[Kodirane UTF-8]

	Джек Лондон
	По море със „Снарк“


	I
	Предговор

	Всичко започна в плувния басейн на Глен Елън. Бяхме свикнали между плуването да излизаме, да се изтягаме на пясъка и да оставяме кожата си да диша топлия въздух и да попива слънчевата светлина. Роско караше яхта. Аз бях служил малко като моряк. Неизбежно беше да говорим за кораби. Говорихме за малки корабчета и за тяхната издръжливост. Привеждахме за пример капитан Слокъм и тригодишното му околосветско пътешествие със „Спрей“.
	Твърдяхме, че не ни е страх да обиколим света с малко корабче, да речем, дълго четиридесет фута. Твърдяхме още, че бихме искали да го направим. Твърдяхме най-после, че няма нищо друго на света, което бихме искали повече, отколкото случая да го направим.
	— Хайде да го направим! — казахме ние… на шега.
	После попитах Чармиън насаме дали наистина й се щеше да го направи и тя каза, че то е твърде хубаво, за да се сбъдне.
	Следващия път, когато оставихме кожата си да диша на пясъка до плувния басейн, казах на Роско:
	— Хайде да го направим!
	Не се шегувах. Не се шегуваше и той, защото ми отговори:
	— Кога ще тръгнем?
	Аз трябваше да строя къща на ранчото, а също да насадя овощна градина, лозе и няколко живи плета и да свърша още редица неща. Рекохме си, че ще тръгнем след четири-пет години. После жаждата за приключения започна да ни завладява. Защо да не тръгнем веднага? Няма да станем по-млади, никой от нас. Нека овощната градина, лозето и живите плетове си растат, докато ни няма. Когато се върнем, те ще са готови за нас, а ние ще можем да живеем в обора, докато вдигнем къщата.
	Така въпросът за пътуването беше решен и строежът на „Снарк“ започна. Нарекохме го „Снарк“*, защото не можахме да измислим друго име — това сведение давам заради тези, които в противен случай биха си помислили, че в името се крие някаква тайна.
	[* Измислено животно, герой от съчинението „Укротяване на Снарк“ от Луис Карол. — Б.пр.]
	Приятелите ни не могат да разберат защо предприемаме това пътуване. Те тръпнат, стенат и вдигат ръце. Никакви обяснения не могат ги накара да разберат, че ние се движим по линията на най-малкото съпротивление; че за нас е по-лесно да тръгнем по море с малко корабче, отколкото да останем на суша; също както за тях е по-лесно да останат на суша, отколкото да тръгнат по море с малко корабче. Това душевно състояние се дължи на прекалено изявеното „аз“. Те не могат да се откъснат от себе си. Не могат да се измъкнат достатъчно дълго от собствената си кожа за да видят, че тяхната линия на най-малкото съпротивление не е непременно линията на най-малкото съпротивление на всички други. Те превръщат собствените си желания и всичко, което обичат и не обичат, в аршин, с който мерят желанията, и това, което обичат и не обичат всички други. Това не е справедливо. Аз им го казвам. Но те не могат да се откъснат от собственото си нещастно „аз“ достатъчно дълго, за да ме изслушат. Мислят, че съм побъркан. Аз им отвръщам със съчувствие: „Това душевно състояние ми е познато. Всички сме склонни да мислим, че има нещо не наред с умствените процеси на човека, който не е съгласен с нас.“
	Решаващата дума е аз харесвам. Тя е основата на философията и се е увила около същината на живота. След като философията разглаголствува цял месец и поучава човека какво трябва да направи, идва миг, когато човекът казва аз харесвам и прави нещо друго, и философията отива по дяволите. Аз харесвам това, което кара пияницата да пие и мъченика да ходи с власеница, което прави едного гуляйджия, а другиго отшелник; което кара едного да гони слава, друг — злато, трети — любов, четвърти — вяра. Философията много често служи на човека за средство да обясни своето аз харесвам.
	Но да се върнем към „Снарк“ и защо аз, от своя страна, искам да обиколя с него света. Нещата, които харесвам аз, представляват кръга на онова, което е ценно за мен. Това, което харесвам най-много, е личното постижение — не постижение, на което да ми аплодират хората, а постижение за мое собствено удоволствие. Това е старото: „Направих го! Направих го! Направих го с моите собствени ръце!“ Но личното постижение за мен трябва да бъде конкретно. Предпочитам да спечеля една борба с плувния басейн или да се задържа на гърба на кон, който се мъчи да се измъкне изпод мен, отколкото да напиша епохален американски роман. Всеки със своя вкус. Някой друг би предпочел да напише епохален американски роман, вместо да спечели борба във водата или да обуздае коня.
	Може би най-славното постижение в моя живот, най-висшия миг в моето съществуване съм изживял, когато бях седемнадесетгодишен. Бях на тримачтова шхуна край бреговете на Япония. Вилнееше тайфун. Целият екипаж беше на палубата през по-голямата част от нощта. Мен ме вдигнаха от сън в седем сутринта да застъпя на кормилото. Всички платна бяха свалени. Бяхме се оставили на милостта на стихията с голи мачти, но шхуната се носеше напред. Вълните бяха по на една осма от милята една от друга, вятърът грабваше белите им гребени и изпълваше въздуха с шибащи пръски толкова гъсто, че човек не можеше да види повече от две вълни. Шхуната почти не се поддаваше на управление, загребваше с релинга ту на щирборд, ту на бакборд, извиваше и се насочваше под всички ъгли от югоизток до югозапад й, а когато огромните вълни се надигаха под кърмата, заплашваше да се обърне странешком към вятъра. Извиеше ли се така, в края на краищата щеше да свърши със съобщение, че е безследно изчезнала с целия екипаж.
	Застанах на кормилото. Капитанът ме наблюдава за известно време. Беше го страх от младостта ми, боеше се, че ми липсва сила и хладнокръвие. Но когато ме видя да прекарвам успешно шхуната през няколко налетели вълни, слезе долу на закуска. Всички моряци от носа и кърмата бяха слезли на закуска. Ако тя се обърнеше напреки на вятъра, нито един нямаше да успее да се качи на палубата. Четиридесет минути стоях сам на кормилото с неудържимо носещата се шхуна и живота на двадесет и двамата души в моите ръце. Веднъж една вълна се разби в кърмата. Аз я видях да идва и полуудавен, с тонове вода, стоварили се отгоре ми, задържах устремилата се да се обърне напреки шхуна. Когато измина един час, потен и капнал, бях сменен. Но бях го направил! Бях изкарал вахтата си на кормилото и със собствените си ръце бях превел стотина тонове дърво и желязо през няколко милиона тона вятър и вълни.
	Удоволствието ми беше в това, че го бях направил — не във факта, че двадесет и двама моряци знаеха, че съм го направил. Не се мина и година и половината от тях бяха умрели, загинали, но гордостта ми за извършеното не бе намаляла наполовина! Готов съм да призная обаче, че обичам да имам малко публика. Но трябва да бъде много малко, съставена от хора, които обичам и които ме обичат. И тогава, когато се домогна до лично постижение, изпитвам чувството, че оправдавам обичта им. Но то е нещо съвсем отделно от удоволствието от самото постижение. Това удоволствие е лично мое и няма нищо общо със свидетелите. Когато извърша нещо подобно, обзема ме възторг. Аз целият горя. Аз изживявам гордост от себе си, която е моя и само моя. Тя е органична. Всяка моя фибра тръпне от нея. Тя е много естествена. Тя е само едно задоволство от нагаждането към обстановката. Тя е успехът.
	Живот, който живее, е успешен живот, а успехът е дъхът, който поема с ноздрите си. Извършването на труден подвиг е успешно нагаждане към неумолимо взискателна обстановка. Колкото е по-труден подвигът, толкова е по-голямо задоволството от извършването му. Така е с човека, който скача от трамплина над плувния басейн и с полуобръщане на тялото назад влиза във водата с главата напред. Щом се откъсне от трамплина, обстановката му става безжалостна и безжалостно ще е наказанието, което ще му наложи, ако не сполучи и падне във водата по гърди. Разбира се, никой не го кара да поеме риска на това наказание. Би могъл да остане на брега в приятната и мирна обстановка на летния въздух, слънчевата светлина и сигурността. Само че той не е устроен по този начин. В този кратък миг във въздуха той живее тъй, както никога не би могъл да живее на брега.
	Колкото за мен, аз бих предпочел да бъда този човек, отколкото другите, които седят на брега и го наблюдават. Ето защо аз строя „Снарк“. Така съм устроен. Така харесвам и толкоз. Околосветското пътешествие предполага големи моменти в живота. Потърпете ме за миг и вижте. Ето ме, едно животинче, наречено човек — късче одухотворена материя, сто шестдесет и пет фунта месо и кръв, нерви, жили, кости и мозък — всичко меко и чувствително, лесно за нараняване, лесно изпадащо в грешка, крехко. Удрям с опакото на ръката буен кон по носа и една кост в ръката ми се счупва. Потапям за пет минути главата си във водата и се удавям. Падам от двадесет фута височина и съм смазан. Аз съм същество, което зависи от температурата. Няколко градуса по-малко и пръстите на ръцете и краката и ушите ми почерняват и окапват. Няколко градуса повече и кожата ми се покрива с мехури, и се обелва от кървящата, тръпнеща плът. Още няколко градуса повече или по-малко — и животът, и светлината на света угасват. Капка отрова, вкарана в тялото ми от змия, и аз спирам да се движа — спирам да се движа завинаги. Късче олово влиза в главата ми и аз потъвам във вечен мрак.
	Изложен на грешки, тленен, късче пулсиращ, пихтиест живот — това е всичко, което съм. Аз съм заобиколен от велики природни сили — исполински заплахи, титани на разрухата, безчувствени чудовища, които ги е по-малко грижа за мен, отколкото мен ме е грижа за песъчинката, която стъпквам с крака си. Те не ме знаят. На тях им липсва съзнание, милосърдие, морал. Това са циклоните и ураганите, проблясъците на светкавицата и поройните дъждове, сблъскванията на противоположните приливи, приливните вълни, водните смерчове и мъртвите вълнения, страшните вихри и въртопи, земетресенията и вулканите, морският прибой, който се разбива в скалистите брегове, и вълните, които прехвърлят палубите на най-големите кораби и смачкват човешките същества на пихтия или ги отнасят в морето към смъртта — и тези безчувствени чудовища не познават дребното чувствително създание, изтъкано от нерви и слабости, което хората наричат Джек Лондон и което смята, че всичко му е наред и че е във всяко отношение висше същество.
	И аз съм този, който трябва да си проправям изпълнения с опасности път сред лабиринта и хаоса от стълкновението на тези огромни ветровити титани. Късчето живот, което съм аз, иска да възтържествува над тях. Късчето живот, което съм аз; сполучи ли да ги въздържи или да ги обуздае, за да му служат, е готово да си въобрази, че е богоподобно. Добре е да яхаш буря и да се чувствуваш богоподобен. Смея да твърдя, че за малката смъртна пулсираща пихтия да се чувствува богоподобна е много по-прекрасно чувство, отколкото да се чувствува богоподобен един бог.
	Ето го морето, вятъра и вълната. Ето ги моретата, ветровете и вълните на целия свят. Ето я жестоката обстановка. И ето го трудното нагаждане, постигането на което представлява наслада за дребното тръпнещо тщеславие, което съм аз. Аз харесвам. Така съм устроен. Това е мой собствен вид тщеславие и толкоз.
	Има и друга страна в пътешествието със „Снарк“. Тъй като съм жив, искам да видя, а целият свят е по-голямо нещо за виждане от едно градче или долина. Ние понабелязахме маршрута на пътешествието. Само едно нещо е положително, а то е, че първото пристанище, където ще спрем, ще бъде Хонолулу. Освен няколко общи намерения, не сме се установили на следващото пристанище след Хавай. Ще го решим, когато стигнем по-наблизо. В общи черти знаем, че ще прекосим Южните морета, ще се отбием в Самоа, Нова Зеландия, Тасмания, Австралия, Нова Гвинея, Борнео и Суматра и ще продължим през Филипините за Япония. После ще дойдат Корея, Китай, Индия, Червеното и Средиземното море. След това пътешествието става твърде неясно, за да го опиша, макар и да знаем редица неща, които непременно ще направим, и смятаме да прекараме от един до няколко месеца във всяка страна в Европа.
	„Снарк“ ще бъде ветроход. На борда ще има бензинов двигател, но той ще се използва само при форсмажорни обстоятелства, например в лоши води сред рифове и плитчини, където внезапно затишие при бързо течение прави платнохода безпомощен. По стъкмяване „Снарк“ ще бъде това, което се нарича „кеч“. Кечът е компромис между йол и шхуна. През последните години се е показал най-удобен за морски обиколки. Кечът запазва достойнствата на йола, но включва и няколко от ветроходните достойнства на шхуната. На горното не трябва да се дава много вяра. Както ми се вижда, всичко това е теория. Никога не съм плавал с кеч, нито дори съм виждал как изглежда. Теорията ми харесва. Почакайте, докато изляза в океана, тогава ще мога да ви кажа повече относно качествата на кеча за обиколки и за ветроходство.
	Както първоначално замислихме, „Снарк“ трябваше да бъде четиридесет фута дълъг по ватерлинията. Но открихме, че нямаше място за баня и по тази причина увеличихме дължината му на четиридесет и пет фута. Най-голямата му ширина е петнадесет фута. Той няма надстройка, нито трюм. Междупалубното пространство е шест фута, а палубата е едно цяло, само с два люка към кабините и един към трюма на носа. Това, че няма надстройка, която да намалява здравината на палубата, ще ни помогне да се чувствуваме по-сигурни, ако голямо вълнение започне да стоварва на борда тонове вода. Голяма просторна рубка под палубата с автоматично устройство за изчерпване на вода ще прави дните и нощите по-приятни, когато времето е лошо.
	Екипаж няма да има. Или по-скоро екипажът сме ние: Чармиън, Роско и аз. Ние ще правим всичко със собствените си ръце. Със собствените си ръце и ще го управляваме, и ще обиколим земното кълбо. Ще го управляваме или ще го потопим, но ще го направим със собствените си ръце. Разбира се, ще има готвач и каютен прислужник. Защо да се пържим край печката, да мием чинии и да слагаме масата? Бихме могли да си останем на суша, ако искахме да вършим тези неща. Освен това ще трябва да стоим на вахта и да управляваме кораба. А също аз ще трябва да си гледам писмената работа, та да изкарвам за прехраната и за нови платна и въжета и да поддържам „Снарк“ в пълна изправност. А пък и ранчото — трябва да се грижа лозето, овощната градина и живите плетове да растат.
	Когато увеличихме дължината на „Снарк“, та да има място за баня, открихме, че за баня не трябва толкова място. Поради това увеличихме мощността на двигателя. Седемдесет конски сили — това е нашият двигател, и понеже очакваме да ни кара с девет възела в час, не ни е известно името на река с толкова бързо течение, че да ни се опре.
	Имаме намерение да навлизаме доста нагоре по реките. Малките размери на „Снарк“ дават тази възможност. Когато навлезем в река, ще сваляме мачтите и ще пускаме двигателя. Имаме пред вид каналите на Китай и Яндзъ. Ще прекараме месеци по тях, ако получим разрешение от правителството. Това ще бъде единствената пречка за плаването ни във вътрешността — разрешение от правителството. Но ако го получим, едва ли има предел за плаванията, които можем да предприемем.
	Като стигнем до Нил, нали можем да тръгнем и нагоре по него. Може да отидем нагоре по Дунава до Виена, нагоре по Темза до Лондон, а може да отидем и нагоре по Сена до Париж и да спрем на котва срещу Латинския квартал с носа към Нотр Дам и кърмата към Моргата. Може да оставим Средиземното море и да се качим по Рона до Лион, там да влезем в Саона, да се прехвърлим по Канал дьо Бургон от Саона на Марна, а от Марна да навлезем в Сена и да излезем от Сена при Хавър. Когато прекосим Атлантика до Съединените щати, може да тръгнем нагоре по Хъдзън, да минем по, канала Ири, да прекосим Големите езера, да напуснем езерото Мичиган при Чикаго, да стигнем до Мисисипи по реката Илиноис и съединяващия ги канал и да слезем по Мисисипи до Мексиканския залив. А после големите реки на Южна Америка! Когато се върнем в Калифорния, ще сме понаучили малко география.
	Хората, които строят къщи, често се виждат много затруднени; но ако това напрежение им харесва, бих ги посъветвал да строят кораб като „Снарк“. Само си помислете за миг какво напрежение се крие във всяка подробност. Да вземем двигателя. Кой вид двигател е най-добър? Двутактовият? Тритактовият? Четиритактовият? Устата ми се изкълчи от какви ли не професионални думички, умът ми се изкълчи от още по-непонятни представи и си подби краката и капна от бъхтене из новите каменливи предели на мисълта. Начините на палене? Дали ще използваме сухи или акумулаторни батерии? Акумулаторна батерия е за препоръчване, но за нея трябва динамо. Динамо с каква мощност? А щом ще инсталираме динамо и акумулаторна батерия, направо смешно ще е да не осветим кораба с електричество. Тогава започва обсъждането с колко крушки и по колко свещи. Това е великолепна идея! Но за електрическите крушки ще трябва по-мощна акумулаторна батерия, която на свой ред изисква по-мощно динамо.
	А щом вече сме решили това, защо да нямаме прожектор? Той ще е ужасно полезен. Но пък за прожектора трябва толкова много ток, че когато той работи, всички други крушки ще бъдат неизползваеми. И ние пак изминаваме уморителния път да търсим повече енергия за акумулаторната батерия и динамото. И после, когато въпросът е най-сетне разрешен, някой подхвърля: „Ами ако двигателят се повреди?“ И на нас ни прилошава. Ами бордовите светлини, лампата за осветяване на компаса и котвената светлина? Животът ни зависи от тях! И тъй трябва да снабдим целия кораб с газени фенери.
	Но още не сме свършили с този двигател. Двигателят е мощен. Ние сме двама дребни мъже и една дребна жена. Ще си пръснем сърцата и ще си изкривим гръбнаците, ако вдигаме котвата на ръка. Нека го прави двигателят. И тогава възниква въпросът, как да прекараме електричество от двигателя напред към брашпила. И докато установим всичко това, пак променяме разпределението на площта за машинното отделение, камбуза, банята, каютите и каюткомпанията и започваме всичко отново. И след като сме изместили двигателя, аз изпращам телеграма, пълна с галиматии, до фабриката за двигатели в Ню Йорк — нещо от този вид: _„Отказваме коленчато съединение променете петовия лагер съответно разстоянието от предната страна на маховика до лицето на ахтерщевена шестнадесет фута шест инча.“_
	Ако искате да изпитате напрежение поради малка подробност, поблъскайте се да намерите най-доброто кормилно устройство или се помъчете да решите дали искате да снабдите своя такелаж със старомодни въжени опъвачи или с талрепи. Дали нактоузът да бъде пред кормилото, точно на половината ширина на кораба, или от едната страна пред кормилото? — Само по този въпрос има цяла библиотека с противоречиви мнения на морските вълци. После тази проблема за бензина — хиляда и петстотин галона бензин, — кои са най-безопасните начини за съхраняването и препомпването му? И кои са най-добрите пожарогасители срещу запалил се бензин? После и симпатичната проблема за спасителната лодка и устройството за държането й на кораба. А когато това се свърши, човек се изправя пред кошмарните изгледи във връзка с готвача и прислужника. Корабчето е малко и ние ще бъдем натъпкани всички един до друг. Слугинската проблема на хората от сушата бледнее и става незначителна. Ние си избрахме един прислужник и това понамали тревогите ни. А после прислужникът се влюби и се отказа от мястото.
	И как може човек между всичко това да намери време да учи навигация, когато е разкъсан между тези проблеми и печеленето на пари, с които да урежда тези проблеми? Нито Роско, нито аз разбираме нещо от навигация, а лятото свърши, ние сме пред тръгване, проблемите се трупат все повече и касата е натъпкана с празнота. Е, както и да е, трябват години, за да изучи човек мореходството, а ние и двамата не сме моряци. Ако не намерим време, ще се запасим с книги и инструменти и ще се обучим на навигация сами в океана между Сан Франциско и Хавай.
	Има едно нещастно и смущаващо обстоятелство, свързвано с плаването на „Снарк“. Роско, който ще бъде мой сънавигатор, е последовател на някой си Сайръс Р. Тийд. Този Сайръс Р. Тийд изповядва космология, различна от общоприетата, и Роско споделя неговите схващания. Поради това Роско вярва, че повърхността на земята е вдлъбната и ние живеем на вътрешната страна на кухо кълбо. Така, при все че ще плаваме на един и същ кораб — „Снарк“, Роско ще обикаля света от вътрешната страна, а аз ще пътувам от външната. Но към това ще се върнем по-нататък. Ние се каним да постигнем единодушие, преди да завършим плаването. Аз се чувствувам сигурен, че ще го убедя да направи пътешествието по външната страна, докато той е също толкова сигурен, че преди да се върнем в Сан Франциско, аз ще бъда на вътрешната страна на земното кълбо. Как ще ме прекара през земната кора, не знам, но Роско е голям майстор.
	П. П. Този двигател! Щом вече ще имаме и него, и динамото, и акумулаторна батерия, защо да нямаме машина за правене на лед? Лед в тропиците! Той ще е по-необходим от хляба. Да се заловим впрочем за машината за леда! Но сега съм задълбал в химията и устните ме болят, и мозъкът ме боли, и как ли ще намеря време да уча навигация!


	II
	Необяснимо и чудовищно

	— Няма да пестиш пари — казах на Роско. — Нека всичко на „Снарк“ да бъде от най-доброто. И няма нужда от украса. Обикновени чамови дъски са достатъчно добра облицовка за мен. Но влагай пари в направата. Нека „Снарк“ бъде по-издръжлив и по-здрав от всички други кораби по моретата. Няма значение какво ще струва да го направим издръжлив и здрав, аз ще продължавам да пиша и да печеля пари, за да го плащам.
	И аз правех това, доколкото можех, защото „Снарк“ гълташе парите по-бързо, отколкото можех да ги спечеля. Всъщност често ставаше нужда да вземам назаем пари, с които да допълвам доходите си. Ту вземах назаем хиляда долара, ту вземах назаем две хиляди долара, ту вземах назаем пет хиляди долара. И цялото време продължавах да работя всеки ден и да влагам спечеленото в това предприятие. Работех и в неделни дни и не си позволявах почивка. Но си заслужаваше. Всеки път, когато си помислех за „Снарк“, знаех, че го заслужава.
	Защото трябва да знаеш, любезни читателю, каква е здравината на „Снарк“. Той е четиридесет и пет фута дълъг по ватерлинията. Шпунтът му е дебел три инча; дъсчената обшивка е дебела два инча; и в целия му дървен материал няма чепове. Зная го, защото аз поръчах този материал специално от Пюджет Саунд. После „Снарк“ има четири херметически отделения, което ще рече, че дължината му е преградена с три водонепроницаеми прегради. По този начин, колкото и голяма пробойна да се появи на „Снарк“, само едно отделение може да се напълни с вода. Другите три отделения не ще му позволяват да потъне, а освен това ще ни дадат възможност да запушим пробойната. Тези прегради имат и друго достойнство. В най-последното отделение на самата кърма има шест цистерни, всяка от които съдържа над хиляда галона бензин. Бензинът е много опасно нещо да се носи в голямо количество на малък кораб далече в безкрайния океан. Но когато шестте цистерни, които не пускат, са сами по себе си затворени в отделение, херметически заградено от останалия кораб, опасността, както се вижда, е наистина твърде малка.
	„Снарк“ е ветроход. Той е построен главно за плаване с ветрила. Но в случая като допълнение към него е монтиран двигател от седемдесет конски сили. Това е хубав, силен двигател. Аз ли не го зная! Аз платих, за да го докарам чак от Ню Йорк. После — на палубата над двигателя има брашпил. Той е нещо великолепно. Тежи няколкостотин фунта и заема сума място на палубата. Виждате ли, смешно е да вдигаш котвата със силата на собствените си ръце, когато имаш на борда двигател от седемдесет конски сили. Затова ние сложихме брашпил и прекарахме ток от двигателя с редуктор, специално изработен в една леярна в Сан Франциско.
	„Снарк“ е бил направен за удобства и никакви средства не са били пестени в това отношение. Например има баня, малка и тясна наистина, но снабдена с всичко, каквото има във всяка баня на сушата. Банята е прекрасна мечта с уреди и приспособления, помпи и лостове и клапи за морска вода. Ами че докато я правеха, аз съм лежал буден по цели нощи и мислил за тази баня. А след банята идват спасителната лодка и моторницата. Те са на палубата и заемат и онова малко място, което можеше да ни остане за свободно движение. Но те са повече от застраховка; а благоразумният човек, макар и да е построил такъв издръжлив и здрав кораб като „Снарк“, ще се погрижи да има и добра спасителна лодка. А нашата е добра. Тя е бонбонче. Беше уговорено, че ще ни струва сто и петдесет долара, а когато стигнах до плащането на сметката, излезе триста деветдесет и пет долара. Това показва колко хубава е тази спасителна лодка.
	Бих могъл да ви разкажа много надълго за различните достойнства и съвършенства на „Снарк“, но се въздържам. Достатъчно съм се хвалил и дотук, а аз го правих нарочно, както ще се види, преди да свърша цялата история. И моля ви се, запомнете заглавието й: „Необяснимо и чудовищно“. Беше определено „Снарк“ да отплава на първи октомври 1906 година. Това, че не отплава, бе необяснимо и чудовищно. Нямаше никаква основателна причина да не отплава, освен тази, че не беше готов да отплава, и нямаше никаква обяснима причина да не бъде готов. Обещаха ни го за първи ноември, за петнадесети ноември, за първи декември и въпреки това все не беше готов. На първи декември Чармиън и аз напуснахме хубавата и приятна долина Сонома и се преместихме в задушния град, но не за дълго — о, не, само за две седмици, защото щяхме да отплаваме на петнадесети декември. И предполагам, че трябваше да бъдем сигурни, понеже така ни каза Роско и именно той ни посъветва да се преместим за две седмици в града. Уви, двете седмици изминаха, минаха четири седмици, минаха шест седмици, минаха осем седмици, а ние бяхме по-далеч от тръгването, отколкото преди. Да го обясня ли? Кой? Аз? Не мога. Това е единственото нещо в целия ми живот, което съм се отказал да направя. То не се поддава на обяснение; ако се поддаваше, щях да го обясня. Аз, чийто занаят е словото, признавам, че не съм способен да обясня защо „Снарк“ не беше готов. Както казах и както трябва да повторя, това беше необяснимо и чудовищно.
	Осемте седмици станаха шестнадесет и тогава един ден Роско ни утеши, като каза:
	— Ако не отплаваме преди първи април, можеш да използваш главата ми като футбол.
	Две седмици след това той каза:
	— Започвам да тренирам главата си за тоя мач.
	— Няма значение — казвахме си Чармиън и аз, — я си помисли какъв чудесен кораб ще бъде, когато го завършат.
	И след това за взаимно насърчение започвахме да преповтаряме многобройните достойнства и съвършенства на „Снарк“. А аз взимах още пари назаем, дръпвах стола си по-близо до писалището, пишех по-упорито и геройски отказвах да си позволя неделна почивка и да отида с приятели в планините. Аз правех кораб и, бога ми, това щеше да бъде кораб, кораб, който се пише само с главни букви — К-О-Р-А-Б, и за мен нямаше значение колко щеше да ми струва, стига да станеше КОРАБ!
	А, да, има още едно съвършенство на „Снарк“, с което трябва да се похваля, а именно неговият нос. Никаква вълна не ще може никога да го прехвърли. Той се присмива на морето, този нос; той предизвиква морето; той пренебрежително се киска на морето. А освен това е красив нос; очертанията му са приказни; съмнявам се дали някой кораб е бил някога благословен с по-красив и същевременно по-незаменим нос. Той е бил направен, за да отбива бури. Да допреш този нос е все едно да сложиш ръка върху носа на вселената. Да го погледнеш, значи да разбереш, че разноските не са имали никакво значение, що се е отнасяло до него. И всеки път, когато отплаването ни се отлагаше или се добавяше някакъв нов разход, ние си мислехме за този чуден нос и това ни утешаваше.
	„Снарк“ е малък кораб. Когато смятах, че седем хиляди долара щедро ще го заплатят, бях и щедър, и прав. Строил съм обори и къщи и зная особеното свойство на тези неща да надхвърлят предварително пресметнатата стойност. Знаех го, аз вече го знаех, когато пресметнах, че построяването на „Снарк“ вероятно ще струва седем хиляди долара. Е, той излезе тридесет хиляди. Моля ви се, не ме питайте. Това е истината. Аз подписвах чековете и аз търсех парите. Разбира се, то не се поддава на обяснение. Необяснимо и чудовищно — ето какво е то, както, сигурен съм, ще се съгласите, преди да свърша моята история.
	Сега по въпроса за забавянето. Аз преговарях с четиридесет и седем вида различни организирани специалисти и със сто и петнадесет различни фирми. И нито един специалист, и нито една фирма от всички организирани специалисти и от всички фирми не ни достави нещо в уговорения срок, освен разписки за надници и сметки за изплащане. Хората ми се кълняха в безсмъртната си душа, че ще доставят дадено нещо на дадена дата; като правило, след даване на такава клетва те рядко закъсняваха с доставката повече от три месеца. И тъй вървеше всичко, а Чармиън и аз се утешавахме един другиго, като повтаряхме какъв прекрасен кораб е „Снарк“, колко е той издръжлив и здрав; а също се качвахме на малката лодка и обикаляхме „Снарк“ и се възхищавахме от невероятно чудесния му нос.
	— Помисли си — казвах аз на Чармиън — за някоя буря край китайските брегове и как „Снарк“ устоява на вълните, насочил тоя прекрасен нос срещу бурята. Нито капка няма да прехвърли тоя нос. Той ще бъде сух като гъше перо, а ние всички ще бъдем долу и докато бурята реве, ще играем вист.
	А Чармиън с възторг ми стискаше ръка и възкликваше:
	— Той заслужава всичко: закъсненията, разноските, тревогите и всичко останало! О, това е наистина чудесен кораб!
	Всеки път, когато погледнех носа на „Снарк“ или си помислех за херметически затворените отделения, изпитвах въодушевление. Ала никой друг не го изпитваше. Приятелите ми започнаха да се обзалагат за различните дати на отплаването на „Снарк“. Господин Уигет, когото бяхме оставили да се грижи за нашето ранчо в Сонома, пръв спечели облога си. Той си прибра печалбата на първи януари 1907 година. След това облозите се заредиха презглава един след друг. Приятелите ме обкръжаваха като орляк харпии и се обзалагаха за всяка посочена от мен дата на отплаването. Аз постъпвах необмислено и упорито. Аз се обзалагах и обзалагах, и продължавах да се обзалагам; и плащах на всичките. Ами че и жените на приятелите ми станаха толкова смели, че тези между тях, които никога преди не се бяха обзалагали, започнаха да се обзалагат с мен. А аз плащах и на тях.
	— Няма значение — казваше ми Чармиън, — само си помисли за тоя нос и как ние се държим срещу вълните в Китайското море.
	— Виждате ли — казах на приятелите си, когато изплащах последните облози, — ние не пестим нито неприятности, нито пари, за да направим „Снарк“ най-пригоден за мореплаване кораб, който е излязъл някога през Златните врата, ето кое причинява цялото бавене.
	Междувременно редакторите и издателите, с които бях сключил договори, ми вадеха душата и искаха обяснения. Но как можех да го обясня на тях, когато не можех да го обясня на себе си и когато никой, дори и Роско, не можеше да го обясни на мен? Вестниците започнаха да ме осмиват и да печатат стихчета за отплаването на „Снарк“ с рефрени като:

	„Още не, но скоро“

	Но Чармиън ми даваше кураж и аз отидох при един банкер и направих заем от още пет хиляди долара. Имаше обаче и едно удовлетворение за забавянето. Мой приятел, който между другото е критик, написа унищожителна критика за мен, за всичко, което съм направил и за всичко, което някога ще направя, и възнамеряваше да я напечата, след като вече съм в океана. Аз бях още на брега, когато тя излезе и оттогава той е принуден непрекъснато да дава обяснения.
	А времето си вървеше. Едно нещо ставаше ясно, а именно, че беше невъзможно да завършим „Снарк“ в Сан Франциско. Той се строеше толкова отдавна, че започваше да се разваля и да се разпада. Всъщност беше стигнал до това състояние, че се разпадаше по-бързо, отколкото можеше да се поправи. Беше се превърнал в посмешище. Никой не говореше за него сериозно, а най-малко от всички — хората, които работеха на него. Аз казах, че ще отплаваме с него, както си е, и ще го довършим в Хонолулу. И в него веднага се отвори пробойна, за което трябваше да се погрижим, преди да отплаваме. Поведох го към стапелите. Преди да стигне там, той попадна между два огромни шлепа и те силно го смачкаха. Ние го докарахме до стапелите и малко под тях, но стапелите се раздалечиха и той пропадна между тях в калта с кърмата напред.
	Това беше хубава каша, работа за спасители, а не за корабостроители. Има по два прилива на всеки двадесет и четири часа и при всеки прилив, денонощно, цяла седмица два парни влекача дърпаха и вадеха „Снарк“. Той стоеше там, затънал в калта, пропаднал между стапелите и изправен на кърмата. Тогава и докато още беше в това положение, започнахме да използваме редуктора, направен в местната леярна, с който енергията се предаваше от двигателя на брашпила. Едва тогава за първи път се опитахме да използваме този брашпил. В редуктора имаше шупли; той стана на парчета и брашпилът излезе от строя. След това излезе от строя двигателят със седемдесет конски сили. Двигателят беше от Ню Йорк, също и фундаментът; имаше дефект във фундамента; имаше сума дефекти във фундамента; и двигателят със седемдесет конски сили се откърти от разбития си фундамент, вдигна се във въздуха, скъса всички съединения и връзки и падна на едната си страна. А „Снарк“ продължаваше да стърчи между раздалечилите се стапели и двата влекача продължаваха напразно да го дърпат.
	— Няма значение — каза Чармиън, — мисли какъв издръжлив и здрав кораб е той.
	— Да — подхванах аз, — и за тоя прекрасен нос.
	Така пак се въодушевихме и пак се заловихме за работа. Разнебитеният двигател бе пристегнат на негодния си фундамент, разбитите зъбни колелета и целият редуктор бяха свалени и прибрани — за да занесем всичко това в Хонолулу, където ще можем да направим нов редуктор и да поправим двигателя. Някога в далечното минало „Снарк“ беше получил от външната си страна пласт бяла боя. Предназначението на този цвят все още личеше, когато човек го доловеше в съответната светлина. Отвътре „Снарк“ изобщо не е бил боядисван. Напротив, многобройните механици, които се бяха трудили над него, бяха покрили стените с няколко пръста дебел слой грес и храчки от дъвкателен тютюн. Няма значение, казвахме ние, греста и мръсотията с едно рендосване ще се махнат, а по-сетне, когато стигнем в Хонолулу, може да боядисаме „Снарк“, докато го поправят.
	С много усилия и пот свалихме „Снарк“ от повредените стапели и го закарахме на Оуклъндския градски кей. Няколко конски платформи докараха от къщи снаряжението, книгите, завивките и личния ни багаж. Наред с това на борда пристигаха в безреден поток дърва и въглища, вода и цистерни за вода, зеленчуци, продукти, гориво, спасителната лодка и моторницата, всички наши приятели, всички приятели на нашите приятели и онези, които твърдяха, че са техни приятели, да не споменаваме някои приятели на приятелите на приятелите на нашия екипаж. Имаше и репортери, и фотографи, и непознати, и маниаци, и най-после, освен всичките тях, облаци въглищен прах от пристанището.
	Беше решено да отплаваме в неделя в единадесет и беше вече събота следобед. Тълпата на кея и въглищният прахоляк бяха по-гъсти от всеки друг път. В единия си джоб имах чекова книжка, автоматична писалка, датник и попивка; в другия си джоб имах между една и две хиляди долара в банкноти и злато. Бях готов да се разплатя с кредиторите, в брой за по-дребните суми и с чекове за по-големите, и чаках само да дойде Роско с окончателните сметки на сто и петнадесетте фирми, които ни бяха забавили толкова много месеци. И тогава…
	И тогава необяснимото и чудовищното се случи още веднъж. Преди да може да пристигне Роско, пристигна друг. Беше съдия-изпълнител на Съединените щати. Той закачи съобщение на прекрасната мачта на „Снарк“, така че целият кей да може да прочете, че срещу „Снарк“ е предявен иск за дългове. Съдия-изпълнителят остави едно дребно старче да пази „Снарк“, а сам той си отиде. Аз вече не владеех „Снарк“, нито чудесния му нос. Сега дребното старче беше негов господар и повелител и аз научих, че трябва да му плащам по три долара на ден за това, че е господар и повелител. Научих също името на човека, предявил иск срещу „Снарк“. То беше Селърз; дългът беше двеста тридесет и два долара и постъпката беше точно такава, каквато можеше да се очаква от човек с подобно име*. Селърз! О, богове! Селърз!
	[* Селърз, преведено на български, би било нещо като Предавачев. — Б.пр.]
	Но кой ли, боже господи, беше Селърз? Погледнах в чековата си книжка и видях, че преди две седмици съм му написал чек за петстотин долара. Според други чекови книжки се оказа, че през многото месеци, докато е бил строен „Снарк“, бях му платил няколко хиляди долара. Защо тогава в името на общоприетото приличие не се е опитал да получи нещастния остатък от сметката, вместо да предяви иск срещу „Снарк“? Аз мушнах ръце в джобовете си и в единия джоб напипах чековата книжка, датника и писалката, а в другия звонковите и книжните пари. Имаше с какво да изравня жалката сметка на няколко десетки пъти и повече — защо не ми е дал тази възможност? Това не се поддаваше на обяснение; това беше просто необяснимо и чудовищно.
	Положението се влошаваше още повече от това, че искът бе предявен късно в събота следобед и макар да разпратих адвокати и други хора из целия Оуклънд и Сан Франциско, нито държавният съдия, нито съдия-изпълнителят, нито господин Селърз, нито адвокатът на господин Селърз, нито някой друг не можа да бъде намерен. Всички бяха напуснали града за седмичната почивка.
	И тъй „Снарк“ не отплава в неделя в единадесет часа сутринта. Дребното старче все още се разпореждаше и каза „не“. А Чармиън и аз излязохме на отсрещния кей и се утешавахме с чудесния нос на „Снарк“ и с мисълта за всичките бури и тайфуни, които щеше гордо да преборва.
	— Буржоазен трик — казах на Чармиън, като говорих за господи Селърз и неговия иск, — паника на дребен търговец. Но няма значение, тревогите ни ще свършат, щом се отървем от това и излезем в широкия океан.
	И в края на краищата ние отплавахме във вторник сутрин, на двадесет и трети април 1907 година. Признавам, ние тръгнахме доста разнебитени. Трябваше да вдигнем котвата на ръка, понеже редукторът бе съсипан. А и това, което оставаше от нашия двигател със седемдесет конски сили, бе вързано като баласт на дъното на „Снарк“. Но имаха ли значение тези неща? Те можеше да се поправят в Хонолулу, а засега да мислим колко великолепно е всичко останало на кораба! Вярно е, че двигателят на моторницата отказваше да работи и спасителната лодка течеше като сито, но те не бяха „Снарк“ — те бяха само принадлежности. Нещата, които влизаха в сметката, бяха херметическите прегради, солидната дървена настилка без чепове, уредбата на банята — те бяха „Снарк“. А освен това и най-чудесно от всичко, този прекрасен отбиващ вятъра нос.
	Ние минахме през Златните врата и взехме курс на юг, към онази част на Тихия океан, където имахме надежда да навлезем в североизточния пасат. И веднага започнаха да се случват разни неща. Бях смятал, че младежите са подходящо нещо за пътешествие като нашето със „Снарк“ и бях взел трима младежи — механик, готвач и прислужник. Бях сгрешил само с две трети в сметките си; не бях предвидил в сметките младежи, страдащи от морска болест, а имах двама такива — готвача и прислужника. Те веднага легнаха и това беше краят на ползата от тях за цяла седмица. От гореказаното трябва да ви стане ясно, че ние нямахме топлата храна, която бихме могли да имаме, нито чистота и ред в помещенията долу. Но това все едно нямаше много голямо значение, защото скоро открихме, че портокалите били замръзнали; че ябълките бяха омекнали и се скапваха; че кошът зеле, развалено, преди да ни е било доставено, и трябваше незабавно да се хвърли през борда, че върху морковите е била разляна газ, ряпата беше като дърво, а цвеклото сплуто, докато подпалките бяха гнили и не горяха, а въглищата, докарани в скъсани чували от картофи, се бяха разпилели по цялата палуба и водата ги отмиваше през отворите на борда.
	Но какво значение имаше това? Тези неща бяха само допълнителни притурки. Важното беше корабът — той беше в ред, нали? Аз се поразходих по палубата и за една минута наброих четиринадесет чепа в прекрасната дървена настилка, поръчана специално от Пюджет Саунд, за да няма в нея никакви чепове. А също тази палуба течеше и течеше много лошо. Тя щеше да удави Роско в леглото и развали инструментите в машинното отделение, да не говорим за продуктите, които развали в камбуза. А и страните на „Снарк“ пускаха вода, и дъното пускаше и ние трябваше да я изпомпваме всеки ден, за да не потънем. Подът на камбуза е един-два фута над вътрешното дъно на „Снарк“ и въпреки това ми се случваше да стоя там и да се мъча да хапна набързо нещо студено, мокър до колене от водата, пенеща се в него само четири часа след последното изпомпване.
	Пък и тези великолепни херметически затворени отделения, които бяха стрували толкова много време и пари — да, в края на краищата те съвсем не бяха херметически. Водата се движеше свободно като въздух от едно отделение в друго; нещо повече — силна миризма на бензин от последното отделение ме води до подозрението, че една или повече от половината дузина цистерни, прибрани там, са се пробили. Цистерните текат и не са херметически затворени в своето отделение. Ами и тази баня с нейните помни, лостове и клапи за морска вода — тя излиза от строя вътре в първите двадесет часа. Мощни железни лостове се пречупваха и оставаха в ръката, когато човек се опитваше да помпа с тях. Банята се превърна в развалина по-скоро от всяка друга част на „Снарк“.
	А железарията на „Снарк“, независимо от мястото на произхода си, излезе боклук. Например фундаментът на двигателя беше от Ню Йорк и излезе боклук; боклук излезе и редукторът за брашпила, който беше от Сан Франциско. И най-после и кованото желязо, използвано в такелажа — то се разхвърчаваше на всички страни при първия упражнен спрямо него натиск. Ковано желязо, имайте пред вид, а се трошеше като макарони!
	Един вертлюг от полуреята на грота внезапно се пречупи. Ние го заменихме с вертлюга от щормовия трисел; не се минаха и петнадесет минути и вторият вертлюг също се пречупи, а имайте пред вид, че бяхме го взели от полуреята на щормовия трисел, на който щяхме да разчитаме по време на буря. В настоящия момент „Снарк“ влачи своя грот като пречупено крило и вертлюгът е заменен с грубо въже. Ще видим дали ще можем да намерим истинско желязо в Хонолулу.
	Хората ни бяха измамили и бяха ни изпратили по море в сито, но господ трябва да ни е обичал, защото имахме тихо време, което ни позволи да научим, че трябва да помпаме всеки ден, ако искаме да не отидем на дъното, и че можем повече да се осланяме на дървена клечка за зъби, отколкото на най-масивното парче желязо, което би се намерило на борда. Когато издръжливостта и здравината на „Снарк“ отидоха по дяволите, Чармиън и аз все повече и повече възлагахме всичките си надежди на чудесния нос. Не беше останало нищо друго, на което да възлагаме надежди. Всичко това беше необяснимо и чудовищно, ние го знаехме, но поне този нос беше целесъобразен. И ето, една вечер започнахме да лягаме на дрейф.
	Как да го опиша? Преди всичко, заради непосветените, нека обясня, че това е морската маневра, която с помощта на намалени и уравновесени ветрила кара кораба с носа напред срещу вятъра и вълните. Когато вятърът е много силен или вълните много големи, кораб с размерите на „Снарк“ може лесно да върви срещу тях и тогава няма какво да се прави на палубата. Няма нужда никой да стои на кормилото. Наблюдението е излишно. Всички моряци може да слязат долу и да спят или да играят вист.
	Добре, духаше средно силен летен вятър, когато казах на Роско, че ще обърнем срещу него. Свечеряваше се. Бях стоял на кормилото почти цял ден и всички моряци на палубата (Роско, Бърт и Чармиън) бяха уморени, а всички моряци долу бяха болни от морска болест. Всъщност вече бяхме скъсили два рифа на големия грот. Бомкливерът и кливерът бяха прибрани и фокстакселът беше скъсен с един риф. Бизанът беше прибран също. Горе-долу по това време бомутлегарът се заби в морето и се пречупи. Аз започнах да обръщам, за да насоча кораба срещу вятъра. В момента „Снарк“ вървеше в основата на вълната. Той продължи да върви в основата на вълната. Аз въртях и въртях, и въртях кормилото. Той не се помръдваше от основата на вълната. (Основата на вълната, любезни читателю, е най-опасното положение, в което може да се води кораб.) Аз силно завъртях кормилото, но „Снарк“ продължи да върви в основата на вълната. Осем румба беше най-многото, с което можах да го обърна срещу вятъра. Накарах Роско и Бърт да опънат гротшкота. „Снарк“ продължи да си върви в основата на вълната и забиваше релинга ту от едната, ту от другата страна във водата.
	Необяснимото и чудовищното пак надигаше прошарената си глава. Това беше фантастично, невероятно! Аз не исках да го повярвам. Със скъсения с два рифа грот и скъсения с един риф фокстаксел „Снарк“ отказваше да се обърне срещу вятъра. Ние опънахме грота. Това не промени курса на „Снарк“ и с една десета от градуса. Ние отпуснахме грота. Вдигнахме щормовия трисел на бизанмачтата. Никаква промяна. „Снарк“ продължаваше да върви в основата на вълната. Този негов прекрасен нос отказваше да се вдигне и да се обърне срещу вятъра.
	Тогава свалихме скъсания стаксел. Така единственото вдигнато платно оставаше щормовият трисел на бизанмачтата. Ако нещо можеше да го накара да обърне нос срещу вятъра, това би трябвало да го направи. Може да не ми повярвате, ако ви кажа, че то не сполучи, но аз твърдя, че не сполучи. И казвам, че не сполучи, защото видях да не сполучва, а не защото вярвам, че не е сполучило. Аз не вярвам, че не е сполучило. То е невероятно и аз не ви казвам това, което вярвам, казвам това, което видях.
	И тъй, любезни читателю, какво бихте направили вие, ако бяхте на малък кораб, който върви в основата на вълната, с щормови трисел на кърмата на този малък кораб, който не може да обърне носа срещу вятъра? Бихте пуснали плаващата котва. Точно това направихме и ние. Ние имахме оригинална плаваща котва, направена по поръчка, с гаранция, че няма да потъва. Представете си стоманен обръч, който служи да държи отворена голяма коническа брезентова торба, и ето ви я плаващата котва. Е, вързахме въже за плаващата котва и за носа на „Снарк“ и тогава пуснахме плаващата котва в морето. Тя веднага потъна. Имахме обтяжка на котвата, та я придърпахме и вдигнахме. Вързахме й голям тимберс като плавок и отново пуснахме плаващата котва. Този път тя не потъна. Въжето, вързано за носа, се опъна. Щормовият трисел на бизанмачтата клонеше да обърне носа срещу вятъра, но въпреки тази наклонност „Снарк“ спокойно прие противодействието на тази плаваща котва, повлече я подире си и продължи все тъй в основата на вълната. Какво ще кажете, а? Ние дори свалихме щормовия трисел, вдигнахме пак бизана, свалихме бизана, а „Снарк“ си вървеше в основата на вълната и влачеше плаващата котва подире си. Недейте ми вярва. Аз сам не си вярвам. Аз просто ви разказвам това, което видях.
	Оставям го на вас. Кой е чул някога за платноход, който не е могъл да се обърне срещу вятъра?… Който не е могъл да се обърне срещу вятъра, като е имал и плаваща котва да му помогне? Знам, че аз през краткото си познанство с кораби не съм чул никога. И аз стоях на палубата и виждах необяснимото и чудовищното пред очите си: „Снарк“, който не можеше да се обърне срещу вятъра. Настъпила бе бурна нощ с просветваща луна. Имаше пръски вода във въздуха, а наветрената страна обещаваше шквалове с дъжд; и тази основа на вълната, студена и безпощадна в лунната светлина, в която самодоволно се люшкаше „Снарк“. И тогава ние вдигнахме плаващата котва, свалихме бизана, опънахме скъсания стаксел, насочихме „Снарк“ по вятъра и слязохме долу — не за да ядем топла храна, каквато би трябвало да ни очаква, а за да се хлъзгаме по рядката кал и тиня на пода в каютата, където готвачът и прислужникът лежаха като мъртви в леглата си, и за да легнем на нашите легла, без да се събличаме, готови за повикване, и за да слушаме водата от трюма да шурти, вдигнала се до коляно в камбуза.
	Бохемският клуб в Сан Франциско има няколко първокласни моряци. Зная, защото съм ги чувал да изказват мнения за „Снарк“ през време на направата му. Те му намираха само една съществена грешка, за която всички бяха единодушни, а именно, че не може да върви. Бил наред във всички подробности, казваха те, освен това, че никога не ще мога да го карам при силен попътен вятър и развълнувано море. „Външните му очертания — загадъчно обясняваха те, — грешката е във външните му очертания. Човек просто не може да го накара да върви и толкоз.“ Е, бих искал тези първокласни моряци от Бохемския клуб да бяха с мен на борда на „Снарк“ онази нощ, та сами да видят единственото им съществено мнение напълно оборено. Да върви ли? Това е единственото нещо, което „Снарк“ върши със съвършенство. Да върви ли? Той вървеше с плаваща котва, пусната отпред, и бизан, опънат отзад. Да върви ли? В момента, когато пиша това, ние летим по вятъра с бързина от шест възела, носени от североизточния пасат. Вълните доста си ги бива. На кормилото няма никой, кормилото дори не е вързано и е обърнато по посока на вятъра. По-точно казано, вятърът е североизточен; бизанът на „Снарк“ е свит, гротът е към десния борд, предните платна са съвсем свалени и курсът на „Снарк“ е на юг-югозапад. И въпреки това има хора, които са плавали по моретата четиридесет години и които твърдят, че никой кораб не може да върви по вятъра, без да бъде управляван. Те ще ме нарекат лъжец, когато прочетат това; така нарекоха и капитан Слокъм, когато той каза същото за „Спрей“.
	Колкото за бъдещето на „Снарк“, съвсем нищичко не мога да кажа. Не знам. Ако имах пари или кредит, щях да построя друг „Снарк“, който да се обръща срещу вятъра. Но аз съм изчерпал всичките си средства. Налага ми се да се задоволя със сегашния „Снарк“ или да се откажа от всичко, а не мога да се откажа. Затова май ще трябва да се опитам да се примиря и да карам „Снарк“ с кърмата напред. Чакам следващата буря, за да видя как ще върви. Мисля, че може да се направи. Всичко зависи от това, как кърмата ще устоява на вълните. И кой знае дали някоя бурна сутрин в Китайското море някой белобрад капитан няма да се взира, да си търка смаяно очите и пак да се взира в тази гледка: някакво призрачно малко корабче, много напомнящо „Снарк“, обърнато с кърмата напред, да устоява срещу бурята!
	П. П. Когато се върнах в Калифорния след плаването, открих, че дължината на „Снарк“ по ватерлинията е четиридесет и три, а не четиридесет и пет фута. Това се дължало на факта, че строителят бил скаран с рулетката и линията.


	III
	Любовта към приключенията е жива

	Не, любовта към приключенията не е умряла въпреки парната машина и пътническото бюро на Томас Куксин. Когато излезе съобщение за замисленото плаване със „Снарк“, оказа се, че имало безброй млади мъже с „наклонност към странствуване“; пък и млади жени също, да не споменаваме възрастните мъже и жени, които предлагаха услугите си. Ами че между личните ми приятели имаше поне пет-шест души, които съжаляваха за скорошните или предстоящите им женитби, а зная и за една сватба, която малко остана да се провали заради „Снарк“.
	Всяка получавана от мен поща беше отрупвана с писма от молители, които се задушавали в „претъпканите с хора градове“, и скоро ми стана ясно, че един Одисей от двадесетия век има нужда от цяла армия стенографи, за да разчисти кореспонденцията си, преди да вдигне ветрила. Не, любовта към приключенията положително не е умряла — поне докато човек получава писма, които започват с:

	„Няма съмнение, че когато прочетете тази сърдечна молба на една непозната от Ню Йорк…“

	И така нататък. А малко по-надолу човек научава, че тази непозната тежи само деветдесет фунта, иска да бъде каютна прислужничка и „копнее да види разните страни на света“.
	Това, че хранел „страстна любов към географията“, бе доводът, с който един молител обясняваше преследвалата го жажда към странствуване; а друг пишеше:

	„Аз съм обречен на вечен копнеж да бъда непрекъснато в движение, ето защо ви пиша това писмо.“

	Но най-симпатичен бе този, който писа, че искал да дойде, защото го сърбели краката.
	Имаше неколцина, които пишеха анонимно, даваха адреса на свои приятели и изреждаха какво мислят за тях тези приятели; но за мен в този начин на действие имаше нещо нередно и с техните писма не се занимавах повече.
	С две-три изключения стотиците доброволци, които се предлагаха за моя екипаж, взимаха въпроса много сериозно. Мнозина изпращаха снимки. Деветдесет на сто предлагаха да работят на каква да е длъжност, а деветдесет и девет на сто предлагаха да работят без заплата.

	„Като си мисля за плаването ви със «Снарк» — пишеше един, — въпреки свързаните с него опасности, да ви придружавам (в качеството на какъв да е) би било върховно осъществяване на моите амбиции.“

	Това ми напомня за младежа, който бил „седемнадесетгодишен и амбициозен“ и който в края на писмото настойчиво подчертаваше:

	„… но, моля ви се, да не стигне това до вестниците и списанията.“

	Съвсем друг беше този, който писа:

	„Готов съм да работя като фурия и не искам никаква заплата.“

	Почти всички искаха да им телеграфирам, на техни разноски, че приемам услугите им, а доста голям брой предлагаха да внесат парична гаранция за неотклонение в деня на отплаването.
	Някои имаха доста смътна представа за работата, която ще трябва да вършат на „Снарк“, както например този, който пишеше:

	„Позволявам си да се обърна към вас с тази бележка, за да узная дали ще има някаква възможност да дойда с вас като член от екипажа на кораба Ви, за да рисувам скици и илюстрации.“

	Неколцина, които не знаеха каква работа е необходимо да се върши на малък кораб като „Снарк“, предлагаха да работят, както един от тях се изразяваше, „като помощник при класиране на материали, събирани за книги и романи“. Ето до какво можеш да стигнеш, като си плодовит!

	„Позволете ми да ви изложа квалификацията ми за работата — пишеше един. — Аз съм сирак и живея с чичо си, разпален революционен социалист, който казва, че човек без приключенски плам в кръвта си е само една одушевена пачавра.“

	Друг пишеше:

	„Умея малко да плувам, макар и да не зная новите плувни стилове. Но което е много по-важно от стиловете, водата е моята стихия.“


	„Ако ме сложат в платноходка, мога да я закарам, където си поискам.“

	Така се препоръчваше трети и това беше по-добра препоръка от следната:

	„Гледал съм също как разтоварват рибарските лодки.“

	Но може би първата премия трябваше да получи този, който много проникновено подсказа за дълбокото си познаване на света и живота, като писа:

	„Възрастта ми, изразена в години, е двадесет и две.“

	След това идваха простите, прямите, непретенциозните и без украса писма на млади момчета, на които наистина липсваше умението да се изразяват, но на които много се искаше да участвуват в плаването. Да се отказва на тях беше по-трудно, отколкото на всички други, и всеки път, когато отказвах, струваше ми се, че съм ударил плесница на младостта. Те бяха толкова настойчиви, тези момчета, толкова много им се искаше да дойдат с мен.
	Едно пишеше:

	„Аз съм шестнадесетгодишен, но съм едър за възрастта си“

	Друго заявяваше:

	„Седемнадесетгодишен, но едър и здрав.“

	Очевиден слабак се определяше като:

	„Силен съм поне колкото средно момче с моя ръст“

	Мнозина твърдяха, че не ги е страх от никаква работа, а пък един, без съмнение, за да ме подлъже с евтинията, пишеше:

	„Мога да си платя пътните до брега на Тихия океан, тъй че тази част ще бъде вероятно приемлива за вас.“

	Като че ли единственото нещо, което искаха да направят няколкостотин момчета беше да обиколят света.
	Едно момче биеше на чувства:

	„Нямам никого, който би се интересувал дали ще замина или не“

	Друго беше изпратило снимката си и във връзка с нея пишеше:

	„Аз съм грозноват, но невинаги външността е важното.“

	И съм убеден, че хлапакът, който писа следното, е щял да бъде много добър:

	„Аз съм на деветнадесет години, но съм доста дребен и следователно няма да заемам много място, и съм по-издръжлив от самия дявол“.

	А имаше един тринадесетгодишен молител, в когото Чармиън и аз се влюбихме и сърцето ни се късаше, когато трябваше да му откажем.
	Но не бива да мислите, че повечето от моите доброволци бяха момчета; наопаки, броят на момчетата беше относително малък. Имаше мъже и жени от всички житейски поприща. Лекари, хирурзи и зъболекари изобилствуваха, както и всички хора от свободните професии; те предлагаха да дойдат безплатно, да заемат каква да е длъжност и дори да платят за правото да дойдат.
	Безбройни бяха желаещите да дойдат печатари и репортери, да не споменавам опитните камериери, готвачи и стюарди. Много се интересуваха от пътуването строителните инженери; изникваха безчет „компаньони“ за Чармиън, докато аз бях засипан от молби на евентуални частни секретарки. За това пътуване жадуваха много гимназисти и студенти, обадиха се по няколко кандидати и от всякакъв вид работници, а особено голям интерес към пътуването проявяваха машинисти, електротехници и механици. Бях изненадан от тези, които в плесенясали юридически канцеларии бяха чули гласа, призоваващ ги към приключения и бях повече от изненадан от броя на възрастните и оттеглили се от служба морски капитани, които все още бяха роби на морето. Неколцина младежи с чакащи ги в бъдеще милиони, както и няколко околийски училищни инспектори, бяха луди за това приключение.
	Бащи и синове молеха да дойдат и много мъже със своите жени, да не казваме нищо за младата стенографка, която ми писа:

	„Пишете незабавно, ако имате нужда от мен. Ще донеса пишещата си машина с първия влак.“

	Но най-хубаво от всички е следващото писмо (забележете деликатния начин, по който авторът е вмъкнал и жена си):

	„Рекох да ви драсна няколко реда и да питам каква възможност има да дойда на плаването с вас; аз съм на двадесет и четири години, женен и безпаричен, и подобно пътуване би било точно това, от което имаме нужда.“

	Като си помисля, за един обикновен човек трябва да е доста трудно да напише честно препоръчително писмо за самия себе си. Един от моите кореспонденти се беше видял в такова чудо, че беше започнал писмото си с думите:

	„Това е трудна задача.“

	И след напразни опити да опише добрите си качества, бе завършил така:

	„Трудно нещо е да пишеш за самия себе си.“

	Въпреки всичко имаше един, който най-пламенно и надълго и широко описваше достойнствата си и в заключение признаваше, че написването на това писмо му доставило огромно удоволствие.

	„Само си представете следното: каютният ви прислужник да може да кара двигателя, да го поправя, когато се развали. Представете си да може да изкара вахтата си на кормилото, да свърши каква да е работа вместо дърводелец или машинист. Представете си, че е як, здрав и иска да работи. Не бихте ли предпочели него пред някой хлапак, който страда от морска болест и не може да върши нищо друго, освен да мие чинии?“

	Да пиша отказ на ей такива писма ми беше много трудно. Авторът му, научил английски сам, бе прекарал в Съединените щати само две години и както казваше, „аз не искам да дойда с вас, за да си изкарам прехраната, но искам да науча и да видя нещо“. В момента, когато ми пишеше, беше конструктор в едно от големите дружества за производство на двигатели; беше доста скитал по море и цял живот беше управлявал малки кораби.

	„Имам добра служба, но това няма особено значение за мен, понеже предпочитам пътешествията — пишеше друг. — Колкото за заплатата, вижте ме и ако заслужавам някой друг долар, добре, ако не заслужавам, все едно че нищо не съм казал. Що се отнася до моите честност и характер, с удоволствие ще ви помоля да се обърнете към работодателите ми. Никога не пия, не пуша, но да си кажа честно, самият аз, след като добия повече опит, искам да се позанимавам с писане.“


	„Смея да Ви уверя, че съм във висша степен почтен, но намирам другите почтени хора отегчителни.“

	Човекът, който писа горното, положително ме озадачи и аз все още се чудя дали е щял да ме намери отегчителен или не, и какво, по дяволите, е искал да каже.

	„Видял съм и по-добри дни от това, което ми е на главата днес — пишеше един морски вълк, — но съм видял и много по-лоши.“

	Ала готовността да се жертвува от страна на човека, който писа следното, бе тъй трогателна, че не можех да се съглася:

	„Имам баща, майка, братя и сестри, скъпи приятели и доходна служба, но ще пожертвувам всичко, за да стана член от вашия екипаж.“

	Друг доброволец, когото никога не бих могъл да приема, бе претенциозният младеж, който, за да ми покаже колко е необходимо да го взема, изтъкваше, че:

	„… да тръгна с обикновен кораб, бил той шхуна или параход, би било неприемливо, понеже би ме принудило да общувам и да живея с обикновени моряци, което, по правило, не може да се нарече порядъчен живот.“

	Имаше един двадесет и шест годишен мъж, който бил „изпитал всички възможни човешки страсти“ и би „се занимавал с всичко от готвачество до посещаване на лекции в университета Стамфорд“ и който, докато пишел, имал нещо общо с „каубой на едно пасбище от петдесет и пет хиляди акра“. Съвсем противоположна бе скромността на едного, който казваше:

	„Не мога да се похваля с никакви одобрени качества, които биха ме препоръчали на вашето внимание. Но в случай че ви направи впечатление, бихте могли да сметнете, че заслужава да отделите няколко минути да ми отговорите. В противен случай в този занаят работа винаги се намира. Не очаквам, но се надявам и оставам и т.н.“

	Но още оттогава и досега си стискам главата с двете ръце, когато се мъча да проумея духовната близост между мен и този, който ми писа:

	„Много преди да чуя за вас, съм съчетавал политическата икономия и историята и съм изваждал от тях много от вашите конкретни заключения.“

	Ето в известен смисъл едно от най-добрите, понеже е най-краткото от всички, които сън получил:

	„Ако някой от сегашните хора, сключили договор за плаването, случайно се уплаши и имате нужда от още един човек, който да разбира от кораби, двигатели и т.н., бих ви помолил да ми се обадите, и т.н.“

	Ето още едно кратко:

	„Направо казано, бих искал да получа длъжността на каютен прислужник за вашето околосветско пътешествие, или каква да е друга служба на кораба. Аз съм деветнадесетгодишен, тежа сто и четиридесет фунта и съм американец.“

	А ето едно хубаво писмо от човек, който е „малко по-висок от пет фута“:

	„Когато прочетох за мъжествения ви план да обиколите земното кълбо с малък кораб, заедно е госпожа Лондон, тъй много се зарадвах, че ми се стори сякаш сам аз ковях тези планове и мислех да Ви пиша да ми дадете една от двете длъжности — на готвача или на каютния прислужник, но кой знае защо не го направих и отидох миналия месец от Оуклънд в Денвър, за да стана съдружник в предприятието на мой приятел, обаче всичко е по-зле и неблагоприятно. За щастие, вие сте отложили тръгването си поради голямото земетресение, тъй че най-после реших да ви предложа да заема една от двете длъжности. Не съм много силен, понеже съм човек малко по-висок от пет фута, макар и да съм напълно здрав и работоспособен.“

	Един доброжелател пишеше:

	„Мисля, че мога да добавя към снаряжението ви един допълнителен метод за използване силата на вятъра. Без да пречи на обикновените платна при леки ветрове, той ще ви даде възможност да използвате пълната сила на вятъра при най-мощните му пориви, тъй че дори и когато тя е толкова голяма, че може да ви се наложи да свиете и сетното платно, използвано по обикновения начин, по моя метод ще можете да опънете всичките си платна. С моето приспособление корабът ви не ще може да се преобърне.“

	Горното писмо е било написано в Сан Франциско с датата 16 април 1906 година. А два дни след това, на 18 април стана голямото земетресение. Ето защо и аз пострадах от земетресението, понеже то превърна в бежанец човека, който ми написа писмото, и ни попречи изобщо да се срещнем.
	Мнозина от другарите ми социалисти бяха против моето плаване и следващото писмо е едно от типичните им възражения:

	„Социалистическата кауза и милионите потиснати жертви на капитализма имат право върху вашия живот и съдействие й го предявяват. Ако, обаче, вие настоявате, тогава, когато погълнете последната глътка солена вода, която можете да поемете, преди да се удавите, помнете поне, че сме протестирали.“

	Един скитник по света, който би могъл, ако се представи случай, да разкаже за много необикновени сцени и събития, беше изписал няколко страници в ревностни старания да заговори за целта на писмото си и най-сетне стигаше до следното:

	„Аз все още премълчавам въпроса, по който съм седнал да ви пиша. Та да кажа веднага, че в печата бе съобщено за намерението ви с още един-двама други да предприемете околосветско плаване о малко петдесет или шестдесетфутово корабче. И затова не мога да се помиря с мисълта, че един човек с вашите способности и опит може да се позволи такава постъпка — това значи направо да си търсите смъртта. И дори да я избегнете за известно време, цялото ви тяло, както и на другите, които ще са с вас, ще се натърти от непрекъснатото движение на кораб с горните размери, дори и да е тапициран — нещо, което не е обичайно по моретата.“

	Благодаря ви, любезни приятелю, благодаря ви за тази уговорка: „нещо, което не е обичайно по моретата.“ Той казва за себе си:

	„Аз не съм сухопътен моряк и съм преплавал всички морета и океани.“

	И завършва писмото си с:

	„Макар и да нямам желание да обиждам, би било лудост да изведете коя да е жена извън залива на такова корабче.“

	И въпреки всичко в момента, когато пиша това, Чармиън седи пред пишещата машина в каютата си, Мартин готви вечерята, Точиги слага масата, Роско и Бърт калафатят палубата, а „Снарк“ върви горе-долу с пет възела на час по доста бурно море, при това не е тапициран.

	„Като видяхме съобщение във вестника за възнамеряваното от вас пътешествие, поискахме да узнаем дали не ви трябва добър екипаж, понеже ние сме шест момчета, всичките добри моряци, с чисти уволнителни билети от военния и търговския флот, всичките добри американци и всички между двадесет и двадесет и две годишна възраст, и понастоящем на работа като такелажници в Сюзния железолеярен завод, и бихме искали много да плаваме с вас.“

	Ето такива писма ме караха да съжалявам, че корабът не е по-голям. А ето какво пише единствената жена в целия свят (освен Чармиън), годна за плаването ни:

	„Ако не сте успели да си намерите готвач, много бих искала да направя пътешествието на тази служба. Аз съм петдесетгодишна, здрава и работоспособна, и мога да върша работата за малката група, от която се състои екипажът на «Снарк». Аз съм много добра готвачка и много добър моряк, а падам малко нещо и пътешественичка и продължителността на плаването, ако трае десет години, ще ми допадне повече, отколкото ако е една. Препоръки и пр.“

	Някой ден, когато спечеля много пари, ще построя голям кораб, на който да има място за хиляда доброволци. Те ще трябва да вършат цялата работа по воденето на този кораб около света, иначе да си стоят в къщи. Вярвам, че те ще обиколят света с кораба, защото зная, че любовта към приключенията не е умряла. Зная, че любовта към приключенията не е умряла, защото съм водил дълга и интимна кореспонденция с тази любов.


	IV
	Ние се учим

	— Но как смеете да излезете в морето без щурман на борда? — противопоставяха се приятелите ни. — Ти не си щурман, нали?
	Трябваше да си призная, че не съм щурман, че никога в живота не си съм гледал през секстант и че се съмнявам дали бих могъл да направя разлика между секстант и морски астрономически годишник. А когато питаха дали Роско е щурман, клатех глава. Роско се обиждаше от това. Той беше попрегледал наръчника за навигация „Епитомий“, който бяхме купили за плаването, умееше да си служи с логаритмични таблици, беше виждал някога секстант, та покрай това и покрай мореплавателския си произход смяташе, че разбира от навигация. Но Роско не беше прав, продължавам да настоявам аз. Като малко момче той дошъл в Калифорния от Мейн през Панамския провлак и това бил единственият случай в живота му да е толкова навътре в морето, че да не вижда суша. Никога не е бил в навигационно училище, нито е държал изпит по навигация; нито бе плавал в дълбоки води и научил това изкуство от някой друг щурман. Беше собственик на яхта от залива на Сан Франциско, където сушата е винаги само на няколко мили и никога не става нужда от изкуството на навигацията.
	И тъй „Снарк“ потегли на далечното си плаване без щурман. Ние излязохме през Златните врата на двадесет и трети април и взехме курс към Хавайските острови — на две хиляди и сто морски мили по права линия, както лети чайката. И нашето оправдание е в резултата. Ние пристигнахме. Нещо повече — пристигнахме, както ще видите, без всякакви затруднения; искам да кажа, без каквито да било значителни затруднения.
	Да започнем с това, че с управляването на кораба се занимаваше Роско. Теорията беше усвоил, но сега я прилагаше за първи път в живота, което се доказваше от налудничавото поведение на „Снарк“. Не, в морето „Снарк“ се държеше напълно сериозно; прищевките си проявяваше на картата. В ден с лек вятър правеше на картата скок, който говореше за „попътен вятър и силно течение“, а в ден, когато направо се носеше по океана почти не променяше местоположението си на картата. Но когато корабът ти е вървял с шест възела в течение на последователни двадесет и четири часа, не подлежи на никакво съмнение, че е изминал по океана сто четиридесет и четири мили. На океана всичко му беше наред, наред беше и патентованият лаг; колкото за скоростта, човек я виждаше със собствените си очи. Следователно това, което не беше наред, бяха изчисленията, които отказваха да придвижат „Снарк“ напред на картата. Не че това се случваше всеки ден, но се случваше. И то беше съвсем редно — не можеше и да се очаква повече, когато човек прави първия си опит да приложи една теория.
	Придобиването на знания по навигация оказва странно влияние върху ума на хората. Средният щурман говори за навигацията с дълбоко уважение. За непосветения навигацията е дълбока и страшна загадка — чувство, което е било породено у него от дълбокото и страшно уважение пред навигацията, показано пред непосветения от щурмани. Познавал съм откровени, чистосърдечни и скромни младежи, простодушни като отворена книга, които с научаването на навигацията веднага започваха да проявяват потайност, въздържаност и да си дават важност, сякаш са постигнали някакъв огромен интелектуален успех. Средният щурман прави на непосветения впечатление на жрец, извършващ някакъв свещен обред. Със затаен дъх любителят щурман, собственик на яхта, те кани да видиш хронометъра му. Тъкмо поради всичко това нашите приятели бяха обладани от такива опасения, когато ние отплавахме без щурман.
	Докато строихме „Снарк“, Роско и аз имахме споразумение — нещо подобно.
	— Аз ще доставя книгите и инструментите — казах аз, — а ти ще научиш сега навигацията. Аз ще бъда твърде много зает и няма да имам време за учене. После, когато тръгнем по море, можеш да ми обясниш всичко, което си научил.
	Роско беше във възторг. Нещо повече, Роско беше толкова откровен, чистосърдечен и скромен, както описаните от мен младежи. Но когато тръгнахме по море и той започна да упражнява този свещен обред, докато аз наблюдавах с възхищение, в държането му пролича промяна, тънка и характерна. Когато определяше височината на слънцето по пладне, развълнуван от постиженията си, той целият плаваше в меко сияние. Когато слизаше долу, изчисляваше наблюденията си, а след това се връщаше на палубата и съобщаваше нашата ширина и дължина, в гласа му прозвучаваше нетърпяща възражение нотка, която беше нова за всички ни. Но не това беше най-лошото. Той се изпълни с премълчавани сведения. И колкото повече откриваше причините за налудничавите скокове на „Снарк“ по картата, и колкото по-малко „Снарк“ скачаше, толкова по-потайна, свята и страшна ставаше неговата осведоменост. Леките ми намеци, че е горе-долу време и аз да започна да се уча, не намираха отклик в сърцето му и не бяха последвани от никакви предложения от негова страна да ми помогне. Той не проявяваше ни най-малко намерение да устои на споразумението ни.
	Но вината не беше у Роско: той не можеше да не се държи така. Просто беше тръгнал по пътя на всички други, учили навигация преди него. Поради понятно и простимо объркване на стойности, плюс загуба на ориентация, той се чувствуваше обременен с отговорност и обладан от сила, която напомняше силата на един бог. Целия си живот Роско бе живял на суша и следователно винаги бе имал суша пред очите. Понеже непрекъснато бе имал пред очите си суша с ориентири, по които да се води, беше успявал, с известни затруднения от време на време, да управлява тялото си насам-натам по земята. Сега се намери на море, широко проснало се, граничещо само с вечния кръг на небето. Този кръг имаше винаги един и същ вид. Нямаше ориентири. Слънцето изгряваше на изток и залязваше на запад и звездите описваха кръг през нощта. Но кой може да погледне слънцето или звездите и да каже: „В настоящия момент моето място върху лицето на земята е на четири и три четвърти мили западно от дюкяна на Джоунз в Смидързвил“ или „Зная къде съм сега, защото Малката мечка ми казва, че Бостън е на три мили от втория завой надясно“. И все пак това беше точно каквото правеше Роско. Че беше изумен от постижението си, би било много меко да се каже. Той изпитваше благовейно страхопочитание пред самия себе си, — беше извършил чудодеен подвиг. И тази операция — да намери себе си върху лицето на водите — се превърна в обред и той се почувствува по-висше същество от всички нас другите, които не разбирахме този обред, и от него зависеше да ни преведе през развълнуваната и безгранична пустош, соления воден път, който свързва континентите и по който няма камъни, отбелязващи милите. И така със секстанта той се прекланяше пред бога на слънцето, съветваше се със стари томове и таблици с вълшебни цифри, мърмореше молитви на непознат език, които звучаха като „индексерорпаралаксрефракция“, чертаеше кабалистични знаци на хартия, събираше и пренасяше едно наум, а после на лист от свещено писание, наричан Граал*… искам да кажа карта, слагаше пръста си на едно място, което биеше на очи със своята празнота, и казваше:
	[* Граал — Според християнската легенда купа, видима само за хора с чисто сърце. — Б.пр.]
	— Тука сме.
	Когато ние поглеждахме празното пространство и питахме „А къде е това“, той отговаряше на условния таен език на върховните жреци:
	— Тридесет и един, петнадесет, четиридесет и седем север, сто тридесет и три, пет, тридесет запад.
	А ние казвахме „О!“ и се чувствувахме ужасно малки.
	Затова настоявам, виновен не беше Роско. Той беше като бог и ни носеше в шепата си през празните пространства на картата. Аз изпитвах голяма почит към Роско; тази почит стана така дълбока, че ако ми беше заповядал; „Коленичи и се преклони пред мен“, сигурен съм, че щях да се пльосна на палубата и да загъгна молитви. Но един ден заговори в мен приглушена мисълчица, която казваше: „Това не е бог. Това е Роско, обикновен човек като мен. Каквото е направил той и аз мога да го направя. Кой го е научил? Научил се е сам. Върви и направи същото: научи се сам.“ И в същия миг Роско се сгромоляса и престана да бъде върховен жрец на „Снарк“.
	Аз нахълтах в светилището и поисках да ми се дадат древните томове и вълшебните таблици, както и молитвената цев — секстантът, искам да кажа.
	И сега, на прост език, ще опиша как сам научих началата на навигацията. Един ден цял следобед седях пред кормилото, управлявах с едната ръка и учих логаритми с другата. Два следобеда по два часа наред учих общата теория на навигацията и в частност как се измерва меридиалната височина. После взех секстанта, пресметнах корекцията на индекса и определих височината на слънцето. Пресмятането на данните от това наблюдение бе детска игра. В „Епитомия“ и „Мореплавателски алманах“ имаше десетки знаменити таблици, всичките изработени от математици и астрономи. Беше все едно, че употребяваш лихвени таблици или таблици за бързи изчисления, каквито всеки от вас познава. Загадката не беше вече загадка. Аз сложих пръст на картата и заявих, че това е мястото, където се намираме. И бях прав или поне толкова прав, колкото и Роско, който избра точка на четвърт миля от моята. Той беше дори готов да разделим разликата на две. Аз бях унищожил загадката и чудното в цялата работа беше, че въпреки това усещах в себе си нова сила и изпитвах вълнение и гъделичкаща гордост. А когато Мартин ме попита къде сме по същия смирен и почтителен начин, по който преди това аз бях питал Роско, отговорих му с въодушевление и духовно пъчене на условния таен език на върховните жреци и чух самоунижаващото се и обожаващо „О!“ на Мартин. Колкото за Чармиън, струваше ми се, че по някакъв нов начин беше доказал правото си върху нея; но си давах сметка и за друго чувство, а именно, че тя е най-щастливата жена да притежава мъж като мен.
	Това ставаше въпреки волята ми. Казвам го за оправдание на Роско и всички други щурмани. Отровата на силата действуваше в мен. Аз не бях като другите мъже — като повечето други мъже; аз знаех онова, което те не знаеха — загадката на небесата, която показваше пътя през морските дълбини. И вкусената от мен нова сила ме караше да продължавам. Аз управлявах дълги часове кормилото с едната ръка и изучавах загадката с другата. Като се обучавах така, към края на седмицата можех да правя разни неща. Например определих височината на Полярната звезда, разбира се, нощем; пресметнах я, коригирах индекса, наклона и така нататък и установих нашата ширина. И тази ширина съвпадна с ширината от пладне на предния ден, като добавих пътя, изминат до този момент. Дали бях горд? Да ви кажа, бях още по-горд със следващото си чудо. Канех се да си легна в девет часа. Разработих задачата със собствени сили и узнах коя звезда от първа величина ще пресече меридиана към осем и половина. Тази звезда се оказа Алфа круцис. Никога не бях чувал за тази звезда преди. Намерих я на картата на звездното небе. Тя била една от звездите на Южния кръст. „Какво? — помислих си аз. — Нима сме плавали с Южния кръст на небето нощем и не сме го знаели? И ние ако не сме тъпаци! Хапльовци и дръвници!“ Не можех да го повярвам. Проверих задачата отново и се уверих, че е така. Чармиън беше на кормилото от осем до десет тази вечер. Казах й да си отваря очите и да търси право на юг Южния кръст. И когато звездите излязоха, ниско над хоризонта блесна Южният кръст. Дали бях горд? Никой магьосник, нито върховен жрец не е бил някога по-горд. Освен това с молитвената цев определих Алфа круцис и по нейната височина пресметнах нашата ширина. И повече от това, определих височината и на Полярната звезда и тя ми потвърди намереното чрез Южния кръст. Дали бях горд? Ами че езикът на звездите бе мой, аз слушах и ги чувах да ми сочат пътя през морските глъбини.
	Дали бях горд? Бях чудотворец! Аз забравих колко лесно се бях научил от печатните книги. Забравих, че цялата работа (при това огромна работа) е била извършена от големи умове преди мен, от астрономите и математиците, които бяха открили и разработили цялата наука на навигацията и съставили таблиците в „Епитомия“. Помнех само нямащото край чудо — че бях чул гласа на звездите, които ми казваха къде се намирам по морския път. Чармиън не знаеше, Мартин не знаеше, Точиги, каютният прислужник, не знаеше. Но аз им казах. Аз бях божи пратеник. Аз стоях между тях и безкрая. Аз превеждах висшите небесни словеса с обикновени, понятни за тях думи. Ние бяхме ръководени от небесата и аз бях този, който можеше да разчете пътепоказателите на небето!… Аз! Аз!
	И сега, в по-спокоен миг, бързам да издам колко просто е то, да издам Роско, другите щурмани и всичките останали жреци само от страх, че може да стана като тях, потаен, нескромен, надут от самомнение. И искам да го кажа сега: всеки младеж с обикновено сиво вещество, обикновено образование и с най-мъничка следа от научно мислене може да се сдобие с книгите, картите, инструментите и да усвои науката на навигацията сам. Но не бива да ме разбирате погрешно. Изкуството да управляваш кораб е съвършено друго нещо. То не се научава за един ден, нито за много дни; то изисква години. Воденето на кораб без астрономически наблюдения също така изисква продължително школуване и практика. Но да водиш кораб чрез наблюдаване на слънцето, луната и звездите, благодарение на астрономите и математиците, е детска игра. Всеки младеж със средни способности може да се научи сам за една седмица. Но пак не искам да бъда погрешно разбран. Не искам да кажа, че след изтичането на една седмица някой младеж би могъл да поеме отговорността за един параход от петнадесет хиляди тона, който върви с двадесет възела на час по морските води, кръстосва от бряг до бряг в добро време и лошо, при ясно небе или облачно, движи се по градусите на розата на ветровете и стига в пристанищата с изумителна точност. Това, което искам да кажа, е само следното: описаният от мен младеж със средни способности може да се качи на добър ветроход и да потегли през океана без да разбира нищо от навигация, и към края на седмицата ще знае достатъчно, за да познае къде се намира на картата. Ще може да направи достатъчно точно меридионално наблюдение и с десетминутни изчисления да установи своята ширина и дължина. И като няма нито товар, нито пътници, и нищо не го кара да стигне по-бързо местоназначението, може да се клатушка спокойничко напред и ако му се случи да го обземат съмнения за направените изчисления и го дострашее да не се блъсне неочаквано в брега, може да легне в дрейф за цялата нощ и да продължи сутринта.
	Джошуа Слокъм преди няколко години обиколи света съвсем сам с тридесет и седем фута дълъг ветроход. Никога не ще забравя онова място в неговото описание на плаването, където насърчава идеята млади хора да правят подобни пътешествия с такива малки корабчета. Аз веднага се въодушевих от идеята му, и то така, че взех със себе си и жена си. Докато то прави една обиколка, уредена от пътническото бюро Кук, да изглежда като нещо съвсем незначително, освен радостта и удоволствието такова плаване представлява прекрасно образование за един младеж — о, не само образование по отношение на външния свят, на страни, народи и климати, но образование по отношение на вътрешния свят, образование по отношение на самия себе си, една възможност да опознаеш себе си, да станеш интимен със собствената си душа. После и подготовката, и дисциплината. Първо, разбира се, младежът ще разбере какво може, а след това, естествено, ще се помъчи да разшири границите на това, което може. И неизбежно ще се върне от такова плаване като по-достоен и по-добър човек. А колкото за спорта, това е царски спорт — да заведеш себе си около света, да го направиш със собствените си ръце, да не зависиш от никой друг, освен от себе си, и на края, когато се върнеш там, откъдето си тръгнал, да видиш с вътрешния си поглед планетата, както се носи във вселената, и да си кажеш: „Направих го, направих го със собствените си ръце. Обиколих цялото това вихрено въртящо се кълбо и мога да пътувам сам, без някой капитан като бавачка да насочва стъпките ми през моретата. Може и да не летя до други звезди, но на тая звезда сам аз съм господар.“
	Когато пиша тези редове, вдигам очи и поглеждам морето. Аз съм на плажа Уайкики на остров Оаху. Далеч в лазурното небе облаците на пасата се влачат ниско над синьо-зелените тюркоазни дълбини на морето. По-наблизо морето е смарагдово и светло маслиненозелено. После идва рифът, където водата е съвсем тъмносиво пурпурна, напръскана с червено. Още по-наблизо последователно се редуват ивици по-светли зелени и кафеникави оттенъци, които показват къде има пясъчно дъно между живи рифове от корали. През, над и от това чудно многоцветие се блъска величествен прибой. Както казвам, аз вдигам очи и сред белия гребен на огромен талаз изведнъж се появява тъмна фигура, човек-риба или морско божество, най-отпред на гребена, където върхът прелива, и се срива надолу, понесла се навътре към брега, покрита до слабините от вдигащи се като пушек пръски, хваната от вълната и запокитена насилствено от четвърт миля към брега. Това е канака на водна шейна. И аз зная, че когато довърша тези редове, ще бъда там, сред тази пъстрота и бушуващ прибой, ще се мъча също както него да обуздая тези талази и макар и да не сполучвам така, както той винаги сполучва, ще живея живота тъй, както могат да го живеят само най-добрите от нас. И картината на това многобагрено море и този летящ морски бог канака добавя още едно основание за младежа да пътува на запад и още по на запад, отвъд залез-слънце и още по на запад, докато стигне отново у дома си.
	Но да се върнем. Моля ви се, не мислете, че зная вече всичко. Аз зная само основните начала на навигацията. Предстои ми да науча още сума нещо. На борда на „Снарк“ ме чакат още двадесетина увлекателни книги върху навигацията. Този опасен ъгъл на Леки, тази линия на Съмнър, която, когато най-малко знаете къде сте, ви показва най-убедително къде сте и къде не сте. Има десетки и десетки начини да узнаете местоположението си в морето и човек може да работи години, докато усвои всичко това във всичките му тънкости.
	Дори в малкото, което ние успяхме да научим, имаше опущения, обясняващи явно чудноватото поведение на „Снарк“. Например в четвъртък, шестнадесети май, пасатът ни изневери. През двадесет и четирите часа, които свършиха в петък на пладне, според пресмятанията ни без астрономически наблюдения ние не бяхме изминали и двадесет мили. Но ето положението ни на пладне за двата дни според астрономическите ни наблюдения:

	Четвъртък | 20° 57′ 9″ С  | 152° 40′ 30″ З
	Петък     | 21° 15′ 33″ С | 154° 12′ 00″ З

	Разликата между двете положения беше някъде към осемдесет мили. Въпреки това ние знаехме, че не сме пропътували и двадесет. Обаче изчисленията ни бяха правилни. Ние ги проверихме няколко пъти. Грешката беше в направените от нас наблюдения. За да направиш правилно наблюдение, са необходими практика и умение, особено на такъв малък кораб, както „Снарк“. Вината е в стремително движещия се кораб и близостта на окото на наблюдателя до повърхността на водата.
	Голяма вълна, която се надига на една миля от вас, може да ви закрие хоризонта.
	Но специално в нашия случай имаше друга объркваща причина. Слънцето в годишното си движение по небето към север увеличаваше отклонението си. На деветнадесетия паралел северна ширина към средата на май слънцето е почти над главата. Ъгълът на дъгата беше между осемдесет и осем и осемдесет и девет градуса. Ако беше деветдесет градуса, щеше да бъде точно над главите ни. Беше друг ден, когато ние научихме едно-друго за определяне височината на почти отвесно стоящото слънце. Роско започна с това, че спусна перпендикуляр от слънцето към източния хоризонт и продължи да се придържа до тази точка на компаса, макар че слънцето щеше да пресече меридиана на юг. Аз, от друга страна, започнах с това, че спуснах перпендикуляр от слънцето на югоизток и се отклоних на югозапад. Както виждате, ние се учехме. В резултат в дванадесет часа и двадесет и пет минути корабно време аз обявих пладне според слънцето. А това означаваше, че сме променили местоположението си върху лицето на земята с двадесет и пет минути, което е равно на около шест градуса дължина или триста и петдесет мили. Това показваше, че „Снарк“ е пътувал с петнадесет възела в продължение на двадесет и четири последователни часа… а ние изобщо не сме го забелязали! Това беше нелепо и смешно. Но Роско, който все си гледаше на изток, настояваше, че още няма дванадесет часа. Той беше склонен да твърди, че се движим с двадесет възела. Тогава започнахме да насочваме секстантите си съвсем наслуки към всички точки на хоризонта, и където да погледнехме, виждахме пред себе си слънцето озадачаващо близко до кръгозора, понякога над, а понякога и под него. В една посока слънцето провъзгласяваше утрото, в друга провъзгласяваше следобеда. В слънцето нямаше грешка — ние знаехме това, значи, цялата грешка беше у нас. И ние прекарахме останалата част от следобеда в рубката, четохме по този въпрос в книгите и се мъчехме да разберем къде е грешката. Пропуснахме наблюдението този ден, но не го пропуснахме на следващия. Бяхме се научили.
	И се научихме добре, по-добре, отколкото известно време мислехме, че сме се научили. Една вечер в началото на втората полувахта Чармиън и аз седнахме на палубата на носа да изиграем една игра крибедж. Когато погледнах случайно напред, видях от морето да се издигат увенчани с облаци планини. Ние бяхме във възторг да видим суша, но аз бях отчаян от нашата навигация. Мислех си, че сме понаучили нещичко, но според положението ни по пладне плюс изминатото оттогава разстояние трябваше да сме на повече от сто мили от сушата. Обаче земята беше пред нас и се топеше пред погледа ни в пламъците на залеза. Земята си беше там. За това нямаше спор. Следователно нашите изчисления бяха съвсем объркани. Но не бяха. Сушата, която видяхме, беше върхът Халеакала, „Домът на слънцето“, най-големият угаснал вулкан в света. Той се извишаваше десет хиляди фута над морето и си беше на не по-малко от стотина мили от нас. Ние плавахме цяла нощ със скорост от седем възела и сутринта „Домът на слънцето“ все още беше напред и трябваше да плаваме, още няколко часа, докато стигнем пред него.
	— Този остров е Мауи — казахме ние, като проверихме по картата. — Другият остров, дето стърчи там, е Молокаи, където са прокажените. А островът след него е Оаху. Ето го нос Макапуу. Утре ще бъдем в Хонолулу. Изчисленията ни са правилни.


	V
	Първото пристанище

	— Няма да е толкова скучно по море — обещавах аз на спътниците си от „Снарк“. — Морето е пълно с живот. То е така гъсто населено, че всеки ден се случва по нещо ново. Почти веднага щом излезем от „Златните врата“ и се насочим на юг, ще започнем да срещаме хвърчащи риби. Ще си ги пържим за закуска. Ще ловим бонито и делфини и ще бием морски свини с харпун от бушприта. А пък има и акули, акули безброй.
	Ние минахме през „Златните врата“ и се насочихме на юг. Планините на Калифорния се загубиха зад нас под хоризонта и всеки ден слънцето прежуряше по-силно. Но нямаше хвърчащи риби, нито бонито и делфини. В океана не се виждаше нищо живо. Никога не бях плавал по такова пустинно море. Винаги преди в същите ширини бях срещал хвърчащи риби.
	— Нищо — казвах аз. — Чакайте, докато се отдалечим от брега на Южна Калифорния. Тогава ще се озовем сред хвърчащи риби.
	Изравнихме се с Южна Калифорния, изравнихме се с полуостров Долна Калифорния, изравнихме се с бреговете на Мексико, а нямаше никакви хвърчащи риби. Нито имаше нещо друго. Не се помръдваше нищо живо. С течение на дните отсъствието на живи същества стана почти тревожно.
	— Нищо — казвах аз. — Когато стигнем при хвърчащите риби, ще стигнем и при всичко друго. Хвърчащата риба е хлябът насъщен за всички други видове. Всичко ще дойде накуп, когато намерим хвърчащите риби.
	Когато трябваше да насоча „Снарк“ на югозапад, към Хавай, аз продължавах да го водя на юг. Трябваше да ги намеря тия хвърчащи риби. Най-после дойде времето, когато, ако исках да отида в Хонолулу, би трябвало да променя курса на „Снарк“ направо на запад. Вместо това аз продължавах да го водя на юг. Едва на ширина 19° срещнахме първата хвърчаща риба. Беше много самотна. Аз я видях. Още пет чифта нетърпеливи очи цял ден се взираха в морето, но не можеха да видят още една. Хвърчащите риби бяха толкова редки, че се мина почти цяла седмица, докато и последният човек от кораба види първата си хвърчаща риба. Колкото за делфините, бонито, морски свини и всички други множества живи същества, от тях нямаше и помен.
	Нямаше дори и акула да разсече повърхността със злокобния си гръбен плавник. Бърт се топваше всеки ден под бушприта, увиснал на щагите и оставил тялото си да се влачи във водата. И всеки ден обсъждаше перспективата да се пусне и хубавичко да си поплува. Аз правех всичко възможно да го разубедя. Но пред него бях загубил всякакъв авторитет със знанията си за морските обитатели.
	— Ако има акули, защо не се показват? — искаше да знае той.
	Аз го уверявах, че ако наистина се пусне да си поплува, акулите веднага ще се появят. Това беше блъф от моя страна. Аз не го вярвах. Това помогна като „спирачка“ два дена. На третия ден вятърът стихна и беше доста горещо. „Снарк“ се движеше с един възел. Бърт се топна под бушприта и се пусна. И да видите превратностите на живота. Бяхме преплавали две хиляди мили и повече по океана и не бяхме срещнали никакви акули. Пет минути след като Бърт се качи пак на борда, плавникът на една акула цепеше повърхността в кръгове около „Снарк“.
	Нещо не беше наред с тази акула. Това ме тревожеше. Тя нямаше право да бъде тук, сред този пустинен океан. Колкото повече го мислех, толкова по-малко го разбирах. Но два часа след това видяхме суша и тайната се разясни. Тя беше дошла при нас от сушата, а не от необитаемите дълбини. Тя предвещаваше приближаването на земята. Беше пратеник на сушата.
	Двадесет и седем дена след напускането на Сан Франциско пристигнахме на остров Оаху, в областта Хавай. Рано сутрин обиколихме нос Даймонд Хед и пред нас се разкри целият Хонолулу; и тогава изведнъж океанът се изпълни с живот. Хвърчащи риби цепеха въздуха в блестящи ескадрили. За пет минути видяхме повече, отколкото през цялото пътуване. Други риби, едри, от различни видове, скачаха във въздуха. Живот имаше навред — по море и на брега. Ние виждахме мачтите и комините на корабите и параходите в пристанището, хотелите и къпещите се край брега на Уайкики, пушека, който се издигаше от жилищата високо по вулканичните склонове на „Пуншовата чаша“. Митническият катер се носеше към нас, а голямо стадо морски свини се завряха под носа на „Снарк“ и започнаха да лудуват по най-смешен начин. Катерът на пристанищния лекар летеше към нас, а голяма морска костенурка подаде гръб над повърхността, за да ни погледне. Никога не бе имало такъв кипящ живот. На палубата ни имаше непознати лица, говореха непознати гласове и пред очите ни тикаха броеве на вестника от същата тази сутрин с телеграфни съобщения от целия свят. Между другото прочетохме, че „Снарк“ и целият екипаж загинали в морето и че той без друго бил негоден като кораб. И докато ние четяхме това съобщение, една радиограма бе получена от конгресмените на върха Халеакала, която известяваше за благополучното пристигане на „Снарк“.
	Това беше първото пристанище на „Снарк“ — и какво пристанище! Двадесет и седем дни бяхме прекарали по безлюдния океан и беше доста трудно да си дадем сметка, че има толкова много живот на тоя свят. Главите ни се маеха от него. Не можехме да възприемем всичко наведнъж. Бяхме като събудилия се Рип Ван Уинкъл и ни се струваше, че сънуваме. От едната страна лазурното море преливаше през хоризонта в лазурното небе; от другата страна морето се надигаше в огромни смарагдови талази, които се разбиваха в снежна пяна на белия коралов бряг. Отвъд брега зелени полета захарна тръстика се извишаваха на леки вълни към по-стръмни склонове, които пък, на свой ред, се превръщаха в назъбени вулканични хребети, заливани от тропически порои и увенчани от смайващи грамади пасатни облаци. Във всеки случай това беше наистина прекрасен сън. „Снарк“ се обърна и се насочи право навътре към изумрудения прибой, докато той се заиздига и загърмя от двете ни страни; и от двете ни страни, едва на един хвърлей разстояние, рифът показваше дългите си зъби, бледозелени и заканващи се.
	Изведнъж самата суша, в стихия от стотици маслиненозелени оттенъци, простря прегръдки и ги сключи около „Снарк“. Нямаше гибелно минаване през рифа, нямаше изумруден прибой и лазурно море — нищо, освен топла, спокойна земя, неподвижна лагуна и мънички плажчета, където плуваха тъмнокожи тропически дечурлига. Морето бе изчезнало. Котвата на „Снарк“ затрополя с веригата през клюза и ние спряхме без движение на „равно, гладко дъно“. Всичко беше така прекрасно и ново, че не можехме да го приемем като действително. На картата туй място е наречено Пърл Харбър — Пристанище на бисерите, — но ние го нарекохме Пристанище на мечтите.
	Един катер потегли към нас; в него имаше членове на Хавайския яхтклуб, които идваха да ни поздравят и с истинско хавайско гостоприемство да ни предложат всичко, каквото имат. Те бяха обикновени хора, от кръв и плът и всичко друго, но нямаха намерение да разбият нашата мечта. Последните ни спомени за хора бяха от съдии-изпълнители на Съединените щати и паникьосващи се търговчета с ръждясали долари вместо души, които в задимена атмосфера, изпълнена със сажди и въглищен прах бяха сложили нечистите си ръце на „Снарк“ и го задържали от околосветското му приключение. Но тези хора, който дойдоха да ни посрещнат, бяха чисти хора. Здрав загар покриваше бузите им, а очите им не бяха заслепени, нито въоръжени с очила поради прекалено заглеждане в купища лъскави долари. Не, те само потвърждаваха мечтата. Те само я скрепяваха с неопетнените си души.
	И тъй ние тръгнахме с тях по гладко бляскащо море към чудната зелена земя. Слязохме на мъничък пристан и мечтата стана по-настойчива, защото цели двадесет и седем дни се бяхме клатушкали по океана на мъничкия „Снарк“. Нито веднъж през всичките тези двадесет и седем дни не бяхме имали нито миг почивка, нито миг прекъсване на движението. Бяхме се сраснали с това непрекъснато движение. С тялото и мозъка се бяхме клатили и люшкали толкова дълго, че когато слязохме на мъничкия пристан, продължихме да се клатим и люшкаме. Естествено, ние отдавахме това на пристана. Това бе материализирано психологическо състояние. Аз тръгнах широко разкрачен по пристана и малко остана да падна във водата. Погледнах Чармиън и начинът, по който тя вървеше, ми причини мъка. Пристанът по всичко приличаше на корабна палуба. Той се повдигаше, накланяше, олюляваше и потъваше; и понеже нямаше перила, Чармиън и аз трябваше непрекъснато да внимаваме да не паднем. Никога не съм виждал такова гламаво кейче. Щом го заглеждах по-внимателно, отказваше да се люшка; но щом откъснех вниманието си от него, пак започваше, също като „Снарк“. Веднъж го хванах на местопрестъплението тъкмо когато заставаше на ръб и аз гледах надолу по цялата му дължина от двеста фута — бога ми, съвсем приличаше на палуба на кораб, който забива нос в насрещна вълна.
	Най-после, поддържани от домакините, успяхме да минем и да стъпим на суша. Ала и там беше същото. Най-първото нещо, което направи сухата земя, беше да се килне на едната си страна и докъдето ми стигаше окото, я виждах да се килва чак до назъбения си вулканичен гръбнак, видях да се килват и облаците над нея. Това не беше твърда земя със здрави основи, иначе нямаше да върши такива щуротии. Беше, както и всичко останало в първото ни пристанище, недействителна. Тя беше съновидение. Всеки миг можеше да се стопи като пълзящите мъгли. В главата ми се заби мисълта, че може грешката да е моя, че ми се вие свят или ми е зле от нещо, което съм ял. Погледнах Чармиън и будещия съжаление начин, по който вървеше, и тъкмо когато я погледнах, видях я да залита и да се блъска в члена на яхтклуба, който вървеше до нея. Заговорих й и тя ми се оплака от налудничавото поведение на сушата.
	Ние минахме през просторна, чудна морава и между две редици царски палми, сетне пак през чудна морава в благотворната сянка на величествените дървета. Въздухът бе изпълнен с птичи песни и напоен с тежки топли благоухания — с дъха на огромни лилии, пламтящите цветове на хибискуса и други непознати разкошни тропически цветя. Мечтата започваше да става почти непоносимо прекрасна за нас, след като толкова дълго не бяхме виждали нищо друго, освен неспокойното солено море. Чармиън ми протегна ръка и се притисна до мен — за да намери подкрепа пред неизказаната красота, помислих си аз. Но не. Докато я крепях, трябваше да командувам краката си, а цветята и моравите кръжаха и се олюляваха около мен. Беше като земетресение, само че скоро мина, без да направи нещо лошо. Беше сравнително трудно да хванеш земята да прави тези фокуси. Докато мислех за това, нищо не ставаше. Но щом вниманието ми се отвлечеше, тя пак започваше и цялата панорама се люшкаше, надигаше и килваше под всевъзможни ъгли. Веднъж обаче обърнах изведнъж глава и хванах тази величествена редица царски палми да се люшват в огромна дъга през небето. Но те спряха, щом ги хванах, и пак се превърнаха в мирен сън.
	После стигнахме в прохладна къща с голяма, широка веранда, където биха могли да живеят лотофаги, тези празни мечтатели, които се хранели с лотосови плодове. Прозорците и вратите бяха широко отворени за ветреца и песните, и уханията свободно влизаха и излизаха оттам. Стените бяха облечени с рогозки от дървесна кора. Навред те канеха кушетки с тъкани от треви покривки и имаше роял, който свиреше, сигурен съм, нещо по-възбудително от приспивни песни. Прислужнички — японски девойки с народни носии — се плъзгаха насам-натам безшумно като пеперуди. Всичко беше неестествено прохладно. Тук нямаше тропическо слънце, което да жари непоносимо в морето. Всичко беше твърде хубаво, за да е вярно. Но къщата не беше истинска. Това беше приказна къща. Разбрах го, защото неочаквано се обърнах и хванах рояла да подскача в просторен ъгъл на стаята. Не казах нищо, понеже тъкмо тогава бяхме посрещнати от мила жена, прекрасна мадона, облечена със свободна бяла рокля и обута със сандали, която ни поздрави така, сякаш ни познаваше открай време.
	Ние седяхме на масата сред верандата на лотофагите, обслужвани от девойките-пеперуди, ядяхме непознати ястия и пиехме нектар, който се казваше „пои“. Но видението заплашваше да се разпръсне. То блещукаше и трептеше като преливащ във всички цветове мехур, който ей сега ще се пукне. Тъкмо поглеждах навън към зелената трева и величествените дървета, и цветовете на хибискуса, когато внезапно усетих, че масата се движи. Масата и мадоната срещу мен, и верандата на лотофагите, аленият хибискус, моравата и дърветата — всичко се надигна и се килна пред очите ми, залюля се и потъна в дъното на чудовищна вълна. Аз се вкопчих конвулсивно в стола, за да се задържа. Имах чувството, че съм се вкопчил и във видението, както в стола. Нямаше да се изненадам, ако морето беше нахлуло вътре и заляло цялата тази приказна страна и аз се бях видял пред кормилото на „Снарк“, случайно откъснал очи от логаритмичната таблица. Но видението се задържа. Погледнах скришом мадоната и съпруга й. Те не проявяваха никакво безпокойство. Чиниите не се бяха помръднали на масата. Хибискусът, дърветата и тревата си оставаха на мястото. Нищо не се беше променило. Аз пийнах още от нектара и видението стана по-действително, отколкото преди.
	— Искате ли малко изстуден чай? — попита мадоната; тогава нейният край на масата леко се наклони и аз й казах „да“ под ъгъл от четиридесет и пет градуса.
	— Като говорим за акули — каза съпругът, — горе в Ниихау имаше един човек… — И в този миг масата се надигна, люшна се и аз загледах нагоре към него под ъгъл от четиридесет и пет градуса.
	Обедът продължаваше така и аз се радвах, че не съм принуден с болка да наблюдавам как ходи Чармиън. Изведнъж обаче един тайнствен възглас на страх се откъсна от устните на лотофагите. „Аха — помислих си аз, — сега видението ще отиде по дяволите!“ Стиснах отчаяно стола, твърдо решил да отмъкна в действителния свят на „Снарк“ нещо осезаемо от тази страна на лотосите. Чувствувах цялото видение да залита и да иска да избяга. Тъкмо тогава се чу пак тайнственият възглас на страх. Той прозвуча като „репортери!“ Аз вдигнах очи и видях трима репортери да се приближават през моравата. Ах, милите репортери! В такъв случай видението бе безспорна действителност в края на краищата! Погледнах нататък през блесналата вода и видях закотвения „Снарк“, и си спомних, че съм дошъл с него от Сан Франциско до Хавай, и че това е Пърл Харбър, и че в същия този миг аз се запознавам и казвам в отговор на първия въпрос:
	— Да, времето беше прекрасно по целия път дотук.


	VI
	Царски спорт

	Ето какво е то: царски спорт за родените царе на земята. Тревата расте чак до самата вода на брега Уайкики и на петдесет фута от вечното море. Дърветата също растат до предела на солената стихия, а човек седи в сянката им и обърнал се към морето, гледа величествения прибой, който бучи на брега в самите му крака. Половин миля навътре, където е рифът, островърхи вълни вдигат изведнъж към небето белите си глави от гладката тюркоазна синева и тръгват да се търкалят към брега. Те идват една след друга, дълги по цяла миля, с пушещи гребени — бели батальони на безбройното войнство на морето. И човек седи и слуша неспирния рев, и наблюдава нескончаемото шествие, и се чувствува дребен и уязвим пред тази страхотна сила, която се изявява с ярост, пяна и шум. Наистина, човек се чувствува микроскопично малък и мисълта, че може да се бори с това море, събужда във въображението тръпка на опасение, почти на страх. Ами че те са дълги почти по цяла миля, тези чудовища с уста на бик, тежат по хиляда тона и препускат към брега по-бързо, отколкото може да тича човек. Какви са ти възможностите? Съвсем никакви — е присъдата на смаляващото се „аз“; и човек седи, гледа, слуша и си мисли, че не е лошо да си на тревата и на сянка.
	И внезапно там, където в небето изригват кълба воден прах, като морски бог, издигащ се от хаоса на пяната и белия кипеж, над шеметния, възправящ се, надвисващ и сриващ се несигурен гребен се появява тъмнокоса глава на човек. Той се издига бързо през устремилата се пяна. Черните му рамена, гърди, кръстът, ръцете и краката — всичко рязко се очертава пред очите ти. Там, където допреди миг имаше само безкрайна пустош и непреодолим тътен, сега има човек, изправен в цял ръст, без да се бори неистово в това безумно движение, без да го поглъщат, смазват и блъскат тези могъщи чудовища; той е изправен над всичките тях, спокоен и прекрасен, задържал се на шеметния връх, с крака заровени в кипящата пяна, солените пръски се издигат до коленете му, а цялата му фигура нагоре е в свободния въздух и бляскащата слънчева светлина, и той лети през въздуха, лети напред, лети бързо като вълната, на която е застанал. Той е Атеркурий — тъмнокожият Меркурий. Петите му са крилати и в тях се крие бързината на морето. Наистина, от морските недра той е скочил върху гърба на морето и язди морето, което реве и тътне и не може да го тръшне от гърба си. Но той не размахва безумно ръце, не се мъчи да запази равновесие. Той е безстрастен, неподвижен като статуя, изсечена из един път по някакво чудо от морските недра, от които се е издигнал. И право напред, към брега, лети той на крилатите си пети върху белия гребен на талаза. Едно необуздано изригване на пяна, продължителен тътнещ звук, когато талазът, обезсилен и изтощен, пада на брега в краката ти, и там, в краката ти, спокойно стъпва на брега канака*, станал златистокафяв от тропическото слънце. Преди няколко минути той беше точица на четвърт миля от теб. Той е „сложил юзда на вълната“ и я е препуснал до брега, и гордостта от този подвиг личи в стойката на великолепното му тяло, когато за миг нехайно поглежда към теб, както седиш на сянка на брега. Той е канака и нещо повече — той е човек, представител на царствения биологичен вид, който е подчинил материята и живите твари и станал властител на света.
	[* Канака — нарицателно за туземец от Южните морета. — Б.пр.]
	И човек седи и мисли за последната борба на Тристрам* с морето на съдбоносното утро; и си мисли по-нататък, че всъщност този канака е направил нещо, което Тристрам не е успял да направи, и че той е вкусил сладостта на морето, която Тристрам никога не е вкусил. И човек си мисли още по-нататък: всичко това е прекрасно, докато седиш тук в прохладната сянка на брега, но ти си мъж, един от царствения вид, и това, което може да направи този канака, можеш да направиш и сам ти. Хайде! Махни дрехите си, които само досаждат в този мек климат. Влез да се пребориш с морето; окрили петите си с вещината и силата, които ти са присъщи; сложи юзда на морските талази, подчини ги и препусни на гърба им, както подобава на цар.
	[* Герой на едноименен роман от Лорънс Стърн. — Б.пр.]
	И ето така се случи да се заловя със сърфинга — язденето на прибоя. А сега, след като го опитах, още повече поддържам мнението, че това е царски спорт. Но нека първо обясня физическата му страна. Вълната е предаващо се движение. Водата, от която е съставена масата на вълната, не се движи. Ако се движеше, когато се хвърли камък в езерце и се образуват все по-широки и по-широки водни кръгове, в центъра щеше да се появи непрекъснато увеличаваща се дупка. Не, водата, от която е съставена масата на вълната, е неподвижна. Така може да наблюдавате дадена част от повърхността на океана и ще видите същата вода да се вдига и да се снишава хиляда пъти от движението, предаващо й се от хиляда последователни вълни. Представете си сега това предаващо се движение да се движи към брега. Когато дъното става по-плитко, долната част на вълната се удря в сушата първа и се спира. Но водата е течна и горната част още не се е ударила в нищо, поради което тя продължава да предава своето движение, продължава да върви. А когато върхът на вълната продължава да върви, докато дъното й изостава, нещо трябва да се случи. Дъното на вълната пропада под нея, а върхът й се сгромолясва напред и надолу, подвива се, изгърбва се и реве. Долната част на вълната, която се удря в горния ръб на брега, е причината на всеки прибой.
	Но превръщането на леките вълнички в огромни талази не става рязко, освен там, където дъното става изведнъж плитко. Да речем, че дъното се издига постепенно от четвърт до една миля, тогава също такова разстояние ще бъде необходимо за превръщането. Такова е дъното край брега на Уайкики и то създава великолепен прибой за сърфинг. Човек скача на гърба на вълна, когато тя още едва започва да се разбива и остава там, докато тя продължава да се разбива до самия бряг.
	А сега в частност за физиката на сърфинга. Качете се на плоска дъска, шест фута дълга, два фута широка и с грубо овална форма. Легнете на нея като някое момченце на шейна и като гребете с ръце, излезте в дълбоки води, където вълните започват да се изгърбват. Лежете си там мирно на дъската. Вълна след вълна се разбива пред вас, зад вас, под вас и над вас, устремява се към брега и ви оставя надире. Когато една вълна се изгърби, тя става по-стръмна. Представете си, че сте на тази дъска на повърхността на такъв стръмен наклон. Ако той беше неподвижен, вие щяхте да се плъзнете надолу, също както едно момче се плъзга по пързалката с шейната си. „Но — ще ми възразите — вълната не стои неподвижно.“ Много правилно, обаче водата, от която е съставена вълната, остава неподвижна и точно в това е тайната. Ако изобщо започнете да се плъзгате надолу по повърхността на тази вълна, все ще се плъзгате и никога няма да стигнете, до дъното. Моля ви се, не се смейте. Наклонената повърхност на тази вълна може да е шест фута дълга и въпреки това вие ще се плъзгате по нея четвърт миля или половин миля и няма да стигнете дъното. Защото, виждате ли, понеже вълната е само предаващо се движение или устрем, и понеже водата, от която се състои вълната, се променя всеки миг — нова вода нахлува във вълната със същата бързина, с която вълната пътува. Вие се плъзгате надолу по тази нова вода и въпреки това оставате на старото си място върху вълната, като се плъзгате надолу по все по-новата вода, която се надига и образува вълната. Вие се плъзгате със съвсем същата бързина, с която пътува вълната. Ако тя се движи с петнадесет мили в час, вие се плъзгате с петнадесет мили в час. Между вас и брега се простира четвърт миля вода. С напредването на вълната тази вода обезателно се надига във вълната, земното притегляне върши останалото и вие летите надолу, като се плъзгате по цялата дължина. Ако вие все още поддържате мнението, че докато се плъзгате, водата се движи с вас, бръкнете с ръцете в нея и се опитайте да гребете; ще откриете, че трябва да действувате извънредно бързо, за да успеете да направите движение, защото водата се дръпва назад със същата бързина, с която вие се носите напред.
	Сега да видим друга фаза от физиката на сърфинга. Всички правила си имат изключение. Вярно е, че водата в една вълна не пътува напред. Но има и това, което може да се нарече тласък на вълната. Водата в преобръщащия се гребен наистина се движи напред, както много скоро ще си дадете сметка, ако ви шибне в лицето, или ако се озовете под него и бъдете блъснат с един мощен удар долу под повърхността, запъхтян и без да можете да поемете дъх половин минута. Водата горе във вълната се държи върху водата в основата на вълната. Но когато основата на вълната се удари о брега, тя спира, докато върхът продължава напред. Вече му липсва основата на вълната, за да го поддържа. Там, където бе имало плътна вода под него, сега има въздух и върхът за първи път изпитва действието на земното притегляне и пропада надолу, а изоставащата основа на вълната същевременно го разкъсва и захвърля напред. Именно поради това сърфингът е нещо повече от обикновено спокойно спускане с шейна. Наистина човек се чувствува подхванат и запокитен към брега сякаш от ръката на някой титан.
	Аз напуснах прохладната сянка, сложих си бански костюм и си намерих дъска за сърфинг. Беше много малка дъска. Но аз не го знаех и никой не ми каза. Присъединих се към няколко хлапенца канаки на плитко, където вълните бяха съвсем изтощени и малки — направо детска градина. Наблюдавах малките канаки. Когато се зададеше вълна, която им се виждаше подходяща, те се пльоснаха по корем на дъските си, ритаха като луди с крака и пристигаха върху вълната на брега. Помъчих се да им подражавам. Погледах ги, опитах се да повторя всичко, което правеха, и безнадеждно се провалих. Вълната мина край мен и аз останах на мястото си. Опитах се пак и пак. Аз ритах два пъти по-лудо от децата и не сполучвах. Имаше пет-шест около мен. Ние всички скачахме на дъските си пред някоя хубава вълна. Краката ни започнаха да работят като гребните колела на речните параходи и малките нехранимайковци се понасяха напред, а аз безславно оставах на мястото си.
	Мъчих се не по-малко от цял час, но не можах да убедя нито една вълна да ме понесе към брега. И тогава пристигна един приятел, Александър Хюм Форд, скитник по професия, който вечно търсеше силни усещания. И ги намери на Уайкики. На път за Австралия беше спрял за една седмица да види дали има нещо вълнуващо в сърфинга и не можа вече да се откъсне от него.
	Беше излизал всеки ден от един месец насам и все още не можеше да забележи увлечението му да отслабва. Той говореше с авторитет.
	— Слезте от тази дъска — каза той. — Махнете я веднага. Вижте само как се мъчите да я възседнете. Ако се случи носът на тази дъска да се удари в дъното, тя ще ви изтърбуши. Ето, вземете мойта. Тя е голяма колкото за възрастен човек.
	Винаги съм смирен; когато се озова изправен пред знание. Форд знаеше. Той ми показа как трябва да се кача върху дъската. После изчака хубава вълна, бутна ме в правилния момент и ме подкара към брега. О, какъв възхитителен миг, когато усетих вълната да ме подхваща и понася! Аз полетях напред сто и петдесет фута и се намерих заедно с вълната на пясъка. От този миг бях загубен. Прегазих обратно при Форд с неговата дъска. Тя беше голяма, дебела няколко инча и тежеше не по-малко от седемдесет и пет фунта. Той ми даде наставления, много наставления. Не беше имал никой, който да го научи, и всичко, което беше с много труд усвоил за няколко седмици, той ми предаде за половин час. Аз наистина се учех чрез пълномощник. И след някакъв си половин час умеех вече да тръгвам и да стигам до брега. Правех го пак и пак, а Форд ме хвалеше и даваше съвети. Например каза ми да се намествам само еди-колко си напред на дъската и не повече. Но сигурно бях отишъл малко по-напред, защото когато полетях към сушата, тази проклета дъска заби нос в дъното, рязко спря и направи салтомортале, като в същия миг насилствено скъса нашите отношения. Аз бях подхвърлен във въздуха кат шушка и безславно залян от сгромолясващата се вълна. И си дадох сметка, че не беше ли Форд, щях да бъда изтърбушен. Точно този риск представлява част от спорта, казва Форд. Може това да му се случи, преди да напусне Уайкики, и тогава, сигурен съм, жаждата му за силни усещания ще се уталожи за известно време.
	В края на краищата аз съм твърдо убеден, че убийството е по-лошо от самоубийството, особено ако в първия случай жертвата е жена. Форд ме спаси от извършване на убийство.
	— Представете си, че краката ви са кормило — каза той. — Дръжте ги долепени един до друг и управлявайте с тях.
	Няколко минути след това аз полетях върху висока вълна към брега. Когато се приближавах, там, във водата, нагазила до кръста, точно пред мен се появи една жена. Как можех да спра вълната, на чийто гребен препусках? Виждах жената вече мъртва. Дъската тежеше седемдесет и пет фунта, аз тежах сто шестдесет и пет. Придадената тежест имаше скорост от петнадесет мили на час. Дъската и аз представлявахме летящ снаряд. Оставям на физиците да пресметнат силата на удара върху тази нещастна нежна жена. И тогава си спомних за моя ангел хранител Форд. „Управлявайте с краката!“ — прозвуча в мозъка ми. И аз зауправлявах с краката, зауправлявах рязко, отсечено, с целите си крака и с цялата си сила. Дъската се завъртя с широката страна успоредно на гребена. Много неща се случиха едновременно. Вълната ме блъсна на минаване, блъсна ме леко, но достатъчно силно, за да ме събори от дъската и да ме запрати през устремената вода на дъното, с което влязох в жестоко стълкновение и се затъркалях напредни напред. Извадих глава да поема въздух и тогава се изправих на крака. Пред мен стоеше жената. Аз се чувствувах като герой. Бях й спасил живота. А тя ми се смееше. Това не беше истерия. На нея и през ум не й беше минало за опасността. Както й да е, утеших се, че не аз, а Форд беше неин спасител и нямаше защо да се чувствувам като герой. А освен това управляването с крака беше знаменито. След още няколко минути упражняване можех да си проправям път край неколцината къпещи се и да оставам на върха на своята вълна, вместо да пропадам под нея.
	— Утре — каза ми Форд — ще ви изведа в открито море.
	Погледнах нататък, където сочеше, и видях огромните пушещи талази — пред тях вълните, върху които препусках, изглеждаха като водни кръгове. Не зная какво ли съм щял да кажа, ако не бях си спомнил тъкмо тогава, че съм един от царствения вид. Затуй единственото, което казах, беше:
	— Добре, ще се позанимавам с тях утре.
	Водата, която залива брега Уайкики, е съвсем същата, както водата, която мие бреговете на всички Хавайски острови, а в известни отношения, особено от гледна точка на плувеца, е чудесна вода. Достатъчно прохладна, за да бъде приятна, тя е достатъчно топла, за да позволи на плувеца да стои в нея цял ден, без да му стане студено. Под слънцето или под звездите, на пладне или в полунощ, сред зима или сред лято — няма значение кога — температурата й е винаги същата: не прекалено топла и не прекалено студена, тъкмо хубава. Чудесна вода е, солена, чиста и кристално бистра. Ако вземем под внимание качествата на водата, в края на краищата няма нищо забележително в това, че всички канаки са едни от най-вещите между плуващите племена.
	Тъй стана, че идущата сутрин, когато дойде Форд, аз се хвърлих в тази чудна вода за неопределено дълго плуване. Яхнали нашите дъски или по-скоро проснали се на тях по корем, ние излязохме през детската градина, където си играеха малките хлапета канаки. Скоро бяхме вън, в дълбоки води, откъдето се търкаляха към нас огромните пушеци талази. Само борбата с тях, посрещането им и минаването през тях и над тях към откритото море беше вече достатъчно голям спорт. Човек трябваше да си събира ума, защото това беше битка, в която едната страна нанасяше мощни удари, а другата страна трябваше да прибягва до хитрости — борба между бездушна сила и разум. Аз скоро се понаучих. Когато някоя вълна се извиваше над главата ми, аз виждах дневната светлина през изумрудената маса; след това главата ми се навеждаше и аз се вкопчвах в дъската с всички сили. След това идваше ударът, който ме закриваше за гледащите от брега. Всъщност дъската и аз сме минали през гребена на вълната и излезли да се отморим на другата страна. Не бих препоръчал тези смазващи удари на някой хилав или изнежен човек. В тях има тежест, а устремът на тласкащата напред вода е като пясъчна буря. Понякога човек минава през пет-шест талаза един след друг и тогава горе-долу настъпва моментът, когато е вероятно да открие нови достойнства в твърдата земя и нови основания да си е на брега.
	Там, сред подобна поредица от огромни, вдигнали водна пушилка вълни, към нас се присъедини трети човек, някой си Фрийт. Когато изтръсках водата от очите си, като изскочих от една вълна и се загледах напред да видя как изглежда следващата, видях го да се носи на гребена й, застанал прав върху дъската, с небрежна стойка, млад бог, бронзов от слънчевия загар. Ние минахме през вълната, на чийто гребен се носехме. Форд му подвикна. Фрийт направи скок във въздуха от своята вълна, спаси дъската си от зейналата бездна, загреба към нас и се присъедини към Форд да ме учи на разни неща. Едно нещо в частност научих от Фрийт, а именно, как да посрещам налитаща от време на време вълна с изключителни размери. Такива вълни бяха наистина яростни и не беше безопасно да ги посрещне човек върху дъската си. Но Фрийт ми показа как, тъй че щом зърнех вълна от този калибър да се търкаля към мен, аз се плъзвах от задния край на дъската и се гмурках под повърхността с ръце над главата и хванали дъската. Така, ако вълната изтръгваше дъската от ръцете ми и се опитваше да ме удари с нея (обикновен трик на подобни вълни), между главата и удара щеше да има един фут или повече дебела възглавница. Когато вълната отминеше, аз се покатервах на дъската и продължавах да греба. Мнозина са получавали страхотни рани, както се научих, от ударите на техните дъски.
	Целият метод на язденето на прибоя и борбата с прибоя, както разбрах, се състои в несъпротивата. Отклони се от удара, насочен срещу теб. Гмурни се през вълната, която се мъчи да те плесне в лицето. Потопи се с краката напред дълбоко под повърхността и остави големия талаз, който се мъчи да те смаже, да мине над главата ти. Никога не се сковавай. Отпусни се. Остави се на вълните, които те дерат и късат. Когато подводното течение те хване и повлече по дъното навътре в морето, не му се съпротивявай. Ако се съпротивяваш, може да се удавиш, защото то е по-силно от теб. Остави се на това подводно течение. Плувай по него, а не срещу него, и ще откриеш, че налягането се е махнало. И както плуваш по него, лъжи го така, че да не те държи, и плувай същевременно нагоре. Няма да представлява никаква трудност да стигнеш на повърхността.
	Този, който иска да научи този спорт, трябва да бъде силен плувец и да е свикнал да плува под водата. След това единственото, което е необходимо, е сравнително голямата сила и здравият разум. Силата на големия талаз е доста неочаквана. Случват се схватки, при които дъската и ездачът се откъсват един от друг и се озовават разделени от няколкостотин фута разстояние. Всеки трябва да се грижи сам за себе си. Няма значение колко души излизат заедно с теб, не можеш да се осланяш на никого от тях за помощ. Въображаемата сигурност, която изпитвах в присъствието на Форд и Фрийт, ме накара да забравя, че това е първото ми излизане в дълбоки води сред големите майстори. Спомних си го обаче, и то доста неочаквано, защото налетя голяма вълна и двамата мъже полетяха на гребена й към брега. Аз можех да се удавя по десетина различни начина, преди те да стигнат пак при мен.
	Човек се плъзга надолу по лицето на вълната върху дъската си, но трябва да е започнал да се плъзга. Дъската и ездачът трябва да се движат към брега с доста голяма скорост, преди вълната да ги настигне. Когато видите да идва вълната, върху която бихте искали да тръгнете, обръщате се гърбом към нея и започвате с всички сили да гребете към брега, като прибягвате до това, което се казва стил „вятърна мелница“. То е своеобразен спорт, към който се прибягва непосредствено пред самата вълна. Ако дъската върви достатъчно бързо, вълната ускорява движението й и дъската започва четвъртмилевото си плъзгане.
	Никога няма да забравя първата голяма вълна, която хванах там, в дълбоките води. Видях я да идва, обърнах й гръб и загребах с все сила. Дъската ми вървеше все по-бързо и по-бързо, докато започна да ми се струва, че ръцете ще ми се откъснат. Какво ставаше зад мен, не можех да кажа. Човек не може да се обръща и да гребе в стил „вятърна мелница“. Чух гребена на вълната да съска и да кипи, после тя подхвана дъската ми и я запрати напред. Първата половин минута кажи-речи не можех да разбера какво се е случило. Макар и да държах очите си отворени, не виждах нищо, понеже бях потънал в носещата се пяна на гребена. Но това нямаше никакво значение. Съзнавах главно едно възторжено блаженство, че съм хванал вълната. След половината минута обаче започнах да виждам разни неща и да дишам. Видях, че три фута от носа ма дъската ми стърчи от водата и се носи във въздуха. Отместих тежестта си напред и накарах носа да се сниши. След това останах да лежа съвсем спокойно сред неудържимото движение и да наблюдавам как брегът и къпещите се на плажа започват да се виждат по-ясно. Не можах да измина цялата четвърт миля върху тази вълна, защото, за да предпазя дъската от гмурване, отместих тежестта си назад, но я отместих твърде далеч и паднах надолу по задния склон на вълната.
	Това беше вторият ми ден и бях доста горд от себе си. Останах там четири часа и на края на това време взех твърдото решение, че на следния ден ще се плъзгам прав. Но това решение се оказа прибързано. На другата сутрин бях на легло. Не бях болен, но бях много нещастен и бях на легло. Когато описвах чудесната вода на Хавай, забравих да опиша чудесното слънце на Хавай. То е тропическо слънце, а освен това в първата половина на юни стои точно над главата. То е също така коварно, измамно слънце. За първи път в живота бях изгорял, без да се усетя. Ръцете, рамената и гърбът ми бяха изгаряли много пъти в миналото и бяха издръжливи; но не беше така с краката ми. И в течение на четири часа бях излагал нежната задна страна на краката под прав ъгъл на това отвесно хавайско слънце. Едва след като се прибрах на брега, открих, че ме е хванало слънцето. Изгарянето от слънце първо само пари; сетне почва да боли и излизат мехури. Също ставите, където кожата се набръчква, отказват да се свиват! Ето защо прекарах следния ден на легло. Не можех да ходя. И поради това днес пиша за тази история в леглото. Но утре, о, утре ще бъда в тая чудесна вода и ще се плъзгам прав, също както Форд и Фрийт. И ако не сполуча утре, ще го направя вдругиден или на следващия ден. Едно нещо съм решил твърдо: „Снарк“ няма да напусне Хонолулу, докато и аз не окриля краката си със скоростта на морето и не се превърна в загорял от слънцето Меркурий с белеща се кожа.


	VII
	Прокажените на Молокаи

	Когато „Снарк“ плаваше покрай наветрения бряг на Молокаи, на път към Хонолулу, аз погледнах картата, после посочих ниско разположен полуостров, заграден откъм сушата с исполинска скала, висока от две до четири хиляди фута, и казах:
	— Това е преизподня, най-страшното място на земята!
	Сигурно щях да бъда поразен, ако можех да видя себе си как един месец след това, отишъл на най-страшното място на земята, най-позорно се забавлявам с осемстотин души прокажени, които се забавляват, както и аз. Тяхното забавление не беше позорно, но моето беше, защото сред толкова много мъка не ми приличаше да се забавлявам. Така го чувствувах аз и единственото ми извинение е, че не можех да не се забавлявам.
	Например този следобед на четвърти юли, Деня на американската независимост, всички прокажени се събраха на хиподрума за състезанията. Бях се отделил от управителя и лекарите, за да снема финиша на едно от надбягванията. Беше интересно надбягване и зрителите разгорещено защищаваха фаворитите си. Участвуваха три коня, единият язден от китаец, един от хаваец и един от португалче. И тримата ездачи бяха прокажени; прокажени бяха и съдиите, и тълпата. Състезателите трябваше да направят две обиколки. Китаецът и хаваецът тръгнаха заедно и препускаха глава до глава, а португалчето ги гонеше двеста фута по-назад. Те свършиха обиколката при същото положение. На половината от втората и последна обиколка китаецът се откъсна и излезе с една дължина пред хаваеца. В същото време португалчето започваше бавно да напредва. Но то изглеждаше безнадеждно. Тълпата подлудя. Всички прокажени са страстни любители на коне.
	Португалчето бавно идваше все по-близо и по-близо. Аз подлудях също. Те бяха пред финиша. Португалчето надмина хаваеца. Чуваше се трополенето на копита, препускането на скупчилите се заедно три коня, плющенето на камшиците на жокеите, а зрителите — и мъже, и жени — всички до един си деряха гърлата с писъци и крясъци. Все по-близо и по-близо, мъничко по мъничко, португалчето напредваше и надмина, да, надмина с една глава китаеца. Дойдох на себе си сред група прокажени. Те крещяха, хвърляха нагоре шапките си и танцуваха като бесни. Аз също. Когато се съвзех, размахвах шапка и мърморех възторжено:
	— Дявол да го вземе, момчето печели! Момчето печели!
	Помъчих се да се въздържа. Убеждавах се, че виждам пред очите си един от ужасите на Молокаи, че е срамно за мен при тези обстоятелства да бъда толкова безгрижен и лекомислен. Но нищо не помагаше. Следващият номер беше надбягване с магарета и то тъкмо започваше; започваше и веселбата. Надбягването щеше да спечели последното магаре, а това, което усложняваше положението, беше, че никой ездач не яздеше своето. Всеки яздеше чуждо, поради което се стремеше да накара язденото от него магаре да надмине собственото му, яздено от някой друг. Естествено, в надбягването участвуваха само тези, които имаха много бавни или изключително необуздани магарета. Едно от тях беше научено да си подгъва, краката и да ляга, щом ездачът допре хълбоците му с петите си. Някои магарета се мъчеха да извият обратно и да се върнат; други проявяваха предразположение към страната на пистата, където мушваха глава през преградата и спираха; но всички се разтакаваха. На половината обиколка едно от тях влезе в спор с ездача си. Когато всички други магарета бяха минали финиша, това магаре все още се инатеше. То спечели надбягването, при все че ездачът му го загуби и се върна пеша. И през цялото време почти хиляда прокажени се деряха от смях пред забавната гледка. Всеки друг на мое място щеше да се присъедини към тяхната веселба.
	Всичко гореказано е нещо като предисловие към изявлението, че ужасите на Молокаи, както са били рисувани в миналото, не съществуват. Колонията е била многократно описвана от сензационни писатели, и обикновено от сензационни писатели, които никога не са я зървали. Разбира се, проказата е проказа и е ужасно нещо; но за Молокаи са били писани толкова много потресаващи неща, че нито прокажените, нито хората, които посвещават живота си на тях, не са получили онова, което по справедливост им се пада. Ето убедителен пример. Един вестникарски дописник, който, разбира се, никога не се е доближавал до колонията, живо описа управителя Маквей, свил се в сламена колиба, обсаждан всяка вечер от умиращи от глад прокажени, които, застанали на колене, виели за храна. Този разказ, от който може да ти настръхне косата, беше препечатан от вестниците по целите Съединени щати и стана причина за много възмутени протестни уводни статии. Е, аз живях и спах пет дена в „сламената колиба“ на господин Маквей (която, между другото, е комфортна дървена къщурка, а сламена колиба няма в цялата колония) и чух прокажените да вият за храна, само че воят им беше странно хармоничен и ритмичен и придружен от свирене на струнни инструменти — цигулки, китари, юкълейли и банджо. Пък и воят беше различен. Виеше духовият оркестър на прокажените, виеха две певчески дружества и най-после виеше квинтет от прекрасни гласове. Толкова за една лъжа, която не е бивало изобщо да бъде напечатана. Виенето беше серенадата, която певческите дружества винаги правят на господин Маквей, когато се върне от посещение в Хонолулу.
	Проказата не е толкова заразна, колкото хората си я представят. Аз отидох на едноседмично посещение в колонията и взех и жена си, но всичко това нямаше да стане, ако имахме някакви опасения, че ще се заразим от болестта. Нито носехме дълги ръкавици с маншети, нито се пазехме от прокажените. Напротив, ние непринудено общувахме с тях и на заминаване познавахме десетки по лице и по име. Като че ли всичко, което е необходимо, бе да се спазват правилата на обикновената чистота. При завръщане в своите къщи, след като са били сред тях и са докосвали прокажените, непрокажените, като лекарите и управителят, просто измиват лицето и ръцете си с леко антисептичен сапун и сменят горната си дреха.
	Обаче на това, че прокаженият е нечист, трябва да се настоява и изолирането на прокажените, ако се съди по малкото, което знаем за болестта, трябва строго да се поддържа. От друга страна, безмерният ужас, с който прокаженият е бил гледан в миналото, и страхотният начин, по който са се отнасяли към него, са били ненужни и жестоки. За да разсея някои от всеобщите заблуждения относно проказата, искам да разкажа нещо за отношенията между прокажените и непрокажените, както ги наблюдавах в Молокаи. На утрото след пристигането ни Чармиън и аз посетихме състезание по стрелба на Калаупапския стрелчески клуб и можахме да съберем първите си впечатления за преобладаващата демократичност между страдащите и тези, които се грижат за тях. Клубът тъкмо започваше състезание за купа, подарена от господин Маквей, който е също член, както са и доктор Гудхю и доктор Холмън, лекарите на колонията (които между другото живеят там с жените си). Прокажените бяха навред около нас в стрелбището. Прокажени и непрокажени стреляха със същите пушки и всички се бутаха в тясното помещение. Повечето прокажени бяха хавайци. Седналият до мен на пейката беше норвежец. Точно пред мен, на позицията, стоеше американец, ветеран от Гражданската война, воювал на страната на южните щати. Беше шестдесет и пет годишен, но това не му пречеше да дава добра стрелба. Снажни хавайски полицаи, прокажени, облечени с униформи в защитен цвят, също стреляха, както стреляха и португалци, китайци и „кокуа“ — туземни служители в колонията, които не са прокажени. А онзи следобед, когато Чармиън и аз се качихме на две хиляди фута високата Пали, за да хвърлим последен поглед към колонията, управителят, лекарите и многонационалната смесица от болни и неболни бяха всички заети от вълнуващ бейзболен мач.
	Не така са се отнасяли към прокажения и неговата много по-криворазбрана и будеща страх болест през средните векове в Европа. По онова време прокаженият е бил смятан правно и политически умрял. Той е бил поставян в погребално шествие и отвеждан в черквата, където свещеникът го опявал. След това на гърдите му хвърляли една лопата пръст и той бил мъртъв — жив мъртвец. Макар тези сурови мерки да са били до голяма степен ненужни, все пак хората научили от тях едно нещо. Проказата е била непозната в Европа, докато не е била донесена от завръщащите се кръстоносци, след което бавно се разпространила и поразила голям брой хора. Явно, това е била болест, която се прихващала чрез съприкосновение. Тя е била зараза и също тъй явно е било, че можела да се изкорени чрез изолиране на болните. Колкото ужасно и чудовищно да е било отношението към прокажения в онези дни, хората са научили големия урок на изолацията. Чрез нея проказата е била премахната.
	И благодарение на същите средства проказата и сега намалява на Хавайските острови. Но изолирането на прокажените в Молокаи не е онзи страхотен кошмар, с който толкова често са спекулирали писачите от жълтата преса. На първо място, прокажения не го откъсват безмилостно от семейството му. Когато открият някой вероятен болен, Дирекцията на здравето го поканва да се яви в приемателната станция Калихи в Хонолулу. Пътните и всички други разноски му се заплащат. Първо той се подлага на микроскопско изследване от бактериолога на Дирекцията на здравето. Ако бъде открит bacillus leprae, пациентът се подлага на преглед от Контролния лекарски съвет, състоящ се от пет души. Ако те решат, че е прокажен, обявяват го за такъв; това решение по-късно официално се потвърждава от Дирекцията на здравето и прокаженият получава нареждане да замине за Молокаи. Освен това, през време на щателното проучване, на което се подлага неговият случай, пациентът има право на свой представител лекар, когото може да избере и да ангажира сам. Нито пък, след като е бил обявен за прокажен, го отвеждат незабавно в Молокаи. Той получава достатъчно време, седмици, а понякога дори и месеци, през които стои в Калихи и приключва или урежда всичките си частни работи. От друга страна, негови роднини, делови посредници и други могат да го посещават в Молокаи, обаче не им се позволява да се хранят и спят в неговия дом. За тази цел се поддържат „чисти“ домове за посетители.
	Видях пример за щателно проучване, на което подлагат заподозрения, когато посетих Калихи с господин Пинкъм, председателя на Дирекцията на здравето. Заподозреният бе седемдесетгодишен хаваец, който тридесет и четири години бе работил като машинист в една печатница. Бактериологът бе решил, че той е прокажен, но Контролният лекарски съвет не можа да го установи и в този ден бяха дошли всички в Калихи да направят още едно изследване.
	Когато отиде в Молокаи, обявеният за прокажен има правото да бъде изследван отново и разни пациенти непрекъснато се връщат в Хонолулу с тази цел. Параходът, който ме отведе в Молокаи, носеше на борда си две прокажени, и двете млади жени, една от които бе отишла в Хонолулу да уреди някакви въпроси във връзка с притежаваното от нея имущество, а другата — за да види болната си майка. И двете бяха престояли в Калихи един месец.
	Селището Молокаи се радва на още по-хубав климат, отколкото Хонолулу, понеже е разположено на наветрената страна на острова и е открито за свежите североизточни пасати. Гледката е великолепна: от едната страна синьото море, от другата — чудната стена на Пали, снишаваща се тук-там в хубави планински долини. Навред са се ширнали тревисти пасища, по които са се пръснали стотиците коне, притежавани от прокажените. Някои от тях имат собствени каруци, двуколки и кабриолети. В малкото пристанище Калаупапа има рибарски лодки и парен катер — всичките частна собственост и частно ползвани от прокажените. Границите, до които могат да се движат в морето, разбира се, са определени, но няма никакви други ограничения на плаването. Хванатата риба продават на Дирекцията на здравето и получените пари остават за тях. Докато бях там, една нощ уловът беше четири хиляди фунта.
	И така, както тези хора ловят риба, други се занимават със земеделие. Тук се упражняват всички занаяти. Един прокажен, чист хаваец, е предприемач бояджия. Той има осем души работници и сключва договори с Дирекцията на здравето за боядисване на сгради. Член е на Калаупапския стрелчески клуб, където се запознах с него, и трябва да призная, че беше много по-добре облечен от мен. Друг, със същото положение, е предприемач дърводелец. Сетне, освен магазина на Дирекцията на здравето, има малки частни дюкянчета, където хора с души на търговци могат да дадат простор на тези си инстинкти. Помощник-управителят, господин Уайамау, високообразован и способен човек, е чист хаваец и прокажен. Господин Бартлет, сегашният управител на магазина, е американец, който се е занимавал с търговия в Хонолулу, преди да бъде засегнат от болестта. Всичко, което тези хора припечелват, остава в джобовете им. Ако не работят, властите на областта пак се грижат за тях, дават им храна, подслон, облекло и медицинска помощ. Дирекцията на здравето поддържа земеделие, скотовъдство и млечно стопанство за местни нужди и всички, които искат да работят, получават работа срещу доста добра плата. Никой не ги принуждава да работят обаче, понеже са подопечни на областта. За малките, много старите и безпомощните има приюти и болници.
	С майор Ли, американец и дългогодишен морски инженер в междуостровното параходно дружество, се запознах, когато усилено работеше в новата парна пералня, където инсталираше машините. Срещах го често след това и един ден той ми каза:
	— Пишете някоя добра дума за нашия живот тук. За бога опишете ни по съвест. Сложете край на всички тия глупости за ужасии и всичко друго. Ние не обичаме да ни представят в лъжлива светлина. Ние също имаме своя гордост. Кажете на света истината за условията, в които живеем тук.
	Мъж след мъж от тези, с които се запознавах в селището, а и жена след жена, по един или друг начин изказваха същото мнение. Беше явно, че дълбоко ги огорчаваше сензационният и лъжлив шум, вдиган около тях в миналото.
	Въпреки това, че страдат от болест, прокажените са жизнерадостна колония, разделена на две села и многобройни отделни къщи във вътрешността и край морето с около хиляда души жители. Те имат шест черкви, сгради на Младежкото християнско дружество, няколко зали за събрания, естрада за оркестър, хиподрум, бейзболно игрище, стрелбища, гимнастически клуб, множество певчески дружества и два духови оркестъра.
	— Толкова са доволни там — каза ми господин Пинкъм, — че с топ не можеш ги пропъди.
	Това можах да проверя после сам. В януари тази година единадесет прокажени, у които, след като беше нанесла известни поражения, болестта не давала по-нататъшни признаци на развитие, били заведени обратно в Хонолулу за ново изследване. Те не искали да отидат, а след като ги запитали дали желаят да бъдат освободени, ако ги намерят чисти от проказа, всички до един отговорили: „Обратно в Молокаи!“
	В старите времена, преди да открият бацила на проказата, малък брой мъже и жени, страдащи от съвсем други болести, били сметнати за прокажени и изпратени в Молокаи. Години след това те изживели голям ужас, когато бактериолозите заявили, че те не страдат от проказа и никога не са страдали. Те се борили да не бъдат върнати от Молокаи и по един или друг начин, като санитари и медицински сестри, получили служби от Дирекцията на здравето и останали. Сегашният тъмничар е един от тези хора. Обявен за здрав от проказа, той приел срещу заплата да стане надзирател в затвора, за да не бъде върнат.
	В настоящия момент в Хонолулу има един ваксаджия. Той е американски негър. Господин Маквей ми разказа за него. Много отдавна, преди бактериологическите изследвания, той бил изпратен в Молокаи като прокажен.
	Като подопечен на държавата, той проявил висша степен на самостоятелност и ставал подстрекател на много дребни пакости. И после, след като бил в течение на години постоянен източник на незначителни неприятности, бил подложен на бактериологично изследване и обявен за здрав.
	— Аха! — зарадвал се господин Маквей. — Падна ли ми сега! Вън оттук със следващия параход и на добър ти час!
	Но негърът не искал да напусне. Той се оженил веднага за една бабичка в последните стадии на проказата и започнал да засипва Дирекцията на здравето с молби за позволение да остане да гледа болната си жена. Нямало никой — прочувствено заявил той, който би могъл да се грижи така добре за бедната му жена, както той. Играта му била разбрана и той бил качен на парахода и пуснат да върви, където му видят очите. Но той предпочел Молокаи. Една нощ слязъл на подветрената страна на острова, промъкнал се надолу по Пали и се установил в колонията. Бил заловен, съден, намерен виновен в нарушение на граници, осъден да плати малка глоба и отново изселен с парахода с предупреждението, че ако наруши границите пак, ще бъде глобен сто долара и изпратен в затвора в Хонолулу. И сега, когато господин Маквей отива в Хонолулу, ваксаджията му лъска обувките и казва:
	— Знаеш, шефе, аз загубих добър дом там. Да, драги, загубих добър дом — след това гласът му се снишава до доверителен шепот и той казва: — Слушай, шефе, не може ли да се върна? Не можеш ли да ми го наредиш, че да се върна?
	Беше живял девет години на Молокаи и животът му е бил по-добър, отколкото някога преди или след това вън, на свобода.
	Колкото за страха от самата проказа, никъде в колонията сред прокажените или непрокажените не съм забелязал и следа от него. Ужасът преобладава главно в ума на онези, които никога не са видели прокажен и не знаят нищо за болестта. В хотела в Уайкики една дама с ужас изрази изумлението си, че съм имал смелостта да посетя колонията. Като поприказвах с нея, разбрах, че е родом от Хонолулу, живяла там целия си живот и никога не е виждала прокажен. Това беше повече, отколкото аз можех да кажа за себе си в Съединените щати, където за изолирането на прокажените не се следи толкова строго и гдето неведнъж съм виждал прокажени из улиците на големите градове.
	Проказата е ужасна, не ще и дума, обаче ако съдя по малкото, което зная за болестта и степента на заразността и, много по-лесно бих се съгласил да прекарам остатъка от дните си в Молокаи, отколкото в кой да е санаториум за туберкулозни. Във всяка градска или околийска болница за бедни в Съединените щати или в подобни заведения в други страни човек може да види гледки толкова страшни, колкото и в Молокаи, а общият сбор на тези гледки е безкрайно по-ужасен. Колкото затова, ако трябваше да избирам къде да прекарам принудително остатъка от живота си — в Молокаи, Източния край на Лондон, Източната страна на Ню Йорк или Кланиците на Чикаго, без да разсъждавам, бих избрал Молокаи. Бих предпочел една година живот в Молокаи пред пет години живот в гореспоменатите клоаки на морално падение и мизерия.
	В Молокаи хората са щастливи. Никога не ще забравя чествуването на Четвърти юли, на което присъствувах там. В шест часа сутринта „скверните“ бяха наизлезли, фантастично облечени, яхнали коне, мулета и магарета (тяхна собственост) и вършеха лудории из цялата колония. Излезли бяха и двата духови оркестъра. Там бяха и ездачките „па-у“, тридесет-четиридесет жени, всичките хавайки, изключителни майсторки на езда, разкошно облечени със стари туземни ездачески носии и препускаха насам-натам по две, по три и на групи. След обед Чармиън и аз стояхме на трибуната за жури и раздавахме награди за ездаческо майсторство и носии на ездачките „па-у“. От всички страни ни обкръжаваха стотиците прокажени с венци от цветя на главите и гирлянди на вратовете и рамената, гледаха и се веселяха. И през цялото време по стръмните склонове на хълмовете и равните тревисти поляни се появяваха и изчезваха групи жени и мъже, пъстро облечени, препускащи на коне, и конете и ездачите окичени с цветя и гирлянди, засмени, носещи се като вихър. И както стоях на трибуната за жури и гледах всичко това, в паметта ми изпъкна лепрозорият в Хавана, където веднъж видях към двеста прокажени, затворени до смъртта си между четири стени. Не, познавам няколко хиляди места на този свят, пред които бих предпочел Молокаи като място за постоянно жителство. Вечерта отидохме в една от залите за събрания на прокажените, където пред многобройна публика певческите дружества се състезаваха за награди и където вечерта завърши с танци. Бях видял хавайците, които живеят в бедняшките квартали на Хонолулу, и след като ги видях, мога лесно да разбера защо прокажените, доведени от колонията за ново изследване, викаха всички до един: „Обратно в Молокаи!“
	Едно нещо е сигурно. Прокаженият в колонията е много по-добре от прокажения, който се укрива вън. Такъв прокажен е отхвърлен от обществото самотник, който живее във вечен страх да бъде открит и бавно, но неотклонно загива. Действието на проказата не е непрестанно. Тя хваща жертвата си, нанася поражение и след това се спотайва за неопределен период, може да не нанесе ново поражение пет години, десет години или четиридесет години и пациентът може да се радва на непрекъснато здраве. Рядко обаче тези първи поражения спират сами. Необходим е опитен хирург, а при прокажен, който се крие, не можеш извика опитен хирург. Например първото поражение може да има формата на пробила язва на стъпалото на крака. Бъде ли засегната костта, започва некроза. Ако прокаженият се укрива, той не може да бъде опериран, некрозата ще продължи да си пробива път нагоре по костта на крака и за кратко страшно време прокаженият ще умре от гангрена или някакво друго ужасно усложнение. От друга страна, ако същият прокажен е в Молокаи, хирургът ще оперира крака, ще отстрани язвата, ще очисти костта и ще тури пълен край точно на това поражение на болестта. Един месец след операцията прокаженият ще е на воля, ще язди кон, ще участвува в надбягвания, ще плува във вълните на прибоя или ще се катери по главозамайващите склонове на клисурите, за да бере планински ябълки. И както казах и по-горе, както се спотайва, болестта може да не го засегне пак в течение на пет, десет или четиридесет години.
	Старите страхотии за проказата се отнасят до условията, които са съществували преди дните на антисептичната хирургия и преди времето, когато лекари като доктор Гудхю и доктор Холмън са се заселили в колонията. Доктор Гудхю е първият хирург там и няма начин да се изкажат достатъчно похвали за извършената от него благородна работа. Прекарах една сутрин с него в операционната зала и от трите операции, които направи, две бяха на мъже, новодошли, пристигнали на същия параход с мен. И в двата случая болестта беше нападнала само едно място. Единият имаше гнояща язва на глезена, доста напреднала, а другият страдаше от подобна рана, доста напреднала, под мишницата. И двата случая бяха много напреднали, защото болните са били извън колонията и не са били лекувани. И в двата случая доктор Гудхю незабавно сложи пълен край на поражението и след четири седмици тези двама мъже ще бъдат така добре и толкова здрави, както не са били никога в живота си. Единствената разлика между тях и вас или мен се състои в това, че болестта се спотайва в техните тела и в бъдеще може всеки миг да нанесе ново поражение.
	Проказата е стара като историята. Тя се споменава в най-ранните писмени паметници. И въпреки това фактически днес не се знае за нея нищо повече, отколкото се е знаело тогава. Толкова се е знаело и тогава, а именно, че е заразна и че засегнатите от нея трябва да бъдат изолирани. Разликата между тогава и сега е, че днес прокажените се изолират много по-строго и с тях се отнасят много по-човечно. Но самата проказа все още си остава същата страшна и тъмна тайна. Ако прочетем съобщенията на лекарите и специалистите от всички страни, ще открием загадъчната природа на тази болест. Тези специалисти по проказата не са единодушни нито по една фаза от заболяването. Те не знаят. В миналото те прибързано и тесногръдо обобщаваха. Вече не обобщават. Единственото възможно обобщение, което може да се тегли от всички направени изследвания, е, че проказата е леко заразна. Но по какъв начин е леко заразна, не се знае. Те са изолирали бацила на проказата. Могат да установят чрез бактериологично изследване дали даден човек е прокажен или не е, но са още все тъй далече от знанието как бацилът си пробива път в тялото на непрокажения. Не знаят колко дълъг е инкубационният период. Мъчили са се да заразят с проказа какви ли не животни и не са успели.
	Не им се удава да открият серум, с който да се борят против болестта. И при цялата си работа досега не са намерили никакъв ключ, никакъв лек. Понякога е проблясвала надежда, теории за причините и громко разгласявани лечения, но всеки път мракът на несполуката е гасил пламъка. Един доктор настоява, че причината на проказата е в продължителната рибна диета и обширно доказва теорията си, докато лекар от високопланинските области на Индия отправи въпрос защо тогава болестта напада туземците по тези места, след като никога не са яли риба, нито са я яли всичките поколения на техните деди преди тях. Някой си лекува прокажен с даден вид растително масло или билка, съобщава, че е намерил лек, а пет, десет или четиридесет години след това болестта се проявява отново. Именно тази особеност на проказата да се спотайва в тялото за неопределени периоди е отговорна за многото лъжливи лекове. Но толкова е сигурно: досега не е имало истински случай на излекуване.
	Проказата е слабо заразна, но по какъв начин е заразна? Един австрийски лекар, присадил проказа на себе си и на помощниците си, но никой от тях не се заразил. Ала това не е решаващо, защото имаме прочутия случай с хавайския убиец, чиято смъртна присъда била заменена с доживотен затвор, след като се съгласил да бъде заразен с bacillus leprae. Известно време след присаждането болестта се проявила и той умрял като прокажен на Молокаи. Но и това не е било решаващо, защото било открито, че по времето, когато са му я присадили, няколко членове от семейството му вече страдали от проказа на Молокаи. Може да се е заразил от тях, а може болестта да е била вече доста напреднала в своя тайнствен инкубационен период по времето, когато е бил заразен официално. След това имаме и случая на този герой на църквата, отец Дамиан, който отишъл на Молокаи като чист човек, а умрял като прокажен. Имало е много теории за това, как се е заразил от проказа, но никой не знае. Сам той никога не го е знаел. Но всичките опасности, на които се е излагал, положително важат и за една жена, която сега живее в колонията, която е живяла там много години, имала е пет съпрузи прокажени и деца от тях и която днес, както винаги е била, е чиста от болестта.
	Засега никаква светлина не е била хвърлена върху тайната на проказата. Когато повече се узнае за болестта, ще можем да очакваме и лек. Изнамери ли се веднъж ефикасен серум, проказата, както е слабо заразна, скоро ще изчезне от лицето на земята. Борбата, която ще се поведе срещу нея, ще бъде кратка и решителна. Междувременно как да намерим този серум или някакво непредполагано от нас оръжие? Понастоящем това е сериозен въпрос. Преценява се, че само в Индия има половин милион неизолирани прокажени. Карнегиеви библиотеки, Рокфелерови университети и много други подобни благотворителности са чудесни, но човек не може да не си помисли колко работа биха свършили няколко хиляди долара, да речем, в колонията за прокажени на Молокаи, живущите там са мъченици на съдбата, изкупителни жертви на някакъв тайнствен природен закон, за който хората не знаят нищо, изолирани за доброто на своите братя-човеци, които иначе може да прихванат ужасната болест така, както са я хванали самите те — никой не знае как. Не само заради тях, но заради бъдните поколения няколко хиляди долара биха свършили голяма работа за планомерни научни издирвания за лекарство против проказата, на някой серум или някое несънувано откритие, което ще даде възможност на медицинския свят да изкорени bacillus leprae. Ето място за вашите пари, господа филантропи.


	VIII
	Домът на слънцето

	Има множество хора, които пътуват като неспокойни духове около тази наша земя, търсят гледки по море, и суша, търсят чудесата и красотите на природата. Пълчища от тях изпълват Европа; човек може да ги срещне на орляци и стада във Флорида и в Индия, на пирамидите и по склоновете и върховете на канадските и американските Скалисти планини; но в Дома на слънцето те са толкова редки, колкото живите и шаващи динозаври. Халеакала е хавайското име на Домът на слънцето. Това е величествено жилище, разположено на остров Мауи, но туристите, които са надзърнали някога в него, са тъй малко, а тези, които са влезли, още по-малко, че броят им може фактически да се сметне за нула. Въпреки това се осмелявам да заявя, че по отношение на природна красота и като чудо любителят на природата може да види други неща, велики като Халеакала, но не по-велики, затова пък никога не ще види другаде нещо по-красиво и по-чудесно. Хонолулу е на шест дена с параход от Сан Франциско; Мауи е на една нощ път с параход от Хонолулу; още шест часа, ако бърза, могат да доведат пътника до Коликоли, който е десет хиляди и тридесет и два фута над морското равнище и се издига до самия портал на входа в Дома на слънцето. Въпреки това туристът не идва и Халеакала продължава да спи в самотно и невидимо величие.
	Понеже не бяхме туристи, ние от „Снарк“ отидохме на Халеакала. На склоновете на тази чудовищна планина има скотовъдно стопанство от около петдесет хиляди акра, където прекарахме нощта на височина две хиляди фута. На другото утро с каубои и товарни коне се качихме до Юкълейли, планинска хижа на височина пет хиляди и петстотин фута, където суровият умерен климат правеше необходими одеялата нощем и пращящия огън в камината на всекидневната. Юкълейли, между другото, значи на хавайски „скачаща бълха“, както ечи хавайското название на музикален инструмент, който може да се оприличи на млада китара. По мое мнение планинската хижа е била наречена на младата китара. Ние не бързахме и прекарахме деня на Юкълейли, многознаещо спорихме за височини над морско равнище и барометри и разклащахме всеки своя барометър, когато съображенията на някой друг изискваха демонстрации. Нашият барометър беше най-примирително благосклонният инструмент, който някога съм виждал. Освен това брахме планински малини колкото кокоши яйца и по-големи, заглеждахме се нагоре в покритата с пасища лава на склоновете до върха на Халеакала, четири хиляди и петстотин фута над нас, и гледахме надолу към могъщата битка, водена от облаците под нас, докато ние самите бяхме залени от ярка слънчева светлина.
	Тази безкрайна битка се води всеки божи ден. Юкиукиу е името на пасата, който долита, развилнял се, от североизток и се нахвърля върху Халеакала. Обаче Халеакала е толкова масивен и висок, че отбива североизточния пасат от двете си страни така, че в завета му не духа изобщо никакъв пасат. Наопаки, вятърът духа в противоположна посока, направо в зъбите на североизточния пасат. Този вятър се казва Наулу. Ден и нощ, и винаги, Юкиукиу и Наулу се борят един срещу друг, напредват, отстъпват, обхождат фланговете, извиват насам и натам, обръщат се и криволичат и двубоят личи по купища облаци, които те отскубват от небето и запращат напред и назад в дивизии, батальони, армии и големи планински вериги. От време на време Юкиукиу с могъщи пориви прехвърля огромни маси облаци направо през върха на Халеакала, но Наулу хитро ги хваща в плен, строява ги в нов боен ред и ги насочва обратно срещу стария си и вечен противник. Тогава Юкиукиу изпраща огромна армия от облаци да обиколят източната страна на планината. Това е добре изпълнен обход във фланг. Обаче Наулу от леговището си на подветрената страна причаква обхождащата армия, придърпва я, извива я, повлича я, пренарежда я в плътни редици и я изпраща да щурмува отново Юкиукиу иззад западната страна на планината.
	И през цялото време, над и под главното бойно поле, високо по склоновете към морето Юкиукиу и Наулу непрекъснато изпращат малки валма облаци в разпокъсан партизански строй, които пълзят и се промъкват по откритите места, между дърветата и през клисурите, нахвърлят се и се залавят едно друго в неочаквани засади и внезапни нападения. А понякога ту Юкиукиу, ту Наулу ненадейно изпращат тежка щурмуваща колона, пленяват разпокъсаните малки вериги или ги подгонват към небето, като ги преобръщат в отвесни вихри на хиляди фута във въздуха.
	Главната битка обаче се води по западните склонове на Халеакала. Тук Наулу струпва най-тежките си части и печели най-големите си победи. Юкиукиу отслабва късно следобед, както и всичките пасати, и Наулу го отблъсва назад. Стратегията и тактиката на Наулу са превъзходни. Цял ден е събирал и трупал огромни резерви. С напредването на следобеда той ги споява в плътна колона с остър връх, с мили дълга, цяла миля широка и стотици фута дебела. Тази колона той бавно забива напред в широката бойна линия на Юкиукиу и бавно, но сигурно Юкиукиу, който бързо губи сили, се вижда разбит. Но всичко не минава без кръвопролития.
	От време на време Юкиукиу подема буйна борба и с пресни попълнения на силите от безграничния североизточен пасат разбива всеки път по половин миля от колоната на Наулу и я помита към Западен Мауи. Понякога, когато двете щурмуващи армии се срещнат лице с лице, образува се огромен отвесен вихър, масата на облаците, вкопчили се един в други, се изкачват с хиляди фута във въздуха и непрекъснато се преобръщат. Любимият похват на Юкиукиу е да изпрати нисък, сбит строй, в гъсти редици, напред по земята и под Наулу. Когато Юкиукиу се озове отдолу, той започва да рита. Мощната средна част на Наулу поддава на удара и се извива нагоре, но обикновено той насочва атакуващата колона обратно върху самата нея и я кара да се разбърка. А през цялото това време разпокъсаните малки партизански отреди, разпръснати и самостоятелни, се промъкват между дърветата и по клисурите, пълзят по тревата и взаимно се изненадват с неочаквани пристъпи и схватки; а горе, високо горе, ведър и самотен в лъчите на залязващото слънце, Халеакала наблюдава сражението. Така настъпва нощта. Но сутринта, по обичая на пасатите, Юкиукиу събира сили и отблъсква пълчищата на Наулу назад, объркани и разгромени. И всички дни си приличат един на друг в битката на облаците там, където Юкиукиу и Наулу водят вечен бой по склоновете на Халеакала.
	Пак утро и пак ботуши и седла, каубои и товарни коне, и качването към върха започна. Един от конете носеше двадесет галона вода, преметнати в петгалонови мехове от двете му страни, защото водата е скъпа рядкост в самия кратер, въпреки факта, че няколко мили по на север и изток от ръба на кратера пада повече дъжд, отколкото където и да е другаде по земята. Пътят водеше нагоре през безбройни потоци от лава, без всякакви пътеки, и никога не съм виждал коне с по-сигурна крачка от тринадесетте в нашия керван. Те се покатерваха или слизаха на отвесни места със сигурността и самообладанието на планински кози и нито веднъж никой не падна, нито се задърпа.
	Има една позната и странна илюзия, която изпитват всички, когато се изкачват на самотни планини. Колкото повече се качваш, толкова по-голям става кръгът на видимата земна повърхност и това поражда впечатлението, че хоризонтът сякаш се извишава над наблюдателя. Тази илюзия се забелязва особено много на Халеакала, защото старият вулкан се издига направо от морето, без предпланини или свързани с него хребети. Поради това, колкото бързо се качвахме по страховития склон на Халеакала, още по-бързо Халеакала, самите ние и всичко около нас потъваше в центъра на нещо, което приличаше на дълбока бездна. Навсякъде, далеч над нас, се извишаваше хоризонтът. Океанът се спускаше надолу към нас от хоризонта. Колкото по-високо се качвахме, толкова по-надолу като че ли хлътвахме, толкова по-далече над нас блестеше хоризонтът и толкова по-стръмен ставаше наклонът към тази хоризонтална линия, където се срещаха небето и океанът. Това беше странно и недействително и в ума ни се мяркаха мимолетни мисли за Дупката на Сим и за вулкана, през който Жул Верн пътувал към центъра на земята.
	И после, когато най-сетне стигнахме върха на тази чудовищна планина — връх, който напомняше дъното на преобърнат конус, разположен в центъра на страхотна космична яма, открихме, че не бяхме нито на връх, нито на дъно. Далече над нас беше извисилият се в небето хоризонт, а далече под нас, където би следвало да бъде върхът на планината, лежеше по-дълбока дълбочина, огромният кратер — Домът на слънцето. В кръг от двадесет и три мили се простираха шеметните стени на кратера. Ние стояхме на ръба на почти отвесната западна стена и дъното на кратера лежеше почти на половин миля под нас. Това дъно, набраздено с потоци от лава и купища пепел, беше така червено, свежо и неерозирало, сякаш огньовете бяха угаснали едва вчера. Купищата пепел — най-малките високи над четиристотин фута, а най-големите над деветстотин — изглеждаха само като дребни дюнички, толкова исполински бяха размерите на обстановката. Две цепнатини, дълбоки с хиляди фута, разсичаха ръба на кратера и през тях Юкиукиу напразно се мъчеше да вкара рунестите си стада от облаците на пасата. Щом се вмъкнеха през цепнатините, горещината на кратера ги превръщаше в разреден въздух и макар да прииждаха непрекъснато, от тях не оставаше нищо.
	Това бе гледка на безкрайна голота и опустошение — сурова, внушаваща страх, смайваща. Ние виждахме долу съсипии от пожар и земетресение. Скелетът на земята лежеше разголен пред нас. Това бе работилница на природата, все още отрупана със суровините за построяването на света. Тук-таме грамадни диги от първични скали бяха щръкнали от недрата на земята, направо през стопената кипяща земна повърхност, която очевидно се беше охладила едва онзи ден. Всичко това беше недействително и неправдоподобно. Като погледнехме нагоре, далече над нас (всъщност под нас) плаваше сражението на облаците на Юкиукиу и Наулу. А по-високо по склона на мнимата бездна, над битката на облаците, във въздуха и небето висяха островите Ланаи и Молокаи. Оттатък кратера, на югоизток, все още като че ли загледани нагоре, ние виждахме да се издига първо тюркоазното море, после бялата черта на прибоя край брега на Хавай; под нея поясът на пасатните облаци, а след това, на осемдесет мили разстояние, издигнали зашеметяващите си снаги от лазурното небе, покрити със сняг, увенчани с облаци, потрепващи като мираж, върховете Мауна Кеа и Мауна Лоа висяха върху стената на небето.
	Разказват, че много отдавна някой си Мауи, синът на Хина, живял на мястото, което сега е известно като Западен Мауи. Майка му Хина посвещавала времето си да прави „капа“. Трябва да ги е правила нощем, защото денем била заета с опити да ги изсуши. Всяка сутрин и цялото утро тя се трудела и ги разстилала на слънце. Но щом ги проснела, започвала да ги внася, за да ги прибере всички на закрито за нощта. Защото знайте, че дните били по-къси тогава, отколкото са сега. Мауи наблюдавал напразния труд на майка си и я съжалявал. Той решил да направи нещо… о, не, не да й помогне да простира и да прибира своите „капа“. Той бил твърде умен за такова нещо. Той си наумил да накара слънцето да се движи по-бавно. Може да е бил първият хавайски астроном. Във всеки случай той направил редица наблюдения на слънцето от различни части на острова. Заключението му било, че пътят на слънцето минавал точно над Халеакала. Противно на Исус Навин, той нямал нужда от божествена помощ. Той събрал огромно количество кокосови орехи, от влакната на които оплел яко въже и на единия му край направил клуп, също както каубоите от Халеакала го правят и днес. След това се вмъкнал в Дома на слънцето и се спотаил. Когато слънцето се задало забързано по своя път, решило да завърши пътуването си за възможно най-кратко време, доблестният младеж метнал ласото си на един от най-големите и най-силните му лъчи. Той го накарал да позабави своя ход — освен това пречупил накъсо лъча. И продължил да хваща и пречупва лъчите, докато слънцето казало, че е съгласно да се вслуша в думите му. Мауи изложил условията си за мир, които слънцето приело и се съгласило да се движи по-бавно занапред. И тогава Хина имала вече достатъчно време да суши своите „капа“ и дните станали по-дълги, отколкото били, което напълно съвпада с учението на съвременната астрономия.
	Обядвахме с говежда пастърма и твърд „пои“ в градена, от камък кошара, където в стари времена затваряли за през нощта добитъка, който прекарвали през острова. След това обиколихме половин миля по ръба и започнахме да слизаме в кратера. Две хиляди и петстотин фута под нас лежеше дъното и ние се спуснахме надолу по стръмен склон от ронлива вулканична пепел; сигурно стъпващите коне се плъзгаха и пързаляха, но винаги оставаха на крака. Черната повърхност на пепелта, разбита от копитата на конете, се превръщаше в охрово жълт прах, отровен наглед и остър на вкус, който се вдигаше на облаци. Едно равно място минахме в галоп до устието на удобен проветрив тунел, а след това слизането продължи сред облаци от вулканичен прах, с криволичене насам-натам между конуси от пепел, тухлено червени моравочерни и с цвета на стара роза. Над нас все по-високо и по-високо се извишаваха стените на кратера, а ние пътувахме нататък през безбройни потоци от лава, които извиваха и криволичеха на всички страни сред елмазено твърди талази на едно вкаменено море. Назъбени като трион вълни от лава прорязваха повърхността на този зловещ океан, а от друга страна се надигаха нащърбени хребети и кратери с фантастична форма. Пътят ни минаваше край бездънна яма и седем мили по протежението й през главното русло на най-скорошния поток от лава.
	В долния край, в малка горичка от дървета олапа и колеа, закътана в едно ъгълче на кратера в основите на стени, които се издигаха отвесно на хиляда и петстотин фута, беше мястото на нашия стан. Тук имаше пасбище за конете, но нямаше вода и първо свърнахме настрана и предпазливо минахме през лавата една миля до познат водоем в цепнатина в стената на кратера. Водоемът беше празен. Но като се покатерихме петдесетина фута нагоре по цепнатината, намерихме събрала се на едно място вода, към пет-шест бурета. Качиха там една кофа и скоро несекваща струя от скъпоценната течност заструи надолу по скалата и взе да пълни долния водоем, докато каубоите долу бяха заети да пият само един по един. Тогава продължихме към стана в подножието на стената, нагоре по която се закатереха и заврещяха диви кози, и палатката се издигна под звуците на пушечни гърмежи. Говежда пастърма, твърдо „пои“ и яре на скара беше нашето меню. Над върха на кратера, точно над нашите глави бушуваше море от облаци, гонени от Юкиукиу. Макар да бушуваше над върха непрекъснато, това море нито за миг не закриваше, нито забулваше луната, понеже горещината на кратера стопяваше облаците, щом прехвърляха ръба. В лунната светлина, привлечени от лагерния огън, дойдоха пасящите в кратера говеда, да ни видят и проверят кои сме. Те бяха загладени, при все че много рядко пиеха вода, и си я наваксваха със сутрешната роса по тревата. Тъкмо заради тази роса палатката представляваше добре дошла спалня и ние заспахме под звуците на „хула“, пята от неуморните хавайски каубои, в чиито жили, без съмнение, течеше кръвта на Мауи, доблестния им праотец.
	Фотоапаратът не може да отдаде дължимото на Дома на слънцето. Пречистената химия на фотографията може да не лъже, но положително не казва цялата истина. Проломът Кулау може да бъде възпроизведен вярно, точно както е бил възприет от ретината на фотоапарата, и все пак на получената снимка ще липсват исполинските му мащаби. Тези стени, които изглеждат високи няколкостотин фута, са високи почти толкова хиляди фута; този навлизащ клин от облака е една миля и половина широк в самия пролом, а отвъд пролома той е истински океан; а този преден план с конус от пепел и вулканичен прах, кашав и безцветен наглед, в действителност е разкошно оцветен в тухленочервено, теракота, розово, охрово-жълто и мораво-черно. Думите също са безсилни и довеждат до отчаяние. Да кажеш, че стената на кратера е висока две хиляди фута, значи да кажеш само точно това, че е висока две хиляди фута; но в тази стена на кратера има нещо много повече от обикновена статистика. Слънцето е отдалечено на деветдесет и три милиона мили, но според схващанията на простосмъртните съседната околия е по-далече. Безсилието на човешкия мозък е несправедливо, спрямо слънцето. То е също така несправедливо спрямо Дома на слънцето. Халеакала има да каже на човешката душа нещо, което не може да бъде разказано по делегация. Коликоли е на шест часа от Кахулуи. Кахулуи е на една нощ път от Хонолулу, Хонолулу е на шест дена от Сан Франциско и толкоз.
	Ние се катерехме по стените на кратера, прекарвахме конете през невъзможни места, търкаляхме камъни и стреляхме по диви кози. Аз не ударих никаква коза. Бях твърде зает да търкалям камъни. Спомням си особено едно място, където търкулнахме камък колкото кон. Той пое доста бавно, преобръщаше се, поклащаше се и заплашваше да спре; но след няколко минути прелиташе във въздуха по двеста фута на едно подскачане. Той бързо се смали, докато се удари в лек наклон от вулканичен пясък, през който се стрелна като подплашен заек и вдигна подире си мъничка следа от жълт прахоляк. Камъкът и прахолякът ставаха по-малки, докато някой каза, че камъкът спрял. Каза го, защото не можеше вече да го види. Беше изчезнал в далечината, извън кръга на зрението. Други го виждаха как продължава да се търкаля — аз зная, че го виждах; и моето твърдо убеждение е, че този камък още се търкаля.
	През последния ни ден в кратера Юкиукиу ни даде да разберем силата му. Той разгроми Наулу по цялата фронтова линия, изпълни Дома на слънцето до преливане с облаци и направи палатката ни необитаема. Нашият дъждомер беше чаша от една пинта под малка дупчица в палатката. Тази последна бурна и дъждовна нощ препълни чашата и нямаше начин да премерим количеството вода, което се изсипа върху одеялата. С изваден от строя дъждомер нямаше вече никакво основание да останем там, затова вдигнахме стана в мократа сивота на съмването и потеглихме през лавата на изток към пролома Каупо. Източният Мауи горе-долу не е нищо друго, освен огромен поток от лава, потекъл много отдавна през пролома Каупо, и надолу по този поток ние слизахме от височина шест хиляди и петстотин фута към морето. Това, само по себе си, беше цял ден работа за конете, но никога още не е имало такива коне. Сигурни на лошите места, те никога не бързаха, никога не загубваха ума и дума, а щом намереха достатъчно широка и гладка пътека за препускане, препускаха.
	Човек не можеше да ги спре, докато пътеката не станеше пак лоша, и тогава спираха сами. Непрекъснато, дни наред, бяха вършили най-трудната работа, бяха се хранили повечето време с трева, която пасяха сами нощем, докато ние спяхме, и въпреки това в този ден те изминаха двадесет и осем мили, всяка от които можеше да им изпотроши краката, и влязоха в Хана в галоп, като хергеле жребчета. А някои от тях бяха отрасли в сухия район към подветрената страна на Халеакала и никога в живота си не са били подковавани. Ден след ден, неподковани, бяха вървели по острата лава с добавъчен товар от един човек на гърба си и копитата им бяха в по-добро състояние, отколкото на подкованите коне.
	Природата между Виейра (където проломът Каупо се влива в морето) и Хана — разстояние, което взехме за половин ден, — заслужава цяла седмица или месец; но дивата й красота бледнее и издребнява в сравнение със страната на чудесата, която се простира отвъд каучуковите плантации между Хана и ждрелото. Хономану. Трябваха ни два дни, за да изминем този великолепен път, който лежи откъм наветрената страна на Халеакала. Хората, които живеят там, наричат тази местност „страна на рововете“, което не звучи привлекателно, но друго име няма. Никой друг никога не идва тук. Никой друг не знае нищо за нея. С изключение на една шепа хора, които делова работа е довеждала там, никой не е чувал за страната на рововете на Мауи. Но ровът е ров, по всяка вероятност кален и обикновено минаващ през неинтересна и еднообразна гледка. Обаче ровът Нахику не е обикновен ров. Наветрената страна на Халеакала е гъсто прорязана от стотици стръмни клисури, по които се сриват стотици буйни потоци и всеки поток образува двадесетина каскади и водопади, преди да стигне морето. Тук валят повече дъждове, отколкото където и да било другаде по света. В 1904 година валежите са били четиристотин и двадесет инча. Вода значи захар, а захарта е гръбнакът на областта Хавай, а това е родило и рова Нахику, който не е ров, а верига от тунели. Водата тече под земята и се появява само на интервали, за да прескочи някоя клисура, като минава високо във въздуха по замайващо висок улей и хлътва в срещуположната планина. Този великолепен воден път се нарича „ров“ — със същия успех бихме могли ладията на Клеопатра да наречем товарен вагон.
	В страната на рововете няма коларски път, а преди да построят или по-скоро да пробият рова, не е имало и пътека за коне. Стотици инча дъжд годишно върху плодородна почва под тропическо слънце значи изпълнена с изпарения джунгла. Човек, който пеша си прорязва път през нея, би могъл да мине една миля на ден, но към края на седмицата би се превърнал в развалина и би трябвало да побърза да се измъкне пълзешком обратно, ако иска да излезе преди растителността да покрие направената от него просека. О’Шонеси е бил смелият инженер, който е победил джунглата и клисурите, прокарал рова и направил пътеката за коне. Той е строил трайно, с бетон и зидария, и е направил една от най-забележителните напоителни системи в света. Всяко ручейче и вада са хванати и отбити по подземни канали към главния ров. Но понякога вали толкова много, че безбройни преливници позволяват на излишъка да се изтече в морето.
	Конската пътека не е много широка. Както инженерът, който я е прокарал, тя не се спира пред нищо. Там, където ровът пробива планината, пътеката се качва през билото, а там, където ровът прескача клисурата по улей, конската пътека се възползва от рова и минава отгоре по него. Тази нехайна пътека не се и замисля да се покатери нагоре или да слезе надолу по отвесни пропасти. Тя си издълбава тясно трасе в стената, заобикаля водопади или минава под тях там, където те, побелели от ярост, се сгромолясват надолу, там, където право над главата стената се издига на стотици фута и право надолу пропада на хиляда. А тези чудесни планински коне не дават пет пари, както и пътеката. Те си вървят почти в тръст, сякаш в това няма нищо особено, макар пътеката и да е хлъзгава от дъжд, и са готови да се понесат в галоп със задните крака, изплъзващи се през ръба, стига да ги оставите. Съветвам само хора със здрави нерви и самообладание да тръгват по този път.
	Един от нашите каубои минаваше за най-силен и най-смел на голямото ранчо. Беше яздил планински коне целия си живот по скалистите западни склонове на Халеакала. Беше първенец в обяздване на коне, а когато другите смятаха за съвсем естествено да се дърпат, той излизаше срещу див бик в кошарата. Беше си спечелил слава. Но никога не беше минавал по рова Нахику. Именно там той загуби славата си. Когато се изправи пред първия улей, прехвърлен през клисура, от която да ти настръхне косата, тесен, без перила, с ревящ водопад отгоре и друг отдолу, а точно под него бушуваща каскада, с въздух, изпълнен с шибащи водни пръски и разлюлян сред тътена и устрема на звуците и движението — е, този каубой слезе от коня, обясни кратко, че имал жена и две деца, и мина пеша, повел коня подире си.
	Единствената почивка от улеите бяха пропастите, а единствената почивка от пропастите бяха улеите, освен местата, където ровът беше дълбоко под земята; в тези случаи минавахме един по един (кон и конник) по примитивни дървени мостове, които се клатеха и люлееха, и заплашваха да бъдат отнесени. Признавам, че първо яздех на такива места с крака, съвсем свободни от стремената, а на отвесните стени се стараех с определено и съзнателно усилие на волята да държа крака в стремето от външната страна, увиснало над хилядата фута урва. Казвам „първо“, защото, както в самия кратер загубихме представа за големина, така и на рова Нахику скоро загубихме чувството за дълбочина. Непрекъснато редуващите се височина и дълбочина породиха състояние на съзнанието, в което височината и дълбочината се приемаха като обикновени условия за съществуване, а да гледаш четири или петстотин фута право надолу от гърба на коня стана нещо съвсем привично, което не можеше да вълнува. И също тъй нехайни, както пътеката и конете, ние яздехме напред в шеметни височини, обикаляхме или минавахме през водопади.
	Такова пътуване! Навред падаше вода. Ние минавахме над облаците, под облаците, през облаците! А от време на време лъч слънчева светлина като прожектор проникваше в дълбочините, зинали под нас, или блясваше върху някой зъбер по ръба на кратера хиляди фута над главите ни. При всеки завой на пътеката пред очите ни ненадейно се откриваше водопад или десетина водопади, сриващи се от стотици фута височина. Първата вечер от нашия стан в клисурата Кеана преброихме тридесет и два водопада, които се виждаха от една точка. Растителността буйно се ширеше по тази дива земя. Имаше гори от дървета коа, колеа и свещено дърво; а имаше и дървета, наричани охия-ай, които раждаха червени планински ябълки, сладки и сочни, чудесни за ядене. Диви банани растяха навсякъде, притиснали се до склоновете на проломите и претоварени с големи снопове зрели плодове, които падаха на пътеката и ни пречеха да минем. А над гората бушуваше море от зелен живот, стотици видове виещи се растения, някои от които пускаха във въздуха дантелени нишки от най-високите клони; други, които се катереха и увиваха около дърветата като грамадни змии, а едно „ей-ей“, което беше досущ като пълзяща палма, се люшкаше на дебело стебло от клон на клон и от дърво на дърво и задушаваше стеблата, които му служеха за опора. През морето от зеленина високите дървоподобни папрати подаваха големите си нежни вейки и лехуа поклащаше алените си цветове. Под виещите се растения в не по-малко изобилие растяха ярко обагрени и с чудновати форми цветя, каквито в Съединените щати човек е свикнал да вижда грижливо отглеждани в парници. Всъщност страната на рововете на Мауи не е нищо друго, освен огромен парник. Тук виреят всички познати видове папрати и сума видове, които не са познати — от миниатюрния богородичен косъм до буйния и ненаситен платицериум или „еленски рог“, това страшилище на горските жители, който се преплита в непроходими маси, покриващи големи площи и стигащи до пет-шест фута дълбочина.
	Никога не е имало друго такова пътуване! Два дена продължи то, докато излязохме на хълмиста местност и по истински коларски път се върнахме в галоп в ранчото. Зная, че беше жестоко да препускаме в галоп след такова дълго и трудно пътуване, но на ръцете ни излязоха мехури от напразни усилия да задържим конете. Ето какви коне отглеждат на Халеакала. На ранчото устроиха голямо празненство с гонене на говеда, дамгосване и обяздване на коне. Над главите ни сърцато се сражавах Юкиукиу и Наулу, а далече горе, в слънчевия блясък, се възвишаваше мощният връх на Халеакала.


	IX
	Траверс в Тихия океан


	„От Сандвичевите острови до Таити. Голяма трудност се среща при този преход през пасатите. Китоловците и всички други говорят с голямо съмнение за отиване до Таити от Сандвичевите острови. Капитан Брюс казва, че един кораб трябва да върви на север, докато не срещне попътен вятър, преди да вземе курс към местоназначението си. При неговия преход между тези две точка през ноември 1837 г. той не е срещнал никакви западни ветрове, докато е плавал на юг, и не е могъл да вземе курс на изток нито на единия, нито на другия хале, макар и да е полагал всички усилия да го направи.“

	Тъй гласят наставленията за плаване в южния Тихи океан, и това е всичко, каквото те гласят. Няма нито дума повече, която да помогне на уморения морски пътешественик да направи този дълъг траверс, нито има изобщо поне една дума относно прехода от Хавай до Маркизките острови, които лежат към осемстотин мили североизточно от Таити и са точно с толкова по-трудни за достигане. Причината за липса на наставления, предполагам, е тази, че се смята за излишно кой да е морски пътешественик да се мори, като се мъчи да направи такъв невъзможен траверс. Ала невъзможното не можа да спре „Снарк“ — главно поради факта, че ние прочетохме тези няколко реда в наставленията за плаване чак след като бяхме тръгнали. Ние отплавахме от Хило, Хавай, на седми октомври и пристигнахме в Нукухива на Маркизките острови на шести декември. Разстоянието беше две хиляди мили по права линия, а ние, за да стигнем там, пропътувахме всъщност най-малко четири хиляди мили, с което доказахме веднъж завинаги, че най-късото разстояние между две точки невинаги е правата линия. Ако се бяхме насочили направо към Маркизките острови, може би щяхме да пропътуваме пет или шест хиляди мили.
	Бяхме твърдо решили едно нещо: че няма да пресечем екватора западно от 130° западна дължина. Ето в какво се състоеше задачата. Пресичане на екватора по-западно от тази точка, ако югоизточните пасати са много на югоизток, щеше да ни отклони толкова много към подветрената страна на Маркизките острови, че и да пукнехме, нямаше да можем да се преборим с насрещния вятър. Трябваше също да не забравяме екваториалното течение, което се движи на запад със скорост от около дванадесет до седемдесет и пет мили на ден. Чудесно положенийце наистина да бъдем на подветрената страна на местоназначението си и да ни бие такова течение в зъбите. Не, ние нямаше да пресечем екватора нито с една минута, нито с една секунда по-западно от 130° западна дължина. Но понеже югоизточните пасати можеше да се очакват пет-шест градуса северно от екватора (което, ако бяха много на югоизток или юг-югоизток, щеше да ни наложи да слезем към юг-югозапад), ние би трябвало да държим курс на изток северно от екватора и северно от югоизточните пасати, докато стигнем поне 128° западна дължина.
	Забравих да спомена, че бензиновият двигател със седемдесет конски сили не работеше, както обикновено, и ние можехме да се осланяме само на вятъра. Не работеше и двигателят на моторницата. И докато говоря за тези неща, не ми пречи да призная, че петте конски сили, които захранваха лампите, вентилаторите и помпите, също се бяха писали болни. Поразително заглавие за книга ме преследва наяве и насън. Бих искал да напиша тази книга някой ден и да я нарека „Около света с три бензинови двигателя и съпруга.“ Боя се обаче, че няма да я напиша от страх да не накърня самочувствието на някои млади господа от Сан Франциско, Хонолулу и Хило, които са изучавали занаята си за сметка на двигателите на „Снарк“.
	Изглеждаше лесно на хартия. Ето го Хило, а ето нашата цел на 128° западна дължина. Ако духа североизточен пасат, бихме могли да минем по права линия между двете точки и дори доста да поотпуснем платната. Но една от главните беди с пасатите е, че човек никога не знае къде ще налети на тях и в каква точно посока ще духат. Ние попаднахме на североизточен пасат, щом излязохме от пристанището Хило, но проклетият вятър се беше обърнал на изток. После пък и това екваториално течение, насочило се на запад като могъща река. Освен това малко корабче в бейдевинд и удряно от големи насрещни вълни не върви чак много добре. То се люшка нагоре и надолу и не напредва. Ветрилата му са пълни с вятър и издути, то току заравя подветрения релинг във водата, мята се, подскача, плиска и толкоз. Щом започне да набира скорост — бух! — удари се във водна планина и спре на място. Така и „Снарк“ поради малките му размери, поради пасата, обърнал се на изток, и поради силното екваториално течение направи дълго отклонение на юг. О, не, не отиваше съвсем на юг. Но напредването му на изток беше обезпокоително. На единадесети октомври той напредна на изток четиридесет мили; на дванадесети октомври — петнадесет мили; на тринадесети октомври не напредна на изток изобщо; на четиринадесети октомври — тридесет мили; на петнадесети октомври — двадесет и три мили; на шестнадесети октомври — единадесет мили; а на седемнадесети октомври отиде четири мили на запад. Така за една седмица беше изминал в източна посока сто и петнадесет мили, което е равно на шестнадесет мили на ден. Но между дължината на Хило и 128° западна дължина разликата е двадесет и седем градуса или, грубо казано, хиляда и шестстотин мили. При шестнадесет мили на ден ще ни трябват стотина дни, за да изминем това разстояние. Но дори и така нашата цел — 128° западна дължина — беше пет градуса на север от екватора, а Нукухива на Маркизките острови лежеше девет градуса южно от екватора и дванадесет градуса на запад.
	Оставаше ни да направим само едно нещо — да излезем на юг от пасата и да навлезем в зоната на западните ветрове. Вярно е, че капитан Брюс не намерил никакви западни ветрове при своя траверс и че „не е могъл да вземе курс на изток нито на единия, нито на другия хале“. Само западните ветрове можеха да ни спасят и нищо друго, и ние се молехме за по-добър късмет, отколкото бяхме имали досега. Западните ветрове представляват пояса на океана, който лежи между пасатите и екваториалната безветрена зона и се предполага, че са течения на нагорещен въздух, които се издигат в безветрената зона, минават високо в посока, противоположна на всички пасати, и постепенно се снишават, докато задухат по повърхността на океана, където се намират. А те се намират… където ги намериш, защото се вклиняват между пасатите и безветрената зона, които от своя страна променят територията си от ден на ден и от месец на месец.
	Ние намерихме западните ветрове на 11° северна ширина и се придържахме към 11° северна ширина с всички сили. На юг се простираше безветрената зона. На север бе зоната на североизточния пасат, който отказа да духа от североизток. Дните идваха и си отиваха и намираха „Снарк“ все някъде около единадесетия паралел. Променливите западни ветрове бяха наистина променливи. Лек насрещен вятър замираше и ни оставяше да се клатушкаме в затишието четиридесет и осем часа. После — ура! — излизаше вятър от запад, силен, чудесно силен, и караше „Снарк“ да полети напред и наред, с разпенена диря и опънал се право зад кърмата лаг. След около половин час, докато ние се приготвяхме да вдигнем спинакера, вятърът замираше с няколко хилави въздишки. И така си вървеше. Ние залагахме оптимистично на всеки благоприятен повей на въздуха, който изтрайваше повече от пет минути, но всичко оставаше безполезно. Всеки полъх затихваше въпреки всичко.
	Но имаше и изключения. В зоната на променливите западни ветрове, ако чакаш достатъчно дълго, нещо все може да се случи, а ние бяхме тъй богато запасени с храна и вода, че можехме да си позволим да чакаме. На двадесет и шести октомври наистина минахме сто и три мили в източна посока и после дни наред говорихме за това. Веднъж ни хвана една умерена буря от юг, която стихна след осем часа, но тя ни помогна да изминем седемдесет и една миля на изток през това денонощие. А след това, тъкмо когато тя замираше, излезе вятър точно от север (диаметрално противоположната посока) и ни отнесе още един градус на изток.
	Години и години наред никакъв платноход не се беше опитвал да направи този траверс и ние се намерихме сред една от най-безлюдните тихоокеански самоти. През шестдесетте дни, докато я преплаваме, не зърнахме нито едно ветрило, не забелязахме да се издига параходен пушек на хоризонта. Повреден кораб би могъл да дрейфува по тези пустинни простори в течение на десетина поколения, без да има кой да му помогне. Единствената вероятност да получи помощ би била от кораб като „Снарк“, а „Снарк“ се намираше там главно поради случайността, че траверсът е бил започнат, преди да са били прочетени точно тези редове в наставленията за плаване. Когато човек застанеше изправен на палубата, права линия, теглена от окото до хоризонта, възлизаше на три и половина мили. Така седем мили бе диаметърът на морския кръг, центърът на който бяхме ние. Понеже винаги оставахме в центъра и понеже непрекъснато се движехме в някаква посока, ние гледахме много кръгове. Обаче всички кръгове си приличаха. Нито едно зелено островче, сив нос или блеснало петно на бяло ветрило не нарушаваше симетрията на този сключен кръг. Облаци идваха и отминаваха, издигаха се над ръба на морето, протичаха през неговата шир и преливаха през насрещния ръб.
	Светът избледняваше с изнизващото се шествие на седмиците. Светът избледняваше, докато престана да съществува всякакъв друг свят, освен малкия свят на „Снарк“, натоварен с неговите седем човешки души, понесъл се по безкрая на водите. Спомените ни за света, за големия свят, заприличаха на сънища за предишен живот, който сме живели някъде, преди да се родим на борда на „Снарк“. След като ни се свършиха пресните зеленчуци, известно време споменавахме такива неща горе-долу така, както бях чувал баща ми да споменава изчезналите ябълки от неговото детинство. Човекът е изтъкан от навици и ние на борда на „Снарк“ свикнахме със „Снарк“. Всичко свързано с него и всичко, каквото имаше на него, бе напълно естествено и всичко по-различно щеше да дразни и да бъде нарушение на привичния ред.
	Нямаше начин, по който големият свят можеше да ни се натрапи. Нашият звънец отбелязваше часовете, но никой посетител никога не е позвънял на него. Нямаше гости за вечеря, нямаше телеграми, нямаше настойчиви разправии по телефона, които да нахълтат в уединението ни. Не трябваше да бързаме на уречени срещи или на влакове и нямаше сутрешни вестници, над които да губим време, за да узнаем какво става с останалия милиард и половина наши братя хора.
	Но не беше скучно. Делата на малкия ни свят трябваше да се уреждат и противно на големия свят, нашият свят трябваше да се управлява при пътуването му през пространството. Освен това трябваше да се сблъскваме и да се борим с космически смущения, каквито не засягат голямата земя по нейната свободна от всякакви търкания орбита в безветреното безвъздушно пространство. И нямаше миг, в който да знаем какво ще се случи в следващия. Солчицата и разнообразието бяха достатъчно и предостатъчно. Например в четири сутринта сменям Херман на кормилото.
	— Изток-североизток — съобщава ми той курса. — Има отклонение осем румба, но не слуша кормилото.
	Нищо чудно. Няма кораб, който да може да се управлява в такова пълно затишие.
	— Имах ветрец преди малко… може да задуха пак — казва с надежда Херман, преди да се запъти напред към кабината и своето легло.
	Бизанът е прибран здраво и свит. През нощта, със страничното клатушкане и липсата на вятър, той беше правил живота твърде непоносим, за да му позволим да продължава да скрибуца на мачтата, да се блъска в такелажа и да изтласква празния въздух с кухи плющящи звуци. Но големият грот е още опънат, а стакселът, кливерът и бомкливерът чакат и пляскат в шкотите си при всяко поклащане. Изгрели са всички звезди. Ей тъй, на късмет, завъртам кормилото рязко в посока, противоположна на тази, в която е било оставено от Херман, а сам се облягам назад и се заглеждам в звездите. Няма какво друго да правя. Няма какво да се прави с платноход, който се люшка в мъртво затишие.
	Изведнъж усещам полъх на бузата си, лек, толкова лек, че едва успявам да го доловя, преди да изчезне. Но идва втори, трети, докато задухва истински, започващ да се чувствува вече ветрец. Как могат да го усетят платната на „Снарк“ не ми е понятно, но го усещат, както го усеща и той, защото розата на ветровете започва да се върти бавно в нактоуза. Земният магнетизъм я държи на едно място и „Снарк“ е този, който се върти, центриран върху това чувствително картонено приспособление, което плава в затворен съд със спирт. — Така „Снарк“ се връща на своя курс. Полъхът се разраства в мъничък повей. „Снарк“ усеща тежестта му и дори едва забележимо се навежда. Над главата ми летят разпокъсани напластени облаци и аз забелязвам, че звездите започват да изчезват. Загражда ме стена от мрак така, че когато и последната звезда угасва, струва ми се, само да протегна ръка и ще мога да я пипна от всички страни. Когато се навеждам към нея, тя се изправя застрашително пред лицето ми. Повей следва повея и аз се радвам, че бизанът е свит. Уфф! Този беше силен! „Снарк“ се обръща и се навежда, докато подветреният релинг се потопява и целият Тихи океан се излива отгоре му. Четири-пет такива порива ме карат да съжалявам, че кливерът и бомкливерът не са били прибрани. Започват да се надигат вълни, поривите стават по-силни и по-чести и има пръски вода във въздуха. Няма полза да се мъча да се взирам срещу вятъра. Стената на мрака е на една ръка разстояние. Въпреки това не мога да не се мъча да видя и да преценя ударите, които се стоварват върху „Снарк“. Има нещо злокобно и застрашително там, в наветрената страна, и аз изпитвам чувството, че ако гледам достатъчно дълго и достатъчно втренчено, ще мога да го разгадая. Напразно чувство! Между два порива напускам кормилото и изтичвам до трапа към кабината, където запалвам кибрит и поглеждам барометъра. „29-90 — показва той“! Този чувствителен инструмент отказва да си вземе бележка за вълнението, което бръмчи с нисък, гърлест глас в такелажа. Връщам, се при кормилото тъкмо навреме да посрещна нов порив, най-силния досега. Е, както и да е, вятърът е от траверса, „Снарк“ върви по курса си и просто лапа милите в източно направление. Поне това е добре.
	Кливерът и бомкливерът ме тревожат и съжалявам, че не са прибрани. „Снарк“ щеше по-лесно да се справя с вълнението, пък и по-сигурно. Вятърът пръхти и заблудени капки дъжд шибат като дребни сачми. Положително ще трябва да повикам всички горе, си казвам аз, но в следващия миг си казвам да почакам още малко. Може това да е краят на бурята и ще съм ги повикал напразно. По-добре да ги оставя да спят. Аз държа „Снарк“ на курса, а от тъмнината, под прав ъгъл, се изсипва потоп от дъжд, придружен от пискащ вятър. После всичко стихва, остава само мракът и аз се радвам, че не съм повикал екипажа.
	Щом стихва вятърът, морето става по-бурно. Вълните се разбиват и корабът се мята като тапа. После поривите на вятъра долитат от тъмата по-силни и по-бързи отпреди. Само да знаех какво става там, в наветрената страна, в мрака! „Снарк“ се бори със силното вълнение и подветреният му релинг е повечето време под водата. Вятърът пак писка и пръхти. Ако изобщо трябва да се вика екипажът, сега му е времето. Ще ги повикам, решавам аз. Тогава руква дъжд, вятърът отслабва и аз не викам никого. Но е много самотно там, на кормилото, да управляваш един малък свят през непрогледна тъма. Не е малка отговорност да бъдеш съвсем сам на повърхността на един малък свят в моменти на напрежение и да мислиш заради спящите му обитатели. Аз изтръпвам пред отговорността, когато нови пориви започват да налитат, а вълните се удрят във фалшборда и плискат в рубката. Солената вода се усеща странно топла на тялото ми и е изпъстрена с призрачни клъбца фосфоресцираща светлина. Положително ще повикам целия екипаж да свият ветрилата. Защо ще спят? Много съм глупав да изпитвам някакви угризения по този въпрос. Умът ми въстава против сърцето. Сърцето ми беше, което каза: „Нека спят.“ Да, но умът ми беше този, който поддържа сърцето в това решение. Нека тогава умът ми оттегли това решение; и докато аз разсъждавам коя същност в мен е дала тази заповед на ума, поривите на вятъра стихват. Грижите само за удобствата на тялото нямат място в практическото мореходство — заключвам, аз велемъдро, но проучвам как се усеща следващата поредица пориви на вятъра и не повиквам екипажа. В края на краищата зад всичко наистина се крие умът, който протака, като измерва със знанията си доколко „Снарк“ може да устои на отправените срещу него удари и изчаквам с повикването на целия екипаж до налитането на вероятни още по-силни удари.
	Дневна светлина, сива и рязка, прониква през савана на облаците и разкрива разпенено море, което се сплесква под тежестта на все по-нови и по-силни шквалове. Сетне завалява и дъждът изпълва ветровитите долини на морето с млечен пушек и още повече сплесква вълните, които само чакат да позатихне вятърът и дъждът, за да се надигнат по-бесни отпреди. Моряците излизат на палубата, отспали се, и между тях Херман с широка усмивка на задоволство от вятъра, който съм намерил. Аз предавам кормилото на Уорън и се запътвам да сляза долу, като спирам пътем и спасявам кюнеца от печката на камбуза, който се е откачил и се търкаля. Аз съм бос и пръстите на краката ми са великолепно обучени в изкуството да прилепват, ала когато релингът се потопява в зеленото море, аз неочаквано сядам върху залятата палуба. Херман добродушно решава да ме запита защо съм избрал такова място. В това време корабът се накланя пак и сега той сяда внезапно и без предварителна подготовка. „Снарк“ се клати и гмурка, релингът изчезва под зелената вода и Херман и аз, както съм стиснал скъпоценния кюнец, се виждаме отнесени в подветрените отвори за оттичане на водата. След това аз завършвам пътуването си до кабината и докато се преобличам, се усмихвам: „Снарк“ върви на изток.
	Не, ние не страдаме от еднообразие. Когато въпреки всички трудности стигнахме 126° западна дължина, ние изоставихме променливите западни ветрове и се насочихме на юг през безветрената зона, където времето беше много тихо и където, като използвахме всеки полъх на въздуха, често се радвахме, ако изминехме двадесетина мили за толкова часа. И все пак, за един такъв ден можеше да минем през десетина шквала и да бъдем обкръжени от десетки други. А на всеки шквал трябваше да се гледа като на сопа, способна да направи „Снарк“ на парчета. Понякога попадахме в центъра, понякога в периферията на тези шквалове и никога не знаехме точно къде или как ще бъдем ударени. Напълно вероятно беше шквалът, който се вдигаше, да се разцепи на два, които безобидно да минат от двете ни страни; докато малкият невинно изглеждащ шквал, който като че ли не носеше повече от едно буре вода и един фунт вятър, изведнъж приемаше исполински размерили ни удавяше с дъжд и смазваше с вятър. После имаше предателски шквалове, които дръзко се отдалечаваха назад и крадешком се нахвърляха пак отгоре ни от една миля разстояние от подветрената страна. Случваше се също два шквала да профучат от двете ни страни и всеки от тях да ни шибне по един юмрук. Вижте, една буря става отегчителна след няколко часа, но шкваловете никога. Хилядният шквал, който преживяваш, е толкова интересен, колкото и първият, а може би и малко повече. Новакът е този, който не се опасява от тях. Човекът, преживял хиляда шквала, се отнася с уважение към всеки шквал. Той ги знае какво представляват.
	Именно в зоната на безветрието ни се случи най-вълнуващата преживелица. На двадесети ноември открихме, че поради нещастен случай сме загубили половината от оставащия ни запас прясна вода. Понеже това стана на четиридесет и третия ден след отплаването, ни от Хило, запасът не беше голям. Да загубим повече от половината бе истинско бедствие. При намалени дажби останалата ни вода щеше да стигне за двадесет дни. Но ние бяхме в безветрената зона; никой не можеше да каже къде са югоизточните пасати, нито къде ще навлезем в тях.
	На помпата незабавно бе сложен катинар и водата се раздаваше веднъж на ден. Всеки от нас получаваше по една кварта за лични нужди, а на готвача се даваха осем кварти. Тук се проявява психологическата подкладка на положението. Щом бе направено откритието за недостига на водата, обзе ме изгаряща жажда. Струваше ми се, че никога в живота си не съм бил толкова жаден. Бих могъл да изпия мъничката си кварта вода на един дъх и само със страшно усилие на волята можех да се въздържа да не го направя. Нито пък само аз се чувствувах така. Всички говорехме за вода, мислехме за вода и сънувахме вода, когато спяхме. Проучихме картите за острови, където бихме могли да отидем в случай на крайна нужда, но такива острови нямаше. Маркизките острови бяха най-близо, а те бяха оттатък екватора и безветрената зона, което правеше положението още по-лошо. Ние бяхме на 3° северна ширина, докато Маркизките острови бяха на 9° южна ширина — разлика, надхвърляща хиляда мили. Освен това Маркизките острови лежаха около четиринадесет градуса западно от нашата дължина. Хубава каша за една шепа създания, изнемогващи сред океана от жегата на тропическия безветрен пояс.
	Ние опънахме въжета от двете страни между такелажа на гротмачтата и бизанмачтата. За тях вързахме голямата палубна тента, като я повдигнахме на кърмата с обтегача за платна така, че колкото дъжд и да събере, да се стича напред, където можем да си го налеем. Шкваловете кръстосваха тук-там кръга на морето. Цял ден ги наблюдавахме ту откъм десния, ту откъм левия борд, ту, откъм носа, ту откъм кърмата. Но нито един не се доближи достатъчно, за да ни намокри. След обяд голям шквал се понесе срещу нас. Той се простря през океана с приближаването си и ние виждахме как изпразва безбройни галони прясна вода в соленото море. Ние отделихме особено внимание на тентата и зачакахме. Уорън, Мартин и Херман представляваха жива картинка. Събрали се заедно, хванали се за такелажа, поклащайки се в такт с люлеенето, те се взираха съсредоточено в шквала. Напрежение, тревога и копнеж се четяха във всяка извивка на телата им. До тях беше сухата и празна тента. Но те като че ли отмаляха и клюмнаха, когато шквалът се раздели на две и едната половина отмина напред, а другата изви зад нас и се отдалечи в подветрената страна.
	Но тази нощ заваля. Мартин, чиято психологическа жажда го беше накарала да изпие своята кварта вода рано, доближи устата си до ръба на тентата и изпи най-голямото количество, което съм виждал да се изпива на един дъх. Скъпоценната течност се стичаше в кофи, в корита и за два часа ние събрахме и наляхме в цистерни сто и двадесет галона. Колкото и да е странно да го кажа, през цялото ни останало пътуване до Маркизките острови на борда не падна вече нито една капка дъжд. Ако този шквал ни беше отминал, катинарът щеше да остане на помпата, а ние щяхме да се заемем с използването на излишния бензин, за да дестилираме.
	Да не забравим и риболова. Нямаше нужда да ходим да търсим риба, защото тя беше до нас, до релинга. Трябваше да имаш само триинчова стоманена кука на края на здраво влакно с парче бял парцал за стръв, за да ловиш бонито, тежащи от десет до двадесет и пет фунта. Бонито се хранят с хвърчащи риби, поради което нямат обичая да кълват по въдицата. Те налапват стръвта тъй дръзко, както най-дръзките риби в морето, и човек, който някога е ловил бонито, никога не ще забрави първия си пасаж. Също така бонито са истински канибали. В мига, когато някое се хване, другите се нахвърлят върху него. Често, много често сме ги вадили на борда с пресни, направо изгризани в тях дупки колкото чаена чаша.
	Един пасаж бонито, много хиляди парчета на брой, вървя с нас денонощно повече от три седмици. С помощта на „Снарк“ това беше голям улов, защото те прорязваха през океана опустошителна диря, половин миля широка и хиляда и петстотин мили дълга. Те се нареждаха от двете страни наравно със „Снарк“ и се нахвърляха върху хвърчащите риби, които се вдигаха във въздуха, подплашени от форщевена му. Понеже непрекъснато гонеха към кърмата хвърчащите риби, които оставаха живи след няколко излитания, те през цялото време настигаха „Снарк“ и всеки миг, като погледнеше към кърмата, човек можеше да види по повърхността на разбиващата се вълна десетки сребристи силуети да се гмуркат точно отдолу. След като се нахранеха до насита, правеше им удоволствие да се приберат в сянката на кораба или на ветрилата му и винаги можеше да се видят стотина парчета да се хлъзгат на хладно наред с нас.
	Но нещастните хвърчащи риби! Преследвани и изяждани живи от бонито и делфини, те търсеха спасение във въздуха, където налитащите морски птици ги вкарваха обратно във водата. Нямаше убежище за тях под небесата. Хвърчащите риби не играят, когато литват във въздуха. За тях това е въпрос на живот или смърт. Хиляда пъти на ден можехме да вдигнем очи и да видим разиграването на трагедията. Бързите неравни кръгове на някоя птица могат да привлекат вниманието ви. Един поглед надолу открива гърба на делфин, прорязващ повърхността с буен устрем. Тъкмо пред носа му блещукаща, трепкаща сребриста резка се стрелва от водата във въздуха — фин ограничен летящ механизъм, надарен със сетивност, сила да направлява движението си и любов към живота. Птицата се спуска надолу и не улучва, а хвърчащата риба, набрала височина, издигнала се като хвърчило срещу вятъра, прави полукръг и се плъзва в подветрената страна, носена от самия вятър. Под нея в кипяща пяна личи следата на делфина. Така той следва, загледал нагоре с големи очи бляскащата закуска, която плава в стихия, различна от неговата. Той не може да се издигне до толкова високо положение, но е безкомпромисен емпирик и знае, че рано или късно, ако не я лапне птицата, хвърчащата риба трябва да се върне във водата. И тогава — ето я закуската. Ние все съжалявахме нещастните крилати риби. Печално беше да гледаш такава подла и безмилостна касапница. А после, през нощните вахти, когато някоя клета хвърчаща рибка се удряше в грота, падаше и задъхана се мяташе на палубата, ние се нахвърляхме отгоре й също тъй настървено, също тъй ненаситно, също тъй лакомо, както делфините и бонито. Защото знайте, хвърчащата риба е най-вкусна за закуска. Винаги ми е чудно, че такова нежно месо не образува нежни тъкани в телата на тези, които го поглъщат. Може би месото на делфините и бонито е по-жилаво поради голямата скорост, с която движат телата си, за да хванат своята плячка. Но пък и хвърчащите риби движат телата си с голяма скорост също.
	Акули ловяхме от време на време с големи куки, с въртушки, вързани на парче въже. А акулите означаваха риби-лоцмани, римора и различни видове паразитни твари. Някои от акулите се оказваха истински човекоядци, с тигърски очи и дванадесет реда остри като бръснач зъби. Между другото ние от „Снарк“ единодушно твърдим, че сме яли много риби, които не могат да се сравнят с печена акула, задушена с доматен сос. В безветрените пояси ни се случваше да хванем риба, която японецът готвач наричаше „хаке“. А веднъж с блесна, влачена стотина ярда зад кърмата, хванахме змиеподобна риба, над три фута дълга и не повече от три инча в диаметър, с четири змийски зъба в челюстта. Тя се оказа най-вкусната риба — с най-нежно месо и вкус — която сме яли на борда на „Снарк“.
	Най-желаната добавка към припасите ни бе зелена морска костенурка, която тежеше цели сто фунта и се появяваше на масата във вид на най-апетитни пържоли, супи и яхнии и най-сетне като чудесно къри, което съблазни целия екипаж да яде повече ориз, отколкото е полезно за здравето им. Костенурката бе забелязана откъм наветрената страна спокойно да спи на повърхността сред огромно стадо любопитни делфини. Това бе положително дълбоководна костенурка, понеже най-близката суша бе на хиляда мили. Ние обърнахме „Снарк“ и се върнахме заради нея, и Херман я удари в главата и врата. Когато я вдигнахме на борда, по корубата й имаше полепнали сума римори, а от кухините в основите на плавниците изпълзяха няколко големи рака. За екипажа на „Снарк“ бе достатъчен следващият обед, за да стигне до единодушно заключение, че всеки миг на драго сърце ще обърне „Снарк“ заради някоя костенурка.
	Но истинският цар на дълбоководните риби е делфинът. Цветът му никога не е същият два пъти наред. Когато плува в морето — ефирно създание в най-блед лазурен цвят, — само в този си облик той разкрива цяла съкровищница от нюанси. Но то е нищо в сравнение с онова, което може да покаже. Един път изглежда зелен — бледозелен, наситено зелен, фосфоресциращо зелен; друг път син — наситено син, електрик, целият спектър на сини оттенъци. Хванеш го на въдица и той става златен, жълто златен, съвсем златен. Вдигнеш го на палубата и той надминава спектъра и прелива с изумителни сини, зелени и жълти отсенки, а после изведнъж става призрачно бял, но сред тази белота има ярки сини петна и неочаквано откриваш, че е пъстър като пъстърва. После от бяло той отново преминава през цялата гама от цветове, докато накрая става седефен.
	На онези, които се увличат от риболов, не мога да препоръчам по-хубав спорт от лова на делфини. Разбира се, те трябва да се ловят с тънко влакно, с макара и пръчка. Най-подходяща е кука №7 на О’Шонеси за тарпон с цяла хвърчаща риба за стръв. Както и бонито, делфинът светкавично се храни главно с хвърчаща риба и се нахвърля светкавично върху стръвта. Първото предупреждение е, когато макарата заскрипти и видиш влакното да се изнизва под прав ъгъл към кораба. Преди да имаш време да изпиташ, безпокойство за дължината на влакното, рибата се вдига във въздуха в няколко последователни скока. Понеже тя положително е четири или повече фута дълга, можете да си дадете сметка за удоволствието да извадиш такова рибище. Когато се хване, делфинът неизменно става златен. Целта на редицата скокове е да се освободи от куката и човекът, който го е хванал, трябва да бъде от желязо или да е покварен, ако сърцето му не забие малко по-ускорено, когато види такава разкошна риба, блеснала със златна броня, да се отърсва като жребец при всеки скок във въздуха. Не отпускайте! Ако отпуснете, при един от тези скокове куката ще излети и ще отхвръкне на двадесет фута. Недейте отпуска и той ще се втурне в нов бяг, завършващ с още една редица скокове. По това време човек започва да се тревожи за влакното и да съжалява, че не е имал на макарата по начало деветстотин фута вместо шестстотин. С внимателно водене влакното може да се спаси и след един час вълнуваща игра рибата да бъде докарана до борда. Един такъв делфин, който извадих на „Снарк“, беше дълъг четири фута и седем инча.
	Херман ловеше делфини по-прозаично. Трябваше му само влакно с кука и парче месо от акула. Влакното му беше много дебело, но неведнъж му се късаше и губеше рибата. Един ден делфинът избяга с блесна, изработена от самия Херман, на която бяха сложени четири куки. Не се мина един час и същият делфин бе хванат на въдица с прът и четирите куки намерени при разрязването му. Делфините, които не се отделяха от „Снарк“ повече от месец, ни напуснаха на север от екватора и ние не видяхме вече нито един през остатъка от траверса.
	Така минаваха дните. Имаше толкова много да се прави, че никога не усещахме как минава времето. Да беше имало малко работа, времето пак не би могло да върви мудно при такива чудесни гледки на морето и облаците: зори, които приличаха на пламнали грандиозни градове под слънчеви дъги, които почти допираха зенита; залези, които къпеха пурпурното море в реки от розова светлина, потекли от слънцето, чиито разклоняващи, се, устремени нагоре към небето лъчи бяха чисто сини. Оттатък борда, сред знойния ден, морето бе лазурна атлазена материя, в дълбините на която слънчевата светлина се събираше във фунии от блясък. Зад кърмата дълбоко долу, когато имаше ветрец, клокочеше шествие от млечно тюркоазни видения — пяната, запращана от корпуса на „Снарк“ всеки път, когато се блъснеше във вълна. Нощем дирята се превръщаше във фосфоресциращ пламък, където на слузестите медузи не се харесваше минаването на нашия кораб, а далече надолу се наблюдаваше несекващо прелитане на комети с дълги, вълнисти, мъгливи опашки, причинено от преминаването на пасажа бонито през отблъскващите слузести медузи. А от време на време, сред мрака от двете страни, точно под повърхността, проблясваха като електрически крушки по-едри фосфоресциращи същества, отбелязвайки сблъсквания с невнимателните бонито, препускащи напред към добрия лов тъкмо пред нашия бушприт.
	Ние направихме отклонението на изток, прекосихме зоната на безветрието и срещнахме хубав юг-югозападен вятър. Подкарани от вятъра в такава посока, щяхме да минем много по-западно от Маркизките острови. Но на другия ден, четвъртък, двадесет и шести ноември, в разгара на голям шквал вятърът обърна внезапно на югоизток. Най-после това беше пасатът. Нямаше вече шквалове, само хубаво време, вихрено носещ се лаг, отпуснати шкоти и люшкащи се и издуващи се спинакер и грот от двете страни. Пасатът променяше все повече и повече посоката си, докато задуха от североизток, а ние държахме постоянен курс на югозапад. Десет дена вървяхме така и сутринта на шести декември, в пет часа, видяхме земя точно където трябваше да бъде, право пред нас. Минахме на подветрената страна на Уахука, обиколихме южния край на Нукухива и същата нощ, сред поройни шквалове и непрогледен мрак, пробихме път до място за спиране на котва в тесния залив Тайохае. Котвата издрънча надолу под врещенето на диви кози по скалите, а въздухът, който дишахме, бе напоен с уханието на цветя. Траверсът бе завършен. Шестдесет дни от суша до суша през безлюдно море, над хоризонтите никога не се бяха появили изопнати корабни ветрила.


	X
	Тайпи

	Към изток Уахука се губеше във вечерен дъждовен шквал, който бързо настигаше „Снарк“. Но това корабче с големия си спинакер, издут от югоизточния пасат, бягаше пред него. Нос Мартин, крайната югоизточна точка на Нукухива, беше на траверса и заливът Комптролър се откриваше пред нас, когато стремително влязохме през широкия му вход, където скалата Платното, неразличаваща се с нищо от шпринтово ветрило на кораб за ловене на сьомга по река Колумбия, смело се държеше срещу съкрушителните югоизточни вълни.
	— Какво смяташ, че е това? — попитах. Херман, който стоеше на кормилото.
	— Риболовна лодка, сър — отговори той, след като се вгледа внимателно.
	Въпреки това на картата бе ясно отбелязано: „Скала Платното“.
	Ала ние повече се интересувахме от вътрешните извивки на залива Комптролър, където очите ни с нетърпение търсеха трите вдлъбнатини в брега, и се устремихме към средната, където в падащия здрач смътно се открояваха стръмните склонове на отиваща към вътрешността долина. Колкото често бяхме разглеждали картата и спирали вниманието си винаги върху тази средна вдлъбнатина и долината, която тя откриваше — Долината на Тайпи. „Taipi“ беше отбелязано на картата и това беше правилният правопис, но аз предпочитам „Турее“ и винаги ще го пиша „Турее“. Като малко момче прочетох книга със заглавие, написано така — „Турее“ от Херман Мелвил — и много часове мечтах над нейните страници. Нито пък всичко е било мечта. Реших още тогава, безвъзвратно, че каквото ще да стане, когато закрепна и порасна, също ще отида в Тайпи. Защото възхищението пред света проникваше в мъничкото ми съзнание — възхищението, което щеше да ме заведе в много страни, и което води и никога не омръзва. Годините минаваха, но аз не забравях Тайпи. Когато се върнах в Сан Франциско от седеммесечно плаване в северния Тихи океан, реших, че е дошло времето. Бригът „Галилея“ тръгваше за Маркизките острови, но екипажът му беше попълнен и аз, който бях регистриран моряк първа класа, и то достатъчно млад, за да се гордея самомнително с това, бях готов да се унижа и да тръгна като каютен прислужник, само и само да отида на поклонение в Тайпи. Разбира се, „Галилея“ щеше да отплава от Маркизките острови без мен, защото бях решил да намеря нова Фейауей и нов Кори-Кори. Съмнявам се капитанът да е прочел в погледа ми намерението да избягам. Може би дори и леглото на каютния прислужник да е било вече заето. Във всеки случай аз не го получих.
	След това се струпаха години, изпълнени докрай с проекти, постижения и неуспехи, но аз не забравях Тайпи и ето сега бях тук и се взирах в мъглявите му очертания, докато шквалът не ни връхлетя и „Снарк“ се впусна в шибащия порой. Пред нас зърнахме и засякохме по компаса скалата Часовой, обвита от тътнещ прибой. После дъждът и тъмнината забулиха и нея.
	Ние взехме курс направо към скалата с надеждата да чуем рева на вълните навреме и да направим рязък завой. Трябваше да държим курс към нея. Можехме да се ориентираме само по посоката, засечена по компаса, и ако отминехме скалата Часовой, щяхме да отминем и залива Тайохае и тогава щеше да се наложи да оставим „Снарк“ на вятъра и да лавираме край брега цяла нощ — не особено приятна перспектива за пътници, уморени от шестдесетдневен траверс през безкрайните тихоокеански самоти и закопнели за суша, закопнели за плодове, закопнели от многогодишен глад за благоуханната долина Тайпи.
	Изведнъж със страшен рев скалата Часовой щръкна през дъжда точно пред нас. Ние променихме курса и с грота и спинакера, издути от шквала, минахме край скалата. В завета й вятърът ни остави и ние влязохме в залива сред пълно затишие. След това един порив на вятъра от залива Тайохае ни удари право в зъбите. Той изду спинакера, грота, опъна всички шкоти в бейдевинд и ние тръгнахме бавно напред, като мерехме дълбочината с лот и напрягахме зрение за постоянната червена светлина върху развалините на форта, по която щяхме да засечем мястото за спускане котва. Вятърът беше лек и променлив — ту източен, ту западен, ту северен, ту южен, а от двете страни долиташе рев на невидими разбиващи се вълни. От извисилите се скали се надигаше врещене на диви кози, а над главите ни първите звезди надзъртаха мъгляво през разпокъсаните облаци на отминаващия шквал. След два часа, навлезли една миля в залива, пуснахме котва на единадесет фадома дълбочина. Така пристигнахме в Тайохае.
	Сутринта се събудихме в приказна страна. „Снарк“ почиваше в тихо пристанище, сгушило се в огромен амфитеатър, стръмните, обрасли с пълзящи растения стени на който като че ли се издигаха направо от водата. Далече горе, на изток, зърнахме тънката резка на пътека на едно място, където тя се изкачваше по лицето на склона.
	— Пътеката, по която Тоби избяга от Тайпи! — възкликнахме ние.
	Без да се бавим много-много, слязохме на брега и яхнахме коне, при все че извършването на поклонението трябваше да отложим за следващия ден. Два месеца по море, през цялото време боси, без място, където да си поразкършим краката, не е най-добра подготовка за кожени обувки и ходене: Освен това земята трябваше да спре своето люшкане, от което ни се гадеше, за да се почувствуваме в състояние да яздим подобните на кози кончета по зашеметяващи пътеки. Затова направихме кратка разходка с коне, за да посвикнем, и се промъкнахме през гъста джунгла, за да се запознаем с древен, обрасъл с мъх идол, където се бяха събрали един немец търговец и норвежец капитан, за да установят тежестта на споменатия идол и да обсъдят с колко ще му се понижи цената, ако го разрежат на две. Те кощунстваха с това старче, като забиваха ножовете си в него, за да разберат колко е твърд и колко дебел е мъхът на мантията му, и му заповядваха да стане и да отиде до кораба сам, за да им спести труда. Вместо това деветнадесет канаки го вързаха на носилка от дървета и го замъкнаха до кораба, където, закован с летви в трюма, в този миг той цепи водите на южния Тихи океан към нос Хорн и Европа — крайното постоянно местожителство за всички добри езически идоли, с изключение на няколкото в Америка и особено един, който се хили до мен, докато пиша, и който, ако не претърпим корабокрушение, ще се хили някъде близо до мен до смъртта ми. И той ще победи. Той ще продължава да се хили, когато аз се превърна в прах.
	Отидохме на пиршество, където някой си Тайара Тамарии, син на хавайски моряк, избягал от китоловен кораб, правеше помен на маркизката си майка и беше опекъл четиринадесет цели прасета и поканил селото. Бяхме поздравени от туземна вестителка, младо момиче, което стоеше върху огромен камък и напевно съобщаваше, че нашето присъствие придава пълнота на гощавката — това съобщение то отправяше без всякакво пристрастие към всеки новодошъл. Обаче едва бяхме седнали, когато тонът й се промени, а събралите се проявиха дълбоко вълнение. Виковете й станаха страстни и пронизителни. Отдалече долетяха в отговор викове на мъжки гласове, които се сляха в буйно, варварско песнопение; то звучеше невъобразимо дивашки и имаше привкус на кръв и война. После в пролуките между тропическия листак се появи шествие от диваци, голи, само с яркоцветни набедрени кърпи. Те се приближаваха бавно и надаваха ниски гърлени викове на победно тържество и екзалтация. Провесени от млади фиданки, те носеха на раменете си тайнствени доста тежки предмети, скрити от погледа в обвилите ги зелени листа.
	Вътре в тази обвивка имаше не друго, а прасета, приятно тлъсти и прекрасно опечени, но мъжете ги носеха към стана така, както в стари времена бяха донасяли „дълго прасе“. Трябва да знаете, че дългото прасе не е прасе. Дълго прасе е полинезийският евфемизъм за човешко месо и тези потомци на човекоядци с кралски син начело донесоха на трапезата прасетата, както едно време техните деди бяха донасяли убитите си неприятели. От време на време шествието спираше, за да имат носачите пълна възможност да надават особено свирепи победни викове, викове на презрение към неприятелите и на чревоугоднически желания. Така преди две поколения Мелвил бе видял да донасят на угощението в Ти увитите в палмови листа тела на убити воини от племето хапар. Друг път в Ти той „забелязал чудновато издялан дървен съд“ и като погледнал вътре, „погледът му паднал върху разбъркани части от човешки скелет и костите бяха още съвсем пресни и с частици месо, останало по тях тук и там“.
	Канибализмът е бил често смятан за приказка от ултрацивилизовани хора, на които може би не се харесва мисълта, че собствените им първобитни прадеди са упражнявали подобни обичаи. Капитан Кук гледал доста скептично на този въпрос, докато един ден в някакво пристанище в Нова Зеландия планомерно проучил положението. Случило се туземец да донесе на борда за продан хубава изсушена на слънце глава. По заповед на Кук ивици месо били отрязани и дадени на туземеца, който лакомо ги погълнал. Меко казано, капитан Кук е бил твърде безкомпромисен емпирик. Във всеки случай, с тази си постъпка той удостоверил един факт, от който науката много се нуждаела. Той не е и сънувал за съществуването на известна група острови, отстоящи на хиляда мили, където в последващи дни щяло да бъде заведено любопитно съдебно дело, в което един стар вожд на Мауи щял да бъде обвинен в клевета, поради настойчивото му твърдение, че тялото му било живо хранилище на палеца от крака на капитан Кук. Казват, тъжителите не успели да докажат, че старият вожд не бил гробница на палеца от крака на великия мореплавател и делото било прекратено.
	Предполагам, че в тези дни на израждане не ще ми се удаде случай да видя да се яде дълго прасе, но поне съм вече притежател на надлежно удостоверена маркизка кратуна, продълговата по форма, странно резбована, над стогодишна, от която била пита кръвта на двама капитани. Един от тях бил подъл човек. Той продал на маркизки главатар разнебитен велбот* уж за нов, ако се гледала бялата боя. Но щом капитанът отплавал, лодката се разпаднала на части. Съдбата пожелала известно време след това той да претърпи корабокрушение, и то не другаде, а точно на същия остров. Маркизкият главатар не разбирал що е отбив и отстъпка, но имал първобитно чувство за справедливост и също толкова първобитно схващане за икономиката на природата и изравнил сметката, като изял човека, който го излъгал.
	[* Велбот — дълга бързоходна лодка с остър нос — Б.пр.]
	Ние тръгнахме по хлад в зори за Тайпи, яхнали свирепи жребчета, които ритаха и цвилеха, и хапеха, и се биеха едно с друго, съвсем забравили за крехките човешки създания на гърба им, за хлъзгавите канари, търкалящите се камъни и зинали пропасти. Вървяхме по едновремешен път през джунгла от дървета хау. От всички страни имаше следи от някогашно гъсто население. Навсякъде, където окото можеше да проникне през гъстата растителност, погледът долавяше каменни стени и каменни основи, шест до осем фута високи, плътно изградени от долу до горе и много ярда на ширина, и в дълбочина. Те образуваха огромни каменни площадки, върху които някога бе имало къщи. Ала къщите и хората бяха изчезнали и грамадни дървета пробиваха с корените си площадките и се извишаваха над избуялата под тях джунгла. Тези основи се казват „пае-пае“.
	Сегашното поколение на жителите не обладават енергията да вдигат и наместват такива огромни камъни. Липсва им и инициативата. Има предостатъчно пае-пае за заобикаляне, а няколко хиляди от тях стоят неизползвани. Веднъж-дваж докато се изкачвахме по долината, видяхме великолепни пае-пае с издигнати на повърхността им жалки сламени хижички, които по размери приличаха на тъмни стаички за гласуване, кацнали върху широките основи на Хеопсовата пирамида. Защото маркизците загиват и ако съдим по условията в Тайохае, единственото нещо, което забавя изтребването им, е притокът на свежа кръв. Чист маркизец е рядкост. Като че ли всичките са мелези и странна смесица от десетки народности. Деветнадесет здрави работници — това е всичко, което търговецът в Тайохае може да събере за товарене на копра на корабите, и в техните жили тече кръвта на англичани, американци, датчани, германци, французи, корсиканци, испанци, португалци, китайци, хавайци, паумотуанци, таитяни и жители на Великденските острови. Народностите са повече от броя на хората, но тези хора са, в най-добрия случай, жалки останки от споменатите народности. Животът отмалява, препъва се и издъхва. В този топъл, равномерен климат — истински земен рай, — където температурата никога, не е нито прекалено висока, нито прекалено ниска и където въздухът е като балсам, поддържан винаги чист от наситения с озон югоизточен пасат, астмата и туберкулозата процъфтяват тъй буйно, както и растителността. Навред от малкото сламени колиби долита мъчителна кашлица или немощно стенание на изхабени бели дробове. Ширят се и други страшни болести, но най-смъртоносни от всички са тези, които нападат белите дробове.
	Има една форма на охтиката, наречена „скоротечна“, която всява особен ужас. За два месеца тя превръща най-якия мъж в скелет под мъртвешки саван. А в една долина след друга е умирал последният обитател и плодородната почва отново се е превръщала в джунгла.
	По времето на Мелвил долината Хапаа (той е писал името й „Хапар“) е била населена от здраво и войнствено племе. След едно поколение то е наброявало едва двеста души. Днес долината е необитаема, дива, тропическа пустош.
	Ние се качвахме все по-високо и по-високо в долината, неподкованите ни жребци внимателно стъпваха по ронливата пътека, която водеше към изоставените пае-пае и ненаситната джунгла. Видът на червените планински ябълки — тъй наречените „охиа“, — които познавахме от Хавай, стана причина един туземец да бъде изпратен да набере от тях. После трябваше да се покатери за кокосови орехи. Бях пил кокосово мляко на Ямайка и в Хавай, но не бях разбрал колко възхитително може да бъде това питие, докато не го опитах тук, на Маркизките острови. От време на време ние яздехме под диви лимони и портокали — огромни дървета, които бяха надживели в пустошта култивиралите ги човешки, прашинки.
	Яздехме през безкрайни гъстаци от касии с жълт прашец — ако можеше да го наречем езда, защото тези благоуханни гъстаци бяха пълни с оси. И какви оси! Огромни жълти страшилища колкото малки канарчета, стрелкащи се във въздуха и повлекли подире си цял сноп крака, дълги до два инча. Един от жребците рязко се изправя на предните си крака и изхвърля задните към небето. Той ги сваля откъм небето колкото да направи див скок напред и пак ги връща в това отвесно положение. Това не е нищо. Просто дебелата му кожа е била пробита от парещото копие на настървена оса. После втори, трети, всички жребци започват да скачат на предните си крака по пресечената с пропаст местност. Пляс! Нажежена до бяло кама пробожда бузата ми. Пляс, още веднъж! Намушкан съм във врата. Аз съм последен в редицата и получавам повече от това, което ми се пада. Няма възможност за отстъпление, а конете, втурнали се напред по пълната с опасности пътека, обещават малко сигурност. Моят кон застига коня на Чармиън и това чувствително създание, жилнато тъкмо в този психологически момент, цапва с едното си копито моя кон, а с другото мен. Аз благодаря на съдбата, че то няма железни подкови, и наполовина се изправям на стремената от мушването на още една пареща кама. Положително аз получавам повече от своя дял, а също и моят нещастен кон, чиято болка и паника могат да се сравнят само с моите.
	— Махни се от пътя! Настигам те! — викам неистово и замахвам с шапката си срещу крилатите усойници наоколо ми.
	От едната страна на пътеката се издига отвесна стена, от другата тя се спуска право надолу. Единственият начин да се махнат от моя път е да продължават напред. Как тази върволица коне не си е изпочупила краката е цяло чудо, но те се носеха напред, застигаха се, препускаха в галоп, в тръс, препъваха се, скачаха, катереха се и методично ритаха със задните крака към небето всеки път, щом ги нападнеше някоя оса. След известно време ние поехме дъх и преброихме раните си. И това се случи неведнъж и не дваж, а безброй пъти. Колкото и странно да звучи, но то съвсем не ни омръзна. Зная поне за себе си, че изкарвах всяка схватка с ненамаляваща разпаленост на човек, бягащ от внезапна смърт. Не, от Тайохае до Тайпи поклонникът никога не ще страда от отегчение по пътя.
	Най-после ние се издигнахме над ядовете си с осите. Това беше обаче повече въпрос на височината над морското равнище, отколкото на висотата на духа. Навред около нас, докъдето стигаше окото, се простираха назъбени гръбнаци на планински вериги, забили чукарите си в облаците на пасата. Под нас от точката, до която бяхме стигнали „Снарк“ се виждаше като мъничка играчка върху спокойните води в залива Тайохае. Напред виждахме врязалата се в сушата извивка на залива Комптролър. Слязохме хиляда фута надолу и видяхме Тайпи под нас. „Да бяха разкрили пред мен гледката на райската градина, едва ли щях да бъда пленен повече“ — тъй е казал Мелвил в момента, когато видял за първи път долината. Той беше видял градина. Ние виждахме пустош. Къде бяха стоте горички с хлебни дървета, които бе видял той? Ние виждахме джунгла, нищо друго, освен джунгла, с изключение на две сламени колиби и няколко групички кокосови палми. Къде беше Ти на Мехеви, домът на ергените, дворецът, където жените бяха табу, и където той е царувал с по-малките вождове и държал пет-шест прашни и безучастни старци, за да им напомнят за доблестното минало? От бързия поток не се издигаше шумът на девойките и омъжените жени, които мънеха „тапа“. А къде беше хижата, вечно градена от Нархейо? Напразно го търсех, качил се деветдесет фута на някоя кокосова палма, да пуши сутрешната си лула.
	Ние заслизахме по криволичеща пътека под свода на сплелата се горе джунгла, където в тишината се мяркаха огромни пеперуди. Нямаше татуиран дивак с боздуган и копие да пази пътеката, а когато пребродихме потока, бяхме свободни да блуждаем, където си искаме. Свещеното и безпощадно табу не царуваше вече в тази благоуханна долина. Не, табу все още имаше, защото, когато се приближихме твърде много до няколкото окаяни туземки, чухме предупредително да ни се казва това табу. И това беше уместно. Те бяха прокажени. Мъжът, който ни предупреди, страдаше ужасно от елефантиазис. Всички страдаха от белодробни заболявания. Долината Тайпи беше свърталище на смъртта и десетината оцелели членове на племето безсилно поемаха сетния болезнен дъх на своя народ.
	Положително победата не е била на силните, защото едно време хората от Тайпи били много силни, по-силни от хапарците, по-силни от жителите на Тайохае, по-силни от всички племена на Нукухива. Думата „тайпи“ по начало е значела човекоядец. Но тъй като всички жители на Маркизките острови са били човекоядци, да бъдат наречени така показва, че племето тайпи са били безспорни човекоядци. Не само в Нукухива се е ширила славата на племето тайпи за тяхната смелост и свирепост. По всички Маркизки острови името тайпи се е споменавало със страх. Човек не е могъл да ги покори. Дори и френският флот, който завладял островите, оставил племето тайпи на мира. Капитан Портър от фрегата, „Есекс“ нахлул веднъж в долината. Неговите моряци и морски пехотинци били подсилени от две хиляди воини от племето хапар и тайохае. Те проникнали доста дълбоко в долината, но срещнали такава ожесточена съпротива, че едва смогнали да отстъпят и да се оттеглят с флотилията от лодки и бойни кану.
	От всички обитатели на Южните морета маркизците били смятани за най-силни и най-красиви. Мелвил казва за тях:

	„Бях особено поразен от физическата им сила и красота… С телесната си красота те надминаваха всичко, което съм виждал някога. Не можеше да се забележи нито един-единствен случай на вродена недъгавост в цялото множество, присъствуващо на веселието… Като че ли у никой от тях не можеше да се видят онези дефекти, които развалят понякога впечатлението от съвършени в друго отношение форми. Но физическото им съвършенство не се състоеше само в отсъствието на тези недостатъци; почти всеки от тяхното число би могъл да бъде взет като модел за скулптура.“ Менданя, откривателят на Маркизките острови, описва туземците също толкова чудно хубави наглед. Фигуеро, хроникьорът на пътешествието му, е казал за тях: „Цветът на кожата им е почти бял; с хубав ръст и изящно сложени.“

	Капитан Кук е нарекъл маркизците най-прекрасни островитяни на Южните морета. Мъжете са били описвани като „почти във всеки случай високи на ръст, почти никога не по-ниски от шест фута“.
	А сега цялата тази сила и красота са изчезнали и долината Тайпи е убежище на десетина клети същества, страдащи от проказа, елефантиазис и туберкулоза. Мелвил бе определил населението приблизително на две хиляди, без да взима под внимание малката съседна долина Хооуми. Животът е повехнал в този чуден градински кът, където климатът е по-прекрасен и по-здравословен, отколкото където да било другаде по света. Хората от Тайпи са били не само прекрасни физически — те са били чисти. Въздухът им не съдържал бацилите, зародишите и микробите на болестите, които изпълват нашия въздух. А когато белите внесоха с корабите си тези разни болестни микроорганизми, племето тайпи грохна и падна пред тях.
	Когато човек прецени това положение, почти ще не ще идва до заключението, че бялата раса процъфтява от зараза и поквара. Естественият подбор обаче дава обяснението. Ние от бялата раса сме надживелите и потомците на хиляди поколения надживели във войната с микроорганизмите. Всеки път, когато някой от нас се е раждал с организъм, особено податлив на тези миниатюрни неприятели, той веднага е умирал. Оцелявали са само онези от нас, които са могли да им устоят. Ние, които сме живи, имаме имунитет и сме здрави — ние сме най-пригодените да живеем в свят на враждебни микроорганизми. Бедните маркизци не бяха минали през такъв подбор. Нямали са имунитет. И тях, които бяха възприели обичая да изяждат неприятелите си, сега ги изяждаха неприятели тъй микроскопични, че не можеха да се видят, неприятели, срещу които не можеше да се води война със стрели и копия. От друга страна, ако от самото начало бе имало няколкостотин хиляди маркизци, може би достатъчно много са щели да оцелеят, за да сложат основите на нова раса — преродила се раса, ако потапяне в гнойна баня от органична отрова може да се нарече прераждане.
	Ние разседлахме конете за обед и след като разгонихме биещите се жребци (моя с няколко пресни мръвки, отхапани от гърба му), и след като напразно се помъчихме да прогоним пясъчните мухи, ядохме банани и консервирано месо, като прокарвахме залъците с обилни количества кокосово мляко. Нямаше много за виждане. Джунглата беше нахълтала обратно и погълнала нищожните постижения на човешкия труд. Тук-там човек се натъкваше на пае-пае, но нямаше надписи, нямаше йероглифи, никакви указания за миналото, свидетели на което са били — само неми камъни, изградени и издялани от ръце, превърнали се в забравен прах. От тези пае-пае растяха огромни дървета, които ревнуваха труда на човека, разцепваха и разпръскваха камъните пак в първобитен хаос.
	Ние напуснахме джунглата и отидохме при потока с мисълта да избегнем пясъчните мухи. Напразна надежда! За да се хвърли да плува, човек трябва да си свали дрехите. На пясъчните мухи е известен този факт и те се спотайват край брега в несметни множества. На местния език ги наричат „нау-нау“, което звучи също както английското „сега-сега“. Това име положително им приляга, понеже те са натрапващо се сегашно. Няма нито минало, нито бъдеще, когато те се залепят на епидермата ти, и аз съм готов да се обзаложа, че Омар Хаям никога не би могъл да напише своите рубаи в долината на Тайпи — то би било психологически невъзможно. Аз направих стратегическата грешка да се съблека на края на стръмен бряг, откъдето можех да се хвърля във водата, но не можех да изляза. Когато бях готов да се облека, трябваше да мина стотина крачки по брега, за да стигна до дрехите си. На първата още крачка по мен накацаха не по-малко от десет хиляди нау-нау. При втората крачка аз вървях в облак. При третата крачка те затъмниха слънцето на небето. След това не зная какво стана. Когато стигнах при дрехите си, бях невменяем. И тук допуснах голямата си тактическа грешка. Има само едно правило за поведение, когато имаш работа с нау-нау. Никога да не замахваш срещу тях. Каквото и да правиш, никога не ги пляскай. Те са толкова злобни, че в момента на унищожаването вкарват и сетния атом от отровата си в твоя леш. Трябва да ги дръпваш внимателно с палец и показалец и да ги убеждаваш благо да махнат хоботчетата си от тръпнещата ти плът. То е все едно да си вадиш зъби. Обаче мъчнотията беше, че зъбите никнеха по-бързо, отколкото можех да ги вадя, затова аз плясках и така се напълних с отровата им. Това стана преди една седмица. В настоящия момент приличам на много лошо гледан болник, оздравяващ от едра шарка.
	Хооуми е малка долина, отделена от Тайпи с ниско било и ние се насочихме натам, щом успяхме с бой да вкараме в ред неукротимите си и ненаситни ездитни животни. Въпреки това конят на Уорън, след като измина една миля, избра най-опасната част от пътеката да даде представление, което ни накара да седим като на тръни цели пет минути. Ние минахме през устието на долината Тайпи и видяхме долу брега, откъдето бе избягал Мелвил. Ей там е бил велботът и чакал близо до прибоя там Каракои, обявеният табу канака, е стоял във водата и се пазарил за живота на моряка. Положително това е било мястото, където Мелвил е прегърнал за сбогом Фейауей, преди да се втурне към лодката. А пък онова там е било мястото на брега, откъдето Мехеви, Моу-моу и придружаващите ги се хвърлили да плуват, за да пресрещнат лодката и само за да им прережат китките, когато са се хванали за планшира, макар за моу-моу да е била запазена привилегията Мелвил със собствените си ръце да забие канджата в гърлото му.
	Ние продължихме към Хооуми. Мелвил е бил така строго пазен, че изобщо не е помислил за съществуването на тази долина, макар че трябва непрекъснато да е срещал обитателите й, понеже те са били от племето тайпи. Ние яздехме през все същите изоставени пае-пае, но с приближаването към морето открихме изобилие от кокосови палми, хлебни дървета и лехи с таро и не по-малко от десетина сламени жилища. В едно от тях наредихме да прекараме нощта и веднага бяха започнати приготовления за гощавка. Начаса бе заклано младо прасе и докато то се печеше между нагорещени камъни, а пилета къкреха в кокосово мляко, аз предумах едного от готвачите да се покатери по извънредно висока кокосова палма. Гроздът орехи на върха беше цели сто двадесет и пет фута от земята, но този туземец се запъти при дървото, хвана го с двете си ръце, преви се в кръста така, че стъпалата му се прилепиха плоско към дънера, и след това закрачи право нагоре, без да се спре. Дървото беше съвършено гладко. Той нямаше никакви въжета, които да му помогнат. Просто закрачи нагоре по дървото, сто двадесет и пет фута във въздуха, и хвърли орехите на земята от върха. Не всеки човек там притежаваше физическа жилавост — или по-скоро бели дробове — за такъв подвиг, защото повечето се задушаваха от кашлица. Някои от жените, без да млъкнат, непрекъснато стенеха и пъшкаха, така опустошени бяха белите им дробове. Твърде малко от тях, и мъже жени, бяха пълнокръвни маркизци. В повечето случаи половината или четвърт от кръвта им беше френска, английска, датска или китайска. В най-добрия случай това вливане на свежа кръв само забавяше смъртта и резултатът караше човек да се чуди дали то изобщо е било целесъобразно.
	Гощавката бе сложена на широка пае-пае, в дъното й стоеше къщата, гдето щяхме да спим. Първото ястие беше сурова риба и „пои-пои“, което беше по-остро и люто на вкус, отколкото хавайското „пои“, приготвено от таро. Пои-пои на Маркизките острови се прави от плода на хлебното дърво. Зрелият плод, след като му се махне сърцевината, се поставя в кратуна и се счуква с каменно чукало на гъста лепкава каша. В този стадий на процеса, увита в листа, кашата може да се закопае в земята, където се запазва с години. Преди да бъде годна за ядене обаче, необходима е по-нататъшна обработка. Покрит с листа пакет се слага между нагорещени камъни, както прасето, и добре се изпича. След това се смесва със студена вода и се разрежда — не толкова, че да потече, но достатъчно рядко, за да се яде, като бърка човек в нея с показалеца и средния пръст. Когато му посвикнеш, виждаш, че е приятна и много здрава храна. Ами плодът на хлебното дърво зрял и добре сварен или опечен! Той е чудесен. Плодът на хлебното дърво и тарото са царски зеленчуци. Макар и да е неправилно първия да наречем зеленчук и той да напомня най-много батата, сладкия картоф, при все че не е чак толкова брашнен, нито толкова сладък като него.
	Гощавката свърши, ние наблюдавахме луната да изгрява над Тайпи. Въздухът беше като балсам, леко напоен с уханието на цветя. Беше вълшебна нощ, гробовно тиха и ни най-малък полъх на вятъра не помръдваше листака — чак дъхът се спираше и човек усещаше сърцето му да се свива почти до болка, толкова неизмерима бе красотата й. Едва доловимо се чуваше отдалече приглушеният тътен на прибоя край брега. Легла нямаше и ние дремехме и спахме, където ни се струваше подът най-мек.
	Наблизо една жена се задъхваше и стенеше насън и от всички страни около нас умиращите островитяни кашляха в нощта.


	XI
	Природолюбителят

	За първи път го срещнах на Маркет стрийт в Сан Франциско. Беше мокър, дъжделив следобед, а той крачеше облечен само с чифт много къси гащета и много къса риза и босите му крака шляпаха в мокрежа на тротоара. По петите му се трупаха двадесетина възбудени хлапаци. Всички глави, а те бяха с хиляди, се обръщаха да го изгледат любопитно на минаване. Аз също се обърнах. Никога не бях виждал такъв прекрасен загар. Той беше целият изгорял до този цвят, който придобива русият човек, ако кожата му не се бели. Дългата му жълта коса беше изгоряла, изгоряла беше и брадата, поникнала от почва, неорана от никакъв бръснач. Беше светлокафяв, златисто светлокафяв мъж, целият грейнал и блеснал от слънцето. „Някой нов пророк — помислих си аз, — дошъл в града с благата вест, че ще спаси света.“
	Няколко седмици след това бях при приятели в тяхната виличка на Пидмонтските височини с изглед към залива на Сан Франциско.
	— Хванахме го, хванахме го! — разкряскаха се те. — Хванахме го на едно дърво, сега сме го сложили на сигурно място, от ръцете ни ще яде. Ела да го видиш.
	Качих се с тях по шеметна стръмнина и в една разнебитена колиба сред евкалиптова горичка видях моя загорял пророк от градските тротоари.
	Той се втурна да ни посрещне и пристигна с вихрено и смайващо „циганско колело“. Не се ръкува; вместо това поздравът му взе формата на акробатични номера. Той пак направи „циганско колело“. Заизвива тялото си гъвкаво като змия и като се раздвижи достатъчно, наведе се от хълбоците и с изправени крака и допрени колена забарабани по земята с дланите си. Въртеше се като пумпал, правеше пируети, танцуваше и се премяташе като пияна маймуна. Цялата слънчева топлина на неговия пламенен живот сияеше на лицето му. „Толкова съм щастлив!“ — беше песента, която пееше без думи. Той я пя цялата вечер и я повтаря и преповтаря в безкрайно разнообразие от трикове. „Щурак! Щурак! Срещнах щурак в гората!“ — мислех си аз. И той доказа, че е истински щурак. Между циганските колела и въртележките той прогласяше благата си вест, която щяла да спаси света. Тя се състоеше от две части. Първо, страдащото човечество да свали дрехите си и да подивее в планините и клисурите; и второ, нещастният този свят да възприеме фонетичен правопис. Аз зърнах за миг как големите социални проблеми се уреждат с това, че градското население плъзва голо из природата под пукота на ловджийски пушки и лая на чифликчийски кучета и безбройни нападения с вили, размахвани от побеснели земеделци.
	Минаха години и една слънчева утрин „Снарк“ мушна носа си в тесния проход на един риф, обвит с водните пръски от разбиващия се устрем на вдигнатите от пасата вълни и навлезе бавно в пристанището на Папеете. Към нас идваше лодка, вдигнала жълт флаг. Ние знаехме, че с нея идва пристанищният лекар. Но на доста голямо разстояние подир нея идваше малко кану със странични плавоци, което ни озадачи. На него беше вдигнат червен флаг. Аз го заразглеждах с бинокъла, понеже ме беше страх, че може да сочи някаква скрита опасност за навигацията, някое скорошно корабокрушение, да е някаква шамандура или фар, отнесен от мястото му. Докторът се качи на борда. След като провери здравословното ни състояние и се увери, че нямаме скрити на „Снарк“ живи плъхове, аз го запитах за значението на червения флаг.
	— А, това е Дарлинг — отговори той.
	И тогава Дарлинг, Ърнест Дарлинг, вдигнал червения флаг, който означава човешко братство, ни приветствува.
	— Здравейте, Джек! — провикна се той. — Здравейте, Чармиън!
	Той загреба бърже, за да доближи, и аз видях, че беше светлокафявият пророк от Пидмонтските възвишения. Той се прехвърли през борда, бог на слънцето, облечен с алена набедрена кърпа, с даровете и поздравите на Аркадия в двете си ръце — бутилка златист мед и оплетена от листа кошница, пълна с огромни златни манго, златни банани, изпъстрени с лунички от по-тъмно злато, златни ананаси и златни лимони, и сочни портокали, излети от същата скъпоценна руда на слънцето и почвата. И по този начин под южното небе се срещнах още веднъж с Дарлинг, Природолюбителя.
	Таити е едно от най-прекрасните кътчета на света, населено с крадци, разбойници и лъжци, и неколцина честни и правдиви мъже и жени. И затова поради сянката, хвърлена върху чудната хубост на Таитио и подобната на паяци човешка сган, която гъмжи там, ще ми се да пиша не за Таити, а за Природолюбителя. В него поне има нещо свежо и благотворно. Духът, който се излъчва от него, е толкова благороден и чист, че не може да причини никаква вреда, да накърни ничии чувства, освен на хищния плутократ-капиталист.
	— Какво значи този червен флаг? — попитах аз.
	— Разбира се, социализъм.
	— Да, да, зная това — продължих аз, — но какво значи той във вашите ръце?
	— Ами това, че съм намерил целта на своя живот.
	— И че проповядвате социализъм на таитянците? — попитах, без да мога да повярвам.
	— Да — отговори той простичко и по-после открих, че наистина го прави.
	Когато пуснахме котва, спуснахме на вода малка лодка и тръгнахме към брега. Природолюбителят се присъедини към нас. „Сега — помислих си — няма да мога да се отърва от този смахнат тип. Ще ми досажда и денем, и нощем, докато не отплавам оттук.“
	Но никога в живота си не съм бил на по-погрешен път. Аз наех къща и се заселих да живея и да работя в нея, но Природолюбителят не се и вестяваше. Чакаше покана. Междувременно той отиде на „Снарк“ и завладя библиотеката, възхитен от големия брой научни книги, и възмутен, както научих после, от прекомерното количество белетристика. Природолюбителят никога не хаби време за белетристика.
	След около седмица изпитах угризения на съвестта и го поканих на вечеря в един от големите хотели. Той пристигна с необикновено скован и стеснен вид и с памучно сако. Когато го поканих да го свали, той засия от благодарност и радост и го направи; слънчево златната му кожа от кръста до раменете бе покрита само с едно парче едро оплетена рибарска мрежа от груба връв. Алена набедрена кърпа допълваше тоалета му.
	Моето запознанство с него започна тази вечер и през дългия ми престой в Таити това познанство узря и се превърна в дружба.
	— Значи вие пишете книги — каза той един ден, когато, уморен и потен, довърших сутрешната си работа.
	— И аз пиша книги — заяви той.
	„Аха — помислих си, — най-после ще започне да ми досажда с литературните си опити.“ Душата ми се бунтуваше. Не бях дошъл чак в Южните морета, за да бъда литературно бюро.
	— Това е книгата, която пиша — обясни той и си нанесе еклив удар по гърдите със стиснат юмрук. — Горилата в африканската джунгла се удря в гърдите, докато екотът се чуе на половин миля.
	— Доста добри гърди — забелязах аз с уважение, — дори и горила би им завидяла.
	И тогава, а и по-после научих подробностите на чудната книга, написана от Ърнест Дарлинг. Преди дванадесет години той лежал на смъртно легло. Тежал само деветдесет фунта и нямал сили да говори. Лекарите го отписали. Баща му, практикуващ лекар, го отписал. И други лекари били поканени на консултация. За него нямало надежда. Умствена преумора (като учител и студент) и две последователни атаки от пневмония му разстроили здравето. Той губел сили от ден на ден. Не можел да извлича никакви питателни вещества от силната храна, която му давали, нито разните хапчета и прахове могли да помогнат на стомаха му да я смила. Бил не само физическа, но и духовна развалина. Умът му бил преуморен. До гуша му дошла медицината, до гуша му дошли и хората. Човешката реч го дразнела. Човешкото внимание го влудявало. Дошло му наум, че щом вече ще мре, нищо не му пречи да умре на открито, далече от всички грижи и ядове. А зад всичко това се мяркала промъкналата се крадешком мисъл, че в края на краищата може изобщо да не умре, стига да може да избяга от тежката храна, от лекарствата и от влудяващите го доброжелателни хора.
	Така Ърнест Дарлинг, една торба кокали и мъртвешки череп, тътрещ се труп, само с една мъждукаща искрица живот, колкото да го накара да се тътри, обърнал гръб на хората и хорските обиталища и се замъкнал през храсталаци на пет мили от град Портлънд в щата Орегън. Разбира се, той е бил луд. Само един невменяем може да се измъкне от смъртното си легло.
	Но в гъсталаците Дарлинг намерил това, което бе търсил: покой. Никой не му дотягал със закуски и свинско месо. Нямало лекари, които да късат уморените му нерви с напипване на пулса, нито да измъчват уморения му стомах с хапчета и прахове. Започнал да чувствува успокоение. Слънцето греело топло и той се препичал на него. Изпитвал чувството, че слънчевата светлина е еликсир на здравето. Освен това му се струвало, че цялата съсипана развалина на тялото му жадува за слънце. Махнал дрехите си и се къпел в слънчева светлина. Почувствувал се по-добре. Това му помогнало — първото облекчение след изтощавалата го с месеци болка.
	Когато му станало по-добре, започнал да се интересува. Навред около него птичките пърпорели и чирикали, катеричките дърдорели и играели. Той завиждал на тяхното здраве и жизнерадост, на щастливото им безгрижно съществуване. Това, че е противопоставил тяхното състояние на своето, е било неизбежно и това, че се е запитал защо те обладават такова великолепно здраве, а той е немощна, умираща сянка от човек, е било също така неизбежно. Заключението му било много близо до ума, а именно, че те живеели по естествен начин, а той по крайно неестествен; затова, ако имал намерение да живее, трябвало да се върне към природата.
	Самичък там, в храсталаците, той решил своята проблема и започнал да прилага решението. Свалил дрехите си и скачал и лудувал, тичал на четири крака, катерил се по дърветата; накъсо казано, правил акробатични трикове и цялото време попивал слънчевата светлина. Подражавал на животните. Направил си гнездо от сухи листа и трева, където да спи нощем, и го покрил с дървесна кора, за да се защити от ранните есенни дъждове.
	— Ето едно прекрасно упражнение — каза ми той веднъж и с все сила се запляска с ръце по страните. — Научих го, като наблюдавах как кукуригат петлите.
	Друг път забелязах високия смучещ звук, с който пиеше кокосовото мляко. Дарлинг ми обясни, че чул кравите да пият по този начин и решил, че в това трябва да има нещо. Опитал го, намерил, че е хубаво и след това пиел само по този начин.
	Забелязал, че катеричките живеят с плодове и орехи. Наложил си диета от плодове и орехи, допълнена с хляб, и закрепнал и напълнял. Три месеца продължило първобитното му съществуване в гъсталаците, след което тежките орегонски дъждове го прогонили обратно в хорските жилища. Само за три месеца човек, преживял две атаки от пневмония и тежащ деветдесет фунта, не би могъл да се закали достатъчно, за да изкара орегонската зима на открито.
	Той постигнал много, но бил накаран да се прибере. Нямало къде да отиде, освен пак в бащината си къща и там, в затворените стаи, с бели дробове, които се задъхвали за всичкия въздух под открито небе, бил повален от трета атака на пневмония. Отслабнал още повече, отколкото преди. В това загиващо хранилище от плът умът му не издържал. Той лежал като труп, твърде слаб, за да понесе умората на говоренето, твърде раздразнен и отпаднал, за да му се слуша говоренето на другите. Единствената проява на волята, на която бил способен, била да си запуши ушите с пръсти и решително да откаже да чуе всяка казана му дума. Изпратили за вещи лица да проверят да не е полудял. Бил обявен за умопобъркан, а също така било отсъдено, че няма да остане жив и един месец. Един такъв експерт психиатър го завел в санаториум на планината Тейбор. Там, когато разбрали, че е безобиден, оставили го да прави каквото си ще. Не му се налагали повече за храната, която ял, и той се върнал към своите плодове и ядки — зехтин, фъстъчен тахан и банани заемали главно място в диетата му. Когато си възвърнал силите, решил да заживее занапред свой собствен живот. Ако живеел като другите, според общоприетите обичаи, положително щял да умре. А не искал да умира. Страхът от смъртта бил един от най-силните фактори в битието на Природолюбителя. За да остане жив, му трябвали естествена храна, чистия въздух и благословените слънчеви лъчи.
	В орегонската зима няма нищо стимулиращо за тези, които искат да се върнат към природата, затова Дарлинг тръгнал да търси подходящ климат. Качил се на колело и поел на юг към слънчевите страни. Стамфордският университет го задържал за една година. Там учил и работил, за да си изкара прехраната, посещавал лекциите, облечен толкова оскъдно, колкото го допускали университетските власти, и се придържал колкото му било възможно до принципите на живота, на които се бе научил в царството на катеричките. Любимият му начин да учи бил да се усамоти в планините оттатък университета, да се съблече гол и легнал на тревата, да попива слънчеви лъчи и здраве, докато попива и знания.
	Но Централна Калифорния си има своите зими и търсенето на климат, подходящ за един природолюбител, го подкарало нататък. Опитал Лос Анжелос и Южна Калифорния, бил арестуван няколко пъти и изправян пред комисии за обследване на душевно болни, защото, наистина, неговият начин на живот не отговарял на начина, по който живеели другите хора наоколо му. Опитал Хавай, откъдето, след като не могли да докажат, че е побъркан, властите го депортирали. То не било точно депортиране. Можел да остане, като излежи една година в затвора. Предложили му да избере. Но затворът значел смърт за Природолюбителя, който можел да вирее само на открито и под божиите лъчи. Не можем да обвиним властите на Хавай. Дарлинг е бил нежелателен гражданин. Всеки, който не се съгласява с теб, е нежелателен. Но това, че някой може да не се съгласява до такава степен, както Дарлинг в неговата философия на простия живот, било достатъчно оправдание за хавайските власти и решението им за неговата нежелателност.
	Така Дарлинг си отишъл оттам да търси климат, който не само да бъде желателен, но в който сам той да не е нежелателен. И го намерил в Таити, най-прекрасното градинско кътче между градинските кътчета. И по този начин, според неговия разказ, написал страниците на книгата си. Той носи само набедрена кърпа и риза без ръкави, направена от рибарска мрежа. Гол тежи сто шестдесет и пет фунта. Здравето му е прекрасно. Зрението, което по едно време било сметнато за съсипано, е превъзходно. Белите дробове, които са били фактически унищожени от трикратна пневмония, не само оздравели, но са по-здрави, отколкото някога.
	Никога няма да забравя този първи път, когато, докато приказваше с мен, той смачка комар. Жилещата гадина се беше настанила по средата на гърба, между плешките. Без да прекъсне текущия разговор, без да пропусне и една сричка, неговият свит юмрук се стрелна във въздуха, изви се назад, стовари се на гърба между плешките, уби комара и накара гръдния му кош да отекне като тъпан. Това най-много ми напомни за коне, които ритат дървените преградки в обора.
	— Горилата в африканската джунгла се удря в гърдите, докато екотът се чуе на половин миля — провъзгласява той неочаквано и започва дяволски да барабани по собствените си гърди тъй, че да ти настръхне косата.
	Един ден той забеляза два чифта боксови ръкавици, закачени на стената, и очите му веднага светнаха.
	— Боксирате ли се? — попитах аз.
	— Давах уроци по бокс, когато бях в Стамфорд — отговори той.
	И без да се бавим, ние се съблякохме и си сложихме ръкавиците. Прас! Дълга като на горила ръка се стрелна напред, и стовари облечения с ръкавица край върху носа ми. Чат! Хвана ме той при гмурване от едната страна на главата и малко остана да ме повали странешком. Цяла седмица носих цицината, която ми изскочи от този удар. Аз се гмурнах под един прав ляв и стоварих прав десен в стомаха му. Беше страхотен удар. Цялата тежест на тялото ми беше вложена в него и той улучи тялото му, когато то се беше устремило напред. Чаках го да се превие и да рухне. Вместо това лицето му засия от одобрение и той каза:
	— Чудесен удар!
	В следващия миг аз се прикривах и се мъчех да се защитя от цял ураган крошета, къси прави и ъперкъти. После извардих удобен случай и замахнах към слънчевия възел. Улучих целта. Природолюбителят отпусна ръце, остана с отворена уста и внезапно седна.
	— Ще ми мине — каза той. — Почакайте един миг.
	И преди да изминат тридесет секунди, беше на крака — да, и ми плати със същата монета, защото ми удари едно кроше в слънчевия възел и аз останах с отворена уста, отпуснах ръце и седнах мъничко по-внезапно от него.
	Всичко това предлагам като доказателства, че човекът, с когото се боксирах, беше съвършено друг от онзи тежащ деветдесет фунта нещастник отпреди осем години, от когото лекарите и психиатрите бяха вдигнали ръце и който бе лежал и издъхвал в затворена стая в Портлънд, щата Орегън. Книгата, която Ърнест Дарлинг е написал, е добра книга, и подвързията й е добра също.
	Хавай от години надава вой за нуждата си от желателни емигранти. Хавай е отделил много време и мисли, и пари за внос на желателни граждани, но и досега няма много, с които да се похвали. И въпреки това Хавай депортира Природолюбителя. Отказа да му даде възможност. И така, за да накажа горделивостта на Хавай, използвам този случай да му покажа какво е загубил в лицето на Природолюбителя. Когато пристигнал в Таити, той се заел да си избере парцел, на който да отглежда храната, която ядял. Но да намери земя било трудно — тоест евтина земя. Природолюбителят не е гребал пари с лопата. Той прекарал седмици в обикаляне на стръмни склонове, докато високо в планината, където се събирали няколко мънички клисури, намерил осемдесет акра нискорасла джунгла, които очевидно не били регистрирани като нечия собственост. Длъжностните лица му казали, че ако разчисти земята и я обработва в течение на тридесет години, ще получи право на собственост върху нея.
	Той се заловил незабавно за работа. И никой никога не бе работил така. Никой не е обработвал земя толкова високо. Земята била покрита със сплела се джунгла и гъмжала от диви свини и безброй плъхове. Гледката на морето и Папеете била великолепна, но изгледите не били обнадеждаващи. Седмици наред той прокарвал път, за да направи стопанството си достъпно. Каквото и да посадял, свините и плъховете го изяждали, щом покълвало. Той убивал прасетата и ловял плъховете с капани. За две седмици хванал хиляда и петстотин плъха. Всичко трябвало да се изнася горе на гръб. Обикновено той вършил работата на товарното добиче нощем.
	Постепенно започнал да побеждава. Построил колиба от чимове. На плодородната вулканична почва, която бе извоювал от джунглата и нейните зверове, растели петстотин кокосови палми, петстотин дървета папая, триста мангови дръвчета, много хлебни и авокадови дървета, да не говорим за лози, храсти и зеленчуци. Той подобрил стичането на водата от ридовете в клисурите и разработил ефикасен план за напояване, като прокарал водата с канавки от клисура в клисура и успоредил канавките на различна височина. Тесните му клисури се превърнали в ботанически градини. Безплодните склонове на ридовете, където преди жарещото слънце изгаряло джунглата и я карало да се стеле ниско по земята, зацъфтели с дървета, храсти и цветя. Природолюбителят не само можел вече да се издържа сам, но бил преуспяващ земеделец, който произвеждал достатъчно, за да продава на градските жители в Напеете.
	После се открило, че неговата земя, за която длъжностните лица го осведомили, че нямала собственик, всъщност си имала притежател и имало зарегистрирани нотариални актове, скици и прочие. Явила се опасност целият му труд да отиде нахалост. Земята не бе имала никаква цена, когато я взел и собственикът едър земевладелец нямал представа до каква степен Природолюбителя я бе разработил. Те се споразумели на справедлива цена и Дарлинг получил официален нотариален акт.
	След това го сполетял по-съкрушителен удар. Дарлинг бил лишен от достъп до пазар. Пътят, който бе изградил, бил преграден с тройни огради от бодлива тел. Виновна била една от многото бъркотии в човешките дела, които са тъй обикновени в тази най-нелепа обществена система. Зад всичко това се криела изящната ръка на същите консервативни елементи, които изправяли Природолюбителя пред комисията за обследване на душевно болни в Лос Анжелос и които го депортирали от Хавай. Тъй трудно е за самодоволните да разберат някого, чиито задоволства коренно се различават от техните. Като че ли е ясно, че имащите власт мълчаливо са одобрявали консервативните елементи, защото пътят, направен от Природолюбителя, е затворен и до днес; нищо не е било направено по въпроса и от всички страни се проявява едно непреклонно нежелание да се направи нещо. Но Природолюбителя си върви с танци и песни из пътя. Той не будува нощем да мисли за извършеното спрямо него зло; той оставя тази грижа на извършителите на злото. Той няма време за лошо чувство. Той вярва, че съществува на света с предназначението да бъде щастлив и не губи нито миг за никакви други занимания.
	Пътят към плантацията му е прекъснат. Той не може да построи нов път, защото няма площ, на която да може да го построи. Властите са му дали право само на пътеката, направена от дивите свини, която върви отвесно по планината. Аз се качих с него по тази пътека и двамата трябваше да пълзим на четири крака, за да стигнем горе. Нито може тази пътека на дивите свини да стане път, какъвто труд и да вложиш в нея, освен труда на инженер, парна машина и стоманено въже. Но какво го е грижа Природолюбителя? Според своята благородна етика за злото, което хората му вършат, той се отплаща с добрина. И може ли някой да каже, че не е по-щастлив от тях?
	— Недейте мисли за пустия им път — каза ми той, когато се измъкнахме на една издатина в скалата и запъхтени, седнахме да си починем. — Аз скоро ще си имам въздушна машина и ще ги изиграя. Сега разчиствам равно място, площадка за кацане на въздушни кораби, и идущия път, когато дойдете на Таити, ще кацате точно пред вратата ми.
	Да, Природолюбителя има някои странни хрумвания, освен това за горилата, която се бие в гърдите в африканската джунгла, Природолюбителя има хрумвания за издигане във въздуха.
	— Да, приятелю — каза ми той. Издигането във въздуха не е невъзможно. И помислете си колко прекрасно е то: да се издигнеш от земята със силата на волята си. Представете си го! Астрономите ни казват, че цялата ни слънчева система умира, че като изключим случайностите, всичко ще бъде толкова студено, че не ще може да има никакъв живот на нея. Добре. До този ден всички хора ще са усъвършенствували издигането от земята и ще напуснат тази загиваща планета да потърсят други, по-гостоприемни светове. Как може да се постигне левитацията? Чрез прогресивно гладуване. Да, аз съм го опитал и към края съм чувствувал, че наистина ставам по-лек.
	„Този човек е маниак“ — помислих си аз.
	— Разбира се — добави той, — това са само мои теории. Обичам да размишлявам за славното бъдеще на човека. Левитацията може да не е възможна, но ми се харесва да мисля, че е.
	Една вечер, когато се прозя, попитах го колко време си позволява да спи.
	— Седем часа — гласеше отговорът. — Но след десет години ще спя само, шест часа, а след двадесет години само пет. Виждате ли, ще намалявам съня с по един час на всеки десет години.
	— В такъв случай, когато станете на сто години, няма да спите изобщо — подхвърлих аз.
	— Точно така. Съвършено вярно. Когато стана стогодишен, няма да имам нужда от сън. А също ще се храня с въздуха. Има растения, които се хранят с въздуха, нали знаете?
	— Но дали някой човек е сполучил някога да направи това?
	Той поклати глава.
	— Никога не съм чул за него, дори и да го е направил. Но то е само моя теория, това хранене с въздуха. Би било чудесно нали? Разбира се, може да не е възможно… най-вероятно не е. Виждате ли, не съм непрактичен. Никога не забравям настоящето. Когато литвам напред в бъдещето, винаги оставям една нишка, с помощта на която да си намеря пътя обратно.
	Страх ме е, че Природолюбителя е шегаджия. Във всеки случай той обича простия живот. Сметката му от перачката не може да бъде голяма. Горе на плантацията си той се храни с плодове, като стойността на труда, вложен в отглеждането им, пресмята в наличност да е пет цента на ден. Засега поради препречения път и понеже е затънал до гуша в пропаганда на социализма, той живее в града, където разноските му, включително и наемът, са двадесет и пет цента на ден. За да плаща тези разноски, той поддържа вечерно училище за китайци.
	Природолюбителят не е тесногръд фанатик. Когато няма нищо по-добро за ядене от месо, яде и месо, както например, когато е в затвор или на кораби ядките и плодовете свършат. У него няма нищо, което да е окончателно и безвъзвратно, освен слънчевия загар.
	— „Пусни котва къде да е и котвата не ще те задържи, разбира се, ако душата ти е безгранично и бездънно море, а не двор за кучета“ — цитира ми той, а след това добави: — Виждате ли, моята котва никога не държи. Аз живея за човешкото здраве и напредък, и се стремя да влача котвата си винаги в тази посока. За мен тези две неща са едно и също. Тъкмо котвата, която не държи, ме е спасила. Моята котва не ме задържа на смъртното легло. Аз завлякох котвата в храсталаците и измамих лекарите. Когато възстанових здравето и силите си, започнах с проповеди и личен пример да уча хората да се върнат към природата. Но те оставаха глухи. После на парахода за Таити един кормчия ми говори за социализма. Той ми доказа, че трябва да се установят справедливи икономически отношения, преди мъжете и жените да могат да заживеят според изискванията на природата. Затова аз повлякох отново котвата и сега работя за единната човешка общност. Когато тя дойде, ще бъде лесно да се установи природосъобразен живот:
	— Тази нощ сънувах сън — продължи той замислено и лицето му постепенно светна. — Сънувах, че двадесет и пет природолюбители, мъже и жени, са току-що пристигнали с параход от Калифорния и че аз се каня да тръгна с тях по свинската пътека горе на плантацията.
	Ах, боже мой, Ърнест Дарлинг, слънцепоклоннико и природолюбителю, има моменти, когато се виждам принуден да ти завиждам, на теб и на безгрижното ти съществуване. Виждам те да танцуваш нагоре по стъпалата и да се премяташ по верандата; от косата ти се стичат струйки вода от банята в соленото море, очите ти искрят, позлатеното ти от слънце тяло блести, гърдите ти кънтят от дяволското барабанене по тях, докато ти напевно повтаряш: „Горилата в африканската джунгла се удря в гърдите, докато екотът се чуе на половин миля.“ И аз винаги ще те виждам, както те видях в онзи последен ден, когато „Снарк“ отново си мушна носа през прохода в рифа, поел навън, а аз махнах за сбогом на хората на брега. И немалко доброжелателство и обич имаше в махването, което отправих към златния бог на слънцето с алена набедрена кърпа, изправил се в мъничкото си кану със страничен плавок.


	XII
	Почетното място на изобилието


	„При пристигането на нови хора всеки се мъчеше да спечели едного като приятел и да го отведе в своето жилище, където жителите на това място го заобикалят с най-голямо внимание; те го слагат на почетното място и му поднасят изобилие от най-изисканата храна.
	Полинезийски изследвания.“


	„Снарк“ стоеше на котва пред Райатеа, съвсем близо до село Ютуроа. Беше пристигнал предишната вечер след стъмване и ние се приготвяхме за първото си посещение на брега. Рано сутринта бях забелязал мъничко кану с балансьор, с невъзможно шпринтово платно да се плъзга по повърхността на лагуната. Самото кану имаше формата на ковчег, обикновена лодка, издълбана от дънер на дърво, четиринадесет фута дълга, едва дванадесетина инча широка и около двадесет и четири инча дълбока. Нямаше никаква линия, освен може би това, че беше заострена в двата края. Страните й бяха перпендикулярни. Лишена от балансьора, би се преобърнала за една десета от секундата. Балансьорът беше, който я държеше в изправено положение.
	Казах, че ветрилото беше невъзможно. И то бе вярно. Беше не едно от тези неща, които трябва да видиш, за да повярваш, а от онези, които не можеш да повярваш и след като си ги видял. Неговата височина и дължината на гика бяха достатъчно ужасяващи, но незадоволил се с това, майсторът му го беше направил с огромна горна част. Тя беше толкова голяма, че обикновен шпринт не би могъл да издържи напрежението му при най-обикновен вятър. Затова към кануто бе пристегната една върлина и тя стърчеше отзад над водата. За нея бе здраво вързан шпринтов обтегач: така долният край на ветрилото се крепеше от гротшкота, а върхът — от обтегача до шпринта.
	Това беше не просто лодка или просто кану, а ветроходна машина. А човекът в нея я управляваше със своята тежест и своята смелост — главно с последната. Проследих как от подветрената страна това кану пое срещу вятъра и се приближи до селото, а единственият човек в него далеч вън на балансьора обръщаше в бейдевинд и обезветряше ветрилото.
	— В едно нещо съм сигурен — заявих аз. — Няма да тръгна от Райатеа, докато не се повозя в това кану.
	Подир няколко минути Уорън викна надолу в люка:
	— Ето го това кану, за което говорехте.
	Тозчас се втурнах на палубата и поздравих собственика му, висок, строен полинезиец с открито лице и ясни, искрящи, умни очи. Беше облечен с алена набедрена кърпа и сламена шапка. В ръцете си държеше подаръци: риба, връзка зеленчуци и няколко огромни сладки картофа „ям“. Всичко това бе прието с усмивки (които все още са платежно средство на отделни места в Полинезия) и с често повтаряне на „маурууру“, (което на таитянски значи „благодаря“) и аз започнах да правя знаци, че искам да се поразходя с неговото кану.
	Лицето му светна от удоволствие, той промълви една-единствена дума „Тахаа“ и същевременно се обърна и посочи високите, обвити с облаци върхове на един остров, отстоящ на три мили — острова Тахаа. Вятърът беше попътен за отиване, Но насрещен за връщане. Аз не исках да отида на Тахаа. Носех писма за Райатеа, трябваше да се видя със служебни лица, пък и Чармиън долу се приготвяше за отиване на брега. С настойчиви знаци обясних, че искам само къса разходка по лагуната. Веднага на лицето му се изписа разочарование, но то бе последвано от усмивка на съгласие.
	— Ела да се разходим — викнах долу на Чармиън. — Но си сложи банския костюм. Ще бъде мокро.
	То не беше действителност. Беше сън. Това кану се плъзгаше по водата като сребърна резка. Аз се качих на балансьора и му придадох тежестта, която да го държи долу, докато Техеи (което той произнасяше Тейхейи) даваше смелост. При пориви на вятъра и той се качваше малко на балансьора и в същото време управляваше с голямо гребло в двете си ръце и държеше шкота на платното с крак.
	— Обърни на овърщаг! — извика той на английски. Аз внимателно преместих тежестта си към борда, за да запазя равновесието, когато платното се изпразни.
	— На подветрения борд! — извика той, като обърна кануто по вятъра.
	Аз се плъзнах на противоположната страна над водата по върлина, пристегната през ладията, платното се изду и ние полетяхме на другия хале.
	— Олрайт — каза Техеи.
	Тези три фрази — „Обърни на овърщаг“, „На подветрения борд“ и „Олрайт“ — изчерпваха английския речник на Техеи, но породиха у мен подозрението, че по едно или друго време той е служел в туземния екипаж на някой американски капитан. Между поривите на вятъра аз му правех знаци и многократно и въпросително повтарях думата „моряк“. После се опитах да го кажа на отвратителен френски. „Марен“ не му казваше нищо, нито „матело“. Или моят френски беше лош, или той не го знаеше достатъчно. По-после можах да се убедя, че и двете предположения са били прави. Най-после започнах да изреждам имената на съседни острови. Той кимаше, че е ходил там. Докато стигнах в разпита си до Таити, той беше схванал какво искам да зная. Мисловните му процеси бяха почти видими и беше цяло удоволствие да го наблюдаваш как мисли. Той енергично кимна с глава. Да, бил е на Таити, и сам добави имената на острови като Тикихау, Рингироа и Факарава, с което доказа, че е ходил чак до Паумоту — без съмнение като член от екипажа на някоя, търговска шхуна.
	След кратката ни разходка, когато се върна на борда, той попита със знаци накъде отива „Снарк“ и когато аз споменах Самоа, Фиджи, Нова Гвинея, Франция, Англия и Калифорния в техния ред по географската карта, той повтори „Самоа“ и с жестове обясни, че иска да дойде с нас. Видях се в затруднение да му разясня, че няма място за него. „Petit bateau“ най-сетне реши въпроса, и пак разочарованието на лицето му бе придружено от усмихнато примирение, и пак дойде подновената покана да го придружим до Тахаа.
	Чармиън и аз се спогледахме. Опиянението от току-що направената разходка още не беше минало. Ние забравихме писмата за Райатеа и официалните лица, които трябваше да посетим. Обувки, риза, чифт панталони, цигари, кибрит и книга за четене бяха набързо натъпкани в тенекиена кутия от сухари и увити в гумено одеяло, ние се прехвърлихме през борда и се настанихме в малкото кану.
	— Кога да ви търсим? — извика Уорън, когато вятърът изду ветрилото и накара Техеи и аз презглава да изтичаме на балансьора.
	— Не знам — отговорих аз. — Когато се върнем, е май най-точното, което мога да кажа.
	И ние полетяхме. Вятърът се беше засилил и с отпуснати шкоти ние се оставихме да ни гони. Надводният борд на нашето кану беше не повече от два и половина инча и малките вълнички непрекъснато плискаха навътре. Това изискваше изчерпване. А изчерпването е едно от главните задължения на „вахине“. „Вахине“ на таитянски значи жена и понеже Чармиън беше единствената вахине на борда, изчерпването се падна съответно на нея. Техеи и аз нямахме голяма възможност да се занимаваме с него, тъй като и двамата бяхме отчасти вън върху балансьора, заети да държим нашето кану с дъното надолу. Чармиън изчерпваше с дървен черпак от първобитен образец и го правеше толкова добре, че имаше моменти, когато можеше да почива почти половината време.
	Райатеа и Тахаа са единствени по рода си с това, че са затворени в един и същ заобикалящ ги риф. И двата са вулканични острови с начупени контури и устремени към небето върхове и минарета. Понеже обиколката на Райатеа е тридесет мили, а на Тахаа петнадесет, човек може да добие известна представа за размерите на рифа, в който са затворени. Между тях и рифа се простира от една до две мили вода, която образува прекрасна лагуна. Огромните тихоокеански вълни, достигащи в непрекъснати бразди понякога до една миля или дори и миля и половина на дължина, се нахвърлят върху рифа, като се издигат и сгромолясват отгоре му със страхотен тътен, но въпреки това крехката коралова преграда устоява на ударите и запазва земята. Отвън гибел грози най-мощния кораб по моретата. Вътре цари спокойствието на неразвълнувани води, по които кану като нашето може да плава с не повече от един-два инча надводен борд.
	Ние летяхме по водата. И каква вода! — Бистра като най-бистрата изворна вода и кристална в своята бистрота, цялата изпъстрена с влудяваща пищност на багри и слънчеви дъги с по-разкошни и по-бляскави цветове от коя да е слънчева дъга. Нефритовозелено се редеше с тюркоазно, пауново синьо с изумрудено, а ладията се плъзгаше ту над червеникаво морави вирове, ту над вирове, ослепително трептящо бели, където долу се стелеше ситен коралов пясък, а по него пълзяха лигави исполински морски голи охлюви. В един миг бяхме над приказни градини от корал, където цветни рибки играеха и пърхаха като морски пеперуди; в следващия миг стремглаво пресичахме тъмната повърхност на дълбоки течения, от които ята хвърчащи риби се вдигаха в сребрист полет; в трети се озовавахме над нови градини от живи корали, всеки един по-прекрасен от другия. А над всичко това беше тропическото пасатно небе с пухкавите му облачета, устремно прекосяващи зенита и трупащи меките си грамади на хоризонта.
	Преди да се усетим, бяхме приближили Тахаа (което се произнася с ударение на всяка сричка: Та-ха-а) и Техеи с усмивка изказваше одобрението си на вахине за вещото й изчерпване. Нашето кану заседна на плиткия бряг на двадесетина крачки от сушата и ние прегазихме по мекото дъно, където големите голи охлюви се свиваха и гърчеха под краката ни и малки октоподчета издаваха съществуването си само с извънредната си мекост, когато стъпвахме отгоре им. Близо до брега, сред кокосови палми и бананови дървета, издигната на колове, направена от бамбук, с покрив от напластена трева, беше къщата на Техеи. А от къщата идваше Техейвата вахине, стройно дребничко женче с добри очи и монголски черти, макар и да не беше североамериканска индианка. „Бихаура“ я нарече Техеи, но не го произнесе според английските схващания за изговор. То прозвуча като Би-а-у-ра, с рязко ударение на всяка сричка.
	Тя хвана Чармиън за ръка и я въведе в къщата, като остави Техеи и аз да ги последваме. Там с езика на ръцете ние бяхме непогрешимо уведомени, че всичко, което те притежават, е наше. Никой хидалго не е бил някога по-щедър, когато е давал израз на готовността си да подарява, но сигурен съм, че малцина хидалго са били някога толкова щедри в изпълнението на тази готовност. Ние скоро открихме, че не бива да се възхищаваме от това, което имат, защото щом изкажехме възхищение от някой предмет, те веднага ни го подаряваха. Двете вахине, по обичая на всички вахине, се отделиха да обсъждат и разглеждат женски дрънкулки, докато Техеи и аз, по мъжки, се занимахме с риболовни принадлежности и лов на диви свини, да не говорим за приспособлението, с което бонито се ловят на четиридесет фута дълги прътове от двойни кану. Чармиън хареса кошничка за ръкоделие — най-хубавия образец на полинезийско кошничарство, който бе виждала; кошничката веднага бе нейна. Аз харесах кука за бонито, цялата изрязана от едно парче бисерна мида; куката бе моя. Чармиън бе привлечена от пъстра плетена от слама панделка, кълбо към тридесет фута, достатъчна да се направи от нея каквато си искаш шапка; кълбото сламена панделка бе нейно. Моят поглед се спря върху хаван за чукане на пои, останал от дните на каменния век: той беше мой. Чармиън се загледа един миг по-дълго, отколкото трябваше, в дървена кука за пои с формата на кану на четири крачета, цялата издялана от едно парче дърво; тя беше нейна. Аз хвърлих втори поглед към съд от гигантски кокосов орех; той стана мой. Тогава Чармиън и аз направихме конференция, на която решихме повече да не харесваме — не защото нямаше сметка, но защото беше прекалено изгодно. А също така ние вече си блъскахме главите над съдържанието на „Снарк“ за подходящи подаръци от наша страна. Коледата е лесен проблем в сравнение с полинезийско поднасяне на подаръци.
	Ние седяхме на прохладната веранда върху най-хубавите рогозки на Бихаура, докато се готвеше вечерята, и в същото време се запознавахме с жителите на селото. По двама, по трима и на групи те прииждаха, ръкуваха се и промълвяха таитянската дума за поздрав — „йорана“. Мъжете, едри, яки, бяха с набедрени кърпи, тук-там някой без риза, докато жените носеха общоприетото „аху“, нещо като пораснала детска престилка, която пада на изящни гънки от рамената до земята. Печално бе да виждаме елефантиазиса, от който страдаха някои. Току видиш миловидна жена с великолепно телосложение, с царствена осанка, но загрозена — едната й ръка е четири или десетина пъти по-голяма от другата. До нея може да стои шест фута висок мъжага, прав, с могъщи мускули, бронзов, със снага на бог, но с ходила и прасци толкова подути, че се сливат ведно и образуват безформени, чудовищни крака, които с нищо не се отличават от слонски.
	Никой като че ли не знае истинската причина на елефантиазиса в Южните морета. Една теория гласи, че той идва от пиене на замърсена вода. Друга го приписва на зараза чрез ухапвания на комари. Трета го отдава на предразположение плюс процеса на аклиматизация. От друга страна, никой, който живее в дребнав страх от него и други подобни болести, не може да си позволи да пътува в Южните морета. Ще има случаи, когато такъв човек ще трябва да пие вода. Може да има и случаи, когато комарите няма да хапят. Но всички предпазни мерки на дребнавия ще бъдат безполезни. Ако изтича бос по брега, за да поплува, ще стъпи там, където преди няколко минути е минал някои болен от елефантиазис. Ако се затвори в собствената си къща, все пак всяка хапка прясна храна на масата ще е била изложена на заразяване, било тя месо, риба, птица или зеленчук. На обществения пазар в Папеете на две сергии продават известни на всички прокажени и само господ знае по какви пътища пристигат на този пазар всекидневните доставки на риба, плодове, месо и зеленчуци. Единственият подходящ начин да пропътуваш Южните морета е с нехайно спокойствие, без опасения и с вярата на последовател на сектата Християнска наука в блестящото щастие на личната ти звезда. Когато видите жена, болна от елефантиазис, да изстисква каймака от месото на кокосов орех с голи ръце, пийте и мислете колко вкусен е каймакът и забравете ръцете, които са го изстискали. Също помнете, че болести като елефантиазис и проказа като че ли не се предават чрез допир.
	Ние наблюдавахме една жена от Раратонга с отекли, обезформени ръце и крака да приготвя кокосовия каймак за нас, а след това да отива под кухненския навес, където Техеи и Бихаура готвеха вечерята. А после ни бе поднесена в къщата върху сандък от манифактурни стоки. Нашите домакини почакаха, докато ние свършим, и след това сложиха своята трапеза на земята. На нашата маса ние бяхме положително на почетното място на изобилието. Първо имаше разкошна сурова риба, хваната няколко часа преди това в морето и накисната през това време в лимонов сок, разреден с вода. След това имаше печено пиле. Два кокосови ореха, много сладки, поднесени за пиене. Имаше банани с вкус на ягоди, които се топяха в устата, и имаше пои от банани, което караше човек да съжалява, че неговите деди, янките, са започнали да правят пудинги. После имаше варен ям, варено таро и печени „феи“, които не са нищо друго, освен големи, брашнени, сочни, червени банани за готвене. Ние не можехме да се начудим на изобилието и още докато се чудехме, донесоха прасе, цяло прасенце, сукалче, увито в зелени листа и опечено върху нажежените камъни на туземна пещ, най-почетното и най-тържествено ястие в полинезийската кухня. А след това поднесоха кафе, шварц кафе, чудесно кафе, местно кафе, отгледано по планинските склонове на Тахаа.
	Риболовните принадлежности на Техеи ме плениха и след като се уговорихме да идем за риба, Чармиън и аз решихме да останем за през нощта. Техеи пак заговори за Самоа и пак моето „petit bateau“ извика разочарование и усмивка на примирение на лицето му. Следващото ми пристанище беше Бора-Бора. Не беше толкова далеч, че катери да не пътуват между него и Райатеа. Затова поканих Техеи да дойде дотам със „Снарк“. Тогава научих, че жена му била родом от Бора-Бора и още имала къща там. Тя също бе поканена и ние веднага получихме насрещна покана да останем при тях в тяхната къща на Бора-Бора. Беше понеделник. Във вторник щяхме да отидем за риба и да се върнем на Райатеа. В сряда щяхме да минем край Тахаа и близо до един нос, на една миля, да вземем Техеи и Бихаура и да продължим за Бора-Бора. Всичко това уговорихме в подробности, а обсъдихме и десетки други неща, и въпреки всичко Техеи знаеше само три изречения на английски, Чармиън и аз знаехме горе-долу десетина таитянски думи, а на четирима ни се падаха общо десетина френски думи, които знаехме всички. Разбира се, такъв полиглотски разговор вървеше бавно, но като добавим тефтерче и молив, циферблат на часовник, който Чармиън нарисува на гърба на тефтерчето, и десет хиляди и един знаци с ръце, ние се разбрахме много добре.
	В първия още миг, когато пролича, че ни се спи, дошлите на гости туземци с тихо „йорана“ изчезнаха, Техеи и Бихаура изчезнаха също. Къщата се състоеше от една голяма стая и бе оставена на нас, а домакините ни отидоха да спят другаде. Техният замък наистина бе наш. И още тук искам да кажа, че никой прием, който ми е бил оказван на този свят от страна на какви ли не народности и на какви ли не места, не може да се сравни с приема, който ми оказа тази тъмнокожа двойка от Тахаа. Аз имам пред вид не подаръците, безграничната щедрост и голямото изобилие, а изисканата любезност, внимание и такт, както и отзивчивост, която бе истинска отзивчивост, понеже беше разбиране. Те не правеха нищо, което смятаха, че би следвало да се направи за нас, според техните стандарти, но правеха каквото се досещаха, че ние искаме да бъде направено за нас, и досещането им бе във висша степен удачно. Човек не би могъл да изброи стотиците малки прояви на внимание от тяхна страна през няколкото дни на нашето общуване. Достатъчно ще е да кажа, че от всичкото гостоприемство и приветливост, с които съм бил някога посрещан, не е имало случай те да са били не само надминати, но дори и равни на техните. Може би най-прекрасната им черта беше, че те не се дължаха на възпитание, на някакви сложни обществени идеали, а се изливаха простодушно и спонтанно от сърцата им.
	На другата сутрин отидохме за риба, тоест отидохме Техеи, Чармиън и аз с ковчегообразната лодка; но този път огромното ветрило остана на брега. Човек не можеше едновременно да управлява ветрилото и да лови риба в това мъничко кану. На няколко мили от острова, вътре в рифа, на място, дълбоко към двадесет фадома, Техеи хвърли куките със стръв и каменни тежести. Стръвта беше парчета месо, които той отхапа от жив октопод, гърчещ се на дъното на нашето кану. Девет такива влакна хвърли той, всяко от тях вързано с единия край за къса бамбукова пръчка, плувнала на повърхността. Когато някоя риба се хванеше, краят на пръчката потъваше във водата. Естествено, другият край се вдигаше във въздуха, подскачаше, клатеше се лудо и ни караше да бързаме. И ние бързахме с викове и крясъци и размахани гребла от една сигнализираща пръчка при друга, и вадехме от дълбочините грамадни блестящи красавици, дълги от два до три фута.
	През цялото време на изток се беше надигал застрашителен шквал, който закриваше слънчевото пасатно небе. А ние бяхме на три мили в подветрената страна от дома. Тръгнахме си, когато водата побеля от първите пориви на вятъра. Тогава плисна дъжд, такъв дъжд, какъвто може да вали само в тропиците, когато всички кранове и чучури на небето се отварят широко и когато, отгоре на всичко, самото водохранилище прелива в заслепяващ потоп. Е, Чармиън беше само по бански костюм, аз бях по пижама, а Техеи носеше само набедрена кърпа. Бихаура беше на брега и ни чакаше; тя заведе Чармиън в къщата горе-долу по същия начин, по който майката завежда непослушното си момиченце, което е играло в кал.
	Преоблякохме се и седнахме на сухо да изпушим по една цигара, докато се готви „кай-кай“. „Кай-кай“, между другото, е полинезийската дума за „храна“ или „ям“, или по-скоро една от формите на първоначалния корен, какъвто и да е бил той, разпространен надлъж и нашир по безкрайната площ на Тихия океан. Тя е „кай“ на Маркизките острови, Раратонга, Манахики, Нуие, Факаафо, Тонга, Нова Зеландия и Вате. На Таити „ям“ се променя на „аму“, в Хавай и Самоа на „ай“, в Бай на „кана“, в Ниуа на „кайна“, в Нонгоне на „кака“, а в Нова Каледония на „ки“. Но както и да звучеше или се пишеше, тя беше добре дошла за ушите ни след това дълго гребане в дъжда. И ние пак седяхме на почетното място на изобилието, докато започнахме да съжаляваме, че не сме били направени по образа на жирафата или камилата.
	Когато се приготвяхме да се върнем на „Снарк“, небето пак почерня към наветрената страна и се разбушува нов шквал. Но този път беше малко дъжд и повече вятър. Той духаше час подир час, стенеше и пищеше в палмите, налиташе, извиваше и разтърсваше крехкото бамбуково жилище, а външният риф надигаше страхотен рев, пречупвайки силата на вдигащите се вълни. Вътре в рифа лагуната, макар и да беше защитена, закипя от стихията, тъй че дори и майсторството на Техеи не би му помогнало да задържи лекото кану в такава буря.
	Към залез гръбнакът на шквала се пречупи, макар морето да беше още твърде бурно за едно кану. Затова накарах Техеи да намери туземец, който да се съгласи на рискованото предприятие да ни заведе с катера си до Райатеа срещу безбожната цена два долара — чилийски долари, което е равно на деветдесет цента наши пари. На половината село се заръча да пренесат подаръците, с които Техеи и Бихаура изпращаха заминаващите гости: вързани кокошки, очистена риба, увита със зелени листа, големи златни чепки банани, кошници от листа, препълнени с портокали и лимони, алигаторски круши (масления плод, наричан още авокадо), огромни кошници с ям, връзки таро и кокосови орехи и най-после големи клони и дънери — гориво за „Снарк“.
	Докато отивахме към катера, срещнахме единствения бял човек на Тахаа, и то не друг, а Джордж Лъфкин, родом от Нова Англия! Беше на осемдесет и шест години, шестдесет и няколко от които, както ни каза, бе прекарал на Дружествените острови, с кратки отсъствия, такива като златната треска в Елдорадо през осемстотин четиридесет и девета година и кратък период скотовъдство в Калифорния близо до Тюлер. След като бил осъден от лекарите да живее не повече от три месеца, той се върнал в Южните морета и доживял до осемдесет и шест годишна възраст, за да се присмива на гореспоменатите лекари, които отдавна били всички в гроба. Той имаше „фее-фее“, което е туземното название на елефантиазиса и което те произнасят фей-фей. Болестта му се лепнала преди четвърт век и с нея щял да си умре. Попитахме го има ли си близки. До него седеше шестдесетгодишно девойче — негова дъщеря.
	— Само тя ми е — измърмори той печално, — а тя няма живи деца.
	Катерът беше малък сал, стъкмен като едномачтов ветроход, но изглеждаше голям, застанал до кануто на Техеи. От друга страна, когато излязохме в лагуната и върху ни налетя нов силен шквал, катерът се превърна в лилипут, докато „Снарк“ обещаваше във въображението ни цялата устойчивост и неизменност на континент. Те бяха добри лодкари. Техеи и Бихаура бяха дошли с нас да ни изпратят и Бихаура се оказа също добра лодкарка. Катерът носеше достатъчно баласт и ние посрещнахме шквала с вдигнати ветрила. Мръкваше, лагуната беше пълна с коралови плитчини, но ние вървяхме напред. В разгара на шквала трябваше да обърнем овърщаг, за да направим завой по вятъра и да заобиколим коралова плитчина не повече от един фут под повърхността. Когато катерът напълни ветрилата си на другия галс и докато беше в това „мъртво“ състояние, което предхожда набирането на скорост, шквалът го повали. Кливершкотът и гротшкотът бяха отпуснати и катерът се изправи срещу вятъра. Три пъти го накланя вятърът и три пъти отпускахме платната, преди да може да тръгне на тоя хале.
	Докато обърнем пак на овърщаг, беше се стъмнило. Сега бяхме към наветрената страна на „Снарк“ и шквалът беснееше. Кливерът бе вдигнат, а гротът свален почти съвсем — остана само колкото калъф за възглавница. Случайно ние отминахме „Снарк“, който се държеше на две котви, и заседнахме на крайбрежните корали. Като прекарахме с моторницата най-дългото въже на „Снарк“, след един час напрегната работа изтеглихме катера и го оставихме на безопасно място зад кърмата.
	В деня, в който отплавахме за Бора-Бора, вятърът беше лек и ние прекосихме лагуната с двигател до мястото, където трябваше да ни чакат Техеи и Бихаура. Когато се приближихме към земята между кораловите плитчини, напразно оглеждахме брега да видим нашите приятели. Нямаше ги никакви.
	— Не можем да чакаме — казах аз. — Този ветрец няма да ни закара до Бора-Бора преди смрачаване, а аз не искам да харча повече бензин, отколкото е необходимо.
	Виждате ли, бензинът в Южните морета е проблем. Човек никога не знае кога ще може да попълни запасите си.
	Но тъкмо в този миг забелязахме Техеи между дърветата да слиза към водата. Беше свалил ризата си и буйно я размахваше. Очевидно Бихаура не беше готова. Щом се качи на борда, Техеи ни съобщи със знаци, че трябва да продължим край брега, докато стигнем срещу къщата му. Той застана на кормилото и преведе „Снарк“ между коралите, като заобикаляше плитчина след плитчина, докато отминахме и последната. От брега се чуха приветствени възгласи и Бихаура с помощта на неколцина жители на селото докара с кану два товара изобилие. Имаше ям, таро, „феи“, плодове на хлебно дърво, кокосови орехи, портокали, лимони, ананаси, дини, авокадо, нарове, риба, множество петли и кокошки, които кукуригаха, кудкудякаха и снасяха яйца на палубата, и едно живо прасе, което адски квичеше и живееше в непрекъснат страх от заплашващо го заколване.
	При светлината на изгряваща луна минахме през опасния проход в рифа на Бора-Бора и пуснахме котва пред селото Вайтапе. Бихаура с нетърпението, присъщо на домакиня, искаше час по-скоро да слезе на брега, та да може да приготви в къщата си ново изобилие за нас. Докато моторницата отвеждаше нея и Техеи до малкия пристан, над тихата лагуна се понесоха звуци на музика и пеене. Навред по Дружествените острови непрекъснато ни бяха казвали, че жителите на Бора-Бора са много весели. Чармиън и аз слязохме на брега да видим и на поляната сред селото, край забравени гробове на брега заварихме младежите и девойките да танцуват с венци, с непознати фосфоресциращи цветя в косата, които пулсираха и ту помръкваха, ту припламваха на лунната светлина. По-нататък край брега се натъкнахме на грамадна овална сламена колиба, дълга седемдесет фута, където по-възрастните от селото пееха „химине“. Те също бяха накичени с венци от цветя и се веселяха и ни приветствуваха в кошарата, сякаш бяхме заблудени овчици, прибрали се от мрака вън.
	На другата сутрин Техен се появи на борда с Низа прясно уловена риба и покана за вечеря. На път за вечерята се отбихме в къщата за „химине“. Същите възрастни хора пееха и тук-там имаше по някой младеж или девойка, които не бяхме видели предишната вечер. По всичко личеше, че се подготвя някакво пиршество. На пода имаше планина от плодове и зеленчуци, заградена от двете страни с многобройни кокошки, вързани с кокосови влакна. След като изпяха няколко „химине“, един от мъжете се изправи и произнесе реч. Речта беше отправена към нас и макар че нищичко не разбирахме, схванахме, че по някакъв начин тя засяга нас и планината от припаси.
	— Нима е възможно да ни подаряват всичко това? — пошепна Чармиън.
	— Не може да бъде — пошепнах аз в отговор. — Защо ще ни го подаряват? При това на „Снарк“ няма място за тези неща. Ние не бихме могли да изядем и една десета. Останалото ще се развали. Може да ни канят на гощавка. Във всеки случай не е възможно да ни подаряват целия този куп.
	Въпреки всичко ние се намерихме още веднъж на почетното място на изобилието. Ораторът с непораждащи съмнение жестове едно по едно ни подаряваше всяко отделно нещо, а след това ни поднесе всичко вкупом. Ние попаднахме в неловко положение. Какво бихте направили, ако живеехте в гарсониера и някой приятел ви подареше бял слон? Нашият „Снарк“ не беше нещо повече от гарсониера и вече беше претоварен с изобилието на Тахаа. Тези нови провизии бяха твърде много. Ние се червяхме, пелтечехме и повтаряхме „маурууру“. Повтаряхме „маурууру“ с многобройни „нуи“, които изразяваха безграничността и дълбочината на благодарностите ни. Същевременно със знаци извършихме страшното нарушение на етикета да не приемем подаръка. Разочарованието на певците на „химине“ явно пролича и тази вечер, с помощта на Техеи, ние постигнахме компромиса да приемем една кокошка, една чепка банани, една връзка таро и така нататък до края на списъка.
	Но нямаше спасение от изобилието. Аз купих дузина пилета от един туземец във вътрешността на острова и на другия ден той докара тринадесет и цяло кану плодове. Французинът продавач в магазина ни поднесе нарове, и ни зае най-хубавия си кон. Жандармът направи същото, като ни зае кон, който беше най-скъпото му нещо. И всички ни изпращаха цветя. „Снарк“ представляваше сергия за плодове и зарзаватчийница маскирала се като оранжерия. Цялото време ходехме накичени с венци. Когато певците на „химине“ дойдоха на борда да пеят, девойките ни целуваха за добре дошли и екипажът, от капитана до каютния прислужник, се влюби в девойките от Бора-Бора. Техеи уреди голяма риболовна експедиция в наша чест, на която отидохме с двойно кану, гребано от десетина снажни амазонки. Ние изпитахме облекчение, че не можахме да хванем никаква риба, иначе „Снарк“ щеше да потъне, както си стоеше на котва.
	Дните минаваха, но изобилието не намаляваше. В деня на заминаването кану след кану се запътваха към нас. Техеи донесе краставици и младо дръвче папая, натежало от разкошни плодове. За мен донесе също миниатюрно двойно кану с пълно риболовно стъкмяване. Освен това донесе плодове и зеленчуци със същото разточителство, както на Тахаа. Бихаура донесе разни специални подаръци за Чармиън — възглавници от коноп, ветрила и пъстри рогозки. Цялото население носеше плодове, цветя и кокошки. А Бихаура добави живо прасе сукалче. Туземци, които не си спомнях да съм виждал преди, се прекачваха през релинга и ми поднасяха такива неща като пръчки и влакна за въдици и куки, изрязани от бисерни миди.
	Когато „Снарк“ мина през рифа, той влачеше на буксир един катер. Това беше лодката, която трябваше да откара Бихаура обратно на Тахаа… но не и Техеи. Бях най-после отстъпил и той беше член от екипажа на „Снарк“. Когато катерът се отдели и се насочи към изток, а носът на „Снарк“ се обърна на запад, Техеи коленичи при рубката и прочете наум молитва със сълзи, потекли по бузите. След една седмица, когато Мартин се зае да проявява и копира снимки, той показа на Техеи няколко от тях. И този тъмнокож син на Полинезия, когато загледа чертите на възлюбената си Бихаура, избухна в сълзи.
	Но изобилието! То беше твърде много. Не можехме да управляваме „Снарк“ заради плодовете, които ни бяха на пътя. Корабът беше окичен с плодове. Спасителната лодка и моторницата бяха затрупани с тях. Опъваните на тентата скрибуцаха под тежестта им. Но щом навлязохме напълно в пояса на пасата, започна разтоварването. При всяко люшване „Снарк“ изтърсваше през борда по някоя връзка банани или кокосови орехи, или кошница лимони. Златен поток от лимони се плискаше в отворите за оттичане на водата. Големите кошници с ям се пръскаха, а ананасите и наровете се търкаляха насам и натам. Кокошките се бяха отвързали и бяха навред: кацаха да спят на тентата, пляскаха с криле, кряскаха на утлегара и се мъчеха да извършат опасния подвиг да балансират на спинакергика. Това бяха диви кокошки, свикнали да хвърчат. Когато някой правеше опит да ги хване, излитаха над океана, правеха кръг и се връщаха. Понякога не се връщаха. И в бъркотията, без да забележим, прасенцето се отвърза и падна през борда.


	XIII
	Лов на риба с камъни на Бора-Бора

	В пет часа сутринта раковините засвириха. По цялото протежение на брега се издигаха зловещи звуци като древния глас на войната, призоваващи рибарите да станат и да се приготвят за излизане. Ние на „Снарк“ също станахме, защото не можеше да се спи в тази безумна врява на раковините. Пък и ние отивахме на лов на риба с камъни, само че нашите приготовления бяха лесни.
	„Таутаи-таора“ е името на лова с камъни, като „тау-таи“ значи „риболовен уред“. А „таора“ значи „хвърлен“. Но „таутаи-таора“, взето заедно, значи „лов на риба с камъни“, защото камъкът е уредът, който се хвърля. Ловът с камъни е всъщност хайка за риба, подобна на лов за зайци или събиране на добитък за дамгосване, макар в последните два случая тези, които гонят и които са гонени, действуват в една и съща среда, докато в хайката за риба хората трябва да бъдат във въздуха, за да дишат, а гонят рибата във водата. Няма значение, ако водата е стотина фута дълбока, хората, които работят на повърхността, все пак гонят рибата.
	Ето начина, по който това се прави. Канутата се нареждат в една редица по на сто до двеста фута едно от друго. На носа на всяко кану един човек действува с камък, който тежи няколко фунта и е вързан на късо въже. Той просто удря водата с камъка, издърпва го и удря пак. И продължава да удря. На кърмата на всяко кану друг човек гребе, кара го напред и в същото време поддържа общата линия. Редицата напредва, докато се срещне с друга редица на една-две мили разстояние, като двата края на редиците бързат един към друг, за да образуват кръг, далечният край на който е брегът. Кръгът започва да се свива към брега, където жените, застанали в дълга редица навътре в морето, образуват ограда от крака, която служи да спре всеки устрем на влудената риба. В подходящия миг, когато кръгът е достатъчно малък, едно кану се стрелва от брега, пуска от борда си дълга завеса от КОКОСОВИ листа и заобикаля кръга, като по този начин подсилва оградата от крака. Разбира се, риболовът винаги се провежда вътре в рифа, в лагуната.
	— Tres jolie — каза жандармът, след като обясни със знаци и ръкомахания, че ще бъдат хванати хиляди риби от всички големини, от кротушки до акули, и че хванатата риба ще кипи върху самия пясък на брега.
	Това е много успешен начин на ловене на риба, а по естеството си е повече празненство на открито, отколкото прозаична задача за добиване на храна. Такива риболовни хайки се уреждат на Бора-Бора горе-долу веднъж месечно и са обичай, запазил се от стари времена. Никой не помни човека, който го е измислил. Те са го правили открай време. Но човек не може да се начуди на този забравен дивак от стари времена, в чийто ум за първи път е проблеснало това хрумване за лесен риболов, захващане на огромни количества риба без кука, мрежа или копие. Едно нещо можем да знаем за него: той е бил радикал, привърженик на крайни мерки. И можем да бъдем сигурни, че е бил смятан за празноглавец и анархист от консервативните си съплеменници. Трудностите му са били много по-големи, отколкото на съвременния изобретател, който трябва да убеди предварително само един-двама капиталисти. Този изобретател от старите времена е трябвало да убеди предварително цялото си племе, защото без сътрудничеството на цялото племе изобретението не би могло да бъде изпитано. Човек може лесно да си представи разискванията в този първобитен островен свят, когато той е наричал другарите си мухлясали консерватори, а те са го наричали глупак, чудак и маниак и са го обвинявали, че е родом от Канзас. Бог знае с каква цена на побелели коси и силни думи трябва най-после да е сполучил да спечели на своя страна достатъчен брой хора за изпитване на хрумването му. Във всеки случай опитът му сполучил. Издържал проверката — дал резултат! А след това — можем, да бъдем сигурни — не е имало човек, който да не е знаел от самото начало, че е щял да даде резултат.
	Добрите ни приятели Техеи и Бихаура, които уреждаха риболова в наша чест, бяха обещали да дойдат да ни вземат. Ние бяхме долу в каютата, когато от палубата ни викнаха, че те пристигат. Ние се втурнахме нагоре по стълбата и останахме смаяни от вида на полинезийската празнична лодка, на която трябваше да се качим. Това бе дълго двойно кану — двете кану бяха съединени с дървета с водно пространство помежду — и цялото бе украсено с цветя и златисти треви. Десетина увенчани с цветя амазонки седяха на греблата, а на кърмата на всяко кану имаше по един снажен кормчия. Всички носеха гирлянди от златисти, пурпурни и оранжеви цветя, а на бедрата си всеки имаше алена „пареу“. Цветя имаше навсякъде — цветя, цветя, цветя безкрай. Всичко заедно представляваше оргия от багри. На площадката отпред, сложена върху носовете на двете кану, танцуваха Техеи и Бихаура. Гласовете на всички се издигаха в буйна приветствена песен.
	Те направиха три обиколки около „Снарк“, преди да се спрат и да вземат Чармиън и мен на борда. Тогава потеглихме към мястото на риболова — пет мили гребане право срещу вятъра. „Всички са весели на Бора-Бора“ се казва навсякъде по Дружествените острови и ние установихме, че наистина всички са весели. Песни за кану, песни за акули и песни за риболов се пееха в такт с гребането и всички подемаха волните припеви. От време на време някой се провикваше „мао!“ и всички започваха да гребат като луди. „Мао“ значи акула, а когато се появят тигрите на дълбокото море, туземците се втурват презглава към брега, понеже много добре знаят на каква опасност се излагат леките им кану да бъдат преобърнати, а те изядени. Разбира се, в нашия случай нямаше никакви акули, но викът „мао“ се използваше да ги подтикне да гребат с всички сили, като че ли наистина са гонени от акула. „Хое! Хое!“ беше друг вик, който ни караше да разпенваме водата.
	На площадката Техеи и Бихаура танцуваха под съпровода на песни и припеви или ритмично пляскане с ръце. В други моменти такта даваше музикално почукване на греблата о стените на двете кану. Младо момиче остави греблото, скочи на площадката и затанцува „хула“ и сред танца, без да спре, се люшна, наведе се и запечати на бузите ни приветствената целувка. Някои от песните или „химине“ бяха религиозни и те бяха особено красиви — плътните басове на мъжете се сливаха с алтовете и високите сопрано на жените и образуваха комбинация от звуци, която непреодолимо напомняше орган. Всъщност присмехулниците определят „химине“ като „органът на канаките“. От друга страна някои от напевите или баладите бяха много дивашки, останали отпреди християнски времена.
	И тъй с песни, танци, гребане тези весели полинезийци ни поведоха на риболов. Жандармът, който е френският управник на Бора-Бора, ни придружаваше със семейството си с негово собствено двойно кану, гребано от неговите затворници; защото е не само жандарм и управник, но и тъмничар, а в тази весела страна, когато някой отива на риба, отиват всички. Десетина единични кану с балансьори гребяха наред с нас. Иззад един нос се появи голямо платноходно кану, което вървеше чудесно на фордевинд и се приближаваше да ни поздрави. Едва-едва запазвайки равновесие на балансьора, трима младежи ни приветствуваха с бясно думкаме на тъпани. Следващият нос, към половин миля по-нататък, ни доведе до сборното място. Тук моторницата, докарана от Уорън и Мартин, привличаше всеобщото внимание. Жителите на Бора-Бора не можеха да видят кое я прави да върви. Те изтеглиха ладиите на пясъка и всички слязоха на брега да пият кокосови орехи, да пеят и да танцуват. Тук броят ни порасна благодарение на мнозината, които прииждаха пеша от близките жилища, и хубава гледка бяха увенчаните с цветя девойки, които, хванали се за ръка, идваха две по две по пясъка.
	— Обикновено имат голям улов — каза ни Аликот, мелезът търговец. — Накрая водата просто гъмжи от риба. Много е забавно. Разбира се, вие знаете, че всичката риба ще бъде ваша.
	— Всичката ли? — изстенах аз, понеже „Снарк“ вече беше претоварен с разточителните подаръци — донасяните по цяло кану плодове, зеленчуци, прасета и кокошки.
	— Да, до последната рибка — отговори Аликот. — Виждате ли, когато рибата бъде окончателно обкръжена, вие, като почетен гост, трябва да вземете харпун ида пронижете първата. Тогава всички бъркат ръце и хвърлят улова на пясъка. Ще има планина от риба. После един от вождовете ще държи реч, с която ще ви поднесе целия куп. Такъв е обичаят. Но вие не сте длъжни да приемете всичко. Вие ставате, държите реч, избирате рибата, която искате да вземете, а останалото подарявате обратно на тях. Тогава всички казват, че сте много щедър.
	— Но какво би станало, ако си запазех целия подарък? — попитах аз.
	— Това никога не се е случвало — беше отговорът. — Обичаят е да приемеш и подариш обратно.
	Туземният пастор зачете молитва за сполука в риболова и всички свалиха шапки. След това главният рибар преброи всичките кану и им определи местата. Тогава всички се качиха и тръгнаха. Обаче между тръгващите нямаше нито една жена, с изключение на Бихаура и Чармиън. В старите времена дори и на тях са щели да наложат табу. Жените останаха на брега, за да нагазят във водата и да образуват ограда от крака.
	Голямото двойно кану бе оставено на пясъка, а ние тръгнахме с моторницата. Половината ладии загребаха към подветрената страна, а ние с другата половина се насочихме към наветрената и продължихме така миля и половина, докато краят на нашата редица опря на рифа. Ръководителят на хайката беше в едно кану по средата на нашата редица. Той стоеше прав — хубава старческа фигура — с флаг в ръка. Той командуваше заемането на местата и образуването на двете редици със свирене с раковина. Когато всичко беше готово, старецът размаха флага си надясно. С едно-единствено изплискване хвърляните, във всяко кану от тази страна удариха водата с камъните си. Докато те ги вадеха обратно — въпрос на миг, защото камъните кажи-речи не потъваха под повърхността, — флагът се размаха наляво и с изумителна точност всички камъни от тази страна удариха водата. Така продължаваше — насам-натам, надясно и наляво: при всяко размахване на флага дълга редица удари отекваха в лагуната. В същото време греблата караха ладиите напред и каквото се вършеше в нашата редица, същото се вършеше и в отсрещната на миля и половина от нас.
	На носа на моторницата Техеи, с очи, заковани върху ръководителя, работеше със своя камък в унисон с другите. Веднъж камъкът се изплъзна от въжето и в същия миг Техеи скочи от борда подир него. Не зная дали камъкът е стигнал дъното или не, но зная, че в следващия миг Техеи се появи над повърхността до моторницата с камъка в ръка. Забелязах същото нещо да се случва на по-близките от нас кану, но всеки път хвърлячът скачаше подир камъка си и го изваждаше.
	Краят на двете редици към рифа ускоряваше движението, краят към брега забавяше всичко под грижливото наблюдение на ръководителя, докато при рифа двете редици се съединиха и образуваха кръга. Тогава започна свиването на кръга и подкарването на нещастната уплашена риба към брега с екота на ударите, които се стоварваха върху водата. Така се подкарват слонове в джунглата от рогове на мъже, които се крият във високата трева и издават странни звуци. Оградата от крака вече бе построена. Ние виждахме главите на жените в дълга редица като точици по спокойната повърхност на лагуната. Най-високите бяха навлезли най-дълбоко и така, с изключение на тези край брега, почти всички бяха до гърло във водата.
	Кръгът продължи да се стеснява, докато отделните кану кажи-речи се допряха. Настъпи пауза. Едно дълго кану се стрелна от брега и полетя по обиколката на кръга. Вървеше толкова бързо, колкото можеха да го карат греблата. На кърмата един мъж хвърляше във водата дълга, непрекъсната завеса от кокосови листа. Лодките вече не бяха нужни и мъжете наскачаха във водата, за да подсилят оградата със своите крака. Защото завесата беше само завеса, а не мрежа, и рибата можеше да избяга през нея, ако се опиташе. Затова имаше нужда от крака, които постоянно мърдаха завесата, и от ръце, които пляскаха по водата, и от гърлата, които крещяха. Данданията нарастваше колкото повече се стягаше кръгът.
	Но никаква риба не изскачаше на повърхността, нито се блъскаше в скритите крака. Най-после главният рибар влезе в примката. Той преброди навсякъде внимателно. Но нямаше риба, която да се мята и да се хвърля на пясъка. Нямаше нито една сардина, нито една кротушка, нито една попова лъжичка. Нещо трябва да не е било наред с тази молитва; или пък, и по-вероятно, както един побелял мъж го рече, вятърът не духаше в обичайната си посока и рибата беше навсякъде другаде в лагуната. Всъщност не бе имало риба, която да подкарат.
	— Горе-долу една от пет такива хайки не сполучва — утеши ни Аликот.
	Е, ловът на риба с камък ни беше довел на Бора-Бора и нашият късмет бе да попаднем тъкмо на тази от петте хайки. Ако беше лотария, щеше да се случи обратното. Това не е песимизъм. Нито е обвинение против устройството на вселената. То е просто това чувство, което е познато на повечето рибари в безплодния край на един труден ден.

	XIV
	Любителят щурман

	Има капитани и капитани, и някои много добри капитани, които познавам; но редицата капитани на „Снарк“ бяха убедително по-различни. Моят опит с тях показа, че е по-трудно да се грижиш за един капитан на малък кораб, отколкото за две бебета. Разбира се, това не е повече, отколкото би трябвало да се очаква. Добрите хора са на служба и надали биха се отказали от работата си на хиляда до хиляда и петстотин тонен кораб заради „Снарк“ с неговите десет тона нето. „Снарк“ е трябвало да избира щурманите си от тези на брега, а щурманът на брега обикновено е роден некадърник — от тези хора, които се лутат две седмици в напразния опит да намерят даден океански остров и се връщат с шхуната си, за да съобщят, че островът е потънал с всичко живо на борда; от тези хора, чийто нрав или жажда за силни течности ги лишава от длъжност по-скоро, отколкото успяват да се сдобият с нея.
	„Снарк“ е имал трима капитани и с божията милост няма да има повече. Първият бе толкова изглупял, че не можеше да даде на дърводелец мярка за стягане на гика. Толкова крайно старчески безпомощен бе, че не беше в състояние да заповяда на моряк, да хвърли няколко кофи солена вода на палубата на „Снарк“. Цели дванадесет дни, на котва, под отвесно тропическо слънце, палубата остана суха. Беше нова палуба. Струваше ми сто тридесет и пет долара да я закалафатя наново. Вторият капитан бе зъл. Зъл по рождение. „Татко е винаги лош“ — това беше определението, което даде за него неговият син метис. Третият бе такъв нехранимайко, че не би могъл да има майка. У него нямаше истинност, у него нямаше обикновена честност и той беше толкова далече от почтени отношения и безкористни постъпки, колкото и от правилния курс, когато малко остана да разбие „Снарк“ на Ринголдовите острови.
	В Сува, на островите Фиджи, аз уволних моя трети и последен капитан и пак поех ролята на щурмана любител. Бях я опитал веднъж преди, по време на първия ми капитан, който поведе „Снарк“ от Сан Франциско на такива удивителни скокове по картата, че просто ми се наложи да разбера какво става. Беше доста лесно да го открия, защото имахме пред себе си преход от две хиляди и сто мили. Аз не разбирах нищо от навигация; но след няколко часа четене и половин час практика със секстанта можех да намеря географската дължина на „Снарк“ чрез измерване меридиалната височина на слънцето; измерването на дължината по простия метод, известен като „съответствуващи височини“, не е правилен. Не беше дори и безопасен метод, но моят капитан се мъчеше да води кораба по него, а той бе единственият човек на борда, който би трябвало да може да ми каже, че това е метод, който трябва да се избягва. Аз докарах „Снарк“ до Хавай, но условията ми благоприятствуваха. Слънцето беше в северна деклинация и почти точно над главите ни. За общопризнатия хронометричен метод за установяване на дължината аз не бях и чувал… да, бях чувал. Първият ми капитан го беше споменал бегло, но след два-три опита да го приложи не го спомена повече.
	На островите Фиджи имах време да сравня моя хронометър с два други. Две седмици преди това в Паго-Паго на Самоа бях помолил моя капитан да сравни нашия хронометър с хронометъра на „Анаполис“. Той ми каза, че го е направил (разбира се, не беше направил нищо подобно), и ми каза, че разликата, открита от него, била само малко деление от секундата. Каза ми го с чудесно престорена радост и хвалебствени думи за удивителния ми часовник. Повтарям го сега с хвалебствени думи за неговата удивителна и безсрамна лъжливост. Защото ето на, четиринадесет дена след това аз сверих хронометъра с този на „Атуа“, един австралийски параход, и открих, че моят е с тридесет и една секунди напред. А времето от тридесет и една секунда, превърнато в ъгломерна дъга, е равно на седем мили и четвърт. Това значи, че ако аз плавам на запад нощем и положението ми, според следобедното изчисление с хронометъра, би трябвало да бъде на седем мили от брега, в този същия момент аз трябва да се разбия в рифа. След това сверих моя хронометър с хронометъра на капитан Уули. Капитан Уули, началник на пристанището, дава точно време на Сува с топовен сигнал в дванадесет, пладне, три пъти седмично. Според неговия хронометър моят беше петдесет и девет секунди напред, което значи, че ако плавах на запад, щях да се разбия на рифа, когато мислех, че съм на петнадесет мили от него.
	Аз взех средно решение, като извадих тридесет и една секунди от общата грешка на моя хронометър и отплавах за Тана на Новите Хебридски острови с решението, когато си опипвам пътя около суша през тъмни нощи, да не забравям другите седем мили разлика, която можеше да има според времето на капитан Уули. Тана беше на около шестстотин мили запад-югозападно от Фиджи и аз вярвах, че докато измина това разстояние, ще мога лесно да си набия в главата достатъчно знания по навигация, за да стигна там. Е, стигнах, но чуйте първо какво ми е струвало това. Навигацията е лесна наука — винаги ще поддържам това, но когато човек води три бензинови двигателя и жена на околосветско пътешествие и усилено пише всеки ден, за да може да доставя бензин за двигателите и бисери и вулкани за съпругата, не му остава много време за изучаване на навигацията. Освен това вероятно е по-лесно да изучаваш гореспоменатата наука на брега, където дължината и ширината не се променят, в къща, положението на която никога не се мени, отколкото да изучаваш навигацията на кораб, носещ се ден и нощ към суша, която човек се мъчи да намери и може да намери, за зла чест в миг, когато най-малко очаква да я намери.
	Да започнем с това, че съществуват компас и определяне на курс. Ние отплавахме от Сува в събота следобед, шести юни 1908 година, изминаването на протока между островите Вити Леву и Мбенга ни отне цялото време до стъмване. Пред нас лежеше откритият океан. Нямаше нищо на пътя ни, с изключение на Вату Лейле, нещастно островче, което упорито стърчеше от морето на двадесетина мили в запад-югозападна посока — точно където исках да отида. Разбира се, изглеждаше съвсем просто да го избягна, като взема курс, по който да мина на осем или десет мили северно от него. Беше непрогледна нощ и ние вървяхме с попътен вятър. На вахтения на кормилото трябваше да се каже каква, посока да държи, за да отмине Вату Лейле. Но каква посока? Обърнах се към книгите по навигация. Случайно попаднах на „истинския курс“. Точно каквото ми трябваше!
	Това, което ми трябваше, беше истински курс. Нетърпеливо зачетох:

	„Истинският курс е ъгълът, образуван от меридиана с права линия на картата, съединяваща местоположението на кораба с мястото, където отива.“

	Точно каквото ми трябваше. Местоположението на „Снарк“ беше при западния вход в протока между Вити Леву и Мбенга. Непосредственото място, където отиваше, беше една точка на картата десет мили северно от Вату Лейле. Набелязах това място на картата с пергела и с успоредната линия установих, че истинският курс е запад-запад-югозапад. Достатъчно беше само да го дам на вахтения на кормилото и „Снарк“ щеше да мине безопасно в открито море.
	Но уви, за съжаление и за мой късмет, аз продължих да чета. И открих, че компасът, този верен, неизменен приятел на мореплавателя, не бил склонен да сочи север. Колебаел се. Понякога сочел на изток от север, понякога на запад от север, а имало случаи дори да обърне гръб на севера и да сочи юг. Отклонението точно на тази точка от земното кълбо, заемана от „Снарк“, било 9°40′ на изток. Е, това трябваше да се вземе под внимание, преди да дам курса на вахтения на кормилото. Аз прочетох:
	„Правилният магнитен курс се получава от истинския курс, като се вземе пред вид отклонението.“
	Затова, разсъдих аз, ако компасът сочи 9°40′ по на изток от север, а аз искам да отида точно на север, трябва да се насоча 9°40′ западно от севера, показван от компаса, който съвсем не е север. Тогава сметнах 9°40′ наляво от моя запад-запад-югозападен курс, като получих по този начин правилния магнитен курс и бях отново готов да се насоча към открито море.
	И пак уви и за съжаление! Правилният магнитен курс не бил компасният курс. Още едно хитро дяволче се криеше и се канеше да ме препъне и запрати да се разбия върху рифовете на Вату Лейле. Малкото дяволче бе познато под името Девиация. Аз прочетох:

	„Компасният курс е курсът, по който се води корабът, и се получава от правилния магнитен курс, като той се коригира с девиацията.“

	А девиацията е отклонението на магнитната стрелка, причинено от разпределението на желязото на борда на кораба. Това чисто местно отклонение получих от девиационната таблица на главния ми компас и го приспаднах от правилния магнитен курс. Така се получи компасният курс. Но все пак, все пак! Главният ми компас беше в средната част на кораба, на люка към кабините. Пътният ми компас беше на кърмата, в рубката, близо до кормилото. Когато пътният компас сочеше запад-запад-югозапад три четвърти румба на юг (курсът, по който вървяхме), главният компас сочеше запад половин румб на север, което положително не беше курсът, по който вървяхме. Аз насочих „Снарк“ по вятъра, докато той пое на запад-запад-югозапад три четвърти румба на юг по главния компас, което даде на пътния компас запад-югозапад.
	Гореописаните операции представляват простото въпросче за определяне на курса. А най-лошото в цялата работа е, че човек трябва да извърши всяка стъпка правилно, защото някоя прекрасна нощ може да чуе „Прибой отпред!“ и да му бъде предложено очарователното развлечение да си пробие път до брега през гмеж от човекоядни акули.
	Също както компасът е непостоянен и се стреми да измами мореплавателя, като се върти във всички посоки, освен на север, така и този небесен пътепоказател, слънцето, упорито не стои там, където би трябвало да бъде в дадено време. Нехайството на слънцето причинява повече неприятности, — поне ги причиняваше на мен. За да узнае къде се намира върху повърхността на земята, човек трябва да знае къде в точно същия момент се намира слънцето на небето. Това значи, че слънцето, което е хронометърът на хората, не върви точно. Когато открих това, аз изпаднах в дълбоко униние и целият космос се изпълни за мен със съмнение. Ненарушими закони, като законът за земното притегляне и за запазването на енергията, започнаха да се разклащат и аз бях готов да стана свидетел на тяхното пропадане всеки миг и да не бъда учуден. Защото, виждате ли, щом компасът лъже и слънцето не устоява на уречените срещи, защо пък предметите да не загубят взаимното си привличане и защо да не се изгубят няколко крини енергия? Дори и перпетуум-мобиле ставаше възможен и умственото ми състояние ме правеше склонен да купя акции на „Кили Мотор“ от първия по-предприемчив комисионер, попаднал на палубата на „Снарк“. А когато открих, че земята всъщност се завъртва около оста си триста шестдесет и шест пъти на годината, докато има само триста шестдесет и пет изгрева и залеза, наистина бях готов да се усъмня в собствената си самоличност.
	Такива му са навиците на слънцето. То е толкова нередовно, че човек не може да изобрети часовник, който да върви според хода на слънцето. Слънцето избързва и закъснява, както никой часовник не може да бъде накаран да избързва и закъснява. Слънцето понякога изпреварва разписанието си; друг път изостава назад; има пък и такива случаи, когато нарушава позволената скорост, за да настигне само себе си, или по-скоро да стигне там, където би трябвало да бъде на небето. В последния случай то не забавя хода си достатъчно бързо и поради това продължава да избързва напред от мястото, където би трябвало да бъде. В действителност само четири пъти в годината се случва слънцето и мястото, където би трябвало да бъде, да съвпадат. През останалите триста шестдесет и един дни то се суети насам и натам. Човекът, понеже е по-съвършен от слънцето, прави часовник, който върви точно. А също така пресмята колко е изпреварило или изостанало слънцето от разписанието си. Разликата между положението на слънцето и мястото, където би трябвало да бъде, ако беше почтено, уважаващо себе си слънце, човекът нарича изравняване на времето. Така щурманът, който се мъчи да установи положението на кораба си в морето, поглежда хронометъра си, за да види точно къде би трябвало да бъде слънцето според гринуичкия си пазител. Тогава към това местоположение той прилага изравняването на времето и така узнава къде слънцето би следвало да бъде, но не е. Това, последното местоположение заедно с няколко други му помагат да узнае онова, което човекът от Канзас е искал да знае преди няколко години.
	„Снарк“ отплава от Фиджи в събота, шести юни, и на следващия ден, неделя, сред ширния океан, където не се виждаше никаква земя, аз пристъпих към опитите си да определям положението си чрез измерване на дължината с помощта на хронометъра и на ширината с меридионално наблюдение. Наблюдението с помощта на хронометъра се правеше сутрин, когато слънцето беше някъде към 21° над хоризонта. Аз погледнах в „Мореплавателски алманах“ и узнах, че точно в този ден, седми юни, слънцето е закъсняло една минута и двадесет и шест секунди и че ги наваксва със скорост от 14,67 на час. Хронометърът казваше, че точно в момента, когато измервах височината на слънцето, часът бе осем и двадесет и пет по Гринуич. Да се поправи изравняването на времето по тези данни като че ли бе задача за дете от основното училище. За съжаление, аз не бях дете в основно училище. Явно, по средата на деня, по Гринуич, слънцето беше една минута и двадесет и шест секунди назад. Също така явно, ако сега беше единадесет часа сутрин, слънцето би трябвало да е една минута и двадесет и шест секунди назад плюс 14,67 секунди. Ако беше десет часа сутрин, би трябвало да се добави два пъти по 14,67 секунди. А ако беше 8,25 сутрин, би трябвало да се добави три и половина пъти по 14,67 секунди. Напълно ясно е тогава, че ако вместо 8,25 преди пладне беше 8,25 след пладне, би трябвало не да се добави, а да се извади осем и половина пъти по 14,67 секунди, защото, щом на пладне слънцето е било една минута и двадесет и шест секунди назад и сега наваксваше закъснението си със скорост от 14,67 секунди на час, тогава в 8,25 след пладне то щеше да бъде много по-близо до мястото, където би трябвало да бъде, отколкото е било на пладне.
	Дотук добре. Но дали това 8,25 по хронометъра беше преди пладне или след пладне? Погледнах часовника на „Снарк“. Той показваше 8,09 и положително беше преди пладне, понеже бях току-що станал от закуска. Следователно, щом на борда на „Снарк“ беше осем сутринта, това осем часът по хронометъра (което беше времето на деня по Гринуич) трябваше да е друго осем часът, отколкото на „Снарк“. Но кое осем часът? Не можеше да бъде осем часът тази сутрин, разсъждавах аз; следователно трябваше да е или осем часът тази вечер, или осем часът снощи.
	Точно на тази точка пропаднах в бездънната яма на интелектуалния хаос. Ние сме на източна дължина, разсъждавах аз, следователно сме пред Гринуич. Ако сме зад Гринуич, днес е вчера; ако сме пред Гринуич, вчера е днес, но щом вчера е днес, какво, за бога, е днес! Утре ли? Абсурд! И все пак трябва да е вярно. Когато измерих височината на слънцето тази сутрин, пазителите на слънцето в Гринуич тъкмо са ставали от вечеря снощи.
	— Тогава поправи изравняването на времето за вчера — казва логическият ми ум.
	— Но днес си е днес — настоява педантичният ми ум. — Трябва да поправя слънцето за днес, а не за вчера.
	— И въпреки това днес е вчера — твърди логическият ми ум.
	— Всичко това е прекрасно — продължава педантичният ми ум. — Ако бях в Гринуич, можеше да съм във вчерашния ден. Чудни неща стават в Гринуич. Но както съм сигурен, че живея, така съм сигурен, че съм тук, сега, в днешния ден, седми юни, и че съм измерил височината на слънцето сега, днес, на седми юни. Затова трябва да поправя слънцето тук, сега, днес, на седми юни.
	— Глупости! — сопва се логическият ми ум. — Леки твърди…
	— Остави какво твърди Леки — прекъсва педантичният ми ум. — Чакай да ти кажа какво пише в „Мореплавателски алманах“. В „Мореплавателски алманах“ пише, че днес, на седми юни, слънцето беше закъсняло една минута и двадесет и шест секунди и наваксва закъснението със скорост от 14,67 секунди на час. Там пише, че вчера, на шести юни, слънцето е закъсняло една минута и тридесет и шест секунди и ги е наваксвало със скорост от 15,66 секунди на час. Сам виждаш, че е нелепо да поправяш днешното слънце по вчерашната таблица.
	— Глупак!
	— Идиот!
	И така те се дърлят помежду си, докато ми се завива свят и съм готов да повтарям, че съм в деня след миналата седмица пред идущата.
	Спомних си отправеното към мен на сбогуване предупреждение от началника на пристанище Сува:
	— В източни дължини взимайте от „Мореплавателски алманах“ — указанията за предишния ден.
	Тогава ми дойде нова мисъл. Аз поправих изравняването на времето за неделя и за събота, като направих и двете поотделно и — бога ми — когато сравних резултата, разликата беше само четири десети от секундата! И се преродих! Бях намерил изход от лабиринта. „Снарк“ стана тесен за мен и моите знания. Четири десети от секундата щяха да направят разлика само с една десета от милята — съвсем дребна работа!
	Всичко беше много весело за десетина минути, когато случайно се натъкнах на следващата рима за щурмани:

	„Щом назад е гринуичкото време,
	източната дължина ще трябва да се вземе;
	щом напред е гринуичкото време,
	западната дължина е редно да се вземе.“

	Боже мой! Времето на „Снарк“ не беше еднакво с гринуичкото. Когато в Гринуич беше 8,25, на борда на „Снарк“ беше само 8,09. „Щом напред е гринуичкото време, западната дължина е редно да се вземе.“ Ето ти го моето положение! В западни дължини, без всякакво съмнение.
	— Глупчо! — викна педантичният ми ум. — При теб е 8,09 преди пладне, а в Гринуич е 8,25 след пладне.
	— Чудесно — отговаря логическият ми ум. — За да бъдем точни, 8,25 след пладне е всъщност двадесет часа и двадесет и пет минути, а това е положително повече от осем часа и девет минути. Не, не може да има никакъв спор: ти си в западни дължини.
	Тогава педантичният ми ум подхваща тържествуващо:
	— Ние търсихме от Сува, островите Фиджи, така ли? — иска да знае той и логическият ум се съгласява. — А Сува е в източни дължини? — логическият ум пак се съгласява. — И ние плавахме на запад (което е трябвало да ни отведе още повече в източните дължини), така ли? Следователно, няма накъде да мърдаш, ние сме в източните дължини.
	— „Щом напред е гринуичкото време, западната дължина е редно да се вземе“ — припява логическият ми ум, — а ти не можеш да отречеш, че двадесет часа и двадесет и пет минути е повече от осем часа и девет минути.
	— Добре — намесвам се аз в препирнята. — Ще направим измерения и ще видим.
	И аз ги направих само и само за да открия, че съм на 184° западна дължина.
	— Нали ти казах — презрително сумти логическият ми ум.
	Аз съм втрещен. Педантичният ми ум също за няколко минути. После той заявява:
	— Но 184° западна дължина не съществува, нито източна, нито някаква друга. Най-големият меридиан е 180°, както би трябвало много добре да знаеш.
	На тази точка педантичният ми ум изнемощява от мозъчно напрежение, логическият ум онемява сащисан; колкото за мен, в очите ми се появява мрачен, смразяващ поглед, аз ходя насам-натам и се чудя дали плавам към китайските брегове, или към Дариенския залив.
	Тогава едно плахо гласче, което не мога да позная, се надига от някакво съвсем неопределено място в съзнанието ми и казва:
	— Общият брой на градусите е триста и шестдесет. Извади 184° западна дължина от 360° и ще получиш 176° югоизточна дължина.
	— Това е само предположение — възразява педантичният ум, а логическият ум протестира:
	— Няма такова правило.
	— По дяволите правилата! — възкликвам аз. — Не съм ли аз тук?
	— Това нещо е очебийно — продължавам аз. — 184° западна дължина значи четири градуса застъпване в източната дължина. Освен другото, цялото време съм бил в източните дължини. Аз тръгнах от Фиджи, а Фиджи е в източните дължини. Сега ще нанеса моето положение на картата и ще го докажа чрез изчисляване на изминатия път.
	Но мен ме очакват други неприятности и съмнения. Ето една за образец. В южна ширина, където слънцето има северно склонение, измервания с помощта на хронометър може да се правят рано сутрин. Аз направих моите в осем часа. Една от необходимите подробности за провеждане на такова наблюдение е географската ширина. Но ширината се получава на пладне, чрез измерване меридионалната височина на слънцето. Ясно е, че за да се пресметне моето измерване с хронометъра в осем часа, трябва да имам получената в осем часа ширина. Разбира се, ако „Снарк“ плаваше право на запад с шест възела, през изтеклите междувременно четири часа ширината му нямаше да се промени. Но ако плаваше направо на юг, ширината му щеше да се промени с двадесет и четири мили. В такъв случай просто събиране или изваждане би превърнало ширината от дванадесет часа в ширина от осем часа. Обаче да предположим, че „Снарк“ плаваше на югозапад. Тогава човек би трябвало да се справи с таблиците за определяне отклоненията от курса.
	Ето ви един нагледен пример. В осем преди пладне аз проведох моето наблюдение с хронометъра. В същия миг бе записано и разстоянието на лага. В дванадесет часа, на пладне, когато бяха направени измерванията за ширината, аз пак записах разстоянието по лага, което ми показа, че от осем часа „Снарк“ бе изминал двадесет и четири мили. Истинският му курс е бил запад три четвърти румба юг. Отворих таблица I на колоната за разстоянията, на страницата за курсове с три четвърти румба и спрях на двадесет и четири — броя на изминатите мили. Срещу тази цифра в следващите две колони открих, че „Снарк“ е променил с три и половина мили положението си към юг или по отношение на ширината, и 23,7 мили към запад. Да намеря моята ширина в осем часа беше лесно. Трябваше само да извадя три и половина мили от ширината на пладне. Понеже имах всичките данни, пресметнах ширината.
	Но това беше ширината ми в осем часа. Оттогава до пладне бях изминал 23,7 мили на запад. Каква беше дължината ми на пладне? Постъпих според правилото, обърнах на таблица II. Започнах работа според правилата и след като изпълних всички подробности според правилата, намерих разликата в дължината за четирите часа да е двадесет и пет мили. Бях смаян. Започнах изчисленията отново според правилата; направих го десетина пъти според правилата и всеки път намирах, че разликата ми в дължината е двадесет и пет мили. Оставям въпроса на вас, любезни читателю. Да речем, че сте изминали двадесет и четири мили и сте променили ширината си с три и половина мили, как тогава сте могли да промените дължината с двадесет и пет мили? Дори да бяхте изминали двадесет и четири мили право на запад, без да промените ширината, как бихте могли да промените дължината си с двадесет и пет мили? В името на човешкия разум как бихте могли да промените дължината си с една миля повече от общия брой на изминатите от вас мили?
	Това бяха добре известни таблици за определяне отклоненията от курса — не други, ами на Баудич. Правилата бяха прости (както повечето правила в навигацията); не бях направил никаква грешка. Прекарах цял час над това изчисление и на края все още бях изправен пред крещящата невъзможност да съм изминал двадесет и четири мили, в течение на които съм променил ширината си с три и половина мили, а дължината с двадесет и пет. Най-лошото във всичко това беше, че нямаше кой да ми помогне в това затруднение. Нито Чармиън, нито Мартин разбираха от навигацията, колкото аз. А през цялото това време „Снарк“ се носеше бясно напред към Тана, към Новите Хебриди. Нещо трябваше да се направи.
	— Как ми дойде наум, не зная — ако искате, наречете, го вдъхновение, — но у мен се породи мисълта: щом движението на юг е ширина, защо движението на запад да не е дължина? Защо да не променям движението на запад в дължина? И тогава ми стана ясна цялата картинка. Меридианите на географската дължина отстоят на шестдесет мили (морски) един, от друг. На полюса те се събират. И така, ако бих пътувал нагоре по 180° меридиан на дължината, докато стигна Северния полюс, и ако астрономът от Гринуич пътуваше нагоре по 0° меридиан на дължината до Северния полюс, тогава на полюса бихме могли да стиснем ръка, макар преди да тръгнем за Северния полюс, да сме били на няколко хиляди мили един от друг. А също така: ако един градус дължина е шестдесет мили широк на екватора и ако същият градус на самия полюс няма никаква ширина, тогава между полюса и екватора този градус ще бъде широк половин миля, а на други места една миля, две мили, десет мили, тридесет мили — да! — и шестдесет мили.
	Всичко стана пак ясно. „Снарк“ беше на 19° южна ширина. Обиколката на света тук не беше толкова голяма, колкото на екватора. Следователно всяка миля плаване на запад на 19° южна ширина беше повече от една минута дължина, защото шестдесет мили са шестдесет мили, но шестдесет минути са шестдесет мили само на екватора. Джордж Френсис Трейн счупи рекорда на Жул Верн за обикаляне на света. Но всеки, който пожелае, може да счупи рекорда на Джордж Френсис Трейн. Такъв човек ще трябва само да отиде с бърз параход до ширината на нос Хорн и да плава все направо на изток, докато направи пълен кръг. Светът е много малък на тази ширина и няма никаква суша по пътя, за да го отклони от курса. Ако параходът му върви с шестнадесет възела, той би могъл да обиколи земното кълбо за около четиридесет дни.
	Но има компенсации. В сряда вечер, на десети юни, с пресмятане на изминатия път докарах положението си на пладне до осем часа вечерта. След това проектирах курса на „Снарк“ и видях, че ще се удари във Футуна, един от най-източните острови на Новите Хебриди, вулканичен конус, който се издига на две хиляди фута от дълбочините на океана. Промених курса така, че „Снарк“ да мине десет мили северно от него. След това заговорих на Уада, готвача, който стоеше на кормилото всяка сутрин от четири до шест:
	— Уада сан, утре сутрин твойта вахта, гледай добре наветрената страна да видиш земя.
	И след това си легнах. Жребият бе хвърлен. Заложил бях името си на щурман. Да речем, само да речем, че на съмване не се покажеше земя. Къде щях да бъда тогава с моята навигация? И къде щяхме да бъдем ние? И как щяхме да се чувствуваме? И как щяхме да намерим някаква земя изобщо? Мяркаха ми се страшни видения на „Снарк“, плаващ с месеци из океанските самоти и търсещ напразно земя, а ние, изяли всичките си припаси, да седим изправени пред неизбежната перспектива на човекоядството.
	Признавам, че сънят ми не беше „с покой на лятното небе със звъннала на него чучулига“. По-скоро „събудих се в безмълвната тъма“ и се заслушах в скърцането на преградките и плискането на вълните в „Снарк“, който си вървеше отмерено с шест възела на час. Пак и пак проверявах изчисленията си и се мъчех да намеря някаква грешка, докато така ми пламна главата, че взех да откривам десетки грешки. Ами ако вместо да съм на шестдесет мили от Футуна, аз съм объркал всичките си измерения и съм само на шест мили от нея? В този случай курсът ми също ще бъде погрешен и току-виж, че „Снарк“ върви направо към Футуна. Отде да знам дали „Снарк“ няма да се блъсне във Футуна в следващия миг. Малко остана да скоча от леглото си при тази мисъл; и макар да се въздържах, зная, че един миг лежах неспокоен и напрегнат и чаках удара.
	Сънят ми се прекъсваше от ужасни кошмари. Земетресението като че ли бе най-любимата им форма, макар и да имаше един мъж с някаква сметка, който ме тормозеше цяла нощ да му я платя. А налиташе и на бой, но Чармиън непрекъснато ме убеждаваше да го оставя на мира. Най-после обаче човекът с вечното си натякване за парите попадна в един сън, в който Чармиън не вземаше участие и ние му дръпнахме един бой здравата на тротоара и сред улицата, докато той не завика, че му стига. Тогава аз казах:
	— Хайде, дай да я видим тази сметка.
	След като бях победил, бях готов да я платя. Но човекът ме погледна и изстена.
	— Цялата работа е била грешка — каза той, — сметката е за съседната къща.
	Това приключи въпроса за него, защото той вече не разтревожи сънищата ми; то приключи въпроса и за мен, защото аз се събудих развеселен от случката. Беше три сутринта. На кормилото стоеше островитянинът от Рапа. Погледнах лага. Той показваше четиридесет и две мили. „Снарк“ не беше намалил шествъзловия си ход и още не се беше блъснал във Футуна. В пет и половина бях пак на палубата. Уада, който стоеше на кормилото, не беше видял земя. Аз поседях върху релинга на кормилото, терзан четвърт час от мрачни съмнения. После видях земя, малко, високо късче суша, точно където трябваше да бъде, издигнало се от водата към наветрената страна. В шест часа можах ясно да различа, че е красивият вулканичен конус на Футуна. В осем часа, когато се изравнихме с него, измерих разстоянието със секстанта и намерих, че е на 9,3 мили от нас. А аз бях решил да мина на десет мили от него!
	После на юг от морето се издигна Анеитеум, на север Аниуа, а точно пред нас Тана. Човек не можеше да се припознае в Тана, защото пушекът от неговия вулкан се издигаше високо в небето. До него имаше четиридесет мили и следобед, когато се приближихме, без да намаляваме своя ход от шест възела, видяхме, че е планинска, забулена в омара земя, без видими отвори в бреговата линия. Аз търсех Порт Резолюшън, макар и да се бях подготвил да открия, че е станал неудобен като място за закотвяне. Вулканични земетресения бяха издигнали дъното му през последните четиридесет години, тъй че там, където едно време са пускали котва най-големите кораби, сега, според последните сведения, мястото и дълбочината бяха достатъчни едва за „Снарк“. А защо пък някой нов гърч, след последните сведения, да не е затворил пристанището окончателно?
	Аз докарах кораба близо до непрекъснатата линия на брега, опасана със скали, високо върху които тътнещи пасатни вълни се разбиваха в бяла пяна. В продължение на мили търсех с бинокъла, но не можех да видя никакъв вход. Засякох с компаса Футуна, а след това Аниуа и нанесох посоките на картата. Там, където двата пеленга се пресичат, трябваше да бъде местоположението на „Снарк“. Тогава с успоредната си линия определих курса от местоположението на „Снарк“ до Порт Резолюшън. След като поправих този курс със склонението и девиацията, качих се на палубата — и какво да видя! — този курс ме насочи към непрекъснатата брегова линия на бушуващите вълни. За голямо безпокойство на моя островитянин от Рапа аз продължих напред, докато заливаните от вълните скали бяха на разстояние една осма от милята.
	— Няма пристанище това място — заяви той злокобно и поклати глава.
	Но аз промених курса и тръгнах успоредно с брега. Чармиън беше на кормилото. Мартин стоеше при двигателя, готов да включи винта. Внезапно пролича тясна цепка на някакъв проход. С бинокъла виждах вълните да прехвърлят направо през него. Хенри, туземецът от Рапа, гледаше тревожно; тревожно гледаше и Техеи, туземецът от Тахаа.
	— Не проход там — каза Хенри. — Ние отиде там, ние свърши скоро, сигур.
	Да си призная, и аз мислех така; но продължавах да вървя наравно с брега и се мъчех да видя дали линията на вълните от едната страна на входа не загражда линията на вълните от другата страна. И, разбира се, така и беше. Появи се тясна ивица, където морето беше гладко. Чармиън завъртя кормилото по вятъра и го задържа на курс към прохода. Мартин включи двигателя, целият екипаж, включително и готвачът се втурнаха да прибират ветрилата.
	В дъното на залива се показа къщата на местния търговец. Един гейзер на брега, на стотина ярда, бълваше стълб от пара. На бакборд, когато обиколихме мъничък нос, се появи сградата на мисията.
	— Три фадома — викаше Уада от лота.
	— Три фадома! Два фадома! — следваха бързо едно след друго.
	Чармиън завъртя кормилото по вятъра, Мартин спря двигателя, „Снарк“ легна в дрейф и котвата задрънча надолу в три фадома дълбочина. Преди да можем да си поемем дъх, рояк черни туземци бяха до нас и се покатериха на борда — захилени маймуноподобни същества, със ситно накъдрена коса и неспокойни очи, с безопасни игли и глинени лули в надупчените уши; колкото за останалото, без никакви дрехи отзад и още по-малко отпред. И нямам нищо против да ви кажа, че тази нощ, когато всички спяха, аз се измъкнах горе на палубата, обикалях с очи спокойната гледка и се наслаждавах — да, наслаждавах се на щурманското си изкуство.


	XV
	Обиколка на Соломоновите острови

	— Защо не дойдете с нас сега? — каза ни капитан Янсен в Пендуфрин на остров Гвадалканар.
	Чармиън и аз се спогледахме и го премислихме мълчаливо половин минута. След това едновременно кимнахме. Това си е наш начин да решаваме, дали да правим едно-друго и той е много добър начин, когато човек не пролива страстни сълзи над последната кутия кондензирано мляко, след като тя се е преобърнала. (Тези дни ние се храним с консерви и понеже за ума се говори, че бил еманация на материята, сравненията ни естествено са близки до консервната фабрика.)
	— Няма да е зле да си вземете револверите и една-две пушки — каза капитан Янсен. — Аз имам пет пушки на борда, макар за единствения маузер да няма муниции. Не бихте ли могли да ни услужите с няколко патрона?
	Ние донесохме на борда пушките си, няколко шепи патрони за маузер и доведохме Уада и Наката, готвача и каютния прислужник на „Снарк“ съответно. Уада и Наката бяха поуплашени. Най-меко казано, липсваше им въодушевление, при все че Наката никога не си е глътвал езика пред лицето на опасността. Соломоновите острови не се бяха показали много любезни към тях. Преди всичко и двамата бяха пострадали от гнойниците на Соломоновите острови. От тях бяхме пострадали и всички останали (в този момент аз подхранвах два с диета от сублимат); но двамата японци бяха изпатили повече, отколкото им се полагаше. А гнойниците не са приятни. Те може да се опишат като крайно активни язви. Ухапване на комар, порязване или най-лекото ожулване служи за натрупване на отровата, с която като че ли е пълен въздухът. Язвата незабавно започва да дълбае. Тя дълбае във всички посоки и разяжда кожата и мускулите с изумителна скорост. Язва колкото бодване с топлийка на първия ден става колкото десетцентова монетка на втория, а към края на седмицата вече не може да я покрие и сребърен долар.
	По-лошо от язвите, двамата японци бяха пострадали от треската на Соломоновите острови. Тя поваляше многократно и двамата и в моменти на оздравяване, лишени от сили, те често се събираха заедно в онази част от „Снарк“, която се случваше да бъде най-близо до далечната Япония, и се заглеждаха, с копнеж в тази посока.
	Но по-лошо от всичко това, сега те бяха доведени на борда на „Минота“, която тръгваше да набира работници по дивото крайбрежие на Малаита. Уада, на когото повече му трепереха гащите, беше сигурен, че никога вече няма да види Япония, и с печални, загубили блясък очи наблюдаваше товаренето на нашите пушки и муниции на „Минота“. Той знаеше за „Минота“ и нейните обиколки на Малаита. Знаеше, че е била хваната в плен на брега на Малаита преди шест месеца, че капитанът й е бил накълцан на парчета с томахавки и че според варварското чувство за справедливост на този мил остров, тя дължала още две глави. Също така един работник от плантацията Пендуфрин, малаитско момче, бе току-що умрял от дизентерия и Уада знаеше, че Пендуфрин бе задлъжнял на Малаита с още една глава. Освен това при подреждането на багажа ни в мъничката каюта на капитана той видя посечената с брадви врата, където тържествуващите диваци си бяха пробили път. И най-после печката в камбуза нямаше кюнец, понеже споменатият кюнец е бил част от плячката.
	„Минота“ беше австралийска яхта, направена от тиково дърво, стъкмена като кеч, дълга и тясна, с плавников кил, проектирана по-скоро за надбягвания в пристанища, отколкото за набиране на туземни работници. Когато Чармиън и аз се качихме на борда, намерихме я претъпкана. Двойният й екипаж включително с резервите, беше петнадесет души, а имаше двадесетина и повече „завръщащи“ се работници, които бяха изслужили срока си на плантациите и сега си отиваха по селата в горските пущинаци. Наглед те положително бяха истински човекоядци, ловци на глави. В пробитите им ноздри бяха намушкани кокалени и дървени игли колкото моливи. Мнозина от тях бяха пробили месестото връхче на носа и оттам стърчаха право напред шипове от костенуркова коруба или маниста, нанизани на твърда тел. Неколцина бяха продупчили носовете си с още редица дупки по извивките на ноздрите от горната устна до връхчето. Във всяко ухо на всеки от тях имаше от две до десетина дупки, достатъчно големи, за да носят в тях дървени тапи по три инча в диаметър, та до мънички, в които носеха глинени лули и други такива дреболии. Всъщност имаха по толкова дупки, че не им достигаха украшения, с които да ги запълнят; и когато на другия ден, при наближаването на Малаита, изпробвахме пушките си, за да видим дали са в пълен ред, стана всеобщо сборичкване за празните гилзи, които бяха веднага натикани в многото пустеещи дупки в ушите на нашите пасажери.
	В същото време, когато изпитвахме пушките, сложихме и преградите от бодлива тел. „Минота“ със свободна палуба, без всякаква надстройка и с релинг, висок само шест инча, бе твърде леснодостъпна за качване. Затова в релинга се слагаха на винт пиринчени пилерси и два реда бодлива тел се опъваше от форщевена до кърмата и обратно до форщевена. Всичко това беше прекрасно като защита от диваците, но беше страшно неудобно за хората на борда, когато „Минота“ започваше да подскача и да се гмурка при вълнение. Когато човек не обича да се плъзга надолу към бодливата тел на подветрения релинг и когато не смее да се хване за бодливата тел на наветрения релинг, за да се спаси от подхлъзване, и когато при всичките тези свои нежелания се намери на гладката палуба, която се е наклонила под ъгъл от четиридесет и пет градуса, той може да разбере някои от прелестите на обиколката из Соломоновите острови. А също трябва да се помни, че наказанието за падане върху бодливата тел е повече от самите драскотини, защото практически всяка драскотина положително ще се превърне в люта язва. Това, че предпазливостта не можеше да спаси от телта, бе доказано една прекрасна сутрин, когато вървяхме край брега на Малаита в пълен бакщаг. Вятърът беше силничък и вдигаше доста големи вълни. На кормилото стоеше черен моряк. Капитан Янсен, господин Якобсен (помощник-капитанът), Чармиън и аз тъкмо бяхме седнали на палубата да закусим. Отгоре ни връхлетяха три необикновено големи вълни. Морякът на кормилото загуби самообладание. „Минота“ бе пометена три пъти. Закуската изчезна през подветрения релинг. Ножовете и вилиците се загубиха през отворите за оттичане на водата; един моряк на кърмата направо падна в морето и бе измъкнат обратно, а сърцатият ни капитан лежеше наполовина на борда и наполовина извън борда, затиснат от бодливата тел. След това до края на плаването съвместното ни използване на няколкото останали прибори за ядене беше прекрасен пример за примитивен комунизъм. На „Южени“ обаче беше още по-лошо, защото имахме само една чаена лъжичка за четирима… но „Южени“ е отделна история.
	Първото ни пристанище беше Суу на западния бряг на Малаита. Соломоновите острови са на края на света. Достатъчно трудно е да плаваш в тъмни нощи през осеяни с рифове протоци и през променливи течения, където няма никакви светлини, по които да се водиш (от северозапад до югоизток Соломоновите острови са се проточили на хиляда мили и по всичките хиляди мили брегове няма нито един фар); но трудността сериозно се изостря от това, че самата суша не е правилно нанесена на картата. Суу може да послужи за пример. На адмиралтейската карта на Малаита брегът на това място продължава в права непрекъсната линия. И въпреки всичко през тази права непрекъсната линия „Минота“ преплава по двадесет фадома вода. Там, където се твърдеше да има суша, имаше дълбоко врязал се залив. Навлязохме в мангрови дървета, сплели се около нас, докато пуснахме котва в огледално езеро. Капитан Янсен не хареса мястото. Беше тук за първи път, а Суу имаше лошо име. Нямаше вятър, с помощта на който да избягаме в случай на нападение, а екипажът можеше да бъде изпоклан до крак, ако се опиташе да изкара яхтата на буксир с велбота. Беше чудесен капан, ако се забъркаше някоя каша.
	— Ами ако „Минота“ заседне на брега? — попитах аз.
	— Няма да заседне на брега — отговори капитан Янсен.
	— Но да речем, че заседне — настоях аз.
	Той се замисли за миг, след това погледът му се отмести от помощник-капитана, който слагаше на колана си револвера, към моряците, които се качваха на велбота, всеки от тях с пушка.
	— Ще се качим на велбота и ще се махнем оттук с божията помощ, колкото можем по-скоро — отговори след забавяне капитанът.
	Той обясни надълго и нашироко, че никой бял не може да бъде сигурен в малаитския си екипаж, ако се види натясно; че туземците от вътрешността гледали на всички кораби, претърпели крушение, като на тяхна собственост; че тези туземци са имали достатъчно пушки тип „снайдер“; и че той имал на борда си десетина „завръщащи се“ работници от Суу, които положително щели да се присъединят към приятелите и роднините си на брега, ако се стигнело до плячкосването на „Минота“
	Първата работа на велбота беше да свали на брега „завръщащите се“ работници с техните сандъчета. Така една опасност бе отстранена. Докато ставаше това, до нас се доближи кану с трима голи диваци. И когато казвам голи, думите ми значат точно това: голи. По тях нямаше и помен от облекло, освен ако халките в носовете, чуканчетата в ушите и гривните от раковини можеше да се сметнат за облекло. Главен в това кану беше стар вожд, едноок, като че ли дружелюбен, но толкова мръсен, че стъргалото за палубата би се захабило на него. Мисията му беше да предупреди капитана да не позволи на никой от хората си да слязат на брега. Старецът повтори това предупреждение вечерта.
	Напразно велботът обикаляше бреговете на залива да търси нови работници. Гъстаците бяха пълни с въоръжени туземци и всички охотно разговаряха с агента, но никой не се съгласяваше да се запише за три години работа на плантацията срещу шест лири годишно. Обаче много им се искаше да подмамят нашите хора на брега. На втория ден те запалиха огън в горния край на залива. Понеже това беше общоприетия сигнал на хората, желаещи да се запишат за работници, капитанът изпрати лодката. Но нищо не излезе. Никой не се записа, нито някой от нашите хора се излъга да слезе на брега. Малко след това забелязахме доста въоръжени туземци да се движат по брега.
	Никой не би могъл да каже колко други се спотайваха в гъстаците, освен тези, които виждахме тук и там. Човек не можеше да проникне с погледа си в тази първобитна джунгла. След обяд капитан Янсен, Чармиън и аз отидохме да ловим риба с бомби. Всеки от екипажа на лодката носеше по една пушка „Ли Енфийлд“. Джони, агентът по набиране на работници, имаше до себе си при кормилото винчестер. Приближихме се до една част на брега, която изглеждаше безлюдна. Тук обърнахме лодката и пристанахме заднишком; в случай на нападение лодката щеше да е готова да се стрелне напред. През цялото време, което прекарах в Малаита, не съм видял лодка да пристава с носа напред. Всъщност корабите, набиращи работници, използват две лодки: едната да отиде на брега, разбира се, въоръжена, а другата да остане на няколкостотин фута навътре и да „прикрива“ първата. Обаче „Минота“, понеже беше малко корабче, не носеше лодка за прикриване.
	Бяхме вече близо до брега и се приближавахме още с кърмата напред, когато забелязахме пасаж риба. Запалихме запалката и хвърлихме пръчката динамит. При експлозията проблясъци на скачаща риба оживиха повърхността. В същия миг се оживи и гората. Двадесетина голи диваци, въоръжени с лъкове и стрели, копия и снайдери, изскочиха на брега. И пак в същия миг нашият екипаж вдигна пушките. И тъй двете противни страни останаха една срещу друга, докато взетите в повече момчета се хвърлиха да събират зашеметената риба.
	В Суу прекарахме три безплодни дни. „Минота“ не можа да набере работници между горските жители, а горските жители не можаха да вземат човешки глави от „Минота“. Всъщност единственият, който получи нещо, беше Уада, а той получи чудесна доза треска. Ние извлякохме кораба на буксир с велбота и поехме покрай брега към Ланга-Ланга, голямо селище на жители на солената вода, изградено с грамаден труд върху пясъчен нанос в лагуната — буквално изградено, изкуствен остров, издигнат като убежище от кръвожадните горски жители.
	Пак тук, край брега на лагуната, беше Бину, мястото, където „Минота“ е била хваната в плен половин година преди това и капитанът й убит от горските жители. Когато влязохме през тесния проход, едно кану се приближи с новината, че бойният кораб отплавал същата сутрин, след като изгорил три села, убил тридесет прасета и удавил едно бебе. Това е бил „Камбриан“, командуван от капитан Луис. Двамата с него се срещнахме за първи път в Корея през руско-японската война и оттогава пътищата ни непрекъснато се пресичаха, без да можем да се видим. В деня, когато „Снарк“ пристигна в Сува, на островите Фиджи, видяхме „Камбриан“ да се отдалечава. Във Вила, на Новите Хебриди, се разминахме с един ден. Нощно време минахме един край друг близо до острова Санто. В деня, когато „Камбриан“ пристигна в Тулаги, ние отплавахме от Пендуфрин, на десетина мили оттам. А тук, в Ланга-Ланга, се разминахме само с няколко часа.
	„Камбриан“ бе дошъл да накаже убийците на капитана на „Минота“, но какво бе успял да направи ние научихме едва по-късно през деня, когато при нас дойде с велбота си някой си господин Абот, мисионер. Селата били изгорели и прасетата избити. Но самите туземци не били пострадали. Убийците не били заловени, макар и да били намерени флагът на „Минота“ и някои други неща от стъкмяването й. Удавянето на бебето станало по недоразумение. Вождът Джони от Бину отказал да води в гъстаците слезлия на брега отряд, не успели да накарат и някого от хората му да изпълни тази задача. След което капитан Луис, основателно възмутен, казал на вожда Джони, че заслужавал селото му да бъде изгорено. В морския английски жаргон на Джони не беше включена думата „заслужава“. Затова той разбра, че селото му ще бъде изгорено тъй или инак. Последвалото паническо бягство на жителите било толкова припряно, че те изтървали бебето във водата. Междувременно вождът Джони побързал при господин Абот. Той сложил в ръката му четиринадесет златни лири и го помолил да отиде на „Камбриан“ и да предложи на капитан Луис откуп. Селото на Джони не било изгорено. Нито пък капитан Янсен получил четиринадесет златни лири, защото ги видях после в ръцете на Джони, когато се качи на борда на „Минота“. Нежеланието си да води наказателния отряд Джони обясни с голям цирей, който гордо ми показа. Обаче истинското му и то напълно основателно съображение, което не призна, е бил страхът от отмъщението на горските жители. Ако той или някой от неговите хора заведеше морските пехотинци, можеше да чака кървава отплата веднага щом „Камбриан“ вдигнеше котва.
	Като пример за условията на Соломоновите острови работата, довела Джони на борда на „Минота“, беше да предаде срещу възнаграждение в тютюн бушприта, грота и стаксела на един велбот. По-късно през деня на борда дойде някой си вожд Били и предаде срещу възнаграждение в тютюн мачтата и гика. Това снаряжение принадлежеше на велбот, който капитан Янсен намерил при предишното пътуване на „Минота“. Велботът принадлежал на плантацията Мериндж на остров Изабел. Единадесет договорени работници, всичките от Малаита и при това от горските жители, решили да избягат. Понеже били горски жители, те не разбирали нищо от солената вода, нито как се управлява лодка в морето. Затова предумали двама туземци от Сан Кристовал, крайморски жители, да избягат с тях. И те си получили заслуженото, тези от Сан Кристовал. Трябвало е да бъдат по-предпазливи. Когато докарали откраднатата лодка здрава и невредима на Малаита, там за благодарност им отсекли главите. Точно тази лодка и снаряжение беше намерил капитан Янсен.
	Не бях пропътувал напразно целия път до Соломоновите острови. Най-после видях гордия дух на Чармиън принизен и властната царственост на женствеността й потъпкана в праха. Това се случи в Ланга-Ланга, на брега, върху направения с човешки ръце остров, който не се виждаше от къщите. Тук, обкръжени от стотици лишени от свян голи мъже, жени и деца, ние обикаляхме и разглеждахме. Бяхме запасани с револвери, а екипажът, напълно въоръжен, седеше на греблата с кърмата към брега; но урокът, даден от бойния кораб, бе твърде пресен, за да се опасяваме от нещо нередно. Ние ходехме навсякъде и гледахме всичко, докато най-после се доближихме до голям дънер, който служеше за мост през плитко устие на река. Черните се изправиха като стена пред нас и отказаха да ни пуснат да минем. Поискахме да знаем защо са ни спрели. Черните казаха, че можем да минем. Ние не ги разбирахме правилно и тръгнахме. Обясненията им станаха по-определени. Капитан Янсен и аз, като мъже сме могли да минем. Но на никоя Мери не се позволявало да нагазва около моста, а още повече пък — да минава през него. „Мери“ на морския английски жаргон значи жена. Чармиън беше Мери. За нея мостът беше „тамбо“, което на местния език значи табу. О, как си изпъчих аз гърдите! Най-после мъжеството ми беше отмъстено. Аз наистина принадлежах към господствуващия пол. Чармиън можеше да се влачи по стъпките ни, но ние бяхме мъже и ние можехме да минем направо през този мост, докато тя трябваше да заобиколи с велбот.
	Знаете, не бих искал да бъда криво разбран по отношение на това, което следва, но на Соломоновите острови е общоизвестно, че пристъпите на треска често идват като последица от силно вълнение. Не се мина половин час, след като на Чармиън бе отречено право на минаване, и тя бе спешно закарана на „Минота“, увита в одеяла и натъпкана с хинин. Не зная какво вълнение бе сполетяло Уада и Наката, във всеки случай и те бяха повалени от треската. Нямаше да е зле, ако Соломоновите острови бяха по-здравословни.
	А през време на този пристъп от треска у Чармиън се появи и гнойник на Соломоновите острови. Това беше последната сламка. Всички на „Снарк“ ги бяха имали, освен нея. Бях мислил, че ще загубя крака си до глезена от една изключително злокачествено разяждаща язва. Хенри и Техеи, таитянските моряци, бяха имали безброй такива язви. Уада би могъл да ги наброи с десетки. Наката бе имал единични по три инча на дължина. Мартин бе съвсем сигурен, че некрозата на неговия пищял водеше началото си от удивителната колония язви, които бе развъдил на това място. Но Чармиън беше оставала незасегната. Този продължителен имунитет бе събудил у нея презрение към нас, останалите. Нейното аз бе поласкано до такава степен, че един ден тя със стеснение ме уведоми, че всичко се дължало на чистотата на кръвта. Понеже всички ние сме развъждали гнойници, а тя не… е, затова нейният беше голям колкото сребърен долар и чистотата на нейната кръв й помогна да го излекува след няколко седмици упорито гледане. Тя сляпо вярва в сублимата. Мартин се кълне в йодоформа. Хенри употребява лимонов сок, без да го разрежда. А аз смятам, че когато сублиматът не действува достатъчно бързо, най-хубавото нещо е да го редувам с превръзки с кислородна вода. Има на Соломоновите острови бели, които залагат всичко на борова киселина, а други, които имат предпочитания към лизола. Аз също изпитвам слабост към една панацея. Тя е Калифорния. Бих искал да видя на някой да му излезе гнойник на Соломоновите острови в Калифорния.
	Ние потеглихме от Ланга-Ланга надолу по лагуната, между блата, обрасли с мангрови дървета, по протоци не по-широки от „Минота“ и край изградените върху рифовете селища Калока и Ауки. Както основателите на Венеция, тези крайморски жители по начало са били бегълци от самия остров. Твърде слаби, за да устоят в гъсталаците, останали живи след селищни кланета, те избягали на пясъчните плитчини в лагуната. Тези плитчини те превърнали в острови. Принудени да търсят прехраната си от морето, с време те станали крайморски жители. Те научили навиците на рибите, раците и мидите и измислили куки, влакна, мрежи и капани за риба. Усъвършенствували различни форми за кану. Понеже не могли да се движат по суша и прекарвали цялото си време в ладиите, те станали широкогърди, с дебели ръце, тънки в кръста и с хилави тънки крака. Като господари на крайбрежието, те забогатели, понеже търговията с вътрешността минавала повечето през техните ръце. Те са във вечна вражда с горските жители. Фактически те сключват примирие само в пазарни дни, които се уреждат на определени интервали, обикновено два пъти седмично. Горските и крайморските жени се занимават с размяната. Зад тях, в гъстаците, на стотина крачки, въоръжени до зъби, се спотайват горските мъже, а край брега в техните кану седят крайморските туземци. Много редки са случаите примирието на пазарния ден да бъде нарушено. Горските жители твърде много обичат риба, а крайморските обитатели изпитват органически глад за зеленчуците, които не могат да отглеждат на свръхнаселените си островчета.
	На тридесет мили от Ланга-Ланга стигнахме протока между остров Босакана и главната суша. Тук привечер вятърът стихна и цяла нощ с велбота отпред, взел яхтата на буксир, и екипажа на палубата, напънал се на дългите кърмови гребла, полагахме усилия да излезем. Ала приливът беше против нас. Към полунощ по средата на протока настигнахме „Южени“, голяма шхуна за набиране на работници, водена на буксир от два велбота. Нейният шкипер, капитан Келер, як млад германец на двадесет и две години, дойде при нас „на гости“ и ние си разменихме взаимно последните новини от Малаита. Той бе имал късмет и бе събрал двадесет работници в селото Фиу. Докато стоял на котва там, станало едно от обичайните безстрашни убийства. Убитият младеж бил, както се казва, „крайморски горски жител“ — тоест крайморски жител, който е наполовина горски обитател и живее край морето, но не живее на островче. Трима горски жители дошли при този човек, когато той работел в градината си. Те се държали дружелюбно и след време заговорили за „кай-кай“. „Кай-кай“ значи храна. Той наклал огън и се заел да свари малко таро. Когато се навел над гърнето, един от горските жители го прострелял през главата. Той паднал в пламъците и тогава те му забили копие в корема, завъртели го и го пречупили.
	— Бога ми — каза капитан Келер, — не искам някога да ме умерят със снайдер. Разкъсва! Човек би могъл да мине с кон през тая дупка на главата му.
	Друго скорошно жестоко убийство, за което чух на Малаита, бе убийството на един старец. Един горски вожд умрял от естествена смърт. Обаче горските жители не вярват в естествената смърт. Те не са чували някой да умре от естествена смърт. Единственият начин да се умре, е от куршум, томахавка или набучване на копие. Ако човек умре по някакъв друг начин, това е безспорен случай на омагьосване. Когато горският вожд умрял от само себе си, племето хвърлило вината върху едно семейство. Понеже нямало значение кой от семейството ще бъде убит, избрали този старец, който живеел сам. Така щяло да бъде лесно. Толкова повече той нямал снайдер. А също бил сляп. Старият доловил какво ще става и приготвил много стрели. Трима смели воини, всеки от тях със снайдер, го нападнали нощно време. Цяла нощ се били те юначно с него. Щом помръднели в гъстака и издадели звук или шумолене, той изпращал стрела в тази посока. Сутринта, когато и последната стрела била изстреляна, тримата герои подпълзели и му разбили главата.
	Утрото дойде, а ние все още напразно се мъчехме да минем през протока. Най-после, обзети от отчаяние, обърнахме назад, излязохме в морето, заобиколихме Басакана и стигнахме нашата цел — Малу. Мястото за закотвяне при Малу беше много добро, но се намираше между брега й лош риф, и макар да беше лесно да влезеш, трудно беше да го напуснеш. Югоизточната посока на пасата налагаше да лавираме срещу вятъра; рифът на края се беше прострял широко и там беше плитко, а имаше течение, което по всяко време отнасяше към този край.
	Господин Колфийлд, мисионерът на Малу, пристигна с велбота си от пътуване надолу по крайбрежието. Беше слаб хилав мъж, ентусиазиран в работата си, уравновесен и практичен, истински воин божи от двадесетия век. Когато дошъл в тази мисия на Малаита, както ни каза, той се съгласил да дойде за шест месеца. След това се съгласил, ако останел жив до края на този срок, да продължи работата. Шест години се минали, а той все още продължавал. Въпреки това бил прав да се съмнява дали ще остане жив по-дълго от шест месеца. На Малаита имало трима мисионери преди него, но за по-малко от този срок двама умрели от треска, а третият си отишъл съсипан.
	— За какво убийство говорите? — попита той изведнъж, сред разпокъсан разговор с капитан Янсен.
	Капитан Янсен му обясни.
	— О, това не е същото, за което говорех аз — рече господин Колфийлд. — То е вече старо. То е станало преди две седмици.
	Тук, в Малу, си платих аз за всичкото тържествуване и злорадство, които бях проявил във връзка със Соломоновия гнойник, излязъл на Чармиън в Ланга-Ланга. Господин Колфийлд бе косвено отговорен за моето изкупление. Той ми подари кокошка, която подгоних в гъстака с пушка. Намерението ми беше да й гръмна главата. Сполучих, но когато, го направих, спънах се в един дънер и си ожулих пищяла. Резултат: три Соломонови гнойника. С това станаха всичко пет, които красяха моята личност. А капитан Янсен и Наката бяха хванали „гари-гари“. Буквално преведено, „гари-гари“ значи „чеши-чеши“. Но ние, останалите нямахме нужда от превод. Гимнастиката на капитана й Наката служеше за превод без думи.
	Не, Соломоновите острови не са толкова здравословни, колкото биха могли да бъдат. Пиша тази статия на остров Изабел, където закарахме „Снарк“ за поставяне на крен и почистване на медната обшивка. Аз се съвзех от последния пристъп на треската тази сутрин и имах само един свободен ден между пристъпите. Чармиън има пристъпи на две седмици. Уада се е превърнал в развалина от треската. Снощи имаше всички признаци да легне от пневмония: Хенри, този снажен таитянски великан, току-що станал от последната си доза треска, се влачи по палубата като ланшна киселица. И той, и Техеи са насъбрали достойна за възхищение галерия от Соломонови гнойници. Освен това са хванали нова разновидност от „гари-гари“, нещо като растително отравяне, като от отровен дъб или отровен бръшлян. Но те не са единствените пострадали. Преди доста дни Чармиън, Мартин и аз отидохме на лов за гълъби на малко островче и оттогава досега предвкусваме вечните мъки. Пак на същото островче Мартин наряза стъпалата си на панделки върху коралите, докато гонел една акула — поне така твърди той, но ако съдя по това, което зърнах с едното си око, трябва да е било обратното. Порязаното от корала се превърна в Соломонови гнойници. Преди последната треска обелих кожата на кокалчетата на ръцете си при тегленето на едно въже и сега имам три нови гнойника. А бедният Наката! Три седмици вече не може да седне. Вчера седна за първи път и успя да остане седнал петнадесет минути. Той бодро заявява, че се надява да излекува своето „гари-гари“ след още един месец. При това неговото „гари-гари“, благодарение на твърде въодушевеното му „чеши-чеши“, е създало почва за безбройни Соломонови гнойници. А освен това той току-що легна от седмия си пристъп на треска. Ако бях цар, най-лошото наказание, което бих налагал на моите врагове, би било да ги заточавам на Соломоновите острови. Но като си помисля пак, и да бях цар и да не бях, струва ми се, сърцето не би ми позволило да го направя.
	Да набираш работници за плантации с малка, тясна яхта, построена за плаване в пристанище, не е много приятно. Палубите гъмжат от работниците и техните семейства, каюткомпанията е претъпкана с тях. Нощем те спят там. Единственият вход в мъничката ни каюта е през каюткомпанията и ние си пробиваме път между тях или ходим по тях. Това също не е приятно. Те всички до един страдат от всевъзможни злокачествени кожни болести. Някои имат трихофитоза, други имат букуа. Последната се причинява от растителен паразит, който прониква в кожата и я разяжда. Сърбежът е непоносим. Болните се чешат, докато въздухът се изпълни със ситни сухи парченца кожа. Има също и фрамбезия и много други кожни язви. Хората идват на борда със Соломонови гнойници по ходилата толкова големи, че могат да ходят само на пръсти, или с такива ужасни дупки в бедрата, че би могло да тикнеш юмрука си до костта. Отравяне на кръвта е много често и капитан Янсен с кама и игла за шиене на платна, без да мисли, оперира всички наред. И колкото да е отчаяно положението, след като отвори и почисти, налага лапа от накиснат във вода сухар. Всеки път, когато видим особено ужасен случай, ние се дръпваме в някой ъгъл и обилно поливаме собствените си гнойници със сублимат. И така живеем, ядем и спим на „Минота“, примиряваме се със съдбата и „се преструваме, че е добре“.
	На Суава, друг изкуствен остров, за втори път можах да позлорадствувам над Чармиън. „Голям човек господар принадлежи Суава“ (което значи „върховният вожд на Суава“) дойде на яхтата. Но първо дойде негов пратеник при капитан Янсен за два ярда басма, с която вождът да закрие царствената си голота. Междувременно той остана да чака в своето кану долу. Кълна се, че царствената мръсотия по гърдите му беше дебела половин инч, а човек можеше съвсем спокойно да се обзаложи, че долните й пластове бяха някъде, между десет и двадесетгодишни. След това пратеникът му се качи на борда още веднъж и обясни, че голям човек господар принадлежи Суава охотно ще благоволи да стисне ръката на капитан Янсен и мен и ще си изпроси една-две плочки пресован тютюн, но въпреки това високоблагородната му душа е все още толкова високо издигната, че не може да изпадне в такова дълбоко унижение да се ръкува с някаква си жена. Бедничката Чармиън! След преживяното от нея на Малаита тя бе станала друг човек. Нейната кротост и смирение ужасно й приличат и аз няма да се изненадам, когато се върнем в цивилизования свят и тръгнем да вървим по тротоар, да я видя с наведена глава да заема мястото си една крачка зад мен.
	Нищо особено не се случи в Суава. Бичу, ту земният готвач, избяга. „Минота.“ пусна котва и остана на дрейф. Имаше тежки шквалове с дъжд и вятър. Помощник-капитанът господин Якобсен и Уада лежаха, повалени от треска. Соломоновите ни гнойници се увеличаваха и умножаваха. Хлебарките на борда си устроиха комбиниран парад — нещо между американския Ден на независимостта и английския Ден на коронацията. За време те избраха полунощ, а за място — мъничката ни каюта. Бяха от два до три инча на дължина, броят им възлизаше на стотици и те минаваха направо през нас. Когато се опитвахме да ги преследваме, те напускаха твърдата почва, вдигаха се във въздуха и пърполеха насам-натам като колибри. Бяха много по-едри от нашите на „Снарк“. Но нашите са още млади и не са имали време да пораснат. На „Снарк“ има и стоножки, големи, дълги по шест инча. От време на време убиваме по някоя, обикновено в леглото на Чармиън. Мен са ме хапали по два пъти и двата пъти подло — докато спях. Но нещастният Мартин има по-лош късмет. След като лежа болен три седмици, още първия ден, когато седна, седна върху стоножка. Понякога ми се струва, че най-умни са тези, които си седят у дома.
	След известно време ние се върнахме в Малу, набрахме седем души работници, вдигнахме котва и тръгнахме да излизаме през предателския проход. Вятърът току менеше посоката си, течението към опасния край на рифа започваше да дърпа по-силно. Тъкмо когато щяхме да го отминем и да излезем в открито море, вятърът се промени с четири румба. „Минота“ се опита да извие, но нямаше какво да я задържи. Беше загубила две от котвите си в Тулаги, Пуснаха единствената й останала котва. Отпуснаха веригата, за да може да се задържи на корала. Плавниковият й кил опря в дъното и гротстенгата се наклони и заклати, сякаш ей сега щеше да се стовари на главите ни. Тя се придвижи напред колкото позволяваше котвата в момента, когато голяма вълна я тласна към брега. Веригата се скъса. Това беше единствената ни котва. „Минота“ се завъртя кръгом и полетя стремглаво към скалите.
	Настъпи бъркотия. Всичките наети работници долу, горски жители, които се страхуваха от морето, обзети от паника, се втурнаха на палубата и само пречеха на всички. В същото време екипажът се спусна да си грабне пушките. Те знаеха какво значи да слезеш на брега в Малаита — едната ръка за кораба, другата да отблъскват туземците. С какво се държаха не зная, а трябваше да се държат, защото „Минота“ — се вдигаше, клатеше и се удряше в корала. Горските жители се бяха вкопчили в такелажа, толкова обезумели, че не поглеждаха стенгата. Велботът бе пуснат на вода, за да се опита съвсем безпомощно да вземе „Минота“ на буксир и да я задържи да не бъде повлечена по-нататък към рифа, докато капитан Янсен и помощник-капитанът, още блед и отпаднал от треската, измъкваха от баласта бракувана котва и й правеха напречник. Господин Колфийлд с момчетата от мисията пристигна с велбота да помага.
	Когато „Минота“ се блъсна за първи път, не се виждаше нито едно кану, но както лешояди се спускат на кръгове от синевата, така и ладиите запристигаха от всички посоки. Екипажът с пушките, взети „за стрелба“, ги спря на стотина фута под страх от смърт, ако се приближат повече. И те останаха там, наредили се, черни и злокобни, претъпкани с мъже, които задържаха своите кану с греблата пред гибелната граница на разбиващия се прибой. Междувременно горските жители се стичаха от хълмовете, въоръжени с копия, снайдери, стрели и боздугани, докато изпълниха брега. Положението се усложняваше и от това, че поне десетина наети от нас работници бяха набрани измежду тези точно туземци на брега, които жадно чакаха плячката — тютюна, търговските стоки и всичко, каквото имахме на борда.
	„Минота“ бе честно изработена, а то е първото съществено качество на кораб, който се блъска в риф. Известна представа за това, на което бе подложена, може да се добие от факта, че в течение на първите двадесет и четири часа тя загуби две котвени вериги и осем въжета. Екипажът на лодката ни беше зает да се гмурка да вади котвите и да връзва нови въжета. Имаше случаи, когато й се късаха вериги, подсилени с въжета. И въпреки всичко оставаше здрава. От брега докараха трупи и ги вмъкваха под яхтата, за да запазят нейния кил и дъно, но ударите разтрошиха и направиха на трески трупите, въжетата, които ги държаха, се оръфаха и разнищиха, а яхтата все се блъскаше и оставаше здрава. Но ние имахме по-голям късмет от „Айвенхо“, голяма шхуна за набиране на работници, която се разбила на брега преди няколко месеца и била мигновено нападната от туземците. Капитанът и екипажът успели да избягат с велботи, а горските и крайморските жители плячкосали от нея до голо всичко, което можело да се отнесе.
	Шквал след шквал, страшен вятър и заслепяващ дъжд връхлитаха „Минота“, а морето ставаше все по-бурно. „Южени“ стоеше на котва към наветрената страна, но беше зад един нос и не можеше да знае за злополуката ни. По внушение на капитан Янсен аз написах бележка за капитан Келер, в която го молех да ни се притече на помощ с резервни котви и снаряжение. Но човек не можеше да убеди никое кану да занесе писмото. Предложих половин сандък тютюн, но черните се хилеха и държаха ладиите си с носа срещу разбиващите се вълни. Половин сандък тютюн струваше три лири. За два часа, дори срещу силния вятър и големите вълни, човек можеше да занесе писмото и да получи сума, за която би трябвало да работи половин година на плантация. Сполучих да се кача на едно кану и да отида до господин Колфийлд, който стоеше на котва с велбота си. Мисълта ми беше, че той ще има по-голямо влияние върху туземците. Той ги повика при себе си и двадесетина кану се скупчиха около него и изслушаха предложението за половин сандък тютюн. Но никой не проговори.
	— Аз зная какво мислите — извика им мисионерът. — Вие мислите много тютюн на шхуна и вие го получи. Казвам ви: много пушки на шхуна. Вие не получи тютюн, вие получи куршуми.
	Най-после един мъж, самичък в малко кану, взе писмото и потегли. Докато чакахме помощ, работата не спираше на „Минота“. Резервоарите за вода бяха изпразнени, моряците караха рангоутите, платната и баласта на брега. Имаше доста неприятни моменти на борда, когато „Минота“ се накланяше ту на едната си страна, ту на другата и двадесетина души хукваха да си спасяват живота и краката от сандъците със стока, рейте и осемдесетфунтовите балванки от баласта, които се хлъзваха от единия релинг до другия и обратно. Нещастната хубава пристанищна яхта! Палубите и подвижното й стъкмяване бяха съсипани. Долу всичко беше разтурено. Подът в каюткомпанията бе разкъртен, за да може да се извади баластът, и там се плискаше и пръскаше ръждива вода от трюма. Един кош лимони, разбъркани с брашно и вода, се носеха насам-натам, като лепкави галушки, изскочили от полусварена супа. Във вътрешната каюта Наката стоеше на пост при нашите пушки и муниции.
	Три часа след тръгването на пратеника ни един велбот, опънал всички възможни ветрила, изникна от развилнелия се бесен шквал откъм наветрената страна. Беше капитан Келер, мокър от дъжда и пръските на вълните, с револвер на кръста, с въоръжен до зъби екипаж и котви и въжета, струпани на висок куп в средната част; той идваше толкова бързо, колкото можеше да го носи вятърът — белият човек, неизбежният бял, притичващ се на помощ на друг бял.
	Хищната редица кану, които бяха чакали тъй дълго, се разкъса и изчезна толкова бързо, колкото се беше появила. Лешът съвсем не бил мъртъв. Сега имахме три велбота: два непрекъснато сновяха между кораба и брега, а третият бе зает да хвърля котви, да връзва скъсани въжета и да търси загубени котви. По-късно подир обед, след като се посъветвахме, при което взехме под внимание, че доста от нашите моряци, както и десет от наетите работници бяха тукашни, ние обезоръжихме екипажа. Това всъщност освободи и двете им ръце за работа на кораба. Пушките бяха дадени на пет души от мисията на господин Колфийлд. А долу в разнебитената каюткомпания мисионерът и покръстените от него туземци се молеха на бога да спаси „Минота“. Това бе незабравимо зрелище: невъоръженият божи служител, молещ се с безоблачна вярата диваците — негови последователи, — облегнати на пушки и мърморещи „амин“. Стените на каютата се тресяха около тях. Корабът, се вдигаше и удряше на рифа при всяка вълна. Откъм палубата долитаха викове на моряци, които прехвърляха тежести и се напъваха — молеха се по друг начин, с упоритата си воля и силата на мускулите.
	Тази вечер господин Колфийлд ни направи едно предупреждение. За главата на един нает от нас работник имало обявена награда от петдесет фадома раковини (техните местни пари) и четиридесет прасета. Понеже се осуетило намерението им да турят ръка на кораба, горските жители решили да вземат главата на този човек. Когато започне клане, никой не знае къде ще свърши, затова капитан Янсен въоръжи един велбот и отиде с него до брега Уги, един от екипажа на лодката, стана да говори заради него. Предупреждението на капитан Янсен, че всяко кану, видяно тази нощ, ще стане на решето от куршуми, бе превърнато от Уги в предизвикателно обявяване на война, което завърши със заключение горе-долу в следния дух:
	— Вие убие мой капитан, аз изпие негова кръв и умра с него!
	Горските жители се задоволиха да опожарят една необитаема постройка на мисията и се оттеглиха в гъстаците. На другия ден пристигна „Южени“ и пусна котва. Три дни и две нощи се блъска „Минота“ на рифа, но остана здрава и корубата й бе най-после дръпната от скалите и закотвена в тихи води. Там ние се сбогувахме с нея и с всички на борда й и отплавахме с „Южени“ за остров Флорида*.
	[* За да подчертая, че ние, хората от „Снарк“, не сме куп слабаци, както би могло да се заключи от различните ни страдания, цитирам следното, което преписах дословно от корабния дневник на „Южени“ и което може да послужи като мостра за пътуването из Соломоновите острови:

	Улава, четвъртък, 12 март 1908 г.
	Корабът заседна на брега тази сутрин. Взехме два товара кокосови орехи (слонова кост), 4000 копра. Капитанът лежи от треска.
	Улава, петък, 13 март 1908 г.
	Купихме орехи от горските жители, 1,5 тона. Помощникът и капитанът лежат от треска.
	Улава, събота, 14 март 1908 г.
	Вдигнахме котва и се отправихме с много лек И. С. И. вятър за Нгора-Нгора. Пуснахме котва на 8 фадома. Миди и корал.
	Нгора-Нгора, неделя, 15 март 1908 г.
	На съмване открихме, че туземният матрос Багуа умрял през нощта от дизентерия. Беше болен около 14 дена. По залез силен С. 3. шквал (втората котва в готовност). Трая 1 час и 30 минути.
	В открито море, понеделник, 16 март 1908 г.
	Взехме курс за Сикиана в 4 сл. пл. Вятърът спря. Силни шквалове през нощта. Капитанът болен, дизентерия. Един матрос също.
	В открито море, вторник, 17 март 1908 г.
	Капитанът и двама от екипажа болни, дизентерия. Помощникът треска.
	В открито море, сряда, 18 март 1908 г.
	Бурно море. Подветреният релинг цялото време под водата. Корабът с намален грот, стаксел и среден кливер. Капитанът и трима матроси дизентерия. Помощникът треска.
	В открито море, четвъртък, 19 март, 1908 г.
	Твърде мрачно, нищо не се вижда. Вятърът 7–8 бала цялото време. Помпата запушена, изчерпваме с кофи. Капитанът и пет матроси лежат, дизентерия.
	В открито море, петък, 20 март 1908 г.
	През нощта шквалове с ураганна сила. Капитанът и 6 матроси лежат дизентерия.
	В открито море, събота, 21 март 1908 г.
	Връщаме се от Сикиана. Шквалове целия ден със силен дъжд и бурно море. Капитанът и повечето от екипажа лежат от дизентерия. Помощникът треска.

	]
	И така, ден след ден, с повечето от хората на борда болни, продължава корабният дневник на „Южени“. Единствената промяна се е случила на 31 март, когато помощник-капитанът се разболял от дизентерия, а капитанът бил повален от треска.


	XVI
	Любителят лекар

	Когато отплавахме от Сан Франциско със „Снарк“, аз знаех за болестите толкова, колкото адмиралът на швейцарската флота знае за солената вода. И тук, в самото начало, позволете ми да дам съвет на всеки, който замисля пътуване до затънтени тропически места. Идете при първокласен аптекар — от тези, дето държат на заплата специалисти, които знаят всичко. Обсъдете въпроса с такъв човек. Запишете си грижливо всичко, каквото ви каже. Помолете да ви изготви списък на всичко, което препоръчва. Напишете чек за общата сума и го скъсайте.
	Съжалявам, че не съм направил същото. Щях да бъда много по-умен (сега го зная), ако бях купил една от тези готови, автоматични, лесноразбираеми аптечки, предпочитани от капитани четвърти разред. На вътрешната страна на капака е сложена таблица с прости упътвания: №1 — зъбобол, №2 — едра шарка, №3 — коремобол, №4 — холера, №5 — ревматизъм и така нататък, целият списък на хорските болежки. И можех да го използвам, както един достопочтен капитан, който, когато №3 свършваше, смесвал една доза от №1 и №2 или когато нямал повече от №7, давал на екипажа 4 и 3, докато се изчерпвал 3, и тогава употребявал 5 и 2.
	Досега, ако изключим сублимата (който се препоръчваше като антисептик при хирургически операции и който още не съм използвал за тази цел), моята аптечка е била безполезна. Била е по-лоша от безполезна, понеже заемаше много място, което бих могъл да използвам по-добре.
	По отношение на хирургическите инструменти е по-друго. Макар и да не са ми потрябвали още сериозно, не съжалявам за мястото, което заемат. От мисълта за тях ми става добре. Те крият в себе си живот, застраховка, само че по-благоприятна, отколкото в тази последна неумолима игра, тъй като няма нужда да умреш, за да спечелиш. Разбира се, аз не зная как да ги употребявам, а това, което не зная за хирургията, би създало доходна практика на десетина шарлатани. Но нужда закон изменя, а ние на „Снарк“ не можем да предвидим кога на нуждата ще й дойде наум да ни притисне, дори и на хиляда мили от сушата и двадесет дни от най-близкото пристанище.
	Аз не разбирах нищо от зъболекарство, но един приятел ме снабди с клещи и други подобни оръжия, а в Хонолулу ми попадна една книга за зъбите. Пак в този субтропичен град успях да се снабдя с един череп, на който бързо и безболезнено извадих зъбите. Така екипиран, бях готов, макар и да нямах чак много голямо желание да видя сметката на всеки зъб, който ми се изпречи на пътя. Но ето в Нукухива, на Маркизките острови, се появи първият ми пациент в лицето на дребен стар китаец. И първото нещо беше да ме хване треската на неопитния новак; оставям на всеки здравомислещ човек да реши дали тази треска с придружаващите го сърцебиене и ръкотреперене е най-подходящото състояние за човек, който се мъчи да покаже, че е врял и кипял в тая работа. Не можах да излъжа стария китаец. Той беше толкова уплашен, колкото и аз, и трепереше малко повече от мен. Аз почти забравих за уплахата си от страх да не ми избяга. Кълна се, че ако се беше опитал, щях да му сложа крак и да седна отгоре му, докато ми се върнат спокойствието и здравият разум.
	Исках го тоя зъб. А Мартин искаше снимка как го вадя. Също и Чармиън взе фотоапарата си. Така шествието потегли. Бяхме спрели в сградата, която е била клуб, когато Стивънсън беше дошъл на Маркизките острови с „Каско“. На верандата, където той прекарал толкова много приятни часове, осветлението не беше добро… искам да кажа, за снимките. Аз тръгнах към градината със стол в едната си ръка, другата ръка, пълна с най-различни клещи, и с позорно удрящи се едно в друго колена.
	Нещастният стар китаец беше втори и се тресеше също. Чармиън и Мартин идваха последни, всеки въоръжен със своя „Кодак“. Ние нахълтахме сред авокадовите дървета, минахме между кокосовите палми и излязохме на място, което задоволяваше фотографското око на Мартин.
	Погледнах зъба и открих, че не мога да си спомня нищичко за зъбите, които бях извадил преди пет месеца на черепа. Дали имаше един корен? Два корена? Или три корена? Колкото бе останало от видимата част, изглеждаше много трошлива и аз знаех, че ще трябва да хвана зъба дълбоко долу във венците. Много наложително беше да зная колко корена има този зъб. Отидох обратно в къщата да взема книгата за зъбите. Нещастната ми жертва приличаше на негови съотечественици, които бях виждал на снимки — коленичили престъпници, чакащи удара на обезглавяващия меч.
	— Да не го оставиш да избяга — предупредих Мартин. — Искам го тоя зъб.
	— То се знае, че няма да го оставя — отговори ми той с въодушевление иззад апарата си. — Аз искам тая снимка!
	За първи път изпитах съжаление към китаеца. Макар в книгата и да нямаше нищо за вадене на зъби, всичко беше наред, защото на една страница намерих нарисувани всички зъби, включително и корените и как са разположени в челюстта. След това дойде избирането на клещите. Имах седем чифта, но се колебаех кои от тях трябва да използвам. Не исках да направя грешка. Докато прехвърлях със звънтене и дрънчене железарията, нещастната жертва започна да губи самообладание и да презеленява. Той се оплака от слънцето, но то беше необходимо за снимката и китаецът трябваше да го търпи. Аз хванах зъба с клещите, пациентът потрепери и започна да примира.
	— Готово? — извиках на Мартин.
	— Готово — отговори той.
	Аз дръпнах. Ха сега де! Зъбът беше халтав! Той изскочи в същия миг. Аз ликувах, вдигнал го високо с клещите.
	— Сложете го обратно, моля ви се! О, сложете го обратно — умоляваше Мартин. — Твърде бързо го направихте за мен.
	И бедният стар китаец остана да седи там, докато аз сложих зъба обратно и задърпах отново. Мартин щракна. Делото бе извършено! Главозамайване ли? Гордост? Никой ловец не е бил по-горд с първия си рогат елен, отколкото аз с този трирог зъб. Направих го! Направих го! Направих го с моите собствени ръце и чифт клещи, дори и без забравените спомени за мъртвешкия череп.
	Вторият ми пациент бе един таитянски моряк. Беше дребно човече в състояние на колапс от дългите дни и нощи на непоносим зъбобол. Първо цепнах венците. Не знаех как трябва да ги цепна, но въпреки това ги цепнах. Беше дълго дърпане и яко дърпане. Човекът беше герой. Той пъшкаше и стенеше и аз мислех, че ще припадне. Но той не затваряше уста и ме оставяше да дърпам. И най-после зъбът изскочи.
	След това бях готов да приема всеки, който дойде — най-подходящо състояние на духа за Ватерлоо. И Ватерлоо дойде. То се казваше Томи. Беше снажен великан — езичник с лошо име. Бил склонен да върши насилия. Между другото бил уморил две от жените си с юмручни удари. Баща му и майка му били истински човекоядци. Когато седна и аз сложих клещите в устата му, той беше почти толкова висок, колкото аз прав до него. Едри мъже, склонни към насилие, много често крият жилка на малодушие под външния вид, който си придават, затова се усъмних в него. Чармиън го хвана за едната ръка. Уорън го хвана за другата. Тогава започна решителното сражение. В същия миг, когато каещите стиснаха зъба, неговите челюсти стиснаха клещите. А също двете му ръце се стрелнаха нагоре и хванаха моята дърпаща ръка. Аз не пусках и той не пускаше. Чармиън и Уорън също не пускаха. Ние се боричкахме из цялото помещение.
	Бяхме трима срещу един и моят натиск върху болния зъб положително бе нетърпим; но въпреки неизгодното си положение той ни надделя. Клещите се изплъзнаха, удариха се и изскърцаха по горните му зъби с късащ нервите звук. Те изхвърчаха от устата му и той скочи във въздуха със смразяващ кръвта крясък. Ние тримата се дръпнахме назад. Очаквахме да бъдем изклани. Но този виещ дивак със славата на кръвопиец се отпусна пак на стола. Той стискаше главата с двете си ръце и стенеше, стенеше, стенеше. Нито искаше да се вслуша в някакви убеждения. Бил съм шарлатанин. Безболезненото ми вадене на зъби било измама и примка, подъл рекламаджийски похват. Аз толкова много исках този зъб, че бях почти готов да го подкупя. Но то бе в разрез с професионалната ми гордост и аз го оставих да си отиде със зъба на мястото му, единствения отбелязан дотогава случай на неуспех от моя страна, след като веднъж съм хванал зъба. Оттогава никога не съм изпускал зъб. Едва онзи ден се съгласих да плавам три дни срещу вятъра, за да извадя зъб на една мисионерка. Предполагам, че преди да завърши плаването на „Снарк“, аз ще правя мостове и ще слагам златни коронки.
	Не зная дали то е фрамбезия или не — един лекар на Фиджи ми каза, че е, а един мисионер на Соломоновите острови каза, че не било; във всеки случай смея да твърдя, че е крайно неприятно. Такъв ми беше късметът в Таити да взема френски моряк, който, когато излязохме в открито море, се оказа болен от злокачествена кожна болест. „Снарк“ беше твърде малък и в твърде голяма степен семейно, предприятие, за да си позволим да го задържим на борда; но ща не ща, докато можехме да стигнем суша и да го уволним, трябваше да го лекувам. Справих се с книгите и пристъпих към лечението, като винаги внимавах след това грижливо да се измивам с антисептици. Когато стигнахме в Татуила, не само че не се отървахме от него, но пристанищният лекар го обяви под карантина и отказа да му позволи да слезе на брега. Обаче в Апия, на Самоа, успях да го натоваря на един параход, отиващ в Нова Зеландия. Тук, в Апия, комарите изпохапаха глезените ми и признавам, че аз разчесах ухапаното… както съм го правил хиляда пъти преди. Докато стигнах на остров Савайи, върху извивката на ходилото ми се отвори малка язвичка. Помислих си, че се дължи на ожулване и на разяждащите изпарения от горещата лава, по която ходех. Малко мехлем ще я излекува — помислих си аз. Тя наистина се затвори от мехлема, след което се появи учудващо възпаление, новата кожа се обели и отдолу се показа по-голяма язва. Това се повтори много пъти. Всеки път се образуваше нова кожа, след това се появяваше възпаление и размерът на язвата се увеличаваше. Бях озадачен и уплашен. Цял живот кожата ми се бе славила със способността си да заздравява, но това беше нещо, което не искаше да заздравее. Вместо това то разяждаше всеки ден все повече кожа, докато прояде кожата съвсем и започна да разяжда самия мускул.
	По това време „Снарк“ беше в открито море на път за Фиджи. Спомних си за френския матрос и за първи път сериозно се разтревожих. Бяха се появили още четири такива язви или по-скоро рани и болката от тях не ме оставяше да спя. Съвсем се бях подготвил да оставя „Снарк“ във Фиджи и да тръгна с първия параход за Австралия при професионални лекари. Междувременно в своите любителски лекарски дни правех каквото можех. Прочетох всички медицински трудове на борда. Не можах да намеря нито ред, нито дума, които да описват моето страдание. Разгледах въпроса с грубия здрав разум. Налице имаше злокачествени и крайно активни язви, които разяждаха тялото ми. Тук действуваше някаква органична разрушителна отрова. Трябва да се направят — заключих аз — две неща. Първо, трябва да се намери някакво средство, което да унищожи отровата. Второ, язвите явно не можеха да заздравеят отвън навътре — трябваше да заздравеят отвътре навън. Реших да се боря с отровата със сублимат — живачен двухлорид. Самото му име ми звучеше много зловещо. Нали говорим за борба с огън срещу огън! Мен ме съсипваше разяждаща отрова и ми се видя привлекателна мисълта да се боря против нея с друга разяждаща отрова. След няколко дена започнах да редувам сублимата с кислородна вода. И какво да видя, докато стигнахме на островите Фиджи, четири от петте язви бяха заздравели, а последната беше не по-голяма от грахово зърно.
	Сега се чувствувах напълно компетентен да лекувам фрамбезия. А също изпитвах и нужното уважение пред тази болест. Но останалите от екипажа на „Снарк“ не го споделяха. За тях да видят не значеше да повярват. Всички до един бяха видели страшните ми патила и всичките, сигурен съм в това, в подсъзнанието си бяха убедени, че собственият им великолепен организъм и прекрасна личност никога не ще допуснат проникването на такава гадна отрова в тялото им, както го бе позволил моят анемичен организъм и посредствена личност. В Порт Резолюшън, на Новите Хебриди, Мартин реши да се поразходи бос в гъстаците и се върна на борда с изпонарязани и изпожулени крака, особено на пищялките.
	— Няма да е зле да внимаваш — предупредих го аз. — Ще ти направя малко разтвор от сублимат да промиеш порязаните места. Мъничко предпазливост, нали знаеш.
	Но Мартин високомерно се усмихна. Макар и да не го изрече, все пак ми даде да разбера, че той не е като другите хора (аз бях единственият, до когото това би могло изобщо да се отнася) и че за един-два дена раните му ще заздравеят. Също ми прочете цяла лекция за особената чистота на неговата кръв и забележителните му възстановителни способности. Чувствувах се съвсем принизен, когато свърши да ме поучава. Очевидно аз не бях като другите хора, що се отнася до чистотата на кръвта.
	Наката, каютният прислужник, като гладеше един ден, взе прасеца на крака си за подложка на ютията и остави там изгорено място три инча на дължина и половин на ширина. Той също високомерно се усмихна, когато му предложих сублимат и напомних за собствените си жестоки изпитания. Той ми даде да разбера с цялата дължима изисканост и учтивост, че каквото и да й има на моята кръв, неговата първокачествена японска, портартурска кръв е напълно в ред и се отнася с пренебрежение към нахалните микроби.
	Уада, готвачът, участвува в крайно несполучливо спускане на моторницата, когато се наложи да скочи през борда и да отклони моторницата от брега в застрашителен прибой. С помощта на миди и корали той прекрасно наряза краката си. Предложих му шишето със сублимата. И пак трябваше да приема високомерна усмивка и пак ми бе дадено да разбера, че неговата кръв е същата кръв, която е направила на пух и прах Русия и някой ден ще направи на пух и прах Съединените щати, и че ако неговата кръв не смогне да излекува няколко дребни порязвания, от срам ще си направи харакири.
	От всичко това заключих, че един лекар любител не е на почит на собствения си кораб, дори и да е излекувал сам себе си. Останалият екипаж беше започнал да ме смята за нещо като безобиден мономан по въпроса за язвите и сублимата. Само това, че моята кръв е нечиста, не е достатъчно основание да смятам, че е нечиста и у всички други. Аз престанах да ги закачам на тази тема. Времето и микробите бяха на моя страна и не ми оставаше нищо друго, освен да чакам.
	— Струва ми се, че тези порязвания са замърсени — каза Мартин нерешително след няколко дена. — Ще ги измия и ще се оправят — добави той, след като аз отказах да се хвана на въдицата.
	Минаха още два дена, но порязаното не минаваше и аз заварих Мартин накиснал краката в кофа гореща вода.
	— Няма нищо по-добро от гореща вода — заяви той с въодушевление. — Надминава всички церове, дето ги предписват лекарите. Тия рани ще са добре до сутринта.
	Но сутринта изглеждаше разтревожен и аз разбрах, че е ударил часът на моята победа.
	— Май че наистина ще опитам малко от онова лекарство — съобщи той по-късно през деня. — Не че мисля, че много ще ми помогне — уточни той, — но все пак ще го опитам.
	След него пристигна гордата кръв на Япония да иска лекарство за знатните си язви и аз ги засрамих, като им върнах с добро и съчувствено им обясних в най-големи подробности лечението, на което трябваше да се подложат. Наката строго се придържаше към наставленията и язвите му се смаляваха от ден на ден. Уада се беше отпуснал и се лекуваше с по-малко желание. Но Мартин все още се съмняваше и понеже не се излекува незабавно, измисли теорията, че лекарският цяр може да е добър, но от това не следва, че същото лекарство ще бъде ефикасно за всекиго. Колкото за самия него, сублиматът не му действувал. Освен това, отде можех аз да зная, че той е правилният лек? На мен ми липсвал опит. Само това, че случайно съм се излекувал, когато съм го употребявал, не било доказателство, че той е изиграл някаква роля в оздравяването. Имало и такова нещо като съвпадения. Без съмнение имало лекарство за тези язви и когато срещнел истински лекар, щял да узнае какво е това лекарство и да го намери.
	Горе-долу по това време пристигнахме на Соломоновите острови. Никой лекар никога не би препоръчал тези острови за болни или оздравяващи. Достатъчно беше да прекарам там много малко време, за да разбера наистина и за първи път в живота си колко слаба и неустойчива е човешката тъкан. Първото място, където пуснахме котва, беше Порт Мери на остров. Санта Ана. Единственият там бял, търговец, дойде да ни види. Казваше се Том Бътлър и беше прекрасен пример за това, какво могат Соломоновите острови да направят от един як мъж. Той лежеше във велбота си с безпомощността на умиращ. Никаква усмивка и много малко разум светеха на лицето му. Това бе печална мъртвешка глава, неспособна вече да се усмихва. И той имаше язви, големи. Трябваше да го вдигнем през релинга на „Снарк“. Каза ни, че бил добре със здравето, че не е имал треска от известно време и че с изключение на ръката всичко му било добре и наред. Ръката му изглеждаше да е парализирана. Парализата той отхвърли с презрение. Имал същото и преди и му минало. Било обикновено местно заболяване на Санта Ана — каза той, докато му помагахме да слезе по стълбата към каюткомпанията и безжизнената му ръка се отпускаше с трополене от стъпало на стъпало. Беше положително най-страшният гост, който сме приемали някога, а при нас, на кораба, бяха идвали немалко прокажени и жертви на елефантиазиса.
	Мартин го попита за язвите, защото това беше човек, който би трябвало да знае. Той положително знаеше, ако можеше да се съди по покритите му с белези ръце и крака и по отворените язви, които гнояха сред белезите. О, човек свиквал с язвите — каза Том Бътлър. Те не били нещо наистина сериозно, докато не стигнели дълбоко в плътта. Тогава нападали стените на артериите, артериите се пукали и работата свършвала с погребение. Неколцина туземци наскоро умрели по този начин на брега. Но имало ли това някакво значение? Ако не били язвите, щяло да бъде нещо друго… на Соломоновите острови.
	Забелязах, че от този момент Мартин започна да проявява бързо нарастващ интерес към собствените си язви. Прилагането на сублимата стана по-често, а в разговорите започна да се връща с все по-голямо въодушевление към здравословния климат на Канзас и всичко друго канзаско. Чармиън и аз мислехме, че Калифорния е доста добро място, Хенри се кълнеше в Рапа, а Техеи залагаше всичко на Бора-Бора, докато Уада и Наката пееха здравословни хвалебствия на Япония.
	Една вечер, когато „Снарк“ обикаляше южния край на остров Уги, като търсеше прославено място за пускане на котва, при нас се приближи и остана на вечеря един мисионер от англиканската църква, някой си господин Дрю, запътил се с велбота си към крайбрежието на Сан Кристовал. Мартин с крака, омотани с червенокръстки превръзки така, като че ли бяха на мумия, поведе разговор за язви.
	— Да — каза господин Дрю, — те били доста обикновено нещо на Соломоновите острови. Всички бели страдали от тях.
	— И вие ли сте ги имали? — поиска да знае Мартин, съвсем потресен вътрешно, че един мисионер от англиканската църква може да страда от такова просто заболяване.
	Господин Дрю кимна с глава и добави, че не само ги е имал, но и в този момент лекувал няколко.
	— Какво употребявате против тях? — веднага се изтръгна от Мартин.
	Сърцето ми малко остана да спре, докато чаках отговора. От този отговор зависеше дали ще спечеля или ще загубя медицинския си престиж. Мартин, както виждах, беше съвсем сигурен, че ще го загубя. И тогава дойде отговорът — о, благословен отговор!
	— Сублимат — каза господин Дрю.
	Мартин, трябва да му призная, се предаде благородно и аз съм сигурен, че ако бях поискал в този миг позволение да му извадя някой зъб, нямаше да ми откаже.
	Всички бели на Соломоновите острови страдат от язви и фактически всяко порязване или ожулване означава нова язва. Всички, с които се запознах, бяха ги имали, а девет от всеки десет ги имаха и в момента. Имаше само едно изключение, един млад мъж, който бил на островите от пет месеца и легнал от треска десет дена след пристигането си; треската го поваляла толкова често, че не бе имал време, нито случай да получи язва.
	Всички на „Снарк“, с изключение на Чармиън, се разболяха от язви. От нейна страна това бе същият егоизъм, който бяха проявили Канзас и Япония. Тя отдаваше своя имунитет на чистата си кръв и с течение на дните го приписваше все по-често и по-гръмогласно на чистата си кръв. Вътрешно аз отдавах нейния имунитет на факта, че като жена тя избягваше повечето от порязванията и ожулванията, на които ние, заетите с тежък труд мъже, се излагахме, като карахме „Снарк“ около света. Понеже бях лекар, макар и само любител-лекар, аз знаех повече от нея за болестта и знаех, че времето е мой съюзник. Но уви, аз изневерих на моя съюзник, когато той й подари очарователна язвичка на пищяла. Аз приложих антисептичното лечение толкова бързо, че язвата бе изцерена преди Чармиън да се увери, че е язва. И пак, като лекар, аз не бях зачетен на собствения си кораб; и по-лошо от това — бях обвинен в опит да я заблудя, че е имала язва. Чистотата на кръвта й беше по-непреодолима, отколкото досега, и аз забих нос в моите книги по навигация и си замълчах. Но най-сетне дойде денят. По това време плавахме по крайбрежието на Малаита.
	— Какво е това отзад на глезена ти? — попитах аз.
	— Нищо — каза тя.
	— Добре — рекох й, — но сложи все пак малко сублимат. И след две-три седмици, когато заздравее и ти остане белег, който ще носиш до гроба, забрави за чистата си кръв и историята на своите деди и ми кажи какво мислиш изобщо за фрамбезията.
	Раната беше колкото сребърен долар и заздравя чак след три седмици. Имаше моменти, когато Чармиън не можеше да ходи от болка, а имаше безброй моменти, когато обясняваше, че задната страна на глезена е най-болезненото място, където можеш да имаш язва. Аз обяснявах в отговор, че понеже никога не съм имал язва на това място, трябва да заключа, че горната извивка на ходилото е най-болезнената точка за ранички от фрамбезия. Ние отстъпихме пред Мартин, който разгорещено заяви, че единственото наистина болезнено място е пищялът. Нищо чудно, че конните надбягвания са така популярни.
	Но язвите на фрамбезията стават нещо обикновено след време. В този момент, когато пиша, имам пет на ръцете и още три на пищяла. Чармиън има по една от двете страни на горната извивка на дясното си ходило. Техеи е полудял от своите. Най-новите култури, отгледани от Мартин на пищялите, са затъмнили всички по-раншни. А Наката има няколко десетки, които разяждат тъканите му. Но историята на „Снарк“ на Соломоновите острови е повторение на историята на всеки кораб, като почнем от ранните откриватели. Цитирам следното от „Ръководство за плаване“:

	„Екипажите на кораби, които остават по-дълго време на Соломоновите острови, откриват, че рани и натъртени места често се превръщат в злокачествени язви.“

	По въпроса за треската „Ръководството по плаване“ също не звучеше по-обнадеждаващо, защото там пишеше:

	„Новопристигналите почти неизбежно се разболяват рано или късно от треска. Туземците боледуват от нея също. Броят на смъртните случаи сред белите в 1897 г. възлезе на 9 от общо 50 души жители.“

	Някой от тези смъртни случаи обаче са се дължали на злополуки.
	Наката пръв легна от треска. Това стана в Пендуфрин. Уада и Хенри го последваха. След тях се предаде Чармиън. Аз успях да се запазя един-два месеца, но когато се повалих, Мартин съчувствено се присъедини към мен след няколко дена. От общо седем души Техеи е единственият, който се е отървал; но страданията му от носталгия са по-лоши от треска. Наката, както винаги, изпълняваше усърдно наставленията, така че към края на третия пристъп можеше да се поти два часа да глътне полагащата се доза хинин и да се чувствува отпаднал, но иначе добре към края на денонощието.
	Уада и Хенри обаче бяха по-трудни пациенти. Преди всичко Уада живееше в голям страх. Той беше твърдо убеден, че звездата му е залязла и че ще остави костите си на Соломоновите острови. Виждаше, че животът около него е твърде евтин. В Пендуфрин видя пораженията на дизентерията и за свое нещастие видя да изнасят една от жертвите върху къс поцинковано тенеке и да я стоварват без ковчег и погребална служба в една дупка в земята. Всички имаха треска, всички имаха дизентерия, всички имаха всичко. Смъртта бе нещо обикновено. Днес си тук, а утре те няма… и Уада забрави всичко за днес и реши, че е дошло утре.
	Той не обръщаше внимание на язвите, не ги промиваше със сублимат и с невъздържано чесане ги разпространи по цялото си тяло. Не изпълняваше и наставленията за треската, поради което лежеше по пет дни наред, когато един ден би бил достатъчен. Хенри, който е снажен великан, не бе по-добър. Той решително отказваше да взема хинин под предлог, че и в миналите години имал треска, но хапчетата, които му давал лекарят, били по-други на големина и цвят от тези, които му давах аз. Така Хенри се присъедини към Уада.
	Но аз измамих и двамата и ги натъпках със собственото им лекарство, което бе внушението. Те си бяха внушили страха, че ще умрат. Аз ги натъпках със сума хинин и им премерих температурата. За първи път използвах термометъра от моята аптечка и скоро разбрах, че е негоден, че е бил направен за печалба, а не за да върши работа. Ако се бях издал пред двамата ми пациенти, че термометърът не работи, щяхме да имаме две погребения по съкратената процедура. Температурата им — кълна се — беше над четиридесет градуса. Сериозно накарах единия и другия да погледнат термометъра, накарах лицето си да засияе от доволно изражение и радостно им съобщих, че имат тридесет и пет. След това ги натъпках с още хинин, казах им, че ако им се гади или почувствуват някаква слабост, това ще се дължи на хинина и ги оставих да оздравяват. И те оздравяха, Уада въпреки волята си. Ако човек може да умре поради заблуда, има ли нещо неморално да го накараш да остане жив поради заблуда?
	Хвала на бялата раса, когато се дойде до висок дух и издръжливост. Един от двамата ни японци и двамата ни таитянци изпадаха в малодушие и човек трябваше да ги тупа по гърба и ободрява и направо насила да ги връща към живота. Чармиън и Мартин приемаха страданията си, без да падат духом, не им придаваха никакво значение и си вървяха със спокойна сигурност по пътя на живота. Когато Уада и Хенри бяха убедени, че ще умрат, Техеи не можеше да издържи на погребалната атмосфера и се молеше скръбно и плачеше часове наред. Мартин, от друга страна, ругаеше и оздравяваше, а Чармиън стенеше и кроеше планове какво ще прави, когато оздравее.
	Чармиън е пораснала като вегетарианка и хигиенистка. Леля й Нета, която я отгледала и която живяла в здравословен климат, не вярвала в лекарства. Не вярваше и Чармиън. Освен това тя не понасяше лекарствата. Въздействието им беше по-лошо от болките, които те трябваше да облекчават. Но тя разумно се подчини по отношение на хинина, прие го като по-малката от двете злини и благодарение на това имаше по-кратки, по-малко болезнени и по-редки пристъпи на треска. Ние се запознахме с някой си господин Колфийлд, мисионер, чиито двама предшественици умрели след по-малко от шестмесечен престой на Соломоновите острови; като тях той твърдо вярваше в хомеопатията до първия си пристъп на треската, след което направил голямата крачка назад към алопатията и хинина, боледувал от треска и гледал проповедническата си работа.
	Но бедният Уада! Сламката, която пречупи гърба на готвача, бе, когато Чармиън и аз го взехме с нас на пътуване до канибалския остров Малаита с малка яхта, на чиято палуба преди половин година бил убит капитанът. „Кай-кай“ значи „ям“ и Уада беше сигурен, че ще бъде „кай-каян“. Ние ходехме тежковъоръжени, нашата бдителност бе неотстъпна и когато отивахме да се окъпем в устието на сладководен поток, черни моряци, въоръжени с пушки, стояха на пост наоколо. Ние срещахме английски бойни кораби, които опожаряваха и бомбардираха селища като наказание за убийства. Туземци с награди, обявени за техните глави, търсеха подслон на борда на кораба ни. Убийства вилнееха навред наоколо. В затънтени места ние получавахме предупреждения от дружелюбно настроени диваци за застрашаващи ни нападения. Корабът ни дължеше две глави на Малаита, които туземците можеха да потърсят от нас всеки миг. После, отгоре на всичко, заседнахме на риф и с пушки в едната ръка държахме грабителските кану на почтено разстояние, докато с другата се мъчехме да спасим кораба. Всичко това се оказа твърде много за Уада, който се побърка и в края на краищата напусна „Снарк“ на остров Изабел, като слезе на брега в буря с проливен дъжд, между два пристъпа на треската и застрашен от пневмония. Ако успее да не бъде „кай-каян“ и ако устои на язвите и треската, които върлуват на острова, може да се надява, ако има поне малко късмет, да се прехвърли от това място на съседния остров в срок от шест до осем седмици. Той никога не е зачитал медицинските ми знания, при все че аз успешно и при първи опит му извадих два болни зъба.
	„Снарк“ е болница вече месеци наред и трябва да призная, че ние свикваме с това положение. В лагуната Мериндж, където поставихме „Снарк“ на крен и почистихме медната му обшивка, имаше дни, когато само един от нас можеше да влезе във водата, докато на плантацията и тримата бели лежаха от треска. В момента, когато пиша това, ние сме се загубили някъде в морето североизточно от Изабел и безуспешно се мъчим да намерим остров Лорд Хау — един атол, който не може да се види, докато човек не е на самия него. Хронометърът се е повредил. Без друго слънцето не грее, нито мога да измеря височината на някоя звезда нощем, и от дълги дни не сме видели нищо, освен шквалове и дъжд. Готвачът е избягал. Наката, който се мъчеше да бъде и готвач, и каютен прислужник, е повален по гръб от треската. Мартин е току-що станал след треска и е на път да легне пак. Чармиън, чиято треска бе станала периодична, проверява по календара кога ще има следващия пристъп. Хенри е започнал да гълта хинин и е в очаквателно настроение. А понеже моите пристъпи ме повалят неочаквано, като удар със сопа, аз чакам от момент на момент да се видя в леглото. По погрешка ние подарихме последното си брашно на няколко бели, които си нямаха никак. Не знам кога ще стигнем до някой бряг. Соломоновите ни гнойници са по-зле от преди и са по-многобройни. Сублиматът бе случайно забравен в Пендуфрин; кислородната вода се е свършила; аз правя опити с борова киселина, лизол и антифлогистин. Ако не успея да си спечеля име като лекар, то в никой случай няма да е поради липса на практика.
	П. П. Минаха две седмици, откакто написах горното, и Техеи, единственият човек на борда, запазил своя имунитет, преди десет дена легна от по-тежка треска, отколкото е имал някой от нас, и е още на легло. Температурата му многократно е стигала до четиридесет градуса, а пулсът му е сто и петнадесет.
	П. П. В открито море, между атола Тасман и протока Манинг.
	Болестта на Техеи премина в хемоглобинурийна треска — най-страшната форма на маларията, която, както ме уверява медицинският справочник, се дължи и на някаква външна инфекция. След като го спасих от треската, не ми стига вече ум, понеже той е загубил съвсем своя. Не съм още чак толкова опитен, че да се занимая с лекуване на невменяеми. Това е вторият случай на лудост в течение на краткото пътуване.
	П. П. Някой ден ще напиша книга (за професионалисти) и ще я озаглавя „Около света с болничния кораб Снарк“. Не бяха пощадени дори и любимците ни. Ние отплавахме от лагуната Мериндж с двама: ирландски териер и бял какаду. Териерът падна по стълбата към каюткомпанията и осакатя с левия заден крак, после повтори тази маневра и осакатя с десния преден. В момента може да ходи само с два крака. За щастие те са в двата противоположни края на двете противоположни страни, тъй че кучето все още може да куцука и да носи другите два във въздуха. Какадуто го затиснаха с прозоречния люк на каюткомпанията и се наложи да бъде убит. Това беше първото ни погребение, разбира се, ако не сметнем, няколкото кокошки, които можеха да станат добре, дошъл бульон за оздравяващите, но бяха литнали от палубата и се удавили. Само хлебарките процъфтяват. Не ги сполита нито болест, нито злополука и стават все по-големи и по-хищни от ден на ден и ни гризат ноктите на ръцете и краката, когато спим.
	П. П. Чармиън пак се е счепкала с треската. Мартин, обзет от отчаяние, го е обърнал на ветеринарна медицина и лекува язвите си със син камък и благославя Соломоновите острови. Що се отнася до мен, отгоре на навигацията, лечителството и писането на разкази, съвсем не съм добре. Като изключим невменяемите, аз съм най-зле от всички. Ще взема следващия параход за Австралия и ще легна на операционната маса.
	Между по-незначителните си страдания мога да спомена още едно ново и тайнствено заболяване. От една седмица насам ръцете ми се подуват като от воднянка. Мога да ги свия само с болезнено усилие. Леко дърпане на въже е направо мъчение. Усещанията приличат на тези, които съпровождат премръзване. Освен това кожата се бели на двете ръце с обезпокоителна бързина, а новата кожа отдолу пораства твърда и дебела. Медицинският наръчник не споменава това заболяване. Никой не го знае какво е.
	П. П. Е, както и да е, аз излекувах хронометъра. След като се клатушкахме по морето осем бурни, дъждовни дни, повечето време легнали на дрейф, сполучих отчасти да измеря височината на слънцето по пладне. Така изчислих ширината, после видях по лага ширината на Лорд Хау, пресметнах тази ширина и ширината на острова по меридиана. Проверих хронометъра с астрономически наблюдения и намерих, че е някъде към три минути напред. Понеже всяка минута е равна на петнадесет мили, може да се пресметне общата грешка. Чрез многократни измервания на Лорд Хау сверих хронометъра и намерих, че всеки ден изостава със седем десети от секундата. Интересното е там, че преди една година, когато отплавахме от Хавай, същият този хронометър изоставаше със същите седем десети от секундата. Понеже тази грешка неизменно се е набирала всеки ден и понеже тази грешка, както доказаха моите измервания на Лорд Хау, не се беше променила, какво тогава, за бога, е накарало този хронометър изневиделица да ускори хода си и да настигне сам себе си с три минути? Възможно ли е подобно нещо? Експерти часовникари казват „не“; но аз казвам, че те никога не са работили като експерти часовникари, нито са сверявали хронометри на Соломоновите острови. Че всичко се крие в климата, е единствената ми диагноза. Във всеки, случай аз успешно излекувах хронометъра, макар и да не съм сполучил със случаите на лудост и с язвите на Мартин.
	П. П. Мартин току-що опита печена стипца и благославя Соломоновите острови по-ревностно от всеки друг път.
	П. П. Между проливите Манинг и островите Павуву.
	Хенри има ревматизъм в гърба, от ръцете ми са се обелили десет кожи и сега се бели единадесетата, а Техеи е по-луд от преди и денонощно се моли на бога да не го убива. Наката и аз пак се борим с треската. И на края — най-новото — снощи Наката има пристъп на отравяне с птомаин и ние го спасявахме половин нощ.


	Послесловие

	„Снарк“ беше четиридесет и три фута дълъг по водолинията и петнадесет фута широк с извити навътре бордове и газеше седем фута и осем инча. Имаше стъкмяването на кеч и носеше бомкливер, кливер, фокстаксел, грот, бизан и спинакер. Междупалубното пространство беше шест фута и имаше гладка палуба без надстройки. Имаше четири, както се твърдеше, водонепроницаеми отделения. Помощен бензинов двигател го придвижваше от време на време, което струваше около двадесет долара на миля. Един двигател, от пет конски сили задвижваше помпите, когато беше в ред, а в два случая се оказа способен да даде ток за прожектора. Акумулаторните батерии работиха четири или пет пъти в течение на две години. За четиринадесетфутовата моторница се говореше, че понякога работела, но тя неизменно се повреждаше, щом аз стъпех на борда.
	Но „Снарк“ плаваше. Това беше единственият начин, по който можеше да стигне някъде. Той плава две години и нито веднъж не се удари в скала или риф, нито заседна на плитчина. Нямаше вътрешен баласт, железният му кил тежеше пет тона, но това, че газеше дълбоко и имаше висок свободен борд, го правеше много устойчив. Попаднал в шквал с вдигнати ветрила, релингът и палубата му се потапяха много пъти, но той не се преобръщаше. Беше лесен за управляване и можеше да върви ден и нощ без кормчия, във форденвинд, в бейдевинд и с вятър откъм траверса. С вятър в пълен бакщаг и съответно вдигнати ветрила се управляваше сам в границите на два румба, а при вятър откъм кърмата му трябваха не повече от три румба, за да се управлява сам.
	„Снарк“ беше построен отчасти в Сан Франциско. Утрото, когато трябваше да бъде излян железният му кил, бе утрото на голямото земетресение. След като закъсня шест месеца със строежа, аз закарах корпуса му в Хавай да бъде завършен; двигателят му бе монтиран към дъното на кораба, строителните материали пристегнати на палубата. Бях ли останал да го довършвам в Сан Франциско, щях още да бъда там. Както беше недостроен, струваше ми четири пъти повече, отколкото е трябвало да струва.
	„Снарк“ се беше родил без късмет. Беше оклеветен в Сан Франциско, чековете му бяха протестирани в Хавай като подправени и беше глобен за нарушаване на карантината на Соломоновите острови. За да спасят себе си, вестниците не можеха да кажат истината за него. Когато уволних един негоден капитан, те казаха, че съм го направил на пихтия от бой. Когато един младеж се върна, за да продължи образованието си в колежа, беше съобщено, че съм бил истински Ларсен Вълка и че целият ми екипаж е избягал, защото съм ги смазал от бой. Всъщност единственият удар, нанесен на борда на „Снарк“, е станал, когато готвачът е бил малтретиран от капитан, постъпил при мен чрез измама, когото уволних на островите Фиджи. Също така Чармиън и аз тренирахме бокс, но никой от нас не е бил сериозно осакатен.
	Пътуването беше нашата представа за приятно прекарване на времето. Аз построих „Снарк“ и платих него и всичките разноски. Бях сключил договор да напиша в тридесет и пет хиляди думи описание на пътуването за едно списание, което трябваше да ми се плати на същата цена, която получавах за разказите, написани у дома. Списанието незабавно рекламира, че ме изпраща специално за себе си на околосветско пътуване. Беше богато списание. И всеки, който имаше делови отношения със „Снарк“, взимаше от мен тройна цена, защото, несъмнено, списанието можеше да я плати. Този мит се беше разнесъл до крайните предели на Южните морета и аз трябваше да плащам съответните цени. До ден-днешен всички са убедени, че списанието ми е платило всичко и че аз съм натрупал състояние от това пътуване. Трудно е след такава реклама да набиеш в човешкото съзнание, че цялото пътуване е било направено за удоволствие.
	Отидох в Австралия, за да постъпя в болница, където прекарах пет седмици. Прекарах пет месеца много болен по хотелите. Тайнственото заболяване, засегнало ръцете ми, бе твърде много за австралийските специалисти. То беше непознато в медицинската литература. Не бе имало никакво съобщение за подобен случай. Болестта се разпространи от ръцете по краката, тъй че в известни периоди бях безпомощен като дете. Понякога ръцете ми ставаха двойно по-големи от естествените си размери, с по седем мъртви или умиращи кожи, които се белеха едновременно. Имаше периоди, когато ноктите на краката ми за двадесет и четири часа ставаха толкова дебели, колкото и дълги. След като ги изпилвах, за следващите двадесет и четири часа те ставаха дебели, както преди. Австралийските специалисти стигнаха до заключението, че заболяването не е причинено от паразити и че следователно трябва да е нервно. То не минаваше и затова не можех да продължа пътуването. Единственият начин, по който бих могъл да го продължа, щеше да е като ме вържеха за леглото, защото в безпомощното ми състояние, както не можех да се хващам с ръце, не бих могъл да се движа на малко люлеещо се корабче. А също така, казах си аз, докато корабчетата и пътуванията бяха много, аз имах само един чифт ръце и само един набор нокти на краката. А пък и още стигнах до заключението, че в родния ми калифорнийски климат винаги съм поддържал устойчиво нервно равновесие. И затова се върнах.
	Откакто се завърнах, напълно оздравях. И открих какво ми е било. Попадна ми книга от Чарлз И. Уудръф, подполковник от армията на Съединените щати, озаглавена „Въздействието на тропическата светлина върху хора от бялата раса“. Тогава разбрах. По-после се запознах с полковник Уудръф и узнах, че е имал същото страдание. Сам той бе военен лекар; седемнадесет военни лекари разглеждали неговия случай на Филипините и както австралийските специалисти се признали за победени. Накъсо, аз имах силно предразположение към разрушаване на тъканта от тропическата светлина. Аз съм бил разкъсван на парчета от ултравиолетовите лъчи, също както са били разкъсвани на парчета много изследователи на рентгеновите лъчи.
	Пътем може да спомена, че между другите страдания, които с общи усилия наложиха прекратяването на пътешествието, имаше едно, което наричат ту болестта на здравия, ту европейска проказа, ту библейска проказа. Противно на истинската проказа, за тази тайнствена болест не се знае нищо. Никой лекар никога не е заявил, че е лекувал някой случай, макар и да има съобщения за спонтанно излекували се болни. Не се знае как тя настъпва. Не се знае какво тя представлява. Не се знае от какво минава. Без да взимам каквито да било лекарства, само като живеех в здравословния калифорнийски климат, сребристата ми кожа изчезна. Единствената надежда, давана ми от лекарите, бе спонтанно излекуване, и точно така стана с мене.
	Последна дума: преценка на пътуването. Много лесно е за мен или кой да е мъж да каже, че е било приятно. Но има по-добър свидетел, единствената жена, участвувала в него от начало до край. В болницата, когато съобщих на Чармиън новината, че трябва да се върна в Калифорния очите й се наляха със сълзи. Два дена тя беше съсипана и покрусена от съобщението, че това щастливо, толкова щастливо пътешествие трябва да се прекрати.
	Глен Елън
	Калифорния, 7 април 1911 г.



	Jack London
	The Cruise of the Snark, 1913

	Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/24964)
	Последна редакция: 2012-07-21 19:50:05