[Kodirane UTF-8]

	Ръдиард Киплинг
	Книга за джунглата


	Преследван от тигъра Шир Хан, малкият Маугли намира подслон при вълците. Верните му приятели — пантерата Багира и мечокът Балу, бдят над него и го пазят от кръвожадния Шир Хан, който не се е отказал от намерението си да го разкъса. Годините минават. Маугли вече не е онова безпомощно мъниче. Той е станал истински син на джунглата и решава да се справи веднъж завинаги със своя враг.


	Братята на Маугли



	С орлови крила нощта долетя
	и прилепът Манг свободата откри.
	Пастирът прибра морни стада.
	Ще скитаме волни ний чак до зори.
	Във тъмната нощ за сила и мощ,
	за зъби и нокти час пак настава.
	О, чуй този зов! „Всички на лов!“
	Законът на джунглата тъй повелява.
	Нощна песен на джунглата



	Беше седем часът през една много топла вечер на Сионийските хълмове, когато Татко Вълк се пробуди от дневната си дрямка, почеса се, прозя се и изпружи едната си лапа, после другата, за да прогони сънливата отмала. Мама Вълчица лежеше, простряла голямата си сива муцуна над четирите премятащи се и скимтящи вълчета, а луната блестеше в отвора на пещерата, където живееше вълчето семейство.
	— Ауу! — зави Татко Вълк. — Време е отново за лов. — Готвеше се да скочи и да се понесе надолу по склона, но малка сянка с рунтава опашка прекоси прага и изскимтя:
	— Нека сполуката те съпровожда, о, Господарю на вълците! Да бъде също тъй голяма сполуката и да са силни белите зъби на благородните ти рожби, които никога да не забравят гладните на този свят.
	Това беше чакалът Табаки, Блюдолизеца, а вълците в Индия го презират, задето само тича насам-натам и върши пакости, разправя всякакви клюки и яде парцали и парчета кожа от селските сметища. Но те се и боят от него, защото Табаки повече от всеки друг в джунглата е склонен да се разбеснява, а тогава забравя, че се страхува от някого, втурва се из гората и хапе де кого срещне. Дори тигърът бяга и се крие, когато дребният Табаки се разбеснее, защото бесът е най-позорното нещо, което може да завладее едно диво животно. Ние наричаме това хидрофобия, а те му казват диуани — лудост — и бягат.
	— Влез да видиш — каза рязко Татко Вълк, — че тук няма храна.
	— За вълк може да няма — отвърна Табаки, — ала за такова скромно същество като мен и голият кокал е добро угощение. Какви сме ние, Гидур-лог (Чакалите), та да избираме и пробираме? — Промъкна се в дъното на пещерата, намери кокал от елен с малко месо по него, седна и заглозга с наслада края му. — Хиляди благодарности за това хубаво ястие — каза той и облиза бърните си. — Колко прекрасни са благородните ви деца! Колко големи са очите им! И колко са млади! Наистина сега си спомних, че царските рожби възмъжават още в люлката.
	Табаки знаеше добре, както всеки друг, че няма нищо по-нетактично от това да хвалиш децата пред самите тях и изпита задоволство, като видя, че Мама Вълчица и Татко Вълк изглеждат притеснени.
	Табаки поседя притихнал, радвайки се на злината, извършена от него, после изрече злобно:
	— Шир Хан, Големия, смени ловното си поле. Той вече ще ловува из тези хълмове през идущата луна; сам ми каза това.
	Шир Хан беше тигърът, който живееше близо до реката Вайнгунга, на двайсет мили оттук.
	— Той няма това право! — подхвана гневно Татко Вълк. — Според Закона на джунглата няма право да променя района си без съответното предупреждение. Ще подплаши всичкия дивеч на десет мили разстояние, а аз… аз сега трябва да убивам за двама.
	— Майка му не случайно го е нарекла Лунгри (Куция) — обади се тихо Мама Вълчица. — Той е куц с единия си крак от рождение. Затова убива само добитък. Затова селяните от Вайнгунга му се гневят и той идва тук, за да разгневи и нашите селяни. Те ще претърсят цялата джунгла, за да го намерят, но той ще е далеч, а ние и нашите деца ще трябва да бягаме, когато селяните подпалят тревата. Трябва да бъдем безкрайно благодарни на Шир Хан!
	— Да му предам ли вашата благодарност? — попита Табаки.
	— Вън! — озъби му се Татко Вълк. — Върви да ловуваш със своя господар. Ти причини достатъчно беди само за една нощ.
	— Отивам си — отвърна кротко Табаки. — Ще чуете как Шир Хан реве в гъсталака. Можех да си спестя съобщението.
	Татко Вълк се ослуша и долу в долината, която се простираше до една рекичка, чу сухото, гневно, зловещо и монотонно скимтене на тигър, който не е уловил нищо, но не го е грижа, ако ще цялата джунгла да научи за това.
	— Какъв глупак! — възкликна Татко Вълк. — Да почне нощния си лов с такъв шум! Да не си мисли, че нашият дивеч е като угоените говеда на Вайнгунга?
	— Шшт! Тази нощ той не дебне нито говедо, нито дивеч — каза Мама Вълчица. — Той дебне човек.
	Скимтенето премина в напевно мъркане, което като че ли идваше от всички посоки. Това е шумът, който обърква секачите и циганите, които спят на открито, и ги кара да се втурнат право в устата на тигъра.
	— Човек! — изрече Татко Вълк и оголи белите си зъби. — Пфу! Няма ли достатъчно насекоми и жаби във водохранилищата, та трябва да изяде човек, и то в нашия район?
	Законът на джунглата, който никога не постановява нещо без сериозно основание, забранява на всеки звяр да разкъсва човек, освен когато този звяр убива, за да покаже на децата си как става това; но дори тогава той трябва да ловува извън ловния район на своята глутница или племе. Причината за това е, че убиването на човек предизвиква след известно време появата на бели хора, качени на слонове, които носят пушки, и стотици цветнокожи с гонгове, ракети и факли. Тогава пострадва всеки в джунглата. Ето защо зверовете смятат, че човекът е най-слабото и най-беззащитно същество и че е нелоялно да го нападат. Те смятат още — и то е вярно, — че този, който разкъсва хора, става крастав и зъбите му опадват.
	Мъркането се засили и завърши с гръмогласното „Аарх!“ — сигнал за атаката на тигъра.
	После прозвуча вой — неприсъщ за тигъра — от устата на Шир Хан.
	— Той е пропуснал — каза Мама Вълчица. — Какво ли е това?
	Татко Вълк измина тичешком няколко крачки и чу Шир Хан да си мърмори и мънка диво, когато се сгромоляса в храстите.
	— Този глупак няма капка ум, щом е скочил в лагерния огън на секача и си е изгорил лапите — изсумтя Татко Вълк. — Табаки е с него.
	— Някой идва нагоре по хълма — каза Мама Вълчица, като помръдна ухо. — Бъди готов.
	Клоните на храстите леко прошумоляха и Татко Вълк приклекна, готов за скок. А после, ако го наблюдавахте, щяхте да видите най-чудното нещо на света — вълк да се спира насред скок. Той вече бе отскочил, когато видя върху какво се е хвърлил, затова се опита да се възпре. В резултат на това замръзна във въздуха на четири-пет фута* над земята, а после падна почти на същото място, откъдето бе скочил.
	[* Един фут е равен на 30,48 см. — Б.пр.]
	— Човек! — озъби се той. — Малкото на човек. Виж!
	Право пред него, държейки се за нисък клон, стоеше едно голо мургаво бебе, едва-що проходило — толкова нежно и с трапчинки на бузите малко създание никога не бе се появявало нощем пред пещерата на вълците. То погледна в лицето Татко Вълк и се засмя.
	— Това малкото на човек ли е? — попита Мама Вълчица. — Никога не съм го виждала. Донеси го тук.
	Вълк, свикнал да пренася своите вълчета, може, ако се наложи, да пренесе и яйце в устата си, без да го счупи, и макар че челюстите на Татко Вълк се затвориха точно върху гърба на детето, нито един зъб не одраска дори кожата му, когато го положи сред своите вълчета.
	— Колко е малко! Как е голо и… колко е смело! — каза нежно Мама Вълчица.
	Бебето си проправяше път между вълчетата, за да се приближи до топлата майчина кожа.
	— О! Иска да бозае с моите рожби. Значи това е малкото на човек. Имало ли е някога вълчица, която да се похвали, че малкото на човек е било сред нейните рожби?
	— Чувал съм, че понякога са се случвали такива неща, но никога в нашата глутница, нито по мое време — отговори Татко Вълк. — То няма нито един косъм по тялото си и е толкова слабичко, че бих могъл да го убия само като го перна с лапата си. Виж, то ни гледа и никак не се бои.
	{img:kniga_za_junglata_01.png}
	Внезапно лунната светлина, която нахлуваше през отвора на пещерата, помръкна, защото голямата четвъртита глава и плешките на Шир Хан бяха затулили входа. Зад него Табаки скимтеше:
	— Господарю, господарю, то влезе тук!
	— Шир Хан ни оказва голяма чест — каза Татко Вълк, но очите му проблясваха сърдито. — Какво желае Шир Хан?
	— Моята плячка. Малкото на човека мина насам — рече Шир Хан. — Родителите му избягаха. Дайте ми го.
	Шир Хан бе скочил право в лагерния огън на един секач, както бе предположил Татко Вълк, и беше бесен от болката в опърлените си лапи. Но Татко Вълк знаеше също, че отворът на бърлогата е много тесен, за да може тигър да се промъкне вътре. Дори там, докъдето бе успял да се напъха Шир Хан, плешките и предните му лапи бяха заклещени от теснината и се чувстваше така, както би се чувствал и човек, ако се мъчи да води битка в някоя бъчва.
	— Вълците са свободен народ — каза Татко Вълк. — Те получават заповеди от водача на Глутницата, а не от някакъв си ивичест убиец на говеда. Малкото на човека е наше — ще го убием, ако така решим.
	— Вие решавате, така ли? Що за решение е това? В името на вола, който убих, нима трябва да стоя във вашата кучешка бърлога и да моля за справедливата си плячка? Не друг, а аз, Шир Хан!
	Ревът на тигъра отекна гръмовито в пещерата. Мама Вълчица се отдели от малките си и скочи напред, а очите й, блеснали като две зелени луни в тъмнината, гледаха право в пламтящите очи на Шир Хан.
	— Аз пък съм Ракша Демона, която ти отговаря. Малкото на човека е мое, Лунгри… то принадлежи на мен! И няма да бъде убито. Ще живее, ще тича с Глутницата, ще ходи на лов с нея; а накрая ти, ловецо на малки, беззащитни същества, който се храниш с жаби и убиваш риба, ще намериш смъртта си от него! Сега се махай оттук, защото, кълна се в името на елена, който убих (аз не ям мършави говеда), ще те пратя при майка ти, опърлен звяр от джунглата, по-куц, отколкото си се родил на света! Върви си!
	Татко Вълк я гледаше изумен. Той почти беше забравил дните, когато спечели Мама Вълчица в честна борба с пет други вълци; тогава тя тичаше с Глутницата и не беше току-така наречена Демона. Шир Хан може би щеше да се справи с Татко Вълк, но нямаше да устои срещу Мама Вълчица, защото знаеше, че докато е така заклещен, тя ще има предимство в битката и ще се бори до смърт. Затова той се измъкна с ръмжене от отвора на пещерата и като се видя отново свободен, изрева:
	— Всяко куче лае в своя двор! Ще видим какво ще каже Глутницата за отглеждането на човешко дете при вас. Детето е мое, отредено за моите зъби, и ще свърши в устата ми, крадци такива с рунтави опашки!
	Мама Вълчица се отпусна задъхана сред своите вълчета, а Татко Вълк й каза сериозно:
	— В тези думи на Шир Хан има нещо вярно. Трябва да покажем детето на Глутницата. Още ли искаш да го задържим, майко?
	— Да, искам! — изпъшка тя. — Та то дойде нощем голичко, самичко и много гладно; но въпреки това никак не го беше страх! Виж го, вече избутва настрана едно от моите малки. А този куц кръволок щеше да го убие и да избяга във Вайнгунга, докато тукашните селяни преобръщат наопаки всичките ни леговища, за да си отмъстят! Да го задържим ли? Аз непременно ще го задържа. Лежи спокойно, малко жабче. О, Маугли — да, така ще те нарека, защото Маугли значи жаба, — ще дойде ден и ти ще убиеш Шир Хан, както той сега искаше да убие теб.
	— Но какво ще каже нашата Глутница? — попита Татко Вълк.
	— Законът на джунглата твърди изрично, че всеки вълк, когато се ожени, може да се оттегли от Глутницата, към която се числи, но когато малките му станат на възраст сами да стъпят на краката си, той трябва да ги представи на Съвета на глутницата, който обикновено се свиква веднъж месечно при пълнолуние, за да могат другите вълци да се запознаят с тях. След това вече вълчетата са свободни да тичат където си искат и докато не убият първия си елен, не се приема никакво извинение, ако някой възрастен вълк от Глутницата убие някое от тях. Смъртното наказание се прилага веднага щом убиецът бъде открит; ако помислиш малко върху това, ще видиш, че трябва наистина да бъде така.
	Татко Вълк изчака, докато вълчетата можеха вече горе-долу да тичат, и когато настъпи нощта на събранието на Глутницата, ги заведе заедно с Маугли и Мама Вълчица при Скалата на съвета. Това беше скалистият връх на един хълм, покрит с камъни, където можеха да се прикрият стотина вълци. Акела, големият сив единак, който ръководеше Глутницата благодарение на своята сила и хитрост, се беше изтегнал на скалата, а под него седяха четирийсет или повече вълци с различна големина и цвят — от старите, опитни вълци с козина като на язовци, които сами можеха да се справят с елен, до черните тригодишни младоци, които само си мислеха, че не падат по-долу от ветераните. Единака ги водеше вече цяла година. На младини беше попадал два пъти във вълчи капани, а веднъж селяните го бяха били и оставили полумъртъв, затова той добре познаваше нрава и привичките на хората.
	При Скалата се говореше твърде малко. Малките се премятаха едно през друго в средата на кръга, образуван от майките и бащите им, и от време на време някой от възрастните отиваше тихо до някое от вълчетата, поглеждаше го строго и се връщаше безшумно на мястото си. Понякога майка избутваше малкото си на осветено от луната място, за да бъде сигурна, че то няма да остане незабелязано. Акела се провикваше от Скалата:
	— Вие знаете Закона — добре го знаете. Внимавайте, о, вълци!
	А неспокойните майки подемаха вика:
	— Внимавайте, добре внимавайте, о, вълци!
	Козината на врата на Мама Вълчица настръхна, когато най-сетне настъпи мигът и Татко Вълк избута Маугли Жабчето, както го наричаха, в центъра, а той приседна със смях и започна да си играе с камъчета, които проблясваха на лунната светлина.
	Акела не вдигаше глава от лапите си, но продължаваше монотонния си вик: „Внимавайте!“
	Глухо ръмжене долетя иззад скалите — гласът на Шир Хан, който извика:
	— Детето е мое. Дайте ми го. За какво им е на Свободните вълци малкото на човек?
	Акела дори не помръдна ушите си, само възвести:
	— Добре внимавайте, о, вълци! Каквото и да вършат, Свободните вълци се съобразяват само със собствените си повели. Внимавайте добре!
	Разнесе се глухо ръмжене, а един млад вълк в четвъртата си година повтори думите на Шир Хан на Акела.
	— Какво общо имат Свободните вълци с малкото на човек? — После продължи: — Законът на джунглата постановява, че ако възникне спор относно правото на някое вълче да бъде прието от Глутницата, трябва да говорят в негова полза най-малко двама членове на Глутницата, които не са баща му и майка му.
	— Кой ще се застъпи за това малко същество? — попита Акела. — Кой ще говори от Свободните вълци? — Отговор не последва и Мама Вълчица се приготви за това, което я очакваше — последната й битка, ако се стигнеше до такова решение.
	Тогава единственото друго животно, което се допускаше в Съвета на глутницата — Балу, ленивият кафяв мечок, който учеше малките вълчета на Закона на джунглата, старият Балу, който можеше да отиде където си ще, защото се хранеше само с орехи, корени и мед, — се изправи на задните си крака и изсумтя:
	— Малкото на човека… за малкото на човека ли става дума? Аз ще говоря в негова полза. Нямам дар слово, но ще кажа истината. Нека си тича с Глутницата, нека се сближи с другите. Сам ще го уча.
	— Трябва ни още един — каза Акела. — Балу говори, а той е учителят на младите вълчета. Кой друг ще говори освен Балу?
	Една тъмна сянка се промъкна в кръга. Това беше Багира, Черната пантера, цялата мастиленочерна, но с характерните шарки на пантерите, които проблясват на светлината като моаре*. Всички познаваха Багира и никой не смееше да излезе на пътя й, защото тя беше хитра като Табаки, смела като див бивол и дръзка като ранен слон. Но тя притежаваше също и глас, сладък като див мед, който капе от дървото, и кожа, по-мека от мъх.
	[* Лъскав копринен плат с отблясъци на вълни. — Б.р.]
	— О, Акела, и вие, Свободни вълци — замърка тя, — аз нямам право да присъствам на вашето събрание, но Законът на джунглата гласи, че ако има съмнение дали да се приеме в Глутницата ви ново вълче и ако животът на това вълче не е свързан със загубата на плячка, малкото може да бъде откупено. Законът не казва кой може и кой не може да заплати този откуп. Права ли съм?
	— Да, да! — потвърдиха младите вълци, които винаги изпитват глад. — Вслушайте се в Багира. Малкото може да бъде откупено на известна цена. Такъв е Законът.
	— Като зная това, моля за вашето разрешение да говоря.
	— Говори, говори! — чуха се двайсетина гласа.
	— Да се убие едно голо, невръстно същество е позорно. Освен това, когато порасне, то може да ви бъде полезно.
	Балу вече говори в негова полза. Сега към обещаното от Балу аз ще прибавя един бивол, при това тлъст, прясно убит на половин миля оттук, ако приемете според Закона малкото на човека. Трудно ли е да го направите?
	Отекна глъч на десетки гласове, които викаха:
	— Защо да не го приемем? Бездруго то ще умре през зимните дъждове. Или ще се спече от слънцето. Какво лошо може да ни стори едно голо жабче? Нека тича с Глутницата. Къде е биволът, Багира? Нека приемем малкото.
	И тогава се разнесе плътният вой на Акела:
	— Внимавайте, добре внимавайте, о, вълци!
	Маугли продължаваше да проявява голям интерес към камъчетата и не забеляза, когато вълците го наобиколиха и почнаха един по един да го оглеждат. Накрая те всички слязоха по хълма за убития бивол и само Акела, Багира, Балу и новите родители на Маугли останаха на местата си. Шир Хан рева цялата нощ, защото беше много сърдит, че не му предадоха Маугли.
	— Реви колкото щеш — каза Багира под мустак, — наближава времето, когато това голишарче ще те накара да ревеш отново. Ако не стане така, значи не познавам добре Човеците.
	— Добре се получи — подкрепи я Акела. — Хората и техните малки са много умни. След време той сигурно ще ни е от полза.
	— Вероятно тогава ще имате нужда от помощ; никой не може да се надява, че вечно ще води Глутницата — допълни Багира.
	Акела не отговори. Мислеше си за времето, което настъпва за всеки водач на глутница, когато той изгуби сили, започне да става все по-слаб и все по-немощен, докато накрая вълците го убият и изникне нов водач — а и той, на свой ред, бива убит.
	— Отведи си го — каза Акила на Татко Вълк — и го обучавай, както подобава на един член на Свободните вълци.
	Ето как Маугли бе приет в Сионийската вълча глутница срещу един бивол и добрите думи на мечката Балу.


	Сега трябва да се примирите с това, че ще прескочим десетина години, и да си представите сами прекрасния живот на Маугли сред вълците, защото ако го опишем, ще трябва да изпълним доста много страници. Той израсна с вълчетата, макар че те, разбира се, станаха големи вълци още преди той да стане дете в истинския смисъл на думата, а Татко Вълк го учеше на своите умения и на смисъла на нещата в джунглата. Докато за Маугли всяко прошумоляване на тревата, всеки полъх на въздуха в топлата нощ, всеки звук на бухалите над главата му, всяко драскане на ноктите на прилеп, дошъл да си почине на някое дърво, всеки плясък на малка рибка, подскочила във вира, не започнаха да означават точно това, което работата в офиса означава за бизнесмена. Когато не учеше, се излежаваше на слънце и спеше, след което ядеше и пак лягаше да спи. Почувстваше ли се мръсен или сгорещен, отиваше да поплува в горските вирове. Когато пък му се приискаше мед (Балу му беше казал, че медът и орехите са не по-малко приятни за ядене от суровото месо), покатерваше се на някое дърво, където можеше да го намери, а Багира му показваше как се прави това. Тя се изтягаше на някой клон и извикваше:
	— Ела, малки братко!
	Отпърво Маугли вършеше това много лениво, но по-късно се стрелкаше между клоните смело като сива маймуна. Присъстваше и при Скалата на съвета, когато се събираше Глутницата. Там откри, че когато гледаше продължително някой вълк в очите, той свеждаше или извръщаше поглед, и Маугли започна да прави това за удоволствие. Друг път измъкваше дългите тръни от лапите на своите приятели, защото вълците много страдат от тръните и лепките по козината си. Нощем слизаше от хълма в обработваемите земи и надничаше много любопитно в колибите на селяните, но не смееше да се довери на хората, защото Багира му бе показала една квадратна кутия с пружина, така хитро скрита в джунглата, че той насмалко не стъпи в нея, и му бе обяснила, че това е капан. Ала най-много обичаше да се промъква с Багира сред тъмните топли дебри на гората, да спи през целия ден, а нощем да наблюдава как Багира убива жертвите си. Тя убиваше наляво и надясно, когато почувстваше глад, така правеше и Маугли — с едно изключение. Когато стана достатъчно голям, за да разбира нещата, Багира му каза, че никога не бива да посяга на добиче, понеже е бил откупен в Глутницата срещу един бивол.
	— Цялата джунгла е твоя — допълни Багира — и можеш да убиваш всичко, стига да си достатъчно силен да го сториш; но заради бивола, с който ти бе откупен, не трябва да убиваш, нито да ядеш никое добиче, младо или старо. Това ти налага Законът на джунглата.
	И Маугли се подчиняваше стриктно на този закон.
	Той растеше и ставаше все по-силен, както всяко момче, което не знае що значат уроци и училище и което не мисли за нищо друго, освен да си набави храна.
	Мама Вълчица му каза един-два пъти, че Шир Хан не е същество, на което може да се вярва, и че някой ден той трябва да убие тигъра. Докато един млад вълк би помнил този съвет всеки час, Маугли го забрави, тъй като беше само момче — макар че щеше да се нарече вълк, ако трябваше да говори на някакъв човешки език.
	Шир Хан постоянно му се изпречваше на пътя в джунглата, тъй като Акела ставаше от ден на ден по-стар и по-слаб и куцият тигър беше вече голям приятел на по-младите вълци от Глутницата, които го следваха заради огризките му — нещо, което Акела никога не би допуснал, ако бе в състояние да упражни цялата си власт на водач. Шир Хан ги ласкаеше и недоумяваше как такива превъзходни млади ловци приемат да бъдат под водачеството на един умиращ вълк и на едно човешко дете.
	— Казват ми — твърдеше тигърът, — че на Съвета вие не смеете да го погледнете в очите. — При тези думи младите вълци ръмжаха и се наежваха.
	Багира — а тя имаше очи и уши за всичко — беше подочула нещо от това и един-два пъти се опита да обясни на Маугли, че Шир Хан ще се помъчи да го убие някой ден, но Маугли се смееше и отговаряше:
	— Аз имам на своя страна Глутницата, теб и Балу, който, макар да е толкова ленив, ще нанесе някой и друг удар, за да ме защити. Защо трябва да ме е страх?
	През един много горещ ден нова мисъл споходи Багира — породена от нещо, което беше дочула. Може и Ики Таралежа да й я беше подсказал, но тя я сподели с Маугли, когато бяха навътре в джунглата и момчето бе положило глава на хубавата й черна козина:
	— Малки братко, колко пъти трябва да ти повтарям, че Шир Хан е твой враг?
	— Толкова пъти, колкото са кокосовите орехи на тази палма — отговори Маугли, който естествено не знаеше да брои. — Какво като ми е враг? Спи ми се, Багира, а Шир Хан е само една дълга опашка и силен глас като Мао Пауна.
	— Сега не е време за сън. Балу знае това, аз го зная, Глутницата го знае, знае го дори и най-глупавият елен. Табаки също ти го каза.
	— Ха, ха! — разсмя се Маугли. — Табаки дойде при мен неотдавна и нахално ми заговори, че съм голо човече и не мога дори да си изкопая земни орехи, но аз го хванах за опашката и го пухнах два пъти в една палма, за да се научи да се държи по-добре.
	— Постъпил си неразумно; макар че Табаки е злосторник, той щеше да ти каже нещо, което пряко те засяга. Отвори си очите, малки братко! Шир Хан няма да се реши да те убие в джунглата, ала помни, че Акела е много стар и скоро ще дойде денят, когато той няма да може да убие елен и тогава вече не ще бъде водач. Много от вълците, които те оглеждаха, когато за пръв път бе доведен на Съвета, са също остарели, а младите вълци вярват, както ги е подучил Шир Хан, че човешкото дете няма място в Глутницата. Не след дълго ти ще станеш мъж.
	— А мъжът не може ли да тича с братята си вълци? — възрази Маугли. — Аз съм роден в джунглата. Подчиних се на Закона й и няма вълк от нашите, от чиито лапи да не съм извадил трън. Те безспорно са мои братя!
	Багира изпъна тялото си и притвори очи.
	— Малки братко — каза тя, — пипни ме под челюстта!
	Маугли протегна силната си мургава ръка и под копринената брадичка на Багира, там, където огромните стегнати мускули бяха скрити под лъскавата козина, той напипа малко, неокосмено място.
	— Никой в джунглата не знае, че аз, Багира, имам този белег — следа от нашийник, и също като теб, малки братко, съм родена сред хората. Сред тези хора майка ми умря — в клетка в двореца в Удайпур. Точно заради това аз платих за теб откуп на Съвета, когато ти беше малко голо човече. Да, аз също съм родена сред хората. Никога не бях виждала джунглата. Те ме хранеха зад решетките в желязна копаня, докато една нощ почувствах, че съм Багира Пантерата, а не играчка в ръцете на човеците. Тогава счупих глупавата ключалка с един удар на лапата си и побягнах. Тъй като бях научила привичките на хората, станах по-страшна в джунглата от Шир Хан. Не е ли така?
	— Да — потвърди Маугли, — цялата джунгла се бои от Багира, всички освен Маугли.
	— О, ти си дете на хората — каза черната пантера много нежно — и както аз се върнах в моята джунгла, така и ти трябва накрая да се върнеш при хората — при тези, които са твои братя, — ако не те убият на Съвета.
	— Но защо… защо някой би пожелал да ме убие? — запита Маугли.
	— Погледни ме — каза Багира и Маугли загледа втренчено в очите пантерата. Само след половин минута тя изви глава настрани. — Ето защо — каза тя и размърда лапата си върху листата. — Дори аз не мога да те гледам в очите, а съм родена сред хората и те обичам, малки братко. Другите те мразят, защото очите им не могат да срещнат твоите, защото си умен, защото си измъквал тръни от лапите им… защото ти си човек.
	— Аз не знаех тези неща — каза Маугли намусено и смръщи гъстите си черни вежди.
	— Какво представлява Законът на джунглата? Първо удари, а после дай воля на езика си. По твоето нехайство те знаят, че ти си човек. Но бъди мъдър. Сърцето ми подсказва, че когато Акела пропусне плячката си следващия път — а при всеки лов той изразходва все повече сили, за да убие елена. — Глутницата ще се опълчи срещу него и срещу теб. Ще свикат при Скалата Съвета на джунглата и тогава… тогава… зная какво да направиш! — възкликна Багира и скочи. — Върви веднага в долината, където са колибите на хората, и вземи малко от Червеното цвете, което отглеждат там, така че когато му дойде времето, ти да имаш по-силен приятел от мен, от Балу или от тези от Глутницата, които те обичат. Вземи Червеното цвете!
	{img:kniga_za_junglata_02.png}
	Под „Червеното цвете“ Багира разбираше огъня, който никое същество в джунглата не наричаше с истинското му име. Всеки звяр изпитваше смъртен страх от него и измисляше сто начина, за да го опише.
	— Червеното цвете ли? — попита Маугли. — То расте пред колибите им по здрач. Ще взема малко от него.
	— Вече говориш като дете на човек — изрече гордо Багира. — Помни, че то расте в малки гърнета. Вземи бърже едно от тях и го дръж при себе си за времето, когато ще ти потрябва.
	— Добре! — каза Маугли. — Отивам. Но сигурна ли си, драга ми Багира — той обви с ръка прекрасната шия на пантерата и се вгледа дълбоко в големите й очи, — сигурна ли си, че всичко това е работа на Шир Хан?
	— Кълна се в счупената ключалка, която ме освободи, че съм сигурна, малки братко.
	— Тогава аз се кълна в бивола, с който ме откупи, че ще платя на Шир Хан за това, което разправя, дори ще му го върна тъпкано — заключи Маугли и се понесе стремглаво между дърветата.
	„Това се казва човек. Истински човек — каза си Багира и се изтегна отново. — О, Шир Хан, няма по-черен ден за теб от деня, в който преди десет години ти пожела да изядеш това малко жабче!“
	Маугли навлизаше все по-дълбоко в гората, тичаше бързо, с разтуптяно сърце. Стигна до пещерата, когато се вдигаше вечерната омара, пое си дъх и погледна надолу към долината. Вълчетата бяха излезли, но Мама Вълчица от дъното на пещерата позна по дишането на своето жабче, че нещо го е разтревожило.
	— Какво има, синко? — попита тя.
	— Шир Хан пак е плещил глупости — отзова се той. — Тази вечер отивам на лов сред разораните ниви. — И се понесе през храстите, а оттам — към потока в дъното на долината. Там спря, защото чу воя на Глутницата, излязла на лов, чу и рева на преследвания елен и после пръхтенето на обградената плячка. Отекна злото, гневно виене на младите вълци:
	— Акела! Акела! Нека Единака покаже силата си. Сторете място за водача на Глутницата! Скачай, Акела!
	Единака, изглежда, скочи и пропусна да захапе жертвата, защото Маугли долови изщракването на челюстите и после изскимтяването на Акела, когато еленът го прекатури с предния си крак.
	Маугли не чака да чуе още нещо, а се впусна напред. Воят зад гърба му постепенно заглъхна и той навлезе в обработваните земи, където живееха селяните.
	— Право каза Багира — изрече задъхано момчето и се сгуши зад фуража за добитъка, струпан до прозореца на една колиба. — Утре с Акела ни очаква една и съща съдба.
	Притисна лице към прозореца и загледа огъня в огнището. Видя как жената на стопанина се събуди през нощта да подхрани огъня с някакви черни буци, а когато утрото настъпи и сутрешните изпарения станаха много бели и студени, той видя как детето на стопанина взе една кошничка от ракита, измазана отвътре с пръст, напълни я с нажежени до червено въглени, пъхна я под наметалото си и отиде при кравите в обора.
	„Това ли е всичко? — каза си Маугли. — Щом едно дете може да го направи, няма от какво да се боя.“
	Като си помисли това, той заобиколи зад ъгъла, пресрещна момчето, дръпна кошничката от ръката му и изчезна сред мъглата, а момчето зарева от страх.
	„Те са също като мен — каза си Маугли и задуха в кошничката, както бе видял жената да го прави. — Това нещо ще умре, ако не му давам редовно храна.“ И сложи няколко клонки и суха кора върху червените въглени. Насред пътя нагоре по хълма срещна Багира. Утринната роса блестеше по козината й като лунни камъчета.
	— Акела е пропуснал плячката — каза пантерата. — Щяха да го убият миналата нощ, но искаха да убият и теб. Търсиха те из целия хълм.
	— Аз бях при обработваните ниви. Готов съм. Виж! — И Маугли протегна кошничката с огъня.
	— Добре! Знаеш ли, виждала съм хората да хвърлят върху това нещо сухи клонки и скоро Червеното цвете разцъфва. Не се ли боиш?
	— Не. Защо да се боя? Спомням си, ако не е било сън, как преди да стана вълк, лежах до Червеното цвете и ми беше топло и приятно.
	Целия ден Маугли прекара в пещерата, поддържайки огъня в кошничката, като хвърляше в нея сухи клонки, за да види какво ще стане с тях. Намери един клон, който му хареса, и вечерта, когато Табаки дойде при пещерата и му каза грубо, че го викат при Скалата на съвета, той се разсмя и се смя дотогава, докато чакалът побягна. После Маугли отиде на Съвета, като все още се смееше.
	Акела Единака лежеше край своята скала и това беше признак, че водачеството на Глутницата е свободно, а Шир Хан, придружен и отрупван с ласкателства от група недохранени вълци, се разхождаше открито напред-назад. Багира легна близо до Маугли, който стисна между коленете си кошничката с огъня. Когато се събраха всички, Шир Хан започна да говори — нещо, което никога не бе се осмелил да направи, когато Акела беше в разцвета на силите си.
	— Той няма това право — прошепна Багира. — Кажи му го. Той е кучи син. Ще се уплаши.
	Маугли скочи на крака.
	— Свободни вълци — извика той, — Шир Хан ли води Глутницата? Какво общо има един тигър с нашето водачество?
	— Това, че мястото на водача е свободно и че съм помолен да говоря — каза Шир Хан.
	— От кого? — попита Маугли. — Да не сме чакали, та да се умилкваме на този говежди кръволок? Водачеството на Глутницата е работа на самата Глутница.
	Отекнаха викове:
	— Я млъквай, човешко дете! Не го прекъсвай. Той спазва нашия Закон.
	Накрая прогърмяха гласовете и на старите от Глутницата:
	— Нека говори Мъртвия вълк! — Когато водач на глутница пропусне плячката си, започват да го наричат Мъртвия вълк, независимо колко още ще живее, а то обикновено не е задълго.
	Акела повдигна унило старата си глава:
	— Свободни вълци, и вие също, чакали на Шир Хан, много сезони аз ви водих на лов и през това време нито един от вас не беше уловен, нито осакатен. Сега аз пропуснах плячката. Знаете, че ме изправихте срещу един обезумял елен, за да мога да се проваля. Добре го бяхте скроили. Ваше право е да ме убиете тук, при Скалата на съвета. Затова аз питам: Кой ще дойде да сложи край на Единака? Защото мое право според Закона на джунглата е да идвате един по един.
	Настъпи дълга тишина, понеже никой вълк не дръзваше да се бие с Акела на живот и смърт. Тогава Шир Хан изрева:
	— Ха! Какво се церемоним с този беззъб глупак? Той е обречен да умре! Човешкото дете също живя твърде дълго. Свободни вълци, то още отначало беше моя плячка. Дайте го на мен. Не понасям повече тази щуротия — човек-вълк. Десет сезона то безпокои джунглата. Дайте ми човешкото дете, иначе ще ловувам постоянно тук и няма да ви дам и едно кокалче. То е човек, дете на човек, и аз го мразя от дън душа.
	Тогава повече от половината Глутница започна да вие:
	— Човек! Човек! Какво търси човек при нас? Да си върви, където му е мястото.
	— И да насъска всички хора от селата против нас? — бурно протестира Шир Хан. — Не, дайте го на мен. Той е човек и никой от нас не може да го погледне в очите.
	Акела вдигна отново глава и каза:
	— Той е делил храната си с нас. Делил е леглото си с нас. Подгонвал е дивеч за нас. Не е изричал нито дума против Закона на джунглата.
	— При това аз платих за него един бивол, когато го приемахте. Един бивол е дребна работа, но честта на Багира е нещо, за което тя е готова да се бие — изрече пантерата с най-кротък глас.
	— Бивол, платен преди десет години? — озъби се Глутницата. — Какво ни интересуват десетгодишните кости?
	— И дадената дума ли не значи нищо? — попита Багира и оголи белите си зъби. — Защо тогава се наричате Свободни вълци?
	— Детето на човек не може да тича редом с вълците от джунглата — изрева Шир Хан. — Дайте ми го!
	— Той е наш брат във всичко, само не по кръв — продължи Акела, — а вие искате да го убиете! Аз наистина живях много дълго. Някои от вас ядат говеждо, за други пък съм чувал, че подучени от Шир Хан, излизат в тъмните нощи и грабят деца от праговете на селските колиби. Затова смятам, че сте страхливци и ще ви говоря като на страхливци. Сигурно е, че трябва да умра и че животът ми вече не струва нищо, иначе бих ви предложил да го замените с живота на човешкото дете. Но заради честта на Глутницата — нещо, което вие, изглежда, забравихте поради факта, че сте без водач — ви обещавам, че ако оставите човешкото дете да се върне в родното си място, аз няма, когато настъпи времето да умра, да оголя нито зъб срещу вас. Ще умра без борба. Това ще спаси на Глутницата поне три живота. Повече не мога да сторя. Ако сте съгласни, ще ви спестя срама от убийството на наш брат, който няма никаква вина — брат, за когото се застъпиха и когото откупиха от Глутницата според Закона на джунглата.
	— Той е човек… човек… човек! — заръмжа Глутницата и повечето вълци се събраха около Шир Хан, чиято опашка започна да потрепва нервно.
	— Сега нещата са в твои ръце — каза Багира на Маугли. — Остава ни само едно — да се бием!
	Маугли се изправи, като държеше кошничката с огъня. После протегна ръце и се прозина в лицето на Съвета, ала беше бесен от гняв и скръб, тъй като, верни на нрава си, вълците никога не му бяха казвали колко го мразят.
	— Чуйте! — извика той. — Не слушайте брътвежа на това куче. Повторихте ми толкова много пъти тази нощ, че съм човек (а всъщност бих станал вълк сред вас до края на живота си), та сега си давам сметка, че думите ви са правдиви. Ето защо няма да ви наричам повече _мои братя_, а _кучета_, както биха ви нарекли и хората. Какво ще вършите и какво няма — не вие ще решите. Това решение зависи от мен и за да ви стане по-ясно, аз, човекът, донесох тук малко от Червеното цвете, от което вие, кучетата, се боите толкова много.
	Той захвърли кошничката с огъня на земята и няколко червени въглена подпалиха една туфа сух мъх, която се разгоря буйно и целият Съвет се отдръпна, ужасен, пред пълзящите пламъци.
	Маугли пъхна сухия клон в огъня, докато той се запали и запука, а след това го завъртя над главата си сред уплашените вълци.
	— Сега ти си господарят — рече Багира тихо. — Спаси Акела от смъртта. Той винаги е бил твой приятел.
	Акела, суровият стар вълк, който никога не бе молил за милост, погледна жално Маугли. Момчето стоеше изправено и голо, а дългата черна коса се диплеше на раменете му, озарена от горящия клон, от пламъка на който сенките подскачаха и трептяха.
	— Добре! — каза Маугли и се огледа бавно. — Виждам, че вие сте кучета. Ще ви напусна и ще отида при моя народ. Джунглата е затворена за мен и трябва да забравя вашия език и вашето другарство, но ще бъда по-милостив от вас. Понеже съм бил ваш брат, макар и не по кръв, обещавам ви, че като човек сред човеците, няма да ви предавам на хората, както вие сега ме предадохте. — Ритна огъня с крака си и във въздуха се разхвърчаха искри. — Няма да има война между някого от нас и Глутницата. Има обаче един дълг, който трябва да платите, преди да си тръгна. — Закрачи към Шир Хан, който примигваше глупаво към пламъците, и го хвана за кичурчето косми под брадата му. Багира го последва, в случай че стане нещо непредвидено. — Ставай, куче! — извика Маугли. — Ставай, когато ти говори човек, или ще ти подпаля козината!
	Шир Хан беше свил уши и бе затворил очи, защото горящият клон беше много близо.
	— Този убиец на говеда каза, че ще ме убие пред Съвета, понеже не ме е убил, когато съм бил бебе. Тогава заслужаваш да видиш как ние, хората, бием кучетата. Само да помръднеш мустак, Лунгри, и ще навра Червеното цвете в гърлото ти! — Удари с клона Шир Хан по главата и тигърът изрева и заскимтя от смъртен страх. — Пфу! Опърлена котка от джунглата… върви си сега! Но помни, че когато дойда пак при Скалата на съвета — а аз ще дойда като мъж, — ще бъда с кожата ти, Шир Хан, върху моята глава. А Акела ще бъде свободен да живее колкото си иска. Вие няма да го убиете, защото такава е моята воля. И не смятам, че трябва да седите повече тук, изплезили езици, сякаш сте същински кучета, които аз ще прогоня — ето така! Махайте се!
	Огънят гореше силно в края на клона, Маугли го размаха наляво и надясно сред кръга и вълците побягнаха, виейки, защото искрите пърлеха козината им. Накрая там останаха само Акела, Багира и най-много десетина вълци, които бяха взели страната на Маугли. Тогава нещо загложди Маугли отвътре и той изпита болка, каквато не беше изпитвал никога дотогава. Пое си дъх и се разрида, а сълзите потекоха по лицето му.
	— Какво е това? Какво е това? — недоумяваше той. — Аз не искам да напусна джунглата и не зная какво е това. Дали умирам, Багира?
	— Не, малки братко. Това са само сълзи, които хората проливат — обясни Багира. — Сега зная, че ти си човек, не си вече дете на човека. От днес нататък джунглата наистина е затворена за теб. Нека да се стичат, Маугли. Това са само сълзи.
	А Маугли седеше и плачеше, та чак сърцето му щеше да се пръсне. Плачеше за пръв път в живота си.
	— А сега — каза той след малко — ще отида при хората. Но преди това ще се сбогувам с майка си.
	И като каза това, Маугли отиде при пещерата, където тя живееше с Татко Вълк, и заплака върху козината й, а четирите вълчета завиха скръбно.
	— Нали няма да ме забравите? — попита Маугли.
	— Никога, докато можем да следваме следата на дивеча — отвърнаха вълчетата. — Като станеш човек, идвай нощем в подножието на хълма да си говорим, а ние можем да слизаме до нивите и да си играем с теб.
	— Ела скоро! — рече Татко Вълк. — О, умно малко жабче, ела скоро, защото ние с майка ти остаряваме.
	— Ела скоро — каза и Мама Вълчица, — мое малко голо синче, защото чуй, човешко дете: аз те обичам повече, отколкото съм обичала моите вълчета.
	— Непременно ще дойда — обеща Маугли, — а когато това стане, то ще бъде, за да положа кожата на Шир Хан върху Скалата на съвета. Не ме забравяйте! Кажете на всички в джунглата никога да не ме забравят!
	Зората настъпваше, когато Маугли тръгна надолу по хълма сам, за да срещне тайнствените същества, наречени хора.


	Ловна песен на Сионийската глутница


	Щом пукна зора, елен изрева
	веднъж, дваж и пак.
	Свела глава над бистра вода,
	кошутата трепна и пак
	във шеметен бяг понесе се тя.
	Това аз видях край езерен бряг
	веднъж, дваж и пак.


	Щом пукна зора, елен изрева
	веднъж, дваж и пак.
	Със таз новина край няма скала
	дотича вълкът единак.
	По прясна следа натам полетя
	вълча глутница в сивия зрак.
	Веднъж, дваж и пак.


	Щом пукна зора, вълчи вой проехтя
	веднъж, дваж и пак.
	Стъпват тихо сега лапи меки в пръстта
	на високия езерен бряг.
	И сред росна трева във вековна гора
	святкат диви очи. Свойта плячка гони!
	Веднъж, дваж и пак.



	Ловът на Каа



	Леопардът се радва на свойте петна.
	Бикът пък се перчи със мощни рога.
	Пази козината си чиста и мека,
	щом тръгнеш по своята ловна пътека.


	Там срещнеш ли бик да рови пръстта
	или пък елен, размахал рога,
	недей се отказва, не бягай, дебни!
	Повтаряме безспир, откак се роди.


	Недей да тормозиш сукалчета чужди,
	макар че са малки и сякаш ненужни.
	Отнасяй се с тях като брат към сестрица,
	че майка им може да е стръвница.


	След първата жертва се перчи младока,
	но той тепърва ще си учи урока:
	Жалък си още пред голямата тъмна гора.
	Миг помисли, че иначе идва смъртта.
	Максимите на Балу



	Разказаното тук се случи малко преди Маугли да бъде изпъден от Сионийската глутница и да си отмъсти на тигъра Шир Хан. Това стана по времето, когато Балу учеше Маугли на Закона на джунглата. Големият, сериозен, стар кафяв мечок се радваше, че има схватлив ученик, защото малките вълчета усвояваха Закона на джунглата само дотолкова, доколкото той засягаше тяхната Глутница и тяхното племе, и побягваха веднага щом успееха да повторят Ловното правило: „Крака, които не вдигат шум; очи, които виждат в мрака; уши, които чуват ветровете в своите бърлоги; и остри бели зъби — това са белезите на нашите братя, с изключение на Табаки Чакала и Хиената, които мразим.“
	Маугли обаче, бидейки човешко дете, трябваше да запамети много повече неща. Понякога Багира, Черната пантера, идваше и се застояваше в джунглата да види как любимецът й се справя с обучението, опираше глава на някое дърво и замъркваше, а Маугли разказваше на Балу днешния урок. Момчето можеше да се катери почти толкова добре, колкото и плуваше, а плуваше почти толкова умело, колкото и тичаше. Затова Балу, Преподавателя на Закона, го учеше на всичко онова, което се отнасяше за дърветата и водата: как да различава гнилия клон от здравия, как да говори учтиво на дивите пчели, когато попадне на техен кошер на петдесет фута от земята; какво да каже на Манг Прилепа, когато по пладне го разбуди от съня му сред клоните; как да предупреждава водните змии във вировете, преди да се гмурне сред тях. Никой от обитателите на джунглата не обича да бъде обезпокояван и е винаги готов да се нахвърли върху натрапника. Освен това Маугли бе обучаван и на Ловния зов на чужденеца, който трябва да се повтаря силно, докато не се получи отговор, и е задължителен за всеки обитател на джунглата, когато е на лов извън своята територия. Този зов означава: „Позволете ми да ловувам тук, защото съм гладен“; а отговорът е: „Добре, ловувай, за да се нахраниш, но не и за удоволствие.“
	Всичко това показва колко много неща Маугли трябваше да учи наизуст и понякога той доста се изморяваше да повтаря едно и също повече от сто пъти, но както Балу каза на Багира един ден, когато Маугли изяде един плесник и побягна ядосан:
	— Човешкото дете си е човешко дете и точно затова трябва да научи целия Закон на джунглата.
	— Но помисли си колко малко е то — рече Черната пантера, която щеше да разглези Маугли, ако го обучаваше по своя начин. — Може ли малката му глава да побере всички тези дълги приказки?
	— А нима, като си толкова малък, няма опасност за живота ти в джунглата? Има. Ето защо го уча на тези неща и затова го удрям, когато ги забрави, макар и много леко.
	— Леко! Кога си разбирал ти от лек удар с твоите железни лапи? — усмихна се Багира. — Лицето му е цялото натъртено от твоята лека плесница. Пфу!
	— По-добре да е натъртен от глава до пети от мен, който го обичам, отколкото да му се случи нещо лошо поради незнание — отговори разпалено Балу. — Сега го уча на Майсторските думи в джунглата, които ще го пазят от птиците и змийския род, както и от всички, които ловуват на четири крака, освен от неговото човешко стадо. Сега може да поиска закрила от всички в джунглата и ще я има, щом запомни думите. Заради това не си ли заслужава да го первам малко?
	— Добре, но гледай да не умъртвиш човешкото дете. То не е дънер, на който можеш да остриш тъпите си нокти. И какви са тези Майсторски думи? Аз съм по-склонна да му помогна, отколкото да питам за тях. — И Багира изпъна едната си лапа и се полюбува на синия, стоманен отблясък на своите раздиращи като длето нокти. — Бих искала да ги зная.
	— Ще повикам Маугли и той ще ти ги каже — ако желае, разбира се. Ела, малки братко!
	— Главата ми жужи като кошер на горски пчели — разнесе се мрачен, тъничък гласец над главите им и Маугли се плъзна надолу по дънера на едно дърво, много сърдит и възмутен. Щом стъпи на земята, добави: — Идвам заради Багира, не заради теб, дебел стар Балу.
	— Все ми е едно заради кого си дошъл — отвърна Балу, макар че бе засегнат и опечален. — Кажи тогава на Багира Майсторските думи на джунглата, на които те научих днес.
	— Майсторски думи за кого? — запита Маугли, доволен, че му се удаде възможност да се изтъкне. — Джунглата има много езици. Всичките ги знам.
	— Знае малко, но не всички. Виждаш ли, Багира, колко неблагодарни са учениците? Нито едно малко вълче не е дошло да благодари на стария Балу за неговите усилия. Кажи ни тогава думите на Ловуващите, многознайко!
	— Ние сме от една кръв, вие и аз — каза Маугли и придаде на думите мечешкия акцент, с който ги произнасяха всички от Ловуващия народ.
	— Добре. Сега за птиците.
	Маугли ги повтори и на края на изречението подсвирна като ястреб.
	— Сега пък за Змийския род — предложи Багира.
	Отговорът беше напълно неописуемо съскане. Маугли подрипна високо, изръкопляска на своето умение, после се метна на гърба на Багира и задумка с пети по лъскавата й кожа, като правеше срещу Балу най-отвратителните гримаси, за които можеше да се сети.
	— Стига… стига! Получи вече плесницата — каза без капка злоба кафявият мечок. — Някой ден ще си спомниш за мен.
	После се обърна да разкаже на Багира как бе измолил Майсторските думи от Хати, Дивия слон, който знае всичко за тези неща, и как Хати бе отвел Маугли до един вир, за да научи змийските думи от една водна змия, понеже Балу не можел да ги произнесе, и как Маугли вече бил сравнително в безопасност срещу всички злополуки в джунглата, защото нито змия, нито птица, нито звяр можели да го наранят.
	— Няма от кого вече да се бои — заключи Балу и потупа гордо големия си космат корем.
	— Освен от собственото си племе — рече Багира полугласно, а на висок глас каза на Маугли: — Не ме ритай в ребрата, малки братко! Какъв е този танц нагоре-надолу по гърба ми?
	Маугли се опитваше да привлече вниманието на приятелите си, дърпаше козината върху плешката на Багира и я риташе силно. Когато двамата се обърнаха към него, той обяви с цяло гърло:
	— И тъй аз ще си имам мое племе и ще го водя през клоните по цял ден.
	— Каква е тази нова лудория, о, мечтателю на мечтателите? — попита Багира.
	— Да, и ще хвърляме клони и кал по стария Балу — продължи Маугли. — Те ми обещаха това. Ох!
	Пфу! Голямата лапа на Балу помете Маугли от гърба на пантерата. Момчето падна пред едрите предни крака на мечока и видя, че той бе сърдит.
	— Маугли — каза му Балу, — ти си говорил с Бандар-лог, маймунския народ.
	Маугли погледна Багира да види дали тя също му е сърдита, а очите на пантерата бяха твърди като нефрита.
	— Ти си бил при Маймуните, при големите сиви маймуни — народ без закон, — които ядат всичко? Голям срам за теб.
	— Когато Балу ме удари по главата — каза Маугли (той пак се беше покачил на гърба на пантерата), — аз побягнах, а сивите маймуни слязоха от дърветата и ме съжалиха. Никой друг не стори това. — И леко изсумтя.
	— Съжалили са те Маймуните! — изпухтя Балу. — Колкото е тих планинският поток! Колкото е прохладно лятното слънце, толкова е и тяхното съжаление. Какво стана после, човешко дете?
	— А после… после те ми дадоха орехи и други вкусни неща за ядене и… ме отнесоха на ръце чак до върха на дърветата. Казаха, че съм техен кръвен брат, само дето нямам опашка, и че някой ден ще стана техен водач.
	— Те нямат водач — отбеляза Багира. — Лъжат. Винаги са лъгали.
	— Бяха много мили и ме поканиха пак да отида при тях. Защо никога досега не сте ме водили сред маймунския народ? Те стоят на краката си като мен. Не ме удрят с тежки лапи. Играят по цял ден. Пусни ме да стана! Пусни ме, лош Балу! Искам да играя пак с тях.
	— Слушай, човешко дете — каза мечокът и гласът му прокънтя като гръмотевица в гореща нощ. — Аз те научих на целия Закон на джунглата, казах ти всичко за нейните обитатели — с изключение на Маймуните, които живеят на дърветата. Те нямат закон. Те са прокудени от Обществото. Нямат свой език, а използват откраднати думи, които са чули, когато са подслушвали и надничали, притаени сред клоните. Техните навици са различни от нашите. Те са без водачи. Нямат никаква памет. Хвалят се, бъбрят и си въобразяват, че са велик народ, който ще извърши големи дела в джунглата, но дори падането на някой орех ги кара да се разкискат, а след това всичко е забравено. Ние от джунглата нямаме работа с тях. Не пием вода, където пият Маймуните, не ходим там, където ходят те; не ловуваме, където те ловуват; не умираме там, където умират те. Чувал ли си ме някога да говоря за Бандар-лог?
	— Не — призна Маугли шепнешком, защото гората беше много тиха, когато Балу спря да говори.
	— Обитателите на джунглата са ги изхвърлили от устата и ума си. Те са многобройни, зли, мръсни и безсрамни, те желаят, ако изобщо имат някакво желание, да бъдат забелязани от обитателите на джунглата. Но ние не ги забелязваме дори когато хвърлят орехи и мръсотия върху нашите глави.
	Той едва довърши думите си и дъжд от орехи и клонки се посипа от дърветата; чуваше се кашляне, вой и гневно скачане високо горе сред тънките клони.
	— Маймуните са забранени — продължи Балу, — забранени за обитателите на джунглата. Помни това!
	— Забранени — потвърди Багира. — Смятам, че Балу е трябвало да те предупреди за тях.
	— Аз… аз? Можех ли да предположа, че той ще се заиграе с такива мръсни твари? С маймуните! Пфу!
	Нов дъжд се изсипа върху главите им и двамата се оттеглиха, отвеждайки Маугли със себе си. Това, което Балу каза за Маймунския народ, беше абсолютно вярно. Той принадлежеше на дървесните върхари и тъй като зверовете много рядко поглеждат нагоре, нямаше възможност маймуните и обитателите на джунглата да пресекат пътищата си. Но когато попаднеха на болен вълк, ранен тигър или мечка, маймуните го измъчваха, замеряха с пръчки и орехи за забавление всеки звяр с надеждата, че ще ги забележат. После започваха да вият и да крещят безсмислени песни, да канят обитателите на джунглата да се покатерят на техните дървета и там да се бият; или започваха бесни крамоли помежду си за нищо и никакво; оставяха мъртвите си там, където обитателите на джунглата ще ги видят. Те винаги се канеха да си изберат водач, да си изработят свои закони и обичаи, но никога не го извършваха, защото главите им не можеха да задържат нищо от днес за утре. Бяха измислили компромисното правило: „Това, което Бандар-лог измисли сега, джунглата ще се сети за него едва утре“ — и то ги успокояваше много. Никой звяр не можеше да ги научи на нещо, но, от друга страна, никой дори не се интересуваше от тях, затова те бяха безкрайно доволни, когато Маугли дойде да играе с тях и чуха колко ядосан беше Балу.
	Те изобщо не мислеха какво да правят — Бандар-лог никога не се притеснява за такова нещо, но една от тях измисли според скромното си мнение блестяща идея и разказа на другите, че Маугли ще бъде полезна личност за запазване на племето, понеже може да плете пръчки за защита от вятъра. Затова, ако го уловят, ще могат да го накарат да ги научи. Разбира се, Маугли, като дете на дървар, беше наследил всички видове инстинкти и можеше да прави малки колибки от паднали клони, без да се замисля как му е дошло това на ума, а маймуните, като го наблюдаваха от дърветата, решиха, че тази негова игра е чудесна. Дошло е време, казаха си те, наистина да си изберат водач и да станат най-умните обитатели на джунглата — толкова умни, че всеки друг да ги забелязва и да им завижда. Затова проследиха Балу, Багира и Маугли много тихо в джунглата, докато настъпи времето за обедния сън, и Маугли, който беше много засрамен от себе си, легна между пантерата и Мечока, решил, че няма да има вече нищо общо с маймуните.
	Следващото, което помнеше, бяха някакви ръце върху краката и лактите му — корави, силни и малки, — а после перване на клони по лицето му. След това погледна надолу през люлеещите се клони към Балу, който разбуди джунглата със силните си викове, и Багира — тя дращеше по дънера на дървото с оголени зъби. Маймунският народ виеше тържествуващо и се боричкаше нагоре към върхарите, където Багира не можеше да го достигне, крещейки:
	— Тя ни забеляза! Багира ни забеляза. Всички обитатели на джунглата ни се възхищават за нашето умение и лукавство.
	И тогава започнаха полета си; а полетът на маймуните по дърветата е едно от нещата, които не могат да се опишат. Те си имат редовни пътища и кръстопътища; изкачвания и слизания на височина от петдесет до седемдесет и дори сто фута над земята, така могат да пътуват и нощем, ако се наложи. Две от най-силните маймуни хванаха Маугли под мишниците и се втурнаха с него през върхарите със скоци от по двайсет фута. Ако бяха без своя товар, полетът им щеше да бъде два пъти по-бърз, но теглото на момчето ги забавяше. Стреснат и замаян, Маугли не можеше да не се възхити от шеметното темпо, макар че земята, която му се мяркаше от време на време, изглеждаше страховито далеч, а рязкото спиране и разтърсване в края на всяко прелитане във въздуха караше сърцето му да замира от страх. Придружителите му се мятаха нагоре по някое дърво, той чувстваше как най-тънките клони на върха пукат и се огъват под тежестта на тримата, а сетне с кашляне и вик се впускаха напред и надолу, за да спрат рязко, увиснали на ръце или крака за най-ниските клони на следващото дърво. Понякога Маугли виждаше на мили напред притихналата зелена джунгла, както наблюдателят на върха на някоя мачта вижда далеч в морето, а после клони и листа го шибаха през лицето и той с двамата му пазачи отново се озоваваше почти до земята. Така, със скокове, стремглави слизания, викове и крясъци цялото племе Бандар-лог се носеше по дървесните пътища с пленника си Маугли.
	{img:kniga_za_junglata_03.png}
	По едно време Маугли се страхуваше, че ще го пуснат отвисоко, после у него се зароди гняв, но знаеше, че не бива да се противи и се отдаде на мисли. Първата му грижа беше да прати известие на Балу и Багира, защото при темпото, с което се движеха маймуните, той знаеше, че приятелите му ще изостанат много назад. Безсмислено беше да гледа надолу, понеже там се виждаха само върховете на клоните, затова устреми поглед нагоре и видя далеч в синия лазур Чил Лешояда, който се рееше и кръжеше, като наблюдаваше джунглата и чакаше някой да умре. Чил забеляза, че маймуните носят нещо, и се сниши на неколкостотин метра, за да разбере дали товарът им е добър за ядене. Подсвирна изненадан, когато видя да отнасят Маугли към върха на едно дърво и го чу да извиква на езика на лешоядите познатия зов: „Ние сме от една кръв, ти и аз.“ Вълните на клоните скриха момчето от погледа му, но Чил полетя към съседното дърво тъкмо навреме, за да види как малкото мургаво лице изникна отново.
	— Следи пътя ми — извика Маугли. — Кажи го на Балу от Сионийската глутница и на Багира от Скалата на съвета.
	— От чие име, братко? — Чил виждаше за пръв път Маугли, макар че, разбира се, беше чувал за него.
	— От Маугли Жабата. Наричат ме още Човешкото дете! Следи поле-ета ми!
	Последните думи бяха изпищени, когато Маугли се намираше вече във въздуха, но Чил кимна и се издигна нагоре, докато заприлича на малка прашинка, и остана там, наблюдавайки със зорките си очи огъването на върхарите при полета на ескорта на Маугли.
	— Те няма да отидат далеч — каза си Чил и се подсмихна. — Никога не вършат онова, което са намислили. Винаги започват нови неща — такъв е Маймунският народ. Този път, ако не ме лъжат очите, те са си навлекли белята, защото Балу не е новак, а Багира може, доколкото знам, да убива не само кози.
	Като каза това, Чил се люшна на крилете си с прибрани под тялото си крака и зачака.
	През това време Балу и Багира бяха бесни от яд и печал. Багира се катереше, както никога преди, но тънките клони се чупеха под тежестта й и тя падаше долу, а ноктите й се напълниха с кора.
	— Защо не предупреди човешкото дете? — изрева тя на клетия Балу, който препускаше в нескопосен тръс с надеждата да изпревари маймуните. — Каква беше ползата от ударите ти, с които едва не го уби, след като не си го предупредил?
	— Бързай! О, бързай! Ние… може да сме ги настигнали вече! — каза задъхано Балу.
	— При тази твоя бързина? Дори ранена крава може да ни задмине. Учителю по Закона… бияч на малките… още една миля с това клатушкане и ти ще се пръснеш от умора. Сядай долу и мисли! Направи си план. Сега не е време за преследване. Те могат да го хвърлят на земята, ако ги следваме много отблизо.
	— Арула! Хуу! Може да са го пуснали вече, ако са се уморили да го носят. Кой може да вярва на Бандар-лог? Посипи главата ми с мъртви прилепи! Натъпчи устата ми с гнили кости! Натикай ме в кошерите на дивите пчели, та да ме нажилят до смърт, и ме погреби при Хиената, защото съм най-нещастният мечок! Арулала! Уахуу! О, Маугли, Маугли! Защо не те предупредих да се пазиш от маймуните, вместо да ти чупя главата? Може би с това съм избил днешния урок от главата ти и сега си сам в джунглата без Майсторските думи.
	Балу сложи лапи на ушите си и се затъркаля насам-натам, пъшкайки.
	— Та нали той ми каза всички думи правилно преди малко — рече нервно Багира. — Балу, ти нямаш нито памет, нито достойнство. Какво биха си помислили в джунглата, ако аз, Черната пантера, се свия на кълбо като Ики Таралежа и почна да вия?
	— Малко ме е грижа какво ще си помисли джунглата? Той може вече да е мъртъв.
	— Ако не са го хвърлили досега от клоните просто за забавление или не са го убили поради скука, аз не се боя за човешкото дете. То е умно, добре обучено и най-вече с очи, които карат обитателите на джунглата да се страхуват. Но той все още е в ръцете на маймуните (и това е най-голямата беда), а те поради това, че живеят по дърветата, не се боят от никого като нас. — И Багира замислено заблиза предната си лапа.
	— Какъв глупак съм! Дебел, кафяв, хранещ се с корени глупак — рече Балу и изведнъж се изправи на крака. — Вярно е това, което казва дивият слон Хати: „Всеки се бои от нещо“, а те, от Бандар-лог, се боят от Каа, Скалния питон. Той може да се катери не по-зле от маймуните, а нощем краде малките маймунчета. Прошепването на неговото име кара пакостливите им опашки да се смразяват от страх. Да вървим при Каа.
	— Какво ще направи той за нас? Той не е от нашето племе, понеже няма крака, и е с много зли очи — каза Багира.
	— Каа е много стар и много коварен. А най-важното е, че е винаги гладен — изрече обнадежден Балу. — Обещай му много кози.
	— Той спи цял месец, след като е ял веднъж. Сега пак може да спи, а дори да е буден, какво ще правим, ако предпочита сам да убие своите кози? — Багира, която не знаеше много неща за Каа, естествено бе недоверчива.
	— Тогава двамата с теб, стара ловджийке, ще го накараме да прояви разум. — При тези думи Балу отърка избелялата си кафява плешка в пантерата и те тръгнаха да търсят Каа, Скалния питон.
	Намериха го, проснат на една топла скална издатина, да се пече на следобедното слънце и да се любува на прекрасното си ново облекло, защото през последните десет дни той се бе оттеглил, за да смени кожата си, и сега беше разкошен. Стрелкаше голямата си тъпоноса глава по земята, като огъваше трийсетте фута на дългото си тяло във фантастични възли и извивки и се облизваше, защото мислеше, че обедът му сам е дошъл при него.
	— Той не е ял — каза Балу и изсумтя с облекчение веднага щом видя красиво изпъстрената с кафяво-жълти шарки кожа на змията. — Внимавай, Багира. Винаги е малко късоглед, след като си е сменил кожата, но напада много стремително.
	Каа не беше отровна змия — всъщност той дори презираше отровните змии като страхливки — и силата му се състоеше в неговата прегръдка. Щом веднъж увиеше огромните си спирали около жертвата, нямаше какво повече да се говори.
	— Добър лов! — извика Балу и приседна на задните си крака.
	Като всички змии от своето потекло, и Каа беше доста глух и отпърво не чу поздрава. После се нави на кълбо, готов за всякакви изненади, и наведе глава.
	— Добър лов на всички вас! — отговори питонът. — Охо, Балу, какво правиш тук? Добър лов, Багира! Поне един от нас има нужда от храна. Има ли новини за дивеч наблизо? За някоя сърна или дори млад елен? Чувствам се празен като сух кладенец.
	— Излезли сме на лов — каза нехайно Балу. Знаеше, че не бива да прибързва с Каа. Питонът беше много голям.
	— Разрешете ми да дойда с вас — рече Каа. — Един удар повече или по-малко е нищо за теб, Багира, както и за Балу, а аз… трябва да чакам, да чакам с дни на някоя горска пътека или да се катеря половин нощ, за да ми падне случайно някоя млада маймуна. Пфу! Клоните не са, каквито бяха, когато бях млад. Всички са гнили и сухи.
	— Може би голямото ти тегло има нещо общо с въпроса — предположи Балу.
	— Аз съм си добре… твърде добре — отвърна Каа с известна гордост. — Причината е в тези новоизрасли дървета. При последния ми лов едва не паднах — всъщност направо си паднах, — а шумът от плъзгането ми, защото опашката ми не беше се хванала здраво за дървото, разбуди Бандар-лог и те почнаха да ме наричат с най-грозни имена.
	— Пълзящ жълт земен червей — каза Багира под мустак, сякаш се опитваше да си припомни нещо.
	— Ссс! Така ли са ме нарекли? — попита Каа.
	— Нещо от този род викаха през последната луна, но ние изобщо не им обърнахме внимание. Те могат да измислят всичко — дори че ти си изгубил всичките си зъби и че не би се решил да се изправиш пред нещо по-голямо от дете, защото (те са наистина безсрамни, тези Бандар-лог) се страхуваш от рогата на козите — продължи да нарежда сладко Багира.
	Змията, особено такъв хитър стар питон като Каа, рядко показва, когато е сърдита, но Балу и Багира ясно видяха как големите дъвкателни мускули от двете страни на устата му се набраздиха и издуха.
	— Бандар-лог смениха обиталищата си — каза питонът привидно спокойно. — Когато днес излязох да се попека на слънце, ги чух да крещят между върхарите.
	— Точно Бандар-лог преследваме сега — каза Балу, но думите заседнаха в гърлото му, защото за пръв път, откакто се помнеше, някой от обитателите на джунглата проявяваше интерес към работите на маймуните.
	— Тогава няма място за никакво съмнение, че нещо сериозно е накарало двама големи ловци като вас — безспорно водачи в своята джунгла — да тръгнете по следите на Бандар-лог — отвърна Каа галантно и се изду от любопитство.
	— Всъщност — поде Балу — аз не съм нищо повече от един стар и понякога много глупав Учител по Закона на сионийските вълчета, а пък Багира…
	— … си е Багира — каза Черната пантера и челюстите й изщракаха, защото не обичаше да проявява скромност. — Бедата е следната, Каа. Тези крадци на орехи и събирачи на палмови листа отвлякоха Човешкото дете, за което може би си чувал.
	— Чух новината от Ики (бодлите му го правят нахален) за едно човече, което било прието във вълчата глутница, но не можах да повярвам. Ики е пълен с истории, които е чул наполовина и лошо ги разказва.
	— Но това е вярно. То е неповторимо човешко дете — каза Балу. — Най-доброто, най-умното и най-смелото от всички човешки деца — мой ученик, който ще направи името ми прочуто във всички джунгли. Освен това аз… ние… го обичаме, Каа.
	— Ссс! Ссс! — изсъска Каа и заклати глава насам-натам. — Аз също знам какво е обич. Мога да ви разкажа такива неща, за които…
	— За които се иска ясна нощ, когато всички сме добре нахранени, за да се насладим истински на разказваното — допълни бързо Багира. — Нашето човешко дете сега е в ръцете на Бандар-лог, а ние знаем, че от всички обитатели на джунглата те се боят единствено от Каа.
	— Те се боят само от мен. И имат основание — каза Каа. — Бъбриви, глупави, суетни… суетни, глупави и бъбриви — ей това са маймуните. Но едно човече в ръцете им не е добра сполука. Те се отегчават от орехите, които берат, и ги хвърлят на земята. Носят някой клон половин ден, мислейки да извършат големи неща с него, а накрая го счупват на две. Това човешко дете не е за завиждане. Те ме наричат още _жълта риба_, нали?
	— Червей… червей… земен червей — рече Багира, — а и още други неща, които не мога да изрека, защото ме е срам.
	— Трябва да им напомним да говорят добре за своя господар. Аашш! Трябва да им помогнем да освежат блуждаещата си памет. А сега кажете накъде отидоха те с детето?
	— Единствено джунглата знае. Струва ми се, че към залеза — каза Балу. — Ние помислихме, че ти ще знаеш, Каа.
	— Аз? Как? Аз ги отмъквам, когато се изпречат на пътя ми, но по принцип не преследвам Бандар-лог, както не бих могъл да преследвам жаби или зелената пяна по водната повърхност.
	— Горе, горе! Горе, горе! Хило! Ило! Ило! Погледни нагоре, Балу от Сионийската вълча глутница!
	Балу вдигна поглед да види откъде идва гласът и забеляза Чил Лешояда да се спуска надолу, а слънцето блестеше по извитите нагоре краища на крилете му. Наближаваше времето, когато Чил се приготвяше за сън, но той беше пребродил цялата джунгла отвисоко в търсене на мечока, но все го бе пропускал в гъстия листак.
	— Какво има? — попита Балу.
	— Видях Маугли сред Бандар-лог. Той ме помоли да ти съобщя. Аз ги проследих. Бандар-лог го отведоха отвъд реката, към града на маймуните — към Студените леговища. Може да останат там една или десет нощи, а може и само час. Казах на прилепите да бдят, като се мръкне. Това е моето съобщение. Добър лов на вас долу!
	— Да ти е пълна гушата и дълбок сънят ти, Чил! — извика Багира. — Ще те имам предвид при следващия си лов и ще отделя главата специално за теб, о, ти, най-добър от Лешоядите.
	— Няма защо. Няма защо. Момчето ми го съобщи с Майсторските думи. Дребна услуга от моя страна. — И Чил закръжи отново нагоре към своето гнездо.
	— Значи не е забравил да използва езика си — каза Балу и се закиска от гордост. — Представете си: толкова млад, а си спомнил дори Майсторските думи за птиците, докато го носят през дърветата!
	— Те бяха много здраво набити в главата му — отбеляза Багира. — Аз се гордея с него. Но сега трябва да вървим към Студените леговища.
	Всички обитатели на джунглата знаеха къде е това място, ала малцина от тях отиваха там, защото Студените леговища беше стар, изоставен град, затънтен и погребан в джунглата, а зверовете рядко посещаваха място, което преди е било ползвано от хора. Глиганът го използваше, но ловуващите животни — никога. Освен това маймуните живееха там, ако изобщо можеше да се каже, че живеят някъде, а никое уважаващо себе си животно не минаваше наблизо, освен по време на суша, защото тогава в полуразрушените водохранилища имаше малко вода.
	— Дотам има половин нощ път… при това с голяма бързина — каза Багира и Балу го изгледа много сериозно.
	— Аз ще се движа колкото мога по-бързо — отвърна той смутено.
	— Ние няма да те чакаме. Следвай ни, колкото можеш, Балу. Трябва да ускорим крачка — Каа и аз.
	— С крака или без крака, мога да бъда с едни гърди пред твоите четири лапи — рече кратко Каа.
	Балу направи опит да ускори ход, но трябваше да седне задъхан и те го оставиха да дойде по-късно, а Багира се втурна напред в бърз пантерски галоп. Каа не каза нищо и като напрягаше всички сили като Багира, големият скален питон не изоставаше от пантерата. Като стигнаха до потока на хълма, Багира го изпревари, защото прескочи водното препятствие, а Каа трябваше да го преплува, порейки водата с глава, която стърчеше на половин метър над повърхността. Стигнал на сушата, питонът отново се изравни с Багира.
	— Кълна се в счупената ключалка, която ме освободи — каза пантерата, когато падна здрач, — че ти не си никак бавен!
	— Аз съм гладен — каза Каа. — Освен това ме наричат _пъстрата жаба_.
	— Червей… земен червей, при това жълт.
	— Все едно. Нека продължим. — И Каа сякаш се лееше по пътя, намираше най-кратката отсечка и зорко я следваше.
	В Студените леговища маймуните изобщо не очакваха приятелите на Маугли. Те отведоха момчето в Изгубения град и засега бяха много доволни от себе си. Маугли никога не беше виждал индийски град и макар че той беше купчина развалини, на него му се стори чудесен и великолепен. Някакъв махараджа го беше построил много отдавна на малък хълм. Още личаха останките от павирания път, който водеше към разрушените порти, където висяха последните парчета дърво на овехтелите, ръждясали панти. Дървета растяха и извън крепостните стени; зъберите на бойниците се бяха срутили и отломки от тях лежаха на земята, а диви увивни растения бяха избуяли през прозорците на кулите и пълзяха по стените на гъсти бухнали туфи.
	Голям дворец без покрив увенчаваше хълма, мраморът на вътрешните дворове и фонтаните се беше нацепил и изпъстрил с червени и зелени петна, а валчестите камъни на калдъръма в двора, където бяха живели слоновете на махараджата, бяха полузарити от пръст и разместени от поникналата трева и млади фиданки. От двореца се виждаха редици къщи без покриви и те придаваха на града вид на пчелна пита с празни килийки, изпълнени с мрак. Виждаше се също безформен каменен блок, някогашен идол, поставен на площада, където се събираха четири пътя, както и ямите и дупките по пресечките на улиците, където някога са били обществените кладенци. Куполите на храмовете бяха рухнали, а край стените им бяха избуяли диви смокини. Маймуните наричаха това място свой град и се правеха, че презират обитателите на джунглата, защото живеели в гората. А още не бяха разбрали за какво са били построени тези сгради, нито как да ги използват. Седяха в кръг в заседателната зала на махараджата, чешеха се от бълхите и си въобразяваха, че са хора. Или тичаха навън-навътре из къщите без покриви и събираха късове мазилка и стари тухли в някой ъгъл, след което забравяха къде са ги скрили. Биеха се и кряскаха на цели тумби, а после започваха да палуват нагоре-надолу по терасите и в градината на махараджата, където разлюляваха розовите храсти и портокаловите дръвчета, за да видят как падат цветовете и плодовете. Постоянно преброждаха коридорите и мрачните тунели на двореца, както и стотиците тъмни стаички, защото никога не можеха да запомнят какво са видели и какво не. И така скитаха поотделно, на двойки или на тълпи и си казваха, че правят всичко като хората. Пиеха от водохранилищата и замътваха водата, сетне се сбиваха над нея, след което побягваха на тумби и крещяха:
	— Никой в джунглата не е толкова умен, добър, хитър, силен и изискан като нас, Бандар-лог.
	После започваха отново игрите си, докато се отегчат от града, и се връщаха по върховете на дърветата с надеждата, че обитателите на джунглата ще ги забележат.
	{img:kniga_za_junglata_04.png}
	Маугли, обучен да живее според Закона на джунглата, нито обичаше, нито разбираше този начин на живот. Маймуните го довлякоха в Студените леговища късно следобед и вместо да отидат да спят, както би направил той след дълго пътешествие, те се хванаха за ръце, затанцуваха и запяха глупавите си песни. Една от тях държа реч и каза на слушателите си, че пленяването на Маугли бележи ново начало в историята на Бандар-лог, че Маугли ще им покаже как да плетат пръчки и тръстика за закрила от дъжда и студа. Момчето събра малко пълзящи растения и започна да ги преплита, а маймуните се опитаха да му подражават, но само след няколко минути изгубиха интерес и започнаха да си дърпат взаимно опашките и да скачат нагоре-надолу на ръце и крака, като кашляха гръмогласно.
	— Искам да ям — каза Маугли. — Тази част от джунглата не ми е позната. Донесете ми храна или ми позволете да отида на лов.
	Двайсет-трийсет маймуни се завтекоха да му донесат орехи и дива папая, но по пътя се сбиха и им се видя доста трудно да донесат онова, което бе останало от плодовете. Маугли беше обиден и сърдит, а освен това беше и гладен, затова се заскита из празния град, като от време на време надаваше Ловния зов на чужденеца, но никой не му отговори и той разбра, че наистина е попаднал на много лошо място.
	„Всичко, което Балу ми каза за Бандар-лог, е вярно — каза си той. — Те нямат Закон, нямат Ловен зов, нямат и водач, а само глупави думи и малки крадливи ръце. Ако умра от глад тук или ме убият, вината за това ще бъде единствено моя. Трябва да опитам да се завърна в моята джунгла. Балу сигурно ще ме бие, но това ще е по-добре, отколкото да се мотая и да късам глупавите листа на розите с Бандар-лог.“
	Но веднага щом тръгна към градските стени, маймуните го задърпаха обратно и му казаха, че той не съзнава колко е щастлив и започнаха да го пощипват, за да се почувства доволен. Маугли стисна зъби и не каза нищо, след което отиде с крещящите маймуни на една тераса над червените резервоари от пясъчник, до половина пълни с дъждовна вода. По средата на терасата имаше една порутена беседка от бял мрамор, построена за жените на махараджите, умрели преди сто години. Куполовидният покрив се бе срутил отчасти и бе преградил подземния коридор от двореца, по който са идвали владетелките, ала стените й бяха изградени от ажурени мраморни плоскости — чудесна млечнобяла резба, инкрустирана с ахат, корналин, яспис и лапис лазули, а когато луната изгря над хълма и озари ажурите, те хвърлиха сенки върху земята, които приличаха на черна кадифена бродерия. Сърдит, сънен и гладен, Маугли не можеше да не се разсмее, когато Бандар-лог започнаха по двайсет едновременно да му казват колко велики, мъдри, силни и галантни са те и колко глупав е той, щом иска да ги напусне.
	— Ние сме велики. Ние сме свободни. Ние сме прекрасни. Ние сме най-чудесните същества в джунглата! Всички твърдим това и то не може да не бъде вярно — крещяха те. — Сега, тъй като ти си нов слушател и можеш да предадеш думите ни на обитателите на джунглата, така че те да започнат занапред да ни забелязват, ще ти разкрием всичко за нашите най-чудесни личности.
	Маугли не се възпротиви и маймуните се събраха със стотици на терасата да слушат говорителите си, които сипеха хвалби за Бандар-лог, а когато някой оратор спираше, за да си поеме дъх, те всички изкрещяваха:
	— Това е вярно, всички казваме това.
	Маугли кимаше и мигаше, и казваше „да“, когато му зададяха въпрос, а главата му се маеше от шума. „Табаки Чакала трябва да ги е ухапал всичките — рече си той — и сега те са бесни. Сигурно това е диуани, лудостта. Те никога ли не спят? Ето един облак идва да закрие луната. Ако той беше достатъчно голям, можех да се опитам да избягам в мрака. Но аз съм уморен.“
	Същият облак бе наблюдаван и от двама негови добри приятели в полузапълнената с боклуци канавка под градската стена, защото Багира и Каа, като знаеха колко опасни са маймуните, когато са многобройни, не желаеха да поемат рискове. Маймуните никога не се бият, освен ако не са сто срещу един, и малко обитатели на джунглата не биха се съобразили с тази подробност.
	— Аз ще отида към западната стена — прошепна Каа — и ще се възползвам от наклона, за да се спусна бързо долу. Те едва ли ще се нахвърлят върху мен със стотици, но…
	— Зная — каза Багира. — Хубаво щеше да бъде Балу да е тук, но сега ние трябва да направим каквото можем. Когато този облак закрие луната, ще се промъкна до терасата. Те имат нещо като съвет за момчето.
	— Успешен лов! — рече мрачно Каа и запълзя към западната стена.
	Тя беше най-малко разрушена от всички и голямата змия се позабави, докато намери удобен път нагоре по камъните. Облакът скри луната и Маугли се запита какво ли ще стане по-нататък, когато чу леките стъпки на Багира по терасата. Черната пантера бе изкачила склона безшумно и сега се хвърли напред — знаеше, че не бива да губи време, — като хапеше наляво и надясно маймуните, които седяха в кръг около Маугли по петдесет-шестдесет на ред. Разнесе се вой на страх и ярост и когато Багира се препъна в търкалящите се и ритащи тела под себе си, една маймуна извика:
	— Пантерата е сама! Убийте я! Убийте я!
	Боричкаща се маса маймуни — хапещи, дращещи, разкъсващи и скубещи — се струпа върху Багира, а пет-шест други хванаха Маугли, изкатериха го по стената на беседката и го пуснаха през дупката на срутения купол. Отгледано сред хората момче щеше да бъде сериозно наранено, защото височината беше най-малко петнайсетина метра, но Маугли падна така, както го беше учил Балу, и се приземи на краката си.
	— Стой там — извикаха му маймуните, — докато убием приятелите ти, а по-късно ще се занимаем и с теб — ако Отровният народ те остави жив.
	— Ние сме от една кръв, вие и аз — каза Маугли, надавайки бързо Зова на змията. Той чу шумолене и съскане сред боклука около себе си и повтори Зова, за да е по-сигурен.
	— Сссигурно е така! Сссвалете си качулките! — изрекоха половин дузина тихи гласове (всяка руина в Индия рано или късно се превръща в обиталище на змии и старата беседка гъмжеше от качулати кобри). — Не мърдай, малки братко, защото краката ти може да ни наранят.
	Маугли стоеше колкото може по-неподвижно, взираше се през ажурените фигури, заслушан в ужасната врява на битката, която се водеше около Черната пантера — крясъците, дърдоренето и боричкането, и дълбоката, сипкава кашлица на Багира, която отстъпваше и отскачаше, извиваше се и се гмуркаше под многобройните си врагове. За пръв път, откак се бе родила, Багира водеше битка на живот и смърт.
	„Балу трябва да е наблизо. Багира не би дошла сама“ — помисли си Маугли и извика:
	— Към водохранилището, Багира! Промъкни се до водохранилището. Добери се до него и се гмурни! Добери се до водата!
	Багира го чу и викът на Маугли й вдъхна нови сили, защото разбра, че момчето е живо и здраво. Тя отчаяно си пробиваше път, сантиметър по сантиметър, към резервоарите и мълчаливо нанасяше удари. Изведнъж откъм разрушената стена, която беше най-близо до джунглата, се разнесе гръмовният боен вик на Балу. Старият мечок бе положил огромни усилия, но не можа да дойде по-рано.
	— Багира — извика той, — аз съм тук. Катеря се! Бързам! Ахувора! Камъните се ронят под краката ми! Чакайте да дойда, о, най-омразни Бандар-лог! — Той се изкатери, задъхан, на терасата и се изгуби до главата сред вълната от маймуни, но после веднага се изправи на задните си крака и като протегна лапи, сграбчи колкото можеше повече неприятели, а след това започна да раздава удари с ритмичното бух-бух-бух, което напомняше плясъка от лопатките на водно колело. Трясък и цопване подсказаха на Маугли, че Багира е достигнала до водохранилището, където маймуните не можеха да я последват. Пантерата се отпусна задъхана, само главата й се подаваше от водата, а маймуните се струпаха в три редици на червените стъпала, подскачаха бясно нагоре-надолу, готови да се нахвърлят върху нея от всички страни, ако тя изскочи на помощ на Балу. В този момент Багира повдигна мократа си муцуна и отчаяно нададе Зова на змията: „Ние сме от една и съща кръв, вие и аз“, защото си помисли, че Каа в последния миг се е уплашил и е побягнал. Дори Балу, полузадушен под маймунските тела на края на терасата, не можа да не се разкиска, като чу зова за помощ на Черната пантера.
	Каа току-що беше изпълзял върху западната стена и с толкова силна извивка тупна на земята, че откърти един камък от корниза и го събори в канавката. Той нямаше намерение да губи предимствата на терена, затова се нави и разви един-два пъти, за да бъде сигурен, че всеки сантиметър от дългото му тяло действа безупречно. През това време Балу продължаваше да се сражава, маймуните крещяха около водохранилището, където стоеше Багира, прилепът Манг летеше насам-натам и разнасяше из джунглата новината за голямата битка, дори Хати Дивия слон затръби така, че в далечината пръснати групи от маймунския народ се събудиха и се втурнаха с подскоци по дървесните си пътища, за да помогнат на другарите си в Студените леговища, а шумът от боя разбуди дневните птици на цели мили наоколо. И тогава Каа се хвърли насред сражението — бърз, жаден да убива. Бойната сила на един питон е в стремителния удар на главата му, подкрепен от цялата сила и тежест на неговото тяло. Ако можете да си представите копие, таран или чук, тежък почти половин тон и направляван от хладен, спокоен ум, ще можете да добиете поне груба представа как изглеждаше Каа по време на бой. Питон, дълъг метър — метър и половина, може да повали човек, ако го удари право в гърдите, а Каа, както знаете, беше дълъг девет метра. Първият му удар бе нанесен в сърцевината на тълпата, скупчена около Балу, и то в пълно мълчание, а след този удар нямаше нужда от втори. Маймуните се разбягаха с викове:
	— Каа! Това е Каа. Бягайте! Бягайте!
	Поколения маймуни бяха плашени и възпитавани от по-възрастните с разказите за Каа, нощния крадец, който се промъква по клоните така тихо, както расте мъхът, и може да открадне и най-силната маймуна, живяла някога; за стария Каа, който може да се престори така добре на сух клон или изгнил пън и да измами дори най-умните, които разбират заблудата си едва когато клонът ги улови. Каа беше всичко онова, от което маймуните се бояха в джунглата, но никоя от тях не знаеше пределите на неговата мощ, никоя от тях не смееше да го погледне в очите и никоя не се отърваваше жива от неговата прегръдка. Затова те побягнаха, заеквайки от ужас, към стените и покривите на къщите, а Балу пое дълбоко дъх от облекчение. Кожата му беше по-дебела от тази на Багира, но той беше пострадал сериозно в битката. Тогава Каа отвори уста за пръв път и изговори дълга съскаща дума, от която дори по-отдалечените маймуни, бързащи да се скрият в Студените леговища, останаха на място, разтреперани, докато претоварените клони се огънаха и изпращяха от тежестта им. Маймуните по стените и в необитаваните къщи престанаха да крещят и в затишието, възцарило се в града, Маугли чу Багира да отърсва мокрите си хълбоци на излизане от водохранилището. Сетне врявата се възобнови. Маймуните се закатериха още по-нависоко по стените, захващаха се за вратовете на големите каменни идоли и пищяха, докато скачаха по зъберите на крепостната стена, а Маугли, който танцуваше в беседката, долепи око до ажурената стена и се обади като бухал през предните си зъби, за да покаже своя присмех и презрение.
	— Извадете Човешкото дете от този капан; аз не мога да свърша нищо повече — изпъшка Багира. — Да си вземем момчето и да тръгваме. Те могат да ни нападнат отново.
	— Няма да се помръднат, докато властвам над тях. Ссстойте така! — изсъска Каа и градът отново се умири. — Не можах да дойда по-рано, сестро, но ми се струва, че чух зова ти за помощ — обърна се Каа към Багира.
	— Аз… може да съм извикала по време на битката — отговори Багира. — Балу, ти ранен ли си?
	— Не съм сигурен дали не са ме разпердушинили на стотици малки мечета — отвърна сериозно Балу и разтърси един след друг краката си. — Ау! Боли ме. Каа, ние с Багира сме ти задължени, ти спаси живота ни…
	— Няма нищо. Къде е човечето?
	— Тук, в един капан. Не мога да се изкатеря — извика Маугли. Извивката на продънения свод беше точно над главата му.
	— Измъкнете го оттук. Той танцува като Мао Пауна. Ще размаже малките ни — обадиха се кобрите отвътре.
	— Ха-ха! — разсмя се Каа. — Това малко човече има приятели навсякъде. Стой мирно, човече, а ти се пази, Отровни народе. Аз ще съборя стената.
	Каа я огледа внимателно и намери една почти невидима пукнатина в мраморните орнаменти, която показваше, че мястото е слабо. Нанесе два-три леки удара с главата си, за да прецени разстоянието, после повдигна тялото си на два метра от земята и удари право в пукнатината със смазващата сила на носа си. Ажурната резба се счупи и рухна в облак прах и камъни, а Маугли изскочи през отвора и се хвърли към Балу и Багира, обви с по една ръка дебелите им вратове.
	— Ранен ли си? — попита Балу и го прегърна нежно.
	— Потиснат съм, гладен и леко контузен, но, ох, те са ви ранили сериозно, братя мои! Вие кървите.
	— Другите също — отвърна Багира, като облиза бърните си и погледна към мъртвите маймуни по терасата и около водохранилището.
	— Няма значение, няма значение, стига ти да си здрав и читав, о, мое най-любимо от всички малки жабчета! — изхълца радостно Балу.
	— Това ще преценим по-късно — каза Багира със сух глас, който никак не допадна на Маугли. — Но тук е и Каа, комуто дължим победата си в битката, а ти му дължиш живота си. Благодари му според нашите обичаи, Маугли.
	Маугли се обърна и видя главата на големия питон да се люшка на половин метър над неговата.
	— Значи това е човечето — каза Каа. — Кожата му е много нежна, но все пак прилича малко на Бандар-лог. Внимавай, човече, да не те помисля за маймуна по здрач, когато наново сменя кожата си.
	— Ние сме от една кръв, ти и аз — отвърна Маугли. — Тази нощ аз получих живота си от теб. Моят лов ще бъде твой лов, ако си гладен, о, Каа.
	— Благодаря ти, малко братче — рече Каа, макар че очите му проблеснаха присмехулно. — А какво може да убива такъв смел ловец като теб? Питам те, за да те последвам идния път, когато излезеш на лов.
	— Аз не убивам нищо… още съм твърде малък… но гоня козите към тези, които имат нужда от тях. Когато си гладен, ела при мен и ще видиш, че говоря истината. Придобил съм известна ловкост. — При тези думи той протегна ръце. — А ако попаднеш в капан, ще мога да ти върна дълга, който имам към теб, към Багира и към Балу. Добър лов на всички ви, господари мои.
	— Добре казано — изръмжа Балу, защото Маугли изрази благодарностите си по много хубав начин.
	За миг питонът положи леко главата си на рамото на Маугли.
	— Смело сърце и ласкав език — добави той. — С тях ще можеш да се движиш навсякъде в джунглата, малко човече. А сега бързо се прибирай с твоите приятели. Върви да спиш, защото луната залязва, а онова, което ще последва, не е гледка за твоите очи.
	Луната потъваше зад хълмовете и очертанията на разтрепераните маймуни, скупчени по стените и бойниците, приличаха на раздърпани, подскачащи ресни. Балу отиде до водохранилището да утоли жаждата си, а Багира започна да ближе козината си. Каа се промъкна в средата на терасата и затвори уста със звънливо щракане, което накара очите на всички маймуни да се насочат към него.
	— Луната залязва — каза той. — Има ли още достатъчно светлина, за да се виждаме?
	Откъм стените се чу стон, подобен на вятъра, който полюшва върхарите на дърветата:
	— Ние те виждаме, о, Каа.
	— Добре. Сега започва танцът — Танцът на гладния Каа. Стойте мирно и гледайте.
	Той се завъртя два-три пъти в кръг, като полюшваше глава отдясно наляво. После тялото му започна да описва осморки, да се сплита на възли, да образува меки, лепкави триъгълници, които преминаваха в квадрати и петстенни фигури, да се свива на кълбо — това се повтаряше безспир, бавно и спокойно, придружено от тиха, напевна мелодия. Ставаше все по-тъмно, докато накрая провлечените, изменящи се спирали изчезнаха от погледа, но още се чуваше шумоленето на люспите.
	Балу и Багира стояха като истукани, ръмжаха глухо, с наежена козина на вратовете, а Маугли наблюдаваше учуден.
	— Бандар-лог — обади се накрая гласът на Каа, — можете ли да помръднете крак или ръка, без да ви наредя това? Кажете!
	— Без твое нареждане не можем да помръднем нито крак, нито ръка, о, Каа!
	— Добре! Елате всички с една крачка по-близо до мен.
	Редиците на маймуните се залюляха напред безпомощно, а заедно с тях Балу и Багира също пристъпиха сковано.
	— По-близо! — изсъска Каа и те отново се придвижиха.
	Маугли хвана Балу и Багира, за да ги дръпне назад, и двата големи звяра се стреснаха, сякаш бяха събудени от сън.
	— Дръж ръката си на плешката ми — прошепна му Багира. — Дръж я там, защото като нищо мога да се върна… да се върна при Каа. Аах!
	— Старият Каа прави само кръгове в прахта, нищо друго — каза Маугли. — Да си вървим. — И тримата се промъкнаха през един отвор в стената и поеха към джунглата.
	— Ууф! — възкликна Балу, когато спря отново под притихналите дървета. — Никога вече няма да вземам Каа за съюзник. — И се разтресе целият.
	— Той знае повече от нас — каза Багира разтреперана. — Ако бях останала още малко, щях да се намеря в гърлото му.
	— Мнозина ще минат по този път, преди луната да изгрее отново — рече Балу. — Той ще има добър лов — по свой собствен начин.
	— И какъв беше смисълът на всичко това? — попита Маугли, който не знаеше нищо за способността на питона да хипнотизира. — Видях само как една голяма змия прави глупави кръгове, докато настъпи мракът. А носът й беше целият ожулен. Хо! Хо!
	— Маугли — каза Багира сърдито, — носът й беше ожулен заради теб. Ушите ми, хълбоците ми, лапите ми, както вратът и плешките на Балу са изпохапани заради теб. Нито Балу, нито Багира ще могат да ходят на лов с удоволствие дни наред.
	— Нищо — каза Балу, — нали отново си върнахме човешкото дете.
	— Вярно, но то ни коства огромна загуба на време, което щяхме да използваме за добър лов, а сега раните, козината — почти целият ми гръб е проскубан, а трябва да запазим и честта си. Защото, не забравяй, Маугли, че аз, Черната пантера, бях принудена да призова Каа да ни помогне, а двамата с Балу се показахме глупави като малки птички по време на Танца на глада. Всичко това, човешко дете, дойде от играта ти с Бандар-лог.
	— Вярно, всичко това е вярно — потвърди тъжно Маугли. — Аз съм лошо човешко дете и стомахът ми се свива от съжаление.
	— Хм! Какво казва Законът на джунглата, Балу?
	Балу не искаше да подлага Маугли на нови изпитания, но не можеше да преправя Закона, затова измънка:
	— Съжалението никога не отменя наказанието. Но не забравяй, Багира, че той е много малък.
	— Не съм забравила, ала Маугли извърши пакост и трябва да си отнесе боя. Имаш ли нещо да кажеш, Маугли?
	— Нищо. Сгреших. Балу и ти сте ранени. Справедливо е да ме накажете.
	Багира го тупна леко пет-шест пъти с лапата си и от нейна гледна точка тези приятелски потупвания нямаше дори да събудят собствените й малки, но за седемгодишно момче те представляваха солиден бой, който всеки би желал да избегне. Когато наказанието свърши, Маугли кихна и се изправи, без да каже дума.
	— Сега — каза Багира — качи се на гърба ми, малки братко, и да се прибираме вкъщи.
	Едно от хубавите неща на Закона на джунглата е, че наказанието урежда всички сметки. И след това няма нито натяквания, нито излишно мърморене.
	Маугли положи глава на гърба на Багира и заспа така дълбоко, че не се събуди дори когато бе положен до Мама Вълчица в своя дом — пещерата.
	{img:kniga_za_junglata_05.png}


	Попътна песен на маймунския народ


	В редица бъбрива вървиме безспир,
	ще стигнем луната в небесната шир.
	Вижте ни — скачаме пъргаво в такт,
	а на вас не ви стигат лапите пак.
	Опашките ни като лък са извити, нали?
	А вас от завист душата ви боли.
	Хей, братле, недей се коси,
	че опашката надолу ти виси!


	Седиме прилежно в красива дъга
	и мечтаем само за прекрасни неща.
	Замисляме подвизи смели и нови,
	раз-два-три — и сме готови.
	Ще бъдем ний горди, добри, справедливи.
	Когато си вярваш, мечтите са красиви.
	Хей, братле, недей се коси,
	че опашката надолу ти виси!


	Повтаряме всичко във този живот —
	от писък на прилеп до зов от хобот.
	Прекрасно! Чудесно! Опитваме пак.
	Това за майсторлъка ни е знак.
	Ето сега като човеците говорим,
	не е проблем на тях да се престорим.
	Но карай да върви, ти си прав —
	такъв е маймунският ни нрав.
	Хей, братле, недей се коси,
	че опашката надолу ти виси!


	Последвай ни в безумния летеж!
	Послушай веселия ни брътвеж!
	Върхарите високи тъй ще стигнем,
	дела блестящи ще постигнем.



	Тигре! Тигре!



	Хвана ли нещо, ловецо безстрашни?
	Дебнах аз дълго сред храстите прашни.
	А плячката тлъста уби ли я вече?
	Видях я таз сутрин, все още пасеше.
	А силата твоя, мощта, гордостта?
	От лапите ми изцедиха се в пръстта.
	Виждам, че бързаш. Къде в таз тъма?
	В бърлогата родна, там да умра.



	Сега нека да се върнем към първия ни разказ. Когато Маугли напусна пещерата на вълците след сблъсъка с Глутницата при Скалата на съвета, той слезе към разораните ниви, където живееха селяните, но не спря там, защото мястото беше твърде близо до джунглата, а знаеше, че си е спечелил поне един смъртен враг по време на Съвета. Затова той забърза по неравния път, който пресичаше долината, и продължи през нея с бавен, равномерен тръс в продължение на близо двайсет мили, докато пристигна в район, който не познаваше. Долината преминаваше в голяма равнина, осеяна със скали и прорязана от долове. В единия й край имаше малко селце, а в другия гъстата джунгла достигаше до самите пасища и свършваше там, сякаш беше отрязана с мотика. Из цялата равнина пасяха говеда и биволи. Когато малките пастирчета видяха Маугли, те извикаха и побягнаха, а жълтите бездомни кучета, които се навъртат около всяко индийско село, започнаха да лаят. Маугли продължи пътя си, защото чувстваше глад, и когато достигна селската порта, видя, че големият трънлив храст, с който затваряха входа по здрач, беше дръпнат настрана.
	— Уф! — възкликна той, защото бе срещал не едно такова препятствие по време на нощните си скитания за намиране на храна. — Значи и тук хората се боят от обитателите на джунглата. — Седна край портата и когато един мъж излезе оттам, стана, отвори уста и посочи с ръка, че иска храна. Мъжът се ококори и изтича обратно по единствената селска улица да извика свещеника, който беше едър и дебел, облечен в бяло, с червено-жълт знак на челото. Свещеникът дойде до портата, а с него още стотина души, които се блещеха и говореха, викаха и сочеха Маугли.
	„Тези хора нямат добри обноски — каза си Маугли. — Само сивите маймуни биха се държали като тях.“ Отметна назад дългата си коса и се намръщи срещу тълпата.
	— Какво толкова сте се уплашили? — рече свещеникът. — Вижте белезите по ръцете и краката му. Те са от ухапвания на вълци. Той е дете на вълци, избягало от джунглата.
	Разбира се, като си играеха заедно, вълчетата често захапваха Маугли по-силно, отколкото възнамеряваха, и по ръцете и краката му имаше бели следи от зараснали рани. Но той щеше да бъде последният човек на света, който би нарекъл тези следи „ухапвания“, защото знаеше много добре какво значат истинските рани.
	— Ах! Ах! — възкликнаха едновременно две-три жени. — Да бъде така изпохапано от вълци, бедното дете! Той е хубаво момче. Очите му блестят като огън. Честна дума, Месуа, той прилича на момчето ти, дето го отвлече тигърът.
	— Нека го огледам — каза една жена с тежки медни гривни на китките и глезените си и се взря в Маугли, заслонила с длан очите си. — Наистина прилича. По-слаб е, но има погледа на моето момче.
	Свещеникът беше хитър човек и знаеше, че Месуа е жена на най-богатия човек в селото. Затова погледна към небето за миг и произнесе тържествено:
	— Това, което джунглата е отнела, сега го връща. Вземи момчето в своя дом, сестро, и не забравяй да почетеш свещеника, прозиращ толкова далеч в бъдещето на хората.
	„Кълна се в бивола, с който съм откупен — каза си Маугли, — че всичкото това бърборене ми прилича на ново оглеждане — като това на Глутницата! Е, щом съм човек, трябва да стана човек.“
	Тълпата се раздели, за да мине жената, която даде знак на Маугли да я последва до дома й. Там имаше червено лакирано легло, голяма глинена делва за жито с интересни шарки по нея, пет-шест медни съда за готвене и изображение на индуски бог в малка ниша, а на стената — истинско огледало, каквито се продават на селските панаири.
	Тя му даде да пие колкото си иска мляко, даде му хляб, а после положи ръка на главата му и се вгледа в очите му; помисли си може би, че това наистина е нейният син, върнал се от джунглата, където го беше отвлякъл тигърът. Затова каза:
	— Нату, о, Нату! — Маугли с нищо не показа, че знае името си. — Не си ли спомняш деня, в който ти подарих новите обувки? — Докосна крака му, който й се стори корав почти като рог. — Не — продължи скръбно тя, — този крак никога не е носил обувки, но ти много приличаш на моя Нату и ще бъдеш мой син.
	Маугли се почувства притеснен, защото за пръв път се намираше в човешки дом, но като погледна към сламата на покрива, разбра, че ще може да я разкъса, когато реши да избяга, и че прозорецът няма заключалки.
	„Каква е ползата да си човек — каза си накрая той, — ако не можеш да разбираш какво ти говорят другите? Сега изглеждам глупав и тъп като човек сред обитателите на джунглата. Трябва да науча човешкия говор.“
	Ненапразно той бе научил, докато беше сред вълците, да наподобява рева на елените в джунглата и грухтенето на малките глигани. Затова веднага щом Месуа произнесеше някоя дума, Маугли я повтаряше почти безпогрешно и преди да се мръкне, той бе научил имената на много от предметите в къщата.
	Обаче се затрудни, когато дойде време за лягане, защото Маугли не можеше да заспи в нещо, което приличаше на капан за пантери, и когато затвориха вратата, той излезе през прозореца.
	— Остави го да прави каквото иска — каза мъжът на Месуа. — Помни, че той никога досега не е спал в легло. Ако наистина е изпратен на мястото на сина ни, няма да избяга.
	Маугли се изтегна във високата чиста трева на края на нивата, но преди да затвори очи, една мека кафява муцуна се завря под брадата му.
	— Пфу! — каза Сивия брат (той беше най-големият от вълчетата на Мама Вълчица). — Ама че лоша отплата, задето следвах стъпките ти двайсет мили. Миришеш на дим от дърва и на говеда — съвсем като истински човек. Събуди се, малки братко, нося ти новини.
	— Добре ли са всички от джунглата? — попита Маугли и го прегърна.
	— Всички — освен вълците, опърлени от Червеното цвете. Сега чуй. Шир Хан отиде да ловува далече, докато кожата му оздравее, защото е лошо изгорена. Кълне се, че като се върне, ще остави костите ти в Уайнгунга.
	— Аз пък ще ти кажа друго. Аз също си обещах нещо. Но новините винаги са добре дошли. Тази нощ съм изморен — много изморен от новите неща, Сиви братко, но ти не преставай да ми носиш новини.
	— Няма да забравиш, че си вълк, нали? Нали хората няма да те накарат да забравиш това? — попита тревожно Сивия брат.
	— Никога. Винаги ще помня, че обичам теб и всички в нашата пещера, но винаги ще помня и това, че ме изхвърлиха от Глутницата.
	— И че можеш да бъдеш изхвърлен и от друга глутница. Хората са си хора, малки братко, и техният говор е като говора на жабите в някое блато. Когато дойда тук отново, ще те чакам сред бамбука в края на пасището.
	Три месеца след тази нощ Маугли почти не напусна пределите на селото, защото беше много зает — изучаваше привичките и обичаите на хората. Първо, трябваше да носи препаска около бедрата си, което му досаждаше ужасно; после трябваше да научи какво са парите, които ни най-малко не разбираше, също и орането, въпреки че не виждаше каква е ползата от него. На всичко отгоре малките деца от селото го ядосваха много. За щастие Законът на джунглата го бе научил да се владее, защото в джунглата животът и храната зависят от самообладанието. Но когато тези деца му се присмиваха, че не иска да играе с тях и да пуска хвърчила, или че произнася зле някоя дума, само мисълта, че е нечестно да убиваш беззащитни голи мъници, го възпираше да не ги сграбчи и разкъса на две.
	Той не познаваше дори собствената си сила. В джунглата знаеше, че е слаб в сравнение със зверовете, но в селото хората казваха, че е силен като бик.
	Освен това Маугли нямаше и най-малка представа за съществуващите кастови различия между хората. Когато магарето на грънчаря се подхлъзна и падна в една кална яма, Маугли го изтегли за опашката оттам и помогна за товаренето на грънците, за да бъдат изпратени на пазара в Канхивара. Това бе много шокираща постъпка, тъй като грънчарят беше от по-ниска каста, а магарето му стоеше още по-ниско. Когато свещеникът го смъмри, Маугли го заплаши, че ще качи и него на магарето. Свещеникът се оплака на мъжа на Месуа и каза, че момчето трябва час по-скоро да започне някаква работа. Тогава старейшината на селото съобщи на Маугли, че трябва на другия ден да излезе с биволите и да ги наглежда, докато пасат. Никой не беше по-радостен от Маугли и тази нощ, понеже беше назначен за говедар на селото, той се присъедини към компанията, която се събираше всяка вечер на зиданата площадка под голямото смокиново дърво. Това беше селският клуб и старейшината, пазачът и бръснарят (той знаеше всички клюки в селото), а също и старият Балдео — ловецът, който притежаваше стар английски мускет, се срещаха там и пушеха. Маймуните седяха и бърбореха по горните клони, а под площадката имаше дупка, където живееше една кобра и всяка вечер получаваше малка паничка с мляко, защото беше свещена. Старците седяха край дървото, говореха и пушеха наргилета чак до късна нощ. Разказваха си чудни истории за богове, за хора и духове, а Балдео разказваше още по-чудновати неща за навиците на зверовете в джунглата — такива неща, че очите на децата, седнали извън кръга на възрастните, се опулваха от изненада. Повечето истории бяха за животни, защото джунглата започваше едва ли не от праговете на къщите им. Елените и глиганите изяждаха част от реколтата им, а от време на време по здрач и тигърът отвличаше по някой човек току до портите на селото.
	Маугли, който естествено знаеше доста неща за това, което се говореше, трябваше да крие лице, за да не го издаде усмивката му, докато Балдео, сложил мускета на коленете си, преминаваше от една чудата история към друга, а раменете на Маугли се тресяха от сподавен смях.
	Балдео обясняваше как тигърът, отнесъл сина на Месуа, бил тигър-призрак и тялото му било обсебено от духа на жесток стар лихвар, умрял преди години.
	— Зная, че това е вярно — каза той, — защото Пурун Дас куцаше от удара, който получи по време на размириците, когато изгориха лихварските му тефтери, а тигърът, за който ви говоря, е също куц, тъй като следите от лапите му не са еднакви.
	— Вярно, вярно, това трябва да е самата истина — изрекоха белобрадите старци и закимаха.
	— Нима всичките ви разкази са измислици и врели-некипели? — възкликна Маугли. — Този тигър куца, защото е роден куц, това всеки го знае. Да се всели душата на един лихвар в звяр, който никога не е имал смелостта дори на чакал, са детски приказки.
	Балдео остана за миг със зяпнала уста, а старейшината ококори очи.
	— Охо! Ти си хлапето от джунглата, нали? — рече Балдео. — Щом си толкова умен, донеси кожата на тигъра в Канхивара, защото правителството е определило награда от сто рупии* за този, който го убие. Но дотогава мълчи, когато говорят възрастните.
	[* Рупия — монетна единица на Индия, Пакистан и други азиатски страни. — Б.пр.]
	Маугли стана да си върви.
	— Цяла вечер лежах тук и ви слушах — извика той през рамо — и само един-два пъти Балдео каза верни неща за джунглата, която е до самата му врата. Как тогава да вярвам на приказките за духове, богове и таласъми, които твърди, че е виждал?
	— Крайно време е това момче да се заеме с говедата — каза старейшината, а Балдео пухтеше и сумтеше при това нахалство на Маугли.
	В индийските села има обичай няколко момчета да извеждат на паша говедата и биволите рано сутрин и да ги прибират вечер; същите тези добичета, които могат да стъпчат до смърт бял човек, позволяват да бъдат блъскани и навиквани от деца, които едва стигат до муцуните им. Докато момчетата са с говедата, те са в безопасност, защото дори тигър не се осмелява да нападне стадо говеда. Ако се отдалечат обаче да берат цветя или да ловят гущери, те понякога биват отвличани.
	На другия ден още в ранни зори Маугли мина по улицата на селото, възседнал големия бик Рама, който беше водач на стадото, а сиво-синкавите биволи с техните дълги, извити назад рога и свирепи очи излизаха от оборите си един по един и тръгваха след него. Маугли недвусмислено показа на другите говедарчета, че ще се слуша неговата дума. Удряше биволите с дълга лъскава бамбукова пръчка и каза на Камия, едно от момчетата, да пасе кравите отделно и да внимава да не се отдалечава много от стадото, а той щял да отведе биволите на друго място.
	{img:kniga_za_junglata_06.png}
	Индийските пасища са осеяни със скали, шубраци, малки затревени участъци и оврази, сред които стадата се разпиляват и изгубват. Биволите обикновено стоят близо до блатистите и кални места, където се валят и греят в топлата кал с часове. Маугли ги изкара на края на равнината, където река Уайнгунга излиза от джунглата; после скочи от врата на Рама, упъти се бързо към бамбука, който растеше наблизо, и намери Сивия брат.
	— О! — възкликна Сивия брат. — Чаках те тук много дни. Какво значи това изкарване на добитък в полето?
	— Така ми наредиха — отвърна Маугли. — Аз съм говедар на селото за известно време. Какви новини имаш за Шир Хан?
	— Той се е върнал в тази област и отдавна те дебне. Но точно сега не е тук, защото дивечът е малко. Обаче не се е отказал да те убие.
	— Много добре — каза Маугли. — Докато той е далеч, нека ти или някой от четиримата ни братя да седне на тази скала, така че да го виждам, когато излизам от селото. А щом се появи отново, чакай ме в оврага до дървото, което расте насред равнината. Не е необходимо да се тикаме в устата на Шир Хан.
	После Маугли избра едно сенчесто място, легна и заспа, а биволите пасяха около него. Пастирската работа в Индия е едно от най-мързеливите неща на света. Говедата ходят насам-натам и хрупат трева, после лягат, стават отново да пасат, като дори не мучат. Само сумтят, а биволите много рядко издават някакъв звук — цопват се в калните локви един след друг и само муцуните и втренчените им порцелановосини очи се показват на повърхността, докато те лежат в тинята като дървени трупи. Въздухът трепти от маранята и размива очертанията на скалите, а говедарчетата слушат как лешояд (винаги само един) пищи, почти невидим за окото, някъде във висинето и знаят, че ако умрат те или някоя крава, този лешояд ще се спусне стремително надолу, а друг лешояд, намиращ се на километри разстояние, ще го види и също ще се устреми към земята, след него трети, четвърти и още преди да са изстинали телата им, ще станат плячка на дузина гладни лешояди, долетели сякаш отникъде. После момчетата заспиват, събуждат се и пак заспиват, след което изплитат малки кошнички от суха трева и слагат в тях уловените скакалци или хващат две богомолки и ги принуждават да се бият; или пък нижат гердани от червени и черни диви орехи, или наблюдават някой гущер, който се припича на скала, или змия, която преследва жаба край върбите. После запяват дълги, проточени песни със странни туземни извивки в края на мелодията — и денят изглежда по-дълъг от цял човешки живот. Понякога пък правят от кал дворци и фигурки на хора, коне и биволи и слагат стръкче тръстика в ръцете на човечетата, като си представят, че самите те са велможи, а фигурките са техните армии, или че са богове, които те почитат. После идва вечерта и децата надават викове, биволите излизат тежко от лепкавата кал, с шумове, които приличат на пушечни изстрели, и един след друг потеглят в дълга върволица през сивата равнина обратно към мъждукащите светлинки на селото.
	Ден след ден Маугли извеждаше биволите до техните кални локви, ден след ден той виждаше гърба на Сивия брат на миля и половина през равнината (по това разбираше, че Шир Хан още не се е върнал) и ден след ден лежеше в тревата, заслушан в шумовете около себе си, мечтаейки за старите дни в джунглата. Ако Шир Хан направеше една погрешна стъпка с куцата си лапа в джунглата край Уайнгунга, Маугли щеше да го чуе в тези дълги тихи утрини.
	Накрая настъпи денят, когато той не видя Сивия брат на уреченото място и като се разсмя, подкара биволите към дола край голямото дърво, потънало цялото в златисточервени цветове. Там седеше Сивия брат и всеки косъм на гърба му беше настръхнал.
	— Той се кри цял месец, за да приспи твоята бдителност. Ала снощи е пресякъл пасищата с Табаки по още топлата ти диря — каза вълкът задъхано.
	Маугли се намръщи.
	— Не се страхувам от Шир Хан, но Табаки е много коварен.
	— Не се страхувай — успокои го Сивия брат и облиза леко бърните си. — Призори срещнах Табаки. Сега той излива цялата си мъдрост пред лешоядите, но и на мен каза всичко, преди да пречупя гръбнака му. Шир Хан е планирал да те причака тази вечер край селската порта — теб и никого друг. Сега той лежи в големия сух дол на Уайнгунга.
	— Ял ли е днес или ще излезе на лов гладен? — попита Маугли, защото отговорът беше от значение за живота му.
	— Призори той уби едно прасе и пи доста вода. Не забравяй, че Шир Хан не може никога да стои гладен, дори заради отмъщение.
	— О! Какъв глупак! Какво дете е само! Наял се и се напил и си мисли, че аз ще го чакам да се наспи! Къде се крие той сега? Ако сме поне десетина, бихме могли да го спипаме, както си спи. Тези биволи няма да го нападнат, ако не го подушат, а аз не знам езика им, за да им кажа. Можем ли да стигнем до следата му, за да могат да я подушат?
	— Той преплува много надалеч Уайнгунга, за да заличи миризмата си — каза Сивия брат.
	— Табаки го е подучил, зная. Той не би го измислил сам. — Маугли стоеше с пръст в устата и мислеше. — Големият дол на Уайнгунга. Той се разширява към полето, което е на по-малко от половин миля оттук. Мога да заобиколя със стадото откъм джунглата, да го насоча към изхода на дола и да се спусна в него, но той може да се измъкне от другия му край. Трябва да преградим и този край. Сиви братко, можеш ли да разделиш стадото на две вместо мен?
	— Сам може би не бих могъл, но си доведох умен помощник. — Сивия брат изтича и се шмугна в един трап. Оттам изскочи голяма сива глава, добре позната на Маугли, и горещият въздух се изпълни с най-отчаяния вик в джунглата — ловния вой на вълка, излязъл да търси плячка по обяд.
	— Акела! Акела! — извика Маугли и плесна с ръце. — Трябваше да се досетя, че няма да ме забравиш. Предстои ни голяма работа. Раздели стадото на две, Акела. В едната половина да останат майките с малачетата, а в другата — биволите и биковете.
	Двата вълка затърчаха напред-назад между добичетата, които неспокойно пръхтяха и виреха глави, и ги разделиха на две групи. В едната бяха малачетата, обградени от майките си, които гледаха свирепо и ровеха с копита земята, готови, ако вълците дори и за миг останеха неподвижни, да ги нападнат и стъпчат. В другата биволите и младите бикове пръхтяха и тъпчеха земята, но макар и да изглеждаха по-внушителни от женските, не бяха толкова опасни, защото нямаше малачета, които да бранят. Шестима мъже не биха могли да разделят стадото толкова ловко.
	— Какви са следващите ти заповеди? — задъхано попита Акела. — Те се опитват да се съберат отново.
	Маугли се метна на гърба на Рама.
	— Подкарай биволите наляво, Акела. Сиви братко, когато потеглим, гледай биволиците да останат заедно и ги заведи при другия край на дола.
	— Къде точно? — запита Сивия брат, като дишаше тежко, оголил зъби.
	— Там, където бреговете на дола са достатъчно високи, за да не може да ги прескочи Шир Хан — извика Маугли. — Задръж ги там, докато слезем долу от другата страна.
	Биволите се втурнаха, подгонени от проточения вой на Акела, а Сивия брат застана пред биволиците. Те го нападнаха и той хукна пред тях към изхода на дола, докато Акела откарваше биволите далеч наляво.
	— Отлично! Още една подобна тактика и те ще тръгнат както трябва. Сега внимателно, внимателно, Акела. Ако им се зъбиш толкова много, биволите ще се нахвърлят върху теб. Охоо! Това е по-дива работа, отколкото да подгониш черен елен. Представял ли си си някога, че тези същества могат да тичат толкова бързо? — извика Маугли.
	— Навремето съм ходил на лов и за такива — извика задъхано Акела сред прахоляка. — Да ги подкарам ли към джунглата?
	— Да, насочи ги натам! Подгони ги по-бързо! Рама вече е бесен от ярост. О, ако можех да му кажа какво искам днес от него!
	Биволите бяха подкарани този път надясно и нагазиха с грохот в избуялите храсти. Другите говедарчета, които наблюдаваха от половин миля разстояние край своите крави, се втурнаха към селото колкото им държаха краката и завикаха, че биволите освирепели и са се разбягали.
	Но планът на Маугли беше съвсем прост. Това, което искаше да направи, бе да опише един голям кръг по нанагорнището и да стигне до началото на дола, а после да подгони биволите към дъното му и да заклещи Шир Хан между биволите и биволиците, защото знаеше, че след като се е нахранил и напил, тигърът няма да бъде в състояние да се бие или да се изкатери по склоновете на дола. Сега той говореше гальовно на биволите, а Акела остана най-отзад, като изскимтяваше от време на време, за да подкани последните добичета да побързат. Направиха дълга и голяма обиколка, защото не искаха да се приближават много до дола и по този начин да предупредят Шир Хан за пристигането си. Най-накрая Маугли докара обърканото стадо до входа на дола, където една тревиста пътека се спускаше стръмно надолу право в дола. От тази височина през върховете на дърветата можеше да се види равнината в ниското, но онова, което интересуваше Маугли сега, бяха склоновете на дола и той забеляза с голямо задоволство, че те се издигаха почти отвесно нагоре, а дивите лози и пълзящите растения, с които бяха обрасли, нямаше да издържат теглото на тигър, решил да се покатери по тях.
	— Остави ги да си починат, Акела — каза Маугли и вдигна ръка. — Те още не са подушили тигъра. Нека си отдъхнат. Аз трябва да съобщя на Шир Хан кой идва. Вече го хванахме в капана.
	Сложи ръце край устата си и извика надолу към дола — прозвуча като вик в тунел — и ехото заподскача от скала на скала.
	След доста време се чу отговорът на току-що събудилия се тигър — провлачен, сънен рев.
	— Кой ме вика? — попита Шир Хан и един прекрасен паун изхвръкна от дола с пронизителен писък.
	— Аз, Маугли. Крадецо на говеда, време е да се явиш при Скалата на съвета! Надолу, подкарай ги надолу, Акела! Надолу, Рама, надолу!
	Стадото се спря за миг на ръба на склона, но Акела нададе с всичка сила ловния си вой и животните се втурнаха стремглаво напред, както параход преминава през бързеи, а изпод краката им се разхвърчаха буци пръст и камъни. Веднъж тръгнало, стадото не можеше да се спре и преди още биволите да достигнат дъното на дола, Рама подуши Шир Хан и измуча.
	— Ха, ха! — възкликна Маугли от гърба му. — Сега знаеш какво те чака! — И пороят от черни рога, разпенени муцуни и втренчени очи се спусна в дола като вихър, като речни камъни по време на прилив; по-слабите биволи бяха изтласкани към краищата на дола, където разкъсваха в устрема си пълзящите растения. Те знаеха какво им предстои — страховитият набег на стадо биволи, пред които тигърът няма изгледи за успех. Шир Хан чу громола на копитата им, надигна се от земята и пое тромаво по дола, като се оглеждаше наляво-надясно за някакъв път за избавление, но стените на дола се издигаха отвесно и той трябваше да продължи по дъното, натежал от храната и водата, готов да направи всичко друго, но не и да се бие. Стадото прецапа локвата, край която тигърът доскоро бе лежал, и продължи своя бяг; то така мучеше, че теснината проехтя от рева му. Маугли чу ответното мучене откъм изхода на дола, видя Шир Хан да се обръща (тигърът знаеше, че най-лошото за него е настъпило, че е по-добре да се изправи срещу биволите, отколкото срещу женските и техните малачета), а после Рама се препъна, политна, но продължи напред, прегазвайки нещо меко, и с биволите, които го следваха по петите, се вряза в другото стадо, а по-слабите мъжкари просто изпопадаха на земята от силния насрещен удар. Стълкновението отнесе двете стада в равнината сред мушкане, газене и пръхтене. Маугли избра подходящ момент, скочи от гърба на Рама и започна да нанася безразборно удари надясно и наляво с пръчката си.
	— Бързо, Акела! Раздели ги! Разпръсни ги, иначе ще се сбият помежду си. Откарай ги настрана, Акела. Хей, Рама! Хей, хей, хей, деца мои. Карайте сега по-леко, по-спокойно! Всичко свърши вече.
	Акела и Сивия брат тичаха насам-натам, хапеха биволите по краката и макар че стадото се люшна назад да навлезе отново в дола, Маугли успя да отклони Рама, а другите го последваха към върбите.
	Шир Хан нямаше нужда от по-нататъшно стъпкване. Беше мъртъв и лешоядите се виеха вече над него.
	— Братя, каква кучешка смърт! — каза Маугли и се попипа за ножа си, който висеше в ножница около врата му, откакто живееше сред хора. — Той нямаше да опита да се бие. Кожата му ще изглежда добре върху Скалата на съвета. Трябва веднага да се заемем за работа.
	Момче, отрасло сред хората, никога не би си и помислило да одере само тигър, дълъг три метра, но Маугли знаеше по-добре от всеки друг как се постъпва с кожата на животно и как трябва тя да се свали. Но работата беше тежка и Маугли реза, къса и сумтя цял час, а вълците клечаха край него с провиснали езици или пристъпваха напред и дърпаха, когато им наредеше.
	Скоро една ръка се стовари на рамото му и като вдигна очи, Маугли видя Балдео със стария си мускет. Децата бяха разказали в селото за паническото тичане на биволите и Балдео тръгна ядосан, решен да научи Маугли да се грижи по-добре за стадото. Вълците се изгубиха от очи, щом видяха да приближава мъжът.
	— Каква е тази лудост? — изрече гневно Балдео. — Мислиш, че можеш сам да одереш тигър! Къде го убиха биволите? Та това е Куция тигър, за чиято глава дават сто рупии! Е, добре, добре, ще пренебрегнем разпиляването на стадото и може би ще ти дам една рупия от наградата, когато отнеса кожата в Канхивара. — Порови под колана на препаската си за кремъка и огнивото и се наведе да опърли мустаците на Шир Хан. Повечето туземни ловци пърлят мустаците на убития тигър, за да попречат на духа му да ги преследва.
	— Хм! — рече Маугли почти на себе си, като отдра кожата на едната предна лапа. — Значи ти ще отнесеш кожата в Канхивара, за да получиш наградата и може би ще ми дадеш една рупия? Сега ми идва наум, че кожата ще ми трябва за собствени нужди. Хей, дядка, махни се оттук с този огън!
	— Как смееш да говориш така на главния ловец на селото? Единствено късметът ти и глупостта на биволите са ти помогнали да убиеш този тигър. Той току-що е бил ял, иначе щеше да е сега на двайсет мили оттук. Ти не знаеш дори да го одереш както трябва, малко просяче, а си позволяваш да кажеш на мен, Балдео, че не трябва да му пърля мустаците. Маугли, аз няма да ти дам и една ана* от наградата, а ще ти хвърля един голям бой. Остави трупа!
	[* Една ана се равнява на 1/16 част от рупията. — Б.пр.]
	— Кълна се в бивола, с който съм откупен — каза Маугли, който се опитваше да се добере до кожата на плешката, — че няма да бъбря с тази стара маймуна цял ден! Ела тук, Акела, този човек ме заплашва с бой.
	Балдео, който беше още наведен над главата на Шир Хан, се намери проснат на тревата, а над него се надвеси един сив вълк; през това време Маугли продължаваше да дере тигъра така спокойно, сякаш беше сам в цяла Индия.
	— Даа — проточи той през зъби. — Съвсем си прав, Балдео. Ти никога няма да ми дадеш и една ана от наградата. А между този куц тигър и мен съществуваше стара вражда — много стара, и аз, както виждаш, спечелих тази битка.
	За да бъдем справедливи към Балдео, трябва да кажем, че ако беше с двайсет години по-млад, той щеше да опита да се справи с Акела, ако го срещнеше в гората; но вълк, който изпълнява заповедите на момче, което е имало лични сметки за уреждане с тигър-човекоядец, не беше обикновено същество. Това е магия, и то от най-страшен вид, помисли си Балдео и се зачуди дали амулетът на врата му ще го запази жив. Лежеше неподвижен, не смееше да шавне и всеки миг очакваше Маугли да се превърне в тигър.
	— Махараджа! Велики владетелю! — каза той накрая с пресипнал шепот.
	— Да — отвърна Маугли, без да обърне глава, като се подсмихна леко.
	— Аз съм стар човек. Не знаех, че ти си нещо повече от едно пастирче. Мога ли да стана сега и да си вървя, или помощникът ти ще ме разкъса на парчета?
	— Върви си с мир. Само че следващия път не се бъркай в моите дела. Пусни го, Акела!
	Балдео закуцука колкото можеше по-бързо назад към селото и току поглеждаше през рамо, за да види дали Маугли няма да се превърне в нещо ужасно. Като пристигна в селото, той разказа за магията, на която беше станал свидетел, а това накара свещеника да се замисли много сериозно.
	Маугли продължи работата си, но вече се бе здрачило, когато заедно с двата вълка успя да свали напълно голямата пъстра кожа от тялото на тигъра.
	— Сега трябва да я скрием и да откараме биволите вкъщи! Помогни ми да ги съберем, Акела.
	Стадото бе събрано в дрезгавия сумрак и когато наближиха селото, Маугли видя светлини и чу звъна на камбани и протяжния вой на надутите раковини. Половината село се бе струпало да го чака край портата.
	„Това сигурно е, защото убих Шир Хан“ — каза си той, но в този миг върху него се изсипа дъжд от камъни, които забръмчаха покрай ушите му, и всички селяни завикаха:
	— Магьосник! Вълче изчадие! Демон на джунглата! Върви си! Махай се веднага, иначе свещеникът ще те превърне отново във вълк. Стреляй, Балдео, стреляй!
	Старият мускет изгърмя гръмовно и едно младо биче измуча от болка.
	— Нова магия! — извикаха селяните. — Той отклонява куршумите. Балдео, това беше твоят бик.
	— Какво е това пък сега? — каза смутеният Маугли, когато канонадата от камъни се засили.
	— Те не са по-различни от Глутницата, тези твои братя — отвърна Акела, седнал спокойно. — Мисля си обаче, че ако куршумите значат нещо, то те са предназначени да те прогонят оттук.
	— Вълк! Вълче изчадие! Върви си! — крещеше и свещеникът и размахваше клонче от свещеното растение тулси.
	— Пак ли? Миналия път беше, защото съм човек. А този път е, защото съм вълк. Да си вървим, Акела.
	Една жена — това беше Месуа — изтича към стадото и извика:
	— О, синко, синко! Те казват, че си магьосник, който може да се превръща в звяр по своя воля. Аз не вярвам в това, но трябва да си вървиш, за да не те убият. Балдео твърди, че си вещер, но аз зная, че ти само отмъсти за смъртта на Нату.
	— Върни се, Месуа! — извика тълпата. — Върни се, иначе ще те ударим с някой камък.
	Маугли се изсмя сухо и грозно, защото един камък го уцели по устата.
	— Бягай назад, Месуа! Това е една от глупавите истории, които се разказват под голямото дърво привечер. Аз поне платих за живота на твоя син. Сбогом и тичай назад бързо, защото ще подгоня стадото и то ще полети по-бързо от техните камъни. Не съм вещер, Месуа. Сбогом. Остана още една работа, Акела — извика той. — Вкарай стадото в селото.
	Биволите и без това проявяваха нетърпение да се приберат. Те едва ли чакаха воя на Акела, за да се втурнат през портата като вихър, разпилявайки тълпата надясно и наляво.
	— Пребройте ги! — извика презрително Маугли. — Може да съм откраднал някое добиче. Пребройте ги, защото няма да се занимавам повече със стадото ви. Сбогом, човешки деца, и благодарете на Месуа, че няма да дойда с моите вълци и да се развилнея във вашето село.
	Завъртя се на пети и се отдалечи с Единака, а като погледна към звездите, се почувства щастлив.
	— Няма повече да спя в капани. Хайде да вземем кожата на Шир Хан и да се махаме. Не, няма да причиним зло на селото, защото Месуа беше добра към мен.
	Когато луната изгря над равнината, окъпвайки я цялата в млечнобяла светлина, ужасените селяни видяха как Маугли, придружен от два вълка и с вързоп на главата, препуска с уверения вълчи тръс, който поглъща като огън огромни разстояния. После камбаните на храма забиха отново, раковините засвириха по-силно отвсякога, Месуа заплака, а Балдео взе да разкрасява историята за приключенията си в джунглата, докато завърши с думите, че Акела стоял на задните си крака и говорел като човек.
	Луната залязваше, когато Маугли и двата вълка стигнаха до хълма със Скалата на съвета и спряха пред пещерата на Мама Вълчица.
	— Те ме изхвърлиха от човешката глутница, мамо — извика Маугли, — но аз идвам с кожата на Шир Хан, както обещах.
	Мама Вълчица излезе сковано от пещерата, последвана от четирите си вълчета, и очите й блеснаха, като видя кожата.
	— Казах му го още в деня, когато напъха главата и плешките си в тази пещера, искайки да отнеме живота ти, малко жабче… Казах му още тогава, че един ден ловецът сам ще бъде уловен. Добре си направил.
	— Да, малки братко, добре си направил — чу се плътен глас от храстите. — Бяхме самотни в джунглата без теб. — И Багира дотича до босите крака на Маугли.
	Изкачиха се заедно до Скалата на съвета и Маугли разстла кожата върху плоския камък, където Акела седеше някога по време на Съветите, и я закрепиха с четири бамбукови клечки, а Акела легна на кожата и нададе добре познатия зов на Съвета: „Внимавайте, добре внимавайте, о, вълци!“, точно както ги беше призовал, когато Маугли за пръв път бе донесен горе.
	{img:kniga_za_junglata_07.png}
	Откак Акела бе свален, вълците от Глутницата, останали без водач, ходеха на лов и се биеха кой както намери за добре. Но те отговориха на зова по навик. Някои от тях бяха окуцели от капаните, в които бяха попаднали, други накуцваха от огнестрелни рани, трети бяха хванали краста, защото бяха яли лоша храна, а много други просто липсваха; но всички, които бяха оцелели, дойдоха при Скалата на съвета и видяха пъстрата кожа на Шир Хан върху скалата и огромните нокти, които се люшкаха в края на празните лапи. Тогава Маугли съчини песен без рими, песен, която сама се роди в гърлото му и той я изпя гръмогласно, като скачаше върху пукащата кожа и си тактуваше с пети, докато не му остана дъх, а Сивия брат и Акела виеха между куплетите.
	— Гледайте добре, о, вълци! Удържах ли на думата си? — попита Маугли, когато свърши, и вълците излаяха: „Да“, а един проскубан вълк зави:
	— Води ни отново, о, Акела! Води ни отново, о, Човешко дете, защото ни омръзна това беззаконие и искаме да станем пак Свободния народ.
	— Не — измърка Багира, — това не бива да става. Когато сте нахранени до насита, лудостта може отново да ви обземе. Не случайно вие се наричате Свободен народ. Борихте се за свободата и тя е ваша. Яжте свободата си, о, вълци.
	— Човешката и вълчата глутница ме изгониха — каза Маугли. — Сега ще ловувам сам в джунглата.
	— И ние ще ловуваме с теб — обадиха се четирите вълчета.
	Така че Маугли си отиде и от този ден ходеше на лов в джунглата с четирите вълчета. Но той не остана завинаги сам, защото след години стана мъж и се ожени. Ала това е история за възрастни.


	Песента на Маугли
	(която той изпя на Скалата на съвета, когато танцуваше върху кожата на Шир Хан)


	— Аз, Маугли, пея. Нека джунглата слуша за това, което направих.
	Шир Хан каза, че ще ме убие — ще ме убие! При портите в здрач каза, че ще убие Маугли Жабата!
	Той преяде и препи. Пийни си на воля, Шир Хан, защото кога ще можеш да пиеш пак? Спи и сънувай убийството.
	Аз съм сам на пасището. Сиви братко, ела при мен! Ела и ти, Единак, защото ни предстои една голяма игра.
	Докарайте едрите биволи и биковете черни с гневни очи. Подкарайте ги натам, където ви заповядам. Още ли спиш, Шир Хан? Събуди се, о, събуди! Ето ме, идвам, а биволите са зад мен.
	Рама, водачът на биволите, ядно тъпче с крака. Води на Уайнгунга, накъде отиде Шир Хан?
	Той не е Ики да се скрие в земята, нито Мао Пауна, за да отлети. Той не е Манг Прилепа, за да увисне на клоните. Млади бамбукови стъбла, кажете ми с вашето шумолене къде избяга тигърът.
	О! Той е тук. _Ахуу!_ Той е там. Под краката на Рама лежи Куция! Ставай, Шир Хан! Ставай и убивай! Тук е месото, строши вратовете на биковете!
	_Шшт!_ Той спи. Няма да го будим, защото силата му е много голяма. Лешоядите кръжат над него. Черните мравки прииждат на тълпи да го видят. Събрало се е голямо множество в негова чест.
	_Алала!_ Аз нямам дреха да се покрия. Лешоядите ще видят, че съм гол. Срам ме е да се срещна с всички тях.
	Дай ми твоята дреха, Шир Хан. Дай ми твоята пъстра ивичеста кожа, за да мога да отида при Скалата на съвета.
	Кълна се в бивола, с който съм откупен, че обещах — обещах нещо малко. Само твоята дреха липсва за изпълнението на дадената дума.
	С ножа — с ножа, който употребяват хората, — с ловния си нож ще се наведа, за да взема подаръка си.
	Води на Уайнгунга, бъдете свидетели, че Шир Хан ми дава дрехата си заради обичта, която изпитва към мен. Дърпай, Сиви братко! Дърпай, Акела! Тежка е кожата на Шир Хан.
	Човешката глутница е разгневена. Тя хвърля камъни по мен и ме хули. Устата ми кърви. Нека избягаме.
	В нощта, в горещата нощ тичайте бързо с мен, мои братя! Ще изоставим светлините на селото и ще използваме слабата луна.
	Води на Уайнгунга, човешката глутница ме прогони. Аз не й сторих нищо лошо, но тя се изплаши от мен. Защо?
	Вълчата глутница също ме изгони. Джунглата е затворена за мен, и селските порти са затворени. Защо?
	Както Манг лети сред зверове и птици, така и аз се лутам между селото и джунглата. Защо?
	Аз танцувам върху кожата на Шир Хан, но сърцето ми е много тъжно. Устата ми кърви, наранена от камъните на селяните, но на сърцето ми е много леко, понеже се върнах в джунглата. Защо?
	Тези две чувства се борят в мен, както змиите през пролетта.
	Вода тече от очите ми, но аз въпреки всичко се смея. Защо?
	В мен живеят двама Маугли, но кожата на Шир Хан е под краката ми.
	Цялата джунгла знае, че аз убих Шир Хан. Гледайте… гледайте добре, о, вълци!
	_Ахай!_ На сърцето ми е тежко от нещата, които не разбирам.



	Белият тюлен



	Не бой се, детенце, нощта ще ни пази.
	Водите са черни, а не тюркоазени.
	Луната огрява прибой отвисоко
	и кротко ни гледа, но ний сме дълбоко.


	Вълните ти шепнат и тихо те люшкат,
	във своите пазви нежно те гушкат.
	Акули и бури далеч са от тебе.
	Приспивно морето сега те люлее.
	Тюленова приспивна



	Всички тези неща се случиха преди няколко години в място, наречено Новасточна, или Норт Ист Пойнт, на остров Свети Павел, далеч-далеч в Берингово море. Лимършин, зимното мушитрънче, ми разказа историята, когато беше довято и заплетено в такелажа на един параход, пътуващ за Япония, а аз го взех в каютата си да го стопля и храня няколко дни, докато бъде отново в състояние да отлети обратно за родното си място — остров Св. Павел. Лимършин е доста странно малко птиче, но знае как да разкаже истината.
	Никой не посещава Новасточна, освен по работа, а единствените същества, които редовно имат работа там, са тюлените. Те идват през летните месеци със стотици и стотици хиляди от студеното сиво море, защото брегът на Новасточна има най-добрите условия за живот на тюлените от Всяко друго място на света.
	Сикач знаеше това и всяка пролет доплуваше тук, независимо къде се намираше — пристигаше като торпеден катер право в Новасточна и прекарваше цял месец в битки с другарите си за добро място на скалите, колкото може по-близо до морето. Той беше петнайсетгодишен огромен сив мъжкар, обрасъл с дълга сива козина, почти като грива на раменете му, и дълги, свирепи зъби. Като се изправеше на предните си перки, той се извисяваше на повече от метър и половина над земята, а теглото му, ако някой би имал дързостта да го претегли, беше почти триста и двадесет килограма. Цялото му тяло беше покрито с белези от яростни битки, а той винаги бе готов да води още една. Извърташе главата си на една страна, сякаш се боеше да гледа врага си в очи, после внезапно се нахвърляше върху него като мълния и когато големите му зъби се забиваха здраво във врата на противника, другият можеше и да се опита да се измъкне, но Сикач така и не го изпускаше докрай.
	Обаче Сикач никога не преследваше победен тюлен, защото това противоречеше на Правилата на крайбрежието. Той искаше само място край морето за бъдещото си поколение, но тъй като имаше още четирийсет-петдесет хиляди други тюлени, борещи се за същото нещо всяка пролет, крясъците, ревът, ръмженето и стълкновенията по брега бяха ужасни.
	От един малък хълм, наречен Хъчинсън Хил, можеше да се видят над три и половина мили земя, покрита с биещи се тюлени, а прибоят беше изпъстрен с главите на други, бързащи към брега да започнат своите битки. Те се биеха сред големите разбиващи се вълни, биеха се на пясъка, биеха се и на изгладените от морето базалтови скали на леговищата си, защото бяха глупави и неотстъпчиви също като хората. Женските не идваха на острова преди края на май или началото на юни, тъй като не искаха да бъдат разкъсани на парчета, а младите две–, три- и четиригодишни тюлени, които още не бяха се задомили, отиваха навътре в сушата, преминавайки разстояние от около половин миля, задръстено от редиците на биещите се, играеха по пясъчните дюни на цели тумби и легиони и смачкваха всяко стръкче зеленина, което растеше нам. Наричаха ги холусчики — ергените — и бяха приблизително двеста-триста хиляди само на Новасточна.
	Една пролет, Сикач току-що бе завършил своята четирийсет и пета битка, когато Матка, неговата нежна жена с лъскава козина и кротки очи, излезе от морето и той я хвана за тила и я тръшна в своето леговище с гневните думи:
	— Закъсняваш, както винаги. Къде се забави?
	Сикач нямаше навика да яде нищо през четирите месеца, докато беше на брега, затова настроението му обикновено беше лошо. Матка знаеше добре, че не бива да му отговаря. Огледа се наоколо и изгука:
	— Колко умно си постъпил! Заел си пак старото място.
	— Мисля, че успях — отвърна той. — Виж ме на какво приличам!
	Беше изподран и кървеше на двайсетина места, почти не виждаше с едното око, а от хълбоците му висяха раздрани ивици кожа.
	— О, вие, мъже, вие, мъже! — възкликна Матка и си повя със задния плавник. — Защо не можете да бъдете разумни и да разрешавате мирно настаняването си? Изглеждаш така, сякаш си се бил с косатка.
	— Бил съм се и това е единственото, което съм правил тук от средата на май. Брегът е ужасно претъпкан тази година. Срещнах най-малко, сто тюлена от Луканон Бийч, биещи се за място. Чудя се защо не си стоят там, където са родени?
	— Често си мисля, че ще сме много по-добре, ако отидем на Отър Айланд, вместо да киснем на това претъпкано място — каза Матка.
	— Ха! Само холусчиките ходят на Отър Айланд. Ако отидем там, ще кажат, че ни е страх. Трябва да пазим честта си, драга моя.
	Сикач гордо сниши глава между дебелите си рамене и се престори на заспал за няколко минути, но през цялото време следеше дали няма да се появи възможност за нова битка. Сега, когато всички тюлени и техните женски бяха на брега, врявата им се чуваше на мили в морето, заглушавайки грохота и на най-силните бури. При най-скромни изчисления на брега имаше над един милион тюлени — старци, майки, мънички бебета и холусчики, които се биеха, боричкаха, ревяха, пълзяха и си играеха, като отиваха в морето и се връщаха оттам на цели тълпи. Докъдето стигаше погледът, бяха заели всяка свободна педя земя, като лежаха или на групи влизаха в схватки сред мъглата. На Новасточна почти винаги е мъгливо, освен когато слънцето се появи за кратко и всичко заблестява в бисерна белота и заискрява в цветовете на дъгата.
	Котик, детето на Матка, се роди сред цялата тази бъркотия и като всяко малко тюленче, целият беше само глава и рамене, със светли, воднистосини очи, но кожата му беше някак особена, което накара майка му да го огледа много внимателно.
	— Сикач — обърна се тя накрая към мъжа си, — нашето бебе ще стане бял тюлен.
	— Дрън-дрън, кухи миди и сухи водорасли! — изпръхтя той. — Де се е чуло и видяло такова нещо по света — бял тюлен?
	— Не мога да го променя — отвърна Матка, — това неизбежно ще стане. — И тя запя тихата, монотонна тюленова песен, която всички майки-тюленки пеят на бебетата си:

	В водата не влизай, тюленче мое сладко,
	щом до теб не плуват мама и татко!
	Главата вирни сега нависоко
	и шляпай със перки в морето дълбоко!


	Знай — бурите летни и хищни косатки
	са страшни за твоите малки лопатки.
	Но пляскай, опитвай, заяквай, дете —
	ти рожба си на гордото море.

	Разбира се, отначало малкото тюленче не разбираше думите. То щапукаше и лазеше около майка си и бързо се научи да стои настрана, когато баща му се биеше с някой друг тюлен и двамата се търкаляха и ръмжаха нагоре-надолу по хлъзгавите скали. Матка отиваше в морето да намери нещо за ядене и макар че бебето се хранеше само веднъж на два дни, то изяждаше всичко, каквото можеше, и бързо заякваше.
	Първото нещо, което направи, беше да пропълзи навътре към сушата и там срещна десетки хиляди бебета на своя възраст, с които си играеше като всички малки същества, после лягаше да спи с тях на чистия пясък, а след това пак започваха игрите. Възрастните тюлени от леговищата си не им обръщаха внимание, а холусчиките не напускаха своята територия и бебетата прекарваха чудесно.
	Когато Матка се връщаше от риболов в дълбокото море, тя се насочваше право към техните места за игра, надаваше зов — също както овца вика агнето си — и чакаше Котик да й отговори. После поемаше по най-късата пътека към него, удряйки наляво-надясно с предните си плавници, като събаряше по пътя си малките тюленчета. Винаги имаше неколкостотин майки, които търсеха малките си по местата за игра, и бебетата се радваха на добри грижи, но Матка все пак каза на Котик:
	— Недей да лежиш в кална вода, защото ще хванеш краста; гледай да не се нараняваш, докато се търкаляш по твърдия пясък; недей да ходиш да плуваш, когато морето е бурно. Ако спазваш тези мои съвети, никога няма да ти се случи нищо лошо тук.
	Малките тюленчета не могат да плуват по-добре от малките деца и се чувстват нещастни, докато не се научат. Първия път, когато Котик навлезе в морето, една вълна го отнесе далеч от плитчината и голямата му глава потъна, а малките му задни плавници щръкнаха нагоре, точно както майка му беше пяла в песента, и ако следващата вълна не го беше върнала обратно към сушата, той щеше да се удави.
	След това обаче се научи да лежи в крайбрежните плитчини, така че вълните леко да го покриват и да го повдигат нагоре, докато той шляпа, но винаги внимаваше за големите вълни, които можеха да го наранят. Две седмици усвоява как да си служи с плавниците, като цапаше навън и навътре във водата, кашляше и сумтеше, излизаше на брега и подремваше на пясъка, а после се връщаше обратно, докато накрая установи, че принадлежи истински на морето.
	Можете да си представите и сами как се гмуркаше с другарчетата си под талазите или се понасяше на гребена на някоя голяма вълна и се приземяваше на пясъка с плясък и пръски, докато тя връхлиташе стремително навътре в сушата, или заставаше на опашката си и се почесваше по главата, както правеха старите тюлени, или си играеше на „Аз съм кралят на замъка“ по хлъзгавите, обрасли с бурени скали, които се подаваха едва-едва от водата. От време на време той виждаше тънка перка — като перката на голяма акула, движеща се близо до брега, и знаеше, че това е косатката Грампус, която изяжда малките тюлени, щом успее да ги улови; тогава Котик побягваше към брега като стрела, а перката се отдалечаваше с плавни движения, сякаш не се интересуваше от нищо.
	В края на октомври тюлените започнаха да напускат остров Св. Павел, поемайки към дълбокото море на цели семейства и племена, и битките за леговища се прекратиха, а холусчиките играеха навсякъде, където поискат.
	— Догодина — каза Матка на Котик — и ти ще бъдеш холусчик, но тази година трябва да се научиш да ловиш риба.
	Поеха заедно през Тихия окена и Матка показа на Котик как да спи по гръб с прилепнали до тялото плавници, като само малкият му нос се подава леко от водата. Няма по-удобна люлка от развълнуваната гръд на Тихия океан. Когато Котик почувства боцкания, сякаш от милиони иглички, по кожата на цялото си тяло, Матка му каза, че той се учи да „усеща водата“ и че тези боцкания и чувството за изтръпване означават настъпването на лошо време и той трябва да плува бързо, за да излезе от тази опасна зона.
	— След малко — каза тя — ще разбереш накъде да плуваш, но засега ще следваме морската свиня, муткура*, защото той е много умен.
	[* Вид делфин, обитаващ Атлантическия и Тихия океан, който се среща и в Черно море. — Б.р.]
	Стадо муткури се гмуркаше и пореше вълните пред тях и малкият Котик го последва колкото можа по-бързо.
	— Как знаеш накъде да вървиш? — попита той, задъхан, водача на стадото.
	Запитаният ококори белите си очи и се гмурна по-дълбоко.
	— Опашката ми тръпне, младежо — отвърна той. — Това означава, че зад мен идва буря. Хайде, последвай ме! Когато си на юг от Лепкавата вода — (той искаше да каже Екватора) — и опашката ти тръпне, това означава, че има буря пред теб и трябва да завиеш на север. Ела! Водата тук е лоша.
	Това бе едно от многото неща, които Котик научи, а той постоянно учеше. Матка му показа как да преследва треската и камбалата* по подводните плитчини и как да изтръгва морския налим от дупката му сред водораслите; как да заобикаля останките на потънали кораби, лежащи на сто и осемдесет метра под водата, как да навлиза като куршум през един бордов илюминатор и да излиза през друг, докато гони рибите; как да танцува върху вълните, когато мълния прорязва цялото небе, и да маха приятелски с плавник на късоопашатия албатрос и на войнствения ястреб, докато те се реят във въздуха; как да скача като делфин на метър — метър и половина над водата с прибрани до тялото плавници и извита опашка; как да отбягва летящите риби, защото те са много костеливи; как да откъсва парче от гърба на треска, минавайки с пълна скорост край нея на осемнайсет метра дълбочина; и никога да не се спира и да не оглежда кораб или лодка, особено гребна. В края на шестте месеца Котик знаеше всичко за дълбоководния риболов, освен някои несъществени дреболии, и през цялото това време той нито веднъж не стъпи на сушата.
	[* Плоска елипсовидна риба, с очи само на дясната си страна. — Б.р.]
	Един ден обаче, когато лежеше, полузаспал, в топлата вода някъде около остров Хуан фернандес, той почувства изтощение и отпуснатост с цялото си тяло — също като хората напролет — и си спомни за добрите твърди брегове на Новасточна, отдалечени на седем хиляди мили, за игрите, които играеше със своите приятели, за миризмата на водораслите, за рева на тюлените и борбите. Още същата минута Котик пое на север, плувайки неотклонно напред, и по пътя си срещна десетки свои приятели, всички тръгнали за същото място, които му извикаха:
	— Здравей, Котик! Тази година всички сме холусчики, ще играем Огнения танц по големите вълни край Луканон и ще се търкаляме върху новата трева. Но откъде взе тази кожа?
	Козината на Котик сега беше почти чисто бяла и макар да се чувстваше много горд с нея, той само отвърна:
	— Плувайте бързо! Костите ме болят за тази земя.
	И така те всички стигнаха до бреговете, където се бяха родили, и чуха старите тюлени, своите бащи, да се бият сред стелещата се на валма мъгла.
	Тази нощ Котик танцува Огнения танц с всички тюлени годиначета. През летните нощи морето е окъпано в светлина по цялото протежение от Новасточна до Луканон и всеки тюлен оставя след себе си диря като от горящ нефт, когато скача и разцепва вълните с тялото си като огнена светкавица, водната повърхност се изпъстря с фосфоресциращи ивици и пенести въртопи. После те отидоха на сушата на мястото за холусчиките, затъркаляха се в младата дива пшеница и си разказваха истории за дните, през които са били на път в морето. Говореха за Тихия океан, както момчетата говорят за дърво, чиито орехи са обрулили, и ако някой чуеше разказите им, щеше да начертае такава карта на океана, каквато никой още не е виждал. Три-четири годишните холусчики палуваха лудешки надолу по Хъчинсън Хил и крещяха:
	— Пазете се, младежи! Морето е дълбоко, а вие още не знаете какво има в дълбините му. Почакайте, докато заобиколите нос Хорн. Хей ти, годиначе, откъде взе този бял кожух?
	— Аз не съм го взел — отвърна Котик, — а той сам израсна.
	Точно когато се готвеше да изтъркаля казалия му тези думи холусчик, зад една дюна се появиха двама чернокоси мъже с плоски червени лица и Котик, който никога не бе виждал хора, се закашля и сниши глава. Холусчиките се оттеглиха на няколко ярда от мъжете, седнаха и ги загледаха глупаво. Тези хора бяха самият Керик Бутерин, шефът на ловците на тюлени на острова, и синът му Паталамон. Те идваха от селцето, отстоящо на по-малко от половин миля от тюленовите леговища, и сега решаваха кои тюлени да откарат до оградените места (тюлените бяха закарвани там като овце), където ги убиваха и превръщаха в якета от тюленова кожа.
	— Ей! — извика Паталамон. — Гледай! Бял тюлен!
	Керик Бутерин пребледня като платно под омазнената си и опушена кожа, защото беше алеут, а алеутите не са чистоплътни хора. После започна да бъбри молитва.
	— Не го докосвай, Паталамон. Не съм виждал бял тюлен, откак… откак съм се родил. Това е сигурно духът на стария Захаров. Той изчезна миналата година по време на голямата буря.
	— Няма да мина край него — каза Паталамон. — Той носи нещастие. Наистина ли мислиш, че той е старият Захаров, който се е върнал? Дължа му няколко яйца от чайка.
	— Не гледай към него — предупреди Керик. — Отклони онова стадо от четиригодишни. Работниците трябва да одерат двеста парчета днес, но още сме в началото на сезона и те не са придобили опит. Сто ще бъдат достатъчни. Побързай!
	Паталамон захлопа с чифт кости от тюленови плешки пред едно стадо от холусчики и те замръзнаха на местата си, пухтейки и ревейки. После пристъпи по-близо, докато тюлените се раздвижиха и Керик ги поведе навътре в сушата, а те дори не се опитаха да се върнат при своите другари. Стотици, стотици хиляди тюлени наблюдаваха как ги откарват, но продължаваха да си играят, както преди. Единствено Котик започна да задава въпроси, но никой от другарите му не му каза нищо, освен това, че хората винаги откарваха тюлени в тази посока в продължение на шест седмици или два месеца всяка година.
	— Аз ще ги последвам — каза той и очите му насмалко не изскочиха от орбитите, когато се повлече по дирята на стадото.
	— Белият тюлен идва след нас — извика Паталамон. — За пръв път тюлен идва сам в района за убиване.
	— Шшт! Не се обръщай назад — посъветва го Керик. — Това е духът на Захаров! Трябва да говоря със свещеника.
	{img:kniga_za_junglata_08.png}
	Разстоянието до мястото за убиване беше само половин миля, но отне цял час, понеже Керик знаеше, че ако тюлените вървят бързо, ще се загреят и кожата им ще се свлече на парчета, когато ги одират. Затова те продължиха много бавно покрай Сий Лайънс Нек и Уебстър Хаус, докато пристигнат до Солт Хаус, точно зад видимия хоризонт на тюлените по брега. Котик вървеше, задъхан и учуден. Той помисли, че е достигнал края на света, но шумът от леговищата иззад гърба му беше толкова силен, че звучеше оглушително като влак в тунел. После Керик седна на мъха, извади тежък оловен часовник и остави стадото да почива трийсет минути, а Котик чу как мъглата на ситни капчици се стича от периферията на шапката му. И тогава десет-дванайсет души, всеки с обкована с желязо еднометрова тояга, се появиха и Керик посочи един-два тюлена от стадото, които бяха бити от своите другари или бяха доста сгорещени, и мъжете ги изритаха настрана с тежките си ботуши, направени от вратната кожа на морж, а после Керик каза:
	— Почвайте!
	Мъжете заудряха с всичка сила с тоягите си тюлените по главите.
	Само след десет минути малкият Котик не можеше вече да познае приятелите си, защото кожите им бяха одрани от муцуната до задните плавници, после ги отнесоха и струпаха на купчина върху земята.
	Това бе достатъчно за Котик. Той се обърна и препусна (тюленът може да препуска много бързо, но за кратко време) назад към морето, а малките му нови му стачки се бяха наежили от страх. При Сий Лайънс Нек, където големите морски лъвове седяха на края на прибоя, той се хвърли презглава в студената вода и остана да се полюшва на повърхността, като пъшкаше отчаяно.
	— Какво има? — попита дрезгаво един морски лъв; защото по правило морските лъвове са много саможиви и неразговорливи.
	— _Скучние! Очен скучние!_ (Аз съм самотен, много самотен!) — отвърна Котик. — Те ще избият всички холусчики по цялото крайбрежие!
	Морският лъв обърна главата си към брега.
	— Глупости! — отсече той. — Приятелите ти, както винаги, вдигат излишен шум. Сигурно си видял стария Керик да одира някое стадо тюлени. Той върши това от трийсет години.
	— Но това е ужасно — отговори Котик, обръщайки гръб на една вълна, която го заля, и с рязко завъртане на плавниците отскочи нагоре, така че се озова на десет сантиметра от острия връх на една скала.
	— Добре се справи за едногодишен тюлен! — похвали го морският лъв, който оценяваше доброто плуване. — Предполагам, че е било ужасно от твоя гледна точка. Но щом вие, тюлените, идвате тук година след година, хората естествено ще разберат това и ако не си намерите остров, където не е стъпвал човешки крак, те ще продължават да ви откарват на заколение.
	— Има ли такъв остров? — попита нетърпеливо Котик.
	— Вече двайсет години преследвам пасажите на камбалата, но не мога да се похваля, че съм го намерил. Но виж какво — ти, изглежда, имаш дарбата да разговаряш сладкодумно с по-опитните от теб; така че можеш да отидеш на Островчето на моржовете и да говориш със Сивич. Той може би знае нещо. Но не се хвърляй нататък просто ей така. Трябва да преплуваш шест мили и ако съм на твое място, малкия, първо ще си отспя хубаво, а после ще тръгна на път.
	Котик реши, че това е добър съвет, затова заплува обратно към своя бряг, а после излезе на сушата и поспа половин час, потрепвайки с цялото си тяло, както спят тюлените. После се упъти право към Островчето на моржовете — малко, тясно и скалисто островче, което се намираше на североизток от Новасточна, цялото покрито със скални тераси и гнезда на чайки, където живееха само моржове.
	Излезе на брега близо до стария Сивич — големия, грозен, подпухнал, пъпчасал, дебеловрат и с дълги бивни морж от Северния Тихи океан, който нямаше добри обноски, освен когато спеше, както беше в момента, с плавници, наполовина потопени в прибоя.
	— Събуди се! — извика високо Котик, тъй като чайките вдигаха голям шум.
	— А? О? Хм? Какво е това? — изрече зачуден Сивич, нанесе удар с бивните си на съседния морж и го събуди, а той пък, на свой ред, удари следващия и така те един по един се събудиха и загледаха в различни посоки, но не и в правилната.
	— Здравейте! Това съм аз — каза Котик, който се полюшваше върху прибоя и приличаше на малък бял гол охлюв.
	— Ха! Жив да ме одерат! — изруга Сивич и всички моржове се втренчиха в Котик, както старите сънени господа от някой английски клуб биха гледали някое малко момче. Точно сега Котик не желаеше да чува нищо за одиране — беше видял достатъчно от него, затова извика:
	— Има ли място, където да отидат тюлените и където не стъпва човешки крак?
	— Върви и си го намери — отвърна Сивич и затвори очи. — Махай се! Ние сме заети.
	Котик подскочи като делфин във въздуха и извика колкото можеше по-силно:
	— Ядач на миди! Ядач на миди!
	Той знаеше, че Сивич не е хванал дори една риба през живота си, а винаги е скубал миди и водорасли, макар да се правеше на страшен. Естествено разните породи чайки и тупиците*, които винаги дебнат за случай да покажат грубостта си, подеха вика и — както ми каза Лимършин — близо пет минути на Островчето на моржовете нямало да се чуе и топовен гръм от ужасната врява. Всички обитатели крещяха и пищяха:
	[* Тупик — морска птица. — Б.пр.]
	— Ядач на миди! Дядка!
	А през това време Сивич се търкаляше от една страна на друга, сумтеше и кашляше.
	— Сега ще ми кажеш ли? — изрече Котик, останал без дъх.
	— Иди да попиташ Морската крава — отвърна Сивич. — Ако все още е жива, ще може да ти отговори.
	— Как ще позная Морската крава, когато я срещна? — попита отново Котик, но този път се поотдалечи от брега.
	— Тя е единственото същество в морето, което е по-грозно от Сивич — изписка една полярна чайка, която се стрелна под самия нос на стария морж. — По-грозна и с по-лоши обноски! Дядка!
	Котик заплува обратно към Новосточна, оставил чайките да пищят. Там откри, че никой не му съчувства в плахите му опити да открие спокойно място за тюлените. Напротив, даже му казаха, че хората винаги са откарвали холусчиките — това било част от ежедневието — и че ако не искал да вижда ужасни картини, не бивало да приближава местата за убиване. Но никой от другите тюлени не беше виждал избиването и в това се състоеше разликата между него и приятелите му. Освен това Котик беше бял тюлен.
	— Това, което трябва да направиш — каза старият Сикач, след като чу приключенията на сина си, — е да пораснеш и да станеш голям тюлен като баща си, да имаш свое леговище на брега, тогава те ще те оставят на мира. След пет години ти ще можеш да се биеш за себе си.
	Дори кротката Матка, неговата майка, добави:
	— Ти няма да можеш да спреш избиването. Върви да си поиграеш в морето, Котик.
	И Котик отиде и изигра Огнения танц, но с много потиснато сърце.
	Тази есен той напусна брега веднага щом можа и заплува сам, воден от някаква идея в своята кръгла глава. Искаше да намери Морската крава, ако изобщо имаше такова същество в морето, а също и да открие спокоен остров с хубав, твърд бряг, на който да живеят тюлените и където хората да не могат да ги достигнат. И тъй той кръстосваше неуморно самичък от Северния до Южния Тихи океан, преплувайки по цели триста мили в денонощие. Преживя повече приключения, отколкото могат да се опишат, и се спаси на косъм от зъбите на китовата акула, на петнистата акула и на рибата чук, срещна всички незаслужаващи доверие грубияни, които бродеха из моретата, и един много любезен кит, видя и напръсканите с червени точици миди, които не мърдаха от местата си по стотици години, и много им се зарадва, но не срещна никаква морска крава, не намери и остров, който да му хареса.
	Ако брегът беше хубав и твърд, с полегат склон зад него, където да играят тюлените, на хоризонта винаги се съзираше дим от китоловен кораб, където топяха китова мас, а Котик вече знаеше какво значи това. Или с други думи виждаше как тюлените, след като населят острова, ще бъдат избити, а беше наясно, че там, където хората стъпят веднъж, пак ще се върнат.
	Попадна на един стар късоопашат албатрос и той му каза, че остров Кергелен е тъкмо такова спокойно и тихо място, каквото търси, но когато Котик отиде там, едва не бе премазан върху зловещите му черни скали по време на една силна буря със суграшица, със светкавици и гръмотевици. И все пак, докато се мъчеше да се измъкне от бурята, видя, че дори тук някога е имало тюленови леговища. Такова беше положението и с другите острови, които посети.
	Лимършин ми изброи дълъг списък от такива острови, защото, както каза, Котик бе прекарал пет сезона в търсене на идеалното място за заселване с почивки от по четири месеца всяка година в Новасточна, където холусчиките се бяха присмивали както на него, така и на въображаемите му острови.
	Той посети и Галапагос — ужасно сухо място на Екватора, където едва не се опече жив; отиде и до остров Южна Джорджия, до Оркнейските острови, до Ирландия, до остров Найтингейл, до островите Гоф и Буве, до Крозетските острови и дори до един малък като прашинка остров южно от нос Добра Надежда. Но навсякъде обитателите на морето му казваха едно и също нещо. Някога по тези места идвали тюлени, но хората ги избили до един. Дори когато плуваше на хиляди мили от Тихия океан и достигна едно място, наречено Кориентес (това беше, когато се връщаше от остров Гоф), Котик намери неколкостотин крастави тюлени на една голяма скала и те му казаха, че хора идвали и тук.
	Това почти го сломи и той се отправи покрай нос Хорн обратно за родните брегове. По пътя си на север спря на един остров, обрасъл със зелени дървета, и там намери един много стар тюлен, който умираше, и Котик улови риба за него, а след това му разказа скърбите си.
	— Сега — завърши Котик — се връщам в Новасточна и ако ме подкарат към местата за убиване заедно с холусчиките, ще ми е все едно.
	Старият тюлен отвърна:
	— Опитай още веднъж. Аз съм последният от изчезналата колония на Масафуера, но в дните, когато хората ни избиваха по стотици хиляди, се разказваше приказката, че някой ден тук ще дойде един бял тюлен от север и ще поведе тюленския народ към едно спокойно място. Аз съм стар и няма да бъда жив, за да видя този ден, но други ще го видят. Опитай още веднъж.
	Котик навири мустаците си (те бяха прекрасни) и рече:
	— Аз съм единственият бял тюлен, който някога се е раждал по крайбрежията, и съм единственият тюлен, бял или черен, на когото му е дошла идеята да търси нови острови.
	Това много го развесели, а когато същото лято се завърна в Новасточна, Матка, неговата майка, го помоли да се ожени и да се установи на едно място, защото вече не беше холусчик, а напълно развит тюлен — с къдрава бяла грива на раменете си, толкова тежък, голям и свиреп, колкото баща си.
	— Дай ми още една година — каза той. — Не забравяй, мамо, че винаги седмата вълна достига най-далеч на брега.
	Любопитно беше, че имаше и една тюленка, която също смяташе да отложи женитбата си за следната година, и Котик изигра с нея Огнения танц покрай бреговете на Луканон в нощта преди да поеме за последното си търсене.
	Този път той тръгна на запад, понеже попадна на следата на голям пасаж от камбали, а му трябваха най-малко петдесет килограма риба на ден, за да бъде в добра форма. Котик ги преследва, докато се измори, а после се сви на кравай и заспа върху вдлъбнатините на мъртвото вълнение, което се заражда край остров Медний. Той отлично познаваше брега, затова около полунощ, когато усети, че леко се сблъска с някакви водорасли, си каза: „Хм, приливът е силен тази нощ.“ Преобърна се под водата, отвори бавно очи и се протегна. После скочи пъргаво като котка, защото видя огромни същества да Душат из плитчините и да пасат гъстите ресни на водораслите.
	— В името на големите магеланови вълни! — каза той под носа си. — Кои сте вие, същества от дълбокото море?
	Те не приличаха нито на моржове, нито на морски лъвове, нито на тюлени, нито на мечки, нито на китове, нито на акули, нито на риби, сепии или миди, нито пък на нещо друго, което Котик бе виждал преди. Бяха дълги между шест и девет метра, нямаха задни плавници, а опашки като лопати, които изглеждаха като изрязани от мокра кожа. Главите им бяха най-глупавото нещо, което някога сте виждали, и когато не пасяха, пазеха равновесие в дълбоката вода върху края на опашките си, накланяха се важно една към друга и размахваха предните си плавници, както дебел човек размахва ръката си.
	— Хм! — обади се Котик. — Добър лов, а, господа?
	Големите същества отговориха с поклон и помахаха с плавниците си като Човека-жаба от приказките. Като подновиха отново храненето си, Котик забеляза, че горните им устни са разцепени на две и че всяка половина може да се отдръпва на около трийсет сантиметра от другата, а когато двете половини се затваряха отново, между тях оставаха около тридесет и шест килограма водорасли. После натъпкваха храната в устата си и преживяха важно-важно.
	— По странен начин се храните — продължи Котик. Те отново се поклониха и Котик започна да губи търпение. — Много добре — каза той. — Ако все пак имате една допълнителна става на предните си плавници, това не означава, че трябва да се надувате толкова. Виждам, че се покланяте учтиво, но бих желал да зная как се казвате.
	Разцепените устни се раздвижиха и потрепнаха, а стъкловидните зелени очи се втренчиха, но необикновените същества не дадоха никакъв отговор.
	— Добре! — каза Котик. — Вие сте единствените същества, по-грозни от Сивич и с по-лоши обноски, които съм срещал.
	После светкавично си спомни какво му бе казала полярната чайка на Острова на моржовете, когато той беше едва едногодишен младок, и се метна обратно във водата, защото знаеше, че най-после е срещнал Морската крава.
	Морските крави продължиха да се полюляват, да пасат и да дъвчат водораслите, а Котик им задаваше въпроси на различните езици, които бе усвоил по време на пътешествията си — обитателите на морето говореха почти толкова езици, колкото и хората по земята. Но морските крави не отговаряха, защото не можеха да говорят. Морската крава има само шест кости на врата си, вместо необходимите седем, и подводните обитатели твърдят, че това й пречи да говори дори със своите приятели; но както знаете, тя има една допълнителна става на предния си плавник и като я размахва нагоре-надолу и околовръст, осъществява своеобразен телеграфен код.
	Призори гривата на Котик настръхна и търпението му съвсем се изчерпа. Тогава морските крави потеглиха на север много бавно, като спираха от време на време да провеждат странни съвещания с поклони, а Котик ги следваше и си казваше: „Същества, които са такива идиоти като тях, щяха да бъдат отдавна избити, ако не са открили някакъв безопасен остров. А това, което е добро за морските крави, е достатъчно добро и за тюлените. Бих искал обаче те да се движат по-бързо.“
	Това беше досадно за Котик. Стадото морски крави не изминаваше никога повече от четирийсет-петдесет мили на ден, нощем спираше да се храни и през цялото време се придържаше близо до брега; а Котик плуваше около тях, над тях и под тях, но не можеше да ги накара да увеличат скоростта си и с половин миля. Като продължаваха пътя си на север, те правеха съвещанията си с поклони на всеки няколко часа и Котик едва не си изяде мустаците от нетърпение, докато не откри, че те следваха някакво топло течение на водата. Тогава започна да ги уважава повече.
	Една нощ те потънаха надолу в блестящата вода — потънаха като камъни — и за пръв път, откакто ги познаваше, започнаха да плуват бързо. Котик ги последва и бързината им го учуди, защото никога не бе предполагал, че морските крави изобщо могат да плуват. Те се насочиха към една скала край брега — скала, която продължаваше надолу в дълбоката вода — и се напъхаха в една тъмна дупка в основата на скалата, на четиридесет метра под повърхността. Започна дълго-дълго плуване и Котик усети страшна нужда от глътка чист въздух още преди да излезе от тъмния тунел, през който го преведоха.
	— Дявол да го вземе! — изруга той, когато се изправи, задъхан и пухтящ, в откритата вода на края на тунела. — Беше дълго гмуркане, но си струваше усилието.
	Морските крави се бяха разпръснали и пасяха лениво по краищата на най-красивите брегове, които Котик бе виждал. Имаше дълги пространства от загладени скали, които продължаваха цели мили, сякаш направени по поръчка за леговища на тюлени, имаше и места за игра с твърд пясък, с полегати склонове зад тях, имаше и дълги вълни, върху които да танцуват тюлените, и дълга трева, в която да се търкалят, и пясъчни дюни за катерене надолу-нагоре. Но най-хубавото нещо, което Котик разбра от усещането си за водата — а то никога не може да заблуди един истински тюлен, — беше това, че тук никога не бе стъпвал човешки крак.
	Първото нещо, което направи, беше да се убеди, че наоколо има достатъчно риба, а после заплува край бреговете и преброи възхитителните ниски пясъчни островчета, полускрити в прекрасна, влачеща се мъгла. По на север, в откритото море, имаше ивица от подводни плитчини, пясъчни наноси и скали, които не позволяваха на кораб да се приближи на по-малко от шест мили до брега, а между островчетата и сушата имаше дълбоки водни пространства, които стигаха до отвесните скали, а някъде под тези скали се намираше изходът на тунела.
	— Това е втора Новасточна, но десет пъти по-добра — каза Котик. — Морските крави са по-умни, отколкото предполагах. Дори да дойдат хора, те няма да могат да припарят на сушата поради скалите, а и в плитчините откъм морето всеки кораб ще стане на трески. Ако съществува място в морето, което да е напълно безопасно, то е точно тук.
	Той се замисли за тюленката, която бе останала да го чака, но въпреки че бързаше да се върне в Новасточна, внимателно изследва новия остров, за да може да отговори на всички въпроси.
	След това се гмурна, за да се убеди, че входът на тунела е точно там, и се отправи с пълна скорост през него на юг. Никой друг освен морска крава или тюлен не можеше да мечтае за съществуването на такова място, а когато погледна назад към скалите, дори Котик едва повярва, че е бил под тях.
	Шест дни пътува към къщи, въпреки че не плуваше бавно, и когато излезе на брега точно над Сий Лайънс Нек, първото същество, което видя да го чака, бе неговата тюленка, а тя разбра по израза на очите му, че най-сетне е намерил жадувания остров.
	Но холусчиките и Сикач, неговият баща, а и всички други тюлени му се присмяха, когато им съобщи, че е открил острова, а един млад тюлен на неговата възраст каза:
	— Всичко това е много хубаво, Котик, но ти не можеш да дойдеш от не знам къде си и да ни заповядаш да тръгнем ей така. Не забравяй, че сме се били за своите леговища, а това е нещо, което ти никога не си правил. Ти предпочиташе да се скиташ по морето.
	Другите тюлени се изсмяха при тези негови думи и младокът започна да върти глава наляво-надясно. Той се беше оженил тази година и сега вдигаше голям шум около това събитие.
	— Аз нямам леговище, за което да се боря — каза Котик. — Искам само да ви покажа място, където ще бъдете в безопасност. Каква е ползата от това да се бием?
	— О, ако се опитваш да се измъкнеш, аз нямам какво повече да кажа — заяви младият тюлен и се закиска злобно.
	— Ще дойдеш ли с мен, ако спечеля двубоя? — попита Котик и в очите му проблеснаха зелени пламъчета, защото беше много ядосан, че изобщо трябва да се бие.
	— Много добре — отвърна нехайно младият тюлен. — Ако спечелиш битката, идвам с теб.
	Той нямаше време да обмисли решението си, защото главата на Котик се стрелна към него и зъбите му се впиха във врата му. После се изхвърли назад на хълбоците си и повлече противника си надолу по брега, разтърси го няколко пъти и го тръшна на земята. Тогава Котик изрева на тюлените:
	— През последните пет години аз направих най-доброто за вас. Намерих ви остров, където ще бъдете в безопасност, но ако някой не откъсне главите ви от тъпите ви вратове, вие няма да повярвате. Сега ще ви науча. Пазете се!
	Лимършин ми каза, че никога през живота си — а той вижда десет хиляди големи тюлени да се бият всяка година, — никога през своя кратък живот не бил виждал нещо, което да се сравни с атаката на Котик в леговищата на тюлените. Той се хвърлил към най-едрия тюлен, който му се мернал пред очите, хванал го за гърлото, почнал да го души и удря, докато другият заскимтял за милост, а после го захвърлил настрана и нападнал следващия. Вие знаете, че Котик никога не бил гладувал по четири месеца всяка година, както правят големите тюлени, а плуването му в дълбоките морета го поддържало в идеална форма, и най-важното — той никога преди не бил влизал в бой.
	Къдравата му бяла грива беше настръхнала от ярост, очите му горяха, големите му зъби блестяха и той целият представляваше великолепна гледка.
	Баща му, старият Сикач, го гледаше как се носи край него и влачи побелелите стари тюлени с лекота, сякаш бяха дребосъчета, а младите ергени прекатурва във всички посоки; тогава нададе рев и обяви:
	— Той може да е глупак, но е най-добрият боец по крайбрежието. Не нападай баща си, синко! Той е с теб!
	Котик изрева в отговор и старият Сикач се заклатушка напред с настръхнали мустаци, пухтейки като локомотив, а Матка и тюленката, която щеше да се омъжва за Котик, се свиха плахо, изпълнени с възхищение към своите мъже. Битката беше внушителна, защото двамата се биха, докато имаше тюлен, който да надигне глава срещу тях, а после минаха триумфално нагоре-надолу по брега един до друг с победоносен рев.
	Когато настъпи нощта и Северното сияние затрепка и засия през мъглата, Котик изкачи една гола скала и погледна надолу към разпръснатите леговища и към раздраните кървящи тюлени.
	— Сега — извика той — аз ви дадох добър урок.
	— По дяволите! — изруга старият Сикач и се надигна сковано, понеже беше ужасно изподран. — Даже косатката не би могла да свърши така добре тази битка. Синко, гордея се с теб и нещо повече — ще тръгна с теб за твоя остров… ако има такова място.
	— Хей вие, тлъсти морски прасета! Кой идва с мен до тунела на морските крави? Отговорете, или ще ви започна отново — изрева Котик.
	По целия бряг — нагоре и надолу, се чу шепот като ромона на прилива.
	— Ще дойдем — обадиха се хиляди уморени гласове. — Ще последваме Котик, Белия тюлен.
	Като чу това, Котик сгуши глава между раменете си и гордо затвори очи. Сега не беше вече бял тюлен, а червен от главата до опашката. Въпреки това за нищо на света не би погледнал или докоснал някоя от раните си.
	След седмица той и армията му (приблизително десет хиляди холусчики и стари тюлени) тръгнаха на север към тунела на морските крави. Котик ги предвождаше, а онези от тях, които останаха в Новасточна, ги нарекоха идиоти. Но следващата пролет, когато всички пак се срещнаха далеч от бреговете сред Тихия океан, тюлените на Котик разказаха такива неща за новите леговища отвъд тунела на морските крави, че нови и нови тюлени напуснаха Новасточна.
	Разбира се, това не стана веднага, защото тюлените се нуждаят от доста време, за да премислят нещата, но година след година все нови и нови тюлени изоставяха Новасточна, Луканон и другите леговища, за да дойдат на тихите, защитени от вятъра брегове, където Котик прекарваше цялото лято, ставаше по-едър, по-дебел и по-силен с всеки изминал сезон, а холусчиките играеха около него в морето, където не стъпваше човешки крак.


	Луканон
	(Това е великата песен на морските дълбини, която всички тюлени пеят в чест на свети Павел, когато се връщат към брега през лятото. Тя е нещо като тъжен химн на тяхното племе.)


	Братята си срещнах сутринта. (Старостта, уви, ме хваща!)
	Вървяха по скалите под бурята гърмяща.
	Сред грохота страшен по брега на Луканон
	гласовете им мощни бяха над милион.


	Песента за щастливия дом край солени лагуни.
	Песента за шумни стада по жълтите пясъчни дюни.
	Песента за танците нощни, които подпалват водите.
	Песента за брега Луканон, преди да дойдат ловците.


	Братята си срещнах сутринта. (За последен път!)
	Бяха цели легиони — почерня брегът.
	Над пяната морска, додето глас стига,
	възпяхме родината с песен красива.


	О, бряг на Луканон, покрит от снеговете бели,
	по твойте плажове просторни тъй често сме лудели!
	Със лишеи брадати, забулени в мъгла,
	о, бряг на Луканон — име сладко на дома!


	Братята си срещнах сутринта. О, страшен хаос!
	Избиваха ги с сопи хората без жалост.
	В Солт Хаус откарваха те мъртъвците,
	а ний славим брега, преди да дойдат ловците.


	Не спирай, Гуверуска! Отплавай на юг!
	На морския цар разкажи за бедите ни тук.
	Като бясна акула захапва бурята брега.
	Луканон! Казват ти сбогом твойте чеда!



	Рики-Тики-Тави



	Щом в дупката влечугото се скри,
	взор пламтящ над нея заискри.
	Враг страшен беше, чуйте му речта:
	„Хей, Наг, излез за танца на смъртта!


	Око до око и глава до глава,
	в битката люта ще сплетем ний тела.
	Къде си, о, Наг? Покажи се сега!
	Аз вече съм тук и ти нося смъртта.


	На удара с удар днес ще отвърна.
	Гърба си страхливо не ще аз обърна.
	Зъбите ми здраво стискат те пак.
	Смъртта те очаква, о, страшен Наг!“



	Това е историята за голямата война, която Рики-тики-тави води самичък в банята на голямото бунгало в градчето Сеговли. Птицата-шивач Дарзи му помагаше, а Чучундра, мускусният плъх, който никога не излиза на средата на стаята, а винаги лази покрай стените, му даваше съвет, но Рики-тики всъщност се би сам.
	Той беше мангуста — по козината и опашката приличаше на малка котка, но по главата и навиците си беше чиста невестулка. Очите и краят на неуморния му нос бяха розови; можеше да се почеше където си иска и с който крак пожелае, независимо дали заден или преден, можеше да напери козината на опашката си така, че тя да заприлича на четка за бутилки, а бойният му вик, когато се скиташе из дългата трева, беше: „Рик-тик-тики-тики-чък!“
	Един ден голямо лятно наводнение го отнесе от дупката, където живееше с баща си и майка си, и го понесе, ритащ и протестиращ, към една крайпътна канавка. Там намери малък чим трева, който плаваше наблизо, и се хвана за него, а после изгуби съзнание. Когато се опомни, лежеше под топлото слънце посред една градинска пътека, целият оплескан с кал, а едно малко момче казваше:
	— Ето една мъртва мангуста. Трябва да я погребем.
	— Не — отвърна майка му, — нека я внесем вътре и я подсушим. Може би не е мъртва, както предполагаме.
	Отнесоха Рики в къщата, а там един голям човек го вдигна с два пръста и каза, че той не е мъртъв, а само полузадушен, затова го увиха във вата и го стоплиха, при което той отвори очи и кихна.
	{img:kniga_za_junglata_09.png}
	— Сега — каза големият мъж (той беше англичанин, който току-що се бе нанесъл в бунгалото) — не я плашете, да видим какво ще направи.
	Най-трудното нещо на света е да уплашиш мангуста, понеже тя е обзета от носа до опашката си от любопитство. Мотото на всички мангусти е: „Тичай и разбери“, а Рики-тики беше стопроцентова мангуста. Той разгледа вратата, реши, че не е добра за ядене, обиколи тичешком масата, седна и приведе козината си в ред, почеса се и скочи на рамото на малкото момче.
	— Не се бой, Теди — каза баща му. — Така мангустата показва приятелството си.
	— Ох! Тя ме гъделичка под брадата — отвърна Теди.
	Рики-тики погледна надолу между яката и врата на момчето, подуши ухото му и скочи на пода, където седна и затърка носа си.
	— Боже мой! — възкликна майката на Теди. — И това ми било диво животно! Предполагам, че е така кротък, защото бяхме мили с него.
	— Всички мангусти се държат така — каза съпругът. — Ако Теди не я дърпа за опашката и не се опитва да я затвори в клетка, тя ще тича навън-навътре из къщата по цял ден. Нека й дадем нещо да яде.
	Дадоха на Рики-тики малко парче сурово месо. Той го хареса много, а когато свърши с яденето, излезе на верандата, седна на слънце и разпухка козината си да я изсуши напълно. В резултат на това се почувства по-добре.
	„В тази къща има повече неща за откриване — рече си той, — отколкото моето семейство би могло да открие за цял живот. Аз непременно ще остана и ще разгледам всичко.“
	Целия този ден той се скита из къщата. Едва не се удави във ваните, завря нос в мастилницата на бюрото и се изгори от края на пурата на големия човек, защото скочи на скута му да види как става писането. Когато падна нощта, изтича в стаята на Теди, за да наблюдава как се палят газените лампи, а щом Теди си легна, Рики-тики също се покатери на леглото; той обаче се оказа неспокоен компаньон, тъй като през цялата нощ се вслушваше във всеки шум и скачаше да разбере откъде идва той. Майката и бащата на Теди влязоха за последен път да нагледат момчето си и видяха, че Рики-тики е буден на възглавницата.
	— Това не ми харесва — каза майката на Теди, — тя може да ухапе детето.
	— Няма да направи такова нещо — възрази бащата. — Напротив, с това животинче Теди е в по-голяма безопасност, отколкото ако го пазеше някой. Ако влезе някоя змия в детската стая…
	Но майката на Теди не мислеше за такива ужасни неща.
	Рано сутринта Рики-тики дойде за утринна закуска на верандата, покачи се на рамото на Теди и получи един банан и малко варено яйце, сетне седна последователно в скута на всеки един, тъй като всяка добре възпитана мангуста винаги мечтае някой ден да стане добра домашна мангуста и да има стаи, из които да тича, а майката на Рики-тики (тя бе живяла в къщата на един генерал в Сеговли) беше обяснила внимателно на Рики как да се държи, ако му се случи да попадне сред бели хора.
	После Рики-тики излезе в градината да види какво има там. Тя беше голяма градина, само наполовина обработена, с големи като беседки розови храсти, с, липи и портокалови дръвчета, с бамбук и гъста висока трева. Рики-тики облиза муцунката си.
	— Това е чудесно ловно поле — каза си той и при тази мисъл опашката му настръхна като четка за бутилки. После преброди градината, като душеше ту тук, ту там, докато накрая чу някакви много тъжни гласове в една трънка.
	Това бяха Дарзи, птицата-шивач, и жена му. Бяха си направили красиво гнездо от две големи листа, зашивайки краищата им с нишки, и бяха запълнили кухината с памук и мъхест пух. Гнездото се люлееше насам-натам, а те седяха в края му и плачеха.
	— Какво има? — попита Рики-тики.
	— Ние сме много нещастни — отвърна Дарзи. — Едно от нашите малки вчера падна от гнездото и Наг го изяде.
	— Хм! — каза Рики-тики. — Това е много тъжно… но аз съм нов тук. Кой е Наг?
	Дарзи и жена му се снишиха в гнездото, без да отговорят, защото от гъстата трева под храста се зачу тихо съскане — ужасно зловещ звук, който накара Рики-тики да отскочи почти метър назад. Сетне сантиметър по сантиметър от тревата се надигна главата и разперената качулка на Наг — голямата черна кобра, дълга метър и половина от езика до опашката. Като се издигна на една трета от дължината си, за да запази равновесие, Наг се заклатушка насам-натам, както глухарчетата се полюшват на вятъра, и погледна Рики-тики със злите си змийски очи, които никога не променят израза си, независимо какво си мисли змията.
	— Кой е Наг? — повтори той. — Аз съм Наг. Великият бог Брахма остави своя белег върху целия ни народ, когато първата кобра разпери качулката си да пази сянка на Брахма, докато спеше. Гледай и се страхувай!
	Той разпери качулката си още повече и Рики-тики видя отзад знака на очиларките, който изглежда точно като телено копче. За миг Рики-тики се уплаши, но за една мангуста е невъзможно да остане дълго време изплашена и въпреки че никога преди Рики-тики не бе виждал жива кобра, понеже майка му бе го хранила с мъртви, той знаеше, че единственото задължение на възрастните мангусти е да се бият със змиите и да ги ядат. Наг също знаеше това и в дъното на студеното си сърце изпитваше страх.
	— Е — каза Рики-тики и опашката му започна отново да настръхва, — със знак или без знак, мислиш ли, че е справедливо да ядеш малки пиленца, паднали от гнездото?
	Наг бе унесен в собствените си мисли и наблюдаваше дори най-слабото движение в тревата зад Рики-тики. Той знаеше, че присъствието на мангуста в градината означава рано или късно смърт за него и семейството му, но искаше да приспи бдителността на Рики-тики. Затова наведе малко главата си и я наклони на една страна.
	— Нека да поговорим — каза той. — Ти ядеш яйца. Защо тогава аз да не ям птички?
	— Зад теб! Погледни зад теб! — изпищя Дарзи.
	Рики-тики добре знаеше, че не бива да губи време да се оглежда. Скочи във въздуха колкото можеше по-високо и току под него изсвистя главата на Нагайна, злата жена на Наг. Докато той говореше, тя беше пропълзяла тихо зад тях, за да убие Рики-тики, и сега той чу зловещото й съскане заради това, че не бе успяла. Падна почти на гърба й и ако беше достатъчно голям, щеше да знае, че точно сега е моментът да пречупи гръбнака й с едно захапване, но той се боеше от ужасния, шибащ ответен удар на кобрата. Захапа я наистина, но не достатъчно силно, и отскочи настрана от замахващата й опашка, оставяйки Нагайна ранена и гневна.
	— Ах ти, долен, подъл Дарзи! — рече Наг и се хвърли колкото можа по-високо към гнездото в трънката, но Дарзи го бе направил така, че да не могат да го достигат змиите, и то само се разлюля.
	Рики-тики почувства как очите му стават червени и жарки (когато очите на мангустата стават червени, това означава, че тя е ядосана). Той седна на опашката си и задните си крака като малко кенгуру, заоглежда се на всички страни, треперейки от гняв. Ала Наг и Нагайна бяха изчезнали в тревата. Когато змията пропусне плячката си, тя никога не казва нищо, нито дава някакъв знак какво смята да направи в следващия миг. Рики-тики не се реши да ги последва, понеже не беше сигурен, че може да се справи с две змии едновременно. Затова отиде до пясъчната пътека край къщата и седна там да мисли. Това беше сериозен въпрос за него.
	Ако отворите някоя стара книга по естествена история, там ще прочетете, че когато мангустата се бие със змия и бъде ухапана, тя бързо изтичва и яде някаква билка, която я лекува. Това не е вярно. Победата е единствено въпрос на бързина на окото и бързина на краката — ударът на змията срещу скока на мангустата — и понеже ничие око не може да проследи движението на змийската глава, когато се стрелва в нападение, това прави нещата много по-интересни, отколкото всяка вълшебна трева. Рики-тики знаеше, че е млада мангуста и мисълта, че беше успял да избегне удара изотзад, го правеше още по-горд. Това му даваше увереност в собствените сили и когато Теди дойде тичешком по пътеката, Рики-тики беше готов да получи ласките му.
	Но щом Теди се наведе, нещо трепна наблизо в прахта и един тъничък гласец каза:
	— Внимавай. Аз означавам смърт!
	Беше Караит, кафявото змийче, което лежи и дебне в прахта, а ухапването му е не по-малко опасно от това на кобра. Но той е толкова малък, че никой не го забелязва, затова причинява по-голямо зло на хората.
	Очите на Рики-тики станаха отново червени и той се отправи с танцова стъпка към Караит, полюшвайки тялото си по онзи особен начин, наследен от рода му. Походката му изглеждаше много смешна, но всъщност толкова добре отмерена, че му даваше възможност да отскочи под какъвто ъгъл си поиска, а това е голямо предимство, когато си имаш работа със змии. Рики-тики не знаеше, че се заема с нещо много по-опасно от битката с Наг, защото Караит беше твърде малък и можеше да се извърне светкавично, така че ако Рики не го захапеше близо до врата, змийчето щеше да го клъвне по окото или по муцунката. Да, Рики не знаеше: очите му бяха целите червени и се люшкаше назад-напред, търсейки по-добро място за захапване. Караит нападна. Рики отскочи встрани и се опита да атакува, на свой ред, но малката зла и прашна сива главичка мина на косъм от рамото му и той трябваше да прескочи Караит, а главичката веднага се стрелна към петите му.
	Теди извика към къщата:
	— О, елате да видите! Нашата мангуста се бие със змия!
	В следния миг майката на Теди изпищя. Баща му притича с една тояга, но докато дойде, Караит се бе стрелнал още веднъж, но доста далече от Рики-тики, а Рики-тики, на свой ред, подскочи, хвърли се върху гърба на змийчето, наведе глава между предните си крака, захапа го толкова високо за врата, колкото беше възможно, и се претърколи встрани. Това ухапване парализира Караит и Рики-тики смяташе да изяде противника си, като започне от опашката според обичая на неговото семейство, но си спомни, че такава обилна храна прави мангустата ленива и че ако иска да запази силата и бързината си, не трябва да надебелява.
	Отиде да си направи прашна баня под рициновите храсти, а бащата на Теди заудря с пръчката мъртвия Караит.
	„Каква полза от това? — каза си Рики-тики. — Аз свърших цялата работа.“
	После майката на Теди го взе от прахта и го прегърна, като се развика, че е спасил Теди от смърт, бащата на Теди каза, че той бил самото Провидение, а момчето ги гледаше с разширени от уплаха очи. Рики-тики беше по-скоро заинтригуван от голямата тревога вкъщи, която той естествено не можеше да разбере. Майката на Теди можеше просто да напляска Теди, задето си е играл в прахта. Рики беше напълно горд от себе си.
	Тази вечер, на масата за вечеря, като се разхождаше напред-назад между чашите с вино, той можеше да се натъпче с доста апетитни неща, но си спомни за Наг и Нагайна и макар че беше изключително приятно да бъде потупван и гален от майката на Теди, както и да седи на рамото на сина й, от време на време очите му ставаха червени и той надаваше бойния си вик: „Рик-тик-рики-тики-чък“!
	Теди го занесе да си легне и настоя Рики-тики да спи под брадичката му. Рики-тики беше добре възпитан и не го одраска, но щом Теди заспа, тръгна на своята нощна разходка около къщата и в тъмното попадна на Чучундра, мускусния плъх, който пълзеше край стената. Чучундра е малко животинче със съкрушено сърце. Той скимти и писука цяла нощ, опитвайки да се реши да изтича в средата на стаята, но никога не успява да го направи.
	— Не ме убивай! — каза Чучундра, почти разплакан. — Рики-тики, не ме убивай!
	— Мислиш ли, че един враг на змиите ще убива мускусни плъхове? — запита Рики-тики презрително.
	— Тези, които убиват змиите, намират смъртта си от змии — каза Чучундра по-скръбно от всеки друг път. — Мога ли да бъда сигурен, че Наг няма да ме сбърка с теб в някоя тъмна нощ?
	— Няма и най-малка вероятност за такава опасност — отвърна Рики-тики. — Пък и Наг е в градината, а зная, че ти не ходиш там.
	— Братовчед ми Чуа, плъхът, ми каза — рече Чучундра и неочаквано млъкна.
	— Какво ти каза?
	— Шшт! Наг е навсякъде, Рики-тики. Ти трябва да говориш с Чуа в градината.
	— Няма да отида там, затова ти ще трябва да ми кажеш. Бързо, Чучундра, иначе ще те ухапя!
	Чучундра седна и заплака така, че сълзите му се стичаха надолу по мустаците.
	— Аз съм много нещастен — изхлипа той. — Никога не мога да събера смелост да изтичам до средата на стаята. Шшт! Не трябва да казвам нищо. Чуваш ли, Рики-тики?
	Рики-тики се ослуша. Къщата беше тиха, както преди, но му се стори, че долови едно съвсем леко стържене — шум, подобен на този, който прави осата, когато се разхожда по стъклото на прозореца — сухото стържене от люспите на змия по тухлена зидария.
	„Това е Наг или Нагайна — каза си Рики и се промъкна през отвора в банята. — Ти си прав, Чучундра, трябваше да говоря с Чуа.“
	Той се прокрадна тихо до банята на Теди, но там нямаше нищо, а после отиде в банята на майка му. В основата на гладко измазаната стена имаше една извадена тухла, за да може да се оттича оттам водата, и когато Рики-тики се промъкна в нишата, където бе поставена ваната, чу Наг и Нагайна да си шепнат отвън на лунната светлина.
	— Когато къщата се опразни от хора — каза Нагайна на мъжа си, — той ще трябва да си отиде и тогава градината ще бъде отново наша. Влез вътре тихо и помни, че първия, когото трябва да ухапеш, е големият човек, който уби Караит. После излез да ми кажеш и двамата ще нападнем Рики-тики.
	— Но сигурна ли си, че ще спечелим нещо, като убием хората? — попита Наг.
	— Не нещо, а всичко. Когато нямаше хора в бунгалото, имаше ли мангуста в градината? Докато бунгалото е празно, ние ще бъдем истинските господари на градината, а не забравяй, че щом яйцата ни в лехата с пъпешите се излюпят (а това може да стане още утре), децата ни ще имат нужда от простор и спокойствие.
	— Не бях помислил за това — каза Наг. — Отивам, но няма да има нужда да преследваме Рики-тики след това. Ако успея, ще убия големия мъж, жена му и детето и спокойно ще се измъкна. Тогава бунгалото ще бъде празно и Рики-тики ще си отиде.
	Като чу това, Рики-тики настръхна от гняв и омраза. После главата на Наг се показа през отвора, последвана и от цялото му, дълго пет фута студено тяло. Ядосаният Рики-тики много се уплаши, като видя колко голяма е кобрата. Наг се нави на колело, повдигна глава, огледа банята и Рики видя как очите му проблеснаха в мрака.
	„Ако го убия тук, Нагайна ще узнае; ако пък се бия с него на открито, той ще има предимство. Как да постъпя?“ — питаше се Рики-тики-тави.
	Наг се извиваше насам-натам, а после Рики-тики го чу да пие вода от най-голямата делва, с която пълнеха ваната.
	— Добре — каза змията. — Когато убиха Караит, големият мъж имаше пръчка. Той може още да я пази, но дойде ли да се къпе на сутринта, няма да носи пръчка. Ще чакам тук, докато дойде. Нагайна, чуваш ли ме? Ще чакам тук на хладно, докато се зазори.
	Отвън не се чу отговор и Рики-тики разбра, че Нагайна си е отишла. Наг се занавива пръстен след пръстен около издутата повърхност на делвата, а Рики-тики стоеше неподвижен като мъртъв. След един час той започна да помръдва мускул след мускул и се запромъква към делвата. Наг беше заспал и Рики-тики гледаше мощния му гръб, питайки се кое ще е най-доброто място, където да го захапе.
	„Ако не му пречупя гръбнака при първия си опит — каза си Рики, — той ще продължи да се бие, а щом се бие… о, Рики!“
	Погледна към врата на Наг под качулката и разбра, че този дебел врат е непосилен за него, а ако го ухапеше близо до опашката, само щеше да предизвика яростта на Наг.
	„Трябва да е главата — рече си накрая. — Главата над качулката, а щом веднъж го захапя, не трябва да го пускам.“
	И той скочи. Главата на Наг лежеше малко настрана от делвата, точно под извивката на съда, и когато зъбите му се забиха в жертвата, Рики подпря гърба си в изпъкналия червен глинен съд, за да задържи по-сигурно главата. Това му даде само секунда предимство, но той се възползва чудесно от него. После Наг започна да го мята, както куче мята плъх — наляво-надясно върху пода, нагоре-надолу във въздуха и наоколо в големи кръгове; но очите на Рики бяха червени и той не изпусна главата, въпреки че тялото му заплющя като коларски камшик по пода, преобърна тенекиения тас, сапунерката, а също и четката за търкане, и се заблъска в ламаринената стена на ваната. Държеше захапаната глава и стягаше челюстите си все по-силно, защото чувстваше, че ще бъде премазан смъртоносно, но заради честта на семейството си предпочиташе да го намерят със стиснати зъби. Виеше му се свят, цялото тяло го болеше и се чувстваше разнебитен, но точно в този момент нещо изтрещя като гръм точно зад него, облъхна го горещ вятър и го запрати безчувствен на пода, а червен огън опърли козината му. Големият мъж се бе събудил от шума и бе гръмнал с двете цеви на ловната си пушка точно зад качулката на Наг.
	{img:kniga_za_junglata_10.png}
	Рики-тики продължаваше да стиска главата със затворени очи, защото сега беше сигурен, че е мъртъв, но главата вече не помръдваше и големият мъж го вдигна от земята и каза:
	— Това е пак мангустата, Алис, малкото същество току-що спаси живота ни.
	Майката на Теди пристъпи със силно пребледняло лице и видя какво е останало от Наг, а Рики-тики се повлече към спалнята на Теди и прекара половината от нощта, като почти не спа, а потрепваше леко, за да разбере дали действително е потрошен на четирийсет парчета, както си мислеше.
	Когато утрото настъпи, той целият беше схванат, но много доволен от това, което бе направил.
	„Сега трябва да се разправя и с Нагайна, но тя ще бъде по-лоша от петима като Наг, пък и не зная кога ще се излюпят яйцата, за които говореше. Господи! Трябва да потърся Дарзи“ — каза си той.
	Без да изчака закуската, Рики-тики изтича до трънката, където Дарзи пееше тържествена песен колкото му глас държи. Новината за смъртта на Наг се бе разпространила из цялата градина, защото слугата бе изхвърлил тялото му на бунището.
	— Хей ти, глупава купчинка перца! — извика сърдито Рики-тики. — Сега ли намери да пееш?
	— Наг е мъртъв… мъртъв… мъртъв! — изпя Дарзи. — Смелият Рики-тики го хвана за главата и го стисна здраво. А големият мъж донесе огнената си пръчка и Наг падна на две парчета. Той няма повече да яде моите пиленца.
	— Всичко това е вярно, но къде е Нагайна? — попита Рики-тики и се огледа предпазливо.
	— Нагайна отиде до отвора на банята и извика Наг — продължи Дарзи, — а Наг излезе оттам, набоден на пръчка. Слугата го набоде на пръчката и го хвърли на бунището. Да пеем за голямата победа, за Рики-тики с червените очи! — И Дарзи изду гушка и запя.
	— Ако можех да стигна до гнездото ти, щях да изхвърля всичките ти пиленца долу — каза Рики-тики. — Защото не можеш да прецениш кой момент за какво е подходящ. Ти си на сигурно място в гнездото си горе, но аз ще водя война тук, долу. Спри да пееш за минута, Дарзи!
	— Заради великия и красив Рики-тики ще престана — отвърна Дарзи. — Какво искаш да узнаеш, о, убиецо на ужасния Наг?
	— Къде е Нагайна, питам те за трети път?
	— На бунището до обора, оплаква Наг. Велик е Рики-тики с белите си зъби.
	— Остави сега белите ми зъби! Знаеш ли къде пази тя яйцата си?
	— В лехата с пъпешите, в края, който е близо до стената, където слънцето ги грее почти цял ден. Тя ги скри там преди седмици.
	— И ти не сметна за нужно да ми кажеш това? Каза, че са близо до стената, така ли?
	— Рики-тики, надявам се, че не възнамеряваш да изядеш яйцата й?
	— Не точно това, не. Ако имаш поне зрънце разум, Дарзи, ще отлетиш към обора и ще се престориш, че крилото ти е счупено, а Нагайна ще те подгони към този храст. Трябва да отида в лехата с пъпеши, а ако го направя сега, тя ще ме види.
	Дарзи беше празноглаво малко птиче, което никога не можеше да задържи две мисли едновременно в главата си; и понеже знаеше, че децата на Нагайна, както и неговите, се раждат от яйца, той отпърво си помисли, че няма да е честно да бъдат убити. Но жена му беше разумна птичка и знаеше, че яйцата на кобрата ще значат млади кобри по-късно, затова отлетя от гнездото си и остави Дарзи да топли малките птиченца и да продължи песента си за смъртта на Наг. В някои отношения Дарзи много приличаше на мъжете.
	Край бунището тя запърха пред Нагайна и се разплака:
	— О, крилцето ми е счупено! Момчето, дето живее вкъщи, ме замери с камък и го счупи. — После запърха още по-отчаяно.
	Нагайна надигна глава и изсъска:
	— Ти предупреди Рики-тики, когато щях да го убия. Сега наистина си избрала неподходящо място да оплакваш счупеното си крило. — И се плъзна през прахта към жената на Дарзи.
	— Момчето ми счупи крилцето с камък! — изписка жената на Дарзи.
	— А, ако може да ти послужи за утеха, преди да умреш, ще ти кажа, че ще разчистя сметките си с момчето. Тази сутрин моят мъж лежи на бунището, но преди да настъпи нощта, момчето в къщата също ще лежи неподвижно. Какъв е смисълът да бягаш от мен? Така или иначе аз пак ще те уловя. Малка глупачке, погледни ме!
	Жената на Дарзи знаеше, че не бива да прави това, защото ако птица погледне в очите на змия, толкова се уплашва, че престава да се движи. И тя продължи да пърха и да пищи тъжно, като нито за миг не се отделяше от земята, а Нагайна запълзя още по-бързо.
	Рики-тики ги чу да се отдалечават от обора нагоре по пътеката и забърза към пъпешовата леха край стената. Там, в топлата слама край пъпешите, много хитро скрити, той намери двайсет и пет яйца, не по-големи от тези на кокошка, но с белезникава ципа вместо черупка.
	„Идвам точно навреме“ — каза си той, защото видя как мъничките кобри шаваха под ципата, а знаеше, че в мига, в който се излюпят, всяка от тях може да убие човек или мангуста.
	Той отхапа върховете на яйцата колкото можеше по-бързо, като внимаваше да прехапе и малките кобри, и от време на време разравяше сламата, за да провери дали не е пропуснал някое. Накрая бяха останали само три яйца и Рики-тики започна да се киска тихичко, когато чу жената на Дарзи да писука:
	— Рики-тики, аз отведох Нагайна към къщата и тя изпълзя на верандата… О, ела бързо… тя е намислила да убива!
	Рики-тики смаза двете яйца и хукна обратно по пъпешовата леха с третото яйце в уста, като тичаше така бързо към верандата, сякаш краката му не стъпваха на земята. Теди, майка му и баща му бяха там на закуска, но Рики-тики видя, че те не ядяха нищо. Седяха като вкаменени, с пребледнели лица. Нагайна се бе навила на кълбо на рогозката до стола на Теди на удобно разстояние да го клъвне по голия крак, люшкаше глава наляво-надясно и пееше победна песен.
	— Сине на големия мъж, който уби Наг — съскаше тя, — стой мирно, защото още не съм готова. Чакай малко. Стойте съвсем неподвижни и тримата! Ако мръднете, ще ви ухапя, ако не мръднете, чака ви пак същото. О, глупави хора, които убихте моя Наг!
	Очите на Теди бяха устремени към баща му, а той можа само да му прошепне:
	— Стой неподвижно, Теди. Не бива да мърдаш. Стой така.
	Тогава се появи Рики-тики и извика:
	— Обърни се, Нагайна, обърни се и се бий!
	— Всяко нещо, когато му дойде времето — отвърна тя, без да отмества погледа си. — Ще оправя сметките си с теб веднага. Погледни приятелите си, Рики-тики. Те са неподвижни и пребледнели; те се боят. Не смеят да мръднат и ако се приближиш с една стъпка към мен, ще ги ухапя.
	— По-добре ти виж какво стана с яйцата ти — рече Рики-тики, — онези на пъпешовата леха до стената. Иди да ги видиш, Нагайна.
	Голямата змия се извърна наполовина и видя яйцето на верандата.
	— Аах! Дай ми го! — каза тя.
	Рики-тики загради яйцето с двете си лапи, а очите му бяха кървавочервени.
	— Какво предлагаш срещу едно змийско яйце? Срещу една млада кобра? Срещу млада кралска кобра? Срещу последната — съвсем последната от цялото люпило? Мравките ядат вече другите там, на лехата за пъпеши.
	Нагайна се изви напълно към Рики-тики, забравила всичко друго освен единственото си яйце, и той видя как бащата на Теди протяга едрата си ръка, хваща Теди за рамото и го изтегля през малката маса с чаени чаши, невредим и далеч от досега на Нагайна.
	— Измамих те! Измамих! Измамих! Рик-чък-чък! — извика Рики-тики. — Момчето е живо и здраво и точно аз… аз… аз захапах Наг за качулката миналата нощ в банята. — След това започна да скача нагоре-надолу с четирите си крака едновременно, а главата си държеше близо до пода. — Той ме мяташе насам-натам, но не можа да се отърве от мен. И беше мъртъв, преди големият мъж да го гръмне на две. Аз го убих. Рики-тики-чък-чък! Ела, щом искаш, Нагайна. Ела и се бий с мен. Дълго няма да си вдовица.
	Нагайна видя, че е пропуснала шанса да убие Теди, а яйцето й лежеше между лапите на Рики-тики.
	— Дай ми яйцето, Рики-тики. Дай последното ми яйце, а аз ще се махна и никога няма да се върна тук — каза тя и сви качулката си.
	— Да, ти ще си отидеш и няма никога да се върнеш, защото ще отидеш на купчината за смет при Наг. Бий се, вдовице! Големият мъж отиде за пушката си! Бий се!
	Рики-тики заподскача около Нагайна, но на достатъчно разстояние, та тя да не може да го стигне, а малките му очи светеха като въглени. Нагайна се стегна и се хвърли към него. Рики-тики отскочи нависоко и назад. Тя нападаше пак, и пак, и пак, но всеки път главата й се шляпваше върху рогозката на верандата и тя цялата се нави като часовникова пружина. Тогава Рики-тики затанцува в кръг, за да мине зад гърба й, ала Нагайна се извърташе, за да не го изпуска от очи, а шумоленето на опашката й по рогозката беше като от сухи листа, духани от вятъра.
	Той бе забравил за яйцето. То още лежеше на верандата и Нагайна се приближаваше все по-близо до него, докато най-сетне, когато Рики-тики си пое дъх, тя захапа яйцето, зави по стъпалата на верандата и побягна като стрела надолу по пътеката, а Рики-тики хукна след нея. Когато кобрата бяга, за да спаси живота си, тя се стрелка като камшик по гърба на коня.
	Рики-тики знаеше, че трябва да я хване, иначе всички неприятности щяха да започнат отново. Нагайна се насочи бързо към високата трева край трънката и както я преследваше, Рики-тики чу Дарзи да пее глупавата си победна песничка. Но жената на Дарзи беше по-умна. Тя излетя от гнездото срещу приближаващата Нагайна и запляска крилца пред главата й. Ако Дарзи й беше помогнал, те можеха да я отклонят, но Нагайна само наведе качулката си и продължи пътя си. Ала минутното забавяне позволи на Рики-тики да я настигне и когато тя се шмугваше в дупката на плъха, където тя и Наг живееха, малките бели зъби на противника й се забиха в опашката й и той беше повлечен вътре с нея, а много малко мангусти, колкото умни и стари да са те, се осмеляват да влязат с кобра в дупката й. Като всяка дупка, и тази беше тъмна, а Рики-тики не знаеше дали тя ще се разшири и ще даде на Нагайна възможност да се обърне и да го клъвне. Той продължаваше да стиска здраво зъби и използваше краката си като спирачки по тъмния наклон на топлата, влажна пръст.
	По едно време тревата пред входа на дупката спря да се люлее и Дарзи каза:
	— Свърши се с Рики-тики! Трябва да изпеем песента за смъртта му. Храбрият Рики-тики е мъртъв! Защото Нагайна сигурно го е убила под земята.
	И той запя много тъжна песен, която съчини в момента, но когато стигна до най-трогателната й част, тревата се раздвижи отново и Рики-тики, целият покрит с пръст, се измъкна от дупката — първо с единия, после с другия си крак и така нататък, като облизваше мустаците си. Дарзи млъкна и извика късо. Рики-тики отърси част от пръстта по козината си и кихна.
	— Всичко свърши — каза той. — Вдовицата няма да излезе отново.
	А червените мравки, които живеят между стъблата на тревите, го чуха и започнаха да се тълпят към дупката, за да разберат дали казва истината.
	Рики-тики се сви в тревата и заспа там, където легна, и спа до късно следобеда, защото беше имал труден ден.
	— А сега — каза той, като се събуди — ще се върна в къщата. Кажи на медникарчето, Дарзи, да разкаже на всички в градината, че Нагайна е мъртва.
	Медникарчето е птица, която издава такъв звук, сякаш малко чукче удря по меден съд, а причината да го прави постоянно е, че то е глашатаят във всяка индийска градина и съобщава всички новини на тези, които решат да слушат.
	Когато Рики-тики пое по пътеката, той чу призивните ноти за „внимание“, прилични на тих вечерен гонг, а после прокънтяха стабилните тонове:
	— _Данг-донг-ток_! Наг е мъртъв — _донг_! Нагайна е мъртва! _Динг-донг-ток_!
	Чули това, птиците в градината запяха, а жабите заквакаха, защото Наг и Нагайна ядяха жаби и малки птичета.
	Когато Рики дойде до къщата, Теди, майка му (тя още изглеждаше много пребледняла, защото бе припаднала) и баща му излязоха на верандата и почти се разплакаха над него; тази нощ Рики-тики яде от всичко, което му даваха, докато коремчето му не се изду до пръсване, а после отиде да си легне на рамото на Теди, където го видя майката на Теди, като дойде да нагледа сина си късно през нощта.
	— Той спаси нашия живот и живота на Теди — каза тя на съпруга си. — Помисли си само, та той спаси живота ни!
	Рики-тики се събуди със скок, защото всички мангусти спят много леко.
	— О, това си ти — рече той. — За какво се тревожиш още? Всички кобри са мъртви, а ако не са, аз съм тук, при вас.
	Рики-тики имаше право да се гордее толкова, но той не се възгордя прекалено и продължи да пази градината като всяка мангуста — със зъби, скокове и ухапвания, така че нито една кобра не смееше да покаже главата си отвъд стените.


	Песента на Дарзи
	(изпята в чест на Рики-тики-тави)


	И да шия мога, и да пея —
	талантът ми е двоен, знам.
	И с песента си се гордея,
	и с майсторлъка си голям.


	Напред-назад — така плета
	мелодията си неуморна.
	Напред-назад — така градя
	и къщата просторна.


	Запей на рожбата си, майко!
	Високо пак глава вдигни.
	Злината вече спи под камък.
	Убита, в кръв смъртта лежи.


	Страхът държеше ни във плен
	навред в красивите цветя,
	но той е вече повален,
	главата му — отрязана е тя.


	Но кой е нашият герой?
	И как се казва? Где гнезди?
	Рики Храбрия е той,
	Тики със пламтящите очи.


	Това е Рики-тики-тави —
	ловецът с белите зъби.
	От очите му блестящи
	безкрайна топлина струи.


	И пак животът ни е лесен,
	и пак перата ни блестят.
	Възпей го с птичата си песен,
	чиито трели вред ехтят.


	О, чуй ме, аз ще те възпея
	и ще те славя до зори —
	теб, Рики, с кръглата опашка
	и със блестящите очи.

	(Тук Рики го прекъсна и останалата част от песента се загуби.)


	Тумай — водачът на слонове



	Не ще забравя откъде съм. Окови стягат моите крака.
	Не ще продам гърба си мощен за стиска дъхава трева.
	Не ще забравя свойта сила, как бродех в гъстите гори,
	и ще се върна при рода си, и при другарите добри.


	Аз ще вървя, докато съмне, ще чакам светлата зора,
	милувката на ветровете и на кристалната вода.
	Не ще си спомням за хомота, ще хвърля страшните юзди,
	открил отново любовта изгубена и волните игри.



	Кала Наг, което означава „черната змия“, беше служил на индийското правителство по всички начини, по които може да служи един слон в продължение на четирийсет и седем години, и тъй като беше на пълни двайсет, когато беше уловен, сега той беше на близо седемдесет — зряла възраст за един слон. Той помнеше как беше тикал с голяма кожена подложка на челото едно оръдие, затънало в дълбоката кал, още преди Афганистанската война от 1842 година, при това още не бе достигнал пълната си сила. Майка му, Радха Пиари — Радха Галеницата, уловена заедно с Кала Наг при същия лов на слонове, му каза, преди още да паднат неговите млечни бивни, че слоновете, които се плашат, винаги биват ранявани. Кала Наг знаеше, че този съвет е добър, защото първия път, когато видя да избухва снаряд, той се дръпна назад, ревейки, налетя на една пирамида пушки с натъкнати щикове и тези щикове го порязаха на най-нежните места. Затова, преди да навърши двайсет и пет, той престана да се страхува и стана най-обичният и най-добре гледан слон на служба при индийското правителство.
	Беше пренасял палатки, тежащи петстотин килограма, в похода през планинските райони на Индия, бяха го качвали на кораб с помощта на кран и бе прекарал с дни по вода; бяха го карали да носи минохвъргачка на гърба си в непозната скалиста страна, много далеч от Индия, беше видял мъртъв императора Тиодор в Магдала, а после отново го бяха качили на парахода, кръстен, както казваха войниците, „Абисински военен медал“ — в чест на победата. Десет години по-късно беше видял събратята си да умират от студ, епилепсия, глад или слънчев удар в едно място, наречено Али Мусджид. Накрая беше изпратен хиляди мили на юг да тегли и трупа големи греди от тиково дърво в складовете за дървен материал в Мулмейн. Там той едва не бе убил един недисциплиниран млад слон, който кръшкаше от работа и гледаше да му бъде по-леко.
	Сетне го махнаха от складовете за дървен материал и го използваха заедно с още няколко десетки слона, които бяха обучени за тази работа, да помага за улавянето на диви слонове сред хълмовете Гаро. Индийското правителство упражнява много строг контрол над слоновете. Има дори цял отдел, който се занимава единствено с издирването, улавянето им, опитомяването им и изпращането им в тези райони на страната, където има нужда от работна сила.
	Кала Наг беше три метра висок при раменете, а бивните му бяха отрязани и скъсени до метър и половина, и за да не се разцепят, краищата им бяха обвити с ленти от мед, но с тях той можеше да върши повече работа от всеки друг необучен слон с неговите бивни с остри краища.
	Когато след дълги седмици старателно събиране на разпръснатите из хълмовете слонове четирийсет-петдесет диви гиганта биваха докарвани до ограденото за целта място и грамадната порта, направена от три дебели, свързани дънера, се затръшнеше зад тях, Кала Наг се втурваше по команда сред това разгневено и тръбящо стадо (обикновено нощем, когато трептящите пламъци на факлите затрудняваха правилната преценка за разстоянието), избираше си най-едрия и най-див мъжкар и започваше да го удря и блъска, докато го укроти, а в това време мъжете от гърбовете на своите слонове залавяха и завързваха по-дребните слонове.
	Нямаше нищо по отношение на битките, което Кала Наг, старият умен слон, наречен Черната змия, да не знаеше, защото през живота си неведнъж се бе изправял срещу ранен тигър — той вдигаше нагоре мекия си хобот, за да не пострада, и халосваше хищника насред скока му във въздуха с бърз и рязък удар с глава — способ, който сам си бе измислил, — поваляше го на земята и го притискаше с огромните си колене, докато животът не го напуснеше сред хрипове и скимтене, а в краката на Кала Наг оставаше само пухкава ивичеста пихтия, която той изтегляше за опашката.
	— Да — каза неговият водач Големия Тумай, син на Черния Тумай, който го бе водил в Абисиния, и внук на Тумай Слонски, който някога бе станал свидетел на залавянето му, — на света няма нищо, от което да се бои Черната змия, освен от мен. Той е видял три наши поколения да го хранят и да се грижат за него и ще доживее да види и четвъртото.
	— Той се бои и от мен — обади се Малкия Тумай, изпъчил гордо голата си снага, покрита само с една дрипа около бедрата, независимо че се подаваше едва на метър и двайсет от земята. Той беше десетгодишен, най-големият син на Големия Тумай, и според обичая, когато пораснеше, щеше да заеме мястото на баща си на врата на Кала Наг и щеше да го кара с тежкия железен остен за слонове, станал гладък от ръцете на баща му, дядо му и прадядо му. Той знаеше какво говори; беше се родил в сянката на Кала Наг и си бе играл с края на хобота му, преди още да се научи да ходи, а като проходи, го бе водил на водопой и Кала Наг не би и помислил да не се подчинява на късите, пискливи заповеди на малкия, както и не би помислил да го убие, в деня, когато Големия Тумай бе занесъл малкото кафяво бебе под бивните му и му бе казал да поздрави бъдещия си господар.
	{img:kniga_za_junglata_11.png}
	— Да — повтори Малкия Тумай, — той се бои от мен. — И се запъти с големи крачки към Кала Наг, нарече го тлъсто старо прасе и го накара да вдигне четирите си крака един след друг. — Ехей! — възкликна Малкия Тумай. — Ти си велик слон! — И поклати рошавата си глава, цитирайки думите на баща си. — Правителството може да плаща за слоновете, но те принадлежат на нас, махутите*. Когато остарееш, Кала Наг, ще дойде някой богат раджа и ще те откупи от правителството заради големината и уменията ти и тогава няма да вършиш нищо друго, освен да носиш златни обици на ушите, златно седло на гърба си и червено покривало, обшито със сърма по края; и така нагизден, ще крачиш начело на кралската процесия. Тогава аз ще седя на врата ти, о, Кала Наг, със сребърен остен, а пред нас ще тичат хора със златни пръчки и ще викат: „Дайте път на кралския слон!“ Това ще бъде чудесно, Кала Наг, но не толкова чудесно, колкото ловът в джунглата!
	[* Махут — водач на слон (инд.). — Б.р.]
	— Хм! — изрази съмнение Големия Тумай. — Ти си още момче, а си буен като биче. Това тичане нагоре-надолу по хълмовете не е най-добрата държавна служба. Аз остарявам и не обичам дивите слонове. На мен ми дай тухлени обори с отделни ясли за всеки слон, големи пънове за здравото им завързване и равни, широки пътища, по които да ги разтъпквам, вместо това непрестанно местене от бивак на бивак. Ето, казармата в Канпур беше добра. Там имаше наблизо и пазар, а и се работеше само по три часа на ден.
	Малкия Тумай помнеше оборите за слонове в Канпур и не каза нищо. Той предпочиташе лагерния живот и мразеше широките, равни пътища, с всекидневните мъки за доставяне на храна от фуражния резерв и дългите часове, когато нямаше нищо за вършене, освен да наблюдаваш как Кала Наг се върти насам-натам, завързан за коловете си.
	Малкия Тумай обичаше да се катери по стръмните пътеки, по които може да мине само слон, и да се спуска по склоновете в долината отвъд; да зърва в далечината пасящите на мили разстояние диви слонове; пробягването на изплашено прасе или фазан под краката на Кала Наг; заслепяващите топли дъждове, когато всички хълмове и долини изпускат пара; прекрасните мъгливи утра, когато никой не знаеше къде ще лагеруват вечерта; напрегнатото, предпазливо преследване на дивите слонове, бесния устрем, възбудата и врявата на нощната гонка, когато слоновете се втурваха в ограденото място като лавина от големи обли скали и разбрали, че не могат да излязат, се блъскаха в дебелите стълбове на оградата, за да бъдат прогонени обратно с викове, горящи факли и залпове от халосни патрони.
	Дори едно малко момче можеше да бъде от полза там, а Тумай беше полезен за трима. Той грабваше факлата си, размахваше я и крещеше силно като старите ловци. Но истински хубавото време настъпваше, когато започваха да извеждат уловените слонове, тогава кедата — тоест ограденото място — заприличваше на картина от края на света и хората трябваше да си правят знаци един на друг, защото не се чуваха какво говорят. После Малкия Тумай се покатерваше на върха на някой разлюлян стълб от оградата, а изсветлялата му от слънцето кестенява коса се развяваше над раменете му и той приличаше на таласъм в светлината на факлите. Настъпеше ли известно затишие, прозвучаваха пронизителните му окуражаващи викове към Кала Наг, надвили рева, трясъка, плющенето на въжетата и пъшкането на вързаните слонове:
	— _Майл, майл, Кала Наг!_ („Давай, давай, Черна змия!“) _Дант до!_ („Порни ги с бивника!“) _Самало! Самало!_ („Внимателно! Внимателно“) _Маро! Мар!_ („Удари го! Удари!“) „Внимавай, стълб!“ _Аре! Аре! Хай! Яй! Кя-а-ах!_ — крещеше той и голямата битка между Кала Наг и дивия слон се разгаряше из цялата кеда, а старите ловци на слонове изтриваха потта от челата си и намираха време да кимнат на Малкия Тумай, който се кривеше от радост на върха на оградата.
	Но той не само се кривеше. Една нощ се плъзна от стълба, пъхна се между слоновете и хвърли свободния край на въжето, което беше паднало на земята, на един ловец, който се опитваше да завърже крака на едно ритащо слонче (слончетата винаги създават повече главоболия от възрастните животни). Кала Наг видя момчето, хвана го с хобота си и го подаде на Големия Тумай, който го нашляпа хубаво и го качи отново на оградата.
	На сутринта той го смъмри и между другото му каза:
	— Не си ли доволен, че се грижиш за слоновете в тухлените обори и само от време на време пренасяш с животните палатки, та трябва и да се захващаш с обуздаване на слонове, малък пикльо? Сега тези глупави ловци, на които заплащането е по-малко от моето, ще те наклеветят пред Петерсен сахиб.
	Малкия Тумай се уплаши. Той не познаваше кой знае колко белите мъже, но за него Петерсен сахиб беше най-великият бял човек на света. Той ръководеше всички операции по лова на слоновете за индийското правителство и знаеше повече за слоновете от всеки друг човек.
	— И сега… какво… какво ще стане? — попита Малкия Тумай.
	— Какво ли? Най-лошото ще стане. Петерсен сахиб е луд човек. Иначе ще тръгне ли да лови тези диви дяволи? Той може да поиска да те направи ловец на слонове, да спиш, където замръкнеш, из тази пълна с малария джунгла и накрая да бъдеш стъпкан до смърт в някоя кеда. Добре е, че тази твоя щуротия завърши щастливо. Следващата седмица ловът приключва и ние, хората от равнината, се връщаме по домовете си. Тогава ще вървим по гладки пътища и ще забравим за целия този лов. Но аз, синко, съм ядосан, че си се намесил в работата, отредена за тези мръсни асамски диваци. Кала Наг се подчинява само на мен, затова аз трябва да влизам с него в кедата, но той е само боен слон и не помага за връзването на другите. Ето защо аз си стоя спокойно, не се напрягам, както подобава на един махут, а не на прост ловец — да, ще повторя, на махут и на човек, който получава пенсия в края на службата си. Трябва ли семейството на Тумай, водача на слонове, да се валя в мръсотията на кедата? Лошо, проклето момче! Недостоен син! Иди да измиеш Кала Наг и да почистиш ушите му и гледай да извадиш тръните от краката му, иначе Петерсен сахиб непременно ще те хване и ще те направи див ловец — следотърсач на слонове, нещо като мечка от джунглата. Засрами се! Хайде, върви!
	Малкия Тумай отиде, без да каже дума, но сподели с Кала Наг всичките си болки, докато разглеждаше краката му.
	— Това не е шега — рече Малкия Тумай, обръщайки края на голямото дясно ухо на Кала Наг. — Те са казали името ми на Петерсен сахиб и може би… и може би… и може би… кой знае? Хей! Виж какъв голям трън ти извадих!
	През следващите няколко дни събираха слоновете заедно, разхождаха уловените диви слонове нагоре-надолу между двойка питомни, за да не създават прекалено много грижи по пътя надолу към равнините, направиха опис на одеялата, въжетата и всички неща, които бяха износени или изгубени в гората.
	Петерсен сахиб пристигна на умната си слоница Пудмини. Той беше се разплатил с другите лагери сред хълмовете, понеже сезонът приключваше, и един местен чиновник седеше на маса под едно дърво и изплащаше парите на водачите на слонове. Когато плати на всички, той се качи отново на Пудмини и се присъедини към колоната, която чакаше, готова да тръгне. Ловците, връзвачите, биячите — мъжете от кедата, които прекарваха години наред в джунглата, седяха на гърбовете на слоновете, които принадлежаха към постоянния отряд на Петерсен сахиб, или облегнати на дърветата с пушки през рамо, се присмиваха на водачите, които заминаваха, и се кискаха шумно, когато някой от новоуловените слонове излезеше от колоната и се щураше насам-натам.
	Големия Тумай тръгна към местния чиновник, последван от Малкия Тумай, и Мачуа Апа, главният преследвач при лова, каза тихичко на един свой приятел:
	— Погледни този дребосък, който разбира истински от слонове. Жалко е да се праща това диво петле да чезне в равнините.
	Петерсен сахиб, който имаше уши и на гърба си, както се полага на човек, който се ослушва за най-тихите от всички живи същества — дивите слонове, чу думите на преследвача. Той се обърна, както лежеше, изтегнат на гърба на Пудмини, и попита:
	— Какво говориш? Не познавам нито един мъж измежду водачите от равнините, който да може да върже дори умрял слон.
	— Той не е мъж, а момче. То влезе в кедата при последното изкарване и подхвърли на Бармао въжето, когато се опитвахме да завържем онова младо слонче с петното на рамото, за да го отделим от майка му.
	Мачуа Апа посочи към Малкия Тумай и Петерсен сахиб погледна натам, а момчето се поклони до земята.
	— Хвърлил въже? Та той е по-малък от пирон за кол. Хей, малкия, как ти е името? — попита Петерсен сахиб.
	Малкия Тумай беше толкова уплашен, че не можа да отговори, но Кала Наг беше зад него и Тумай му направи знак с ръка, при което слонът го хвана с хобота си и го вдигна на едно ниво с челото на Пудмини, точно срещу великия Петерсен сахиб. Тогава Малкия Тумай закри лицето си с ръце, защото беше още дете и като изключим работата му със слоновете, беше срамежлив като всеки малчуган.
	— Охо! — възкликна Петерсен сахиб и се усмихна под мустак. — А защо си научил твоя слон на този трик? Да не е, за да ти помага да крадеш от покривите на къщите зелени житни класове, оставени там да се сушат?
	— Не зелени житни класове, Закрилнико на бедните, а пъпеши — отговори Малкия Тумай и всички мъже, които седяха наблизо, избухнаха в гръмогласен смях. Повечето от тях също бяха научили слоновете си на този трик още като момчета. Малкия Тумай висеше на два метра във въздуха, а му се щеше да потъне на два метра под земята.
	— Това е синът ми Тумай, сахиб — каза Големия Тумай намръщен. — Много лошо момче, което ще свърши в затвора.
	— Не съм убеден в това — отвърна Петерсен сахиб. — Момче, което има смелостта да се вмъкне в пълна кеда на тази възраст, не свършва в затворите. Ето, малкия, вземи тези четири ана да си купиш бонбони, защото имаш малко мозък под тази гъста коса. След време ти може би ще станеш ловец. — Големия Тумай се намръщи още повече. — Помни обаче, че кедата не са място за игра на децата — продължи Петерсен сахиб.
	— Никога ли не бива да влизам там, сахиб? — попита Малкия Тумай с дълбока въздишка.
	— Не. — Петерсен сахиб пак се усмихна. — Докато не видиш слоновете да танцуват. Това е най-подходящото време. Ела при мен, когато видиш слоновете да танцуват, и тогава ще ти позволя да влизаш във всички кеда.
	Разнесе се нов гръмогласен смях, защото това беше стара шега между ловците на слонове и означаваше просто „никога“. Дълбоко вторите имаше големи, разчистени, равни места, наречени „слонски танцувални салони“, но те можеха да се открият само случайно, а и никой човек не бе виждал слоновете да танцуват. Когато някой водач на слонове се хвалеше с умението и храбростта си, другите водачи му казваха:
	— А кога си видял слоновете да танцуват?
	Кала Наг остави Малкия Тумай на земята и той отново се поклони дълбоко, отдалечи се с баща си и даде сребърната монета от четири ана на майка си, която кърмеше малкото му братче. Всички се качиха на гърба на Кала Наг и колоната от сумтящи и тръбящи слонове потегли надолу по планинската пътека към равнините. Това беше много труден преход, защото новите слонове създаваха неприятности при всеки брод и трябваше да ги увещават или бият почти всяка минута.
	Големия Тумай мушкаше злобно с остена Кала Наг, защото беше много ядосан, но за разлика от него, Малкия Тумай бе онемял от щастие. Петерсен сахиб го бе забелязал и му беше дал пари, така че той се чувстваше като войник, извикан пред строя и похвален от своя главнокомандващ.
	— Какво искаше да каже Петерсен сахиб с това за танца на слоновете? — успя да попита той най-сетне с тих глас майка си.
	Големия Тумай го чу и измърмори:
	— Че ти никога не бива да ставаш един от онези планински биволи — преследвачите. Точно това искаше да ти каже той. Хей, вие напред, какво препречва пътя?
	Един асамски водач, който беше два-три слона по-напред, се обърна сърдито и извика:
	— Доведи тук Кала Наг да удари този млад слон и да му даде да се разбере. Защо Петерсен сахиб избра точно мен да вървя с вас, магарета, из оризищата? Докарай животното си тук, Тумай, и му заповядай да мушка с бивните си. Кълна се във всички планински богове, че тези нови слонове са обладани от зли демони или надушват другарите си от джунглата.
	Кала Наг удари новия слон в ребрата и му изкара въздуха, а Големия Тумай рече:
	— При последната гонитба ние очистихме хълмовете от диви слонове. Виновна е само твоята небрежност като водач. Аз ли трябва да поддържам реда в цялата колона?
	— Чувате ли го? — извика другият водач. — Ние очистихме хълмовете! Ха-ха! Много сте умни, вие от равнините. Само един побъркан човек, който си няма хабер от джунглата, може да не знае, че ловът за този сезон е приключил. Следователно всички диви слонове тази нощ ще… но защо ли си губя времето да наливам ум в главата на една речна костенурка?
	— Какво ще направят те? — провикна се Малкия Тумай.
	— Ей, малкия, тук ли си? Добре, на теб ще ти кажа, понеже ти имаш трезва глава. Те ще танцуват и баща ти, който е прочистил всички хълмове от всички слонове, ще трябва да ги върже тази нощ с двойни вериги за коловете.
	— Какви са тези приказки? — извика Големия Тумай. — Четирийсет години аз и моят баща сме се грижили за слонове, но никога не сме чували за такава безсмислица — танци!
	— Да, защото вие, хората от равнината, дето живеете в колиби, познавате само четирите стени на вашите къщурки. Остави слоновете без вериги тази нощ и гледай какво ще стане; колкото до техните танци, аз съм виждал мястото, където… Баприй-бап! Колко завоя още има тази река Диханг? Ето още един брод и тук трябва да накараме слончетата да преплуват реката с нас. Хей, вие отзад, спрете!
	И така, като говореха, препираха се и газеха през реките, те изминаха първия си преход до един що-годе приемлив лагер за новите слонове, но още преди да пристигнат там, те вече се бяха укротили.
	Завързаха задните крака на слоновете за големи колове, а на новите животни поставиха и допълнителни въжета, натрупаха пред тях фураж и водачите от планините тръгнаха обратно към Петерсен сахиб още по светло, като преди това предупредиха равнинните водачи да бъдат много внимателни тази нощ и се разсмяха, когато те ги попитаха защо.
	Малкия Тумай присъства на вечерята на Кала Наг и когато се свечери, неимоверно щастлив, се заскита из лагера да си потърси там-там*. Когато сърцето на индийското дете прелива от щастие, то не тича насам-натам и не вдига шум до небето. Просто сяда някъде и се отдава само на веселието си. А днес Малкия Тумай бе говорил с Петерсен сахиб! Ако не беше намерил това, което търсеше, той щеше да се пръсне от яд. Но продавачът на бонбони в лагера му даде един детски там-там. Когато звездите започнаха да изгряват, той седна, кръстосал крака пред Кала Наг, сложи там-тама в скута си, започна да го удря с длани и колкото повече мислеше за голямата чест, която му бе оказана, толкова по-силно удряше, седнал сред фуража на слона. Нямаше мелодия, нямаше песен, но самото думкане по барабанчето правеше Малкия Тумай щастлив.
	[* Вид барабан, който се бие с ръце. — Б.р.]
	Младите слонове се дърпаха и обтягаха въжетата си, от време на време скимтяха и тръбяха и той чуваше майка си в малката лагерна колиба как слага невръстния му брат да спи, пеейки му една много стара песен за великия бог Шива, който някога казал на всяко животно какво трябва да яде. Това е много успокояваща приспивна песен и текстът й е следният:

	Шива ни дари реколта, пусна той и хали бесни,
	както си седеше нявга пред дверите небесни.
	Не пропусна никой — даде хляб и мъка, и съдба
	на краля наш и на просяка с прокъсана торба.


	Шива, нашият бранител, всичко той ни даде, знай.
	Махадео, Махадео! Всичко му дължим докрай.
	Даде на детето майка, а на майката — децата,
	и на кравите фуража, на камилите — водата.

	Малкия Тумай се включваше с едно възторжено тупа-туп в края на всеки стих, докато му се доспа и се изтегна върху фуража край Кала Наг.
	Накрая всички слонове започнаха един след друг да си лягат, какъвто им е обичаят, докато остана само Кала Наг да стои прав вдясно от редицата слонове; той се поклащаше бавно от едната на другата страна, наострил уши да чуе нощния вятър, който духа много леко по хълмовете на планината. Въздухът беше изпълнен с всякакви нощни шумове, които, взети заедно, съставляват една голяма тишина — търкането на едно бамбуково стъбло в друго, шумоленето на някоя живинка в шубрака, дращенето и крясъкът на разсънена птица (птиците са будни през нощта много по-често, отколкото си представяме) и далечното боботене на водопад. Малкия Тумай поспа малко и когато се събуди, всичко наоколо бе залято от ярките лъчи на луната, а Кала Наг още стоеше с наострени уши. Малкия Тумай се обърна, фуражът прошумоля и той се загледа в извивката на големия гръб на слона, който закриваше половината звезди в небето. Докато гледаше, до слуха му достигна отдалече, от толкова далече, че приличаше на въздишка, долетяла на крилете на вятъра, зовът „хут-тут“ на див слон.
	При този зов всички слонове в лагера подскочиха като ужилени и тяхното пухтене събуди спящите махути, те станаха, набиха с огромни чукове коловете още по-дълбоко и опънаха въжетата, като ги омотаха още по-здраво, и животните отново се укротиха. Един нов слон почти бе извадил кола си, затова Големия Тумай свали веригата от крака на Кала Наг и окова с нея този размирник, като върза предните за задните му крака, а на крака на Кала Наг нахлузи примка от въже, изплетено от кокосови влакна, и му каза да помни, че е завързан здраво. Големия Тумай знаеше, че той, както и баща му, и дядо му, са правили това стотици пъти преди. Слонът обаче не отговори на заповедта с гъргорене, както правеше обикновено. Стоеше неподвижен, загледан в обляното от лунни лъчи пространство, беше повдигнал глава и разперил уши като ветрила по посока на дълбоките гънки на хълмовете Гаро.
	— Наглеждай го, ако стане неспокоен през нощта! — нареди Големия Тумай на сина си, прибра се в колибата си и заспа.
	Малкия Тумай тъкмо щеше да заспи и той, когато чу кокосовото въже да се скъсва с едно леко „танг“ и Кала Наг се измъкна между коловете си така бавно и тихо, както облак се изплъзва от гърлото на долина. Малкия Тумай заситни след него по пътя, огрян от луната, и викаше тихичко:
	— Кала Наг! Кала Наг! Вземи ме с теб, о, Кала Наг!
	Слонът се обърна без звук, направи три крачки към момчето под лунната светлина, спусна хобота си, вдигна го на гърба си и още преди Малкия Тумай да настани удобно коленете си, се шмугна в гората.
	Откъм лагера се чу страхотно тръбене на слонове, а после тишината погълна всичко и Кала Наг потегли. Понякога туфа висока трева докосваше хълбоците му така леко, както вълната се плиска в страните на кораб, друг път сноп от пълзящ див пипер одраскваше гърба му или някое бамбуково стъбло изскърцваше, когато рамото му го докоснеше; но иначе Кала Наг се движеше съвсем безшумно, напредваше в гъстата гора на Гаро, сякаш беше безплътен. Той отиваше нагоре и макар Малкия Тумай да наблюдаваше звездите през пролуките на дърветата, не можеше да каже в каква посока се движи слонът.
	Кала Наг достигна превала, спря за миг и Малкия Тумай видя върховете на дърветата, изпъстрени с петна и бухнали, да се точат на мили в далечината под лунната светлина, а над реката в котловината се стелеше синьо-бяла мъгла. Момчето се наведе напред да погледне по-добре и почувства, че гората под него е будна — будна, жива и препълнена. Голям кафяв прилеп, хранещ се с плодове, бръсна ухото му; бодлите на таралеж изтракаха в гъсталака; а в мрака между стволовете на дърветата той чу един глиган да рови усилено във влажната топла земя и да души, докато рови.
	После клоните пак се затвориха над главата му и Кала Наг се заспуска бавно към долината — този път не тихо, а като полетяло стремително оръдие по стръмен наклон — отведнъж. Грамадните му крайници се движеха равномерно като бутала, с разкрач от два и половина метра, а сбръчканата кожа на свивките шумолеше. Ниската растителност от двете страни на пътя се разпаряше като разцепено платно, фиданките, които отместваше отляво и отдясно с раменете си, отскачаха обратно и го шибаха по хълбоците, а големи гирлянди от пълзящи растения, сплъстени едно в друго, увисваха по бивните му, когато въртеше главата си от едната на другата страна и си пробиваше път напред. Сега Малкия Тумай легна ниско до големия врат, за да не би някой разлюлян клон да го свали на земята, и в този миг си пожела да се върне в лагера.
	Тревата започна да става мочурлива и краката на Кала Наг затъваха и шляпаха на всяка крачка, а нощната мъгла в дъното на долината пронизваше тялото на Малкия Тумай със студени иглички. Чу се плисък, тежко газене и ромон на течаща вода и Кала Наг навлезе в коритото на река, опипвайки пътя си на всяка крачка. Над шума на водата, която се завихряше около краката на слона, Малкия Тумай чу и друго шляпане и някакво тръбене нагоре и надолу по течението — силно сумтене и сърдито пухтене, а цялата мъгла наоколо сякаш бе изпълнена с люлеещи се вълнисти сенки.
	— Ай! — възкликна той полугласно и зъбите му затракаха. — Тази нощ слоновете са напуснали леговищата си. Сигурно защото ще танцуват.
	Кала Наг излезе с плясък от водата, прочисти хобота си и започна ново изкачване, но този път той не беше сам и не беше нужно да си проправя път. Пътят бе проправен вече, два метра широк, а утъпканата трева се опитваше отново да се съживи и изправи. Сигурно много слонове бяха минали по този път само преди няколко минути. Малкия Тумай погледна назад и там видя един див слон с големи бивни и малки свински очички, горящи като нажежени въглени, който току-що излизаше от мъгливата река. После дърветата се затвориха отново, а те продължиха да се изкачват сред тръбене, трясък и пукот на счупени клони.
	Накрая Кала Наг застана неподвижен между два дървесни ствола на самия връх на хълма. Те бяха част от кръг дървета, ограждащи едно неравно пространство от три-четири акра*, и в цялото това пространство, докъдето стигаше погледът на Малкия Тумай, земята беше утъпкана така здраво, че приличаше на тухлен под. Няколко дървета растяха в средата на тази поляна, но кората им беше обелена и бялата дървесина отдолу блестеше, лъскава и гладка, под процеждащите се снопове лунна светлина. От горните клони на дърветата висяха пълзящи растения и камбанките на цветовете им — едри восъчнобели грамофончета — бяха свили заспалите си главици; в пределите на поляната обаче нямаше и един-единствен стрък трева — нищо освен утъпкана земя.
	[* Мярка за площ — 1 акър = 0,405 хектара. — Б.пр.]
	На лунната светлина тя изглеждаше стоманеносива, като изключим местата, където стояха няколко слона, чиито сенки бяха мастиленочерни. Малкия Тумай гледаше с широко отворени очи и затаен дъх, а през това време нови и нови слонове изникваха между дънерите на дърветата и излизаха на поляната. Малкия Тумай можеше да брои само до десет и той брои отново и отново на пръстите си, докато им изгуби сметката и главата му се замая. Извън поляната той ги чуваше как чупят храстите, докато си проправяха път нагоре по склона на хълма, но веднага щом излезеха в ограденото от дърветата голо място, те започваха да се движат безшумно като призраци.
	Имаше диви самци с бели бивни, в гънките на вратовете и ушите им се бяха събрали нападали листа, орехи и клонки; дебели, лениви слоници с палави малки розово-черни слончета, високи само метър — метър и половина, които се гонеха под коремите им; младоци с току-що покарали бивни, с които те много се гордееха; дългунести, мършави стари госпожици, с изпити, нервни лица и хоботи, чиято кожа приличаше на грапава, напукана кора; свирепи стари мъжкари, покрити от раменете до хълбоците с дълбоки белези и рани от минали битки и засъхнала пръст от техните самотни кални бани, която се ронеше от гърбовете им; имаше и един със счупен бивник и следи от страхотния удар, както и от острите нокти на тигър по единия хълбок.
	Всички стояха глава до глава или се разхождаха насам-натам на двойки по площадката, или поотделно се поклащаха, пристъпвайки от крак на крак, десетки, десетки слонове.
	Тумай знаеше, че докато лежи неподвижно върху гърба на Кала Наг, нищо няма да му се случи, защото дори при тичането и блъскането при вкарването им в кедата дивите слонове не посягаха с хобот и не събаряха човек от гърба на питомен слон, а пък и тази нощ тези слонове не мислеха за хора. Само веднъж те се стреснаха и наостриха уши, когато чуха дрънченето на веригата на крака на някакъв слон в гората, но това се оказа Пудмини, галената слоница на Петерсен сахиб — нейната верига се бе скъсала и Пудмини, сумтяща и пухтяща, се бе понесла нагоре по склона на хълма. Сигурно бе счупила коловете си и беше дошла направо от лагера на Петерсен сахиб. Малкия Тумай видя и друг слон, не знаеше кой е той — с дълбоки ожулвания от въжета по гърба и гърдите. Навярно той също беше побягнал от някой лагер в околните хълмове.
	Най-накрая престана да се чува какъвто и да е шум от пристигащи слонове и Кала Наг излезе от мястото си между дърветата и влезе сред тълпата, като си мънкаше и гъргореше, и всички слонове заговориха на своя език и се раздвижиха.
	Все още легнал ниско, Малкия Тумай гледаше надолу към десетките широки гърбове, размахващи се уши, подмятащи се хоботи и малки, живи очички. Чуваше тракането на бивни, когато те се удряха случайно в други бивни, и сухото шумолене на сплетени хоботи, както и търкането на огромните хълбоци и рамена в тълпата, а също и неспирното пляскане и звука _хъшш_, издаван от големите опашки. После облак закри луната и Малкия Тумай остана в непрогледна тъма, но тихото, непрестанно блъскане, потъркване и гъргорене продължиха по същия начин. Той знаеше, че Кала Наг е заобиколен отвсякъде от слонове и че няма никаква възможност да го обърне обратно в тази навалица, затова стисна зъби и потрепера. В кедата имаше поне повече светлина от факлите и повече шум от виковете на водачите, но тук Тумай беше съвсем сам в мрака и веднъж нечий хобот се извиси и го докосна по коляното.
	После един слон затръби и всички подеха рева за пет или десет ужасни секунди. Росата от дърветата се посипа като дъжд по невидимите гърбове и се разнесе глухо бумтене, отначало не много силно, а Малкия Тумай не можеше да определи какво е то. Но бумтенето ставаше все по-силно и по-силно, Кала Наг вдигна единия си преден крак, после другия, след това ги спусна последователно на земята — едно-две, едно-две, отмерено и ритмично като механични чукове. Сега вече всички слонове тупаха с крака и шумът напомняше удари на военен барабан в отвора на някоя пещера. Росата се сипеше от дърветата, докато накрая свърши, но бумтенето продължи, а земята тътнеше и трепереше. Малкия Тумай запуши ушите си с ръце, за да заглуши звука, но той кънтеше в него и го пронизваше цял — тупане на стотици тежки крака върху голата земя. Един-два пъти той усети как Кала Наг и всички други се понасяха напред няколко крачки и бумкането се заменяше със звук от чупещи се сочни зелени клонки, но след минута-две тупането на краката върху твърдата земя започваше отново. Някакво дърво скърцаше и стенеше край него. Той протегна ръка и напипа кората, но Кала Наг се придвижи напред, все още тупащ с крака, и той не разбра къде точно се намира на поляната. Слоновете не издаваха звук, само веднъж две-три малки слончета нарушиха тишината със своето изпискване. След това чу думкане и тътрене на крака и бумтежът започна отново. Трябва да бе продължило цели два часа: Малкия Тумай изпитваше болка във всеки свой нерв, ала мирисът на нощния въздух му подсказа, че зората наближава.
	Утрото настъпи с ивица бледожълто над зелените хълмове и при първия лъч светлина бумтенето спря, сякаш тази светлина беше някаква заповед. Преди звънтенето в главата на Тумай да спре, преди дори той да успее да промени положението на тялото си, не се виждаше вече никакъв слон с изключение на Кала Наг, Пудмини и слона с белезите от въжета — нямаше нито следа, нито прошумоляване, нито шепот надолу по склоновете на хълмовете, които да подскажат къде са се дянали другите.
	Малкия Тумай продължаваше да се взира. Откритото пространство, което си спомняше от вечерта, се бе уголемило. В средата му имаше повече дървета, но храстите и гъстата трева се бяха отдръпнали назад. Малкия Тумай продължи да се взира. Сега вече разбра какво е било това тупкане. Слоновете просто си бяха утъпквали повече място — бяха стъпкали гъстата трева и сочната захарна тръстика на трески, треските — на тънки снопчета влакна, а влакната — в твърда земя.
	— Вай! — извика Малкия Тумай с натежали очи. — Кала Наг, господарю мой, нека вървим подир Пудмини и отидем в лагера на Петерсен сахиб, че иначе ще падна от гърба ти — толкова съм уморен.
	Третият слон видя как двамата други се отдалечават, изсумтя, завъртя се и тръгна по своя път. Той сигурно беше собственост на стопанството на някой местен велможа, на петдесет-шейсет или сто мили далеч.
	Два часа по-късно, когато Петерсен сахиб закусваше, слоновете, оковани двойно тази нощ, започнаха да тръбят и Пудмини, изплескана до ушите с кал, и Кала Наг, със силни болки в краката, влязоха морни в лагера.
	Лицето на Малкия Тумай беше сиво и измъчено, косата му беше пълна с листа и наквасена с роса, но той се опита да поздрави Петерсен сахиб и извика слабо:
	— Танцът… танцът на слоновете! Видях го и… умирам!
	Когато Кала Наг седна, той се хлъзна от врата му, изтощен до смърт.
	Но тъй като за издръжливостта на туземните деца е безсмислено да се говори, само след два часа той лежеше доволно в хамака на Петерсен сахиб, с ловната му куртка, подложена под главата, а до него имаше чаша топло мляко и глътка бренди. Бяха му дали да изпие и малко хинин, а когато старите, космати, покрити с белези от зарасли рани ловци от джунглата седнаха в три редици срещу него и го загледаха, като че беше някакво привидение, той им разказа историята си с простички думи — като всяко дете — и завърши така:
	— Ако не вярвате на нито една моя дума, пратете хора да проверят и те ще видят, че слоновете утъпкаха повече място на своята танцова площадка. Ще открият десетки и много пъти по десет следи, които водят към тази танцова площадка. Те я направиха по-широка с краката си. Аз видях това. Кала Наг ме заведе и аз видях. И Кала Наг е с много уморени крака!
	После Малкия Тумай се отпусна в хамака и спа през целия дълъг следобед, а привечер, докато все още спеше, Петерсен сахиб и Мачуа Апа тръгнаха по следите на двата слона, които се виеха на петнайсет мили през хълмовете. Осемнайсет години вече Петерсен сахиб ловеше слонове и само веднъж досега беше попадал на такава танцувална площадка. Мачуа Апа нямаше нужда да поглежда два пъти откритото пространство, за да види какво е станало там, нито да драска с обувката си утъпканата, набита земя.
	— Детето казва истината — потвърди той. — Всичко това е станало предишната нощ и аз преброих следите на седемдесет слона, пресекли реката. Вижте, сахиб, къде веригата от крака на Пудмини е одрала кората на това дърво! Да, и тя е била тук.
	Двамата се спогледаха, сетне вдигнаха очи нагоре и сведоха глави учудени, защото навиците на слоновете са непостижими за разбирането на всеки човек, бил той туземец или бял.
	— Четирийсет и пет години вече — каза Мачуа Апа — аз следвам моя господар, Слона, но никога не бях чувал, че дете е видяло такова нещо. Кълна се във всичките планински богове, това е… не зная как да го кажа — рече той и поклати глава.
	Когато се завърнаха в лагера, беше време за вечеря. Петерсен сахиб се хранеше сам в палатката си, но заповяда на хората от лагера да се дадат две овци и няколко кокошки, както и двойна дажба брашно, ориз и сол, защото знаеше, че ще има празненство.
	Големия Тумай бе дошъл по най-бързия начин от лагера в равнината да търси сина си и своя слон и след като ги намери, ги гледаше така, сякаш се боеше и от двамата. А край пламтящите лагерни огньове пред редиците от завързани слонове започна пир и Малкия Тумай бе главният герой. Големите мургави ловци на слонове, следотърсачите, водачите и връзвачите, хората, които знаеха всички тайни за усмиряването дори на най-дивите слонове, си предаваха един на друг момчето и белязаха челото му с кръв от гърдите на току-що заклан див петел, за да покажат, че Малкия Тумай е вече горски човек, посветен да бъде от тяхното съсловие и да скита свободен из цялата джунгла.
	Накрая, когато пламъците на огньовете догаряха и червените отблясъци от цепениците правеха слоновете да изглеждат, като че и те са потопени в кръв, Мачуа Апа — началник на водачите от всички кеда, Мачуа Апа — дясната ръка на Петерсен сахиб, който четирийсет години не бе виждал гладък път, Мачуа Апа, който бе толкова прочут, че никой не можеше да се мери с него — скочи на крака, вдигнал високо над главата си Малкия Тумай, и извика:
	— Чуйте, братя! Чуйте ме и вие, господари мои, там, при коловете, защото аз, Мачуа Апа, ще говоря! Този малчуган вече няма да се нарича Малкия Тумай, а Тумай Слонски, както бе наречен прадядо му. Това, което никой мъж не е видял, той го видя през дългата нощ — благодарение на благосклонността на слоновете и на боговете на джунглата. Той ще стане велик следотърсач; ще стане по-прочут от мен — Мачуа Апа! Ще открива пресните следи, старите следи и смесените следи със зорко око! Ще остава невредим в кедата, когато тича под коремите на дивите мъжкари да ги завърже; ще се промъква пред краката на нападащия самец, а самецът ще знае кой е насреща му и няма да го срази. _Айхай_, господари мои във веригите — той се извърна рязко и тръгна към редицата колове, — ей този малък човек е видял вашите танци и потайните ви места — гледка, която никой мъж не е видял! Почетете го, господари мои! _Салаам каро_, деца мои! Поздравете Тумай Слонски! Гунга Першад, ахаа! Хира Гудж, Бирчи Гудж, Кутар Гудж, ахаа! Пудмини, ти си го видяла на танца, и ти също, Кала Наг, мой бисер сред слоновете!… Ахаа! И двамата сте го видели! Поклонете се на Тумай Слонски! _Барао_!
	При този ентусиазиран призив цялата редица слонове вдигнаха хоботи чак до челата си и дадоха триумфален салют — гръмовното тръбене, предназначено само за вицекраля на Индия — поздрава на кедата.
	Но този път той беше в чест на Малкия Тумай, който бе видял това, което никой човек не бе видял дотогава — танца на слоновете, и то нощем, съвсем сам в дебрите на хълмовете Гаро!


	Шива и щурецът
	(Песента, която майката на Тумай пееше на бебето си)


	Шива ни дари реколта, пусна той и хали бесни,
	както си седеше нявга пред дверите небесни.
	Не пропусна никой — даде хляб и мъка, и съдба
	на краля наш и на просяка с прокъсана торба.


	Шива, нашият бранител, всичко той ни даде, знай.
	Махадео, Махадео! Всичко му дължим докрай.
	Даде на детето майка, а на майката — децата,
	и на кравите фуража, на камилите — водата.


	Богаташ дари със жито, а бедняка със просо,
	и на скитника, що проси, даде залъче едно.
	Тигърът получи агне, мърша — лешоядът гладен,
	а пък кокал неоглозган на вълка бе даден.


	Нищо той не взе за низко, никой той не извиси,
	а лукавата Парбати го следеше със очи.
	После, за да го залъже, заразказва му шеги —
	зад гърба му тя щуреца скри до своите гърди.


	Шива, нашия бранител, тъй успя да заблуди.
	Махадео, Махадео! Отвори сега очи!
	Виж, камилите са силни, тлъсти крави вред пасат,
	но за него туй бе нищо, малки сине, кротко спящ.


	Щом раздаде всичко Шива, тя го злостно подигра:
	„Господарю, ти пропусна ненахранена уста!“
	Шива се засмя и рече: „Всеки си получи дяла,
	даже и щуреца, който в пазвата си свряла.“


	А крадливата Парбати пусна го на свобода
	и видя, че той гризеше свежи дъхави листа.
	В уплах молеше за прошка, чудеше се на мощта
	на бранителя ни Шива, що нахранил бе света.


	Шива, нашият бранител, всичко той ни даде, знай.
	Махадео, Махадео! Всичко му дължим докрай.
	Даде на детето майка, а на майката — децата,
	и на кравите фуража, на камилите — водата.



	Слугите на нейно величество



	Смятай го със дроби прости, с тройно правило дори,
	твари две с еднакъв нрав пак не ще откриеш ти.
	Да въртиш и да усукваш, да се мъчиш до зори,
	твари две с еднакъв нрав пак не ще откриеш ти.



	Валеше силно вече цял месец — валеше над лагера от трийсет хиляди души, хиляди камили, слонове, коне, биволи и катъри, събрани в място, наречено Равалпинди, за прегледа на вицекраля на Индия. Той получаваше визита от емира на Афганистан — варварски владетел на варварска страна — и този емир бе довел със себе си осемстотин телохранители и коне, които никога не бяха виждали лагер или локомотив в живота си: диви мъже и диви коне от вътрешността на Централна Азия. Всяка нощ тълпа от тези коне скъсваше въжетата на краката си и хукваше нагоре-надолу из лагера в калта и тъмнината, или камилите се отвързваха, тичаха из лагера и се спъваха и падаха върху въжетата на палатките. Можете да си представите колко приятно беше това за хора, които се опитваха да спят. Моята палатка беше далеч от мястото, където бяха вързани камилите, и мислех, че тя беше извън опасност, но една нощ някакъв мъж пъхна главата си вътре и извика:
	— Излизай бързо! Те идват! Моята палатка вече я няма!
	Знаех кои са „те“, затова нахлузих ботушите и мушамата си и избягах навън сред кишата. Малката Виксен, моят фокстериер, се измъкна от другата страна на палатката и в следващия миг се чу рев, сумтене и клокочене, след което видях палатката да хлътва навътре, колът й да се счупва и тя започна да танцува като побеснял призрак. Една камила се бе блъснала в нея и въпреки че бях мокър и сърдит, не можах да не се разсмея. След това се втурнах да тичам, защото не знаех колко камили са се отскубнали от въжетата, и не след дълго бях далеч от лагера, като си пробивах път през калта.
	Накрая се спънах в задната част на едно оръдие и по това разбрах, че съм някъде до артилерийските позиции, на мястото, където подреждаха оръдията за през нощта. Тъй като не исках повече да се тътря в дъжда и тъмнината, преметнах мушамата си на дулото на едно оръдие, направих си нещо като вигвам с две-три шомпола, които намерих, и легнах край опашката на друго оръдие, като се питах къде ли се дяна Виксен и къде съм самият аз.
	Точно когато се приготвих да заспя, чух подрънкване на амуниция и сумтене и едно муле мина край мен, тръскайки мокрите си уши. То принадлежеше към батареята с винтовите оръдия, защото чувах как върху седлото му трополят ремъците, халките, веригите и останалите неща. Тези оръдия са почти миниатюрни, съставени от две части, които се завинтват една към друга, когато настъпи времето да се използват. Тях ги изкачват в планините и изобщо навсякъде, където може да мине муле, и са много полезни за водене на бойни действия в скалиста местност.
	Зад мулето вървеше една камила, чиито големи меки стъпала шляпаха и се плъзгаха в калта, и въртеше шията си ту наляво, ту надясно като заблудена кокошка. За щастие аз знаех доста от езика на животните — не на дивите зверове, а естествено на лагерните обитатели, бях го научил от туземците и сега разбирах за какво си говорят те.
	Камилата трябва да беше същата, която налетя върху палатката ми, защото каза на мулето:
	— Какво да правя? Къде да отида? Бих се с едно бяло нещо, което се развяваше, а то взе една пръчка и ме шибна по шията. — (Това беше колът на палатката ми, счупен от камилата, и аз го разбрах с голямо удовлетворение.) — Ще продължим ли да бягаме?
	— О, това си ти — отвърна мулето, — ти и твоите приятели, дето смутихте спокойствието на лагера! Добре. Ще ядеш бой за това на сутринта, но аз мога и сега да ти се отплатя.
	Чух как амуницията иззвънтя, когато мулето се обърна заднишком и тегли две чифтета в ребрата на камилата, които изкънтяха като барабан.
	— Друг път — продължи то — ще знаеш да не тичаш нощем през батарея мулета и да крещиш: „Крадци и пожар!“ А сега седни и престани да въртиш глупавата си шия.
	Камилата се прегъна одве по камилски, подобно на сгъваема линия, седна и захленчи. Чу се отмерен тропот на копита в мрака и един голям кавалерийски кон се появи с лек галоп като на парад, прескочи опашката на оръдието и спря близо до катъра.
	{img:kniga_za_junglata_12.png}
	— Отвратително нещо! — каза той с издути ноздри. — Тези камили пак опустошиха нашия лагер — за трети път през тази седмица. Може ли един кон да запази добрата си форма, като не му дават възможност да спи. Кой е тук?
	— Аз съм муле от оръдие номер две на Първа винтова батарея — представи се мулето, — а това е една от твоите приятелки. Тя събуди и мен. А ти кой си?
	— Номер петнайсети от Кавалерия Е, Девети улански полк — конят на Дик Кънлиф. Ей, по-внимателно, вие там!
	— О, извинете ме — каза мулето. — Много е тъмно и не се вижда нищо. Тези камили не са ли според теб страшно противни? Аз напуснах обичайното си място в лагера, за да потърся малко спокойствие тук.
	— Господари мои — обади се скромно камилата, — ние сънувахме кошмари през нощта и се изплашихме много. Аз съм товарна камила от 39-и местен пехотен полк и не съм толкова смела като вас, господари мои.
	— Тогава защо, по дяволите, не си стоя при коловете да носиш багажа на 39-и местен пехотен полк, а тичаш из целия лагер? — попита мулето.
	— Сънищата бяха много страшни — каза камилата. — Съжалявам. Слушайте! Какво е това? Да бягаме ли отново?
	— Седни — рече мулето, — че ще изпочупиш дългите си крака, като се блъскаш в оръдията. — После наостри едното си ухо и се заслуша. — Волове — заключи то. — Оръдейни волове. Кълна се, че ти и твоите приятели сте събудили абсолютно целия лагер. Много ръчкане трябва, за да вдигнеш на крака оръдеен вол.
	Чух да се влачи верига по земята, а после видях чифт големи, начумерени бели волове, от онези, които теглят тежките обсадни оръдия, когато слоновете не искат да вървят близо до огневата линия. Те се появиха, понесли заедно общия ярем, а зад тях, почти настъпвайки веригата им, идваше друго батарейно муле, което викаше отчаяно: „Били, Били!“
	— Това е един от нашите новобранци — каза старото муле на кавалерийския кон. — Вика мен. Насам, младок, спри да квичиш. Тъмнината не е навредила още никому.
	Воловете легнаха на земята заедно и започнаха да преживят, а младото муле се сви до Били.
	— Какви неща! — възкликна то. — Страшни, ужасни неща, Били! Те нахлуха в нашето място, както си спяхме. Мислиш ли, че ще ни убият?
	— Иска ми се да те ритна с един първокласен ритник — отговори Били. — Като си помисля, че ти, муле, високо метър и четиридесет, при това обучено, срамиш батареята пред този господин!
	— По-кротко, по-кротко! — каза кавалерийският кон. — Не забравяй, че те са винаги така в началото. Първия път, когато видях човек (това беше в Австралия, а аз бях тригодишен), бягах половин ден, а ако бях видял камила, сигурно щях да бягам и досега.
	Почти всички коне за английската кавалерия бяха доведени в Индия от Австралия и се обяздваха от самите кавалеристи.
	— Вярно е — каза Били. — Спри да трепериш, младок. Когато поставиха пълната амуниция с нейните вериги на гърба ми, аз се изправих на предните си крака и съборих всичко от гърба си. Тогава още не владеех всички тънкости на ритането, но в батареята нямаше човек, който да не каже, че за пръв път вижда такива чифтета.
	— Но това не беше амуниция или нещо друго, което звънти — обади се младото муле. — Знаеш, че вече нямам нищо против амуницията, Били. Но това бяха неща като дървета, те падаха нагоре-надолу из лагера и гъргореха. Юздата ми се скъса и аз не можех да намеря водача си, не можех да открия и теб, Били, затова побягнах с тези… с тези господа.
	— Хм! — възкликна Били. — Веднага щом чух, че камилите са се отвързали, дойдох тук мирно и тихо по собствено желание. Когато едно батарейно муле — от леката артилерия, нарича оръдейните волове господа, то наистина трябва да е много разстроено. Хей, вие, там на земята, кои сте?
	Оръдейните волове, преживяйки, отговориха едновременно:
	— Седми ярем от първо оръдие на Тежката артилерия. Ние спряхме, когато камилите дойдоха и започнаха да ни тъпчат, тогава станахме и се отдалечихме. По-добре е да си лежим кротко в калта, отколкото да бъдем безпокоени в удобната си слама. Казахме на твоя приятел тук, че няма от какво да се плаши, но той смята, че знае повече. Уф!
	И продължиха да преживят.
	— Ето до какво води страхът — каза Били. — Присмяха ти се дори оръдейните волове. Надявам се, че си доволен, а, младок?
	Младото муле скръцна със зъби, а после го чух да споменава нещо от рода, че не го е страх от някакви си дебели стари волове; воловете обаче само чукнаха рогата си и продължиха да си преживят.
	— Чуй, не се гневи, задето си се уплашил. Това е най-лошият вид страхливост — каза кавалерийският кон. — На всеки ще му бъде простено, задето се е уплашил през нощта, като е видял неща, които не може да си обясни. Ние сме четиристотин и петдесет коня, а толкова пъти сме късали въжетата си и сме побягвали само защото един новобранец почна да ни разправя такива истории за гърмящи змии у нас, в Австралия, че ни изплашиха до смърт дори висящите свободно краища на поводите ни.
	— Това е нормално, когато си в лагер — обади се Били. — Аз самият не съм против бягството заради самото разнообразие, особено когато не съм бил извеждан навън един или два дни. А вие какво правите по време на активна служба?
	— О, това е съвсем друга работа — отвърна кавалерийският кон. — Тогава Дик Кънлиф е на гърба ми и ме смушква с колене, а аз трябва само да внимавам къде стъпвам, да държа задните си крака прибрани и да бъда покорен на юздата.
	— Какво значи да си покорен на юздата? — попита младото муле.
	— В името на големите австралийски евкалипти — изпръхтя кавалерийският кон, — да не би да искаш да кажеш, че в твоята работа не са те учили да се покоряваш на юздата? Как ще знаеш какво да правиш, ако не е юздата на врата ти? Това е жизненоважно за твоя ездач, а, разбира се, и за теб. Трябва да се обърнеш с прибрани задни крака веднага щом почувстваш юздата да дърпа врата ти. Ако нямаш достатъчно място, вдигни се леко на задните си крака и тогава се обърни. Това е да бъдеш покорен на юздата.
	— Ние не сме обучавани така — каза сдържано Били. — Учат ни да се подчиняваме на човека, който върви до главата ни: да отстъпим, когато ни каже, и да пристъпим, когато той го желае. Предполагам, че това е същото нещо. Сега ми кажи, освен всичките тези префърцунени работи и изправянето на задни крака, което впрочем е много вредно за коленните ти стави, какво всъщност правиш?
	— Зависи — отговори кавалерийският кон. — Обикновено аз трябва да се врязвам сред много крещящи, космати мъже с ножове — дълги лъскави ножове, по-опасни дори от тези на ковачите — и трябва да внимавам ботушът на Дик да докосва леко ботуша на съседа му, без да го блъска. Да виждам копието на Дик вдясно от дясното ми око, тогава знам, че съм вън от опасност. Не бих желал да съм на мястото на човека или коня, който се изпречи пред Дик, когато препускаме с всичка сила.
	— Ножовете не нараняват ли? — запита младото муле.
	— Веднъж бях дялнат от такъв нож по гърдите, но то не беше по вина на Дик…
	— Малко ме интересува чия е била вината, щом ме боли! — каза младото муле.
	— Трябва да те интересува — възрази кавалерийският кон. — Ако нямаш доверие на твоя ездач, по-добре да избягаш веднага. Така постъпват някои от нашите коне и аз не ги виня. Както казах, това не беше по вина на Дик. Човекът лежеше на земята и аз го прескочих, за да не стъпя върху него, а той ме порна в гърдите. Следващия път, когато видя пред мен да лежи човек, ще стъпя върху него — с всичка сила.
	— Хм! — каза Били. — Звучи ми много глупаво. Ножовете винаги са мръсно нещо. Най-правилната постъпка е да се изкачиш на някоя планина с добре уравновесено седло, да си проправяш път с четирите си крака и дори с ушите, да пълзиш, да лазиш и да криволичиш нагоре, докато излезеш над всички на тридесет метра височина, върху някоя издатина, където има място само колкото за копитата ти. После заставаш неподвижен и притихнал — никога не моли човека да ти държи главата, младок — и стоиш мирно, когато сглобяват оръдията, а след това гледаш как малките, червени като мак снаряди падат надолу върху върховете на дърветата, които са далеч-далеч под теб.
	— Никога ли не се препъвате? — запита кавалерийският кон.
	— Казват, че когато видиш муле да се препъне, ще можеш да проглушиш и ушите на кокошка — продължи Били. — От време на време някое лошо натоварено седло може да прекатури муле, но това се случва много рядко. Бих искал да ви покажа нашата работа. Тя е прекрасна. Отне ми три години, за да установя какво целят с нея хората. Същността й се състои в това никога да не се показваш открито на хоризонта, защото ако направиш тази грешка, може да послужиш за цел на противника. Запомни го, младок! Винаги бъди скрит, колкото може повече, дори ако трябва да се отклониш с цяла миля от пътя си. Аз водя батареята, когато се наложи да правим такова изкачване.
	— Да гърмят по теб, без да имаш възможност да се втурнеш сред тези, които стрелят! — учуди се кавалерийският кон и се замисли дълбоко. — Не бих понесъл такова нещо. Винаги ще предпочета да участвам в атака с Дик.
	— О, не, грешиш; знаеш, че веднага щом оръдията заемат позиция, те ще извършат нападението. Това е научен метод и е много изкусен, а ножовете — пфу!
	Товарната камила клатеше главата си от известно време насам-натам, жадна да вмъкне и тя някоя дума в разговора. После я чух да казва нервно, като се окашля:
	— Аз… аз… аз участвах в бой малко, но не с катерене, нито с тичане.
	— Не, разбира се. След като го каза — рече Били, — забелязвам, че нямаш кой знае колко подходящ вид за катерене или тичане. Е, как ставаше това, стара копа сено?
	— По обичайния начин — каза камилата. — Ние всички сядаме на земята…
	— О, заднице моя и мой нагръдник! — възкликна кавалерийският кон полугласно. — Сядате на земята?
	— Сядаме… всичките сто — продължи камилата, — във формата на голям квадрат, а човеците струпват накуп нашите седла и дисаги извън квадрата и после започват да гърмят иззад гърбовете ни от всички страни на квадрата.
	— Какви хора са те? Случайни минувачи? — попита кавалерийският кон. — Хората ни обучават в школи по езда да лягаме долу, а господарите ни да стрелят над нас, но Дик Кънлиф е единственият човек, в когото имам доверие да прави това. Получавам гъдел под ремъците, а освен това не виждам нищо, когато главата ми е на земята.
	— Какво значение има кой стреля над теб? — рече камилата. — Наоколо има толкова хора и много други камили, а и страшно много облаци дим. Тогава не се плаша, седя си неподвижно и чакам.
	— Но въпреки това — намеси се Били — сънуваш лоши сънища и разстройваш целия лагер нощем. Бре, бре! Преди да легна долу — да не говорим за сядане! — и да позволя на човек да стреля иззад мен, моите задни копита и главата му ще трябва да си поговорят един на друг. Чували ли сте някога нещо по-ужасно от това?
	Настъпи дълга тишина, а после един от артилерийските волове повдигна едрата си глава и каза:
	— Това наистина е много глупаво. Има само един начин за водене на сражения.
	— О, продължавай — каза Били. — Моля те, не се обиждай. Но предполагам, че вие, приятели, се биете, изправени на задниците си.
	— Има само един правилен начин — изрекоха заедно воловете. (Те сигурно бяха близнаци.) — Ето какъв е той. Да впрегнат всичките двайсет впряга за голямото оръдие веднага щом Двете опашки затръби. — (Двете опашки е лагерен жаргон и означава слон.)
	— За какво тръби Двете опашки? — попита младото муле.
	— За да покаже, че няма да направи и крачка по-близо до дима от другата страна. Двете опашки е голям страхливец. Тогава ние сами изтегляме голямото оръдие — _Хея… Хула! Хея! Хула!_ Ние не се катерим като котки, нито тичаме като телета. Пресичаме равнината, всичките двайсет впряга, после ни разпрягат и почваме да пасем, докато големите оръдия говорят през равнината с някой град с кирпичени стени. Тогава от стените падат парчета и се вдига такъв прах, сякаш много говеда се връщат у дома.
	— О! И вие избирате това време, за да пасете, така ли? — възкликна младото муле.
	— През това време, както и по всяко друго. Храненето е винаги нещо добро. Ядем, докато ни впрегнат отново, и теглим оръдието обратно до мястото, където Двете опашки ни чака, за да го получи. Понякога в града също има оръдия, които отговарят, и някои от нас падат убити, но тогава остава повече храна за тези, които са оцелели. Това е Съдбата — нищо друго, а Съдба. Въпреки всичко Двете опашки е голям страхливец. Това е истинският начин да се воюва. Ние сме братя от Хапур. Баща ни беше свещен бик на Шива. Ние казахме всичко.
	— Е, аз положително научих нещо тази нощ — призна кавалерийският кон. — Вие, господа, от винтовата батарея, изпитвате ли охота за ядене, когато ви обстрелват с големи оръдия и когато Двете опашки е зад вас?
	— Толкова, колкото и да седнем и да оставим хората да се качат върху нас или да се втурнем срещу онези с ножовете. Никога не съм чувал за такова нещо. Планинска издатина, добре разпределен товар, водач, на когото имам доверие, че ще ме остави сам да избирам пътя, и аз се превръщам в най-вярното муле, но другите неща — не! — каза Били и тропна с крак.
	— Разбира се — добави кавалерийският кон, — не може всички да сме еднакви и почти съм сигурен, че семейството ти по бащина линия не ще може да разбере доста много неща.
	— Не смей да говориш за семейството ми по бащина линия! — каза сърдито Били, защото всяко муле мрази да му напомнят, че баща му е магаре. — Моят баща беше средиземноморски джентълмен и можеше да събори, ухапе и ритне здравата всеки кон, който срещне. Помни това, голям дорест Бръмби!
	Бръмби означава див кон без родословие. Представете си какво би изпитал расовият жребец, ако някой каруцарски кон го нарече кранта, и ще разберете как се почувства австралийският кон. Видях как бялото на очите му проблесна в мрака.
	— Виж какво, сине на вносно малагско магаре — процеди той през зъби. — Ще ти кажа, че съм роднина по майчина линия с Карбайн, носителката на Купата на Мелбърн; а там, откъдето произхождам, не сме свикнали да се отнасят грубо с нас някакви си дрънкащи като папагали тъпоглави мулета от батареята на нищо и никакви детски плюкала. Готов ли си да се бием?
	— На задни крака! — изквича Били.
	Двамата се изправиха на задните си крака, като продължаваха да се гледат, а аз очаквах, че ще последва жестока битка, когато един гъргорещ, боботещ глас се провикна в тъмнината отдясно:
	— Деца, нима ще се биете? Мирувайте!
	Двете животни стъпиха пак на земята, пръхтейки недоволно, защото нито конете, нито мулетата можеха да понасят гласа на слона.
	— Това е Двете опашки! — каза кавалерийският кон. — Не мога да го търпя. Не е честно да имаш опашка във всеки край на тялото си!
	— Аз мисля същото — рече Били, като се притисна в кавалерийския кон за компания. — В някои неща много си приличаме.
	— Предполагам, че сме ги наследили от нашите майки — отбеляза кавалерийският кон. — Няма смисъл да се караме. Здравей, Двете опашки, вързан ли си?
	— Да — потвърди Двете опашки със смях, който прокънтя през хобота му. — Вързан съм за през нощта. Чух какво си говорехте, приятели. Но не се плашете. Няма да ви се нахвърля.
	Воловете и камилата възкликнаха полугласно:
	— Да се боим от Двете опашки — каква глупост!
	А воловете продължиха по-високо:
	— Съжаляваме, че си чул, но казаното беше вярно. Двете опашки, защо се боиш от оръдията, когато те гърмят?
	— Пм — започна Двете опашки и потърка единия си заден крак о другия, — не съм съвсем сигурен, че ще го разберете.
	— Не ще го разберем, но разбираме, че ние трябва да теглим оръдията вместо теб — казаха воловете.
	— Зная го, зная и това, че вие сте много по-смели, отколкото си мислите. Но с мен положението е различно. Моят батареен командир, капитанът, онзи ден ме нарече Дебелокож анахронизъм.
	— Това друг вид воюване ли е? — попита Били, който бе възвърнал духа си.
	— Вие, разбира се, не знаете какво значи това, но аз зная. То означава ни риба, ни рак, а точно такъв съм аз. Мога да си представя какво ще стане, когато избухне снаряд, а вие, воловете, не можете.
	— Аз също мога — обади се кавалерийският кон. — Поне малко. Но се опитвам да не мисля за това.
	— Аз виждам и разбирам повече неща от вас и размишлявам върху тях — продължи Двете опашки. — Зная, че има доста неща по мен, които трябва да пазя, и че никой не е наясно как да се грижи за мен, когато съм болен. Всичкото, което правят, е да спрат заплатата на моя водач, докато оздравея, а и на него нямам пълно доверие.
	— Ах! — възкликна кавалерийският кон. — Това обяснява проблема. Аз имам доверие в Дик.
	— Можеш да сложиш цял полк от Диковци на гърба ми, без да се почувствам по-добре. Знам достатъчно неща, за да се чувствам спокоен, и не достатъчно, за да мога да вървя напред, без да им обръщам внимание.
	— Не те разбираме — казаха воловете.
	— Зная. Аз не говоря на вас. Вие не знаете какво нещо е кръвта.
	— Знаем — възразиха воловете. — Тя е нещо червено, което попива в земята и мирише.
	Кавалерийският кон ритна във въздуха, подскочи и изпръхтя.
	— Не ми говорете за нея — каза той. — И сега усещам миризмата й, само като си помисля за нея. Тя ме кара да искам да побягна… когато на гърба ми не е Дик.
	— Но тук няма кръв — казаха камилата и воловете. — Защо си толкова глупав?
	— Тя е противно нещо — добави Били. — Аз нямам желание да побягна, но не искам да говорим за нея.
	— Ето, виждате ли! — каза Двете опашки и размаха опашка, за да подчертае думите си.
	— Сигурно. Та нали сме тук цяла нощ — потвърдиха воловете.
	Двете опашки тропна с крак и желязната му халка иззвънтя.
	— О! Аз не говоря на вас. Вие не можете да си представите нищо.
	— Не. Но гледаме с четири очи — отвърнаха воловете. — Гледаме право пред себе си.
	— Ако можех да върша само това и нищо друго, вие нямаше да бъдете необходими за теглене на оръдията. Ако бях като моя капитан — той може да предвиди какво ще стане още преди да започне стрелбата и започва цял да трепери, но знае, че не бива да побягва, — ако бях като него, щях сам да тегля оръдието. Но ако бях наистина толкова умен, изобщо нямаше да съм тук. Щях да бъда цар в гората, какъвто съм бил, да спя по половин ден и да се къпя, когато поискам. Цял месец не съм се къпал прилично.
	— Всичко това е много хубаво — каза Били, — но като обясниш на дълго и широко едно нещо, то не става по-добро.
	— Шшт! — намеси се кавалерийският кон. — Мисля, че разбирам какво има предвид Двете опашки.
	— Ще го разберете по-добре само след минута — каза сърдито Двете опашки. — Сега обаче ми обяснете защо не харесвате това!
	Той започна да тръби яростно и с все сила.
	— Спри! — извикаха в един глас Били и кавалерийският кон и аз ги чух да тропат с копита и да треперят. Тръбенето на слон винаги е неприятно за ухото, особено в тъмна нощ.
	— Няма да спра — каза Двете опашки. — Бихте ли ми обяснили това, което ви питам? _Ххрръмф! Рррт! Рррмф! Рррхха!_
	После изведнъж спря и аз чух слабо скимтене в мрака, от което разбрах, че Виксен ме е намерила най-сетне. Тя знаеше не по-зле от мен, че ако има нещо на света, от което слонът да се бои най-много, това е да го лае малко куче, така че се спря пред вързания слон и залая ожесточено до големите му крака. Двете опашки пристъпяше от крак на крак и писукаше.
	— Махни се оттук, кутре! Недей да душиш глезените ми, че ще те ритна. Добро малко куче… хубаво малко куче, престани! Върви си вкъщи, малко квичащо същество! О, няма ли кой да прибере това животинче? То ще ме ухапе само след миг.
	— Струва ми се — каза Били на кавалерийския кон, — че нашият приятел Двете опашки се бои от доста неща. Ако ми бяха давали пълна дажба за всяко куче, което съм ритнал на тукашния плац, щях да стана почти толкова дебел, колкото Двете опашки.
	Подсвирнах и Виксен дотича при мен, цялата изкаляна, близна носа ми и заразказва на дълго и широко как ме е търсила из целия лагер. Никога не й бях доверявал, че разбирам езика на животните, защото тя веднага щеше да се възползва от това и щеше да си позволява всякакви волности. Мушнах я до гърдите си под шинела, а Двете опашки продължи да се върти, да тропа с крака и да си мърмори.
	— Невероятно! Направо невероятно! — каза той. — Всички от рода ни сме така. Къде ли се дяна онова нахално малко животинче?
	Чух го да шари наоколо с хобота си.
	— Явно всеки от нас се бои от различни неща — продължи той, като си издуха носа. — Вие, господа, се изплашихте, когато започнах да тръбя, нали?
	— То не беше точно страх — обясни кавалерийският кон, — но ме накара да се чувствам така, като че ли имам стършели там, където трябва да е седлото ми. Не започвай пак.
	— Аз се уплаших от едно малко кученце, а тази камила тук се е уплашила от лоши сънища през нощта.
	— Много е хубаво, че не ни се налага да воюваме по един и същи начин — рече кавалерийският кои.
	— Това, което искам да знам — каза младото муле, което беше мълчало доста време, — това, което аз искам да знам, е защо трябва изобщо да воюваме.
	— Защото така ни се заповядва — отвърна кавалерийският кон и изпръхтя с презрение.
	— Заповеди — отсече Били и скръцна със зъби.
	— _Хукм хай_! (Това е заповед!) — каза камилата гъргорещо, а Двете опашки и воловете повториха:
	— _Хукм хай_!
	— Да, но кой издава заповедите? — попита мулето новобранец.
	— Човекът, който върви до главата ти… или седи на гърба ти… или държи повода ти… или пък ти извива опашката — каза Били и кавалерийският кон, камилата и биволите един след друг го повториха.
	— Но кой им дава заповедите?
	— Ти искаш да знаеш твърде много, младок — рече Били, — и по този начин ще си изкараш един ритник. Това, което трябва да правиш, е да се подчиняваш на човека до главата ти и да не задаваш въпроси.
	— Той е съвсем прав — намеси се и Двете опашки. — Аз не мога винаги да се подчинявам, защото съм „ни риба, ни рак“, но Били е прав. Подчинявай се на човека до теб, който дава заповедите, иначе ще спреш цялата батарея, освен че ще си изкараш и солиден пердах.
	Оръдейните волове се надигнаха да си вървят.
	— Утрото настъпва — казаха те. — Ще се върнем на нашето място. Вярно е, че виждаме само с очите си и не сме много умни, но пак си оставаме единствените, които тази нощ не се уплашиха. Лека ви нощ, храбреци!
	Никой не отговори, а кавалерийският кон каза, за да промени темата на разговора:
	— Къде е онова малко куче? Кучето означава, че наблизо има човек.
	— Тук съм — изджавка Виксен, — под опашката на оръдието, заедно с моя господар. Ти, голяма, тромава камило, съсипа палатката ни. Господарят ми е много сърдит.
	— Пфу! — казаха воловете. — Той сигурно е бял!
	— Разбира се, че е — отвърна Виксен. — Допускате ли, че за мен се грижи някой черен водач на волове?
	— Хуах! Уах! Ух! — възкликнаха воловете. — Бърже да се махаме оттук.
	Те се втурнаха напред в калта, но за нещастие навряха ярема си в процепа на една кола с боеприпаси, където той се заклещи.
	— Сега я оплескахте — каза Били спокойно. — Няма да стане с дърпане. Ще висите там чак до зори. Какво ви става, по дяволите?
	Воловете засумтяха с онова дълго, съскащо пухтене, характерно за индийските говеда — бутаха, блъскаха се, извиваха се назад, тъпчеха в калта и се подхлъзваха, докато накрая едва не паднаха на земята с диво сумтене.
	— Ще си строшите вратовете — предупреди ги кавалерийският кон. — Какъв ви е проблемът с белите хора? Аз живея с тях.
	— Те… ни… ядат! Дърпай! — каза по-близкият вол, яремът се счупи с рязък звук и двамата залитнаха тежко встрани.
	Дотогава не знаех защо индийските говеда се плашат толкова от англичаните. Защото ние ядем говеждо — месо, което никой, който кара добитък, не вкусва… а, разбира се, това не се харесва на говедата.
	— Да ме набият със собствените ми синджири дано! Кой би помислил, че тези две туловища ще си загубят главите? — възкликна Били.
	— Няма значение. Аз ще потърся този човек. Повечето бели, зная го от опит, имат по джобовете си вкусни неща — обади се кавалерийският кон.
	— Тогава те оставям. Не мога да кажа, че и на мен те са ми особено симпатични. Освен това белите, които нямат къде да спят, най-вероятно са крадци, а аз имам доста държавно имущество на гърба си. Ела с мен, младок, да се връщаме на нашите позиции. Лека нощ, Австралия! Предполагам, че утре ще се видим на парада. Лека нощ, стара копа сено!… Опитай се повече да сдържаш чувствата си! Лека нощ и на теб, Двете опашки! Ако утре минеш край нас на парада, недей да тръбиш. Това нарушава строя ни.
	Мулето Били закрачи с наперената небрежност на стар боец, а кавалерийският кон навря главата си, душейки, в пазвата ми и аз му дадох бисквити. През това време Виксен, която е най-надутото малко кученце на света, му разказа куп измислици за десетките коне, които аз и тя сме притежавали.
	— Утре ще се появя на парада с моята кучешка каручка — каза тя. — Къде ще бъдеш ти?
	— На левия фланг на втори ескадрон. Аз отмервам стъпката на моето поделение, малка госпожичке — каза той учтиво. — Сега трябва да се връщам при Дик. Опашката ми е цялата кална и ще са му нужни два часа усилена работа, за да ме приготви за парада.
	Големият парад на трийсетхилядната войска се състоя същия следобед и двамата с Виксен имахме хубаво място близо до вицекраля и афганистанския емир с големия си и висок черен калпак от астраганена вълна, в средата на който лъщеше огромна диамантена звезда. Първата част от прегледа мина превъзходно — редуваха се вълна след вълна от равномерно движещи се крака и стройни редици оръдия, докато очите ни се замъглиха от цялата бляскавост на парада. После се зададе кавалерията с великолепния лек галоп на Бони Дъндий, а Виксен вирна уши от кучешката си каручка, където седеше. Втори ескадрон на уланите премина вихрено пред нас и в редиците му видяхме кавалерийския кон — с опашка като коприна и глава, прибрана до гърдите, с едното ухо напред, а другото назад — да определя ритъма на целия ескадрон, а краката му така леко стъпваха, сякаш играеше валс. След това дойде ред на тежката артилерия и аз видях Двете опашки и други два слона да теглят в редица двайсеткилограмово обсадно оръдие, а зад него следваха двайсет впряга волове. Седмата двойка беше с нов ярем, но воловете изглеждаха доста сковани и уморени. Последни минаха сглобяемите оръдия и мулето Били се държеше толкова наперено, като че ли командва всички войски, а амуницията му беше смазана и излъскана до блясък. Не се сдържах и възторжено приветствах Били, но той не погледна нито наляво, нито надясно.
	Дъждът отново започна да вали и за известно време ни попречи да видим ясно какво правят войските. Те бяха описали голям полукръг в равнината и сега се разгръщаха в редица. Тази редица непрекъснато растеше, докато достигна три-четвърти миля от единия до другия фланг — солидна стена от хора, коне и оръдия. После тази редица се насочи право към вицекраля и емира и земята наблизо затрепера също като палубата на кораб, когато машините му работят на пълни обороти.
	Ако не сте присъствали на такъв парад, не можете да си представите какво страховито въздействие върху наблюдаващите има това неумолимо приближаване на войската, макар че всички знаят, че това е само парад. Погледнах към емира. До този миг той не беше показал и сянка на почуда или нещо подобно, но сега очите му се ококорваха все повече и повече, той стисна юздите на коня си и погледна назад. За момент ми се стори, че ще измъкне сабята си и ще почне да си пробива път, посичайки английските дами и господа във файтоните им, които бяха зад нас. После напредването на войската спря, земята престана да се тресе и цялата редица отдаде чест, а трийсет оркестъра засвириха едновременно. С това военният парад завърши и полковете поеха към лагерите си в дъжда, а оркестърът на пехотата засвири:

	Рам-там-там! Рам-там-там! Ура!
	Задават се животните сега.
	Крачат бодро в строй по две
	кон със слон, камила с муле.


	Но ето че небето загърмя
	и дъжд безспирен заваля.
	Спасение от буйния порой
	намериха всички в ковчега на Ной.

	Сетне чух един стар, побелял, дългокос вожд от Централна Азия, дошъл при нас с емира, да пита някакъв местен офицер:
	— Кажете — по какъв начин осъществихте това прекрасно нещо?
	А запитаният отговори:
	— Имаше заповед и те я изпълниха.
	— И животните ви ли са толкова умни, колкото хората? — попита пак вождът.
	— Те също изпълняват заповедта като хората. Мулета, коне, слонове и волове — всички изпълняват това, което им нареди водачът, а водачът се подчинява на своя сержант, сержантът — на лейтенанта, лейтенантът — на капитана, капитанът — на майора, майорът — на полковника, полковникът — на бригадния генерал, който командва три полка, а бригадният генерал изпълнява заповедите на вицекраля, който пък е служител на императрицата. Така става всичко това.
	— Де да можеше да стане и в Афганистан! — възкликна вождът. — Защото там ние изпълняваме само собствената си воля.
	— И понеже е така — каза местният офицер и засука мустаците си, — вашият емир, на когото вие не се подчинявате, трябва да идва тук и да получава заповеди от нашия вицекрал.


	Парадни песни на лагерните животни


	Бойните слонове
	Дадохме на Александър на Херкулеса силите
	и мъдростта божествена, краката — издръжливите.
	Нахлузихме сами хомота, който и сега тежи.
	Сторете път — задават се най-послушните слуги!


	Оръдейните волове
	Хвалят се героите, но бягат от стрелбата.
	От мирис на барут разстройват им се сетивата.
	Смело теглим в боя ний оръдията тежки.
	Път ни направете, не ни е днес до смешки!


	Кавалерийските коне
	На плещите си носим достойните бойци,
	най-смелите хусари, драгуни и стрелци.
	За нас не е тъй скъп домашният уют.
	Привлича ни зовът на бой жесток и лют.


	Хранете ни, учете ни, юздите да са здрави!
	Ще литнем ний напред с ездачите корави.
	Строени в ескадрон, виж волния ни бяг!
	Ний, бойните коне, врага ще смажем пак.


	Мулетата от леката артилерия
	Катериме се кротко нагоре към върха,
	затрупват ни и камъни — не свеждаме глава.
	Минаваме през всичко ние, здравеняците,
	не се боим от урвите, нито от трънаците.


	Късмет изважда всеки, щом следва ни нагоре.
	Горко на горделивците, ако със нас заспорят.
	Минаваме през всичко ние, здравеняците,
	не се боим от урвите, нито от трънаците.


	Камилите
	Нямаме си своя песен — да ни води все напред.
	Гривите ни стават струни и засвирват марш напет.
	Рам-там-там и трам-та-та! Спира цялата колона.
	Падна нечий скъп товар и търкулна се по склона.
	Не е мой и твой не е, но починахме за миг.
	Марш напред! Колона в строй! — вика нашият войник.


	Хор на всички животни
	Живеем всички ний по план
	и служим вярно в този стан.
	Влачим тежките товари
	и камшикът често пари.


	Крачим прашни, крачим морни.
	С букаите сме покорни,
	но готови сме под строй
	да се хвърлим смело в бой.


	А мъжете покрай нас,
	често пламнали от бяс,
	нямат никаква представа,
	че гърбът ни тежко страда.


	Живеем всички ний по план
	и служим вярно в този стан.
	Влачим тежките товари
	и камшикът често пари.





	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/4379
	__Издание:__
	Ръдиард Киплинг. Книга за джунглата
	Английска, първо издание
	Превод на текста: Христо Кънев
	Превод на стиховете: Елена Кодинова
	Обработка на стиховете: Емил Милев, Венера Атанасова
	Редактор: Венера Иванова
	Художник: Борис Стоилов
	Коректор: Ева Егинлиян
	ИК „Хермес“, 1999 г.
	ISBN: 954–459–576–7