[Kodirane UTF-8] Тур Хейердал Древният човек и океанът В търсене на зараждането на навигацията и разпространени по море цивилизации На безчислените опоненти, чиито възражения ме направиха почитател на древния човек и приятел на живото море. На учените, на чието пионерско дело тази книга се основава изцяло и които ме накараха да се обърна към древния човек за напътствия в области, където в наши дни няма авторитети. Тихоокеанската догма преди плаването на „Кон-Тики“ „И тъй като южноамериканските индианци не са притежавали необходимите мореплавателски способности, за да прекосят океанската шир между техните брегове и най-близките полинезийски острови, те могат да бъдат зачеркнати като възможни преносители.“ (Питър Бък, водещ специалист по Полинезия. — „Въведение към полинезийската антропология“, Хонолулу, 1945 г.) Атлантическата догма преди плаването на „Ра“ „Обширните водни пространства изключват възможността за миграция през Атлантика.“ (Франц Боас, водещ специалист по произхода на американските индианци. — „Америка и Старият свят“, Материали от Международния конгрес на американистите, т. 21, №2, 1925 г.) Предговор Тази книга не е документално описание на преживените от мен приключения. Ето защо тя не е продължение на „Кон-Тики“, „Аку-Аку“, „Ра“ или „Фату Хива“. „Древният човек и океанът“ представлява сборник от статии и научни съобщения, вече публикувани самостоятелно, които аз обединих и издадох под формата на логически свързано четиво. Първоначалната идея за създаване на подобно произведение принадлежи на д-р Карл Йетмар, професор по археология в Хайделбергския университет, който през 1975 г. издаде на немски език сборник под заглавие „Между континентите“. Предполагаше се, че тази книга ще послужи за ориентир на всички, които следят дискусиите за пътищата на човешката миграция и за произхода на културата, възникнали, след като, противно на компетентните прогнози, примитивните плавателни съдове „Кон-Тики“ и „Ра“ успяха да прекосят Тихия и Атлантическия океан. Противоречията до голяма степен се основаваха на погрешната представа, че капитанът на балсовия сал „Кон-Тики“ и на папирусовите лодки „Ра I“ и „Ра II“ бил изказал твърдението, че маорите полинезийци произхождали от перуанските инки, а пък инките, ацтеките и маите водели произхода си от строителите на пирамиди в древния Египет. Подобни теории твърде лесно се опровергават, при това неща от този род аз не съм отстоявал нито в документалните си книги, нито в научните си публикации. Издания като „Американските индианци в Пасифика“ (1952, 821 с.), „Доклади на норвежката археологическа експедиция на остров Пасха и в Източния Пасифик“, том I (1961, 667 с.) и том II (1965, 572 с.), както и „Изкуството на остров Пасха“ (1975, 669 с.) едва ли са известни на широката публика и в нашия век на тясна специализация твърде рядко биват четени или цитирани от многобройните учени или псевдоучени, които излагат своите твърдения чрез съвременните средства за масова информация. Споменатите томове по всяко време са на разположение на онези, които имат желание да проникнат по-дълбоко в теоретичните и практически изследвания, залегнали в основата на събраните тук по-популярни материали. Тези материали са взети от конгресни публикации и периодични издания, трудно достъпни както за обикновения читател, така и за много специалисти в други, сродни области на науката. Сборникът „Древният човек и океанът“ е подготвен така, че да се чете с лекота от всеки, който се интересува от пътешествията на човека в миналото, когато са се полагали основите на мореплаването и на великите цивилизации в Средиземноморието и Новия свят. Всяка поредна глава се предхожда от въведение, което има за цел да подготви читателя за осмисляне на приложения текст. Тур Хейердал 7 август 1976 г. Част първа Древните кораби и морето Глава I Зараждане на навигацията Човекът е вдигнал ветрило, преди да оседлае кон. Започнал е да плава по реки с гребла и пръти и да излиза в открито море, преди да тръгне на колела по пътищата. От всички превозни средства най-напред се е появил плавателният съд. С неговата поява светът на каменната епоха почнал да се стеснява. Благодарение на ветрилото или просто като оставял течението да го носи, древният човек успял да се засели по островите. Земи, които по суша можели да се достигнат само чрез постепенна миграция в течение на поколения, при което трябвало да се преодоляват такива препятствия като блата и лишени от живот тундри, голи планини и непроходими джунгли, ледници и пустини, чрез навигация или безцелен дрейф се достигали за броени седмици. Плавателният съд е първото голямо оръжие на човека, тръгнал да завоюва света. Поместеният по-долу материал за древните кораби бе публикуван за пръв път в списание „Дайълог“ през 1972 г. За настоящото издание бяха направени някои допълнения, отнасящи се главно до описанието на трайните тръстикови съдове на арабите от блатата в Двуречието, които проучих в Ирак по-късно същата година, плюс данни, получени по време на подновените полеви изследвания в Египет през 1976 г. * * * Кога за пръв път човекът е дръзнал да излезе в океана и с какви съдове? До каква степен той е бил в състояние свободно да се придвижва в открито море? Допреди две столетия, когато ветрилото още царствуваше из моретата, се приемаше, че представителите на древните цивилизации са били способни да извършват неограничени морски преходи. Та нали корабите на Магелан, капитан Кук и много други бяха обиколили земното кълбо веднъж или дори дваж само с помощта на вятъра, тогава защо и древните люде да не са сторили същото? Ала след като изобретихме винта и реактивния двигател и за младите поколения светът взе да става все по-малък, у нас се зароди мисълта, че в очите на далечните ли предшественици светът е бил къде-къде по-голям и до Колумб сигурно са го смятали за безкраен, а океаните — за непреодолими. През първата половина на днешния век, когато параходите и аеропланите изместиха ветроходите от моретата, сред съвременните антрополози се изгради схващането, че преди създаването на масивен дървен корпус с шпангоути и увеличени размери човекът се е ограничавал само с плавания по вътрешни водни пътища и в крайбрежни води. До появата на малките каравели с висок борд от рода на използваните от Колумб през 1492 г. възможността за презокеанска връзка с Америка бе отхвърляна по практически съображения. Според общоприетата представа за корабостроенето, в началото, за да премине късо разстояние по вода, човекът възсядал дънер. После, за да не си мокри краката, той се сетил да го издълбае с помощта на брадва и огън, след което се осмелил да излиза в развълнувани води и колкото по-високи вълни срещал, толкова повече дъски прикрепвал от двете страни на съда си, та да не влиза вода вътре, докато на края стигнал до кухия корпус с водонепроницаема палуба, издигната високо над морската повърхност, тъй че можел вече да се противопоставя и на най-страховити вълнения. С увеличаване размерите на корпуса човекът събирал смелост да навлиза все по-навътре в необятния океан. Едва ли има учебно пособие, което да предлага нещо по-различно за това как човекът е създал първите си плавателни съдове. И все пак при по-щателно разглеждане се установява, че тази стародавна догма влиза в противоречие с известните факти. Няма съмнение, че първата работа на древните корабостроители е била да разрешат проблема за плаваемостта. Навсякъде по света това се постигало по два начина, напълно различни един от друг. Единият се състои в създаване на водопропусклив съд от плаващи елементи, тъй че изградената конструкция да притежава плаваемост, достатъчна да понесе тежестта на екипажа и товара. При другия начин се построява водонепроницаем корпус, който дължи своята плаваемост не на градивния материал, а на изместването на известно количество вода от въздух. Обстойното проучване на най-ранните, достигнали до нас изображения на плавателни съдове показва, че корабостроенето се е развило въз основа на първия от цитираните два начина, а не води началото си от примитивното кану. Това лесно може да се докаже както по отношение на Стария, така и по отношение на Новия свят. Особено за Америка друга възможност няма. Когато европейците откриват американския континент, дълбоководната навигация там била вече доста развита и оживено се практикувала и по атлантическото, и по тихоокеанското крайбрежие на Новия свят. И все пак даже най-напредналите древноамерикански цивилизации не били достигнали до идеята да строят съдове с шпангоути, облечени в дъски, макар канутата да са били достатъчно разпространени. Ветроходните съдове на древна Америка представлявали плоски и здрави салове от балсови трупи или лодковидни тръстикови салове с изящно извити нагоре нос и кърма. Съдове и от двата вида пренасяли тонове товари по предначертани търговски маршрути между крайно отдалечени райони на Новия свят. Очевидно навигацията в Америка се е развила или самостоятелно, или — ако е повлияна от Стария свят — от мореплаватели, незапознати с принципите на ребрения корпус. Фактът, че мореходните тръстикови лодки и дървените салове са древни колкото самите автохтонни цивилизации в Америка, се потвърждава от моделите и изображенията, изработени от глина, тъкан или дърво, които бяха открити в безмерни количества в най-старите гробници из пустините от Северно Перу до Чили. Ако сегашното предположение на антрополозите е вярно, в Америка цивилизация и корабостроителство са се появили малко преди първото хилядолетие пр.н.е. — период, когато средиземноморската цивилизация вече била почнала да прониква в океана отвъд Гибралтар както с тръстикови ладии, така и с дървени кораби. {img:drevniat_1_1.png|#Тръстикови кораби от древноегипетските петроглифи} И докато Америка не познавала монолитните съдове с шпангоути, изкуството на Стария свят недвусмислено показва, че в средиземноморските страни първият вид дървен кораб се е развил от по-ранна форма на тръстикова лодка. Тръстикови лодки и изображения на тръстикови лодки са открити навред из Средиземноморието — от Месопотамия, Египет, бреговете на днешна Сирия, Ливан и Израел, през Кипър, Крит, Корфу, Малта, Италия, Сардиния, Либия, Алжир, та чак отвъд Гибралтарския проток и по атлантическия бряг на Мароко. Наскоро водолази извадиха от водите край древното финикийско пристанище при Кадис на атлантическото крайбрежие на Испания финикийска делва, украсена с реалистично релефно изображение на тръстикови ладии, носещи лъчезарно слънце на палубата. Наред с малка египетска статуетка от бронз, открита в същото пристанище, находката е изложена в археологическия музей на Кадис. Такива тръстикови лодки са се използвали за превози от Месопотамия до атлантическия бряг на Мароко дори и през нашия век, докато скалните релефи и рисунки от Египет и Алжирска Сахара показват, че те са били в употреба още преди пет, шест или може би седем хиляди години. {img:drevniat_1_2.png|#Тръстикови кораби от пещерни рисунки в Израел (а) и от кипърски цилиндричен печат (б)} Най-голям брой древни изображения на тези лодки са открити в пустинната област между Нилската долина в Египет и Червено море. Многобройните илюстрации в публикуваната неотдавна монография на Валтер Реш за тия нубийски скални релефи показват, че с изключение на човешките и животинските фигури тръстиковите ладии са несъмнено най-често срещаният мотив и че освен бойните оръжия те са единственото, изработено от човешка ръка, изделие, което е изобразено по тия релефи. Зрителят остава поразен от факта, че повечето от тези сърповидни съдове са разполагали с многочислен екипаж, понякога до петдесет души и повече. Наред с двете кърмови гребла на някои рисунки се виждат потопени във водата четирийсет, че и повече весла, докато значителен брой съдове имат мачта и такелаж, а в много случаи и голямо вдигнато ветрило. За немалките размери на тия ладии се загатва не само от броя на моряците и греблата, но също и от това, че на палубите им са изобразени рогат добитък и други големи животни. Нерядко на палубата се забелязват една или две каюти, една пред мачтата и друга зад нея. Папирусовата ладия „Ра II“, с която нашият неопитен осемчленен екипаж прекоси през 1970 г. Атлантика, бе малка в сравнение с масивните съдове от тези петроглифи, които датират от хиляда-две хиляди години преди въздигането на Първата династия в Египет. При неотдавнашното ми посещение в каньона Вади-Абу-Субейра в Нубийската пустиня, разположен между Асуанския язовир и Червено море, аз имах щастието да открия няколко неизвестни досега изображения на тези преддинастични ветроходни лодки. Те бяха заобиколени с петроглифи на водни козли, жирафи, крокодили и други животни, които подсказват, че днешната пустиня някога е била залесена, а в каньона е текла река. Колко голямо е било разпространението на сърцевидните тръстикови съдове през същия този древен период, стана очевидно, когато Анри Лот се завърна от своята експедиция в Тасили, област в Алжирска Сахара, където през 1956 г. той направи смайващи открития на скални рисунки, изобразяващи, освен фигури на хора и животни, и лов на хипопотами с тръстикови лодки. Радиовъглеродната датировка отнесе тези образци на сахарското изкуство към периода между шестото и второто хилядолетие пр.н.е. Лот изтъкна, че откритите от него различни модели на лодки представляват точно копие на нилските тръстикови ладии, изобразени по скалите на Египет в преддинастическо време. Въз основа на тия изображения на тръстикови лодки, както и на други поддаващи се на сравнение мотиви той заключи, че между древната номадска култура в Алжир и най-старите египетски култури е съществувала връзка. Учените все още не са единодушни по въпроса, къде най-напред е възникнала цивилизация: в Нилската долина на Египет или в крайречните поля на Месопотамия. Сигурно е обаче, че двете области са поддържали контакти още от зараждането на човешката култура. На специалистите по археология на Близкия изток е добре известно, че между тези земи от двете страни на Арабския полуостров още в столетията след създаването на местните цивилизации се е водела двустранна търговия, понеже при разкопки в Месопотамия бяха открити египетски изделия и обратно. В своето изследване върху търговците мореплаватели от Ур А. Л. Опенхайм показва, че обилният поток от слонова кост е идвал в Южна Месопотамия (през най-ранните етапи от изграждането на културата) или от Египет, или от Индия, като за основно морско тържище на месопотамските мореплаватели е служел остров Бахрейн в Персийския залив. А както демонстрира С. Р. Рао, печати от долината на Инд са намерени при археологически разкопки в различни части на Месопотамия: от Ур и Урук край Персийския залив до Тел Брак при сирийско-турската граница, а Дж. Ф. Дейлс заключава въз основа на неотдавнашните открития на сложни пристанищни съоръжения, създадени от древните обитатели на Харапа в долината на Инд, че те са предприемали „добре организирани морски пътешествия с търговска цел“ до Месопотамия и други страни на запад. Сред археологическите находки в Двуречието толкова често се срещат чуждоземни украшения от слонова кост, гравирани с характерни египетски мотиви, че повечето музеи в Ирак разполагат с такива образци, а Националният музей в Багдад е отделил цяла зала за тези предмети на египетското изкуство. Ала недотам известно е, че като изследва най-старата форма на месопотамската йероглифна система, П. Амие установява, че най-древният доклинописен знак за обозначаване на понятието „кораб“ е идентичен със знака, означаващ „морски“ в древноегипетското писмо. А още преди него А. Фалкенщайн показва, че йероглифът, изразяващ „кораб“, се среща твърде често в най-ранните шумерски текстове, датирани около третото хилядолетие пр.н.е. В действителност знакът представлява сърповидна тръстикова ладия с кръстовидни обвръзки и с някакви особени есобразни украшения, поставени при носа и кърмата. Това идва да подчертае, че още преди двете континентални цивилизации да пуснат корен — през третото хилядолетие пр.н.е. — в Месопотамия и Египет, тия две области, разделени от Арабския полуостров, вече са имали един и същ, крайно своеобразен йероглиф с еднакво основно значение и особена орнаментика, която не се среща никъде другаде по света. Носът или кърмата на същия тип лодка се използвали като отделен йероглифен знак. Фалкенщайн посочва, че в най-древното месопотамско писмо шумерският знак, изразяващ „господар“ или „господин“ (ен) представлява чисто и просто форщевенът на такъв тръстиков кораб, където вероятно се е намирало обичайното място на неговия капитан. От йероглифните знаци, както и от религиозното и мнемоническото изкуство става ясно, че тръстиковите лодки са били неотделима част от месопотамската култура още преди възникването на местните градове държави и че те навярно са били единствените плавателни съдове, познати по времето на най-ранните династии. Впрочем Амие посочва, че гореспоменатият йероглиф изобразява изключително древен съд, чийто специфичен модел е излязъл от употреба в периода на Първата династия и е бил запазен за ползване само с религиозна цел, макар същите по форма тръстикови ладии да са съществували до настоящия век в бившите шумерски територии. Морските кораби на древен Ур и техните ценни товари със стоки от далечни земи постоянно се споменават в най-старите шумерски глинени плочки и Опенхайм отбелязва, че тия плавателни съдове са били „извънредно големи“: в документи от Третата династия размерите им се определят на 300 _гура_, което е равно на 96 000 литра или почти 100 тона. В своето задълбочено проучване върху плавателните съдове на древните вавилонци А. Салонен също споменава за плочки, в които се описват кораби, пренасящи повече от 50 тона товар. И той като Опенхайм посочва, че корабостроенето в Двуречието явно е започнало с направата на тръстикови лодки, които по-късно са послужили за образец или прототип при създаването на първите дървени съдове. Може би наистина е трудно да си представим, че хората, смятани от нас за повече или по-малко примитивни, са били в състояние да строят и управляват действително големи кораби — великани в сравнение с нашите тръстикови ладии „Ра I“ и „Ра II“. Ала нима не би било още по-трудно за вярване, че същите древни люде са успели да построят пирамиди като Сакарската в Египет или урските и урукските в Ирак, ако нямахме възможност да видим с очите си техните масивни снаги от дълговечен камък или кирпич, а трябваше да узнаем за тях единствено от писмени документи. Тръстикови кораби с бога Слънце, хора птици и други божества на борда, а понякога и с надстройки, рогат добитък и още свидетелства за големите им размери се срещат изобразени необикновено често на най-старите шумерски печати, които навремени изникват чак в горното течение на двете реки, в хетските земи на днешна Южна Турция. Големи асирийски релефи от древна Ниневия изобразяват реалистично морски бой между тръстикови лодки. В две редици неприятелят нахлува на корабите на победените и изхвърля моряците зад борда, при рибите и раците. Както в Египет, така и в Мала Азия тръстиковите лодки и саловете от дървени трупи предшествуват появата на дървени съдове; за това свидетелствуват най-старите изображения на кораби върху печати и в петроглифи, принадлежащи на древните цивилизации в Кипър, Крит и Малта. Сред тези най-ранни, известни на света изображения на плавателни съдове няма нито една рисунка на право, издълбано от дървен ствол кану. Всички лодки са извити при носа и кърмата, а повечето имат съвършена сърповидна форма — стилизирания способ за представяме на тръстиков съд. Макар преходните стадии от издълбаното кану до най-старите дървени кораби да липсват в древните изкуства, еволюцията от тръстиковата лодка до първия дървен съд може съвсем отчетливо да се проследи в по-късното и по-изтънчено изкуство на Египет при фараоните, както и чрез пряко изучаване на най-древните останки от дървени кораби с шпангоути. В действителност изкуството навред из вътрешното Средиземноморие, където се е зародила дълбоководната навигация, показва, че всички древни разновидности на морски съдове са били правени или от тръстика, или във формата на тръстикови лодки. И понеже оригиналните съдове са изгнили и изчезнали отвсякъде с изключение на сухите и отлично запечатани пустинни гробници в Египет, именно към тях трябва да се насочим, за да намерим отговор на въпроса, защо формата на тръстиковата лодка се е запазила при най-старите дървени кораби. Когато по поръчка на първите фараони художниците се заемали да изрисуват легендарните плавателни съдове, принадлежащи към периода на най-ранните богове и божествени предшественици на човека, те неизменно ги изобразявали във вид на сърповидни тръстикови ладии, построени от вързани наедно папирусови стебла, като обикновено увенчавали изящно извитите им краища със символичен цвят от папирус. И тук богът Слънце, хората птици и другите митични образи са показани как извършват всички свои пътешествия по вода с папирусов съд, никога с дървен. В произведенията на древните художници единствено фараоните от по-късните династии плават с дървени лодки наред с по-старите, папирусови, а към II хилядолетие пр.н.е. почти всички по-големи кораби вече са изработени от изрязани дъски; само рибарските лодки и ладиите на бедняците се правят все още от папирусови снопи. На рисунките в гробниците от този период са изобразени предназначени за превоз снопи от папирус, скрепени с въжени примки, както в най-древни времена. Поразително впечатление прави фактът, че първите дървени кораби до един имитират формата на папирусовата лодка, и то в детайли, дори устремената дъга на носа и кърмата е същата, завършваща с характерната клюновидна заостреност на папирусовия първообраз. Безкрайна мъка е било за дърводелеца, обработвайки твърдо дърво, да повтори изключително сложните извивки на оригиналните папирусови лодки от гъвкава тръстика. Силно усъвършенствуваната форма на тези фараонски съдове — както тръстиковите, така и техните дървени копия — била подходяща за преодоляване на прибой и при високи вълни. Но тази сложна форма е съвсем ненужна, тъй като фараонските съдове са плавали предимно по Нил, където няма вълнение и където употребата на гребни лодки и плоски салове би била напълно уместна при всякакви условия. Ето защо сама по себе си тази форма достатъчно убедително свидетелствува, че оригиналният тръстиков кораб на древните египтяни е бил създаден за плавания отвъд устието на Нил. Този озадачаващ факт настойчиво бе поставен на древен ред преди няколко години, когато в една покрита с плоча камера в подножието на Хеопсовата пирамида бяха открити добре запазените кедрови дъски от кораба на погребания в нея фараон. А след като главният куратор на археологическите паметници в Египет Ахмед Юсуф успя да навърже отново всички дъски, нанизвайки нови въжета в старите дупки за тая цел, светът видяна живо най-древния кораб, достигнал до нас. Построен около 2700 години пр.н.е., корабът има обща дължина 43,4 м и се отличава със съвършена аеродинамична линия и елегантност, които дори викингите не са съумели да надминат, когато няколко хилядолетия по-късно тръгват да кръстосват моретата с по-малки съдове с подобна форма. Най-очебийното различие между двата наглед сходни по вид съда се състои в това, че корпусът на викингските кораби е построен с предназначението да понася ударите на океанските талази, докато ладията на Хеопс е направена за шествия и церемонии по тихите води на Нил. Браздите, издълбани в дървото там, където някогашните въжета са стягали дъските, показват, че Хеопсовият кораб не е „слънчев кораб“, изграден специално за погребението на фараона, а е бил използван. Все пак неговата съвършена мореходна форма подвежда: той би се разпаднал при първата си среща с морските вълни. Този парадокс ни разкрива доста неща от историята на мореплаването. Изящната линия на Хеопсовия кораб — ала само тя — очевидно е разработена до съвършенство с оглед на сериозни океански плавания. Напречните и надлъжните извивки на корпуса, с фината и необикновено извисена дъга на носа и кърмата, носят всички характерни белези, притежавани единствено от плавателните съдове, предназначени да се справят с прибойни вълни и шеметни океански талази. И все пак фараон Хеопс, живял преди около 5000 години край спокойните брегове на Нил, е разполагал с кораб от размерени, изрязани и скрепени дъски, но без вътрешни ребра, поради което неговият съд можел да устои само на речните вълни, въпреки че съвършената му архитектурна линия не била надмината от нито един от живелите по-късно морски народи. Безспорно отличната мореходна форма на Хеопсовия кораб е била сътворена от корабостроители с продължителна и богата мореплавателска традиция; също така е очевидно, че тази форма е заимствувана до най-малката подробност от модела на по-старите папирусови съдове. Всички специалисти са единодушни, че дори и по силно извитата си навътре кърма с чашковидния цвят на папирус отгоре Хеопсовият кораб е строго папирусовоподобен. {img:drevniat_1_3.png|#Египетски релефи на папирусови и папирусовоподобни кораби от Едфу (а) и Сакара (б)} И така, всички налични доказателства потвърждават, че именно от папирусовата лодка са се развили всички характерни черти на мореходния съд и тъкмо тя е послужила за образец на дървения кораб, а не обратно. Конструкцията на папирусовата ладия вече е била доведена до съвършенство, когато Първата династия започва да строи пирамиди по поречието на Нил. Практическо потвърждение, че папирусовата лодка по принцип е създадена и специално оборудвана за океански плавания, бе получено по време на моите експерименти през 1969 и 1970 г. Две папирусови лодки бяха построени и изпитани в откритите водни простори на Атлантическия океан. И двете бяха изградени съгласно основните корабостроителни принципи, отразени в древноегипетското изкуство, докато при пресъздаването на папирусовия корпус, както и на стъкмяването, каютата и кърмовите гребла, следвахме работния модел на най-добрия специалист в областта на египетски плавателни съдове Бьорн Ландстрьом, чийто образец представляваше синтез от всички детайли, които той бе забелязал в хода на обстойните си проучвания по този въпрос. А тъй като нито Ландстрьом, нито някой друг египтолог знаеше как трябва да се свържат стъблата на тръстиката, за да се получи желаната сърповидна форма, построяването на „Ра I“ бе възложено на работещите с папирус лодкостроители от чадското племе будума, докато „Ра II“ бе дело на индианците аймара, които живеят край бреговете на езерото Титикака в Южна Америка. И двата експериментални съда бяха пуснати на вода в древното финикийско пристанище Сафи в Мароко. „Ра I“ преплава повече от 3000 мили, преди да се разруши в американски води, а „Ра II“ премина 3270 мили за петдесет и седем дни и благополучно достигна остров Барбейдоуз в Карибско море. Резултатите от тия експедиции показаха колко погрешен е господствуващият научен възглед, че след две седмици на вода папирусът щял да потъне. В действителност, вместо да изгният, тръстиковите стебла колкото по-дълго престояваха потопени в морската вода, толкова повече заякваха и укрепваха. В същност, ако тръстиката е правилно свързана, тя се оказва идеален материал за строеж на сигурни и надеждни плавателни съдове. Сама по себе си причината за несполуката на „Ра I“ доказваше, че древноегипетското стъкмяване е предназначено за преодоляване на прибой и грамадни вълни. Ние бяхме пренебрегнали един проблем, за чието разрешаване египтяните се бяха поучили от собствения си опит. Всеки кораб с по-големи размери е застрашен от угрозата да се прекърши по средата в случаите, когато, повдигнат от огромна вълна, застане в равновесно положение върху гребена й, при което, останали без опора, носът и кърмата натежават надолу или когато е яхнал две вълни и няма опора в центъра. За да може папирусовият кораб да плава в открито море, без риск да се прекърши, неговите превъзходни създатели разделили корпуса му на две свързани помежду си части. Почти три четвърти от дължината на кораба, от носа до средата на кърмовата палуба, била обхваната от успоредни щагове, прикрепени от двете страни на разкрачената двунога мачта. Останалата свободна част от кърмата можела, макар и едва-едва, да се движи самостоятелно, като винаги се връщала в първоначалното си положение благодарение на един изключително находчив пружинен механизъм: високата кърма на папирусовия кораб се извива навътре подобно рамка на арфа, а здраво въже свързва нейния връх с палубата в близост до мястото, където е фиксиран последният щаг от мачтата. До нашите експерименти сред учените и моряците се налагаше мнението, че тази „струна“ е предназначена да поддържа силната кърмова извивка, която пък имала само естетическа стойност. Чадските лодкостроители ни показаха, че красивата дъга се запазва и без помощта на „арфната струна“, и тъй като това бе очевидно, ние отплавахме без нея и кърмата наистина не загуби формата си, но в замяна цялата кърмова палуба взе да се свлича под определен ъгъл надолу, додето на края над водата остана само извитият връх. Твърде късно установихме, че единствено от древните египтяни бихме могли да узнаем истината: „арфната струна“ бе поставена не за да опъва дъгата на кърмата, а за да поддържа подвижната кърмова палуба над водата. А пък извитият край бе предназначен за плаване в бурно море — „арфовото“ устройство, действуващо като пружина, го потвърждаваше. Този умело измислен механизъм би бил непотребен за речна навигация, в кротките води на Нил той е безполезен. Това доказва, че древните египтяни са усъвършенствували специално стъкмяване, което да позволява на техните гъвкави папирусови кораби да плават при високи вълни. Само който се е опитвал да построи лодка от тръстика и въже, може да разбере колко голямо трябва да бъде умението на строителите, за да запази папирусовата ладия и в бурно море своята форма, пресъздадена така изящно в египетските стенописи. Нашите чадски лодкостроители разрешиха проблема по най-простия начин: връзваха сноп за сноп с помощта на плетеница от въжени примки, при което броят им непрекъснато нарастваше, додето се получи дебел плосък сал, съставен от няколко пласта снопи, със заострени и извити нос и кърма, тъй че да наподобяват профила на египетски тръстиков кораб. Както споменах, в открито море машата импровизирана кърма почна да потъва и тъй като това позволи на вълните безпрепятствено да връхлитат лодката изотзад, привързаната към палубата каюта взе да се движи напред-назад и протърка плетеницата от въжени примки. На египетските фрески и релефи не са изобразени, нито наложени един връз друг снопи, нито свързващи въжета. На тях се вижда един-единствен дебел сноп, заострен и извит в двата края, пристегнат с обвръзки, които го опасват без прекъсване от ръба на палубата до дъното. Би могло да се допусне, че корабът е бил построен във вид на единичен тръстиков цилиндър с извити краища — ала подобно предположение е абсурдно, защото вретеновидният съд ще се търкаля по вълните като бъчва, а и не би имало място за палуба. Но египетските папирусови ладии са показани на всички изображения в профил и е наистина забележително, че в съвременния свят тръстикови лодки с този характерен профил все още се строят само на едно място — в Южна Америка. Цивилизацията, която ненадейно се захванала да гради пирамиди и да боготвори Слънцето сред примитивните рибари по крайбрежието на Северно Перу, е завещала на потомството керамични модели на тръстикови лодки, от които се вижда, че втори тръстиков сноп — прикриван от първия, когато съдът се гледа в профил — дава стабилност на необикновения кораб, както и пространство за палуба. И така, докато търсехме строители за „Ра II“, ние узнахме, че единствените лодкостроители, които са в състояние да изработят в наше време плавателен съд съгласно отдавна изчезналите египетско — месопотамски строителни принципи, са южноамериканските индианци аймара, уру и кечуа. Чрез техния метод за свързване, без помощта на възли при кръстатите обвръзки, се получава извънредно монолитен, двуцилиндричен корпус, като в празнината между двете дебели основни вретена се поставя по-тънко папирусово руло. И трите части на нашия съд бяха дълги около десетина метра, но средната бе широка само шейсет сантиметра, докато външните две бяха по два метра и половина. С дълго въже, чрез непрекъсната спираловидна обвръзка, тънкият сноп бе прикрепен към единия от дебелите, след което с нова въжена спирала същият тънък сноп бе привързан към дебелия сноп от другата страна. А когато двете отделни въжета на спиралната обвръзка бяха стегнати с обединените усилия на множество мъже, всяко от големите рула бе притиснато към малкия централен сноп, така че последният бе сплескан между тях и в крайна сметка се сля с тях, като образува напълно невидима сърцевина. По дължината на получената двуцилиндрична форма се образуваше една бразда, където тръстиката не бе достатъчно плътна, за да удържи крака на тежка мачта. Ето защо за този вид плавателен съд е необходима двунога мачта, която да стъпи на двата дебели снопа, тъй че всеки неин край да има солидна опора. В същност точно такъв вид мачта се нзползваше както от всички южноамерикански индианци, така и от древните египтяни, и макар да е излишна при дървен кораб, тя се бе запазила по традиция и при тях до по-късната фараонска епоха, когато била заменена от единичната, централна мачта в по-късната фараонска епоха. Излиза, че първоначалната двунога мачта, на която човекът за пръв път е опънал ветрило, е била създадена за лодки, направени от два тръстикови снопа, а не за дървени кораби. Най-древното, известно нам ветрило е изобразено на фреските в Египет: то има трапецовидна форма, като в горната си част е много по-широко, отколкото в основата. След като сам съм плавал под ветрила по Нил, трудно ми е да проумея напълно общоприетата теория, че формата на египетското ветрило била продиктувана от особеностите на нилските брегове, които пропускали твърде малко вятър в близост до водната повърхност. Просто няма логика, понеже в такъв случай ветрилото би трябвало да бъде максимално широко в основата си, където се предполага, че вятърът е най-слаб. Освен това в плавателните си участъци река Нил е много широка и бреговете й там са толкова ниски, че не представляват почти никакво препятствие за въздушните течения. И на края, ако условията по Нил са наложили употребата на трапецовидно ветрило, защо тогава тази първоначална форма не се е запазила там и до ден днешен? В открито море за екипажа на „Ра“ едно друго обяснение се яви от само себе си: папирусовата лодка бе толкова устойчива, че можеше да понесе далеч по-голяма ветрилна площ, отколкото всеки дървен кораб с нейните размери; и все пак, понеже представляваше монолитен сал — лодка, бордът бе дотам нисък, че не бе възможно да се опъне ветрило, по-широко от съда, защото стърчащите над водата краища щяха да останат под ударите на вълните, които идват успоредно на борда. Ала удивителната стабилност на съда дава възможност да се постигне максимална за условията площ на ветрилото: вместо в долната част ширината на ветрилото била увеличена в горната, извън обсега на вълните, при което неизбежно се стигнало до въпросната трапецовидна форма. Изчезнал отдавна, специалният кормилен механизъм, който подробно е изобразен в древноегипетското изкуство, за пръв път бе изпитан на практика по време на плаванията с „Ра“. Придържайки се към египетския образец, ние приготвихме две шестметрови кърмови гребла с огромни пера, които прикрепихме под наклон от двете страни на човковидната кърма. Вретената бяха привързани в долната си част към напречна греда, поставена на нивото на палубата, а горе бяха фиксирани за друга, изместена напред греда, издигната над кърмата. Тъй като греблата бяха захванати в две точки, те можеха свободно да се въртят като обикновено кърмово гребло, но само около собствената си ос — своего рода кормило с дълго вретено. На всяко гребло в горния край бе поставен малък лост, тъй че и двете можеха да се управляват едновременно от един човек — двата лоста бяха съединени с тънък хоризонтален прът, привързан към тях с въже. {img:drevniat_1_4.png|#Строителни принципи на тръстиков кораб} Уязвимостта на тези кърмови гребла с дълги вретена и широки пера стана очевидна по време на плаването с „Ра I“, когато вретената на няколко пъти се счупиха и постоянно трябваше да бъдат снаждани. Тъй като нямахме на разположение здравия и гъвкав ливански кедър, използван от египтяните за тази цел, ние сметнахме, че злополучията ни се дължат на неподходящото дърво, което бяхме употребили за направа на греблата, и за „Ра II“ приготвихме по-дебели и яки вретена. Също така подсилихме двойните въжени обвръзки — на мостика и на нивото на палубата, — за да укрепим съпротивителната им способност срещу ударите на големите вълни. Едва след като една титанична вълна прекърши едното кърмово гребло на „Ра II“, можахме да се поучим от собственото си нещастие: като предпазна мярка за фиксиране на греблото на нивото на палубата би трябвало да използваме по-тънко въже, отколкото за обвръзката над кърмата — в такъв случай гигантската вълна щеше да скъса въжето, а не да счупи греблото, което само щеше да увисне край борда, след което бихме могли незабавно да го вържем отново на мястото му. Когато при завръщането ни разказахме на Бьорн Ландстрьом как от опит сме разрешили единствения проблем, който имахме с кърмовата уредба, той тутакси намери обяснение на един многократно наблюдаван от него детайл в древноегипетските изображения на плавателни съдове. Като копирал многобройните образци, той бил озадачен от откритието, че обикновено в долната си част вретената на кърмовите гребла са овързани с по-тънко въже или с по-малко намотки, отколкото в горната. Преди да научи от нас за необходимостта от две различни по здравина обвръзки, тъй че долната да изпълнява ролята на своеобразен предпазител, той дори не подозирал, че този особен детайл в работата на художника има някакво практическо значение. Ето още едно убедително потвърждение, че древните египтяни са плавали и отвъд устието на Нил, в бурно море. Подробният преглед на свидетелствата, почерпани от преддинастическите изображения на плавателни съдове, изсечени в скалите на земите от Египет до Алжир, от месопотамското и средиземноморско изкуство през същия период, от по-късните рисунки на кораби, изобразени от художниците на фараоните, както и от най-древните открити досега съдове като папирусовоподобния дървен кораб на Хеопс, а така също и от резултатите, получени от проведените експерименти с папирусови лодки в открито море, показва, че корабът с дъсчен корпус хронологически идва на второ място — след тръстиковата ладия — като средство за дълбоководна навигация. {img:drevniat_1_5.png|#„Ра II“} Всички налични данни говорят, че някъде около 3000 г. пр.н.е. пионерите в корабостроенето от Близкия изток предприемат революционна стъпка, заменяйки папирусовите снопи с кух дървен корпус, при което в продължение на дълъг преходен период подражават характерните особености на тръстиковите кораби. Народи като хети и финикийци, които са имали достъп до леснообработваемия и невероятно дълготраен ливански кедър, рано престават, да използват за лодкостроителство папирус — материал, който те набавяли посредством отвъдморска търговия с Египет. По-късно пък египтяните почнали да внасят ливански кедър, за да строят от него своите увеселителни и товарни съдове, плаващи по Нил. В този период търговията между местните морски нации добила такъв размах, че древното пристанище Библос в Ливан разполагало със специална зона, предназначена да обслужва само търговския оборот с Египет: износът се състоял преди всичко от кедър, а вносът — от папирус и египетски гранит. Египетските папирусови ладии, които преди плавали край израелския бряг и се споменават от юдеите в Библията (Исая 18:2), сега били заместени от дървени съдове, чиито изображения, изсечени в стените на еврейските гробници, заели мястото на предишните сърповидни тръстикови лодки с тяхната конструкция от снопи, стегнати с напречни обвръзки. В древността дървените съдове обикновено били импрегнирани със смола, катран или битум. В Египет майката на Мойсей намазала със смола кошчето, в което пуснала своето бебе да плава по Нил (Изход 2:1-3). На още едно място в Библията се споменава конкретен корабостроителен принцип, който може би представлява преходът от първоначалните лодки от компактни тръстикови снопи към дъсчените съдове с кух корпус. Съгласно Битието (6:14-16) първият корабостроител в библейската хронология, Ной, получил следната заповед: „Направи си ковчег с ребра от гоферово дърво; покрий го с тръстика и го засмоли извътре и отвън със смола.“ Няма значение как ще оценим това староеврейско писание; налице е фактът, че древният летописец, записал тази история, е знаел, че насмолени тръстикови снопи биха могли да се използват за покритие на корабен корпус с ребра, пък бил той и с исполински размери. Всеки е в правото си да вярва или не на измеренията, дадени за Ноевия кораб — 135 м дължина, 22 м ширина и 13 метра газене, — но каква е била древната представа за внушителен плавателен съд, става ясно от изброяването на три палуби — горна, средна и долна. Юдеите не са първите хроникьори на всемирен потоп, при който оцелява едно-единствено семейство, като си построява голям плавателен съд. През III хилядолетие пр.н.е. древните шумери отбелязали на своите глинени плочки, че много преди тях е съществувала цивилизация, имало е градове. Върховният бог решил за наказание да изтреби човечеството с един голям потоп, но Енки, морският бог на шумерите (съответствува на гръцкия Посейдон), предупредил благочестивия цар Зиусудра за опасността и „го посъветвал да се спаси, като си направи огромна лодка“. За нещастие онази част от текста, гдето се описва строителният принцип, е унищожена, но ние узнаваме, че потопът свирепствувал на Земята в течение на седем денонощия „и гигантската лодка била подмятана от грамадните вълни“, докато на края богът на слънцето Уту озарил със светлина небето и земята и позволил на Зиусудра да отвори един прозорец на кораба си, да падне в знак на благодарност по очи и да принесе в жертва бик и овца. Интересно е да се отбележи, че ако според юдейската версия Ной е пристанал на планината Арарат, откъдето извират реките Тигър и Ефрат, според древните шумери Зиусудра е спрял със своя огромен кораб на остров Бахрейн (Дилмун). Оттам, подобно на морския бог Енки, той се отправил към Ур в Месопотамия, където основал шумерската цивилизация. По реките в Двуречието и днес още се употребяват малки открити ладии _джилабие_ и кръгли лодки _гуфа_. И двата вида се изработват от покрити с тръстика дъсчени ребра, измазани отвътре и отвън със смола, също като Ноевия ковчег. В Националния музей в Багдад се съхраняват древношумерски модели на насмолени ладии _джилабие_. Навярно лодките с разчленен ребрен корпус, покрит с тръстика, представляват древна преходна форма от оригиналните тръстикови кораби към по-късните, обшити с дъски съдове. Трудно е да се направи по-логично предположение от това, че първоначално ребреният корпус с бил застилан с най-стария лодкостроителен материал — леките тръстикови стебла, които в изобилие са растели в Египет и Месопотамия, а са били съвсем оскъдни в Ливан, където, доколкото ни е известно, дървените кораби правят своя дебют. Дори изкуството на Кипър и Крит отразява древния преход от тръстиковите лодки към първите папирусовоподобни дървени кораби, предшественици на древногръцките и римските плавателни съдове. Като материал за корабостроене европейският дъб и бор постепенно заменили изчезващия кедър, додето на края всевъзможни дървени кораби с високи бордове установили своето господство над морските простори, ала никой от тях не приличал на оригиналния папирусов първообраз. По времето, когато стоманата почна да измества в корабостроителството уязвимите дъски, в солени води не бяха останали почти никакви тръстикови лодки. Малкото на брой изключения, които могат да се споменат, имаха рудиментарен характер: малките _кабалито_ от тръстиката _тотора_ край Хуанчако в Северно Перу; лодките _мадиа_ и _шафат_ от тръстиката _хаб_ край Ликсус на атлантическото крайбрежие в Мароко; _джасони_ в Сардиния и _папирела_ в Корфу, и двете изработвани от местен камъш; и на края големият сал _гаре_ от тръстиката _берди_ във вътрешните части на Персийския залив. И в други райони са се запазили различни видове морски салове от тръстикови снопи, но тъй като те обикновено се правят от куха тръстика, не притежават трайна плаваемост. Иначе истински тръстикови лодки днес се срещат само във вътрешноконтинентални води — в езерата Чад и Титикака, две миниатюрни морета от двете страни на Атлантика, край чиито брегове намерихме строители за „Ра I“ и „Ра II“. Защо с появата на дървения корпус интересът към древния тръстиков кораб тъй рязко спада? Приемливо обяснение може би се крие във факта, че по неизвестни на ботаниците причини папирусът изчезва напълно от долното течение на Нил. Днес това растение не се среща никъде в Египет с изключение на съвременната папирусова плантация, която наскоро бе създадена в Кайро за производство на туристически сувенири. За построяването на „Ра I“ и „Ра II“ се наложи да сечем папирус в големи количества от района около изворите на Сини Нил в Етиопия, след което многобройните снопи бяха превозени по суша до брега на Червено море. Все пак колкото и съвършена да е била формата на тръстиковите лодки, те не са могли да съперничат по издръжливост на дървените съдове. Въжените обвръзки, обхващащи дъното, постепенно ще се протрият, ако тръстиковата ладия се вади твърде често на брега, тъй че период от две години би представлявал достатъчно дълъг живот за един голям и често използван тръстиков кораб. Несъмнено по-голямата трайност и скорост на дървения кораб в крайна сметка са се оказали по-съществени от всички достойнства на древния плавателен съд от тръстикови снопи. А тези достойнства не са били за пренебрегване — тръстиковата ладия е предлагала далеч по-голяма сигурност в открито море и превъзхождаща товароподемност. Не ще и дума, че една добре свързана тръстикова лодка от класически тип, каквито днес плават само по езерото Титикака, разположено сред изложеното на бурни ветрове високопланинско плато в Андите, е най-надеждният плавателен съд, изобретяван някога в историята на мореплаването. Твърда като плътна гумена топка и лека като корк, такава лодка може да се носи подобно морска птица по гребените на вълните и да издържи на всеки ураган, понеже няма коруба, която да получи пробойна и да се напълни с вода. Корпусът от тръстикови снопи позволява на камъшената ладия да прекосява прибои и плитчини, без да се бои от теч и без да е необходимо да се изчерпва вода от трюма. По устойчивост и товароподемност тя превъзхожда всяка дървена конструкция с подобни размери. След проведените два експеримента, при които с папирусов съд бяха преплавани повече от 6000 мили в океана, участниците в експедициите „Ра“, поучили се от множеството грешки, присъщи на непосветените новаци, бяха уверени, че един правилно построен тръстиков кораб, управляван от опитен екипаж, би могъл да обиколи земното кълбо с лекота, както би сторила това каравела или друг дървен кораб от какъвто и да е вид. Преди десетките хиляди уникални папирусови ръкописи от Александрийската библиотека да загинат в пламъците, главният библиотекар Ератостен успял да запише, че „папирусови кораби със същите ветрила и стъкмяване като употребяваните по Нил“ плавали чак до Цейлон и даже още по-нататък, до устието на Ганг. По-късно в своето географско описание на Цейлон римският историк Плиний цитира ерудирания библиотекар, като казва, че, ако на папирусовите ладии са били потребни цели двайсет дни, за да преплават от Ганг до остров Цейлон, „модерните“ римски кораби взимали разстоянието само за седем дни. Преведено на морски език, това означава, че при едно такова океанско плаване папирусовият съд изминава средно седемдесет и пет мили (близо 140 км) на денонощие, което прави скорост повече от три мили на час. Тия данни съвпадат със скоростта, която ние успявахме да развием с „Ра I“ и „Ра II“, преди снопите да подгизнат, след което напредвахме с не повече от два възла. Тръстиковите стебла, използвани за построяване на „Ра I“ и „Ра II“, бяха нарязани през декември. Нямаше кой да ни осведоми, че плаваемостта на папируса много зависи от годишното време, в което той се реже. Етиопците, които беряха за нас папирус от бреговете на езерото Тана, обикновено излизаха със своите тръстикови лодки само за един ден, на риболов, или най-много за няколко дни, да превозят някакъв товар, и тъй като после изтегляха малките съдове на сушата да съхнат на слънце, никога не бяха се сблъсквали с проблема за постепенното просмукване на вода в тръстиката. Поради допуснатата грешка в конструкцията на кърмата на „Ра I“ много папирусови стебла се измъкваха от снопите и оставаха зад нас, ала не потъваха. „Ра II“ не спря да поема вода, докато не подгизна съвсем, и все пак продължи да плава благополучно с палуба, свалена на нивото на морската повърхност, без това да й попречи да пренесе тоновете товар, състоящ се от надстройка, багаж и екипаж, от някогашното финикийско пристанище, през Атлантика, до бреговете на тропическа Америка. Най-късото разстояние от Африка до Южна Америка е равно едва на половината от 3270-милния преход, извършен от ладията „Ра II“, която започна плаването съвсем близко до Гибралтар. Въпреки това времетраенето му — петдесет и седем дни — би могло значително да се съкрати, ако тръстиковият съд бе сполучил да поддържа скоростта, която постигаше, преди да подгизне — между четири и пет възла при тръгването. Едва след приключване на плаванията с „Ра“, през 1972 г. аз научих от арабите, обитаващи блатата при водослива между Тигър и Ефрат в Южен Ирак, че за да запази своята първоначална плаваемост по-дълго време, тръстиката трябва да се реже през август. Твърде разпространени за местно ползване до Първата световна война, сега тръстикови лодки се срещат там съвсем рядко. През 1972 г., освен споменатите по-горе _джилабие_ и _гуфа_ — и двете с тръстикови корпуси, измазани плътно с битум — можеха да се видят само подобни на палешник едноместни салове от три снопа. Импрегнираните тръстикови съдове действително биха могли да плават вечно. Но плаващите тръстикови острови, върху които много днешни араби, обитатели на блатата, строят своите домове и живеят постоянно, подсказваха, че дори необработената тръстика, ако е нарязана в подходящ сезон, съхранява изумително дълго своята плавателност. През същата година край Басра, където една съвременна фабрика за фибров картон изкупуваше огромни количества папирусовидна тръстика на име _берди_, която арабите от блатата спускаха дотам по течението на реката, аз попаднах на няколко исполински, много здраво построени тръстикови сала, наричани _гаре_: привързани за речния бряг, те приличаха на същински кораби. Единият от тях имаше дължина 34 м, ширина 6 м и 3 м газене — пред него „Ра II“ бе като джудже. Понякога тия салове трябваше да чакат по цяла година, докато дойде редът на собственика им да ги продаде на фабриката, но въпреки това те не губеха плаваемостта си. Някои от тях разполагаха с тръстикова колиба, където притежателят им живееше и си готвеше топла храна на огън, подклаждан със суха тръстика върху глинен оджак. Огромните салове _гаре_, както и исполините _кадай_ — папирусовите шлепове от езерото Чад, които понякога превозват и по четирийсет тона товар, състоящ се от добитък и други стоки — ни дават добра представа колко големи плавателни съдове са били способни да правят месопотамските и египетските строители на пирамиди. Затова не бива да се учудваме, че древните урукски текстове говорят за търговски кораби от 300 _гура_, или почти 100 тона. Независимо че в сухо състояние, подобно на египетския папирус и перуанската _тотора_, месопотамската тръстика _берди_ е крехка и чуплива, накисне ли се във вода, тя става яка и гъвкава като въже — двама души не са в състояние да скъсат едно единично стебло. А плътните тръстикови снопи, здраво стегнати със спирална обвръзка, добиват твърдостта на автомобилни гуми и в сравнение с дървото са буквално неразрушими. Чудесните върви и въжета, които и днес се изработват от местните строители на тръстикови лодки от влакната на самия камъш, от палмата _дом_ или от други влакнести растения, все още превъзхождат конопените въжета, наплитани някога с толкова труд от техните предшественици в класическата епоха. Това убедително се потвърждава от добре запазените въжета, открити в гробниците сред пустините на Египет, Ирак и Перу. Докато размерите на дървения кораб по принуда трябва да бъдат сведени в определени граници, за да се намали рискът да бъде разбит в бурно море, за папирусовата ладия подобно ограничение не важи. Теоретически един тръстиков плавателен съд може да се направи голям колкото съвременен презокеански лайнер, стига корабовладелецът да разполага с неограничени количества тръстика и работна ръка. Градежите на суша показват, че в древните империи на Близкия изток не е липсвало нито свободно време, нито работна сила, при това тръстика е растяла в изобилие из речните блата и в Месопотамия, и в Египет. И понеже тръстиковите лодки изгниват, а камъкът и кирпичът са дълготрайни, до нас са достигнали само египетските пирамиди и шумерските зигурати и за големината на тогавашните тръстикови съдове можем да съдим единствено по египетските скални изображения и по шумерските керамични печати. Свойствата на просъществувалите до съвременността видове тръстика, формата на египетските, месопотамските и перуанските съдове с извити нос и кърма и отлични мореходни качества, с натегната кърма и съответен такелаж, осигуряващи подвижност, с двунога мачта, стъпила на две еднакви по размер тръстикови рула, с трапецовидно ветрило, скроено така с цел да остава извън обсега на големите вълни, с кормилно устройство, снабдено с „предпазител“ за защита на механизма при извънредно бурно море — всичко това доказва, че, построени правилно, тези крайно усъвършенствувани тръстикови ладии са били предназначени за океанско плаване, а не за речен транспорт. Те са били стъкмени и оборудвани за дълбоководна навигация още преди характерните им черти и стъкмяване да са били заимствувани при направата на по-трайните дървени съдове. Ветроходът с корпус от ребра не се е развил от кануто. Наистина полинезийците и американските индианци наставяли с дъски борда на лодките си, когато не разполагали с достатъчно големи стволове, за да направят съдове с желания размер. Но тази еволюция стигнала до задънена улица, защото конструираните по тоя начин лодки и днес си остават канута. Обаче принципът за изместването на вода от въздуха бил заимствуван от кануто във времето, когато месопотамците конструират първите засмолени тръстикови корпуси и когато около 3000 г. пр.н.е. корабостроителите от Близкия изток за пръв път пресъздават с дървен материал формата и оборудването на мореходните тръстикови съдове. Ето защо съвременният ветроход, потомък на древните съдове от Средиземноморието, води родословието си от две начала — от кухия дървен ствол и от снопа плаваща тръстика. Глава II Пътища през океана В своето разселване човешкият род никога не е разполагал с пълна свобода на движение. Пътуванията на древния човек винаги са били обуславяни и ограничавани както от естествени препятствия, така и от присъствието на други хора. Независимо дали странствувал пеша или с примитивно превозно средство, човекът неизменно бил възпиран или сериозно затрудняван от внушителни планински вериги с ледници и пропасти, от блата, пустини, непроходими джунгли, арктически ледове, морски простори, от съпротивата на по-ранни заселници и от враждебни племена. Съществуващите вече общества несъмнено са представлявали главното препятствие за свободно придвижване във всички обитаеми области, освен през най-древните периоди, когато първобитните хора навлезли в райони, обитавани дотогава само от птици и зверове. За „пешеходеца“ океанът наистина е бил страховита преграда. Срещата с море неминуемо изменяла всеки маршрут, отклонявала преселника и същевременно го заставяла да проучи бреговата линия в една или друга посока. По същия начин всяко голямо езеро или широка река насочвали човека по очертанията на бреговете им и го подтиквали да прониква в девствени терени. Течащата вода обаче била нещо повече от пасивен пътеводител — тя настойчиво подканяла пътешественика да се спусне с помощта на някакъв плаващ предмет обратно към познатия край или в дебрите на _тера инкогнита_. Известно е, че реките са били първите пътища, използвани от човека през територии, покрити с гъсти гори, които криели неочаквани врагове и всички опасности на дивата пустош. Не е тайна също, че заселниците на Азия, Африка, Европа и Америка са се възползвали в пълна мяра от заварените там вътрешни водни пътища. Основателите на древните цивилизации по правило са предпочитали реките — Инд, Ефрат, Тигър, Нил, Волга, Дунав и Магдалена са само най-очевидните примери с това отношение. Движението на реките се забелязва — колкото и бавно да текат те. Ала океанските течения са незрими и затуй ние сме склонни да забравяме за най-големите и могъщи водни потоци, които имат своите брегове от вода и невидими текат през океана. Най-голямата река на света е не Амазонка, която извира от Перу и прорязва на изток Бразилия, а Хумболтовото течение, което тече на запад през Пасифика, най-пълноводната река на Северна Африка е не Нил, а Канарското течение, чиято делта се намира сред Антилските острови и бълва африканска морска вода в Мексиканския залив. Неизменните легла на тия морски реки опасват океаните и образуват пътища между континентите. Поместеният по-долу текст има за цел да напомни, че американският континент не е обкръжен от мъртво водно пространство, а се намира в сърцето на живия океан, който пулсира със своя система от артерии и вени. Настоящата глава е съчетание от две студии. В основата й стои първата част от моя доклад върху примитивната навигация, прочетен пред Тринайсетия конгрес на специалистите по тихоокеански проучвания през 1975 г. във Ванкувър и публикуван на следващата година като Глава XIII в материалите на конгреса. Втората част на доклада е съкратена тук (темата й е предмет на глава VI), като на нейно място е приложен текст от студията „Възможни океански пътища до и от Америка в предколумбовата епоха“, написана за Трийсет и петия международен конгрес на американистите през 1962 г. в Мексико и публикувана през 1964 г. в материалите на същия конгрес. * * * Науката е като дърво — колкото повече расте, толкова повече се разклонява. Древният учен е бил в състояние да проумее ствола, но никой днес не е способен да обхване всички клони. Ние можем само да се докоснем до плодовете. Беше време, когато кажеше ли се за даден учен, че е антрополог, ние лесно си давахме сметка каква е областта на неговите занимания. Но вече не е така. Антропологията бързо се разви и разшири, тъй че сега обхваща всичко, което се отнася до същността и действията на човека из всички краища на света както в днешно време, така и в най-далечно минало. Специализацията отдалечи неимоверно антрополога, изучаващ кръвните групи, от антрополога, който се занимава със социални проблеми, а също толкова и от работата на филолога или археолога. Дори множеството подразделения на антропологията почват да губят вътрешната връзка помежду си. Един археолог може да бъде водещ капацитет по минойско изкуство, а за перуанска керамика да няма по-големи познания от всеки средно интелигентен човек или обратното. Колкото и да е ерудиран, съвременният антрополог е принуден да пренебрегне огромна част от знанията в своята крайно разнородна област, за да се съсредоточи върху една или повече тесни специалности. Ето защо има тенденция определени проблеми и географски райони да бъдат по-пълно проучени в сравнение с други. Съвсем естествено е етнолозите да бъдат привличани от райони като Африка, Гренландия, Бразилия, където автохтонните родствени системи, изкуствата и занаятите са се запазили до наши дни, докато археолозите обикновено насочват вниманието си към страни от рода на Египет, Месопотамия, Мексико, Перу, където архитектурните паметници, гробниците и керамичните находки ги приканват да възпроизведат дейността на човека по тия земи в миналото. Макар и от първостепенна важност за разбиране на различните връзки и взаимозависимости в културата, съществува един дял в антропологията, на който, в сравнение с други аспекти на човешката дейност, досега не е обръщано подобаващо внимание. Става дума за примитивната навигация. Определението „примитивна“ обаче не означава, че проблемът е толкова прост и елементарен, та човек би могъл да го разреши едва ли не по интуиция, с общи приказки, без съответните проучвания, каквито се правят в другите области на първобитната култура, за които никой не би дръзнал да напише и ред, ако не разполага с изворов материал или данни, добити от лични изследвания. Водната бразда, оставена от мореплавателя, изчезва веднага щом корабът му отмине нататък, тъй че в морето съвременните учени могат да подложат на изучаване само останките на потънали кораби и товари, откривани нарядко в плитчините на континенталния шелф. Не може да се отрече, че подводната археология печели все повече привърженици сред младите специалисти, но така или иначе дискусията по въпросите на примитивната навигация се основава преди всичко върху проучването на древните корабни модели и изображения на петроглифни стенописи, керамични орнаменти и релефи. Ето защо оценките на такива съществени особености като мореходните качества, товароподемността и годността за продължително плаване на праисторическите съдове обикновено са чисто теоретични, а нерядко дори съвсем ненаучни. Твърде често заключенията, дали даден плавателен съд е в състояние да превози благополучно човека от една точка до друга, се основаваха на предварителни теории относно съществуването (или несъществуването) на културни връзки между въпросните две територии. Един преглед на наличната литература ще потвърди, че дифузионистите по принцип приписват почти неограничени възможности на всеки примитивен съд, стига това да е в съгласие с дадена миграционна хипотеза. Изолационистите пък са готови да обявят същия съд за немореходен, изхождайки от становището, че посочените от дифузионистите културни паралели не се основават на презморския контакт, а се дължат на самостоятелно развитие в еднакво направление. С други думи, присъдата на учените за един или друг известен на света примитивен плавателен съд в повечето случаи не съдържа нищо друго освен косвени изводи, направени въз основа на различни тълкувания относно произхода на културните успоредици на суша, които нямат нищо общо със самия плавателен съд. Предстои немалко работа, преди проблемите на примитивната навигация да заемат мястото, което им се полага сред останалите научно обосновани и силно развити клонове на антропологията. Още по-тъжно е да се отбележи, че от антропологическата литература в други научни дисциплини проникват със стойност на научно знание сведения за примитивната навигация, които в действителност са чисто и просто израз на лично мнение. А често пъти на учени, които нямат пряка връзка с антропологията, е потребно да разполагат с реалистични данни за възможната дължина на плаванията, осъществявани както с ветроходни, така и с дрейфуващи съдове в древността. Така например — ще се върнем на това по-късно — работата на ботаниците и зоолозите, проучващи тихоокеанските острови, зависи пряко от становището на антрополозите, когато дойде време да обясняват по какъв начин даден растителен или животински вид се е разпространил там в периода преди идването на европейците. А коренната флора и фауна на тихоокеанските острови съдържа немалък брой облагородени и опитомени видове, чийто произход е неясен. Известно е, че много от въпросните растения не биха могли по чисто ботанически причини да пресекат океана без човешка помощ, но въпреки това те са проникнали до едни от най-отдалечените острови на света, преди европейците да пристигнат там. При търсене на обяснение в тези случаи изглежда парадоксално, че обикновено ботаникът се обръща за сведения към антрополога, а не обратно: генетическите открития на биолога в действителност по-надеждно показват пътищата на разпространение и разстоянията, изминати от древните преносители, отколкото всички теоретически съждения относно възможната дължина на плаванията, извършени от първите мореплаватели. И тъй като проблемът за примитивната навигация очевидно представлява вакуум в областта на антропологията, предположенията за възможната дължина на преходите, правени с праисторически или протоисторически плавателни съдове, неведнъж се оказваха погрешни. Независимо от своята професия ние, рожбите на XX век, сме жертва на толкова много предразсъдъци в представите си за средствата, необходими да се направи едно презокеанско плаване, че се оставяме да ни направляват догми, противоречащи на известните факти. На автора бе потребно да проведе три презокеански плавания със сал и значителен брой други практически изпитания, за да се убеди колко са далеч от реалността нашите съвременни представи за това, какво е нужно, за да оцелееш в морето, и колко много още практически изследвания трябва да се извършат, докато познанията за примитивната навигация добият истинска научна стойност. Преди дискусията за възможностите на примитивното мореплаване да достигне някаква реалистична основа, наложително е да се изяснят четири съществени недоразумения: 1. Водонепроницаемият корпус не е единственото, нито най-доброто разрешение на проблема за сигурността по море. 2. Погрешно е да се смята, че безопасността при мореплаването расте право пропорционално с увеличаване размерите на съда и с повишаване височината на палубата над водната повърхност. 3. Допускането, че за първобитните мореплаватели е било по-лесно и по-безопасно да се движат в крайбрежни води, отколкото да прекосят океана, представлява широко разпространена заблуда, противоречаща на фактите. 4. Логичното заключение, че разстоянието от точка А до точка Б е равно на разстоянието от точка Б до точка А, важи за сушата, но не и за морето. За да се оценят тези на пръв поглед еретически твърдения, ще ги разгледаме поотделно, тъй като те имат съществено значение за разбирането, да речем, на това, което е могло или не е могло да се случи в района на Атлантика или Пасифика преди появата на европейските каравели. 1. Както вече споменахме, примитивните плавателни съдове могат да бъдат разделени на две категории, основани на съвършено различни принципи: съдове с водонепроницаем корпус и съдове с пропускащо вода дъно. Към безбройните разновидности на първия тип спадат например мореходните канута на индианците от северозападния американски бряг и тези на полинезийците, азиатските джонки и прао, откритите кораби на финикийци и викинги. Наред с много други видове вторият тип включва южноамериканските балсови салове, тръстиковите лодки, в миналото използвани в Южна Америка, Близкия изток и целия средиземноморски свят, лодките — салове _пахи_, разпространени на Мангарева, на Маркизките и Подветрените острови, четирите водопропускливи вида _вака_ на мориорите от островите Чатъм, както и множество азиатски съдове от бамбук. Мореходният съд с дървен корпус е уязвим, понеже неговата плаваемост не се обуславя от строителния материал, а от изместването на вода от съответно количество въздух. Ако плава в тропически води продължително време, дървеният съд бива нападнат от разяждащи дървесината червеи. Такъв кораб е застрашен и от опасността да бъде потопен от обръщащи се върху него вълни, както и вследствие на пробойна, получена при буря или сблъскване с необозначен на картата риф. При съдовете от втория тип плаваемостта се обуславя от самия строителен материал, червеите не са заплаха за тях, а да се изчерпва вода от борда им е излишно, защото разбиващите се на палубата вълни се изцеждат обратно в морето и съдът отново се издига над повърхността. Както казахме, плиткото газене и компактната структура на този вид съдове им позволява да преодоляват рифове и плитчини и да пристават на брегове, където съд с дървен корпус не би могъл да проникне. Сами по себе си тия преимущества обясняват защо мореплавателите от напредналите цивилизации в древно Перу са отдали предпочитание на своите два вида салове, макар че са познавали отлично принципите на съда с корпус, който те използвали само за речно плаване. Балсовият сал „Кон-Тики“ пристана откъм наветрената страна на островите Туамоту и нагледно потвърди колко по-безопасни са съдовете от този вид; при това авторът е плавал достатъчно много в океана и с полинезийско кану, и с европейска спасителна лодка, за да признае, че в случай на щорм в открито море, както и на крайбрежно бедствие той без колебание би предпочел да се намира на борда на съд с водопропускливо дъно. 2. Говорим ли за автохтонни плавателни съдове, изобщо не можем да твърдим, че безопасността в морето нараства с увеличаване размерите на съда, напротив — многобройните експерименти в Тихия и Атлантическия океан убедиха не само автора, че примитивните плавателни съдове с дължина по-малко от десет метра имат повече шансове да оцелеят при щорм, отколкото по-големите съдове от същия вид. Огромно предимство притежава съдът с достатъчно малки размери, позволяващи му свободно да се движи между и по талазите, докато един кораб с дължина доста по-голяма от десет метра или ще бъде принуждаван да заравя нос и кърма във вълните, или ще застава като мост върху гребените на две вълни едновременно с риск да се пречупи по средата. Буря, която може да вдигне вълна, способна да разбие средна по големина каравела, не носи никаква опасност за малък сал, който плава по талазите или се провира между тях. 3. Всеки моряк на примитивен съд най-много се бои от крайбрежните води — колкото повече се отдалечаваш от сушата, толкова в по-голяма безопасност се намираш. И в щорм, и в безветрие океанът е най-коварен край бреговете и в плитчините. Никъде другаде не се образуват по-стръмни и по-страшни вълни, отколкото там, където океанските талази срещат отбитите от скален бряг вълни и в резултат увеличават хаотично силата на приливно-отливните и другите течения в района. В открития океан няма скали и рифове, които да объркват движението на съда или посоката на теченията; вълните са дълги, ритмични и угрозата от крушение е сведена, общо взето, до минимум. Ето защо често срещаното твърдение, че даден морски маршрут би бил по-лесен или недотам опасен за примитивните мореплаватели, понеже по-голямата му част минава през крайбрежни, а не през дълбоки води, е във висша степен погрешно. Единствената действителна заплаха за сала „Кон-Тики“ при прехода му през Пасифика възникна, когато наближихме рифовете и бреговете на Полинезия. И при двете трансатлантически плавания с тръстиковите ладии „Ра I“ и „Ра II“ целият екипаж изпита неизказано облекчение, когато, изминавайки близо шестстотин мили покрай застрашителния северноафрикански бряг, сушата най-сетне изчезна зад нас и ние забраздихме гладките, равномерни талази на открития Атлантик. 4. Едно от главните различия между пътуването по море и по суша се състои в това, че данните за дължината на разстоянието, което трябва да се измине, са много подвеждащи, понеже не могат да се изчислят по картата и зависят изцяло от скоростта на съда. Така например по картата разстоянието от Перу до островите Туамоту е 4000 мили, но след като измина едва четвърт от това разстояние, или около 1000 мили, салът „Кон-Тики“ вече бе достигнал архипелага Туамоту, тръгвайки от Перу. Причината за това, разбира се, е във факта, че за времетраенето на прехода — 101 дни — океанската повърхност бе се изместила с 3000 мили в посока на Полинезия. Нашият сал бе превозен, тъй да се каже, безплатно от Хумболтовото течение, което тече подобно на река от Перу през Полинезия. Ако някой друг автохтонен плавателен съд би могъл да преплава по права линия разстоянието в обратна посока със същата скорост, щеше да се наложи той да измине срещу течението не по-малко от 7000 мили по движещата се повърхност на океана, за да достигне от архипелага Туамоту до Перу. С други думи, времетраенето и дължината на прехода биха били седем пъти по-големи, отколкото тези на „Кон-Тики“, независимо че по картата разстоянието е абсолютно еднакво. Освен това не съществува ветроход, който да може да се движи по права линия директно срещу вятъра, тъй че в опита си да измине в обратна посока маршрута на „Кон-Тики“ всеки плавателен съд ще трябва да лавира срещу могъщите пасати, което означава още няколко хиляди мили ход освен първоначалните седем. За да си представим колкото е възможно по-ясно, че действителната дължина на плаването между два бряга зависи повече от вида на плавателния съд, отколкото от изминатото разстояние по картата, нека разгледаме абсолютното разстояние от Перу до Маркизките острови — приблизително 4000 мили. Средната скорост на устременото на запад местно течение е 40 мили в денонощие. Това означава, че ако даден автохтонен плавателен съд плава в западна посока със собствена скорост 60 мили на денонощие, той в действителност ще изминава 60 плюс 40, сиреч 100 мили за двайсет и четири часа, и ще завърши прехода от Перу до Маркизите за 40 дни. При опит да преодолее разстоянието в противоположна посока той ще преплава 60 минус 40, сиреч 20 мили за двайсет и четири часа, и ще са му потребни 200 дни, за да стигне от Маркизите до Перу. Да допуснем, че съдът развива скорост само 40 мили в денонощие; тогава денонощно ще изминава в западна посока 40 плюс 40, сиреч 80 мили, и за 50 дни ще бъде на Маркизките острови, а при плаване в обратна посока ще изминава 40 минус 40, сиреч 0 мили в денонощие, и никога няма да се отдели от сушата. В океанското мореплаване съществува още един решаващ фактор, добре известен на всички нас, но все пак по необясними причини постоянно пренебрегван в антропологическата литература. Изправим ли се пред картата на света, лесно забравяме, че виждаме нашата планета, представена в крайно изопачен вид: Меркаторовата проекция отдалечава двата полюса на разстояние, равно на дължината на екватора. Следователно, ако свием такава карта, тъй че източната и западната й страна да се срещнат, ще установим, че нашата земя има форма на цилиндър. И именно като цилиндър я разглеждаме и в нашите антропологически теории, отнасящи се до презокеанските миграции. При разискване на проблема за разселването на полинезийците и другите тихоокеански народи винаги се допуска, че Меркаторовата проекция е вярна и в съответствие с нея се предлагат едни или други миграционни пътища. Често градените и не по-рядко оборваните хипотези, според които праисторически мореплаватели достигнали Южна Америка от тропическите области на Азия, неизменно предполагат, че хипотетичните преселници следвали екваториалния пояс, който на картата наистина се оказва най-прекият и кратък път през Атлантика. Макар че така изложена хипотезата не получи признание, идеята, че екваторът е права линия, пусна корен. Тази илюзия, породена от картографската проекция на един цилиндричен свят, отново бе възродена, когато неколцина археолози с международна известност неотдавна се заеха да търсят океански течения, които са могли да пренесат праисторически плавателни съдове от Япония до Еквадор, и така да обяснят любопитните паралели в най-ранното керамично изкуство на тия два ареала. Отново бе предпочетен екваториалният път, защото — изтъкна се — от азиатския бряг Екваториалното противотечение „отива право към Еквадор“, докато северното Японско течение „описва дъга през Северния Пасифик“ (сп. „Нюзуик“, 19 февруари 1962 г., с. 49). Тази широко употребявана формулировка не отчита кръглата форма на нашата планета — в действителност Японското течение осигурява по-пряк и по-къс път, да не говорим, че то е далеч по-силно от другото. Тихият океан заема цяло полукълбо, поради което е напълно погрешно да се търси най-кратък път по линията на екватора, който описва не по-малка дъга от всяка друга окръжност, прекарана през Пасифика. Индонезия и Перу образуват антиподи. По права линия разстоянието между тихоокеанското крайбрежие на Югоизточна Азия и Южна Америка е едно и също, независимо дали ще се мине през Северния полюс или по екватора. Ако наложим на глобуса парче тел от Суматра до Еквадор по линията на екватора, после, без да местим краищата или да ги наставяме, можем да превъртим образуваната дъга нагоре през Алеутските острови и Берингово море до полюса. Като имаме пред вид, че огромният Пасифик не е плоско езеро, а цяло полукълбо с еднакви по дължина дъги както от север на юг, така и от изток на запад, получаваме съвсем различни предпоставки за реалистичен подход към проблема за древните миграционни пътища из тази гигантска водна площ. Това ни довежда до една изключително важна поука, която ни дава историята: възникването на тъй наречения „път на каравелите“ в Тихия океан. Нека си припомним, че азиатските брегове на Пасифика са били познати на европейците повече от две столетия преди те да достигнат американските брегове на същия океан. Марко Поло достигнал китайското и индонезийското крайбрежие към края на XIII век, докато Балбоа прекосил Панамския провлак, за да види Тихия океан от другата страна едва през 1513 г. Ала независимо от ранното присъствие на европейците сред културните народи на Далечния изток — португалците основават важни търговски пристанища по тихоокеанското крайбрежие на Филипините, а испанците утвърждават позициите си в други части на Малайския архипелаг, — нито един европейски кораб не проникнал в откритите простори на Пасифика от тази страна. Ветровете и теченията отблъсквали всеки опит, а азиатските цивилизации, с които европейците поддържали връзки, нямали сведения за други народи, обитаващи далечни земи в океана. Едва след като Колумб открива Америка, географските порти към Пасифика се разтворили широко. Още щом испанците пресекли Панамския провлак и достигнали тихоокеанското крайбрежие на Перу, те узнали от историците на инките, че на два месеца плаване в западна посока от тяхната империя има острови, населени с други народи. Както ще видим по-нататък, инките дали точни навигационни данни за достигане на някои от тия острови, включително и остров Пасха, който експедицията на Менданя подминава единствено поради възникналите на борда кавги, довели в последния момент до промяна на курса. Въпреки всичко, благодарение именно на сведенията, получени от инките, испанските каравели провеждат две поредни плавания от перуанските брегове, като при първото откриват Меланезия, а при второто Полинезия. Приема се, че старите европейски ветроходи превъзхождат плавателните съдове на аборигените навред по света; във всеки случай те не им отстъпват, така че техните мореходни постижения из непознатия Пасифик могат днес да бъдат добър указател за нас в оценката ни за възможностите на примитивната навигация. При това се оказва, че решаващият фактор, обуславящ океанските плавания, не е дължината на прехода, а посоката на ветровете и теченията. Първият тихоокеански остров, открит от европейците, е Гуам в Марианския архипелаг. Макар да е бил един от най-близко разположените океански острови до европейските колонии на Филипините и на азиатския бряг, той остава неизвестен до 1521 г., когато го открива Магелан, пристигайки от далечна Южна Америка. В следващите столетия били опознати останалите острови от Микронезия, включително Каролинските, Маршалските и Гилбертовите, като всички били достигнати от Америка, а повечето — от Мексико, откъдето Северното екваториално течение и силните пасати отнасят плавателния съд право до Микронезия. От другите тихоокеански острови първи били открити Соломоновите в Меланезия, които били достигнати през 1567 г. от споменатата вече експедиция на Менданя, тръгнала от Перу. Всички следващи открития в Меланезия дошли в резултат на плавания, извършени по същия този маршрут от Южна Америка, като най-същественото е това на Кирос, който отплавал през 1606 г. от Перу и достигнал Новите Хебриди. Както бе отбелязано по-горе, в Полинезия пръв проникнал Менданя, когато през 1595 г. достигнал Маркизките острови при второто си плаване от Перу. После, в 1606 г., Кирос пръв зърнал архипелага Туамоту, а през 1616 г. идващите от Чили Лемер и Схаутен открили островите Тонга. На остров Пасха пръв стъпил през 1722 г. Рогевен, който също тръгнал от Чили. Следвайки пътя от Южна Америка, през 1765 г. Байрън попаднал на островите Кук, а Уилис, който поел по неговите стъпки през 1767 г., се натъкнал на Таити и на Дружествените острови. Защо от страната на Азия европейците не са успели да достигнат нито едни от тези океански острови? За да намерим отговор, и тук ще се опрем на историята. Европейските ветроходи, прекосили целия Пасифик от Америка до Азия, били неспособни да се върнат по пътя, по който били дошли. Дори след като от американските брегове мореплавателите проникнали в огромната, осеяна с острови водна шир на Пасифика, същият този воден свят останал непристъпен за ветроходите, тръгващи от азиатските пристанища. През 1527 г., когато испанците вече били основали важни търговски средища както в Мексико, така и на островите пред бреговете на Югоизточна Азия, завоевателят на Мексико, Кортес, решил да изпрати експедиция под водачеството на Сааведра, която имала за цел да преплава разстоянието от Мексико до Филипините и обратно. Сааведра потеглил от мексиканското пристанище Сакатула и стигнал до Минданао във Филипините. След една година той поел обратно, ала ветровете и теченията го принудили да се откаже. На следващата година испанците опитали отново, този път те се насочили край бреговете на Нова Гвинея с надеждата да се измъкнат на юг от враждебните стихии, но вятърът и течението ги върнали обратно на островите пред Югоизточна Азия, където Сааведра умрял и първият опит да се достигне Америка през Тихия океан бил изоставен. През следващите години немалък брой каравели преминали без особени проблеми разстоянието от Мексико до Филипините, ала нито един от тия кораби не сполучил да се върне по същия път. За да се доберат обратно до Мексико, мореплавателите се принуждавали да обиколят цялото земно кълбо и да се завърнат през Атлантика. {img:drevniat_2_1.png|#Карти на глобуса от различен ъгъл. Тук добре се вижда колко погрешно е да се смята, че пътят по екватора е по-къс, отколкото пътя през северната част на Тихия океан} През 1527 г., когато испанците вече били основали важни търговски средища както в Мексико, така и на островите пред бреговете на Югоизточна Азия, завоевателят на Мексико, Кортес, решил да изпрати експедиция под водачеството на Сааведра, която имала за цел да преплава разстоянието от Мексико до Филипините и обратно. Сааведра потеглил от мексиканското пристанище Сакатула и стигнал до Минданао във Филипините. След една година той поел обратно, ала ветровете и теченията го принудили да се откаже. На следващата година испанците опитали отново, този път те се насочили край бреговете на Нова Гвинея с надеждата да се измъкнат на юг от враждебните стихии, но вятърът и течението ги върнали обратно на островите пред Югоизточна Азия, където Сааведра умрял и първият опит да се достигне Америка през Тихия океан бил изоставен. През следващите години немалък брой каравели преминали без особени проблеми разстоянието от Мексико до Филипините, ала нито един от тия кораби не сполучил да се върне по същия път. За да се доберат обратно до Мексико, мореплавателите се принуждавали да обиколят цялото земно кълбо и да се завърнат през Атлантика. Едва през 1565 г. Урданета успял да открие единствения обратен път, достъпен за тогавашните ветроходи. Той се отправил на север покрай бреговете на Япония и с помощта на Японското течение и западните ветрове пресякъл Пасифика в ширините северно от Хавайските острови. И независимо че според компаса Урданета плавал по насочена на север дъга, в действителност неговият маршрут водел толкова пряко към тропическа Америка, колкото и екваториалната линия. Урданета подробно описал курса си в бордовия дневник и впоследствие маршрутът му се превърнал в тъй наречения път на каравелите, следван от испанските и португалските кораби в продължение на повече от два века. Този път поемал на запад от Мексико към Филипините, минавал изцяло през тропическите води в близост до екватора и се насочвал обратно през крайните зони на Северния Пасифик, пресичайки океана в пустите водни пространства между Хавайските и Алеутските острови. Всъщност дори и двете експедиции на Менданя, които открили Меланезия и Полинезия с изходен пункт Перу, сиреч южно от екватора, били заставени да се отправят далеч на север зад Хавай, за да хванат западните ветрове и течения, с чиято помощ да се върнат там, откъдето са тръгнали. При изучаване на примитивната навигация би било пропуск да не се държи сметка за историята на нашите първи плавания в Тихия океан. Постоянната циркулация на океанските води и въздухът над тях в това същинско полукълбо са обуславяли всички европейски открития и търговски пътища в течение на цели петстотин години, от пътешествията на Марко Поло в края на XIII век до плаванията на капитан Кук в края на XVIII век. Единственият мореплавател, комуто отчасти се удало да избегне този океански кръговрат, е Тасман, който през 1642 г. отплавал на юг от Индонезия, а не на изток и след като заобиколил южния бряг на Австралия, открил последователно Тасмания и Нова Зеландия в зоната на „ревящите четирийсетградусови“ ширини. Оттам той лавирал в северна посока до Тонга, подир което тропическият „конвейер“ го върнал в Индонезия. Едва към края на XVIII век, когато капитан Кук навлязъл във вече доста добре проучения Пасифик, развитието на съвременната ветроходна техника позволило на мореплавателя да се противопостави донякъде на стихиите. При първото си плаване Кук също следвал обичайния, съпроводен с попътни ветрове курс от Южна Америка до Индонезия, но в следващите си две пътешествия той се насочил по следите на Тасман далеч на юг от Австралия и после свил право на север през тропическия пояс, при което се натъкнал на Хавайските острови, неизвестни дотогава на европейците. Този петвековен период, през който нито един от плеядата дръзки европейски мореплаватели не бил в състояние да преведе корабите си от Азия в Океания през Папуа-Меланезия и Микронезия, предлага реалистична картина на ограниченията, които са важали за древните мореплаватели с още по-голяма сила. Би било непростимо в днешното време на параходи и други „ходи“ да пренебрегваме половин хилядолетие от документираната ни мореплавателска история и упорито да настояваме, че праисторическите съдове са плавали в Тихия океан по маршрути, недостъпни за корабите от историческата епоха. Още повече че надеждният урок, почерпан от надлежно освидетелствуваната европейска история, е подкрепен от поредица практически експерименти с праевропейски плавателни съдове, проведени през нашия век. След 1947 г., когато по инкски образец бе построен балсовият сал „Кон-Тики“, още тринайсет сала потеглиха от тихоокеанското крайбрежие на Южна Америка и повечето благополучно достигнаха различни острови в Океания с намерение да прекосят океана в обратна посока, от Азия и Полинезия тръгнаха съответно две джонки и един сал; екипажите и на трите съда бяха принудени да се откажат. Опитът и маршрутите на всички тия експериментални плавания са не по-малко показателни от първите плавания на европейците в Тихия океан. {img:drevniat_2_2.png} {img:drevniat_2_3.png|#Карта на пътищата от Южна Америка към Океания, следвани от съвременни пътешественици със сал (от 1947 г. насам)} През 1947 г. балсовият сал „Кон-Тики“ преплава разстоянието от Централно Перу до Рароя в Източна Полинезия. През 1954 г. балсовият сал „Седемте сестрички“ пренесе Уилям Уилис от Централно Перу до Самоа в Западна Полинезия. Балсовият сал „Ла Кантута I“, управляван от Едуард Ингрис и неговите другари, стигна през 1955 г. от Северно Перу до Галапагоските острови, където екипажът се принуди да го напусне, защото съдът бе навлязъл в зоната на тъй нареченото Екваториално противотечение и не бе в състояние да се движи нито на изток, нито на запад. През 1958 г. салът „Таити Нуи II“ под командата на Ерик дьо Бишоп достигна Ракаханга в Западна Полинезия, тръгвайки от Централно Перу. Балсовият сал „Ла Кантута II“ отведе през 1959 г. Ингрис и новия му екипаж от Централно Перу до Матахива в Централна Полинезия. През 1963-1964 г. балсовият сал „Възрастта не е пречка“, управляван само от възрастния Уилис, измина цялото разстояние от Централно Перу, през Самоа, до Тули Бийч в Австралия. Балсовият сал „Тангароа“ откара през 1965 г. Карлос Караведо Арка и спътниците му от Централно Перу до Факарева в Централна Полинезия. От южното крайбрежие на Еквадор Витале Алсар и екипажът му спуснаха на вода балсовия сал „Пасифика“. През 1966-1967 г. те стигнаха до островите Галапагос и сетне се отклониха твърде много на север, тъй че навлязоха в зоната на Екваториалното противотечение, което се помъчиха да използват, за да се върнат в Америка. Макар и да се смята за насочено на изток, в действителност това течение представлява поредица от хаотични струи и водовъртежи, които се образуват в тясната безветрена зона между двете могъщи западни течения от двете страни на екватора. След 143-дневни напразни усилия да се завърне в Америка по този път накрая екипажът бе прибран от спасителен кораб. През 1969 г. гуменият сал „Селеуста“ с Марио Вали на борда дрейфува от Централно Перу до Рароя — полинезийския атол, където приключи плаването си и „Кон-Тики“. Витале Алсар и другарите му през 1970 г. спуснаха на вода в Еквадор балсовия сал „Ла Балса“ и за 161 дни преплаваха цялото разстояние до Мулулаба в Австралия. През 1973 г. още три балсови сала — „Ла Ацтлан“, „Ла Гуаякил“ и „Ла Мулулаба“ — отплаваха от Еквадор под водачеството на Алсар и след като всички заедно преминаха през Полинезия и Меланезия, за 179 дни достигнаха Белина в Австралия. Приключвайки третото си плаване, Витале Алсар имаше зад гърба си изминати с южноамерикански балсов сал общо 42 555 км, или с 2555 км повече от обиколката на Земята по екватора. И така, в периода от 1947 до 1973 г. тринайсет сала се отправиха в открито море от тихоокеанското крайбрежие на Южна Америка; два от тях завършиха плаването си на Галапагоските острови, останалите единайсет достигнаха Полинезия, а пет от тях дори продължиха до Меланезия или до още по-далечния австралийски континент. Сега нека разгледаме участта и на примитивните плавателни съдове, опитали се в днешно време да пресекат океана в обратна посока. Първият опит бе предприет от Ерик Дьо Бишоп преди Втората световна война. Той възнамеряваше да преплава с китайска джонка разстоянието от Индонезия до Полинезия, с което да докаже достоверността на преобладаващата тогава теория, че азиатските предшественици на полинезийците са следвали този маршрут. Той прекара три години в своята джонка, мъчейки се да се възползва от неуловимото Екваториално противотечение, но не успя да проникне дори в Микронезия. В крайна сметка се отказа от експеримента си и заключи: „…общоприетата теория, според която Полинезия била заселена от Малайзия или от някой друг пункт в Западния Пасифик… е неправдоподобна!“ После той построи на Хавайските острови полинезийско кану и с него прекоси разстоянието от Полинезия до Индонезия за няколко седмици. След като плаването на сала „Кон-Тики“ демонстрира колко лесно Полинезия може да бъде достигната от Перу, Дьо Бишоп конструира на Таити бамбуков сал, за да провери дали плаването в обратна посока също е възможно. Той се отправи на юг в бурните ширини под „четирийсетте градуса“ с цел да хване западните ветрове, но след като в продължение на близо седем месеца бе омаломощаван от свирепия студ и страшните вълни, бе принуден да подаде сигнала 505, когато се намираше на около хиляда мили от чилийския бряг, защото съсипаният от бурите бамбуков сал бе достигнал зоната, където се заражда Хумболтовото течение, и имаше опасност да бъде завлечен обратно в Полинезия. Дьо Бишоп бе спасен и откаран в Южна Америка, сетне там построи споменатия вече дървен сал, който благополучно пренесе екипажа му от Перу до Западна Полинезия, докато самият той загина в крайбрежния риф. Безспорно най-сериозният опит да се пресече с примитивен съд Тихият океан от азиатската страна бе тъй нареченият „Проект Пасифик“, който след шестгодишна подготовка бе осъществен през 1974 г. Обхванат от амбицията да възроди дифузионистичната теория на виенската школа, Куно Кньобъл, ученик на известния антрополог Хайне-Гелдерн, построи автентична азиатска джонка по образец на керамичен модел от I век, намерен край Кантон в Южен Китай. Целта на експеримента бе да се преведе азиатският плавателен съд от Китайско море до Еквадор в Южна Америка. Точно възпроизведената експериментална джонка, кръстена „Тай Ки“, потвърди опита, събран през петте века европейско мореплаване в тия води: примитивните съдове, тръгващи от Азия през Пасифика, трябва да следват пътя на каравелите. „Тай Ки“ не бе в състояние да устои на силата на насрещните тропически ветрове и течения и неумолимо бе изтласквана на север. След като достигна 40° с.ш., по-близо до Алеутските острови, отколкото до Хавайските, екипажът на вече разядената от червеи и полуразрушена джонка подаде сигнал 505 и бе прибран от самолет, докато останки от съда бяха забелязани впоследствие край бреговете на Аляска. Преди да напусне потъващата джонка, екипажът й бе прекарал на борда 114 дни, а до северозападното крайбрежие на Северна Америка оставали още 2000 морски мили. В края на краищата този експеримент се оказа може би с най-голяма научна стойност. Той очертава пътя от Азия до Америка, следван от всички видове примитивни съдове. Северозападното американско крайбрежие, по-точно островите пред Аляска и Британска Колумбия, а не тропическата островна област са единствената достъпна врата за праевропейските мореплаватели, идващи от Азия в Новия свят. От същото това северозападно крайбрежие на Америка ветровете и океанските течения завиват право към Хавайските острови в Северна Полинезия — по същия начин, както стихиите циркулират от Перу към Източна и Централна Полинезия. Ранни изследователи като Ванкувър и Байрън отбелязват, че са намирали на Хаваите големи канута от борови стволове, довлечени дотам от северозападните американски брегове, а каталогът на музея „Бишъп“ за 1915 г. заявява, че дългите бойни канута на древните хавайци „обикновено“ се правели от борови трупи, довлечени до островите от американския бряг. Въз основа на прилики в някои петроглифи Шарп и Фарли допускат, че между аборигените в Северна Америка и на Хаваите са съществували връзки, и посочват, че стотици трупи от секвоя са били изхвърлени по хавайските плажове само няколко месеца след като опустошителни наводнения по тихоокеанското крайбрежие на Британска Колумбия отнесли дървения материал от язовете на местните дъскорезници. Фактът, че не само трупи, но и оборудвани канута могат да извършат същото плаване, бе доказан преди половин столетие от капитан Вос. На остров Ванкувър той се сдоби с дванайсетметрово кану, изработено от индианците по северозападното крайбрежие, и с него за два месеца достигна Тонгарева в Централна Полинезия, след което продължи до Нова Зеландия и сви на запад. Неговото кану „Тиликум“ е изложено в парка „Тъндърбърд“, Виктория, Британска Колумбия. Да обобщим: документалните исторически извори, както и голям брой съвременни практически изпитания показват, че примитивните азиатски съдове могат да навлязат в Тихия океан само през крайните северни ширини между Хавайските и Алеутските острови, като възможни места за приставане са островите пред северозападното американско крайбрежие. Оттам пътят за субтропичните и тропичните острови в централната част на Пасифика е открит. Досега говорихме за преднамерени опити да се проникне със староевропейски ветроходи или копия на праисторически съдове в просторите на Тихия океан от изток или от запад. В последните години обаче доста спорове се водят около въпроса, дали Океания е била открита в резултат на предварително замислени експедиции, подобни на европейските в старо време, или вследствие на случаен дрейф. Някои специалисти са на мнение, че шквалове, насочени срещуположно на преобладаващите ветрове, биха могли да отнесат предшествениците на полинезийците до техните острови в средата на Пасифика. М. Левисън, Р. Дж. Уорд и Дж. У. Уеб провериха тия хипотези с изчислителна машина. Авторите вложиха в програмата на компютъра 100 000 хипотетични дрейфа и повече от 8000 преднамерени плавания с 62 начални пункта, разположени източно и западно от Полинезия. Получените резултати напълно изключваха далечния азиатски бряг, понеже шансовете да се стигне до Полинезия дори от по-близките острови на Микронезия, пръснати из океана до 4000 мили в ширина, се оказаха равни на нула. Всъщност бе установено, че само 400-милното открито водно пространство, отделящо Соломоновите острови и Новите Хебриди от Полинезия, „представлява непреодолима бариера за дрейф в източна посока“. Освен че обори възможността за случайни плавания от Микронезия и Меланезия до Полинезия, електронноизчислителната машина потвърди нещо, което историята на мореплаването вече бе загатнала: в Океания безцелните дрейфове, завършващи с откриване на острови, по правило следват преобладаващите от изток на запад природни стихии, а не епизодични шквалове и други необичайни явления. Археолози и лингвисти вече установиха, че всички полинезийски колонии в границите на Микронезия и Меланезия водят произхода си от преселници, дошли от самата Полинезия, т.е. не представляват трамплини за по-нататъшна миграция на древни пришълци от Индонезия или континентална Азия. По думите на Левисън и неговите колеги резултатите от електронноизчислителните изследвания недвусмислено показват, че тия колонии са възникнали вследствие на непреднамерени плавания от Полинезия. Дори в границите на същинска Полинезия вероятността да се попадне на някой остров посредством дрейф, насочен срещу преобладаващите ветрове и течения, е крайно малка. Данните, получени от компютърната обработка, сочат, че „шансът да се достигне с дрейф от Самоа до Куковите или Дружествените острови е 1:700. Докато възможностите да се стигне от други части на Полинезия до Хавайските острови, до остров Пасха или Нова Зеландия (чрез случаен дрейф) са практически равни на нула“. И още: „Процентно най-голяма вероятност да се проникне в Полинезия и да се обхване максимална площ от територията й има, ако за изходни пунктове се използват Маркизките острови и остров Пасха“ — двата най-предни поста на Полинезия в близост до Южна Америка. Както може да се очаква, съвсем други са резултатите, свързани с възможностите за дрейф от Южна Америка. Левисън и неговите колеги пишат: „Ако мореплавателите са тръгвали от перуанското крайбрежие в района на Каляо и са поддържали курс право на запад, вероятността да достигнат Полинезия е била много голяма. При нашия експеримент малко повече от една трета от съдовете, отплавали от Каляо, попаднаха на полинезийски острови, обикновено след около тримесечно плаване.“ Във връзка с балсовия сал на инките Левисън и неговите колеги изтъкват, че съвършената му система за управление с помощта на подвижен кил, както и неговата превъзходна плаваемост му позволяват да преодолее разстоянието от Южна Америка до Източна Полинезия, като в същото време тези отлични мореходни качества биха му дали възможност да се върне на континента, ако бъде подхванат от някое силно течение до 300 мили от брега. Сумирайки получените данни, авторите заключават, че вероятността човекът да е проникнал в полинезийския триъгълник, независимо откъде, в резултат на случаен дрейф е изключително малка. Необходимо е да си припомним, че всичките тринайсет сала, отплавали от Перу през последните десетилетия, държаха кърмата си срещу вятъра и затова при тях не може да се говори за дрейф в смисъла, в който Левисън и колегите му употребяват тази дума. Според техните изчисления при плаване само на дрейф — с начален пункт Южна Америка — би могло да се стигне до Маркизките острови, които пък наред с остров Пасха предлагат най-големи възможности за достигане на останалите полинезийски острови впоследствие. Това иначе съществено проучване има един сериозен недостатък. В програмата си авторите не включват маршрути, които да минават далеч на север, чак до архипелага пред Британска Колумбия. За този пропуск наистина трябва да се съжалява, защото това е единствената област, за която се знае, че може да се достигне посредством естествен дрейф от Югоизточна Азия и после да се продължи оттам направо в полинезийския триъгълник. Обаче Левисън и колегите му си дават сметка за пропуска, като казват, че рамките на изследването им не позволяват да проведат хипотетични плавания в северните ширини, така че да проверят тъй наречените от тях „маршрути на плаващите трупи“ с изходна точка северозападното крайбрежие на Америка. Те смятат, че вероятността да се достигне Полинезия от Мексико е малка, и добавят: „Шансовете да се достигне Хавайската група от някоя по-северна точка по тихоокеанското крайбрежие несъмнено се увеличават… при дрейф от Северна Америка Британска Колумбия би била най-вероятният изходен пункт.“ Крайбрежните води на Британска Колумбия — единственият островен район, откъдето с примитивен съд директно може да се стигне до Полинезия както чрез дрейф, така и чрез целенасочено плаване — служат също за естествен завършек на подобни плавания от Югоизточна Азия. С други думи, осеяните с острови крайбрежни води на Британска Колумбия предлагат това, което Микронезия и Меланезия не успяват да осигурят — удобен географски трамплин по пътя от Филипинско море до Полинезия. Първите европейски експедиции и съвременните тестове с електронноизчислителна машина показват, че друг избор няма. Независимо дали са направлявани, или оставени на дрейф, малайските канута и китайските и японските джонки без проблеми могат да изминат с Японското течение разстоянието до Британска Колумбия, а ако продължат, след още няколко седмици ще се намерят в Хавай. Принудителният маршрут на експерименталната джонка „Тай Ки“ е бил изминат през настоящия век от голям брой претърпели крушение азиатски съдове, които стигнали до Британска Колумбия, а някои дори били отнесени чак до Хавайските острови с все още жив екипаж. Документални сведения за такива случаи бяха изнесени на Петия конгрес на специалистите по тихоокеански проучвания. Главната цел на настоящите анализи е да се очертаят и отделят възможните океански пътища, които, погледнато чисто практически, биха могли да осигурят достъп на аборигени в Америка или излаз оттам с помощта на праевропейски плавателни съдове. Разбира се, това не означава, че предколумбовите мореплаватели са следвали всички разгледани тук пътища, макар и да е пределно ясно, че няма непреодолими пречки, които биха възпрепятствували древния човек да плава по предложените маршрути. Идеята на този преглед не е да оспорва възгледите на дифузионистите, а да анализира практическите проблеми, произлизащи от твърдението, че между Стария и Новия свят са се осъществявали презокеански връзки посредством автохтонни плавателни съдове с екипаж. Невидимите течения, които пресичат океана и са по-големи и по-могъщи от всички реки, се привеждат от въртенето на Земята в постоянно движение. В тропическия пояс те текат от изток на запад и щом достигнат континент, завиват в широка дъга, за да се върнат на изток в по-студените ширини, в непосредствена близост до полярните области. Тропическите течения не се движат независимо — те влачат със себе си всеки плаващ предмет, докато над морската повърхност в същата посока неизменно през цялата година духат с пълна сила вечните пасати. Тези течения превъзхождат континенталните реки като транспортни артерии, движението по тях е още по-неумолимо еднопосочно поради постоянното присъствие на извънредно силните източни пасати. Там, където човекът не е бил ръководен от видими брегове и предначертана цел в търсенето на нови земи, невидимите морски конвейери са пренасяли мореплавателя от една суша до друга със или без волята и знанието му. Историята и океанографията са единодушни при определянето на трите благоприятни океански „магистрали“ от Стария до Новия свят — две откъм атлантическата страна и една откъм тихоокеанската — плюс два главни пътя за връщане, и двата през Тихия океан. Тия пътища са толкова ясно определени, че всеки от тях с основание може да носи името на своя признат от историята откривател. _Маршрутът на Лейф Ериксон_ е най-неблагоприятен от гледна точка на природните условия, но тъкмо той най-напред е използван от европейците, защото предлага поредица от стъпала до Америка, равностойни само на Алеутската верига от тихоокеанската страна. Ако пренебрегнем абсурдно разтегнатата арктическа област на картите с Меркаторова проекция и се допитаме до глобуса, ще установим, че по пътя от Норвегия или Великобритания през Шетлъндските и Ферьорските острови, през Гренландия и Бафинова земя до Лабрадор и континентална Америка не съществуват непрекъснати водни пространства по-широки от дължината на езерото Мичиган. Както ще видим в една от следващите глави, през периода от 986 г. до около 1500 г. норвежците основали на югозападното гренландско крайбрежие селища с 280 чифлика, две епископски резиденции, манастири и седемнайсет църкви. Въпреки трудностите при поддържането на връзка с Исландия и Норвегия по море тези европейски заселници, които били облагани с данъци от Ватикана, живели в продължение на пет века преди историческото плаване на Колумб само на 200 мили от американския бряг. Писмени документи от XI-XIV век говорят, че през това време са били предприети най-малко пет пътешествия от Гренландия до Новия свят от другата страна на Дейвисовия проток. Както ще научим по-нататък, старите норвежци не са били единствените европейци, които са бродили в този отдалечен край на Атлантика. В едно папско писмо от 1448 г. се осъждат британските пирати, които нападали селищата на норвежките християни в Гренландия и разрушавали техните църкви. Преди това, през 1432 г., норвежките и английските крале подписали договор с цел да се прекратят нападенията на британските пирати над норвежците в Дейвисовия проток — историческо свидетелство, което потвърждава, че далечният Северозападен Атлантик е бил познат преди Колумб дори на шайки неизвестни авантюристи от Британските острови. Възможно е смътните представи, преобладаващи в средновековна Ирландия, за съществуването на далечна земя в Северния Атлантик да водят началото си от този период, ако не и от по-рано. В средновековието Норвегия и Ирландия били тясно свързани. Около 840 г. норвежките викинги основали град Дъблин. А когато норвежки бежанци се отправили към Исландия след войните в родината им през 872 г., те установили, че ирландски монаси вече били заселили усамотения остров. Затова редовните трансатлантически връзки, започнали още от първото заселване на Гренландия през 985 г. между норвежките заселници по гренландския бряг и родните пристанища в Исландия и Норвегия, не биха могли да убегнат от вниманието на ирландските им съвременници. Съгласно келтски хроники, създадени горе-долу по времето, когато е открита Гренландия, ирландският монах свети Брендан, несъмнено историческа личност, посетил Ферьорските острови, Исландия и други отвъдморски райони. Мнозина допускат, че при това възхитително плаване, извършено с ирландска кожена лодка _къра_, пътешествениците са достигнали чак до Новия свят. Подобно предположение понастоящем не може да се потвърди, но колко то е основателно, бе доказано неотдавна от Т. Северин и неговите спътници, които през 1.977 г. със светибренданска _къра_ пресякоха Северния Атлантик от Исландия до Нюфаундленд по пътя на Лейф Ериксон. Колкото до по-древни, праисторически времена, американският археолог И. Ф. Грийнмен смята, че човекът от горния палеолит е имал по-лесен достъп до североизточните части на Северна Америка дори от старите норвежци. Той изтъква, че първобитните хора са могли просто да следват границата на ледниковия фронт, който тогава е прехвърлял мост над океана по географската ширина на Ирландия. В такъв случай е било напълно възможно арктически ловци да преминат от Северна Европа в Америка. Дали действително е било така, остава да се докаже от бъдещите археолози; засега това не е нищо повече от правдоподобна хипотеза. {img:drevniat_2_4.png|#Морските пътища от и до Америка, усвоени от първите европейски мореплаватели: Е — Лейф Ериксон и викингите; K — Колумб и средновековните европейци; М — Менданя и откривателите на Полинезия и Меланезия; С — Сааведра и пътешествията с каравели от Мексико до Индонезия; У — Урданета и плаванията по обратния път — от Индонезия до Меланезия} _Маршрутът на Колумб_ е значително по-дълъг, но предлага много мек климат и изключително благоприятни ветрове и течения. Макар и да се захранва с води от крайбрежието на Западна Европа, всъщност течението се заражда пред Гибралтар и бреговете на Северозападна Африка, където се съчетава с мощни пасати. От Северна Африка пътят на Колумб следва Канарското течение, известно още под названието Северно екваториално течение, което се насочва право към Антилските острови и навлиза в Мексиканския залив. В Северното екваториално течение се влива могъщ южен приток, идващ от Мадагаскар и Южна Африка — Южното екваториално течение, което също прониква в Мексиканския залив, но покрай бразилския бряг. Независимо че тези две океански артерии се зараждат край Африка поотделно, те спокойно могат да се разглеждат като две свързани разклонения на един гигантски конвейер, който осезателно приближава Централна Америка до привидно далечния африкански континент и същевременно отдалечава твърде много Африка от Новия свят, ако се плава в обратна посока. Доколкото е известно от писмени източници, Колумб е първата историческа личност, възползвала се от този маршрут. Ала съвсем не е изключено, макар и исторически недокументирано, след като покоряват мароканските бербери и посещават народа гуанче на Канарските острови, арабите да са продължили навътре в Атлантнка по дъгата на местната „транспортна лента“. Различни автори посочват податки в този смисъл. Една от тях се среща в старинен испански ръкопис, намерен на остров Палма, който през 1764 г. е преведен на английски език под надслов „История на откриването и завладяването на Канарските острови“. В текста намираме цитат от „Третата област на нубийския географ“, отнасящ се до далечните земи в Атлантика, посетени от странствуващите араби: „В това море се намира още остров Саал, където мъжете приличат на жени… дъхът им е като дим от горящо дърво… и мъжете се отличават от жените само по гениталните органи: те нямат бради и облеклото им се състои от листа.“ Това забележително описание заслужава внимание, тъй като гуанчите от Канарските острови, подобно на берберите от африканския континент, са притежавали гъсти бради като самите араби, обличали са се в овчи кожи и освен това са били известни на семитските народи още от финикийски времена. Американските индианци обаче са голобради; впрочем тъкмо тази физическа особеност най-много поразява испанците, както и пушенето на тютюн — обичай разпространен сред карибските племена, много от които за разлика от народите, познати на арабите в Стария свят, ходели голи или облечени в поли от палмови листа. Така или иначе Колумб винаги ще остане окичен с лаврите на първооткривател — единствен той се завръща с убедителни доказателства за откритието си. Колумб още два пъти минава по същия маршрут и никой не може да му отнеме заслугата, че е отворил вратата към Америка за хората от всички нации. По неговата диря поемат безброй по-големи или по-малки каравели, някои от които били толкова миниатюрни и крехки, че справедливо биха заслужили подигравките на древните корабостроители от Близкия изток. Щом веднъж пътят бил очертан и примерът даден, едва ли можело да се намери плавателен съд, който да не е готов за плаване по маршрута на Колумб. В наши дни всяка година се провежда ветроходна регата за мореплаватели — самотници от двата пола, която следва точно Колумбовия път от Канарските острови до Карибско море. Новаци, които се хвалят, че не са плавали никога, прекосяват океана с открити гребни лодки, канута, динги и всевъзможни салове. Папирусовата ладия „Ра II“ също измина традиционния Колумбов път с осем души екипаж на борда, петима от които бяха отявлени „сухоземни плъхове“, а един дори не знаеше, че морската вода е солена. В подчертан контраст с европейската и африканската страна на Атлантика по американските брегове няма благоприятни места, откъдето аборигените биха могли да се отправят в океана. В умерените зони на Северна Америка властвува насоченото на юг студено Лабрадорско течение, а топлият Гълфстрийм започва от тропическата област, населена с аборигени, свикнали на мек климат и зле подготвени за продължителния дрейф през Северния Атлантик. Обърнем ли се към тихоокеанската страна на континента, ще установим, че условията пак се диктуват от въртенето на Земята. Движението на вятъра и водата в западна посока — по пътя на Колумб, което се прекъсва от преградата на Централна Америка, незабавно продължава от тихоокеанския бряг, откъдето Северното и Южното екваториално течение се отправят със същите пасати на запад през океана. Както вече разбрахме, независимо че европейските мореплаватели за пръв път виждат Пасифика от азиатската страна, нито един кораб не успява да проникне в новооткрития океан по това направление. Едва след като Колумб отвежда европейците в Америка, на тях се удава от другия бряг на континента да отплават на запад в недостъпния преди океан. _Маршрутът на Менданя_ с пълно основание може още да се нарече маршрут на _инките_ — по-късно ние ще се върнем на историческия факт, че именно мореходните напътствия на инките са насърчили и ръководили експедицията на Менданя. Този маршрут навярно е от най-голямо значение за антропологически проучвания поради своята къса, мощна дъга, свързваща най-усамотената и все пак обитаема островна група на света с част от американското крайбрежие, където се срещат мореходни плавателни съдове в изобилие. Преимуществото на споменатия път идва от изключително могъщото Южно екваториално течение, известно още като Перуанско течение, то се захранва с водните маси, извиващи на север покрай южноамериканското крайбрежие при Чили, а пред северните брегове на Перу рязко завива на запад и потича в широк поток през Полинезия и по-нататък. Необикновено силни пасати съпровождат това течение, чийто северен край обхваща Галапагоските острови, докато южната му граница достига остров Пасха. Главният му поток обгръща всички обитаеми острови на Полинезия, с изключение на Хавайските, както и цяла Меланезия, след което се разлива в своего рода делта там, където пътя му препречват Нова Гвинея и Австралия. И Магелан се възползвал в пълна мяра от този конвейер, когато през 1521 г. открил остров Гуам. Все пак по различни обективни причини силата на течението намалява в Меланезия, но в ограничена степен то продължава да се чувствува чак до североизточните брегове на Нова Гвинея и югоизточните острови на Микронезия. От мореплавателска гледна точка цялата островна област в Южния Пасифик се намира в непосредствена близост до Южна Америка и независимо че папуа - меланезийците имат много древен азиатски произход, между тях и Новия свят няма прегради, които биха могли да попречат на спорадичното разпространение на андската култура. Вече видяхме, че обратното плаване през тия води се оказало невъзможно за първите европейски мореплаватели, които били принуждавани да се завръщат в Перу през високите ширини на север от Хавай. Експериментът на Дьо Бишоп, който седем месеца напразно се мъчи да достигне с примитивен съд Южна Америка от Полинезия през суровата област под „ревящите четирийсет градуса“, както и неуспехът на Ингрис и Витале Алсар да се завърнат в Америка с помощта на хаотичното Екваториално противотечение ясно показват, че Южният Пасифик не предлага никакъв морски конвейер на автохтонните си обитатели. _Маршрутът на Сааведра_ от Мексико до островите през Югоизточна Азия минава северно от екваториалната линия, успоредно на пътя на Менданя. Той пресича тропическия Пасифик в цялата му ширина от Америка до Азия, при това скоростта на течението и силата на пасата не отстъпват по мощ на по-късото Южно екваториално течение и съпровождащите го ветрове. Всъщност ние се убедихме, че Сааведра използва в пълна мяра този морски конвейер при еднопосочното си плаване от Сакатула в Мексико до Минданао, извършено през 1527 г. — четирийсет години преди Менданя да отплава от Перу. Докато Менданя най-напред прониква в изобилствуващата с острови Меланезия и едва по-късно открива някои от пръснатите на широка площ острови, подминати от него в Полинезия, Сааведра пресича океана в празната област южно от Хаваите и северно от Същинска Полинезия. Макар и да е извънредно подходящ за плаване с автохтонни съдове, по чисто географски причини този път не предлага такива възможности за открития и разпространение на култура, каквито има пътят на Менданя, минаващ през осеяните с острови ширини на Перу. Изложените напоследък теории, дело на малка група известни археолози, според които между културите на Централна Америка и Югоизточна Азия съществуват много древни връзки, по-лесно би могло да се защитят, ако се приеме — стига хронологията да позволява, — че разпространението на културно влияние е следвало пътя на Сааведра в западна посока, а не обратно. Микронезия е разположена пред прага на Азия, но европейските мореплаватели я откриват, като тръгват от Америка. Ето защо не би било излишно да имаме предвид множеството културни паралели между образците на някои от изчезналите мексикански цивилизации и паметниците, останали от неизвестните предшественици на древните микронезийски племена, като мегалитните руини на Кусаие и Понапе в Каролинския архипелаг, на Гуам и Тиниан в Марианския архипелаг. Всички тези острови се намират от двете страни на Сааведровия път. _Маршрутът на Урданета_ е чисто и просто непрекъснато продължение на Сааведровия път — започва там, където другият свършва: във Филипинско море. Тук топлите води на Северното екваториално течение завиват на север, защото по-нататъшното им напредване на запад се препречва от Малайския архипелаг и континента зад тях. После водният поток минава край Япония под името Японско течение или Курошио и движейки се на север от Алеутските острови, съпровождано от преобладаващи западни ветрове, достига западния бряг на Северна Америка, като описва дълга дъга от Аляска до южния край на Калифорнийския полуостров. Както вече казахме, именно маршрутите на Сааведра и Урданета се обединяват, за да образуват важния някога път на каравелите, следван от всички европейски мореплаватели, прекосили Тихия океан в зората на ветроходството. Маршрутът на Урданета е единственият, по който древните азиатци са могли да се свържат по вода с американските аборигени. Основното му значение, в антропологичен смисъл, навярно се корени във факта, че по него обитателите на Малайския архипелаг са имали възможност да достигнат умерените зони на Америка, без да газят дълбоките снегове на арктическата тундра. Поразителната физическа прилика между тропическите малайци и аборигените от бразилските джунгли единодушно се отдава на това, че общата люлка и на двата народа се е намирала някога в Югоизточна Азия. Към тия сходства се прибавят и такива специфични елементи като употребата на тръби, изстрелващи стрели, намазани с еднакъв вид отрова. В голата тундра подобни приспособления, характерни за джунглата, не могат да се набавят. Пътят през арктическата област е дълъг и извънредно труден за тропическите племена, докато едно непреднамерено плаване по маршрута на Урданета те биха преживели с лекота, защото древните хора не са били по-малко издръжливи на глад и лишения от съвременните корабокрушенци, които понякога дрейфуват с месеци в океана и изминават хиляди мили без други провизии освен дъждовна вода, риба и морски птици, проявили любопитство към техния плавателен съд. Пътищата на Менданя, Сааведра и Урданета представляват единствените естествени конвейери през Тихия океан. Извън техните граници океанът несъмнено е бил трудно преодолимо препятствие за примитивните плавателни съдове. Тъй нареченото Екваториално противотечение, което на толкова карти отчетливо е означено, че тече на изток между двете насочени на запад течения, не е нищо повече от тесен пояс хаотични водовъртежи и подводни вихри, които възникват в екваториалната зона на затишия и непостоянни ветрове, всявала ужас у моряците в епохата на ветроходите. Екваториалното противотечение малко подпомага презокеанския мореплавател, както установиха Дьо Бишоп, Ингрис, Витале Алсар и Куно Кньобъл; всички те изоставиха опитите си с джонки или салове да достигнат Америка по този тесен пояс. Като очертава естествените океански пътища до и от Америка, авторът в никакъв случай няма намерение да отхвърли възможността за съществуването на други маршрути, по които са могли да плават древните мореплаватели. Подобно на съвременните шкипери на малки ветроходи, някогашните навигатори са изобретили немалко приспособления, позволяващи на плавателния съд да лавира срещу вятъра и по този начин да предприема преходи в посока, различна от направлението на морските конвейери, като преминава през сравнително по-спокойните райони между тях. Балсовият сал с правилно направлявана _гуара_, поставена между трупите в ролята на плаващ кил, е само един от примитивните плавателни съдове, способни резултатно да плават срещу вятъра; да не говорим за тръстиковата ладия с нейния „отрицателен кил“ и за полинезийското двойно кану. Ала за да се осъществи презокеанско плаване встрани от естествените океански пътища, е необходимо голямо навигаторско умение и почти сигурно не би било предприето такова без предварителната увереност, че някъде напред има суша. Част втора Атлантическият проблем Глава III Изолационисти срещу дифузионисти Човекоподобните маймуни се разпространили в Новия свят едва след Колумб, пренесени били от човека. Отсъствието на висши примати в туземната фауна на Америка говори, че тяхната последна издънка, _хомо сапиенс_, сигурно е достигнала Новия свят като емигрант. И в двете Америки няма следи от самостоятелно развитие на човешкия род. Колко отдавна човек е проникнал в Новия свят се потвърждава от големия брой несвързани помежду си езици, които са били в употреба сред местните обитатели, когато пристигат първите европейци. Изобилието от различни племена и народности до Колумб указва за съществуването на богато разнообразие от физически типове и нива на култура. Някои аборигени никога не надраснали примитивния стадий на неорганизирано събиране на храна, докато други създали цивилизации, които в дадени отношения превъзхождали културата на тогавашна Европа. Дали причината за това разнообразие е в неговия смесен произход, или е резултат от продължителна местна еволюция, протекла по други пътища? До не много отдавна бе меродавно мнението, че човекът се е появил в Америка сравнително скоро, през I хилядолетие пр.н.е. се прехвърлил там от Азия. Съвременните учени постепенно изместиха доста назад датата на първоначалното заселване и днес повечето антрополози приемат, че Америка била заселена към 30 000 г. пр.н.е., други сочат 60 000 г. пр.н.е. и дори по-рано. В тия древни времена глациалните условия в Сибир и Аляска са позволявали на арктическите ловци да се прехвърлят в Америка през крайните северни райони почти без да прибягват или изобщо без да прибягват до употреба на плавателни съдове. И оттогава до идването на, европейците повечето от североамериканските племена си останали първобитни събирачи на храна, както и кажи-речи всички обитатели на тропическите джунгли в Америка, че дори и потомците на първите заселници, достигнали ветровитите ширини на Огнена земя. Какво е предизвикало развитието на култура от най-висш ранг в Америка, ограничено обаче само в пределите на тесния пояс от Мексико до Перу? Ето тук възгледите на изолационисти и дифузионисти си противоречат. Дали тази култура е плод на еволюционен процес, обхванал малка територия, или е продукт на контакти с други отвъдморски цивилизации? Настоящата глава се основава на едноименна студия от антологията „В търсене на Америка“, която бе преработена, за да се избегне повторение с други материали, поместени в тази книга. * * * Предположенията за предколумбови връзки между Стария и Новия свят нямат край. В науката постепенно се обособиха две противоположни по възгледи школи — на изолационистите и на дифузионистите. Изолационистите смятат, че двата океана, които обграждат Америка, напълно са изолирали Новия от Стария свят до паметната 1492 година; те само допускат, че е възможно първобитни хора да са преминали пеша през арктическата област от азиатската тундра в Аляска. За разлика от тях дифузионистите са на мнение, че всички цивилизации са имали една обща люлка; те излагат различни хипотетични варианти на предколумбови съобщения по море между Азия, Европа или Африка и Америка. Крайните привърженици и на двете направления са обединени от една характерна черта: съобразяват се твърде малко или изобщо не се съобразяват с такива океанографски фактори като преобладаващи ветрове и течения. За тях океаните са мъртви, неподвижни езера. Различието между двете школи се състои в това, че крайните изолационисти виждат в тези безжизнени водни пространства преграда за придвижването на човека в каквато и да е посока, докато за крайните дифузионисти морето е нещо като пързалка за кънки, по която древните мореплаватели биха могли да отидат, където си пожелаят. Това незачитане на географската реалност често подтиква дифузионистите да издигат зле обосновани миграционни теории, които само допринасят да се затвърдят гледищата на изолационистите. В същото време догматичният подход, чрез който изолационистите защищават становището си — те чисто и просто отстъпват на дифузионистите бремето да се търсят доказателства — предизвиква не по-малко недоволство у последните. В действителност изолационистите никога не са се опитвали да подкрепят твърденията си с преки доказателства, като смятат, че позицията им е достатъчно добре подкрепена от липсата на доказателства у дифузионистите — отсъствието на доказателства за съществуването на контакти те смятат за доказателство, че не са съществували контакти. Всепризнато е, че има много — нерядко забележителни — сходства между цивилизациите в предколумбова Америка и тези в средиземноморския свят. Това забелязват и документират още испанските конкистадори, когато проникват сред смайващите империи в Мексико и Перу. Не ще и дума, че основите на дифузионистичиите възгледи се поставят именно от първите испанци, достигнали Америка. Мнозина от тогавашните летописци били убедени, че Атлантикът е бил пресечен преди тях от семитски мореплаватели, дошли от вътрешното Средиземноморие, които запознали коренното население на Новия свят със своите вярвания, изкуства, дрехи, обичаи. Екипажите на безконечната върволица от крехки плавателни съдове, тръгнали впоследствие по дирите на Колумб, установили, че неговият маршрут е необикновено лек и безопасен, и съвсем естествено било да предположат, че и други преди тях са предприемали същото плаване, защото в зората на ветроходството океаните са били смятани за съобщителни артерии, а тундрата — за преграда; едва в епохата на съвременните презокеански лайнери, свикнали с винта и механиката, моряците почнаха да мислят, че в древни времена водните простори около американския континент са били непристъпни. Изолационистичните възгледи са рожба на века на техниката, а са отгледани от растежа на все по-точната антропологическа наука. Изясни се, че в сравнение с бялата кожа червената не е признак на по-слаба интелигентност и изобретателност; изясни се също, че човешкият мозък навсякъде по света действува по много сходен модел. Ето защо за изолационистите културните паралели между Мексико — Перу и Месопотамия — Египет, които бяха установени подир откриването на Америка, нямат стойност на доказателства за връзки между съответните цивилизации. Пирамидите, ръкописите с йероглифи, йерархическите династии, сочещи за свой предтеча Слънцето, както и много други очевидни аналогии в такъв случай биха могли да имат независим произход. През XX век дифузионистичните възгледи рязко взеха да губят привърженици, като успяха да запазят отбранителни позиции само сред немскоезичните учени, обединени в тъй наречената виенска школа. В същото време становището на изолационистите бързо укрепна, особено в Северна Америка, където за известен период дори намери отражение в местната политика. Поради високото ниво на американската антропология не бе възможно изолационистичннте доктрини току-така да се пренебрегват, както не бе лесно да се оспорва постановката, че тъждеството или сходството между оръдие на труда, орнамент или друг културен белег не е достатъчно свидетелство за доказване на контакт. След като почти всеобщо бе призната логиката на идеята за независимо развитие, цяла поредица от убедителни дотогава дифузионистични аргументи за глобална миграция загубиха своята сила. Винаги щом дифузионист изтъкнеше нови паралели между Стария и Новия свят, които да защищават наличието на презокеански връзки, доводите му тутакси получаваха етикет „недоказано“. Ако се прегледа разновидният материал, призован да подкрепи възгледа, че не само „пешеходци“ от Сибир са проникнали в предколумбова Америка, ще се установи, че изолационистите не са приели нито едно свидетелство за убедително. В случаите, когато по една или друга причина не могат да дадат контрапредложение за самостоятелна еволюция, какъвто е примерът с някои културни растения или ръчни изделия, които са твърде специфични, за да има съвпадение, изолационистите допускат следколумбово разпространение. Ако и това се окаже неприемливо, като последна мярка те предлагат, че семето на съответното растение или прототипът на изделието може да са били намерени от американските индианци изхвърлени на брега, където са ги довлекли морските течения. Твърдеше се, че типично американският сладък картоф бил преплавал разстоянието от Перу до Полинезия, заплетен в корените на повалено дърво, а крайно специфичната каменна рибарска кука от остров Пасха била стигнала до района на Санта Барбара с празно полинезийско кану или била намерена от местни рибари в устата на риба, скъсала влакното на някой полинезийски рибар. Въпреки ударите, нанесени на дифузионистичната идея от доктрините на изолационистите, усилията да се събират аргументи в полза на културните връзки по море никога не са били напълно прекратявани, а в последните години даже се умножиха, особено в Америка, където в продължение на дълги години срещаха най-голям отпор. Две причини може да има за това връщане към дифузионизма. Или че доводите на дифузионистите са започнали да убеждават растящ брой учени, или че аргументите на изолационистите вече се смятат за недотам убедителни. В студията „Теоретически проблеми в спора за транстихоокеанската дифузия“ Д. Фрейзър недвусмислено показва как наличните свидетелства могат да се тълкуват и в едната, и в другата посока и че ако за един учен дадено нещо е доказателство за дифузия, за друг то говори точно противното. Фрейзър посочва, че близкото сходство между азиатската игра _пархеси_ и мексиканската _патоли_ се използва за аргумент както от дифузионистите, така и от изолационистите. Единият лагер твърди, че поради аналогията между тия две игри не може да не съществуват връзки; другият лагер пък заявява, че голямата отдалеченост и други фактори изключват възможността за родство и ето защо наличието на двете сходни игри демонстрира валидността на доктрината за независимото творчество. В светлината на този пример може да се види, че разликата във възгледите изисква предпазлив и абсолютно безпристрастен подход и от двете страни, при което за изолационистите е наложително да отделят сили колкото за опровергаване на дифузионистичното становище, толкова и за търсене на положителни свидетелства в подкрепа на своята позиция. Макар и често да се твърди, че тежестта на доказателствата пада преди всичко върху плещите на дифузионистите, все пак те не я понасят цялата и докато едната от двете противни страни не докаже безапелационно правотата на твърденията си, противоречията неминуемо ще продължават. Защо, пита дифузионистът, изолационистите не са в състояние да посочат поне една географска област в Америка, където могат да се удостоверят следи от самостоятелна еволюция? А защо не е възникнало сходно развитие сред автохтонните обитатели на области по-подходящи в климатично отношение, каквито са днешните територии на Съединените щати, Чили и Аржентина? Тук изолационистът е този, който не може да даде удовлетворителен отговор. Защото и изолационисти, и дифузионисти се съгласяват, че Америка първоначално е била населена от първобитни събирачи на храна, проникнали през арктическата част на Сибир, които не са познавали ни земеделието, ни архитектурата, ни писмото, нито някое друго от забележителните културни завоевания на народите, открити от испанските конкистадори в Централна Америка. Според дифузионистите уязвимостта на изолационистичните възгледи идва от необикновеното обстоятелство, че въпреки продължителните археологически разкопки във всички главни културни центрове от Мексико до Перу и Боливия — т.е. навсякъде, където се е развила в древна Америка култура на високо равнище, — никъде не бяха открити следи на постепенна еволюция от примитивно общество до висша цивилизация. Където и да се случеше археолозите да копаят, неизменно установяваха, че цивилизацията в Америка се е появила внезапно в напълно развита форма, въздигната сред примитивно и архаично общество. Още с ненадейното си процъфтяване цивилизацията се оказва в своя връх и в последвалите векове до идването на европейците се намира не във възход, а в упадък. Перуанските инки поразили испанците с високата си култура, ала археологията доказа, че инките са заимствували повечето културни атрибути от по-древните култури на Тиауанако, Чавин, Наска и Мочика, които в много отношения са притежавали дори още по-изтънчена и внушителна цивилизация, която неочаквано се е появила по бреговете на Еквадор и Перу и сред планинските вериги на Андите, без следа от предварително развитие. Съвременната археология установи, че са съществували връзки между древните прединкски цивилизации и разрасналите се по същото време цивилизации в Централна Америка и Мексико. А великите мексикански култури на ацтеки, толтеки и маи съответно са получили множество практически уроци от високоразвитата цивилизация на олмеките, неизвестен народ, внезапно създал една от най-древните мексикански цивилизации в пълния й блясък — с писменост, календарна система, строителство на пирамиди и пр. — сред блатистите и обрасли в джунгли брегове на Мексиканския залив, точно там, където свършва морският конвейер от Африка. Тук няма нито подходящ климат, нито благоприятна географска среда, които да подпомогнат внезапния разцвет на тази удивителна цивилизация. И тъй като спорът не е разрешен, непрекъснато увеличаващ се брой учени, които днес вече може би са мнозинство, се придържат към умерен, среден курс: без да се обвързват с нито една от двете крайни доктрини, те признават, че океанските течения биха могли да пренесат до Америка или да отведат оттам автохтонни плавателни съдове с екипаж, което не означава непременно всеобща миграция. Затова по-нататък ще използвам понятието „дифузионисти“ за всички, които по принцип са съгласни да обяснят културните паралели с човешки контакт, а „изолационисти“ — за всички, които сляпо вярват, че до 1492 г. океаните, миещи бреговете на Америка, са били недостъпни за човека. Макар и да основават своето становище на предпоставката за еднакво поведение на хората от всички раси, фанатичните изолационисти защищават коренно противоположен възглед, когато стане въпрос за мнимото превъзходство на средновековните европейци. Типичен пример за тенденцията да се приема 1492 г. като превратен момент в антропологията, съпроводен с разчупване на всички дотогавашни постулати за дейността на човека, намираме в материала на Дж. X. Роу „Дифузионизъм и археология“, публикуван в сп. „Америкън Антикуити“ през 1966 г. Авторът излага внушителна поредица от шейсет забележителни паралела между две ограничени области в Стария и в Новия свят. Самият Роу нарича сбора от примерите си „съществен списък на специфични културни черти с тясно разпространение, които са общи за древните култури в Андската област и древното Средиземноморие за времето преди средновековието“. Списъкът му обхваща най-разнообразни изделия, от тръстикови лодки до кожени и въжени сандали, за които той казва: „Съществуват крайно характерни прилики в модела и изработката.“ Човек би помислил, че този подтикващ към размисъл списък е бил изготвен в подкрепа на дифузионистичната теория. Ала нещата съвсем не стоят така и авторът изобщо не ни оставя да се двоумим. Студията си той започва по следния начин: „Доктринерският дифузионизъм представлява заплаха за развитието на задълбочена теория на археологията… В научнофантастичния свят на дифузионистите… времето, пространството и трудностите на мореплаването не се вземат пред вид. Археологията изхожда от твърде дълга и славна традиция, за да се предаде без отпор на някакви си фантазии, които изискват от нас най-напред да изложим заключенията си, а сетне да ги използваме за изопачаване на наличните свидетелства.“ Обаче Роу сам основава цялата си аргументация именно на този метод — да се започва със заключения. В същност той съставя своя списък от паралели с цел да покаже, че области, негласно обявени от него за твърде отдалечени, та да е съществувал предколумбов контакт между тях — каквито са например районът на Андите и средиземноморският свят — все пак притежават поредица общи, крайно специфични културни черти, Следователно, заключава Роу, при независима еволюция могат да възникнат и най-поразителни паралели. С други думи, за основа на цялата си постановка той приема твърдението, че Перу и Средиземноморието са прекалено отдалечени, за да имат връзки помежду си, и с помощта на това допускане се стреми да развенчае културните съответствия като свидетелство за дифузия. Има ли обаче основания да се счита за аксиома, че Перу е „прекалено далеч“ от средиземноморския свят, за да се е осъществил контакт между тях преди 1492 г.? По времето на самия Колумб с отряд от обикновени простосмъртни Франсиско Писаро изминава целия път от Средиземноморието през Централна Америка до Перу. Подобно на Колумб, скоро след него той успява да прекоси океана, без да разполага с двигателни машини и навигационни карти на водите около американския континент. Сетне съумява да пресече обраслия в джунгли Панамски провлак и да излезе на тихоокеанския бряг, откъдето продължава плаването с нови кораби покрай непроходимите крайбрежни блата, докато стига до удобния открит ландшафт на Перу и там основава селище. От друга страна, неговият сънародник Кортес вече бил слязъл на гористия бряг в Мексиканския залив и проникнал дълбоко навътре до мексиканското високопланинско плато, където основал селище. Не е задължително да си дифузионист по убеждения, за да се възпротивиш, когато тезисите на изолационистите закостеняват в догма, която, с единствената цел да оцелее, нарушава собствените си основни принципи. Безспорно ние, европейците, не сме чак толкоз заслепени от нашата история, че да се имаме за раса от свръхчовеци, способни преди четири столетия да извършат това, което по-рано не са успели да сторят великите цивилизации от Мала Азия и Северна Африка. Не бива да се забравя, че тия древни хора са обладавали способности и умения, които далеч надвишават качествата, демонстрирани от средновековния европеец в същите области на живота. Египтяните и техните съседи от Месопотамия и Финикия са познавали по-добре астрономията — ключа за океанска навигация — от всички европейски съвременници на Колумб, Кортес и Писаро. А финикийците, съвместно с египтяните, обиколили Африка по времето на фараона Нехо — две хиляди години преди Колумб да навлезе в един океан, който според европейците бил обитаван от дракони и свършвал с бездна при хоризонта. Ние се удивляваме на майсторството на древните люде, въплътено в техните пирамиди и обелиски, в математическите им открития и календарни системи, в изтънчената литература и философия, в съвършеното корабостроене, за което свидетелствува функционалната форма и сложното стъкмяване на създадените преди 5000 години кораби от дъски и тръстикови снопи; също оценяваме умението, с което те са проучвали и завладявали непознати земи — факт, потвърден от многобройните археологически останки от финикийски селища, възникнали преди 3000 години по целия атлантически бряг на Мароко. Ала има ли логика да се прекланяме пред тия постижения на древните и същевременно да им отричаме способността да направят това, което стори с шепа хора Писаро във век, затлачен от невежество и суеверия? Пътят от Източното Средиземноморие до Мексиканския залив наистина е дълъг, но все пак роденият в Италия Колумб три пъти плава до Америка. Най-малко двайсет и седем века преди Колумб финикийците предприемат от най-вътрешната част на Средиземноморието изследване и колонизация по атлантическите брегове на Испания и Африка. Разбира се, никой не си въобразява, че високоразвитите култури в Мексико и Перу са били основани от обикновени моряци, претърпели крушение или отклонени от курса. Шепа необразовани мореплаватели от Източното Средиземноморие, оказали се изхвърлени на суша сред малки, примитивни родови общини — и навярно посрещнати дружелюбно като Колумб, — едва ли биха могли да предадат на пръснатото коренно население ограничените си знания за своята цивилизация. За да се разясни смисълът на такива понятия като йероглифното писмо и нулата или техниката на мумификация и трепанация, не е достатъчно да се знае само, че те съществуват, нито повърхностно да се владее механизмът на тяхното действие. За основаването на култура от рода на олмекската е била необходима пределно голяма група от задморски пришълци, която да включва представители на интелектуалния елит — нещо като предварително замислен и подробно подготвен колонизаторски поход, който, да речем, се е отклонил от курса по една или друга причина. И археологията, и писмената история говорят за големи, организирани групи от преселници, напуснали Средиземноморието, за да основат значителни селища и търговски средища по бреговете на Западна Африка. Най-древният писмен документ за това, записан на картагенска стела, съобщава, че около 450 г. пр.н.е. финикийският цар Хано отплавал с шейсет кораба, претъпкани с народ, за да основе колонии по атлантическото крайбрежие на Мароко. Ала археологията свидетелствува, че Хано не е първият колонизатор. Много преди пристигането му други организирани експедиции от вътрешното Средиземноморие били създали големия мегалитен град Ликсус, разположен далеч на юг от Гибралтар, точно там, където океанското течение завива право към Мексиканския залив. Историята на Ликсус се губи в тъмата на времето. Римляните го наричали Вечният град, защото го смятали за древно седалище на боговете и вярвали, че там е погребан Херакъл. Този град е построен от неизвестни поклонници на Слънцето, които ориентирали по него гигантските мегалитни стени. Впрочем най-старото известно име на селището е Градът на слънцето. Които и да са създателите на Ликсус, несъмнено сред тях е имало астрономи, архитекти, зидари, писари и сръчни грънчари. Около 1200 г. пр.н.е., малко преди внезапния разцвет на олмекската култура в Америка, организирани преселници от Източното Средиземноморие, запознати добре с постиженията на месопотамската и египетската цивилизация, проникнали надолу по атлантическото крайбрежие на Африка, откъдето вечните ветрове и течения образуват морски конвейер по посока на Мексиканския залив. Все пак трудно е да се приеме, че отклонени от курса преселници са основателите на могъщите култури на инки, маи и ацтеки. Преданията, подкрепени от откритията на археологията, ясно показват, че тези исторически и протоисторически нации от Андската област и Мексико имат напълно местен произход — сплав от автохтонно население, което обаче дължи своето вдъхновение на значително по-неясни предшественици. Така например в Мексико културата до голяма степен изглежда плод на високоразвития народ от крайбрежието — олмеките, които започват своята първоначална дейност, както вече казахме, по тясната крайбрежна ивица на Мексиканския залив. Напълно е възможно тези първи вдъхновители да са дошли по море. Тази възможност става още по-очевидна, ако си припомним, че всички разглеждани тук праевропейски цивилизации са били управлявани от династии, сочещи за свой предшественик Слънцето. Шумери, асирийци, хети, финикийци, египтяни, жителите на Ликсус — всички те са били фанатични слънцепоклонници, каквито са и олмеките, и представителите на културата Мочика, и всички техни потомци в Мексико и Перу чак до времето на ацтеки, маи и инки. Те създали астрономически обсерватории, за да наблюдават движението на Слънцето, и за тях би било по-естествено, отколкото за всеки друг народ, да се отправят на запад, по пътя на Слънцето, за да навестят мястото, гдето то ежедневно се оттегля. А на запад от Канарските острови се намира Мексиканският залив. При двете плавания с тръстиковите ладии „Ра“ по маршрута на Колумб всяка вечер пред носа на нашия кораб залязващото слънце потъваше в морето. Всъщност един от шейсетте паралела между древните цивилизации на Перу и Средиземноморието, които Роу цитира, се отнася до тръстиковата лодка. Когато през 1966 г. съставя своя списък, той не е знаел, че само подир три години перуанска тръстикова лодка ще преплава благополучно разстоянието от Перу до Панама. Това експериментално плаване, предприето от необучени доброволци под водачеството на Джийн Савой, продължи два месеца, от 15 април до 17 юни. Приблизително по същото време, от 25 май до 18 юли, моята папирусова ладия „Ра I“ стигна от Африка в американски води. На другата година „Ра II“ повтори това плаване и за по-малко от два месеца стигна суша. Тези три пътешествия с тръстикови лодки, осъществени в продължение на шестнайсет месеца, общо покриха цялото разстояние от Средиземноморието до Перу. Вероятно нито Джийн Савой, нито моята група са срещнали по-големи затруднения от Писаро и неговите хора при пресичането на Панамския провлак, тъй че е трудно да се проумее защо тръстиковата лодка и другите петдесет и девет специфични културни елементи с ограничено разпространение в списъка на Роу трябва да са били разделени от непреодолима бариера до 1492 г. Защо испанците подминават островите в Карибско море и веднага се отправят към планинските местности на Мексико и Перу? Защото се отличават от останалите смъртни, или защото други мореплаватели преди тях са имали причини, свързани с географската обстановка, да сторят същото? Блатистият, обрасъл в джунгли терен на Панамския провлак не изкушил Писаро и хората му да основат колония там и той продължил нататък, по суша и вода, додето стигнал гостоприемното крайбрежие на Перу. Ако други хора са пресекли Атлантика преди Писаро, защо трябва да са постъпили другояче? Като обясняват подбудите и действията на малката група мореплаватели, водени от Писаро, и като отхвърлят самата идея, че не е изключено други средиземноморски пътешественици отделно да са се възползвали от същите ветрове и течения, следвайки по този начин същия маршрут, изолационистите изневеряват на основния изолационистичен принцип: че при сходна околна среда хората са склонни взаимно да повтарят своите постижения. В разсъжденията на изолациониста доктринер съществува още един слаб пункт. Той твърди, обикновено с пълно основание, че сходствата в природните условия предразполагат към аналогии в прояви на културата. Независимо че тази постановка е несъмнено убедителна, тя не е единственото обяснение на културните паралели и не успява да обясни географското разпространение на културата в Новия свят. Олмеките от мексиканската джунгла и лакадоните, днешните обитатели на същата област, споделят едни и същи природни условия. И ако преди около 3000 години олмеките са поставили основите за развитие на по-късните могъщи цивилизации, днес лакадоните продължават да живеят примитивния живот на горски обитатели. Археологията изясни, че цивилизацията на древните олмеки се е разпространила навред из Мексико и е проникнала на юг през Централна Америка, където характерните й белези се губят в поредицата от тясно свързани горски цивилизации, възникнали по склоновете на Андите от Колумбия до Боливия. Извън тази тясна, хомогенна ивица на взаимен контакт или дифузия, във Венесуела, Гвиана и цяла Бразилия живеят многобройни горски племена при същите природни условия и имат, както се предполага, същия сибирски произход, но въпреки това нищо не ги е насърчило да изоставят примитивния живот на дедите си. Ето защо околната среда не изглежда да е първичният двигател на автохтонните американски цивилизации. Нещо повече — едва ли някъде в Америка се чувствува по-силен географски контраст, отколкото между двете области, където се зараждат американските цивилизации: Ла Вента в Мексико и Тиауанако в Южна Америка. Ла Вента се намира в низините около Мексиканския залив, в мочурлива местност с гъсти някога тропически гори и горещ, влажен климат. Тиауанако се намира на височина 3700 м над морското равнище сред голо, безплодно плато със суров планински климат. Едва ли климатичният и природен контраст би могъл да бъде по-рязък. Въпреки това археологията показа, че именно в тия две области са поставени основите на най-старите цивилизации в Новия свят. Ла Вента — местност на брега, където свършва Канарското течение — бе определена за люлката на появилата се внезапно развита култура, която поради липса на по-добро наименование условно наричаме „олмекска“. След като малко преди 1000 г. пр.н.е. олмеките се появяват по атлантическия бряг на Мексико, тяхното културно влияние се разпространява чак до тихоокеанското крайбрежие на Мексико и прониква на юг през Гватемала. Както споменахме, тази силна изходна култура вдъхновила последвалите велики и многообразни цивилизации на маите, толтеките, микстеките и ацтеките. Почти по същото време други неизвестни преселници, представители на поразително сходна цивилизация, се установяват в областта Тиауанако, по южния бряг на езерото Титикака, и посредством неизяснени досега взаимоотношения с народите чавин, мочика и други аборигени вдъхновяват създаването на южноамериканските цивилизации Чиму, Наска и цивилизацията на инките. Става очевидно, че географската близост, а не сходството в природните условия, предопределя възхода и упадъка на великите предколумбови цивилизации. Независимо от околната среда те се редуват като перлен наниз на юг по тесния централноамерикански мост от Ла Вента до Тиауанако. Извън този единен пояс, наситен с коренни американски цивилизации, все едно дали обитават тундрата на Аляска, лесовете на Канада, полята на днешните Съединени щати, джунглите на Бразилия, планините на Чили или пампасите на Аржентина, аборигените от Америка продължават да водят примитивния живот на своите предшественици от каменната епоха, който се състои всичко на всичко в осигуряване на прехраната. Дали тези хора са изостанали, защото притежават ограничени способности, или просто са имали нещастието да попаднат извън географското ядро, получило отвъдморски стимули? Изолационистите приемат като обида за интелекта на американските индианци идеята да се търсят външни вдъхновители на коренните цивилизации в Америка. Ала не е ли далеч по-обидно за мнозинството американски индианци, които живеят извън зоната на висока култура и които не притежават цивилизация, да им се отрича възможността, че просто може да не са изпитали съответното благотворно влияние? Можем ли ние, европейците, да твърдим, че произхождаме от независими създатели на цивилизация? Не забравяме ли, че Европа още е убежище на неграмотни варвари, когато образованите олмеки сътворяват скулптурни шедьоври с йероглифни надписи и сложни календарни сведения? И в действителност испанските конкистадори пренасят в Америка цивилизация, която техните европейски предшественици са достигнали чрез културна дифузия. Цивилизацията прониква в Европа чрез древните гърци и римляни, които на свой ред са възприели всички основни елементи на културата си от Крит, Мала Азия и Египет. Писменост и развита култура започват да се пренасят по море до далечните острови и брегове на Средиземно море малко преди 3000 г. пр.н.е., а кулминацията на това разпространение настъпила около 1200 г. пр.н.е., когато финикийците основали големи търговски средища по атлантическото крайбрежие на Испания и Мароко. Финикийските мореплаватели и търговци, които живеели в тия далечни времена по бреговете на Атлантика, произхождали от Мала Азия, а набирали екипажи и превозвали пътници от цялото Средиземноморие. Както свидетелствуват находките от египетски произход — бронзова фигурка и декоративен съд, — открити от археолозите във финикийското пристанище при Кадис на атлантическия бряг на Испания, изделия от Египет са били пренасяни отвъд Гибралтарския проток. Едновременно с излизането отвъд Гибралтар на големи организирани флотилии с преселници, представители на цивилизацията от Близкия изток, в Мексиканския залив, от другата страна на Канарското течение, разцъфтява олмекската култура. Как да си обясним това забележително съвпадение по време? Ако човешкият род живее на земята от милиони години, а в Америка от хилядолетия, защо цивилизация се е появила в двата края на Канарското течение по едно и също време? Основният културен материал, занесен в Америка от Кортес и Писаро — от азбуката до християнския кръст, — първоначално е стигнал до испанците благодарение на учители от Близкия изток. Ако ние, хората с европейска кръв, сме принудени да признаем този факт, какво унизително би имало за Монтесума и неговите ацтеки в предположението, че наред със завоевателя Писаро и народа на Испания и те са черпели културно вдъхновение от същия основен източник? Географската обстановка в никакъв случай не изолира олмекската област от атлантическия бряг на Стария свят. Напротив: тя се намира в края на морския път, наречен от нас „Колумбов маршрут“. Но ако предколумбови мореплаватели са вдъхновили или може би дори основали олмекската култура, защо тогава, питат изолационистите, нито колелото, нито някое от културните растения на Стария свят не е достигнало аборигенска Америка? Не ще и съмнение, казват те, че Новият свят нямаше да остане в неведение за културни придобивки от такова значение, ако наистина е бил посещаван от цивилизовани пътешественици преди Колумб. Аргументът за колелото се повтаря толкова често в старите книги, че и днес още съществува. Междувременно обаче археологията напредна твърде много и отдавна вече е установено, че всъщност принципът на колелото е бил добре познат в аборигенска Америка и по-точно сред олмеките. След като преди няколко десетилетия започнаха систематични разкопки на олмекски селища в околностите на Вера Крус, край брега на Мексиканския залив, голям брои малки керамични животни на колелца бяха намерени в погребалните урни. Постепенно те си пробиха път в мексиканските и чуждестранните музеи и сега представляват едно от най-характерните изделия, оставени от олмеките. Тези погребални фигурки изобразяват или куче, или пума на керамични колелца, прикрепени към дървена ос, която се върти в отвори, пробити в краката на животното. Първоначалното предназначение на фигурките е неясно, макар повечето да са моделирани като свирки. По общия си изглед обаче те напълно съвпадат с малките керамични животни на колелца, открити в шумерски, хетски и финикийски погребения от Ур в Месопотамия до Ибиса в западната част на Средиземно море. {img:drevniat_3_1.png|#Животни — гробен инвентар. Керамика, изработена на грънчарско колело: а — шумерска керамика от Ур, Месопотамия; б — хетска керамика от Латакия на средиземноморския бряг на Южна Турция; в — финикийска керамика от Ибиса на Балеарските острови; г — олмекска керамика от Трес Сапотес, Мексико} Фактът, че колелото е било познато на създателите на цивилизацията в Новия свят, е несъмнено от особено значение. Може да се разсъждава защо впоследствие не е било усвоено от американски племена като средство за придвижване по суша, ала това не е във връзка с настоящия проблем. Всеки посетител на Ла Вента начаса ще разбере, че мочурищата и джунглите, където олмеките най-напред са построили своите домове, не позволяват движение на колела и дори днес продължават да затрудняват доста сериозно съвременното пътно строителство. По една или друга причина, независимо от терена, потомците на велики народи от рода на маите и инките до ден днешен пренебрегват товарните животни и колелото. Лакадоните от Мексико и индианците кечуа от Перу продължават да се придвижват пеша, а товари превозват на гръб или с помощта на лами даже в райони, където има пътища. Повече от ясно е, че с откриването на колелото в Америка, което е било изработвано в умален вид, по по-късно пренебрегнато от следващите поколения коренни жители, един любим довод срещу презокеанските културни връзки се оказа без стойност. Олмекското куче на колелца и изключително реалистичните керамични изображения на кучета, сътворени от следващите мексикански култури преди Колумб, създават още едно слабо място в доктринерския изолационизъм. Какъв е произходът на тия кучета? Диви предшественици на домашните кучета в древно Мексико и Перу не съществуват. Единствената порода кучета, която би могла да премине в аборигенска Америка с „пешите“ преселници, е сибирската лайка, последвала арктическите обитатели при разселването им в Аляска и Гренландия. Олмекските кучета и видът _Canis ingae_, известен от намерените мумии в древно Перу, се различават съществено от сибирската лайка, но имат общи черти с породи, познати от мумифицираните кучета в Египет и от извънредно реалистичното изкуство на Близкия изток. Средиземноморските породи кучета се разпространяват с първите мореплаватели на запад от Месопотамия до Мароко и Канарските острови, ала никога не достигат Далечния изток и Сибир, тъй че не биха могли да попаднат в Мексико и Перу през Аляска. От всички домашни животни кучето би било най-естественият спътник на древните пътешественици по суша и море и нищо не му е пречело да се озове в тропическа Америка заедно с мореплавателите, следващи Канарското течение. Аргументът, че културни растения от Стария свят никога не са достигнали аборигенска Америка, е уместен, но неубедителен като свидетелство за липса на връзки, понеже мореплавателите може да са свършили хранителните си припаси още преди да стъпят на бряг. От друга страна, тропическите блата в олмекската област никога не са били — нито дори днес — подходящи за засяване на средиземноморска пшеница или други зърнени храни, каквито обикновено се пренасяли от близкоизточните моряци. Вероятността културни растения от Северна Африка да се захванат в Ла Вента е изключително малка. Стойността на едно негативно свидетелство във всеки случай зависи от това, дали в аборигенска Америка ще се удостовери пълно отсъствие на култивирани в Стария свят растителни видове. Ако попе за едно културно растение успее да се докаже, че е пресякло океана преди Колумб, тогава аргументът, говорещ за изолация, тутакси се превръща в доказателство за контакт. Ето защо е напълно естествено, че етноботаниката придоби ключово значение в опитите да се проследят движенията на древния човек, и ботаниците често пъти по неволя се оказват въвлечени в антропологически спорове между изолационисти и дифузионисти. Историята на обикновения фасул, _Phaseolus vulgaris_, нагледно илюстрира как предубедените мнения за възможностите на древната навигация са повлияли отрицателно върху съответните заключения на ботаници и антрополози. През 1885 г. Кьорнике посочва, че тази важна земеделска култура дотогава единодушно се е смятала за облагородена от гърци и римляни под названията _Dolickos_, _Phaseolos_ и т.н. (Аристофан и Хипократ пишат за нея около 400 г. пр.н.е.). Когато се уточнява, че същият фасул е бил култивиран и от аборигените в Новия свят, учените приемат, че е бил пренесен там от първите испански мореплаватели. Това становище господствува, докато в 1380 г. Витмак не открива обикновен фасул в праисторическия некропол в Анкон на перуанския бряг, където бил заровен като погребална храна. А тези погребения са извършени много преди европейците да открият Америка. По-късно _Phaseolus vulgaris_ бе намерен в прединкски селища по цялото перуанско крайбрежие и ботаниците получиха убедителни доказателства, че е бил отглеждан в Америка преди идването на Колумб. И така, да се предполага, че испанците са въвели тази култура, стана несъстоятелно. По това време обаче в Стария свят вече нямаше образци от предколумбов фасул, поради което се стигна до извода, че родината на _Phaseolus_ е древна Америка, откъдето бил пренесен от испанците в Европа. Ала повторното проучване на този объркан ботанически проблем, извършено през 1947 г. от Хътчинсън, Силоу и Стивънс, убеди тримата учени, че Phaseolus не е автохтонен за Новия свят и че неговите странствувания представляват ботаническо свидетелство за предколумбови контакти между Стария и Новия свят. Същият проблем възникна и с разновидността на обикновения фасул _Canavalia sp_. С. Р. Стонър и И. Андерсън обърнаха внимание на следното: „Фасулът _Canavalia_, който е широко разпространен в района на Пасифика и винаги е бил смятан за пришълец от Стария свят, сега е открит и в праисторическите селища по бреговете на Южна Америка и Мексико.“ Зърната на _Canavalia_, извадени при разкопки в Уака Приета на тихоокеанския бряг на Перу, бяха датирани между 3000 и 1000 г. пр.н.е. Според С. О. Сауър археологическото разпространение и родството му с диви видове сочи, че фасулът _Canavalia_ е облагороден в Новия свят. Друго ботаническо свидетелство за контакт е кратуната, _Lagenaria siceraria_. Това важно културно растение било отглеждано много в Африка преди времето на Колумб. Макар да няма особена хранителна стойност, изсушена на огън, кратунката се използвала като непромокаем съд навред от Месопотамия и Египет до Мароко. Когато ботаниците се заемат да проучат фауната на Новия свят, те установяват, че кратунката се отглеждала и употребявала със същата цел във всички високоразвити културни области на Америка, включително Мексико и Перу. Предположили, че подобно, на фасула, и кратуната била донесена от испанците, само че отново се наложило теорията им да претърпи изменения, след като археолозите открили кратунки в предколумбови културни центрове както в Мексико, така и в Перу. Те се оказали едни от най-типичните културни елементи в областта на големите американски цивилизации. Тогава теорията добила следния вид: възможно е кратуната да е доплавала от Африка през Атлантика до тропическа Америка със запазени семена, където била изхвърлена на брега и се размножила. После индианците биха могли да забележат, че, изсушена на огън, тя става отличен съд, и така да са преоткрили употребата й, първоначално въведена в Африка. Не ще и съмнение, че това е съзнателен опит да се премахне едно нежелано свидетелство. В стремежа си да бъдат благоразумни изолационистите просто изхвърлят зърното заедно с плявата. Те се мъчат да заличат един съществен африкански отпечатък, оставен в Америка, едно солидно генетично свидетелство. Както е добре известно на всеки, плавал на дрейф през океана, малки ядивни предмети — каквито са кратуните — неминуемо ще станат жертва на акули и разяждащи организми от рода на червея _тередо_ през четирите месеца, необходими за дрейф през Атлантика. На плавалите със сал би прозвучало парадоксално твърдението, че от два елемента на африканска култура — сухоземната кратуна и мореходния съд — кратуната може успешно да преплава океана до Америка, а плавателният съд с екипаж не може! Още по-любопитно свидетелство за контакт предлага памукът, _Gossypium_. Дивият памук има късо влакно, не става на прежда и не е от никаква полза за човека. И все пак, когато европейците пристигат в Америка, те откриват, че навред из високоцивилизованата област от Мексико до Перу индианците носят фини памучни дрехи от изключително качество. А при по-късните разкопки на перуанските гробници с мумии бяха намерени памучни тъкани от най-древния прединкски период, които по изяществото на плетката и украсата са ненадминати. Оказва се, че основателите на перуанската цивилизация по един или друг начин са се сдобили с облагороден, дълговлакнест памук, както и с вретеното и стана. Пътят от безполезния, непригоден за прежда див памук през хурката и тъкачния стан до готовия плат е дълъг и съвсем не толкова очевиден, ако предварително не се знае крайният резултат. Както показва такъв отявлен изолационист като Роу в своя списък от културни паралели между Перу и средиземноморския свят, методът за обработка на памук в Перу и изтъканите чрез него платове са аналогични на тези от Стария свят. Роу посочва, че използваният от инките вертикален стан с две основни греди е същият като употребявания в Египет през Новото царство, който вероятно е въведен там от Месопотамия. Още добавя, че вторият от известните два вида перуански станове — закрепена за земята хоризонтална конструкция, разпространена в басейна на Титикака — също е еднакъв с древноегипетския. Мнозина познавачи са забелязали поразителни сходства между наметките и набедрените пояси, изработвани на споменатите станове в Америка, и същия тип дрехи, тъкани в древния средиземноморски свят. Роу по-специално стига чак дотам, че използва понятието „идентична“ за „вид женска дреха, състояща се от правоъгълно парче плат, което се увива около тялото до подмишниците, захваща се на рамената и се пристяга в кръста с пояс…“ През 1947 г. Хътчинсън, Силоу и Стивънс публикуваха първото си проучване върху генезиса на памука навред по света. Те установиха, че памукът може да се раздели на три групи — според броя и размера на своите хромозоми. Всички сортове памук на Стария свят — както диви, така и облагородени — имат тринайсет големи хромозома. В Новия свят обаче съществува отчетлива разлика между дивия и култивирания памук. Дивият памук в Америка неизменно притежава тринайсет малки хромозома, докато облагородените сортове — три от тях растат в Мексико и Перу — имат двайсет и шест хромозома: тринайсет малки и тринайсет големи. Тъй като памук с големи хромозоми не се среща сред дивите американски видове и тъй като култивираните явно са хибрид, става ясно, че в зората на местната цивилизация древните производители на памук в Америка трябва да са разполагали с някакъв неизвестен вид, позволил им да създадат дълговлакнест хибрид, който очевидно не се е появил по естествен път. И понеже в новия вид са били включени тринайсет големи неамерикански хромозома, тримата учени заключиха, че по един или друг начин индианците са се сдобили или с див, или с култивиран памук от Стария свят и полученият хибрид с дълго влакно се е развил и разпространил в Мексико и Перу заедно с напредналата цивилизация. Където и в Новия свят да се намерят следи от автохтонна култура, те неизменно са съпътствувани от култивиран памук с двайсет и шест хромозома, който е проникнал от тихоокеанското крайбрежие в Полинезия, щом американското влияние достигнало съседната островна област. В същото време обаче из целия район от западните граници на Полинезия до Югоизточна Азия памукът — див или култивиран — останал непознат. Подивелият до идването на европейците полинезийски памук се оказа див потомък на изкуствено създадения американски хибрид. Няма съмнение, че полинезийският памук е бил пренесен от Америка на ръка, понеже е от култивирания, а не от дивия вид. Въпросът е как е попаднал текстилният памук в Америка. Дивият вид с тринайсет малки хромозома произхожда от Новия свят, тъй че ботаническият проблем се отнася само до това как индианците от Мексико и Перу впоследствие са си набавили памук с тринайсет големи хромозома, характерен за Стария свят от Египет до Пакистан, ала несъществуващ в Америка. Има всичко на всичко две възможности: или семената от памука на Стария свят (точно по времето, когато цивилизацията разцъфтява в Америка), носени от природните стихии, благополучно са пресекли океана, без да загинат, или са пренесени нарочно — наред с кратунката — от древни мореплаватели. Ако приемем първата алтернатива за вярна, ще се наложи още да твърдим, че индианците са стояли на брега в момента, когато семената от памука на Стария свят са били изхвърлени на сушата, след което туземците тозчас разбрали що за неща са това, посадили ги и побързали да намерят някой див американски вид от същото растение за кръстоска. След като успешно отгледали хибрид с дълго влакно, те изобретили керамично вретено, аналогично употребяваното в Близкия изток, с което се заели да правят прежда. Добили стотици метри прежда, те сетне измислили тъкачния стан и — в най-топлите части на Америка, където най-малко са потребни дрехи — седнали да тъкат плащеници и набедреници от средиземноморски тип. Ако памукът на Стария свят обаче е пристигнал с кораб, т.е. бил е донесен от хора, които отдавна са знаели как да го използват, тогава би било съвсем логично появата му да съвпадне с раждането на перуанската и мексиканската цивилизация. Естествено е било за опитните памукопроизводители да кръстосат тяхната чуждоземна култура с див местен вид, създавайки по тоя начин памук с двайсет и шест хромозома, който впоследствие почнал да се отглежда навред от Мексико до Перу. Би било не по-малко естествено за тях да направят глинените и каменните вретена същите, като употребяваните в Стария свят, както и да построят същия тип стан, на който да изработват такива дрехи, каквито са носели там, откъдето са дошли. Наистина семената на памука могат да плават с месеци в лабораторните съдове, без да се повредят, но я се опитайте да изпратите тия семена по ветровете и теченията през Атлантическия океан, тъй че да минат безнаказано покрай всичката риба там и да попаднат в ръцете на хора, които никога не са виждали дори памукова нива, да не говорим за тъкачен стан — тогава експериментът едва ли ще бъде успешен. Така се получава, че някои доста прибързани теории за презокеанската дифузия излизат от изолационистите, които в стремежа си да бъдат предпазливи допускат за правдоподобна всяка дифузионистична хипотеза, стига в нея да не става дума за плавателен съд. Подобна е историята и за разпространението на банана _Musa paradisiaca_ в Америка. Този растителен вид няма диви родственици в Новия свят и по тая причина етноботаниците — насърчени от антрополозите — смятат, че присъствието му през XVI век в Америка трябва да се дължи на следколумбово разпространение. Все пак това предположение противоречи на писмените документи. Различни тогавашни летописци смятат банана за чисто американско растение, отглеждано от Халиско в Мексико до южните брегове на Бразилия. Аборигените навред от Мексико до Южна Америка дори имат собствени имена за него. Инка Гарсиласо, Хуаман Пома, отец Акоста и отец Монтесинос единодушно заявяват, че бананът се срещал в Перу преди испанското нашествие. Още през 1847 г. историкът У. X. Прескот посочва: „Грешно е да се предполага, че това растение не е автохтонно за Южна Америка. В древните перуански гробници често се намират бананови листа.“ През 1879 г. А. Т. де Рошбрюн съобщава за откриването на бананови листа и плодове в една от гробниците на предколумбовия некропол в Анкон на тихоокеанското крайбрежие на Перу — плодовете били без семки и следователно принадлежали към култивирания сорт _Musa paradisiaca_. И в резултат историческите и археологическите свидетелства подтикнали през 1922 г. X. Хармс да включи _Musa paradisiaca_ в своя списък от растения, идентифицирани в предколумбови перуански гробници. Понеже никой не би дръзнал да допусне, че безсеменните банани биха могли да доплават до Америка без човешка помощ, предколумбовото разпространение на този плод в Америка се оказа още един генетически довод срещу изолационистичния възглед. Без да се сплаши обаче много-много от документите на старите испански летописци, главният представител на изолационизма сред ботаниците, И. Д. Мерил, изрази през 1946 г. предположението, че нищо чудно бананът да е бил пренесен в Новия свят от португалците през съседните на Африка острови Зелени нос. Без да са категорични, поддръжниците на тази теория отдават честта за въвеждането на банана в аборигенска Америка на панамския епископ Томас де Берланга, за когото е документирано, че през 1516 г. засадил няколко бананови корена на остров Санто Доминго (Испаньола), отдалечен на 500 мили от най-близкия бряг на континента. Ала изтъкнатият специалист по ботаническа география С. О. Зауер демонстрира несъстоятелността на подобна теория: „Размножаването на банана се осъществява по-трудно, отколкото при семенните растения. Зрелите ризоми трябва да се откопаят, разделят, за предпочитане е да се поизсушат за известно време и после да се засадят на новото място. Този вид невероятно слабо се саморазмножава и разпространението му сигурно се дължи почти изцяло на умишлено и доста грижливо разсаждане.“ Ако изолационистичната теория е вярна и в Новия свят бананът наистина се е появил най-напред на остров Испаньола през 1516 г., тогава той трябва да се е разпространил с бързина, фантастична дори за най-непретенциозния плевел, за да вкара испанците в заблуждението, че е автохтонен и за най-затънтените индиански поселища от Мексико до Перу. Така например, когато през 1540-1541 г. Ореляна прехвърля Андите от тихоокеанската страна и става първият европеец, спуснал се до устието на Амазонка, той открил бананови насаждения покрай горното течение на реката само двайсет и четири години след като епископ Берланга засадил своите банани на остров Санто Доминго. Ако ризомите на епископа са прародителите на всички американски банани, излиза, че аборигените е трябвало на бърза ръка да ги откопаят отново и да ги пренесат по море до Мексико и Панама, както и с лодка до устието на Амазонка (само по себе си истинско морско пътешествие, дълго точно толкова, колкото е разстоянието от Африка до Южна Америка), преди същите или други племена с огромен запас от ризоми да са преминали срещу течението на най-голямата в света тропическа река и да убедят местните обитатели по целия път до изворите на реката, че си струва да засадят тези грудки. От изворите на Амазонка или от Панамския провлак разпространителите на банана успели до края на същото десетилетие да пренесат ризомите на епископа в изкуствено напояваните полета и запечатаните гробници в пустините на тихоокеанското крайбрежие на Перу, като подтикнали такива местни авторитети като Инка Гарсиласо и съвременниците му да запишат, че бананът се отглежда в Перу преди идването на европейците. В опитите си да се отърват от важното генетическо свидетелство, каквото представлява бананът, изолационистите се превръщат в крайни дифузионисти по въпроси, отнасящи се до възможностите за придвижване в Новия свят след 1516 г. Не може да не се признае, че изолационистите често пъти имат право, като подлагат на критика пренебрежителното отношение на дифузионистите към хронологията. Така става, че се предлагат миграционни теории, утвърждаващи дифузия на културни елементи в Америка, които са имали широко разпространение в Новия свят дълго преди времето, за което е възможно да се потвърди присъствието им другаде. Дифузионистите нееднократно са заявявали, че идеята за каменните статуи и мегалитната зидария перуанските аборигени възприели от емигранти от остров Пасха. Несъстоятелността на такива твърдения се доказва от стратиграфията и радиовъглеродните датировки. Каменните статуи и мегалитните стени са характерни за всички големи американски култури от Мексико през Централна Америка, Колумбия, Еквадор до Перу и Боливия. Мексиканските олмеки и андските тиауанакци са били майстори именно в скулптурата и зидарството дълго преди човекът да се засели на остров Пасха или в някоя друга част на Полинезия. Следователно наличните хронологически свидетелства от тихоокеанската страна на Америка изключват възможността външен стимул да е насърчил появата на културни елементи от този вид. Ала по отношение на атлантическата страна такова хронологическо несъответствие няма. Две дати, отделени от голям промеждутък от време, се сочат за важни събития, оказали влияние върху народите от двете страни на Атлантика; става въпрос за началото на I и III хилядолетие пр.н.е. Независимо че втората дата изглежда по-тясно свързана с контекста на настоящата студия, първата също не бива да се пренебрегва поради своето първостепенно значение за праисторията на Новия свят. Както уточнихме, малко преди 3000 г. пр.н.е. великите цивилизации в Близкия изток достигнали пълния си разцвет. Първата фараонска династия започва да царува в Египет между 3200 и 3100 г. пр.н.е., а и Първата династия на царство Ур в Двуречието е датирана приблизително по същото време. Ако най-новите археологически датировки са верни, Малта е била заселена от цивилизовани мореплаватели дори по-рано от този период, а Крит — малко по-късно. Ние все още не сме в състояние да определим с някаква сигурност точната зона или зони, откъдето древните кораби са започнали да кръстосват Средиземно море. След като последните радиовъглеродни датировки разкриха, че мегалитната архитектура се е появила в Малта по-рано, отколкото в Египет, някои учени взеха да гадаят дали зародишните импулси на цивилизацията в Стария свят не са се разпространявали в Средиземноморския басейн от запад на изток, а не обратно. Това становище се подкрепя от убеждението на римляните, че не Библос във Финикия, а Ликсус на атлантическия бряг е най-старият град в света. Съшото се отнася и до записаните от древните гърци египетски предания за Атлантида, които твърдят, че люлката на средиземноморската цивилизация се намира отвъд Гибралтарския проток. Ако отместим настрана догадките, базирани засега на недостатъчни свидетелства, остава добре документираният факт, че мореплаватели, вещи в мегалитното строителство, са действували от двете страни на Гибралтар преди началото на писмената история. Непосредствено преди 3000 г. пр.н.е. във вътрешното Средиземноморие се развива изключителна културна дейност, нови династии внезапно идват на власт и се създават напредналите цивилизации в Месопотамия и Египет. Археологическите материали, свидетелствуващи за подобна дейност в Новия свят през този ранен период, засега са твърде оскъдни. Ето защо е извънредно забележително, че нулевата година в древния календар на маите е 3113 г. пр.н.е. — преведено на нашето летоброене. Календарът на маите се отличава с такава точност, че неговата астрономическа година възлиза на 365,2420 дни, при което се получава изоставане от един ден на всеки 5000 години, докато нашият съвременен календар се основава на година от 365,2425 дни, която за същия период избързва с ден и половина. Върху древномексиканската погребална пирамида в Паленке е издълбан надпис, който гласи, че 81 месеца правят 2392 дни или, според наблюдението на тия древноамерикански астрономи, един месец се състои от 29,53086 дни — само 24 секунди отклонение от действителната му продължителност. Защо, ако можем да попитаме, древните мексиканци започват своето летоброене с календарната дата _4 Ахау 2 Кумху_, т.е. 12 август 3113 г. пр.н.е.? Някои предполагат, че индианците са избрали тази дата случайно — календарът все трябва да почне с някаква дата. Други са на мнение, че е възможно да са я извели от конкретно астрономическо явление, случило се дълго преди зараждането на олмекската цивилизация. Фактът, че датата съвпада така удивително с важни събития в Египет и Месопотамия, както и със съществени миграции в Средиземноморието, дава основание да се допусне, че това е нещо повече от случайност. Периодът около 1200 г. пр.н.е. представлява друг крайъгълен камък в средиземноморската праистория. Всички авторитети са единодушни, че някаква колосална катастрофа е причинила тогава рязко съкращаване на населението в средиземноморския свят и гибелта на великите цивилизации там. Минойската цивилизация на остров Крит изчезнала, силно пострадали и всички области на микенския свят. Неизвестен народ, наричан от тогавашните египтяни „морските хора“, кръстосвал с многочислени флоти Средиземно море и нападал бреговете на Мала Азия и Египет. Стихийни бедствия ударили целия Близък изток и могъщите в миналото крайморски нации — египтяни и хети — загубили внезапно силата си и никога не успели да си я възвърнат. Финикийските колонисти напуснали предишните си пристанища, на големи вълни преминали Гибралтар и основали важни селища по атлантическите брегове на Испания и Мароко. В студията си, публикувана неотдавна, Л. Померанс анализира възможните причини за настъпилия всеобхватен смут, който толкова много озадачава съвременните историци и археолози и условно се приписва на враждебните „морски хора“ или на невиждана суша. Като започва с археологията на Крит, той посочва, че „около 1200 г. пр.н.е. зловещите признаци на катастрофата се срещат почти повсеместно. Кажи-речи във всички археологически обекти без изключение могат да се видят следи от разрушения, пожари, бягство на местни жители и лагери за бежанци“. Той привежда редица аргументи, за да докаже, че последното вулканично изригване, унищожило живота на съседния остров Санторин (Тира), е датирано погрешно и в действителност трябва да е станало около 1200 г. пр.н.е. Предизвиканите от този геологически катаклизъм вълни сигурно са били чудовищни и според Померанс „разпространилите се от Санторин цунами са донесли ужасяващи бедствия за населението по бреговете на Егейско море и Източното Средиземноморие, както и за неговото примитивно стопанство“. Още: „Опустошенията, отличителни за епохата около 1200 г. пр.н.е., следва да се приемат не само като последствие от насилствените действия на оцелелите човешки същества — „морските хора“, — но и като резултат от окончателния срив на санторинската калдера. За невероятно кратък период от време загиват повечето от най-развитите култури, забравени били умения и изкуства, просъществували векове… прекъснали се международните връзки и търговията. Именно тогава ненадейно изчезват висшите културни постижения на бронзовата епоха. След 1200 г. пр.н.е. животът в Егейския басейн се връща с 400 години назад.“ Тъй като олмекската култура процъфтява по бреговете на Мексико непосредствено след този период на небивали сътресения, настъпили във и извън пределите на Гибралтарския проток, с хронологията откъм атлантическата страна на Америка всичко е наред, независимо каква е действителната причина за главоломните поражения, понесени от цивилизациите в Стария свят. Изолационистите бяха подкрепени в твърденията си, че в своята последователност дифузионистичиите аргументи не са убедителни. Но след като историята на олмекската и мексиканската цивилизация започва там, докъдето са стигнали толкова много средиземноморски култури — от бързите води на Канарското течение, — не е ли възможно някои от дифузионистичните паралели, макар и недостатъчни за доказване на презокеански плавания, все пак да се дължат именно на такива съобщителни връзки? Сама по себе си липсата на доказателство няма стойност на контрадоказателство. Вярно е, че сходствата в обичаите и изделията могат да се елиминират като неубедителни свидетелства за контакт. Ала не така стои въпросът с културните растения. Разсъжденията също губят тежест, ако всички културни паралели се разглеждат съвместно. Вероятността за независимо творчество може приблизително да се прецени по следната схема. Например: ако един процент от населението на Земята е строил астрономически ориентирани пирамиди, тогава би имало един процент вероятност на даден народ да хрумне идеята за строеж на подобни съоръжения. Разбира се, няма нищо абсурдно, ако този един процент се е разпределил в две отделни области: Месопотамия — Египет и Мексико — Перу. Същото може да се каже, ако на един процент от човечеството е дошло наум да изобразява божествата си в човешки вид, само че с глава на хищна птица. Напълно е възможно такива митични птици — хора да са създадени самостоятелно. Обаче вероятността да се измислят и пирамиди, и хора птици точно в същите два ограничени района е само един процент от един процент. Ако продължим разсъжденията в същото направление и включим в изчисленията използваните при погребения ритуални керамични фигурки на животни с колелца, тогава областта им на разпространение ще бъде толкова ограничена, че дори и да ги разгледаме като отделен случай, вероятността от повторение пак ще бъде по-малка от един процент. А ако ги разгледаме заедно с пирамидите и птицечовека, шансовете ще бъдат още по-малки. И тъй като проучванията разкриват повече от сто културни паралела между споменатите два района, толкова специфични, че на други места съществуват във вид на явни заемки от изходните центрове, невероятността от независима еволюция достига наистина астрономическа величина. Въпреки че методът на тия пресмятания е във висша степен схематичен и приблизителен и че много от културните паралели са взаимно свързани и обусловени, все пак остават достатъчно примери, които да покажат колко грешат изолационистите, като отхвърлят всеки от множеството признаци поотделно, вместо да ги оценяват съвкупно. Леснината, с която натрупалият опит екипаж на един тръстиков кораб бе в състояние да прекоси Атлантика по Колумбовия маршрут, ме подтикна след изчерпателни проучвания в музеите и археологическите обекти на обсъжданите два района да съставя списък от съобразени с темата трансатлантически културни паралели. Не е изключено някои от цитираните елементи на пръв поглед да направят впечатление с твърде широкото си разпространение, особено ако изхождаме от появата им из целия свят през средните векове. Ала трябва да се има предвид, че става въпрос за културни черти, разпространили се в древността от концентрирания източник в афро-азиатската зона между реките Нил и Тигър. Както е известно, древните гърци, а след тях римляните пренесли от Близкия изток в Европа такива изобретения като хартията и писмото, дори християнската вяра и новите нрави, докато берберите, финикийците и арабите по-късно се потрудили самостоятелно да разпространят култура от същия източник през североафриканското крайбрежие до атлантическия бряг и Канарските острови. В по-голямата си част тази дифузия продължила столетия. А оставащата крачка до Мексико би отнела седмици. При отделянето на общите културни черти, характерни за праевропейските цивилизации в Мала Азия, Египет, Кипър и Крит — черти, позволяващи да се говори за единен културен регион, — се оказа трудно да се намери такава обща характеристика, която да не се повтаря като типична в праевропейските цивилизации на Мексико и Перу. В действителност същото голямо количество културни елементи, които в периода на културна експанзия, приблизително от 3000 до 1200 г. пр.н.е., се разпространяват от Близкия изток по посока на Гибралтар, по същото време в сходен вид се появяват при американския край на Канарското течение. Към тази категория принадлежи следният списък от примери: 1. Йерархия, създадена въз основа на слънцепреклонение и сложно държавно управление, оглавявано от самодържец жрец — монарх, чиято династия сочи за своя родоначалник слънцето. 2. Бракове между братя и сестри, членове на царското семейство, за да се запази чистотата на „слънчевата“ кръв. 3. Развита писменост в период, когато европейските народи още не са познавали писмото. 4. Изработване на хартия чрез накисване и сплескване на междинните пластове от растителна тъкан и производство на книги, изписани с разноцветен йероглифен шрифт, във формата на дълги широки ленти, които се прегъват или навиват. 5. Организиране на внушителни количества работна ръка за изграждането на колосални съоръжения без никаква практическа стойност. 6. Неизвестна днес техника, позволяваща с математическа точност да се разрязват гигантски каменни блокове, които, независимо от форма и размер, са сглобени без помощта на слепващ разтвор, и то така плътно, че помежду им не може да влезе дори острие на нож. 7. Технически знания, позволяващи да се превозват на големи разстояния, през пресечена местност, блата, реки и езера, блокове с тежина повече от сто тона; плюс умение да се поставят във вид на стърчащи монолити или да се редят един върху друг във вид на съвършени мегалитни стени. 8. Издигане на исполински каменни статуи с човешки образ, служещи за религиозни церемонии на открито. 9. Издигане на мнемонически стели с релефни изображения на хора, обкръжени с изсечени йероглифни надписи. Повторение и в двата района на един и същ релефен мотив: брадат мъж в бой с огромна змия, застанала на опашката си. (Хетската стела в музея Алепо и олмекската стела от Ла Вента, сега в археологическия парк Виляермоса.) 10. Измазани помещения в култови здания със стени и колони, покрити с разноцветни фрески на жреци — царе и тържествени процесии, при които човешките фигури са изобразени в профил, но всичките им крайници се виждат. Повторение и в двата района на извънредно специфичен стенописен мотив: човек с птича глава, изправен върху гърба на перната змия. (Среща се често по стените в Долината на царете, Египет, а наскоро бе открит при разкопки на храма в Какацатла, Мексико.) 11. Изграждане на пирамиди от типа на месопотамския зигурат с поразителни размери и геометрично съвършенство, които и от двете страни на Атлантика понякога се строят от правоъгълни каменни блокове, а друг път от изсушени на слънце кирпичени тухли, но винаги въз основа на точно ориентиран астрономически план. В някои случаи по пирамидите от двете страни на Атлантика се забелязват допълнителни паралели: ритуално стълбище, водещо по една или повече от пирамидалните стени до храм, разположен на върха; запечатан скрит вход към тайно вътрешно стълбище, което отвежда в погребална камера; шестоъгълно сечение на стръмния проход с дълга и тясна стълба до вратата на погребалната камера; наличие на каменен саркофаг, вентилационна система и погребални дарове в камерата; технико — архитектурен способ, който дава възможност на широкия таван в погребалната камера, както и на по-тесния във вътрешното стълбище да поддържат колосалната тежест на цялата пирамида, независимо че тия праевропейски строители не са познавали принципа на арката. 12. Голям ограден двор на храм в съседство с едната страна на пирамидата, снабден с дълги успоредни редове от високи каменни колони с кръгло и четвъртито сечение. 13. Мегалитни саркофази с каменен капак от няколко тона, понякога издялан във вид на човешка фигура. 14. Умение и традиция да се мумифицират покойниците от висш ранг посредством изтегляне на вътрешностите през ануса и използване на определени смоли, памучни плънки и бинтове. 15. Специална мумийна маска с дупки в краищата, тъй че да се връзва върху мумифицираното лице. 16. Изкуство да се правят сложни магико-хирургически трепанации на черепа на живи хора с нисък процент на смъртност сред пациентите. 17. Ритуално обрязване на момченца. 18. Замазване на прародителски черепи чрез обвиваме с глина и инкрустираме на очи от морски раковини. 19. Използване на изкуствени бради като ритуален атрибут на висши жреци. 20. Направа на кирпичени тухли от подбрана пръст, смесена със слама и вода, оформени с дървена матрица в четириъгълни блокчета и изсушени на слънце, използвани след това за строеж на пирамиди, храмове и жилищни сгради с един или повече етажи. 21. Планиране на градове от кирпичени къщи, разделени от улици и площади и снабдени с водопровод и канализация. 22. Пренос на вода от големи разстояния за напояване и битови нужди чрез канали и акведукти и направа на еднакви керамични тръби, разширени в единия край, където постъпва водата, и стеснени в другия, тъй че се получава непрекъснат затворен водопровод. 23. Широко разпространено земеделие на терасовидни ниви с използване на животински тор и изкуствено напояване за отглеждане на хранителни култури и памук. 24. Добиване на памучно влакно не от див сорт памук, а само от изкуствено кръстосан, култивиран памук; превръщане на мъхнатите влакънца в прежда с помощта на своеобразно керамично вретено, еднакво по размер и форма в двата региона; боядисване на преждата; направа на два вида едни и същи тъкачни станове, с които преждата се тъче в многоцветна тъкан. 25. Сходство в памучните дрехи, посочено както от изолационисти, така и от дифузионисти: мъжките набедреници и плащове и дамската рокля с пояс и презрамки. 26. Идентични видове кожени и въжени сандали. 27. Изключително важна корона от пера, носена от воини и висшестоящи люде. (Отличителен белег на мексиканските и перуанските благородници, короните от пера се смятат от мнозина за чисто американски обичай, но въпреки това те са били характерна украса за глава и в Близкия изток, както се вижда от релефите, изобразяващи хетски воини, и от египетските изображения на мистериозните „морски хора“ от Средиземноморието, опустошавали бреговете на Египет.) {img:drevniat_3_2.png|#Пирамиди от месопотамски тип: а — най-старата пирамида в Сакара, Египет; б — старинно изображение на мексиканска пирамида, съхранявано в Националния музей в Мексико; в — перуанска пирамида, рисунка от Белцони, 1565 г.; г — таитянска пирамида, рисунка от Уилсън, 1799 г.} 28. Сложна организация и поддържане на постоянна войска плюс обичай войниците да носят щитове с изрисувани на тях символи, по които да се определя към кои части принадлежат, и употреба на брезентови палатки във военните лагери. 29. Използване на прашката като важно оръжие и на сходните видове въжени и кожени прашки с еднаква форма на леглото за камъка, прореза и отвора за палеца. 30. Паралели и аналогии между оръдия на труда и разни видове посуда: в земеделски приспособления, дърводелски инструменти, художнически пособия, в куките, мрежите и влакната на рибаря, в тежестите за мерене на търговеца, в барабаните и духовите инструменти на музиканта. 31. Провеждане на далечни експедиции за търсене на особени мекотели, чиито червени черупки били високо ценени сами по себе си или заради червената боя, правена от тях. 32. Тъждествени стадии в развитието на металургията. Предпочитали са се едни и същи метали, желязото обаче било пренебрегвано от сравняваните тук праевропейски култури. Златото и среброто се ценели високо; рудата топели, а получения метал ковели или изливали в еднакви по вид керамични матрици, за да получат фигурки и скъпоценности, често пъти поразително сходни. За втвърдяване на медта в бронз нерядко се налагало да се предприемат трудни походи в отдалечени области за търсене на калай, необходим за получаване на сплавта. 33. Бронзови огледала с къса дръжка, щипци и малки декоративни звънчета — важни изделия, ознаменуващи настъпването на бронзовата епоха. 34. Златни филигранни бижута с необикновено качество. Фините украшения, изработени от развитите американски култури, са равностойни на шедьоврите, създадени от майсторите на Близкия изток, и подобно на най-изящните тъкани, превъзхождали всичко от този род, произвеждано в тогавашна Европа. 35. Изключително фина керамика: разноцветни погребални съдове с едни и същи специфични форми. Традиционната тринога ваза, смятана за толкова характерно близкоизточно изделие, че се приема за финикийска и която излезе при археологически разкопки по атлантическото крайбрежие на Мароко и на Канарските острови, е не по-малко присъща за цялата област на висока култура в Америка, от Мексико до Перу. Типични и за двата района са също многоцветните съдове във форма на глава и други предмети от всякакъв вид. Добре известна и от двете страни на Атлантика е керамичната ваза във вид на човешки крак, прерязан над глезена и обут в сандал; постоянно повтарящите се съдове във форма на риба, птица или четириного с чучур и дъговидна дръжка отзад; пръстеновидните вази във форма на навита змия с поставено миниатюрно съдче отгоре; и съчетанието от гроздове плодове и кълбообразни съдини, свързани напречно с тръби и снабдени с един общ дълъг чучур. 36. Плоска керамична фигурка, която изобразява гола богиня и има голямо значение. Основната и характерна черта се състои в това, че тялото и крайниците са плоски като чиния, а пък главата е обемна, триизмерна. От Близкия изток финикийците са разпространили тази фигурка на запад из Средиземноморието като олицетворение на своята върховна богиня Танит, майката Земя. Същата женска фигурка с абсолютно същите белези е може би най-същественият образец на древното керамично изкуство навред от Мексико до Перу. 37. Глинени изображения на битови сцени. И в двата района се срещат еднакви изображения на коленичили жени, които мелят брашно; на бременни жени, седнали в разкрачено положение, докато друга жена ги държи отзад, а трета поема отпред бебето; на кръг от танцьори, хванали се за ръце около миниатюрен флейтист, застанал в центъра. 38. Погребални атрибути във формата на малки животни върху колелца. Независимо че подобни фигурки са били широко разпространени в Близкия изток, а финикийците са ги пренесли на запад (най-малкото) до Ибиса, присъствието им в Америка, изглежда, се ограничава само в пределите на олмекските земи в Мексико. 39. Печати от теракота. Плоски, с дръжка, или цилиндрични, богато гравирани с фигурни или геометрични мотиви. Плоските печати се използвали за отпечатване на цветни символи или шарки, докато цилиндричните оставяли следа във вид на непрекъсната ивица от художествени елементи. Понякога се срещат еднакви мотиви в границите и на двата региона. 40. Обичай да се изрязват дървени фигурки, а понякога и грамадни каменни статуи с дълбоки хлътнатини вместо очи, които впоследствие се инкрустират с морски раковини, като в центъра се поставя черна обсидианова зеница. 41. Кръгъл диск, в средата на който е изобразена човешка глава с изплезен език, а периферията е разделена със знаци на шестнайсет равни части. 42. Голямо значение, отдавано в религиозното изкуство на митическите същества, изобразяващи хора с птичи глави, и често представяне на тия хора птици като капитани или пътници на тръстикови плавателни съдове, или като моряци, теглещи тръстикови лодки с дълги въжета. 43. Повторение в двата региона на друго митическо същество с човешко тяло и крайници, но с глава на животно от семейство котки. 44. За царски символи се използват едни и същи три вида животни: змия, хищна птица и представител на семейство котки. И в двата района змиите понякога се изобразяват с щръкнали рога. Орелът на Стария свят е заменен с кондора на Новия, а лъвът — съответно с пума. 45. Перната змия като символ на върховния бог и прародител на царската династия. (Змията с оперено тяло или с крила се среща в религиозното изкуство от Месопотамия и хетска Сирия до Египет, Мексико и Перу.) 46. Представяне пояса на дадени божества и знатни люде във вид на двуглава змия; важна роля на двуглавите птици и млекопитаещите в символиката. 47. Свръхестествени същества понякога се изобразяват с ръце, които имат три пръста. 48. Понятието за нула и приложението му в различни математически изчисления. 49. Значението, което се отдава на XXXI в. пр.н.е. като дата, свързана с началото на родословието. 50. Избиране на първото за годината появяване на едно и също съзвездие — Плеядите — за започване на нова година, въпреки че това не е обусловено от годишното време поради различието в географските ширини. 51. Забележително развита календарна система, основана на съвършено точни астрономически познания. Ако откритите простори на Месопотамия и Египет с техния изключително сух климат са предлагали идеални условия за спокойни наблюдения на звездите, олмеките по бреговете на Мексиканския залив едва са успявали да зърнат небето през гъстата джунгла и тропическите изпарения и би било неестествено сами да усъвършенствуват календара си — толкова неестествено, колкото и желанието им да носят сандали и дълги роби в мочурливите гори. 52. Обичай да привързват по цялата дължина на борда на своите плавателни съдове кръгли, боядисани бойни щитове. (Този финикийски обичай е изобразен на майските фрески в Чичен Ица, където се виждат да пристигат кораби с екипажи от светлокожи мъже.) 53. Поява и от двете страни на Атлантика на един и същ предпочитан вид плавателен съд: мореходни тръстикови ладии със сърповидна, пригодена за мореплаване форма, съставени от монолитни снопи, изкусно свързани с непрекъсната спирална обвръзка, и брезентово ветрило, издигнато на двунога мачта, стъпила върху двата основни тръстикови снопа. Съгласно легендите и художествените изображения от двете страни на Атлантика, понякога тръстиковите кораби са били толкова големи, че над първата палуба се построявала втора. Ние с очите си се убедихме, че тръстикови салове с гигантски размери и днес още плават по езерото Чад и в устието на реките Тигър и Ефрат — подобна големина е трябвало да притежават и техните американски събратя, които някога са превозвали огромни монолити надолу по река Тонала за олмеките в Ла Вента и през езерото Титикака — за строителите в Тиауанако. Ала по-важни от големината са били знанията за това как сърповидният тръстиков кораб трябва да се направи, за да запази формата си и в морето. Техниката е една: същата, която преди се е използвала в Близкия изток и днес се помни единствено от южноамериканските индианци по бреговете, на езерото Титикака. Папирусовата ладия „Ра II“, построена в Африка от титикакски индианци, изобщо не бе загубила съвършените си очертания, когато бе извадена от водата в Новия свят. Едва след двегодишно съхранение в Осло въжетата се отпуснаха и щом носът и кърмата клюмнаха, елегантната линия изчезна. Нито беловласи учени, нито умели майстори успяха да ни помогнат да възстановим предишната форма, та се наложи да доведем в Осло самите строители на „Ра II“ — индианците аймара от езерото Титикака, — които да придадат с традиционните похвати първоначалния вид на тръстиковата ладия — факт, който убедително отхвърля възможността за независимо творчество. Мореходният тръстиков кораб не е единствената специфична културна черта, характерна за праевропейските цивилизации и от двете страни на Атлантика, която е трудно да се обясни с теориите за самостоятелна еволюция. Ала това е единственият културен елемент, който може да обясни произхода на останалите трансатлантически паралели. Глава IV Брадатите богове преди Колумб Нито едно от обстоятелствата около първата среща на европейците с Америка не е озадачило толкова останалия свят, колкото твърдението на ацтеките, че испанците не са първите бели брадати хора, дошли при тях през Атлантическия океан. През целия път на испанците от Мексико и Централна Америка до Перу те били посрещани с отворени обятия и почтително наричани с името на легендарните светлокожи пришълци, носители на висока култура, които са се подвизавали из същите области в далечното минало. На всяка крачка в този регион конкистадорите се натъкват на внушителни развалини и монументи, останали от представители на изчезнали цивилизации, и навсякъде местните племена неизменно приписват паметниците на благородните бели и брадати пришълци. Цели народи пазели живи такива спомени, съставляващи основата на техните исторически предания и религиозни вярвания. Пристигането и дейността на белите брадати учители са описани с йероглифно писмо на направени от хартия предколумбови ръкописи, също са отразени на каменни монументи и керамични изделия. Брадите на испанците, подобно брадите на техните легендарни предходници, направили особено силно впечатление на индианците, които нямат косми по лицето. Запазените предания за тия легендарни пътешественици несъмнено повлияха върху хода на световната история, като съдействуваха на Кортес и Писаро с шепа хора да завладеят двете най-могъщи нации в тогавашния свят — огромните империи на ацтеки и инки, — без да срещнат никаква въоръжена съпротива. Дали изображенията на предколумбови пришълци отвъд океана са чиста измислица на голобрадите индианци, които не са могли по-сполучливо да обяснят кой е основателят на техните цивилизации, или са почерпани от действителни контакти с древни мореплаватели от Стария свят? Настоящата глава първоначално бе отпечатана през 1971 г. като част от сборника „В търсене на Америка“. * * * Интересът ми към въпроса, дали човек е прекосил Атлантика преди Колумб, се породи, колкото и парадоксално да звучи, от проучванията ми в Тихия океан и по-специално от запознаването с наличната литература за загадъчния произход на полинезийците и тяхната култура. Някои известни стари автори като А. Форнандер, С. П. Смит, У. Дж. Пери и И. Бест, писали в началото на века, единодушно и без двоумение посочват убедителни свидетелства, че Полинезия, и по-точно остров Пасха, била най-напред заселена с пришълци от Египет, Месопотамия или от някой друг център в областта на високоразвита древна култура в Източното Средиземноморие. Тези специалисти по полинезийските въпроси изтъкват, че между двата антиподни региона съществуват смайващи сходства, като например съвършена мегалитна зидария, стъпаловидни храмови пирамиди, монолитни статуи, мумификация, трепанация, жреци царе, династични бракове между братя и сестри, календар, генеалогия, богове с произход от слънцето, плочки с йероглифно писмо. При това неизменно се твърдеше, че хипотетичният път на миграцията от Източното Средиземноморие до Полинезия преминава през Индийския океан, Малайския архипелаг, Микронезия, или Австралия с Меланезия, обхваща цяла Полинезия и накрая достига остров Пасха. Ала единствено на този малък остров в съседство с Южна Америка бяха открити писменост и други важни културни елементи, които имат аналози в Източното Средиземноморие. Тъй като из огромните морски и континентални пространства, за които се предполага, че са преминати от преселниците, няма никакви следи от тях, за по-предпазливите учени впоследствие не бе никак трудно да отхвърлят тия първи дифузионистични теории като неоснователни и в географско, и в хронологическо отношение. И все пак такива ранни дифузионистични открития като факта, че има съвпадение на някои важни богове и географски наименования между древен Египет и Месопотамия, от една страна, и Полинезия, от друга, са оставили траен отпечатък върху литературата за Полинезия. Така например слънцето и богът на слънцето са били известни в древен Египет под името Ра — по същия начин наричат слънцето на всеки от стотиците полинезийски острови. И още нещо: полинезийските предания единодушно споменават _уру_ като важно название на племе и поселище в далечната им прародина, което се тълкува като указание за древния културен център Ур в Месопотамия. Независимо че старите теории за пряка миграция от Ур и Египет бяха отхвърлени от повечето учени, идеята, че древните култури от Източното Средиземноморие и арабския свят имат някаква неясна връзка с произхода на полинезийците, никога не изчезна напълно от подсъзнанието на специалистите по Полинезия. Ако погледнем глобуса, ще видим, че пътят от Двуречието до остров Пасха е по-кратък през Атлантика и Америка, отколкото през Индийския и Тихия океан. От Мексико до Перу — област с високоразвита култура — се срещат споменатите културни елементи, сходни за Средиземноморието и Полинезия, от които няма намерени никакви следи по целия индо-тихоокеански път. Всъщност името _уру_ от полинезийските легенди е също название на важно древно племе, което живее днес по бреговете на перуанското езеро Титикака и за което се предполага, че преди е обитавало цялата област от мегалитните руини в Тиауанако до тихоокеанското крайбрежие. По време на конкистата индианците уру са били главните строители на тръстикови лодки край Титикака — живеели на плаващи острови, направени от тръстиката _тотора_. Същата тази тръстика, ендемичен южноамерикански вид, била пренесена от човешка ръка на остров Пасха и засадена в местните сладководни езера, за да се правят от нея там същите лодки, каквито изработвали индианците уру. А според преданията на остров Пасха божеството, донесло там чуждоземната сладководна тръстика, се наричало _уре_. Два от най-важните на света морски конвейери, съставляващи споменатите маршрути на Колумб и Менданя съответно през Атлантика и Пасифика, водят направо от Средиземноморието в Полинезия — Панамският провлак представлява леко преодолимо сухоземно препятствие за плаващите по вятъра пътешественици. Първият европеец, стъпил в Полинезия — Менданя, — в действителност е отплавал именно от Средиземноморието, прекосил е пеша Панамския провлак и през Перу е стигнал Полинезия. Както казахме в една от предишните глави, няма логика да се допусне, че маршрут, достъпен за европейците от шестнайсети век, не е бил проходим за носителите на великите древни цивилизации. Макар че трябваше да минат години, преди да се убедя от опит колко лесно може да се преплава с примитивен съд разстоянието от Африка до Америка и оттам до Полинезия, аз още в началото на изследователската си дейност предположих, че първите разпространители на култура са достигнали остров Пасха и съседните полинезийски архипелази от Южна Америка, независимо от това дали тропическа Америка е получила „вдъхновение“ от древния средиземноморски свят или не. Като мнозинството учени, занимаващи се с произхода на полинезийската култура, и аз обърнах внимание на нейния смесен характер: островите в крайния Източен Пасифик са приели не една група преселници. Географската ми подготовка, натрупаните знания, пък и практическият опит от живота сред аборигените в Полинезия ми помогнаха да стигна до извода, че културните елементи от Югоизточна Азия са дошли на тукашните острови от Филипинско море по японското течение до северозападното крайбрежие на Америка и оттам са се разпространили по архипелази, посетени много преди това от прединкски мореплаватели от Южна Америка. Ала расовият състав на полинезийците си оставаше загадка, независимо към кои тихоокеански брегове се отнасяше техният произход. Макар и в расово отношение да са явни мелези, полинезийците като цяло спадат към най-високите хора на земята, голям процент от тях имат издължени глави и нерядко кожата им има светъл оттенък, с какъвто се отличават обитателите на Южна Европа. Специалистите по физическа антропология отбелязват, че навред из Полинезия се среща предимно европоидният тип, наричан още арабско-семитски, за който е характерен силно извит нос, тънки устни, буйна брада и понякога червеникавокафява коса на вълни. Първите европейски мореплаватели забелязват индивиди от такъв тип по целия път от остров Пасха до Нова Зеландия и островите Чатъм. Самите полинезийци наричат този съставен тип от населението, който често присъствува в цели родове, с името _уру-кеу_ и смятат, че представителите му са потомци на русокоси и светлокожи полубогове, живели първоначално на същите тия острови. Физическите белези на полинезийците, обитаващи Източния Пасифик, чувствително ги отличават от жителите на Западния Пасифик, а европоидният елемент особено силно се отклонява по гореспоменатите характеристики от папуа — меланезийците, негритосите, малайците и индонезийците, обитаващи област, откъдето повечето съвременни учени допускат, че идва населението на Полинезия. Физиологическата загадка на европоидния компонент сред полинезийците спомогна да се продължи животът на привидно налудничавите теории относно присъствието на средиземноморски елемент в Източния Пасифик. На пръв поглед не изглежда, че с приемането на Америка за изходна точка проблемът ще се разреши. Южноамериканските индианци не притежават европоидни черти и са много сходни с малайците, с които ги свързва общо древно родство. Ако не се смята сходството им с полинезийците по кръвна група и форма на носа, южноамериканските племена се различават толкова от островитяните в Източния Пасифик, колкото и жителите на Югоизточна Азия и Западния Пасифик. Високи и червенокоси индивиди били еднакво неизвестни и в двата края на Полинезия, когато европейците пристигат. Дребните и кръглоглави, с жълто-кафява кожа обитатели на Индонезия и Южна Америка са голобради. Тогава откъде островитяните на Полинезия са придобили необичайните европоидни черти? На остров Пасха, най-отдалечената полинезийска суша от Азия и съответно най-близка до Новия свят, се пазят подробни предания, според които древните прародители на островитяните били дошли от някаква голяма пустинна земя на изток, т.е. от страната на Южна Америка, след като плавали шейсет дни по посока на залязващото слънце. Помнещите своята история смесени жители на остров Пасха твърдят, че някои от техните най-ранни предшественици имали бяла кожа и рижа коса, а други били мургави и чернокоси. Това се потвърждава и от първите европейци, стъпили на острова. Когато холандците начело с Рогевен откриват Пасха през 1722 г., те записват, че сред първите аборигени, качили се на кораба им, имало „един напълно бял човек“, докато общо за островитяните отбелязват следното: „… част от тях са смугли, други доста светли, а имаше и неколцина с червеникава кожа, сякаш бяха силно обгорели от слънцето.“ Всички първи посетители от Европа също споменават, че някои от обитателите на остров Пасха не само са високи и светлокожи, но имат още и мека, червеникава коса. Възможно ли е такива хора да са потомци на преселници от изток, от Южна Америка, където индианците кечуа, аймара и уру притежават физическите белези на чернокосите, мургави и крайно дребни жители на Югоизточна Азия? И не е ли изключено представителите на прединкската култура в Перу да са се отличавали с черти, различни от тези на ниските, кръглоглави индианци, населяващи същите места в исторически времена? Любопитно е, че в най-старите предания, събрани на остров Пасха, островитяните назовават отдалечената на шейсет дни път на изток земя, отгдето предците им дошли, с определението „Място за погребения“. И добавят: „В тази земя климатът бил толкова горещ, че понякога хората умирали от топлина, а имало и сезони, когато растенията и всичко живо изгаряли и се спаружвали под палещото слънце.“ На запад от остров Пасха, по целия път до Югоизточна Азия, не се среща земя, отговаряща на това описание — всички брегове са покрити със зеленина и даже с гъсти джунгли. Ала на изток, в посоката и на разстоянието, указано от островитяните на Пасха, се намират пустинните брегове на Перу и Северно Чили и никъде в Пасифика няма друга територия, която по-добре да съответствува и по климат, и по название на описанието, дадено от местните жители. В крайбрежните области на Перу най-вече неголямата сезонна влажност позволява да се развие само оскъдна растителност, която през сухите месеци изгаря под огнените лъчи на слънцето. Освен това пустините по целия южноамерикански бряг са изпъстрени с почти непрекъснат низ от некрополи, много от които са се разпрострели на огромна площ в резултат от струпването на човешки останки и погребални предмети, способни да се съхраняват кажи-речи вечно при този климат без дъжд. Всъщност именно климатът и множеството погребения ни дават възможност да изучим останки от хора, живели в древни времена, докато в съседните територии с по-влажен климат — Централна Америка, Мексико и тихоокеанските острови — органическите вещества бързо се разлагат. По този начин съвременните археолози разполагат с пряко доказателство за забележителния факт, че основателите на най-ранната прединска цивилизация в Перу са мумифицирали съвършено. А в действителност мумификацията чрез изваждане на вътрешностите през ануса и консервиране на трупа със смоли и масла е била разпространена не само в Перу, но и в близка Полинезия, докато на Малайския архипелаг е била напълно непозната. Ала ако и днес съществуват стотици мумии от пустинния район на Перу, за широко разпространения обичай да се мумифицират властници във всички краища на Полинезия — от остров Пасха на изток до Хавайските острови на север и Нова Зеландия на югозапад — свидетелствуват главно писмените документи на първите европейски мореплаватели. Масовото разпространение на тази сложна процедура в тропическата островна област, където влажният климат не позволява трайно съхранение на мумията, само по себе си показва, че обичаят трябва да е дошъл от общ културен източник извън островната област с по-подходящ климат за сполучлива мумификация. И тъй като той няма как да е бил пренесен на островите от Югоизточна Азия, където е непознат, още по-голямо внимание заслужава откритието на две царски мумии в хавайска пещера, които са увити в неизвестни, неполинезийски растителни влакна и поразително приличат на прединкските мумии от Тиауанако. Несъмнена загадка за местните учени, находките бяха оставени на склад в хонолулския музей „Бишъп“. Дори и маската, украсяваща горната част на една от хавайските мумии, напомня за маските на подобни мумии от древно Перу и планинските райони на Мексико. Влажният климат в тропическите гори на Централна Америка и низините на Мексико не е позволил да се запазят там толкова древни човешки останки, въпреки че мумийни маски се срещат често. Нефритовата маска и изгнилите късове червен плат към разядените кости, открити под каменния капак на колосалния саркофаг в мексиканската погребална пирамида в Паленке свидетелствуват за отчаяни опити да се направи мумификация. Дали прединкските мумии в Перу притежават същите общи черти — нисък ръст, подчертано кръгла форма на главата и остра черна коса, — които отличават индианците, населяващи днес тази област? Или в предиспански времена населението на Перу е било по-разнородно и е включвало високи и светлокожи етнически типове, подобни на жилката _уру-кеу_ в съседна Полинезия? Когато в средата на миналия век обширните разкопки на перуанските некрополи почнаха да доставят на науката значителни количества балсамирани глави, европейските антрополози бяха озадачени от факта, че някои от тях — както по отношение на черепната форма, така и по цвета и строежа на косите — притежаваха черти, смятани за чужди на коренното население на Америка. През 1862 г. Д. Уилсън установи, че изследваните от него коси на индианци от други погребения „запазват черния си цвят и твърда структура, останали непроменени нито от времето, нито от престоя под земята“. А в древноперуанските гробища при Атакама той намерил мумии с кафява, мека, вълниста коса, което му дава основание да заяви, че те „разкриват важни отклонения от една измежду най-постоянните и всеобщи характеристики на съвременните американски раси“. Той дори споменава за „съществени различия в черепната конфигурация“. Уилсън останал особено поразен от съдържанието на един гроб в залива Чакота на тихоокеанското крайбрежие под Тиауанако. В него се намирали мумиите на мъж, жена и дете — очевидно хора от знатен произход. Към погребалните предмети спадали няколко съвършено запазени яркоцветни торби с кичури човешка коса, вероятно принадлежащи на членове от същото семейство. За мъжката мумия Уилсън казва: „Косите не са претърпели никаква или почти никаква промяна и се различават съществено от косите на североамериканските индианци, тази най-характерна черта. Те са кафяви на цвят и фини по строеж като най-изящните англосаксонски коси.“ И по-нататък: „Трупът на жената от същото погребение, общо взето, се отличава със сходни черти. Косите са по-къси и малко по-остри, ала в сравнение с косите на северните индианци са фини. Те са гладки, грижливо сплетени и светлокафяви на цвят…“ За черепа на детето Уилсън пише, че е „гъсто покрит с много фина, тъмнокафява коса“. Най-забележително е неговото описание на различните видове коси и цветните торби: „Строежът на всички кичури е фин, имат разнообразен оттенък — от светлокафяво до черно — и както личи, не са претърпели никакви изменения.“ Уилсън наблюдавал и други образци, които били „не само кафяви на цвят, но и извънредно фини, на къси вълни, доближаващи се до къдрици“. Уилсън е един от първите учени, заподозрял въз основа на тези и други подобни наблюдения, че в предиспански времена Перу е било обитавано от смесено население. Той подчертава, че физическите белези на добре запазените мумии от перуанското крайбрежие говорят в ущърб на предполагаемото единство между физическия облик на населението, живяло в западното полукълбо преди идването на европейците. През 1925 г. видните археолози Дж. С. Тело и С. К. Лотроп откриха два първостепенни некропола на полуостров Паракас в южната част на централното перуанско крайбрежие. В погребалните каверни и каменните гробници, датирани по-късно чрез радиовъглеродния метод около III век пр.н.е., бяха намерени няколкостотин грижливо бинтовани мумии на знатни личности. Интересно е да се отбележи, че в съседство с гробовете непрекъснато излизат много датирани от същия период _гуари_ — своеобразен подвижен кил, използван при плаване с ветроходен сал, — които свидетелствуват за оживено мореплаване в прединкски времена. След като цветните, изящно изтъкани погребални одежди от памук бяха свалени от прекаралите повече от 2000 години под земята паракаски мумии, беше установено, че физическите белези на труповете се различават чувствително от характерните черти на известните южноамерикански племена. Когато през 1943 г. специалистът по физическа антропология Т. Д. Стюарт анализира скелетите на тези прединкски мумии, той откри значително несъответствие по отношение на ръста между паракаските мумии и скелетните останки на познатите нам перуански индианци и констатира, че първите се отличават със значително по-масивно телосложение. И тъй като дотогава господствуваше мнението, че хората от прединкската епоха са от същия етнически корен като известните на историята индианци от Перу, откритието на Стюарт предизвика голяма изненада. Неспособен да намери анатомическо обяснение, Стюарт допусна, че „може би става въпрос за отбрана група едри мъже, нетипични за населението като цяло“. Дори да оставим настрана факта, че няма свидетелства някъде по света да се е прилагало балсамиране само на избрани, високи хора, според тази теория кандидатите трябва да са били стотици. От друга страна, богатите погребения и грижливата обработка на телата показват, че мумиите в Паракас не са на прости рибари или селяни, а са изключително на лица от висок ранг. Стюарт също открива, че по форма черепът на паракаските мумии е подчертано по-тесен в лицевата си част от този на познатите нам индианци. След като отново не успява да даде анатомическо обяснение на тази разлика, той изказва предположение, че изменението може да е вторично, дошло в резултат на изкуствена деформация на темето, практикувана в района на Паракас. Това обяснение изглежда още по-неправдоподобно, като се има пред вид, че подобни деформации върху горната част на черепа на деца са се извършвали много често както в Новия, така и в Стария свят, без лицевата страна впоследствие да се е стеснила. За да не предизвика погрешни заключения, основани на черепна деформация, Стюарт се въздържа от теоретизиране върху естествения черепен индекс на паракаските мумии, който се различава от нормите на кръглоглавите американски индианци. Година след проучванията на Стюарт обаче друг учен, А. Л. Кребер, съобщавайки за прединкски черепи от крайните северни части на същото крайбрежие, заявява, че мнозинството от недеформираните черепи на представители от древната култура Чиму са удължени. Оказа се, че тези цивилизовани хора, построили големите прединкски пирамиди в Перу, не са идентични със своите исторически наследници, чиито глави са неизменно кръгли като на индонезийците. Още повече, според специалното изследване на А. Шервин, разкопките в главното прединкско селище в Тиауанако показват, че и в този зародишен център на южноамериканската цивилизация се наблюдава явна смесица между разни типове черепи. Тиауанакските черепни индекси се колебаят от 71.97 до 93.79 — т.е. от крайна издълженост до пълна закръгленост. Излиза, че преди времето на инките в основните културни центрове на тихоокеанското крайбрежие на Южна Америка са съжителствували хора със съвършено различна форма на черепа. Докато Стюарт изследваше необикновените скелетни останки на червенокосите паракаски мумии, М. Тротер успоредно с него анализира косата в късчета от скалпа на десет черепа. Тя съобщи, че макар преобладаващият цвят да е „ръждивокафяв“, срещат се и „много светли, руси коси“. Косата на два от скалповете тя определя като „несъмнено вълниста“. Тротер посочва, че от формата на сечението на косъма зависи до каква степен косата ще бъде начупена или къдрава. Сечението на правите, монголоидни коси на днешните американски индианци е винаги кръгло, докато при европейците обикновено е овално. Косите на паракаските мумии не се поддават на строго разграничение: „Формата на сечението е така разнообразна, че има образци от всички разновидности.“ А ширината на напречното сечение, наред с неговата форма и цвета на косъма, е още един фактор при определянето на типовете човешка коса. Монголоидните и индианските коси са много по-дебели в сравнение с косите на повечето европейци. Тротер установява, че и в това отношение паракаските мумии се отклоняват чувствително от очакваните норми: „Косъмът е много по-тънък, отколкото при другите индианци…“ Въпреки големите различия между отделните скалпове тя определя, че средната дебелина на всички образци е с около трийсет процента по-малка, отколкото би трябвало да се очаква, ако мумиите съответствуваха на индианските стандарти. Тротер била толкова озадачена от получените резултати, влизащи в разрез с общоприетото гледище в тогавашната антропология, че не успяла да намери никакво друго обяснение освен възприетото от Стюарт при неговите скелетни анализи: допуска, че мумиите вероятно не могат да бъдат предпоставка за изводи, понеже нищо чудно да не дават вярна представа за балсамираните индивиди. Не било изключено косата на сивокосите индианци да е станала руса в гробницата, а на чернокосите — рижа, докато формата и дебелината на напречното сечение биха могли да се изменят вследствие на дехидратацията. В отговор на моите запитвания през 1951 г. Тротер отново се зае с проблема, този път съвместно с О. С. Хигинс, специалист по анализа на коси и влакна. Тя стигна до извода, че в публикацията си от 1943 г. е допуснала две грешки: първо, погрешно нарича балсамираните лица в Паракас индианци, и второ, предположението й, че косата би могла да изсветлее, е невярно. Съществуващите доказателства според нея „не опровергават факта, че оригиналният цвят на косата е бил червеникавокафяв, нито че оригиналното й сечение е било тънко“. Но нима съвпаденията няма да станат твърде много, ако приемем, че избирателните погребения, черепните деформации и посмъртните изменения са придали на тези мумии черти, които рязко ги отличават от обикновените индианци и в същото време неотстъпно ги сближават с приличните на европейци носители на цивилизация, описани така живо от ацтеки и инки и от испанските конкистадори. Съзнавайки напълно, че на науката може никога да не й се удаде по-добра възможност да вникне във физическия облик на създателите на предколумбовите цивилизации от тази, която предлага изучаването на мумиите, аз също се обърнах към водещия авторитет по въпроса, У. Р. Доусън, известен със своите проучвания върху египетски и перуански мумии. Той ми писа следното: „Моето мнение е, че човешките коси не претърпяват никакви явни промени след смъртта. Косата на индивид с вълниста или къдрава коса си остава такава, каквато е, същото важи и за хората с права коса. При мумии и обезводнени трупове косата обикновено е крехка и чуплива, ала това е естествена последица от изсушаването на мастните жлези… Много е съмнително изменение в цвета на косата да настъпи при труп, който никога не е бил изваждан на светлина… И така, всички свидетелства, с които разполагам, показват, че природата на косата не се променя посмъртно с изключение на това, че изсъхва и става чуплива.“ Червенокоси мумии бяха намерени и на Канарските острови, ала цветът на косата им никога не е бил поставян на разискване, защото първите европейци, дошли тук, със собствените си очи се убедили, че коренното население гуанче се отличава със светла кожа и червеникавокафява коса. Египетските мумии са чернокоси, каквито са били и древните египтяни. Изключение прави само добре запазената мумия на фараона Рамзес II, която има руса коса, но ние знаем, че фараонът в действителност е бил рус, което се потвърждава от цветните фрески на храмовите стени в Карнак, на които той е изобразен с жълта коса. Като се има всичко това пред вид, изглежда неуместно да се твърди, че анализираните перуански мумии не дават вярна представа за етническата група, към която принадлежат. Ако се изхожда от такава позиция, откриването на паракаските мумии не е от никаква полза за науката и който иска да узнае как са изглеждали тия древни хора, не би могъл да научи нищо, изследвайки техните останки. Ако обаче приемем, че мумиите са съхранили истинския облик на балсамираните индивиди — с явно кавказоидни, немонголоидни черти, — тогава ще намерим в прединкско Перу това, което търсим: естествения извор на жилката _уру-кеу_, разпространила се на близките полинезийски острови, както и обяснение за произхода на русите предшественици на островитяните от Пасха, дошли според местното население от пустинна земя на изток, известна под името „Място за погребения“. Източникът на кавказоидния елемент в Полинезия не е необходимо да се търси на другия край на света, в Европа или Мала Азия: съществуват достатъчно археологически свидетелства, които говорят, че този физически тип е имал представители на най-близкия бряг източно от Полинезия векове преди да се заселят островите. Възможно ли е Канарското течение да е довело от Стария свят в Новия хора, които по-късно преминали през тропическите области на Америка, като оставили след себе си мумии и други елементи от културата на Източното Средиземноморие? Не е нужно да задълбаваме много в литературата за Перу, за да разберем, че местните исторически извори са пълни с предания за бели брадати пришълци, дошли незнайно откъде и заминали в Пасифика дълго преди идването на испанците. Когато Франсиско Писаро открива Перу, той бил придружаван от своя братовчед, летописеца Педро Писаро, който документирал за потомството, че някои представители на местните управляващи класи били „по-бели от испанците“, а сред индианците се срещали хора хем светлокожи, хем русокоси. Писаро добавя, че според инките последните са наследници на техните богове, виракочите. Всъщност веднага щом испанците стъпват на перуанския бряг, инкски вестоносци с щафета отнесли на императора в планините новината, че виракочите, или хората от морска пяна, са се върнали, както били обещали според местните предания. Обитателите на Перу били голобради, но въпреки това имали в езика си думата „брада“ _(сонкхасапа)_, а също и дума за означаване на бял чужденец — виракоча, с която и днес често назовават европейците. Благодарение на брадите си и бялата кожа Писаро и хората му били оставени да минат безпрепятствено през укрепените планински долини на Перу и да покорят най-голямата империя на света по онова време, чиято огромна армия благоговейно съзерцавала завръщането на тия виракочи, чиито предшественици играли такава важна роля в народните предания на инките. Мнимите виракочи под водачеството на Писаро се възползвали в пълна мяра от грешката на инките относно тяхната самоличност. Те безнаказано удушили императора пред очите на собствените му воини и нахлули в свещения храм на Куско, където открили реалистични изображения от злато и мрамор на предводителя на истинските виракочи — Кон-Тики Виракоча, когото инките обожествявали. Испанците претопили златната статуя, а мраморната разбили, като в дневниците си записали само това, че и двете изображения били „с коса, телосложение, черти на лицето, одежди и сандали също като на апостола св. Вартоломей, както го рисуват зографите“. Конкистадорите продължили на юг през Андското плато, грабейки и плячкосвайки по целия път от Куско до огромния инкски храм на Виракоча в Кача. Във вътрешността на този архитектурен шедьовър те намерили нова грамадна каменна статуя на жреца цар Кон-Тики Виракоча, изваян във вид на мъж с царствена осанка, дълга роба и брада. Тогавашният хронист Инка Гарсиласо описва епизода така: „След като видяха храма и споменатата статуя, испанците решиха, че свети Вартоломей може да е идвал чак в Перу да проповядва на езичниците и че в негова чест индианците са направили тази статуя.“ В действителност брадатата статуя и разказите на инките за странствуващия чужденец, посетил Перу със своите бели брадати придружители в далечното минало, направили такова силно впечатление на испанците, че дълги години храмът и каменната фигура останали непокътнати. А метисите от Куско основали братство, приемайки статуята на св. Вартоломей за свой покровител. В края на краищата обаче испанците осъзнали грешката си и грамадният храм бил разрушен; брадатата статуя първо била обезобразена, а после изнесена и разбита на парчета. Докато напредвали през обширната империя на инките, испанците се натъкнали на гигантски мегалитни градежи с прединкски произход, които били изоставени векове преди Колумб и сега били в развалини. Един от най-внушителните образци на мегалитна архитектура в Новия свят бил открит във Винаке, между Куско и океана. В писанията си от 1553 г. тогавашният испански летописец Сиеса де Леон съобщава: „Запитате ли индианците кой е построил тия древни паметници, те неизменно отговарят, че строителите били бели брадати хора като нас, които дошли по тия места векове преди царуването на инките и се установили да живеят тук.“ Колко здраво са вкоренени тези предания в народната памет най-добре се илюстрира от факта, че 400 години след Сиеса де Леон перуанският археолог д-р Л. Валкарсел, заел се да изследва развалините във Винаке, получил същия отговор: съоръженията са построени от чуждоземци, „бели като европейци“. Испанците продължили на юг до езерото Титикака и навлезли в лоното на някогашните виракочи. Навред из империята на инките преданията единодушно посочват за център на тяхното местожителство остров Титикака в едноименното езеро, както и съседния град Тиауанако с неговата грамадна каменна пирамида, мегалитни стени и монолитни статуи. Сиеса де Леон пише: „Много индианци заявяват, че преди инките да завладеят страната, в Каляо имало двама велики господари — Сапана и Кари, — които завоювали ред _пукари_ — крепости. Индианците добавят, че единият от вождовете проникнал на големия остров в езерото Титикака и открил там бели хора с бради; помежду им се завързала такава битка, че всички те били избити…“ Във втората част на хрониката си летописецът се връща на същата тема: „Те още разказват това, за което писах в първата част, а именно, че в минали времена на остров Титикака живеели хора с бради, бели като нас, и че вождът на име Кари дошъл от долината Кокимбо до мястото, където днес се намира Чукито, и след като основал там няколко селища, отишъл с хората си на острова. И влязъл в такъв голям бой с обитателите му, че всичките ги избил.“ В отделна глава за тъй наречените от него дървени строежи на Тиауанако Сиеса де Леон казва следното: „В присъствието на Хуан де Варгас аз попитах, туземците дали тия постройки са вдигнати по времето на инките, на което те се изсмяха и категорично заявиха, че са построени, преди инките да установят своята власт… От това, а и от факта, че те също споменават за някакви брадати обитатели на остров Титикака, както и за други, построили величествения градеж във Винаке, може навярно да се заключи, че преди царуването на инките тук е живяло интелигентно племе, дошло незнайно откъде, което е създало тия неща. И понеже е било малобройно, а туземците много, не е изключено цялото да е било избито във водените войни.“ Когато 350 години по-късно А. Ф. Банделие идва да прави разкопки сред руините на остров Титикака, той отново чул тази версия. Казали му, че в много древни времена островът бил населен с господа от неизвестно потекло, подобни на европейците; те съжителствували с местни жени и техните деца всъщност били инките, които „изгонили благородниците и сами се настанили на острова“. Всички летописци, съпровождали конкистадорите или посетили Перу непосредствено след конкистата, споменават в хрониките си за прединкските виракочи. Макар да се различават в подробностите, понеже осведомителите им са били от най-различни краища на огромната инкска империя, по същество техните сведения съвпадат напълно. Сред хронистите на испанците е имало и професионални инкски историци, които са предавали от поколение на поколение историята на народа си, понякога с помощта на писмо във вид на връв с възли — _кипу_ — или на зографисани дъсчици. Общо за всички разкази за това, как е била донесена културата в Перу, е признанието, че в една или друга степен инките са водели живот на диваци, докато в страната им не пристигнал светлокож брадат чужденец със своята свита, за да им покаже основите на цивилизацията, след което заминал. Инка Гарсиласо привежда следния удивителен разказ за най-старата история на Перу, получен в отговор на негови въпроси към чичо му, член на царската фамилия: „Племеннико, с голямо удоволствие ще отговоря на въпросите ти и ти трябва да запазиш в сърцето си това, което ще чуеш… Знай, че в древни времена целият тоя край, който познаваш, е бил покрит с гори и гъсталаци и хората са живеели като диви зверове, без религия и управление, без градове и къщи, без земеделие и без облекло, защото те не са знаели как се тъче ни памук, ни вълна, та да си направят дрехи. Живеели по двама или трима в пещери, цепнатини в скалите и землянки. Досущ като животни, ядели корени и билки, а също и човешко месо. Покривали телесата си с листа и дървесна кора или с животински кожи. С две думи, живеели като стадо елени или друг дивеч и дори с жените се държали като скотове, защото никой от тях не знаел какво значи собствена жена.“ Когато описва времето „преди инките да се възцарят в тия царства, преди още да се чуе за тях дори“, Сиеса де Леон казва, че периодът на варварството приключил с появата на човешко въплъщение на слънцето, заселило се на остров Титикака: „После, разказват те, от юг дошъл (в Куско) бял човек с едър ръст, който със своя вид и държане внушавал дълбоко уважение и подчинение… На много места той поучавал хората как трябва да живеят, обръщал се към тях с любов и нежност, като ги съветвал да правят само добро, да не причиняват злина и болка на ближните и да бъдат състрадателни и милостиви към всички. В повечето части на страната обикновено наричат този мъж _Тикивиракоча_, ала в провинцията на Каляо го именуват _Туапака_, а на други места — _Арунауа_. В много области населението е построило храмове, където са поставени каменни блокове, изваяни по негово подобие…“ Летописецът Бетансос, взел участие в откриването на Перу, пише: „Когато попитах индианците как е изглеждал този Виракоча, който техните предшественици са видели, те отговориха, че, доколкото знаят, той бил висок мъж с бяла дреха до петите, препасана с пояс; косите му били къси, на главата си имал тонзура, подобно на свещеник; пристъпвал тържествено и в ръцете си носел нещо, което днес им се струва, че приличало на требник, какъвто носят свещениците.“ Обаче няма ясни сведения откъде е пристигнал Кон-Тики Виракоча. Летописецът Андагойя, участвувал също в конкистата, пише: „Няма никакви данни откъде е дошъл той с изключение на това, че на местен език Виракоча означава морска пяна. Той бил с бяла кожа и брада като испанец. След като разбрали неговото голямо благородство, жителите на Куско сметнали достойнствата му за божествени и го приели за свой вожд…“ Летописецът Сарате посочва езерото Титикака като възможна родина на Виракоча: „Според някои той бил наричан Инка Виракоча, което означава морска пяна или мазнина, и понеже хората не знаели къде се намира страната, от която дошъл, те повярвали, че е произлязъл от това езеро.“ А Гомара казва: „Някои възрастни индианци също твърдят, че той се именувал Виракоча, което значи морска мазнина, и че бил довел хората си през морето.“ Самото име Кон-Тики Виракоча е съставено от три названия на едно и също бяло брадато божество. В прединкски времена по перуанското крайбрежие той бил известен като Кон, а в планините като Тики, или Тикки, но щом езикът (кечуа) и властта на инките обхванали цялата страна, инките установили, че имената Кон и Тики всъщност се отнасят до божеството, наричано от тях Виракоча. И за угода на всички хора в империята им те обединили трите имена в едно. В легендите на индианците чиму, обитаващи северните брегове на Перу, се разказва една интересна история за това как божеството било пристигнало по море от север. Докато повечето предания в планините говорят, че Виракоча внезапно се е появил при езерото Титикака като въплъщение на слънцето, по-светските легенди, разпространени по океанското крайбрежие под Титикака, разказват за бледолик рус човек, който дошъл по море от север, престоял за кратко при крайморските индианци и после се изкачил до езерото Титикака, където утвърдил своята хегемония чрез измама: русокосите си деца той представил на индианците за свръхестествени потомци на слънцето. Човешкият облик на Виракоча се разкрива и от една планинска легенда, според която той „бил много хитър и мъдър и се обявил за рожба на слънцето“. Всички планински предания са единодушни, че неговото първо местожителство било на остров Титикака, след което той се отправил с флота от тръстикови лодки към южния бряг на езерото, където построил мегалитния град Тиауанако. Виракоча и неговите бели брадати спътници недвусмислено биват наричани _митима_ — инкската дума за преселник, колонист. Те въвели отглеждането на култивирани растения и научили индианците как да ги засаждат по изкуствено напоявани тераси; показали им също как да строят каменни домове и да живеят в организирано общество със закон и порядък; запознали ги с употребата на памучна тъкан, със слънцепоклонничеството и мегалитното каменоделство; изградили стъпаловидни пирамиди и издигнали монолитни статуи, за които казвали, че са в чест на предците на всяко подчинено от тях племе. Съгласно легендата от Тиауанако Виракоча разпратил из всички части на Перу своите бели брадати посланици, за да възвестят на населението, че той е техният бог и създател. Ала недоволен от лошото поведение и враждебността на местните индианци, накрая Виракоча, царят Слънце на Тиауанако, превърнал се в религиозен и културен център на прединкската империя, решил да отпътува. Чак до пристигането на испанците жителите на огромната инкска империя помнели пътищата, които следвали Виракоча и двамата му главни сподвижници при тяхното заминаване. В съгласие с указанията на Виракоча единият от следовниците му тръгнал по вътрешната планинска верига на север от езерото Титикака, като пътем проповядвал, а другият се насочил по крайбрежната равнина в същата посока и със същата задача. Самият Кон-Тики Виракоча хванал средния път през Кача, където в негова чест била изваяна статуята, прилична на св. Вартоломей, и за Куско, чиито мегалитни стени се приписват нему. След като поучил жителите на Куско как да се държат подир заминаването му, той слязъл към тихоокеанското крайбрежие и се срещнал с двамата си сподвижници край пристанището Манта в Еквадор, откъдето белите слънцепоклонници отплавали на запад в Пасифика, потегляйки почти от мястото, където екваторът пресича американския континент. И така, индианците от северното крайбрежие на Перу разказват, че създателят на панперуанската култура заминал на запад, сиреч към Полинезия, макар да бил дошъл най-напред от север. Северно от империята на инките, в планинското плато на Колумбия, живеел друг удивително развит народ, чибча, който се отличавал с висока степен на цивилизация при пристигането на европейците. Според историческите предания на чибчите техните културни постижения се дължат на уроците, получени от чуждоземен пришълец, известен сред тях главно под името Бочика или Ксуе. За него се помнело, че бил бял човек, облечен в дълга роба на дипли и с брада до пояс. Той научил дивите чибчи да градят, да сеят и да живеят в селски общини с управление и закони. Той царувал над тях в продължение на много години, после заминал, след като посочил приемник, когото заклел да управлява справедливо. Бочика бил познат още и под името Суа — местната дума за слънце, и когато испанците пристигнали, те били взети за негови пратеници и съответно ги наричали Суа или Гагуа, което също значи слънце. Съгласно преданията Бочика, или Суа, бил пристигнал от изток. Източно от земите на чибчите, във Венесуела и съседните области, отново се натъкваме на спомени за странствуващия културен герой. Наричан е с различни имена, като например Цума или Суме, и навсякъде му се признава, че е научил туземците на земеделие и други ползотворни дейности. Според една легенда той имал обичай да свиква хората около една висока скала, на чийто връх се качвал и оттам възвестявал своите наставления и закони. След като престоял известно време при местните жители, той отпътувал. В някои области легендата казва, че бил напуснал по своя воля, в други — че бил прогонен от своите твърдоглави и несговорчиви слушатели, на които омръзнало да слушат съветите му. На север от Колумбия и Венесуела, сред панамските индианци куна, развили писменост на дървени дъсчици, се разказва предание, че след едно унищожително наводнение „се появил един велик мъж, който… научил местните жители как да живеят, как да именуват предметите и как да ги използват. С него имало известен брой следовници, които разпространявали учението му…“ Северно от Панама, в Мексико, по времето, когато испанците пристигнали, процъфтяла високоразвитата цивилизация на ацтеките. Подобно на инкската, и тяхната огромна военна империя била далеч по-голяма от Испания или коя да е друга тогавашна европейска държава. И все пак, след като Ернандо Кортес стъпва в Мексико през 1519 г., неговият малък отряд преминава необезпокояван от никого джунглата и стига чак до ацтекската столица в затънтените планини, където испанците се справят с могъщия император и подчиняват народа му със същата изненадваща леснина, с която Писаро покорява инките няколко години по-късно. Това не било резултат нито от испанско военно превъзходство, нито от неумението на индианците, а чисто и просто се е дължало на настъпилото сред туземците религиозно заблуждение относно истинската същност на тия „завръщащи се“ бели и брадати чужденци. Навсякъде от Апауак в Тексас до границите на Юкатан ацтеките разказвали за белия брадат Кетцалкоатл, както инките разказвали за Виракоча. И още щом белите брадати испанци стъпили на мексиканския бряг, ацтеките ги взели за завръщащите се хора на Кетцалкоатл. В своята „Карта Сегунда“ от 1520 г. Кортес лично цитира речта, с която ацтекският император Монтесума се обръща към него, след като подчинените му помазали испанците с кръв от човешко жертвоприношение: „От стари времена ни е известно от писанията, оставени от нашите предци, че нито аз, нито друг някой обитател на тази земя е кореняк тука — ние сме пришълци, дошли от далечни краища. Знаем също, че тук ни е довел вожд, комуто всички ние сме били подчинени, който сетне се е върнал в родината си, а след дълги години се явил отново с намерение да отведе хората си. Но те вече имали жени, построили си били домове и не пожелали нито да тръгнат с него, нито да го признаят за свой цар; затова той заминал обратно. Ние винаги сме вярвали, че неговите потомци ще се върнат някой ден и ще обявят тази земя за своя, а нас — за свои васали. Съдейки по посоката, откъдето вие дойдохте — там, откъдето изгрява слънцето, и от това, което ми разказахте за вашия велик господар, който ви е изпратил, ние се уверихме без следа от съмнение, че той е нашият истински владетел, още повече че според думите ви нему е отдавна известно за нас. Ето защо можете да бъдете сигурни, че ние ще ви се подчиняваме, ще ви почитаме като наместник на великия господар и във всички подвластни на мен земи вие може да се разпореждате, както пожелаете, заповедите ви ще бъдат изпълнявани и всичко ще бъде на вашите услуги. И тъй като вие се намирате в наследствените си владения и своя собствен дом, разположете се и отдъхнете от дългото пътуване и от битките, които сте водили по пътя.“ В своя труд за коренните американски религии Бринтън коментира: „С колко необикновено слово се обръща към испанеца, предводител на шепа хора, най-могъщият вожд на американския континент. Чрез него той признава пълна капитулация без борба.“ Ала това е израз на общото настроение. Когато испанските кораби за пръв път достигат мексиканските брегове, туземците целували бордовете им и приветствували белите брадати пришълци от изток като богове, синове и братя на Кетцалкоатл, завърнали се от своя небесен дом, за да предявят своите права на земята и да възвърнат времето на рая — надежда, която, както сухо отбелязва отец Мендиета, клетите индианци скоро изоставили, щом изпитали на собствен гръб деянията на гостите си. Изглежда, Кетцалкоатл, пък и Виракоча, първоначално е било наследствено име или по-скоро титла на редуващи се жреци царе, които се прекланяли пред върховен бог Слънце със същото название и твърдели, че произхождат от него. С течение на времето всички кетцалкоатли, подобно на всички виракочи, се претопили в едно-единствено историческо божество — бог и създател, културен герой с човешки облик и смъртен благодетел. Името Кетцалкоатл е съставно и често се превежда свободно като „Перната змия“ — _кетцал (trogon splendens)_ е любимата птица на ацтеките, а _коатл_ (змия) е свещеният символ на светлината и божественото начало не само в Мексико, но и в Перу. Кетцалкоатл е върховният бог на ацтеките, какъвто е Виракоча за инките. Ала както пише Бринтън, „мислите на ацтекския народ били съсредоточени не толкова върху бога Кетцалкоатл, тайнствения създател на видимия свят, колкото върху високопоставения жрец Кетцалкоатл от славния град Толан (Тула), учителя по изкуствата, мъдрия законодател, благородния господар, умелия строител и милостив съдник“. Той забранявал принасянето в жертва на хора и животни, учел, че боговете не искат нищо повече от хляб, цветя и благовония. Също се обявявал против войната, кръвопролитието, грабежа и останалите форми на насилие, при това до такава степен, че спечелил искреното преклонение не само на собствения си народ, но и на други далечни племена, чиито представители идвали на поклонение в седалището му. Фактът, че ацтеките, прословути с човешките си жертвоприношения в храмове и пирамиди, още помнели благодушния, миролюбив културен герой, чиито поучения са извънредно сходни с библейските заповеди, направил такова голямо впечатление на испанските монаси, че те отъждествили Кетцалкоатл с апостол Тома — получило се точно същото като в Перу, където Виракоча бил взет за свети Вартоломей. Бринтън установява, че в своето земно въплъщение бог Кетцалкоатл бил известен още като Тонапа текутли, сиреч вожд Тонапа. Това е интересно, защото подобно название, Тонапа, съставлява едно от имената на странствуващите бели и брадати виракочи в Перу. Брат Алонсо Рамос твърди, че Тонапа се наричал легендарният бял мъж, убит на остров Титикака, докато Пачакути, летописец от племето кечуа, отъждествява Тонапа с чуждоземеца, познат още под името Виракоча в разновидности с наставки _ра_, _пача_ или _кай_, и заявява, че същият се спуснал по река Чакамарка и заминал в Тихия океан. В същината си преданията за Кетцалкоатл са единодушни: той е бил с бяла кожа, висок на ръст, с гъста брада, която според някои летописци била червеникава на цвят. Носел особена дреха, различна от облеклото на индианците, които го посрещнали; историкът Вейтия записал, че той бил „облечен в дълга бяла роба, изпъстрена с червени кръстове, а в ръката си държал жезъл“. Придружен бил от зидари, зографи, астрономи и занаятчии; прокарвал пътища, цивилизовал туземците и така се придвижвал от едно място на друго, докато накрая изчезнал. Съгласно някои предания той починал на брега на Мексиканския залив и след като неговите спътници изгорили тялото му и всичките му съкровища, закопали тленния прах там. Други легенди обаче твърдят, че Кетцалкоатл се качил със свитата си на вълшебен сал от змии и отплавал нанякъде, като преди туй тържествено обещал да се върне и да встъпи във владение на страната. Съседи на ацтеките били маите, населявали тропическите равнини на полуостров Юкатан, който се вдава в Мексиканския залив. Когато Хуан де Грихалва — година преди Кортес да дебаркира на брега на Мексиканския залив — се прехвърля от Куба в Юкатан, той бил приет от иначе войнствените индианци пак така почтително, както по-късно посрещнали Кортес и Писаро. Великата цивилизация на маите рухнала преди идването на испанците, но сред пръснатия народ още се пазели подробни предания относно произхода на културата, процъфтяла при техните предшественици. Говорело се за двама културни герои — Ицамна и Кукулкан; и двамата били брадати, макар да пристигнали по различно време и от противоположни посоки, отвеждайки дедите на маите в Юкатан. За потомците на маите Бринтън казва: „Те не се смятали за коренни жители, а твърдели, че предшествениците им дошли на две вълни от далечни страни. Първата и най-многочислена група преселници пристигнала от изток или по-точно през океана, защото боговете били отворили дванайсет пътя през него; предвождал я митичният носител на цивилизация Ицамна. След това от запад дошла по-малобройната група на Кукулкан. Първото събитие било наречено Голямото пришествие, а второто — Малкото пришествие… В лицето на древния водач Ицамна народът виждал своя ръководител, наставник и цивилизатор. Именно той дал имена на всички реки и области в страната им; той станал първият жрец и научил хората какви обреди да извършват, за да угодят на боговете и да смирят гнева им; той бил покровител на лечители и гадатели и им открил тайните свойства на растенията… Пак Ицамна пръв изобретил знаците или буквите, с които маите написали своите многочислени книги и които те издълбали в такова изобилие по камъка и дървото на своите градежи. Той също съставил календара им — по-съвършен даже от мексиканския, макар и да приличал по принцип на него. И така, за Ицамна, признат за управник, жрец и учител, несъмнено се говорело като за историческа личност, какъвто бива представен от най-различни историци дори от съвсем близко минало. След Голямото пришествие настъпило Малкото: вторият по важност митичен герой на маите е Кукулкан. Митът за него изобщо не е свързан с мита за Ицамна, вероятно е създаден по-късно и е недотам национален по характер… Туземците уверявали, казва Лас Касас, че в древни времена в страната дошли двайсет чужденци, чийто вожд се наричал Кукулкан… Облечени били в широки роби, на краката си носели сандали, имали дълги бради и били гологлави, а на хората наредили да се изповядват и да постят…“ В народната памет Кукулкан бил познат като голям архитект и строител на пирамиди, които основал град Майапан и повелил да се изградят важни постройки в Чичен Ица. Той учел хората да се въздържат от употреба на оръжие — дори при лов — и при неговото благотворно управление народът се радвал на мир, благоденствие и обилни реколти. Самият факт, че жестоките и войнствени маи са съчинили такова миролюбиво учение, каквото се приписва на странствуващия жрец цар Кукулкан, е не по-малко учудващ от твърденията на голобрадите туземци, че този културен герой и спътниците му са се отличавали с гъсти бради, светла кожа и дълги роби. Независимо от това хуманистичната му доктрина и културната му дейност съвпадат напълно с разказите за деянията на Кетцалкоатл. Нещо повече, ако според ацтекските предания Кетцалкоатл заминава на изток от Мексико, по посока на Юкатан, легендите на маите гласят, че Кукулкан пристига в Юкатан от запад, откъм Мексико; ето защо не е изключено да става дума за една и съща личност. Бринтън посочва, че една от хрониките на маите започва с конкретно цитиране на Тула и Ноноал — названия, неотделими от преданията за Кетцалкоатл — и заключава: „По всичко изглежда, че Кукулкан е бил по произход божество на маите, един от техните божествени герои, митът за когото е бил толкова сходен с мита за Кетцалкоатл, че жреците на двата народа почнали да ги отъждествяват.“ На практика думата _Кукулкан_ е чисто и просто превод на _Кетцалкоатл_. В езика на маите _кукул_ означава птицата кецал, а _кан_ — змия. В крайна сметка белият брадат жрец цар напуснал Юкатан, както станало и в Мексико, и в Перу. Бринтън пише: „Той събрал вождовете и им обяснил своите закони. Измежду тях си избрал приемник — член на стария и заможен род на Кокомите. След това според някои той се отправил на запад, в Мексико, или в някоя друга страна по посока на слънчевия залез.“ Преселникът, отправил се западно от Юкатан, неизбежно трябва да навлезе в земите на цендалите сред джунглите на Табаско и Чиапас в Мексико. Цендалската легенда за техния културен герой Вотан, пристигнал откъм Юкатан, била първоначално записана на цендалски език по разказа на представител от същото племе. Като се опира на този ръкопис, Бринтън съобщава: „Малко от известните нам героични митове дават възможност за по-невероятни догадки от този за Вотан… В някаква безкрайно далечна епоха Вотан пристигнал от изток. Изпратен бил от всевишния да подели между различните народи земята, която обитавали, и да дари всеки със собствен език. Страната, откъдето той дошъл, била наричана общо _уалум уотан_ — страната на Вотан. Посланието му било специално адресирано до цендалите. До идването му те били невежи варвари без постоянни жилища. Той ги събрал да живеят в селища, научил ги как да отглеждат царевица и памук и измислил йероглифните знаци, които те почнали да дълбаят по стените на храмовете си. Говори се също, че с тия знаци той дори написал своята история. Той въвел граждански закони, по които да се води управлението, и им показал съответните обреди на религиозно преклонение… Но преди всичко те го помнели като изобретател на техния календар.“ Известен бил и като градостроител, на него също се приписвало създаването на Паленке с големите каменни пирамиди, две от които съдържат погребални камери, подобни на древноегипетските. По-нататък цендалският текст гласи: „Съгласно една версия Вотан довел със себе си, а според друга бил съпровождан от известен брой придружители или подчинени, които в мита се зоват _цепил_, тоест облечени във фусти — нарицателно, дошло от техните дълги и диплести роби. Тези негови съотечественици му помагали да разпространява цивилизацията… Когато настъпил часът на окончателното му заминаване от тоя свят, той не преминал през долината на смъртта като всички смъртни, а през една пещера проникнал в преизподнята и си пробил път до „корена на небесата“. “С това описание за спускането на Вотан в ада народът от Чиапас завършва разказа си за него. Ала от високопланинското плато Чиапас не е необходимо да слизаме чак в преизподнята, а само в крайбрежните низини, населявани от народа соки, за да открием отново Вотан, този път под името Кондой. Ето какво казва по въпроса Бринтън: „Соките, чиято митология за нещастие ни е твърде слабо позната, са били съседи на цендалите и поддържали постоянни връзки с тях. Сведенията ни за древната митология на тия племена са крайно откъслечни, но все пак има няколко запазени легенди, които сочат, че при тях също е съществувало поверието, така разпространено сред техните съседи, за благодетелния бог, носител на култура. Според този мит техният праотец, още и върховен бог, излязъл от една пещера в планините на страната им, за да ги управлява и напътствува… Те не повярвали, че той е умрял — след известен период от време той и неговите слуги и пленници, всички натоварени с блестящо злато, се оттеглили в същата пещера и затворили входа й, ала не останали там, а излезли в някоя друга част на света и по сходен начин облагодетелствували и други народи. Името или едно от имената на този благодетел било Кондой…“ Южно от земите на маи, цендали и соки живеел гватемалският народ киче, чиято култура в същината си е много сродна с майската. Преданията им са запазени за поколенията посредством препис от оригинала на тяхната национална книга _Попол Вух_. От този автохтонен източник научаваме, че народът киче е бил добре запознат с деянията на „странника“, който, изглежда, е минавал през земите им неведнъж. Известен в Гватемала под различни имена, едно от което е Кукумац, той образовал и цивилизовал местните диваци и ги научил как да развият собствена култура. Бринтън заключава: „Но както станало с Виракоча, Кетцалкоатл и останалите подобни божества, местните жители според легендата се отнесли с недостатъчна признателност към него и разгневен от тяхната неблагодарност, той ги изоставил завинаги и тръгнал да търси по-благодарен народ.“ И така, испанците се натъкнали на едни и същи предания за бели брадати носители на култура навред из централните части на Америка, от мексиканските планински области до високите плата на Перу и Боливия — тоест навсякъде, където попадали на внушителни развалини от изчезнали цивилизации. И все пак много съвременни коментатори, свикнали да пътуват с кола, влак или самолет, трудно могат да си представят, че някакъв странствуващ пришълец е бил способен да обходи такива обширни райони в предколумбово време. Те забравят, че средновековните испанци също не са разполагали с автомобили, влакове и самолети. Ала въпреки това само за някакви си две десетилетия след първото им дебаркиране в Мексико сравнително малобройните испански отряди успяват да изследват кажи-речи цялата територия на Новия свят, от Атлантика до Пасифика и от Канзас до Аржентина. През същия период Кабеса де Вака претърпява корабокрушение с трима спътници в прибоя пред брега на Флорида и сетне в продължение на осем години(1528-1536) четиримата нещастници преминават невъоръжени, боси и почти голи през некартографирани блата, пустини и планини, прехвърлят се от едно индианско племе при друго, за да пресекат накрая целия континент до Калифорнийския залив, където се приютили в новооснованите испански селища. Преди да изтекат въпросните две десетилетия, потегляйки от Испания, Ореляна прекосява Панамския провлак, изкачва Андите по тихоокеанската страна, слиза отвъд до изворите на Амазонка и се спуска по реката през континента до вливането й в Атлантическия океан, след което се завръща в родината си. Да се приема, че шепа испанци са могли за две десетилетия да стигнат толкова далеч, преодолявайки планини и гори, а пък същевременно да се отрича възможността основателите на предколумбовите империи да са изминали същите разстояния за два века или дори за две хилядолетия, означава грубо подценяване на способностите, обладавани от последните. Това е в противоречие с тезиса за еднообразието на човешкото поведение. В течение на много години бяха правени отчаяни опити да се обясни наглед парадоксалното присъствие на облечени в дълги роби белокожи, брадати мъже в преданията на мургавите, голобради и незапознати с подобни дрехи индианци навсякъде от Мексико до Перу. Бринтън и други учени изказаха предположение, че гъстите бради и широките одежди може да са представлявали за слънцепоклонниците алегорични атрибути за изобразяване на бога Слънце в ореол от лъчи. Направена бе също догадка, че тия предания не са предколумбови и че нищо чудно да са били вдъхновени от идването на испанците. И двете предположения ясно отразяват подценяването, с което европейците се отнасят към интелекта и историческите наклонности на хората, създали напредналите цивилизации от другата страна на Атлантика, както и необоснованата увереност, че никой, подобен на нас, не би могъл да достигне Америка преди нас. Достатъчно е да си припомним, че разказите за древни пришълци, прилични на испанците, не само са се разказвали устно на европейските мореплаватели при тяхното пристигане — те вече са били документирани в писмената история на Новия свят, както изтъква ацтекският император в своето слово при посрещането на Кортес. С напредъка на съвременната археология твърденията на историческите индианци бяха потвърдени: в гробници и древни храмове бяха открити изключително реалистични скулптури и живописни изображения, някои от които не само предхождат испанското „пришествие“, но и живите култури на ацтеки и инки. Всъщност обликът на брадатите чужденци е живо предаден в реалистичното изкуство на олмеки, мочики и други много древни народи, основали различните цивилизации, развили се на териториите от Мексико до Перу. Да се пренебрегват тези ранни свидетелства, които потвърждават устната и писмената история на хората, посрещнали испанците, е толкова неоправдано, колкото са неоправдани и опитите да се обясни високият ръст на прединкските мумии с избирателно балсамиране, европоидната форма на черепа — с деформации в детството, червеникавите и русите коси с европейско напречно сечение на косъма — с посмъртни изменения. Предколумбовото изкуство подкрепя както запазените в следколумбови времена спомени, така и особеностите във вида на мумиите. Вече споменахме, че когато испанците проникват в главните храмове на инките в Перу, те намират там златни и каменни статуи на прединкския културен герой Виракоча, притежаващи подвеждаща прилика с изображенията на един от техните апостоли с брада и облекло в стила на Източното Средиземноморие. Повечето от статуите — а те са много, — открити от испанците сред руините на Тиауанако и изобразяващи родоначалниците на различните племена във владенията на Кон-Тики Виракоча, са били унищожени от католиците конкистадори като езически реликви. Но няколко били скрити от индианците и така оцелели. При археологически разкопки в Тиауанако през 1932 г. американският археолог У. С. Бенет изрови напълно запазена статуя на Кон-Тики Виракоча с брада и дълга, препасана роба. Широката дреха бе украсена с рогата змия и две пуми — символи на върховното божество и в Мексико, и в Перу. Бенет разкри, че тази скулптура е почти идентична с друга брадата статуя, открита на бреговете край езерото Титпкака, по-точно на полуострова в близост до остров Титикака, където Виракоча пристанал със своите хора, когато напуснал убежището си и се отправил към Тиауанако. Други брадати статуи, също от прединкски произход, бяха намерени в различни археологически обекти около езерото Титикака. Из пустинното тихоокеанско крайбрежие на Перу кажи-речи не се срещал подходящ за ваятелство камък, но там, сред представителите на културите Чиму и Наска, изображенията на древния културен герой са или моделирани от глина, или са зографисани върху керамика, като лицето е показано с мустаци и мускетарска брадичка. Тези портрети на Виракоча, известен в района под името Кон, са особено характерни за северното крайбрежие на Перу, откъдето според легендата идващият от север брадат бог се изкачил в областта, управлявана впоследствие от инките. Керамичните съдове се отнасят към ранните образци на културата Чиму или Мочика, чиито представители са първите основатели на местна цивилизация и строители на най-хубавите пирамиди в Перу. Във всички случаи на тях е изобразена човешка фигура, облечена в такива неамерикански дрехи като дълга до петите роба и чалма, с реалистично изрисувани мустаци и голяма, заострена брада до пояс. Керамични глави е фигурки, изобразяващи реалистично същата брадата личност, се срещат често и на север от перуанския бряг, в Еквадор и Колумбия, а също се появяват и в Централна Америка, чак до Мексико. Нещо повече, извънредно реалистични портрети на брадат мъж, нерядко съвсем близък до арабско-семитския етнически тип, са много често срещано явление навред из Мексико, от Гереро до Юкатан, от мексиканското високопланинско плато и джунглите на север от Вера Крус до Чиапас, и оттам до Гватемала и Салвадор. Той е изобразен в скулптури, в релефи върху плоски каменни стели, в глина, в злато, в живопис върху керамични съдове, във фрески ив миниатюри от предколумбови хартиени ръкописи. Брадата му е или дълга, или къса, на цвят — черна или кафеникава, подстригана или „диворасла“, остра, закръглена или дори чаталеста и накъдрена, каквато често може да се види в изкуството на древна Месопотамия. В някои случаи голобрадите майски жреци и други знатни люде слагали фалшиви бради, за да имитират божествените създатели на тяхната религия. Както споменахме, съвременната археология стига до извода, че една от най-старите цивилизации в Мексико, дала тласък за развитие на следващите цивилизации, се е зародила в покритите с тропически гори низини край бреговете на Мексиканския залив — точно там, където (вече казахме) мощното Канарско течение завършва пътя си през Атлантика и където всъщност са дебаркирали самите испанци под предводителството на Кортес. Археологията разкри, че на този бряг с крайно неблагоприятни климатични условия се слага началото на американската цивилизация, възникнала с внезапната поява на неизвестен народ, условно наречен от днешната наука „олмеки“. Тъй като в плътния слой почва на техните джунгли липсва подходящ камък, олмеките били принудени да обикалят надлъж и нашир, додето намерят блокове с тежина до двайсет тона, които после пренасяли в продължение на повече от осемдесет километра през блата и гори до местата, определени за строеж на храмовете им. С ненадминато майсторство те извайвали така реалистично човешки глави и цели фигури — обемни и релефни, — че днес ние разполагаме с отлични указания за външния вид на олмеките. Ако съдим по изкуството им, олмеките са представлявали съчетание от два противоположни етнически типа: единият е явно негроиден — е дебели устни, плосък широк нос и лице с наивно, простодушно, дори глуповато изражение. Археолозите обикновено наричат този тип „бебешки лик“. Другият олмекски тип е съвсем различен, понякога поразително прилича на семитския тип — с остър профил, подчертан гърбав нос, тясно лице, тънки устни и щръкнала брада, кога четвъртита, кога козя, а навремени толкова дълга, че археолозите на шега наричат този тип „чичо Сам“. Нито един от тези два контрастни типа — негроидният и семитският — не прилича на някоя от етническите групи, известни на науката с преселването си в Америка през Беринговия проток. За разлика от това те наподобяват изумително двата физически типа, създали праевропейските цивилизации в афро-азиатската част на Средиземноморието. Появата им във вид на автопортрети, сътворени от основателите на американската цивилизация на обраслия в джунгли тропически бряг, точно там, където природният конвейер излива океанските води от Северна Африка, разпали въображението на дифузионистите и на въодушевените любители, ала остана без коментар от страна на изолационистите. Както по времето на испанските монашески братства, така и днес религиозните секти направиха заключението, че библейските и мормонските личности, дори цялото племе на Израел някога са стигнали бреговете на Мексиканския залив. Подобни твърдения само объркваха и спъваха делото на днфузионистите. По-силни от всеки друг фактор, те подтикнаха много сериозни учени от предпазливост да се присъединят към уж по-умерената изолационистична група. Ала дали да си по-умерен и въздържан означава да си затваряш очите пред такива съществени свидетелства като олмекските изображения и преданията на всички цивилизовани народи в аборигенска Америка? Не е ли невъздържано да се отрича очевидната възможност цивилизованият човек да е извършил преди 1492 г. това, което европейските наследници на неговата цивилизация са правели хиляди пъти в следващите десетилетия? Допустимо ли е разумен учен да пренебрегва факта, че високоцивилизовани преселници от афро-азиатския край на Средиземноморието буквално са плавали в същите атлантически води, които са миели бреговете на Мексиканския залив, когато олмеките полагат основите на американската цивилизация. И днес, както и в дните на древните слънцепоклонници, слънцето на Мароко за броени часове става слънце на Мексико, а мароканските води за няколко седмици стават мексикански. Несъмнено океанът е заемал особено място в мисленето на „най-сухоземните“ цивилизации в Мексико. Това е видно от факта, че планинците ацтеки споделят с маите — обитатели на крайбрежието — едно и също предание, според което основателите на тяхната култура са дошли отвъд Атлантика. От друга страна, в самото сърце на Мексико, във важния култов център Теотиуакан, разположен на височина около 2250 м над морското равнище, се намира пирамида в чест на Кетцалкоатл с изображение на мексиканския културен герой във вид на перната змия, плуваща сред стотици морски раковини, издълбани във висок релеф и оцветени с реалистични багри по всички стени на пирамидата, от основата до върха. Неотдавна на около сто и петдесет километра от Мексико сити, в Какацатла, бе открит и разкопан голям храм, изграден върху хълм. Стените му бяха покрити с големи многоцветни фрески, които изумително напомнят изкуството на маите. Едно от основните изображения представлява човешка фигура в почти естествен ръст, очевидно божество, с мургава кожа и черна коса, стиснала под мишница огромна морска раковина. В отвора на раковината се вижда горната част на тялото и ръцете на белокож мъж с дълга червеникавокафява коса. Червенокосото човешко същество се подава от раковината, сякаш се ражда от морето — безспорно тази фреска не е била без смисъл за предколумбовите богопоклонници във високите плата на централно Мексико. {img:drevniat_4_1.png|#Брадатите мъже, пристигнали със салове: а — брадати пътешественици със сал (от ацтекския Кодекс Нутал); б — олмекска теракотна глава от Трес Сапотес в Мексиканския залив; в — олмекски каменен релеф от Ла Вента в Мексиканския залив; г — олмекски релеф на каменно огледало от Вера Крус в Мексиканския залив; д — типичен праинкски керамичен съд, изобразяващ брадато божество от културата Мочика} В една от най-главните пирамиди на маите, в Чичен Ица, полуостров Юкатан, преди няколко години бе открит вход, водещ във вътрешни помещения, чиито стени и правоъгълни колони бяха измазани и изрисувани с пъстроцветни фрески, които до една поразително напомняха на стенописите в царски гробници от Източното Средиземноморие. Тези цветни рисунки, прекопирани подробно от археолозите И. X. Морис, Дж. Чарлът и А. А. Морис, впоследствие бяха унищожени от влагата и недобросъвестните туристи. Към най-съществените мотиви, застъпени във фреските, спада една крайморска битка, в която участвуват представители на два различни расови типа. Едните воини, с бяла кожа и дълги, буйни руси коси, са изобразени как пристигат от морето с лодки, алегорично предадени във вид на раци, скатове и други морски обитатели. Някои от белите моряци са голи, с признаци на обрязване, други — облечени в туники, а един е явно с брада. И. Морис, Чарлът и А. Морис предпазливо отбелязват, че необикновеният външен вид на русокосите моряци „дава основание да се правят доста любопитни догадки относно тяхната самоличност“. За разлика от първия етнически тип, представителите на втория са смугли люде, облечени с набедреници, на главата с пернати корони. Тъмнокожите бойци очевидно са по-силните в битката с белите, някои от които те отвеждат вързани в плен. На друго пано е показано как двама мургави мъже принасят в жертва един от белите пленници със златисторуса коса, дълга до кръста. Друг бледолик се мъчи да избяга с плуване от преследваща го хищна риба, след като корабът му се преобръща, а изключително дългите му златисти коси се носят подир него по вълните. На следващия стенопис бял моряк се отдалечава със спокойна крачка, понесъл на гръб вързоп и друго имущество, докато неговият изоставен кораб се вижда недалеч от брега, жълт на цвят, със силно извити нос и кърма, внушаващи настойчиво сравнението с тръстиковите лодки от езерото Титикака. След Колумб тръстикови ладии са регистрирани в осем мексикански щата, ала в съвременен Юкатан липсват. Изобразеният на майската пирамида плавателен съд напомня тръстиковите лодки, употребявани в Ликсус на атлантическия бряг в Мароко, откъдето океанското течение се отправя към мексиканското крайбрежие. Подобни стенописи в древноегипетски гробници изобразяват в някои случаи сражения между тръстикови лодки по Нил. Релеф от древна Ниневия показва как месопотамци се сражават с тръстикови лодки по море; също се виждат брадати мъже с много дълги буйни коси, които се спасяват с плуване в океан, който, като на фреските в Чичен Ица, е алегорично представен чрез големи раци и други морски твари. На релефа от Ниневия някои от тръстиковите лодки бягат през морето, претъпкани с мъже и жени, вдигнали ръце към слънцето в молитва. Навярно морските битки и бягството от врага са заставяли много мореплаватели да навлизат в непознати води с незнайни течения, тъй както натам са ги изтласквали крайбрежни бури, гъсти мъгли и стихийни бедствия. Участта на бягащите слънцепоклонници на релефа от Ниневия е била споделяна от безброй други моряци от Мала Азия и Африка още от самото зараждане на цивилизацията. Сходството на основните неща в човешката природа предизвиква повторение на самата история. В този смисъл ние никога не ще узнаем дали война, случаен дрейф или преднамерено пътешествие е довело високите на ръст, руси, брадати хора през откритото водно пространство от Африка до Канарските острови дълго преди европейски крак да стъпи там. От писмени документи за откриването на Канарските острови, станало няколко поколения преди Колумб, знаем, че тази усамотена суша в Атлантика е била обитавана от етнически смесено население, наречено „гуанче“. Някои от коренните островитяни били дребни, мургави, с негроидни черти, а други били високи, светлокожи и русокоси. На един стар акварел от Ториани, рисуван през 1590 г., са показани шест аборигени гуанче, изобразени с извънредно бяло кожа, руса коса и брада. Брадите им са или изключително дълги и неотрязани, или подстригани и заострени, докато дългите им руси коси падат надолу по гърба — също като при дълговласите светлокожи моряци на фреските в пирамидата на маите в Юкатан. Културните белези — между тях керамичните печати и умението да се прави трепанация — безспорно свързват народа гуанче с древните афро-азиатски цивилизации, разпрострели се от Двуречието до атлантическия бряг на Мароко. Подобно на гуанче и олмеки, етническият произход на мароканските бербери също е смесен. Сред берберите, населявали Мароко и съседните северноафрикански области преди арабското нашествие, се срещал ярко изразен негроиден елемент наред с високи, русокоси и синеоки индивиди — двата компонента и днес могат да се открият в изолирани общества навред от Атласките планини до атлантическия бряг. Блондините нерядко погрешно се свързват единствено със Северна Европа, където те преобладават в днешното население. Все пак съвременната антропология се съгласява с твърденията на скандинавските саги, че древните скандинавци са дошли от равнините зад Кавказ, граничещи с Мала Азия, където руси и особено рижи хора се срещат пределно често. Никъде другаде в Азия червената коса не е толкова разпространена, колкото в Ливан — родината на древните финикийци. Дори сред египтяните е имало средиземноморски тип хора с червени или руси коси. Фараонът Рамзес II е бил блондин, а когато бе открита гробницата на снахата на фараона Хеопс, разположена в подножието на пирамидата на съпруга й, фараона Хефрен, вътре бе намерено нейно изображение с руси коси и сини очи. По стените на древноегипетски гробници, както и на мексиканските фрески, личат индивиди с кестеняви, някои дори с руси коси, изобразени сред богове и прости моряци. Излиза, че тия привидно „северни“ черти са били несъмнено разпространени в средиземноморския свят дълго преди да се пренесат в Скандинавия. Кои са били русокосите мореплаватели, заселили Канарските острови преди пристигането на европейците? Как са успели да се доберат от Мароко до островите през силното, насочено на запад течение, и въпреки туй да нямат понятие от плавателни съдове, когато идват европейците? Потегляйки от родните пристанища в Мала Азия и Северна Африка, финикийците се установяват на Канарските острови векове преди нашата ера. Те използвали островите за спирка при плаванията си до своите произвеждащи пурпур колонии, следи от които са намерени далеч от Мароко, пак по бреговете на днешен Сенегал. Верни или не, често се изказват предположения, че брадатите финикийци също са били светлокожи и руси. Ако това е така, твърде лесно може да се обясни присъствието на белия и русокос народ гуанче на Канарските острови. Ако не е така обаче, тогава някои други древни афро-азиатски мореплаватели — светлокожи, руси и брадати като легендарните герои на аборигените в Мексико и Перу — трябва да са проникнали на Канарските острови наред с негроидни индивиди и заедно с тях да са образували народа гуанче. Не само водата на гуанче за няколко седмици става вода на олмеките, но и водата на Перу за същото време става вода на остров Пасха. Аз лично успях да прекося океана и по двата пътя с тръстикова лодка и със сал, и то в рамките на един човешки живот. Конвейерните ленти, които днес вървят на запад със слънцето, са били същите и по времето на олмеки и гуанче, следователно би било неразумно да твърдим, че е било възможно кораби да пресекат океана преди 1492 г., а салове — преди съвременната епоха. Глава V Колумб и викингите За запазването на писмените саги, съхранили най-древните спомени за страната, Норвегия е задължена на потомците на бежанците, преселили се в Исландия преди повече от хиляда години. След официалното приемане на християнството в Исландия през 1000 г. норвежките саги били грижливо записани на пергамент с латинско писмо и се превърнали в основа на скандинавската литература през вековете преди плаванията на Колумб. С въвеждането на латинската азбука оригиналното норвежко писмо — руните — било изоставено и забравено. „Сагата за Инглинге“, отразяваща самото начало на норвежката история и първоначалното заселване на Скандинавия, била записана от образования исландски книжовник Сноре Стурласон. Отличавайки се със забележителни сведения по география, този летопис за произхода и странствуванията на първите скандинавски крале сочи за прародина на тия полубогове границата между Азия и Европа по източните брегове на Черно море. Научаваме, че под управлението на династията Инглинге древните норвежци са обитавали кавказките територии от река Дон до Североизточна Турция. По онова време, разказва сагата, опустошителни римски армии настъпвали отвред и бягството било единственият спасителен изход. После Сноре подробно описва преселението през Европа, преминаването от Саксония (Саксланд) в Дания, Швеция и Норвегия. Съгласно древната сага първите преселници от черноморското крайбрежие донесли със себе си идеята за руническото писмо. При такова минало от гледна точка на географията не е трудно да се разбере как викингите, след покръстването им, успявали тъй лесно да стигнат до светите земи, посещавани от тях нееднократно, спускайки се с големи флотилии по руските реки до Черно море или като заобикаляли Испания и навлизали в Средиземно море през Гибралтар. Викингите преминали Гибралтарския проток от атлантическата му страна около две хилядолетия, след като финикийците преодолели същия проток в обратна посока. Независимо че тия два народа си приличат не само по мореходните умения, независимо че, възпроизведени в изкуството, техните открити кораби с издялани фигури на носа, квадратни ветрила и щитове покрай борда са кажи-речи еднакви, викингите никога не биха могли да направят това, което финикийците навярно са сторили — те няма как да са достигнали Канарското течение достатъчно рано, та да повлияят на аборигенската олмекска култура. Само хронологията пределно ясно показва, че не е възможно викинги да са били брадатите русокоси благодетел, споменавани и изобразени от предколумбовнте цивилизации в Централна Америка. Настоящата глава представлява доклад, прочетен на 12 октомври 1975 г. в Минеаполис, щата Минесота, на норвежко-американските тържества по случай 483-тата годишнина от откриването на Америка. * * * Някои се опитват да омаловажат откритието на Христофор Колумб, като твърдят, че той не е първият, стъпил в Новия свят. И все пак постиженията на Колумб и тяхното революционно въздействие върху целия свят не губят своята стойност, независимо колко хора са стъпили на американска земя след или преди него. Нека обаче приемем, че други човешки същества са посетили Новия свят преди Колумб. Ацтеки, инки и стотици още племена и народности вече са живеели там, когато пристигат първите европейци. Пирамиди, градове с улици, монументи и внушителни дворци били построени дори преди настъпването на нашата ера. Ландшафтът в някои зони с по-умерен климат бил осеян с архитектурни съоръжения и развалини, просечен от павирани пътища и прошарен с множество подравнени площи за отглеждане на памук и зърнени култури. В Мексико маи и ацтеки записали с йероглифи своята история на хартия поколения преди раждането на Колумб. Императорите на Мексико и Перу били в състояние да съберат по-многочислени войски от всеки тогавашен крал в Европа, а астрономията и медицината наред с някои изкуства и занаяти достигнали ненадминато ниво в сравнение със Стария свят. Ала всичко това не омаловажава заслугите на Колумб. Неговото място в историята не избледнява от факта, че при пристигането му от Европа в Новия свят не съществували необходени пътища. Ние никога не ще узнаем името на първия пътешественик, стъпил в Америка — на света не е била известна писменост, когато каменният човек и неговият род, препитаващи се със събиране на храна, са преминали от Азия в Аляска някъде през арктическите области. Това недокументирано начално откритие е станало най-малко трийсет хиляди години преди нашата ера, ако не и много по-рано. Едва хилядолетия по-късно, и все пак няколко века преди Колумб, в тесния, но непрекъснат пояс от Мексико до Перу внезапно наченал разцветът на забележителни култури. Обитателите на Мексико почнали да изсичат паметници и да изготвят текстове в памет на многопочитания мореплавател Кетцалкоатл. Съгласно йероглифните ръкописи белокожият брадат основател на мексиканската йерархия дошъл отвъд Атлантика, както впоследствие сторили испанците. Въпреки че вождът на ацтеките Монтесума още при пристигането на испанските конкистадори в двореца му ги уведомил за някогашното посещение на Кетцалкоатл и неговите спътници, европейците изобщо не видели в лицето на древния пришълец съперник на Колумб. Неговата история не била записана на разбираемо латинско писмо, а в езическите ацтекски кодекси, повечето от които били грижливо събрани и изгорени като дяволски творения от европейските свещенослужители, съпровождащи конкистадорите. Другояче стоят нещата с по-късните летописи за Лейф Ериксон, сина на Ерик Червенокосия от Браталид в Гренландия. Писмените източници не му отдават заслуга за някакво културно въздействие или трайно влияние, оставено от него в Новия свят, какъвто е случаят с Кетцалкоатл. Изследователските му постижения не надхвърлят рамките на кратки разузнавателни походи, предприемани от прага на колибата, която той заедно с хората си бил построил край брега. Ала сагата за него била написана на латински от норвежките християни, преселили се в Исландия и Гренландия, и затуй имала по-голяма тежест за европейското съзнание, отколкото ацтекските йероглифи. И тъй като Лейф Ериксон бил европеец и несъмнено историческа личност, именно той, а не Кетцалкоатл съвсем неволно се превърнал за мнозина в своеобразен съперник на Христофор Колумб. Разбира се, никой не е способен да лиши нито Лейф Ериксон, нито Христофор Колумб от честта за техния подвиг. Дейността им е съвършено различна по характер. При тях не може да се говори за някакво съперничество или историческо сравнение, не е и необходимо; както и няма основание да се обезценява стореното от единия за сметка на другия. Нека се опитаме да разединим причините, предизвикали появата на това чисто изкуствено съперничество, и отдадем всекиму заслуженото: на Лейф Ериксон като първия европеец, за когото се знае със сигурност, че е стъпил в арктическите и субарктическите райони на Новия свят, и на Христофор Колумб като човек, чието откриване на тропическата част от Америка разтвори широко вратите за европейското нашествие в новия континент и доведе до създаването на днешните американски държави. Да се постави под съмнение откритието на Лейф Ериксон като езическа измислица на викингите би било толкова несправедливо, колкото и да се отрече, че плаванията на Колумб не са изменили облика на света повече от всяко друго събитие през нашата ера. Като говорим за тези двама мореплаватели, нека се опитаме да ги разгледаме поотделно в истинската им историческа светлина. Щом между тях не е съществувало никакво съперничество, защо е необходимо ние днес от патриотични или религиозни подбуди да виждаме в техните плавания нещо подобно на надбягването между Амундсен и Скот към Южния полюс? Ако съпоставяме двамата мореплаватели като съперници, неминуемо ще добием изкривена представа, неблагоприятна за Лейф Ериксон. Той се очертава пред нас като свиреп езически викинг, поставен със своя открит кораб до великолепието на Колумб и неговите изящни каравели. Тази картина можем да избегнем, ако ги разгледаме самостоятелно и си дадем сметка, че близо половин хилядолетие раздели двете пътешествия. Период, равен на времето, което отделя Колумбовите каравели от презокеанските лайнери на XX век. Вземе ли се в пред вид този огромен промеждутък от време, може да се каже, че по равнището на културата си норвежките мореплаватели почти не са отстъпвали на испанците от Х век. Навярно причината Лейф Ериксон и постиженията му да не се оценяват по достойнство в някои среди идва от разпространената представа за него като варварин с рогат шлем на глава и широк меч в ръка, тръгнал по моретата да граби и тероризира християните, докато Колумб плавал под знака на светия кръст със задачата, освен да търси злато и слава, да пренесе християнската вяра сред диваците отвъд океана. Тази контрастна картина е несправедлива, лъжлива и в пълна мяра погрешна. Макар и потеглил по море много по-рано, Лейф Ериксон взел на борда на своя кораб католически свещеник и основната цел на неговото презокеанско плаване била да разпространи християнството в езическите селища по крайбрежието на Гренландия. Нека се помъчим да възкресим част от старата норвежка история, която ще ни помогне да разберем личността на Лейф Ериксон и неговата мирна мисия. Да се смята, че всички норвежци в средновековието са били викинги, би било толкова погрешно, колкото и да се приемат всички англичани от XVIII век за пирати или всички римляни за бойци от експедиционните войски. Преобладаващата част от населението на средновековна Норвегия се занимавала със земеделие, риболов или търговия, а е имало и много и извънредно способни художници и занаятчии. В това отношение норвежците не са се отличавали от останалото население на тогавашна Европа. Викингите, в истинския смисъл на тази старинна дума, са съставлявали странствуващите отряди, които извършвали по море нападения над чужди земи, без да пощадят ни едно достъпно кътче — от Русия на изток до Исландия на запад и от Шотландия на север до Сицилия и мюсюлманския свят на юг. Никой днес не би пожелал да оправдава техните жестоки набези, но нима, ако става въпрос за употреба на сила, другите европейци — от римските легионери до испанските конкистадори — не са били също толкова безмилостни колкото викингите при техните завоевания на чужди земи? Понятието „викинг“ обаче постепенно взе да се отнася към всички средновековни обитатели на северните страни, където приставали викингските кораби, и това доста съмнително название се слага дори на някои от днешните жители там. Английският историк Дейвид Уилсън писа: „Независимо че от британска гледна точка най-силно впечатление правят тъкмо морските авантюри на викингите, установените от тях връзки по суша с Изтока са не по-малко важни. Именно те са владеели оживените търговски пътища през днешните територии на Полша и Западна Русия, които достигали на юг до Византия, а на изток — до Волга и Персия. Викингите също поддържали търговски връзки с Китай по прочутия „Път на коприната“ през Централна Азия… Викингите са били велики пътешественици и правели истински чудеса в мореплаването; градовете им били големи търговски средища; изкуството им било оригинално, вдъхновено и влиятелно; притежавали са прекрасна литература и развита култура.“ Той казва и следното: „Извършените от тях опустошителни нападения през VIII и IX век донесли на викингите трайна слава на пирати и разрушители — и все пак тяхната култура е била не по-малко изтънчена от културата по ограбваните от тях земи… И в края на краищата те не унищожават западната цивилизация, а я обогатяват. Някои елементи от тяхната правна система, традициите им относно личната свобода, страстта им към пътешествия, както и великите исландски саги, отразили тяхната героична ера — всичко това става част от нашето северноевропейско наследство.“ Така приключват оценките на британския историк. Никой не знае къде е прародината на викингите. Несъмнено те са пришълци в Скандинавия. Повечето учени приемат, че те са дошли някъде от Кавказ или по суша, или по големите руски реки, като са плавали срещу течението. Това предположение намира силна подкрепа в записаните през XIII век хроники на Сноре, където се твърди, че родината на първия, останал в народната памет крал на норвежците се намирала около Черно море, на изток от река Дон. Оттам би било лесно по реките, през съвсем къси участъци по суша да се стигне до Балтийско море и Скандинавия. Известно е, че щом приемат християнството, норвежките викинги тутакси намират пътя в обратна посока, за да отидат в светите земи през Черно море и Босфора. Според Сноре древният викингски крал, повел своя народ на север от Черно море, се наричал Один, обожествен от викингите след смъртта му. Владенията му се простирали чак в Турция до времето, когато — отново според Сноре — легионите на римските императори настъпили навред и покорили всички народи. Поради тази причина великият праотец на викингските крале се отправил на север със своя народ и се заселил първо в Дания, после в Швеция и накрая в Норвегия. Сноре изброява и описва историята на трийсет крале, преди да стигне до поколението на Русокосия Харолд, обединил Норвегия в единно кралство. В случая стоим на здрава историческа основа, понеже споменатото събитие е станало през 872 г., в разгара на най-бурната част от викингската епоха. Победата на Русокосия Харолд над многобройните местни владетели и вождове причинила значително брожение в страната и немалко дръзки мъже избягали със семействата си и своите привърженици, за да се заселят на откритите вече острови далеч в океана — острови, използвани дотогава от норвежците само за временни убежища по време на викингските походи. Сред бежанците, отправили се към далечните брегове на Исландия, бил и Ерик Червенокосия, роден край Ставангер, заедно със съпругата си Тьодхилд, майка на Лейф Ериксон. Близо десетилетие след бягството си от Норвегия Ерик Червенокосия открил Гренландия. С усет на същински агент за покупко-продажба на недвижими имоти той назовал новооткритата територия Зелена земя, след като заобиколил негостоприемния южен нос и съзрял по западната страна на острова, откъм Дейвисовия проток, огромни свежи ливади, подходящи за паша, които се простирали в подножието на величествени ледници. Завръщайки се в Исландия, Ерик Червенокосия организирал и оглавил една от най-смелите арктически експедиции, известни на историята. Подробностите за неговото плаване са записани от Аре Фроде по спомените на един негов чичо, който пък бил чул историята направо от спътниците на Ерик. Трийсет и пет товарни кораба, по-масивни и по-здрави от бързите и леки съдове на викингите, взели участие в заплануваното преселение на запад през открития Атлантик. На борда се намирали цели семейства, общо няколкостотин мъже, жени и деца заедно с цялото си имущество, включително коне, говеда, овце, свине и кучета. Само четиринайсет от корабите с доброволни емигранти успели да заобиколят бурния южен нос на Гренландия и благополучно да пристанат на по-приветливия западен бряг. Тук те създали селище, останките от което още личат, и положили основите на родовете, чиито представители поколения наред живеели на големия остров в съседство с ескимосите и американските индианци, обитаващи земите, отдалечени само на няколкостотин мили, от другата страна на Дейвисовия проток. Докато малкият Лейф Ериксон растял в мир в бащиния чифлик Браталид в Западна Гренландия, един млад норвежки принц бродел из Европа като истински викинг. Казвал се Олаф Трюгвасон. Роден бил в Норвегия, но отрасъл в двора на руския княз Владимир. Викингските му дръзновения го отвели от балтийските страни в Германия, Англия, Шотландия, Ирландия и Франция, ала когато флотата му хвърлила котва край островите Сили в Атлантическия океан, западно от Корнуолския полуостров, в неговия живот настъпила неочаквана промяна. По това време християнството продължавало бавно да се разпростира из Европа и вече било достигнало тези острови. Срещата с един местен християнски отшелник направила такова силно впечатление на викингския принц, че той скоро поискал да бъде покръстен заедно с цялата си дружина. Когато след продължителен престой норвежците се качили на корабите си, за да отплават към дома, те взели със себе си свещеници и други образовани мъже. По-рано датският крал бил проводил в Норвегия въоръжена мисия да наложи християнството там със сила, ала без особен успех. Щом Олаф се върнал в родината от своите викингски митарства и станал крал, той заявил в обръщение към народа си, че отсега нататък християнството ще бъде единствената законна религия в страната. Той лично обходил цялото си кралство, за да се убеди, че всичките му поданици са надлежно покръстени; също наредил да се построят църкви там, където преди се издигали украсени с драконови глави храмове в чест на Тур и Один. Кралят бил толкова настойчив в своята мисионерска дейност, че дори се отправил с флотата си към Оркнейските острови, северно от Шотландия, за да въведе християнството в тамошните норвежки поселища. Той изпратил един германски свещеник на име Тангбранд да установи християнството в Исландия, но невъздържаният чужденец скоро бил прогонен от местните жители, и Олаф сетне проводил на острова цяла група ръкоположени богослужители, водени от отец Тормод. На края норвежката колония в Исландия се съгласила да приеме християнството чрез закон и през 1000 г. цялото население на острова било покръстено. По това време Ерик и неговата многочислена група емигранти вече били напуснали Исландия и се заселили в Гренландия, от другата страна на Атлантика. Не се харесвало на крал Олаф, че норвежката колония в далечна Гренландия е все още езическа, докато всички негови поданици в земите около Северно море изповядвали християнската вяра. Ала скоро се явила възможност да християнизира и Гренландия. Гренландската колония поддържала доста редовни търговски връзки с Берген и други норвежки пристанища, а един от първите мореплаватели, превел гренландски търговски кораб до Норвегия, бил Лейф, синът на откривателя на Гренландия Червения Ерик. Едно лято, малко преди края на управлението на крал Олаф Трюгвасон, Лейф Ериксон доплавал до норвежката столица Нидарус, днешния град Трондхайм. В ръкописа „Флатей“, създаден два века преди Колумб, се съобщава следното: „Лейф пристанал в Нидарус със своя кораб и веднага отишъл при краля. Крал Олаф му изложил същината на вярата, както правел и пред други езичници, дошли да го посетят. Лесно било на краля да убеди Лейф и той бил надлежно покръстен наред с целия си екипаж. Лейф прекарал зимата при краля, който му оказал завидно гостоприемство.“ Други подробности съдържа старият ръкопис „Хаук“ от същия предколумбов период: Веднъж кралят заговорил Лейф и го попитал: „Възнамеряваш ли да отплаваш за Гренландия през лятото?“ „Да, възнамерявам — отвърнал Лейф, — ако това е твоята воля.“ „Смятам, че ще бъде добре — продължил кралят, — ако ти тръгнеш с възложена от мен мисия, да въведеш християнството там.“ Напролет Лейф вдигнал ветрила и потеглил обратно през Атлантика, но сега бил придружаван от католически свещеник и неколцина вероучители. Лейф Ериксон отплавал от Норвегия малко преди смъртта на крал Олаф, починал в 1000 г. При завръщането си в Гренландия Лейф изпълнил своята благородна мисия, красноречиво описана в същия предколумбов ръкопис: „Скоро той обявил въвеждането на християнството И католическата вяра из цялата страна и предал на хората посланието на крал Олаф Трюгвасон, като им обяснил колко много добродетели и какво величие има в тази вяра. Ерик не бързал да се откаже от старите си вярвания, ала Тьодхилд (майката на Лейф) с готовност приела новата вяра и поръчала да се построи църква на известно разстояние от дома им, която нарекли „Тьодхилдината църква“, и там тя и останалите хора, приели християнството, а те били много, обикновено отивали да четат молитвите си. След като се покръстила, Тьодхилд престанала да общува с Ерик, което предизвикало у него дълбоко раздразнение.“ Съгласно предколумбовите летописи на Сноре именно при плаването от Норвегия назад към Гренландия Лейф случайно попаднал на онази част от Новия свят, която изследвал и назовал Винланд. Други, дори по-стари ръкописи загатват, че той първо се върнал в чифлика на баща си в Гренландия и после се отправил да търси някаква равнинна и гориста земя, която Бярне Херьолфсон зърнал от кораба си, когато плавал навътре в Дейвисовия проток. Така или иначе, всички предколумбови ръкописи, отнасящи се до откриването на Новия свят от Лейф Ериксон, единодушно отдават нему честта за първото приставане на непознатия бряг. А на този бряг той стъпил, обладан от същата вяра, която изповядвал по-късно и Колумб. Не е необходимо тук да предаваме всички подробности, записани от предколумбовите летописци в Гренландия и Исландия непосредствено след самото събитие. Както знаем, корабите на Лейф спрели на три различни места по новооткрития бряг от другата страна на Дейвисовия проток. Той нарекъл тези области съответно Хелюланд, Маркланд и Винланд и описал подробно географските особености на бреговете им. Сами по себе си откритията на Лейф нямали голямо значение за външния свят, освен че обогатили иначе бедния живот в изолираните гренландски селища, обкръжени от безплодна природа. Трябва да разгледаме това начинание в по-широкия аспект на цялото преселение в Гренландия, за да разберем, че откритията на Лейф вероятно са оказали по-силно влияние върху световната история, отколкото обикновено се приема. Съгласно летописите Лейф и спътниците му най-напред си направили няколко колиби на брега, додето провеждали разузнаване из новата земя, а после построили голяма къща, където прекарали зимата, преди да отплават обратно на североизток при семействата си в Гренландия. Значението на новия източник на дървен материал, скъпи кожи и други ценни суровини, какъвто бил за съотечествениците на Лейф новооткритият горист регион, е очевидно и ясно документирано в тогавашната литература. Едва-що се върнал в Гренландия със своя товар от дърва и горски плодове, и неговият брат Турвалд Ериксон отплавал към новооткритата земя, но походът му излязъл неуспешен. След като избил известен брой аборигени, сам той паднал убит и бил погребан в Новия свят. Опитът на третия брат Торстейн да прибере тялото му се провалил напълно, ала скоро подир туй няколко кораба поотделно сполучили да прекосят Дейвисовия проток и да се спуснат на юг чак до къщата на Лейф във Винланд, като много от мореплавателите водели със себе си жени. Най-забележителни подробности се пазят за Торфин Карлсефне, който се заселил в новите земи с шейсет мъже и пет жени плюс рогат добитък и други домашни животни, обладан от твърдото намерение да създаде постоянно селище. Примитивните туземци скоро влезли в съприкосновение с новите заселници; те говорели на неразбираем език, но проявили дружелюбие, в знак на което донесли кожи от катеричка, самур и други неизвестни в Гренландия животни, които искали да заменят срещу мляко и червена тъкан. Аборигените, наречени от норвежките заселници „скрелинги“, се разбягали панически, виждайки за пръв път грамаден мучащ бик. Норвежците оградили селището си със здрава ограда, а съпругата на Карлсефне, Гудрид, родила момче, кръстено Снори — първия човек от европейски произход, роден в Новия свят. Дружелюбната търговия с аборигените преминала по едно време в истинска война, при което толкова много туземски канута се появили от юг, че според хрониките изпълнили целия залив. Макар „скрелингите“ да разполагали само с прашки и каменни брадви, а викингите — с мечове и железни секири, туземците били толкова многобройни, че норвежците се принудили първоначално да избягат в гората, печелейки презрението на жените си. Двама от хората на Карлсефне паднали убити наред с голям брой местни жители. Сагата недвусмислено говори за нещастията на малочислените викинги и ръкописът „Хаук“ продължава така: „Сега станало ясно на Карлсефне и хората му, че колкото и да е привлекателна тая страна, животът там ще бъде съпроводен с постоянен страх и опасения от враждебното коренно население, затова те се приготвили за заминаване и решили да се върнат в родния край.“ Преди да отплават, те заловили две местни момчета, които покръстили. Юношите били отведени в Гренландия, там ги научили да говорят норвежки и те съобщили на гренландците нови сведения за аборигените, обитаващи новооткритата земя. Несъмнено това е първото записано в историята християнско кръщение на аборигени от Новия свят. Когато неуспелите колонисти се завърнали в Гренландия, синът на Карлсефне, Снори, бил тригодишен. Подробното описание на този безуспешен опит за колонизация е от значение, защото от него става ясно защо преселението на запад от Норвегия през Исландия е спряло до Гренландия, отдалечена от горите на Америка само на няколко дни плаване през Дейвисовия проток. Последвали други, също така несполучливи опити за заселване на новооткритите територии, към тях спада и злощастната експедиция на Фрейдис, извънбрачна дъщеря на Ерик Червенокосия. Скоро плаванията през Дейвисовия проток изменили своя характер и се превърнали в търговски мисии, при които търговците предпочитали да не скъсват напълно с безопасната си родна база в Гренландия. Многобройните останки от норвежкото селище в Гренландия, просъществувало в течение на четиристотин години без прекъсване, не са изчезнали и до днес, въпреки че преселниците напуснали тия места към 1500 г. Датските археолози имаха на разположение богато поле за работа и постигнаха отлични резултати при разкопките на предколумбови норвежки жилища, съсредоточени в две отдалечени една от друга области. Ала следите от норвежките обиталища на американския бряг бяха изгубени и забравени до времето, когато предприемчивият норвежки изследовател Хелге Ингстад, воден от описанията в старите гренландски и исландски саги, успя да открие прочутия днес лагер на викингите в Л'Анс-о-Медоус в близост до северния край на Нюфаундлънд. В началото на 60-те години от нашия век съпругата му, археоложката Ан-Стине, подпомагана последователно от други скандинавски и американски учени, разкри почти незабележимите дотогава основи на селището. Намерени бяха норвежки изделия, включително един типично викингски бронзов гвоздей, стеатитово вретено от познатия норвежки тип, парчета от железни пирони, както и характерна скандинавска наковалня. Нещо повече, в облицованите с камък огнища на жилищата с подчертано скандинавска форма имаше запазени въглени, които позволиха с радиовъглеродния метод да се определят поредица от дати, всички близки до 1000 г., сиреч потвърждаваха напълно данните на сагите относно времето, когато Лейф Ериксон, Карлсефне и останалите ранни мореплаватели са предприели своите пътешествия. Нито един професионален археолог не се усъмни, че семейство Ингстад не е открило истинско поселище на древните викинги в Америка. Съмнения буди единствено въпросът, дали това е мястото на Лейф Ериксоновото жилище или не. Силен аргумент в полза на подобно предположение е фактът, че семейство Ингстад попадна на обекта, като следваше точно географските указания в сагата за Лейф. Краткото пребиваване на гренландските норвежци по американските брегове явно било последвано от продължителен период на епизодични търговски връзки. Америка била най-близката суша до гренландските поселници и късият търговски път през Дейвисовия проток позволявал в Гренландия да постъпва постоянен поток от ценен дървен материал, скъпи кожи и бивна кост, които повишавали жизненото равнище на тамошното население благодарение на редовните доставки от тези суровини в норвежките търговски центрове. Както ще видим по-нататък, по заповед на папата гренландците били задължени да плащат в натура данък за финансиране на кръстоносните походи, с който църквата облагала гренландските кораби, пристигащи в Норвегия. Сред стоките от Гренландия, изброени в списъка на архиепископ Ерик Валендорф, имало кожи от черна мечка, бобър, хермелин, самур, росомаха и рис — все североамерикански животни, които не се въдели в Гренландия. Американският историк Дж. Р. Ентърлайн също посочва, че белите соколи, разпространени така много сред дворцовите ловци в цяла средновековна Европа, е възможно да са били доставяни единствено от гренландски търговци, тъй като тия птици се срещат само в Гренландия и Американска Арктика. Посредством скотовъдство, лов, риболов и търговия основаната от Ерик Червенокосия гренландска колония процъфтяла и се разраснала — потвърждават го убедително както археологическите проучвания, така и старите писмени документи. Католическата църква, наложена от Лейф Ериксон през 1000 г., в периода XII-XIV век се въздигнала в истинска сила и се превърнала в многоимотен земевладелец. Мнозина сигурно ще останат изненадани, че в тази предколумбова епоха на западния гренландски бряг били издигнати седемнайсет църкви, обърнати буквално към Америка отвъд протока. Построена била дори епископска резиденция, също катедрала и два манастира, единият женски — „Св. Бенедикт“, а другият мъжки — „Св. Августин и Св. Олаф“. Да припомним, че свети Олаф в същност е норвежкият крал Олаф Харалдсон, приемник на Олаф Трюгвасон, възложил на Лейф Ериксон неговата историческа мисия. Старанието на краля да служи на римокатолическата църква дотолкова се понравило на папата, че той канонизирал този норвежки монарх от XI век за светец — чест, която не била оказана по-късно нито на крал Фердинанд, нито на кралица Исабела. Наблягам на тези подробности, защото те са изключително важни за уточняване на близките взаимоотношения между римокатолическата църква и Норвегия с нейните колонии през разглеждания период, тъй като здравата връзка помежду им неминуемо щяла да повлияе върху последвалите събития от далеч по-глобално значение. До Реформацията на Лутер римокатолическата църква едва ли е била по-силна другаде, отколкото в страната на светия крал Олаф и неговите приемници. Конфликтът възниква чак през XVI век, близо едно поколение след времето на Христофор Колумб. Тесните връзки на Колумб с Ватикана са добре известни. Ала може би това не важи за близките отношения между далечна Норвегия и Ватикана до и през целия колумбов период. Преките връзки между Норвегия и Римската империя датират от древни времена. Отначало са се осъществявали през Русия и Босфора, а доста по-късно, след като около 840 г. норвежки заселници основават град Дъблин в Ирландия — през Гибралтарския проток и Средиземно море. Към XII век станало толкова обичайно викингите да посещават Средиземноморието, че веднъж норвежкият крал Сигурд Магнусон, навлизайки през Гибралтар с шейсет кораба, трябвало да се сражава с друга враждебна викингска флота, която пък в момента излизала от протока. Щом християнството се разпространило в Норвегия, местните крале и благородници почнали да ходят постоянно на поклонение в Рим и в светите земи. Така например дворцовият бард на крал Олаф, Сигват Скалд, узнал за смъртта на своя господар на връщане от Рим, където се отбил след поклонение на Божи гроб, а кралският васал Горе Хунд починал в светите земи. Братът на Олаф и негов приемник на норвежкия трон, Харалд Хардроде, прекарал много години в Средиземноморието на служба при императора на Източната римска империя като военачалник на смесените норвежко-латински войски. Със своята флота под християнски флаг той нападал мюсюлмански твърдини по средиземноморските острови и по цялото североафриканско крайбрежие. Богатата плячка плюс всичкото злато, получено от монарха в отплата за службата им на християнската кауза, Харалд и неговите норвежки викинги отнесли в Ерусалим и оставили в дар на църквата. Следователно е съвсем понятно защо в най-древната част от храма на Елеонската планина молитвата „Отче наш“ и днес още може да се види изписана на старонорвежки наред с текстове на еврейски, латински, арамейски и другите библейски езици: Норвегия е била един от най-ревностните участници в битката за защита на християнските интереси в светите земи. Сноре описва как крал Харалд довел цяла армия в светите земи и се насочил към Ерусалим, завладявайки градове и крепости. Разказът завършва така: „…Под властта на Харалд тази земя била спасена от опожарение и опустошение. Сетне той стигнал река Йордан и се окъпал в нея, какъвто е обичаят сред поклонниците. Харалд оставил богати дарове на гроба господен, на светия кръст и другите светини в Свещената земя. Той охранявал целия път до Йордан и наказал със смърт грабители и разбойници.“ Следващият норвежки крал, вдигнал се на борба срещу мюсюлманската експанзия, бил Сигурд Магнусон. Крал Сигурд отплавал от Норвегия с шейсет викингски кораба и прекарал зимата в мир като гост на английския владетел Хенри I. После продължил на юг, за да се сражава в името на католическата църква: първо влязъл в схватка с мохамеданските нашественици в Португалия и Испания, а сетне се прехвърлил в Мароко и Балеарските острови. Сицилия вече била покорена от неговите норвежки предшественици, които били поставили за властелин на острова свой, християнски дук. Крал Сигурд бил толкова радушно посрещнат от съотечествениците си в Сицилия, че въздигнал дук Родгейр в крал, който по-късно завладял голяма част от Италианския полуостров, а кралската му фамилия от викингски произход се сродила по пряка линия с римския император. В Ерусалим Сигурд бил приет не по-малко доброжелателно от крал Балдуин. Двамата с патриарха подарили на Сигурд няколко свещени реликви с молба да продължи борбата в името на християнството и да открие архиепископия в Норвегия. Неговият най-знаменит подвиг бил превземането през 1110 г. на непобедимия дотогава крепостен град Сидон в Ливан, който години наред не давал покой на християнските пилигрими. В този важен от археологическа гледна точка град още се пази надпис в чест на норвежката победа. Крал Сигурд оставил всичките си кораби и голяма част от войските си да продължат службата си в Средиземноморието, а той се върнал по суша в Норвегия. Християнска Европа го посрещнала с високи почести, а между краля и двамата римски императори — в Константинопол и Рим — се създала истинска дружба. По-късно Ярл Рагнвалд и Ерлинг Стаке, придружавани от епископ Вилялм, преминали с петнайсет големи кораба и многоброен екипаж по пътя на Снгурд от Норвегия през Гибралтар, като пътем атакували мюсюлманските владения в Португалия и Испания и завършили поклонничеството си при брега на река Йордан в светите земи. В изпълнение на договора между норвежкия крал и папския нунций в Ерусалим, папа Анастасий IV изпратил през 1153 г. в Норвегия кардинал Николай. Двамата със Сигурд се съгласили да ръкоположат Юн Биргерсон за архиепископ. Според Сноре на никой чуждестранен гост Норвегия не оказала такъв възторжен прием, с какъвто посрещнала кардинал Николай, и в Рим той се завърнал с безброй дарове в знак на приятелство. Наскоро след това починал папа Анастасий и кардиналът бил избран за глава на римокатолическата църква с името папа Адриан IV. Сноре, исландец по народност, пише: „Посетилите Рим по негово време разказват, че колкото и важни разговори да имал с други люде, той винаги първо приемал норвежците, щом те пожелаели да се срещнат с него.“ Малко по-късно, през 1163 г., Ватиканът назначил легата Стефан за папски нунций в Берген, главното пристанище на гренландските кораби. Там той първо поискал да се срещне с исландския епископ Бренд и с втория архиепископ на Норвегия — Ейстейн. След това, в присъствието на петима норвежки епископи и голям брой свещеници, те извършили коронацията на поредния норвежки крал, осемгодишния Магнус Ерлингсон. Норвежкият историк Александър Бюге определя католическата църква като най-могъщата институция в Норвегия по онова време. Нека видим сега какво място заема гренландската колония на фона на здравите връзки между Норвегия и Рим през XII век. Както казахме, крал Олаф изпраща католически свещеник в Гренландия заедно с Лейф Ериксон през 1000 г., преди последният да открие Винланд. Към 1112 г. Гренландия вече била посрещнала първия гостуващ епископ. А по това време църквата била добре осведомена за новооткритите земи на запад от Гренландия и в исландските летописи, описващи посещението на епископ Ерик Гнупсон в гренландската епархия, се споменава, че той отплавал оттам с ясната цел да навести Лейф Ериксоновия Винланд. Наскоро след неговото гостуване гренландската колония изпратила на крал Сигурд в Норвегия голямо количество моржови бивни, кожи, както и една жива полярна мечка, с молба да прати в Гренландия постоянен епископ. Молбата била незабавно удовлетворена и от 1126 г. гренландските преселници имали свой епископ. Не минало дълго време и те издействували дори още един, понеже селищата и църквите в западна Гренландия били пръснати на огромни разстояния. Ватиканът, разбира се, не забравял за своите християнски енории там. И все пак географската изолация на норвежките колонии в Гренландия от останалия католически свят в Европа неизбежно допринесла за възникването на някои ритуални проблеми. С папска була било забранено да се извършват бракосъчетания между християни, чието родство е по-близко от седем поколения, но гренландската колония била толкова малочислена и млада, че било трудно да се избягват женитби между хора с по-тясна родствена връзка. Именно затуй Норвегия изпратила емисари в Рим, да изпросят от папа Александър III отстъпка в това отношение. Изтъкнато било, че за да си намерят християнски съпруги, гренландците трябвало да предприемат опасно дванайсетдневно плаване в океана. Папата се съгласил да упълномощи норвежкия архиепископ в определени случаи да разрешава бракове между родственици до пето коляно. Друг проблем възникнал във връзка със светото причастие, за което били необходими хляб и вино, а в Арктика не виреело нито грозде, нито жито. В резултат гренландската епархия отново се обърнала към Рим с молба за позволение да замени хляба с месо или с друга някаква храна, а виното с бира или ферментирал сок от червени боровинки. Но папа Григорий лично се намесил и в послание до норвежкия архиепископ от 1237 г. настоял гренландските енориаши непременно да използват за причастие поне хляб. По-късно, през 1276 г., папа Йоан XXI отхвърлил молбата на норвежкия архиепископ да бъде освободен от наскоро наложеното му задължение да посещава Гренландия, за да събира лично от тамошните епископи тъй наречения кръстоносен данък. Чак след три години, в 1279 г., новият папа Николай III разрешил на норвежкия архиепископ да изпраща довереник, който вместо него да извършва дългото и рисковано пътешествие. След още три години, когато църковният бирник се завърнал в Норвегия, архиепископът отново писал на папата, за да го уведоми, че единствените богатства на гренландската епархия са кожи и моржови бивни, които едва ли имат особена стойност като кръстоносен налог. Папата обаче не отменил наложения на Гренландия данък и в писмо от 1282 г. заявява, че норвежката колония от другата страна на Атлантика трябва да продължи да плаща определения налог, но вече в натура, докато църквата в Норвегия ще се грижи да превръща стоката в пари. Ватиканът не занемарил своите интереси в Гренландия през цялото време, додето там имало преселници. А норвежци обитавали Гренландия и след като Колумб се отправил към Америка. Около 1500 г. там имало още заселници, но колонията стремглаво западала. В началото на XVI век и последният от многобройните чифлици бил изоставен и цветущите някога селища се превърнали в развалини. Причините за това не са установени. Изказани са най-различни предположения: епидемии, глад, климатични промени, опити за заселване в плодородните територии на американските индианци и т.н. Възможно е също миролюбивите гренландски потомци на някогашните свирепи викинги да са били избити напълно от английските пирати, за които се знае, че са нападали по това време незащитената гренландска колония. За съществуването на гренландските поселища в Англия се знаело пределно добре — през 1432 г. между норвежките и английските владетели било постигнато съгласие да се предприемат мерки за прекратяване на нападенията, извършвани от британските пирати над усамотената християнска колония от норвежки преселници. Пагубната поява на европейски морски разбойници в Дейвисовия проток между Гренландия и Америка през десетилетията непосредствено преди плаването на Колумб свидетелствува, че сведения за тамошните селища вече са се били разпространили извън границите на Норвегия и Ватикана. Грамотните европейци са имали достъп до тази географска информация в продължение на четиристотин години; дори откриването на Винланд фигурира в писмените документи на Европа някъде от около 1070 г., упоменато от немския историк Адам Бременски в неговата „География на Северните земи“. При своето постепенно излизане на европейската сцена изолираното гренландско общество си навлякло повече беди, отколкото добрини, което личи от папското послание до двамата епископи на Исландия, написано през 1448 г. В него папа Николай V се изразява по следния начин за пиратските набези в Гренландия: „Преди трийсет години от близките езически брегове дошла флота от варвари, които извършили жестоко нападение над местните обитатели и опустошили с огън и меч страната им и техните свещени постройки, в резултат на което оцелели само девет църкви — най-отдалечените и труднодостъпните, защитени от стръмни скали. Клетите жители и от двата пола, а най-вече силните и здравите, годни да понесат жестокото бреме на робството, тираните взели в плен и отвели в родината си. Ала (в разказите се споменава и това) с течение на времето повечето от тях се върнали у дома си от пленничеството и тук-там възстановили разрушените си жилища. Затуй сега те копнеят да подновят и продължат богослуженията.“ Независимо от голямата отдалеченост християнският свят не изпуснал от око гренландската епархия до края на съществуването й. В последните години на XV век Ватиканът узнал, че оцелелите гренландци са обеднели до крайност и преживяват главно от мляко и сушена риба. Това се казва в последното папско послание, отнасящо се до Гренландия, написано през 1492 г. — годината, когато Колумб потегля към Америка. Следователно трансатлантическите плавания на норвежците още не били забравени в средиземноморския свят, когато Колумб подхваща своята историческа мисия. Има ли тук някаква връзка? Или Колумб е нямал представа за редовните плавания на норвежки и исландски земеделци, търговци, свещеници, монаси, монахини и епископи, както и на отделни английски пирати, през северната част на океана, който сам той възнамерявал да прекоси? Колумб не е бил само дързък и храбър мореплавател. Преди всичко той е съвършен организатор и далеч не е непросветен, отчаян авантюрист — за времето си е доста образован географ. Той е бил в много близки отношения с католическата църква и несъмнено е бил добре запознат с всички сведения, които Ватиканът е притежавал за своите европейски и отвъдморски енории. Във всяка биография на Колумб в една или друга степен се подчертава колко грижливи проучвания е извършил той, преди да отплава, колко усърдно е събирал данни за течения, дрейфове, корабокрушения и открития при своите ранни плавания покрай атлантическите брегове на Европа и Африка. Не всички приемат, че той е ходил в Исландия, макар синът му в спомените да твърди това, но във всеки случай е исторически документирано, че Колумб е общувал с някои от най-образованите личности на Англия и Рим, за да получи от тях географски сведения, необходими за пресмятанията му, и то в период, когато Англия и Рим водели с Норвегия дипломатически и религиозен диалог относно съдбата на западащата гренландска колония. Той просто не би могъл да не узнае за нейното съществуване. Едва след като приемем, че Колумб е знаел точното месторазположение на Гренландия не по-зле от главата на своята църква или от английските пирати, неговото запланувано откритие на тропическа Америка добива стойност и значение като плод на един чисто умозрителен замисъл и изчисление. Колумб не подражава на норвежците нито по маршрут, нито по откритие, а се заема с напълно самостоятелно плаване, основано изцяло на неговите забележителни пресмятания. Колумб оспорва религиозното учение на своето време само в един пункт: той е убеден, че Земята е кръгла. Въпреки че църквата през XV век все още се стремяла да поддържа идеята за плоския вид на света, сферичната му форма била установена още от гръцките астрономи, чиито изчисления на земната обиколка — около 40 000 км — удивително много се доближават до действителната й дължина. Класическите данни, основани на астрономически наблюдения, били добре известни на учените от Колумбовата епоха, но макар, от една страна, Колумб да приемал възгледа на Птолемей за сферичната форма на Земята, от друга, той се съмнявал в точността на определените й по астрономически начин размери. Колумб не е бил астроном и затова сигурно е имал някакви особени географски основания за твърдото си убеждение, че в действителност земната обиколка представлява само една пета от така точната цифра, получена от древните гърци. Огромната грешка на Колумб в това отношение, която в крайна сметка го отвежда до откритието, може да се обясни единствено с неговите знания за извършените от норвежците плавания, при което той е използвал посочената от тях дължина за основа на изчисленията си. С други думи, ако пренебрегнем норвежките открития, не ще можем никога да оценим величието на Колумб и причината за неговия успех. Във времето преди Колумб европейските пътешествия по море първо се насочват на запад, към Гренландия, а сетне на изток, към Азия, като и на двете места се заселват преселници, които поддържат търговски и религиозни връзки с Европа. Подобно на всички свои съвременници Колумб вярвал в съществуването на един-единствен огромен световен океан. В този смисъл от другата страна на океана европейците си представяли на север Гренландия, а на юг — Индия. Марко Поло, родом от Северна Италия като Колумб, ала живял два века преди него, вече бил описал бреговете на далечна Азия. Впоследствие, след създаването на важни испански и португалски търговски постове в Малайския архипелаг, за европейците от Колумбовата епоха станало пределно ясно, че Азия продължава в субарктическата област на североизток. Тъй като за Гренландия и Азия се смятало, че са разположени от другата страна на един и същ океан, съвсем логично било Гренландия да се приеме за северния край на Азия, още повече че непрекъснатият североизточен бряг на Азия на Марко Поло продължавал в абсолютно същата посока, откъдето се появявали бреговете на Лейф Ериксон в субарктическата зона. Естествено било да се допусне, че двете брегови линии са свързани. Колумб достигнал Америка в деня и на мястото, когато и където очаквал да стигне Азия. Тъй като само Тихият океан заема половината земно кълбо, той бил преплавал едва една пета от разстоянието до Индия, но все пак видял суша, както и предполагал. Макар да провежда три успешни плавания през Атлантика, Колумб умира с убеждението, че е прекосил единствения световен океан и е стигнал Индия. Поради това недоразумение Карибските острови и днес още са известни под името Западна Индия, а американските аборигени, наречени от норвежците „скрелинги“, завинаги останаха индианци, въпреки че Индия се намира точно от другата страна на земното кълбо. Какво е накарало Колумб да бъде толкова уверен, че ще намери земя тъкмо там, където открива Америка? Само твърдото убеждение, че Азия е продължение на североатлантическите територии, обитавани от норвежки преселници. Само представата за Азия на Марко Поло като югозападно продължение на Лейф Ериксоновия Винланд би могла да породи у Колумб идеята за миниатюрния свят, с която той се впуска в първото си плаване през Атлантика и която запазва до смъртта си. И само ако е знаел разстоянието и направлението до северозападния ъгъл на Атлантика, известни отлично на търговците — мореплаватели от Норвегия и на морските разбойници от Англия, той би могъл точно да определи географското разположение на континента от другата страна на Атлантическия океан още преди да отплава. Участникът в едно от следващите Колумбови пътешествия, прочутият летописец Лас Касас, подчертава, че преди заминаването си Колумб бил толкова сигурен в местоположението на земите, към които се насочвал, сякаш те се „намирали в собствената му стая“. Нещо повече, по думите на някои моряци, участвували в първото плаване, Колумб предварително бил ги уверил, че изминат ли 800 испански мили, могат да очакват появата на суша, както и станало. Колумб неотлъчно следвал 28-ия северен паралел, ширината на Флорида, който би го отвел далеч на север от бреговете на Индия и Малайския архипелаг. Все пак той бил толкова сигурен в този курс, че категорично отказал да обърне на юг-югозапад, както настоявали отчаяните му офицери и моряци, които твърдели, че са забелязали признаци на суша в тая посока. Както се разбира от личния дневник на Колумб, при растящата заплаха от метеж и след въвеждането на втори бордови дневник, където записвал неверни данни, за да залъже спътниците си, че не са чак толкова далеч от дома, той неизменно заявявал, че никой друг курс няма да ги отведе по-скоро до твърда земя, отколкото следваният в момента. Краткотрайното отклонение, направено с цел да се предотврати откритият бунт, оглавен от първия помощник, само доказало правотата на Колумб. И на 11 октомври 1492 г., когато изнемощелият екипаж почнал да губи всякаква надежда, а до бреговете на Индия имало още четири пъти по толкова път, Колумб заявил, че на следващия ден ще видят суша. И наистина на другия ден съзрели земя: един остров пред крайбрежието на Флорида, заобиколен от безброй островчета, а зад тях континентът на скрелингите преграждал по-нататъшния път. Колумб имал какво да предложи за продан на испанските католически владетели, когато ги увещавал да подкрепят скъпото му начинание. Идеята за кръглата форма на света датирала от памтивека и съветниците на испанския двор са могли да я приемат или отхвърлят, без да чакат посещението на Колумб. Но той предложил нещо повече, разполагал с коз, без който не би успял да измъкне от съсипаните от войни монарси на Испания това, което те дали на чуждестранния моряк от Генуа в отговор на неговото искане. А той поискал и получил три напълно оборудвани кораба със сто и двайсет души екипаж, включително благородници, чиновници и войници, два милиона мараведи в брой, обществено положение на испански дворянин, титла Велик адмирал на Световния океан, пълномощия на вицекрал и пожизнен губернатор на всички острови и континенти, които той или член на екипажа му ще открие и завоюва в океана, и уверение, че всички тия почести ще бъдат унаследени от първородния му син, за да се предават от поколение на поколение. Тази колосална цена, определена от Колумб в собственото му писмено обръщение, написано в „Името на господа наш Исус Христос“ до крал Фердинанд и кралица Исабела Испански, показва може би най-добре, че чужденецът от Генуа предложил в замяна нещо повече от красноречие. Това, което продал Колумб, би могло да бъде продадено от всеки друг пътешественик по негово време, но го продал тъкмо той, и на всички ни е известна историята за Колумбовото яйце. Великата мисия на Колумб се увенчала с успех не по щастлива случайност, а благодарение на неговия любознателен ум, на съвестната подготовка и логическите изчисления. Онези, които се стремят да омаловажат значението на ранните норвежки открития за сметка на по-късните Колумбови постижения, правят лоша и незаслужена услуга на знаменития мореплавател. Ако наистина не е знаел за продължаващата в югозападна посока брегова линия на Винланд, той би бил един безотговорен капитан, натоварил корабите си само с една пета от провизиите, необходими за плануваното плаване, капитан, който повежда хората си на сигурна смърт и фалшифицира бордовия дневник, за да ги заблуди. Колумб обаче умира с искреното убеждение, че Индия се намира точно толкова близко до Европа, колкото предсказва той. И понеже е знаел, че плаването до Индия в обратна посока, през Южното полукълбо, е много по-дълго, след третото си и последно пътуване до Америка той стига до странно заключение относно формата на Земята. Ето какво пише: „Установих, че тя не е така кръгла, както се описва, а има форма на круша, която е кръгла отвсякъде с изключение на една силна издатина в близост до дръжката; или пък прилича на съвършено кръгла топка — на едно място с нещо като зърно на женска гърда, и тази издатина се издига най-високо и е най-близко до небесата.“ На Колумб се гледа с насмешка за тази привидно абсурдна идея, изказана от човек, комуто се отдава чест, загдето е показал чрез действие, че Земята е кръгла. Ала неговото заключение е съвсем основателно, дори логично, стига да си припомним, че според него викингските поселища са се намирали в северния край на Азия. Колумб е вярвал, че в действителност е изминал целия път до Островите на подправките, на изток от Индия, като е преплавал по-късата отсечка през „горната“ северна част на крушовидния свят, в сравнение с по-дългата, която преминава през „долната“ южна половина. Едва след като отдадем заслуженото на норвежките мореплаватели за откриването на Гренландия и Северна Америка, можем да видим Колумб в достойна за него светлина, да го видим не като безразсъден моряк, който случайно се сблъсква с Америка, понеже тя му препречва пътя към Индия, а като личност, съчетаваща творческото въображение със задълбочени научни познания и добра осведоменост в рамките на наличната информация, благодарение на което предварително замисля търсене на земя: и тя се оказва там, където би трябвало да бъде. {img:drevniat_5_1.png} {img:drevniat_5_2.png} Част трета Тихоокеанският проблем Глава VI От Азия до Полинезия Мащабът на тихоокеанския проблем е производна от мащаба на Тихия океан. Сам той заема половината от земната повърхност — екваториалните му брегове съответно в Азия и Америка представляват абсолютни антиподи. В далечно геологическо минало над повърхността на това морско полукълбо се показали два вида малки острови: едните били образувани от димяща лава, изхвърлена от подводни вулкани, а другите бавно се изграждали от коралови полипи, които създавали своите колонии по гребените на недостигнали до самата водна повърхност кратери. Ако изключим Нова Зеландия, общата площ на тихоокеанските острови няма да се равнява и на половината от щата Ню Йорк. И тъй като океанът, който ги е приютил, е равен по големина на всички световни континенти и океани взети заедно, разстоянията до тези късчета суша, естествено, стават огромни. Фактът, че каменният човек се е заселил по тия острови много преди европейците да ги открият, представлява удивителен подвиг, който засенчва откриването на американския континент от тях от другата страна на тесния Атлантик. Източно от Азия и северно от екваториалната линия се намира микронезийската част на Тихия океан — водна площ с ширината на целия Атлантик, която крие в пазвите си малки островчета, повечето образуващи коралови атоли, които едва се издигат над вълните и могат да се забележат само от непосредствена близост. Общата им площ е равна на 3500 кв. км, по-малко от големината на нюйоркския Лонг Айлънд. Вече споменахме, че дори и най-високите вулканични острови край Азия са били открити от европейски мореплаватели, тръгнали от Америка. Всъщност за много от тях външният свят узнал чак през XIX век. На юг от Микронезия се простира Папуа-Меланезия, също така обширна океанска област, която започва от края на Индонезийския архипелаг и продължава 4000 мили от западните брегове на Нова Гвинея до източните острови на Фиджи. Големи, високи острови от континентален тип образуват в този район почти непрекъснат мост, отправен на изток, като само океанската група Фиджи отчетливо се отделя от останалите. Източно и от Микронезия, и от Папуа-Меланезия, в американската половина на Тихия океан, се намира Полинезия. Силно раздалечените полинезийски острови и атоли са твърде малки, пръснати в триъгълника, образуван от Хаваите на север, Нова Зеландия на юг и остров Пасха на изток. Между Полинезия и Америка няма обитаема земя. Въпросът, как каменният човек е успял да се засели на полуконтиненталните територии в Папуа-Меланезия, никога не е предизвиквал особени спорове сред учените, макар и археологията да показва, че разумни същества се настаняват по тия острови в изключително ранни периоди. Пределно ясно е, че мургавите, негроидни обитатели на Папуа-Меланезия, както и примитивните аборигени в Австралия и Тасмания са могли да дойдат кажи-речи пеша от Южна Азия и Индонезия в геологическа епоха, когато тези нагъсто разположени петна суша са били отделени от по-малки водни пространства в сравнение с днес. С изключение може би на Фиджи, при достигането на останалите територии не са съществували никакви проблеми. Въпросът, как Микронезия е била заселена с примитивни племена в доста по-късни времена, често се разглежда с лека ръка от учените, които се задоволяват с извода, че микронезийските народности, изглежда, са смесица от някакъв неизвестен народ и пришълци от Меланезия на юг и Полинезия на изток. Ветровете и теченията биха облагодетелствували дрейфа от споменатите съседни области. Въпросът за заселването на Полинезия обаче предизвика по-сериозни противоречия от всяка друга загадка в историята на антропологическите науки. Огромен брой взаимоизключващи се теории бяха предложени от учени в различни области, както и от двойно повече псевдоучени и популярни писачи. Във всичките тези противоположни твърдения само две основни положения са общи: първо, последната значителна територия на Земята, заселена от човека, е Полинезия, и второ — пришълци от Азия са играли съществена роля в преселенията, благодарение на които постепенно било населено цялото тихоокеанско полукълбо, включително далечна Полинезия. С други думи, всички ние търсим — и предлагаме — хипотетични морски маршрути, които биха могли някак да заобиколят или да пресекат широкия 4000 мили културен и расов буфер на Микронезия и Папуа-Меланезия, тъй че да позволят на полинезийците да заселят в недалечно минало уединените острови зад него. Предложения тук миграционен път от Азия до Полинезия аз изложих още през 1941 г. в студия върху произхода на полинезийците, публикувана в нюйоркския бюлетин „Интернешънъл сайънс“. Поради глобалното разширение на Втората световна война публикацията не бе удостоена с особено внимание, а когато се завърнах през 1946 г. в Америка, за да предприема следващата година от Перу плаването с балсовия сал „Кон-Тики“, азиатският елемент в предложената миграционна теория беше напълно засенчен от интереса към предстоящия практически експеримент и от последвалия шум сред широката публика, предизвикан от книгата и филма за експедицията. Учени и популярни автори откъде ли не ме обвиняваха, че съм пренебрегнал Азия, задето съм се опитал да утвърдя Южна Америка като единствен източник на полинезийски преселници. Всичките ми опити да оспорвам това обвинение и да изясня личното си становище бяха напразни. В отпечатаната през 1952 г. монография под наслов „Американските индианци в Пасифика“ аз отново се помъчих да оправя станалото едва ли не всеобщо недоразумение, като посветих първите 178 страници изцяло на анализи върху най-логичния път, използван от азиатския компонент в несъмнено смесеното полинезийско население. Там може да се види следното обяснение: „Нямам намерения да отричам, че в известна степен полинезийците са далечни родственици на малайците. Единствено се съмнявам, че преките предшественици на полинезийците някога са живели на Малайския архипелаг. Трудно ми е да проумея защо, когато разглеждаме малайско-полинезийските връзки, ние винаги трябва да смятаме полинезийците за преселници в Полинезия, а малайците за коренни жители на Малайския архипелаг. Знаем отлично, че малайците не са автохтонни обитатели на днешните си земи, а са пришълци от континента. Ето защо е много възможно, дори крайно вероятно съвременните малайци, както и полинезийците, да са се разселили през вековете, след като техните прародители са били в съприкосновение помежду си. Ако е така, Малайският архипелаг, както и полинезийската островна група, не може да се смята за географска област, където се слива родословието на двата народа. Произходът и на полинезийци, и на малайци води началото си от континентална Азия. Не Малайският архипелаг, а малайският народ притежава рудиментарни свидетелства за древен контакт с палеополинезийските племена. Предците на полинезийците са напуснали крайбрежната зона на Източна Азия в неолитен стадий на развитие, преди да възникнат високоразвитите местни цивилизации. Същото важи и за малайците, и за всички американски индианци. Няма да противоречим на никой от познатите факти и установените принципи на полинезийската антропология, ако допуснем, че при своята дълга неолитна миграция от Източна Азия до Полинезия предшествениците на днешните полинезийци не са плавали — бързо или бавно — непременно през микронезийски води, а са следвали азиатския бряг или насоченото на изток течение Курошио, от континентална Югоизточна Азия или дори от Филипините до някое временно обиталище в по-северните ширини, откъдето са предприели окончателното плаване през Пасифика.“ Предложеният тогава маршрут от Югоизточна Азия се разглежда в настоящата глава, а също е и главна тема на лекцията „Морски пътища до Полинезия“, изнесена през април 1961 г. в университетския музей на Пенсилванския университет и публикувана по-късно в бюлетина на музея. Същият маршрут от Азия заема специално място и в доклада върху примитивната навигация, прочетен на Тринайсетия конгрес по тихоокеански изследвания във Ванкувър, Британска Колумбия, през август 1975 г., впоследствие публикуван в материалите на конгреса, а наскоро отпечатан отново в „Годишник за наука и футурология на Енциклопедия Британика“ — 1976 г. Поместената тук глава представлява съчетание от споменатите публикации. * * * Преди двеста години обикновено се приемаше, че полинезийските племена по усамотените острови в Източния Пасифик са съставени от американски индианци, пренесени там подобно на първите европейци от преобладаващите източни ветрове и течения. Видяхме, че в продължение на пет столетия, от времето на Марко Поло до плаванията на капитан Кук, на нито един европейски кораб не се удало да си пробие път от Азия или от колониите на Малайския архипелаг до която и да е част на Полинезия. Всички плавания през полинезийски води без изключение се извършвали по посока от Америка към Азия, а за да се осъществи връщане, било необходимо от Филипините покрай Япония да се достигнат високите ширини между Алеутските и Хавайските острови. При странствуванията си из Тихия океан капитан Кук пръв установил, че някои полинезийски думи са близки до съответните понятия в малайските езици. Подобно на съотечествениците си Ванкувър и Диксън той същевременно забелязал, че по определени физически и културни белези полинезийските островитяни удивително приличат не на малайците, а на крайморските индианци от континенталния архипелаг покрай северозападното крайбрежие на Америка. Учените от XVIII век почнали да изказват предположения за връзките между тези три островни народа, населяващи отдалечени една от друга области в Тихия океан. Етнолозите от XIX век установили, че не само смътни лингвистични свидетелства свързват Полинезия със Стария свят: полинезийските островитяни отглеждали свини, кокошки, хлебен плод, банани, захарна тръстика, ямс, таро, също имали обичай да привързват отстрани на лодките си балансьор — все безспорни елементи на азиатска култура. Общоприетото становище се обърна на 180 градуса. Етнографски погледнато, сега проблемът за произхода на полинезийците изглеждаше лесно разрешим. Достатъчно беше да се потърси районът в Малайския архипелаг, откъдето, прехвърляйки се от остров на остров, предшествениците на полинезийците са стигнали до земите на настоящото си местожителство. Теорията за преминаването от остров на остров получи широка подкрепа от страна на кабинетните учени, които познаваха огромното тихоокеанско полукълбо единствено от осеяните с острови карти, където неизбежно увеличените точици и печатни островни имена наглед образуват непрекъсната пътека от Индонезия почти до остров Пасха. Онези, които имаха представа от тази водна половина на земното кълбо, не можеха така лесно да се убедят. Географите посочваха обстоятелството, разгледано тук в глава II, че островната област в Пасифика се намира в главния поток на непрекъснато циркулиращите природни стихии, обуславяли принудителните ветроходни маршрути на всички ранни пътешественици от Европа. Географите също си дадоха сметка, че изработваните от тях обзорни карти с цел да предоставят цялата информация за тихоокеанското полукълбо на малък лист хартия, неизбежно заблуждават и приканват към излагане на хипотези за придвижване от остров на остров. В труда си „Географията на Пасифика“ X. И. Грегори находчиво отбелязва: „Обаче океанските острови не предлагат никакви условия за миграция. Те са малки, силно раздалечени и безразборно пръснати, тъй че, за да бъдат достигнати от човек или растения, са необходими изключителни обстоятелства.“ Затрудненията на етнолозите, поддържащи идеята за прехвърлянето от остров на остров, се увеличиха още повече, след като археолозите не успяха да открият никакви следи от някогашното присъствие на полинезийците в Малайския архипелаг или в Западния Пасифик, откъдето се предполагаше, че са дошли, и особено след като специалистите по физическа антропология почнаха да търсят извън малайската зона народ, който по телесна конструкция и физиономия повече се доближава до белезите на високите и остролики полинезийци, отколкото до физическите черти на дребните и плосколики малайци. Ето защо преди края на XIX век възникна тъй нареченият полинезийски проблем и учените от всички области почнаха да си разменят и оспорват теории и предположения. Кажи-речи не остана страна в континентите отвъд Индонезия — от Китай и Индокитай до Индия, Месопотамия, Египет, та чак и Скандинавия, — която напълно сериозно да не бе предлагана за възможна прародина на полинезийците. А проблемът се усложни допълнително от заключението на повечето специалисти, че Полинезия е била засегната не само от една миграционна вълна и че в расово, както и в културно отношение тя представлява същински тигел.* [* Тигел (нем.) — съд за претопяване на метали. Б.пр.] След стогодишни филологически проучвания лингвистичните свидетелства запазиха своята стойност, но не доведоха доникъде. Отдавна бе установено, че по структура полинезийските и малайските езици са съвсем различни, освен това по-малко от един процент от лексиката на двата народа е сродна или има сходни корени; в полинезийския също липсват напълно чисто малайски или санскритски думи, които са проникнали в индонезийската реч през изключително ранен период. Още повече думите с възможна коренна връзка с полинезийския език са разпространени така хаотично и епизодично в пределите на Малайския архипелаг, че би било абсурд да се посочи един отделен остров за място, където се е осъществил родовият контакт. В резултат се оформиха две лингвистични направления. Представителите на едното се заеха да търсят някакъв общ малайско-полинезийски праезик в границите на Азия, откъдето малайците и полинезийците може да са се разселили самостоятелно; през времето на своята многовековна островна изолация тия два народа биха запазили повече елементи от общия някога праезик в сравнение с континенталните си родственици, изложени далеч в по-голяма степен на чужди нашествия и съответно на расови и езикови смешения. Представителите на другото направление допуснаха, че полинезийският език не се е развил нито в Азия, нито на Малайския архипелаг, а в Океания — някъде из граничните архипелази на днешна Полинезия. Приема се, че оттам полинезийците с единен език са мигрирали на изток, додето заселили всичките, тъй раздалечени островни групи в Източния Пасифик, като същевременно от този еволюционен център в Океания отделни думи се разпространили в обратна посока, сред малайците. Следователно езиковедите ни на йота не ни приближиха до разрешаването на сложния проблем, излагайки две противоположни хипотези, в нито една от които за прародина на полинезийците не се сочи Малайският архипелаг. Макар че лингвистиката не предлага надежден отговор, има други пътища за преодоляване на застоя в разясняването на малайско-полинезийския въпрос. Изследванията на физическата антропология обикновено се смятат за по-сигурен указател на расово родство от езиковедските анализи, тъй като лингвистичният материал може да се разпространява независимо от човешките взаимоотношения. Изтъкнатият американски специалист по физическа антропология Л. Р. Съливан преди половин век направи първото систематично соматологично сравнение между полинезийци и малайци. Той установи, че двата физически типа чувствително се отличават по степен на пигментация, окосмяване на тялото и лицето, дебелина на устните и форма на очите, и наред с това обяви индонезийците за абсолютни антиподи на полинезийците, що се отнася до ръст и форма на черепа, лицето и носа. В заключение той заяви, че близко физическо родство е изключено поради „големи отклонения в почти всички анализирани белези“. Изводите на Съливан никога не са били оспорвани от следващите специалисти по физическа антропология, а напротив — потвърдени бяха от съвременните изследвания на кръвните групи. Учените от Серологическата лаборатория на Британската общност в Мелбърн, Австралия, и по-специално Р. Т. Симънс, Дж. Дж. Грейдън и техните сътрудници, проведоха най-подробно изследване върху разпространението на кръвните групи в района на Пасифика и установиха, че по този показател полинезийците подчертано се различават от всички народи, обитаващи Югоизточна Азия и западните части на Тихия океан. Преобладаващите гени на кръвна група В, които според закона на Мендел за наследствеността не могат напълно да изчезнат от семейство, където веднъж са били наблюдавани, отсъствуват абсолютно сред всички чистокръвни полинезийски племена, макар те да достигат световния си максимум в Южна Азия, включително Индонезия, Меланезия и Микронезия. Изследванията на кръвните групи с гени AB0, MNS, Rh, P, Le{sup}а{/sup}, Fy{sup}а{/sup} и K разкриха, че съществува ясно очертан преходен пояс, който отделя полинезийците от всичките им западни съседи, докато самите те са близки по кръвни групи с коренните американски индианци. Фактът, че от кръвногенетична гледна точка полинезийците няма как да са произлезли от днешните обитатели на Югоизточна Азия, нито пък е възможно характерът на кръвта им да се е изменил посредством кръвосмешение със заемащите средно положение меланезийци или микронезийци, създаде нова дилема. Дотогава преобладаваше мнението, че преминавайки от остров на остров, древните полинезийци трябва да са плавали много бързо, почти без спиране, през широкия 4000 мили островен буфер на Меланезия и Микронезия, щом не са успели да загубят светлия оттенък на кожата си и европоидните си черти, претапяйки се с хора, които са по-смугли и негроидни на вид даже от малайците. Съставът на кръвта обаче изключва подобен светкавичен преход, който не би дал възможност да се осъществи фундаменталното изменение от индонезийски към полинезийски кръвни признаци. Най-пламенните привърженици на теорията за миграция източно от Индонезия сега заеха тъкмо обратно становище, като предложиха, че предшествениците на полинезийците изобщо не са бързали през Микронезия, а са се придвижвали съвсем бавно, вследствие на което полинезийските кръвни групи и другите физически черти са имали предостатъчно време пътем да се променят посредством „микроеволюция“. Съгласно тази хипотеза неголям брой мъже и жени, които по една или друга причина не притежавали преобладаващия фактор В, били напуснали своите родственици с гени В някъде в Азия и се заселили на необитаем атол в Микронезия. По-нататък — само онези от потомците им, у които също отсъствувал факторът В, се придвижили на следващия остров. Ако малочислена група от такива хора всеки път се е преселвала и оставяла зад себе си своите родственици с B фактор, само тогава „микроеволюцията“ сред тези отбрани индивиди в крайна сметка би могла да доведе до създаването на окончателната вълна от преселници, прехвърлящи се от остров на остров, които достигнали Полинезия и се заселили по нейните територии, без да притежават фактора В, толкова характерен за предшествениците им от Южна Азия. Това предположение има много слабости. Първо, при прехода от запад на изток, през Микронезия или Меланезия, не се наблюдава постепенно понижаване в честотата на разпространение на ген В. Факторът В изчезва внезапно точно на границите между Полинезия и другите острови. Второ, твърде малко вероятно е всеки път само двойки без ген B в кръвта си да са отплавали на изток в неизвестното; а пък би било съвсем изключено подобна „микроеволюция“ да е станала по абсолютно същото време с носителите на кръвни групи M-N-S, Rh и останалите групи, както и с носителите на физическите белези, които се съчетават, за да образуват полинезийския тип, придобил подчертано друг облик сред обитателите на Западния Пасифик. Обърнем ли се отново към съмнителните предположения относно продължителния престой на полинезийците в Микронезия и Меланезия, ние се озоваваме приковани в началната точка на проблемите и се натъкваме на затруднения от археологическо естество. Микронезийските атоли са малки, сухата коралова почва и откритият ландшафт не могат да скрият нищо и все пак няма никакви следи от полинезийско пребиваване там. Югоизточните атоли Капигамаранги и Нукуоро правят изключение, но езиковедите и етнолозите установиха, че тия острови са били заселени от истински полинезийски мореплаватели, дошли по вятъра от Самоа в сравнително недалечно минало. Пълният неуспех в търсенето на свидетелства за полинезийско преселение през Микронезия подтикна някои изследователи да се откажат от ниските атоли като възможни стъпала до Полинезия и да насочат вниманието си към големите, обрасли в джунгли планински острови на Меланезия. Ала как би могла да се развие продължителната полинезийска „микроеволюция“ сред гъстонаселената с древни негроидни жители враждебна територия с ширина 4000 мили. Следи от неотдавнашни полинезийски колонии бяха открити на някои от източните брегове на Меланезия, както и на източния нос на Нова Гвинея, но подобно на споменатите изключения в Микронезия, и за тези полинезийски колонии се оказа, че са възникнали в резултат на сравнително скорошни плавания по вятъра директно от Самоа или Тонга в Същинска Полинезия. Най-изтъкнатият защитник на теорията за миграция на изток от Индонезия, сър Питър Бък, решително се противопоставя на идеята за полинезийско преселение през Меланезия, като заявява: „Силните аргументи в полза на микронезийския маршрут се основават на свидетелствата, отхвърлящи пътя през Меланезия.“ Впрочем той няма друг аргумент в полза на микронезийския маршрут и като отхвърля меланезийския път. Животните, разпространили се от Фиджи в Полинезия, са свиня и кокошка. Както ще видим по-нататък, третото и последно полинезийско домашно животно — кучето — било непознато в Меланезия и Микронезия, но е сродно с ендемичните американски породи. Ето защо е от значение да се отбележи, че кучето е било известно на новозеландските маори, докато свинята и кокошката не. Ще видим също, че кучето се споменава в най-старите предания и митове на маорите, а за свинята и кокошката не се и загатва дори в племенните възпоминания. Всъщност да се обясни този факт е трудно. Генеалогическите проучвания показват, че в началото на настоящото хилядолетие новозеландските маори са пристигнали от Източна Полинезия и след краткотрайно общуване с островите на североизток те се отделили напълно от останалата част на Полинезия и не възприели нищо от външния свят до идването на Тасман през 1642 г. Ето защо хранителните култури плюс свинята и кокошката, които през периода на оживена търговия и мореплаване в Централна Полинезия се разпространили от Фиджи, никога не стигнали до изолираните племена в Нова Зеландия. Във всяко отношение тези племена се запазили като най-чисти представители на първичния полинезийски род. Изключително важно е да се знае, че междуостровната дифузия, упражнила влияние и преобразила полинезийската култура през епохата непосредствено преди идването на европейците, изобщо не е засегнала маорите. Поради тази причина е не по-малко важно да се отбележи, че дори едно такова крайно полезно и съществено изобретение като балансьора за кану никога не достигнало нито маорите, нито техните съседи — мориорите от островите Чатъм, независимо от разпространението му наред с други фиджийски изделия по кажи-речи всички останали острови на Полинезия. При наличието на преки свидетелства за това, че полинезийските преселници са дошли, без да носят растения и животни от Стария свят и без дори да познават двойния и единичния балансьор, ние не само губим и последните аргументи в полза на теорията за миграция източно от Индонезия, но и сме принудени да търсим съвършено нова област за отплаване, откъдето маорите полинезийци биха могли да се доберат до Източния Пасифик, без да притежават балансьора — най-необходимото от всички навигационни изобретения на Азия. Навсякъде в Малайския архипелаг, от Суматра и Филипините до западния край на Нова Гвинея, малайци и индонезийци от древни времена са използвали за уравновесяване на плавателните си съдове двоен балансьор, т.е. плаващ стабилизатор, прикрепен за напречни греди от всяка страна на лодката. Микронезийците и меланезийците употребявали единичен балансьор — поставен само от едната страна, — поради което микронезийските канута са строени асиметрично. Когато полинезийците възприели единичния балансьор, приложен към техните симетрични канута, те следвали фиджийския образец, а не микронезийския. С две думи, нито индонезийският, нито микронезийският тип кану с балансьор не се е разпространил в Източния Пасифик. Теорията за миграция източно от Индонезия, достигнала Нова Зеландия и останалите острови по време, съвпадащо със заселването на Полинезия, среща и други спънки. Специалистите особено наблягат на факта, че полинезийците са се разселили в своята островна област през настоящото хилядолетие като носители на култура от каменната епоха, докато още през II век от н.е. на Филипините се употребявал не само бронз, но дори и желязо, които малко по-късно се разпространили из цяла Индонезия. Ф. У. Крисчън пък обръща внимание върху отсъствието на колелото в Полинезия, макар че в Индонезия то е било познато от толкова отдавна, колкото и желязото. Някога отсъствието на колелото в древна Америка служеше за основен аргумент срещу контакта със Стария свят; защо същият аргумент не се приема и в случая с Полинезия? В своето изследване на паричните системи в Пасифика X. Петри посочва, че през неолита в Югоизточна Азия са се използвали монети от камък и раковина, които получили почти всеобщо разпространение в Индонезия, Микронезия и Меланезия. Но той останал изненадан от неочакваното пълно отсъствие на каквато и да било парична форма в Полинезия; неспособен да намери друго обяснение, Петри изказва предположение за евентуална „културна регресия“. Като продължава наблюденията на своя колега Зееман, ботаникът О. Ф. Кук твърди, че непознаването на алкохола от страна на полинезийските аборигени разкрива, че тези островитяни не биха могли да произхождат от която и да е част на Малайския регион, „защото преселниците от Азия несъмнено биха донесли със себе си азиатското умение да се отцежда сок от палми чрез подрязване на младите филизи, от който после се получава спиртна напитка и захар. Факти от този род навеждат на мисълта, че коренните обитатели на тихоокеанските острови не са получили земеделските си навици от азиатски източници… тъй като не са завещали на днешните полинезийци изкуството да добиват палмов сок.“ Още по-забележително от невежеството на полинезийците по въпроса за алкохола е непознаването на обичая да се дъвче бетел, присъщ за милиони жители на Югоизточна Азия. А както отбелязва Дж. Фридеричи, този обичай е известен от дълбока древност в Западния Пасифик — разпространен е от Индия през Малайския архипелаг до източните граници на Меланезия, където внезапно изчезва. В замяна на това навред из Полинезия се появява ритуалът да се пие _кава_ — слюнчеста напитка, правена от жени, които дъвчат продължително определени растителни влакна, сетне изплюват получената жвачка в топла вода и след прецеждане течността е готова за пиене. Според Фидеричи начинът на приготовление и церемониите, свързани с консумацията на тази напитка, са толкова сходни с древната практика в Южна Америка, че „вероятността за връзка между двата района става особено голяма“. А ето какво казват за полинезийската _кава_ първите европейски мореплаватели в Пасифика, като Дж. А. Мьоренхут например: „Американските индианци правят точно същото нещо само че от други растения.“ Дж. М. Браун цитира записките на Брауър за пътуването му в Чили през 1643 г., от които се разбира, че _кавау_ е местното название на слюнчеста напитка, приготвяна също като полинезийската _кава_ — от жени, които дъвчат някакъв корен и изплюват жвачката в съд с вода. Употребата на кава от полинезийците вместо алкохол или бетел Браун обобщава така: „Друга загадка представлява въпросът, защо преселниците, след като сигурно са носели със себе си кокосовия орех, са се отказали от основното му приложение за сметка на далеч по-слабата и не така изкусителна _кава_ на Централна Полинезия, която се приготовлява чрез дъвчене и изплюване на жвачката… Получената напитка е доста сходна с _чияс_ от тихоокеанското крайбрежие на Южна Америка и на запад е разпространена само до югоизточните брегове на Нова Гвинея, където се среща с идващия от изток навик да се дъвче бетел.“ Накратко казано, вместо навиците на Стария свят да се пие алкохол и да се дъвче бетел, полинезийците се придържали към ритуалната консумация на _кава_, което е в тясно родство с обичая, разпространен в американските области с висока култура, където съответната напитка се наричала от инките _чича_, но имала и други местни названия — _акха_ и _акка_ (Перу), _кавау_ (Чили), _аха_ (Колумбия) и _касава_ (Бразилия). Т. Р. Сейнт-Джонстън отбелязва, че полинезийският способ за спояване на камъни „говори за ранно отделяне от азиатския континент, преди да излезе „на мода“ употребата на хоросан“. Същият извод се налага от факта, че никъде в Полинезия не са били познати такива древни елементи на азиатска култура като свода при каменните строежи, ключа за гребла, кормилото и дървените клинци при лодкостроителството. По невежеството си относно тия стари изобретения полинезийците се доближават повече до Новия свят, нежели до Стария. От друга страна обаче, пълното непознаване на грънчарството и тъкачеството по времето, когато европейците пристигат, очевидно ги отдалечава така чувствително и от източните, и от западните им съседи, че за да се намери разрешение на полинезийския проблем, трябва преди всичко да се изясни подробно произходът на най-забележителните и съществени белези на маорско-полинезийската култура. Заварената от първите европейци полинезийска култура се основавала на немного, разпространени навсякъде, доста прости елементи: неолитна клюнеста брадва, кану, специални видове рибарски куки, бухалка от дървесна кора, хаван за _пои_, пръстена пещ и пиене на _кава_. Тъй като тия черти на практика имат панполинезийско разпространение, те би трябвало да съществуват и в онази област, от която предшествениците на днешните племена са се разселили из целия полинезийски триъгълник. Общополинезийската клюнеста брадва и нейната разновидност със заострено или четириъгълно каменно острие са крайъгълният камък в полинезийската култура и същевременно съставляват най-противоречивата й черта. X. О. Бейер пръв установява през 1948 г., че сходни с полинезийските четириъгълни и заострени остриета от брадви били известни още от много древни археологически периоди в северните части на Филипините, ала не се срещали никъде другаде. Обаче той успява да докаже, че тези видове брадви са били употребявани в споменатата област между 1750 и 1250 г. пр.н.е. Сега възниква въпросът, как сечивата са достигнали Полинезия. В различни свои лекции Р. Дъф пренася разпространението им и в континентална Азия, но това ни най-малко не ни приближава до Полинезия. Заострените брадви са напълно неизвестни в Меланезия — сечението на острието там винаги е цилиндрично. В безуспешното си търсене на миграционен маршрут през този район Хайне-Гелдерн признава, че е невъзможно триъгълните и правоъгълните брадви да са минали оттам „поради коренното различие между полинезийската и меланезийската форма“. Бък, също търсейки маршрут за преселение, заключава, че полинезийската брадва няма как да е минала през Микронезия по простата причина, че на тамошните атоли не е съществувал камък, поради което микронезийците са били принудени да изработват сечивата си от раковини. Той посочва, че формите на полинезийските брадви не биха могли да произхождат от Югоизточна Азия, тъй като липсата на суровина в продължение на 4000 мили през цяла Микронезия създава огромна пропаст, и щом стигнали вулканичните острови в Източния Пасифик, полинезийците били заставени сами да измислят своите брадви. Ние обаче видяхме в глава II, че съществува друг, напълно достъпен морски път от Югоизточна Азия до Полинезия — единственият маршрут, оказал се проходим за ранните европейски ветроходи. Този път избягва изцяло микронезийско-меланезийската буферна територия и от Филипинско море се насочва с Японското течение и западните ветрове към осеяните с острови крайбрежни води на Северозападна Америка, откъдето природните стихии завиват обратно и отвеждат право на Хавайските острови. Заменим ли Микронезия и Меланезия със северната островна област като попътна спирка за азиатските мореплаватели с курс Източния Пасифик, ние тутакси откриваме и стъпалата, по които е преминала заострената четириъгълна брадва — основно сечиво на индианците от северозападното крайбрежие на Америка чак до пристигането на европейците. Капитан Кук пръв забелязва, че местните жители използват брадви, сходни с употребяваните от таитяните и други полинезийски островитяни, а след него капитан Диксън посочва, че брадвите на крайбрежните индианци „представляват острие от яспис, същото като използваните от новозеландците“. А капитан А. Якобсен подчертава: „Дръжката на брадвата и способът за прикрепваме на острието към нея при полинезийците са абсолютно същите като при северозападните индианци.“ Антрополозите от XX век потвърдиха тези първи наблюдения. У. X. Холмс изтъква, че заострените четириъгълни брадви на индианците от северозападния американски бряг приличат повече на брадвите от тихоокеанските острови, отколкото на подобните сечива на други индиански племена, а в своето изследване върху клюнестата брадва от северозападното крайбрежие Р. Л. Олсон пише: „Присъствието й в Полинезия в почти еднаква форма с американския образец предполага древна възраст и извънамерикански произход.“ Следователно е възможно заострената четириъгълна брадва, характерна за Азия и северните Филипини само през определен, много ранен период, да се е разпространила в Полинезия доста по-късно, следвайки естествения морски път през Северозападна Америка. Както вече казахме, Тихият океан заема цяло полукълбо; Екваторът не е права линия и ако на картата северният път изглежда заобиколен, в действителност за преодоляването му е потребно много по-малко време и усилия в сравнение с тези, необходими при плаване право на изток от Индонезия. Ако постъпим като в случая с важната четириъгълна брадва и просто избегнем „трудните“ райони на Микронезия и Меланезия и навлезем в Полинезия през Хавайските острови, а не през Самоа, цялата поредица от до болка познатите антропологически затруднения ще изчезне наред с всички навигационни проблеми. Преди всичко, ако островната област пред северозападния бряг на Америка представлява трамплин от Азия до Полинезия, тогава полинезийският физически тип се превръща от сложен проблем в логическо следствие. Установено е, че по своето крехко телосложение индонезийците се нареждат сред най-дребните хора на Земята, докато полинезийците се числят към най-едрите. Индианците от северозападния бряг на континента са малко по-едри от обитателите на Малайския архипелаг, ала племената _хайда_ от островите Кралица Шарлота и _квакиутл_ от северозападната част на остров Ванкувър спадат към най-високите хора на света. Данните на Ф. Боас за индианците от северозападното крайбрежие съвпадат с данните на X. Л. Шапиро за полинезийците, като показват, че средният ръст и на двата народа е над 170 см, а в населяваните от тях области нерядко се срещат аборигени високи 180 см. По отношение на черепа индонезийците и техните съседи са брахицефали (късоглави), каквито са и повечето американски индианци. Обаче в археологическите обекти по северозападното крайбрежие на Америка постоянно излизат черепи на долихоцефали (дългоглави), каквито често се наблюдават сред смесените черепни форми в Полинезия. За индианците от северозападното крайбрежие А. Хръдличка дава среден черепен индекс 81,19 за мъже и 81,4 за жени, който се съгласува отлично според Шапиро със средния черепен показател от 81,27 на шестте гласни полинезийски групи: Хавайските острови, Дружествените острови, Самоа, Тонга, Маркизкия архипелаг и Нова Зеландия. Европоидните черти на повечето полинезийци предизвикват още по-небивали предположения от едрото им телосложение, тъй като тяхната светла кожа, силното окосмяване на лицето, нерядко меката и вълниста коса, понякога с кафеникави оттенъци, техните тънки устни и обикновено острият орлов нос ги отличават твърде много от индонезийците, а от народите в междинните територии — още повече. По една или друга причина коренните островни племена от Северозападна Америка също притежават по-светла кожа в сравнение с останалите представители на индо-американското семейство — факт, отбелязан от всички европейски пионери като Кук, Диксън, Ванкувър. По отношение на косата и при тях се наблюдават немонголоидни особености, типични за полинезийците: тя не е задължително твърда и черна, често се срещат меки по структура коси, понякога дори с различни оттенъци на кафяво. Първите посетители от Европа били не по-малко изненадани от откритието, че сред напълно голобрадите народи, каквито са американските индианци и индонезийците, аборигените от северозападния бряг на Америка нерядко се отличавали с буйни мустаци и както описва Кук, с „големи и гъсти бради с прав косъм“. Тесният и много често орлов нос на мнозинството полинезийци, който е съвършена противоположност на широкия и плосък индонезийски нос, е характерна черта на индианците от северозападното крайбрежие, както и на други обитатели на Новия свят. Същото се отнася и за техните тънки устни и немонголоидна форма на очите — белези, допълващи европоидния им облик, който се повтаря и в Полинезия. Ето какво казва капитан Ванкувър за морските племена от централната част на северозападното крайбрежие преди смесването им с европейците: „Остро очертаните им лица и правилните черти напомнят на европейците от Севера.“ Като се има предвид явното съответствие в ръст, черепни и лицеви характеристики, коса и цвят на кожата, не бива да ни учудва, че изследователите от XIX век като капитан А. Якобсен и професор С. Хил-Таут, така подробно запознати с индианците от северозападното крайбрежие, са срещнали трудности при отделянето на полинезийските пришълци от местните аборигени. Якобсен например бил поразен от смайващата прилика, както се изразява, между _хайда_, _квакиутл_ и хавайците: „На един малък остров край Ванкувър веднъж срещнах островитянин от Сандвичевите острови, който бе създал семейство там. Оказа се, че е невъзможно да открия никаква забележима разлика между него и децата му или съседите…“ А Хил-Таут добавя: „Натъкнах се на хора от племето _скуамиш_, които с мъка успях да отлича от неколцината самоанци, които се връщаха от Чикагския панаир и лагеруваха в скуамишкото село.“ Самият аз прекарах зимата на 1939/1940 г. сред северозападните индианци от долината Бела Кула, след като цяла година бях живял сред полинезийците в Маркизкия архипелаг, и останах удивен от буквалната прилика между някои чистокръвни индианци от племето _салиш_ в Бела Кула и мои полинезийски приятели от Таити и Маркизите. През 1952 г. аз повторно посетих и двата района, подир което направих първото обобщение на всички съществуващи дотогава данни за кръвните групи А-В-0 с цел да покажа, че полинезийците, които коренно се различават от югоизточните азиатци по кръвногенетическите си белези, спокойно биха могли да са преселници от северозападните части на Северна Америка. Като бивш биолог в случая аз бях насърчен от направеното през 1946 г. откритие на Дж. А. Мейтсън, че северноамериканските индианци от племената _блакфут_ и _блънд_ се отличават с повторяемост на кръвна група А, сходна с тази сред коренните хавайци. С въпроса незабавно се зае специалистът по серология на тихоокеанската област Дж. Дж. Грейдън, който добави към моите сравнения кръвните групи M-N и Rh. В крайна сметка той стигна до заключението, че серологичните свидетелства подкрепят тезата за американско-полинезийско родство, „поради което е много вероятно полинезийските острови да са били заселени предимно с преселници от континентална Америка.“ През 1954 г. А. И. Мурънт продължи анализите, като обедини всички налични данни за кръвните групи, и стигна до извода, че „голяма част от генетическия състав на полинезийците може да бъде обяснен въз основа на американски произход и по-точно от Северозападна Америка…“ Подтикнати от тия наблюдения, Р. Т. Симънс, Дж. Дж. Грейдън, Н. М. Семпъл и И. А. Фрай излязоха с пълно изследване на кръвните групи А{sub}1{/sub}-А{sub}2{/sub}-B-0, M-N-S, Rh, P, Le{sup}а{/sup}, Fy и K, заключавайки, „че съществува тясно кръвногенетическо родство между американските индианци и полинезийците, докато следи от подобно родство няма при сравняване на полинезийците с меланезийци, микронезийци и индонезийци освен в граничните райони на пряк контакт“. Този важен извод беше окончателно потвърден през 1972 г. от международна научна група в състав: И. и А. Торсби, Дж. Коломбани, Ж. Досе и X. Фигероа. За съжаление езикът на индианците от северозападното американско крайбрежие, макар те всеобщо да се смятат за потомци на едни от последните азиатски преселници в Америка, се е изменил дотолкова, че днес е невъзможно да се разбере първоначалният му характер. Въпреки че различните племена от северозападното крайбрежие все още до едно са тясно свързани както по физическия си облик, така и в културно отношение, всички те, дори и непосредствените им съседи, говорят наглед разнородни езици в резултат на процес, който според някои се дължи отчасти на смесването с континентални племена и отчасти на местната практика да се упражнява табу върху определени думи. Несъмнено острата, гърлена реч на индианците от северозападното крайбрежие и особено на обитателите от вътрешността на континента, рязко се отличава от меките, звучни диалекти в Полинезия. Въпреки всичко може да се получат интересни резултати, ако един съвременен лингвист приеме предизвикателството на езиковедите от XIX век Дж. Камбъл и С. Хил-Таут. Камбъл стигна до заключението, че езикът на племето _хайда_ от централната част на северозападното крайбрежие трябва да бъде включен наред с полинезийския в океанската група. А Хил-Таут твърди, че е открил множество структурални и лексикални съответствия между езиците на полинезийците и северозападните индианци, което му дало основание да нарече находките си „верига от свидетелства за общ произход, които е изключено да са плод на случайност“. Индианците от северозападното крайбрежие на Америка обитавали покрита с гъсти гори островна област, прорязана с протоци и отделена от вътрешността на континента с пропасти и сурови планини. Както изтъква П. И. Годард, „северозападният американски бряг е изключително благоприятен за развитието на култура, която зависи почти изцяло от наличието на канута — за пътуване и превоз, и от морето — за набавяне на храна“. Народът, който в далечно неолитно минало дошъл от Азия, за да се засели по тия брегове, бил дарен с мек климат благодарение на топлото течение от Филипинско море, което непрекъснато прониква в тукашните води и позволява целогодишно да ходиш бос, облечен в дрехи от дървесна кора. Когато първите европейци пристигат, те заварват местната култура на ниво, съответствуващо във всяко отношение на развитието на неолитните рибари от Полинезия, преки отвъдморски съседи на индианците в югозападна посока. Второ по значение след общата за двете области клюнеста брадва и от особен интерес за изучаването на полинезийските миграции в Източния Пасифик е мореходното кану. Дългото общуване с обитателите на северозападното американско крайбрежие през миналия век дало повод на А. П. Ниблак да направи следното цветисто изявление: „Кануто за северозападния бряг е това, което е камилата в пустинята. За местните индианци то е толкова ценно, колкото конят за арабите. За тях то е скъпо като зеницата на окото, предмет е на топли грижи и любов. Най-високото си развитие то достига при племето _хайда_ на островите Кралица Шарлота.“ В действителност някои от техните мореходни съдове имат дължина до 21 м, ширина 2 м и 1,5 газене и могат да побират до 100 души. С такива големи канута индианците _хайда_, _квакиутл_ и от племената в Бела Кула дръзвали да навлязат в извънредно свирепото море между Ванкувър и островите Кралица Шарлота, а по време на експеримента, проведен от капитан Дж. С. Вос, едно такова кану от северозападното крайбрежие преплава разстоянието от остров Ванкувър до Тонгарева в Централна Полинезия. Видяхме, че нито лодките _прао_, нито характерната за Индонезия пирога с двоен балансьор не е достигнала Източния Пасифик. Полинезийците са пристигнали там с големи симетрични, единични или двойни канута, образувани от две лодки, свързани помежду си временно с греди, тъй че се получава много здрав и надежден плавателен съд. Още видяхме, че неизвестният на маорите и мориорите балансьор е набавен вторично в Полинезия вследствие на дифузия от съседните острови Фиджи. Извън Полинезия обичаят да се плава в открития океан с две равни по големина канута, образуващи временно двойно кану, е бил забелязан само сред индианците от северозападното крайбрежие, които според Р. Л. Олсон е възможно да са го възприели по образец на сходната техника, осъществявана с по-некачествени лодки от юкагирите и коряките в Североизточна Азия. От всички народи, плавали с кану из Пасифика, моряците от северозападното крайбрежие на Америка са имали най-лек достъп до Полинезия. За техните канута Дж. М. Браун казва следното: „…няма друг примитивен плавателен съд, който да е по-добре пригоден за океанско мореплаване, освен това много прилича на бойното кану на маорите…“ Голямата им прилика по размер, конструкция и украса с най-масивните канута на маорите включва и такива детайли като липса на кил, кормило, пейки, ключове за гребла и гвоздеи при съединяване на дъските, докато лодкостроителите и в двете области наставяли с пришиване носа и кърмата, а при необходимост — и самия борд, също така изрязвали и изписвали сложни носови украшения и разкрасявали готовото кану с инкрустации от абалонови черупки.* Съответствието се засилва и от общия обичай в случаи на продължително плаване временно да се привързват две такива лодки борд за борд и да се покриват с дъсчена площадка. Кануто на маорите и на индианците от северозападното американско крайбрежие не притежавало постоянна мачта — само при попътен вятър моряците вдигали груба рогозка. Както на северозападния бряг, така и в Нова Зеландия е забелязан странният навик при приземяване кануто да се обръща на 180 градуса, за да удари пясъчното дъно най-напред с кърмата, понеже се смятало, че единствено свръхестествени същества могат да пристават с носа напред. [* Абалон — вид морски охлюв _(Haliotis)_. Б.пр.] Греблата в двете области също са еднакви, както и навигационните похвати. За индианците от северозападното крайбрежие на Америка X. X. Банкрофт пише следното: „При отплаване един сяда на кърмата и управлява с гребло, а другите коленичат на дъното и седнали на петите си, гребат над планшира. По този начин те преодоляват съвършено безопасно дори грамадни вълни и излизат преспокойно и при вълнение в морето, докато други лодки и моряци не биха преживели и минута.“ А ето какво казва И. Бест за маорите: „Хората от екипажа на бойните канута коленичат двама по двама на дъното, сядат на петите си и въртят гребла дълги от метър и двайсет до метър и половина; кормчията държи гребло с дължина два метра и седемдесет. При бурно море бойното кану се носи по вълните като морска птица.“ Следващият по значение атрибут, играл роля за изхранването на полинезийските моряци при плаванията до островната им родина, е несъмнено рибарската кука, от която са познати три основни вида: съставена от каменна или раковинена дръжка с прикрепено към нея костено острие; извита кукичка, цялата от раковина или кост; и голяма кука за акули и рувети, направена от дърво и кост. Разпространението на тези разновидности в цяла Полинезия, отчасти в Микронезия и в съседни райони на Меланезия дава основание да се допусне извънокеански произход. Крайно удивителен е фактът, че в Малайския архипелаг и цяла Югоизточна Азия изобщо не са били познати рибарските куки. Малайците и техните съседи никога не са се научили да ловят риба с кукичка и влакно. В басейна на Тихия океан този навик се срещал само в Северна Азия, като впоследствие се разпространил от Аляска чак до Перу и Чили. Изложбата на Екхолм и Хайне-Гелдерн, организирана през 1947 г. в Американския музей по естествена история, за пръв път показа, че извитата монолитна кукичка от раковина на полинезийските рибари, както и съставената от каменна дръжка и костено острие кука съвпадат напълно с разновидностите, открити при археологически разкопки по тихоокеанското крайбрежие на Северна и Южна Америка. Най-забележително бе съвпадението на крайно специфичния съставен вид, при който пурообразната каменна дръжка има в близост до основата си издълбан надлъжен жлеб за прикрепяне на костеното острие, а заострените й краища са напречно набраздени, за да се върже горе рибарското влакно, пък долу — перце за примамка. Широко разпространен в Орегон и особено по южноамериканското крайбрежие източно от Полинезия, този тип рибарска кука неотдавна бе открит и в археологически обекти на територията на индианците от северозападното американско крайбрежие — образци от него, изложени в областния музей на Виктория, Британска Колумбия, силно напомнят на кукичките, намерени при разкопки в Нова Зеландия. Ако споменатият тип, както и монолитната кука от раковина или кост може да са се разпространили в Океания или от Северна, или от Южна Америка, третата океанска разновидност, голямата У-образна дървена кука с извито костено острие, се среща само при индианците от северозападното крайбрежие, които са я усъвършенствували за улов на калкан. Сходството отново е толкова голямо, че И. У. Гъджър включва образците от северозападния американски бряг в своята специална студия върху рибарските кукички на Океания поради „забележителната прилика по отношение на материал и направа“. Друга характерна черта на общополинезийската култура е набраздената _тапа_, или бухалка за дървесна кора от дърво или китова кост, която се използвала за изработка на целулозна тъкан. Това примитивно сечиво е замествало изненадващото отсъствие на стана и същинското тъкачество в Полинезия. От най-древни времена тъкачният стан е бил познат и от двете страни на Пасифика, особено сред народи, чието развитие предполага мореходни стремежи. От двете страни на океана е била разпространена и бухалката за кора, ала само сред изостанали племена или изолирани общества без познания по мореплаване. Изключение прави единствено северозападният бряг на Америка, където всички морски племена останали невежи относно съществуването на стана до идването на европейците и точно като полинезийците употребявали набраздени бухалки от дърво или китова кост, за да очукват накиснатата вътрешна кора на подходящи местни дървета. Образци от китова кост бяха открити при разкопки по северозападното крайбрежие — приликата им с полинезийските е поразителна. Вътрешната кора на черницата и хлебното дърво, които полинезийците получават от Фиджи, се превръщала във влакнеста целулозна тъкан просто чрез кръстовидно налагане с бухалка, но живеещите далеч на юг маори и мориори не познавали тези дървета и били принудени да тъкат „с пръсти“, за да свържат отделните влакна, получени от вътрешната кора на местните дървета — също като обитателите на северозападния американски бряг. При посещението си там Кук отново пръв посочва паралела: „В повечето домове работеха жени — правеха споменатите дрехи от растения или дървесни кори, които те изработваха по абсолютно същия начин, по който новозеландците правят облеклото си.“ За готовите изделия капитан Якобсен казва: „Дрехите им изглеждат почти еднакви с тези на новозеландските маори както по кройка, така и по материал и начин на изработка. Сходството е толкова голямо, че някои покривала от двата района едва могат да се различат, като се опънат едно до друго.“ В своята книга за Самоа И. С. Шурман изтъква, че покривалата или рогозките от дървесна кора са се използвали за разплащане с местните дърводелци. „Тези рогозки — известява той — … са самоанскнят символ на богатство. Който притежава множество красиви рогозки, е богат, а който има малко, е бедняк.“ Впрочем Петри уточнява в споменатата по-горе работа върху тихоокеанските платежни системи, че по отсъствието на монети от камък или раковина полинезийците се отличават рязко от всичките си западни съседи: в много части на Полинезия при всякакъв вид сделки паричните знаци са били замествани от рогозки. Той пише: „Немалко автори определят плетените рогозки като своеобразно платежно средство, присъщо за полинезийците.“ Не е трудно да се установи откъде може да е дошъл този странен обичай. Индианците от северозападното крайбрежие на Америка също не притежавали _вампум_* и други пари, но през миналия век У. Драйър съобщава, че те възнаграждавали труда на техните дърводелци с покривала от кора. „Въпросните покривала — пише той — олицетворяват степента на благосъстояние и са своего рода валута. Богатството на определен индивид и цената на дадена стока се изчислява в съответен брой покривала.“ [* Вампум — нанизани на тънък кожен ремък цилиндрични мъниста от черупките на вида _Busycotypus canaliculatus_, използвани от северноамериканските индианци като мнемонична система за записване на сключени договори, за търговия, за ритуални и религиозни цели, а понякога и като разменна стока. Бел. ladyofthesea.] Освен плетените рогозки върху пръстения под в аборигенските жилища в Северозападна Америка и Полинезия друга мебелировка не е имало, ако не смятаме крайно оскъдната посуда. Ала на всеки археолог, работил в Полинезия, е добре известно традиционното, великолепно по форма хаванче за _пои_, което, изработено от твърд шлифован камък, е било неотменима домакинска принадлежност. С изключение на каменната брадва и рибарската кука няма друг панполинезийски предмет, който да излиза в такива количества при археологически разкопки, и наред с големите каменни рибарски куки от остров Пасха това майсторски изработено оръдие на труда се смята за връх на каменоделското изкуство в Пасифика. Срещат се три крайно специфични разновидности: камбанообразният тип с тънка дълга дръжка, завършваща с малък диск или топка — най-съвършени образци от него са намерени в Рапаити и Маркизкия архипелаг; Т-образният тип с хоризонтална ръкохватка и извити нагоре „уши“ — характерен е за Дружествените острови; и Б-образният тип, разпространен заедно с камбанообразния на Хавайските острови. Всички тези специфични разновидности фигурират като основни сечива за приготовляване на храна при индианците от северозападното американско крайбрежие, където те също представляват най-често срещана находка при археологически разкопки. Северноамериканските форми се различават от полинезийските само по това, че имат плоска основа и са били използвани за стриване, докато в Полинезия дъното им е леко заоблено и там са ги употребявали за счукване. Дж. Ф. Дж. Стоукс обаче показа, че при археологическите образци от Хавайските острови се наблюдава еволюционно развитие от уред за стриване на суха храна до хаван за скашкване на прясно таро и хлебен плод до превръщането им в _пои_. Това откритие е знаменателно, тъй като по своето разположение Хаваите са естествено стъпало от северозападния крайбрежен архипелаг към тропическите острови, където расте таро и хлебно дърво. Общополинезийската употреба на пръстена пещ е свързана с изненадващото непознаване на керамиката. Още от древни неолитни времена грънчарското колело е било известно навред из Югоизточна Азия, включително Малайския архипелаг, а в по-голяма част от Америка и Меланезия познавали спиралната керамика. Първите заселници в Полинезия сигурно са владеели до едно време грънчарското изкуство, понеже чирепи от спирална керамика бяха намерени при разкопки и в източния, и в западния край на полинезийската територия. Ала фактът, че историческите и протоисторическите племена по всички полинезийски острови са били напълно невежи по отношение на керамичното изкуство и са заменили варенето на храна в глинено гърне с печене в облицовани с камък пръстени пещи, е толкова забележителен, че изисква обяснение, защото по тия места не е липсвала подходяща за грънчарство глина. И отново, за разлика от всички други народи в басейна на Пасифика, с изключение на аборигените от Огнена земя, морските племена от северозападното крайбрежие на Америка, подобно на полинезийците, не са познавали керамиката. И те приготовлявали храната си до идването на европейците в абсолютно същия вид пръстени пещи, облицовани с камък. Един от първите, забелязали значението на това интересно географско разпространение, е безстрашният пътешественик Дж. Макмилън Браун. Ето какво пише той за пръстената пещ: „… това е една от най-характерните черти в културата на полинезийците, която ги следва навсякъде. Навярно тя се е зародила в замръзналата почва на ветровития Север и тъй като се среща при туземците от северозападния бряг на Америка, представлява едно от свидетелствата за евентуално родство между тях и полинезийците.“ Сред маорите се срещат няколко типични особености, които нямат панполинезийско естество, независимо че сродни следи от тях изникват и на други места в Полинезия. Най-поразителен е традиционният, красиво моделиран къс боздуган за една ръка, изработван от камък и китова кост. И жителите на северозападния американски бряг, и полинезийците са познавали лъка и стрелата, така широко разпространени сред техните съседи, но никога не са ги използвали като бойно средство, предпочитайки да се сражават в ръкопашна схватка с къси боздугани от конвенционален тип, при което шансовете и на двете воюващи страни са равни. Още от времето на първите европейски пътешественици тези изящно изработени, шлифовани боздугани високо се ценят от колекционерите. За тях капитан Якобсен пише: „Сред оръжията на маорите попаднахме на бойна сопа, широко употребявана в миналото. Обикновено се правела от китова кост, нефрит или друг вид камък. Абсолютно същото оръжие се използвало и от обитателите на островите Ванкувър и Кралица Шарлота. Приликата по форма и размер е толкова очевидна, че дори великият първооткривател капитан Кук останал поразен от нея, когато най-напред видял това оръжие при маорите, а сетне — в Америка.“ Предизвикан от твърденията на Ратцел и други основоположници на етнологията, които посочват, че боздуганите от двете области са почти еднакви, Дж. Имбелони проведе специално изследване и стигна до извод, според който едва ли е съвпадение това, че бойците при маорите и при индианците от северозападното американско крайбрежие са изработвали един и същ вид боздуган от едни и същи материали, а именно — _пату онева_ от камък и _пату параоа_ от китова кост. Той изтъква, че за да се пробие отвърстие за прокарване на темляк в тънката ръкохватка на каменните образци, се изисква такова умение и упоритост, които почти изключват възможността за независима еволюция. Той обръща внимание и на факта, че боздуганите от китова кост и в двата района обикновено са украсени със стилизирана птича глава, изрязана в профил в края на дръжката; още посочва, че на северозападния американски бряг се срещат такива специфични разновидности на маорския боздуган като _мере онева_, _мере поунаму_ и _мити_. В заключение той заявява, че „е достатъчно да си припомним секирите, хаваните, рибарските куки и т.н. от Полинезия и северозападното крайбрежие на Америка, за да докажем съществуването на предадено наследство“. Имбелони обаче допуска, че боздуганите от северозападния американски бряг са били създадени най-напред от маорите и сетне пренесени от древна Нова Зеландия в Северозападна Америка. Съвсем лесно бе за специалиста по маорска култура X. Д. Скинър да опровергае това предположение — той доказа, че няма никакви стратиграфски доказателства за еволюция на тия специфични боздугани в пределите на Нова Зеландия, поради което предположи, че маорите навярно са ги възприели от неизвестен общ източник, разположен някъде в Азия. Последните проучвания в Северозападна Америка разкриха наличието на множество преходни форми от много древна епоха, които археологически се срещат твърде често, но нито Имбелони, нито Скинър сметнаха за необходимо да „обърнат“ посоката на разпространение. Наистина е удивително, че всички учени, посочили американско-океански паралели, неизменно смятат полинезийците за „дарители“. Ние добре си даваме сметка, че основният проблем относно полинезийските маори е въпросът за техния произход. Също така знаем, че, подобно на жителите на Малайския архипелаг, обитателите на северозападния американски бряг са потомци на прародители от източноазиатското крайбрежие и че течението, водещо началото си от техния континентален архипелаг, за разлика от теченията през Микронезия, се насочва право към Полинезия с такава сила, която давала възможност на хавайците да изработват най-големите си канута от стеблата на гигантски дървета, довлечени от северозападните брегове на Америка. Още: северозападните пасати почват да духат на няколкостотин мили от тия брегове и през по-голямата част от годината бушуват през цяла Полинезия, чак до Нова Зеландия. И все пак ние сме толкова привързани подсъзнателно към някогашната лингвистична теория за малайския произход на полинезийците, че щом попаднем на район, изобилствуващ на полинезийски паралели, ние ги отхвърляме просто защото можем да докажем, че Полинезия няма как да е била техен първоизточник. В студията си „Връзки с Америка през Южния Пасифик“ известният етнолог Р. Б. Диксън подчертава, че сходството между културата на северозападните индианци и полинезийските маори е била очевидна още от времето, когато първите европейски пътешественици посещават бреговете на тихоокеанския басейн: „Неколцина от най-старите английски изследователи на северозападния американски бряг, като например Кук и Ванкувър, които най-напред кръстосват южните морета, при общуването с индианците от този район останали смаяни от приликата между някои черти в тяхната култура и съответствията им в културата на новозеландските маори. Здраво построените дъсчени жилища със сложна украса във вид на резба и рисунки, укрепленията, изящно изплетените наметки, късите каменни и костни боздугани тутакси извикали в съзнанието им спомена за сходни предмети, видени от тях при маорите, и ги навели на мисълта за възможното родство между двата народа.“ Без никакво конкретно основание в изказаните предположения, намерили продължение в съвременните етнографски проучвания, включително и в изследването на Диксън, Океания никога не се разглежда като приемник, а винаги като дарител, което по-скоро създава нови проблеми, нежели да разреши старите. Народ с неизвестен произход, полинезийците наистина може да са запознали с някои изделия и идеи древните аборигени от крайбрежието на Северозападна Америка, но те не са били виновни, че индианците остават невежи по въпроса за тъкачния стан и керамиката, нито пък е възможно да са повлияли дотолкова на всички тамошни племена, че техният физически облик, кръвни групи и основните аспекти на културата им да се изменят по маорско — полинезийски образец. По отношение на обитателите от северозападния американски бряг културата на полинезийските маори има по-скоро характер на дъщеря, отколкото на майка. Детайлното сравнение между племената _квакиутл_, _хайда_ и _салиш_ от Северозападна Америка и полинезийските маори показва, че не съществува нито едно различие, което да излиза извън рамките на установеното разнообразие между отделните острови в границите на двете съседни области. Списъкът от съвпадения съвсем не се състои само от неща, поразяващи от пръв поглед — на много от тях случайно или нарочно обръщат внимание още първите изследователи. Особено любопитен е обичаят на маорите да побиват на открито високи дървени стълбове или колони, гравирани с поредица от фигури, изобразени една върху друга. Полак видял при маорите такива старинни стълбове с височина до десет метра, а други ранни мореплаватели описват и дори предават в образ подобни стълбове от Хавайските острови. В Таити също се срещат изображения на такива фигури. Обичаят е пряко повторение на характерната за северозападното крайбрежие практика да се поставят тотемни пръти в близост до селищата. В специалното си изследване върху тотемните пръти от северозападния американски бряг М. Барбьо изтъква, че пищно украсените стълбове, типични за този район през последните десетилетия, се появяват с въвеждането на европейски железни сечива, докато праевропейските образци са били по-прости и обикновено се свеждали до изобразяването само на две фигури, също като в Нова Зеландия. В действителност той установява „смайваща прилика“ — както сам се изразява — с новозеландските стълбове и подкрепя твърдението си с илюстрация на голям маорски образец, сравнен с модели от северозападното американско крайбрежие. И в двете области тези гравирани стълбове понякога служели за украса на жилищата, като тесният отвор, продълбан между разкрачените нозе на най-долната фигура, изпълнявал ролята на вход. Къщите и в двата района имали една и съща сложна конструкция — големи и просторни, четириъгълни в основата, със стени и покрив от широки, ръчно одялани дъски. Опрян върху масивни ъглови греди, покривът плавно се скосявал към дългите и ниски странични прегради; прозорци нямало, на късата преди стана била малката врата, често пъти богато украсена с резба или рисунки. Върху предния фронтон, над входа, обикновено се поставяла човешка фигура, изрязана от дърво. Пръстеният под вътре бил покрит с плетени рогозки и това било цялото обзавеждане. В селищата по северозападното крайбрежие на Америка имало големи дъсчени жилища с дължина до 20 м, а Бахман описва една маорска къща от дъски, дълга 25 м, широка 9 и висока 6 м под билото на покрива. И при маорите, и при северозападните индианци вътрешните подпорни стълбове на тези големи постройки били покрити с резба. Подобни селища, защитени с дървени огради и заобиколени от гроздове старинни, потомствени пръти, нямали аналогия никъде другаде в тихоокеанската област, понеже горещият климат в останалата част на Полинезия заставял полинезийците от тропиците да строят леки и проветриви жилища от сплетени клони и слама. В двата района общественото устройство също било еднакво. Обитателите на северозападния американски бряг се различават от всички други индианци на север от Мексико по социалното деление на населението, което се състояло от три съсловия: управляваща аристрокрация, простолюдие и роби. Приблизително същото разделение е съществувало и при маорите, и при много други полинезийски племена. Родовете в Полинезия са били патриархални за разлика от Индонезия и Меланезия, където преобладавал матриархатът. На северозападния американски бряг са съществували и двете системи, в зависимост от племето, но сред _квакиутл_ в централната област господствувал патриархат. Ниблак сравнява социалните системи на двата района и установява, че „политическата организация на племената им, формата на владеене на земята и законите им за кръвно отмъщение са еднакви“. Общо и за двете области е било съществуването не само на знахари, но и на _ариои_ или _хамеце_ — своеобразно религиозно общество, съставено от шамани, които странствували пищно татуирани, като навред били удостоявани с почести и преклонение и се радвали на разкошно гостоприемство, макар че извършвали чудовищни канибалски обреди и устройвали необуздани оргии. След тях и племенните вождове по ранг се нареждали публичните оратори. Красноречието било високо ценено и речи се произнасяли по всякакъв повод; ораторите били добре запознати с местните предания и обикновено се явявали пред обществото с ритуален жезъл или друг отличителен знак. В проучването си на коренната култура по северозападните брегове на Америка П. Дръкър пише: „Във връзка със системата на степенуването, отчасти наследствено обществено положение голям интерес предизвикват историческите предания. Генеалогията грижливо се съхранявала в паметта на рода и при тържествени случаи се припомняла. Тези родови легенди, които имат претенциите да обхващат историята на рода от времето на основоположниците му, далеч не са съставени само от лични имена и родствени връзки — в тях също се разказва за войни и завоевания, за преселенията на родовете от едно място на друго. Споменатите места в действителност са отдавна напуснати селища. Тези разкази са толкова реалистични, отличават се с такава вътрешна логика и преди всичко така се съгласуват помежду си, че никой етнограф, работещ в тая област, не може да отрече тяхната историческа стойност.“ Горното с основание би могло да се каже и за всички маорско — полинезийски племена. През миналия век Дж. М. Доусън живя сред племето _квакиутл_, обитаващо северната част на остров Ванкувър и съседните брегове, и записа техните основни племенни предания, които се въртят главно около историята за някакъв странствуващ културен герой, от чийто по-малък брат вождовете смятали, че водят своя божествен произход. Ето какво казва самият Доусън: „Подобно на други думи от езика им и името на този герой малко или много се изменя в различните диалекти. След като чух как го произнасят в северната част на остров Ванкувър и на западния бряг, аз се спрях на _Кан-е-а-ке-лух_ като най-точен вариант. Племето _навити_ използва форма, която приблизително може да се предаде чрез _Кан-е-а-кве-а_.“ Но той цитира и мит, където името на същото божество отново е с променена наставка: _Кани-ке-лак_. Легендите за Кан-е завършват с поверието, че накрая той се оженил за „жена от морето“ и изчезнал в океана, напускайки завинаги останалите смъртни, тъй че „хората смятат слънцето за негово превъплъщение…“ „Тясната връзка на културния герой Кан-е-а-ке-лух със слънцето — продължава Доусън — присъствува от по-рано в легендите за него наред с поверието, че вождовете или някои от тях са родственици с Кан-е-а-ке-лух, понеже са потомци на малкия му брат. Несъмнено в тази връзка е и фактът, че слънцето, _на-ла_, преди е било обожествявано под името _Ки-а-кун-а-е_, или _нашият вожд_, и към него са се отправяли молитви за здраве и други добрини.“ В своята монография „Преданията на квакиутлите“ Боас също изтъква, че героят, именуван от него Канекелак или Ка-не-ке-лак, е бил върховен бог и божествен предтеча на местните обитатели, но накрая отпътувал, като казал, че иска да иде в по-южни ширини. Не е необходимо да слизаме по на юг от Хавайските острови, за да открием, подобно на Форнандер, че тамошните племенни предания приписват честта за откриването на тази островна група на „странствуващ, вожд“, пристигнал от някакъв огромен остров или земя на север, която не се назовава с действителното й име, а само се описва като „изчезналият дом на Кане“. Слънцето, което на езика квакиутл е _на-ла_, а на хавайски _ла_ (на други полинезийски диалекти е _ра_), на Хавайските острови също се наричало „място за отмора на Кане“. На Хаваите Кане бил почитан като върховен бог и пряк предтеча на управляващите родове за разлика от племето _квакиутл_, които твърдели, че водят произхода си от по-малкия брат на Кане. Събирайки хавайски поверия през миналия век, А. Форнандер отбелязва: „Вярата в Кане, такава каквато се е запазила в хавайските предания — замъглена от времето и обезличена от добавки, — все пак представлява най-ценната реликва от духовния статус, религиозните възгледи и историческата памет на древните полинезийци. Доколкото съм в състояние да определя от моите проучвания, никъде другаде в Полинезия тази вяра не се е запазила така пълно; ала на почти всички островни групи аз се натъкнах на следи от нея, макар и представена в повече или по-малко изопачен вид, поради което смятам, че всеобщото разпространение на легендата сред племена, пръснати на толкова голяма площ, доказва нейната древност.“ Едно от пълните хавайски имена на Кане е Кане Уакеа — Кане Светлината, — което се приближава много до записаното от Доусън название на езика квакиутл — Кан-е-а-кве-а. Излишно е да разглеждаме в подробности други вярвания и обичаи, при които различни маорско-полинезийски племена следват образеца на своите съседи от северозападния американски бряг, като например: потриване на носа за поздрав, оформяне на малък кок върху темето при мъжки прически, използване на пера от големи птици за украса на глава, сплескване на черепа, татуировка, отсичане на пръсти, ходене върху огън, бойни ризници, изплезване на езика в знак на предизвикателство, изработване на оръжия във вид на стилизирани глави с изплезен език като острие, непознаване на струнни музикални инструменти, чийто главен световен център е бил между Индия и Индонезия, маорски дубликати на ударни инструменти от северозападното американско крайбрежие, както и на дървената флейта или флажолет, направена във форма на гротескно човешко лице, изпускащо звука през широко отворената уста, система на табу, страх да се погребват мъртъвци в земята, в замяна на което и в двата района поставяли покойника върху издигната на колове дървена платформа, сетне изсушените останки или скелетите се увивали в покривала от кора и се поставяли в седнало положение, с колена опрени под брадата, в пещери, хралупи или (пак и в двата района) в част от кану. Създава се впечатление, че като трамплин на преселниците от древното обиталище в някакъв все още неидентифициран регион в Югоизточна Азия, северозападният крайбрежен архипелаг може да удовлетвори всички основателни изисквания, за да бъде той признат за географски, антропологически и хронологически подходящ източник на населението и културата в крайните области на Източния Пасифик. Ала не е така. Убедихме се, че полинезийският проблем е многостранен — самите полинезийски маори твърдят, че техните предци заварили на всичките тези острови обитатели, заселили се там преди тях. Както изтъква Бък, „преданията казват, че пристигналите по-късно полинезийци намерили стари жители на Хаваите, Куковите острови и Нова Зеландия… Новите пришълци покорили своите предшественици, но не ги унищожили, а ги претопили“. Направените навред из Полинезия генеалогически датировки, при които продължителността на живота на едно полинезийско поколение се приема за 25 години, единодушно показва, че в зависимост от разположението им различните острови положително са били заселени от днешните полинезийски маори през първите векове на нашето хилядолетие. Известният специалист по полинезийска генеалогия от миналото столетие А. Форнандер, след като цял живот изследва племенната история на полинезийците, заявява, че преди около трийсет поколения, считано от края на XIX век, е настъпил период, „когато аристокрацията в почти всички островни групи тръгва по нов път, тъй да се каже“. Оттогава в продължение на няколко поколения родословната линия на управляващата класа се прекъсва и се заменя с друга: „… миграционна вълна заляла тихоокеанския островен свят, увличайки във водовъртежа си всички основни племена, а вероятно и всички второстепенни… Следите от нея били дълбоки и неизличими. Тя изменила древните обичаи, вярвания и обноски. Оказала въздействие дори върху речта на хората.“ Форнандер посочва, че старите божества били сменени от нови, сменили се и географските названия, а и строежът на пирамидални каменни площадки по това време като че бил преустановен. Преди повече от столетие И. Шортланд записва племенни предания на маорите и казва: „От тези авторитетни източници научаваме, че предтечите на днешния народ са дошли от далечен остров на име Хавайки (или от група острови, един от които се казвал така), разположен на север или североизток от Нова Зеландия.“ Същата легенда се запазила и на Таити, но там островът се наричал Хавай'и и се намирал на север. Преданието за пристигането на предците от Хавайки или Хавай'и е широко разпространено в Централна и Южна Полинезия, ала напълно липсва в Хавайската група. Освен Хавай в Североизточния Пасифик само Савай в островите Самоа притежава име, което би могло да стане Хавайки в диалекта на маорите. Отдавна се подозира, че Савай е островът, споменаван в преданията, понеже неговото разположение отлично пасва в теорията за миграция от остров на остров по посока от Малайския архипелаг. Но тъй като маорските легенди говорят за дълги плавания, предприемани от техните предшественици между Хавайки и Самоа, и освен това изрично посочват Раротонга в Централна Полинезия за спирка по пътя от Хавайки до Нова Зеландия, в крайна сметка савайската идея бе отречена и всички съвременни изследователи днес са единодушни, че маорите не са дошли от Самоа, а някъде от Източна Полинезия. Не е трудно да отъждествим легендарния Хавайки на маорите с Хаваите — логично географско стъпало от Северозападна Америка. Изучавайки древните маорски генеалогии, Форнандер прави следното откритие: „… сред другите съществени имена, споменавани в техните потомствени истории, отнасящи се до преди отпътуването им от Хавайки, има четири, които се срещат и в хавайската генеалогия Улу между фамилиите _Айканака_ и _Паумакуа_. В новозеландските легенди с тях се обозначават вождове — _(арики)_ на _Хавайки_, които следват в същия ред като в хавайската генеалогия. Техните четири имена са: _Хема_ (Хема), _Тавхаки_ (Кахай), _Ухахиероа_ (Ухахиелоа) и _Рака_ (Лака) — в скоби е дадено хавайското им произношение.“ В заключение Форнандер признава: „Едва ли е възможно да са съществували две различни групи от поредни вождове… с еднакви имена и в една и съща последователност; с едно изключение, същата аналогия важи и за имената на три от техните съпруги…“ Той още установява, че хавайците притежават отделно предание за живота на някакъв древен местен вожд, който в крайна сметка напуснал Хаваите с цел да търси нова родина в далечни земи. Форнандер сравнява тази хавайска легенда със спомените на маорите за събития от живота на предците им в Хавайки и намира такова явно съвпадение, „от което веднага става очевидно, че двете легенди предават едно и също събитие в различни варианти“. Друг известен специалист по полинезийска генеалогия, Пърси Смит, откри, че сред видните хавайски вождове, напуснали Хаваите в периода между 1100 и 1200 г., за да търсят нов дом из южните острови, имало един на име Олопана, чиято съпруга се казвала Лу'укиа. „Ако имената на Олопана и неговата жена се обърнат на маорийски език, според познатите правила за звуковите промени те ще станат Коропанга и Рукутиа. Между другото в маорската история се натъкваме на имената Ту-те-Коропанга и Рукутиа — съпрузи, които са живели в Хавайки…“ Ако отъждествим с Хаваите легендарния остров Хавайки или Хавай'и от племенните предания на маорите в Централна Полинезия, в такъв случай северният ъгъл на големия полинезийски триъгълник се превръща във входна врата, пропуснала настоящите обитатели на Полинезия. Вече видяхме, че западният ъгъл, Самоа, впоследствие става основна допирна точка, през която от Фиджи проникват важни елементи на меланезийска култура, а в обратна посока, по вятъра, оттам минават полинезийски преселници, за да колонизират острови в пограничните части на Микронезия и Меланезия. Третият ъгъл, остров Пасха, представлява самотен краен източен пункт по средата на разстоянието до Южна Америка. На него ще се върнем по-нататък в тази книга, за да потърсим една липсваща брънка в смесената полинезийска култура, тъй като видяхме, че съществува друг, още по-удобен път към Източния Пасифик, който заслужава по-голямо внимание от всички останали пътища предвид постоянно изтъквания аргумент за наличието на субстрат от някакъв по-древен народ в Полинезия. Изобилието от физически и културни свидетелства позволява да се вярва донякъде на твърденията, разпространени сред исторически сведущите островитяни от Пасха до Хаваите и Нова Зеландия, че техните острови вече са били обитавани, когато преди трийсетина поколения предците им пристигнали от Хавайки. Старите обитатели и много от техните вярвания и обичаи по-скоро били абсорбирани от пришълците, нежели унищожени. Те не са били умели дърводелци и превъзходни резбари като известните на историята полинезийски маори и северните им съседи от гористото крайбрежие на Северозападна Америка — затова пък са били изкусни зидари и каменоделци, които са отделяли грамадни блокове от скалистата гръд на местните хълмове и са моделирали и шлифовали камъни за градежа на своите храмове и монументи също като обитателите на голите Анди. Именно на тези ранни заселници принадлежи заслугата за създаването на мегалитните съоръжения и гигантските човешки статуи, издигнати и впоследствие изоставени на най-близките до Южна Америка острови. Тяхно дело е и „въвеждането“ на използваното за храна маорско-полинезийско куче, и разпространението в Полинезия на изкуствено получения ендемичен американски памук с двайсет и шест хромозома наред със сладкия картоф и неговото южноамериканско название _кумара_, кратунката и разнообразното й приложение: от съдина до дрънкалка и поплавък за рибарска мрежа, както и ред друг полезни американски растения, на които подробно ще се спрем в глава IX и сред които е важната сладководна американска тръстика _тотора_, употребявана от жителите на остров Пасха за направа на лодки от тръстикови снопи, идентични с древноперуанските, и за покриване на техните кръгли, неполинезийски каменни жилища, отново сходни с южноамериканските. Навсякъде в границите на Полинезия се натъкваме на елементи от този протополинезийски субстрат, невинаги във вид на археологически останки, а по-скоро като културни черти, възприети и запазени от новите заселници в течение на поколения чак до исторически времена. Могъщият поток на културни елементи от Перу не се ограничава само в полинезийския триъгълник, той продължава дори до Меланезия — на Фиджи и други погранични острови от тази област се наблюдават черти, които най-сполучливо могат да се обяснят с миграционни плавания от Южна Америка по вятъра в епоха, когато необитаемите дотогава полинезийски острови първоначално се заселват. Сложното изкуство на черепната трепанация, непознато никъде другаде в Азия освен в Близкия изток, е един убедителен пример; споменатото вече ритуално пиене на _кава_ е друг белег, разпространил се навред от Централна и Южна Америка през Полинезия до областта, където рязко изчезва при срещата с идващия от Азия обичай да се дъвче бетел. Като бойно оръжие прашката е неизвестна в Индонезия и все пак съществуват три специфични вида от Южните морета: прашка без чатал, „джобна“ прашка и прашка с чатал, които са преки повторения на трите перуански типа. На Малайския архипелаг не се е практикувала мумификация, но независимо от неподходящите климатични условия, непозволяващи да се получат добри резултати, в различни части на Полинезия са били правени опити за балсамиране чрез метод, сходен с използвания в древно Перу. Богатите пъстроцветни корони от пера и перестите плащове, употребявани от знатни личности, не са били познати в Далечния изток, включително Индонезия, ала са били типични както за разпростряната на широка площ полинезийска култура, така и за древна Америка, особено за Мексико и Перу. Дървените дъсчици с бустрофедонови* надписи и сложната полинезийска _кипона_ — мнемоническа система от навързани върви — нямат равни на себе си в нито една част на Западния Пасифик, ала имат близки съответствия в Новия свят. Преклонението пред бога — прародител Тики, който в повечето полинезийски племена е равностоен на Кане, не се среща по` на запад, но пък е било в основата на прединкската религия в Америка. Списъкът може значително да бъде удължен и това ще сторим в глава XIII. [* Писане, при което единият ред върви от ляво на дясно, а следващият — от дясно на ляво. Б.а.] За съществуването на културен субстрат в Полинезия свидетелствуват също и намерените там глинени чирепи, открити както на Маркизкия архипелаг, така и на островите в съседство с Фиджи. Пак на Маркизите, а и навред из Полинезия, чак до Фиджи, европейците заварили при пристигането си култивиран дълговлакнест памук в диво състояние — явно указание за някогашно отглеждане на памук от хора, умеещи да предат и тъкат. Видяхме, че грънчарството и тъкачеството теоретически са могли да достигнат Полинезия в предмаорско-полинезийски времена или от Стария, или от Новия свят. В Югоизточна Азия и Индонезия керамични съдове се изработвали с грънчарско колело, докато в Новия свят ги правели чрез намотаване на непрекъснати кръгове от глина един върху друг. Откритите при археологически разкопки полинезийски чирепи, а също и съдовете от съседните меланезийски острови, където грънчарството не е било познато, са правени чрез спирала, като в Америка и Фиджи, където при идването на европейските колекционери още имало в употреба такива образци — крайно специфичните форми толкова много приличат на древноперуанските фигурни и гроздообразни съдове, че спокойно биха могли да минат за местна разновидност, ако бяха изровени от някой прединкски некропол по крайбрежието на Северно Перу. Памукът, разпространил се в Източния Пасифик от Галапагоските острови до Фиджи, но не и отвъд тях, също говори сам по себе си в подкрепа на това предположение. Както ще стане ясно от глава IX, едно съвременно хромозомно изследване разкри, че въпросният вид има двайсет и шест хромозома и следователно принадлежи към изкуствено създадения чрез кръстоска сорт, характерен за древните цивилизации на Мексико н Перу, докато всички диви или култивирани сортове памук от Стария свят притежават само тринайсет хромозома, също като дивите американски видове. Грънчарите, които не познавали колелото и затуй правели керамичните си съдове на спирала, както и тъкачите, изработващи своята прежда от американски памук с двайсет и шест хромозома, несъмнено са могли да дойдат от Перу, но не и от Малайския архипелаг. Да обобщим: Полинезийската океанска област е огромна, сушата в нея — нищожна, а културата — очевидно съставна, ограничена в триъгълник с един ъгъл в Меланезия и други два там, където минават океанските течения, идващи съответно от Перу и Северозападна Америка. Древният културен субстрат от Перу, най-силно изразен на остров Пасха, обогатен от граничния контакт с Фиджи, съсредоточен в Самоа на запад и завладян от по-късните маорско — полинезийски преселници, дошли през Хавайските острови на север, ще потвърди предполагаемия троен произход на смесената култура в пределите на полинезийския триъгълник. Би могло да се каже, че от изток е дошъл американският сладък картоф, от запад — меланезийският хлебен плод, а от север са дошли завоевателите, пожънали реколтата. Тези покорители са представлявали азиатския елемент в Полинезия, потомци на преселници, които са тръгнали от Югоизточна Азия, без изобщо да „припарят“ в Микронезия или Меланезия. Глава VII Инки отвеждат европейците в Полинезия Из целия Тихи океан не е имало нито един годен за обитаване остров, който да не е бил заселен преди идването на първите европейци. Независимо от това ние смятаме европейските мореплаватели за откриватели на всички тия обитаеми острови. Така например на испанеца Алваро де Менданя се приписва честта за откриването на Маркизките острови през 1595 г., на холандския адмирал Рогевен — откриването на остров Пасха през 1722 г., на английския капитан Кук — откриването на Хаваите през 1778 г. и т.н. А всъщност първите европейци, узнали, че има населени острови в Пасифика, дори са били напътствувани при плаванията си дотам от коренни перуанци, дали им доброволно мореходни указания. От времето на конкистата насам европейците придобиват странния навик да се отнасят с пренебрежение към хората с различна култура и да се държат с тях, сякаш са кажи-речи животни, поне дотогава, докато те не приемат вярата и не научат писмото, които ние сме получили от Азия. Едва след като усвоят нашите вярвания и обичаи, те стават равни нам и заслужават закрила и признание за собствените си постижения. При съприкосновенията с други клонове на човешкия род както в Новия свят, така и в още по-новия свят на Океания чувството за превъзходство на белия човек, подкрепено от огнестрелното му оръжие, било рязко подсилвано от покорното поведение на многократно превъзхождащите го по брой интелигентни мъже и жени, които го посрещали с добре дошъл. В глава IV видяхме, че навсякъде от Мексико до Перу първите европейци са били приемани с благоговение и почит, все едно са завръщащите се пратеници на белите брадати предшественици, облагодетелствували някога местните жители с различни завоевания на цивилизацията. Абсолютно същият прием очаквал белия човек, когато, воден от инкски консултанти, той се отправил към най-близките тихоокеански острови. Изтъкнатият авторитет в областта на древнополинезийските легенди С. Пърси Смит пише: „В цялата раса, където и да срещнем нейни представители, откриваме жилка от светлокожи хора, които не са албиноси, но имат пределно светла коса и кожа. При маорите тази жилка често пъти се запазва в даден род с течение на поколения; в други случаи се явява като вероятен атавизъм към първичния тип, от който се е развил този елемент. Сред маорите има и предания за раса от „богове“, наречени „пакепакеха“, за които се казва, че са живели винаги по море и са имали бяла кожа — оттук и названието „пакеха“, дадено от маорите на белия човек при първата им среща с него през XVIII век… Става ясно, че в полинезийските предания несъмнено са се съхранили смътни възпоминания за някакви бели или светлокожи хора. Опитаме ли се да потърсим произхода на тази история, от само себе си се налага да я припишем на осъществен в много древни времена контакт със светлокожа раса.“ След дълго пребиваване в Маркизкия архипелаг И. С. Ханди пише в студията си „Полинезийска религия“, че местните островитяни вярвали в две отделни божества — прародители — Тане, който „според тях е бял и русокос и е бил праотец на белите чуждоземци _(хао'е)_, и неговата противоположност — Атеа, прародител на местните жители, мургав и чернокос като тях“. Ханди изтъква, че на Мангиа съществувал друг полинезийски бог — Тангароа (Великият Тана), за когото се казва, че бил светлоок, с червеникавожълта коса, поради което хората на капитан Кук били посрещнати като светлокосите синове на Тангароа. Заблуждението на обитателите на древна Америка и Полинезия по отношение на пристигналите там първи европейци, които те взимат за многопочитани, легендарни гости, било от полза за новите пришълци, макар да струвало живота на капитан Кук. При неговото „откриване“ на Хавайските острови той бил сбъркан с белия светлокос прародител — бог Роно (Лоно) и когато грешката била открита, Кук бил убит. Спътникът му капитан Кинг по-късно писал: „Те обикновено ни смятаха за представители на раса, по-висша от тяхната, и често повтаряха, че великите _еатооа_ (богове прародители) живеели в нашата родина.“ Само ако се придържаме към този исторически фон, бихме могли да разберем защо великите народи от древна Америка и съседната океанска област така охотно са се подчинили на европейските пришълци и са им позволили да присвоят ролята на свръхчовеци и откриватели. Настоящата глава представлява доклад, прочетен през 1964 г. в Барселона пред Трийсет и шестия международен конгрес на американистите и публикуван след това в материалите на конгреса. * * * На 19 ноември 1567 г. две испански каравели напускат пристанището на Каляо в Перу със 150 души на борда, упълномощени от краля на Испания Филип II да посетят неизвестни дотогава на европейците острови в Тихия океан и да въведат в лоното на християнството техните обитатели. За главнокомандуващ експедицията бил назначен племенникът на вицекраля, Алваро де Менданя, а в групата бил включен славният мореплавател и инкски летописец Сармиенто де Гамбоа, по чиято идея било организирано цялото начинание. След като прекарал две години в Мексико и Гватемала, през 1559 г. Сармиенто де Гамбоа пристигнал в Перу. Там той посветил седем години за изучаване на аборигенската култура, резултат от което е неговото изложение до Филип II относно историята на инките. Независимо че именно Сармиенто е човекът, сложил буквално край на инкската история, като преследвал и собственоръчно заловил последния инка, Тупак Амару, той проявил толкова голям интерес към тяхната устна литература, че вицекралят на Перу го смятал „за най-сведущото лице по този въпрос в страната“. Точно Сармиенто пръв оповестява многократно повтаряното твърдение на инките, че навътре в Тихия океан има обитаеми острови. Той бил дотолкова убеден в правотата на тия перуански сведения, че накрая успял да склони губернатора да изпрати експедиция, която да следва древните мореходни указания на местните обитатели. Успешният изход от двете плавания на Менданя е добре известен, ала малко внимание се обръща върху ролята на инките в испанското начинание. В това може би няма нищо чудно. В края на краищата откритите от испанците Соломонови острови изобщо не се намират в района, упоменат от инките. А и съвременните наблюдатели приемаха, че традиционните инкски съдове са негодни за океанско мореплаване. Въпреки всичко през 1722 г., век и половина след опита на Сармиенто да провери ветроходните напътствия на инките, холандският адмирал Рогевен се натъква на обитаем остров точно там, където е било казано на старите испанци да го търсят. Ала когато Рогевен открива остров Пасха, тогавашният свят отдавна бил забравил за инкските указания, запазени за поколенията само в ръкописите на Сармиенто и неговите спътници. Откритието на адмирал Рогевен, подкрепено от установения в днешно време факт, че балсов сал, съоръжен с гуара по инкски модел, е в състояние да извърши плаване до всяка част на Тихия океан и да се върне обратно, предлага нова основа за анализ на експедициите на Менданя, което изисква преразглеждане на оригиналните инкски сведения и оценка на мотивите, дали основание на Сармиенто да повярва на перуанските разкази за продължителни плавания навътре в Пасифика. Испанците вече четирийсет години били в съприкосновение с коренните перуанци, когато Сармиенто сполучил да убеди правителството си в реалността на инкските твърдения. В тия първоначални десетилетия преди стремглавия упадък на местната култура конкистадорите повсеместно били удивени от размаха на аборигенската дълбоководна навигация край бреговете на Перу. Вниманието на всички хроникьори било съсредоточено, естествено, върху важните инкски средища в планините из вътрешността на страната, където било струпано несметното богатство на управляващите класи, но историческите извори потвърждават археологическото заключение, че навред по откритото крайбрежие е живяло в големи центрове многобройно и безстрашно население, съставено от рибари и търговци, чийто поминък се основавал почти изцяло на богатствата, предлагани от крайбрежното течение. Сармиенто и съвременниците му знаели отлично, че близо година преди да стигнат бреговете на Перу, техни сънародници били срещнали пригоден за дълго плаване перуански мореходен съд с инкски моряци на борда. Във водите край Северен Еквадор плаващата напред четирийсеттонна каравела с десет испанци екипаж се натъкнала на идващ от юг балсов сал с трийсет тона товар и двайсет мъже и жени, аборигени от Перу. Испанците останали смаяни от чудесното стъкмяване и памучните ветрила, действуващи по същия начин като при тяхната каравела. Преди да стигне Перу, предният кораб на Писаро настигнал още пет търговски сала под ветрило, а когато накрая наближили Тумбес, испанците срещнали цяла флотилия от балсови салове, излезли току-що от пристанището, за да откарат инкски войски на остров Пуна, отдалечен на четирийсет мили зад хоризонта. При самото пристигане на Сармиенто през 1559 г. балсови салове още се употребявали за търговия и транспорт чак до Централно и Южно Перу — близо двеста мили от местонахождението на балсовите гори. Коренните жители на долината Чикама редовно пътували до Гуаякил (500 мили на север) с балсови салове, тежко натоварени с хранителни продукти и други стоки. Инките използвали балсови салове и за доставка на гуано от островите Чинча (в съседство с Писко и Паракас) до различни провинции по цялото крайбрежие. Поколението на Сармиенто се възхищавало от мореходното умение на перуанските аборигени и от плавателните достойнства на техните необикновени салове. Испанците оценявали високо прекрасните мачти и реи, местното памучно платно смятали за „превъзходно“, а въжетата — за „по-яки от испанските“. Още преди времето на Сармиенто конкистадорите често се възползвали от услугите на инкските моряци и балсовите им салове, които можели да преодоляват прибои и плитчини, недостъпни за европейските съдове. Овиедо описва как в епохата на конкистата Франсиско Писаро заедно с всичките си хора и коне бил превозен до остров Пупа с местни ветроходни салове, управлявани от индианци. Сарате пък отбелязва как петдесет испански войници се качили с три коня на един балсов сал и оставили индианците да го управляват с техните ветрила и гребла, „понеже самите индианци са отлични моряци“. Педро Писаро съобщава през 1571 г., че той, Алонсо де Меса, капитан Сото и много други изтъкнати конкистадори, пътувайки веднъж със салове, били хвърлени от перуанците в силния прибой и ни живи, ни умрели се добрали до брега, а междувременно изкусните инкски моряци бързо се отдалечили от сушата. Сиеса де Леон и Сарате пишат, че индианците от крайбрежието живеят повечето време в морето и са заприличали на рибите, разказват как те нерядко изтръгвали по някоя греда от саловете си по време на плаване, тъй че техните, непривикнали дотогава с морето, врагове на борда пропадали в пролуките и се удавяли. Инка Гарсиласо известява, че този коварен номер преди бил прилаган много често от крайбрежните обитатели, когато ги заставяли да превозват инки от планините. Те прерязвали въжетата и изхвърляли пътниците в океана, като се поздравявали радостно, заловени за балсовите трупи, „защото свикналите с морето крайбрежни жители имали същото преимущество пред планинците, каквото имат морските животни пред сухоземните“. Тези крайморски обитатели всеки ден излизали в океана с големите си салове и обикновено прекарвали в плаване цели седмици заедно със семействата и имуществото си. От обилните плодове на морето, събирани от тях и от още по-многобройните притежатели на тръстикови лодки в опасното течение на 20 до 50 мили от брега, даже и инките от вътрешността на страната получавали прясна риба, доставяна им за два дни благодарение на щафетата от бързоходци _часки_. Инка Гарсиласо изтъква, че дълбоководният риболов и далечният морски транспорт и търговия са съставлявали неотделима част от поминъка на инките, когато испанците завладяват Перу. За това споменават, най-малкото мимоходом, всички тогавашни летописци, макар писанията им иначе да са съсредоточени изцяло върху богатствата и могъществото на планинските владетели. По преценка на Сармиенто и неговите испански съвременници балсовите салове с инкски екипаж са били в състояние да навлязат толкова навътре в непознатия океан, колкото и всеки европейски съд, и това обяснява защо конкистадорите с такава готовност повярвали на мореходните сведения, притежавани от инките. След като разгледаме по-долу някои писмени варианти на слуховете, преданията и историческите разкази, бродещи през XVI век из Перу, ние навярно ще се убедим, че те са били в състояние да разпалят въображението на мореплавател от ранга на Сармиенто и да го подтикнат към действие. Вещ познавач на инкската история, той се заинтригувал от факта, че устните предания в тази страна изобилствуват от сведения за оживено мореплаване с балсови салове, които или пристигат, или заминават, а понякога в голям брой се отправят на продължителни плавания с отиване и връщане. Районът около еквадорското пристанище Манта, разположено в северния край на инкската империя, играе важна роля в морските истории на инките. Именно от тази област се твърди, че е отплавал в Пасифика върховният културен герой Кон Тики Виракоча — оттам по-късно тръгва Инка Тупак Юпанки, или Тупак Инка, с флотата си да търси тихоокеанските острови. Ето защо е забележително, че Сармиенто и спътниците му не избират за свой изходен пункт тази северна област, а тръгват от централното крайбрежие на Перу и се насочват към още по-южни ширини. Тупак Инка бил дядо на царуващите братя, заварени от испанците, и Сармиенто веднъж събрал четирийсет и двама от най-изтъкнатите инкски историци, за да свери данните от неговата биография. Следователно той е бил осведомен за северния изходен пункт на Тупак Инка. Във връзка със завладяването на северния бряг от Тупак Инка Сармиенто пише в 1572 г., че той се е „сражавал не само по суша, но и по море — с _балси_, действуващи от Тумбес до Уапани, Уамо, Манта, Турука и Кисин. Напредвайки, те покорили крайбрежието около Манта и остров Пуна, а когато пристигнали в Тумбес, заварили там търговци, които били дошли от запад с ветроходни _балси_.“ Сармиенто продължава описанието си, като излага дадените от търговците сведения за някакви населени острови, посетени от тях — разказ, съблазнил планинския инка да опита късмета си по море. „Все пак той не повярвал отведнъж на търговците, понеже тези хора са големи бъбривци и човек не бива да им се доверява начаса.“ Ала личният ясновидец на Тупак му дал допълнителна информация и инката решил да посети далечните острови. „Наредил да се построи огромен брой _балси_, на които качил повече от 20 000 отбрани мъже, а за капитани взел със себе си Уаман Ачачи, Кунти Юпанки, Киуал Тупак (всичките анански куско), Янкан Майта, Качимапака Макус Юпанки, Лимпита Уска Майта (урински куско), а брат си Тилка Юпанки определил за главнокомандуващ цялата флота. Апу Юпанки бил назначен за командир на войските, останали на сушата. Тупак Юпанки плавал дотогава, докато открил островите Авачумби и Ниначумби…“ Според едни източници това океанско плаване продължило осем месеца, но според други консултанти на Сармиенто то отнело година време. Когато Тупак се завърнал, той водел със себе си „черни хора“ и носел плячка, която се пазела в крепостта на Куско до идването на испанците. Сармиенто дори разпитвал пазителя на тия съкровища. За северния изходен пункт на инката съобщава и отец Мигуел Кабельо де Балбоа, пристигнал в Перу една година преди Сармиенто да отплава в търсене на инкските острови. За Тупак Инка, наричан от него цар Топа, Балбоа пише следното: „…след като обсъдил замислите и намеренията си със своите офицери, той потеглил с войските си, вече станали кажи-речи неизброими, и отседнал в Манта, Чарапоко и Пикара, защото било невъзможно да настани на по-малка площ и да изхрани огромния брой войници, които водел със себе си. Именно оттам цар Топа Инка видял океана за пръв път, след което наредил всички да му се прекланят с дълбоко почитание и го именувал Мамакоча, сиреч „майка на езерата“. Той заповядал да се построят голям брой плавателни съдове, каквито употребявали местните жители. Те се правели от стеблата на едно забележително леко дърво, привързани едно за друго, а отгоре ги застилали със стотина плетени рогозки от камъш, тъй че се получавали много надеждни и удобни плавателни съдове от вида, който ние наричаме „балса“. После, като натоварил припаси, необходими за прехрана на войските, които щели да го придружават, и като избрал най-опитните шурмани, които успял да намери сред местните обитатели на тия брегове, той отплавал в океана със същата храброст и решителност, носили му цял живот успех. За това плаване аз споменавам само неща, способни тутакси да хванат вяра, ала онези, които разказват подвизите на този безстрашен инка, уверяват, че по време на пътешествието си той прекарал в морето една година, а според някои и повече, и открил острови, именувани от него Агуа Чумби и Нина Чумби, разположени в южните морета.“ Балбоа съобщава още, че на борда на инкските салове в Южна Америка били докарани „много пленници с черна кожа“. Бетансос, пристигнал в Перу с първооткривателите, преди Сармиенто, записал една далеч по-стара легенда за заминаването на белите виракочи от споменатия бряг при Манта — предание, което владеело съзнанието на населението навред из инкската империя много повече, отколкото неотдавнашното плаване на Тупак Инка. Хората твърдо вярвали, че легендарният герой Виракоча тръгнал с целия си прединкски народ на север от Тиауанако, минал през Куско и продължил до еквадорското крайбрежие, където събрал отрядите си в Пуерто Виехо край Манта и сетне всички отплавали в Пасифика. Сармиенто съчетал тези повсеместно тачени предания на инките с подчертавания от него и известен на конкистадорите исторически факт, че при появата си първите испанци са били сбъркани с белите брадати виракочи, завръщащи се от Тихия океан — объркване, което — видяхме — позволило на Писаро и малобройната му група мореплаватели да завладее без бой огромната инкска империя с нейните могъщи армии и крепости. Вероятно и Тупак Инка като своя легендарен предшественик неслучайно е избрал северно пристанище за изходен пункт — Манта се намира почти точно на екваториалната линия, прорязваща Пасифика, а Тупак Инка, подобно на Виракоча, е почитал слънцето като свой прародител и закрилник. От друга страна, територията на днешен Еквадор е била единственият източник на балсово дърво, употребявано за строеж на салове по цялото крайбрежие на инкската империя, поради което инката би могъл да набави големи количества балсови трупи и бамбук, необходими за изграждането на истинска флота от мореходни съдове, само като отведе хората си в тамошните гори. От сведенията на инките, които ще разгледаме след малко, излиза, че флотилията на Тупак Инка впоследствие взела курс към южните предели на океана — факт, подтикнал Сармиенто да проведе търсенията си по посока запад-югозапад от пристанището на Каляо. На седемстотин мили южно от Манта, по пустинния бряг на Северно Перу, испанците чули не по-малко живи разкази за преселенията с балсови салове на хора от културата Мочика. Отец Мигуел Кабальо де Балбоа пише: „Жителите на Ламбайеке — а и всичките им съседи — казват, че в безкрайно древни времена от северната част на Перу пристигнал с огромна флота един родоначалник, достоен и мъдър мъж на име Наймлап, който водел със себе си много наложници, но главната му съпруга се казвала Сетерин. Той бил съпровождан от голям брой хора, които го смятали за свой капитан и водач.“ Съгласно преданията на жителите от северното крайбрежие пристигането на тези мореплаватели с балсови салове ознаменувало създаването на династията и културата на Чиму. Сходни истории за основаването на инкската династия се запазили до миналия век сред обитателите на централното перуанско крайбрежие. Според племената около Лима първите инкски крале придобили власт с измама: внушили на планинските обитатели, че произхождат от слънцето. Това обвинение е записано най-напред от йезуита Анельо Олива — един от преселниците, заживели през XVI век сред населението от равнината. На него му поверили, че първите инкски крале всъщност били потомци на мореплаватели, дошли от Еквадор: „Мнозина плавали тогава покрай бреговете, а някои претърпявали и корабокрушение. Накрая едно племенно разклонение се заселило на острова, наречен Гуайау, в близост до еквадорското крайбрежие. Там се родил Манко Капак и след смъртта на баща си Атау решил да напусне родното място, за да дири по-благоприятен климат. Потеглил с плавателни съдове, каквито имал подръка, и с двеста души от своя народ, разделени на три отряда. Две от тези групи повече ни се чули, ни се видели, но Манко и спътниците му пристанали край Ика на перуанския бряг и оттам си пробили път нагоре в планините, достигайки на края езерото Титикака.“ Разбира се, първите инки може изобщо да не са пристанали в Ика, ала слуховете вече били пуснали корен. Още от древни прединкски времена Ика има основание да съперничи с гористата крайбрежна област на север като център на мореплаването със салове. Отец Йосиф де Акоста отбелязва, че индианците от Ика, а също и от Арика — селище 750 мили по на юг, разказвали на испанците как в далечното минало дедите им често плавали из южните морета, където посещавали някакви острови, отдалечени много, много на запад. Акоста допуска, че тези предиспански плавания били предприемани със салове от напълнени с въздух тюленови кожи, ала откритите при археологически разкопки многобройни подвижни килове от твърдо дърво и моделите на салове от трупи, намерени и в Ика, и в Арика, показват, че именно тия две области са били най-древните прединкски центрове на мореплаване с дървени салове. Арика и Ило, двете главни пристанища непосредствено под Тиауанако, също се посочват като подходящи отправни точки за плаване до населения тихоокеански остров, описан в документирания разговор на капитан Де Кадр с един мъдър, прастар индианец на име Чепо, за който се смятало, че е на 115-120 години. Чепо казал, че индианците тръгвали от пристанищата Арика и Ило и след двумесечно плаване на запад в Пасифика достигали най-напред един пуст остров, наречен Коату, където имало три високи планини и много птици. За да не отминат обитаемите острови зад него, моряците трябвало да оставят необитаемия птичи остров от лявата си страна и по този курс сетне се натъквали на усамотен къс суша на име Кюен — с многобройно население и трима вождове: Кюентике, Укенике и Каманике. След още десет дни плаване на запад се стигало до друг, по-голям остров — Акабана, също обитаем. Заплашен със смърт, ако не разкрие истината, по-нататък старият Чепо взел да разправя на любопитния капитан истории за големите богатства на тия далечни земи. Накрая, без да го питат, добавил, че за плаване били употребявани дървени салове. Испанците от онова време смятали, че старецът загатва за Соломоновите острови — така те наричали всички острови, за които се насели слухове, че се намират на запад от Перу. Обаче Амхърст и Томпсън, публикували през 1901 г. английски превод на старинния ръкопис, са на мнение, че индианецът Чепо може би е предал в изопачен вид историята на някакво действително плаване, извършено от индианците. В бележка под линия те посочват, че остров Пасха и предшествуващият го скалист остров Сала и Гомес удивително се вместват в описанието, записано от капитан Де Кадр. Всъщност, много десетилетия преди Рогевен случайно да попадне на Пасха, старецът Чепо дава точни указания за достигане на този остров от най-удобните пристанища по бреговете на Южно Перу. Днес е установен факт, че за да стигне, до най-близкия обитаем остров, екипажът на сал, потеглил от Ило или Арика, първо трябва да се насочи към голото птиче обиталище Сала и Гомес, което се намира на една линия с Пасха. За това пътешествие със сал, подпомогнато от пасатите и южната дъга на Перуанското течение, са необходими приблизително два месеца — точно толкова, колкото определя старият индианец. Неговото описание на Сала и Гомес също е вярно. Голият остров гъмжи от птици, които могат да се забележат от голямо разстояние, а когато се подходи към него от изток, действително прилича на три извисени в небето планини. Първите европейски мореплаватели в местни води също споменават трите скалисти върха като отличителен белег и те действително са толкова характерни, че в съвременните карти Сала и Гомес често се отбелязва погрешно във вид на три отделни острова. Това впечатление е измамно, въпреки че аз съм виждал с очите си как при щорм вълните почти изцяло заливат малкото островче и само трите възвишения остават за подслон на безбройните птици. Съвсем вярно е също, че ако се следва прав курс от Ило или Арика към Пасха, Сала и Гомес трябва да се заобиколи отляво. Остров Пасха е първият обитаем остров, следващият е Мангарева. Интерес представлява и споменатото от Чепо име на върховния вожд на остров Кюен — Кюентике. Когато първите испанци пристигат на Пасха през 1770 г., те записват, че местното название за вожд е _теке-теке_, възможен вариант е и _тики-тики_. В такъв случай Кюентике би могло уместно да се преведе като „вожд“ на остров Кюен. Излиза, че аборигените от Южно Перу са знаели както правилната посока, така и точното разстояние до остров Пасха, и дори са познавали отличителните белези на единствения ориентир по пътя дотам. Хиляда мили по` на север от Арика и Ило, в Каляо, Сармиенто получава не по-малко точни сведения, които показват, че древните перуанци са били в състояние да определят местоположението на остров Пасха чрез допълващи се ориентировъчни данни. Както е известно, вътрешни разногласия в експедицията на Менданя наложили да се измени първоначалният курс, предначертан от Сармиенто по напътствията на индианците, и тук е необходимо да разгледаме накратко какво се е случило. В своя прекрасен труд за това пътешествие Амхърст и Томпсън изтъкват, че със създаването на постоянно управление в Перу испанските авантюристи жадно почват да попиват историите за неоткрити острови на запад, дори за цял континент, разказвани от индианците и моряците в Каляо. Кръчмарските клюки скоро станали обсъждани в двореца въпроси и Педро Сармиенто де Гамбоа „заявил, че може да определи местоположението на тия острови, които единодушно били смятани от начетените мъже в колонията за предни постове на някакъв южен континент, простиращ се на север от Огнена земя до 15 градуса ю.ш., на около 600 левги от Перу“. Наистина разстоянието от около 600 левги от Перу се приемало от всички. Както указват същите автори, експедицията на Менданя взела хранителни припаси за 600 левги плаване от пристанището на Каляо. Забележителен факт, защото два века по-късно, когато за пръв път стъпват на остров Пасха, испанците определят, че е отдалечен „на около 600 левги от Каляо и горе-долу на толкова от чилийския бряг“. В действителност 600 левги се равняват на малко повече от 2000 морски мили — почти точно съответствие на разстоянието до Пасха. Освен по отношение на разстоянието членовете в експедицията на Менданя били в пълно съгласие и по още един въпрос: най-близкият остров трябвало да бъде в посока запад-югозапад от Каляо. Това става очевидно при едно сравнение между описанието на Сармиенто и дневниците на неговите противници — официалния хроникьор на плаването Катойра, водача на експедицията Менданя, главния щурман Галиего и още един анонимен член на групата. Те положително са били единодушни, че предполагаемият остров се намира именно на запад-югозапад от Каляо, понеже дневниците на всички показват, че в продължение на десет дни (Галиего сочи дванайсет) те упорито са плавали в тази определена посока. А това в действителност е верният курс от Каляо до остров Пасха. Към края на ноември, все още без да се отклоняват, стигнали 15°45' ю.ш. и тогава почнали кавгите. Макар и да е известен с неприятния си нрав, Сармиенто справедливо смятал, че той е по-осведомен за местоположението на островите. Пишейки в трето лице, испанецът подчертава, че именно той, Педро Сармиенто де Гамбоа, е предоставил на перуанския губернатор „сведения за многобройни острови и континенти, които според него съществуват в Южния океан, и лично предложи да ги открие в името на Негово величество, за която цел той бе събрал доказателства и изготвил карти… Решено бе да следват курс запад-югозапад до 23 градуса, сиреч ширината, определена от Педро Сармиенто…“ Намерението на Сармиенто да търси суша, отдалечена в океана на 600 левги, т.е. около 2000 мили, в посока запад-югозапад от Каляо щеше да го отведе в непосредствена близост до остров Пасха. Наистина неговият предварителен опит да изчисли ширината на острова дава четири градуса отклонение, но все пак това е незначителна грешка, като имаме предвид, че главният щурман означава така добре познатото му пристанище Каляо на 12°30' ю.ш., а то всъщност се намира на 11°56'. Щом корабите на Менданя достигат 15°45' ю.ш., същият този главен щурман внезапно променя правилния курс за остров Пасха и се насочва на запад. Сармиенто изпаднал в ярост и ето какво казва в своето изложение: „Педро Сармиенто най-решително се обърна към генерала (Менданя) по повод промяната в курса и му заяви на всеослушание, че е длъжен да не се съгласява с нея и трябва да я отмени, защото иначе ще пропусне откритието и ще се изгуби…“ Но младият Менданя подкрепил главния щурман и в продължение на двайсет дни експедицията плавала на запад, приблизително по петнайсетия паралел. Очевидно било за всички, че главният щурман променил предначертания курс далеч преди да стигнат определената от Сармиенто 600-левгова граница, ала никой не се противопоставил. Причината за тези действия на Галиего, дългогодишен щурман в крайбрежните води на Перу и Чили, идва от това, че сам той бил получил противоречиви сведения от _Кансилерията_* в Лима. Ето и обяснението на самия Галиего: „Аз плавах по дължината на този паралел, защото сеньор президентът ми бе казал, че на 600 левги от Перу, разположени на 15 градуса ширина, има множество богати острови.“ Напълно вярно — сега главният щурман се движел право към сърцето на Полинезия, тъй като основната част от Дружествените острови, Туамоту, Самоа, Фиджи и много други населени късчета суша, са струпани в пояса между 10 и 20 градуса южна ширина. [* Правителственият кабинет. Б.пр.] {img:drevniat_7_1.png|#Карта, показваща пътя на инките до най-близкия населен остров в Тихия океан} Вместо да продължат към усамотения остров Пасха, корабите на експедицията сега се отправили към най-гъстата островна област на архипелага Туамоту. Ала малко преди да стигнат островите, в близост до Пука-пука и Рароя (там се приземи салът „Кон-Тики“), капризният щурман ненадейно сменил курса отново, този път на северозапад, и през втората половина на декември двата кораба на експедицията преминали през средата на откритото водно пространство между Маркизите и Туамоту. Три седмици по-късно забелязали остров Нукуфетау в архипелага Елис и на края пристанали на Соломоновите острови в Меланезия след общо осемдесет дни плаване. За връщането до Перу на испанците били потребни 400 дни, тъй като били принудени да плават през високите северни ширини над Хавай, за да избегнат западните ветрове и течения в Полинезия. Двайсет и шест години по-късно пак от Каляо потеглила втората експедиция на Менданя и, както вече споменахме, достигнала Маркизките острови — първото европейско откритие в Полинезия. Ако щурманът Галиего бе следвал докрай наставленията на Сармиенто, първата експедиция на Менданя би имала всички шансове да открие остров Пасха, а ако бе малко по-последователен в собствените си решения, испанските моряци щяха да се натъкнат на архипелага Туамоту. Поради неговите колебания те подминават близките острови и стигат в далечна Меланезия. Напълно е било възможно и Тупак Инка при своето предиевропейско плаване да е достигнал Меланезия, което би обяснило присъствието на чернокожи пленници, доведени според преданията от него в Перу. Все пак има основание да се вярва, че, за разлика от двата кораба на Менданя, той е успял да попадне на най-близките острови, разгръщайки голямата си флота. Както видяхме, хората от следващите поколения в империята на Тупак са знаели не само местоположението на остров Пасха, но и разстоянието до него от Ило, Арика и Каляо, и няма почти никакво съмнение, че същите познания са притежавали и моряците на Тупак десетилетия преди идването на испанците. След Пасха най-близкият населен остров е Мангарева, разположен в югоизточния край на архипелага Туамоту. Предположението, че този остров е бил посетен от Тупак и неговата флота, се подкрепя от местното полинезийско население, чиито основни предания разказват за посещението на чуждоземен цар на име Тупа. Легендата за този гост пръв публикува през 1924 г. Ф. У. Крисчън, който не познавал в подробности инкската история: „Сред мангаревците се пази предание за някакъв вожд, наречен Тупа — червенокож мъж, пристигнал от изток с лодки от неполинезийски тип, които повече приличали на салове: несъмнено това е спомен за някакви перуански _балси_, или съдове с плосък кил.“ Като се позовава на Крисчън, Ривет пръв през 1928 г. изказва предположение, че мангаревците може би помнят посещение на Тупак Инка. След него Бък публикува допълнителни подробности от старинния Тирипонски ръкопис, написан от сина на мангаревски вожд няколко десетилетия след идването на европейците. „Висок гост на Мангарева бил Тупа. Местната история разказва, че той дошъл по времето на братята царе Тавере и Тарои… Тупа стигнал до Мангарева през югоизточния проток, наречен впоследствие Те-Ава-нуи-о-Тупа (големият проток на Тупа).“ И по-нататък: „…мореплавателят Тупа… доплавал до Мангарева и спрял в големия проток на Тупа. После слязъл на островчето Те Кава.“ Същият полинезийски ръкопис съобщава, че преди да потегли обратно за дома си, Тупак „разказал на мангаревците за една обширна земя… където живеело многобройно население, управлявано от могъщи царе“. Разположено в източната част на рифа, островчето Кава, на чийто бряг стъпил Тупа според мангаревските предания, и големият „ава“ (проток) на Тупа, в който той подслонил флотата си от салове, ни карат да си припомним разказите на инките за остров Ава, или Ава-чумби — единия от двата острова, посетени от Тупак. Другия те наричат Нина-чумби, или Огнения остров — отлично определение за Пасха от гледка точка на пристигащия мореплавател. Всички първи посетители, от Рогевен и Гонсалес до Бийчи, описват как местните жители палели множество огньове по брега и вдигали в небето стълбове дим вероятно с цел да сигнализират на пришълците, когато приближат. Някои изследователи предполагат, че Огненият остров може би е название, отнасящо се до Галапагоската група с тамошните угаснали вулкани, но както ще видим в глава Х, инките са познавали добре Галапагоските острови, макар че те не са били постоянно обитавани. Напълно е възможно „черните“ хора да са били избрани измежду аборигените на Мангарева, където Бийчи, европейският откривател на острова, попаднал на индивиди от изключително разнородното местно население, които били мургави като меланезийци. Чернокожите пленници представлявали единствената по-любопитна плячка, която си струвало могъщият инка да вземе от бедните обитатели на тихоокеанските острови, живеещи в каменната епоха. Той сигурно се е завърнал в Перу не по-малко разочарован от жадните за злато моряци на Менданя и навярно е следвал курс, близък до техния северен маршрут, завършващ в Мексико или Централна Америка, откъдето към тъмнокожите си пленници е могъл да добави металния трон и другите сувенири, видени от испанците в притежание на неговите внуци. Липсата на злато и на каквито и да било съкровища на новооткритите острови, както и необикновено трудният път за връщане в Перу обясняват защо в продължение на цели две столетия всички открития на Менданя потъват в забрава — до идването на други европейци през втората половина на XVIII век. Дори по отношение на пренебрежението към откритите от тях бедни острови испанските владетели на Перу вървят по стъпките на своите предшественици — инките. Глава VIII Навигация с балсов сал Сред съвременните посетители на Полинезия обикновено се създава впечатление, че кануто с единичен балансьор е единственият вид плавателен съд, познат на местните островитяни. Обаче в глава VI ние видяхме, че полинезийците достигат Източния Пасифик, без изобщо да са запознати с балансьора. Присъщият за Малайския архипелаг двоен балансьор не е бил възприет от нито едно полинезийско племе, ала докато новозеландските маори никога не слагат подобно съоръжение на своите канута, обитателите на тропическите острови се сдобиват вторично — чрез периферни контакти със съседно Фиджи — с меланезийския единичен балансьор. Но какво да кажем за саловете? Сигурно те не са били „подходящи“ за такъв морски народ като полинезийците? Изправяме се срещу още една погрешна представа, разпространена сред всички, които гледат повърхностно на проблема. Когато салът „Кон-Тики“ достигна остров Рароя от архипелага Туамоту, островитяните, които ни наобиколиха, тутакси обявиха нашия съд за _паепае_ — обичайното полинезийско название за сал. Всъщност онези, които смятат, че саловете „нямат място“ в Полинезия, със същото основание биха могли да запитат, след като няколко години по-късно изправихме една полинезийска каменна статуя на остров Пасха: „Че защо проучвате каменни колоси в Полинезия? Всеки знае, че полинезийските племена се занимават изключително с дърводелство и резбарство и изобщо не дялат камък.“ Това на практика е вярно. Ала фактът, че днешните полинезийци обработват само дърво и риболовствуват с канута с балансьор, не изключва възможността ваятели върху камък и мореплаватели със салове да са образували древен субстрат в пределите на същата област. Не бива да забравяме, че полинезийската култура е съставна — не един народ е прониквал на островите в Източния Пасифик. В своя изчерпателен тритомен труд „Канутата на Океания“ А. С. Хадън и Дж. Хорнъл споменават за съобщения, че в миналото на Дружествените острови са били забелязвани в употреба салове, подобни на балсовите, и добавят: „Тези сведения поставят Дружествените острови в една група с Маркизите, а също с Мангарева, Самоа, Тонга, Фиджи и Нова Зеландия, чиито обитатели са били добре запознати с използването на саловете. От друга страна, те подкрепят становището, че поне при някои от придвижванията си от остров на остров първите заселници в Океания са прибягвали до помощта на салове.“ По-нататък авторите разглеждат единствения плавателен съд на островитяните от Чатъм — особен тип пропускащ вода сал, и изтъкват, че неговото присъствие на тези полинезийски острови „снабдява с аргумент хипотезата, според която голяма част от най-древните странствувания из Тихия океан са били извършени от хора, използващи при плаванията си от остров на остров някакъв вид ветроходен сал“. В специално изследване върху южноамериканските балсови салове Хорнъл засяга и съседната островна област, като казва: „Навсякъде из Океания попадаме на свидетелства за употреба на салове — в настоящето или в миналото. На Мангарева… всъщност той е най-източният полинезийски остров с по-голямо значение с изключение на Пасха, до неотдавна се използваха или още се използват ветроходни салове, близки по форма до _балсите_ от Еквадор.“ И наистина на Мангарева — острова, където е съхранен споменът за посещението на чуждестранния цар Тупа — не са били употребявани никакви други плавателни съдове, когато капитан Бийчи се натъква през 1825 г. на това парче суша, тръгвайки от Южна Америка. Никъде по островите Гамбие той не видял кану, но пък публикувал рисунка, изобразяваща тринайсет мангаревци, които управляват дървен сал, и заявява, че тия съдове били дълги от 12 до 15 м и можели да превозят повече от двайсет души. Наред със сала от трупи вторият вид перуанско плавателно средство — тръстиковата лодка — също била широко разпространена в някогашна Полинезия, съобщения за нея има и от трите краища на полинезийския триъгълник. В студията си „Следи от тръстикови лодки в Пасифика“ Р. Кнудсен посочва, че в хавайския фолклор неколкократно се споменава за канута, направени от тръстика. Важните легендарни прародители като Кане и русокосият бог Лоно, с които сбъркали Кук, били свързвани с мореплаване с лодки от камъш и ракита. При идването на първите европейци тръстикови ладии — като перуанските — още се използвали на остров Пасха по време на ритуални състезания и както ще разберем от следващата глава, били правени от същата тръстика _тотора_, от която изработват лодките в Перу. През 1956 г. У. Кастро проведе изпитания с ладия от тотора, построена в езерото Титикака и пренесена на тихоокеанското крайбрежие. След четиринайсетмесечен непрекъснат престой в солена вода не бяха забелязани никакви признаци на подгизване, гниене или увреждане, причинено от морската фауна. Обаче тази прилична на папирус тръстика, притежаваща отлична плаваемост, е чисто американско сладководно растение, което не се е разпространило по-далеч от кратерните езера на остров Пасха. Независимо от липсата на подходящ местен камъш, дори в Нова Зеландия съществувала традицията да се строят тръстикови лодки, когато там пристигат европейци. Търговецът Дж. С. Полак, живял сред маорите от 1831 до 1837 г., пише: „Древните обитатели на Нова Зеландия правят канутата си изцяло от папур. Между Кайпара и Хокианга видяхме един от тези старинни съдове. Дълги близо осемнайсет метра, те могат да поберат и толкова хора, но вече напълно са излезли от употреба. Те са забележително плътни, изработени са изцяло от тръстикови стебла освен пейките и по всичко напомнят модела на кануто. Също са удивително леки… въпреки че за направата им са необходими много тръстикови снопи, и с помощта на гребла се движат с голяма бързина, додето не се просмучат с вода, при което потъват по-надълбоко. Такива съдове не се правят повече и образци от тях се срещат изключително рядко.“ В своето изследване „Кануто на маорите“ И. Бест прилага продукция от стара скица на маорийска тръстикова лодка, наречена _мокихи_, успоредно с рисунка на южноамерикански тръстикова ладия от езерото Титикака, за да илюстрира поразителната прилика между двете. Хорнъл също си дава сметка за сходството с перуанското лодкостроителство и като посочва втори тип маорийски тръстиков съд, добавя: „Една още по-примитивна форма на _мокихи_, както се наричат тия съдове, е аналогична с перуанското _кабалито_, което се възсяда от рибаря и се задвижва с гребло.“ По-нататък той продължава: „Една подробност, която може значително да облекчи обяснението на разисквания проблем, се крие във факта, че при свързването на титикакските _балси_ се използвали тръстикови плитки, а не въжета. За всички видове обвръзки полинезийците също така прибягвали до употреба на плитки, но при тях те се правели от кокосови влакна — най-подходящия материал, с който разполагали. Тъй нареченият _сенит_ се сплита по абсолютно същия начин като тръстиковата плитка в Перу.“ {img:drevniat_8_1.png|#Стара рисунка на балсов сал от Гуаякил (по Хуан и Улоа, 1748 г.)} След като се оказва, че кануто в никакъв случай не е единственият плавателен съд, познат в Полинезия, и след като нейните острови очевидно са достижими за плавателни съдове от южноамерикански тип, струва ни се уместно да включим в изучаването на полинезийската култура преглед на мореходната дейност в аборигенско Перу. Настоящата глава се основава на материала „Балсовият сал в аборигенската навигация край бреговете на Перу и Еквадор“, публикуван през 1955 г. в „Саутуестърн джърнал ъв антрополъджи“ (т. 11, № 3) — издание на университета в Ню Мексико, и на лекцията „Техниката на плаване с гуара — характерна за Южна Америка“, изнесена през 1958 г. пред Трийсет и третия международен конгрес на американистите в Коста Рика и публикувана по-късно в материалите на конгреса. Мореходните качества на балсовите салове с ветрило в древна Южна Америка Мореплаването на аборигените от Перу и съседните области от северозападната част на Южна Америка е малко познато на съвременните корабостроители и антрополози, а също не по-малко и неразбрано. Причината може би е в това, че местното лодкостроителство е било основано на съвсем различни принципи от тези, направлявали нашите деди. Както вече изтъкнахме, за европейското мислене единственият надежден мореходен съд е изпълненият с въздух водонепромокаем корпус — достатъчно голям и висок, за да не бъде потопен от вълните. За древните перуанци размерите не са били от такова значение; според тях единственият надежден мореходен съд е бил онзи, който никога не би могъл да се напълни с вода, защото откритата му конструкция не образува вместилище, което да задържа нахлуващите на борда вълни. Целта си те постигали, като изработвали изключително леки салоподобни съдове от балсово дърво или друг дървен материал, отличаващ се с добра плаваемост, също от камъшени или тръстикови снопи, свързани във вид на лодка, или от понтони, направени от надуваеми тюленови кожи, върху които се поставяла своеобразна палуба. Такива съдове като че ли изглеждат примитивни, неудобни и несигурни на всеки, който не е запознат с техните мореходни качества: не може да е друга причината за широко разпространената погрешна представа, че жителите на древно Перу не са имали нито мореходни съдове, нито способни моряци независимо от своята брегова линия, дълга две хиляди мили, и от изумителното си културно развитие в почти всяко отношение. Когато за пръв път през 1941 г. аз се опитах да обърна внимание на подчертаните възможности на древноперуанското мореплаване, балсовият сал бе удостоен с ограничен интерес от малцината антрополози, които знаеха за съществуването му като праевропейски културен елемент, а мнозина дори бяха пренебрегнали факта, че той се е движел под ветрило още в предевропейската епоха. Постоянна употреба на ветрила не е била наблюдавана никъде другаде в аборигенска Америка. Оказа се, че общото мнение съвпада с оценката на Хътчинсън в неговата „Антропология на праисторическо Перу“, изд. 1875 г., където балсовият сал просто е наречен „плаващ сноп корково дърво“. Трима съвременни автори — Лотроп, Мийнс и Хорнъл — бяха публикували интересни студии върху древноперуанските съдове и навигация, които се отличаваха с превъзходни описания на строителните принципи на балсовия сал, но подхождайки чисто теоретично, както ще видим по-нататък, всички те изказаха мнение, че балсовият сал е водопоглъщащ и негоден за мореплаване в открито море. Всички тези предразсъдъци ме подтикнаха да се заловя с още по-задълбочено изучаване и преоценка на перуанската навигация, понеже други наблюдения ме бяха накарали да предположа, че балсови салове са стигали чак до полинезийските острови — на 4000 мили от Перу. Първото писмено сведение за перуански балсов сал предхожда самото откриване на инкската империя. Когато Франсиско Писаро напуска през 1526 г. Панамския провлак по време на своето второ, по-продължително плаване покрай тихоокеанския бряг на Южна Америка корабите му срещат в морето перуански търговци моряци дълго преди той да открие тяхната родина. Щурманът на Писаро, Бартоломео Руис, плавал напред, за да проучи брега около екватора, когато недалеч от северното крайбрежие на Еквадор корабът му се натъкнал ненадейно на ветроходен съд, който бил голям почти колкото него и идвал от противоположна посока. Плаващият на север съд се оказал масивен сал, а екипажът му бил съставен от перуанци — първите, видени от европейци. Незабавно след това Хуан де Сааманос пратил отчет до Карлос V, така че случаят бил документиран, преди испанците да стигнат Перу. Събитието е описано през 1534 г. и от личния секретар на Писаро, Франсиско де Херес. И двата източника съобщават, че испанците пленили големия балсов сал и намерили на борда екипаж от двайсет индианци и индианки. Единайсет от тях били хвърлени в морето, четирима — оставени на сала, а двама мъже и три жени били взети на каравелата, та да бъдат обучени за преводачи при следващите съприкосновения с местни жители. Балсовият сал бил търговски съд, тежко натоварен със стока. Испанците оценили неговата товароподемност на трийсет тонели — или около 36 т, докато тяхната каравела имала водоизместимост 40 т и екипаж, равен на половината от броя на хората, управляващи сала. Стоката била грижливо описана от испанците, а сред нея имало неща, които биха могли да идват само от Перу. Сааманос описва съда като плосък сал, изграден от трупи, покрити с палуба от крехка тръстика, издигната достатъчно високо, за да не бъде заливана от водата. Дървените трупи и тръстиковите стебла били здраво вързани със сизалово* въже. Ето какво казва Сааманос за ветрилото и стъкмяването на сала: „Мачтите и реите му бяха направени от много хубаво дърво, а памучните платна имаха същата форма и начин на действие като нашите. Такелажът беше чудесен, изработен от гореспоменатия сизал, който прилича на конопа, а за котви служеха няколко камъка, одялани във вид на воденични камъни.“ [* Влакно от листата на едноименно тропическо растение. Б.пр.] Руис после се върнал при Писаро със своите пленници и плячка и подир няколко месеца нова експедиция, водена от Писаро, се отправила на юг, към северните брегове на инкската империя. На път за остров Санта Клара в открития Гуаякилски залив Писаро за два дни настигнал пет ветроходни _балси_ и влязъл в успешни преговори с техните екипажи. Сетне той пресякъл залива по посока на перуанското пристанище Тумбес, родното място на някои от неговите пленници. Когато наближили брега, испанците видели насреща им да се задава цяла флотилия от балсови салове с въоръжени отряди от инки на борда. Като се изравнил с флотата, Писаро поканил на своя кораб някои от инкските капитани и благодарение на установените приятелски отношения с помощта на преводачите — пленниците от първия срещнат сал — той узнал от тях, че цялата флотилия отива на остров Пуна, перуанско владение по това време. От пристанищния залив излезли още балсови салове, отрупани с подаръци и хранителни припаси за испанците, а от братовчеда на Франсиско Писаро, Педро, научаваме, че малко по-нататък покрай перуанския бряг испанците настигнали няколко балсови сала, на чийто борд те намерили скъпоценни метали и разни местни дрехи и всичко това задържали, та да го занесат в Испания и да го покажат на краля. Но още преди Руис да залови първия търговски балсов сал край Еквадор, испанците вече били подочули от коренните жители на Панама за перуанското мореплаване. Летописецът Лас Касас, син на историка, съпровождал Колумб, заявява, че аборигените в Перу притежавали балсови салове с ветрила и гребла — факт, известен преди конкистата на най-големия син на прочутия панамски вожд Комогре, който разказвал на отец Кабельо де Балбао за богата крайбрежна империя на юг, чиито обитатели плавали в Тихия океан със съдове, незначително по-малки от испанските, задвижвани с ветрила и гребла. Някои от съвременниците на Писаро са оставили подробни описания на плавателните съдове, използвани от крайморските жители на Еквадор и Северно Перу. Това преди всичко се отнася до Овиедо, Андагойа и Сарате. Те съобщават, че саловете били правени от „дълги и леки трупи“ с нечетен брой — пет, седем, девет или единайсет, — скрепени с помощта на напречни греди и покрити с палуба; че плавали с ветрила и гребла; че най-големите можели да поберат до петдесет души и три коня; и че на борда имало специално място за готвене. Споменахме, че Овиедо още описва как Франсиско Писаро заедно с всичките си хора и коне бил превозен до остров Пуна с местни ветроходни салове, управлявани от индианци. А пък Андагойа, взел участие в първооткривателските плавания на север и на юг покрай тихоокеанските брегове, останал поразен от качествата на сизаловите въжета, по-здрави от испанските, и от прекрасното памучно платно. Като описва умението на местните жители да маневрират с ветрила, Сарате заявява, че перуанските саладжии са велики моряци (grandes marineros). Както видяхме в предишната глава, те погаждали смъртоносни номера на не един и двама испанци, пътували на техните балсови салове. Италианският пътешественик Джироламо Бенцони, пристигнал в Перу около 1540 г., публикува навремето една крайно примитивна рисунка на малък перуански сал от седем балсови трупи с неголямо ветрило, издигнато на разкрачена двунога мачта, и екипаж от осем индианци, маневриращи към открито море. В текста той обяснява, че имало и други, много по-големи салове за мореплаване, направени от девет или единайсет трупи и оборудвани с различни по големина ветрила в зависимост от размерите на съда. Инка Гарсиласо де ла Вега, който отпътувал от Перу за Испания през 1560 г. и бил от инкски произход, посвещава много редове на пропускащата вода рибарска лодка от тръстика или камъш — преобладаващия съд по перуанското крайбрежие; той казва, че тия лодки обикновено излизали от четири до шест левги в открито море (от 15 до 24 английски мили), а и повече, ако е необходимо. Инка Гарсиласо добавя, че когато местните жители искали да пренесат тежки товари, те използвали дървени салове с ветрило. Отец Рехиналдо де Лисарага, дошъл в Перу през годината, когато Инка Гарсиласо заминал оттам, разказва за обитателите на долината Чикама следното: „Тези индианци са славни моряци; имат големи салове от леко дърво, с които плават в океана и по време на риболов влизат много левги навътре.“ Той също съобщава, че търговците от долината Чикама поддържали връзки с Гуаякил, отдалечен 500 мили на север, посредством балсовите си салове, тежко натоварени с риба и други стоки. Както видяхме, отец Кабельо де Балбоа, който пристигнал в Перу през 1566 г., научил от инкските историци, че две-три поколения преди идването на Писаро Инка Тупак Юпанки слязъл от планините в приморието и след като подбрал най-опитните местни кормчии, се качил с цяла армия на огромен брой салове и отплавал в океана. Минало близо година, преди да се върне с флотата си в своята империя. През 1572 г. летописецът Сармиенто де Гамбоа също записва инкските разкази за плавания до далечни тихоокеански острови с балсови салове и, както споменахме, прочутият мореплавател признава, че именно слуховете за скитанията по море на перуанските търговци и историята за пътешествието на Инка Тупак Юпанки са го подтикнали да убеди вицекраля на Перу да организира експедицията на Менданя. Изтъкнатият историк Бернабе Кобо, един от първите автори, писали за Перу, много подробно описва забележителните качества на балсовото дърво, употребявано за направа на мореходни салове, а също и достойнствата на аборигените като навигатори и плувци. Към това добавя: „Най-големите салове, използвани от перуанските индианци, живеещи в близост до горите, да речем в пристанищата Пайта, Манта и Гуаякил, са построени от седем, девет или повече балсови трупи, скрепени по следния начин: връзват се по дължина един за друг с лиани или въжета, захванати за други трупи, положени напречно: средният труп при носа е по-дълъг от останалите, които постепенно се скъсяват равномерно от двете страни, тъй че носът придобива формата и пропорциите на изпънати пръсти на ръка, а пък кърмата е равна. Върху тази основа се поставя платформа, за да не се мокрят хората и товарите на борда от водата, която избива през пролуките между отделните трупи. Тези салове се движат в океана с помощта на ветрила и гребла и някои от тях са толкова големи, че спокойно могат да поберат петдесет души.“ Груба илюстрация на балсов сал под ветрило направил адмирал Йорис ван Спилберген по време на своето околосветско плаване през 1614-1617 година. Спилберген заявява, че изобразеният сал се прибирал в пристанището Пайта, отдалечено на 120 мили от перуанското пристанище Тумбес, с екипажа си от петима индианци след двумесечен риболов в океана и носел улов, достатъчен да задоволи нуждите на цялата холандска флота, пристанала в залива. Интересното в иначе недодяланата рисунка на Спилберген е това, че показва екипажа в момент на действие: двама моряци се занимават с ветрилото, докато останалите трима управляват сала — не с гребла или поне с кърмово гребло, а като повдигат и спускат подвижни килове, пъхнати в цепнатините между трупите. Употребата на подвижен кил е била изкуство, абсолютно непознато на корабостроителите в Европа чак до 1870 г. Първия неуспешен опит да се въведе в европейската навигация плаващ кил предприемат през 1748 г. испанските морски офицери Г. Хуан и А. де Улоа. Дванайсет години преди това те извършват интересно проучване в Гуаякилския залив върху находчивото умение на аборигените да управляват балсов сал. Двамата публикуват една превъзходна рисунка на плаващ балсов сал, на която личат такива детайли като устройството на двуногата мачта с ветрилото и такелажа, покритата със сламен покрив каюта в средата, мястото за готвене и съдове със запас от вода на кърмата, както и разположението на подвижните килове, спуснати при носа и кърмата. Хуан и де Улоа подчертават изрично, че местен екипаж, достатъчно опитен в маневрирането с подвижен кил, може при всякакъв вятър да управлява балсов сал не по-лошо от обикновен кораб. По-късно М. Лекалие обнародва друга рисунка на голям сал от девет балсови трупи с просторна каюта по средата и екипаж, който плава само с помощта на подвижни килове и грамадно квадратно ветрило, опънато на двунога мачта. Публикувана през 1791 г. по нареждане на френския крал с цел да служи за наръчник на военноморските кадети, работата на Лекалие включва добро описание на аборигенския балсов сал и на неговите необикновени принципи за управление, прилагани все още само от индианците по северозападното крайбрежие на Южна Америка. Като се основава преди всичко на Хуан и де Улоа, Лекалие набляга, че ако основните положения на местната навигация с подвижен кил са били познати в Европа, много корабокрушенци са щели да се спасят, като откарат по този способ спасителните си салове до най-близкото пристанище. В своята обемна история на корабостроенето Дж. Чарнък прави през 1801 г. още един безплоден опит да запознае външния свят с остроумното изкуство на навигацията с подвижен кил, обяснявайки, че този метод на управление е присъщ за индианците от Перу и Еквадор, ала до момента в Европа е неизвестен. През 1810 г. Александър Хумболт публикува красива акварелна илюстрация на голям ветроходен сал от балсово дърво с подвижен кил и огнище на кърмата, а през 1825 г. У. Б. Стивънсън отпечатва отлично описание на масивните балсови салове, които все още обслужват крайбрежното мореплаване от областта на старата култура Чиму чак до Уанчако, на юг от Чикама. Някои от тези салове притежават покрити със слама бамбукови колиби, разполагащи с четири-пет помещения, и могат „да изминават срещу ветровете и теченията разстояния, равни на четири градуса ширина, бидейки натоварени с пет-шест квинтала (25-30 т) стока освен екипажа от индианци и техните припаси“. Стивънсън също описва подвижните килове и казва: „Като повдигат или спускат тези дъски в различните части на сала, местните моряци са в състояние да извършват всички маневри, които са по силите на всеки нормален, добре стъкмен кораб…“ В един непубликуван ръкопис от 1840 г., пазен в сиднейската библиотека „Мичъл“, Джордж Блаксленд прилага рисунка на сал от девет балсови трупи, чиито единствени навигационни средства са ветрилото и подвижните килове. Ръкописът съдържа още съобщение от някакъв офицер на британски кораб, който срещнал във водите на остров Лобос-де-Афуера, отдалечен на около шейсет мили от перуанския бряг, балсов сал със семейство от коренни перуанци на борда. Индианците тъкмо се готвели за плаване срещу вятъра към скрития зад хоризонта континент. „… те бяха тръгнали от родното си селище преди три седмици и сега се връщаха с товар от сушена риба; семейството се състоеше от девет души, с тях имаше няколко кучета, а и цялото си имущество носеха… Корабът, в който се намирах аз — четирийсеттонна шхуна, — отиваше на същото място, та плавахме заедно със сала и наистина бе удивително да се види как остро влиза във вятъра, движейки се със скорост четири-пет възла. Известно време продължихме заедно и на следващия ден пристигнахме с разлика само няколко часа… В някои крайбрежни участъци всички превози по море се извършват с тези балси, а при Ламбайеке, поради силния прибой, приставане може да се осъществи единствено с тях; те също пренасят сол от едно пристанище до друго, обикновено раздалечени на двеста-триста мили, което е ново доказателство за тяхната надеждност.“ През 1841 г. Ф. И. Пари помества подробен технически чертеж на балсов сал в своето изследване върху корабостроенето сред неевропейските народи. Пари отива в Южна Америка навреме, за да види аборигенските перуански салове от балсово дърво, които през втората половина на миналия век биват заменени от европейски тип съдове, но той ги проучва само на кея в пристанището. Въпреки че грижливо разчертава и описва подвижния кил, или _гуара_, както го нарича местното население, той не успява да разбере напълно действието му и се ограничава със следното изявление: „Тези приспособления се потапят повече или по-малко при носа и кърмата с цел салът да се обърне срещу вятъра или да смени курса. Саловете не разполагат с друг способ за управление в океана…“ Пределно очевидно е, че за разлика от обикновеното или кърмовото гребло гуарата може да се използва единствено в съчетание с ветрило. Без ветрило подвижният кил е безсмислен. Това вече бе изтъкнато от С. К. Лотроп и други специалисти и несъмнено представлява съществен факт, като се имат предвид многобройните подвижни килове, открити при археологически разкопки на погребения по пустинните северни и южни брегове на Перу. Прекрасно украсените гуари от твърдо дърво, изкопани от множество гробове в Паракас и Ика, Южно Перу, показват, че ветроходните салове са били важен елемент на културата дори в тези южни ширини, и то във времена, не само предхождащи писмената история, но и пряко свързани с прединкската епоха. Така например У. С. Бенет дава илюстрация на един от тия изящно декорирани с резба и рисунки подвижни килове от прединкска гробница на южния перуански бряг. Археологията също ни позволи да узнаем някои малки, ала твърде съществени подробности, останали неотбелязани от ранните летописци и наблюдатели, а именно — как са се фиксирали обвръзките за хлъзгавите балсови трупи и как отделните трупи са били оформяни при носа и кърмата, за да се намали съпротивлението на водата. Тези сведения могат да се научат от миниатюрните модели на салове, представляващи тъй да се каже душата на сала, които бяха открити в голям брой гробове край Арика на тихоокеанското пустинно крайбрежие под езерото Титикака. Праисторическите образци на балсови салове са били оставени там повече от хиляда години преди пристигането на Писаро и първите европейци и от тях се вижда, че обвръзките от конопено въже или ивици тюленова кожа се закрепват в улейчета, издълбани в обръч около трупите. От тях също личи, че за да се намали съпротивлението на водата, всеки труп е заострен отпред и отзад по подобие на лодките. Един модел, намерен от М. Уле и обнародван през 1922 г., е снабден с квадратно тръстиково ветрило, сходно с употребяваните до ден днешен сред живеещите в съседство планински индианци от бреговете на езерото Титикака. Именно тази находка от некропола на примитивните рибари от Арика, датирана в първите векове на новата ера, даде основание на Е. Норденскьол да заключи: „Ветрилото е било познато по перуанското крайбрежие вероятно преди грънчарството и тъкачеството…“ {img:drevniat_8_2.png|#Строеж на аборигенен балсов сал от северозападната част на Южна Америка (схема на Ф. Е. Парис, Гуаякил, 1841-43 г.): а — основни балсови трупи; b — 7 балсови бимса; с — повдигната палуба; d — тръстикова колиба с покрив от палмови листа; e — двунога мачта от мангрово дърво, която поддържа гик с правоъгълно памучно ветрило} Както узнахме вече от Инка Гарсиласо, най-често срещаният съд по голия бряг на аборигенско Перу е бил единичният рибарски сал от тръстика; ветроходните салове от дърво са се използвали само за превоз на тежки товари и за плаване в открито море. Основните перуански пристанища за домуване на дървени салове по времето на инките са били Пайта и Тумбес, както и други селища по северното крайбрежие, в близост до големите балсови гори в Еквадор, но докъм 1900 г. важни пристанища за балси е имало и в Сечура, Ламбайеке, Пакасмайо и Уанчака, цели 500 мили на юг от Гуаякил. А в епохата на инките балсови салове са се употребявали още 500 мили по` на юг — в различни провинции на Перу са доставяли гуано за наторяване, товарено от островите Чинча край Писко. Инките пренасяли дори по суша балсови трупи за строеж на салове в отдалечени краища на империята им. Така например, когато първите испанци под предводителството на Ернандо Писаро, потегляйки от Куско, слизат от другата страна на Андите, те откриват в днешна Боливия големи количества масивно балсово дърво, пренесено дотам на гръб от местни черноработници, та да се построят за угода на Инка Уайна Капак балсови салове на езерото Титикака. Съчетаят ли се по този начин историческите и археологическите данни, ние можем да натрупаме солидни познания за строителните принципи и за местното значение на необикновения сал, позволил на перуанските аборигени да извършват плавания край Перу и в близките тихоокеански води. Благодарение на това, когато изтъкнатият американист С. К. Лотроп подготви през 1932 г. материала за своята интересна студия „Мореплаването при аборигените от западния бряг на Южна Америка“, той бе в състояние да представи сполучливо местния балсов сал. Ала оценявайки мореходните му способности, той заявява, че „салът поглъща бързо вода и за няколко седмици губи напълно плаваемостта си. Поради тази особеност е необходимо през даден период от време жангадата (балсов сал) да се разглобява и трупите да се изтеглят на брега, за да изсъхнат“. Ето защо Лотроп заключава, че балсовият сал е негоден за презокеанско плаване и следователно не би могъл да стигне не само до полинезийските острови, но дори и до Галапагоския архипелаг, отдалечен на няколко хиляди мили от континента. За да обоснове заключението си, Лотроп цитира Дж. Байъм. Но всъщност този британски пътешественик от XIX век не е познавал от опит балсовите салове. Наистина от книгата му, изд. 1850 г., узнаваме, че ветроходът, с който той пътувал, срещнал един балсов сал край Кабо Бланко в Северно Перу. Ала авторът казва, че наблюдавал само отдалече как салът лавира срещу свежия бриз, и цялата допълнителна информация на Байъм за неговата плаваемост е просто повторение на теоретичните предположения, изказани от капитана на кораба. По този начин Лотроп, без да иска, внесе в антропологическата литература едно невярно твърдение с големи последствия. Иначе изследването на Лотроп представлява ценен принос и малцина учени след него си дадоха труд да проникнат по-дълбоко в проблема. През 1942 г. допълнителен материал изложи изтъкнатият авторитет по инкска култура П. А. Мийнс. Като се основава на Лотроп, в интересната си студия „Предиспанска навигация край андските брегове“ той възприема същото негативно становище при своята умозрителна оценка на балсовия сал и заявява: „…този тип плавателен съд несъмнено би предизвикал само презрение у корабостроителите на кажи-речи всяка друга морска нация на света.“ А ето и заключението му: „Имаме всички основания да заключим, че в перуанската туземна навигация преди испанското владичество салът от балсови трупи с ветрило, каюта и пространство за товари е бил в най-малка степен жалък и несъвършен, сравнен с останалите известни нам съдове. Безспорно това е слабо достойнство, но с оглед на фактите повече не може да се признае на лодкостроителното изкуство, обладавано от древните обитатели на Андите — един подчертано неморски народ.“ През 1945 г. със същия проблем се зае и видният специалист по аборигенски плавателни съдове и навигация Дж. Хорнъл: най-напред в студията си „Съществувал ли е предколумбов контакт между народите на Океания и Южна Америка?“ и после през 1946 г. в друга студия — „Как е попаднал сладкият картоф в Океания?“. Хорнъл беше уверен, че древните перуанци са оказали влияние върху земеделието на полинезийските острови и затова бе много внимателен при оценката си на балсовия сал, но все пак заключи: „Явно е, че обикновеният, неимпрегниран балсов сал не би могъл да извърши продължително презокеанско плаване, освен ако инкските строители на салове не са знаели някакъв подходящ способ за обработване на хигроскопичните балсови трупи с импрегниращи вещества…“ Категоричното отрицателно становище на неколцината американисти, които действително бяха изучили основните принципи на перуанското корабостроене, силно повлия върху съвременната антропология. Обявявайки балсовия сал за немореходен, тези специалисти лишаваха перуанските аборигени от техните основни средства за мореплаване и ги принизяваха в народ, очевидно чужд на морето и роб на сушата. Тази едностранчива представа за носителите на древните високоразвити култури по тихоокеанския бряг на Южна Америка намери място не само в специалната, но и в общата литература, а скоро почна да упражнява зловредно въздействие и върху анализа на важни проблеми от полинезийската антропология. През 1932 г. видният специалист по тихоокеански въпроси Р. Б. Диксън успя да докаже, че сладкият картоф наред с кечуа-перуанското си название _кумара_ е бил пренесен от Перу в Полинезия в предиспански времена от човешка ръка, и като обръща внимание на балсовите салове, той изказва предположение, че пренасянето е било извършено от перуанци или други американски индианци. Същата година Лотроп публикува своето изследване върху перуанската навигация, за което споменахме по-горе, а две години след това Диксън излезе с нова публикация, в която излага друго мнение: „Тъй като не разполагаме с никакви свидетелства, че индианците от тихоокеанския бряг на Южна Америка, където вирее сладкият картоф, някога са притежавали плавателния съд и необходимото умение, за да извършат продължително морско пътешествие, ние сме принудени да заключим, че пренасянето на въпросното растение е дело на полинезийците.“ Сходна метаморфоза претърпя и мнението на специалиста по полинезийска археология К. П. Емъри, който по повод древните мегалитни строежи на остров Пасха, Дружествените острови, Маркизите, Хавай, Тубуаи и Тонга през 1933 г. писа най-напред следното: „Изглежда съвсем уместно да допуснем, че един такъв специализиран културен елемент, какъвто е тази каменна облицовка, има американски произход. Този елемент се среща в онази част на Америка, която е най-близка до Полинезия — област, откъдето морските течения се устремяват направо към остров Пасха и архипелага Туамоту… Не е ли възможно някой от мореходните салове на древните инки да е бил отнесен от течението и да е закарал оцелелите моряци до Пасха, отдалечен на 2000 мили в западна посока?“ Но през 1942 г. в една от следващите си публикации той също бе подтикнат да изостави това гледище, понеже, както сам признава, междувременно Диксън му разяснил, че балсовият сал от тихоокеанското крайбрежие на Южна Америка бързо поглъща вода. В материал, отпечатан през 1946 г., А. И. Морган на свой ред цитира Емъри, който в отговор на запитването му отговорил, че „балсовите салове за няколко дни подгизват напълно, ако не се вадят периодически от водата да съхнат“. По това време присъдата над балсовия сал се бе превърнала буквално в аксиома и когато през 1945 г. Бък издаде своето „Въведение в полинезийската антропология“, той елиминира половината от граничещите с Пасифика територии просто като заяви: „И понеже южноамериканските индианци не са притежавали нито необходимите съдове, нито необходимите мореплавателски способности, за да прекосят океанската шир между техните брегове и най-близките полинезийски острови, те могат да бъдат зачеркнати като възможни преносители.“ Със същата увереност Дж. И. Уеклър писа през 1943 г. в своята монография „Полинезийските пътешественици в Пасифика“, че „няма племе американски индианци, което да е разполагало с мореходни съдове, годни да извършват преходи с дължината на плаването до Полинезия“. Този възглед така здраво се бе загнездил в умовете и на американистите, и на тихоокеанските антрополози, че когато аз се опитах да му се противопоставя с една своя публикация през 1941 г., естествено не срещнах никакъв отклик. Стана ясно, че има само един начин за разрешаване на спора: да се построи копие на въпросния плавателен съд и чрез практически изпитания да се стигне до задоволителен отговор. Ето защо през 1947 г. аз организирах и оглавих експедицията „Кон-Тики“. Салът „Кон-Тики“, кръстен в чест на отплавалия по море културен герой на Перу и на панполинезийския прародител — бог Тики, бе изграден от девет балсови трупи с диаметър шейсет сантиметра и дължина от девет до тринайсет и половина метра, като най-дългият бе поставен в средата, а останалите бяха привързани отстрани към напречни греди, поддържащи бамбукова палуба и открита каюта. Конструкцията се допълваше от двунога мачта с правоъгълно ветрило, пет _гуари_ (подвижни килове) и едно кърмово гребло. На 28 април 1947 г. салът потегли от перуанското пристанище Каляо с шест души екипаж на борда, а 93 дни по-късно бе забелязан и отминат първият необитаем полинезийски остров. След 101-дневно плаване с обща дължина 4300 мили „Кон-Тики“ се приземи на рифа пред атола Рароя в архипелага Туамоту с жив и здрав екипаж и почти изцяло непокътнат товар. Целта на експедицията беше да изпита и изучи действителните качества и способности на балсовия сал, но преди всичко да даде отговор на стария и спорен въпрос дали полинезийските острови са били достижими за моряците на древно Перу. Салът „Кон-Тики“ показа изключителни мореходни достойнства и се оказа напълно пригоден за превоз на тежки товари в открития океан. От всичките му ценни качества най-много ни удиви и изненада неговата извънредна надеждност и устойчивост при всякакви атмосферни условия. След неповторимата му способност да преодолява високи вълни най-голямо впечатление ни направи неговата товароподемност, ала това не бе изненада, защото още първите испанци описват балсови салове, способни да пренасят до трийсет тона. Съгласно умозрителните преценки балсовият съд е негоден за мореплаване поради хигроскопичния характер на балсовото дърво, което щяло да причини потъването на сала, ако трупите му периодически не се изваждат на брега да съхнат, а също и поради това, че свързващите обвръзки, които държат целия съд, щели да се прекъснат от триенето, възникващо при плаването. Смяташе се още, че лекото и порьозно дърво е твърде крехко и ще се пречупи, когато високи вълни надигнат едновременно носа и кърмата, а екипажът и товарът натежат в центъра. И накрая всеобщо бе мнението, че при височина на надводния борд всичко на всичко половин метър екипажът и товарът на открития плосък сал ще бъдат изложени изцяло на яростта на океана. Нашият експеримент даде отговор на тези въпроси и показа, че представителите на древните култури в Перу и Еквадор са имали основание да създадат и съхраняват именно такъв тип мореходен съд. Известното днес сухо балсово дърво, което се разпространява в търговията, е изключително хигроскопично и неподходящо за строеж на сал, но ако прясно отсеченият балсов труп — суров и все още пълен с растителни сокове — се накисне в морето, тогава става силно водоотблъскващ и макар че водата постепенно прониква в изсушените от слънцето външни части, запазените сокове в сърцевината спират по-нататъшното насищане. „Кон-Тики“ беше в състояние да удържи тонове товар и когато бе изваден на суша, повече от година след края на експедицията, за да бъде предаден на съхранение в музея в Осло. Балсовите трупи не протриха въжените обвръзки. Причината бе проста: мократа повърхност на трупите стана мека и гъбеста, тъй че въжетата не се повредиха изобщо, те потънаха в жлебовете, сякаш притиснати от корково дърво. Балсовите трупи с диаметър шейсет сантиметра се оказаха достатъчно здрави, за да устоят на два щорма с грамадни вълни, а даже и на аварийното приземяване на негостоприемния риф в Полинезия. Независимо от незначителния надводен борд тайната за надеждността и устойчивостта на незащитения балсов сал се крие преди всичко в ненадминатата му способност да се справя с най-развълнуваното море, като се плъзга над заплашителните водни маси, които биха се изсипали на борда на почти всеки друг съд с малки размери. Втората особеност е в умелата конструкция, която позволява на нахлулата вода да се отцежда като през сито. Нито шеметните талази, нито пречупваните от вятъра вълни можеха да притиснат сала в прегръдката си и в резултат ние изпитвахме чувство на съвършена безопасност, каквато не би могла да ни предложи никой друг, познат нам дотогава малък или открит съд. Освен това плоскодънната конструкция на сала и неговата гъвкавост, обусловена от независимите една от друга обвръзки, направи възможно дори директното приземяване на открития риф откъм наветрената страна на опасния архипелаг Туамоту. Както споменахме в глава II, след плаването на „Кон-Тики“ много други балсови салове преминаха разстоянието от южноамериканския бряг до Полинезия, Меланезия, че даже и до Австралия. По време на експедицията „Кон-Тики“ бяха проведени изпитания с гореспоменатия подвижен кил, наричан от местното население _гуара_. Установено бе, че пет надеждно закрепени гуари с дължина метър и осемдесет и ширина шейсет сантиметра са достатъчни, за да може салът да плава почти под прав ъгъл спрямо вятъра. Също бе потвърдено, че посредством повдигане или спускане на гуарата при носа или кърмата салът се управлява по вятъра без помощта на кърмово гребло. Обаче опитът за лавиране с халсове завърши с пълен неуспех, поради което екипажът временно се съгласи с общоприетия възглед, че подобно на всеки плоскодънен съд и перуанският балсов сал е в състояние да плава само по направлението на попътните ветрове. Ала след експедицията у мен постепенно се зароди подозрението, че провалът на нашия опит за лавиране вероятно се е дължал на малкия опит от страна на екипажа, а не на недостатъци в древноперуанското корабостроене. Това ме подтикна да организирам нов експеримент с балсов сал, на който ще се върнем в следващия раздел. Техника на управление с гуара Сведения за метода на управление на салове, използван от аборигените за мореплаване край западния бряг на Южна Америка, черпим най-вече от документите на старите летописци, донякъде от археологията и не на последно място от изобразителното изкуство на крайморското население преди испанската епоха. Някои детайли, незабелязани или най-малкото неописани от първите европейци по тия земи, са илюстрирани в реалистично оформените фигурни съдове, изобразени са на рисунки върху керамика и даже са изтъкани на текстилни изделия от праевропейските художници на Перу. Много, впрочем повечето от тези морски мотиви се отнасят към прединкско време. Внушителни тръстикови ладии и дървени салове фигурират в изкуството на културите ранно Чиму или Мочика, чиито представители са и първите строители на пирамиди сред основателите на южноамериканската цивилизация. В керамиката на Мочика нерядко се срещат големи тръстикови кораби, изобразени с много пътници и товари, често пъти с двойна палуба и разполовена на две кърма. Учените попадат, макар и рядко, и на фигурни съдове, изобразяващи мореплаватели на салове от свързани в едно дървени трупи. Най-ранните писмени съобщения за употреба на ветрило на аборигенски плавателен съд от Перу са направени от Сааманос, Херес, Андагойа, Овиедо, Сарате, Лас Касас, Балбоа, Гамбоа, Гарсиласо, Бенцони и Кобо. Всички те са единодушни в твърдението си, че ветроходното изкуство е свойствено за инкската империя и се прилага при мореплаване с балсови салове. Ветрила са се използвали дори в планините, слагали са на тръстиковите лодки в езерото Титикака, ала за крайморските обитатели Инка Гарсиласо казва следното: „Те не опъват ветрило на ладиите си от камъш… но при плаване в морето с дървени салове — опъват.“ Видяхме, че преди да бъде заловен от щурмана на Писаро, първият срещнат от европейците ветроходен перуански сал се движел срещу вятъра и силното течение Ниньо с товар повече от трийсет тона. Тази наистина трудна маневра не би могла да се осъществи чрез гребане — един подвиг, невъзможен от практически съображения, тъй като масивният сал е носел двайсет души екипаж и трийсет тона стока. От известието на Сааманос до Карлос V, изпратено преди конкистата, през 1526 г., научаваме, че исполинският товарен сал е бил надлежно съоръжен за същинска навигация. Разполагал е с мачти и реи от много хубаво дърво, с превъзходен такелаж от сизалово въже и „памучни ветрила със същата форма и начин на действие като нашите“. По-късните летописци също изтъкват, че инкските рибари и търговци са били способни да извършват плавания със сал по предначертани маршрути, включващи успешно лавиране срещу вятъра — постижение, обявено за невъзможно от съвременните капацитети по салове и мореплаване. Проведените въз военно време опити с надуваеми лодки и спасителни салове от дърво или алуминий убедиха военните и гражданските институции в негодността на ветроходните салове като средство, с което може да се достигне определено местоназначение, понеже плоскодънният съд щял да попадне в плен на ветровете и да се движи според прищевките на стихията. Смяташе се, че независимо от по-голямата сигурност на сала при бурно море той не би могъл да се управлява нито с кормило, нито с кърмово гребло за разлика от спасителната лодка с дървен корпус и кил. Ето защо звучат още по-убедително съобщенията на стари очевидци за инкски моряци, които под ветрило си пробивали път по посока на Панама, остров Пуна, островите Лобос и Чинча и т.н. или пък навлизали навътре в коварните бързеи на теченията Хумболт и Ниньо, за да се върнат след седмици с тежки товари от сушена риба. Не е тайна, че инкските моряци са извършвали своите мореходни подвизи с помощта на своеобразния подвижен кил, изпитан от нас с ограничен успех на „Кон-Тики“. Размерите на една гуара за балсов сал се колебаят значително в зависимост от големината и характера на съда, а също и от наличното количество твърда дървесина. Обикновено са дълги от 120 до 210 см и широки от 12,5 до 25 см, но в съседство с гористите райони на Еквадор те могат да достигнат 3-4 м дължина и 0,5 м ширина. Гуарите представляват четириъгълни дъски без удължено вретено, обаче в горния си край имат приспособление за хващане. Докато днес ние търсим сведения за древните перуански съдове единствено в писанията на старите летописци и в повече или по-малко условните изображения в местното изкуство, за да опознаем и изучим гуарата на някогашните южноамерикански моряци, все още можем да се обърнем към автентични образци. Изработени обикновено от твърдото и дълготрайно дърво алгаробо, гуарите спадат към най-често срещаните дървени находки в предиспанските погребения по крайбрежието на Перу. Благодарение на майсторството и изяществото, вложени при направата на някои от тях, те са почти неизменен експонат в перуанските сбирки на музеите из целия свят. Повечето гуари обаче са грубо одялани, нямат никаква украса и тъй като със своя чисто утилитарен характер не успяват да направят впечатление на претенциозните колекционери, много от тях се оказаха загубени в ръцете на невежите иманяри _уакерос_. Може би няма да е преувеличено, ако се каже, че съотношението между професионалната археологическа дейност и простото иманярство по крайбрежните исторически обекти в Перу е равно на съотношението между обикновените и богато украсените гуари или на съотношението между примитивната перуанска керамика и спасените за музеите красиво декорирани фигурни съдове. Гуарите с най-пищни орнаменти са намерени в районите на Писко, Паракас и Ика в южната част на централното перуанско крайбрежие. Но там се срещат и груби, прости образци от дървото алгаробо. Ако украсената гуара от областта на културата Чиму на северния бряг обичайно не се отличава с нищо повече от птича глава или животинска фигура, издялана на закръглената дръжка при върха, какъвто е случаят и с местните гребла, дръжките на най-изящните находки от Паракас често притежават оцветена резба, изобразяваща птици, риби, хора или декоративни символи, разположени в два-три реда един над друг. Най-горният ред понякога се състои от шест или осем мъже, застанали рамо до рамо и хванали ръцете си така, че да се получи впечатление за вълнообразен мотив. Изказвани са предположения, че някои от най-художествените образци са чисто церемониални емблеми, означаващи ранг; вероятно това е така. И все пак аз не съм попадал на ни един образец, който да не действува според основното си предназначение, щом се въведе в употреба — умело подбраната по твърдост дървесина и старателно премисленото разположение на орнаментите, които изобщо не затрудняват действието на гуарата, са причина за тази функционалност. Резбата винаги е ограничена в областта на дръжката горе и ако, в редки случаи, е продължена малко надолу, неизменно се придържа към страничния ръб на дъската, и то така, че въобще да не възпрепятствува свободното й плъзгане през процепа или отвора между меките балсови трупи. Наистина си струва да се отбележи, че резбата е съсредоточена само в онази част на гуарата, която при употреба се вижда над палубата, докато участъкът, който се потапя под сала и следователно е скрит от погледите на екипажа и пътниците, е чист, неукрасен по цялата си дължина за разлика от ръкохватката на ритуалната брадва или жезъл. Като се има предвид функцията на гуарата, чиято дръжка и горна част е видима и не е изложена на никакво напрежение или триене с изключение на периодичното леко хващане с ръка, можем без риск да предположим, че преобладаващото количество дори от най-богато декорираните образци също са били употребявани в действителност — навярно от „хора с положение“ в крайморското общество. {img:drevniat_8_3.png|#Неукрасени гуари, открити от Т. Хейердал при археологически разкопки през 1952 г. в крайбрежни гробове в Южно Перу} Когато през втората половина на миналия век бяха открити в Писко първите гуари с пищна резба и постъпиха в музейни сбирки и частни колекции, те бяха просто приети за изящни образци на прединкското резбарско изкуство и макар че през 1914 г. У. Грецер успя да ги идентифицира, оттогава насам твърде малко внимание се обръща на действителното им предназначение. Прекарал целия си живот по бреговете на Перу, Грецер е имал добрата възможност да наблюдава последните оцелели балсови салове, които, маневрирайки с гуара, все още пренасяли тонове сушена риба на север до Еквадор, а дървен материал и други стоки — до южните части на Перу. След като открива при разкопки в долините на Писко и Ика голямо количество древни гуари, съхраняващи се днес в берлинския музей по етнография „Далем“, Грецер успява да установи същността на тези находки. Той подчертава, че те представляват достатъчно убедително свидетелство за възможностите на крайморските обитатели, дори в прединкско време, да извършват редовни плавания в океана, на каквито са били очевидци първите пристигнали тук испанци. За човек, незапознат с отличните качества на мореходните инкски салове от тръстика и балсово дърво, ще бъде трудно да проумее, че в тази област крайморските обитатели на Перу са били на много по-високо стъпало на развитие от началния, примитивен стадий. Всъщност древните перуанци са познавали добре и монолитното кану, и дъсчената лодка, но в морето те предпочитали да излизат с техните усъвършенствувани за целта съдове, които — вече казахме — са били чудесно пригодени към особеностите на местните географски условия. Господствуващата погрешна оценка за уж примитивните тръстикови лодки от _тотора_ и салове от балсови трупи е може би една от причините за учудващо оскъдното внимание, обръщано досега на наличния изворов материал относно мореплаването на аборигените. Дори след публикацията на Грецер нерядко можеха да се видят изложени в музеите образци от перуанска гуара, означени с „ритуална лопата“ или други подобни, макар да е достатъчен само един опит, за да се разбере, че гуарата е най-неподходящото сечиво за земеделска работа. След като все повече гуари почнаха да се намират при археологически разкопки, а не просто да се появяват в сбирките на колекционерите, постепенно стана очевидна тяхната морска принадлежност, защото обикновено ги намираха заедно с рибарски съоръжения или други изделия, указващи по-скоро за мореплаване, отколкото за земеделие. Доста поразителен бе също фактът, че специфичната орнаментика на дръжката абсолютно съвпадаше с тази върху ръкохватката на местните гребла, поради което в последните години гуарата се излагаше предимно под названието „особен вид гребло“ или дори „кормило“. Ала достатъчно е само да се взрем в дръжката, за да установим, че това любопитно изделие не би могло да служи нито за едното, нито за другото. Основно изискване за греблото е да има безупречен баланс: ръкохватката трябва да бъде разположена симетрично в края на централната ос, тъй че перото да не се извърта при загребване. Обаче дръжката на широката гуара изобщо не е балансирана: поставена е над един от горните ъгли, и то по такъв начин, че гребането с нея би било безнадеждна работа. Освен това няма вретено, където да захване другата ръка, та да се постигне равновесие. Дръжките на повечето гуари от южното крайбрежие не представляват нищо повече от прорез за пръстите, също като дръжка на полиетиленов плик. Явно е, че специализираната ръкохватка на гуарата е предназначена само за вертикално вдигане и спускане с една ръка, а не за балансирано двуръчно загребване. От друга страна пък, дръжката на гуарата никак не подхожда нито по форма, нито по функция на лост за кормило и от всичко казано дотук става ясно, че по своето практическо предназначение гуарата се различава съществено от принадлежностите, характерни за обичайните плавателни съдове в Европа. Съвсем наскоро, през 1963 г., Д. Айслеб проведе систематично проучване на голямата археологическа колекция от прости и украсени перуански гуари, пазени в хранилищата на берлинския музей по етнография „Далем“. Той установи, че всички тези дъски имат една обща черта: наподобяват нож, като единият ръб е по-тънък и остър от другия, което позволява на това навигационно съоръжение да цепи водата с минимум съпротивление. Тази форма окончателно изключва възможността за друго предназначение освен на подвижен кил. Когато Лотроп публикува през 1932 г. първото систематично изследване върху мореплаването на перуанските аборигени, той е бил еднакво добре запознат както с ветроходната техника и навигационните проблеми, така и с местната археология и подобно на Грецер разбира, че необикновената морска принадлежност е именно гуара — особен вид подвижен кил, който до края на миналия век е бил все още в употреба по северното крайбрежие. Той също подчертава, че наличието на гуара в погребенията по перуанския бряг от древен, предиспански период представлява археологическо свидетелство за предколумбово разпространение на ветрилото в тази област. Той посочва: „…очевидно е, че подвижният кил няма смисъл, ако плавателният съд е без ветрила.“ За разлика от кормилото и кърмовото гребло подвижната гуара е чисто ветроходно съоръжение — излишно и безполезно на съд, задвижван с гребла. Пристигнали със своите каравели, първите испанци не обръщат никакво внимание на гуарата като навигационно средство, а само възхваляват забележителното умение на местните моряци при управлението на техните салове. Но в публикуваната през 1619 г. рисунка на балсов сал в перуанското пристанище Пайта холандският адмирал Спилберген изобразява как двама индианци с наметала, маневрирайки с ветрилото, дават нареждания на трима други моряци, клекнали на палубата, всеки хванал горния край на своята гуара, която е пусната вертикално в цепнатините между трупите. Салът няма нито кърмово гребло, нито кормило. В текста към илюстрацията Спилберген изобщо не споменава за гуара, само заявява подобно на испанците преди него, че това е един прекрасен плавателен съд и добавя, че изобразеният ветроходен сал два месеца е бил на риболов в открито море и се завърнал в Пайта с улов, достатъчен да задоволи потребностите на цялата холандска флота в пристанището. В случая е важно да се има предвид, че сама по себе си гуарата не е говорела нищо на Спилберген или на художника, който може би е създал по негова поръчка тази интересна рисунка, тъй като в тогавашна Европа още не са били познати дори обикновените подвижни килове. Ето защо, макар да оставя на поколенията първата нагледна илюстрация на принципите на навигация с подвижен кил, Спилберген се въздържа от коментар на нещо повече от факта, че салът и ветрилата били чудесно изработени. Сто и трийсет години трябвало да изминат, преди двамата испански морски офицери Хуан и Улоа да проявят достатъчно любопитство към навигационната техника на южноамериканските индианци, за да проникнат по-дълбоко в тайната на местната гуара. След отличното описание на различни по размер и вид балсови салове, видени от тях през 1748 г. в Гуаякил, те пишат: „Досега разгледахме само конструкцията и приложението на тези плаващи превозни средства, но тяхната най-значителна особеност се състои в това, че те плават и лавират при насрещен вятър не по-зле от кораб с кил, и то с едва забележимо отклонение от курса. Този резултат те постигат с метод на управление, различен от употребата на кормило, а именно — посредством няколко дъски с дължина три-четири метра и ширина половин метър, наречени _гуари_, които се поставят вертикално между основните трупи на носа и кърмата. Потапяйки едни от тях дълбоко във водата и същевременно повдигайки други, те позволяват на съда да завие по вятъра, да обърне срещу вятъра, да лавира, да легне на дрейф и въобще да извършва всички маневри, присъщи за нормален кораб. Изобретение, неизвестно досега и на най-развитите нации в Европа… когато се спусне при носа, гуарата заставя съда да обърне срещу вятъра, а като се извади, съдът тръгва по вятъра. По същия начин, ако гуарата се потопи при кърмата, съдът се насочва по вятъра, ако се извади — съдът се обръща срещу вятъра или се приближава до посоката на вятъра. Ето какъв метод използват индианците за управление на балсовите салове; понякога те прибягват до помощта на пет-шест гуари, за да предотвратят отклонението от курса, понеже е очевидно, че колкото повече гуари има под водата, толкова по-голямо е страничното съпротивление на съда — на практика гуарите изпълняват функцията на шверцове, използвани при малки съдове. Методът на управление с гуара е толкова лесен и прост, че, тръгне ли веднъж салът по желания курс, достатъчно е само една дъска да се повдига и сваля, когато стане необходимо, за да се движи балсата винаги по предначертаното направление.“ Този перуански способ за ветроходна навигация направил такова силно впечатление на двамата испанци, че те настойчиво препоръчали да се въведе в Европа. Въпреки всичко, когато Лекалие и Чарнък публикуват, съответно през 1791 и 1801 г., своите обширни трудове върху историята на световното мореплаване, те можели все още само да цитират наблюденията на Хуан и Улоа, извършени в Еквадор, и подчертават, че техниката на управление с подвижен кил е свойствена единствено за индианците от южноамериканското крайбрежие, а в Европа е неизвестна. Както споменахме, в наръчника си за френските военноморски кадети Лекалие препоръчва европейските спасителни салове да се оборудват с гуара, ала без резултат. По-късно материали за навигация с перуанска гуара публикуват Хумболт през 1810 г. и Стивънсън през 1825 г. Последният видял в Перу балсови салове, които само с помощта на гуара „плават срещу течението и вятъра“ в продължение на стотици мили с 25-30 тона товар. През 1832 г. Б. Морел съобщава, че балсови салове още могат да се видят на петдесет мили от брега, способни „да лавират срещу вятъра като пилотска лодка…“ Преди Пари да публикува през 1841-1843 г. големия си труд върху неевропейските плавателни съдове, той посещава северозападната част на Южна Америка, за да изучи балсовия сал. Ето какво пише по този повод: „В Перу още се употребяват салове с древна конструкция, които така добре подхождат на местните условия, че до ден днешен се предпочитат пред всякакъв друг вид съд.“ Пари прилага чертеж на балса с гуара, поместена и в това издание, но самият той не успял да наблюдава в действителност как салът лавира в морето. В същност той се отнася доста скептично към твърденията на Хуан и Улоа за неограничените възможности на навигацията с гуара и казва: „Нямах възможност да наблюдавам достатъчно тези находчиво конструирани салове, за да се уверя, че те наистина могат да изпълняват всички тия маневри…“ Но все пак прави признание, че „саловете не разполагат с други средства за управление в океана“. Няколко години по-късно, през 1852 г., С. Скугман наблюдавал балсови салове, плаващи далеч от бреговете на Северно Перу, и съобщил, че те извършвали плавания до Галапагоските острови, разположени на близо 600 мили от континента. Още двайсет години минават, преди първите подвижни килове да се въведат на европейски лодки, при което почти никой не се сетил да отдаде дължимото на древния народ, използвал от столетия тази система. Съгласно Лотроп опити да се нагоди подвижен кил към някои видове малки съдове били правени в Англия през 1790 г., но действителната употреба на подвижни килове в Англия и САЩ датира някъде от 1870 г. Дотогава европейските моряци използвали само шверцове, чието единствено предназначение е да служат като кил за намаляване на отклонението. В началото на нашето столетие истинската навигация на салове с гуара изчезнала заедно с последните оцелели черти на местната култура по бреговете на Перу и Еквадор. С настъпването на двайсетия век тайната на мореплаването със сал потънала в забвение, преди да бъде приложена на европейските спасителни салове. Когато „Кон-Тики“ бе съоръжен с гуари за своето плаване през 1947 г., етнолозите и специалистите по морско дело бяха единодушни, че подвижният кил няма да помогне на управлението, и макар членовете на експедицията да установиха, че с пет гуари е възможно салът да се задържи почти под прав ъгъл спрямо вятъра, все пак нашите опити да обърнем и лавираме срещу вятъра се провалиха напълно. В края на плаването споделяхме становището на Пари и учените след него, че балсовият сал може да се движи само по вятъра. {img:drevniat_8_4.png|#Основни принципи на плаване с _гуара_} През 1953 г. обаче с любезното съдействие на покойния Емилио Естрада от Гуаякил получихме възможност да подновим практическите изпитания с нормален по размер балсов сал във водите на залива Плайас в Еквадор, където местните рибари все още използваха малки салове от типа на бразилската жангада, построени от три трупи. Местни хора ни помогнаха да направим балсов сал, малко по-малък от „Кон-Тики“, но пак от девет трупи, покрити с бамбукова палуба. Освен Естрада и мен на борда се намираха двама археолози — И. К. Рийд и А. Скьолсволд. По местен образец на двуногата мачта отново бе издигнато четириъгълно ветрило, а между трупите бяха поставени шест гуари — две на самия нос и две на кърмата. Други две бяха спуснати наслуки, понеже те щяха да бъдат неподвижни, изпълнявайки ролята само на шверцове. Вдигнахме ветрилото и отплавахме от брега, без да вземем със себе си гребла, кормило или кърмово гребло, запасени с наставленията, които Естрада получи от еквадорските рибари. Установи се, че при правилно взаимодействие между работата с ветрилото и движението на гуарите при носа и кърмата ние можем да лавираме срещу вятъра, наистина след няколко предварителни опита, и накрая дори успяхме да се завърнем точно на същото място, откъдето отплавахме. Методът на управление с гуара отново ни удиви със своята простота и резултатност. Още на „Кон-Тики“ бяхме открили, че ако извадим кърмовото гребло от водата, когато ветрилото е опънато, салът сам продължава по свой, постоянен курс под определен ъгъл спрямо посоката на вятъра — ъгъл, който се променя в зависимост от съотношението между гуарите на носа и кърмата. В действителност под въздействието на страничен вятър салът обикновено се завърташе около себе си и за да го възпрем, ние трябваше да спуснем повече гуари или трябваше да извадим гуарите от противоположния край на сала. Отначало трудности възникваха само когато искахме да направим пълно обръщане и да лавираме срещу вятъра, но и този проблем бе разрешен, след като повдигнахме рея на четириъгълното ветрило до равнището на свръзката между двата стълба на двуногата мачта, давайки й по този начин възможност да се върти свободно на една или друга страна. Посредством бързо обръщане на ветрилото и също тъй бърза промяна в съотношението между потопените гуари на носа и кърмата в критичния момент, когато завъртащият се съд поема вятъра точно отстрани, салът с готовност правеше пълно завъртване и се насочваше по нов курс срещу вятъра. След това оставаше само да се пренаредят гуарите, за да ни позволят да лавираме срещу вятъра, което би могло да се постигне и с нормален ветроход с кил. И така, днес вече знаем, че няма предел за дължината на плаванията, които плавателните съдове на южноамериканските аборигени могат да извършват в Тихия океан. Със своята способност да управляват при всякакви условия масивните мореходни салове от балсово дърво древните обитатели на Перу и Еквадор са били на изключително високо ниво на развитие по отношение на морското дело, тъй че е необходимо съвременният човек да преоцени напълно предубеждението си спрямо мореплаването в Андската област. Само тогава няма да буди недоумение у нас историческият факт, че хората на Писаро са срещнали голям перуански балсов сал, натоварен със стока за Панама, че моряците на борда били придружавани от жени и че рибари, войници и пътешественици дръзвали да излизат на далечни плавания в открития Пасифик. Сред наистина изключителния по своята култура народ на древно Перу е имало племена и цели народности, които са били по-скоро роби на морето, отколкото на сушата, чието съществуване се основавало на вековна морска традиция. Глава IX Културните растения и древните мореплаватели Американският антрополог и специалист по география на растенията Дж. Ф. Картър веднъж каза по повод на независимата еволюция: „Всеки глупак може да направи връх на стрела, но само бог е в състояние да създаде сладък картоф.“ Този аргумент бе изложен в опит да се привлече вниманието на учените от други области на науката към изключителното значение на генетиката при търсенето на изчезналите следи на древните пътешественици в Тихия океан. В същата насока вложи усилията си и друг мой приятел и колега, И. Н. Фердън, който след като проведе археологически разкопки в Източна Полинезия, се зае с обстойно кабинетно изследване на писмени източници с цел да проучи и съпостави наблюденията на първите европейски мореплаватели, посетили тези острови. Фердън писа, че едно от най-интересните неща, на които попаднал, е дневникът на Байрън за плаванията му от 1764-1766 г. В него за атола Такароа, разположен точно там, където Перуанското течение пристига с най-голяма скорост от Южна Америка, авторът казва следното: „Сред видените от нас птици на брега имаше малки и големи папагали, както и красив вид гълъби, които бяха толкова доверчиви, че кацаха при нас и често влитаха в колибите на туземците.“ Папагалите не са свойствени за Полинезия. Ако съдим по акварелната рисунка на Хумболт, изобразяваща натоварен с плодове и други стоки грамаден балсов сал, на чийто щаг е кацнал зелен папагал, по тихоокеанския бряг на Южна Америка тия птици трябва да са съпътствували човека дори по море. И ние, като потегляхме от Перу с „Кон-Тики“, се сдобихме с папагал, тъй като нашият сал също пристана на един от островите на архипелага, към който спада и атолът Такароа. В древно Перу папагалите са били извънредно популярни: препарирани екземпляри и папагалски пера се срещат често в праевропейски гробове. Всеки художник може да нарисува папагал, но само един мореплавател би могъл да пренесе на хиляди мили през океана тази неспособна на дълъг полет птица от джунглите. Кучето в Полинезия е друг генетичен указател за човешката миграция. Полинезийското куче _Canis Maori_ няма родствена връзка с дивото куче динго от Австралия, със скитническото псе от Югоизточна Азия или с лайката от Арктика, затова пък, макар и малка, информацията, получена от скелетните останки, намерени на Маркизите, от кожите, събрани в Нова Зеландия, и описанията на първите европейски посетители, сочи тясно генетическо родство между полинезийската порода и споменатите по-горе ендемични породи в Мексико и Перу. Ако прасето и кокошката, както видяхме, са се разпространили в Полинезия от Фиджи след отделянето на маорите, кучетата няма как да са проникнали на полинезийските острови от Меланезия, където те, изглежда, не са се срещали до пристигането на европейците. Намирайки се в сърцето на Меланезия, спътникът на Кук Г. Форстер пише: „Техните домашни животни са свинете и обикновените кокошки, към които ние прибавихме и кучето, като им продадохме две кутрета, донесени от Дружествените острови. Те ги приеха с явно задоволство, но тъй като ги нарекоха прасета (_пуаха_), ние останахме с убеждението, че кучетата са съвсем нови животни за тях.“ Маорите вярват, че кучето е придружило кумарата, или сладкия картоф, при отплаването му от потомствената прародина. В „Древната история на маорите, техните предания и митология“ Дж. Уайт доказва, че споменът за кучето и сладкия картоф се отнася към времето, когато прародителите на маорите още не са били потеглили към новата си полинезийска родина. Легендата твърди, че в прародината си дедите им отсекли „дървета с лека дървесина, които завлекли при изворите на река Тохига. Свързали трупите с лиани от _пирита_ и с въжета и направили един много широк сал (_моки_)“. Те също „построили къща върху сала и струпали в нея много храна, корени от папрат, кумара и кучета“. При откриването на етноботаническия симпозиум към Десетия конгрес на специалистите по тихоокеански проучвания, проведен в Хонолулу през 1961 г., председателят — ботаникът Дж. Бароу — предложи всички свидетелства за родството и разпространението на флората по тихоокеанските острови да се преразгледат в светлината на новите данни, сочещи, че аборигените може да са прекосили със салове морското пространство между Южна Америка и Полинезия преди идването на европейците. Материалът, изложен в настоящата глава, представлява разширен вариант на статията, публикувана първоначално под заглавие „Свидетелства от флората за предколумбов контакт с Америка“ в сп. „Антикуити“ (т. 38) през 1964 г. * * * Няма друга област в науката, която да е така силно засегната като ботаниката от предубедеността на антрополозите относно възможния обсег на примитивните мореплаватели. По принцип ботаниците не се смятат за авторитети по аборигенска навигация и древни плавателни съдове и по въпросите на морското дело се обръщат към антрополозите, за да узнаят тяхното вещо мнение. Антрополозите охотно дават своите препоръки, а сетне използват отговора на ботаниците, за да подкрепят своето изолационистично становище към американската праистория. През 1884 г. А. де Кандол публикува своя основоположен труд „Произход на културните растения“, с който в известен смисъл стана баща на етноботаническата наука. Де Кандол обобщи наличните дотогава ботанически свидетелства и стигна до следния извод: „В историята на културните растения аз не открих никаква следа от общуване между народите на Стария и Новия свят преди откриването на Америка от Колумб.“ Този генетичен аргумент доби първостепенно значение във водената по онова време дискусия между етнолози и праисторици. Макар че Де Кандол крайно внимателно прави своите заключения, несполуката му да намери доказателства за някаква предколумбова размяна на културни растения през Атлантическия и Тихия океан е в съгласие с нарастващата тогава тенденция към изолационизъм в тълкуването на културната еволюция. Оттогава насам все повече антрополози почнаха да задават въпроса: ако са съществували връзки между предколумбова Америка и Стария свят, защо нито една от зърнените култури на Стария свят не е била разпространена в древно Мексико или Перу и защо останалият свят не е познавал американската царевица? В началото на XX век друг изтъкнат ботаник, И. Д. Мерил, безусловно премина в лагера на изолационистите, като прие за валидно тяхното твърдение, че до появата на европейската каравела никакъв друг плавателен съд не е бил в състояние да стигне Америка. Верен последовател на Де Кандол, на чието учение основава своите възгледи, Мерил възприе и разви съвременната теза, че до плаванията на викингите и Колумб между Стария и Новия свят не е имало контакт. По силата на своите убеждения и аргументи Мерил се превърна в един от най-големите защитници на печелещата привърженици хипотеза, че океанските простори, ограждащи тропическите и умерените зони на Новия свят, са представлявали непреодолима бариера за каквато и да било праисторическа навигация. Ала Мерил отиде по-далеч от Де Кандол. Ако последният стигна само до извода, че достъпните нему свидетелства от флората не говорят за връзки между Стария свят и аборигенска Америка, Мерил твърди, че липсата на положителни свидетелства доказва отсъствието на такива контакти. Сред първите ботаници, изтъкнали, че ботаническите свидетелства в действителност говорят за аборигенно общуване между Америка и Полинезия, са двама американски колеги на Мерил — О. Ф. и Р. С. Кук. През първите две десетилетия на настоящия век те привеждат различни примери от флората, свидетелствуващи за разпространение на коренното американско земеделие в Полинезия. Мерил се противопоставя на техните ботанически доводи с аргумент от антропологията: „Преобладаващата сред етнолозите теория предполага културна миграция на изток през Тихия океан, а не на запад.“ Ако въобще е имало някакви американско-полинезийски връзки, смята той, „би било много по-логично да се разглеждат в посока от Пасифика към Америка, отколкото да се приемат за плод на движение от Америка към Пасифика“. Много по-късно, през 1937 г., Мерил писа: „Тъй като земеделието в Америка е било автохтонно, можем да допуснем, че същото важи и за културите, които са се основавали на него.“ Това доста категорично и непрекъснато повтаряно изявление на изтъкнатия ботаник — един от малцината пионери в областта на етноботаниката — не би могло да не направи впечатление на съвременните антрополози. Обаче изводите на Мерил лека-полека почнаха да търпят критика от страна на други известни ботаници и географи на растенията, възприели противоположно гледище. Всички те представиха исторически или генетически свидетелства, говорещи, че древният човек е пренесъл културни растения през тропическата област на океаните, ограждащи Новия свят. Благодарение на своя напредък модерната археология събра ценни ботанически сведения, които не бяха известни по времето на Де Кандол, и за Мерил стана все по-трудно да поддържа категоричното си становище, което бе защищавал с такава упоритост през 20-те и 30-те години на века. Силата и стойността на негативните доводи на Мерил зависеха от пълното и безусловно отсъствие на сродни културни растения в двете полукълба. Макар и неубедителни, те се превръщаха в солиден аргумент срещу презокеанските плавания. Ала ако поне едно-единствено растение се окажеше изключение от правилото на Мерил, цялата негова теза рухваше. С други думи, той трябваше много да внимава бурето му да не протече. Загубата дори на една дъга щеше да го направи негодно за употреба и негативните съждения на Мерил щяха да се обърнат срещу самия него с удвоената сила на положително свидетелство. Едно културно растение, чието присъствие навред из Полинезия (още при идването на първите европейци) отдавна озадачава антрополозите, е сладкият картоф _Ipomoea Batatas_. Независимо че е бил чисто американски растителен вид до пристигането на испанците в Новия свят, много преди това той е проникнал на полинезийските острови и е бил основна хранителна култура навсякъде от остров Пасха до Нова Зеландия. Няма друго растение, което да заема такова съществено място в маорско-полинезийските легенди за древните деди — мореплаватели и тяхната прародина, а освен това в цяла Полинезия, от остров Пасха до Хавайските острови и Нова Зеландия, сладкият картоф бил наричан _кумара_ — с незначителни диалектни изменения. _Кумара_ е коренното название на същия американски вид в древно Перу, а оттам на север — до Панама, сладкият картоф е бил познат под имената _кумара_, _кумарг_, _умар_, _кумал_, _умала_ и _куала_. Антрополозите неведнъж са се опитвали да отстранят батата от групата на аргументите в полза на праевропейския контакт между Полинезия и Америка. Някои учени съвсем не на шега изказаха предположение, че сладкият картоф може би се е заплел в корените на някое повалено дърво на перуанския бряг и така, без човешка помощ, е доплавал до Полинезия. Тази хипотеза не успя обаче да обясни как и местното название е преплавало океана заедно с растението, поради което не спечели особена подкрепа. Според една друга идея, срещнала широко одобрение, бататът и перуанското му наименование са се разпространили в Полинезия към края на XVI и началото на XVII век, когато първите испански каравели потеглят от Перу, за да направят своите открития в Източния Пасифик. Ала през 1932 г. изтъкнатият антрополог Р. Б. Диксън публикува своето изследване „Сладкият картоф в Полинезия“, в което му се удаде да докаже, че дълго преди идването на испанците през XVI век сладкият картоф вече здраво е бил пуснал корен навред из полинезийския триъгълник. Мерил бе принуден да приеме историческото свидетелство на Диксън и разбирайки, че уязвимата грудка на батата не би могла да прекоси океана без посредничеството на човека, той се предаде, що се отнася до това свойствено за Америка културно растение, непознато никъде в див вид. През 1946 г. той констатира първия пробив в своето буре, като призна, че местните мореплаватели от Новия свят са достигнали най-малко до островите на Полинезия. Ето какво писа Мерил: „…те са въвели в Полинезия едно важно хранително растение от американски произход — сладкия картоф — и са го разпространили от Хавайските острови до Нова Зеландия… много преди проникването на европейците в Пасифика.“ Скоро той отиде още по-далеч и през 1954 г. посочи колко големи грижи са необходими за успешното пренасяне на батата, изтъквайки, че аборигените трябва да са донесли от Америка живо растение _кумара_ в подходяща почва, иначе грудките не биха могли да оцелеят във влажната морска атмосфера по-дълго от месец, най-много месец и половина. Той подчерта, че на ветроходния сал „Кон-Тики“ бяха потребни повече от три месеца, за да извърши прехода през океана. И дори добави: „Би било глупаво да се твърди, че в предмагеланови времена не са съществували никакви съобщения през Пасифика…“, а в заключение заяви, че отглеждането на американския сладък картоф в панполинезийски мащаб представлява положително свидетелство за праевропейски контакт. Междувременно в нова светлина взе да се разглежда и разпространението на кокосовия орех преди идването на европейците. За пръв път европеецът се е запознал с тази изключително полезна палма при пътешествията си в Югоизточна Азия и Индонезия, поради което тя се е смятала за азиатски вид. По-късно, когато европейците достигат Западна Индия и тропическа Америка, те откриват същата палма и там — дори я срещат в диво състояние из тропическите гори по северните склонове на Андите, а навсякъде от Еквадор до Гватемала се натъкват на култивирани кокосови горички. В своята „Естествена история на палмите“ С. Ф. П. де Марциус още през 1832 г. стига до заключението, че кокосовите орехи от района на Гуаякил в Еквадор и от островите в близост до Панама са „преплавали“ през тропическите ширини на Пасифика чак до Азия. Де Кандол пръв признава очевидното ботаническо свидетелство за американския произход на кокосовата палма _Cocos nucifera_. Многобройните видове от подсемейството _Cocoinae_ са характерни до един за тропическа Америка, но нито един от тях не е познат в Азия. Само полезният, култивиран вид с неговите ядивни орехи е бил срещан от европейците навсякъде в селищата от Средна Америка, през цялата тихоокеанска област, до азиатското крайбрежие. Присъствието му в диворастящо състояние из Южна Америка, наред с устойчивите местни предания и с историческите сведения за сравнително скорошната му поява по бреговете на Азия, предизвика буря от противоречиви теории в средите на ботаниците, при което главна роля играеше Де Кандол: „Обитателите на азиатските острови са били далеч по-храбри мореплаватели от американските индианци. Много е възможно канута на азиатските островитяни, с припаси от кокосови орехи на борда, да са били отклонени от щормове или от погрешни маневри към американските острови или западния бряг на континента. Обратното е във висша степен невероятно.“ След четиригодишни проучвания в Пасифика, през 1906 г. английският ботаник X. Б. Гъпи отново наложи първоначалния възглед на Марциус. Той прецени, че географските условия не биха позволили кокосовите орехи да изминат разстоянието от Индонезия до Южна Америка с дрейфуващ съд, и заключи: „Налага се… да допуснем, че те са тръгнали първо от Америка, родината на този вид, навярно като дар, пренесен от Новия свят до Азия посредством Екваториалното течение.“ Благодарение на това, в началото на века мнозина ботаници смятаха, че разпространението на кокосовия орех по естествените морски пътища през Тихия океан е задоволително разрешение на проблема. Ала дори и тази хипотеза беше оспорена. През 1941 г. на Хавайските острови бяха проведени изпитания с плаващи кокосови орехи. Получените резултати опровергаха отдавна затвърденото мнение, че кокосовият орех е в състояние да „преплава“ едва ли не и най-обширното водно препятствие и да се размножи, щом бъде изхвърлен на другия бряг. Установено бе, че във водата отворите по повърхността на кокосовия орех се задръстват от паразитни организми, поради което при продължителното „плаване“ между Новия свят и Полинезия зародишът би загубил своята жизнеспособност. Тогава Мерил полека-лека бе принуден да признае втория пробив в бурето си: „…ще прибавим още едно твърдение, което може би изглежда смайващо: почти е сигурно, че немного преди идването на испанците в Америка полинезийците са въвели кокосовия орех по западния бряг на континента, между Панама и Еквадор.“ Противопоставяйки се докрай срещу американския произход на кокосовата палма, той казва: „Откъде произхожда този вид, все още не е окончателно определено… Едно е ясно: кокосовата палма е била напълно утвърдена по влажния тихоокеански бряг на Панама и съседна Колумбия още преди да пристигнат испанците.“ Мерил току-що бе заявил, че се налага да промени своите публикувани по-рано възгледи за пренасянето на сладкия картоф и кокосовия орех от предколумбова Америка в Полинезия, когато от неговото буре изпадна още едно важно културно растение — кратуната _Lageraria siceraria_ .Тя бе утвърдена като едно от основните културни растения с общополинезийско разпространение в праевропейски времена. Противно на Линей, Де Кандол, а редом с него и Мерил бяха издигнали в постулат становището, че до идването на Колумб кратуната е била абсолютно непозната на американските аборигени. По-късно археолозите почнаха да вадят от праевропейските погребения в Перу и Чили семена и изделия от това растение, което се превърна в поредния етноботанически проблем. През 1931 г. Норденскьолд посочи голямата прилика между изделията от сушена кратунка, правени в предиспанска Южна Америка, и тези, изработвани в Океания, наричайки този растителен вид „главно доказателство за предколумбови връзки между Океания и Америка“. През 1938 г. Бък възприе възгледа, че кратуната представлява свидетелство за плаванията на полинезийците до Южна Америка, осъществени с техните канута в началото на сегашното хилядолетие. Две години преди експедицията „Кон-Тики“, през 1945 г., той повтори твърдението си, като заяви: „И понеже южноамериканските индианци не са притежавали нито необходимите съдове, нито необходимите мореплавателски способности, за да прекосят океанската шир между техните брегове и най-близките полинезийски острови, те могат да бъдат зачеркнати като възможни преносители.“ Мнението на този често цитиран антрополог отново повлия на съвременните ботаници и през 1943 г. А. Дж. Иймс и X. Сейнт-Джон направиха следното изявление: „Днес се смята, че някъде преди XIII век, тръгвайки от Мангарева или Маркизите, полинезийски мореплаватели са отплавали на изток, стигнали са Перу и са се върнали. Едно такова плаване би могло да обясни присъствието на сладкия картоф… в Полинезия и на кратуната… в Южна Америка.“ През 1950 г. дори Мерил призна, че кратуната вече не оказва подкрепа на предишните му възгледи, „защото е ясно, че това културно растение е било разпространено и в двете полукълба преди времето на Магелан“. И добавя: „Появата му в предколумбова Америка може би се дължи на полинезийските мореплаватели…“ Но и това предположение не издържа под напора на постепенно натрупващите се свидетелства. Едновременно с провеждането на експедицията „Кон-Тики“, демонстрирала възможността да се плава със сал, археологът Джуниъс Бърд разкопа един дълбок кьокенмединг* на перуанското крайбрежие и разкри, че южноамериканските рибари са отглеждали и използвали кратуната за направа на различни изделия преди повече от 3000 години, много преди полинезийците да се заселят в Океания. Следователно хронологическите данни показаха, че кратуната се е появила в Перу по-рано, отколкото в Полинезия, и затова тя би трябвало да е пренесена от Перу в Полинезия, а не обратно. През 1954 г. Мерил се отказа от идеята, че полинезийците са донесли кратуната в Америка. Сега той предложи Африка за нейна родина, като допусна, че е стигнала до аборигенска Америка през Атлантика. Той заяви, че разпространението й както в Америка, така и в Полинезия се дължи несъмнено на човека. [* Остатъци от епохата преди новокаменния век. Б.р.] Вече стана безсмислено да се отстояват изолационистичните позиции само чрез кърпеж на остатъците от продъненото буре. Затова Мерил се отказа от борбата с нарастващите по сила свидетелства, че свойственият за Стария свят банан е бил отглеждан в Перу и Бразилия преди Колумб, а не е бил въведен от португалците, както той утвърждаваше дотогава. И така, Мерил промени становището си и през 1954 г. писа: „С основание можем да признаем, че една или няколко от многобройните полинезийски разновидности на банана навярно са били разпространени в Южна Америка от самите полинезийци, понеже пъпките много лесно се пренасят на големи разстояния и съхраняват своята жизнеспособност, без да изискват особени грижи. Не е изключено някоя разновидност, въведена на перуанския бряг, да е била прехвърлена през Андите и по този начин да е достигнала горното течение на Амазонка.“ И тъкмо тогава в спора бе въвлечено още едно полинезийско растение, забравено до момента от всички. Когато първите европейци стъпват на Маркизите, Дружествените острови, Хаваите и подложените на полинезийско влияние острови Фиджи, те заварват там влакнодаен памук в диво състояние. Това растение толкова години не бе възбудило подозренията на етноботаниците по простата причина, че известните на историята полинезийци не са познавали тъкачеството и подобно на някои малайски племена и на всички американски индианци от северозападното крайбрежие те правели облеклото си по по-прост метод: сплескване на дървесна кора. Дотогава все още не се допускаше, че тъкачният стан, а даже и грънчарството може да са били познати на съществувалия в Полинезия субстрат с различна култура. С пристигането си европейците установили, че от памука на Дружествените и Маркизките острови може да се получава прежда, ала местните островитяни не проявили никакъв интерес към опитите на пришълците да насърчат организираното отглеждане на това неядивно растение, последвано от изискващото немалко труд предене и тъкане. Ето защо в продължение на години единствената забележителна особеност на дълговлакнестия полинезийски памук бе неговото географско разпространение: никакви видове див или култивиран памук не са се срещали в останалите части на тихоокеанската област, включително Австралия и Индонезия, затуй пък растял на необитаемите Галапагоски острови, представляващи своеобразен мост до дивите и култивираните сортове памук в Новия свят. През 1947 г. Хътчинсън, Силоу и Стивънс публикуваха своя цитиран в предишните глави генетичен преглед на видовете див и култивиран памук из целия свят. За всеобща изненада те установиха, че полинезийският памук спада към 26-хромозомния американски сорт, получен чрез кръстоска и култивация, извършени от коренните памукопроизводители в Мексико и Перу. Всички видове див памук в Америка имат по тринайсет хромозома, същото се отнася и за всички видове див и култивиран памук в Стария свят. Ала както казахме, древните памукопроизводители в Америка успели да постигнат хибрид, в който се съчетават тринайсет големи и тринайсет малки хромозома, и по този начин се появил изкуствено влакнодайният, тетраплоиден, или двайсет и шест хромозомен памук. Наред с полинезийските разновидности това е единственият тетраплоид в целия род на памука. Ето защо тримата ботаници бяха принудени да допуснат по чисто ботанически съображения, че мъхнатият памук трябва да е достигнал Полинезия „след създаването на цивилизация в тропическата област на Америка“. С. О. Зауер доказа през 1950 г., че това сравнително късно и все пак праевропейско разпространение на култивирания памук от Америка в Полинезия няма как да се припише на морските птици, които не ядат семената на _Gossypium_, нито пък на океанските течения — памукът изобщо не е приспособен за такова дълго плаване. Той доказа също, че дори дивият 13-хромозомен памук да е стигнал Америка по естествен път в далечното геологическо минало, когато общата география на планетата е била различна от съвременната, подобно обяснение не може да се отнесе към „много по-късния период, когато е възникнала тетраплоидната група“. Зауер още добавя: „А тази хипотеза с нищо не помага да се обясни и присъствието на сортове памук с подчертано американски произход навсякъде от Галапагос до Фиджи. В такъв случай волю-неволю трябва да държим сметка за посредничеството на човека в географското разпространение на рода _Gossypium_. Става въпрос само за мъхнатите видове — от полза за човека.“ През 1950 г. Дж. Ф. Картър запита: „Възможно ли е първоначално памукът да е бил пренесен като източник на маслодайни семена, както предполагат Хътчинсън, Силоу и Стивънс? И дали в тихоокеанската област тъкачеството отначало е било познато, а после — изоставено заради производството на тъкан от дървесна кора?“ Влакнодайният полинезийски памук проникна в сферата на етноботаниката със същата сила на генетично свидетелство, каквато обладаваха сладкият картоф, кокосовият орех и кратуната. Дори Мерил, разглеждайки през 1954 г. описанието на полинезийския памук като американски хибрид, заяви: „Този хибрид несъмнено би могъл да достигне Таити чрез посредничеството на човека, преди полинезийците да са преустановили своите плавания.“ Изправен пред непрестанно набъбващите свидетелства за преки американско-полинезийски контакти в предколумбови времена, Мерил сега бе принуден да отпусне всички обръчи на изолационистичното си буре: „Налага се да приемем, че между народите на Полинезия и Америка, а дори и между американските индианци и обитателите на източнополинезийските острови са съществували епизодични, случайни връзки…“ Той вече престана да смята полинезийците за единствените мореплаватели в Пасифика и даже добави: „Трябва да признаем… че коренните жители на Южна Америка може да са достигнали с балсови салове някои тихоокеански острови.“ С тези признания в своята последна публикация преди смъртта си Мерил обърна нова страница, отбеляза нов етап в развитието на американската и полинезийската етноботаника. Никой друг като него не се бе сражавал с такава страст за каузата на пълната изолация на Америка преди Колумб. Мерил и последователите му виждаха във всеки океан, независимо от теченията му, бариера, а не активен посредник, за човешката миграция. Техният критически подход несъмнено изигра ролята на безценна спирачка срещу настъплението на дифузионистичните теории, които иначе щяха да удавят днешната американска антропология. Трябва да се подчертае, че компромисите по отношение на презокеанските контакти, обусловени от постепенно нарастващите свидетелства, се ограничават само до аборигенски плавания през сравнително късия воден участък между Южна Америка и Полинезия. Ботанически свидетелства за преки връзки с Азия или Индонезия липсват. В Полинезия не е открито нито едно културно растение от азиатски произход с изключение на споменатите преди видове, получени от Меланезия чрез периферни контакти с Фиджи. Има и друго растение от панполинезийско значение, което бе предмет на разгорещени спорове между етноботаниците. Само хора, живели сред коренните полинезийци и участвували в тяхната всекидневна борба за насъщния хляб, ще разберат какво огромно значение за островитяните има един такъв невзрачен вид като _Hibiscus tiliaceus_. За разлика от изброените дотук растения семената на хибискуса са пригодени за естествено разпространение по море и затова може да се е появил в Полинезия преди човека. Все пак растението бе въвлечено в етноботаническата дискусия поради целенасоченото му отглеждане на полинезийските острови и поради свързаните с него лингвистични наблюдения. Ботаникът Ф. Б. Браун с основание нарича хибискуса „един от най-полезните видове, отглеждани от древните полинезийци“. О. Ф. и Р. С. Кук първи заговориха за хибискуса, или _махо_, като заявиха през 1918 г. следното: „Макар че много ботаници смятат _махо_ за космополитично крайбрежно растение, неговото широко разпространение може в голяма степен да се дължи на човешко посредничество, какъвто е случаят с кокосовата палма.“ Те изтъкнаха, че в диво състояние това храстовидно дръвче се среща в изобилие и дори преобладава в много райони на Средна Америка, чак до бреговете на река Гуаякил на тихоокеанското крайбрежие на Южна Америка, където местното население го използвало за направа на дървесна тъкан от кората му, за изработване на водоустойчиви върви и за палене на огън. Двамата учени установиха, че и специфичната му употреба, и названията му при полинезийците са почти същите. Така например в тропическа Америка растението е познато под името _махо_, _махагуа_ или друг някакъв вариант на това наименование, а в полинезийските диалекти се нарича _мао_, _мау_, _вау_, _фау_, _хау_ и _ау_. В резултат авторите стигнаха до следното заключение: _махо_, _махагуа_, или липолистният хибискус, е едно от селскостопанските растения, които трябва да се вземат предвид при изучаването на проблема за праисторическите връзки между обитателите на тропическа Америка и тихоокеанските острови. Макар да се смята за ендемичен американски вид, _махо_, изглежда, се разпространило по островите и бреговете на Тихия и Индийския океан преди пристигането на европейците. Поради своето лесно размножаване и транспортиране това растение е добре пригодено за отглеждане и разпространяване от примитивни общества. Независимо че помощта на човека при пренасянето на _махо_ не е така задължителна, както при батата и другите видове, които се захващат само от калем, неговите названия представляват почти толкова сигурни указания за човешки контакт, колкото и в случая с _кумарата_ — сладкия картоф, за който вече се знае, че е бил общ за полинезийците и перуанските индианци. Името _махо_ или _махагуа_, с многобройни местни варианти, е широко разпространено в тропическа Америка, а на много тихоокеански острови се срещат не само сходни наименования на самото растение, но и неговите основни приложения — добиване на влакна, дървесна тъкан и палене на огън — са същите… Че примитивните полинезийци са познавали _махо_, преди да се сдобият с подобни растения от азиатски произход, може да се заключи от факта, че полинезийските названия на други важни видове — книжната черница (_Papyrius_ или _Bronssonetia_), китайската роза (_Hibiscus rosa sinensis_) и пандануса (_Pandanus_) — произлизат от _махо_. Запалването на огън чрез триене на съчки от хибискус и добиването на тъкан чрез обработване на дървесна кора с бухалки са особени изкуства, които може да са били пренесени заедно с _махо_ от Америка през тропическите райони на Стария свят. Тогава (през 1920 г.) Мерил оспори този възглед, като заяви, че въпросният растителен вид никога не е бил _култивиран_ извън пределите на Полинезия. Причината за неговото отглеждане в Полинезия според него бе несъмнено в това, че хибискусът е бил най-доброто или едно от най-добрите сред немногото на брой влакнести растения, притежавани от примитивните полинезийци. Той поддържаше, че _Hibiscus tiliaceus_ е вид с естествено пантропическо разпространение, чиито семена били разнесени от океанските течения. Като се опираше на господствуващата по онова време антропологическа доктрина за недостатъчните мореплавателски способности на американските аборигени, Мерил твърдеше, че ако действително човекът има пръст в пренасянето на това растение, далеч по-логично би било плаването да е станало от запад на изток, т.е. от тихоокеанските острови към Америка, нежели обратно. През 1950 г. Картър разгледа повторно противоположните теории на двамата ботаници: „Тези аргументи за мен представляват ярък пример на резултата от предубеденото мислене. Кук така настойчиво се старае да докаже американския произход на земеделието, че става съвсем непредпазлив, ако не и неразумен, в опита си да използва един халофит, чиито семена са добре приспособени към превоз по вода, като _доказателство_ за извършеното от човека пренасяне на растения през океана. От своя страна Мерил е толкова възмутен от твърденията на Кук или е толкова алергичен към всякакви транстихоокеански контакти (а може би и двете), че заслепен от порива на собствената си реакция, изобщо не вижда достойнствата в доводите на Кук… Посоката на ветровете и теченията предполага, че ако някое растение е прекосило Пасифика по естествен път, това би трябвало да стане от Америка към Полинезия… Съчетана с положителното свидетелство във връзка с батата, аналогията в названията и приложенията, срещащи се в Полинезия и Америка, позволява със сигурност да се твърди, че независимо дали самото растение е пресякло океана по естествен начин или не, названието на растението, а навярно и употребата му, са били пренесени през същия океан от човека. Дори изглежда вероятно тъкмо човекът да е доставил и растението.“ В същата работа Картър пише и следното: „Струва ми се, че не би могло да се искат по-недвусмислени доказателства за контакт между тихоокеанската област и Средна Америка от доказателствата, получени във връзка със сладкия картоф и хибискуса, известен под името махо.“ Както вече видяхме в глава VI, макар да търси миграционен маршрут по посока от Индонезия, Бък признава, че нито едно от полинезийските растения не може да е дошло от този район, понеже сухите и песъчливи коралови атоли на Микронезия съставляват буферна зона. Той показа, че растящите в Полинезия хранителни култури от Стария свят (хлебният плод, влаголюбивото таро, захарната тръстика и т.н.) до една са били получени посредством оживени междуостровни контакти в недалечното минало, когато посещаващите Фиджи обитатели на Самоа и Тонга са ги разпространили на повечето, но не на всички полинезийски острови. Наред с фиджийския тип балансьор, кокошката и прасето тези меланезийски растения постепенно били разнесени от остров на остров, след като маорите се отделили от останалите си родственици в Същинска Полинезия. Оризът — основна храна в Югоизточна Азия и Малайския архипелаг от най-древни времена, бил непознат във Фиджи, а и в цяла Меланезия и затуй никога не бил възприет от полинезийските племена. Въпреки че близостта на Фиджи оказала силно въздействие върху поминъка на Полинезия през вековете до пристигането на европейците, съвсем не всички полезни растения, заварени от първите европейски пътешественици в различни части на полинезийския триъгълник, са дошли от тази островна група. Добре известно е, че до появата на човека в Полинезия ендемичната флора там е била извънредно бедна на полезни растения, ала по времето на първите европейски посетители положението е било коренно различно. Видяхме, че панполинезийското отглеждане на батата, кратуната, кокосовия орех, както и наличието на памук и хибискус по местните острови предизвика разпалена дискусия сред учените, навикнали да поставят Полинезия извън обсега на аборигенските плавателни съдове, използвани в Южна Америка. При това към списъка могат да се добавят още много растения от същата, немеланезийска категория, независимо че разпространението им в Полинезия е по-ограничено. Трите островни територии, образуващи от юг на север лицевата страна на Полинезия към Америка, са: остров Пасха, Маркизите и Хаваите. Всички те предлагат забележителни ботанически свидетелства за контакт с Америка, които озадачават ботаниците и изискват безпристрастно обяснение. Пасха е най-близкият до Южна Америка полинезийски остров. При идването на европейците поминъкът там, подобно на Хавайските острови и Нова Зеландия, се е основавал изцяло на отглеждането на американския батат. Култивирани били няколко разновидности, известни сред островитяните с тяхното перуанско название _кумара_. Холандските първооткриватели получили в дар големи количества сладки картофи, групата на Кук забелязала обширни насаждения с тази култура, а първият мисионер, стъпил на Пасха, записал: „Не готвят нищо друго освен вечните си батати. Това е всекидневното ястие, неизменната основна храна на туземците, на мало и голямо… еднообразието е съвършено: винаги батати, навсякъде батати…“ Първите посетители открили в полята и кратуни, а когато там пристигнал У. Дж. Томсън, за да проведе същественото си проучване за Националния музей на САЩ, той отбелязал: „Дивата кратунка е много разпространена и представлява единственият съд за вода и домакински нужди, познат на туземците.“ И още: „Тия кратуни растат в изобилие на острова, но заслужават внимание не само заради важното място, което заемат в местните предания, а и поради това, че семето им е било донесено от коренните заселници.“ Любопитно е, че при пристигането си от Перу испанците били посрещнати от островитяните на Пасха с подаръци от „банани, люти чушки _чили_, сладки картофи и домашни птици“. Всички тези растения са били познати в праевропейско Перу и днес могат да се срещнат в древните, прединкски погребения по крайбрежието на континента. Американската люта чушка _чили_ (_Capsicum_), изглежда, също е била въведена доста рано на Маркизките острови, където често може да се види в диво състояние, израсла край изоставени селища, но никъде другаде историческите сведения не са така недвусмислени, като в случая с остров Пасха. Всички сортове _Capsicum_ са от американски произход, а нито един не е ендемичен за Стария свят. Първостепенен проблем за ботаниците се оказа и фактът, че сред иначе крайно оскъдната флора на остров Пасха се срещат домати с дребен плод и нискостеблен полудив ананас. През миналия век Томсън писа: „На различни места намерихме и диворастящи домати и неведнъж и дваж те се оказаха ценна добавка към нашите оскъдни припаси.“ Обаче в началото на настоящото столетие, разисквайки присъствието на лютата чушка чили на острова, У. Кнохе заяви: „От същото семейство произлиза доматът с дребен плод (_Solanum zycopersicum_), който е изчезнал от Пасха.“ И добавя, че нискостебленият полудив ананас вече почти не се срещал, защото островитяните не го отглеждали. Доматът и ананасът са чисто американски растения, които не биха могли да дойдат от Фиджи. Има сведения, че са растели в диво състояние по източния бряг на острова, където по-късно мисионерите основали свое селище. Тези места били напуснати от островитяните, след като първите европейци се заселили именно там; тогава всички местни жители се прехвърлят на западния бряг. Проблемни растения, които също се срещали из този изоставен район, са били маниоката, марантата и тютюнът — все американски видове, а освен това местните предания твърдят, че са донесени от прадедите, за разлика от други зеленчуци, въведени според тях от чуждоземците. В първите десетилетия на европейската колонизация Томсън пише: „На разни усамотени места видяхме да расте тютюн, но не успяхме да установим нито кой го е разпространил, нито кога. Туземците бяха убедени, че семето му било донесено от първите заселници на острова.“ Местното наименование на растението е било _ава-ава_, което подсказва, че листата му са се дъвчели, подобно на _ава_ или _кава_, докато тютюнът за пушене се нарича _одмо-одмо_, т.е. „смуча“, или _пухи-пухи_ — „духам“. Преди европейците да въведат северноамериканския обичай да се пуши, тютюнът в Андската област е бил отглеждан за дъвчене. Важно е да се отбележи, че първите чуждоземни растения, успешно размножени на остров Пасха, са били донесени от мисионерите, установили се там двайсет години преди идването на Томсън. А първият документиран опит за това е направен от Лаперуз през 1786 г.; неговият градинар засадил зеле, моркови, цвекло, царевица, тикви, круши, сливи, череши, портокали, лимони и памук, но островитяните изяли или унищожили всички посеви, преди растенията да пуснат корен. Когато от Перу пристигнали първите испански мореплаватели, те срещнали на Пасха още едно съществено американско растение. В дневниците си отбелязват, че островитяните притежавали насаждения от същата тръстика — тотора, която перуанските индианци отглеждали и употребявали, и че правели от нея жилищата си. Този американски вид, _Scirpus riparius_, и днес още е от първостепенно значение за поминъка на остров Пасха, ала вече расте само в диво състояние из обширните тресавища и отчасти заблатените кратерни езера на острова. Когато дошли европейските откриватели, за островитяните не съществувало друго по-важно растение — строителен материал за техните жилища и лодки; рогозките — единственото им обзавеждане — също били правени от тотора, от нея плетели шапки и кошници; от необичайно яките й влакна сплитали рибарски мрежи, върви и дебели въжета; покойниците били погребвани, увити в тръстика. Тотората на остров Пасха е единственият представител на този чисто американски вид, намерен извън пределите на Новия свят. Радиовъглеродните датировки на погребалните завивки, съчетани с данните от анализите на прашеца и историческите извори, говорят, че растението е въведено на острова преди идването на европейците. Тъй като става дума за сладководен растителен вид, отглеждан само в напоявани поля по крайбрежието на Перу, грудките на тотората не може да са разнесени от океанските течения, морските птици не се хранят със семената й, нито пък е възможно да ги пренесат в перата си на разстояние от две хиляди мили. Използването на тотората от коренното население за направа на същия тип тръстикови лодки, строени от древните рибари по цялото тихоокеанско крайбрежие на Южна Америка, представлява проблем, чието разрешаване ботаниците отново оставиха на антрополозите. Първоначално местната тръстика получи отделното наименование _Scirpus riparius var. paschalis_, но през 1956 г. известният специалист по флората на остров Пасха С. Скотсберг преразгледа въпроса и установи, че няма основания растението да се смята за разновидност, понеже е тъждествено с перуанския вид _Scirpus riparius_. Той призна, че присъствието му може да се обясни приемливо само с праевропейско разпространение от човека: „Трудно е да си представим пряк пренос на семена през океана без съдействието на човека, а да гадаем за възможни сухоземни пътища е безсмислено.“ Островните предания твърдят, че един от древните предшественици на местните жители, Уре, донесъл със себе си първите коренища от тотора и ги засадил в кратерното езеро Рано Као. Знаменателно е, че Уре е името на едно племе с минала слава, обитаващо около езерото Титикака, чийто поминък се основава на тотората в по-голяма степен, отколкото поминъка на останалите местни жители. Повечето индианци уру днес са известни с това, че живеят на плаващи острови от тотора, а и жилищата, и лодките си строят от същия материал. Ако изключим торфообразуващия мъх, единственото растение, което съжителствува с тотората в кратерните езера на остров Пасха, е _Polygonum acuminatum_ — друг чисто американски сладководен вид с праевропейско разпространение. Неговото отвъдморско присъствие създава същия проблем като сладководната тотора. Подобно на обитателите в басейна на Титикака, древните островитяни са го използвали за цяр. Иначе дивата или предполагаемо дивата флора на самотния остров Пасха е била необикновено бедна. При проведените през 1934 г. изследвания Скотсберг установи, че тя се състои едва от 31 цъфтящи растения, от които 11 са пантропически или широко разпространени в тази зона, а 20 — с тясно ограничено разпространение на изток или на запад от острова. Само седем от тях са били от съществено значение за поминъка на островитяните: две са дошли от вътрешността на Полинезия и пет — от Южна Америка.* Присъствието на два полезни полинезийски вида би могло лесно да се обясни с установения факт, че дедите на днешните обитатели на Пасха са пристигнали от Полинезия, но петте полезни южноамерикански растения крайно озадачават учените. През 1934 г. Скотсберг най-напред писа: „С изключение на американските видове, наличните растения не предлагат особени трудности от ботаническа гледна точка, разбира се, ако можем да разчитаме, че в действителност е имало презокеанска миграция… ала присъствието на американски елемент във всеки случай предизвиква изненада.“ След като експериментът с „Кон-Тики“ показа, че южноамериканските балсови салове имат най-малко два пъти по-голям обсег на плаване от необходимия, за да се доставят семена и корени на остров Пасха, Скотсберг преразгледа в нова светлина загадъчния произход на местната флора и заяви, че поне за двата сладководни вида праевропейското разпространение чрез посредничеството на човека е не само много вероятно, но и в голяма степен би улеснило обяснението на сложния ботанически проблем за растителната миграция в епохата до идването на европейците. [* От Полинезия: _Chenopodium_ и _Solanum insulaepaschalis_; от Америка: _Scirpus riparius_ (основен строителен материал), _Sophoro toromiro_ (диворастящо дърво, предпочитано най-вече за резба), _Lycium carolineanum_ (див храст с ядивни плодове), _Cyperus vegetus_ (ядивни корени) и _Polygonum acuminatum_ (лекарствено растение). Б.а.] След като установихме, че остров Пасха разполага с достатъчно генетични свидетелства за аборигенен внос на растения от американския континент, сега можем да се обърнем към Маркизките острови, които са двойно по-далеч от Южна Америка, макар че се намират в главния поток на Перуанското течение. Маркизката флора бе подробно изучена от Ф. Б. Браун, чийто тритомен отчет бе публикуван през 1931-1935 г. от музея „Бърнис П. Бишъп“. Браун прие, че важното хлебно дърво и влаголюбивото таро — непознати на остров Пасха хранителни култури от Маркизите — са свидетелства за аборигенен „внос“ от Фиджи, но все пак той бе принуден на чисто ботаническа основа да се противопостави на преобладаващия възглед в антропологията, като заяви, че други растения от маркизката флора не по-малко убедително говорят за праевропейски посещения на мореплаватели от Южна Америка. В глава XI ще видим, че сред маркизките островитяни се пазят племенни предания за някаква далечна земя на изток, в посока на Южна Америка, откъдето техните деди донесли първите кокосови орехи. Освен това тук, както навсякъде в Полинезия, кратуната е била единственият съд за вода. Сладкият картоф _кумара_ е бил отглеждан на Маркизите, както и на много други острови, но не е имал онова значение, което са му отдавали на Пасха и Хаваите, понеже местните жители са предпочитали да отглеждат по-лесния за прибиране хлебен плод. Културният мъхнат памук вече бил диворастящ. Браун допълни списъка на растения от Новия свят с ананаса, _Anana sativus_, ендемичен американски вид, чиято разновидност с дребен плод расте спонтанно от Бразилия до предпланините на Андите. Според Браун неговото предколумбово присъствие на Маркизите говори, че в древността Източният Пасифик е бил прекосяван с примитивни съдове: „… ендемичен за тропическа Америка, този вид очевидно е внесен автохтонно на Маркизките острови, където може да се види във всички населени долини. Отделни растения се срещат тук-таме на малка височина, но, изглежда, най-често е бил засаждан по безводните плата… Едни от най-големите ананасови насаждения на Маркизите се намират в източната част на Фату Хива, разположени по сухите, скалисти, открити склонове на Моуна Натаху, на височина 900 м.“ През 1937 г. аз прекарах няколко месеца в напълно изолираната долина Оуя, скътана в подножието на споменатата планина, и мога да потвърдя, че диви ананаси наистина растат в тази почти непристъпна част на острова, където едва ли е стъпвал друг европеец освен смелият ботаник Браун. По прорязания от планински клисури източен бряг на Фату Хива никога не е възниквало европейско поселище, а дори и самите полинезийци са се изселили оттам — малко след като установили връзка с мисионерите. Дребноплодният местен ананас бил запуснат да расте из обезлюдените области на Маркизите, когато европейците въвели по-хубави сортове с едър плод, но островитяните правели разлика между стария и новия вид. Днешният ананас неизменно се среща в близост до селища от историческата епоха. Документирано е, че на Маркизките острови новият, по-хубавият сорт най-напред бил разпространен в долината Тайохае на остров Накухива около началото на XIX век. Браун представя и други свидетелства за праевропейското присъствие на дребноплодния ананас по открити, незалесени места: „На Маркизите местните названия са _хаа лока_ (северен диалект) и _фаа хока_ (южен диалект), а на Куковите острови — _хара_… В сравнение с продаваните на пазара сортове плодът на този ананас е дребен, но е изключително ароматен и превъзходен на вкус. Изброените по-долу шест културни разновидности, съставляващи неотделима част от древната материална култура, очевидно са получени от един-единствен бразилски вид в резултат на извършена от островитяните селекция. Този факт, струва ми се, доста убедително свидетелствува, че благодарение на контакта си с Америка древните полинезийци са се сдобили с изходния сорт ананас дълго преди европейците да открият Маркизките острови.“ Папаята, _Carica papaya_, е още едно плодно растение, негодно за разпространение по море. Принадлежи към рода _Carica_ — ендемичен за тропическа Америка, докато в района от Колумбия до Перу, по чието крайбрежие често е бил моделиран от прединкските грънчари, се среща негова разновидност с по-дребен и не толкова вкусен плод. Ето какво пише Браун: „На Маркизите днес растат поне две разновидности на _Carica papaya_: _ви инана_ (_ви ината_), смятана от маркизците за едно от техните древни ядивни растения, несъмнено има аборигенно разпространение. Плодът й е по-дребен и на вкус е по-непривлекателен от _ви оаху_, за него коренните жители твърдят, че първите мисионери го били донесли от Хавайските острови. И двата сорта раждат обилно. На Маркизите местното название на този растителен вид е _ви инана_, _ви ината_ или _ви оаху_; на Таити — _ита_; на Раротонга — _нинита_; на Риматара — _ейта_; и на Хаваите — _хей_. Сокът на папаята, за предпочитане от мъжко дърво (мамее), се използва за приготовляване на медицинска лапа. Обичай, произхождащ от тропическа Америка и разпространен сред коренното население на Полинезия.“ Браун остана поразен от присъствието на подчертан южноамерикански елемент в маркизката флора не по-малко от Скотсберг по отношение на растителния свят на остров Пасха и макар да признава, че някои видове биха могли да дойдат от Новия свят по естествен път, според него със същата увереност може да се каже за други, че съзнателно или не, те са били въведени от автохтонни мореплаватели. Но понеже неговите генетични находки не бяха в съответствие с господствуващите антропологически теории, Браун заключи: „Макар и да изглежда, че основната миграционна вълна в Полинезия е дошла от запад — тъкмо обратно на посоката, откъдето идва местната флора, — някакъв контакт безспорно може да е съществувал между обитателите на американския континент и жителите на Маркизките острови.“ Да насочим сега вниманието си към Хаваите: тази островна група се намира далеч на север от безветрената зона и следователно попада извън обсега на който и да е естествен конвейер, идващ от Южна Америка. В труда си „Флората на Хавайските острови“ У. Хилебранд посочва, че тези острови лежат изцяло в областта, през която продължава Японското течение след срещата си със северозападния бряг на Америка, но все пак той допуска, чисто хипотетично, съществуването на някакво странично течение, свързващо Южна Америка с хавайските брегове: „Това второстепенно течение може да е отговорно за наличието на съществен американски елемент от областта на Андите в хавайската флора.“ Към андския елемент на Хаваите спада и ананасът, който вече разгледахме във връзка с остров Пасха и Маркизите. В издадената през 1919 г. студия върху рода _Ananas_ М. С. Бертони изказа едно от първите предположения, че тази хранителна култура е била разпространена в тихоокеанската островна област от Южна Америка в предколумбови времена. През 1930 г., в изследването си върху хавайските растителни видове, О. Дегенер приведе писмени източници, свидетелствуващи, че първите внесени от европейците ананаси са били засадени на Хаваите през 1813 г., сиреч четвърт век след като Кук открива островите, а наред с това добави: „…много по-рано хавайците отглеждали този растителен вид в полудиво състояние.“ В работата си върху историята на ананаса Дж. Л. Колинс също обърна внимание на неговото ранно присъствие в Хавайските острови, като изтъкна, че сред местните аборигени е бил известен под името _хала Кахики_. _Кахики_ е полинезийското название на легендарната им прародина, а _хала_ има еднакъв корен с _ха'а_ и _хара_ — местни имена на същото растение на Маркизките и на Куковите острови. И Хаваите са сред ония полинезийски острови, където първите европейски посетители заварили диворастящ мъхнат памук. За него — _Gossypium tomentosum_ — преди се смяташе, че е ендемичен за Хавай, но гореспоменатите анализи на Хътчинсън, Силоу и Стивънс доказаха през 1947 г., че е пряк дериват на изкуствено получения 26-хромозомен памук, създаден от представителите на аборигенните култури в Мексико и Перу. Тримата автори заявиха, че „предвид тясното му родство с видовете памук от Новия свят, _Gossypium tomentosum_ може да е стигнал Хавайските острови само след появата на цивилизация в тропическа Америка“. Друг забележителен растителен вид в поредицата от американски хранителни култури, познати на аборигените в Хавай, е физалисът — _Physalis peruviana_. Хилебранд смята, че е натурализиран и отбелязва местното му название — _поха_. В древни времена на Хаваите го ценели заради ядивните му плодове, които се запазвали в продължение на няколко месеца. Физалисът е американска хранителна култура, свойствена за региона от Мексико до Перу. В Новия свят са били отглеждани два сорта, но хавайската разновидност, _Physalis peruviana_ се е срещала най-вече в Перу. Картър отделя девет растителни вида от американско-хавайските растения в труда на Хилебранд и изтъква, че целият списък заслужава да се проучи от етноботаническа гледна точка. За физалиса той казва следното: „Подобно на памука, батата и хибискуса, _Physalis_ отново сочи към Перу.“ И още: „Дори само тия няколко бележки от един стар ботанически труд предлагат указание за произхода на американския елемент в хавайската флора. Наистина би било странно, ако се окаже, че природата е доставила в Хавай единствено „космополитните треви“, употребявани от човека в Америка, а с тях и приложението им, какъвто е случаят с _Argemone_.“ Наличието на чисто американския мак _Argemone_ (_A. alba var. glauca_) из островите на Хавайската група било забелязано още от капитан Кук, когато стъпва там като първооткривател, и впоследствие този растителен вид причинява значителни главоболия на учените. В работата си за рода _Argemone_ Д. Прейн заявява, че присъствието му в Полинезия „трудно може да се обясни“, а по-късно колегата му Ф. Фед в студия на същата тема просто повтаря: „Наистина е трудно да се обясни.“ Установено бе, че белоцветният хавайски мак _Argemone_ е в крайно тясно родство с една разновидност, растяща по тихоокеанското крайбрежие на Южна Америка. Аборигените в Перу са отглеждали _Argemone_ заради неговите наркотични и анестезиращи свойства; със същото предназначение растението е било използвано и в Хавай. Ето защо не е никак чудно, че етнолозите скоро му обръщат внимание. Сътрудникът към хавайския музей „Бърнис П. Бишъп“ Дж. Ф. Стоукс е сред учените, заинтригувани от значението на американския батат за древните хавайци; по друг повод той пише: „Ако между Хавайските острови и Централна Америка в старо време е съществувал контакт, тогава може би няма да е толкова учудващо, че хората на Кук са намерили на Хаваите мексикански мак (_Argemone mexicana_). Не е изключено семето му да е било донесено от кораб, а не от вятъра, както обикновено се приема.“ Накрая Картър предприе решителната стъпка и предложи: „В случая става въпрос не за някакъв плевел, а за растение с конкретно приложение за дадена култура. Фактът, че самият растителен вид и специфичната му употреба са пристигнали заедно, предполага по-скоро умишлен, отколкото случаен пренос… И тук, и в Америка растението се използва строго за едни и същи медицински цели: не се извлича само маслото от семето, приложение има и млечният сок — при хронични кожни заболявания. Растението е било вече утвърдено, когато Кук открива островите. Фед отдавна отбелязва, че то расте по открити места — характерна черта за внесените отвън растения, както още по-рано бе посочил Енглер. Фед не смята, че то е въведено тук в древни времена. Подобни свидетелства безспорно говорят, че този вид е донесен на Хавайските острови от човека.“ И по-нататък: „_Argemone_ предполага, че обменът на знания не е засягал само хранителни култури, но е обхващал и медицината плюс свързаните с нея магически действия и ритуали.“ Както вече казахме, погрешно би било да си представяме, че Полинезия е била един островен рай до пристигането на първите заселници. Във всяко кътче, където има запазени предания, ние научаваме, че преди появата на човека островите са били едва ли не напълно лишени от полезна растителност. Според преданието на потъналата днес в зеленина островна група Мангарева, „когато Миру и Моа пристигнали тук, това място било необитаемо. Нямало и никакви високи дървета от брега до подножието на планината. Земята била гола.“ Макар че някои американски растения, като тръстиката тотора и папаята, явно не са се разпространили по-навътре от периферните тихоокеански острови, най-близки до родината им — Америка, други, като влакнодайния памук, през Дружествените острови стигнали чак до Фиджи. А има и такива, като сладкия картоф, които проникнали още по-нататък в Меланезия, където имало полинезийски колонии, ала не и по-далеч. Кокосовият орех обаче успял да си пробие път през целия Пасифик до Малайския архипелаг и континента няколко столетия преди идването на европейците. Причината може би е пределно ясна: кокосовата палма е растение, достатъчно добре пригодено, за да издържи на промеждутъчната дифузия през сухите коралови атоли на Микронезия, а ако са се били вече хванали, плодовете й неминуемо са придружили мореплавателите в далечните им пътешествия поради своето дълготрайно съдържание от сърцевина и мляко. В глава II видяхме, че не само европейските първооткриватели, но и някои от балсовите салове, плавали през XX век, са подминавали полинезийските островчета и са продължавали през обитаваната от негроиди Меланезия, докато стигнат суша. Нищо чудно същото да се е случвало и в праевропейски времена. Дори ако отделни полинезийски острови са били открити от предмаорско-полинезийски пътешественици, потеглили от Перу, те може да не са намерили там нищо друго освен риба и морски птици, поради което естествено е било да напуснат тези необитаеми и бедни островчета, за да продължат нататък, додето стигнат големите, обрасли в джунгли територии на Меланезия, където древното полуконтинентално население е могло да им предложи тропически култури, отглеждани от самите тях. Да се предположи ранно проникване в Меланезия от аборигенна Америка е възможно не само поради археологическото и историческото присъствие на спирална керамика от американски тип в тази област и на редицата други културни паралели, но и от наличието на влакнодаен памук, който, за разлика от батата и кратуната, няма как да е бил засаден от изработващите _тапа_ полинезийски маори. Освен това допълнителен брой полезни растения от Новия свят са проникнали доста на запад, чак до триъгълника Самоа — Тонга — Фиджи. През миналия век Б. Зееман установи, че голяма част от флората на Фиджи има американски произход, а Мерил призна: „…щом полинезийците са били в състояние да внесат сладкия картоф от Америка в Полинезия, тогава те са могли да разпространят и разни американски плевели.“ Отново обаче процентът на _полезните_ растения е очебийно висок. Към тях спада и _Heliconia bihai_, чисто американско влакнесто растение, което най-неочаквано се появява на границата между Полинезия и Меланезия. Дж. Дж. Бейкър откри, че тихоокеанската _Heliconia_ е само културна разновидност в тясно родство с вида, отглеждан от автохтонното население в Мексико и Перу. Пак Кук — ботаникът — пръв изказва предположение, че и това растение навярно е било пренесено от човека, тъй като листата му били използвани от коренните земеделци за направа на шапки, рогозки, кошници и сламени покриви, докато съдържащите скорбяла корени служели за храна. Ето какво казва той: „Макар и вече да не се отглежда от полинезийците, този вид расте изобилно в планините на Самоа, както и на много от по-западните архипелази. В Нова Каледония от твърдите му листа още се плетат шапки, ала свойственият за малайския регион _Pandanus_ предлага по-добър материал за всевъзможни нужди и затова е изместил _Heliconia_ от земеделието на полинезийците.“ Етнолозите винаги са смятали, че тарото е въведено в Полинезия от Меланезия — което несъмнено важи за същинското таро, _Colocasia antiquorum_, способно да вирее само в блатиста почва и в напоявани поля. Ала друг е въпросът с предпочитащото безводни терени таро — _Xanthosoma antrovirens_, известно в Таити и на Маркизите под името _таруа_, единственият сорт таро, който расте в сухата почва на остров Пасха между пръснатите блокове лава. Сухолюбивото таро би могло да дойде само от Америка — родината на всички видове от този род. Подобно на Кук, Зауер доказа, че, както в случая със същинското таро, в Америка _Xanthosoma_ обикновено се отглежда във влажни низини. В Перу корените му се сушат и съхраняват. Американският ямсов боб, _Pachyrhisus_, се среща в споменатата погранична зона между Полинезия и Меланезия. Тъй като този вид е тясно свързан с истинския ямс — _Dioscorea_, може би ще е подходящо да разгледаме най-напред него, пък и историята му крие повече проблеми. Всеобщо мнение е, че ямсът е меланезийско растение, пренесено заедно с хлебния плод в Полинезия. Това в никакъв случай не е сигурно. Родът _Dioscorea_ се е разпространил през Тихия океан в предколумбово време: при своите пътешествия първите европейци го откривали навсякъде от атлантическия бряг на Централна Америка до островите на Индонезия. В проучването си на културните растения от Южна и Централна Америка специалистът по география на растенията С. О. Зауер изтъква, че в тропиците на Новия свят има много диви сортове _Dioscorea_, някои от които се отличават с ядивни грудки. Картър посочва, че под местното си название _ахес_ ямсът е бил описан подробно още от времето, когато испанците за пръв път стъпват на Карибските острови — най-напред се споменава в хрониката на Наварете за плаването на Колумб: „И тъй, ето още едно растение, което, подобно на сладкия картоф, се размножава вегетативно и затуй е в крайна степен непригодно да прекоси моретата с помощта на вятъра, теченията, птиците или други посредници, освен с човека, но все пак то е пресякло океана преди Колумб.“ Браун също добре си дава сметка, че аборигенният ямс би могъл да достигне Маркизите по-скоро от Новия свят, отколкото от Меланезия. След като научава, че местното название на този кореноплоден вид е _пуахи_, той отбелязва: „Материалът е недостатъчен, за да се определи със сигурност, но изглежда, че това растение се приближава до _Dioscorea cayennes Lanarck_ (ако не е и тъждествено с него) — ендемичен за Африка вид, някога отглеждан нашироко в тропическа Америка… Подземните му грудки се ценят изключително от аборигените, които ги използват за храна… На Маркизките острови се среща много рядко. Намерен бе всичко на всичко един екземпляр — на Фату Хива, най-южния остров от архипелага. Няма съмнение, че е въведен от автохтонни обитатели, и то много отдавна. Ако действително се окаже _D. cayennesis_, с който има силна прилика, това ще бъде още едно указание за контакт с Америка.“ М. У. Джейкмън също причислява ямса, наред с батата, памука, хибискуса, кокосовата палма и _Argemone_, към етноботанически сродната група от културни растения, разпространени в тихоокеанската островна област преди появата на европейците. „Тези растения вероятно водят произхода си от Америка и оттам са били пренесени на островите, където земеделието явно е било много по-младо, отколкото в Новия свят, а освен това и главните течения в Пасифика текат на запад, от Америка към островите. Повечето от въпросните видове не са били отнесени случайно до островите от морските течения, а са били пренесени умишлено от една или повече групи древноамерикански преселници; това се доказва от факта, че поне някои от тях, по-точно тези, които могат да живеят в солена вода, не биха могли да пресекат океана без човешка помощ…“ Аргумент, подкрепящ идеята, че ямсът е достигнал тихоокеанските острови от Америка, а не от Малайския архипелаг, се съдържа в гореспоменатата връзка с ямсовия боб _Pachyrhisus_. Ямсовият боб, познат сред индианците кечуа под названието _ахипа_, бе открит при археологически разкопки в пръснатите край Паракас на перуанския бряг прединкски гробове на червенокоси мореплаватели с балсови салове и гуари. За него се знае, че е ендемичен вид за Андската област и че местните племена го отглеждат наред с ямса заради неговите инсектицидни качества. Независимо от съществените му лекарствени свойства той се използва най-вече за храна — воднистите му грудки са вкусни и сладки. Когато видял ямсов боб в Океания, Гъпи останал поразен: „…родината на _pachyrrhisus_ е Америка. Човек може само да се чуди как растение с такава история е попаднало в Западния Пасифик… Въпреки че търсих упорито, не успях да намеря негови семена. Според Грефе в Тонга много го садели с цел да подготвят почвата за отглеждане на ямс…“ И отново Кук, види се, пръв сред ботаниците осъзнава, че „и по времетраене, и по вложени усилия за крайморските обитатели на аборигенно Перу пътешествието до тихоокеанските острови би било по-кратко, отколкото до районите във вътрешността на континента, покорени от праевропейските владетели на тази империя“. Ето тук, предполага той, се крие обяснението на това как е възможно ядивната грудка на такъв представител на бобоцветните като ямсовия боб да се разпространи от Перу чак до Тонга и Фиджи. И казва: „Туземците от островите Тонга вече не отглеждат _Pachyrhisus_ за храна, но все пак го оставят да расте по угарите с надежда, че ще им помогне по-скоро да получават богати реколти от ямс… понякога това растение по най-необясним начин се появява в местните религиозни обреди — указание за по-голямото му значение в древни времена.“ Срещу това множество от генетични свидетелства, които говорят, че съществени елементи в древното тихоокеанско земеделие са били пренесени от Южна Америка чрез посредничеството на човека, бе приведен само един контрааргумент: царевицата, класическа американска култура с изключително древно разпространение в Новия свят, която изобщо не се е отглеждала в Океания до въвеждането й от европейците. И тъй като това бе неопровержим факт, в съгласие с преобладаващото становище за изолацията на Новия свят от всякакви отвъдморски територии освен Сибир, той не би могъл да се сравни по силата на своето въздействие върху етнолозите с никое друго ботаническо наблюдение. Ето защо е полезно да отбележим, че когато експедицията на Менданя открива през 1595 г. първите полинезийски острови — Маркизката група, — корабите на испанците идват от Перу и носят царевица. Член на експедицията изрично записва в дневника си, че екипажът „зася царевица в присъствието на туземците“. Въпреки това на Маркизите не растяла царевица, когато през 1774 г. капитан Кук преоткрива островите, а и днес не е по-различно. По същия начин през 1786 г. Лаперуз посял царевица при посещението си на остров Пасха, ала при пристигането си мисионерите не открили никаква царевица и близо век по-късно засели отново. Едва ли някой ще тръгне да оспорва исторически документираните пребивавания на Менданя и Лаперуз съответно на Маркизите и остров Пасха само защото посятата царевица не се е хванала. За презокеанските плавания, разбира се, трябва да се съди по големия брой американски културни растения, за които може да се установи праевропейското им присъствие в Полинезия, а не по единствения растителен вид, за който се знае, че липсва. Ако е възможно едно липсващо растение да се използва за аргумент срещу съществуването на контакт, тогава със същото внимание би трябвало да се разгледа и отсъствието на основната малайска храна — ориза. В заключение бихме казали, че всеки учен, следил с интерес през настоящия век набъбващото количество от солидни етноботанически свидетелства, не би могъл да не се съгласи напълно с призива на Дж. Бароу, включен в словото му при откриването на председателствувания от него симпозиум относно растенията и миграцията на тихоокеанските народи, проведен в рамките на конгреса по тихоокеански проучвания в Хонолулу през 1961 г. Като призна, че тихоокеанската ботаника твърде дълго е била напътствувана от една почти общоприета догма, отнасяща се до еднопосочното плаване на човека в Пасифика, той препоръчва да се преразгледат наличните ботанически свидетелства в светлината на установения вече факт, че южноамериканските мореплаватели с балсови салове биха могли да имат принос за разпространението на андския елемент в праевропейската флора на Океания. Част четвърта Стъпала от Южна Америка Глава X Използването на Галапагоските острови в предиспанско време Научният свят бе силно изненадан от това, че балсовият сал „Кон-Тики“ благополучно стигна до Полинезия с жив и здрав екипаж на борда, а един изтъкнат американист на всеослушание дори заяви, че отказва да повярва в реалността на плаването — убеждение, поддържано от него, докато не видя документалния филм за експедицията. Тогава се призна, че противно на предишното мнение, балсовият сал е надежден мореходен съд и Полинезия попада във възможния обсег на древните мореплаватели от Южна Америка. Но изолационистите побързаха да изложат нов аргумент: независимо от факта, че балсовият сал е способен да прекоси океана, древните перуанци все пак може да са го използвали само за крайбрежно плаване. Защо иначе — питаха те — най-близките до Америка острови, Хуан Фернандес, Галапагос и остров Кокос, не са били населени подобно на далечна Полинезия, когато европейците достигат инкската империя? Защо е било необходимо да се заобиколят тия острови, разположени на няколкостотин мили от брега, за да се заселят острови, отдалечени на хиляди мили в открития океан? Картата с обозначени на нея названия създава една представа за географската обстановка, а в действителност е съвсем друго. В състояние ли са били тези острови да предложат на човека същото, каквото предлагали далечните късчета суша? Очевидно не. Ако не е така, защо нито Хуан Фернандес, нито Галапагоската група, нито остров Кокос са привлекли вниманието не само на индианците, но и на испанците, след като въпросните острови официално били открити от европейците? Историята сочи, че Галапагос — любимо обиталище на игуани, гигантски костенурки, тюлени и птици — се избягва от хората поради липса на постоянен водоизточник. Едва напоследък малка група заселници, предимно от Еквадор и Норвегия, успяха да се преборят за педя жизнено пространство сред кактусовия пейзаж, като по време на дъждовния сезон се запасяват с вода, съхранявана в съвременни резервоари. Хуан Фернандес едва ли би изкушил някого, макар че Александър Селкирк, прототипът на Робинзон Крузо от едноименния роман на Дефо, е живял там от 1704 до 1709 г. А остров Кокос дори и днес си остава необитаем, независимо че постоянно го посещават иманяри, подмамени от мълвата за скрито там инкско съкровище. Следователно само по себе си съществуването на даден остров не включва задължително заселването му от човека, какъвто е случаят и с необятни области от континента, които не могат да привлекат обитатели. Полинезия е един от районите на света, който винаги е допадал на човека. Но дори и тук се срещат острови, останали по една или друга причина незаселени до ден днешен, въпреки че това не може да се разбере от картата. От двете страни на Пасха например се намират островите Сала и Гомес, Дюси и Оено — необитаеми, ала добре познати на жителите от остров Пасха и Мангарева. Ненаселеният остров Хендерсън е от съществено значение за поминъка на островитяните от Питкеърн, които ходят там с лодки да събират материал за направа на дърворезби. Неизвестно защо и самият Питкеърн се оказал необитаем, когато Флечър Крисчън и останалите метежници от „Баунти“ пристигнали през 1790 г. и основали сегашната колония. Все пак островът е бил познат на местните мореплаватели, както показват малките каменни фигури и други останки от някогашно присъствие, включително неполинезийски кварцови и базалтови върхове на стрели, които са били намерени от метежниците, а сега се пазят в оксфордския музей „Пит Ривърс“. Възможно ли е такава голяма островна група като Галапагос, при това сравнително близка до еквадорския бряг и разположена в главния поток на Перуанското течение, да е била позната на южноамериканските моряци, но без да ги изкуши дотолкова, че да създадат там постоянно селище? Да оставим настрана извънредно бедната, обрасла с кактуси шуплеста вулканична почва, която моментално попива цялата вода от валежите през дъждовния сезон — известно е, че действуващи вулкани са опустошавали островите дори в исторически времена. До неотдавна в съществуващата литература за тази островна група впечатление правеше единодушното твърдение на авторите, че на Галапагоските острови няма археологически останки, сиреч — никой не е стъпвал на техния бряг до пристигането на европейците. Това уверение обаче изобщо не почиваше на лични наблюдения на археолози, а бе просто следствие от мнението на зоолози, ботаници, геолози и автори на пътеписи, които, изглежда, неизменно се цитираха един друг и повтаряха съждение, превърнало се в аксиома. Постепенно стана ясно, че археолозите са избягвали да правят проучвания на Галапагоските острови поради тяхната отдалеченост от континента — разстоянието от 600 мили се смяташе за непреодолимо с аборигенен южноамерикански съд. Вниманието на археолозите бе насочено към Галапагоската група от доста необикновени обстоятелства. Сред специалистите по археология към Американския музей по естествена история попадна фотография на странна каменна глава, открита на остров Флореана от една ботаническа експедиция. Покрита донякъде с лишеи и засенчена от околната растителност, главата изглеждаше пределно автентична, което накара специалиста по етнология на остров Пасха А. Метро убедено да заяви, че тази скулптура, намерена така далеч от континента, положително е дело на полинезийски мореплаватели. Всички бяха на мнение, че теренът около находката трябва да се проучи. Аз поканих двама изтъкнати археолози — И. К. Рийд, шеф на археологическия отдел към Управлението на националните паркове в САЩ, и А. Скьолсволд, главен куратор на катедрата по археология в университета на Осло — да сложат началото на първото систематично издирване на следи от праевропейско пребиваване на човека в Галапагоската група. Фотографията от Флореана се оказа пълна измама: при огледа на място се установи, че каменната глава е одялана наскоро от един мил немски заселник, който само пооформил естествените очертания на вулканичния блок за забавление на своите деца, а когато видял какъв възторг предизвикало „творението“ му у гостуващите ботаници, просто нямал сърце да им каже истината. Ала далеч не така смехотворен е фактът, че същият този немец, господин Витмер, узнавайки каква е нашата мисия, тутакси ни отведе в своя курник, където кокошките от дълго време, за негова голяма изненада, изравяли от пръстта стари глинени чирепи. Неотдавна подир един изключително пороен дъжд нови количества подобен материал излязоха по склоновете на един малък пролом. Така се случи, че кокошките, а не учените, откриха първите археологически находки на Галапагоските острови. Нашите полеви изследвания бяха сведени до островите Флореана, Санта Крус и Сантиаго. Начинът, по който подбирахме за пробни разкопки обещаващи места, бе много прост: обикаляхме с лодка около островите и щом видехме участък от сушата, където някой друг преди нас евентуално би се изкушил да пристане, слизахме на брега. Оказа се, че на Галапагоските острови такива места има извънредно малко. Ерозирали скали и ивици от застинала лава, осеяни с назъбени, остри образувания придаваха негостоприемен вид на почти цялата брегова линия, а в редките случаи, когато бе възможно да се пристане, трудно се намираше подходящ терен за лагеруване, защото сред насечените скали и вулканичните блокове няма достатъчно равно място дори колкото да легнеш удобно. Все пак на трите острова, които посетихме, срещнахме и няколко изключения и точно там археологическите лопати успяха да удостоверят, че аборигенни пришълци са стъпвали на брега преди нас. Поместената по-долу глава се основава на доклад под заглавие „Археологията на Галапагоските острови“, прочетен пред Десетия конгрес на специалистите по тихоокеански изследвания в Хонолулу през 1961 г. Пълен илюстриран отчет за находките по време на галапагоската експедиция публикувахме съвместно с А. Скьолсволд под надслов „Археологически свидетелства за предиспански посещения на Галапагоските острови“ — научно съобщение на Дружеството за американска археология, № 12, 1956 г. * * * До неотдавна археологическото проучване на Галапагоската група бе пренебрегвано под предлог, че тези острови се намират извън обсега на примитивните плавателни съдове както от Южна Америка, така и от Полинезия. Знаменателно е все пак, че автори от периода XVI-XIX век, които са били запознати с управлявания чрез гуара балсов сал, смятат Галапагоските острови за напълно достижими с този плавателен съд от Южна Америка. Убеждението, че те могат да се достигнат само с европейски тип кораби, възниква, когато балсовият сал изчезва от морето. Вече споменахме, че и Мигуел Кабельо де Балбоа, и Педро Сармиенто де Гамбоа са познавали и лично са описали ветроходни балси още преди да документират преданията за дългото океанско плаване на Инка Тупак. Тогава испанците вече са знаели за съществуването на Галапагос, ала не и за Полинезия, поради което Балбоа предполага, че флотата на Тупак може би е посетила именно Галапагоската група. Сармиенто де Гамбоа обаче събрал толкова подробни сведения, че на практика разполагал с точни мореходни указания, и успял да убеди вицекраля да изпрати експедицията на Менданя в търсене на остров, отдалечен на 2400 мили (600 левги) от Каляо, в посока юг-югозапад — твърде встрани от островите Галапагос. В случая е необходимо да направим кратък преглед на първите следиспански посещения на островите, тъй като тяхната праистория може би ще се разбере по-добре, поставена на фона на исторически събития. Първите европейци стъпват на Галапагос през 1535 г., когато корабът, на който пътувал панамският епископ Томас де Берланга, бил хванат в плен от коварно крайбрежно течение, докато плавал на юг, към Перу, край брега на континента. Там, където теченията Ниньо и Хумболт се срещат, ветроходът на Берланга бил застигнат от продължило шест дни безветрие и незабавно бил повлечен с голяма скорост навътре в морето. След десетдневен безпомощен дрейф в зоната на затишието, на 10 март, моряците съзрели някакъв остров. В изпратения по-късно рапорт на Томас де Берланга до краля на Испания, с дата 26 април 1535 г., епископът разказва как напразно търсели вода на този новооткрит остров, където екипажът се натъкнал на чудновати игуани, наподобяващи змии, и на костенурки с такива размери, че човек можел да ги язди. Не намерили ни капчица вода на това късче суша с обиколка около четири-пет левги. А водните запаси на борда били привършили и испанците, както и конете им, били подложени на големи страдания. На следния ден видели друг остров — по-голям и с високи възвишения. Поради неблагоприятните течения и честите затишия изгубили три дни, докато се доберат до този остров, чиято обиколка се оказала между десет и дванайсет левги. Когато корабът хвърлил котва, всички се изсипали на брега: едни били пратени да търсят вода във вътрешността, а други се заели да копаят кладенец, от който бликнала вода, „солена като от морето“. Два дни испанците безуспешно дирели сладка вода, но все пак успявали да поддържат живота си, като изсмуквали сока от листата на някакъв местен кактус. Както на първия остров, и тук срещнали тюлени, игуани, морски и сухоземни костенурки наред с различни видове птици, които били толкова доверчиви, че се оставяли да ги хванеш с ръка. Епископът се усъмнил дали на острова би могло да се намери място, където да се засее поне един бушел царевица — земята приличала на безплодна шлака, обрасла с кактуси вместо с трева и осеяна с толкова много скали, „сякаш бог някога е изсипал дъжд от камъни тук“. От нетърпимата жажда двама испанци починали, а също и десет коня. Накрая вода в достатъчно количество била открита в един пролом между скалите, тъй че моряците налели в корабните бъчви и делви близо две хиляди литра. От този остров се виждали още два, единият — средно голям, но другият бил много по-обширен от останалите, обиколката му била най-малко петнайсет-двайсет левги. Установено било, че островите се намират между 0{sup}°{/sup}30' и 1{sup}°{/sup}30' ю.ш. Испанците не слезли на последните два острова, ами вдигнали ветрила и се отправили към континента с гореспоменатия оскъден запас от вода, смятайки, че новооткритият архипелаг, достигнат от тях така лесно, е отдалечен само на някакви си двайсет-трийсет левги от перуанския бряг. Скоро обаче те почувствували силата на западното течение и в продължение на единайсет дни не съзрели суша. После, на 3{sup}°{/sup} ю.ш., Берланга осъзнал, че курсът, по който се движат, постепенно ги отвежда в още по-силната част на течащия на запад океански поток. Тогава той наредил на екипажа да обърне срещу вятъра и подир десет дни плаване корабът стигнал залива Каракес в Еквадор — оказал се пак толкова далеч от Перу, колкото и преди случайното откриване на островите Галапагос. Второто посещение на архипелага, по-кратко и повърхностно дори от първото, се е състояло през 1546 г. По време на гражданската война между Писаро и вицекраля на Перу капитан Диего де Риваденейра откраднал един кораб от пристанището в Арика, на северния бряг на днешно Чили, и след като му попречили да пристане в Куилка, взел курс към Нова Испания с надежда да потърси спасение там. Подир двайсет и пет дни плаване без навигационни уреди и карти корабът му доближил някакъв много висок остров, за чиято обиколка по море отишли три дни. Бурното море не позволило на екипажа да акостира и корабът продължил да се лута в плен на силните крайбрежни течения, при което били забелязани още дванайсет острова, всички по-малки от първия. В крайна сметка някои от общо двайсет и двамата спътници на Риваденейра успели да слязат само на един от по-малките острови, ала нямали време за нещо повече от бегъл оглед за вода, понеже се страхували, че другарите им на борда току-виж отплавали и ги оставили на това запустяло място. Те побързали да се върнат на брега и отнесли само няколко птици на кораба, който вдигнал ветрила и напуснал безводния архипелаг, без да се запаси с вода. Риваденейра и хората му се измъчили много, докато на края се излял преливен дъжд, та уталожил жаждата им. Испанците се добрали до гватемалския бряг, където Риваденейра съобщил за откритието си и описал видените там гигантски костенурки, игуани, морски лъвове и птици. Във втората половина на XVI век още испански каравели проникнали в галапагоски води, ала не сметнали, че пустите и безплодни острови могат да им бъдат с нещо полезни. Местните течения и водовъртежи непрестанно отклонявали корабите от курса, при което се създавало впечатление, че чудатите острови се движат по повърхността на океана. Ето защо архипелагът получил прозвището _Лас Ислас Енкантадас_ — Омагьосаните острови, и като такива никой не помислил и да ги ползва до пристигането на група английски буканиери в края на XVII век. Оттогава магията се развалила и буканиерите предпочитали да наричат архипелага с неговото по-реалистично име — Галапагос, — употребено за пръв път през 1570 г. от фламандския географ Авраам Ортелиус в чест на огромните местни костенурки, направили толкова голямо впечатление на първооткривателите. Първият отряд от буканиери извършил опит да достигне Галапагос през 1680 г. и бил оглавяван от капитан Бартоломю Шарп. Отначало неговият кораб плавал на юг покрай брега, към Перу, но при Пунта Парина се отклонил навътре в океана, за да избегне срещата с испанците. Навлязъл в областта, откъдето Хумболтовото течение се насочва към Галапагоските острови, и подгонен от силен вятър, духащ според буканиерите откъм брега, корабът на Шарп се натъкнал на плаващ под ветрило търговски балсов сал. Щурманът посъветвал пиратите да оставят на мира моряците на сала, „защото беше много съмнително дали ще успеем да ги надвием…“ От същата буканиерска хроника научаваме, че местните балсови салове плавали „превъзходно“, а някои от тях били толкова големи, че можели да превозват двеста и петдесет чувала храна от долините на Перу до Панама, без изобщо да ги намокрят. През 1684 г. пиратският кораб „Ергенската наслада“ навлязъл в Пасифика, където се присъединил към „Никълъс“, и двата кораба заловили край островите Лобос до перуанския бряг три търговски съда на испанците. Един от участвувалите в схватката британски буканиери, Уилям Амброус Каули, описва това историческо събитие в ръкопис, който сега се съхранява в Британския музей. Каули пише: „…ние се отправихме на запад, за да видим дали ще успеем да намерим островите, наричани Галиполус, но испанците взеха да ни се присмиват и да ни убеждават, че тия острови били омагьосани и никой изобщо не ги бил виждал освен капитан Пориалто, който обаче не могъл да се приближи до тях, за да хвърли котва, и затуй те били чисто и просто призраци, а не истински острови.“ Цитираният тук оригинален откъс е бил отчасти съкратен и отчасти изменен, когато Хак публикува през 1699 г. ръкописа в своя „Сборник от истински плавания“ под надслов „Плаването на капитан Каули около земното кълбо“. След триседмично плаване Каули и останалите буканиери все пак открили Галапагоските острови, където те останали на котва в продължение на дванайсет дни и си поделили плячката, докато техният главатар Джон Кук лежал болен на брега. Англичаните посетили няколко острова, а Каули твърдял, че е първият човек, хвърлил котва тук, и кръстил всеки остров поотделно. Той също отделил време, за да изготви първата карта на архипелага. Каули и спътниците му, включително Уилям Дампиер, Едуард Дейвис, Лайнъл Уейфър, Базил Рингроус и Джон Кук, не успели да намерят сладка вода на нито един от посетените острови с изключение на остров Джеймс или Сантиаго (наречен от Каули остров Дук Йорк). Там, в залива Джеймс (по Каули — залива Олбани), те открили „чудесна, прясна вода“ и свалили на брега няколко хиляди чувала и торби с брашно, както и осем тона дюлев мармалад, които съставлявали част от необикновената им плячка, задигната от испанските търговски кораби. Много по-късни посетители споменават за огромното количество изпочупени „испански делви“ — еднотипни и големи, намерени от тях на това място, — несъмнено останки от мармаладената плячка на „Ергенската наслада“. След като се отървали от своя излишен товар, буканиерите отново се отправили на север, та да потърсят сладка вода и на останалите острови, ала били хванати от толкова силно течение, че дори не смогнали да се върнат на остров Джеймс да попълнят намалелите си запаси. Принудени били да държат курс север-североизток и в края на краищата стигнали бреговете на Нова Испания. През следващите месеци на 1684-1685 г. „Ергенската наслада“, заедно с други навлезли в Пасифика пирати, плячкосвала испанските кораби край северозападния бряг на Южна Америка. Вицекралят на Перу узнал за припасите и живите кози, стоварени от британските разбойници на Галапагоските острови, и пратил отряд със заповед да унищожи провизиите и да пусне на брега кучета, които да издавят козите. През 1685 г. „Ергенската наслада“ се върнала на Омагьосаните острови, но успяла да прибере от скривалището си само 500 чувала брашно, а и те били отчасти поразени от птиците. По време на престоя си този път пиратите извадили по-голям късмет в търсенето на вода, може би благодарение на необичайно проливните дъждове, при това открили няколко малки парцела с хубава почва. През следващите години Галапагоската група се превърнала във важно свърталище на буканиерите, ограбващи южноамериканското крайбрежие. Тук те се намирали толкова далеч от испанските морски пътища, че било излишно да се страхуват от внезапно нападение — въобще разположението на островите предлагало идеални условия за усамотение и почивка между отделните набези и сражения. На брега пиратите пуснали домашни животни, които допълвали менюто им от морски и сухоземни костенурки, игуани, птици и риба, и полека-лека научили малкото места, откъдето можело да се черпи вода дори през сухия сезон. По примера на британците през 1700 г. на Галапагос пристигнала френска експедиция от два кораба. Предвождани от М. дьо Бошан-Гуен, французите се занимавали с търговия по южноамериканския бряг на север от Каляо, ала срещнали големи затруднения, понеже непрекъснато ги взимали за буканиери — споменът за тях бил все още твърде пресен. Накрая французите решили да напуснат крайбрежието и да разучат Галапагоския архипелаг, познат на някои членове от екипажа, които в същност били бивши пирати. Експедицията посетила четири острова и прекарала цял месец на архипелага, но трудно се намирали дърва за горене, прясна вода също кажи-речи нямало и разочаровани, французите си тръгнали, наричайки Галапагос „най-ужасното място н света“ (според ръкописния дневник на Бошан, съхраняван във Военноморския музей). През 1709 г. Галапагоската група била на два пъти посетена от корабите „Херцогът“ и „Херцогинята“, съоръжени от бристолските търговци за каперска дейност. Както и Бошан, главнокомандуващият, капитан Уудс Роджърс, съвсем не останал във възторг от Галапагоските острови, описани в такава благоприятна светлина от пиратите, върлували тук двайсетина години по-рано. След посещенията на британци и французи отново дошъл ред на испанците. Карлос III организирал експедиции за проучване на тихоокеанските води край Америка и през 1789 г. Алонсо де Торес отплавал за Галапагоския архипелаг, достигнал го благополучно, преименувал всичките му острови и изготвил нова карта — по-лоша от картата на Каули, направена преди столетие. Доколкото показват историческите извори, посещението на Омагьосаните острови, осъществено от дон Алонсо, е първата испанска визита след откриването на архипелага от Берланга през 1535 г., довела до някакви последици — факт от съществено значение за нашето тълкуване на керамичния материал, намерен на Галапагос, който ще разгледаме по-нататък. На другата година — 1790 — Алесандро Маласпина оглавил първата, но твърде краткотрайна научна експедиция на Галапагоските острови, проведена с два кораба — „Дескубиерта“ и „Атревида“. При завръщането си Маласпина за нещастие бил въвлечен в политически интриги и впоследствие попаднал в затвора, поради което ръкописите му изобщо не били публикувани. През 1793 г. на Галапагос пристига друга експедиция, която слага началото на важен етап в историята на островите. Капитан Джеймс Колнет от Кралския флот бил изпратен в Пасифика да проучи с кораба си „Ратлър“ райони, подходящи за лов на китове, и да разузнае острови и пристанища, където китобойните кораби биха могли да се отбиват за ремонт и попълване на припасите си. Колнет намерил, че разположението на Галапагоския архипелаг е удобно за китоловците; тук те щели да имат възможност да слязат с лодките си на брега и да си набавят пресни продукти, включително неограничени количества от вкусното месо на костенурките, които били тъй лесни за хващане. Британският капитан изготвил първата съвременна карта на архипелага и преименувал островите, неидентифицирани от него по старите описания. Пиратският водоизточник на остров Джеймс се оказал напълно пресъхнал, но англичаните предположили, че във вътрешността на острова може да има още кладенци. Наоколо били пръснати много испански делви — остатъци от плячката на буканиерите, а някои били съвсем запазени. На същото място хората на Колнет открили стари ножове, гвоздеи и други принадлежности, останали от пиратите. След като през 1798 г. бил публикуван изчерпателният отчет на Колнет за неговата мисия, в историята на Галапагос започнала китобойната ера. Пиратското време на островите отдавна било отминало. Само веднъж, през 1816 г., архипелагът бил посетен за кратко време от подобен вид авантюристи, когато корсарите Бушар и Браун дошли на островите да поделят своята плячка. Ако буканиерите в миналото отдавали предпочитание на залива Джеймс в западната част на остров Сантиаго, китоловците използвали за котвена стоянка западния бряг на Исабела с водоизточник при Тагъс Коув; по същото време Пощенския залив на Флореана се превърнал в същинско пристанище, където отиващите на лов кораби оставяли пощата си (затворена в бъчва), а пък връщащите се у дома съдове я прибирали. Война споходила Галапагос през 1812 г., когато в местни води пристигнала американската фрегата „Есекс“, командувана от капитан Дейвид Портър, със задачата да очисти Пасифика от британски китоловци. Един американски китоловец, подвизаващ се край бреговете на Южна Америка, завел съотечествениците си при бъчвата в Пощенския залив. От оставените там писма капитан Портър узнал важни сведения, които му позволили да залови голям брой вражески кораби. По това време Галапагоският архипелаг току-що бил приел първите си постоянни жители за историческата епоха. След като се скарал с капитана на своя кораб, ирландският моряк Патрик Уоткинс бил свален край Пощенския залив на Флореана по собствено желание. На около миля навътре в сушата той си построил колиба, а в съседство намерил парче земя с достатъчно почва и влага, за да засади близо осем декара с картофи и тикви — добитата реколта отнасял на брега и я продавал на редовно минаващите оттам китоловци. В дневника за плаването си, публикуван в Лондон през 1823 г., капитан Портър прави живо описание на този отшелник, който разсейвал самотата си с ром и накрая посредством измама и насилие успял да задържи на острова четирима моряци от други кораби, превръщайки ги в истински роби. След като описва как Патрик и неговите необикновени спътници откраднали една лодка и избягали, капитан Портър пророкува, че Галапагоските острови ще останат незаселени още дълги години. Ала само десетина-дванайсет години по-късно Хосе Вилямил предприема първия организиран опит да колонизира островите. Дотогава Галапагоският архипелаг все още бил ничия земя, но еквадорският генерал Вилямил, чиято родина току-що била получила независимост, решил да колонизира островите, и през 1832 г. обявил официалното им завладяване от името на правителството на Еквадор. Като първа стъпка той ги прекръстил на Колумбов архипелаг. После издействувал помилване за осемдесет войници, осъдени на смърт заради участието им в метеж, и ги пратил с част от съпругите им на остров Флореана, та да образуват първото за историческата епоха селище на архипелага, разположено на няколко мили навътре в сушата от страната на Черния бряг. Тук на височина 350 м над морското равнище, в зоната на чести валежи, островът предлага малък, но хубав извор в скалите, както и достатъчно обработваема земя за създаване на скромно стопанство и за изхранване на известен брой домашни животни. Ала за поселниците възникнали неприятности, когато правителството превърнало острова в каторга и увеличило обитателите му с няколкостотин затворници. Обезсърчен от положението, Вилямил скоро подал оставка като губернатор на архипелага; в резултат последвали размирици и голяма част от затворниците избягали. През 1845 г. значително оредялата колония се преместила в Корабокрушенския залив на остров Сан Кристобал, в чиито възвишения из вътрешността била открита вода. На Флореана останали съвсем малко заселници, и то само престъпници в заточение. Горе-долу по това време шведският капитан С. Скугман преминава през тукашните води по време на околосветското си плаване от 1851-1853 г. и съобщава за срещите си с балсови салове, управлявани с издигнато на двунога мачта ветрило и с дълги гуари, потопени между трупите при носа и кърмата. Важно е да се отбележи, че тия салове, види се, поддържали стара мореходна традиция, тъй като Скугман изрично споменава за техни плавания дори до далечния Галапагоски архипелаг. Втори опит за заселване на остров Флореана бил предприет през 1870 г. от Валдисиан, ала еквадорското правителство отново попречило на делото, като превърнало колонията в каторжно селище. При схватка с каторжниците Валдисиан бил убит и оцелелите заселници напуснали до един острова. Изоставените овощни градини и подивелият добитък подтикнали Антонио Джил да направи през 1892 г. трети опит за заселване на Флореана, но след четиригодишно пребиваване там неговата група също се отказала от намеренията си и отишла на остров Исабела, където основала селище, разположено на югоизточния бряг. Заселниците били принудени да черпят възсолена на вкус вода, която избивала между скалите в близост до морето, а прехраната си изкарвали, като превозвали до Гуаякил в Еквадор сяра от местния вулканичен кратер. Малкото пристанище на Исабела било кръстено в чест на Вилямил, през 1902 г. там бил настанен и малочислен гарнизон. По това време център на каторгата бил остров Сан Кристобал, където някой си Мануел Кобос, присвоил си ролята на местен диктатор, безжалостно експлоатирал каторжниците, заставени да работят на създадената от него захарна плантация сред вътрешното плато, напоявано от чести, макар и слаби валежи. Впоследствие затворниците били преместени във Вилямил на остров Исабела, докато Корабокрушенският залив на Сан Кристобал днес е главно пристанище на архипелага и седалище на островната управа, охранявано от малоброен гарнизон. Тук по време на Втората световна война американски инженери прокараха водопровод, отвеждащ в залива водата от валежите в планините, която преди изтичаше в морето през един водопад откъм необитаемата страна на острова. През 20-те и 30-те години на настоящото столетие неколцина норвежки, еквадорски и германски емигранти се заселиха на островите, пристигайки понякога на организирани групи. Почти всички обаче скоро си заминаха поради недостига от сладка вода. Незначителна част от тях се устрои в Академичния залив на остров Санта Крус, като някои заживяха сред вулканичната пепел и кактусите в близост до залива, където между скалите бе открит стар кладенец с възсолена вода, а други построиха жилищата си в края на пътеката, отвеждаща няколко мили нагоре към хълмовете, сред област с чести валежи и нелоша почва, където е възможно да се събира дъждовна вода в цистерни. По-късно неколцина еквадорци се присъединиха към европейското поселище в Академичния залив — единственото населено място на Санта Крус, а на Сиймур — безводно островче на север от Санта Крус, снабдено със самолетна писта, която американските военновъздушни сили построиха през Втората световна война — днес се намира малък еквадорски гарнизон, запасяван с питейна вода изцяло отвън. На остров Сан Кристобал единствената обитаема област си остана Корабокрушенският залив, а на Исабела — Вилямил. Напоследък десетина еквадорци се заселиха отново на Черния бряг във Флореана, а един германски емигрант успешно преживява с малобройното си семейство сред възвишенията на острова — в своя дом край малко изворче, открито още от Вилямил и неговите пионери. Иначе останалата част на Галапагоския архипелаг е напълно необитаема и неизползвана, ако не смятаме почти неизчерпаемите рибни запаси. Предприетият в днешно време опит да се създаде рибарско селище в Пощенския залив не успя дори частично, както пропаднаха и намеренията да се изнася сол от кратерното езеро в залива Джеймс на остров Сантиаго. През 30-те години на миналия век от кратера било извадено значително количество сол, а за местните запаси първи съобщават самите буканиери. В последно време отделни лица опитаха да се заселят в този залив, както и на още едно-две места по островите, предимно на Флореана, ала техният престой бе краткотраен и следите от лагерите и жилищата им са твърде оскъдни. С началото на XX век започват и първите научни разисквания относно вероятността за предиспански посещения на Галапагос. Много от специалистите по история на инките, от С. Р. Маркъм през 1907 г. до П. А. Мийнс през 1942 г., бяха дотолкова убедени в несъмнената историческа стойност на океанското пътешествие, извършено от Инка Тупак, че посочваха за цел на неговото плаване Галапагос — най-близките до континента океански острови. Още през 1875 г. Т. Дж. Хътчинсън заклеймява балсовия сал като „плаващ сноп корково дърво“, а и Мийнс, макар да вярва, че инките са стигнали до Галапагос, също подценява сала, като заявява: „…този тип плавателен съд несъмнено би предизвикал само презрение у корабостроителите на кажи-речи всяка друга нация по света.“ Както вече видяхме, С. К. Лотроп направи през 1932 г. задълбочено проучване върху практическите аспекти на подобно плаване, но бе подведен от един неверен източник от XIX век и повярва, че балсов сал изобщо не би могъл да достигне Галапагос, понеже за няколко седмици щял да загуби плаваемостта си и сетне трябвало да се изтегли на суша, за да изсъхне. Оттук Лотроп заключи, че балсовият сал не може да се задържи на вода толкова време, колкото е необходимо за плаването до Галапагоските острови, и изказа предположението, че Тупак е превозил по море войската си само покрай брега на континента — на север от Гуаякил — и се е отдал на грабеж. Дж. Хорнъл цитира през 1946 г. Лотроп, но предположи, че древните перуанци навярно са използвали за импрегниране на балсовите трупи някаква смес от клей, смола или восък, което е помогнало на инкските салове да доплават благополучно до Галапагос. Ето защо погрешното становище относно балсовите салове не позволи на археолозите да намерят мотив за проучване на необитаемите Галапагоски острови. Вместо да бъдат нащрек за следи от прединкско пребиваване, посетителите на архипелага обикновено отричаха, че съществуването на такива е възможно. През 1949 г. например В. Ф. фон Хаген бе подтикнат да заяви: „Които и да са били островите, посетени от Инката, те не са се наричали Галапагос.“ Той подкрепя твърдението си с цитати на уж авторитетните мнения за това, че обитателите на андското крайбрежие били „поразително невежи“ в морското дело, и заключава, че идеята за инкски посещения на Галапагоския архипелаг е „чист абсурд“. Последвалите изпитания показаха, че тези съвременни оценки за качествата на балсовия сал са погрешни — вече споменахме, че след 1947 г. такъв тип салове стигат до Галапагос, тръгвайки от Перу или от Еквадор, а много други достигат Полинезия, Меланезия и дори Австралия. Следователно Галапагоските острови попадат в обсега на аборигенните южноамерикански съдове, каквито с очите си е видял Скугман в средата на миналия век. Изпълнен с пълно доверие към балсовия сал, подир благополучното плаване до Полинезия през 1947 г. аз се отправих през 1953 г. към Галапагос, придружен от археолозите И. К. Рийд и А. Скьолсволд. Нямахме намерения да провеждаме цялостно обследване на архипелага, нито пък на даден остров; местата за проучване бяха подбирани въз основа на външните условия за аборигенно поселище, предлагани от географската обстановка, наред с възможностите за приставане на примитивните съдове. На три различни острова бяха открити четири участъка със следи от предиспанско пребиваване. Най-голямото поселище се намираше на платото над залива Джеймс на остров Сантиаго, където бяха установени останки от осем аборигенни лагера. Планински хребет отделяше тези обекти от друг един, разположен на същия остров, в Пиратския залив. Бяха намерени още два обекта: съответно в Китовия залив на Санта Крус и на Черния бряг на Флореана. След нашето заминаване от Галапагос Дж. С. Кофър и С. Хол откриха праисторическо обиталище и в Кабо Колорадо на остров Санта Крус. {img:drevniat_10_1.png|#Археологическите обекти на Галапагоските острови} Изровеният от оскъдния слой почва археологически материал, част от който бе намерен в пукнатини сред застиналата лава, се състоеше от: аборигенни керамични чирепи, теракотна свирка във форма на птица, принадлежаща към културата Мочика, апликирани глинени жаби — култура Чиму, варовиково вретено и няколко кремъчни и обсидианови стъргала. От всички обекти излязоха общо 1961 аборигенни керамични чирепи, останки от поне 131 съда, ако не и повече. Четирийсет и четири от тези съдове могат да се идентифицират с известни керамични образци от бреговете на Еквадор и Северно Перу, а още тринайсет навярно са идентични също с форми от този регион. Останалите седемдесет и четири съда имат аборигенен произход, но шейсет и четири от тях не могат да се идентифицират по простата причина, че в малкото запазени части количеството на характерните белези е недостатъчно, докато седем автохтонни образци на спирална керамика не се поддават на идентификация въпреки явно изразените си типични черти. В едни обекти бяха открити само перуански чирепи, в други — и перуански, и еквадорски. Керамичните форми от северния бряг на Перу бяха проучени и идентифицирани от изтъкнатите съвременни специалисти по праисторическа керамика от тази област — С. Еванс и Б. Дж. Мегърс, членове на Смитсъновия институт към Националния музей на САЩ. Археологическият материал от Галапагос бе идентифициран както следва: Моделираната посуда, характерна за Ла Плата, е представена от три съда, намерени на две различни места в залива Джеймс. Моделираната керамика от Сан Хуан е представена от един съд, намерен на друго място в залива Джеймс. Полираната едноцветна керамика, характерна за Кенето, е представена от три съда, намерени на две различни места в залива Джеймс. Моделираната керамика от Сан Николас е представена от един съд, намерен в залива Джеймс. Едноцветната керамика от Томавал е представена най-малко от петнайсет съда, намерени в залива Джеймс, Пиратския залив, Китовия залив и на Черния бряг. Други пет съда от три различни обекта вероятно са представители на едноцветната керамика от Томавал. Едноцветната керамика от Кастильо е представена най-малко от десет съда, намерени в залива Джеймс, Китовия залив и на Черния бряг. От последното място е и глинената свирка от тип, характерен за културата Мочика. Други шест съда навярно също са представители на едноцветната керамика от Кастильо. Останалите идентифицирани съдове са типични за едноцветната керамика от областта Гуайас в Еквадор. С изключение на три съда от неизвестен досега, неевропейски вид, представени от 337 чирепа — части от горния ръб, дръжката и тялото, — които се отличават с изключително фин строеж, плътна, лъскава, червена глазура и сложна форма, нови типове керамика не бяха открити. С други думи, сам по себе си събраният материал няма особена научна стойност. Единственото му значение идва от факта, че е намерен на Галапагоските острови, т.е. на разстояние от 600 до 1000 мили от различните точки на континента, където е бил създаден. Естествено възниква въпросът: Каква част от тези керамични съдове може да е попаднала на далечните океански острови в следколумбово време? Както видяхме, архипелагът е бил случайно открит от европейците през 1535 г., когато на път от Панама за Перу корабът на епископ Томас де Берланга бил отнесен от силно течение навътре в океана. На един от островите испанците прекарали един ден в напразно търсене на вода, а на друг — два, след което едва успели да се доберат с лавиране до Еквадор. Ала тъй като са идвали от Панама, епископът и неговите спътници трудно биха могли да оставят на Галапагос перуанска или еквадорска керамика. Второто посещение на архипелага било извършено през 1546 г., когато капитан Диего де Риваденейра откраднал един кораб от пристанището на Арика в Чили и взел курс към Гватемала. Той също попаднал на Галапагоските острови и след като потърсил без успех вода на един от по-малките острови, незабавно напуснал архипелага, без изобщо да слиза на някой от другите острови. Известно е, че още няколко испански каравели са проникнали в галапагоски води през втората половина на XVI век, но също така е известно, че техните екипажи не са извлекли никаква полза от островите с пустинен облик, безплодни и безводни. Възможно е на борда на някои от тези кораби да е имало индианци, които — да речем — са свалили на брега свои керамични съдове, оставени по една или друга причина там, ала е твърде малко вероятно те да са пренесли на сушата минимум 131 аборигенни съда, при това на различни места. Изглежда невъзможно също да са донесли толкова разнообразна керамика, представяща отдалечени помежду си географски райони и културни епохи в аборигенните територии на днешните държави Перу и Еквадор, част от която в исторически времена е съществувала само във вид на археологически находки. Видяхме още, че за испанците тази отдалечена островна група сред потока на Перуанското течение е била символ на Омагьосаните острови дотогава, докато британските буканиери не я превърнали в удобно скривалище, т.е. докъм края на XVII век. Следователно няма никакви основания да се предполага, че аборигенните останки, намерени на различни места в Галапагоския архипелаг, са били пренесени там от европейците. Идентификацията на перуанската керамика, извършена от Еванс и Мегърс, показа, че местният материал се състои от прединкски изделия, създадени на континента през периодите Естеро, Ла Плата и Томавал, което пък означава, че останки от най-малко два археологически обекта на Галапагос могат да се датират във времето на крайбрежната култура Тиауанако. Откриването на чирепи от минимум 131 аборигенни съда, оставени на Галапагоските острови, говори за значителна човешка дейност там в предколониалната епоха. Пределно ясно е, че при нашето повърхностно проучване много обекти останаха неразкрити, тъй че това положително е само част от съществуващия материал. Поради оскъдния слой почва върху крайбрежните скали доста останки сигурно са били отнесени в морето. От друга страна, не може да има съмнение, че в случая става въпрос за многократни посещения, а не за постоянно заселване, тъй като иначе археологическите пластове щяха да бъдат по-плътни, пък и съдовете щяха да са по-еднородни. Местното грънчарство едва ли би постигнало такова самостоятелно развитие, което тъй тясно да следва континенталните образци на едноцветната керамика от Кастильо и Томавал, през многоцветната, подобна на Тиауанако и моделираната от Сан Николас, та чак до трите характерни типа черна керамика на Чиму, съответно — полираната едноцветна керамика от Кенето, моделираната от Сан Хуан и моделираната от Ла Плата. Географски погледнато, останките представляват керамични форми, характерни за областта от Гуайас в Еквадор до долината Касма, разположена цели хиляда мили по` на юг, близо до границата между северното и централното крайбрежие на Перу. Накрая да обобщим: използването на безводните, покрити с вулканична пепел Галапагоски острови най-вероятно като риболовен пост не датира от времето на европейците, а е продължение на стара традиция, която води началото си най-късно от периода на крайбрежната култура Тиауанако. Глава XI Кокосовите орехи на остров Кокос Трите острова от групата Хуан Фернандес, разположени в насочената на север дъга на Антарктическото течение, се намират толкова далеч на юг от инкската империя и от някогашната родина на балсовите салове, че едва ли са били от особено значение за аборигенните южноамерикански мореплаватели. Друг е случаят с Галапагоския архипелаг и остров Кокос. Галапагос се намира точно на Екватора, а това е географската ширина на Манта, откъдето, съгласно инкските легенди, отплавал в океана Кон-Тики Виракоча със своите бели, брадати хора и откъдето, според историята на инките, Инка Тупак се е отправил на продължително плаване с балсови салове. Археологията показва, че още от времето на културата Тиауанако Галапагоският архипелаг е приемал гости от континента, а историческите документи отбелязват, че балсови салове са плавали до тия пустинни острови чак до първата половина на миналия век. Не е трудно да се разбере защо, макар и лишен от постоянен водоизточник, Галапагос силно е привличал аборигенните ловци и търговци. Архипелагът е гъмжал от големи, добри за ядене игуани и гигантски костенурки, които лесно се ловели и с голи ръце, а костенурките са били особено подходящи за продължителен транспорт като източник на мазнина и храна. За опитите да се отглежда памук на тези безводни острови говори фактът, че ботаниците днес сведоха смятания за ендемичен див памук от Галапагос, _Gossypium darwinii_, до най-обикновената разновидност на 26-хромозомния _Gossypium barbodense_ — южноамериканския сорт, изкуствено създаден от праевропейските цивилизации в Перу. Този вторичен, подивял галапагоски памук все още е влакнодаен и макар влакното му да не е от особено качество, самото му съществуване обяснява наличието на аборигенния тип варовиково вретено сред находките, разкопани при нашата археологическа експедиция на Галапагос. Но главната притегателна сила на архипелага си остава неизмеримото богатство от риба, което и днес привлича рибарски кораби от всички части на Пасифика. Тъй като — видяхме — тези острови са разположени точно на екватора, те са заобиколени от многобройни хаотични течения и подводни струи, които стимулират морския живот. Северните острови на архипелага се мият от топлите води на панамското течение Ниньо и на екваториалните течения, а южните — от насоченото на запад Хумболтово или Перуанско течение. Както се убедихме, тези течения са много силни и в миналото, а в редки случаи дори в днешно време са повличали с голяма скорост ветроходите на запад, при което моряците оставали с впечатление, че островите се движат, та ги смятали за омагьосани. Независимо че Галапагоският архипелаг навярно никога не е бил постоянно заселен, фактът, че за праевропейските мореплаватели от Еквадор и Перу той е играл по-съществена роля, отколкото за пристигналите по-късно испанци, изисква да се преразгледа загадъчната праистория на самотния остров Кокос. За разлика от потъналия във вулканична шлака Галапагоски архипелаг, там има и изобилие от питейна вода, и плодородна почва. Въпреки че днес представлява удобно междинно пристанище за корабите от Панама, островът изобщо не е привлякъл постоянни заселници в следколумбово време. Дали и преди идването на европейците Кокос с бил също така без значение за тогавашните обитатели на континента? Нямаме основания да допуснем противното. Настоящата глава се основава на „Бележки върху праевропейските кокосови градини на остров Кокос“, публикувани през 1965 г. като част 17 във втория том с материалите от „Норвежката археологическа експедиция на остров Пасха и в Източния Пасифик“. * * * Остров Кокос се намира за 5{sup}°{/sup}35' с.ш., или на 500 мили западно от Панама, и по този начин попада в безветрения пояс с обърнати течения, ограден от гигантските морски „реки“, течащи на запад от северната и южната страна на екватора. Островът е разположен твърде далеч на север, за да е от някакво значение при очертаване на възможните ветроходни маршрути от Южна Америка до Полинезия, обаче е отдалечен само на 300 мили югозападно от Коста Рика и лежи точно по средата на морския път между Гватемала и Еквадор. И тъй като съвременните археолози се натъкват на все повече свидетелства за преки праевропейски търговски връзки между Гватемала и крайбрежните цивилизации в Еквадор и Северно Перу, М. Д. Коу и други учени посочиха, че със своето разположение остров Кокос би могъл да бъде идеално междинно пристанище за аборигенните мореплаватели от споменатите два района. Тук те са имали възможност да се запасят с неограничени количества зелени кокосови орехи, пълни с освежителна и дълготрайна течност. Други специалисти пък бяха удивени от голямата прилика между каменните статуи от Колумбия и Еквадор и тези, открити на най-близките полинезийски острови, по-точно на двете най-източни точки на Маркизката група — Хива Оа и Нукухива. След като завършихме разкопките на въпросните скулптурни обекти в кокосовите горички на Маркизите, през юли 1956 г. експедиционният ни кораб се отправи обратно за Панама и понеже остров Кокос беше точно на пътя ни, ние решихме да се отбием на него и да се запознаем с местната географска обстановка. Отвсякъде остров Кокос е защитен с отвесни скали, високи от 90 до 180 м, които рязко се спускат от крайбрежното плато в бучащия океан. Площта на острова е около 45 кв. км, а възвишенията във вътрешността се издигат до 911 м над морското ниво. Само в северния край на острова скалистият бряг е прорязан от два непресъхващи потока, в чието устие са се уталожили малки по размер тинести наноси, образуващи заливите Уейфър и Чатъм. От тези заливи навътре в сушата продължават къси, оградени от стръмни склонове клисури, но без да достигат вътрешното плато, понеже и двете са задънени от вертикални стени. Обилните валежи създават безброй водопади, които се изливат от висящите долини или от ръба на крайбрежните скали направо в басейни, издълбани в плитчините около брега. Поради голямата влажност стръмните склонове на дефилетата, както и вътрешните плата и хребети, са обрасли в гъсти, непроходими тропически джунгли, а отвесните крайморски скали почти изцяло са покрити с мъх и друга зеленина. С изключение на горната половина на двете главни речни долини, в останалата част от вътрешността на острова е възможно да се проникне само след изсичане на проход в гъсталаците. От времето, когато европейците кръщават и описват острова, общият облик на неговата растителност значително се е променил. Кокосовите палми днес са толкова малко, че названието остров Кокос изглежда направо неуместно в сравнение с други острови в близост до Панамския провлак или далеч в океана. Но в миналото островът е оправдавал името си и това е видно от сведенията на испанските първооткриватели, съобщени на капитан Дампиер, който от своя страна пише: „Остров Кокос е наречен така от испанците поради изобилието от кокосови палми, които растат там. Те не се срещат само тук-там, а образуват цели гори… Така разправят испанците, същото чух и от капитан Ийтън, който е ходил там по-късно.“ Сред първите посетители е и капитан Уейфър, отбил се на острова през 1685 г. (на негово име е кръстен споменатият залив): „След като хората, общо взето, се възстановиха, ние се отправихме на юг и достигнахме остров Кокос на 5{sup}°{/sup}15' с.ш. Нарича се така заради изобилието от кокосови орехи. Островът е малък, но все пак е приятен: в средата му се издига стръмно възвишение, заобиколен е отвред с плато, спускащо се в морето. Това плато и особено долината на пристана са гъсто обрасли с кокосови палми, които виреят отлично на богатата и плодородна почва. Те растат също и в полите на хълмистата област в центъра на островчето, а красиво пръснати дървета се срещат и на отделни места по склоновете. Ала най-привлекателната гледка на острова са множеството извори с бистра, сладка вода, които бликат отвсякъде, чак от върха на планината и там, от образуваната горе падина, изтичат в дълбок и голям басейн или вир; хваната в него, водата няма как да се излее в ручей или река и затуй прелива на няколко места от ръба на котловината и потича надолу във вид на множество красиви поточета. А там, където скалистите склонове на възвишенията отвесно надвисват над платото, водата образува водопади и се излива като от кофа, при което водната струя очертава арка и камъните под горната й дъга остават сухи. Водопадите, наред с растящите наблизо кокосови палми с техния полезен плод и освежаващата знойния въздух течаща вода, придават на острова очарователен изглед, доставящ тутакси наслада на няколко сетива наведнъж. Нашите хора бяха предоволни от развлеченията, които предлагаше този остров, също успяха да напълнят тук всичките бъчви с вода, защото поточето, образувано в подножието на платото от безбройните водопадчета, имаше чудесна, прясна вода, а нашият кораб се намираше до неговия водослив с морето, където попаднахме на превъзходна котвена стоянка: въобще това бе толкова удобно място за снабдяване с вода, каквото рядко съм срещал. Освен водата ние не жалехме и кокосовите орехи: ядохме колкото можахме, пихме и млякото им до насита, пък после качихме няколкостотин на борда. Всеки ден на брега слизаха хора от екипажа и веднъж, по време на почивка, неколцина от нас решиха да се повеселят, отидоха на острова и отсякоха голям брой кокосови палми, от които обраха плодовете и получиха около 20 галона мляко. Сетне насядаха по земята и почнаха да вдигат наздравици за краля, за кралицата и т.н. При това изпиха огромни количества мляко и все пак не се напиха, но тази особена течност дотолкова охлади и притъпи чувствата им, че те не бяха в състояние ни да ходят, ни да стоят прави; не можаха да се върнат на борда без помощта на другарите си, които не участвуваха във веселбата, а после трябваше да минат четири-пет дни, преди да дойдат на себе си.“ Някогашното изобилие от кокосови палми с праевропейско разпространение на остров Кокос би могло да се обясни или с дейността на земеделци, пристигнали там от Америка или от Полинезия, или с естественото разнасяне на плодовете от океанските течения. Всички тези възможности са анализирани от специалистите. Както често се случва, важните за антропологическите реконструкции изводи на ботаниците в голяма степен се основават на господствуващите възгледи за човешката миграция. Проблемът за произхода на _Cocos nucifera_ бе засегнат в глава IX. Европейците са се запознали с кокосовата палма най-напред в Индия и Индонезия само защото са посетили тия места много преди да открият Америка. Аполоний Тиански видял кокосова палма в Индустан още в началото на нашата ера — тогава, когато този вид се е смятал за „индийска особеност“. Разпространението му от Малайския архипелаг в континентална Азия трябва да се е осъществило наскоро преди това. Най-старите китайски описания датират от IX век, а появата на кокосовата палма в Цейлон се отнася в епоха, съвсем близка до историческата. Когато при първото си плаване до Америка Колумб открива Куба, в личния си дневник той записва, че на брега видял множество доста високи палми с „големи орехи от познатия индийски вид“. Когато през 1520 г. испанците достигат Панамския провлак, Овиедо отбелязва, че „…и на континента, и на островите се среща едно дърво, наречено кокус…“, след което продължава с подробно описание на кокосовия орех и неговата употреба. Ботаниците от XVII век в повечето случаи приемат кокосовата палма за азиатски растителен вид, но през XIX век Марциус (1823-1850 г.) и Гризебах (1872 г.) стигат до извода, че по чисто ботанически съображения за родина на това растение трябва да се смята Новият свят. Де Кандол първоначално споделя тяхното становище, тъй като единайсет вида от рода _Cocos_ се оказват американски, а нито един — азиатски. Но както видяхме в глава IX, основателят на етноботаническата наука постепенно дотолкова попада под влиянието на етнолозите, че почва да се колебае. Макар все още да признава, че чисто ботаническите свидетелства говорят в защита на американския произход на кокосовата палма, навигационните проблеми, съчетани с разнообразните наименования и приложения на растението в Малайския архипелаг, го принуждават през 1884 г. да обяви произхода му за неясен. Той изказва предположение, че е възможно натоварени с кокосови орехи лодки от Индонезия да са били „насочени от бури или погрешни маневри към островите или към западния бряг на Америка“, и че „обратното е във висша степен невероятно“. Следователно Де Кандол допуска, че кокосовите палми на остров Кокос са били засадени по-скоро от полинезийски мореплаватели, нежели от крайморските обитатели на съседна Южна Америка. Видяхме, че известен брой учени се придържаха към теорията на Де Кандол, която почива изключително на етнографски доводи, а други пък не по-малко последователно вървяха по стъпките на Марциус и Гризебах, наблягайки на отсъствието на видове, сродни с разпространените в Индонезия и континентална Азия. Както уточнихме вече, най-дейният защитник на идеята за американския произход на кокосовата палма бе О. Ф. Кук, комуто също принадлежи заслугата за привличането на остров Кокос в центъра на дискусията. Ето какво пише той: „Ако кокосовият орех би могъл да се превърне в непознат растителен обект за някой ботаник, запознат с всички други видове палми, той без колебание би посочил за негова родина Америка, защото разновидностите на този род, на брой около триста, до една са американски. Със същата увереност специалистът би причислил кокосовия орех към ендемичната флора на Южна Америка, защото всички разновидности от рода _Cocos_ се срещат в този континент, при това би ограничил разпространението му в северозападната част на Южна Америка, защото дивите видове _Cocos_ в споменатия район много повече приличат на култивираната кокосова палма, отколкото видовете в басейна на Амазонка и в Източна Бразилия. Ето защо от чисто биологическа гледна точка е уместно да предположим, че плодоносните кокосови палми, забелязани от Хумболт във вътрешните области на Венесуела и Колумбия, са расли в близост до прародината на този растителен вид.“ И още: „Употребата на кокосовия орех е най-усъвършенствувана и разнообразна на тихоокеанските острови, тъй като липсата на други растения е заставила местните обитатели да разчитат все повече и повече на него. Нуждата е породила различните приложения, ала самата палма е била донесена от Южна Америка — единственото място на света, където в древността са растели такива палми. Съществуването на голям брой кокосови палми на остров Кокос по времето на Уейфър (1685 г.) и изчезването им впоследствие би трябвало да се приеме за свидетелство, че някога островът е бил населен или най-малкото редовно посещаван от аборигенни мореплаватели от близкия континент… Дори и при отсъствието на постоянно население нищо не пречи кокосовите палми да са били засадени и отглеждани на острова от обитателите на континента с цел плодовете им да ползват рибарите по време на продължителен риболов в океана, както се е практикувало в някои области на малайския регион. Сериозните смущения в местния живот, възникнали с пристигането на испанците в панамския регион, естествено са нарушили този род дейност. В неподозираното досега праисторическо използване на остров Кокос етнолозите може би ще видят допълнително свидетелство за мореплавателското умение на индианците от тихоокеанското крайбрежие на тропическа Америка, което ще ги подтикне да гледат с по-малко скептицизъм на възможността за аборигенни връзки между бреговете на американския континент и островите в Пасифика.“ Днес повечето ботаници възприемат гледището, че прародината и първият център за облагородяване на _Cocos nucifera_ е Америка. Разстоянието от праевропейските кокосови гори в Коста Рика, Панама и Колумбия до остров Кокос позволява да се предположи, че кокосовият орех с успех би могъл да го „преплува“. Обаче самостоятелното разпространение на кокосовия орех през такива обширни водни пространства, каквито отделят остров Кокос от Полинезия, е напълно невъзможно, тъй като неговата жизнеспособност бива унищожена много преди плаваемостта му. Както видяхме в глава IX, опитите на Едмъндсън, проведени на Хавайските острови, а и нашият експеримент, при който бяхме потопили кокосови орехи по палубата на „Кон-Тики“, показаха, че морската вода постепенно прониква в меката част на повърхността на ореха, вследствие на което за два месеца, прекарани в морето, развилите се микроорганизми го лишават от способността му да се размножава. След като се е носил продължително време по течението, докато измине разстоянието от Полинезия до остров Кокос, кокосовият орех не би могъл да се хване дори ако намери идеални условия, т.е. да бъде пренесен на разчистено място и правилно да бъде засаден в пясък, примесен с пръст. Ако кокосовата палма наистина е достигнала остров Кокос от някоя част на Полинезия, това е станало само чрез посредничеството на човека. Най-близката възможна област в границите на Полинезия, откъдето кокосовите орехи може да са били пренесени на остров Кокос, обхваща Маркизкия архипелаг. Заслужава да се отбележи, че тамошните островитяни са знаели за съществуването на някакъв остров далеч на изток от техния архипелаг — факт, озадачил немалко първите европейски посетители. Дори на удивително точната ветроходна карта, изготвена за капитан Кук от неговия местен консултант Тупиа, жител на остров Ули-теа, източно от Маркизите бил обозначен неизвестен остров, наричан от полинезийците Уту (транскрибиран от англичаните като Уутуу). По-късно маркизките аборигени осведомили и капитан Портър, че откъм наветрената страна на архипелага, т.е. на изток, има остров, известен сред тях под името Утупу (Уутуу-пуу). Преди повече от век и половина капитан Портър пише: „Досега никой от нашите мореплаватели не е открил на посоченото място остров с такова наименование, но ако разгледаме картата на Тупиа… ще установим, че близо до местоположението, определено от туземците на _Нууахива_ (Нукухива) за Уутуупуу, е обозначен остров на име Уутуу… макар и да не е изготвена с прецизност, каквато може да се очаква от нашите хидрографи, тази карта, начертана от сър Джоузеф Бенкс по напътствията на Тупиа, е оказала голяма помощ на Кук и други мореплаватели при откриването на много острови… В съществуването на Уутуу, или Уутуупуу, не бива да има съмнение: Тупиа е получил тези сведения от разказите на други мореплаватели, затова е могъл да посочи на картата, съставена от него преди близо петдесет години, положението на острова, а местоположението, съобщено ни сега от Гатанева (жител на Нукухива) се различава незначително от данните на Тупиа.“ От особен интерес за настоящото изследване е фактът, че в полинезийските предания източният остров Утупу се е помнел най-вече като място, откъдето дедите на островитяните са взели изключително важната за тях кокосова палма. Портър подчертава този значителен момент в маркизката легенда: „Както отбелязах и преди, за кокосовата палма се смята, че е донесена от Уутуупуу — остров, който според туземците е разположен някъде откъм наветрената страна на Ла Магдалена (Фату Хива).“ Съхраненият в народната памет спомен, че кокосовият орех е бил пренесен от остров, отстоящ на изток от Маркизите, където европейците действително откриват самотен къс суша, обрасъл в изобилие от кокосови палми, което дава основание на първооткривателите да го именуват в тяхна чест — единственият тихоокеански остров, кръстен на растение, говори убедително в защита на тезата, че остров Кокос е тъждествен с остров Утупу от полинезийските предания. Откъм наветрената страна на Маркизите няма други острови, освен Кокос и Галапагоската група, сред чиято покрита с вулканична шлака земя кокосови палми не виреят. Следователно ботаническите свидетелства, доказващи, че от своята родина в северозападната част на Южна Америка кокосовата палма се е разпространила на запад през Пасифика, получават силна подкрепа от етнографските сведения, които дори очертават маршрута от остров Кокос до най-близката островна група в Източна Полинезия. Остава да се отговори на въпроса, по какъв начин кокосовата палма е достигнала от аборигенните центрове за нейното отглеждане в Колумбия, Панама или Коста Рика до океанския остров Кокос. Целта на нашето кратко посещение бе да установим дали съществуват възможности за естествено разпространение, като се запознаем на живо с подробности от местната топография и растителност, които трудно могат да се научат от оскъдната литература за острова и от доста схематичните карти. Една обиколка по скалистата брегова линия на острова бе достатъчна, за да се убедим, че е изключено донесен от морето кокосов орех да се добере до сушата някъде другаде освен при тесните речни долини в заливите Чатъм и Уейфър, разположени на северния бряг. Експедиционният кораб хвърли котва пред залива Чатъм, а ние слязохме и там, и в залива Уейфър. Промяната в растителността, настъпила след посещението на Уейфър през 1685 г., бе толкова подчертана, че човек би се изкушил да помисли дали английският капитан не е бил на друг остров, ако не беше дал точните му координати. Хората на Уейфър без труд са успели да стигнат платата и възвишенията в средата на острова, но нашата група срещна значителни затруднения още при опита си да проникне в затлачената от зеленина клисура, където са пристанали англичаните. По време на еднодневния престой, който можехме да си позволим на Кокос, никой от експедицията не успя да иде по-далеч от отвесно издигащите се стени в дъното на Уейфъровата долина и съседните склонове. Предварително бяхме обърнали внимание, че при геологическото си проучване на острова Л. Дж. Чъб не е успял да изследва вътрешността достатъчно подробно, за да провери дали наистина съществува кратерно езеро, за което се загатва в описанието на Уейфър. Напълно е възможно, разбира се, с повечко решителност и усилия да се направи просека нагоре към възвишенията, но това, изглежда, не е било необходимо при посещението на Уейфър, когато вътрешното плато и долината, където хората от неговия екипаж слезли на брега, са били „гъсто обрасли с кокосови палми, които виреят отлично на богатата и плодородна почва“. Не ще и съмнение, че през изминалите оттогава повече от два века и половина джунглата е погълнала съществуващите кокосови горички и си е възвърнала разчистените някога участъци. При нашия оглед отдалеч установихме, че сред залесените хълмисти райони във вътрешността на острова, както и на отделни места по самия връх на потъналите в зеленина хребети растат самотни кокосови палми, раздалечени на километри една от друга. Няколко изолирани палми стърчаха и над джунглата в горната част на двете долини. Само на един незначителен парцел равна земя в близост до плажа на залива Уейфър се бе запазила цяла група кокосови палми, достатъчно на брой, за да образуват миниатюрна горичка. Пак там, около брега, открихме следи от разчистване на терена, направено неотдавна, а някои от палмите бяха изсечени — навярно останки от просъществувалата тук за кратко костариканска затворническа колония. Ако не бяха запазени оригиналните сведения на Уейфър за някогашните обширни горички във вътрешността на острова, човек с основание би могъл да допусне, че на остров Кокос _Cocos nucifera_ не е културно растение, а е чисто и просто дива палма, която избуява спонтанно, като неотделима част от тропическия лес. Тогава това би било единственото място, където се среща истинска диворастяща _Cocos nucifera_ и проблемът за произхода й би бил окончателно разрешен. Теоретично погледнато, групата палми край брега на залива Уейфър може да са израснали и в резултат на изхвърлени там кокосови орехи, дошли с морските течения от Южна Америка преди посещението на английския капитан. Веднъж пуснала корен на острова, кокосовата палма по естествен път би могла да се разпространи по дъното на дефилето навътре в сушата, но само при условие, че не е съществувала днешната джунгла, която иначе би спряла развитието на извънредно слънцелюбивите млади палми. От Дружествените острови нататък експедицията ни бе придружавана от професионалния производител на копра А. Кинандер, който бе категоричен, че издънката на кокосовия орех ще бъде напълно задушена под плътния растителен покров, преди още да избуи над него. И наистина ние никъде не забелязахме издънка от орех или млада палмичка освен на просеката край брега. Другите палми, които видяхме, бяха стари, издигнали величествените си корони над прегръдката на джунглата. Гъстите гори във вътрешното плато и по хребетите са отделени от двете дълбоки клисури посредством стръмни планински склонове. Тези почти отвесни стени, които задънват внезапно долините, са толкова високи, че без човешка помощ узрелият кокосов орех в никакъв случай не би могъл да достигне хълмистите вътрешни части на острова, където Уейфър е видял обширни горички, а ние съзряхме само върховете на отделни палми, отдалечени на голямо разстояние една от друга. Ако не пренебрегнем описанието на Уейфър и не приемем _Cocos nucifera_ за диво, ендемично растение на остров Кокос, става пределно очевидно, че някога човекът положително е разчистил значителни площи земя по дъното на клисурата и по вътрешните плата и хребети, за да превърне сетне просеките в кокосови плантации, станали обширни и многобройни до идването на първите европейци. Освен забелязаните отдалеч кокосови палми, ние не попаднахме на никакви други свидетелства, подсказващи за човешка дейност, с изключение може би на залива Чатъм. Опит за разкопки не бе предприет. Подробното проучване в близост до устието на двете рекички и в обраслите с растителност възвишения навътре в острова навярно няма да бъде напразно за бъдещите археолози тук. В залива Чатъм има два миниатюрни плажа, разделени от висок, стърчащ над брега нос със стръмни склонове и изкуствено подравнено било, покрито с изключително гъста трева, висока колкото човешки бой и преплетена с пълзящи растения. Тази растителност рязко се отличава от околната джунгла и следите от някогашна човешка дейност в случая са явни, макар че сигурно датират от постевропейски времена. Високата трева по склона можахме да пробием само с помощта на мачете и пътем се натъкнахме на няколко малки тераси, образувани чрез отнемане и насипване на пръст. Предназначението им остава неясно, освен ако не са направени за основа на неголеми жилища. Изкуствено подравненото и също тъй потънало в зеленина било на носа има ширина около шейсет метра и двойно по-голяма дължина, тъй че не би могло да се обработи без значителен труд. Издълбана в скалистата почва дупка с дълбочина приблизително четири метра бележи западната граница на подравненото пространство; отнетата земна маса от първоначално тясното било е била използвана за разширяване на изкуствената площадка. Северният склон на носа е прорязан от дълбок и широк овраг, който опасва от тази страна равното било подобно на естествен защитен ров. На други, очевидно съвсем наскоро разчистени места, попаднахме на ръждясали парчета ребриста ламарина и други останки от лагеруване, говорещи за дейността на съвременни посетители, навярно иманяри. Предварително знаехме, че на острова за кратко е съществувало костариканско затворническо селище, което, изглежда, е било разположено именно на терасирания нос, в противен случай обработката му би трябвало да е дело на аборигени — друга приемлива възможност няма. По-късно се установи, че каторжническата колония, пребивавала на острова от 1878 до 1881 г., изобщо не се е намирала в залива Чатъм, а в залива Уейфър. Писмени сведения за някаква селскостопанска или строителна дейност в областта на залива Чатъм не са известни, така че щом каторгата е била в залива Уейфър, трудно можем да отнесем към историческия период изравняването и терасирането на носа в залива Чатъм, понеже освен от затворниците и от иманярите при техните кратки, епизодични посещения в исторически времена остров Кокос изобщо не е бил обитаван. Навсякъде край бреговете на заливите Чатъм и Уейфър, както и в откритите участъци около устието на двете рекички, открихме трапове, оставени от стари и неотдавнашни иманярски групи. Иманярите плащат такса на костариканското правителство, за да добият право да копаят, и всъщност те са единствените постоянни гости на острова, понеже неговите непроходими джунгли и скалисти брегове не привличат нито търговци, нито туристи. Целият леснодостъпен терен около удобните за приставане места е разкопан и прекопан, някъде дори е взривявано с динамит; хаосът се допълва от постоянните набези на диви прасета, които обръщат подвижни камъни и разравят мекия почвен слой, като по този начин изменят автентичния облик на ландшафта. На около петдесет метра от пясъчния плаж на залива Уейфър, успоредно с подножието на възвишенията, намерихме останки от две къси редици дълбоко потънали в земята камъни, които се бяха спасили от разрушение, ала пръстта наоколо бе прекалено разровена, за да разберем тяхното първоначално предназначение, което бе трудно да се свърже с някаква практическа цел. Все пак в близост до това място са живели затворниците. За да се определи със сигурност възрастта на изкуствено предизвиканите промени в терена около заливите Чатъм и Уейфър, е необходимо доста повече време, отколкото имахме ние при краткия си престой, тъй че нашите догадки за възможно праисторическо използване на острова от човека се основават единствено на множеството следи от разчистване на площи за кокосови плантации. В заключение може да се каже, че аборигенните земеделци положително са смятали разположението на остров Кокос за достатъчно благоприятно, та да оправдае огромното количество труд, вложено в борбата с джунглата за освобождаване на земя за отглеждане на кокосови палми. Трудно е да се проумее защо полинезийците е трябвало да хвърлят толкова работа на един остров, отдалечен поне на четири хиляди мили от техните поселища, освен ако не са поддържали оживени търговски връзки с панамския регион, за което няма никакви свидетелства. Не по-малко трудно е да се проумее защо американските индианци е трябвало да си създават същите грижи, като разчистят големи пространства, заети от джунгла, на един отдалечен от бреговете им остров, когато кокосовият орех е играел второстепенна роля в тяхното меню, и при това по континенталното крайбрежие е имало колкото щеш гористи земи за разчистване. Според мен едва ли ще се намери друго обяснение за съществуването на обширните кокосови горички на остров Кокос, освен ако не допуснем, че някога островът е бил гъстонаселен или пък че разположението му е било твърде благоприятно за мореплаватели, които често са идвали в тези води и са изпитвали нужда да попълнят хранителните си припаси. От личен опит знам, че за екипажа на открит плавателен съд няма по-подходящ растителен продукт от прясно откъснатия, не съвсем узрял кокосов орех, който понася и солените пръски, и суровите условия на съхранение, като в продължение на многоседмично плаване осигурява свежа течност и питателна храна на моряците. Според наблюденията на археолога Фердън и през 1943 г. основният запас от питейна течност на кануподобните лодки _имбабура_, плаващи от северната провинция Есмералдас в Еквадор до Тумако и Буенавентура в Колумбия, все още се е състоял от необелени, зелени кокосови орехи, които също единствено бяха използвани за пиене от еквадорските саладжии, превозили през 1947 г. моята група по реката до Гуаякил заедно с балсовите трупи за строежа на „Кон-Тики“. Разчистването на девствената джунгла от крайбрежните долини и от възвишенията във вътрешността на остров Кокос е струвало неимоверни усилия, тъй че първите земеделци, осеяли острова с кокосови горички в праевропейски времена, трябва да са имали особени основания за това. Единствената видима причина става ясна, щом преценим местоположението на Кокос от гледна точка на бързо набъбващите свидетелства за отвъдморски контакт между Гватемала и северозападната част на Южна Америка в предколумбовата епоха. Както посочва Коу, отсъствието на съвпадащи археологически останки по протежение на дълбоката крайбрежна дъга на панамския регион, отделящ Гватемала от Еквадор, съчетано с някогашното умение на местните обитатели в плаването с гуара, потвърдено от нашите находки на Галапагос, както и самото географско положение на остров Кокос, го превръщат в идеално междинно пристанище за аборигенните търговци, кръстосвали някога откритите води пред бреговете на Панама. Както изтъква ботаникът О. Ф. Кук, испанското нашествие на континента и възникналите впоследствие сериозни смущения в местния живот са били достатъчни, за да сложат край на всякакви посещения на остров Кокос, при което тропическата джунгла е получила възможност да си възвърне земята, разчистена някога с толкова труд от човешки ръце. Глава XII Статуите на остров Пасха В академичния свят често се оказва плодотворно да се прехвърлиш от един клон на науката в друга, донякъде свързана с него област. Получил подготовка в научната мисъл и методика, но освободен от негласното задължение ученикът да бъде верен на възгледите на своя учител, специалистът, преминаващ от една дисциплина в друга, нерядко възприема нов, нетрадиционен подход към общоприетата догма. Когато прекъснах образованието си по биология в университета на Осло и отидох да прекарам една година като туземец сред полинезийците от Маркизкия архипелаг, целта на моите полеви изследвания бе да проуча как представителите на животинския свят са попаднали на тия отдалечени океански острови. Имах академична подготовка по зоология и география, но след като три години се радвах на достъп до най-голямата в света частна библиотека от книги за Полинезия — колекцията на Кропелиен в Осло — аз бях по-добре запознат с всички въпроси относно населението на Полинезия, отколкото ако бях следвал университетски курс по антропология. Когато през 1938 г. се завърнах от Маркизките острови със значителна археологическа сбирка, на мен ми се струваше естествено да се изкача едно стъпало по-нагоре по биологическата стълбица. Вместо да продължа да проучвам как се е зародила фауната на океанските острови, сега аз почнах да посвещавам цялото си време на проблема, по какъв начин тези острови са били заселени от древния човек. Едногодишното ми пребиваване на усамотения остров Фату Хива, където кануто с балансьор и откритата спасителна лодка бяха единствените средства за придвижване в океана, в който вълните и облаците през цялата година се движат от изток на запад, ме настрои критично към господствуващите теории, според които откривателите на полинезийските острови от каменната епоха са преплавали десет хиляди мили срещу устремените на запад природни стихии. И понеже неведнъж бе ми се налагало да се боря за живота си в океана, додето изляза на сушата, аз от личен опит бях разбрал, че Фату Хива се намира насред морска конвейерна лента. Решението да премина от Южна Америка до Полинезия с балсов сал и да търся археологически останки на Галапагос олицетворяваше реакцията на един непредубеден ум срещу научно недоказаните догми. След Галапагос поредното късче суша в океана бе остров Пасха. Разположен по средата на пътя между Южна Америка и своите най-близки „съседи“ в Полинезия, този остров е бил по времето на европейските открития най-самотната обитаема земя на света. Неговите над 600 гигантски каменни статуи и внушителни мегалитни стени от незнаен произход предлагат на любителя и специалиста една от най-трудно разрешимите загадки на археологията. Но и Пасха бе в плен на неоспорваните догми. Това е най-отдалеченият от Азия остров и според затвърденото становище би трябвало да е бил заселен последен и да се отличава с най-кратък период на човешка дейност. Този общоприет извод почиваше на хипотезата, че човекът е попаднал на острова в резултат на миграция от Азия, срещу вятъра, а не от Южна Америка, по вятъра. Съвременните учени бяха безкрайно убедени в сравнително неотдавнашното заселване на остров Пасха и затова никой не бе направил опит за стратиграфски разкопки в търсене на следи под земната повърхност независимо от факта, че в сравнение с останалите тихоокеански острови Пасха се слави с най-голямо количество надземни останки. След кратките посещения на неколцина етнолози през XIX век първото подробно проучване на видимата част от статуите и руините на острова бива проведено през 1914 г. от британска група, водена от мисис Катрин Скорсби Рътлидж. Впоследствие пълен опис на всички съществени надземни останки прави живеещият там мисионер отец Себастиан Енглерт. Единственият професионален археолог, посетил острова преди нашата експедиция, бе белгийският професор X. Лавашери, който, придружен от френския етнолог Алфред Метро, продължи през 1934 г. изследванията по повърхността на терена, съсредоточавайки своето внимание върху неописаните дотогава петроглифи. В огромната си част авторите, писали за местния археологически материал, без някога да са стъпвали на острова, възприемаха възгледите на неколцината учени, видели с очите си този напълно обезлесен къс суша. Голият остров се е намирал толкова далеч и встрани от пътя на преселниците, идващи от Азия, че според утвърденото мнение не е имало време бавно натрупващият се почвен слой да скрие от света каквито и да било човешки предмети — ето защо разкопките са излишни. Салът „Кон-Тики“ преплава разстояние, два пъти по-голямо от това между Перу и остров Пасха, а галапагоските чирепи свидетелствуваха за прединкско мореплаване още от времето на културата Тиауанако — затова по моему нищо не би могло да попречи на мореплавателите от Южна Америка да достигнат Пасха много преди преселниците от далечна Азия, независимо от маршрута, възприет от азиатците. За перуанските мореплаватели остров Пасха е бил най-близката обитаема суша в океана, при това именно те произхождат от област, където е било обичай да се поставят на каменни площадки под открито небе колосални статуи в човешки вид. За да се уцели самотният остров Пасха от която и да е страна, е било необходимо голяма доза щастие или умение да се направлява флота, пръсната на широк фронт, или пък оживено местно мореплаване. Във всеки случай мореплавателите от Южна Америка биха имали преимущество. Ако, подобно на европейците, аборигенните мореплаватели са навлезли в Океания от Перу, те също биха могли отначало да подминат остров Пасха и да попаднат на по-големите, нагъсто струпани острови в Централна Полинезия или дори в Меланезия. Но независимо в каква последователност са станали откритията в Полинезия, Пасха така или иначе е бил единственият остров сред стотици други, съставляващ междинен пункт по средата на пътя между континенталната родина и новородения островен свят; само този факт обяснява полинезийското название на остров Пасха — _Те-Пито-о-те-Хенуа, Пъпът на земята_. Едва ли би имало основание Пасха да бъде превърнат в същинско култово средище, осеяно със свещени олтари _аху_ и гигантски статуи, ако не е било неповторимото му географско разположение спрямо Америка. Неговата бедна почва и оголен ландшафт, липсата на течаща вода и защитено пристанище, както и скромните му размери (7 на 14 мили) не му позволяват да съперничи с Таити, Хавай, Нова Зеландия или с големите, потънали в зеленина острови, струпани в подстъпите към Меланезия. Докато местното летище още не беше открито, археологическите проучвания на остров Пасха бяха възпрепятствувани от неговата недостъпност. Единственият контакт с външния свят дотогава се осъществяваше веднъж в годината при краткото посещение на чилийски военноморски кораб. За да доставя хранителни припаси и съоръжения за едногодишна археологическа работа в тази най-източна точка на Полинезия, аз бях принуден да наема и да приспособя за нашите цели един 45-метров гренландски траулер, който хвърли котва пред нашата база в залива Анакена. Командният състав и екипажът на кораба, както и много островитяни помагаха при разкопките, ръководени от четирима опитни археолози: И. Н. Фердън младши, по това време щатен сътрудник на музея в Ню Мексико; У. Мълой, професор и шеф на катедрата по антропология в Уайомингския университет; С. С. Смит, професор и шеф на катедрата по археология в Канзаския университет; и А. Скьолсволд, тогава директор на отдела по археология към Ставангерския музей в Норвегия. Всички резултати от нашите разкопки на остров Пасха през 1955-1956 г. са публикувани в два тома „Доклади на норвежката археологическа експедиция на остров Пасха и в Източния Пасифик“ (т. I. „Археологията на остров Пасха“, и т. II. „Общи бележки“, 1965 г.). Етнографските наблюдения и колекции са включени в монографията „Изкуството на остров Пасха“, издадена през 1976 г. Настоящата глава се основава на лекция, изнесена пред Шведското дружество по антропология и география и отпечатана под заглавие „Статуите на остров Пасха — проблеми и резултати“ в етнографското списание „Имер“ през 1962 г. * * * И в географско, и в археологическо отношение остров Пасха рязко се отличава от хилядите острови в Тихия океан. Няма друг обитаем остров, чиито жители да са тъй отдалечени от каквато и да е населена суша и най-вече от Азия. Въпреки това няма друг остров с толкова внушителни и необикновени останки от високоразвита, стара култура като това малко, голо парче земя, обърнато към Америка. В Тихия океан съществуват десетки хиляди острови и атоли, но само Пасха притежава паметници на аборигенна писменост, величествени култови площадки от гигантски блокове с различни размери — одялани, шлифовани и прилепени с абсолютна точност, огромно многообразие от разнородни предмети на изкуството, както и разположени по брега няколкостотин антропоморфни каменни колоси с перуки от червен камък. Още от времето, когато преди две столетия и половина три холандски кораба, плаващи на запад от Южна Америка, се натъкват на острова, неполинезийските черти на местните културни паметници представляват загадка за научния свят. Когато послушникът Йожен Ейро стъпва през 1864 г. на остров Пасха и става първият европейски заселник там, той и колегите му мисионери скоро успяват да сложат край на аборигенната островна история. С тяхна помощ пада завесата на последното трагично действие в една от най-чудатите драми, разигравала се някога на такова самотно океанско островче, на хиляди мили от погледа на всякакви зрители. За да възстановим основните белези на периода, свързан с величието на остров Пасха, ние се обръщаме към археологията и другите средства за праисторически изследвания. Днес със сигурност можем да твърдим, че първите европейци, попаднали тук, са били свидетели само на агонията на една умираща култура. Първият чуждестранен посетител е холандският адмирал Якоб Рогевен, достигнал острова при залез слънце навръх Възкресение 1722 г. Когато на следващата сутрин се зазорило, холандците се приближили с корабите си до брега и съзрели множество светлокожи и тъмнокожи хора, които били запалили огньове пред някакви огромни статуи, наредени в редица. С наведени глави островитяните клякали пред статуите и ту повдигали, ту спускали ръце. Щом слънцето изгряло, те паднали на земята с лице към изгрева, а огньовете им още блещукали под каменните колоси. Още тогава статуите били толкова стари и ерозирали, че Рогевен с пръсти успял да отчупи парчета от повърхността им, от което заключил, че гигантските фигури са просто изваяни от глина и пръст, примесени с чакъл. Холандците престояли на острова всичко на всичко един ден. Изминават близо петдесет години, преди испанецът Фелипе Гонсалес и неговите спътници да преоткрият същия остров, отплавайки от Перу през 1770 г. Испанците не се задоволили само с оглед на ерозиралите статуи — от нанесените жестоки удари с кирки чак искри се разхвърчали и по този начин те установили, че фигурите са издялани от много твърд и тежък камък. Освен това пришълците записали, че върху темето на деветметровите монолитни колоси са поставени големи цилиндри от друг вид камък. А върху тях били положени човешки кости, от което те заключили, че статуите служат както за богопреклонение, така и за погребални урни. И холандците, и испанците не пропускат да отбележат, че на остров Пасха няма нито достатъчно големи дървета, нито достатъчно здрави въжета, с чиято помощ да се изправят толкова исполински паметници. Както казахме, Рогевен смятал, че се е добрал до разрешението на тази загадка: според него статуите били направени от глина, ала испанците опровергали твърдението му и донесли на удивения свят първите съобщения за гигантските монолити в човешки вид, издигнати в голям брой на един гол остров, отдалечен на хиляди мили от обитаема суша и заселен със смесено население от примитивни аборигени. През последвалите две столетия мистерията на остров Пасха все по-здраво завладявала човешкото въображение навред по света. Четири години след испанците островът бил посетен от капитан Джеймс Кук, а след него пристигнали французи, водени от Лаперуз. Всички тези ранни посетители подчертават, че монументите от Пасха представляват реликви от изключително древно минало и че бедните и примитивни островитяни не са участвували в тяхното създаване. Кук пръв забелязва, че много от статуите нарочно са били съборени на земята край техните разрушени, олтароподобни, зидани основи, и посочва, че местните жители изобщо не си правят труд да поддържат старите съоръжения. Кук водел със себе си преводач полинезиец, който с мъка разбирал езика на островитяните, но все пак успял да научи, че многобройните статуи са въплъщения на покойни царе и вождове. Освен описанието на холандците няма други свидетелства, че каменните изображения са били боготворени, но много от тях наистина са били преднамерено повалени. Подобно на испанците обаче, и англичаните, и французите откриват около статуите останки от скелети, поради което ги описват като надгробни паметници. Независимо какво значение са имали статуите за тогавашните островитяни, те продължили да ги събарят от постаментите им. Следващият гост на остров Пасха е русинът Лисянски, който пристигнал тук през 1804 г. Той съобщава, че в залива Кук все още се издигали четири статуи на зидани площадки, а във Винапу — седем. Дванайсет години по-късно на острова се отбила друга руска експедиция, оглавявана от Коцебу. Той установил, че всички каменни фигури в залива Кук са повалени, а от седемте във Винапу изправени били само две. Последното известие за статуи в изправено положение върху техните постаменти принадлежи на Дьо Пти Туар, който през 1838 г. видял девет прави колоса северно от залива Кук. През следващите години и те били съборени, и когато първият европейски заселник Йожен Ейро пристигнал през 1864 г. на острова, по многобройните зидани площадки не била останала нито една изправена статуя — вече всички били повалени, много от тях се били строшили при падането, а големите каменни цилиндри върху главите им се търкаляли по съседните склонове като същински валяци. Единствените статуи, които никой не сполучил да катурне, били недовършените — открити най-напред от авангардния отряд на Кук, те стърчали полузаровени от свличащите се насипи в подножието на обраслата с растителност, отдавна изоставена каменоломна по склоновете на кратера Рано Рараку. След деветмесечен престой Ейро бил изгонен от острова, но през 1866 г. се върнал с други мисионери. Той и колегите му първи научили езика на аборигените от Пасха. Опитали се с преки въпроси да намерят отговорите на многобройните местни загадки. Ала островитяните могли само да им обяснят, че някога, много отдавна, статуите сами отишли и се изправили на площадките _аху_ по заповед на бога — създател Макемаке. Седем години по-късно мисионерите отново били прогонени от острова. Малко подир това пристигнал таитянският овчар Тати Салмон, а след него — чилийският метеоролог Мартинес. И двамата живели в близки отношения с туземците и благодарение на тях са запазени няколко крайно интересни и все още неизопачени праевропейски предания. {img:drevniat_12_1.png|#Ранни рисунки на каменните статуи от остров Пасха, направени от Лаперуз} {img:drevniat_12_2.png|#_Дългоух_ от остров Пасха, рисунка на Ходжес, художник от експедицията на капитан Кук, 1777 г.} Съгласно най-рано записаните легенди прародители на днешните обитатели били „късоухите“, те стигнали на остров Пасха, предвождани от Туу-ко-иха, който довел хората си от някакъв остров далеч на запад, т.е. в посока на Същинска Полинезия. При своето пристигане те заварили острова вече зает от други обитатели — „дългоухите“. Това по-старо население било дошло на Пасха под водачеството на истинския първооткривател — цар Хоту Матуа, който идвал от противоположната страна, от изток, и достигнал острова след шейсетдневно плаване от една огромна страна, намираща се по посока на изгряващото слънце, където било толкова горещо, че в някои години растителността прегаряла и се спаружвала под изгарящите слънчеви лъчи. Още с пристигането си стъпилите първи на острова „дългоухи“ почнали да ваят статуите _моаи_. Дошлите по-късно „късоухи“ помагали цели двеста години (_карау-карау_) на „дългоухите“ в строителството на зидове _аху_ и в дялането на дългоухи изображения, докато накрая мирното им съжителство завършило с кървава война: „късоухите“ избили всички „дългоухи“, с изключение на един, като ги притиснали в дългия отбранителен ров пред полуостров Пойке, където наклали огромен огън. Единственият оцелял „дългоух“ бил пощаден, за да продължи своя род. В периода след кланетата между „късоухите“ възникнали племенни вражди и постепенно всички статуи били съборени, както гласят същите предания, посредством подкопаване на основите им и теглене с въже, додето паднат. Археологическите проучвания на остров Пасха датират от 1914 г., когато със своята яхта тук пристига споменатата вече мисис Катрин Скорсби Рътлидж. В нейната група няма професионални археолози, но популярната книга за пребиваването й на острова съдържа извънредно важни научни наблюдения и доскоро бе основният източник на обща информация за археологията на Пасха. Останали непубликувани, етнографските записки на мисис Рътлидж, които несъмнено притежават значителна стойност, дълго не можеха да се намерят въпреки всички усилия, докато неотдавна бяха открити в архивите на Кралското географско дружество. Двайсет години по-късно островът е посетен от френско-белгийски научен екип, ала за нещастие френският археолог починал по пътя и неговият белгийски колега Анри Лавашери бил принуден сам да изследва праисторическите останки, а в това време френският етнолог Алфред Метро събрал важни сведения от етнологическо естество. Мисис Рътлидж изказва предположение, че преди да бъде заселен от сегашните полинезийци, остров Пасха е бил обитаван от неизвестен, по-късно напълно изтребен народ, навярно от меланезийски произход, ала Метро и Лавашери отхвърлят нейната идея и категорично заявяват, че до идването на полинезийците през XII-XIII век никакви други обитатели не са живели на този усамотен къс суша. Те излагат станалата впоследствие популярна теория, че жителите на Пасха са почнали да ваят гигантски каменни статуи, защото на своя гол и безплоден остров не са намерили материал, с който да продължат обичая си да правят дърворезба, характерен за гористите острови в Същинска Полинезия. Това обяснение изглеждаше достатъчно правдоподобно, за да се откажат археолозите от нови посещения на Пасха, тъй че стратиграфски разкопки изобщо не бяха предприети. Но дали остров Пасха е бил така безплоден, както допускат антрополозите, и когато на него стъпват първите аборигенни мореплаватели? Това бе един от най-главните въпроси, на който се надявахме да отговорим посредством донесената от нас модерна апаратура за вземане на проби от растителен прашец. При аналитичните сондажи за търсене на прашец, проведени около кратерните езера на угасналите вулкани Рано Рараку и Рано Као, бе получен богат палеоботанически материал, който бе анализиран от професор О. X. Селинг, сътрудник към Националния музей по естествена история в Стокхолм. Отложените пластове прашец разкриват, че природната среда, заварена от първите заселници на Пасха, е била различна от познатата ни днес, различна и от онази, която е била характерна за острова след откриването му на Възкресение 1722 г. Сега Пасха е беден на растителност, но в миналото флората му е била по-богата, включвала е дори дървета от семейства, изчезнали по-късно от лицето на Земята. Между дървесата са растели различни видове храсти. В някои отношения тогавашната флора трябва да е напомняла на първичната равнинна растителност, да кажем, откъм подветрената страна на Хавайските острови или на Маркизкия архипелаг, макар че много от растителните видове са били други. Преди древните каменоделци да започнат своята работа в кратера на вулкана Рано Рараку, неговите напълно голи днес склонове сигурно са били покрити от растителни видове, непознати сега на острова, чийто прашец е наситил всеки кубически милиметър от дънния слой на кратерното езеро. Едно от най-изненадващите открития бе прашецът на храст, родствен на хвойната (_Ephedra_) — вид, който дотогава не бе известен никъде в Пасифика, но затова пък е много близък, ако не и направо тъждествен, с едно южноамериканско иглолистно растение. Доктор Селинг бе открил прашец от същия вид и на Маркизките острови. Чрез поредицата от осемметрови сондажи, преминаващи през различни пластове прашец, бе възможно да проследим постепенното изчезване на първичната флора на остров Пасха. Когато все още са се издигали дървета около незатлачените тогава кратерни езера, неочаквано се е появил американският сладководен вид _Polygonum amphibium_, донесен навярно от пристигналите първи заселници като лекарствено растение от крайбрежието на Южна Америка. После частици от сажди почнаха да се явяват в определени пластове прашец едновременно с бързото обедняване на първоначалната флора. Частиците сажди биха могли да дойдат само от горски пожари, при които вятърът е изсипвал дъжд от пепел върху кратерните езера. Тия пожари очевидно са били причинявани от аборигенните преселници, тъй като населението се увеличавало и се нуждаело от свободна земя за жилища и земеделска обработка; впоследствие пожари може би са били предизвикани нарочно по време на война. В крайна сметка опустошението било толкова поголовно, че в най-горния пласт не се е запазило почти нищо от първичната растителност, а обгореният пейзаж постепенно бил завладян от трева и папрат. Промяната в растителния декор на Пасха представлява любопитно откритие не само от ботаническа гледна точка. Оказва се, че сме имали невярна представа за живота на острова през първия период от развитието на местната култура. Стъпилите на тукашния бряг зидари, които почват да изсичат и съединяват огромни базалтови блокове, не са се озовали на лишен от растителност остров, покрит само с трева, където са имали възможност да влачат безпрепятствено по равнините своите гигантски монолити, ами първо се е наложило да повалят множество дървеса и да разчистят терена, за да се доберат до бъдещите каменоломни и да осигурят свобода на движение за себе си и за паметниците си. Това откритие тутакси обезценява дълго поддържания аргумент, че обитателите на Пасха са се заели с каменоделство, понеже попаднали на остров, където нямало материал за дърворезба, както на другите полинезийски острови. Природната среда, заварена от първите островитяни на Пасха, е била в същината си същата като на въпросните други острови и затуй още по-силно впечатление правят особените културни елементи, които — по-долу ще бъде показано — те донасят при пристигането си. Още едно по съдържание различно твърдение, но пак общоприето, което само излишно усложняваше проблема около статуите на остров Пасха, се оказа основано на поредица погрешни тълкувания на едно от наблюденията, направени от експедицията на мисис Рътлидж. Участниците в нея бяха очистили пясъка и чакъла от долната част на някои статуи, заровени частично в земните пластове в подножието на каменоломните в Рано Рараку. В книгата си мисис Рътлидж пише, че основата на една от тия статуи била заострена, и изказва предположение, че е одялана по този начин с цел да се забие в земята, а не да се постави върху площадка _аху_ подобно на останалите фигури, пръснати из острова. Метро и Лавашери приемат, че откритието се отнася за всичките шейсет статуи, които стърчат полузаровени в пръстта под каменоломните. Без да проведе допълнителни проучвания, Метро пише в монографията си за етнологията на Пасха, че там се срещали два коренно различни типа статуи: с клинообразна, заострена основа, пригодена за забиване в земята, и с широка плоска основа, одялана така, че фигурата свободно да стои върху зидания постамент _аху_. Водещият авторитет по полинезийска култура сър Питър Бък, който никога не е стъпвал на остров Пасха, подсили недоразумението, като реши, че според Метро дори и недовършените статуи (170 на брой), които лежат оголени по откритите тераси на самата каменоломна, имали заострен край и следователно били предназначени за побиване в земята. Ето как една-единствена статуя, оказала се в действителност чисто и просто дефектна, прерасна на 230 статуи в печатната литература и във „Викинги на слънчевия изгрев“, най-широко разпространената публикация на Бък, авторът прави следното многозначително заключение: „Изображенията с клиновидна основа изобщо не са били предназначени за поставяне върху ритуалните каменни платформи, а за забиване в земята като светски предмети за украса и маркиране на пътища и граници на отделни области. Тъй като основата на всички изображения, останали в каменоломната, е заострена, може да се допусне, че поръчките за статуи, поставяни върху платформа, напълно са се били изчерпали и хората се спрели на идеята за украса на местните пътища…“ Съвсем лесно бе за нашата експедиция да установи, че сред недовършените фигури в каменоломните няма нито една със заострен край, независимо че ръководителят на проучванията в Рано Рараку Арне Скьолсволд намери още петдесет статуи освен известните дотогава. Когато се заехме с разкопаването на полузаровените гиганти в подножието на каменоломните, открихме, че с изключение на един дефектен екземпляр всички останали притежават цял торс с дълги ръце и тънки пръсти, разположени в долната част на фигурата над широката и плоска основа, която изобщо не беше пригодена за побиване в земята, а тъкмо обратното — за изправяне на статуята в цял ръст върху равна площадка. Нашите изследвания разкриха, че всички известни досега статуи на остров Пасха (приблизително 600 на брой) са по същество еднородни, включително и недовършените образци, изоставени в различни етапи от изработката на същия тип. Процесът на работа върху фигурите може да бъде разделен на четири основни етапа. В първия етап гърбът на изображението все още е бил съединен с кратерната стена, а лицевата част и профилът са били отчасти или напълно завършени в някои случаи и до най-малките подробности, включващи съвършена шлифовка на повърхността. Оставало да се оформят само очите. Във втория етап от масива бил отделян и гърбът на фигурата, която временно се изправяла в насипа от отпадъчни камъни в подножието на каменоломните с цел да се осигурят условия за обработка на грубо одялания гръб и за окончателното му шлифоване, което понякога било придружено от изсичане на релефни символи. По стръмните склонове на вулкана статуята без усилия е била изправяна, стъпила с широката си плоска основа върху подравнена тераса, покрита надве-натри с необработени канари от лава. На третия етап готовата статуя, но все още без очи, отново била поваляна в хоризонтално положение и транспортирана от вулкана по павираните пътища. Едва на четвъртия етап, вече издигната на определеното й _аху_, в лицето на фигурата били издълбавани очни кухини, а върху темето й поставяли голям цилиндър от червен камък, наричан от местните жители _пукао_, или „перука“. С това откритие проблемът значително се опрости. Нито една статуя не бе предназначена за украса на пейзажа или на пътищата. Древните каменоделци са имали само една задача: да изработват еднородни монументи с червени цилиндри, изправяни в редица на площадки _аху_ по протежение на целия бряг. Но на остров Пасха имаше още неразрешени проблеми. Докато Скьолсволд ръководеше разкопките в Рано Рараку, Мълой и Смит се заеха с първото систематично проучване на останките от _аху_, върху които някога са стояли статуите. Те установиха, че под видимата зидария се крият по-стари градежи, които по-късно са били отчасти презастроени, отчасти разширени и укрепени. Първоначалните конструкции не са били изградени така, че да издържат тежките фигури, освен това те имаха друга архитектура и друга каменоделска техника. В хода на разкопките от различните презастроени съоръжения стана ясно, че праисторията на остров Пасха може да се раздели на три отчетливо изразени пласта, които археолозите обозначиха с Ранен, Среден и Късен период. В Ранния период статуи са били дялани, но не от типа на изображенията, поставяни върху _аху_. Култовите съоръжения са представлявали олтароподобни възвишения от много големи, нееднакви по размер камъни, обработени и съединени със съвършена прецизност. Лицевата им част гледала към морето, а от страната на сушата имало снижена площадка. Астрономически ориентирани, те са били дело на необикновено изкусни каменоделци, които изучавали целогодишното движение на слънцето и въплътили своите наблюдения в религиозната архитектура. По време на Ранния период на площадката зад култовото съоръжение били поставяни различни видове скулптури. Едва през следващия културен период, Средния, гигантските статуи от добре познатия ни тип са били изсечени и поставени на терасираните каменни постаменти. Тогава първоначалните култови градежи били отчасти разрушени или видоизменени и върху тях била надстроена друг вид зидария, образувала по-късно известното _аху_, което нямало астрономическа ориентация и най-вече било пригодено да носи редици от гигантски фигури, обърнати с гръб към океана и с лице към старата вътрешна площадка. Ако архитектите и скулпторите от Средния период са били съсредоточили всичките си сили в изграждането на гигантски монументи от вулканичните скали на Рано Рараку, обитателите на остров Пасха от предишния период са били далеч по-изкусни в оформянето и спояването на грамадни шлифовани блокове от твърд базалт, от които са създавали своите олтароподобни религиозни съоръжения. Третият и последен период започнал с внезапното прекратяване на цялата дейност в каменоломните на Рано Рараку, а едновременно с това било преустановено и пренасянето на статуите по пътищата. През Късния период каменните фигури една по една били съборени от своите _аху_. Въведен бил нов погребален обред. По-рано бил практикуван неполинезийският обичай покойниците да се изгарят, като кремираните тленни останки и предмети били поставяни в облицовани с камък урни близо до _аху_. Отсега нататък дърворезбарите, които не владеели изкуството на мегалитната скулптура и зидария, погребвали мъртъвците си под камара необработени камънаци, нахвърляни в безформени купчинки върху разрушените _аху_, или в големи, общи гробове, грубо изкопани под гърдите или лицата на повалените колоси. Във всяко отношение Късният период се отличава с упадък, войни и опустошения. Целият пласт от този период се характеризира с изобилие от обсидианови върхове на копия, докато в предишните два периода оръжията са изключително редки или изобщо не се срещат. Това откритие не само показва, че на остров Пасха съществува археологическо напластяване, но и стана причина дотогавашните хипотези за местната еволюция да се обърнат на 180 градуса. Мисис Рътлидж с основание бе предположила, че площадките _аху_ са били презастроени и че първоначалният им вид е бил друг, но Метро и Лавашери отхвърлиха нейната идея и заявиха, че културата на остров Пасха е еднородна, без никакви признаци за напластяване. Всички наблюдатели от миналото единодушно посочваха поразителната прилика между най-големите и добре запазени фасади на островните _аху_ и подобни съоръжения от Андската област. Обаче те допускаха, че най-хубавите култови градежи от остров Пасха са се появили по-късно и представляват резултат от местна еволюция. Приемаше се, че полинезийците са пристигнали на Пасха, без да познават този специфичен вид каменна зидария и едва с течение на времето, прекарано от тях на обезлесения остров, те постепенно са станали изкусни каменоделци и по умелата обработка и съединяване на мегалитните блокове са се изравнили с най-големите майстори от Южна Америка. Но сега краят на това обяснение трябва да дойде в началото. Именно първите заселници на Пасха почват да строят най-хубавите зидове от същия тип, който се среща в Перу и съседните райони на Андската област; разбира се, след като най-напред очистват растителността от местата на бъдещите каменоломни и култови градежи. Жителите от Средния период изобщо не усвояват тази особена зидарска техника, а само издигат своите гигантски статуи. И накрая, през последния период, няма никакви белези на еволюция в какъвто и да е вид каменоделска работа, при това той се характеризира с упадък, масово унищожение и развала във всичко, създадено дотогава. Ето защо се наложи събитията да се разглеждат в обратен ред и сега вече не можеше да се изключва възможността за посещение на представители на каменоделските култури от Южна Америка — в целия басейн на Пасифика няма друг район, откъдето биха могли да дойдат преселници, владеещи в съвършенство изкуството на тази специфична каменна зидария. Оказа се, че съставният характер на местната култура не се отнася само до култовите съоръжения и погребалните обреди, но засяга и светските постройки на аборигенното население. След началния оглед на видимите археологически останки у Фердън се зароди подозрението, че в отделните части на острова са се съхранили следи от съвършено различни по вид жилища. Дотогава етнолози и археолози бяха единодушни, че освен подземните пещери на Пасха съществува само един тип жилища — продълговати тръстикови къщи, наподобяващи по форма обърната с дъното нагоре лодка. Скелетът от извити пръти, поддържащ покрив от тръстика и трева, е бил закрепян в тесни дупки, оставени в лодковидния фундамент от дялан камък. Нашите археолози най-напред разкопаха известен брой жилищни основи от тоя род, които произхождаха от времето непосредствено преди или след контакта с европейците, с други думи — от Късния период. Впоследствие Фердън и Скьолсволд насочиха вниманието си към многото кръгли каменни зидове, запазени из разни части на острова. Етнолозите и археолозите преди нас бяха възприели твърдението на сегашните обитатели, че тия съоръжения представляват градински огради, построени от предшествениците им с цел да пазят от ветровете, свирепствуващи по голия остров, техните насаждения от _махуте_. Шведският ботаник Карл Скотсберг, посетил Пасха през 1917 г., потвърждава, че кръглите зидове били предназначени за защита на градини и в качеството им на такива той ги илюстрира в публикацията си за флората на острова, а по-късно в своята етнологическа монография Метро възпроизвежда тези илюстрации. Нашите разкопки разкриха, че тази функция на кръглите зидове е вторична и появата й датира от Късния период в културата на острова. Първоначално това са били стени на кръгли жилища, покрити с тръстиков покрив, и при разкопките ние установихме, че подът им е задръстен с отпадъци и сечива — следи от дълговременно обитаване. Или в средата, или непосредствено до стената неизменно откривахме огнище, а в един случай Скьолсволд намери пещ, пълна с обгорени останки от печени сладки картофи и захарна тръстика, явно изоставени внезапно. Радиовъглеродните датировки показаха, че този абсолютно неполинезийски тип жилище се е използвал на остров Пасха през Средния период, когато са били изправени гигантските статуи, като на някои места е бил в употреба и през Късния период наред със съвсем различните лодковидни жилища от дървени пръти и камъш. Фердън, който е отличен познавач на южноамериканската археология, определи, че тези кръгли каменни постройки — неизвестни в цяла Полинезия — са еднакви с жилищата, характерни за онези склонове на Андската област, които са обърнати по посока на остров Пасха. При разкопки в равнините около Винапу открихме трети, също напълно своеобразен тип жилища — с покрив от масивна каменна плоча, покрита с пръст. Впоследствие там е бил погребан обезглавен човек. На върха на най-високия местен вулкан се намира цяло селище от подобни каменни къщи и по времето на първите мисионери още то било известно като главен ритуален център. Всяка година в периода на пролетното равноденствие цялото население на острова се стичало в Оронго — така се казва селището. Тогава островитяните възприемали ролята и на зрители, и на арбитри в традиционното състезание, в което участниците отивали с малки лодки от тръстиката _тотора_ до птичите островчета недалеч от брега, където всеки се стремял пръв да намери първото за сезона птиче яйце, за да спечели званието свещен птицечовек на годината. Мисис Рътлидж и Метро обръщат голямо внимание на този своеобразен ежегоден ритуал в Оронго, запазил се до късно в историческата епоха, но и двамата не смятат каменните постройки в селището за нещо повече от чисто ритуални съоръжения, единствени на острова, тъй като никъде другаде в Пасифика не били известни такива зидани жилища, подобни на гробница. Докато ръководеше обстойните разкопки в Оронго, Фердън и тук се натъкна на редуване на културни пластове и установи, че своеобразните постройки, запазили се като ритуални съоръжения на върха на вулкана, в действителност представляват продължение на архитектурната форма, към която са се придържали в строежа на домовете си обитателите на Пасха през Ранния период. Следите на този тип жилища със стъпаловиден фалшив свод, непознат на друго място в Полинезия, също водят в древно Перу и съседните райони на Андската област. Стърчащите голи скали в Оронго бяха изцяло покрити с релефни изображения на хора птици, представени в типичните за Пасха поза и вид: присвити фигури с човешки труп и крайници, но с птича глава и дълга, извита човка. Един птицечовек държеше в прегръдките си реалистично изображение на слънцето. Докато разкопаваше ниските ритуални постройки, които нерядко пропадаха, Фердън откри няколко неизвестни досега фрески върху гладките плочи на стените и тавана. Преобладаващите мотиви в тях бяха сърповидни тръстикови ладии, гребла с две пера и „плачещо око“ — все неполинезийски черти, характерни за високоразвитите американски култури. Стратиграфските разкопки на Фердън разкриха, че и през трите културни периода на остров Пасха селището на върха на най-високия местен вулкан с кратки прекъсвания е представлявало ритуален център. В дънния слой той попадна на слънчева обсерватория от Ранния период, която е определяла положението на слънцето при изгрев по време както на лятно и зимно слънцестоене, така и на равноденствие. Нямаше признаци, че селището е било ритуално и през Ранния период, но в пряка връзка със слънчевата обсерватория бяха намерени слънчеви символи, включващи петроглифи и малка статуйка от непознат, съвсем необикновен тип. За пръв път в границите на Полинезия на бял свят излизаше съоръжение за фиксиране на слънцето. Отново се налагаше да потърсим сравнение в пределите на Андската област. През Средния период красиво шлифованата и споена зидария на слънчевата обсерватория била надстроена с груб култов градеж, подобен на _аху_. Тогава в близката околност било създадено селището от каменни къщи и внезапно се появил в завършен вид култът към птицечовека, който се смесил с предшествуващото го слънцепоклонничество, за да го измести постепенно почти напълно. Сравнително малката по размер, прекрасно изработена в Ранния период статуя от черен базалт, съхранявана сега в Британския музей, в началото на Средния период била преместена от първоначалното си място в слънчевата обсерватория — поставили я в най-голямата и най-важна каменна постройка в култовия център Оронго. Върху оригиналните слънчеви символи от Ранния период, изобразени на нейния гръб, били изрязани впоследствие грубо оформени хора птици и гребла с две пера; първа това забелязала мисис Рътлидж, ала не се опитала да даде никакво обяснение. Тази съществена статуя от Оронго се отличаваше от всички фигури _аху_, направени през Средния период, по следните особености: основата й не бе плоска, а изпъкнала и вместо от обичайния жълто-сив туф бе одялана от твърд черен базалт, който не би могъл да произхожда от каменните кариери в кратера Рано Рараку. Както ще видим по-нататък, тази статуя от Ранния период може би представлява прототипът, по който по-късно, през Средния период, са били одялани всички фигури _аху_ на острова. С напредването на разкопките в равнината бяха открити и статуи от неизвестни досега видове. Установено бе, че някои от най-древните изображения са били счупени умишлено и части от тях са били използвани при иззиждане на стените в кръглите каменни здания от Средния период. Други пък са били осквернени, бидейки поставени с лице в зидовете като най-обикновени съставни блокове в грубите площадки _аху_, носещи големите статуи от Средния период. Някои от тези ранни, счупени или осквернени фигури бяха одялани от черен базалт подобно на статуята от Оронго, други — от различни видове червена вулканична шлака, а трети — от жълто-сивкавия туф на Рано Рараку. Но така или иначе всички се отличаваха от познатия, традиционен тип статуи на острова и като се има предвид колко безцеремонно са били употребявани за строителен материал през Средния период, почти със сигурност можеха да се приемат за образци на скулптурата от Ранния период. Откритите статуи от най-древния културен период на остров Пасха могат да се разделят на четири съществено различни типа, три от които преди не бяха известни в Океания. Тип I е представен от четвъртита, понякога плоска каменна глава без торс и крайници, със закръглено четириъгълно очертание. Изрязаното в барелеф равно лице неизменно притежава огромни очи и подчертани вежди, които преминават под формата на У в сплескан нос. Другите детайли, като уши и уста, са само загатнати или напълно липсват. Намерени бяха няколко екземпляра, станали, общо взето, неузнаваеми просто защото са лежали с лицето надолу край постамента или сред каменисто поле. Тип II е представен от вдървена, стълбоподобна, крайно нереалистична фигура, пак със закръглено четириъгълно сечение, но с цял труп и закърнели нозе. Изрязаните в релеф тънки ръце са свити под прав ъгъл и пръстите почти се срещат на корема. Открити бяха три екземпляра: един завършен, ала счупен, и два недовършени, всичките изработени от червена шлака. Тип III е представен от забележително реалистичното изображение на гол гигант, коленичил по такъв начин, че напращелите му бутове седят върху обърнатите нагоре ходила. Колената стърчат напред под прав ъгъл спрямо тялото, а ръцете почиват на бедрата, близо до колената. Лицето е малко повдигнато, овалните очи не са хлътнали, а леко изпъкнали, докато скулите са издадени. Устните на тясната уста са свити, брадата завършва с козя брадичка. От този тип бе намерен само един образец — заровен под отпадъчния материал от най-старата част на каменоломните в Рано Рараку. Ако трите новооткрити вида скулптури преди бяха абсолютно непознати в Океания, тип IV, също от Ранния период, бе в голяма степен известен, тъй като много се доближаваше до единствената позната дотогава статуя от остров Пасха, олицетворена от създадените през Средния период изображения _аху_, значителна част от които още са стояли на местата си по времето на първите европейски посетители. Всъщност тип IV от Ранния период, види се, е прототип на каменните великани, създали на остров Пасха днешната му слава. Този тип е представен от статичен конвенционален бюст, отсечен непосредствено под гениталните органи, с пъп и зърна на гърдите, с отпуснати край тялото дълги, фини ръце, прегънати в китките под прав ъгъл така, че върховете на извънредно удължените тънки пръсти стигат до гениталиите. Носът и ушите са подчертани, устата е свита, а челото изпъква над очната област. Очите се различават чувствително от релефните изображения на същата анатомическа подробност при останалите скулптурни типове от Ранния период и заслужават да им се отдели специално внимание: тип IV притежава дълбоки кухини наместо същински очи — характерна особеност, която по-късно се повтаря във всички образци от Средния период, представители на същия тип. Погрешното убеждение, че каменните колоси от остров Пасха са слепи, е получило широко разпространение. Недоразумението идва от факта, че единствените статуи, останали изправени до наши дни, са недовършените фигури в подножието на кариерите. Полузаровени в свличащите се пластове от каменни отпадъци, те са слепи по простата причина, че ваятелите са издълбавали очните кухини едва след като статуята се постави на определеното _аху_. Както видяхме, всички завършени колоси са били повалени по време на кървавите стълкновения през Късния период, при това са били събаряни по такъв начин, че почти без изключение са падали по лице. През 1955 г. ние изправихме една от фигурите, а други после продължиха в същия дух, тъй че сега няколко статуи са върнати на първоначалните си места и всички те имат дълбоки очни кухини. Характерните за тип IV вдлъбнатини вместо същински очи подтикнаха някои учени да предположат, че скулпторите са искали да изобразят череп с кухи очни орбити, но тази идея е неправдоподобна, тъй като външните части на ушите, устните и носа са издялани съвсем реалистично. По-нататъшните проучвания през последните години ме доведоха до убеждението, че статуите от Ранния и Средния период, представители на тип IV, първоначално са имали инкрустирани очи. Някои от каменните антропоморфни колоси на хетите, както и каменните изображения на хора в действителен ръст, принадлежащи на праевропейско Мексико, се отличават с абсолютно същите дълбоки, овални хлътнатини на мястото на очите, но в тези случаи е известно, че вътре е имало инкрустация, която е паднала, понеже очните кухини на други образци от споменатите области са запълнени с парчета бяла морска раковина със зеница от черен обсидиан. Всъщност и на остров Пасха всички добре запазени дървени статуетки, събрани, преди да се разпространи влиянието на мисионерите, притежават именно такъв вид очи: дълбоки, овални кухини, изпълнени с бяла кост или раковина, обграждаща гледец от черен обсидиан. През 1886 г. У. Дж. Томсън взел от Пасха глава на каменна статуя с подобна инкрустация. Дори и на гигантските изображения от _тапа_ (_пай-на_), типични за Късния период на острова, са били поставяни очи във форма на бял диск от човешка черепна кост и зеница от черна морска раковина. Най-голямата разлика между статуите от Средния период и техния в общи линии по-малък прототип от Ранния период се състои в това, че темето на първите е сплескано, за да може отгоре да се закрепи „перуката“ от червен камък (_пукао_), а и основата им е напълно плоска, тъй че фигурата здраво да стъпи върху каменното _аху_. Основата и темето на образците от Ранния период са закръглени, защото те нямат перука, и са били поставяни на земята в култовото средище. Преданията разказват, че първите преселници, които пристигнали от изток, почнали да дялат каменни статуи. Ако потърсим външен източник на вдъхновение, ще видим, че нито един от четирите скулптурни типа не е представен някъде другаде в Океания или в Югоизточна Азия. Само на съседните Маркизки острови и на Раиваевае и Питкеърн — всички разположени в източния край на Полинезия — се срещат големи каменни статуи, но те без изключение изобразяват несъразмерно дебели хора с издути кореми, с къси, леко криви крака и едри кръгли глави с изсечени в барелеф демонични черти. Те са много близки до всевъзможните големоглави и късокраки истукани, издигани на високи каменни платформи или побивани в земята навсякъде от Мексико, през Сан Агустин в Колумбия до езерото Титикака в Перу и Боливия. Въпреки че всички тия статуи неизменно притежават изключително къси крака, все пак се срещат и бюстове без крака — предимно в археологическите обекти из областта Уарас в Централно Перу и значително по-рядко около езерото Титикака. Скулптурните изображения на брадатия Кон-Тики Виракоча в Тиауанако и в съседния център Мокачи са без крака, а един месест каменен гигант от тиауанакското средище Тарако, на северния бряг на Титикака, е отсечен под стомаха и както показвам на друго място, силно напомня на скулптурния тип IV от Пасха в неговия първичен вариант от Ранния период. Независимо от всичко безкраките изображения трябва да се смятат за изключение в Андите, те несъмнено са се развили като преобладаващ вид статуя на остров Пасха само в резултат на местен подбор, осъществен по време на прехода от Ранния към Средния период. Обаче другите три новооткрити типа от Ранния период, които също не се срещат другаде в Океания, са пределно познати в Андите. Те са много сходни с трите вида каменни статуи, определени от специалиста по андска археология У. С. Бенет като характерни за прединкските паметници в Тиауанако. Формите от остров Пасха следват тиауанакските във всички особености: правоъгълна глава с големи очи и У-образен нос, четвъртит, стълбоподобен труп с прегънати ръце и положени върху стомаха длани; същото се отнася и за реалистичното изображение на коленичил мъж с ръце на бедрата, както и за всяка друга от описаните по-горе подробности. Скьолсволд, който разкопа коленичилия гигант от отпадъчния насип под най-старата част на каменоломните, намери във всички най-характерни детайли паралел между него и съответните тиауанакски образци, датирани от Бенет в най-древния предкласически период на Тиауанако. Ето какво казва Скьолсволд: „…приликата между тиауанакската статуя от Южна Америка и нашия екземпляр е толкова голяма, че трудно би могла да се нарече случайна, по-скоро трябва да се отдаде на тясно родство, което пък предполага, че съществува връзка между тия два образеца на древната каменна скулптура в Андите и на остров Пасха.“ Въз основа на новооткритите скулптурни типове от Ранния период е възможно да си представим еволюцията, довела до създаването на паметниците _аху_. Досега бяха известни само еднородните колоси от Средния период, които не са сходни със статуи нито от островите на запад, нито от континента на изток. Това е една от причините тяхното изолирано присъствие на остров Пасха да се превърне в такава загадка. Последните археологически находки показаха, че по време на още по-ранен период, неизвестен до момента, най-старите обитатели на острова са експериментирали с различни видове местна скала, както и с четири обособени типа антропоморфни изображения, три от които се оказаха характерни за древната скулптура на Тиауанако — култура, процъфтяла на най-близкия континент в източна посока. Освен това четвъртият тип също има представители сред тиауанакските каменни статуи, но на остров Пасха той е придобил по-специализирана форма към края на Ранния период. По-късно този тип безусловно е бил приет като образец за всичките няколкостотин гигантски фигури, изправени върху преустроените _аху_ през втория период на острова. Защо се е получило така? За да намерим обяснение на тази еволюция и на установения от археолозите странен застой в по-късни времена, трябва да потърсим помощ от етнологията. Няма основания да се съмняваме в устните сведения, съобщени на Кук, Лаперуз и други ранни посетители от живелите през Късния период аборигени, когато все още е имало изправени статуи на техните _аху_, а именно, че фигурите не са идоли в истинския смисъл на думата, а паметници на царе, вождове и други знатни личности, издигнати върху гробовете им или близо до тях. Всяка статуя според островитяните била издигната в чест на даден покойник и дори след племенните междуособици, съпроводени с поваляне на каменните колоси през Късния период, неколцина старци помнели имената на определени _арики_, или вождове, олицетворени със статуи. Нашите разкопки разкриха, че гробници и други видове погребални приспособления се срещат в _аху_ само през заключителната част на Средния и през целия Късен период, докато в лишените от статуи, астрономически ориентирани, олтароподобни съоръжения от Ранния период следи от погребения не бяха открити. Както казахме, пред лицевата страна на изящно шлифованите и споени култови стени с астрономическа ориентация бяха намерени колективни гробове с кремирани останки. Това откритие също бе изненадващо, понеже дотогава не се знаеше, че и кремацията някога е спадала към погребалните обреди на остров Пасха. Естествено възниква нов въпрос. Защо могъщите вождове от Средния период до един са искали надгробните им паметници да бъдат точно копие на статуите от четвъртия тип на Ранния период? Въпросът става още по-уместен, като се има предвид, че те унищожават или обезобразяват всички скулптурни изображения от Ранния период, дори и тези от тип IV, с едно-единствено изключение: прекрасната базалтова фигура от слънчевата обсерватория на върха на вулкана Рано Као била пощадена и пренесена в една от техните ритуални каменни постройки в Оронго. Всъщност това е единствената, стояща в изправено положение статуя, която не е била съборена и през Късния период, а е била почитана кажи-речи до деня, когато европейците я пренесли в Британския музей. Дали статуята от Оронго е имала някакво особено значение? Без съмнение можем да отговорим утвърдително. Със своята изпъкнала основа тази скулптурна фигура е била единствената статуя на острова, предназначена за поставяне на пръстен под в сграда и не само че единствено тя преживява трите културни периода, но и единствена на остров Пасха, доколкото е известно, е била обект на преклонение и религиозно внимание от страна на цялото островно население независимо от родовата му и племенна принадлежност. Всички останали статуи наред с постаментите си _аху_ са спадали към друга група и поради тая причина са били съборени и изпочупени в знак на отмъщение по време на кървавите племенни вражди през Късния период. Дори по някои от недовършените фигури в подножието на каменоломните в Рано Рараку личат дълбоки белези от опити да бъдат обезглавени, тъй като аборигените не са били в състояние да ги катурнат — телата им били здраво заседнали в насипа. Но базалтовата статуя в Оронго останала непокътната и когато пристигнали мисионерите през втората половина на миналия век, тя все още олицетворявала символа на плодородие във важните ритуали, съблюдавани от всички враждуващи племена на острова. Нашите разкопки разкриха пред входа към просторния каменен дом, където е било светилището на тази съществена базалтова фигура, голямо натрупване от въглени — явно останки от ритуални огньове. По всяка вероятност първоначално статуята от Оронго е била свързана с местния култ към слънцето, разпространен в Ранния период. Преди да бъде преместена през Средния период в новопостроеното каменно здание, на гърба й в релеф са били изрязани символите на слънцето и на небесната дъга; после към старите мотиви били прибавени грубо гравираните символи на птицечовека, характерен за този период. Все пак статуята запазила централната си роля в островните култове, въплъщавайки един своего рода бог на съзиданието или плодородието, и била удостоявана с преклонение в ритуалите, извършвани по време на пролетното равноденствие. Ако другите статуи, които островитяните от Средния период почват да издигат върху фамилните _аху_, са олицетворявали отделни покойници, скулптурното изображение от Оронго продължило да изпълнява функцията на общо божество, почитано от всички родове на острова. Това може би обяснява еднообразието на надгробните паметници върху всички _аху_. Фактът, че царете на остров Пасха, както навсякъде в Полинезия и Перу, са се смятали за потомци на върховното божество, прави понятно тяхното желание изображенията им да напомнят във възможно най-голяма степен на този божествен прародител, познат им единствено от скулптурата в общия ритуален център Оронго. И докато физическата прилика с вездесъщия отец била задължителна, царете допускали само едно отклонение в своите скулптурни портрети: всеки пореден владетел имал стремеж надгробният му паметник да бъде колкото е възможно по-голям и по-внушителен, за да свидетелствува за неговата мощ и значение. След като открихме субстрат от статуи, предшествуващи каменните исполини, прославили тъй много остров Пасха, стана очевидно, че теоретичните датировки относно първото заселване на острова вече нямат стойност. Самите островитяни са съобщили на ранните европейски посетители за две царски родословия, като по-древното водело началото си от първия цар преселник Хоту Матуа и продължавало петдесет и седем поколения. Тъй като се предполагаше, че преселниците са дошли от далечна Азия, тази дълга генеалогия произволно бе отхвърлена за сметка на по-краткото второ родословие, включващо в различните си версии между двайсет и трийсет имена. Първостепенна задача при нашите разкопки бе да се търсят органически останки, годни за датиране с радиовъглерод, защото всички предишни опити да се датира заселването на остров Пасха се основаваха на легендарните генеалогии. Според мисис Рътлидж две, нямащи нищо общо помежду си, миграционни вълни са достигнали Пасха, при което полинезийците са пристигнали около 1400 г. Кнохе също предполага, че два различни народа са се заселили на острова, като първият е дошъл между XI и XIII век. Лавашери и Метро поддържаха мнението, че културата на остров Пасха е млада и еднородна и че островът не е бил открит по-рано от XII-XIII век. Енглерт споделя възгледа, че съществуват явни следи от смесвани на две местни култури, но смята, че нито една от тях не се е появила на самотния остров Пасха преди 1575 г. Нашите разкопки показаха, че още към 380 г., плюс-минус 100 години, остров Пасха вече е бил обитаван от значително население, което е строяло големи отбранителни съоръжения. Тази дата предхождаше с цяло хилядолетие всички дотогавашни предположения и представляваше най-древната дата, отнесена към някой полинезийски остров до този момент. След като открихме стратиграфски разположени останки от въглени и кости, стана възможно да се направят седемнайсет различни радиовъглеродни датировки за остров Пасха. Проби за две от най-интересните датировки бяха взети от легендарния ров, който някога е отделял полуостров Пойке от останалата част на острова. Съгласно твърденията на островитяните, повтаряни със завидна последователност от времето на най-старите исторически документи, става дума за изкуствено изкопан ров, където се е състояла решителната битка между дедите на днешните обитатели и „дългоухите“, при която последните са били живи изгорени в буйния защитен огън, запален в близо трикилометровия ров. Обаче досега геолозите, в съгласие с антрополозите, предполагаха, че канавката в Пойке не е нищо повече от естествена геологическа падина, от което Метро и Лавашери заключиха, че туземците са си измислили историята, за да обяснят един природен феномен. И в резултат преданието за „дългоухите“ и „късоухите“ обикновено също се причисляваше към празните измислици. Ала още при пробните разкопки във въпросния ров се установи, че в него има големи количества овъглена дървесина — останки от грамаден, силен огън, които бяха датирани с помощта на радиовъглерод около 1676 г., плюс-минус 100 години. Тия данни забележително съвпадаха с датата 1680 г., посочена по-рано от отец Себастиан Енглерт въз основа на аборигенните предания, според които битката при Пойке се е състояла преди дванайсет поколения. Разкопките на Смит разкриха, че защитният окоп е бил създаден много преди пламъкът на враждата да избухне около 1680 г.: когато огънят е пламнал, ровът вече е бил запълнен отчасти с пясък и пръст. На самото му дъно Смит откри парченца обсидиан. Окопът в Пойке се оказа естествена падина, която някога е била изкуствено преобразена и уголемена — на дълбочина, достигнала от 360 до 450 см, на ширина — от 11 до 12 м, а дължината й била почти три километра и по този начин полуостровът се отделял от останалата част на острова. Изкопаните от дъното на рова пръст и чакъл са послужили за изграждането на отбранителен вал откъм склона, при което под струпаната земна маса са попаднали въглени, които позволиха да се определи, че приготовленията за защита на скалистия полуостров са били в ход още около 380 г. Откритието загатва, че и през този ранен период, изглежда, е имало местни вражди или може би по-скоро тогавашните обитатели са се опасявали да не би да бъдат преследвани и нападнати от неприятели, дошли от тяхната прародина, защото податките за такова преследване в действителност съставляват съществен елемент във всички най-стари предания на острова. Всъщност за легендарния цар Хоту Матуа, основоположник на местната йерархия, се твърди, че бил избягал от родината си на изток, за да се спаси от плен и смърт, след като претърпял поражение в три големи битки. В подножието на каменоломните в Рано Рараку се простира поредица от тревисти могили и полегати възвишения, които досега бяха смятани за естествени образувания. На върха на едно от най-високите хълмчета се виждаха основите на съществувалия до мисионерски времена свещен дом на избирания всяка година птицечовек — постройка, свързана от мисис Рътлидж и Метро с най-древните ритуали на остров Пасха. Разкопките на Скьолсволд разкриха, че тези могили до една са възникнали изкуствено. Представляваха огромни купчини боклук, съставени от отломки, счупени базалтови длета и пепеляк, изхвърлен от каменоломните по склоновете на вулкана. Сред отпадъците бяха открити останки от въглени, които дадоха възможност да се датира човешката дейност през Средния период, когато каменоломните на Рано Рараку все още са били използвани. След като се установи изкуственият произход на могилите, стана ясно, че надстроеният върху тях дом на птицечовека няма никаква връзка с най-древните ритуали на остров Пасха, а представлява чисто вторично съоръжение, изградено през Късния период върху отпадъци от Средния период, когато работата в скулптурните каменоломни вече е била прекратена. В резултата на различните радиовъглеродни датировки археолозите на експедицията определиха, че трите културни епохи на остров Пасха могат да се разглеждат в следния хронологичен ред: Ранният период обхваща времето някъде отпреди 380 г. докъм 1100 г., Средният — от около 1100 г. до 1680 г., а Късният — от около 1680 г. до пълното приемане на християнството през 1868 г. С цел да набавим материал за хронологически и типологически сравнения, след като напусна Пасха, нашата експедиция посети Питкеърн и Раиваевае, а също Хива Оа и Нукухива в Маркизкия архипелаг — единствените четири тихоокеански острова освен Пасха, където са открити монументални каменни фигури. В миналото на Питкеърн и Раиваевае бяха намерени ограничен брой неголеми статуи очевидно от сравнително късен произход и никой дори не се опита да предположи, че техните създатели са вдъхновили древните скулптори от остров Пасха. От друга страна, Бък и още някои специалисти виждаха примитивните предшественици на изтънчените паметници от Пасха в закръглените, демонични каменни изображения с приблизително човешки ръст, поставени в две светилища на Маркизите, които се намират толкова далеч на северозапад от Пасха, колкото е и Перу на изток. Скьолсволд успя да открие парчета въглен в два различни пласта под зиданите площадки, на които стоят статуите в Хива Оа, а Мълой и Фердън намериха овъглена дървесина под основите на фигурите в Нукухива. Направените датировки разкриха, че маркизките паметници са издигнати съответно около 1316 и 1516 г., т.е. чак в разгара на Средния период от културата на остров Пасха. Следователно те не биха могли да послужат за вдъхновение на първите скулптори на този остров, тъй като — вече се убедихме в това — скулптурното изкуство е било важно звено и през Ранния период на Пасха, който предхожда маркизките изображения с цели хиляда години. Хронологически погледнато, тези статуи от XIV-XVI век няма как да са повлияли дори и на каменоделците от остров Пасха, преминали към масово производство на фигури _аху_ през Средния период, започнал около 1100 г. Обаче възможността за влияние в обратна посока, от Пасха към Маркизите, хронологически не е изключена. Както описвам на друго място, днешните потомци на Ороройна, единствения оцелял „дългоух“ по време на клането в рова при Пойке, на дело показаха на нашата експедиция как допреди дванайсет поколения грамадните статуи са били изсичани от твърдите кратерни стени на Рано Рараку с помощта на грубо заострени длета от здрав андезит; освен това демонстрираха как няколкостотин души могат да транспортират гигантските монументи и как дванайсет островитяни, въоръжени само с по две греди, въже и купчина едри камъни, са в състояние за някакви осемнайсет дни да изправят един двайсеттонен колос върху площадка _аху_. Независимо че на остров Пасха, както и в Тиауанако в Андите, предстои още много археологическа работа, сега, ако не друго, поне е възможно да направим опит за пресъздаване на някои възлови праевропейски събития, станали на най-уединеното обитаемо кътче на Земята. Неизвестно кога, но във всеки случай някъде преди 380 г., сиреч преди повече от петнайсет века, на остров Пасха са пристигнали първите заселници. Местните вулкани отдавна били угаснали и в трите кратера имало езера. Пришълците заварили обрасъл в зеленина остров, покрит с различни видове дървета и храсти, включително палми. Ето защо се наложило да разчистят терен за каменните си жилища и за зиданите религиозни съоръжения, както и за каменоломните. Въпреки че на острова дървеният материал бил в изобилие, те не построили домовете си от пръти и трева, по полинезийски обичай, а създали кариери и оттам набавили камък за изграждане на кръгли зидани домове и на лодкообразни постройки със стъпаловиден свод. Покривът на някои жилища бил от плочи, на други — от тръстиката _тотора_. Коренищата на това растение положително са били пренесени от напояваните поля по безводния бряг на Южна Америка, за да бъдат засадени от преселниците в сладководните кратерни езера наред с друг, също така американски вид — лекарственото растение _Polygonum amphibium_. Независимо от наличието на дървен материал те изработвали своеобразните си плавателни съдове от същата тръстика _тотора_, придържайки се към строителните принципи, характерни за вътрешните водни пътища на Тиауанако и за пустинното тихоокеанско крайбрежие на древно Перу. За да се доберат до скрития под почвата здрав туф, те очистили и накрая опожарили палмите, израсли по зелените склонове на угасналия вулкан Рано Рараку. Сетне почнали да обработват тази отбрана скала, а в други кариери шлака и базалт със завидно умение и опит, като използвали заострени, неполинезийски длета от американски тип, за да изсичат грамадни каменни блокове, на които придавали всевъзможни форми и ги шлифовали да пасват така точно, че острие на нож не може да се пъхне между тях. Тяхната извънредно специализирана зидарска техника е непозната другаде в Полинезия, ала е типична за древно Перу, от долината на Куско до Тиауанако. Религията, донесена от първите заселници, трябва да е била своего рода култ към Слънцето, защото техните внушителни религиозни съоръжения представляват олтароподобни мегалитни площадки, ориентирани по движението на Слънцето. А върха на най-високия местен вулкан избрали за място на слънчевата обсерватория и светилището. Вместо да правят дърворезба по обичайния полинезийски образец, те дялали статуи от твърд базалт и от различни видове туф и вулканична шлака, а после поставяли произведенията си на пръстените площадки в култовите обекти. Към тези статуи спадат специфични видове, които са непознати из цялата островна област в Тихия океан, ала са характерни за динамичния културен център в Тиауанако. Полуостровът Пойке бил преграден с отбранително съоръжение — вероятно поради опасения от нападение на неприятели, тръгнали да преследват заселниците от тяхната родина в новооткритото закътано убежище. Какво в крайна сметка е станало с основателите на културата от Ранния период, не е известно. Археологическите свидетелства от Винапу и Оронго като че говорят за временно изоставяне на тамошните култови градежи, а не е изключено и целият остров да е бил напуснат за известно време някъде между Ранния и Средния период. Ала от оскъдните радиовъглеродни датировки, направени досега, все още е невъзможно да се каже с абсолютна сигурност нищо за прехода от Ранния към Средния период. Едно е очевидно все пак: новите обитатели на острова са се отнасяли враждебно към предшествениците си, рушали са техните светилища и са пренареждали строителните блокове, без да се съобразяват с тяхната първоначална форма и изящно полирана повърхност и без да проявяват интерес към годишното движение на Слънцето. Също така чупели и осквернявали старите каменни изображения, чиито останки били използвани при изграждането на нови архитектурни творения _аху_. Независимо от враждебното си отношение и подчертаното различие в религиозните представи новата култура е била достатъчно сродна със старата, за да можем с основание да допуснем, че и тя води произхода си от същия географски регион. От това пък е възможно да се предположи, че местоположението на остров Пасха не е било непознато на преселниците, положили началото на Средния период. При тяхното пристигане около 1100 г. внезапно бил наложен култът към птицечовека, който сетне взел връх в религиозната дейност на острова. Тясно свързано с този култ е било преклонението на пришълците към покойните им деди. Всички творчески усилия били хвърлени в създаването на грамадни статуи в тяхна чест — тези паметници се превърнали в основен белег на новото архитектурно развитие, а многобройните гробници добили значение на частни светилища за отделните родове. За период, по-кратък от шестстотин години, били изсечени повече от шестстотин гигантски мемориални фигури от голия кратер на Рано Рараку, чиито склонове отдавна били очистени от всякаква зеленина, а палмовите гори — изпепелени. С течение на времето да притежаваш надгробна статуя станало въпрос на престиж и всяко следващо поколение, необезпокоявано благодарение на изолацията си от войни с външни неприятели, било обладавано от стремеж да надмине предходното в големината на родовите паметници. По този начин целият остров е осеян с постаменти _аху_, увенчани с надгробни каменни исполини, обърнати с лице към вътрешната култова площадка и с гръб към океана. Някъде по същото време старият обичай покойниците да се кремират пред фасадата на _аху_, изглежда, е бил заменен от колективни погребения във или върху площадки _аху_ — обред, възприет почти всеобщо през Късния период. Когато създаването на скулптурни изображения достигнало своя връх — непосредствено преди настъпилия срив в живота на островитяните от Средния период, — местните хора били в състояние да издигнат монолитни фигури с височина до 14 м, сиреч колкото четириетажна сграда. Най-голямата статуя, издигната върху постамент _аху_, отдалечен на пет мили от каменоломните, тежи повече от осемдесет тона и макар да е висока десет метра, на главата й е закрепен цилиндър от червен камък с тежина дванайсет тона, т.е. колкото два възрастни слона. Наистина е трудно да си представим докъде би стигнала тази гигантомания. По времето на трагедията около 1680 г. скулпторите са оставили в каменоломните една почти завършена фигура с височина 21,33 м, или колкото седеметажна сграда. Работата в кариерите, по пътищата и на всички _аху_ внезапно била прекъсната, за да не се поднови никога вече. В този период на кръвопролития и безчинства островитяните се криели с имуществото си в тайните пещери, с които изобилствуват полетата от застинала лава и крайбрежните скали. За пръв път в историята на острова били изработени хиляди обсидианови накрайници за копия, които преобладават във всички пластове с отпадъци от последвалата епоха. Изображенията _аху_ били повалени, тръстиковите жилища — изгорени до основи (та камъните чак се пропукали), зидовете — съборени. Победителят, останал да живее на острова, бил полинезиец. Той не бил нито майстор на каменна зидария, нито скулптор; строял жилищата си от пръти и трева и събирал по брега изхвърлени от океана късове дърво, за да прави от тях дървени фигурки и канута, каквито се правят навред из Полинезия. Неговото традиционно изделие от дърворезба, което днес на остров Пасха се произвежда със стотици за търговска цел, представлява особено изображение на измършавял човек (_моаи кавакава_) с козя брадичка, подчертано орлов нос и удължени уши до рамената. Така изглеждали, твърдят островитяните, хората, заварени от техните деди на острова и изтребени в рова при Пойке. Пристигналите на остров Пасха полинезийци не донесли със себе си нито хавана за _пои_, нито бухалката за _тапа_ — двете най-важни домакински принадлежности, характерни за цялата полинезийска култура. Трябва да се признае, че материалните свидетелства за времето на тяхното пристигане са малко или изобщо липсват. Сякаш са дошли без никакви завоевания и смирено са възприели местните неполинезийски вярвания и обичаи. От кой остров са тръгнали, все още не може да се каже с положителност. Записаните през миналия век предания говорят, че са пристигнали _карау-карау_ (200 години), преди да вдигнат въстанието, довело до битката при Пойке. Тия данни добре се съгласуват с изчисленията на мисис Рътлидж и други учени, основани на сведения за „по-късото“ от двете родословия, което включва двайсет и две поколения, докато за Хоту Матуа се казва, че е дошъл от изток преди петдесет и седем поколения. Много неща подсказват, че полинезийците не са се заселили по своя воля на самотния остров Пасха, за да помагат на „дългоухите“ скулптори в тяхното фанатично мегалитно начинание. Възможно е те да са били докарани насила от обитателите на Пасха през Средния период, които са били в състояние да посетят Маркизкия архипелаг около XIV век. Така или иначе историята ги е заварила като преобладаващо население, живеещо сред опустошени руини и повалени статуи на един гол, обезлесен остров. Когато Рогевен повдига завесата за европейските зрители, сред островния декор все още се срещали светлокожи и червенокоси индивиди, но основното представление отдавна било завършило и главните действуващи, лица били слезли от сцената. Глава XIII Най-самотното средище на света Едва ли има на земята обитаемо кътче, което да не е било средище на различни народи и култури. На континентите и континенталните острови всеки народ най-малко веднъж е сменял своята обител или е посрещал преселници, а в средиземноморските области на високоразвита култура това се е случвало многократно. Финикийците рано тръгват да пътешествуват, но никъде не стигат първи, дори на Канарските острови са били изпреварени от племето гуанче. Викингите заварили в новата си северна родина лапландците, в Исландия — ирландски монаси, в Гренландия — ескимоси. Изключение ли е била Полинезия? Нямаме основание да смятаме така. С появата на съвременните азиатски и европейски преселници и гости самобитната полинезийска култура изчезна и коренното население дотолкова се смеси, че вече не може да се пресъздаде даже една приблизителна картина на първоначалните условия, съществували някога там. Ала първите европейски мореплаватели единодушно подчертават, че в островната област, наричана от нас Полинезия, са съжителствували три съвсем различни народа. Преобладаващият тип се отличавал с бяла до светлочервеникава кожа, черна коса, остри, почти европейски черти и мустаци, слабо изразени монголоидни белези и внушителен ръст, близо метър и осемдесет. Този основен тип се среща навред из Полинезия, съвпада с характеристиката на новозеландските маори, а също и с физическите особености, присъщи за островните племена от северозападното крайбрежие на Америка. Принадлежащите към този тип островитяни са се смятали за обикновени човешки същества — _тангата_. Във втория тип се забелязват признаци на меланезийско родство: за неговите представители се съобщава, че били изключително мургави, с много плосък, широк нос, дебели бърни, доста къдрава коса и по-нисък ръст. От Хавайските острови до Нова Зеландия тези хора били смятани за потомци на легендарните _менехуне_ или _манахуне_. Третият тип обаче се отличава с необикновено светла кожа, червеникава или кафява коса и голям нос, поради което белезите му често са се оприличавали на „еврейски“ или „арабско-семитски“. В най-чист вид те се наблюдавали сред предмаорските бежанци от Нова Зеландия, заселили се на островите Чатъм. В Полинезия този тип е познат под названието _кеу_, _уру-кеу_ и _еху_ или _хаоле_ и _хао'е_, а в Нова Зеландия — като _пакеха_, _теруху_ и _патупайарехе_. Бък известява, че светлата кожа и рижата коса у чистокръвните маори се смятат за признак, че притежателят им произхожда от рода _патупайарехе_. Той добавя, че според местните твърдения в някои маорийски племена се срещали повече червенокоси, отколкото в други, и тази особеност била присъща само за определени семейства. Ранните наблюдения на европейците и непоколебимите полинезийски предания получиха научно обяснение в споменатото вече първо по рода си изследване на Съливан върху съществуващите скелетни останки. Той направи следното заключение: „Бързо набъбващото количество данни за обитателите на Полинезия днес все по-ясно подсказва, че полинезийците в никакъв случай не бива да се приемат за еднороден расов тип. „Полинезийският тип“ представлява абстрактно понятие, което обединява характерните черти на няколко физически типа.“ След като установява, че тези физически типове са неравномерно разпространени на отделните полинезийски острови, Съливан допуска, че расовото смешение _не е предхождало_ разселването на човека из Полинезия: „…безспорно те трябва да са проникнали в Пасифика по различно време, а навярно и по различни пътища. Не ще и съмнение, че са говорели различни езици и са били представители на различна култура.“ Р. Линтън споделя възгледите на Съливан и казва: „Последните проучвания доказаха, че полинезийците не образуват чиста раса, а са съставени най-малко от три расови елемента.“ Впоследствие И. С. Ханди обобщи мненията на специалистите по полинезийските въпроси: „Съливан, Диксън и Шапиро посочват съставния характер на расовия тип в Полинезия, както и неравномерното разпространение на отделните му елементи. Диксън, Линтън и пишещият тия редове анализираха отделни етапи от културното развитие и установиха наличието на няколко отчетливи пласта или групи от културни елементи. А преди близо двайсет години Чърчил раздели полинезийските лингвистични елементи на две самостойни групи.“ Досега никой в научния съвет не е направил опит да оспори тези заключения и тъй като остров Пасха образува източния край на полинезийския триъгълник, местоположението му предлага интересна възможност да проследим формирането на този съставен характер посредством анализ на необичайната местна култура. Текстът на настоящата глава се основава на лекция под наслов „Доколко културата на остров Пасха е полинезийска?“, прочетена пред Седмия международен конгрес по антропология и етнология, проведен в Москва през 1964 г., както и на някои допълнителни данни, взети от монографията „Изкуството на остров Пасха“, издадена през 1976 г. * * * Идеята, че самотният остров Пасха представлява, образно казано, тигел, където са се сплавили различни култури, не се роди по време на неотдавнашните разкопки Още през 1722 г. холандските първооткриватели описват отделни расови типове, съжителствували на острова. Сред първите туземци, стъпили на борда, имало един очевидно знатен островитянин, чиито уши били силно удължени — той бил „напълно бял човек“. Иначе според описанието на холандците повечето местни жители били мургави като испанци, „но се срещат както по-тъмни, така и съвсем светли, а някои имат червеникав тен, сякаш са жестоко обгорели от слънцето“. През 1770 г. испанските мореплаватели споменават за аборигени с „гъсти бради, бели и румени, с висок ръст и здраво телосложение“. По цвят на кожата те разделят местните жители на „бели, смугли и червеникави“, а за косите им казват, че са „меки и кестеняви, други черни, трети червенеят или са канелено кафяви“. Късният период с неговите граждански войни и непрекъснато събаряне на култовите статуи несъмнено е взел жертви от островитяните до пристигането на Кук през 1774 г., защото той заварил едно оредяло, гладуващо и съсипано от размирици население с явно изразена полинезийска принадлежност, което, според твърдото убеждение на английския капитан, нямало нищо общо с монолитните скулптури на острова, смятани от него за паметници от по-древна епоха, тъй като изобщо не били поддържани от тогавашните островни обитатели. Както видяхме, щом заселилите се на острова първи европейци са се научили да общуват с аборигените, те били осведомени, че преди на Пасха са съжителствували два отделни народа, говорещи различни езици; те пристигнали самостоятелно, единият — от изток, другият — от запад. Замисълът да се правят статуи бил донесен от първите заселници, „дългоухите“, но мнозинството от днешните островитяни произхождали от втората група преселници — „късоухите“, които след дълъг период на мирно съвместно съществуване въстанали и в рова при Пойке избили всички „дългоухи“ от мъжки пол. През 1886 г. с помощта на един таитянски преселник У. Дж. Томсън разпитал най-подробно всички възрастни туземци и се убедил в истинността на местното твърдение, че този остров в източния край на Тихия океан е бил заливан от не една миграционна вълна. След като установи нееднородния характер на културата на Пасха, и У. Кнохе се присъедини към това становище. Той заключи, че някакъв неполинезийски субстрат е предхождал преобладаващото днес население, но все пак отхвърлял предположението, изказано през 1870 г. от специалиста по инкска история сър Клемънтс Маркъм, според когото в случая може би се касае за влияние от Тиауанако. За оборващ аргумент Кнохе използва утвърдената догма, че южноамериканският балсов сал бил негоден за плаване в открито море, и в замяна изтъкна, че остров Пасха навярно е получил предполинезийски субстрат от Меланезия. По-късно X. Балфур категорично заяви, че културата на острова е съставна с най-малко една предполинезийска жилка, дошла вероятно от Меланезия. По-нататък възгледът на Балфур бе доразвит от Хедън, който изказа предположение, че три отделни миграционни вълни са достигнали самотния остров съответно от Австралия, Меланезия и Полинезия. Това свое становище той основаваше на краниологическите изследвания, проведени от Фолц, Хеми, Джойс, Пайкрафт и Кейт — всички те бяха посочили неполинезийски черти у обитателите на Пасха. После мисис Рътлидж посети през 1919 г.* острова и проведе първото систематично проучване на видимите археологически паметници. Ето какво пише тя: „Наблюдението на Рогевен, че се срещат туземци с всевъзможни нюанси в цвета на кожата, е валидно и днес. Самите островитяни отлично си дават сметка за тия различия и когато събирахме генеалогии, те с готовност ни съобщаваха какъв цвят е имала кожата дори на далечни техни сродници. (Служеха си с определенията „бяла“ и „черна“.)… Очевидно е, че става въпрос за смесена раса…“ [* Катрин Скорсби Рътлидж посещава остров Пасха през 1914 г., а книгата й за разкопките там излиза през 1919 г. Бел. ladyofthesea] X. Л. Шапиро, който подходи към проблема отново от гледна точна на физическата антропология, не успя да намери никакво съгласие в изложените досега мнения; неговото заключение бе, че „обвързването на остров Пасха с меланезийско или австралийско потекло… е насилие над известните факти“. По този начин Метро счете отстраняването на меланезийския елемент за окончателно и в монографията си върху етнологията на Пасха заяви, че проучването на археологическите останки било го убедило в „единството на културата на остров Пасха“. Обаче спътникът на Метро, археологът Лавашери, подчерта, че работата им е била сведена до изследвания на надземни паметници, и предпазливо заключи: „Полинезийците навярно са заварили остров Пасха необитаем и без археологически старини; ала това изявление не е подкрепено с доказателства.“ Още преди да посетя острова, аз бях изпълнен със съмнение към заключението на Метро и през 1941 г. отново повдигнах аргументите в полза на съставния характер на тази култура. Но вместо да приема, че е съществувал субстрат от Меланезия, и аз подобно на Маркъм допуснах съществуването на субстрат от Андската област. Въпреки че дотогава нямах никакъв опит в навигацията с балсов сал, аз не споделях възгледите за несръчността на южноамериканските аборигени в морското дело и вярвах, че остров Пасха е бил достижим за прединкските мореплаватели от Перу. Скоро след това отец Енглерт, който поднови надземните археологически проучвания на Пасха, също оспори изводите на Метро и Лавашери. Той се върна към първоначалния възглед на мисис Рътлидж и други учени, предполагащи съществуването на расов и културен субстрат в Полинезия, ала видоизмени старата хипотеза за миграция от Меланезия, като посочи някои от наличните паралели с древно Перу. Този кратък обзор на изложените мнения показа, че до провеждането на нашите стратиграфски разкопки на археологическите паметници различни области на науката се придържаха към аргументите, защищаващи съставния характер на тази островна култура. От гледна точка на лингвистиката имаше малко основания да се подозира съществуването на чужд субстрат. Енглерт обаче, автор на най-подробното изследване върху съвременния език на острова, цитира местните предания, които твърдят, че по-ранните, чуждоземни обитатели на острова са говорели по различен начин от днешните, и посочва, че някои от запазилите се синоними може да водят произхода си именно от тази разлика в езиците. Той също споменава за традиционните текстове, които старците изговаряли, като същевременно чертаели фигури с връв, но думите им се оказали толкова неразбираеми, че Енглерт не успял да ги запише. Първият речник от деветдесет и четири думи бил съставен през 1770 г. от Агуера, участник в испанската експедиция. Наред с многото чисто полинезийски понятия речникът съдържа и някои, които са явно неполинезийски. Към тях спадат числителните от едно до десет. По-долу ги привеждаме, като в скоби са дадени съвременните еквиваленти, използвани на острова днес: кояна (етахи) корена (еруа) когохуй (етору) кироки (еха) махана (ерима) феуто (еоно) фегеа (ехиту) мороки (евару) виховири (ейва) керомата (ангахуру) В опита си да обяснят присъствието на тия уж невикани от никого чужденци в съгласие с теориите за еднородния произход на местното население, А. С. С. Рос, както и Метро изказаха предположение, че те сигурно имат съвсем различно значение от това, което им е дал Агуера. Ако това е така обаче, тези думи пак си остават чужди, защото те нямат друго значение в полинезийския език! Както показва Енглерт, опустошителната война Хоту-ити трябва да е бушувала на остров Пасха през 1772-1774 г., непосредствено преди пристигането на Кук. Насажденията с културни растения били унищожени, а разочарованите британци, които не сполучили да се снабдят дори с провизии, били посрещнати всичко на всичко от няколко разединени групи омаломощени полинезийци, живеещи в изключителна беднота. Кук и неговите спътници си дали сметка, че има чувствителна разлика между видените от тях няколкостотин островитяни, оцелели във войната, и цветущото смесено население, описано от предишните европейски посетители. Двамата с Форстер разпознали полинезийския елемент, но според описанието им туземците били дребни, хилави, боязливи и окаяни и англичаните останали с убеждението, че островът е бил сполетян от голямо нещастие, след което само порутените паметници останали да свидетелствуват за миналото величие. Съвременните специалисти обикновено пренебрегват тази драстична промяна, настъпила в цялостната обстановка на острова между двете посещения на европейците през 1770 и 1774 г. Въпреки това, подкрепена от археологията, легендата за клането в рова при Пойке говори за друго подобно изтребване на голяма част от населението още около 1680 г., преди идването на Рогевен дори. До каква степен са били запазени неполинезийските понятия в местния език по време на посещението на Кук, ние не знаем, тъй като Кук и Форстер записали за сравнение незначителен брой крайно специфични думи, за които те и техният таитянски преводач били в състояние да намерят еквиваленти в езика на Таити, докато на непознатите слова изобщо не обърнали внимание. Самият Кук признава, че неговият списък от двайсет и осем местни думи, сродни с таитянските си съответствия, не дава представа за тогавашния език на остров Пасха, и разказва, че когато първият островитянин се качил на кораба му в присъствието на таитянския преводач Отити, „речта му бе абсолютно неразбираема за всички нас.“ През 1864 г., преди да се състави пълен речник на езика на местните жители, мисионерът Ейро се заселил на острова заедно с група мангаревци и с малкото оцелели местни островитяни, върнати от Перу през Таити в родината си, след като били отвлечени от търговци на роби. Тогава сред оредялото население на остров Пасха бил въведен таитянският език като устна и писмена реч. Няколко години по-късно (1908 г.) Русел съставил речник на рапануйския диалект, публикуван посмъртно, но още докато той живеел на Пасха, Палмър отбеляза: „Техният език е толкова изменен, че е невъзможно да се определи какъв е бил първоначално.“ Нагаждането към таитянската реч се засилило през 1871 г., когато много островитяни от Пасха се преместили на Мангарева и Таити, а овчари от Таити, говорещи полинезийски, както и един обучен там проповедник от архипелага Туамоту се заселили сред остатъка от населението на Пасха, чийто общ брой през 1877 г. намалял на 111 души. Повечето речници на местния език се основават на лексиката, съхранена от техните потомци, които продължили да бъдат обучавани в училище на таитянски. Нищо чудно няма тогава, че при сравнението на своя често цитиран речник с рапануйския текст, записан на остров Пасха няколко десетилетия по-рано от Томсън, през 1921 г. Чърчил пише: „Трябва само да кажем, че рапануйският език не е същият, който изпълва страниците на този речник, нито пък представлява от край до край някое от известните наречия на полинезийците, а е смесица от няколко такива наречия.“ А Енглерт казва: „Днес не е възможно да пресъздадем напълно граматиката и речниковия фонд на оригиналния език… туземците са се цивилизовали и са приели християнството с помощта на таитянския език, който спада към езиковата група на полинезийския… поради тази и други причини древният чист рапануйски диалект отчасти вече е изчезнал.“ Независимо от иначе противоречивите мнения относно стойността на глотохронологията, изчисленията, базирани на съществуващата лексика на остров Пасха, не могат да дадат съществена информация. Дръзките преселници на остров Пасха, които говорели таитянски и смогнали да наложат своя език на малката и податлива на влияние група от местни островитяни, до един били покръстени християни и не донесли със себе си понятията на полинезийската митология. В резултат боговете и богините на Пасха не са се объркали с таитянските и с тези от други части на Полинезия, нито са попаднали под тяхно въздействие. Ето защо е изключително важно да се отбележи, че върховните панполинезийски божества Ту, Тане, Тангароа, Тики и Мауи не са играли никаква роля в религията на аборигените от остров Пасха. Хиро, Ронго, Тангароа и Тики са съществували само като легендарни имена, ала не са били боготворени и почитани. С основание Метро подчертава: „Най-ярката черта на религията на остров Пасха е безразличието към великите богове в другите полинезийски религии.“ Той изказва следното предположение: „Отдаваното в митологията значение на боговете, чиито имена са неизвестни на останалите полинезийски острови, показва, че новите заселници на острова са заменили някои от върховите полинезийски божества с второстепенни богове, присвоили техния ранг и достойнства.“ Ала в Полинезия няма второстепенни богове, които да носят имена, използвани и на остров Пасха. Главен бог на местните островитяни е бил Макемаке, а освен него само Хуа е бил удостояван с жертвоприношения и молитви. Нито Макемаке, нито Хуа са били познати дори по име в някоя друг част на Полинезия. Би било по-правдоподобно да се допусне, че тия неполинезийски божества са били възприети от друга културна традиция, развила се в по-ранен период на Пасха, отколкото да се твърди, че с пристигането си на пустия остров полинезийските преселници тутакси са се отказали от всички първостепенни общополинезийски богове, за да се прекланят пред някакви новосъздадени божества, чужди на техните деди. Подобно действие би било съвсем нетипично за полинезийската психика. В действителност Макемаке не е бил само обожествявана личност, а и върховен бог на остров Пасха, творец на _земята, морето, слънцето, луната, звездите, човека_ и всички _живи твари_. Той възнаграждавал добрите и изяждал душите на лошите подир смъртта им, като давал израз на гнева си чрез гръм. Фердън установи, че символите на Макемаке са тясно свързани с устройството за наблюдение на Слънцето, както и с други останки от слънцепоклонничество, запазени в селището Оронго на върха на най-високия вулкан. Това ритуално селище със своите каменни постройки е било център на култа към Макемаке, а и на цялата религиозна дейност на острова; и все пак нейната структура и характер на местните обреди са били толкова подчертано неполинезийски, колкото и самият Макемаке. Конструираната слънчева обсерватория, предназначена за определяне положението на Слънцето по време на равноденствие и лятно или зимно слънцестоене, няма паралел нито в Полинезия, нито в съседните островни територии. Затова пък такива съоръжения се срещат в Перу, на най-близкия до Пасха континент, където те също са били свързани с посветени на Слънцето ритуали и палене на специални огньове. Вече казахме, че дори и в архитектурно отношение първостепенното ритуално селище в Оронго не е полинезийско по дух. Никъде другаде в Полинезия не е била осъществена идеята да се свържат отделни сгради в едно цяло. Това е характерна черта за древната перуанска архитектура както в планините, така и по крайбрежието. Също тъй уникална за Полинезия е специфичната строителна техника, използвана при изграждането на всяка от постройките в Оронго с техните зидове, покрив със стъпаловиден свод и подпорни плочи в ъглите. И ако всички тия елементи нямат аналози в Полинезия, в Перу и съседните райони на западната част от Южна Америка и каменните стени, и способът за изграждане на стъпаловиден или фалшив свод, и подпорите от плочи са свойствени за местната архитектура. Археологията разкри, че свързаният със слънцето култ към Макемаке по-късно е бил допълнен или асимилиран от придобилото първостепенно значение обожествяване на птицечовека, при което главна роля е играл неполинезийският бог Хауа. От Средния период нататък всички скали около Оронго били изписани с човешки фигури, увенчани с клюнести птичи глави. Към обредите в чест на птицечовека спадало и ежегодното преплаване със заострени като бивни малки салове от _тотора_ до едно от крайбрежните островчета, където участниците се стремели да намерят първото за сезона птиче яйце, а победителят бил обявяван за свещен птицечовек на годината с кажи-речи неограничени социални привилегии. Метро пише: „Припомним ли си развалините на Оронго и многобройните изображения на хора птици, изрязани по скалите, не може да отречем важността на птичия култ. Местните предания и сведенията, оставени от първите мисионери и пътешественици, потвърждават изключителното значение на култовия ритуал, както и на обществения порядък, създаван въз основа на това ежегодно състезание… По своята сложност птичият култ… няма паралел в останалата част на Полинезия… никъде другаде не се е провеждало състезание, чийто изход е предопределял провъзгласяването на даден човек за свещен.“ Фердън не вижда основания да изключи от кръгозора най-близкия до Пасха континент и казва: „…независимо че понастоящем художествените изображения на хора птици по скалите на острова изглеждат неповторими, свидетелствата за съществуването на култ към птицечовека в Тиауанако (Боливия), а също в културата Чиму (на северното перуанско крайбрежие) предполагат американски произход на култа от остров Пасха.“ Заострените като бивни тръстикови салове, използвани в състезанията за званието „птицечовек“, въплъщават друга неполинезийска черта. Плавателни съдове от тръстикови снопи някога са се употребявали в Нова Зеландия, ала те се правели от местното влакнодайно растение _Phormium tenax_, което бързо подгизва. Зъбовидни тръстикови ладии от вида и размера на тези от остров Пасха, а и от съвсем същата тръстика имали огромно разпространение в древно Перу. На езерото Титикака и особено по тихоокеанското крайбрежие тръстиковите съдове понякога достигали забележителна големина и както бе показано в глава III, заслужава внимание фактът, че хора птици с дълги извити клюнове, подобни на изобразените в Пасха, нерядко се явяват в изкуството на културата Чиму изографисани как плават с тръстикови лодки. В глава IX пък видяхме, че водещият авторитет по флората на остров Пасха професор Скотсберг установи, че тамошната тръстика принадлежи към неполинезийския вид _Scirpus riparius_ — сладководно американско растение, което само с човешка помощ би могло да попадне от напояваните области на крайбрежно Перу в сладководните езера на Пасха. И Фердън отново утвърждава, че присъствието на южноамериканския тип плавателен съд и на самото растение, от което той се изработва, „представляват убедително свидетелство за контакт с Америка и подсказва средствата, чрез които американските по произход културни черти са имали възможност да достигнат остров Пасха“. Големи и малки тръстикови лодки заемат съществено място в стенописите по плочите на къщите в Оронго. Сред тях се среща и стилизирано изображение на гребло с две пера — важен елемент в ритуалите и символиката на Пасха. Никъде другаде в Океания не са съществували такива гребла, не са ги използвали дори при религиозни танци, но в замяна на това са били широко разпространени в Америка. Чак до миналия век те са служели за управление на тръстикови лодки в Калифорния, до пристигането на испанците са били в употреба и по бреговете на Перу и Чили, а днес са чести находки при археологическите разкопки по тия места. Резбованите и зографисани гребла, заравяни в гробовете заедно с прединкските модели на салове — останки от древното предкерамично рибарско население по тихоокеанското крайбрежие под Тиауанако, са с две пера, подобно на ритуалните гребла от остров Пасха. Когато през миналото столетие Томсън отнася във Вашингтон няколко прекрасни образци, той отбелязва, че в древни времена те са били използвани „по същия начин, по който си служат с тях индианците в Америка“. Ала още по-знаменателно е това, че тия дълги гребла с две пера, наричани на Пасха _ао_, по време на масови ритуални церемонии са били носени като отличителен знак, обозначаващ съответен ранг. На изображенията _ао_ е предадено крайно стилизирано, но все пак се забелязват следните характерни особености: издълженото, тънко вретено завършва с украсено горно и неукрасено долно перо; горното перо е или изрязано, или изписано така, че да наподобява стилизирана човешка маска; тази маска неизменно е увенчана с висока корона от пера и има две увиснали, удължени уши, които стигат чак до самото вретено, като по този начин придават на горното перо типичната му ъгловата форма. {img:drevniat_13_1.png|#Митични тръстикови кораби на културата Мочика от прединкско Перу — рисунки на изображения върху керамични кани: а — от Джойс, 1912 г.; б — от Лайхт, 1944 г.} Колкото и да е забележително, че островитяните от Пасха са използвали на сушата това неполинезийско, чисто американско мореходно помагало във вид на ритуален знак, неотдавна аз открих, че гребла с две пера, притежаващи всички характерни особености на _ао_, са изпълнявали същата роля — отличителен знак за ранг — сред представителите на най-древните прединкски култури по южноамериканския бряг. По времето на инките и на испанците в Перу _ао_ не е било познато, но и през късния, и през ранния период на Чиму то се е употребявало по тихоокеанското крайбрежие. На червена керамика от Мочика, както и на черна — от късно Чиму, е обезсмъртен някакъв първосвещеник, хванал във всяка ръка по едно резбовано ритуално гребло, като и в двата случая греблото в дясната ръка носи всички отличителни белези, свойствени за _ао_ от остров Пасха. Това съвпадение далеч надхвърля обсега на случайностите и откриването на същинско _ао_ в религиозното изкуство на континенталния бряг откъм наветрената страна на остров Пасха е своеобразна улика, която може да се изтълкува само като присъствие на перуанско влияние в една от основните изяви на ритуалното творчество на Пасха. Обикновено се приема, че късният период в културата Чиму е започнал около 1200 г., т.е. едновременно с приблизителното начало на Средния период на Пасха, ала периодът в Мочика (ранно Чиму) се отнася към първата половина на I хилядолетие и съвпада с Ранния период на остров Пасха. А фактът, че _ао_ фигурира в перуанската керамика от споменатите два древни периода, обаче е непознато по времето на инките, говори за презокеанското му разпространение на Пасха през Ранния или Средния период, но не и през Късния. Сред изображенията, изрисувани в култовите каменни постройки в Оронго, наред с тръстиковите ладии, греблата _ао_ и хората птици се среща още един южноамерикански елемент — мотивът „плачещо око“, съществен детайл в изкуството на острова. Този изключително важен, стилизиран символ не е известен другаде в Полинезия. И отново, както посочва Фердън, това е симптоматична черта на древните култури в Перу и съседните части на Америка, типична е например за бога Слънце и за хората птици, изобразени по Вратата на Слънцето в Тиауанако. П. А. Мийнс подчертава извънредното значение на мотива „плачещо око“ в тиауанакското изкуство, където той символизира върховното прединкско божество Виракоча, сиреч белия брадат водач на „дългоухите“ от Тиауанако, отплавали в Пасифика. Мийнс се съгласява с Т. Е. Джойс, който тълкува сълзите като дъждовни капки, отронили се от очите на небесния бог, за да процъфти животът на Земята. Мийнс също посочва, че плачещото божество в Тиауанако носи на главата си корона от пера, олицетворяващи слънчевите лъчи — характерна подробност, която неизменно присъствува в изображенията от остров Пасха с мотива „плачещо око“. В Оронго върховният бог Макемаке е изобразен и като животно от семейство „котки“. Ето какво казва Томсън за някои скални релефи, които според него били по-стари от останалите: „… най-често срещаната фигура е митично животно, получовек-полузвяр, с извит гръб и дълги, прилични на хищнически лапи ръце и крака. Съгласно туземците този символ олицетворявал бога Меке-Меке…“ Той твърди, че в случая установил „поразителна прилика“ с едно изображение, познато му от перуанското изкуство. На рисуваните плочки от Пасха нерядко могат да се видят и фигури на представители от семейство „котки“ — изгърбени, с хлътнал стомах, дълги крайници и кръгла глава с широко отворена уста. Цитираната нашироко теория на епископ Т. Жосан, според която това животно е плъх, не би могла да бъде по-неправдоподобна, при това се осланя само на факта, че плъховете са били единствените бозайници на остров Пасха и — това вече е по-съществено — че котки изобщо не живеят в тихоокеанската островна област. Обаче в Америка животни от семейство „котки“ има — още от тиауанакски времена те са заемали възлово място в религиозното и символическото изкуство навред от Мексико до Перу, а също са служели, както в Месопотамия и Египет, за неизменен символ на бога създател. Освен главния общоплеменен култов център в Оронго всеки род е притежавал отделна площадка със статуя, където се изпълнявали обреди в памет на покойните предшественици. През историческия етап от своето развитие постаментът _аху_, изграден в края на открития култов двор, добива доста общи черти с религиозните съоръжения в други части на Югоизточна Полинезия, които пък на свой ред са сродни с издигнатите каменни платформи с култови дворове, типични за съседна Южна Америка, включително Тиауакако. В предишната глава изяснихме, че _аху_ е построено върху по-древен градеж с различен план и предназначение. Тази по-стара конструкция е астрономически ориентирана и няма аналог в Океания. Лицевата й част е там, където е гърбът на монумента _аху_, и се състои от насип, красиво облицован с превъзходно одялани и съединени блокове. Всяка от многобройните статуи _аху_ е била задължително поставяна с лице към сушата, а пространството откъм вътрешната страна е служело за свещенодействие. В предишния период обаче ритуалите са се извършвали пред високата, обърната към морето стена, която била надлежно ориентирана по годишното движение на Слънцето. Празнините между огромните правоъгълни и многоъгълни блокове били запълвани с грижливо нагодени ъгловати или закръглени камъни, а повърхността била загладена или леко изпъкнала. Тази крайно специфична зидарска техника не е известна в Полинезия. Наистина на отделни острови се срещат стени от дялан камък, но обработката не е същата и те не са ориентирани по слънцето. Ала ориентираните по слънцето зидове със сърцевина от пръст, изградени посредством техниката, характерна за Ранния период на остров Пасха, имат широко разпространение в различни райони на прединкско Перу, от долината на Куско и Руми-Колке до Олантай-Тамбо и Тиауанако. Според Бък създателите на статуите на остров Пасха трябва да са били вдъхновени от малкото на брой каменни фигури в човешки ръст на Маркизите. Както уточнихме в предишната глава, проведените археологически разкопки, придружени от радиовъглеродни датировки, опровергаха горната хипотеза. Въпросните маркизки изображения са сътворени толкова късно, че дори се появяват след зараждането на скулптурата от Средния период на остров Пасха. Когато там са се дялали статуите от Ранния период, каменни фигури не е имало на никой друг тихоокеански остров, обаче издиганите под открито небе каменни колоси са били типични за тогавашните култови средища в северозападната част на Южна Америка. Вече показахме, че неполинезийските типове статуи от Ранния период на остров Пасха са много сходни със скулптурните образци на Тиауанако. Особено забележително е разнообразието от погребални обреди на иначе малкия остров Пасха, което бе обогатено от разкопките на Мълой, разкрили на малка площ многобройни урни с кремирани останки, открити най-напред около лицевата част на ориентираната по слънцето стена във Винапу, а сетне — пред други постаменти _аху_. Освен в Нова Зеландия кремацията не е позната никъде другаде в Полинезия, ала епизодично се среща както в Меланезия, така и в някои западни райони на Южна Америка. Също тъй неизвестна из Полинезия е силно разпространената на Пасха лодковидна зидана гробница с дебели стени от земен насип, облицован с камъни, и с дълъг централен коридор за вторични погребения; неполинезийска е още и цилиндричната кула със зидан лъжлив свод, наричана _тупа_, която във всичките си подробности е копие на южноамериканската погребална кула _чулпа_, тъй често срещана в областите около Тиауанако. Преминем ли към светските постройки, ще видим същата неполинезийска картина. В специалното си изследване върху различните видове жилища на Пасха Фердън пише: „Една от чертите, които така рязко отличават цялостната материална култура на остров Пасха от тази на останалите полинезийски острови, е многообразието на жилищните постройки… фактът, че по своята обща конструкция нито една от тия сгради не се повтаря в Полинезия, поражда допълнителен проблем, който трудно би могъл да се разреши в светлината на самостоятелното творчество.“ Един от основните видове древни постройки, останки от които бяха намерени в огромни количества, особено в източната част на острова, са кръглите каменни къщи с дебели, ниски, изпълнени отвътре с пръст стени, както и с вграден килер и вход през навярно конусовидния сламен покрив. Понякога кръглите каменни домове са струпани нагъсто в съседни, оградени със стени групи, образуващи симетрично устроено селище. Те нямат нищо общо с типичната полинезийска архитектура, но пък са повторение — дори и с тази подробност, че входът е през покрива — на кръглите, дебелостенни и многостайни жилища от обърнатите към Пасифика склонове под Тиауанако. Не по-малко важни са били и лодковидните продълговати сгради от каменни плочи, със зидани подпори в издадените краища, покрив със стъпаловиден свод и тунелоподобен вход отстрани. Ритуалното селище Оронго представлява най-добре запазеният образец на тази подчертано неполинезийска архитектура, независимо че и другаде на острова съществуват отделни сгради от същия тип, както и руини от цяло селище. Вместо да бъде правоъгълно или овално като правените от дървени пръти полинезийски жилища със сламен покрив, тръстиковото жилище на Пасха следва лодковидните очертания на древните каменни къщи със зидани подпори, при които заострените краища са били наложени от изискванията на самия градеж. Ето защо по своеобразната си форма и материала, от който са били правени — южноамериканската тръстика _тотора_ - и по конструкцията си прътите са били набивани в дупки, издълбани в добре одялани и нагодени бордюрни камъни, жилищата на остров Пасха дори от историческата епоха значително се различават от жилищата в останалата част на Полинезия. Присъствуващите навсякъде базалтови бордюрни камъни _паенга_ спадат към най-характерните археологически останки на остров Пасха и нямат паралел в Полинезия. Същите по вид и форма камъни с подобни дупки, сходно издълбани в тясната страна, могат да се видят като повторно използван строителен материал в зидовете на култовите платформи в Тиауанако — какъвто е случаят и на остров Пасха. Своеобразното огнище, открито от археолозите навред из острова, за разлика от общополинезийската пръстена пещ е изградено от тесни правоъгълни блокове, забити дополовина в земята, образуващи квадрат или петоъгълник. Това огнище е пълно копие на характерната пещ, известна от разкопки в древноперуански селища. Обичайно бе неочакваното присъствие на каменни жилища, зидани мегалитни стени и гигантски статуи в пределите на остров Пасха да се приписва на някаква особена еволюция, насърчена от липсата на дървен материал за строителство и дърворезба. Както вече обяснихме, тази теория отпада. Анализът на пробите от прашец разкри, че някога на острова са виреели изчезнали по-късно дървета и храсти, дори палми и че още с пристигането си първите заселници са почнали да изсичат горите, за да отворят място за каменните кариери и зиданите градежи. Цялото население на Пасха очевидно е отдавало първостепенно значение на отличителния физически белег, характерен за едната половина от неговите деди, сред които бил разпространен обичаят изкуствено да се разтяга меката долна част на ухото, докато другите запазвали нормална дължината на ушите си. Тази особеност е отразена във всяка от каменните фигури, създадени през Средния период, а даже и днес местните жители правят разлика между съществуващото сред тях малцинство от потомци на „дългоухите“ и мнозинството, което води произхода си от „късоухите“ победители. Всъщност удължаването на ушите е било практикувано и през исторически времена, като навярно се е запазило по майчина линия, понеже в най-последователното от всички племенни предания на острова се говори само за един мъжки представител на „дългоухите“, пощаден в клането при Пойке, докато жените, а навярно и децата сигурно са били оставени да се смесят с триумфиращите „късоухи“. На остров Уапоу от Маркизката група върховният полинезийски бог Тики е бил боготворен под името _Дългоухият Тики_, а по времето на капитан Кук островитяните от Херви са притежавали божество, наричано _Големите уши_, ала въпреки това изкуственото разтягане на ушите не може да се смята за полинезийски обичай. И все пак той се числи към най-поразителните характерни черти на остров Пасха. Беренс, съпровождал Рогевен при първото европейско посещение на острова, забелязал сред местните жители „неколцина с червеникав оттенък на кожата, сякаш са жестоко изгорели от слънцето. Ушите им бяха толкова дълги, че стигаха чак до раменете“. По-късно Бийчи видял хора с такива огромни уши, че, за да не им пречат, понякога те ги „прихващали едно за друго, зад тила“. Ако отново се обърнем към Перу, ще установим, че обичаят изкуствено да се разтягат ушите е съществувал там от дълбока древност и е имал изключително важно социално значение. Маркъм посочва, че правото да си удължиш ушите било привилегия на инките с царска кръв и по този начин те си спечелили прозвището „големоухият народ“, което испанците превърнали в _Orejones_ — „дългоухи“. Педро Писаро, който придружавал в Перу братовчед си Франсиско по време на конкистата, пише: „Срещаха се „орехонес“ с уши до раменете. Онзи, който имаше най-големи уши, се смяташе за най-изискания господин сред тях.“ Според преданията на инките легендарните богочовеци, построили Тиауанако, също разтягали ушите си и се наричали „големоухи“. Спътникът на Писаро, Хуан де Бетансос, който взел за жена инка, посочва, че белият и брадат тиауанакски йерарх Тики, водач на заминаващите _виракочи_, по пътя от езерото Титикака бил спрял в Куско, за да определи своя местен приемник, преди да се спусне към тихоокеанското крайбрежие при Манта. Последното нещо, което сторил, било „да остави указания как хората да се превръщат в „орехонес“ подир неговото заминаване“; после „той се присъединил към придружителите си и отплавал в океана, за да не се върне никога вече“. {img:drevniat_13_2.png} Легендарният бог на „големоухите“ Тики, тръгнал от перуанския бряг, и Дългоухият Тики, който съгласно маркизките митове завел първите хора в Полинезия, по всяка вероятност са една и съща легендарна личност и все пак единствено на остров Пасха разтягането на ушите е придобило такова обществено значение, каквото е имало в древно Перу; също само там реалистичните предания твърдят, че „дългоухите“ са дошли с първооткривателската група от аборигени на цар Хоту Матуа от някаква голяма страна по посока на слънчевия изгрев. Освен статуите от Средния период на този неповторим по своето географско разположение остров няма други паметници на минало културно величие, които да са спечелили толкова много внимание, колкото гравираните писмени дъсчици, известни под названието _кохау ронго-ронго_. Когато на Пасха пристигнал първият мисионер, те висели закачени за покрива на всяка местна колиба, но по негово нареждане голяма част от тях били изгорени, други били скрити в тайни семейни пещери, където изгнили, и само няколко били спасени за поколенията. Всеки от първите мисионери е документирал, че дори най-интелигентните и добре осведомени островитяни не са били в състояние да обяснят смисъла поне на някои от изрязаните на дъсчиците знаци, нито пък можели да предадат идеограмата и на най-простата дума. Те знаели, че на всяка дъсчица е запечатан определен текст, но си противоречали по въпроса, кой текст към коя дъсчица се отнася. Ако по време на декламацията им дадена дъсчица се замени с друга, те продължавали без прекъсване започнатия първоначално текст. Текстът се рецитирал не с нормален глас, а напевно. Островитяните благоговейно възпроизвеждали оригиналните стари писмена на нови дъсчици и ги смятали за магически предмети с безценна стойност. По-късно, когато двама местни жители били прехвърлени на работа в Таити, те се представили за вещи четци на _ронго-ронго_. Единият бил разобличен в измама от Т. Крофт, който три поредни недели го хващал да рецитира три различни текста по една и съща дъсчица. Другият, на име Меторо, бил поканен на гости при епископ Жосан и там в продължение на петнайсет дни декламирал някакъв несвързан и безсмислен текст по идеограмите на пет малки дъсчици, сложени пред него. Доверчивият епископ изпълнил повече от двеста страници с измишльотини, ала хитрият Меторо се отървал от разобличение, като заявил, че огромна част от думите не са записани и затуй са невидими. Епископът повярвал и сетне се помъчил да състави речник на _ронго-ронго_, в който например с пет различни знака се обозначава „порцелан“ — дума, която островитянинът от Пасха изобщо не бил и чувал, преди да дойде в Таити. Находчивият Меторо дори превел единични знаци с цели фрази от рода на „той отваря порцеланов супник“, „тримата мъдри царе“ и „кану, което се носи пълно с хора и пера“. При свързването на такива знаци, естествено, се получава напълно безсмислен текст. Страници от речника на епископ Жосан по един или друг начин попаднали на остров Пасха, където с радост били посрещнати от местните жители и с помощта на проповедника от Туамоту били преписани като свещено писание, а после били скрити наред с езическите реликви в тайните семейни пещери. Съществуването на тия наследствени ценности не било издадено на никого до пристигането на нашата експедиция през 1955-1956 г., когато нейните членове първи получиха достъп до някои фамилни скривалища. По този начин ние се сдобихме с първите ръкописи, създадени след идването на мисионерите, към които имаше добавени страници с автентични племенни предания. Междувременно Т. Бартъл излезе със сензационното твърдение, че е разчел писмото _ронго-ронго_. Той бе изследвал записките на епископ Жосан, направени под диктовката на измамника Меторо, които се пазят заедно с останалата част от неговия архив в „Конгрегасион де Сакре-Кьор“ в Рим, и привлече вниманието на целия свят, като заяви, че тия документи са му помогнали да разчете дъсчиците _ронго-ронго_. Според Бартъл на тях било записано, че първите заселници на Пасха са дошли от остров Раиатеа около XIV век. Преди Бартъл доктор А. Каръл също твърдеше, че е дешифрирал дъсчиците, ала той просто бе „дешифрирал“ документираното от Томсън старо предание, според което първите заселници са пристигнали откъм Южна Америка, като са плавали по посока на залязващото слънце. Когато работилите на Пасха археолози Мълой, Скьолсволд и Смит поканиха Бартъл да представи буквален превод поне на една от запазените дъсчици, и той, като Каръл преди него, отклони предизвикателството. И така писмото _ронго-ронго_ си остава неразчетено, макар че не липсват неоснователни твърдения за противното, съставени от напълно противоречиви резултати, като например изявлението на Хосе Кинтело де Мело във в. „О Круйсеро Интернасионал“, Бразилия, 11. IV. 1973 г. {img:drevniat_13_3.png|#Земното кълбо, погледнато от Антарктида. Пътят на предполагаемото преселение от Индската долина или Месопотамия до остров Пасха през Тихия океан е по-дълъг, отколкото през Атлантическия океан} Писмеността представлява поредният крайно неполинезийски елемент на остров Пасха. Въпросът, защо един такъв белег на истинска цивилизация, характерен за всички велики нации, се е развил независимо (и после потънал в забрава) на самотния остров Пасха, породи много повече разнородни мнения в научните среди от всеки друг проблем. На останалите полинезийски острови единственото мнемоническо средство е била системата от възли на връв, която, особено на Маркизкия архипелаг, поразително прилича на _кипу_, типичен способ за инкския период в Перу. Изложени бяха хипотези, че писмото на остров Пасха е било донесено от мореплаватели от Мохенджо-Даро в долината на Инд, точно от другия край на Земята; че транстихоокеанските преселници от Китай за Мексико се били отбили на Пасха и оставили на местните жители идеята за писменост; че _ронго-ронго_ не е никакво писмо, а чисто и просто безсмислени драскулки; че туземците били видели как пишат първите европейски посетители на острова и си измислили свои букви. Всички тия предположения бяха своевременно опровергани. Днес всеобщо се приема, че _ронго-ронго_ е писмо, съставено от определен брой знаци, които неравномерно се повтарят в бустрофедонови редове, т.е. в непрекъсната серпентина, при която всеки втори ред е обърнат наопаки. Народите от Европа, Китай и долината на Инд никога не са писали в бустрофедон, нито пък _ронго-ронго_ е измислено след пристигането на европейците — по това време то вече е било забравено. Теоретично морският маршрут от Китай до Мексико задължително трябва да следва пътя на каравелите през северните, субарктически води, а остров Пасха е отдалечен на хиляди мили оттам. Писмото от долината на Инд изобщо не прилича много на _ронго-ронго_; при това излиза от употреба цяло хилядолетие преди човекът да достигне Пасха, и в географско отношение островът е толкова отдалечен от Мохенджо-Даро, че едно такова хипотетично полуоколосветско пътешествие би могло да се осъществи безкрайно по-леко, ако се мине през Атлантика и Америка. Метро, който известно време се съмняваше, че _ронго-ронго_ е действително писмо, влизаше в числото на най-отявлените противници на теорията за връзка с долината на Инд. Ето какво писа той: „Мога да сравня индските писмена с пиктографите на американските индианци и да открия пак същата прилика… Ако учените държат да свържат остров Пасха с долината на Инд, аз настоявам подобна привилегия да се даде и на пренебрегнатите индианци куна от днешната Република Панама.“ Всъщност индианците куна, които също пишат на дъсчици, живеят на 900 мили по-близко до Пасха, отколкото полинезийците от Тонга. Дори древните американски центрове на писмеността в Мексико и Никарагуа се намират по-близо до Пасха в сравнение с много полинезийски острови. Първият учен, замислил се сериозно върху възможността за връзка между писмото на индианците куна и това на островитяните от Пасха, беше Е. фон Хорнбостел, независимо че според неговото предположение писмената са се разпространили от острова в Панама и оттам — сред древните цивилизации на Мексико. Р. фон Хайне-Гелдерн възприе тази идея и изтъкна следното: „Индианците куна днес пишат предимно на хартия. Но наред с това съществуват и писмени дъсчици и самите куна казват, че те са техният традиционен материал за писане. Дъсчиците, които Норденскьолд е видял, са били предназначени за окачване в домовете по време на празненства. Идеограмите се рисуват с разноцветна боя. Ала според съобщенията на Д. Л. Гасо някога те са се изрязвали на дърво. Тази особеност напомня за дъсчиците за писане от остров Пасха. Писането в бустрофедон с подредба на редовете отгоре надолу също напомня за писмото на остров Пасха.“ И още: „Обобщят ли се всички изложени тук съответствия, възникват основания да се предположи съществуването на родство в някаква степен между писмеността на остров Пасха и писмеността на индианците куна.“ Ала знаците при племето куна, макар да са в бустрофедонов строй, не са обърнати наопаки във всеки втори ред, а и сами по себе си са доста различни от писмото _ронго-ронго_, за да свидетелствуват, че — дори и да сме на вярна следа — именно панамските индианци, живеещи по средата на пътя между Мексико и Перу, са пренесли през океана писмените дъсчици на остров Пасха. Местните островитяни са особено конкретни в твърденията си, че водачът на първите заселници цар Хоту Матуа донесъл от своята безплодна, полупустинна родина далеч на изток шейсет и седем писмени дъсчици и че някой си Хинелилу, който плавал в една лодка с „дългоухите“, „бил умен човек и писал на _ронго-ронго_ върху хартия, която носел със себе си“. Съветският специалист по _ронго-ронго_ Ю. В. Кнорозов посочи, че единственото място на света освен Пасха, където се е писало в „обърнат бустрофедон“, е древно Перу. При пристигането на европейците обаче само индианците от басейна на езерото Титикака все още са се придържали към някаква примитивна форма на рисувано писмо. Затова пък системата _кипу_ — възли на връв — се е използвала повсеместно из инкската империя. Отец Монтесинос е единственият летописец, документирал местни сведения относно прединкски времена: „Мъдреците, които познават събитията, станали през онази епоха, от стародавните легенди, предавани от уста на уста, разказват, че когато царувал този владетел (Синчи Коске Пачакути I), имало букви, а също и вещи в тях хора, наричани „амаута“ (учен, мъдрец), които учели другите на четмо и писмо… доколкото се простира моята осведоменост, те са писали на изсушени бананови листа. Тази писменост перуанците загубили вследствие на едно събитие, станало по времето на Пачакути Шести…“ От вътрешността на континента нахлули пълчища от свирепи бойци и перуанците били принудени „да водят ожесточени войни, в които загубили съществувалите дотогава букви… А перуанската монархия била разгромена и унищожена. Не успяла да си възвърне властта в продължение на четиристотин години и през това време писмеността била забравена. Когато перуанците все още са притежавали букви и знаци, или йероглифи, те са ги изписвали върху бананови листа и сгънатият лист се предавал от един „часки“ на друг и така, додето стигне в ръцете на краля или управника. След като писмеността била унищожена, куриерите „часки“ си предавали вестта от уста на уста…“ Многократните указания на Монтесинос за някогашното перуанско писмо на бананови листа заслужават внимание, защото и Метро, и Енглерт отбелязват, че по-рано бананови листа са се използвали за писане и на остров Пасха. Енглерт узнал от стари местни островитяни, че едно време там са се строили специални училища за _ронго-ронго_ — кръгли каменни сгради с вход през конусовидния сламен покрив. Учениците най-напред трябвало да научат текстовете наизуст, „след това почвали да преписват знаците, за да ги усвоят. За упражненията по писане не се използвало дърво, а бананови листа, като за перо служела птича кост или заострена тресчица“. Че някога в Перу също са писали на дървени дъсчици, личи от записките на отец Кристовал де Молина, свещеник в болницата за инки в Куско: „Що се отнася до тяхното идолопоклонничество, става ясно, че тези хора не са владеели изкуството да пишат. Ала в Дома на слънцето, наричан Покен-Канча, който се намира близо до Куско, животът на всеки върховен инка, както и родословието му, и завоюваните от него земи са описани с фигури на различни дъски.“ След като се съветвал с четирийсет и двама учени инки _амаута_, Сармиенто де Гамбоа записал: „От бащите и дедите си те били чули, че Пачакути Инка Юпанки, деветият поред инкски владетел, веднъж призовал всички възрастни историци от подвластните му провинции, както и много други от чужди царства, и ги задържал продължително време в Куско, като ги разпитвал за древната история, произхода и знаменателните събития, отнасящи се до предците на тия царства. И след като се запознал с най-забележителните от преданията, той наредил до едно да бъдат изрисувани на големи дъски, поставени сетне в голямата зала в Дома на слънцето, където гореспоменатите дъски, украсени със злато, наподобявали по предназначение нашите библиотеки, и наред с това той назначил учени мъже, които умеели да ги разчитат и обясняват. И без разрешение от върховния инка никой нямал право да влиза в хранилището на дъските освен самият върховен инка и историците.“ Независимо че днес не сме в състояние да определим точно произхода на писмените дъсчици от остров Пасха, все пак е пределно ясно, че всички основни елементи на тази аборигенна писмена система, от употребата на бананови листа и дърво до самия строй на писмото — обратен бустрофедон, присъствуват и в древната област на високоразвита култура в Америка. При по-внимателен преглед на различните идеограми в писмото от остров Пасха се установява, че много от тях са напълно абстрактни, докато други просто са допълнени по краищата с животински и човешки атрибути. Основните, постоянно повтарящи се мотиви, използвани или във вид на цяла идеограма, или като орнамент на абстрактни знаци, в действителност са съвсем малко: човешки фигури, изобразени винаги анфас, с триъгълни или четвъртити глави, големи уши и с по три пръста на всяка ръка, ако изобщо има пръсти; птици или хора птици, показани неизменно в профил, с дълги или къси силно извити човки; кръглоглав бозайник, винаги в профил, с широко отворена уста, дълги прегънати крака и извит гръб; обикновена риба; своеобразен двуглав вариант на изброените четири същества; и отново същите фигури, държащи един или два жезъла. Всички останали изображения явно са от второстепенно значение, докато горепосочените, непрестанно повтарящи се мотиви или части от тях, добавени към абстрактните знаци, преобладават в писмеността _ронго-ронго_. Нито един от тези символи не е полинезийски, ала всички те са характерни за символиката на Андите. В релефа, украсяващ монолитната Врата на слънцето, най-прочутия прединкски паметник в Тиауанако, поставеният в центъра бог Слънце е изобразен анфас, с триъгълна глава и три пръста на ръцете, във всяка от които държи жезъл, украсен с двуглави хищни птици, а през лактите му висят две трофейни човешки глави с дълги уши, чиято извънредно удължена месеста част преминава отново в птичи глави с извити клюнове. Богът Слънце е заобиколен от три редици хора птици в профил с жезли: едни, завършващи с двуглави птици, други — с двуглави риби. Върху гърдите на главното божество е изсечен сърповиден нагръдник във вид на риба, изобразена като на остров Пасха, а пернатите корони и криле на хората птици са украсени по краищата безредно с рибешки глави и опашки. Единственият представен бозайник тук е от семейство „котки“ и шест от перата, отделящи се от короната на централното божество, завършват с котешки глави; други такива глави са изобразени по двойки на ръцете му и в двата края на пояса му. Самият бог Слънце е застанал върху горната площадка на стъпаловидна конструкция, подобна на _аху_, оградена отстрани с две глави на пума и декорирана с абстрактна идеограма, която също като образците от остров Пасха е увенчана с глави на дългоклюнести птици и котки. Глави на едно или повече от тия три животни — котка, хищна птица и риба — са добавени в символично-орнаментален смисъл и към други декоративни идеограми, които изпълват периферията на този изключителен образец на прединкската религиозна скулптура. С две думи, всички художествени образи, въплътени в южноамериканския паметник, съвпадат със знаците на писмените дъсчици от остров Пасха — нищо не е добавено, нищо не е пропуснато. Ако насочим вниманието си към малката каменна и дървена пластика от Пасха, ще открием изяви на творческа свобода и на чудато въображение, които рязко отделят острова от всяка друга част на Полинезия. Освен археолог Лавашери е и изкуствовед, което му позволява пръв да посочи явно неполинезийския индивидуализъм в местното творчество, установен от него при изследването на петроглифите от остров Пасха. След като наскоро завърших своето пълно проучване на всички известни досега предмети от това изкуство, съхранявани в шейсет и четири обществени и частни колекции навред по света, аз мога да потвърдя, че творческият индивидуализъм не се отнася само до петроглифните мотиви. Големият брой каменни и дървени скулптури с малки размери, изнесени от остров Пасха преди пристигането на мисионерите, и последвалата поява на занаятчийска скулптура за търговски цели показват колко погрешно е да се смята, както бе обичай доскоро, че изкуството на Пасха е еднообразно, монотонно и покорно се придържа към няколко утвърдени норми — една погрешна представа, просъществувала толкова дълго само защото малкото на брой публикувани скулптури неизменно повтарят сюжети, които всъщност умишлено са уеднаквени поради конкретни съображения. Масивните монументи _аху_ са били моделирани по един образец, за да напомнят на божествения прародител, чието изображение е било всеобщо почитано в Оронго, и в качеството си на надгробни паметници те излъчват не по-малко артистично въображение от безконечно повтарящите се разпятия в християнското религиозно изкуство. Също е било задължително ръбатата дървена фигура _моаи-кавакава_ да се изрязва по строго определен, неизменен начин, защото според преданието това е бил портретът на последния „дългоух“. Съвършено плоското женско изображение _моаи папа_ или _па'а-па'а_ трябвало да запази традиционната си форма, понеже олицетворявало важно божество — земята — майка, и всъщност фигурката е толкова плоска, колкото я виждаме в различните й варианти от древното Средиземноморие до Мексико и Перу. Красивото мъжко изображение „моаи-тангата“, буквално — „фигура на човечеството“, и крилатият дългоклюнест „тангата-ману“ — „птицечовек“, също са били утвърдени потомствени божества, чийто вид скулпторът не би могъл да промени. И накрая, греблото с двете пера _ао_, двуглавият жезъл _уа_, сърповидният нагръдник _рей-миро_ и яйцевидната топка _тахонга_ са представлявали стандартизирани отличителни знаци за ранг, разпознавани благодарение именно на неизменната си форма и символика. Всички тези добре познати предмети на изкуството или са били поставяни на открито като постоянни паметници, или са били изнасяни навън само по време на религиозни танци и други ритуали. Имало е обаче още един тип скулптура, наречен „моаи маеа“, за който споменава Гейзелер при своето посещение на Пасха през 1882 г.: „Тези изображения винаги стоят в колибите и представляват нещо като домашен идол, какъвто притежава всяко семейство, докато дървените фигурки те носят със себе си на празниците.“ Четири години по-късно Томсън пише: „Малките дървени и каменни статуйки, познати като „домашни богове“, са били изработвани с цел да олицетворяват определени духове и принадлежат към друга група божества, макар че им се приписват голяма част от същите достойнства. Те са заемали видно място във всяко жилище и са били смятани за медиуми, чрез които било възможно да се общува с духове, ала никога не са били обект на богопреклонение.“ След въвеждането на християнството значителен брой от тия разнородни „моаи маеа“ напуснали острова с европейците и попаднали в музейните витрини или хранилища, а много повече изчезнали в множеството тайни фамилни пещери, близо хиляда такива екземпляра са били открити само до идването на нашата експедиция през 1956 г. Някои от най-разядените скулптури са били възпроизвеждани нееднократно от следващите поколения художници, но иначе образците, съхранявани както в музеите, така и в пещерите на острова, разкриват необятно разнообразие на мотиви и живо творческо въображение, каквито според сравнителните анализи на Лавашери могат да се видят само в изкуството на древно Перу. Ето какво пише той: „Остров Пасха е неповторим в Полинезия по това, как неговите творци са успели да пригодят художествения стил и сюжетите си към използвания материал. Въображението на истинския полинезиец е твърде бедно в сравнение с това на островитянина от Пасха. Дори на островите, където изкуството е по-широко застъпено, като Маркизкия архипелаг и Нова Зеландия, тази ограниченост се преодолява единствено чрез повторение на голям брой сходни мотиви. Така например маркизките мотиви непрекъснато опират до традиционната маска с големи кръгли очи или до стилизирания орнамент — тип арабеска, независимо дали е приложен в каменна или дървена скулптура, в барелеф на раковина, кост или дърво, в петроглифи или в татуировка. Художествените мотиви на другите острови в Източна Полинезия се отличават пак с типичната човка и ръце с три пръста, в които държат въображението. В такъв случай дали своенравното и разнообразно изкуство на остров Пасха не ни предлага още една загадка? Както става с много други проблеми на острова, и този път несъмнено трябва да насочим вниманието си към Южна Америка…“ Обърнем ли се по-нататък към оръдията на труда и домакинските принадлежности на остров Пасха, отново ще видим сериозно отклонение от полинезийските норми. Най-разпространеното местно изделие безспорно е основното оръжие _матаа_ — широко обсидианово острие на копие, което не се среща в Полинезия. Дълги години изглеждаше загадъчен фактът, че извън пределите на Пасха бяха намерени само две такива _матаа_ от обсидиан — и двете бяха открити в аборигенния южноамерикански некропол в Льолиео, близо до чилийския бряг. Неотдавна обаче в два нови археологически обекта _по_ и _край_ чилийското крайбрежие, по-точно в Сапаляр и на остров Моча, излязоха още обсидианови _матаа_, които по нищо не се отличават от образците от остров Пасха. Сред каменоделските сечива, използвани на остров Пасха, се срещат както полинезийски, така и неполинезийски видове. Чуковете с две набивни плоскости — топори* — не се смятат за полинезийски елемент, но все пак такива топори бяха намерени в поддаващи се на датировка пластове от Средния период. Ръчното длето, заострено само в единия или и в двата края, се среща далеч по-често от всички останали местни сечива, ала никога не е било смятано за полинезийско оръдие на труда; затова пък и длетото, подобно на топора, е характерно за Южна Америка. [* Неточност на превода — „топор“ е синоним на „брадва“, а не на „чук“. Бел. ladyofthesea.] В глава VI видяхме, че рибарската кука не е била позната в Югоизточна Азия, включително Индонезия, и че повсеместно разпространените в Океания образци са сходни с арктическите и американските форми. Простата, както и съставната кука от кост, намерена на Пасха, съвпада с откритите при археологически разкопки рибарски куки в региона от Южна Америка до Нова Зеландия, ала най-забележителният тип от остров Пасха е монолитната рибарска кука от полиран камък, която по съвършената си изработка се приема за връх в каменоделството на Океания. С изключение на три подобни екземпляра от островите Чатъм, единствените образци, открити извън крайната източна точка на Полинезия, са намерени в археологически обекти по брега на Южна Калифорния и съседните острови. Приликата им с рибарските куки от Пасха се доближава до пълно тъждество и подтикна Хайне-Гелдерн и Екхолм да изложат през 1949 г. в Американския музей за естествена история образци от двата района с цел да подсилят доводите на своята теория за транстихоокеанска миграция. Независимо каква може да е връзката между тези центрове на разпространение, рибарските куки от Пасха остават с неполинезийски характер. Единствените битови удобства в гореописаните жилища на остров Пасха са били рогозките за спане и каменните възглавници. Рогозките са се изработвали от южноамериканската тръстика _тотора_. Изненадващия за Полинезия обичай да се употребяват каменни възглавници Метро предпазливо обяснява с предполагаемия доскоро недостиг от дървен материал на острова, ала това не звучи убедително, понеже от присъствието на по-горе споменатите разнородни дървени фигурки може да се заключи, че винаги се е намирало достатъчно изхвърлено от океана дърво и _торомиро_*. [* Торомиро (Sophora toromiro) — цъфтящо дърво, ендемично за остров Пасха; почти напълно изчезва, но през 60-те години на XX в. отново расте на острова благодарение на семена, събрани от Тор Хейердал. Бел. ladyofthesea] При нашето надземно проучване на старите селища на острова открихме значителен брой пределно неполинезийски мелничарски камъни, неотличими от типичното американско _метате_. Ала за какво са се употребявали на острова, е невъзможно да се обясни, както е неясно и предназначението на множеството красиво оформени и шлифовани полусферични базалтови купи, открити напълно запазени или на части на разни места из острова. Подобни каменни купи и мелничарски камъни не са познати никъде другаде в Полинезия, но са свойствени за древно Перу: по няколко екземпляра и от двете изделия са намерени на тихоокеанското крайбрежие под Тиауанако. След като сме анализирали всички основни страни на праевропейските вярвания, обичаи и предмети на материалната култура в този най-източен къс суша на Полинезия, изглежда уместно да попитаме: къде са полинезийските елементи тук? С изключение на част от лексиката и на някои примитивни сечива за рязане на дърво на остров Пасха не виждаме никакви други чисто полинезийски културни черти. Ако запитаме тогава какво в същност може да се назове типично полинезийски културен елемент, ще трябва да потърсим отговора в глава VI: освен различните видове тесли и рибарски куки, които са колкото полинезийски, толкова и американски, и пръстената пещ, която на Пасха се среща редом с един южноамерикански тип огнище, културните елементи, смятани обикновено за панполинезийски, са: хаванът за _пои_, бухалката за _тапа_ и ритуалното пиене на _кава_. Колкото и странно да звучи, нито един от тях не е представен в културата на остров Пасха. Няма спор, че изящно одяланият и полиран каменен хаван за _пои_ е най-типичното изделие на полинезийската материална култура и най-вече на Маркизите, откъдето се предполага, че е дошъл полинезийският компонент в населението на Пасха. И все пак забележително е пълното отсъствие на този съд на острова, независимо че там вирее таро, обаче _пои_ — общополинезийското маркизко ястие — е неизвестно. Набраздената бухалка за _тапа_, правена от дърво или от китова кост, която заедно с хавана за _пои_ е най-съществената домакинска принадлежност навред в Полинезия, не е била позната на остров Пасха до въвеждането й през мисионерски времена. За да разбият ликото _махуте_ на влакна, съшивани по абсолютно неполинезийски маниер — с костна игла и конец, островитяните от Пасха са използвали закръглени и загладени морски камъни. Метро казва: „Остров Пасха е единственото място в Полинезия, където растителни влакна се съединяват чрез шев. Навсякъде другаде в Източна Полинезия влакната се сплъстяват едно за друго, а в Западна Полинезия се слепват.“ Употребяваните на Пасха костни игли са се срещали в същата форма и сред обитателите на древно Перу. _Кава_ — ритуалната напитка, смятана за типична черта на полинезийската култура и сродна с южноамериканската _чича_, или _кавау_ — е била неизвестна на остров Пасха. Наистина е трудно да се отклоним от достигнатия в предишната глава извод, че основната група полинезийски преселници, пристигнали на Пасха, не са съхранили от своята родна култура почти нищо друго освен основните си дърворезбарски сечива, пръстената пещ и част от лексиката си. В известен смисъл може да се каже, че праполинезийската култура се е запазила на острова и през исторически времена, макар и в крайно ограничена и изродена форма, и е била поддържана от население, което не е неин носител. Фактът, че с пристигането си на остров Пасха полинезийците, както признават техните предания, са изоставили собствената си култура и са възприели обичаите на народа, заселил се там преди тях, не ни позволява да направим точна археологическа датировка на това преселение. Единственият указател е предаваният от поколения спомен, че два народа са съжителствували в мир на острова двеста години, след което потомците на пришълците от запад отказали да робуват повече на предшествениците си от изток и вдигнали бунта в Пойке, за който и археологията, и легендите сочат дата около 1680 г. Ако този указател е достоверен, полинезийците са пристигнали на остров Пасха към края на XV век, което се съгласува доста добре с датата — около 1400 г., — изчислена от мисис Рътлидж въз основа на възможно най-подробно изучаване на местната генеалогия. Видяхме, че малкото на брой каменни гиганти на Маркизкия архипелаг са били поставени приблизително през 1316 и 1516 г., откъдето възниква интересното предположение, дали те не се дължат на посещения на скулпторите от остров Пасха? Като изключим внушителните размери на споменатите маркизки паметници, между тях и съответствията им от Пасха съществува подчертана стилистична разлика — каменните колоси от Маркизите подобно на цялото маркизко изкуство робски следват образеца на стереотипните изображения на Тики. Ако допуснем като Рътлидж, в съгласие с местните предания и родословия, че полинезийците са достигнали остров Пасха между 1400 и 1480 г., те са дошли твърде късно, за да се включат в преориентацията от слънцепоклонничеството през Ранния период към птицечовешкия култ през Средния период. При това само на Маркизкия архипелаг и никъде другаде в Полинезия не е бил разпространен такъв култ. Радиовъглеродните датировки, направени от нашата експедиция, разкриха наличието на стратиграфски изменения в архитектурата на изследваните _аху_, настъпили някъде около 1100 г. Необходими са допълнителни разкопки, за да се разбере дали всички _аху_ са били преустроени през този период, или — което изглежда по-вероятно — процесът на обновление е продължил по-дълго съобразно нуждите на пришълците. Макар културите през Ранния и Средния период да са толкова сходни, че в основата си би трябвало да имат един източник и да идват от една географска област, все пак произходът им не е един и същ — строителите от Средния период са боготворели предците си и никога не биха разрушили техните градежи и монументи. Всъщност на остров Пасха се натъкваме на абсолютно същото, каквото виждаме във всички райони на високоразвита култура в Южна Америка: археологическа стратификация на различни и въпреки това по същество сродни култури. Този факт е толкова очевиден в Тиауанако, където редуването на културни епохи е белязано от разрушаването и презастрояването на стъпаловидните култови тераси, съпровождано с промени в скулптурния стил, колкото и на тихоокеанското крайбрежие, където ранното Чиму е заменено от късното — на север, а ранната Наска е заместена от късната — на юг. Накрая върху тези древноперуански цивилизации се изгражда инкската култура. Ако радиовъглеродната датировка вярно сочи за начало на Средния период на Пасха приблизително 1100 г., тогава тази дата съвпада със създаването на инкската империя в Перу. И тъй като характерните черти не само на Ранния, но и на Средния период говорят за близост по-скоро с Перу, отколкото с Полинезия, важно е да се отбележи, че зараждането на Средния период в културата на остров Пасха съвпада с встъпването във власт на първия велик инка наред с войните, които е донесло това събитие за цялата Андска област. Преданията от острова не представят царя на първите преселници Хоту Матуа като герой; в действителност те конкретно разказват, че по негово време са се водели ожесточени войни в голямото, изгаряно от слънцето царство на изток, където той е живял, и че не друго, а поражение на бойното поле е принудило Хоту Матуа да избяга със сподвижниците си и техните семейства в откритите простори на Пасифика по посока на залязващото слънце. Глава XIV Обзор Еволюцията на мореплаването може да се сравни с пътя на река: притоци от множество незначителни извори се съединяват в едно и набират мощ, преди да се влеят в морето. След като първобитният човек се е опитал веднъж да преплава до отвъдния бряг, яхнал дървесен ствол, не се е изисквала кой знае каква находчивост, за да се сети, че стеблото няма да се преобръща, ако до него се прикрепи второ. Такава е била неизбежната стъпка към създаването на грубия сал от трупи. Логично е да допуснем, че способността на масивния дървен труп да носи товар е била очевидна за древния човек, преди той да помисли за плаваемостта на тръстиковия сноп, тъй че дървеният сал предхожда тръстиковата лодка в развитието на примитивната навигация. Обаче решаваща роля в местната еволюция се пада на наличния материал — дърво или тръстика. Безформени, скалъпени как да е салове най-напред несъмнено са се правели с цел да се пресече дълбока река или да се достигне примамлив остров. Когато първобитният човек се е убедил в преимуществата на плавателния съд дори при продължителни пътувания по вътрешни водни пътища и в крайбрежни води, за превоз на тежки товари и за риболов в езера, той намалил съпротивлението на сала във водата, като заострил носа и по този начин увеличил скоростта му. Така постепенно се развили по-сложни по форма салове от дървени трупи и плавателни съдове от растителни снопи. Употребяваните до неотдавна най-изтънчени образци на тия две основни категории са балсовите салове и тръстиковите лодки от тотора, разпространени по бреговете на някогашната инкска империя. Голяма крачка напред, но в съгласие с друга идея, било хрумването да се издълбае по дължина дебело стебло, чиято плаваемост зависи от подемната сила на изместената от въздуха вода, а не от масата на издълбаната дървесина. Преходът от сала към кануто довел до намаляване на съпротивлението, оказвано от водата (то е минимално при един-единствен заострен край), като същевременно се увеличила свободата на движение по тесните водни пътища. Безспорно кануто е първият съд, при който плавателността се постига чрез принципа на кухия корпус. Но навярно никога не ще узнаем кой е първият съд, построен във формата на истинска лодка — дали водонепроницаемото кану или пропускащата вода ладия от снопи. Ала ние знаем, че с изобретяването на кануто се е стигнало до задънена улица, независимо дали е било изработвано от издълбан дървесен ствол или от скелет, покрит с кожа или кора. Принципът на корпуса е навлязъл в корабостроенето по съвсем различни пътища. Най-големите и най-съвършени образци на кану, известни в историята, принадлежат на индианците от северозападния бряг на Америка и на техните океански съседи от Хаваите до Нова Зеландия. В праевропейски времена огромни канута са се правели и в Карибския басейн, както и по западното крайбрежие на Африка. В районите, където не е имало грамадни дървесни стволове, най-вече в Полинезия, към издълбаното дъно на съда обикновено са се привързвали странични дъски, ала никъде по света не е намирано кану с добавка от вътрешен скелет, който да се доближава до размерите и формата на същинския кораб с шпангоути. Популярния възглед, че плавателните съдове на най-ранните цивилизации са се развили от издълбаното кану, е напълно неоснователен. Най-старите известни нам кораби са били строени от тръстикови снопи, а не от дървени трупи или дъски. Те са били конструирани съгласно елементарния принцип на самостойната плаваемост на материала, осъществявана чрез пропускане на водата, а не според принципа за изместване на водата от водонепроницаем корпус. За тези най-древни съдове знаем от праисторическото изкуство в Северна Африка и Западна Азия. За техните форми и размери може да се съди от преддинастичните петроглифи в Египет, от скалните рисунки в Сахара и от гравюрите върху най-старите месопотамски печати. За пръв път мачта и ветрило са били употребени през този начален период за тръстиковия съд. Един керамичен модел на лодка в Иракския музей, снабден с цилиндрична основа за мачта, показва, че ветроходното изкуство е било познато в тази област най-малко от 4000 г. пр.н.е. Голяма преддинастична кана в Британския музей е украсена със смятаното за най-древно египетско изображение на ветроход с надстройка на палубата, което е датирано в периода на Накада II, по-рано от 3100 г. пр.н.е. Въпреки това огромният брой тръстикови кораби — много от тях с мачти и ветрила, — които бяха открити през последните години в дългите, обезводнени „вади“ между Нил и Червено море, ни връщат към същата преддинастична епоха и могат основателно да съперничат по възраст с образците в древната керамика на Египет и Ирак. Заслугата за прехода от стегнатите, компактни съдове от тръстикови скопи към покритите с дъски „кухи“ кораби обикновено се приписва на финикийците, ала тази общоприета представа е в противоречие с археологическите свидетелства. Като народ финикийците са се обособили от общата маса на ханааните едва през втората половина на II хилядолетие пр.н.е., а хетите, които също са имали достъп до кедровите гори, са строели сложни дървени кораби преди тях, както личи от два реалистични хетски релефа — единият може да се види на живо в Каратепе (Южна Турция), а другият е пренесен от Тел Халаф и изложен в Британския музей. В Египет обаче около 2800 г. пр.н.е. фараонът Хеопс поръчал да му направят разкошен дървен кораб, който по изящество на мореходната си форма се равнява на най-добрите викингски образци, ала по размер ги превъзхожда значително и сравнени с него по възраст, те, а дори и финикийските изглеждат кажи-речи съвременни. Учудващото при този най-древен от известните на историята дървени съдове е това, че без да притежава същински шпангоути, той е съшит от вносни ливански дъски и макар да подражава на тръстиковите си предшественици по мореходна форма и вид, крехката му конструкция показва, че е бил предназначен само за ползване по тихите води на Нил. Внезапният скок от тръстиковата ладия към дъсчения кораб от вносен материал идва толкова ненадейно за Египет, че недвусмислено подсказва наличието на външно влияние. Естествено е да обърнем поглед към Мала Азия, откъдето фараонът е получил кедровите дъски. В Месопотамия може да се проследи ясно очертан преход от водопропускащ съд към корпус с шпангоути. Древните храмови релефи в Двуречието изобилствуват с реалистични изображения на тръстикови лодки, които участвуват в морска битка или превозват пътници; също е показано как се транспортират товари със салове от трупи или с големи _гуфи_ от типа на примитивните съдове, изплитани от ракита. Кръглите _гуфи_ и лодковидните _джилабие_ и днес още се използват по река Ефрат и в детайли съответствуват на археологическите модели в Багдадския музей, правени край бреговете на същата река преди около пет хиляди години. Техният корпус е изграден от тръстика, обмазана отвътре и отвън с битум — точно както библейският патриарх Ной построил своя голям кораб съгласно сведенията на местните автори на Стария завет. Ной изрязал ребрата му от кипарисово дърво вместо от тръстикови снопи и употребил тръстика само за външната обшивка, която импрегнирал със смола. За древните крайморски обитатели по средиземноморския бряг на Мала Азия, където тръстика почти не виреела, а кедровите гори се срещали в изобилие, дървеният материал е бил изключително удобен за обработване, понеже от него лесно се изрязвали тънки, твърди дъски — ето защо замяната на тръстиковата обшивка е дървена за тях е била логична стъпка. Но дори и най-древните жители на Месопотамия са имали достъп по суша до източните граници на необятните тогава кедрови гори, тъй че дървени кораби, изглежда, са се използвали от много древни времена в Ирак и в Арабския залив*. Този по-траен вид плавателен съд с корпус би трябвало бързо да се е разпространил в Египет, където още от епохата на най-старите династии фараоните са внасяли кедрови дъски за строителство на храмове. [* Друго название на Персийския залив. Б.пр.] Ала тръстиковите ладии са имали своите преимущества и са се запазили и до ден-днешен по езерата във вътрешността на Западна Азия, Мексико, Африка и Южна Америка, откъдето са стигнали и до остров Пасха. Те се употребяват или по-точно са се употребявали до началото на настоящия век на средиземноморските острови Корфу и Сардиния, по атлантическото крайбрежие на Мароко, в Арабския залив и още по` на изток — чак в Цейлон. Знаменателно е, че са оцелели предимно във водите, съседни на прочутите центрове на древна цивилизация: в Южна Америка — на езерото Титикака, край руините на Тиауанако; в Африка — там, където река Лукус се влива в Атлантика край внушителните развалини на мегалитния град Ликсус, и на езерото Тана, откъдето Нил започва своя път през Египет; в Азия — по реките Ефрат и Тигър, чиито брегове са осеяни с шумерски паметници, на остров Бахрейн, откъдето се предполага, че произхожда шумерската цивилизация, и в мочурищата на река Хелманд, която попада във водосборния басейн на Инд, в чиято долина се намират знаменитите градове Харапа и Мохенджо Даро. Освен че спадат към преобладаващите мотиви в древните изображения от Месопотамия и Египет, тръстикови лодки присъствуват и в изкуството на Кипър и Крит; изсечени са още по стените на крайбрежните погребални пещери в Израел, гравирани са на печати, намерени из хетските територии в Южна Турция, и са изобразени върху мегалитните плочи на древните храмове в Малта, които според най-новите радиовъглеродни датировки предшествуват възникването на египетската цивилизация. Египет и Месопотамия отдавна си съперничат за честта коя от двете страни да бъде приета за най-древния източник на цивилизация. Ето защо оправдана бе възбудата сред научните среди, предизвикана от обнародването на радиовъглеродните анализи през последните години, които свидетелствуват, че на невзрачния остров Малта е имало развита култура, преди такава да се появи в обширната и плодоносна Нилска долина. Нещата още повече се заплетоха, след като напоследък датските археолози, работещи на покрития с пясъци крайбрежен остров Бахрейн в Арабския залив, откриха значителни останки от някаква местна цивилизация, по-стара от месопотамската. Дълго поддържаното убеждение, че цивилизацията се е разпространила от Египет — на запад и на север през Средиземноморието, и от Месопотамия — на юг и на изток през Арабския залив, може вече да се смята за хронологически недостоверно. В наличието на зрели островни култури на Малта и Бахрейн, предхождащи зараждането на цивилизациите в Египет и Месопотамия, някои изолационисти видяха аргумент в защита на идеята за съществуването на множество люлки на култура, а не само на две — речните долини в Азия и Африка, откъдето се приемаше, че цивилизацията се е разпространила по света. Този изолационистичен довод привидно бе подсилен от факта, че радиовъглеродните датировки отнасят към също толкова древни, праисторически времена и средиземноморските по стил каменни кули, и сродните с тях следи от високоразвита култура по крайбрежните области на Британските острови и съседните архипелази. Нищо чудно наистина да се наложи археологията да внесе сериозни поправки в досегашните си възгледи, дори може би предстои пълен поврат в утвърдения начин на мислене, но споменатите открития от последните години едва ли могат да се смятат за аргументи в полза на изолационизма. Малта, Бахрейн и Великобритания са острови и самият факт, че са били обитаеми, вече е свидетелство за наличие на лодкостроителство, дълбоководна навигация и съответно за някакви контакти по море. Няма да е неразумно, ако предположим, че внушителните познания по сложна мегалитна архитектура, проявени в Малта, както и множеството други следи от организирани общества и същинска цивилизация, оставени там и на остров Бахрейн, не са се развили на местна почва, а са били донесени от преселници, които положително са придобили поне своята корабостроителна сръчност и навигационно умение другаде. Това изглежда още по-вероятно, тъй като останките от древните цивилизации на Малта и Бахрейн наред с праисторическите каменни кули на Британските острови са датирани в начални, а не в късни периоди, така че просто няма кога да се е осъществила местна еволюция. Науката винаги е поддържала, и очевидно с основание, че за възникването на истинска цивилизация с всичките й съставни елементи, най-вече строителство на мегалитни храмове без практическа функция, но все пак изискващи използване на организирана работна сила, са били необходими големи етнически групи, подчинени на единно ръководство, и надеждно стопанство, основано на реколтата, получавана от обширни пространства плодородна земя. Досега не са намирани свидетелства, които да оборят това логично съждение. Колкото до разглежданите острови, в огромната си част, особено Малта и Бахрейн, те не отговарят на горните изисквания; дори преди ограничената им островна площ да стигне до днешното си безплодие, те не са разполагали със стопански богатства, способни да стимулират развитието на цивилизация, каквато е липсвала и на близкото континентално крайбрежие. И ако откриваме внушителни останки от стара култура на почти всеки обитаем остров в Средиземно море и в Арабския залив, нейното присъствие там безспорно се дължи на дифузия, а не на независима еволюция, протекла в еднакво направление. Историята показва, че всички по-големи острови в Източното Средиземноморие са плащали данък на Египет, до което изобщо не би могло да се стигне, ако Египет е бил само сухопътна държава без средства и възможности да наложи със сила тази отвъдморска повинност, при това египетски изделия са се разпространили далеч на запад, дори отвъд Гибралтарския пролив — факт, потвърден от неотдавнашните находки във финикийското пристанище Кадис на атлантическия бряг на Испания. Самите финикийци създали колонии и разнесли своите знания и изделия във всяко кътче на Средиземноморието, а също на север и на юг от Гибралтар. И в противоположната посока, отвъд границите на Мала Азия, океанът е служел за съобщителна артерия още от древността. От главния библиотекар на египетската библиотека за папируси в Александрия научаваме, че египетски тръстикови кораби са плавали до такива отдалечени места, като Цейлон и устието на Ганг. Шумерите и други древни морски народи са търгували с Бахрейн, даже с Харапа и Мохенджо Даро в долината на Инд. Старите араби съобщили на Васко да Гама през кой сезон духат благоприятните ветрове за плаване до Индия и му дали точни навигационни указания, но все пак те били изпреварени от финикийците, които пътешествували далеч на изток покрай азиатския бряг — най-малкото до Индонезия. Ала много преди всички тези исторически и протоисторически плавания на Малта и Бахрейн е била създадена цивилизация. Мотивите, подтикнали мореплавателите да посетят тия острови и да се заселят там, навярно са били същите, които са отвели египтяните и шумерите в Индия, а финикийците — извън родното Средиземно море. Подтикът към пътешествия едва ли се е изменил с преминаването от праисторически в исторически времена. Човекът е бил движен от стремеж за проникване в неизвестното и за търсене на по-хубави пасища; мамен е бил от желание да донесе у дома си съкровища и да се сдобие с богатство чрез нови търговски пътища; хвърлял се е напред, обладан от религиозен фанатизъм, но също и от страх. След като първобитният човек е предприел първите стъпки по пътя към организираното общество, той е живял в непрекъснат страх от неприятели, които могат да нападнат семейството му, общината и да присвоят имуществото и земята му. Причината, поради която толкова много острови са станали дом на древни цивилизации, може логично да се обясни с враждебна заплаха, довела до бягство. Навред из континента е съществувала опасност от ненадейни нападения в гори и планини в безбрежната пустош. А островът е бил надеждна твърдина, поне в началния период на цивилизацията, преди крайбрежните народи да натрупат мореходен опит и да създадат могъщи флоти, способни да извършат набези във всички посоки. Фактът, че на острови от рода на Малта и Бахрейн има следи от цивилизация, по-древна от египетската и месопотамската, просто обръща хронологията в географско отношение. Поражда се възможност древната култура да се е разпространила на изток през Средиземно море и на север през Арабския залив, а не в обратна посока, както се предполагаше досега. Това би трябвало да насочи вниманието на археолозите към области, неизследвани до момента навярно защото са покрити с вода или засипани с пясък, ала ние нямаме право да смятаме, че днешните граници на пустините и моретата съвпадат точно с техните очертания, съществували в афро-азиатския свят преди въздигането на египетската и месопотамската цивилизация. Напротив, ние знаем, че пустинята открай време настъпва и завладява плодоносните гори и пасбища в Северна Африка, както това може да се види и днес — с годишна скорост, измерима в мили, при което огромни количества пясък заличават някогашни поселища и речни легла. Петроглифите по стените на безводния каньон Вади Абу Субейра в Горен Египет са отдалечени на над сто мили от Червено море, а скалните рисунки в пустинята Тасили в Северен Алжир се намират на близо хиляда мили от средиземноморския бряг, но и на двете места са изобразени тръстикови лодки, заобиколени от хора птици в египетски стил, крокодили, хипопотами, водни козли, жирафи, елени, лъвове и някои други речни и горски животни, които днес са изчезнали от тези райони на Африка, зарити с пустинен пясък. В безплодните сега простори древният човек е плавал с тръстикови ладии по реки, езера и блата, заобиколени с гори, които сигурно са съществували там до III хилядолетие пр.н.е. И Месопотамия, и цяла Мала Азия до средиземноморското крайбрежие на Ливан са били залесени и потънали в зеленина, когато цивилизованият човек е започнал да сече горите. Огромните пясъчни дюни, погребали безброй градове, дори внушителните пирамиди и храмове навред от Ур до Ниневия, погълнали древните каменни руини и стотиците хиляди, отдавна ограбени погребални могили на остров Бахрейн, продължават да крият неразгадани тайни от праисторията на човека. Толкова за пясъка. А какво да кажем за границите между морето и сушата? Знае се само малка част от измененията на бреговата линия. Някои от известните на древните мореплаватели острови, заливи и пристанища са напълно неузнаваеми, днес. Има стари поселища, изчезнали под водата вследствие на геологически процеси; други са скрити под наноси, лава и пепел. Тинята, отлагана от големите реки в Африка и Месопотамия, бавно, но неотстъпно е покрила някогашните долини около делтите, заливите и местата за приставане. Повечето пристанища в афро-азиатския свят са се изменили от времето на шумери, фараони и финикийци. Ако проучим малкия пристан Библос, ще открием под водата извън днешния му вход, създаден през средните векове, останки от настилката на старите му товарни кейове. Афро-азиатският бряг се е променил значително дори и след VI век пр.н.е., когато обединената египетско-финикийска морска експедиция на фараона Нехо потеглила от Червено море, за да обиколи африканския континент. От лицето на земята са изчезнали шестте пристанища по атлантическото крайбрежие на Мароко, където около 450 г. пр.н.е. хвърлила котва флотата на Хано, който тръгнал от Картаген в противоположна посока, за да изследва западния бряг на Африка със своите шейсет галери, пълни с 30 000 души — бъдещи основатели на нови колонии. В действителност някои от тия пристанища са се превърнали в части от сушата дори след като римляните са преминали през Гибралтарския проток, за да завладеят берберските и финикийските селища. Най-важното откритие на римляните по атлантическия бряг на Африка е островният град Ликсус, известен тогава под названието Маком Семес — Градът на Слънцето. По това време внушителните, ориентирани по слънцето мегалитни градежи са били вече толкова стари, че римляните са смятали Ликсус за Вечния град — по-древен от всяко друго поселище в границите на Средиземноморието; всъщност римляните са свързвали селището с полубоговете, живели на земята преди появата на човека, и вярвали, че гробът на Херкулес се намира на този въздигнат над Атлантика остров. Днес Ликсус вече не е остров и на неговите кейове не пристават кораби. Масивните руини сега могат да се видят полузаровени върху вдаден нос, заобиколен отвсякъде с разни поля, през които река Лукус се вие надолу към атлантическия бряг, почти невидим в далечината. Някога кораби, чиито размери несъмнено са съответствували на внушителните градежи в Ликсус, са приставали на острова, а днес дори миниатюрните четириместни или шестместни тръстикови лодки, съхранили се сред местните рибари, не са в състояние да се доближат до подножието на оградения от суша хълм. Голяма римска мозайка с изображение на Нептун свидетелствува за някогашни връзки с океана, а развалините на арабските джамии и римските храмове са затрупали още по-древните берберскн и финикийски съоръжения, които на свой ред са били изградени от гигантските каменни блокове, довлечени отдалеч от незнайните слънцепоклонници, заселили се първи тук. Техните стари пристани са погребани на неизвестна дълбочина в основата на възвишението — днес само сводестите покриви на много по-късните римски продавници стърчат в редица над зелените треви, където някога са приставали галери. Макар и да знаем, че има крайбрежни градове, удавени в нанос и тиня, и зарити от пясък поселища навътре в сушата, ние все пак трябва да си дадем сметка за геологическите изменения, ако искаме да разберем каква голяма част от миналото е скрита от погледа ни. Градовете Помпей и Херкулан са изчезнали през 79 г. и до миналия век не бяха открити; Акротири, град от бронзовата епоха на гръцкия остров Санторин (Тира), забравен дори и в легендите, беше намерен от гръцкия археолог Спиридон Маринатос при разкопки през 1956 г. Неговото откритие — наред с геологическите и океанографските проучвания — обогати нашите непълни знания за древната история на Средиземноморието. В глава III споменахме, че според Л. Померанс вулканичното изригване на Санторин е предизвикало огромни вълни, които са се разпространили надлъж и нашир из Средиземно море с гибелни последствия за крайбрежните поселища. Известно е, че около 1200 г. пр.н.е. почти навсякъде из Източното Средиземноморие се появяват следи от страшна катастрофа. Померанс е убеден в способността си да докаже, че катаклизмът, възникнал по това време, е унищожил съществуващите цивилизации и е оставил след себе си гола пустош. Опустошенията са се разпрострели на такава голяма площ, твърди той, че не е възможно да са били причинени само от насилствените действия на оцелелия войнствен „морски народ“, а е по-логично да са настъпили в резултат на вулканичното изригване и надигналите се унищожителни вълни. Обикновено се приема, че вулканът на Санторин е изригнал около 1400 г. пр.н.е. Това е две столетия преди повсеместния срив на цивилизациите в Източното Средиземноморие, който според единодушното мнение е станал около 1200 г. пр.н.е. Ако бъдещите изследвания докажат правотата на Померанс и се окаже, че хаосът, настъпил в този район, който включва островите, Египет и цяла Мала Азия, действително е бил причинен пряко или непряко от вулканично изригване и породени от него цунами, тогава наистина ще разполагаме с по-основателна причина за възникналия смут, отколкото ни предлагат ограничените нападения на „морския народ“. Забележително е, че бягството на евреите от Египет и тяхното връщане в Израел обикновено се отнася към същите тревожни времена. Тъй като спомените за това събитие са записани, нищо чудно зад юдейското твърдение, че бежанците са успели да напуснат Египет, защото египетските войски, с колесниците и кавалерията, били издавени от голямо наводнение, а междувременно те стигнали Синайските планини, да се крие колективно възпоминание за някаква огромна приливна вълна от онова време. Това юдейско предание, прославено от разказа в старозаветния „Изход“, е още по-драматично описано в псалом 114: „Когато излезе Израил из Египет… Морето видя и побягна; Йордан се върна назад. Планините се разиграха като овни, хълмовете — като агнета. Що ти стана, море, та си побягнало? На тебе, Йордане, та си се върнал назад? На вас, планини, та се разиграхте като овни? На вас, хълмове — като агнета? Трепери, земьо, от присъствието Господно, от присъствието на Якововия Бог, който превърна канарата във воден поток, кременливия камък — във воден извор.“ Няма съмнение, че Давид възпява същото събитие в своята възхвала към Бога Израилев („Втора книга на царете“ 22:4-20): „…Ще призова Господа, който е достохвален; така ще бъда избавен от неприятелите си. Защото вълните на смъртта ме окръжиха, порои от разрушения ме стигнаха… И към Бога мой за помощ викнах; и от храма Си Той чу гласа ми, и викането ми стигна в ушите му. Тогаз се поклати и потресе земята; основите на небето се разлюляха и поклатиха се, защото се разгневи Той. Дим се издигаше от ноздрите Му и огън из устата Му поглъщаше; въглища се разпалиха от него. Той сведе небето и слезе, и мрак бе под нозете му… Положи за скиния около Си тъмнината, събраните води, гъстите въздушни облаци. От святкането пред Него огнени въглища се разпалиха. Гръмна Господ от небето, всевишният даде гласа Си. И прати стрели, та ги разпръсна, светкавици — та ги смути. Тогава се явиха морските дълбочини, откриха се основите на света — от изобличението на Господа, от духането на дъха в ноздрите му. Прати от височината, взе ме, извлече ме из големи води, избави ме от силния ми неприятел… И изведе ме нашироко Той, защото имаше благоволение към мене.“ Псалом 77 също подчертава, че Мойсей и Арон извели своя народ от Египет, когато морето било развълнувано из дъно, изливали се проливни дъждове, вихри беснеели и гръмотевици тътнели, а докато бягали през свирепите води, светът се озарил от мълния и земята се затресла. Независимо дали санторинската катастрофа е станала около 1400 или 1200 г. пр.н.е., тя трябва да е нанесла сериозен удар върху низините на Египет. Ето защо се натрапва заключението, че древните юдейски сведения са почерпани от очевидци на този геологически катаклизъм. Ако е така, Библията е единственият писмен документ, съдържащ описания на приливните вълни, за които днес се предполага, че са причинили гибелта на минойската цивилизация на Крит, прекратили са съществуването на хетската и египетската империя, насърчили са набезите на неизвестния „морски народ“ по континенталните брегове и навярно в крайна сметка са подтикнали финикийците да минат извън Гибралтар — все събития, които, изглежда, са се случили в критичния период около или непосредствено преди 1200 г. пр.н.е. Град Санторин не бил наводнен, но затова пък изчезнал под гигантски пласт лава и пепел. Когато археолозите разчистиха вулканичните натрупвания и покривите и стените на градските постройки се показаха на бял свят, тутакси стана очевидно какво голямо значение се е отдавало на корабите по онова време. На горния етаж в една от сградите на площада бяха открити стенописи, изобразяващи с ярки багри някогашното санторинско пристанище. Показано е как в пристанището влиза на гребла флота от ветроходи с рифовани ветрила, украсени с цветни гирлянди, а красиво облечени мъже и жени очакват тяхното завръщане по покривите и балконите на домовете, които се възправят амфитеатрално на фона на червени планини. Други декоративни фрески представят екзотични растения и животни, а през живописен пейзаж се вие река, която според археолозите представлява Нил. Все едно дали санторинските моряци от бронзовата епоха са изобразени в момент на триумфално завръщане от плаване до Африка или не — пристанищната сцена във всеки случай свидетелствува, че преди близо три хилядолетия и половина морето не е било преграда, а удобен път за хората, избрали острова за свое местожителство. Неотдавнашното откриване на изчезналата островна цивилизация на Санторин вдъхна нов живот на старата легенда за Атлантида. Сериозни учени се мъчат да идентифицират Санторин с Атлантида. Доскоро почти всички смятаха Платоновия разказ за Атлантида за измислица, но затова пък сюжетът му на воля бе експлоатиран от авторите на научна фантастика и от онези ентусиасти, които търсят свръхчовеци в космоса или в океанските дълбини. Но самата легенда, макар и отминавана в продължение на толкова години с презрение или мълчание от професионалните учени, явно е присъствувала в съзнанието на мнозина от тях, защото смятаното за измислица съществуване на Атлантида извън Гибралтарския проток, изведнъж стана напълно възможно, щом местоположението й „се премести“ в Средиземно море. Като отдаваме дължимото уважение на многобройните компетентни антрополози и географи, опитващи се днес да отъждествят Санторин с Атлантида, и напълно признавайки факта, че изригването на Санторин вероятно е оказало такова въздействие върху културната история, каквото не е причинявано от следващите природни катастрофи, все пак се изкушаваме да играем ролята на опоненти. Тези, които желаят да потърсят зрънцето истина в историята за Атлантида, ще трябва да разчитат на Платоновата версия, изложена много подробно в два от неговите диалози („Тимей“ и „Критий“), тъй като други източници няма. В писанията на Платон Атлантида изрично е поставена в Атлантическия океан, спрямо който Средиземно море не се е смятало за нещо повече от залив в пределите на Херкулесовите стълбове. По думите на гръцкия философ неговият предшественик Солон научил за Атлантида, потънала в едноименния океан, от жреците на Саис в Долен Египет, които притежавали старинен папирус с описание на острова. По отношение на мястото на действието, събитието и времето същината на оригиналния текст може да се обобщи така: Атлантида се е намирала отвъд Гибралтар; потънала е в океана и изчезнала; това се е случило толкова отдавна, че предшествува началото на египетската история. За разлика от Атлантида, Санторин не е разположен отвъд Гибралтар, а в родните води на гърците, които са били по-добре познати на Солон, отколкото на неговите египетски осведомители; островът никога не е потъвал, а до ден днешен стои на мястото си; местният катаклизъм съвсем не предхожда историята на Египет, а се е случил в толкова късна епоха, че съвпада с края на фараонските династии. Докато не се явят по-основателни причини за съживяване на легендата за Атлантида, може би ще бъде най-добре да оставим Платоновия разказ да почива на спокойствие в царството на митовете и преданията. Че суша е потънала някога в Атлантика, може да се съди по подводните каньони, прорязващи океанското дъно от устието на африканските реки; по откритите в района на Средноатлантическия хребет кръгли канари — свидетелство за някогашна суша; и по утайката от сладководен планктон, извадена от дъното в центъра на океана, където в далечно минало сигурно са се намирали оградени от суша езера. Ала все още не е открито нищо, което да доказва, че тия геологически промени са възникнали след появата на човека. Подобно на континентите океанското дъно никога не е преставало да се движи. Така например каменният човек е преследвал горски животни там, където днес се простира Северно море: с трал от дъното бяха извадени остриета за стрели. Можем само да се чудим каква сила е притежавал геологическият катаклизъм, разтърсил Атлантика и разцепил Исландия с внушителен каньон, който продължава по дъното на океана. Радиовъглеродните датировки на едно дърво, завлечено от лава в каньона, показват, че тази атлантическа катастрофа се е случила във вековете непосредствено около III хилядолетие пр.н.е. Тия данни съвпадат с датата около 3100-3000 г. пр.н.е., когато културите навред из Средиземноморието като че ли тръгват в ново русло, когато в бавната еволюция на цивилизацията настъпва някакъв промеждутък, през който всичко сякаш взема друг курс в резултат на невиждани геологически смущения и размествания. В много отношения периодът около 3100-3000 г. пр.н.е. напомня неспокойното и смутно време около 1200 г. пр.н.е., настъпило непосредствено след катастрофалното изригване на остров Санторин. На различни острови и континентални брегове са се запазили недвусмислени следи от това крушение на културите. Една датировка от заемащия стратегическо разположение остров Малта, около 3000 г. пр.н.е., бележи края на неолита, при което началото на следващия значителен период на непрекъснато културно развитие се предшествува от осезаема пауза. На остров Крит археолозите са установили следи от повсеместни размествания на пластове от около 3000 г. пр.н.е. Множество местни жители тогава са потърсили убежище в пещери, а сетне са се заселили на високите хълмове. Също около 3000 г. пр.н.е. неолитните поселища на Кипър били изоставени, навярно вследствие на природно бедствие, и се наченал съвършено нов период. И понеже всички тези радиовъглеродни датировки са с отклонение плюс-минус 100 години, те добре съвпадат с времето около 3100 г. пр.н.е., когато в Египет и Месопотамия се утвърждава истинска цивилизация и се полагат основите на местните династии. Като вземем предвид новите данни, свидетелствуващи за древно човешко присъствие на Земята, вече едва ли може да се обяви за случайно съвпадение фактът, че независимите династии в Двуречието и Египет са били основани по едно и също време и в непосредствена близост, разделени само от Арабския полуостров. Хронологическото съвпадение в рамките на един век е изглеждало нещо съвсем обикновено в зората на науката, когато се е предполагало, че човешкият род съществува едва от хиляди или десетки хиляди години, ала едно-единствено столетие — около 3000 г. пр.н.е. — прилича на миг от възрастта на човечеството, която вече се обозначава с шестцифрено число. В течение на неизброими векове палеолитни хора са кръстосвали надлъж и нашир афро-азиатските територии, техните потомци са създали поредица от примитивни култури и начини на живот, разпространени из всички континенти по времето, когато поречията в Египет и Месопотамия, приблизително в един и същи век, са били заселени от властелини, които се обявявали за наследници на боговете, боготворели дедите си, причислявали хората птици към прародителите си, плавали с тръстикови кораби, строели грамадни пирамиди в чест на слънцето, гравирали цилиндрични печати и издигали гигантски стели с най-древния тип йероглифи, известен на археолозите досега. Накратко, две династии, които вече били достигнали поразително сходно ниво на цивилизация и чиито наследници по-късно царствували много поколения наред в споменатите речни долини на Близкия изток, са били основани, хронологически погледнато, по едно и също време сред по-древни, архаични култури в територии, отделени помежду си на разстояние, което би могло да се преодолее за някакви си седмици или месеци. Ако тия две основоположни цивилизации са имали независими корени, възможно би било от двете страни на Арабския полуостров да се изобрети писменост с разлика от десетки хиляди години. Обидно ще бъде за днешните развиващи се страни да допуснем, че след милиони години на постепенно развитие човечеството е съзряло за четмо и писмо тъкмо около 3000 г. пр.н.е. Нека признаем, че ако не са били пограничните контакти и пътуващите проповедници и мисионери, писмеността никога не би се разпространила в Европа от Близкия изток, както в действителност става, а в очакване на самостоятелна еволюция много нации по всяка вероятност щяха да останат неграмотни и до днес. Предвид очевидната близост между двете велики цивилизации от Близкия изток във времето и пространството, грижата за намиране на доказателства несъмнено пада върху онези, които поддържат тезата за техния независим произход. Никой учен не би отрекъл, че оригиналните йероглифи от най-древния, шумерски период по-късно са били заменени от съвършено различните по характер клинописни знаци, вдъхновили сетне, пряко или косвено, появата на цялото разнообразие от крайно разнородни писмености в Мала Азия, от хетските идеограми до еврейските и финикийските букви. Тогава невъзможно ли е да допуснем съществуването на сходство между привидно несходните писма на древните шумери и на техните съвременници от Нилската долина? Всъщност, както видяхме в глава I, изследванията на Фалкенщайн и Амие върху най-старите известни нам образци на шумерската писменост разкриха, че йероглифният знак за обозначаване на „кораб“ в архаичните текстове от Урук, предшествуващи въвеждането на клинописа, е идентичен с древноегипетската идеограма за „морски“: сърповидна тръстикова лодка, която освен с кръстовидните обвръзки се отличава със своеобразни, типично египетски двойни извивки върху издигнатата част на носа и кърмата — стилистична подробност без очевидна практическа функция, непозната никъде другаде по света. Следователно книжовниците от първите династии в Месопотамия и Египет положително са общували помежду си или с някакъв общ източник, преди да се обособят отделните култури от двете страни на Арабския полуостров. Знаменателно е, че еднаквият знак се отнася до кораби и мореплаване. Всеобщо се приема, че древните шумери са били морски народ още от времето, когато излизат на световната сцена и основават градовете Ур _и_ Урук, които около 3000 г. пр.н.е. са били възлови пристанища на Арабския залив. Многобройните надписи от първия период убедително свидетелствуват за това. Египтяните обаче обикновено се смятат за сухоземен, речен народ, невеж по морските въпроси. Взрем ли се по-внимателно, ще установим, че този възглед се нуждае от изменение. Такава присъда е несправедлива за нация, чиито останки говорят за изключително майсторство в другите древни изкуства, които са проникнали в Европа и са образували гръбнака на европейската култура през средновековието. Всички детайли в стъкмяването на испанските каравели от XV век са били наследени от първите корабостроители на Близкия изток, както личи от древноегипетските модели и изображения. Корабостроителите са оставали в сянката на всемогъщите фараони, а самите фараони не са били мореплаватели. Те са били толкова заети със собственото си величие и с обстойните приготовления за своя задгробен живот, че почти цялото им внимание е било насочено единствено към двата бряга на Нил. За тях останалата част на света е имала безспорно второстепенно значение. В това отношение те подчертано са се отличавали от общителните, скитнически настроени финикийци, чиито търговци и пътешественици неуморно са търсели нови земи и търговски пътища. Все пак има изобилие от свидетелства, показващи, че още по времето на фараоните египетското общество е включвало в редиците си изкусни корабостроители и моряци. Изградените от тях кораби, предназначени за фараоните, присъствуват във фреските и барелефите, илюстриращи ежедневието и по-значителните събития в древен Египет. Пределно очевидно е, че преобладаващата част от строените тогава съдове са служели за плаване по Нил, каквото е положението и днес. Ала прекалено издигнатите нос и кърма, някои особености на ветрилото и такелажа, както и своеобразната „тетива“ на кърмовата дъга и „предпазителят“ на кърмовите гребла недвусмислено говорят, че прототипът на тия съдове първоначално е бил предназначен за плаване в открито море. Това се потвърждава и от неегипетски източници. Древноеврейският пророк Исайя описва Египет като страна, която изпраща по море посланици с кораби от тръстика. В най-стария предхристиянски текст на Исайя, съхраняван в Храма на книгата в Йерусалим, тръстиката, използвана за направа на съдовете, е наречена гомех, т.е. папирус. Макар днес често да се превежда просто като „тръстика“, понятието „папирус“ е употребено „черно на бяло“ през II век, когато елинизирани евреи превеждат на гръцки писанията на Исайя. Несъмнено едно от задълженията на тези плаващи по море египетски кораби е било да събират данъци от чуждоземни народи. Дълго след като фараоните се били укрепили по поречието на Нил, египетски пратеници продължили да искат налог от далечни острови в Източното Средиземноморие, които не биха могли да изпаднат в зависимост, ако самите египтяни не са излизали с плавателните си съдове извън нилското устие. Необичайно деен фараон бил Рамзес II, който пътешествувал из Мала Азия и заповядал изображението му да бъде изсечено в действителен размер върху крайбрежните скали в Ливан, а договорът му с хетския цар все още може да се види изписан с египетски йероглифи в далечния Богазкьой, чак в Турция. Художниците на царица Хатшепсут обезсмъртили нейната морска експедиция през Червено море с подробни релефи на дървени кораби, където не липсват приспособления, възприети по-късно на ветроходите от Колумбово време. Има основание същото да се каже и за множеството фараонски кораби с ветрила и сложна конструкция от дърво или папирусови снопи, изобразени в храма на Едфу, в Карнак, в Долината на царете и по стените на гробниците в Сакара, пазещи останките на знатни люде. А гръцките историци са документирали сведения за фараона Нехо, който финансирал обединена египетско-финикийска флота с конкретната задача да обиколи цяла Африка, като мине през Червено море и се върне през Гибралтар. За познанията на египтяните относно Атлантика свидетелствуват техните разкази, с които те осведомяват древните гърци за съществуването на океана, дават днешното му име, определят местоположението му и уточняват, че сравнено с него по големина, Средиземно море прилича на джудже. Освен това древните египтяни са познавали и Индийския океан и са го прекосявали по дължина с папирусови ладии. Тия сведения научаваме от Ератостен — главния библиотекар на египетската библиотека за папируси в Александрия до опожаряването й. Той не само е бил най-големият географ на своето време, а е и баща на проективните карти. Подобно на древногръцките учени преди него той бил убеден, че Земята е кълбо и двеста години преди нашата ера по повърхностните й кривини успял точно да изчисли нейната обиколка, докато повече от хилядолетие и половина по-късно в своите сметки Колумб се отклонил значително от действителната величина. Описвайки географската обстановка от другата страна на Индийския океан, Ератостен дава разстоянията в пътно време и съобщава, че на папирусовите кораби, оборудвани със същите ветрила и такелаж като тези по Нил, са били потребни двайсет дни, за да преплават от устието на Ганг до Цейлон. Трудно бихме могли да намерим по-добър източник, откъдето да почерпим сведения, че египетски папирусови съдове са заобикаляли цяла Индия и са плавали в далечния Бенгалски залив. Древните шумери също са поддържали търговски връзки с Индия, особено с цивилизацията от долината на Инд, която от II хилядолетие процъфтяла в течение на няколко столетия край бреговете на Инд и на изток от устието й, чак до Камбейския залив, където в древния пристанищен град Лотал бе открит печат от Арабския залив. При разкопки в древните земи на Шумер археолозите намериха толкова много индски печати с пиктографи от долината на Инд, че Крамер с основание изказа предположение, според което в някои шумерски градове са живеели повече или по-малко постоянно установени индски търговци. В голям брой от писмените плочки, изкопани в пределите на Шумер, невероятно често се говори за кораби, отвъдморска търговия и друга морска дейност. В много текстове конкретно се описва товарът и ние узнаваме за съществуването на съдове с товароподемност 300 _гура_, т.е. 96 тона. От други плочки разбираме, че вносните стоки са били облагани с налог, а в някои текстове се съдържат извадки от договорите между търговците мореплаватели и предприемачите. В едни от най-древните плочки се споменава за корабокрушения, затуй би било логично в съответния правен документ да намерим клауза от рода на: „… задължава се да върне кораба и оборудването му в изправност на неговия собственик в пристанището на Ур“. Голямото значение на мореплаването е отразено дори в шумерските пословици, една от които казва, че кораб, тръгнал с честна мисия, ще плава с попътен вятър и богът Слънце ще намери честни пристани за него, а кораба, тръгнал със зли намерения, богът Слънце ще разбие на брега. Съвременният свят изобщо не знаеше за съществуването на шумерите и тяхната култура, докато археологическите разкопки в Южен Ирак не разкриха останалите от тях гигантски пирамиди и заровените в земята хранилища с десетки хиляди писмени плочки. Разчитането на техните текстове позволи да се възкреси ежедневието и търговската дейност на хората от тази отдавна изчезнала цивилизация, чието влияние още в най-древния период от развитието й е проникнало в горното течение на месопотамските реки до Мари и Брак, пред прага на средиземноморския свят, и на юг — през Арабския залив до земите в басейна на Индийския океан. Сред множеството географски наименования, изписани на шумерските плочки, могат да се идентифицират обикновено местните имена, докато названията на чужди страни не съвпадат със съвременните. В текстовете, отнасящи се до морска търговия, най-често се среща името „Дилмун“ или „Телмун“, отъждествяван от повечето съвременни учени с днешния Бахрейн — остров в Арабския залив, който буквално е зарит от археологически останки от акведукти, гробници, храмове, които според датските археолози начело с П. Глоб и Дж. Биби предшествуват самата шумерска цивилизация. Дилмун играе главна роля в най-древните шумерски митове и продължава да се споменава в месопотамски правни документи и търговски отчети дълго след като шумерите престават да съществуват. Титлата на един от асирийските владетели гласяла: „Цар на Дилмун и Мелуха“. Водещият специалист по шумерска култура професор Крамер примерно отъждествява Мелуха с Етиопия, а Маган — другата далечна страна, откъдето идвали кораби в месопотамските пристанища — той смята, че е Египет. Неидентифицирани остават още земи като Хезмани и Купи, разположени отвъд Дилмун и достижими след продължително пътуване по море и суша. Един надпис в Ниневия недвусмислено заявява, че тия райони били много, много далече и когато идвали пратеници от Купи, „те трябвало да пътуват шест месеца, за да предадат на нашия владетел своите дарове и приветствия“. Ако приемем, че шумерските тръстикови съдове са плавали не по-бавно от египетските папирусови кораби, които според Ератостен са изминавали за двайсет дни разстоянието от река Ганг до Цейлон, тогава за шест месеца път пратениците от Купи преспокойно биха могли да дойдат от която и да е част на Индонезия или дори от Китай. След второто ни плаване през Атлантика с папирусова лодка един от моите спътници на „Ра“, Карло Маури, се отправи пеша и на кон по стъпките на Марко Поло, като за по-малко от шест месеца стигна по суша от Двуречието до границите на Китай. Пратениците от Купи са идвали през морето. Ако допуснем, че са тръгвали, да речем, от някое велико морско царство на Суматра или Ява и са плавали с прекъсвания, съпровождани от неблагоприятни ветрове, тогава трябва да признаем, че в други случаи те са били в състояние да отидат много по-далеч в обратна посока, отколкото е необходимо, за да стигнат до Китай. Историческите извори и археологическите находки показват, че великите цивилизации в Индонезия и Китай, както и тези в долината на Инд, са процъфтели по-късно от шумерската цивилизация в Месопотамия. Независимо че в повечето от тия области, не ще и дума, вече се е развивала самостоятелно местна култура, няма никакво основание да се твърди, че отделни странствуващи търговци или „пратениците“, за които споменават тогавашните летописци, не са били способни да пренасят някои привлекателни хрумвания на големи разстояния до области, с които иначе не се е осъществявал постоянен контакт. Ако съдим по писмените източници от Александрия и Ниневия, в древната епоха на мореплаване с тръстикови съдове Индия е поддържала връзки и с Египет, и с Шумер, а ако искаме да подходим трезво към този проблем, не бива да смятаме, че има част от крайбрежието на Азия, която да не е била достижима за разпространяваните културни импулси през II хилядолетие, когато значителен брой скромни дотогава култури по азиатските брегове придобиват облик на истинска цивилизация. Не ще и съмнение, че сезонната промяна в посоката на ветровете и теченията, преобладаващи в мусонната област, е благоприятствувала всички видове морски съобщения през Индийския океан, докато постоянните пасати и придружаващите ги мощни течения в необятните простори на Тихия океан са принуждавали древните мореплаватели от Близкия изток и долината на Инд, а дори и от Индонезия да ограничават плаванията си на изток само до крайбрежните азиатски води. Значението на Дилмун (Бахрейн) като пазарище и търговски център за околните цивилизации в шумерската епоха е ясно изразено в писмените текстове и археологическите находки. Не по-малко забележителна е и първостепенната роля на този остров в шумерската митология, което също заслужава внимание. Крамер справедливо посочва, че шумерите създават духовните и религиозните представи, които оказват силно влияние върху всички народи от Близкия изток. Асирийците и вавилонците ги възприемат изцяло; хетите ги превеждат на своя език; древните гърци ги асимилират. Дори юдаизмът, християнството и мюсюлманството са обогатени с някои стари шумерски представи, които чрез споменатите религии проникват и в съвременния свят. Съгласно библейските текстове първият патриарх на тези три религии, Авраам, е родом от шумерската столица Ур. В началото на II хилядолетие заедно с баща си и цялото свое племе той напуснал това пристанище на Арабския залив и поел на север през Месопотамия към средиземноморската земя на ханааните. С разрушаването на Ур около 2050 г. пр.н.е. шумерите постепенно изчезнали като политическа единица. Ала покрай Авраам, историческия основател на юдейската, християнската и мюсюлманската вяра, някои от религиозните представи на Ур се съхранили в преданията до включването им в свещените книги. Към оцелелите вярвания, произхождащи от Ур, както и самият Авраам, спада и легендата за потопа, погубил по-голямата част от човечеството. От другата страна на Мала Азия египетските мъдреци разказали на древните гърци за подобно ужасяващо бедствие. Според тяхната версия най-древният известен център на цивилизация бил изличен от лицето на Земята, когато в Атлантика потънал един голям остров и цялото му население се издавило. По-късно гърците научили и юдейската версия, донесена в средиземноморския свят от племето на Авраам и следователно произхождаща от азиатската страна на Арабския полуостров. Обитателите на Месопотамия не знаели за потънал остров, а за всемирен потоп, при който повечето техни предшественици загинали, наказани от бога. Едва през миналото столетие на археолозите се удаде да открият месопотамски текстове, предшествуващи Стария завет и неговото описание на всемирния потоп. През 1872 г. се установи, че една от десетките хиляди клинописни глинени плочки от библиотеката на асирийския цар Ашурбанипал съдържа подробен разказ за потопа, който, макар да е по-древен от юдейската версия, е изключително сходен с нея, поради което не можеше да има съмнение, че става въпрос за два варианта с общ произход. В асирийската версия мястото на библейския Ной е заето от старец на име Уту-нипиштим, а юдейският бог Йехова е заменен с шумерско-асирийския бог на водата Енки. Той известил на Уту-нипиштим, че другите богове са решили да издавят човешкия род, и го посъветвал да построи голям кораб и да качи на борда семейството си и различни видове животни. Шест дни и нощи бушувал свирепият потоп, а на седмия ден корабът заседнал на някакъв планински връх в Горен Кюрдистан, т.е. в областта, където се намира планината Арарат — пристанът на Ной според юдеите. Последователно оттам били пуснати гълъб и лястовица, но и двете птици се прибрали на борда, и едва след като отлетелият сетне гарван не се завърнал, Уту-нипиштим разбрал, че водата е спаднала. Тогава той слязъл от кораба и принесъл жертва на боговете, които обещали никога повече да не наказват цялото човечество заради греховете на неколцина. На преживелите потопа било наредено да отидат „да живеят надалече, при устието на двете реки“. За асирийците това е могло да означава само сливането на техните реки близнаци в някогашната територия на шумерите. В началото на нашия век археолози от Пенсилванскня университет откриха именно при устието на тези реки огромния шумерски зигурат Нипур — една от онези гигантски, ориентирани по слънцето, стъпаловидни пирамиди с храм на върха, които са били главната отличителна черта на древните месопотамски градове. В подножието на пирамидата бяха намерени 35 000 клинописни плочки, като една от тях съдържаше шумерската версия за потопа. Това е най-старият известен досега писмен разказ, отразяващ спомените за чудовищното бедствие. Най-съществената разлика между него и по-новите версии е тази, че според шумерите спасилите се от гибел не пристават на усамотен планински връх навътре в сушата, а се заселват в Дилмун, остров Бахрейн в Арабския залив. Както се твърди, градове и царства са съществували дори преди всемирната катастрофа, но, види се, и тогава хората са разгневили боговете, защото в шумерската версия те също решават да унищожат човечеството. В шумерския текст, както и в асирийския, богът на водата, заел се да спаси човешкия род, е един — Енки. В този случай обаче неговият избор пада на благочестивия, богобоязлив и смирен цар на име Зиусудра, когото богът на водата „посъветвал да се спаси, като си построи много голяма лодка“. За съжаление онази част от плочката, в която се описват наставленията как да се построи въпросната лодка, е унищожена, но затова пък по-нататък узнаваме, че потопът беснял на земята седем дни и нощи и „грамадният кораб бил подмятан от исполински вълни“, докато накрая богът на слънцето Уту се показал и осветил небето и земята. Тогава цар Зиусудра, подобно на Ной, „отворил прозореца на своя грамаден кораб“ и паднал по лице пред бога на слънцето, а сетне принесъл в жертва бик и овца. В шумерската плочка царят е наречен продължител на човешкия род и боговете му дарили остров Дилмун, откъдето да почне новото заселване на света. Богът на водата Енки, който и в шумерската, и в асирийската версия спасява определени хора от потопа, е заменен от юдеите монотеисти с невидимия бог. Шумерите обаче са представяли Енки като мореплавател и като такъв той често е изобразяван на борда на своя божествен тръстиков кораб с изящно извити нос и кърма, понякога със светещ олтар или сфинкс на палубата и украсен с антропоморфна фигура вълнорез. Тъждествен с древногръцкия Посейдон, за Енки също се предполагало, че е живял или се е отбивал на остров Дилмун и оттам „вдигал ветрила“ и продължавал към брега на континента, всъщност към града на Авраам — Ур. „В Ур той дойде, Енки, царят на дълбините, и повели: О, град богат, щедро напояван с вода… зелен като планината и гората Ха-шур, с просторна сянка…“ Така гласи най-старото известно описание на Ур — град, който днес е отдалечен на километри от каквато и да е вода, а безформените му руини са дълбоко погребани под пясъците на пустинята и наоколо няма никаква зеленина, нито дървеса, чиято сянка да те предпази от изгарящото слънце. Тази коренна промяна в пейзажа, настъпила след времето на шумерите — III хилядолетие пр.н.е., — трябва да се има предвид при всеки опит да се възпроизведе околната среда и бреговата линия, обуславяли предпочитанията на човека и създаването на неговите поселища в епохата, когато първите плавателни съдове почват да браздят моретата. Забележително е, че и в Шумер, и в Египет митичните богове и полубогове са били описвани и изобразявани като мореплаватели на тръстикови кораби. Независимо че колесниците са били известни още от шумерски и фараонски времена, боговете и полубоговете никъде не са показани да пътуват с такива „превозни средства“, а винаги плават с малки или големи тръстикови ладии. Това важи не само за бога на водата, но и за бога на слънцето, за хората птици, за божествата с лъвска глава и за останалите свръхестествени родоначалници, от които египетските и шумерските династии са заявявали, че водят произхода си — всички те са изобразени на фрески, релефи, папируси и печати, плавайки с лодка. В самото начало на легендарната история стои мореходен съд, достатъчно голям, за да спаси хората и животните на борда от яростта на потопа. Преди пет хиляди години шумерските летописци, подобно дедите на Авраам, са смятали, че изкуството да се правят плавателни съдове е чуждо изобретение. Очевидно корабостроенето и мореплаването тогава са се смятали за умения, усвоени от боговете в предшумерската епоха — преди времето на Ур и Нимруд, дори преди заселването на остров Дилмун. Можем само да гадаем какво е предизвикало появата на сказанието за потопа, дори можем да го приемем за чист мит. Ала не можем да пренебрегнем факта, че когато шумерите основават своите най-стари династии в Месопотамия и летописците им записват техните дела и вярвания на глинените плочки, съхранявани в подножието на зигурата Нипур, те са били убедени, че прародителите им не са коренни жители, а пришълци от страната Дилмун, намираща се в другия край на Арабския залив. И все пак остров Дилмун не е бил смятан за прародина на техните деди, просто там цар Зиусудра е пристанал с големия си кораб след потопа. Тъй като във вековете около 3000 г. пр.н.е. в Атлантика е станала геологическа катастрофа със сила, достатъчна да разцепи Исландия, навярно няма да е съвсем неуместно да се предположи, че гигантските приливни вълни са били в състояние да нанесат сериозни поражения на обширна площ, принуждавайки цели етнически групи да търсят нови земи за обитаване. Възможно е подобни събития да са се съхранили в паметта на древните египтяни и шумери и да са причинили внезапната поява на нова цивилизация върху основите на старата както по всички значителни средиземноморски острови, така и в двете главни поречия от двете страни на пустинния Арабски полуостров. Може би опустошителни вълни от Атлантика, каквито с положителност са достигнали Гибралтар, са предизвикали в този древен период смут, подобен на хаос, възникнал след изригването на Санторин в много по-късни времена. Ясно е, че каквито и да са били първите стъпки на човека по пътя към високоразвита култура, две приблизителни дати — 3100 и 1200 г. пр.н.е. — бележат епохи от първостепенно значение за историята на Средиземноморието и Близкия изток. Първата, характеризираща се със сътресения в културата на средиземноморските острови и със зараждането на първите династии в Египет и Месопотамия, втората, характеризираща се със сходни смущения, които отново довеждат до разрушаване на утвърдените общества, слагат край на съществуващите династии и принуждават цели етнически групи да търсят нов дом. Сред хората, увлечени от втората миграционна вълна, спадат и безчет финикийски семейства, които организирано се насочват извън Гибралтар с намерение да създадат поселища по атлантическите брегове на Испания и Мароко и дори се спускат по главния поток на Канарското течение, за да основат опорни пунктове и на Канарските острови. Същите две възлови дати в историята — около 3100 и 1200 г. пр.н.е. — са съдбоносни и в летоброенето на Америка. Нулевата година в невероятно точния календар на маите е 4 Ахау 2 Кумху, което по нашата календарна система означава 12 август 3113 г. пр.н.е. От друга страна, археолозите приемат 1200 г. пр.н.е. за приблизителния период, когато в Мексико процъфтява цивилизацията на олмеките, които изграждат своите селища с пирамиди и колосални стели сред джунглите и мочурищата край брега на Мексиканския залив точно където завършва Канарското течение. Досега не е намерено задоволително обяснение за това, защо маите избират за нулева година древната 3113 г. пр.н.е. Изказвани са предположения, че те може да са използвали за изходна точка в летоброенето си някакво особено астрономическо събитие от онова време, ала нищо подобно не е известно. Други предполагат, че датата е избрана случайно. Но и това изглежда малко вероятно. Маите са били толкова напреднали в астрономията и са имали такова точно чувство за време, че изчисляват астрономическата година на 365,2420 денонощия, която на всеки 5000 години дава отклонение само един ден минус, докато нашият съвременен календар на всеки 5000 години избързва с ден и половина. Следователно годината на маите е била с 8,64 секунди „по-близко до истината“, отколкото е нашият календар днес. Също споменахме за йероглифния надпис на погребалната пирамида в Паленке, който гласи, че 81 месеца правят 2392 дни, т.е. за местните астрономи месецът е бил равен на 29,53086, което се отклонява само с 24 секунди от действителната му продължителност. Нищо чудно, че средновековните свещеници, придружаващи испанските конкистадори, са изгаряли всички попаднали им в ръцете мексикански книги и писмени документи, понеже са ги смятали за творения на Сатаната и за плод на дивашка магия, щом не са били написани с латински букви. Въпреки това са се запазили съществени подробности от мексиканската история, които заедно с устните предания са били записани от наблюдателните испански хроникьори. Наред с историческата приветствена реч, с която самият ацтекски цар — жрец Монтесума посрещнал своя гост, а по-късно победител Ернан Кортес, ние разполагаме с достатъчно последователна информация за живота на тези културни народи, които така много са ценели историята и са били отишли толкова напред в астрономията. Техните писмени текстове и устни предания единодушно твърдят, че испанците не са първите пришълци, дошли в Мексико отвъд Атлантика. Както ацтеките от планинските области, така и маите от крайбрежните низини са заявявали, че са потомци на някакви цивилизовани мореплаватели, които били пристигнали от изток, като испанците, заселили се на брега и се смесили с обитателите, живеещи от по-рано по тия места. Дотогава местните жители водели примитивно съществуване в неорганизирани малки общини и се препитавали чрез събиране на храна в гората, без да познават земеделието, градостроителството, писмеността или астрономията. Нито ацтеките, нито маите смятали за чужденци пришълците отвън океана, същото се отнасяло и до цивилизованите общества в Централна Америка и Перу, които споделяли тяхното убеждение. Макар винаги да се описват като странствуващи групи от проповедници, посвещаващи местните обитатели в култа към слънцето и в различни културни завоевания, и макар да са били по-малобройни от неграмотното население, което удостоили с благата на цивилизацията, те въпреки това са били смятани за предци на жреците и управляващите класи. И в Мексико, и в Перу голобрадите жреци, неспособни да имат бради като своите славни предшественици, нерядко си слагали изкуствени. Ярките описания в слово, писмо и образ на тези бели и брадати носители на културата направили огромно впечатление на испанските конкистадори и благодарение на своя външен вид те успели да покорят двете най-могъщи военни империи в тогавашния свят — ацтекската и инкската. За разлика от испанците обаче носителите на тази култура се изобразяват и описват в изкуството и фолклора от Мексико до Перу с тюрбани на главата, облечени в дълги широки роби и сандали, с магически жезли и други предмети в ръце, напомнящи повече на молитвеници, отколкото на оръжия. Ето защо испанците предположили, че тези пришълци са били семитски мисионери, и даже образували религиозни ордени в чест на предполагаемите пътешественици от Близкия изток — св. Тома в Мексико и св. Вартоломей в Перу. Многозначителните предания и йероглифните текстове от тесния, но непрекъснат пояс от Мексико, през Централна Америка до Перу водят произхода си далеч преди създаването на историческите ацтекски и инкски династии. По археологически данни те могат да се отнесат към самото зараждане на развитите средноамерикански култури. В най-древното перуанско изкуство както от Тиауанако в планините, така и от областта на ранното Чиму по северното крайбрежие присъствуват статуи и керамични изображения на тези брадати богове в споменатите по-горе характерни дрехи. В същия дух предполагаемите основатели на мексиканската цивилизация, олмеките, са оставили по бреговете на Мексиканския залив автопортрети, изсечени от колосални монолити, които са били довлечени през заблатената местност от далечни планини, и чрез тях те са дали необикновено реалистичен израз на два коренно противоположни физически типа. Единият е подчертано негроиден, а другият се отличава с типични семитски черти и дълга брада. Независимо че са правени в местните тропически гори, олмекските божества са облечени по начин, традиционен за безводни области — с дълги широки халати и сандали. Учените, проповядващи самостоятелна еволюция, досега не са успели да обяснят сполучливо защо основателите на мексиканските цивилизации са оставили такива странни релефи на стела сред мочурливото крайбрежие при Ла Вента, чиито брегове мие Мароканското течение. Ала защитниците на дифузионизма не страдат от липса на предположения по този въпрос. Днешните индианци, населяващи джунглите на Мексико, както и тропическите гори на други места, предпочитат да ходят боси, с набедреник или направо голи, понеже ако сложат чалма и халат, ще се закачат за трънаците из лесовете, а сандалите ще им пречат да ходят в калта. Примитивните племена, съставени от рибари или ловци, са кръстосвали Америка в продължение на десетки хиляди години, дори и по времето, когато европейците достигат Северна и Южна Америка. Обаче откритията на семейство Лийки и следващите археолози изместиха далеч назад във времето възрастта на човека от Стария свят, която сега се изчислява не с десетки хиляди, а с милиони години. Защо маите ще вземат 3113 г. пр.н.е. за нулева година в своето летоброене, съвпадаща със зараждането на цивилизация в Египет и Месопотамия, освен ако тази дата не е свързана с някакво изключително събитие в религиозната история на техните деди, какъвто е случаят с нулевата година в календарите на юдеи, християни, мюсюлмани, будисти? Ако може със сигурност да се твърди, че 3113 г. пр.н.е. е период твърде ранен за начало на летоброенето на която и да е американска култура, тогава не е ли възможно нулевата година да е била внесена от образовани чуждестранни мореплаватели, които са пристигнали по-късно от датата, определена за изходна точка в календара? Днес обикновено се приема, че в Мексико не е съществувала календарна система, преди олмеките да положат основите на първата местна цивилизация. Писмото и астрономията на маите се смятат за наследство от олмеките, за които се допуска, че някъде около 1200 г. пр.н.е. са започнали да разпространяват своята култура от крайбрежието на Мексиканския залив навътре в страната. След като означаваме възрастта на човека с шестцифрено число, нима не е забележително съвпадение, че маите запазват в летоброенето си отправната 3113 г. пр.н.е., възприета от народа, чието удивително културно развитие начева в края на Канарското течение около 1200 г. пр.н.е. — в периода, когато цели флотилии с финикийски преселници излизат в Атлантика, търсейки суша именно в района на Канарското течение? Свидетелство за древните плавания по това течение представлява праевропейското съществуване на гуанчите, обитавали Канарските острови още преди идването на първите португалци и испанци. Народът гуанче е бил смесен, включвал е кавказоидни и негроидни елементи, преобладаващи в различна степен на отделните острови. Тъмнокожи, явно негроидни родове са съжителствували със светлокожи индивиди с бради и дълги руси или червеникави коси. Изложен в археологически музей на Гран Канария, може да се види оригинален акварел от създадения през 1590 г. ръкопис на Ториани (рисунката е публикувана в репродукция през 1940 г. от Вьолфел и през 1952 г. от Хейердал), на който са изобразени руси брадати гуанчи. В същия музей се съхраняват руси и червеникавокафяви коси от мумии на гуанчи, а на една от тях, датирана с радиовъглерод около 300 г., личат останки от рижа брада. Особено характерно за гуанчите е, че са били смесен народ, съставен от живеещи съвместно кавказоидни и негроидни расови типове — особеност, присъща и за берберите, обитаващи най-близкия африкански бряг, а също — съдейки от олмекското изкуство — и за народа, основал цивилизацията в другия край на Канарското течение. Едва ли има място за съмнение, че гуанчите са били от берберско потекло, произхождали са навярно от мореплаватели, достигнали Канарските острови от атлантическото крайбрежие на Мароко, но значително по-трудно е да се прецени до каква степен някогашните финикийски колонисти са допринесли за смесената кръв на местните обитатели, заварени там от европейците. Финикийците не са били нито завоеватели, нито пирати, а просто миролюбиви, преуспяващи търговци и разпространители на близкоизточна култура. Те са познавали както стъпаловидните пирамиди на своите съседи и търговски партньори от Месопотамия, така и фараонските храмове и ритуали на близките им съмишленици от Египет. При своите продължителни плавания те наемали моряци от различни народности, та да им служат още за преводачи и гидове, а освен това е документирано, че с обиколката на Африка по море всъщност са изпълнили поръчка на египетския фараон. Когато Хано провел колонизаторската си експедиция по крайбрежието на Западна Африка, за пилоти взел бербери. Създавайки колонни и търговски постове навред по северните и северозападните африкански брегове, на много места в Испания и по всички големи средиземноморски острови, самите финикийци несъмнено са се превърнали в народ с пъстър етнически състав. Макар да се приема, че произхождат от Мала Азия като клон на ханааните, отличаващи се със светлокожи и брадати представители, в действителност почти нищо не се знае за физическия облик на тия легендарни мореплаватели. Поради липса на нещо по-добро гръцките историци им слагат общото наименование „финикийци“, тъй както ние днес използваме термина „олмеки“, за да обозначим неизвестните разпространители на култура, появили се при американския край на Канарското течение тъкмо когато финикийците навлизат в неговите африкански извори. Хети, финикийци и „морските хора“ са само една част от многобройните имена, с които в днешно време за удобство назоваваме отделните членове на разнородната етническа група предимно от ханаански или семитски произход или принадлежност, която се е подвизавала из Средиземно море във вековете между 3000 и 1200 г. пр.н.е. Самите ханаани са били претопени от евреите, завърнали се от Египет около 1200 г. пр.н.е., съдбоносния период за обитателите на всички средиземноморски брегове. През времето между 3000 и 1200 г. пр.н.е. древните цивилизовани представители на тази разновидна и все пак сродна етническа група са кръстосвали водите на Средиземноморието и са оставили свидетелства за изумителното си керамично изкуство, сградостроителство и техника за иззиждане на изящно одялани и шлифовани мегалитни блокове в области, раздалечени на големи разстояния. За връзката, независимо в каква степен, между канарските гуанчи и древната афро-азиатска раса говори присъствието сред тях на такива специфични културни черти като мумификация, трепанация, глинени фигурки, керамични печати и триноги делви. И макар никой учен да не подлага на съмнение стойността на тия елементи като доказателство, че далечните острови в Атлантика са получили импулс от някоя праевропейска средиземноморска култура, все пак се създава впечатление, че светът свършва дотук и Америка се разглежда, сякаш е разположена на друга планета. Въпреки това малкото на брой съответствия между древната средиземноморска и канарска култура до едно се появяват без следа от съмнение в американския край на Канарското течение, където образуват една незначителна част от общия брой на културните аналогии и сходства, изброени в глава III на настоящата книга. При това времето, необходимо да се измине разстоянието от Канарските острови до Мексиканския залив, не се измерва във векове или десетилетия, нито дори в години, а в седмици, прекарани на борда на всеки плавателен съд, който преди това е успял до достигне самите Канарски острови. Важно е да се отбележи, че когато европейците стъпват на споменатата островна група, живеещите там гуанчи не са умеели изобщо да строят лодки и все пак техните деди трябва да са пристигнали там с някакъв плавателен съд. Подходящ дървен материал не е липсвал на островите, ако се съди по множеството археологически останки от широки чамови дъски, използвани за направа на саркофази. В такъв случай изглежда изкусително да се правят догадки дали предтечите на гуанчите са знаели как се строят дъсчени лодки. Както видяхме, тръстикови съдове са се употребявали в Ликсус, главното берберско-финикийско пристанище на най-близкия бряг от африканския континент, и макар финикийците да са се прочули с дървените си кораби, те са познавали и тръстиковите. Всъщност на единственото изображение на финикийски кораби, известно на запад от Гибралтар, недвусмислено са показани тръстикови съдове. От морето край Ла Калета, бившето финикийско пристанище на атлантическия бряг на Испания, където днес се намира Кадиският фар, неотдавна бе извадена тристранна пуническа амфора. Върху всяка страна релефно са изобразени сърповидни тръстикови ладии с извити навътре нос и кърма и представени с щрихи напречни въжени обвръзки, опасващи снопите на съда. В същото пристанище беше намерена египетска бронзова статуетка (изложена в музея на Кадис), която свидетелствува за многостранната търговия, водена с отдалечени земи от заселниците, колонизирали атлантическото крайбрежие. Защо е трябвало финикийците да изобразяват тръстикови кораби в период, когато отдавна вече подробно са познавали дъсчените, е въпрос, за чийто отговор може само да се гадае; възможно обяснение навярно би могло да се потърси в претърпени злополуки, предизвикани от дървоядните морски червеи, които изобилствуват в Атлантика и са способни да потопят дървен съд, ала не представляват опасност за тръстиковите лодки. Разстоянието от Мала Азия до Канарските острови в мили е равно на пътя от споменатите острови до Средна Америка, ала трансатлантическата отсечка се изминава безкрайно по-бързо и леко. За да се прекоси по дължина Средиземно море и да се достигнат Канарските острови отвъд Гибралтар, се изисква маневрен съд и навигаторско умение. А за да се преплава по Канарското течение останалата част от пътя до Америка, не е необходимо нищо повече от плаваема опора. За тези, които противопоставят независимата еволюция на дифузията, никога няма да бъде излишно да се повтори следното: обширният тропически участък от въздух и вода се движи непрестанно на запад от Африка към Америка и сетне по-нататък — от Америка към Азия. Историята показва, че европейските ветроходи с право стъкмяване са следвали този кръговрат на природните стихии, а при плавания в обратна посока са били принуждавани да минават през по-високи ширини. Изолационистите с основание поддържат възгледа, че историята се повтаря при идентични или сходни географски условия. Ала се допуска грешка, като се пренебрегва опитът на испанците и другите европейци. Често се изтъква следното: щом основателите на предколумбовата култура са дошли отвъд Атлантика, защо не са ръкоположили династиите и не са построили пирамидите си на Карибските острови, ами са продължили до Мексико и дори са прекосили Панамския провлак, за да създадат цивилизации в Еквадор и Перу? Обаче именно така са постъпили и испанците, когато пристигат с Канарското течение и достигат наниза от острови в Карибско море. Окуражени от първоначалното си откритие, те се впускат нататък, за да изследват обраслото в джунгли крайбрежие на континента, и в следващите няколко десетилетия основават своите две главни колонии съответно в Мексико и Перу — същите територии, които избират и основоположниците на местната цивилизация. За трийсетина години испанците обхождат Мексико, Централна Америка и цяла Южна Америка на ширина, като без особени трудности преодоляват терени, обитавани в продължение на хилядолетия от представители на различни високоразвити американски култури. Джунглите, блатата и планините тогава са били същите, каквито и през праевропейски времена, и те, както и всички други пътешественици, обхванати от стремеж да проучат покритото с непроходими мангрови гори крайбрежие на юг от тесния Панамски провлак, са били принуждавани да се движат по море и затуй се налагало да строят нови кораби на тихоокеанската страна. Ала преди 1200 г. пр.н.е. е съществувала по-малка опасност да се срещне отпор от могъщите войски на цивилизовани народи, каквито посрещат испанците. Ето защо не може по географски съображения да се допусне, че трансатлантическите мореплаватели е трябвало да заселят Мексико, векове преди да достигнат Перу. Испанците не постъпват така. Писаро преминал с крехка каравела разстоянието от Средиземноморието до Панама, прекосил пеша провлака и построил нов плавателен съд, за да открие и покори Перу. Навлезлите в Карибско море древни ветроходи с еднаква вероятност биха могли да акостират северно или южно от Юкатан. Ако са се приземили на Панамския провлак, а не в района на Мексиканския залив, тогава едни такива опитни колонисти като финикийците би трябвало да действуват като Писаро и да продължат нататък в търсене на по-привлекателни брегове от затлачената с мангрови блата брегова линия, която се простира чак до заливите и плажовете в Южен Еквадор и до откритите речни долини на Перу с обработваемите планински земи над тях. Ако единственият решаващ фактор беше географията, щяхме да разполагаме с редица основания да предположим, че странствуващите заселници от афро-азиатския свят биха избрали преходната област между Южен Еквадор и Северно Перу. Тук покритият в зеленина горист ландшафт с дълбоки заливи плавно преминава в обширни, сухи, но годни за напояване речни низини — примамлив бряг, където се срещат вихрите на студеното Хумболтово течение и на топлото течение Ниньо, образувайки най-богатите на риба райони в света. Значителните купчини от раковини свидетелствуват за древния произход на местните поселища и за първостепенната роля на морето в местния поминък. Съчетани, археологията и историята показват, че от най-стари праисторически времена до късно през историческата епоха тази област е била важен център на мореходна дейност. Оттук са потегляли големи балсови салове с ветрило и такелаж като на испанските каравели, ала управлявани чрез системата с гуари, и са осъществявали търговски връзки с отдалечения на близо две хиляди мили открит бряг на инките, а в обратна посока — със Средна Америка. Оттук е идвал и балсовият сал, който Писаро среща да се движи към Панама с товар повече от трийсет тона. Ето защо не би трябвало да предизвика особена изненада фактът, че при разкопки именно в тази област, предприети от еквадорския археолог любител Е. Естрада и неговите професионални наставници от Националния музей на Съединените щати, бяха открити изделия, датирани чрез радиовъглеродния метод в доста древни времена. Техните находки и заключения предизвикаха в изолационистичните среди такъв смут, какъвто не бе възниквал във връзка с никое друго събитие след експеримента, доказал способността на сала от местен тип да прекоси океана до Полинезия. Отдавна утвърдени възгледи започнаха да губят стойност, опровергаваха се догми. След като цяло едно поколение от археолози на двайсети век, привикнало така много с днешния транспорт, не можеше да си представи, че американските аборигени са били в състояние да излязат пеша или с лодка извън пределите на своята племенна територия, съвременните изследователи взеха да осъзнават, че… древният човек е пътешествувал. На тях им се удаде да покажат, че олмеките са се ширели от атлантическото крайбрежие на Мексико до тихоокеанските брегове на Гватемала, основавайки горски и планински поселища, отдалечени на хиляди мили. В последните години дори и заклетите изолационисти отстъпиха пред набъбващите свидетелства, сочещи, че дифузия, а не самостоятелна еволюция е предизвикала почти едновременното израстване на високоразвити, сродни по характер култури, възникнали от двете страни на централноамериканския провлак. През 1976 г. Д. Колиър се обяви за изразител на новата линия в съжденията на онези американисти, които преди мислеха иначе: „Културните постижения в Перу и Мексико — както и в други части на Централна Америка — са били основани на дифузия от общ източник: Еквадор… Очевидно общоприетото становище относно културната история на Централна Америка, простираща се от Мексико до Перу, се нуждае от обстойно преразглеждане.“ Без да се влияят от често пъти яростните атаки на някои техни колеги, обвиняващи ги в налудничаво теоретизиране, археолозите новатори доктор Бети Мегърс и нейният съпруг доктор Клифърд Евънс продължиха да отстояват най-логичното според тях обяснение за изключително ранната и внезапна поява на изящните керамични фигурни съдове във Валдивия на гористото еквадорско крайбрежие. Съгласно тяхното мнение тези най-древни известни нам предтечи на американската цивилизация не са били изработени на горещия и влажен тропически бряг, където бяха открити техните останки, а навярно са били донесени от мореплаватели отвъд океана. Подобно на Хайне-Гелдерн, Екхолм и други учени, които почнаха да търсят извън арктическата област на Сибир съставни елементи от сложната култура на аборигенна Америка, Мегърс и Клифърд насочиха вниманието си към някои цивилизовани народи от другата страна на Тихия океан: в Южна Япония и Китай. Нямаме право да пренебрегваме, а още по-малко да осмиваме такива теории за транстихоокеански контакт. През последните десетилетия балсови салове достигнаха Австралия, тръгвайки както от Еквадор, така и от Перу, а до Югоизточна Азия подобен плавателен съд би могъл да доплава от всяка част на Мексико, Еквадор или Перу. Пътуването в обратна посока би изисквало далеч по-сложни маневри, но е възможно, ако се следва маршрутът на север от Хаваите, открит впоследствие от капитаните на европейските каравели с право стъкмяване. През 1975 г. Мегърс предложи хипотезата за съществуването на извънамерикански източник и за високоразвитата мексиканска култура, също както бе сторила преди за своите находки в Еквадор. Повечето специалисти, посочва тя, са единодушни, че цивилизацията в Мезоамерика се е зародила около 1200 г. пр.н.е. с появата на олмекската култура, оказала съществено влияние върху по-късните мезоамерикански цивилизации. Тя цитира цял списък от изтъкнати специалисти по древна история на Мексико, които използват фрази от рода на: „внезапният разцвет на олмекската цивилизация в пълен блясък“, „всички основни известни нам художествени стилове на равнинна Мезоамерика произхождат единствено от олмекския стил“, „светът на олмеките и олмекоидите е образувал облика на Мезоамерика и нейната цивилизация, който отличава тази област от всички останали части на Северна и Южна Америка“. Мегърс предполага, че около 1200 г. пр.н.е. в Мезоамерика навярно са пристигнали представители на цивилизацията Шан, наложена на неолитното китайско население около 1750 г. пр.н.е. Тя изрежда шест основни културни съответствия с цел да подкрепи своята хипотеза и да подтикне колегите си да имат не чак толкова предубедено отношение към възможностите на древното мореплаване. В стремежа си да опровергае тази дифузионистична теория Дж. С. Гроув излезе с контрапредположение. Като подчертава, че неговият отговор не означава непременно отрицание на възможността за транстихоокеански контакти в праисторически времена, той излага своето гледище: „И Лейтръп… и аз… предполагаме, че някои от основните положения в олмекските вярвания навярно произхождат от древните вярвания в южноамериканските тропически гори, които са прониквали на север до южна Мезоамерика… Възможността за връзки с Южна Америка изглежда далеч по-плодотворна и благодарна основа за изследване, отколкото транстихоокеанските контакти.“ Справедливостта го изисква, продължава той, да се каже, че тя — Мегърс — е специалист по еквадорска, а не по мексиканска археология и затова следва да й се прости, загдето се осланя само на обнародвани данни, без да държи сметка за ръкописите, познати единствено на него и на останалите археолози на полева работа в Мексико. Литературата, публикувана преди началото на 70-те години, изтъква той, не отразява най-новите „изводи“ за олмеките, направени от него и други учени. Гроув се удивлява как е възможно Мегърс, специалистка по еквадорска археология, да не отбележи голямата прилика между керамиката на древен Еквадор и тази от периода на нейното зараждане в Мексико. „А тези примери къде-къде по-убедително говорят, че дифузията е била реален и многозначителен факт.“ Непрофесионалният наблюдател положително ще се запита доколко един специалист трябва да потъне в бездната на собствените си изследвания, за да разбере, че е загубил от погледа си хоризонта; и как може Гроув, обявявайки Мегърс за некомпетентна по въпроси от неговата специалност, да си позволи да навлезе в нейния еквадорски периметър и да я поучава, че именно това е еволюционният център, откъдето е произлязла мексиканската цивилизация. След като специализацията става толкова тясна, че един археолог, работещ в тропически Еквадор, бива обявен за некомпетентен по археология на тропическо Мексико, тогава трябва да се допусне и обратното. Оттук изглежда очевидно, че тесните специалисти не са най-подходящи, когато се стигне до обзорни заключения. За съжаление твърде малко университети засега могат да подготвят специалисти за „хоризонтални“ изследвания, т.е. да им дадат научна подготовка за обобщаване на отделните фрагменти, които излизат от дълбоките траншеи на „вертикалните“ изследователи. Ако няколко непубликувани ръкописа могат да обезценят това, което са мислили и утвърждавали експертите по мексиканска археология до 70-те години на века — а ние нямаме основания да се съмняваме в евентуалния успех на подобен опит, — тогава дифузионистите печелят важна битка, в резултат на която морският център около Гуаякилския залив в Еквадор заема възлово място в разпространението на американски импулси. И в този смисъл още по-голямо значение придобива убеждението на специалистите по еквадорска археология, че цивилизацията не се е развила на местна почва, а е била донесена отдругаде. Споменатият вече изразител на новото направление в научната мисъл, признаващо Еквадор за център на дифузия спрямо коренните американски цивилизации, Колиър, посочва, че към 3000 г. пр.н.е. по еквадорското крайбрежие и речните низини вече са се били установили древни земеделци, които използвали за придвижване канута и тръстикови лодки. Той забравя, че там е бил центърът и на навигацията с балсов сал, ала най-главното, изглежда, се пренебрегва от всички: от предполагаемите области на високоразвитите американски култури във Валдивия, Мечалиля и Чорера никой пътешественик не би могъл да се добере до Централна Америка по друг начин освен по море. Дори и най-ревностният дифузионист не е в състояние да намери пешеходен път на север през крайбрежните мангрови тресавища или през най-гъстите джунгли на света, които превръщат в рай на изолациониста отсечката от 2000 мили, отделяща Еквадор от Мексико. С други думи, дифузията от Еквадор в Мексико би трябвало да се извърши с плавателен съд — или по права линия встрани от Панамскня залив, или покрай брега срещу насоченото на юг течение Ниньо. И в двата случая разстоянието между раздалечените култури, за които, както посочва Колиър, днес се смята, че имат общ източник, е около 2000 мили, или е равно на разстоянието от Западна Африка до Южна Америка! Спокойният отговор на Мегърс, който тя дава на своите опоненти, е озаглавен: „Да — ако е по суша, не — ако е по море: двойният подход в тълкуването на културните паралели.“ Знаменателно е, че освидетелствуваният и документиран от испанците център на американското мореплаване — Еквадор и Северно Перу — сега се смята и за област, откъдето се е разпространила древна култура. Изглежда, все още някои вярват, че този район на Южна Америка е бил достъпен само за Писаро и неговите хора, които са знаели как да построят нови каравели след пресичането на Панамския провлак. Може би си струва да припомним, че в тия води се е намирал важен световен център на лодкостроителство от тръстика, а и практическите изпитания показаха, че такива несложни за изработка съдове са били в състояние да преодоляват обширни водни пространства. Едновременно с моите експерименти с тръстиковите ладии „Ра I“ и „Ра II“, преплавали Атлантика от Северна Африка до Средна Америка покрай Канарските острови, друг тръстиков кораб, оборудван от Дж. Савой, измина разстоянието от централното крайбрежие на Перу край Еквадор до Панама. След като съвременната наука почна да разглежда коренната американска цивилизация като едно цяло, в непоклатимите задълго представи настъпи рязък прелом. Щом веднъж се признае съществуването на общо стебло, като че е по-лесно да се търсят общите корени, нежели да се разисква генезисът на отделните клони. В такъв случай Валдивия, Мочика, Тиауанако, Наска, Чавин, Сан Агустин, Кокле, олмекската, толтекската, микстекската, ацтекската, майската, чибската, инкската и редица други изчезнали и исторически култури се превръщат в система, подобна на клоните и клонките на дърво за разлика от преди, когато се разглеждаха като безредно изникнали гъби из джунглите на тропическа Америка. В археологията на Новия свят възникна оживление. Дълго отстоявани догми и общоприети хронологии се подлагат на съмнение от все повече полеви изследователи, които търсят древни останки в тропическа Америка, за да набавят свидетелства, които са по-конкретни от догадките, основани на теоретични разсъждения. Съвсем наскоро една обединена археологическа експедиция на Британския музей и Кеймбриджкия университет оспори досегашните изводи относно зараждането и възрастта на културата на маите. Обобщавайки получените резултати до момента, Н. Хамънд твърди, че продължителната работа в Белиз (бившата колония Британски Хондурас) „отдалечи началото на формиращия (или предкласическия) период в развитието на маите с повече от 1500 години назад във времето, т.е. от около 900 г. пр.н.е. до 2600 г. пр.н.е.“ Това не е догадка; заключението се основава на документирани разкопки и многобройни радиовъглеродни датировки от обекти, обърнати към карибската страна на полуостров Юкатан. Установените най-древни дати са от периода 2450-2750 г. пр.н.е. Тези открития с един замах ни приближават до нулевата година в календара на маите — 3113 г. пр.н.е. Хамънд недвусмислено подчертава, че разкопките в Белиз все още не са достигнали до „извора“. Той посочва, че намерените керамични образци говорят за значително майсторство както по отношение на багрите, така и на оформлението: „Съдовете безспорно са продукт на зряла, а не на зараждаща се технология. И все пак това е най-древната керамика на територията на маите и една от най-древните в цяла Мезоамерика. Къде се е развила тази технология?“ Макар да казва, че оставя на бъдещите археолози да намерят отговора на въпроса, откъде и кога са дошли творците на тази керамика, Хамънд цитира своя колега Д. Лейтръп, според когото съществува „тясна прилика“ между 4500-годишната керамика от Белиз и 4500-годишната керамика, намерена неотдавна от него в Реал Алто, обект в Южен Еквадор. В такъв случай американската хронология отново подлежи на изменения: цивилизацията на олмеки и маи може да има съвършено различни източници. Ако 1200 г. пр.н.е. се запази като дата, бележеща началото на олмекската цивилизация по бреговете на Мексиканския залив, и появата на маите продължи да се измества назад, тъй че да съвпадне със зараждането на еквадорската цивилизация около 3000 г. пр.н.е., тогава двете съдбоносни дати в културната еволюция на Стария свят ще имат отражение и от другата страна на Атлантика. Постоянно увеличаващите се открития в археологията на Новия свят се оценяват от специалистите, чиято научна област е в рамките на отделен географски район, и макар да има разногласие в техните преценки и заключения, всички търсят неидентифицирани изходни точки. Тук е важно да се припомни, че посредством вертикалната специализация по-лесно могат да се видят местните отклонения и различия между споменатите съседни култури, отколкото техните общи черти. Производните явления и художествените предпочитания носят толкова подчертан местен отпечатък, че за специалиста обикновено не е трудно да идентифицира отделни етнографски или археологически предмети. Ала е необходимо друго умение и хоризонтален подход, за да се открият и отделят изпод външната декорация съществените особености, които принадлежат към общия някога, но сега изгубен корен, или иначе казано: да се отнемат, събират и съпоставят показатели с най-малко общи белези, както все по-често правят съвременните американисти. Постигнатото от тях до момента се състои предимно в уточняването на цяла поредица от основни идея, за които се предполага, че са били наследени навред из Мезоамерика от пришълци, чието влияние пряко или косвено се е разпространило в дългата две хиляди мили ивица земя от Мексико до Перу. Съществените съвпадения наистина са много и сложни — обхващат сфери от обществено устройство и сградостроителство до цилиндрични печати, триноги делви, плоски глинени фигурки и специализирани фигурни съдове, включват обичаи и технически способи, както и религиозни представи. В целия този единен регион змията, котката и пернатата змия са били символи на една йерархия, която заявява, че води произхода си от слънцето; при това никъде няма хронологически несъответствия. Но макар тези специфични черти да обединяват високоразвитите американски култури и да ги отделят от развитието на останалите аборигени, обитаващи предколумбова Америка, нито един от въпросните елементи не е без съответствие в афро-азиатските цивилизации, чиито разклонения са стигали чак до Канарските острови. Също така нито един от споменаваните досега общи мексиканско — перуански елементи не липсва от списъка на трансатлантическите паралели, приложен в края на глава III. В някои случаи присъствието на определени съвпадения се свежда само до ограничени културни области съответно в Америка и средиземноморския свят, без да се срещат никъде другаде в пределите на двата региона, защото или са изчезнали оттам, или никога не са получили широко разпространение. Необикновено богата на такива сходства с цивилизацията на Новия свят е някогашната хетска територия в Мала Азия, където са струпани известен брой крайно специфични паралели. Към тях спада една съществена хетска стела с релеф, изобразяващ брадат герой, който е вдигнал ръка, за да порази чудовищна змия с два рога, застанала вертикално пред него на върха на опашката си. В своето крайбрежно поселище при Ла Вента в Мексиканския залив най-старите олмеки са оставили релефна стела с абсолютно същия мотив. Не по-малко забележителни съответствия могат да се открият в мотивите и способа на изработка на изключително специализираните фигурни съдове от същата област; в каменните статуи с инкрустирани очи от раковина и обсидиан; в грамадните могили от ерозирал кирпич; в символичното изображение на бога Слънце с корона от пера и тяло, представляващо съчетание от птица и змия (перната); и не на последно място в своеобразния външен вид на йероглифите, изсечени в релеф на местни стели. Хетските писмени знаци се различават напълно от шумерския клинопис, египетските идеограми и финикийските букви, ала невероятно много приличат на неразчетените йероглифи, оставени по олмекски, микстекски и други древномексикански стели. И тъй като се признава, че независимо от външните различия споменатите афро-азиатски писмени системи в основата си са сродни, заслужава да се отбележи, че между тях няма такава близка прилика по форма, стил, изпълнение и приложение, каквато съществува между хетските и най-древните мексикански йероглифи. Любопитно е, че хетите, чието пребиваване на Земята до неотдавна не бе известно на археолозите, са предшествували финикийците и все пак са разполагали с големи дървени и тръстикови кораби, както може да се заключи от тяхното древно изкуство. Нещо повече — средището на хетски съответствия с Мезоамерика представлява също географски мост и пряк път между плодоносните долини на Месопотамия и средиземноморския бряг или, с други думи, това са били цветущите някога равнини около Алепо в Сирия, където от най-древни праисторически времена е минавал керванджийски път. Оттук разстоянието между река Ефрат и Средиземно море е по-малко от двеста мили. Тази област винаги е била средоточие на търговски и културен обмен между трите континента на Стария свят, които тук се срещат и преминават един в друг. Преди да излязат на местните брегове, финикийците са осъществявали по суша търговската връзка между Двуречието и Египет именно през бившите хетски земи, оттам преминават и юдеите при своето преселение от Ур в Ханаан. Богата на специфични, понякога дори на уникални паралели с мезоамериканските култури е и поредицата от средиземноморски острови — от Кипър, Крит и Малта до финикийската колония на Ибиса. В Новия свят такива средища на съответствия са джунглите около Вера Крус и Табаско, в съседство с Мексиканския залив, както и споменатата преходна област от тропическите гори към безводния бряг в Еквадор и Северно Перу. В по-широк смисъл обаче общите и характерни елементи за праевропейските цивилизации в афро-азиатската зона и крайбрежните острови са тези, които също са общи и не по-малко характерни за ограничения район, простиращ се от Мексико до Перу. С други думи, основният комплекс от елементи, които са типични за афро-азиатската област и представляват надежден указател за фундаментално културно единство в пределите на тази област, е дублиран единствено в друга една, също тъй ясно определена географска област, отделена или по-скоро свързана с първата чрез водите на Канарското течение. Само бъдещите археологически разкопки ще могат убедително да покажат дали семето на общата мезоамериканска култура е покълнало най-напред в Еквадор или в Мексиканския залив, или пък и на двете места поотделно. Понеже летоброенето на маите започва с 3113 г. пр.н.е., не е изключено да се окажат верни новите предположения на археолозите, според които най-древният клон на мезоамериканската култура се е зародил някъде около 3000 г. пр.н.е. в Еквадор, сиреч близо до нулевата година на маите. През хилядолетията, разисквани тук, Канарското течение, съпровождано от постоянните пасати, никога не е прекратявало своето движение и вероятно не само една група преселници са оказали влияние върху живота на коренното американско население. Както споменахме в глава IV, самите маи твърдят, че водят произхода си от две вълни емигранти: Голямото пришествие, водено от първия легендарен герой Ицамна и последвалото Малко пришествие, оглавявано от прочутия слънчев йерарх Кукулкан, Пернатата змия. Ако балсовите гори в крайбрежен Еквадор действително са играли важна роля в мезоамериканската културна дифузия, тогава по-лесно бихме могли да разберем изключителното значение, което се отдава на тия брегове във вярванията и преданията на инките. Именно при пристигането на Писаро там, в северния край на инкската империя, приморски пратеници от пристанището Тумбес отнасят на щафета до седалището на инките в Андите вестта, която става причина могъщата инкска империя да падне без бой: белите брадати мъже, донесли някога цивилизация в страната, сега били се завърнали в Перу. Обитателите навред из обширните територии на Перу и днешна Боливия твърдо вярвали, че белите брадати хора от Тиауанако, чиято кръв течала във вените на царуващия инка, в крайна сметка били отплавали от еквадорското пристанище Манта в просторите на Тихия океан, предвождани от своя слънчев йерарх Кон-Тики Виракоча. По-късно, само три поколения преди идването на Писаро, инкският завоевател Тупак се отправил на път от същия бряг при Манта, понеже, стигайки дотам с войските си, той срещнал местни търговци, завърнали се от океана с ветроходни салове, които му съобщили за съществуването на населени острови навътре в Пасифика. Плаванията на легендарния цивилизатор Кон-Тики Виракоча, известен в Тиауанако само като Тики или Тикки, и на протоисторическия Инка Тупак, наричан още Тупа, са оставили следи и на други места: и двете личности се открояват в спомените на полинезийците. Тики, познат още под имената Тики и Ти'и, е бил панполинезийски герой — бог, тачен навред из по-голямата част на Източния Пасифик. На най-близките до Еквадор тихоокеански острови — Маркизките, Тики се е наричал човекът — бог, довел дедите на островитяните в тяхната днешна обител; другаде за неговия митичен сродник Маури-Тики-Тики се разказвало как бил изловил островите от океана в неуспешен опит да ги изтегли на брега при Хило — в митичната прародина. Ило е инкското название на едно от най-хубавите древни пристанища по тихоокеанското крайбрежие, разположено точно под езерото Титикака и Тиауанако. Тупа, за разлика от Тики, присъствува само като главна фигура в преданията на Мангарева, чиито жители са го запомнили като могъщ цар, посетил острова с цяла флота от ветроходни салове, пристигнали от изток. Той разказал на мангаревците за своето силно царство, намиращо се по посока на изгряващото слънце, където сетне се завърнал. Тики се заселил в Полинезия, докато Тупа се върнал в родината си — и в двата случая в пълно съгласие с инкските предания. Испанските конкистадори получили и мореходни указания за плаване до обитаеми острови, отдалечени на два месеца път със сал в западна посока от Ика и Арика, които в съчетание с общоперуанските предания за пътешествията на Тики и Тупак подтикнали европейците да продължат изследванията си на запад. Тези съобщения на инките направили такова голямо впечатление на испанците от поколението на Писаро, видели с очите си какви мореходни възможности притежават местните салове и колко сръчни са в морското дело жителите от крайбрежието, че накрая те събрали получените сведения и се отправили в Пасифика с намерение да открият посочените острови. Непосредствен резултат от това е откриването на Меланезия и Полинезия от европейците. Веднага щом затвърдяват позициите си по тихоокеанското крайбрежие на Америка, европейците се впускат в океана със своите каравели с право стъкмяване и последователно откриват всички острови, пръснати из това полукълбо, които в продължение на три века са били недостъпни за другите европейци, потеглящи от азиатските брегове, и които остават недостъпни за тях в течение на още двеста години, докато съвременните ветроходи не заменят каравелите с право стъкмяване от средновековието. Цели пет столетия от документираната история човекът е бил в състояние да премине от Азия в Океания само по заобиколния маршрут на север, сетне на изток с попътните западни ветрове в пояса между Хавайските и Алеутските острови и после обратно към Полинезия и останалите острови от страната на Америка. Същите транстихоокеански пътища на природните стихии се оказаха решаващи при плаванията, предприети с копия на праисторически салове и джонки, изпитани в днешно време. И най-добрият крайбрежен съд, съществувал в Южна Америка и Югоизточна Азия през праевропейската епоха, е можел да достигне сърцето на Пасифика само по маршрутите, използвани впоследствие от испанците. Когато европейците извършват първото околосветско пътешествие, те установяват, че разстоянието до Азия е пет пъти по-голямо от цифрата, посочена от Колумб, който изчислил единствено ширината на Атлантика (но пък съвършено точно); също така откриват, че в крайна сметка определената от древногръцките астрономи обиколка на Земята, измерена въз основа на астрономически наблюдения от Египет, е удивително точна. В която и точка на света да стъпят европейците, те разбират, че са били изпреварени от други пътешественици — и на Канарските острови, и на Антилите, и в Америка, и на всеки обитаем остров в Пасифика. Дъсчени кораби като техните те не срещнали никъде из неизвестните дотогава области, но въпреки това по бреговете винаги се стичали туземци да посрещнат новите гости, които ги поробвали, грабели и били приветствувани в Европа като първооткриватели на тия земи. Откриването на новите отвъдморски източници на богатство е оказало такова въздействие върху световната история и е създало такива представи у тогавашните и следващите поколения европейци, че те никога не са намирали достатъчно трезва мисъл, за да приемат покорените люде за равни — те и имуществото им, от исторически паметници до златни съкровища, са били обявявани за наша собственост, без и да става дума за съперници, открили всичко това преди нас. До наше време ние бяхме тъй собственически настроени към Новия свят и тъй силно изпитвахме влиянието на почти религиозната догма, според която никой друг до Колумб не е имал право на тази земя, че отказвахме да допуснем възможността за съществуването на по-древни плавания до Америка освен извършените от норвежците, които така или иначе са европейци. И още: никой не е бил в състояние да се отдели от тихоокеанския бряг на Америка, додето ние не сме отишли там и не сме показали пътя в просторите на Пасифика. Интересно е, че подобно убеждение изповядваха и повечето учени. Изолационистите приемат крайния дифузионизъм, стига Америка да не е замесена. Същите специалисти, които отказват да повярват, че е било възможно американските аборигени да са достигнали големия Галапагоски архипелаг, изминавайки по вятъра 600 мили от Еквадор, твърдят, че индонезийските аборигени са извършили плаване до миниатюрния остров Пасха, изминавайки 8000 мили срещу ветровете и теченията — плаване само дотам, в никакъв случай до Америка. В действителност стремежът да се изолира Америка се засили дотолкова, че Полинезия се отнася към Стария свят, макар да е открита от европейците след Америка и да се приема от всички антрополози за последната значителна територия на Земята, заселена от човека. Ако е необходимо Полинезия да се разграничи от Новия свят, тогава би трябвало да се нарече Най-новият свят. Онези, които смятат Галапагос за недостъпен с американски сал, а остров Пасха за достижим с азиатско кану, пренебрегват уроците на историята. Едва две години са били изминали след испанското завладяване на Перу, когато епископ Берланга пристигнал от Европа и се натъкнал на Галапагоския архипелаг, понеже попаднал в плен на невидимо течение, което го отвлякло навътре в Пасифика, докато той се стремял да държи курс край еквадорското крайбрежие. На приблизително същото разстояние от континентална Азия, Индонезия и Япония се намира още по-многочислената островна група на Марианския архипелаг с остров Гуам. Обаче тази група остана неизвестна на съседните източни цивилизации и стародавните европейски колонии на Филипините до времето, когато Магелан идва с трите си кораба от Южна Америка и открива Гуам дори преди Писаро да е достигнал Перу. Преди историческото си плаване Магелан прекарва пет години в Индонезия, ала се налага да мине през Южна Америка, за да попадне на Гуам. Който не е виждал Тихия океан от борда на малък съд и не е почувствувал как светът се свежда до безбрежен хоризонт от необятни води, където островчетата и атолите сякаш изобщо не съществуват, освен ако случайно не се натъкнеш на тях, лесно се подвежда от поредицата имена, отпечатани на малката безжизнена карта, и дълбоко се заблуждава, като мисли, че преминаването от остров на остров не представлява особен проблем. На картата огромната част от тихоокеанските острови са струпани откъм азиатската страна, а откъм американската остават обширни „празни“ пространства, където прескачането от остров на остров естествено приключва на остров Пасха. Ала в действителност живият океан е опасан от широк морски конвейер, който обхваща всички тези острови, отдръпва ги от Азия и както недвусмислено свидетелствува историята, ги поставя пред прага на Мексико и Южна Америка. На картата Галапагос изглежда доста далеч от Еквадор, а всъщност е толкова близко, че е бил открит от испанските каравели, които при това не са търсели нови земи, а просто са искали да минат край еквадорския бряг. Пусти и безводни, островите никога не са били заселвани от испанците, които, подобно на аборигените от крайбрежието, предпочели богатите брегове и вътрешни области на Еквадор и Перу. Ала още при първото археологическо проучване на тази обрасла в кактуси островна група, не бе трудно да са установи, че в предиспанскн времена архипелагът е бил използван нашироко. Мореплаватели от крайбрежието на Еквадор и Перу навярно са идвали тук на риболов, на лов за костенурки и игуани, а може би и за да отглеждат памук. За това колко често островите са посрещали посетители, би могло да се съди по многобройните чирепи от поддаващи се на идентификация керамични типове, които водят произхода си от район с граници поне от Гуаякил в Еквадор до Касма — 500 мили на юг по перуанското крайбрежие. За хронологията на посещенията говори фактът, че типовете керамика могат да се свържат с различни периоди на континента, като най-древните образци са датирани във времето на крайбрежната култура Тиауанако. Открито бе също варовиково вретено, което може би обяснява установения от ботаниците факт, че дивият памук на Галапагос спада към 26-хромозомния вид, получен чрез изкуствено кръстосване от аборигенните американски цивилизации. Остров Кокос изглежда не по-малко достъпен и удобен за древните мореплаватели, браздили водите между Еквадор и Централна Америка преди идването на Писаро. Островът бил кръстен така, защото при пристигането си европейците били приятно изненадани от откритието, че участъците около местата за приставане и високото плато във вътрешността са разчистени и заети от множество кокосови горички. А ние, европейците, бяхме толкова сигурни, че никой не може да е стъпвал там преди нас, та дадохме основание и на антрополози, и на ботаници да предполагат, че морето е довлякло кокосовите орехи или от тропическа Америка, или от Полинезия — в зависимост от това, какво гледище поддържа ученият относно прародината на тази полезна палма, непозната в див вид. До нашето посещение през 1956 г. никому не бе дошло наум да иде на острова и да види, че там днес не са останали почти никакви кокосови палми. Джунглата отново е завладяла целия остров и малкото палми, оцелели сред вътрешното плато, няма как да са стигнали дотам, освен ако не са били пренесени през високите скали от човека, който преди това е разчистил вътрешността на острова от гъстата тропическа растителност. Огромният труд, хвърлен за превръщането на гористия и влажен остров в кокосова плантация, очевидно далеч не е бил предназначен да удовлетвори само нуждите на хората, извършили временното преобразяване на остров Кокос — няма за кого друг да са били предназначени плодовете на техния труд освен за плавателните съдове, които са преминавали през тия води в съседство с Панама и са изпитвали потребност да попълнят запасите си със свежо питие и питателна храна. Следващият най-близък остров до Южна Америка е Пасха, прочут още от времето на откриването му с гигантските антропоморфни статуи. Когато пристигнали тук първите европейци, фигурите стояли изправени върху зидани постаменти от големи дялани блокове, шлифовани и споени с поразително съвършенство, каквото не се среща никъде другаде освен в прединкска Южна Америка, и то при подобни колосални каменни изображения. До пристигането на нашата експедиция през 1955 г. на острова изобщо не бе правен опит за стратиграфски разкопки. Независимо от надземните останки — уникални за цялата тихоокеанска област, учените предполагаха, че (след като е най-близко до Перу) островът последен е бил достигнат от заселници, тръгнали от Азия, и следователно почвеният слой на него не би могъл да крие никакви достатъчно стари човешки изделия, за да бъдат погребани от времето и ерозията. Ала разкопките изместиха датата на най-древното известно заселване с хиляда години зад предполагаемия дотогава период и в съчетание с получените по-късно датировки от Маркизките острови отнесоха заселването на тия две полинезийски територии, най-близки до Южна Америка, значително преди рождената дата на всички археологически находки от Дружествените острови или коя да е друга част на Централна Полинезия. Макар и да е най-близко до Южна Америка, географското положение на Пасха не означава, че непременно това трябва да бъде първият тихоокеански остров, на който се натъкват мореплаватели от Новия свят. Испанците например, тръгвайки на своята първа експедиция от Перу с конкретното намерение да търсят острови, откриват през 1568 г. Меланезия, през 1595 г. — Маркизкия архипелаг, а чак през 1722 г. холандски кораби, отплавали също от Южна Америка, попадат на остров Пасха. Докато европейските откриватели са плавали най-много с два-три съда, за перуанските пътешественици се знае, че са се движели с морето с голям брой салове, пръснати ветрилообразно, като по този начин са имали далеч по-добри шансове да съзрат малките острови. Въпреки това много вероятно е мореплавателите от Перу подобно на европейците след тях, а и на някои експериментални балсови салове от XX век да са подминали миниатюрните, отдалечени един от друг острови на Полинезия и най-напред да са се натъкнали на големите полуконтинентални и нагъсто струпани архипелази на Меланезия, където вече живеели преселили се от Азия негроидни племена. И все пак древният избор на малкия, незначителен остров Пасха за ядро на високоразвита цивилизация, за която свидетелствува наличието на местна писменост, може да е бил продиктуван от чисто географски съображения. От стотиците по-големи и плодородни острови никой не е така близо до Перу и ако Перу действително е центърът и прародината, откъдето е дошла културата на Пасха, островът е бил избран просто поради своята близост. И тогава е съвсем логично този остров, в качеството си на географско средище сред хиляди други късчета суша, да получи полинезийското название _Те-Пито-о-те-Хенуа — Пъпът на света_. Навред из Полинезия има свидетелства за сложен етнически състав на населението и смесица от аборигенни култури. Във физическо и културно отношение исторически известните обитатели на островите в Източния Пасифик се родеят с аборигенна Америка, а в езиково — с днешна Индонезия. Признавайки, че в основата на полинезийската раса лежи съществен протоиндонезийски или древен югоизточноазиатски елемент, ние все пак не можем да вървим срещу всички други факти и прегради, като преведем хипотетичните азиатски преселници напряко през книжния океан на изток в продължение на хиляди мили. Както показват историческите данни и неотдавнашните изпитания с джонки, ние би трябвало да насочим праисторическите мореплаватели от Югоизточна Азия първо на север и сетне до Северозападна Америка, преди да им се отвори възможност да се спуснат под ветрило или на дрейф до Хавайските острови на юг и оттам — до останалата част на Полинезия и Нова Зеландия. Из цяла Полинезия, освен на Хаваите, историческите предания конкретно разказват, че някаква островна група, наричана Хавай и (или) Хавайки, е била центърът на разпространение, откъдето са тръгнали дедите на днешните полинезийци, за да заселят многобройните пръснати острови. Новозеландските маори изреждат списък от легендарни царе и техните съпруги, които съгласно историческите предания са царували на Хавайки преди преселението в Нова Зеландия. Имената, споменати от маорите, съвпадат с част от имената на царете и цариците в хавайските генеалогии, но на Хавайските острови те се помнят само като местни владетели. С изключение на следи от коренно родство в приблизително един процент от целия речников фонд на полинезийците, не са открити признаци на каквито и да било лингвистични връзки с области в Западния Пасифик.* Различията вън физическия облик на полинезийци и индонезийци станаха още по-очевидни при проведените напоследък серологични изследвания, които недвусмислено слагат полинезийците в една група с коренното население на Америка. Настойчивите издирвания в Западния Пасифик, продължили повече от сто години, не успяха да открият нито един център, който би могъл да се приеме за обител на полинезийската култура, преди тя да се разпространи на пръснатите острови в съседство с Америка. Отдавна е изказано предположение, че Полинезия сигурно е била залята не само от една миграционна вълна — не просто поради факта, че това се подчертава в историческите предания на всички племена, а поради неравномерното смесване на физически и културни компоненти, наблюдавано в различни части на Полинезия. [* Както посочва още през 1921 г. Диксън, само около 250 полинезийски думи или имат еквивалент в малайските езици, или навярно са от еднакъв корен. Тъй като известните полинезийски думи надвишават поне 25 000, казва той, „съществуващото сходство е едва един процент — явно недостатъчно съотношение за обуславяне на расово родство“. Б.а.] Би било напълно невъзможно да се разграничат и анализират разнообразните и все пак несъмнено сродни култури в пределите на полинезийския триъгълник, ако навред из тази област обожествяващите своите деди обитатели, обладани от силно чувство за история, не са били религиозно свързани със старите културни традиции, тъй че никога не са полагали особени усилия да променят унаследените обичаи и сръчности. Най-пълно културното смесване изглежда в Западна и Централна Полинезия, където островите са струпани много нагъсто и където междуостровната търговия и периферните контакти с Меланезия са продължили до исторически времена. Остров Пасха, Нова Зеландия и островите Чатъм са останали встрани от това дългогодишно общуване, понеже връзката с останалата част от Полинезия била прекратена скоро след като в началото на настоящото хилядолетие на споменатите острови пристигнали преселници от други островни групи. Ето защо Пасха, Нова Зеландия и Чатъм предлагат най-добри възможности за разчленяване на расовата и културна цялост. Съгласно историческите предания и родословия на остров Пасха дедите на преобладаващия днес компонент в смесеното островно население са дошли от запад по времето на Туу-ко-ихо. Оттук може да се заключи, че те са пристигнали някъде от Полинезия преди около двайсет и две поколения, сиреч в разгара на панполинезийския миграционен период. Същите древни предания изрично посочват, че островът вече е бил обитаван от друг народ — хора, които удължавали ушите си и издигали каменни статуи. Тези първи поселници били дошли от изток под водачеството на цар Хоту Матуа. Следва, че те са пристигнали от посоката на Южна Америка. Съвременният анализ на културата на остров Пасха показва, че от нейните елементи типично полинезийски са единствено сечивата за рязане на дърво. Всички останали черти в материалната култура, както и в обичаите и вярванията присъствуват също и в Южна Америка и в основата си са чужди за Океания, ала са характерни за Южна Америка от прединкската епоха. Обърнем ли се към Нова Зеландия, ще открием исторически предания, които твърдят, че и там пристигналите от Хавайки деди на маорите заварили да живее друг, чужд народ. Част от неговите представители избягали и намерили подслон на островите Чатъм, като използвали тръстикови лодки от типа _мокихи_, които били употребявани някога в Нова Зеландия и представлявали единственият вид плавателен съд, намерен от европейските мореплаватели сред маорите на Чатъм, Ала най-интересното у островитяните от Чатъм бил техният физически облик: чертите им били арабско-семитски, често с масивен орлов нос и червеникава коса. Същинските маори също са се различавали от полинезийските маори. Не са познавали балансьора, кокошката и свинята, които междувременно се били разпространили на повечето острови благодарение на тесните връзки с Фиджи. От всички полинезийски племена по преобладаващи физически и културни особености маорите най-силно са се доближавали до обитателите на архипелага край бреговете на Северозападна Америка. От времето на първите европейски мореплаватели до съвременните етнологически изследвания на новозеландската култура целият комплекс от нерядко крайно специфичните маорски елементи намери преки съответствия на континенталните американски острови зад Хавай. А за самите хавайци е документирано, че са правели своите големи канута от борови стебла, довлечени до островите им от крайбрежието на Северозападна Америка. Като претеглим всички налични свидетелства и известни факти, най-логично изглежда следното разрешение на полинезийския проблем: корените на познатите в историята полинезийци са някъде в Югоизточна Азия, но те не са дошли в Полинезия направо оттам през тропическата част на океана. Нито пък са преминали през широката 4000 мили буферна територия на Микронезия и Меланезия, която прегражда пътя към Източния Пасифик. Те трябва да са следвали естествения морски маршрут на север, а не на изток и са пристигнали в Полинезия като подразделение на преселници от Източна Азия, които от неолитната епоха са обитавали островната област край северозападния бряг на Америка. Когато дедите на маори-полинезийците напуснали Азия преди две хиляди години и повече и в началото на настоящото хилядолетие достигнали островите в Източния Пасифик все още като чисто неолитен народ, без да познават тъкачния стан и керамиката, те заварили там старо население. Всички налични свидетелства сочат, че първооткривателите на Полинезия и периферна Меланезия са били потомци на мореплаватели от прединкска Южна Америка. В хода на оживената междуостровна миграция през началните векове на днешното хилядолетие новите пришълци отчасти прогонили, отчасти асимилирали първите заселници. За наличието на високоразвит в културно отношение субстрат свидетелствуват не само историческите предания на островитяните, но и руините от неполинезийските кръгли каменни жилища и кули _тупа_; останките от перуанска по тип мегалитна зидария и изоставените каменни статуи по най-близките до Южна Америка острови; наличието на изкуствено създаден в Америка памук, установено на раздалечени един от друг острови; намирането, макар и рядко, на чирепи от неполинезийска керамика; присъствието на местна порода куче, неизвестна на островите в западна посока, но позната в аборигенна Америка; отглеждането на _кумара_(сладък картоф) до пристигането на европейците; праевропейското присъствие на кратуната, ананаса, кокосовия орех, _Argemone_, _Polygonum_, _Capsicum_, тотора, папая и други полезни растения от американски произход, които биха могли да достигнат Полинезия само чрез посредничеството на човека. Свидетелства за наследени от този културен субстрат елементи се срещат в различна степен навсякъде из полинезийския триъгълник, и то не само при археологически проучвания. На повечето полинезийски острови е бил приет обичаят ритуалната напитка _кава_ да се приготовлява посредством сдъвкване на корени — типично южноамерикански способ. Във всички кътчета на Полинезия е била запазена или се е помнела традицията да се строят тръстикови лодки. Почти навред са били съхранени царски родословия, водещи началото си от легендарни културни герои и божества, а някои династии са били почитани като полубогове. В царските родове на отделни места в Полинезия са били позволени бракове между брат и сестра, властниците са носели плащове и корони от пера, практикували са се мумифициране, обрязване, трепанация; използвала се е развита календарна система, при която новата година е започвала с първото появяване на Плеядите; съществували са такива специфични черти като изрязване на идеограми в бустрофедонов ред върху дъсчици, употребявани при ритуални декламации, или като съставяне на писмо от сложно преплетени възли, предназначено за съхраняване на информация; още са били известни длета за обработка на камък и някои от многообразните полинезийски тесли и рибарски куки, ъглестата, облицована с плочи пещ от Пасха, шлифованите каменни купи и шевните игли с ухо, пончото от Дружествените острови, хавайският плетен кош за мумии и плочестото огледало, маркизките кокили и украшението за глава _павахина_, остриетата за стрели от Питкеърн — това са само част от най-очевидните примери, насочващи към древно Перу. Великите панперуански цивилизации в Южна Америка са се развивали в безлесно обкръжение от скали и пясък, оградени от ненасечена, открита брегова линия, приканваща към мореплаването с ниски, яки салове. За разлика от тях представителите на рибарските култури от осеяните с фиорди и островчета брегове на Северозападна Америка са живеели в най-богатия на гори район в целия басейн на Пасифика, с неограничен достъп до огромни дървени трупи. Ето защо е напълно естествено, че специалистите по полинезийски плавателни съдове навсякъде намериха следи от употреба на салове и заключиха, че най-малко част от древната миграция в Тихия океан се е осъществила с пропускащи вода съдове. Ала новите пришълци, прехвърлили се на Хавайските острови от гористите области в Северния Пасифик, не са пристигнали със салове, а с големи канута, резбовани и инкрустирани с раковина и вързани две по две, за да устояват на океанските вълни. Те са били невежи в каменоделството, но са били умели дърворезбари, които са правели своите островърхи жилища от дъски, стига климатът да е позволявал; те побивали тотемни стълбове и изрязвали дървени чаши и изображения, не зачитали керамиката и приготовлявали храната си в кръгли пръстени пещи, пренебрегвали наличието на местен влакнодаен памук и търсели дървесна кора, подходяща за направа на облекло след надлежна обработка с ребристи бухалки. Техните традиционни оръжия не са били прашката и дългата дървена сопа, разпространени по-рано на тия острови в съответствие с бойните умения в Перу, а характерните за Северозападна Америка къси боздугани от типа _пату_ и _мере_, изработвани съответно от китова кост и камък. Те донесли също и основните домакински принадлежности на всички племена от северозападния американски бряг, красиво одяланото и шлифовано камбанообразно или Т-образно каменно чукало, което — както показват археологическите находки на Хаваите — се е нуждаело от незначително видоизменение, за да се превърне в хавана, който новите заселници разпространяват на почти всички полинезийски острови като най-важно кухненско пособие. Комплексът от полинезийски изделия, като изключим нетрайните материали, е твърде беден и освен някои разновидности на каменни тесли, боздугани и хавани пришълците от Северозападна Америка не са имали възможност кой знае какво друго да добавят към дълготрайните сечива и принадлежности, вече познати сред заселниците от Южна Америка. Различни типове рибарски куки, основни видове тесли, стъргала, пили, каменни триони, хавани и други трайни сечива на новодошлите се застъпили и смесили с тези на техните предшественици от южните райони на същия континент, тъй че някакъв по-рязък преход в местната археология не може да се проследи. И ако например рибарските куки изобщо не са били познати в Индонезия и Югоизточна Азия, крайно специализираните археологически форми на съставната кука от северозападния бряг на Америка са почти идентични с намерените образци в Чили и Южно Перу. Смесването на застъпващите се култури в Полинезия е толкова пълно, че върховните панполинезийски богове — герои Тики и Кане си оспорват първенството в генеалогиите на различните острови. Така слънчевото божество и върховен полубог Кане за хавайците е това, което е Тики за маркизците. За да ги видим ясно разграничени, трябва да се върнем чак в континенталната област на Новия свят. В Южна Америка Тики е бил почитан като панперуански бог и носител на култура, който е твърдял, че произхожда от слънцето и който издигнал гигантските статуи в Тиауанако и дал напътствия на инките как да удължават ушите си, преди да потегли за Манта на еквадорския бряг и да отплава със своите бели брадати спътници в Тихия океан. В преданията на Северозападна Америка Кане е описан като слънчев бог — герой, който пристигнал пешком при местните жители, извършил разни чудеса и поживял известно време при тях, след което се оженил за жена от морето и заминал в Тихия океан, оставяйки на континента само своя брат. Двамата богове — герои са били толкова реални за полинезийските островитяни, колкото са били за народите от инкската държава и за обитателите на остров Ванкувър край северозападния американски бряг. Ако техните имена, качества и маршрути на придвижване са митове, съчинени на американския континент, все някой ги е разпространил на пръснатите острови из Източния Пасифик, което говори, че е бил извършен някакъв вид „пренос“. Ако е така, защо да пренебрегваме същината на тия предания, които твърдят, че двама прочути американски йерарси са отплавали в Тихия океан. Никъде другаде в Америка освен при просветените исторически и обожествяващи своите деди обитатели на Перу и при квакиутлите, живеещи около остров Ванкувър на северозападния американски бряг, не са известни предания за плаване в открития Пасифик, а ние имаме всички основания да предполагаме, че и в географско, и във физическо, и в културно отношение именно тези две области са източници на смесеното население, обитаващо Източния Пасифик. Ние осъждаме свещениците, които са изгорили ацтекските книги, понеже тогавашна Европа е гледала с пренебрежение на американските нехристияни и е искала да унищожи техните езически вярвания. Ала самите ние ценим толкова малко същите тези вярвания — дори и най-важните, записани от старите испанци, — че ги отхвърляме като измислици на примитивни люде. Океаните и от двата бряга на Америка са били браздени от салове, канута и големи тръстикови ладии дълго преди европейските народи да приемат цивилизацията от мореплавателите, дошли от Близкия изток, които научават Европа как да пише, кого да боготвори и въвеждат многобройните сръчности и изкуства на цивилизацията по суша и море. В епохата на великите географски открития европейците отнасят в Америка това, което са били наследили от Близкия изток в период, когато най-великите афро-азиатски цивилизации отдавна вече са западнали и изчезнали. Ако вземем предвид времето, нужно за път, Северна Европа се е намирала по-далеч от средищата на афро-азиатската цивилизация, отколкото народите в края на Канарското течение. Олмеките са притежавали писмо, преди писмеността да проникне от Мала Азия и Испания, и все пак испанците с презрение са горели мексиканските йероглифи, за да наложат семитските свещени книги, написани с финикийски букви. Възможно е културата на крайбрежен Еквадор да предхожда културата на Мексиканския залив. Може би едната е вдъхновила другата, а може би имат различен произход. Може би флота с бъдещи заселници е достигнала Мезоамерика по Канарското течение. Нищо чудно дори да са минали по дългия път: със северния мусон от Азия, край Южна Африка и през Южния Атлантик с попътните югоизточни ветрове. Навярно древни мореплаватели са стигнали до тропическа Америка и по двата атлантически маршрута. За преодоляването им не са били потребни векове, а само месеци — за да се придвижат цели семейства и техните рибарски принадлежности с пропускащи вода тръстикови кораби от родните води до тропическите области на Новия свят. Ако те действително са извършили такова плаване, положително са заварили там племена от горски обитатели, чиито деди хилядолетия преди това са преминали по дългия път през арктическите райони от Сибир в Аляска. Само бъдещата археология ще може да ни даде цялостен отговор на останалите неразрешени съществени въпроси относно сложния и несъмнено многообразен произход на аборигенните племена и култури в света, открит за нас от Колумб. Междувременно най-сигурният начин да грешим в нашите предположения е да пренебрегваме законите на морския кръговрат, който протича в дълбокия океан по далеч по-неотклонни пътища от която и да е река на сушата. Единственият подход към морския кръговрат, по-неблагоразумен от крайния дифузионизъм, се състои в това, догматично да се твърди, че човекът е тръгнал да пътешествува едва след като Европа дала пример. Thor Heyerdahl Early Man and the Ocean, 1979 __Издание:__ Тур Хейердал. Древният човек и океанът Норвежка, първо издание Преводач: Герасим Величков Редактор: Димитричка Железарова Художник: Иван Кенаров Технически редактор: Белчо Белчев Коректори: Светла Димитрова, Мария Филипова Дадена за набор на 27. VI. 1983 г. Подписана за печат на 19. Х. 1983 г. Излязла от печат ноември 1983 г. Изд. № 1693 Формат 60/90/16 Печатни коли 30,25 Изд. коли 30,25 УИК 28,22 Цена 2,08 лв. ЕКП 95326; 226112409-4-83 08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна Пор. № 190 © Thor Heyerdahl, 1979 Early man and the ocean Doubleday&Company, Inc, New York, 1979 Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/22610 Последна корекция: 31 октомври 2011 в 10:01