеше скица и описание на сражението.
	И Сайръс Смит, и Джедеон Спилет, които се познаваха само по име, бяха прехвърлени в Ричмънд. Раната на инженера заздравя бързо и по време на оздравяването си той се запозна с дописника. Двамата мъже се обикнаха един друг и започнаха да се уважават. Скоро една-единствена цел изпълни живота и на двамата — да избягат, да се присъединят към войската на генерал Грант и да се бият в редовете й за федералното единство.
	По това време Сайръс Смит се събра с един свой слуга, който му беше предан до смърт. Храбрият слуга беше негър, роден в именията на инженера от баща и майка роби, но Сайръс Смит, враг на робството от душа и сърце, го бе освободил отдавна. Освободеният роб не пожела да напусне господаря си. Той го обичаше и беше готов да жертва живота си за него. Тридесетгодишен момък, здрав, подвижен, ловък, умен, кротък и спокоен, понякога простодушен, вечно усмихнат, услужлив и добър. Наричаше се Навуходоносор, но се обаждаше само на съкратеното галено име Наб*.
	[* На английски Nabuchodonosor (също и Nebuchadnezzar) — Навуходоносор, а от там и умалителното Наб.]
	Като научи, че господарят му е пленен, Наб, след като изложи поне двадесет пъти живота си на опасност, успя да се промъкне с хитрост и ловкост в обсадения град. Удоволствието на Сайръс Смит, когато видя отново своя верен слуга, и радостта на Наб, когато намери любимия си господар, трудно могат да се опишат.
	Но ако Наб бе успял да се вмъкне в Ричмънд, не беше никак лесно да се измъкнат оттам, тъй като федералните пленници бяха под много строг надзор. Дописникът, на когото досадното пленничество не позволяваше вече да се добере до нито една любопитна подробност, не можеше повече да издържи. Една-едничка мисъл му беше в ума: да се измъкне на всяка цена от Ричмънд.
	А обсадата продължаваше и ако пленниците бързаха да избягат, за да се присъединят към войската на Грант, някои от обсадените също така бързаха да се измъкнат, за да се присъединят към южняците, и в тяхно число беше някой си Джонатан Форстър, отчаян привърженик на робството. И действително пленените северноамериканци не можеха да напуснат града, но и южняците също не можеха да се измъкнат, тъй като северните войски ги ограждаха. Управителят на Ричмънд отдавна вече не можеше да влезе във връзка с генерал Лий, а от много голямо значение беше да извести какво е положението в града, за да ускори изпращането на подкрепления. Тоя Джонатан Форстър тогава намисли да се дигне с балон, за да прелети над редовете на обсадителите и така да се добере до лагера на южняците.
	Управителят одобри намерението му. Направен бе аеростат и го оставиха на разположение на Джонатан Форстър, който щеше да отлети с петима свои другари.
	Но северозападният вятър не излезе обикновен ветрец. Още на 18-и сутринта пролича, че той ще се превърне в ураган. И скоро се изви такава буря, че отлитането на Форстър трябваше да се отложи.
	На 18 и 19 март бурята продължи да бушува. Дори беше много трудно балонът да се удържи привързан за земята, виелицата го шибаше и той лягаше на едната си страна.
	Мина и нощта на 19 срещу 20 март, но сутринта вятърът стана още по-силен. Отлитането беше невъзможно.
	Същия този ден на една от ричмъндските улици до Сайръс Смит приближи един мъж, когото той не познаваше. Беше някакъв моряк, наречен Пенкроф, тридесет и пет — четиридесетгодишен, здрав и строен, много изпечен, с жив поглед и примигващи очи, но с добродушно лице. Този Пенкроф беше северноамериканец, преплавал всички морета на земното кълбо и който, ако става дума за приключения, беше изживял всичко изключително, което може да изживее едно същество на два крака без перушина. Излишно е да споменаваме, че беше предприемчив, решителен и че не се учудваше от нищо. Пенкроф беше пристигнал в началото на годината по работа в Ричмънд заедно с едно петнадесетгодишно момче, Хърбърт Браун от Ню Джърси, син на неговия капитан, сирак, когото той обичаше като свое собствено дете. Като не успял да напусне града, когато започнала обсадата, той бил принуден за свое голямо огорчение да остане там и на него също една-едничка мисъл му се беше втълпила в ума: да избяга на всяка цена. Познаваше инженер Сайръс Смит само по име. Знаеше с какво нетърпение този решителен човек гледаше час по-скоро да се изплъзне. И този ден не се поколеба да го спре и да му каже направо:
	— Господин Смит, не ви ли дотегна в Ричмънд? — Инженерът впери поглед в човека, който му говореше така и който добави тихичко:
	— Господин Смит, искате ли да избягате?
	— Кога това?… — попита живо инженерът и може да се каже, че тия думи му се изтърваха из устата, тъй като той не беше и погледнал още непознатия, който го беше заговорил.
	Но след като разгледа с проницателен поглед откритото лице на моряка, не можеше да се съмнява, че пред себе си имаше честен човек.
	— Кой сте вие? — попита той рязко.
	Пенкроф му се представи.
	— Добре — отвърна Сайръс Смит. — И по какъв начин ми предлагате да избягам?
	— С този ленив балон, който се мотае на вятъра, сякаш чака само нас, за да отлети!…
	Излишно беше морякът да продължава. Инженерът го беше разбрал от първата дума. Той хвана Пенкроф за ръка и го замъкна у дома си.
	Там морякът му изложи целия си план, който наистина беше много прост. Имаше само опасност за живота при изпълнението му. Ураганът бушуваше с всичка сила наистина, но един смел опитен инженер като Сайръс Смит можеше да се справи с аеростата. Да знаеше как се управлява балон, самият Пенкроф нямаше да се поколебае да замине — с Хърбърт, разбира се. Виждал беше много бури през живота си, една повече или по-малко, голяма работа!
	Сайръс Смит изслуша моряка, без да продума, но очите му блестяха. Случаят беше налице. Той не беше човекът, който би го изпуснал. Планът беше само много опасен, значи беше изпълним. През нощта въпреки охраната можеха да се доберат до балона, да се вмъкнат в коша и да отрежат въжетата, които го придържаха към земята.
	— Добре. Тръгваме! — заяви Сайръс Смит.
	Това „тръгваме“ обвързваше и дописника, но той не беше от страхливите и когато инженерът му съобщи плана, той го одобри напълно. Учудваше се само, че такова обикновено нещо не му беше минало през ума. А Наб беше готов да последва господаря си навсякъде.
	— И така, довечера — каза Пенкроф. — Ще се скитаме и петимата наоколо като любопитни!
	— Довечера в десет часа — добави Сайръс Смит — и дай боже бурята да не стихне, докато отлетим!
	Не! Бурята не стихна и на Джонатан Форстър и на другарите му дори през ум не можеше да им мине да й излязат насреща в тоя слаб кош! Страшен ден! Инженерът се боеше само от едно: вързан за земята и шибан от вятъра, аеростатът да не се разкъса на парчета. Няколко часа той се скита по почти пустия площад, като наблюдаваше балона.
	Мръкна. Нощта беше много мрачна. Гъсти мъгли пъплеха като облаци по земята. Валеше дъжд, примесен със сняг. Южняците бяха сметнали дори за излишно да охраняват при такова страшно време площада, сред който се люшкаше аеростатът. Всичко сякаш закриляше пленниците в бягството им. Но да се пътува при такава страшна буря!…
	Към девет и половина Сайръс Смит и приятелите му се добраха от различни страни до площада — вятърът беше угасил фенерите и той тънеше в дълбок мрак. Не се виждаше даже и големият аеростат, почти легнал на земята. Освен торбите баласт, увиснали на мрежата, кошът беше вързан и със здраво, двойно въже, прекарано през халка, забита в земята.
	Без да продумат нито дума, Сайръс Смит, Джедеон Спилет, Наб и Хърбърт се настаниха в коша, докато Пенкроф по нареждане на инженера развързваше една след друга торбите баласт. Работа за две-три минути и скоро морякът се присъедини към другарите си.
	После развърза въжето, балонът полетя косо и изчезна, след като блъсна с коша си два комина и ги срути в бесния си полет.
	Ураганът се развихряше със страхотна сила. Цяла нощ инженерът не можеше и да помисли за слизане, а когато съмна, гъсти мъгли бяха забулили земята. Едва след пет дни, когато се поразведри, видяха под себе си безкрайно море, а вятърът носеше аеростата със страхотна бързина.
	Знаем вече как от петимата души, литнали на 20 март, четирима бяха изхвърлени на 24 март на един пуст бряг, на повече от шест хиляди левги от родината им*!
	[* На 5 април Ричмънд падна в ръцете на Грант, въстанието на южняците бе потушено. Лий отстъпи на запад и американското единство възтържествува.]
	А изчезналият, когото четиримата останали живи пътници от балона се спуснаха да дирят, беше естественият им предводител, инженер Сайръс Смит.


>>	Глава III
#	Пет часът вечерта. Изчезналият. Отчаянието на Наб. Търсене на север. Островчето. Мъчителна нощ, изпълнена с тревоги. Наб плува. Изглед на сушата. Преминаване на протока

	Една вълна беше грабнала инженера от мрежата, която се бе скъсала. И кучето му беше изчезнало. Преданото животно доброволно се бе хвърлило в морето, за да помогне на своя господар.
	— Напред! — извика дописникът.
	И четиримата, Джедеон Спилет, Хърбърт, Пенкроф и Наб, забравили тегло и умора, започнаха да дирят изчезналия си другар.
	Клетият Наб плачеше от мъка и отчаяние при мисълта, че бе загубил всичко мило на тоя свят.
	Не бяха минали и две минути от изчезването на Сайръс Смит, когато спътниците му стъпиха на брега. Имаше значи надежда, че ще успеят да го спасят.
	— Да търсим! Да търсим! — извика Наб.
	— Да, Наб — отвърна Джедеон Спилет, — и ще го намерим!
	— Жив ли?
	— Жив.
	— Знае ли да плува? — попита Пенкроф.
	— Да! — отвърна Наб. — А и Топ е с него.
	Морякът се ослуша в морския рев и поклати глава.
	Инженерът беше изчезнал на север от брега, на около половин миля от мястото, където слязоха другарите му. Ако беше успял да се добере до най-близката точка на брега, щяха да го намерят най-много на половин миля.
	Наближаваше шест часът. Паднала бе мъгла и беше тъмно. Тръгнаха на север, по източния бряг на земята, където случаят ги бе захвърлил — непозната земя, на която не можеха и да предположат какво беше географското положение. Те тъпчеха песъчлива почва, осеяна с камъни, лишена сякаш от всякаква растителност.
	От време на време пътниците се спираха, викаха високо и се ослушваха няма ли да долети глас от океана. И действително имаха основание да вярват, че ако бяха близо до мястото, където морето можеше да е изхвърлило инженера, и ако Сайръс Смит не беше в състояние да даде признак на живот, поне лаят на Топ щеше да стигне до ушите им.
	След като вървяха двадесетина минути, и четиримата бяха внезапно спрени от пенливи вълни. Нямаше вече суша. Намираха се на края на някакъв остър нос, в който вълните яростно се разбиваха.
	— Нос — каза морякът. — Трябва да се върнем обратно и да вървим вдясно.
	— Но ако е там! — възрази Наб и показа морето, чиито грамадни вълни се белееха в мрака.
	— Да извикаме тогава!
	И всички в един глас нададоха силен вик, но никой не отвърна. Почакаха да настъпи затишие. Извикаха още веднъж. Пак нищо.
	Тогава се върнаха по противоположния бряг на носа, пак по песъчлива и камениста почва. Но Пенкроф забеляза, че брегът е по-висок и по-стръмен и предположи, че той води през едно доста дълго възвишение към високия бряг, чиито очертания се открояваха смътно в мрака.
	Но сега те отиваха на юг, а това беше точно обратната страна на оная част на брега, където имаше вероятност да е излязъл Сайръс Смит. Макар и капнали от умора, те продължиха смело напред с надеждата, че всеки миг може да срещнат някой остър завой, който да ги поведе на север.
	Какво беше отчаянието им, когато, след като изминаха около две мили, пак спряха пред морето, на доста висок нос от плъзгави скали!
	— Намираме се на островче — каза Пенкроф — и сме го извървели от единия край до другия!
	Забележката на моряка беше правилна. Те не бяха изхвърлени на континент, не дори и на остров, а на островче, най-много две мили дълго и положително много тясно.
	Това безплодно островче, осеяно с камъни, без растителност, жалко убежище на някои морски птици, свързано ли беше с някой по-значителен архипелаг? Не можеше да се твърди. Когато от коша на балона пътниците съгледаха през мъглата земя, не успяха да разгледат добре очертанията й. Но Пенкроф с моряшките си очи, свикнали да пробиват мрака, вярваше, че вижда в тоя миг на запад неясни очертания, които показваха, че се издига по-висок бряг.
	И тъй трябваше да отложат за следния ден търсенето на инженера, който за съжаление не беше издал с никакъв повик присъствието си.
	— Мълчанието на Сайръс не доказва нищо — забеляза дописникът. — Може да е припаднал, да е ранен, да не е в състояние да се обади веднага. Не бива да се отчайваме.
	Дописникът предложи тогава да запалят някъде на островчето огън, който да послужи за сигнал на инженера. Но напразно търсиха дърва или сухи храсти. Имаше само пясък — нищо друго.
	Ясно каква трябва да е била скръбта на Наб и на другарите му, които се бяха привързали силно към неустрашимия Сайръс Смит. А много ясно личеше, че не бяха в състояние да му помогнат. Или инженерът бе съумял да се спаси сам и вече се беше приютил някъде на брега, или беше безвъзвратно загубен!
	Един от виковете на Наб сякаш отекна за миг, Хърбърт обърна внимание на Пенкроф, като добави:
	— Това доказва, че на запад, доста наблизо, има бряг.
	Морякът потвърди с кимване на глава. А и очите му не можеха да го излъжат. Щом, макар и много неясно, той бе забелязал там суша, значи там действително имаше суша.
	Но далечният ек беше единственият отговор на виковете на Наб и безкрайното море към цялата източна част на острова си остана безмълвно.
	А небето се проясняваше малко по малко. Към полунощ блеснаха няколко звезди и ако инженерът се намираше там, сред другарите си, можеше да забележи, че това не бяха вече звездите от Северното полукълбо. И действително Полярната звезда я нямаше и на тоя нов кръгозор, зенитните съзвездия не бяха вече същите, които беше свикнал да наблюдава от северната част на Новия свят, а Южният кръст сияеше сега ярко на Южния полюс на земното кълбо.
	Скоро се показа цялото островче, сякаш паднало от някой облак. После се видя в кръг наоколо морето, безбрежно на изток, но на запад се издигаше висок и стръмен бряг.
	Да! Там имаше земя. Там беше поне засега спасението. Между островчето и брега, разделени от един проток, към половин миля широк, се носеха шумно буйни води.
	Но един от пътниците, без да се посъветва с някой от другарите си, без да продума дори нито дума, допитал се само до собственото си сърце, се хвърли изведнъж в течението. Беше Наб. Той бързаше да изплува на брега и да тръгне по него на север. Никой не би могъл да го спре. Пенкроф го извика, но напразно. Дописникът се готвеше да последва Наб.
	Пенкроф се приближи тогава до него.
	— Да преплувате протока ли искате? — попита той.
	— Да — отвърна Джедеон Спилет.
	— Съветвам ви да почакате — каза морякът. — Послушайте ме, Наб и сам може да помогне на господаря си. Ако навлезем в протока, течението е много силно и може да ни отвлече в открито море. Ако не се лъжа, наближава отлив. Погледнете на пясъка, морето се отдръпва. Имайте търпение, при отлива може да намерим някъде брод.
	— Имате право — съгласи се дописникът. — Нека се разделяме по възможност по-рядко…
	В това време Наб се бореше отчаяно с течението. Той искаше да го преплува косо. При всяко загребване черните му плещи изскачаха над водата. Течението го влачеше бързо, но той все пак приближаваше брега. Той взе за повече от половин час разстоянието от половин миля, което делеше островчето от сушата, и стигна брега на няколко хиляди стъпки встрани от срещуположното място, където се беше хвърлил в морето.
	Наб стъпи на брега под висока гранитна скала и се разкърши здравата. После се затича и скоро изчезна зад скалист нос, който се вдаваше в морето, висок горе-долу колкото северния край на островчето.
	Другарите на Наб следяха тревожно смелия му опит и когато той се скри от погледа им, те се загледаха към земята, където и те щяха да потърсят подслон, и си хапнаха няколко стриди, с които беше осеян пясъкът. Слаба храна, но все пак позалъгаха глада.
	От островчето най-напред се виждаше песъчлив бряг, осеян с черни канари, които се откриваха постепенно при започналия отлив. По-нататък се очертаваше някакъв отвесен гранитен зид със зъбчат корниз, висок най-много триста стъпки. Той се простираше на три мили дължина и вдясно изведнъж завършваше с отвесна стена, изсечена сякаш от човешка ръка. Вляво пък, над носа, тоя неправилен, тъй да се каже, бряг с призматични отломки, съставен от натрупани канари и срутвания, се снишаваше лека-полека и се сливаше постепенно с канарите на южния нос.
	Ясно личаха смътните очертания на грамадни дървета — гъстите гори, които те образуваха, се губеха от погледа. Зеленината радваше окото, дълбоко натъжено от грубата редица гранитни скали.
	И най-после, над възвишението, на повече от седем мили на северозапад, сияеше бял връх, осветен от слънчевите лъчи. Сякаш снежна качулка над някаква далечна планина. С една дума, не можеше да се определи тая земя остров ли беше, или пък част от континент. Но като види тия безразборно струпани вляво скали, някой геолог не би се подвоумил да заяви, че са от вулканичен произход, тъй като те явно бяха плод на подземна дейност.
	Джедеон Спилет, Пенкроф и Хърбърт разглеждаха внимателно земята, където щяха да живеят може би дълги години, където можеше и да умрат, ако по тоя път не минаваха кораби!
	— Е! Какво ще кажеш, Пенкроф — попита Хърбърт.
	— И добро, и лошо — отвърна морякът, — както за всичко на тоя свят. Ще видим. Но ето че отливът започна. След три часа ще се опитаме да преминем протока, а стигнем ли там, ще гледаме да се оправим по някакъв начин и да намерим господин Смит!
	След три часа морето се отдръпна и по-голямата част от пясъка, който образуваше коритото на протока, се откри пред погледите им.
	И наистина към десет часа Джедеон Спилет и двамата му другари се съблякоха, завързаха дрехите на главите си и навлязоха в протока, който беше дълбок най-много пет стъпки. И тримата стигнаха лесно на отсрещния бряг. Там слънцето бързо ги изсуши, те си облякоха дрехите, които не бяха измокрили, и седнаха да обмислят положението.


>>	Глава IV
#	Литодомите. Устието на реката. Комините. Търсенето продължава. Зелената гора. Запас гориво. Горе от брега. Салът с дърва. Завръщането на брега

	Най-напред дописникът каза на моряка да стои и да го чака, докато се върне, и без да губи нито миг, изкачи брега в същата посока, в която беше тръгнал няколко часа преди това негърът Наб. И изчезна бързо зад един крайбрежен завой, толкова голямо беше нетърпението му да разбере какво се беше случило с инженера.
	Хърбърт искаше да го придружи.
	— Стой тука, момчето ми — му каза морякът. — Трябва да намерим къде да се подслоним и да видим има ли възможност да си похапнем нещо по-хранително от стридите. И приятелите ни ще трябва да се подкрепят, като се върнат. Всеки да си знае работата.
	— Готов съм, Пенкроф — съгласи се Хърбърт.
	— Добре! — продължи морякът. — Ще я наредим. Но трябва да се действа както му е редът. Ние сме уморени, студено ни е, гладни сме. Става въпрос, с други думи, да си намерим подслон, огън и храна. В гората има дърва, в гнездата има яйца: остава да си намерим дом.
	— Добре — каза Хърбърт, — ще потърся сред скалите някоя пещера. Все ще се намери някъде дупка, където да се заврем!
	— Така е — отвърна Пенкроф. — Да вървим, момчето ми.
	И двамата тръгнаха покрай грамадния зид по песъчливия бряг, който отливът беше открил напълно. Но вместо да се изкачат на север, слязоха на юг. Пенкроф беше забелязал, че на неколкостотин крачки под мястото, където бяха излезли, имаше тясно врязване, което според него навярно беше устие на река или поток. От една страна, беше важно да се настанят край прясна вода за пиене, а, от друга — възможно беше течението да е завлякло нататък Сайръс Смит.
	Високият зид, както казахме вече, се издигаше на триста стъпки, но беше гладък навсякъде — дори и в основата му, едва достигана от морските вълни, нямаше ни най-малка пукнатина, където да се приюти временно човек. Той представляваше отвесна скала от много твърд гранит, който вълните не бяха успели да разядат.
	Хърбърт, който беше тръгнал малко по-наляво, скоро забеляза няколко канари, осеяни с алги, които приливът щеше пак да покрие след няколко часа. По тия скали сред хлъзгавите водорасли имаше безброй миди с двойна черупка, които гладни хора не можеха да пренебрегнат. И Хърбърт повика Пенкроф, който бързо дотича.
	— Ха! Това са миди! — извика морякът. — Ето с какво ще заменим яйцата, които ни липсват!
	— Не са никакви миди — отвърна младият Хърбърт, който разглеждаше внимателно полепените по скалите мекотели, — това са литодоми.
	— И ядат ли се?
	— Разбира се.
	Морякът можеше спокойно да се довери на Хърбърт. Момчето беше много силно по естествена история и от малко имаше страшно влечение към тая наука. Баща му го бе насърчил в тая насока и го беше накарал да следва курсовете на най-добрите бостънски естественици, които обикнали умното и работливо дете. По-късно познанията му по естествена история щяха да бъдат използвани много често, а и сега, в самото начало, то не се излъга.
	Пенкроф и Хърбърт си хапнаха порядъчно количество литодоми, които бяха полуотворили черупки, и ги намираха доста парливи на вкус, което не ги накара да съжаляват, че нямаха пипер, нито каквато и да било друга подправка.
	Гладът им прочее мина веднага, но не и жаждата, която се засили, след като погълнаха природно подправените миди. Сега трябваше да открият прясна вода и нямаше никакво съмнение, че вода все щеше да се намери в тая толкова разнообразна и променлива местност. След като се погрижиха да се запасят обилно с литодоми и напълниха джобовете и кърпите си, Пенкроф и Хърбърт тръгнаха към подножието на скалите.
	Като изминаха към двеста крачки, стигнаха до онова врязване, където, както беше предвидил Пенкроф, навярно течеше пълноводна рекичка. Тук стената изглеждаше разпукана от някакво страшно земетресение. В основата й се врязваше малко заливче, много заострено в дъното. Реката имаше сто стъпки ширина, а двата й бряга бяха широки едва по двадесет стъпки.
	— Тук вода! Там гора! — каза Пенкроф. — Е, Хърбърт, нямаме си само къща.
	Речната вода беше бистра. Морякът се увери, че сега, при отлив, когато морските вълни не стигаха до реката, тя беше и сладка. Когато изясниха тоя важен въпрос, Хърбърт потърси някоя пещера, където да се подслонят, но напразно. Стената беше навсякъде равна, гладка и отвесна.
	Но при самото устие на реката, над мястото, докъдето стигаше приливът, срутванията бяха образували не пещера, а купчина грамадни скали, каквито се срещат често в гранитните местности и ги наричат „Комини“.
	Пенкроф и Хърбърт навлязоха доста навътре между канарите, в пясъчните коридори, където имаше светлина, защото тя проникваше през пукнатините между скалите, някои от които не се срутваха по някакво чудо на равновесието. Но със светлината навлизаше и вятър — истински буен вятър, а с вятъра — и острият студ отвън. Но морякът реши, че ако прегради някои от тия коридори, като запуши отворите с пясък и камъни, ще могат да се настанят в Комините. Геометрическият им план представляваше печатарския знак &, който означаваше съкратено и.
	— Тук ни е мястото — каза Пенкроф. — И ако някой ден намерим господин Смит, той ще превърне тоя лабиринт в дворец.
	— Ще го намерим, Пенкроф — извика Хърбърт. — Но когато си дойде, той трябва да свари тук едно горе-долу сносно жилище. И така ще бъде, ако успеем да стъкмим огнище в левия коридор и да оставим някоя дупка за дима.
	Хърбърт и Пенкроф напуснаха Комините и свиха нагоре, по левия бряг на реката.
	След като вървяха четвърт час, морякът и момчето стигнаха до острия завой, където реката извиваше вляво. От тоя завой тя течеше вече през чудна гора. Дърветата бяха още зелени въпреки късната есен, защото бяха от ония иглолистни дървета, които са пръснати по цялото земно кълбо, от северните до тропическите местности. Младият естественик откри предимно деодари, много разпространен вид в Хималайската област, които пръскаха приятно ухание. Между тия красиви дървета растяха китки борики, надвесили гъсти, широки клони. Сред високите треви Пенкроф усети, че стъпва върху сухи клонки, които пращяха като фишеци.
	— Е, момчето ми — каза той на Хърбърт, — не са ми известни имената на тия дървета, но поне мога да ги причисля към групата „дърва за горене“, а сега засега това е единствената група, която признавам!
	— Събирай! — отвърна Хърбърт и веднага се залови за работа.
	Дървата бяха много сухи и щяха да горят бързо. Затова беше необходимо да занесат в Комините много дърва, а двама души не можеха да се справят. Това забеляза и Хърбърт.
	— Слушай, момчето ми — отвърна морякът, — все ще успеем да пренесем тия дърва. Като иска човек, всичко може! Да имахме поне кола или лодка, лесна работа!
	— Ами реката! — обади се Хърбърт.
	— Правилно! — отвърна Пенкроф. — За нас реката ще бъде път, който сам се движи, а откриването на саловете не е празна работа.
	И морякът, последван от Хърбърт, се запъти там, където окрайнината на гората извиваше заедно с реката. И двамата, всеки според силите си, носеха по товар дърва, вързани на снопи. По брега имаше и много сухи клони — сред тревите, където навярно никога не беше стъпвал човешки крак. Пенкроф веднага се запретна да стъкми сала.
	Морякът и момчето поставиха няколко доста дебели дървета, които бяха свързали със сухи лиани, в някакъв въртоп, образуван от една издатина на брега, където се разбиваше течението. На тоя сал те струпаха едно след друго целия товар или, с други думи, товара, който можеха да дигнат най-малко двадесет души. За един час свършиха всичко и салът, завързан здраво за брега, трябваше да дочака отлива. Имаха още няколко часа на разположение и Пенкроф и Хърбърт решиха да се изкачат и двамата на горното възвишение, за да хвърлят по-широк поглед върху местността.
	Като се изкачиха, най-напред хвърлиха поглед към океана, който бяха изминали при толкова страшни обстоятелства! Разгледаха развълнувани цялата северна част на брега, където бе станала злополуката. Там беше изчезнал Сайръс Смит. Търсеха да видят дали не плава още на повърхността някоя останка от балона им, за която човек би могъл да се вкопчи. Нищо! Морето беше безкрайна водна пустиня! А и брегът беше пуст. Не се виждаше нито дописникът, нито Наб. Възможно беше по това време и двамата да бяха толкова далеч, че да не можеха да ги видят.
	— Нещо ми подсказва — възкликна Хърбърт, — че толкова смел човек като господин Сайръс няма да се остави да потъне току-тъй! Трябва да е изплувал някъде на брега. Нали, Пенкроф?
	Морякът поклати тъжно глава. Той не се надяваше вече да види Сайръс Смит. Но в желанието си да не отчайва напълно Хърбърт каза:
	— Разбира се, разбира се, нашият инженер е в състояние да се оправи там, където всеки друг би отишъл по дяволите!…
	Но той продължаваше да разглежда извънредно внимателно крайбрежието. Пред погледа му се разстилаше песъчливият бряг, който завършваше надясно от устието с редица скали. Тия скали, още над морската повърхност, приличаха на стада земноводни, излегнати сред вълните.
	Пенкроф се обърна тогава на запад. Най-напред прикова погледа му планината със снежен връх, която се издигаше на шест или седем мили далеч. От първите й възвишения до две мили от брега се простираше безкрайна гориста местност, прошарена с големи зелени петна, които показваха, че там имаше и вечнозелени дървета. После от окрайнината на гората до самия бряг се зеленееше широка площ, осеяна с произволно пръснати дървета.
	— На остров ли сме? — пошепна морякът.
	— Във всеки случай, ако е остров — отвърна момчето, — изглежда грамаден.
	— Островът, колкото и да е грамаден, си остава остров! — каза Пенкроф.
	Но този важен въпрос не можеше още да се изясни. Разрешението му трябваше да се отложи за друг път. А самата земя, остров или континент, изглеждаше плодородна, приятна и разнообразна.
	— Това е щастие — забеляза Пенкроф — и трябва да бъдем благодарни на провидението в нещастието си!
	После се върнаха по южния хребет на гранитното възвишение. Там живееха стотици птици, свили гнезда в дупките по камънака. Както подскачаше, Хърбърт дигна ято от тия птици.
	— Какви са тия птици! — попита Пенкроф. — Я гледай, като че са гълъби!
	— И наистина са гълъби, но диви, скални гълъби — отвърна Хърбърт. — Познах ги по двойната черна ивица на крилете, по бялата опашка и по синьо-пепелявите им пера. А щом скалните гълъби са вкусни, представяш ли си какви ще бъдат яйцата им! Все ще са оставили някое и друго яйце в гнездата си!…
	— И ние ще им дадем възможност да се излюпят само във вид на пържени яйца! — отвърна весело Пенкроф.
	— А в какво ще ги изпържиш? — попита Хърбърт. — В шапката си ли?
	— Ами! — отвърна морякът. — Не съм толкова голям вълшебник. Ще се задоволим с печени яйца, момчето ми, а по-рохките ще оставя за тебе!
	Пенкроф и момчето разгледаха внимателно дупките по скалите и наистина намериха тук-таме яйца. Събраха няколко дузини, вързаха ги в кърпата на моряка и понеже краят на прилива наближаваше, почнаха да се спускат към реката.
	Пенкроф нямаше намерение да остави сала да си плава по течението без посока, нито пък мислеше да се качи отгоре му, за да го направлява. Но един моряк никога не се затруднява, щом стане въпрос за въжета, и Пенкроф бързо изплете от сухите лиани едно въже, дълго няколко разтега. Завързаха въжето за задния край на сала, морякът държеше в ръка другия му край, а Хърбърт буташе сала с дълъг прът и го задържаше в течението.


>>	Глава V
#	Настаняване в Комините. Важният въпрос за огъня. Кутията кибрит. Търсене по брега. Дописникът и Наб се връщат. Една-единствена клечка кибрит. Пламтящият огън. Първата вечеря. Първата нощ на суша

	Първата грижа на Пенкроф, щом разтовариха сала, беше да направи Комините обитаеми, като запуши ония коридори, през които ставаше течение. С пясък, камъни, сплетени клони и кал затъкнаха плътно галериите на знака & и отделиха горния му отвор. Запазиха една-единствена дупка, тясна и извита, която беше малко настрана, за да излиза през нея димът и да тегли огнището.
	— Нашите приятели може да са намерили нещо по-добро — каза Хърбърт.
	— Може — отвърна моржът, — но ти си отваряй очите да не останем и без това! По-добре два патрона в пушката, отколкото нито един!
	— Ех! — повтаряше си Хърбърт. — Само да намерят господин Смит, да ни го доведат, нищо друго не ни трябва!
	— Да! — мълвеше Пенкроф. — Мъж беше той, истински мъж!
	Привършиха бързо работата по обзавеждането и Пенкроф заяви, че е много доволен.
	— Сега — каза той — приятелите ни могат да се върнат. Ще ги настаним добре.
	Дървата бяха натрупани в една от стаите и морякът сложи в огнището няколко цепеници и съчки.
	Морякът продължаваше да се занимава с тази работа, когато Хърбърт го попита има ли кибрит.
	— Разбира се — отвърна морякът, — и ще добавя: за щастие, защото не зная какво щяхме да правим без кибрит или прахан!
	— Щяхме да си запалим огън като диваците — отвърна Хърбърт, — като търкаме две сухи дървета едно в друго!
	— Ха! Опитай се, момчето ми, и ще видиш, че само ще си изпотрошиш ръцете!
	— Но това е много прост начин и е много разпространен в тихоокеанските острови.
	— Не споря — отвърна Пенкроф, — но допускам, че диваците знаят как да се справят или пък употребяват някакво особено дърво, защото аз неведнъж съм се опитвал да си запаля огън по същия начин, но винаги съм удрял о камък! Да си призная, предпочитам кибрит! Къде ми е кибритът?
	Пенкроф потърси в дрехата си кутията, която се намираше винаги в джоба му, тъй като беше страстен пушач. Не я намери. Претърси и джобовете на панталоните си, но за своя голяма изненада и там не намери въпросния кибрит.
	— Лошо! И то много лошо! — каза той, като погледна Хърбърт. — Кутията е изпаднала от джоба ми и съм я изгубил!
	И двамата търсиха най-внимателно по пясъка, на скалите, по речния бряг, но напразно. Кутията беше медна и не можеше да не я забележат.
	— Пенкроф — попита Хърбърт. — Да не си изхвърлил кутията, когато бяхме в коша?
	— Ами! Как може да я изхвърля! — възрази морякът. — Но както бяхме подхвърляни тогава, такава дреболия може и да е изчезнала. Лулата ми, нали и нея изгубих! Дяволска кутия! Къде ли може да бъде?
	Пенкроф и не скри дълбокото си отчаяние. Челото му беше страшно набръчкано. Той не продумваше нито дума. Хърбърт се опита да го утеши, като забеляза, че и да намерят кибрита, клечките навярно ще бъдат мокри и няма да им свършат никаква работа.
	— Не, момчето ми — отвърна морякът. — Кутията беше металическа и се затваряше добре! А сега какво ще правим?
	— Все ще намерим някакъв начин да си запалим огън — отвърна Хърбърт. — Господин Смит или господин Спилет няма да се оплетат като нас!
	— Да — възрази Пенкроф, — но дотогава ние ще стоим без огън и ще нагостим другарите си с нищо и никаква вечеря, когато се върнат!
	— Не е възможно — каза живо Хърбърт — да няма нито кибрит, нито прахан!
	Морякът поклати глава.
	— Не ми се вярва — отвърна той. — Първо, господин Смит и Наб не пушат, а ми се струва, че господин Спилет е запазил по-скоро бележника си, а не кибрита!
	Преди да се приберат в Комините, моржът и Хърбърт събраха още литодоми, в случай че изобщо няма да има огън, и поеха мълчаливо към своя дом.
	Към шест часа, когато слънцето залязваше над западните възвишения, Хърбърт, който сновеше по брега, забеляза, че Наб и Джедеон Спилет се връщат.
	Връщаха се сами!… Сърцето на момъка болезнено се сви. Морякът не се беше излъгал в предчувствията си. Инженер Сайръс Смит беше изчезнал!
	Дописникът приближи и се отпусна на една канара, без да продума. Капнал от умора, съсипан от глад, той нямаше сили да промълви нито дума!
	А Наб — зачервените му очи доказваха колко много беше плакал и сълзите, които не можеше да сдържи, показваха много ясно, че бе загубил всякаква надежда!
	Дописникът разказа всички опити, които бяха направили, за да открият Сайръс Смит. Наб и той обиколили брега на повече от осем мили, много по-далеч от мястото, където балонът беше паднал последния път, когато изчезнаха инженерът и кучето Топ. Брегът бил пуст. Никаква следа, никаква диря. Явно, че човек не беше стъпвал по тая част на брега. И морето било съвсем пусто като брега, а там, на неколкостотин крачки навътре, инженерът бе намерил гроба си!
	В този миг Наб скочи и с глас, който разкриваше надеждата, която надделяваше у него, извика:
	— Не! Не! Не е мъртъв! Не! Не може да бъде! Той! Хайде де! Аз, всеки друг, да! Но той! Никога! Той е човек, който може да се върне и от ада! — После силите го напуснаха и той прошепна: — Ох! Не мога повече!
	Хърбърт изтича към него:
	— Наб — каза момчето, — ние ще го намерим! Бог ще ни го върне! Но вие сте гладни! Хапнете, хапнете малко, моля ви се!
	И предложи на клетия негър няколко шепи литодоми — оскъдна и недостатъчна храна!
	Дописникът стана и заедно с момчето се запъти към Комините.
	В това време Пенкроф се приближи към него и го попита най-спокойно дали случайно няма в себе си клечка кибрит.
	Дописникът спря, претърси джобовете си, не намери нищо и каза:
	— Имах, но трябваше да изхвърля всичко…
	Тогава морякът повика Наб, попита и него, но получи същия отговор.
	— Проклятие! — ревна морякът, който не можа да се овладее.
	Дописникът го чу, приближи се до него и попита:
	— Нито една клечка ли нямате?
	— Нито една и следователно нямаме и огън!
	— Ах! — извика Наб. — Ако господарят ми беше тука, нямаше да останем без огън!
	Четиримата застанаха неподвижни и се спогледаха тревожно. Хърбърт пръв наруши мълчанието.
	— Господин Спилет — каза той, — вие сте пушач, вие имате винаги в себе си кибрит! Може да не сте търсили добре! Потърсете още веднъж! Една-единствена клечка ще ни стигне!
	Дописникът претърси пак джобовете на панталона, на жилетката и на дрехата си и накрая за голяма радост на моряка, а и за своя безкрайна изненада напипа в подплатата на жилетката си някаква клечица. Той улови с пръсти клечката през плата, но не можеше да я измъкне. Това навярно беше кибритена клечица, една-единствена клечица, и на всяка цена трябваше да се запази фосфорът!
	— Дайте аз да я измъкна — предложи момчето.
	И много ловко, без да я счупи, то успя да измъкне клечката, нищожната и скъпоценна клечица, която беше от толкова грамадно значение за клетите хорица! Тя беше напълно запазена.
	— Кибрит! — викна Пенкроф. — Една клечка, а сякаш имаме цял кораб!
	Той взе клечката и тръгна с приятелите си към Комините.
	Тази клечица, която в населените страни се пилее с такова нехайство и няма никаква цена, тук трябваше да се запали крайно предпазливо. Морякът се увери, че е напълно суха. После добави:
	— Трябва хартия.
	— Ето — обади се Джедеон Спилет, който след известно колебание откъсна един лист от бележника си.
	Пенкроф взе листа, който дописникът му подаваше, и клекна пред огнището. Там взе няколко шепи суха трева, сухи листа и мъх и ги нареди под съчките така, че да има достатъчно въздух и дървата веднага да пламнат.
	После взе едно грапавичко камъче, изтри го грижливо и с разтуптяно сърце драсна лекичко клечицата, притаил дъх.
	Първото драсване не даде никакъв пламък. Пенкроф беше натиснал много леко от страх да не повреди фосфора.
	— Не, няма да мога — каза той. — Ръката ми трепери. Ще олющя клечката… Не, не мога… Не искам!
	Той стана и накара Хърбърт да го смени.
	Момчето, разбира се, никога през живота си не беше изпитвало такова вълнение. Сърцето му биеше лудо. Прометей, когато е крал небесния огън, надали е бил толкова развълнуван! Но то не се поколеба и драсна бързо клечката. Чу се слабо пращене и лек синкав пламък светна сред лют дим. Хърбърт завъртя леко клечката, за да засили пламъка, после я мушна в хартията. Хартията пламна в миг и мъхът веднага се запали.
	Малко по-късно сухите дърва пращяха и игрив пламък, разпален от здравото духане на моряка, лумна в мрака.
	— Най-после — извика Пенкроф, когато се изправи, — никога през живота си не съм бил толкова развълнуван!
	Пенкроф най-напред намисли да използва огнището и да приготви по-хранителна вечеря от литодомите. Хърбърт донесе двайсетина яйца. Дописникът, облегнат в един кът, гледаше приготовленията, без да продума. Три мисли измъчваха неговия ум: Сайръс още ли е жив? Ако е жив, къде може да бъде? Ако е успял да се спаси при падането, как да се обясни, че не е намерил начин да се обади на другарите си?
	А Наб се скиташе по брега. Той беше вече бездушен труп.
	Пенкроф, който знаеше да приготвя яйца по петдесет и два начина, сега имаше само един избор. Можеше само да покрие яйцата с гореща пепел и да ги остави да се изпекат лека-полека на слаб огън.
	Скоро яйцата бяха готови и морякът покани дописника да вечеря. Такава беше първата вечеря на нещастниците, захвърлени на тоя непознат бряг. Печените яйца бяха много вкусни и понеже яйцето съдържа всички хранителни вещества, необходими за човека, измъчените хора се почувстваха много добре и с подкрепени сили.
	Ах! Ако само още един от тях присъстваше на тая вечеря! Ако и петимата военнопленници, избягали от Ричмънд, бяха тук заедно, под натрупаните скали, пред лумналия огън, на сухия пясък, може би щяха да бъдат само благодарни на небето. Но най-умният, а и най-ученият, техният неоспорим вожд Сайръс Смит не беше между тях за съжаление! И неговият труп дори беше останал непогребан!


>>	Глава VI
#	Вещите на преселниците. Нищо. Изгорената кърпа. Излет в гората. Зелените дървета. Следи от хищни зверове. Курукуси. Тетраси. Чуден риболов

	Лесно можеше да се установи с какви вещи разполагаха четиримата нещастници, захвърлени на един бряг, който изглеждаше пуст.
	Те нямаха нищо освен дрехите на гърба си, когато стана злополуката. Трябва да споменем обаче един бележник и един часовник, които Джедеон Спилет беше запазил навярно по невнимание, но нито едно оръжие, никакво сечиво, нито даже джобно ножче. Пътниците в коша бяха изхвърлили всичко навън, за да облекчат аеростата.
	Измислените герои на Даниел Дефо и на Вис, както и разните Селкирковци и Реналовци, корабокрушенци на остров Хуан Фернандец или на Окландския архипелаг, никога не са се намирали в такова напълно окаяно положение. Те или откриваха в разбития си кораб обилни запаси семена, добитък, сечива, оръжие, или пък останките от някой кораб, изхвърлени на техния бряг, им позволяваха да задоволят първите си жизнени нужди. Те не се намираха още в самото начало, напълно безпомощни пред природата. Но нашите герои нямаха никакво сечиво, никакво оръжие! От нищо трябваше да се сдобият с всичко!
	Поне Сайръс Смит да беше с тях, поне ако инженерът можеше да им помогне при това положение с практическите си познания и с изобретателния си ум, можеха да хранят известна надежда! Уви! Не биваше да се надяват вече да видят пак Сайръс Смит. На нещастниците им оставаше да разчитат само на себе си и на провидението, което никога не изоставя тия, които вярват искрено.
	Но преди всичко трябваше ли да се установят на това крайбрежие, без да се опитат да узнаят към кой континент принадлежи то, населено ли е или не, или пък е бряг на някой пуст остров?
	Това беше важен въпрос, който трябваше да се разреши, и то в най-скоро време. От разрешението му зависеше какви мерки ще трябва да вземат. Все пак според Пенкроф редно беше да почакат още няколко дни, преди да предприемат каквито и да било проучвания. И наистина трябваше да си набавят храна, и то по-силна храна от яйцата и литодомите. Изложени на продължителна умора, без да имат къде да се подслонят и да си поотдъхнат, те трябваше преди всичко да възстановят силите си.
	Комините бяха задоволително временно жилище. Имаха огън и не беше трудно да си запазват жар. Засега на брега и по скалите имаше миди и яйца.
	Това решение допадаше особено много на Наб. Упорит и в мислите, и в предчувствията си, той никак не бързаше да се отделя от тая част на брега, където стана злополуката. Той не вярваше, не искаше и да повярва, че Сайръс Смит е загинал. Не, изглеждаше му невъзможно такъв човек да загине по толкова глупав начин, грабнат от вълните, потънал в морето на неколкостотин стъпки от брега! Докато вълните не изхвърлеха тялото на инженера, докато той, Наб, не видеше със собствените си очи и не опипаше със собствените си ръце трупа на своя господар, нямаше да повярва в смъртта му! И тази мисъл се загнезди в непримиримото му сърце по-дълбоко от всеки друг път. Заблуда може би, но заблуда, достойна за уважение, която морякът не искаше да разсее! Според него нямаше вече никаква надежда и инженерът наистина бе загинал сред вълните, но с Наб нямаше какво да се спори.
	Сутринта на 26 март още призори Наб тръгна по брега на север и се върна там, където вълните вероятно бяха погълнали злочестия Смит.
	След закуската Пенкроф попита дописника дали иска да ги придружи в гората, където той и Хърбърт щели да се опитат да уловят малко дивеч. Но след като размислиха, решиха, че е необходимо някой да остане, за да поддържа огъня и да помогне на Наб в най-невероятния случай, че Наб има нужда от помощ. И дописникът остана.
	— Да идем на лов, Хърбърт — каза морякът. — Патрони ще съберем по пътя, а пушката ще отсечем в гората.
	Но като тръгнаха, Хърбърт забеляза, че щом нямаха прахан, разумно щеше да бъде да я заменят с нещо друго.
	— С какво? — попита Пенкроф.
	— С изгоряло платно — отвърна момчето. — В случай на нужда изгорялото платно може да замени праханта.
	Морякът намери предложението много разумно. Неудобно беше само, че трябваше да пожертват парче от някоя носна кърпа. Все пак работата си заслужаваше труда и част от кърпата на едри квадрати на Пенкроф скоро се превърна в полуизгорял парцал. Скътаха това запалително вещество в средната стая, в дъното на една дупчица в скалата на завет от вятъра и запазено от всякаква влага.
	Като стигнаха в гората, Пенкроф откърши от първото дърво два здрави клона и направи от тях тояги, а Хърбърт заглади долния им край о една скала. Ах! Какво ли не би дал да имаше нож! После двамата ловци навлязоха сред високата трева покрай брега.
	Излишно е да споменаваме, че в гората, както и по брега, който бяха вече изминали, нямаше и следа от човешки крак. Пенкроф забеляза само дири от четириноги, пресни стъпки на животни, но не можеше да разпознае какви са. Разбира се — такова беше мнението и на Хърбърт, — някои от тях бяха следи от грамадни хищници, с които навярно щяха да си имат работа. Но никъде нямаше ни най-малък знак от секира по дърветата, ни следа от угаснал огън, нито човешка стъпка, за което може би трябваше да се радват, защото на тая земя сред Тихия океан присъствието на човека можеше да бъде повече опасно, отколкото желателно.
	Изследването продължи. Колкото повече ловците навлизаха в гората, дърветата ставаха по-редки и по-красиви, но нито едно дърво не даваше плодове за ядене. Пенкроф напразно търсеше някоя от ония ценни палми, които вършат толкова много работа в домакинството и се срещат от четиридесетия паралел в Северното полукълбо само до тридесет и петия в Южното. Но в тая гора имаше само иглолистни дървета като деодарите, които Хърбърт вече позна, дугласи, прилични на тези, които растат по северозападните брегове на Америка, и чудни борове, високи по сто и петдесет стъпки.
	В тоя миг ято дребни птици с прекрасни пера, с дълга и искряща опашка, се пръснаха сред клоните и посяха слабо зарасналите си пера, които покриха земята с нежен пух. Хърбърт събра няколко пера и след като ги разгледа, каза:
	— Курукуси.
	— Предпочитам някоя токачка или глухар — отвърна Пенкроф. — Но стига да се ядат…
	— Ядат се и месото им е много вкусно — продължи Хърбърт. — Всъщност, ако не се лъжа, лесно е да ги приближи човек и да ги убие с тояга.
	Морякът и момчето се провряха между тревите и стигнаха под едно дърво, долните клони на което бяха покрити с дребни птици. Курукусите чакаха да прелетят насекомите, с които се хранят. Мъхнатите им крака стискаха здраво вейките, на които бяха кацнали.
	Тогава ловците се изправиха, развъртяха тоягите си като коси и повалиха цели редици курукуси, които не се и опитаха да отлетят, а се оставиха глупаво да ги избиват. Стотина лежаха вече на земята, когато другите се решиха да побегнат.
	— Добре е — каза Пенкроф. — Ето дивеч тъкмо за ловци като нас! И с ръка може да ги лови човек!
	Морякът наниза курукусите като чучулиги на една жилава пръчка и продължиха пътя си.
	Към три часа следобед забелязаха между някои дървета други ята птици, които кълвяха ароматични зърна и между другото хвойнови. Изведнъж истински тръби екнаха в гората. Ония птици от рода на кокошките, наричани в Съединените щати тетраси, издаваха това чудно и звънливо тръбене. Скоро видяха няколко двойки със сиви и кафяви пера и с кафява опашка. Хърбърт позна мъжките по двете остри перца над перата на врата им. Пенкроф реши, че е необходимо да улови една от тия птици, едри колкото кокошка, вкусни като охранена ярка. Но беше трудно, тъй като те не се оставяха да ги приближи човек. След няколко безплодни опита, които само изпоплашиха тетрасите, морякът каза на момчето:
	— Като не можем да ги убием във въздуха, ще се опитаме да ги уловим с въдици.
	— Като шарани ли? — възкликна Хърбърт, смаян от предложението.
	— Като шарани — отвърна сериозно морякът.
	Пенкроф беше открил сред тревата шест гнезда на тетраси с по две-три яйца. Той внимаваше много да не развали гнездата, в които стопаните им не можеха да не се приберат. И намисли да нагласи край тях въдиците, не примки за птици, а истински риболовни въдици. Хърбърт следеше работата му с лесно обяснимо любопитство, като продължаваше да се съмнява в успеха. Пенкроф завърза една за друга тънки лиани, дълги по петнадесет-двадесет стъпки, и въдиците бяха готови. Той отчупи от един храсталак с дребни акации големи здрави тръни с извити върхове й ги закачи за единия край на въдиците като куки. А за стръв послужиха едри червени червеи, които пълзяха по земята.
	След това Пенкроф се провря между тревата, като се прикриваше умело, и нагласи края на въдиците, където бяха закачени куки, край гнездата на тетрасите. После се върна, взе другия им край в ръка и се скри заедно с Хърбърт зад едно грамадно дърво. И двамата зачакаха търпеливо. Но трябва да споменем, че Хърбърт не разчиташе много на успеха на изобретателния Пенкроф.
	Мина половин час и както беше предвидил морякът, няколко двойки тетраси се прибраха в гнездата си. Те подскачаха, кълвяха по земята, без и да подозират, че наблизо има ловци, които пък се бяха свили предпазливо настрани от вятъра, който духаше към птиците.
	Явно, че морякът в тоя миг беше много по-развълнуван от някой рибар, който, като хвърли въдицата, не може да види рибата във водата.
	Подръпването скоро привлече вниманието на птиците, които закълваха куките. Три тетраса, много лакоми, изглежда, налапаха едновременно и стръвта, и куката. Изведнъж Пенкроф дръпна с рязко движение въдиците и плясъкът на криле му показа, че птиците са уловени.
	— Ура! — ревна той, спусна се към дивеча и го прибра. Хърбърт пляскаше с ръце. За първи път той виждаше да се ловят птици с въдица. Но крайно скромният моряк му обясни, че не му е за първи път, а и самият той нямаше никакви заслуги за това изобретение.
	— Във всеки случай — добави той — при положението, в което се намираме, много работи ще ни дойдат наум!
	Вързаха тетрасите за краката и Пенкроф, като видя, че се свечерява, щастлив, дето не се връщат с празни ръце, реши, че най-разумно ще бъде да се приберат.


>>	Глава VII
#	Наб още го няма. Размишленията на дописника. Вечерята. Тежка нощ. Страшна буря. Нощен поход. Борба с вятъра и дъжда. На осем мили от първото убежище

	Джедеон Спилет, скръстил ръце, стоеше неподвижен на брега, загледан в морето — хоризонтът се сливаше на изток с грамаден черен облак, който се издигаше бързо към зенита. Духаше вече силен вятър и с настъпването на нощта застудяваше.
	Хърбърт се прибра в Комините, а Пенкроф се запъти към дописника. Потънал в размишления, той не забеляза моряка.
	— Настъпва лоша нощ, господин Спилет! — каза морякът. — Дъжд и вятър, истинска радост на буревестника!
	Тогава дописникът се обърна и видя Пенкроф. Първите му думи бяха:
	— На какво разстояние от брега според вас вълната блъсна коша и изхвърли приятеля ни?
	Морякът не очакваше такъв въпрос. Позамисли се и отговори:
	— На два кабелта най-много.
	— Чудно ми е само едно — каза дописникът. — Да приемем, че нашият другар е загинал, че и кучето му е намерило смъртта си сред вълните, а морето не е изхвърлило на брега нито трупа на кучето, нито на господаря му!
	— Не е никак чудно при такова бурно море — отвърна моржът. — Може теченията да са ги отнесли по-далеч на брега.
	— Аз пък смятам — заяви Джедеон Спилет, — без да изказвам някакво недоверие в опитността ви, Пенкроф, че в едновременното безследно изчезване на Сайръс и на Топ, били те живи или мъртви, има нещо необяснимо и невероятно.
	— Иска ми се да мисля като вас, господин Спилет — отвърна Пенкроф, — за нещастие аз съм напълно убеден в противното!
	Като каза това, морякът се върна в Комините. Буен огън пламтеше в огнището. Хърбърт тъкмо беше хвърлил наръч сухи дърва и пламъкът обливаше с ярка светлина тъмните кътчета на коридора.
	Нанизаните курукуси оставиха за следния ден, но изчистиха два тетраса, набучиха ги на ръжен и те скоро започнаха да се пекат на пламналия огън.
	В седем часа вечерта Наб още го нямаше. Това продължително отсъствие разтревожи Пенкроф. Опасно беше някаква беда да не е сполетяла негъра в тая непозната страна или пък нещастникът да не е прибягнал към някоя отчаяна постъпка. Но Хърбърт извлече съвсем други заключения от отсъствието на негъра. Според него Наб не се връщаше, защото някое ново обстоятелство го беше принудило да продължи издирванията си. А всяко ново обстоятелство можеше да бъде само благоприятно за Сайръс Смит. Наб не се връщаше, защото го задържаше някаква надежда. Може би беше открил някакво указание, човешка стъпка или пък знак.
	Хърбърт, силно развълнуван от смътни предчувствия, изказа на няколко пъти желание да пресрещне Наб. Но Пенкроф му обясни, че ще се лута на вятъра, че в такава тъмнина и при това лошо време надали би успял да открие следите на Наб и че по-добре ще бъде да почака. Ако Наб не се прибереше до сутринта, Пенкроф веднага щеше да тръгне да го търси заедно с Хърбърт.
	Джедеон Спилет се съгласи с моряка, че не бива да се делят, и Хърбърт трябваше да се откаже от намерението си.
	Започнала беше страшна буря. Югоизточният вятър духаше над брега с несравнима сила. Чуваше се ревът на морето, което беше в отлив и се разбиваше в крайбрежните скали. Дъждът, превърнат в прах от урагана, се издигаше като течна мъгла.
	В осем часа Наб още го нямаше. Но сега можеше да се допусне, че само лошото време му е попречило да се прибере и че той трябва да се е подслонил в някоя пещера, докато мине бурята или поне докато съмне. Да го пресрещне човек или да се опита да го намери при това положение, беше невъзможно.
	Вечерята им се състоеше само от дивеч. Ядоха с удоволствие месото, което беше много вкусно. Пенкроф и Хърбърт, изгладнели от излета, просто лапаха.
	После всеки се настани в кътчето, където беше преспал миналата нощ, и Хърбърт скоро заспа до моряка, който се бе излегнал край огнището.
	А времето минаваше и трябва да беше вече два часът през нощта, когато някой разтърси здраво дълбоко заспалия Пенкроф.
	— Какво има? — извика той, като се събуди и се окопити с присъща на моряците бързина.
	Дописникът се беше навел над него и му казваше:
	— Слушайте, Пенкроф, слушайте!
	Морякът се ослуша, но долови само рева на бурята.
	— Вятърът — каза той.
	— Не — отвърна Джедеон Спилет и пак се ослуша. — Стори ми се, че чувам…
	— Какво?
	— Кучешки лай!
	— Лай ли! — извика Пенкроф и скочи веднага.
	— Да… лай…
	Пенкроф се ослуша по-внимателно и наистина му се стори, че долавя през време на едно леко затишие далечен кучешки лай.
	— Е!… — каза дописникът, като стисна ръката на моряка.
	— Да… да… — отвърна Пенкроф.
	— Топ е! Топ! — ревна Хърбърт, който тъкмо се беше събудил, и тримата се втурнаха към изхода на Комините.
	Едва успяха да излязат: вятърът ги блъскаше назад. Накрай се измъкнаха, но можеха да стоят прави само като се облегнат на стената. Гледаха, но не можеха да говорят.
	Беше съвсем тъмно. Море, небе и земя се сливаха в непрогледен мрак. В простора сякаш нямаше лъч светлинка.
	Известно време дописникът и двамата му другари стояха като смазани от бурята, измокрени от дъжда, заслепени от пясъка. После при едно затишие на бурята пак доловиха кучешкия лай, който се носеше доста отдалече.
	Само Топ можеше да лае така! Но сам ли беше, или някой го придружаваше? Не, по-вероятно беше да е сам, защото ако Наб беше с него, би се отправил бързо към Комините.
	Морякът стисна ръката на дописника, който нямаше да може да го чуе — стискане, с което искаше да му каже: „Чакайте!“, — после влезе в Комините.
	След миг излезе оттам със запалени съчки в ръка, размаха ги в мрака и засвири пронизително с уста.
	При тоя сякаш очакван сигнал се чу по-близък лай и скоро едно куче се спусна в Комините. Пенкроф, Хърбърт и Джедеон Спилет влязоха след него.
	Хвърлиха наръч сухи дърва в жарта и буен пламък освети коридора.
	— Топ е! — извика Хърбърт.
	И наистина беше Топ, прекрасно англо-нормандско куче, наследило от тия две кръстосани породи бързи крака и остро обоняние, две неоценими качества за една хрътка.
	Беше кучето на Сайръс Смит!
	Но беше само! Нито господарят му, нито Наб бяха с него!
	Но как инстинктът му го беше довел до Комините, които то въобще не знаеше? Това изглеждаше необяснимо, особено сред тая мрачна нощ и при такава буря! И една още по-необяснима подробност — Топ не беше нито уморен, нито изтощен, нито даже изцапан с кал или пясък!…
	Хърбърт го беше прегърнал и му галеше главата. Кучето се остави да го милват и търкаше шията си в ръцете на момчето.
	— Щом се намери кучето, ще се намери и господарят! — заяви дописникът.
	— Дай боже! — отвърна Хърбърт. — Да вървим! Топ ще ни води!
	Пенкроф не възрази. Той чувстваше, че появата на Топ можеше да опровергае предположенията му.
	— Да вървим! — каза той.
	Пенкроф зари грижливо жарта в огнището. Бутна и няколко дървета под пепелта, така че да сварят огън, когато се върнат. После, воден от кучето, което сякаш го подканваше с тихо лаене, и последван от дописника и момчето, той се спусна навън, след като взе останалата вечеря.
	Бурята беше в разгара си и може би в най-голямата си стихия. Дописникът и момчето вървяха след Топ, а морякът завършваше шествието. Невъзможно беше да разменят нито дума. Дъждът не беше много пороен, тъй като ураганът го превръщаше във воден прашец, но ураганът беше страшен.
	За щастие едно обстоятелство помогна все пак на моряка и на двамата му другари — вятърът духаше от югоизток и следователно ги удряше отзад.
	Щом морякът и другарите му се отдалечиха от стената, вятърът пак ги зашиба със страшна ярост. Приведени, извърнали гръб към стихията, те вървяха много бързо и следваха Топ, който не се колебаеше накъде да продължи. Изкачваха се към север, от дясната им страна се издигаше безкраен хребет вълни, които се разбиваха с оглушителен рев, а вляво се разстилаше тъмна местност, която не можеше да се определи каква е. Предполагаха, че трябва да беше сравнително равна, защото сега ураганът минаваше над тях, без да се връща назад, както правеше, когато се блъскаше в гранитната стена.
	В четири часа сутринта можеше да се пресметне, че са изминали към пет мили. Облаците се бяха поиздигнали и не се влачеха вече по земята. Бурята, смесена с малко дъжд, преминаваше в леден вятър, по-сух, но по-остър. Леките им дрехи пропускаха студа и влагата и Пенкроф, Хърбърт и Джедеон Спилет навярно си изпатиха жестоко, но нито стон не се отрони от устните им.
	Крайбрежието беше еднообразно и само разпокъсана верига от хълмчета го делеше от океана. Тук-таме стърчаха две-три дървета, приведени към запад, извърнали клони в същата посока. Далеч на югозапад се окръгляше окрайнината на последната гора.
	В тоя миг Топ започна да проявява явни признаци на вълнение. Изтичваше напред, връщаше се при моряка и сякаш го подканваше да бърза. Кучето се беше отделило от брега и водено от чудния си инстинкт, се спусна без никакво колебание сред дюните.
	Последваха го. Местността изглеждаше съвсем пуста. Не се мяркаше жива душа.
	Широката окрайнина на дюните беше осеяна с произволни могили и дори хълмове. Тя приличаше на някаква малка пясъчна Швейцария и за да се оправи там човек, необходим беше рядък усет.
	Пет минути след като се отделиха от брега, дописникът и другарите му стигнаха до нещо като пещера, издълбана в гърба на висока дюна. Топ се спря и залая силно. Спилет, Хърбърт и Пенкроф влязоха в пещерата.
	Там беше Наб, коленичил пред едно тяло, проснато на постеля от треви…
	Беше тялото на Сайръс Смит.


>>	Глава VIII
#	Жив ли е Сайръс Смит? Разказът на Наб. Следи от стъпки. Неразрешим въпрос. Първите думи на Сайръс Смит. Проучване на стъпките. Завръщане в Комините. Пенкроф изпада в ужас

	Наб не помръдна. Морякът го попита само:
	— Жив ли е?
	Наб не отговори. Джедеон Спилет и Пенкроф пребледняха. Хърбърт сплете ръце и застана неподвижен. Явно беше, че клетият негър, потънал в своята скръб, нито беше забелязал другарите си, нито пък чу думите на моряка.
	Дописникът коленичи край неподвижното тяло и прилепи ухо към гърдите на инженера, след като разкопча дрехите му. Една минута — цял век! — изтече, докато той се мъчеше да долови някакво биене на сърцето.
	След дълго и внимателно наблюдение Джедеон Спилет стана.
	— Жив е! — каза той.
	И Пенкроф коленичи до Сайръс Смит. Ухото му също долови биенето на сърцето, а устните му — някакъв дъх, който излизаше от устните на инженера.
	Щом дописникът му каза, Хърбърт изтича навън за вода. На стотина крачки от пещерата той откри бистър поток, силно придошъл навярно от проливните дъждове, който течеше сред дюните. Но в какво да гребне вода — нямаше нито една черупка по брега! Момчето натопи само кърпата си в потока и се върна тичешком в пещерата.
	За щастие напоената кърпа беше достатъчна за Джедеон Спилет, който искаше да накваси само устните на инженера. Капчиците прясна вода подействаха почти веднага. Въздишка се изтръгна от гърдите на Сайръс Смит и той дори сякаш се помъчи да каже нещо.
	— Ще го спасим! — заяви дописникът.
	Тия думи възвърнаха надеждата на Наб. Той съблече господаря си, за да види дали по тялото му няма някоя рана. По главата, по гърдите, по цялото му тяло нямаше никаква рана, нито дори драскотина — странно нещо, тъй като тялото на Сайръс Смит навярно се беше удряло в скалите! Дори ръцете му бяха напълно невредими и беше трудно да се обясни защо инженерът нямаше никакви следи от усилията, които той навярно бе положил, за да се промъкне през подмолите.
	По-късно щяха да си изяснят тоя случай. Когато Сайръс Смит можеше да говори, щеше да им разкаже какво се беше случило. Засега трябваше да го възвърнат към живота и разтривките може би щяха да направят това. Морякът си съблече блузата и започна да го търка с нея. Инженерът, затоплен от добрата разтривка, раздвижи леко ръце и започна да диша все по-правилно и по-правилно. Той умираше от изтощение и ако дописникът и другарите му не бяха дошли, със Сайръс Смит положително беше свършено.
	— Значи вие помислихте, че господарят ви е мъртъв? — попита морякът.
	— Да! Мъртъв! — отвърна Наб. — И ако Топ не ви беше намерил, ако вие не бяхте дошли, щях да заровя господаря си и да умра до него!
	Ясно в какво положение беше изпаднал Сайръс Смит!
	И Наб разказа какво се беше случило. Предния ден, като напуснал още призори Комините, той тръгнал по брега право на север и стигнал оная част на крайбрежието, където вече бил обикалял.
	Изглеждало, че на тоя бряг никога не бил стъпвал човешки крак. Мидите, които морето не могло да достигне, а те били милиони извън границите на прилива, стояли непобутнати. Нямало ни една смачкана черупка. На двеста-триста ярда* не личало някой да е стъпвал когато и да било на брега.
	[* Ярд — американска мярка за дължина, равна на 0,9144 метра.]
	И Наб решил да извърви още няколко мили по брега. Теченията можеше да са изхвърлили трупа по-далеч.
	— Изминах още две мили, пребродих при отлива всички подмоли и цялото крайбрежие при прилива и се бях отчаял, че няма да открия нищо, когато снощи към пет часа видях стъпки по пясъка.
	— И?
	— Когато видях стъпките, станах като луд. Те бяха много ясни и водеха към дюните. Тичах по тях около четвърт миля, но внимавах да не ги залича. След пет минути, когато мръкваше вече, чух кучешки лай. Беше Топ и Топ ме доведе тук, при моя господар!
	И Наб описа накрая каква е била скръбта му, когато видял бездушното тяло. Мъчил се да открие в него някакъв признак на живот! Сега, когато го намерил мъртъв, искал да бъде жив! Всичките му усилия били напразни. Оставало му само да изпълни последния си дълг към човека, когото толкова много обичал!
	Тогава Наб се сетил, че и другарите му навярно ще искат да видят за последен път нещастника! Топ бил до него. Не би ли могла да се използва проницателността на животното? Наб изрекъл няколко пъти името на дописника, когото Топ познавал най-добре от спътниците на инженера. После посочил брега на юг и кучето веднага се спуснало в същата посока.
	Известно е как, воден от своя, тъй да се каже, почти свръхестествен инстинкт, защото местността му беше напълно непозната, Топ стигна Комините.
	Другарите на Наб изслушаха с напрегнато внимание разказа му. За тях беше някак необяснимо, че Сайръс Смит, след страхотните усилия, които трябва да беше положил, за да се измъкне от вълните през подмолите, нямаше и следа от драскотина. А също така не можеше да се обясни как инженерът беше успял да се добере до тая залутана сред дюните пещера.
	— Наб — попита дописникът, — значи ти не си пренесъл господаря си дотук?
	— Не, не съм — отвърна Наб.
	— Явно е, че господин Смит сам е дошъл дотук — каза Пенкроф.
	— Явно е наистина — забеляза Джедеон Спилет, — но не е за вярване!
	Само инженерът можеше да обясни случая. Но за това трябваше да почакат да проговори. За щастие той вече се съживяваше. Разтривките бяха възстановили кръвообращението. Сайръс Смит пак раздвижи ръцете, после главата и от устните му още веднъж се отрониха няколко неясни думи.
	Наб, наведен над него, го викаше, но инженерът, изглежда, не го чуваше и очите му все още стояха затворени. Движенията му бяха единственият признак на живот. Сетивата продължаваха да бъдат напълно безучастни.
	Но благодарение на многобройните грижи инженерът дойде на себе си по-скоро, отколкото можеше да се очаква. Водата, с която му квасеха устата, го съживяваше лека-полека. Пенкроф се досети да смеси водата с малко сок от печените тетраси, които беше донесъл. Хърбърт беше изтичал до брега и донесе две големи мидени черупки. Морякът направи някаква смес и я вкара между устните на инженера, който сякаш жадно изгълта течността.
	И отвори очи. Наб и дописникът се бяха надвесили над него.
	— Господарю! Господарю! — извика Наб.
	Инженерът го чу. Той позна Наб и Спилет, а после и другите си двама спътници, Хърбърт и моряка, и им стисна леко ръцете.
	Устните му и сега прошепнаха няколко думи — думите, които вече беше изрекъл и които навярно показваха какви мисли измъчваха дори и при това положение неговия ум. Но тоя път думите бяха ясни.
	— Остров ли е, или континент? — прошепна той.
	— Ах, дявол да го вземе! — извика Пенкроф, който не можа да се сдържи. — Все едно, стига вие да сте жив, господин Сайръс! Остров ли, или континент? После ще видим.
	Инженерът кимна леко с глава и сякаш заспа.
	Оставиха го да спи и дописникът веднага взе мерки инженерът да бъде пренесен колкото се може по-удобно. Наб, Хърбърт и Пенкроф излязоха от пещерата и се отправиха към една висока дюна, на чийто връх растяха няколко хилави дръвчета.
	По пътя морякът не можеше да се сдържи и непрекъснато повтаряше:
	— Остров или континент! Да мисли за това, когато и душа не е останала в него! Какъв човек!
	Като се изкачиха на дюната, Пенкроф и двамата му другари откършиха с голи ръце по-здравите клони на едно доста хилаво дърво, на някакъв морски бор, сломен от ветровете. После направиха от клоните носилка и с нея можеха да пренесат инженера, след като я покриеха с листа и трева.
	Инженерът тъкмо се пробуждаше от съня или по-скоро от вцепенението, в което го бяха сварили другарите му. Страните му, смъртнобледи дотогава, започнаха да се зачервяват. Той се понадигна, погледна наоколо си и сякаш питаше къде се намира.
	И дописникът му разказа какво се беше случило. Разказа всичко, което Сайръс Смит не знаеше, последното падане на балона, как попаднаха на тая непозната, пуста наглед земя, все едно дали беше остров, или континент, как откриха Комините, как търсиха инженера, предаността на Наб, какво дължаха на умния и верен Топ и прочие.
	— Но вие не сте ли ме прибрали от брега? — попита с още немощен глас Сайръс Смит.
	— Не! — отвърна дописникът.
	— И вие не сте ме пренесли в тая пещера?
	— Не.
	— Колко е далеч тая пещера от подмолите?
	— Около половин миля — отвърна Пенкроф — и ако вие се учудвате, господин Сайръс, ние не сме по-малко изненадани, че ви намерихме тук.
	— Наистина — отвърна инженерът, който се съвземаше малко по малко и вземаше живо участие в разговора, — наистина чудна работа!
	— Можете ли да ни кажете — продължи морякът, — какво се случи, след като ви отнесе вълната?
	Сайръс Смит напрегна паметта си. Той помнеше малко. Вълните го грабнали от мрежата на аеростата. Потънал първо няколко разтега във водата. Изплувал на повърхността в полумрака и усетил, че някакво живо същество се движи край него. Топ се бил спуснал да му помага. Дигнал очи нагоре, но не видял вече балона, който, освободен от неговата тежест и от тежестта на кучето, се беше понесъл като стрела нагоре. Видял, че е сред разярените вълни най-малко на половин миля от брега. Опитал да се бори с вълните, като плувал усилено. Топ го придържал за дрехите. Но някакво бързо течение го грабнало, повлякло го на север и след половин час усилия потънал, като повлякъл и Топ в бездната.
	Оттогава до момента, в който се видял заобиколен от приятелите си, не помнеше повече нищо.
	— Но все пак — забеляза Пенкроф — навярно сте били изхвърлен на брега и сте намерили сили да дойдете дотук, щом Наб е открил следи от стъпките ви!
	— Да… навярно… — отвърна замислен инженерът. — Има ли още следи от тия стъпки?
	— Да, господарю — отвърна Наб, — тук, при входа, на гърба на самата дюна, на едно място, запазено от вятъра и от дъжда. Другаде бурята ги е заличила.
	— Пенкроф — каза Сайръс Смит, — вземете обувките ми и вижте следите отговарят ли напълно на тях.
	Морякът изпълни желанието на инженера. Той и Хърбърт, водени от Наб, отидоха до мястото, където бяха стъпките, а в това време Сайръс Смит казваше на дописника:
	— Тук са станали необясними неща!
	— Необясними наистина! — отвърна Джедеон Спилет.
	— Но да не се занимаваме сега с това, драги Спилет, ще поговорим по-късно.
	След миг морякът, Наб и Хърбърт се върнаха в пещерата.
	Нямаше никакво съмнение. Обувките на инженера отговаряха напълно на запазените следи. Значи по пясъка бяха отпечатани стъпките на Сайръс Смит.
	— Е — каза той, — аз съм забравил, аз не помня, а не Наб, както предположих преди малко! Ходил съм като сомнамбул, без да съзнавам какво правя, и Топ със своя инстинкт ме е довел тук, след като ме е избавил от вълните… Тука, Топ! Ела тук, кучето ми!
	Прекрасното животно скочи с лай при господаря си, който го гали до насита.
	Съгласете се, че избавлението на Сайръс Смит можеше да се обясни само по този начин и цялата слава в случая се падаше на Топ.
	По обед Пенкроф попита Сайръс Смит дали могат вече да го пренесат, а Сайръс Смит, вместо да отговори, стана с усилие, което подчертаваше твърдата му воля. Но трябваше да се опре на моряка, защото щеше да падне.
	— Добре! Добре! — каза Пенкроф. — Дайте носилката на господин инженера.
	Донесоха носилката. Напречните клони бяха настлани с мъх и дълги треви. Положиха Сайръс Смит и тръгнаха към брега, Пенкроф от едната страна на носилката, Наб — от другата.
	Към пет и половина малкият отряд стигна гранитната стена, а след малко — Комините.
	Всички спряха и оставиха носилката на пясъка. Сайръс Смит спеше дълбоко и не се събуди.
	Крайно изненадан, Пенкроф установи, че вчерашната буря беше преобразила местността. Имаше големи срутвания. Грамадни скали лежаха на пясъка, а дебел килим морски треви и водорасли застилаше целия бряг. Явно беше, че морето, след като бе заляло островчето, беше стигнало до подножието на грамадния гранитен зид.
	Почвата пред входа на Комините беше дълбоко изровена от жестоките пристъпи на вълните.
	Някакво предчувствие мина през ума на Пенкроф. Той се втурна в коридора.
	Излезе почти веднага и застана неподвижен, втренчил поглед в другарите си.
	Огънят беше угаснал. Измокрената пепел се беше превърнала в кал. Изгорялата кърпа, която трябваше да замести праханта, беше изчезнала. Морето бе проникнало чак в дъното на коридорите и бе обърнало всичко наопаки — разрушило беше цялата вътрешност на Комините.


>>	Глава IX
#	Сайръс е тук! Опитите на Пенкроф. Търкане на две дървета. Остров или континент? Плановете на инженера. На коя точка в Тихия океан? Сред гората. Борови ядки. Лов на кабиай. Димът

	Джедеон Спилет, Хърбърт и Наб разбраха с няколко думи какво беше положението. Случката, която можеше да има много тежки последици — така поне смяташе Пенкроф, — подейства най-различно на другарите на почтения моряк.
	Наб, всецяло отдаден на радостта си, че е намерил своя господар, не слушаше или по-скоро не искаше и да чуе какво казваше Пенкроф.
	Хърбърт, изглежда, споделяше донякъде опасенията на моряка.
	А дописникът, като чу думите на моряка, отговори простичко:
	— Да си призная, Пенкроф, все ми е едно!
	— Но, господин Спилет…
	— Нали Сайръс е тук? — прекъсна го дописникът. — Нашият инженер е жив! Той ще намери начин да ни запали огън! Но с какво?
	— С нищо.
	Какво можеше да възрази Пенкроф? Нищо, защото всъщност и той споделяше доверието, което другарите му имаха в Сайръс Смит. За тях инженерът беше малък свят, една съкровищница от всички човешки познания, от целия човешки ум! Все едно да си със Сайръс на един пуст остров или без Сайръс — в най-промишления град на Щатите. Където беше той, имаше всичко. Където беше той, нямаше отчаяние. Ако някой кажеше на тия добри хорица, че ще изригне вулкан и ще унищожи тая земя, че тая земя ще потъне в бездната на океана, щяха да му отговорят невъзмутимо:
	— Сайръс е тук! Кажете на Сайръс!
	А инженерът, отпаднал от пренасянето, все още спеше дълбок сън и засега не можеха да прибегнат към неговото умение. По неволя вечерята щеше да бъде много оскъдна. И наистина, изяли бяха всички тетраси и нямаше никаква възможност да опекат друг дивеч. А и курукусите, с които се бяха запасили, ги нямаше. И тъй трябваше да помислят какво ще правят.
	Най-напред пренесоха Сайръс Смит в средния коридор. Там успяха да му нагласят постеля от останалите горе-долу сухи алги и водорасли. Дълбокият сън, който го беше овладял, щеше да възстанови бърже силите му навярно по-добре и от обилната храна.
	Но студът се засили и за нещастие нямаха възможност да се борят с него.
	Морякът, явно притеснен, гледаше на всяка цена да запали огън. И Наб му помагаше усилено. Той беше намерил малко сух мъх и като започна да чука две камъчета, изкара искри. Но мъхът, който се палеше много мъчно, не хвана, а и искрите не бяха от нажежен камък и нямаха силата на искрите, които се получават, когато се чука стомана о обикновен кремък. И опитът им не сполучи.
	Тогава Пенкроф се опита да търка като диваците две сухи дървета едно о друго, макар че нямаше никакво доверие в тоя начин за получаване на огън. Разбира се, ако неговите движения и движенията на Наб се бяха превърнали според новите теории в топлина, можеше да кипне котелът на цял параход! Но нищо не излезе. Дърветата се затоплиха, нищо друго, и то много по-малко от нашите герои.
	След цял час мъки Пенкроф, плувнал в пот, захвърли ядосан дърветата.
	— Вместо да ме уверяват, че диваците палят така огън — рече той, — по-добре да разправят, че зимата е лято! По-скоро ще си запаля ръцете, като ги търкам една о друга!
	Морякът грешеше, като отричаше тоя способ. Известно е, че диваците палят дърветата с бързо търкане. Но всяко дърво не може да се запали и, после, народът казва, че „всяка работа си иска майстора“, а Пенкроф, изглежда, не беше „майстор“ в случая.
	Лошото настроение на Пенкроф не трая дълго. Хърбърт прибра двете дървета, които той захвърли, и залегна да ги търка здравата. Силният моряк не можа да се сдържи и щеше да се пръсне от смях, като гледаше усилията на юношата да сполучи там, където той се беше провалил.
	— Търкай, момчето ми, търкай! — рече той.
	— Търкам, търкам — отвърна засмян Хърбърт, — но единственото ми желания е и аз да се постопля, а не да зъзна, и скоро ще се загрея като тебе, Пенкроф!
	…На другия ден, 28 март, към осем часа сутринта, когато инженерът отвори очи и видя край себе си своите другари, които го дебнеха да се събуди, първите му думи пак бяха:
	— Остров или континент?
	Ясно, че тая мисъл не му излизаше от ума.
	— Ех, не знаем нищо, господин Смит — отвърна морякът.
	— Още ли не знаете?
	— Не! Но ще узнаем — добави Пенкроф, — когато вие ни разведете из страната.
	— Аз щях да умра по-скоро от изтощение — отвърна Сайръс Смит. — Приятели, малко храна и всичко ще ми мине. Имате огън, нали?
	Не му отговориха веднага на тоя въпрос. След малко Пенкроф каза:
	— За съжаление нямаме огън или по-скоро нямаме вече огън, господин Сайръс!
	И морякът разказа какво се беше случило предния ден. Той поразвесели инженера, като му разправи случая с единствената клечка кибрит и несполучливия опит да запалят огън по дивашки.
	— Ще обмислим — отвърна инженерът, — ако не намерим нещо като прахан…
	— Какво? — попита морякът.
	— Какво, ще си направим кибрит.
	— Химически ли?
	— Химически!
	— Та това е най-лесната работа — обади се дописникът, като потупа моряка по рамото.
	Пенкроф не намираше тая работа за толкова проста, но не възрази.
	Всички излязоха. Времето се беше оправило. Ясно слънце изгряваше над морето и позлатяваше с лъчите си призматичните грапавини на грамадната стена.
	Инженерът хвърли бърз поглед наоколо си и седна на една канара.
	Другарите му го гледаха, без да продумат. Сайръс Смит скръсти ръце и каза:
	— И така, приятели, вие още не знаете дали съдбата ни е хвърлила на някой остров, или на континент?
	— Не, господин Сайръс — отвърна момчето.
	— Ще узнаем утре — продължи инженерът. — А дотогава няма какво да се прави.
	— Има! — възрази Пенкроф.
	— Какво?
	— Да запалим огън — каза морякът, на когото тая мисъл също не излизаше из ума.
	— Ще запалим, Пенкроф — отвърна Сайръс Смит. — Като ме пренасяхте видях на запад някаква планина, която се издига високо над местността. Утре ще се изкачим на върха й и ще видим тая земя остров ли е, или континент. А дотогава няма какво да се прави.
	— Има! Огън! — каза пак упоритият моряк.
	— Добре де, ще запалим огън! — възрази Джедеон Спилет. — Малко търпение, Пенкроф.
	Морякът изгледа Джедеон Спилет, сякаш искаше да му каже: „Ако остане на вас, няма да ядем скоро печено!“, но премълча.
	Но Сайръс Смит не отговори нищо. Изглежда, че въпросът за огъня много малко го занимаваше. Той потъна известно време в размишления.
	— Да оставим настрана континент ли е, или остров — каза Джедеон Спилет, — къде мислите, Сайръс, че ни е захвърлил ураганът?
	— Право да си кажа, не зная — отвърна инженерът, — но може да се предположи, че сме сред Тихия океан. И наистина, когато напуснахме Ричмънд, духаше североизточен вятър, а и самата му сила показваше, че не е променил посоката си. Ако той е духал непрестанно от североизток към югозапад, ние сме прелетели над щатите Северна и Южна Каролина, Джорджия, Мексиканския залив, тясната част на самото Мексико и една част от Тихия океан. Смятам, че балонът не е изминал по-малко от шест-седем хиляди мили и ако вятърът е изменил с половин румб посоката си, той ни е понесъл над Менданския архипелаг или над островите Помоту, или пък, ако скоростта му е била по-голяма, отколкото предполагам, ние сме стигнали самата Нова Зеландия.
	Ако, напротив, сме попаднали на някой пуст остров в Полинезийския архипелаг, а това може би ще разберем горе, от високия връх, който се издига на запад, тогава ще гледаме да се настаним така, като че ли ще останем тук завинаги!
	— Завинаги! — извика дописникът. — Вие казвате завинаги, драги Сайръс?
	— По-добре да погледнем веднага на нещата от най-лошата им страна и да оставим доброто само да ни изненада — отвърна инженерът.
	— Добре казано! — забеляза Пенкроф. — Трябва да се надяваме също, че този остров, ако е остров, не е настрани от пътя на корабите! Инак сме загубени!
	— Но утре, господин Сайръс — попита Хърбърт, — ще бъдете ли в състояние да понесете умората от изкачването?
	— Надявам се — отвърна инженерът, — но при едно условие, че бай Пенкроф и ти, момчето ми, излезете умни и опитни ловци.
	— Господин Сайръс — обади се морякът, — щом става дума за дивеч, ако бях така положителен, че като се върна, ще мога да го опека, както съм положителен, че ще го донеса…
	— Донесете, донесете, Пенкроф — отвърна Сайръс Смит.
	Решиха инженерът и дописникът да прекарат деня в Комините, за да разгледат крайбрежието и горното възвишение. А в това време Наб, Хърбърт и морякът щяха да се върнат в гората, за да докарат още дърва и да пипнат каквото животно или птица им падне подръка.
	И тръгнаха към десет часа сутринта: самоувереният Хърбърт, веселият Наб и Пенкроф, който си мърмореше под носа:
	— Ако сваря огън вкъщи, като се върна, то самата мълния ще трябва да го е запалила!
	И тримата изкачиха брега и като стигнаха завоя на реката, морякът се спря и попита двамата си другари:
	— Ловци ли ще бъдем първо, или дървари?
	— Ловци — отвърна Хърбърт. — Ето Топ вече дири.
	— Да бъдем тогава ловци — съгласи се морякът. — После ще се върнем за дърва.
	След тия думи Хърбърт, Наб и Пенкроф откъртиха три тояги от стеблото на една млада ела и тръгнаха след Топ, който подскачаше сред високата трева.
	Да се оправиш сред тая гъста гора, без никаква пътечка, беше доста трудно. И морякът от време на време означаваше пътя, като пречупваше някои и други клонки, които лесно щяха да се забележат. Може би сгреши, че не тръгна срещу течението на реката, както бяха постъпили с Хърбърт при първия им излет, защото след цял час път не се беше мярнал никакъв дивеч. Топ тичаше под сведените клонки, но дигаше само птици, които бяха неуловими. Не се виждаха дори курукуси и навярно морякът щеше да се принуди да се върне в оная блатиста местност в гората, където беше уловил така сполучливо тетрасите.
	— Ех, Пенкроф — подхвърли с лека насмешка Наб, — ако това е всичкият дивеч, който обещахте на господаря ми, няма да има нужда от много огън, за да се опече.
	— Търпение, Наб — отвърна морякът, — ще се върнем с дивеч, но друго не зная!
	— Нямате ли доверие в господин Смит?
	— Имам.
	— Но не вярвате, че ще запали огън, нали?
	— Ще повярвам, когато дървата пламнат в огнището.
	Слънцето още не се бе издигнало на зенита. Продължиха да търсят дивеч и Хърбърт направи полезно откритие — видя едно дърво с плодове, които се ядяха. То беше кедров бор с много вкусни ядки, на голяма почит в умерените климати на Америка и Европа. Ядките бяха напълно узрели и Хърбърт ги показа на двамата си другари, които си похапнаха от тях.
	— Е — каза Пенкроф, — алги вместо хляб, сурови миди вместо месо и борови шишарки за десерт, така се хранят хора, които нямат нито клечица кибрит в джоба си!
	— Топ не е на същото мнение… — извика Наб и изтича към един храсталак, където Топ беше изчезнал със силен лай. Лаят на кучето се смесваше с някакво необикновено грухтене.
	Морякът и Хърбърт се спуснаха след Наб. Ако там имаше някакъв дивеч, не му беше времето да спорят как ще го опекат, а как ще го уловят.
	Ловците едва навлязоха в храсталака и видяха, че Топ се бори с някакво животно, което беше захапал за ухото. Четириногото приличаше на прасе, дълго към две стъпки и половина, тъмнокафяво, малко по-светло на корема, с остра и гъста четина, а пръстите му, здраво опрени на земята, изглеждаха съединени с ципа.
	На Хърбърт му се видя, че животното е кабиай, с други думи, един от най-едрите представители на гризачите.
	Кабиаят не се бореше с кучето. Той въртеше глупаво грамадните си очи, потънали в дебел пласт сланина. Може би за пръв път виждаше хора.
	Наб, стиснал здраво тоягата в ръка, щеше да убие гризача, когато той се отскубна от Топ, като остави само парченце ухо в зъбите му, изгрухтя здраво, спусна се към Хърбърт, едва не го събори и изчезна в гората.
	— Ах, проклетникът! — ревна Пенкроф.
	Веднага и тримата се спуснаха след Топ и малко оставаше да стигнат животното, но то изчезна пред очите им във водите на грамадно блато, засенчено с високи вековни борове.
	Наб, Хърбърт и Пенкроф спряха неподвижни. Топ се беше хвърлил във водата, но кабиаят, скрит на дъното на блатото, не се виждаше вече.
	— Да почакаме — каза момчето, — скоро ще излезе над водата, за да си поеме въздух.
	Топ плуваше. Пенкроф и двамата му другари се пръснаха по брега, за да пресекат всички пътища на кабиая, който Топ плувайки търсеше из блатото.
	Хърбърт не се лъжеше. След няколко минути животното изскочи над водата. Топ с един скок се хвърли отгоре му и му попречи да потъне отново. След миг той извлече кабиая на брега, а Наб го уби с тоягата си.
	— Ура! — изрева Пенкроф, който с удоволствие издаваше тоя победен вик. — Трябва ни само повечко жар и тоя гризач ще бъде изгризан до кости!
	Както първия път, Пенкроф стъкми набързо един сал с дърва, макар че като нямаха огън, това му се стори излишен труд, пусна сала по течението и тръгнаха към Комините.
	Но морякът не беше още и на петдесет крачки от Комините, когато спря, изрева пак страшно „ура!“ и като протегна ръка към скалите, извика:
	— Хърбърт! Наб! Вижте!
	Дим се издигаше и се виеше над скалите.


>>	Глава X
#	Едно изобретение на инженера. Въпросът, който занимава Сайръс Смит. На път към планината. Гората. Вулканична почва. Трагопаните. Муфлоните. Първото възвишение. Пренощуването. Вятърът на конуса

	След миг тримата ловци се намериха пред пламнало огнище. Сайръс Смит и дописникът бяха там. Пенкроф поглеждаше ту единия, ту другия, без да обели дума, с кабиая в ръка.
	— Да, да, драги — извика дописникът. — Огън, истински огън, който ще опече прекрасно знаменития дивеч, с който ние ще се нагостим след малко!
	— Но кой го запали?… — попита Пенкроф.
	— Слънцето!
	Джедеон Спилет каза истината, слънцето беше запалило огъня, на който Пенкроф се удивяваше. Морякът не вярваше на очите си и беше толкова смаян, че и не мислеше да разпитва инженера.
	— Да не сте имали лупа, господин Смит? — попита Хърбърт.
	— Не, момчето ми — отвърна Сайръс, — но си направих.
	И показа на Хърбърт как се бе сдобил с лупа. Извадил беше чисто и просто двете стъкла — от своя часовник и от часовника на дописника. След това ги напълнил с вода, залепил краищата им с малко глина и така получил истинска лупа, която събрала слънчевите лъчи върху малко сух мъх и го подпалила.
	Морякът разгледа лупата, после погледна инженера, без да продума. Но погледът му беше толкова красноречив! Ако за него Сайръс Смит не беше бог, положително беше нещо повече от човек. Най-после отвори уста и извика:
	— Запишете, господин Спилет, запишете случая в бележника си!
	— Записан е — отвърна дописникът.
	После с помощта на Наб морякът нагласи ръжена и добре изкорменият кабиай скоро се опече на пламналия буен огън като обикновено прасенце.
	Вечеряха прилично. Месото на кабиая излезе много вкусно. Саргасите и боровите ядки допълниха вечерята, през която инженерът говори много малко. Погълнат беше от плановете си за утрешния ден.
	След вечерята нахвърляха още дърва в огнището и всички обитатели на Комините заедно с верния Топ заспаха дълбок сън. Нищо не смути спокойната нощ и на другия ден — 29 март, — бодри и с пресни сили, те се събудиха, готови да предприемат излета, който щеше да определи тяхната съдба.
	Всичко беше готово за път. Остатъците от кабиая можеха да изхранят още двадесет и четири часа Сайръс Смит и другарите му. А те се надяваха да намерят храна и по пътя. Стъклата пак бяха поставени на часовниците на дописника и инженера и Пенкроф изгори малко от кърпата си, която щеше да послужи вместо прахан. А в тая плутонична* местност не можеше да няма кремък.
	[* Плутоничен, от плутонични скали (геол.) — Скали, които се формират в дълбочините на земната кора и имат еднороден минерален състав, еднокристалинна структура и масивен изглед.]
	В седем и половина сутринта пътниците с тояга в ръка напуснаха Комините. Според Пенкроф най-добре беше да тръгнат по познатия вече път през гората, а да се върнат по друг път. Той беше и най-прекият път към планината. И те свиха на юг, тръгнаха по левия бряг на реката и се отбиха от него там, където тя завиваше на югозапад.
	В десет часа спряха за малко да си поотдъхнат. Като излязоха от гората, планинските възвишения изникнаха пред погледа им. Планината се състоеше от два корпуса.
	Трябваше да се изкачат на върха на втория корпус, а билото на разклоненията беше навярно най-удобният път, който щеше да ги изведе дотам.
	— Вулканична почва — беше казал инженерът и другарите му, които вървяха след него, се заизкачваха лека-полека по склона на едно разклонение — лъкатушен и следователно по-лесно проходим, той извеждаше на първото възвишение.
	Като започнаха да се изкачват по първите възвишения, Хърбърт забеляза стъпки, които показваха, че наскоро са минавали грамадни животни, хищници или други зверове.
	— Тия зверове може да не ни отстъпят доброволно владенията си — забеляза Пенкроф.
	— Какво от това! — възрази дописникът, който беше ходил вече на лов за тигри в Индия и за лъвове в Африка. — Ще гледаме да се отървем от тях. Но засега да бъдем нащрек!
	По обед, когато спряха да похапнат под широката сянка на китка борове, край малък ручей, който образуваше водопад, бяха още на половината път от първото възвишение и навярно щяха да го изкачат чак привечер.
	Тук морето се разстилаше по-широко, но вдясно погледът, ограничен от острия югоизточен нос, не можеше да определи дали брегът не се съединяваше чрез някакъв рязък завой с някоя невидима още суша. Вляво погледът обхващаше още няколко мили на север. Но на северозапад, там, където бяха пътниците, се изпречваше хребетът на чудно отсечено разклонение, което сякаш беше грамадната основа на главния корпус. И нищо още не можеше да се предположи по въпроса, който Сайръс Смит искаше да разреши.
	Когато излязоха от горичката, изкачиха стотина стъпки по много стръмен склон, като се подигаха един друг и си подаваха гръб, и стигнаха вулканична местност, осеяна с много малко дървета. Животните, които се навъртаха по тия височини — срещаха се дири от животни, — навярно бяха със здрави крака и гъвкав гръбнак, диви кози или сърни. Видяха няколко от тях, но Пенкроф не ги нарече така, а изведнъж извика:
	— Овци!
	Всички се спряха на петдесет крачки от шест едри животни със здрави рога, извити назад и плоски към върха, с вълнисто червеникаво руно.
	Не бяха обикновени овци, а една порода, особено разпространена в планинските области на умерените климати. Хърбърт ги нарече муфлони.
	— Имат ли бутове и пържоли? — запита морякът.
	— Да — отвърна Хърбърт.
	— Е, тогава са овци! — възрази Пенкроф.
	Животните, застанали неподвижни сред базалтовите отломки, гледаха зачудени, сякаш за първи път виждаха двукраки, и то хора. После изведнъж се изпоплашиха, заскачаха от скала на скала и изчезнаха.
	— Довиждане! — викна подире им Пенкроф, и то толкова смешно, че Сайръс Смит, Джедеон Спилет, Хърбърт и Наб се разсмяха от сърце.
	Продължиха да се изкачват.
	Само петстотин стъпки деляха преселниците от възвишението, където искаха да се изкачат, за да пренощуват, но тия петстотин стъпки се превърнаха в повече от две мили поради криволиците, които трябваше да опишат. Нямаха, тъй да се каже, почва под краката си. Склоновете бяха понякога толкова стръмни, че клетниците се плъзгаха по втвърдената лава. Свечеряваше се малко по малко и вече беше мръкнало, когато Сайръс Смит и другарите му, капнали от седемчасово уморително изкачване, стигнаха върха на първия корпус.
	Тогава стана дума да се настанят и да възстановят силите си, като най-напред вечерят, а после преспят. Основите на това планинско възвишение бяха скали, сред които лесно намериха къде да се приютят. Нямаше достатъчно гориво. Но можеха да си запалят огън и с мъха и сухите храсти, които се мяркаха тук-таме по върха. Заудряха кремъка, изгорялата кърпа се запали от искрите и скоро благодарение на Наб, който духаше здравата, сред скалите пламна буен огън.
	Вечеряха с останалото месо от кабиая и няколко дузини борови ядки. Нямаше още шест и половина, когато се нахраниха.
	Тогава Сайръс Смит намисли да разгледа в полумрака кръглото скалисто подножие на горния планински конус. Преди да си поотпочине, той искаше да разбере дали това подножие може да се заобиколи в основата си, ако нямаха възможност да се изкачат на самия връх по стръмните му склонове.
	И инженерът, без да обръща внимание на умората, остави Пенкроф и Наб да се погрижат за преспиването, а Джедеон Спилет да впише случките, които бяха станали през деня, и тръгна на север по кръглото подножие на конуса. Хърбърт го придружаваше.
	Беше красива и тиха, още не много тъмна нощ. Сайръс Смит и момчето вървяха един до друг, без да разменят нито дума. На някои места пред тях се откриваше широк път и те напредваха лесно. Другаде пък имаше срутвания и двама души не можеха да вървят един до друг по тясната пътечка между тях. Случи се даже, че след като вървяха двадесет минути, Сайръс Смит и Хърбърт бяха принудени да спрат. На това място двата конуса се сливаха в едно. Нищо не отделяше един от друг двата планински дяла. А невъзможно беше да заобиколят планината по почти отвесните склонове.
	Инженерът и момчето трябваше да се откажат да заобиколят конуса в подножието му, но се яви възможността да се изкачат направо на върха.
	И тъй пред тях зееше дълбока пукнатина в скалата. Пукнатината беше в горния кратер, в гърлото, ако щете, през което са се изливали течните изригвания по времето, когато кратерът не бил още угаснал. Втвърдената лава и вулканичната пяна, превърната в кора, образуваха нещо като естествена стълба с много широки стъпала, които навярно улесняваха изкачването до планинския връх.
	С един само поглед Сайръс Смит прецени положението и без да се колебае, навлезе, последван от момчето, в грамадната пукнатина сред нарастващия мрак.
	Към осем часа Сайръс Смит и Хърбърт стъпиха на самия връх на конуса.
	Цареше пълен мрак и погледът не можеше да проникне и на две мили в далечината. Морето заобикаляше ли тая незнайна страна, или тя се съединяваше на запад с някой континент на Тихия океан? Не можеше още да се определи. Към запад ивица облаци, ясно очертана на хоризонта, увеличаваше мрака и погледът не можеше да различи дали морето и небето не се сливат ведно.
	Но изведнъж в една точка на хоризонта се появи бледа светлина, която се спускаше бавно надолу, докато облакът се издигаше постепенно към зенита.
	Това беше лунният сърп, изплувал от облаците, преди да изчезне в океана. Но светлината му беше достатъчна да очертае ясно линията на хоризонта, изчистена вече от облака, и инженерът съзря за миг трептящия й отблясък върху водната повърхност.
	Сайръс Смит хвана момчето за ръката и му каза твърдо:
	— Остров!
	А в това време лунният сърп гаснеше сред вълните.


>>	Глава XI
#	На върха на конуса. Вътрешността на кратера. Наоколо само море. Никаква земя пред погледа. Крайбрежието от птичи полет. Хидрография и орография. Населен ли е островът? Наименование на заливите, носовете, реките и т.н. Остров Линкълн

	След половин час Сайръс Смит и Хърбърт се върнаха при другарите си. Инженерът само спомена, че сушата, където случаят ги бе захвърлил, е остров и че на другия ден ще обмислят какво да правят. После всички се нагласиха колкото можеше по-удобно за пренощуване в базалтовата дупка на две хиляди и петстотин стъпки над морското равнище и „островитяните“ заспаха дълбок сън в тихата нощ.
	На другия ден, 30 март, след като хапнаха набързо, инженерът пожела да се изкачи пак на върха на вулкана, за да разгледа внимателно острова, където той и другарите му може би щяха да бъдат затворници за цял живот, ако близо до този остров нямаше друга земя и ако той беше далеч от пътя на корабите, които обслужваха тихоокеанските архипелази. Тоя път и другарите му го последваха в новия излет. И те искаха да видят острова, който трябваше да посрещне всичките им нужди.
	Наближаваше седем часът, когато Сайръс Смит, Хърбърт, Пенкроф, Джедеон Спилет и Наб тръгнаха към върха. Никой от тях сякаш не се тревожеше от новото положение. Те вярваха в себе си, разбира се, но трябва да се подчертае, че вярата на Сайръс Смит се различаваше коренно от вярата на другарите му. Инженерът вярваше, защото чувстваше в себе си сили да изтръгне от тая дива природа всичко, което щеше да бъде необходимо, за да преживеят той и другарите му, а те не се бояха от нищо именно защото Сайръс Смит беше с тях. Пенкроф, особено след случая с огъня, не би се отчаял нито за миг, дори да се намираше на някоя гола канара, стига инженерът да бъдеше с него на тая канара.
	— Ха! — каза той. — Измъкнахме се от Ричмънд без разрешение на властите! Ще бъде проклетия, ако не успеем да се измъкнем кога да е от мястото, където положително никой няма да ни задържа!
	Сайръс Смит тръгна по същия път, по който беше минал вечерта. Заобиколиха конуса в основата му и стигнаха устието на грамадната пукнатина. Времето беше прекрасно. Слънцето се издигаше на ясното небе и обливаше с лъчите си източните склонове на планината.
	Преди осем часа Сайръс Смит и другарите му се събраха на върха на кратера, върху едно коническо хълмче, което се издигаше на северния му край.
	— Море! Навсякъде море! — извикаха те, сякаш устните им не можеха да промълвят думата, която ги превръщаше в островитяни.
	Море наистина, безкрайна морска шир ги заобикаляше отвсякъде! Може би с изкачването си на върха на конуса Сайръс Смит се надяваше да открие някакъв бряг или пък някой близък остров, който не беше успял да съгледа вечерта в мрака. Но нищо не се забелязваше наоколо, докъдето се простираше погледът, с други думи, на повече от петдесет мили. Не се виждаше никаква суша. Не се мяркаше никакъв кораб. Безбрежната шир беше пуста, а островът заемаше центъра на една окръжност, която изглеждаше безкрайна.
	От океана погледите се пренесоха на острова, който се разстилаше цял-целеничък пред очите им, и Джедеон Спилет пръв наруши мълчанието със следния въпрос:
	— Колко ли голям може да е този остров?
	И наистина островът изглеждаше малък в сравнение с безкрайния океан.
	Сайръс Смит поразмисли известно време. Той разгледа внимателно окръжността на острова и като имаше предвид височината, на която се намираха, каза:
	— Другари, мисля, че няма да сгреша, ако кажа, че крайбрежието на острова се простира на повече от сто мили*.
	[* Около 45 левги по 4 километра.]
	Ако Сайръс Смит не се лъжеше в изчисленията си, островът беше голям приблизително колкото Малта в Средиземно море. Но той беше същевременно много по-неправилен и не така богат с носове, заливи, заливчета и полуострови. Изгледът му, наистина чудноват, поразяваше погледа и когато по съвета на инженера Джедеон Спилет нарисува очертанията му, намериха, че прилича на някакво фантастично животно, на някакъв страшен птерозавър*, заспал върху вълните на Тихия океан.
	[* Птерозавър — изкопаемо летящо влечуго с летателна ципа, обтегната между удължените пет пръста на китката, тялото, задните крайници и опашката.]
	Ето всъщност точния изглед на острова, който заслужава да се знае — дописникът веднага го нахвърли на карта със задоволителна точност.
	Източната част на брега, с други думи, там, където бяха захвърлени нещастните пътници от балона, се врязваше в широк полукръг и образуваше грамаден залив, който завършваше на югоизток с остър нос — висока канара го беше скрила от погледа на Пенкроф при първото проучване на брега. На североизток два други носа ограждаха залива, а между тях се врязваше тясно заливче, което приличаше на полуотворените челюсти на страшна акула.
	От североизток на северозапад брегът се закръгляше като плосък череп на хищник, а после образуваше нещо като гърбица, която не определяше много точно очертанията на тая част на острова, сред която се издигаше доста правилно от север към юг, и после завършваше с дълга опашка, която приличаше на опашката на гигантски алигатор.
	Тази опашка образуваше истински полуостров, който се вдаваше на повече от тридесет мили в морето.
	На най-тясното място, с други думи, между Комините и заливчето на западния бряг, които лежаха на еднаква географска ширина, островът беше широк само десет мили.
	А ето и общия изглед на вътрешността на острова: много горист в цялата си южна част от планината до брега, северната му част беше безплодна и песъчлива. Сайръс Смит и другарите му много се изненадаха, като съгледаха между вулкана и източния бряг езеро, оградено със зелени дървета, за което и не подозираха, че съществува. Отгоре езерото изглеждаше на една плоскост с морето, но като поразмисли, инженерът обясни на другарите си, че това малко водно пространство навярно лежи на триста стъпки над морското равнище, защото възвишението, което му служеше за басейн, беше продължение на крайбрежното възвишение, където се намираха Комините.
	— Значи водата на това езеро е сладка? — попита Пенкроф.
	— Положително — отвърна инженерът. — То се пълни от водите, които се стичат от планината.
	Сайръс Смит и другарите му стояха цял час на планинския връх. Островът се разстилаше пред погледа им като релефна карта с разнообразните си багри — горите бяха зелени, пясъците жълти, а водите сини. Виждаха го цял-целеничък и само скритите места под безкрайната зеленина, сенчестите долини и тесните гърла в подножието на вулкана се криеха от погледите им.
	Оставаше да се разреши един важен въпрос, който щеше да се отрази особено много върху тяхното бъдеще. Населен ли беше островът?
	Никъде не се забелязваше нещо, извършено от човешка ръка. Нямаше нито струпани къщурки, ни отделна колиба, ни рибарска хижа край брега. Никакъв дим не се виеше в простора и не показваше, че тук живеят хора. Наистина около тридесет мили деляха наблюдателите от крайните точки на острова, с други думи, от опашката, която се врязваше на югозапад и мъчно беше дори за очите на Пенкроф да открият там някакво жилище. Не можеше да се повдигне и завесата зеленина, която покриваше три четвърти от острова, за да се види дали там някъде не се крие някое селище. Но обикновено жителите на тези тесни тихоокеански островчета живеят по крайбрежието, а крайбрежието изглеждаше съвършено пусто.
	И тъй до едно по-подробно изследване на острова можеше да се смята, че той не е населен.
	Но не се ли отбиваха поне от време на време туземците от околните острови? На петдесет мили наоколо не се виждаше никаква суша. Но петдесет мили лесно можеха да се преплават било с малайски лодки, било с големи полинезийски пироги. И тъй всичко зависеше от местоположението на острова, от това, дали беше уединен сред Тихия океан, или се намираше близо до някой архипелаг. Сайръс Смит щеше ли да успее да определи по-късно без уреди географската му ширина и дължина? Трудно. Но като не знаеха какво е положението, добре беше да вземат някои и други мерки в случай, че съседи туземци слезеха на острова.
	Проучиха острова, определиха очертанията му, отбелязаха релефа, изчислиха какво пространство заема и изследваха хидрографията и орографията му.
	Но преди да даде знак на другарите си за тръгване, Сайръс Смит им каза твърдо и спокойно:
	— Ето, приятели, тесния къс земя, където ни захвърли ръката на Всевишния. Тук ще живеем дълго време може би. Може да се яви и неочаквана помощ, ако някой кораб мине случайно… Казвам случайно, тъй като островът е незначителен. Той няма дори по-закътан залив, където да могат да се отбиват кораби, и се боя, че се намира далеч от обикновените морски пътища, с други думи, много на юг за параходите, които обслужват тихоокеанските архипелази, и много на север за параходите, които заобикалят нос Хорн на път за Австралия. Не искам да крия от вас какво е положението…
	— И имате право, драги Сайръс — прекъсна го бързо дописникът. — Пред вас стоят мъже. Те имат доверие във вас и вие можете да разчитате на тях. Нали така, приятели?
	— Ще ви слушам за всичко, господин Сайръс — каза Хърбърт и стисна ръката на инженера.
	— Мой господар сте винаги и навсякъде! — заяви Наб.
	— Аз пък да не съм човек, ако се мръщя на работата — каза морякът, — и ако желаете, господин Смит, ще превърнем този остров в една малка Америка! Ще построим тук градове, ще прокараме железопътни линии, ще направим телеграфи и един прекрасен ден, когато той бъде цял преобразен, благоустроен и цивилизован, ще го подарим на правителството на Щатите! Само че искам едно.
	— Какво? — попита дописникът.
	— Да не се смятаме вече за някакви изпаднали нещастници, а за преселници, дошли да основат тук колония!
	Сайръс Смит не можа да се сдържи и се усмихна, а предложението на моряка бе прието. После той поблагодари на другарите си и добави, че разчита на тяхната твърдост и на божията помощ.
	— А сега към Комините! — извика Пенкроф.
	— Почакайте, другари! — спря ги инженерът. — Мисля, че е добре да дадем някакво име на острова, а също и на носовете, на полуостровите и на реките, които са пред очите ни.
	— Комините например — каза Хърбърт.
	— Право! — забеляза Пенкроф. — Това име е удобно и само ми дойде на ума. Ще продължим ли да наричаме нашето първо жилище Комините, господин Сайръс?
	— Разбира се, Пенкроф, щом вие сте го кръстили така.
	— Добре! За другите лесна работа — продължи морякът, който се беше позапалил. — Ще ги наречем, както са правили робинзоновците, за които Хърбърт често ми е чел: „Залив Провидение“, „Нос Кашалот“, „Нос Измамена надежда“!…
	— Или по-скоро с имената на господин Смит — прекъсна го Хърбърт, — на господин Спилет, на Наб!…
	— Предпочитам имена от нашата родина — отвърна дописникът. — Те ще ни напомнят за Америка.
	— Да, за по-главните имена — каза тогава Сайръс Смит, — за имената на заливите и на моретата съм напълно съгласен. Да наречем грамадния източен залив Обединение например, а широкия залив на юг — Вашингтон*, планината, на която сме сега — Франклин**, а езерото, което се простира пред погледа ни — Грант, няма нищо по-добро, другари. Тези имена ще ни напомнят за нашата родина и за великите граждани, които са я прославили. Но за реките, заливчетата, носовете и полуостровите, които виждаме от върха на тая планина, да изберем имена, които ще отговарят по-скоро на собствените им очертания. Те ще се запечатат по-лесно в паметта ни, а ще бъдат и по-удобни.
	[* Джордж Вашингтон (1732–1799) — северноамерикански държавник и политически деец, организатор на революционните сили на северноамериканските колонии. В 1775 година Конгресът избира Вашингтон за главнокомандващ силите на северноамериканските колонисти в освободителната им война срещу Англия. В 1789 година Вашингтон е избран за пръв президент на Съединените щати в Америка и остава на този пост до 1797.]
	[** Бенджамин Франклин (1706–1790) — северноамерикански политически деец. Играл важна роля в освободителната война на северноамериканските преселници срещу Англия (1775–1782). Франклин — основател на първото дружество на аболиционистите (привърженици на борбата за освобождение на негрите от робство). Като физик Франклин е известен с откриването на гръмоотвода (1762).]
	— А сега — каза дописникът — предлагам да наречем полуострова, който се врязва югозападно в морето, Змия, а извитата опашка на края — нос Влечуго, защото е истинска опашка на влечуго.
	— Прието — каза инженерът.
	— А залива на другия край на острова — продължи Хърбърт, — който толкова много прилича на отворени челюсти, да наречем Акула.
	— Добре измислено! — извика Пенкроф. — А за да допълним картината, нека наречем нос Челюст двете части на челюстта.
	— Има два носа — забеляза дописникът.
	— Какво от това! — възрази морякът. — Ще имаме нос Северна челюст и нос Южна челюст.
	— Записах — отвърна Джедеон Спилет.
	— Остава ни да кръстим югоизточния нос на острова — каза Пенкроф.
	— Нос Лапа — извика веднага Наб, на когото също му се искаше да бъде кръстник на някоя част от владението им.
	И наистина Наб измисли сполучливо название, тъй като носът действително представляваше мощната лапа на фантастичното животно, изобразено от чудните очертания на острова.
	Пенкроф беше възхитен от обрата, който взеха нещата, а малко възбуденото им въображение нарече реката, която доставяше вода за пиене на преселниците и край която ги беше захвърлил балонът, Благодарност, в знак на истинска благодарност към провидението.
	Островчето, където излязоха най-напред — остров Спасение.
	Възвишението над високата гранитна стена над Комините, откъдето погледът можеше да обгърне целия обширен залив Обединение — възвишение Обзор.
	И накрая гъстите непроходими гори, които покриваха полуостров Змия, нарекоха горите Фар-уест.
	И тъй всичко беше свършено и на преселниците им оставаше само да се спуснат по планината Франклин и да се приберат в Комините, когато Пенкроф извика:
	— Ей, че сме загубени!
	— Защо? — попита Джедеон Спилет, който беше затворил бележника си и се канеше да си тръгва.
	— Как защо! Забравихме да кръстим острова!
	Хърбърт тъкмо искаше да предложи да го кръстят на името на инженера и всичките му другари щяха да се съгласят, когато Сайръс Смит каза простичко:
	— Другари, да го наречем на името на великия гражданин, който се бори днес за единството на американската република! Да го наречем остров Линкълн*!
	[* Ейбрахам Линкълн (1809–1865) — северноамерикански държавник. В 1860 година е избран за президент на Американските съединени щати. Робовладелците южняци, които го ненавиждат и се боят от него, дигат въстание. В 1862 година той издава закон за премахване на робството в Америка.]
	Трикратно ура отговори на предложението на инженера.
	И вечерта, преди да заспят, преселниците говориха за далечната си родина. Говориха за страшната война, която я обливаше в кръв. Положителни бяха, че Юг ще се покори, че Север ще възтържествува, че ще възтържествува правдата благодарение на Линкълн!
	Това ставаше на 30 март 1865 година, а те и не подозираха, че след шестнадесет дни, на Разпети петък, във Вашингтон щеше да се извърши страшно престъпление и Ейбрахам Линкълн щеше да загине, пронизан от куршума на един фанатик.


>>	Глава XII
#	Сверяване на часовниците. Пенкроф е доволен. Подозрителен дим. Червена река. Флората на остров Линкълн. Фауната. Планински фазани. Преследване на кенгура. Агути. Езерото Грант. Завръщане в Комините

	Преселниците на остров Линкълн хвърлиха последен поглед наоколо си, заобиколиха кратера по тесния му ръб и след половин час се намираха на първото възвишение, където бяха пренощували.
	Пенкроф беше на мнение, че е време да закусят и по тоя случай стана въпрос Сайръс Смит и дописникът да сверят часовниците си.
	Знаем, че часовникът на Джедеон Спилет не се повреди от морската вода, тъй като дописникът бе захвърлен направо на пясъка, далеч от вълните. А той беше превъзходен часовник, истински джобен хронометър, и Джедеон Спилет никога не забравяше да го навива грижливо всеки ден.
	Часовникът на инженера беше спрял, разбира се, още по времето, когато Сайръс Смит се намираше сред дюните.
	И инженерът нави часовника си и като пресметна горе-долу по слънцето, че трябва да е към девет часа сутринта, нагласи стрелките на девет.
	Джедеон Спилет се готвеше да го последва, но инженерът го спря с ръка и му каза:
	— Не, драги Спилет, почакайте. Вие сте запазили ричмъндското време, нали?
	— Да, Сайръс.
	— Значи часовникът ви е по ричмъндския меридиан, който е приблизително като вашингтонския?
	— Разбира се.
	— Оставете го тогава така, навивайте го само много редовно и не бутайте стрелките. Може да ни потрябва.
	„За какво ли?“ — помисли си морякът.
	Нахраниха се, и то толкова добре, че останалият дивеч и ядките свършиха. Но Пенкроф никак не се тревожеше. По пътя щяха да намерят какво да ядат. Топ, на който бяха дали много малко храна, щеше да съумее да открие някакъв нов дивеч сред храстите. А освен това морякът мислеше да помоли чисто и просто инженера да приготви барут, да направи една-две ловджийски пушки и смяташе, че това няма да представлява никаква трудност.
	Като тръгнаха по възвишението, Сайръс Смит предложи на другарите си да се приберат по друг път в Комините. Искаше да разгледа езерото Грант, така красиво заобиколено с дървета. В разговора си преселниците употребяваха вече само собствените имена, наименованията, които бяха избрали, и това много ги улесняваше. Хърбърт и Пенкроф — първият още момче, а другият почти като дете — не можеха да се нарадват и както вървяха, морякът казваше:
	— Е! Хърбърт! Какво ще кажеш! Не можем да се загубим вече, момчето ми, защото и да тръгнем по пътя към езерото Грант, и да гоним през горите Фар-уест река Благодарност, все ще стигнем възвишение Обзор, а там сме пред залив Обединение!
	Дописникът и инженерът вървяха заедно: Джедеон Спилет беше готов да отбележи и най-дребната случка; инженерът, повечето време мълчалив, се отделяше по пътя само за да прибере някой и друг минерал или растение и ги слагаше в джоба се без никакви обяснения.
	— За какъв ли дявол са му притрябвали? — мърмореше Пенкроф. — Гледам, гледам, а не виждам нищо, което да си заслужава труда да се наведеш!
	Сайръс Смит смяташе да стигнат тихо и мирно рекичката, която според него течеше сред дърветата, досам равнината, когато съгледа, че Хърбърт се връща бързо към него, а Наб и Пенкроф се прикриват зад канарите.
	— Какво има, момчето ми? — попита Джедеон Спилет.
	— Дим — отвърна Хърбърт. — Дим се вие сред скалите на стотина крачки пред нас.
	— Хора в тая местност? — зачуди се дописникът.
	— Не се показвайте, преди да разберем с кого имаме работа — каза Сайръс Смит. — Боя се от туземци и по-добре да ги няма на острова! Къде е Топ?
	— Напред.
	— И не лае ли?
	— Не.
	— Чудно. Но да се опитаме да го върнем.
	След миг инженерът, Джедеон Спилет и Хърбърт стигнаха двамата си другари и се скриха като тях зад базалтовите канари.
	Оттам забелязаха много ясно, че дим се вие нагоре, дим с много особен жълтеникав цвят.
	Топ, повикан от господаря си с леко подсвиркване, се върна, а инженерът направи знак на другарите си да го почакат и се плъзна сред скалите.
	Преселниците, неподвижни, очакваха малко разтревожени последиците от това проучване, когато Сайръс Смит ги повика при себе се. Те го догониха веднага и най-напред ги зачуди неприятната миризма, която се носеше във въздуха.
	Миризмата се разпознаваше лесно и беше достатъчна на инженера, за да разбере какъв е димът, който най-напред го беше разтревожил, и то с пълно право.
	— Този огън — каза той — или по-скоро димът се дължи само на природата. Тук има серен извор, който ще ни позволи да лекуваме успешно гърлата си.
	— Прекрасно! — обади се Пенкроф. — Жалко, че не съм настинал!
	И преселниците се запътиха към мястото, където се извиваше димът. Там видяха сяро-соден извор, който течеше доста буйно сред скалите, а водите му, погълнали кислорода от въздуха, издаваха остра миризма на сероводород.
	Сайръс Смит потопи ръка в него и намери водата мазна. Вкуси я и каза, че е сладникава. Намери, че температурата й е деветдесет и пет градуса Фаренхайт (35° Целзий над нулата). Хърбърт го попита как е стигнал до това заключение.
	— Много просто, момчето ми — каза той, — като потопих ръката си във водата, не ми беше нито топло, нито студено. Значи тя има температурата на човешкото тяло, която е около деветдесет и пет градуса.
	После, тъй като засега серният извор не можеше да се използва за нищо, преселниците се отправиха към гъстата гора, която се простираше на неколкостотин крачки от тях.
	Там, както и бяха предположили, течеше буен и бистър ручей сред високи брегове от червена пръст — цветът показваше, че в пръстта имаше железен окис. Тоя цвят стана причина да нарекат веднага ручея Червена река.
	Изведнъж странен концерт от най-несъзвучни гласове екна в един гъсталак. Преселниците чуха едно след друго птиче пеене, вой на четириноги и някакво мляскане — сякаш мляскаше туземец. Наб и Хърбърт, забравили и най-обикновената предпазливост, се спуснаха към храсталака. За голямо щастие там нямаше никакъв страшен хищник, нито опасен туземец, а чисто и просто бяха накацали шест от ония песнопойни птици шегобийци, наречени планински фазани. Няколко умели удара с тояги сложиха край на концерта на подражателите и доставиха прекрасен дивеч за вечерята.
	Засега ловците имаха камъни вместо прашка, тояга вместо копие, а това първобитно оръжие беше съвсем недостатъчно.
	Още по-ясно се разбра, че това оръжие беше недостатъчно, когато стадо четириноги, които подскачаха и рипаха, като правеха скокове от по тридесет стъпки, същински крилати млекопитаещи, избягаха през храсталаците толкова бързо и на такава височина, сякаш се прехвърляха от дърво на дърво като катерици.
	— Кенгура! — извика Хърбърт.
	— Ядат ли се? — попита Пенкроф.
	— Задушени! — отвърна дописникът. — Няма по-вкусен дивеч от тях!…
	Джедеон Спилет не беше довършил съблазнителните си думи и морякът се спусна подир животните, последван от Наб и Хърбърт. Сайръс Смит напразно ги викаше да се върнат. Но ловците на вятъра си губеха времето по тоя гъвкав дивеч, който подскачаше като топка. След като тичаха пет минути, те се запъхтяха, а стадото изчезна в гората. И Топ сполучи колкото господарите си.
	— Господин Сайръс — каза Пенкроф, когато инженерът и дописникът го настигнаха, — господин Сайръс, сам виждате, че ни трябват пушки. Можете ли да ни направите?
	— Възможно е — отвърна инженерът, — но най-напред ще си направим лъкове и стрели и съм уверен, че ще си служите с тях не по-лошо от австралийските ловци.
	— Лъкове! Стрели! — нацупи се пренебрежително Пенкроф. — Та ние деца ли сме?
	— Не се надувайте, драги Пенкроф! — отвърна му дописникът. — Само лъковете и стрелите векове наред са обливали света с потоци кръв. Барутът е от вчера, а войната за нещастие съществува, откакто съществува човешкият род!
	— Кълна се, че е така, господин Спилет! — каза морякът. — Аз винаги прибързвам с приказките. Извинете!
	А Хърбърт, всецяло отдаден на любимата си наука, естествената история, заговори пак за кенгурата.
	— Всъщност ние попаднахме на порода, която най-трудно може да се улови — каза той. — Те бяха грамадни животни с дълга сива козина. Но ако не се лъжа, има черни и червени кенгура, планински кенгура и кенгура плъхове, които по-лесно могат да се уловят. Наброяват се към дванадесет вида от тия животни…
	— Хърбърт — възрази поучително морякът, — за мене има само един вид кенгуру — „кенгуру на шиш“ — и тъкмо тоя вид ще ви липсва много тая вечер!
	Всички се засмяха, като чуха новата класификация на бай Пенкроф. Добродушният моряк не скриваше отчаянието си, че трябва да се задоволи само с песнопойните фазани за вечеря. Но и тоя път съдбата се показа благосклонна към него.
	Към три часа кучето изчезна в гъсталака и глухи ръмжения скоро показаха, че се е счепкало с някое животно.
	Наб се спусна подире му и действително видя, че Топ разкъсва лакомо някакво четириного, което след миг щеше да бъде невъзможно да се установи какво е в стомаха на Топ. Но за щастие кучето беше попаднало в гнездо, удушило беше три гризача — животните, за които става дума, бяха гризачи — и двата лежаха непобутнати на земята.
	И Наб се появи тържествено, като държеше в двете си ръце по един гризач, по-голям от заек. Жълтата им козина беше изпъстрена със зеленикави петна, а опашка въобще нямаха.
	Гражданите на Щатите веднага определиха какви са тия гризачи. Те бяха мара, вид агути, малко по-едри от тропическите си родственици, истински американски зайци, с дълги уши и с по пет кътника от двете страни на челюстите, което именно ги отличава от агутите.
	— Ура! — ревна Пенкроф. — Печеното пристигна! Сега може да се прибираме вкъщи!
	Ручеят се разширяваше чувствително и това караше Сайръс Смит да вярва, че скоро ще стигнат устието му. И наистина, като излязоха от една красива гориста местност, то се появи изведнъж.
	Преселниците бяха излезли на западния бряг на езерото Грант. Местността заслужаваше да бъде разгледана. Тая водна шир с около седем мили окръжност и двеста хектара повърхнина беше оградена от най-красиви дървета. На изток през живописно повдигнатата тук-таме завеса зеленина блестеше морският хоризонт. На север езерото очертаваше лека дъга, която беше напълно противоположна на острата издатина в долния му край. Много водни птици населяваха бреговете на това малко Онтарио.
	— Наистина прекрасно езеро! — каза Джедеон Спилет. — Може да се живее на бреговете му!
	— И ще живеем! — заяви Сайръс Смит.
	За да се приберат в Комините, достатъчно беше да пресекат косо възвишението на една миля разстояние и да се спуснат до първия завой на река Благодарност. Но инженерът искаше да узнае как и откъде изтичат излишните води на езерото и затова продължи под дърветата миля и половина на север. И наистина имаше вероятност те да се изливат отнякъде, от някой улей в гранита. Всъщност езерото беше грамаден басейн, който се беше напълнил малко по малко от рекичката, и излишните му води сигурно изтичаха в морето чрез някой водопад. Но след като изминаха още една миля в тая посока, Сайръс Смит не успя да открие водопада, който все пак трябваше да съществува.
	Беше четири часът и половина. Време да се приберат у дома си, за да приготвят вечерята. Малкият отряд се върна обратно и Сайръс Смит и другарите му се прибраха в Комините по левия бряг на Благодарност.
	Запалиха огън и Наб и Пенкроф, на които от само себе си се падна честта да бъдат готвачи, на единия като негър, а на другия като моряк, опекоха бързо гризачите и всички си хапнаха както трябва. След вечерята, когато всеки се канеше да си ляга, Сайръс Смит извади от джоба си различните минерали, които беше събрал, и каза само:
	— Приятели, това е желязна руда, това е пирит, това е глина, това е варовик, а това са въглища. Ето какво ни дава природата, ето нейното участие в общото дело! От утре започваме и ние!


>>	Глава XIII
#	Какво намират върху Топ. Лъкове и стрели. Тухларница. Грънчарска пещ. Разни готварски съдове. Първото варено. Див пелин. Южният кръст. Важно астрономическо наблюдение

	— Е, господин Сайръс, с какво ще започнем? — се обърна на другия ден Пенкроф към инженера.
	— С началото — отвърна Сайръс Смит.
	И наистина преселниците бяха принудени да започнат от самото „начало“. Те не разполагаха даже и с най-необходимите сечива, с които биха могли да си направят сечива, а не можеха и да чакат, като природата, която „има време и си спестява много усилия“. Нямаха време, защото веднага трябваше да се погрижат за съществуването си и ако благодарение на придобития опит нямаха какво да откриват, трябваше поне да си изработят всичко сами. Желязото и стоманата им бяха още руда, грънците — обикновена глина, а дрехите и бельото — текстилни растения.
	Трябваше обаче да споменем, че тия преселници бяха „мъже“ в най-добрия и в пълния смисъл на думата. Инженер Смит не можеше да се окръжи с по-умни, нито по-предани и по-усърдни другари. Той беше разговарял с тях. Той знаеше способностите им.
	Джедеон Спилет, рядко даровит дописник, който беше изучавал всичко, за да може да говори за всичко, щеше да допринесе много с ума си и с труда си за колонизирането на острова.
	Хърбърт, смело момче, напреднало вече извънредно много в естествените науки, можеше да подпомогне сериозно общото дело.
	Наб беше олицетворение на предаността. Сръчен, умен, неуморен, силен, с желязно здраве, той беше отчасти ковач и можеше да бъде само много полезен за колонията.
	А Пенкроф, пребродил всички морета, дърводелец в Бруклинските корабостроителници, помощник-шивач в държавните параходи, градинар и земеделец по време на отпуск и т.н., разбираше от всичко като всички моряци и можеше да върши всякаква работа.
	— Отначало — беше казал Сайръс Смит. А началото, за което говореше инженерът, се състоеше в това, да се направи някакъв уред за преработването на природните вещества. Значението на топлината в това отношение е известно. А гориво — дърва и каменни въглища — имаха в изобилие. И тъй оставаше да построят една пещ, за да го използват.
	— За какво ще ни послужи пещта? — попита Пенкроф.
	— Да изпечем в нея грънците, които са ни необходими — отвърна Сайръс Смит.
	— С какво ще направим пещта?
	— С тухли.
	— А тухлите?
	— С глина. Напред, приятели. За да избегнем пренасянето на глината, ще направим работилницата си на самото място, където се намира тя. Наб ще ни носи храна, а и там ще имаме огън за готвене.
	— Да — възрази дописникът, — но ако останем без храна по липса на оръжие?
	— Ех, да имахме поне един нож! — възкликна морякът.
	— Е? — попита Сайръс Смит.
	— Е! Щях да направя набързо лък и стрели и дивеч колкото щеш!
	— Да, нож, някакво острие… — прошепна инженерът, сякаш говореше сам на себе си. В същия миг той погледна Топ, който сновеше по брега. Изведнъж погледът му светна.
	— Топ, тука! — викна той.
	Кучето се притече на вика на господаря си. Той обгърна с ръце главата на Топ и като измъкна гердана, който животното носеше на врата си, счупи го надве и каза:
	— Ето два ножа, Пенкроф!
	Морякът му отвърна с двойно ура. Герданът на Топ беше направен от тънка калена стомана. Достатъчно беше да го наточат най-напред на грапав камък, така че да се получи острие, после да го загладят на по-гладък камък. А на брега имаше в изобилие такива пясъчници и след два часа цялото въоръжение на колонията се състоеше от два остри ножа, на които най-лесното беше да се постави по една здрава дръжка.
	Тръгнаха. Сайръс Смит смяташе да се върнат на западния бряг на езерото, там, където беше взел предния ден парчето глина, което се намираше в джоба му.
	По пътя Хърбърт откри едно дърво, от клоните на което индианците в Южните щати си правят лъкове. Наричаше се креимба, дърво от рода на палмите, чиито плодове не се ядат. Отсякоха дълги прави клони, окъсаха листата им, издялаха ги по-дебели в средата и по-тънки в краищата и оставаше само да намерят растение, от което да може да се усуче тетивата на лъка. Откриха едно слезово растение, hibiscus heterophyllus, с много здрави влакна като животински жили. И така Пенкроф направи доста жилави лъкове, за които бяха необходими вече само стрели. Стрели щяха да направят лесно от прави, гладки и здрави пръчки, но да намерят с какво да заместят острието на върха, с други думи, някое вещество, подобно на желязото, не беше лесна работа. Но Пенкроф си каза, че след като той е направил всичко, което му е било по силите, случаят ще довърши останалото.
	Преселниците стигнаха мястото, което бяха проучили предния ден. Пръстта беше изпечена глина, от която се правят тухли и керемиди, с други думи, пръст, удобна за набелязаната от инженера цел. Работната ръка беше налице. Оставаше само да се смеси глината с пясък, да се направят тухлите и да се изпекат на огън от дърва.
	Обикновено тухлите се правят с калъпи, но инженерът се задоволи да ги направят на ръка. Целия ден и следващия се занимаваха с тая работа. Размесиха глината с вода, после я омесиха с ръце и крака и я разделиха на равни по големина призми.
	На 2 април Сайръс Смит се зае да определи изложението на острова.
	Предния ден той беше отбелязал точно часа, в който слънцето изчезна зад хоризонта, като имаше предвид пречупването на лъчите му. На сутринта отбеляза пак много точно часа на изгрева. Между залеза и изгрева бяха изминали точно дванадесет часа без двадесет и четири минути. С други думи, тоя ден, шест часа и дванадесет минути след като изгрее, слънцето щеше да мине точно на меридиана и точката, на която щеше да се намира в тоя миг на небето, щеше да бъде север. В определения час Сайръс Смит отбеляза тая точка и като набеляза две дървета, които бяха близо едно зад друго на една линия със слънцето, определи по тоя начин един неизменен меридиан за по-нататъшните си наблюдения.
	През това време ходиха малко и на лов в околността, още повече че сега Пенкроф имаше няколко дузини стрели с много остри бодли. Топ ги снабди с тия бодли, като донесе един бодливец, доста посредствен дивеч, но бодлите му бяха много ценни. Забиха ги много здраво на върха на стрелите, а на задния им край прикрепиха пера от какаду, за да не изменят посоката си. Дописникът и Хърбърт станаха много опитни стрелци. Комините бяха претъпкани с най-разнообразен дивеч, птици и животни, кабиаи, гълъби, агути, глухари и др. Повечето дивеч избиха в гората край левия бряг на Благодарност, която нарекоха Якамарската гора в чест на птицата, която Пенкроф и Хърбърт бяха гонили при първия си излет.
	Ядяха дивеча пресен, но запазиха бутовете на кабиая, като ги опушиха на огън от сурови дърва, след като ги бяха накадили с благовонни треви. Храната беше много питателна, но все печено и печено, а преселниците щяха да бъдат много щастливи, ако на огнището закъкреше най-обикновено варено. Но трябваше да чакат да се сдобият с гърне, с други думи — да се направи пещта.
	При излетите им около тухларницата, ловците установиха, че наскоро са минавали едри животни с могъщи лапи, но не можаха да определят какви са.
	Джедеон Спилет и Хърбърт съгледаха един ден животно, което приличаше на ягуар. Хищникът за щастие не ги нападна, защото в противен случай може би нямаше да се отърват без някоя тежка рана. Но Джедеон Спилет се зарече, че като се сдобият със сериозно оръжие, с една дума, с някоя от пушките, които искаше Пенкроф, ще обяви безпощадна война на кръвожадните зверове и ще изчисти острова от тях.
	На 6 април още призори инженерът и другарите му се събраха на полянката, на самото място, където щяха да пекат тухлите. Разбира се, тази работа щеше да стане на открито, а не в пещи или по-скоро натрупаните тухли щяха да образуват пещ, която щеше да се изпече сама. Пръснаха по земята горивото, което се състоеше от добре подредени купчини дърва, и го заградиха с няколко реда изсъхнали тухли, които скоро образуваха грамаден куб, а от външната му страна оставиха отдушници. Тая работа трая целия ден и едва вечерта запалиха дървата.
	През нощта никой не си легна и всички бдяха грижливо да не отслабне огънят.
	Изпичането трая четиридесет и осем часа и завърши напълно сполучливо. Трябваше да оставят димящата купчина да изстине, а в това време Наб и Пенкроф, водени от Сайръс Смит, пренесоха на една носилка, направена от преплетени клони, няколко товара варовик, много обикновени камъни, които се намираха в изобилие в северния край на езерото. Тия камъни, разложени от топлината, даваха мазна, гъста вар.
	И без да губят нито миг, пристъпиха към построяването на пещта, в която щяха да изпекат най-различни грънци, необходими за домакинските им нужди. Сполучиха без много трудности. След пет дни напълниха пещта с каменни въглища, залежи от които инженерът беше открил на самата земна повърхност към устието на Червена река, и от високия двадесетина стъпки комин се изви първият дим. Полянката се превърна в завод и Пенкроф почти вярваше, че от тази пещ ще излязат всички произведения на съвременната промишленост.
	Засега преселниците изработиха на първо време обикновени, но много удобни за готвене грънци. За основен материал послужи самата глина, която Сайръс Смит размеси с малко вар и с кварц. Всъщност тая смес представляваше истинска „пръст за лули“ и от нея направиха гърнета, чаши — вместо на калъп те бяха изработени върху по-правилни камъни, — паници, грамадни делви, кюпове за вода и др. Грънците бяха груби наглед, с много недостатъци, но след като ги изпекоха на висока температура, кухнята в Комините се сдоби с голям брой готварски съдове, толкова ценни, като че бяха от най-хубав порцелан.
	Тук трябва да споменем, че Пенкроф в желанието си да се увери, че така приготвената глина наистина оправдаваше името си „пръст за лули“, си направи няколко доста груби лули и намери, че са прекрасни, но — уви! — нямаше тютюн. А трябва да добавим, че това беше грамадно лишение за Пенкроф.
	— И тютюн ще намерим, всичко ще намерим! — повтаряше той в изблик на пълно доверие.
	На 15 април вечерта се прибраха окончателно в Комините. Тоя ден инженерът позна едно растение от рода на дивия пелин, с главни представители пелинът, маточината, дивият пипер и др., откъсна няколко стръка и ги подаде на моряка.
	— Ето, Пенкроф — каза той, — нещо, което ще ви зарадва. Пенкроф разгледа внимателно растението, покрито с дълги копринени влакна, с мек мъх по пистата.
	— Какво е това, господин Сайръс? — попита морякът. — Боже господи! Да не е тютюн?
	— Не — отвърна Сайръс Смит. — Това е артемизия, китайски пелин за учените, а за нас ще бъде прахан.
	И действително тоя пелин, добре изсушен, много лесно се запалва, още повече че инженерът по-късно щеше да го натопи в калиев нитрат, който се намираше на големи залежи в острова и не е друго, а обикновена селитра.
	Вечерта всички преселници, събрани в средната стая, вечеряха прилично. Наб беше приготвил варено от агути и пушен бут от кабиай, към който беше прибавил и варени корени от caladium macrohirum от рода на змийската хурка, която в тропика става истинско дърво.
	След вечерята, преди да си легнат, Сайръс Смит и другарите му излязоха на чист въздух край брега. Беше осем часът вечерта.
	На южния зенит блестяха крайполюсните съзвездия, а сред тях сияеше същият Южен кръст, който инженерът поздрави преди няколко дни от върха на планината Франклин.
	Сайръс Смит наблюдава известно време великолепното съзвездие, което има на върха и основата си две звезди от първа величина, наляво — една от втора, и вдясно — една звезда от трета величина.
	После, след като помисли, попита:
	— Хърбърт, днес не сме ли 15 април?
	— Да, господин Сайръс — отвърна Хърбърт.
	— Тогава, ако не се лъжа, утрешният ден е един от четирите дни през годината, когато истинското време съвпада със средното време, с други думи, момчето ми, утре слънцето ще мине над меридиана само с няколко секунди разлика, точно когато часовниците показват обед. И тъй ако времето е хубаво, мисля, че ще мога да определя с много малка разлика на каква дължина се намира островът.
	— Без уреди ли, без секстант? — попита Джедеон Спилет.
	— Да — продължи инженерът, — и понеже нощта е ясна, ще се опитам да определя тая вечер на каква ширина се намираме, като пресметна височината на Южния кръст, т.е. на Южния полюс над хоризонта. Разберете, приятели, че преди да вземем сериозни мерки за нашето обзавеждане, не е достатъчно да сме установили, че тая земя е остров, а трябва по възможност да ни е известно на какво разстояние се намира тя от американския континент, от Австралия или от по-главните тихоокеански архипелази.
	— Наистина — съгласи се дописникът, — вместо да строим къща, може да е по-добре да построим кораб, ако случайно се намираме само на стотина мили от някой населен бряг.
	Ако инженерът имаше секстант, уред, който позволява да се измери с голяма точност ъгловото разстояние на предметите по отражение, изчислението нямаше да представлява никаква трудност. Вечерта по височината на полюса, сутринта по преминаването на слънцето над меридиана той можеше да определи координатите на острова. Но липсата на тоя уред трябваше да се преодолее по някакъв начин.
	И Сайръс Смит влезе в Комините. На светлината на огнището той издяла две плоски линийки и съедини краищата им така, че да се получи нещо като пергел, който да може да се разтваря и да се прибира. Съедини ги със здрав трън от акация, която се намираше в сухите дърва за горене.
	В тоя миг наблюдателят виждаше Южния кръст в обратно положение — звездата Алфа, най-близка до Южния полюс, беше в основата му.
	Това съзвездие не е така близко до Южния полюс, както Полярната звезда до Северния. Звездата Алфа е на около двадесет и седем градуса от него, но Сайръс Смит знаеше това и щеше да го има предвид. Той се погрижи да я проследи при минаването й над долния меридиан, което щеше да улесни наблюденията му.
	Сайръс Смит отправи единия край на дървения си пергел към звездата Алфа, също както би работил с ъгломер, и отворът между тези две пръчици му даде ъгловото разстояние, което делеше Алфа от хоризонта. За да запази получения ъгъл, той закова с тръни двете дъсчици на уреда си на една трета дъсчица, така че те не можеха вече да се движат.
	Оставиха изчисленията за другия ден и в десет часа всички спяха дълбок сън.


>>	Глава XIV
#	Ширината на острова. Излет на север. Поле от стриди. Кроежи за бъдещето. Преминаването на слънцето над меридиана. Координатите на остров Линкълн

	На другия ден, 16 април — неделя и Великден, — преселниците излязоха още призори от Комините и изпраха бельото и почистиха дрехите си. Инженерът смяташе да направи сапун веднага щом си набавят най-необходимите материали за това, сода или поташ*, лой или масло. А важният въпрос за нови дрехи щеше да бъде разгледан, когато му дойдеше времето. Във всеки случай дрехите им щяха да изтраят прекрасно още шест месеца, защото бяха здрави и можеха да издържат на тежкия ръчен труд. Но всичко щеше да зависи от положението на острова спрямо другите населени земи. А то щеше да се определи още същия ден, ако времето позволеше.
	[* Поташ (рус.) — Хим. Калиев карбонат, който се съдържа в дървената пепел и се използва в стъкларската, бояджийската и други индустрии, и за производство на калиеви съединения.]
	Слънцето изгря над ясен хоризонт и предвестяваше прекрасен ден, един от ония чудни есенни дни, които сякаш са последно сбогом с топлото време.
	Сайръс Смит взе уреда, който си беше направил вечерта и чиито две раздалечени дъсчици показваха ъгловото разстояние между звездата Алфа и хоризонта. Той измери много точно големината на този ъгъл върху една окръжност, която раздели на триста и шестдесет равни части. Ъгълът беше десет градуса. Като прибави двадесетте и седем градуса, които делят Алфа от Южния полюс, общото ъглово разстояние между полюса и хоризонта стана тридесет и седем градуса. И Сайръс Смит дойде до заключението, че остров Линкълн се намира на тридесет и седем градуса южна ширина, или като се вземе една разлика от пет градуса поради несъвършенството на измерванията, островът навярно се намираше между тридесет и петия и четиридесетия паралел.
	Оставаше да се определи и дължината, за да се получат координатите на острова. Инженерът смяташе да направи това изчисление още същия ден на обед, с други думи, когато слънцето щеше да мине над меридиана.
	Решиха този неделен ден да направят една разходка или по-скоро да проучат оная част на острова, която се намираше между северния край на езерото и залив Акула, и ако имаха време, да продължат проучването на северния склон на нос Южна челюст.
	В осем и половина сутринта тръгнаха по брега на протока. На отсрещната страна, на островчето Спасение, много птици се разхождаха важно. Бяха гмурци от рода на пингвините, които се разпознават много лесно по неприятното си крякане, което напомня магарешки рев. Пенкроф ги разглеждаше само от готварска гледна точка и остана доста доволен, когато узна, че месото им, макар и черно, е много вкусно.
	По пясъка пълзяха и едри земноводни, тюлени изглежда, които навярно бяха избрали островчето за почивка. Тия животни не можеха да се разглеждат от готварска гледна точка, защото тлъстото им месо е отвратително. Но Сайръс Смит ги наблюдаваше внимателно, без да казва защо, и съобщи на другарите си, че в най-скоро време ще отидат на островчето.
	Най-полезното беше едно безкрайно поле със стриди, открито по време на отлива, което Наб показа на другарите си близо на четири мили от Комините.
	Над този жалък бряг прелитаха някои и други морски птици — гларуси, грамадни албатроси, както и диви патици, които с пълно право раздразниха апетита на Пенкроф. Той се опита да ги свали със стрели, но напразно, защото те въобще не кацаха и трябваше да ги улучи, когато летят.
	Това накара моряка да повтори на инженера:
	— Виждате ли, господин Сайръс, докато си нямаме една-две ловджийски пушки, все ще ни липсва оръжие.
	— Разбира се, Пенкроф — отвърна дописникът, — но това зависи само от вас! Намерете ни желязо за цевите, стомана за спусъка, селитра, въглен и сяра за барута, живак и азотна киселина за капсулите и накрая олово за патроните и Сайръс ще ни направи прекрасни пушки.
	— О! — обади се инженерът. — Сигурно ще намерим всички тия неща на острова, но едно огнестрелно оръжие е тънка работа и изисква много точни инструменти. Все пак ще видим по-късно.
	— Защо ни трябваше — затюхка се Пенкроф. — Защо ни трябваше да изхвърляме от коша всичкото оръжие, което бяхме взели със себе си, та чак и джобните си ножчета!
	— Ако не ги бяхме изхвърлили, Пенкроф, нас балонът щеше да ни изхвърли вдън морето! — възрази Хърбърт.
	— Истина е това, момчето ми! — отвърна морякът.
	После друго му мина през ума.
	— Мисля си — добави той — как ли са се стъписали Джонатан Форстър и другарите му, когато на другата сутрин са видели, че на площада няма нищо и че балонът е отлетял!
	— Хич не искам и да зная какво са си помислили! — каза дописникът.
	— Но на мене най-напред ми дойде тая мисъл в главата! — заяви самодоволно Пенкроф.
	— Прекрасна мисъл, Пенкроф — отвърна засмян Джедеон Спилет, — тя ни докара тука.
	— Предпочитам да бъда тук, отколкото в ръцете на южняците — извика морякът, — още повече, че господин Сайръс се съгласи да ни придружи!
	— И аз, да си призная, съм на същото мнение! — отвърна дописникът. — Че какво ни липсва тук! Нищо!
	— Или по-скоро… всичко! — добави Пенкроф, който щеше да се пръсне от смях, а широките му рамене се тресяха. — Но все някой ден ще намерим начин да се измъкнем!
	— И по-скоро може би, отколкото предполагате, приятели — намеси се тогава инженерът, — стига остров Линкълн да не е много далеч от някой населен архипелаг или континент. Най-много след час ще знаем вече това. Нямам карта на Тихия океан, но помня много ясно южната му част. Според ширината, която получих вчера, остров Линкълн се намира на един паралел с Нова Зеландия на запад и с чилийското крайбрежие на изток. Но разстоянието между тия две земи е най-малко шест хиляди мили. Остава значи да определим на коя точка в тая грамадна морска шир се намира нашият остров и след малко дължината ще ни покаже това в доста голяма точност, предполагам.
	— Нали архипелагът Помоту е най-близо до нас по ширина? — попита Хърбърт.
	— Да — отвърна инженерът, — но от него ни делят повече от хиляда и двеста мили.
	— А там? — попита Наб, който следеше извънредно внимателно разговора, и посочи с ръка на юг.
	— Там, нищо — отвърна Пенкроф.
	— Нищо наистина — добави инженерът.
	— Е, Сайръс — попита дописникът, — ако остров Линкълн се намира на двеста-триста мили от Нова Зеландия или Чили?…
	— Тогава — отвърна инженерът, — вместо да строим къща, ще построим кораб и бай Пенкроф ще се наеме да ни изведе…
	— Разбира се, господин Сайръс — прекъсна го морякът, — готов съм да ви стана капитан… веднага щом намерите начин да построите кораб, достатъчно здрав, за да плава по море.
	Наблюдателите се намираха тогава на шест мили от Комините, близо до ония дюни, където откриха инженера след тайнственото му спасяване. Спряха на това място и приготвиха всичко за обед, защото беше единадесет и половина.
	Докато траяха тия приготовления, Сайръс Смит подреди всичко за астрономическите си наблюдения. Той избра на брега едно много чисто място, напълно изравнено от отлива. Нямаше значение дали дългата шест стъпки пръчка, която забиха в пясъка, се издигаше отвесно. Напротив, инженерът даже я наклони малко на юг, с други думи, на противоположната страна на слънцето, тъй като не бива да забравяме, че преселниците на остров Линкълн виждаха лъчезарното светило да описва дневния си път над северния хоризонт, а не над южния, по простата причина, че островът им се намираше в Южното полукълбо.
	Когато сянката достигнеше най-малката си дължина, щеше да бъде точно обед и достатъчно беше да се проследи нейният край, за да се забележи кога, след като е намалявала постепенно, тя щеше пак да започне да се удължава. С наклоняването на пръчицата към срещуположната страна на слънцето Сайръс Смит удължаваше сянката й и така нейните изменения можеха да се установят по-лесно.
	Когато видя, че е вече време, Сайръс Смит коленичи на пясъка и започна да отбелязва с малки колчета, които забиваше в пясъка, последователното намаление на сянката.
	Дописникът с хронометър в ръка беше готов да отбележи часа, щом сянката стигнеше най-малката си дължина. Освен това Сайръс Смит извършваше наблюдението си на 16 април, ден, в който истинското и средното време се смесват, а часовникът на Джедеон Спилет показваше точно истинския час във Вашингтон, което щеше да опрости изчисленията.
	Сянката на пръчката намаляваше постепенно и когато на Сайръс Смит му се стори, че тя започна да се увеличава, той попита:
	— Колко е часът?
	— Пет и една минута — отвърна веднага Джедеон Спилет. Ясно беше, че при закръгляне на цифрите между вашингтонския меридиан и меридиана на остров Линкълн имаше една разлика от пет часа, с други думи, на остров Линкълн беше обед, когато във Вашингтон беше вече пет часът вечерта. А при своето видимо движение около земята слънцето изминава един градус за четири минути или петнадесет градуса на час. Петнадесет градуса на час. Петнадесет градуса, умножени по пет часа, даваха седемдесет и пет градуса.
	А понеже Вашингтон е на седемдесет и седем градуса от Гринуичкия меридиан, следваше, че островът се намира на седемдесет и седем градуса, като се прибавят още седемдесет и пет градуса на запад от Гринуичкия меридиан, или, с други думи, на сто петдесет и два градуса западна дължина.
	Сайръс Смит с увереност заяви, че остров Линкълн се намира между тридесет и петия и тридесет и седмия паралел и между сто и петдесетия и сто петдесет и петия меридиан на запад от Гринуичкия меридиан.
	Възможното отклонение, което той приписваше на грешките при наблюдението, при шестдесет мили на градус можеше да даде една разлика от триста мили дължина или ширина при точно изчисление.
	Но тази разлика не можеше да повлияе на решението, което преселниците трябваше да вземат. Явно беше, че остров Линкълн се намираше толкова далече от който и да било континент или архипелаг, че не можеше да се излагат на опасността да преминават това разстояние с обикновена слаба лодка.
	И действително според местоположението си той беше най-малко на хиляда и двеста мили от Таити и от островите на архипелага Помоту, на повече от хиляда и осемстотин мили от Нова Зеландия, на повече от четири хиляди и петстотин мили от американския бряг!
	И когато Сайръс Смит напрегна паметта си, не можа да си спомни по никой начин нито един остров в тая част на Тихия океан, който да има местоположението на остров Линкълн.


>>	Глава XV
#	На всяка цена ще се зимува. Въпросът за металите. Изследване на островчето Спасение. Лов на тюлени. Залавянето на една ехидна. Кула. Какво се нарича „по каталански“. Получаване на желязо. Как се получава стомана

	Предния ден, след като обядваха, преселниците бяха стигнали до крайната точка на нос Челюст, близо на седем мили от Комините. Там завършваше дългата редица дюни и почвата ставаше вулканична. Като стигнаха тая точка, преселниците се върнаха обратно и привечер се прибраха в Комините, но не заспаха, преди да разрешат окончателно въпроса, да се гласят ли да напуснат остров Линкълн, или не.
	Много бяха тия хиляда и двеста мили, които деляха острова от архипелага Помоту. Не можеха да изминат това разстояние с лодка, особено сега, когато наближаваше зимата. Пенкроф беше заявил изрично това. Да се построи една обикновена лодка, дори при наличността на необходимите сечива, беше трудна работа, а преселниците нямаха сечива и трябваше да направят най-напред чукове, брадви, тесли, триони, сведели, рендета и пр., а за това беше необходимо известно време. И решиха да зимуват на остров Линкълн и да потърсят по-удобно жилище от Комините, за да прекарат там зимните месеци.
	Преди всичко трябваше да използват желязната руда — инженерът беше забелязал няколко залежа в северозападната част на острова — и да превърнат тая руда в желязо или стомана.
	Тя беше от оная окислена руда, която се среща в сбити, тъмносиви пластове, дава черен прах, кристализиран в правилни осмоъгълници, образува естествения магнит и служи за получаване на първокачествено европейско желязо, което е в такова голямо изобилие в Швеция и Норвегия. Недалеч от рудата се намираха залежи каменни въглища, използвани вече от преселниците. Оттам голямото удобство при преработването на рудата, тъй като и двете необходими неща за производството се намираха наблизо. Това обстоятелство е и причина за голямото производство на Англия, където въглищата служат за добиване на метала, изкъртен заедно с тях от една и съща почва.
	— Е, господин Сайръс — му каза Пенкроф, — сега желязна руда ли ще преработваме?
	— Да, приятелю — отвърна инженерът, — и ако нямате нищо против, ще започнем на островчето с лов на тюлени.
	— С лов на тюлени ли? — възкликна морякът, като се обърна към Джедеон Спилет. — И тюлени ли трябва за получаване на желязо?
	— Щом Сайръс казва! — отвърна дописникът.
	Но инженерът беше излязъл вече от Комините и Пенкроф се приготви за лов на тюлени, без да получи друго обяснение.
	Скоро Сайръс Смит, Хърбърт, Джедеон Спилет, Наб и морякът се събраха на брега, там, където протокът можеше да се преброди при отлив. Сега отливът беше най-голям и ловците преминаха протока, като се измокриха само до колене.
	Сайръс Смит стъпваше за пръв път на островчето, а другарите му за втори път — нали там ги изхвърли най-напред балонът.
	Към края на островчето се виждаха грамадни черни точки, които плуваха на повърхността, сякаш плаващи скали.
	Това бяха земноводните, които те искаха да уловят. Трябваше да ги причакат на брега, защото с тесните си опашки, с гладката си и прилепнала козина, с вретеновидните си тела тия тюлени бяха превъзходни плувци и човек мъчно можеше да се справи с тях в морето, а на сухо късите им перести крака им дават възможност само да се движат едва-едва.
	Пенкроф знаеше привичките на тия земноводни и посъветва да ги изчакат да се излегнат върху пясъка на припек, където скоро щяха да потънат в дълбок сън. Тогава щяха да ги заобиколят така, че да пресекат пътя им, а после да ги ударят по ноздрите.
	И ловците се прикриха зад крайбрежните скали и зачакаха мълчаливо.
	Измина цял час, докато тюлените се проснаха на пясъка. Бяха шест. Тогава Пенкроф и Хърбърт се откъснаха от скалите, за да заобиколят носа на островчето, да излязат насреща им откъм морето и да им пресекат пътя. В това време Сайръс Смит, Джедеон Спилет и Наб пълзяха край скалите и се промъкнаха към бъдещото полесражение.
	Изведнъж изникна високият ръст на моряка. Пенкроф нададе вик. Инженерът и двамата му другари се спуснаха бързо между тюлените и морето. Две от тия животни, ударени здравата, лежаха мъртви на пясъка, но другите успяха да се дотътрят до морето и да отплуват.
	— Ето необходимите тюлени, господин Сайръс! — каза морякът, като пристъпи към инженера.
	— Добре — отговори Сайръс Смит. — Ще си направим от тях ковашки мехове!
	— Ковашки мехове ли! — зачуди се Пенкроф. — Ех, това се казва честити тюлени!
	И действително необходим беше мях за преработване на рудата и инженерът смяташе да го направи от кожата на тия земноводни.
	Морякът и негърът одраха ловко земноводните и след три часа Сайръс Смит разполагаше с две тюленови кожи, които смяташе да използва така, без никакво щавене.
	Преселниците трябваше да почакат морето да се отдръпне, минаха протока и се прибраха в Комините.
	Не беше лека работа да обтегнат кожите на дървени рамки така, че да останат изпънати, и да ги зашият с треви, за да издишат колкото се може по-малко. Трябваше да се залавят на няколко пъти. Сайръс Смит имаше на разположение само две стоманени остриета от гердана на Топ, но беше толкова сръчен, а и неговите другари му помагаха така умело, че след три дни съоръженията на малката колония се увеличиха с един мях, определен да вкарва въздух в рудата, когато тя бъде подложена на висока температура.
	„Металургичният период“, както го нарече дописникът в записките си, започна на 20 април рано сутринта.
	Тръгнаха към Якамарската гора, пресякоха я косо от югоизток на северозапад през най-непроходимата й част. Трябваше да си пробиват път, който впоследствие щеше да бъде най-прекият от възвишение Обзор до планината Франклин.
	Топ, зает предимно с животните, тичаше през треви и шубраци и дигаше какъвто дивеч му попадне. Хърбърт и Джедеон Спилет убиха със стрели две кенгура и едно животно, което приличаше много на таралеж или на мравояд: на таралеж, защото се свиваше на топка и имаше бодли, а на мравояд, защото имаше остри нокти, дълга и тясна муцуна, която завършваше с клюн, и еластичен език с дребни бодли, за да може да задържа насекомите.
	— А като го сложим в гърнето, на какво ще прилича? — запита простичко Пенкроф.
	— На вкусно парче говеждо — отвърна Хърбърт.
	— Какво по-хубаво от това — заяви морякът.
	По пътя забелязаха няколко глигана, които въобще не търсеха да нападнат преселниците, и нямаше изгледи да срещнат опасни хищници, когато на Джедеон Спилет му се стори, че вижда в един гъст храст на няколко крачки от себе си, сред долните клони на едно дърво, някакво животно, което взе за мечка, и започна да го рисува най-спокойно. За голямо щастие на Джедеон Спилет въпросното животно не беше от опасната порода на дланоходните. То беше чисто и просто кула, по-известно под името ленивец, голямо колкото куче, с остра и мръсна наглед козина и с много здрави нокти, което му позволяваше да се катери по дърветата и да се храни там с листа.
	В пет часа вечерта Сайръс Смит даде знак да спрат. Те бяха излезли от гората и се намираха в полите на грамадните разклонения, които подпират планината Франклин на изток. На няколкостотин крачки течеше Червена река, с една дума, прясната вода не беше далеч.
	Нагласиха се веднага за пренощуване. След час край гората, сред дърветата, една колибка от преплетени клони и лиани, измазана с глина, ги подканваше приветливо.
	На другия ден, 21 април, Сайръс Смит, придружен от Хърбърт, тръгна да търси отдавна наслоените пластове, където беше намерил вече парче руда. Той откри един залеж на повърхността на земята почти до самите извори на реката, в подножието на успоредната основа на едно от североизточните разклонения. Тази руда, твърде богата с желязо, увита в разтопяемо неметално вещество, беше много подходяща за откисляването, на което искаше да я подложи инженерът, с други думи — за каталанската система, но опростена така, както я прилагат в Корсика.
	Събраха лесно въглища и руда, и то на самата земна повърхност. Раздробиха предварително рудата на дребни късчета и премахнаха с ръце нечистотиите по нея. После наредиха въглищата и рудата накуп в последователни пластове, както постъпва въглищарят, който иска да получи дървени въглища.
	Нагласиха при купчината руда меха от тюленовите кожи с приготвена в грънчарницата тръбичка от огнеупорна пръст на края. Раздвижен от механизъм от дървени дръжки, рамки, въжета от треви и тежести, той даде силна струя въздух в купчината, повиши температурата и подпомогна химичния процес, който трябваше да даде чисто желязо.
	Работата беше тежка. Изискваше се крайно търпение, крайна ловкост от страна на преселниците, за да я изведат на добър край. Но в края на краищата всичко мина добре и окончателният резултат беше шуплива буца желязо, която трябваше да се удря и чука, с една дума, да се кове, за да се отделят разтопените нечистотии. А случайните ковачи нямаха никакъв чук. Но в края на краищата те бяха изпаднали в положението, в което се е намирал първият леяр, и постъпиха, както навярно той е постъпил.
	Първата буца, закрепена на дървена дръжка, стана чукът, с който изковаха върху гранитната наковалня втората буца, и накрая се сдобиха с груб, но годен за употреба метал.
	Най-после, на 25 април, след много усилия и много труд бяха изковани няколко железни пръчки, които се превръщаха постепенно в сечива, в маши, клещи, търнокопи, мотики и др., за които Наб и Пенкроф заявиха, че са същински скъпоценности.
	Но тоя метал не можеше да послужи особено много като чисто желязо, а като стомана.
	Те загряха желязото, размесено с въглища на прах, в една ямичка, издълбана в огнеупорна пръст. После изчукаха същата стомана, която можеше да се кове и изстинала, и топла. Умело направлявани, Наб и Пенкроф изработиха брадви и ги закалиха много добре, като ги нажежиха до зачервяване и веднага потопиха в студена вода.
	Изработиха и други, груби, разбира се, сечива, като железа за рендета, брадви, брадвички, стоманени листове, които щяха да се превърнат в мотики, в лопати, търнокопи, чукове, гвоздеи, ножици, триони и т.н.
	Най-после, на 5 май, след като първият металургичен период привърши, ковачите се прибраха в Комините и навярно новите занятия скоро щяха да им придадат ново предназначение.


>>	Глава XVI
#	Жилищният въпрос пак се повдига. Мечтите на Пенкроф. Проучване на север от езерото. Северният край на възвишението. Краят на езерото. Безпокойството на Топ. Топ плува. Подводна борба. Дугонгът

	Настъпи 6 май, ден, който съвпада с 6 ноември на Северното полукълбо. От няколко дни небето ставаше все по-мрачно и трябваше да се вземат някои мерки за през зимата. Все пак температурата не беше спаднала още чувствително и един стоградусов термометър, пренесен на остров Линкълн, би показал средно по десет до двадесет градуса над нулата. Тая средна температура не би трябвало да изненадва, тъй като остров Линкълн, разположен навярно между тридесет и петия и четиридесетия паралел в Южното полукълбо, трябваше да се намира при климатичните условия на Гърция и на Сицилия в Северното полукълбо. Но както в Гърция и в Сицилия настъпват страшните студове и има сняг и лед, тъй и на остров Линкълн навярно температурата щеше да спадне през най-тежките зимни дни и редно беше да се предвардят от студа.
	Пенкроф, разбира се, имаше известна слабост към жилището, което той самият беше открил; но лесно се убеди, че трябва да търсят друго. Морето нахлу вече веднъж в Комините, помним при какви обстоятелства, и не биваше да се излагат пак на такива неприятности.
	— Намираме се в тая част на Тихия океан, където често се навъртат малайски пирати… — подхвърли Смит.
	— Как? — попита Хърбърт. — На такова разстояние от каквато и да било суша ли?
	— Да, момчето ми — отвърна инженерът. — Тия пирати са едновременно и смели моряци, и страшни злодеи и трябва да вземем съответните мерки.
	— Тогава, господин Сайръс — отсече морякът, — да си построим къща край езерото. Сега имаме и тухли, и сечива. След като бяхме тухлари, грънчари, леяри и ковачи, защо да не станем зидари, дявол да го вземе!
	— Ех, да можехме да си издълбаем жилище в тая стена, малко по-нависочко, за да бъде непристъпно, хубаво щеше да бъде! Виждам оттук, на лицевата страна към морето, пет-шест стаи…
	— И с прозорци, за да ги осветяват! — каза засмян Хърбърт.
	— И със стълба, за да се изкачваме! — добави Наб.
	— Смеете се — извика морякът, — но защо? Какво невъзможно виждате в предложението ми? Нямаме ли търнокопи и мотики? Мислите ли, че господин Сайръс няма да направи барут, за да разбием стената? Нали, господин Сайръс, ще направите барут, когато ни потрябва?
	Сайръс Смит изслуша възторжения Пенкроф, който развиваше малко фантастичните си планове. Да разбият тоя гранит, даже и с взрив, беше херкулесовски труд и наистина беше жалко, че природата не бе извършила най-тежкото. Но инженерът отговори на моряка само с предложението да разгледат по-внимателно стената, от устието на реката до северния й край.
	Излязоха и я разгледаха най-грижливо на около две мили дължина. Но стената навсякъде беше гладка и равна, никъде по нея не се забелязваше каквато и да било пукнатина.
	Когато свършиха проучването, преселниците се намираха на северния край на стената, където тя завършваше с ония дълги склонове, които се сливаха с брега. От това място до крайната си точка на запад тя образуваше вече някакво възвишение, гъсто струпани камъни, пръст и пясък, преплетени с растения, дръвчета и треви, при един наклон само от четиридесет и пет градуса.
	Сайръс Смит помисли, и то с право, че някъде към тоя край излишните води на езерото се изливат като водопад. И действително необходимо беше излишъкът вода, донесен от Червена река, да се излива някъде. А инженерът не беше открил това някъде по изследваните вече брегове, с други думи, от устието на потока, на запад, до възвишението Обзор.
	Инженерът предложи тогава на другарите си да изкачат възвишението, което наблюдаваха, и да се приберат в Комините по височините, като разгледат северните и източните брегове на езерото.
	На двеста стъпки, сред листака, чудното езеро блестеше на слънчевите лъчи. Местността тук беше прекрасна. Пожълтелите дървета бяха истинска наслада за окото.
	Сайръс Смит и другарите му вървяха предпазливо в тоя непознат за тях край. Лъкове, стрели, тояги с остър железен връх, това беше единственото им оръжие. Обаче не се мярна никакъв хищник и навярно тия зверове населяваха по-скоро гъстите южни гори. Но преселниците се изненадаха неприятно, като видяха Топ да се спира пред една грамадна змия, дълга към четиринадесет-петнадесет стъпки. Наб замахна и я преби с тоягата си.
	Скоро стигнаха устието на Червена река, там, където тя се вливаше в езерото. Преселниците познаха на срещния бряг мястото, където се бяха вече отбивали, когато слязоха от планината Франклин, Сайръс Смит установи, че реката даваше голямо количество вода и излишните води на езерото положително се изливаха някъде. Но трябваше да се открие това „някъде“, тъй като навярно там имаше някой водопад, чиято механична сила вероятно би могла да се използва.
	Преселниците вървяха вече по източния бряг на езерото и скоро щяха да стигнат познатите им места. Инженерът беше крайно зачуден, че нищо не показваше къде се изтичат излишните води. Дописникът и морякът разговаряха с него и той не криеше никак от тях изненадата си.
	В това време Топ, който дотогава беше много спокоен, започна да проявява безпокойство. Умното животно сновеше напред-назад по брега, спираше изведнъж, взираше се във водата с вдигната лапа, сякаш дебнеше някой невидим дивеч. После лаеше ядосано, като че следеше нещо, и млъкваше изведнъж.
	Нито Сайръс Смит, нито другарите му се запитваха в началото какво прави Топ. Но скоро кучето започна да лае толкова често, че инженерът се разтревожи.
	— Какво има, Топ? — попита той.
	Кучето подскочи няколко пъти към господаря си, за да покаже явното си безпокойство, и се спусна пак към брега. После изведнъж се хвърли в езерото.
	— Топ трябва да е подушил някое земноводно — отвърна Хърбърт.
	— Някой алигатор навярно — каза дописникът.
	— Не вярвам — отговори Сайръс Смит. — На такава висока ширина не се срещат алигатори.
	Топ се върна, когато господарят му го повика, и излезе пак на брега. Не го свърташе на едно място. Той скачаше сред високата трева и воден от инстинкта си, сякаш следеше някакво невидимо животно, което се плъзгаше под езерните води край самия бряг. Но водата беше спокойна и гладка като огледало.
	След половин час всички стигнаха югоизточния край на езерото и се намираха пак на самото възвишение Обзор. Тук можеше да се смята, че са завършили обиколката на езерото, а инженерът не беше успял да открие къде и как се изтичат водите.
	— Все пак тия води изтичат отнякъде — повтаряше той — и щом не открихме нищо на повърхността, трябва да са си пробили подземен път в гранитните скали!
	— Но какво значение придавате на това, драги Сайръс? — попита Джедеон Спилет.
	— Доста голямо — отвърна инженерът, — защото ако водите изтичат през гранитната стена, може да открием някоя пещера и лесно ще я превърнем в жилище, като отбием водата.
	И преселниците се канеха да пресекат възвишението и да се приберат в Комините, защото беше пет часът вечерта, когато Топ пак прояви предишното безпокойство. Той лаеше бясно и преди господарят му да успее да го задържи, се хвърли повторно в езерото.
	Всички изтичаха към брега. Кучето беше навлязло вече на двадесетина стъпки и Сайръс Смит го викаше усилено, когато една грамадна глава изплува над водата, която не изглеждаше много дълбока на това място.
	Хърбърт веднага позна към кой вид земноводни принадлежеше тая конична глава с грамадни очи и дълги копринени мустаци.
	— Ламантин! — извика той.
	Не беше ламантин, а друг представител на един вид от рода на китовете, който се нарича дугонг, защото ноздрите му се намират на горната част на муцуната.
	Грамадното животно се беше спуснало към кучето, което напразно се мъчеше да му избяга, като изплува на брега. Неговият господар не можеше да му помогне с нищо и докато Джедеон Спилет и Хърбърт се досетят да опънат лъковете, Топ, сграбчен от дугонга, изчезна под водата.
	Но под водата се водеше борба, необяснима борба, защото Топ явно не можеше да се противи при тези условия — страшна борба, ако се съдеше по разкипялата се повърхнина, с други думи, борба, която можеше да завърши само със смъртта на кучето! Но изведнъж сред кръг пяна се появи Топ и скоро изплува на брега без особени наранявания, спасен като по чудо.
	Сайръс Смит и другарите му гледаха, без да разбират. Още по-необяснимо обстоятелство! Подводната борба сякаш продължаваше. Навярно дугонгът, нападнат от някое силно животно, беше изпуснал кучето и сега се бореше за собствения си живот.
	Но борбата не продължи много. Водите се обагриха с кръв и тялото на дугонга изплава сред ален кръг, който бавно се разсея, и скоро заседна на пясъка, към южния край на езерото.
	Преселниците изтичаха нататък. Дугонгът беше мъртъв.
	Той беше грамадно животно, дълго към петнадесет-шестнадесет стъпки, и навярно тежеше от три до четири хиляди ливри. На врата му зееше рана, нанесена, изглежда, с остро оръжие.
	Какво ли беше това земноводно, което бе довършило с такъв страхотен удар страшния дугонг? Никой не можеше да каже и загрижени от случая, Сайръс Смит и другарите му се прибраха в Комините.


>>	Глава XVII
#	Обиколка на езерото. Пътеводно течение. Намеренията на Сайръс Смит. Лойта на дугонга. Употреба на плочестия пирит. Железен сулфат. Как се прави глицерин. Сапун. Новият водопад

	На следния ден, 7 май, Сайръс Смит и Джедеон Спилет оставиха Наб да приготви закуската и се изкачиха на възвишение Обзор, а Хърбърт и Пенкроф тръгнаха към реката за дърва.
	Инженерът и дописникът стигнаха скоро пясъчния бряг на южния край на езерото, където беше заседнал дугонгът. Ята птици бяха накацали вече на месестия труп и трябваше да ги прогонят с камъни, тъй като Сайръс Смит искаше да запази лойта на дугонга и да я използва за нуждите на колонията. А и месото на животното можеше да бъде прекрасна храна — нали в някои области в Малайзия то се пази само за трапезата на туземните князе.
	В това време други мисли се въртяха в главата на Сайръс Смит. Снощният случай не му излизаше от ума.
	— Е, Сайръс — попита дописникът, — струва ми се, че тия води не будят никакво подозрение?
	— Не, драги Спилет — отвърна инженерът, — и наистина, не зная как да си обясня вчерашния случай!
	— Признавам — продължи Джедеон Спилет, — че раната, нанесена на това земноводно, ако не друго, е поне странна.
	— Да — отговори инженерът, който се беше замислил. — Има нещо, което не мога да разбера. Но можете ли да разберете и вие, драги ми Спилет, как съм бил спасен аз самият, как съм бил изтръгнат от вълните и пренесен сред дюните? Не, нали? И аз предчувствам, че тук се крие някаква тайна, която навярно ще разкрием някой ден. Да наблюдаваме само, но да не изтъкваме пред другарите си тия чудни обстоятелства. Нека пазим забелязаното за себе си и да си гледаме работата.
	Знаем, че Сайръс Смит още не беше открил къде изтичаха излишните води на езерото, но тъй като нямаше никакви признаци то да е преливало някога, те положително изтичаха отнякъде. И Сайръс Смит забеляза едно доста силно течение, което се чувстваше на това място. Хвърли няколко тресчици и те се понесоха на юг. Той тръгна по течението и като вървеше по брега, стигна южния край на езерото.
	Тук водата спадаше, сякаш изведнъж изчезваше в някаква почвена пукнатина.
	Сайръс Смит се ослуша, прилепи ухо край водата и чу много ясно бученето на подземен водопад.
	Инженерът отсече един дълъг клон, изчисти го от листата, потопи го в самия ъгъл, където се сливаха двата бряга, и установи, че там има широка дупка, само на една стъпка под водната повърхнина. През тая дупка, която напразно бяха търсили толкова време, изтичаха водите на езерото.
	— Сега няма вече никакво съмнение — повтори Сайръс Смит, — водата изтича през тая дупка и аз ще я изкарам наяве.
	— Как? — попита Джедеон Спилет.
	— Като сниша с три стъпки повърхността на езерото.
	— А как ще снишите повърхността?
	— Ще пробия по-широк път за изтичане на водата.
	— Но брегът е гранит! — забеляза дописникът.
	— Какво от това — отвърна Сайръс Смит. — Ще дигна гранита във въздуха и водите с изтичането си ще спаднат и ще открият дупката.
	— И като падат на брега, ще образуват водопад — добави дописникът.
	— А ние ще използваме водопада! — каза Сайръс Смит. — Елате, елате!
	И инженерът повлече другаря си, чието доверие в Сайръс Смит беше толкова голямо, че той не се съмняваше в успеха на начинанието.
	Когато Сайръс Смит и дописникът се прибраха в Комините, Хърбърт и Пенкроф разтоварваха дърва.
	— Дърварите скоро ще свършат, господин Сайръс — каза засмян морякът, — а потрябват ли ви зидари…
	— Зидари не, но химици — отвърна инженерът.
	— Да — добави дописникът, — ще дигнем острова във въздуха…
	— Ще дигнете острова във въздуха ли! — ахна морякът.
	— Поне отчасти! — обясни Джедеон Спилет.
	— Слушайте, приятели — започна инженерът.
	И им съобщи последиците от своите наблюдения.
	Излишно е да споменаваме с какъв възторг посрещнаха това намерение всички, а особено Пенкроф. Да употребиш изключителни средства, да разбиеш гранита, да направиш водопад, ето какво прилягаше на моряка! И той щеше да стане химик, както би станал зидар или чизмар, щом инженерът имаше нужда от химици. Би станал всичко, каквото пожелаят, дори „учител по вежливост или по танци“, стига да станеше някой път нужда от такъв учител, каза той на Наб.
	Наб и Пенкроф бяха натоварени да отделят най-напред лойта на дугонга и да запазят месото, което щяха да използват за храна. Те тръгнаха веднага, без и да искат повече обяснения. Имаха пълно доверие в инженера.
	Малко след тях Сайръс Смит, Хърбърт и Джедеон Спилет, понесли носилката, тръгнаха покрай реката към каменовъгления залеж, където имаше много от оня плочест пирит, който се среща в най-новите преходни пластове и от който Сайръс Смит беше донесъл вече едно парче.
	Целия ден пренасяха пирит в Комините. Вечерта имаха вече няколко тона.
	На следния ден, 8 май, инженерът пристъпи към работа. Тоя плочест пирит се състоеше предимно от въглерод, силиций, алуминиев окис и железен сулфид — последният в много голямо количество — и ставаше въпрос да се отдели железният сулфид и да се превърне колкото се може по-бързо в сулфат. След това от сулфата щяха да получат сярна киселина.
	Всъщност това беше и целта. Сярната киселина е един от най-употребяваните химикали и промишленото развитие на една страна може да се определи по количеството сярна киселина, което тя изразходва. По-късно тая киселина щеше да бъде много полезна на преселниците за правене на свещи, щавене на кожи и т.н., но сега тя имаше друго предназначение.
	Сайръс Смит избра едно място зад Комините и го изравни грижливо. Поставиха там куп клони и цепеници, а отгоре наредиха пиритни плочи, прилепени една о друга. После посипаха отгоре тънък пласт пирит, предварително раздробен на парчета колкото орехи.
	След това запалиха дървата, огънят нажежи плочите, които се запалиха, понеже съдържаха въглерод и сяра. Тогава добавиха нови пластове счукан пирит, така че да се образува голяма купчина, посипаха я отвън с пръст и трева, след като оставиха няколко отдушника, както се овъглява куп дърва, за да се получат въглища.
	После оставиха процесът да се извърши сам, а бяха необходими поне десет-дванадесет дни.
	Наб и Пенкроф бяха отделили лойта на дугонга и я бяха прибрали в големи пръстени делви. Трябваше да превърнат тая лой в сапун, за да отделят една от съставните й части — глицерина. За тая цел беше достатъчно да я преработят със сода или с вар. На брега имаше в изобилие морски растения, фикоиди, саликорни и разни други водорасли, които образуват варека и гоемона. И тъй събраха много от тия растения, най-напред ги изсушиха, а после ги изгориха в открити ями. Поддържаха горенето на тия растения няколко дни, така че да се дигне достатъчно висока температура, която да разтопи пепелта, и накрая получиха сбита сива маса, отдавна известна под името „естествена сода“.
	След това инженерът разложи лойта със сода и получи разтворим сапун и неутралното вещество глицерин.
	Но това не беше всичко. Предвид на бъдещите нужди на Сайръс Смит му беше необходимо и друго вещество, калиев нитрат, по-известно под името азотна сол или селитра.
	За голямо щастие тоя път природата му достави селитра, която той трябваше само да събере. Хърбърт откри един залеж в северната част на острова, в полите на планината Франклин, и оставаше само да пречистят тая сол.
	Когато купчината пирит изгоря напълно, получените вещества — железен сулфат, алуминиев сулфат, силиций и останките от въглища и пепел — поставиха в едно корито, пълно с вода. Разбъркаха сместа, оставиха я да се утаи, после я преляха и получиха бистра течност, разтвор от железен сулфат и алуминиев сулфат — другите вещества останаха на дъното, тъй като бяха неразтворими. Накрая част от течността се изпари, кристалчетата железен сулфат се утаиха, а останалата течност, която не се беше изпарила и съдържаше алуминиев сулфат, отделиха настрана.
	Сайръс Смит имаше вече на разположение доста голям брой кристалчета железен сулфат, от които трябваше да получи сярна киселина.
	В индустрията инсталациите за получаване на сярна киселина са много скъпи. И действително необходими са грамадни заводи, нарочни съоръжения, платинени уреди, оловни камери, които киселината не може да разяде и където тя се получава, и т.н. Инженерът не разполагаше с такива съоръжения, но знаеше, че в Бохемия произвеждат дори с един градус по-гъста сярна киселина по по-обикновен начин. Така се получава киселината, известна под името нордхаузенова киселина.
	За да получи сярна киселина, на Сайръс Смит му оставаше само едно: да нагрее в затворено гърне кристалите железен сулфат така, че сярната киселина да се изпари, а после парите чрез сгъстяване да дадат киселината.
	За какво му беше нужна тая киселина? Чисто и просто, за да получи азотна киселина, а това беше лесно, защото селитрата, разтворена в сярна киселина, му даде чрез дестилация азотна киселина.
	Той взе азотната киселина, смеси я с глицерин, предварително сгъстен чрез изпаряване над водни пари, и получи, без да има даже нужда от охлаждане, няколко пинти мазна жълтеникава течност.
	Сайръс Смит извърши смесването сам, настрани, далеч от Комините, защото имаше опасност от взрив, и като донесе на приятелите си малко от течността, каза им само:
	— Ето нитроглицерин!
	И действително това беше страшната течност, чиято взривна сила е може би десет пъти по-голяма от силата на обикновения барут и която е причинила вече толкова нещастия! Все пак откакто се намери начин да я превръщат в динамит, с други думи, да я смесват с твърдо вещество, глина или захар, достатъчно шупливо, за да я задържи, опасната течност може да се използва по-безопасно. Но динамитът не беше още известен по времето, когато преселниците работеха на остров Линкълн.
	— И с тая течност ли ще дигнем във въздуха скалите? — попита с доста голямо недоверие Пенкроф.
	— Да, приятелю — отвърна инженерът. — И нитроглицеринът ще действа с по-голяма сила, защото гранитът е извънредно твърд и ще окаже по-голяма съпротива при взрива.
	— И кога ще видим това, господин Сайръс?
	— Утре, след като издълбаем дупка за взрива — отвърна инженерът.
	На следния ден, 21 май, още призори взривачите отидоха край заливчето, образувано от източния бряг на езерото Грант, само на петстотин крачки от крайбрежието. На това място възвишението беше по-ниско от водите, които бяха задържани в езерото само от една гранитна преграда. Явно беше, че като се разбие преградата, водата щеше да потече през излаза, щеше да образува поток, който щеше да се спусне по наклона на възвишението и да се понесе към морето.
	Направляван от инженера, Пенкроф, грабнал търнокоп, който той въртеше здраво и умело, залегна да копае гранита откъм външната му страна. Ямата, която копаеше, започваше на един хребет, водоравен на брега, и трябваше да се издълбае косо, така че да стигне до една точка, чувствително по-ниска от повърхността на езерото. Пенкроф, сменян от Наб, се справи толкова добре, че към четири часа дупката за взрива беше готова.
	Оставаше въпросът с възпламеняването на избухливото вещество. Обикновено нитроглицеринът се възпламенява с капсули от гърмящ живак, който, като избухне, причинява взрива.
	Но Сайръс Смит знаеше, че нитроглицеринът има свойството да избухва при сътресение. Смит намисли да окачи на една подпора над дупката с взрив буца желязо, тежко няколко ливри, вързано за въже от треви. Завързаха края на друго дълго въже, предварително намазано със сяра, в средата на първото, а другият му край се влачеше по земята на няколко стъпки от дупката с взрив. Когато го запалят, второто въже щеше да гори, докато стигне до първото, то щеше да се запали и да се скъса и желязната буца щеше да падне върху нитроглицерина.
	Нагласиха това приспособление. После инженерът отпрати другарите си, напълни дупката с взрив така, че нитроглицеринът стигаше догоре, и разля няколко капки върху гранита под увисналото вече желязо.
	После Сайръс Смит взе другия край на намазаното със сяра въже, запали го и се прибра при другарите си в Комините.
	Въжето трябваше да гори двадесет и пет минути и наистина след двадесет и пет минути се разнесе страшен взрив, който не би могъл да се опише. Сякаш целият остров се разтърси из основи. Безброй камъни полетяха из въздуха, като че изригваше вулкан. Сътресението от изместения въздух беше толкова голямо, че скалите на Комините се разклатиха. Преселниците, макар и на повече от две мили от мястото на взрива, бяха повалени на земята.
	Те станаха, качиха се на възвишението и изтичаха към мястото, където брегът на езерото трябваше да се пръсне от взрива.
	Трикратно ура се изтръгна от гърдите им! На гранитната преграда зееше широка пукнатина! Буен поток течеше там, спускаше се пенливо по възвишението до края му и падаше на морския бряг от повече от триста стъпки височина!


>>	Глава XVIII
#	Пенкроф не се съмнява вече в нищо. Старият път на водите. Подземен проход. Пътят през гранита. Топ изчезва. Средната пещера. Долният кладенец. Тайна. С търнокопа. Завръщането

	Сайръс Смит беше постигнал своята цел. Но верен на навика си, той стоеше неподвижен, със стиснати устни, с втренчен поглед, без да проявява никакво задоволство. Хърбърт беше във възторг. Наб скачаше от радост. Пенкроф клатеше голямата си глава и мърмореше:
	— Добре я кара нашият инженер!
	И наистина нитроглицеринът беше развил грамадна сила. Отворът беше толкова широк, че сега от езерото изтичаше тройно повече вода отпреди. И затова в най-скоро време след взрива то трябваше да спадне поне с две стъпки.
	— Не бихте ли могли да употребите нитроглицерина за пълнене на пушки? — попита морякът.
	— Не, Пенкроф, защото той е много разрушително вещество. Но лесно е да се направи пироксилин или даже обикновен барут, тъй като имаме азотна киселина, селитра, сяра и въглища. За нещастие нямаме пушки.
	— О, господин Сайръс! — възрази морякът. — С малко добра воля!…
	Пенкроф положително беше зачеркнал думата „невъзможно“ от речника на остров Линкълн.
	След няколко минути стигнаха долния край на езерото и един поглед беше достатъчен да установят, че целта бе постигната.
	И наистина на гранитния бряг на езерото, сега вече издигнат над водната повърхност, зееше отдавна търсената дупка. Тясна издатина, оголена от отдръпналата се вода, позволяваше да се стигне дотам. Дупката беше широка около двадесет стъпки и само две стъпки дълбока. Като дупка на уличен канал. Преселниците не можеха да се вмъкнат лесно вътре. Но Наб и Пенкроф грабнаха търнокопите и за по-малко от час я разшириха. Тогава инженерът приближи и видя, че в горния си край стените имат най-много тридесет, тридесет и пет градуса наклон. Значи можеха да се спуснат по тях и стига наклонът да не се увеличаваше, лесно щяха да слязат до самото море. А ако, както беше много вероятно, сред гранита имаше някоя широка пещера, може би щяха да намерят начин да я използват.
	— Е, господин Сайръс, какво ни спира? — запита морякът, обзет от нетърпение да се спусне по-скоро в тесния проход. — Не виждате ли, че Топ тръгна преди нас!
	— Добре — отвърна инженерът. — Но ние имаме нужда от светлина. Наб, отсечи малко борови клони.
	Наб и Хърбърт изтичаха към брега на езерото, засенчен с борове и други вечнозелени дървета, и скоро се върнаха с клони, от които направиха нещо като факли. Запалиха факлите с помощта на кремъка и преселниците със Сайръс Смит начело се спуснаха в мрачния проход, доскоро изпълван от излишните води на езерото.
	Противно на очакванията навътре проходът се разширяваше, така че скоро изследваните можеха да се спускат съвсем изправени. Гранитните стени, изгладени от водата, която бе текла открай време, бяха хлъзгави и трябваше да внимават да не паднат. И преселниците се бяха вързали един за друг с въже, както правят планинарите, когато изкачват стръмни върхове.
	Те бяха малко развълнувани, че се спускат така в тия гранитни дълбини, където беше явно, че за първи път стъпваше човешки крак. Не говореха, а си мислеха и не на един от тях трябва да му е минало през ума, че някой чудовищен октопод или някое исполинско главоного можеше да обитава тия подземни пещери, свързани с морето. И трябваше да се спускат предпазливо.
	Всъщност Топ вървеше начело на малкия отряд и можеха да се осланят на прозорливостта на кучето, което в случай на опасност на всяка цена би дигнало тревога.
	След като се спуснаха стотина стъпки из доста лъкатушен път, Сайръс Смит, който вървеше напред, се спря и другарите му го настигнаха. Мястото, където спряха, беше издълбано така, че образуваше малка пещера. Капки вода капеха от свода й, но не се изцеждаха през гранита. Те бяха просто последните следи от потока, който толкова време беше бучал в тая пещера, и малко влажният въздух не изпускаше никакви неприятни изпарения.
	— Е, драги Сайръс — каза тогава Джедеон Спилет, — ето една пещера, която никой не знае и която е добре скрита в тия дълбини, но за съжаление не става за жилище.
	— Не можем ли да я разрушим, да я издълбаем, да пробием дупки за въздух и светлина? — попита морякът, който не се съмняваше вече в нищо.
	— Да продължим — отвърна Сайръс Смит, — да продължим проучването си. Природата може да ни е спестила по-надолу тоя труд.
	Преселниците се бяха спуснали още към петдесет стъпки отвесно, когато някакви далечни звуци, които долитаха от недрата на гранита, приковаха вниманието им. Спряха и се ослушаха. Звуците се носеха през прохода като по звукова тръба и стигаха ясно до ушите им.
	— Топ лае! — извика Хърбърт.
	— Да — отвърна Пенкроф, — и нашето смело куче лае даже бясно!
	— Имаме тояги с железни шипове — каза Сайръс Смит. — Внимавайте и напред!
	— Става все по-любопитно! — пошепна Джедеон Спилет на ухото на моряка, а той му кимна утвърдително.
	Сайръс Смит и другарите му се спуснаха, за да помогнат на кучето. Лаенето на Топ ставаше все по-ясно и по-ясно. Дали не се беше сборичкал с някое животно, след като бе нарушил спокойствието му? Може да се каже, че без да мислят за опасността, на която се излагаха, преселниците бяха овладени от неудържимо любопитство. Те не се спускаха вече през прохода, а се плъзгаха, тъй да се каже, по стената му и след малко, на шестдесет стъпки по-долу, стигнаха Топ.
	Тук проходът завършваше с чудна и просторна пещера. Топ тичаше напред-назад и лаеше бясно. Пенкроф и Наб размахаха факлите и хвърлиха обилна светлина върху всички грапавини на гранита, а в същото време Сайръс Смит, Джедеон Спилет и Хърбърт дигнаха тоягите си за всеки случай.
	Грамадната пещера беше празна. Преселниците я обходиха от край до край. Не намериха нищо, нито едно животно, никакво живо същество. Топ обаче продължаваше да лае. Никакви ласки, никакво хокане не го накара да млъкне.
	— Трябва да има някъде излаз, през който водите на езерото са се вливали в морето — забеляза инженерът.
	— Истина — каза Пенкроф — и внимавайте да не паднем в някоя дупка.
	— Хайде, Топ, хайде! — извика инженерът. Подтикнато от думите на господаря си, кучето изтича в дъното на пещерата и залая още по-бясно.
	Последваха го и при светлината на факлите видяха истински кладенец, който зееше в гранита. Оттук, разбира се, са изтичали водите, които са изпълвали преди пещерата, но това не беше вече удобен наклонен проход, а отвесен кладенец, в който беше невъзможно да се спуснат.
	Наклониха факлите над кладенеца. Не се виждаше нищо. Сайръс откъсна запален клон и го хвърли в пропастта. Пламналата борина, която се разгаряше още повече от скоростта на падането, освети вътрешността на кладенеца, но пак не забелязаха нищо. После пламъкът угасна с леко пращене, което показваше, че е стигнал водата, с други думи, морската повърхност.
	Инженерът пресметна колко трая падането и изчисли, че кладенецът е дълбок към деветдесет стъпки.
	Пещерата следователно беше на деветдесет стъпки над морското равнище.
	— Ето нашия дом — каза Сайръс Смит.
	— Но той беше зает от друго същество — забеляза Джедеон Спилет, чието любопитство не беше задоволено.
	— Е, другото същество, земноводно или каквото и да е било, е избягало през кладенеца и ни е отстъпило мястото си — отвърна инженерът.
	— Все пак — добави морякът — много бих искал да бъда преди четвърт час Топ, защото той в края на краищата не е лаел без причина.
	Сайръс Смит гледаше кучето си и другарят му, който беше най-близо до него, го чу да си шепне:
	— Да, мисля, че Топ знае някои неща много по-добре от нас!
	И така повечето желания на преселниците се осъществиха. Случаят, подпомаган от чудната проницателност на техния ръководител, ги беше извел на добър край. Те имаха тук на свое разположение просторна пещера, чиято големина не можеха още да измерят при бледата светлина на факлите, но навярно лесно щяха да я разделят със стени от тухли на отделни стаи, да я приспособят, ако не като къща, то поне като отделно жилищно помещение. Водите бяха изтекли и не можеха вече да се върнат. Мястото беше свободно.
	Оставаха две трудности: как да осветят тая пещера, издълбана в самия гранит, и как да открият по-удобен път. И дума не можеше да става да я осветяват отгоре, защото над нея лежеше дебел пласт гранит. Но може би имаше възможност да пробият предната стена, която гледаше към морето. При спускането Сайръс Смит беше определил горе-долу не само наклона, но и дължината на прохода и имаше основания да вярва, че предната стена не е много дебела. Ако получеха по тоя начин осветление, лесно щяха да се сдобият и с вход, лесно можеха да пробият и врата, и прозорци и да поставят една стълба отвън.
	Сайръс Смит сподели своите мисли с другарите си.
	— Тогава, господин Сайръс, на работа! — отвърна морякът. — Имам търнокоп и лесно ще пробия дупка в тая стена. Къде да копая?
	— Тук — каза Сайръс Смит и посочи на здравия моряк една доста голяма вдлъбнатина в стената, която навярно намаляваше дебелината й.
	Пенкроф заудря гранита и цял половин час под факелната светлина парчета камъни се къртеха от стената. Скалата пускаше искри под ударите на търнокопа. Наб го замести, а Джедеон Спилет смени Наб.
	Работеха вече два часа и имаше опасност на това място стената да бъде по-дебела от дължината на търнокопа, когато при един последен удар на Джедеон Спилет търнокопът проби стената и падна вън.
	— Ура! Ура! Ура! — ревна Пенкроф. Стената беше дебела само три стъпки.
	Сайръс Смит прилепи око на дупката, която беше на осемдесет стъпки над брега. Пред него се разстилаше крайбрежието, островчето, а по-нататък безкрайното море.
	Но стената беше доста разкъртена и чудна светлина нахлу на вълни през широката дупка и обля величествената пещера! Опрян на успоредни стълбове, тук — надвесен, там — издигнат в островърхи стрели, сводът на места се губеше и представляваше живописна смееща от всичко, което човешката ръка е сътворила във византийската, романската и готическата архитектура. Това обаче беше дело на природата! Тя самата беше издълбала тоя приказен Алхамбра в твърдия гранит.
	Преселниците бяха смаяни и възхитени. Там, където се надяваха да намерят тясна пещера, те откриха вълшебен дворец и Наб свали шапка, сякаш се намираше в храм!
	— Ах, другари! — извика Сайръс Смит. — Когато осветим обилно вътрешността на тоя масив, когато наредим стаите, килерите и зимниците, вляво ще ни остане тая величествена пещера и ние ще я превърнем в стая за занимания и в наш музей!
	— И как ще я наречем? — запита Хърбърт.
	— Гранитния дом — отвърна инженерът и другарите му посрещнаха с ура това име.
	Факлите бяха вече почти изгорели и понеже, за да се върнат, трябваше пак да се изкачат през тесния проход на върха на възвишението, решиха да отложат за следния ден всичко, което беше свързано с обзавеждането на новото им жилище.
	Преди да тръгнат, Сайръс Смит се наведе още веднъж над мрачния кладенец, който се спускаше отвесно до морското равнище. Пак хвърли запалена борина. Стените на кладенеца се осветиха за миг, но и тоя път както преди не откриха нищо подозрително. Ако някое морско чудовище е било изненадано от внезапното отдръпване на водите, то вече беше отплувало в открито море през подземния проход, който продължаваше под брега и откъдето изтичаха водите на езерото, преди новият излаз да им бъде отворен.
	Малкият отряд напусна пещерата и почна да се изкачва през мрачния проход. Топ вървеше последен и продължаваше да ръмжи странно. Изкачването беше трудно. Преселниците спряха за малко в горната пещера, която беше нещо като площадка по средата на дългата гранитна стълба. После тръгнаха пак.
	Факлата на Наб угасна и трябваше да побързат, за да не се лутат в дълбокия мрак.
	Така и направиха и малко преди четири часа, тъкмо когато загасваше и факлата на моряка, Сайръс Смит и другарите му излязоха от прохода.


>>	Глава XIX
#	Планът на Сайръс Смит. Лицето на Гранитния дом. Въжената стълба. Мечтите на Пенкроф. Ливада, свърталище на зайци. Отбиване на водата за нуждите на новото жилище. Изглед от прозорците на Гранитния дом

	На следния ден, 22 май, започна работата по обзавеждането на новия дом. И наистина преселниците очакваха с нетърпение да заменят тясното си жилище в Комините с това обширно и здравословно помещение, издълбано сред гранита, на завет от морските води и от валежите.
	Първата грижа на Сайръс Смит беше да види къде точно се намираше лицето на Гранитния дом. Той отиде на брега под грамадната стена и понеже изтърваният от дописника търнокоп трябваше да падне отвесно, достатъчно беше да намери търнокопа, за да определи мястото, където бе пробита дупката в гранита.
	Търнокопът се намери лесно и действително една дупка се открояваше на около осемдесет стъпки над брега, над мястото, където той се беше забил в пясъка. Няколко скални гълъба влизаха и излитаха вече от тясната дупка, сякаш за тях беше открит Гранитния дом!
	Инженерът имаше намерение да прегради дясната част на пещерата на няколко стаи и един коридор за влизане в тях и да я освети с пет прозореца и една врата, пробити на лицевата страна. Пенкроф приемаше напълно петте прозореца, но не разбираше каква щеше да бъде ползата от вратата, щом като предишният вход представляваше естествена стълба, през която винаги можеше да се влезе лесно в Гранитния дом.
	— Приятелю — му отвърна Сайръс Смит, — щом за нас е лесно да влезем в нашия дом през прохода, и за други ще бъде лесно. Аз смятам, напротив, да задръстя горния отвор на тоя проход, да го запуша плътно и дори да покрия напълно входа, ако стане нужда, като издигна пак повърхността на езерото с бент.
	— А как ще влизаме? — запита морякът.
	— С външна стълба — отвърна Сайръс Смит, — с въжена стълба и като я приберем, никой няма да може да припари до жилището ни.
	— Защо такава предпазливост? — зачуди се морякът. — Досега животните не ни се видяха много опасни. А ако става дума за туземци, островът ни не е населен!
	— Напълно ли сте уверен, Пенкроф? — попита инженерът, като се взря в моряка.
	— Ще се уверим напълно, разбира се, когато изследваме целия остров — отвърна Пенкроф.
	— Да — съгласи се Сайръс Смит, — защото засега ние познаваме само една малка част от него. Но във всеки случай, ако нямаме вътрешни врагове, може да дойдат външни, защото тия места на Тихия океан са много опасни. Нека вземем мерки за всеки случай.
	И тъй, първата работа беше да пробият дупките. Да се разбива с търнокоп твърдата скала, беше губене на време, а знаем, че Сайръс Смит беше човек на крайните средства. Той имаше на разположение още малко нитроглицерин и го употреби тъкмо на място. Той ограничи умело въздействието на взривното вещество и благодареше на неговите усилия гранитът се пръсна на самите места, които инженерът беше избрал. После търнокопът и мотиката довършиха островърхия облик на петте прозореца, на широкия отвор, на кръглите прозорчета и на вратата, издялаха произволните очертания за рамките и след неколкодневен труд Гранитния дом беше обилно осветен откъм изток и светлината проникваше до най-затънтените му кътчета.
	Според плана на Сайръс Смит жилището им трябваше да се прегради на пет отделения с изглед към морето: вдясно вход с врата, където щеше да виси стълбата, после кухня, широка тридесет стъпки, столова, една спалня със същата широчина и накрая по изричното настояване на Пенкроф една „гостна“ досам големия салон.
	Един коридор щеше да ги дели от дълъг склад, където щяха да разположат свободно запасите, храните и сечивата. Освен това преселниците имаха на разположение и малка горна пещера, която щеше да бъде нещо като таван на новото им жилище.
	Одобрен, планът оставаше само да се изпълни. Взривачите станаха наново тухлари. После пренесоха тухлите и ги наредиха в подножието на Гранитния дом.
	След това направиха стълбата много грижливо, а въжетата, сплетени от тръст с една мотовилка, бяха здрави като дебело корабно въже. Стъпалата пък бяха от някакъв вид червен кедър с леки и жилави клони, а Пенкроф изработи майсторски на ръка цялата стълба.
	Сплетоха и други въжета от треви и нагласиха на вратата груба макара. По тоя начин лесно издигнаха тухлите до Гранитния дом. Сковаха гредите за стените, те бяха всъщност много груби, и скоро разделиха помещението на стаи и склад, както беше решено.
	Всичко вървеше много бързо под прякото ръководство на инженера, който сам въртеше чука и мистрията. Сайръс Смит отбираше от всяка работа и сам даваше по този начин пример на умните си и усърдни другари. Работеха с вяра — Пенкроф, вечно с шега на устата, беше ту дърводелец, ту въжар, ту пък зидар и заразяваше всички с доброто си настроение. Той имаше пълна вяра в инженера. Нищо не можеше да го разколебае. Смяташе го способен да се залови с всичко и да го завърши с успех. Въпросът за дрехите и обувките — много важен въпрос, разбира се, — осветлението през дългите зимни нощи, обработването на плодородните части на острова, облагородяването на дивата растителност, всичко му се виждаше проста работа, щом се намесеше Сайръс Смит, и всичко щеше да се нареди, когато му дойдеше времето. Той мечтаеше за канализирани реки, които да улеснят пренасянето на природните богатства, за предстоящото разработване на мините и кариерите, за машините, годни за всякакви промишлени цели, за железници, да, за железници, които положително щяха да покрият един ден с мрежата си остров Линкълн.
	Инженерът оставяше Пенкроф да си говори. Той не опровергаваше с нищо преувеличенията на добродушния моряк. Знаеше колко е заразително доверието, усмихваше се и не споменаваше нищо за тревогите, който му вдъхваше понякога бъдещето. И наистина в тая част на Тихия океан, далеч от пътя на корабите, може би никога нямаше да дочакат помощ. И преселниците трябваше да разчитат на себе си, само на себе си, тъй като остров Линкълн се намираше на такова грамадно разстояние от какъвто да било друг бряг, че да се впуснат в морето с някое посредствено корабче, беше трудно и опасно.
	Поставиха окончателно стълбата на 28 май. Тя имаше най-малко сто стъпала и беше дълга осемдесет стъпки. Сайръс Смит за щастие беше успял да я раздели надве, като използва една издатина в стената на около четиридесет стъпки на брега. Грижливо изравнена с търнокоп, тази издатина стана нещо като площадка, където закрепиха първата стълба — така люшкането й се намали наполовина и с едно въже можеха да я издигнат чак до Гранитния дом. Долния край на втората стълба вързаха на издатината, а горния — на самата врата. Всъщност Сайръс Смит смяташе да направи по-късно хидравличен асансьор, който щеше да спести на жителите на Гранитния дом всякаква умора и губене на време.
	Преселниците бързо свикнаха да се изкачват по стълбата. Те бяха леки и подвижни и Пенкроф, привикнал като моряк да се катери по вантите на реите, успя да ги понаучи. Но той трябваше да учи и Топ. Горкото куче! Със своите четири крака то не беше пригодено за такова упражнение. Но Пенкроф беше толкова усърден учител, че Топ започна да се катери прилично и скоро изкачи стълбата, както правят лесно това събратята му по цирковете. Но понякога, и то доста често, Пенкроф го изкачваше на гърба си и Топ никога не се оплакваше от това.
	Всеки ден дописникът и Хърбърт, които бяха станали истински доставчици на колонията, прекарваха по няколко часа в лов. Хърбърт откри към югозападния край на езерото естествено свърталище на зайци, малка росна ливада, осеяна с върби и ароматични треви, които изпълваха въздуха с ухание, като мащерка, мерудия, босилек, чубрица, всички тези уханни треви от рода на устоцветните, които са любима храна на зайците.
	Дописникът обърна внимание, че щом храната на зайците е налице, чудно ще бъде, ако няма зайци, и двамата ловци внимателно изследваха ливадата. Хърбърт набра няколко стръка босилек, розмарин, маточина, троскот и т.н., и т.н., които имат най-различни лечебни свойства. И когато по-късно Пенкроф го попита защо са му всички тия треви, момчето отвърна:
	— Да се лекуваме. Ако се разболеем, трябва да се церим.
	— Защо ще се разболяваме, щом няма лекари на острова — отговори най-сериозно Пенкроф.
	Нямаше какво да му се възрази, но момъкът продължи да събира треви, които бяха посрещнати много добре в Гранитния дом.
	Тоя ден двамата ловци търсиха добре и стигнаха най-после до истинското свърталище на зайците. Земята там беше надупчена като решето.
	Почти веднага стотици дребни животни, приличащи на зайци, се пръснаха на всички страни с такава бързина, че даже и Топ не би могъл да ги настигне. Ловци и куче напразно ги гониха, гризачите лесно им избягаха.
	Най-после, след цял час търсене, уловиха четири гризача в леговищата им. Бяха зайци, които много приличат на европейските си събратя и са известни обикновено под името „американски зайци“.
	Занесоха лова в Гранитния дом и вечерта го опитаха. Зайците от ливадата не бяха за изхвърляне, защото бяха много вкусни. Прекрасен и вероятно неизчерпаем източник за колонията!
	На 31 май привършиха стените. Направиха огнище в първата стая, която щеше да им служи за кухня. Коминът за излизане на дима навън отвори доста работа на случайните печкари. На Сайръс Смит му се стори по-просто да го направи от пръстта за тухлите. Немислимо беше да го изкарат на горното възвишение и затова пробиха една дупка в гранита над прозореца на тъй наречената кухня и поставиха косо комина също като тръба на желязна печка.
	Когато привършиха тия вътрешни приспособления, инженерът залегна да запуши горния вход за Гранитния дом при езерото, така че да затвори завинаги тоя път. Отърколиха до дупката грамадни камъни и ги прилепиха един до друг. Сайръс Смит не осъществи засега намерението си да залее дупката с езерните води, като ги издигне с бент до предишната им височина. Задоволи се само да прикрие запушената дупка с треви, дръвчета и храсти, които бяха посадени между скалите и през пролетта щяха да израснат буйно.
	Все пак той използва прохода, за да прокара в новото жилище струя прясна вода от езерото. Пробиха една малка дупка под водното равнище и това отбиване на водата даде чист и непресушим извор с двадесет и пет галона* на ден.
	[* Галон — около четири литра и половина.]
	В Гранитния дом винаги щеше да има вода.
	Джедеон Спилет насади най-изкусно по издатините на скалата, около прозорците, разнообразни растения и дълги пълзящи треви, така че дупките бяха обградени с приятна за окото живописна зеленина.
	Обитателите на трайния, здравословен и непристъпен дом можеха само да се възхищават от делото си. Прозорците даваха възможност на погледа им да обгърне безбрежния хоризонт, който двете Челюсти затваряха на север, а нос Лапа — на юг. Целият залив Обединение се разстилаше величествено пред тях. Да, смелите преселници имаше защо да бъдат доволни и Пенкроф не скъпеше похвалите си към онова, което той наричаше на шега „апартамента ми на петия етаж!“


>>	Глава XX
#	Дъждовете. Въпросът за облеклото. Лов на тюлени. Свещи. Вътрешни постройки в Гранитния дом. Какво намира Хърбърт в джоба си

	Зимата наистина започна през месец юни, който съответства на декември в Северното полукълбо. Тя започна с проливни дъждове и непрестанни бури. Обитателите на Гранитния дом можаха да оценят предимствата на едно жилище, в което не се чувстваше лошото време. Комините щяха да бъдат съвсем неудобни за тежката зима и беше опасно големи приливи, подсилвани от откритите морски ветрове, да не нахлуят пак вътре.
	Целият месец юни протече в най-разнообразен труд, който не изключваше нито лова, ни риболова и в килера имаше храна в изобилие. Пенкроф смяташе, като остане по-свободен, да постави примки, и разчиташе извънредно много на тях. Направил беше примки от растителни влакна и не минаваше ден да не улови някой заек в ливадата. Наб прекарваше почти цялото си време в солене и пушене на месо, което щеше да го запаси с вкусни консерви.
	И въпросът за облеклото бе сериозно обсъден. Преселниците имаха само дрехите, които им бяха на гърба, когато балонът ги захвърли на острова. Тия дрехи бяха топли и здрави. Пазеха ги много грижливо и те, и бельото им бяха винаги чисти, но трябваше скоро да ги заменят. Освен това, ако и зимата бъдеше сурова, преселниците щяха да си изпатят много от студа.
	През пролетта щяха да устроят сериозен лов на ония муфлони, които бяха забелязали още когато изкачваха планината Франклин, а сдобиеха ли се с вълна, инженерът щеше да им направи топли и здрави платове… Как? Щеше да помисли.
	— Е, засега ще си греем краката в Гранитния дом! — рече Пенкроф. — Дърва има в изобилие, няма защо да ги пестим!
	— Всъщност — забеляза Джедеон Спилет — остров Линкълн не е на много висока ширина и зимата тук надали е сурова. Не ни ли казахте, Сайръс, че тридесет и петият паралел съответства на Испания в Северното полукълбо?
	— Да — отвърна инженерът, — но понякога зимата в Испания е много студена! Има сняг и лед, както другаде, а това може да ни сполети и на остров Линкълн. Все пак той е остров и се надявам, че няма да бъде много студено.
	— Защо, господин Сайръс? — запита Хърбърт.
	— Защото морето, момчето ми, може да се смята за грамаден склад, в който се натрупват летните горещини. През зимата то ги излъчва и затова в крайморските области температурите са по-умерени — не много високи през лятото и не много ниски зиме.
	— Ще видим — намеси се Пенкроф. — Едно е само положително, дните са вече къси, а нощите — дълги. Я да поговорим малко за осветлението.
	— Нищо по-лесно от това — отвърна Сайръс Смит.
	— И кога ще го разрешим?
	— Още утре, като уловим няколко тюлена.
	— За лоени свещи ли?
	— Ами, Пенкроф! Спермацет!
	На другия ден, 5 юни, при доста колебливо време тръгнаха към островчето. Пак трябваше да използват отлива, за да пребродят протока, а по тоя случай решиха да стъкмят криво-ляво някаква лодка за по-голямо удобство и за да могат да отплават срещу течението на река Благодарност при подробно изследване на югозападната част на острова, което бяха отложили за първите пролетни дни.
	Тюлени имаше много и ловците, въоръжени с тояги с железни шипове, лесно убиха шест парчета. Наб и Пенкроф ги одраха и занесоха в Гранитния дом само лойта и кожата, от която щяха да си направят здрави обувки.
	Сайръс Смит предпочете да превърне лойта в сапун чрез вар. Така получи варовит сапун, който лесно се разтваряше в сярна киселина, която утаяваше варта в сулфат и отделяше мастни киселини.
	От тия три киселини — олеиновата, стеариновата и маргариновата, първата беше течна и я отляха с необходимото налягане. А другите две образуваха самото вещество, от което трябваше да направят свещи.
	Работата не трая повече от двадесет и четири часа. След много опити направиха фитили от растителни влакна и потопени в течното вещество, те дадоха истински стеаринови свещи, направени на ръка, които не бяха само гладки и бели.
	Между другото направиха и ножици и преселниците най-после можеха да си подстрижат косите и ако не да се обръснат, то поне да си подрежат брадите както си искат. Хърбърт нямаше брада, Наб също, но другарите им бяха така обрасли, че оправдаваха направата на споменатите ножици.
	Ръчният трион им създаде много труд, но най-после се получи едно сечиво от вида на тъй наречените ножовки, с което, като се търка здравата, можеше да се пререже напречно дърво. И си направиха маси, столове, шкафове, с които наредиха главните стаи, легла, чиято постеля се състоеше само от морски треви.
	Но дърводелците скоро трябваше да правят и мостове. И наистина новата река, прекарана с взрив, налагаше да се построят две мостчета, едното на възвишение Обзор, другото на самото крайбрежие — няколко дървета, издялани само с брадва, бяха достатъчни за тая цел. Работа за няколко дни. Когато построиха мостчетата, Наб и Пенкроф използваха случая и отидоха към дюните, където бяха открили стридите. Те бяха повлекли със себе си една груба количка, която заместваше предишната наистина много неудобна носилка, и докараха няколко хиляди стриди, които лесно привикнаха сред скалите и образуваха естествени стридарници при устието на Благодарност. Тия мекотели бяха много вкусни и преселниците си ловяха почти всеки ден.
	Явно, че остров Линкълн, макар и обитателите му да познаваха малка част от него, задоволяваше вече почти всичките им нужди.
	Преселниците на остров Линкълн търпяха само още едно лишение. Имаха достатъчно храна, с други думи месо, имаха и зеленчук, с който разнообразяваха ястията си. Корените на драконовите дървета, подложени на ферментация, им даваха някакво кисело питие, един вид бира, която беше за предпочитане пред прясната вода. Имаха даже и захар, без захарна тръстика и захарно цвекло, а от сока на клена, наречен acer saccharium, който вирее във всички умерени пояси и се срещаше в голямо количество на острова. Правеха си и много приятен чай от маточината, която бяха набрали в ливадата. Най-после имаха в изобилие и сол, единственото минерално произведение, което влиза в човешката храна… но нямаха хляб.
	Може би впоследствие преселниците щяха да заменят хляба с някоя равностойна храна — с брашно от сагова палма или с нишесте от хлебно дърво, и наистина не беше изключено в южните гори да има от тия ценни дървета, но дотогава не бяха срещали.
	Но ето че и в случая провидението помогна непосредствено на преселниците, извънредно малко наистина, но в края на краищата Сайръс Смит с целия си ум и изобретателност никога нямаше да успее да произведе това, което един ден Хърбърт намери най-случайно в подплатата на дрехата си, която беше седнал да позакърпи.
	Тоя ден валеше като из ведро и преселниците се бяха събрали в голямата зала в Гранитния дом, когато момчето изведнъж извика:
	— Я, господин Сайръс, пшенично зърно!
	И показа на другарите си едно зърно, едно-едничко зърно, което се беше мушнало през продупчения му джоб в подплатата на дрехата.
	Намирането на това зърно се обясняваше с навика на Хърбърт да храни, когато беше в Ричмънд, няколко гривяка, които Пенкроф му беше подарил.
	— Пшенично зърно ли? — попита бързо инженерът.
	— Да, господин Сайръс, но едно-едничко!
	— Е, момчето ми — заяви усмихнат Пенкроф, — добре сме, няма какво да се каже! Какво ли бихме могли да направим с едно-единствено зърно?
	— Ще си направим хляб — отвърна Сайръс Смит.
	— Хляб, баници, торти! — възрази морякът. — Хайде де! Хлябът от това пшенично зърно няма да ни приседне скоро!
	Хърбърт не отдаваше голямо значение на откритието си и се готвеше да хвърли въпросното зърно, но Сайръс Смит го взе, разгледа го, установи, че е в добро състояние, и погледна моряка право в очите.
	— Пенкроф — попита той спокойно, — знаете ли колко класа може да даде едно пшенично зърно?
	— Един, предполагам! — отвърна морякът, изненадан от въпроса.
	— Десет, Пенкроф, А знаете ли колко зърна има един клас?
	— Ей богу, не знам.
	— Средно осемдесет — каза Сайръс Смит. — И тъй, ако посеем това зърно, при първата жътва ще имаме осемстотин зърна, които при втората ще дадат шестстотин и четиридесет хиляди, при третата петстотин и дванадесет милиона, а при четвъртата повече от четиристотин милиарда зърна. Ето какво е съотношението.
	Другарите на Сайръс Смит го слушаха безмълвни. Цифрите ги смайваха. А бяха точни.
	— Да, приятели — продължи инженерът. — Такава е геометричната прогресия на плодовитата природа. И то какво е това размножение на пшеничното зърно, чийто клас има само осемдесет зърна, в сравнение с мака, който има тридесет и две хиляди зърна, и тютюна, който има триста и шестдесет хиляди семена? Без многото разрушителни причини, които спъват развитието им, тия растения за няколко години биха задушили цялата земя.
	Но инженерът не беше свършил с малкия си разпит.
	— А сега, Пенкроф — поде той, — знаете ли колко крини представляват четиристотин милиарда зърна?
	— Не — отвърна морякът, — но единственото нещо, което зная, е, че съм говедо!
	— Повече от три милиона, по сто и тридесет хиляди зърна в крина, Пенкроф.
	— За четири години ли?
	— За четири години — отвърна Сайръс Смит. — И даже за две, тъй като при тая ширина се надявам да имаме по две жътви на година.
	Верен на навика си, Пенкроф намери да възрази само с гръмко ура.
	— И така, Хърбърт — добави инженерът, — ти направи много важно за нас откритие. Всичко, приятели мой, всичко може да ни послужи при условията, в които се намираме. Моля ви, не забравяйте това.
	— Не, господин Сайръс, не, няма да го забравяме — отвърна морякът — и ако намерим някога някое от ония тютюневи семенца, които дават по триста и шестдесет хиляди семена, уверявам ви, че няма да отиде на вятъра! А сега знаете ли какво ни остава да направим?
	— Да посеем зърното — отвърна Хърбърт.
	Беше 20 юни. Времето прочее беше много благоприятно за посяването на това единствено и скъпоценно пшенично зърно. Най-напред стана въпрос да го посадят в гърне. Но след като обмислиха, решиха да се доверят по-смело на природата и да го поверят на земята. Това направиха още същия ден и е излишно да добавяме, че взеха всички мерки, за да успеят.
	Времето се беше поизяснило и преселниците се изкачваха горе, над Гранитния дом. Там, на самото възвишение, те избраха едно място, добре закътано от вятъра и изложено на благодарната топлина на обедното слънце. Почистиха го добре, изплевиха го грижливо, даже го прекопаха, за да изчистят червеите и насекомите, посипаха го с хубава пръст, премесена с малко вар, заградиха го и после заровиха зърното във влажната почва.
	Не изглеждаше ли, че преселниците полагат основния камък на някаква сграда? Това напомни на Пенкроф деня, когато беше запалил единствената си клечка кибрит и всички грижи, които положи, за да пламне клечката. Но тоя път случаят беше по-сериозен. И наистина преселниците все биха могли да си запалят огън по един или друг начин, но никаква човешка сила не можеше да пресъздаде това житно зрънце, ако то погинеше!


>>	Глава XXI
#	Няколко градуса под нулата. Изследване на югоизточната блатиста местност. Лисиците. Изглед на морето. Разговор върху бъдещето на Тихия океан. Непрекъснатата дейност на инфузориите. Какво очаква земното кълбо. Лов. Тадорнското блато

	Оттогава ден не мина Пенкроф, да не посети онова, което той сериозно наричаше своята „нива“. Тежко на насекомите, които се навъртаха там! Никаква пощада!
	Към края на месец юни след безкрайни дъждове времето напълно застудя и един термометър Фаренхайт сигурно не би показвал повече от двадесет градуса над нулата (6° 67’, Целзий под нулата).
	На няколко пъти трябваше да се запасяват пак с дърва.
	Пенкроф не беше чакал реката да замръзне, за да докара грамадни салове дърва. Тя беше неуморим двигател и той я използва, за да влече дърва, докато студът я скова. Към обилното гориво от гората той прибави и няколко колички въглища, които трябваше да докара чак от полите на разклоненията на планината Франклин. Едно силно спадане на температурата, която на 4 юли стигна осем градуса Фаренхайт (13° Целзий под нулата), стана причина да оценят силната топлина на каменните въглища.
	През силните студове Сайръс Смит можеше само да се поздрави, че беше отбил чак до Гранитния дом една струя от водите на езерото Грант. Хваната под ледената повърхност, тя не замръзваше и се събираше през стария проход в малко вирче, което беше издълбано в ъгъла на задния склад, а излишната вода се вливаше през кладенеца в морето.
	По това време навън беше много сухо и преселниците, облечени колкото можеше по-добре, решиха да посветят един ден за проучване на югоизточната част на острова между река Благодарност и нос Липа. Това беше грамадна блатиста местност, където можеше да падне добър лов, защото там навярно гъмжеше от водни птици.
	Ето защо на 5 юли още в шест часа сутринта, когато едва беше почнало да се зазорява, Сайръс Смит, Джедеон, с лъкове и стрели и с достатъчно храна, напуснаха Гранитния дом, а пръв вървеше Топ, който скачаше весело пред тях.
	Тръгнаха по най-прякото, а най-пряко беше да пресекат Благодарност, която тогава беше задръстена с ледени буци.
	— Но те не могат да заменят един здрав мост — забеляза основателно дописникът.
	И направата на един „здрав“ мост бе набелязана в предстоящата им работа.
	Но не бяха изминали и половин миля, когато от един гъсталак се разбяга цяло семейство четириноги, които живееха там, и Топ ги беше разгонил с лаенето си.
	— Я! Като че ли са лисици! — възкликна Хърбърт, като ги видя как бягаха, колкото им държаха краката.
	Наистина бяха лисици, но много едри лисици, и някак лаеха, което сякаш зачуди много и самия Топ, който спря да ги гони и даде възможност на бързоногите животни да изчезнат.
	Кучето имаше право да се чуди, защото не знаеше естествена история. Но лаят на тия лисици със сивкавочервеникава козина, с черна опашка с бяло пискюлче накрая разкри произхода им. И Хърбърт ги нарече, без да се колебае, с истинското им име „диви кучета“.
	Хърбърт съжаляваше много, че Топ не успя да хване поне едно от тия месоядни животни.
	— Ядат ли се? — попита Пенкроф, който разглеждаше представителите на животинското царство в острова само от тая гледна точка.
	— Не — отвърна Хърбърт, — но зоолозите още не са определили дали зеницата на тия лисици е дневна или нощна и не е ли редно те да бъдат причислени към самата кучешка порода.
	Сайръс Смит не можа да се сдържи и се усмихна на разсъждението на момчето, което подчертаваше сериозния му ум. А морякът, щом научи, че тия лисици не могат да бъдат причислени към животните, които се ядат, малко искаше да ги знае. Все пак той забеляза, че когато си направи курник в Гранитния дом, добре ще е да вземат мерки срещу вероятните посещения на тия четириноги грабители. Никой не му възрази.
	Като заобиколиха нос Останка, преселниците откриха дълъг равен пясъчен бряг, къпан от морските вълни.
	Тая част от остров Линкълн беше наистина безплодна и пълна противоположност на целия западен бряг. Това накара дописника да забележи, че ако случаят ги беше захвърлил първо на тоя бряг, те щяха да получат много жалка представа за бъдещото си владение.
	— Мисля дори, че нямаше да излезем на брега — отвърна инженерът, — защото морето е дълбоко и няма никаква канара, където човек да се приюти. Пред Гранитния дом имаше поне плитчини, островче, които увеличаваха вероятностите за спасение. Тук — нищо, само пропаст!
	— Доста странно е — забеляза Джедеон Спилет, — че тоя сравнително малък остров има толкова разнообразна повърхнина. Такова разнообразие е присъщо само на по-просторни континенти.
	— Имате право, драги Спилет — отвърна Сайръс Смит, — и аз съм със същото впечатление. Намирам, че и изгледът, и природата на този остров са странни. Сякаш в него е събрано разнообразието на цял континент и няма да се зачудя, ако някога е бил континент.
	— Как! Континент сред Тихия океан ли! — извика Пенкроф.
	— Защо не? — отвърна Сайръс Смит. — Защо Австралия, Нова Ирландия, всичко, което английските географи наричат Австралоазия, заедно с тихоокеанските архипелази да не са образували някога една шеста част на света, голяма колкото Европа или Азия, Африка или двете Америки? Аз мога да допусна, че островите, които се издигат в тоя грамаден океан, са само върховете на потънал вече предисторически континент.
	— Както някога Атлантида — забеляза Хърбърт.
	— Да, момчето ми… ако тя все пак е съществувала.
	— И остров Линкълн да не е бил част от тоя континент? — попита Пенкроф.
	— Възможно е — отвърна Сайръс Смит — и така може да се обясни донякъде разнообразието на природните му богатства.
	— И големият брой животни, които още го населяват — добави Хърбърт.
	— Тогава — възрази Пенкроф, който не изглеждаше напълно убеден — един прекрасен ден и този остатък от някогашния континент може да изчезне и между Америка и Азия няма да има вече никаква суша!
	— Не — отвърна Сайръс Смит, — ще изникнат нови континенти, за които работят в тоя миг милиарди и милиарди животинки.
	— И какви са тия строители? — попита Пенкроф
	— Коралови инфузории — отвърна Сайръс Смит. — Те са създали чрез продължителен труд остров Клермон Тонер, атолите и другите безброй коралови острови в Тихия океан. За един гран* са необходими четиридесет и осем милиона инфузории, а въпреки това благодарение на морските соли, които всмукват, и на най-твърдите вещества във водата, които поглъщат, тия животинки произвеждат варовик, а варовикът образува грамадни подводни основи, твърди и здрави като гранит. Някога, в началото на сътворението, природата е използвала огъня и е образувала сушата чрез повдигане на земната кора. Но сега тя е натоварила микроскопичните животинки да заместят огъня, чиято динамична сила в недрата на земята явно е намаляла — големият брой изгаснали днес вулкани на земната повърхност доказват това. И аз вярвам, че след много векове и много поколения инфузории Тихият океан може да се превърне в просторен континент и нови поколения ще го заселят и ще го цивилизоват.
	[* Един гран тежи 59 милиграма]
	— Всичко това е добре — забеляза тогава Пенкроф, който цял се беше превърнал в слух, — но ще ни кажете ли, господин Сайръс, и остров Линкълн ли е дело не инфузориите?
	— Не — отвърна Сайръс Смит, — той е от чисто вулканичен произход.
	— И ще изчезне ли някой ден?
	— Навярно.
	— Надявам се, че тогава няма да бъдем тук.
	— Не, успокойте се, Пенкроф, няма да бъдем тук, защото ние нямаме никакво намерение да умираме и все ще намерим някакъв начин да се измъкнем оттук.
	— А дотогава — обади се Джедеон Спилет — да се настаним така, като че ще останем завинаги тук. Нищо не бива да се върши наполовина.
	Така завърши разговорът им. Нахраниха се. Преселниците продължиха изследването и скоро стигнаха до мястото, където започваше блатистата местност.
	Тя беше истинско блато, което заемаше пространството до закръгления край, с който завършваше островът на югоизток, и имаше към двадесет квадратни мили.
	Над блатните треви, над самата застояла вода прелитаха безброй птици. Опитен стрелец или ловец на блатни птици не би гръмнал нито веднъж на вятъра. Диви патици, буличета, маници и бекасини живееха там на ята и тия птици не бяха много плашливи и лесно оставаха да ги приближи човек.
	Един изстрел със сачми сигурно би повалил няколко десетки от тия птици, в толкова гъсти редици летяха те. Трябваше да се задоволят със стрелите. Те свършиха по-малка работа, но имаха това предимство, че не изплашиха птиците, които при един пушечен гърмеж биха се пръснали на всички страни. Тоя път ловците се задоволиха с дванадесет патици, бели, с кафява ивица, със зелена глава, с черни, бели и червеникави криле, с плоска човка — Хърбърт ги позна, че са от рода на „тадорните“. И Топ спомогна за умелото улавяне на птиците, на чието име и кръстиха тази блатиста местност на острова.
	Към пет часа вечерта Сайръс Смит и другарите му пресякоха Тадорнското блато, минаха ледовете на Благодарност и се запътиха към дома.
	В осем часа вечерта всички се бяха прибрали в Гранитния дом.


>>	Глава XXII
#	Примките. Лисици. Пекари. Снежна буря. Кошничари. Най-големите зимни студове. Кристализация на кленовата захар. Тайнственият кладенец. Сачмата.

	Силните студове продължиха до 15 август, но не надминаха наблюдаваните дотогава градуси по Фаренхайт. При тихо време ниската температура лесно се понасяше. Но завееше ли вятър, леко облечените преселници мъчно издържаха. Пенкроф стигна до положението да съжалява, че на остров Линкълн нямаше някоя и друга мечка вместо тия лисици и тюлени.
	— Мечките — казваше той — са обикновено добре облечени и най-голямото ми желание е да ни заемат за през зимата топлата дреха, която е на гърба им.
	— Пенкроф — отвръщаше усмихнат Наб, — мечките можеше да не се съгласят да ти дадат дрехите си. Та тия животни не са благодетели!
	— Щяхме да ги принудим, Наб, щяхме да ги принудим! — възразяваше най-самонадеяно Пенкроф.
	Но на острова нямаше от тия страшни хищници или поне още не се бяха мяркали.
	Все пак Хърбърт, Пенкроф и дописникът се заеха да нагласят примки на възвишение обзор и край гората.
	Примките бяха при това съвсем обикновени: изкопаха трапове, покриха ги с клони и трева, за да ги прикрият, а на дъното сложиха примка, чиято миризма можеше да привлече животните — нищо друго. Трябва да споменем също, че те не бяха изкопани безразборно, а на места, където много дири показваха, че там често минават четириноги. Отбиваха се всеки ден, но на три пъти през първите дни намериха от ония лисици, които бяха виждали вече на десния бряг на река Благодарност.
	Морякът беше направил и примки от тръстикови влакна и те свършиха повече работа от траповете. Рядко минаваше ден да не уловят някой заек от ливадата. Вечно зайци наистина, но Наб умееше да разнообразява гозбите и сътрапезниците му и не мислеха да се оплакват.
	Но през втората седмица на август в траповете попаднаха и други, по-полезни животни от лисиците. Уловиха се няколко от ония диви свини, които бяха забелязали вече на север от езерото. Пенкроф нямаше защо да пита ядат ли се тия животни. Ясно личеше по приликата им с американските и европейските свини.
	— Това не са прасета, Пенкроф — предупреди го Хърбърт, — внимавай!
	— Слушай, момчето ми — отвърна морякът, като се наведе над трапа и измъкна за опашчицата един от представителите на свинската порода, — остави ме да си мисля, че са прасета!
	— Толкова ли обичаш прасета, Пенкроф?
	— Много обичам прасета — отвърна морякът, — и най-вече заради краката. Ако имаха по осем крака вместо по четири, щях да ги обичам двойно повече!
	Въпросните животни бяха „пекари“, един от четирите вида на свинската порода, и бяха дори от рода „таясу“.
	Към 15 август задуха северозападен вятър и времето изведнъж се промени. Температурата се повиши с няколко градуса и водните пари, струпани във въздуха, скоро паднаха като сняг. Бяла пелена покри целия остров и обитателите му го видяха в съвсем друг вид. Силен сняг валя няколко дни и за кратко време стана две стъпки дебел.
	Вятърът скоро се изви със страшна сила и горе от Гранитния дом се чуваше морският рев.
	Жителите на Гранитния дом колко ли бяха благодарни на небето, че ги беше сдобило с тая здрава и непоклатима къща! Тук всички бяха в безопасност и бурите не можеха да им напакостят. Ако бяха построили на възвишение Обзор къща от тухли и греди, тя положително нямаше да устои на бясната стихия. А Комините — само по бученето на вълните, което долиташе с такава страшна сила, можеше да се смята, че са напълно необитаеми, тъй като морето, което беше заляло островчето, навярно ги биеше яростно. Но тук, в Гранитния дом, сред тоя масив, където и вятърът, и морето не можеха да ги стигнат, нямаше от какво да се опасяват.
	През тия няколко дни затвор преселниците не стояха без работа. Складът беше пълен с дърва, нарязани на дъски, и те попълниха малко по малко покъщнината с маси и столове, много здрави навярно, тъй като не пестяха материала. Покъщнината беше тежичка и не оправдаваше много името си движим имот.
	После столарите станаха кошничари и сполучиха доста в новото си занятие. Скоро най-различни по големина кошове и кошници увеличиха имуществото на колонията. Напълниха склада, а Наб сложи в отделни кошници боровите ядки, корените от драконово дърво и другите корени, които бяха събрали.
	Последната седмица през август времето се промени още веднъж. Температурата поспадна и бурята стихна. Преселниците изскочиха навън. Снегът на брега беше дълбок към две стъпки, но по заледената му повърхност можеше да се върви без особени усилия.
	Каква промяна! Горите, които бяха оставили да се зеленеят особено в оная част край възвишението, където преобладаваха иглолистните дървета, сега се губеха под едноцветна пелена. Всичко се белееше, от върха на планината Франклин до крайбрежието — горите, ливадата, езерото, реката, пясъците.
	Джедеон Спилет, Пенкроф и Хърбърт не пропуснаха случая и отидоха да видят примките. Не ги намериха лесно, защото снегът ги беше затрупал. Никакво животно не се беше хванало, но наоколо имаше безброй дири, а между другото и съвсем ясни следи от нокти. Хърбърт заяви, без да се колебае, че някои хищници от котешката порода са минавали край примките, което потвърждаваше мнението на инженера, че на остров Линкълн имаше опасни зверове. Навярно тия зверове живееха в гъстите гори Фар-уест, но гладът ги беше принудил да се спуснат чак до възвишение Обзор. Бяха ли подушили жителите на Гранитния дом?
	— Каква е тая котешка порода? — попита Пенкроф.
	— Тигри — отвърна Хърбърт.
	— Мислех, че тия животни се срещат само в топлите страни.
	— На новия континент ги има от Мексико до пампасите на Буенос Айрес — отвърна момчето. — А понеже остров Линкълн се намира почти на една и съща ширина с областите край Ла Плата, не е чудно и тук да се срещат някои и други тигри.
	— Добре, ще си отваряме очите — отговори Пенкроф.
	Но накрая времето се затопли и снегът се стопи. Заваля дъжд и благодарение на него бялата пелена изчезна.
	Отбиха се в Комините и преселниците можеха само да се радват, че не са били там по време на бурята. Морето беше оставило неоспорими доказателства за опустошенията си. Подети от морските ветрове, вълните бяха залели островчето, нахлули бяха в коридорите, изпълнили ги бяха до половина с пясък, а пластове водорасли покриваха канарите. Докато Наб, Хърбърт и Пенкроф ходеха на лов или попълваха запасите гориво, Сайръс Смит и Джедеон Спилет се заловиха да разчистят комините и намериха ковачницата и пещите почти непокътнати, запазени преди всичко от натрупания пясък.
	Към 25 август се заредиха пак сняг и дъжд, задуха югоизточен вятър и студът стана много остър. По преценка на инженера един термометър Фаренхайт би показвал най-малко осем градуса под нулата (22° 22’ Целзий под нулата) и страшният студ, станал по-непоносим от острия вятър, трая няколко дни. Преселниците бяха принудени да се затворят пак в Гранитния дом и тъй като трябваше да затъкнат плътно прозорците и вратата и да оставят само малък отвор, колкото беше необходимо, за да се пречиства въздухът, отидоха много свещи. За да ги пестят, преселниците много често си светеха само с пламъка на огнището и не жалеха горивото.
	Знаем, че преселниците нямаха никаква захар и разполагаха само със сока, който получаваха от клана, след като направят дълбоки нарези по стъблото му. Достатъчно беше да съберат тоя сок в паници и го употребяваха за най-различни готварски цели, още повече че като престоеше, той побеляваше и се сгъстяваше като сироп.
	Но можеше да се получи и нещо по-добро и един ден Сайръс Смит извести на другарите си, че ще рафинират захар.
	— Захар ли! — възкликна Пенкроф. — Мисля, че тоя занаят затопля малко?
	— Не малко, а много — отвърна инженерът.
	— Тогава тъкмо навреме! — рече морякът.
	За да се кристализира тоя сок, достатъчно беше да го пречистят по съвсем обикновен начин. Поставиха го на огъня в големи пръстени съдове. Щом започна да се сгъстява, Наб взе да го бърка с дървена лопатка, за да ускори изпаряването и същевременно да не му позволи да добие вкус на загоряло.
	След няколко часа варене на силен огън, който беше еднакво благотворен и за преселниците, и за сока, той се превърна в гъст сироп. Изляха сиропа в глинени калъпи с най-различни форми, предварително приготвени в самата готварска пещ. На другия ден изстиналият сироп образуваше различни бучки и глави. Захарта беше малко червеникава, но почти прозрачна и много вкусна.
	Трябва да споменем, че най-нетърпелив в своя затвор след Пенкроф, разбира се, беше Топ. На вярното куче му беше много тясно в Гранитния дом. То сновеше от стая в стая и по своя начин показваше колко му беше досадно, че е затворено.
	Сайръс Смит често пъти забеляза, че когато приближеше до мрачния кладенец, който беше свързан с морето и зееше в дъното на зимника, Топ странно ръмжеше. Той се въртеше около дупката, която беше покрита с дървен капак. Понякога даже са мъчеше да пъхне лапите си под капака, сякаш искаше да го повдигне. Той джафкаше тогава някак особено и джафкането изразяваше едновременно гняв и тревога.
	Инженерът наблюдава на няколко пъти какво правеше кучето. Какво ли имаше в тая бездна, та умното животно се тревожеше толкова много? Кладенецът беше свързан с морето, това беше положително. Но не се ли разклоняваше в тесни проходи под острова? Не беше ли във връзка и с други подземни пещери? Някое морско животно не идеше ли от време на време да подиша в дъното на кладенеца? Инженерът не знаеше какво да мисли и в ума му неволно се пораждаха най-странни предположения. Навикнал да се задълбочава в областта на научните случаи, той не можеше да си прости, че се увлича в областта на чудното и почти свръхестественото. Но как да си обясни, че Топ, едно от онези умни кучета, които никога не са си губили времето да лаят на вятъра, продължаваше да души и да се вслушва упорито в пропастта, ако в деня нямаше нищо, което да го тревожи? Поведението на Топ озадачаваше Сайръс Смит повече, отколкото беше разумно да си признае това той самият.
	Най-после студът престана. Последваха дъждове, кратковременни бури, примесени със сняг, кратки градушки, ветрове, но те не траяха дълго. Запролетяването зарадва обитателите на Гранитния дом, които скоро започнаха да се отбиват там, само колкото да се нахранят и да преспят.
	През втората половина на септември ходиха много на лов и това накара Пенкроф да настоява с ново упорство за пушки, като твърдеше, че Сайръс Смит ги бил обещал. Инженерът знаеше много добре, че без строго определени сечива му беше почти невъзможно да направи и една пушка, която да върши що-годе работа, дърпаше се непрестанно и отлагаше работата за по-късно. Той обръщаше прочее внимание, че Хърбърт и Джедеон Спилет бяха станали опитни стрелци, че всички вкусни животни: агути, кенгура, кабиаи, гълъби, дропли, диви патици, бекасини, с една дума, всякакъв вид дивеч падаше под стрелите им и че можеше да се почака. Но упоритият моряк си правеше оглушки и нямаше да остави на мира инженера, докато той не задоволеше желанието му.
	Но по това време не въпросът с пушките занимаваше Сайръс Смит, а облеклото. С тези дрехи преселниците бяха презимували, но не можеха да прекарат с тях до идната зима. Необходимо беше да си набавят на всяка цена кожи от хищници или вълна от преживни животни и понеже имаше муфлони, трябваше да обмислят как да опитомят някое стадо за собствените си нужди. Една кошара за домашните животни и един курник за птиците, ето двата важни въпроса, които трябваше да разрешат през лятото.
	Но за да изпълнят своето намерение, налагаше се да проучат цялата непозната част от остров Линкълн. За това беше необходимо хубаво време и трябваше да чакат още цял месец, ако искаха проучването им да има успех.
	Беше 24 октомври. Тоя ден Пенкроф отиде да наобиколи примките си, които никога не оставаха без стръв. В едната той намери три животни, които бяха добре дошли за кухнята им. Едно женско пекари с двете си малки.
	И Пенкроф се прибра в Гранитния дом радостен от придобивката си и похвали както винаги своя лов.
	— Прасенце ли, Пенкроф? Помислих, че носите яребица с трюфели!
	— Как! — учуди се Пенкроф. — Да не би случайно да не обичате прасенце?
	— Обичам — отвърна най-равнодушно Джедеон Спилет, — стига да не се прекалява…
	— Добре, добре, господин дописнико — възрази морякът, който не обичаше да подценяват неговия лов, — вие ставате придирчив! А преди седем месеца, когато слязохме на острова, щяхте да бъдете много щастлив, ако имахте такъв дивеч!…
	И морякът, последван от Наб, отиде в кухнята, където готвенето скоро го погълна.
	Оставиха го да прави, каквото си знае. Той и Наб приготвиха прекрасна вечеря — двете малки пекари, супа от кенгуру, пушен бут, борови ядки, питие от корените на драконово дърво, освегски чай — с една дума, всичко най-хубаво, което имаха. Но между всички ястия на първо място трябваше да стоят сочните пекари, сготвени задушени.
	В пет часа седнаха да вечерят в Гранитния дом. Супата от кенгуру димеше на масата. Всички я харесаха много.
	След супата беше ред на прасенцата, които Пенкроф пожела сам да разреже и сложи по едно грамадно парче на всеки от сътрапезниците си.
	Прасенцата бяха наистина много вкусни и Пенкроф лапаше лакомо своя дял, когато изведнъж ревна и изруга.
	— Какво? — попита Сайръс Смит.
	— Какво… какво… счупих си един зъб? — отвърна морякът.
	— Я! Да няма камъчета във вашето печено? — каза Джедеон Спилет.
	— Изглежда! — отвърна Пенкроф и измъкна от устата си предмета, който му беше счупил един кътник!…
	Не беше камъче… а сачма.


>	Втора част
>	Изоставеният


>>	Глава I
#	За сачмата. Пирогата. Лов. На върха на едно каури. Никакви следи от човек. Ловът на Наб и Хърбърт. Обърнатата костенурка. Изчезналата костенурка. Обяснението на Сайръс Смит

	Изминали бяха точно седем месеца, откакто пътниците от балона бяха захвърлени на остров Линкълн. И досега въпреки всички издирвания, които направиха, нито един човек не се беше мярнал пред тях. Никакъв дим не беше показал, че на острова имаше човек. Никакво изделие от неговата ръка не потвърждаваше, че той е живял там когато и да било. Не само че островът изглеждаше пуст, но навярно и никога не е бил обитаван. И ето че сега всички тези изводи пропаднаха пред едно обикновено зрънце метал, намерено в тялото на безобиден гризач!
	Защото тая сачма наистина беше изхвърлена от огнестрелно оръжие, а кой друг освен човекът би могъл да си послужи с такова оръжие?
	Когато Пенкроф остави сачмата на масата, другарите му я разгледаха поразени. Всички важни последици от това макар наглед незначително събитие веднага им минаха през ума. Внезапната поява на някое свръхестествено същество не би им направила по-силно впечатление.
	Сайръс Смит не се поколеба да изкаже веднага предположенията, които изникнаха от тая чудна и неочаквана случка. Той взе сачмата, обърна я оттук-оттам и после запита Пенкроф:
	— Уверен ли сте, че прасенцето, ранено с тая сачма, е било най-много на три месеца?
	— Най-много от три месеца, господин Сайръс — отвърна Пенкроф. — То сучеше още от майка си, когато го намерих в трапа.
	— В такъв случай — заяви инженерът — това само по себе си доказва, че най-много преди три месеца на остров Линкълн е стреляно с пушка.
	— И една сачма — добави Джедеон Спилет — е засегнала, но не смъртоносно това животинче.
	— Няма никакво съмнение в това — продължи Сайръс Смит — и ето изводите, които трябва да направим от тая случка: островът или е бил населен преди нашето пристигане, или пък тук са слезли хора най-много преди три месеца. Доброволно ли са пристигнали тия хора, или по неволя, отбили ли са се на острова, или пък е имало корабокрушение? Този въпрос можем да си изясним по-късно. А какви са те, европейци или малайци, врагове или приятели на нашата раса, нямаме никаква възможност да открием и не знаем също дали са още на острова, или са го напуснали. Но тия въпроси ни засягат много отблизо и ние не можем да стоим повече в неизвестност.
	— Не, не! Хиляди пъти не! — ревна морякът и скочи от масата. — Няма други хора на остров Линкълн! Дявол да го вземе! Островът не е голям и ако беше населен, все някой от жителите му щеше да се мерне досега!
	— Трудно е наистина да се допусне противното — заяви Хърбърт.
	— Според мене — забеляза дописникът, — още по-трудно ще бъде да се допусне, че прасенцето се е родило със сачма в тялото!
	— Освен ако Пенкроф — каза не на шега Наб — не я е имал…
	— Виж го ти Наб! — възрази Пенкроф. — Да не съм имал цели пет-шест месеца сачма в устата, без да я усетя! Но къде ще се скрие? — добави морякът, като отвори устата си така, че в нея блеснаха тридесет и два бели зъба. — Гледай добре, Наб, и ако намериш един разяден зъб в тия ченета, ще ти дам да ми изкъртиш половин дузина!
	— Предположението на Наб е наистина недопустимо — забеляза Сайръс Смит и макар че положението беше сериозно, по устните му пробягна усмивка. — Истината е, че на острова най-много преди три месеца е гръмнала пушка. Но аз съм склонен да приема, че случайните хора, които са стъпили на тоя бряг, са тук от много кратко време или пък само са се отбили, защото ако по времето, когато изследвахме острова горе от планината Франклин, той е бил населен, щяхме да забележим това или пък нас щяха да ни забележат. И тъй навярно буря е изхвърлила корабокрушенци само преди няколко седмици някъде на брега.
	— Господин Сайръс — запита морякът, — няма ли да бъде уместно, преди да тръгнем на разузнаване, да си направим една лодчица, за да можем да се изкачим по течението на реката или пък да заобиколим острова, ако се наложи? Не бива да се оставим да ни изненадат.
	— Добре сте намислили, Пенкроф — отвърна инженерът, — но нямаме време. За да си направим лодка, ни трябва поне един месец…
	— За истинска лодка, да! — прекъсна го морякът. — Но ние нямаме нужда от лодка, която да се бори с морските вълни, и най-много за пет дни се наемам да направя пирога, която да може да плава по Благодарност.
	— Пет дни ли? Добре! — съгласи се инженерът.
	— А дотогава трябва да бъдем предпазливи! — каза Хърбърт.
	— Много предпазливи, приятели — повтори Сайръс Смит, — и ще ви помоля да излизате на лов само около Гранитния дом.
	Вечерята не завърши така весело, както очакваше Пенкроф.
	И така островът беше или пък е бил обитаван и от други хора, не само от преселниците. Случаят със сачмата беше вече неопровержимо доказателство за това, а едно такова откритие не можеше да не разтревожи силно преселниците.
	Преди да си легнат, Сайръс Смит и Джедеон Спилет разговаряха надълго и широко по тоя въпрос.
	— Всъщност искате ли да знаете моето мнение, драги Спилет?
	— Да, Сайръс.
	— Тогава слушайте: колкото и внимателно да изследваме острова, няма да открием нищо!
	Още на другия ден Пенкроф се залови за работа. Не ставаше дума за лодка с ребра и обшивка, а чисто и просто да се направи една обикновена плоскодънна ладия. Парчета кора, съединени едно с друго, щяха да бъдат достатъчни, за да се направи леката ладия, и в случай, че някои природни спънки наложеха да се пренася, тя нямаше да им тежи, нито пък да пречи. Пенкроф смяташе да съедини парчетата кора с тилби и да ги прилепи така, че лодката да не пропуска нито капка вода.
	И тъй трябваше да изберат дърветата със здрава и жилава кора, която да може да се обработва. А точно последната буря беше повалила голям брой дугласи, които подхождаха напълно за тая цел. Някои от тия борове лежаха на земята и оставаше само да се обелят, а това беше най-трудната работа, като се имат предвид несъвършените сечива, с които разполагаха преселниците. В края на краищата успяха да се справят и с това.
	Докато морякът, подпомаган от инженера, работеше така, без да губи нито миг, Джедеон Спилет и Хърбърт не стояха със скръстени ръце. Те бяха станали доставчици на колонията. Дописникът не можеше да се нарадва на юношата, който боравеше много ловко с лъка и тоягата. Освен това Хърбърт проявяваше и голяма смелост, придружена с онова хладнокръвие, което с право можеше да се нарече „разумна храброст“.
	През време на лова Хърбърт разговаряше често с Джедеон Спилет за случая със сачмата и за заключенията, до които беше стигнал инженерът, и един ден, на 26 октомври, му каза:
	— Господин Спилет, не ви ли се вижда много чудно, че ако някои корабокрушенци са попаднали на острова, не са се мярнали още към Гранитния дом?
	— Много чудно наистина, ако са още тук — отвърна дописникът, — но никак не е чудно, ако ги няма вече!
	— И тъй вие мислите, че тия хора са напуснали вече острова? — продължи Хърбърт.
	— Това е повече от вероятно, момчето ми, защото, ако бяха останали по-дълго време и особено ако бяха още тук, все някое обстоятелство щеше да издаде присъствието им.
	— Дойде ми нещо наум, господин Спилет — каза Хърбърт. — Ако се кача на върха на някое от тия каури, ще мога може би да разгледам местността на доста голямо разстояние.
	— Добре си намислил — отвърна дописникът, — но ще успееш ли да се покатериш чак до върха на тия великани?
	— Все пак ще се опитам — отвърна Хърбърт. Сръчният и пъргав момък подскочи към долните клони и много скоро се намери на върха, който се издигаше над безкрайната зеленина, образувана от закръглените клони на гората.
	От тази височина погледът обхващаше цялата южна част на острова от нос Лапа на югоизток до нос Влечуго на югозапад.
	И горе от своята наблюдателница Хърбърт имаше възможност да разгледа като на длан цялата тази още непозната част на острова, която може би беше приютила или приютяваше чужденците, за които предполагаха, че са на острова.
	Момъкът разгледа крайно внимателно околността. Най-напред морето — там нямаше нищо. Не се белееше никакво платно нито на хоризонта, нито пък към острова. Все пак не беше изключено някой кораб да е спрял съвсем близо до сушата, но гъстите дървета закриваха брега.
	И в горите Фар-уест не се виждаше нищо. Той гледаше крайно внимателно, а зрението му беше отлично. Не, нямаше нищо.
	Хърбърт се смъкна от дървото и двамата ловци се прибраха в Гранитния дом. Там Сайръс Смит изслуша момчето, поклати глава и не промълви нито дума. Ясно беше, че този въпрос не можеше да се разреши, преди да проучат напълно острова.
	След два дни — на 28 октомври — още една случка, която също не можеше да се обясни!
	Като се скитаха по брега, на две мили от Гранитния дом, Хърбърт и Наб имаха щастието да уловят една знаменита костенурка. Истинска морска костенурка, черупката на която имаше чудни зелени отблясъци.
	Хърбърт и Наб пъхнаха тоягите си под костенурката и с общи усилия едва успяха да я обърнат по гръб. Тя беше дълга три стъпки и тежеше най-малко четиристотин ливри.
	— Прекрасно! — извика Наб. — Как ли ще се зарадва приятелят ни Пенкроф!
	И наистина приятелят Пенкроф не можеше да не се зарадва, тъй като месото на тия костенурки, които се хранят само с водорасли, е извънредно вкусно.
	— А сега какво ще правим с нашия лов? — попита Наб. — Не можем да го замъкнем до Гранитния дом!
	— Да оставим костенурката тук — предложи Хърбърт. — Тя не може вече да се обърне и ще се върнем да я приберем с количката.
	Все пак за по-голяма предпазливост Хърбърт се погрижи да подпре костенурката с едри камъни, което Наб смяташе за излишно.
	След два часа той и Наб се върнаха на мястото, където бяха оставили костенурката. „Знаменитият представител“ вече го нямаше.
	Наб и Хърбърт първо се спогледаха, после се озърнаха наоколо. Точно на това място бяха оставили костенурката. Момъкът намери дори камъните, с които я беше подпрял, с други думи, уверен беше, че не се лъже.
	— Ха! — учуди се Наб. — Та костенурките обръщат ли се?
	— Изглежда — отвърна Хърбърт, който не можеше да разбере нищо и гледаше камъните, пръснати по пясъка.
	И двамата се прибраха в Гранитния дом с напразно докараната количка.
	Като стигнаха на мястото, където инженерът и морякът правеха заедно лодката, Хърбърт разказа какво се беше случило.
	— Ах, некадърници такива! — ревна морякът. — Да изтървете най-малко петдесет супи!
	— Пенкроф — възрази Наб, — не сме виновни ние, че костенурката е избягала! Казвам ти, че я бяхме обърнали!
	— Мислех, господин Сайръс — каза Хърбърт, — че като обърнеш една костенурка по гръб, тя не може да се изправи сама на краката си, особено когато е по-голяма, така ли?
	— На какво разстояние от морето бяхте оставили костенурката? — запита инженерът, който беше престанал да работи и мислеше върху случая.
	— На петнадесет стъпки, не повече — отвърна Хърбърт.
	— По време на отлив ли?
	— Да, господин Сайръс.
	— Е — отвърна инженерът, — това, което костенурката не е могла да направи на пясъка, може да го е направила във водата. Обърнала се е, когато приливът я е понесъл, и си е отплувала спокойно в морето.
	— Ей, че сме били некадърни! — извика Наб.
	— Тъкмо това имах честта да ви кажа! — отвърна Пенкроф.
	Обяснението на Сайръс Смит беше, разбира се, приемливо. Но дали той беше твърдо убеден в правотата му? Трудно е да се каже.


>>	Глава II
#	Първо спускане на пирогата. Какво намериха на брега. На буксир. Нос Останка. Съдържанието на сандъка: сечива, оръжие, уреди, облекло, книги, съдове. Какво липсва на Пенкроф. Евангелието. Един стих от светото писание

	На 29 октомври лодката от кора беше напълно готова. Пенкроф удържа на думата си — за пет дни построи нещо като пирога, чието корито беше заздравено с жилави пръчки от крехимба. Занесоха леката пирога на пясъка до самото море пред Гранитния дом и приливът я повдигна. Пенкроф скочи веднага вътре, пораздвижи я с кърмилното гребло и се увери, че е много удобна за предназначението си.
	— Ураа! — ревна морякът, който не пропусна случая да се поздрави със собствения си успех. — С тая лодка можем да обиколим…
	— Света ли? — прекъсна го Джедеон Спилет.
	— Не, острова. Няколко камъка за баласт, една мачта на носа и парче платно, което все някой ден господин Смит ще ни набави, и ще отплаваме далеч! Хайде, господин Сайръс, и вие, господин Спилет, Хърбърт, Наб, няма ли да дойдете да опитаме нашия нов кораб? Дявол да го вземе! Все пак трябва да видим дали ще може да носи и петима ни!
	Когато се качваше, Наб извика:
	— Корабът ти е пълен с вода, Пенкроф!
	— Няма нищо, Наб — отвърна морякът. — Дървото трябва да се понакисне! След два дни ще видите, че в пирогата ни ще има вода колкото в стомаха на някой пияница!
	Качиха се и Пенкроф отправи лодката в морето. Времето беше прекрасно, морето гладко като езеро и пирогата се носеше така уверено, сякаш се плъзгаше по тихото течение на Благодарност.
	Наб хвана едно гребло, Хърбърт грабна другото, а Пенкроф остана на кърмата, за да управлява лодката с кърмилното гребло.
	Морякът прекоси най-напред протока и мина край южния нос на островчето. Лек ветрец подухваше от юг. Нямаше никакво вълнение нито в протока, нито в открито море.
	Носът — извивката на брега увеличаваше разстоянието — се намираше на около три мили от Благодарност. Преселниците решиха да стигнат до края му и да продължат още много малко, колкото да хвърлят бегъл поглед към брега до нос Лапа.
	Лодката, карана с двете гребла, се движеше леко. Джедеон Спилет, с молив в едната ръка и с бележник в другата, нахвърляше в общи черти брега. Наб, Пенкроф и Хърбърт разговаряха, като наблюдаваха тая непозната част на именията си.
	След три четвърти час пирогата беше стигнала вече към края на носа и Пенкроф се готвеше да го заобиколи, когато Хърбърт се изправи, показа някакво черно петно и извика:
	— Какво е онова там на брега?
	Всички погледнаха към посочената точка.
	— Наистина — каза дописникът — там има нещо. Сякаш някаква вещ, полузаровена в пясъка.
	— Бурета, бурета! Може и да са пълни!
	— Към брега, Пенкроф! — каза Сайръс Смит.
	Няколко удара с греблата и пирогата се намери в дъното на малко заливче — пътниците скочиха на пясъка.
	Пенкроф не се беше излъгал. Там имаше две бурета, полузатънали в пясъка, но още здраво вързани за широк сандък, който е бил поддържан от тях и е плавал така, докато е заседнал на брега.
	— Значи край острова е имало корабокрушение? — запита Хърбърт.
	— Разбира се — отвърна Джедеон Спилет.
	— Но какво ли има в тоя сандък? — извика Пенкроф с напълно оправдано нетърпение.
	И морякът дигна тежък камък и щеше да разбие едната стена на сандъка, когато инженерът го спря и му каза:
	— Пенкроф, не можете ли да потърпите само един час?
	— Но помислете, господин Сайръс. Вътре може да се намира всичко, което ни е необходимо!
	— Ще разберем това, Пенкроф — отвърна инженерът, — но послушайте ме, не разбивайте сандъка. Може да ни послужи. Да го пренесем в Гранитния дом, там ще го отворим по-лесно и без да го разбиваме.
	И наистина пирогата нямаше да побере вещите, които навярно се намираха в сандъка — той сигурно беше доста тежък, щом като е трябвало да го „облекчават“ с две празни бурета. С други думи, по-добре беше да го влачат така на буксир до брега пред Гранитния дом.
	Но откъде беше попаднал тоя сандък? Важен въпрос! Сайръс Смит и другарите му се огледаха внимателно наоколо и обходиха брега на неколкостотин крачки. Не откриха нищо друго. Хърбърт и Наб се изкатериха на една висока канара, но хоризонтът беше пуст. Нямаше и помен от разбит кораб, нито пък от здрав.
	А че е имало корабокрушение, в това нямаше никакво съмнение. Може би то беше свързано дори със случая със сачмата! Чужденците може да са влезли в друга част на острова! А може и още да се намират там! Но преселниците решиха, че пришълците не можеха да бъдат малайски пирати, тъй като сандъкът явно беше от американски или европейски произход.
	Всички се върнаха при сандъка, който беше пет стъпки дълъг и три стъпки широк. Той беше дъбов, много грижливо затворен и покрит с дебела кожа, закована с медни гвоздейчета.
	Явно беше, че сандъкът е бил спуснат от борда на някой повреден кораб, който е плавал към острова, и пътниците са се погрижили да облекчат товара му с празните бурета с надеждата, че той ще изплава на брега и по-късно ще го намерят.
	Вълните наближаваха вече сандъка, който положително щеше да плава при прилив. Размотаха малко едно от въжетата, с които бяха превързани буретата, и вързаха сандъка за лодката. После Пенкроф и Наб издълбаха пясъка с греблата си, за да могат да преместят по-лесно сандъка. След малко лодката влечеше сандъка и заобикаляше носа, който бяха нарекли Останка (Flotsonpoint). Сандъкът тежеше и буретата едва го задържаха на повърхнината. Морякът всеки миг трепереше да не се откъсне и да не потъне. Но за щастие опасенията му излязоха напразни и след час и половина — за толкова време изминаха трите мили — пирогата спря на брега пред Гранитния дом.
	Изтеглиха лодката и находката на пясъка и понеже отливът започваше, те скоро останаха на сухо. Наб изтича за сечива, за да отворят сандъка колкото може по-внимателно.
	Морякът развърза първо двете бурета, които бяха много добре запазени, и ясно беше, че щяха да ги използват за нещо. После изби ключалките с клещи и капакът веднага отскочи.
	Вътре сандъкът беше облечен с втора, цинкова подплата, която навярно беше поставена, за да предпази на всяка цена вещите от влагата.
	Разрязаха цинковата подплата нашир, извиха двата й края навън и малко по малко извадиха и поставиха на пясъка най-различни неща. При всеки нов предмет Пенкроф викаше радостно — ура, Хърбърт пляскаше с ръце, а Наб подскачаше… като негър. Имаше книги, които можеха да накарат Хърбърт да полудее от радост, и кухненски съдове, които Наб на драго сърце би разцелувал!
	Преселниците имаха основания да бъдат напълно доволни, тъй като в сандъка имаше сечива, оръжие, уреди, дрехи, книги, а ето и точния им списък, така както го беше нанесъл Джедеон Спилет в бележника си:
	Сечива:
	3 ножа с по няколко остриета, 2 дърварски секири, 2 дърводелски секири, 3 рендета, 2 тесли, 1 секира с две остриета, 6 секача, 2 пили, 3 чука, 3 бургийки, 2 свредела, 10 торби с гвоздеи и бурми, 3 различни по големина триона, 22 кутии с игли
	Оръжие:
	2 кремъклии пушки, 2 капсулни пушки, 2 карабини — централ, 5 ловджийски ножа, 4 абордажни саби, 2 бурета барут — по двадесет и пет ливри едното, 12 кутийки капсули
	Уреди:
	1 секстант, 1 бинокъл, 1 далекоглед, 1 кутия с пергел, 1 джобен компас, 1 термометър Фаренхайт, 1 анероиден барометър, 1 кутия с цял фотографски апарат с обектив, стъкла, химикали и т.н.
	Облекло:
	2 дузини ризи от особена материя, вълнена наглед, но която явно беше от растителен произход, 3 дузини чорапи от същата материя.
	Съдове:
	1 желязно казанче, 6 медни калайдисани тенджери, 3 чугунени паници, 10 алуминиеви прибора, 2 чайника, 1 малка походна готварска печка, 6 ножа за хранене.
	Книги:
	1 библия с Вехтия и Новия завет, 1 атлас, 1 речник на различните полинезийски наречия, 1 речник на естествените науки в шест тома, 3 топа бяла хартия, 2 празни канцеларски книги.
	— Трябва да признаем — заяви дописникът, след като състави списъка, — че собственикът на сандъка е бил практичен човек! Сечива, оръжие, уреди, дрехи, съдове, книги, всичко има! Сякаш само е чакал да претърпи корабокрушение и предварително се е приготвил за него!
	— Наистина всичко има — пошепна замислен Сайръс Смит.
	— И положително корабът, на който са били сандъкът и собственикът му, не е принадлежал на малайски пирати! — добави Хърбърт.
	— Да, момчето ми — отвърна инженерът. — Възможно е в последния момент или пък, като са очаквали корабокрушение, пътниците на някой кораб да са напълнили сандъка с разни предмети от първа необходимост с надеждата да го намерят после на брега…
	— Няма ли по тези уреди, по тия сечива и книги някакъв белег или пък адрес, по който да открием техния произход? — запита Джедеон Спилет.
	Трябваше да се провери. И разгледаха внимателно всички вещи, особено книгите, уредите и оръжието. Въпреки установената практика на оръжието и на уредите не беше отбелязана марката на производителя: те бяха всъщност нови и както изглеждаше, никак не бяха употребявани. Сечивата и съдовете също бяха съвършено нови, а това показваше, че не са били взети и нахвърляни случайно в сандъка, а напротив, че са били подбрани и подредени грижливо.
	А речниците на естествените науки и на полинезийските наречия и двата бяха английски, но не носеха името на издателството, нито пък годината на отпечатването.
	И в библията, отпечатана на английски на една осмина формат — явно постижение на печатарското изкуство, — нямаше никакви указания и изглеждаше, че е била често прелиствана.
	Атласът пък беше прекрасно издание с картите на цял свят и няколко планисфери, начертани по проекцията на Меркатор*, наименованията бяха на френски, но и там нямаше нито годината на издаването, нито името на издателя. Откъдето и да идеше тоя сандък, той правеше преселниците на остров Линкълн богати. Досега те си произвеждаха всичко сами, като преработваха природните богатства на острова, и благодарение на умението си се бяха справяли с положението. Сякаш провидението искаше да ги възнагради, като им пращаше тия произведения на човешката промишленост!
	[* Меркатор (1512–1594) — нидерландски математик и географ. Изнамерил особен способ за измерване големи разстояния на земната повърхност, приложен от него в сборник от карти и описания, наречен „атлас“. Географските проекции на Меркатор са особено важни при навигацията, а в картографията се прилагат и днес.]
	Но един от тях не беше напълно доволен. Пенкроф! Изглежда, че в сандъка липсваше нещо, на което той като че много държеше, и при всеки нов предмет неговите ура постепенно стихваха и накрая другарите му го чуха да мърмори:
	— Всичко е добре, но ще видите, че за мене няма да има нищо в тоя сандък!
	Това накара Наб да го запита:
	— Ти какво очакваше бе, Пенкроф?
	— Малко тютюн! — отвърна сериозно морякът. — Тогава щях да бъда напълно доволен!
	Но след откриването на сандъка стана явно, че сега повече от всеки друг път се налагаше да се изследва подробно островът. Решиха да потеглят на другия ден още призори и да тръгнат срещу течението на Благодарност, за да излязат на западния бряг. Ако някои корабокрушенци бяха попаднали някъде на брега, те навярно се намираха в окаяно положение и трябваше да им се притекат веднага на помощ.
	Тоя ден — 29 октомври — беше тъкмо неделя и преди да си легнат, Хърбърт попита инженера няма ли да им прочете някой откъс от евангелието.
	— На драго сърце — отвърна Сайръс Смит.
	И той взе светото писание и щеше да го отвори, когато Пенкроф го спря и му каза:
	— Господин Сайръс, аз съм суеверен. Отворете наслуки и ни прочетете първия стих, който ви попадне пред очите. Да видим дали се отнася за нашето положение.
	Изведнъж погледът му се спря на някакъв червен кръст, направен с молив пред стих 8 на глава VII от евангелието на Матея.
	И той прочете следния стих:
	„Поискай, и ще ти се даде, търси, и ще намериш.“


>>	Глава III
#	На път. Приливът. Брястове и каракаси. Разни растения. Якамарът. Изглед на гората. Гигантски евкалипти. Защо ги наричат „дървета за треска“. Стада маймуни. Водопадът. Нощен лагер

	На следния ден — 30 октомври — всичко беше готово за замисленото проучване на острова, което последните събития направиха така наложително. И наистина работите бяха взели такъв обрат, че преселниците на остров Линкълн с право можеха да си мислят, че са вече в състояние не да искат, а да дават помощ.
	От оръжието избраха двете кремъклии пушки, по-удобни на този остров от капсулните, тъй като за първите трябваше само кремък, който лесно можеше да се набави, докато за вторите бяха необходими капсули, а те скоро щяха да се свършат, ако ги употребяваха по-често. Взеха обаче и едната карабина, и няколко патрона. Трябваше да си вземат и малко барут — в буретата имаше към петдесет ливри, но инженерът смяташе да приготви някакво взривно вещество, за да го пести.
	Излишно е да добавяме, че Пенкроф, Хърбърт и Наб не можеха да се нарадват на оръжието си, макар че Сайръс Смит ги беше накарал да обещаят, че няма да стрелят нито веднъж на вятъра.
	В шест часа сутринта спуснаха пирогата в морето. Всички се качиха в нея заедно с Топ и се отправиха към устието на Благодарност.
	Приливът беше започнал едва преди половин час. Имаха значи още няколко часа благоприятно течение и трябваше да го използват, тъй като отливът щеше да затрудни после плаването по реката. Приливът беше вече голям, защото след три дни щеше да има пълнолуние, и пирогата, която беше достатъчно да поддържат в средата на течението, се носеше бързо между двата високи бряга и нямаше нужда да увеличават скоростта й с греблата.
	От време на време на някои места, където беше лесно да се слезе, лодката спираше. Тогава Джедеон Спилет, Хърбърт и Пенкроф, с пушка в ръце и предвождани от Топ, проучваха брега. Като изключим дивеча, можеха да срещнат някое ценно растение, което да им бъде от голяма полза, и в това отношение младият естественик беше много щастлив, тъй като откри някакъв див спанак от рода на лободата и много кръстоцветни растения от рода на зелето, които можеха да се облагородят чрез присаждане: крес, хрян, ряпа и накрая дребни клонести стебла с лек мъх, високи към един метър, с почти кафяви семена.
	— Знаеш ли какво е това растение? — запита Хърбърт моряка.
	— Тютюн — извика Пенкроф, който явно беше виждал любимото си растение само натъпкано в лула.
	— Не, Пенкроф! Не е тютюн, а горчица.
	— Горчица да е! — съгласи се морякът. — Но ако случайно зърнеш някое стръкче тютюн, момчето ми, не забравяй да ми обадиш.
	— Ще намерим някой ден и тютюн! — обади се Джедеон Спилет.
	При едно от слизанията на брега Джедеон Спилет успя да улови живи две двойки от рода на кокошките. Те бяха птици с дълги тънки клюнове, с дълги шии, с къси криле и без следа от опашка. Хърбърт правилно ги нарече „тинамуси“ и преселниците решиха тия птици да бъдат първите обитатели на бъдещия курник.
	Никъде, нито в гъстата гора, нито под дърветата край бреговете на Благодарност, нямаше и помен от човек. Изследователите не можаха да открият нито една съмнителна диря и явно беше, че никога дърварска секира не беше сякла тия дървета, никакъв ловджийски нож не беше рязал лианите, които се преплитаха между дърветата сред китните храсталаци и високите треви. Ако някои корабокрушенци бяха попаднали на острова, те вероятно още се скитаха по брега и преселниците не трябваше да търсят в гъстата гора оцелелите жертви на предполагаемото корабокрушение.
	Гората към Фар-уест сякаш редееше. Дърветата не бяха толкова нагъсто, а някои стърчаха съвсем сами. Но именно защото се разредяваха, те използваха обилно чистия въздух около тях и бяха прекрасни.
	Какви чудни представители на растителността при тая ширина! Само те бяха достатъчни на един естественик, за да заяви без колебание на кой паралел се намира остров Линкълн!
	— Евкалипти! — извика Хърбърт.
	И наистина тия величествени дървета, последните исполини на субтропическия пояс, бяха родственици на евкалиптите в Австралия и Нова Зеландия, и двете на една и съща ширина с остров Линкълн. Някои от тях бяха високи двеста стъпки.
	— Те прочистват въздуха в местността, където растат. Знаете ли как ги наричат в Австралия и Нова Зеландия?
	— Не, господин Сайръс.
	— „Дървета за треска“.
	— Защото причиняват треска ли?
	— Не, защото я унищожават.
	— Тъй ли? Ще си отбележа това — заяви дописникът.
	— Отбележете си, драги Спилет, отбележете си, защото, както изглежда, е доказано, че само евкалиптите са достатъчни да обезвредят блатните миазми. Направени са опити с това природно предпазно средство в някои области в Южна Европа и в Северна Африка, където местността е била напълно нездравословна, и е установено, че здравословното състояние на населението постепенно се е подобрило.
	Чувстваше се, че реката ставаше все по-плитка, и по-плитка и скоро лодката щеше по неволя да спре по липса на вода. Слънцето вече клонеше на залез и удължаваше безмерно сенките на дърветата. Сайръс Смит виждаше, че тоя ден нямаше да могат да стигнат западния бряг на острова, и беше решил да пренощуват на самото място, където щяха да бъдат принудени да спрат поради липса на вода.
	— Най-много след четвърт час ще бъдем принудени да спрем, господин Сайръс — заяви морякът.
	— Добре, Пенкроф, ще спрем и ще се нагласим да пренощуваме.
	Скоро пирогата застърга каменистото дъно на реката, която вече беше широка най-много двадесет стъпки. Чуваше се и доста ясно бучеше на водопад, което показваше, че на стотина крачки нагоре има естествен вир.
	И наистина при последния завой на реката сред дърветата се показа водопад. Лодката заседна на дъното на реката и след миг я вързаха за едно дърво край десния бряг.
	Беше към пет часа. Последните слънчеви лъчи се плъзгаха под гъстата зеленина и осветяваха косо водопадчето, чийто влажен прашец блестеше с цветовете на дъгата. Отвъд водопада Благодарност се губеше в гъсталака, където черпеше водите си от някой скрит извор. Разните рекички, които се вливаха по-долу в нея, я правеха истинска река, но тук тя беше само бистър и плитък ручей.
	Спряха да пренощуват в тоя прелестен кът. Преселниците слязоха на брега и запалиха огън под китка сенчести каракаси — през нощта Сайръс Смит и другарите му можеха да се подслонят в клоните им в случай на нужда.


>>	Глава IV
#	На път към брега. Няколко стада маймуни. Нова река. Защо приливът не се чувства. Гора вместо бряг. Нос Влечуго. Хърбърт завижда на Джедеон Спилет. Ракетите

	В шест часа сутринта, след като си похапнаха, преселниците тръгнаха с намерение да стигнат по най-прекия път западния бряг на острова. За колко време можеха да стигнат дотам? Сайръс Смит беше казал за два часа, но всичко, разбира се, щеше да зависи от пречките, които щяха да срещнат. Тая част на Фар-уест изглеждаше много гъста — като всяка, голяма гора, в която има най-различна растителност.
	Тръгнаха, след като вързаха грижливо пирогата. Пенкроф и Наб носеха храната, която щеше да стигне на малкия отряд най-малко за два дни. Не ставаше вече и дума за лов — инженерът дори посъветва другарите си да се въздържат от прибързани изстрели, за да не издадат присъствието си край брега.
	В началото на излета преселниците видяха много стада маймуни, които сякаш бяха доста зачудени от присъствието на тия хора, същества, напълно неизвестни на тях. Джедеон Спилет дори подхвърляше шеговито, че тия здрави и пъргави четириръки може да смятаха него и другарите му за свои изродени братя! И наистина обикновените пешеходци на всяка крачка затъваха в храстите, преплитаха се в лианите, спъваха се в повалените дървета и бяха жалки пред пъргавите маймуни, които се прехвърляха от клон на клон и нищо не ги спираше. Тия маймуни бяха много, но за голямо щастие не проявиха никаква враждебност.
	Мярнаха се и няколко глигана, агути, кенгура и други гризачи и две-три кула, които Пенкроф на драго сърце би поздравил с няколко изстрела.
	— Ловът не е открит — казваше той. — Скачайте си спокойно, приятели, подскачайте и летете в мир! На връщане ще ви пошепнем две-три думи!
	В девет и половина сутринта пътят, който водеше право на югозапад, изведнъж бе пресечен от неизвестна река, широка към тридесет-четиридесет стъпки — коритото й беше наклонено и осеяно с много канари и тя се спускаше буйно надолу със страшно бучене. Реката беше дълбока и бистра, но напълно неплавателна.
	— Ако ловът е забранен, риболовът мисля, че не е! — каза морякът.
	— Нямаме време за губене! — заяви инженерът.
	— О! Пет минути! — възрази морякът. — Моля само за пет минутки в полза на нашия обед!
	И Пенкроф легна на брега, потопи ръце в буйната вода и скоро измъкна няколко десетки хубави раци, които пъплеха между канарите.
	— Това е добре! — извика Наб и се притече на помощ на моряка.
	— Нали ви казвам, че с изключение на тютюн всичко друго се намира на този остров! — прошепна с въздишка Пенкроф.
	В десет и половина, за голяма изненада на Сайръс Смит, Хърбърт, който беше поизбързал, се спря изведнъж и извика:
	— Морето!
	Само след миг преселниците, спрели се на окрайнината на гората, разглеждаха западния бряг на острова, който се разстилаше пред погледа им.
	Но каква разлика между тоя бряг и източния бряг, където случаят ги беше захвърлил! Никаква гранитна стена, никакъв подмол в морето, нито дори пясък! Тоя бряг не приличаше никак на бреговете, които обикновено природата създава, като ги застила с пясък или пък струпва по тях канари, а беше чудна горска окрайнина с най-хубави дървета! Брегът беше толкова висок, че се издигаше и над най-големите приливи и величествените дървета бяха така враснали в плодородната почва с гранитна основа, сякаш се намираха във вътрешността на острова.
	Преселниците стояха край малък незначителен залив, който не можеше да побере и две-три рибарски лодки и беше устие на новата река. Но чудно нещо, водите й, вместо да се вливат в морето с лек наклон, падаха откъм четиридесет стъпки височина — това обясняваше защо приливът не оказа никакво влияние на течението на реката. И с пълно единодушие нарекоха реката „река Водопад“ (Falls-river).
	Времето беше хубаво и ясно и горе от стръмния морски бряг, където Наб и Пенкроф бяха приготвили обеда, погледът обгръщаше далечината. Хоризонтът беше съвършено чист, не се мяркаше никакво платно в морето. По цялото крайбрежие, додето стигаше погледът, никакъв кораб, никаква следа от корабокрушение! Но инженерът щеше да си състави мнение по този въпрос чак след като проучи цялото крайбрежие до полуостров Змия.
	Разстоянието от устието на река Водопад до нос Влечуго беше към дванадесет мили. При удобен път и без да бързат, преселниците можеха да изминат това разстояние за четири часа. Но сега им беше необходимо двойно повече време, за да постигнат целта си, защото трябваше да заобикалят дървета, да изсичат храсти, да разчистват лиани и това ги бавеше много, а честите завои удължаваха задължително пътя.
	Към седем часа вечерта преселниците, капнали от умора, стигнаха нос Влечуго, странно изрязан от морските вълни като кичур. Тук завършваше крайбрежната гора на полуострова, а в цялата южна част брегът си беше пак бряг със своите скали, подводни канари и пясъци. Не беше изключено някой разбит кораб да е попаднал в тоя край на острова, но вече мръкваше и трябваше да отложат проучванията за следващия ден.
	Гората Фар-уест завършваше тук и сред последните дървета момъкът откри гъсти бамбукови храсти.
	— Добре сме — каза той. — Ето едно ценно откритие.
	— Ценно ли? — попита Пенкроф.
	— Разбира се — отвърна Хърбърт. — Слушай, Пенкроф, излишно е да ти казвам, че от бамбуковата кора, нарязана на жилави ивици, плетат кошове и кошници; от същата тая кора, накисната и превърната на каша, получават китайската хартия; от стеблата пък според дебелината им правят бастуни, лули и водопроводи; големият бамбук е ценен строителен материал, здрав и лек, и никога не завъжда насекоми. Излишно е дори да добавям, че като прережат междувъзлията на бамбука така, че напречната преграда, която образува възела, да остане за дъно, получават здрави и удобни съдове, които китайците много употребяват. Това всъщност не те задоволява.
	— Но като ти кажа, ако, разбира се, не знаеш, че в Индия ядат бамбук вместо аспержи…
	— Аспержи високи тридесет стъпки ли! — ахна морякът. — И вкусни ли са?
	— Знаменити! — отвърна Хърбърт. — Само че никой не яде стебла от по тридесет стъпки, а младите бамбукови издънки.
	— Отлично, момчето ми, отлично! — отвърна Пенкроф.
	— Ще добавя също, че сърцевината на младите стебла, накисната в оцет, е много добра подправка.
	— А не се ли пуши случайно?
	— Не, бедни ми Пенкроф!
	Хърбърт и морякът не търсиха дълго удобно място, за да пренощуват. В крайбрежните канари — много разпокъсани, тъй като навярно бяха шибани безмилостно от морските вълни, издигани от югозападните ветрове — имаше много пещери, които щяха да им дадат възможност да преспят на завет. Но тъкмо се канеха да влязат в една от тия пещери, страшен рев ги прикова на мястото им.
	— Назад! — извика Пенкроф. — В пушките ни има само сачми, а животни, които реват така, ще се стреснат от тях колкото от зрънце сол!
	И морякът сграбчи Хърбърт за ръката и го повлече зад канарите тъкмо когато от пещерата излезе величествено животно.
	Беше ягуар, равен по големина поне на азиатските си събратя, с други думи, дълъг повече от пет стъпки от темето до корена на опашката. Червеникавата му кожа беше покрита с няколко реда правилно разположени черни кръгообразни петна и се открояваше от белия косъм на корема.
	Ягуарът пристъпи и се огледа с настръхнала козина и огнен поглед, сякаш не подушваше за пръв път човек.
	В същия миг дописникът се подаваше сред високите канари и Хърбърт, като си помисли, че той не е забелязал ягуара, щеше да се спусне към него. Но Джедеон Спилет му махна с ръка и продължи да пристъпва. Това не беше първият му тигър и като приближи на десет крачки от животното, той застана неподвижен и се прицели с карабината, без да трепне нито един мускул на лицето му.
	Ягуарът се сви и се хвърли върху ловеца, но тъкмо когато скачаше, един куршум се заби между двете му очи и той падна мъртъв.
	Хърбърт и Пенкроф се спуснаха към ягуара. Наб и Сайръс Смит също изтичаха и се загледаха за миг в проснатия хищник, чиято кожа щеше да краси голямата стая в Гранитния дом.
	— Ах, господин Спилет, как се възхищавам от вас и как ви завиждам! — извика Хърбърт в изблик на напълно непринуден възторг.
	— Напразно, момчето ми — отвърна дописникът, — на мое място и ти щеше да направиш същото.
	— Аз ли! Такова хладнокръвие!…
	— Представи си, Хърбърт, че ягуарът е заек, и ще го застреляш, без да ти мигне окото.
	— Виждаш ли! — обади се Пенкроф. — Проста работа!
	Преселниците се запътиха към празната бърлога и докато Наб одираше ягуара, другарите му струпаха отпред грамадна купчина сухи дърва — в гората имаше много.
	Но Сайръс Смит забеляза бамбуковите храсти, отряза от тях и ги смеси с другите дърва.
	После се прибраха в пещерата — пясъкът в нея беше осеян с кости. Напълниха и пушките за всеки случай, да не ги нападнат ненадейно. Вечеряха и после, когато дойде време да си лягат, запалиха купчината дърва, струпани пред пещерата.
	Веднага се разнесе истинска стрелба във въздуха! Пламналият бамбук гърмеше като ракети! Само тоя шум беше достатъчен, за да изплаши и най-дръзките хищници!
	Тоя начин на силна стрелба не беше измислен от инженера, защото според Марко Поло* татарите са го прилагали успешно цели столетия, за да прогонват от своите станове страшните хищници в Средна Азия.
	[* Марко Поло (1254–1324) — венециански пътешественик. В 1271 г. заминал заедно с баща си, който бил търговец, за Китай. Пътешествието на Поло от Венеция до Китай през Армения, Персия, Памир, Самарканд, Кашгар продължило три години и половина. Поло живял седемнадесет години в двора на Хан Хубилай.]


>>	Глава V
#	Търсене на следи от предполагаемото корабокрушение. Останки във въздуха. Естествено пристанище. Край бреговете на Благодарност. Лодка в реката

	Сайръс Смит и другарите му преспаха най-спокойно в пещерата, която ягуарът беше оставил така любезно на тяхно разположение.
	При изгрев-слънце всички бяха на брега на самия край на носа и се взираха пак в хоризонта, две трети от който можеше да се обгърне с поглед. За последен път инженерът се увери, че в морето няма никакво платно, никаква следа от разбит кораб, а и с далекогледа не откриха нищо съмнително.
	Нищо нямаше и на крайбрежието, поне в оная част, която образуваше южния бряг на носа и се простираше в права посока на три мили дължина, тъй като отвъд дъгата на малък залив се криеше останалият бряг и дори от крайна точка на полуостров Змия не можеше да се види нос Лапа, затулен от високи канари.
	И тъй оставаше да се проучи южното крайбрежие на острова.
	— Ако се върнем по брега до нос Лапа — заяви Наб, — след като заобиколим носа, пред нас ще се изпречи…
	— Благодарност! — допълни Хърбърт. — Наистина, а нямаме нито мост, нито пък лодка, за да я преминем!
	— Голяма работа, господин Сайръс — отвърна морякът. — С няколко дървета лесно ще преплаваме реката!
	— Все пак — обади се Джедеон Спилет — добре ще е да си направим мост, ако искаме да отиваме по-лесно във Фар-уест.
	— Мост ли! — извика Пенкроф. — Та нали господин Смит е инженер? Ще ни направи мост, когато потрябва! Аз пък се наемам да ви пренеса тая вечер на другия бряг на Благодарност, без капка да капне на дрехите ви. Имаме храна за още един ден, това ни стига, пък може днес да ударим дивеч, а не като вчера! Да вървим!
	Предложението бе прието единодушно, тъй като всички държаха да свършат веднъж завинаги със съмненията си, а със завръщането през нос Лапа целият остров щеше да бъде напълно проучен. Но не биваше да губят нито миг, защото четиридесет мили бяха дълъг път и в никакъв случай не можеха да се приберат в Гранитния дом, преди да мръкне.
	В шест часа сутринта малкият отряд тръгна пак на път. Напълниха пушките с куршуми, да не би да срещнат зли двуноги или четириноги, и Топ, който трябваше да върви напред, получи нареждане да претърси окрайнината на гората.
	И на брега не личеше нищо, което да е във връзка с предполагаемото корабокрушение, а всеки по-значителен предмет, като коритото на кораб, не можеше да не се забележи или пък останките му щяха да бъдат изхвърлени на брега, какъвто беше случаят със сандъка, изхвърлен най-много на двадесет мили от това място. Но нямаше нищо.
	Към три часа Сайръс Смит и другарите му стигнаха до малко, съвършено затворено заливче, в което не се вливаше никаква река. То образуваше истинско естествено пристанище, невидимо от морето, което завършваше с тесен пролив между подмолите.
	Джедеон Спилет предложи на другарите си да поотпочинат на това място. Приеха, защото бяха изгладнели от дългия път, и никой не отказа да се подкрепи с парче месо.
	След няколко минути преселниците, насядали под сянката на чудна китка морски борики, поглъщаха храната, която Наб беше измъкнал от торбата си.
	Намираха се на петдесет-шестдесет стъпки над морското равнище. Погледът им обгръщаше доста голяма площ, прехвърляше последните канари на носа и се губеше в залив Обединение.
	Но макар че погледът им се простираше далеч в морето и инженерът обходи с далекогледа точка по точка цялата линия, където се сливаха водата и небето, не откриха никакъв кораб.
	Далекогледът обиколи също така грижливо цялата непроучена още част на крайбрежието, от пясъците до канарите, но никакви останки не се мярнаха в зрителното му поле.
	— Е — каза Джедеон Спилет, — трябва да се примирим и да се утешим с мисълта, че никой няма да дойде да ни оспорва правата над остров Линкълн!
	— Но сачмата! — извика Хърбърт. — Та тя не беше плод на нашето въображение!
	— Дявол да го вземе, не! — ревна Пенкроф, като се сети за счупения си кътник.
	— До какво заключение да дойдем тогава? — запита дописникът.
	— До заключението — отвърна инженерът, — че най-много преди три месеца някой кораб по неволя или се е отбил…
	— Как, Сайръс, да не допускате, че той е потънал, без да остави никаква следа? — прекъсна го дописникът.
	— Не, драги ми Спилет. Но съгласете се — ако е вярно, че някой се е отбивал на този остров, изглежда също така вярно, че той го е напуснал.
	Но едва бяха станали, и се разнесе яростният лай на Топ — кучето изскочи от гората с кална дрипа в муцуната си.
	Наб измъкна дрипата от устата на кучето. Беше парче здраво платно!
	Топ продължаваше да лае и с тичането си насам-натам сякаш подканваше господаря си да го последва в гората.
	— Тук има нещо, което може да ни изясни случая със сачмата — извика Пенкроф.
	— Някой корабокрушенец! — обади се Хърбърт.
	И всички се втурнаха след кучето между грамадните борове, които образуваха първата завеса на гората. За всеки случай Сайръс Смит и другарите му бяха си напълнили пушките.
	Затънаха доста навътре в гората, но за голямо тяхно разочарование още нямаше никаква следа от стъпки.
	Преселниците излязоха на някаква полянка, оградена с високи дървета, огледаха се наоколо, но не откриха нищо нито под храстите, нито сред дърветата.
	Топ залая още по-силно и заскача под грамаден бор.
	Изведнъж Пенкроф извика:
	— А! Много добре! Отлично!
	— Какво има? — запита Джедеон Спилет.
	— Търсим останки по сушата и в морето!
	— Е?
	— А те се намират във въздуха!
	И морякът посочи някаква грамадна белезникава дрипа, увиснала на върха на бора, от която Топ беше донесъл парче, паднало на земята.
	— Но това не е останка от корабокрушение! — извика Джедеон Спилет.
	— Това са последните останки от нашия въздушен кораб, от балона, който е кацнал горе, на върха на това дърво!
	Пенкроф не се лъжеше и извика гръмогласно „ура“, като добави:
	— Ей, че хубаво платно! Ще си направим долни дрехи за дълги години! Ще си направим и носни кърпи, и ризи! Е, господин Спилет! Какво ще кажете за острова, в който ризите никнат по дърветата?
	И наистина за преселниците на остров Линкълн беше щастлив случай, че аеростатът след последния си полет във въздуха бе паднал на острова и че го намериха. Можеха да го запазят както си е, ако искаха да се опитат да се спасят по въздуха, или пък да използват най-богато тия неколкостотин лакти доброкачествено памучно платно, след като го изперат добре. Ясно, че всички споделяха голямата радост на Пенкроф.
	Но балонът трябваше да се откачи от дървото, на което висеше, и да се прибере на безопасно място, а това не беше лесна работа. Наб, Херберт и морякът се изкатериха на върха на дървото и проявиха чудна ловкост при откачването на грамадния аеростат, останал без въздух.
	Бавиха се към два часа и не само ризата с клапата, пружините, медните части, а и мрежата, с други думи, грамадно количество върви и въжета заедно с обръча на балона лежаха на земята.
	Цяло съкровище, паднало от небето!
	— Все пак, господин Сайръс, ако решим някой ден да напуснем острова, няма да бъде с балон, нали? — запита моржът. — Не отиват, дето ги караш, тия въздушни кораби, знаем вече това от опит! Виждате ли, ако ме послушате, ще си направим хубав кораб от двадесетина тона, а вие ще ми позволите да си изрежа от това платно фок и кливер. С останалата част ще се облечем!
	— Ще видим, Пенкроф — отвърна Сайръс Смит, — ще видим.
	Преселниците се запретнаха и успяха да дотътрят всичко на брега, гдето откриха широка дупка сред канарите, разположени така, че беше защитена от вятъра, дъжда и морските вълни.
	В шест часа вечерта всичко беше прибрано и след като нарекоха малкото заливче с най-подходящото за него име Порт Балон, продължиха пътя за нос Лапа.
	Минаваше полунощ, когато стигнаха първия завой на Благодарност, след като бяха вървели по крайбрежието до устието й.
	На това място реката беше широка към осемдесет стъпки и трудно можеше да се преплава, но Пенкроф се бе нагърбил да преодолее тая трудност и го подканиха да изпълни обещанието си.
	Да си кажем право, преселниците бяха капнали от умора. Пътят беше дълъг, а случаят с балона още повече ги съсипа. И те бързаха да се приберат в Гранитния дом, за да похапнат и си легнат, и ако имаше мост, след четвърт час щяха да си бъдат у дома.
	Пенкроф се зае да изпълни обещанието си и да направи нещо като сал, с който да преплават Благодарност. Той и Наб грабнаха секирите, избраха две дървета край брега, от които смятаха да направят сала, и се запретнаха да ги отсекат до корен.
	Изведнъж момъкът, който беше тръгнал нагоре по реката, се върна бързо и показа срещу течението на Благодарност.
	— Какво плава там? — възкликна той.
	Пенкроф заряза работата си и съгледа, че нещо едва забележимо се движеше в мрака.
	— Лодка! — рече той.
	Всички приближиха и крайно изненадани, видяха, че някаква лодка плава в реката.
	— Хей, вие там в лодката! — викна морякът по стар навик, без да помисли, че може би ще бъде по-добре да си мълчи.
	Никакъв отговор. Лодката продължаваше да си плава и беше вече само на десетина крачки, когато морякът извика:
	— Та това е нашата пирога! Въжето се скъсало и течението я е понесло! Трябва да признаем, че пристига тъкмо навреме.
	Пенкроф имаше право. Това беше наистина лодката, въжето на която се беше скъсало, и тя се връщаше сама от изворите на Благодарност! Необходимо беше да я дръпнат, като минава, и Пенкроф и Наб се справиха умело с тая задача с помощта на дълъг прът.
	Лодката наближи брега. Инженерът скочи пръв вътре, сграбчи въжето, попила го и се увери, че наистина се е скъсало от търкане в канарите.
	— Ето — пошепна му дописникът — какво може да се нарече случайност…
	— Странна случайност! — отвърна му Сайръс Смит.
	Странна или не, но щастлива случайност! Хърбърт, дописникът, Пенкроф и Наб също се качиха в лодката. Те бяха убедени, че въжето се е скъсало. Но най-чудноватото в цялата работа бе, че пирогата наистина пристигна точно когато преселниците се намираха на брега и имаха възможност да я уловят, когато минаваха, защото след четвърт час тя щеше да изчезне в морето.
	Ако живееха по времето, когато хората са вярвали в духове, тоя случай можеше с право да наведе преселниците на мисълта, че провидението е отдало всичките си сили в помощ на корабокрушенците!
	Няколко удара с греблата и преселниците стигнаха устието на Благодарност. Извлякоха лодката на брега край Комините, и всички тръгнаха към стълбата пред Гранитния дом.
	Но в същия миг Топ залая яростно, а Наб, който търсеше долния край на стълбата, нададе страшен вик…
	Стълбата я нямаше.


>>	Глава VI
#	Виковете на Пенкроф. Една нощ в Комините. Стрелата на Хърбърт. Намеренията на Сайръс Смит. Неочакван изход. Какво се беше случило в Гранитния дом. Нов прислужник на служба у преселниците.

	Сайръс Смит беше се спрял, без да продума. Другарите му опипваха в мрака стената, като мислеха, че вятърът е отвял стълбата настрани, а търсеха и по земята, да не се е откачила… Но стълбата я нямаше никаква. А да проверят дали вятърът не я бе дигнал на първата площадка по средата на стената беше невъзможно в тъмната нощ.
	— Ако е шега — ревна Пенкроф, — лоша шега! Да стигнеш у дома си и да не намериш стълбата, за да се прибереш в стаята си, особено когато си капнал от умора, не е никак смешно!
	Наб пък се тюхкаше непрестанно.
	— Нямаше никакъв вятър! — забеляза Хърбърт.
	— Почва да ми се струва, че странни неща стават на остров Линкълн! — заяви Пенкроф.
	— Странни ли, Пенкроф? — обади се Джедеон Спилет. — Нищо подобно, съвсем обикновени. Някой е дошъл, докато ни е нямало, взел е жилището ни и е дръпнал стълбата!
	— Някой ли! — ревна морякът. — Кой?…
	— Ловецът със сачмата — отвърна дописникът. — За какво ни е той, ако не за да си обясним тоя неприятен случай?
	— Ако има някой горе — викна Пенкроф и изруга, защото почна да става нетърпелив, — ще го повикам и той е длъжен да се обади.
	И той ревна гръмогласно едно продължително „е-е-ей…“ което ехото поде с всичка сила.
	Преселниците се ослушаха и им се стори, че доловиха откъм Гранитния дом някакво кикотене, но не разбраха какво е. Ала никой не отговори на Пенкроф, който напразно повтори силния си вик.
	Както и да е, потресени от странното събитие, стояха под Гранитния дом, без да знаят какво да мислят, без да знаят какво да правят, питаха се един друг, без да могат да си отговорят, и градяха най-различни предположения, едно от друго по-невероятни. Наб се тюхкаше, отчаян, че не можеше да се прибере в кухнята си, още повече че храната за из път се беше свършила, а той нямаше възможност да намери по това време нищо за ядене.
	— Кой ли нахал може да ни е наредил така? — запита още веднъж Пенкроф, който не можеше да се примири с положението.
	Който и да бъде „нахалът“, оставаше им само, както каза инженерът, да се приберат в Комините и там да чакат утрото. Все пак наредиха Топ да остане под прозорците на Гранитния дом, а Топ изпълняваше безропотно всяко нареждане. И умното куче остана под стената, докато господарят му се прибираше с другарите си сред канарите.
	Да се каже, че преселниците, макар че бяха капнали от умора, спаха добре на пясъка в Комините, значи да се изопачи истината.
	Гранитният дом за тях беше повече от жилище, беше им склад. Там се намираше цялото имущество на колонията — оръжие, уреди, сечива, снаряжения, храна и т.н. Ако всичко това се заграбеше, трябваше да започнат да се обзавеждат отново, да правят пак оръжие, сечива. Трудна работа! И така все някой от тях не можеше да се сдържи и излизаше от време на време разтревожен да провери Топ пази ли добре.
	Пенкроф беснееше най-много от всички и наистина беше много ядосан.
	— Шега! — повтаряше той. — Направили си шега! Но аз не обичам шегите и горко на шегобиеца, ако ми падне в ръцете!
	Щом на изток сипна зората, преселниците, добре въоръжени, отидоха на брега край канарите. Гранитния дом, огряван направо от изгряващото слънце, скоро щеше да бъде облян в утринната светлина и наистина още преди пет часа затворените капаци на прозорците се откроиха сред завесите зеленина.
	Там всичко беше в ред, но от гърдите на преселниците се изтръгна вик, когато видяха, че вратата, която бяха затворили добре, преди да тръгнат, зееше отворена.
	Някой се беше вмъкнал в Гранитния дом. Нямаше вече никакво съмнение в това.
	Горната стълба, обикновено спусната от вратата до площадката, беше на мястото си, но долната стълба беше издърпана и дигната до прага. Съвършено ясно беше, че натрапниците са искали да се предпазят от каквато и да било изненада.
	— Мръсници такива! — ревна морякът. — Спят си спокойно, като че са си у дома! Хей, пирати, разбойници, корсари, мръсни англичани!
	Когато Пенкроф, като американец, наричаше някого „мръсен англичанин“, смяташе, че му е нанесъл най-голямата обида.
	Съмна вече и слънчевите лъчи заляха в обилна светлина лицето на Гранитния дом. Вътре, както и вън, цареше пълна тишина и спокойствие.
	Преселниците стигнаха даже дотам, че започнаха да се питат има ли някой в Гранитния дом, или не.
	На Хърбърт тогава му дойде наум да върже за една стрела въже и да пусне стрелата така, че да се провре между първите стъпала на стълбата, която се подаваше от прага. По тоя начин стълбата можеше да се издърпа с въжето до земята и да се възстанови връзката с Гранитния дом. Пенкроф разви въжето и завърза края му за една стрела с много пера. После Хърбърт нагласи стрелата, обтегна лъка и се прицели внимателно в увисналия край на стълбата.
	Сайръс Смит, Джедеон Спилет, Пенкроф и Наб се бяха отдръпнали малко назад, така че да наблюдават какво ще стане на прозорците в Гранитния дом. Дописникът беше насочил карабината и се целеше във вратата.
	Хърбърт отпусна тетивата, стрелата свирна, повлече въжето и се провря между двете последни стъпала.
	Опитът беше успешен.
	Хърбърт хвана веднага края на въжето, но тъкмо когато го разтърсваше, за да свали стълбата, някаква ръка се плъзна бързо между стената и вратата, сграбчи стълбата и я прибра в Гранитния дом.
	— Мръсен негодник! — ревна морякът. — Ако един куршум можеше да те направи щастлив, скоро ще го получиш!
	— Но кой беше това? — запита Наб.
	— Маймуна! Макак! Сапажу! Шебек! Орангутан! Бабун! Горила! Сагуин! Нашият дом е завзет от маймуни, които са се изкатерили по стълбата, докато ни е нямало!
	В същия миг, сякаш за да потвърдят думите на моряка, три-четири маймуни бутнаха капаците, показаха се на прозорците и поздравиха истинските стопани с хиляди кривения и кълчения.
	— Знаех си, че е шега! — извика Пенкроф. — Но един от тия шегобийци ще плати и за другите!
	Морякът дигна пушката, прицели се бързо в маймуните и стреля. Всички се скриха, с изключение на една — смъртно ранена, тя полетя на пясъка.
	Тази едра маймуна беше от първоразредните четириръки, нямаше никакво съмнение в това. Шимпанзе или орангутан, горила или гибон, тя се числеше към човекоподобните маймуни, наречени така поради приликата им с човешкия род. Прочее, Хърбърт заяви, че е орангутан, а знаем, че момъкът разбираше от зоология.
	Случаят беше наистина тежък. Пенкроф беснееше. Имаше и нещо весело в положението, но на него никак не му беше до смях. Ясно беше, че преселниците в края на краищата щяха да успеят да си възвърнат жилището и да прогонят оттам натрапниците, но кога и как — не можеха да кажат.
	Изминаха два часа — през това време маймуните избягваха да се показват. Но те бяха още в Гранитния дом, тъй като на три-четири пъти по някоя муцуна или ръка се мяркаха на прозорците или на вратата и бяха посрещани с изстрели.
	— Да се скрием — предложи тогава инженерът. — Маймуните може да помислят, че сме си отишли, и пак да се покажат. Но Спилет и Хърбърт да залегнат зад канарите и да стрелят по тях, веднага щом се появят.
	Нарежданията на инженера бяха изпълнени и докато дописникът и Хърбърт, двамата най-опитни стрелци между преселниците, залягаха на удобно място, но без маймуните да ги виждат, Наб, Пенкроф и Сайръс Смит се изкачиха на възвишението и навлязоха в гората, за да убият малко дивеч, тъй като беше време за закуска, а нямаха никаква храна.
	След половин час ловците се върнаха с няколко скални гълъба и ги опекоха криво-ляво. Никаква маймуна не се беше показала.
	След два часа положението още никак не се беше променило. Маймуните не даваха вече никакъв признак на живот и можеше да се допусне, че са изчезнали. Но по-вероятно беше, стреснати от смъртта на своя другар, ужасени от изстрелите, те да си кротуваха, сгушени в стаите на Гранитния дом или пък в склада. А при мисълта за богатствата, които бяха струпани в тоя склад, толкова препоръчваното от инженера търпение се израждаше в страшен гняв и, откровено казано, имаше защо.
	— Все пак трябва да прогоним тия негодници! — извика Пенкроф. — Ще се справим с тях, ако ще да са двадесетина, но затова трябва да се срещнем лице с лице! Ах, няма ли някакъв начин да се вмъкнем при тях!
	— Има един начин — отвърна инженерът, който беше измислил нещо. — Да се опитаме да слезем в Гранитния дом през стария вход.
	Наистина старият вход за Гранитния дом беше зазидан с камъни, но те трябваше да пожертват зида и после да го направят пак. За щастие Сайръс Смит не беше изпълнил още намерението си да залее входа с езерните води, защото в противен случай сега щяха да загубят много време.
	Минаваше вече обед, когато преселниците, въоръжени с търнокопи и с лопати, излязоха от Комините.
	Но не бяха направили и петдесет крачки, и чуха яростния лай на кучето. То сякаш беше отчаян зов!
	— Назад! — извика Пенкроф.
	И с всички сили се спуснаха към брега.
	Като стигнаха на завоя, видяха, че положението се беше изменило.
	И наистина маймуните, внезапно обзети кой знае от какъв страх, се опитваха да избягат. Две-три тичаха и се мятаха от прозорец на прозорец ловко като клоуни. Скоро пет-шест маймуни застанаха така, че бяха удобен прицел, и преселниците се примериха спокойно и стреляха. Едните, ранени или убити, паднаха вътре в стаите с пронизителни викове. Други пък скочиха навън, паднаха и се пребиха и малко след това можеше да се предполага, че в Гранитния дом не е останала нито една жива маймуна.
	— Ура! — ревна Пенкроф. — Ура! Ура! Ура!
	— Стига толкова ура! — каза му Джедеон Спилет.
	— Защо? Всички са избити! — отвърна морякът.
	— Съгласен съм, но това не е начинът да се приберем у дома.
	— Разбира се — обади се инженерът. — Все пак по-добре щеше да бъде…
	В същия миг сякаш в отговор на забележката на инженера стълбата се плъзна по прага, разви се и падна долу.
	— Ах, кълна се в лулата си! Това е вече много! — извика Пенкроф и погледна Сайръс Смит.
	— Наистина много! — промълви инженерът и пръв се втурна към стълбата.
	Всичките му другари го последваха и в миг стигнаха вратата.
	Претърсиха навсякъде. Никой нямаше в стаите, нито пък в склада, който не беше пострадал от шайката маймуни.
	— Ами стълбата? — попита морякът. — Къде е благородникът, който ни я спусна?
	Но в същия мит се разнесе вик и една грамадна маймуна, която се беше скрила в коридора, се върна в стаята, подгонена от Наб.
	— Ах! Разбойник! — ревна Пенкроф.
	Той дигна секирата и щеше да разцепи главата на животното, но Сайръс Смит го спря и му каза:
	— Не я убивайте, Пенкроф.
	— Какво? Да пожаля тоя мръсник ли?
	— Да! Нали той ни хвърли стълбата!
	И инженерът каза тия думи с такъв особен глас, че трудно беше да се реши сериозно ли говореше, или не.
	При все това хвърлиха се върху маймуната, която се държеше здраво, повалиха я и я вързаха.
	Тогава преселниците се приближиха до маймуната и я разгледаха внимателно. Беше орангутан! С други думи, не беше свирепа като бабуина и лекомислена като макака, нито пък с лоши наклонности като павиан. За тия човекоподобни маймуни се разказват толкова случки, които говорят за техния почти човешки ум. Прислужници по домовете, те могат да услужват на масата, да метат стаите, да чистят дрехи, да лъскат обувки, да си служат умело с нож, лъжица и вилица, да пият дори вино… като най-добрия прислужник на два крака без перушина.
	Маймуната, която беше вързана в Гранитния дом, беше едър самец, висок шест стъпки, с чудно съразмерно тяло, широки плещи, средна по големина глава, с лицев ъгъл към шестдесет и пет градуса, с кръгъл череп и издаден нос, с гладък, мек и лъскав косъм — с други думи, съвършен представител на човекоподобните маймуни. Очите й, малко по-дребни от човешките очи, бяха умни и живи. Белите й зъби блестяха под мустаците. Тя имаше къдрава кестенява брадичка.
	— Хубавеляк! — каза Пенкроф. — Да знаехме езика му, можехме да си поприказваме!
	— Надявам се, че ще бъде прекрасен прислужник — добави Хърбърт. — Изглежда млад, лесно ще го обучим и няма да става нужда да го покоряваме със сила, нито пък да му вадим кучешките зъби, както постъпват в такива случаи! Той лесно ще се привърже към господари, които се отнасят добре с него.
	— И ще се отнасяме добре! — заяви Пенкроф, който беше забравил вече цялата си вражда към „шегобийците“.
	После пристъпи към орангутана.
	— Е, момчето ми — попита той, — как е?
	Орангутанът отговори с леко ръмжене, което не издаваше много лошо настроение.
	— Искаш ли да станеш член на колонията? — запита го пак морякът. — Ще постъпиш ли на служба при господин Сайръс Смит?
	Ново одобрително ръмжене от страна на маймуната.
	— И ще се съгласиш ли да служиш безплатно само за храната?
	Трето одобрително ръмжене.
	— Малко му е скучен говорът — забеляза Джедеон Спилет.
	— Ами! — възрази Пенкроф. — Добрите прислужници не дрънкат много. И после, никакви пари! Разбра ли, момчето ми?
	Така колонията се увеличи с още един член, който впоследствие щеше да й направи много услуги. А името му — морякът предложи да го нарекат Юпитер, съкратено Юп, в памет на някаква маймуна, която познавал.
	Ето как бай Юп се настани в Гранитния дом без много заобикалки.


>>	Глава VII
#	Спешни планове. Мост на благодарност. Възвишение Обзор ще се превърне в остров. Подвижният мост. Жетвата. Реката. Мостчетата. Курникът. Двете онаги. Излет до Порт Балон

	И така преселниците от остров Линкълн си възвърнаха жилището, без да става нужда да минат през стария път, което ги спаси от необходимостта да стават зидари.
	До вечерта преселниците пренесоха труповете на маймуните и ги заровиха. После се запретнаха да оправят безпорядъка, който натрапниците бяха причинили — безпорядъка, а не пакостите, тъй като те бяха изпосъборили покъщнината, но нищо не бяха счупили. Наб запали пак огън в печката и приготви от припасите в кухнята такава сита вечеря, че всичките й направиха голяма чест.
	Не забравиха и Юп и той излапа лакомо боровите ядки, с които го бяха отрупали. Пенкроф му беше развързал ръцете, но сметна за по-добре да го остави с вързани крака, докато се увери, че животното се е опитомило.
	След вечерята, преди да си легнат, Сайръс Смит и другарите му насядаха около масата и разгледаха някои спешни въпроси.
	Най-важната и неотложна работа беше да построят мост над Благодарност, за да свържат Гранитния дом с южната част на острова, а след това да направят кошара, където да приберат муфлоните и другите животни с вълна, които трябваше да уловят.
	На следния ден, 3 ноември, започнаха постройката на моста и всички се заловиха за тая важна работа. Преселниците, превърнали се в дърводелци, нарамиха триони, секири, длета и чукове и слязоха на брега.
	Там Пенкроф се замисли:
	— Ами, ако, докато ни няма, на бай Юп му хрумне да издърпа стълбата, която ни спусна така любезно вчера?
	— Да я закачим за долния й край — предложи Сайръс Смит.
	Така и направиха, като завързаха стълбата за два кола, здраво забити в пясъка. После преселниците тръгнаха по левия бряг на река Благодарност и скоро стигнаха първия й завой.
	Спряха се, за да видят може ли там да се направи мост. Мястото изглеждаше удобно.
	Сайръс Смит сподели тогава с другарите си едно свое намерение, много лесно за изпълнение и същевременно от голяма полза, което му се въртеше от известно време в ума. Той смяташе да отдели съвсем възвишение Обзор, така че да го защити напълно от всякакви нападения на четириноги и четириръки. По такъв начин Гранитния дом, Комините, курникът и цялата горна част на възвишение Обзор, която беше определена за посевите, щяха да бъдат напълно запазени от опустошения от страна на животните.
	Възвишение Обзор беше оградено вече от трите страни с вода било от самата природа, било по изкуствен начин.
	На северозапад го ограждаше езерото Грант — от стария вход за Гранитния дом до източния бряг на езерото, откъдето изтичаха сега водите му.
	На север от това място до морето го ограждаше новата река, която си беше издълбала корито и на възвишението, и на пясъка.
	Цялата източна част граничеше със самото море — от устието на новата река до устието на Благодарност.
	И на юг — с реката Благодарност, от устието й до първия завой, където трябваше да построят мост.
	И тъй оставаше само западната част на възвишението, между завоя на реката и южния край на езерото, по-малка от една миля, където всеки можеше да мине. Но най-лесно беше да издълбаят широк и дълбок ров и да го напълнят с вода от езерото — излишната вода щеше да се влива чрез втори водопад в Благодарност.
	— И тъй — добави инженерът — възвишение Обзор ще стане истински остров, заобиколен отвсякъде с вода. А ако направим моста и мостчетата подвижни, никой няма да може да припари на възвишение Обзор.
	Избраха дървета, отсякоха ги, окастриха ги и направиха от тях греди, талпи и дъски. Мостът, неподвижен на десния бряг на Благодарност, щеше да бъде свободен на левия й бряг, за да може да се дига и спуска с помощта на противотежести както при шлюзовете.
	Ясно е, че работата беше огромна и ако се проведеше умело, изискваше и известно време, тъй като Благодарност беше широка осемдесет стъпки. Трябваше да забият колове на дъното на реката, за да лежи на тях неподвижната част на моста, да направят набивачка, за да набият тия колове, които щяха да образуват два свода и да позволят на моста да издържа тежки товари.
	Построяването на моста над Благодарност трая цели три седмици и преселниците работеха непрестанно. Обядваха на самото място — времето беше прекрасно, и се прибираха в Гранитния дом само за вечеря.
	На 20 ноември мостът беше привършен. Подвижната му част, уравновесена с противотежести, се движеше лесно и само с леко усилие можеше да се дигне. Когато мостът се дигнеше, между шарнира и последната му напречна греда имаше двадесетина стъпки, достатъчна ширина, която животните не можеха да прескочат.
	Първата нива, засята с едно-едничко зърно, даде богат плод благодарение грижите на Пенкроф. Израснали бяха десет класа, както беше казал инженерът, и понеже всеки клас имаше по осемдесет зърна, преселниците се бяха сдобили с осемстотин зърна за шест месеца и можеха да разчитат на две жетви годишно.
	Запазиха за всеки случай петдесет зърна, а останалите щяха да засеят във втората нива също така грижливо, както засяха и едничкото зърно.
	Разораха нивата, оградиха я със здрава, висока ограда със заострени колове, така че животните трудно можеха да я прескочат. А за птиците богатото въображение на Пенкроф беше измислило такива кречетала и страшни плашила, че те бяха достатъчни, за да ги прогонят. Посяха седемстотин и петдесет зърна в правилни бразди и оставиха природата да се грижи за тях.
	На 21 ноември Сайръс Смит започна да очертава трапа, който щеше да бъде западната граница на възвишението, от южния край на езерото до завоя на Благодарност. Трябваше пак да приготвят нитроглицерин и той свърши цялата работа. Разбиха скалистия бряг на езерото, водите се спуснаха в новото корито, като образуваха малка рекичка — нарекоха я река Глицерин и тя стана приток на Благодарност.
	Към средата на декември всичко беше окончателно привършено и възвишение Обзор — неправилен петоъгълник с четири мили обиколка, — оградено с воден пояс, стана напълно непристъпно.
	През декември беше много топло. Но преселниците не искаха по никой начин да преустановят работата си и понеже се налагаше да си направят бързо курник, заеха се с него.
	Излишно е да споменаваме, че след като оградиха напълно възвишението с вода, пуснаха бай Юп на свобода. Той не се отделяше от господарите си и не проявяваше никакво желание да бяга. Беше кротко животно, но много силно и извънредно пъргаво. Използваха го вече за някоя и друга работа: носеше дърва и превозваше камъните, които бяха измъкнали от коритото на река Глицерин.
	Курникът зае една площ откъм двеста квадратни ярда на югоизточния бряг на езерото. Заградиха го с ограда и построиха най-различни навеси за птиците, които щяха да живеят там. Изплетоха колиба от клони, разделиха ги на клетки и те очакваха вече само обитателите си.
	Първи бяха двойка танамуси, които скоро излюпиха много пилета. Дружина им станаха пет-шест патици от брега на езерото. Някои от тях бяха от китайската порода, които разперват крилете си като ветрило и по блясъка на пъстротата на перата си не отстъпват на златните фазани. А пеликаните, рибарите, водните кокошки сами дойдоха на брега в курника и целият тоя малък свят след спорове, кавги, крясъци и кудкудякания най-подир се примири и стана достатъчен за бъдещата прехрана на колонията.
	За да пренесат балона в Гранитния дом преселниците се заловиха да направят тежката си кола по-лека и по-удобна. Имаха си кола, но нямаше кой да я тегли.
	— Право да ви кажа — обади се Пенкроф, — някое впрегатно животно ще ни бъде от голяма полза, докато господин Сайръс благоволи да ни построи някоя парна кола или дори локомотив, защото един ден ние ще имаме железница от Гранитния дом до Порт Балон с отклонение до планината Франклин!
	Един ден, на 23 ноември, Наб се развика, а Топ залая още по-силно от него. Преселниците, които работеха в Комините, изтичаха веднага от страх да не се е случило някое нещастие.
	Какво видяха? Две хубави едри животни бяха влезли най-непредпазливо във възвишението, мостчетата на което бяха спуснати. Сякаш две магарета, мъжко и женско, стройни, възжълти — краката и опашките им бяха бели, а по главата, по врата и тялото имаха черни резки! Те пристъпваха мирно, съвсем спокойно и разглеждаха любопитно хората, в които не виждаха още бъдещите си господари.
	— Та това са ониги! — извика Хърбърт. — Нещо по средата между зебра и куага.
	— Магарета или коне — възрази Пенкроф, — те са „двигатели“, както би казал господин Смит, и е добре да ги уловим!
	И без да изплаши двете животни, морякът пропълзя сред тревата до мостчето на река Глицерин и го дигна. Онагите бяха пленени!
	Сега да се нахвърлят ли върху тях и да ги впрегнат ли насила? Не. Решиха да ги оставят няколко дни да се разхождат свободно по възвишението, където имаше обилна трева, и инженерът построи веднага край курника конюшня, където онагите можеха да намерят подслон през нощта и мека постелка.
	Но на няколко пъти онагите сякаш изпитваха нужда да напуснат тясното за тях възвишение — нали бяха свикнали на простор и бездънни гори! Тогава те обикаляха край пояса вода, която не можеха да прескочат, изреваваха остро, после препускаха из тревата, а след като се успокояха, стояха цели часове, вперили поглед в грамадните гори, които бяха затворени за тях безвъзвратно!
	А през това време преселниците сплетоха от растителни влакна хамути и ремъци и няколко дни след като уловиха онагите, не само колата беше готова за впрягане, но и един прав път, или по-скоро пътека, се врязваше в гората Фар-уест от завоя на Благодарност до Порт Балон.
	Щом впрегнаха онагите, те се задърпаха, изправиха се на задните си крака и едва ги задържаха. Но те скоро щяха да свикнат с новата си работа, тъй като онагите са по-кротки от зебрите и често ги впрягат в планинските области на Южна Африка.
	Още същия ден натовариха ризата и различните части на аеростата.


>>	Глава VIII
#	Долни дрехи. Обувки от тюленова кожа. Пироксилин. Разни посеви. Риболовът. Бай Юп напредва. Кошарата. На лов за муфлони. Спомени за далечната родина

	Първата седмица на януари посветиха за ушиване на необходимите за преселниците долни дрехи. Иглите, които бяха намерили в сандъка, засноваха между силните, макар и груби пръсти и може да се каже, че всичко беше ушито много здраво. Конци имаха достатъчно — нали на Сайръс Смит му дойде наум да използва пак конците, с които беше ушит аеростатът.
	После изпраха парчетата, от които беше ушита ризата на балона, със сода и поташ, получени от растителна пепел, и изчистеното от мазнината платно стана пак гъвкаво и меко.
	След това го избелиха на слънцето и то стана съвършено бяло.
	Така приготвиха няколко дузини ризи и чорапи — последните, разбира се, не бяха плетени, а съшити от платно. Каква радост беше за преселниците, когато облякоха най-после бели долни дрехи — много груби, разбира се, но това никак не ги тревожеше — и като легнаха на чаршафите, които превърнаха одрите в Гранитния дом в истински легла.
	Пак по същото време си направиха и обувки от тюленова кожа, които заместиха тъкмо навреме обувките и ботушите, които си бяха донесли от Америка.
	За да замени сачмите — на острова нямаше и помен от олово, — Сайръс Смит реши да употреби железни зрънца, които лесно изработи, и те вършеха почти същата работа. Тъй като желязото беше по-леко от оловото, трябваше да прави зърната по-едри, пушката побираше по-малко сачми, но ловците бяха опитни и превъзмогнаха това неудобство.
	Той реши да получи и пироксилин вместо барут, макар че знаеше доста големите му недостатъци — извънредно лесно се възпламенява, тъй като се възпламенява при сто и седемдесет вместо при двеста и четиридесет, и избухва в миг, което може да пръсне огнестрелното оръжие. В замяна на това пък той има и много преимущества — не се поврежда от влагата, не цапа цевта на пушките и взривната му сила е четири пъти по-голяма от взривната сила на обикновения барут.
	За да се получи пироксилин, достатъчно е да се потопи за четвърт час парче целулоза в димяща азотна киселина, да се изплакне добре с много вода и да се изсуши. Съвсем обикновена работа.
	Сайръс Смит имаше на разположение само обикновена азотна киселина, а не димяща, но като я смеси със сярна киселина, инженерът щеше да постигне целта си. И ловците на острова скоро се сдобиха с много добре приготвено взривно вещество, което при разумно употребление даваше блестящи резултати.
	По същото това време преселниците разкопаха три акра от възвишение Обзор, а останалата част оставиха за паша на онагите.
	Ливадата продължаваше да доставя определено число зайци за кухнята в Гранитния дом.
	А един ден цели ята сьомга нахлуха в Благодарност и навлязоха няколко мили по течението й. По това време женските търсеха удобно място да хвърлят хайвера си, плуваха пред мъжките и дигаха голям шум в сладката вода. Над хиляда от тия риби, дълги към две стъпки и половина, нахълтаха в реката и достатъчно беше да се заприщят на няколко места водите, за да се задържи голямо количество. Така уловиха неколкостотин парчета, посолиха ги и ги прибраха за зимата, когато реката щеше да замръзне и нямаше да имат възможност да ловят каквато и да било риба.
	Пак по същото време умният Юп пое длъжността си на прислужник. Облечен беше с жакет, с къси панталони от бяло платно и с престилка, джобовете на която много му харесваха — той пъхаше ръцете си в тях и не позволяваше никой да бърка вътре. Юп прекарваше по-голямата част от времето си в кухнята и повтаряше всичко, което правеше Наб. Учителят проявяваше всъщност рядко търпение и дори крайно усърдие във възпитанието на ученика си, а и ученикът усвояваше много бързо уроците на учителя си.
	Можете ли да си представите какво удоволствие достави бай Юп на преселниците в Гранитния дом, като застана един ден, без те да бъдат предупредени, с кърпа под мишница да прислужва на масата. Сръчен, внимателен, той се справи със задачата си с истинско умение — сменяше приборите, носеше ядене, наливаше да пият, и то толкова важно, че развесели истински всички преселници, а Пенкроф изпадна във възторг.
	— Юп, супа!
	— Юп, малко агути!
	— Юп, една чиния!
	Само тия възклицания се разнасяха в Гранитния дом, а Юп, без никакъв смут, услужваше на всички, следеше за всичко и поклати умната си глава, когато Пенкроф му каза:
	— Видя се, Юп, ще трябва да ти удвоим заплатата!
	Излишно е да споменаваме, че орангутанът свикна напълно с Гранитния дом и че прислужваше често на господарите си в гората, без да проявява ни най-малко желание да бяга. Ако трябваше да се откъсне плод от върха на някое дърво, той бързо се изкачваше горе! А затънеше ли пък колело в калта, с каква сила само с едно повдигане на рамото Юп изправяше веднага колата!
	— Юначага! — повтаряше често Пенкроф. — Ако беше толкова зъл, колкото е добър, май нямаше да можем да се справим с него!
	Към края на януари преселниците се заеха с много важна работа в средната част на острова. Решили бяха да направят кошара край изворите на Червена река, в полите на планината Франклин, за рогатия добитък, който щеше да им пречи в Гранитния дом, и предимно за муфлоните, които трябваше да им доставят вълната, така необходима за зимното облекло.
	Там инженерът набеляза границите на кошарата и трябваше да се запретнат да отсекат дърветата, които бяха необходими, за да се направи оградата. Но прокарването на пътя ги беше принудило вече да пожертват доста дървета и те ги прекараха, издялаха от тях стотина кола и ги забиха здраво в земята.
	На предната част на оградата оставиха доста широк вход и го затвориха с двукрила врата от дебели дъски, подсилени отвън с летви.
	Необходимо беше тия постройки да бъдат много здрави, тъй като муфлоните са много силни животни и първите им буйства можеха да бъдат опасни. Заострените и обгорени на върха колове бяха съединени с напречни греди и подсилени тук-таме с подпори, които правеха цялата ограда по-здрава.
	Като привършиха кошарата, трябваше да устроят голяма хайка в полите на планината Франклин, в пасбищата, където пасяха муфлоните. Това стана на 7 февруари, в хубав летен ден, и всички взеха участие.
	Уморителен беше тоя ловен ден! Колко ходене насам-натам, колко тичане напред-назад, колко крясъци! От стотина муфлона, които бяха заградили при хайката, повече от две трети избягаха на ловците, но в края на краищата към тридесет муфлона и десетина диви кози, подгонени постепенно към кошарата, широко отворената врата на която сякаш им даваше възможност да се спасят, нахълтаха вътре и ги затвориха.
	Вечерта преселниците се прибраха, капнали от умора, в Гранитния дом. На сутринта те пак се върнаха в кошарата. Пленниците се бяха опитали да съборят оградата, но напразно и малко по малко се бяха усмирили.
	През февруари не се случи нищо особено. Всекидневната работа си течеше редовно и докато оправяха пътищата за кошарата и Порт Балон, започнаха и друг път — от кошарата за западния бряг.
	След топлите летни дни вечер, като привършеха работата, когато морският ветрец започваше да подухва, те обичаха да сядат на края на възвишение Обзор под някаква беседка, покрита с пълзящи растения, която самият Наб беше направил. Там разговаряха и вечно доброто настроение на моряка веселеше непрестанно малкото общество, сред което продължаваше да цари пълно съгласие.
	Говореха и за своята родина, за скъпата и велика Америка. Какво ли беше станало с освободителната война? Ричмонд навярно бързо е паднал в ръцете на генерал Грант! А падането на столицата на южняците е означавало край на тая пагубна война! Север, с други думи, правдата е възтържествувала. Ах, един вестник как ли щеше да зарадва изгнаниците на остров Линкълн! Вече единадесет месеца откакто бяха откъснати от света и скоро, на 24 март, щеше да стане една година, откак балонът ги захвърли на тоя непознат бряг. Тогава те бяха обикновени корабокрушенци и не знаеха дори дали ще смогнат да спасят от стихиите окаяния си живот! А сега благодарение на познанията на своя ръководител, благодарение на собствения си ум те се превърнаха в истински преселници с оръжие, с уреди и сечива.
	А Сайръс Смит стоеше повечето време мълчалив, слушаше другарите си и почти не говореше. Понякога се усмихваше на забележките на Хърбърт, на някоя духовитост на Пенкроф, но всякога и всякъде си мислеше за необяснимите случки, за странната загадка, която още не можеше да разгадае!


>>	Глава IX
#	Лошото време. Хидравлическият асансьор. Стъкло за прозорци и за чаши. Хлебното дърво. Стадото се увеличава. Един въпрос на дописника. Точното местоположение на остров Линкълн. Предложението на Пенкроф

	През първата седмица на март времето се промени. Лошото време трая осем дена и гръмотевиците трещяха непрестанно в небесните висини. Светкавиците прорязваха небето, мълния удари няколко дървета на острова, а между другото и един грамаден бор, който се издигаше край езерото, в окрайнината на гората. Два или три пъти гръм падна и на брега, стопи пясъка и го превърна в стъкло. Като намери тия фулгурити*, инженерът реши, че ще има възможност да постави на прозорците плътни и здрави стъкла, които да предпазват жилището им от вятър, дъжд и град.
	[* Фулгурити — „гръмотевични стрели“, малко разклонени тръбички, големи колкото палец, които се образуват в пясъка от разтапяне на песъчинките вследствие на падане на гръм. Понякога се срещат в мрамора, в лавата и др.]
	Преселниците нямаха бърза работа навън и използваха лошото време, за да поработят в Гранитния дом, който ставаше все по-добре и по-удобно обзаведен.
	Не забравиха и бай Юп. Той заемаше отделна стая до главния склад, нещо като каютка, винаги с мека постеля, която много му харесваше.
	— С тоя добряк Юп никога не можеш да се скараш — повтаряше често Пенкроф, — никога няма да ти възрази! Каква прислуга, Наб, каква прислуга!
	— Нали е мой ученик — отвръщаше Наб — или по-точно мой равен!
	— Надминал те е, Наб, надминал те е — възразяваше усмихнат морякът. — Ти говориш, а той не говори!
	За една година Хърбърт беше пораснал вече с два пръста. Той възмъжаваше и обещаваше да стане истински мъж, еднакво съвършен телесно и душевно. Всъщност той използваше и най-малкото свободно време, което му оставаше след работата, за да се учи, четеше няколкото книги, които бяха намерили в сандъка, и след практическите занимания, които му налагаше самият живот, намираше в инженера — за науките, и в дописника — за езиците, двама учители, които с удоволствие допълваха образованието му.
	Бурята стихна към 9 март, но небето си остана облачно през целия този последен летен месец.
	По това време женската онага се ожреби, малкото беше женско и дойде тъкмо навреме. Стадото муфлони в кошарата също се увеличи и няколко агънца блееха вече под навесите за голяма радост на Хърбърт и Наб — и двамата си бяха избрали по един любимец от новородените.
	Един мартенски ден Пенкроф разговаряше с инженера и му напомни едно обещание, което Сайръс Смит още не беше намерил време да изпълни.
	— Вие ни бяхте говорили за някакво приспособление, което ще ни избави от дългите стълби на Гранитния дом, господин Сайръс — каза му той. — Няма ли да го направите някой ден?
	След като имаме всичко необходимо, да помислим малко и за удобствата си. За хората това ще бъде разкош, но за предметите е необходимост! Не е много удобно да се катериш по дългата стълба с тежък товар на гърба.
	— Добре, Пенкроф, ще се опитаме да ви задоволим — отвърна Сайръс Смит.
	— Но вие нямате никаква машина.
	— Ще си направим.
	— Каква? Парна ли?
	— Не, водна.
	За тая цел беше достатъчно да увеличи отбитата от езерото водна струя, който снабдяваше Гранитния дом с вода. Инженерът разшири дупката, която беше оставил между камъните и тревата при горния вход за жилището им, и в дъното на коридора се образува силен водопад, излишните води на който се вливаха във вътрешния кладенец. Над тоя водопад той постави валяк с лопатки, свързан навън с макара, на която беше навито здраво въже, а на въжето висеше кош. По тоя начин с помощта на дълго въже, което стигаше чак до земята и даваше възможност хидравлическият двигател да се включва и изключва, можеха да се издигнат с коша до вратата на Гранитния дом.
	На 17 март за всеобща радост асансьорът беше пуснат за пръв път в движение. Сега всички товари, дърва, въглища, храна, а и самите преселници се качваха с тоя толкова обикновен двигател, който замести първобитната стълба — за нея никой не съжаляваше.
	Пак по това време Сайръс Смит се опита да направи и стъкло и трябваше най-напред да приспособи за тая цел някогашната грънчарска пещ. Тук срещна доста големи трудности, но след няколко безплодни опита успя да нагласи малка стъкларска работилница, която истинските помощници на инженера Джедеон Спилет и Хърбърт не напуснаха няколко дни.
	Веществата, които влизат в състава на стъклото, са само пясък, креда и сода.
	Най-голямата трудност изпитаха, докато си направят стъкларска „цев“ — желязна цев, дълга пет до шест стъпки, с единия край на която се взима от разтопеното стъкло. Но с помощта на дълга тънка ивица желязо, свита като дуло на пушка, Пенкроф успя да направи необходимата цев и тя скоро влезе в употреба.
	От духането се получи стъклен цилиндър с две полукълба открая, които отрязаха лесно с остро желязо, потопено в студена вода. После разрязаха по същия начин цилиндъра надлъж и след като го нагряха втори път, за да стане пак мек, проснаха го на една плоча и го изравниха с дървена точилка.
	Първото стъкло беше готово и след като повториха петдесет пъти същото действие, получиха петдесет стъкла и скоро на прозорците на Грамадния дом бяха поставени матови стъкла, не толкова чисти, разбира се, но достатъчно прозрачни.
	А стъклените съдове — чашите и шишетата — бяха просто играчка. Приемаха ги такива, каквито излизаха на края на цевта. Пенкроф помоли да го удостоят с честта да „духне“ и той и това му достави истинско удоволствие, но духаше толкова силно, че се получаваха най-забавни изделия и морякът не можеше да им се нарадва.
	През един от излетите по това време откриха ново дърво, което обогати хранителните припаси на преселниците.
	Като излязоха на лов, Сайръс Смит и Хърбърт навлязоха един ден по-навътре в горите Фар-уест, на левия бряг на Благодарност. Времето напредваше и имаше голяма опасност двамата ловци да се приберат с празни ръце, когато Хърбърт се спря и нададе радостен вик:
	— Ах, господин Сайръс, виждате ли това дърво?
	И показа по-скоро някакво дръвче, а не дърво, тъй като то се състоеше от обикновено стъбло с люспеста кора и от листа, прорязани с дребни успоредни жилки.
	— Какво е това дърво, което прилича на малка палма? — попита Сайръс Смит. — Да не е хлебно дърво?
	— Да! Хлебно дърво!
	— Ех, момчето ми — заяви инженерът, — ето едно ценно откритие, което ще ни бъде от голяма ползва, докато житото ни узрее. На работа и дай боже да не си се излъгал!
	Сайръс Смит и Хърбърт проучиха добре тая част на горите Фар-уест, където растяха хлебните дървета, поставиха знаци и се прибраха в Гранитния дом, където съобщиха какво са открили. На следния ден преселниците тръгнаха за брашно и Пенкроф, все повече и повече възхитен от своя остров, каза на инженера:
	— Господин Сайръс, как мислите, има ли острови за корабокрушенци?
	— Какво искате да кажете, Пенкроф?
	— Искам да кажа дали има острови, нарочно пригодени така, че да са удобни за корабокрушение, и клетниците, попаднали на тях, да могат винаги да се справят с положението!
	— Може и да има — усмихна се инженерът.
	— Положително има! — заяви Пенкроф. — И остров Линкълн е един от тях!
	Прибраха се в Гранитния дом с много стъбла от хлебни дървета. Инженерът нагласи една преса, за да изстискат лепкавия сок, премесен с хлебната сърцевина, и получи доста брашно, което Наб превърна в питки и в пудинг. Това не беше още истински пшеничен хляб, но почти се равняваше на него.
	Пак по това време онагата, козите и овцете в кошарата доставяха ежедневно мляко, което беше необходимо за преселниците. Колата, или по-скоро леката двуколка, която я беше заменила, пътуваше често до кошарата, а дойдеше ли ред на Пенкроф, той вземаше със себе си Юп и го оставяше да кара двуколката — Юп плющеше весело с камшика и се справяше умело и с тая работа.
	Беше 1 април, неделя и Великден.
	Привечер, след като вечеряха, всички се бяха събрали в беседката на края на възвишение Обзор и гледаха как нощта забулваше хоризонта. Наб беше донесъл няколко чаши от оная течност от бъзови зърна, която заменяше кафето. Говореха за острова, за това, че е съвсем самотен в Тихия океан, когато Джедеон Спилет неочаквано попита:
	— Драги Сайръс, измервахте ли пак местоположението на острова, след като намерихме секстанта в сандъка?
	— Не — отвърна инженерът.
	— Мисля, че няма да е зле да свършим тая работа, тъй като с този уред ще получим по-точни изчисления, отколкото по начина, който приложихме.
	— Има ли смисъл? — обади се Пенкроф. — Островът си е добре там, където си е!
	— Така е — продължи Джедеон Спилет, — но може несъвършените уреди да не са ни дали точни изчисления, а лесно ще проверим…
	— Имате право, драги Спилет — съгласи се инженерът, — трябваше по-рано да направя тая проверка, макар че, ако съм допуснал някаква грешка, тя няма да е повече от пет градуса на дължина и ширина.
	И тъй на следния ден инженерът взе секстанта и направи необходимите наблюдения, за да провери координатите, които беше получил преди, а ето и резултатите от неговата проверка:
	Според първото наблюдение остров Линкълн се намираше между 150° и 155° западна дължина и между 30° и 35° южна ширина.
	А последните изчисления дадоха точно 150° 30’ западна дължина и 34° 57’ южна ширина.
	И така въпреки несъвършените уреди Сайръс Смит беше работил толкова умело, че грешката му не надвишаваше пет градуса.
	— Сега — каза Джедеон Спилет, — тъй като освен секстант имаме и атлас, да видим, драги Сайръс, какво е точното местоположение на остров Линкълн в Тихия океан.
	Разгънаха картата на Тихия океан и инженерът с пергел в ръка се запретна да определи местоположението на острова. В миг ръката му замръзна и той каза:
	— Как! Има вече остров в тая част на Тихия океан!
	— Остров ли? — извика Пенкроф.
	— Трябваше да е нашият остров — обади се Джедеон Спилет.
	— Не — продължи Сайръс Смит. — Този остров се намира на 153° дължина и на 37°11’ ширина, с други думи, той е два градуса и половина по на запад и два градуса по на юг от остров Линкълн.
	— И кой е този остров? — запита Хърбърт.
	— Остров Табор.
	— Голям остров ли е?
	— Не, островче, загубено сред Тихия океан и на което може никога да не е стъпвал човешки крак!
	— Добре! Тогава ние ще стъпим — заяви Пенкроф.
	— Ние ли?
	— Да, господин Сайръс. Ще си построим корабче с палуба и аз ще го управлявам. На какво разстояние сме от този остров Табор?
	— Близо на сто и петдесет мили на североизток — отвърна Сайръс Смит.
	— Сто и петдесет мили! Дребна работа! — каза Пенкроф. — При попътен вятър за четиридесет и осем часа сме там!
	— Има ли смисъл? — попита дописникът.
	— Не се знае. Ще видим!
	След този отговор решиха да построят кораб, така че да могат да го използват през идния октомври, когато времето се оправи.


>>	Глава X
#	Построяване на кораба. Втора жетва. Ново растение, по-скоро приятно, отколкото полезно. Кит в морето. Харпунът от Вайнярд. Нарязване на кита. Употреба на балените. Краят на май. Пенкроф няма вече никакви желания.

	Когато Пенкроф си втълпеше нещо, не го свърташе на едно място, а не оставяше и другите на мира, докато не го изпълнеше. Той искаше да отиде на остров Табор и понеже за това пътуване беше необходим сравнително голям кораб, тоя кораб трябваше да се построи.
	Ето какво беше решил инженерът в съгласие с моряка.
	Корабът щеше да бъде тридесет и пет стъпки дълъг и девет стъпки широк, щеше да стане бързоходен кораб, ако външните очертания на подводната му част и водолиниите излезеха сполучливи. Трябваше да има палуба по цялата му дължина с два входника, които да водят в две каюти, разделени една от друга с преграда, и да бъде обзаведен като шлюп с триъгълен грот, с латински фок, с фрибок, топсел и кливер, с платна, които лесно се управляват и с които се маневрира добре по време на буря, и да плава срещу вятъра.
	От какво дърво да построят кораба? От бряст или от бор? Предпочетоха бора, който наистина „се цепи“ по малко, както казват дърводелците, но лесно се обработва и не се поврежда във водата също като бряста.
	Като уточниха тия подробности, решиха само Пенкроф и Сайръс Смит да се занимават с построяването на кораба, тъй като времето щеше да се оправи чак след шест месеца. Джедеон Спилет и Хърбърт пак щяха да си ходят на лов, а Наб и помощникът му бай Юп трябваше да продължат да се занимават с къщната работа, която им беше възложена.
	Веднага щом избраха дърветата, ги отсякоха, окастриха ги и ги нарязаха на дъски като най-опитни дърводелци. След осем дни падината между Комините и гранитната стена се превърна в корабостроителница и един кил, дълъг тридесет и пет стъпки, с ахтерщевен на кърмата и форщевен на носа лежеше на пясъка.
	Сайръс Смит не се беше заловил слепешката за новата работа. Той разбираше от корабостроителство, както разбираше почти от всичко, и най-напред беше нахвърлял на лист очертанията на кораба. Всъщност помагаше му много и Пенкроф, който беше работил няколко години в една бруклинска корабостроителница и познаваше практически занаята.
	Пенкроф, не ще и дума, гореше цял от желание да изведе новото начинание на добър край и не се отделяше нито за миг от него.
	Един-единствен път той се отскубна от своята корабостроителница, и то само за един ден — за втората жетва, която стана на 15 април. И тя беше добра като първата и даде предвиденото количество жито.
	— Пет крини, господин Сайръс! — извести Пенкроф, след като измери грижливо зърното.
	— Пет крини — повтори инженерът — по сто и тридесет хиляди зърна в крина прави шестстотин и петдесет хиляди зърна.
	— Да, Пенкроф, и ако следната жетва оправдае очакванията ни, ще имаме цели четири хиляди крини.
	— И ще ядем ли хляб?
	— Ще ядем и хляб.
	— Но ще ни трябва мелница!
	— Ще си построим и мелница.
	Третата нива беше несравнимо по-голяма от първите две и грижливо изораната земя скъта в пазвите си скъпоценното зърно. След това Пенкроф пак се прибра в корабостроителницата си.
	През това време Джедеон Спилет и Хърбърт продължаваха да ходят на лов в околността и навлизаха доста навътре в непознатите още части на горите Фар-уест с пълни пушки, за да не ги изненадат зли зверове.
	Беше 30 април. Двамата ловци бяха навлезли в югозападната част на горите Фар-уест, когато дописникът, който вървеше на петдесетина крачки пред Хърбърт, стигна някаква малка полянка, където дърветата малко редееха и позволяваха на няколко слънчеви лъча да проникнат през тях.
	Най-напред Джедеон Спилет остана много изненадан от дъха на някакви растения с прави, цилиндрични и клонести стебла, чиито цветчета приличаха на гроздове с много дребни семенца. Дописникът откъсна две-три стебла, върна се при момъка и му каза:
	— Виж, какво е това, Хърбърт.
	— Къде намерихте това растение, господин Спилет?
	— Там, на една полянка, и има много.
	— Е, господин Спилет — заяви Хърбърт, — ето едно откритие, за което Пенкроф с право ще ви бъде истински благодарен!
	— Да не е тютюн?
	— Да. Не е от най-добрия, но все пак е тютюн!
	— Ах, добрият Пенкроф! Как ли ще се зарадва! Но няма да пуши само той, дявол да го вземе! Ще остави малко и за нас!
	— Ха! Чакайте, господин Спилет! — досети се Хърбърт. — Няма да казваме нищо на Пенкроф, ще приготвим тютюна и един прекрасен ден ще му поднесем добре натъпкана лула!
	— Добре, Хърбърт, и тоя ден нашият славен приятел няма да има вече никакви други желания!
	Дописникът и момчето набраха много от ценното растение и се прибраха в Гранитния дом, където се промъкнаха „крадешком“ и така предпазливо, сякаш Пенкроф беше най-строгият митничар.
	Сайръс Смит и Наб бяха посветени в тайната, а морякът не се усъмни в нищо през доста дългото време, което беше необходимо, за да се изсушат тънките листа, да се нарежат и да се поизпекат на горещи камъни. Необходими бяха цели два месеца, но през това време Пенкроф не подуши нищо — всецяло зает с кораба си, той се прибираше в Гранитния дом чак вечерта.
	Още веднъж обаче, на 1 май, той прекъсна любимата си работа пак по неволя и поради една риболовна случка, в която всички преселници трябваше да вземат участие.
	От няколко дни бяха забелязали в морето, на две-три мили от брега, грамадно животно да плува във водите на остров Линкълн. Беше един от най-едрите китове, навярно от южните, наречени „капски“ китове.
	— Ей, че работа ще ни свърши, ако го уловим! — възкликна Пенкроф. — Да имахме добър кораб и здрав харпун, веднага щях да извикам: „Тръгвайте с мене! Това животно си заслужава труда да го уловим!“
	— Ех, Пенкроф — обади се Джедеон Спилет, — много ми се ще да ви видя как въртите харпун!
	И Пенкроф се върна в корабостроителницата, след като си въздъхна със съжаление, тъй като всеки моряк е и рибар и ако удоволствието от риболова е съразмерно с големината на рибата, лесно ще си представите какво изпитва китоловецът, като види кит!
	Но се случи така, че забелязаният кит сякаш не искаше да напусне водите на острова. И тъй от прозорците на Гранитния дом или пък от възвишение Обзор Хърбърт и Джедеон Спилет, когато не бяха на лов, и Наб от своята кухня не изпускаха из очи животното и наблюдаваха с далекогледа всичките му движения. Млекопитаещото, навлязло дълбоко в обширния залив Обединение, браздеше бързо водите му от нос Челюст до нос Лапа, тласкано от чудовищно силната перка на опашката си, на която се опираше и плуваше, като подскачаше с бързина, достигаща понякога до дванадесет мили в час.
	Но това, което преселниците не можеха да направят, случаят го направи вместо тях и на 3 май виковете на Наб, застанал на прозореца на кухнята, известиха, че китът е заседнал на брега на острова.
	Хърбърт и Джедеон Спилет, които тръгнаха на лов, зарязаха пушките. Пенкроф захвърли секирата, Сайръс Смит и Наб догониха другарите си и всички се отправиха бързо към мястото, където беше заседнал китът.
	Заседнал беше на пясъка край нос Останка на три мили от Гранитния дом и при прилив. Очевидно беше му трудно да се измъкне оттам. Във всеки случай трябваше да побързат, за да му пресекат пътя, ако се наложи.
	Но заседналото животно не помръдваше и не правеше никакви опити да отплува, докато траеше приливът.
	Преселниците скоро откриха причината на неговата неподвижност, когато настана отлив, и те заобиколиха животното.
	Китът беше мъртъв и от лявата му страна стърчеше харпун.
	— Значи и в тоя край сноват китоловци! — забеляза веднага Джедеон Спилет.
	— Откъде-накъде? — запита морякът.
	— Харпунът още стои…
	— Няма никакво значение, господин Спилет! — отвърна морякът. — Имало е случаи тия животни да изминат хиляди мили със забит харпун и няма да е чудно даже, ако нашият кит е ударен в северната част на Атлантическия океан и е дошъл да умре тук, в южния край на Тихия океан!
	И наистина Пенкроф измъкна харпуна от тялото на животното и прочете следния надпис:
	Мария-Стелла Вайнярд
	— Кораб от Вайнярд*! Кораб от моя край! — извика той. — „Мария-Стелла“. Хубав китоловен кораб, дявол да го вземе, зная го добре! Ах, приятели, кораб от Вайнярд, китоловен кораб от Вайнярд!
	[* Вайнярд — пристанище в щата Йорк.]
	И морякът размахваше харпуна и повтаряше развълнуван името, което му беше така близо до сърцето, името на родния си край!
	Тъй като „Мария-Стелла“ надали щеше да дойде да търси кита, който беше ранила, решиха да го нарежат на парчета, преди да почне да се разлага.
	Китът беше женски и от гърдите му издоиха голямо количество мляко, което според естественика Дифенбах може да мине за краве мляко. И наистина то не се различава от кравето мляко нито по вкус, нито по цвят, нито пък по гъстота.
	Пенкроф беше работил някога на китоловен кораб и съумя да проведе правилно нарязването — доста неприятна работа, която трая цели три дни, но никой от преселниците не се погнуси, нито дори Джедеон Спилет, който според моряка в края на краищата щеше да стане „много добър корабокрушенец“.
	Нарязаха маста на успоредни резени, дебели две стъпки и половина, после я разделиха на парчета, които тежаха по хиляда ливри едното, и я стопиха в грамадни пръстени делви, донесени на самото място, където нарязаха кита — не искаха да развалят въздуха край възвишение Обзор, — и при топенето маста загуби една трета от тежестта си. Но пак беше в изобилие: само езикът даде шест хиляди ливри мас, а долната бърна — четири хиляди. С тая мас щяха да се запасят за дълго време със стеарин и глицерин, а имаше и балени, които навярно също щяха да влязат в работа.
	Но преди да се прибере в корабостроителницата, на Сайръс Смит му хрумна да приготви някакви уреди, които изостриха силно любопитството на другарите му. Той взе дванадесет китови балени, наряза ги на шест равни части и изостри краищата им.
	— За какво ще послужи това, господин Сайръс? — попита Хърбърт, когато инженерът привърши.
	— За да убиваме вълци и лисици, а даже и ягуари — отвърна инженерът.
	— Не разбирам… — призна си Хърбърт.
	— Ще разбереш, момчето ми — отвърна инженерът. — Този уред не е мое изобретение, а е употребяван много често от ловците алеути в руска Аляска*. Ще свия балените, които виждате, другари, когато замръзне, ще ги поливам с вода, докато се покрият с лед, който ще ги държи свити, и ще ги пръсна по снега, след като ги скрия предварително в лой. И какво ще стане, ако някое изгладняло животно глътне тая стръв? Топлината на стомаха му ще разтопи леда, а балената ще се опъне и ще го продупчи с острите си краища.
	[* Аляска е била открита в 1741 година от руснаците и е принадлежала на Русия, но в 1867 година царското правителство я продава заедно с Алеутските острови на Съединените щати.]
	— Умно измислено! — възкликна Пенкроф.
	А корабът напредваше и към края на месеца беше полуобшит. Личеше вече, че ще стане добър кораб и че ще има добри мореходни качества.
	Пенкроф работеше с безподобно усърдие и само здравата му природа му позволяваше да устои на такава умора. Но другарите му се готвеха тайно да го възнаградят за толкова труд и на 31 май той трябваше да изпита една от най-големите радости в живота си…
	Тоя ден, след като обядваха, тъкмо когато се канеше да стане от масата, Пенкроф усети някаква ръка на рамото си.
	Беше ръката на Джедеон Спилет, който му каза:
	— Почакайте, Пенкроф, къде така! Забравяте сладкото!
	— Благодаря, господин Спилет — отвърна морякът, — отивам на работа.
	— Едно кафе тогава, приятелю?
	— Не, благодаря.
	— Или една лула?
	Пенкроф скочи веднага и добродушното му пълно лице пребледня, като видя, че дописникът му подава добре натъпкана лула, а Хърбърт му поднася разпален въглен.
	Морякът понечи да се обади, но смънка нещо, грабна лулата, поднесе я към устните си, запали я и дръпна едно след друго пет-шест пъти.
	Синкав благовонен дим забули лицето му, а сред дима се разнесе възторжен глас, който повтаряше:
	— Тютюн! Истински тютюн!
	— Да, Пенкроф — обади се Сайръс Смит, — и то превъзходен тютюн!
	— О, божествено провидение! — извика морякът. — Създателю на всичко земно! Значи всичко има на нашия остров!
	И Пенкроф пушеше ли, пушеше!
	— Е, приятели мои, ще ви се отплатя някой ден за това! — отвърна морякът. — Цял живот ще помня тоя случай.


>>	Глава XI
#	Зимата. Тепане на вълната. Тепавицата. Какво си беше втълпил Пенкроф. Балените. За какво може да послужи един албатрос. Горивото на бъдещето. Излет до блатата. Сайръс Смит сам. Проучване на кладенеца

	А зимата настъпваше с месец юни, който съвпада с декември на Северното полукълбо, и основната грижа на преселниците беше да си приготвят топли и здрави дрехи.
	Остригали бяха муфлоните в кошарата и сега ценната текстилна материя — вълната, оставаше само да се превърне в плат.
	Инженерът с помощта на другарите си, в това число и Пенкроф — той трябваше да зареже още веднъж кораба си! — пристъпи към подготвителната работа, която имаше за цел да се изчисти вълната от мазнините и тлъстите вещества, с които беше напоена. За тая цел накиснаха вълната в делви с вряла вода и я оставиха там едно денонощие. После я изпраха много хубаво със сода, изсушиха я достатъчно чрез пресоване и тя беше готова за тепане, с други думи, готова да се превърне в здрав, но груб плат, разбира се, който нямаше да има никаква стойност в някой промишлен център в Европа или в Америка, но щеше да бъде истинска рядкост за пазарите на остров Линкълн.
	Ясно е, че тоя вид плат трябва да е бил известен и в най-старите времена и наистина първите вълнени платове са били получени по начина, който щеше да приложи Сайръс Смит.
	Познанията му на инженер му помогнаха извънредно много при построяването на тепавицата, защото той съумя да си послужи умело с неизползваната още механическа сила на водопада.
	Нямаше нищо по-първобитно. Валяк със зъбци, които издигаха и спускаха една след друга отвесни бухалки, корита, в които беше поставена вълната и където падаха бухалките, всичко това съединено със здрава дървена рамка — такава беше въпросната тепавица и такава е била с векове, докато бухалките са били сменени с валяци-компресори, а вълната е била подложена не вече на тепане, а на истинско валцоване.
	Всичко мина благополучно под ръководството на Сайръс Смит. Вълната, предварително накисната в сапунена вода, едно — за да се улесни хлъзгането, сближаването, сбиването и омекването й, и друго — за да не се повреди от тепането, излезе от тепавицата във вид на плътно кече. Благодарение на собствените си грапавини и резчици влакната така се бяха слепили и преплели едно в друго, че образуваха плат, еднакво годен за облекло и за одеяла. Не беше, разбира се, нито меринос, нито муселин, нито шотландски кашмир, а чисто и просто „линкълнско кече“ и остров Линкълн се сдоби с още една индустрия.
	И така преселниците имаха топли дрехи и дебели одеяла и можеха да дочакат спокойно зимата 1866–1867 година.
	Големите студове започнаха да се чувстват истински към 20 юни и Пенкроф за свое голямо съжаление трябваше да прекрати работата си около построяването на кораба, който прочее положително щеше да бъде готов за идната пролет.
	Морякът си беше втълпил да изследва остров Табор, макар че Сайръс Смит не беше съгласен с това пътешествие, предизвикано изключително от любопитство, тъй като беше явно, че няма да имат никаква полза от тая пуста канара. Сто и петдесет мили път на сравнително малък кораб сред непознато море не можеше да не буди у него известни опасения. Ами ако след като излезе в открито море, корабът не бъде в състояние да стигне остров Табор и не може да се върне на остров Линкълн, какво щеше да стане с него сред Тихия океан, който крие толкова опасности?
	Сайръс Смит разговаряше често по тоя въпрос с Пенкроф и морякът проявяваше доста странна упоритост в желанието си да предприеме това пътешествие, упоритост, която той самият може би не съзнаваше добре.
	— Слушайте, драги приятелю — каза му един ден инженерът, — ще ви направя една забележка. Вие хвалите толкова много остров Линкълн, казвате, че ще съжалявате, ако някой ден заминете, а пръв искате да го напуснете.
	— Само за няколко дни, господин Сайръс, само за няколко дни! — отвърна морякът. — Колкото да ида да видя какво е това островче и да се върна!
	— Ами ако се извие буря?
	— Лятно време няма опасност от бури — отвърна Пенкроф. — После, господин Сайръс, понеже трябва да се предвижда всичко, ще ви помоля за всеки случай да ми позволите да взема със себе си в това пътешествие само Хърбърт.
	— Пенкроф — отвърна инженерът, като сложи ръка върху рамото на моряка, — ако някое нещастие сполети вас и това дете, което случаят направи наш син, мислите ли, че ще ви прежалим някога?
	— Господин Сайръс — отвърна Пенкроф с непоколебима вяра, — няма да ви причинявам такава скръб. Всъщност ние ще си поговорим пак за това пътешествие, когато му дойде времето. После все си мисля, че като видите нашия кораб, добре екипиран и добре обзаведен, като го видите как плава в морето при обиколката на острова ни, все си мисля, казвам, че тогава няма да се колебаете и веднага ще ме пуснете да замина!
	Първите снегове паднаха към края на юни. Още преди това преселниците бяха струпали в кошарата много храна и нямаше нужда да ходят там всеки ден, но все пак решиха да се отбиват поне веднъж седмично.
	Пак заложиха примките, но опитаха и последното хрумване на Сайръс Смит. Свитите балени, сковани в лед и покрити с дебел слой мазнина, бяха поставени край гората, където минаваха обикновено животните, за да отидат на езерото.
	За голяма радост на инженера откритието на алеутските рибари сполучи напълно. Десетина лисици, няколко глигана, а даже и един ягуар се хванаха на въдицата и намериха тия животни мъртви, със стомах, пробит от опнатите балени.
	На 30 юни уловиха с голяма мъка един албатрос, който Хърбърт беше ранил леко с пушката си в крака. Беше чуден албатрос от рода на ония грамадни плувни птици, чиито разперени криле са широки до десет стъпки и които могат да прелетят необятни морета като Тихия океан.
	На Хърбърт много му се искаше да задържи величествената птица, раната на която скоро заздравя, и да я опитоми, но Джедеон Спилет му даде да разбере, че не бива да пропускат случая да влязат във връзка чрез тоя вестоносец със страните край Тихия океан.
	Всъщност на Джедеон Спилет, у когото понякога се пробуждаше дописникът, може би му беше приятно да хвърли наслуки увлекателна дописка за приключенията на преселниците на остров Линкълн! Какъв успех за постоянния дописник на „Ню Йорк хералд“ и за броя, в който щеше да излезе съобщението, ако то въобще стигнеше някога до редактора му Джон Бенет!
	И така Джедеон Спилет написа кратка дописка и я сложи в торбичка от здраво гумирано платно с настоятелна молба, който я намери, да я препрати веднага в редакцията на „Ню Йорк хералд“. Вързаха торбичката за шията на албатроса, а не за крака му, тъй като тия птици имат навик да си почиват на морската повърхност, после върнаха свободата на бързокрилия въздушен вестител и преселниците гледаха след него развълнувани, докато потъна в мъглите на запад.
	Преселниците изпитваха истинско удоволствие вечер в силно осветената със свещи и добре затоплена с въглища зала след ситата вечеря, пред чаша димящо кафе от бъз и лули, обвити в облак синкав дим, когато слушаха рева на бурята вън! Те щяха да бъдат напълно щастливи, ако въобще човек може да бъде някога щастлив далеч от близките си и напълно откъснат от тях! Разговаряха винаги за родния си край, за величието на американската република, чието значение положително се беше увеличило, и Сайръс Смит увличаше слушателите си със своите разкази, изводи и предсказания.
	Един ден Джедеон Спилет го запита:
	— В края на краищата, драги Смит, няма ли опасност търговията и промишлеността, които според вас ще се разрастват непрестанно, да замрат напълно рано или късно?
	— Да замрат ли? Защо?
	— По липса на въглища, които с право може да се каже, че са най-ценният минерал!
	— О, залежите каменни въглища са още толкова много, че стоте хиляди работници, които копаят сто милиона квинтала* годишно, няма да ги изразходват скоро!
	[* Квинтал — (физ.) Мярка за тегло от 100 либри, равна на 50 кг.]
	— Да, но нуждата от каменни въглища непрестанно расте — възрази Джедеон Спилет, — може да се предвиди, че стоте хиляди работници навярно скоро ще станат двеста хиляди и ще копаят двойно повече въглища.
	— Така е. Но след европейските залежи, които с помощта на нови машини скоро ще могат да се използват по-основно, идат американските и австралийските залежи, а те ще задоволяват още дълго време промишлените нужди.
	— Колко време? — запита дописникът.
	— Поне двеста и петдесет или триста години.
	— Това е утешително за нас — обади се Пенкроф, — но не и за нашите правнуци!
	— Ще открият друго средство — подхвърли Хърбърт.
	— И какво ще горят хората наместо въглища?
	— Вода — отвърна Сайръс Смит.
	— Вода ли? — учуди се Пенкроф. — Вода, за да загряват параходите и машините, вода, за да топлят самата вода!
	— Да, но вода, разложена на съставните си части — заяви Сайръс Смит — и разложена, разбира се, чрез електричество, което дотогава ще стане могъща и лесно използваема сила. Да, приятели, мисля, че един ден водата ще се употребява като гориво и нейните съставни части, водородът и кислородът, използвани заедно или поотделно, ще станат неизчерпаем източник на топлина и светлина, много по-могъщ по сила от въглищата. Когато каменовъглените залежи се изчерпят, хората ще отопляват и ще се отоплят с вода. Въглищата на бъдещето — това е водата.
	— Иска ми се да го доживея — заяви морякът.
	— Много си подранил, Пенкроф — подхвърли Наб, който се намеси в разговора само с тези думи.
	Но не думите на Наб прекратиха разговора, а лаят на Топ, който прозвуча пак с ония странни нотки, които бяха създавали вече не една грижа на Сайръс Смит. В същото време Топ започна да обикаля кладенеца, който зееше в дъното на вътрешния коридор.
	— Какво ли му е на Топ, та се е разлаял така? — запита Пенкроф.
	— А и Юп ръмжи… — добави Хърбърт.
	И наистина и маймуната се беше присъединила към кучето, като даваше несъмнени признаци на безпокойство, и странно нещо, и двете животни изглеждаха по-скоро разтревожени, а не раздразнени.
	— Ясно е  — забеляза Джедеон Спилет, — че тоя кладенец е свързан направо с морето и някое морско животно идва сегиз-тогиз да си поотдъхне на дъното му.
	През останалите дни на юли валеше ту дъжд, ту сняг. Не беше толкова студено както предната зима и термометърът не спадна под осем градуса Фаренхайт (13° 33’ Целзий под нулата). Но ако зимата беше топла, имаше повече бури и ветрове.
	Когато преселниците, наведени над прозорците, наблюдаваха грамадните вълни, които се разбиваха пред очите им, не можеха да не се възхищават от величествената гледка на безпомощната ярост на океана. Вълните се разбиваха в кипяща пяна, бесните води заливаха целия бряг и възвишението сякаш изникваше от самото море, чийто прашец се издигаше над сто стъпки нагоре.
	През първата седмица на август бурите малко по малко стихнаха и времето, което сякаш завинаги беше изгубило своя покой, се оправи.
	На 3 август се състоя замисленият от няколко дни излет в югоизточния край на острова, към Тадорнското блато. Ловците се блазнеха от водните птици, които прекарваха там зимата.
	Не само Джедеон Спилет и Хърбърт, но и Пенкроф, и Наб взеха участие в излета. Единствен Сайръс Смит, под предлог, че има някаква работа, не се присъедини към тях и остана в Гранитния дом.
	А намерението му беше да проучи грижливо вътрешния кладенец, който зееше в коридора на Гранитния дом и който беше свързан с морето, тъй като през него изтичаха навремето излишните води на езерото.
	Защо Топ се въртеше толкова често около тоя кладенец? Защо лаеше така особено, сякаш някакъв незнаен страх го привличаше там? Защо и Юп се присъединяваше към Топ и двамата сякаш споделяха тревогата си? Кладенецът имаше ли други разклонения освен пряката връзка с морето.
	Лесно беше да се спусне до дъното на кладенеца с въжената стълба, с която не си служеха вече, след като направиха асансьора, и която беше достатъчно дълга. Инженерът така и направи. Замъкна стълбата до кладенеца, който беше към шест стъпки в диаметър, и я спусна надолу, след като върза здраво горния й край. После запали фенер, взе един револвер, затъкна нож на пояса си и се спусна по първите стъпала.
	Стената навсякъде беше гладка.
	Сайръс Смит се спусна по-надолу, като осветяваше ярко стената с фенера. Нямаше нищо подозрително.
	Когато инженерът стигна долните стъпала, усети под себе си водната повърхнина, която беше напълно спокойна. Нито там, нито където и да било другаде в кладенеца имаше проход, който да се разклонява навътре в гранита. За да се добере някой до дъното на кладенеца и оттам да се изкатери догоре, трябваше на всяка цена да се промъкне през подземния проход, който беше винаги пълен с вода и свързваше кладенеца с морето през гранитната основа на брега, а това беше възможно само за морските животни.
	И тъй Сайръс Смит, след като завърши проучването си, се изкачи горе, издърпа стълбата, покри кладенеца и се прибра замислен в голямата зала в Гранитния дом, като си каза:
	— Нищо не открих, а все пак има нещо, има нещо!


>>	Глава XII
#	Снаряжението на кораба. Лисиците нападат. Юп ранен. Лекуването на Юп. Юп оздравява. Довършването на кораба. Пенкроф тържествува. „Бонадвентур“. Първо плаване в южния край на острова. Неочакван документ

	Ловците се прибраха още същата вечер с добър лов, буквално претоварени от дивеч, и носеха толкова, колкото можеха да понесат четирима мъже. Топ имаше наниз от буличета на шията, а Юп няколко пояса бекасини около кръста.
	— Ето, господарю, с какво ще си запълним времето! — извика Наб. — Консерви, пастети, ще се запасим както трябва! Само че имам нужда от помощник. Разчитам на тебе, Пенкроф.
	— Не мога, Наб — отвърна морякът. — Корабът ме чака и ще трябва да се оправяш без мене.
	— Тогава ще ми помогнете вие, господин Спилет, нали?
	— На драго сърце, Наб — отвърна дописникът, — но те предупреждавам, че ако ме посветиш в тайните си, ще ги отпечатам.
	Ето как още на другия ден Джедеон Спилет стана помощник на Наб и се настани в кухненската му лаборатория! Но преди това инженерът го беше осведомил за проучването, което беше направил предния ден, и дописникът се съгласи със Сайръс Смит, че все пак тук се криеше някаква тайна, макар че инженерът не бе открил нищо!
	През тая седмица Пенкроф, подпомогнат от Хърбърт, който боравеше много сръчно с шивашката игла, работи толкова усърдно, че платната на кораба бяха готови. Имаха и конопени въжета благодарение на мрежата, която бяха намерили заедно с ризата на балона. Въжетата и вървите на мрежата бяха много доброкачествени и Пенкроф ги използва както трябва. Пенкроф направи и флаг — синьо-червено-бял, боядиса го с някакви багрилни растения, които се намираха в изобилие на острова. Само че към тридесетте и седем звезди, които представляват тридесетте и седем щата и блестят на американските флагове, морякът прибави тридесет и осма, звездата на „щата Линкълн“, тъй като смяташе вече своя остров присъединен към американската република.
	— Присъединен е по сърце — казваше той, — ако не в действителност!
	Докато му дойде времето, издигнаха флага на средния прозорец на Гранитния дом и преселниците го поздравиха с трикратно „ура“!
	След добре запълнен ден преселниците спяха дълбок сън, но към четири часа сутринта ги сепна лаят на Топ.
	Кучето не лаеше тоя път край кладенеца, а на вратата и се хвърляше отгоре й, сякаш искаше да я издъни. И Юп пищеше пронизително.
	Всички се облякоха набързо, спуснаха се към прозорците и ги отвориха.
	Пред очите им се разстилаше снежна пелена, която едва се белееше в мрачната нощ. Преселниците не видяха нищо, но дочуха някакъв особен лай, който се носеше в мрака. Явно беше, че на брега бяха нахлули някакви животни, но не можеха да познаят какви са.
	— Какво ли е това? — попита Пенкроф.
	— Вълци, ягуари или маймуни! — отвърна Наб.
	— А курникът ни — сепна се Хърбърт, — а посевите?…
	— Откъде ли са минали? — запита Пенкроф.
	— По мостчето край брега — отвърна инженерът, — някой от нас е забравил да го вдигне.
	— Лисици!
	— Напред! — ревна морякът.
	Всички грабнаха секири, пушки и револвери, скочиха в коша на асансьора и слязоха на брега.
	Тия лисици са опасни животни, когато са много на брой и са изгладнели. Въпреки това преселниците не се стреснаха, а се хвърлиха сред глутницата и първите револверни изстрели, които светнаха бързо в мрака, отблъснаха първите нашественици.
	Най-важното беше да не позволят на грабителите да се изкачват на възвишение Обзор, тъй като посевите и курникът зле щяха да си изпатят. Но тъй като лисиците можеха да нахлуят на възвишението само по левия бряг на Благодарност, достатъчно беше да им преградят пътя на тясната ивица суша между реката и гранитната стена.
	Сайръс Смит, Джедеон Спилет, Хърбърт, Пенкроф и Наб се наредиха така, че образуваха непробиваема стена. Топ със страшно зинала муцуна стоеше пред преселниците, а до него беше застанал Юп с чепата тояга в ръка, която размахваше като боздуган.
	Скоро преселниците трябваше да влязат в ръкопашен бой и не можеха да се измъкнат без някои и други леки рани. Хърбърт с изстрел отърва Наб от една лисица, която беше скочила на гърба му като тигър. Топ се биеше с дива ярост, скачаше на вратовете на лисиците и направо ги душеше. А Юп с тоягата в ръка удряше като бесен и другарите му напразно се мъчеха да го накарат да се дръпне назад. Надарен навярно със зрение, което му позволяваше да вижда в мрака, той беше винаги в разгара на боя и от време на време пищеше пронизително, което у него беше признак на истинско ликуване. Първите лъчи на зората навярно прогониха нашествениците, които избягаха на север, така че минаха пак по мостчето — Наб изтича и го вдигна веднага.
	Когато слънчевите лъчи осветиха достатъчно бойното поле, преселниците успяха да преброят към петдесет трупа, пръснати по брега.
	— А Юп! — извика Пенкроф. — Къде е Юп?
	Юп беше изчезнал. Приятелят му Наб го извика и Юп за пръв път не отговори на вика на своя приятел.
	Всички тръгнаха да търсят Юп и трепереха да не го открият между мъртвите. Разчистиха мястото от труповете, които бяха обагрили снега с кръвта си, и намериха Юп под цяла купчина лисици с разбити муцуни и счупени гръбнаци — доказателство, че бяха имали работа със страшната тояга на храбрата маймуна. Клетият Юп още стискаше парче от счупената тояга, но останал без оръжието си, е бил принуден да отстъпи пред многочисления противник и гърдите му бяха набраздени от дълбоки рани.
	— Жив е! — извика Наб, който се беше навел над него.
	— И ще го спасим — добави морякът. — Ще го лекуваме, както бихме лекували някого от нас!
	Наб и Пенкроф занесоха Юп до асансьора и само някакъв лек стон се изтръгна от устните му. Качиха го внимателно в Гранитния дом. Там го сложиха на постеля, взета от някое легло, и промиха много внимателно раните му. Никой съществен орган не изглеждаше засегнат, но Юп беше много отслабнал от загубата на кръв и го хвърли в страшен огън. След превръзката го сложиха да си легне, наложиха му строга диета, също „като на истински човек“, забеляза Наб, и го накараха да изпие няколко чаши разхладителен чай, приготвен от билките в аптеката на Гранитния дом.
	Още същата сутрин се заловиха с труповете — замъкнаха ги в гората Фар-уест и ги заровиха дълбоко.
	А Юп, след като накара другарите си да се тревожат истински няколко дни за него, се опъна здравата на болестта. Природата му надделя, треската лека-полека премина и Джедеон Спилет, който разбираше по малко и от болести, скоро сметна, че маймуната е вън от всякаква опасност.
	Десет дни след като легна на легло, на 21 август, бай Юп стана. Раните му бяха заздравели и си личеше, че скоро пак ще стане силен и пъргав като преди. Както всички, които са на оздравяване, Юп започна да чувства страшен глад и дописникът го остави да яде, каквото си иска.
	Преселниците се бяха събрали в голямата зала в Гранитния дом и станаха, като чуха Наб, който беше в стаята на Юп.
	— Какво има? — запита дописникът.
	— Вижте! — отвърна Наб, като се превиваше от смях.
	И какво видяха? Бай Юп си пушеше важно и спокойно, седнал по турски на прага на Гранитния дом!
	— Лулата ми! — извика Пенкроф. — Взел ми е лулата. Ах, Юп, подарявам ти я! Пуши си, братко, пуши си!
	А Юп пускаше важно гъсти кълба дим, сякаш му доставяше грамадно удоволствие.
	Корабът бързо напредваше. Той беше вече цял обшит, заздравяваха го и отвътре, така че да съединят всички части на коритото с ребра, огънати на водна пара, които отговаряха на всички изисквания на скелета му.
	Вътрешната обшивка и палубата бяха напълно привършени към 15 септември. Запушиха цепнатините с кълчища от сухи водорасли, като ги набиваха здраво с дървен чук между обшивката на коритото, вътрешната обшивка и палубата. После ги заляха с вряла смола, която боровете в гората даваха в изобилие.
	Обзавеждането на кораба беше много просто. За баласт струпаха към дванадесет хиляди ливри едри гранитни камъни и ги зазидаха здраво. Покриха баласта с палуба и вътре корабът бе разделен на две каюти — надлъж сложиха по една пейка, която служеше и за сандък.
	Пенкроф много лесно намери подходящо дърво за мачта. Той избра един млад бор, прав и гладък, издяла долния му край и го закръгли на върха. Оковките на мачтата, на кормилото и на коритото бяха грубо, но здраво направени в ковачницата в Комините.
	На 10 октомври спуснаха кораба в морето. Пенкроф сияеше. Всичко мина благополучно. Изкараха с кръгли греди напълно екипирания кораб до самото море, приливът го дигна и той заплава при радостните викове на преселниците и особено на Пенкроф, който не прояви никаква скромност в случая. Всъщност тщеславието му не беше стигнало още своя връх, защото, след като построи кораба, той щеше да му бъде и комендант. Преселниците единодушно го произведоха капитан.
	За да задоволяват капитан Пенкроф, трябваше най-напред да дадат някакво име на кораба и след дълги спорове се спряха на „Бонадвенчър“*, което беше кръщелното име на смелия моряк.
	[* От Bon (фр.) — „добър“ и Adventure (англ.) — „приключение“. Забележка: Позволих си да го произнасям на английски, защото авторът умишлено е англицизирал френския термин — Bonaventure.]
	Когато приливът поде „Бонадвенчър“, видяха, че водолиниите му бяха отлични и че той щеше да плава добре при всички ходове.
	В десет и половина всички бяха на борда, дори Юп и Топ! Наб и Хърбърт дигнаха котвата, която беше забита в пясъка край устието на Благодарност, опънаха триъгълния грот, линкълнският флаг се развя на върха на мачтата и „Бонадвенчър“ отплава в открито море под командата на Пенкроф.
	За да излязат от залив Обединение, трябваше да тръгнат с попътен вятър и установиха, че при тоя ход корабът развива задоволителна скорост.
	След като заобиколиха нос Останка и нос Лапа, Пенкроф трябваше да плава срещу вятъра, и след като лавира на няколко пъти, установи, че „Бонадвенчър“ можеше да взима към пет румба от вятъра, почти без да се отклонява. Той лягаше много добре на друг галс при противен вятър, „рязко“, както казват моряците, и печелеше при тая маневра.
	Пенкроф навлезе в открито море на три-четири мили от брега, на траверс срещу Порт Балон. Островът се появи цял-целеничък пред тях, съвсем друг наглед, с разнообразния изглед на крайбрежието си от нос Лапа до нос Влечуго, отпред горите, където иглолистните още се открояваха сред младата зеленина на едва напъпилите други дървета, а над тях се издигаше планината Франклин — върхът й, покрит със сняг, се белееше.
	— Колко е хубаво! — възхити се Хърбърт.
	— Да, нашият остров е хубав и добър — отвърна Пенкроф. — Обичам го, както обичам клетата си майка. Той ни прие бедни и лишени от всичко, а какво липсва сега на неговите пет деца, които му се изтърсиха от небето?
	— Нищо, капитане! — отвърна Наб. — Нищо!
	— Е, господин Сайръс — попита го Пенкроф, — какво ще кажете за нашия кораб?
	— Изглежда добър — отвърна инженерът.
	— Добър я! И как мислите, сега ще можем ли да предприемем някое по-дълго пътешествие?
	— Приятелю — отвърна Сайръс Смит, — мисля, че в краен случай не бива да се колебаем и ще се доверим на „Бонадвенчър“ и за по-дълъг път. Но вие знаете, че ще ми бъде мъчно, ако заминете за остров Табор така, без причина.
	— Хората обичат да познават съседите си — отвърна Пенкроф, който продължаваше да упорства. — Остров Табор е наш съсед, и то единственият ни съсед! Учтивостта изисква поне да го посетим!
	— Възможно е, Пенкроф, но ви повтарям, че се излагаме на опасност без нужда.
	Упоритият моряк не възрази нищо и прекрати разговора с твърдото намерение да го подеме пак. Но той и не подозираше, че случаят щеше да му помогне и да превърне в човеколюбива постъпка обикновената прищявка, върху която все пак можеше да се спори.
	И наистина, след като поплава в открито море, „Бонадвенчър“ приближи към брега и се отправи към Порт Балон.
	Бяха само на половин миля от брега и трябваше да лавират, за да излязат срещу вятъра. „Бонадвенчър“ плаваше много бавно, защото вятърът, задържан донякъде от високия бряг, едва издуваше платната, а и морето беше гладко като огледало и някой своеволен лъх едва набръчкваше от време на време повърхнината му.
	Хърбърт стоеше на носа, за да сочи фарватера, и изведнъж извика:
	— Дръж към вятъра, Пенкроф, към вятъра!
	— Какво има? — попита морякът и стана. — Скала ли?
	— Не… чакай — каза Хърбърт, — не виждам добре… дай още малко… добре… още малко…
	При тия думи Хърбърт легна на борда, потопи бързо ръка във водата, стана и каза:
	— Бутилка!
	Той държеше в ръката си запушена бутилка, която беше уловил на няколко кабелта от брега.
	Сайръс Смит взе бутилката. Без да промълви нито дума, той я отпуши и извади от нея влажна хартия, на която пишеше:
	Корабокрушенец… Остров Табор: 153° зап. дълж. — 37° 11’ южна шир.


>>	Глава XIII
#	Отпътуването е решено. Предположения. Приготовления за път. Тримата пътници. Първа нощ. Остров Табор. Издирвания в гората. Никой. Животни. Растения. Запустялата къща

	— Корабокрушенец ли! — ревна Пенкроф. — Изоставен на някакви си стотина мили от нас, на остров Табор! Ах, господин Сайръс, сега вече няма да се противите и ще ми позволите да отплавам!
	— Да, Пенкроф — отвърна Сайръс Смит, — и ще отплаваме колкото се може по-скоро.
	— Още утре ли?
	— Още утре.
	Инженерът държеше в ръка хартията, която беше измъкнал от бутилката. Той я разглежда известно време, после каза:
	— От тая бележка и от начина, по който е написана, можем да дойдем до следните заключения: първо, корабокрушенецът на остров Табор е човек с доста обширни познания по мореплаването, щом като дава дължината и ширината на острова точно както ние ги намерихме, без никаква разлика дори в минутите, и второ, той е англичанин или американец, тъй като бележката е написана на английски.
	— Напълно правилно — отвърна Джедеон Спилет — и тоя корабокрушенец ни обяснява как е попаднал сандъкът на острова ни. Имало е корабокрушение, щом като има корабокрушенец. Който и да е той, щастие за него е, че на Пенкроф му хрумна да направи кораб и да го опита тъкмо днес, тъй като утре бутилката можеше да се разбие в скалите.
	— Вярно — обади се Хърбърт, — щастливо съвпадение е, че „Бонадвенчър“ мина оттук, когато бутилката плаваше още на повърхността.
	— Не ви ли се вижда странно? — попита Сайръс Смит моряка.
	— За мене това е чисто и просто щастие — отвърна Пенкроф. — Какво странно има тук, господин Сайръс? Бутилката все е трябвало да отиде някъде и защо да не дойде тук, а другаде?
	Докато траеше разговорът, Пенкроф не стоеше със скръстени ръце. Той беше променил посоката и „Бонадвенчър“ с попътен вятър, с разперени платна се носеше бързо към нос Лапа. Всички мислеха за корабокрушенеца на остров Табор. Имаше ли време да го спасят? Голямо събитие в живота на преселниците! Те самите бяха корабокрушенци, но той надали беше облагодетелстван като тях и дългът им повеляваше да се притекат на помощ на нещастника.
	Още същата вечер набелязаха всички подробности по предстоящото пътешествие. Намериха за най-удобно Пенкроф и Хърбърт, които умееха да управляват кораб, да отплават сами. Като тръгнат на следващия ден, 11 октомври, щяха да пристигнат на 13 октомври през деня, тъй като четиридесет и осем часа щяха да им бъдат достатъчни, за да изминат сто и петдесетте мили, които ги деляха от остров Табор. Един ден на острова, три-четири дни, докато се върнат, тъй че можеше да се разчита, че на 17 ще се приберат на остров Линкълн. Но се яви едно възражение: Джедеон Спилет, който никога не забравяше, че е дописник на „Ню Йорк хералд“, заяви, че по-скоро ще изплува до остров Табор, но няма да пропусне тоя рядък случай, и трябваше да включат и него в пътешествието.
	Вечерта пренесоха на борда на „Бонадвенчър“ няколко постели, съдове, оръжие, бойни припаси, компас и храна за седем-осем дни.
	На следващия ден в пет часа сутринта се сбогуваха — и едните, и другите бяха доста развълнувани — и Пенкроф разпери платната и се отправи към нос Лапа, който трябваше да заобиколи, за да отплава после право на югозапад.
	„Бонадвенчър“ беше вече на четвърт миля от брега, когато пътниците забелязаха, че горе от Гранитния дом двама души им махаха — Сайръс Смит и Наб!
	— Другарите ни — извика Джедеон Спилет. — Това е първата ни раздяла от петнадесет месеца насам!…
	Пенкроф, дописникът и Хърбърт им махнаха за последен път с ръка и Гранитния дом скоро се скри зад високите скали на нос Лапа.
	В първите часове на деня от „Бонадвенчър“ се виждаше непрестанно южният бряг на остров Линкълн, който скоро заприлича на зелена кошница, от която се подаваше планината Франклин. Височините, смалени от разстоянието, му придаваха изглед, който мъчно можеше да привлече корабите в неговите води.
	Отминаха нос Влечуго към един часа, но на десет мили в морето. От това разстояние не можеше вече да се различи нищо от западния бряг на острова, който се простираше до билото на планината Франклин, и след три часа целият остров Линкълн изчезна отвъд хоризонта.
	„Бонадвенчър“ плаваше прекрасно. Той се издигаше леко над вълните и се носеше бързо. Пенкроф беше издигнал топсела и разперил всички платна, караше в прав курс, проверяван с компаса.
	От време на време Хърбърт го сменяше на кормилото и момъкът управляваше така уверено, че морякът не можеше да му отправи никакъв упрек.
	Нощта мина спокойно, денят на 12 октомври — също. През целия ден се придържаха строго към югозапад и ако „Бонадвенчър“ не попадаше в някое непознато течение, щеше да излезе право на остров Табор.
	Морето, където плаваше корабът, беше съвършено пусто. От време на време по някоя грамадна птица, албатрос или фрегата, прелиташе на един изстрел от тях.
	— И все пак — забеляза Хърбърт — тъкмо по това време китоловните кораби се отправят обикновено към южния край на Тихия океан. Право да ви кажа, не вярвам да има по-пусто море!
	— Не е чак толкова пусто! — възрази Пенкроф.
	— Какво искате да кажете? — запита Джедеон Спилет.
	— Нали ние сме тука! Нашият кораб да не е строшена дъска? Ние да не сме делфини?
	И Пенкроф се разсмя на шегата си.
	И Джедеон Спилет, Хърбърт и Пенкроф не мигнаха цялата нощ на 12 срещу 13 октомври. В очакване на утрото те не можеха да преодолеят силното си вълнение. Начинанието им беше придружено с такава неизвестност! Близо ли бяха до остров Табор? Корабокрушенецът, когото искаха да спасят, живееше ли още на острова? Какъв беше тоя човек? Присъствието му нямаше ли да смути живота на преселниците, които си живееха досега така сговорно! И щеше ли всъщност той да се съгласи да замени затвора си с друг затвор?
	Всички тия въпроси, които положително щяха да бъдат разрешени още на следния ден, не ги оставиха да мигнат и при първите проблясъци на зората те впериха поглед на запад и обгърнаха постепенно целия хоризонт.
	— Земя! — извика Пенкроф към шест часа сутринта. Невъзможно беше Пенкроф да се излъже, с други думи, насреща положително имаше земя!
	Можете да си представите каква радост изпита малкият екипаж на „Бонадвенчър“! След няколко часа щяха да стъпят на брега на острова!
	Остров Табор, нисък бряг, едва издигнат над вълните, се намираше най-много на петнадесет мили пред тях. Носът на „Бонадвенчър“, който се беше поотклонил на юг, бе насочен веднага право към острова и докато слънцето изгряваше на изток, тук-таме се очертаха няколко възвишения.
	И ето че обгърнаха с поглед цялото островче, където се зеленееха китки замкови дървета и други едри дървета от рода на тия, които растяха на остров Линкълн. Но странно нещо! Не се виеше никакъв дим, нищо по брега не показваше, че островът е населен!
	А бележката беше ясна: на острова имаше корабокрушенец и тоя корабокрушенец трябваше да бъде в очакване!
	„Бонадвенчър“ плаваше бавно по доста лъкатушните протоци между канарите, а Пенкроф наблюдаваше крайно внимателно и най-малките извивки. Оставил беше Хърбърт на кормилото, а той, изправен на носа, вперил поглед във водата, беше готов да свие всеки миг платната и стискаше фала им в ръка. Джедеон Спилет с далекоглед на очите разглеждаше брега, без да открие нещо.
	Най-после по обед „Бонадвенчър“ блъсна с форщевена си крайбрежния пясък. Хвърлиха котва, свиха платната и екипажът на корабчето стъпи на сушата.
	Вързаха здраво кораба за брега да не би отливът да го отнесе. После Пенкроф и двамата му другари се въоръжиха добре и тръгнаха по брега към един конусообразен хълм, висок около двеста и петдесет, триста стъпки, който се издигаше на половин миля.
	— От върха на тоя хълм — каза Джедеон Спилет — ще можем навярно да добием обща представа за островчето, а това ще ни улесни при по-нататъшните ни издирвания.
	— С други думи — обади се Хърбърт, — и тук ще направим това, което направи най-напред господин Сайръс на остров Линкълн, като се изкачи на планината Франклин.
	Като стигнаха под хълма, Пенкроф, Хърбърт и Джедеон Спилет го изкачиха за миг и обгърнаха с поглед целия хоризонт.
	Те наистина се намираха на островче, което имаше най-много шест мили окръжност — брегът му не се врязваше в морето и почти не образуваше носове, заливи и заливчета и то приличаше на удължено яйце.
	Островчето, цялото покрито с гори, нямаше разнообразието на остров Линкълн — безплоден и пуст в едната си част, но кичест и плодороден в другата. Тук навсякъде се разстилаше еднообразна зеленина, над която се издигаха две-три ниски хълмчета. Ручей пресичаше косо островчето, течеше сред широка ливада и се вливаше на западния бряг в морето през тясно устие.
	— Малък остров — забеляза Хърбърт.
	— Да — отвърна Пенкроф, — и щеше да бъде тесничък за нас!
	— И на това отгоре — каза дописникът — изглежда, че не е населен.
	— Наистина — съгласи се Хърбърт — нищо не показва, че тук има човек.
	— Да слезем — предложи Пенкроф — и да потърсим.
	Преселниците се спуснаха на юг и прогониха безброй ята водни птици и стада тюлени, които се хвърляха в морето още щом ги зърнеха отдалеч.
	— Тия животни — забеляза дописникът — не виждат за пръв път хора. Боят се от тях, значи ги познават.
	След един час тримата преселници стигнаха южния край на островчето, което завършваше с остър нос, и свиха на север по западния бряг, образуван също от пясък и канари, с гъсти гори в дъното.
	Никъде нямаше и помен от жилище, никаква диря от човешки крак по цялата окръжност на островчето, което обиколиха изцяло за четири часа.
	Това беше наистина много странно и трябваше да дойдат до заключението, че остров Табор не е бил или не беше вече населен. Не беше изключено в края на краищата бележката да е била написана преди няколко месеца или пък години и в такъв случай корабокрушенецът можеше да се е прибрал в родината си или да е умрял в лишения.
	Похапнаха и в пет часа следобед навлязоха в гората.
	Много животни бягаха при приближаването им. Те бяха предимно, дори само кози и свини, които лесно можеше да се познае, че са от европейски произход. Навярно някой китоловен кораб ги беше свалил на острова и те бързо се бяха развъдили. Хърбърт реши, че ще улови една-две двойки и ще ги пренесе живи на остров Линкълн.
	Нямаше вече никакво съмнение, че на този остров някога е имало хора. Това стана още по-ясно, когато преселниците видяха в гората прокарани пътеки и дървета, отсечени със секира — навсякъде личеше човешката ръка. Но дърветата бяха вече изгнили, тъй като са били отсечени преди години, следите от секира бяха покрити с мъх, а висока и буйна трева заглушаваше пътеките, които вече мъчно можеха да се познаят.
	Ако животните от европейски произход и следите от човешка ръка бяха неоспоримо доказателство, че на острова вече е имало хора, някои растения също потвърждаваха това. Тук-таме сред полянките личеше, че е саден зеленчук, но навярно доста отдавна.
	Каква беше радостта на Хърбърт, когато откри картофи, цикория, киселец, моркови, зеле, ряпа! Достатъчно беше да събере по малко семе, за да обогати растителността на остров Линкълн!
	— Ха! Това е добре! — каза Пенкроф. — Ето какво ще зарадва Наб, пък и всички нас. Дори и да не намерим корабокрушенеца, пътуването ни няма да е на вятъра и бог ни възнагради!
	— Така е — съгласи се Джедеон Спилет, — но като гледам в какво състояние са тия растения, боя се, че на острова отдавна няма жива душа.
	— Да! — съгласи се Пенкроф. — Корабокрушенецът трябва да си е заминал!… Това е единственото обяснение…
	— В такъв случай бележката трябва да е била написана много отдавна!
	— Разбира се.
	— И бутилката е дошла на остров Линкълн, след като е плавала дълго по море, така ли?
	— Защо не? — отвърна Пенкроф. — Но вече мръква — добави той, — мисля, че е по-добре да прекратим издирванията си.
	— Да се приберем на кораба и утре да продължим — съгласи се дописникът.
	Това беше най-разумно и те се канеха да тръгнат към „Бонадвенчър“, когато Хърбърт посочи някакво смътно петно сред дърветата и извика:
	— Къща!
	И тримата се спуснаха веднага към посочената къща. В здрача личеше, че тя е от дъски и че е покрита с дебело насмолено платно.
	Пенкроф блъсна открехнатата врата и влезе бързо…
	Къщата беше празна!


>>	Глава XIV
#	Какво имаше в къщата. Издирванията продължават. Растения и животни. Хърбърт, изложен на голяма опасност. На борда. Заминаването. Лошо време. Несъзнателен проблясък. Изгубени в морето. Навреме запален огън

	Пенкроф, Хърбърт и Джедеон Спилет стояха безмълвни в мрака.
	Пенкроф извика силно. Никой не му отговори. Тогава морякът чукна кремъка и запали сухо клонче. Светлината озари за миг малката стая, която изглеждаше съвсем изоставена. В дъното имаше грубо огнище с малко студена пепел, а върху нея наръч сухи дърва. Пенкроф хвърли вътре запалената съчка, дървата запращяха и пламна буен огън.
	Морякът и другарите му забелязаха тогава разхвърляно легло — влажни и пожълтели одеяла показваха, че отдавна никой не беше лягал на него; в къта край огнището се търкаляха две ръждясали котлета и обърнато гърне; в някакъв долап висяха полуизгнили моряшки дрехи; на масата лежеше калаен прибор и библия, разядена от влагата; в къта имаше няколко сечива: лопата, мотика, търнокоп; две ловни пушки, едната беше счупена; на една дъска, нещо като полица, бяха оставени непипнато още буре с барут, буре със сачми и няколко кутии капсули; всичко беше покрито с дебел слой прах, напластен навярно от дълги години.
	— Няма никой — каза дописникът.
	— Никой! — съгласи се Пенкроф.
	— И тая стая отдавна е напусната — забеляза Хърбърт.
	— Да, отдавна! — потвърди дописникът.
	— Господин Спилет — предложи тогава Пенкроф, — вместо да се връщаме на кораба, мисля, че е по-добре да пренощуваме тук.
	— Имате право, Пенкроф — съгласи се дописникът, — и ако домакинът се прибере — е, може и да не съжалява, че стаята му е заета!
	— Той няма да се прибере! — каза Пенкроф, като поклати глава.
	— Да не мислите, че е напуснал острова? — запита дописникът.
	— Ако беше напуснал острова, щеше да вземе със себе си оръжието и сечивата — отвърна Пенкроф. — Знаете как корабокрушенците държат на последните останки от корабокрушението. Не! Не! — повтори убеден морякът. — Не! Не е напуснал острова! Ако си беше направил лодка и беше заминал с нея, по никой начин нямаше да остави тия толкова необходими вещи! Не, той е на острова!
	— Жив ли?… — попита Хърбърт.
	— Жив или мъртъв — отвърна Пенкроф. — Но ако е мъртъв, не се е заровил сам и мисля, че ще намерим поне останките му!
	Колко дълга се стори тая нощ на моряка и на двамата му другари! Единствен Хърбърт поспа два часа, тъй като на неговата възраст сънят беше необходимост.
	Съмна. Пенкроф и другарите му веднага се заеха да разгледат къщата.
	Къщата беше дъсчена и ясно личеше, че дъските бяха от коритото или от палубата на кораб. Навярно някой разбит кораб е бил изхвърлен на острова, поне един човек от екипажа му се бе спасил и тоя човек бе построил къщата с останките от кораба и със сечивата, които е имал на разположение. И това предположение се потвърди напълно, когато Джедеон Спилет обиколи къщата и видя на една дъска, навярно от фалшборта на разбития кораб, следните вече полуизтрити букви:
	Б Р . Т А Н . Я
	— Британия! — извика Пенкроф, когото дописникът беше повикал.
	— Има много кораби с това име и не мога да ви кажа английски ли е бил тоя кораб, или американски!
	— Няма значение, Пенкроф!
	— Наистина няма значение — съгласи се морякът — и ние ще спасим останалия жив корабокрушенец, ако е още жив, от каквато народност и да е той! Но преди да продължим издирванията си, да се върнем на борда на „Бонадвенчър“!
	Пенкроф някак се безпокоеше за кораба си. Ако островчето все пак беше населено и някой от жителите му беше завладял кораба… Но той вдигна рамене при това невероятно предположение.
	Двадесет минути след като напуснаха къщата, Пенкроф и другарите му видяха пак източния бряг на острова и „Бонадвенчър“, който стоеше на котвата си, забита дълбоко в пясъка.
	Пенкроф не можа да се сдържи и си отдъхна облекчен. В края на краищата тоя кораб му беше дете, а бащите имат право да се безпокоят за децата си често пъти повече, отколкото трябва.
	— Ще си тръгнем утре призори — каза Пенкроф на двамата си другари, които към два часа следобед се излегнаха под сянката на китка борове, за да си поотдъхнат.
	— Мисля, че можем да приберем с чиста съвест вещите на корабокрушенеца — добави Хърбърт.
	— И аз мисля така — съгласи се Джедеон Спилет, — и това оръжие, и сечивата ще попълнят съоръженията ни в Гранитния дом. Ако не се лъжа, има доста сачми и барут.
	— Да — отвърна Пенкроф, — и да не забравяме да уловим една-две двойки прасета, за да ги развъдим на остров Линкълн…
	— И да си съберем семена — добави Хърбърт, — за да имаме всички зеленчуци от Стария и Новия свят.
	— Да не губим време — повтори Пенкроф. — Ти, Хърбърт, иди и събери семена, защото ги познаваш по-добре от мене. В това време аз и господин Спилет ще отидем за прасета и макар че го няма Топ, надявам се, че все ще уловим някое и друго парче!
	И Хърбърт тръгна по пътечката, която водеше към обработената част на островчето, а морякът и дописникът влязоха направо в гората.
	Много прасета бягаха пред тях и тези особено пъргави животни изглежда не бяха склонни да се оставят да ги приближат. Все пак след половин час тичане ловците успяха да уловят две прасета, едно мъжко и едно женско, които се бяха заврели в гъст храсталак, когато се разнесоха викове на стотина крачки на север. Виковете бяха примесени със страшен рев, в който нямаше нищо човешко.
	Пенкроф и Джедеон Спилет скочиха, а прасетата използваха случая и избягаха тъкмо когато морякът приготвяше въжета да ги вържат.
	— Хърбърт! — каза дописникът.
	— Тичайте! — извика Пенкроф.
	И веднага морякът и Джедеон Спилет хукнаха с всички сили към мястото, откъдето идеха виковете.
	И добре направиха, че избързаха, защото, като свиха по пътечката край една полянка, видяха момчето повалено на земята от някакво диво същество, някаква грамадна маймуна навярно, която щеше да го удуши.
	Пенкроф и Джедеон Спилет се хвърлиха в миг върху чудовището, повалиха го, измъкнаха Хърбърт от лапите му и го притиснаха здраво о земята. Морякът имаше Херкулесова сила, дописникът също беше много здрав и макар че чудовището се съпротивляваше отчаяно, те го вързаха много здраво, така че да не може да мръдне.
	— Ранен ли си, Хърбърт? — запита Джедеон Спилет.
	— Не! Не!
	— Ах! Само да те беше ранила тая маймуна!… — ревна Пенкроф.
	— Но това не е маймуна! — прекъсна го Хърбърт.
	Пенкроф и Джедеон Спилет се загледаха тогава в странното същество, което лежеше на земята.
	И наистина то не беше никаква маймуна! Беше човек, да, човек! Но какъв човек! Дивак в най-страшния смисъл на думата и най-ужасното беше, че той, изглежда, бе подивял напълно!
	Разчорлена коса, никога невчесвана брада, която стигаше до гърдите му, почти голо тяло с дрипа от одеяло на кръста, страшни очи, грамадни ръце, безмерно дълги нокти, съвсем тъмно като махагон лице, крака, твърди като рог — ето в какво състояние се намираше клетникът, който все пак трябваше да се нарече човек! Преселниците с пълно право можеха да се запитат в това тяло имаше ли още душа, или в него бе останала само дивата животинска природа!
	— Уверен ли сте, че той е или е бил някога човек? — запита Пенкроф дописника.
	— Уви! В това няма никакво съмнение — отвърна му той.
	— С една дума, това е нашият корабокрушенец, нали? — обади се Хърбърт.
	— Да — отвърна Джедеон Спилет, — но в тоя нещастник не е останало вече нищо човешко!
	Дописникът не грешеше. Явно беше, че корабокрушенецът е бил някога разумно същество, но самотата го беше превърнала в дивак или още по-лошо може би в истинска маймуна.
	Джедеон Спилет го заговори. Той изглежда не го разбра, дори не го чу… И все пак, като се взря в очите му, на дописника се стори, че разумът не беше угаснал напълно в него.
	Но пленникът не се бореше и не се опитваше да скъса въжетата си. Усмирен ли беше от присъствието на хората, на които някога е приличал? Не таеше ли в някое кътче на мозъка си бегъл спомен, който го възвръщаше пак към човешкия род? Свободен, щеше ли да се опита да избяга, или щеше да остане? Не се знаеше, но не направиха опит да узнаят. След като разгледа внимателно нещастника, Джедеон Спилет каза:
	— Който и да е, какъвто и да е бил и каквото и да стане, наш дълг е да го приберем със себе си на остров Линкълн!
	— Да! Да! — съгласи се Хърбърт. — И може да ни се удаде с малко повече грижи да възвърнем донякъде изгубения му разум!
	— Душата не умира — заяви дописникът — и ще бъда истински доволен, ако успеем да изтръгнем това божие създание от подивяването, в което се намира!
	Пенкроф клатеше недоверчиво глава.
	— Трябва да опитаме все пак — заяви дописникът — и човешкият дълг ни повелява това.
	И наистина човешкият и християнският дълг им повеляваше това. И тримата го разбраха и знаеха, че Сайръс Смит щеше да одобри постъпката им.
	— Ще го оставим ли вързан? — запита морякът.
	— Може да върви, ако му развържем краката — каза Хърбърт.
	— Да опитаме — предложи Пенкроф.
	Махнаха въжетата, с които бяха вързали краката на пленника, но ръцете му останаха здраво вързани. Той се изправи сам и сякаш нямаше никакво желание да бяха. Сухите му очи пронизаха с остър поглед тримата мъже, които вървяха край него, и нищо не показваше да си спомня, че е или поне че е бил някога като тях. Непрестанно си свиркаше, лицето му беше страшно, но не направи опит да се противи.
	По предложение на дописника заведоха нещастника в неговия дом. Можеше вещите, които му принадлежаха, да му направят някакво впечатление! Една искра може би щеше да бъде достатъчна, за да разпали угасналата му мисъл, да съживи замрялата му душа!
	Тогава на дописника му дойде на ум, че огънят можеше да му подейства и в миг един от ония светли пламъци, които привличат дори животните, лумна в огнището.
	Пламъкът сякаш привлече в началото вниманието на нещастника. Но скоро той се отдръпна и бездушният му поглед угасна.
	Ясно беше, че нямаше какво друго да се прави засега поне, оставаше само да го качат на борда на „Бонадвенчър“ — така и направиха и оставиха Пенкроф да го пази.
	Хърбърт и Джедеон Спилет се върнаха на островчето, за да привършат работата си, и след няколко часа се появиха на брега със съдовете и оръжието, със семена от зеленчуковите растения, с малко дивеч и с четири прасета — две мъжки и две женски. Качиха всичко на кораба и „Бонадвенчър“ беше готов да дигне котва още на следния ден сутринта, щом започнеше приливът.
	Настаниха пленника в каютата на носа и той си остана там тих и безмълвен, глух и ням едновременно.
	Пенкроф му предложи храна, но той отблъсна печеното месо, което му поднесоха и което навярно не му харесваше. И наистина морякът му показа една от патиците, които Хърбърт беше убил, и той се нахвърли върху нея лакомо като звяр и я изяде.
	— Мислите ли, че ще се опомни? — каза Пенкроф и поклати глава.
	— Може би — отвърна дописникът. — Може грижите ни в края на краищата да му повлияят, нали самотата го е направила такъв, а отсега нататък той никога вече няма да бъде сам!
	— Навярно клетият човечец е отдавна в такова състояние! — каза Хърбърт.
	— Може би — отвърна Джедеон Спилет.
	— На колко ли години трябва да е? — запита момъкът.
	— Трудно е да се определи — отвърна дописникът. — Невъзможно е да се видят чертите му от гъстата брада, която покрива лицето му, но не е вече млад и предполагам, че трябва да е поне на петдесет години.
	— Забелязахте ли, господин Спилет, колко са хлътнали очите му? — попита момъкът.
	— Да, Хърбърт, но трябва да добавя, че те са по-човешки, отколкото може да се предположи по вида му.
	— Е, ще видим — отвърна Пенкроф, — но съм любопитен да чуя какво ще каже господин Смит за нашия дивак. Тръгнахме да търсим човек, а се връщаме с чудовище! В края на краищата — кой каквото може!
	На следния ден, 15 октомври, призори времето, както беше предвидил Пенкроф, се промени. Задуха северозападен вятър, благоприятен за връщането на „Бонадвенчър“. Но в същото време той се засили и щеше да затрудни пътуването.
	В пет часа сутринта дигнаха котва. Пенкроф хвана рифа на грота и даде курс изток-североизток, така че корабът да плава право към остров Линкълн.
	Първия ден пътуването мина спокойно. Пленникът си кротуваше в каютата на носа и понеже е бил моряк, вълнението оказваше над него някакво благоприятно влияние. Спомняше ли си за някогашното си занятие? Във всеки случай той стоеше спокоен, по-скоро изненадан, отколкото угнетен.
	На следния ден, 16 октомври, вятърът много се засили и стана по-северен, с други думи, по-неблагоприятен за „Бонадвенчър“, който подскачаше по вълните. Пенкроф скоро беше принуден да се придържа към вятъра и без да споменава за това, започна да се тревожи от състоянието на морето — вълните се разбиваха яростно в носа на кораба му. Ако вятърът не изменеше посоката си, връщането на остров Линкълн щеше положително да му отнеме повече време от пътуването до остров Табор.
	Измина още едно денонощие и пак не се виждаше никаква суша. Вятърът стана съвсем противен, а морето ужасно. Трябваше да се маневрира бързо с платната, заливани от вълните, да се държат рифовете и да се сменя курсът с чести лавирания. На 18 през деня една вълна даже заля целия кораб и щеше да отнесе пътниците, ако не се бяха вързали предварително на палубата.
	Пенкроф и другарите му много бързаха да се развържат и получиха неочакваната помощ на пленника, който изскочи из входника, сякаш моряшката му природа беше надделяла, разби с един силен удар с лост фалшборта и водата, която заливаше палубата, изтече бързо в морето. После, след като водата изтече, се прибра в каютата си, без да промълви нито дума.
	Пенкроф, Джедеон Спилет и Хърбърт, съвсем смаяни, го оставиха да си гледа работата.
	Но положението беше лошо и Пенкроф имаше основание да смята, че се е заблудил в безбрежното море, без да има някаква възможност да се оправи!
	Нощта на 18 срещу 19 беше тъмна и студена. Все пак към единадесет часа вятърът стихна, морето се поуспокои, вълните не люшкаха вече толкова много „Бонадвенчър“ и той заплава по-бързо. Всъщност той издържа прекрасно в морето.
	Пенкроф, Джедеон Спилет и Хърбърт и не помислиха да дремнат. Те бдяха неуморно и към два часа сутринта Пенкроф изведнъж скочи:
	— Огън! Огън! — ревна той.
	И наистина ярък пламък светеше на двадесет мили на североизток. Остров Линкълн се намираше там и огънят, запален навярно от Сайръс Смит, им сочеше пътя.
	Пенкроф, който се беше отклонил много на север, смени курса и отправи кораба право към огъня, който блестеше като голяма звезда.


>>	Глава XV
#	Завръщане. Спор. Сайръс Смит и непознатият. Порт Балон. Самоотвержеността на инженера. Трогателен опит. Сълзи

	На следния ден, 20 октомври, в седем часа сутринта след четири дни път „Бонадвенчър“ спокойно стигна брега при устието на Благодарност.
	Сайръс Смит и Наб, много разтревожени от лошото време и от продължителното отсъствие на другарите си, се бяха изкачили още призори на възвишение Обзор и най-после съгледаха кораба, който беше закъснял толкова много.
	— Слава богу! Ето ги! — извика Сайръс Смит.
	А Наб от радост започна да играе, да се върти, да пляска с ръце и да вика:
	— О, господарю! Господарю!
	Пантомима, по-трогателна и от най-трогателното слово!
	Като преброи хората, които видя на палубата на „Бонадвенчър“, инженерът най-напред помисли, че Пенкроф не е намерил корабокрушенеца на остров Табор или пък поне, че нещастникът е отказал да напусне острова си и да замени своя затвор с друг затвор.
	И наистина Пенкроф, Джедеон Спилет и Хърбърт бяха сами на палубата на „Бонадвенчър“.
	Когато корабът пристигна, инженерът и Наб го чакаха на брега и преди още пътниците да скочат на пясъка, Сайръс Смит им каза:
	— Много ни разтревожи вашето закъснение, приятели! Да не ви се е случило някое нещастие?
	— Не — отвърна Джедеон Спилет. — Напротив, всичко мина благополучно. Ще ви разкажем всичко.
	— Все пак — продължи инженерът — усилията ви са излезли безплодни. Пак сте трима, както бяхте!
	— Извинете, господин Сайръс — обади се морякът. — Четирима сме!
	— Намерихте ли корабокрушенеца?
	— Да.
	— Жив ли?
	— Да.
	— Къде е той? Кой е той?
	— Той е — отвърна дописникът, — или по-скоро, той е бил човек. Само това можем да ви кажем, драги Сайръс!
	Инженерът веднага бе осведомен за всичко, което се беше случило по време на пътуването. Разказаха му при какви условия бяха направили издирванията, как единствената къщурка на островчето отдавна била запустяла, как накрая бяха уловили корабокрушенеца, който, изглежда, не принадлежеше вече към човешкия род.
	— И то дотолкова — добави Пенкроф, — че не зная добре ли направихме, че го доведохме тук.
	— Разбира се, че сте направили добре, Пенкроф — отвърна бързо инженерът.
	— Но тоя нещастник няма вече разсъдък!
	— Засега може би не — отвърна Сайръс Смит, — но само преди няколко месеца тоя нещастник е бил човек като вас и като мене. И кой знае какво ли ще се случи с последния останал жив измежду нас, след като остане дълго време сам на острова? Горко на оня, който е сам, приятели, и трябва да знаете, че самотата бързо помътнява разума, щом като сте намерили тоя клетник в такова състояние!
	— Господин Сайръс — запита Хърбърт, — какво ви кара да смятате, че тоя нещастник е подивял само от няколко месеца?
	— Бележката, която намерихме, е писана наскоро, момчето ми — отвърна инженерът, а само корабокрушенецът е могъл да я напише.
	Хърбърт разказа с няколко думи как беше минало пътуването и подчерта любопитния случай със сякаш временното пробуждане на разума на пленника, когато за миг той пак стана моряк в най-страшната буря.
	— Добре, Хърбърт — похвали го инженерът. — С право отдаваш толкова голямо значение на тоя случай. Нещастникът трябва да не е неизлечим и отчаянието го е довело до състоянието, в което се намира днес. Но тук той ще бъде пак с хора и щом като в него е останала душа, ние ще я спасим!
	И при пълно съчувствие от страна на инженера и за крайно учудване на Наб корабокрушенецът от остров Табор бе измъкнат от каютата си на носа на „Бонадвенчър“ — щом стъпи на сушата, той най-напред се опита да избяга.
	Но Сайръс Смит се приближи, сложи властно ръката си на рамото му и го погледна много кротко. Клетникът в миг сякаш се покори, успокои се малко по малко, сведе очи, склони глава и не се противи повече.
	— Горкият човек! — прошепна инженерът.
	Сайръс Смит го разгледа внимателно. Ако се съдеше по външността му, в тоя нещастник нямаше вече нищо човешко, но Сайръс Смит, както и дописникът преди, откри в погледа му сякаш недоловима искра разум.
	Решиха изоставения или по-скоро непознатия — защото така вече щяха да го наричат новите му другари — да остане да живее в една стая в Гранитния дом, откъдето всъщност не можеше и да избяга.
	По време на обеда — Наб беше избързал, тъй като дописникът, Хърбърт и Пенкроф умираха от глад — Сайръс Смит поиска да му разкажат подробно всички случки, свързани с издирването на острова. Той се съгласи с другарите си, че непознатият беше англичанин или американец, тъй като името „Британия“ навеждаше на тая мисъл, а освен това на инженера се стори, че през рошавата брада, през гъстата четина, която му служеше за коса, различава отличителните черти на англосаксонеца.
	— Вярвате ли, Сайръс, че ще успеем да го направим пак човек? — запита дописникът.
	— Да — отвърна инженерът.
	След обеда Сайръс Смит и другарите му слязоха от Гранитния дом и се върнаха на брега. Разтовариха „Бонадвенчър“ и инженерът прегледа оръжието и сечивата, но нищо не му помогна да установи самоличността на непознатия.
	Двете бурета с барут и сачмите, както и кутиите с капсули бяха също посрещнати с възторг. Решиха даже да си направят малък погреб извън Гранитния дом или пък дори в горната пещера, където нямаше никаква опасност от взрив. Все пак щяха да продължават да си служат с пироксилина, тъй като с него вече имаха прекрасни постижения и нямаха никаква причина да го заменят с обикновен барут.
	Като разтовариха кораба, Пенкроф каза:
	— Господин Сайръс, мисля, че ще бъде разумно да приберем „Бонадвенчър“ на безопасно място.
	— Няма ли да бъде удобно край устието на Благодарност? — запита инженерът.
	— Не, господин Сайръс — отвърна морякът. — Повечето време той ще лежи на пясъка, а това ще го повреди. Знаете ли, той е много добър кораб и устоя знаменито на страшната буря, която ни връхлетя на връщане! Порт Балон е най-подходящото пристанище за кораба ни.
	— Добре, Пенкроф, закарайте вашия „Бонадвенчър“ там, макар че аз предпочитах да ни бъде повече под око. Все пак ще трябва, когато ни остане време, да му нагласим пристанище.
	— Знаменито! — извика Пенкроф. — Пристанище с фар, с вълнолом и с док! Ах, господин Сайръс, с вас винаги всичко се постига много лесно!
	— Да, драги ми Пенкроф — отвърна инженерът, — но при условие все пак, че и вие ще ми помогнете, защото вие вършите три четвърти от нашата работа!
	И Хърбърт, и морякът се качиха на „Бонадвенчър“, дигнаха котва, разпериха платната и попътният вятър ги откара бързо до нос Лапа. След два часа корабът си почиваше в тихите води на Порт Балон.
	Най-напред, привикнал на простор, на безгранична свобода, на която се радваше на остров Табор, непознатият изпадна в глуха ярост и имаше опасност да се хвърли на брега от прозорците на Гранитния дом. Но малко по малко той се укроти и можеха да го оставят да се движи свободно.
	И така, имаха основание да се надяват, и то много. Забравил вече хищническите си наклонности, непознатият започна да приема и не толкова животинска храна, като оная, с която беше свикнал на островчето, и печеното месо не го отвращаваше вече както на борда на „Бонадвенчър“.
	Сайръс си наложи да прекарва всеки ден по няколко часа с него. Той идваше да работи край него и вършеше най-различни неща с цел да привлече вниманието му. Достатъчно беше може би само един проблясък, за да пробуди заспалата му душа, само един спомен можеше да му възвърне разума! Нали имаше вече такъв случай по време на бурята на борда на „Бонадвенчър“.
	Инженерът не забравяше също да му говори високо, за да проникне едновременно чрез слуха и зрението в тоя затъпял ум. Ту един от другарите му, ту друг, а понякога и всички се присъединяваха към него. Те разговаряха най-често за мореплаването, което най-много можеше да засегне моряка. Понякога непознатият сякаш се вслушваше в разговора им и преселниците скоро се убедиха, че ги разбира отчасти. Понякога даже лицето му изразяваше дълбока скръб, доказателство, че той страдаше вътрешно, тъй като едва ли можеше да се преструва така умело. Но променил ли го беше новият му живот, или по-скоро — да употребим точно думата, която най-много му подхождаше — не се ли беше само опитомил като животно, опитомено от господарите си? Това беше важен въпрос, който Сайръс Смит бързаше да разреши, но не искаше да пресилва пациента си. За него непознатият беше само болен! Щеше ли да започне да оздравява някой ден?
	Ах, как го наблюдаваше инженерът всеки миг! Как дебнеше душата му, ако може да се каже така! Как беше готов да я овладее!
	Както казахме вече, непознатият беше напълно спокоен и проявяваше привързаност към инженера, от когото видимо се влияеше. И Сайръс Смит реши да направи опит с него, като го пренесе в друга среда, пред океана, който някога е съзерцавал, край горите, които щяха да му напомнят ония гори, където беше прекарал кой знае колко години от живота си!
	— Но — попита Джедеон Спилет — можем ли да разчитаме, че като го оставим на свобода, той няма да избяга?
	— Ще направим опит — отвърна Сайръс Смит.
	— Ами! — промълви Пенкроф. — Като види простор пред себе си и като подиша чист въздух, тоя хубостник веднага ще офейка!
	— Не вярвам — отвърна Сайръс Смит.
	Тоя ден беше 30 октомври, с други думи, изминали бяха девет дни, откакто корабокрушенецът на остров Табор беше затворен в Гранитния дом. Беше топло и яркото слънце обливаше острова с лъчите си.
	Сайръс Смит и Пенкроф влязоха в стаята на непознатия и го свариха легнал край прозореца, загледан в небето.
	— Елате, приятелю — каза инженерът.
	Непознатият стана веднага. Той устреми поглед в Сайръс Смит и го последва, а Пенкроф, който не вярваше особено много в успеха на опита, тръгна след тях.
	Долу преселниците се отделиха малко от непознатия, така че да му дадат известна свобода.
	Той пристъпи няколко крачки към морето, погледът му светна, извънредно оживен, но не направи никакъв опит да избяга. Той гледаше леките вълни, които се разбиваха в островчето и замираха на пясъка.
	— Тук е само морето — забеляза Джедеон Спилет — и може то да не му вдъхва никакво желание да избяга!
	— Да — съгласи се Сайръс Смит, — трябва да го заведем на възвишението край гората. Там опитът ще бъде по-убедителен.
	Поведоха го към устието на Благодарност, всички тръгнаха по левия бряг на реката и се изкачиха на възвишение Обзор.
	Като стигнаха там, където растяха първите хубави горски дървета, чиито клонки вятърът леко поклащаше, непознатият сякаш вдъхна опиянен приятното ухание, с което бе напоен въздухът, и дълбока въздишка се изтръгна от гърдите му.
	Преселниците стояха зад него, готови да го задържат, ако се опиташе да побегне!
	И наистина той за малко щеше да се хвърли в реката, която го отделяше от гората, краката му се обтегнаха за миг като пружина…, но почти веднага се овладя, отпусна се на земята и едра сълза се отрони от очите му.
	— Ах! — извика радостен Сайръс Смит. — Ти пак си човек, щом плачеш!


>>	Глава XVI
#	Неразгаданата тайна. Първите думи на непознатия. Дванадесет години на островчето. Неволни признания. Изчезването. Увереността на Сайръс Смит. Мелницата. Първият хляб. Самоотвержена постъпка. Честни ръце

	Да! Нещастникът беше заплакал! Някакъв спомен навярно му беше минал през ума и както каза Сайръс Смит, сълзите пак го бяха направили човек.
	Преселниците го оставиха известно време на възвишението и дори се поотдалечиха, за да се почувства свободен. Но той и не помисли да използва свободата си и Сайръс Смит скоро реши да го прибере в Гранитния дом.
	Два дни след тоя случай на непознатия сякаш му се прииска да се понамеси в общия живот. Явно беше, че той чуваше, че разбираше, но още по-явно беше, че с някакво странно упорство избягваше да говори на преселниците, тъй като една вечер Пенкроф прилепи ухо на вратата на стаята му и дочу следните думи:
	— Аз тук! Не! Никога!
	Морякът предаде тия думи на другарите си.
	— Тук има някаква болезнена тайна! — заяви Сайръс Смит. Непознатият беше започнал да си служи със земеделските сечива и работеше в зеленчуковата градина. Когато прекъснеше работата си, а това му се случваше много често, той заставаше сякаш съсредоточен в себе си. По препоръка на инженера зачитаха това негово уединение, което той, изглежда, искаше да запази.
	Угризения ли го измъчваха така? Допустимо беше и Джедеон Спилет не можа да се сдържи и направи един ден следната забележка:
	— Мисля, че щом като не говори, той има да казва много важни неща!
	След няколко дни, 3 ноември, непознатият, както работеше на възвишението, се спря, отпуснал лопатата на земята, и Сайръс Смит, който го наблюдаваше отблизо, видя пак, че сълзи текат от очите му. Някакво неудържимо съчувствие го накара да се приближи до него и той докосна леко ръката му.
	— Приятелю! — каза му той.
	Непознатият се опита да извърне поглед и понеже Сайръс Смит искаше да му улови ръката, той рязко се дръпна.
	— Приятелю! — повтори по-твърдо Сайръс Смит. — Погледнете ме, искам да ме погледнете!
	Непознатият погледна инженера и сякаш остана под негово влияние като хипнотизиран под властта на хипнотизатора. Поиска да избяга. Но тогава лицето му сякаш се преобрази. Очите му святкаха. Думи напираха на устните му. Не можеше повече да се сдържа!… Накрая скръсти ръце, после запита глухо Сайръс Смит:
	— Кои сте вие?
	— Корабокрушенци като вас — отвърна инженера, който беше дълбоко развълнуван. — Ние ви доведохме тук, сред хора като вас.
	— Хора като мене ли!… Аз не съм човек!
	— Вие сте сред приятели…
	— Сред приятели ли?… Аз! И приятели! — извика непознатият и закри лицето си с ръце. — Не… Никога… Оставете ме!…Оставете ме!
	После побягна към оня край на възвишението, което се издигаше над морето, и стоя там дълго време неподвижен.
	Сайръс Смит се върна при другарите си и им разказа какво се беше случило.
	— Да! Има някаква тайна в живота на тоя човек — заяви Джедеон Спилет — и изглежда, че той се връща сред хората по пътя на разкаянието.
	— Не зная що за човек сме довели тук — подхвърли морякът. — Има си и тайни…
	— Които ние ще уважим — прекъсна го бързо Сайръс Смит. — Ако е направил някаква грешка, той я е изкупил жестоко и за нас е невинен.
	Цели два часа непознатият стоя сам край морето, явно потънал в спомени.
	Но след това той сякаш взе някакво решение и дойде при Сайръс Смит. Очите му бяха зачервени от сълзите, които беше пролял, но не плачеше вече. Лицето му носеше отпечатък на дълбоко смирение. Изглеждаше плах, засрамен и очите му бяха непрестанно сведени към земята.
	— Господине — запита той Сайръс Смит, — вие и другарите ви англичани ли сте?
	— Не — отвърна инженерът, — американци.
	— А! — каза непознатият. И после прошепна:
	— По-добре!
	— А вие, приятелю? — запита инженерът.
	— Англичанин — смънка той бързо.
	И сякаш не му беше леко да изкаже тия няколко думи, тъй като се отдалечи от брега и вървя крайно развълнуван от водопада до устието на Благодарност.
	После, като мина по едно време край Хърбърт, той се спря и го запита със сподавен глас:
	— Кой месец сме?
	— Ноември — отвърна Хърбърт.
	— Коя година?
	— 1866.
	— Дванадесет години! — извика той. — Дванадесет години!
	И изведнъж си отиде.
	Хърбърт предаде на преселниците разговора, който беше водил.
	— Тоя нещастник е бил загубил представа за месеците и годините! — забеляза Джедеон Спилет.
	— Да! — добави Хърбърт. — И е бил на островчето вече цели дванадесет години, когато ние го намерихме!
	— Дванадесет години! — повтори Сайръс Смит. — Ах, дванадесет години самота, след окаян живот може би могат да помрачат ума на един човек!
	— Аз съм склонен да мисля — обади се тогава Пенкроф, — че тоя човек не е попаднал на остров Табор след корабокрушение, а са го изоставили там за някакво престъпление.
	— Може и да имате право, Пенкроф — съгласи се дописникът, — но ако е така, не е изключено тия, които са го оставили на острова, някой ден да се върнат да го приберат.
	— Другари — прекъсна го Сайръс Смит. — Мисля, че тоя човек е страдал, че е изкупил жестоко грешките си, каквито и да са те, и необходимостта да се изкаже го задушава. Да не го принуждаваме да ни разказва миналото си. Той сам ще ни го каже навярно някой ден и тогава ще видим какво да предприемем. Всъщност само той може да ни обясни дали храни някаква надежда, че някой ден ще дойдат да го приберат. Но аз се съмнявам!
	— Защо? — попита дописникът.
	— В случай, че беше уверен, че ще го приберат в определен срок, той щеше да чака деня на своето освобождение и нямаше да хвърля бележки в морето. Не, по-вероятно е да е бил осъден да умре на островчето и да не види никога хора!
	— Но ако тоя човек е бил оставен преди дванадесет години на остров Табор, може да се предположи, че той вече от няколко години е изпаднал в дивашкото състояние, в което го намерихме!
	— Може — съгласи се Сайръс Смит.
	— В такъв случай той трябва да е написал бележката преди няколко години!
	— Разбира се… и все пак тя изглеждаше написана отскоро!
	— Освен това как да допуснем, че бутилката с бележката е изплавала за няколко години разстоянието от остров Табор до остров Линкълн?
	— Не е напълно изключено — обади се дописникът. — Тя може да се намира отдавна край острова!
	— И после — добави морякът, — ако бележката е била написана преди няколко години и ако се е намирала от години в бутилката, влагата щеше да я повреди. А тя беше напълно запазена.
	Забележката на моряка беше много правилна и тук също имаше нещо непонятно, тъй като бележката изглеждаше скоро написана, когато преселниците я намериха в бутилката.
	— И тук има нещо необяснимо, приятели — забеляза инженерът, — но да не принуждаваме новия си другар да говори. Когато пожелае, ние ще бъдем готови да го изслушаме!
	Следните дни непознатият не продума нито дума и не слезе нито веднъж от възвишението. Той работеше земята, без да губи нито миг, без да си отдъхне, но продължаваше да се държи настрани. Вечер не се прибираше в определената му стая, а спеше на възвишението под някоя китка дървета или се сгушваше в някоя дупка сред канарите, когато времето беше лошо. И така той продължаваше да си живее както по времето, когато единствен подслон му бяха горите на остров Табор, и преселниците чакаха търпеливо.
	На 10 ноември към осем часа вечерта, тъкмо когато започваше да се здрачава, той се появи ненадейно пред преселниците, които се бяха събрали в беседката. Очите му святкаха странно и имаше хищния поглед от предишните лоши дни.
	Сайръс Смит и другарите му изтръпнаха, като го видяха така страшно развълнуван — зъбите му тракаха като на трескав. Какво ли му беше? Не можеше ли да понася хора? За предишния си скотски живот ли тъгуваше? Навярно да, тъй като се изрази със следните несвързани мисли:
	— Защо съм тук? С какво право ме измъкнахте от островчето ми?… Може ли да има нещо общо между мене и вас?…Знаете ли кой съм аз… какво съм направил… защо бях там, сам? И кой ви е казал, че не съм бил изоставен…че не съм бил осъден да умра там? Знаете ли миналото ми?… Знаете ли не съм ли убил… дали не съм престъпник… прокълнат… обречен да живее като див звяр… далеч от света… кажете… знаете ли?
	Преселниците слушаха клетника, без да го прекъсват, а полупризнанията сякаш се отронваха неволно от устните му. Сайръс Смит поиска да го успокои и пристъпи към него, но той бързо се отдръпна.
	— Не! Не! — извика той. — Една дума само… Свободен ли съм?
	— Свободен сте — отвърна инженерът.
	— Тогава сбогом! — извика той и побягна като луд.
	Наб, Пенкроф и Хърбърт изтичаха веднага към гората…, но се върнаха сами.
	— Оставете го да прави каквото си ще! — каза Сайръс Смит.
	— Но той никога няма да се върне… — извика Пенкроф.
	— Ще се върне — заяви инженерът.
	Изминаха много дни, но Сайръс Смит — някакво предчувствие ли беше това? — продължаваше да поддържа упорито и непоколебимо, че нещастникът рано или късно ще се върне.
	— Последен пристъп на грубата му природа — повтаряше той. — Съвестта го гризе, но новата самота ще го уплаши.
	През това време преселниците продължаваха работата си както на възвишение Обзор, така и в кошарата, където Сайръс Смит смяташе да направи чифлик. Не ще и дума, че семената, които Хърбърт беше събрал на остров Табор, бяха грижливо засети. Възвишението представляваше вече грамадна, добре разпределена и добре поддържана зеленчукова градина, която не оставяше преселниците да стоят със скръстени ръце.
	На 15 ноември започна третата жетва. Ето нива, която нарасна по площ за осемнадесет месеца, откакто засяха първото зрънце! Втората жетва от шестстотин хиляди зърна им даде сега четири хиляди крини, или с други думи, повече от петстотин милиона зърна! Преселниците бяха богати с пшеница, тъй като им стигаше да засяват до десет крини, за да имат всяка година достатъчно жито и да изхранват и себе си, и добитъка.
	Имаха зърно, но нямаха брашно и се налагаше да си построят мелница. Сайръс Смит можеше да използва втория водопад, който се вливаше в Благодарност, и да построи там мелницата си, тъй като първият беше зает с тепавицата, но след като размислиха, решиха да си направят обикновена вятърна мелница горе на възвишение Обзор.
	Няколко големи пясъчника на север от езерото лесно щяха да се превърнат във воденични камъни, а за крилете неизчерпаемият балон щеше да даде необходимото количество платно.
	Цялата клетка щеше да лежи върху една ос, закрепена с дебели греди така, че да може да се върти на вятъра заедно с целия си механизъм.
	Тая работа се свърши бързо. Наб и Пенкроф бяха станали много опитни дърводелци и трябваше да изпълняват само чертежите на инженера. Четирите рамки, които образуваха крилете, бяха здраво забити в основната греда под известен ъгъл и закрепени с железни зъби. А различните вътрешни части — сандъкът с двата камъка, подвижният и неподвижният, мелничарският кош, откъдето зърната падат върху камъните, подвижното улейче, и накрая ситото — станаха лесно.
	Както винаги, Пенкроф беше възхитен от работата си и не се съмняваше, че мелницата беше превъзходна.
	— Сега да задуха вятър — каза той, — и ще смелим прекрасно първото си брашно.
	— Да задуха вятър, може — отвърна инженерът, — но не много силен вятър, Пенкроф.
	— Ха! Мелницата ще се върти по-бързо!
	— Не е необходимо да се върти толкова бързо — обясни Сайръс Смит. — От опит се знае, че една мелница мели най-добре, когато броят на оборотите на крилете й в минута е шест пъти по-голям от броя на стъпките, които изминава вятърът в секунда.
	Преселниците нямаха никакви основания да се маят, тъй като бързаха да опитат първия хляб на остров Линкълн. Тоя ден сутринта смляха две-три крини жито и на следния ден на обяд прекрасен хляб, малко сбит може би, макар че беше замесен с мая от пиво, красеше масата на Гранитния дом. Всички го заръфаха лакомо и с такова удоволствие — лесно е да си представи човек!
	А непознатият не се беше появил. На няколко пъти Джедеон Спилет и Хърбърт бяха обикаляли гората край Гранитния дом, без да го срещнат, без да открият никаква следа от него. Наистина някогашният дивак от остров Табор лесно щеше да се оправи в пълните с дивеч гори Фар-уест, но нямаше ли опасност да възвърне пак предишните си навици? Все пак Сайръс Смит продължаваше да настоява, че беглецът щял да се върне.
	— Да, ще се върне! — повтаряше той с някаква увереност, която другарите му не бяха склонни да споделят. — Когато тоя нещастник е бил на остров Табор, е знаел, че е сам! Тук той знае, че хора като него го чакат!
	Един ден екнаха виковете на Хърбърт: — Помощ! Помощ!
	Пенкроф и Наб зарязаха бързо курника и хукнаха към езерото.
	Но преди тях непознатият — никой и не подозираше, че е в тоя край — прескочи река Глицерин и се намери на отсрещния бряг.
	Там пред Хърбърт стоеше страшен ягуар, подобен на ягуара, който дописникът беше убил на нос Влечуго. Изненадан, момъкът се беше опрял о едно дърво, а животното се беше свило и щеше да скочи… Но непознатият без никакво оръжие, само с нож в ръка, се хвърли върху страшния хищник, който се извърна към новия си противник.
	Борбата беше кратка. Непознатият се отличаваше с поразителна сила и ловкост. С едната си ръка той сграбчи здраво като с клещи ягуара за шията, без да иска и да знае за ноктите на хищника, които късаха месата му, а с другата заби ножа си право в сърцето му.
	Ягуарът падна. Непознатият го ритна с крак и щеше да избяга тъкмо когато преселниците стигнаха на мястото, където се беше развил боят — Хърбърт се вкопчи за него и извика:
	— Не! Не! Няма да си отидете!
	Сайръс Смит тръгна към непознатия, който сбърчи вежди, като го видя, че се приближава. Кръв течеше от рамото му под разкъсаната дреха, но той не й обръщаше внимание.
	— Приятелю — каза му Сайръс Смит, — ние сме ви безкрайно задължени. За да спасите нашето дете, вие изложихте на опасност живота си!
	— Живота ми! — прошепна непознатият. — Какво струва той? По-малко от нищо!
	— Ранен ли сте?
	— Няма значение.
	— Ще ми подадете ли ръката си?
	И понеже Хърбърт искаше да сграбчи ръката, която току-що му спаси живота, непознатият скръсти ръце, гърдите му се надигнаха, погледът му се помрачи и той сякаш искаше да избяга. Но с големи усилия се овладя и запита грубо:
	— Кои сте вие? Какво искате от мене?
	С тия думи той искаше да узнае миналото на преселниците, и то за пръв път. Може би след това щеше да разкаже и своето минало.
	С няколко думи Сайръс Смит описа всичките преживелици на преселниците от бягството им от Ричмънд, как се бяха спасили и с какво разполагаха сега.
	Непознатият го слушаше с изострено внимание.
	После инженерът разказа кои бяха всички те — той, Джедеон Спилет, Хърбърт, Пенкроф, Наб — и добави, че след пристигането си на остров Линкълн най-голяма радост са изпитали след завръщането от островчето, когато са се сдобили с още един другар.
	При тия думи непознатият се изчерви, отпусна глава на гърдите си и го обзе страшно смущение.
	— А сега, като знаете кои сме — добави Сайръс Смит, — ще ми подадете ли ръката си?
	— Не — отвърна глухо непознатият, — не! Вие сте честни хора! А аз!…


>>	Глава XVII
#	Пак сам. Молбата на непознатия. Чифликът в кошарата. Преди дванадесет години. Боцманът на „Британия“. Изоставен на остров Табор. Ръката на Сайръс Смит. Тайнствената бележка

	Последните думи оправдаха предчувствията на преселниците.
	В живота на тоя нещастник имаше някакво тежко престъпление, което той в очите на хората може би беше изкупил, но неговата съвест още не му прощаваше. Във всеки случай угризения измъчваха виновника, той се разкайваше и новите му другари сърдечно щяха да стиснат ръката, която му искаха, но той не се смяташе достоен да я подаде на честни хора! Все пак след случая с ягуара той не се върна в гората и от тоя ден не напусна околностите на Гранитния дом.
	Каква тайна се криеше в живота му? Непознатият щеше ли да заговори някой ден? Бъдещето имаше думата. Във всеки случай решиха никога да не го разпитват за тайната му и да се държат с него, сякаш нищо не подозират. Няколко дни животът си течеше както преди. Сайръс Смит и Джедеон Спилет продължаваха да работят заедно ту като химици, ту като физици. Дописникът се разделяше с инженера само за да отиде с Хърбърт на лов, тъй като не беше разумно да оставят момъка да се скита сам в гората и трябваше да си отварят очите.
	Непознатият работеше настрани и продължаваше да си живее както преди, не се хранеше никога с преселниците, спеше под дърветата на възвишението и винаги отбягваше другарите си. Сякаш наистина обществото на тия, които го бяха спасили, му беше непоносимо!
	На 10 декември, една седмица след завръщането си в Гранитния дом, непознатият се яви пред Сайръс Смит и му каза тихо и смирено:
	— Господине, имам една молба към вас.
	— Каква е тя?
	— На четири-пет мили оттук, в полите на планината, имате една кошара за домашни животни. Тия животни се нуждаят от гледане. Ще ми позволите ли да живея там, при тях?
	Сайръс Смит погледна за миг нещастника с чувство на дълбоко съжаление, после му каза:
	— Приятелю, в кошарата има само ясли, които са едва удобни за животните…
	— За мен и това е много, господине.
	— Приятелю — продължи Сайръс Смит, — ние никога няма да ви пречим с нищо. Искате да живеете в кошарата. Добре. Но винаги ще бъдете добре дошъл в Гранитния дом. Щом искате да живеете в кошарата, ние ще вземем всички необходими мерки, за да се настаните там по-удобно.
	— Няма нужда. Там всякак ще ми е добре!
	Инженерът веднага съобщи на другарите си предложението на непознатия и решиха да построят в кошарата дървена къща и да я направят колкото се може по-удобна.
	Още същия ден преселниците отидоха в кошарата с необходимите сечива и преди да изтече седмицата, къщата беше готова да приеме обитателя си. Тя се издигаше на двадесет крачки от яслите и оттам беше лесно да се наглежда стадото муфлони, което броеше вече над осемдесет глави. Приготвиха скромна покъщнина — легло, маса, пейка, скрин, сандък — и пренесоха в кошарата оръжие, бойни припаси и сечива.
	На 20 декември къщата в кошарата беше напълно привършена. Инженерът съобщи на непознатия, че жилището му е готово, и той отговори, че още същата вечер ще преспи там.
	Нея вечер преселниците се бяха събрали в голямата стая на Гранитния дом.
	Те разговаряха вече, когато се похлопа леко на вратата. Непознатият влезе почти веднага и каза направо:
	— Господа, преди да се разделя с вас, мисля, че е добре да ви разкажа миналото си. Изслушайте ме.
	Тия прости думи поразиха силно Сайръс Смит и другарите му.
	Инженерът стана.
	— Ние не ви питаме нищо, приятелю — каза му той. — Ваше право е да мълчите…
	— Мой дълг е да говоря.
	— Седнете тогава.
	— Ще остана прав.
	Непознатият стоеше в един кът на стаята, малко в полумрак. Той беше гологлав, със скръстени на гърдите ръце и при това положение с глух глас, сякаш се насилваше да говори, разказа следното и слушателите му не го прекъснаха нито веднъж:
	„На 20 декември 1854 година една частна парна яхта «Дънкан» на шотландеца лорд Гленарван хвърли котва на нос Бернуи, на западния австралийски бряг, на тридесет и седмия паралел. На борда на тази яхта бяха лорд Гленарван, жена му, един майор от английската армия, един френски географ, едно момиче и едно момче. Последните бяха децата на капитан Грант, чийто кораб «Британия» беше потънал преди година с целия си товар. Комендантът на «Дънкан» беше капитан Джон Мангълс, който разполагаше с петнадесет души екипаж.
	Ето как въпросната яхта попадна по това време на австралийския бряг.
	Шест месеца преди това «Дънкан» намери в Ирландско море и прибра една бутилка с бележка, написана на английски, немски и френски. В тая бележка се казваше, че трима души от екипажа на «Британия» са останали живи след корабокрушението и че тия трима души са капитан Грант и двама негови моряци и че са намерили убежище на някакъв бряг, чиято ширина беше отбелязана, но дължината, заличена от морската вода, не можеше да се прочете.
	Намираха се на 37° южна ширина! Но дължината не беше известна и ако се тръгнеше по тридесет и седми паралел по суша и вода, можеше да се стигне мястото, където живееше капитан Грант с двамата си другари.
	Английското адмиралтейство отказа да предприеме необходимите издирвания и лорд Гленарван реши да направи всичко, но да намери капитана. Мери и Роберт Грант бяха влезли във връзка с него. Яхтата «Дънкан» се приготви за дълъг път, в който искаха да вземат участие семейството на лорда и децата на капитан Грант, и «Дънкан» напусна Глазгоу, отплава към Атлантическия океан, мина през Магелановия проток, навлезе в Тихия океан и стигна Патагония, където според първото тълкуване на бележката се смяташе, че капитан Грант е пленник на туземците.
	«Дънкан» свали пътниците си на западния бряг на Патагония и отплава да ги чака на източния бряг, на нос Кориентес.
	Лорд Гленарван мина през Патагония по тридесет и седмия паралел и като не откри никаква следа от капитана, се качи пак на яхтата си на 13 ноември, за да продължи издирванията си в океана.
	След като се отби безуспешно на островите Тристан д’Акуна и Амстердам, разположени по пътя му, «Дънкан», както казах вече, стигна нос Бернуи на австралийския бряг на 20 декември 1854 година.
	Лорд Гленарван имаше намерение да мине и през Австралия, както беше минал през Америка, и слезе на брега. На няколко мили от брега се намираше чифликът на един ирландец, който прие сърдечно пътниците. Лорд Гленарван разказа на ирландеца какво го беше довело в тоя край и го попита не е ли чувал за някакъв английски тримачтов кораб «Британия», потънал най-много преди две години край западния бряг на Австралия.
	Ирландецът никога не беше чувал да се говори за това корабокрушение. Но за голяма изненада на присъстващите един от прислужниците на ирландеца се намеси в разговора и каза:
	— Милорд, възхвалявайте господа бога и му бъдете благодарен. Ако капитан Грант е още жив, той е на австралийска земя.
	— Кой сте вие? — запита лорд Гленарван.
	— Шотландец като вас, милорд — отвърна тоя човек, — и един от спътниците на капитан Грант, един от корабокрушенците на «Британия».
	Тоя човек се наричаше Еъртън. Той беше наистина боцман на «Британия», както показваха и книжата му. Но разделен от капитан Грант, когато корабът се разбиваше в подводните скали, той мислеше, че капитанът е загинал заедно с екипажа си и че той единствен от екипажа на «Британия» е останал жив.
	— Само че — добави той — «Британия» потъна не на западния, а на източния бряг на Австралия и ако капитан Грант е още жив, както може да се съди по бележката, той е пленник на туземците и трябва да го търсите на другия бряг.
	Тоя човек говореше искрено и убедително. Не можеше да се съмняват в думите му. Ирландецът, при когото беше на служба повече от една година, отговаряше за него. Лорд Гленарван повярва в честността на тоя човек, вслуша се в съветите му и реши да пресече Австралия по тридесет и седмия паралел. Лорд Гленарван, жена му, двете деца, майорът, французинът, капитан Мангълс и няколко моряци образуваха малък отряд начело с Еъртън, а в това време «Дънкан» под командата на помощник-капитана Том Остин щеше да отплава за Мелбърн и да чака там нарежданията на лорд Гленарван.
	Потеглиха на 23 декември 1854 година.
	Време е да споменем, че този Еъртън беше предател. Той наистина беше боцман на «Британия», но след като се скара с капитана си, се опита да разбунтува екипажа му и да завладее кораба и капитан Грант го свали на 28 април 1852 година на западния австралийски бряг и си замина, като го изостави, което беше напълно справедливо наказание!
	И така този нещастник не знаеше нищо за корабокрушението на «Британия». Той току-що научи това от самия Гленарван! След като го бяха изоставили, той беше станал под името Бен Джойс водач на избягали каторжници и ако поддържаше най-безочливо, че корабокрушението се бе случило край източния бряг и ако тласна лорд Гленарван в тая посока, то беше, защото се надяваше да го откъсне от яхтата му и да превърне «Дънкан» в пиратски кораб в Тихия океан.“
	Тук непознатият млъкна за миг. Гласът му трепереше, но той продължи разказа си:
	„— Експедицията потегли и тръгна през австралийска земя. Но тя излезе, разбира се, несполучлива, тъй като Еъртън, или Бен Джойс, наричайте го както щете, я водеше ту пред, ту зад своята шайка престъпници, които бяха предупредени за случая.
	А «Дънкан» бе изпратен в Мелбърн на поправка. С други думи, трябваше да се склони лорд Гленарван да прати нареждане яхтата да напусне Мелбърн и да отплава към източния австралийски бряг, където лесно щяха да я завладеят. След като изведе експедицията близо до тоя бряг, сред безкрайните пусти гори, Еъртън изкопчи едно писмо, което се беше нагърбил да занесе на помощник-капитана на «Дънкан» — в писмото беше дадено нареждане яхтата веднага да отплава към източния бряг в залива Туфолд, с други думи, на няколко дни път от мястото, където беше спряла експедицията. Там Еъртън си беше определил среща със съучастниците си.
	Тъкмо когато щеше да получи писмото, предателят бе разобличен и единственото му спасение беше бягството. Но той трябваше на всяка цена да се сдобие с писмото, с което щеше да завладее «Дънкан». Еъртън успя да се добере до него и след два дни беше в Мелбърн.
	Дотогава престъпникът беше сполучил във всичките си гнусни намерения. Той щеше да успее да замъкне «Дънкан» в залива Туфолд, където разбойниците лесно щяха да го завладеят и да избият екипажа му, и Бен Джойс щеше да стане господар на моретата. Но бог не му позволи да изпълни кървавите си намерения.
	Еъртън пристигна в Мелбърн и предаде писмото на помощник-капитана Том Остин, който го прочете и веднага вдигна котва. Но какво беше отчаянието и гневът на Еъртън, когато на другия ден след отплаването разбра, че корабът не плава към източния австралийски бряг, към залива Туфолд, а към източния бряг на Нова Зеландия. Искаше да се противопостави. Остин му показа писмото!… И наистина по някаква съдбоносна грешка на френския географ, който беше писал писмото, нареждането беше яхтата да замине за източния бряг на Нова Зеландия.
	Всички планове на Еъртън рухваха! Опита се да се бунтува. Затвориха го. Откараха го на новозеландския бряг и той не знаеше вече какво беше станало със съучастниците му, нито пък с лорд Гленарван.
	«Дънкан» остана да кръстосва крайбрежието до 3 март. Тоя ден Еъртън чу изстрели. Стреляха от «Дънкан» и скоро лорд Гленарван и всичките му спътници се качиха на борда.
	Ето какво се беше случило.
	След безброй мъки и опасности лорд Гленарван завършил пътешествието си и излязъл на източния австралийски бряг, на залива Туфолд. «Дънкан» го нямало! Телеграфирал в Мелбърн. Отговорили му: «„Дънкан“ замина 18 тоя месец неизвестна посока.»
	Лорд Гленарван можел да предположи само едно: че яхтата му е попаднала в ръцете на Бен Джойс и е станала пиратски кораб!
	Но лорд Гленарван не искал да се предаде. Той бил смел и безстрашен. Качил се на един търговски кораб, стигнал западното крайбрежие на Нова Зеландия и преминал острова по тридесет и седмия паралел, без да открие никакви следи от капитан Грант. Но за своя голяма изненада и по божията воля на другия бряг открил «Дънкан» под командата на помощник-капитана, който го чакал от пет седмици!
	Това стана на 3 март 1855 година. Лорд Гленарван се намираше на борда на «Дънкан», но и Еъртън беше там. Той беше изправен пред лорда, който искаше да изкопчи от него всичко, което злодеят знаеше за капитан Грант. Еъртън отказа да говори. Лорд Гленарван му заяви, че на първото пристанище ще го предаде на английските власти. Еъртън продължаваше да мълчи.
	«Дънкан» продължи пътя си по тридесет и седмия паралел. Но лейди Гленарван се зае да сломи упоритостта на злодея. Най-после тя надделя и Еъртън предложи на лорд Гленарван в замяна на сведенията, които можеше да даде, да го оставят на някой от тихоокеанските острови, вместо да го предадат на английските власти. Лорд Гленерван, готов на всичко, за да узнае нещо за капитан Грант, се съгласи.
	Еъртън разказа тогава целия си живот и стана ясно, че не знае нищо от деня, в който капитан Грант го беше свалил на австралийския бряг.
	Въпреки това лорд Глинарван удържа думата си. «Дънкан» продължи пътя си и стигна на остров Табор. Там трябваше да бъде оставен Еъртън и там — истинско чудо! — откриха капитана и двамата му моряци, точно на тридесет и седмия паралел. Разбойникът, с други думи, щеше да остане на тяхно място на пустото островче и ето какво му каза лорд Гленарван, преди да го свалят от яхтата:
	— Еъртън, тук вие ще бъдете далеч от света, напълно откъснат от хората. Няма да можете да избягате от островчето, където «Дънкан» ви оставя. Ще бъдете сам с бога, чието око прониква и в най-потайните кътчета на човешкото сърце, но вие няма да бъдете изгубен като капитан Грант и ще се знае къде сте. Колкото и недостоен да сте за това, хората ще си спомнят за вас и няма да ви забравят. Зная къде сте, Еъртън, и зная къде мога да ви намеря. Никога няма да забравя това!
	И «Дънкан» дигна котва и скоро изчезна.
	Това стана на 18 март 1855 година.*
	[* Събитията, които ви предадохме накратко, са взети от книгата, която някои от нашите читатели навярно са чели и която е озаглавена «Децата на капитан Грант». Те ще забележат и тук, а и по-нататък известна разлика в датите. Но после ще им стане ясно защо в началото не е било възможно да се съобщят истинските дати. — Б.а.]
	Еъртън остана сам, но имаше достатъчно оръжие, бойни припаси, сечива и семена. Той, разбойникът, имаше на разположение къщата, която беше построил честният капитан Грант! Оставаше му само да живее и да изкупва в самота престъпленията, които беше извършил.
	Господа, той се разкая, засрами се за злодеянията си и беше много нещастен! Каза си, че ако хората дойдат да го потърсят някой ден на това островче, той трябва да бъде достоен да се върне сред тях! Как страдаше, клетникът! Как работеше, за да се поправи чрез труд! Как се молеше, за да се възроди чрез молитва!
	Така изминаха две или три години. Но Еъртън, сломен от самотата, гледаше непрестанно дали някои кораб нямаше да се мерне на хоризонта към острова, питаше се дали скоро щеше да настъпи краят на мъките му и страдаше, както никой не е страдал! Ах, как ужасна е самотата за душа, терзана от угризения!
	Но небето навярно смяташе, че той, нещастникът, беше достатъчно наказан, тъй като лека-полека той започна да чувства, че подивява! Почувства лека-полека, че се превръщаше в животно! Той не може да ви каже дали това стана след две или след четири години самота, но се превърна в нещастника, който вие сте намерили!
	Излишно е да ви казвам, господа, че Еъртън, или Бен Джойс, и аз сме едно и също лице!“
	Сайръс Смит и другарите му станаха, когато разказът свърши. Трудно е да се опише тяхното вълнение! Толкова нещастия, толкова мъки и отчаяние се разкриха пред тях!
	— Еъртън — каза тогава Сайръс Смит, — вие сте били голям престъпник, но небето положително смята, че сте изкупили престъпленията си! То доказа това, като ви върна сред хората! Еъртън, вие сте опростен! А сега искате ли да бъдете наш другар?
	Еъртън се беше отдръпнал.
	— Ето ръката ми! — каза инженерът.
	Еъртън се спусна към ръката, която му подаваше Сайръс Смит, и едри сълзи закапаха от очите му.
	— Искате ли да живеете с нас? — попита го Сайръс Смит.
	— Господин Смит, оставете ме още известно време — отвърна Еъртън. — Оставете ме сам в кошарата!
	— Както обичате, Еъртън — отвърна Сайръс Смит. Еъртън се канеше да си върви, когато Сайръс Смит му зададе един последен въпрос:
	— Още една дума, приятелю. Като сте искали да живеете самотен, защо сте хвърлили в морето бележката, която ни наведе на вашите следи?
	— Бележка ли? — запита Еъртън, който сякаш не разбираше за какво му говорят.
	— Да, бележката, която намерихме в една бутилка и където беше отбелязано точното местоположение на остров Табор!
	Еъртън потърка челото си. После, след като помисли малко, отговори:
	— Никога не съм хвърлял бележка в морето!
	— Никога ли? — извика Пенкроф.
	— Никога!
	И той се поклони, тръгна към вратата и си отиде.


>>	Глава XVIII
#	Разговорът. Сайръс Смит и Джедеон Спилет. Какво измисли инженерът. Електрическият телеграф. Жиците. Батерията. Азбуката. Лято. Колонията процъфтява. Снимките. Две години на остров Линкълн

	— Бедният човек! — каза Хърбърт, който се беше втурнал към вратата, но се върна, след като видя как Еъртън се спусна по въжето на асансьора и потъна в мрака.
	— Той ще се върне — заяви Сайръс Смит.
	— Ах, господин Сайръс, какво означава това? — извика Пенкроф. — Как така! Значи Еъртън не е хвърлял бутилката в морето? Но кой тогава?
	Смело може да се каже, че това беше най-уместният въпрос, който трябваше да се постави.
	— Той е — обади се Наб, — само че нещастникът трябва да е бил вече луд.
	— Да, потвърди Хърбърт, — и не е съзнавал вече какво върши.
	— Това е единственото обяснение, приятели — съгласи се бързо Сайръс Смит, — и сега разбирам как Еъртън е означил точно местоположението на остров Табор, научил го е от самите събития, които са предшествали неговото изоставяне на острова.
	— И все пак — забеляза Пенкроф — той не се е бил превърнал напълно в звяр, когато е писал бележката, а ако я е хвърлил преди седем-осем години в морето, как хартията не се е повредила от влагата?
	— Това показва, че Еъртън си е загубил ума много по-късно, отколкото той самият предполага — заяви Сайръс Смит.
	— Трябва да е така — съгласи се Пенкроф, — тъй като иначе случаят щеше да е съвсем необясним.
	— Необясним наистина — смънка инженерът, който сякаш искаше да прекрати разговора.
	— Но дали Еъртън казва истината? — запита морякът.
	— Да — отвърна дописникът. — Събитията, които той разказа, са напълно верни. Спомням си много добре, че вестниците писаха за издирванията на лорд Гленарван и за крайния резултат.
	— Еъртън казва истината — добави Сайръс Смит, — не се съмнявайте в това, Пенкроф, тъй като тя беше доста жестока за него. Човек, който се самообвинява така, не лъже!
	На следния ден, 21 декември, преселниците слязоха на брега и като изкачиха възвишението, не свариха там Еъртън. През нощта Еъртън се беше прехвърлил в къщата си в кошарата и преселниците сметнаха, че е по-добре да не му досаждат с присъствието си. Времето навярно щеше да свърши това, което съчувствието им не можеше да свърши.
	И Хърбърт, и Пенкроф и Наб се заловиха с всекидневната си работа. Тоя ден същата тая работа събра Сайръс Смит и дописника в Комините.
	— Знаете ли драги Сайръс — започна Джедеон Спилет, — че обяснението, което ми дадохте за бутилката, никак не ме задоволи! Как може да се допусне, че тоя нещастник е написал бележката и е хвърлил бутилката в морето, без въобще да си спомня това?
	— Но той не е хвърлил бутилката, драги ми Спилет.
	— Тогава вие продължавате да мислите…
	— Не мисля нищо, не зная нищо! — прекъсна го Сайръс Смит. — Зачислявам само една случка към другите събития, които до ден-днешен не мога да си обясня!
	— Наистина, Сайръс — съгласи се Джедеон Спилет, — просто невероятно! Вашето спасяване, сандъкът на пясъка, премеждията на Топ и сега тази бутилка… Никога ли няма да разгадаем тия загадки?
	— Ще ги разгадаем — отвърна решително инженерът, — дори ако трябва да преровя целия остров!
	— Случаят може би ще ни даде ключа на загадката.
	— Случаят! Спилет! Аз въобще не вярвам в случая, както не вярвам и в тайните на тоя свят. Има някаква причина за всичко необяснимо, което става тук и аз ще открия тази причина. А засега да наблюдаваме и да работим.
	Настъпи януари. 1867 година започваше. Лятната работа се извърши старателно. През следните дни Хърбърт и Джедеон Спилет отидоха към кошарата и се увериха, че Еъртън се беше настанил в къщата, която му бяха направили. Той се занимаваше с многобройното стадо, което му бяха поверили, и спестяваше на другарите си труда да се отбиват всеки два-три дни в кошарата.
	И Сайръс Смит реши да установи бърза връзка между кошарата и Гранитния дом.
	На 10 януари той съобщи на другарите си това свое решение.
	— Ха! И какво ще направите, господин Сайръс? — запита Пенкроф. — Да не сте намислили случайно да прекарате телеграф?
	— Да, телеграф — отвърна инженерът.
	— Електрически ли? — възкликна Хърбърт.
	— Електрически — отвърна Сайръс Смит. — Имаме всички необходими елементи за батерия и най-трудно ще ни бъде да изтеглим железни жици, но с помощта на една матрица ще се справим и с това.
	— Ех! — обади се Пенкроф. — Вече не се съмнявам, че един ден ще се возим и с железница!
	Заловиха се за работа и започнаха с най-трудното, с други думи, с изработването на жиците, защото беше излишно да се залавят с батерията и с другите части на телеграфа, ако опитът им се провалеше.
	Желязото на остров Линкълн, както знаем, беше много доброкачествено и следователно лесно можеше да се изтегля. Сайръс Смит направи най-напред една матрица, с други думи, една стоманена плоча с най-различни по размер конически дупки, които щяха да придадат последователно на жицата желаната дебелина. След като я закалиха „здравата“, както казват металурзите, закрепиха устойчиво стоманената плоча в една рамка, забита здраво в земята само на няколко крачки от големия водопад, на който инженерът пак щеше да използва двигателната сила.
	И наистина там беше тепавицата, която тогава не работеше, но валякът, раздвижен с голяма сила можеше да изтегля жицата и да я навива около себе си.
	Работата беше тънка и изискваше голямо внимание. Желязото, предварително превърнато на дълги тънки пръчки с изпилени краища бе прекарано през най-голямата дупка на матрицата, валякът го изтегли и нави на около двадесет и пет тридесет стъпки дължина, после го развиха и го прекараха последователно през по-малките дупки! В края на краищата инженерът получи жици, дълги от четиридесет до петдесет стъпки, които лесно можеше да свърже и да опъне по цялото разстояние от пет мили, което делеше кошарата от Гранитния дом.
	Трябваха им само няколко дни, за да свършат благополучно тая работа, и дори след като нагласи матрицата, инженерът остави другарите си да се занимават с изтеглянето на жицата, а той се залови с батерията.
	В дадения случай беше необходимо да се получи батерия с постоянен ток. Известно е, че елементите на съвременната батерия са обикновено коксът, цинкът и медта. Инженерът нямаше никак мед и въпреки издирванията си не беше открил никакви следи от мед на острова и трябваше да мине без нея. Коксът, с други думи, твърдият графит, който остава в ретортите в газовите заводи, след като се отнеме водородът от въглищата, можеше да се получи, но трябваше да се нагласяват специални апарати, а това щеше да бъде свързано с много труд. Колкото за цинка — спомняте си, че сандъкът, намерен на нос Останка, беше подплатен с тоя метал и не можеше да се намери по-подходящ случай да се използва.
	След зрели размишления Сайръс Смит реши да си направи съвсем обикновена батерия, прилична на батерията, която Бекерел* откри в 1820 година и в която се поставя само цинк. Инженерът имаше на разположение останалите вещества — азотната киселина и поташа.
	[* Бекерел — известен френски физик (1788–1878).]
	Инженерът направи няколко стъкленици и ги напълни с азотна киселина. Запуши всяка стъкленица с тапа, през която минаваше стъклена цев — долният й край, затъкнат с глина и увит в парцалче, щеше да остане потопен в киселината. В тая цев, през горния й край той наля разтвор от поташ, който беше получил предварително от изгаряне на разни растения, и по тоя начин киселината и поташът можеха да си взаимодействат през глината.
	Сайръс Смит взе след това две цинкови пластинки и ги потопи едната в азотната киселина, а другата в разтвора от поташ. Веднага се получи ток, който се движеше от пластинката в стъкленицата до пластинката в цевта и като свърза двете пластинки с жица, пластинката в цевта стана положителен полюс, а пластинката в стъкленицата — отрицателен. И тъй всяка стъкленица стана източник на ток и всички тези източници, събрани заедно, бяха достатъчни да приведат в движение електрическият телеграф.
	Такъв беше умно измисленият и същевременно съвсем обикновен апарат на Сайръс Смит, който му позволяваше да установи телеграфна връзка между Гранитния дом и кошарата.
	На 6 февруари започнаха да побиват стълбовете — със стъклени изолатори, — на които щеше да бъде опъната жицата по целия път до кошарата. След няколко дни жицата бе опъната и готова да предаде със скорост от сто хиляди километра в секунда електрическият ток, който земята щеше да върне в изходната му точка.
	Сайръс Смит направи две батерии, едната за Гранитния дом, другата за кошарата, защото, ако кошарата трябваше да бъде във връзка с Гранитния дом, и Гранитния дом имаше нужда да бъде свързан с кошарата.
	А приемателят и предавателят бяха съвсем обикновени. И в кошарата и в Гранитния дом навиха жицата на електромагнит, с други думи на парче меко желязо с намотана жица. Щом се установеше връзка между двата полюса, токът тръгваше от положителния полюс, минаваше по жицата, влизаше в електромагнита, който едновременно се намагнетизирваше, и се връщаше през земята в отрицателния полюс. Прекъснеше ли се токът, електромагнитът веднага губеше магнитните си свойства. Достатъчно беше да се постави една пластинка от меко желязо, която магнитът да привлича, когато има ток, и веднага да пуска, щом токът се прекъснеше. Като нагласи движението на пластинката, Сайръс Смит много лесно прикрепи към нея кръг със стрелка, по края на който беше нанесена азбуката, и така се установи връзката между Гранитния дом и кошарата.
	На 12 февруари всичко беше напълно готово. Същия ден Сайръс Смит пусна тока по жицата, запита какво има в кошарата и получи от Еъртън задоволителен отговор.
	Пенкроф не го свърташе от радост — сутрин и вечер той пращаше по една телеграма в кошарата и никога не оставаше без отговор.
	Тая връзка имаше две съществени преимущества — първо, позволяваше да се провери дали Еъртън е в кошарата и после, не го оставяше в пълна самота. Всъщност Сайръс Смит поне веднъж в седмицата се отбиваше да го види, а и Еъртън прескачаше от време на време до Гранитния дом и винаги беше добре посрещан.
	Лятото премина във всекидневна работа. Запасите на колонията, особено откъм зеленчук и жито, се увеличаваха от ден на ден, а разсадите от остров Табор се хванаха добре. Четвъртата жътва беше много добра и ясно е, че никой не се зае да провери дали четиристотинте милиарда зърна бяха налице. На Пенкроф му дойде на ум да се залови с тази работа, но Сайръс Смит му каза, че дори да успее да прехвърли по триста зърна в минута или по осемнадесет хиляди в час, ще му трябват към пет хиляди и петстотин години да ги преброи всичките и славният моряк се отказа от намерението си.
	Пак по това време Джедеон Спилет, подпомаган от Хърбърт, направи няколко снимки на най-живописните местности в острова с фотографския апарат, който бяха намерили в сандъка, но още не бяха използвали.
	Фотографите не забравиха да снемат и всички жители на острова, без да пропуснат нито един.
	— Така сякаш ставаме повече — казваше Пенкроф. Морякът не можеше да се нарадва, като видя собствения си лик да краси стените на Гранитния дом, и се спираше на драго сърце пред тази изложба като най-богатите витрини на Бродуей.
	Но трябва да признаем, че най-сполучливата снимка беше несъмнено снимката на бай Юп. Бай Юп беше позирал с неописуема сериозност и снимката му — аха — да проговори!
	— Сякаш ей сега ще ни се изплези! — казваше Пенкроф.
	След няколко дни, на 26 март, станаха две години, откакто бегълците от Ричмънд бяха захвърлени на остров Линкълн!


>>	Глава XIX
#	Спомени за родината. Изгледи за бъдеще. Предложение за изследване на крайбрежието на острова. Заминаването на 16 април. Полуостров Змия откъм морето. Базалтовите скали на западния бряг. Нова загадка

	Две години! Цели две години преселниците не бяха във връзка с хората! Те нямаха никаква вест от цивилизования свят и бяха така откъснати на този остров, сякаш се намираха на някой нищожен астероид в слънчевия мир!
	Какво ставаше в родния им край? Образът на родината беше винаги пред очите им — родината, разкъсвана от гражданска война, когато те я напуснаха, и която южняците може би още обливаха в кръв! Те изпитваха голяма мъка и често разговаряха по този въпрос, без да се съмняват нито за миг, че Северът ще възтържествува за чест на американската конфедерация.
	През тия две години никакъв кораб не се мярна край острова или поне не забелязаха никакво платно. Ясно беше, че остров Линкълн се намира настрана от морските пътища и че дори е неизвестен, което доказваха прочее и картите.
	— Има един-единствен начин да се махнем от остров Линкълн — заяви Джедеон Спилет. — Ще трябва да си построим достатъчно голям кораб, за да може да издържи в морето неколкостотин мили. Мисля, че както си направихме корабче, ще успеем да направим и кораб!
	— Не твърдя противното — отвърна Пенкроф, който винаги имаше решаващ глас по морските въпроси, — не твърдя противното, макар че не е все едно да отидеш близо и да отидеш далеч. Хиляда и двеста мили е дълъг път, а най-близката суша е най-малко на такова разстояние!
	— Ако се наложи, Пенкроф, няма ли да се наемете? — запита дописникът.
	— Ще се наема с всичко, каквото желаете, господин Спилет! — отвърна морякът. — Знаете много добре, че не ми мига окото от нищо!
	— Не забравяй, че сега имаме още един моряк — забеляза Наб.
	— Кой е той? — запита Пенкроф.
	— Еъртън.
	— Трябва да си изясним дали можем да включим завръщането на шотландската яхта в изгледите за нашето спасение. Лорд Гленарван е обещал на Еъртън, че ще се върне да го вземе от остров Табор, когато сметне, че е изкупил греховете си, и аз мисля, че той ще се върне.
	— Да, съгласи се дописникът, — и ще добавя, че ще се върне скоро, тъй като Еъртън е изоставен преди дванадесет години! Няма нищо по-лесно от това да оставим в колибата, в която са живели капитан Грант и Еъртън, бележка с местоположението на нашия остров и лорд Гленарван и хората му не може да не открият бележката.
	— Трябва да признаем, че ще бъде много жалко ако „Дънкан“ се е появил в тоя край само преди няколко месеца! — обади се Наб.
	— Надявам се, че не е — каза Сайръс Смит — и дано небето да не ни е лишило от най-добрата ни възможност за спасение!
	— Аз мисля — забеляза дописникът, — че и в двата случая ще разберем какво е положението, като отидем на остров Табор, защото ако шотландците са били там, те не може да не са оставили някаква следа.
	— Във всеки случай — каза Пенкроф, — да се разберем: ако си заминем някой ден по някакъв начин от остров Линкълн, то няма да бъде, защото тук не ни е добре!
	— Не, Пенкроф — отвърна инженерът, — то ще бъде защото сме откъснати от всичко, което е най-скъпо на човека на този свят, от близки, от приятели, от родната страна!
	Все пак решиха да използват корабчето, преди да се развали времето, и да обиколят острова. Преселниците не бяха проучили още напълно крайбрежието и имаха смътна представа за бреговете на запад и на север, от устието на река Водопад до двете Челюсти, както и за тесния залив, който се врязваше между тях като уста на акула.
	Сайръс Смит предупреди Еъртън за замисленото пътешествие и му предложи да вземе участие в него. Но Еъртън предпочиташе да си остане на острова и решиха той да се прехвърли в Гранитния дом, докато другарите му ги няма. Бай Юп щеше да му бъде дружина и Еъртън не направи никакво възражение.
	На 16 април сутринта всички преселници заедно с Топ се качиха на кораба. Духаше силен югозападен вятър и като излезе от Порт Балон „Бонадвенчър“ трябваше да лавира, за да отплава към нос Влечуго. И мръкваше, когато заобиколиха носа.
	Преселниците пренощуваха на котва край носа. На следния ден, 17 април, Пенкроф вдигна котва още призори и наближи съвсем западния бряг.
	Те познаваха чудния горист бряг, тъй като бяха минавали вече по него пеша край гората и пак не можеха да му се нагледат.
	Каква голяма разлика между южната и северната част на това крайбрежие. Колкото единият бряг беше зелен и горист, толкова другият беше безплоден и пуст! Страшни купчини базалт, които щяха да ужасят най-напред преселниците, ако случаят ги беше захвърлил в тази част на острова! От върха на планината Франклин те нямаха възможност да доловят страхотно зловещия изглед на този бряг, тъй като го гледаха много отвисоко. Но откъм морето той беше просто чудноват и надали имаше някъде по света друг като него.
	„Бонадвенчър“ плава около половин миля край тоя бряг. Лесно беше да се види, че той се състоеше от камъни с всевъзможни размери, високи от двадесет до триста стъпки най-различни наглед — цилиндрични като кули, призми като камбанарии, пирамиди като обелиски, конуси като фабрични комини.
	Сайръс Смит и другарите му гледаха изненадани, дори поразени. Те стояха безмълвни, но Топ не се стесняваше и лаеше, а лаят му отекваше в базалтовия бряг. Инженерът забеляза даже, че той лаеше някак особено, както около кладенеца в Гранитния дом.
	Вечерта „Бонадвенчър“ хвърли котва в едно заливче на северния бряг на острова, до самия бряг, защото водите там бяха много дълбоки. Нощта мина мирно и тихо, тъй като вятърът угасна, тъй да се каже, ведно с последните лъчи на слънцето и задуха чак призори.
	В осем часа сутринта „Бонадвенчър“ вдигна котва и заплава бързо напред към нос Северна челюст, защото имаше попътен вятър, който се усилваше.
	— Няма да бъда изненадан — каза Пенкроф, — ако от запад се извие буря. Снощи залезът беше кървав, а сега тия „котешки опашки“ не предвещават нищо добро.
	Котешките опашки бяха пухкави цируси, пръснати по зенита, които никога не слизат по-долу от пет хиляди стъпки над морското равнище. Те приличаха на разнищен памук и предвещаваха обикновено близка буря.
	— Тогава — предложи Сайръс Смит да разперим платна и да се приберем в залива Акула. Мисля, че там „Бонадвенчър“ ще бъде в безопасност.
	— Работа за два часа и половина — пресметна Пенкроф — и между дванадесет и един часа ще бъдем на траверс на носа. За нещастие тогава ще има отлив и вълните ще се отдръпнат от брега. Боя се, че няма да влезем лесно в залива, когато вятърът, и морето ще бъдат против нас.
	— Ще се опитам да плавам в морето, докато настане прилив, с други думи, до седем часа вечерта, и ако е още светло, ще се опитам да вляза в залива, ако ли не, ще лежим в дрейф в морето и ще влезем в залива утре по съмнало.
	— Казах ви, Пенкроф, че се осланяме на вас — повтори Сайръс Смит.
	— Ех, да имаше на брега поне един фар — обади се Пенкроф. — Колко лесно щеше да е за мореплавателите!
	— Да, съгласи се Хърбърт, — но тоя път любезният инженер няма да има възможност да ни запали огън, за да ни изведе на брега!
	— Гледай ти! Та ние още не сме ви благодарили, драги Сайръс! — досети се Джедеон Спилет. — Откровено казано, без този огън никога нямаше да излезем…
	— Какъв огън?… — прекъсна го Сайръс Смит, крайно учуден от думите на дописника.
	— Искаме да кажем, господин Сайръс — обясни Пенкроф, — че ние бяхме много объркани на борда на „Бонадвенчър“ последните часове, преди да се върнем, и щяхме да отминем острова, ако не се бяхте погрижили да запалите огън през нощта на 19 срещу 20 октомври на възвишение Обзор.
	— Да, да!… Добре се сетих! — отвърна инженерът.
	— И тоя път, ако не му мине на ум на Еъртън, няма кой да ни направи тази дребна услуга! — добави морякът.
	— Да! Няма кой! — потвърди Сайръс Смит.
	Малко след това, останал сам с дописника на носа на кораба, инженерът му пошепна в ухото:
	— Спилет, ако съм положителен в нещо на тоя свят, то е, че никога не съм палил огън през нощта на 19 срещу 20 октомври нито на възвишение Обзор, нито където и да било другаде на острова!


>>	Глава XX
#	Нощ в морето. Споделяне на тайната. Приготовления за зимата. Ранна зима. Големи студове. След шест месеца. Фотографското стъкло. Неочаквано събитие

	Всичко стана, както беше предвидил Пенкроф, тъй като неговите предчувствия не можеха да го излъжат. Вятърът се засили и от благоприятен се превърна в бурен, с други думи, задуха със скорост четиридесет и пет мили в час и един кораб в открито море трябваше да стегне бързо рифа и да свие брамсела.
	Както и да е, тая нощ корабчето прекара цялата нощ в открито море.
	Когато зората освети хоризонта на изток, вятърът, който беше поутихнал, промени посоката си с два румба и позволи на Пенкроф да влезе по-лесно в тесния проток на залива.
	От нос Челюст до устието на Благодарност оставаха само осем мили. Насочиха кораба към Гранитния дом и „Бонадвенчър“, разперил платно, заплава край брега на една миля навътре в морето.
	Към четири часа Пенкроф остави вляво от носа на островчето, навлезе в протока, който го делеше от брега, и в пет часа „Бонадвенчър“ хвърли котва в пясъчното дъно на край устието на Благодарност.
	Еъртън ги чакаше на брега, а бай Юп ги посрещна радостен и ръмжеше доволен.
	И така преселниците изследваха цялото крайбрежие на острова, но не откриха нищо подозрително. Ако наистина имаше някакво тайнствено същество, то се намираше само в гъстите непроходими гори на полуостров Змия, където още не бяха насочвали издирванията си.
	На 25 април вечерта, когато всички преселници се бяха събрали на възвишение Обзор, Сайръс Смит взе думата и каза:
	— Приятели, мисля, че трябва да насоча вниманието ви върху някои събития, които се случиха на острова, и ще ми бъде много приятно да чуя и вашето мнение за тях. Тия събития са, тъй да се каже, свръхестествени…
	— Свръхестествени ли? — прекъсна го Пенкроф, като пусна кълбо дим. — да не искате да кажете, че островът ни е свръхестествен?
	— Не, Пенкроф — отвърна инженерът, — но положително е тайнствен, освен ако вие не ни обясните това, което аз и Спилет не можем да разберем и до днес.
	— Говорете, господин Сайръс — каза морякът.
	— Кажете ми — започна тогава инженерът, — разбрахте ли как стана така, че след като паднах в морето, ме намерихте на четвърт миля от брега, и то без да имам представа как съм стигнал дотам? Но да оставим това, разбрахте ли как Топ е открил вашето убежище на пет мили от пещерата, в която лежах?
	— Друго — продължи инженерът. — Разбрахте ли по какъв начин кучето ни бе изхвърлено така необяснимо от водите на езерото след борбата му с дугонга?
	— Не! Да си призная, не разбрах — отвърна Пенкроф, — а не можах да си обясня и раната на дугонга, която сякаш беше нанесена с остро оръжие.
	— И после — продължи Сайръс Смит, — разбрахте ли приятели как е попаднала сачмата в тялото на малкото прасенце, как сандъкът е заседнал така благополучно за нас неповреден на брега, без да има и помен от корабокрушение, как бутилката с бележката ни се изпречи тъкмо навреме при първия излет в морето, как лодката ни скъса въжето и се спусна по течението на Благодарност при нас тъкмо когато имахме нужда от нея, как след нашествието на маймуните стълбата бе спусната горе от Гранитния дом, когато се чудихме какво да правим, и накрая как попадна в ръцете ни бележката, която Еъртън твърди, че никога не е писал?
	Сайръс Смит изброи едно след друго всички чудни произшествия, които се бяха случили на острова. Хърбърт, Пенкроф и Наб се спогледаха, без да знаят какво да отговорят, защото за пръв път така подредени и съпоставени всички тия случаи ги поразиха извънредно много.
	— Кълна се в честта си, господин Сайръс — обади се най-после Пенкроф, — вие имате право! Трудно е да се обяснят всички тия неща!
	— А ето и един поразителен случай, приятели мои — продължи инженерът, — който е също така необясним като другите!
	— Кой, господин Сайръс? — запита бързо Хърбърт.
	— Вие твърдите Пенкроф — продължи инженерът, — че когато сте се връщали от остров Табор, на остров Линкълн е горял огън, нали?
	— Да, разбира се — отвърна морякът.
	— Напълно ли сте уверен, че сте видели този огън?
	— Както сега виждам вас.
	— А ти, Хърбърт?
	— Ах, господин Сайръс — извика Хърбърт, — той светеше като ярка звезда!
	— Не беше ли звезда? — настоя инженерът.
	— Не — отвърна Пенкроф. — Небето беше покрито с тъмни облаци, а освен това една звезда не може да бъде тъй ниско над хоризонта. Но и господин Спилет го видя и може да потвърди думите ни.
	— И ще добавя — каза дописникът, — че огънят беше ослепителен, сякаш сноп електрическа светлина.
	— Да, да, вярно — потвърди Хърбърт, — и много ясно личеше, че е запален горе, на височините на Гранитния дом.
	— Е добре, приятели — заяви Сайръс Смит, — през нощта на 19 срещу 20 октомври аз и Наб не сме палили никакъв огън на брега.
	— Не сте палили?… — извика Пенкроф така смаян, че не можа и да се доизкаже.
	— Ние не сме излизали въобще от Гранитния дом — продължи Сайръс Смит — и ако е имало огън на брега, друг го е запалил.
	Хърбърт, Пенкроф и Наб стояха изумени. Не можеха да са се заблудили, те с очите си видяха огън през нощта на 19 срещу 20 октомври!
	Да! Трябваше да се съгласят, че съществува някаква тайна! Някаква необяснима сила, която явно беше благосклонна към преселниците, но дразнеше силно любопитството им, се проявяваше, и сякаш тъкмо навреме, на остров Линкълн. Кой ли се криеше в най-затънтени убежища? — Трябваше да узнае на всяка цена!
	Сайръс Смит напомни също на другарите си особеното държание на Топ и Юп, когато се въртяха около кладенеца, който свързваше Гранитния дом с морето, и им каза, че е проучвал кладенеца, но не е открил нищо подозрително. В края на краищата преселниците единодушно решиха да претърсят основно целия остров веднага щом се запролети.
	Но от тоя ден Пенкроф изглеждаше загрижен. Островът, който той смяташе за своя лична собственост, сякаш не му принадлежеше вече напълно, и той го делеше с друг господар, на когото, ще не ще, се чувстваше подчинен.
	Времето се влоши през месец май и Еъртън беше снабден с удобни зимни дрехи. Сайръс Смит му предложи да прекара зимата в Гранитния дом, където, щеше да му е по-удобно, отколкото в кошарата, и Еъртън му обеща да дойде веднага щом привърши работата около муфлоните. Към средата на април той се премести в Гранитния дом. Оттогава Еъртън заживя с преселниците и им беше полезен във всяко отношение. Но винаги тъжен и смирен, той не вземаше никакво участие в развлеченията на другарите си!
	По-голямата част от третата зима преселниците изкараха затворени в Гранитния дом. Имаше силни бури и страшни ветрове, които сякаш разтърсваха скалите до основи. Грамадните вълни заплашваха да залеят изцяло острова, а ако наоколо имаше закотвен кораб, щеше да потъне цял-целеничък.
	През тая зима не се случи нищо тайнствено. И Топ и Юп не се въртяха вече около кладенеца и не проявяваха никакво безпокойство. Сякаш поредицата свръхестествени случки бе прекъсната, но въпреки това преселниците разговаряха често за тях в Гранитния дом и не се отказваха да претърсят и най-затънтените кътчета на острова. Но едно извънредно важно събитие, което можеше да има гибелни последици, обърка мигновено намеренията на Сайръс Смит и на другарите му.
	Беше месец октомври. Пролетта бързо настъпваше. На 17 октомври към три часа следобед Хърбърт, пленен от ясното небе, реши да снеме целия залив Обединение, който беше точно срещу възвишение Обзор, от нос Челюст, до нос Лапа.
	Хоризонтът се очертаваше ясно, а морето, леко развълнувано от тих ветрец, в далечината беше гладко като езеро, тук-там изпъстрено със светли петна.
	Апаратът беше поставен на един от прозорците на голямата зала в Гранитния дом и обхващаше брега и залива. Хърбърт направи снимката, както се беше научил и отиде да я прояви в една тъмна стаичка на Гранитния дом, нарочно пригодена за тази цел.
	Като се върна на светло, Хърбърт разгледа стъклото и забеляза една малка, едва доловима точица на хоризонта. Опита се да я измие няколко пъти, но не успя.
	— Трябва да е от стъклото — каза си той.
	И тогава полюбопитства да види какво има на стъклото с една силна леща, която отви от бинокъла.
	Но щом погледна нададе вик и едва не изтърва стъклото.
	Той изтича веднага в стаята, подаде стъклото и лещата на инженера и му показа точицата.
	Сайръс Смит разгледа точицата. После грабна далекогледа и се втурна към прозореца.
	Далекогледът обходи бавно целия хоризонт, спря най-после на една съмнителна точица и Сайръс Смит го свали от очите си и промълви една-едничка дума:
	— Кораб!
	И наистина, срещу остров Линкълн плаваше кораб.


>	Трета част
>	Тайната на острова


>>	Глава I
#	Гибел или спасение? Повикването на Еъртън. Важно разискване. Не е „Дънкан“. Съмнителен кораб. Необходими мерки. Корабът наближава. Топовен изстрел. Бригът хвърля котва срещу острова. Мръква

	Две години и половина изминаха, откак пътниците от балона бяха изхвърлени на остров Линкълн, и още не бяха успели да установят никаква връзка с други хора. Веднъж само дописникът се беше опитал да се свърже с населения свят, като повери на една птица бележката, в която описваше тайната на тяхното положение, но това беше вероятност, на която не можеше да се разчита особено много. Единствен Еъртън се присъедини към членовете на малката колония, знаем вече при какви обстоятелства. А ето че тоя ден, 17 октомври, други хора неочаквано се появиха срещу острова сред винаги пустото море! Нямаше вече никакво съмнение! В далечината плаваше кораб! Но щеше ли да се отбие или щеше да отмине? След няколко часа преселниците щяха да разберат това.
	Сайръс Смит и Хърбърт повикаха веднага в голямата стая на Гранитния дом Джедеон Спилет, Пенкроф и Наб и им съобщиха случая. Пенкроф грабна далекогледа, огледа хоризонта и като се спря на посочената точка, която едва се забелязваше върху фотографското стъкло, каза с глас, който не издаваше особено задоволство:
	— Дяволите да го вземат! Кораб е!
	— Насам ли иде? — запита Джедеон Спилет.
	— Не може още да се каже — отвърна Пенкроф, — защото само мачтите му се издигат над хоризонта, коритото му не се вижда!
	— Какво да правим! — попита момъкът.
	— Ще чакаме — отвърна Сайръс Смит.
	И преселниците останаха доста време безмълвни, отдадени на всички мисли, на всички вълнения, опасения и надежди, които можеше да породи в тях тоя неочакван случай — най-важното събитие, откакто бяха попаднали на остров Линкълн.
	Разбира се, преселниците не бяха в положението на ония корабокрушенци, захвърлени на някое безплодно островче, които се борят там с мащехата природа и са непрестанно измъчвани от необходимостта да видят час по-скоро населени земи. Пенкроф и Наб особено се смятаха за много честити и богати и със съжаление биха напуснали острова си. Те бяха свикнали всъщност с новия си живот в това тяхно владение, което техният ум беше, тъй да се каже, цивилизовал! Но в края на краищата корабът им носеше вести от континента и беше може би частица от родината им, която идеше да ги навести! Той носеше на борда си хора като тях и ясно, че сърцето им трепна, когато го видяха!
	Преселниците нямаха още никакъв начин да известят за присъствието си. Флаг не можеше да се забележи. Изстрел нямаше да се чуе. Огън нямаше да се види!
	Все пак благодарение на високата планина Франклин островът положително не беше избягнал от погледите на вахтените в кораба. Но защо пък да се отбива? Навярно някаква обективна случайност го беше довела в тая част на Тихия океан, където на картите не беше отбелязана никаква суша освен островчето Табор.
	Всички си задаваха тоя въпрос и Хърбърт отговори най-неочаквано:
	— Да не е „Дънкан“? — извика той.
	Както знаем, „Дънкан“ беше яхтата на лорд Гленарван, която беше изоставила Еъртън на островчето и трябваше да се върне един ден там, за да го прибере.
	— Да предупредим Еъртън — каза Джедеон Спилет — и да го повикаме веднага. Само той може да ни каже дали е „Дънкан“.
	Всички бяха на това мнение и дописникът отиде на телеграфния апарат, който свързваше кошарата и Гранитния дом, и изпрати следната телеграма: „Елате веднага.“
	След миг звънецът звънна:
	„Идвам“ — обаждаше се Еъртън.
	— Сега Еъртън е достоен да се качи на борда на „Дънкан“ и дай боже това да е наистина яхтата на лорд Гленарван, тъй като всеки друг кораб би ми се сторил подозрителен! В тия води се движат съмнителни кораби и се боя някои малайски пирати да не навестят острова ни!
	— Ще го браним! — извика Хърбърт.
	— Разбира се, момчето ми — усмихна се инженерът, — но по-добре да не става нужда да го браним.
	— Само един въпрос — каза Джедеон Спилет. — Остров Линкълн не е познат на мореплавателите, тъй като не е нанесен и в най-новите карти. Не намирате ли, Сайръс, че това е достатъчна причина за един кораб, който е попаднал случайно срещу тая непозната суша, да се отбие, а не да я отмине.
	— Разбира се — отвърна Пенкроф.
	— И аз мисля така — добави инженерът. — Може дори да се каже, че дълг на капитана е да отбележи и следователно да проучи всяка неизвестна суша или остров, а такъв е случаят и с остров Линкълн.
	— Добре — каза Пенкроф, — да допуснем, че корабът приближи, че хвърли котва тук, на няколко кабелта от нашия остров. Какво ще правим тогава?
	— Какво ще правим ли, приятели? Ето какво трябва да направим! Ще влезем във връзка с кораба, ще се качим на него и ще напуснем нашия остров, като го обявим за собственост на Съединените щати. После ще се върнем заедно с всички, които искат да ни последват, ще го колонизираме напълно и ще подарим на американската република едно полезно пристанище в тая част на Тихия океан!
	— Ура! — ревна Пенкроф. — И няма да направим малък подарък на нашата родина! Колонизацията е вече почти привършена, всички части на острова си имат имена, има естествено пристанище, вода за пиене, пътища, телеграфна линия, корабостроителница, фабрика и остава само остров Линкълн да бъде нанесен на картите!
	Към четири часа — един час след като го повикаха — Еъртън пристигна в Гранитния дом. Той влезе в голямата стая и попита:
	— Какво обичате, господа?
	Сайръс Смит му подаде както винаги ръка, заведе го до прозореца и му каза:
	— Еъртън, помолиха ви да дойдете по много важна работа. Срещу острова плава кораб.
	Най-напред Еъртън пребледня малко и за миг очите му се премрежиха. После подаде глава през прозореца, разгледа хоризонта, но не видя нищо.
	— Еъртън, вземете далекогледа и гледайте добре — каза Джедеон Спилет, — защото корабът може да е „Дънкан“ и да е дошъл в тия морета, за да ви върне в родината ви.
	— „Дънкан“ ли? — прошепна Еъртън. — Толкова рано!
	Последните думи се отрониха сякаш неволно от устните на Еъртън и той отпусна глава на ръцете си.
	Дванадесет години самота на пустото островче не бяха ли според него достатъчно изкупление?
	Еъртън взе далекогледа и го насочи в показаната му посока. Той разглежда известно време хоризонта, без да помръдне, без да продума нито дума. После каза:
	— Наистина има кораб, но не вярвам да е „Дънкан“.
	— Защо да не е той? — попита Джедеон Спилет.
	— Защото „Дънкан“ е парна яхта, а аз не виждам никаква пара нито над кораба, нито около него.
	— Може да плава само с платната — забеляза Пенкроф. — Вятърът, изглежда, е благоприятен за него и той навярно има сметка да пести въглищата, тъй като се намира далеч от каквато и да било суша.
	— Може да имате право, господин Пенкроф — отвърна Еъртън, — и корабът да плава само с платна. Да го почакаме да приближи брега и тогава ще знаем какво да правим.
	След тия думи Еъртън седна в един кът в голямата стая и се замисли. Преселниците продължиха да приказват за непознатия кораб, но той не взе участие в разговора им.
	Всички бяха толкова развълнувани, че не можеха да се заловят за никаква работа. Джедеон Спилет и Пенкроф бяха особено възбудени, сновяха насам-натам и не ги свърташе на едно място.
	А корабът се беше поприближил към острова. С далекогледа успяха да установят, че той беше кораб за далечно плаване, а не на малайските „праоси“, с които пътуват обикновено тихоокеанските пирати. И тъй, имаха основания да вярват, че опасенията на инженера нямаше да се оправдаят и че присъствието на тоя кораб във водите на остров Линкълн нямаше да представлява никаква опасност за острова. Пенкроф се взря внимателно и заяви, че корабът беше бриг, че плаваше косо към брега, с десен глас, с долните платна, марселите и брамселите. И Еъртън потвърди това.
	Но ако продължаваше със същата скорост, той бързо щеше да изчезне зад нос Лапа, защото плаваше към югозапад.
	— Какво ще правим, когато мръкне? — попита Джедеон Спилет. — Ще запалим ли огън, за да им покажем, че сме на брега?
	Въпросът беше важен и въпреки някои предчувствия на инженера решиха да запалят огън.
	Но тъкмо когато Наб и морякът се готвеха да излязат от Гранитния дом, корабът промени посоката си и се насочи право срещу острова, като плаваше към залив Обединение. Изглежда, че бригът беше бързоходен, защото скоро се приближи.
	Наб и Пенкроф останаха, а Еъртън взе далекогледа, за да разбере веднъж завинаги тоя кораб „Дънкан“ ли беше, или не. Еъртън скоро отпусна далекогледа и каза:
	— Не е „Дънкан“! И не можеше да бъде той!…
	Пенкроф пак улови кораба в зрителното поле на далекогледа и откри, че той имаше от триста до четиристотин тона водоизместимост. Но от каква народност беше? Трудно можеше да се определи.
	— И все пак — добави морякът — виждам да се развява флаг на флагщока му, но не мога да различа цветовете. По-добре е да знаем с кого ще си имаме работа и аз предпочитам да позная флага на тоя непознат господин!
	И както говореше, морякът продължаваше да разглежда с далекогледа флага на кораба.
	Мръкваше, а и вятърът стихваше. Но добре опънат, флагът на брига се губеше сред фаловете и все по-трудно можеше да се установи какъв е.
	— Не е американски флаг — се обаждаше от време на време Пенкроф, — нито пък английски, червеният му цвят ясно щеше да се открои, нито френски или германски, не е и руски флаг, нито жълтият испански… Сякаш е едноцветен… Да видим… Какъв флаг може да се срещне в тия морета?… Чилийски? Но той е трицветен… бразилският е зелен… а японският е черен и жълт… докато този…
	В същия миг вятърът опъна неизвестния флаг, Еъртън грабна далекогледа, който Пенкроф беше оставил, загледа се и прошепна глухо:
	— Черен флаг!
	И наистина черен флаг се развяваше на флагщока на брига и вече с право можеха да смятат кораба за подозрителен!
	Правилни ли бяха предчувствията на инженера? Пиратски ли беше този кораб? Не се ли занимаваше с разбойничество в южния край на Тихия океан и не съперничеше ли на малайските праоси, който още върлуват там? Какво търсеше край остров Линкълн? Не виждаше ли в него неизвестен, непознат бряг, където можеха да се укрият откраднатите стоки? Или пък търсеше пристанище, за да се приюти през зимата? Нямаше ли опасност почтеното владение на преселниците да се превърне в свърталище на злодеи, в нещо като столица на тихоокеанските пирати?
	Не губиха време в приказки.
	— Приятели — каза Сайръс Смит, — корабът може само да проучва крайбрежието! Екипажът му може да не слезе на брега! Има такава вероятност. Както и да е, ние трябва да направим всичко възможно, за да скрием присъствието си тук. Мелницата на възвишение Обзор лесно може да ни издаде. Наб и Ейртон да идат да свалят крилата й. Да прикрием с по-гъста зеленина и прозорците на Гранитния дом. Никакъв огън! Нищо да не издава, че на острова има хора!
	— А корабът ни? — попита Хърбърт.
	— О! — отвърна Пенкроф. — Той е добре прикрит в Порт Балон и мисля, че тия мръсници няма да го открият!
	Нарежданията на инженера бяха изпълнени веднага. Наб и Еъртън се качиха на възвишението и заличиха следите от всякаква постройка. Докато те се занимаваха с тая работа, другарите им отидоха до Якамарската гора и се върнаха с много клони и лиани, което отдалеч щяха да изглеждат като естествена зеленина и по тоя начин щяха да прикрият прозорците на Гранитния дом. В същото време приготвиха оръжието и бойните припаси, така че да могат да ги използват веднага, ако изведнъж ги нападнат.
	След като взеха всички мерки, инженерът каза с глас, който издаваше, че е развълнуван:
	— Приятели, ако тия мръсници се опитат да завладеят остров Линкълн, ще го браним, нали?
	— Да, Сайръс — заяви дописникът, — и ще умрем до един за него, ако се наложи!
	Инженерът подаде ръка на другарите си и те я стиснаха сърдечно.
	Единствен Еъртън остана в своя кът и не се присъедини към преселниците. Може би той, някогашният престъпник, се смяташе още недостоен!
	Сайръс Смит разбра какво ставаше в душата на Еъртън и пристъпи към него.
	— А вие, Еъртън, какво ще правите? — попита той.
	— Ще изпълня дълга си! — отвърна Еъртън.
	После застана на прозореца и се загледа през зеленината.
	Сайръс Смит гледаше много разтревожен черния флаг, който се развяваше на съмнителния кораб. Той не беше ли пряка заплаха срещу всичко, което бяха създали досега инженерът и другарите му? Пиратите — нямаше вече никакво съмнение, че моряците на брига бяха пирати — отбивали ли се бяха вече на острова, щом като още с приближаването си развяха своя флаг? Не бяха ли слизали преди на острова, което можеше да обясни някои неизяснени още случки? Нямаха ли в неизследваните още части на острова някой съучастник, готов да влезе във връзка с тях?
	Все пак той и другарите му бяха решени да се бранят докрай. Много ли бяха пиратите и по-добре въоръжени ли бяха от преселниците? Това трябваше да се разбере на всяка цена! Но как да се доберат до тях!
	Стъмни се съвсем. Корабът не се виждаше никак, той беше съвсем затъмнен и ако се намираше още срещу острова, никой не можеше да каже точно къде беше.
	— Е, кой знае! — обади се в това време Пенкроф. — Може тоя проклет кораб да си замине през нощта и като съмне, да го няма никакъв!
	Сякаш в отговор на забележката на моряка в морето блесна ослепителна светлина и екна топовен изстрел.
	Корабът не беше заминал, а на борда му имаше и оръдия.
	Гърмежът се чу шест секунди след като светна.
	С други думи, бригът се намираше на миля и четвърт от брега.
	В същия миг дочуха дрънкане на вериги, които със скърцане падаха през клюзовете. Корабът хвърляше котва пред Гранитния дом.


>>	Глава II
#	Разисквания. Предчувствия. Предложението на Еъртън. Предложението на Еъртън се приема. Еъртън и Пенкроф на островчето Спасение. Норфолкските каторжници. Техните намерения. Смелият опит на Еъртън. Завръщането му. Шестима срещу петдесет.

	Не можеше да има вече никакво съмнение относно намеренията на пиратите. Те бяха хвърлили котва съвсем близо до острова и явно беше, че на другия ден сутринта смятаха да излязат на брега с лодките си!
	Сайръс Смит и другарите му бяха готови да се защитават, но макар че бяха решени на всичко, трябваше да бъдат предпазливи. Ако пиратите се отбиеха само на брега, без да навлизат във вътрешността на острова, можеше да не ги открият. Можеше всъщност те да имат само намерение да си налеят вода за пиене от Благодарност и имаше голяма вероятност мостът на реката, който се намираше на миля и половина от нейното устие, и приспособленията в Комините да избягнат от погледите им.
	Но защо ли беше издигнат тоя флаг на флагщока на брига? Защо беше и топовният изстрел? Чисто самохвалство навярно, ако с това са искали да покажат, че са встъпили във владение на острова! Сайръс Смит знаеше вече, че корабът беше страхотно въоръжен. А преселниците на остров Линкълн с какво можеха да отвърнат на оръдието на пиратите? Само с няколко пушки.
	— Все пак — забеляза Сайръс Смит — позицията ни тук е непристъпна. Врагът няма да успее да открие стария вход за жилището ни, защото сега той е скрит под тръстики и трева, и няма да има възможност да проникне в Гранитния дом.
	— Да, но посевите, курникът, кошарата, всичко, всичко! — извика Пенкроф и тупна с крак. — Те могат да опустошат всичко, да опропастят всичко за няколко часа!
	— Всичко, Пенкроф — отвърна му Сайръс Смит, — и ние нямаме никаква възможност да им попречим.
	— Много ли са? Това е въпросът! — обади се тогава дописникът. — Ако са само десетина, лесно ще им попречим, но ако са четиридесет, петдесет и повече може би!…
	— Господин Сайръс — каза тогава Еъртън и пристъпи към инженера, — имам една молба към вас!
	— Каква, приятелю?
	— Позволете ми да отида на кораба и да проуча какви са силите на неприятеля.
	— Но, Еъртън… — поколеба се инженерът. — Вие излагате живота си…
	— Какво от това, господине?
	— Това е повече, отколкото да изпълните дълга си.
	— Аз трябва да изпълня повече от дълга си — отвърна Еъртън.
	— С пирогата ли ще отидете до кораба? — запита Джедеон Спилет.
	— Не, господине, с плуване. Пирогата не може да мине така незабелязано, както може да се промъкне човек.
	— Казвам ви, че излагате живота си! — повтори инженерът.
	— Какво от това — възрази Еъртън. — Господин Смит, моля ви, направете ми тая добрина! Това е може би начин да се издигна в собствените си очи!
	— Идете, Еъртън — отвърна инженерът, който чувстваше много добре, че отказът му можеше да наскърби дълбоко някогашния престъпник, станал пак честен човек.
	— Аз ще ви придружа — каза Пенкроф.
	— Вие ми нямате доверие! — отвърна бързо Еъртън. После добави по-смирено: — Жалко!
	— Не! Не — възрази бързо Сайръс Смит. — Не, Еъртън! Грешите! Пенкроф ви има доверие! Зле сте разбрали думите му.
	— Да, така е — отвърна Пенкроф. — Аз предлагам на Еъртън да го придружа само до островчето. Не е изключено, макар че вероятността е малка, някой от тия мръсници да е слязъл на брега и в такъв случай двама души по-лесно ще му попречат да дигне тревога. Ще чакам Еъртън на островчето, а той ще отиде сам на кораба, щом като желае.
	Въпросът беше разрешен и Еъртън се приготви да тръгне. Намерението му беше дръзко, но можеше да успее благодарение на тъмната нощ. А стигнеше ли на кораба, Еъртън можеше да се залови за ватерщагите или за ваштгутенсите и оттам щеше да има възможност не само да преброи престъпниците, но и да подслуша може би намеренията им.
	Еъртън и Пенкроф слязоха на брега заедно с другарите си. Там Еъртън се съблече, намаза тялото си с мазнина, за да не изстине във водата, която беше още студена. И наистина можеше да се наложи да остане няколко часа в морето.
	Преселниците наметнаха плещите на Еъртън с одеяло и му стиснаха ръка.
	Еъртън и Пенкроф се качиха в пирогата.
	Беше десет и половина вечерта, когато и двамата изчезнаха в мрака. Другарите им се върнаха да ги чакат в Комините.
	Лесно минаха протока и пирогата спря на срещния бряг на островчето. Това стана много предпазливо, тъй като там можеше да се навъртат пирати. Но след като се огледаха добре, се убедиха, че островчето беше пусто. И Еъртън, последван от Пенкроф, го премина бързо и подплаши птиците, които спяха в дупките по канарите. После се хвърли смело в морето и заплува безшумно към кораба — няколко фенера, запалени преди малко на борда, показваха точно къде се намираше той.
	А Пенкроф се сгуши в една дупка на брега и зачака другарят му да се върне.
	Еъртън плуваше бързо и се плъзгаше най-безшумно във водата. Главата му едва се подаваше, а очите му бяха устремени в мрачния бриг, чиито светлини блестяха във водата. Той мислеше само за задължението, което беше поел, и не искаше и да знае за опасността, която го грозеше не само на кораба, но и във водата, защото наоколо често се навъртаха акули. Течението го носеше и той бързо се отдалечаваше от брега.
	След половин час Еъртън, без да го видят, нито чуят, стигна кораба и се хвана с едната ръка за ватерщагите на бушприта. Тогава си поотдъхна, покатери се по веригите и успя да стигне края на княвдигеда*. Там съхнеха няколко моряшки панталони. Той обу един. После се настани удобно и се ослуша.
	[* Извивка в горния край на форщевена.]
	На брига никой не спеше. Напротив, разговаряха, смееха се, пееха. Ето и думите, които бяха примесени с ругатни и направиха силно впечатление на Еъртън:
	— Добра плячка е нашият бриг!
	— Добре плава „Бързия“! Заслужава името си!
	— Цялата норфолкска флота може да тръгне подире му! Но да има да взема!
	— Ура! Да живее капитанът!
	— Ура! Да живее Боб Харви!
	Ясно ще ни стане какво изпита Еъртън при тези думи, като разберем, че Боб Харви беше един от някогашните му австралийски другари, смел моряк, който бе продължил злодеянията си. Боб Харви бе завладял край остров Норфолк брига, който бил натоварен с оръжие, с боеприпаси, с най-различни уреди и сечива за един от Сандвичевите острови. Цялата му шайка беше минала на кораба и тия мръсници, някогашни каторжници, които сега бяха станали пирати, плячкосваха във водите на Тихия океан, потопяваха кораби, жестоко избиваха екипажите им и бяха по-свирепи и от самите малайци!
	Каторжниците говореха високо, наливаха се с вино и разказваха подвизите си. Ето какво успя да научи Еъртън:
	Новият екипаж на „Бързия“ се състоеше само от английски затворници, избягали от Норфолк.
	А ето какво е и Норфлок:
	На 29° 2’ южна ширина и 165° 42’ източна дължина на изток от Австралия се намира малък остров с шест левги в окръжност, където се издига планината Пит на хиляда и сто стъпки над морското равнище. Това е остров Норфолк, където са заточени най-непокорните английски престъпници. Те са към петстотин, подложени са на желязна дисциплина и на най-страшни наказания и ги пазят сто и петдесет войници и сто и петдесет чиновници, подчинени на един управител. Трудно може да си представи човек по-страшна сбирщина от престъпници. Понякога — макар и много рядко — въпреки строгия надзор някои от тях успяват да избягат, нападат някой кораб, завладяват го и тръгват да пиратстват из Полинезийския архипелаг.
	Боб Харви успял да завладее брига „Бързия“, който бил хвърлил котва срещу остров Норфолк. Избил екипажа му и от една година тоя пиратски кораб кръстосвал водите на Тихия океан под командата на Боб Харви, някогашен капитан на далечни плавания, сега морски разбойник, когото Еъртън познаваше добре!
	Разговорът продължаваше сред викове и наздравици и Еъртън научи, че само случаят беше довел „Бързия“ срещу остров Линкълн. Боб Харви никога не беше стъпвал на острова, но както предполагаше и Сайръс Смит, той открил на пътя си тая неизвестна още суша, която не беше отбелязана на никоя карта, решил да я посети и да я превърне в изходно пристанище на брига си, ако я намери удобна.
	А черният флаг на флагщока на „Бързия“ и топовният изстрел бяха чисто пиратско самохвалство по примера на военните кораби, които дават оръдеен изстрел, когато издигат флага си. Не беше сигнал и бегълците на Норфолк нямаха още никаква връзка с остров Линкълн.
	И тъй, страшна опасност грозеше владението на преселниците. Явно беше, че островът със сладката си вода, с малкото пристанище, с различните богатства, които преселниците бяха така добре разработили, с тайните пещери в Гранитния дом не можеше да не хареса на каторжниците. Не ще и дума също, че те нямаше да пощадят преселниците и първата работа на Боб Харви и на съучастниците му щеше да бъде да ги избият най-безмилостно. Сайръс Смит и другарите му нямаше дори как да избягат и да се скрият навътре в острова, тъй като разбойниците смятаха да отседнат там и в случай че „Бързия“ тръгнеше да пиратства, навярно няколко души от екипажа щяха да останат на острова, за да го обзаведат. И тъй, трябваше да се бият, трябваше да унищожат до един тия мръсници, недостойни за съжаление, заслужаващи да се постъпи най-жестоко с тях.
	Но можеха ли да се съпротивляват и в края на краищата да победят? Това зависеше от оръжието на брига и от броя на моряците в него.
	Еъртън реши да научи това на всяка цена и понеже един час след неговото пристигане крясъците започнаха да утихват и голяма част от разбойниците спяха вече дълбок пиянски сън, той тръгна смело по палубата на „Бързия“, която тънеше в дълбок мрак, тъй като фенерите бяха угасени.
	Промъкна се между прострените тук-таме каторжници, обиколи кораба и установи, че „Бързия“ има четири топа със снаряди от осем до десет ливри. Попипа ги даже и се увери, че се пълнят откъм затвора. Значи бяха нови топове, с които се стреля много лесно и правят големи поражения.
	А мъжете, които спяха на палубата, бяха десетина, но навярно и други, много повече, спяха вътре в брига. Всъщност, като подслушваше, Еъртън подразбра, че на борда има около петдесет души. Те бяха много за шестимата преселници на остров Линкълн! Но благодарение на предаността на Еъртън Сайръс Смит нямаше да бъде изненадан, щеше да знае какви бяха силите на противника и да вземе съответните мерки.
	И на Еъртън му оставаше само да се върне при другарите си и да им съобщи какво беше научил — той се готвеше да се добере до носа на кораба, за да се хвърли в морето.
	Но на тоя човек, който беше казал, че ще изпълни нещо повече от дълга си, му мина през ума една героична мисъл. Да пожертва живота си, но да спаси острова и преселниците. Сайръс Смит явно не можеше да се справи с петдесет въоръжени разбойници, които щяха да влязат насила в Гранитния дом или да ги обсадят, докато ги принудят да се предадат от глад, и по тоя начин щяха да се справят с тях. И той видя своите спасители, ония, които го бяха направили човек, и то честен човек, ония, на които дължеше всичко, видя ги безмилостно избити, целия им труд отишъл по дяволите, а острова им превърнат в пиратско гнездо! Каза си, че той, Еъртън, беше първопричината за толкова нещастия, тъй като някогашният му другар Боб Харви беше осъществил собствените си намерения, някакъв ужас овладя цялата му душа. И тогава го обзе неудържимото желание да хвърли във въздуха брига, а заедно с него и целия му екипаж. Еъртън щеше да загине при взрива, но щеше да изпълни своя дълг.
	Еъртън не се колеба. Да стигне до крюйткамерата*, която се намира винаги на кърмата на кораба, беше лесна работа. Един кораб с такова предназначение не можеше да няма барут и само една искра щеше да го унищожи за миг.
	[* Склад за експлозиви.]
	Еъртън се спусна предпазливо в междупалубното помещение, където спяха много моряци с глави, натежали повече от пиянство, отколкото за сън. В подножието на гротмачтата беше запален фенер, около който беше окачена стойка с най-различни огнестрелни оръжия.
	Еъртън откачи от стойката един револвер и провери, че е пълен и че капсулата му е в ред. Достатъчен му беше, за да извърши разрушителното си дело. И той се промъкна към кърмата, за да се спусне под юта на брига, където трябваше да се намира крюйткамерата.
	Еъртън се видя принуден да разбие вратата и веднага се залови за тая работа. Не беше лесно да работи безшумно, защото трябваше да счупи един катинар. Но здравата ръка на Ейртон строши катинара и вратата бе отворена… В същия миг някой сложи ръка върху рамото на Еъртън.
	— Какво правиш тук? — попита грубо едър мъж, който се изправи в мрака и веднага освети лицето на Ейртон с фенер.
	Ейртон се дръпна назад. При бързия отблясък на фенера той позна някогашния си съучастник Боб Харви, но Боб не можа да го познае, тъй като навярно мислеше, че Еъртън беше умрял отдавна.
	— Какво правиш тук? — повтори Боб Харви и сграбчи Еъртън за колана на панталона.
	Но Еъртън не отговори, а блъсна силно водача на каторжниците и се опита да се вмъкне в крюйткамерата. Един изстрел в буретата с барут и всичко щеше да се свърши!…
	— Насам, момчета! — извика Боб Харви. Двама-трима пирати, сепнати от вика му, скочиха, нахвърлиха се върху Еъртън и се опитаха да го повалят. Но Еъртън беше здравеняк и се изскубна от ръцете им. Екнаха два изстрела и двама каторжници паднаха на пода. Но един нож, който той не можа да отбие, му разряза рамото.
	Еъртън разбра, че нямаше вече възможност да изпълни намерението си. Боб Харви беше затворил вратата на крюйткамерата и в междупалубното помещение настана суматоха, която показваше, че всички пирати се бяха събудили. Еъртън трябваше да се спаси, за да продължи борбата рамо до рамо със Сайръс Смит. Единственият изход беше да избяга!
	Но имаше ли още възможност да избяга? Съмнително, макар че Еъртън беше решен на всичко, за да се присъедини към другарите си.
	Оставаха му още четири патрона. Еъртън изстреля двата веднага — единия срещу Боб Харви, но не го засегна или поне не го засегна тежко, — използва в миг отдръпването на противниците си и се спусна към стълбата на входника, за да излезе на палубата на брига. Като мина край фенера, той го счупи с дръжката на револвера и настана дълбок мрак, който трябваше да улесни бягството му.
	Двама-трима пирати, събудени от шума, се спуснаха по стълбата след него. Петият изстрел повали единия от тях, а другите избягаха, тъй като въобще не бяха разбрали какво ставаше. С два скока Еъртън се намери на палубата на брига, изстреля и шестия патрон право в лицето на един пират, който тъкмо го беше сграбчил за врата, и след три секунди скочи през фалшборда и се хвърли в морето.
	Не беше изминал и шест разтега, и край него заваля дъжд от куршуми.
	А какво ли изживяха Пенкроф, сгушен под една канара на островчето, и Сайръс Смит, дописникът, Хърбърт и Наб, които се бяха спотаили в Комините, когато чуха гърмежите на борда на брига! Те се втурнаха на брега с пушки в ръце, готови да отблъснат всякакво нападение.
	За тях нямаше никакво съмнение! Пиратите бяха уловили Еъртън и го бяха убили и сега тия мръсници може би щяха да използват нощта, за да слязат на острова!
	Половин час измина в мъчителна тревога. Все пак гърмежите бяха престанали, а Еъртън и Пенкроф не се вестяваха. Нима пиратите бяха нахлули на островчето?
	Най-после малко след полунощ една пирога с двама души спря на брега. В нея седяха Еъртън, който беше леко ранен в рамото, и Пенкроф, здрав и читав — другарите им ги посрещнаха с отворени обятия.
	Всички стиснаха ръката на Еъртън, който не скри, че положението беше много тежко. Пиратите бяха предизвестени. Те знаеха вече, че островът беше населен, и щяха да слязат на брега много на брой и добре въоръжени. Нямаше да пощадят никого. Ако преселниците паднеха в ръцете им, не биваше да очакват никаква милост!
	— Господин Сайръс, има ли някаква надежда да се измъкнем от това положение? — запита морякът.
	— Има, Пенкроф.
	— Хм! Шестима срещу петдесет!
	— Да! Шестима!… Без да смятаме…
	— Кого? — попита Пенкроф.
	Сайръс не отговори, а посочи с ръка небето.


>>	Глава III
#	Мъглата се дига. Мерките на инженера. Три поста. Еъртън и Пенкроф. Първата лодка. Две други лодки. На островчето. Шестима пирати на брега. Бригът дига котва. Ядрата на „Бързия“. Безнадеждно положение. Неочаквана развръзка.

	Нощта мина спокойно. Преселниците бяха постоянно нащрек и не напуснаха нито за миг поста си в Комините. А пиратите, изглежда, не бяха правили никакъв опит да слязат на острова.
	— Ето, приятели, какви мерки трябва да вземем, преди да се дигне напълно мъглата — каза Сайръс Смит. — Тя ни прикрива от очите на пиратите и ние можем да действаме, без да привлечем вниманието им. Най-важното е да накараме тия разбойници да повярват, че жителите на острова са много и че са в състояние да се съпротивяват. И тъй, предлагам ви да се разделим на три групи — първата ще остане тук, в самите Комини, втората ще отиде на устието на Благодарност. А третата, мисля, ще бъде най-добре да иде на островчето, за да попречи или поне да забави всеки опит на пиратите да стъпят на брега. Ние имаме на разположение две карабини и четири пушки. Всеки от нас ще бъде въоръжен, а тъй като имаме достатъчно барут и куршуми, няма да пестим изстрелите. Няма за какво да се боим от пушките, нито пък от оръдията на брига. Какво могат да направят те срещу тия канари? Понеже няма да стреляме от прозорците на Гранитния дом, пиратите няма да се сетят да насочат там своите ядра, които могат да причинят непоправими пакости. Опасното е да не се наложи да водим ръкопашен бой, тъй като разбойниците са много повече от нас. С други думи, трябва да им попречим да слязат на брега, но без да се излагаме. Няма да пестим куршумите. Ще стреляме често и точно. Всеки от нас има да убие от осем до десет души и трябва да ги убие!
	Сайръс Смит изложи ясно положението с най-спокоен глас, сякаш ставаше дума за обикновена работа, а не за сражение.
	Наб и Пенкроф се качиха веднага в Гранитния дом и донесоха достатъчно бойни припаси. Джедеон Спилет и Еъртън, и двамата много добри стрелци, получиха двете карабини, които биеха на една миля и бяха много точни. Сайръс Смит, Наб, Пенкроф и Хърбърт си поделиха останалите пушки.
	Ето как разпределиха постовете.
	Сайръс Смит и Хърбърт заседнаха в Комините и оттам можеха да обстрелват голяма част от брега в подножието на Гранитния дом.
	Джедеон Спилет и Наб се спотаиха сред канарите при устието на Благодарност — мостът и мостчетата бяха дигнати, — така че да не позволят на пиратите да минат с лодка или да стъпят на срещния бряг.
	А Еъртън и Пенкроф напуснаха пирогата във водата и се приготвиха да минат протока, за да заемат всеки поотделно по един пост на островчето.
	А в случай че не успееха да попречат на пиратите да слязат на брега или пък ако ги заобиколеше някоя лодка от брига, Пенкроф и Еъртън трябваше да се върнат с пирогата на брега и да се прехвърлят на най-застрашената точка.
	Преди да заемат постовете си, преселниците си стиснаха за последен път ръка. Пенкроф имаше силите да се овладее достатъчно и да прикрие вълнението си, когато целуна Хърбърт, своето дете!… И се разделиха.
	След малко Сайръс Смит и Хърбърт, от една страна, и дописникът и Наб, от друга, изчезнаха зад скалите, а пет минути по-късно Еъртън и Пенкроф преплаваха благополучно протока, слязоха на островчето и се спотаиха сред канарите на източния бряг.
	„Бързия“ се очерта цял-целеничък в морето, застанал на две котви, с носа на север и с левия борд към острова.
	Както беше пресметнал Сайръс Смит, той не се намираше на повече от миля и четвърт от брега.
	Зловещият черен флаг се развяваше на флагщока му.
	С далекогледа си инженерът успя да установи, че четирите оръдия, които съставяха бордовата батарея, бяха насочени към острова. Явно, че бяха готови да затрещят при първия сигнал.
	Но „Бързия“ беше безмълвен. Към тридесет пирати сновяха на палубата. Някои се бяха качили на юта. А двама, кацнали на салинга на гротбрамсела, с далекогледи в ръка разглеждаха внимателно острова.
	Боб Харви и хората му положително много трудно можеха да си обяснят какво се беше случило през нощта на брига. Полуголият мъж, който беше разбил вратата на крюйткамерата и с когото се бяха борили, който беше стрелял шест пъти по тях, беше убил един от техните и ранил други двама, същият този мъж спасил ли се беше от куршумите им? Наистина ли имаше намерение да хвърли брига във въздуха, както мислеше Боб Харви? Всичко това навярно беше много смътно в ума на каторжниците. В едно само не можеха вече да се съмняват — неизвестният остров, пред който „Бързия“ бе хвърлил котва, беше населен и там живееше може би цяла колония, готова да го защищава. И все пак никой не се вестяваше нито на брега, нито по възвишенията. Крайбрежието изглеждаше съвършено пусто.
	Ето какво се питаше навярно главатарят на пиратите и като предпазлив човек гледаше най-напред да проучи местността, а после да навлезе с шайката си.
	Но в осем часа преселниците забелязаха някакво раздвижване на борда на „Бързия“. Каторжниците работеха на скрипците на шлюпбалките и една лодка беше вече в морето. В нея слязоха седем души. Те бяха въоръжени с пушки. Един от тях застана на кормилото, четирима се хванаха за греблата, а останалите двама бяха приклекнали на носа, готови за стрелба, и разглеждаха острова.
	Сайръс Смит наблюдаваше накъде плаваше лодката и скоро се убеди, че тя нямаше да навлезе в протока, а най-напред щеше да спре на островчето, което всъщност беше напълно оправдана предпазливост.
	Лодката напредваше крайно предпазливо. Единият от пиратите на носа държеше лот в ръка и личеше, че искаше да измери дълбочината при устието на Благодарност. Това показваше, че Боб Харви имаше намерение да приближи кораба колкото се можеше повече до брега.
	Изведнъж екнаха два изстрела, лек дим се изви над канарите на островчето. Кормчията и пиратът с лота се проснаха по гръб в лодката. Куршумите на Еъртън и на Пенкроф бяха улучили и двамата в един и същи миг.
	Почти веднага екна по-страшен гръм, над кораба се дигна дим и едно ядро удари горния край на канарите, където се бяха скрили Ейртон и Пенкроф, пръсна много парчета камъни, но не засегна двамата стрелци.
	От лодката долетяха страшни проклятия и тя веднага пак заплава. Замениха веднага кормчията с един от неговите другари и се хванаха бързо за греблата.
	Но вместо да се върне обратно, както можеше да се очаква, лодката продължи край брега на островчето така, че да го заобиколи от южната му страна. Пиратите гребяха усилено, за да избягат далеч от обсега на куршумите.
	Така те стигнаха на пет кабелта от оная част на крайбрежието, която завършваше с нос Останка, и след като направиха един полукръг, постоянно закриляни от топовете на брига, се отправиха към устието на Благодарност.
	Явно намерението им беше да навлязат по този начин в протока и да заобиколят в гръб преселниците, които бяха залегнали на островчето, така че, колкото и да са те, да се намерят между два огъня — между пушките в лодката и оръдията на кораба — и да изпаднат в съвсем неблагоприятно положение.
	В продължение на четвърт час лодката напредваше в тая посока. Гробна тишина, гробно спокойствие царяха във въздуха и в морето.
	Пенкроф и Еъртън разбраха, че имаше опасност да ги заобиколят, но не мръднаха от поста си или защото не искаха да се показват още на своите нападатели и да се излагат на оръдията на „Бързия“, или пък защото разчитаха на Наб и на Джедеон Спилет, които бдяха край устието на Благодарност, и на Сайръс и Хърбърт, скрити сред канарите в Комините.
	Двадесет минути след първите изстрели лодката се намираше на по-малко от два кабелта от Благодарност. Приливът започна както винаги много буйно — причина беше тесният пролив, — повлече пиратите към реката и те с голяма мъка и само благодарение на греблата успяха да се задържат в средата на протока. Но тъй като минаваха близо до устието на Благодарност, два куршума ги поздравиха по пътя им и двама техни другари се проснаха в лодката. Наб и Спилет не бяха стреляли на вятъра.
	Бригът веднага изстреля второ ядро на мястото, където се изви димът от пушките, но то само ощърби няколко канари.
	В тоя миг в лодката оставаха само трима здрави мъже. Понесена от течението, тя полетя като стрела в протока, мина край Сайръс Смит и Хърбърт, но те решиха, че беше далеч, и не стреляха. После заобиколи северния край на островчето с помощта на двете гребла, които й оставаха, и заплава към брига.
	Засега преселниците нямаше защо да се оплакват. Борбата започваше зле за противника. Той имаше вече четирима тежко ранени, мъртви може би.
	Пиратите можеха да си помислят, че имаха работа с многоброен и добре въоръжен противник, с който нямаше да се справят лесно.
	Но тогава дванадесет други разбойници, пияни от гняв, а може би и от виното, което бяха изпили вечерта, се хвърлиха в лодката. Спуснаха и втора лодка в морето, в която насядаха осем души, и докато първата заплава първо към островчето, за да се разправи със защитниците му, втората започна да маневрира така, че да навлезе в устието на Благодарност.
	Явно, положението на Пенкроф и на Еъртън ставаше много опасно и те разбраха, че трябваше да се приберат на острова.
	Но те почакаха пак първата лодка да наближи и два умело отправени куршума внесоха отново смут сред екипажа й. Пенкроф и Еъртън напуснаха поста си сред свистенето на десетина куршума, прекосиха бързо островчето, хвърлиха се в пирогата, преплаваха протока тъкмо когато втората лодка наближаваше южния край на островчето и изтичаха да се скрият в Комините.
	Едва се присъединиха към Сайръс Смит и Хърбърт, и пиратите от първата лодка нахлуха на островчето и се разтичаха на всички страни.
	Почти в същия миг екнаха нови изстрели от поста на Благодарност, към който втората лодка бързо се беше приближила. Двама от осемте пирати в нея бяха смъртно ранени от Джедеон Спилет и Наб, а самата лодка, неудържимо понесена към подводните скали, се разби при устието на Благодарност. Но шестимата останали живи дигнаха пушките над главите си, за да не ги намокрят, и успяха да стъпят на десния бряг на реката. После, като видяха, че са много близо до поста, побягнаха с всички сили към нос Останка, далеч от обсега на куршумите.
	Ето какво беше положението: на островчето имаше дванадесет разбойници, от които навярно някои бяха ранени, но имаха все още една лодка на разположение, а на острова бяха слезли шест души, но те не можеха да стигнат до Гранитния дом, защото нямаше как да преминат реката, мостовете на която бяха дигнати.
	— Добре сме! — извика Пенкроф, като се втурна в Комините. — Добре сме, господин Сайръс! Какво ще кажете?
	— Ще кажа, че борбата ще вземе друг обрат — отвърна инженерът, — тъй като не може да се допусне, че разбойниците са толкова глупави, та да продължат при тия неблагоприятни за тях условия!
	— Мисля, че бригът не е още в протока! — отвърна Пенкроф.
	— Ами ако дойде? — попита Сайръс Смит.
	— Не вярвам, тъй като има опасност да заседне и да отиде по дяволите!
	— Възможно е — намеси се тогава Еъртън. — Пиратите може да навлязат в протока, като използват прилива, без да искат и да знаят, че при отлива може да заседнат, а в такъв случай постовете няма да издържат на техните топове.
	— Дявол да ги вземе! — ревна Пенкроф. — Изглежда, че тия мръсници наистина се готвят да дигнат котва!
	Пенкроф каза самата истина! „Бързия“ започваше да се върти около котвата си с явното намерение да се приближи до островчето. Приливът щеше да трае още час и половина, течението беше вече намаляло и бригът лесно можеше да маневрира. Но противно на мнението на Еъртън Пенкроф не можеше да допусне, че Боб Харви ще посмее да навлезе в протока.
	В това време пиратите, които бяха слезли на островчето, се прехвърлиха постепенно на отсрещния бряг и само протокът ги делеше от острова. Но те не знаеха нищо за далекобойните карабини и не допускаха, че бяха изложени на опасност. Сновяха из островчето и тичаха по брега му.
	Заблудата им не трая дълго. Карабините на Еъртън и на Джедеон Спилет се обадиха и трябва да са казали доста неприятни неща на двама от тия разбойници, защото те се строполиха по гръб.
	Настъпи обща суматоха. Останалите десетина не се направиха даже труда да приберат ранените си или мъртви другари, а търтиха да бягат към другия край на островчето, хвърлиха се в лодката, с която бяха дошли, и стигнаха кораба с усилено гребане.
	— Осем души по-малко! — ревна морякът. — Наистина сякаш Еъртън и господин Спилет са се наговорили да стрелят заедно!
	— Господа — каза Еъртън, като напълни пак карабината си, — положението става по-опасно. Бригът дига котва!
	И наистина ясно се чуваше дрънкането на ступора, който удряше върху котвения рудан, докато екипажът въртеше. „Бързия“ първо се люшна към котвата си, но когато тя се откъсна от дъното, той заплава към сушата.
	И от двата поста, на Благодарност и в Комините, го гледаха как маневрира малко разтревожени. Положението на преселниците ставаше страшно — те щяха да бъдат изложени отблизо на огъня на оръдията в брига, без да могат да направят нищо. Как да попречат на пиратите да слязат на острова?
	Сайръс Смит чувстваше добре това и се питаше какво можеше да се направи. Да се затворят ли в Гранитния дом, да се оставят ли да ги обсадят и да издържат на обсадата седмици, дори месеци, тъй като там имаха достатъчно храна?
	Добре! А после? Пиратите пак щяха да станат господари на острова, да опустошават, както си искат, и в края на краищата да се справят с пленниците в Гранитния дом.
	Все пак те имаха още една надежда: Боб Харви можеше да не посмее да навлезе в кораба си в протока и да остане отвъд островчето.
	Но бригът се беше приближил към островчето и видяха, че се стремеше да възвие към долния му край. Ветрецът беше тих, течението много слабо и Боб Харвей беше пълен господар на кораба си и можеше да маневрира, както си искаше.
	Пътят, по който преди плаваха лодките, му беше дал възможност да проучи протока и той навлизаше смело. Намерението му беше много ясно: той искаше да спре пред Комините и да отговори оттам с ядра и снаряди на куршумите, които избиваха дотогава хората му.
	Скоро „Бързия“ стигна носа на островчето. Лесно го заобиколи.
	В същия миг Наб и Джедеон Спилет се присъединиха към Сайръс Смит, Еъртън, моряка и Хърбърт.
	Дописникът и другарят му бяха намерили за добре да напуснат поста си на Благодарност, откъдето не можеха да предприемат вече нищо срещу кораба, и бяха постъпили умно. Джедеон Спилет и Наб се бяха промъкнали зад канарите сред град от куршуми, които за щастие не ги бяха засегнали.
	— Спилет! Наб! — извика им инженерът. — Не сте ли ранени?
	— Не — отвърна дописникът, — тук-таме имаме синини от рикошетите! Но този дяволски бриг навлиза в протока!
	— Трябва да се приберем в Гранитния дом, докато е още време и разбойниците не могат да ни видят.
	— И аз съм на това мнение — каза Джедеон Спилет. — Но като се затворим…
	— Ще действаме според случая — прекъсна го инженерът.
	Нямаха нито миг за губене. Преселниците напуснаха Комините. Малко възвишение не позволяваше да ги видят от брига. Но два-три изстрела и трясъкът на ядрата по скалите показваха, че „Бързия“ беше вече много близо.
	Те изтичаха за миг до асансьора, качиха се до вратата на Гранитния дом, където Топ и Юп бяха затворени от вечерта, и влязоха в голямата стая.
	Тъкмо навреме, защото през зеленината забелязаха, че „Бързия“, потънал в дим, плаваше вече в протока. Трябваше дори да се дръпнат настрани, защото изстрелите не преставаха и ядрата на четирите оръдия биеха слепешката.
	Все пак можеха да се надяват, че Гранитния дом нямаше да пострада благодарение на предпазливостта на Сайръс Смит, който беше наредил да прикрият прозорците, когато едно ядро мина през вратата и падна в коридора.
	— Проклятие! — ревна Пенкроф. — Открили са ни!
	Може и да не ги бяха открили, но положително беше, че Боб Харви бе сметнал за уместно да прати едно ядро в съмнителната зеленина, която покриваше само тая част на високата стена. Той дори продължи и второ ядро разкъса зеленината и дупка зина в гранита.
	Положението на преселниците ставаше безнадеждно. Убежището им беше открито. Те не можеха да спрат ядрата, нито да се запазят от камъка — парчетата летяха като картеч наоколо им. Оставаше им само да се скрият в горния коридор на Гранитния дом и да оставят жилището си да бъде разрушено, когато долетя глух шум, последван от нечовешки викове.
	Сайръс Смит и другарите му се спуснаха към единия прозорец…
	Бригът, неудържимо повдигнат от някакъв грамаден смерч, се разцепи на две и за по-малко от десет секунди потъна в морето заедно с престъпния си екипаж!


>>	Глава IV
#	Преселниците на брига. Еъртън и Пенкроф спасяват останки от кораба. Разговор по време на закуската. Разсъжденията на Пенкроф. Подробно разглеждане на коритото на брига. Непокътнатата крюйткамера. Нови богатства. Последните останки. Парче от счупен цилиндър

	— Хвръкнаха във въздуха! — извика Хърбърт.
	— Да! Също като че Еъртън бе подпалил барута! — отвърна Пенкроф и се хвърли в асансьора заедно с Наб и с момчето.
	— Но какво ли е станало? — попита Джедеон Спилет, още смаян от неочакваната развръзка.
	— А! Този път ще разберем! — отвърна бързо инженерът.
	— Какво ще разберем!…
	— После! После! Елате, Спилет. Главното е, че пиратите са унищожени!
	И Сайръс Смит помъкна дописника и Еъртън и слезе на брега при Пенкроф, Наб и Хърбърт.
	Нямаше вече и помен от брига, не се виждаха дори мачтите му! След като смерчът го повдигна, той легна настрани и при това положение потъна навярно вследствие на някоя грамадна дупка. Но на това място протокът беше дълбок най-много двадесет стъпки и ясно беше, че при това положение коритото на потъналия бриг щеше да излезе на повърхността.
	Някои и други останки плаваха на повърхността. Виждаше се цяла купчина от мачти и запасни реи, клетки за кокошки — птиците вътре бяха още живи, — сандъци и бурета, които малко по малко изплаваха на повърхността, след като бяха пробили входниците.
	Двете мачти, които се бяха счупили няколко стъпки над гнездата им в палубата, след като бяха скъсали щанги и ванти, скоро изплаваха в протока заедно с платната си, едни от които бяха разперени, а други свити. Но не биваше да оставят отливът да отнесе всички тия богатства и Еъртън и Пенкроф се готвеха да приберат с пирогата всички останки на брега на острова или на островчето. Те се качиха на пирогата и загребаха бързо към потъналия бриг.
	Еъртън и Пенкроф имаха достатъчно време да завържат мачтите и гредите с въже, чийто край занесоха на брега пред Гранитния дом. Там преселниците успяха да изтеглят с общи усилия останките от кораба. После пирогата прибра всичко, което плаваше, клетките с кокошки, буретата, сандъците, и ги пренесоха веднага в Комините.
	Изплаваха и няколко трупа. Еъртън позна между тях и трупа на Боб Харви и го показа на другаря си, като каза развълнуван:
	— Вижте какво бях, Пенкроф!
	— Да, но сега не сте това, драги ми Еъртън! — му отвърна морякът.
	Цели два часа Сайръс Смит и другарите му издърпваха гредите на пясъка и сваляха от реите и сушаха платната, които бяха съвсем здрави. Говореха малко, толкова бяха погълнати от работата, но колко ли мисли им минаваха през главата! Тоя бриг или по-право всичко, което той съдържаше, беше цяло състояние. И наистина един кораб е един малък свят в пълния смисъл на думата и колонията щеше да се сдобие с голям брой полезни вещи. Също като вещите, които намериха на нос Останка, но в много по-голямо количество.
	Като прибраха останките на безопасно място на брега, Сайръс Смит и другарите му решиха да похапнат за малко. Те буквално умираха от глад. И тъй, хапнаха край Комините и през цялото време, разбира се, разговаряха само за неочакваната развръзка, която беше избавила преселниците по толкова чудноват начин.
	— Чудноват, наистина чудноват — повтаряше Пенкроф, — защото, трябва да признаем, че тия негодници хвръкнаха във въздуха тъкмо навреме. Още малко и Гранитният дом щеше да стане доста необитаем!
	— Представяте ли си как стана тая работа, Пенкроф — запита дописникът, — и какъв беше тоя взрив на кораба?
	— Проста работа, господин Спилет! — отвърна Пенкроф. — Един пиратски кораб не е военен кораб! Каторжниците не са моряци! Крюйткамерите на кораба положително са били отворени — нали ни обстрелваха непрестанно — и достатъчно е било само неблагоразумието или невниманието на един човек, за да отидат всички по дяволите!
	— Господин Сайръс — обади се Хърбърт, — чудно ми е, че експлозията не е нанесла по-големи поражения. Трясъкът не беше силен, а отломките и скъсаните въжета, общо взето, са малко. Сякаш корабът не е дигнат във въздуха, а по-скоро е потънал.
	— И мене ме учудва, Хърбърт — отвърна инженерът. — Но като разгледаме брига, навярно ще си обясним случая.
	— Какво, господин Сайръс! — намеси се Пенкроф. — Да не вземете да твърдите, че „Бързия“ чисто и просто е потънал като кораб, който се е блъснал в подводна скала?
	— Защо не? — забеляза Наб. — Ако в протока има скали?
	— Мълчи, Наб! — отвърна Пенкроф. — Не си си отварял очите както трябва! Много добре видях, че само миг преди да потъне, бригът се дигна на една грамадна вълна, обърна се на левия си борд и потъна. А ако се беше блъснал в някоя скала, той щеше да си потъне мирно и тихо като всеки почтен кораб.
	— Там е работата, че той не беше почтен кораб! — възрази Наб.
	— Ще видим, Пенкроф, ще видим — каза инженерът.
	— Ще видим — добави морякът, — но аз си слагам главата, че в протока няма скали. Я си признайте, господин Сайръс, да не искате да кажете, че и тук има някакво чудо?
	Сайръс Смит не отговори.
	Това никак не задоволи Пенкроф. Той държеше, че е имало взрив, и не искаше да отстъпи. Никога не би се съгласил, че в самия проток, чието дъно беше от ситен пясък като пясъка на самия бряг и който той беше преминавал много често при отлив, можеше да има подводна скала, която той да не знаеше. С други думи, не се беше разбил в скала. С други думи, имало е взрив.
	Трябва да се съгласим, че разсъжденията на моряка бяха доста правилни.
	Към един и половина преселниците се качиха на пирогата и се отправиха към мястото, където беше заседнал корабът.
	„Бързия“ се подаваше вече над водата. Бригът не беше легнал на едната си страна, защото баластът се беше изместил при потъването, мачтите се бяха счупили и той беше почти с кила нагоре. Обърнала го беше необяснимата, но страхотна сила, която беше подигнала същевременно грамадния смерч.
	На носа, от двете страни на кила, на седем-осем стъпки от основата на форщевена корабът беше разцепен най-малко на двадесет стъпки дължина. Там зееха две грамадни дупки, които беше невъзможно да се затъкнат. Не само медната и дървената обшивка бяха изчезнали, станали навярно на прах, но и от самия скелет, от гвоздеите и от тилбите, които го свързваха, нямаше вече и помен. По цялото корито, до самата кърмова част, разпокъсаната обшивка не държеше вече. Фалшкилът бе изкъртен от някаква чудовищна сила, а самият кил, изтръгнат на няколко места от килсона, бе счупен целия надлъж.
	— По дяволите! — извика Пенкроф. — Тоя кораб мъчно може да се поправи!
	— Не мъчно, а въобще не може да се поправи! — заяви Еъртън.
	— Във всеки случай взривът, ако е имало взрив — забеляза Джедеон Спилет на моряка, — е направил странни поражения! Разбил е дъното на кораба, а не палубата и надводната част, както става обикновено! Не, тия грамадни дупки са по-скоро от удар в някоя скала, а не от взрив в крюйткамерата.
	— Няма скали в протока! — възрази морякът. — Съгласен съм с всичко друго, само не, че корабът се е блъснал в скалата!
	Сайръс Смит и другарите му с брадви в ръце вървяха по полусчупената палуба. Най-различни сандъци я задръстваха и понеже бяха стояли много кратко време под водата, съдържанието им може би не беше повредено.
	И преселниците се запретнаха да пренесат целия товар на безопасно място. Водата щеше да залее кораба едва след няколко часа и те използваха тия няколко часа, както трябва. Прибираха най-безразборно всичко, което се намираше на кораба, с намерение после да отделят непотребното.
	Във всеки случай преселниците най-напред установиха с крайно задоволство, че бригът беше пълен с най-различни стоки, съдове, тъкани, сечива, с каквито са натоварени обикновено корабите, които търгуват из полинезийските крайбрежия. Имаше изгледи да намерят от всичко по малко, а съгласете се, че точно това беше необходимо за преселниците на остров Линкълн. Преселниците лесно минаха през носа на кърмата, след като разместиха и изнесоха постепенно сандъците, които им препречваха пътя.
	И тъй успяха да излязат на кърмата на брига, там, където преди се намираше ютът. На това място, според Еъртън, трябваше да търсят крюйткамерата. Сайръс Смит смяташе, че там не е имало експлозия и не беше изключено някои и други бурета да бяха запазени, а и самият барут, който е обикновено в металическа опаковка, да не бе пострадал от водата.
	Така и излезе. Сред голямо количество ядра преселниците намериха двадесетина бурета, обковани отвътре с мед, и ги измъкнаха предпазливо. Пенкроф се увери със собствените си очи, че „Бързия“ не беше потънал вследствие взрив. Оная част на коритото, където се намираше крюйткамерата, беше най-запазена.
	— Възможно е! — отвърна упоритият морят. — Но ако става дума за скала, в протока няма никакви скали!
	Докато разглеждаха кораба, бяха изминали няколко часа и приливът започваше да се чувства. Трябваше да преустановят спасителната работа.
	Беше пет часът вечерта. Преселниците бяха прекалили тежък ден. Те си хапнаха добре и колкото и да бяха уморени след вечерята, не можаха да устоят на желанието да разгледат сандъците, с които беше натоварен „Бързия“.
	В повечето сандъци имаше готови дрехи и те, разбира се, много им се зарадваха. Имаше с какво да облекат цяла колония — всякакво бельо, най-различни по големина обувки.
	— Сега сме много богати! — казваше Пенкроф. — Но какво ли ще правим всички тия неща?
	И всеки миг прозвучаваше по някое гръмко ура на веселия моряк, открил бурета ракия, качета тютюн, огнестрелни и хладни оръжия, бали памук, земеделски, дърводелски, столарски и железарски сечива, сандъци с най-различни семена, които водата не беше успяла да повреди за толкова кратко време. Ах! Колко добре щяха да им дойдат тия неща преди две години! Но и сега, след като изобретателните преселници си бяха направили сами сечива, пак щяха да им вършат работа!
	Не биваше да забравят, че шестимата оцелели моряци от „Бързия“, които слязоха на брега, бяха навярно злодеи в пълния смисъл на думата и че трябваше да се пазят от тях. Мостът на Благодарност и мостчетата бяха дигнати, но каторжниците нямаше да се спрат пред една река или рекичка и в отчаянието си такива разбойници можеха да станат много опасни.
	По-късно щяха да решат как да се справят с тях, но засега трябваше да пазят сандъците и буретата, които бяха струпани край Комините, и преселниците дежуреха поред цяла нощ.
	Нощта мина без никакъв опит за нападение от страна на разбойниците. Бай Юп и Топ стояха на стража на брега под Гранитния дом и лесно щяха да ги подушат.
	В следните три дни — 19,20 и 21 октомври — спасиха всичко от стоката и от снаряжението на брига, което имаше известна стойност или можеше да бъде що-годе полезно. Еъртън и Пенкроф на няколко пъти се бяха спускали на дъното на протока и намериха веригите и котвите на брига, баластните му блокове, а даже и четирите топа и ги изкараха на брега с помощта на празни бурета.
	Ясно, че и арсеналът на колонията спечели не по-малко, отколкото килерите и складовете на Гранитния дом. Вечно възторженият Пенкроф говореше вече за батарея, с която щяха да охраняват протока и устието на реката. С четирите топа той се наемаше да не позволи и на „най-могъщата флота“ да навлезе във водите на остров Линкълн!
	Но тайната на странния край на брига щеше да остане навярно завинаги неизяснена, ако на 30 ноември Наб, като се скиташе по брега, не намери парче тежък железен цилиндър, което носеше всички следи от взрив. Ръбовете на цилиндъра бяха извити и изпочупени сякаш от някакво взривно вещество.
	Наб занесе металическото парче на господаря си, който работеше с другите си в Комините.
	Сайръс Смит разгледа внимателно цилиндъра, после се обърна към Пенкроф и му каза:
	— Вие продължавате да твърдите, приятелю, че „Бързия“ не е потънал от удар, нали?
	— Да, господин Сайръс — отвърна морякът, — и вие също знаете много добре, че в протока няма скали.
	— Ами ако се е ударил в това парче желязо? — каза инженерът, като му показа счупения цилиндър.
	— Какво? В тая тръбичка ли? — извика Пенкроф съвсем недоверчиво.
	— Искате ли да знаете какво беше повдигнало онзи смерч? Това! — каза инженерът и показа счупения цилиндър.
	— Това ли? — зачуди се Пенкроф.
	— Да! Тоя цилиндър е останка от торпила.
	— От торпила ли! — ахнаха другарите на инженера.
	— А кой е поставил тая торпила? — попита Пенкроф, който не искаше да се предаде.
	— Мога да ви кажа само, че не съм аз — отвърна Сайръс Смит. — Но тя е била там и вие сами се уверихте в разрушителната й сила!


>>	Глава V
#	Мнението на инженера. Великите предположения на Пенкроф. Въздушна батарея. Четирите ядра. За оцелелите разбойници. Еъртън се колебае. Великодушието на Сайръс Смит, Пенкроф се предава със съжаление

	И тъй всичко се обясняваше с избухването на торпилата под водата. През време на междуособиците Сайръс Смит беше имал случай да изпита страшната разрушителна сила на тия снаряди и не можеше да се излъже. Същият този цилиндър, напълнен с избухливо вещество, с нитроглицерин, пикрат или нещо подобно, бе повдигнал водата в протока като смерч, бе ударил брига в дъното. „Бързия“ не можа да устои на торпилата, която би разбила бронирана фрегата, като обикновена рибарска лодка!
	Да! Всичко беше ясно, всичко… с изключение на едно… как бе попаднала торпилата в протока!
	— Другари — продължи тогава Сайръс Смит, — не можем вече да се съмняваме, че има някакво тайнствено същество, някакъв корабокрушенец като нас, може би изоставен на нашия остров — повтарям това, за да посветим и Еъртън в необикновените събития, които стават тук от две години. Кой е този непознат благодетел, чиято толкова благоприятна за нас намеса ни избавя вече на няколко пъти? Не мога да си представя. Защо постъпва така, защо продължава да се крие след толкова услуги, които ни направи? Не мога да разбера. Но услугите му са налице, и то услуги, които може да направи само човек с чудотворна сила. И Еъртън му е задължен като нас, защото, ако тоя непознат ме спаси от вълните, след като падна балонът, положително той е написал бележката, която я е сложил в бутилката и я е хвърлил в протока и по тоя начин ни осведоми за положението на нашия другар! Ще добавя също, че той е извлякъл и оставил на нос Останка сандъка, в който имаше всичко, което ни беше необходимо, че той е запалил на възвишението на острова огъня, който ви показа първия път, когато се връщахте от остров Табор, че той е изстрелял сачмата, която намерихме в малкото пекари, че той е поставил в протока торпилата, която унищожи брига — с една дума, на това тайнствено същество се дължат всички непонятни случки, които не можем да си изясним. И тъй, който и да е той, корабокрушенец или изгнаник, ние ще бъдем неблагодарници, ако не се чувстваме никак задължени към него.
	— Имате право да говорите така, драги Сайръс — отвърна Джедеон Спилет. — Да, има някакво почти всемогъщо същество, което се крие някъде на острова и прави извънредно големи услуги на колонията ни. Ще добавя даже, че този непознат изглежда си служи с някакви свръхестествени средства, ако може да се говори за свръхестествено в обикновения живот. Той ли е в тайна връзка с нас чрез кладенеца в Гранитния дом и по тоя начин узнава всичките ни намерения?
	Забележката на дописника беше правилна и преселниците чувстваха много добре това.
	— Да — отвърна Сайръс Смит, — ако сме напълно съгласни, че съществува някакво човешко същество, не можем да откажем, че то разполага със свръхчовешка сила. Това е всъщност тайната, но ако открием човека, ще си изясним и тайната. А сега ето къде е въпросът: трябва ли да зачитаме тайната на този великодушен човек или да направим всичко възможно, за да го открием? Какво е вашето мнение по тоя въпрос?
	— Господарю — обади се тогава Наб, — аз мисля, че можем да търсим колкото си искаме този господин, но ще го открием само когато той пожелае.
	— Думите ти никак не са глупави, Наб — каза Пенкроф.
	— И аз мисля като Наб — отвърна Джедеон Спилет, — но това не значи, че не трябва да го търсим. Ще намерим ли или няма да намерим това тайнствено същество — друг въпрос, но ще си изпълним поне задължението към него.
	— И на мене ми се иска — каза Пенкроф. — Не съм любопитен, но бих дал на драго сърце едното си око, за да застана лице с лице срещу тоя приятел! Представям си го красив, едър, силен, с хубава брада, косите му излъчват сияние и той лежи на облаците с голямо кълбо в ръката!
	— Е, Пенкроф, та ти ни описваш самия Бог-отец! — обади се Джедеон Спилет.
	— Може, господин Спилет — отвърна морякът, — но така си го представям!
	— А вие, Еъртън? — запита инженерът.
	— Господин Смит — отвърна Еъртън, — аз мисля, че трябва да направим всичко, за да открием непознатия благодетел. Може да е сам. Може да страда. Може би трябва да започне нов живот. И аз, както казахте, съм му задължен и трябва да му се отплатя. Той, само той може да е идвал на остров Табор, той е открил клетника, с когото се запознахте, и ви е съобщил, че там има един нещастник, който трябва да се спаси!… И тъй благодарение на него аз станах пак човек!… Не, никога няма да забравя това!
	— Решено — заяви тогава Сайръс Смит. — Ще започнем издирванията си колкото се може по-скоро. Няма да оставим непрегледана нито една част на острова. Ще преровим и най-затънтените му кътчета и нека нашият незнаен приятел ни прости в името на добрите ни намерения!
	Няколко дни преселниците бяха заети усилено с жътвата и коситбата. Преди да пристъпят към проучването на непознатите досега части на острова, те искаха да привършат цялата неотложна работа.
	А топовете, които взеха от брига, бяха чудни оръдия от лята стомана и по настояване на Пенкроф ги дигнаха с макари и скрипци до самата площадка на Гранитния дом. Нагласиха бойници между прозорците и много скоро дългите дула блеснаха на гранитната стена. От такава височина тия огнени гърла можеха действително да обстрелват целия залив Обединение. Получи се същински малък Гибралтар и всеки кораб, застанал пред островчето, щеше да бъде неизбежно изложен на огъня на тая въздушна батарея.
	— Господин Сайръс — каза един ден Пенкроф, на 8 ноември, — привършваме с въоръжението и мисля, че трябва да изпитаме далекобойността на оръдията си.
	— Да опитаме, Пенкроф — отвърна инженерът. — Все пак аз мисля, че не бива да правим опит с обикновения барут, който държа да не пипаме, а с пироксилин, тъй като от него винаги можем да имаме, колкото си искаме.
	Излишно е да споменаваме, че топовете бяха в отлично състояние. След като ги извадиха от водата, Пенкроф се беше потрудил да ги лъсне, както трябва. Колко часа само той търка, смазва, лъска и чисти затвора, жилото, притегателния винт!
	И тъй тоя ден в присъствието на цялата колония, с бай Юп и Топ начело, опитаха един след друг и четирите топа. Напълниха ги с пироксилин, като имаха предвид взривната му сила, която както споменахме вече, е четири пъти по-голяма от взривната сила на обикновения барут. Ядрата бяха цилиндроконични.
	Чу се страшен трясък, но оръдието издържа, преселниците се спуснаха към прозореца и видяха, че ядрото ощърби скалите на нос Челюст на около пет мили от Гранитния дом и изчезнаха в залив Акула.
	— Е, господин Сайръс — извика Пенкроф, чиито „ура“ можеха да съперничат на трясъка на оръдията, — какво ще кажете за нашата батарея? Всички пирати в Тихия океан могат да заповядат пред Гранитния дом! Няма и да припарят на острова без наше разрешение!
	— Повярвайте, Пенкроф — отвърна инженерът, — по-добре ще бъде да не изпадаме в такова положение.
	— Чакайте, господин Сайръс — сети се морякът, — какво ще правим с шестимата обесници, които се скитат из острова? Тия пирати са истински ягуари и мисля, че не бива да се колебаем, а да ги изтребим до един! Какво ще кажете, Еъртън? — добави Пенкроф, като се обърна към другаря си.
	Еъртън не отговори веднага и Сайръс Смит съжаляваше, че Пенкроф му постави малко необмислено тоя въпрос. И той се развълнува много, когато Еъртън отговори смирено:
	— И аз бях един от тия ягуари, господин Пенкроф, и нямам право да говоря…
	И бавно излезе.
	Пенкроф разбра грешката си.
	— Ей че проклето говедо съм бил! — извика той. — Бедният Еъртън! А той има право да си каже мнението като всеки един от нас!…
	— Да — каза Джедеон Спилет, — но неговата сдържаност му прави чест. Трябва да уважаваме това негово чувство към тъмното му минало.
	— Разбирам, господин Спилет — отвърна морякът, — и вече няма да обеля нито дума. Предпочитам да си глътна езика, отколкото да наскърбя Еъртън. Но на въпроса. Мисля, че тия разбойници не заслужават съжаление и трябва да прочистим острова колкото се може по-скоро от тях.
	— Може да се променят! — каза Сайръс Смит. — А може и да се разкаят…
	— Да се разкаят! Те ли? — възкликна морякът и дигна рамене.
	— Пенкроф, не забравяй Еъртън! — каза Хърбърт, като хвана моряка за ръка. — Той стана честен човек!
	Пенкроф погледна един по един другарите си. Никога не беше му минало през ума, че предложението му ще срещне каквото и да било колебание. Грубата му природа не можеше и да допусне, че ще се помирят с мръсниците, които бяха слезли на острова, и гледаше на тях като на хищници, които трябваше да бъдат изтребени с чиста съвест и без колебание.
	— Я гледай! — каза той. — Всички ли сте против мен? Да не искате да бъдем милосърдни към тези обесници? Добре. Само дано не се разкайваме!
	— Няма никаква опасност, ако си отваряме добре очите! — заяви Хърбърт.
	— Кой знае! — каза дописникът, който не се обаждаше много. — Те са шестима и са добре въоръжени. Ако всеки от тях се спотаи в някой кът и стреля по някой от нас, те скоро ще станат господари на острова.
	— Защо не са го направили досега? — възрази Хърбърт. — Ясно е, че не очакват никаква полза от това. Пък и ние сме шестима.
	И тъй ето как решиха да се държат с пиратите, макар че Пенкроф не предвещаваше в случая нищо добро. Нямаше да ги нападат, но щяха да бъдат нащрек. В края на краищата островът беше голям и плодороден. Ако поне капка честност беше останала в някое кътче от душата на тия нещастници, те можеха да се поправят. Единственият изход за тях при положението, в което се намираха, не беше ли да се разкаят и да заживеят като честни хора? Във всеки случай, макар и само от човечност, преселниците решиха да почакат. Те може би нямаше да имат вече възможността да се движат като преди най-спокойно в острова. Дотогава се пазеха само от хищниците, а сега шест разбойника, може би от най-опасните, бродеха по острова им. Положението без съмнение беше тежко и някои по-страхливи хора можеха да изпаднат в ужас.
	Но какво от това! Засега преселниците имаха право, а не Пенкроф! А какво щеше да стане после? Въпрос на бъдещето!


>>	Глава VI
#	Решение да проучат острова. Еъртън в кошарата. Пътуване до Порт Балон, Забележки на Пенкроф на борда на „Бонадвенчър“. Телеграма до кошарата. Еъртън не отговаря. На другия ден. Защо телеграфът не работи. Изстрелът

	Но главната грижа на преселниците си оставаше пълното проучване на острова, което бяха решили да направят, и което сега щеше да има двойна цел: първо, да открият тайнственото лице, в чието съществуване вече не се съмняваха, и да узнаят същевременно какво беше станало с пиратите, къде се бяха скрили, какъв живот водеха и доколко можеха да бъдат опасни.
	През деветте дни, които останаха до тръгването, решиха да привършат работата си от възвишение Обзор.
	Необходимо беше Еъртън да се върне в кошарата, където домашните животни имаха нужда от грижите му. Решиха да прекара там два дни и да се прибере в Гранитния дом, след като остави много храна в яслите.
	Преди да тръгне, Сайръс Смит го попита не иска ли някой от тях да го придружи, тъй като островът не беше вече така безопасен както преди.
	Еъртън отвърна, че е излишно, че няма нужда от никаква помощ и че всъщност не се бои от нищо. Ако се случи нещо в кошарата или в околността, той ще телеграфира веднага на преселниците в Гранитния дом.
	И Ейртон тръгна на 9 ноември още призори с колата, която беше впрегната само с една онага, и след два часа телеграфът извести, че в кошарата всичко беше в ред.
	Пенкроф, Джедеон Спилет и Хърбърт намериха време да прескочат до Порт Балон. Морякът много искаше да разбере дали пиратите бяха открили заливчето, в дъното на което стоеше на котва „Бонадвенчър“.
	— Тия господа тръгнаха по южния бряг — забеляза той — и ако са продължили по крайбрежието, опасно е да не са открили малкото ни пристанище, а в такъв случай няма да има и помен от нашия „Бонадвенчър“.
	Опасенията на Пенкроф бяха основателни и едно отиване до Порт Балон беше напълно уместно.
	И морякът, и другарите му тръгнаха добре въоръжени на 10 ноември следобед. Претърсиха окрайнината от двете страни на пътя — и откъм гъстата гора, и към Тадорнското блато. Не откриха никаква следа от бегълците, които навярно още не знаеха колко бяха преселниците и с какво оръжие разполагаха и се бяха скрили в най-недостъпните местности на острова.
	Когато стигнаха Порт Балон, Пенкроф с голяма радост установи, че „Бонадвенчър“ си стоеше спокойно закотвен в тясното заливче. Освен това Порт Балон беше така добре прикрит сред високите канари, че никой не можеше да го открие нито от морето, нито откъм сушата и човек можеше да го види само или ако се качеше на някоя канара, или ако попаднеше в самото заливче.
	— Имаме щастие — добави Хърбърт, — защото ако бяха открили „Бонадвенчър“, щяха да избягат с него и ние нямаше как да се върнем скоро на остров Табор.
	— Истина — забеляза дописникът, — на всяка цена трябва да оставим там една бележка с местоположението на остров Линкълн и с указания къде се намира сега Еъртън, в случай че шотландската яхта дойде да го прибере.
	— Е, „Бонадвенчър“ е налице, господин Спилет — отвърна морякът, — и той, и екипажът му са готови да отплават при първия сигнал!
	— Аз мисля, Пенкроф, че трябва да направим това веднага щом привършим с проучването на острова. Не е изключено в края на краищата непознатият, когото търсим, да знае много неща и за двата острова.
	Когато разговаряха така, Пенкроф, Хърбърт и Джедеон Спилет се бяха качили на „Бонадвенчър“ и вървяха вече по палубата. Изведнъж морякът впери поглед в кнехта, на който беше навито котвеното въже:
	— По дяволите! — извика той. — Това е вече много!
	— Какво има, Пенкроф? — запита дописникът.
	— Аз не съм връзвал тоя възел!
	И Пенкроф показа връвта, с която беше завързано котвеното въже за самия кнехт, за да не се размотава.
	— Как, не сте ли вие? — попита Джедеон Спилет.
	— Кълна се, не! Тоя възел е плосък, а аз съм свикнал да правя два полуключа.
	— Лъжете се, Пенкроф.
	— Не се лъжа! — заяви морякът. — Това е навик, а навик лесно не се изменя!
	— Тогава да не би разбойниците да са идвали на кораба? — запита Хърбърт.
	— Не зная — отвърна Пенкроф. — Зная само, че някой е дигнал котвата на „Бонадвенчър“ и после пак я е спуснал! А! Ето и друго доказателство! Отпускали са котвеното въже и предпазителят не стига до клюза. Повтарям ви, че някой е плавал с нашия кораб!
	— Но ако каторжниците са плавали с него, те щяха да го ограбят или пък да избягат…
	— Да избягат!… Къде?… На остров Табор ли?… — възрази Пенкроф. — Мислите ли, че ще се излагат така с толкова малко корабче?
	Морякът беше така положителен, че Джедеон Спилет и Хърбърт не можеха да му противоречат. Явно беше, че корабът бе пътувал близо или далеч, след като Пенкроф го беше оставил в Порт Балон. За моряка нямаше никакво съмнение, че котвата е била вдигана и после пак спусната на дъното. А за какво са били тези две маневри, ако корабчето не е било използвано за някое пътешествие?
	— Как ли не сме видели „Бонадвенчър“, когато е излязъл в открито море? — забеляза дописникът, който искаше да направи всички възможни възражения.
	— Е, господин Спилет — отвърна морякът, — достатъчно е човек да тръгне нощем при попътен вятър и след два часа няма да се вижда от острова!
	Когато се върнаха в Гранитния дом, Пенкроф, Хърбърт и Джедеон Спилет разказаха на инженера какво се беше случило. Сайръс Смит обеща на моряка, че ще проучи част от протока между островчето и брега, за да види има ли възможност да си направят изкуствено пристанище с помощта на бентове. По тоя начин „Бонадвенчър“ щеше да бъде винаги край тях, пред очите на преселниците, а в случай на нужда — и под ключ.
	Същата вечер телеграфираха на Еъртън да докара от кошарата две кози, които Наб искаше да пусне в ливадите на възвишението. Чудно нещо, Еъртън не потвърди, че беше получил телеграмата, както правеше обикновено. Това зачуди инженера. Но можеше Еъртън да не е бил в това време в кошарата или дори да беше на път за Гранитния дом. И наистина той тръгна преди два дни и се условиха да се върне на 10 вечерта или най-късно на 11 сутринта.
	И тъй преселниците почакаха Еъртън да се покаже на възвишението. Наб и Хърбърт даже се навъртаха край моста, за да го спуснат веднага щом приятелят им се появи.
	Но към десет часа Еъртън го нямаше никакъв. Тогава решиха да пратят втора телеграма и да искат незабавен отговор.
	Звънецът в Гранитния дом остана ням.
	Преселниците много се разтревожиха. Какво ли се беше случило? Еъртън не се ли намираше вече в кошарата или ако се намираше там, да не му беше отнета възможността да отговаря? Да отидат ли в кошарата в тая тъмна нощ?
	Поспориха. Едни искаха да тръгнат, други да останат.
	— Слушайте — забеляза Хърбърт, — да няма някаква повреда в телеграфния апарат и той да не работи вече?
	— Възможно е — каза дописникът.
	— Да почакаме до утре — предложи Сайръс Смит. — Наистина не е изключено Еъртън да не е получил телеграмата ни или пък ние да не сме получили отговора му.
	Почакаха, но бяха, разбира се, доста разтревожени. На 11 ноември още призори Сайръс Смит пак телеграфира, но не получи никакъв отговор. Изпрати още една телеграма: пак никакъв отговор.
	— Да идем в кошарата! — каза той.
	— И да се въоръжим добре! — добави Пенкроф. Веднага решиха да оставят някого в Гранитния дом и се спряха на Наб. След като изпрати другарите си до река Глицерин, той щеше да дигне моста, да се скрие зад някое дърво и да дебне тяхното завръщане.
	А в случай че пиратите се явяха и се опитаха да минат на възвишението, той трябваше да се помъчи да ги спре с пушката си, а ако не успееше, веднага да се прибере в Гранитния дом — дигнеше ли асансьора, за него вече нямаше да има никаква опасност.
	В шест часа сутринта инженерът и тримата му другари минаха река Глицерин, а Наб се скри зад едно леко възвишение, където се издигаха няколко високи драконови дървета на левия бряг на реката.
	Преселниците напуснаха възвишение Обзор и свиха веднага по пътя за кошарата. Те стискаха пушки, готови за стрелба и при най-малката опасност. И двете карабини, и пушките бяха напълнени с патрони.
	Ведно с пътя Сайръс Смит и другарите му следяха и телеграфната жица, която свързваше Гранитния дом с кошарата. Те изминаха към две мили и още не бяха забелязали никакво прекъсване. Но скоро инженерът забеляза, че жицата не беше вече така добре опъната и най-после, когато пред стълб № 74, Хърбърт, който вървеше напред, извика:
	— Жицата е скъсана!
	Другарите му забързаха и стигнаха мястото, където момчето беше спряло.
	Там стълбът беше съборен и препречваше пътя. Установиха, че линията беше прекъсната, и явно беше, че никаква телеграма не можеше да се предаде нито от Гранитния дом до кошарата, нито от кошарата до Гранитния дом.
	— Тоя стълб не е свален от вятъра! — забеляза Пенкроф.
	— Не — отвърна Джедеон Спилет. — Земята под него е разкопана и си личи, че го е изкъртил човек.
	— И жицата е скъсана — добави Хърбърт, като показа двата края на желязната жица, която беше скъсана със сила.
	Преселниците се намираха на средата на пътя от Гранитния дом за кошарата. Оставаха им още две мили и половина. Тръгнаха тичешком.
	И наистина опасно беше да не се е случило нещо лошо в кошарата. Еъртън можеше да им е телеграфирал и те да не са получили телеграмата, но не това плашеше толкова другарите му, а друго, по-необяснимо обстоятелство — Еъртън беше обещал, че ще се прибере вечерта, а го нямаше никакъв. А и връзката между Гранитния дом и кошарата не беше прекъсната случайно, нали само разбойниците имаха интерес да я прекъснат?
	И преселниците тичаха със свито сърце. Те се бяха привързали искрено към новия си другар. Дали нямаше да го намерят убит от ръката на ония, на които е бил някога водач?
	Най-после и оградата се мярна сред дърветата. Нямаше никаква следа от повреда. Вратата беше затворена както обикновено. Дълбока тишина цареше в кошарата. Не се чуваше ни обичайното блеене на муфлоните, нито гласът на Еъртън.
	— Да влезем! — каза Сайръс Смит.
	И инженерът се спусна напред, а другарите му дебнеха на двадесетина крачки зад него и бяха готови за стрелба.
	Сайръс Смит дръпна вътрешното резе на вратата и се готвеше да бутне едното й крило, когато Топ залая силно. Над оградата се чу изстрел и екна болезнен вик.
	Хърбърт, ударен с куршум, лежеше на земята!


>>	Глава VII
#	Дописникът и Пенкроф в кошарата. Пренасянето на Хърбърт. Отчаянието на моряка. Лекуването. Малка надежда. Как да предупредят Наб? Верен и сигурен пратеник. Отговорът на Наб

	При вика на Хърбърт Пенкроф захвърли пушката си и се завтече към него.
	— Убиха го! — извика той. — Убиха момчето ми! Те го убиха!
	Сайръс Смит и Джедеон Спилет също се спуснаха към Хърбърт. Дописникът слушаше дали сърцето на клетия момък продължаваше да бие.
	— Жив е! — каза той. — Но трябва да го пренесем…
	— Тогава в кошарата! — извика Пенкроф.
	— Почакайте — каза Сайръс Смит.
	И се спусна вляво, така че да заобиколи оградата. Там той се натъкна на един разбойник, който се прицелваше в него и проби шапката му с един куршум. Само след миг, преди да успее да стреля втори път, той падна, прободен в сърцето от ножа на Сайръс Смит, по-сигурен от пушката му.
	В това време Джедеон Спилет и морякът се изкатериха на оградата, прекрачиха я, скочиха в двора, дръпнаха гредите, които залостваха вратата отвътре, втурнаха се в къщата, която беше празна, и след малко клетият Хърбърт лежеше на леглото на Еъртън.
	След миг и Сайръс Смит беше край него.
	Като видя бездушния Хърбърт, морякът изпита страшна мъка. Той плачеше, ридаеше, искаше да си разбие главата в стената. Инженерът и дописникът не можеха да го успокоят. И те бяха много развълнувани. Думите засядаха в гърлото им.
	Все пак те направиха всичко, което зависеше от тях, за да изтръгнат от смъртта горкото дете, което береше душа пред очите им. Животът на Джедеон Спилет беше осеян с много премеждия и той имаше известни познания по обща медицина. Разбираше от всичко по малко и на няколко пъти вече беше имал случаи да лекува хора, ранени с нож или с пушка. И с помощта на Сайръс Смит той пристъпи към първите грижи, които изискваше състоянието на Хърбърт.
	Най-напред дописникът беше изненадан от общата слабост, която беше обзела Хърбърт, слабост, която се дължеше на загубената кръв или на някакво вълнение, или пък куршумът беше засегнал доста силно някоя кост и беше причинил силно сътресение.
	Хърбърт беше смъртноблед и сърцето му биеше толкова слабо, че Джедеон Спилет го чуваше само от време на време, като че всеки миг можеше да спре. В същото време момъкът беше почти в пълно безсъзнание. А това беше много лош признак.
	Разгърдиха Хърбърт, спряха кръвта с кърпи и я измиха със студена вода.
	Раната се появи. На гърдите между третото и четвъртото ребро имаше яйцевидна дупка. Там куршумът бе пронизал Хърбърт.
	Сайръс Смит и Джедеон Спилет обърнаха тогава бедното момче и то изстена така слабо, че можеше да се помисли, че това беше последната му въздишка.
	Друга рана кървеше на гърба на Хърбърт и куршумът, който я беше отворил, веднага падна.
	— Слава богу! — каза дописникът. — Куршумът не е останал в тялото и няма да става нужда да го вадим.
	— А сърцето?… — запита Сайръс Смит.
	— Сърцето не е засегнато, иначе Хърбърт щеше да бъде мъртъв!
	— Мъртъв ли е! — изрева Пенкроф.
	Морякът беше чул само последните думи на дописника.
	— Не, Пенкроф, не! — отвърна Сайръс Смит. — Не е мъртъв. Сърцето му продължава да бие! Той дори изстена. Но заради самия него успокойте се! Имаме нужда от цялото си хладнокръвие. Внимавайте да не го загубим, приятелю!
	Морякът млъкна, но в него стана някакво сътресение и едри сълзи обляха страните му.
	А Джедеон Спилет се мъчеше да възстанови познанията си и да пристъпи към лечението. Според наблюденията му за него вече нямаше някакво съмнение, че куршумът, който се бе забил в гърдите на Хърбърт, беше излязъл отзад. Но какви ли поражения беше направил този куршум? Кои важни органи беше засегнал? Въпрос, на който и един професионален хирург едва ли можеше да отговори веднага, какво оставаше за дописника.
	Но той знаеше едно: трябваше да предотврати възпалението на засегнатите части, после да предотврати и треската, която щеше да се яви като последица от тая смъртоносна може би рана! Но как да се бори с треската? По какъв начин да предотврати възпалението?
	Във всеки случай необходимо беше да превържат веднага двете рани. Джедеон Спилет сметна за излишно да предизвика ново кръвотечение, като промие раните с хладка вода и притисне краищата им. Хърбърт беше изгубил вече много кръв и беше много слаб.
	И дописникът реши да промие раните само със студена вода.
	Извърнаха Хърбърт на лявата му страна и го придържаха в това положение.
	— Не бива да се движи — заяви Джедеон Спилет. — Той е в най-благоприятното положение, гнойта от раните на гърдите и на гърба може да се изтича свободно и му е необходима пълна почивка.
	Джедеон Спилет отново почна да разглежда много внимателно ранения. Хърбърт продължаваше да бъде страшно блед и дописникът се уплаши.
	— Сайръс — каза той, — аз не съм лекар… и съм страшно объркан… Трябва да ми помогнете със съветите си, с опитността си!
	— Успокойте се… приятелю — отвърна инженерът и стисна ръката на дописника. — Бъдете хладнокръвен… Мислете само за едно: трябва да спасим Хърбърт!
	Тия думи възвърнаха на Джедеон Спилет самообладанието, което силното чувство за отговорност го беше накарало да изгуби за миг в отчаянието си. Той седна край леглото. Сайръс Смит стоеше прав. Пенкроф беше скъсал ризата си и несъзнателно нищеше нищелки за превръзките.
	Тогава Джедеон Спилет обясни на Сайръс Смит, че мисли най-напред да спре кръвта, но без да затваря двете рани, и по тоя начин да ускори зарастването им, тъй като вътрешните органи бяха засегнати и не биваше да оставят да се събере гной в гърдите.
	Сайръс Смит се съгласи напълно и решиха да превържат двете рани, без да се опитват да ги затварят веднага. За щастие изглежда, че нямаше нужда да ги отварят.
	Но преселниците имаха ли някакъв сигурен лек, за да се борят срещу възпалението, което щеше да последва?
	Да, имаха и природата щедро ги беше дарила с него! Имаха студена вода, с други думи, най-могъщото успокоително средство против възпаление на рани, най-сигурното лечебно средство при тежки случаи, което днес се прилага от всички лекари. Студената вода има и друго преимущество — тя не дразни никак раната и прави излишни всякакви превръзки, грамадно преимущество, тъй като от опит се знае, че първите дни въздухът е гибелен за раните.
	Джедеон Спилет и Сайръс Смит се вслушаха в простото здраво чувство и постъпиха, както би постъпил и най-добрият хирург. Те сложиха кърпи върху двете рани на клетия Хърбърт и непрестанно ги топяха в студена вода.
	Морякът запали най-напред огнището в къщата, гдето имаше всичко, което беше необходимо, за да преживеят. Кленовата захар и билките — същите, които сам момъкът беше събирал по бреговете на езерото Грант, им позволиха да му сварят няколко разхладителни питиета, които той изпи в пълно безсъзнание. Треската му беше много силна и целия ден и през нощта Хърбърт не дойде на себе си. Животът му висеше на косъм и тоя косъм можеше да се скъса всеки миг.
	На следния ден, 12 ноември, Сайръс Смит и другарите му се обнадеждиха малко. Хърбърт дойде на себе си, след като беше дълго време в безсъзнание. Той отвори очи и позна Сайръс Смит, дописника, Пенкроф. Промълви даже някоя и друга дума. Не знаеше какво се беше случило. Казаха му и Джедеон Спилет го помоли да си лежи напълно неподвижен и му обясни, че животът му е вън от всякаква опасност и че раните му ще заздравеят за няколко дни. Всъщност Хърбърт не усещаше почти никакви болки, а водата, с която ги обливаха непрестанно, не позволяваше на раните да се възпалят. Гнойта изтичаше равномерно, треската изглежда нямаше да се засили и имаха основание да се надяват, че страшната рана нямаше да причини никаква беда. На Пенкроф малко по малко му поолекна. Той седеше като милосърдна сестра или като майка край леглото на чедото си.
	Хърбърт отново заспа, но сънят му изглеждаше по-спокоен.
	— Кажете ми пак, че има надежда, господин Спилет! — повтаряше Пенкроф. — Кажете пак, че ще спасите Хърбърт!
	— Ще го спасим, ще го спасим, Пенкроф! — отговаряше дописникът. — Раната е тежка и куршумът може да е минал през белия дроб, но не го е засегнал смъртоносно.
	— Чул ви господ! — повтаряше Пенкроф.
	Близко е до ума, че първите двадесет и четири часа, които прекараха в кошарата, преселниците гледаха само как да спасят Хърбърт. Те и не помисляха за опасността, която ги грозеше, ако разбойниците се върнеха, нито какви мерки трябваше да вземат за в бъдеще.
	Но тоя ден, докато Пенкроф бдеше край леглото на болния, Сайръс Смит и дописникът обмислиха какво да правят. Най-напред обходиха кошарата. Нямаше и помен от Еъртън.
	— Нещастният, трябва да е бил нападнат ненадейно и понеже не е човек, който да се даде току-така, те са го убили — каза Сайръс Смит.
	— Да! Има такава опасност! — отвърна дописникът. — После навярно разбойниците са се настанили в кошарата, дето са намерили всичко в изобилие, и са избягали чак когато са ни видели, че идваме. Явно, че тогава Еъртън, жив или мъртъв, не е бил вече тук.
	— Трябва да претърсим гората и да прочистим острова от злодеи! — заяви инженерът. — Пенкроф имаше право, когато искаше да ги изтребим като хищни зверове. Тогава нямаше да ни сполетят тия нещастия!
	— Да — отвърна дописникът, — но сега вече имаме право да бъдем безмилостни!
	— Във всеки случай — каза инженерът — ние сме принудени да чакаме известно време и да останем в кошарата, докато имаме възможност да пренесем безопасно Хърбърт в Гранитния дом.
	— Ами Наб? — попита дописникът.
	— Наб е в безопасност.
	— Ами ако се разтревожи от отсъствието ни и реши да тръгне насам?
	— Не бива да идва! — отвърна бързо Сайръс Смит. — Ще го убият по пътя!
	— Да, но много е възможно да тръгне да ни търси!
	— Ех, ако поне телеграфът продължаваше да работи, можехме да го предупредим! Но сега е невъзможно! А не можем да оставим Пенкроф и Хърбърт сами!… Вижте какво! Ще ида сам в Гранитния дом.
	— Не, Сайръс, не! — възрази дописникът. — Не бива вие да се излагате! Смелостта ви няма да ви помогне. Тия мръсници навярно дебнат кошарата и са се спотаили в гъстата гора наоколо. Ако тръгнете, скоро ще трябва да оплакваме две жертви вместо една!
	— Но Наб? — повтаряше инженерът. — Вече двадесет и четири часа откакто няма никакво известие от нас! Ще тръгне да ни търси!
	— А той няма да се пази като нас и ще го убият! — добави Джедеон Спилет.
	— Няма ли някакъв начин да го предупредим?
	Докато инженерът размисляше, погледът му се спря на Топ, който сновеше насам-натам, сякаш искаше да каже: „Не ме ли виждате? Аз съм тук!“
	— Топ! — викна инженерът. Топ скочи при господаря си.
	— Да, Топ ще отиде! — заяви дописникът, който беше разбрал намерението на инженера. — Топ ще се промъкне там, където ние няма да можем да минем. Той ще извести в Гранитния дом какво става в кошарата, а ние ще разберем какво има в Гранитния дом.
	— Да не губим време! — отвърна Сайръс Смит. — Да не губим време!
	Джедеон Спилет откъсна бързо лист от бележника си и написа следните няколко реда:
	„Хърбърт е ранен. Ние сме в кошарата. Отваряй си очите. Не напускай Гранитния дом. Има ли наоколо разбойници? Отговори чрез Топ.“
	Кратката бележка съдържаше всичко, което Наб трябваше да научи, а същевременно и всичко, което преселниците искаха да узнаят. Сгънаха я и я мушнаха под гердана на Топ, така че да личи.
	— Топ, хайде, кучето ми! — каза инженерът и погали животното. — Наб, Топ, Наб! Хайде, хайде!
	Топ скочи при тия думи. Той разбираше, сещаше се какво искаха от него. Пътят от кошарата за Гранитния дом му беше добре познат. Можеше да го измине за по-малко от половин час и основателно беше да се вярва, че там, където Сайръс Смит и дописникът не биха могли да минат безопасно, Топ лесно щеше да се промъкне сред тревата или край гората и никой нямаше да го забележи…
	Инженерът отиде до вратата на кошарата и отвори едното й крило.
	— Наб, Топ, Наб! — повтори още веднъж инженерът и протегна ръка към Гранитния дом.
	Топ изскочи навън и изчезна почти веднага.
	— Ще стигне! — заяви дописникът.
	— Да, и ще се върне. Верният ми Топ!
	— Колко е часът? — попита Джедеон Спилет.
	— Десет.
	— След един час ще бъде тук. Ще го чакаме да се върне.
	Затвориха вратата на кошарата. Инженерът и дописникът се прибраха в къщата. Хърбърт спеше дълбок сън. Пенкроф сменяйте редовно мокрите кърпи. Джедеон Спилет видя, че засега няма никаква работа, и се захвана да приготви нещо за похапване, като поглеждаше оная част на оградата, която се опираше в планинското разклонение и откъдето можеха да ги нападнат.
	Преселниците чакаха доста неспокойни завръщането на Топ. Малко преди единадесет часа Сайръс Смит и дописникът с карабина в ръце застанаха зад вратата, готови да я отворят при първия лай на кучето си. Те бяха положителни, че ако Топ стигнеше благополучно в Гранитния дом, Наб веднага щеше да го прати да се върне.
	И двамата бяха там от десетина минути, когато екна изстрел и веднага последва продължителен лай.
	Инженерът отвори вратата, видя дим на стотина крачки в гората и стреля в тая посока.
	Топ скочи веднага в кошарата и инженерът залости бързо вратата.
	— Топ! Топ! — извика той и прегърна едрата глава на умното куче.
	На врата му имаше бележка и Сайръс Смит прочете следните думи, написани с едрия почерк на Наб:
	„Около Гранитния дом няма пирати. Няма да мръдна. Бедният господин Хърбърт!“


>>	Глава VIII
#	Пиратите край кошарата. Временно настаняване. Лекуването продължава. Първата радост на Пенкроф. Назад към миналото. Какво отрежда бъдещето. Какво мисли Сайръс Смит по тоя въпрос

	И тъй разбойниците бяха още там и дебнеха кошарата, решени да избият преселниците един по един! Единственият изход беше да ги изтребят като хищни зверове. Но трябваше да внимават много, защото престъпниците бяха в по-изгодно положение, тъй като виждаха, без да бъдат видени, и можеха да изненадат преселниците с някое бързо нападение, без да има някаква възможност те да бъдат изненадани.
	И Сайръс Смит реши да останат в кошарата, дето всъщност имаше храна за доста дълго време. В къщата на Еъртън имаше всичко необходимо, а разбойниците, изплашени от идването на преселниците, не бяха успели да я разграбят. Както обясняваше Джедеон Спилет, събитията по всяка вероятност се бяха развили така: шестимата разбойници, които слязоха на острова и тръгнаха по южния бряг, после са заобиколили полуостров Змия, но не са посмели да навлязат в горите Фар-уест и са стигнали устието на река Водопад. Тогава са тръгнали по десния бряг на реката и са стигнали в полите на планината Франклин, потърсили са там къде да се скрият и много лесно са открили кошарата, гдето тогава не е имало никакъв човек. Там те по всяка вероятност са се настанили и са очаквали да наближи часът да изпълнят престъпните си намерения. Еъртън ги изненадал с идването си, но те са успели да заловят нещастника и после… лесно можеше да се разбере какво бе станало!
	Сега разбойниците бяха петима наистина, но бяха добре въоръжени, скитаха се в гората и да излязат от кошарата, значеше да се изложат на куршумите им, без да могат да се предпазят или да ги преварят.
	— Търпение! Това е единственият изход! — повтаряше Сайръс Смит. — Когато Хърбърт оздравее, ще претърсим целия остров и ще се оправим с разбойниците. Това ще бъде целта на нашата експедиция, а в същото време…
	— Ще открием и тайнствения си покровител — добави Джедеон Спилет и довърши мисълта на инженера. — А трябва да си признаем, Сайръс, че тоя път неговата закрила ни липсва, и то точно когато ни е най-необходима.
	— Кой знае! — отвърна инженерът.
	— Какво искате да кажете? — запита дописникът.
	— Мъките ни още не са се свършили, драги ми Спилет, и не е изключено той пак да има случай да се намеси. Но не става дума за това. Животът на Хърбърт преди всичко!
	Това беше най-тежката грижа на преселниците. Няколко дни изминаха и за щастие състоянието на бедния момък не се влоши. А не е малка работа да не дадеш възможност на болестта да се развие! Студената вода, с която мокреха непрестанно кърпите, не позволи да се яви никакво възпаление на раните. Дописникът дори мислеше, че тая вода, в която имаше и малко сяра — това можеше да се обясни с близостта на вулкана, — спомагаше пряко и за заздравяването на раните. Гной вече имаше много по-малко и благодарение на непрестанните грижи, с които беше заобиколен, Хърбърт се възвръщаше към живота и треската му постепенно намаляваше. Не му даваха да яде почти нищо и затова беше много слаб, но разхладителни питиета имаше в изобилие и пълната почивка беше много полезна за него.
	Сайръс Смит, Джедеон Спилет и Пенкроф превързваха много умело ранения младеж. Те пожертваха всичкото бельо, което се намираше в къщата. Раните на Хърбърт, покрити с компреси и нищелки, бяха привързани нито много стегнато, нито много хлабаво, така че зарастваха, без да се яви каквото и да било възпаление. Дописникът превързваше много грижливо раните, защото знаеше много добре, че превръзките са от голямо значение, и повтаряше на другарите си това, което доста лекари си признават най-чистосърдечно: една добре превързана рана се среща по-рядко от една добра операция.
	След десет дни, на 22 ноември, Хърбърт беше значително по-добре. Даваха му вече по малко храна. Страните му се зачервяваха и кротките му очи се усмихваха вече на болногледачите му. Той говореше по малко въпреки усилията на Пенкроф, който бъбреше непрестанно, за да не му позволи да вземе думата, и разказваше най-невероятни истории. Хърбърт го запита за Еъртън, тъй като мислеше, че той е в кошарата, и беше изненадан, че не го виждаше край себе си. Но морякът не искаше да наскърби Хърбърт и му каза само, че Еъртън бил отишъл при Наб, за да бранят заедно Гранитния дом.
	— Ах, тия пирати! — казваше той. — Не заслужават никаква милост! А господин Сайръс искаше да ги спечели с добро! Ще им дам аз на тях едно добро, но с някой куршум от по-голям калибър!
	— Не сте ли ги виждали оттогава? — попита Хърбърт.
	— Не, момчето ми — отвърна морякът, — но ще ги намерим и когато оздравееш, ще видим дали тия подлеци, които стрелят в гръб, ще посмеят да излязат насреща ни!
	— Но аз съм още много слаб, добри ми Пенкроф.
	— Е, ще закрепнеш лека-полека! Какво е един куршум в гърдите? Дребна работа! Колко пъти са ме ранявали, пък я ме виж какъв съм!
	С една дума, всичко, изглежда, отиваше на добре и ако не се явеше някакво усложнение, Хърбърт можеше да се смята за излекуван. Но какво щяха да правят преселниците, ако положението му се беше влошило? Ако например куршумът беше останал в тялото му или ако трябваше да му се отреже крак или ръка?
	— Не — казваше понякога Джедеон Спилет, — тръпки ме побиват, като си помисля за това!
	— И все пак, ако трябваше да се направи такова нещо — му отговори един ден Сайръс Смит, — нямаше да се колебаете, нали?
	— Не, Сайръс! — заяви Джедеон Спилет. — Но добре че не се яви такова усложнение!
	Както при толкова други случаи преселниците бяха прибягнали към своя здрав разум, който вече много пъти им беше помагал, и благодарение на общите си познания и тоя път сполучиха! Но нямаше ли да настъпи ден, когато всичките им познания нямаше да им помогнат? Те бяха съвсем сами на този остров. А хората се допълват и са необходими един на друг само в обществото! Сайръс Смит знаеше много добре това и често се питаше дали няма да ги сполети някоя беда, която ще бъдат безсилни да преодолеят.
	Струваше му се прочее, че него и другарите му, които дотогава бяха тъй щастливи, ги очакваха вече само нещастия. Повече от две години и половина, откак бяха избягали от Ричмънд, и може да се каже, че всичко вървеше добре. Островът ги беше надарил щедро с минерали, растения и животни и благодарение на своите познания те успяха да се възползват от всички дарове, с които ги отрупваше непрестанно природата. Колонията беше в много добро материално състояние. А освен това понякога и една неизвестна сила им идваше на помощ!… Но всичко това беше до време!
	С една дума, на Сайръс Смит му се струваше, че щастието сякаш започваше да им изменя.
	И наистина пиратският кораб се появи във водите на острова и макар че разбойниците бяха избити, тъй да се каже, по някакъв чудотворен начин, шестима от тях се спасиха от гибел. Те слязоха на острова и петимата бяха още живи и почти неуловими. Нямаше никакво съмнение, че Еъртън беше убит от тия злодеи, които имаха пушки, и още първия път, когато си послужиха с тях, Хърбърт падна почти смъртно ранен. Не бяха ли това първите удари, които злата съдба отправяше срещу преселниците? Ето какво се питаше Сайръс Смит! Ето какво повтаряше той често на дописника и им се струваше, че тая толкова необяснима, но крайно полезна сила, която им беше помогнала вече няколко пъти, сега им липсваше. Тайнственото същество, каквото и да беше то, чието съществуване не можеха да отрекат, напуснало ли беше острова? И то ли беше загинало?
	Не бяха в състояние да отговорят по никакъв начин на тия въпроси. Но да не си помислите, че Сайръс Смит и другарите му водеха такива разговори, защото се бяха отчаяли! Далеч от тая мисъл! Те гледаха положението право в лицето, проучваха каква беше вероятността да спечелят, готови бяха на всичко, стояха твърди и самоуверени срещу бъдещето и ако ги сполетеше някакво нещастие, бяха решени да се борят докрай!


>>	Глава IX
#	Никакви известия от Наб. Отхвърленото предложение на Пенкроф и на дописника. Джедеон Спилет излиза на няколко пъти. Дрипата. Писмо. Внезапно тръгване. На възвишение Обзор

	Болният младеж оздравяваше постепенно. Оставаше само едно — състоянието му да позволи да го пренесат в Гранитния дом. Макар че беше добре подредена и имаше достатъчно храна, къщата в кошарата не можеше да се сравни с удобното и здравословно жилище в Гранитния дом. Освен това в нея не беше и така безопасно и въпреки бдителността си нейните обитатели непрестанно бяха застрашени от някой разбойнически куршум. А там сред непристъпната и непревземаема канара не ги грозеше никаква опасност и всеки опит за нападение срещу тях положително щеше да пропадне. И те очакваха с нетърпение деня, в който биха могли да пренесат Хърбърт, без да има опасност за раните му, и бяха решени да го пренесат на всяка цена, макар че пътуването през Якамарската гора щеше да бъде много трудно.
	Нямаха никакви известия от Наб, но не се безпокояха за него. Смелият негър беше добре укрепен в Гранитния дом и нямаше да се остави да го изненадат. Не му бяха изпращали повече Топ и излишно беше да излагат вярното куче на някой и друг куршум и да се лишат по тоя начин от най-полезния си помощник.
	И тъй преселниците трябваше да чакат, макар че бързаха да се съберат в Гранитния дом. На инженера му беше тежко да гледа силите си разпокъсани, защото това беше изгодно за пиратите. След изчезването на Еъртън те бяха останали само четирима срещу петима, защото Хърбърт не можеше да се смята, а това тежеше много на храбрия момък, който добре разбираше колко ги затрудняваше!
	На 29 ноември през деня Сайръс Смит, Джедеон Спилет и Пенкроф използваха един момент, когато Хърбърт спеше и не можеше да ги чуе, и разгледаха основно въпроса, как да се справят с разбойниците при положението, в което се намираха.
	— Другари — каза дописникът, след като беше станало дума за Наб и за невъзможността да влязат във връзка с него, — и аз мисля, че да тръгнем по пътя от кошарата за Гранитния дом, значи да се изложим на куршумите на разбойниците, без да имаме възможност да им отвърнем. Не намирате ли, че най-добре ще бъде да поведем открита борба срещу тия проклетници?
	— И аз мисля така — отвърна Пенкроф. — Ние не се боим от куршуми и ако господин Сайръс е съгласен, лично аз съм готов да тръгна из гората! Дявол да го вземе! Все ще убия поне един разбойник!
	— Но ще убиете ли и петимата? — попита инженерът.
	— Ще ида с Пенкроф — отвърна дописникът — и двамата добре въоръжени заедно с Топ…
	— Драги ми Спилет — прекъсна го Сайръс Смит — и вие, Пенкроф, да разсъдим по-хладнокръвно. Ако разбойниците се бяха скрили някъде в острова и ние ги знаехме къде са и ако ставаше дума да ги прогоним оттам, разбирам да ги нападнем направо. Но сега, напротив, се боя, че има опасност ние първи да бъдем изложени на куршумите им.
	— Така е, господин Сайръс — отвърна Пенкроф, — но всеки куршум не улучва.
	— Куршумът, който удари Хърбърт, улучи Пенкроф — възрази инженерът. — Освен това не забравяйте, че ако вие и двамата напуснете кошарата, аз ще остана сам да я браня. Уверени ли сте, че разбойниците няма да ви видят, когато излизате, че няма да ви оставят да навлезете в гората и да се върнат и да ни нападнат, докато ви няма, като знаят, че тук са останали само един мъж и едно ранено момче?
	— Имате право, господин Смит — отвърна Пенкроф и някакъв сподавен гняв кипеше в гърдите му, — имате право. Те ще направят всичко възможно, за да се настанят пак в кошарата, защото знаят, че тук има достатъчно храна! А вие сам няма да удържите срещу тях! Ех, да бяхме в Гранитния дом!
	— Ако бяхме в Гранитния дом — отвърна инженерът, — положението щеше да бъде съвсем друго. Там нямаше да се боя да оставя някой от нас при Хърбърт и да тръгна с другите двама из горите на острова. Но ние се намираме в кошарата и трябва да останем тук, докато имаме възможността да я напуснем всички заедно.
	Нямаше как да се възрази на разсъжденията на Сайръс Смит и другарите му разбраха добре това.
	— Поне Еъртън да беше между нас! — каза Джедеон Спилет. — Горкият! Поправи се, но за много кратко време!
	— Дали е умрял?… — попита някак особено Пенкроф.
	— Пенкроф, да не мислите, че тия проклетници са го пощадили? — запита Джедеон Спилет.
	— Да! Ако са имали полза от това!
	— Какво! Да не предполагате, че като е намерил някогашните си съучастници, Еъртън е забравил какво ни дължи и…
	— Кой знае? — отвърна морякът, който се поколеба, преди да изрече неприятното предположение.
	— Пенкроф — каза Сайръс Смит, като улови моржа за ръката, — лоши мисли се въртят в главата ви и много ще ме огорчите за верността на Еъртън!
	— И аз! — добави веднага дописникът.
	— Да… Да!… Господин Сайръс… сбърках — отвърна Пенкроф. — Наистина, че са лоши мисли и нищо не може да ги оправдае! Но какво искате? Не зная вече какво говоря. Затворническият живот в кошарата страшно ми тежи и никога през живота си не съм бил толкова раздразнен.
	— Търпение, Пенкроф — отвърна инженерът. — Драги Спилет, след колко време смятате, че Хърбърт ще може да бъде пренесен в Гранитния дом?
	— Трудно е да се определи — отговори дописникът, — защото и най-малката непредпазливост може да има пагубни последици. Но той оздравява постепенно и ако след осем дни закрепне, ще видим!
	Осем дни! Те отлагаха завръщането в Гранитния дом чак за началото на декември.
	Пролетта беше настъпила преди два месеца. Времето беше хубаво и започнаха силните горещини. Горите се бяха разлистили и наближаваше жетва. И тъй след завръщането в Гранитния дом щеше да започне усилена земеделска работа, която само възнамеряваното проучване на острова щеше да прекъсне.
	Ясно е, прочее, колко вредно беше за преселниците това насилствено затворничество в кошарата. Те бяха принудени да се подчинят под необходимостта, но бяха много нетърпеливи.
	Един или два пъти дописникът излиза на пътя и заобикаля оградата. Топ го придружаваше и Джедеон Спилет с карабина в ръка беше готов за всичко.
	Той не срещна никого от разбойниците и не откри никаква подозрителна диря. Кучето му щеше да го предупреди и за най-малката опасност, но Топ не лаеше и не можеше да предположи, че няма никаква опасност и че засега поне разбойниците се намираха в някоя друга част на острова.
	Но на 27 ноември, при второто си излизане, Джедеон Спилет навлезе към четвърт миля в гората южно от планината и забеляза, че Топ душеше нещо. Кучето вървеше неспокойно, сновеше напред-назад, ровеше се в храстите и в тревата, сякаш беше подушило нещо подозрително.
	Джедеон Спилет последва Топ, насъскваше го и го пращаше напред, като в същото време дебнеше с карабина в ръка, прикрит, доколкото имаше възможност, зад дърветата. Нямаше вероятност Топ да беше открил някой човек, защото в такъв случай щеше да издаде присъствието му със сдържан лай и глухо ръмжене. Но той не ръмжеше, а това показваше, че не ги грозеше нито близка, ни далечна опасност. Топ се рови така около пет минути, а дописникът го следваше предпазливо и изведнъж кучето се спусна в един гъст храсталак и измъкна оттам някаква дрипа.
	Изпомачкана, зацапана дрипа от дреха, която Джедеон Спилет занесе веднага в кошарата.
	Там преселниците я разгледаха и откриха, че беше от дрехата на Еъртън — парче от това кече, което се произвеждаше само в Гранитния дом.
	— Виждате ли, Пенкроф — забеляза Сайръс Смит, — че клетият Еъртън се е противил. Разбойниците са го отвлекли насила. Продължавате ли да се съмнявате в честността му?
	— Не, господин Сайръс — отвърна морякът, — и отдавна се отказах от временното си съмнение! Струва ми се обаче, че можем да извадим от това следното заключение.
	— Какво? — запита дописникът.
	— Ейртон не е бил убит в кошарата! Отвлекли са го жив, щом се е противил! С други думи, може да е още жив!
	— Може наистина — отвърна замислен инженерът.
	Имаше някаква надежда и тя понасърчи другарите на Еъртън. И наистина дотогава те мислеха, че Еъртън е бил изненадан в кошарата и е бил улучен от някой куршум, както се случи с Хърбърт. Но ако разбойниците не го бяха убили в самото начало, ако го бяха отвлекли жив някъде другаде в острова, не можеше ли да се допусне, че той беше още техен пленник? Може би даже някой от тях да беше открил в Еъртън някогашния си австралийски другар, някогашния Бен Джойс, водача на избягалите каторжници! И кой знае дали те не живееха с безумната надежда да го спечелят на своя страна? Ако успееха да го направят предател, той можеше да им бъде много полезен!…
	И тъй преселниците в кошарата изтълкуваха благоприятно тоя случай и вече се надяваха, че може да видят пак Еъртън. От друга страна, ако беше пленник, Еъртън навярно щеше да направи всичко възможно, за да се изплъзне от ръцете на разбойниците и да се притече на помощ на преселниците.
	Това стана на 29 ноември. Беше седем часът сутринта. Тримата преселници разговаряха в стаята на Хърбърт и чуха, че Топ лаеше силно.
	Сайръс Смит, Пенкроф и Джедеон Спилет грабнаха веднага пушките и излязоха от къщата, готови за стрелба.
	Топ беше изтичал край оградата и скачаше, лаеше, но някак радостно, а не гневно.
	— Някой иде!
	— Да.
	— Но не е враг!
	— Може да е Наб!
	— Или Еъртън!
	Инженерът и двамата му другари едва размениха тия думи и някой прескочи оградата и тупна в кошарата.
	Беше Юп, бай Юп, цял-целеничък, и Топ го посрещна като истински приятел!
	— Юп! — извика Пенкроф.
	— Наб го праща! — каза дописникът.
	— Тогава трябва да носи някаква бележка! — заяви инженерът.
	Пенкроф се спусна към орангутана. И наистина, ако Наб имаше да съобщи нещо важно на господаря си, не можеше да избере по-бърз и по-сигурен пратеник, който да има възможност да мине там, където нито преселниците, нито дори самият Топ биха могли да се промъкнат.
	Сайръс Смит не се беше излъгал. На шията на Юп висеше торбичка, а в торбичката имаше бележка, написана от Наб.
	Какво беше отчаянието на Сайръс Смит и на другарите му, когато прочетоха следните думи:
	„Петък, 6 ч. Сутринта. Разбойниците нападнаха възвишението! Наб“
	Те се спогледаха, без да продумат нито дума, после се прибраха в къщата. Какво да предприемат? Разбойниците на възвишение Обзор, това означаваше опустошение, грабеж, разорение!
	Когато видя инженера, дописника и Пенкроф, Хърбърт разбра, че положението се беше усложнило, а когато съгледа и Юп, не се съмняваше вече, че някаква опасност застрашаваше Гранитния дом.
	— Господин Сайръс — каза той, — искам да заминем! Мога да издържа пътя! Искам да заминем!
	Джедеон Спилет се приближи до Хърбърт. Изгледа го и после заяви:
	— Добре! Ще заминем!
	Докараха колата. Пенкроф впрегна онагата. Сайръс Смит и дописникът пренесоха постелята на Хърбърт и я положиха в дъното на колата между двете ритли.
	Времето беше хубаво. Ярки слънчеви лъчи проникваха през дърветата.
	— Пушките пълни ли са? — попита Сайръс Смит.
	Бяха пълни. Инженерът и Пенкроф взеха по една двуцевна пушка, а Джедеон Спилет стисна в ръка карабината си и вече бяха готови за път.
	— Как си, Хърбърт? — попита инженерът.
	— О, господин Сайръс! — отвърна момъкът. — Бъдете спокоен, няма да умра по пътя!
	Като говореше така, личеше, че клетото момче събира всичките си сили и прави свръхчовешки усилия, за да не отмалее.
	Сърцето на инженера се сви болезнено. Той пак се поколеба да даде ли знак за тръгване. Но да останат в кошарата, означаваше да отчаят Хърбърт, да го убият може би.
	— Да вървим! — каза Сайръс Смит.
	Отвориха вратата на кошарата. Юп и Топ, които знаеха да мълчат, когато трябва, се спуснаха напред. Изкараха колата, затвориха пак вратата и онагата, водена от Пенкроф, потегли бавно.
	Разбира се, за предпочитане беше да вземат друг път, а не пътя, който водеше право от кошарата за Гранитния дом, но много трудно беше да прекарат колата през гората. И по неволя тръгнаха по правия път, макар че разбойниците навярно го знаеха вече.
	Сайръс Смит и Джедеон Спилет вървяха от двете страни на колата, готови да отблъснат всяко нападение. Все пак нямаше вероятност разбойниците да са напуснали вече възвишение Обзор.
	Пътят засега беше безопасен и ако се завържеше някаква престрелка, това навярно щеше да стане чак когато наближеха Гранитния дом.
	Но преселниците бяха нащрек. Топ и Юп, маймуната с тоягата си в ръка, вървяха ту напред, ту претърсваха гората от двете страни на пътя, но не забелязваха нищо опасно.
	Пенкроф караше много бавно колата. Те бяха напуснали кошарата в седем часа и половина. След един час бяха изминали четири мили, без да им се случи каквато и да било неприятност.
	Най-после през последните дървета в гората съгледаха морето. Но колата продължи пътя си, тъй като никой от защитниците й нямаше намерение да я изостави.
	В тоя миг Пенкроф спря онагата и ревна страшно:
	— Ах, проклетниците!
	И посочи гъстия дим, който се извиваше над мелницата, над оборите и курника. Един мъж се движеше сред дима. Беше Наб.
	Другарите му го извикаха. Той ги чу и изтича при тях. Разбойниците бяха напуснали възвишението преди около половин час, след като го бяха опустошили.
	— А господин Хърбърт? — попита Наб. Джедеон Спилет се върна при колата. Хърбърт лежеше в безсъзнание!


>>	Глава X
#	Хърбърт в Гранитния дом. Наб разказва какво се беше случило. Сайръс Смит на възвишението. Развалини и опустошение. Преселниците безпомощни пред болестта. Върбовата кора. Смъртоносна треска. Топ пак лае

	Не стана вече и дума за разбойниците, за опасностите, които грозяха Гранитния дом, и за развалините, с които беше покрито възвишението. Състоянието на Хърбърт стоеше над всичко. Пренасянето ли го беше погубило, като бе причинило някакъв вътрешен кръвоизлив? Дописникът не можеше да каже нищо, но и той, и другарите му бяха отчаяни.
	Закараха колата до завоя на реката. Там сплетоха носилка от няколко клона и прехвърлиха на нея постелята, на която лежеше припадналият Хърбърт и след малко той почиваше на собственото си легло в Гранитния дом.
	Положиха всички грижи, за да го свестят. Той се усмихна за миг, като видя, че се намираше в стаята си, но едва успя да прошепне няколко думи, толкова беше отмалял.
	Джедеон Спилет прегледа раните му. Боеше се да не са се отворили отново, тъй като не бяха добре заздравели… Нямаше такова нещо. На какво ли се дължеше тогава тази отпадналост? Защо ли състоянието на Хърбърт се беше влошило?
	Някакъв трескав сън налегна момъка и дописникът и Пенкроф останаха край леглото му.
	В това време Сайръс Смит осведомяваше Наб какво се беше случило в кошарата, а Наб разказваше на господаря си как се бяха развили събитията на възвишение Обзор.
	Разбойниците се появили едва миналата нощ край гората към река Глицерин. Наб пазел до курника и не се колебал, а стрелял веднага по един от пиратите, който се готвел да мине реката, но нощта била доста тъмна и не могъл да разбере дали е улучил проклетника. Във всеки случай изстрелът не прогонил шайката и Наб едва успял да се прибере в Гранитния дом, където поне бил в безопасност.
	Тогава на Наб му дошло наум да използва Юп и да изпрати по него една бележка.
	Наб не мислил много. Той написал бележката, вързал я на шията на Юп, завел маймуната до вратата на Гранитния дом, пуснал дълго въже, което стигало до земята, и повторил на няколко пъти:
	— Юп! Юп! Кошарата! Кошарата!
	Юп го разбрал, сграбчил въжето, спуснал се бързо на брега, без да го забележат разбойниците.
	Инженерът и Наб се изкачиха на възвишението. Картината там беше жалка. Нивите бяха изпотъпкани. Наближаваше жътва, а класовете лежаха на земята. И другите посеви бяха страшно пострадали. Зеленчукът беше отишъл по дяволите. За щастие в Гранитния дом имаше достатъчно запас от семена, което щяха да им позволят да възстановят загубата.
	А мелницата, курникът и оборът на онагите бяха изгорели напълно. Няколко подплашени животни се скитаха по възвишението. През пожара птиците бяха избягали в езерото — сега вече се прибираха на обичайното си място и се ровеха в калта по брега. Тук всичко трябваше да се строи отново.
	Последваха най-тъжните дни, които преселниците бяха прекарали дотогава на острова! Хърбърт все повече и повече отпадаше. Сякаш някаква по-тежка болест, последица на голямото физиологическо сътресение, което беше преживял, щеше да се прояви и Джедеон Спилет се опасяваше, че няма да има сили да се бори срещу такова усложнение в състоянието му!
	И наистина Хърбърт беше унесен почти непрестанно в някаква дрямка и вече се проявяваха известни пристъпи на бълнуване. Разхладителните питиета бяха единственото лекарство, с което разполагаха преселниците. Треската не беше още много силна, но изглеждаше, че скоро щеше да започне да се проявява в строго определено време.
	Джедеон Спилет се убеди в това на 6 декември. Клетият момък, чиито пръсти, уши и нос станаха смъртнобледи, най-напред започна да настръхва, да трепери, да се гърчи. Пулсът му беше слаб и неправилен, кожата суха и го мъчеше силна жажда. После скоро го хвърли в огън. Лицето му пламна, цялото му тяло се зачерви, пулсът се ускори. След това се обля в пот и треската сякаш започна да намалява. Пристъпът трая около пет часа.
	Джедеон Спилет не се отдели нито за миг от Хърбърт — явно беше, че него вече го тресеше редовно и трябваше да пресекат на всяка цена тая треска, преди да стане по-силна.
	— А за да я пресечем — каза Джедеон Спилет на инженера, — ни трябват лекарства против треска.
	— Против треска ли!… — отвърна Сайръс Смит. — Нямаме нито хинин, нито хининов сулфат!
	— Да — забеляза Джедеон Спилет, — но край езерото има върби, а върбовата кора може да замени донякъде хинина.
	— Да опитаме тогава, но без да губим нито миг! — каза Сайръс Смит.
	И наистина с право се смята, че върбовата кора както индийският кестен, листата на остролистника и змийският корен могат да заменят хинина. Трябваше, разбира се, да опитат, макар че кората беше много по-слабо средство от хинина и да я употребят в естествения й вид, тъй като нямаха възможност да отделят алкалоида или с други думи, салицила.
	Сайръс Смит отиде сам и изряза от една черна върба няколко парчета кора. Занесе ги в Гранитния дом. Стри ги на прах и още същата вечер дадоха на Хърбърт от праха.
	Нощта мина доста спокойно. Хърбърт бълнуваше по малко, но през нощта не го втресе, не го втресе и на следния ден.
	Пенкроф започна да се надява. Джедеон Спилет не казваше нищо. Възможно беше треската да не се повтаря всеки ден, а през ден, с други думи, да се появи на следния ден.
	И те очакваха много разтревожени какво щеше да стане на следния ден.
	Забелязаха и друго — когато не го тресеше, Хърбърт беше като смазан, главата му тежеше и му се виеше свят. И друг признак изплаши страшно дописника: черният дроб на Хърбърт започна да се увеличава и да се възпалява, а едно по-силно бълнуване доказа, че възпалението засягаше и мозъка му.
	Джедеон Спилет изпадна в ужас пред това ново усложнение. Той дръпна инженера настрана.
	— Блатна треска! — му каза той.
	— Блатна треска ли! — възкликна Сайръс Смит. — Грешите, Спилет! Блатната треска не се проявява току-така! Трябва да има зараза!…
	— Не греша — отвърна дописникът. — Хърбърт трябва да се е заразил от блатата в острова и това стига. Втресе го вече веднъж. Ако го втресе втори път и не успеем да предотвратим третия пристъп на треската — той е загубен!…
	— А върбовата кора?…
	— Не е достатъчна — отвърна дописникът. — Ако третият пристъп на блатната треска не се пресече с хинин, той е винаги смъртоносен!
	За щастие Пенкроф не чу нито дума от тоя разговор. Щеше да полудее.
	Ясно е колко тревожни бяха инженерът и дописникът на 7 декември през деня и следната нощ.
	По обед започна вторият пристъп. Кризата беше страшна. Хърбърт чувстваше, че беше загубен! Той протягаше ръце към Сайръс Смит, към Спилет, към Пенкроф! Не искаше да умре!… Картината беше потресаваща. Трябваше да изведат Пенкроф.
	Страхотна нощ! В безсъзнанието си Хърбърт говореше неща, които разкъсваха сърцата на другарите му. Бълнуваше, бореше се с разбойниците, викаше Еъртън! Призоваваше на помощ тайнственото същество, закрилника, който вече беше изчезнал, но образът му живееше в неговото съзнание… После пак изпадаше в пълно безсъзнание, което съвсем го съсипваше… На няколко пъти Джедеон Спилет помисли, че горкото момче е умряло!
	На 8 декември през деня Хърбърт почти не дойде на себе си. Съсухрените му ръце се гърчеха върху завивките. Дали му бяха пак стрита кора, но дописникът беше загубил вече всяка надежда.
	— Ако до утре сутринта, не му дадем по-силно лекарство против треската — каза дописникът, — Хърбърт ще умре!
	Настъпи нощта — несъмнено последната нощ на това смело, добро и умно момче, толкова развито за възрастта си и което всички обичаха като свое дете! Едничкото лекарство, което съществуваше срещу страшната блатна треска, единствения цяр, който можеше да я победи, го нямаше на остров Линкълн.
	През нощта на 8 срещу 9 декември Хърбърт започна да бълнува още повече. Черният му дроб беше силно възпален, а същото беше и с мозъка му и той не можеше вече да познае никого.
	Дали щеше да живее до следния ден, до третия пристъп, който положително щеше да го убие? Нямаше надежда. Той беше изгубил сетни сили и в краткия промеждутък между кризите лежеше като бездушен труп.
	Към три часа сутринта Хърбърт нададе нечовешки вик. Той сякаш започна да се мята в предсмъртни гърления. Наб, който беше край него, се втурна изплашен в съседната стая, дето бдяха другарите му!
	В същия миг Топ залая някак особено.
	Всички влязоха веднага в стаята и успяха да задържат умиращия момък, който искаше да се хвърли от леглото, а Джедеон Спилет го хвана за ръката и установи, че пулсът му се усилваше малко по малко…
	Беше пет часът сутринта. Утринното слънце надникваше вече в стаите на Гранитния дом. Денят обещаваше да бъде хубав и той щеше да бъде последният ден на клетия Хърбърт!…
	Един лъч освети масата до леглото. Изведнъж Пенкроф извика и показа нещо върху масата. То беше малка продълговата кутийка, а на похлупака й пишеше: Хининов сулфат.


>>	Глава XI
#	Необяснима тайна. Хърбърт оздравява. Неизследваните части на острова. Приготовление за път. Първи ден. През нощта. Втори ден. Каурите. Два казуара. Стъпки в гората. На нос Влечуго

	Джедеон Спилет взе кутията и я отвори. В нея имаше към двеста грана бял прашец и той поднесе малко от него към устните си.
	Изключителната горчивина на това вещество не можеше да го излъже. Да, това беше скъпоценният хинин, най-доброто лекарство срещу треската.
	Прахът трябваше да се даде веднага на Хърбърт. А как беше попаднала кутията, можеха да говорят и после.
	— Кафе! — нареди Джедеон Спилет.
	След малко Наб донесе чаша топло кафе. Джедеон Спилет изсипа вътре към осемнадесет грана и успя да накара Хърбърт да изпие сместа. Тъкмо навреме, защото третият пристъп на блатната треска не се беше още проявил.
	Позволете ни да добавим, че той изобщо нямаше да се прояви! Прочее, трябва също да споменем, че всички хранеха голяма надежда. Тайнствената сила се беше намесила пак, и то точно когато не разчитаха вече никак на нея! След няколко часа Хърбърт спеше по-спокойно. Преселниците можеха да обсъждат вече тайнствения случай. Намесата на непознатия беше по-очебийна от всеки друг път. Но как ли се беше вмъкнал през нощта чак до Гранитния дом? Това беше напълно необяснимо и наистина начинът, по който постъпваше „добрият дух на острова“, беше също така тайнствен като самия дух.
	Тоя ден всеки три часа даваха на Хърбърт хининов сулфат.
	Още на следния ден Хърбърт почувства известно подобрение. Не беше оздравял, разбира се. Периодичните трески често се повтарят и са опасни, но той беше гледан много добре. И после имаха и лекарство, а и тоя, който го беше донесъл, навярно не се намираше много далеч! С една дума, всички бяха изпълнени с голяма надежда.
	И не се излъгаха. След десет дни, на 20 декември, Хърбърт започна да оздравява. Той беше още слаб, наложена му беше строга диета, но не го втресе повече. И после послушният момък изпълняваше безропотно всички предписания! Толкова много му се искаше да оздравее!
	Пенкроф сякаш беше измъкнат от някаква бездна. Радваше се като луд! Когато мина времето за третия пристъп, той прегърна дописника така, че щеше да го задуши. Наричаше го вече само доктор Спилет.
	Оставаше им да открият истинския доктор.
	— Ще го открием! — повтаряше морякът.
	И, разбира се, който и да беше тоя човек, трябваше да очаква една сърдечна прегръдка от признателния Пенкроф!
	Декември изтече, а с него изтече и 1867 година, през която преселниците на остров Линкълн изживяха толкова тежки изпитания. Навлязоха в 1868 година. Времето беше прекрасно, настъпиха големи горещини, тропическа жега, но за щастие морският ветрец поразхлаждаше преселниците. Хърбърт закрепваше и поемаше от леглото си, поставено край един от прозорците на Гранитния дом, здравословния въздух, наситен със солни изпарения, който му възвръщаше здравето. Започнал беше и да яде и само бог знае колко леки и вкусни ястия му поднасяше Наб!
	— Да ти се прииска да си на смъртно легло! — казваше Пенкроф.
	През цялото време разбойниците не се мяркаха нито веднъж в околностите на Гранитния дом. От Еъртън също нямаше никакви известия и макар инженерът и Хърбърт да лелееха още известна надежда, другарите им бяха вече напълно уверени, че нещастникът бе загинал.
	През втората половина на януари болният момък започна да става от леглото си — най-напред по един час на ден, после по два, по три часа. Силите му бързо се възстановяваха и това личеше от пръв поглед, толкова здрав беше организмът му. Той беше тогава осемнадесетгодишен. Беше едър и обещаваше да стане мъжествен, с хубава и благородна осанка. Необходими бяха още грижи, доктор Спилет беше особено строг и от тоя миг оздравяването му се развиваше правилно.
	Към края на месеца Хърбърт ходеше вече по цялото възвишение Обзор и по крайбрежието. Няколко морски бани, които той направи заедно с Пенкроф и Наб, му допринесоха много голяма полза. Сайръс Смит реши, че можеше вече да определи деня на заминаването и се спря на 15 февруари. Нощите по това време на годината бяха съвсем ясни и щяха да спомогнат много при подробното проучване на целия остров.
	Започнаха приготовленията, необходими за пътешествието — големи приготовления, тъй като преселниците се бяха зарекли да не се прибират в Гранитния дом, преди да постигнат двойната си цел: да унищожат разбойниците и да намерят Еъртън, ако беше още жив, и да открият онзи, който ръководеше така успешно съдбините на колонията.
	И тъй, след като поразмислиха, преселниците решиха да тръгнат през горите на полуостров Влечуго. Щяха да напредват със секири в ръка и по тоя начин щяха да очертаят бъдещия път между Гранитния дом и края на полуострова на едно разстояние от шестнадесет-седемнадесет мили.
	Колата беше в отлично състояние. Онагите си бяха отпочинали добре и можеха да издържат на дълъг път. На колата бяха натоварени храни, разни принадлежности за пренощуване, походна кухня, различни съдове, а също и пушки и бойни припаси, грижливо подбрани от богатия вече арсенал на Гранитния дом.
	Сайръс Смит взе всички необходими мерки, за да направи Гранитния дом съвсем непристъпен. Пренесоха в Комините стълбите, с които се изкачваха преди, и ги заровиха дълбоко в пясъка, така че да могат да ги използват, когато се върнат, тъй като бяха разглобили барабана на асансьора и от това приспособление нямаше вече нищо. Пенкроф остана последен, за да довърши тая работа, и се спусна по едно двойно въже, което беше провряно така, че да се издърпва отдолу, и щом го приберяха, нямаше да има вече никаква връзка между брега и горната площадка.
	Колата чакаше на брега пред Комините. Дописникът настоя Хърбърт да седне вътре поне в началото на пътуването и морякът трябваше да изпълни предписанията на лекаря си.
	Колата сви първо край устието на Благодарност, после взе една миля по левия й бряг, мина моста, където започваше пътят за Порт Балон, и там изследваните оставиха тоя път вляво и навлязоха под зеления свод на грамадните дървета в горите Фар-уест.
	Първите две мили дърветата бяха редки и позволяваха на колата да се движи свободно. Трябваше да изсичат тук-таме някои треви и храсталаци, но никаква сериозна спънка не се изпречи на пътя на преселниците.
	Гъстите клони на дърветата образуваха прохладна сянка по пътя. Деодари, дугласи, казуарини, банксии, замкови, драконови и други познати вече дървета се изреждаха едно след друго, докъдето се простираше погледът.
	Инженерът беше поръчал на другарите си да не се занимават с лов. Изстрелите можеха да привлекат вниманието на разбойниците, които може би скитаха в гората. Пък и ловците по неволя биха се отдалечили малко от колата, а инженерът беше дал строго нареждане да вървят всички заедно.
	Следобеда на около шест мили от Гранитния дом пътуването стана доста трудно. За да минат през някои гъсталаци, трябваше да секат тук-таме цели дървета, та да си пробият път. Преди да навлязат по-навътре, Сайръс Смит изпращаше в гъстата гора Топ и Юп, които изпълняваха съвестно възложената им поръчка, и когато кучето и орангутанът се завърнеха спокойни, това означаваше, че за преселниците нямаше никаква опасност нито от разбойниците, нито от зверовете — два вида представители на животинското царство, чиято хищническа природа правеше еднакво опасни.
	Нощта мина спокойно и на следния ден, на 16 февруари, преселниците продължиха бавното си, но не уморително пътуване през гората.
	Тоя ден изминаха само шест мили, тъй като всеки миг трябваше да си пробиват път със секирите. Като истински „стопани“ преселниците щадяха големите и хубави дървета, чието изсичане изискваше много труд, и жертваха само малките, но в замяна на това пътят не беше никак прав и многото завои го удължаваха.
	Тоя ден Хърбърт откри нови растения, каквито още не бяха срещали на острова.
	Още срещаха тук-таме следи от разбойниците в гората. Край един, изглежда, наскоро угасен огън преселниците забелязаха стъпки и ги разглеждаха крайно внимателно. Измериха ги една след друга надлъж и шир и лесно установиха, че бяха стъпки от петима души. Петимата разбойници положително бяха нощували на това място. Но за съжаление, а това беше и целта на толкова подробното изследване, не можеха да открият стъпки от шести човек, които в такъв случай щяха да бъдат стъпки от крака на Еъртън.
	— Еъртън не е бил с тях! — заяви Хърбърт.
	— Не — отвърна Пенкроф, — а щом не е бил с тях, тия проклетници вече са го убили!
	Знаете ли, господин Сайръс, с кой куршум напълних пушката си?
	— Не, Пенкроф!
	— С куршума, който прониза гърдите на Хърбърт, и ви уверявам, че няма да отиде на вятъра!
	Но това справедливо наказание не можеше да върне живота на Еъртън и след като разгледаха внимателно стъпките по земята, преселниците за нещастие трябваше да стигнат до заключението, че не биваше да хранят вече никаква надежда да го видят!
	Вечерта спряха на четиринадесет мили от Гранитния дом и Сайръс Смит пресметна, че се намираха най-много на пет мили от нос Влечуго.
	И наистина на следния ден стигнаха на края на полуострова, след като извървяха цялата гора надлъж, но нищо не им показа къде се криеха разбойниците, нито къде се намираше не по-малко прикритото убежище на тайнствения непознат.


>>	Глава XII
#	Изследване на полуостров Змия. Лагер край река Водопад. Джедеон Спилет и Пенкроф на разузнаване. Завръщането им. Всички напред! Отворената врата. Осветеният прозорец. При лунна светлина

	Въпреки старателните издирвания на западния бряг не откриха вече никакви следи. Нямаше никакви стъпки, никакви отчупени клони, никаква изстинала пепел, нито изоставени лагери.
	— Това не ме учудва — каза Сайръс Смит на другарите си. — Разбойниците слязоха на острова край нос Останка, веднага са преминали Тадорнските блата и са навлезли в горите Фар-уест. И тъй те са изминали горе-долу същия път, по който вървим и ние, откакто напуснахме Гранитния дом. Затова открихме дири в гората. Но като са излезли на брега, разбойниците са се убедили, че няма къде да се скрият, и според мене навярно се крият в полите на планината Франклин.
	— Тогава да вървим право в кошарата, господин Сайръс! — извика Пенкроф. — Трябва да свършим с тях, а досега само си губим времето!
	— Не бива, приятелю — отвърна инженерът. — Забравяте, че искаме да узнаем дали има някакво жилище в гората. Нашето изследване има двойна цел, Пенкроф. Ние трябва да накажем престъпниците, но също сме длъжни да изкажем своята благодарност.
	— Правилно, господин Сайръс — отвърна морякът. — Но все ми се струва, че ще открием тоя благороден господин само когато той пожелае.
	Всъщност Пенкроф изразяваше само общото мнение. Навярно жилището на непознатия беше също така тайнствено като самия него!
	Вечерта колата спря край устието на река Водопад. Приготвиха се да преспят както обикновено, като взеха всички предпазни мерки за през нощта. Хърбърт закрепна, стана пак предишният силен и здрав момък и имаше голяма полза от тоя живот на открито между морския вятър и животворния планински въздух. Не седеше вече в колата, а вървеше начело.
	На следния ден, 19 февруари, преселниците оставиха крайбрежието, върху което отвъд устието на Водопад бяха струпани живописно най-разнообразни базалтови скали, и тръгнаха срещу течението на реката по левия й бряг.
	Към пет часа вечерта колата спря на около шестстотин крачки от дървената ограда на кошарата. Полукръгла завеса от грамадни дървета я скриваше от погледа им.
	Трябваше да направят разузнаване, за да разберат имаше ли някой в кошарата. Но да тръгнат така, открито, посред бял ден, значеше да се изложат на някой куршум, както се беше случило с Хърбърт, ако там се бяха скрили разбойниците.
	По-добре беше да почакат да мръкне.
	Към осем часа беше вече доста тъмно и имаха благоприятни условия за разузнаване. Джедеон Спилет заяви, че е готов да тръгне заедно с Пенкроф. Сайръс Смит се съгласи. Топ и Юп щяха да останат при инженера, Хърбърт и Наб, защото и най-тихият неуместен лай, и най-лекият крясък на маймуната можеха да привлекат вниманието на разбойниците.
	— Бъдете предпазливи — препоръча Сайръс Смит на моряка и на дописника. — Няма да превземате кошарата, а само ще разузнаете има ли някой вътре, или не.
	— Разбрано — отвърна Пенкроф. И двамата тръгнаха.
	Благодарение на гъстите листа под дърветата беше доста тъмно и не се виждаше нищо на тридесет-четиридесет стъпки. Дописникът и Пенкроф се спираха при най-лекия шум, който им се струваше подозрителен, и пристъпваха крайно предпазливо.
	Не вървяха един до друг, за да дадат по-малка възможност на врага да ги улучи. Но трябва да кажем също, че всеки миг очакваха да чуят някой изстрел.
	Пет минути след като се откъснаха от колата, Джедеон Спилет и Пенкроф стигнаха окрайнината на гората, пред полянката, в дъното на която се издигаше дървената ограда на кошарата.
	Спряха. Бледа светлина още къпеше полянката, където нямаше никакво дърво. На тридесет крачки се изправяше вратата на кошарата, която изглеждаше затворена. Тия тридесет крачки от гората до кошарата бяха опасната зона, както се казва в балистиката. Един или повече куршуми от оградата щяха да повалят всеки, който би се осмелил да премине тая зона.
	Джедеон Спилет и морякът не се бояха от нищо, но знаеха, че и най-малката непредпазливост от тяхна страна, на която щяха да станат първи жертви, би навлякла след това големи неприятности на другарите им. Ако тях ги убиеха, какво щеше да стане със Сайръс Смит, с Наб и с Хърбърт?
	Пенкроф, страшно възбуден, като видя, че се намира толкова близо до кошарата, където предполагаше, че се бяха скрили разбойниците, щеше да се спусне веднага напред, но дописникът го задържа насила.
	Скоро стана съвсем тъмно, както се случва при по-ниските географски ширини. Време беше.
	Откакто задебнаха в окрайнината на гората, дописникът и Пенкроф нито за миг не бяха откъснали поглед от оградата. Но ако каторжниците бяха там, навярно някой от тях стоеше на стража, за да ги предпази от каквато и да било изненада.
	Джедеон Спилет стисна ръка на другаря си двамата запълзяха към кошарата с пушки, готови за стрелба.
	Те стигнаха до вратата на кошарата, без никаква светлинка да прореже мрака.
	Пенкроф се опита да бутне вратата, която се оказа затворена, както той и дописникът бяха предположили. Но морякът забеляза, че резетата отвън не бяха сложени.
	Можеше да се допусне, че разбойниците се намираха вътре в кошарата и че бяха залостили вратата така, че да не може да се издъни.
	Джедеон Спилет и Пенкроф се ослушаха.
	Никакъв шум не долиташе иззад вратата. Муфлоните и козите навярно бяха заспали в кошарата и не нарушаваха нощната тишина.
	Като не чуха нищо, морякът и дописникът почнаха да се питат да прескочат ли оградата и да влязат в кошарата. Но Сайръс Смит не беше дал такова нареждане. Наистина те можеха да сполучат, но можеше и да се провалят. А ако разбойниците не подозираха нищо, ако не знаеха, че преселниците бяха тръгнали да ги преследват, ако, с една дума, в тоя миг имаше някаква вероятност да ги изненадат, биваше ли да провалят случая, като прескочат най-лекомислено оградата?
	Пенкроф изглежда беше съгласен с дописника, защото го последва, без да възрази, когато той се оттегли към гората.
	След малко инженерът знаеше вече какво беше положението.
	— Добре — каза той, след като поразмисли. — Сега съм убеден, че разбойниците не са в кошарата.
	— Ще разберем това, когато се прехвърлим през оградата — отговори Пенкроф.
	— В кошарата, приятели! — каза Сайръс Смит.
	Колата излезе от гората и потегли безшумно към оградата. Пак беше тъмно и цареше гробна тишина, както когато Пенкроф и дописникът бяха запълзели към кошарата. Буйната трева заглушаваше напълно стъпките.
	Скоро излязоха на полянката. Тя беше пуста. Малкият отряд тръгна смело към кошарата. Преминаха бързо опасната зона. Не екна никакъв изстрел. Колата стигна оградата и спря. Наб застана пред онагите, за да ги задържа. Инженерът, дописникът, Хърбърт и Пенкроф се запътиха към вратата, за да видят дали беше залостена отвътре…
	Едното крило беше отворено.
	— Какво говорехте — обърна се инженерът към моряка и към Джедеон Спилет.
	И двамата стояха смаяни.
	— Кълна се в спасението на душата си, че преди малко вратата беше затворена! — заяви Пенкроф.
	Преселниците се двоумяха. Били ли са разбойниците в кошарата, когато Пенкроф и дописникът са извършвали разузнаването? Положително да, защото вратата тогава е била затворена, а само те можеха да я отворят! Още ли бяха там или някой от тях беше излязъл?
	В тоя миг Хърбърт, който беше пристъпил няколко крачки навътре, се дръпна бързо назад и хвана Сайръс Смит за ръката.
	— Какво има? — попита инженерът.
	— Светлина!
	— В къщата ли?
	— Да!
	И петимата пристъпиха към вратата и наистина в прозореца насреща трептеше бледа светлинка. Сайръс Смит бързо взе решение.
	— Това е единствената вероятност да намерим разбойниците затворени в къщата, без да ни очакват — каза той на другарите си. — Ще ги пипнем! Напред!
	И преселниците се промъкнаха в кошарата, готови да стрелят. Колата оставиха навън — пазеха я Топ и Юп, които бяха вързани за всеки случай.
	Сайръс Смит, Пенкроф и Джедеон Спилет, от една страна, и Хърбърт и Наб, от друга, вървяха край оградата и разглеждаха оная част на кошарата, която беше напълно тъмна и пуста.
	Скоро всички стигнаха край къщата, пред вратата, която беше затворена.
	Сайръс Смит даде знак на другарите си да не мърдат и приближи до слабо осветения отвътре прозорец.
	Погледът му обгърна единствената стая в долния етаж на къщата.
	На масата светеше фенер. Край масата се намираше леглото, гдето спеше някога Еъртън. На леглото лежеше човек.
	Изведнъж Сайръс Смит се дръпна и извика сподавено:
	— Еъртън!
	Веднага преселниците блъснаха вратата и се втурнаха в стаята.
	Еъртън изглеждаше заспал. По лицето му личеше, че беше страдал дълго и жестоко. По китките и по глезените на краката му имаше дълбоки рани.
	Сайръс Смит се наведе над него.
	— Еъртън! — извика инженерът и сграбчи ръката на този, когото намери така неочаквано.
	При този вик Еъртън отвори очи и изгледа най-напред Сайръс Смит, а после и другите.
	— Вие! — извика той. — Вие!
	— Еъртън! Еъртън! — повтори Сайръс Смит.
	— Къде съм?
	— В къщата, в кошарата!
	— Но те ще дойдат! — извика Еъртън. — Пазете се! Пазете се!
	И Еъртън падна премалял.
	— Спилет — каза тогава инженерът, — можем да бъдем нападнати всеки миг. Вкарайте колата в кошарата. После залостете вратата и елате всички тук!
	Пенкроф, Наб и дописникът побързаха да изпълнят нарежданията на инженера. Нямаха нито миг за губене! Може би и самата кола беше вече в ръцете на разбойниците!
	Дописникът и двамата му другари прекосиха бързо кошарата и стигнаха вратата на оградата, зад която Топ ръмжеше глухо.
	Инженерът остави за малко Еъртън и излезе от къщата с пушка в ръка. Хърбърт беше до него. И двамата наблюдаваха хребета на възвишението, което се издигаше зад кошарата. Ако разбойниците се бяха скрили там, можеха да избият преселниците един по един.
	Скоро се зададе някаква черна маса. Колата навлизаше в осветения кръг и Сайръс Смит чу скърцането на вратата, която другарите му затваряха и залостваха здраво двете й крила отвътре.
	Но в същия миг Топ скъса яростно връвта си, залая бясно и се спусна към дъното на кошарата вдясно от къщата.
	— Внимавайте, другари, за прицел! — извика Сайръс Смит.
	Преселниците дигнаха пушките си и бяха готови за стрелба. Топ продължаваше да лае, а Юп го догони и започна да пищи пронизително.
	Преселниците тръгнаха подире му и стигнаха рекичката, която беше засенчена от големи дървета.
	И какво видяха там на светлото?
	Пет трупа, прострени на брега!
	Труповете на разбойниците, които бяха слезли преди четири месеца на остров Линкълн!


>>	Глава XIII
#	Разказът на Еъртън. Намеренията на някогашните му съучастници. Настаняването им в кошарата. Съдникът на остров Линкълн. „Бонадвенчър“. Издирвания край планината Франклин. Подземен тътнеж. Отговорът на Пенкроф. В дъното на кратера. Завръщането

	Какво ли се беше случило? Кой беше убил каторжниците? Еъртън ли? Не, защото само преди малко той се боеше да не се върнат!
	Но Еъртън беше заспал толкова дълбоко, че не можеха да го събудят. След няколкото думи, които каза, го обзе страшна слабост и той отново падна неподвижен в леглото си.
	Под влияние на силна възбуда, обзети от хиляди смътни мисли, преселниците чакаха цялата нощ, без да излязат от къщата на Еъртън, без да се върнат на мястото, където лежаха труповете на разбойниците. Ясно, че Еъртън не можеше да им каже при какви обстоятелства бяха загинали те, нали той самият не знаеше, че се намираше в къщата, в кошарата.
	На следващия ден Еъртън дойде на себе си и другарите му не можеха да се нарадват, че го виждаха пак почти здрав и жив, след сто и четири дни раздяла.
	Тогава Еъртън им разказа накратко какво се беше случило или по-скоро това, което знаеше.
	На следващия ден след пристигането му в кошарата, на 10 ноември, привечер разбойниците прескочили оградата и го уловили. Вързали го, запушили му устата и след това го завели в някаква тъмна пещера в полите на планината Франклин, там, където разбойниците се криели.
	Съдбата му била решена и те смятали да го убият на следния ден, когато един от разбойниците го познал и го назовал с австралийското му име. Престъпниците искали да убият Еъртън! Но те пощадили Бен Джойс!
	От тоя ден някогашните съучастници на Еъртън не го оставяли на мира. Те искали да го привлекат на своя страна и разчитали на него, за да завладеят Гранитния дом, да проникнат в това непристъпно жилище и да станат господари на острова, след като избият преселниците!
	Еъртън се противил. Някогашният разбойник, разкаян и опростен, предпочитал да умре, отколкото да предаде другарите си.
	Вързан, със запушени уста и пазен непрестанно, Еъртън прекарал в пещерата близо четири месеца.
	Разбойниците били открили кошарата малко след пристигането си на острова и оттогава преживявали с припасите, намерени в нея, но не живеели там. На 11 ноември двама от разбойниците, изненадани от преселниците, стреляли по Хърбърт и единият се върнал и се похвалил, че е убил един от жителите на острова, но се върнал сам. Другарят му, както знаем, беше паднал прободен от ножа на Сайръс Смит.
	Представяте си колко се е разтревожил и колко отчаян е бил Еъртън, когато научил за смъртта на Хърбърт!
	Обноските към Еъртън ставали все по-лоши и по-лоши. По ръцете и по краката му още личаха кървавите рани от въжетата, с които го връзвали денонощно. Той очаквал всеки миг смъртта си и сякаш нямало никаква надежда да я избегне.
	Накрая нещастникът, изнемощял от изтезанията, отпаднал толкова много, че не можел вече нито да вижда, нито да чува. И от тоя ден, с други думи, отпреди два дни той не можеше дори да каже какво се беше случило.
	— Господин Смит — добави той, — те ме бяха затворили в пещерата! Как така съм попаднал в кошарата?
	— Ами как са умрели пиратите тука, край оградата? — попита инженерът.
	— Умрели ли са! — възкликна Еъртън и макар че беше изтощен, се приповдигна на леглото си.
	Другарите му го прихванаха. Еъртън поиска да стане, те му помогнаха и всички заедно се отправиха към рекичката. Слънцето беше изгряло.
	Там на брега лежаха труповете на петимата разбойници в положението, в което ги беше изненадала навярно мълниеносната смърт!
	Еъртън беше поразен. Сайръс Смит и другарите му го гледаха, без да продумат нито дума.
	Инженерът даде знак и Наб и Пенкроф прегледаха труповете, които бяха вече вкочанени от студа.
	Не откриха никаква следа от рана.
	Едва след като ги разгледа внимателно, Пенкроф забеляза на челото на единия, на гърдите на другия, на гърба на третия и на рамото на още един малка червена точица, сякаш някакво едва забележимо натъртване, но не можаха да разберат на какво се дължеше то.
	— Тука са били ударени! — заяви Сайръс Смит.
	— Но с какво оръжие? — запита дописникът.
	— С някакво мълниеносно оръжие, което ние не познаваме.
	— И кой ги е ударил? — попита Пенкроф.
	— Съдникът на острова — отвърна Сайръс Смит. — Този, който ви е пренесъл тук, Еъртън, този, който прояви още веднъж силата си и направи за нас всичко, което ние самите не сме в състояние да направим, а после се крие от нас.
	— Да го потърсим тогава! — извика Пенкроф.
	— Да, ще го потърсим — отвърна Сайръс Смит, — но ще открием необикновеното същество, което върши толкова чудеса, само когато то благоволи да ни повика при себе си!
	Невидимото покровителство, което свеждаше до нула личната дейност на преселниците, дразнеше и вълнуваше едновременно инженера. Относителното безсилие, което той чувстваше, засягаше гордата му душа. Един великодушен човек, който постъпва така, че не дава никаква възможност да му благодарят, проявява известно пренебрежение към тия, които му са задължени, и това понижаваше донякъде в очите на Сайръс Смит цената на благодеянието.
	— Ще го потърсим — продължи инженерът — и дано даде бог да покажем някой ден на тоя високомерен покровител, че няма работа с неблагодарници!
	От тоя ден едничката грижа на жителите на остров Линкълн беше да намерят тайнствения покровител. Всичко ги подтикваше да открият ключа на загадката, ключ, който се състоеше само от името на един човек, надарен с наистина необяснима и донякъде свръхестествена сила.
	След малко преселниците се прибраха в къщата, в кошарата, където грижите им възвърнаха бързо телесните и душевните сили на Еъртън.
	Наб и Пенкроф пренесоха труповете на каторжниците в гората, по-далечко от кошарата, и ги заровиха дълбоко.
	После разказаха на Ейртон какво се беше случило през затворничеството му. Тогава той научи за болестта на Хърбърт и за редицата изпитания, през които бяха минали преселниците. Та те и не се надяваха вече да видят Еъртън и се опасяваха, че разбойниците са го убили най-безмилостно.
	— А сега каза Сайръс Смит, като завърши разказа си — ни остава да изпълним едно задължение. Половината ни работа е свършена и няма защо да се боим вече от разбойниците, но ние не дължим на себе си това, че станахме пак господари на острова си.
	— Да — отвърна Джедеон Спилет, — ще претърсим целия лабиринт в разклоненията на планината Франклин. Няма да оставим непрегледана нито една дупчица, нито една пукнатина! Ах, ако някога някой дописник е стоял пред вълнуваща тайна, това съм аз, повярвайте, приятели!
	— Добре — съгласи се морякът. — Само че позволете ми да ви направя една забележка. Есента наближава, а ние забравяме, че имаме да предприемем още едно пътуване.
	— Пътуване ли? — обади се Джедеон Спилет.
	— Да! До остров Табор — отвърна Пенкроф. — Трябва да оставим там една бележка с указания за местоположението на нашия остров, където се намира сега Еъртън, в случай че шотландската яхта дойде да го прибере. Кой знае дали не е вече много късно?
	— Пенкроф — попита Еъртън, — с какво смятате да извършите това пътуване?
	— С „Бонадвенчър“.
	— С „Бонадвенчър“ ли? — извика Еъртън. — Та той не съществува вече.
	— „Бонадвенчър“ не съществува ли вече! — ревна Пенкроф и скочи веднага.
	— Не! — отвърна Еъртън. — Разбойниците го открили в заливчето едва преди осем дни, опитали се да отплават и…
	— И? — попита разтреперан Пенкроф.
	— И като го нямало Боб Харви, за да управлява, заседнали върху канарите и разбили целия кораб.
	— Ах, проклетници! Разбойници! Подли мръсници! — ревна Пенкроф.
	— Пенкроф — каза Хърбърт, като хвана моряка за ръката. — Ще си направим друг „Бонадвенчър“, по-голям, по-хубав! Имаме на разположение всички обковки, цялото снаряжение на „Бързия“!
	— Знаете ли — възрази Пенкроф, — че ни трябват поне пет-шест месеца, за да построим един тридесет-четиридесеттонен кораб? Горкият „Бонадвенчър“! Бедният ми „Бонадвенчър“!
	Издирванията започнаха още същия ден, на 19 февруари, и продължиха цяла седмица. Полите на планината, със своите предпланини и с многобройните си разклонения, образуваха цял лабиринт от своеволни долинки и падини. Явно беше, че издирванията трябваше да продължат там, сред тесните гърла, и дори в самата планина Франклин. Само там можеше да се крие убежището на човека, който искаше да остане неизвестен. Но разклоненията така се преплитаха, че Сайръс Смит трябваше да пристъпи строго планомерно към издирванията.
	Най-напред преселниците изследваха цялата долина на юг от вулкана, където се събираха началните води на река Водопад. Там Еъртън им показа пещерата, гдето се бяха крили разбойниците и където той е бил затворен до пренасянето му в кошарата. Пещерата се намираше в същото състояние, в което Еъртън я беше оставил. Там намериха малко бойни припаси и храна, която разбойниците бяха задигнали с намерение да се позапасят.
	В северните поли на планината Франклин имаше само две широки плитки долини без никаква зеленина, осеяни с ератически блокове, прорязани от дълги морени, покрити с лава, прошарени с грамадни буци минерали, посипани с обсидиан и лабрадорит.
	Тая местност изискваше трудно и продължително проучване.
	Тия подземия изглеждаха съвсем пусти и напълно мрачни, но Сайръс Смит бе принуден да признае, че там не цареше пълна тишина.
	Като стигна в дъното на една от мрачните пещери, които продължаваха на неколкостотин крачки навътре в планината, той чу глухо бучене, което се увеличаваше от звънките канари.
	И Джедеон Спилет, който го придружаваше, долови далечния грохот, който навярно се дължеше на разгарянето на подземния огън. И двамата се ослушваха на няколко пъти и решиха единодушно, че в земните недра ставаше някаква химическа реакция.
	— Изглежда, че вулканът не е угаснал напълно — каза дописникът.
	— Възможно е, след ако изследвахме кратера, в подземните пластове да е станало някакво разместване — отвърна Сайръс Смит. — Всеки вулкан, макар и да го смятат за угаснал, може пак да изригне.
	— Но ако вулканът на планината Франклин изригне пак, остров Линкълн няма ли да бъде застрашен? — попита дописникът.
	— Мисля, че не! — отвърна инженерът. — Кратерът, с други думи, предпазната клапа, не е запушен и излишните пари и лави ще минат както преди по стария си път.
	— При такива случаи винаги има опасност от земетресение — забеляза Джедеон Спилет.
	— Да, винаги — отвърна инженерът, — а най-вече когато подземните сили започнат да се пробуждат и има опасност земните недра да бъдат задръстени след дългия покой. Във всеки случай, каквото и да стане, не вярвам нашите владения на възвишение Обзор да бъдат сериозно застрашени. Почвата между възвишението и планината значително се е слегнала и ако някога лавите се излеят към езерото, те ще потекат към дюните и към залив Акула.
	— Още не сме виждали на върха на планината дим, който да показва, че наскоро ще има изригване — забеляза Джедеон Спилет.
	— Не — отвърна Сайръс Смит. — Но не е изключено времето да е струпало в долната част на кратера скали, пепел и застинала лава и засега клапата, за която споменах, да е много задръстена. Но при първия сериозен трус всички пречки ще изчезнат и можете да бъдете положителен, драги ми Спилет, че нито островът, който е парният котел, нито вулканът, който е пещта, няма да се пръснат от напора на газовете.
	Сайръс Смит и Джедеон Спилет излязоха, намериха другарите си и споделиха с тях предположенията си.
	— Тъй ли! — възкликна Пенкроф. — Та тоя вулкан е решил да я кара на своя глава! Само да се опита! Ще си намери майстора!…
	— Кой му е майсторът, Пенкроф? — попита Наб.
	— Нашият покровител, Наб, нашият покровител, който ще му запуши кратера само ако се опита да го отвори!
	Ясно е, морякът имаше пълна вяра в неизвестното божество на неговия остров и наистина тайнствената сила, която то беше проявявало досега при толкова необясними случаи, изглеждаше безгранична. Но то беше успяло да се скрие също от най-щателните издирвания на преселниците и въпреки усилията им, въпреки усърдието и дори нещо повече от усърдие, въпреки упоритостта, с която го търсеха, те не успяха да открият тайнственото му убежище.
	На 25 февруари преселниците се прибраха в Гранитния дом и благодарение на двойното въже, което забиха с една стрела на площадката пред вратата, възстановиха връзката между своя дом и брега.
	След един месец, на 25 март, те празнуваха третата годишнина от пристигането си на остров Линкълн!


>>	Глава XIV
#	Три години. Въпросът за новия кораб. Решението. Колонията процъфтява. Корабостроителницата. Студовете в Южното полукълбо. Пенкроф се примирява. Изпиране на дрехите. Планината Франклин

	Изминали бяха три години, откак ричмъндските пленници избягаха, и колко пъти през тия три години те говореха за родината си, която живееше вечно в мисълта им!
	Те не се съмняваха, че гражданската война вече е свършила, и бяха напълно уверени, че справедливото дело на Севера е възтържествувало. Но как се бе развила тая страхотна война? Колко кръв се бе проляла? Колко ли техни приятели бяха загинали в борбата? Ето за какво си говореха често, без да могат да определят още деня, в който щяха да видят пак родината си. Да се върнат пак там, макар и за няколко дни, да се свържат отново с населения свят, да установят връзка между родината си и острова и да прекарат по-голямата, а може би и най-хубавата част от живота си в колонията, която бяха създали и която тогава щеше да принадлежи на метрополията — неосъществима мечта ли беше всичко това?
	— А може би нашият тайнствен покровител сам да намери начин да се приберем в родината си — казваше Пенкроф.
	И наистина, ако някой кажеше на Пенкроф и на Наб, че тристатонен кораб ги очаква в залив Акула или в Порт Балон, те нямаше и да трепнат от изненада. В състоянието, в което се намираха, нищо не можеше да ги удиви.
	Но Сайръс Смит, който не беше толкова доверчив, ги посъветва да се върнат към действителността. Той им даде тоя съвет, когато стана дума да си построят кораб — наистина много спешен случай, тъй като се налагаше да оставят колкото можеше по-скоро на остров Табор бележка с новото местопребиваване на Еъртън.
	— Прочее имаме време да се приготвим за пролетта — каза инженерът, като разговаряше по тоя въпрос с Пенкроф. — И тъй трябва да си направим нов кораб и аз мисля, приятелю, че е за предпочитане да го направим по-голям. Не се знае дали шотландската яхта ще се отбие на остров Табор. Не е ли най-разумно да си построим кораб, който да може да ни пренесе в краен случай до полинезийските острови или до Нова Зеландия? Какво мислите?
	— Аз мисля, господин Сайръс — отвърна морякът, — аз мисля, че вие можете да построите и голям, и малък кораб. Имаме си и дърва, и сечива. Въпрос само на време.
	— А колко месеца са необходими, за да се построи един двеста и петдесет-тристатонен кораб? — попита Сайръс Смит.
	— Най-малко седем-осем месеца — отвърна Пенкроф. — Нека имаме предвид, че няколко седмици няма да се работи и ще можем да се смятаме много щастливи, ако корабът ни бъде готов за идещия ноември.
	Посъветваха се с останалите преселници, които одобриха плана на инженера. Наистина това беше най-доброто разрешение на въпроса. Разбира се, да се построи кораб с двеста-триста тона вместимост беше трудна работа, но преселниците вярваха в силите си и тяхната вяра беше оправдана от много постигнати вече успехи.
	Сайръс Смит се зае да направи плана на кораба и да определи модела. В това време другарите му сечаха и превозваха дърветата, които щяха да бъдат необходими за ребрата, за скелета и обшивката. Горите Фар-уест им доставиха прекрасен дъб и бряст. Използваха пътеката, която бяха проправили при последния излет, за да отворят по-удобен път, който бе наречен пътят Фар-уест.
	Всички дървета бяха наредени под широк дървен навес край Комините, докато дойдеше времето да бъдат използвани.
	Времето през април беше доста хубаво, както често се случва през октомври в Северното полукълбо. В същото време преселниците се заеха усилено и със земеделието и скоро не остана и следа от опустошенията на възвишение Обзор. Възстановиха мелницата и нови постройки се издигнаха на мястото, гдето се намираше курникът. Разпределили си бяха работата и никой от преселниците не стоеше със скръстени ръце. Работниците се радваха на много добро здраве и чудно настроение оживяваше вечерите в Гранитния дом, където ковяха хиляди планове за бъдещето!
	Разбира се, и Еъртън живееше заедно с тях и вече не ставаше и дума да се върне пак в кошарата. Все пак той продължаваше да бъде постоянно тъжен, не говореше много и се присъединяваше по-скоро към работата, а не към удоволствията на другарите си. Но той беше неуморим работник, здрав, ловък, съобразителен и умен. Всички го обичаха и уважаваха и той знаеше много добре това.
	И кошарата не беше изоставена. През ден един от преселниците се качваше на колата или яхваше някоя онага, отиваше да наобиколи стадото муфлони и кози и донасяше млякото, което беше необходимо за кухнята на Наб.
	Не ще и дума, че телеграфната връзка между Гранитния дом и кошарата беше възстановена.
	Към 15 май килът на новия кораб лежеше в корабостроителницата, а скоро форщевенът и ахтерщевенът, пъхнати в дълбеи на двата му края, се издигаха почти отвесно. Килът от здрав дъб беше дълъг сто и десет стъпки, което позволяваше бимсът да се направи двадесет и пет стъпки широк. Но това беше единственото нещо, което дърводелците успяха да свършат до настъпването на лошото време и на студовете. Следващата седмица успяха да поставят само първите ребра на кърмата. После трябваше да преустановят работата.
	Сайръс Смит и другарите му бяха изпитвали вече острите зимни студове на остров Линкълн. Те съответстваха на студовете в щатите Нова Англия, които се намират почти на едно и също разстояние от екватора като остров Линкълн.
	— Забелязали са даже — заяви един ден Сайръс Смит на другарите си, — че при една и съща ширина островите и крайбрежията са изложени на по-малки студове от средиземноморските области. Често съм чувал например да казват, че зимата в Ломбардия е много по-сурова от зимата в Шотландия и това навярно се дължи на морето, което връща през зимата топлината, поета през лятото. В тоя случай островите са поставени при по-благоприятни условия.
	— Но тогава, господин Сайръс — запита Хърбърт, — защо остров Линкълн сякаш не се подчинява на тоя общ закон?
	— Трудно е да се обясни — отвърна инженерът. — Все пак аз съм склонен да приема, че тази област се дължи на местоположението му в Южното полукълбо, което, както ти е известно, момчето ми, е по-студено от Северното.
	— Така е — съгласи се Хърбърт, — и плаващите ледове се срещат при по-ниска ширина в южната, а не в северната част на Тихия океан.
	— Истина — обади се Пенкроф, — и когато бях китоловец, съм виждал ледени планини дори срещу самия нос Хорн.
	— Тогава — заяви Джедеон Спилет — силните студове на остров Линкълн могат да се обяснят с ледовете и ледените брегове, които се намират сравнително наблизо.
	— Твърдението ви е наистина много допустимо, драги Спилет — отвърна Сайръс Смит, — и явно е, че тия сурови зими се дължат на близките ледове. Ще ви напомня също, че чисто физическа причина прави Южното полукълбо по-студено от Северното. И наистина щом през лятото слънцето е по-близо до това полукълбо, през зимата то е неизбежно по-далече. С това се обяснява защо и в двата случая имаме прекалена температура и ако зимата на остров Линкълн е много студена, не забравяйте, че през лятото, напротив, имаме големи горещини.
	— И все пак — добави Пенкроф, — хората са много учени! Каква голяма книга може да се напише за всичко, което човек знае, господин Сайръс!
	— И каква още по-голяма книга може да се напише за всичко, което човек не знае! — отвърна Сайръс Смит.
	Колонията на остров Линкълн се намираше тогава в най-цветущото си състояние и три години продължителен труд бяха причина за това. Разрушеният бриг беше за преселниците нов източник на богатства. Освен пълното му снаряжение, което щеше да послужи за новия кораб, складовете на Гранитния дом пращяха от най-различни съдове и сечива, от оръжие, бойни припаси, храни, уреди и облекло. Нямаха вече никаква нужда да изработват грубото кече. Първата зима преселниците си изпатиха много от студа, но сега вече нямаше защо да се боят от лошото време. Имаха и бельо в изобилие и го пазеха много грижливо. От натриевия хлорид, който е чисто и просто обикновена морска сол, Сайръс Смит получи лесно сода и хлор. Той лесно превърна содата в натриев карбонат, а от хлора получи варни и други хлориди, които бяха използвани за най-различни домакински цели, а най-вече за изпиране на бельото. Всъщност те се перяха само четири пъти годишно, както се е правело в семействата едно време, и нека ни бъде позволено да добавим, че Пенкроф и Джедеон Спилет, докато чакаше раздавачът да му донесе вестника, бяха превъзходни перачи.
	През седемте месеца, които изминаха след последните издирвания в планината, и през септември, когато започна хубавото време, не стана никак дума за тайнствения покровител на острова. Той не се прояви нито един път. Вярно, че беше излишно, тъй като преселниците не изпаднаха нито веднъж в затруднение.
	Сайръс Смит дори забеляза, че ако случайно непознатият бе влизал във връзка с обитателите на Гранитния дом чрез гранитния масив и ако Топ, тъй да се каже, подушваше това инстинктивно, през това време той не се беше явявал въобще. Кучето беше престанало да ръмжи, а и маймуната беше вече напълно спокойна. Но Сайръс Смит можеше ли да каже, че със загадката беше свършено и че никога нямаше да може да я разгадае? Можеше ли да твърди, че някое ново събитие нямаше да стане причина тайнственият непознат пак да се появи? Кой знае какво беше отредило бъдещето?
	Най-после мина и зимата. Но още през първите пролетни дни се случи едно събитие, което можеше да има тежки последици.
	На 7 септември Сайръс Смит хвърли поглед към върха на планината Франклин и видя над кратера дим, който се виеше бавно нагоре.


>>	Глава XV
#	Вулканът се пробужда. Пролетта. Работата продължава. На 15 октомври вечерта. Телеграмата. Въпрос. Отговор. На път към кошарата. Бележката. Допълнителната жица. Базалтовият бряг. Пещерата. Ослепителна светлина.

	Предупредени от инженера, преселниците бяха прекъснали работата си и разглеждаха мълчаливо върха на планината Франклин
	И тъй вулканът се беше пробудил и парите бяха пробили минералния пласт, натрупан в дъното на кратера. Но подземният огън щеше ли да причини някое страхотно изригване? Имаше такава вероятност, но не можеха да я предотвратят.
	И все пак дори да се допуснеше, че ще има изригване, навярно целият остров Линкълн нямаше да пострада. Лавата невинаги причинява големи пакости. Островът беше подлаган вече на такова изпитание — застиналата лава, която браздеше северните склонове на планината, беше явно доказателство за това. Освен това самата форма на кратера и отворът, който зееше в горния му край, караха да се предполага, че лавата нямаше да залее плодородната част на острова.
	Но миналото не винаги обвързва бъдещето. По върховете на вулканите някогашните кратери често се затварят и се отварят нови. Това се е случвало и в Стария, и в Новия свят, с Етна, с Попокатепетъл и с Оризаба и когато един вулкан е пред изригване, от него може да се очаква всичко. Достатъчно беше всъщност едно земетресение — явление, което често придружава изригванията на вулканите, — за да се измени вътрешното разположение на планината и горящите лави да си пробият нов път.
	Времето се оправи и преселниците пак се заловиха за работа. Бързаха да построят колкото е възможно по-скоро кораба и благодарение на крайбрежния водопад Сайръс Смит успя да направи водна дъскорезница, където разрязваха по-бързо трупите на дъски и талпи. Механизмът й беше прост като механизма на селските дъскорезници в Норвегия. Дървото трябваше да се движи във водоравна посока, трионът в отвесна, ето всичко, което беше необходимо да се получи, и инженерът успя да постигне това с помощта на едно колело, два валяка и правилно разположени макари.
	Към края на септември скелетът на кораба, който бяха решили да обзаведат като шхуна, се издигаше в корабостроителницата. Остра в носа и много широка в кърмата, шхуната щеше да издържи, ако се наложеше, на дълго пътуване. Но за вътрешната и външната обшивка и за палубата беше необходимо още много време. За щастие оковките на някогашния бриг бяха спасени след подводната експлозия. Пенкроф и Еъртън бяха успели да измъкнат голямо количество стоманени винтове и медни гвоздеи от дъските на обшивката и от повредените ребра. Това спестяваше много труд на железарите, но дърводелците пък имаха много работа.
	Вечер работниците бяха просто капнали от умора. За да не губят никакво време, те бяха изменили и часовете за ядене: хранеха се на обед, а вечеряха чак когато мръкнеше. Тогава се прибираха в Гранитния дом и бързаха да си легнат.
	Понякога, когато засегнеха някой любопитен въпрос, преселниците си лягаха малко по-късно. Увличаха се в разговори за бъдещето и говореха с удоволствие за промените, които можеха да настъпят в техния живот, ако отплаваха с шхуната си до най-близката суша. Но в тия разговори преобладаваше винаги мисълта да се върнат пак на остров Линкълн. Те никога нямаше да изоставят тая колония, създадена с толкова мъки и труд и която връзките с Америка можеха да тласнат към ново развитие.
	Особено Пенкроф и Наб се надяваха да завършат там дните си.
	— Хърбърт — казваше морякът, — ти няма да напуснеш никога остров Линкълн, нали?
	— Никога, Пенкроф, особено ако и ти решиш да останеш!
	— Решил съм, момчето ми — отвръщаше Пенкроф, — и ще те чакам! Ще ми доведеш жена си и децата си и ще направя от твоите хлапета чудни юнаци!
	— Прието — отвръщаше Хърбърт засмян и зачервен.
	— А вие, господин Сайръс — продължаваше разпалено Пенкроф, — вие ще останете губернатор на острова, нали? Ах, колко ли души ще може да изхрани той? Най-малко десет хиляди.
	Разговаряха така, оставяха Пенкроф да си мечтае и от дума на дума дописникът се увличаше и заявяваше, че ще издава вестник „Ню Линкълн хералд“!
	Такова е човешкото сърце. Необходимостта да създаде нещо трайно, нещо, което да го надживее, е признак за превъзходството му над другите животни. Тази необходимост е създала господството му и тя го оправдава пред целия свят.
	В края на краищата кой знае дали и Юп, и Топ не си мечтаеха по нещичко за бъдещето? На мълчаливия Еъртън му се искаше да се види с лорд Гленарван и да се представи пред всички с възстановена чест.
	Една вечер, на 15 октомври, изпълненият с мечти разговор се проточи повече от всеки друг път. Беше девет часът. Продължителни, зле прикрити прозевки показваха, че трябваше да си лягат, и Пенкроф се беше отправил към леглото си, когато електрическият звънец в стаята звънна изведнъж.
	Всички бяха в стаята: и Сайръс Смит, и Джедеон Спилет, и Хърбърт, и Еъртън, и Пенкроф, и Наб. Никой от преселниците не беше в кошарата.
	Сайръс Смит стана веднага. Другарите му се спогледаха — мислеха, че така им се е счуло.
	— Какво значи това? — извика Наб. — Дяволът ли звъни?
	Никой не отговори.
	— Времето е бурно — забеляза Хърбърт. — Електричеството може би влияе…
	Хърбърт не довърши. Инженерът, към когото бяха насочени всички погледи, клатеше отрицателно глава.
	— Да почакаме — каза тогава Джедеон Спилет. — Ако е някакъв сигнал, който го е дал, ще го повтори.
	— Но кой може да бъде? — чудеше се Наб.
	— Как кой? — обади се Пенкроф. — Този, който…
	Ново трептене на чукчето върху звънеца прекъсна думите на моряка.
	Сайръс Смит се спусна към апарата, пусна тока по жицата и изпрати в кошарата следната телеграма: „Какво искате?“
	След миг стрелката се раздвижи по кръга с азбуката и обитателите на Гранитния дом получиха следния отговор: „Елате веднага в кошарата!“
	— Най-после! — извика Сайръс Смит.
	Да! Най-после! Тайната щеше да бъде разбулена! Пред грамадното любопитство, което ги тласкаше да стигнат по-скоро в кошарата, преселниците забравиха всякаква умора, всякакво желание да си починат. Без да промълвят нито дума, те напуснаха Гранитния дом и се намериха на брега. Горе останаха само Топ и Юп. Можеха и без тях.
	Не беше изключено след няколко часа бурята да се извиеше и над самия остров. Страхотна нощ!
	Но колкото и да беше дълбок, мракът не можеше да спре хората, които знаеха на пръсти пътя за кошарата. Те изкачиха левия бряг на Благодарност, стигнаха възвишението, минаха по моста на река Глицерин и навлязоха в гората.
	Вървяха бързо, обзети от силно вълнение. Бяха напълно убедени, че най-после щяха да разкрият тайната, която не можеха да разгадаят, и щяха да узнаят името на тайнственото същество, което беше навлязло така дълбоко в техния живот, името на великодушния покровител с неимоверната сила! И наистина, за да се намеси в техния живот, непознатият трябваше да знае и най-дребните подробности, да е чул всичко, което се говореше в Гранитния дом, за да може да действа винаги своевременно!
	Потънал в собствените си мисли, всеки ускоряваше хода.
	През последния четвърт час ход мълчанието бе нарушено само от следната забележка на Пенкроф:
	— Трябваше да вземем фенер.
	И от отговора на инженера:
	— В кошарата има фенер.
	В същия миг големи белезникави светкавици засвяткаха над острова и открояваха в черно очертанията на листака. Яркият им блясък замайваше и заслепяваше. Явно беше, че бурята скоро щеше да се развихри. Светкавиците ставаха малко по малко все по-чести и по-ослепителни. Далечен гръм тътнеше в небосвода. Въздухът беше душен.
	В девет и четвърт ослепителна светлина освети оградата и те не бяха минали още вратата, когато гръмотевицата затрещя със страшна сила.
	След миг само Сайръс Смит беше прекосил кошарата и се намираше пред къщата.
	Непознатият навярно беше вътре, тъй като телеграмата можеше да бъде изпратена само оттам. Но прозорецът беше съвсем тъмен.
	Инженерът похлопа на вратата.
	Никакъв отговор.
	Сайръс Смит отвори вратата и преселниците влязоха в стаята, която тънеше в дълбок мрак.
	Наб чукна кремъка и след миг запалиха фенера и прегледаха всички кътчета на стаята…
	Нямаше никой. Всичко си стоеше, както го бяха оставили.
	— Да не сме станали жертва на някаква заблуда? — прошепна Сайръс Смит.
	Не! Не може да бъде! Телеграмата беше много ясна:
	„Елате веднага в кошарата“.
	Приближиха до масата, където беше поставен апаратът.
	Всичко си беше на мястото — и батерията, и кутията, в която беше поставена тя, и предавателят, и приемателят.
	— А! Една бележка! — извика Хърбърт и показа някакъв лист, оставен на масата.
	На листа бяха написани на английски следните думи: „Следвайте новата жица“.
	— Да вървим! — извика Сайръс Смит, който разбра, че телеграмата не беше изпратена от кошарата, а от тайнственото убежище на непознатия, свързано с допълнителна жица направо с Гранитния дом.
	Наб взе запаления фенер и всички напуснаха кошарата.
	Бурята се разразяваше със страхотна сила.
	В цялата кошара между къщата и оградата нямаше никаква телеграфна връзка. Но като излезе от вратата, инженерът изтича до първия стълб и видя при блясъка на една светкавица, че новата жица се спускаше от изолатора до земята.
	— Ето я! — каза той.
	Жицата се влачеше по земята, но цялата беше увита в изолационно вещество както при подводните кабели и токът можеше да минава свободно. По посоката й личеше, че тя водеше през горите към южните поли на планината Франклин, с други думи на запад.
	— Да вървим по нея! — каза Сайръс Смит.
	И ту при светлината на фенера, ту при блясъка на светкавиците, преселниците се спуснаха по посоката на жицата.
	Гръмотевиците не преставаха и трещяха така силно, че не можеше да се чуе нито дума. Всъщност не ставаше въпрос да разговарят, а да вървят напред.
	Сайръс Смит и другарите му се изкачиха първо по възвишението между долината на кошарата и долината на река Водопад, която преминава в най-тясната й част. Жицата ту беше опната по ниските клони на дърветата, ту се влачеше по земята и им показваше правия път.
	Инженерът предполагаше, че жицата ще свърши може би в дъното на долината и че там се намираше тайнственото убежище.
	Цялото небе гореше. Мълнии святкаха една след друга. Няколко паднаха на върха на вулкана и потънаха в кратера сред гъстия дим. Сякаш самата планина бълваше от време на време пламъци.
	Към десет часа без няколко минути преселниците стигнаха високия бряг, който се издигаше над океана на запад. Вееше страшен вятър. Петстотин стъпки по-надолу бучеше прибоят.
	Тук жицата продължаваше сред канарите по доста стръмния наклон на тясна, своеволно очертана урва.
	Преселниците навлязоха в урвата, изложени на опасността да срутят някои разклатени канари и да паднат в морето. Слизането беше много страшно, но те не искаха и да знаят за опасността, не бяха вече господари на себе си и някаква неудържима сила ги привличаше към тайнствената цел, както магнитът привлича желязото.
	Така извървяха почти несъзнателно цялата урва, която и посред бял ден беше, тъй да се каже, непроходима. Камъните се търкаляха и блестяха на светлината като метеори. Сайръс Смит вървеше начело. Еъртън беше последен. Те пристъпваха едва-едва, хлъзгаха се по гладките скали, после се изправяха и продължаваха да вървят.
	Най-после жицата свиваше изведнъж и продължаваше през крайбрежните канари — истинско поле от подмоли, в които при големите приливи навярно се разбиваха морските вълни. Преселниците бяха стигнали в подножието на базалтовата стена.
	Инженерът хвана жицата и установи, че тя потъваше в морето.
	Другарите му стояха смаяни до него.
	Вик на разочарование, почти отчаян вик се изтръгна от гърдите им! В морето ли трябваше да се спуснат и да търсят някоя подводна пещера? Намираха се в такова душевно и телесно напрежение, че бяха готови да направят и това.
	Сайръс Смит заведе другарите си в една дупка сред скалите и им каза:
	— Да почакаме. Сега е прилив. При отлива ще можем да продължим.
	— Какво ви кара да мислите?… — попита Пенкроф.
	— Щеше ли да ни повика, ако нямаше начин да стигнем при него?
	Сайръс Смит каза това така убедително, че никой не му възрази. Бележката му всъщност беше правилна. Трябваше да се приеме, че в подножието на скалата имаше някаква пещера, която вълните заливаха, но в която можеше да се влезе по време на отлив.
	Преселниците бяха крайно развълнувани. Хиляди чудни, необикновени мисли им се въртяха в ума и те очакваха някакво величествено и свръхчовешко същество, което да отговаря на представата им за тайнствения закрилник на острова.
	В полунощ Сайръс Смит взе фенера и слезе до морето, за да види разположението на скалите. Отливът беше започнал.
	Инженерът не се беше излъгал. Сводът на грамадна пещера се очертаваше вече над водата. Там жицата извиваше в прав ъгъл и влизаше в зиналата паст.
	Сайръс Смит се върна при другарите си и чисто и просто им каза:
	— След един час ще можем да влезем в пещерата.
	— Но тя ще бъде изпълнена донякъде с вода — забеляза Хърбърт.
	— Водата или се отдръпва напълно от пещерата — заяви инженерът — и тогава ще можем да продължим пеш, или не се отдръпва и тогава ще имаме на разположение някакво превозно средство.
	Измина час. Всички се спуснаха в дъжда до самото море. За три часа водата беше спаднала с петнадесет стъпки. Дъгата, очертана от свода, се издигаше поне на осем стъпки над водната повърхност. Сякаш свод на мост, под който течаха пенливи води.
	Инженерът се наведе и съгледа нещо черно, което плаваше в морето. Той го притегли към себе си.
	Беше лодка, вързана за някоя издатина навътре в пещерата. Лодката беше скована от ламарина. На дъното под пейките имаше две гребла.
	— Да се качим! — каза Сайръс Смит.
	След миг преселниците бяха в лодката. Наб и Еъртън се хванаха за греблата, а Пенкроф застана на кормилото. Сайръс Смит се настани отпред, а фенерът, поставен на носа, осветяваше пътя.
	Доста схлупеният свод, под който се плъзна в началото лодката, изведнъж ставаше висок. Но мракът беше много дълбок и светлината на фенера не беше никак достатъчна, за да видят колко голяма беше пещерата, да определят ширината, височината, дълбочината й. Сред подземните базалтови стени цареше величествена тишина.
	На няколко места по земното кълбо съществуват такива грамадни пещери, нещо като естествени подземни гробници още от геологическата епоха. Едните са залени от морските води. Други имат цели езера в недрата си. Такава е Фингалската пещера на остров Стафа — един от Хебридските острови, такива са Моргатските пещери в залива Дуарнене в Бретан, пещерите Бонифачо в Корсика, Лизфиорд в Норвегия и грамадната пещера Мамут в Кентъки — висока петстотин стъпки и дълга повече от двадесет мили!
	А пещерата, която преселниците изследваха, простираше ли се до средата на острова? От четвърт час лодката лъкатушеше напред и инженерът даваше кратки указания на Пенкроф къде да извива.
	— По вдясно! — изкомандва той изведнъж.
	Лодката измени посоката си и скоро се плъзна покрай дясната стена. Инженерът искаше да разбере, и с право, дали жицата продължаваше по тая стена.
	Жицата си беше там, закачена по издатините на скалата.
	— Напред! — каза Сайръс Смит.
	Двете гребла се забиха в черните води и лодката продължи напред.
	Лодката плава още четвърт час и навярно бяха изминали към половин миля от входа на пещерата, когато гласът на Сайръс Смит екна пак.
	— Стой! — каза той.
	Лодката спря и преселниците съгледаха ярка светлина, която заливаше грамадното подземие, издълбано така дълбоко в недрата на острова.
	Сега имаха възможност да разгледат пещерата, за съществуването на която не можеха и да подозират.
	Нямаше никакво съмнение върху естеството на тая светлина, чиито прави и ярки лъчи бликаха от една точка във водата и се пречупваха във всяко ръбче, във всяка жилка на пещерата. Светлината беше електрическа и белият й цвят ясно доказваше нейния произход. Електричеството беше слънцето на тая пещера и я къпеше в ослепителната светлина.
	По знак, даден от Сайръс Смит, греблата пак се забиха във водата и запръска същински дъждец от рубини. Лодката се отправи към електрическия източник и скоро се намираше само на половин кабелт от него.
	На това място водната повърхност беше широка към триста и петдесет стъпки, а отвъд ослепителния източник на светлина се забелязваше грамадна базалтова стена, която затваряше пътя. С други думи, пещерата беше станала доста широка и морето образуваше там малко езеро.
	Сред езерото, на водната повърхнина, плаваше безмълвно грамадно неподвижно вретено. От двете му страни бликаше светлина, сякаш от две нажежени до бяло пещи. Вретеното, прилично на тялото на грамаден кит, дълъг към двеста и петдесет стъпки, се издигаше на десетина-дванадесет стъпки над морското равнище.
	Лодката бавно се приближи. Сайръс Смит се беше изправил на носа. Той гледаше страшно развълнуван. После изведнъж сграбчи дописника за ръката:
	— Той е! Не може да бъде друг! Той е!…
	После седна на пейката и прошепна някакво име, което само Джедеон Спилет успя да чуе.
	Изглежда, че името беше познато на дописника, тъй като му направи силно впечатление, и той отвърна глухо:
	— Той ли! Един човек извън закона!
	— Той! — каза Сайръс Смит.
	По заповед на инженера лодката приближи до чудното плаващо вретено. Лодката стигна до левия му край — през плътно стъкло бликаше сноп светлина.
	Сайръс Смит и другарите му се качиха на палубата. В средата й зееше входник. Всички се спуснаха надолу.
	В долната част на стълбата имаше тесен коридор, осветен с електричество. В дъното на тоя коридор се изпречи врата и Смит я отвори.
	Преселниците минаха бързо през богато украсена зала, до която имаше библиотека, залята с обилна светлина, която струеше от светлия таван.
	В дъното на библиотеката инженерът отвори широко врата, която също беше затворена.
	Грамаден салон, някакъв музей, където наред с всички съкровища на минералното царство бяха струпани редки постижения на изкуството и чудни изделия на промишлеността, се откри пред очите на преселниците, които навярно помислиха, че някакъв вълшебник ги беше пренесъл в царството на приказките.
	На разкошен диван лежеше човек, който сякаш не забеляза присъствието им.
	Тогава Сайръс Смит каза високо за крайна изненада на своите другари следните думи:
	— Капитан Немо, вие ни повикахте! Ето ни.


>>	Глава XVI
#	Капитан Немо. Първите му думи. Миналото на един герой, борец за свободата. Омразата към нашествениците. Другарите му. Животът под водата. Сам. Последното убежище на „Наутилус“. На остров Линкълн. Тайнственият дух на острова

	При тези думи легналият се приповдигна и преселниците видяха осветено цялото му лице: величествена глава, високо чело, горд поглед, бяла брада и буйна коса, отметната назад.
	Той се опря с едната си ръка на облегалото на дивана, от който беше станал. Погледът му беше спокоен. Личеше, че бавна болест го бе изтощила малко по малко, но гласът му изглеждаше още силен, когато каза на английски с израз на безкрайна изненада:
	— Аз нямам име, господине.
	— Познавам ви! — отвърна Сайръс Смит.
	Капитан Немо впери в инженера огнения си поглед, сякаш искаше да го унищожи. После се отпусна пак върху възглавниците на дивана.
	— Е, все ми е едно в края на краищата — прошепна той, — аз умирам.
	Сайръс Смит се приближи до капитан Немо, а Джедеон Спилет му хвана ръката, която пареше. Еъртън, Пенкроф, Хърбърт и Наб стояха почтително настрани, в един кът на великолепния салон, чийто въздух бе наситен с електрически излъчвания.
	Но капитан Немо си дръпна веднага ръката и с един знак помоли инженера и дописника да седнат.
	Всички го гледаха истински развълнувани. Ето кой беше тоя, когото те наричаха „добрия дух на острова“, ето всемогъщото същество, чиято намеса толкова пъти вече ги беше спасявала от гибел, благодетелят, на когото те бяха така задължени! Пред очите им се намираше обикновен човек, а Пенкроф и Наб едва ли не вярваха, че ще срещнат някое божество, и този човек умираше!
	Но откъде Сайръс Смит можеше да познава капитан Немо?
	И защо капитанът стана веднага, като чу името, което навярно мислеше, че никой не знае?…
	Той беше легнал пак на дивана, облегнал се беше на ръката си и гледаше инженера, който седеше до него.
	— Вие знаете името, което носех, господине? — попита той.
	— Да — отвърна Сайръс Смит, — както зная и името на чудната подводница…
	— „Наутилус“ ли? — поусмихна се капитанът.
	— „Наутилус“.
	— Но знаете ли… знаете ли кой съм аз?
	— Зная.
	— А ето вече тридесет години, откакто съм се откъснал напълно от света, тридесет години, откак живея в морските дълбини, единственото място, където намерих свободата! Кой може да е издал тайната ми?
	— Един човек, който не е поемал никакво задължение към вас, капитан Немо, и който следователно не може да бъде обвинен в предателство.
	— Французинът, когото случаят захвърли преди шестнадесет години в моята подводница ли?
	— Същият.
	— Но този човек и двамата му другари не загинаха ли в Мелстрима, който беше повлякъл и моя „Наутилус“?
	— Не загинаха и излезе една книга — „Двадесет хиляди левги под водата“, където е описан вашият живот.
	— Само няколко месеца от моя живот! — възрази бързо капитанът.
	— Така е — съгласи се Сайръс Смит, — но няколко месеца от вашия необикновен живот са напълно достатъчни, за да ви опознае човек…
	— Като голям престъпник, нали? — добави капитан Немо и високомерна усмивка пробягна по устните му. — Да, като бунтовник, който може би е отритнат от обществото!
	Инженерът не отговори.
	— Е, кажете, господине?
	— Нямам право да съдя капитан Немо — заяви Сайръс Смит — или поне това, което засяга миналото му. Не зная, както никой не знае, на какво се дължи необикновеният ви живот и не мога да осъждам постъпките ви, без да ми бъдат известни подбудите. Зная само едно — ръката на един закрилник се простираше винаги над нас от пристигането ни на остров Линкълн и всички ние дължим живота си на едно добро, великодушно и могъщо същество и това могъщо, добро и великодушно същество сте вие, капитан Немо!
	— Аз съм — отвърна простичко капитанът.
	Инженерът и дописникът станаха. Другарите им се бяха приближили и благодарността, която преливаше в сърцата им, щеше да се изрази в думи и движения…
	Капитан Немо ги спря с един знак и заговори, без да може да прикрие навярно вълнението си:
	— След като ме изслушате — каза той.
	И с няколко ясни и кратки изречения капитанът им разказа целия си живот.
	Разказът му беше кратък, но той беше принуден да събере всичките сили, които му оставаха, за да го завърши. Ясно, че беше крайно изтощен. На няколко пъти Сайръс Смит го помоли да си почине, но той поклати глава като човек, който си отива, а когато дописникът му предложи своята помощ, той му отвърна:
	— Излишно е. Часовете ми са преброени.
	Капитан Немо бил индус, принц Дакар — син на раджа от независимата по онова време област Бунделкунд и племенник на индуския герой Тибо-саиб. Когато бил още десетгодишен, баща му го изпратил в Европа, за да получи висше образование, със скритото намерение да му даде възможност да се бори един ден с равни сили срещу ония, които смятал за потисници на своята родина.
	От десет до тридесетгодишна възраст принц Дакар, надарен с рядък ум и благородно сърце, изучавал всестранно всички науки, литература и изкуства и придобил големи познания.
	Принц Дакар ненавиждал. Той ненавиждал единствената страна, където никога не пожелал да стъпи, единствения народ, на който отритвал непрестанно всички любезности. Той ненавиждал Англия, още повече че в много отношения се възхищавал от нея.
	Този индус таял в душата си страшната ненавист на победения към победителя. Поробеният не можел да бъде снизходителен към поробителя. Син на един от ония владетели, на които Великобритания признавала независимостта само на думи, принцът от рода на Тибо-саиб, възпитан в идеите за свобода и отмъщение, обичал безгранично поетичната си родина, окована в английски вериги, и никога не стъпил на проклетата според него земя, на която Индия дължала своето иго.
	Този художник, този учен, този мъж си останал индус по сърце, индус по жаждата си за отмъщение, индус по надеждата, която хранел, да извоюва един ден правата на своята родина, да изгони оттам нашественика и да й възвърне независимостта.
	И така принц Дакар се завърнал в Бунделкунд в 1849 година. Оженил се за една знатна индуска — нейното сърце също се късало от мъка по злочестата й родина. Имал две деца и ги обичал много. Но семейното му щастие не било в състояние да го накара да забрави поробена Индия. Очаквал само случая. И случаят се представил.
	В 1857 година избухнало голямо въстание на сипаите*. Принц Дакар бил душата на това въстание. Той вдигнал грамадния бунт. Поставил всичките си способности, цялото си състояние в услуга на делото. Жертвал и себе си. Сражавал се в първите редици. Излагал живота си като най-скромен герой, въстанал за свободата на родината си. Ранен бил десет пъти в двадесетте сражения, в които участвал, и останал жив, когато последните борци за независимост загинали под английските куршуми.
	[* Въстанието на сипаите (1857–1959) — най-голямата националноосвободителна проява на индусите срещу английското колониално господство в Индия. Въстаниците завзели почти цяла Северна Индия. Но липсата на единно командване, феодалната разпокъсаност на Индия и предателството на феодалите помогнали на англичаните да потушат въстанието.]
	Никога британската мощ в Индия не е била така застрашена и ако сипаите бяха подпомогнати отвън, както се бяха надявали, щеше да се свърши може би веднъж завинаги с английското влияние и с владичеството на Великобритания в Азия.
	Името на принц Дакар било тогава много известно. Главата му била оценена — не се намерил кой да го предаде, но баща му, майка му, жена му и децата му заплатили вместо него дори преди той да разбере опасностите, на които те били изложени заради него…
	И този път правото отстъпило пред силата.
	Принц Дакар, който останал жив, се върнал в Бунделкундските планини. Сам на света, там той бил обзет от безкрайно отвращение към всичко, което носи името човек, ужасил се от цивилизования свят, намразил го, искал да се махне завинаги от него, осребрил останалото си богатство, събрал двадесетина от най-верните си другари и един ден всички изчезнали.
	Къде тръгнал принц Дакар да търси свободата, която му отказал населеният свят? Под водата, в морските дълбини, където никой не можел да го последва.
	Воинът отстъпил пред учения. Нагласил корабостроителница в един пуст остров в Тихия океан и там построили подводница по негови чертежи. С помощта на средства, които ще станат известни някой ден, той използвал неизчерпаемите източници на морето, и то задоволявало всички нужди на подводницата му, тъй като й служело за двигател, за осветление и отопление. Морето с безчетните си съкровища и не само с природните си богатства, а и с всичко, което хората били загубили там, задоволявало напълно нуждите на принц Дакар и на екипажа му — изпълнено било и най-горещото му желание, тъй като той не искал да има никаква връзка със земята. Нарекъл подводницата си „Наутилус“, а себе си капитан Немо и изчезнал в морските дълбини.
	Много години капитанът обикалял всички океани от единия полюс до другия. Отхвърлен от населения свят, той събрал в незнайните морета чудни съкровища. Милионите, които испанските галеони загубили в залива Виго през 1702 година, станали за него неизчерпаем източник на злато, с което разполагал винаги и подпомагал тайно народите, които се борели за своята независимост*.
	[* Става дума за въстаниците в Крит, които капитан Немо действително подпомагал.]
	С други думи, капитан Немо от дълги години бил напълно откъснат от света, когато на 6 ноември 1866 година през нощта трима души попаднали в подводницата му. Тия хора били един френски професор с прислужника си и един канадски рибар. Те паднали в морето при едно сблъскване между „Наутилус“ и северноамериканската фрегата „Ейбрахам Линкълн“, която го преследвала.
	Капитан Немо научил от професора, че „Наутилус“ бил смятан ту за грамадно морско млекопитаещо от рода на китовете, ту за пиратска подводница и го преследвали по всички морета.
	Капитан Немо можел да хвърли в океана тримата мъже, които случаят вмъкнал по този начин в тайнствения му живот. Но той не направил това, задържал ги като пленници и седем месеца те имали възможност да наблюдават чудното пътешествие цели двадесет хиляди левги под водата.
	Един ден, на 22 юни 1867 година, тримата пленници, които не знаели нищо за миналото на капитан Немо, успели да завладеят лодката на „Наутилус“ и да избягат. Но по това време „Наутилус“ бил повлечен от течението Мелстрим към норвежките брегове и капитанът помислил, че бегълците са попаднали в страшните водовъртежи и са загинали в морската бездна. Той не знаел, че французинът и двамата му другари били изхвърлени като по чудо на брега, че рибари от Лофоденските острови ги прибрали и че професорът, като се завърнал във Франция, издал книга, в която описал подробно и разкрил на любопитните читатели чудното и изпъстрено с приключения седеммесечно пътуване на „Наутилус“.
	Още дълги години капитан Немо продължавал да води същия живот и да обикаля моретата. Но един след друг другарите му измрели и намерили вечен покой в кораловата гробница в дъното на Тихия океан. „Наутилус“ запустял и накрая капитан Немо останал единствен жив от тия, които се укрили заедно с него в морските дълбини.
	Капитан Немо бил по това време шестдесетгодишен. Като останал сам, той успял да се добере с „Наутилус“ до едно от подводните пристанища, където понякога се отбивали.
	Това пристанище било издълбано под остров Линкълн и там се намираше засега подводницата му.
	От шест години капитанът живеел там, не плавал вече и очаквал смъртта, с други думи, очаквал да се присъедини към другарите си, когато станал случаен свидетел на падането на балона с ричмъндските пленници. Облечен в скафандъра си, той се разхождал под водата на няколко кабелта от брега на острова, когато инженерът паднал в морето. Капитанът се смилил… и спасил Сайръс Смит.
	В самото начало той искал да избяга от петимата преселници, но пристанището било затворено — базалтът се бил издигнал вследствие на вулканичните действия и капитанът не можел вече да излезе от подводната пещера. Там, където имало още достатъчно вода, за да може една лека лодка да премине препятствието, водата не била достатъчна за „Наутилус“, който имал сравнително голяма водоизместимост.
	Капитан Немо останал, после наблюдавал петимата мъже, захвърлени без никакви средства на пустия остров, но не искал те да го виждат. Малко по малко видял, че те били честни и смели, че ги свързвала братска обич, и почнал да проявява любопитство към усилията им. Сякаш без да иска, проникнал във всички тайни на техния живот. Благодарение на скафандъра лесно успявал да стигне до дъното на вътрешния кладенец в Гранитния дом и като се изкатервал по издатините на скалата до горния отвор, слушал преселниците да разказват за миналото, да проучват настоящето и бъдещето. Така научил за страшната борба на Америка срещу самата Америка за унищожаване на робството. Да! Тези мъже били в състояние да помирят капитан Немо с човечеството, което те представлявали така достойно на острова!
	Капитан Немо беше спасил Сайръс Смит. Той заведе кучето до Комините, той изхвърли Топ от езерото, той остави на нос Останка сандъка, в който имаше толкова необходими за преселниците неща, той изпрати лодката по течението на Благодарност и той спусна стълбата горе от Гранитния дом при нашествието на маймуните. Той хвърли бутилката с бележката, в която съобщаваше, че Еъртън се намира на остров Табор, той потопи брига с една торпила, поставена в дъното на протока, той спаси Хърбърт от сигурна смърт, като му донесе хининов сулфат, и той накрая уби каторжниците с електрически куршуми, които бяха негово изобретение и му служеха в подводния му лов. Така се обясняваха толкова случаи, които изглеждаха свръхестествени и всички бяха неоспоримо доказателство за великодушието и силата на капитана.
	Но големият човекомразец жадуваше за добро. Той трябваше да даде полезни съвети на хората, които беше взел под своя закрила, и понеже предчувстваше по биенето на сърцето си, че краят му наближава, повика, както ни е известно, преселниците от Гранитния дом с помощта на жицата, с която беше свързал кошарата с „Наутилус“, където също имаше телеграфен апарат.
	Капитанът свърши разказа си. Тогава взе думата Сайръс Смит. Той припомни всички случаи, които бяха спасявали толкова пъти колонията, и благодари от свое име и от името на другарите си на великодушния капитан, на когото бяха толкова много задължени.
	Но капитан Немо и не мислеше да иска отплата за услугите, които беше правил. Вълнуваше го една последна мисъл и преди да стисне ръката, която инженерът му беше подал, той каза:
	— Сега, господине, вие знаете миналото ми! Съдете ме!
	С тези думи капитанът явно намекваше за кървавата драма, на която тримата чужденци, попаднали в подводницата му, са били свидетели — драмата, която френският професор положително бе описал в книгата си и която навярно беше направила страхотно впечатление.
	И наистина няколко дни преди бягството на професора и на двамата му другари „Наутилус“, преследван от една фрегата в северната част на Атлантическия океан, бе налетял със страшна сила срещу нея и я бе потопил най-безмилостно.
	Сайръс Смит разбра намека и не отговори.
	— Тя беше английска фрегата, господине — извика капитан Немо, който пак беше станал за миг принц Дакар, — английска фрегата, разбирате ли! Тя ме нападна! Бях притиснат в тесен и плитък залив!… Трябваше да мина… и минах!
	И добави по-спокойно:
	— Имах пълно право и бях справедлив. Правил съм добро навсякъде, когато съм имал възможност, правил съм и зло, когато се наложи. Справедливостта не винаги означава опрощение!
	Последва кратко мълчание и капитан Немо повтори пак:
	— Какво мислите за мене, господа?
	Сайръс Смит подаде ръка на капитана и отговори твърдо на въпроса му:
	— Капитане, грешката ви се състои в това, че вие сте повярвали, че миналото може да се възкреси, и сте се борили срещу неизбежния напредък. Това е една от грешките, от които някои се възхищават, други укоряват, само бог може да им бъде съдник, а човешкият разум е длъжен да прости. Човек може да се бори срещу този, който греши, като смята, че прави това с добри намерения, но не престава да го уважава. Вашата грешка е от тия, които будят възхищение, и историята няма да порицае името ви. Тя обича безумната смелост, макар че осъжда последиците й.
	Гърдите на капитан Немо се подигнаха и той протегна ръка към небето.
	— Имал ли съм право — прошепна той, — или съм направил грешка?
	Сайръс Смит продължи:
	— Всички велики дела може да съди само бог, защото те изхождат от него! Капитан Немо, честните хора, които са тук и на които вие сте помагали, ще ви оплакват цял живот!
	Хърбърт се беше приближил до капитана. Той падна на колене, взе ръката му и я целуна. Една сълза се отрони от очите на умиращия.
	— Бъди благословено, мое дете!… — прошепна той.


>>	Глава XVII
#	Последните часове на капитан Немо. Волята на един умиращ. Спомен за приятелите му, които го познаваха от един ден. Ковчегът на капитан Немо. Няколко съвета към преселниците. Краят. В морските дълбини

	Съмна. Никакъв слънчев лъч не проникваше в дълбоката пещера. Приливът беше залял входа й. Но изкуствената светлина, която бликаше на дълги снопове от стените на „Наутилус“, не беше отслабнала и водата около плаващото вретено продължаваше да блести.
	Страшна умора беше обзела капитан Немо и той се бе отпуснал на дивана. Не можеха да мислят да го пренесат в Гранитния дом, тъй като той беше изявил желанието си да остане сред съкровищата на „Наутилус“, които не можеха да се купят и с милиони, и да дочака там смъртта, която беше много близка.
	Дълго време той лежа неподвижен, почти в безсъзнание, а Сайръс Смит и Джедеон Спилет следяха внимателно състояние на болния. Явно беше, че капитанът бавно гаснеше.
	Инженерът и дописникът се посъветваха шепнешком. Можеха ли, ако не да го спасят, поне да продължат живота му с няколко дни? Самият той беше казал, че нямаше вече никакъв цяр, и очакваше спокойно смъртта, от която не се боеше.
	— Не можем да направим нищо — заяви Джедеон Спилет.
	— Но ако го изнесем на чист въздух, на слънце, може да се съживи — каза морякът.
	— Не, Пенкроф — отвърна инженерът, — няма какво да опитваме. Освен това капитан Немо няма да се съгласи да напусне подводницата. Той живее тридесет години в „Наутилус“, в „Наутилус“ иска и да умре.
	Изглежда, че капитан Немо чу отговора на Сайръс Смит, защото се приповдигна и промълви с по-слаб, но все още ясен глас:
	— Имате право, господине. Искам и трябва да умра тук. Имам дори една молба към вас.
	Сайръс Смит и другарите му се бяха приближили до дивана и нагласиха възглавниците така, че умиращият да се облегне по-удобно.
	Тогава видяха погледа му да се спира върху всички чудеса в салона, осветяван от електрическите лъчи, които бликаха от арабеските на светлия таван. Той погледна една след друга картините, които видяха на чудните тъкани по стените — тия постижения на най-известните италиански, фламандски, френски и испански живописци, — погледна мраморните и бронзовите статуетки, които се издигаха на пиедесталите си, великолепния орган, облегнат на стената в дъното, витрините, наредени около един водоскок в средата, в които се намираха най-редките дарове на морето, и накрая погледът му се спря на девиза, който беше написан на вратата на музея — девиза на „Наутилус“: Mobilis in mobili*.
	[* Подвижен в подвижното.]
	Той сякаш искаше да погали за последен път с погледа си постиженията на изкуството и на природата, с които беше ограничил своя кръгозор през дългогодишния си живот в морските дълбини!
	След кратко време, през което навярно пред погледа му се изниза целият му живот, капитан Немо се обърна към преселниците и им каза:
	— Господа, мислите ли, че сте ми поне малко задължени?…
	— Капитане, бихме дали своя живот, за да продължим вашия!
	— Добре — продължи капитан Немо, — добре!… Обещайте ми, че ще изпълните последната ми воля и ще ми се отплатите за всичко, което съм направил за вас.
	— Обещаваме ви! — отвърна Сайръс Смит.
	И с това обещание той обвързваше и себе си, и другарите си.
	— Господа — продължи капитанът, — утре аз ще умра. Той спря с едно движение Хърбърт, който искаше да възрази. — Утре аз ще умра и желая гроб да ми бъде „Наутилус“. Той е ковчегът ми, моят ковчег! Всичките ми приятели почиват на морското дъно — и аз желая там да намеря покой. Дълбоко мълчание посрещна думите на капитан Немо.
	— Чуйте ме добре, господа — продължи той. — „Наутилус“ е пленник на тая пещера, входът на която се е издигнал. Но ако не може да излезе от затвора си, той има поне възможността да потъне в бездната под него и да пази там тленните ми останки.
	Преселниците слушаха почтително думите на умиращия.
	— Утре след моята смърт, господин Смит — продължи капитанът, — вие и вашите другари ще напуснете „Наутилус“, тъй като всички съкровища, които той съдържа, трябва да изчезнат заедно с мене. Един-единствен спомен ще ви остане от принц Дакар, чието минало ви е вече известно. В онова ковчеже… там… има диаманти за няколко милиона — повечето от тях са спомени от времето, когато като баща и съпруг аз почти бях повярвал в щастието, — в него има и много бисери, които аз и другарите ми сме събрали на морското дъно. С това съкровище някой ден ще можете да извършите много добрини. В ръце като вашите, господин Смит, и като на вашите другари парите не могат да бъдат опасни. Аз ще участвам отгоре във вашите дела и не се боя от тях!
	След кратка почивка поради крайната му слабост капитан Немо продължи със следните думи:
	— Утре вие ще вземете ковчежето, ще напуснете салона и ще затворите вратата. После ще се качите на палубата на „Наутилус“ и ще завинтите здраво капака на входника.
	— Ще изпълним волята ви, капитане — отвърна Сайръс Смит.
	— Добре. Тогава ще се качите на лодката, с която дойдохте. Но преди да напуснете „Наутилус“, минете на кърмата и отворете двата големи крана, които се намират на водолинията. Водата ще напълни резервоарите, „Наутилус“ ще потъне лека-полека под водата и ще намери покой на морското дъно.
	Сайръс Смит понечи да направи някакво движение, но капитанът добави:
	— Не се бойте от нищо. Вие ще погребете мъртвец!
	И Сайръс Смит, и другарите му не можеха и да направят никакво възражение на капитан Немо. Той им предаваше последната си воля и те трябваше да я изпълнят.
	— Обещавате ли ми, господа? — продължи капитан Немо.
	— Да, капитане — отвърна инженерът.
	Капитанът поблагодари с едно кимване и помоли преселниците да го оставят сам няколко часа. Джедеон Спилет настоя да остане при него, да не би да му стане зле, но болният отказа с думите:
	— Аз ще живея до утре, господине!
	Всички напуснаха салона, минаха през библиотеката и през столовата и излязоха на носа, в машинното помещение, гдето се намираха електрическите уреди, които произвеждаха топлината и светлината и служеха същевременно и за двигател на „Наутилус“.
	„Наутилус“ беше рядко постижение на техниката, пълно с постижения, и инженерът остана смаян.
	Преселниците се качиха на палубата, която се издигаше на седем-осем стъпки над водата. Тук те полегнаха край дебело лещообразно стъкло, което затваряше някакво грамадно око, откъдето бликаше сноп светлина. Зад окото се намираше кабина с колелата на кормилото — там беше стоял кормчията, когато е направлявал „Наутилус“ през водните пластове, които навярно са били осветявани на доста голямо разстояние от електрическите лъчи.
	Сайръс Смит и другарите му стояха известно време безмълвни — това, което бяха видели и чули, им беше направило силно впечатление и сърцата им се късаха при мисълта, че този, който им беше помагал толкова пъти, че закрилникът, когото познаваха едва от няколко часа, умираше.
	Каквато и присъда да произнесяха бъдещите поколения над тоя, тъй да се каже, свръхчовешки живот, принц Дакар щеше да си остане вечно една от ония чудни личности, които никога не се забравят.
	— Това се казва човек! — заяви Пенкроф. — Просто да не повярваш, че е живял толкова години на морското дъно! А като си помисля, че и там може би не е намерил спокойствие!
	— „Наутилус“ — забеляза Еъртън — можеше да ни послужи да напуснем остров Линкълн и да стигнем до някой населен бряг.
	— Приятели — намеси се инженерът, — „Наутилус“ не ни принадлежи и ние нямаме право да разполагаме с него. Прочее не бихме могли да го използваме в никакъв случай. Той не може да излезе вече от пещерата, чийто изход е затворен от базалтовите скали, а и самият капитан Немо желае подводницата да потъне заедно с него след смъртта му. Желанието му е изрично и ние ще го изпълним.
	Сайръс Смит и другарите му разговаряха още известно време и отново слязоха в „Наутилус“. Там похапнаха и влязоха в салона.
	Капитан Немо се беше съвзел от слабостта, която го потискаше, а очите му бяха възвърнали предишния си блясък. Лека усмивка сякаш трептеше на устните му.
	Преселниците се приближиха до него.
	— Господа — каза им капитанът, — вие сте смели, честни и добри мъже. Всички вие сте предани до смърт на общото дело. Често съм ви наблюдавал. Обикнах ви и ви обичам!… Дайте си ръката, господин Смит.
	Сайръс Смит подаде ръката си на капитана и той я стисна сърдечно.
	— Така! — прошепна той. После продължи: — Но стига сме говорили за мене! Имам да ви поговоря за вас самите и за остров Линкълн, където намерихте убежище… Смятате ли да го напускате?
	— Да, но за да се върнем пак, капитане — побърза да отговори Пенкроф.
	— За да се върнете ли?… Да, наистина, Пенкроф — отвърна усмихнат капитанът, — зная колко много обичате този остров. Вие го променихте толкова много с вашите грижи, че той ви принадлежи!
	— Нашето намерение, капитане — каза тогава Сайръс Смит, — е да го подарим на Съединените щати и да основем тук пристанище за нашата флота, благоприятно разположено в тая част на Тихия океан.
	— Вие мислите за вашата родина, господа — отвърна капитан Немо, — вие работите за нейния разцвет, за нейната слава. Имате право. Родината!… Там трябва да се върне човек! Там трябва да умре!… А аз умирам далеч от всичко, което съм обичал!
	— Имате ли да ни предадете някое последно желание, някой спомен за приятелите, които може да сте оставили в индуските планини? — попита бързо инженерът.
	— Не, господин Смит. Аз нямам вече приятели! Аз съм последният от своя род… и отдавна съм мъртъв за всички, които познавах… Но да поговорим за вас. Самотата и уединението са тежко нещо, свръх човешките сили… Умирам, понеже мислех, че може да се живее сам!… И тъй вие трябва да направите всичко възможно, за да напуснете остров Линкълн и да видите пак земята, където сте родени. Зная, че ония проклетници са разбили кораба, който си бяхте построили…
	— Сега строим друг кораб — прекъсна го Джедеон Спилет, — достатъчно голям, за да може да ни пренесе до най-близката суша. Но ако успеем рано или късно да напуснем остров Линкълн, ние пак ще се върнем. Много спомени ни свързват с него и никога няма да го забравим!
	— Тук се запознахме и с капитан Немо! — добави Сайръс Смит.
	— И само тук всичко ще ни напомня винаги за вас! — заяви Хърбърт.
	— И тук аз ще спя вечния си сън, ако… — отвърна капитанът.
	Той се позамисли и вместо да се доизкаже, задоволи се само с думите:
	— Господин Смит, искам да говоря с вас… насаме!
	Другарите на инженера уважиха желанието на умиращия и се оттеглиха.
	Сайръс Смит остана само няколко минути с капитан Немо и скоро повика приятелите си, но не сподели с тях нито дума от тайните, които умиращият бе пожелал да му повери.
	Джедеон Спилет разгледа много внимателно болния. Ясно личеше, че капитанът беше поддържан само от някаква душевна сила, която скоро щеше да отстъпи пред телесната му слабост.
	Денят изтече, без да се яви никаква промяна. Преселниците не напуснаха нито за миг „Наутилус“.
	Падна нощ, макар че в пещерата това не можеше да се забележи.
	Капитан Немо не страдаше, но гаснеше бавно.
	Той заговори още веднъж или два пъти преселниците, които стояха край него, и им се усмихна с оная последна усмивка, която остава и след смъртта.
	Най-после, малко след полунощ, капитан Немо направи върховно усилие и успя да скръсти ръце на гърдите си, сякаш искаше да умре в това положение.
	Към един часа сутринта целият живот се беше съсредоточил само в погледа му. Последен пламък блесна в зениците, които някога тъй силно горяха. После пошепна: „Бог и родина!“, и тихо угасна.
	Тогава Сайръс Смит се наведе и склопи очи на този, който беше някога принц Дакар и който не беше вече и капитан Немо.
	Хърбърт и Пенкроф плачеха. Еъртън изтриваше бегло една сълза. Наб беше паднал на колене до дописника, който стоеше като изваян.
	Сайръс Смит издигна ръка над главата на покойника.
	— Господи, успокой душата му! — каза той и като се обърна към другарите си, добави: — Да се помолим за този, когото загубихме!
	След няколко часа преселниците изпълниха обещанието, което бяха дали на капитана — изпълниха последната воля на покойния.
	Сайръс Смит и другарите му напуснаха „Наутилус“, след като взеха със себе си единствения спомен, който им беше оставил техният благодетел — ковчежето с несметното богатство.
	Затвориха грижливо чудния салон, все още облян в светлина. Завинтиха и железния капак на входника, така че нито капчица вода да не може да проникне в каютите на „Наутилус“.
	После преселниците слязоха в лодката, която беше вързана за самата подводница.
	Доплаваха с лодката на кърмата. Там, на водолинията, имаше два големи крана, свързани с резервоарите, които служеха за потопяване на подводницата.
	Отвориха крановете, резервоарите се напълниха, „Наутилус“ започна да потъва бавно и изчезна под водата.
	Но преселниците имаха възможност да го следят още известно време в морските дълбини. Ослепителната му светлина озаряваше прозрачните води, а пещерата ставаше все по-тъмна и по-тъмна. После грамадното електрическо сияние изчезна и скоро „Наутилус“, станал ковчег на капитан Немо, почиваше на морското дъно.


>>	Глава XVIII
#	Какво мисли всеки един от преселниците. Работата около кораба продължава. 1 януари 1869 година. Дим на върха на вулкана. Първите признаци на изригване. Еъртън и Сайръс Смит в кошарата. Изследване на пещерата Дакар. Какво беше казал капитан Немо на инженера

	Призори преселниците стигнаха мълчаливи входа на пещерата, която нарекоха пещерата Дакар в памет на капитан Немо. Морето се беше отдръпнало и те лесно минаха под свода — вълните се разбиваха в базалтовите му основи.
	Ламаринената лодка оставиха там, така че да бъде защитена от вълните. За по-голяма сигурност Пенкроф, Наб и Еъртън я издърпаха на тесния бряг край една от стените на пещерата, където не беше изложена на никаква опасност.
	Сутринта бурята беше стихнала. Последният грохот на гръмотевиците заглъхваше на запад. Не валеше вече, но небето още беше покрито с облаци.
	Като излязоха от пещерата Дакар, Сайръс Смит и другарите му тръгнаха към кошарата. По пътя Наб и Хърбърт се погрижиха да приберат жицата, която капитанът беше опънал между кошарата и пещерата и която можеха да използват по-късно.
	По пътя преселниците почти не разговаряха. Различните преживелици през нощта на 15 срещу 16 декември им бяха направили много дълбоко впечатление. Непознатият, който ги закриляше в най-тежките минути, човекът, когото тяхното въображение беше превърнало в божество, капитан Немо не съществуваше вече. Той и неговата подводница почиваха на морското дъно. На всеки от тях му се струваше, че бяха по-самотни отпреди. Те бяха, тъй да се каже, свикнали да разчитат на могъщата сила, която днес им липсваше, и Джедеон Спилет и Сайръс Смит не правеха изключеше от общото настроение. И те вървяха безмълвни по пътя към кошарата.
	Към девет часа сутринта преселниците се бяха прибрали в Гранитния дом.
	Решили бяха да се заемат много усилено с кораба и Сайръс Смит вложи цялото си време и усърдие в тая работа. Не се знаеше какво щеше да им отреди бъдещето. А за преселниците беше необходимо да имат на разположение един здрав кораб, който да може да издържи в морето и при силни бури и да бъде достатъчно голям, за да предприеме, ако се наложеше, някое по-дълго пътешествие. Ако след привършването на кораба преселниците не се решеха да напуснат остров Линкълн и да отплават към някой полинезийски остров в Тихия океан или към бреговете на Нова Зеландия, те трябваше да отидат колкото можеше по-скоро до остров Табор, за да оставят там бележка къде се намира Еъртън. Това беше необходима мярка, в случай че шотландската яхта се появеше пак в тия морета, и те трябваше да направят всичко възможно, за да успеят.
	И продължиха работата. Сайръс Смит, Пенкроф и Еъртън — Наб, Джедеон Спилет и Хърбърт им помагаха всеки път, когато не бяха заети с някоя друга неотложна работа — работеха неуморно. Необходимо беше новият кораб да бъде готов след пет месеца, с други думи, в началото на март. Ако искаха да отидат на остров Табор, преди силните бури през равноденствието да направят пътуването им невъзможно.
	Краят на 1868 година протече в неуморен труд около кораба — всяка друга работа беше почти изоставена. След два месеца и половина ребрата бяха поставени и първите дъски на бортовата обшивка бяха прикрепени. Личеше вече, че чертежите на Сайръс Смит са били рядко сполучливи и че корабът щеше да издържи на далечно плаване. Пенкроф работеше с всички сили и никак не се стесняваше да мърмори, когато някой от дърводелците зарежеше секирата, за да отиде на лов. Складовете в Гранитния дом трябваше да се напълнят — нали идеше зима. Но какво от това! Добрият моряк не беше доволен, когато работниците ги нямаше в корабостроителницата. В такъв случай той мърмореше през зъби и страшно ядосан, работеше за шестима.
	На 3 януари още призори Хърбърт се качи на възвишение Обзор, за да оседлае едната онага, и видя грамаден стълб дим, който се виеше на върха на вулкана.
	Хърбърт предупреди веднага преселниците и те изтичаха да разгледат върха на планината Франклин.
	— Я гледай! — извика Пенкроф. — Това вече не е пара! Изглежда, че вулканът не се задоволява вече с дишане, а е започнал да дими!
	Образните думи на моряка изразяваха правилно промяната, която беше станала в кратера на вулкана. Към парите се беше примесил гъст дим, който се издигаше в сивкав стълб, широк повече от триста стъпки в основата си, и се разстилаше като грамадна гъба на седемстотин-осемстотин стъпки над планинския връх.
	— Коминът се е подпалил — каза Джедеон Спилет.
	— И няма да можем да го изгасим! — добави Хърбърт.
	— Трябва да има коминочистачи и за вулканите! — забеляза Наб, който сякаш питаше най-сериозния въпрос.
	— Правилно, Наб — извика Пенкроф, — но ти наемаш ли се да чистиш вулкани?
	И Пенкроф прихна да се смее.
	Сайръс Смит наблюдаваше внимателно гъстия дим над планината Франклин и даже се поослушваше, сякаш искаше да долови някакво далечно бучене. После се върна при другарите си, тъй като се беше поотдалечил от тях:
	— Така е, другари, настъпила е съществена промяна и няма защо да я крием. Вулканичните вещества вече не само кипят, но са и пламнали и нас положително ни застрашава някое близко изригване!
	— Голяма работа, господин Смит! — извика Пенкроф. — Ще погледаме изригването и ще му ръкопляскаме, ако е сполучливо! Мисля, че няма защо да се тревожим!
	— Не, Пенкроф — отвърна Сайръс Смит. — Старият път на лавите е все още отворен и благодарение на наклона на кратера те са текли досега на север. Но…
	— Но — прекъсна го дописникът — ние няма да имаме никаква полза от изригването и по-добре ще бъде то да не става.
	— Кой знае? — намеси се морякът. — Във вулкана може да има някое ценно и полезно вещество и благодарение на неговата любезност ние ще го използваме както трябва!
	Сайръс Смит поклати глава като човек, който не очакваше нищо добро от явлението, което се развиваше толкова бързо.
	— Струва ми се — каза Еъртън, който беше легнал и беше опрял ухо на земята, — струва ми се, че чувам глух грохот, като че минава каруца, натоварена с железа.
	Преселниците се ослушаха много внимателно и установиха, че Еъртън не се лъже. Към грохота се примесваше от време на време някакво подземно бучене, което се усилваше и постепенно стихваше, сякаш някакъв страшен вятър се беше извил в земните недра. Но още не се чуваше никакъв ясен тътнеж. Можеше да се дойде до заключението, че димът си минаваше свободно през главния кратер и понеже той беше достатъчно широк, нямаше опасност от никакъв взрив, нито пък от разместване на земните пластове.
	— Е, хайде де! — каза тогава Пенкроф. — Днес няма ли да работим? Планината Франклин може да си дими, да гърми, да бучи, да бълва огън и пламък колкото си иска, но ние трябва да си гледаме работата! Хайде, Еъртън, Наб, Хърбърт, господин Сайръс, господин Спилет, днес трябва всички да се заловим здравата. Днес трябва да поставим ширстека и всички сте ми необходими. Искам след два месеца новият ни „Бонадвенчър“ — тъй като ние ще му запазим името, нали? — да плава във водите на Порт Балон! Хайде, нямаме време за губене!
	След вечерята Сайръс Смит, Джедеон Спилет и Хърбърт се изкачиха пак на възвишението Обзор. Беше вече тъмно и мракът щеше да им позволи да видят дали парите и димът над кратера не бяха премесени с пламъци или с някои горящи вещества, които изхвърляше вулканът.
	— Кратерът гори! — извика Хърбърт, който, по-лек от другарите си, се беше изкачил пръв на възвишението.
	Планината Франклин, която се намираше на около шест мили от възвишението, приличаше тогава на исполински факел, на чийто връх се виеха тъмни пламъци. Те бяха примесени с толкова дим, сгурия и пепел, че намаленият им блясък не се открояваше ярко в нощния мрак. Но някаква червеникава светлина обливаше острова и осветяваше смъртно близките гори. Грамадни облаци дим забулваха небесните висини, а през дима трептяха няколко звезди.
	— Не чувствате ли някакви трептения в почвата? — попита Сайръс Смит.
	— Чувствам — отвърна Джедеон Спилет, — но от тия трептения до истинското земетресение…
	— Не казвам, че има опасност от земетресение — прекъсна го Сайръс Смит, — Боже опази! Не! Тия трептения се дължат на разгарянето на подземния огън. Земната кора не е нищо друго, а стена на парен котел и вие знаете, че стените на парния котел винаги трептят под налягането на газовете като металическа пластинка. Такъв е сега случаят и с нашия остров.
	— Какъв чуден сноп искри! — възкликна Хърбърт.
	В същия миг от кратера бликнаха някакви ракети — парата не можа да намали блясъка им. С хиляди огнени езици и безброй искри се пръскаха в различни посоки. Някои от тях разкъсаха бързо купола дим, издигнаха се над него и оставиха след себе си диря огнен прах. Изригването беше придружено от последователни гърмежи, сякаш пукот от цяла артилерия картечници.
	Изминаха три дни — 4,5 и 6 януари. Преселниците продължаваха да строят кораба и инженерът, без да дава никакви обяснения, ускоряваше с всички сили работата. Планината Франклин тогава беше обвита с тъмен, зловещ облак и заедно с пламъците бълваше и нажежени камъни — някои от тях падаха обратно в самия кратер и това караше Пенкроф, който гледаше на явлението само като на някакво забавление, да казва:
	— Я гледай! Великанът играе библок! Фокуси прави!
	И наистина изхвърлените вещества падаха обратно в бездната, изглежда, че лавата, изтласкана от вътрешното налягане, не се издигаше още до отвора на кратера.
	Но колкото и да бързаха да завършат кораба, други грижи налагаха на преселниците да наобикалят различните части на острова. Преди всичко трябваше да се отбиват в кошарата, гдето беше затворено стадото муфлони и кози, и да оставят кърма на тия животни. Решили бяха Еъртън да отиде там на другия ден, на 7 януари, и понеже той беше свикнал вече с тая работа и можеше да я върши и сам, Пенкроф и другарите му останаха доста изненадани, когато чуха инженера да казва на Еъртън:
	— Понеже вие отивате утре в кошарата, и аз ще дойда с вас.
	— Е, господин Сайръс! — извика морякът. — Работните ни дни са преброени и ако и вие отидете в кошарата, ще останем с двама души по-малко!
	На другия ден още призори Сайръс Смит и Еъртън се качиха на колата, впрегната с двете онаги, и поеха бързо към кошарата. Сайръс Смит и Еъртън едва стигнаха в кошарата и някакъв тъмен сняг, приличен на ситен барут, падна на земята и веднага измени вида й. Дървета и ливади — всичко изчезна под пласт, дебел няколко пръста. Но за щастие духаше североизточен вятър и по-голямата част от облака се изсипа над морето.
	— Странно явление, господин Смит — каза Еъртън.
	— Опасно явление — отвърна инженерът. — Тоя пуцолан, тая пемза, превърната на прах, с една дума, тая вулканична пепел показва колко голямо е смущението във вътрешността на вулкана.
	— Нищо ли не може да се направи?
	— Нищо, можем само да следим хода на явлението. Еъртън, свършете си работата в кошарата. През това време аз ще се кача отвъд изворите на Червена река и ще видя в какво състояние са намират северните склонове на планината.
	Еъртън влезе в двора на кошарата и докато чакаше завръщането на инженера, се зае с муфлоните и с козите, които сякаш изпитваха някакво безпокойство пред първите признаци на изригването.
	А Сайръс Смит се изкачи по билото на източните разклонения, заобиколи Червена река и стигна до мястото, където той и другарите му бяха открили северния извор при първото проучване, което направиха.
	Нещата много се бяха изменили! Вместо един-едничък стълб дим той преброи тринадесет, които изригваха от земята, сякаш някакво бутало ги изтласкваше със страшна сила навън. Явно, че на това място земната кора беше под страхотно налягане. Въздухът беше наситен със серни изпарения, водород, въглена киселина, смесени с водни пари.
	Инженерът се убеди още повече в това, когато разгледа северния склон на планината Франклин. Кратерът бълваше облаци дим и пламъци. Дъжд от сгурия падаше на земята. Но никаква лава не изтичаше от гърлото на кратера, което доказваше, че вулканичните вещества още не бяха стигнали до горното отвърстие на главния комин.
	„Бих предпочел да имаше лава! — си каза Сайръс Смит. — Щях да бъда поне положителен, че тя е тръгнала по стария си път. Кой знае дали няма да се излее от някой нов кратер? Но опасността е друга! Капитан Немо добре е предчувствал! Да! Опасността е друга!“
	Еъртън го чакаше.
	— Оставих кърма на животните, господин Смит — каза Еъртън.
	— Добре, Еъртън.
	— Изглеждат неспокойни, господин Смит.
	— Да, инстинктът говори в тях, а инстинктът не лъже.
	— Аз съм готов…
	— Вземете фенер и кремък, Еъртън — каза инженерът, — и да вървим.
	Еъртън изпълни нареждането на инженера. Разпрегнатите онаги бродеха из кошарата. Залостиха вратата отвън и Сайръс Смит, който беше излязъл преди Еъртън, тръгна на запад, по тясната пътечка, която водеше към брега.
	Еъртън и Сайръс Смит започнаха да се спускат по стръмния бряг, като следваха горе-долу ужасния път, който ги беше извел през оная бурна нощ до пещерата Дакар. Посред бял ден слизането не беше толкова опасно, а освен това и пепелта, която покриваше гладките скали, позволяваше на крака да стъпва по-устойчиво и да не се хлъзга по наклонения път.
	Скоро стигнаха високия към четиридесет стъпки насип, който беше продължение на брега. Сайръс Смит си спомняше, че насипът се спускаше с лек наклон до самото море. Макар че имаше отлив, не се виждаше никакъв пясък и вълни, замърсени от вулканичния прах, се разбиваха право в крайбрежните базалтови канари.
	Сайръс Смит и Еъртън лесно откриха входа на пещерата Дакар и се спряха под последната канара, с която завършваше насипът.
	— Ламаринената лодка трябва да е тук — каза инженерът.
	— Тук е, господин Смит — заяви Еъртън, като издърпа леката лодка, която беше скрита под свода на пещерата.
	Двамата преселници се качиха в лодката. Лекото вълнение ги повлече по-навътре под схлупения свод на пещерата. Еъртън чукна кремъка и запали фенера. После хвана двете гребла — фенерът беше поставен на носа на лодката, така че да им осветява пътя напред, — Сайръс Смит застана на кормилото и навлязоха в мрачната пещера.
	„Наутилус“ го нямаше вече там, за да разсее със светлината си дълбокия мрак.
	Но светлината на фенера, макар и недостатъчна, позволи на инженера да продължи напред, край дясната страна на пещерата. Гробна тишина цареше под мрачния свод, поне в самото му начало, тъй като Сайръс Смит скоро долови ясния тътнеж, който се носеше от планинските недра.
	— Това е вулканът — каза той.
	Скоро ведно с тътнежа се понесе остра миризма от химически съединения и серните изпарения задавиха инженера и неговия спътник.
	— Ето от какво се опасяваше капитан Немо! — прошепна инженерът и леко пребледня. — Но трябва да продължим докрай.
	— Да продължим! — каза Еъртън, заби греблата и подкара лодката навътре.
	Двадесет и пет минути след като навлезе навътре в пещерата, лодката стигна стената в дъното и спря.
	Тогава Сайръс Смит се качи на пейката и освети с фенера стената, която делеше пещерата от главния комин на вулкана. Колко ли дебела беше тая стена? Сто стъпки ли, или десет? — Не можеше да се каже. Но подземното бучене беше много ясно и тя не можеше да бъде много дебела.
	След като разгледа стената във водоравна посока, инженерът закачи фенера на едно гребло и го издигна по-високо по базалтовата стена.
	Там през едва видими цепнатини между пропуканите призми проникваше остър дим, който тровеше въздуха в пещерата. Пукнатини браздяха стената, а някои от тях бяха по-големи и се спускаха само на две-три стъпки над водите в пещерата.
	Сайръс Смит най-напред се замисли. После прошепна:
	— Да! Капитанът имаше право! Ето опасността, и то каква опасност!
	Еъртън не продума нито дума, но Сайръс Смит му даде знак, той хвана греблата и след половин час двамата с инженера излязоха от пещерата Дакар.


>>	Глава XIX
#	Сайръс Смит разказва какво беше видял. Усилена работа около кораба. Последно отиване в кошарата. Борба между огъня и водата. Какво остава по повърхността на острова. Преселниците решават да спуснат кораба в морето. Нощта на 8 срещу 9 март

	На следния ден сутринта, на 8 януари, след като прекараха един ден и една нощ в кошарата и подредиха всичко, Сайръс Смит и Еъртън се прибраха в Гранитния дом.
	Инженерът събра веднага другарите си и им съобщи, че остров Линкълн се намира пред страшна опасност, която никаква човешка сила не може да предотврати.
	— Приятели — каза той и гласът му издаваше дълбоко вълнение, — остров Линкълн не е от островите, които ще съществуват, докато съществува самото земно кълбо. Той е обречен на по-близко или далечно разрушение; причината за това е в самия него и нищо не е в състояние да го спаси!
	Преселниците се спогледаха, после устремиха поглед в инженера. Не можеха да го разберат.
	— Изяснете се, Сайръс — каза Джедеон Спилет.
	— Ще се изясня — отвърна Сайръс Смит — или по-скоро ще ви предам обясненията, които ми даде капитан Немо през краткия ни разговор насаме.
	— Капитан Немо ли! — извикаха преселниците.
	— Да, и това е последната услуга, която той искаше да ни направи, преди да умре!
	— Последната услуга ли! — възрази Пенкроф. — Последната услуга! Ще видите, че макар и мъртъв, той ще ни направи още много услуги!
	— Но какво ви каза капитан Немо? — запита дописникът.
	— Ето какво, приятели — отвърна инженерът. — Остров Линкълн не е като другите острови в Тихия океан и капитан Немо ме осведоми, че той има особено устройство и че рано или късно подводната му част ще се разруши.
	— Ще се разруши ли? Остров Линкълн! Хайде де! — извика Пенкроф и макар че изпитваше голямо уважение към Сайръс Смит, не можа да се сдържи и повдигна рамене.
	— Изслушайте ме, Пенкроф — продължи инженерът. — Ето какво беше установил капитан Немо и което установих и аз самият, като разглеждах вчера пещерата Дакар. Тази пещера продължава под острова до вулкана и само една тънка стена в пукнатини и цепнатини, през които вече проникват серните газове, образувани във вътрешността на вулкана.
	— Е? — попита Пенкроф, набърчил страшно чело.
	— Е — отвърна инженерът, — аз видях, че пукнатините се разширяват под влияние на вътрешното налягане, че базалтовата стена се пука малко по малко и че в най-близко или по-далечно бъдеще тя ще отвори път на морските води, които изпълват пещерата.
	— Какво от това! — възрази Пенкроф, който се опита пак да се пошегува. — Морето ще угаси вулкана и толкоз!
	— Да, толкоз! — отвърна Сайръс Смит. — В деня, в който морето нахлуе през стената и проникне през главния комин до недрата на острова, където кипят вулканичните вещества, тоя ден остров Линкълн ще се пръсне, както би се пръснал остров Сицилия, ако Средиземно море нахлуе в Етна!
	Преселниците не отвърнаха нищо на тъй категоричното обяснение на инженера. Разбрали бяха каква опасност ги грозеше.
	Всъщност трябва да добавим, че Сайръс Смит никак не преувеличаваше. На много хора вече им е минавало през ума, че вулканите, които почти всички се издигат покрай морета или езера, ще могат може би да се угасят, ако се даде възможност на водите да нахлуят във вътрешността им. Но тия хора не са знаели, че в такъв случай има опасност една част от земното кълбо да се пръсне като парен котел, на който изведнъж се усили огънят. Нахлуе ли в затворено място с хиляди градуси топлина, водата ще се изпари с такава страхотна сила, че никаква кора няма да може да й устои.
	И тъй нямаше никакво съмнение, че островът, застрашен от близко и страхотно разрушение, щеше да издържи, докато издържи самата стена на пещерата Дакар. А това не беше въпрос на месеци, нито пък на седмици, а въпрос на дни, а може би и на часове!
	В първия миг преселниците изпитаха дълбока скръб! Те и не помислиха за пряката опасност, която ги грозеше, а си мислеха за разрушението на земята, която ги беше приютила, на острова, който бяха обработвали, на острова, който обичаха и толкова много си бяха мечтали да направят един ден цветущ! Колко излишни усилия, колко напразен труд!
	Пенкроф не можа да се сдържи, едра сълза се отърколи по страната му и той не се опита да я скрие.
	Разговорът продължи още известно време. Обсъдиха всички вероятности, на които можеха още да разчитат. Но в заключение решиха, че не биваше да губят нито миг, че трябваше да довършат и да обзаведат кораба колкото можеше по-скоро и че засега това беше единствената надежда жителите на остров Линкълн да се спасят.
	Преселниците продължиха трескаво работата. Към 23 януари корабът беше полуобшит. Дотогава на върха на вулкана нямаше никаква промяна. От кратера продължаваха да излизат пари и дим, примесен с пламъци и нажежени камъни. Но през нощта на 23 срещу 24 под напора на лавата, която беше стигнала до горния край на вулкана, конусът, който образуваше нещо като шапка, се срути. Екна страшен трясък. В началото преселниците помислиха, че островът се руши. И те изскочиха от Гранитния дом. Беше към два часа след полунощ.
	Небето беше в пламъци. Горният конус — висок хиляда стъпки и тежък милиарди ливри — се строполи върху острова и го разтърси. За щастие тоя конус беше наклонен към север и падна върху долината от пясъци и вулканични туфи, която се простираше между вулкана и морето. Вече широко разтворен, кратерът пръскаше към небето такава ослепителна светлина, че само от сиянието й въздухът сякаш гореше. В същото време, потекъл от новия връх като от препълнено корито, порой лава се изливаше в дълги водопади и хиляди огнени змии пълзяха по склона на вулкана.
	— Кошарата! Кошарата! — извика Еъртън.
	И наистина поради наклона на новия кратер лавите се носеха към кошарата и следователно плодородните части на острова, изворите на Червена река и Якамарската гора бяха застрашени от бързо унищожение.
	При вика на Еъртън преселниците се спуснаха към конюшнята на онагите. Впрегнаха колата. Всички мислеха само за едно! Да изтичат в кошарата и да пуснат животните, които бяха вътре.
	Преди три часа сутринта те бяха стигнали в кошарата. Страшното блеене говореше достатъчно за ужаса, който беше обзел муфлоните и козите. Порой вулканични вещества и разтопени минерали се спускаше вече от планината към долината и опожаряваше част от дървената ограда. Еъртън отвори бързо вратата и обезумелите животни се пръснаха на всички страни.
	След един час кипящата лава изпълни кошарата, изпари рекичката, която я пресичаше, и подпали къщата, която пламна като копа слама и изгори и последния кол от дървената ограда. Нямаше вече и помен от кошарата!
	Преди да се приберат в Гранитния дом, Сайръс Смит и другарите му решиха да определят окончателната посока, по която щеше да тече лавата. От планината Франклин повърхнината се наклоняваше главно към източния бряг и въпреки гъстите Якамарски гори имаше опасност пороят да стигне до възвишение Обзор.
	— Езерото ще ни спаси — заяви Джедеон Спилет.
	— Надявам се! — отвърна Сайръс Смит и това беше единственият му отговор.
	Преселниците поеха пътя от кошарата за Гранитния дом. Вървяха бавно и непрестанно се обръщаха назад. Вследствие на наклона пороят бързо се спускаше на изток и щом първите лави се втвърдяха, друга кипяща лява веднага ги покриваше.
	Но главният порой, който се спускаше по долината на Червена река, ставаше все по-страшен и по-страшен. Цялата тая част на гората беше в пламъци и гъсти кълба дим се търкаляха над дърветата, чиито дънери пращяха вече сред лавата.
	Преселниците спряха край езерото на половин миля от устието на Червена река. Един въпрос на живот и на смърт щеше да се разреши за тях.
	Сайръс Смит, свикнал да преценява опасните положения, като знаеше, че насреща си имаше хора, които бяха готови да посрещнат истината, каквато и да била тя, каза тогава:
	— Или езерото ще спре пороя и една част от острова ще се спаси от пълно опустошение, или пък лавата ще ни залее.
	— В такъв случай — извика Пенкроф, като скръсти ръце и тупна с крак — е излишно да продължаваме да строим кораба, нали?
	— Пенкроф — възрази Сайръс Смит, — трябва да изпълним дълга си докрай!
	В това време пороят лава си беше пробил път през чудните дървета, които пламтяха, и наближаваше езерото. Там имаше леко възвишение, което, ако беше по-голямо, можеше да спре пороя.
	— На работа! — извика Сайръс Смит.
	Всички схванаха веднага мисълта на инженера. Трябваше да препречат, тъй да се каже, пътя на пороя и да го принудят по този начин да се излее в езерото.
	Преселниците изтичаха до корабостроителницата. Оттам донесоха лопати, мотики, брадви и с пръст и с повалените дървета издигнаха за няколко часа дига, висока три и дълга няколкостотин стъпки. Когато свършиха, струваше им се, че бяха работили само няколко минути!
	Тъкмо навреме! Кипящите лави почти веднага стигнаха в основите на дигата. Пороят се изду като придошла река, готова да прелее, и имаше опасност да се излее над единствената преграда, която не й даваше възможност да залее цялата гора Фар-уест… Но дигата успя да го задържи, той се залюля за миг страхотно и се спусна в езерото Грант от двадесет стъпки височина.
	Задъхани, без да мръднат от мястото си, без да продумат нито дума, преселниците гледаха борбата между двете стихии.
	Каква величествена гледка представляваше тая борба между огъня и водата! Никое перо не би могло да опише страхотната и чудна картина, никоя четка не би могла да я изобрази. Водата съскаше и се изпаряваше при досега с кипящата лава. Парата излиташе във въздуха и се виеше на неизмерима височина, сякаш изведнъж бяха отворени клапите на огромен парен котел. Но колкото и много вода да имаше в езерото, тя щеше да се изпари до капка, защото притоците бяха пресъхнали, докато пороят, подхранван от неизчерпаем извор, изливаше все нови и нови вълни горящи вещества.
	Този път огънят победи водата.
	Все пак преселниците имаха щастие, че лавите се изляха в езерото Грант. Спечелиха по този начин няколко дни. Гранитният дом и корабостроителницата засега бяха запазени. А през тия няколко дни трябваше да обшият кораба и да запушат процепите грижливо. После можеха да го пуснат в морето и да се приютят в него, а снаряжението му можеше да се направи, когато бъдеше във водата. Пред страха от взрива, който застрашаваше да пръсне острова, опасно беше да се стои на суша. Толкова безопасното дотогава убежище Гранитния дом всеки миг можеше да се сгромоляса!
	Следните шест дни, от 25 до 30 януари, преселниците свършиха около кораба работа за двадесет души. Едва си отдъхваха за малко, а светлината на пламъците, които бликаха от кратера, им позволяваше да работят денем и нощем. Вулканът продължаваше да бълва лава, но сякаш не толкова много. Щастливо обстоятелство, тъй като езерото Грант беше вече почти препълнено и ако нови лави се плъзнеха по старите, щяха да залеят възвишение Обзор, а после и брега.
	Но ако от тоя край островът беше донякъде запазен, не беше така със западния му край. И наистина вторият порой лава, който се беше спуснал по долината на река Водопад — не срещна никаква пречка. И горящата течност заля горите Фар-уест. През това време на годината, когато всички дървета бяха изсъхнали от страшната жега, гората пламна изведнъж, така че пожарът се разпространи едновременно от дънерите до върховете — преплетените клони спомогнаха много за разпалването на пожара. Дори пламъците по върховете на дърветата сякаш се движеха по-бързо от лавата по земята.
	И ето че хищниците и другите животни, ягуари, глигани, кабиаи, кули — четириноги и птици — се втурнаха обезумели към Благодарност и към Тадорнското блато, отвъд пътя за Порт Балон.
	Но преселниците бяха много заети със собствената си работа и не обърнаха внимание даже и на най-страшните хищници. Те бяха изоставили всъщност и Гранитния дом, не търсеха подслон и в Комините, а нощуваха под една палатка край устието на Благодарност.
	Долините на река Водопад и на Благодарност не изливаха вече нито капка вода в морето и преселниците щяха да измрат от жажда, ако езерото Грант беше пресъхнало напълно. Но за щастие южният му край беше запазен и образуваше блато, в което се беше събрала всичката вода за пиене на острова. Каква ужасна картина, каква скръб за преселниците, които от една плодородна местност, покрита с гори, напоена с реки, богата с посеви, изведнъж се видяха пренесени на гола канара, където можеха и да измрат от глад, ако не се бяха запасили навремето с храна!
	— Сърцето ми се къса! — рече един ден Джедеон Спилет.
	— И на мене, Спилет — отвърна инженерът. — Дано Бог даде само да довършим кораба, който е засега единственото наше спасение.
	— Не намирате ли, Сайръс, че вулканът сякаш се успокоява! Той бълва още лава, но струва ми се не толкова много?
	— Няма значение — отвърна Сайръс Смит. — Огънят в планинските недра е все така силен и морето може да нахлуе всеки миг. Ние сме в положението на пътници, чийто кораб гори, а те не могат да угасят пожара и знаят, че пламъците рано или късно ще стигнат крюйткамерата! Елате, Спилет, елате да не губим нито миг!
	20 февруари! Трябваше им още един месец, за да могат да пуснат кораба в морето. Островът щеше ли да издържи дотогава? Пенкроф и Сайръс Смит имаха намерение да пуснат кораба веднага щом коритото му станеше достатъчно непромокаемо. Палубата, надводната му част, вътрешното му разпределение и снаряжението можеха да нагласят и после — важното беше да си имат безопасно убежище извън острова.
	Така настъпи 3 март и те разчитаха, че ще могат да пуснат кораба след десетина дни.
	Надеждата пак затопли сърцата на преселниците, които изживяха толкова много изпитания през четвъртата година, която прекараха на остров Линкълн! Даже и Пенкроф сякаш излезе за малко от мрачното мълчание, в което го беше потопило опустошението и разрушаването на владението му. И наистина той мислеше вече само за кораба, в който се съсредоточаваха всичките му надежди.
	— Ще го довършим — каза той на инженера, ще го довършим, господин Сайръс, и време е, защото дните си минават и скоро ще имаме пълно равноденствие. Е, ако трябва, ще отидем на остров Табор, да прекараме там зимата. Но остров Табор след остров Линкълн! Ах, какво нещастие! И през ум не можеше да ми мине такова нещо!
	— Господарю — попита Наб, — ако капитан Немо беше жив, мислите ли, че щеше да ни сполети такава беда?
	— Да, Наб — отвърна Сайръс Смит.
	— Ами! Аз пък не мисля така! — прошепна Пенкроф на ухото на Наб.
	— И аз! — отвърна сериозно Наб.
	През първата седмица на месец март планината Франклин стана пак много страшна. Хиляди стъклени нишки от течна лава заваляха като дъжд на земята. Кратерът пак се изпълни с лава, която се изля по всички склонове на вулкана. Лавите тоя път течаха край югозападния бряг на езерото Грант, пресякоха река Глицерин и заляха възвишение Обзор. Този последен удар, нанесен на делото на преселниците, беше страшен.
	Преселниците бяха принудени да напуснат последното си убежище на острова и макар че горната част на кораба не беше още изтулена и насмолена, решиха да го пуснат в морето!
	Пенкроф и Еъртън се заловиха с приготовленията за спускането на кораба, което щеше да стане на следния ден, на 9 март сутринта.
	Но през нощта на 8 срещу 9 март грамаден стълб пари изригна от кратера и се издигна с оглушителен трясък на повече от три хиляди стъпки височина. Явно беше, че стената на пещерата Дакар не бе устояла на натиска на газовете, водата беше нахлула през главния комин в огнената бездна и се беше изпарила веднага. Но кратерът не беше достатъчен излаз за парите. Взрив, който можеше да се чуе от сто мили, разтърси въздуха. Цели скали полетяха в морето и след миг Тихият океан покриваше мястото, където се намираше остров Линкълн.


>>	Глава XX
#	Самотна канара в Тихия океан. Последното убежище на преселниците от остров Линкълн. Предстоящата смърт. Неочаквана помощ. Откъде и как дойде помощта. Последното благодеяние. Остров на твърда земя. Гробът на капитан Немо

	Самотна канара, дълга тридесет и широка петнадесет стъпки, която се издигаше едва на десет стъпки над водата, беше единствената твърда почва, която вълните на Тихия океан не бяха още залели.
	Тя беше и единствената останка от масива на Гранитния дом! Гранитната стена се беше разлюляла, после се беше разпаднала и няколко скали от голямата стая се бяха струпали така, че образуваха тая канара. Всичко беше изчезнало в бездната наоколо: долният конус на планината Франклин, разкъсан от взрива, челюстите на застинала лава на залив Акула, възвишение Обзор, островчето Спасение, гранитните скали на Порт Балон, базалтовите стени на пещерата Дакар, продълговатият полуостров Змия, който се намираше толкова далеч от вулканичния център! От остров Линкълн беше останала само тясната канара, която служеше за убежище на шестимата преселници и на кучето им Топ.
	Животните също бяха загинали при бедствието — и птиците, и останалите представители на животинското царство на острова, всички бяха смазани или се бяха издавили, а и клетият Юп за нещастие беше намерил смъртта си в някоя земна пукнатина.
	Сайръс Смит, Джедеон Спилет, Хърбърт, Пенкроф, Наб и Еъртън останаха живи само защото се намираха тогава под палатката си и бяха захвърлени в морето тъкмо когато различни останки от острова валяха като дъжд от всички страни.
	Когато изплуваха на повърхността, видяха на половин кабелт само купчината канари, заплуваха към нея и се спасиха.
	На тази гола канара те живееха от девет дни! Малкото храна, която бяха изнесли от склада на Гранитния дом още преди бедствието, и сладката вода, която дъждът беше излял в една дупка на канарата, бяха единственото имущество, което нещастниците притежаваха. Последната им надежда — корабът, беше разбита. Нямаха никаква възможност да напуснат канарата. Нямаше с какво да си запалят огън. Обречени бяха на смърт!
	Този ден, на 18 март, имаха храна само за два дни, макар че се бяха хранили само колкото да залъжат глада си. Всичките им познания, умът им бяха безпомощни при това положение. Само Бог можеше да ги избави от явната смърт.
	Сайръс Смит беше спокоен. Джедеон Спилет — по-нервен, и Пенкроф, обзет от глух гняв, сновяха надлъж и шир по канарата. Хърбърт не се отделяше от инженера и го гледаше, сякаш му искаше някаква помощ, която Сайръс Смит нямаше как да му даде. Наб и Еъртън се бяха примирили със съдбата си.
	— Ах, нещастие! Нещастие! — повтаряше често Пенкроф. — Да имахме поне някоя орехова черупка, за да се прехвърлим на остров Табор! Но нищо, нищичко!
	— Капитан Немо добре направи, че умря! — каза веднъж Наб.
	Следните пет дни Сайръс Смит и клетите му другари живееха много оскъдно и се хранеха само колкото да не умрат от глад. Бяха страшно изтощени. Хърбърт и Наб започнаха да бълнуват.
	При това положение можеха ли да хранят каквато и да било надежда? Не! На какво можеха да се надяват? Да мине някой кораб край канарата? Но те знаеха вече много добре от опит, че корабите не пътуваха никога в тая част на Тихия океан! Можеха ли да се надяват, че по някакво наистина чудно съвпадение шотландската яхта щеше да дойде точно по това време да търси Еъртън на остров Табор? Това беше невероятно, пък и дори не можеха да допуснат, че ще дойде, преселниците не бяха оставили никаква бележка къде се намираше Еъртън и капитанът, след като претърсеше острова и не откриеше нищо, щеше да се качи на яхтата си и да отплава по на юг.
	Не! Не можеха да хранят никаква надежда, че ще бъдат спасени, и само смърт, ужасна смърт от глад и жажда ги очакваше на тая канара!
	И те се бяха проснали на канарата бездушни, без да съзнават какво ставаше наоколо им. Единствен Еъртън със свръхчовешко усилие повдигаше от време на време глава и хвърляше отчаян поглед към пустото море!…
	Но ето че на 24 март сутринта Еъртън протегна ръце към някаква точка в простора, подигна се най-напред на колене, после се изправи и ръката му сякаш даде някакъв сигнал…
	Срещу острова плаваше кораб! И този кораб не пътуваше наслуки! Канарата беше за него строго определена цел, той плаваше право към нея с пълна пара и нещастниците щяха да го забележат няколко часа по-напред, ако им бяха останали още сили да наблюдават хоризонта.
	— „Дънкан“ — прошепна Еъртън и падна в безсъзнание.
	Когато Сайръс Смит и другарите му дойдоха на себе си благодарение на грижите, с които бяха заобиколени, те се намираха в каютата на един параход, без да можеха да разберат как се бяха избавили от смъртта.
	Една дума на Еъртън беше достатъчна, за да си обяснят всичко.
	— „Дънкан“! — прошепна той.
	— „Дънкан“ — повтори Сайръс Смит. И като дигна ръце към небето, извика: — Ах, Боже всемогъщи! Значи ти се смили над нас!
	И наистина параходът беше „Дънкан“, яхтата на лорд Гленарван, вече под командата на Робърт, сина на капитан Грант, който бил изпратен на остров Табор, за да намери Еъртън и да го върне в родината му след дванадесет години изкупление!…
	Преселниците бяха спасени и бяха вече на път към родината си.
	— Капитан Робърт — попита Сайръс Смит, — какво ви наведе на мисълта, след като напуснахте остров Табор, без да намерите там Еъртън, да отплавате на сто мили оттам в североизточна посока?
	— Господин Смит — отвърна Робърт Грант, — аз тръгнах насам не само заради Еъртън, а за да намеря и вас, и другарите ви!
	— И мене, и другарите ми ли?
	— Разбира се! На остров Линкълн!
	— На остров Линкълн ли! — извикаха крайно зачудени Джедеон Спилет, Хърбърт, Наб и Пенкроф.
	— Откъде знаете за остров Линкълн? — попита Сайръс Смит. — Та този остров не е дори отбелязан на картите!
	— От бележката, която сте оставили на остров Табор — отвърна Робърт Грант.
	— От бележката ли? — възкликна Джедеон Спилет.
	— Разбира се! Ето я! — отвърна Робърт Грант и им подаде бележка, на която бяха отбелязани дължината и ширината на остров Линкълн, „където се намира сега Еъртън заедно с петима американски преселници“.
	— Капитан Немо!… — каза Сайръс Смит, след като прочете бележката и позна почерка, с който беше написана и бележката, която бяха намерили в кошарата!
	— Ах — каза Пенкроф, — значи той се е качвал на нашия „Бонадвенчър“ и е плавал сам чак до остров Табор!…
	— За да остави там тая бележка! — добави Хърбърт.
	— Виждате ли? — извика морякът. — Имал съм право, като казвах, че даже и след смъртта си капитан Немо ще ни направи още някоя последна услуга.
	— Приятели — каза Сайръс Смит, дълбоко развълнуван, — нека милостивият Бог приеме душата на нашия спасител капитан Немо!
	Преселниците свалиха шапки при последните думи на Сайръс Смит и прошепнаха името на капитана.
	В това време Еъртън се приближи до инженера и му каза простичко:
	— Къде да оставя това ковчеже?
	Ставаше дума за ковчежето, което Еъртън беше спасил с опасност за живота си тъкмо когато островът потъваше, и сега го предаваше честно и почтено на инженера.
	— Еъртън! Еъртън! — промълви инженерът, дълбоко развълнуван.
	После се обърна към Робърт Грант:
	— Господине — добави той, — вие бяхте оставили един престъпник, а днес пред вас стои честен човек и аз с гордост му подавам ръката си!
	След това разказаха на Робърт Грант за чудните приключения на капитан Немо и на преселниците на остров Линкълн. После Робърт отбеляза местоположението на канарата, която беше останала и която щеше да бъде нанесена вече на картите на Тихия океан, и даде заповед да отплават обратно.
	След петнадесет дни преселниците слязоха в Америка и намериха родината си умиротворена подир страхотната война, след която бяха възтържествували правото и справедливостта.
	С по-голямата част от богатствата в ковчежето, завещано на преселниците на остров Линкълн от капитан Немо, купиха грамадна област в щата Айова. Само един, най-хубавият бисер, беше изваден от съкровището и изпратен на лейди Гленарван от името на тези, които „Дънкан“ спаси и върна в родината им.
	В тази област преселниците призоваха към труд, с други думи, към щастие и благоденствие всички ония, които смятаха да поканят на остров Линкълн. Там основаха грамадна колония и я нарекоха на името на острова, който бе потънал в дълбините на Тихия океан. Там имаше река, която нарекоха Благодарност, планина — планината Франклин, езерце, което стана езерото Грант, и гори — горите Фар-уест. Областта стана нещо като остров на суша…
	Там под вещата ръка на инженера и на другарите му колонията процъфтя. Нито един от някогашните преселници на остров Линкълн не се засели другаде, тъй като те се бяха заклели да живеят винаги заедно — Наб, там, където се намираше господарят му, Еъртън, готов на всякаква жертва, Пенкроф, по-добър фермер, отколкото на времето моряк, и Хърбърт, който завърши образованието си под ръководството на Сайръс Смит. А Джедеон Спилет започна да издава „Ню Линкълн хералд“, който стана най-добре осведоменият вестник в целия свят.
	Там Сайръс Смит и другарите му бяха посещавани на няколко пъти от лорд и лейди Гленарван, от капитан Джон Мангълс и жена му, сестрата на Робърт Грант, от самия Робърт Грант, от майор Мак Набс, от всички, които бяха замесени в двойната история на капитан Грант и на капитан Немо.
	Всички бяха щастливи и задружни в настоящето, както бяха задружни в миналото. Но никога не забравиха острова, на който стъпиха бедни и голи, острова, който цели четири години задоволяваше всичките им нужди, а сега беше само къс гранит, в който се разбиваха вълните на Тихия океан, гроб на този, който се наричаше някога капитан Немо!






	КРАЙ
I>
	© 1993 Йордан Петров, превод от френски

	Jules Verne
	L’Île mystérieuse, 1874

	Сканиране и редакция: Zarhi
	Редакция: khorin68

	__Издание:__
	Жул Верн. Тайнственият остров
	Роман в три части
	Издателска група „Неохрон“, Пловдив, 1993
	Художник: Здравко Близнаков
	Редактор: Николай Горностаев
	Коректори: Светлана Пройчева, Мария Дойкова

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://www.chitanka.info/lib/text/15686]
	Последна редакция: 2010-03-24 17:00:00
I$