На нашият приятел и колега Филип Копънс,


 	без чиито неуморен ентусиазъм, подкрепа и щедрост


 	тази книга едва ли би се появила на бял свят.


 	 
 	 
 	Благодарности


 	 
 	 
 	Тази книга не би била възможна без приносът - под една или друга форма - на огромен брой хора. Благодарни сме на всички тях, че споделиха с нас своите знания и изследвания, а в някои случаи просто отделяха от времето си, за да обсъдим идеите си. Въпреки това, за крайният резултат сме напълно отговорни ние: трябва да отбележим, че изводите в тази книга не се споделят задължително от всички изброени тук хора.
 	Особено сме благодарни на Филип Копънс, редактор на списанието Frontier (Предел), за изключителната подкрепа, която засвидетелствува. Той не само провеждаше изследвания от наше име, но ни свърза и с някои - често доста „хлъзгави“ - ключови фигури в тази история, споделяйки с нас задълбочените и блестящи изводи, които ние бихме пропуснали. Дължим му благодарности и за това, че беше наш приятел, както и за запомнящите се съвместни посещения в различни европейски градове.
 	Както винаги, Кей Принс ни помогна страшно със своите изследвания, душевност и нетрадиционен поглед към живота. Крейг Оукли, по традиция, ни даде цялата си подкрепа и интуиция - благодарим му за многобройните задълбочени спорове и помощта при диаграмите.. Саймън Кокс беше щедър с нас, споделяйки знанията си за Египет, особено когато ни предоставяше безценни изследователски материали за този или онзи обект. Той беше и страхотен компаньон при нашите пътувания, който ни спести доста неприятности в Кайро.
 	Признателни сме, както винаги, на нашият литературен агент, Лaвиния Тревър, която работи упорито по този проект и неотклонно защищаваше най-добре нашите интереси. Благодарим на Алън Самсън от издателство „Литъл Браун“ и на неговите колеги Каролин Норт, Ендрю Уил, Линда Силвърман и Пат Нюбай за това, че ни подкрепяха и вярваха в тази книга.
 	Задължени сме на изброените по долу хора, които ни помогнаха с материала за Египет за първа и втора глави на нашата книга: Крис Огилви-Хералд, чиито знания за определени събития в Египет, както и страницата му в Интернет Egyptnews ни ориентираха в тази, понякога объркваща информация; Жаклийн Пег от „Quest Research“, която ни снабдяваше с безценни материали; Никлас Раше, който ни помогна с участието си в многобройните и дълги дискусии за комплексните изводи в тази книга; Ендрю Колинс, на който благодарим специално за информацията относно Едгар Кейс и Бимини; Рудолф Гантенбринк, който ни помогна с неговите оценки; благодарим и на Ралф Елис, Дейвид Елкингтън, Йън Лоутън, Томас Данли и Юри Стоянов.
 	Що се отнася до материала за марсианските загадки в трета глава, изразяваме признателност на Ананда Сирисена, Марк Дж. Карлото и Стенли МакДаниъл, отговорили на нашите въпроси. Благодарим и на Ник Поуп, който ни снабдяваше с необходимия ни материал за Марс и държеше под око медиите, за да не изпуснем и трохичка полезна информация по въпроса.
 	За помощта, оказана ни по въпросите на астрономията, сме признателни на: д-р Мартин Барстоу, лектор по астрофизика в Лейсистърския университет; д-р Майкъл Периман от Европейската космическа агенция; д-р Малкълм Дж. Ко от университета в Саутхемптън. Също така благодарим и на Библиотеката на Кралското астрономическо дружество.
 	За помощта при разследването на Съвета на Деветимата в четвърта и пета глави бихме искали да благодарим на Дик Фарли, който сподели с нас своите мисли и опита си; на Тери Л. Милнър за това, че ни позволи да използваме неговото разследване на странната кариера на Андрия Пухарич; на Айра Ейнхорн за спомените му на очевидец и участник в ключови събития от 70-те години на 20 в.; и на Джак Сарфати, за неговата много полезна информация. Благодарим и на Дейвид С. Пърси, Палдън Дженкинс и Ким Фармър от Академията за науки на бъдещето за това, че отделиха от времето си да отговарят на нашите питания.
 	Бихме искали да благодарим но Роб Ървинг, за неговата информация, за кръговете в нивите край Барбъри Касъл.
 	Джорджина Бруни ни даде много полезна информация в разговорите, продължили до късно през нощта, а беше и наистина приятна домакиня.
 	За материалът, свързан с езотериката, сме задължени на: Тео Пайджмънс за удивителната свежест на знанията му и за това, че беше толкова очарователен събеседник; Стийв Уилсън и Керълайн Уайс, за техните знания, интуиция, мъдрост и подкрепа - без да споменаваме тяхното приятелство и многобройните веселби; Марк Бенет за различната информация и за това, че ни насочи към труда на Кристина Сто- дард; Дан Зефферт; Гарет Медуей.
 	Искаме да благодарим на Юри Гелър за времето, което пропиля да ни разкаже за своята работа. Благодарим и на Шипи Штранг.
 	Д-р Ванеса Хил ни помогна за някои от математическите концепции, за което сме ѝ много благодарни.
 	Джейн Лайл, както винаги, беше фонтан от знания - особено в астрологията - и беше празник да сме с нея. Благодарим, Джейн!
 	За помощта с изключително трудния материал за шаманите в епилога сме задължени на: Джереми Нарби, за обсъждането на неговите теории с нас; Майкъл Кармайкъл, с който спорехме за шаманизма и постиженията на знанието; Д-р Бени Шанон от университета в Иерусалим.
 	Така също искаме да благодарим на следните хора за тяхната разнородна помощ и за това, че бяха с нас: Вида Адамоли, Дейвид Бел, Робърт Брайдън, Джим Кокрейн, Ник Дейвис, Сюзън Девиес, Джоф Джилбъртсън, Мойра Хардкасъл, Хърман Хедж, Мик и Лорейн Джонс, Мишел Кажински, Гопи Кришнадас, Сара Литвинов, Сара Еспарсиел Лопес и Самуел Лопес, Лорън Маклоуфлин, Джон и Джой Милар, Джак Милър, Хю Монтгомъри, Франческа Нортън, Кетрин Ормстоун,Стив Пиър, Тревор Пуутс, Лили и Дейвид Принс, Стивън Приър, Магди Радуан, Мери Сакс-Фалщайн, Ники Стокли, Шейла и Ерик Тейлър, Салах Ел Дин Мохамед Туфик Ксрълайн Тъли. Инакрая, благодарим на персонала на Британската библиотека, Службата за информационни масиви и Библиотеката на Съюза на издателите на вестници.
 	 
 	 
 	Увод


 	 
 	 
 	Странно, но сякаш това не е книгата, която в началото смятахме да напишем. По някакъв начин се изненадахме - и доста се стреснахме - да се намерим на трънливата пътека, която водеше право към Конспирацията Старгейт.
 	Възнамерявахме да пишем продължение на нашата книга Прозрението на Тамплиерите, в която твърдим, че християнството е явно отражение на древната египетска религия свързана с Изида и Озирис - което означава, че нашата култура съвсем не е еврейско-християнска, а египетско-християнска. Освен че изводите бяха много важни и дълбокомислени, ние разкрихме и най-грижливо пазената тайна на еретичните рицари-тамплиери. Тази тайна е и най-оспорвания извод от книгата - а именно, че тамплиерите са смятали Йоан Кръстител за истинския Месия, а Иисус - за обикновен узурпатор.
 	В желанието си да научим повече за египетските корени на нашата цивилизация, ние продължихме да изследваме древната религия и се заровихме в Текстовете от пирамидите и произхода на херметичните ръкописи. Колкото повече напредвахме, толкова повече разбирахме, че древните египтяни са постигнали удивителни знания, далеч по-големи от това, което се приема от съвременните ни историци. Открихме, че тези древни хора са имали разбирания за космогонията, които нашата цивилизация е достигнала чак през 20 в., и че дори сега може би бихме могли да научим нещо от тях. Но в края на краищата, дори и непознатият и неизучен гений на древните египтяни нямаше да бъде основната тема на тази книга.
 	Като неакадемични изследователи на Древен Египет не можехме да не забележим нарастващия интерес към „алтернативния Египет“ на Ендрю Колинс, Колии Уилсън и други, чиито книги предизвикват, често доста услужливите, „дадености“ на официалната египтология. Освен това, трима други автори се асоциират от общественото мнение с радикално новите идеи за древните култури, и особено за Египет: Робърт Темпъл, автор на основополагащата книга Загадката Сириус ; Робер Бовал в съавторство с Ейдриън Джилбърт за Загадката Орион ; и Греъм Хенкок, който започва изключително успешната си поредица книги със Знакът и печатът. Оттогава Хенкок успява да заинтригува огромна читателска аудитория по света със Следите на Боговете, с Heaven’s Mirror (Небесното огледало), 1998, която пише заедно с жена си Санта Файа, с Пазителят на сътворението, в съавторство с Робер Бовал и с The Mars Mistery (Тайната на Марс), 1998 г., в съавторство с Джон Григсби. Тези книги обхващат голямо количество изненадващи и радикално нови идеи, много от които са станали толкова популярни сред читателите, че се приемат като доказани факти. И, като повечето им читатели, ние също бяхме техни очаровани почитатели.
 	След дългите месеци на проучвания и писане на тази книга, ние все още уважавахме енергията и ентусиазма на тези автори. Но, абстрахирайки се от техните трудове, доловихме друг и определено по-важен определящ момент в тези идеи. Със или без участието на тези автори, трудовете им приличаха на съществена част от нещо, което напомняше дирижирана кампания.
 	И нещата не свършваха до тук. Ожесточените дискусии около идеята за отдавна загинала цивилизация на Марс също са част от кампанията и - като загадките на Египет - се използват за внимателното насаждане на едно режисирано съобщение към обществото. Накратко, идеята на това съобщение е, че древните богове са били извънземни - и те са отново тук. Но подтекстът е още по-хитър: само определени, избрани хора ще бъдат част от предстоящите открития. Бихме могли хазартно да заложим на имената на някои от избраните, но останалите биха били доста изненадващи.
 	Това е добре известната тактика „разделяй и владей“ и излъчва тревожни, полу-религиозни послания. И това не е някакъв незначителен и слаб култ, а е сериозен по размерите си феномен, който, под една или друга форма, се е инфилтрирал в културния и духовен живот на западното общество. Но кой стои зад това? И какво очаква да пожъне от него?
 	Ние определено се замислихме дали не сме развили някаква параноя - в хода на разследването, на няколко пъти смятахме да се откажем - но доказателствата ни се навираха в лицето, и у нас не остана и капка съмнение, че една огромна конспирация ни кара да мислим по определен начин. За да може да съществува подобен глобален заговор, е необходим екип от заговорници, чието участие може да е подмолно или дори косвено. Тези групи от хора, които щяхме да разкрием, включваха не само хора от ЦРУ и МИ5, но и по-необичайни личности - като съвременни духовни водачи, водещи психолози, учени от най-високо ниво и мултимилионери.
 	Цинично използвайки нашия афинитет към съдбовните знаци и чудесата и непрестанното ни влечение към загадките на Древен Египет, конспираторите се опитват да създадат огромна, чудовищна система от вярвания, която се подхранва от човешкото желание за чудеса в началото на всяко ново хилядолетие.
 	Фактът, че жаждата на съвременния човек за контакт с божественото и необяснимото се използва цинично по всевъзможни начини, не означава, че никога не е имало автентични паранормални феномени или мистични прояви. Нито пък отричаме, че съществуват загадки за миналото на човечеството и за мястото му във Вселената. И ако сме критично настроени към определени вярвания и претенции за някои от тези загадки, то е защото откриваме грешки в тях, а не, че се отнасяме към тях скептично. Това, което ни притеснява е, че много, иначе невинни или възвишени вярвания и концепции, се използват користно.
 	Дори животът на хора, които нямат интереси в тези области, ще бъде фатално увреден от тази кампания, която ни кара да мислим по определен начин. Със свити сърца стигнахме до извода, че част от този заговор е да ни подготви да приемем определени идеи, които нормално биха ни се сторили неприемливи и дори противни. Със сигурност това е промиване на мозъци в прекалено широк аспект.
 	Тази история е толкова предизвикателна, че можем само да помолим читателите си да се настроят малко по-подозрително, да следят разследването ни крачка по крачка, като изоставят по пътя своите предразсъдъци и скептицизъм. В крайна сметка, можем да си позволим мисълта: ами ако нещата в тази книга са верни? Ами ако “конспирацията Старгейт“ наистина съществува и гризе сърцето на демокрацията, човешката независимост и благоденствие. Ами ако ни подготвят да приемем неща, които иначе естествено бихме намерили за, меко казано, обезпокояващи.
 	Тази книга не е опит да вдигнем човечеството на крак или да организираме нещо като политически отпор срещу конспирацията. Във всеки случай, възможно е хората, които имат интерес от тази конспирация, да твърдят, че подобен опит е осъден на съкрушителен и незабавен провал. И все пак ние вярваме, че успешната съпротива е възможна, ако се започне с осъзнаването, че както самата Врата към звездите - Старгейт, така и съпротивата, започва в съзнанието.
 	 
 	Лин Пикнет 

 	Клайв Принс 

 	Лондон, юни 1999 г.

 	 
 	 
 	Пролог


 	 

 	Деветте богове



 	 
 	 
 	В началото бяха Деветте богове на Древен Египет1, Великата Енеада, с която се персонифицира цялата красота, магия и сила. Но всичките те са въплъщения на истинския Единствен - всеки от тях изразява отделен аспект на великия бог на съзиданието Атум. Текстовете от пирамидите, йероглифните надписи, открити по вътрешните стени на седем пирамиди от V-та и VI-та династии, разказват за тях едновременно като за Деветте и като за Единствения:
 	 
 	О, ти, Велика Енеадо, която си в Он [Хелиопол], (наречени) Атум, Шу, Тефнут, Геб, Нут, Озирис, Изида, Сет и Нептис; О, вие, деца на Атум, които предавате добрата му воля на неговите потомци...
 	 
 	Мистериите на Великата Енеада се честват от поколения посветени жреци в Хелиопол. Този култ е най-важното в живота на хиляди обикновени мъже и жени, за които Деветте бога са същото, което са светците за днешните католици, а тайнствената им Единна същност поддържа свещения воал на божественото и неизразимото.
 	Тези девет богове, в една или друга форма, управляват много векове, докато Египетския свят не се променя завинаги с нахлуването на завоевателите, отначало гърци, а после и римляни. Промяната изглежда завършена с появата на новата религия на човекът-бог Иисус. Но дори тогава хората вярват, че Деветте бога просто са се оттеглили в небесното царство - или както мнозина биха казали днес - в друго измерение. Енеадата заминава, може би, за да се завърне един ден със слава.
 	Но Деветте вече не са просто любопитен детайл от една отдавна забравена религия, нито делата на техните жреци са ефимерни като пясъчна буря по повърхността на времето. Техният свещен град Хелиопол крие много ревниво тайни и невероятни знания, които едва сега се преоткриват. С мъдростта на Древността, тези висши посветени строят пирамидите, конструкции, които и до ден днешен нямат аналог, и чиито тайни продължават да предизвикват и очароват хората. Деветте са обучили добре жреците си и техните странни и тайни знания се завръщат да ни навестят.
 	Погребани под предградията на Кайро - най-населеният град в Африка, 16 милиона жители и безумен трафик - сега чудесата на древния Хелиопол са маркирани от един единствен обелиск. Някога градът бил едно от „неофициалните“ чудеса на света, славен с името си - произлизащо от гръцкото название „град на бога на Слънцето“, тъй като той бил център на култа към Ра, чието ежедневно появяване озарявало небосвода. На египетски името на града Оуну, което се появява в Стария завет като Он, може би означава „градът на пилоните“, но това никой не може да каже със сигурност. Понякога градът бил наричан „Домът на Ра“, докато арабите го наричали Аин-Шамс, което означава „Слънчево око“ или „Слънчев извор“.
 	Не е известно колко време преди първото му споменаване в писмен източник, Хелиопол станал център на култа към Ра. Но със сигурност се знае, че градът бил главен религиозен център на Египет „когато започва историята“ - т. е. поне в самото начало на Старото царство (около 2700 г. пр. Хр.) Въпреки че по-късно възникнали и други конкуриращи се култови центрове, които постепенно набирали власт и политическо влияние, Хелиопол запазил статута си и винаги с уважение била отбелязвана неговата античност и присъствието му през цялата история на Египет.
 	Хелиопол бил главният религиозен център във времената на пирамидите, а теологията, изучавана в него - първата организирана система на религия и космогония, позната в Египет - вдъхновявала и мотивирала построяването на великите паметници в Гиза. За хората, живели по това време и на това място, теологията представлявала крайния сбор от всички знания. Всичко, което съществувало, бил Бог: всичко било проява на Него/Нея, и всичко било проникнато от божествената искра. Затова, изучаването на нещата, било само по себе си славен религиозен акт. Да се учи било равносилно да се служи на култа и в същото време да се върви по собствената пътека към божественото. Хелиопол бил неразривно свързан с Гиза, намираща се на около 19 км югозападно от града. Всъщност трите пирамиди са разположени така, че гледат към Хелиопол.
 	В качеството си на „любимо място на Боговете“ и „родно място на Боговете“, Хелиопол бил най-свещеното място в Египет. В него имало храмове на бога-създател Атум, на Ра - самият бог на Слънцето, на Хор, както и на Изида, Тот и нилския бог Хапи. Една от най-прочутите сгради в града била hwt-psdt, Резиденцията на Великата Енеада. В друга сграда в града, Къщата на Феникса, бил съхраняван свещения камък бен-бен, най-святата „реликва“ на Египет, която вероятно е имала метеоритен произход.
 	Жреците на Хелиопол били прочути със знанията и мъдростта си. Най-големите им научни постижения били в медицината и астрономията - главните жреци носели титлата „най-велик сред наблюдателите“, което означава „Главен астроном“. Те били смятани за най-мъдрите и най-учените хора в Египет по времето на Херодот (5-ти в. пр. Хр.) и за тях си спомняли дори по времето на Страбон, чак през 1 в. сл. Хр. Хелиополските жреци били толкова популярни сред гърците, че според някои източници, дори и Питагор, Платон, Eudoxus и Талес отишли в града, за да учат при тях. И въпреки че са ни известни твърде малко велики египтяни, ученици на жреците на Хелиопол, ние знаем, че Имхотеп, геният който проектира първата пирамида - Стъпаловидната пирамида на Джосер в Саккара - почитан като бог за медицинските си знания, е бил Върховен жрец именно там.
 	Показателно е, че вероятно сред жреците в Хелиопол е имало и жени. Надпис от времето на IV-та династия, когато са били издигнати най-грандиозните пирамиди в Гиза, ни представя жена в „храма на бог Тот, която носи титлата „Господарка на къщата с книги“.
 	Днес е напълно възможно да се възстановят основните елементи на религиозните вярвания в Хелиопол, като за източник се ползват Текстовете от пирамидите. Най-старият текст, този в пирамидата на У нас, датира около 2350 г. пp. Хр., почти 200 години след времето, по което се смята, че е строена Голямата пирамида на Хуфу (Хеопс) в Гиза. Повечето египтолози смятат, че Текстовете от пирамидите са много по-стари, отколкото най-ранните оцелели надписи, и че те - както и религиозните и космогонични идеи в тях - са съществували в началото на I-ва династия, „официалното“ раждане на египетската цивилизация, около 3100 г. пр. Хр. Текстовете от пирамидите са най-древните оцелели религиозни писания в света.
 	Обичайно разделени на къси „глави“, или както египтолозите ги наричат „изкази“, тези древни текстове представляват описания на погребални ритуали и пътуването на царя към отвъдното (за да сме точни, „фараон“ е много по-късен термин). Има много причини да вярваме, че Текстовете от пирамидите не са просто погребални канони, нито пък, че мъдростта заложена в тях, се отнася само до царете на отдавна загинала цивилизация.
 	Централната тема в Текстовете е задгробното, или астрално пътуване, в което царят, отъждествяван с Озирис, се възнася на небето, където се превръща в звезда. По време на пътуването, царят се среща с различни богове и други същества, и накрая е приет в техния кръг. След това царят се преражда в собствения си наследник, във формата на сина на Озирис - Хор, като по този начин действително осигурява божествеността на царската династия и поддържа продължаването на египетската култура.
 	Без съмнение Текстовете от пирамидите са дело на жреците от Хелиопол и представляват единственото оцеляло неподправено свидетелство за тяхната религия и вероятно единственото религиозно писание, писано извън града по онова време. Със същите идеи са пропити и по-късни погребални надписи, като Тестовете от саркофазите (изписани по вътрешните стени на саркофаг от Средното царство, 2055 - 1650 г. пр. Хр.) и така наречената Книга на мъртвите, в която се усеща влиянието и на други конкуриращи религиозни системи. Текстовете от пирамидите съдържат ключа за възстановяването на вярванията, изповядвани в древен Хелиопол.
 	Възниква и друг проблем, тъй като Текстовете от пирамидите са създадени по специфична причина, а не като основна постановка в теологията. Аналогична е християнската погребална служба, изпълнявана днес. Тя очевидно е свързана с християнските вярвания - като например, как Иисус умира на кръста, за да спаси човечеството - нещо, което е понятно за християните, но всеки незапознат с религията, ще се почувства доста объркан. По същия начин Текстовете от пирамидите не са еквивалент на хелиополската Библия, а по-скоро приличат на молитвеник.
 	Едно задълбочено проучване на скритите в Текстовете от пирамидите вярвания разкрива необикновено сложни, макар и немногословни теологични и космогонични идеи, които могат да се разглеждат на много нива. Чрез тяхната образност едновременно са изразени няколко комплексни концепции. Съществуват множество академични реконструкции на религиозната мисъл в Хелиопол, но ние вярваме, че тази, в която данните са използвани най-правилно, е на американският професор по история на религията Карл У. Лъкърт. Той излага своята реконструкция в основополагащата си книга Egyptian light and Hebrew fire (Египетската светлина и июдейският огън), издадена през 1991 г. Според книгата, религиозната система е с осезаема простота, но крие богата и величествена комплексна същност. Стигнахме до разбирането, че вярванията на Хелиопол относно природата на Вселената, съзнанието, животът и какво се случва след смъртта, са колкото мистични, толкова и практични, като освен това включват знания, които съперничат на най-напредничавата съвременна наука.
 	Отдавна е известно, че Текстовете от пирамидите съдържат астрономическа информация. Досегашни книги по темата твърдят, че тези идеи на египтяните не са нито примитивни, нито израз на суеверия - каквото е мнението на мнозина от академичните среди - а разкриват детайлно и сложно разбиране за движението на небесните тела. Египтяните дори вземат под внимание прецесията2 на равноденствията, небесен цикъл от почти 26 000 години, за който се предполагаше, че е открит около 2 в. пр. Хр. от гърците (но които дори не са го изчислили правилно). Египетската цивилизация съществува най-малко от 5 хилядолетия. В сравнение с такъв продължителен период от време, нашите суеверни Тъмни векове, когато Земята е била смятана за плоска, изглеждат сякаш са били вчера.
 	Най-фундаменталният извод от Текстовете от пирамидите е, че противно на предубежденията ни, религията на Хелиопол е била определено монотеистична. Многобройните ѝ богове, често изобразявани с животински глави, всъщност са представяли множеството аспекти на Единствения Бог-създател, Атум.
 	Религията на Хелиопол включва концепцията за мистичния съюз с „висшите“ божества и дори с източника на цялото съзидание, самият Атум. Този съюз е истинската цел на процеса, описан в Текстовете от пирамидите, крайната точка на последното пътуване на душата. Според обичайните възгледи, това е било възможно и приложимо само за царя, но ние вярваме, че пътуването към бога не е било привилегия само на царския род, че дори и не само на мъртвите. Фактически, Текстовете от пирамидите описват таен начин, чрез който всеки човек, мъж или жена, да срещне бога и - мъртъв или просто вън от тялото си - да открие нещо от божественото знание за себе си.
 	Атум стои на върха на Великата Енеада - деветте основни богове на Египет. Илюстрирайки концепцията за „Единствения бог и множеството божествени форми“, всичките девет са били възприемани като Единствения, а другите осем представлявали различни аспекти на Атум. Това е идея, подобна на тази за християнската Света Троица. Както казва професор Лъкърт: „Цялата теологична система може да се онагледи като поток от съзидателна жизненост, извираща от главата на бога, който изтънява в малко ручейче, отдалечавайки се от източника си“.
 	Преди Атум да извърши акта на сътворението, Вселената е била безформена суха пустош, наричана Нун. От пустошта се появил хълм с фалическа форма - свещеният хълм на Атум. Въпреки метафората, египтяните вярвали, че хълмът е съществувал и именно той е бил истинското място на Началото на всичко. Вероятно, храмът на Атум в Хелиомол е бил издигнат именно там, въпреки че някои египтолози смятат, че хълмът всъщност е възвисяващото се наблизо плато Гиза. Други предполагат, че самите пирамиди са били издигнати, за да изобразят Първичния хълм.
 	Трудовете на викторианските - и дори на някои по-съвременни - египтолози са забележимо свенливи, или направо си спестяват историята за сътворението на света от Атум. Всъщност Атум изхвърлил Вселената след сексуалното си самозадоволяване, завършило с бурен оргазъм. Макар че тази легенда неизбежно предизвиква шеги, свързани с „Големия взрив“, това всъщност е доста точна представа. Животворното изхвърляне на енергия от Атум осеменило пустошта Нун, разширявайки границите ѝ и давайки път за експанзията на материалното сътворение. В оригиналното предание Атум е андрогин3: неговият фалос представлява мъжкото начало, а ръката му - женското. Това дефинира една от фундаменталните идеи на хелиополската система и изобщо на египетската мисъл, а именно тази за вечният и типичен баланс на мъжкото и женското, на полярността на ин и ян без която, според древните египтяни, би настъпил хаос.
 	Родена от фонтана сперма на Атум, Вселената продължавала да се разраства, постепенно превръщайки се във физическия, материален свят, който ние обитаваме, но чак след като преминала през няколко други фази. От акта на сътворението се появили две същества, Шу и Тефнут, първообрази на баланса в света. Шу бил мъж, който представлявал съзидателната сила, а Тефнут - жена, която изразявала реда и границите в поведението, контролирала и насочвала силата на Шу. Тефнут била представяна и като Ма’ат, повелителката на вечната справедливост. Заедно, Шу и Тефнут, понякога били наричани Рути и били изобразявани като двойка лъвове (или по-скоро лъв и лъвица).
 	От съюза на Шу и Тефнут се родили Геб (богът на Земята) и Нут (богинята на Небето), символизиращи елементите на видимия космос, доста по-осезаемо от своите родители. Геб и Нут, на свой ред, създали две разнополови двойки-близнаци: прочутия квартет Изида и Озирис, и Нептис и нейния брат-съпруг Сет. Те изразявали принципа на двойствеността по два начина: мъжкото и женското начало и противопоставянето на позитивното и негативно (светлата и тъмната страна на нещата). Нептис била „негативната сестра“ на благодетелната Изида, докато Сет бил разрушителната, противостояща сила на градивния и цивилизоващ герой Озирис. Тези четири божества, за разлика от родителите си, били далеч по-близки до хората и материалния свят, въпреки че все още населявали духовния свят „отвъд воала“. Лъкърт подчертава, че те съществували на достатъчно ниско ниво, за да имат по-интимна роля в живота и смъртта на хората и действали далеч по-обозримо от родителите си“.
 	Заедно Деветте богове образуват Великата Енеада, но поотделно те изразяват различни същности на Атум, постигани на различни нива на сътворението, от първата поява от пустошта до света на материалното, обитаван от хората. В този смисъл Озирис е едновременно Геб, Шу и Атум, точно както Изида е Нут, Тефнут (Ма’ат) и Атум. Дори Сет се проявява като по-комплексен образ, а не като обикновено олицетворение на злото, подобно на дявола в християнството.
 	Системата има свое продължение. Самата Велика Енеада води към поредица от други богове, Малката Енеада. Връзката или преходът е Хор - магическото дете на Изида и Озирис. Той е богът на материалния свят, като тази негова позиция е отражение на ролята на Атум във Вселената. Най-значителните богове от Малката Енеада, т.е. тези които оказват най-голямо влияние върху човешкия род, са богът на мъдростта Тот, летописецът на Великата Енеада, и Анубис, богът с глава на чакал, пазител на портите между световете на живите и мъртвите. На това ниво обитават множество други божества, като всяко от тях се занимава с различен аспект от човешкия живот. Възможно е сред тях да са и местните богове и богини, почитани в Египет преди установяването на религията на Хелиопол. Лъкърт нарича това ниво „зона на обратите“, пресечната точка между материалния свят и „другите измерения“ на боговете, където човек може да усети обратът - умирайки или приживе чрез мистични действия - като „пътешествие на душата“, обратно към единението със Създателя. Именно този обрат е основната тема в Текстовете от пирамидите, които далеч не могат да бъдат наречени „примитивни“ и превъзхождат по-късните религии както с авторитета си, така и с величието си, въпреки че са шокиращо свързани с традициите на шаманизма.
 	Тази стройна система от богове има и друго съществено значение. Бихме могли да си представим, че появата на Първичния хълм от Нун изразява изгряването на Слънцето, източникът на целия живот в материалния свят. Ето защо Атум се асоциира с Ра, богът на Слънцето, наричан понякога Ра-Атум. Ето защо и Хор, като господар на материалния свят, се свързва, и даже персонифицира, със Слънцето. Ежедневното „раждане“ на Слънцето е умалена версия на първичната експлозия на сътворението, която поражда Вселената, и може да се асоциира както с Атум, така и с Хор. Както е обичайно за Текстове от пирамидите, тук метафората работи едновременно на няколко нива.
 	Един обективен прочит на Текстовете от пирамидите изважда на бял свят много повече от поетически символизъм. Например, описаната в тях система на сътворението има допирни точки с теориите за създаването и еволюцията на Вселената на съвременните физици. Текстовете от пирамидите буквално описват „Големият взрив“, при който цялата материя експлодира от една основополагаща точка и след това се разпръсква и разширява, ставайки все по-комплексна при зараждането и вътрешното действие на основните сили на механиката, като накрая достига нивото на елементарната материя. (Показателно е, че водещият американски египтолог Марк Ленър, в книгата си Всичко за пирамидите, издадена през 1997 г., използва терминът „основополагаща точка“, когато говори за мястото на Атум в египетската митология.) Системата на египетската митология включва и концепцията за множеството измерения на Вселената, представяна от различните нива на сътворението, показани чрез различните форми на божественото. В Текстовете от пирамидите, по-висшите богове, като Шу и Тефнут, съществуват, но остават недостижими за човечеството, ако не се използва посредничеството на по-нисшите богове.
 	В легендата за сътворението съществува още едно метафорично ниво. Докато обсъждахме сложността на идеите в Текстовете от пирамидите с един наш приятел - белгийският писател и изследовател Филип Копенс - той ни обърна внимание, че определени нови открития на съвременната наука са включени косвено в египетската версия за сътворението. Както вече отбелязахме, Атум се е появил от безформената пустош, изобразявана под формата на първичен, воден хаос, наричан Нун. Това твърдение често се разглежда като породено от начина, по който земята се появява от водите на Нил при края на ежегодния разлив. Но това не е точно концепцията изразена в хелиополската представа. Както казва египтологът Р. Т. Кларк:
 	 
 	Това не е точно море, защото то има повърхност, докато първичните води се простират както отгоре, така и отдолу... Този космос е огромна кухина, по-скоро като въздушно мехурче, насред неограничената безкрайност.
 	 
 	Това е един елегантно хитроумен начин да се изрази комплексната концепция за морето, което представлява, от една страна, пустошта - нищото - и в същото време загатва за неограничен потенциал - безкрайността. Би могло да има и друга причина за избора на тази представа. Едва напоследък учените обявиха откритието, че водата в междузвездното пространство се среща в далеч по-големи количества от тези, за които се е предполагало. Атум представлява не само „Големият взрив“, но и Слънцето: докато учените едва сега разбират, че огромните облаци вода, които се срещат из Вселената, играят жизнено важна роля при възникването на звезди като нашето Слънце. Фактически, учените вече започват да вярват, че звездите, на практика, се образуват точно от тези облаци вода... Става ясно, също така, че на нивото на нашата планета, митът изразява идеята за възникването на живота именно в Първичния океан. Всичко това предполага, че жреците в Хелиопол са разполагали с изключително сложни знания.
 	Показателно е, че на 12-ти септември 1998 г., водещото английско научно списание New Scientist публикува фундаменталното изследване на екип на НАСА, с ръководител Лу Аламандола, за произхода - и необходимите условия - за живота във Вселената. Преди това учените смятаха, че е невъзможно да се съберат необходимите „съставки“ , от които да се създаде дори и най-първичната форма на живот. Но този екип успява да създаде няколко от необходимите комплексни молекули, като пресъздава, в лабораторни условия, характерните особености на средата във вътрешността на газовите облаци в междузвездното пространство. Екипът открива, че създаването на тези комплексни молекули при подобни обстоятелства е невероятно лесно - и на практика неизбежно - докато да се извърши това в земни условия, е невъзможно. Най-важният пример за това са молекулите, наричани липиди, които изграждат стените на отделните клетки, и без които клетката, основната строителна частица на живите неща, не може да съществува. Сега, когато учените вече знаят, че молекулите се създават толкова лесно при тези условия, значението на това откритие е огромно. Все по-вероятна изглежда идеята, че животът се е зародил в дълбокия Космос и после е бил „засят“ на планетите, вероятно от кометите, и че дори и в най-примитивните си форми той навярно е откриваем из цялата Вселена. Както казва Лу Аламандола: „Започвам наистина да вярвам, че животът е космическа заповед“.
 	Но това е само част от историята, както ни обърна внимание Филип Копенс. Може би екипът на Аламандола изобщо не е първият, който е схванал условията за създаването на живот. Копенс ни цитира древния египетски мит за експлозивния оргазъм на Атум, който създава Вселената: неговата еакулация изглежда символизира с невероятна точност идеята, че всички основни съставки на живота съществуват от самото начало, и че Вселената, продължавайки да се разширява, ги разнася. Метафората на мита за Атум обхваща перфектно и концепцията за „посяването“ на Вселената с живот. Дали наистина жреците от Хелиопол са знаели как е произлязъл и се е разпространил животът във Вселената?
 	Такава е била „примитивната“ религия на Древен Египет, който бил управляван от Великата Енеада, Деветте бога, изразяващи целия живот и цялата мъдрост. Древната египетска цивилизация, толкова често подценявана дори от начетените ни учени, продължава да очарова с тайни, които ни зоват от Античността. Но ние щяхме да открием, че предстои нещо ново, внезапен, необясним интерес към забравените тайни на египтяните и суматоха от тайнствена дейност сред техните най- почитани руини. Нещо любопитно става в Гиза, нещо което е тясно свързано с началото на 21-ви век. Отделни хора и организации търсят изгубеното знание на жреците, служили на Деветте бога, и всеки има собствена причина. Те са на път да предприемат много важни, може би дори катастрофални действия: да откраднат тайните за свои собствени цели, дръзвайки дори да опитат немислимото - да използват самите древни богове.
 	 
 	 
 	1


 	 
 	Египет:


 	Нови митове вместо старите

 	 
 	 
 	Няма по-успешна тема от тази за Египет. Легендарните му магия и тайнственост вече са станали нещо като изтъркано клише, но само академичните историци се оплакват от този факт. Има нещо в земята на Тутанкамон, Сфинкса и Голямата пирамида, което непрекъснато ни кара да омаловажаваме всички други култури в представите си, въпреки че много от тях - като културите на доколумбовите народи на Южна Америка - също строят пирамиди, продължаващи да ни озадачават с тайнствеността си и абсолютното си техническо съвършенство.
 	Изобилието от доста успешни книги, излезли от печат през последните години, не само поддържа тезата, че Древен Египет е определено по-загадъчен, отколкото биха признали академиците, но и обещава умопобъркващи разкрития, свързани с тази многовековна цивилизация, които скоро ще потресат света. Тези тайни ще изникнат някак си от древни египетски източници и ще ни въздействат по един или друг начин. И, разбира се, тяхната поява ще съвпадне с началото на 21 в. Древните египтяни и тяхната култура наистина са обвити в тайнственост. Извънредно впечатляващата база данни разкрива, че древните египтяни са били много по-напреднали, отколкото допускат египтолозите. Всъщност, академичните египтолози изглеждат куриозно слепи за постиженията и вярванията на народа, който са избрали да изучават. Но срещу тази академична арогантност съществува съпротива - и като всички екстремни реакции, тя създава нови проблеми, тъй като е внимателно дирижирана.
 	Последното десетилетие на 20 в. бележи бърз растеж на египтоложката контра-култура. Тя започва като предизвикателство към скованите възгледи на академиците, но вече успешно се превръща в нова догма с точно толкова непоклатима собствена „доктрина“.
 	Стандартните възгледи на академичните египтолози са добра почва за предизвикателства. Много от съвременните бестселъри - като Пазителят на сътворението от Робер Бовал и Греъм Хенкок (1996 г.), От Атлантида до Сфинкса от Колин Уилсън (1996 г.) и Gods of Eden (Боговете от Рая) от Ендрю Колинс - откровено нападат академиците, като правилно критикуват ината и слепотата им и предлагат нов поглед към нещата. Нашето мнение е, че всичко това е доста закъсняла реакция. Историците и египтолозите взаимно се критикуват и отричат, по техния си начин, от доста отдавна. Много от тях са били и още са готови да пренебрегват древните египтяни, обявявайки ги за „примитивни“, докато това, което видяхме със собствените си очи в сенките на Голямата пирамида и Сфинкса, ни говори съвсем различни неща. И, разбира се, невероятните знания на древните египтяни - извлечени от древните Текстове от пирамидите - са също често игнорирани или дори обявявани за безсмислици.
 	Мнозина - но не всички - които изповядват „Новата догма“4 и дръзват „да публикуват и да бъдат прокълнати“ изглеждат мотивирани от нещо повече от чувство за солидарност с една култура, която отдавна е получила дължимото ѝ уважение. Тази вълна от нови книги не е просто своевременно признание за древният египетски гений (въпреки че има елементи на такова признание, които заслужават похвала). Както разбрахме, в тях има нещо друго, нещо дълбоко обезпокоително.
 	Сред някои от така наричаните „пирамидиоти“ (академичен термин за алтернативните египтолози, към които, без съмнение, принадлежим и ние) открихме една много интересна, но и тревожна тенденция. Както ще видим, някои от поддръжниците на „Новата догма“ - но не всички - прикриват друга цел зад очевидно похвалната си атака срещу арогантността на академичните учени. Чрез масмедиите, тези писатели-изследователи рекламират определена система от вярвания, която е не само точно толкова непреклонно догматична, като тази на академиците, но която, както по всичко личи, тревожно преследва съвсем друга цел. Представянето на определени идеи и фактът, че някои от тях се появяват едновременно в няколко от най-четените книги за „алтернативна египтология“, ни кара да мислим, че е налице предварително подготвена, дирижирана кампания за създаване на нова система от вярвания. В процеса на това разследване и внимателното отстраняване на пластовете от фалшива екстраполация и странни сдружения, се открива много по-широка конспирация. Тя се простира далеч извън пределите на египтологията - стара или нова - и въвлича няколко разузнавателни служби, в това число ЦРУ5 и британското МИ56, окултни общества и дори някои от най-изявените учени на света. Тази необикновена конспирация се насочва към създаването на очакване за предстоящи, почти религиозни разкрития, свързани с Древен Египет. Тя цинично използва духовния глад и жаждата за чудеса на западното общество. Това не е някакъв незначителен социален експеримент, а представлява широко мащабна кампания, която приема много форми и използва много и различни религиозни, духовни, Ню Ейдж7 - и дори политически - маски. Подхранвана от десетилетия със значителен и понякога не особено етичен разузнавателен опит, тази конспирация е, по наше мнение, най-коварното и опасно покушение срещу колективния свободен дух на Запада. Тези, които са в сърцето на заговора, не се интересуват особено нито от египетските тайни, нито от духовните лишения на Запада: всичко, от което се интересуват, е властта и контролът над съдбините на човечеството.
 	 
 	 
 	Завещанието на пирамидите


 	 
 	 
 	Всяко първо посещение на Париж задължително завършва с изкачване до върха на Айфеловата кула, където, брулен от вятъра, но триумфиращ, всеки може да се наслади на невероятния изглед към един от най-красивите градове на Земята. Този опит е полезен, ако заместим кулата с един друг - дори още по-прочут паметник - Голямата пирамида в Гиза. До построяването на Айфеловата кула в края на 19 в., древното египетско чудо на света е най-високата сграда, позната на човечеството. Но докато всеки нит и болт от железния гигант в Париж е с ясен и проследим произход, и всичките му части могат да бъдат лесно разглобени и днес, това не се отнася за Голямата пирамида. Никой не знае как е построена тя, въпреки че мнозина претендират за това. Докато на всеки са известни причините, поради които е построена Айфеловата кула, никой не знае истинската цел на строежа на пирамидите.
 	Планини от хартия и морета от мастило са употребени в опити да се обяснят същинските размери на Голямата пирамида, но нищо не може да подготви човека за момента, в който я види за първи път. Някои прочути паметници могат да ви разочароват: Стоунхендж, например, не отговаря твърде на описанията си в туристическите справочници. Голямата пирамида в Гиза винаги надхвърля очакванията.
 	Но една от илюзиите се разсейва много бързо. Романтичната представа някак си ни настройва, че комплексът в Гиза - трите най-прочути пирамиди и Сфинксът, заедно с прилежащите им храмове и алеи - е разположен посред пустинята и човек трябва да притежава качествата на Индиана Джоунс и Лорънс Арабски, за да се добере до там. Само че паметниците в Гиза са на десет минути път пеша от гъсто населеното предградие на Кайро, което носи същото име. Някой може да се шокира, виждайки Голямата пирамида да се извисява над хотелския му басейн. Понякога даже гледката край басейна е доста драматична и някак си обезпокояваща.
 	Наистина, Голямата пирамида е дълбоко обезпокояваща в много аспекти, като не на последно място сред тях са размерите ѝ. Тази невъобразима сграда заема площ от около 63 000 кв. м с периметър около 810 м и е изградена от 2.5 милиона каменни блока със средно тегло 2.5 т. Тя е висока 146.61 м, доста голяма височина, особено за тези, които неразумно (и незаконно) биха я изкачили. Въпреки, че сегашните ѝ стени са стъпаловидно насечени и сякаш приканват към рисковано катерене към върха, някога това е било невъзможно, защото стените на пирамидата са били облицовани с гладки, полирани варовикови плочи.
 	Голямата пирамида е ориентирана по основните посоки на компаса с удивителна - и безсмислено естетична - точност. (Грешката по посока север - юг е по-малка от 15 см, а тази в посоката изток-запад е малко повече от 6 см.) Същата невероятна точност е характерна за цялата сграда: разликата в дължината на страните ѝ при основата между най-късата и най-дългата страна е 20.5 см, а точността на правите ъгли граничи със съвършенството. Съществуват и много други, прочути примери за голямата точност при строежа и разположението на Голямата пирамида. Сред тях е и фактът, че пирамидата е разположена почти точно на многозначителната, от геодезка гледна точка, ширина от 30°. Както и използването при проектирането ѝ на напредничави геометрични концепции, като числата pi и phi (за които се предполага, че не са били известни на древните египтяни). За академичните египтолози, тези факти, дори и неоспорими, са просто съвпадения.
 	В комплекса Гиза има и други примери за строителното изкуство на древните египтяни, които спират дъха на посетителите. Повечето туристи рядко се отбиват до любопитната, сега останала без покрив, сграда, известна като Храма в долината, която лежи на юг от подножието на Сфинкса, по пътя към него. Жалко, че малцина го посещават, защото храмът заслужава сериозно разглеждане. Варовиковите блокове превъзхождат по размери дори тези, използвани при строежа на Голямата пирамида, като някои от тях тежат по 200 т и достигат дължина до 9 м. (Тези блокове са изсечени от скалата около Сфинкса, по същото време, когато той е бил сътворен.) Вътрешните стени на храма, както и четириъгълните колони от интериора му, са от гранит, като някои от блоковете също надхвърлят 200 т. Любопитното в случая е, че до 1970 г. не е бил конструиран кран, който да повдигне дори само 100 т - половината от теглото на най-големите блокове в Храма в долината. Как са ги вдигали древните египтяни преди повече от три хилядолетия?
 	Друг удивителен факт, освен размерите, привлича вниманието ни към строителната техника, използвана при строежа на Храма в долината. Има нещо „практически невъзможно“, според днешните стандарти, в свързването на каменните блокове един с друг. Например, в ъглите, вместо два перпендикулярни блока да образуват правия ъгъл, са дялани единични блокове с Г-образна форма, които оформят завоя на стената. При това изпълнение на ъглите, понякога става дума за десетина сантиметра, като следващият блок в стената е с нестандартни размери, за да запълни празнината. Това звучи още по-невероятно, като се знае, че каменните блокове са били оформяни практически на мястото, което е трябвало да бъде запълнено. Използван е бил същият принцип, като при сухата каменна зидария, практикуван от много земеделски народи през вековете и изискващ както опит в занаята, така и точно око и ръка. Но при този тип строеж на стени винаги се използват малки каменни блокчета, за да може майсторът да ги намества с ръце. Обаче каменните блокове на Храма в долината, които все още биха затруднили и най-мощните кранове, са намествани според мястото и, както видяхме, са поставяни дори в ъглите. И така, как древните египтяни са премествали такива масивни каменни блокове? И защо са избрали най-сложният и труден начин за подреждане, който изобщо може да се измисли? Докато се разхождахме из Храма в долината стигнахме до мисълта, че тези строители са искали просто да демонстрират възможностите си...
 	Самите гранитни блокове представляват една загадка. От гранит е изработен не само интериора на Храма в долината, но и част от вътрешността на Голямата пирамида. Царската камера е облицована с гранит. Тъй като местните скални породи са варовикови, гигантските гранитни блокове са били превозвани от Асуан, Южен Египет, т. е. от около 950 км. След това, огромните гранитни блокове са били изправяни по местата си, а някои от тях били разполагани хоризонтално върху други, вече издигнати блокове.
 	Съществуват и други примери за безсмислените, дори често абсурдни трудности, които си създавали древните строители. На мястото, където е издигната пирамидата на Хафре (Хефрен) - втората по големина пирамида - се наложило да се направи базова платформа, върху която да започне строежа, заради лекия наклон на тази част от платото. Това довело до изкопаването на „стъпало“ в наклона и запълването на по-ниската част под стъпалото с варовикови блокове, за да се изравни терена и да се подготви платформата. Ако строителите са решили да строят пирамидата само няколко стотици метра западно, можело е да се строи направо от нивото на земята, без да се подготвя платформа. Ясно е, че древните египтяни или са искали да си направят живота си по-труден, или са имали много основателна причина тази пирамидата да заеме точно това място на платото спрямо Голямата пирамида.
 	Тайните на вътрешното устройство на паметниците в Гиза се набиват в смаяните очи на посетителя, но вътрешността на Голямата пирамида е още по-озадачаваща. Това, което веднага поразява посетителя, дошъл за първи път, е колко странно тесни са коридорите и входовете към камерите и колко е трудно, дори за сравнително дребен човек, да се провре през тях. Трябва да се приведете за дългия проход през Възходящия коридор, за да стигнете до внушаващата страхопочитание Голяма галерия, която води към Камерата на фараона, и тогава трябва да се прегънете на две, за да преминете през най-близкия вход към преддверието. Преди да бъдат поставени дървените стъпала, които дават възможност на посетителите да намерят опора за краката си, стените и подът на Голямата галерия са представлявали гладка каменна повърхност, на която не се е виждал края напред. Голямата пирамида е вече доста по-гостоприемна; само боговете знаят какъв вид супер-хора е трябвало да се движат из вътрешността ѝ преди хилядолетия.
 	Казвали са ни, че Голямата пирамида, както и останалите пирамиди в Гиза - и всяка друга египетска пирамида - са строени за гробници на фараони: това, според академичните египтолози е „факт“. За нещастие, както всички пирамидиоти злорадо напомнят, никога досега не е откривано доказателство за човешко погребение в която и да е пирамида. Някой може да се позовава на грабителските набези на поколенията иманяри колкото си иска, но в „недовършената“ стъпаловидна пирамида в Саккара, приписвана на фараона Секхемкет, е открит саркофаг, който не само е непокътнат, но е и запечатан - и когато го отварят, виждат, че е празен. И както е добре известно, нито в Голямата пирамида, нито в другите две съседни пирамиди в Гиза, някога са откривани следи от човешки погребения. Останки от скелет са намерени единствено в саркофаг, открит във втората пирамида в Гиза - тази на Хафре - но по-късно се установява, че те принадлежат на бик. В Скосената пирамида в Дашур са открити разчленен бухал и пет скелета на прилепи в кутия, но нищо от човешки произход. Ясно е, че пирамидите не са били гробници, но факт е, че въпреки многобройните теории, никой не знае защо са били построени пирамидите, нито пък дори как са били построени. (Изглежда странно, но сякаш тайните на пирамидите не са сред любимите теми на академичните египтолози. Както Вивиан Дейвис от Британския музей казва: „Трябва да призная, че никога не съм бил сред тези, които са очаровани от пирамидите“. Подобна позиция заемат и много от неговите колеги.)
 	Старата идея, че фараоните са използвали хиляди роби да влачат огромните късове скала през пустинята и да ги натъкмяват на местата им, използвайки груба сила, вече се смята за доста невероятна. Съвременните археологически доказателства сочат, че работниците са били свободни хора, които доброволно са отделяли от времето си да помагат на строежа и са били разквартирувани в огромни лагери. Снабдяването с храна и вода на тази армия от доброволци-работници сигурно е било истински кошмар, особено като се има предвид, че фактически те са били свободни да идват и да си отиват, когато поискат. Остава и проблемът как и колко, дори най-силни и най-мотивирани мъже, биха могли да преместят с такава прецизност огромните каменни блокове до мястото им.
 	Наклонът на Голямата пирамида от основата към върха е под ъгъл от 52°, а върхът ѝ е на височина около 150 м от земята. Въображението се затруднява пред проблема как тези „примитивни“ хора са направили това. Трябва да са имали скеле и материали за него, които да бъдат не само изключително здрави, но и модулни, т. е. разглобяеми. Освен това, скелето е трябвало да позволява сложна и физически трудна работа, необходима за наместването на огромен блок на мястото му, курс след курс, все по-високо, и, същевременно, за да напредва едновременно нагоре и напред, следвайки наклона. Подобно скеле би трябвало да е и почти свръхестествено здраво, за да издържи тежестта на един каменен блок от поне 2.5 т, заедно с работниците и инструментите им. Академичните учени предпочитат теорията, че пирамидите са били издигнати чрез построяването на гигантски насипни платформи - вероятно изработени от глинени тухли и пръст - за да могат блоковете да се придвижат до местата им, след което рампите са били събаряни. Още веднъж, обаче, се появява проблемът с възходящия наклон на стените и острия връх на пирамидите - как може да се построят подходящи рампи, които да следват наклона? И освен това, една неподвижна рампа би свършила работа за първите няколко реда блокове, но скоро наклонът на стената би предизвикал разширяваща се пролука между края на рампата и стената, което едва ли е най-добрия или безопасен начин да се наместват каменни блокове. Ако все пак успееш по този начин да построиш някаква част от стената, с приближаването към централната ос на пирамидата процепът между рампата и стената ще е няколко метра. Как са го правили - хвърляли са блоковете отсреща ли? Академичните учени предполагат, че, за да преодолеят този проблем, египтяните са строили паралелни рампи, като всяка следваща е била по-висока, за да се справи с наклона. Но такива рампи би трябвало да започват от разстояние няколко км, за да осигурят достатъчно плавен наклон, необходим на работниците, за да могат да влачат каменните блокове по тях.
 	Наскоро американският египтолог Марк Ленър построи на платото Гиза умален модел на истинска пирамида за един телевизионен сериал наречен „Тайните на изчезналите империи“. Тази коопродукция на Би Би Си/ НОВА/WGBH-Бостън показва как екипи от експерти възстановяват постиженията на древните цивилизации - поне в умален вид. Разполагайки само с три седмици, различните екипи е трябвало да построят пирамида, да издигнат монолит като този в Стоунхендж, или да построят копие на стена, каквато са строили инките. Ако вярваме на техните публикации, екипите успяват до голяма степен, въпреки че, особено в случая на екипа, ръководен от Марк Ленър, неговият „успех“ е изключително ограничен. На първо място, те не са принудени да добиват сами каменните блокове в кариерите и да ги придвижват, използвайки само меките медни инструменти, с които са разполагали египтяните. Ако този екип не бе могъл да използва съвременните методи за рязане и придвижване на блоковете, без съмнение и до днес нямаше да са дотътрили нито един каменен блок до платото Гиза.
 	След като каменните блокове са им доставени на мястото, на екипа се налага да прибегне до предполагаемите „примитивни“ методи на истинските строители на пирамиди. Екипът на Ленър, който включва и местни египетски работници, отрязва 186 варовикови блока с тегло около 1.5 т - забележете, не 2.5 т - след това ги поставя на мястото им с много пот и ругатни, използвайки груба сила, лостове, въжета и вода за намаляване на триенето. Получената пирамида, с перфектен наклон на стените от 52°, е покрита с издялани облицовъчни блокове и е увенчана с варовиков пирамидион. Ленър, пръскайки се от гордост, обявява, че „този ограничен опит доказва абсолютно ясно, че пирамидите са със сигурност дело на човешки ръце и са били създадени благодарение на натрупан опит и поразителни умения, но без каквато и да е свръхестествена и тайна намеса“.
 	Всичко това е много добре, докато не се изяснява фактът, че пирамидата на Ленър е една доста миниатюрна версия на истинските - малко по-висока от висок човек с изправени ръце. Фактически, тази каменна кукленска къщичка би стояла много добре на самият връх на истинската пирамида. Да строиш нещо, при положение, че лесно можеш да разместваш камъните и да започваш, ако трябва, отново е доста различно от това да построиш нещо, което до скоро е било най-високата сграда в света, и да нямаш никаква възможност за размествания, след първите няколко реда каменни блокове.
 	Ако само един, макар и най-големият, артефакт на Древен Египет дори днес е в състояние да предизвиква нашите напреднали технологии, да споделим и някои мисли за по-малките. Историческият музей в Кайро съхранява голям брой от тези малки артефакти, които обикновено се пропускат от посетителите, но те, по свой начин, са толкова загадъчни, колкото и пирамидите. Например, много от малките каменни бурканчета и бутилки при внимателен оглед са изключително трудни за обясняване от гледната точка на академичните аргументи. Дълго време ни караха да вярваме, че египтяните са имали само медни инструменти, но това, което виждаме, са малки съдове, високи около 10 см, изработени от невероятно твърд материал, какъвто е гранита. Бутилките и вазите имат тънкостенни, перфектно кръгли отвори, тесни гърла и по-широки тела, които са били издълбавани и оформяни с бургия, преминаваща през тясното гърло. Но как? Какъв свредел с диамантено покритие е в състояние да извърши това, дори и в наши дни? И за какво е бил целият този майсторлък - за една ваза ли?
 	Други примери за прецизни пробивни работи се откриват под носа на посетителите и египтолозите насред платото Гиза. На няколко места падналата мазилка разкрива идеално кръгли отвори от пробиване в гранитни колони, понякога с дълбочина до 30-35 см, перфектни окръжности с еднакви до прецизност размери. Археолози и египтолози в един глас отричат, че древните са разполагали с инструменти като ръчни бургии и свредели, основавайки се на факта, че досега не са открити никакви останки от подобни инструменти. За тяхно нещастие, ние имаме доказателство, което видяхме със собствените си очи, а и бе потвърдено от специалист - американският изобретател и производител на инструменти Кристофър Дън. След анализ на някои артефакти от времето на Старото царство той стигна до убеждението, че древните египтяни не само са имали свредели, но и че пробиването на подобни отвори в гранитен блок изисква свредел, който да се върти 500 пъти по-бързо от съвременните свредла с диамантено покритие. Дън предположи, че египтяните са използвали ултразвукова бургия, която използва звук, за да накара резеца да се движи с необикновено голяма честота. В книгата си Gods of Eden (Боговете от Рая), Ендрю Колинс развива идеята, че древните египтяни и други древни цивилизации са ползвали звуковата технология, използвайки това, което маговете наричат „дума“ - звук - за да достигнат много от постиженията си, които ни озадачават днес.
 	Подобни теории помагат да се разреши въпросът как египтяните са съумявали да пробиват твърдите гранити сякаш са от масло, извършвайки толкова прецизна и трудна работа, в някои случаи направо невъзможна дори за съвременните, управлявани от компютър лазерни устройства. Но как са постигали това все още е загадка. След като съществуват пирамидите и енигматични примери за уменията на египтяните, следователно те са имали подходящи технологии, въпреки факта, че не са открити дори останки от бургии или пробиващи устройства. Така че ние предлагаме друг „невъзможен“ сценарий: доказателства са резултатите от тази напреднала технология, без да съществуват конкретни доказателства за самата технология. Въпреки че според академичните учени нещата опират пак до въпросните примитивни медни инструменти, с които по никакъв начин не би било да се издълбаят съвършено кръгли отвори в гранит...
 	Изводите от тази загадка ни въвеждат в нов лабиринт от въпроси и отговори. Както пирамидите, така и изкусно пробитите отвори в артефактите, са доказателство за делата на народ, който в Неолитната каменна епоха, и то само за период от около 500 години, успява да се развие до напреднала организирана цивилизация, способна да се справи с героични строежи. Следователно великите паметници просто се появяват, без наличието на реален процес на развитие на технологиите. Изправени пред този парадокс, имаме само два начина да го разрешим: чрез отричане възможността древните египтяни да са построили паметниците, като преразгледаме тяхното датиране и ги причислим към една много по-ранна епоха, свързвайки ги с друга, загинала цивилизация; или чрез предполагаемата намеса в египетското развитие на представители на непозната напреднала култура, които са се появили отнякъде, като са предали уменията си на древните египтяни или сами са построили паметниците.
 	Новото датиране на най-енигматичните паметници на Египет би могло да обясни защо археологическите свидетелства за преминаването от Неолита към по-развита култура са непълни. Например, предположението, че Сфинксът и пирамидите в Гиза са били построени от изчезнала цивилизация в далечното минало и вече са съществували, когато народите от долината на Нил все още са били във фазата на Неолита, почти обяснява парадокса. Тази идея е развита от Греъм Хенкок в книгата му Следите на боговете, в която авторът твърди, че е съществувала друга напреднала цивилизация, вероятно преди последната Ледникова епоха, но е била пометена от някаква природна катастрофа. Тази катастрофа връща оцелелите на примитивно ниво и бавното изкачване по стълбата на развитието започва отново.
 	Естествено, сценарият за цивилизация, която, достигнала върха на развитието, внезапно запада, предизвиква спекулации. Все едно да приемем, че древните брити, рисуващи по лицата си бойни знаци със синя боя от сърпица, за петстотин години биха могли да се научат да строят небостъргачи. И за да бъде аналогията по-пълна, да приемем, че всички следващи поколения не биха могли отново да построят небостъргач, а начинът на конструирането му да е отвъд техните разбирания, дори когато цивилизацията би се развила до пътувания в Космоса и компютърни технологии.
 	Разбира се, за историците и египтолозите, идеята за някаква хипотетична загинала цивилизация не заслужава дори презрение. Те претендират, че не е открито никакво доказателство, което да подкрепи идеята и по тази причина отказват дори да я обсъдят. И все пак има доста косвени доказателства за съществуването на тази тайнствена изчезнала „древна цивилизация“. Например, много древни карти - най-известната сред тях e тази на Пири Рейс - ни показват, че Земното кълбо е било изследвано и много точно картографирано от напреднала култура в далечното минало. Безброй аномални артефакти и паметници, откривани навсякъде по света, подкрепят идеята за загинала цивилизация.
 	Но доколко това се отнася за Египет, не е много ясно. Ако стандартното датиране на пирамидите от времето на Старото царство е вярно - а то определя възрастта им на около 5000 години - възниква нов проблем. По никакъв начин пет хиляди години не са достатъчно дълъг период, през който да „изчезне“ една напреднала цивилизация. Може би именно затова напоследък се правят много опити да се припише по-голяма античност на някои от паметниците в Гиза, като по-дългият период на съществуването им би могъл да обясни защо се губят следите на въпросната древна култура.
 	От друга страна, някои от стандартните датирания са несъмнено верни. Според доказателствата, с които разполагаме в момента, пирамидите в Гиза са „само“ толкова стари, колкото пише в учебниците по история. Това означава, че поддръжниците на хипотезата за „загиналата цивилизация“ също трябва да приемат, че, под някаква форма, тази древна изчезнала цивилизация е контактувала продължително с Египет, чак до относително по-късната ера на Старото царство. Това ги връща на началните им позиции, защото няма археологически доказателства за подобен продължителен контакт. Тази объркана логика може да се превърне в минно поле за ентусиазираните поддръжници на теорията за „загиналата цивилизация“. Робер Бовал и Греъм Хенкок твърдят, че през 10 500 г. пр. Хр. (както ще видим, това е многозначителна дата за тях), една напреднала култура в Египет е умувала върху разположението и плановете на комплекса в Гиза. За тези автори, и за много други, тази тайнствена по-стара култура е на оцелелите от огромната катастрофа, която унищожава Атлантида. Жители на Атлантида са били, според твърденията, невероятно напреднали. Техният принос е бил това, което създава аномалните, от технологична гледна точка, чудеса на Древния свят.
 	Но много от доказателствата на Бовал и Хенкок също подкрепят офи- циалното датиране на пирамидите и така трябва да приемем, че тази цивилизация от 10 500 г. пр. Хр. е оцеляла, за да построи Голямата пирамида около 2 500 г. пр. Хр., както е вече общоприето да се датира този паметник. Но това са 8 000 години: честно казано, невероятно е да не останат следи от такава култура. Ако тази по-стара цивилизация е оцеляла до 2500 г. пр. Хр., какво е станало тогава с нея?
 	Ендрю Колинс в книгата си From the Ashes of Angels (От пепелта па ангелите) предполага, че по-старата култура, съществувала в Египет в дълбоката древност, се оттеглила - като следствие от някаква катастрофа - в планините на Кюрдистан. Там тези хора основали селища като прочутия подземен град Чатал Хюйюк, за да се появят столетия по-късно и да предадат част от знанията си на народите на Египет и Шумер. Това, може би, обяснява внезапния разцвет на цивилизациите в тези две страни, по почти едно и също време. Дори това да е така, все още сме изправени пред основния въпрос: защо тази култура е излязла от укритията си, построила е няколко аномално впечатляващи сгради в Гиза, които още търсят обяснение, и след това е изчезнала отново?
 	Другата основна теория около парадоксите, свързани с пирамидите, предполага, че знанията са дошли не от изчезнала човешка цивилизация, а са били донесени на Земята от извънземни. Идеята за „древните астронавти“ за първи път става достояние на широкото обществено мнение през 60-те и 70-те години на 20 в. благодарение на феноменално успешните книги на Ерих фон Деникен. Въпреки че сега книгата му Колесниците на боговете е отхвърлена, като заблуждаваща с двузначните си доказателства, никой не се съмнява в огромното ѝ влияние. Нито пък някой се съмнява в начина, по който цялата концепция за „боговете-космонавти“ ентусиазирано се приема от милиони хора и навлиза необратимо в нашите колективни представи. Откакто фон Деникен формира обществената представа, други автори - най-осезателно Зекария Сичин и по-съвременният Алън Ф. Алфорд - представят подобни идеи. Тази школа интерпретира митовете на Древния свят като романизирани спомени на хора, видяли извънземните и тяхната технология. „Боговете“ са просто биологични същества, създали напреднала космическа цивилизация. Въпросната школа се опитва да обясни аномалиите в древните технологии, включително и пирамидите, като резултат от контакт с тази цивилизация.
 	Възможно е да има много други населени планети във Вселената, като на някои от тях може да има цивилизации, развити до степен, която прави междузвездните пътешествия рутинни. Но доказателствата, изтъквани от привържениците на теорията за древните космонавти, не са особено приемливи и в същността си, до голяма степен, са спекулативни. Освен това, техните доста механични и материалистични интерпретации на древните митове - че боговете са били същества от плът и кръв, пътешестващи в междузвездното пространство - често изглеждат скалъпени и напълно игнорират елементите на мистицизъм и тайнственост в историята на религиите на човечеството.
 	Дотолкова, доколкото нямаме особени лични, или логични, възражения срещу Атлантида, по-старата култура, или хипотезата за извънземните, ние сме засегнати от едно друго внушение на „Новата догма“ Това е натрапчивата мисъл, че новите открития за нашето минало имат значение, което надхвърля простия нов прочит на историята. Това е претенцията, че по някакъв начин древната египетска цивилизация е директно свързана с нас и днес, че е оставила някакъв вид „съобщение“, което ще ни донесе истински промени в обозримото ни бъдеще...
 	 
 	 
 	Отново Сириус


 	 
 	 
 	Една от най-влияещите върху общественото мнение книги, писани някога за загадките на Египет, е Загадката Сириус на Робърт Темпъл, издадена за първи път през 1976 г. През 1998 г., книгата е издадена в ново, ревизирано и допълнено, издание. Като вдъхновение за писатели, които биха искали да преразгледат древното минало, тази книга наистина създава голяма част от „Новата догма“.
 	Темпъл започва с разрешаване на загадката, поставена от племето на догоните, което живее в държавата Мали, разположена в Западна Африка. Догоните са изградили система от вярвания, съсредоточена върху значението на звездата Сириус, която е, според галактическите мерки, наш близък съсед. Разположена на 8.7 светлинни години от нас, тя е втората по близост звезда до Слънчевата система. Двама френски антрополози, Марсел Гриол и Жермен Дитерлен, които дълги години, преди и след Втората световна война, живеят сред догоните и ги изучават, забелязват една характерна особеност: догоните вярват, че Сириус е придружавана от друга звезда, с невероятно тегло, която е невидима. Те я наричат po tolo - звездата ро. (На догонски tolo означава звезда, а ро - малко семенце от вид житно растение, известно като фонио, като името ро уместно потвърждава малките размери на звездата.) Фактически сега вече знаем, че Сириус е двойна (или дори тройна) звездна система, и че ярката звезда Сириус, която виждаме от Земята, има събрат, невидим за невъоръжено око, или за нищо друго, освен за най-мощните телескопи. За съществуването на Сириус В, както е известна звездата-сателит, астрономите, работили в началото на 19 в., само подозирали. Вниманието им било привлечено от аномалиите в движението на Сириус, предполагащи гравитационно отражение на масивно небесно тяло, което се намира наблизо. Въпросната звезда Сириус В не е виждана и наблюдавана до 1842 г. и не е фотографирана до 1970 г.
 	Сега вече е известно, че Сириус В е звезда от клас бяло джудже, т.е. се състои от изключително плътна материя, което ѝ позволява, въпреки малките ѝ размери, да упражнява огромно гравитационно привличане. Изумително е, че догоните знаят дори периода - около петдесет години - необходим на Сириус В да направи орбиталната си обиколка около по-голямата звезда. Те отбелязват това събитие със специална церемония, която се провежда на всеки сто години, които те броят за петдесет, поради специфичната си календарна система от двойни години.
 	Догоните също така твърдят, че Сириус е тройна звездна система - има трета звезда, която те наричат „Звезда на жените“ (emme ya tolo) и също обикаля по орбита около Сириус А. По времето, когато Темпъл пише оригиналната версия на Загадката Сириус, съществуването на Сириус С вече се е предполагало, но все още не е било категорично потвърдено от астрономите. Темпъл твърди, че едва по-късно съществуването на Сириус С е потвърдено, доказано и прието от астрономите, което е още едно доказателство за знанията на догоните.
 	Знанията на Догоните за Сириус В все още ни озадачават. Факт е, че те имат дори още по-големи познания за космоса, от тези, които описва в книгата си Темпъл. Освен, че им е известно съществуването на пръстените около Сатурн и основните луни на Юпитер, те също знаят, че Млечният път се движи в спираловидна форма, че Луната ни е напълно безжизнена и, че Земята се върти около оста си. Догоните знаят, че звездите са истински слънца - например, другото им название за „Звездата на жените“ (Сириус С ) е yau nay dagi, което означава „Малкото слънце на жените“.
 	Някои скептици се опитват да обяснят знанията на догоните за Сириус, като ги припишат на странстващи християнски мисионери, които са почувствали спешна нужда да предадат тези анахронични и високо специализирани знания на племето. На свой ред, догоните се почувствали задължени да ги добавят към религията си. Факт е, обаче, че основаващата се на Сириус религия на племето е дълбоко проникнала в културата на догоните много преди американски протестанти да основат първата си мисия в Мали през 1936 г. Някои, като Робер Бовал, предполагат, че вероятно в близкото минало Сириус В е била много по-ярка и видима от Земята. Но астрофизиците твърдят, че това може да се е случило единствено преди десетки милиони години. Дори Бовал да е прав, двете звезди са толкова близо една до друга, че от това разстояние биха изглеждали като едно тяло.
 	Догоните вярват, че техните предци са получили благата на цивилизацията от богове, наричани Номмо - или по-скоро полубогове, защото Номмо са пратеници на бог Амма - който е пристигнал на Земята в „арка“, през далечното минало. Номмо се описват като водни духове, които обитават всяко водно пространство, от моретата до най-малките капчици. Догонските рисунки на Номмо ги представят като приличащи на риби същества.
 	Темпъл твърди, че в митовете на догоните всъщност са се съхранили спомени за посещението на извънземна раса от анфибии, дошла от планети в системата Сириус, което обяснява и легендата, и иначе необяснимите знания на племето за тази звезда. И Номмо са тези, предполага той, които стоят зад развитието на човешката цивилизация. Темпъл се опитва, също така, да покаже, че знанията на догоните произхождат от древните цивилизации на Египет и Шумер, и че това, някога широко разпространено знание за цивилизоващата роля на извънземните от Сириус някак си е било предадено само на това племе. За да подкрепи теорията си, в своята извънредно детайлна, доста оспорвана и на моменти научна книга Темпъл си изработва доказателства от митовете и легендите на Египет, Шумер, Вавилон и Гърция. Заради неговият въздържан и понякога академично звучащ тон, трудът на Темпъл се приема много по-сериозно от труда на Ерих фон Деникен, който е писан няколко години по-рано.
 	Ето и някои от проблемите в книгата Загадката Сириус, предтеча на почти всички съвременни книги по Нова египтология. Като начало догоните никога не са говорили за връзка между Номмо и Сириус. Това е интерпретация на Темпъл. Възможно е например Номмо да са дошли от друга звездна система и просто да са разказали на предците ни за системата Сириус, защото нашите прародители може би са се интересували от нея, като най-ярката звезда в нощното небе. На практика догоните твърдят, че познават добре 14 звездни системи и казват също, че има много други „планети Земя“, които са населени. Астрофизиците пък смятат, че звезда от типа на Сириус не би могла да има планети. Според тях напълно невероятно е една звезда да осигурява необходимото съотношение от светлина, топлина и гравитационни сили за поддържането на живот в подобна система.
 	Ако се вярва на Темпъл, съществуването на Сириус С е установен научен факт. Той цитира статия от двама френски астрономи, Д. Бенест и Дж. Л. Дювен, публикувана в списанието Астрономия и астрофизика през юли 1995 г., която е озаглавена „Дали Сириус е тройна звезда?“. Но, както предполага въпросителният знак, двамата автори са по-малко категорични, отколкото му се иска на Темпъл. Дювен и Бенест разглеждат предишните съобщения за Сириус С - почти изцяло базирани на наблюдения, извършени преди 1976 г., когато излиза първото издание на Загадката Сириус - и се опитват да изчислят дали подобни наблюдения са съотносими с присъствието на трета звезда, обсъждайки вероятните възможности. Те решават, че измерените аномалии в орбитите на Звездите Сириус А и Сириус В, могат да се обяснят с присъствието на трета звезда, която е с маса около една дванадесета от тази на нашето Слънце и извършва пълна орбитална обиколка около Сириус А за 6.3 земни години. Те определено не твърдят, че изчисленията им доказват съществуването на Сириус С, посочвайки, че това може да бъде потвърдено окончателно и единствено от визуалното наблюдение на самият обект. Тези характеристики на Сириус С - единствените възможни според законите на звездната механика - са съвършено различни от онези, сочени от догоните или от Темпъл. Има и други проблеми: измерванията на движението на Сириус А и Сириус В са извършвани от Земята, така че има сериозна вероятност за грешки - новите наблюдения от сателит ще ги потвърдят или отхвърлят. Направихме проверка в Европейската космическа агенция, но изглежда че астрофизиците все още не са анализирали новите данни за следи от Сириус С. Говорихме и с Мартин Барстоу, астрофизик от Лестърски университет, който е правил специално изследване на системата Сириус (особено на Сириус В, защото е специалист по звездите - бели джуджета). Той ни каза, че макар идеята за Сириус С да е интригуваща и не може да бъде отхвърляна априори, към днешна дата няма неоспорими доказателства за нейното съществуване.
 	И така, въпреки че е невъзможно да се каже категорично, че Сириус С не съществува, не е възможно и да се твърди че „съществуването на Сириус С вече е доказано“, както го прави Робърт Темпъл. И дори ако съществуването ѝ беше евентуално потвърдено, характеристиките ѝ не биха могли да бъдат идентични с тези, приписвани от Темпъл на догонските вярвания. Несъмнено за древните египтяни Сириус е много важна звезда, по причини, които не са напълно ясни, въпреки уверените твърдения на египтолозите. Обичайното обяснение е, че тъй като Сириус започва хелиакалния8 си изгрев точно преди началото на годишния животворен разлив на Нил, египтяните са правели проста връзка между двете събития и са вярвали, че звездата по някакъв начин причинява разлива. Това обяснение може лесно да бъде разобличено като пълна глупост. Докато твърдението, че хелиакалният изгрев на Сириус бележи началото на годината за древните египтяни, е вярно, то оттеглянето на разлива не е фиксирано във времето събитие и би могло да се случи по всяко време в рамките на период от около два месеца. В някои години разливът е започвал преди изгрева на Сириус. И тъй като изгревите и залезите на звездите са се разминавали със сезоните, най-вероятно в ранните египетски писмени паметници двете събития не са били свързвани едно с друго. Египтолозите приемат, че са извършвани корекции в календара, когато хелиакалният изгрев на Сириус е съвпадал с разлива, но нямат никакво доказателство за това. Няма никакъв начин да узнаем със сигурност защо Сириус е бил толкова важен за древните египтяни, но това може да има и много обикновено обяснение: тя все пак е била най-ярката звезда на небето.
 	Темпъл може да претендира, че древните египтяни са почитали Сириус като значима звезда, защото същества от тази звездна система са им дарили благата на цивилизацията, но неговата теория изцяло се основава на твърдението, че и египтяните, също като догоните, са знаели за съществуването на Сириус В. Според нас, неговата теза не е никак убедителна.
 	Голяма част от теорията на Темпъл как египтяните са знаели „тайната на Сириус“, се основава на преднамерено използваните връзки между думи в различни езици и на некоректна интерпретация на митове, което далеч не е достатъчно. Неговата информация за митовете на древните египтяни разчита твърде много на класическите писатели, вместо на самите древно египетски източници, което води до някои грешки. Може би най-голямата му грешка е твърде сериозното приемане на факта, че Сириус е бил известен на древните гърци под името „Кучешката звезда“. Това име се налага, защото звездата се вижда в съзвездието Канис Майор (Голямото куче), което изгрява веднага след Орион при изгрева на съзвездията всяка нощ. За гърците Орион е представлявал ловецът, така че малкото съзвездие в краката му е било смятано за ловното му куче и оттам произлиза името на главната звезда в него. Това е изцяло древногръцка концепция и определено не е била споделяна от древните египтяни, за които Сириус (Сотис) е била просто звездата на Изида, а понякога е била свързвана и с нейния син Хор. Но епитетът „Кучешка звезда“ кара Темпъл да я свързва с Анубис, богът на подземния свят с кучешка, или чакалска глава, и да прави заключения, свързани с това божество, и основаващи се на митове за него, както и с кучетата в гръцката и някои други митологии. И така, виждаме серия от връзки, сътворени от Темпъл в подкрепа на хипотезата му, но те фактически се основават на грешни предпоставки.
 	Влиянието на Робърт Темпъл е такова, че неговите идеи, дори когато са основани на грешни предположения - както показахме по-горе - често се появяват в трудовете на други автори. Например, Робер Бовал и Ейдриън Джилбърт, в книгата си Загадката Орион (1994 г.), също твърдят, че Анубис е свързан със Сириус, посочвайки като техен източник книгата на Робърт Темпъл Загадката Сириус. Няма друг писмен източник, който да твърди това, по простата причина, че древните египтяни никога не са правили подобна връзка.
 	В желанието си да обедини всичко, свързано с кучетата, Темпъл стига дори до твърдението, че Великият Сфинкс в Гиза не е създаден да представлява лъв, а полегнало куче - поредното свързване с Анубис. Този неоспоримо подобен на куче бог наистина често е изобразяван легнал на земята, но древните египтяни са били много стриктни и консервативни в иконографията си и винаги са изобразявали боговете си по точен и стандартен начин. Една от главните особености при изображенията на Анубис е била неговата дълга, рунтава опашка, напомняща лисичата. Колкото и да се опитвахме, не можахме да си представим опашката на Сфинкса освен като лъвска.
 	Темпъл изтъква едно твърдение, което за наша изненада, остава неатакувано дълги години. Той вкарва в идеята си определени връзки с гръцкия бог Хермес и някои неща от херметичната литература - високо ценените книги, носители на тайнствена мъдрост, които се появяват в управлявания от гърци Египет, някъде в последните векове пр. Хр. или някъде в първите векове сл. Хр. Увереността на Темпъл за връзката с херметичното учение произлиза от един предполагаем „факт“ - повторен няколко пъти в негова книга - че Хермес е гръцкия еквивалент на Анубис. Това е напълно погрешно. Хермес е бил недвусмислено отъждествяван с Тот, древният египетски бог на мъдростта и учението, изобразяван с глава на ибис. И за да направи връзка с шумерс ката митология, Темпъл заявява, че „Анубис не е бил изобразяван с тяло на чакал или куче, а само с чакалска или кучешка глава“ (като направо е забравил връзката, която прави преди това между Анубис и Сфинкса!). Отново, това е просто неточно. Анубис често е бил извайван като куче, което лежи с внимателно наблюдаващо изражение, като най-известното подобно изображение е открито в гробницата на Тутанкамон.
 	Подобни грешки и мъглява логика, чиито примери са многобройни в Загадката Сириус са сериозна слабост на основната теза на Темпъл как на древните египтяни им е било известно устройството на звездната система Сириус и как те са предали по някакъв начин тези знания на предците на догоните. Темпъл твърди, че „тайните знания“ за Сириус В и контактите с жители на тази система, стигат до догоните чрез гарамантите - северноафриканско племе. Гараматите, поддържащи връзки с гръцкоговорящия свят, предали на догоните, когато през 11 в. сл. Хр. се придвижвали на юг през района, населен от тях, тайната за Сириус, която самите те научили от древните египтяни. Но антрополозите са на мнение, че догоните са заселили сегашната си родина едва през 14 или 15 в., придвижвайки се на югозапад през река Нигер.
 	Темпъл прави още една грешка, която сама по себе си изглежда малка и може да му бъде простена, но тя има основно значение при това разследване. Той анализира произхода на думата „арк“, като я свързва с египетската arq - означаваща „край“ или „завършек“ - и твърди, че arq ur е древно египетското название на Сфинкса. Но не означава „Сфинкс“. Идеята му наистина е погрешна, тъй като Темпъл неправилно е разтълкувал статията в Речник на египетските йероглифи от сър Г.. Л. Уолис Бъдж. Вярно е, че срещу статията arq ur пише „Сфинкс 2, 8“ но това не е дефиниция на думата, а препратка към източника на самият Бъдж - френското списание за египтология Сфинкс и статията в него: „Revue critique embrassant le domaine entier de l’egyptologie“(„Kpитичнa статия относно цялостното развитие на египтологията“). Така че „Сфинкс 2,8“ реално ни насочва към страница 8 от втория брой на това списание. Arq ur всъщност означава „сребро“, и във всеки случай, както сочи източникът на Бъдж, думата се появява в египетския език много късно, като заемка от гръцкото argyros (а не, както твърди Темпъл). Тази неволна грешка, която изглежда съвсем тривиална, днес води до сериозни последствия в представите на стотици хиляди хора.
 	Най-любопитният факт за книгата Загадката Сириус на Робърт Темпъл е, че тя привлича вниманието не само на американските и британските тайни служби, но и на масоните. В изданието от 1998 г., Темпъл описва как през 1965 г. неговият преподавател и приятел, американският философ Артур М. Йънг, насочва вниманието му към тайната на догоните. През 1968 г., когато Темпъл решава, че иска да продължи с изследването на тайната, Йънг го снабдява с превод, собственост на частна библиотека, на книгата Le renard pale (Бледната лисица) на Гриол и Дитерлен - основен труд за догоните. Темпъл разказва как книгата му е била открадната в Лондон от човек, за който по-късно научава, че е работил за ЦРУ. Темпъл предполага, че кражбата е била с цел да се попречи на неговото изследване. (Темпъл е американец, но живее в Англия от края на 60-те години на 20 в.)
 	Това е озадачаващо. Защо ЦРУ би искало да спре Темпъл при разследването на загадките, свързани с догоните? Или те просто са искали да си осигурят редкия английски превод на този френски труд, защото някак си са преценили, че тайната на Сириус е въпрос на националната сигурност? Но със сигурност в ЦРУ има достатъчно надеждни преводачи. Дори още по-озадачаващ е фактът, че Темпъл се оказва жертва на тормоз от страна на ЦРУ, когато през 1976 г. излиза Загадката Сириус. Например, служители на ЦРУ подлагат на натиск негов бизнес партньор да прекрати контактите си с автора. Темпъл твърди, че тормозът е продължил петнадесет години. Защо? Ако тормозът, също както и кражбата на неговото копие на Бледната лисица, са целели той да спре разследването, това е забележително неуместен и неуспешен опит; освен това, твърде късно е било да го тормозят, след като книгата вече е била продадена. Нито пък намесата на ЦРУ го е спряла да преиздаде книгата - така че каква е била целта? (Този тормоз от ЦРУ е най-озадачаващ, защото, както ще видим в пета глава, самият Темпъл е предан защитник на тази организация.) Натискът срещу него се усилва и става ясно, че не само американските разузнавателни агенции изпитват интерес към книгата. Темпъл открива, че една от Британските служби за сигурност е съставила доклад за Загадката Сириус и МИ5 е правила секретно проучване за него.
 	Темпъл си спомня как е бил потърсен от виден американски масон, Чарлз Е. Уебър - стар приятел на семейството му (в което има високопоставени масони от поколения) - който го помолил да стане масон. Според Темпъл, Уебър не е просто някакъв си масон, а масон от 33-та степен, най-високата степен в Стария и Приет Шотландски ритуал, според принципите на които работят ложите в САЩ. И той е поискал Темпъл да стане масон, за да могат да обсъдят книгата му като равни и без рискове авторът да разкрие масонските тайни на външен за ложата човек. Уебър му казал:
 	 
 	Вашата книга Загадката Сириус доста ни заинтересува. Съзнаваме, че сте я написал без никакви познания за традициите на масонството, и не трябва да се притеснявате от това, но сте направили някои разкрития, които са свързани с най-важните традиции на високите степени, включително и някои неща, които никой от нас не е знаел.
 	 
 	Защо ЦРУ, МИ5 и масоните се интересуват толкова от книгата на Темпъл Загадката Сириус? В действителност техният интерес, по никакъв начин, не свършва до тук: тези тайнствени организации надничаха иззад всеки ъгъл, докато течеше нашето разследване, и тяхната роля в затворената, но много мощна, конспирация щеше да стане обезпокоително ясна.
 	 
 	 
 	Новата египтология


 	 
 	 
 	Основното в Новата догма на египтологията е новото датиране на Сфинкса в Гиза, този тайнствен каменен хибрид, който лежи по склона малко по-надолу от трите пирамиди в специално издълбан за него овраг. Той е оформен от издадена скала над здравата варовикова основа на платото Гиза, а след това строителите са разкопали наоколо, за да изваят и тялото.
 	Неговото древно име е било Шешеп-анкх-Атум - „Живото изображение на Атум“, богът създател - и се смята, че „Сфинкс“ е преиначено от Шешеп-анкх. Сред другите му имена са и Ра-Хоракхти, от Хоракхти - означаващо „Хор на хоризонта“ (Хор, богът с глава на сокол в превъплъщението си като слънчевия бог Ра) и Хор-ем-Акхет - „Хор на хоризонта“, преиначено от гърците на Хармаркис. Съществуват много подобни комбинации на имена на богове, включващи Хор и Атум, което илюстрира концепцията на древните египтяни, че същността на техните богове е променяща се и динамични.
 	Стандартната теория за Сфинкса е, че е създаден от Хафре, който построява и Втората пирамида, като увековечава образа си там. Тази теория се базира на предполагаемата прилика между корозиралото лице на Сфинкса и една статуя на Хафре, намираща се в Историческия музей в Кайро. Но анализите, извършени от съдебни експерти, потвърждават това, което всеки може да види с очите си - а именно, че двата образа нямат нищо общо помежду си. Практически единственото доказателство, което свързва Хафре със Сфинкса, е така наречената Стела на Сфинкса, изписана с йероглифи каменна плоча, разположена между лапите му. Надписът на стелата разказва как Тутмос III (1479 - 1425 г. пр. Хр.), докато спял между лапите на Сфинкса, сънувал сън, който му внушил да почисти паметника от затрупалия го пясък. В долния край на стелата, с почти изтрити йероглифи пише следното: „Хаф... статуята е изваяна за Атум-Хармакхис“. Египтолозите прочитат „Хаф“ като „Хафре“ и стигат до извода, че надписът разказва как Хафре е построил Сфинкса. Това определено не е така. От копията, направени на стелата, се знае, че думата „Хаф“ не е оградена с картуш, стандартната овална форма, която - както учат всички още в първия си урок по йероглифи - е сигурен знак, че става дума за името на цар.
 	Предполага се, че първоначално главата на Сфинкса е била лъвска - което е логично - но по-късно е префасонирана да изобразява управляващ в момента владетел. Тази теория се основава на факта, че настоящата глава е твърде малка за тялото, въпреки че едва ли това е имало значение, защото, през по-голямата част от историята си, Сфинксът е бил погребан в пясъците до шията си. Така че древните египтяни от този период са могли да префасонират главата, без задължително да знаят, че под пясъка се крие тяло на лъв. Определено, главата и лицето на Сфинкса са по-малко ерозирали от тялото, въпреки че то е било покрито с пясък през повечето години, което предполага, че главата е била преправяна в по-късни времена.
 	През последните години ерозията на Сфинкса даде тема на сериозни спорове, водещи до няколко нови книги по въпроса, които успяха да достигнат до широката световна публика. Изследванията на ерозията по тялото на Сфинкса и склоновете на изкопа около него са започнати от свободомислещия американски изследовател Джон Антъни Уест, който се основава на първоначалните наблюдения, извършени от Р. А. Швалер де Любиц в средата на 20 в.
 	Обикновено описван като „философ“, Швалер де Любиц (1887-1961 г.) е бил фактически учен-окултист, който е живял в Египет между 1938 и 1952 г., изследвайки символизма в храмовете, особено в Луксор. Като практикуващ алхимик, той вече е бил посветен в херметизма и някои други езотерични учения, което му позволява да съзре същите принципи, въплътени в храмовете на Египет от времената на фараоните. Той се интересува особено от номерологията, математиката и геометрията, заложени в храмовете, които, както Де Любиц вярва, са били изградени според принципите на окултните науки. Де Любиц пише множество книги, посветени на интерпретациите му на египетската култура, като най-впечатляващ е тритомникът Le temple de l’homme (Храмът на човека), публикуван през 1957 г. В случая, той се прехласва по системата на Питагор, в която числото 9 е най-важното, и това води до неговото възторгване по Великата Енеада на хелиополската религия. Той вярва, че хелиополската религиозна система е израз, чрез митологични термини, на определени фундаментални принципи, и превежда египетското нетер, означаващо „бог“, като „принцип“. Швалер де Любиц често говори за „Деветте принципа“, като това придобива голямо значение в хода на нашето разследване.
 	Джон Антъни Уест се запознава с трудовете на Швалер де Любиц докато работи над книгата си The Case for Astrology (Случай за астрологията), издадена през 1970 г. След като изучава в подробности произведенията на де Любиц, Уест решава да напише една по-лесно разбираема книга за неговите теории, които преди това са могли да бъдат открити само в редки френски издания. Версията на Уест е озаглавена Serpent in the Sky (Змия в небето) и излиза през 1979 г.
 	Уест забелязва в книгата на Швалер де Любиц едно твърдение, че тежката ерозия на тялото на Сфинкса не е причинена от носещия се с вятъра пясък, а от вода. Ето и неговият коментар в Змия в небето:
 	 
 	По принцип не може да има възражения срещу причинената от вода ерозия на Сфинкса, след като вече се знае, че в миналото Египет е страдал от резки промени в климата и периодични наводнения - от морето и (в не толкова далечното минало) от страхотни по размери разливи на Нил. За последните се смята, че са свързани с топенето на ледовете от последната ледникова епоха. Този ред на мисли датира разливите около 15 000 г. пр. Хр., но се смята, че периодични грандиозни разливи на Нил са се случвали и доста след тази дата. Последните огромни наводнения датират около 10 000 г. пр. Хр.
 	 
 	Уест разбира, че това не само може да бъде проверено, но би могло да води и до други много по-важни заключения. През 1979 г. той пише: „С други думи, вече е възможно да се докаже „Атлантида“, и едновременно с това, историческата достоверност на библейския Потоп“. (Забележете как и Швалер де Любиц и Уест вярват, че наводнението - или серия от наводнения - е причината за ерозията на Сфинкса.)
 	След като известно време се опитва да открие геолог, който да анализира ерозията, Уест успява да привлече интереса на д-р Робърт Счоч от университета в Бостън. След като анализира произходът на ерозията, Счоч стига до извода, че тя наистина е причинена от вода - дъждовна вода. Впоследствие неговото изследване е потвърдено и от други геолози. Когато, например, през 1994 г. Би Би Си прави телевизионната програма „Timewatch” за Сфинкса, компанията наема геолог, който да провери резултатите на Счоч и той стига до същото заключение. Фактически мнозинството геолози са съгласни с мнението на Счоч. От друга страна, египтолозите отказват да приемат заключенията на геолозите, независимо от неопровержимите доказателства. Например д-р Захи Хауас, по това време Генерален директор на платото Гиза, казва: „Дори геолозите да докажат това, което казва Счоч, все пак аз, като египтолог, съм на мнение, че датирането на Сфинкса не подлежи на съмнение“.
 	Доколкото климатолозите могат с точност да посочат периодите на обилни валежи в миналото, това ще помогне за датирането - или дори за новото датиране - на Сфинкса. Базирайки се на нивото на ерозия, Счоч стига до извода, че скалата, от която е оформено тялото на Сфинкса, както и стените на изкопа около него, са били изложени на атмосферното влияние между 7000 г. пр. Хр. и 5000 г. пр. Хр. Това, разбира се, прави Сфинкса определено по-древен, отколкото твърдят египтолозите от академичните среди.
 	Греъм Хенкок и Джон Антъни Уест използват изследването на Счоч, за да предложат едно дори още по-ранно датиране на Сфинкса. Те казват, че Счоч, като учен, който може да загуби репутацията си, просто е проявил консерватизъм, отнасяйки ерозията на Сфинкса към най-скорошния влажен период преди общоприетото датиране на паметника. Фактически Счоч решава, че ерозията съвпада точно с валежите през този период, като пише през 1995 г., че неговите анализи го водят до извода, че: „най-ранните поражения по статуята се датират между 7 000 г. пр. Хр. и 5000 г. пр. Хр.“
 	Уест вярва, че причината за ерозията на Сфинкса е наводнение. Практически Счоч опровергава и него, точно както опровергава и ортодоксалните египтолози. Това, обаче, не може да спре опитите откритията на Счоч да бъдат прекроени в „доказателство“ за това, че Сфинксът е много по-древен. Както казва Уест: „ Трябва наистина да се върнеш назад във времето преди 10 000 г. пр. Хр., за да откриеш доста- тъчно влажен климат в Египет, който да съответства на атмосферно влияние от този вид и до тази степен. От това следва, че Сфинксът е бил построен преди 10 000 г. пр. Хр“. Но Счоч не се съгласява с това и пише: „Мисля, че неговата (на Уест) преценка за възрастта на Сфинкса ... е преувеличение.“
 	Греъм Хенкок, който също заимства от труда на Счоч, пише в Следите на боговете. „Наистина, две-три хиляди години преди и около хиляда години след 10 500 г. пр. Хр. непрекъснато вали, вали и вали“. Това заключение е също така неоспорим факт за Новата египтология, както е факт за академичните египтолози, че Хафре е построил Сфинкса. Затова толкова по-любопитно е да открием, че 11 000 години пр. Хр. не е имало никакъв влажен период. Показателно е, че Греъм Хенкок не сочи нито източник, нито доказателства за своето заключение, докато, от друга страна, съществуват неоспорими доказателства, че не е имало подобен влажен период. Д-р Сара О’Мара от програмата „Изследване на Сухите земи“ към университета в Шефийлд - световен авторитет по климата на пустините, настоящи и в миналото - твърди, че до 8000 г. пр. Хр.: „не съществува каквото и да е доказателство, че някакви хора са живели в този район (Египет). Там климатът е бил много сух и много студен. Това е бил периодът на последната Ледникова епоха“. Тази Ледникова епоха, която започва около 20 000 г. пр. Хр., приключва през 8000 г. пр. Хр., преминавайки в период на колебания между по-влажни и по-сухи периоди. И Майкъл Райс, в книгата си Egypt’s Making (Създадено в Египет), пише: „Вероятно, равнините в долината на Нил не са били годни за живот на реална човешка цивилизация до преди около 10 000 години (т. е. около 8000 г. пр. Хр.).“
 	Климатът по времето на Старото царство, когато са строени пирамидите, е бил значително по-влажен отколкото днес. Факт е, че до 2500 пр. Хр., когато вероятно е строена Голямата пирамида, средно-годишните валежи в Египет са били същите, каквито са днес в някои части на Англия. Между 7000 г. пр. Хр. и 5000 г. Пр. Хр. климатът на Египет е бил много влажен. По-късно, след 5000 г. пр. Хр., средно-годишните валежи започват постепенно да намаляват и малко след 2500 г. пр. Хр., климатът в района се стабилизира в сегашното си състояние. Нивата на разливите на Нил спадат драматично между 3100 г. пр. Хр. и 2700 г. пр.Хр. и това може би е най-важната причина за появата на египетската цивилизация, тъй като преди това нивата на разливите са били прекалено високи, за да позволят условия за живот на многобройно население в равнините на долината. Както казва Майкъл Хофмън, авторитет по история на додинастичен Египет: „Във времето между 7000 г. пр. Хр. и 2500 г. пр. Хр. пустините разцъфтяват.“ 
 	Други пък предполагат - в това число и Робърт Темпъл - че водната ерозия е причинена от това, че древните египтяни са пълнели оврага около статуята на Сфинкса с вода, оформяйки по този начин свещен басейн, чието ниво е стигало до шията на фигурата. Обаче Счоч е прецизен до перфектност: ерозията е причинена от течаща вода - дъждове, а не от статични водни басейни.
 	Изследването на Счоч показва убедително, че Сфинксът наистина е по-древен, отколкото твърдят академичните египтолози, и вероятно се датира назад във времето около 7000 г. пр. Хр. Но дори и това е малко за Уест и Хенкок, които изглежда искат да върнат възрастта на Сфинкса още по-назад във времето - точно до 10 500 г. пр. Хр. Това определено е някаква съдбовна дата за тези изследователи, тъй като те, както и техните колеги, сякаш дават мило и драго да ни накарат да повярваме в нея. Но защо?
 	 
 	 
 	Каквото отгоре, такова и отдолу?


 	 
 	 
 	Друга съвременна теория, която привлича общественото внимание, е тази на Робер Бовал, който е роден в Александрия в Египет, но родителите му са белгийци. Той се интересува от културата на Древен Египет - и особено от пирамидите - почти през целия си живот.
 	През 1994 г. той и Ейдриън Джилбърт издават книгата Загадката Орион. Основно тя излага теорията на Бовал, че трите пирамиди в Гиза са проектирани и построени, за да пресъздадат изображението на трите звезди от Пояса на Орион. Фактът, че трите пирамиди повтарят разположението на трите звезди от Пояса на Орион, посочен от Бовал и Джилбърт, е наистина доказан - но дали строителите са имали предвид точно това? Авторите посвещават по-голямата част от Загадката Орион, за да ни набият в главите, че това е било именно така. Въпреки това съответствието между пирамидите и звездите не е съвсем точно. Ако разположението на звездите се наложи върху плана на пирамидите може веднага да се види, че приликата е само приблизителна. Ако двете по-ярки звезди се позиционират върху Голямата пирамида и Втората (на Хафре) пирамида, тогава третата звезда се разминава с най-малката пирамида, тази на Менкауре. (Фактически, единственият път, когато всичките три пирамиди съвпадат перфектно със звездите, е в графиките на Хенкок и Бовал за собственото им телевизионно предаване.) Дали приемаш корелацията Орион/Гиза, зависи от нивото на точност, която си очаквал от строителите на пирамидите.
 	Когато Бовал се опитва да използва други пирамиди в подкрепа на теорията си, успехът му дори е още по-малък. Например, в Загадката Орион той се опитва да използва пирамидите в Абу Роаш, южно от Гиза, и Зауйет-ел-Ариан, северно от Гиза (за съжаление и двете никога не са били довършени). Той претендира, че те съответстват на други звезди от Орион. Въпреки това, те не си съвпадат много убедително. Това, принципно, не е голям проблем. Не можем да твърдим със сигурност, че архитектите на този велик проект са се заели да пренесат целия
 	 
 	 
 	  

 	 
 	Напречен разрез на Голямата пирамида, който показва разположението на 

 	проходите, камерите и шахтите.

 	 
 	Орион в плана на обекта или дори са познавали съзвездието във вида, в който ни е известно днес; може би в проекта си в Гиза те са копирали само огледалният образ на трите звезди от Пояса на Орион.
 	Частично потвърждение на теорията, създадена от Бовал, за корелацията Гиза/Пояса на Орион се открива в разположението на четирите малки шахти, които тръгват от двете основни камери - така наричаните Камера на фараона и Камера на царицата - във вътрешността на Голямата пирамида. От всяка камера нагоре в пирамидата се издигат по две шахти, едната - на север, а другата - на юг. Тези шахти вървят стръмно в стените, докато стигнат до повърхността през основното тяло на пирамидата. Те са квадратни и много малки, като отворът им е малко по-голям от 20 кв. см. Тези в Камерата на фараона (по-горната) вървят диагонално нагоре през масивните каменни блокове, направо през стените към повърхността, което дава повод да ги определят като въздушни шахти, или отдушници. Тези, които тръгват от Камерата на царицата са доста по-странни, защото те нито имат изход към повърхността на пирамидата, нито пък са отворени към самата камера. Те са открити зад стените на камерата през 1872 г.
 	От началото на 60-те години на 20 и. се предполага, че тези шахти са били проектирани да сочат към определени звезди, които са имали значение за древните египтяни. Например, шахтата, която тръгва на север от Камерата на царя, сякаш е била „прицелена“ в звездата Тубан от съзвездието Дракон, северната полярна звезда по времето на пирамидите. Също така се предполага, че южната шахта, която тръгва от Камерата на фараона, е била насочена към звездите от Пояса на Орион. Ако е така, това би подкрепило теорията, че пирамидите са били построени, за да изобразяват тези звезди на Земята. Бовал изчислява, че около 2475 г. пр. Хр. южната шахта от Камерата на фараона би трябвало да сочи точно към най-ниската и най-ярка звезда от Пояса на Орион, Ал Нитак.
 	През последните години се разгоряха големи спорове около открития - и слухове за открития - на платото Гиза, и особено в Голямата пирамида. Определено духовете се разбуждат през 1993 г., с откриването на мъничка вратичка в Голямата пирамида, по която няма следи от отваряне. Машината за слухове, наречена Интернет, и до днес разпространява истории, които могат или не могат да бъдат доказани. През март 1993 г., един германски инженер, Рудолф Гантенбринк, изпраща робот, екипиран с видеокамера, от Камерата на царицата и по двете шахти. Тогава, както вече цял свят знае, роботът - наречен Упуаут 2 (по името на древноегипетски бог, който е „Този, който отваря Пътя“) - достига до нещо, което изглежда е много малка вратичка, преграждаща шахтата, оборудвана с дръжки и много любопитна пролука отдолу. Независимо от размера ѝ вратата предполага, че има нещо зад нея. Какво може да е това? Оттогава умовете на много хора трескаво търсят отговора, но всички са единодушни, че зад „Вратата на Гантенбринк“ има някаква камера. По времето, когато пишем тези редове - почти 6 години след откритието на Гантенбринк - все още чакаме да разберем накъде води тази врата.9
 	Данните на Гантенбринк имаха и друго приложение: в тях се вторачи Робер Бовал, който ги видя като доказателство за собствената си теория, развита в края на 80-те години на 20 в., че южната шахта от Камерата на царицата е проектирана да гледа към Сириус. Според ъгъла, под който шахтата върви към повърхността, той би могъл да изчисли накъде е била насочена, когато пирамидата е била построена. Основавайки се тези нови разработки, Бовал изчислява, че пирамидата е изградена около 2450 г. пр. Хр. Казано на шега, това прави пирамидата с около век по-млада, отколкото я мислят академичните египтолози, и е отклонение от посоката на „Новата догма“. (Съвременният въглероден анализ сочи, че Голямата пирамида е дори по-стара, вероятно с около 4 века.) В началото на април 1993 г. Бовал дотолкова се ентусиазира от откритието на Гантенбринк, че се наема лично да направи изявление за световните медии.
 	Но някои от заключенията на Бовал са под въпрос. Например, той представя един много уклончив аргумент, който първо използва подреждането на звездите спрямо шахтите, за да датира Голямата пирамида, а след това използва датата, за да обясни, че шахтите са били ориентирани към тези звезди. Съществува и аномалия, касаеща датите, подсказана от две шахти: шахтата от Камерата на царицата е сочела точно (според изчисленията на Бовал) към Сириус около 2400 г. пр. Хр., докато разположената по-високо шахта от Камерата на фараона е сочила точно Ал Нитак около 75 години по-рано. По тази причина е било невъзможно и двете шахти да сочат към „техните“ звезди по едно и също време. Но тогава вероятно ние - и Робер Бовал - надценяваме точността на древните египтяни. Въпреки всичко 75 години биха причинили сериозна разлика в градуси в разположението на звездите. И така, идеите на Бовал са определено смели и предизвикателни, въпреки че ние имаме сериозни резерви относно произтичащите от тях изводи в един по-широк аспект.
 	Теорията на Бовал става една от основните тези на Новата египтология. Тя рядко е обект на въпроси от страна на читателите и изследователите на темата. Но една от изречените критики по неин адрес е не от някой друг, а от самият Рудолф Гантенбринк, който напада Бовал за това, че използва неговите данни. Гантенбринк смята, че данните му са използвани от Бовал, за да подкрепи теорията си за насочването на шахтата към Сириус, нещо което той, във всеки случай, отхвърля. През август 1998 г. Гантенбринк ни каза:
 	 
 	Неговите теории са си чисти глупости, и в по-голямата си част са недоказани. Той използва грешни данни за ъгъла на шахтите... и астрономическите данни са дори още по-произволни. Неговите теории не се основават на каквато и да е здрава научна база.
 	 
 	Гантенбринк ни посочва, че концепцията шахтите да са замислени да сочат към някоя звезда, зависи от това доколко прави са те, но те само изглеждат такива, и то когато Голямата пирамида е показвана в разрез по оста север-юг. Практически, всички шахти имат отклонение от правата линия от ляво на дясно - т. е. от изток на запад. В случая с двете шахти, тръгващи от Камерата на фараона, нито един от отворите (било в камерата, било на повърхността) не е разположен на една права линия с другия. (Шахтите от Камерата на царицата не достигат изобщо до повърхността на пирамидата.)
 	Теорията на Бовал предполага, че шахтите са прави като по конец и са насочени към определена точка в небето. Ако, както е в случая, шахтите са криви, изглежда необичайна мисълта, че те са били замислени да сочат някакво определено небесно тяло. Както Гантенбринк ни каза: „Така че, всякакво приравняване към звездите... се разглежда единствено в разрез и никога в триизмерната реалност.“ Изводът на Гантенбринк, след като установи недостатъците на данните на Бовал, звучеше някак си драматично: „Идеята за насочването на шахтите към звездите е просто ИЗМАМА!“
 	Изявлението на Бовал пред световните медии за откриването на вратичката, предизвиква коментара на Гантенбринк. Определено Бовал напълно пренебрегва обичайния в такива случаи протокол. Новините не би трябвало изобщо да се разпространяват, без разрешението на хората, за които Гантенбринк работи по онова време, а именно ръководството на Германския археологически институт в Кайро и Египетския върховен съвет за антиките. Бовал обяснява едностранните си действия с огромното си разочарование от мудността на египетските и германските институции за обявяването на откритието. Според него властите се влачат, а той чувства, че хората трябва да научат - и все пак неговото първо изявление пред медиите е точно 14 дни след като Гантенбринк прави откритието си! Коя е била истинската причина за бързането на Бовал да направи изявлението пред света?
 	Гантенбринк няма съмнения относно мотивацията на Бовал. Той ни каза: „Това си беше чиста РR-кампания. Без моето откритие ние просто нямаше да познаваме някакъв си Робер Бовал.“ Гантенбринк стига и по-далеч: той дори обвинява Бовал, че неговото преждевременно и неразрешено обявяване на новината за откритието е причината за отказа на египетските власти да му разрешат да продължи работата си в Голямата пирамида.
 	Любопитно бе да открием, че идеята за южната шахта от Камерата на царицата, насочена към Сириус, се появява в масонската литература, датираща поне от края на 19 в. Тогава направо се впечатлихме. Беше ли изследването на Бовал потвърждение, че масоните са притежавали отдавна съхранявана тайна информация за пирамидите? Ние споделихме идеята, че трудът на Бовал цели да разкрие тези неочаквани знания, но Гантенбринк отговори: „Да, ама не! Това само показва откъде Бовал е откраднал идеята.“
 	Нагласеното насочване към звездите е само част от опита на Бовал да свърже теорията си с много по-далечен период от историята на Египет. Бовал приема, че пирамидите в Гиза са построени около 2450 г. пр. Хр., което датиране е близко до това, приемано от египтолозите (всъщност те твърдят, че пирамидите са по-стари с около век). Но той отбелязва, че по това време трите пирамиди не са точна проекция на трите звезди: пирамидите са ориентирани под ъгъл от 45° спрямо меридиана, минаващ в посока север-юг през платото Гиза, така че, за да могат трите звезди от Пояса на Орион точно да диктуват земния план на Гиза, те би трябвало също да се позиционират под ъгъл 45° спрямо небесния меридиан. Това разположение спрямо небесния меридиан се наблюдава, когато звездите са точно на юг - когато са в най-високата точка на небето („в кулминация“ е астрономическият термин). Но Бовал отбелязва, че Поясът на Орион не е бил ориентиран под ъгъл 45° спрямо небесния меридиан по времето, когато той смята, че са бил строени пирамидите.
 	Но поради прецесията на равноденствията съзвездията променят ориентацията си през столетията. Бовал приема, че строителите неволно са се „разминали“ със звездите и решава да открие кога разположението на пирамидите би съвпаднало с тях. Той заключава, че:
 	 
 	Това не би могло да стане преди 10 500 г. пр. Хр... - 8000 години преди „ерата на пирамидите“ - тогава би могла да бъде постигната перфектна корелация, с Нил като огледален образ на Млечният път и с трите пирамиди и звездите от Пояса на Орион, идентично разположени спрямо меридиана. 
 	 
 	По тази причина той развива хипотезата, че или планът за строежа на пирамидите е бил създаден по онова време - въпреки че строежът не е бил осъществен през следващите 8000 години - или че строителите са се опитвали да ни кажат нещо за епохата 10 500 г. пр. Хр.
 	Съществуват, обаче, някои проблеми, свързани с тези твърдения. Дори Робин Дж. Кук, който работи заедно с Бовал и му осигурява диаграмите за Загадката Орион, издава книга със собствените си заключения. В своята книга The Horizon of Hufu (Хоризонтът на Хуфу), издадена през 1996 г., той проучва същия въпрос и заявява категорично: „...това не се е случило през 10 450 г. пр. Хр.“ Фактически Кук открива корелация, която поставя Пояса на Орион в позицията на комплекса в Гиза, но тя се отнася за 2450 г. пр. Хр. Кук не е съгласен, че комплексът в Гиза е проектиран да сочи точно 10 500 г. пр. Хр. и трябва да кажем недвусмислено, че доказателството му е много по-приемливо от това на Бовал. Но, дори да е така, трябва ли да приемем на доверие становището на Кук? За нещастие на Бовал и неговата спретната теория, твърдението на Кук може лесно да се провери и когато го направихме - открихме, че той е прав. Използвайки същата астрономическа компютърна симулация като Бовал - SkyGlobe 3.6 - открихме, че звездите от Пояса на Орион очевидно не са били в позиция „Гиза“ по време на пролетното равноденствие през 10 500 г. пр. Хр. (нито пък през която и да е тяхна кулминация през
 	  

 	  

 	 
 	 
 	тази епоха). Действително, много лесно е да се каже кога Поясът на Орион е под ъгъл 45° спрямо меридиана, защото в този момент Саиф - звездата, образуваща „левия крак“ на Орион, е точно под Ал Нитак, най-източната (лява) от трите звезди на Пояса на Орион. Фактите сочат, че въпросната звезда е кулминирала в позиция „Гиза“ около 12 000 г. пр. Хр. - и дори тогава кулминацията ѝ не съвпада с определения момент в края на пролетното равноденствие.
 	Означава ли това, че Бовал просто е сбъркал изчисленията си с 1500 години? Всеки може да сгреши. И това наистина ли значи, че вероятната напреднала цивилизация на Бовал е проектирала пирамидите по-скоро през 12 000 г. пр. Хр., отколкото през 10 500 г. пр. Хр.? Въпреки че е човешко да грешиш, тук нещата, практически, са други. Още веднъж - подобно на несъществуващия „влажен период“ през единадесетото хилядолетие пр. Хр. на Хенкок - ние виждаме един висш поддръжник на Новата египтология, който се опитва отчаяно да докаже, че 10 500 г. пр. Хр. е била, по някакъв начин, много важна година, дори когато фактите говорят друго.
 	Макар че имаме две - частично убедителни - независими линии на доказателства, както астрономически, така и геоложки, които ни насочват към датата 10 500 г. пр. Хр., и за двете може лесно да се докаже, че се основават на объркване на фактите. Бовал ни разкрива ентусиазираната си вяра как двете линии на изследване се подкрепят една друга в телевизионният документален филм The Mysterious Origins of Man (Загадъчният произход на човека) (1996 г.), в който той заявява:
 	 
 	Откриваме как астрономията ни води до заключението, че Сфинксът е издигнат през 10 500 г. пр. Хр. и това съвпада абсолютно точно с идеите, които развихме при геоложките анализи на Сфинкса. И така, вече има две точни науки, които дават доказателства, че Сфинксът много по-древен и ни връща обратно във времето, чак до единадесетото хилядолетие пр. Хр.
 	 
 	Както видяхме, астрономията не прави нищо подобно, доколкото това касае пирамидите, и тя не осигурява никаква подкрепа за новото датиране на Сфинкса.
 	 
 	 
 	Съдбовна дата


 	 
 	 
 	През 1996 г. Робер Бовал и Греъм Хенкок обединяват усилията си, за да напишат заедно Пазителят на Сътворението (книгата, която развива аргументите в полза на 10 500 г. пр. Хр. и доразвива тезата за нейното значение. Голяма част от техните хипотези се основават на астрономически съответствия с комплекса в Гиза, описания на небесни събития в Текстовете от пирамидите и на небето, както би трябвало да е изглеждало то през 10 500 г. пр. Хр. Веднъж стигнали до тази ключова дата, основавайки се единствено на два съмнителни аргумента - съответствието между пирамидите от комплекса в Гиза и Пояса на Орион и водната ерозия на Сфинкса, причинена от предполагаем влажен период през единадесетото хилядолетие пр. Хр. - авторите започват да екстраполират значението им.
 	Ключова точка в тяхната аргументация е идеята, че Сфинксът, като изображение на лъв, е проектиран да представлява съзвездието Лъв, което внушава, че древните египтяни са познавали знаците на зодиака в същият вид, в който ние ги познаваме днес. Няма никакво доказателство за това, но за целта на спора ще приемем, че Сфинксът би могъл да символизира съзвездието Лъв. Има някаква логика.
 
 	Тъй като Сфинксът гледа право на изток, Бовал и Хенкок смятат, че той гледа към своя небесен двойник. Съзвездието Лъв изгрява със Слънцето, точно от изток, но това се случва само по време на двете годишни равноденствия, през пролетта и есента. Традиционната астрология смята пролетното равноденствие за по-важното от двете. Астрономическите ери - на Рибите, Водолея и така нататък - се определят от конкретен сектор на небето (астролозите го наричат „дом“), идентифициран със съзвездието, срещу което през определен период изгрява Слънцето в деня на пролетното равноденствие. Заради прецесията на равноденствията съзвездията се менят на период от приблизително 2160 години. През последните две хиляди и нещо години се казва, че сме в ерата на Риби. Следващата ще е ерата на Водолея. През 10 500 г. пр. Хр. светът е бил в ерата на Лъва, което се явява и причината Хенкок и Бовал да вярват, че Сфинксът е изваян в образа на лъв.
 	Аргументация на авторите се гради само на догадки, които може да са верни, но може и да не са. Нито една от тях не е потвърдена, нито пък има доказателство от независим източник в подкрепа на която и да е от тях. „В интерес на спора“ можем да приемем всяка от тях индивидуално, но ще останем предпазливи към всички нагласени от авторите заключения, доколкото не можем по никакъв начин да сме сигурни в основните им намерения.
 	Хенкок и Бовал твърдят, че епохата 10 500 г. пр. Хр. е прословутото Първо време (tер zepi - теп зепи), или времето, когато според древните египтяни започнала тяхната цивилизация. На стелата между лапите му, Сфинксът е описан и като „повелител на... прекрасното място на Първото време“, което показва, че Гиза по някакъв начин cе е асоциирала с теп зепи. Бовал и Хенкок подкрепят твърденията си с компютърни симулации на звездното небе, каквото е било през 10 500 г. пр. Хр., като посочват и показателни корелации, които са се случили през тази и близките години. Фактически, някои от тези корелации са се случили не в един момент, а в доста голям интервал от време, обикновено включващ по няколко века преди или след 10 500 г. пр. Хр. И така, защо двамата автори продължават да се връщат към тази определена точка във времето?
 	Методът на Бовал и Хенкок е да открият определени корелации между звездите и съзвездията, от които се интересуват - Орион, Лъв, Сириус и Слънцето - и да ги използват като допълнително доказателство за това, че комплексът в Гиза е специално проектиран като „код“ за важното значение на 10 500 г. пр. Хр. Но отново нещата са спорни: те търсят само корелации, които са се случили точно тогава. На първо място, логиката им да изберат тази година е очевидно погрешна.
 	За да се убедим, използвахме SkyGlobe 3.6, същата компютърна програма за звездни карти, използвана и от тях, за да открием корелации в 8 700 г. пр. Хр., която, според логиката на Бовал и Хенкок, може да е точно толкова важна. Например, в деня на пролетното равноденствие през тази година, Слънцето изгрява точно в един момент е Регулус, най-ярката звезда в Лъв, която Бовал и Хенкок наричат „сърцето“ му. Слънцето, фактически, покрива Регулус в момента на изгрева си. И точно в същият момент на юг, Поясът на Орион е в позиция „Гиза“ (както я определя Робин Дж. Кук). Ако това се бе случило през 10 500 г. пр. Хр., щеше да се използва като доказателство за особената важност на годината.
 	Любопитното е, че Хенкок и Бовал се мъчат да „навържат“ такива сложни (и дори противоречиви) твърдения, за да обяснят астрономическото значение на Сфинкса и негова връзка със съзвездието Лъв, при положение че има по-просто обяснение - което ни е дадено не от някой друг, а от Швалер де Любиц. Той посочва, че през по-голямата част от ранната история на Египет, в деня на първият хелиакален изгрев на Сириус - новогодишният ден за древните египтяни, най-свещения ден в техния календар - Слънцето изгрява в Лъв. Проверихме идеята на Швалер де Любиц, чрез SkyGlobe 3.6 и открихме, че е бил прав. Приблизително между годините 6000 пр. Хр. и 2500 г. пр. Хр. Слънцето наистина изгрява в Лъв, точно в деня на първия хелиакален изгрев на Сириус. Затова, ако Сфинксът наистина е бил проектиран да представлява съзвездието Лъв и да гледа на изток към низината и небесния си побратим, това би осигурило много по-логична - и значително по-малко засукана - причина за извайването му, отколкото идеята, че е бил създаден точно, за да ни насочи към 10 500 г. пр. Хр. Това обяснение на де Любиц има и предимството да е подкрепено от теорията за водната ерозия на Робърт Счоч, датираща Сфинкса между 7000 г. пр. Хр. и 5000 г. пp. Хр.
 	Тук виждаме нещо много объркващо. Става дума за не кой да е, а за Швалер де Любиц, големия герой за Хенкок, Бовал и Уест. Тези наблюдения са негови, така че точно тези негови „фенове“ трябва да знаят за тях. И въпреки всичко, никой от тези автори дори не споменава за алтернативното му обяснение, като очевидно предпочитат да направят промоцията на собствената си идея, свързана с 10 500 г. пр. Хр.
 	Но възлова точка в книгата Пазителят на Сътворението е „откритието“ за съществуването на тайна камера под фигурата на Сфинкса, както се „изяснява“ от астрономическите корелации. Въпреки че е замислено като главното разкритие на книгата, това твърдение на практика е нейното най-слабо място. В деня на пролетното равноденствие през 10 500 г. пр. Хр., съзвездието Лъв изгрява точно на изток от Сфинкса и затова лежи точно пред погледа му. В този момент Слънцето се намира под хоризонта, 12° под долния край на съзвездието Лъв. Бовал и Хенкок смятат, че древните египтяни са се опитвали да ни привлекат вниманието именно към това. Тяхната, така наречена „Камера на Сътворението“ би трябвало да се открие в аналогична позиция, на около 300 м под Сфинкса. Какви ли тайни би съдържала тя!
 	Дори да бяха верни твърденията им за изключителната важност на 10 500 г. пр. Хр. - а ние видяхме, че се разминават с установените факти - защо решават, че това е свързано с някакво кодирано съобщение, което ни е изпратено през времето, за да разкрие местоположението на една напълно хипотетична камера? (Със същата логика някой може да твърди, че Сфинксът гледа към нещо с още по-голямо значение. Ако днес проследим погледа му, ще открием билбордове на Кей Еф Си и Пица Хът.)
 	Астрономическите хипотези на Бовал и Хенкок са подложени на многобройни критики. По време на проведената през 1998 г. серия от лекции по крайбрежието на Аляска, Хенкок се оказва в необичайната ситуация да бъде критикуван от човек, който по-принцип споделя подобни виждания - водещият архео-астроном д-р Е. К. Круп от обсерваторията Грифит в Калифорния. Той посочва „пробойните“ в основните твърдения на Пазителят на Сътворението и особено факта, че Сфинксът би трябвало да се намира на другия бряг на Нил, за да е основателна предложената от Хенкок и Бовал идентификацията на Хоракхти (другото име на Сфинкса) със съзвездието Лъв. По-късно Круп казва, че е отвратен от това как Хенкок приписва тези странни факти на „артистичността“ на древните строители.
 	  

 	 
 	 
 	Основната хипотеза на Хенкок е, че е съществувала напреднала цивилизация преди последната Ледникова епоха, която приключила около 10 500 г. пр. Хр. в резултат на природен катаклизъм, породен от топенето на ледовете и повишаването на морското равнище. Той твърди, че знанията на тази цивилизация оцеляват, просмуквайки се в по-късни култури и резултат от тези знания, например, е построяването на пирамидите около 8000 години по-късно.
 	Хенкок продължава да разширява теорията си и предполагаемото значение на 10 500 г. пр. Хр. в книгата си Heaven’s Mirror (Небесното огледало), издадена през 1998 г. в съовторство с жена му Санта Файа, и в сериала по Дискавъри Ченъл В търсене на изчезналите цивилизации. И в двата случая той показва вездесъщото значение на тази дата за целия Древен свят, проучвайки най-впечатляващите и тайнствени исторически места в Европа, Централна и Южна Америка, Египет и Далечния Изток. Навсякъде той открива астрономически потвърждения на теорията си, въпреки че когато ние повторно ги проверихме, те се оказаха доста противоречиви, много лесни за оспорване - или често просто грешни.
 	Основният пример за това спорно теоретизиране е свързан с прекрасния древен град Ангкор в Камбоджа, чието сърце е огромният хиндуистки храм Ангкор Ват, най-голямата религиозна сграда в света. 
 	 
 	 
 	  

 	 
 	 
 	Ангкор е бил столица на Кхмерската империя, която е владяла Иидокитай между 800 г. и 1500 г. сл.Хр. Самият град е заобиколен от внушителен брой храмове и светилища, всичките потресаващо красиви и с впечатляваща украса от статуи и релефи.
 	Хенкок вижда в Ангкор перфектния пример за „каквото отгоре, такова и отдолу“ - древната идея, че небесата са изобразени като в огледало долу на Земята. Той твърди, че определени храмове и светилища са специално разположени, за да изобразят северното съзвездие Дракон, почти по същият начин както вярва, че пирамидите в Гиза са огледално отражение на звездите от Пояса на Орион. Хенкок казва, че сградите не само следват подреждането на звездите в Дракон, но и че ориентацията на земните планове е проектирана да показва съзвездието такова, каквото е било в зората на деня на пролетното равноденствие през - без да ни изненада много - 10 500 г. пр. Хр.
 	Като се замислим, излиза, че сценарият на Хенкок за Ангкор е със сигурност най-малко вероятният от неговите примери в подкрепа на теорията му за 10 500 г. пр. Хр. Първо, Ангкор е бил новопостроен град, създаден от кхмерите след идването им на власт през 9 в. сл. Хр. Повечето от храмовете в града са издигнати след 1000 г., а Ангкор Ват е строен далеч по-късно, чак през 12 в. Хенкок беше заявил, че пирамидите са строени по планове, създадени 8000 години преди това. Това твърдение подлага достоверността на теорията му на сериозно изпитание. Сигурно и най-здравата традиция на някое мистериозно учение, чиито тайни планове се предават от поколение на поколение, щеше да има страшни проблеми при съхраняването на подобна база от данни през толкова дълъг период от време. А сега от нас се иска да повярваме, че същият генерален план е приложен ефективно в Ангкор 3500 години след построяването на пирамидите и 11 500 години след създаването на самия план.
 	Така нареченото съответствие между Ангкор и съзвездието Дракон практически изобщо не съществува. Хенкок е доста избирателен, използвайки само някои от храмовете в земните си планове и пренебрегвайки тези, които не се вписват в схемата му - но дори така получената фигура само грубо напомня съзвездието Дракон. Разположението на храмовете и звездите просто не съвпада, въпреки че Хенкок твърди как строителите са съзирали някакво точно съвпадане между тях.
 	Лекотата, с която, по наше мнение, могат да бъдат оборени теориите на Хенкок, прави много лоша услуга на идеята, която той се опитва да рекламира: най-сетне да започне сериозен дебат за несъмнено съществуващите тайни около далечното минало на човечеството. Със самото им отричане съществува опасността „да изхвърлим бебето заедно с мръсната вода“, да бъдат отхвърлени всички предизвикателно нови хипотези за миналото ни, да се подценят основни доказателства - на първо място аномалиите, които интригуват Хенкок. Би било непростим грях да позволим съмнителните изводи да дискредитират цялата полемика около въпроса: съществуват реални тайни и предизвикателства около приетите исторически парадигми. Академичните учени нямат отговори за повечето от тях.
 	Трудовете и на Бовал и на Хенкок са пълни със субективизъм, с натрапване на важността на 10 500 г. пр. Хр., макар че повечето им аргументи в полза на това им твърдение са просто неприемливи. Независимо от пропуските в техните аргументи, те изглежда са убедени, че тогава се е случило нещо с огромно историческо значение, нещо което и днес има своето обществено значение за нас.
 	 
 	 
 	Как е използван Кейс


 	 
 	 
 	Може би ключът за разрешаването на проблема трябва да бъде търсен в пророчествата на „спящия пророк“ на Америка, медиумът Едгар Кейс (1877-1945 г.). Както Бовал, така и Хенкок, понякога се позовават на неговите пророчества, без наистина да са проникнали задълбочено в информацията, която дава психо-феноменът Кейс.
 	Според обичайната история - която, както ще видим, само приблизително се доближава до цялата истина - Кейс е бил един обикновен, набожен жител на Кентъки, който искал да стане свещеник, но се провалил, защото не показал необходимото желание за учение. Той станал продавач на канцеларски материали, но репутацията му в обществото пораснала заради таланта му да изпада в транс - „заспиване“ - и докато е в това състояние, да поставя диагнози за болести и да прави препоръки за лечението им. По-късно способностите му прерастват в „тълкувания за живота“ - както за отделни хора, така и за кръга от познатите и последователи им - в които той предсказва бъдещето и дава информация за миналото. Интересното е, че докато в нормално съзнание неговите възгледи са на обикновен християнин, то когато е в транс, той често говори за минали животи - прераждания - и твърди, че някога е бил високопоставен жрец в Древен Египет, именуващ се Ра Та.
 	Според Кейс, цивилизацията на Атлантида се развива за около 200 000 години и накрая приключва някъде около 10 500 г. пр. Хр. Той твърди, че част от оцелелите се озовават в Египет, където построяват Сфинкса и Голямата пирамида между 10 490 г. пр. Хр. и 10 390 г. пр. Хр. Тази история е свързана и с разказ за преселение от Кавказките планини към Египет, водено от Ра Та (Кейс в предишното му прераждане), което изтласква местните жълтокожи обитатели на тази страна. Оцелелите жители на Атлантида пристигат в Египет малко след това.
 	Влиянието на Кейс сред новите египтолози надхвърля далеч смехотворните детайли от един предполагаем предишен живот. Той е бил отговорен за представянето на единствената най-вълнуваща тема - основна нишка в много от съвременните, тясно специализирани книги за Египет: идеята за Залата на летописите, обширно подземно хранилище, скрито някъде в земята на Египет, съдържащо древната мъдрост на човечеството, а може би и тайната на изчезналата цивилизация на Атлантида. Според Кейс оцелелите след потъването на Атлантида, състояло се през 10 700 г. пр. Хр., стигат до Египет, донасяйки със себе си летописите с познанията на тяхната цивилизация. През 10 500 г. пр. Хр. тези записи са положени в Залата на летописите, наричана още Пирамидата с архивите - една подземна пирамида. Те съдържат „архивите на народа на Единствения Бог, от началото на човешкото присъствие на Земята“. Според Кейс Залата с летописите, затворена в пространството на подземната пирамида, се намира между Сфинкса и Нил и до нея може да се стигне по проход, който започва от дясната предна лапа на Сфинкса.
 	В наше време, когато наближава края на хилядолетието10, около темата за Залата с летописите се развихря истинска истерия, грижливо направлявана от книги, филми и постоянно жужащата система на Интернет. Къде се намира това прословуто място? Какво съдържа то? Кой ще го открие - и какво ще последва? Това вече се превърна, във всеки възможен смисъл, в съвременно търсене на Светия Граал: древният, изплъзващ се обект на съкровени желания чака някъде да бъде открит от малцината избрани, подобни на митичните рицари на Граала, които трябва да страдат и да се борят, за да го открият и разгадаят тайните му. Някои, без съмнение, ще загинат при опитите, но Избраният вероятно ще успее, и когато Залата на Граала бъде открита, някак си магически цялата наша цивилизация ще се промени. Ние ще разберем миналото си и дори бъдещето си. Изведнъж ще видим човечеството, такова каквото е, и ще узнаем истината за боговете. О, как ще се радваме и ще бъдем благодарни на рицарите на Залата на Граала, които са ни разкрили тези тайни! И понеже те са Избраните, а ние не сме, ще ги видим в нова светлина, като едни нови богове.
 	Основата на всичко това е заложена от Кейс. Той свързва намирането на Залата с летописите със старта на глобални промени: „След края на цикъла (през 1998 г. или края на ерата на Риби) ще настъпи промяна в позицията на Земята, със завръщането на Великия Посветен за кулминацията на предсказанията.“ Той също така казва, че 1998 г. бележи началото на „времето за подготовка на пристигането на Господаря на света“. Мнозина свързват тези думи с Второто Пришествие на Иисус, въпреки че е странно как точно единствено Кейс не го е казал изрично. В действителност той самият вярва, че тази съдбовна дата е свързана с появата на нова раса от човешки същества. Според Спящият пророк крайният резултат ще е:
 	 
 	С промените, които ще настъпят, истинският американизъм11, универсалният разум, който се изразява и проявява чрез братството между хората, както е при масонския ритуал, ще бъде вероятното решение на световните проблеми.
 	 
 	Кейс може и да е бил прав, и всеки, който безрезервно вярва на предсказанията му, може би също не греши. Със сигурност никой от нас двамата няма принципни възражения срещу пророчествата или свръхестественото, нито пък срещу идеята, че информация от нашето много далечно минало може да въздейства по някакъв реален или дори апокалиптичен начин на нашия живот. Ако Кейс е бил прав, тогава цялото ни внимание трябва да се насочи към различните експедиции, които, публично или скришом, търсят Залата с летописите. Но всичко зависи от това дали Кейс е бил прав...
 	От всички негови „тълкувания“, събирани след 1909 г., 14 249 са запазени за поколенията, но обратно на твърденията на неговите последователи, че почти всички негови пророчествата са точни - „близо сто процента“ - на практика е трудно да се открие дори едно такова! Предсказанията на Едгар Кейс трябва да са били най-неточно описани по сравнение с останалите пророци.
 	Например, през февруари 1932 г. той е помолен да предскаже най-важните събития през следващите петдесет години. Кейс пророкува „разрушаването на много сили“ през 1936 г. Когато го молят да бъде по-точен за кои сили става дума, той изрежда Русия, САЩ, Япония и Великобритания. Най-изненадващо, последователите на Кейс разглеждат това като успех, твърдейки, че точно е предсказано началото на събитията, които ще доведат до Втората световна война. В книгата Edgar Саусе on Prophecy (Едгар Кейс за пророчествата), издадена от Асоциацията за изследвания и просвещение (АИП)12, организацията на последователите на Кейс, Мери Елън Картър посочва, че през 1936 г. се случват следните събития: кризата около абдикацията в Англия, началото на Испанската гражданска война, първата от сталинските чистки в Русия и образуването на германско-италианския фашистки съюз. Само две от тези събития се случват в страни, посочени от Кейс, а и определено е спорно дали кризата около абдикацията би довела до „разрушаване“ на английската нация. Най-важните събития, които имат отношение към предстоящия световен конфликт са тези в Испания и германско-италианския съюз, но Кейс не посочва нито една от тези страни. А какво да кажем за Втората световна война? Кейс просто не предсказва наближаващия глобален конфликт.
 	Ако някои „тълкувания“, изтъквани от последователите на Едгар Кейс заради тяхната невероятна точност, изглеждат съмнителни, когато се разгледат критично, в други случаи той е дори още по-неясен. Когато през 1932 г. го питат за вече започналата кампания на Ганди за независимост на Индия, той отговаря, че „тя зависи от личности“. А по време на Втората световна война, когато някой му задава въпроса: „Каква ще е съдбата на Хитлер?“, великият пророк отговаря „Смърт!“ Поне в това предсказание той има всички шансове да бъде „близо сто процента“ точен. Но за наша изненада това също се разглежда като един от неговите успехи. През 1943 г., Кейс предсказва, че до 25 години - т. е. до 1968 г. - Китай ще стане не само по-демократичен, но ще стане и християнска държава. С изненада открихме, че това е публикувано през 1968 г. в книгата на АИП, която настойчиво твърди, че Кейс е имал предвид как Китай ще бъде обзет от маоизма и гражданската война, така че демокрацията и християнството биха могли да вземат връх. Изглежда, че е време да зачеркнем от списъка и това пророчество. Едно друго, доста произволно, предсказание се отнася за това как потъналата Атлантида ще се появи отново. На 28 юни 1940 г. Кейс прави едно от най-прочутите си изказвания: „Посейдия (един от термините му за Атлантида) ще се издигне отново. Очаквайте го през 68-а или 69-та. Не е толкова далеч!“ Това предсказание, както се твърди, се е изпълнило, през 1969 г., когато откриват тайнствено, приличащо на пътна настилка, струпване на камъни във водите край брега на остров Бимини от островната група на Бахамите, което би могло да е човешко творение. Дали откриването на „Пътя Бимини“ прави предсказанието на Кейс вярно? Може би. Но според Ендрю Колинс и Саймън Кокс, някои от ключовите фигури при откриването на „Пътя Бимини“ са били крайно незаинтересовани, макар и да са били членове на АИП, в търсенето под каквато и да е форма на потвърждение на пророчествата на Кейс, отнасящи се до Антлантида и Бахамите. Още повече, че островитяните от Бимини са знаели от години за пътя и практически са предложили да го покажат на „откривателите“. Във всеки случай, откриването на някаква - несъмнено предизвикваща интерес - аномална каменна настилка край бреговете на Бимини, трудно би потвърдило „издигането“ на Атлантида.
 	Кейс предсказва също така, че тайната как е била построена Голямата пирамида ще бъде открита през 1958 г. Ако е била открита, тя би трябвало да е най-добре пазената тайна на всички времена. Повечето от нас все още чакат нейното разкритие.
 	През вековете множество пророчества, направени от хора от всички възможни вероизповедания и с различен житейски път, са се сбъдвали. За да получат дължимото им се уважение и признание, пророците имат нужда от доказателства за някаква точност. Когато става дума за Кейс, като изключим някои впечатляващи медицински „тълкувания“, тези доказателства за жалост липсват. Фактът, че някой има успехи с определена парапсихологична дарба, не означава автоматично, че той има същият талант и в други парапсихологични области.
 	През 1931 г. Едгар Кейс създава Асоциацията за изследвания и просвещение (АИП), за да рекламира делото на живота си. Седалището на АИП се намира във Върджиния бийч, щата Вержиния, в САЩ. Дълго време след смъртта му през 1945 г. тя остава сравнително малка и ниско бюджетна организация. Но в началото на 70-те години на 20 в. се наблюдава внезапен наплив от заможни членове. Понастоящем АИП е богата и могъща организация, която финансира археологически проучвания в Египет и на други места, като се опитва да потвърди предсказанията на Кейс. Факт е, че АИП е играла главната роля при оформянето на съвременната египтология, както академичната, така и нейните нови разновидности. Вече видяхме как настояването на Кейс за изключителната важност на 10 500 г. пр. Хр. се е промъкнало в основните трудове от лагера на Новата догма. Свидетели сме и как техните объркани доказателства за тази изключителна дата се третират като факти от мнозина други автори в жанра. Но в същото време Кейс и АИП подкрепят най-малко две основни фигури от - очевидно - противоположния лагер.
 	Марк Ленър - който построи умалена пирамидата за Тайните на изчезналите империи - е най-известният американски египтолог, който в наши дни работи в Египет. Той е високо уважаван по целия свят. Неговата книга The Complete Pyramids (Всичко за пирамидите), издадена през 1997 г., се оценява като майсторски преглед на един доста труден за разрешаване въпрос и е представяна от множество реномирани музеи, сред които и Британския музей. По-малко известно е, че през 1974 г., по поръчка на АИП, той пише книга, озаглавена The Egyptian heritage, based on the Edgar Cayce Readings (.Египетското наследство, основаващо се на пророчествата на Едгар Кейс ), която се опитва да свърже предсказанията на Кейс с откритията на съвременната египтология. В нея Ленър изразява тогавашното си убеждение, че Голямата пирамида е била построена като хранилище на знания и Храм за посвещаване на Бялото братство.
 	През 1973 г. синът на Кейс, Хю Лин Кейс, избира обещаващия млад студент Ленър да бъде „свой човек“ на АИП в средите на академичните египтолози и организацията заплаща обучението му. АИП финансира и съвременните му изследвания по въглеродния метод на материали, взети от Голямата пирамида (които изглежда показват, че тя е с 300 или 400 години по-стара, отколкото се смяташе, но не и с 8000 години по-стара, както се надява АИП). Към днешна дата Ленър вече не адвокатства на поддръжниците на Кейс и не споделя каквито и да са „алтернативни“ виждания, определяйки се вече като убедено академичен египтолог. Фактът, че сега подлага на критика наричаната от него „Археология на Новото време, вдъхновена от новооткрита информация“, е може би опит да погребе отношенията си с АИП като част от собственото си минало.
 	Но Марк Ленър не е единственият египтолог на платото Гиза, който има причина да е благодарен на АИП. Най-изненадващо, главният враг на всички пирамидиоти, д-р Захи Хауас - който от 1997 г. заема влиятелния пост Директор на платото Гиза и наскоро бе предложен за заместник министър, отговарящ за паметниците в Гиза - също е следвал египтология с помощта на АИП. Чрез свои приятели, членове на АИП, Хю Лин Кейс урежда обучението на Хауас в университета в Пенсилвания, където египтянинът учи в периода 1980-1987 г. и става доктор по египтология. Хауас винаги е признавал връзките си с АИП и редовно изнася лекции на техните конференции, провеждани в главния им офис във Вирджиния бийч. Най-малкото е интересно, че двамата най-известни и влиятелни представители на академичната египтология в Гиза, са свързани с организацията на Едгар Кейс.
 	 
 	 
 	Първото и Последното време


 	 
 	 
 	Робер Бовал и Греъм Хенкок очевидно са силно заинтересовани да ни накарат да вярваме, че има нещо специално в 10 500 г. пр. Хр., вероятно заради пророчествата на Едгар Кейс. Кейс предсказва и важни събития в бъдещето, които започват през 1998 г. Бовал и Хенкок също приписват голямо значение на 2000 г. - въпреки че, подчертаваме го още веднъж, основанията им за това са определено спорни.
 	Също като мнозина други тези автори вярват, че 2000 г. бележи края на Ерата на Риби и началото на Ерата на Водолея, което води до съответното влияние върху световните съдбини. Доминиращата в Ерата на Риби религия по света - изобразявана с две риби - е християнството, един от чиито символи е рибата. Знае се, че някога в Ерата на Телеца култът към бика - като този към Апис в Египет - е бил преобладаващ, също както култът към боговете-овни в Ерата на Овена.
 	Това е една много типична за Запада гледна точка. Християнството доминира в Европа през по-голямата част от Ерата на Риби, но трудно може да се каже, че е управлявало света през голяма част от това време. Например, тази религия не достига до Америка чак до 16 в., християнските мисионери разпръскват божието слово в Азия едва след 17 в., а разпространението ѝ в Африка започва дори по-късно. От друга страна, през същия период се заражда и друга основна религия - Исляма - но неговата поява през 7 в. не е свързана с промяна в астрологичните ери.
 	Астролозите отдавна ожесточено дискутират въпроса кога точно една ера се сменя със следващата, тъй като съзвездията са с различни размери и на Слънцето са му необходими различен брой години, за да премине през тях. А когато Слънцето е на средата между две съзвездия, кога точно се определя, че е преминало от единия „дом“ в следващия. Факт е, че астролозите изобщо не разглеждат възможността за внезапно, незабавно преминаване от една ера в следваща, а по-скоро възприемат идеята за периоди на преминаване или припокриване, през които влиянието на едната ера постепенно избледнява, докато влиянието на следващата набира сили. Затова направо е глупаво да се говори за една година, като годината на смяната: няма как да стане така, че след голямото нощно очакване в новогодишната нощ срещу 1-ви януари 2000 г. изведнъж да се озовем в Ерата на Водолея. Малцина астролози биха поставили началото на новата ера около 2000 г., макар че преобладаващо е мнението, че влиянието и вече се усеща. Доста астролози смятат, че ще бъдем със сигурност в Ерата на Водолея едва след около три века - към 2300 г. Някои отместват това събитие още по-далеч във времето - около 2700 г.
 	Бовал и Хенкок очевидно се стремят да ни убедят в астрологическото значение на 2000 г., въпреки че техните данни дават някои объркващи резултати, когато става дума за отминалите ери. Датите, които те дават в Пазителя на сътворението, са следните:
 	 
 	 
 	Риби                  160 г. пр. Хр. - 2000 г. сл. Хр.
 	Овен                  2320 г. пр. Хр. - 160 г. пр. Хр.
 	Телец                  4480 г. пр. Хр. - 2320 г. пр. Хр.
 	Близнаци                  6640 г. пр. Хр. - 4480 г. пр. Хр.
 	Рак                  8800 г. пр. Хр. - 6640 г. пр. Хр.
 	Лъв                  10 960 г. пр. Хр. - 8800 г. пр. Хр.
 	 
 	 
 	Те разработват тази таблица, изваждайки 2160 години от началото на всяка предишна ера, започвайки от 2000 г. сл. Хр., но това води до някои съвсем объркани резултати. Например, през 8800 г. пр. Хр. - за която твърдят, че е краят на Ерата на Лъва - Слънцето определено изгрява в Лъв на деня на пролетното равноденствие и не е излязло от това съзвездие още поне триста години след това. Това може лесно да се провери.
 	И нещо друго. Необичайно е, но Бовал и Хенкок в същата тази книга сериозно се самоопровергават. Те твърдят, че корелациите между някои пирамиди, Сфинкса и небето през 10 500 г. пр. Хр., която година според тях бележи датата на Първото време, са също така начало на Ерата на Лъва. Ако това е така, тогава - според техните собствени сметки - Ерата на Водолея няма да започне преди 2460 г.! Те изглеждат толкова обсебени от придаването на важност на тези две дати -10 500 г. пр.Хр. и 2000 г. сл.Хр. - че за обективния читател става явен любопитният и ирационален двоен стандарт в мисленето им. Когато говорят за важността на 10 500г. пр. Хр. използват едни аргументи, а когато говорят за 2000 г. сл. Хр. използват съвсем различни, без очевидно да забелязват как в двата случая аргументите им са взаимно изключващи се. Но за какво е всичкото това старание? Защо трябва толкова да задълбават в настойчивостта си относно тези две дати? Би ли могло това да има нещо общо с пророчествата на Едгар Кейс, в които и двете дати са много съществени?
 	Другата причина, поради която Бовал и Хенкок приписват голямо значение на 10 500 г. пр. Хр., е свързана с астрономията. Тази дата почти бележи половината от прецесионния цикъл (малко по-малко от 13 000 години) на нашата ера. Това означава, че съзвездията през пролетното равноденствие сега са огледално изображение на това, което са били през Първото време, макар че до пълното им съответствие трябва да изминат още четири или пет века. Но Бовал и Хенкок приемат това за знак, че светът навлиза в период, наречен от тях Последното време. Въпреки че не сме съвсем наясно със значението на техния термин, внушенията изглеждат доста очевидни. Но трябва да кажем, че терминът не е използван от древните египтяни, а е откритие на Бовал и Хенкок.
 	Мнозина са изпълнени с очакване за 2000 г.13 и тя видимо има по-голямо значение за Бовал и Хенкок като годината, през която те вярват, че ще се случат големи промени на Земята. В книгата Пазителят на сътворението Бовал и Хенкок на практика предполагат, че някак си Голямата пирамида ще даде старта на Ерата на Водолея през 2000 г. (Разбира се, това предсказание може и да се изпълни, също както последователите на Кейс отидоха да търсят и вярваха, че са открили Атлантида през 1968 г., за да осигурят изпълнението на пророчеството.) Авторите казват:
 	 
 	Възможно ли е мъдреците от Хелиопол, работили в зората на историята, да са успели да създадат нещо като архетип на „механизъм“, механизъм, предназначен да освободи и задвижи месианските събития през ерите - например, когато пролетното равноденствие е в съзвездието Телец да започва Ерата на пирамидите, когато е в Риби - Християнската ера и когато е във Водолей - най-вероятно дори Нова Ера14?
 	 
 	Всичко е възможно. Никой не ни пречи да се възхищаваме от „мъдреците на Хелиопол“, но казаното в по-горния абзац предполага някакво предварително знание от наша страна за съществуването на подобен „механизъм“. Или пък предполага, че Бовал и Хенкок гледат на себе си като на стражи на някакво тайно знание, които благоволяват да ни отпускат „на час по лъжичка“, защото са решили така и имат намерение да насадят в умовете ни очакване за неизбежни промени.
 	 
 	 
 	Камерите на долния свят


 	 
 	 
 	Прословутата Зала на летописите - независимо дали съществува или не - е най-важният елемент от този план за оживление около Милениума. Ако я има, тогава основателно можем да подозираме, че нейното съществуване е вече манипулирано в общественото възприятие, доста преди тържественото ѝ представяне пред световните медии, от малцина избрани с тяхната добре подготвена частна база данни. Въпреки че тя ще бъде, без съмнение, най-голямото археологическо откритие в историята, това ще бледнее на фона на разкритията, приготвени за нас.
 	Съществува ли Залата на летописите? Определено, идеята за архиви от едно по-ранно време може да се открие през цялата египетска история. Най-важният сред многобройните подобни източници е прочутият папирус Уесткар, който съдържа легенда за самия Хуфу. Тя разказва как Хуфу, строител на Голямата пирамида, иска да получи достъп до тайни, открити в светилището на Тот в Хелиопол, за да ги използва при строежа на пирамидата си. Синът на Хуфу, Хардадаф, му разказал историята на един велик маг на име Дед’е, който знаел „къде са скрити тайните неща от къщата на Тот“. Хуфу изпратил да доведат Дед’е, който му казал, че нещата, които видял, са скрити в Хелиопол. Някои египтолози вярват, че това ни препраща към оригиналите, по които са писани Текстовете от пирамидите. (Забележете, че в легендата Залата на летописите е разположена в Хелиопол.)
 	В по-късни времена, особено през периода на арабското владичество, са създадени многобройни легенди за скритите в Египет тайни писания, което, както може да се очаква, е израз на уважението, с което дошлите по-късно по тези земи са се отнасяли към древната египетска цивилизация. Няколко подобни легенди разказват за надписи по колони, издигнати в Египет. Тези легенди са преминали в масонското учение.
 	Гръцкият историк Херодот, посетил Египет през 5-ти век пр. Хр., пише за „подземните помещения на хълма, върху който стои пирамидата, които той (Хуфу) изградил като своя подземна гробница на остров, образуван чрез прокопаване на канал от Нил“ Това често се тълкува като потвърждение, че Херодот е бил осведомен, че Хуфу е погребан под Голямата пирамида. Стриктният прочит на текста изяснява, че Херодот разказва как под платото Гиза е изграден комплекс от подземни гробници, а не задължително точно под Голямата пирамида.
 	В книгата Gods of Eden (Боговете от Рая) Ендрю Колинс развива идеята за комплекс от тунели и камери вътре в скалната маса на платото, като посочва, че варовикът се характеризира с множество пещерни образувания.
 	Съществуват много легенди за тайно хранилище на древноегипетските знания. Гърците, арабите и, по-късно, масоните имат своите истории за кодирани надписи или тайни депозити от свитъци, скрити някъде в Египет, така че предсказанията на Едгар Кейс не са нещо ново. Но той не е единственият влиятелен пророк, който представя подобна идея.
 	През 1920 г. британският ясновидец X. К. Рандъл-Стивънс се изявява със събрана по методите на парапсихологията информация за Голямата пирамида и Сфинкса. Тя много прилича на тази на Кейс. Както в случая със Спящия пророк, за тази информация се претендира, че е получена директно от оцелели жители на Атлантида, които са избягали в Египет, този път водени от астроном, наричан Мизрахимл. Рандъл-Стивънс казва:
 	 
 	Папирусите и реликвите все още са скрити под Сфинкса в многобройни проходи. Те ще бъдат открити скоро и ще бъдат дадени на света да ги чете.
 	 
 	Надписите от Озиран ми казват, че тази огромна и величествена сграда е само украса, увенчаваща зала, която е свързана с пирамидите чрез радиални подземни тунели.
 	 
 	Рано или късно ще бъде открит храм, под земята в околностите на Сфинкса, който е свързан с други камери и голям храм или голяма камера под Голямата пирамида. Там божествените космически тайни ще бъдат разкрити на онези, които са призвани.
 	  

 	 
 	 
 	Рандъл-Стивънс дава и диаграма на камерите и тунелите под Сфинкса и платото Гиза, а така също прибавя обяснителен параграф:
 	 
 	Имигрантите от Атлантида са били хора, управлявани по законите на Космическото масонство, и тези, които са пристигнали в Египет, са изградили центрове на масонската просвета, от които се е управлявала страната.
 	 
 	Но дали Рандъл-Стивънс - подобно на Едгар Кейс - наистина е открил идеите си в света на духовете или те имат по-земен произход? Нашето изследване разкри много интересна традиция, от която може би са се повлияли и двамата - Древният и таен Орден на Розата и Кръста, съвременното американско розенкройцерско общество, известно със съкращението си ДТОРК15 - което става известно заради обширната си реклама и добре организираните кореспондентски курсове. Древният и Таен Орден на Розата и Кръста е създаден в началото на 20-те години на 20 в. от Харви Спенсър Люис, който умира през 1939 г. Той е посветен в Ордена на Розата и Кръста в големия окултен център в Тулуза, Южна Франция, и създава ордена, за да изучава (според една от неговите брошури) „тайните на времето и пространството; човешкото съзнание; природата на материята; усъвършенстване на физическото тяло... развиване на волята; важни открития от розенкройцерската химия и физика“. Още по-знаменателно, Орденът обявява, че произходът и родословието му водят директно назад във времето до тайните школи на Древен Египет.
 	Спенсър Люис твърди, че разполага с тайни знания за платото Гиза: всъщност идеята за комплекс от тунели и камери под Гиза, свързващи Сфинкса с трите пирамиди, е основна част от вярванията на ДТОРК. Люис казва, че информацията е взета от „архивите на розенкройцерите“, въпреки че не предлага никакво доказателство в подкрепа на твърдението си. Интересно е, че диаграмите на тези тунели и камери в документите на ДТОРК са всъщност много сходни с тези на Рандъл-Стивънс и са прекалено еднакви, за да са случайно съвпадащи. И последващият разказ за пристигането на атлантите в Египет също напомня този на Кейс (въпреки че описанието, дадено от Кейс на Залата на летописите, е различно от това на Рандъл-Стивънс и Люис).
 	Диаграмата на Бовал и Хенкок, която изобразява тайната Камера на Сътворението, я разполага на същото място, на което е в документите на ДТОРК. На пръв поглед изглежда сякаш това е вълнуващо потвърждение, че Бовал и Хенкок доказват по независим начин, използвайки астрономически данни, твърденията на парапсихолозите и окултните братства от последните осемдесет години. Но дали двамата автори наистина даряват много по-широка публика с тези големи езотерични тайни, като дават възможност на всички нас да участваме в древните мистерии? За съжаление отговорът вероятно е отрицателен. Според нас Бовал и Хенкок искат да създадат само впечатление за прилагане на независимо потвърждение: все пак видяхме, че техните аргументи за местоположението на Камерата на Сътворението, са много спорни.
 	Дали, в края на краищата, „Новата догма“ не е чак толкова нова, а е със сравнително по-стар произход и преразказва идеите на окултистите? Вероятно няма нищо лошо да дариш жадната публика със стари, мистични концепции, независимо дали са на ДТОРК, или на масоните. Но ако случаят е такъв, защо авторите не искат да го признаят?
 	Амбициозните опити на Бовал и Хенкок да фалшифицират някаква връзка между Първото време на древните египтяни – tep zepi - и Ерата на Водолея, предизвиква у читателите им чувство на напрегнато очакване. Всичко, което са написали дотук, ни изглежда нагласено, за да се направи тази връзка, и определено създава впечатлението, че скоро ще бъде открита голяма тайна и те са нейните пазители. С други думи, Хенкок и Бовал са част, съзнателно или не, от една програма, замислена да достигне кулминацията си по време на Милениума и през първите години на 21 в. Намеци за този замисъл могат да се съберат от засилващия се месиански тон на сегашните им съобщения в Интернет, каквото е това на Робер Бовал, направено на 29 юли 1998 г.:
 	 
 	Краят на хилядолетието наближава бързо. За всеки, който се чувства част от същото търсене, предстои много работа, а именно да допринесе за нова и много необходима духовна и интелектуална промяна на тази планета. Гиза, без съмнение, ще играе главната роля в тези неща.
 	 
 	И на Хенкок от 14 август 1998 г.:
 	 
 	Застанало на ръба на хилядолетието, в края на един век на непозната досега порочност и кръвопролития, в който алчността разцъфтя, човечеството се изправя пред труден избор между материята и духа - тъмнината и светлината [подчертаването е наше].
 	 
 	От наша гледна точка, тази месианска разпаленост не е случайна: Хенкок и Бовал, както други личности и групи, изпълняват частна програма, изпълнени с наистина мисионерско усърдие.
 	 
 	 
 	Магията на Милениума

 	 
 	 
 	През октомври 1998 г., Бовал обявява създаването на неговия проект „Равноденствие 2000“, който се разработва от 12 автори (плюс него самия), представяни от него като „Магическите 12“. Членовете на тази група не са постоянни по време на писането, но в началото сред тях са: Греъм Хенкок, Джон Антъни Уест, Ендрю Колинс и, естествено, Робърт Темпъл. Други имена, споменавани от Бовал, в този контекст са Колин Уилсън, Майкъл Бейджънт, Кристофър Найт и Робърт Ломас. Идеята е „Магическите 12“ да изнесат серия от конференции на различни места по света, в ключови, от гледна точка на астрономията, дни през 2000 г. - дните на пролетното и есенното равноденствие и дните на зимното и лятното слънцестоене. Местата са избрани и обявени като най-херметическите на света и включват Гиза, Александрия, Стоунхендж и Сан Хосе (главния офис на ДТОРК). Бовал твърди, че „основната цел е да се състои един световен ритуал“, символизиращ завръщането на магическата херметична традиция в Египет. Кулминацията на събитията ще настъпи в полунощ на 31 декември 1999 г, когато от специално издигната платформа пред Сфинкса Бовал и неговите 12 съратници ще направят „съобщение за планетата“. Той казва, също така, че това събитие ще отбележи „завръщането на боговете“ в Египет.
 	Дали Великата Енеада е съгласна или не със сценичните обръщения на Бовал и дали времето на тяхното завръщане съвпада с кулминацията на неговия ритуал, човек може само да гадае, а и да се изненада като научи, че д-р Захи Хауас наистина е гарантирал разрешението си това събитие да се проведе пред Сфинкса. Кока Кола или Ай Би Ем биха били щастливи да платят милиони, за да си осигурят страхотно рекламно присъствие на голямото парти за Милениума. Тогава защо тази възможност е дадена именно на Бовал?
 	Неразделна част от планираното зрелище е дванадесетчасов концерт, допълнен с лазерни ефекти, проектирани и изпълнени от Жан Мишел Жар. Събитието е насрочено да започне при залез слънце на 31 декември 1999 г. и да завърши с изгрева на 1-ви януари 2000 г., включвайки среднощното „съобщение към планетата“ на Бовал. Слуховете сред музикалните среди са, че записите на Жар, които ще са готови в края на 1999 г., са продължение на албума му „Равноденствие“ от 1980 г. и ще носят името „Равноденствие 2000“16. Това име предполага някаква степен на координация между двамата.
 	Проектът „Равноденствие 2000“ на Бовал се финансира от Конкордиум, фондация с нестопанска цел от Ню Йорк, спонсорираща изследвания в областта на алтернативната технология и философия, които, по думите на Бовал „ще донесат просветление и духовност на света“. Той създава и „Опитна база Феникс“ в селото край Сфинкса, Назлет- ал-Самман, за да може да наблюдава цялата дейност на платото Гиза до настъпването на новото хилядолетие.
 	Не е срамно да организираш най-доброто шоу за Милениума, особено ако се сравни с глуповатите телевизионни програми, нито пък е срамно да пожелаеш мир и любов на планетата. Но нека не забравяме, че неразделна част от шоуто е обявлението за завръщането на древноегипетските богове. Това може да изглежда като някакво поетично отклонение или метафора, но - както ще видим - е част от план, който цели да докаже, че боговете са истински и те се завръщат.
 	Вярата, че завръщането на определени древни богове и придружаващите ги глобални промени са предстоящи, по никакъв начин не се ограничава само до Робер Бовал и Греъм Хенкок. В новото издание на книгата си Загадката Сириус Робърт Темпъл предполага, че древните земноводни богове, Номмо, които сега са в състояние на понижена жизненост някъде в орбита около Сатурн, се канят да се върнат на Земята. Той казва мрачно, че „тези неща... могат да ни се случат много по-скоро, отколкото си мислим.“ В умовете на тази нова порода мисионери на Водолея, предстоящите грандиозни събития или ще се състоят на платото Гиза, или ще са фокусирани на това място.
 	 
 	 
 	2


 	 

 	 

 	Нещо странно се случва 

 	на платото Гиза


 	 
 	 
 	Днес всичко около Гиза е пълно с противоречия. Във всеки един момент тръгват десетки слухове и контра-слухове за нелегални разкопки, за всякакви заговори и, което е най-вълнуващо, за тайни открития, които някак си ще променят нашия свят. Суматохата и слуховете се усилиха сякаш като по програма, проектирана да достигне кулминационната си точка на прага на новото хилядолетие. Но кой стои зад тази кампания? И бихме ли могли успешно да отсеем истината от слуховете за Гиза?
 	Привидно нищо особено не се случва на платото Гиза, като изключим, че Голямата пирамида беше затворена на 1-ви април 1998 г. за „почистване“, което звучи основателно, тъй като многохилядната тълпа от туристи е оставила невероятно количество мръсотия и кондензирана влага по лесно уязвимите каменни блокове на вътрешните проходи и коридори. Натрупването на влага от дъха и потта на хората може да причини сериозно влошаване на състоянието на пирамидата; освен това някои ремонтни работи бяха просто необходими - например да се подобри временната осветителна система. Но като добавка към почистването и електротехническите работи, както много източници предполагат - на някои от тях може да се вярва повече, отколкото на останалите - вероятно някакви други дейности се провеждат на Гиза: тайно се прокопават тунели в самата пирамида и на други места по платото; съмнителни организации осъществяват нелегални разкопки в търсене на прословутите скрити камери и древни тайни. Конспирацията витае във въздуха. С известен цинизъм насочихме вниманието си към Гиза, въпреки че бяхме изпаднали в нещо като шок.
 	В отношението си към посетителите на Голямата пирамида официалните египетски власти демонстрират определена доза двуличие. Много туристи често са осмивани - особено, по понятни причини, американските и европейските привърженици на Ню Ейдж, които разглеждат пирамидите като своя собственост. Те дори демонстрират явно нежелание египетските власти, или някой друг, да ограничават ентусиазма им за медитиране вътре, отвън или дори на върха на пирамидите, по всяко време на деня и нощта. Те пристигат в Египет с твърдото намерение да побият там флага си и гледат на страната като на своя собствена - скъпоценен камък в короната на колониализма на Ню Ейдж. Те пъплят и шумят навсякъде без да се интересуват от мнението на местните хора: преди десетина години компания от триста и петдесет човека нахлу в Голямата пирамида, за да извърши групова медитация за т. нар. „хармонично съсредоточаване“. Това е огромен брой хора, като се има предвид малката и схлупена Камера на фараона и подтискащата „затворена“ атмосфера вътре в тази грамада от камък, особено когато тя е заляга от подобен поток посетители.
 	Широко известно е, че „метафизически“ групи са допускани в Голямата пирамида срещу съответна такса - всяка нощ след преустановяване на посещенията на платото Гиза. Факт е, че през декември 1997 г., когато д-р Захи Хауас обяви предстоящото затваряне на пирамидата, той специално заяви, че този начин на уреждане на визити ще продължи.
 	Но не всички посетители на Голямата пирамида медитират със затворени очи или не ги отделят от туристическите справочници. Няколко редовни и осведомени посетители твърдят, че имат доказателства за продължаващи работи в „облекчителните камери“, поредица от ниски сводести камери с височина около 90 см над Камерата на фараона. (По принцип за тях се смята, че са построени специално, за да разпределят огромното налягане на хилядите тонове скала, които иначе биха притискали твърде опасно купола на Камерата на фараона, въпреки че напоследък се изразяват съмнения дали това е причината за построяването им.) Подобни слухове за нелегални работи в пирамидата ни се сториха обезпокоителни. Заедно с писателя-изследовател Саймън Кокс, ние набързо заминахме за Египет, пристигайки там в деня преди да затворят Голямата пирамида заради, както по-късно бе обявено, осеммесечна програма за „почистване и реставрация“. Но на 1 януари 1999 г. Голямата пирамида не беше отворена отново и оттогава Египетския културен център в Лондон ни отговаря, че е възможно тя никога повече да не бъде отворена за посетители.
 	 
 	 
 	В края на тунела


 	 
 	 
 	Вече е известна една неизследвана камера в Гиза: ако приемем вратата на Гантенбринк за вход, тогава тя трябва да води към нещо. Но към какво? Както всичко останало в Гиза в наши дни, тази история също има политическа основа.
 	Германският инженер по роботика прави откритието си на 22 март 1993 г. - денят преди Захи Хауас да бъде уволнен заради скандал около една открадната статуя от времето на IV династия (въпреки че Греъм Хенкок предполага, че неговото уволнение е свързано по някакъв начин с дейността на Гантенбринк). Човекът, който уволнява Хауас, д- р Мухаммед Бакр, президент на Върховния съвет за антиките, на свой ред е изгонен три месеца по-късно. Той обявява, че „мафията“, която контролира всичко, свързано с пирамидите през последните двайсет години, е отговорна за това.
 	Самият Хауас е отстранен от офиса си само за около месец, а през април 1994 г. е възстановен на работа. Той прекарва част от това време в Калифорния, което може би е важно, защото, както пише британският писател-изследовател Крис Огилви-Харълд - по това време главен редактор на списанието Quest for Knowledge (В търсене на знанието) - „говори се, че възстановяването на работа на Хауас е в резултат на американска намеса“.
 	След като на 16 април 1993 г. Робер Бовал разпространява пред медиите новината за откритието на Гантенбринк, Германският археологически институт в Кайро реагира, определяйки го като „маловажно“ (вероятно по принципа за киселото грозде). Д-р Бакр отива по-далеч - той нарича откритието „измама“.
 	На Гантенбринк му е отказано да продължи работата си заради нарушаване на протокола чрез начина, по който новината за неговото откритие е представена на пресата. Както е описано в предишната глава на тази книга, Гантенбринк отправя обвиненията си единствено и само към Робер Бовал, но това не възпрепятства Греъм Хенкок да описва Гантенбринк като мъченик и жертва на традиционната египтология - нито пък да намеква, че това е част от някаква конспирация. В края на 1996 г. той пише в списанието Nexus: „Официалната причина, посочена от Египетската организация за антиките... беше, че Гантенбринк е обявил новината за откритието пред британската преса и така е нарушил „правилата“ на археологията.“
 	След цялата шумотевица около историята на откритието, за шахтата или камерата не се чува нищо до 1996 г., когато един нов - този път египетски - екип е сформиран да продължи изследването. Начело на екипа е д-р Фарук Ел Баз - близък приятел на Захи Хауас, специалист по „дистанционни проучвания“ (използване на сателитна или преносима със самолет техника за сканиране на земния релеф или това, което е под него), египетски геофизик, работил за НАСА по проекта за кацането на „Аполо“ на Луната. В проекта участва и канадската компания „Амтекс“, която осигурява оборудване на стойност 1 млн. долара, пренесено със самолет на платото Гиза. Първоначалната идея е да се предава на живо по телевизията отварянето на Вратата на Гантенбринк, но това не се осъществява. През януари 1998 г. Хауас обещава, че Вратата на Гантенбринк ще бъде отворена през май същата година. Но не само, че този исторически момент не настъпва, а и никога не беше дадено обяснение каква е причината за това.
 	Тогава се появи особено убедителен и траен слух, че, за да се стигне до Камерата на Гантенбринк, тайно бил прокопан тунел, тръгващ от най-долната камера, нарича Камерата на Дейвисън по името на британския дипломат Натаниъл Дейвисън. Дейвидсън я открива през 1765 г., въпреки че съществуват доказателства, че местните хора отдавна са знаели за нея. (Другите „облекчителни“ камери са открити от полковник Хауард Вайс през 1837 г„ който ги кръщава на значими фигури в тогавашното британско общество, като Уелингтън и Нелсън.) Влизането в Камерата на Дейвисън е трудно: доста нестабилна дървена стълба е изправена до почти деветметровата стена в горния край на Голямата галерия, но тя не стига догоре. Последните около два метра трябва да се изкачат по въже, а след това следва неудобно провиране през тунел в самата камера. Камерата на Дейвисън, като всички други „облекчителни“ камери, е висока около 90 см, и е очевидно непригодна да се стои прав в нея. Подът ѝ е покрит с грубите и неравни гранитни плочи, с които е облицована и Камерата на фараона. Тъй като строителите не са предполагали, че някой ще го види, не са се старали да го изравнят.
 	Възможно ли е, както чухме ние, някой да е копал тунел в посока южно от камерата на Дейвисън към Камерата на Гантенбринк? Десетки слухове за Египет циркулират по всяко време. Много от тях произлизат от хора, повърхностно запознати с конкретните факти за Гиза. Източникът на въпросния слух вероятно е Томас Данли, специалист по акустика и консултант на НАСА за две от мисиите на совалките, капацитет в областта на „акустичната левитация“ (повдигане на предмети с помощта на звук и вибрациите, получени от него). През октомври и ноември 1996 г. той участва в проект на доста одумваната Фондация Джоузеф М. Шор, заедно с екипа на американския продуцент на документални филми Борис Саид. Желанието им е да заснемат акустични експерименти в Голямата пирамида, след като са получили разрешение от египетските власти да прекарат в нея четири нощи.
 	Веднъж осигурили си тази златна възможност Данли и колегите му отиват в камерата на Дейвисън, където забелязват, че тунелът, прокопан в началото на 18 в., изглежда наскоро отварян. Навремето тунелът е бил прокопан от Джовани Батиста Кавиля (1770 - 1845 г.), един от най- необикновените представители на египтологията на 19 в. Той е капитан на кораб, родом от Генуа, а освен това херметист и окултист. Кавиля е убеден, че пирамидите крият велики и мистериозни загадки. Между 1816 г. и 1820 г. той провежда грандиозни разкопки навсякъде по платото Гиза - първите широко мащабни изкопни работи, осъществени някога в този район.
 	Интересното е, че Кавиля има намерение да прокопае тунел от Камерата на Дейвисън, който да пресече южната въздушна шахта от Камерата на царицата, тъй като вярва, че в тази точка ще открие тайна стая. За наша изненада, откритието на Гантенбринк от 1993 г. май ще потвърди, че Кавиля е бил прав. Но едва изкопал около 3 м, той изоставя тунела, вероятно поради ужасните условия, в които е трябвало да се работи. След това тунелът е запълнен с чакъл и потъва в забрава. През ноември 1996 г. Данли пропълзява в него и открива, че първоначалния тунел на Кавиля е продължен с около 9 м - и нещо повече, изкопните работи очевидно продължават. Той открива и чували с чакъл, складирани в по-горните „облекчителни“ камери. Данли разказва за откритията си на египетския инспектор, прикрепен към екипа му, и с разочарование констатира, че човекът не знае нищо, но поне е съгласен да докладва за това на своя началник Захи Хауас. Завръщайки се от Гиза Данли съобщава за това, какво е видял, в Интернет и по Радио Америка.
 	Когато през 1997 г. Данли отново посещава пирамидата, той забелязва нов силов електрически кабел, опънат нагоре по стената на Голямата галерия. Кабелът се скрива в тунела, водещ към Камерата на Дейвисън - явно доказателство, че изкопните работи продължават, скрити от чужди погледи. През пролетта на 1998 г., заедно със Саймън Кокс, ние посетихме Голямата пирамида и сами се уверихме, че в горният край на Голямата галерия е монтирана видеокамера, която не гледа надолу към галерията, както би трябвало да бъде, ако целта е да се наблюдават идващите по нея туристи, а е насочена така, че да запише всеки, който би се качил по дървената стълба към Камерата на Дейвисън.
 	През юли 1997 г. „независимият“ американски египтолог Лари Дийн Хънтър, посещава пирамидата, за да провери историята на Данли. Той е изпратен там от Ричард Хогланд (станал известен с борбата си в защита на Лицето върху повърхността на Марс - Хогланд е основната фигура в следваща история от нашето разследване). Хънтър не се изкатерва в Камерата на Дейвисън, но фотографира кабела, видеокамерата и няколкото чувала с чакъл в края на Голямата галерия. Странно, но всички снимки, които той донася оттам, показват единствено тези чували и разпръснати парчета варовик, които биха могли да бъдат донесени откъдето и да е.
 	Не е ясно какво са смятали той и Хогланд да постигнат, но заради печалната слава, с която се сдобива Хогланд от тази безсмислица, сведението от първа ръка на Данли за продължаващите работи в Камерата на Дейвисън просто олеква. (Куриозно е, но уебсайтът на Хогланд изобщо не споменава за Томас Данли.)17
 	Хънтър въвлича в тази история и Мохаммед Шерди, помощник редактор във вестника Ел Уафд. След като Захи Хауас отрича, че каквото и да било друго се прави в „облекчителните“ камери, е изключение на някои дейности по почистването им, Хънтър сериозно заподозира, че нещо се прикрива. Или работите се извършват без знанието на властите, или те са информирани, но предпочитат да отричат. През юли 1977 г. Хауас се среща с Хънтър и Шерди в своя офис и им показва факс от продуцента Борис Саид, ръководил екипа на Данли, в който той отрича да знае каквото и да е. По-късно и Шерди потвърждава, че му е бил позволен достъп до Камерата на Дейвисън, но заявява, че не е видял никакъв тунел.
 	На платото Гиза нищо не е просто. През януари 1998 г. в едно интервю Саид потвърждава, че „нов тунел“ е бил прокопан от Камерата на Дейвисън, но добавя - някак си смутено - че не вижда нищо грешно в това, въпреки че избягва да даде някакво обяснение за целта на тунела. Той също така добавя: „Те [египтяните] копаят тунели по цялото плато.“
 	Мнозина биха се запитали защо египтяните да не копаят - тайно или явно - на платото Гиза? Това е тяхна земя и тяхно наследство, а не колония на Запада. Малцина чужденци биха възразили ако те копаят под други египетски забележителности, като Цитаделата, изградена от Салах ад-Дин, която се извисява над Кайро. Проблемът е в това, че общоприето е мнението, че паметниците на Древен Египет принадлежат на целия свят: през 1998 г. президентът Хосни Мубарак каза същото. Според неписаното международно споразумение всичко, което се случва на някой от древните обекти - Карнак, Луксор или Гиза, трябва да бъде известно на света възможно най-бързо. Древен Египет принадлежи на всички и всеки път, когато някой сериозно размърда праха му, трябва всички ние да научим: това е основното споразумение, което важи за разкопки и важни открития. Когато става дума за забележителни находки, египтологията е по-важна от политиката, така че доказателството за тайно прокопаван тунел, и то не в който и да е древен обект, а в самата Голяма пирамида, е от колосално значение.
 	През март 1997 г. - няколко месеца след доклада на Данли - Хауас заявява категорично: „На платото Гиза не се работи тайно!“ По наше мнение единственият извод от това изявление е, че някой, меко казано, премълчава истината за необявена мащабна археологическа дейност.
 	През февруари 1998 г. нашият колега Саймън Кокс видял със собствените си очи неоспоримо доказателство за съществуването на таен тунел. Всъщност Саймън, “почерпвайки“ някакъв алчен служител с добре известния египетски бакшиш, успява да се уреди да влезе в самата Камера на Дейвисън. Там той вижда - и фотографира - окончателното потвърждение, че наистина се копае тунел, който тръгва от южната стена на камерата. Според Саймън, тунелът на Кавиля очевидно е бил отворен отново и продължен навътре в сърцето на пирамидата. Вълнуващото е, че ако той бъде продължен по права линия и на същото ниво, би пресякъл южната шахта от Камерата на царицата. С други думи би излязъл приблизително на нивото на Вратата на Гантенбринк. Дали това е целта, към която се стремят „неизвестните“ търсачи - тайно да изследват мистериозната врата и какво има зад нея? Трудно е да се каже, като се има в предвид, че египетските власти са отписали Вратата на Гантенбринк като обект, което си заслужава да бъде изследван, под предлог, че тя е твърде малка - приблизително с размера на лист хартия А4. И това, което е куриозно - те дори твърдят, че зад нея няма нищо. Но дали наистина те са убедени в това и протестът им не е само показност?
 	 
 	 
 	Тайни в пясъка


 	 
 	 
 	Докато бяхме на платото Гиза успяхме да разберем колко трудно е да оповестиш каквото и да е вълнуващо откритие. Чухме, от особено уважавани източници, че са открити три нови камери в Голямата пирамида, близо до Камерата на фараона. И тъй като поради различни причини не можехме да разкрием тези източници, новината практически беше безполезна. Във всеки случай винаги трябва да си предпазлив, когато развиваш някаква дейност на платото Гиза. Страшни слухове избуяват като гъби за една нощ, описващи екзотични тайни находки, открити от авторитети, които - това вече е стандартната добавка към подобни истории - някак си ще поставят началото на невероятни промени в света.
 	Вече най-малко двадесет и пет години продължава търсенето на скрити камери в комплекса Гиза. Един от първите за 20 в. опити да бъдат намерени неоткрити до сега камери се провежда през 1968 г. в пирамидата на Хафре. Този проект се ръководи от носителя на Нобелова награда, физикът Луис Алварес, който се опитва да установи местонахождението на камерите чрез използване на преминаващите през камъка космически лъчения. (Алварес е създателят на теорията за „Големият сблъсък“, довел до изчезването на динозаврите, а в началото на 50-те години на 20 в. участва в подкрепяно от ЦРУ изследване на HJIO.)
 	Проектът Гиза‘68 включва дванадесет американски и египетски организации, сред които са Американската комисия по ядрена енергетика, Смитсъновият институт и университетът „Аин Шамс“ в Кайро. Подробният компютърен анализ на получените данни, осъществен в „Аин Шамс“, принуждава ръководителят на тази част от проекта, д-р Амр Гонеид, да заяви (според съобщението на The Times), че резултатите „предизвикват всички известни закони на физиката” и, че „съществува някаква сила, която пренебрегва научните закони при работа в пирамидата.“ Но изглежда машината за объркване отново е прегряла: впоследствие Алварес обявява от Америка, че нищо необичайно не се е случило и, че не са открити нови камери.
 	Следващата фаза на този проект касае Сфинкса. Идеята, че нещо много важно лежи под Сфинкса, витае от векове. Говори се, че през 1801 г. по време на експедицията на Наполеон в Египет, в която участвали и учени, бил открит вход в подножието на Сфинкса, но заради внезапната поява на врага се наложило бързо отстъпление и той не бил проучен. Историята как французите открили врата в Сфинкса ни е известна, защото през 19 в. араби, очевидци на събитията, я разказали на френския египтолог Огюст Мариет. Спори се дали тази врата всъщност не е стелата на Сфинкса, но това не е правдоподобно, тъй като каменната плоча не е разположена на повърхността на Сфинкса като врата.
 	Много от най-изявените египтолози на 19 в. твърдо вярват в съществуването на камери под Сфинкса. Самият Мариет е на мнение, че под огромната статуя има гробница. Това негово схващане се основава предимно на наблюдението му, че всеки път, когато древните египтяни изобразявали Сфинкса върху каменен барелеф или папирус, те го показвали легнал върху плинт, разположен над нещо, напомнящо камерата на гробница.
 	В началото на 20 в. отново е събуден интересът към възможността за съществуването на подобна камера. През 1926 г. френският археолог Емил Барез предприема разкопки както в самото тяло на Сфинкса, така и в околността му. Голямата скорост и бързото приключване на работата предполагат, че той е търсил нещо определено, а не е правил разкопките заради самите тях и по обичайния начин. Изглежда той успява, поне отчасти, да постигне целта си, откривайки тунел, до който се стига през дупка в задната част на Сфинкса. Той го изследва, след това отново го запечатва, но невероятното е, че запазва за себе си новината за това възхитително откритие. Необичайното разположение на тунела, както забелязахме, заинтригува както физика X. К. Рандъл-Стивънс, така и Древният и таен Орден на Розата и Кръста (ДТОРК). Те - както Робер Бовал и Греъм Хенкок по-късно - посочват зоната под задната част на Сфинкса като местонахождение на една от предполагаемите тайни камери. Специфичното около разкопките на Барез е, че той цели единадесет години интензивно разкопава това място, но нито един от неговите подробни доклади никога не е публикуван.
 	След Барез следва дълъг промеждутък от време чак до 1973 г., когато нещата са поети от заинтиргуващата организация, наричана СИИ Интернешънъл (известна преди като Станфордски изследователски институт) от Калифорния. Като една от най-големите в света изследователски организации, СИИ винаги се е радвала на тесни връзки с Министерството на отбраната и разузнавателните централи на Съединените Щати. През 70-те години на 20 в. тя организира три експедиции до Гиза, като две от тях са ръководени от човек с интересното име д-р Ламбърт Долфин младши и имат за цел търсенето на скрити под Сфинкса камери. Неизвестно е защо тази идея изплува внезапно на повърхността след петдесет години бездействие. Според Долфин, първата експедиция на СИИ през 1973 г. фактически е продължение на проекта на Луис Алварес отпреди пет години.
 	Самият Долфин определено е интересна личност. Завършил Университета в Сан Диего и Станфордския университет, през 1956 г. той постъпва в СИИ, където е един от най-уважаваните физици. Но веднага се набива в очи, че нещо друго се крие зад интереса на Долфин към древните места. Той е набожен християнин с доста фундаменталистка ориентация, който през 1987 г. напуска СИИ, тъй като, според неговите думи, иска “да се посвети на изучаване на Библията, писателството и християнските дебати“. Но сайтът на Долфин18 разкрива и друга страна от религиозните му вярвания: линковете към сайта му включват материали за живота след смъртта, за анти-гей и свирепи анти-мюсюлмански организации и отделни личности. Той пише, че е убеден, че както Старият, така и Новият завет са „исторически точни, божествено одухотворени и напълно авторитетни във всички сфери на вярата и живота“.
 	Както повечето християнски фундаменталисти, Долфин изглежда е по-впечатлен от Стария, отколкото от Новия завет, тъй като - с изключение на Откровението на свети Йоан (Апокалипсиса) - той съдържа всичките наистина апокалиптични материали. Християнските фундаменталисти обичат възбудата от адския огън и вечните мъки - това е едно от множеството общи пристрастия, които те споделят, може би изненадващо парадоксално, с еврейските фундаменталисти. По същото време, когато Долфин ръководи екипа на СИИ на платото Гиза, той използва същите методи за дистанционни изследвания, прилагани в противоположни по цел проучвания на Храмовия хълм в Йерусалим.
 	Работейки с дясната еврейска организация Фондация на Иерусалимския храм, с ръководител Стенли Голдфут, която вярва, че е настъпило времето да бъде издигнат Третият Храм в Йерусалим, Долфин използва опита си в търсенето на основите на древния първи Храм. Зоната на тези проучвания е много чувствителна, и в буквалния, и в преносния смисъл, защото понастоящем Храмовият хълм е под контрола на мюсюлманите, така че им се налага да работят нощем. Но въпреки това израелските власти спират тяхната дейност поради опасност от размирици. Вестник Jerusalem Post описва събитието така:
 	 
 	Съществуват важни и, според някои, тревожни връзки между шепа американски евангелистки лидери и дясно-ориентираните израелци като Голдфут. Някои от членовете на борда на неговата организация са важни личности. Ламбърт Долфин оглавява ключов отдел в най-големия в света изследователски конгломерат - Станфордския изследователски институт - концерн с годишен оборот от двеста милиона долара, чиито основни клиенти са американското правителство и корпорации като „Бечтел“.
 	 
 	Както съобщава Долфин през 1976 г. СИИ предприема дистанционни изследвания в Саккара, търсейки гробницата на великия писар Имхотеп; в Александрия, където се опитват да намерят унищожената Александрийска библиотека; и на платото Гиза, където сеизмографските изследвания показват възможното наличие на камери под пирамидата на Хафре. През 1977 г. Долфин и СИИ се завръщат в Гиза сериозно спонсорирани от Национална научна фондация на САЩ. След това, през 1978 г., последователите на Кейс - Асоциацията за изследвания и просвещение (АИП) - се появяват, дарявайки на СИИ средства за проект, чието официално име е Проект за проучване на Сфинкса.
 	Сега на сцената на описваните събития излиза един човек, който скоро ще се появи в нашите разследвания като особено влиятелна личност, въпреки че не е известен на широката публика. Това е д-р Джеймс Дж. Хъртак, американски математик и мистичен философ, учредител на базираната в Калифорния организация, наричана Академия за науки на бъдещето (АИБ)19, пред когото мнозина от персонажите в тази книга биха коленичили с удоволствие. Хъртак има научни степени по ориен- талистика, история, социални науки, лингвистика, теология, владее писмено и говоримо седем езика и често е описван като „консултант от Силиконовата долина по високите технологии“. През 1986 г. на конференция в Бразилия, посветена на дистанционните изследвания, той изнася доклад относно използването на въздушно и сателитно базирани радарни установки, които да откриват археологически обекти.
 	В края на 70-те години на 20 в. Хъртак ръководи археологически разкопки на платото Гиза, което изглежда по някакъв начин е свързано с присъствието там и по същото време на Станфордския изследователски институт. Въпреки че той никога не е бил негов служител, винаги е поддържал тесни контакти с главните фигури, работещи в него или за него. И по-конкретно той е близък приятел с Ламбърт Долфин, който, според едно изказване на Хъртак, през 1976 г. „споделя с него личните си виждания“ за Гиза. (Освен това Хъртак познава и Марк Ленър.) През 1977 и 1978 г. Хъртак и няколко негови колеги се отправят за Гиза на експедиция, финансирана от частни лица. Те отиват там преди всичко, за да приложат лазерната технология при измерването на ъглите на шахтите, тръгващи от Камерата на фараона и Камерата на царицата. Другата им цел е да проверят своята хипотеза, че шахтите са насочени към определени звезди и съзвездия, а именно Орион и Дракон, както и към звездата Сириус. Резултатите от това изследване никога не са публично обявени.
 	Интересното около тези изследвания е фактът, че още през 60-те години на 20 в. е изказано предположението за възможна корелация с Орион и Дракон. Но - като изключим масонската литература, както вече се убедихме - идеята за насочване на шахтите към Сириус със сигурност не се появява преди Бовал и Джилбърт да издават Загадката Орион през 1994 г. Странно е, но през 1973 г. Хъртак изследва възможна корелация между пирамидите в Гиза и Пояса на Орион. Ние открихме, че това не е единственият път, когато той е с едни гърди напред.
 	СИИ Интернешънъл също играе основна роля в официалната история на изследванията, провеждани на платото Гиза през 70-те години на 20 в. Екипът на института използва различни методи, включително асрофотография, термално сканиране и измервания на електрическото съпротивление и колебанията в магнитното поле около Сфинкса и ограждащия го ров, за да изследва дистанционно всички подземни аномалии. Открити са няколко аномални подземни образувания, макар че повечето от тях се оказват естествени кухини в основната скална маса (което е характерно за варовика). Няколко от тях предполагат наличието на тунел, насочен от северозапад към югозапад в задната част на Сфинкса, както и нещо като кухина под предните му лапи.
 	През 1978 г. компанията Рикавъри Системс Интернешънъл се включва в проекта, за да предприеме сондажни работи с цел проучване на тези аномалии. Според Марк Ленър, тази компания „вероятно“ е била създадена специално заради този проект.
 	Рикавъри Системс Интернешънъл започва сондаж на платото Гиза в близост до Сфинкса. На дълбочина около 20 м сондата вади парчета гранит, който, както вече отбелязахме, не се среща в околността. Носят се дори слухове, че в този момент се намесва египетската армия и спира проекта. През 1980 г. египетски сондажен екип, който проучва на каква дълбочина са подпочвените води в района, изважда парчета гранит от дълбочина 15 м. Ясно е, че в тази варовикова местност, гранитът е аномалия - освен ако сондите не са ударили в подземни камери, облицовани с него. (Ако съществуват подобни камери, би било разумно те да са облицовани с гранит, защото подпочвените води в района са почти под повърхността и изсечените в порестия варовик камери биха били прекалено влажни. Гранитът, от друга страна, се състои от твърди и сбити частици и е чудесна изолация от вода.) Тогава, през 1980 г., Захи Хауас отваря отново тунела на Барез в задната част на Сфинкса, който е забравен от всички с изключение на тези, които са имали достъп до неговите непубликувани записки и доклади. Сред тях са Марк Ленър и египтянинът Мохаммед Адб ал-Маугуд Файед, син на един от помощниците на Барез през далечната 1920 г., който още като момче работи по разчистването на рова около на Сфинкса. Хауас безпогрешно навързва събитията и стига до извода, че дори след петдесет и четири години Файед би успял да открие малкия камък в задната част на Сфинкса, покриващ входа към тунела. По-късно Файед-младши става представител на Асоциацията за изследвания и просвещение (АИП) в Кайро.
 	През 1982 г. СИИ и АИП, заедно с Марк Ленър, работят съвместно по друг проект за дистанционно проучване на Сфинкса, наречен Проект за картографиране на Сфинкса, но този път са използвани акустични методи за търсене на скрити кухини. Тези изследвания отхвърлят съществуването на каквито и да са камери в лапите на Сфинкса, въпреки че са открити вероятни индикации за подобни камери под нивото на ограждащия го ров.
 	През 1990 г. Хауас издава лиценз на новия прославил се проект на Джон Антъни Уест и Робърт Скоч - Проектът Сфинкс - подкрепян от Университета в Бостън, където Скоч е професор. ( Египетските власти неизменно спазват правилото всеки проект да е подкрепян или в него да участва известна академична институция.) Директор на проекта - а той е човекът, който подава заявление за лиценза, вероятно тъй като Уест се ползва с репутацията на отцепник - е американският филмов продуцент Борис Саид. Неговият филм Тайната на Сфинкса, носител на наградата „Еми“ за документален филм, е излъчен през 1993 г. по Ен Би Си. Спонсори на проекта са двама видни членове на АИП, д-р Джоузеф Яхода и д-р Джоузеф М. Шор, който е представен също като официален наблюдател на АИП. 
 	Д-р Яхода, един от най-влиятелните членове на АИП, играе важна роля за намесата на тази организация в изследванията, провеждани на платото Гиза. Той също така е президент на корпорацията „Астрон“, специализирана в производството на радио-комуникационни системи, която е основен партньор на Министерството на отбраната на САЩ и на НАСА.
 	Вече ни е известно, че най-важното откритие на проекта е причинената от течаща вода ерозия на Сфинкса. Но проектът включва и сеизмографски изследвания за откриване на камери под Сфинкса, ръководени от сеизмографа д-р Томас Добецки. Той засича нещо, което прилича на голяма четириъгълна кухина ( 9 м на 12 м) на дълбочина около 5 м под лапите на Сфинкса. И още веднъж обещаващите изследвания са прекъснати внезапно: Хауас (по това време генерален директор на Комплекса от пирамиди в Гиза) внезапно прекратява лиценза на Проект Сфинкс, обвинявайки екипа в „ненаучни“ методи.
 	През 1995 г. в Гиза пристига екипът на нов проект, за да изучава района с помощта на сеизмографска технология и проникващи в земните пластове радари. Официалната цел на проекта е да се локализират подземни ниши, които биха могли да предизвикат пропадания край паметниците и да застрашат посетителите, но страничният ефект от подобни „дистанционни изследвания“ би трябвало да бъде откриването на подземни аномалии, като например камери. Проектът е съвместна мисия на Университета във Флорида и Фондация Шор, създадена от д-р Джоузеф Шор, участник в проекта от 1990 г. По това време той е (сега е пенсионер) директор и вицепрезидент на Форест Лабораторис Инкорпорейшън, фармацевтична компания, която произвежда витамини. Според думите на Робер Бовал Фондация Шор е „организация с нестопанска цел, посветила се на откриването на доказателства за изчезналата цивилизация на Атлантида и Залата на летописите, предсказана от спящия пророк Едгар Кейс.“ Мултимилионерът Шор е настоящ член на АИП и един от главните ѝ спонсори. Чрез съвместната си дейност с Университета във Флорида Фондация Шор се застрахова, че проектът в Гиза би имал необходимото академично участие, за да бъде лицензиран от египетските власти.
 	Този екип включва Томас Добецки и отново Джоузеф Яхода (който също е член на Фондация Шор), както и Борис Саид, който филмира събитията. Дори официалната цел на проекта да е локализирането на опасни за посетителите на паметниците подземни кухини, това определено не е истинската му цел. Оттогава Саид заявява, че е бил нает специално да заснеме филм за търсенето на изчезналата Зала на летописите на Атлантида, което е било цел на екипа на Шор от самото начало.
 	Сега Саид твърди, че цялата експедиция е била умишлено потопена в тайнственост от Шор, и заявява:
 	 
 	Сега, най-сетне, аз се убедих, че д-р Шор никога и по никакъв начин не е искал тази информация да стане публично достояние. Убеден съм, че той никога не е имал намерение да обяви пред широката общественост новината за тайната камера и това, което се намира в нея. Мисля, че той ме е използвал. Използвал е възможностите ми да получа разрешително, за да си свърши работата в Египет, преследвайки свои собствени лични цели. Мисля, че от самото начало той е възнамерявал да опази тайната от света.
 	 
 	През декември 1996 г. лицензът на този проект внезапно е прекратен след натиск от страна на Робер Бовал и Греъм Хенкок.
 	Екипът на Шор провежда работи и във вътрешността на Голямата пирамида, които изглежда дават индикации за съществуването на тесен коридор зад западната стена на Камерата на фараона. През август 1997 г. това е потвърдено от Захи Хауас на конференция на АИП.
 	По-късно, според изтекла информация, започва да се говори, че екипът е засякъл не една, а девет камери под Сфинкса, като някои от тях съдържат метални предмети. Тази история произлиза не от някой друг, а от Греъм Хенкок, който разказва за това в САЩ през юли 1996 г. в радио-шоуто на Aрт Бел20. Там Хенкок заявява доста заинтригуващо, че е получил информацията от анонимни членове на екипа на Джоузеф Шор. Хенкок твърди категорично, че те са открили девет камери, и че това забележително откритие е пазено в тайна. Той също така добавя, че е убеден в достоверността на информацията, твърдо заявявайки, че всичко това е истина. Горе-долу по същото време Бовал казва същото в свои лекции - например по време на проведена през октомври 1996 г. в Лондон конференция „Катастрофата“. Не е за вярване, но към момента на написването на настоящата книга Бовал и Хенкок самоотвержено разсейват подобни слухове, твърдейки, че в Гиза не са направени никакви открития, които да са запазени в тайна от света. И подсилват променената си на 180° позиция, изразявайки презрението си върху тези, които според тях разпространяват подобни безотговорни слухове.
 	Като допълнение към тази история, ЕнБиСи планира за края на 1996 г. или началото на 1997 г. телевизионно предаване на живо, отразяващо отварянето на камерите под Сфинкса. Тази програма специално отразява работата на Фондация Шор и Университета във Флорида. Сред поканените за това историческо събитие е и Ричард Хогланд. Но въпреки големите приготовления, то така и не се състоява, вероятно благодарение на успешните усилия на Бовал и Хенкок лицензът на проекта да бъде отнет. Но след като и високо уважаваната ЕнБиСи подготвя специално предаване, дали е твърде наивно да се съмняваме, че там има нещо, което си заслужава да бъде открито? А ако тези камери съществуват, защо никога не са заснети, както ни обещаваха, и защо все още чакаме потвърждението за тяхното съществуване?
 	От този момент нататък вниманието на всички се насочва в друга посока. Борис Саид, който вече не е в съдружие със Шор, твърди че експедицията се е интересувала и от тунел на дъното на 36 метрова шахта, известна като „водната шахта“, преминаващ под рампата, водеща от Сфинкса към пирамидата на Хафре. До него се стига по проход, който пресича рампата някъде по средата между Сфинкса и пирамидата. Когато посетихме Гиза, видяхме, че в тази точка шахтата се спуска до дълбочина от около 6 м и от нея на север тръгва тунел. Шахтата е покрита с желязна решетка, която е заключена - обмислена мярка, за да се избегне изчезването на туристи. Но там ние забелязахме следи от продължаваща долу работа: на дъното на шахтата се виждаха съвременен търнокоп и други инструменти, както и обичайният за всяка работа боклук от празни бутилки и обвивки от шоколад.
 	Факт е, че тази шахта е забележително интересна. Когато през 1996 г. Борис Саид влиза в нея заедно с Томас Добецки, той открива, че тя се снишава на три нива до невероятната дълбочина от около 70 м под повърхността на платото. Добецки взема със себе си ултразвукови ехографи, най-вече за да открие какво има под капака на гигантския саркофаг от черен базалт. Те двамата твърдят, че са открили около 3 м празно пространство и нещо, което прилича на тунел, широк около 2.50 м, прокаран 275 м източно от мястото в посока на Сфинкса. Хауас също е много въодушевен от това откритие, предполагайки, че това е символичната гробница на Озирис.
 	Озадачаващото е защо напоследък толкова много интереси са фокусирани върху тази шахта - и накъде води тя - тъй като това не е ново откритие. Странно, но настоящата ситуация изглежда като повторение на събития, които вече са се случвали толкова отдавна, през 30-те години на 20 в. Тази шахта се споменава в трудовете на X. Спенсър Люис, предназначени за Древния и таен орден на розата и кръста (ДТОРК), където тя е описана като вход към подземен комплекс от тунели и камери, свързващ пирамидите и камерата под Сфинкса.53 И колкото и да е странно, същото е съобщено на X. К. Рандъл-Стивънс при общуването му с миналото. Тези твърдения съвпадат, може би защото са предизвикани от отриването на подземния проход и шахтата, осъществено през 30-те години на 20 в. от големия египетски египтолог Селим Хасан.
 	Рандъл-Стивънс твърди, че Хасан също така открива мрежа от подземни „стаи и камери, като никоя от тях няма прилика с другите гробници или погребални камери. Те са светилища и зали с колонади - храмове и ритуални камери.“ Това е удивително. Ако Хасан е направил едно от най-великите археологически открития на всички времена, защо никой не знае за това? Това, което Рандъл-Стивънс се опитва да опише, не е друго, а огромен подземен комплекс, който никой никога не е очаквал да бъде открит. Работата на Хасан е прекъсната от започващата Втората световна война, но това едва ли би обяснило пълната тишина по този въпрос чак до наши дни. Кой и какво изчаква? Защо тази удивителна находка от съкровища на древните египтяни продължава да бъде крита под обвивките от шоколади?
 	Но разследването на тази предполагаемата археологическа находка разочароващо довежда до почти нищо. Описанието на Рандъл-Стивънс на подземния комплекс е будещо смях - и вероятно умишлено - раздуто до огромна степен. Там долу има камери и саркофази, датиращи не по-рано от Саитския период (6-7 в. пр. Хр.). Но според мнението на независими изследователи като Крис Огилви-Хералд и Иън Лоутън, които през септември 1998 г. успяват да проникнат там, те не са особено впечатляващи, нито пък там има някаква мрежа от тунели и зали, каквито са описвани от Рандъл-Стивънс. Самите вестникарски съобщения за откритието на Хасан, цитирани от Рандъл-Стивънс, не споменават нищо за съществуването на подобен комплекс. И така, защо сега Саид и Шор фокусират вниманието си точно на това място? Може би просто става дума за още един случай на създаване на загадки; все пак малцина са тези, които имат достъп до мястото, за да проверят нещата. Но същото място привлича вниманието и на Захи Хауас, който вярва, че това е най-голямото археологическо откритие - и то нищо друго, а символичната „гробница на Озирис“.
 	За нещастие, всичко, което е свързано с Гиза, никога не е просто или ясно. Филмът за „водната шахта“, заснет през 1996 г. от Борис Саид, става обект на невероятни разправии, което, най-малкото, радва общността на привържениците на новата догма. Саид и Шор отиват в Телевизия Фокс с филмовата лента, надявайки се да сключат договор за документален филм. След това двамата се впускат в оспорване на условията на договора, което означава, че докато тече спора, въпросният филм не може да бъде показван с комерсиална цел. Въпреки това, Робер Бовал - вероятно със съгласието на Шор и Саид - го представя през 1998 г. на конференция в Лондон.
 	Това подобие на филм е нещо, което си струва да бъде видяно. То определено прилича на филм за Индиана Джонус: джипове 4X4 спират по опразненото от туристи плато Гиза, свирейки с гуми и изхвърляйки нагоре облаци прах, и екип от „археолози“ се изсипва от тях и потъва в огромна шахта. Пълзейки през засипания с пясък тунел археолозите достигат и проникват в тъмна камера - определено те са първите хора, които го правят от много векове насам (макар че там е филмовият екип, който очаква да заснеме тяхното влизане). Тогава те откриват саркофаг, лежащ плътно закрепен към пода, и ентусиазирано изливат съдържанието на бутилките си с вода върху него, за да отмият вековната прах.
 	Според нас цялото събитие е режисирано така, че да се постигне оптимално драматичен ефект. Шахтата, в която те влизат на ура, няма нищо общо с онази, в която намират саркофага. Тя напомня „водната шахта“, но в нея не може да се влезе от повърхността на земята; до трите ѝ нива се стига по метална стълба. С други думи, те са снимали как влизат през едно място и как излизат от друго, за да изглежда всичко по-ефектно. Във всеки случай, саркофагът, който те „откриват“ с такава радост пред кинокамерата, вече е бил открит и то преди доста време.
 	Защо това място така драматично се превръща в легендарно, при положение, че всички доказателства сочат, въпреки археологическия интерес към него, че там няма нищо забележително? Да не би да е само заради това, че мястото е леснодостъпно - и тихо и полека, Гиза е овенчана с нов мит!
 	Бъркотията определено царува на платото - според нас по-скоро нарочно, отколкото случайно. Но поради действията и изявленията на хора с ключова роля в събитията, не е възможно да се разбере със сигурност кое точно е слух и кое - автентична информация.
 	 
 	 
 	Действия и контрадействия


 	 
 	 
 	Самата бъркотия изглежда някак режисирана. Допреди няколко години положението, що се касае до Египет, беше напълно ясно. Два лагера противостояха на стандартната египтология - Новата египтология, начело с Хенкок и Бовал, и езотериците като Джоузеф Шор и членовете на АИП. Сега картината е доста по-мътна, защото всичките основни действащи лица съзаклятничат, почти в духа на Макиавели, боричкат се за позиция и се съюзяват с тези, които най-добре биха служили на интересите им, създавайки си доста случайни последователи. През май 1998 г. Греъм Хенкок и Джон Антъни Уест правят общо изявление в Интернет. Повърхностно погледнато, то изглежда много възвишено, като благородно предложено маслиново клонче. След годините на настървени нападки с д-р Захи Хауас, те изведнъж му дават тази, неподлежаща на квалификация подкрепа:
 	 
 	Сега сме абсолютно убедени, че ценните паметници на Гиза не биха могли да са в по-добри ръце, отколкото тези на д-р Хауас. Ние видяхме как работи той. Видяхме неговата страст и вродена любов към пирамидите и Сфинкса. И се убедихме, че той повече от всичко е решен да осигури запазването на тези паметници за бъдещето. Няма никаква конспирация. Няма скрити от света находки. Няма никаква измама.
 	 
 	Скоро след това Робер Бовал също прави кратко изявление, в което казва: „Ние тримата, Греъм Хенкок, Джон Уест и аз, вече сме удовлетворени, че няма „задкулисни“ дейности, тайни проучвания и/или секретни планове, които да се прилагат в действие на платото Гиза“.
 	Подобен обрат на 180° демонстрират и към Марк Ленър: след предположенията, изказани в Пазителят на сътворението, че той е участник в таен заговор, понастоящем Бовал и Хенкок неколкократно му изказват в писмен вид своето одобрение.
 	След като от години Хенкок и Бовал описват Ленър и Хауас в книги, статии и лекции като главните виновници, както и като най-изявените подстрекатели на претенции за „прикрити находки“ и „секретни планове“ - малко изненадващо и внезапно те започват да ги защитават и да заклеймяват тези, които разпространяват слухове. Не по-малко изненадващо е да видим как Хауас отвръща на доброто с добро; на времето, през май 1997 г., той свиква пресконференция в Асоциацията на чуждестранните медии в Кайро, за да се оплаче от „досадни елементи“, които го „занимават с незначителни неща“ и го отвличат от истинската му работа, и обвинява точно Бовал и Хенкок за лошото им влияние над обществеността.
 	Сега обаче вече е известно, че след пенсионирането на сегашният титуляр през 1999 г. Захи Хауас ще бъде следващият шеф на Върховния съвет за антиките (ВСА) - официалният всевластен египетски комитет, който дава разрешение за всички разкопки. Това означава, че Хауас ще бъде на власт, когато настъпи Милениумът, което го прави веднага най- атрактивен като приятел и колега. Вече видяхме, че Хауас се е съгласил да предостави на Бовал, Хенкок и на останалите от групата на „Магичните 12“ (авторите, които са получили одобрението на Бовал и Хенкок) възможността да ползват платформата пред Сфинкса за тяхното „съобщение към планетата“ в нощта срещу Новото хилядолетие.
 	Това не е единствената през последните години промяна в настроенията на тези автори. Според списание Йероглиф, където е публикувано „Обращението на Бовал и Хенкок“, двамата автори са на мнение, че проектът, предприет от Фондация Шор и Университетът във Флорида и лицензиран от ВСА, „има много аспекти, които го правят незадоволителен“. Конкретните причини за тяхното недоволство са неясни или по-скоро изглеждат противоречиви. Първоначално те, изглежда, са разстроени от настояванията на Фондация Шор за авторство на откриването на деветте камери под Сфинкса, което става достояние на широката общественост благодарение на лекциите, статиите и радиопредаванията на Бовал и Хенкок. По-късно изявлението, че се подготвя предаване по телевизията, което да излъчи отварянето на тези камери, ожесточава двамата автори. Това е истински куриоз: първоначално Бовал и Хенкок протестират, защото са на мнение, че се прикрива някакво голямо откритие; после се оплакват, защото то е направено публично достояние...
 	След това те започват кампания за прекратяване на лиценза на Фондация Шор и Университета във Флорида, използвайки авторитета, с който се ползват пред читателите си. Захи Хауас получава „буквално хиляди“ протестни писма от цял свят относно проекта, написани в резултат на кампанията на Бовал и Хенкок. Лицензът е окончателно отнет и проектът е спрян.
 	Две години по-късно Бовал и Хенкок пишат, че сега вече те „имат чувството, че новото решение на ВСА, което позволява на Фондация Шор да продължи работата си, е закономерно. Не е изненадващо, че лицензът на Фондация Шор и Университета във Флорида е върнат, и през октомври 1998 г. те получават разрешение да предприемат сондажно-изкопни работи близо до Голямата пирамида (където се смята, че се намират подземните тунели), за да тестват техниката за дистанционни проучвания, използвана за изследване на Сфинкса. Ако пробите са безспорно успешни Хауас може да разреши на екипа на Шор да се върне в околностите на Сфинкса. През октомври 1998 г. самият Джоузеф Яхода присъства на мястото.
 	Това е необикновена ситуация. Въпреки че Върховният съвет за антиките - официалният лицензиращ орган - беше гарантирал лиценз на Фондация Шор и Университета във Флорида, Хенкок и Бовал заявиха, че ВСА греши, и стартираха успешна кампания, довела до прекратяването на този лиценз. Когато те сметнаха, че е време да бъде върнат лицензът на този екип, точно така и стана. Невероятно е, но тези двама автори се смятат за по-висш орган от ВСА - и изглежда самият ВСА няма нищо
 	против тяхното самомнение. Защо египтяните с такава готовност си падат по плановете на двамата автори? Явно духът на „гласността“ се е просмукал в Гиза, щом сега Бовал лобира пред Хауас, за да разрешат на Рудолф Гантенбринк да се върне там.
 	След това стигаме до забележителния случай на Найджъл Епълбай и неговата „Операция Хермес“. Епълбай претендира, че е изчислил мястото на Залата на летописите, която според него се намира под покрайнините на Кайро. Неговите изчисления се базират на определени геометрични сравнения и астрономични изчисления - на практика, той претендира, че е открил корелацията Орион/Гиза няколко години преди Робер Бовал. Епълбай планира голяма експедиция, за да открие Залата на летописите, като започва с внушителна реклама: неговата „Операция Хермес“, както ни бе внушавано, е подкрепяна от Британската армия (той е войник от запаса), която щяла да му осигури необикновена подкрепа, включително да доставят джипове 4X4 и да осигурят транспортен самолет „Херкулес“, който да превози експедицията и екипировката ѝ до Египет.
 	Но нещастие чака Епълбай по пътя му. Въпреки че през юни 1998 г. неговата книга Hall of the Gods (Залата на Боговете) веднага влиза в Топ 10 на класацията за книги на Обединеното кралство, тя не се задържа дълго там. След една седмица е иззета от търговската мрежа заради обвиненията в плагиатство от доста автори. Първоначално обвинение отправя Ралф Елис, авторът на Thoth: Architect of the Univers (Tom: архитектът на Вселената), но по-късно към него се присъединяват Робърт Темпъл, Ендрю Колинс, както и Кристофър Найт и Робърт Ломас (авторите на Ключът на Хирам и Вторият месия). Но организаторите на тази кампания - които увещават повечето автори да се оплачат и координират появата на изявления, основно по Интернет, не са някои други, а Греъм Хенкок и Робер Бовал. Според самият Епълбай те дори предлагат да заплатят съдебните разходи на някои от оплакалите се.
 	Фактът, че Hall of the Gods (Залата на Боговете) е иззета седмица след като е издадена, със сигурност не е стечение на обстоятелствата. Това осигурява максимум реклама (и унижение за Епълбай) и хвърля „Операция Хермес“ в хаос. Хенкок и Бовал продължават тази кампания с изявление по Интернет за случая, подписано от всички автори (с изключение на Ралф Елис), в което декларират, че нямат връзки с Епълбай или „Операция Хермес“, „нито възнамеряваме в бъдеще да имаме подобни връзки“. Но само след няколко седмици неочаквано излиза съобщение за съвместна (на Робер Бовал и Найджъл Епълбай) лекционна обиколка по Нил, обявена за ноември 1998 г. Освен това Бовал публично призовава другите автори да простят на Найджъл Епълбай и да забравят случая. От своя страна, Епълбай заявява, че оценява честността на Бовал.
 	На пръв поглед всичко това изглежда като едно добро дело, а Бовал се изявява като разбран и великодушен джентълмен, който се опитва да успокои духовете. Но все пак положението е много по-комплицирано отколкото ни се струва на пръв поглед. Когато през 1997 г. трудът на Епълбай добива популярност за първи път, Хенкок и Бовал наемат Саймън Кокс, който е професионален изследовател, за да изготви доклад за Епълбай и неговите теории, който е включен в общото им изявление по Интернет. Това веднага нарушава мира и Епълбай пише статия за списание Quest, в която се защищава от хулителите си и сочи точно доклада на Кокс като пример за организирана кампания срещу него. По ирония той завършва статията си с благодарност към Бовал, който е оправил нещата и е посредничил между него и другите автори - игнорирайки факта, че докладът на Кокс е първоначално поръчан, а по-късно и оповестен, от самите Бовал и Хенкок. (Авторските права върху доклада са именно на тези двама автори.)
 	След това историята се заплита още повече. След заявлението им, че най-важното е да се предпази обществеността от по-нататъшно раздухване на конфликта, Хенкок, Бовал и другите автори подписват споразумение с Епълбай, което някак си слага край на разправията. Условията на това споразумение така и не стават публично достояние и това още веднъж ни прави подозрителни към уверенията на Бовал и Хенкок, че нещата са уредени на честна основа. А единственият, който не подписва това споразумение, Ралф Елис, сега застава под прицела на тяхната антипатия. Отново сме свидетели на почти невероятното двуличие, с което Бовал, който е подкрепял Елис в жалбата му срещу Епълбай, прехвърля подкрепата си от Елис на Епълбай. Това напомня за политиката „разделяй и владей“.
 	Към днешна дата Бовал и Хенкок успяха да се наложат като най-могъщите посредници по въпросите, касаещи нетрадиционните изследвания в Гиза, както и да затвърдят позициите си на лидери в алтернативната египтология. Ние не сме сами в мнението си, че Бовал и Хенкок се опитват да монополизират Новата догма в египтологията. Няколко други автори, като Алън Ф. Алфорд и Ралф Елис, също изразяват безпокойството си от техните опити за намеса и демонстрация на „дългите им ръце“.
 	От своя страна, Бовал и Хенкок дори предприемат разследване със стара дата за конспирациите около Пазителят на Сътворението и го разгласяват нашироко по разни конференции и в медиите. Това във всеки случай е жалко. Те имат някои точни попадения и оставят отворени някои любопитни теми. Те самите повдигат въпроси, които след смяната на позициите им остават неразрешени, и изведнъж предлагат голи уверения за това, че техните подозрения и съмнения са безпочвени, заявявайки, че хората, които са ги критикували, след като са ги опознали, внезапно са се оказали добри момчета.
 	Това, което е дори още по-обезпокояващо, е реакцията на тяхната аудитория. Само година или две преди това, Хенкок и Бовал са щастливо аплодирани от нея, обвинявайки Захи Хауас, че прикрива истината за тайнствените находки в Гиза. Същото се случва и когато двамата автори обвиняват АИП и Фондация Шор, че преследват техни собствени, частни интереси. Но сега същите тези читатели и последователи - в по-голямата си част безропотно - приемат обрата на Бовал и Хенкок към пълно одобрение на Хауас, както и новите за тях уверения, че на платото Гиза всичко е наред.
 	След всичките удивителни обрати и промени в настроенията, вече е трудно да разберем кой с кого е в един лагер, или дори за какво се борят различните групи. Докато Бовал и Хенкок могат, вероятно, само да упражняват правото си да променят възгледите си, някои други определено провокиращи, подмолни връзки се набиват на очи. Алън Алфорд например твърди, че Греъм Хенкок „съзнателно или не, но изпълнява масонска поръчка... “
 	Думите и делата на представителят на традиционната египтология, Захи Хауас, само се добавят към проблема. Изглежда сякаш неговите многократни, често доста очебийни противоречиви твърдения, са част от някаква предварително замислена игра. Вече отбелязахме неговите контакти с алтернативни организации, които са помогнали за обучението му по египтология. Въпреки че като официално лице той отправя сразяващи критики по адрес на „досадните елементи“, не бе изненада да го открием в кратък рекламен филм за търсенето на Залата на летописите, подготвен от Борис Саид и Фондация Шор в края на 1995 г. В този филм Хауас се появява в тунела в задната част на Сфинкса и заявява: “Този тунел не е отварян досега. Наистина никой не знае какво има в него. Но ние смятаме да го отворим за първи път.“ (Когато през 1996 г. това филмче е пуснато за първи път в общественото пространство, то предизвиква доста вълнения сред хората, които следят драмата на платото Гиза, като ги кара да се чудят какви разкрития ще видят в останалата част от филма. Обаче се оказва,че филмчето е направено като „снимачен опит“ за един бъдещ филм, ако камерите изобщо бъдат открити.)
 	Трудно е да се разберат истинските връзки между главните действащи лица в тази история, но вече видяхме, че Захи Хауас е тясно свързан е АИП. Той също така има връзки и е друга езотерична организация, като натрупва големи активи покрай съществуването на тайни камери в Гиза - през 1980 г. е консултант и постоянния лектор на Музея по египтология към Древния и таен Орден на Розата и Кръста в Сан Хосе, Калифорния.
 	Такова объркване окуражава разпространяването на многобройни и невероятни слухове. Една особено потресаваща история е пусната понастоящем в Интернет от независимия американски изследовател Лари Дийн Хънтър. По поръчение на Ричард Хогланд, заедно с Амарги Хиллие, който живее в селището, разположено пред Сфинкса, той, както видяхме, разследва твърденията, че се копае тунел от Камерата на Дейвисън. (Хънтър е бивш офицер от Военноморското разузнаване на САЩ.) Те ни уверяват, че във вътрешността на Голямата пирамида е открита голяма камера с височина около 76 м. Наричат я Залата на Озирис и твърдят за нея, че води към друга камера, в която лежи тялото на самият бог Озирис. Това е удивително, не на последно място заради идеята, че един бог може да има физическа същност, извън митовете и легендите. Ето и типичен пример за превъзбудените апокалиптични изявления на Хънтър и Хиллие:
 	 
 	За първи път след хиляди години човечеството ще види, поглеждайки в Голямата пирамида, нещо наистина могъщо, което Богът е скрил от хората. Ние сме сигурни, че тези разкрития ще ускорят „развитието на събитията“. Бог говори тихичко на всички, като им казва, че се приближават към изпълнението на думите на Исаия 19:19 : „В оня ден ще има жертвеник Господу всред Египетската земя, и паметник Господу - в нейните предели.“
 	 
 	Този цитат е явен фаворит сред текстовете, които съчетават ревностния християнски фундаментализъм със страстта към Древен Египет. На пръв поглед това изглежда като едно почти безразборно смесване на Ветхия Завет (Върховния Бог) с древните египетски митове (бога Озирис) - едно наистина странно съчетание. Вярващите в Бога от Ветхия завет - Яхве - не придават, по правило, някакво значение на езическите божества. Би било притеснително да се види равин - основен пример за изповядващ вярата в Яхве - жадно очакващ отриването на тялото на Озирис, или пък приемащ сериозно идеята, че неговият Бог би могъл да планира глобални промени, включващи поробването на собствения му народ от божеството на нацията. Нещо повече, Хънтър и Хиллие свързват всичко това с предсказанието на Кейс за отварянето на Залата на летописите през 1998 г. По една ирония, те се опитват да използват предсказанията на Кейс в подкрепа на идеята за тайни камери в Голямата пирамида, въпреки че самият Кейс категорично заявява, че такива камери не съществуват, за да бъдат открити.
 	Като имаме предвид възможностите на Интернет, трудно бихме се изненадали, че в наши дни се разпространяват невероятни слухове със скоростта на горски пожар. Но съществуват признаци, че някои от тях са разпространявани специално в съзвучие със специфични намерения и произлизат от определени кръгове.
 	В края на 1997 г. нашата приятелка Джорджина Бруни, която пише за списание Sightings, на един прием в Лондон е представена на водещ египетски политически журналист. По време на разговора им Джорджина подхвърля темата за обвитото в слухове тайно търсене на Залата на летописите. За нейна изненада журналистът ѝ казва, че камерите под Сфинкса вече са били отворени преди няколко месеца от екип на Фондация Шор, но египетското правителство е наложило официално ембарго върху случая, стигайки дотам да повика журналистите, за да им вмени сериозността на правителствената забрана за публикации по темата. Египетският журналист отива по-далеч. Той утвърждава, че в камерата под Сфинкса били открити тялото и съкровището на египетска царица, вероятно жената на Ехнатон (Аменхотеп IV), Нефертити, както и статуя на богинята с глава на лъвица Сехмет. Той казва също, че там били намерени много други находки, включително и друга камера, съдържаща древни текстове, изписани или изсечени както с йероглифи, така и на друг език, описван определено като „алтейски“. Някои от тези надписи, според него, вече били дешифрирани, и разказвали как Атум се появил от небето, а освен това описвали как една древна цивилизация дошла в Египет и построила пирамидите.
 	Не е важен фактът, че тази история е разказана на честна дума от работещ в Лондон кореспондент, специалист по-скоро по политическите, отколкото по археологическите въпроси. Той просто съобщил на Джорджина Бруни това, което чул да се приказва в политическите кръгове на Кайро. Тази история може и да произлиза от средите на египетските правителствени кръгове, но в по-голямата си част, честно казано, изглежда малко вероятна. Например, как изобщо биха могли да се преведат текстове на един непознат език, пък да не говорим за толкова кратко време след откриването им?
 	И така, какво става в Гиза? Изглежда сякаш мачът вече се играе, но само играчите знаят правилата и целта на играта. Ние, останалите, можем само да гледаме и да се чудим. Според някои доказателства на платото Гиза със сигурност се провеждат нелегални изследвания, което се потвърждава и от свидетелствата на Томас Данли и Саймън Кокс за тайното прокопаване на тунели в Голямата пирамида. От друга страна, шумно рекламирани събития, като филмът за „водната шахта“, се провалят като несъстоятелни и незаслужаващи нашето внимание. Щом нещата опрат до Гиза се наблюдава странна тенденция - да се смесват приемливи научни доказателства със слухове и надути твърдения за очевидни глупости. Та как би могъл един обективен изследовател да се оправи в тази бъркотия?
 	Възможната начална точка за изясняване на проблема е да се зададе въпроса какво биха спечелили различни хора от ненаситното си фокусирано върху Гиза внимание? Ясно е, че те очакват някаква печалба от цялото това копане и ровене в гробници. Най-вероятната възможност е, че те наистина вярват, че там има нещо, което е изключително ценно или полезно - съкровище, религиозни артефакти или някакъв вид древна технология. Повечето от теориите за Гиза клонят към това предположение, но много по-малко внимание се обръща на друг аспект, което може да стане най-съществен - потенциалът на Гиза като символ на коренно различно верую. Това само по себе си е нещо с необхватна ценност, особено за тези, чиито бизнес е да експлоатират мощта на системите от вярвания. Дали пък самото плато Гиза, а не това, което би било открито там, не е крайната цел?
 	По-голямата част от всички играчи, участващи в играта Гиза, имат определена и лесно предвидима мотивация: например, Хауас иска да е водещият египтолог в света; Джоузеф Шор и АИП се опитват да открият Залата на летописите и т. н. Не толкова ясна за определяне мотивацията на някои определени личности и организации, които имат ключова роля в събитията, като д-р Джеймс Дж. Хъртак и СИИ Интернешънъл, които през 70-те години на 20 в. изглежда обединяват усилията си на платото Гиза. Без да излиза от играта, Хъртак напоследък е в съдружие с Борис Саид във филмовата му компания „Магическо око“, където се води като научен съветник.
 
 	 
 	 
 	В кръга на гадателите


 	 
 	 
 	Както вече видяхме, най-често цитираното име във връзка с Гиза е това на американския „пророк“ Едгар Кейс. Неговото предсказание за откриването на Залата на летописите през 1998 г. обяснява защо организация му АИП непрекъснато се появява в тази история. Членовете на АИП явно търсят Залата на летописите, пръскайки пари в това начинание. А защо го правят щом вярват, че тя, така или иначе, ще бъде открита, си остава загадка.
 	Едгар Кейс заслужава, както открихме, по-внимателно проучване. Това, което научихме, ни го показва в доста различна светлина от добре известната и наложена ни представа. Обикновено ни го описват като сравнително необразован, но жаден за знания, който прекарва по-голямата част от живота си при скромни условия. В New York Times от 1910 г. виждаме първото вестникарско заглавие, което споменава за него, засилва тази представа: „Неграмотен мъж става доктор под хипноза“. Това е много странно, защото той не само, че не е неграмотен, а освен това работи продължително като продавач-консултант в книжарница. Всъщност той прекарва по-голямата част от първите седем години от трудовия си стаж в книжарници. Кейс е известен и с изумителната си памет: повече от тридесет години по-късно той се гордее с факта, че може да цитира издателските каталози, които е трябвало да изучи заради работата си.
 	Съществува още една, по-тайна, страна от живота на Едгар Кейс, която никога не сме виждали да се отбелязва в която и да е от основните книги, занимаващи се с него, въпреки че някои от писателите би трябвало да я знаят, просто защото те имат същите лични връзки като него. Неговото изпаднало в транс „алтер его“ предсказва, че масонските идеали ще станат ръководните принципи на бъдещия американски „Златен век“. Това е концепция, която Кейс изповядва и в ясно съзнание. На двадесет и две годишна възраст той зарязва работата си в търговията с книги, за да помага на баща си, Лесли Б. Кейс (известен под прозвището „Оръженосеца“), в работата му на пътуващ застрахователен агент за „Fraternal Insurance Company“ („Братска застрахователната компания“). Както предполага името ѝ, тази компания продава застраховки на масоните, така че би трябвало всичките ѝ служители също да са членове на Братството. Вероятно причината Едгар да започне да помага на баща си в тази работа чак на двадесет и две години, е фактът, че един младеж трябва да навърши двадесет и една години, за да влезе в ложата. Ние не знаем масонския ранг нито на бащата, нито на сина, но знаем, че Кейс-старши е имал пълномощия да създава нови ложи и Едгар му е помагал в това, което предполага техния висок статут в организацията. (Фактически Кейс помага на баща си в тази работа само няколко месеца, тъй като е повален от първата атака на афазия - психосоматична загуба на гласа. Вероятно лечението на заболяването му - включващо хипноза - отключва прочутите психически сили на Кейс.)
 	След като кариерата му на психичен феномен напредва, Едгар Кейс става популярен в най-високите ешелони на американското общество. В мемоарите си, писани през 1932 г. (въпреки че не са публикувани до 1997 г.), той пише, че през 1918 или 1919 г.: „Бях повикан във Вашингтон, за да дам информация на една високопоставена личност. Уверен съм, че това, което съм казал, е било най-малкото интересно, защото пак бях повикан там след около година.“ Въпреки че Кейс е дискретен, не е трудно да се разбере на кого е помагал - почти сигурно е, че това е бил самият президент Удроу Уилсън, който през 1919 г. получава удар и Кейс е бил повикан заради таланта си на лечител. (Според двама от биографите на Кейс той е бил извикан да даде съвет относно сформирането на Лигата на Нациите.)
 	Познанството с Удроу Уилсън е напълно възможно: един от приятелите на Кейс, и един от първите, които рекламират неговите способности, е Дейвид Е. Кан, който служи с един от братовчедите на Уилсън през Първата световна война. По-късно, Кейс, Кан и майор Уилсън се заемат с общ бизнес, учредявайки „Петролна компания Кейс“, за да търсят нефт в Тексас с помощта на психичните умения на Кейс. През краткото си четиригодишно съществуване тази компания е пълен провал. Както пише Кейс: „Нищо не излезе от опитите ни да търсим нефт, освен финансовите загуби за много хора.“ Дори и с прословутите психични умения на Кейс, те със сигурност са сред малцината предприемачи, които не са открили петрол в Тексас! Това трудно може да се нарече добра реклама за неговите способности.
 	Кан е този, който пробутва Кейс в светлините на прожекторите, като му урежда контакти със знаменитите и богатите. Той за първи път се среща с Кейс през 1912 г. в Алабама и е дълбоко заинтригуван от диагностичните му тълкувания. Когато през 1917 г. постъпва в американската армия, Кан хвали уменията на Кейс пред висшестоящите офицери и в резултат към Кейс са отправени молби за тълкувания от неизвестен брой членове на италианското кралско семейство. Но това е твърде скромна среда, в която бихме си представили да се движи Кейс. И наистина той споделя за Кан в мемоарите си: „Чрез него аз опознах някои от най-известните хора - банкери, бизнесмени, адвокати, журналисти, хора с най-различни професии.“ През 1924 г. Кан също така го представя на кръг от бизнесмени, оглавяван от корифея на Ню Йоркската стоковата борса Мортън Блументал, който, като отплата за съветите на Кейс относно инвестициите им, се съгласява да финансира болница и изследователски институт във Вирджиния Бийч. Това е прототипът на Асоциацията за изследвания и просвещение (АИП), въпреки че съществува едва две години, докато финансирането е спряно след разногласия с Кейс. Блументал и неговият кръг прехвърлят доверието си на друг психичен феномен.
 	В средата на 20-те години на 20 в. трима бизнесмени от вече споменатия кръг придобиват имот на Бимините и по някаква причина решават, че там има заровено съкровище. Те докарват там със самолет Кейс и семейството му, за да открие той скритите скъпоценности. Не е изненадващо, че Кейс се проваля, но това, което следва, е дори още по-показателно: едва след завръщането си от това пътуване до Бимините започват да му се явяват предсказания за Атлантида21.
 	Влиянието на Кейс се разпростира върху армията, италианското кралско семейство и президента на САЩ, но той също така има контакти и в света на разузнаването. Според казаното от Дейвид Кан в едно интервю през 1965 г., срещата между Кейс и президента Уилсън е уредена от полковник Едмънд Старлинг, шеф на Тайните служби. Кан описва Старлинг и като „приятел за цял живот“ на Кейс, въпреки че името на полковника никога не се появява в спомените на Кейс; пророкът е определено много дискретен. Също като Кейс, Старлинг е родом от Хопкинсвил в Кентъки, което обяснява „приятелството за цял живот“, въпреки че полковникът принадлежи към едно по-старо поколение и е по-вероятно да са се запознали чрез бащата на Кейс. Би могло да се предположи, че Старлинг и Кейс-старши са членували в Хопкинсвилската масонска ложа.
 	Тези асоциации могат да се разглеждат като умален макет на много по-сериозно нещо. При напредването на нашето разследване започна да се усеща едно особено неприятно чувство: странни съюзи между психични феномени, политици, масони, света на едрия бизнес и разузнавателните агенции, които от време на време се появяват на повърхността. Дали предсказанията на Кейс са или не са точни, до голяма степен няма значение. По-важното е, че много хора с голямо влияние в обществото вярват, че той притежава вродена сила. Ако те са го следвали тогава, дали същите категории хора вярват в него и сега? Дали това не е мотивиращата сила, която стои зад нещата, които се случват на Гиза, особено през съдбоносните последни години на 20 в., когато, според Кейс, Залата на летописите най-сетне ще бъде открита?
 	Въпреки че изглежда доста пресилено съвременните политически властници да са повлияни от предсказанията на Едгар Кейс, известно е, че влиятелни членове на египетското правителство, както и президентското семейство, твърдо вярват в съществуването на Залата на летописите. Самият Кейс навързва заедно във верига от асоциации масоните, разузнавателните агенции, политиците и други влиятелни личности, но след него и други личности и организации се списват в подобна верига от сдружения.
 	 
 	 
 	Окото на разума


 	 
 	 
 	Връзките между психичните феномени, технологията и света на разузнаването и отбраната се въплъщават в друга една организация с ключова роля в събитията в Гиза, особено през 70-те години на 20 в. - СИИ Интернешънъл. Както казва Марк Ленър: „Станфордският изследователски институт (СИИ) е в бизнеса за търсене на скрити камери на платото Гиза доста преди аз или фондацията на Едгар Кейс да се усетим за тях“. Може би има някакво объркване: интересът на АИП към Гиза с разбираем, като се имат впредвид предсказанията на Кейс, но защо СИИ търси скрити камери?
 	Учреден през 1946 г. от Станфордския университет в Калифорния като Станфордски изследователски институт, СИИ е създаден първоначално с цел да привлече комерсиалните бизнес изследвания, които да донесат допълнителни приходи на университета. Опитът не е успешен и се налага организацията да се самоиздържа няколко години. Късметът на СИИ се променя драматично, когато институтът започва да изпълнява договори с военните и разузнаването, като повечето от тях са класифицирани. Тези договори включват изпитания на оръжия за Комисията по ядрена енергетика и изследвания на химически оръжия. Разработват се и други, със значително по-широк спектър, въоръжения за Пентагона и ЦРУ. (Превръщането на Университета в Станфорд от регионален в национален академичен център е в резултат на договорите с Министерството на отбраната, въпреки че основната работа по тези договори се извършва по същество от СИИ.)
 	Към 1968 г. СИИ надхвърля по размери самия университет и дори щатните му сътрудници са повече. Но пак по това време студентите вече са разбрали за обвързването на университета с отбранителните и разузнавателни агенции и през следващите три години управата е принудена да разкрие, че много департаменти - и най-вече СИИ - са тежко обвързани с класифицирани проекти, включително и разработки, по поръчка на ЦРУ, на уреди за електронно проследяване. Както може да се предвиди, това ужасява студентите. Стюърт У. Лесли пише в книгата си The Cold War and American Science (Студената война и американската наука), 1993 г.: „Продължителността на класифицираната изследователска програма, извършвана от Университета в Станфорд, при все че е известна добре на инженерите, шокира академичната общност, която все още се опитва да се съвземе след Виетнамската война.“ Ужасените студенти започват кампания срещу връзките на университета с военните чрез серия от демонстрации и седящи стачки, насочени предимно срещу СИИ. В резултат университетът спира разработките на класифицирани проекти и се измъква от неудобството да общува с основните поръчители на подобни услуги. Станфордският изследователски институт става частна компания, като променя името си на СИИ Интернешънъл.
 	Сега, вече от свое име, СИИ започва да разчита на отбранителните договори дори повече, защото приходите от тази дейност го правят един от най-големите независими изследователски институти в света. През 1993 г. приблизително 75 % от приходите на СИИ идват от Министерството на отбраната. Институтът вече има офиси в десет страни извън САЩ - включително и в Обединеното кралство - и управлява Лабораторията по изкуствен интелект в Кеймбриджкия университет. СИИ има собствен Съвет на членовете по националната сигурност, съставен от бивши „стратези“ от Министерството на отбраната, и провежда изследвания за НАСА.
 	За изследванията си на платото Гиза СИИ използва „дистанционно проучване“ - високотехнологичен и напоследък основен метод при научните изследвания. Това е напълно различен метод от друг техен „специалитет“ с подобно име - „дистанционно виждане“, който е основна цел на разработките, извършвани през 70-те години на 20 в. по поръчка на ЦРУ. Този проект, замислен от изследователите Ръсел Тарг и Харълд („Хал“) Путов, си е направо изследване в духа на Досиетата X. Почти е сигурно, че проектът инспирира концепцията на култовия сериал, а служи и като катализатор за програмите „дистанционно виждане“ на Пентагона и ЦРУ.
 	Дистанционного виждане (ДВ) е напълно психичен или паранормален метод, проучван и едва след това включен във финансирани от Пентагона и ЦРУ проекти, известни с кодови имена като „Пламък от жарава“ или „Слънчева ивица“, както и многозначителното „Старгейт“ („Врата към звездите“). Разработва се около 20 години и струва приблизително 15 млн. долара, въпреки че много източници твърдят, че стойността на проекта е многократно по-голяма. Терминът „Старгейт“ доби популярност през последните години заради изключително успешния едноименен филм от 1994 г. и последвалите го сериали, които представят идеята за древно приспособление, което, при правилно задвижване, би могло да транспортира човешки същества до други светове. Вероятно продуцентите на филма са знаели, че древноегипетска дума сба означава едновременно „звезда“ и „врата“, въпреки че причината, поради която проектът за „дистанционно виждане“ е наречен „Старгейт“, остава смущаващо неясна.
 	Същността на ДВ е целенасочено индуциране на форма на съществуване извън тялото (СИТ), за да се „пътува“ до отдалечени места - обикновено през пространството, но вероятно дори и през времето - като при завръщането обратно да се съобщава за това, което е било „видяно“.
 	През 70-те години на 20 в. изследванията на Станфордския изследователски институт в областта на ДВ са добре известни в международната общност на парапсихолозите, където като цяло идеята за съществуването на разум или възприятия, които могат да действат независимо от физическото тяло или мозъка, се приема добре. (Последиците от тази идея са огромни, не на последно място защото тя сякаш потвърждава това, което религиите и мистиците винаги са твърдели: че съзнанието на индивида - дух или душа - може да действа извън рамките на тялото и поради тази причина може, на теория, да продължи да съществува след смъртта на тялото.)
 	През 70-те години на 20 в. изследванията на Тарг и Путов привличат вниманието на медиите, най-вече поради факта, че почти всеки, с минимално обучение, би могъл да се научи да вижда дистанционно. Техните експерименти са увековечени в няколко документални телевизионни филма. В един от тези филми, склонената да участва доброволка, поставена под непрекъснато менящи се по цвят светлини, точно описва „мястото“, което тя е „видяла“ чрез невидимото пътуване на съзнанието си. Но в СИИ скоро става ясно, че някои хора са „звезди“ на ДВ, като най- изтъкнатите сред тях са нюйоркският художник Инго Суон и бившият полицейски началник Пат Прайс. След като е обучен за ДВ, Прайс започва да работи за ЦРУ. По-късно той загива при загадъчни обстоятелства. Суон започва да тренира хора за ДВ за Пентагона, а след това и за частна компания. Но сред всички „звезди“, участвали в експериментите на СИИ, нито един не е така прочут като младият израелски парапсихолог, който пристига в Америка през 1972 г. - красивият и харизматичен Юри Гелер, който сега е световно известен с феноменалните си способности да огъва метални предмети от разстояние.
 	Гелер е аплодиран като „талант“ още докато участва в представления из нощните клубове на Израел, след което е отведен в САЩ и там неговите възможности са тествани от СИИ в контролирана научно среда. Човекът, изпратен да увещава Гелър да отиде в СИИ, става не само негов ментор, дори и само за малко, но и ключова фигура в една изумително комплексна мрежа от международни конспирации и планове. Неговото име е д-р Андрия Пухарич - наистина, както ще видим, име с което можеш да правиш чудеса.
 	Публичността, заобикаляща изследванията за ДВ на Тарг и Путов в СИИ, никога не засяга един основен факт. Изследванията за психични техники за оцеляване при дистанционно виждане се финансират директно от американските разузнавателни агенции, и по-специално от Службата за технически дейности и Службата за изследвания на ЦРУ.
 	Изследването на СИИ е подкрепяно от финансова инжекция в размер на 150 000 долара, отпускана от ЦРУ на всеки две години. Освен това, според книгата на Джим Шнабел Remote Viwers (Тези, които виждат дистанционно), 1997 г„ „изследването на Гелер е гарантирано от два по-малки договора с Американските военноморски сили и НАСА, плюс частни дарения“.
 	В средата на 90-те години на 20 в. подкрепата за СИИ от страна на Пентагона и ЦРУ става най-сетне публична, отчасти заради Закона за свободен достъп до информацията, но също така и заради свидетелствата на някои от участниците в експериментите за ДВ, най-вече на Дейвид Морхаус. Той е бивш офицер от Американската армия, работил като „медиум-шпионин“ по операция „Слънчева ивица“ в края на 80-те и началото на 90-те години на 20 в. В книгата си Psychic Warrior (Воинът екстрасенс), 1995 г., Морхаус описва реакцията си при четенето на файл за подготовката на проекта за ДВ:
 	 
 	Не можех да повярвам. Тази програма е съществувала от началото на 1974 г., близо 1.5 години. Тя вече не е експериментална... те знаят, че тя е действаща, те го бяха доказали в Станфорд и всички доказателства бяха тук. Има книги за това, написани от изследователите, участвали в проекта; никой не им обърна внимание. Книгите не отбелязват намесата на разузнаването, но в тях изобилстват доказателствата за правителствено финансиране.
 	 
 	Морхаус заявява и следното: „Правителството финансираше паранормални изследвания в шест частни и още толкова щатски и федерални изследователски центрове навсякъде из Съединените Щати. Те наливаха десетки милиони долари за дистанционното виждане и различни свързани с него методи.“
 	През 70-те години на 20 в. СИИ предприема няколко различни, свързани с парапсихологията проекти, но ДВ си остава тяхното най-високо ценено и важно изследване. По същото време СИИ започва и дейността си на платото Гиза. Дали това е просто съвпадение или нещо друго се задвижва задкулисно?
 	Може би ключът към загадката са преживяванията на тези, които виждат дистанционно. Много от тях спонтанно съобщават, че „са видяли“ пирамиди по време на сеансите за ДВ. Това, както и цялата останала информация, събрана чрез ДВ, е приемана рутинно на сериозно от експериментаторите или „треньорите“. Нито СИИ, нито разузнавателните агенции биха пропуснали да отбележат тази информация, особено след като вече са замесени, директно или не, в разкопките на платото Гиза. Знае се, че през 70-те години на 20 в., когато Ламбърт Долфин младши поема ръководството на експедицията на СИИ в Гиза, той е разполагал с информация за платото, събрана от СИИ по метода на ДВ. Забележително е как и приятелят на Долфин, Джеймс Хъртак, в собствения му изплъзващ се стил, е замесен в създаването на проекта за ДВ на СИИ. В началната фаза на проекта СИИ привлича като съветник ветерана-парапсихолог Харолд Шермън, с когото, както стана известно, Хъртак е поддържал връзки по това време. Според думите на говорителя на ръководената от Хъртак Академия за науки на бъдещето, Хъртак е „споделял мнения“ с Шермън относно дистанционното виждане.
 	Но съществува и друг аспект на ДВ, която повдига обезпокояващи въпроси относно ентусиазма, с който военните и разузнаването предприемат експерименти по този проект. Някои коментатори, като Алекс Константайн, изтъкват аргументи, че дистанционното виждане по-скоро има за цел да „насочва“ информация към съзнанието на хората, отколкото да събира информация от далечни места. Константайн прави предположение, че това, което знаем за ДВ, е чиста дезинформация и, че целите на изследванията, предприети от Пентагона, са експериментите за контрол върху съзнанието, а аспектите на „психошпионажа“ са просто пресилени. Въпреки че Константайн представя примамлива версия как някои от проектите за ДВ са преследвали тази тайна цел, очевидно неговата доста крайна теза изглежда неправдоподобна. Напълно логично е да се приеме, че най-малкото съществува някакъв елемент на “дистанционно влияние“ в техните изследвания, защото, ако дистанционното виждане е приложим за военните метод, тогава някаква форма на контра-метод - нещо като радарното заглушаване - би трябвало да им влиза в сметките. Малцина изследователи някога са обсъждали този аспект, така че не можем със сигурност да знаем доколко дистанционното влияние върху разума е проучвано от авторитетите в областта, въпреки че болшинството парапсихологически опити предполагат, че всички парапсихични процеси в голяма степен са двупосочни, а и окултната традиция винаги е твърдяла, че те могат да се използват както за добро, така и за лошо.
 	По тези причини възможността за дистанционно влияние върху съзнанието трябва да се има предвид във всички предстоящи дискусии за ДВ, особено когато става дума за някои от най-екстремните твърдения на хората, практикуващи дистанционно виждане.
 	 
 	 
 	В търсене на Старгейт


 	 
 	 
 	Вероятно никой и никога няма да успее да си състави пълна представа за това, което е ставало на платото Гиза през последните трийсетина години. Присъствието на очевидно противопоставящи се групи и организации, като АИП и СИИ - с тяхната, често чудата, смесица от високи технологии и психометоди - и фондацията на Джоузеф М. Шор, би могло на първо време да предполага индивидуални или дори персонални цели и планове. Когато повърхността на тази дейност се поразрови малко по-надълбоко, интересите на военните и разузнаването стават все по-ясни.
 	За Гиза или работещите там организации се разпространяват най-различни и живописни слухове, някои от които стигащи дори до предположението, че правителството на САЩ търси някакъв парапсихичен артефакт или древно приспособление, вероятно с извънземен произход. Дали пък, като във филма, не търсят една наистина действаща „Врата към звездите“, може би следвайки инструкциите на дистанционно виждащите? Или, което е по-обезпокоително, дали не са я открили вече? Тази изумителна - и много романтична - идея поражда спекулации. Ако американците знаят нещо за древна „Старгейт“ технология, тогава тя би трябвало да е най-строго секретния проект в историята, а хората, „които трябва да знаят“ за нея би трябвало да са минимален брой. Но единственото, което може да се каже със сигурност е, че практически всички личности и групи, замесени в кипящата дейност на платото Гиза, експлоатират културата, религията и дори боговете на древните египтяни, за да постигнат различни цели и планове. По същество, те не показват дължимия респект към тайнствените гении, които са построили пирамидите и Сфинкса по техни специфични и мистични причини.
 	Ако разузнавателните агенции търсят някакво приспособление - или по-вероятно информация - тогава това означава, че те разглеждат древните египтяни като по-развити в някои области, отколкото е нашата собствена цивилизация. Още веднъж се връщаме към идеята за изчезнал високо развит народ или за вероятна извънземна връзка, както ефикасно проповядва Робърт Темпъл в книгата си Загадката Сириус. Да не забравяме, че доста необяснимо книгата привлича вниманието не само на масоните, но и на ЦРУ и МИ5.
 	Но какво мислят Хенкок и Бовал по въпроса за извънземната връзка? След написването на Пазителя на сътворението, те продължават да разследват загадките на Гиза и откриват някои предизвикващи размисъл връзки между някои хора и организации, замесени в нелегалната дейност на платото, и новопоявилите се загадки около Марс. За кратък период от време сякаш конспирацията, която те разкриват, изглежда е свързана и с марсианските загадки. Първоначалният замисъл в книгата The Mars Mystary (Загадката Марс) - в съавторство с Джон Грисби, но в САЩ грешно приписвана само на Хенкок - е да разкрие точно това пред света. Оригиналното подзаглавие на книгата би трябвало да е Съобщение от периферията на света. Когато през 1998 г. книгата се появява на бял свят, независимо от това, че включва материали за вероятна цивилизация на Марс и нейните връзки с Древен Египет, тя пропуска изследването на връзката със съвременните заговори около Гиза в услуга на проучването на опасностите Земята да бъде ударена от комета или астероид.
 	Дори да не изразяват директно вярването си в извънземна намеса в човешкото развитие, съществуват всякакви индикации, че Хенкок и Бовал най-малкото симпатизират на тази идея. Бовал често подчертава собствения си принос към книгата на Темпъл, допринасяйки за появата на новото ѝ издание през 1998 г. В последните си интервюта, Хенкок омаловажава извънземната връзка, като казва, че тя не е необходима за неговите теории, а цяла глава, засягаща въпроса, е била махната от Следите на Боговете. Но всъщност той и Бовал се впускат да пишат Загадката Марс, която не само фаворизира идеята за древна марсианска цивилизация, но прави и категорична връзка с Египет. Също така показателно е как Хенкок подкрепя работата, и особено твърденията, на жертвата на отвличане от извънземни Уитли Стриибър (Виж глава 7).
 	Интересът на Хенкок и Бовал към споровете, касаещи Марс, бележи значително развитие. Така се формира друг елемент, който се вписва в цялата история през последните няколко години. Вярването, че има някаква връзка между Древен Египет и отдавна загинала цивилизация на Марс постепенно набира сили през последните двадесет години, но дали то се основава на нещо по-конкретно от фантазии? Съществува ли някакво истинско доказателство за марсианска цивилизация и за връзка между нея и древните египтяни?
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	  

 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 

 	 

 	 

 	 

 	 

 	 

 	 

 	 

 	 

 	  

 	  

 	  

 	  

 	  

 	  

 	  

 	 
 	 
 	 
 	3


 	 
 	 
 	Отвъд мисията Марс


 	 
 	 
 	През април 1998 г. най-новата американска космическа сонда „Марс Глобал Сървейър“ изпраща обратно на Земята нови изображения на релефа на повърхността на район от Червената планета, известен като равнината Сидония. Тези изображения са сред най-жадно очакваните в историята, за които се предполага, че ще представят в детайли т. нар. Лице от Марс - доказателство за мнозина, че някога на Марс е съществувала цивилизация, която до голяма степен е приличала на нашата. С десетократно по-добра резолюция от предишните изображения, тези нови снимки на Лицето са представени в Интернет, за голяма изненада на аудиторията. Дългоочакваните изображения не показват нови и решаващи детайли на това странно лице от повърхността на Марс. Те разкриват доста ерозирала и безформена камара от скали, без разпознаваеми и подобни на лице очертания. Разочарованието е ужасяващо, и според нас аналогично, единствено на резултатите от въглеродното датиране, проведено през 1988 г. на Торинската плащаница, което доказа че тя е фалшификация. И макар че мнозина от вярващите в Лицето от Марс продължават да се борят, въодушевлението около аномалиите на Марс до голяма степен затихна. Ако Марс има някакво съобщение за нас, изглежда че ще запази мълчанието си поне още известно време.
 	 
 	 
 	Пирамидите на Марс


 	 
 	 
 	Марс е наш близък съсед. В най-близката точка от орбитата си Марс е само на около 55 млн. км от нас. Червената планета е четвъртата по ред, смятано от Слънцето, и втората най-близка до нас след Венера. Размерите ѝ са точно на половината на тези на Земята, продължителността на денонощието ѝ е почти същото (малко повече от 24 ч. и 30 мин.), но нейната година се състои от 687 дни, а температурните ѝ разлики варират от плюс 20° по Целзий до „негостоприемните“ минус 120°.
 	Червената планета, която в съзнанието на древните се асоциира с въоръжени конфликти (планетата носи името на римския бог на войната Марс), в продължение на векове упражнява особено могъщо, често предизвикващо ужас, влияние върху човечеството. Но едва през февруари 1972 г. сондата „Маринър 9“ ни показа как фактически изглежда тя, като изпрати обратно първите направени отблизо снимки, на нашата съседка: планетата е скалиста и безплодна - и наистина доста червена.
 	Но нито червения ѝ цвят, нито скалистата ѝ повърхност привличат така силно вниманието, особено на някои определени среди. Изображенията от повърхността на Марс, заснети на 8 февруари 1972 г. в района, известен като Квадрант Елизиум (15° северно от марсианския екватор), сякаш показват подобни на пирамиди очертания - две големи и две малки тристранни пирамиди. На втората снимка на района, направена на 7 август, се виждат същите форми. Някои, сред които д-р Джеймс Дж. Хъртак, който по това време е професор по ориенталистика в Калифорнийския институт по изкуствата, и който след няколко години, както видяхме в предишната глава, ще провежда секретни изследвания в Голямата пирамида, разглеждат тези отделни елементи от релефа като доказателство за древна марсианска цивилизация.
 	През 1970 г. английският писател Стюърт Холройд описва Хъртак по следния начин:
 	 
 	Хъртак... не беше обикновен учител, а по-скоро гуру, чието преподаване не бе обяснение на обективната реалност, а спонтанно създаване на идеи и преживявания, подтикващо студентите да изследват нови области за себе си и в себе си. Облечен винаги в поизмачкан костюм и с неизменна черна барета, килната назад на темето му, Хъртак води учебните си занятия, които понякога продължават по осем часа, през които ту чете дълги пасажи от ръкописи или прави объркващи коментари по тях.
 	 
 	Извън лекциите, нощем и през уикендите, Хъртак води групи от студенти до „енергийни точки“ в калифорнийската пустиня, проявявайки - ако не друго - поне своето увлечение към Ню Ейдж вярванията в неизвестни енергии и в живата Земя.
 	Малцина взимат на сериозно изображенията на пирамидите от Елизиум, изпратени от „Маринър 9“, въпреки че те инспирират телевизионни предавания и, колко и да е странно, заинтригуват този виден „скептик“ д-р Карл Сейгън до такава степен, че да напише през 1981 г. в един от броевете на списание Cosmos следното:
 	 
 	Най-големите [от пирамидите] са с диагонал при основата 3 км и са високи 1 км - много по-големи от пирамидите на Шумер, Египет или Мексико на Земята. Те изглеждат ерозирали и древни и вероятно са само малки планини, оформени от носения от ветровете пясък през вековете. Но според мен те заслужават внимателно проучване.
 	 
 	През 1976 г. новата американска космическа мисия „Викинг“ прави фотографии на повърхността на Марс. Мисията се изпълнява от два космически апарата, „Викинг I“ и „Викинг II“, като всеки от тях се състои от орбитална станция, която да върне обратно снимки и други данни, и пригоден за кацане модул, който стига до повърхността, за да предприеме - наред с другите задачи - търсене на форми на живот. В тази задача мисията определено се проваля, въпреки че резултатите все още са предмет на спорове сред някои учени. Пътуването отнема девет месеца, а всяка от сондите струва 500 млн. долара. Планирано е сондата на „Викинг I“ да кацне на Марс на 4 юли 1976 г., за да ознаменува двестагодишния юбилей на САЩ, но съмнения в правилния избор на мястото за кацане отлагат събитието за 20 юли, датата, когато се навършват седем години от кацането на Луната. „Викинг I“ каца успешно на Марс и изпраща обратно първите телевизионни изображения от повърхността на планетата. „Викинг II“ каца на 3 септември 1976 г. и двата апарата продължават да предават към Земята данни за атмосферните условия на Марс цели шест години след това.
 	На 25 юли 1976 г. „Викинг I“ фотографира от височина 1870 м район от Марс, известен като равнината Сидония, разположен на около 40° северно от марсианския екватор, от другата страна на планетата спрямо Елизиум. Снимката, получена на Земята, показва нещо, наподобяващо човешко лице, взиращо се в Космоса. Това дълго около километър и половина очертание е достатъчно впечатляващо, за да бъде обсъждано на пресконференцията на НАСА, състояла се на следващия ден. Но основателните предположения са, че вероятно става дума за игра на светлосенки, и поради тази причина полученото изображение не би могло да бъде обект на особен интерес. Снимката потъва в архивите заедно с други 51 538 фотографии, направени по време на мисията. (Невероятно е, но само 25 % от тях са научно анализирани, тъй като бюджета привършва преди задачата да е изпълнена.) Специално на тази снимка е даден идентификационен код 35А72 - който означава, че става дума за тридесет и петата снимка, направена от космическия апарат А, „Викинг I“, по време на седемдесет и втората му орбитална обиколка.
 	Историята се раздухва отново, когато след известно време снимката е „преоткрита“, въпреки че дори сред тези, които са запознати със споровете около Лицето от Марс, малцина знаят какво точно се е случило. В интерес на истината, снимката е преоткривана два пъти, но едва втория път събитието добива широка популярност. Малко известната история на първото ѝ преоткриване започва с X. Гард Хол, ръководител на Лабораторията за реактивни двигатели в Пасадена, Калифорния, която контролира космическите сонди от типа на „Викинг“. По това време той е приятел (а по- късно и съпруг) на една от изявените „ученички“ на Джеймс Хъртак, холандката Марижке Постхума (художничка, илюстраторка и дизайнерка на опаковки, която дори е работила за Бийтълс). През декември 1976 г. Хъртак казва на Постхума за снимката на Лицето от Марс и те заедно преравят снимките в архива, докато я намерят. Тогава, през април 1977 г„ Хъртак за първи път използва снимката в лекциите си.
 	Най-изненадващо Хъртак нарича странния релеф “марсианския Сфинкс“, правейки непосредствена и необоснована връзка с Египет. Още по-интригуващ е фактът, че още през 1975 г. Хъртак предсказва съществуването на изображение на Сфинкса на Марс една година преди да са направени снимките от „Викинг“. Но именно неговите необикновени предположения, инспирирани от снимката, имат дълготрайни последствия. Хенкок и Бовал казват, че Хъртак „предрича как ще бъдат открити на Марс подобни структури, включително и такава, наподобяваща Сфинкса, и как тези структури ще бъдат свързани с паметниците в Гиза в огромен космически план“. Странно е, но по някакъв начин това ще излезе вярно: идеите на Хъртак за Марс ще станат основния стълб на една нова система от вярвания.
 	Историята едва започва да набира сили през 1979 г. - второто преоткриване на снимката - когато Винсънт ди Пиетро, електроинженер, специалист по дигиталните изображения в Центъра за космически полети „Годард“ в Мериленд, по една случайност попада на изображението. Ди Пиетро е заинтригуван, както и един негов приятел - Грегъри Молнаар, компютърен специалист от Корпорацията Локхийт, работещ по договор с НАСА. Те си задават въпроса дали е възможно изображението да бъде увеличено, за да се видят повече детайли и да се установи дали наистина е лице или нещо друго, което по случайност изглежда така. Техният непосредствен проблем е, че стандартната за онова време техника за компютърно увеличаване на изображения не ги задоволява, и се налага те самите да създадат софтуеър, като го наричат Starburst Pixel Interleaving Technique, или накратко SPIT (СПИТ).
 	След като проверяват архива на мисията „Викинг“, Винсънт ди Пиетро и Молнаар откриват второ изображение (70А13) на района Сидония, на което също се вижда Лицето. Тази снимка е направена тридесет и пет дни след първата от височина 1738 м над повърхността на планетата, като Лицето е огряно под друг ъгъл от лъчите на Слънцето. Снимката показва видимо същата, приличаща на лице структура, като това явно доказва, че тя не е илюзия, създадена от играта на светлосенки.
 	На снимка 70А13 Винсънт ди Пиетро и Молнаар откриват и друго очертание, което изглежда интересно: нещо като петстранна пирамидална структура, разположена на около 16 км южно от Лицето, с дължина около 2.5 км и широчина 1.5 км. Тя става известна като Пирамидата Д&М, наречена на двамата ѝ откриватели. Ди Пиетро и Молнаар са убедени, че двете фигури, разположени така близо, не са следствие на ерозията или ефекти от заснемането, а са изкуствени елементи от релефа, вероятно издигнати от някаква отдавна изчезнала марсианска цивилизация. На 1-ви май 1980 г. те обявяват публично заключенията си.
 	Откритията на Винсънт ди Пиетро и Молнаар, както и самото Лице от Марс, са приети ентусиазирано - да не кажем фанатично - от писателя и учен Ричард Хогланд, който през 1997 г. изпраща „независимия египтолог“ Лари Дийн Хънтър да провери вярно ли е твърдението на Томас Данли, че се копаят тайни тунели в Голямата пирамида.
 	Роденият през 1946 г. Ричард Хогланд е работил за няколко научни музеи, като планетариума „Хейдън“ в Ню Йорк, бил е съветник или консултант по космическите науки на няколко телевизионни станции, включително Ен Би Си и Си Би Ес, където е работил и с легендарния новинар Уолтър Кронкайт. Също така той е бивш редактор на списание Star and Sky и консултант на Си Ен Ен. През 1971 г. Хогланд и някой си Ерик Бърджис, са осенени от историческата идея да украсят „Пайъниър 10“ - първата космическа сонда, която ще напусне Слънчевата система - с плакета, носеща представителна и символична информация за човешката раса, изразяваща се във вдигната в мирен жест ръка и диаграма, показваща, че човевеството населява третата планета на Слънчевата система. Хогланд и Бърджис представят предложението си на Карл Сейгън и след това то влиза в историята.
 	Между 1975 г. и 1980 г. Хогланд е консултант към НАСА, или по-точно към Центъра за космически полети Годард в Мериленд, където организира медийни прояви, благодарение на които след това постоянно е увенчаван с титлата „консултант на НАСА“. Той също така е основният двигател на кампанията първата космическа совалка да бъде наречена „Ентърпрайз“ („Смело начинание“), като ясен знак за личните му амбиции: както ще видим, той променя и името на своя проект „Мисия Марс“ в „Мисия Ентърпрайз“, посвещавайки го на приятеля си Джийн Роденбъри, създателя на Стартрек.
 	Откакто през 1983 г. Хогланд за първи път е замесен в споровете за Марс, той става основния пледиращ за наличието на изкуствени структури на Червената планета. Той така успешно изпълнява ролята на самообявил се оракул за всичко марсианско, че в представите на обществеността вече се е превърнал в основния източник на информация за Лицето.
 	Когато през 1983 г. започва за първи път да се интересува от работата на Ди Пиетро и Молнаар, Хогланд работи по проект за пръстените на Сатурн в СИИ Интернешънъл, в главния офис на организацията в Менло Парк, Калифорния. През юли 1983 г. той изучава увеличените изображения на Ди Пиетро и Молнаар на равнината Сидония и забелязва серия от други обекти, видимо изкуствено издигнати, разположени на запад от Лицето. Според Хогланд това прилича на цял комплекс от пирамидални и други структури, който заема площ от около 30 кв. км. Той въодушевено го нарича Града. Според него той се състои от няколко масивни и няколко по-малки пирамиди, плюс няколко много по-малки конусовидни „постройки“, групирани около открито пространство, което той нарича Градския площад. В североизточния край на Града има огромна структура, която изглежда оформена от три огромни стени. Хогланд я кръщава Крепостта.
 	Може би най-значимото предположение на Хогланд - и със сигурност най-малко потвърденото предвид липсата на информация - е сравнението, което той прави между тези структури и Египет. Веднага щом открива Града, Хогланд пише: „Зашеметяващо ми напомни за Египет.“ След това той се заема да идентифицира различни други обекти в Сидония: Скалата - трикилометрова, подобна на стена структура, разположена близо до един кратер на 22 км точно на изток от Лицето; и няколко по-малки очертания (с размери между 75 и 120 м, разпръснати около равнината на Сидония, които той нарича „могили“).
 	Връзката, която той прави между Града и Скалата, е пример за характерните усукани размишления на Хогланд. Той предполага, че Лицето, което лежи на изток от Градския площад, е изваяно, за да могат обитателите на Града, стоейки на площада, да наблюдават как Слънцето изгрява от устата на Лицето по време на марсианското лятно слънцестоене. Така е било в далечното минало, макар че понастоящем Слънцето не изгрява от същото място по време на слънцестоенето, тъй като ъгълът на наклона на оста на Марс се е променил през времето. За последен път това се е случило преди около половин милион години. Хогланд стига до извода, че Комплексът Сидония е построен най-малко преди 500 000 години, защото съпоставката с изгрева на Слънцето на лятното слънцестоене потвърждава датата - но пък датата потвърждава подреждането по време на лятното слънцестоене, и така нататък, въртим се в кръг...
 	Хогланд решава да стартира проект, за да продължи да изучава тези елементи от релефа. Той се свързва със СИИ и през октомври 1993 г. се среща с вицепрезидента му по корпоративните въпроси, бившия офицер от разузнаването Пол Шей. Той приема Хогланд в Института за изучаване на съзнанието в Бъркли, Калифорния (създаден от Артур М. Йънг). Това е една наистина знаменателна среща. Шей му препоръчва да се свърже с Ламбърт Долфин младши, човекът, който ръководи екипите на СИИ в Гиза в периода между 1973 г. и 1982 г.
 	През декември 1983 г. Хогланд и Долфин започват проекта „Независима мисия Марс“, първоначално финансиран с 50 000 долара, отпуснати от „президентския фонд“ на СИИ, вътрешен източник на финансови ресурси, под наблюдението на президента на СИИ д-р Уилям Милър. Другите ключови лица, които участват в проекта „Независима мисия Марс“ са Рандолфо Позос (антрополог), Рен Брек (мениджър в „Инфомедия“, компютърно-конферентна фирма, ръководена от специалиста по НЛО, д-р Жак Вале), Мертън Дейвис (специалист по картография на Марс и други планети) и Джийн Кордел (специалист по компютърни изображения). Един от първите, които се присъединяват към новия проект е парапсихологът Джон Бранденбърг от Изследователските лаборатории „Сандия“ (специализирани в изследванията на ядрени оръжия). Той е един от водещите учени, работили по Инициативата за стратегическа отбрана (известна като „Звездни войни“) на президента Роналд Рейгън, както и с Ди Пиетро и Молнаар по техните анализи на Сидония.
 	Първата лекция, изнесена от Хогланд и Позос, за работата на „Независима мисия Марс“, е проведена в началото на 1984 г. в Института за изучаване на съзнанието. Сред присъстващите на лекцията е и специалистът по социални науки Том Ротенбърг, който по-късно също се присъединява към проекта. Неговата непринудена реакция на заключенията на Хогланд е много показателна:
 	 
 	Първо си помислих, че това е някаква шега или може би комплексен социален експеримент, провеждан от ЦРУ - да се изследват психологическите реакции към подобно хипотетично откритие. Имам предвид - участието на СИИ, Лица на Марс...? Вие какво бихте си помислили?... Дали това не е сложен психологически експеримент, спонсориран от отбранителната общност?
 	 
 	Участието на СИИ в каквото и да е сякаш е достатъчни, за да светне предупредителната лампа, поне сред учените от областта на социалните науки, като Том Ротенбърг. Връзките на СИИ с ЦРУ и експериментите на Министерството на отбраната - като дистанционното виждане - са твърде известни, за да бъдат пренебрегвани, и тяхната репутация очевидно ги изпреварва. А сега те спонсорират „Мисията Марс“ на Хогланд, след като през 70-те години на 20 в. изпращат Долфин на платото Гиза...
 	Друг по-рано присъединил се към каузата е дизайнерът и илюстратор Джим Ченън, бивш лейтенант-полковник от американската армия, служил в Пентагона. Ченън е създателят на „Първи земен батальон“ (фантастичен комикс), който, според думите на Хогланд, представлява „прагматична комбинация на целите на „духовния воин“ на Ню Ейдж с поставената на реалистична основа методология на военните служби“.
 	Преди това Ченън е член на екипа, работил по проект на Армейския военен колеж, наречен „Специални части Делта“, чиято цел е, по думите на Джим Шнабел, да „изследва алтернативните философски страни на всичко, което може да е полезно за военните“.
 	Проектът „Независима мисия Марс“, въпреки финансовата подкрепа от страна на СИИ, просъществува едва седем месеца, до юли 1984 г., когато резултатите от него са представени на конференция на Колорадския университет, проведена в Боулдър. Заключението е, че аномалните елементи от релефа от Сидония са вероятно изкуствено построени и трябва да се положат усилия за нова експедиция до Марс, която да продължи да ги изучава.
 	Ако релефните очертания по повърхността на Марс са с изкуствен произход, кой ги е строил? Има три възможни отговора:
 	 
 	(1) Те са построени от древна, отдавна загинала, марсианска цивилизация, която вероятно е била унищожена от някакъв катаклизъм, като например сблъсък с комета или метеор, както предполагат Греъм Хенкок, Робер Бовал и Джон Григсби в книгата The Mars Mystery (Загадката Марс), въпреки че явно са оцелели достатъчно марсианци, притежаващи уменията да построят дългото километър и половина Лице като предупреждение за бъдещите цивилизации.
 	 
 	(2) Те са плод на извънземна цивилизация, дошла от друг сектор на Вселената, вероятно същата, която е посещавала Земята.
 	 
 	(3) Най-малко вероятният отговор, отчитайки съвременните представи за древната история на Земята, е, че те са дело на напреднала цивилизация, произлязла от Земята и пътувала до Марс.
 	 
 	Хогланд изобщо не се притеснява да прегърне която и да е от тези хипотези.
 	 
 	 
 	Посланието на Сидония


 	 
 	 
 	Важно е да се направи разлика между двата основни етапа на ръководеното от Хогланд изследване на Марс. През първия етап, от 1983 г. до 1984 г., в продължение на седем месеца Хогланд разработва проекта „Независима мисия Марс“, подкрепян от СИИ, в резултат на който е изведен простичкия извод, че твърде вероятно е релефните структури по повърхността на Марс да са с изкуствен произход. Вторият етап, започнал през 1988 г., ознаменува създаването на проекта „Мисия Марс“ (по-късно прекръстен на „Мисия Ентърпрайз“), насочен към активно разгласяване на предполагаемото предназначение на странните очертания в равнината Сидония и тяхната връзка с древните цивилизации на Земята, и особено тази на Древен Египет. Всичко, което се прави по втория проект, натрапчиво налага посланието, че строителите от Сидония са се върнали...
 	В периода между юли 1984 г. и края на 1988 г. сякаш не се случва нищо особено. След това започва съживяването на проекта, изразяващо се в появата на нови личности и видимо доста по-различни планове... Наблюдава се забележимо тясна връзка между новата „Мисия Марс“ и американската разузнавателна общност.
 	Новият проект получава поддръжката на конгресмена Робърт А. Ро, председател на Комитета за космически науки и технологии към Конгреса на САЩ. Ро се съгласява да подкрепи Хогланд и екипа му за настояването им пред НАСА Сидония да бъде фотографирана отново при всички следващи мисии до Марс. (Официалната позиция на НАСА е, че не е необходимо ново заснемане на Лицето или на други предполагаемо изкуствени елементи от релефа, тъй като не представляват научен интерес.) Ро застава на страната на „Мисия Марс“ в нейната битка с НАСА и дори доста категорично описва на Хогланд какви според него са „плановете“ на НАСА, за да се противопоставя на идеята за съществуване на цивилизация на Марс. Ро явно поддържа Хогланд, а не НАСА - което е доста странно, като се има предвид, че Комитета към Конгреса, чиито председател е той, носи директната отговорност за бюджета на НАСА като „висшестоящ“ орган, одобряващ научната ѝ политика и планове. Не трябва да се забравя, че Ро е член и на Постоянния Комитет за разузнаването към Конгреса.
 	През януари 1991 г., близо две години след „ключовата“ си среща с Хогланд и други членове на „Мисия Марс“, Ро неочаквано напуска Комитета за космически науки и технологии, което кара Хогланд да предполага, че това е част от някакъв заговор. Дали Ро е бил „притиснат“ от някаква група, неуспявайки да обслужи интересите ѝ? Но интересното е, че той остава в Комитета за разузнаването.
 	Участниците с най-важна роля в новия проект са Дейвид М. Мейърс, Ерол Торун и Марк Дж. Карлото. Това трио въвежда някои нови елементи в историята, превръщайки оригиналното „Послание на Сидония“ (с което древната цивилизация на Марс се опитва да установи контакт с пас) - в нещо много по-голямо и с много по-сериозни последствия.
 	Д-р Марк Карлото е шеф на отдела за разузнаване към Корпорацията за аналитични науки (КАН)22 в Масачузетс и още от 1985 г. се занимава с изследване на изображенията от Сидония. Тясната му специализация е увеличаване на сателитни фотографии за целите на отбранителните и разузнавателните агенции, умения очевидно изключително полезни за „Мисия Марс“. Карлото използва разнообразни техники и процеси за увеличение на снимките на Лицето, за да получи по-ясни изображения от тези на Ди Пиетро и Молнаар. Той успява да изясни нови и доста странни детайли, като зъби в устата и присъствието на втора очна яма на сенчестата страна на Лицето, като по този начин очевидно потвърждава симетричността му. Неговите разработки разкриват и нещо като отчетливи ленти и линии по челото на Лицето, които се приемат от някои като украса за глава, същата като тази на египетските фараони - това твърдение определено е неоправдано „избързване“ пред наличните научни данни.
 	Карлото увеличава и други елементи от релефа от Сидония, като набляга на Пирамидата Д&М. Точно неговата версия на това изображение, която е с доста по-висока резолюция и яснота на детайлите от оригинала на Ди Пиетро и Молнаар, дава възможност на Ерол Торун - системен анализатор в Агенцията по картография към Министерство на отбраната във Вашингтон, за когото Хогланд казва, че е „на хонорар“ в неговата частна „Мисия Марс“ - да направи изчисления, основаващи се на ъглите между различните страни на пирамидите. Неговият принос към „Мисия Марс“ е проучването му на геометричните връзки в и между различните „структури“ от Сидония, и по-конкретно на Пирамидата Д&М. Заключението му е, че геометричните зависимости не само показват, че „структурите“ са от изкуствен произход, но и че в тях са кодирани сложни математически концепции, които сякаш „се опитват да ни кажат нещо“.
 	Дейвид Мейърс, който през 1989 г. се присъединява към екипа и става щатен изпълнителен директор и редактор на списанието на проекта „Мисия Марс“ - Марсиански хоризонти - допринася за следващите откритията относно значението на геометрическите зависимости в Сидония. (Заедно с британския си колега Дейвид С. Пърси той прибавя нов аспект към тази идея.)
 	След 1988 г. проектът „Мисия Марс“ е преименуван на „Мисия Ентърпрайз“, като основните му цели са конкретизирани до следното:
 	 
 	* Популяризиране на идеята, че комплексът в Сидония съчетава сложни геометрически и математически зависимости, които не са замислени като чисто естетическо удоволствие, а са сътворени, за да изразят определени математически концепции по начин, който може да бъде „дешифриран“ от други, например от нас. Сидония на практика е послание, оставено за нас от древна цивилизация.
 	 
 	* Тези математически концепции са свързани до голяма степен с физични процеси с невероятни измерения, които, ако се дешифрират точно, биха ни дали достъп до нови технологии, като източници на енергия или апарати с антигравитационна тяга. Както пише Хогланд с почти месиански патос:
 	 
 	Вече е ясно... че, ако се изследват по подходящия начин и след това се приложат към много от днешните глобални проблеми, потенциалните „радикални технологии“, които могат да се развият от Посланието от Сидония, биха помогнали на човечеството в драматичните промени към истински „нов световен ред“... и дори за изграждането на нов свят.
 	 
 	* Съществува директна връзка между паметниците от Сидония и тези на древните човешки цивилизации, особено тази на древните египтяни. Например Лицето постоянно се описва като „Сфинкс“, а близкото му разположение до „пирамидите“ на Марс очевидно свързва нещата с Гиза. Това е, както се казва, „земната връзка“.
 	 
 	* Чрез свързването на Посланието на Сидония с някои, дори още по-спорни, съвременни загадки, като кръгове в нивите, би могло да се разпознае същото послание, което предполага, че строителите от Сидония са все още наоколо.
 	 
 	Хогланд вече твърдо се придържа към мнението, че паметниците в Сидония са построени от цивилизация, дошла от друг край на галактиката, която е посещавала Земята в далечното минало. Той ревизира мнението си за датирането на Лицето и вече твърди, че то не е на половин милион години, а на няколко милиона - вероятно дори на милиард - години:
 	 
 	Защото, ако „марсианците“ не са дошли от Земята... или от Марс... сле- дователно остава само едно място, откъдето биха могли да са дошли... от пространството извън Слънчевата система, пренасяйки хуманоидния вид или чрез „гените“ си, или чрез разума си.
 	 
 	С други думи Хогланд ни вменява, че тези предполагаеми извънземни на практика са създали човешката раса, и тази идея, макар и да изглежда случайна, бързо добива известност из целия свят. Хогланд и колегите му са канени няколко пъти да представят хипотезата си в самата НАСА, което е доста объркващо, защото през годините Хогланд става все по-рязък в обвиненията си, че НАСА - или по-скоро кликата на висшестоящите служители в нея - е част от конспирация, която има за цел да възпрепятства истината за Сидония да стигне до обществеността. Например той поема водеща роля в разпространението на идеята, че сондата „Марс Обзървър“, за която официално се твърди, че е изгубена в Космоса през август 1993 г., на практика продължава да изпраща тайно данни обратно на Земята. Той също така предполага, че НАСА умишлено „манипулира“ фактите, като пресява данните от изображенията, получени от последната мисия на „Марс Глобъл Сървейър“, и пуска в публичното пространство снимките, на които Лицето най-малко прилича на лице. Затова най-малкото е странно да открием как Хогланд е активно ухажван от НАСА в периода 1988-1990 г. с няколко покани да изнесе доклад пред вътрешноведомствената аудитория по въпроса за Сидония. Ясно е, че по някакъв начин НАСА - или определени хора в тази организация - се опитват да държат Хогланд под око.
 	Първата подобна среща със служители на НАСА се провежда през август 1988 г. в централния офис на организацията, Центъра за космически полети Годард. Според Хогланд през март 1990 г. той е представен пред Изследователския център Люис към НАСА в Охайо от директора му д-р Джон Клайнбърг със следните надути думи: „[Това е] човекът, който успя да убеди Президента да направи изявлението, че подновяването на изследването на Марс е една от основните ни цели. Вероятно не е случайно, според твърденията на Хогланд, че встъпителните думи на Клайнбърг изчезват от видеозаписа, който НАСА разпространява след събитието. От НАСА обясняват изчезването на записа с „внезапна повреда“ на двете камери, което едва ли би вдъхнало доверие в техническата компетентност на служителите ѝ, след като встъпителните думи са записани на видеокасета от членове на екипа на Хогланд.
 	През февруари 1992 г. Хогланд изнася лекция на среща в сградата на Обединените нации в Ню Йорк, която се възприема ентусиазирано от някои висшепоставени кръгове. Очевидно тези хора нямат проблем с неговата - забележително добре представена и авторитетна - теория, която по това време почти автоматично свързва Марс с Древен Египет. Убедителността и ентусиазмът на Хогланд са заразителни. Почти сигурно е, че в резултат на влиянието му, две държави - Сиера Леоне и Гренада - поставят Лицето на Марс на официални пощенски марки.
 	Хогланд също така е един от редовните гости в нощното радиошоу на Арт Бел, посветено на широк кръг теми, от свръхестествени и паранормални явления до парапсихологията и други въпроси на Ню Ейдж, което се слуша от аудитория от 15 милиона души. По всички стандарти това е огромен брой хора, за които се предполага, че симпатизират на това, което Арт Бел описва като „смесица от консервативни политически възгледи и лековерие, характерно за Ню Ейдж“.
 	Чрез сайта на „Мисия Ентърпрайз“, серията от видеофилми и книгата си The Monuments of Mars (Паметниците на Марс), публикувана за първи път през 1987 г. и претърпяла вече четвърто допълнено издание), както и чрез редовните си появи по медиите и лекционни пътувания, Хогланд става основен източник на разпространяването на информация за загадките на Марс, засенчваща много по-сериозната, но за съжаление по-предпазлива, дейност на други изследователи. Един от белезите на този феномен е заглавието на серията от видеофилми: Марс на Хогланд.
 	 
 	 
 	Лице в лице с фактите


 	 
 	 
 	Една от основните насоки, следвани от ръководената от Хогланд „Мисия Марс“, е да накара НАСА да се съгласи да фотографира отново Сидония. През по-голямата част от времето НАСА или отказва да направи това, без да обясни причините, или прави противоречиви изявления. След това, през април 1988 г., те успяват да объркат лобиращите за Сидония, като обявяват, че „Марс Глобъл Сървейър“, който току-що е влязъл в орбита около Червената планета, ще фотографира Сидония, като очакванията са за изображения с много по-добра резолюцията от тези на мисията „Викинг“. От НАСА обещават, че резултатите от мисията ще бъдат обявени в Интернет почти веднага, след като Лабораторията за реактивни двигатели обработи дигиталната информация.
 	След като най-сетне НАСА показва новите изображения на Лицето и Града, за огромно разочарование и дори скептицизъм, сред тях почти няма такива, от които да личи, че Лицето не е естествена релефна структура. Мнозинството някогашни ентусиазирани проповедници на теорията за изкуствени строежи на Марс, сега променят мнението си. Сред тях са Стенли В. Макданиъл - друг привърженик на теорията за изкуствените структури в Сидония, въпреки че в много отношения се разграничава от компанията на Хогланд - и дори Марк Карлото. Сега Макданиъл заявява, че отделни пирамиди от Града и други елементи от релефа „изглежда имат и природно геоложко обяснение”. По-конкретно четирите могили, които оформят Градския площад и играят важна роля в обосновките на Хогланд, не са разположени симетрично, нито пък са еднакви по размери и форма. Градската пирамида, както отбелязва Макданиъл, вече изглежда повече като планина, отколкото като сграда. А и Марк Карлото, въпреки че не е изоставил съвсем твърденията за изкуствен произход, казва: „Изображенията от 1976 г., изпратени от „Викинг“, създаваха безпогрешно впечатление за лице. Но осветена отдолу, тази структура изглежда съвсем различно. “
 	Хогланд е все така непреклонен, че Лицето съществува и с характерната си безцеремонност отхвърля новите изображения като „глупости“. Той настоява, че снимките от „Марс Глобъл Сървейър“ показват дори повече, а не по-малко, доказателствен материал за изкуствен произход, като утвърждава, че по стените на Градската пирамида могат да се забележат даже „клетки с размерите на стая“. Също както някои изказват съмнението, че изследването за датиране на Туринската плащаница по въглеродния метод е подправено и допълнено, мнозина все още симпатизират на гледната точка, че НАСА нарочно е подправила изображенията преди да ги обяви, премахвайки някои елементи от тях, например на някои снимки в определени сектори липсва контрастът.
 	Уебсайтът на „Мисия Ентърпрайз“ прокламира как новите снимки показват, че „Това е Лицето!“. За няколко дни сайтът произвежда своя собствена „подобрена“ версия на новите снимки на НАСА, които приличат повече на първоначалните изображения, направени от „Викинг“, тъй като запълват „пропуските“ със съответните части от първите снимки. Хогланд определено е убеден, че НАСА лъже, и поради това той побеснява. Ако няма Лице от Марс, тогава няма нищо, на което да се окачи „съобщение“. Но за Хогланд и тези, които споделят неговите виждания, трябва да има Лице и „съобщение“: всичко това е част от много по-обширните и прикрити планове, които включват „съобщението“ и наследството на Древен Египет.
 	Забележителната липса на интерес на НАСА към разрешаването на загадката Сидония би могла, както предполагат мнозина, да е свързана с факта, че правителството на САЩ е напълно наясно, че Лицето и пирамидите са от изкуствен произход и би искало да опази тази информация от обществото. Като знаем как действат политиците, почти сигурно е, че ако американското правителство заподозре, че има някаква истина в твърденията за изкуствения произход на релефните очертания на Марс, то би пожелало да направи собствена преценка преди да реши дали да разкрие или да засекрети тази информация.
 	Все още има елементи от релефа на Марс - в равнината Сидония и на други места - които трудно могат да се обяснят с естествения процес на ерозията и други геологични процеси. Например, така наречената Кратерна пирамида, намираща се в района на равнината Девтерон на около 800 км от Сидония. Снимките на този район, направени от „Викинг“, показват обект, разположен близо до ръба на кратера, който хвърля наподобяваща копие дълга тясна сянка. Не е лесно да се преценят размерите на обекта, тъй като камерата е точно над него, но според сянката и ъгъла на слънчевите лъчи може да се изчисли, че е висок около 600 м - което трудно се връзва с пирамида, за каквато Хогланд бърза да го обяви, опитвайки се още веднъж да свърже Марс с Египет, без значение колко неубедителни са фактите.
 	Релефните структури по повърхността на Марс продължават да предизвикват въпроси, въпреки че в бъдеще биха могли да бъдат обяснени по най-прозаичен начин. Единственото към момента наистина валидно обяснение е, че липсва информация, за да бъдат направени изводи. Данните не са достатъчни, за да се заяви категорично, че в далечното минало на Марс не е съществувала цивилизация. От друга страна необходими са много повече изследвания на аномалиите на Марс, преди те да бъдат ясно разпознати като човешко (или по-скоро марсианско) творение. Всяка капчица информация е изцедена от направените досега снимки и това изобщо не е достатъчно, за да се докаже нещо със сигурност.
 	Според нас марсианските аномалии са обекти, които заслужават внимателно изследване. Въпреки че дотук концентрирахме вниманието си предимно върху Хогланд и неговия екип, има и други независими изследователи, чиято отлична работа, дори в притеснителната рамка на наличните данни, повдига важни въпроси.
 	Например през 1993 г. Стенли В. Макданиъл прави анализ на ситуацията с Марс в доклада, който публикува, наричан за краткост „Доклада Макданиъл“. Първоначално замислен като критика срещу твърдоглавата съпротива на НАСА за по-нататъшни изследвания в Сидония докладът на Макданиъл преразглежда доказателствата за изкуствения произход на елементите от релефа и стига до извода, че в края на краищата има необходимост от нови проучвания. Макданиъл и Моника Рикс Паксън издават The Case for the Face (Случаят c Лицето) - за съжаление книгата излиза от печат през 1998 г., няколко седмици след като НАСА пуска по Интернет новите изображения - която представя многобройни, много по-отрезвяващи, научни документи около загадката. През 1986 г. бившият астронавт от НАСА д-р Брайън О’Лиъри създава Общество за изследване на марсианските аномалии23, в което членува друга независима група от изследователи, сред които са Винсънт Ди Пиетро и Джон Бранденбърг.
 	Повечето независими изследователи отхвърлят опитите на Хогланд и „Мисия Ентърпрайз“ да създават измислени чудеса върху нестабилната основа на данните, с които се разполага досега. Като такива те оценяват въпросите около твърденията за геометричните съответствия и сложните математически „кодове“, които са лесни за оспорване в интерпретациите си. През 1994 г. Макданиъл организира Планетарно обществото за търсене на извънземен разум24, което на практика означава бунт срещу „Мисия Ентърпрайз“. Ди Пиетро и Молнаар, чиято оригинални изследвания инспирират цялата тази дейност, лично критикуват опитите да се преиначават известните и потвърдени факти:
 	 
 	Нека се знае, че ние не подкрепяме тези, които обединяват напъните на собствената си фантазия с отделни части от нашите изследвания на данните от Марс... твърденията за съвпадения, които някои писатели правят, са техни собствени измислици и нямат нищо общо с данните или с начина, по който ги интерпретираме ние.
 	 
 	Марк Карлото се опитва да бъде честен в оценката си за „геометричния код“ на Хогланд и казва: „Трудно е да се опровергае, но също така трудно е да се потвърди. Опитвам се да се придържам към нещата, които мога да докажа. Гледам на въпроса като учен, докато Хогланд го разглежда като писател“. Но Карлото все пак отбелязва, че „Хогланд упорито преработва изображенията докато не получи каквото иска.“ Въпросът продължава да е открит. Някаква част от данните може да е интригуваща, но все пак това не е достатъчно, за да се извлекат някакви заключения. Въпреки че Марк Карлото успокоява всички, че няма защо да се бърза с разкриването на значението на Лицето - в края на краищата то няма да си тръгне - други изглежда доста са се разбързали да стигнат до ясно и категорично заключение и това са тези, които искат да вградят загадката на Марс в собствените си планове, свързани с настъпването на новото хилядолетие.
 	 
 	 
 	Отделни светове


 	 
 	 
 	Това, което особено ни интересува, е защо Хогланд и другите участници в неговия проект се опитват да разпространят идеята за Посланието от Сидония, връзката му с древното минало на Земята и неговото значение за нашето близко бъдеще. Хогланд практически обсебва загадката на Сидония, като направо я обявява за своя или поне за „собственост“ на неговата „Мисия Ентърпрайз“. Но какво кара него и колегите му да се стараят да ни направят съпричастни с тези идеи?
 	Основното в „мисията“ на самия Хогланд е наблягането на (предполагаемата) връзка между Сидония и Древен Египет. Но съществува ли изобщо връзка освен спорното твърдение, че и на Марс има пирамиди?
 	Загадката Сидония получава много важен тласък в развитието си чрез изразеното от Хенкок, Бовал и Григсби одобрение в книгата им The Mars Mystery (Загадката Марс). Въпреки че тя основно разглежда възможността Земята да бъде ударена от астероид или комета, авторите не само приемат съществуването на изкуствено изградени обекти в Сидония и в други райони на Марс, но също така вярват, че има кодирано математическо послание и връзка с древните цивилизации на Земята, и в частност с Древен Египет. Но ако се анализират внимателно, тези предполагаеми връзки демонстрират големи празнини в логиката си. Основният аргумент е, че тъй като има пирамиди и Сфинкс както на платото Гиза, така и в Сидония, следователно двете места са свързани. Но разбира се всичко зависи от това дали Лицето от Марс е Сфинкс. Кликата на защитниците на загадката Сидония го описват като приличащо на Сфинкс; всъщност Хъртак използва подобен емоционален език дори преди Лицето да беше открито.
 	Това нетърпение Лицето да бъде наречено Сфинкс е много странно. Дори ако Лицето е с изкуствен произход пак остава фактът, че то е просто лице, а не лъвско тяло с човешка глава. Освен това Лицето се възприема като загадъчно само защото гледа към Космоса - единствения ъгъл, от който си личи какво е - докато, разбира се, Сфинксът не може да бъде видян от космоса. Това не е добре за кръга около Хогланд. Налага им се да създават все по-невероятни сценарии, за да подкрепят връзката между Лицето и Сфинкса, включвайки някои изключително объркани обяснения. Хогланд твърди, че ако разделим Лицето от Марс по средата и до всяка половина бъде поставена огледалната ѝ проекция, ще получим две осезаемо различни нови изображения. Едното, твърди той, е „на човекоподобна маймуна“, а другото „наподобява лъвска глава“ - т. е. имаме хуманоид и лъв. Сфинксът в Гиза е с човешка глава и лъвско тяло. Заключението е: имаме два Сфинкса - и във двата свята в непосредствена близост до пирамидите!
 	Тази интерпретация на Лицето повдига сериозни проблеми, като не на последно място е фактът, че изображението на „човекоподобна маймуна“ много повече прилича на куче от анимационен филм, а лъвското лице е трудно да се види въобще. Един от основните проблеми при анализирането на Лицето е, че едната му половина е в дълбока сянка. Твърди се, че чрез някои от методите за увеличаване на изображението определени детайли от сенчестата страна са били изяснени, например втората очна яма, но тези твърдения сами по себе си също са спорни. Няма начин, по който да се възстанови сенчестата страна, така че да се видят някакви детайли, камо ли половин лъвско лице в сянката!
 	Аргументите в полза на съществуването на Лицето са доста съмнителни, но ситуацията се утежнява, когато кликата се опитва да използва лингвистиката, за да подкрепи твърденията си. Хогланд и някои други, като Греъм Хенкок и Робер Бовал, вдигат много шум около факта, че името Кайро, на арабски Ал Каира, означава Марс. Хенкок, Бовал и Григсби стигат дотам да описват наименованието като „необяснимо“. Но в действителност то е много лесно обяснимо. Ал Каира буквално означава „Завоевателя“, което е и арабското наименование на Марс. Кайро, или Ал Каира, е основан през 969 г. сл. Хр. от генерал Джафар ал-Сикилли от династията на Фатимидите, след като същият завоюва Египет. Когато избирали местоположението на бъдещия град, забелязали, че Марс се намира в астрологически благоприятна позиция на небето - това, както и фактът, че градът е построен в прослава на Завоевателя, обяснява избора на името. Така че названието на града не е свързано с каквато и да е предполагаема връзка между някакви структури на Марс и паметниците на платото Гиза. Във всеки случай Кайро не е бил винаги столицата на Египет: до времената на кръстоносните походи той е бил по-скоро град-сателит на по-важния Ал Фустат. Пренаселените предградия на Кайро започват да пълзят към Сфинкса едва през последните петдесет години. Преди това Гиза е била съвсем отдалечена от Кайро, на около 10 км навътре в пустинята, като това направо обезсмисля теорията, която свързва Гиза и Кайро с Марс.
 
 	Хенкок, Бовал и Григсби посочват също така, че Хоракхти, което означава Хор от хоризонта - името на Сфинкса - е било и наименованието, използван от древните египтяни за Марс. Но основният аргумент на Хенкок и Бовал в Keeper of Genesis (Пазителят на сътворението) е, че Хоракхти представлява съзвездието Лъв. Тогава с кое от двете съзвездия е свързван той?
 	Друг лингвистичен „факт“, цитиран от Хогланд, Хенкок и Бовал е, че оригиналното египетско име за Хор, Херу, означава също Лице, така че според тези автори Хоракхти може да се преведе като Лице от хоризонта. Хогланд твърди, че от Града в Сидония Лицето би се виждало на хоризонта, така че отново имаме забележителен паралел. Две лица на хоризонта в два различни свята... Но това е много скалъпена история: според An Egyptian Hieroglyphic Dictionary (Речник на египетските йероглифи) на Уолис Бъдж двете думи, означаващи „Хор“ и „лице“, могат фонетично да звучат еднакво (въпреки че в древноегипетския език за гласните звуци може само да се гадае и никой не знае със сигурност как са се произнасяли те), но това е само предположение. Така че „Хор“ и „лице“ са две напълно различни думи. Това е все едно да се твърди, че английската дума „knight“ (рицар), която се произнася „найт“ да е взаимозаменяема с думата „night“, която се произнася по същия начин, но означава „нощ“. „Хор“ и „лице“ се изписват с напълно различни йероглифи и имат съвсем различни значения. Овен това Херу е в множествено лице и означава „лица“, което значително обезсмисля хипотезата на Хогланд.
 	Защитниците на връзката Марс-Египет изглеждат ентусиазирано предразположени към компромиси, когато става дума да приемат един от друг нови идеи и теории, стига да потвърдят гледните си точки и да изразят посланието си. Хогланд нетърпеливо взема присърце идеите на Новата египтология, включително и тези на Джон Антъни Уест, за да подкрепи с тях собствените си твърдения за връзката Марс-Египет. Например той използва в свой доклад новото датиране на Сфинкса, направено от Робърт Счоч според следите от водна ерозия, като утвръждава, че това е доказателство как огромната статуя е била изградена далеч преди 7000 г. пр. Хр.
 	Повечето от аргументите на Хенкок и Бовал се основават на анализите и интерпретациите на материалите от Марс, осъществени от Хогланд, които те изглежда приемат като научно доказателство. Авторите на Keeper of Genesis (Пазителят на сътворението) отправят горещи благодарности към Хогланд, което би могло да се приеме като доказателство за тясно сътрудничество между тях тримата, дори на този сравнително ранен етап в развитието на хипотезите на Хенкок и Бовал.
 	Хогланд се вдъхновява от същия „любим и високо ценен“ източник - книгата на Робърт Темпъл Загадката Сириус, която той абсорбира, в своята система от вярвания, както и в своите грешки. Например той често цитира „факта“, че арк ур означава Сфинкс. Тази грешка - породена от неправилното четене на An Egyptian Hieroglyphic Dictionary (Речник на египетските йероглифи) на сър Уолис Бъдж - е заложена в трудовете на мнозина от поддръжниците на връзката Марс-Египет.
 	 
 	 
 	Подозрения относно Сидония


 	 
 	 
 	През февруари 1992 г. по време на лекцията си в сградата на Обединените нации в Ню Йорк Хогланд набляга на значението на „радикално новите технологии“, които могат да бъдат извлечени от дешифрираното Послание на Сидония. Тези твърдения се основават на предизвикателната концепция за хиперизмерението. Днес физиците вярват, че Вселената има много повече измерения от четирите известни (три на пространството и едно на времето), които ние знаем и възприемаме с нашите сетива. Единствено по пътя на аналогията можем да добием визуална представа за концепцията за мултиизмеримата Вселена. Една от най-добрите аналогии е тази за един измислен свят, който ще наречем Плоска земя, едно двуизмерно място, обитавано от двуизмерни същества, където има само дължина и ширина, няма долу или горе - нещо като лист хартия. Представете си как плоскоземците биха възприели триизмерен обект, който е влязъл в техния свят. Например ако една сфера го прекоси, плоскоземците ще я видят само в разрез; първо ще се появи една точка, която след това ще стане кръг, който ще нарастне докато центърът на сферата премине, и след това кръгът ще се смали отново до точка, която с времето ще изчезне. (Няма съмнение, че такъв „паранормален“ феномен ще предизвика доста ужас сред плоскоземците и вероятно ще бъде разгорещено обсъждан от някои плоскоземни „специалисти“ по въпроса, както и ще бъде определян като заблуда от техните „противници-скептици“.) Тази аналогия с измислената „Плоска земя“ ни дава възможност да разберем, че събития, които се случват в едни по-висши измерения, вече познати на специалистите по теоритична физика, имат видим ефект в нашия триизмерен свят, въпреки че нещата протичат отвъд нашите възприятия и дори отвъд възможностите на най-сложните ни измервателни уреди.
 	Физиците се ровят в подобни „допълнителни“ измерения заради определени феномени, свързвани с ядрената физика, въпреки че все още има спорове по въпроса колко измерения дефинират Вселената. Тези хиперизмерения не могат да бъдат наблюдавани пряко, защото ние и всичките ни измервателни уреди сме плод на нашата триизмерна Вселена, но те могат да бъдат математически дефинирани. Твърдението на Хогланд е, че определени геометрични връзки в комплекса Сидония насочват към подобна математика на хиперизмеренията. Геометричният ключ е повтарящото се използване на ъгъла от 19.5°. Например две от страните на Пирамидата Д&М са разположени под ъгъл 19.5° спрямо марсианските меридиани, а този ъгъл се наблюдава и при разположението на малките могили в същия район.
 	Според Хогланд - както и други на същото мнение - 19.5° (по-точно 19.47°) не са случайни числа, защото са константа в четиристена (тетраедъра), най-простата от триизмерните фигури, с четири страни от равностранни триъгълници, включително триъгълната основа. Ако тази фигура се постави във вътрешността на сфера, например планета, и единият ѝ връх опира в един от полюсите на планетата, всеки от останалите три върха ще докосва повърхността на другото полукълбо на географска дължина 19.5°. Това е факт. Наблюдавано е, че на всички планети в Слънчевата система, чиято повърхност се вижда - Венера, например, винаги е покрита с облаци - съществува някакво неизменно и голямо смущение, причинено от излъчване на енергия, както на 19.5° северно, така и на 19.5° южно от екватора. Голямото Червено петно на Юпитер е разположено на 19.5° от екватора. Най-големият известен вулкан в Слънчевата система, Планината Олимп на Марс (с диаметър на кратера 560 км), е разположен на 19.5° северна ширина. На Земята на тази ширина са разположени силно вулканичните Хавайски острови и най-големият вулкан на планетата Мауна Лоа.
 	Феноменът на въпросните 19.5° се смята за резултат от въртенето на планетите, като на практика представлява „сянка“ на много могъщите сили на едно по-висше измерение. С други думи географската ширина от 19.5° е точката, през която проникват другите измерения и стават видими в триизмерния свят като разкритие на силите на хиперизмеренията. Именно затова, както твърди Хогланд, ъгълът от 19.5° се наблюдава толкова често в Сидония. Това е нишка, замислена да ни доведе до разбирането на породените от хиперизмеренията причини, които са предизвикали появата на Червеното Петно на Юпитер и Планината Олимп на Марс. Това, на свой ред, ни дава възможността да оценим физиката на хиперизмеренията. Хогланд настоява, че ако енергията, генерирана от по-висшите измерения, може да бъде уловена, ние ще се сдобием с неизчерпаем енергиен източник, както и с възможността да развием технологии за антигравитационни двигатели и междузвездни космически пътувания. Той вярва, че тези технологии ще решат много от световните проблеми и ще доведат до, по неговите думи, „нов световен ред“.
 	Но тук отново възникват някои проблеми. Дори самият Хогланд в лекцията си пред Обединените нации, в която надълго и нашироко обяснява значението на ъгъла от 19.5° и геометрията на четиристена (тетраедъра), отбелязва, че по въпроса за освобождаването на планетарна енергия в тези точки се работи години преди математиците да открият хиперизмеренията. Посланието от Сидония фактически почти повтаря това, което земните учени са знаели от години.
 	И което е по-важно, Хогланд и Ерол Торун извличат няколко многозначителни извода от географската ширина на Сидония. Едно от техните ключови твърдения е, че географската ширина, на която се намира Пирамидата Д&М - 40.868° северна ширина - не е избрана само защото тя въплъщава важна математическа концепция (бидейки тангента на експоненциалната константа е, която се извлича от числото pi), но и защото същата концепция се появява в геометрията на други структури в Сидония. Затова те решават, че комплексът е „взаимосвързан“, което означава, че математическите взаимовръзки в „сградите“ съответстват на местоположението на комплекса на повърхността на планетата, което доказва, че всичко това не е случайно съвпадение.
 	Известен проблем възниква от факта, че в доклада за изследванията на „Викинг“ е отбелязана вероятната степен на грешка при изчисленията на координатите на структурите по повърхността на Марс. Координатите със сигурност не са дотам прецизни, че да определят географската ширина на обектите с точност до хилядни от градуса. Новите и по-точни данни от „Марс Глобъл Сървейър“ налагат ревизиране на всички предишни измерения и водят до извода, че структурите са малко по-близо до екватора. Това означава, че Пирамидата Д&М е разположена на 40.7° северна ширина. Макар това да не е толкова съществено само по себе си (грешката в изчисленията на местоположението е от около 17 км), този факт е достатъчен да обезсмисли прецизните математически връзки от теорията на Хогланд. Като добавка изследователят Том Ван Фландерн от Военноморската обсерватория на САЩ изчислява, че марсианските полюси значително са се изместили през милионите години. Това означава, че Сидония не е била винаги разположена на тази ширина. (Ван Фландерн е изчислил, че преди преместването на полюсите, Сидония би трябвало да е разположена на екватора на Марс.) Доказано е също, че кората на Марс се е „приплъзвала“ няколко пъти в резултат на „разместване на пластовете на кората“, като по този начин разположението на района Сидония отново се е променило.
 	Дори теоретичното впрягане на енергиите, генерирани от силите на хиперизмеренията - каквато е хипотезата на Хогланд - не е нещо ново, въпреки че няма известен начин, по който да се направи това, и Посланието от Сидония не допринася с нищо за осветляването ни по въпроса. Нито пък дори ни подсказва как да се развият работещи технологии от впрягането на тази енергия. „Изумителната“ геометрия на Сидония не добавя нищо към нашите разбирания за Марс, марсианците или човечеството.
 	Поддържниците на Хогланд продължават да теоретизират и не спират до тук. Когато колегата на Хогланд Дейвид Майърс твърди, че ако прекараме една линия, която тръгва от определена точка от Пирамидата Д&М и стига до „капката сълза“ на Лицето, тя ще отмери точно 1/360 част от диаметъра на Марс (което „потвърждава“, че строителите по една случайност трябва да са използвали същата система за измервани на ъгли, като нашата), той наистина „тръгва по наклонената плоскост“. Няма никаква друга причина да се изберат точно тези две точки, освен тази, че са на необходимото за Майърс разстояние една от друга. Всеки може да направи същото, с които и да са две точки от релефа на Сидония.
 	Ъглите, които Ерол Торун твърди, че е открил в Пирамидата Д&М, осигуряват по-голямата част от базата за декодиране на Посланието от Сидония. Това, което той казва, че е открил, само по себе си е доста спорно: пирамида с пет страни, която той успява да „изцеди“ от увеличеното изображение на частично ерозирала изпъкналост от релефа на Марс, като половината от нея е в сянка. Всички негови измервания трябва да бъдат използвани внимателно и да се знае, че основаващите се на тях заключения очевидно са много спекулативни (за съжаление „Марс Глобъл Сървейър“ все още не е направил нови снимки на Пирамидата Д&М.). Фактически самият Торун отбелязва, че има една неизвестна степен на грешка в изображенията от „Викинг“ - което прави напълно излишна цялата му теория заедно с прецизните геометрични връзки.
 	Друг основен участник в „Мисия Марс“ е английският филмов оператор, носителят на няколко награди Дейвид С. Пърси, който е посочен от Хогланд за европейски изпълнителен директор (макар че по-късно имат недоразумения и прекратяват съвместната си работа). Като такъв Пърси ентусиазирано популяризира Посланието от Сидония в Обединеното кралство и в други европейски страни. Също така той заснема видеофилма с обръщението на Хогланд в Обединените нации. Пърси изнася лекции относно Сидония и Марс из цяла Англия, като илюстрира гледната си точка с „художествено обработени“ компютърни графики. Подобно на Хогланд, чийто опит с медиите му позволява да представя идеите си с лесен за възприемане и професионален стил, Пърси използва професионалните си умения на филмов оператор, за да постигне отличен ефект. По своята яснота и контраст неговите изображения на Сидония надминават дори правените в лаборатория по-ранни фотоувеличения. Така например най-важната от всички обекти Пирамида Д&М - толкова фатална за „декодирането“ на предполагаемото геометрично и математическо послание - се появява като ясно разпознаваема фигура, чиито очертания, първоначално размазани, сега са толкова остро фокусирани, че изглеждат като изрязани на фона на марсианския пейзаж. В лекциите си Пърси описва тези изображения като направени от Марк Карлото - но добавя неопределено, че те са били подложени на „скорошно, последващо увеличение и коригиране в Лондон“. Той не дава детайли за този процес, но когато го питат какво има предвид, отбелязва, че е преработил снимките сам. Въпреки че професионалисти като Ди Пиетро, Молнаар и Марк Карлото, които са работили с изображенията от Сидония, публикуват подробни технически описания на използваните от тях процеси, Пърси не се чувства задължен да го направи.
 	Пърси добавя нова насока в разрешаването на загадката. Хогланд вече е отбелязал сходството между Силбъри Хил - най-голямата, издигната от човека, могила в Европа, която е разположена югозападно от Ейвбъри, в графство Уилтшър на Англия - и една от структурите в Сидония, наричана Толус или Спиралната могила. Пърси от своя страна, разглеждайки въздушни снимки на Ейвбъри в библиотеката на луксозния си лондонски апартамент, достига до едно чудно прозрение, което той описва (някак тайнствено) като „далечен спомен“. Неговото невъоръжено око изведнъж забелязва, че големият кръгъл ров и земният насип, които заобикалят изправените мегалити в Ейвбъри, са изображение не на нещо друго, а на големия кратер в Сидония! Той продължава в разсъжденията си, че кръгът в Ейвбъри и Силбъри Хил са разположени в релативно същата позиция, като Кратерът в Сидония и Спиралната могила на Марс - ако разстоянието между последните се намали 14 пъти.
 	Пърси и Дейвид Майърс (изпълнителният директор на „Мисия Марс“, който по-късно става съавтор на Пърси в книгата Two-Thirds (Две трети), работят по тази корелация и стигат до извода, че комплексът в Ейвбъри е преднамерено изграден преди около 5000 години като „аналог“ на Сидония. Пърси твърди, че ако картите на двата района предварително се намалят или увеличат, те могат да бъдат наложени една на друга и да съвпаднат напълно.
 	Може би не е изненадващо, но и с тази хипотеза възникват някои проблеми. Единствената истинска корелация между Ейвбъри и Сидония е релативната позиция и размера на двете структури - Кратера/Кръга от Ейвбъри и Спиралната могила/Силбъри Хил. Дори и там съвпадането не е пълно. Когато се намали 14 пъти и се наложи, кратерът е по-малък, а и не е със същата форма като „Кръга от Ейвбъри“. Пърси също така твърди, че има съвпадания и между други обекти, които са дори още по-малко приемливи. Например, според него, аналогът в Ейвбъри на Пирамидата Д&М е една погребална могила, заобиколена от горичка. На практика сравнението между тази могила и марсианското ѝ съответствие е пълен провал, тъй като не отговаря нито по размер, нито по форма, или по релативна позиция на Пирамидата Д&М. Във всеки случай в този район има много подобни погребални могили. Няма други структури от Сидония, които да имат „аналози“ в Ейвбъри, въпреки че Пърси търси и намира множество отделни изкопи, камари от пръст и насипи из местността, за които той смята, че повтарят позициите на релефните структури в Града на Марс. Нито една от тези хипотези не е убедителна. А има и един съществен пропуск: няма аналог на Лицето в Ейвбъри. Възможно ли е да не може да се намери нищо - дори чрез нагласяване на използваните данни - което дори смътно да ни напомня за позицията и структурите на Лицето. Възможно ли е то да е „небрежно“ забравено?
 	В действителност само две от структурите в Ейвбъри кореспондират с нещо в Сидония: земния насип в Ейвбъри и Силбъри Хил. Изглежда необичайно, че един аналог на Сидония, построен на Земята, ще е замислен да представлява копие на естествено образувана особеност на релефа от Сидония - Кратера - а не на многото предполагаемо изкуствени по произход структури. И като капак на всичко, много от забележителните особени форми в релефа на комплекса в Ейвбъри нямат аналози в Сидония. Все още абстрахирайки се от всичките тези противоречия и измъчени хипотези, Хогланд включва „откритието“ на Пърси за връзката Сидония-Ейвбъри в лекцията си в Обединените нации.
 	Другото нещо, което носи радостна възбуда на Хогланд, Пърси, Майърс и техните колеги са вълнуващите обекти, наричани „кръгове в посевите“ („crop circles“). Те поддържат теорията, че тези „неподвластни на времето кръгове в посевите“, както предпочитат да ги наричат, съдържат в себе си геометрични и математически „кодове“, които дублират и подсилват Посланието от Сидония. Като свързва строителите на Сидония с този толкова видим и все пак загадъчен съвременен феномен, Хогланд практически казва, че марсианските строители са все още наоколо и и действат на Земята до ден днешен. Той подчертава, че е факт „ как някой - който демонстративно не е от Земята - сега се опитва да ни поднесе Посланието от Сидония под формата на „послание в посевите“, пред самите ни очи, направо тук на Земята!“
 	На първо място в работата на Хогланд и Пърси стои един определен случай на „кръгове в посевите“, защото те включват геометрия на тетраедъра: това са знаците от Барбъри Кесъл, които се появяват през 1991 г. в Уилтшър. Тези „кръгове в посевите“ са отбелязани дори в лекцията на Хогланд пред Обединените нации, защото, както той твърди, те включват геометрични фигури, които съвпадат с част от кода от Сидония. Ако това беше вярно, то би потвърдило не само земната връзка, но и завръщането на строителите от Сидония. Хогланд, в частност, влага огромна лична вяра в интерпретацията „Те са отново тук“ на тези знаци. Той и неговият екип твърдят, че в тях са идентифицирали някои от същите ключови ъгли, които са открили в плановете на Сидония. Дейвид Пърси дори отива още по-далеч, като успява да наложи чертежа на знаците от Барбъри Кесъл върху Ейвбъри, за да покаже как геометрията от плана на знаците е използвана като план за прокарването на пътища!
 	Каквато и да излезе истината за тези „кръгове в посевите“ почти няма съмнение, че тази версия е глупост, или - както предпочитат да предполагат много от самите хора, които напоследък правят такива неща - произведение на изкуството. Това, което е вдъхновило дизайнът на тези кръгове, на практика вече е известно. Това не са специално измислени планове, които да кодират някакви тайни на физиката на хиперизмеренията, а са знаци, взети от оформлението на едно ръководство по алхи- мия, писано през 16 в. от Стефан Мичелспейчър, което се нарича Cabala, speculum artis et naturae in alchymia“.
 	Самоличността на тези, които са направили тези знаци, е добре известна сред Братството на хората, които правят „кръгове в посевите“, а и начинът по който са направени е описан от Роб Ървинг, писател, фотограф и човек, който се занимава при случай с правенето на „кръгове в посевите“. Ървинг ни каза:
 	 
 	Наистина няма никаква загадка в това... В контекста на 1991 г. тези „кръгове в посевите“ бяха най-комплексните за времето си. Но в сравнение с това, което се прави сега - фрагментарни образци пет пъти по-големи, които се заснемат докато се правят - онези са много примитивни... Сега щяха да са едно нищо.
 	 
 	Само с няколко прости инструмента и познаването на някои основни правила на геометрията, на знаци, като тези „кръгове в посевите“ могат да бъдат направени „за два-три часа“, казва той.
 	Знаците от Уилтшър дори не са били прецизно изработени: в някои от линиите се забелязват кривини и има грешки в геометрията им. Но забележете, че Хогланд и Пърси на практика използват грешките в реконструкцията на наземния план на този образец!
 	И така какво е Посланието от Сидония според Хогланд? Той казва:
 	 
 	Излиза, че Сидония не е нищо друго освен едно архитектурно потвърждение на фундаменталната физика на Вселената - съвършеното въплъщение на великата Архитектура на Вселената... на едно най-основополагащо ниво... Това послание е идентично „кодирано“ и на други места в Слънчевата система, включително и тук на Земята!
 	 
 	 
 	Очертаващата се картина


 	 
 	 
 	Изглежда, особено в случая на Хогланд, че данните - които сами по себе си не са особено категорични - са манипулирани с цел да подкрепят неговите лични идеи, които някак си смесват марсианските аномалии с паметниците на Древен Египет. Най-забележителната част от този сценарий е идеята, че има Послание, което по някакъв начин е съществено за настоящето и близкото бъдеще на човешкия род. Но защо? От къде произлиза това вярване?
 	Има само две възможни причини за тези идеи: напълно фалшиви понятия се наслагват върху основната загадка, за да им се придаде определена правдоподобност; или привържениците на тези идеи някак си знаят, или си мислят че знаят, предварително за съществуването на тези връзки.
 	Може би разпространяването на тази информация е едно упражнение по измама или по „приспиване“ на обществото, за да приема определени идеи чак до там, че тези идеи да се представят пред него дори когато фактите (както със сигурност знаем) не ги потвърждават. Усеща се някакъв отчаян натиск да ни накарат да повярваме в тях, независимо дали искаме или не, и дали ни се представят доказателства или не. А това е тревожно.
 	С всичките си монументални въздействия върху представите ни за далечното минало на човечеството и нашето близко бъдеще - с „радикално новите технологии, които ни обещава налаганото внушение, че строителите от Сидония ще се върнат, ако вече не са тук - Посланието от Сидония, рекламирано основно от Хогланд, не е подкрепено с доказателства. Ясно е, че то нарочно се пришива към това, което е безспорно една интригуваща загадка, и то по същия начин, по който Хенкок и Бовал пришиват датата 10 500 г. пр. Хр. към древните египетски загадки.
 	Начинът, по който хора като Хогланд, ни представят марсианската енигма, ни шокира при паралел с някои изследвания на Древен Египет. Обичайните особености и на двата случая са:
 	 
 	(1) В основата на всичко е една истинска загадка. Постиженията на древните египтяни, например при строежа на Голямата пирамида, и безспорно напредналите знания, изложени в Текстовете от пирамидите, не се „връзват“ с приетата гледна точка на историците. По същия начин - дори и с най-новите направени снимки - и информацията, с която се разполага, не е възможно да игнорираме вероятността, че е много възможно да има структури с изкуствен произход на Марс.
 	 
 	(2) Върху истинската загадка се присаждат поредици от „заключения“ и обяснения, които просто не отговарят на обективната действителност - например случая с датата 10 500 г. пр. Хр. на Бовал и Хенкок, и меракът на Хогланд да свърже всичко чрез Посланието от Сидония.
 	 
 	(3) Тези възгледи, така натрапвани на обществеността, не само целят да ни накарат да вярваме, че загадките ще докажат как всички учебници по история грешат, но целят да ни внушат и определена идея. Тя е, че загадките ще имат пряко въздействие върху нас още днес, като ни посочват и някаква разтърсваща (може би и буквално) Земята промяна в близкото бъдеще. Примерите включват убеждението, че Голямата пирамида по някакъв начин ще постави началото на Новата Ера на Риби и предстоящото завръщане на строителите от Сидония.
 	 
 	(4) Във всичко това има известна степен на задкулисна намеса от страна на властите. Както видяхме, независимо по какви причини, нещо се търси на платото Гиза. Също така е ясно, че изследователските проекти на Хогланд получават насърчение и помощ от частни лица и организации, които са тясно свързани с разузнаването - от първоначалната помощ на Пол Шей за организирането на „Мисия Марс“ до подкрепата на конгресмена Ро. (Очевидно връзките на някои личности с агенти на разузнаването може да има и „неконспиративно“ обяснение. Например, специализацията на Марк Карлото за анализирането на данни от сателит за военни и разузнавателни цели е нещо, което съвсем естествено би могло да води до негово участие в изследванията на Сидония. Но твърде големия брой на хора, свързани със служители на разузнаването или сателитни на разузнаването организации, които подкрепят и окуражават работата на Хогланд, според нас е някак си подозрително.)
 	 
 	Вече забелязахме, че дейността на Хогланд изглежда се дели на две обособени фази: през първата, подкрепян от СИИ в периода 1983 -1984 г., той се занимава с пропагандирането на идеята за съществуването на една много древна цивилизация на Марс. Но от 1989 г. насам, през втората фаза, Хогланд се занимава с Посланието, с връзката между древната история на човечеството и нашето настояще и бъдеще. Дали първата фаза е, както първоначално смята социологът Том Роутънбърг, един социологически експеримент, целящ да се преодолее обществената реакция срещу концепцията за живот на Марс? И тогава някой е разбрал, че материалите от Марс могат да се използват по-ефикасно, за да се прокара друго послание, част от отделен, но взаимосвързан план?
 	Може да има и друг мотив за проекта от 1983-1984 г., подкрепян от СИИ. Тогава Желязната завеса все още съществува и съпътстващите подозрения за съветски заговор са много силни: Източният блок е много ревнив към тайните. Може би, първата фаза от дейността на Хогланд е опит да се измъкнат от Съветския съюз техни знания или догадки за Марс. Със сигурност любопитно съвпадение е, че в същия месец, когато Хогланд обявява първите си открития по повод геоложка конференция, руският пропаганден вестник Soviet weekly отпечатва статия от Владимир Авински за неговите изследвания на това, което той нарича „марсианския Сфинкс“ и „пирамиди“.
 	Впоследствие Хогланд и екипът му се опитват да установят връзки със Съветската академия на науките, за да обменят данни по този въпрос. Важно е, че техен посредник в това е Джим Хикмън от Програмата за обмен със СССР на Института Есалин в Калифорния (за него ще говорим по-късно).
 	Не само, че има явни паралели между поднасянето на историите за Марс и Египет, но и самите истории се припокриват, за да образуват една голяма, драматична картина. Напоследък останаха само няколко неакадемични заинтересовани среди, които не се впуснаха да асоциират структурите в Сидония с Египет. Тези, които преследваха собствени цели, до голяма степен успяха: вече видяхме опитите на изследователите на Сидония, като Хогланд например, да свържат Посланието с Древен Египет (и други култури, като мегалитна Британия). От друга страна Хенкок и Бовал изминаха същия път, но в обратна посока, започвайки със загадките на Египет и чак след това свързвайки ги с Марс. Само че това не са две истории, а една, както става ясно от припокриването на личностите и групите, които са замесени.
 	Например знае се, че през 1996 г., на връщане в САЩ от проекта в Гиза, членове на Фондация Шор са се консултирали с Ричард Хогланд и с Джеймс Хъртак, двамата основни поддръжници на пирамидите от Марс и на връзката Марс-Гиза. А Борис Саид - продуцентът, който филмира събитията в Гиза от 90-те години на 20 в. - наскоро прие Джеймс Хъртак в екипа си. От дълго време, още от 1975 г., Хъртак говори за връзката Марс - Египет като за част от „великото космическо копиране“.
 	Има още любопитни размени на „кадри“ между привържениците на пирамидите от Марс и тези на връзката Марс-Гиза. Д-р Фарук Ел Баз е посочен за ръководител на екипа, който продължава изследванията на Рудолф Гантенбринк „шахтата Сириус“ в Голямата пирамида. Връзката на Ел Баз с НАСА може да се разглежда като случайно съвпадение, но СИИ - както вече видяхме - определено не пропуска контактите с отбранителните и разузнавателни агенции. (След като напуска НАСА Ел Баз основава Център за дистанционно виждане в Бостънския университет, където понастоящем е директор. Една от совалките на космическия кораб „Ентърпрайз“ от сериала Стартрек: следващото поколение е кръстена на неговото име - истинска чест.)
 	Но най-често появяващият се тук и там от тези, които си сменят работните места, е Ламбърт Долфин, ръководителят на екип на СИИ в Гиза в периода 1973-1982 г., който през 1983 г. е съучредител с Хогланд на „Мисия Марс“, проект подкрепян и финансиран от СИИ.
 	Това е странен и предизвикващ размисли сценарий, който става още по-странен, особено когато се разглежда в контекста на информацията, която сме събрали до момента, и на заключенията, които можем да извлечем от нея.
 	 
 	(1) Разузнавателните агенции както в САЩ, така и във Великобритания, показват интерес към идеята за извънземен контакт в зората на нашата цивилизация; пример за това е реакцията им към изследванията на Робърт Темпъл.
 	 
 	(2) Нелегални изследвания, подкрепяни от американското правителство, се провеждат в Египет. Ясно е, че изследователите смятат, че има нещо, което си струва търсенето, и за което се предполага, че ще бъде от голяма практическа полза за тях или като стане тяхна собственост, или като предотвратят възможността някой друг да разполага с него.
 	 
 	(3) Определени писатели и изследователи пропагандират „месиански“ послания, които са основани, до голяма степен, на тяхната собствена интерпретация на основателни въпроси около произхода на египетската цивилизация и аномалните структури на Марс. Тези две нишки постепенно, но съгласувано, се преплитат в едно. „Консенсусната“ идея, лансирана от тези влиятелни автори - чиято читателска аудитория наброява много милиони по целия свят - е, че има извънземна намеса в еволюиращата човешка цивилизация. (Интригуващо е, че в изданието от 1998 г. на Загадката Сириус, Робърт Темпъл дискутира Лицето на Марс с един позитивен тон, като пише: „Не бих се изненадал да съществува марсианска връзка със Загадката Сириус.“
 	 
 	(4) Изглежда има сериозна задкулисна подкрепа за работата на изследователския екип на Хогланд, който от самото начало излъчва най-екстремните твърдения. Примерите включват намесата на свързани с разузнаването личности и групи, включително СИИ и „ухажването“ на Хогланд от страна на НАСА в периода от края на 80-те до началото на 90-те години на 20 в.
 	 
 	В изброените по-горе точки срещаме крещящ парадокс. От една страна намесата на официални организации би могла просто да означава, че те са стигнали до същите изводи като Хенкок, Бовал, Хогланд и Темпъл - и също като тях са въодушевени от предстоящите разкрития около Египет и Марс. Възможно е предварително да знаем нещо... Дали „всемогъщите“ вече са информирани за въздействие върху човечеството от извънземна раса - или от Марс, или от другаде? Дали те се опитват тайно да прикрият някакви знания на тази раса?
 	На пръв поглед това може да изглежда вероятно. От друга страна, както вече видяхме, „месианските“ послания, съществен елемент както от египетския, така и от марсианския сценарий, не издържат критично изследване. Те използват грешни обосновки, неправилен прочит на източниците, или пък демонстративно са преправяни, за да паснат на някакви лични - или групови - прикрити планове. И така защо официални организации като СИИ и НАСА, които имат репутация и финансиране, са готови на загуби, като приемат всичко това на сериозно?
 	Ние можем да предположим две основни хипотези, които да обяснят нарастващия обществен интерес към видимо отвлечени сценарии: едната хипотеза е за конспирация около нещо действително съществуващо, а другата е, че има конспирация, която да ни накара да вярваме в нещо, което не съществува.
 	 
 	Хипотеза първа: Посланията към човечеството, извлечени както от земните, така и от марсианските загадки, в основата си са фалшиви. Най-малкото това са неща от сферата на пожелателното мислене или илюзии, или пък, още по-тревожно, данните са насилвани да паснат на един конкретен набор от вярвания. Поддръжниците на тези идеи искат да използват загадките, за да постигнат собствените си цели, вероятно да пропагандират свои религиозни, полу-религиозни - или масонски - идеологии. Може дори да си правят експерименти за манипулация на масовата психика - както подозира Том Роутенбърг, още когато чува, че СИИ са замесени в загадката Сидония - но в много по-голям и по-тревожен мащаб.
 	Тази хипотеза се „връзва“ с по-голямата част от данните, но не с някои официално обявени проекти. Ние, например, сме убедени в нелегалната дейност на платото Гиза, от която очевидно се очаква постигането на някакви определени резултати. Друг пример за същото са куриозните обстоятелства около фотографираната от НАСА Кратерната пирамида на Марс. По наше мнение тази 180 метрова заострена спирала, забита на ръба на кратера, е най-предизвикателната от марсианските аномални структури, и е много трудно да бъде обяснена с естествените процеси. Куриозното е, че през 1976 г. „Викинг“ прави четири бързи последователни снимки в този район и то само въднъж по време на цялата мисия. Както посочва Марк Карлото това е било предварително програмирано в орбиталната станция, тъй като закъснението в радио-връзката не би позволило на наземния контрол да реагира толкова бързо. Прекалено съмнително съвпадение е единствената бърза серия снимки, да е направена точно на тази точка - но как НАСА е знаела предварително, че в този район има нещо интересно за снимане?
 	 
 	Хипотеза втора: Тези, които пропагандират Посланието пред човечеството - и публично и тайно - някак си знаят, че то е вярно и все пак си дават сметка, че е важно да се процедира внимателно с общественото мнение. Информацията постепенно се подава на хората, за да можем всички ние да се „аклиматизираме“ към такива идеи. Вероятно целта на експеримента по „масова психология“ е да се преценят реакциите на обществото към някакво предстоящо изявление(я) за извънземни влияния в нашето минало - и дори в нашето настояще и бъдеще.
 	В този сценарий фалшиви доказателства се прилагат в подкрепа на действителния феномен. Това е едно смело и предизвикателно предположение, но цялата история на разузнавателните операции е изпълнена с абсурди и противоречия, които на всичко отгоре се подчиняват на нечии еднолично измислени планове. Тази хипотеза заслужава да бъде взета под внимание, стига да се види накъде води тя. Нейното предимство е в това, че тя обяснява, от една страна, защо официалните организации изглежда сериозно търсят нещо, докато, от друга страна, причините да правят това просто не си заслужават по-внимателно изследване.
 	Нашите две хипотези ще бъдат проверени в хода на проучването: както вече видяхме, в първата хипотеза така наречените послания към човечеството са просто изфабрикувани или лъжливи. Но дали има някаква информация, която би подкрепила втората хипотеза?
 	Биха ли могли „могъщите“ да знаят, че извънземното влияние върху човешката цивилизация и връзката с Марс действително съществуват, дори и ако им се налага да създават фалшиви доказателства, за да убедят обществото, че това е така? Ако те наистина имат такава информация, то тогава как са я опазили? Доказателството, което убеждава твърдоглави индустриалци, учени и действащи разузнавачи за съществуването на извънземна намеса в човешките дейности трябва да е толкова убедително, та дори почти да не подлежи на съмнение, но в същото време да е невъзможно да бъде проверено на обществената сфера. Но какъв вид доказателство може да е така непоклатимо?
 	Може би има една нишка във факта, че именно Марс е предпочитаната мишена в опитите на Пентагона за дистанционно виждане (ДВ). Оригиналните експерименти на СИИ, провеждани в периода 1973 - 1976 г., включват и опитите на Инго Суон и изследователя Харълд Шърмън, при които те дистанционно наблюдават повърхността на Марс (и дори на други планети). Резултатите от тези експерименти никога не стават обществено достояние, въпреки че се знае, че Лицето на Марс е наблюдавано от хора, които практикуват ДВ (дистанционно виждане) няколко години преди мисията на „Викинг“.
 	В един разговор, проведен с Юри Гелър през януари 1998 г., относно времето, което той е прекарал в СИИ, той ни каза, че Лицето на Марс фактически е открито чрез ДВ (дистанционно виждане) в началото на 70-те години на 20 в., много преди мисията на сондите Викинг. По различни причини той не можа да ни разкрие самоличността на човека, използвал ДВ.
 	Но през октомври 1998 г. ние запитахме Академията за науки на бъдещето на Джеймс Хъртак за неговото „предсказание“ относно приличаща на лице структура на Марс, което - според Хенкок и Бовал - той прави през 1975 г. Отговорът беше: „Д-р Хъртак е споделял своето мнение за „дистанционното виждане“ с г-н Харълд Шърмън. Това ни озадачи доста, тъй като изобщо не бяхме споменали дистанционното виждане; по наше мнение, това беше равносилно на допускане, че Лицето е открито отдавна, още от 1975 г. чрез ДВ. Отговорът на Академията продължаваше така: „Обаче главният [sic] артефакт, който е видян от д-р Хъртак, са били пирамидални формации [sic], които винаги са го привличали уникално, а не самото Лице“. И така, въпреки че самият Хъртак май не е наблюдавал дистанционно Лицето, внушението е, че Харълд Шърмън го е правил. Това е интересно, защото ние знаем, че Шърмън е практикувал дистанционното виждане на Марс за СИИ.
 	Шърмън работи като спортен журналист преди да започне да се интересува през 40-те години от паранормални явления и НЛО. Той пуска в обръщение фразата „малки зелени човечета“ като описание на извънземните. През 1975 г., вече над седемдесетгодишен, Шърмън е изследовател-ветеран на паранормални явления, привлечен от СИИ специално, за да помага при започването на първия проект за ДВ.
 	Нещата около дистанционното виждане може и да изглеждат като от Досиетата X, една дълга и заплетена история за невидими шпиони и контрол над разума, която не е базирана на реални факти. Няма значение как е постигнат ефектът ние да сме убедени, че ДВ е реален действащ метод, което е причината няколко правителства, и особено правителството на САЩ, да инвестират толкова време и парите на данъкопладците. Когато каймакът на групата американци, практикуващи ДВ, неколкократно - и с голяма последователност - описват повърхността на Марс, личности от правителството и някои негови агенции, си вземат бележка.
 	Джо Макмонигъл, един от най-талантливите „дистанционно виждащи“ в армията на САЩ, „посещава“ Марс няколко пъти, като винаги скицира сцените, които се откриват пред безплътния му поглед. Структурите на Марс са без съмнение пирамиди, и както той твърди, има тунели под комплекса в Сидония, в които продължават да съществуват останките от древна цивилизация.
 	В книгата си Psychic Warrior (Воинът медиум), издадена през 1996 г., Дейвид Мурхаус ни разказва за собствените си „мисии“ до Марс чрез ДВ отпреди осем години. Мишената му е била неизвестна, той не е знаел, че ще наблюдава дистанционно именно Марс. Не е видял нищо забележително, само пуст червеникав пейзаж, който явно е пустиня от хиляди години. След тази „мисия“ на Мурхаус, му показват папка, която съдържа детайли от местоположението на мишената: снимки на Марс, правени от орбита и от повърхността. За другите материали от папката той пише:
 	 
 	Имаше химически анализ на атмосферата и няколко снимки, правени от голяма височина, на повърхността с надписи, указващи кои места са накарали няколко учени да смятат, че Марс е бил населен някога.
 	 
 	Мурхаус, който също така скицира едно видение, в което „небето се разкъсва и се разкрива друго измерение“, има способността да вижда дистанционно образи със специфично значение, въпреки че го осъзнава едва в последствие. В книгата си той описва как е накаран да вижда дистанционно неизвестна цел и да се насочи към някакъв предмет с формата на сандък, скрит в пещера, която изглежда, че се пази от извънредно опасна аура. Той казва на „наблюдателя“ си, че това е „нещо много могъщо и свещено“ и че то би „превърнало в пара“ всеки, който го доближи много, като добавя: „Беше ми много зле и се чувствах много уязвим в тази пещера“. Около час след тази „мисия“, показват на Мурхаус импресия на художник за наблюдаваната цел - прочутия Кивот на завета, описван в Стария завет, чиято тайнствена сила може да срази цели армии. Изглежда, че той успешно използва паранормалните си способности да улучи целта - може би някаква форма на телепатичен контакт със съзнанието на експериментатора - но дали наистина е бил насочен към самия Кивот?
 	Никой не знае как точно действа дистанционното виждане, единствено известни са резултатите от прилагането му. Седнали в обикновен офис, където наблюдаващия им задава въпроси, практикуващите ДВ изпращат невидимите си сетива, които политат и виждат другаде, а понякога дори и в друго време, защото времето не е преграда за владеещия ДВ, който може да „сърфира“ напред или назад през миналото, настоящето или бъдещето, само и единствено със силата на волята си. Понякога, разбира се, те не успяват да опишат целите си или пък дават „заместващо“ описание, точно описание на място, което не е било посочено за цел, или пък нещо, което може да е просто фантазия. Понякога практикуващите дистанционното виждане описват наистина извънземни ситуации.
 	Въпреки многото успехи при дистанционното виждане, винаги е имало проблем с точната интерпретация на това, което е видяно. Дори ежедневните възприятия карат мозъка да взема решения относно значението на формата на обектите и видените хора. В този процес контекстът е всичко и колкото е по-очевиден и детайлизиран, толкова е по-точна интерпретацията на мозъка за видените форми. Същото се отнася и за дистанционното виждане, особено когато целта е Марс, отпреди 1976 г., т. е. преди първите добри снимки на повърхността му да стигнат до нас, на Земята. Разумът на човек, практикуващ ДВ, би опитал автоматично да осъзнае непознати места, като вероятно ще реагира като при теста с мастиленото петно (петното на Роршах) и ще преработи образа на скалното струпване в едно по-близко до възприятията му Лице.
 	Самите ние знаем, че ДВ е възможно, и често върши работа, но то по никакъв начин не е сто процента точно. В една такава приказка с поука е замесен и Къртни Браун, професор по политически науки в Университета Емори, Атланта. През 1992 г. той е обучаван на дистанционното виждане от бивш член на поделението за ДВ към Пентагона (той отказва да назове името на обучаващия, но всъщност това е бил звездата на Пентагона в дистанционното виждане, майор Ед Деймс). Професорът си пада по идеята да използва дистанционното виждане като средство за научни изследвания, и по-специално да разследва въпроса за извънземни посетители на Земята.
 	В периода 1993-1994 г. Браун прави няколко „изследователски пътувания“ до Марс, използвайки дистанционното виждане. Първото от тях е част от обучението и тогава Марс е неизвестна цел (като любима дестинация за обучаващите се в ДВ). Той описва пирамида, както и наблизо изригващ вулкан, който опустошава района и кара обитателите му да спасяват живота си бягайки. След това инструкторът му показва снимка на целта: това е Сидония.
 	Браун е убеден, благодарение на доказателството от собствените му дистанционно виждащи „очи“, че има оцелели от марсианската раса, които живеят не само в тунелите под Сидония, но и на Земята - под планините на Ню Мексико и села из Латинска Америка. Според Браун марсианската цивилизация във времената на сполетялата я катастрофа е била достигнала приблизително нивото на развитие на Древен Египет, въпреки че не знаем дали това е нивото според академичните учени или според технологично напредналите представители на „Новата догма“. На всичкото отгоре марсианците са спасени от - вече известните ни - Сиви извънземни, които взимат оцелелите напред във времето до настоящето и ги променят генетично, за да могат да живеят на Земята.
 	Нещата май отиват на много лошо за Къртни Браун. Той твърди, въз основа на ДВ сеанси на неговия екип, че космически кораб се движи след опашката на кометата Хейл-Боп, и широко разпространява твърдението си, особено в шоуто на Арт Бел. След това сектата на Райските врати предприема масово самоубийство с цел душите им да бъдат „озарени“ на въпросния кораб, следващ Хейл-Боп. Друг, който вярва, че има нещо подобрително около Хейл-Боп, до там, че да обвинява правителството на САЩ в укриване на доказателства, е Ричард Хогланд, който представя теорията с обичайния си патос.
 	Обаче, всичко това може да придобие и съвсем друга интерпретация, когато се вземат предвид възможностите на дистанционното виждане...
 	 
 	 
 	„Денят, в който отворихме вратата“


 	 
 	 
 	Някой може и да се усмихне на фантастичните твърдения, на дистанционно виждащия професор по политически науки и да пренебрегне по-обширните твърдения за връзка между Марс и Египет. Но не трябва да се пренебрегва фактът, че има причини да се гледа сериозно на идеята за живот на Марс, пък дори и да е изчезнал преди милиони години. Пробивът на тези схващания започва на 7 август 1996 г., когато НАСА съобщава, че е доказано съществуването на микроорганизми на Марс, т. е. на живот, макар и много примитивен. Тези микроорганизми са открити в един метеорит, намерен в Антарктика, за който е доказано, че произхожда от Марс. Записан в каталога със сигнатурата АLН84001 (АLН е мястото където е открит - Алън Хилс; 84 е годината; 001 означава, че е първият, намерен през тази година), възрастта му се изчислява на 4.5 билиона години, а на микрофосилите във него - на 3.6 билиона години. За метеорита се вярва, че е изхвърлен в орбита при удар на някакво тяло в Марс, преди около 15 милиона години, и оттогава се е реял в Космоса докато е паднал на Земята преди около 13 000 години. Микрофосилите произхождат от малки, приличащи на бактерии, организми, като най-големите сред микрофосилите са дълги 200 нанометра (нанометър - една милиардна част от метъра). Метеоритът е с тегло малко под два килограма и с размери „приблизително колкото малък картоф“.
 	Въпреки че хиляди метеорити валят на земната повърхност всеки ден, този определено се преценява като различен - но защо? И каква е причината за невероятния цирк от мераци, които се изсипват изведнъж върху него? Очевидната реклама, която придружава съобщението, и начинът, по който е режисирана цялата работа, изглеждат объркващи, но като се обърнем назад във времето, изглеждат още по-необичайни.
 	Основната пресконференция в Космическия център Джонсън на НАСА в Хюстън е уважена от световните медии, което подсигурява на новината място на първа страница по целия свят. Домакин на пресконференцията е администраторът на НАСА Даниъл Голдин, който приветства събитието като „денят, който ще влезе в историята на американската наука, американския народ, и цялото човечество“ - като очевидно не си играе на дребно. Той също така нарича събитието някак злокобно, „денят, в който отворихме вратата“. По-късно същия ден президентът Клинтън прави публично изявление, в което приветства събитието като историческо, и тържествено обещава, че НАСА ще „търси отговори и знания, които са толкова стари, колкото и самото човечество, но са значими за бъдещето на нашия народ“: странни думи, които сякаш изразяват някакъв подтекст за някого, който има вътрешна информация, но нас останалите, успяват само да ни озадачат. Какво са тези микроорганизми, открити в едно парче скала от Марс, които да са „значими за бъдещето на нашия народ“?
 	Организираната от НАСА медийна врява е безпрецедентна за обичайно консервативна организация като нея, поддържаща научната си репутация. Това е доста объркващо, защото доказателството, представено на пресконференцията, не е по никакъв начин достатъчно категорично, за да потвърди такова важно събитие. Оттогава мнозина учени, включително в Европа, изразяват своите резерви към начина, по който НАСА интерпретира фактите. Въпросът дали „фосилите“ са наистина с биологичен произход, все още се обсъжда разгорещено в научните среди. Дори да е така засега само НАСА е убедена в това без да отбелязваме почти евангелистката разпаленост и явното превъзнасяне, с които се оповестява откритието, което само по себе си е толкова изненадващо, че предполага други планове.
 	Смущението още повече нараства, когато разбираме, че такива твърдения са правени и преди това, въпреки че рекламата не е била като на АLН84001. Любопитно е, че доказателство е сведено до вниманието на администратора на НАСА Даниъл Голдин само няколко седмици преди обявяването на събитието от двама - и то от първите „откриватели“ на Лицето на Марс, Джон Бранденбърг и Винсънт ди Пиетро. Бранденбърг изучава историята на Марс с цел да установи дали някога е имало условия, подходящи да поддържат живот, когато попада на научни документи, писани през 1989 г. от британски екип, който докладва за откриването на органичен въглерод в един метеорит, за който се знае, че произхожда от Марс.
 	Дори още по-назад във времето, в средата на 60-те години на 20 в., д-р Бартоломю Наги от Аризонския университет е докладвал за откриването на бактериални микрофосили в метеорити, въпреки че не обсъжда техния произход. Откритията на Наги - особено въпросът за биологичната същност на материала - са публикувани през 60-те и началото на 70- те години на 20 в. и са обсъждани и от други учени по това време. Наги открива това, за което вярва, че са микрофосили, в един специфичен тип метеорит, известен като въглероден хрондит. По-късно Бранденбърг се опитва да установи откъде идват тези метеорити. Той прави това сравнително лесно, тъй като съществуват индивидуални „подписи“ в състава на различните видове скали, основаващи се на пропорциите на определени изотопи в тях, които ги свързват със Земята, Марс или някое друго място. (Това е начинът, по който например знаем, че АLН84001 е от Марс.) Бранденберг открива, че въглеродните хрондити, изучавани от Наги, имат характерния подпис на Марс. (Загадка е след като тази техника е добре установена, защо никой не я е използвал преди това? Но може и да са я използвали в НАСА.) Наги умира през декември 1995 г., само няколко месеца преди пресконференцията на НАСА да потвърди правотата на по-ранните му трудове, раздухвайки въпроса до почти истеричен рекламен цирк. Това сигурно би шокирало и натъжило Наги.
 	Бранденберг публикува студия за изследването си през май 1996 г. и през юли изнася лекции за откритията си в Германия. Месец преди да публикува студията си, той лично търси Даниъл Голдин с резултатите от изследването си. Четири месеца по-късно идва ред на пресконференцията на НАСА.
 	АLН84001 е открит в Антарктика през 1984 г., но едва през 1993 г. е припознат като марсиански. Той е анализиран тайно в Космическия център Джонсън в Хюстън - специално проучен за индикации за биологично съдържание, което веднага ни навежда на един-два въпроса за протокола на научния метод. Бранденбърг, (който присъства на пресконференцията в Хюстън) твърди, че на екипа от НАСА е оказан натиск да пусне своето съобщение преди неговият труд да обере лаврите. В тази надпревара има и етичен проблем, защото неговата студия от май 1996 г. е редактирана от същите учени в Космическия център Джонсън, които тайно изследват АLH84001! Други пък спекулират, че трудът на Бранденбърг може просто да е подтикнал НАСА, на която ѝ е трябвала добро извинение за внезапно възвърналия им се интерес към Марс.
 	Скоро след пресконференцията в следващата брънка от тази история, едно вашингтонско „момиче на повикване“ уведомява пресата, че нейния клиент Дик Морис - един от съветниците на президента Клинтън - ѝ е казал известно време преди пресконференцията, че е открито доказателство за живот на Марс, но е класифицирано като „военна тайна“.
 	Посочва се също така, че Даниъл Голдин, който така жизнерадостно води пресконференцията, е известен като политически назначено лице, с предишна кариера в свързани с отбраната, строго секретни, индустриални проекти. Той е назначен от президента Буш - самият той бивш шеф на ЦРУ - и е отговорен за забележимото нарастване на проектите за отбраната, предприети от НАСА, както и за увеличаването на броя на бившите служители от Министерство на отбраната, назначени на ключови постове в Космическата агенция.
 	Целият въпрос за микрофосилите и пресконференцията, на която се обявява откриването им, провокират потоп от теории за конспирация, разделени на две основни групи: едната е концентрирана върху подозрението, че това е част от един процес на „размекване“ на позициите, който евентуално ще доведе до разкрития за наличие на разумен живот на Марс, докато другата твърди, че цялата история е менте, целящо да се създаде климат на ново въодушевление около Марс, което би довело до увеличаване на правителствените средства, насочвани към НАСА, за да се продължи по-нататъшното изследване на планетата. Тези теории не са взаимно изключващи се, защото едната от тях прогнозира мрачно, че НАСА иска да продължи да проучва Марс по друга, прикривана от обществеността, причина. Тези теории се подхранват от осезаемата секретност, която обвива работата на екипа на НАСА в Хюстън и от самохвалния начин, по който е обявено откритието - подминат е обичайният период на доклади за научните проверки на доказателствата, като вместо това направо е организирана на живо пресконференция за целия свят.
 	Наистина напоследък се наблюдава значително разбързване да се изследва Марс: финансирането за „Марс Глоубъл Сървейър“, който и сега изпраща изображения на Земята, е удвоено след загубата на „Марс Обзървър“ през август 1993 г. Сондата е изстреляна през 1996 г. След пресконференцията през август 1996 г. се разработва серия от нови сонди, които да продължат търсенето на живот на Червената планета. Планира се докарване на проби от повърхността, за първи път от десетилетия се замисля и мисия с участието на екипаж. Русия и Япония също работят по техни мисии до Марс.
 	Със или без сигурни доказателства за тези станали прословути вече микрофосили, въодушевлението около Марс нараства, особено в правителствените среди на САЩ. Високопоставени служители в администрацията на Клинтън и в НАСА изглежда силно вярват в съществуването на живот на Марс, може би дори и на разумен живот. Вече видяхме големия апетит на определени личности и на организации с голямо влияние - като например хората, работещи по проекта за ДВ за Пентагона, СИИ и кръга около Хогланд - да рекламират широко чувството за вяра и очакване, свързано с Марс. Дали пък „те“ не търсят Старгейт, психо-вход, или врата към хиперизмерение, през която биха могли по-лесно да стигнат Марс и дори да направят контакт с марсианците? И което е по-важно, дали „те“ наистина вярват, че подобно нещо съществува?
 	Или това е многоцелева атака срещу обществената предпазливост, просто упражнение по масова манипулация, проверка как бихме реагирали на идеята, че е имало и вероятно още има марсианци? Това обявяване може да е било проба за истинско съобщение в близко бъдеще за наличие на живот на Марс, което сякаш е нагласено да съвпадне с първите години на 21 в., когато хората от Запада ще са настроени да очакват някакви съдбовни за обществото разкрития.
 	Заговорът обаче се изяснява с откритието, че някои основни играчи са твърдо убедени, че Старгейт вече е отворен и че контактът с извънземните вече е установен.
 	 
 	  

 	  

 	  

 	  

 	  

 	  

 	  

 	  

 	 
 	 
 	 
 	4


 	 
 	 
 	Контакт?


 	 
 	 
 	Малцина от ентусиазираните последователи на историята с Лицето от Марс си дават сметка, че идеите на Ричард Хогланд и Джеймс Хъртак - двамата главни защитници на теорията за връзката Марс/Гиза - са до голяма степен формирани от един много влиятелен окултен кръг, който твърди, че поддържа директна телепатична връзка с извънземен разум. Както ще отбележим по-нататък, тези хипотетични същества са наричани най-различно през последните десетилетия, но в днешни дни са най-известни като Съвета на Деветте или просто като Деветте. Това може да изглежда объркващо и странно, а някому може да звучи дори несвързано. Кой ли се интересува какви ексцентрични идеи пазят в тайна тези хора?
 	Но в хода на нашето проучване ние бяхме удивени, да не кажем разтревожени, от общественото влияние на хората, които вярват в Деветте – и в края на краищата от самите тях. Постепенно разкрихме изключително важни доказателства за това как тези хипотетични извънземни разуми контролират видни индустриалци, известни учени, крупни магнати, популярни парапсихолози и ключови представители на военните и разузнавателните институции. Щяхме да открием, че влиянието на Деветте се разпростира дори и над Белия дом.
 	 
 	 
 	Зад сцената


 	 
 	 
 	Добилата широката популярност „Мисия Марс“ на Хогланд има двама изпълнителни директори за САЩ и Европа, съответно Дейвид П. Майърс и Дейвид С. Пърси. И двамата играят важна роля в популяризацията на Посланието от Сидония. Майърс, американски писател и бивш офицер от военноморските сили на САЩ, се присъединява към екипа през 1989 г., а живеещият в Лондон филмов продуцент Пърси се включва малко след това. През 1992 г. и двамата напускат „Мисия Марс“.
 	Майърс е този, който „открива“ много от ключовите измервания и връзки между ъглите в паметниците на Сидония, на които Хогланд основава своето „декодиране“ на Посланието. Пърси е човекът, който изследва подробно Кръга от Ейвбъри, за да установи връзката му с равнината Сидония, както и с други английски паметници като Стоунхендж и Хълмът на Гластънбъри. Но източникът на „уникалните видения“ на Майърс, както ги нарича Хогланд във въведението към книгата си The Monuments of Mars (Паметниците на Марс), не са нито математическите му умения, нито дедуктивните му разсъждения: той и Пърси принадлежат към група хора, които вярват, че са в директен контакт с някакви напреднали богоподобни извънземни.
 	Майърс и Пърси са съавтори на крайно необикновения труд от шестотин страници със загадъчното заглавие Two-Thirds (Две трети), издадена през 1993 г. В него в романизирана форма е разказана историята на Галактиката, както богоподобните извънземни същества я разбират. В книгата е описано как колонисти от някаква далечна планета Алтеа пристигат преди около 1.6 милиона години в нашата Слънчева система. Най-напред те колонизират Марс (превръщайки я в обитаема планета благодарение на напредналите им технологии) и изграждат Комплекса в Сидония. След много поколения те идват на Земята, където променят генетично местните същества като създават хибриди, които стават човешката раса. Действайки според инструкциите на някакъв техен по-висш разум, алтеанците изграждат Ейвбъри като аналог на комплекса в Сидония, а също така и пирамидите и Сфинкса в Гиза. Въпреки че изложението е във формата на роман, Майърс и Пърси твърдят на корицата на книгата си: „Two-Thirds (Две трети) е ключът към разгадаването на нашата собствена история и фактически е една научна книга.“
 	Книгата включва внушително приложение с фотографии и графики, илюстриращи Посланието от Сидония и неговите „земни съответствия“, както и „неподвластните на времето кръгове в посевите“. Други ключови елементи във философията на Майърс и Пърси са концепцията за хиперизмеренията и технологията, която би могла да бъде вдъхновена от Посланието от Сидония. Не е съвпадение фактът, че тези идеи са основните точки и на кръстоносния поход на Хогланд: в края на 80-те години на 20 в. той ги усвоява от Майърс и Пърси.
 	Въпреки че Хогланд несъмнено е напълно наясно за източника на „виденията“ на Майърс и Пърси, той неохотно (вероятно с основание) споменава за това в книгите и лекциите си. Изнасяйки лекции по същите въпроси във Великобритания, Дейвид Пърси никога не споменава източника на своята мъдрост, въпреки че често е каран да го направи публично. След лекцията му пред Британската асоциация за изследване на HЛO през 1995 г., на която присъствахме и ние, той беше предизвикан от Джон Римър, изследовател на HЛO, да разкрие източниците на своята информация и тогава той отбеляза, че тя е, макар и частично, извлечена от телепатични контакти с Деветте. Пърси каза, че е член на основния кръг от „контактьори“.
 	Джеймс Хъртак също претендира, че е в контакт със същия източник на знания от 1973 г. - малко преди да поднесе сензацията за връзката между пирамидите в Елизиум и тези в Египет. Той не е толкова потаен относно връзките си с Деветте, като дори издава книга със заглавието The Keys of Enoch (Кодовете на Енох), известна също и като The Book of Knowledge (Книгата на познанието), която въплъщава духовните наставления, които той вярва, че е избран да разпространява. Самият Хъртак поддържа две различни версии на тази история. В The Keys of Enoch (Кодовете на Енох) той разказва как пророкът Енох от Стария завет се появил в стаята му през нощта на 2-ри срещу 3-ти януари 1973 г. Но през 1977 г. той казва на Жак Вале, един от най- уважаваните изследователи на HЛO в света, че през същата нощ, докато шофирал през Калифорнийската пустиня, ярка светлина обляла колата му и сноп светлина го „програмирал“ с „кодовете“, които са в основата на неговото учение.
 	Писанията на Хъртак, също като тези на Майърс и Пърси, описват система, базирана на йерархия на разумите, които управляват Вселената. Те проследяват тяхната намеса през цялата история на Земята. Атлантида и Посланието на Древен Египет също играят основна роля във философията на Хъртак. The Keys of Enoch (Кодовете на Енох) сама по себе си е книга с много по-голяма религиозна насоченост отколкото е Тwo-Thirds (Две mpemu). С подзаглавие A Teaching Given on Seven Levels To Be Read and Visualized In Preparation for the Brotherhood of Light To be Delivered for the Quickening of the „People of Light (Учение, дадено в седем нива за четене и визуализирано като подготовка за Братството на Светлината, което да подготви ускорената поява на „Народа па Светлината“), книгата дори наподобява Библията, с надпис на иврит Яхве (YHWH), отпечатан със златен бронз на корицата, които е в бяло и златисто. Дори текстът в нея е разделен на две колони и абзаците са кратки и номерирани. Тази книга очевидно внушава сама по себе си, че е много свята, дори свещена, и трябва да се взема много на сериозно. Тя съдържа 64 „кода“ на духовната мъдрост, които обхващат всички аспекти на етиката и историята и са описани с напомнящ Библията език, който въпреки това е практически неразгадаем. Например:
 	 
 	Кодът за границите на нашето съзнание за времевата зона е нарушаването на спектъра на цветовите кодове и е в геометрията на излъчванията, които ще избухнат, оформяйки нови възможности. По тази причина Домът на Живата Светлина носи на тези, които живеят за нея и в нея, Светлината на Правотата.
 	Въпреки че Хъртак проповядва тези свои вярвания от 1973 г., превръщайки се в истински гуру на Новата Ера, той успява с удивителен успех да държи настрана тази страна от живота си дори от рекламата на другите си нетрадиционни идеи, като вярата му в Лицето на Марс. Например, когато Хенкок, Бовал и Григсби се позовават на неговата книга The Face on Mars (Лицето от Марс), в съавторство с Брайън Краули, те не отбелязват неговия статут на лидер в системата на Новата Ера. Фактически Хенкок и Бовал на друго място го характеризират като специалист по дистанционно виждане. Борис Саид, който в момента продуцира филми за Египет и други древни цивилизации, чиито сценарии са разработени по идеите на Хъртак, го описва като „научен консултант“ във филмовата му компания.
 	Тези негови почитатели пропускат факта, че Хъртак активно и успешно рекламира това, което на практика представлява нова религия, появила се през последната четвърт на 20 в. (Този пропуск е озадачаващ, тъй като знаем, че Бовал е добре запознат с книгата The Keys of Enoch (Кодовете на Енох). Хъртак не само прегръща идеите на Новата Ера, но и неговите откривателски учения привличат група силно влиятелни последователи, която включва мултимилионери и водещи политици. Един от неговите последователи ни го описва като „почти Месия“.
 	Куриозен е фактът, че двамата главни поддръжници на теорията за връзката Марс/Земя - Хъртак и Хогланд - се абстрахират напълно един друг, дори когато единият обсъжда работата на другия. Например Хогланд успява да разсъждава за пирамидите в Елизиум в книгата си The Monuments of Mars (Паметниците на Марс), без да спомене дори веднъж Хъртак, като пренебрегва факта, че именно той е първият, който е говорил за тях публично. Жестът е върнат: в книгата на Хъртак The Face on Mars (Лицето от Марс) името на Хогланд отсъства напълно, дори когато става дума за Града и Крепостта, обекти, открити и наименовани от Хогланд. Хъртак и Хогланд са свързани и по друг начин, например контакта им със СИИ Интернешънъл, където те работят в тясно сътрудничество с Ламбърт Долфин Младши.
 	Със сигурност съвпаденията стават твърде много, но през последните двадесет и пет години и двамата основни защитници на теорията Марс/Земя имат контакти със същата група от предполагаеми извънземни разуми - Съветът на Деветте. Това е някак си тревожно: двамата имат огромно влияние, голямо разнообразие от контакти и многобройни съмишленици, произлизащи от средите на Новата Ера, от интелектуалните, научни и политически кръгове, че дори и от разузнавателните централи. Още повече, че те и техните последователи наистина вярват, че са в контакт с Деветте, директен или не. И така, кои или какво са Съветът на Деветте?
 	 
 	 
 	В кръга на Деветте


 	 
 	 
 	Съветът на Деветте не е някакво съвременно новопоявило се модно увлечение. Тази история започва преди почти петдесет години, единствено благодарение на труда на един човек, чието име вече се появи в хода на това разследване. Това е д-р Андрия Пухарич, менторът на Юри Гелер и абсолютна знаменитост в парапсихологията, чиито талант в създаването на системи от вярвания - както ще открием - спомага за оформянето на събитията през последните години на 20 в. и може би дори ще промени начина, по който ще мислим през новото хилядолетие.
 	Този американски доктор, роден в Чикаго през 1918 г. в семейство на сръбски емигранти, е преуспял изобретател на разнообразни медицински приспособления, например слухови апарати. Но това е само част от биографията му, нейната публична страна. Той е известен и като смел пионер в парапсихологията или - както мнозина ще разберат - в изучаването на неразкритите сили на човешкия разум.
 	От 1948 г. до 1958 г. Пухарич управлява частен център за изследвания в областта на паранормалните явления, наречен Фондация на кръглата маса, чието седалище е в Глен Коув, щата Мейн. Центърът провежда експерименти с някои прочути психофеномени, като ирландския медиум Айлийн Гарет и холандския ясновидец Петер Хуркос (Петер ван дер Хирк). През 1952 г. той довежда в лабораторията индийския екстрасенс д-р Д. Дж. Винод, не толкова с цел да изпробва неговите възможности, колкото да запише наставленията му, свързани с т. нар. „установяване на контакт“: до известна степен психотехника, идентична със старомодното изпадане в транс на медиумите, при което медиумът става приемник на различни безплътни духове.
 	Първият от тези експерименти е проведен на 31-ви декември 1952 г. Винод изпада в състояние на транс и точно в 9 часа проговаря. Първите му думи са злокобни: „Ние сме Деветте Принципа и Сили.“ Един от Деветте, който се идентифицира само като „М“ (през следващите месеци се появява и втори общуващ, идентифициращ се като „Р“), дава изключително детайлизирана научна информация на вариант на уравнението за трансформацията на Лоренц-Айнщайн25 (свързано с енергията, масата и скоростта на светлината).
 	Пухарич работи с Винод около месец, след което трябва да се върне на служба в Американската армия. Това го откъсва за няколко месеца от Фондацията на кръглата маса и едва през 1953 г. той се завръща към работата си. Последният плодотворен сеанс с Винод е осъществен на 27-ми юни 1953 г., когато кръг от девет човека, начело с Пухарич, се събира, за да изслуша безтелесните извънземни разуми, известни като Деветте. Двама от „слушателите“ в този много важен сеанс са философът и изобретател Артър М. Йънг и съпругата му Рут, които също имат ключови роли в любопитния сценарий. Друг „слушател“ е Алис Бувери (по баща Астор), дъщеря на основателя на хотел „Астория“ в Ню Йорк. Така посланието вече става популярно сред високите ешелони на американското общество.
 	Деветте се представят като някакъв вид колективен или обединен разум, състоящ се от девет същества или девет аспекта, които в съвкупност правят едно цяло. Пухарич казва, че Деветте са „директно свързани с Човешката представа за Бога“ и „контрольорите на Вселената работят под ръководството на Деветте. Между контрольорите и неизвестния брой планетарни цивилизации стоят вестоносците.“ Деветте, говорейки чрез д-р Винод, заявяват: „Бог не е никой друг освен всички ние заедно, Деветте проявления на Бог. Няма друг Бог освен това, което сме ние заедно.“ Групата от „слушатели“ се разпада, когато Винод се завръща в Индия. Но това по никакъв начин, не е краят на историята около Деветте.
 	Доколкото непосветените хора могат да установят, Деветте - когато говорят чрез Винод - никога не се определят като извънземни, но това ще се промени. Три години по-късно, Пухарич и Артър Йънг заминават за Мексико с Петер Хуркос, надявайки се чрез силите на холандския екстрасенс да открият определени артефакти в древния град Акамбаро. В хотел „Париж“ те срещат едно американско семейство, д-р Чарлз Лоухед и жена му Лилиан, които им разказват, че са работили с млад човек, който твърдял, че поддържа телепатичен контакт с различни извънземни раси. Скоро след завръщането си в САЩ, Пухарич получава писмо от семейство Лоухед - копие от писмото получава и Йънг - в което те описват съобщенията от извънземните. Основно става дума за Деветте, за точната дата на първия им контакт с д-р Винод, както и за същата информация относно уравнението на Лоренц-Айнщайн. Това е изумително и независимо потвърждение за съществуването на Деветте, както и доказателство за техните възможности да установят контакт с други хора, освен д-р Винод. (Може би не случайно, писмото на Лоухед е подписано „По братски Ваши“.)
 	През следващите двадесет години Пухарич се отдава на по-фундаментални изследвания в областта на парапсихологията и медицината. Той създава компанията Корпорация Интелектрон, за да предложи на пазара своите многобройни и патентовани медицински изобретения. В областта на парапсихологията, освен че изследва различни екстрасенси, той започва специално задълбочено изучаване на шаманизма. Интересува се особено от шаманските техники за постигане на различни състояния на съзнанието, включително и от използването на различни халюциногенни растения и „свещени“ гъби. Като човек, който никога не стои настрана от събитията, Пухарич се впуска в тези изследвания. Дори е посветен в тайните на хавайския шаманизъм и става напълно правоспособен „кахуна“ (хавайски магьосник, шаман). Точно толкова важно - в светлината на предстоящите събития - е и неговото лично обучение в хипноза, което го прави майстор-хипнотизатор, владеещ такива тайни, като „моментална хипноза“, използвана толкова често и оспорвана до отхвърляне от артистите-хипнотизатори. Отделно от тези „приложни“ изследвания, той написва и две книги - The Sacred Mushroom (Свещената гъба) - 1959 г. и Beyond Telepathy (Отвъд телепатията) - 1962 г.
 	През 60-те години на 20 в. Пухарич изследва необикновения бразилски „екстрасенс-хирург“, известен като Ариго (Хосе Педро де Фреитас), чиито състояния на транс водят до някои много необичайни лечения на хилядите болни, тълпящи се пред вратата му. Тези хора в повечгто случаи са просто неизлечимо болни. Пухарич открива, че Ариго действително притежава невероятни сили и способностите на лечител, въпреки че скоро той е засенчен от един нов паранормален талант от другия край на света.
 	През 1470 г. младият израелец Юри Гелер изпълнява сценичен номер, който предизвиква бурно вълнение по нощните заведения в Израел, а след това привлича вниманието на израелските власти. Благодарение на офицера от израелската армия Ицхак Бентов, Гелер събужда интереса на Пухарич, който в началото на 1970 г. е в Тел Авив, обучавайки израелците да работят с неговите медицински апарати, особено с един от тях, предназначен за „електростимулация“ на слуха при глухите. По-късно Пухарич се връща в Израел, за да се срещне с Гелер и да го прецени като потенциален обект за по-нататъшни изследвания. Останалото вече е история - въпреки че част от нея беше, поне досега, тайна история.
 	През ноември 1970 г. Пухарич провежда по-обстойни изследвания на Гелер - този път присъства и Ицхак Бентов, който гледа как Пухарич хипнотизира младия израелец в опит да открие източника на неговите сили. По-късно писателят Стюарт Холройд (доста разтревожено) описва хипнозата като „рутинна процедура в провежданите от Пухарич изследвания на медиуми“, което повдига някои етични въпроси около методите му. Продължителното състояние на безчувственост, известно като хипноза, по никакъв начин не може да се нарече напълно осъзнато, но е добре известно, че изпадналите в транс обекти се стремят да се понравят на своя хипнотизатор като създават фантазии, съответващи на неговите/нейните предварителни очаквания или намерения. Хипнотизаторът и обектът на хипнозата бързо стават партньори в един странен и необуздан контакт, в който понякога единият от двамата е водещ, понякога - другият, въпреки че по-често хипнотизаторът определя хода на събитията.
 	Изпадналият в дълбок транс Юри описва как, когато бил на три години, видял светлина в небето и срещнал сияещо същество. След това един глас им проговаря (чрез Гелер, на английски), като казва на изследователите, че той е „програмиран“ за особени ситуации и Пухарич трябва да се грижи за него. Гласът предупреждава за сериозната опасност от война между Египет и Израел, която - ако се състои - ще ескалира и със сигурност ще доведе до Трета световна война. Следват нови сеанси на хипноза. Съществата обясняват, че Гелер е програмиран със специална задача за Земята - „Той е единственият такъв за следващите петдесет години“ и обявяват, че те са форма на съзнателен компютър, който обитава борда на космически кораб, наречен Спектра. След няколко сеанса Пухарич пита: „Вие от Деветте принципа ли сте, които някога говореха чрез д-р Винод?” Отговорът е: „Да“.
 	Пухарич има предвид друго нещо, което би могло да предизвика много по-значими очаквания - и да се превърне в нова религия в началото на 21 в. Той пита комуникиращите същества: „Вие ли стоите зад появите на НЛО в САЩ, които започват, когато Кенет Арнолд вижда девет летящи чинии на 24-ти юни 1947 г.?“ Отново отговорът е утвърдителен.
 	Пухарич пише: „Сега вече съм напълно убеден, че Юри и аз сме контактували с някакво космическо същество - представител или последовател на Деветте принципа.“
 	При второто си пътуване Пухарич прекарва в Израел почти три месеца, като контактува ежедневно с Гелер и е затрупан с демонстрации на паранормални феномени кажи-речи всеки ден. Съобщенията от Спектра и Деветте продължават да пристигат, като това става или чрез хипнотизирания Гелер, или пък се появяват от само себе си на аудио-касети, но при всеки такъв случай касетите или се изтриват сами, или изчезват пред очите на изследователите. За съжаление това означава, че записките на Пухарич са единственото доказателство за събитията.
 	Това без съмнение са съдбовни времена. Пухарич и Гелер наблюдават няколко пъти НЛО и стават свидетели на телепортация на обекти, като това често се случва през бетонни стени. Освен това преживяват серия от удивителни синхронизации. Но само привидно нещата изглеждат така. Тяхната мисия е да се молят и да медитират, за да предотвратят предсказаната израело-египетска война, тъй като напрежението между двете страни нараства по Коледа на 1971 г. Изведнъж Садат, президентът на Египет, прави компромис и войната е предотвратена в последния момент. (Две години по-късно, през октомври 1973 г., започва конфликт между двете страни, известен като войната Йом Кипур, но когато Пухарич споделя това с Деветте, те му отговарят, че няма страшно; няма риск конфликтът да ескалира и „войната ще протече точно като регионален военен сблъсък“.
 	Когато през февруари 1972 г. Пухарич се завръща в САЩ, вече убеден, че е преценил научната страна на невероятните способностите на Гелер, той се свързва със СИИ Интернешънъл. Съществено е да отбележим, че въпреки информираността на двамата ръководители на СИИ, господата Тарг и Путов, относно провежданите изследвания, ключовата фигура в този случай е бившият астронавт и участник в мисия до Луната Едгар Мичел, в ролята на „установяващ и преговарящ агент“. Многозначителен е фактът, че експериментите с Гелер в СИИ съвпадат точно по време с първото участие на ЦРУ в психо-експерименти, провеждани в института, и по-точно със спонсорирането от страна на ЦРУ на изследвания на необикновения талант на Инго Суан за дистанционното виждане. А Юри Гелер е известен като „галеното дете“ на израелските тайни служби Мосад. Не звучи невероятно, че Гелер е разследван и от ЦРУ, нали? Има записи на Гелер, в които той потвърждава, чс с работил и за ЦРУ. И, както ще се уверим, самият Пухарич е бил на заплата при тях, поне от време на време. А за връзките с разузнавателните агенции свидетелства и фактът, че Хал Путов е бивш служител на Агенцията за Национална Сигурност на САЩ, организация, по-секретна дори от ЦРУ, и поне толкова могъща. В едно свое интервю, дадено през 1996 г., Гелер прави следния коментар: „И вероятно, а аз вярвам в това, изследванията на Андрия (Пухарич) са били финансирани от американското военно министерство.“
 	Когато през август 1972 г. Гелер пристига в САЩ, Деветте все още изпращат нови и нови съобщения, записвани на непрекъснато изтриващи се ленти или изчезващи чрез телепортация. Самият Гелер, дори и на този етап, не е сред почитателите на Деветте. Той намира шегите им за детински и не много впечатляващи. Дори през август 1972 г. казва за тях: „Мисля, че някой си играе с нас. Може би са някаква цивилизация от клоуни.“ През ноември 1972 г., по времето, когато Гелер започва тестове в СИИ, Деветте - първоначално чрез компютъра на „Спектра“ - започват да описват плановете си за масирано кацане на космически кораби, като твърдят, че ролята на Гелер и Пухарич е да подготвят човечеството за това грандиозно събитие. Деветте описват Книгата на знанието, която са оставили скрита в Египет преди около 6 000 години, при едно от техните предишни посещения на Земята. След това започват да говорят като представители на друга извънземна цивилизация, наричана Хува, която е посещавала Земята преди 20 000 години, точно в района, наричан днес Израел. В този район те срещат Авраам. Деветте твърдят, че тази среща е инициирала произхода на библейската история със стълбата, свързваща Небето и Земята. На 27-ми февруари 1973 г. Пухарич води Гелер на среща с Артър М. Йънг в къщата му във Филаделфия, като по този начин приключва със серията срещи, започнали двадесет години преди това с прозренията на д-р Винод. За жалост няма никаква информация какво се е случило на тази среща.
 	За разочарование на Деветте техните грижливо разработени планове за Гелер никога не дават плодове. През октомври 1973 г. той се появява в шоуто на Дейвид Димбълби по английската телевизия, където е представен като медиум с изключителни способности. Скоро след това пътищата на Гелер и Пухарич се разделят и оттогава израелецът се дистанцира от Деветте. Въпреки че признава, че навярно дължи възможностите си на извънземните разумни същества, той - много разумно - посочва, че не би могъл да гарантира за достоверността на информацията, която Деветте са съобщавали чрез него, защото винаги е бил в транс по време на сеансите. Според него собствените му подсъзнателни фантазии биха могли да играят съществена роля в сеансите – което е често срещано явление по време на хипноза - макар че съвпадат с някои събития, свързани с Пухарич, като например това, че заедно са виждали НЛО в Израел и на Синайския полуостров.
 	Деветте, както става ясно, не се нуждаят много от Гелер, въпреки че го уверяват как той е „единственият по рода си за следващите петдесет години”. След неговото заминаване те продължават невъзмутимо съобщенията чрез други медиуми и нова група от фанатици. Новите ключови фигури в историята са сър Джон Уитмор и Филис Шлемер. Те създават организация, наречена Лаборатория Девет, със седалище в имението на Пухарич в Осининг, щата Ню Йорк.
 	Пухарич и Лаборатория Девет имат многобройни, богати и влиятелни поддръжници, сред които са членове на най-богатото семейство в Канада - Бронфман (собственици на „Сийграм“ - прочута фирма за алкохол) и дори един италиански благородник - барон ди Паули. Въпросната Лаборатория Девет става нещо подобно на хипарска комуна - обитавана от разтакаващи се насам-натам лентяи, които се въртят като електрони около Пухарич, Уитмор и Шлемер. Но кое е това, което привлича към тази комуна толкова богаташи или пък служители на разузнавателните агенции? И как тази общност свързва напълно квалифициран кахуна-шаман и майстор на хипнозата като Пухарич не с някой друг, а с Джеймс Хъртак, който става втори по ранг след него?
 	По същото време Пухарич провежда серия от експерименти с така наречените „деца на Гелер“ или Космически деца, деца с ясно изразени дарби на медиуми. Привидно експериментите целят определяне на границите на тези дарби - като магнетизма, например - но показателно е, че Пухарич веднага ги пробва за дистанционно виждане и ги хипнотизира, за да разбере произхода на способностите им.
 	Една от най-забележителните и интересни личности, с които Пухарич се обгражда в Осининг, е Филис Шлемер (по баща Виртю). Родена в Пенсилвания в италиано-ирландско семейство, тя осъзнава дарбата си на медиум от ранна възраст. Докато учи в католически колеж, свещениците често я молят да ги придружава на екзорсистки сеанси, тъй като тя „вижда“ духовете, които напускат жертвите. След като пораства, Филис редовно се свързва с духове, които я ръководят. След разпадането на първия ѝ брак, тя се премества във Флорида, където развива кариера на екстрасенс, работейки за полицията и разни минни компании, дори води собствено телевизионно шоу. През 1969 г. тя основава в Орландо Център за медиуми на Флорида, който е училище за развитие на парапсихологични способности. Филис Шлемер основно контактува с дух, наричащ се „д-р Фиске“, но през 1970 г. с нея се свързва друг дух, наричан простичко Том. Тя смята, че това е нейният дядо Томас, който е умрял, когато е била само на 5 години.
 	Шлемер среща Пухарич на конференция в края на 60-те години на 20 в. и оттогава двамата постоянно поддържат връзка помежду си. През януари 1974 г. някакъв готвач от Дейтона Бийч, който се споменава в литературата, свързана с Деветте, единствено с псевдонима Боби Хорн, се появява в Центъра на Шлемер. Там той показва такива забележителни дарби за лечение на болести, че тя го препоръчва на Пухарич като потенциален обект за по-нататъшно изучаване. Тази препоръка няма да донесе нищо добро на бедния Боби.
 	През март 1974 г. Пухарич пътува до Маями, за да се срещне с Хорн. На първата им среща Пухарич, типично в негов стил, хипнотизира младежа, който влиза в контакт с извънземно същество, наричано Кореан. Пухарич е доволен, вярвайки, че е открил достоен заместник на Гелер в опитите си да установи постоянен контакт с Деветте. Той продължава сеансите с Хорн и успява да проведе още няколко „интервюта“ с Кореан. Но Пухарич не позволява на Хорн да чуе записите от сеансите, твърдейки, че такива са изричните инструкции на Кореан. Според тези инструкции изрично Боби Хорн не бива да получава информация за самоличността на съществото и за съдържанието на разговорите. Поведението на Пухарич е твърде неетично за хипнотизатор. Той си позволява да задава откровено подвеждащи въпроси на Кореан - например дали е свързан с Хува, цивилизацията, която според него е контактувала с Юри Гелер. В действителност Кореан не е споменавал Хува, но след този случай тя става редовен обект на дискусиите с него. Тогава, за общо изумление, Пухарич отива още по-далеч с неетичността си, създавайки в съзнанието на Хорн постхипнотично внушение, за да даде възможност на Шлемер да продължи да го хипнотизира дори когато самият той (Пухарич) отсъства.
 	Обръщайки гръб на предишното си битие като „традиционен“ спиритист-медиум, който контактува с духовете на умрелите, от пролетта на 1974 г. Шлемер започва да контактува единствено с извънземни. Това става след като Пухарич ѝ урежда среща с един негов приятел - авантюристът и изследовател граф Пино Турола. В къщата на Пухарич във Флорида, Филис Шлемер изпада в транс и отново установява контакт с Том, който ѝ съобщава, че не е, както тя вярва, нейният починал дядо, а е извънземен. По-късно, когато Шлемер е използвана като контактьор вместо Хорн, Том става основният комуникатор на Деветте. (Интересно е да отбележим, че граф Турола е един от хората, замесени в предполагаемото потвърждение на пророчествата на Едгар Кейс за Атлантида и в откриването на Пътя Бимини през 1968 г.)
 	След като Хорн измества Гелер като нов „избранник“, около него се оформя кръг от почитатели-изследователи, начело с Пухарич, Шлемер и сър Джон Уитмор, наследник на аристократично английско семейство. Уитмор завършва гимназия, след това продължава образованието си в елитната военна академия „Сандхърст”, а по-късно става успешен автомобилен състезател. По времето на функционирането на „Лаборатория Девет” той притежава недвижими имоти в Англия и на Бахамските острови. През април 1974 г. Уитмор се появява за първи път в тази объркана история; предишната година прекарва известно време в Калифорния с Джеймс Хъртак, като човек от най-близкото му обкръжение и един от неговите „последователи“. Както пише Стюарт Холройд:
 	 
 	Той [Хъртак] често говори за НЛО и за собствените си контакти с извънземни, които според неговите твърдения често са се намесвали в историята на човечеството, още от праисторически времена, когато са основали цивилизация в района на басейна Тарим, северно от Тибет.
 	 
 	Том също идентифицира басейна на Тарим като мястото на първото пристигане на извънземна цивилизация на Земята през същия този период - преди 34 000 години, за които говори и Хъртак.
 	Малко след като се присъединява към Хъртак, Уитмор се среща с Пухарич в Ню Йорк, за да обсъдят популяризирането на способностите на Юри Гелер. Това става точно преди Гелер да напусне сцената и Боби Хорн да застане в центъра на вниманието на групата. Деветте, от чието име говори Кореан, съобщават на тримата - Хъртак, Уитмор и Пухарич, че те са избрани за специална мисия - да разпространят новината за предстоящото завръщане на извънземните на Земята. Това основно послание привлича и други към главната група и така се образува обществото, което ще осъществява контактите с Деветте.
 	През пролетта и лятото на 1974 г. Пухарич, Уитмор, Шлемер и Боби Хорн (който проявява все по-голяма неохота) започват да проповядват идеите си както в Съединените щати, така и в Англия. Но те запазват групата малка и състояща се само от приближени, като не се стараят да я развият в масово движение, поне не в близкото бъдеще. Междувременно Боби Хорн започва да страда от засилващия се натиск на Деветте. От него се очаква да зареже всичко останало и да следва групата по целия свят, контактувайки ден и нощ и правейки феноменални изявления почти непрекъснато. Той започва да търси извинения или да проваля сеанси, дори прави опити за самоубийство, измъчен от изнурителната си работа, която го изважда от контрол. (По-късно, Уитмор ще отпише Хорн с лека ръка, заявявайки, че той проявява „признаци на нестабилност“.) Изведнъж Деветте решават да го освободят - това е вторият им провал след Гелер - и обявяват, че от сега нататък Шлемер ще бъде техен „посредник“, а Том - техен говорител.
 	По това време тясно свързан с тези събития е писателят Лиол Уотсън, който се превръща в звезда на алтернативната култура след изключителния успех на книгата му Supernature (Свръхестественото), публиквана през 1973 г. Той присъства на много от сеансите с Деветте и те обявяват, че желаят той да бъде - както и става - техен официален биограф, както и сътрудник на контактите, осъществявани чрез Шлемер. Уотсън е силно резервиран към нещата, които се случват, и избягва да пише следващи книги и да се замесва в други подобни събития. Ясно е, че Деветте имат намерение да използват славата на Уотсън, точно както постъпват с Гелер.
 	Нова и бурна фаза започва, когато Том рязко проявява склонността си към деспотичност, изгонвайки от групата „негативните“, както той ги нарича - като Уотсън и един неврохирург на име Норман Шийли. След като са прогонени всички, които възнамеряват да задават неудобни въпроси, Пухарич е посочен за лидер на групата, а Уитмор е „посъветван“, за да докаже „вярата“ си, да дари такава част от своето значително богатство, която да е достатъчна, за да продължи работата. Пухарич и Уитмор са впечатлени и изключително мотивирани от усещането за собствената си значимост - да бъдат избраниците, които да разпространят посланието за масираното посещение на представители на Деветте до поне 75% от населението на света. Това е задачата, поставена от Деветте. Самото кацане трябва да се състои през 1976 г.
 	Броят на хората, свързвани с Лаборатория Девет в Осининг, нараства, но в литературата, засягаща тази тема, е прикрита истинската самоличност на мнозина от членовете ѝ. Известно е, че сред тях има физици от СИИ, както и поне една видна личност, личен приятел на президента Джералд Форд. Едно от най-известните имена, което в средата на 70- те години на 20 в. се свързва с Лаборатория Девет, е това на Джийн Родънбъри, създателят на Стартрек.
 	Не е ясно доколко Родънбъри се е повлиял от Деветте. Той се увлича по тях през 1974 г., няколко години след завършването на оригиналния телевизионен сериал Стартрек, почти по времето, когато развива идеите си за първия от серията пълнометражни филми. Говори се, че някои от концепциите в първия от тях Стартрек: Филмът (1979 г.), са внушени от Деветте и те са повлияли върху избора на някои от персонажите, концепциите и сюжетните линии на Стартрек Следващото поколение и на телевизионния сериал В дълбините на Деветия Космос. (Например, в един от епизодите на В дълбините на Деветия Космос: Раят се появява герой, наречен Винод.) Известно е, че през 1974 г. Уитмор наема Родънбъри да напише филмов сценарий. Той трябва да се основава на събитията в Лаборатория Девет и е наречен просто Деветте. Филмът не е заснет до смъртта на Родънбъри. Но през 1995 г. вестниците, отразяващи работата на Холивуд, съобщават, че Жан Поувил - продуцентът на телевизионния сериал Sliders - има намерение най-сетне да филмира Деветте.40
 	Пухарич, Уитмор и Шлемер ревностно предприемат „мисии“ от името на Деветте, пътувайки предимно из страните от Източна Европа и други горещи точки на света. Те говорят за мир, въпреки че често са подозирани в шпионска дейност. (Вероятно това не е изненадващо. При едно пътуване през декември 1974 г. те тръгват от Хелзинки за Варшава, където успяват да пуснат в действие свой собствен радио-предавател. Според Пухарич, идеята е да се улеснят експериментите за контактуване с Том - а нима това не показва известно пренебрежение към таланта на Шлемер като медиум? Ако твърденията на Пухарич са истина и предназначението на радио-предавателя да е невинно - дори и доста необичайно - използването му от американски граждани в страна от Източния блок по време на Студената война изглежда почти престъпно наивно. По-късно, по време на същото пътуване, те се опитват да посетят Москва, но са върнати от летището, защото нямат визи). В отсъствието на тези основни действащи лица, техен „заместник“ в САЩ е Джеймс Хъртак, който е посочен от Деветте за „духовен водач“ и чиято информация от лични контакти с извънземните съвпада с много от техните твърдения. Едно от тези съвпадения е идеята, че цивилизацията от Алтеа е създала Атлантида, а оцелелите след голямата катастрофа жители на Атлантида създават цивилизацията на Египет, както и тези в Централна и Южна Америка.
 	През 1975 г. Пухарич и Уитмор наемат английския писател Стюърт Холройд да напише книга за дейността на групата под заглавието Prelude to the Landing on Planet Earth (Прелюдия към кацането на планетата Земя) -1977 г. Изданието с мека подвързия на въпросната книга носи друго заглавие - Briefings for the Landing on Planet Earth (Брифинги за кацането на планетата Земя), което странно ни напомня за настойчивото желание на Хогланд да нарича брифинг лекцията си в сградата на ООН. По същото време и други хора установяват контакти с Деветте. Един от особено влиятелните контактьори е англичанката Джени О’Конър, която е представена от сър Джон Уитмор във влиятелния и авангарден Институт Есалин в Калифорния. Там, по всяка вероятност, чрез нея са осъществявани контакти с Деветте.
 	Тогава се появява нова група изследователи на паранормални явления. През 1976 г., след като прочитат писаната от Пухарич биография на Гелер - Uri (Юри), бившият пилот от гражданската авиация Дон Елкинс и Карла Рюкърт заминават за Осининг, за да се срещнат с него. След това, през 1977-1978 г., те съпровождат Пухарич в Мексико, където той изследва екстрасенса-лечител Пачита. Елкинс и Рюкърт, които заедно с Алън МакКарти създават група в Кентъки, са дълбоко приобщени към концепцията за извънземната намеса още преди да се срещнат с Пухарич. Елкинс започва в средата на 50-те години на 20 в. като изследовател на HЛО, после, през 1962 г., насочва вниманието си към „контактьорите“ с извънземни и това е времето, когато с него започва да работи Карла Рюкърт. През 1970 г. те създават група, наречена Л/Л Изследвания, чиято цел е да се изследват подобни феномени. След пътуването им до Мексико с Пухарич Рюкърт започва да контактува с друг представител на Деветте, събирателно или групово същество, наричано Ра. Вероятно има значение, че третият член на триото, Джеймс Алън Маккарти, който се присъединява към Л/Л Изследвания през 1980 г., вече е работил с група в Орегон, претендираща, че се е свързала със същото същество, с което е контактувал и Едгар Кейс.
 	През 1984 г. Дон Елкинс се самоубива и контактите с извънземните са прекратени, въпреки че Л/Л Изследвания продължава да разпространява духовните наставления на Ра. Той говори от името на институция, наречена Съвета на Сатурн, намиращ се някъде из пръстените на едноименната планета, който пази Земята и я държи в нещо като карантина. При един от сеансите на контакт, осъществен на 25 януари 1981 г., Ра обяснява (е наистина божествено пренебрежение към правилата на земните граматика и синтаксис):
 	 
 	По брой, Съветът, който заседава постоянно, въпреки че варира с членовете си заради баланса, който се прави, както вие бихте го нарекли понякога, е девет. Това е Заседателният съвет. За да подкрепят Съвета, има двадесет и четири същества, които предлагат услугите си, когато те са необходими. Тези същества са верни наблюдаващи и се наричат Стражите.
 	 
 	Том също говори за двадесет и четири същества, които представляват двадесет и четирите цивилизации и работят с Деветте. Хъртак по същия начин описва Съвета на Двадесет и четирите в книгата си The Keys of Enoch (Кодовете на Енох).
 	Тогава Ра е запитан дали това е същият Съвет на Деветте, с който са били в контакт Пухарич и един друг контактьор, наричан Марк Пробърт, и - няма защо да затаяваме дъха си - той отговаря утвърдително, това е така. Ра също така казва, че Земята е населена със същества от Марс, една малко по-различна версия от тази на връзката Земя-Марс. Както обикновено Атлантида и Египет се появяват периодично и в този сценарий, като Ра декларира, че той самият е построил Голямата пирамида.
 	През 1978 г. къщата на Пухарич в Осининг е опожарена при загадъчни обстоятелства и той изчезва за известно време в Мексико, за да изучава екстрасенса-хирург Пачита. Когато се завръща през 1980 г. той изглежда вече няма контакт със Съвета на Деветте. Пухарич умира през 1995 г. след като пада по стълбите на къща в Северна Каролина, предоставена му от един от неговите богати покровители - Джошуа Рейнолдс Трети.
 	Чрез Шлемер и други „трансконтактьори“ Съветът на Деветте продължава да процъфтява, въпреки че някогашният му ментор не е сред живите. Групата на Шлемер-Уитмор, благодарение на своите богати поддръжници и все по-разширяващ се кръг от последователи, продължава редовно срещите си и в наши дни. През 1992 г. излиза от печат издание със събраните съобщения на Том, под заглавието The Only Planet of Choice Essential Briefings from Deep Space (Единствената планета на избора: Кратки описания от дълечния космос). На корицата му са поместени препоръчителните думи на Джеймс Хъртак. Скоро книгата става водещ бестселър на Ню Ейдж-литературата. Първоначално тя е съставена и редактирана от Палдън Дженкинс въз основа на неизброимите часове записи на контактите на Шлемер, състояли се от 1974 г. насам, разнообразявани от въпроси на присъстващата аудитория (сред която са Дейвид Пърси и Джийн Родънбъри). Второто издание на книгата е малко прибързано прередактирано от Мери Бенет (която е редактор и на книгата на Майърс и Пърси Two-Thirds (Две трети)).
 	Междувременно книгата на Хъртак The Keys of Enoch (Кодовете на Енох) продължава да се продава навсякъде. Доколкото е съставена по „Кодовете“, предполагаемо програмирани в него от самия Енох през 1973 г., книгата включва материали за Съвета на Деветте. Хъртак твърди, че разкритията в нея идват от още по-висш източник, на който едва ли не Деветте са подчинени. В схемата на Хъртак Деветте са разумите, които контролират само една слънчева система - нашата. Версията на Хъртак е дори по-грандиозна в сравнение с тази на Шлемер що се отнася до предполагаемата сфера на действие и вероятните последици. В неговата система Съветът на Деветте управлява нашата слънчева система и „ниво на съществуване“, но все пак съществуват и по-висши власти, като най-висшата е Седемдесетте братства на Великото бяло братство, наричани също Йерархия.
 	През 1993 г. е публикувана романизираната форма на същия мит, книгата Two-Thirds (Две трети) на Майърс и Пърси. Въпреки че не споменава поименно Съвета на Деветте, тя описва същата космическа система от цивилизации и по-висши безплътни разуми, които ги ръководят и които са отговорни за генетичното инженерство, с помощта на което е създадена човешката раса. Книгата Two-Thirds (Две трети) се концентрира върху расата на алтеанците и нейното влияние върху Земята. Ролята на Деветте се изпълнява от същества, доста любопитно наречени Есеи (без конкретно пояснение), които контактуват с жителите на Алтеа чрез телепатия и обясняват как са построили паметниците в Сидония, Голямата пирамида и Сфинкса в Гиза и как чрез генно модифициране са създали човечеството. (Връзката на Есеите с едноименната еврейска секта от 1 в. сл. Хр. се подразбира.) Дейвид Майърс получава информацията, която помества в книгата, при контактите си с Деветте, когато кристално ясно чува в главата си гласа на Том, вместо да контактува с него в състояние на транс, като Боби Хорн или Филис Шлемер.
 	Чуването на гласове и изричането на думи, подсказани от извънземните, не е дейност, която повечето хора приветстват и уважават, въпреки че този тип контакти са много популярни в средите на Ню Ейдж-културата, активно поощряваща паранормалните явления. Много от прозренията, които уж са внушени от духовете-водачи, велики имена от историята или починали роднини, в най-добрият случай са „ретроспективни“ мисли или спомени от съзнанието на медиума или контактьора. А в най-лошият случай са специално изфабрикувани за конкретния случай. Думите, приписвани на Деветте, заслужават по-обстойно проучване, защото те са учудващо постоянни - сякаш идват от един и същи източник - дори когато произлизат от различни контактьори, които не знаят един за друг и не се познават. И така, кои точно са Деветте, или по-скоро кои самите те претендират, че са?
 	 
 	 
 	Разкритие с голямо значение

 	 
 	 
 	Те разкриват самоличност си през септември 1974 г. по време на сеанс, проведен от Шлемер, когато Джийн Родънбъри им задава въпрос: „С кого разговарям? Имаш ли име?“ Том отговоря:
 	 
 	Както знаеш, аз съм говорителят на Деветте. Но аз имам и друга длъжност, която изпълнявам с теб в този проект. Ще се опитам да ти кажа имена, за да можеш да разбереш с какво си се захванала и кои сме ние.
 	Не бих могъл да произнеса кой съм по начин, който да разбереш, заради проблем в мозъка на Съществото [така той нарича Шлемер], но ще обясня така, че Доктора [Пухарич] вероятно ще разбере. Аз съм Том, но аз съм също така Хармаркус [Хармарчис], аз съм и Харенкур, аз съм известен и като Тум и ме знаят като Атум.
 	 
 	На следващият ден, изхождайки от името Хармарчис, Пухарич задава въпроса: „Как египтяните са решили да построят и да нарекат Сфинкса на твое име?“. Том отговаря:
 	 
 	Ти си открил тайната. [Следва пауза за „консултация“.] Истинската информация за това ще ти бъде предадена при друг контакт. Но ще ти кажа накратко за Сфинкса: Аз съм началото. Аз съм краят. Аз съм пратеникът. Аз съм бил на планетата Земя 34 000 години преди вашето време.
 	Аз съм равновесието. И когато казвам „аз“ - имам предвид, че аз съм пратеник на Деветте. Но това не съм аз самият, а това е групата... Ние сме Деветте принципа на Вселената и все пак заедно сме Едно цяло.
 	 
 	Том твърди, че е Атум, древният египетски бог-създател, чиито жив образ пресъздава Сфинксът (Шешеп-анкх Атум), водачът на Великата Енеада от Деветте богове, които древните египтяни разглеждат като „Деветте, които са Единственият“. Том казва също: „Ние сме Вселената“, което още веднъж точно възпроизвежда древните вярвания на Хелиопол. Интересно е, че съществото, с което контактува Карла Рюкърт, твърди, че е Ра, древният египетски бог на Слънцето, който е друга форма на Атум. (От самото начало ключът към загадката е в името на Деветте : в думата Енеада - група от девет - използвана, за да се преведе древно египетската псит, буквално означаваща числото „девет“. Всъщност самите египтяни наричат хелиополските богове Деветте.) Деветте твърдят също така, че са Елохим - боговете - от Ветхия завет, както и Аеоните на гностицизма. В края на 70-те години на 20 в. Джени О‘Конър съобщава нова много важна информация, доколкото Деветте дават сведения чрез нея по време на сеанси, провеждани в Института „Есален“. Въпреки че са запазени само няколко записа от тези сеанси, известно е, че точно тогава Деветте разкриват, че са дошли от Сириус.
 	Самият Том - предполагаемият бог Атум - е категорично убеден в значението на паметниците в Гиза, и по-конкретно на Голямата пирамида. Той все отказва да говори за предназначението ѝ, единствено заявявайки, че това ще бъде разкрито, когато се извърши кацането. Но когато Пухарич го пита дали има неоткрити камери в Голямата пирамида, той отговаря: „До известна степен.“ И добавя: „Входът е през Сфинкса.“ Това потвърждава, че Съветът на Деветте също вярва в съществуването на проходи под Сфинкса. И също така доказва, ако изобщо има необходимост от подобно доказателство, че Деветте споделят интереса към събитията в Гиза, които обсъждахме в Глава I.
 	Съществува и друга връзка между Деветте и конспирациите около Гиза. Ние отбелязахме термина Алтеа на различни етапи от това разследване. Когато и да се появи, той издава тъмното влияние на Деветте. Слуховете, които през 1997 г. плъзват в Египет - и които със сигурност произлизат от висшите правителствени кръгове - убедено твърдят, че екипът на Джоузеф Шор е открил Залата на Летописите, съхраняваща информацията как Атум е „слязъл от небето“, както и написани на „алтениски“ летописи. Въпреки че всичко изглежда като програма за прикриване па информация, използването на термина „алтеански“ и наблягането на Атум - предполагайки, че той е бил извънземен - ясно свързват нещата с посланието на Съвета на Деветте. И все пак този слух произлиза от египетското правителство. Дали Деветте имат високопоставени последователи дори извън пределите на Запада? И дали е съвпадение, че едно от имената на Атлантида, дадени от Едгар Кейс, е Алта?
 	Друг любопитен аспект на тази история е начинът, по който се появява слухът - той е подхвърлен на журналистката Джорджина Бруни от един египетски политически журналист във фоайето на хотел в Лондон. Въпреки че никога не се е числяла към кръга около Деветте, Джорджина познава сър Джон Уитмор от началото на 90-те години на 20 в., когато тя се свързва с него, след като прочита Brifingsfor the Landing on Planet Earth (Кратко описание на кацането на планетата Земя) и е възхитена от историята на Деветте. Тази история, свързана с Атум и Алтеа, ще има особено значение за нея - което ни кара да се чудим дали фактът, че тя първа чува египетския слух, не е нещо повече от обикновено съвпадение? Дали тя не е търсена специално?
 	 
 	 
 	Един жрец от Древен Египет проговаря


 	 
 	 
 	Първите съобщения, предадени чрез д-р Винод, не са единствените необикновени събития, в които Пухарич е основна фигура. В книгата си The Sacred Mushroom (Свещената гъба), която излиза през 1959 г., той описва поредица от контакти, осъществени чрез друг забележителен медиум, състояли се в периода между лятото на 1954 г. и февруари 1956 г. Тези контакти започват по-малко от година след като сеансите с Винод приключват. Но най-интересното е, че никъде в книгата си Пухарич не свързва тези съобщения със сеансите на Винод - въпреки, че очевидно трябва да го стори.
 	През 1954 г. Пухарич е временно мобилизиран и служи с чин капитан в Химическия център на американската армия, базиран в Еджууд, Мериленд. През това време нещата във Фондацията на кръглата маса се движат от Артър Йънг и други довереници, сред които е и Алис Бувери, която работи с един млад холандски екстрасенс, наричан Хари Стоун. На 16-ти юни 1954 г., за да изпита неговите психометрични сили (извличане на данни от предмети), тя му дава златен медальон, който е принадлежал на царица Тии, майка на Аменхотеп IV (Ехнатон). След очевиден припадък, Стоун изпада в дълбок транс и започва да изрича думи на странен език, след това рисува йероглифи и говори на английски за някаква билка, стимулираща медиумни способности. Между другите неща той споменава и за влизане в подземна зала, където една статуя на човек с глава на куче оживява.
 	Както може да се очаква, Бувери е много въодушевена от този материал. Тя се свързва незабавно с Пухарич в армейската база, за да се посъветва какво да прави по-нататък, като му изпраща рисунките и копие от записа на странните думи на Стоун. Пухарич показва тези неща на друг армейски доктор - който по чиста случайност е експерт по изключително редки и архаични форми на йероглифи - и за своя изненада получава уверение, че изписаните от Стоун знаци са наистина древноегипетски йероглифи . Комуникаторът се идентифицира с Рахотеп (Пухарич интерпретира името като Ра Хо Теп), и назовава жена си Нофрет. Той твърди, че говори с гласа на Техути (бога на мъдростта Тот) и споменава името Хуфу.
 	Пухарич е удивен да научи, че човек на име Рахотеп е известен от историята на Древен Египет, и че е бил женен за жена с името Нофрет. Тяхната гробница в Мейдум е разкопана от Огюст Мариет през 19 в., а статуята на двамата, която Мариет открива, сега се намира в историческия музей в Кайро. Те наистина са живели по времето на Четвърта династия, вероятно при царуването на Хуфу, строителят на Голямата пирамида. (Египтолозите смятат, че Рахотеп е живял или по времето на Снефру или на Хуфу.) Още повече, че историческата личност Рахотеп е бил високопоставен жрец в Хелиопол! Като капак на всичко, анонимният колега на Пухарич от армията също дава една изумителна информация:
 	 
 	Има една шахта на южната страна на Голямата пирамида, която е разположена така, че всяка година в определен ден, който бележи началото на древноегипетската година, звездата Сириус - възприемана като бог Сет - ще блести в окото на мъртвия фараон, като лъчът преминава надолу по дълъг тунел, който завършва във вътрешността на Камерата на царицата.
 	 
 	Това е странна - и доста прецизна - информация, особено когато идва от армейски лекар, независимо от факта, че хобито му е египтологията. Тя естествено е напълно погрешна. Според всички известни древноегипетски източници, Сириус е възприемана като богиня Сотис (или Изида) и нейната светлина не би могла да блесне никога директно в Камерата на царицата, тъй като има чупка в шахтата. Но защо той смята, че която и да е от южните шахти е насочена към Сириус? Тази идея не е широко разпространена преди това, въпреки че тя изглежда е предвестник на много по-късните теории на Робер Бовал и Джеймс Хъртак. (Всъщност идеята се среща в масонски ръкописи, които може би са първоизточника ѝ.)
 	След дългите си отсъствия и след края на службата си през април 1955 г. Пухарич продължава да работи заедно с Алис Бувери и Хари Стоун. По това време Хари Стоун има още няколко сеанса, в които е „обладаван“ от Рахотеп, извличайки още любопитна информация. От септември 1955 г. възможностите на Стоун да контактува с Рахотеп намаляват, съобщенията стават все по-неясни, а през февруари 1956 г. престават напълно.
 	Подобно на контактите с Деветте, тези с Рехотеп са придружавани от странни феномени. Понякога Алис Бувери изпада в транс и чрез автоматично писане, получава съобщения, близки до тези, които получава Хари Стоун. Но най-важният аспект на тези съобщения е, че основната цел на Рахотеп е да предаде информация за една субстанция, използвана от жреците на Хелиопол с цел да „отварят“ вратата към боговете: гъба, която предизвиква състояние на халюциниране, нещо като химическа Старгейт. От рисунките на Стоун Пухарич успява да идентифицира гъбата като amanita muscaria, или мухоморка. Автоматично записваните съобщения на Алис Бувери предсказват, че такъв екземпляр скоро ще бъде открит край сградата на Фондацията на кръглата маса в Мейн. Скоро след това такава гъба е открита в близката гора, което е направо уникален случай за този район. Пухарич използва гъбата при сеанси със Стоун, а по-късно и с Петер Хуркос, който докладва, че гъбата няма никакъв ефект върху психическите му способности, освен вероятно известно влияние върху предчувствията. Тези събития изумително съвпадат с основното занимание на Пухарич по това време, касаещо издирването на вещество, което да стимулира или подобри психическите възможности. Пухарич се спира на психоактивните вещества, използвани от шаманите, като основен фокус на изследванията си и през 1953 г. се свързва с д-р Гордън Уосън, първият изследовател на култа към шаманската гъба в Мексико. Двамата уреждат експеримент, за да видят дали мексиканските шамани, или курандерос, биха могли под влиянието на гъбата „да посетят“ лабораторията на Фондацията на кръглата маса в Мейн. Този експеримент за „пътуване“ на дълго разстояние така и не се провежда, но интересното е, че Пухарич още тогава е мислил с категориите на дистанционното виждане. (Въпреки че тогава той не използва този термин.)
 	Определени теми, вече известни от съобщенията на Деветте, са централни и в посланието на Рахотеп. Например и в двата случая се набляга на важността на Сфинкса. По време на един сеанс Хари Стоун промърморва фразата „На на не Хупе“, означаваща на древноегипетски, според това което ни съобщава Пухарич, „Ние сме под грижите на Хупе”, и в добавка той пояснява, че „Хупе е едно от имената на големия Сфинкс в Гиза, близо до Голямата пирамида“. (Не бяхме в състояние да проверим този факт.)
 	Сириус също е често срещан в думите на контактьорите, но косвено. Хари Стоун говори за бог Сет, когото Пухарич идентифицира със Сириус. Но най-многозначителен е фактът, че историческият Рахотеп е бил висшестоящ жрец в Хелиопол, където е била почитана Великата Енеада (Деветте богове). Съобщенията, получавани от Стоун, карат Пухарич да продължи с изследванията на религията в Хелиопол, и той пише:
 	 
 	Хелиопол е бил център на религия, чиито пантеон се е състоял от девет велики богове, наричани Енеадата, което означава Деветте. Деветте от Хелиопол са Атум, Шу и Тефнут, Геб и Нут, Озирис и Изида, Сет и Нефтида.
 
 	 
 	Пухарич нарича висшия жрец на Хелиопол „главен говорител“ на Енеадата. Той използва термина Деветте още през далечната 1959 г.: самите съобщения се появяват между неговия първи контакт с Деветте принципа през 1952-1953 г. и подновения контакт с тях благодарение на срещата му със семейство Лоухед в Мексико през 1956 г. Вероятно Пухарич е направил връзката, съзнавайки, че това не са отделни истории, а една, концентрирана върху контакта с Деветте същества, които претендират, че не са нещо друго, а древните богове на Хелиопол?
 	Въпреки че методите на Пухарич могат да бъдат критикувани, неговата искреност издържа всяко съмнение. В края на The Sacred Mushroom (Свещената гъба) той пише: „Не се съмнявам, че съществуват безплътни разуми, повече отколкото се съмнявам, че съществуват ограничени в плътта разуми.“ Също така уместно е да се отбележи, че цялата информация, получена при контактите, се дължи на използването на шаманския опит с определени психоактивни вещества, който на времето Пухарич изследва за целите на американската армия. Контактите с Рахотеп потвърждават изрично употребата на подобни вещества в религиозните ритуали на Хелиопол.
 	Изглежда съществуват няколко инстанции на Деветте - или поне инстанции, свързани с Древен Египет - които общуват с различни групи и личности от края на 20 в., включително Хари Стоун, Филис Шлемер, Юри Гелер и много други. Те сякаш повтарят все същата история, подчертавайки едни и същи неща, като например значението на Сфинкса, и чрез внушения, ако не могат иначе, отбелязват наближаването на някакво значително събитие, в което по някъкъв начин са замесени и тайните на Древен Египет. Джеймс Хъртак, техният най-велик пророк, казва в The Keys of Enoch (Кодовете на Енох): „Гиза е районът на Съвета на Деветте, представляван от девет пирамиди и кодиран в пирамидата на Хеопс [Хуфу].” Въпреки че става дума за отделни и независимо осъществени един от друг контакти с живи хора, приликата между тях предполага, че те са част от по-голяма схема, може би предназначена да направлява човечеството през предстоящите опасни времена.
 	Контактуващите от другия свят не са просто някакви си древни египтяни. Докато този, който говори чрез Хари Стоун, се представя като Рахотеп, висш жрец от Хелиопол, тези, които се свързват с кръговете на Пухарич, отиват много, много по-далеч, твърдейки, че са Енеадата, боговете на Древен Египет - Деветте. В независими един от друг сеанси за контакт, те казват почти същото или неща, които си приличат. Техните думи карат личности с огромно влияние, такива като Ричард Хогланд, да разпространяват посланието им с истински, дори фанатичен мисионерски плам. В действителност влиянието на Деветте се простира доста отвъд кръговете на по-предсказуемите последователи на Новата Ера и парниковите светове на изследователи, незачитащи обществените норми.
 	Но дали Деветте наистина са боговете на Хелиопол, древните Девет богове, почитани преди хиляди години в храмовете и школите на Египетските мистерии?
 	 
 	 
 	5


 	 
 	 
 	Зад маската


 	 
 	 
 	Ясно е, че Деветте впечатляват огромен брой хора - чрез книги като The Only Planet of Choice (Единствената планета на избора) и The Keys of Enoch (Кодовете на Енох); чрез лекции, лични контакти и разговори, особено в кръговете на привържениците на Новата Ера и почитателите на връзката Египет-Марс; и дори, макар че е спорно, в една прикрита форма чрез най-популярните телевизионни научно- фантастични сериали. Вярата в Деветте е широко разпространена и се генерира сама, защото всеки „новопокръстен“ предава посланието нататък, както става винаги с вълнуващите, силно подкрепяни, полурелигиозни вярвания. Сред многобройните привърженици на Деветте са водещи учени, индустриалци, сътрудници на НАСА и оперативни работници от ЦРУ, както и хора, чиито медиен професионализъм осигурява най-добрия възможен имидж на Деветте.
 	Деветте се представят като Великата Енеада, или Деветте главни богове на древния Хелиопол, и твърдят, че възнамеряват да се върнат на Земята, за да помогнат на човечеството в един критичен етап от неговата еволюция. Ако за момент се абстрахираме от неверието си, тревожната възможност е, че те просто определят рамките на истината и тогава всички ние веднага трябва да станем техни привърженици, благоговеещи, раболепни, вярващи във всяка тяхна дума. В крайна сметка ние сме само несъвършени човеци, а те са боговете, наши създатели. Може би е твърде лесно да пропъдим мисълта за Деветте. Или пък сме задължени пред себе си и цялата човешка раса да приемем с благодарност, че боговете са се завърнали.
 	Обаче на това място трябва да направим пауза. Ние сме изминали дълъг път на еволюция: човечеството е не само самоосъзнато, но и интелигентно. Научили сме се да мислим, да анализираме и да преценяваме. Не трябва просто да приемаме твърденията на Деветте сериозно - защото, ако те наистина са богове, тяхното завръщане ще бъде единственото и най-значимо събитие в историята - но също така трябва да внимаваме за нещо, което би могло да ни разкрие пукнатини в иначе внимателно конструираната легенда, с която те са се обградили. Дали Деветте са истински или са някаква измислица, заблуда? Ако те са изфабрикувани, то кой ги е създал и защо?
 	 
 	 
 	Скритото послание


 	 
 	 
 	Може да изглежда странно, но Деветте имат сериозно влияние върху сърцата и разума на ключови участници в тази история, като стигат дори дотам, че през последните години техните послания спомагат да се оформят нашите културни концепции за пространството и космоса, било чрез феноменално успешния научно фантастичен сериал Стартрек или чрез рекламирането на предполагаеми научни факти от мисиите до Марс.
 	Посланията на Деветте наблягат на това, че има много цивилизации из цялата Галактика, като някои от тях са обединени във федерация, подобна на тази от Стартрек, но всички, повече или по-малко, знаят за съществуването на Деветте. Някои от тези цивилизации работят в тясна връзка с тях, защото са необходими на Деветте, за да им посредничат при контактите с жителите на физическата Вселена, включително и с Алтеа и Хува, двете цивилизации, които са играли основна роля в човешката история. Компютърът Спектра, с който се предполага, че Юри Гелер е контактувал, е една от най-низшите форми на компютъризиран разум, ръководен от по-висши същества.
 	Алтеанците, които пристигат в Слънчевата ни система преди около 1.6 милиона години, се установяват на Марс и построяват комплекса в Сидония. По това време Земята е извън полезрението им, тъй като е набелязана за място на развитие на нова, съзнателна раса, предопределена да бъде „дружеско общество“ на алтеанците. По-късно на алтеанците е позволено да отидат на Земята, за да участват под ръководството на Деветте в генетичното развитие на новите земни раси.
 	Алтеа и Хува помагат в генетичните манипулации - или „посяването“ - на човешката раса. Според Деветте, както съобщават контактуващите с тях, на Земята вече е съществувала местна раса - на чернокожите, която е единствената, еволюирала тук. Този прикрит расизъм предизвиква враждебност към The Only Planet of Choice (Единствената планета на избора), но оттогава Том започва да насажда вяра в равнопоставеността на всички раси и реагира срещу всяка проява на расизъм на основата на неразбирането на тяхното учение. Някои смятат, че това прилича много на опит да се ограничи негативното отношение, а подозрението в расизъм продължава да тревожи критично настроените умове.
 	На практика Деветте демонстрират определена, макар понякога и завоалирана, склонност към дискриминация. Според тях еврейската раса е създадена от Хува, както и Иисус, когото те наричат - доста доброжелателно, както личи - Назарянина. Евреите са „спасители на планетата“ и според Хува са истинския „богоизбран народ“, надарен със специални сили и водеща роля в историята на Земята. Те правят трагична грешка, неприемайки Иисус като техен Месия (изпратен им от Хува), и, за да поправят тази грешка и отново да заемат полагащото им се място в схемата на нещата, те първо трябва да стигнат до „приемането“ - вероятно на Иисус Назарянина.
 	Според Том, Иисус и Йехова са една и съща божествена същност и имат специална връзка с Деветте. Иисус е „последният от нас, който е посетил планетата Земя“. Второто Пришествие ще се състои като част от масовото кацане и тогава Иисус ще пристигне като еврейския Месия. Те твърдят, че има тайни архиви на Иисус, които са скрити в Египет и в Израел: „В подходящото време ще има връзка при намирането на тези архиви, с разлика от шест месеца между намирането на едните и намирането на другите“. „Засяването“ на Земята е експеримент, проведен от Деветте, за да видят как „местните“ (черната раса) ще еволюира в сравнение с „тези, които са колонисти“. Това трудно може да се нарече лек или мирен процес, защото генетичната еволюция на човечеството също е била под влиянието на тъмните сили. За тях обикновено се казва, че са се изсипали от Плеядите и често простичко са описвани като „Другите“, въпреки че са описвани по-мелодраматично, като последователи на Сатаната - „Звярът“.
 	Деветте твърдят, че първата колонизация от Хува започва в басейна Тарим в Тибет през 32 400 г. пр. Хр. Атлантида е основана от колонисти от Алтеа и съществува около 15 000 години в района на Карибите/п-в Юкатан/Южно Мексико, което приблизително съвпада с мястото, където Едгар Кейс „проектира“ изчезналия континент или остров. Тази история сякаш е различна: Деветте, вбесени от нещо, унищожават Атлантида през 10 850 г. пр. Хр. - което е много близо до датата, така предпочитана от Кейс, Бовал и Хенкок. Според Хъртак краят на Атлантида е през 12 000 г. пр. Хр., което е в разрез с датирането на Том, но има своето собствено значение.
 	След разрушаването на Атлантида оцелелите създават цивилизациите в Египет, както и тези в Централна и Южна Америка. Също като във версията на Кейс, Голямата пирамида е построена от тези оцелели, които са започнали строежа около 10 700 г. пр. Хр., въпреки че по някаква причина тя не е била довършена до 5000 г. пр. Хр. Важно е, че много от популярните теории за строежа на Голямата пирамида, като тези на Хенкок и Бовал, определят случая като строеж на два етапа. Без съмнение, Голямата пирамида е във фокуса на вниманието на Деветте. Те твърдят, че тя се използва, за да носи на Земята „енергия“ от други цивилизации, както и да регенерира клетките в човешкото тяло. Том казва, че тя има и други приложения, но изкусително отказва да ги дискутира. И както вече видяхме, той казва на Пухарич, че има „неоткрити камери“ под Голямата пирамида, до които може да се стигне през „вход откъм Сфинкса“.
 	Майърс и Пърси твърдят, че алтеанските колонисти не само са построили Голямата пирамида, но също и Сфинкса. Те го наричат Арк Хур, име, съставено според твърденията им от две алтеански думи, означаващи „блестящите начало и край“. А според Хъртак Голямата пирамида е построена, за да играе ролята на физически Старгейт (т. е. Врата към звездите). Той казва:
 	 
 	Още веднъж астрономите ще разберат защо древните са смятали пирамидата за врата към звездите и формата, през която звездните разуми са дошли, за да създадат човечеството.
 	 
 	Хъртак също е убеден, че пирамидите - включително и тези на Марс - са съоръжения за насочване и приемане на енергия от Космоса. През 1973 г. Деветте му обясняват, че шахтите в Голямата пирамида са насочени към Пояса на Орион, което е теоретизирано от някои астрономи. Но тези теории не са доразвити и единствено предизвикват спекулациите на Бовал за корелацията между пирамидите и звездите. Темата за скритите камери в Голямата пирамида се появява и в книгата на Хъртак The Keys of Enoch (Кодовете на Енох), където той описва Камерата на Сина, разположена между Камерата на фараона и Камерата на царицата.
 	Според Том Земята е създадена като бойно поле, за да даде възможност на Деветте да се конфронтират с Другите (дошлите от Плеядите последователи на Звяра) на физическо ниво. Интересно е, че това напомня гностичната битка между светлината и тъмнината, което доста прилича на предстоящия конфликт, предсказан от Греъм Хенкок. Всяко същество във Вселената трябва да се прероди на Земята в някакъв момент, за да добие опит с удоволствията, отговорностите и неудобствата на сво- бодната воля, която, както казва Том, не съществува никъде другаде във Вселената - оттук идва и заглавието на книгата The Only Planet of Choice (Единствената планета на избора). Всички други цивилизации са обект на управление от страна на по-висши разуми, такива като Деветте. Различните раси на Земята са създадени като експеримент, изучаващ свободната воля, като черната раса определено служи за някакъв вид „сравнителен контрол“. Тъй като Деветте твърдят, че черната раса е единствената местна земна раса, следователно тя не е - като другите раси - по същество част от космическия бог. Том обяснява, че този експеримент се провежда „за да се види по какъв начин местните, които не са „засяти“, ще се развиват в сравнение с колонизаторите“. (Но какво ще стане, ако експериментът бъде оценен като провал...?)
 	В книгата The Keys of Enoch (Кодовете на Енох) е описана най-комплексната и предизвикваща размисли връзка между Деветте и религията на Земята. Нейните напомнящи Библията корици обгръщат месиански и апокалиптични описания с характерния за Ветхия завет разпалван страх от вечните мъки и огъня на Преизподнята. Например:
 	 
 	И ми бе казано от моите водачи Енох и Метатрон да не се храня с фалшивите сили на Земята, нито да окуражавам моето семе да се жени с падналите духовно раси на Земята.
 	 
 	Това е доста тревожно. Внушението, че има „паднали духовно раси“, с които праведните не бива да се сродяват, е хитро и в подобна основополагаща книга ни се струва повече от обезпокояващо. Самата концепция, че цели раси някак си генетично не са пълноценни и са недостойни за праведните, със сигурност е тънкото острие, по което съвременната история се движи напоследък. Религиозната схема на The Keys of Enoch (Кодовете на Енох) е много интересна с това, че тя е изчислена да вмести всички основни религии на САЩ - или по-скоро на белите хора в САЩ. Тя е смесица от юдаизма на Ветхия Завет и християнството и видимо е в подкрепа на мормонизма (който Хъртак разглежда като директен наследник на хелиополските вярвания - един изключително неправдоподобен сценарий). Хъртак почти не споменава исляма, въпреки че е доминираща религия сред афро-американците. Той говори за мюсюлманите с укор - което не е изненада - като за Децата на мрака, което подсказва, че вероятно според него те са злодеите в предстоящата битка за Земята. (Том явно се изказва уклончиво за мюсюлманите, но все пак изразява негативно отношение, основаващо се на начина, по който те третират жените, и споменава, че исляма - за съжаление, разбира се - е повлиян от Падналия.)
 	Буди тревога и отношението на Деветте към Холокоста. Те поддържат мнението, че евреите са „избрания народ“, но са разочаровани от тях тъй като не приемат Иисус - „последният от нас“ - като Месия. Том говори с голямо съжаление за Холокоста, когато шест милиона евреи са изтребени от Хитлер, но все пак твърди, че това е бил акт на саможертва и спасение:
 	 
 	Най-великата орис на тези шест милиона е мигът на саможертвата, за да разбере вашата планета Земя, че има хора, които ще се опитват да управляват и контролират човечеството.
 	 
 	Том също така обяснява, че варварщината на Холокоста е била необходима за създаването на държавата Израел, важна част от плановете за Земята. По същество жертвите са избрали да се преродят в това време и на това място и да бъдат жертви на Холокоста, като отчаян акт на саможертва, за да ни накарат да разберем, че съществуват зли хора...
 	На това място се поражда съмнение възможно ли е Том да представлява боговете на нашата слънчева система, а и дори да е така, нашият собствен морал е поставен на изпитание? Нима ние не знаем за съществуването на злото? И дали е необходима ужасната смърт на шест милиона души, за да ни стане ясно това? (И Том, като мнозина други, споделя погрешното схващане, че Холокостът засяга само евреите. Но този процес касае и други общности, например циганите, хомосексуалистите и дори Свидетелите на Йехова са изтребени с хиляди от нацистите.) Във всеки случай възможно ли е ние да сме единствените, които намираме „изявленията“ на Том за Холокоста за дълбоко противни?
 	Деветте мислят с явно „изхвърляне“ и глобални категории, което ги поставя на едно ниво с полубиблейската проза и апокалиптичните идеи на Хъртак. Те обясняват в детайли плановете си за бъдещето на човечеството на най-верните си последователи, апостолите на Новия световен ред. Както пише сър Джон Уитмор в предговора си към книгата The Only Planet of Choice (Единствената планета на избора):
 	 
 	Тази книга, наред с други книги за „кръговете в посевите“, новия жанр на научно-фантастичните филми, няколкото световни кризи, полтъргайсите, паранормалните събития, контролираните източници на информация и не чак до там контролираните такива, са по същество част от процеса на събуждане на Земята.
 	 
 	 
 	Основното послание на Деветте и причината, заради която те установяват контакт с определени хора в наши дни, е фактът, че нещо не е наред с генетичното програмиране на човечеството. Това създава проблеми не само за Земята, но и за други цивилизации, които трябва да преминат през прераждане тук, така че Деветте трябва да се намесят, за да „оправят нещата“.
 	Не е изненадващо, че така описаната ситуация съвпада с теорията на Хъртак: той твърди, че нещо не е наред с „програмирането“ на човечеството и в рамките на тридесет годишен период, който приключва през 2005 г., разумите, управляващи Вселената, ще оправят нещата, като изградят интелигентността на човечеството на нов по-висш етап. Ние сме провалили програмата и Хъртак, както и други от Бялото Братство (чиито началници са Деветте), се опитват да поправят положението.
 	Вече видяхме как Деветте говорят за предстоящи масирани кацания на Земята: става дума за 70-те години на 20 в. и фактът, че грандиозното събитие не се състоя, води до следствието, че сега те вече твърдят как нуждата от него е отслабнала. По време на контактите си с групата на Пухарич-Уитмор-Шлемер през 70-те години на 20 в. Том говори как Деветте ще се намесят в радио и телевизионни излъчвания, за да могат да общуват директно с хората от Земята и да ги подготвят за кацанията. Това също не се случи, защото, както казва Том, кацанията вече не са необходими.
 	През април 1976 г. Джеймс Хъртак съобщава на Жак Вале, че той и Пухарич, заедно с други хора, имащи достъп до „конфиденциална и секретна информация“, работят по въпроса обществеността да бъде информирана, че Земята ще бъде в контакт със „силно еволюирали същества“ в рамките на следващите осемнадесет месеца, или иначе казано до края на 1978 г. От самото начало Деветте лансират идеята за предстоящ световен катаклизъм, пречистване или последен открит конфликт между силите на светлината и мрака, нещо като битката Армагедон. Всичко започва с изявлението за мисията на Деветте (1974 г.):
 	 
 	Важно е, че вие тримата (Шлемер, Уитмор и Пухарич) трябва да разкажете как реално съществуващи цивилизации ще дойдат, за да извисят нивото на тази планета Земя, да я спасят от собственото ѝ оскверняване, да я пречистят и да подготвят хората да я пазят чиста, така че тя да не бъде унищожена за бъдещите поколения.
 	 
 	Както обикновено Хъртак е този, който използва много по-смразяващи кръвта думи, за да опише този бъдещ катаклизъм: той казва, че ще има „галактическа война и прочистване на цялата Вселена“. Война, която ще засегне и Земята с настъпващия Апокалипсис, последван от Златен век, през който ще се появи нова форма на управление. „По- малките братства“ на светлината, които работят с „по-младите духовни водачи“ на Земята сега са „изтласкани от техните силни позиции“, така че „по-великите сили на Светлината ще се покажат на повърхността на Земята“. (Използването на сила тук е доста интересно: не биха ли могли тези „по-млади духовни водачи“ да бъдат убедени да отстъпят силните си позиции за по-великото добро, вместо да бъдат „изтласкани“ от тях? Този подход изглежда някак си лишен от духовност и, да кажем направо, звучи доста тоталитарно.) Хъртак продължава да предупреждава, че „материалистите, които се стремят да разрушат света... ще бъдат като изсъхнала кал, когато основите на Земята се разместят“. И това няма да е Хъртак, ако не декларира с патриотичен дух, че центърът на новата „Духовна администрация“ ще бъде в Америка, наследницата на Атлантида, която той ни представя като Алтеа- Америка. Също така той често си позволява да се заиграва със странни каламбури, споменавайки възхода на New JerUSAlem...
 	Сцената е готова за последния открит сблъсък между силите на доброто и злото, който ще бъде с такъв размах, че ще засегне цялата галактика. (Майърс и Пърси твърдят, че откритият конфликт започва през октомври 1991 г.) Без съмнение хиляди привърженици на Деветте се хващат за всяка дума, предадена при сеансите на контактуване, и със затаен дъх чакат да изиграят ролите си в носещата изключително удовлетворение драма, в която те, разбира се, са на страната на праведните. В края на краищата Запада не е участвал истински в някоя „носеща добро“ война повече от половин век - колко вълнуващо ще е когато най-сетне започне великата „чистка“! Новото хилядолетие, Апокалипсисът и Армагедон са като балсам за душите на нещастните, оттегчени и разочаровани хора, които се виждат като рицари в бляскави доспехи на страната на праведните в предстоящата битка. И, разбира се, ще бъде ужасно, ако нищо от това не се случи и животът продължи както обикновено; това ще бъде наистина кошмарен сценарий за тях.
 	Колкото повече напредваше това разследване, толкова повече започваха да се стоварват върху нас ударите и влиянието на Деветте. Те бяха променили начина, по който мислят хората - обикновените и не толкова обикновените хора - включително и на някои, както ще видим, от най-талантливите и дръзновени учени и мислители на света. Но средата, в което тяхната сила е всемогъща, е Новата Ера, тази много осмивана - и сериозно подценявана - международна общност от полумистици и полуимпровизатори. И доколкото можем лесно да оставим настрана техните заблуди и лудости като безобидни, те по свой начин са сериозна сила, с която трябва да се съобразяваме.
 	Новата Ера не е толкова „субкултура“, колкото с бързо разрастващо се алтернативно общество, което въпреки мащабността си, остава почти невидимо. Никой не знае какъв брой хора участват в това световно общество, разпростряло се от Калифорния до ашрамите в Индия, но изглежда става дума за стотици хиляди, ако не и за милиони. Малцина извън самото общество съзнават с каква огромна и страховита икономика разполага то. Издателската дейност на Новата Ера е внушителен бизнес, каквито са и пътуващите семинари, които привличат многобройни посетители, плащащи солени суми за привилегията да поседят в краката на някой именит гуру. Този щастлив свят на пътуващи семинари, консултативни групи, уикенди на специалисти, е странно раздробен, като всяка ясновидска, медитираща или контактьорска група работи доста самостоятелно и за своя сметка, често в условията на интензивна конкуренция. Но въпреки всичко икономическият и политически потенциал на тази внушителна и отворена за нови хора общност е огромен, стига тя да може да се обедини и да бъде управлявана.
 	Новата Ера вече е влюбена в Деветте, до голяма степен благодарение на много популярната и успешна книга The Only Planet of Choice (Единствената планета на избора), от която само във Великобритания са продадени най-малко 50 000 екземпляра и която продължава да се продава добре. Нашият приятел Тео Пайджманс води тричасово седмично радиошоу в Амстердам на тема HЛО и необяснимите загадки. Той ни каза, че няма шоу, в което да не му задават въпроси, свързани с The Only Planet of Choice (Единствената планета на избора). А и в САЩ книгата на Карла Рюкърт The Ra Material (Материалния Pa), описваща нейните контактьорски сеанси с Деветте, е с изключително влияние. Според Полдън Дженкинс, който е редактор на първото издание на The Only Planet of Choice (Единствената планета на избора), все повече и повече контактьорски, медитиращи и ясновидски групи започват да „разбират“, че източникът на техните преживявания е не някой друг, а именно Деветте. Изглежда тече прикрита кампания - на един широк фронт - за духовно обладаване и уеднаквяване на начина на мислене на все по-големи групи хора.
 	The Keys of Enoch (Кодовете на Енох) е книга със силно влияние вече над двадесет и пет години, а самият Хъртак обикаля света, за да чете лекции и да прави семинари, изясняващи учението му пред заинтригуваната аудитория. И все пак още веднъж той се изхитрява да държи тази страна от живота си настрана от своите по-академични занимания. Неговата последна авантюра като научен консултант за филмовата компания „Magical Eye“ на Борис Саид е да подготвя „монументалните серии на предстоящи документални филми“, основаващи се на неговите трудове.
 	Хъртак насочва вниманието ни към отварянето на Вратата между света на боговете - или по-скоро Деветте принципа на Бога - и нашия свят. Ясно е, че хилядите последователи на Деветте вярват, че тази Старгейт (Врата към звездите) е била отворена за известно време и така сме били подготвени за завръщането на древните египетски богове. Това е един наистина впечатляващ сценарий, а последиците от него са дълбоко тревожни. Но въпросът е: дали Деветте са тези, за които се представят?
 	 
 	 
 	Обърканата история на Деветте


 	 
 	 
 	Безспорно Деветте вече са се провалили в някои от основните си планове. Като начало какво стана с обещаните „масирани кацания“ в края на 70-те години на 20 в.? Както и при други култове, свързани с контактьорство, и тук основните събития не се материализират, както са предсказани, но многословните извинения на Деветте, набързо нахвърляни на хартия поради „смущения по трасето“ са погълнати жадно от привържениците им, които просто не могат да понесат вярата им да бъде подкопана от нещо, особено от истината. Това е добре известен психологически синдром сред последователите на култове, независимо дали става дума за предстоящото завръщане на някой бог или за идването на Космическите братя. Отново и отново последователите на култа изоставят предишното си битие, често след като са продали цялата си собственост, и чакат великото събитие. И чакат, и чакат, и чакат... И когато нищо не се случва, уморени и почти мизерстващи, те пак събират сили за живот, като приемат дори най-неправдоподобните извинения. Въпреки че на последователите на Деветте не им е нареждано да разпродават собствеността си, те трябва да скитат по света и Уитмор е увещаван да се раздели с голяма част от състоянието си. Том заявява, че кацанията вече не са необходими и че условията са се променили. Но защо? Какво по-точно се е променило?
 	Както видяхме Деветте са изключително недалновидни, което си личи от провалите им както с Юри Гелер, така и с Боби Хорн. Защо просто от самото начало не определят Филис Шлемер като „приемник“ ? А вместо това привличат в кръговете си Лайл Уотсън и други такива само за да ги видят как или напускат внезапно, или задават прекалено много неудобни въпроси, което е неприемливо.
 	Посланието на Деветте за „мир и любов“ често е опровергавано от начина, по който те третират своите последователи, както и заради очевидното междуличностно напрежение и натиск, упражнявани особено в групата на Шлемер. Боби Хорн е тласнат на ръба на самоубийството от непрестанния натиск да контактува с Деветте, а през 1984 г. лидерът на Л/Л Изследвания Дон Елкинс се самоубива, когато балансът на съзнанието му е нарушен. Това разбира се е нищо в сравнение с някои други големи неприятности в предполагаемата история на Деветте: например това, че те разрушават Атлантида, защото били „ядосани“. Те също така твърдят, че някои хора са „имплантирани“ при раждането си, за да могат да провеждат мисии в тяхна полза, което, ако не друго, то поне противоречи на красивите им думи за свободната воля. Том е разпитван и предизвикван по тази тема от Уитмор, но отговаря, че тези хора са избрали да бъдат имплантирани преди да се родят и затова не помнят споразумението.
 	Версията на Деветте за историята на Земята и галактиката просто не може да бъде доказана. Голяма част от тази версия почива на приемани на доверие твърдения за Атлантида, паметниците на Марс и дълбоката древност на Сфинкса, все спорни неща, като никое от тях не може да се нарече факт. Деветте често разчитат на всеизвестни, и удобни за тях, факти, за които е невъзможно да се докаже противното, като например че Атлантида не е съществувала. Там където имат работа със документираната история - или дори с митовете и традициите в религията - Деветте често правят демонстративни гафове. Например Том казва, че Хува са се спуснали на Земята и са забелязани от Авраам, като така е създадена библейската история за стълбата, свързваща Рая и Земята. Но факт е, че не на Авраам, а на Яков се явява това видение.
 	Друг термин, използван от Деветте, обикновено - и неправилно - е прилаган от милиони хора: „Иисус Назарянина“, което би трябвало да означава Иисус, който е от града Назарет. За съжаление, това идва от неправилната употреба на имената, цитирани в Библията : там Иисус е наречен Назорей26, тоест член на сектата на назореите,а не Назарянин.27 И докато за обикновените хора е разбираемо да приемат фактите погрешно, то със сигурност за боговете е по-необичайно да грешат по този начин.
 	Освен това, когато Пухарич се задълбочава върху името „Хармарчис“, което е едно от имената на Том-Атум, Том със задоволство изтъкна това като постижение, казвайки: „Ти откри тайната“. Може и да е исторически факт, че Хармарчис е едно от имената на Сфинкса и че Сфинксът е изображение на Атум (въпреки че египтолозите знаят това от години), но Том продължава да дава допълнителни подробности: „Ще ти кажа накратко за Сфинкса: аз съм началото. Аз съм и краят.“ Това изглежда е свързано с тази понастоящем известна грешка - идеята, че едно от древноегипетските имена на Сфинкса е арк ур. Това става една от любимите тези на последователите на Деветте, които винаги са го приемали като факт. Например през 1992 г. Ричард Хогланд на своя „брифинг“ в сградата на ООН, дава такава дефиниция:
 	 
 	В... египетския език той [Сфинксът] е наричан арк ур и това е наистина интересно, защото, както сочи проверката ни в етимологията, арк ур означава: „краят на началото, свързан с началото на края“. Много прилича на цикъл, на крайна точка, постоянен процес, сякаш представлява краят на нещо и началото на нещо друго.
 	 
 	На практика арк означава „край“ или „завършек“, а ур означава „велик“. Нито една от двете думи, нито арк, нито ур, не означава „начало“, въпреки твърдението на Деветте, че това е така, което е повече от достатъчно за последователите им, включително и за Хогланд. Но Дейвид Майърс в книгата си Two-Thirds (Две трети) продължава нататък и проследява произхода на името чак до древния алтейски език: „Арк ур“, което, според неговата информация, значи „бляскавото начало-край“ - отново повторение на думите на Том, съобщени на групата на Шлемер.
 	Има едно важно препятствие по пътя на тези интерпретации - и разбира се то е, че арк ур изобщо не означава „Сфинкс“. Както вече видяхме, тази грешка е направена от Робърт Темпъл в книгата му Загадката Сириус, в резултат на неправилния прочит на An Egyptian Hieroglyphic Dictionary (Речник на египетските йероглифи) на сър Уолис Бъдж. Вярно е, че думата „Сфинкс“ се появява срещу дефиницията на арк ур, но не като име на паметника, а като абревиатура на заглавието на източника, използван от Бъдж - френското списание Сфинкс. В него, в брой втори, на страница осма (както ясно е посочено в книгата на Бъдж), в една статия от професор Карл Пиехл, се намира източникът на Бъдж за йероглифите арк ур, които взети заедно фактически означават „сребро“. Думата дори не е древноегипетска, тъй като е заимствана от гърците през по-късен период; тя е египетска фонетична вариация на гръцкото „аргирос“ (факт, който прави всеки опит да се анализира значението на египетските произношения напълно безсмислен). Грешката на Темпъл няма никакво отношение към неговия труд, тъй като той споменава дефиницията „Сфинкс“ между другото и не извлича изводи от това, но същата грешка се появява в съобщенията на Деветте, което ни навежда на размисли чели ли са те или не книгата на Темпъл. Интересно е, че Хогланд твърди, че Темпъл е източник на неговата дефиниция за арк ур. Това означава, че Хогланд вероятно е направил бързо разследване на въпросната грешка, въпреки че неговата интерпретация на арк ур - „начало и край“ - не води началото си от Темпъл, а идва директно от Деветте.
 	И така, биха ли могли Деветте да са читатели на Робърт Темпъл - или по-снизходително - възможно ли е Филис Шлемер или някой от нейните „слушатели“ да я е чел и в състояние на транс да е преправил получаваните съобщения от Деветте? Тогава може би Том се е объркал; все пак той твърди, че е ограничен в думите и концепциите заради мястото в мозъка на „контактьора“ му. За жалост съответния обмен между Том и Пухарич се провежда две години преди да излезе книгата на Темпъл (въпреки че книгата е съществувала като ръкопис по това време, така че възможно е някое копие да се е появило сред хората, свързани с Лаборатория Девет, но ако Темпъл е показвал на някого ръкописа си, това по-скоро може да е бил неговият ментор Артър М. Йънг). Вероятно Том, също като Темпъл в по-късно издадената си книга, просто не е прочел правилно речника на Бъдж.
 	И така, какво изкарахме ние от обърканата история на Деветте? Дали някакъв вид стъкмени глупости или колективна заблуда за сметка на Пухарич, Уитмор, Шлемер, Хъртак и техните колеги?
 	Външните коментатори, такива като Стюарт Холройд и Колин Уилсън, които са наблюдавали много от ключовите събития доста отблизо, са съгласни, че това не са нито глупости, нито заблуда, а че се случва нещо с паранормален произход. В същото време тези оценители изразяват сериозни резерви дали източникът на съобщенията наистина е същият, който претендира че е - Деветте богове от древната египетска Енеада. До това заключение стига дори Холройд, който е специално нает от Уитмор да напише „официалната история“ на Деветте. Доста на брой необясними събития се случват с групата на Деветте, особено когато присъства Юри Гелер. Дори Холройд се убеждава, че става параноичен: когато след първоначалните си резерви той приема офертата на Уитмор да пише книга, докато слуша записите на контактите на Шлемер с Деветте в къщата му започват да стават странни случки, сякаш предизвикани от полтъргайст.
 	Колин Уилсън в основополагащата си книга Mysteries (Загадки) и дори в предговора, който пише за Prelude to the Landing on Planet Earth (Прелюдия към кацането на планета Земя), поставя Деветте в категорията на множеството подобни медиумни или контактьорски съобщения, в които е трудно да се определи дали медиумът е честен. Що се отнася до източникът на тези съобщения, това вече е съвсем друг въпрос. Уилсън предполага, че това е някакъв вид драматизация от страна на подсъзнанието на медиумите, което използва техните вродени психически сили, или някакви пакостливи духовни същества - които той нарича „мошениците и измамниците на духовния свят“ - са се прикачили към медиумите. (Възможна е комбинация от двете, когато някой дух се заиграва с желанията или очакванията на медиума и групата около него.)
 	Факт е, че необяснимите феномени често са това, което накрая убеждава по-нестабилните да приемат определена система от вярвания като „единствената“ вярна пътека или религия. Дали става дума за измислената Торинска плащаница, за статуи, които кървят и плачат, или за множество „многозначителни съвпадения“ - синхронизации - въодушевлението от паранормалното обикновено води до духовен прелом. В края на краищата, малцина миряни осъзнават това, което парапсихолозите знаят от години - че по доста странен начин вярата и очакването сами по себе си на практика създават феномени, и то по-често отколкото можем да си представим. Човешкият разум е този, който почти винаги създава чудесата, не като измама или като плод на въображението, а фактически „извън него“ в реалния свят с помощта на тайнствените възможности на психокинезата. Тя може да приеме множество форми, от магнетизъм до лечение на заболявания и дори до надаряването на неодушевени предмети с временен „разум“. Идеята е, че съдбовни феномени могат да обвиват всяка система от вярвания - хиндуистките статуи църкат мляко, докато католическите плачат или кървят - но всички те се възприемат като „знаци“ за контакт с определено божество или светец и като доказателство, че религията, която те представляват, е истинската. Натрапчиво очевидно е, че всичко това идва от нашите собствени, до голяма степен неизвестни възможности, които привидно са прикрити от социологически, психологически и, което е парадоксално, религиозни условности. Обществото като цяло се стреми единствено да иронизира паранормалното като измишльотини и съвсем отскоро престана да прави опити да унищожи тези, които са посветили на това живота си. Изключението са маговете, шаманите и смелите изследователи, които имат стари познания за тайните „правила“ на паранормалните феномени.
 	Ето и още едно възможно обяснение за феномена на Деветте: събитията от тяхната история са някак си дирижирани и манипулирани, доста преднамерено, от съвсем човешки фактори. Колин Уилсън теоретизира, че, заради същността на съобщенията, като се започне от д-р Винод в началото на 50-те години, та чак до Юри Гелер, Боби Хорн и Филис Шлемер през 70-те години на 20 в., все Пухарич е психо-таланта, истинският магнит за феномена, макар и на подсъзнателно ниво. При последната му визита в Лондон Уилсън заявява това директно на Пухарич, но той не се съгласява. Ами ако Уилсън е прав и е улучил десятката? Възможно ли е Пухарич да е създал Деветте - не подсъзнателно, а преднамерено...?
 	 
 	 
 	Господарят на марионетките


 	 
 	 
 	Основният извод е, че ние сме изцяло зависими от личните представи на Пухарич за първите двадесет години от общуването с Деветте. Единствените записки относно какво се е случило с д-р Винод идват от него самия, той е основният източник за фазата с участието на Гелер, когато думите на Деветте идват чрез хипнотизирания Гелер и са записвани по-късно от Пухарич, по памет. Записите на лента или се изтриват сами, или изчезват яко дим, след като само Пухарич е имал шанса да ги чуе. Чак през 1976 г., когато в историята се намесва Стюърт Холройд, се чува първият обективен глас, но това се основава предимно на записи от сеансите на контакти чрез Шлемер, или на това, което триото е избрало да му каже.
 	Вероятно доста съществено е, че Андрия Пухарич е описван от неговия близък сътрудник Айра Айнхорн като „най-великият директор на психо-цирка на 20 в.“. На Пухарич със сигурност не му липсва медийно внимание, макар че пази голяма част от работата си в тайна. През 60-те години на 20 в. той играе себе си в един от епизодите на Пери Мейсън, където се появява като експерт-свидетел на психически феномен. Но въпреки това голяма част от кариерата му е бегло позната, а той с радост допълва мистерията, като добавя противоречия и очевидни усуквания в собствените си оценки за живота и работата си. На практика той живее двойнствен живот, като голяма част от най-влиятелните му изследвания протичат при условия на най-висока секретност - което не трябва да ни изненадва, имайки предвид за кой работи най-често...
 	През 1947 г. Пухарич се квалифицира като лекар и невролог в Северозападния университет по една програма за обучение на американската армия, но по-късно е освободен от армията по здравословни причини. През 1948 г. той организира Фондацията на кръглата маса в Глен Коув, щата Мейн, и я ръководи до 1958 г., като работи с психолози като Айлийн Гарет и Петер Хуркос и осъществява първите контакти с Деветте чрез д-р Винод, както и с Рахотеп чрез Хари Стоун. В допълнение Пухарич провежда и секретни изследвания за отбранителни и разузнавателни структури в две главни области: техники на психологическата манипулация, включително използването на халюциногенни вещества; военно и разузнавателно приложение на психическите умения. Неговите собствени записки показват, че работата му с д-р Винод е прекъсната за няколко месеца през 1953 г. заради завръщането му на военна служба (въпреки освобождаването му по здравословни причини). Според Джак Сарфати, психолог, участвал през 70-те години на 20 в. в събитията около групата на Пухарич-Гелер-Уитмор, Пухарич „е работил за армейското разузнаване в началото на 50-те“ - което вероятно потвърждава, че неговото „освобождаване“ е било прикритие, за да продължи да работи в чисто гражданска среда. Излиза също така, че част от медицинските изобретения на Пухарич първоначално са развивани като част от класифицирани армейски проекти.
 	През 1987 г. самият Пухарич твърди, че е бил участник в изследване на американския военноморски флот, наречено Проект пингвин, чиято цел е проучване на психическите възможности още през 1948 г. Той посочва дори името на ръководителя на проекта - Рексфорд Даниълс, който през 50-те години на 20 в. живее близо до неговия дом, в Глен Коув. Според писателите Питър Томпкинс и Кристофър Бърд, още през 70-те години на 20 в. Даниълс - който изучава ефекта от електромагнитните вълни върху човека - се убеждава в съществуването на някаква разумна сила във Вселената, която въздейства с електромагнитни лъчения, „чрез които може да се влияе на мисълта на хората“.
 	Айра Айнхорн, най-близкият сътрудник на Пухарич през 70-те години на 20 в., наскоро ни разказа как Пухарич, въпреки че е работил за ЦРУ през 50-те години на 20 в., няма нищо общо с тази организация двадесет години по-късно. Обаче доказателствата сочат друго. Връзките на Пухарич с разузнавателните централи почти със сигурност не прекъсват през 50-те години. През 1998 г. при една наша среща в къщата му близо до Ридинг в Англия, Юри Гелер ни каза: „ЦРУ привлече Пухарич, за да дойде и да ме измъкне от Израел.“ Джак Сарфати отива и по-далеч, твърдейки: „Пухарич беше оперативен офицер на САЩ по случая „Гелер“ с пари, осигурени от сър Джон Уитмор.“ А според Джеймс Хъртак, чрез неговата Академия за науки на бъдещето, Пухарич „е работил за американското разузнаване.“ Според това твърдение става дума за началото на 70-те години, когато самият Хъртак също е работил за него.
 	Ние знаем, че Пухарич работи с ЦРУ по експерименти с различни техники за причиняване на продължителни състояния на транс, което е другият начин да се каже, че е работил по възможностите за контрол над съзнанието. Известно ни е също, че Юри Гелер също е работил за тях - те са искали да знаят как той би могъл да използва мисълта си, за да влияе на неодушевени предмети и да вижда на свръхотдалечени места - с други думи, да тестват възможностите му за дистанционно въздействие. Дали пък по някакъв начин Деветте не са част от експеримент за контрол над съзнанието, провеждан от ЦРУ?
 	След Втората световна война, с навлизането на Запада в Студената война, американските военни (подобно на колегите си от много други страни по света) започват да взимат насериозно психологическите аспекти на войната и предприемат, или спонсорират, изследвания в тази област. Те покриват всичко: от начините да се направят войниците по-ефективни, през „вещества на истината“ и методи за устояване при разпит, до греховните техники за промиване на мозъка и създаването на убийци без задръжки. Военните не са единствените, които се занимават с подобни изследвания. Разузнавателните агенции - и на първо място ЦРУ - се намесват сериозно в тях, което се обобщава като „опити за контрол над човешкото поведение“. Това включва изучаване на възможните приложения на вещества, хипноза, електрически шок и радиация, както и психологически, психиатрични и социологически методи. Те се интересуват особено от изследването на ефекта, причиняван от различни химикали и билки, включително и на халюциногени като ЛСД. Както пише Томас Пауърс в предговора си към книгата на Джон Маркс The Search for the „Manchurian Candidate“ (В търсене на „Манхурийския кандидат“):
 	 
 	Тази организация [ЦРУ] е похарчила милиони долари за мащабната програма да изследва и открие билки или други езотерични методи, за да постави обикновени хора, без значение дали искат или не, под пълен контрол - да говорят, да действат, да разкрият най-ценните си тайни, дори да забравят по команда.
 	 
 	През 1950 г. започват първите експерименти, ръководени от ЦРУ, наричани с кодовото име BLUEBIRD (СИНЯ ПТИЦА), след това са преименувани на ARTICHOKE (АРТИШОК) и след това, през 1953 г., на MKULTRA (МКУЛТРА). Американският военноморски флот има подобна изследователска програма, Проект CHATTER (ЧАТЪР), започнат през 1947 г., който ползва ресурсите на проекти на ЦРУ. Американската армия също предприема собствени изследвания, наричани Проект OFTEN (ОФЪН), който се провежда между 1968 и 1973 г.
 	АРТИШОК и МКУЛТРА включват изследване на наркотични растения, открити в Латинска Америка и, както вече видяхме, Пухарич прекарва по-голямата част от 50-те години в изследвания на възможностите за стимулиране на мисълта с халюциногенни растения и гъби. А в края на 50-те години американската армия приема и разрешава да се тества ЛСД върху близо 7 000 срочнослужещи - като 1 500 от тях не са доброволци. Това са тези изследвания, в които Пухарич участва като сътрудник на военните и разузнаването.
 	През 70-те години, след многото повдигнати въпроси около нарушенията на човешките права от страна на ЦРУ, президентът Джералд Форд назначава комисия под ръководството на вицепрезидента Нелсън Рокфелер, която да разследва нещата. Позоваването на комисията на „изследвания за контрол върху поведението“ предизвиква интереса на писателя Джон Маркс, който възползвайки се от Закона за свобода на информацията се сдобива с 16 000 страници документи, свързани с МКУЛТРА, които преди това не са били класифицирани. Той постига това, въпреки че много от ключовите документи са вече унищожени през 1973 г. по заповед на тогавашния директор на ЦРУ.
 	Не всички аплодират разкритията на Маркс. В книгата си за „ползите и вредите“ от хипнозата Open to Suggestion (Отворени за внушение) Робърт Темпъл недвусмислено декларира, че отказва дори да чете книгата на Маркс по причини, че тя е „безотговорна“ и „не съответстваща на съображенията за национална сигурност“ - което е явна неправда, тъй като Маркс е намерил материалите, използвайки Закона за свобода на информацията. Темпъл признава, че „действията на ЦРУ са били доста осъдителни в много случаи“, но според него това не извинява Маркс, задето „хвърля кал“ по тях. Докато Темпъл изглежда смята, че едно леко плясване на ЦРУ по ръцете е достатъчно, добре е да си спомним, че тяхното „осъдително поведение“ включва експерименти с мозъците на американски военни (като най-малко 1 500 от тях не са доброволци), обитатели на затворите и умствено болни пациенти, които завършват със смъртта на няколко души и превръщат мнозина силни и здрави американци в треперещи ненормални. Много невъзпитано.
 	Каква е ролята на Пухарич? Няма съмнение, че е твърде дълбоко обвързан с много от опитите за контрол над съзнанието, провеждани от военните и ЦРУ. Той определено не е обикновен военен лекар, чиято работа се ограничава с раздаването на хапчета. На практика дори Фондацията на кръглата маса - както потвърждава самият Пухарич в книгата си The Sacred Mushroom (Свещената гъба) - е място, където се провеждат експерименти в парапсихологията, поръчани от армията.
 	През февруари 1953 г. той е мобилизиран като капитан в Химическия център на армията в Еджууд, Мериленд - армейска част за изследвания в областта на химическата и психологическата война и невропсихически опити. До април 1955 г. той прослужва там, след което се завръща във Фондация на кръглата маса. Определени групи в американската армия се интересуват от работата на Пухарич в областта на парапсихологията. В книгата си The Sacred Mushroom (Свещената гъба) той пише за посещение през август 1952 г. във Фондацията на кръглата маса на неизвестен полковник, който ръководи изследванията от името на Отдела за психологическа война. Авторът на книгата също така отбелязва, че заповедта за мобилизирането му в армията е издадена през ноември 1952 г., на следващия ден след негов брифинг в Пентагона относно военните приложения на парапсихологията. Пухарич твърди, че само някои хора във военното командване се интересуват от парапсихологията. Въпреки че е подкрепян от някои от тези началници - които, това е ясно, уреждат мобилизацията му в армията - те изразяват и загриженост за възможната „неблагоприятна политическа реакция“.
 	Интересът на армията към Фондацията на кръглата маса продължава дори и през април 1955 г., след като Пухарич напуска активна служба. В The Sacred Mushroom (Свещената гъба) той описва посещение във Фондацията, планирането за септември 1957 г., на един генерал и неговия щаб, което е отложено в последната минута заради „някаква неизвестна [на генерала] причина, която засяга сигурността, и която прави нежелателна всяка проява на интерес от страна на военните към нашите изследвания“. Изразът не е правилен - не че е политически гаф да бъдат свързвани военните с подобен род спорни изследвания, а че са се отказали по „причини, засягащи сигурността“. Подобно разцепление във военните и политическите среди е фактор и при провежданите през 70-те години изследванията, засягащи дистанционното виждане. И докато то има своите ентусиазирани адвокати в Пентагона, тайните служби и политическите върхове, други са на мнение, че тези неща са загуба на време, или, още по-лошо, че подобно „задълбаване в окултното“ е работа на Дявола.
 	От спомените на Пухарич излиза, че неговата роля в Химическия център към армията е роля на обикновен лекар, нещо като личен лекар в базата. Това е пълна лъжа. Истинският интерес на армията и причината, поради която Пухарич е мобилизиран, е не само развитието на военния потенциал на парапсихологията, но също така и възможността да бъде открито вещество, което би стимулирало психическите възможности. Това е задачата, която военните поставят на Пухарич, въпреки че в The Sacred Mushroom (Свещената гъба) той предлага версията как това е просто неясно формулирана уговорка, която никога не е изпълнена. Вероятно тази версия насърчава и неговите изследвания на шаманизма.
 	Интересното е, че в противовес на тази история първите контакти с Деветте са установени чрез д-р Винод и Хари Стоун в периода между 1953 г. и 1955 г. Дори още по забележителен е фактът, при положение, че ни е известен специфичният интерес на армията към Пухарич, че съобщенията, получавани чрез Хари Стоун за стимулиращата психическите сили древноегипетска билка, се появяват през същия период.
 	В началото на 50-те години интересът на ЦРУ към халюциногените бързо се повишава. Те се свързват с Р. Гордън Уосън, който открива използването на психоактивни гъби в Мексико (наричани от местните „плътта на Бога“), за да го поканят да работи за тях по проекта им МКУЛТРА, но той отказва. Обаче това не е пречка да го използват: през 1956 г., когато той планира експедиция в Мексико, с него се свързва човек, наричан Джеймс Муур, който му урежда финансиране от Фондацията за медицински изследвания Гешиктър. По-късно Уосън открива, че Муур е агент на ЦРУ, а сега вече се знае Фондацията Гешиктър е обичаен „канал“ за парите на ЦРУ. Парите за експедицията на Уосън на практика идват от един от проектите на МКУЛТРА, наричан Подпроект’58.
 	През февруари 1955 г. Пухарич се среща с Уосън, за да обсъдят изследването му, и си записва, че е правил доклад за работата на Уосън за американската армия. Излиза, че или ЦРУ са плащали за този доклад, или той е насочил вниманието им към Уосън. (За Химическия център на армията в Еджууд, където Пухарич пребивава, е известно, че там се провеждат съвместни експерименти на ЦРУ с екипа на МКУЛТРА.)
 	Макар и банкер по професия, Уосън е и високо уважаван любител миколог (специалист по гъбите). Една негова статия в списание Life през 1957 г. относно собствения му опит с мексиканската „свещена гъба“ предизвиква истинска сензация и до голяма степен носи вина за масовото полудяване по парапсихологията през следващото десетилетие. Като пряк резултат от четенето на тази статия Тимъти Лиъри отива в Мексико, за да открие гъбите, и осъществява първия си опит с халюци- ногените. Движението на „еуфористите“ с точност може да сочи за свой рожден ден 29 юни 1955 г., нощта, в която самият Уосън опитва от „плътта на Бога“, опит, който той описва в статия за списание Life. За същата тази нощ Уосън си е уредил експеримент за дистанционно виждане с Пухарич, но тъй като умът му по това време е на друго място, експериментът не е много успешен.
 	Информацията за халюциногените предизвиква голям интерес както сред военните, така и в ЦРУ по причини, които биха направили Досиетата X да изглеждат доста скучни. Химическият център на армията в Еджууд - където работи Пухарич - си сътрудничи със специална програма в рамките на проекта на ЦРУ МКУЛТРА, имаща за цел да открие начини „да се програмират нови спомени в съзнанието на обекти, изпаднали в амнезия“. Джон Маркс научава за това от един участник в тази програма, използван в края на 50-те години, и се учудва как са се „развили“ методите им оттогава. Друга ключова фигура в експериментите, провеждани от МКУЛТРА, е д-р Сидни Готлиб, шеф на техническите служби на ЦРУ, който през 1953 г. лично ръководи експериментите в сътрудничество с Химическия център на армията, където
 	работи Пухарич. През 1972 г. Готлиб все още е шеф иа тази служба, когато тя предоставя на Хал Путов от СИИ достъп до документите си за предварителните му изследвания по дистанционно виждане.
 	През 50-те и 60-те години на 20 в. Пухарич принадлежи към една организация на учени и бизнесмени, наричана Асоциация за изследвания на духовната същност - АИДС (Essentia Research Associates), базирана в Ню Йорк. Асоциацията предприема изследвания на психическите възможности от името на държавни агенции като Пентагона, НАСА и Комисията по атомна енергия. Както може да се очаква информацията за АИДС е трудна за откриване, но ние знаем, че още през ноември 1952 г. Пухарич от нейно име представя доклад в Пентагона, озаглавен „Оценка на възможното използване на екстрасензорните възприятия в психологическата война“. Това е много странно, защото според официалните данни интересът на Пентагона към психическите възможности датира от началото на 70-те години на 20 в., с провежданите от СИИ експерименти по дистанционно виждане, въпреки че Пухарич и АИДС вършат подобна работа за военните най-малко двадесет години преди това.
 	Куриозно е, но изглежда, че през 60-те години работата на Пухарич с бразилския лечител Ариго е част от проект на Асоциацията за изследвания на духовната същност, спонсориран от НАСА. Пухарич и един богат бизнесмен - и бивш офицер от военноморското разузнаване - Хенри Белк, през 1963 г. са извикани в Бразилия от някой си Джон Лоурънс, инженер, който работи по сателитните проекти на НАСА, за да видят Ариго. Джон Лоурънс всъщност е член на комитета, който през 1958 г. създава Агенцията за космически изследвания.
 	Връзките на Пухарич с Асоциация за изследвания на духовната същност продължават поне до 1977 г., когато те публикуват дневния ред на една конференция по парапсихология в Исландия, където той е споменат като неин президент. Но 60-те години на 20 в. са най-неясният период от живота на Пухарич, въпреки че в периода между 1958 г. и 1971 г. той е директор по изследванията в Корпорацията Интелектрон, компания, която той основава и която се занимава с разработка на медицински апарати. Известно е, че е работил във военната болница във Форт Орд, Калифорния, въпреки че не е ясно какво е правил там. Пухарич осъществява няколко пътувания до Бразилия, за да изучава Ариго, и също така през 1968 г. е ангажиран в някаква (неизвестна) работа за Комисията по атомна енергия, въпреки че работи за Пол Хеншоу, ръководител на американския екип, изучаващ ефекта от атомната бомба в Хирошима. Но, макар че единствено объркващи фрагменти информация могат да бъдат открити за този период от живота му, той го описва бегло в собствените си записки и е споменат откъслечно в бележките на други хора, става ясно, че статутът на Пухарич в кръговете на властта е доста висок. Има дори твърдения, че по това време той е бил в медицинския персонал на Белия дом. Чак през 1971 г. с участието му в случая Гелер неговата кариера става по-видима за общественото мнение и, по тази причина, по-лесна за описание. Но дори и тогава трохите информация не винаги дават пълната картина.
 	Близко обвързана с програмите за психологическа война на Армията, самата Фондация на кръглата маса не е съвсем „независим“ център за изследвания на паранормалното, както претендира Пухарич. Тя също получава помощи от някои много интересни и влиятелни личности. Начело на списъка е Хенри Уолъс (1888-1965), бившият вицепрезидент на САЩ, който отпуска на Фондацията сериозни суми чрез Фондация Уолъс.
 	Един от най-спорните и своеобразни американски политици, демократът Уолъс е заместник на Рузвелт в периода 1940-1944 г. и е изпреварен със съвсем малко от Труман при изборите за вицепрезидент през 1944 г. През 1946 г., подложен на натиск, подава оставка от кабинета като министър на търговията заради несъгласието си с политиката на САЩ към Русия и атомната бомба. Той е авторът на лозунга „Векът на народа“, за който мнозина вярват, че е точно описание на тази ера на демокрация и стремеж към равенство.
 	Уолъс, който е убеден и страстен християнин, вярва, че Господ е избрал Америка за световен лидер и собственото му място в схемата на събитията е да бъде твърд войн на Христа. Както пише през 1948 г. Дуайт Макдоналд в биографията на Уолъс: „Точно както мисли за Америка като за нация, избрана от Господ да води света, по същия начин Уолъс мисли за себе си като за месия, инструмент, чрез който Господ ще води Америка напред и нагоре.“ Уолъс също така се интересува сериозно от мистицизъм и спиритуализъм и е изявен масон. През 1934 г. той пише:
 	 
 	Ще е необходимо по-ясно признаване на Великия Архитект на Вселената преди камъкът, завършващ пирамидата [най-горният камък в пирамидата, изобразена на Великия печат на САЩ], да бъде положен най-накрая на място си и тази нация в пълната сила на мощта си да бъде в състояние да поеме водачеството на нациите, като ги въведе в „новия ред на вековете“.
 	 
 	Всъщност през 30-те години на 20 в. Уолъс, в качеството си на държавен секретар (министър) на земеделието, е отговорен за това, че Великият печат (масонският символ на окото в пирамидата) е включен в дизайна на американските доларови банкноти.
 	Уолъс е последовател на мистика Николай Рьорих и го изпраща на специални експедиции в Тибет и Монголия, защото е убеден, че там може да се открие някакво доказателство за Второто Пришествие на Иисус Христос. Не е изненадващо, че неговите политически противници, особено Дж. Едгар Хувър - всемогъщия шеф на ФБР - трупат политически капитал от незнайно как намерените писма от Уолъс до Рьорих, които започват с израза „Скъпи Гуру“.
 	През 30-те години Уолъс - заедно с други малко или повече фанатично вярващи политици и богати хора - има идеята да покръсти Китай в християнската вяра, и се смята, че той привлича Рьорих в този план, като техен емисар при китайските ръководители. Вероятно това е причината за „предсказанията“ на Едгар Кейс - които сега звучат така смешно - за предстоящата християнизация на Китай. Защо пък Кейс да не е използвал своето влияние като „пророк“, за да осигури финансова подкрепа на доста амбициозните планове на Уолъс? А приликите между думите на Уолъс и на Кейс за благородната роля на масонството в бъдещето на Америка добавят друго измерение на споделените им идеи и по някакъв начин водят към обяснението защо предсказанията на Кейс сякаш прикрито рекламират интересите на политиците.
 	Със сигурност Хенри Уолъс е една от ключовите фигури, които се мержелеят зад сцената на ръководената от Пухарич Фондация на кръглата маса, както свидетелства и медиума Айлийн Гарет. В нейната автобиография тя си спомня, че Уолъс ги посещава по време на провеждани експерименти през 1949 г. или 1950 г. Американският изследовател Тери Л. Милнър също открива провокиращи връзки между тези, които финансират Фондацията на кръглата маса, и една обединена армейска част, наричана „Проект за специални оръжия на въоръжените сили“, първо- начално занимаваща се с атомните оръжия. Той открива също така, че някои от медицинските изследвания на ефектите от радиацията са „поверени на подизпълнител“ - Фондацията на кръглата маса.
 	Това са събитията, които предшестват първия контакт с Деветте, проведен чрез д-р Винод. Колкото повече се знае за Пухарич, толкова по-комплексна - и неясна - става картината на събитията. Неговите таланти и компетентност в определени области сякаш нямат граници: в изследванията на парапсихологията, психическите манипулации с използване на хипноза и халюциногенни вещества (както химически, така и извлечени от растения) и неврологията. Пухарич постига висока компетентност и в друга област, директно свързана с контактите с Деветте. Това е сферата на електрониката.
 	Според разследващия журналист Стивън Леви още през 1947 г. Пухарич започва да се интересува от изучаването на паранормалните възможности, „особено...по начин, които позволява той да може да ги документира и вероятно да усили въздействието им по електронен път“. Но той има и друг, отколешен, постоянен интерес към използването на електронни апарати. Почти от началото на кариерата си той е увлечен от идеята да използва радиовълни като средство за директна комуникация с личността чрез „вкарване“ на мисли направо в мозъка. Скоро след дипломирането си като доктор, Пухарич започва да се интересува от един феномен, при който някой изведнъж започва да улавя радиопредавания, като ги чува директно в главата си, например чрез свръхчувствителност в зъбите си. Един от най-близките колеги на Пухарич в тези проучвания е Уорън С. Маккулоч, пионер в областта на кибернетиката, чиито изследвания се финансират от Фондация Джошуа Мейси Джу- ниър, известно подразделение на ЦРУ.
 	В края на 50-те и началото на 60-те години Пухарич работи върху различни електрически и електронни апарати под прикритието, че дава възможност на глухите или на тези с увреден слух да чуват отново. Стюарт Холройд пише, че Пухарич е изобретил електрически слухов апарат, който предава радиовълните директно на кожата. Някои от тези забележителни апарати са патентовани от Пухарич и са използвани успешно в лечението на глухотата. Но по-интересно е друго негово изобретение - миниатюрен радиопредавател, който може да се скрие в човешки зъб, което поне обяснява основанията за доста странното обвинение, че Юри Гелер е имал такъв апарат, имплантиран в негов зъб, който по някакъв начин е подпомагал неговите „паранормални“ способности.
 	Когато работата на Пухарич в областта на електрониката се разглежда цялостно, тя изглежда насочена към същата област: да се открият начини хората да бъдат накарани да чуват гласове в главите си. Това би било много полезно ако се опитваш да създадеш система от вярвания, основаващи се на „мистични“ отношения със същества от други светове под формата на колективни халюцинации.
 	От равносметката на контактите с Деветте е очевидно, че Пухарич натиска прекалено „контактьорите“ си в посоката, в която той иска. Когато той за първи път хипнотизира Юри Гелер, който след това започва да говори за извънземни, точно Пухарич пита дали контактът е с „Деветте Принципа“, за които говори д-р Винод двадесет години преди това. Вероятно за никого не е изненада, че отговорът е положителен.
 	Хипнозата е състояние на изключителна чувствителност, в което обектът има желание да каже на хипнотизатора точно това, което той или тя иска да чуе. Опасностите при задаването на „водещи“ въпроси и от несъзнателното влияние върху обекта, са вече известни, така че трябва да се подхожда много внимателно, например когато полицията използва хипноза, за да се опита да потвърди спомените на свидетел за нещо, на което той или тя е очевидец. Напоследък няколкото скандала около използването на хипноза за „разкриване“ на спомени от сатанистки ритуали в подкрепа на обвиненията само по-ясно демонстрират сериозните усложнения, които могат да възникнат при неконтролираното използване на тази техника. По подобен начин, когато Пухарич поставя Боби Хорн в хипнотичен транс и той започва да говори с думите на извънземен разум, наричан Кореан, Пухарич намеква, че вероятно той е от Деветте и съществото веднага се съгласява. Всъщност един от най-близките колеги на Пухарич по това време, Айра Айнхорн - който има своя роля в тази история - потвърждава твърдото намерение на Пухарич да представи всички паранормални комуникации за контакти с Деветте и, че той „по човешки посочва“ начина на контактуване.
 	Много хора, когато са в транс, спонтанно контактуват с духове или с други същества. Всъщност понастоящем хиляди хора претендират, че са в контакт с велики фигури от историята - като Махатма Ганди - или дори с извънземни същества. Дали това са шарлатанства или са интерпретации, изплували от приспаното съзнание на обекта, или пък са наистина реални същества, не е въпрос, който е предмет на нашето разследване. Това, което е най-важно, са материалите, получени при контактите. (Най-интелигентната сред медиумите Айлийн Гарет никога не поставя под съмнение ясновидството си, нито пък информацията, получавана чрез него, но в същото време смята, че е напълно възможно нейният дух-водач, Увани, просто да е продукт на подсъзнанието й.) Както изглежда Пухарич оформя данните от контактите на своите обекти, за да послужат на определени цели, следвайки предварителен план. Възможно е това да е неволен, проучващ експеримент, за да се види дали резултатите от контактите ще бъдат потвърдени в случай, че се влезе в друг контакт със същия източник.
 	Любопитно е, че друг пример за този феномен се наблюдава в друга работа, свързана с Деветте. Дон Елкинс и Карла Рюкърт (чрез Карла) установяват контакт с Ра, един от Деветте, като това става (интересно, защо ли?) чак след като се срещат с Пухарич. Самият Дон Елкинс по-рано експериментира с методи за „изфабрикуване“ на контактьори. Той се заема с над сто обекта, които нямат предишни знания за НЛО, и под хипноза ги кара да контактуват с извънземни, след което сравнява резултатите с думите на тези, които твърдят, че по рождение имат връзка с подобни същества. Елкинс открива, че „изфабрикуваните“ съобщения са много сходни с „истинските“ такива. Тогава Елкинс стига до доста ненаучното заключение, че това доказва истинността на контактите с извънземни, и че контактьорите не са „избрани“, а че всеки би могъл да го прави ако е в правилното по продължителност и възприемчивост състояние. (Разбира се, би могло да се спори, че тези данни доказват обратното, че демонстрират как контактите с извънземни са патологичен феномен, и че те никога не са „истински“.) Най-интересното е, че няколко от „изфабрикуваните“ контактьори на Елкинс изведнъж започват да претендират за личен опит с НЛО. Това изглежда доста подобно на изследванията на Пухарич.
 	И на последно място, използването от Пухарич на хипноза е неетично и опасно. Пример за това е имплантирането в съзнанието на Боби Хорн на хипнотичен „ключ“, така че да може Филис Шлемер, която не е обучен хипнотизатор, да продължи да хипнотизира Хорн в отсъствието на самия Пухарич. Няма извинение за Пухарич: като лекар и обучен хипнотизатор, той е запознат с професионалния нравствен кодекс. Ясно се вижда, че той го пренебрегва. Вероятно той смята работата си за много важна или съществена, че да се тревожи за такива „дребни“ неща.
 	И още една област от компетенцията на Пухарич, неговите изобретения в електрониката, дава повод за дискусии. Деветте настояват, че по време на контактите си с тях Боби Хорн не трябва да има никакъв метал по себе си. Тази заповед опира чак до металните пломби на зъбите му, които те настояват да бъдат отстранени. Преди да може да изпълни това изискване, Боби Хорн се събужда една сутрин и открива, че през нощта се е случило нещо много странно. По някакъв начин неговите метални пломби са изчезнали и са заменени с полимерни. Изглежда като чудо - докато някой не си спомни способностите на Пухарич за имплантиране на радиопредаватели в зъбите и отделно неговите способности на хипнотизатор. Би ли могъл Пухарич да манипулира съобщенията от Деветте като част от някакъв дългосрочен експеримент? Като знаем за връзките му с разузнаването, дали това не е част от програма на ЦРУ? Много от събитията, които по-рано озадачават коментаторите, или ги убеждават, че по начало има нещо недоизказано около Деветте, дават възможност за интерпретации, ако се вземат предвид неговите връзки с разузнавателните агенции.
 	През 1973 г., когато Пухарич и Уитмор ухажват Лайл Уотсън, опитвайки се да го принудят да се включи по-активно в промоцията на Деветте, Уотсън е впечатлен от серия озадачаващи събития. Той получава писмо от родителите си от Южна Африка, в което се казва, че са получили копие от завещанието му. Но това е невъзможно: той не само че от известно време не поддържа връзка с родителите си, но и дори не си е направил завещание! Объркан, той се свързва с адвокатите си в Йоханесбург, които му казват, че завещанието му е направено според неговите инструкции по телефона и след това му е изпратено в дома му, на Бермудските острови. След това завещанието им е върнато с неговия подпис. През целия този период Уотсън дори не е напускал Лондон. Деветте твърдят, че стоят зад този нереален, почти като по Кафка сценарий, вероятно с цел го впечатлят с техните божествени сили. Уотсън наистина е впечатлен. Припомняйки си този епизод Стюарт Холройд пише: „Той [Уотсън] не си представя как някой може да замисли такава сложна глупост или пък кой може да я изпълни и отбелязва, че това изглежда като материализирано събитие, замислено и изпълнено от някакъв вид разум.“
 	Това е едно доста наивно заключение. Дали пък агенции като МИ5 или ЦРУ биха се затруднили да замислят и изпълнят такъв план с цел да впечатлят Уотсън и да го накарат да даде подкрепата си за Деветте? (И дали няма някакво скрито послание в това, че тези тайнствени събития са свързани с неговата последна воля и със завещанието му?) Всъщност, по наше мнение, изявлението на Уотсън щеше да е вярно, ако вместо „разум“ беше казал „разузнаване“...
 	Със сигурност Деветте могат да бъдат доста претенциозни. Вечерта на 26-ти ноември 1977 г. телевизионните предавания в някои части на Южна Англия са прекъснати от глас, който твърди, че е представител на извънземна цивилизация. Той заявява, че те скоро ще кацнат на Земята, за да предпазят човечеството от самоунищожение. Краткото съобщение остава неоценено и е възприето като ученически майтап. Малцина се впечатляват. Те забелязват, че то включва следното изречение:
 	 
 	Ние предаваме на сър Джон Уитмор и д-р Пухарич, че ще се намесим във вашата радио и телевизионна комуникационна система, за да съобщим, когато наближи времето цивилизациите да кацнат на вашата планета.
 	 
 	Ясно е, че това е замислено с цел да изпълни първата част от предсказанието на Том: „завземането“ на радио и телевизионния ефир преди обещаното масово кацане. Ако това е наистина ученически майтап, озадачаващо е, че той трябва да включва забележка за Уитмор и Пухарич. А и такава намеса в телевизионно предаване би изисквала, разбира се, сложна апаратура и технически умения, което би ни насочило към заключението, че съобщението наистина произлиза от извънземните. Както обикновено има само две - диаметрално противоположни - възможности, за които времето ще покаже коя е вярна: или цялата история е истинска и извънземните наистина са говорили на Южна Англия чрез телевизионните приемници; или е някаква глупост, сътворена само заради шегата. Идеята, че подобно съобщение може лесно да бъде замислено например от някоя разузнавателна агенция, която би имала необходимите технически умения, доколкото ние знаем не е обсъждана никога.
 	Доказателствата ясно сочат, че Деветте не се занимават с отделни серии от паранормални събития, а нещата се развиват като предварително режисирана драма, която Пухарич ръководи отвътре. В нея участват външни агенции, които помагат в уреждането на отделни необясними сценарии, като този със завещанието на Уотсън.
 	Почти сигурно е, че мнозинството от участниците в тази история не са част от нея, поне не и съзнателно. Вероятно Пухарич е единственият, който знае какво става наистина. Ние сме сигурни, че Филис Шлемер не е знаела и не знае за тази страна на операцията. Писателят Брус Рюкс казва за работата през 70-те години на групата Пухарич-Уитмор-Шлемер: „Лаборатория Девет“ показва всички белези на измама от страна на разузнаването, един от неизброимите източници на дезинформация, използвани от тази обособена общност.“ Ако „Лаборатория Девет“ е операция на разузнавателните служби или поне е поле за изява на някоя от тях, което доказателствата подкрепят много силно, какъв е мотивът за това?
 	 
 	 
 	Заради любовта на братята от Космоса


 	 
 	 
 	Едно от възможните обяснения е, че събитията около Деветте представляват дългосрочен експеримент по психология на „контактьорските култове“ от вида, който стана често явление след Втората световна война. Експериментът има задачата да отговори на определени доста любопитни въпроси. Например лесно ли е да бъде убедена група от съвсем обикновени хора, че те наистина са „избрани“ от някакво свръхчовешко същество да представят важно послание пред света? Как може подобно вярване убедително да се предаде от ограничен кръг на по-широка публика? И какви хора ще приемат посланието, а какви ще го отхвърлят?
 	Известно е, че разузнавателните служби отдавна проявяват интерес към подобни култове, както често твърди Жак Вале, търсейки обяснения за това как подобни култове се зараждат и разпространяват по причини, които са напълно обясними. Например религиозните култове и малките, но подмолни, политически групи имат потенциала да предизвикат големи социални смутове и дори още по-лоши неща - все пак и нацистите започват като малка група - а и те често се използват, за да обслужват престъпни и антисоциални цели, като трафик на наркотици и търговия с оръжие. Греховният потенциал на култовете се изявява от време на време: швейцарските и френските власти са нащрек за подобни опасности след масовите самоубийства сред членовете на Ордена на Слънчевия храм, чиито вярвания включват и съществуването на извънземни от Сириус, и подобните самоубийства през 1996 г. на членове на повлияния от Стартрек култ на Небесните порти. Много от култовете, свързани с контактите с НЛО, които се появяват скоро след истерията около летящите чинии през 40-те години на 20 в., се зараждат около хора, бивши и настоящи членове на американски фашистки организации. Например Уилям Дъдли Пели, който преди войната подкрепя Хитлер, през 1932 г. създава фашистка група, наричана Сребърните ризи на Америка, и е интерниран по време на Втората световна война. Увлечения от мистични и езотерични идеи, в края на 40-те години Пели твърди, че е в контакт с извънземни и пише книга за своите преживявания, наречена Star Guests (Звездни гости), издадена през 1950 г.
 	Друга причина за интереса към подобни системи от вярвания от страна на държавните институции, е тяхната вероятна и възможна употреба при воденето на психологическа война. Можете да си представите, например, богатството от възможности при разпространението на култови вярвания във вражеска страна, с цел тя да бъде сериозно дестабилизирана или да се впримчат и повлияят прикрито политиците, които се поддават на това. Една от основните цели на разузнавателната общност е специално да разследва произхода, структурите и разпространяването на системите от вярвания.
 	Друг епизод илюстрира идеята, че американските правителствени агенции си позволяват експерименти по „създаване на култове“. След първия контакт с Деветте чрез д-р Винод, следващият контакт на Пухарич е документиран от едно писмо до него, написано от Чарлз Лоухед, след тяхната среща в Мексико през 1956 г. Две години преди това Лоухед участва в друга контактьорска група - където се получават някои многозначителни резултати. Предполагаемите контакти на тази група с извънземни става предмет на класически академични изследвания за култови вярвания, проведени от трима социолози от Университета на Минесота. По-късно изследванията са публикувани под заглавието When Prophecy Fails (Когато предсказанието се провали) с автори Леон Фестигър, Хенри У. Рикен и Стенли Шаштър (1956 г.). Контактът, обект на изследването, е осъществен от Дороти Мартин, домакиня, която в книгата е наричана с псевдонима Марион Киич. Цялата история следва добре известния ход на събития. През 1953 г. тя започва да развива у себе си възможности на медиум, получавайки съобщения чрез така нареченото „автоматично писане“. В началото това са „традиционните“ спиритични съобщения - от нейния мъртъв баща и от други умрели хора - но след година започват да се появяват съобщения, които са от източници, които твърдят, че са извънземни от няколко различни планети, но основно от една, наричана Кларион. Тя нарича тези същества Стражите.
 	Група - състояща се предимно от домакини, но включваща и хора с друг житейски път, например учен изследовател - се събира около нея, за да изучава съдържанието на съобщенията. Ентусиазирани членове на тази група са и д-р Чарлз и Лилиан Лоухед (които се появяват като Томас и Дейзи Армстронг в When Prophecy Fails (Когато предсказанието се провали). Семейство Лоухед са протестантски мисионери в Египет преди и веднага след Втората световна война. При мисията им след войната Лилиан започва да страда от разстройство на разсъдъка и, когато проповедникът се проваля в опитите си да реши проблемите ѝ, двойката започва да се съмнява във вярата си и търси спасение в други религиозни и езотерични системи от вярвания. Накрая семейство Лоухед започва особено да се интересува от писанията на Уилям Дъдли Пели. След срещата си с един от основните контактьори с HЛО, семейството се убеждава в действителното съществуване и спиритичното значение на HЛO. Те се присъединяват към групата на Дороти Мартин и Чарлз Лоухед става неин организатор и говорител.
 	На 27-ми август 1954 г. Дороти получава предупреждение от Стражите за вълна от предстоящи катастрофи, които включват и изчезването на източното крайбрежие на САЩ, както и на Англия и Франция, под водите на световния океан, което трябва да се случи на 21-ви декември същата година. Семейство Лоухед се заемат да направят обществено достояние тези предупреждения, като разказват за тях на пресата.
 	По това време в историята се намесват група социолози от Университета на Минесота, които решават да се инфилтрират в групата на Мартин, за да могат да извършат изследване чрез непосредствено наблюдение на поведението на подобни култове, и в частност, да са очевидци на реакцията на вярващите, когато предсказанията не се осъществят. Както знаем, Източното крайбрежие на САЩ не е погребано от вълните на 21-ви декември 1954 г., нито пък това се случва с Англия и Франция. Изследването на учените от Минесота описва постепенното разпадане на групата и борбата на членовете ѝ да превъзмогнат провала, както и чувството за загуба и разочарование, което следва подобно жестоко лишаване от илюзии. Само един или двама членове на групата признават, че са загубили вярата си в Стражите, мнозинството излиза с най-разнообразни, повече или по-малко правдоподобни, разсъждения - или по-скоро ирационални такива - за да обяснят провала. Някои казват, че това е проверка на вярата им, други, че силата на вярата им в действителност е предотвратила самата катастрофа. Странно, при тези обстоятелства, чувството, което надделява в групата е, че едно от тези обяснения е истинското! Накрая кръгът се разпада под тежестта на публичното унижение и подигравките. Дороти Мартин заминава, за да се присъедини към Центъра за дианетика в Аризона, тъй като от известно време е последователка на дианетиката, а останалите продължават с нормалния си живот. Само семейство Лоухед сякаш извличат някаква друга поука от станалото. Според книгата When Prophecy Fails (Когато предсказанието се провали):
 	 
 	В течение на следващите две седмици семейство Армстронг (семейство Лоухед) продават къщата си и приключват с делата си... и Томас [Чарлз] се подготвя за ролята, която е избрал - тази на странстващ прозелит28, разпространяващ учението на Стражите по цялата Земя.97
 	 
 	Семейство Лоухед започва да работи с други контактьори, като в резултат след около две години се срещат с Пухарич, което има страхотен ефект и по отношение приемането от негова страна на действителното съществуване на Деветте.
 	Историята на култа към Стражите може и да изглежда като твърде познат случай на група от хора, обсебени от фалшива, полурелигиозна вяра, изградена около някакъв заблуден контактьор. Това определено е начинът, по който тя се разглежда от изследователския екип от Минесота. Една друга гледна точка към историята предполага, че е станало нещо друго - че събитията наистина са манипулирани от външни сили, но от едни много земни агенции.
 	Понякога Дороти Мартин се завръща в заключения си дом и открива писма от Кларион, оставени вътре, а дори в присъствието на социолозите е търсена по телефона от Стражите, което най-малкото сочи, че те не са плод на въображението ѝ. Като кулминация, когато на 18 декември 1954 г. групата се събира в къщата на Дороти, за да чака катастрофата след три дни, тя провежда дълъг телефонен разговор с шефа на Стражите, същество, което се нарича Сананда. След това петима млади мъже пристигат в къщата, като техният водач твърди, че е самият Сананда. Групата влиза и прекарва половин час с Чарлз Лоухед в друга стая, след което отделя един час за беседа насаме с Дороти Мартин (от която тя излиза много развълнувана и в приповдигнато настроение). След това петимата тайнствени мъже напускат къщата. И още веднъж всичко това става пред очите на изследователите.
 	Това са действителни събития, така че е трудно могат да бъдат съпоставени със заключенията на екипа от Минесота, според които става дума за колективна заблуда, въпреки ясната възможност да се приемат и други интерпретации като сбъркана идентификация или, което е по-вероятно, просто измислица. И дори да е последното всичко изглежда много внимателно и прилежно организирано: писмата, телефонните разговори и посещението - всичко това цели да подсили вярата на групата в предсказанията, получени чрез автоматично писане. Очевидно е, че съществува и друга група хора извън ограничения кръг на истински вярващите, която дирижира както събитията, така и феномена на увеличаващата се вяра. Защо? Най-вероятният отговор е, че тази тайнствена, но много важна група провежда свой собствен експеримент и доста вероятно е тя да представлява официална секретна агенция, която изследва поведението на групи от хора, които се събират около получаващите съобщения от извънземни. Ние знаем, че групата е била използвана като неволен обект на експеримент, провеждан от изследователите на Университета в Минесота, а може би е многозначителен и фактът, че има местен вестник с името The Minnesota Clarion.
 	В такъв случай откъде произлизат оригиналните автоматични записвани ръкописи на Дороти Мартин? Ако тя и семейство Лоухед са част от конспирация, всичко, което тя трябва да направи, е да си седи и да си ги измисля. Интересно е, че тази история повтаря почти точно случая с Деветте - въпреки че, разбира се, мащабите са много по-малки. И двете серии от събития се свързват от срещата на семейство Лоухед с Пухарич, две години след събитията. Дали пък сценарият със Стражите не е суха тренировка за Деветте?
 	Има и продължение на историята за групата, вярваща в Стражите. Дороти Мартин продължава да получава съобщения от Стражите, които ѝ казват да промени името си на „Сестра Тедра“ и да замине за езерото Титикака в Перу. Вече там тя създава - заедно със семейство Лоухед и един от най-известните мистици и контактьори, Джордж Хънт Уйлямсън - Абатството на Седемте лъча. От тази база Дороти Мартин започва да предсказва настъпването на „Времето на пробуждането“, когато Атлантида отново ще изплува от дълбините и нов Спасител ще спаси праведните. През 1961 г. тя се завръща в САЩ, където проповядва посланието до смъртта си през 1988 г.
 	 
 	 
 	Зловещ експеримент?


 	 
 	 
 	Хипотезата, че събитията около Деветте са преднамерено режисирани, изяснява някои иначе объркващи аспекти на историята, какъвто е провалът на обещаните масови кацания през 1978 г. Защо Деветте биха рискували да лишат от илюзии техните последователи, когато нито един извънземен кораб, камо ли флоти от космически кораби, не каца? Според „експерименталната“ хипотеза това е перфектният случай, чрез който да се провери степента на вярата на хората от групата. Ако, за разлика от групата на Дороти Мартин отпреди двадесет и пет години, те могат да приемат и осъзнаят подобен провал - и евентуалното унижение - тогава със сигурност експериментът може да се прецени като успешен.
 	Личната намеса на Пухарич в този сценарий е тревожна. Като го познаваме и знаем начина, по който през 70-те години на 20 в. той откровено манипулира развитието на съобщенията от Деветте, подобно развитие на случая - независимо от приликата му с Досиетата X - има доста смисъл. Не е трудно да се усети присъствието на някоя прикрита военна или разузнавателна агенция, която стои зад събитията около Деветте.
 	Да вземем, например, Децата на Гелер или Космическите деца на Пухарич, които той проверява и тренира през 70-те години. Те са двадесет, като най-малките са на девет години, а най-големите са вече младежи, събрани са от седем различни страни и са отведени в това, което на шега става известно като „фермата за пуйки“ в Осининг, за да може да се развива техният психически потенциал. Както видяхме, Пухарич ги обучава на дистанционно виждане, но местата-мишени, към които ги насочва, са многозначителни: те са от военен или разузнавателен интерес и включват Пентагона, Кремъл и дори Белия дом. Изглежда ясно, че има официален държавен елемент в тези експерименти, след като те се провеждат точно по същото време (1975-1978 г.), по което отбранителните и разузнавателните агенции изследват дистанционното виждане при възрастните. Бихме могли да предположим, че имотът в Осининг е избран за детския проект, защото е едно обикновено „цивилно“ място: иначе неизбежно биха възникнали въпроси, ако подрастващите са подлагани на експерименти във военни обекти.
 	Програмата на експериментите в Осининг има и още по-тревожни елементи: Пухарич експериментира с децата, за да се свърже с извънземни разумни същества. Както при Гелер и при Боби Хорн, Пухарич внушава чрез хипноза разни мисли на неговите млади обекти и особено вярата, че техните сили наистина идват от „извънземните“. Както пише Стивън Леви: „Децата описват странни градове с научно-фантастичен облик и твърдят, че са вестоносци от тези далечни цивилизации.“
 	Като знаем до каква степен Пухарич е обладан от извънземните, без да пропускаме престъпното му използване на най-мощния вид хипноза, би било странно ако Космическите деца не дават подобни описания. Но дали Пухарич просто е освобождавал спомени на истински събития или по-скоро ги е имплантирал? И в двата случая използването на хипноза от негова страна, в условия на липса на контрол, над деца на по девет години, е изключително спорно като метод. (Айра Айнхорн, близък съратник на Пухарич по това време, призна пред нас, че намира тези експерименти много обезпокоителни.) През август 1978 г., след като „фермата за пуйки“ изгаря, атакувана от подпалвач, Пухарич изчезва в Мексико, като обвинява за пожара ЦРУ, твърдейки, че те са се опитали да спрат експериментите с Децата на Гелер. По-късно той обвинява ЦРУ в три опита за покушение срещу жена му, което е особено странно, защото за Пухарич се знае, разбира се, че работи за тях. Дали по някакъв начин ги е изиграл, или си е създал врагове в самото ЦРУ? Ако пък ЦРУ наистина се опитва три пъти и все не успява да убие Пухарич, това наистина не е добра реклама за тяхната ефикасност. Може би просто са се опитвали да го сплашат. Каквато и да е истината за случая, Пухарич не е единственият, който е страдал от „фермата за пуйки“. Няколко от Космическите деца са жестоко депресирани, след като безцеремонно са зарязани, особено след почти семейния живот в затворената „парникова“ атмосфера, в която са прекарали три години.
 	В края на 70-те години разрушаването на „фермата за пуйки“ е само едно от серията нещастия, сполетели групата на Пухарич - включващи дори убийство - които хвърлят дори още по-зловеща сянка от интриги около вече оплетените в тях основни фигури.
 	 
 	 
 	Еднорогът


 	 
 	 
 	Друг основен играч в свързването на Деветте с новопоявилата се кон- тракултура на 70-те години на 20 в. е Айра Айнхорн, известен в кръга на познатите си като Еднорога, каквото е значението на фамилията му на английски. Той е пътеводна светлина за света, който се отърсва от хипи-културата и прегръща многобройните „алтернативни“ движения, като екология, нови източници на енергия, изследване на природата и на границите на разума и мистицизма.
 	Айра Айнхорн става високо ценен и проникващ в душите индустриален гуру, професионален посредник, който дава на ключови личности контактите си с други такива, служейки като катализатор на промените и напредъка. Той има много здрави връзки - и е спонсориран от - мнозина водещи индустриалци, включително канадската фамилия Бронфман, семейство Рокфелер и компании като AT&T (Америкън Телефон енд Телеграф) и Макдонъл Дъглас, производител на военни самолети. За него се знае, че е в тесен контакт с водещи ръководители на НАСА.
 	Значима точка в кариерата на Еднорога е неговата среща с Пухарич през 1968 г., времето, когато вторият работи за Комисията по атомна енергия. Пухарич е описван като „ментор“ на Айнхорн (термин, който често се използва за него) и двамата стават близки колеги през 70-те години, когато той се занимава и с Лаборатория Девет. Еднорогът е чест посетител на „фермата за пуйки“, когато там се провеждат експериментите с Космическите деца. Той е „основен камък“ на Пухарич и при други значителни събития, които променят сферата на психологията и парапсихологията в онези времена. Айра Айнхорн назовава групата от учени, към която принадлежат с Пухарич, негова „психо-мафия“. През 1973 г. Айнхорн урежда за Пухарич преиздаването на книгата му Beyond Telepathy (Отвъд телепатията), публикувана през 1962 г. от издателство Anchor Books. Той е и редактор на спомените на Пухарич за работата му с Гелер, озаглавени Uri (Юри), 1974 г., които са по-малко биография на суперзвездата сред медиумите, отколкото са хвалебствен химн за Деветте.
 	През 70-те години най-значителният принос на Еднорога е създаването на световна мрежа от учени, индустриалци, писатели и философи, които са начело на ускореното развитие в психотерапията, парапсихологията, психологията и други подобни области на науката. Тази нова мрежа се състои от 350 специалисти, работещи в над 20 държави, като Айнхорн, според собствените му думи, играе в нея ролята на „планетарен катализатор“, който предава и разпространява информацията между всички нейни членовете. Тази мрежа се финансира от телефонната компания Бел (където по това време Артър М. Йънг е основен акционер). Изобщо Айнхорн винаги е живял от подкрепата на богати поддръжници и бизнес спонсори.
 	През 1978 г. мрежата на Еднорога е обект на изучаване от Корпорацията Диболд, като проектът носи грандиозното и малко неразбираемо заглавие „Мрежа за междуличностни комуникации сред хора, споделящи Новите ценности и тяхното възможно използване при изострянето на чувствителността в оперативния мениджмънт“ („The Emergence of Personal Communication Networks Among People Sharing the New Values and Their Possible Use in Sensitizing Operating Mаnagment“). Така формулирана, целта на мрежата съответства на Невидимия колеж, действал през 17 в. в Великобритания, една неформална група от учени - и вероятно езотеристи - който се превръща в Кралското научно дружество.
 	Но сякаш репутацията на Еднорога драмагично се срива. След срещата им през 1972 г., той и бившата мажоретка Холи Мадюкс започват бурна любовна връзка, като само два месеца по-късно заживяват заедно. През лятото на 1977 г. двамата отиват в Лондон, където - заедно с Пухарич - те се установяват в дома на Джойс Печек, един от щедрите и богати техни поддръжници. След един от техните бурни скандали Холи се завръща във Филаделфия сама, като този път е твърдо решена да прекрати окончателно връзката си с Айнхорн. През август същата година тя прекарва в една от къщите на Джойс Печек на Файър Айлънд, в щата Ню Йорк, където среща един богат бизнесмен на име Соул Лапидус (бивш изпълнителен директор на Корпорацията Интелектрон на Пухарич). Междувременно Айнхорн заминава от Лондон, за да проведе други срещи в Европа и се връща в Съединените щати на 21-ви август, като прекарва няколко дни във „фермата за пуйки“ на Пухарич преди да се завърне във Филаделфия. По това време Холи Мадюкс живее с Лапидус, но на 9-ти септември се връща във Филаделфия, след като получава гневно телефонно обаждане от Еднорога. Повече никой не я вижда жива.
 	Осемнадесет месеца по-късно, след разследванията на частни детективи, наети от родителите на Мадюкс, филаделфийската полиция претърсва апартамента на Еднорога и открива разложения труп на Холи Мадюкс в един сандък, заключен в шкаф на терасата откъм вътрешния двор. Айра Айнхорн е арестуван. Аутопсията разкрива, че жертвата е убита с поредица жестоки удари в главата.
 	По време на разследването на изчезването на Мадюкс - отначало от частни детективи, а после и от полицията - става ясно, без съмнение, че кръгът около Пухарич е наясно с вината на Еднорога. Соул Лапидус се тревожи, когато Мадюкс не се връща от последната си среща с Айнхорн, и моли Пухарич да го повика и да разбере какво се е случило. Пухарич се задоволява с уверенията на Еднорога, че всичко е наред, което е разбираемо по това време, но Пухарич сякаш продължава да вярва в невинността му, дори когато той е арестуван. Изглежда Пухарич се тревожи повече за документите относно експериментите с Космическите деца, които е дал на Мадюкс малко преди тя да изчезне. (Те са открити по-късно в дома на Лапидус и са върнати на Пухарич.)
 	Според Стивън Леви, американски разследващ журналист, някои участници в събитията, като например Джойс Печек, отказват да сътрудничат на частните детективи в хода на разследването им, така че на тях им трябва повече от година, за да възстановят последните пътувания на Мадюкс. До ноември 1978 г. те дори не знаят за съществуването на жизненоважния свидетел Лапидус, с който жертвата живее в момента на изчезването ѝ.
 	Еднорогът е освободен на 3-ти април 1979 г. под парична гаранция, платена от Барбара Бронфман, спонсор на изучаването на Деветте (тя е спомената в благодарностите към книгата The Only Planet of Choice (Единствената планета на избора). След това той заминава за Калифорния, за да посети свои познати, включително и контактьорката с Деветте, Джени О’Конър, в Института Есалин, където остава няколко седмици преди да отиде да поживее със семейство Бронфман в разкошната им къща в Монреал. В навечерието на датата на процеса срещу него, 13-ти януари 1981 г., Еднорогът отлита за Лондон заедно с новата си приятелка Джийн Морисън, въпреки че паспортът му е иззет от филаделфийската полиция, и оттогава е беглец. През 1983 г., в негово отсъствие, съдът го признава за виновен в убийството. През 1997 г. той е открит във Франция, където живее под името Йожен Малон, но френският съд отказва да го екстрадира (тъй като американските власти отказват да организират нов съдебен процес). Излиза наяве, че през цялото си битие на беглец, Айра Айнхорн е подкрепян финансово от Барбара Бронфман (тя се развежда с милиардера Чарлз Бронфман през 1982 г.). Еднорогът продължава да живее във Франция, продължава да доказва, че е невинен, твърдейки, че е натопен като част от заговор или на ЦРУ, или на КГБ. През 1998 г. той е арестуван отново, защото филаделфийските власти променят закона така, че френските им колеги да могат да го екстрадират. По времето, в което пишем тази книга, той все още е под гаранция, в очакване на новия процес срещу него.
 	Обаче Еднорогът има свои собствени връзки с разузнавателните служби. Той работи в тясно сътрудничество с конгресмена Чарли Роуз, член на Парламентарната комисия по разузнаването към Конгреса. Роуз е един от най-постоянните поддръжници на Програмата за дистанционно виждане на Пентагона и на използването на парапсихологическите умения в работата на военните и разузнаването като цяло. Цитираме го: „Някои хора мислят, че това е работа на Дявола, други мислят, че е работа на Светия Дух.“ Според Джак Сарфати, Роуз му е казвал, че Айнхорн е замесен в операции, свързани с националната сигурност, въпреки че наскоро Айнхорн ни каза, че ако това е вярно, той би трябвало да е бил неволно тяхна пионка, като добави, че разузнавателните агенции са били необичайно силно заинтересовани от неговата мрежа и в частност от различните личности и организации, които тя обединява.
 	Приносът на Айра Айнхорн към разпространяването на вярата в Деветте не трябва да се подценява. Неговата роля на главен организатор на мрежата го поставя във връзка с голям брой хора на ключови позиции по целия свят, които без съмнение намират неговата лична убеденост впечатляваща и вдъхновяваща.
 	Показателно е, че само три седмици преди да го арестуват, Еднорогът чете лекция във Филаделфия, в която според Стивън Леви:
 	 
 	Той каза, че от години се интересува предимно от връзката на нефизически същества с физическия свят. Това го довежда до някои заключения, обясни той, които имат стряскащи последици за нашата цивилизация.
 	 
 	Леви говори и за странните проучвания на Айнхорн:
 	 
 	Колкото повече задълбава в света на паранормалното, толкова повече се убеждава, че съвременните парапсихологически връзки [вероятно това е препратка към съобщенията от Деветте] биха могли да имат много важно, глобално въздействие върху света. В някои случаи могат да се предположат и тревожни последици.
 	 
 	Той продължава да набляга на ролята на Еднорога да насажда чувството за важни промени чрез приемане на необяснимото:
 	 
 	Чрез своите връзки с Андрия Пухарич и други, които той шеговито нарича „психо мафия“, Еднорогът си присвоява ключова роля в задачата да предупреди нашия народ за последствията от тази революционна промяна... във Вселената на Еднорога тези фактори включват неоспоримостта на НЛО, изумителните открития в квантовата физика, и неизбежността на Новия световен ред - които ще стартират с преминаването ни в ерата на Водолея.
 	 
 	Покрай тандема Пухарич-Айнхорн такива апокалиптични вярвания се споделят и от други. През 1977 г. лейтенант-полковник Томас Бърдън, най-близкият приятел на Еднорога и бивш аналитик на „военните игри“ в Пентагона, се появява - заедно с Пухарич - на конференция в Пенсилванския държавен университет, организирана от Еднорога. Конференцията е на тема „Разумът над материалното“. (През 1995 г. Бърдън пише некролога за Пухарич в бюлетина на PACE, The Planetary Association for Clean Energy (ПАЧЕ, Планетарната асоциация за чиста енергия.) След пенсионирането си от Армията, Бърдън се посвещава на изследванията на алтернативни енергийни източници. Той пише:
 	 
 	Аз вярвам, че ускоряването във времето на установяването на Новия световен ред - което трябва да стане около 2000 г. - ще е в резултат на предстоящия напредък в (1) свръхсветлинните [по-бързи от светлината] комуникации... и (2) обединяването на електрическата енергийна система на планетата.
 	 
 	Бърдън е в борда на директорите на Корпорацията Аштрон29, компания за изследвания и развитие в областта на съобщенията, която е в договорни отношения с Министерството на отбраната и НАСА. Вицепрезидент на корпорацията е д-р Джоузеф Яхода, който участва в екипа на АИП/Фондация Шор при разкопките в Гиза през 1978 г.
 	 
 	 
 	Науката в услуга на Новата ера


 	 
 	 
 	През 70-те години на 20 в. странната кариера на Еднорога поставя събитията около Деветте в един много по-широк контекст, разгъващ се при появата на радикално нови идеи в областите на психологията, парапсихологията и квантовата физика. Ново поколение от учени започва да изследва области в науката, които преди това са били смятани за бръщолевене на група ненормални отцепници, ако изобщо някой ги е забелязвал. Вдъхновението на тази нова вълна идва от импулсивното желание да се разбере повече за същността - и границите - на човешкото подсъзнание и неговата връзка с физическата Вселена. Това насочва изследванията в такива области като направляване на подсъзнанието и продължителните състояния на транс, като се изучават и ефектите от халюциногенните вещества като ЛСД. Стига се до нови открития в необятните простори на квантовата физика, потенциалните нови източници на енергия и парапсихологията. От това семейство на смели нови идеи тръгват такива класически и влиятелни изследвания като The Tao of Physics (Даото на физиката) на Фритьоф Капра, което разглежда връзката между квантовата физика и източния мистицизъм; Wholeness and the Implicate Order (Цялостната система и наложеният ред) на Дейвид Боом; The Masks of God (Маските на Бога) на Джоузеф Кемпбъл за психологията на митовете; Realms of the Human Unconscious (Царствата на човешкото подсъзнание) на Станислас Гроф - едно изследване на въздействието на ЛСД; и много други.
 	Повечето от тези основополагащи изследвания са провеждани в Калифорния в тясно обвързана мрежа от научни институти и фондации, между които циркулира голям обмен на идеи и които разполагат с многобройни член-кореспонденти. Сред тези институции е, разбира се, и СИИ в Менло Парк, където Тарг и Путов вече работят по проекта за дистанционно виждане, по времето, когато СИИ работи и в Гиза.
 	Институтът Есалин в Биг Сюр, който има поделение и в Сан Франциско, е основен двигател на тези събития. Наричан „калифорнийската столица на движението за самореализация“, той е създаден през 1964 г. от Майкъл Мърфи и Ричард Прайс и е разположен върху земи, обитавани преди това от индианското племе еселен. Една от целите на Института е да се провеждат семинари по психология, религия, парапсихология, квантова физика и други сходни дисциплини. В края на 60-те и началото на 70-те в Есалин припламват искрите на напрежението сред студентите, като не винаги има особена причина за това. Протестите на голи студенти често претендират за лъвския пай във водещите заглавия на местната преса, за разлика от основополагащите семинари на великите мислители на деня. Тъй като Институтът Есалин е център на изследванията в областта на психотропните вещества, той попада във фокуса на съществуващата контра-култура. И, което е по-изненадващо, той става много по-влиятелен и известен отвъд границите на времето и мястото си.
 	Айра Айнхорн провежда семинари в Есалин, там е и мястото, където Деветте, с които контактува Джени О’Конър, са вписани като участници в семинара. Според Еднорога „тя успя да насочи препускащия Есалин към Деветте“, а влиянието на Деветте е такова, че те заповядват уволнението на директора по финансите и реорганизират цялата система на ръководство на института. В края на 70-те години се развива програма за обмен между Институтът Есалин и СССР с цел да се споделят нови данни от проучванията в областта на парапсихологията. Като част от програмата изгряващи звезди на съветската наука и политика са поканени да посетят Съединените щати. Това има огромно, дългосрочно влияние над световната политика, тъй като много от съветските посетители на Есалин през 80-те години на 20 в. ще станат участници в сътресенията, които слагат края на Студената война и довеждат до падането на комунизма. Има защо да се смята, че организация, чиито членове са пътували редовно до Москва в годините на Студената война, трябва да е била използвана от американското разузнаване, или поне е била наблюдавана. Почти невероятно е, че няколко висши съветски политици, които по-късно стават важни фактори в режима на Горбачов, са посещавали посветените на контактите с Деветте семинари на Джени О’Конър, наред с ентусиастите на тема парапсихология, конгресмена Чарли Роуз и Айра Айнхорн.
 	Сега Институтът Есалин управлява филиала в САЩ на Фондация Горбачов, създадена от бившия съветски президент през 1992 г., за да подпомогне плавния преход от дните на Студената война към по-добро бъдеще за целия свят. Една от целите на Фондацията е да работи за развитието на новопоявилите се политически и религиозни парадигми. Институтът е спонсорирал и финансирал посещения на Борис Елцин, преди да стане президент на Русия, а в средата на 80-те години, членове па програмата за обмен Есалин/СССР стават посредници между Ричард Хогланд и съветските изследователи на Марс.
 	Стремителното количествено натрупване на личности и факти в тази история довежда „приказката“ за несигурните контакти с Деветте и нейните последователи до друго качествено ниво. Деветте чрез техните контактьори и привърженици имат повече или по-малко директна връзка с едни от най-влиятелните хора на света, чиито решения влияят на живота на милиони хора. Това е един изумителен сценарий.
 	Съществува и друга подобна школа в това движение, която ако не друго, то поне е по-спорна от Института Есалин. Това е Ерхард Сепситивити Трейнинг или ЕСТ (Erhard Sensitivity Training), организация, създадена през 1971 г. от Вернер Ерхард, бивш сайънтолог30 - и продавач на употребявани коли - който решава да експлоатира и адаптира някои от концепциите и методите на тази нова наука за собственото си утвърждаване. Добилата печална слава днес ЕСТ провежда семинари, които привличат такива знаменитости като Бъз Олдрин, Йоко Оно, Джон Денвър и бъдещият изследовател на HЛO Джон Мак, но това става доста преди ЕСТ да се превърне в мръсна дума. Посетителите са разтревожени от фашисткия режим и зомбираното поведение на членовете, както и от диктаторския контрол, упражняван от Ерхард над организацията. Медийното разочарование е силно и скоро ЕСТ се озовава начело на списъка на опасните култове. Самият Ерхард напуска панически Съединените щати след медийните разкрития за личния му живот и финансовите му машинации. Сега се смята, че е някъде в Русия.
 	Според някои слухове истинското име на Ерхард е Джон Розенбърг, но се говори, че си е сменил името, „за да замени еврейската слабост с германска сила“. (Неговият баща е евреин, но е сменил вярата си и е станал баптист.) Ерхард е имал тесни връзки с Института Есалин и е отпускал средства за програмата за дистанционно виждане на СИИ. По-обезпокоително е, че през 1977 г. и Джени О’Конър е представяна в ЕСТ, и то от сър Джон Уитмор преди той да премине в Есалин.
 	Друга важна част от това движение е ИНН - Институтът по научна ноетика (Institute of Noetic Scineces) в Пало Алто, който е създаден през март 1973 г. от астронавта Едгар Мичъл, участник в мисията „Аполо 14“, и е „посветен на изследвания и обучение по процесите, протичащи в човешкото съзнание, за да се достигне едно ново разбиране и повишено внимание сред всички“. (Ноетика идва от гръцката дума за разум.) През 70-те години на 20 в. този Институт има сериозно участие в психо- тестовете, като частично финансира експериментите с Гелер и, докато ЦРУ не си признава участието в експериментите по дистанционно виждане в средата на 90-те години именно ИНН претендира, че е финансирал първоначалната програма. Това най-малкото показва, че ИНН е позволил да бъде използван като прикритие на ЦРУ и вероятно дори като посредник за финансирането на някои по-спорни експерименти.
 	Създаденият през 1972 г. от Артър М. Йънг в Бъркли ИИС - Институт за изучаване на съзнанието (Institute for the Study of Consciousness) също предоставя форум за някои от най-дръзките мислители на нашето време. Това е мястото, където се провежда среща на Ричард Хогланд с Пол Шей от СИИ и където през 1984 г. чете първата си лекция за Сидония. По-късно Хогланд оценява личното влияние на самия Артър М. Йънг. (Йънг, който през 1953 г. присъства на дебюта на Деветте във Фондацията на кръглата маса, е фактически много по-сериозно замесен в управлението на Фондацията, отколкото би искал да се знае, заемайки поста на заместник на Пухарич. Йънг пази в тайна и това, че през 1956 г. е присъствал на срещата между Пухарич, Хъркос и семейство Лоухед, проведена в Мексико, въпреки че преди смъртта си през 1995 г. отбелязва пред Тери Милнър, че е бил там.)
 	Различните институти и фондации преуспяват единствено заради личностите, които им вдъхват живот. Една от ключовите фигури на тази сцена е авангардният физик Джак Сарфати, първият директор на Организацията за изследвания на съзнанието в Института Есалин, която се финансира от Вернер Ерхард, като парите за това са му превеждани тайно от Пентагона. Семинарите на Сарфати са посещавани от Станислас Гроф, Ръсел Тарг, Тимъти Лиъри, физикът Соул Пол Сираг (който става директор след Сарфати), Робърт Антън Уилсън, Фритьоф Капра и Айра Айнхорн, който е и литературен агент на Сарфати.
 	Работата на тази взаимосвързана мрежа от организации е изпълнена с въображение и иновации и представлява сериозно предизвикателство за предишната арогантна предубеденост на научния свят. В тези организации цари пионерски откривателски дух, в основата си породен от идеализма на младежката култура на 60-те години на 20 в. и желанието да се промени света към по-добро. Но над тези идилични намерения надвисва тъмната сянка на участието на Пентагона, ЦРУ и други отбранителни и разузнавателни агенции, които скоро разбират, че научните пробиви на тези идеалисти имат огромен потенциал в техните собствени сфери. Пример за това е случаят с дистанционното виждане. А и те не пропускат да отбележат, че изследванията на промените в състоянието на съзнанието, включително чрез използването на ЛСД и други наркотици, също имат своите по-тъмни приноси в различните техники на контрол над разума. Така че често подобни изследвания се насърчават и финансират, въпреки че това се прави тайно, по други канали - от организации като Пентагона и ЦРУ. Един от пионерите в изследванията на ЛСД и влиянието му върху съзнанието, Джон К. Лили, работи няколко години в Института Есалин, като същевременно сътрудничи и на ЦРУ, но при условието, че неговите изследвания няма да се класифицират като секретни. Това, разбира се, го затруднява професионално, защото почти всички изследователи в неговата област работят по засекретени проекти и той не може да споделя с тях данни, нито дори да се посъветва.
 	Друг случай на задкулисни планове в тази сфера е този на д-р Брендън О’Ригън, отговарящ за изследванията директор на Института по научна ноетика на Едгар Мичъл и консултант на СИИ. През 1975 г. О’Ригън урежда експериментите със странните способности на Юри Гелер, проведени в лондонския Биркбек Колидж, а е и пряко замесен в кръга на Пухарич-Уитмор в случая с Деветте. А след смъртта на О’Ригън през 1992 г., Джак Сарфати потвърждава, че и той е работил за ЦРУ по същото време като него. Джак Сарфати пише:
 	 
 	Тогава [през 1973 г.] бях просто един млад и неопитен „наивен идиот“, който участваше в много сложна и успешно прикрита операция, свързана с психологическата война, провеждана от Брендън О’Ригьн от Института по научна ноетика и Харълд Чипмън, който през 70-те години беше началник на служба в ЦРУ и отговаряше за всички изследвания в областта на контрола върху съзнанието в района на Залива.
 	 
 	Както и при съобщенията от Деветте - които са тясно свързани с необикновените напредничави изследвания, провеждани предимно в Калифорния - и тук се появява и придобива застрашителни размери сянката на разузнавателните агенции.
 	 
 	 
 	Кой плете мрежата?


 	 
 	 
 	Съобщенията, получени при контактите с Деветте, са особено любопитни в този контекст, защото те продължават през толкова дълъг период, независимо от какъвто и да е друг фактор. Но каква би била целта на един такъв уморителен експеримент ако е провеждан от разузнавателните агенции?
 	Един от възможните мотиви, както видяхме, е продължителен тест за това как могат да се създават и манипулират такива вярвания. В ръцете на изключително опитен кукловод като Пухарич, това си струва да се наблюдава. Но, може би, това не е просто упражнение в наблюдение и винаги е имало някакъв край в нечии планове? Може би тази система от вярвания е използвана с някаква цел, която е била ясно дефинирана от самото начало.
 	И в двата гореспоменати сценария Деветте би трябвало да са изфабрикувани, да са чиста измислица, но това не се връзва с някои от ключовите аспекти на историята. Например контактите с Деветте продължават и след като Пухарич се оттегля от тях в края на 70-те години на 20 в. Дали пък експериментът не продължава, но под контрола на някой друг? Или самата система от вярвания е стигнала до състояние, когато е започнала да се възпроизвежда сама? Вероятно малцина от тези, които претендират, че имат контакт с Деветте, са установили контакта независимо един от друг. Доколкото ни е известно, и Карла Рюкърт, и Джеймс Хъртак, за разлика от Дейвид Майърс (доколкото знаем) са имали контакти с Пухарич.
 	Що се отнася до работата на Пухарич, големият въпрос е дали той наистина е изфабрикувал контакта с извънземните или е експериментирал с различни методи за убеждаване на тълпата. Британският парапсихолог Кенет Дж. Бачелдор ни демонстрира как истински паранормални ефекти могат да бъдат внушени на група хора, единствено чрез така нареченото от него „внушение на артефакта“, което на практика дава рязък старт на истински паранормален феномен, използвайки измамата. Той открива, че в групи, които се занимават с психокинеза, ако някой неволно побутне масата, цялата групата започва да вярва, че причината е паранормална, отприщвайки по този начин истински свръхестествени събития. Многозначителен е фактът, че не само Пухарич е познавал откритията на Бачелдор, но и Дон Елкинс твърди, че неговите опити по фабрикуването на контактьори под хипноза са довели до истинския контакт.
 	Самият Пухарич безрезервно вярва в паранормалните психически възможности. Изглежда, че от доста ранен етап в кариерата си - както е описано в книгата му The Sacred Mushroom (Свещената гъба) - той се увлича по древната египетска религия на Хелиопол и възможността да контактува директно с боговете от Великата Енеада. Като се вземе предвид всичко това, изгледа Пухарич наистина е вярвал, че такъв контакт е в крайна сметка възможен, въпреки че пътят, по който могат да се достигнат извънземните богове, гъмжи от проблеми. Съобщението може да бъде заглушено от вътрешни „шумове“ или да бъде неточно заради личните надежди и страхове на медиума. Но изглежда Пухарич вярва, че е възможно да се отвори Старгейт, която ще позволи на боговете да влязат в нашето измерение. Тази негова вяра е демонстрирана от използването му на Космическите деца за проучване на идеята за контакт. Айра Айнхорн ни каза, че Пухарич е бил обсебен от космическите богове, защото е смятал, че в света цари хаос и неговата единствена надежда е в помощта отвън, от по-висшите разуми. Самият Айнхорн не изпитва съмнения, че Деветте са истински материални същества, но не вярва, че те са точно това, за което претендират, че са. Той често спори с Пухарич за готовността му да приема заповеди от тях; това е основният въпрос, по който те не се разбират.
 	Дали идеята да се опита да влезе в контакт с боговете от Космоса е на самия Пухарич или идва от неговите началници от разузнаването? Важни ръководители от ЦРУ (и други служби) биха могли да приемат достатъчно насериозно възможността за контакт с извънземни, за да проучват пътищата за отварянето на Старгейт. Определено, разузнавателните агенции по света знаят за потенциала на психическите възможности и притежават изобилни данни, които най-вероятно предполагат използване на шамански по рода си умения, довели до натрупване на контактьорски опит.
 	Един пример за това е изобилието от фатални феномени, които престават след края на серията от не особено успешни експерименти с Юри Гелер, проведени през 1974 г. и 1975 г. в лабораторията „Лоурънс Ливърмор“ в Калифорния - един от водещите американски центрове по изследването на атомните оръжия. Изследователите от „Лоурънс Ливърмор“ са убедени, че ако неговите способности са реални, те биха могли да служат при управлението на ядрените ракети - той би могъл, например, по някакъв начин да взривява бойната глава или да се свърже със системата за управление на ракетата. Изследователите искат да установят доколко психокинезата съществува наистина и ако е така, колко е ефективна и какво може да се направи за защита от нея.
 	С Гелер са проведени серия тестове (докато той е държан настрани от основния изследователски център, просто за всеки случай). Според Джим Шнабел, тестовете ги убеждават, че психокинезата не е достатъчно силна и контролируема, за да представлява сериозен риск за ядрения им арсенал. Но дори и така, експериментите служат като „Сезам, отвори се!“ за започващата изява на развиващия се феномен. Има случай, при който глас с металическо звучене се появява на аудио лента по време на един от тестовете, като отчетливо произнася поредица от произволни думи. Аналитикът от ЦРУ Кристофър „Кит“ Грийн - който се появява под псевдонима „Ричард Кенет“ в книгата на Джим Шнабел - тогава работи по проекта за дистанционно виждане на ЦРУ и наблюдава експериментите в „Лоурънс Ливърмор“. Впоследствие именно той забелязва, че гласът практически дава кодовото име на един свръхсекретен проект на ЦРУ, който няма никаква връзка с тестовете на Гелер.
 	И, което е още по-обезпокояващо, през седмиците след експериментите, физиците започват да имат странни видения, и в домовете си, и в лабораторията, които включват миниатюрни „летящи чинии“ и странни животни, като огромни, приличащи на гарвани птици - „фантастични животни от екстатичната наука на шаманите“, както ги нарича Джим Шнабел. Те са наблюдавани и от членове на семействата на физиците. Нещата изглеждат така, сякаш работещите в Лабораторията Лоурънс Ливърмор изведнъж са подложени на преследване: един от физиците дори води телефонен разговор с металния глас. Изведнъж тези необясними събития спират, сякаш някаква временна цепнатина в завесата между измеренията изведнъж отново се е затворила. На всичкото отгоре някои от участниците в програмите за дистанционно виждане на Пентагона и ЦРУ преживяват паранормални събития в извънработни време и също имат отделни контакти с извънземни, особено с такива, които са свързани с Марс.
 	Тези събития, заедно с вярата на Пухарич в истинността на контактите с извънземни, поставят на дневен ред сериозната възможност ЦРУ и някои други агенции да са напълно наясно с „извънземния“ елемент, свързан с техните програми за психо-шпионаж, в които явно „са намесени“ нечовешки същества. И все пак, когато най-важната лаборатория, свързана с ядрените оръжия, е подложена на преследване, а нейните твърдоглави и скептични учени са дотолкова тормозени от необяснимите явления, че някои от тях са близо до нервния шок, този озадачаващ феномен трябва да се вземе насериозно. От разузнаването биха искали да знаят повече за това - не само за да ги отстранят от изследванията си в сферата на психо-шпионажа, но, след като съществата разполагат с вътрешната информация за кодовете на свръхсекретни операции, те биха искали да знаят дали един по-контролиран контакт с такива полезни разумни същества е осъществим и дали може да започне някакъв взаимно полезен диалог с тях. В това има смисъл: ако Деветте са наистина космически богове не е трудно да си представим какво предимство е да са на страната на САЩ в Студената война, например, или да са им съюзници в който и да е период от историята.
 	В една от своите статии изследователят Алекс Константайн цитира Род Люис от Федерацията на американските учени, който казва за практикуващите дистанционно виждане, че „имат работа с царството на демоните“, като обяснява, че „това е гръцката дума за разумите без тела. Очевидно става дума за нещо, което военните и разузнаването приемат много насериозно, но за съжаление се опитват да го използват за военни цели“.
 	Много от хората, свързани с Деветте, изглежда се доверяват прекалено много на идеята за извънземен контакт, често заради своите предишни преживявания, например като медиуми. И навярно една от целите на експериментите с Деветте е да се провери вероятността и възможностите за подобен контакт. Ясно е, че вярата в контакта с извънземни е основната нишка, преминаваща през авангардната работа на различните организации, обсъждани по-горе, и е възприемана съвсем сериозно от определени ключови фигури, една от които е Станислас Гроф. През 1965 г. Гроф, който е чехословашки психиатър, изследвал ефектите от ЛСД в Прага, е поканен да продължи работата си в САЩ. Гроф работи в няколко клиники и изследователски центрове, и пише книгата Realms of the Human Unconscious: Observations from LSD Research (Царствата на човешкото подсъзнание: Наблюдения от изследванията на ЛСД). Книгата е написана в Института Есалин и е публикувана от него през 1975 г. 
 	Гроф изучава целия спектър от преживявания под влиянието на ЛСД, включително и многобройни „паранормални“ ефекти, за които му докладват обектите на неговите опити, като например спомени от предишни животи, предчувствия, ясновидство и мистични преживявания. Той описва и преживявания на обекти, които са напускали тялото си и това, което беше известно като „ясновидство от разстояние“, а сега се нарича дистанционно виждане. Гроф открива много случаи на срещи с „духо- ве-водачи“ или други помагащи и очевидно по-висши същества, включително и такива, които твърдят, че са извънземни.
 
 	Тези неща често предизвикват много повече от академичен интерес. Много от самите изследователи претендират, че са имали личен контакт. Например Джак Сарфати казва, че през 1952 г„ когато е бил на четиринайсет години, е получил телефонно обаждане, при което глас, сякаш от машина, му съобщава, че с него се е свързал съзнателен компютър, намиращ се на космически кораб от бъдещето. Гласът продължава и казва, че Сарфати е избран като „един от четиристотинте светли и възприемчиви умове“ и „след двадесет години ще започне да се свързва с останалите“.
 	Както е предсказано от гласа, Сарфати наистина продължава да се развива и става надарен - макар и нестандартен - теоретичен физик. Той винаги се е възхищавал на далечните перспективи на научното мислене и по-екзотичните аспекти на квантовата физика като природата на времето (Сарфати е съавтор на основополагащия труд, озаглавен Space-Time and Beyond (Пространство-време и отвъд това), възможностите на свръхсветлинните пътувания и комуникации и връзката на човешкото съзнание с физични единици на квантово ниво. Сарфати е директор на Центъра за изследване на връзките физика/съзнание в Института Есалин и понастоящем развива концепцията за „постквантова физика“, която, по неговите твърдения, може да обясни феномените като безконтактното виждане. В един скорошен e-mail до нас, той казва:
 	 
 	Аз разширих версията на Дейвид Бом за квантовата физика, за да включа и феномените на разума. Наричам това „постквантова физика“. Постквантовата физика противоречи на идеята на Айнщайн, че бъдещето не може да влияе на настоящето по забележим или подлежащ на контрол начини. .. Постквантовата физика претендира да е едно универсално обяснение както на обичайното съзнание, така и на необичайните феномени като дистанционното виждане, използвано със зрелищен успех по време на Студената война... Аз подозирам, че разбирането на физическата природа на съзнанието като постквантово поле отвъд обикновеното понятие за пространство и време, ще ни позволи да пътешестваме към звездите и отвъд тях, както материално, така и чрез разума. Скоро ще направим Стартрек истина.
 	 
 	Интересът на Сарфати към нещата като природата на времето, е директен резултат от странния телефонен разговор, проведен през далечната 1952 г. Той вярва, че и до днес в някакви граници е направляван от своя контакт с извънземния разум. Възможно ли е нечовешките разуми наистина да се опитват да влияят на човешката раса чрез отделни личности, които са избрани в детството си? Как иначе те ще знаят, че Сарфати ще стане обещаващ физик?
 	От друга страна почти по същото време доста съвсем реални човешки организаци оценяват потенциала на Сарфати. Според неговите собствени спомени, приблизително по времето на тайнственото телефонно обаждане, той е избран да посещава „следобедно училище за надарени деца“, ръководено от някой си Уолтър Брийн. Това допълнително обучение включва лекции по патриотизъм и „антикомунизъм“ от гости, които работят за Корпорацията Сандия - основен участник в изследователската програма за ядрени оръжия на САЩ. Брийн урежда на Сарфати да започне да учи в Университета Корнел, когато той е само на седемнадесет години, като му пише препоръка, в която казва, че Сарфати ще направи „революционни открития в самите основи на физиката“. Брийн повтаря предсказанието на компютъра от бъдещето за развитието на Сарфати като изтъкнат учен.
 	Двадесет години след това около Сарфати започват да се случват странни неща, но това става чак след като той навлиза в научния свят на изследователските организации, които вече дискутирахме. През 1973 г. той отива в СИИ, за да се срещне с Брендън О’Ригън, с който провежда продължителен, седемнадесет часов разговор, в резултат от който Сарфати започва да си припомня за първи път цялата необичайност на телефонния разговор отпреди двадесет и една години. По-късно Сарфати става директор на Центъра за изследване на връзката физика/съзнание в института Есалин (центърът се финансира от Вернер Ерхард и Пентагона). Той прекарва много време с някакъв сюрреалистичен асортимент от гурута, физици, психотерапевти и мистици, като Пухарич, Уитмор, Гелер и Айнхорн, във „фермата за пуйки“ в Осининг. През 1975 г. Сарфати е повикан и от Брендън О’Ригън, за да организира експериментите с възможностите на Юри Гелер в Биркбек Колидж, по време на които са записани огромен брой невероятни паранормални феномени. По това време той получава екземпляр от книгата на Пухарич Uri (Юри) и, когато майка му прочита в нея оценките за Гелер и Деветте, тя си спомня за странния телефонен феномен, и също, за голямо учудване на Сарфати, си спомня не едно обаждане, а серия от такива, продължили в период на повече от три седмици.
 	С тази предистория сме изкушени да предположим, че Сарфати е бил част от зловещ експеримент по „програмирането“ на деца, подобен на Досиетата X, който експеримент е част от някакъв дългосрочен правителствен проект. Самият Сарфати допуска тази възможност, но смята, че в тази версия остават много необяснени неща. Когато през 1998 г. в един форум по Интернет някой си Марк Торнъли пита Сарфати дали Уолтър Брийн би могъл да изфабрикува телефонното обаждане и компютърния глас, Сарфати се съгласява, че би могъл и дори казва: „Мисля, че Андрия Пухарич, който е бил по това време в армията, е можел да го направи.“
 	Въпреки увереността си, че учените от армията биха могли да са автори на телефонното обаждане, Сарфати се съмнява, че Брийн или Пухарич са планирали и организирали последвалите събития, които започват около двадесет години по-късно. Трудно е да не се съгласим с него. Това е един от най-озадачаващите аспекти на цялата история, а и най-вписващият се сред събитията около Деветте. Те може и да са управлявани от космически разум, или от бъдещето - но намесата на правителствените агенции буди подозрения. И все пак, определени елементи просто не могат да се обяснят, ако става дума за психологически експерименти, провеждани от тайни, но съвсем човешки организации.
 	Други прилики между историята на Сарфати и събитията около Деветте са, разбира се, датите. И в двата случая нещата започват през 1952 г., но пак и в двата случая плодовете се появяват чак в началото на 70-те години, (Сарфати нямаше идея колко отдавна са известни Деветте, докато не му споменахме ние.)
 	Много хора се впечатляват от паранормалните феномени, свързвани с Деветте, което често ги спечелва на страната на каузата. Друг пример за това е случилото се със Соул Пол Сираг, физикът, който оглавява Центъра за изследвания на връзката физика/съзнание в Есалин след Сарфати. Той посещава Осининг по време на контактите, провеждани там от Гелер, а по-късно присъства и на сеансите на Джени О’Конър в Есалин. Сираг си спомня една изумително сюрреалистична история, при която той пита Гелер дали е възможно да види Спектра. Гелер му отговаря, че е достатъчно само да погледне в очите му. Сираг го прави - и вижда как главата на израелеца се превръща в глава на сокол. Тази история има и специфичен отглас, защото друг човек, свързан по това време с групата на Пухарич-Гелер, Рей Станфорд, твърди, че има контакти с извънземни от 1954 г. и съществата, които е видял, също приличат на соколи. (През 50-те години Станфорд е съратник на друг спорен контактьор, Джордж Хънт Уилямсън, който на свой ред е близък колега на контактьора-фашист Уилям Дъдли Пели.)
 	Соколите се омешват с историята на Пухарич като сол и пипер: самият той твърди, че Деветте са му казали, че той е прероденият бог-сокол Хор и често описва как около него и Гелер периодично се появяват соколи по време на пътуванията им в Израел и Съединените щати, което той приема като знак за защита от Деветте. (По съвпадение „фермата за пуйки“ се намира на булевард „Соколите“ в Осининг.)
 	Идеята, че дори учени - с тяхното традиционно презрение към пара- нормалното - вярват, че са в личен контакт с извънземен (или друг нечовешки) разум, може да изглежда учудваща или необичайна, но много от най-преданите последователи на Деветте, както вече видяхме, са физици. В отговор на описанието на Сарфати на телефонния разговор от детството му с компютъра от бъдещето, Брендън О’Ригън казва, че знае за „няколко стотици“ подобни случаи, а Соул Пол Сираг заявява недвусмислено, че над сто учени само в САЩ вярват, че са в телепатичен контакт с извънземни разуми. Джон К. Лили, друг пионер в изучаването на промените в състоянието на съзнанието и влиянието на ЛСД, който прекарва известно време в края на 60-те години в Есалин, съобщава за собствените си преживявания при контакта с „разуми или същества, по-висши от мен“, за които той вярва, че са „един споделен, организиран аспект на Вселената“. Като говори за тях, той нарича тези разуми „програмистите“, и развива теорията, че човешките същества са наистина „биокомпютри“. Той пише: „Всички човешки същества... са програмирани биокомпютри. Никой от нас не може да избяга от собствената ни същност на програмируеми същества. Буквално казано, всеки от нас може да изпълнява само собствената си програма, нито повече, нито по-малко.“ Въпреки че това звучи като механистична или поведенческа концепция, Лили е убеден в съществуването на по-висши разуми - „програмистите“ - които, по подразбиране, програмират човеците-биокомпютри и контролират развитието на цивилизацията на Земята. Тези идеи са поразително сходни с идеите на Джеймс Хъртак, изразени в книгата му The Keys of Enoch (Кодовете на Енох).
 	Друга водеща фигура в този странен елит от учени-контактьори е високо уважаваният научен философ Р. Бъкминстър Фулър, при когото директор по изследванията е бил Брендън О’Ригън. Въпреки че другите се успокояват малко след твърденията си за личен контакт, някои водещи фигури в нашето разследване потвърждават собствената си вяра, че такива неща са не само възможни, а и наистина се случват. През 1996 г., по време на едно радиоинтервю, бившият астронавт Едгар Мичъл споделя, че вярва, че извънземни са посещавали Земята. А Джери Мишлов пише за Артър М. Йънг (който почина през 1995 г.):
 	 
 	Той активно издирваше... най-екстремната литература в областта на НЛО. Той искаше да чете изявленията на контактьори и извънземни за науката и космогонията на извънземните цивилизации. Той се надяваше да може да разшири и пречисти теориите си, основаващи се на тази информация. Не познавам някой по-информиран от Артър в тази много екзотична област.
 	 
 	Артър Йънг също така е чел лекции в Сан Франциско за реалното съществуване на подземни бази на извънземните в Съединените щати, макар че, подчертаваме още веднъж, това може да се стори доста несъвместимо с неговия академичен статус в очите на тези, които автоматично поставят на една плоскост вярата в „извънземните водените на отчет „малоумници“ от Новата ера. Точно обратното, Йънг - най-известен с изобретяването на роторния механизъм, които е използван в първия хеликоптер, построен от Компанията Бел - е уважаван като един от най-напредничавите мислители на 20 в. А през 1952-1953 г. той присъства и на най-ранната поява на Деветте във Фондацията на кръглата маса, ръководена от Пухарич.
 	Водещи учени и мислители не само приемат възможността за контакт с извънземни, но в много случаи наистина твърдят, че са го преживяли. Фактически всички те са част от същата мрежа от личности и организации, базирана в авангардните изследователски институти на Калифорния от 70-те години на 20 в. И едни и същи хора многократно се появяват на повърхността, като лица на тази заплетена мрежа. Например Брендън О’Ригън, директор на изследванията за Р. Бъкминстър Фулър - който също твърди, че е имал контакт с извънземни - „освобождава“ паметта на Джак Сарфати за странния телефонен разговор и работи с Андрия Пухарич и Юри Гелер по същото време, когато те са прекомерно ангажирани с контактите си с представители на Спектра и на Деветте.
 	Тези връзки отиват далеч отвъд чистото съвпадение, но сякаш само продължават да объркват картината. Може ли тази много комплексна схема, която се проточва дълги години и намесва стотици, а може би и хиляди хора, наистина да започва от извънземните? Дали тя е доказателство за хитър дългосрочен план на извънземни разуми, като Деветте? Въпреки че такъв сценарий изкушава, остава валиден фактът, че е налична висока степен на ангажираност - и очевидно режисиране - от тайни правителствени агенции. Въпреки противоречивостта на тези две хипотези, има и друга възможност. Дали пък присъствието в сянка на разузнавателните агенции и на извънземните разуми не е, както изглежда, взаимно изгоден съюз?
 	Едно нещо е сигурно: Деветте имат влияние над различни и голям брой водещи личности, което не би могло да е работа на същества без видимо присъствие или без чужда подкрепа. Но самите Девет са само част от сложен гоблен, изработен от множество еднакво ярки нишки. Джак Сарфати отбелязва, описвайки телефонен разговор от 1996 г. с Томас Дженкинс - бивш физик, който в момента ръководи Фондация Горбачов в САЩ: „Том [Дженкинс] и аз проведохме интересен разговор, в който и двамата отбелязахме изумителните белези на синхрон, които свързват физиците, интересуващи се от съзнанието, извънземния разум, дистанционното виждане и други „отвлечени“ области с кардиналните събития, които доведоха до края на Студената война.“ И като пише за сложния гоблен, неделима част от който са и Деветте, Сарфати казва: „Фактът си е факт... че банда калифорнийски откачалки от Новата ера, които си падат по НЛО и психо-феномените, сред които съм и аз, си проправи път към най-висшите ешелони на управляващата класа в САЩ и СССР и днес управлява Фондация Горбачов (американския ѝ филиал).“
 	Това е един тревожен сценарий. Както отбелязва Сарфати, ключови фигури в тази история са хората, които управляват САЩ и СССР, които дори - макар и спорно - организират края на Студената война, и вероятно на самия комунизъм, като сила, с която се съобразявахме. Тези хора вероятно имат основна роля в управлението на света, но те също така - до степен, която не ни е известна - са под влиянието на Деветте.
 	Ако ще и само по тази причина Деветте трябва да се възприемат сериозно, дори това да изисква масово прекратяване на съмненията в тяхното съществуване. Те биха могли да са тези, за които се представят - древните египетски богове - но това изглежда доста необичайно. Има и друга възможност: Деветте може да са истински, в смисъл, че не са измислица или колективна заблуда - и не са чудовища, създадени от д-р Франкенщайн-Пухарич - а са истински не-човешки разуми, които по някакви си техни причини се опитват да ни убедят да мислим, че те са хелиополската Енеада.
 	Вече отбелязахме влиянието, което имат Деветте сред привържениците на Новата ера, но има и други арени, където тяхното влияние е изненадващо, да не кажем обезпокоително. Както видяхме Ричард Хогланд чете лекция в ООН, организирана от група със специални интереси, съставена от работещи в ООН и представители на нации, наричана Общество за Просветление и Трансформация (ОПТ) управлявана от служителите в ООН Сюзън Карабан и Мохамад Рамадан. Тази група е силно повлияна от Деветте, както може да се предположи от самоличността на предишните лектори, които ОПТ кани в сградата на ООН, сред които са Джеймс Хъртак и Андрия Пухарич. Хъртак също така пише и статии за бюлетина на ОПТ, посветени на Лицето от Марс и извънземния разум.
 	През ноември 1996 г. в Хелзинки Мохамад Рамадан чете лекция на Първата скандинавска конференция за извънземния разум и бъдещето на човечеството, в която обширно се позовава на Деветте. Тема на неговата лекция е потенциалният взрив на разпространението на вярата в контактите с извънземни, когато (и ако) кацнат космическите кораби. Той използва материали на контактьори, за да илюстрира какво си мислят самите извънземни за това, въпреки че добавя няколко думи на загриженост относно тяхната достоверност и възможността съобщенията да са изопачени от съзнанието на контактьорите. Но той има оригинално решение за този проблем: „Специално съм се погрижил да използвам единствено съобщения, произхождащи от тяхната най-висша йерархия, от същества от 5-тото измерение и нагоре, или от ултра-извънземните, както ги нарича футуристът д-р Джеймс Хъртак.“
 	Но ние знаем кои извънземни са от 5-тото измерение, само и единствено защото те са ни го казали. С други думи, Рамадан вярва на съществата, които са му казали, че заслужават да им се вярва. И единствените хора, които са достатъчно квалифицирани да категоризират извънземните, са Филис Шлемер и Джеймс Хъртак.
 	Някои от прикриващите се в сянка фигури се появяват от време на време в цялата тази история. Подобна фигура е мултимилионерът (и бивш офицер от военноморското разузнаване) Хенри Белк, близък съратник на Пухарич през 50-те и 60-те години на 20 в. и един от малцината, дошли на погребението му през 1995 г. Белк присъства в благодарностите към книгата The Only Planet of Choice (Единствената планета на избора) като човекът, „от който започва всичко“, въпреки че за съжаление не е обяснено как е направил това. За него се знае, че е финансирал Джеймс Хъртак и двамата заедно са замесени с друга фондация за спорни изследвания, която определено има връзки на високо ниво. Става дума за основаната през 1989 г. от сенатор Клейборн Пел Фондацията за човешки потенциал, чиито президент е един от помощниците на Пел, К. Б. „Скот“ Джоунс, ветеран от военноморското разузнаване на САЩ.
 	Според Джим Шнабел „Скот“ Джоунс поддържа връзка с кръг от изследователи на паранормални явления, пръснати из целите Съединени щати, като от време на време ги свързва с различни представители на разузнаването, специалисти по „оперативни въпроси.“ Един от любимците на Джоунс е екстрасенсът Алекс Танаус, който работи и за проекта на американската армия „Пламък от Скарата“, а през 1984 г. е търсен и от ЦРУ, за да открие с помощта на дистанционно виждане къде се намира шефът на офис на ЦРУ, отвлечен в Бейрут. (Танаус определя точното място и коректно обяснява, че агентът е вече мъртъв, въпреки че това изглежда доста необичайно по това време.) Джоунс кани Танаус да извърши експеримент по дистанционно виждане на Сфинкса: резултатите от това са неизвестни, въпреки че се знае, че Джоунс е изпратил доклад до Асоциацията за изследвания и просвещение (АИП).
 	Фондацията за човешки потенциал е финансирана от няколко известни личности, сред които е Лоурънс Рокфелер. Списъкът със служители на фондацията включва и Дик Фарли, който напуска през 1994 г. след три години работа като директор по развитието на програмата.
 	Поради сведенията, които получава като вътрешен човек, Фарли започна много да се тревожи от нарастващото влияние на Съвета на Деветтe върху политици и хора на отговорни постове. Той описва как Деветте „поддържат работеща мрежа от физици и психолози, агенти на разузнавателните служби и могъщи милиардери, които се интересуват по-малко от „произхода“ им и техните странности, отколкото от получаването на всички напредничави и нови данни за това, за което вярват, че е битка за самата Земя.“
 	Фарли си спомня среща на Джоунс, Хенри Белк и Джеймс Хъртак, при която обсъждат, освен другите неща, и финансирането на Фондацията за човешки потенциал. Това предполага, че философията на Хъртак - а и философията на Деветте - се е просмукала чак до най-висшите кръгове на американските политици. Началникът на Джоунс, сенатор Клайборн Пел, е изключително могъща фигура във Вашингтон. По това време той е председател на влиятелния сенатски Комитет за връзки с чужбина, а е и опитен политик, когото младият вицепрезидент Ал Гор уважава много. Пел и Гор работят в много тясно сътрудничесто по времето, когато вторият е сенатор. Двамата споделят пламенна вяра в паранормалното, и двамата са големи поддръжници на финансираните от правителството психо-изследвания. Според Фарли, Пел е „дългогодишен приятел и адвокат на [Хенри] Белк“ и е в борда на директорите на ръководения от Едгар Мичъл Институт по научна ноетика. Юри Гелер сподели с нас как през 1987 г. е привлечен от Пел, директора на ЦРУ Антъни Лейк и Гор да помага при „повлияването“ на руския екип по време на преговорите за съкращаване на въоръжаването в Женева. Пел също така урежда Гелер тайно да информира отговорни служители от правителството за съветската стратегия, предоставяйки им данни, осигурени чрез медиумните му способности. Тези тайни съвети се провеждат в една „чиста“ (обезопасена срещу подслушване) стая в Капитолия и на тях присъстват сенатори и висши служители на Пентагона.
 	Тук има от какво да се тревожим. Не само, че вицепрезидентът Ал Гор и сенаторът Клейборн Пел споделят еднакви езотерични интереси, но те са и политически партньори. Основателно можем да приемем, че Гор е информиран за Деветте, и ако това е така, то доколко е повлиян от тяхното учение - и в най-лошия случай от техните инструкции? Доказателствата предполагат, че той по никакъв начин не е единственият сред най-висшите американски политици, който е въвлечен в сферата на влияние на Деветте.
 	 
 	 
 	Обичайните заподозрени


 	 
 	 
 	Засега е ясно, че Деветте стоят зад посланията на Гиза и Сидония и тези три понятия вече са безвъзвратно преплетени в нещо като неизбежна и непреодолима сила на „вярата“. Не е възможно да се разглежда което и да е от тях извън контекста на останалите, благодарение на сигурната работа на разузнавателните агенции, които подсигуряват непрекъснатото присъствие в топ новините на тази нова система от вярвания. За целта се използват слухове и контра-слухове, така че никога да нямаме възможност да се замислим за това, което е в дъното на историята. Но коварното присъствие на Деветте и на техните още по-ревностни последователи е здраво приковано за оправдания интерес към загадките на Марс и тайните на Древен Египет.
 	Точно както при Новата египтология и Посланието от Сидония, това е сценарий, при който спорните „алтернативни“ събития са тясно свързани, ако не и направо дирижирани от разузнавателните служби. Още повече, че тези три нишки, въпреки че всяка от тях изглежда има независим произход, бавно и неумолимо се сближават, като три риби, хванати в една и съща затягаща се мрежа. Оценките на Деветте - преразказани от Хогланд и Майърс - се свързват с Посланието от Сидония и това на свой ред тясно се преплита със загадките на египетската цивилизация и търсенето на нейните загубени тайни.
 	Едни и същи личности играят основната роля във всичките три „отделни“ истории. Основният пример е Джеймс Хъртак, най-изявеният гуру, който се свързва с Деветте, заместник е на Пухарич в „Лаборатория Девет“, той е първият човек, който прави публично достояние връзката Марс-Египет и е бил - и все още е - основен участник в събитията на платото Гиза.
 	Също така явна е намесата и на СИИ, организация, тясно свързана с отбранителните и разузнавателни структури на Съединените щати. СИИ се появява ненадейно в Гиза, в историята около Марс, и чрез връзките си с Пухарич, в събитията, свързани с Деветте.
 	Благодарение на тази комплексна, често прикрита, намеса на находчиви мъже и жени, това, което става сякаш под носовете ни, е зараждането на нова система от вярвания, която ефикасно събира множество различни елементи, за да разшири своята привлекателност колкото е възможно повече. Но дали това представлява естествена градация, едно съчетаване на несъвместими „налудничави“ идеи или те са смесени съвсем нарочно? И кой или какво седи в центъра на тази гигантска мрежа?
 	Това е конспирация с огромни размери, толкова успешна, че е невъзможно да бъде посочена като подбудител конкретна личност или група от хора, въпреки че разполагаме със списъците на тези, които биха могли да бъдат. Видяхме, че кръгът около Деветте е бил и понастоящем е подкрепян финансово от много богати хора, като Барбара Бронфман и Джойс Печек, но те не го правят тайно и са лесни за идентифициране. Изглежда логично, че те също са използвани като част от един експеримент, най-вероятно за да се види как могат непривични вярвания да принудят такива хора да се разделят с парите си. Разбира се експериментът има и чисто практична цел: той прави операцията самофинансираща се. ЦРУ винаги има наум счетоводния си баланс. (В Съединените щати съществува силна традиция за тесни връзки между частния бизнес и отбранителните и разузнавателните структури, което не се среща често в останалите страни. Другаде, където съществуват подобни връзки, те по-скоро са резултат на масонски уговорки.)
 	В тази гигантска комплексна конспирация има два основни елемента. Единият са видимите опити да се установи контакт с извънземните разуми - Деветте - като се използват всички налични средства. Другият е използването на тези контакти, за да се разпространява послание. Както при всеки вид пропаганда, това не зависи от истинността на контактите, а само от вярата, че те са истински. Но защо си дават този труд? Какъв е мотивът, прикрит зад активността на Деветте?
 	 
 	Ето няколко от възможните хипотези:
 	 
 	(1) Мощна клика се опитва да установи контакт с извънземните, както чрез физическа Врата към звездите - Старгейт, така и чрез телепатични контакти, с други думи, чрез контактьори. Това би обяснило намесата на официални държавни агенции в търсенето на нещо много важно в Египет. При този сценарий опитите на Пухарич да установи контакт с Деветте се основават на вярата, че те наистина са „някъде там отвън“, но подсъзнателните контакти са трудни и подходящо „тренираните“ лица трябва да бъдат „окуражавани“.
 	 
 	(2) Конспираторите нарочно създават усещане за очакване, че такъв контакт ще се състои. При този сценарий една напълно измислена система от вярвания се конструира и разпространява от различни източници.
 	 
 	(3) И двете по-горни програми заедно. Конспираторите се опитват да установят истински контакт, но също така са ангажирани и в таен експеримент по „смекчаване“ на емоциите, който да ни приготви за предстоящото завръщане на нашите създатели, древните богове на Египет.
 	 
 	Съществува и следваща възможност. Самите конспиратори да са мамени - от Съвета на Деветте. Историята помни много случаи на видения и гласове от „други светове“, които може и да обещават рая, но които практически ни носят и нещо доста различно, или както казва Шекспир:
 	 
 	And oftentimes, to win us to our harm,
 	The instruments of darkness tell us truths,
 	Win us with honest trifles, to betray’s 
 	In deepest consequence.
 	 
 	(Понявга силите на тъмнината, 
 	желаейки ни злото, ни залъгват 
 	със дребни истини, за да ни вкарат 
 	във гибелни последствия!)31
 	 
 	Но никога досега, те не са имали, в невеществената си хватка, толкова много от най-влиятелните личности на света.
 	  

 	  

 	  

 	  

 	  

 	  

 	  

 	  

 	 
 	 
 	 
 	6


 	 
 	 
 	Тайните господари


 	 
 	 
 	През август 1998 г. Джак Сарфати ни написа e-mail, след като бил смаян от нашето откритие как за Деветте се знаело вече повече от петдесет години: той мислел, че те са известни едва от 70-те години на 20 в. Но ние щяхме да открием, че дори половин век не стига, за да се разкрие цялата история на тяхното странно, обезпокоително присъствие. В същия врящ казан, от който се появяват Деветте, се заражда неосъщественият зародиш на тоталитаризма на двадесети век. Открихме също, че някои от ключовите фигури, тясно обвързани с дългата „бременност“ на Деветте, са изненадващи, да не кажем обезпокоителни. Историята включва такива фигури като Л. Рон Хъбард, постоянно обсъждания основател на Сайънтистката църква и превзетия маг Алистър Кроули, който може да заслужава, а може и да не заслужава, прякора, лепнат му от таблоидите „Най-отвратителния човек на света“, но явно изпитва удоволствие от такава слава.
 	 
 	 
 	Кръстникът на Новата египтология

 	 
 	 
 	Р. А. Швалер де Любиц е имал винаги изключително влияние над Новата египтология, както и над мисленето и книгите на Джон Антъни Уест, Греъм Хенкок, Робер Бовал и много други. Въпреки че след смъртта му през 1961 г. той става нещо като „кръстник“ за тези писатели, по много причини Швалер де Любиц не е пример за подражание. Неговата идеология - а и поддръжниците му - трудно ще го направят мил на днешната политически ангажирана общественост, което е и вероятната причина неговите почитатели-писатели да не ги споменават.
 	Вече отбелязахме, че Швалер де Любиц отдава голямо значение на числото девет в религията на Древен Египет. Необичайно е, че той превежда древноегипетската дума нетер, която означава „бог“, като „принцип“ и така говори често за Деветте принципа. Той пише:
 	 
 	Хелиопол учи на метафизиката на Космическия Опус чрез разкриването на акта на Сътворението, който разделя Великата пустош Нун; там се говори и за раждането на Деветте Принципа, които са основата, върху която ще се изгради светът на възприятията и той ще стане лесен за възприемане от човешкия разум.
 	 
 	Той подчертава, че Енеадата са Деветте Принципа:
 	 
 	Митът за фараоните илюстрира това чрез Хелиополската мистерия, която възпроизвежда създаването на Великата Енеада (Деветте Принципа), родена от Нун, първичните води.
 	 
 	Жената на Швалер де Любиц, Айша (това е мистичното ѝ име - рожденото ѝ е Джийн) обяснява:
 	 
 	Нетерите не са това, което ние инфантилно наричаме богове, защото те не са „богове“... Нетерите са Принципите, те са символи на функции
 	 
 	Точно по този начин през 1952 г. Деветте посредством д-р Винод се представят на Андрия Пухарич. Швалер де Любиц и Съветът на Деветте споделят не само термина Деветте Принципа, а също и идентичната мистична интерпретация на числата от едно до девет и тяхната връзка с числото десет. През 1913 г. той пише: „Числото 10, обградено от Деветте принципа, съдържа в себе си неделимия Един, вечния оплоди- тел.“ А Джон Антъни Уест пише в Serpent in the Sky (Змия в небето): „Великата Енеада... не е изреждане на девет богове, а деветте аспекта на Тум (Атум).“ Това идеално кореспондира с думите на самия Том (предполагаемия Атум), изречени през 1974 г.: „Ние сме Деветте принципа на Вселената, и все пак заедно сме Един.“
 	Това вече изглежда прекалено съвпадение. Дали Съветът на Деветте е чел Швалер де Любиц или той е писал онези думи докато е бил под тяхно влияние, отдавна, още в първите години на 20 в.? Неговият основен труд, трите тома на Le temple dans l'homme (Храмът в човека), са публикувани през 1958 г., шест години след като Деветте Принципа се представят чрез д-р Винод. Но ключовата интерпретация нетер/Принцип се открива и в книга със същото заглавие, Le temple dans l’homme (Храмът в човека), на Швалер де Любиц, която е издадена през 1949 г. (Би било много неразбираемо книгата да има влияние в САЩ, защото тя е публикувана само на френски, в много малък тираж и то в Кайро. Едва през 70-те години на 20 в. се появява изданието ѝ на английски език.) През далечната 1913 г., което е доста отдавна, Швалер де Любиц публикува своята мистична интерпретация на числото девет в серия от статии, които пише за френското теософско списание Le Theosophe, където описва числото десет като „съдържащо и обградено от деветте принципа; неделимият Един, вечният оплодител“. Но по това време той не доразвива тезите си: паралелът с египетската Енеада идва по-късно.
 	И така, изглежда Швалер де Любиц доста преди ходовете на Пухарич става ключова фигура в създаването на представата за Деветте, като връща историята много по-назад във времето отколкото ние предвиждахме. Но колкото повече задълбаваме в неговата окултна философия и традициите, които са го вдъхновявали, картината става все по-различна от тази, която толкова внимателно създава Джон Антъни Уест и други, представяйки ни го за безпристрастен, научен мистик. Откриваме, че окултните интереси на Швалер де Любиц в основата си са подправени от последователите му. Например Хенкок и Бовал го описват просто като „математик“. Истината е, че първоначално и предимно той е езотерист и неговите основни интереси са в областта на херметизма и алхимията.
 	Би трябвало да изясним собствената си позиция за окултизма. Вече трябва да е очевидно, че самите ние по никакъв начин не сме опозиция на повечето прояви на езотеризма и отхвърляме популярното схващане, че всичко „окултно“ автоматично е суеверно и в най-добрия случай без стойност, очевидно зло в най-лошия случай. По наше мнение някои форми на „окултизъм“, и в частност херметизмът, представляват най-висшето, най-благородно търсене на знания, които светът е виждал, и много от днешните научни и технологични триумфи са краен резултат от т. нар. „черно изкуство“ на алхимичните изследвания. Възможно е писателите да не отбелязват пристрастията на Швалер де Любиц към окултното, или защото не знаят за тях, или защото не желаят да загубят аудиторията си и да хабят ценни страници за дълги обяснения и възражения. Окултизмът на Швалер де Любиц не е единственият аспект от живота и трудовете му, който не е широко известен. Още по-малко се говори за неговата политическа идеология и има защо, тъй като тя би настроила много негативно мнозинството от съвременните читатели. Швалер де Любиц е описван като „прото-фашист“: той е много влиятелна фигура в развитието на мистичните опори на нацизма и личен вдъхновител за Рудолф Хес, окултният съветник на Хитлер. Куриозно е за толкова влиятелна фигура като Швалер де Любиц да не е склонен да се наслаждава на светлините на прожекторите, напротив, той изглежда повече от доволен да бъде в сянка, така че е доста трудно да се намерят детайли от неговата биография. Едва след смъртта му - и заради неговите идеи за Древен Египет - неговото име стига до широката публика. Освен някак „почистената“ биография, писана от жена му Айша Швалер де Любиц, която се приплъзва по продължителни периоди от живота му, друг източник е Al-Kemi, книга, написана през 1987 г. от американския художник Андре Ванденбрьок. Но дори и тя покрива само един двегодишен период (1959-1960 г.), който художникът прекарва с Швалер де Любиц като негов ученик в План-дьо-Грас, Южна Франция.
 	Книгата на Ванденбрьок нашироко описва неговата собствена борба да си обясни защо намира Швалер де Любиц за толкова обаятелен човек и защо се е почувствал принуден да се премести в Южна Франция, за да бъде по-близо до него. Тази обаятелност става дори още по-изумителна, когато авторът открива, че неговият герой е „човек на десните убеждения“ - политическа противоположност на самия Ванденбрьок. Художникът-писател е потресен до дъното на душата си да открие, че Швалер де Любиц е бил, както става ясно, таен съветник на яростно антисемитската нацистка партия. Ванденбрьок изпитва сериозни душевни терзания, защото самият той е от еврейско потекло. Куриозно е, но неговият ментор продължава да е обаятелен за художника,и той му помага, като поправя повече от седемдесет фактически грешки в Le temple de l’homme (Храмът в човека), включително и няколко фундаментални грешки в изследването му за хармонията.
 	Ванденбрьок посещава много пъти къщата на Швалер де Любиц, преди да му бъде предоставен шансът да стане негов ученик в херметизма и алхимията, което е рядка привилегия. Учителят му ясно показва, че му прави това предложение само защото се е уверил, че Ванденбрьок не знае нищо по тези въпроси. Швалер де Любиц казва: „Знаеш ли, трябва да бъда внимателен. Има хора, които биха искали да знаят какво правя аз.“ После добавя като пояснение: „Правителства.“ Но, многозначително, той доразвива това смразяващо изявление, казвайки: „Добре е известно, че както САЩ, така и СССР провеждат експерименти с дилетанти във всички области на окултните умения, от екстрасенси до псевдоалхимици и какви ли не други. Винаги е добре да не привличаш вниманието, особено във времена като нашето.“
 	Отначало наричан простичко Рене Швалер, бъдещият нацистки гуру и мистичен египтолог е роден през 1887 г. в Асниер, Елзас. След стажуването си като химик, на осемнайсетгодишна възраст той се премества в Париж, където е увлечен безвъзвратно по окултните науки и стана член на Тсософското общество. В Париж той се присъединява и към една група алхимици, наричани Братството на Хелиопол. Името му стои редом с това на един мистериозен писател, прикрит зад псевдонима Фулканели - автор на Le mystère des catedrales (Тайната на катедралите), издадена през 1925 г., една от най-влиятелните книги за своето време. В това великолепно написано произведение се твърди, че готическите катедрали на средновековна Европа са носители на кодирана алхимична и езотерична символика в архитектурата и украсата си. Истинската самоличност на автора на тази книга е предмет на разгорещени спорове: за известно време се смята, че това е самият Швалер де Любиц, който заявява, че не е Фулканели, но е познавал и вдъхновил истинския автор на книгата - Жан Жулиан Шампан. Фактически именно Швалер де Любиц твърди, че е първият, който е разкрил херметическите принципи, закодирани в готическите катедрали, което му дава възможността да припознае същите принципи в храмовете на Египет, в един по-късен период в живота си.
 	През 1918 г., заедно с жена си Айша, Швалер създава общество, наричано Les Veilleurs (Наблюдателите), които да могат (според думите на Айша): „да дадат нов импулс с нови думи с цел да разкрият на измъчения свят знанието (осъзнаването) за човешкото съществуване“ [подчертаването е нейно]. Той също така създава и списание, наричано La Affranchi (Освободените), като едва по-късно сменя заглавието му на Наблюдателите Наблюдателите започват дейността си като част от Теософското общество, но по-късно стават независима организация, най-вече заради политическите си амбиции. Обществото се състои предимно от езотеристи и хора на изкуството, а сред имената на членовете му се откроява това на прочутия астроном Камил Фламарион, който, може би не случайно, е един от първите привърженици на идеята за живот на Марс. Като лидер на тази група Швалер приема мистичното име Аор, което може би използва и като псевдоним при контактьорските сеанси, защото Ванденбрьок пише, без да уточнява: „Което е подписано „Аор“ произлиза от мистичен източник... личен източник на знания, с който единствено Аор има контакт и той заимства името.“ Един от най-големите поддръжници на Швалер в този период от живота му е член на Наблюдателите, литовският благородник и поет О. У. де Любиц Милоц, който през 1919 осиновява Швалер, давайки му правото да използва титлата кавалер де Любиц.
 	Четейки статиите, писани от Швалер де Любиц и други негови съмишленици в списанието Наблюдателите, всеки скоро ще открие доста обезпокоителен скрит подтекст, който си личи в тяхното мото „Hierarchié! Fraternité! Liberté!“, където думата „равенство“ в популяния френски републикански лозунг е заменена с „йерархия“. Водещата концепция в идеологията на Швалер де Любиц е тази за елита, който, бидейки по-духовен от съгражданите си, трябва да управлява.
 	За съжаление Наблюдателите не е само организация с големи претенции за авторитет. Страниците на списанието ѝ съдържат текстове, които внушават силни антисемитски настроения: Една коледна статия от 1919 г., наречена „Писмо до евреите“, писана от самия Аор (или дори от споменатия от Вандербрьок „личен източник на знания“, вероятно съществата, с които той контактува), приканва евреите да се завърнат в Обетованата земя и да си построят собствена държава. Погледнато по- върхностно, това може и да изглежда честно, да не кажем далновидно, но се усеща натрапчиво внушение, че евреите трябва да се махнат от любимата Франция - или иначе... Швалер де Любиц е категоричен и безспорен расист. Той пише в Наблюдателите, че съществува „една непреодолима преграда между една раса и друга раса“, а на друго място отбелязва, че въз основа на изучаването на тела на древни египтяни, като се абстрахира от няколко изключения, „няма черни, които с право да са били наричани египтяни [В династичен Египет]“. (Това е поредната заблуда - археологическите доказателства определено потвърждават, че народът на Древен Египет е бил съставен от няколко различни раси, като някои от тях се определят по расови белези като черни. Истината е, че според мнозина чертите на самия Сфинкс са безспорно негроидни.)
 	В този период от живота си - годините непосредствено след Първата световна война - Швалер де Любиц измисля униформа за себе си и за своите последователи, която след това е приета от СА (Sturmabteilung - Отделение Буря), предшественика на СС, организацията, която става инструмент в ръцете на Хитлер за възкачването му на власт. Много от членовете на Наблюдателите са замесени в дейността на десните политически сили, която води, както директно, така и косвено, до появата на фашизма в Европа. Пример за това е Вивиен Постел дю Мас, който има огромно влияние върху Рудолф Хес. Самият заместник-фюрер е член на едно френско общество, наричано Тала, което се присъединява към Наблюдателите.
 	През 1920 г. Швалер де Любиц разпуска организацията, като инструктира членовете ѝ да продължат работата си в избраните от тях професии или в техните сфери на влияние. Работата на Аор и Айша ги отвежда в Швейцария, където те основават Научната станция Сухалия в Алпите, близо до Сен Мориц. Станцията е създадена, за да могат те и още няколко души да предприемат изследвания в точно определени области като хомеопатия, кристалография и терапевтичните ефекти от различни растения. Групата построява и обсерватория. През 1927 г. Швалер де Любиц и Айша напускат Сухалия, за да се преместят в План дю Грас в Южна Франция, откъдето три години по-късно заминават за Майорка. Но през 1938 г. те осъществяват най-важното си преместване - в Египет, където остават петнайсет години, като предимно изучават Храма в Луксор. Накрая, през 1952 г., те се завръщат в дома си в План дю Грас, където Швалер де Любиц остава до смъртта си през 1961 г.
 	Това не са случайни миграции и едва ли са причинени от влечение към приключения или от икономическа необходимост. Нито пък могат напълно да бъдат приети като пътувания на езотеристи, които търсят съмишленици. Швалер де Любиц може и да е изтъкнат мистик, но е и политически философ. Забелязва се, че неговите отпътувания, както от Испания, така и от Египет съвпадат с успешни десни преврати в съответните страни. От Испания Швалер де Любиц заминава точно след като Франко печели Гражданската война, а от Египет - точно след военния преврат през 1952 г. И в двата случая победителите са хора, които одобряват Швалер де Любиц - и дори да не са най-големите диктатори в света, те определено са диктатори - но все пак той напуска тези държави веднага след идването на диктаторите на власт. Може би просто преценява, че си е свършил работата, или, също като мнозина други преди и след него, той комбинира окултизма си със събирането на разузнавателни данни, вероятно за някоя могъща международна конспирация.
 	Както за много от лицата, обекти на това проучване, така и за Швалер де Любиц, е неясно как той изкарва парите си. Той произхожда от обикновено семейство, а книгите му - повечето от които са писани в края на живота му - не са били никога бестселъри. Въпреки всичко изглежда той винаги е благоденстващ. Запазва голямата си къща в План дю Грас през всичките петнайсет години на престоя си в Египет. Дали не са му плащали за участието в подготовката на различни политически и военни преврати? Дали не е получавал нещо като пенсия за службата си като агент под прикритие на една - или повече - разузнавателни служби? И двата сценария изглеждат възможни, но Швалер де Любиц толкова успешно се прикрива, че може би никога няма да разберем със сигурност.
 	Той също така винаги е бил потаен относно влиянията, които оформят собствената му философия, но едно изследване на неговата идеология го поставя близо до контекста на специфична политико-езотерична система, движение, известно като синархия. То представлява „управление чрез тайни общества“, или чрез група от посветени, които работят задкулисно. То е аналог на „теокрацията“, или управлението от духовенството. Швалер де Любиц е горещ синархист, което е причината да се прехласва толкова много по Древен Египет, управляван от божествените царе и духовенството. Една от книгите му е озаглавена Le roi de la théocratie pharaonique (Царят във фараонската теокрация).
 	Създателят на синархията, французинът Жозеф Александър Сен-Ив д’Алвейдр (1824-1909 г.) обяснява, че терминът означава точно обратното на анархия. Докато анархията се базира на принципа, че държавата не трябва да има контрол над хората, синархизма постулира, че тя трябва да има пълен контрол. Д’Алвейдр твърди, че синархията ще поеме властта чрез превземането на трите ключови институции за социален контрол: политиката, религията и икономиката. Когато нейните членове са на позиции във властта, синархистите на практика ще управляват тайно цели държави. А и защо да се спират до тук? Една от целите на синархията, още от самото ѝ създаване, е - според думите в един синархистки документ - създаването на „федерален европейски съюз“. Дали е някакво съвпадение, че ние се движим бързо към подобна европейска държава? Впечатляващо е, че тези думи са писани през далечната 1946 г. Малцина коментатори отбелязват внезапен пик в активността на синархистите във Франция през 1922 г., скоро след като Швалер де Любиц разпуска Наблюдателите с напътствието да продължат да прилагат неговата идеология в техните лични сфери на влияние.
 	Синархистите са истинска заплаха, поне през първите две десетилетия на 20 в., като допринасят за появата на фашизма, който определено добре се съчетава с техните цели, въпреки че и те имат проблеми с фанатичния национализъм на нацистка Германия. Движението на синархистите е особено активно във Франция, където то има близки връзки с десни терористични групи като Кагул (съставена от военни офицери) и нейното цивилно крило Таен Комитет за Революционни Действия - ТКРД (Comité Secret d’Action Révolutionnaire - CSAR), което е активно през 30-те години на 20 в. Много от членовете на ТКРД са и членове на ордените на синархистите.
 	Както може да се очаква от движение, посветено на управлението чрез тайни общества, синархията има близки връзки с някои от най-могъщите подобни организации, включително и е Ордена на Мартинистите, в който Велик Майстор е Сен-Ив д’Алвейдр. Както заявява френският писател Жерар Галтие: „В началото на 20 в. идеалът на синархистите оказва влияние върху всички мартинисти и окултисти.“ Не е неочаквано, че синархистите са и членове на френските масонски ложи и в техните среди се срещат бивши последователи на Швалер де Любиц, като Вивиен Постел дю Мас (който през 30-те години на 20 в. пише документ, наричан Договора на Синархистите - на практика техният манифест) и Рудолф Хес.
 	По дефиниция Синархия е тайнствено общество, чиято сянка прозира зад много въстания и революции и чиито ревнив поглед веднага се спира на всеки стабилен режим или установено управление, които не приемат неговите идеали. Серията различни местожителства на Швалер де Любиц съвпадат с успешните смени на правителствата в предишната страна, в която е пребивавал: което го прави не само формален, но и истински синархист, истински основен участник в събитията, които белязват епохата му. Може би един ден историята ще приеме, макар и неохотно, че той е една от най-влиятелните политически личности на 20 в..
 	Синахрията има и един друг аспект. Концепцията за деветте легендарни водачи играе голяма роля в нейната философия. Синархистите извличат това от смесването на две легенди. Едната е приказка, донесена от Индия, от френския дипломат и писател-пътешественик Луи Жаколио (1837-1890 г.). Той разказва за Деветте неизвестни мъже, тайна група, за която се казва, че е създадена от Ашока, императора-будист на Индия, живял през 3 в. пр. Хр., за да управлява тайно света. Другата е традицията на рицарите тамплиери, основана от девет френски рицари, скоро след Първия кръстоносен поход. Сен-Ив д’Алвейдр вярва, че тамплиерите представляват върховната проява на синархията в средновековния свят, защото те имат почти абсолютен политически, религиозен и финансов контрол през двата века на тяхното съществуване, все пак оставайки в същността си таен еретичен орден, чиито истински планове са известни само на членовете му.
 	През 19 в. няколко тайни общества претендират да са истинските наследници на средновековните рицари-тамплиери във Франция. Сент-Ив приспособява техните идеали и ритуали за своето движение, особено тези на окултното Свободно зидарство, известно като Стриктното тамплисрско бдение и неговият наследник, Старият и Приет Шотландски ритуал, давайки на едно първоначално политическо движение силното чувство за мистицизъм и магически ритуали. Обаче това се оказва двупосочно, защото идеалите на синархистите се възприети от някои окултисти и техните организации, като Папюс (Жерар Енкос (1865-1916 г.) - фигура с огромно влияние, Велик Майстор на Франция в двете тайни общества Ordo Templi Orientis и Масонския орден Мемфис-Мисраим, чиито ритуали се основават на обетите и церемониите на древно египетското духовенство. Папюс смята Сент-Ив за свой „духовен Учител“. Както пише Жерар Галтие: „Без съмнение водачите на мартинистите като Папюс... имат амбицията да влияят тайно на политическите събития, като използват разпространението на синархистките идеали.“
 	Папюс използва идеалите на синархията в живота, като работи за събирането на различните тайни общества на своето време, създавайки ордени, където е възможно, и провеждайки „конфедерации“, където се среща с представители на други организации. Някои от тези общи организации се разпадат по време на Първата световна война, но други хора, особено Теодор Рюс и X. Спенсър Люис, продължават да създават подобни групи и след това.
 	Без съмнение Сент-Ив има огромно влияние за развитието на западния окултизъм. Тео Пиджманс, авторитет в европейския езотеризъм през 19 в., посочва, че именно Сент-Ив представя първообраза на идеята за Агарта, тайнствената подземна страна, от която силно еволюиралите Адепти физически направляват развитието на човешката раса. Това става обичайно схващане за западния окултизъм - както и в трудовете на мадам Е. П. Блаватская - и е основата на вярата в Невидимите учители, или Тайните господари, които ще обсъдим скоро. Сент-Ив обяснява, че е пътувал астрално до Агарта и е в телепатичен контакт с нейните жители. Той също така твърди, че от тях е извлякъл синархическата идеология.
 	Върховният синархист Сент-Ив има дълбоко мистично виждане за еволюцията на цивилизацията, като вярва в съществуването на напреднала древна наука и технология, както и в съществуването на Атлантида. Сент-Ив е убеден, че Сфинксът в Гиза е построен от оцелелите жители на Атлантида преди появата на египетската цивилизация. Той обяснява, че тъй като атлантите са били червенокожи, по тази причина Сфинксът първоначално е бил оцветен в червено (същото отбелязват и класическите автори и изглежда правдоподобно, съдейки по леките следи от червено оцветяване, открити по Сфинкса.). Сент-Ив пише, че цивилизацията на Атлантида е съществувала между 18 000 г. пр. Хр. и 12 000 г. пр. Хр. - същото датиране е дадено за Алтеа/Атлантида от Джеймс Хъртак в The Keys of Enoch (Кодовете на Енох). Централна тема в мистичните писания на Сент-Ив е тази за Свещената Светлина, известна и като Аор, името, прието от Швалер де Любиц.
 	В своята идеосинкратична32 реконструкция на историята, Сент-Ив описва един велик келтски воин, наричан Рам, който през 7 700 г. пр. Хр. завладява „дегенериралата“ черна раса. Сент-Ив определя супергероя Рам като този, който създава първата синархична империя, която се простира от Европа до Индия. Интересното е, че в една полемика относно отдалечени във времето събития, Едгар Кейс заявява: „[Това е било] няколко... години преди влизането на Рам в Индия.“ Този определено синархичен герой е имал възможност да попадне като историческа личност в бележките на Едгар Кейс единствено блатодарение на Сент-Ив, който е открил Рам и всичко около него.
 	Между кръстника на Новата египтология Швалер де Любиц и мистичното движение на синархистите съществува неопровержима връзка, изразяваща се във вярата им в Атлантида и Деветте загадъчни фигури, които искат да управляват света. Приносът на двадесети век за създаването на още по-привлекателния образ на Деветте е появата на най-претенциозната и спорна личност на нашите времена - магът Алистър Кроули.
 	 
 	 
 	Магиите на Звяра


 	 
 	 
 	През март 1904 г. изтъкнатият - още тогава - окултист Алистър Кроули (1875- 1947 г.) и жена му Роуз посещават Кайро, където провеждат „магическа“ операция (омагьосване) в апартамента, който са наели. Резултатът е неочакван. Неопитната Роуз, напълно невежа в магическите практики (и в много други неща, ако вярваме на някак нелоялното описание на Кроули) изпада в транс, повтаряйки „Те очакват тебе“. През следващите няколко дни, тя разкрива, че „те“ първоначално са бог Хор, който е избрал Кроули за специална задача и му разкрива ритуала за улесняване на контакта. Отначало Кроули се подразва от думите на Роуз - все пак той е великият маг, а не тя - но след това ѝ задава серия от въпроси, за да провери автентичността на комуникатора. Когато той я пита коя планета е свързвана традиционно с Хор, тя правилно отговаря, че това е Марс.
 	След няколко дни в музея в Кайро, Роуз - която никога не е посещавала музея преди това - тайно води съпруга си през залите, за да застане пред един особен експонат, доста невзрачна изрисувана дървена стела от времето на XXVI династия. На стелата е изобразен египетски жрец, който стои пред Хор, в неговото въплъщение като Ра-Хоор-Кхуит (една от версиите на Ра-Хоракхти, който е тясно свързван със Сфинкса). Тази стела е известна от край време в средите на окултистите като Стелата на откровението. Кроули е впечатлен от номера на експоната - 666, което е числото на Звяра от Откровението на св. Йоан (Апокалипсис). Това е и гордото „алтер его“ на самия Кроули, благодарение на прекалено буквалния прочит на Библията от страна на неговата майка, която е просто религиозна маниачка. (Когато, през април 1998 г. видяхме стелата, ни стана доста забавно като забелязахме, че експонатът, въпреки сегашният си номер 9422, е придружен и от оригиналната си, макар и поизтъркана, медна табелка от 1904 г. във формата на ръка с изписан номер 666, която стои във витрината до самата стела. Дали пък сред служителите на музея в Кайро няма симпатизанти на Кроули?)
 	Макар и малко неохотно Кроули решава да приеме насериозно думите на жена си. Той провежда надлежно магическия ритуал - понастоящем известен като Заклинанието от Кайро - който става повратен момент не само в неговата изумителна кариера, но и в цялата история на съвременния окултизъм. В резултат от това заклинание той влиза в контакт с съществото, наричано Аивас (понякога, по причини свързани с магията, то се нарича Айваз) което в продължение на три дни - от 8-ми до
 	10-ти април 1904 г. - „диктува“ на Кроули това, което ще стане неговото „евангелие“, The Book of the Law (Книгата на Закона). Говори се, че без тази книга Кроули нямаше да стигне върховния си статут сред новите (от края на 19 в. и началото на 20 в., т. е. „посветени“) окултисти. Както неговият биограф и литературен „палач“ Джон Симондс пише, някак си закачливо: „Без Закона на Телема [който е пресъздаден в книгата], той щеше да е просто един незначителен магьосник като Елифас Леви или Макгрегор Матърс.“
 	Целта на книгата и задачата, за която е избран Кроули, е обявяването на настъпващата Вечност на Хор - нова ера, която сменя Вечността на Озирис, когато са тържествували патриархалните религии, основаващи се на смъртта и възкресението на боговете, както при християнството. Вечността на Озирис е сменила, на свой ред, много по-продължителната Ера на Изида, когато е доминирала основаващата се на вярата в богините духовност (и когато, ако се вярва на съвременните антрополози, идеята за господстващата роля на мъжа в обществото не е била разбирана и приемана).
 	Ясно е, че възвестяването на една нова вечност - Вечността на Хор или Вечността на Детето - не е по-маловажна задача, особено когато вземем предвид необуздания и труден характер на децата. И докато чертите на майчинството и бащинството са все пак относително лесни за разпознаване, тези на новородените и децата са много по-размити и въображаеми. Децата са спонтанни, възбудими, любопитни и погълнати от живота на конкретното място и в конкретния момент, но те също така са избухливи и непоследователни и склонни към емоционална невъздържаност. Тяхната спонтанност може да бъде въодушевяваща, но след като моментът отмине се изправяме пред поведение, за което нищо не може да се предскаже. Ако има нещо такова като Вечността на Детето, тогава ние, които живеем в началото на тази ера, трябва да си дадем сметка, че ни очакват твърде разтърсващи преживявания.
 	Друга характеристика на децата е вродената възприемчивост към паранормалното - част от човешката „нагласа“, отпадаща веднага и драматично с примиряването с реалността; споделената и неизречена вяра, че паранормалното се среща единствено в научната фантастика и историите за привидения, но няма никаква реална основа - и това започва да разяжда тяхната повишена чувствителност. Както ни демонстрира парапсихологът д-р Ернесто Спинели, колкото по-малко е детето, толкова по-склонно е да приема парапсихологичните фактори. Сякаш наистина децата идват на този свят „trailing clouds of glory“ („носени от облаци слава“), както сполучливо го казва Уилям Уърдсуърт, пазейки спомена си за един друг свят, в който тържествува силата на разума. Обаче паранормалните възможности могат да бъдат нож с две остриета. Психо-ориентираността на новата Ера на Хор е потенциално тревожна, защото Кроули казва, че The Book of the Law (Книгата на Закона) наистина прави възможни контактите с „неродените разуми“. Той също така казва: „Аз установих връзка с един такъв разум; или по-скоро бях избран от него да получа първото послание на един нов свят.“
 	Кроули е надут и многословен човек, който се наслаждава на известността, и чиито описания на многобройните му магически действия са подозрително украсени. Един от любимите му афоризми е „Винаги казвай истината, но води такъв невероятен живот, че никой никога да не ти повярва“. Но дали Кроули казва истината за това, че е установил връзка с „един нов свят“ и дали самият той си вярва това наистина да се е случило?
 	Възможно ли е Старгейт да е отворена от Кроули, а не от някой друг, още през далечната 1904 г. в Кайро?
 	Кроули определено започва да вярва, че неговият дух-комуникатор Аивас е един от Тайните господари. Те са група от безтелесни същества, които командват Херметическия орден на Златната зора - много уважаван магически орден, на който и той е член. Кроули вярва, че този контакт му дава авторитет пред останалите членове на ордена. Според Кенет Грант, един от водещите авторитети за Кроули, Аивас е „окултен разум с неизчислима сила“.
 	Идеята за Невидимите господари или Тайните учители е пропита в окултизма на 19 в., и основно се приема като подходящ инструмент, тъй като лидерите на различни ордени трупат авторитет, казвайки, че са одобрени от по-висш източник, до който само те имат достъп. Сред тези по-висши източници са и Неизвестните Висшестоящи на някои от неотамплиерските групи от 18-19 в., Тайните учители на много влиятелното движение на мадам Елена Петровна Блаватская и Господарите на Агарта на Сент-Ив. Често, като в случая с Блаватская, за Тайните учители се казва, че са духовно напреднали човешки същества, които живеят в отдалечени и недостъпни части на света, например в непристъпните хребети на Тибет. (Интересно е, че Тайните господари на Златната зора се появяват астрално като соколи, напомняйки ни за преживяванията на Соул Пол Сираг и Рей Станфорд, свързани със Спектра.)
 	Въпреки възможността да спечели овациите заради контакта си с Аивас и The Book of the Law (Книгата на Закона), Кроули не желае да ги обсъжда. Той вече вярва, че Аивас е по-скоро проява на нещо, изплувало от дълбините на собственото му свръхчувствително съзнание, и казва: „Аз използвах цялата си сила срещу Тайните учители. Опитах се да забравя цялата тази работа.“
 	Но на Кроули не му е позволено да забрави. Странни събития и изумителни феномени непрекъснато тикат под носа му The Book of the Law (Книгата на Закона), като това е съпроводено от серия необясними спадове в кариерата му. Чак когато той започва отново да разпространява книгата, пречките изчезват и така той неохотно трябва да приеме, че няма друга възможност освен да изпълнява заповедите на Тайните учители.
 	По-нататъшната кариера на Кроули се концентрира около два магически ордена, Ordo Templi Orientis (Орден на тамплиерите от Изтока, или ОТИ) - който напоследък се „прочу“ със сексуалните си ритуали - и по-малко известния Astrum Argentium (Astron Argon или A:.A:.) или Silver Star (Сребърна звезда). Това е Третият Орден на Херметическия орден на Златната зора. Само най-висшите посветени са приемани в него и за тях се вярва, че са в директен контакт с Тайните учители. Самият Орден на Златната зора се разпада около 1900 г., най-вече заради борбата за власт между самия Кроули и магистъра на Ордена, Самюъл Лидъл Макгрегор Матърс (1854-1918 г.), но Сребърна звезда оцелява и става независима под контрола на Кроули. Сребърната звезда, на която е наречен Ордена, е Сириус, която има централно място в магическата му философия, защото Тайните учители - безтелесните същества, за които се вярва, че управляват Ордена - са свързани по някакъв начин със Сириус. Това ще окаже изключително влияние при оформянето на предисторията на Деветте.
 	Ordo Templi Orientis (Орденът на тамплиерите от Изтока) също е оформен чрез събирането на някои влиятелни приятелски кръгове. Създаден е през 1895 г. от австриеца Карл Келнер, а след смъртта му през 1905 г. е оглавен от Теодор Рюс и бързо се развива под успешното му управление. Кроули постъпва в ОТИ през 1911 г. и Рюс започва да въвежда наставленията от The Book of the Law (Книгата на Закона) в ритуалите на Ордена. През 1922 г., преди да умре, Рюс посочва Кроули за свой наследник, но много от германците, членове на ОТИ, отказват да го приемат за свой лидер. Това довежда до тежък разкол и упадък на Ордена в Германия още преди нацистите да го ликвидират окончателно. С необикновена далновидност и забележителен късмет Кроули се премества в Калифорния - Мека на необяснимото и чудесата - и така добре успява да събере членска маса там, че по думите на Франсис Кинг „през следващите десет години (до смъртта на Кроули през 1947 г.) Калифорния е главния център на дейността на ОТИ “.
 	В Калифорния ОТИ и Сребърна звезда преминават през много важно развитие. Тъй като и двата ордена попадат под влиянието на Кроули, те са тясно свързани, но ОТИ винаги привлича повече внимание заради практикуването на сексуална магия. Ние вярваме, че това е бил нарочен ход на Кроули и неговите последователи, за да държат общественото внимание настрани от Сребърна звезда, която фактически е по- важният от двата ордена.
 	 
 	 
 	Странното наследство на 


 	Алистър Кроули


 	 
 	 
 	В Калифорния веднага след края на Втората световна война и след смъртта на Кроули през 1947 г. в Англия, философията на ордените търпи ново развитие. Тази философия започва да се свързва повече с извънземните, отколкото с „традиционните“ окултни същества като ангели, демони или духове-водачи. Основна фигура в това развитие е Чарлз Станфелд Джоунс (1886Р1950 г.), най-изтъкнатият последовател на Кроули, който той самият описва като „моя магически син“. Джоунс, чието магическо име е Фратер Ачад, е ръководител на Ложата на ОТИ във Ванкувър и също така виден член на А:.А:., където е посветен още през 1916 г.
 	Според Кенет Грант „The Book of th Law (Книгата на Закона) е дадена от свръхчовешки интелект, който използва Кроули като фокус на влиянието си.“ Но той продължава: „По тази причина Айваз е типа извънземен Разум, с какъвто можем да очакваме да се свържем чрез мислен контакт с настъпването на новата Вечност.“ А на друго място Грант пише с термини, силно напомнящи Том и Деветте: „Айваз е връзката, коридорът, през който ни е предаден Импулса от източника на извънземния Разум.“
 	Под мощното влияние на Чарлз Станфелд Джоунс идеята, че водачите на Кроули са извънземни, бързо взема надмощие в Калифорния. През 1930 г. един от посветените във ванкувърската ложа на Джоунс, Уилфред Т. Смит, учредява Ложа на ОТИ . Това се случва в Пасадена, щата Калифорния. Техният храм, намиращ се на Маунт Паломар, впоследствие става мястото, където е изградена Обсерваторията Маунт Паломар, замесена в спорния „класически“ контакт с НЛО на Джордж Адамски.
 	Също като Париж през 90-те години на 19 в., в годините след Втората световна война Калифорния се превръща в истинско „топло гнездо“ за окултни вярвания и дейности. В големия врящ казан от различни хора там се появяват и изследователят на ракетни двигатели Джон (Джак) Парсънс и Л. Рон Хъбард, който по-късно създава Сайънтоложката църква.
 	Парсънс, на чието име е наречен кратер на Луната, е пионер в развитието на ракетните горива. През 1939 г. той и жена му Хелън се присъединяват към ОТИ в Калифорния. Скоро той се издига в йерархията, ставайки през 1944 г. ръководител на местния клон на ОТИ, като е посочван от някои за наследник на Кроули. През 1949 г. той говори за „прекосяване на Бездната“ - термин, който означава посвещаване в А:. А:. - и описва сам себе си като Господар на Храма (първата от трите степени на А:.А:.). По същото време, през Втората световна война, той работи по засекретени военни проекти, които разработват прототипи на ракети. През 1944 г. е създадена Лабораторията за реактивни двигатели (ЛРД) в Пасадена, като развойна база на Лабораторията по асронавтика Гугенхайм, където той работи през войната и е един от първите ѝ служители. (По ирония на съдбата в момента ЛРД отговаря за космическите сонди, като тези, изпращани на Марс.) Парсънс умира на 18-ти юни 1952 г. при експлозия в лабораторията, като и досега се спори дали е било инцидент или самоубийство. Може би тъмните сили имат пръст в смъртта му. Както казва Грант:
 	 
 	Работейки с формулите от магията на Телема [основаваща се на The Book of the Law (Книгата на Закона) на Кроули], Парсънс установява контакт с извънземно същество от ордена на Аивас. За съжаление, той губи контрол над съществата, които е извикал, те обсебват [или овладяват] жената, с която той работи [Марджъри Камерън] и това го довежда до самоунищожение.
 	 
 	Очевидно контактът с нечовешки разуми може да се превърне в нещо много неприятно. Не е достатъчно да се контактува с тях. Те трябва да бъдат контролирани или държани на разстояние, което не се случва с Деветте, превърнали се в култ за последователите си. Вероятно самоубийството на Дон Елкинс - и опитът за самоубийство на Боби Хорн - за последователите на Деветте нямат нищо общо с жестоката смърт на окултиста Джак Парсънс.
 	Парсънс е любопитно универсална личност - той се изявявава или в развойната научна работа, или е замесен в разузнавателни операции, но в същото време е дълбоко свързан с окултните вярвания и практики. Самият Кроули неведнъж е обвиняван, че работи за различни разузнавателни служби, и изглежда наистина е така (по-трудно е да се установи на чия страна е бил). Твърдоглавият учен Джак Парсънс е един от онези, които най-страстно вярват в извънземния елемент, в магията на Кроули. Когато през 1947 г. започва истерията около летящите чинии, Парсънс прави изявление, че неиндефицираните летящи обекти по някакъв начин ще помогнат светът да се обърне към магическата религия на Кроули. И както се развиват събитията, точно той съдейства за създаването на една съвсем различна система от вярвания. През август 1945 г. Парсънс се среща с Л. Рон Хюбърд и го представя в ОТИ, след което двамата си сътрудничат в магическите ритуали, въпреки че Хъбард по-късно заявява как се е присъединил към Ордена за осъществяването на опит за проникване в други светове за целите на Военноморското разузнаване. Дори и да е вярно, това говори много за тясното сътрудничество между окултните групи и разузнаването по това време.
 	Хъбард става почитател на Кроули, след като още като тинейджър преглежда книгата му The Book of the Law (Книгата на Закона) в Библиотеката на Конгреса. Каквото и да се твърди сега от последователите му за неговите пристрастия в миналото - все пак малцина от съвременните обществени фигури са заинтересовани да бъдат известни като бивши приятели на Алистър Кроули - в една своя лекция във Филаделфия през 1952 г. Хъбард нарича Великия Звяр с определението „мой много добър приятел“.
 	Въпреки че е лесно да разберем очарованието на магията върху човек като Хъбард, който по природа е мистик, участието в магически ритуали на изследовател на ракетни двигатели като Парсънс е по-трудно обяснимо. И все пак комбинацията от различни личности по никакъв начин не е уникална. Мнозина от най-влиятелните окултисти на 19 в. и 20 в. се увличат по технологиите. Един от малцината изследователи на това пренебрегвано поле е Тео Пейджманс. Той пише за трудовете на Джон Уоръл Кили, на чиито идеи за звукова технология напоследък се гледа като на възможно обяснение как са построени пирамидите, въпреки че мадам Блаватская прави първа тази връзка. Един шокиращ - и много показателен - пример е фактът, че листът със задължителните четива за новите членове на Сребърна Звезда включва и The Fourth Dimension (Четвъртото измерение) от К. Хауръд Хинтън. Публикувана през 1904 г. тази книга е един от най-ранните трудове, които се занимават с въпроса за по-висшите измерения и вероятните им видими прояви в нашия триизмерен свят. Тя е директният предвестник на идеите, към които се обръща Ричард Хогланд в неговото Послание от Сидония. На посветените в магическия орден на Кроули се препоръчва да се запознаят внимателно с този труд, защото той се занимава с хиперпространствеността, област, която дори и днес се смята за много трудна за разбиране и специализирана в науката и математиката.
 	Магическата философия на Argentum Astrum, извлечена от The Book of the Law (Книгата на Закона), има много озадачаващи паралели с тази на друга група предполагаеми извънземни разуми, Деветте. Доктрините на А:.А:. са съсредоточени върху звездата Сириус, която се разглежда като извор на голяма магическа сила: практически Аивас е емисар от Сириус. В системата от магически съответствия на „Сребърна Звезда“ А:.А:„ числото на Сириус е девет. Кроули набляга на това, че Марс ще има върховно значение при настъпването на Вечността на Хор, защото това божество се свързва с Марс. Очевидно началото на Вечността на Хор се свързва с настъпването на Ерата на Водолея. В системата на Сребърна Звезда „влиянието“ на Водолея се предава на Земята чрез планетата Сатурн, а в съобщенията от Ра, получени чрез Карла Рюкърт, Съветът на Деветте лично и изрично се обвързва с тази планета. Става ясно, че Деветте са една по-съвременна проява на магическата система на Алистър Кроули.
 	В преработеното издание на Загадката Сириус, което излиза през 1998 г., Робърт Темпъл обяснява как е решил да напише книгата. В началото на 60-те години на 20 в., когато той е студент в Университета в Пенсилвания, интересът му към загадъчните знания на догоните за Сириус В се насочва за първи път от Артър М. Йънг, неговият ментор. През 1966 г., на двадесет и една годишна възраст, Темпъл става секретар на Фондацията за изучаване на съзнаниетио, ръководена от Йънг. Вероятно още тогава Темпъл научава, че през 1952 г. Йънг е сред присъстващите на „първия контакт“ с Деветте.
 	През 1965 г. за първи път Йънг споменава на Темпъл за тайната около догоните и Сириус. Две години по-късно, след преместването си в Лондон, Темпъл решава да продължи да изучава тази история и пише на Йънг с молба за повече подробности. В отговор получава превода на книгата на Грюле и Дитерлен Le renard pale (Бледната лисица), който по-късно е откраднат от ЦРУ с внушението „не ни карай да се намесваме“ и обяснение за това как Темпъл е чул за първи път за книгата от тип на име Хари Смит, който му е предоставил превода.
 	Известен като режисьор на сюрреалистични филми и художник, Хари Смит (1929-1991 г.) е също така страстен експериментатор с халюциногенни билки, освен че има много други разностранни интереси. Неговият характер пленява всички, с които се среща. Ексцентричен, недисциплиниран, нематериалист и мистик, той е идеалният гуру. Това, което не е широко известно за него е фактът, че той също така е отговорен член на ОТИ. Както казва за него друг член на Ордена, Джим Васерман:
 	 
 	Неговата доброта и отзивчивост бяха объркващи за всички - според мен той беше светец - съвременен, американски, ню йоркски, шаманистичен светец.
 	И това го заявявам съвсем сериозно. Той беше истински познавач. Един от най-напредналите духовни учители, които съм срещал в живота си.
 	 
 	Смит е роден през 1929 г. в семейство на теософи, като баща му е и високопоставен масон. През периода 1941-1943 г. учи антропология в Университета във Вашингтон. През 1945 г. се премества в Калифорния, където започва единствената постоянна работа в живота си като чиновник в офис. След това се посвещава на изкуството, филмовото производство, изучаването на музиката и езотеричните науки, преживявайки от дарения и подаяния, които получава от приятели и последователи до края на живота си. Той получава дарения и от Артър М. Йънг. В началото на 50-те години на 20 в., Смит живее сред индианците кайова в Оклахома, където изучава техните шамански ритуали, включително халюциногена пейоте.
 	Смит става герой на бийт поколението от 50-те и на хипитата от 60-те години. (В последните години на живота му е спонсориран от рок бандата The Grateful Dead.) Сред постиженията му е компилацията от записи на ранен американски фолклор, антология на американския фолк, която повлиява силно на певци като Боб Дилън, който признава, че е задължен на тази колекция и дори записва няколко песни от нея. През 1691 г. Смит получава наградата „Грами“ за приноса си към популярната музика.
 	И още веднъж, този явен успех с контра-културата на 60-те години на 20 в., е само част от историята. Безвредно изглеждащият Хари Смит е също така член на двата американски ордена, създадени от Кроули, ОТИ и Сребърна Звезда, и е дълбоко намесен в езотеричните дела. Той ревностно изучава херметизма, и по-конкретно писанията на великия окултен философ на Ренесанса Джордано Бруно.
 	Той прекарва шестнадесет години в работа по създаването на магическа система, която да интегрира трудовете на Бруно с доктрината на ОТИ и магията на Енох на мага от елизабетинската епоха д-р Джон Дии. Това е сериозна магия; съвременните познавачи ни съветват, че заклинанията на Енох не трябва да се упражняват лекомислено или от неподготвен човек, защото тяхната същинска сила може да се обърне против практикуващия, като причини много мозъчни и духовни проблеми. (Куриозното е, че прословутият хазартен начин на живот на Смит е напълно противоположен на дисциплината, препоръчвана при такива „висши магии“, за които са характерни месеци на подготовка, интензивно съсредоточаване, физическа и умствена самоподготовка.) Но както винаги, членството му в ОТИ привлича най-много вниманието. Смит е предан последовател на Кроули, който помага да бъдат преиздадени някои от неговите трудове, и измисля тесте карти Таро, които все още се използват от ОТИ. Той твърди, че е син на Кроули; въпреки че животът на Звяра почти гарантира наличието на нелегитимни наследници, изглежда необичайно, че Смит е наистина един от тях. И двамата обичат да разпространяват измислени митове за себе си и да ги пробутват като факти.
 	Много е важно, че човекът, който представя Смит както в ОТИ, така и в А:.А:. през 40-те години на 20 в. в Калифорния, е Чарлз Станфелд Джоунс, който, както вече видяхме, има необикновено влияние върху живота на Джак Парсънс. Възможно е Смит и Парсънс да са се познавали. На времето Парсънс е ръководител на калифорнийския клон на ОТИ и, също като Парсънс, Смит е бил Майстор на Храма на Сребърна звезда (А:.А:.).
 	Смит изучава нашироко мистицизма и езотеризма, но винаги признава, че вярата му си остава вкоренена в трудовете на Кроули. До смъртта си през 1991 г. той остава предан член и на А:.А:. и на ОТИ, въпреки всичките превратности в забележителната си еклектична кариера. Членовете на ОТИ дори организират церемония на опелото му в черквата „Свети Марк“ в Ню Йорк, което трябва да е изненадало доста църковните власти.
 	Вече може да се види по какъв начин цялостната мрежа, разкрита в хода на нашето разследване, ни води назад във времето към странно малко на брой хора и групи, някои от които - като основният играч Алистър Кроули и бъдещият откривател на сайънтологията Л. Рон Хъбард - са свързани с разузнавателните служби. А и двамата, по свой начин, са свързани с опитите за контрол върху съзнанието. В сърцето на тази мрежа е окултният орден А:.А:. - Сребърна Звезда - който действа в сянката на много по-ефектния външно Орден на тамплиерите от Изтока (ОТИ) и който все пак има най-необикновено влияние не само върху нашите драматични персонажи, но и чрез тях върху много от ключовите събития на двадесети век.
 	А:.А:. набляга на значението на Сириус - не случайно Орденът е наречен на тази звезда - и вярва в нечовешките разуми, които в следвоенна Калифорния са смятани за извънземни. Това са основните теми в книгата на Робърт Темпъл Загадката Сириус, като вдъхновението за нея, това вече ни е ясно, идва определено от член на А:.А:. чрез някой който има нещо общо със Съвета на Деветте. Това не може да бъде съвпадение. Не по-малко важно е, че в изданието от 1998 г. Темпъл развива оригиналните си идеи с внушението, че „космическите богове“ на Догоните, Номмо, не са се върнали на Сириус след цивилизоващата мисия на Земята, а са се настанили в състояние на „ограничена жизненост“ някъде в нашата Слънчева система, за да могат да се върнат и да проверят напредъка ни, когато се събудят. Темпъл ни подсказва, че това време може да не е далеч, като твърди, че космическият кораб, на който са спящите Номмо, обикаля в орбита около Сатурн. Но защо Темпъл избира от цялата ни Слънчева система точно Сатурн за мястото, където неговите космически богове спят своя „зимен сън“? Вероятно отговорът се крие във факта, че Сатурн има огромно значение както за Кроули, така и за Деветте.
 	 
 	 
 	Гласът на Тибетеца


 	 
 	 
 	Присъстващите на сеансите на Филис Шлемер - особено сър Джон Уитмор - често задават на Том въпроси за дейността на англо-американската мистичка Алис А. Бейли. Знаем, че Деветте я ценят високо, защото нейните трудове фигурират в съставения лично от Том списък с препоръчителни четива, заедно с тези на мадам Елена Петровна Блаватская.
 	Мадам Блавагская е описвана като „най-влиятелната фигура във възраждането на окултизма през 19 в.“. Родената в Русия мадам Блаватская отрано проявява своя апетит към храната, магиите и приключенията, а историите от младините ѝ си съперничат с тези от живота на Алистър Кроули по своя екстравагантен и понякога измислен блясък. През 1873 г. тя най-накрая се установява в Съединените щати, където става спиритуалист-медиум. Тя е особено добра в гледането на ръка и в създаването на феномени чрез индукция на артефакти. Но скоро почукването по гадателската маса остава зад гърба ѝ, тъй като тя твърди, че е установила психо-контакт с Невидимите учители, или Великото бяло братство, група от посветени, които тайно управляват човешката раса от Тибет (те са заимствани от Посветените от Агарта на Сент-Ив д’Алвейдр и са предвестниците на Тайните учители на Златната Зора). С продължителен порой от думи тя запраща в света трудовете на живота си Isis Unveiled (Разбулената Изида), издадена през 1877 г. и The Secret Doctrine (Тайната доктрина), издадена през 1888 г. Според последователите ѝ, тези нейни произведения са изключително ерудиран синтез между западните окултни традиции и източните мистични религии. (Но според многобройните ѝ критици, книгите са истински коктейл от най-различни теми с окултно звучене.) Нейните доктрини съчетават кармата с легендата за Атлантида и идеята за „коренните раси“, сред които нашата, Арийската, е петата, и е непосредствен наследник на Атлантската. Според Блаватска ще се появят още две коренни раси. Тези идеи дълбоко вдъхновяват нацистите и чрез Карл Хаусхофер (който заедно с Рудолф Хес помага на Хитлер да напише Mein Kampf (Моята борба) оформят тяхната концепция за превъзходството на арийската раса и „расата на господарите“.
 	През 1875 г. Блаватская създава Теософското общество, осигурявайки много бъдещи „пътеводни светлини“ за езотеричния свят и създавайки основата на идеологията му. Пример за това е, както видяхме, Швалер де Любиц, чиято ранна кариера като теософ във Франция повлиява на по-късното му развитие като водач на Наблюдателите.
 	Но това, от което Деветте са впечатлени най-много, са трудовете на Алис Бейли. Родена през 1880 г. в Манчестър, Англия, под името Алис Ла Троуб-Бейтман, на петнадесет години тя има странно преживяване, което ще даде насока на целия ѝ живот. Един неделен следобед мъж, облечен в европейски дрехи, но с тюрбан на главата, идва в нейния дом и ѝ съобщава, че тя е била избрана за велики дела, които ѝ предстоят в бъдеще. Тя емигрира заедно с първия си съпруг в Съединените щати, там се развежда, след което, през 1918 г., разбира за съществуването на относително новото по онова време Теософско общество, в което активно се включва. Това е най-важното решение в живота ѝ. През 1919 г. тя се омъжва за Фостър Бейли, известен американски теософ. Съпругът ѝ е високопоставен масон и това е една от причините той да има дълбоко влияние върху развитието на идеологията ѝ. През 1915 г., четейки книга на мадам Блаватская, Алис Бейли стига до прозрение: изведнъж тя открива самоличността на тайнствения си посетител отпреди двадесет години. Той не е бил някой друг, а Учителят Коот Хооми, личният дух-водач на мадам Блаватска. Така тя си внушава, че това е нейната мисия: да продължи работата на основателката на Теософията.
 	През 1919 г. тя установява психо-контакт с друг от Учителите, тибетец на име Джухал Кхул (за простота той често е наричан Тибетеца или Учителя ДК). Чрез Бейли Тибетецът диктува поредица от двадесет и четири книги с езотерични наставления, които развиват доктрините на Блаватска в една система, включваща същества от други светове, определящи развитието на човешката раса. Те правят това чрез група посветени, наричани Йерархия на Братята на Светлината (или просто Йерархията), базирана в пустинята Гоби. Многозначително е, че Йерархията понякога ни се представя като Великия Съвет. Алис Бейли пише за тях в книгата си Initiation, Human and Solar (Посвещение, Човешко и Слънчево), публикувана през 1922 г.: „[Те са] групата от духовни същества във вътрешните нива на Слънчевата система, които са разумните сили на природата и контролират еволюционните процеси.“ Но най-важен е фактът, че повечето от наставленията на Бейли са същите като тези на Джеймс Хъртак в The Keys of Enoch (Кодовете на Енох) и напомнят тези на Едгар Кейс. Ключът към езоте- ричната философия на Бейли е концепцията за Седемте Лъча, духовните еманации на Седемте нива на Слънчевата система. Интересно е, както вече видяхме, че Дороти Мартин, контактьорката от Чикаго, нарича мистичната си организация - създадена от нея и семейство Лоухед - Абатството на Седемте Лъча. А концепцията за свещеното число седем постоянно фигурира във философията на Артър М. Йънг, който заимства идеята за седемте нива на материалното съществуване от книгата The Mahatma Letters (Писмата на Махатма) на забележителния теософ А. П. Синет, написана след контакт с нечовешки разум.
 	Наставленията на Тибетеца се концентрират върху настъпващата Нова ера, Ерата на Водолея, за която Йерархията подготвя човечеството. Този процес, казва Тибетеца, протича в три фази: първата е била от 1875 г. до 1890 г., активирана от мадам Блаватская; втората - от 1919 г. (първият контакт на Тибетеца с Алис Бейли) до 1949 г. (годината на смъртта ѝ); и третата, последна фаза, започва през 1975 г. и ще продължи до 2025 г. В началото на 21 в. ще се появи велик посветен, Световният учител, и това ще доведе до появата на нова коренна раса. Това, разбира се, забележително прилича на наставленията на Едгар Кейс относно отварянето на Залата на летописите в Гиза. Той твърди, че това събитие ще ни въведе в Новата ера, ще придизвика завръщането на Великия посветен и ще обяви създаването на нова раса. След 1975 г. думите на Йерархията би трябвало да се разпространяват към света по радиото чрез медиуми.
 	Личната мисия на Бейли е „да подготви света за появяването на Великия посветен и да предприеме необходимото преди Самите Те [Йерархията] да излязат сред хората, като мнозина от тях сигурно ще го сторят до края на този век“33. Идентичността с посланието на Деветте е крещящо очевидна и все повече нараства с времето. Част от работата па Бейли, както я инструктира Тибетецът, е да подготви няколко групи от последователи, които да станат известни, по очевидна причина, като Групите на Деветте. Във всяка група трябва да има специфични постове, като лечители, политически организатори или обучаващи в същността и идеите на Новата ера. Групите трябва да са девет, а една десета група - съставена от девет посветени - трябва да координира работата на останалите по вече известната схема девет плюс едно. За съжаление, процесът на създаване на групите е прекъснат от странно непредвиденото обстоятелство - Втората световна война.
 	Разбира се, идеята за числото девет като „число на силата“ е забележителна. Когато Деветте принципа установяват контакт чрез д-р Винод, там присъстват девет „слушатели“, събрани от Пухарич. (Самият Винод винаги се опитва да се заобиколи с група от осем други последователи, подобно на „ядрото“ на Лаборатория Девет в Осининг, което по инструкции на Том е съставено от девет души). Сър Джон Р. Синклеър в книгата си за Алис Бейли, издадена през 1984 г., открива забележителни прилики между подчертаното значение, което тя придава, на групите от девет души и Деветте принципа на Швалер де Любиц. Той илюстрира тези прилики с цитати от фундаменталната книга на Новата египтология на Джон Антъни Уест Serpent in the Sky (Змия в небето)..
 	Но има и други не по-малко съществени връзки: контактите на Бейли и Пухарич демонстрират шокираща идентичност, която няма нищо общо с обикновено съвпадение. В системата на Бейли Учителите, въпреки че са ръководени от същество от по-висши сфери, наричано Повелителя на света, са духовно издигнати човешки същества, които са били „представени“ на Йерархията и са се преродили като великите личности на религията и езотеризма, какъвто е Учителят Иису. Тибетецът често използва само техните инициали: двамата Учители с водеща роля при подготовката на света за последната фаза са известни като Учителя Р и Учителя М. А представителите на Деветте, които говорят чрез д-р Винод, наричат себе си Р и М.
 	Дали това предполага независимо потвърждение на контакта с истински същества чрез различни хора? Или пък информацията от по-съвременните контакти просто нарочно е нагласена така, за да съвпада с предсказанията на Тибетеца? Филип Копънс насочва вниманието ни към една лекция, четена от Пухарич на 06 ноември 1982 г. в Ъпланд, Калифорния, в която той прави оценка на работата си и развитието ѝ. Той отбелязва, че неговите ранни експерименти във Фондацията на Кръглата маса са вдъхновени от четенето на трудовете на Алис Бейли - и това се е случило преди да работи с д-р Винод. В крайна сметка този факт потвърждава, че Пухарич вече е знаел за наставленията на Тибетеца, преди да осъществи първия си контакт с Деветте.
 	Друг забележителен аспект в трудовете на Бейли е значението, което тя придава на Сириус. Тази звезда има централна роля в теософските доктрини, където е описвана като някакъв енергиен център - сравнявана с космически еквивалент на човешкото „трето око“ - с мощен ефект върху нашата собствена Слънчева система. Според вижданията на Бейли Сириус просто препредава енергия от „космическия център“ през нашата Слънчева система до Земята. Въпреки че съществуват много подобни влияещи на Земятя звезди, именно Сириус е многократно по-мощна и по- важна сред другите. В своята книга Initiation, Human and Solar (Посвещаване, Човешко и Слънчево), тя описва поредица от „пътеки“, по които тръгват Посветените по време на тяхното духовно развитие. Една от тези пътеки се нарича Пътеката на Сириус, но тъй като тя е най-тайната, малко се говори открито за нея. Както казва Алис Бейли:
 	 
 	Твърде малко може да се съобщи за тази пътека... В мистерията на това влияние и в тайната на слънцето Сириус са скрити фактите за нашата космическа еволюция, както и за нашата Слънчева система.. .
 	 
 	Първа и най-важна е енергията или силата, произлизаща от слънцето Сириус. Ако може да се обясни така, енергията на мисълта или силата на разума, в своята цялост, достига Слънчевата система от един отдалечен космически център чрез Сириус. Сириус изпълнява ролята на предавател, или на фокусиращ център, където се зараждат тези влияния, които провокират самосъзнанието у хората.
 	 
 	Тибетецът добавя, че тази енергия не стига до Земята директно от Сириус, а първо се насочва към Сатурн, преди да ни бъде предадена на нас. Това е в пълно съзвучие с изявленията на Съвета на Деветте, предадени ни чрез Карла Рюкърт, както и е поученията на Хъртак.
 	Тибетецът, чрез контакта си е Алис Бейли, прави още една важна връзка - с тайните учения на Масонството. Масонството, според Тибетеца, е земната версия на училище за посветени, което съществува на Сириус, а различните йерархични степени в масонството са паралели, или аналози, на различните нива на посветеност, които трябва да премине посветения, за да бъде приет във Великата ложа на Сириус. Тибете цът твърди, че масоните имат много древна връзка със Сириус:
 	 
 	Масонството, като е създадено много отдавна, в мрака на времето, много преди Изхода на евреите, е организирано под директното влияние на Сириус и по модела на определени институции на Сириус.
 	 
 	Подобни изявления, разбира се, не са лесни за осмисляне, но те могат да обяснят постоянната намеса на масоните в събитията, съпътстващи това разследване, включително и в конспирациите около Гиза и Марс. А и самата Алис Бейли не е чужда на масонското влияние - нейният втори съпруг, Фостър Бейли, е не само светило на Теософското общество и привърженик на учението, предадено на хората чрез жена му, но също така е и изявен масон. Неговата книга The Spirit of Masonry (Духът па масонството), публикувана през 1957 г., потвърждава намерението му „да направи достояние на франкмасоните някои от духовните значения на нашия Орден“, основаващи се на учението на Тибетеца. Той също така чете лекции на своите братя (които са членове на Стария и Приет Шотландски Ритуал - доминиращ в американското масонство). Фостър Бейли пише, че масонството е отглас от „първоначалната религия“, която някога е била обща за целия свят, посочвайки пирамидите на Египет и Южна Америка като „свидетели“ на тази древна световна религия. (Идеята за обща религиозна традиция в Древния свят е, разбира се, основна част от пламенното послание на Греъм Хенкок, който е абсолютно убеден, че религията на древните има някакво важно значение за предстоящото ни бъдеще. Тази концепция до голяма степен е залегнала в основата на масонските вярвания в настъпващия Нов Световен Ред.)
 	Всичко това наистина е една експлозивна смес. От една страна, основополагащото учение на Тибетеца, предадено чрез Алис Бейли, изглежда повлияно от масонските убеждения на съпруга ѝ, но от друга страна самите американски масони, чрез Фостър Бейли, са повлияни от доктрината на Алис Бейли, поне доколкото е намесена звездата Сириус. Резултатът от това е създаването на убеждение-хибрид, основаващо се едновременно на традицията и на „новоразкрита“ информация, като в случая и двете са спорни. Възможно ли е Фостър Бейли да е бил убеден, че неговите братя масони ще приемат за истина предадената чрез жена му история за произхода на масонството от Сириус? Възможно ли е също така това да е причината книгата на Робърт Темпъл Загадката Сириус се радва на толкова голямо внимание от страна на американските масони? А и Хенри Уолъс, който е вицепрезидент на Съединените щати и спонсор на Андрия Пухарич, е високопоставен - и предан - масон и теософ, също като Фостър Бейли.
 	Самите масони могат спокойно да претендират, че знаят за Сириус преди Фостър Бейли да започне да разпространява идеята. Американският писател Робърт Антъни Уилсън си спомня, че един от многобройните му приятели, членуващи в тайните и езотерични общества на Америка и Европа, му казва, че тайната на 33-та степен - най-високият ранг в американското масонство - е, че масоните са в контакт с интелигентни същества от Сириус. Самият Уилсън се отнася с насмешка към това, но във всеки случай, единствено друг масон, посветен в 33-та степен, може да знае дали това е истина или не е. Сириус присъства винаги в масонските ложи, поне дотолкова, че залата на всяка ложа е украсена със символ, наричан Сияйната Звезда, която според масонските водачи представлява Сириус.
 	Великият американски масон от 19 в. Албърт Пайк разказва една масонска легенда, която свързва числото девет с традиционната представа за звездата Сириус. В легендата се разказва за Деветте избрани масони-чираци, които решават да отмъстят за смъртта на своя Учител, Хирам Абиф, проследявайки един от убийците му до пещерата, в която се е укрил. Символ на Деветте избрани са периодично изгряващите девет ярки звезди, включелно тези от Пояса на Орион, чиито изгрев предшества изгрева на Сириус. (Избраният от Деветте е 9-та степен в Стария и Приет Шотландски ритуал.)
 	На пръв поглед куриозното обяснение на Тибетеца, че масонството по някакъв начин е извънземна институция, може да се открие и в други „подтикнати от божествено внушение“ писания - този път на X. К. Рандъл-Стивънс, който, отдавна, през 20-те години на 20 в., пише за тайните камери под Сфинкса и Голямата пирамида. Също като Алис Бейли и той няма нужда да изпада в транс, за да се свързва със своя дух-водач, а просто пише под диктовката на глас в главата си. На 9 февруари 1925 г. се провежда първият от тези сеанси на диктовка, като сеансите продължават всяка нощ в течение на няколко седмици - с доста слаб краен резултат от едва една страница и нещо на нощ. Контактите винаги се осъществяват в или около девет часа вечерта. (Първият контакт на д-р Винод с Деветте започва точно в девет вечерта.)
 	Рандъл-Стивънс се свързва с двама от безплътните разуми, Адолеми (който в предишното си прераждане е бил Мойсей) и Онеферу. Те описват Гиза като Пирамидален масонски център и говорят за Космическо масонство, обяснявайки: „Пришълците от Атлантида били хора, управлявани от законите на Космическото масонство, а тези, които се приземили в Египет, построили центрове за Посвещаване в Масонството, от които да ръководят административно страната.“
 	През 50-те години, по инструкции на своите духове-водачи, Рандъл-Стивънс създава общност, наричана Рицарите тамплиери на Водолея. (Тя все още съществува и главната ѝ квартира е на островите в Ламанша.) По неговите собствени думи, изглежда общуването му с духовете - водачи се изменя в изпадане в медиумен транс, тъй като през 1956 г. контактите са записвани на аудио лента. В книгата си The Wisdom of the Soul (Мъдростта на душата), издадена през 1956 г., той пише:
 	 
 	Авторитетите, към които се придържам в книгата, принадлежат към общността на Озирис - Орден, който е част от Братството на майсторите масони. Те действат чрез специални Посветени, преродили се в различни части на света.
 	 
 	Въпреки многобройните прилики между доктрините, предадени чрез Рандъл-Стивънс и Алис Бейли, между тях съществуват също и различия. Контактуващите с Рандъл-Стивънс, подобно на Съвета на Деветте, правят елементарни грешки. Например, те наричат Сфинкса „това велико гранитно изображение“, докато той е изваян изцяло от варовик.
 	Както и при много други случаи в това проучване, ние още веднъж се сблъскахме с Джеймс Хъртак. The Keys of Enoch (Кодовете на Енох) ползва доста идеи от същата езотерична смесица, използвайки твърдения на Кроули, Блаватская, Швалер де Любиц и Алис Бейли. Хъртак, Блаватская и Бейли единодушно определят Великото Бяло Братство за върховен авторитет във Вселената, въпреки че Хъртак „издига“ тях- ното местоживеене от някъде в Тибет на неизвестно място в Галактиката. Но също като Бейли, Хъртак ги нарича Йерархията. И със сигурност не е съвпадение, че книгата на Хъртак The Keys of Enoch (Кодовете на Енох) дава точно същото датиране на съществуването на Атлантида - от 18 000 г. до 12 000 г. пр. Хр. - като Сент-Ив Д’Алвейдр, основателят на Синархията. Каквито и друго да представлява, няма съмнение, че The Keys of Enoch (Кодовете на Енох) е тясно свързана с трудовете на другите езотерични автори, и особено на тези от края на 19 в.
 	 
 	 
 	Нова световна религия


 	 
 	 
 	Ние бяхме изненадани да открием, че връзките между съвременния феномен - Съвета на Деветте - и различни окултни организации и езотерици като синархичните организации, Алистър Кроули и Алис Бейли, вече са били проследявани до Съвета на Деветте доста отдавна, нрсз 30-те години на 20 в. Тогава Кристина Стодърд, под стряскащия псевдоним „Разследващият отвътре“, издава две книги за бившия ръководител на схизматичния Орден на Златната Зора, Стела Матутина, със заглавия Light-Bearers of Darkness (Носителите на светлина, идващи от мрака),1935 г., и The Trail of the Serpent (Дирята на змията), 1936 г. Те звучат като предупреждение за създаването на нови системи от религиозни вярвания от на пръв поглед независими - но практически свързани - общности. Самата Стодърд, както Швалер де Любиц и Алис Бейли, има крайно десни убеждения, но дори тя е разтревожена от това, което вижда - все по-силната прегръдка, с която синархията задушава езотеричния свят.
 	Стодърд разглежда синархистичните твърдения на Сент-Ив и особено тези за контрола над трите основни стълба на обществото - политическите, религиозните и икономическите институции. Тя посочва, че опитите за контрол изглежда вече са започнали в религиозната сфера. За разлика от времената, когато християнството е единствената допускана религия за Запада, вече съществуват множество различни системи от вярвания, които правят тази сфера по-трудна за контролиране. За да се продължи тази тенденция, религиите трябва да се уеднаквят, но не чрез опити за тяхното изместване, а чрез приемане на основните им елементи и ефективното създаване на нова глобална религия. Най-добрият начин да се постигне тази цел е някой авторитарен и харизматичен лидер да установи контрол, като обясни, че Бог, или боговете, в продължение на цялата човешката история са разкривали определени истини на различни хора, истини, които са се проявявали чрез коренно различни религии. Но те всички са произлизали от същия Бог. Всичко, което се е искало, е разбирането на фундаменталните принципи и по-висшите нива на духовност, към които човечеството сега вече се стреми. С две думи, Стодърд дава като основен пример за синархистичен синтез доктрините на Алис А. Бейли.
 	The Trail of the Serpent (Дирята на змията) описва битката за надмощие между Рубен Суинбърн Климър и X. Спенсър Люис, които и двамата претендират да са легитимни лидери на американското розенкройцерство. Климър, масон от 32-а степен, твърди че властта му е дадена не от някой друг, а от социалния реформист Паскал Бевърли Рандолф (1825и1875) - приятел на Ейбръхъм Линкълн - упълномощен от европейските розенкройцери да основе през 1852 г. в Америка Ордена на Розата и Кръста. Това се случва много години преди X. Спенсър Люис да създаде Древния и таен Орден на Розата и Кръста (ДТОРК). Последвалият спор кара Климър да се обърне към съда, който отсъжда в негова полза и през 1935 г. приема неговата регистрация на названието „Розенкройцер“.
 	Климър твърди, че доктрините на неговото общество, Fraternitas Rosaе Crucis, са потвърдени от таен орден, който ги ръководи от Франция - и се нарича Съветът на Деветте. През 1932 г. той публикува едно писмо от тях, в което се обявява:
 	 
 	Това е Новата Божия Повеля и работата на спиритуалните и мистични братства трябва отново да започне по целия свят, така че всички народи да узнаят Закона и така да имат възможност да го приложат като универсално потвърждение на единствения начин за спасение за човечеството. .. Ние, Съветът на Деветте, избрахме вашата организация като една от най-старите в Америка, за да помогне за извършването на тази работа.
 	 
 	Писмото е подписано изключително нескромно - „граф М. дьо Сен Винсен, пълномощен премиер-министър на Съвета на Деветте на Братствата на Света“. Както се случва и със синархистичния идеал, общността на Климър - посочва Стодърд - изявява претенции „да обхване езотеричната страна на всички религии“. Друго наименование на Съвета на Деветте, според Климър, е Тайната школа, което ще има необикновено важно значение. Сега е важно е да се отбележи, че терминът Съветът на Деветте се използва още през 30-те години на 20 в. и е специфично обвързан със същите политико-езотерични френски среди, които лансират Швалер де Любиц. Много от трудовете на ментора на Климър, д-р Паскал Бевърли Рандолф, писани през 19 в., съдържат твърдения, идентични с по-късните съобщения на Деветте и учението на Ти- бетеца, предадено чрез Алис Бейли, така че нещата явно надхвърлят обикновеното съвпадение. Рандолф вярва, че през цялата човешка история съществуват поредица ордени на посветени, които са контролирани от по-висши духовни същества, известни като Великото Бяло Братство. Климър твърди, че Великият Майстор на неговия Орден е директно подчинен на тях. По-важен е фактът, че Рандолф използва названието Йерархията, за да опише тези по-висши духовни същества - название, използвано от Бейли, Хъртак, Пухарич и Уитмор. И освен увереността си, че Съветът на Деветте управлява от Франция определени езотерични школи, Рандолф пише за Съвет на Двадесет и четиримата, който се появява и в книгата на Хъртак The Keys of Enoch (Кодовете на Енох). Интересна е убедеността на Рандолф, че „духовни същества от други планети“ често посещават Земята.
 	С много характерен синархистки патос Климър описва Йерархията като Стражите на световните религии (което със сигурност е доста спорно, защото много от тях са убедени в собствената си изключителност и, още по-лошо, учат на нетолерантност към другите. Някой би се зачудил какво са замислили тези стражи.)
 	Освен своя Орден на розенкройцерите, Климър организира няколко взаимосвързани езотерични организации, включително Тайните школи и едно мистично братство, известно като Жречеството на Ордена на Мелхиседек. Той твърди, че последното е вече добре установено във Франция и тайните му произлизат от един ръкопис, предаван от ръка на ръка, принадлежал на парижкия Храм - с други думи на рицарите тамплиери.
 	В шокиращата си книга от 1979 г. Messengers of Deception (Вестоносците на измамата) Жак Вале описва своето разследване на окултно общество, наричано Орден на Мелхиседек. Той се натъква за първи път на дейността на това обществото в Париж, интересувайки се от тяхното смесване на „традиционни“ езотерични идеи с вярата в контактите с извънземни. Когато се завръща в дома си в Сан Франциско, Вале е изненадан да открие, че същото общество действа и направо под носа му в Калифорния. Скоро той разбира, че Орденът на Мелхиседек има много подобни филиали из целия свят.
 	През април 1976 г. той се среща с Джеймс Хъртак, който се появява заедно с Андрия Пухарич в една местна телевизионна програма в Сан Франциско. В разговор след това Хъртак описва преживяванията си - как през 1973 г. му е „предена“ (внушена) книгата The Keys of Enoch (Кодовете на Енох). Тогава той кани Вале „да се присъедини към едно ново общество от екстрасенси, избрани да променят съдбините на света с окултни средства“. Това общество, обяснява Хъртак, е известно като Синовете на Светлината от Ордена на Мелхиседек. Но Вале не е глупак и е изострил подозрителността си след десетилетия разследване на истории за контакти с HЛO. Той пише:
 	 
 	Откъде идва тази предполагаема мъдрост? От далечните звезди? Започвам да се чудя. Дали пък източникът на така наречената „мъдрост“ не е тук, на Земята? Дали зад всичко това не стоят манипулатори, които са обикновени хора?
 	 
 	И кой е този Мелхиседек? Името се произнася и Мелчиседек, а човекът, наречен така, се появява в Битие 14:18-2034 като цар-жрец на Салим, който благославя Авраам. По-късно Павел говори за Ордена на Мелхиседек някак тайнствено в своето Послание до евреите (гл. 5-7)35: този орден изглежда е специален, съставен от свещеници, различни от левитите, които винаги са разпалвали въображението. Също като други герои от Библията, като например Енох, за които е ясно, че са ключови фигури, но е дадена малко информация за тях, Орденът на Мелхиседек е благодатна почва за спекулации. В резултат на това, името се превръща в нещо като клише в много от по-нетрадиционните християнски системи. Последователи па Мелхиседек се наричат върховните свещенослужители на Църквата на светиите на Исус Христос от Последния ден, или Мормоните, към чиито ранг се стремят всички мъже, членове на Църквата, след по-ранното си членство в Ааронското духовенство. Объркващо е, обаче, как няколко езотерични - и християнско-фундаменталистки - общества наричат себе си Ордена на Мелхиседек. Например още от 1889 г. в Калифорния, в градчето Апългейт, съществува малък орден с това име.
 	Орденът, към който Хъртак приканва Вале да се присъедини, има определено интересни планове. От техните публикации става ясно, че за тях Мелхиседек има точно същата роля като тази на Господаря на света на Алис Бейли - роля на по-висше същество, слязло на Земята още през Лемурийската епоха, за да направлява духовната еволюция па човешката раса. На ордена на Хъртак е поверена доста грандиозна - и зловеща - цел. Както той пише в книгата си The Keys of Enoch (Кодовете на Енох):
 	 
 	Орденът на Мелхиседек е начело на препрограмирането на съзнанието, което е необходимо, за да свърже физическото създаване с въишното изразяване на божествената йерархия [подчертаването е на авторите на тази книга].
 	 
 	The Keys of Enoch (Кодовете на Енох) и доктрините на Алис Бейли изглеждат като едно и също четиво, въпреки че във версията на Хъртак се внимава с хвалбите за блясъка на Новата Ера. И в двата случая се използват едни и същи думи - Йерархията, Седемте Лъча, коренните раси - за да се опишат еднакви концепции.
 	Това, което Хъртак се опитва да направи, съвпада със синархистичната интерпретация на трудовете на Алис Бейли, направена от Кристина Стодърд. Вече видяхме как The Keys of Enoch (Кодовете на Енох) очертава контурите на система, която съвместява всички основни религии на Запада, както и вярванията на Новата Ера. Християнство, юдейство и дори мормонство, модните източни религии и туземни вярвания (като тези на американските индианци) са прегърнати от теологията на Хъртак с еднаква разпаленост. Той също така претендира, че ще обясни „посланието“, скрито зад всички тях.
 	 
 	 
 	Тъмната страна на Сириус

 	 
 	 
 
 	Езотеричната концепция за значението на Сириус се появява и - този път във видимо изкривена форма - в доктрините на Ордена на Слънчевия Храм, масовата смърт на чиито членове потресе света в средата на 90-те години на 20 в. В нощта на 4-ти срещу 5-ти октомври 1994 г. петдесет и трима членове на култа умират в Швейцария и Канада, а по-късно, в нощта на 15-ти срещу 16-ти декември 1995 г. други шестнайсет умират във Франция. Всички те вероятно се самоубиват, въпреки че мнозина подозират, че това е хладнокръвно, предварително осмислено, ритуално убийство. И все пак това не е краят на един второстепенен, ако не и налудничав, култ. Самият Орден не умира с неговите вярващи през онези трагични нощи, нито пък Орденът на Слънчевия Храм вече е организация с малко значение. Неговото влияние и днес се простира до върховете на социалната стълба.
 	Орденът на Слънчевия храм е тясно свързан с друга общност, объркващо наричана с подобно название - Суверенен Орден на Слънчевия Храм, създаден на 12-ти юни 1952 г. в замъка Аржини, във френската област Божоле. Една от личностите, които са сред важните участници в това събитие, е алхимикът Йожен Канселие, който по-рано е бил член на Братството на Хелиопол заедно с Швалер де Любиц. Суверенният Орден бързо си проправя път във висшето общество, като е официално признат от принцът на Монако, Рение Трети, въпреки че връзките на Ордена със семейството на принца са много по-близки: неговата жена, принцеса Грейс36, е член на ордена.
 	Около точното естество на връзката между Суверенния Орден на Слънчевия Храм и по-известният Орден на Слънчевия Храм, който е създаден около 1980 г., се спори разгорещено. Дали вторият се е отцепил със съгласието на първия, дали представлява просто група отцепници, или е резултат от сливане между Суверенния Орден и някое друго неотамплиерско общество? Вероятно истината ще остане неясна, защото Суверенния Орден винаги е бил предпазлив да демонстрира връзките си с прословутата родствена му организация. Но известна връзка съществува, тъй като няколко ръководители на Ордена на Слънчевия Храм вече са били членове на Суверенния Орден, а вероятно и все още продължават да бъдат... Но по-същественото е, че доктрините на двата ордена са идентични.
 	Манифестът на Суверенния Орден на Слънчевия Храм, озаглавен Pourquoi le resurgence de l'Ordre du Temple? (Защо ce възражда Орденът на Храма?), публикуван през 1975 г. в Монте Карло от неизвестен човек под псевдонима „Перонник“, говори за съществуването на планета, наречена Хелиопол, която обикаля в орбита около Сириус. Водачите и на двата ордена вярват, че са в контакт с жителите на тази планета. „Перонник“ обяснява:
 	 
 	Няколко пъти, в миналото, междупланетни експедиции са напускали Хелиопол в посока към нашата Земя. Такъв, очевидно, е бил случаят по време на изграждането на Голямата пирамида, когато, след споразумение с египетските посветени да усъвършенстват езотеричното посвещаване, група от 25 специалисти започват да помагат при самия строеж.7
 	 
 	Доктрините на двата ордена изразяват и значението на тайното жречество на Мелхиседек: самият той е емисар на Хелиопол/Сириус, който се завръща на родната си планета, когато мисията му е изпълнена. Кодексът на Суверенния Орден разпалено го представя като синархистична организация, свързвайки го по този начин директно с идеологията на Швалер де Любиц.
 	Важно е да се отбележи, че причината за предполагаемите самоубийства на шейсет и девет члена на култа, е вярата им, че душите им ще се завърнат „у дома“, в системата на Сириус. Документите, изпратени на 5-ти октомври 1994 г. от лидерите на култа до медиите, включват и изявлението: „Великата Бяла Ложа на Сириус нареди Отзоваването на последните истински Носители на Мъдростта на Прародителите.“ Въпреки че налагат собственото си характерно - за да не кажем извратено - изкривяване на идеята, тя ясно показва, че е извлечена от трудовете на Алис Бейли, която разпалено използва термина Велика Бяла Ложа в контекста на Сириус. И разбира се, Слънчевият Храм набляга на значението на Голямата пирамида, която, както твърдят членовете на Ордена, ще бъде фокусът за някои грандиозни събития през следващите няколко години.
 	 
 	 
 	По Пътеката на Лъва


 	 
 	 
 	През последните няколко години концепцията за контакт със Сириус стана някак си модерна в определени кръгове. През 1985 г., една книга, озаглавена The Lion Path (Пътеката на Лъва), се появи на пазара сред изданията, свързани с Новата ера. Авторът, представен ни като някакъв си Мюсаиос, претендира да е усвоил древна египетска система за индивидуална трансформация и просветление, извлечена предимно от Текстовете от Пирамидите. Пътуването на Озирис към отвъдното, за да стане „тяло от светлина“, преди да приеме новата форма на Хор, се разглежда като описание на процеса на трансформация, изпитван от всяка душа след смъртта, но който може да се осъществи и приживе (една идея, която според нас е наистина развеселяваща). Сега, както ни обещава Мюсаиос, тази трансформация е достъпна за всеки.
 	За наше разочарование това, което виждаме в The Lion Path (Пътеката на Лъва), е един пасивен процес, серии от упражнения по медитация, описани в повърхностния и опростен стил на Новата Ера, които трябва да се провеждат във важно, от астрологическа гледна точка, време, с цел практикуващите да могат да се „настроят“ към по-висшите разуми във Вселената - и особено към тези от системата Сириус.
 	За да тръгне по Пътеката на Лъва, човек просто трябва да медитира по правилния начин в определено време, настройвайки се към астрологическите сили (като използва една напълно променена астрология, която включва две все още неоткрити планети в нашата слънчева система, както и Сириус А и Сириус Б.) Последното усилие, целта на Пътеката на Лъва, е Сириус. Когато постигне контакта със Сириус, практикуващият ще е постигнал и лична трансформация, въпреки че Мюсаиос пропуска да каже точно какво ще се получи в резултат от това. Ясното внушение е, че ще се установи някаква форма на общуване с съществата от Сириус. Мюсаиос пише:
 	 
 	В периода и интервала на Вулкан (Птах) започваме да сглобяваме seed- pod37 за по-късно пътуване до Сириус; и в периода на Хор започваме да го използваме. В периода на Вулкан се „пренаписва“ и се подготвя нова орбита за това свръхшаманско пътуване. В периода Вулкан-Сотис или 25-я период процесът е завършен.
 	 
 	Пасивността на упражненията е, сама по себе си, пълно противоречие на принципите, на които Пътеката на Лъва претендира, че се основава. Пътуването в Текстовете от Пирамидите е един определено активен процес, в който личността е пряко отговорна за резултата. Това не е пасивно състояние, в което те просто позволяват на външни сили да ги направляват.
 	В книгата The Lion Path (Пътеката на Лъва) е публикувана илюстрация на „божествено око“ с йероглиф, който, според обяснението под илюстрацията, означава Господаря на Деветте. Това трябва да е Великата Енеада. Защо Мюсаиос използва точно термина „Деветте“?
 	Върховната цел на Пътеката на Лъва е, както ни казаха, формирането на „група за свръзка“ от хора, с интелектите на Сириус. Както пише Мюсаиос през 1985 г.:
 	 
 	Бъдещето на човечеството зависи от неговите най-развити и най-високо еволюирали представители. Да се сформира от тях възможно най-пълната група за свръзка е голямата възможност... това е предлагано на човечеството до 1994 г.: една възможност за еволюционен процес, който иначе би прекъснал. Оттогава насам групата за свръзка продължава процеса.
 	 
 	Групата за свръзка май има много важна задача:
 	 
 	Нищо друго не предлага, освен възможността да се промени курса на човешката история чрез група хора, които ще се възползват от различни стартови времена и които ще продължават развитието, за което са призвани.
 	 
 	(Оригиналните упражнения, дадени в The Lion Path (Пътеката на Лъва), внушават очаквания за кулминация през април 1994 г; обаче, след като тази дата наближава, едно ново издание на книгата обявява, че Пътеката е продължена до 23-ти ноември 1998 г.)
 	Очакванията изглежда са за създаване на група от хора, които практикуват спиритуалните упражнения на Пътеката на Лъва и успешно установяват контакт със Сириус. Тогава те ще управляват света, или поне ще говорят от негово име. Мюсаиос обобщава целите на Пътеката на Лъва с един цитат от египетската Книга на мъртвите. „Сега аз говоря с глас и акцент, който те чуват и моят език е този на звездата Сириус.“ (Трябва да се отбележи, че това е собствен превод на Мюсаиос. Интерпретацията на Р. О. Фолкнър е: „Говорих като гъска, докато боговете не чуха гласа ми и не го повторих за Сотис.“)
 	Опитите да се установи контакт със същества от Сириус не се срещат за пръв път в процеса на нашето изследване. Съветът на Деветте не само, че претендира как единствено чрез избрани от тях последователи може да се общува със Сириус, но и Алис Бейли пише за Пътеката на Сириус като за най-висшият стремеж, който може да има един изследовател. Но какви са очакванията на самия Мюсаиос за Пътеката на Лъва? И кой е човекът, скирт зад този псевдоним?
 	Не е трудно да се открие истинската му самоличност. Мюсаиос не е някой друг, а д-р Шарл Мюзе, световно известен математик и кибернетик. Ние знаем това не само от подозренията, които изпитвахме от начина, по който Мюсаиос непрекъснато препоръчваше трудовете на Шарл Мюзе, но и от факта, че Джон Антъни Уест разкрива самоличността на двамата в Serpent in the Sky (Змия в небето), когато обсъжда The Lion Path (Пътеката на Лъва).
 	Без съмнение Мюзе е един от най-ерудираните и брилянтни мислители на нашето време. Високо уважаван математик, откривател на комплексната теория за „хиперчислата“, Мюзе е човекът, чиято работа, според биографията му, „обхваща проблемите в комплексните допирни точки между социологията, биологията, психологията, философията и математиката.“ Той също така пише с размах в областта на митологията. Мюсе е известен и като неврокибернетик: говори се, че в началото на 60- те години той работи с Уорън С. Маккулъч, който е менторът на Андрия Пухарич в ранната му работа върху електронните имплантанти, като предавател, имплантиран в зъб, и други подобни. Куриозно е, но най-добрата му книга, озаглавена Destiny and Control in Human Systems (Съдба и контрол в човешките системи) излиза от печат през същата година, когато е издадена писаната под псевдоним The Lion Path (Пътеката на Лъва), и все пак контрастът между двете му произведения е изключително голям. Едната му книга е научно изследване, пропито с ерудиция, разкриващо необятната шир на познанието и предлагащо удивително проницателни възгледи. Другата е писание, на която мнозина от неговите академични привърженици не обръщат внимание, тъй като я смятат за нещо отживяло - и честно казано - за един от почти налудничавите брътвежи на Ню Ейдж литературата. И така какъв е Мюзе?
 	Вероятно е важно да се знае, че той също така е един от пионерите на идеята за извънземните посещения в ранната история на човечеството. В края на 50-те години на 20 в. той предприема изследване на определени вавилонски легенди и стига до същите заключения като Робърт Темпъл в Загадката Сириус, че те всъщност са свидетелства за посещенията на извънземни-амфибии. Темпъл никога не споменава трудовете на Мюзе, което е куриозно, защото те двамата са много близки с един и същ много влиятелен човек: Артър М. Йънг. Мюзе е издателят на списанието на Института за изследване на съзнанието, ръководен от Йънг, и съавтор на негова книга. Темпъл - както вече видяхме - е протеже на Йънг и за кратко е секретар на Фондацията за изследвания на съзнанието.
 	Ако не нещо друго, то историята на Мюзе разкрива, че някои от най-добрите учени в света са избрани от някой, или доброволно се включват в мрежата от хора, желаещи да контактуват със съществата от Сириус. И все пак, дали хора като Мюзе - и Джеймс Хъртак - наистина вярват, че такива неща са възможни? И наистина ли не могат да се намерят по-добри представители на родната ни планета Земя от „нароилите се“ контактьори от Новата Ера?
 	 
 	 
 	Същността на нещата


 	 
 	 
 	Тайните Водачи, Невидимите учители, посветени и пo-висши същества от Сириус - всички те изглежда се въртят един около друг като пчелички, но тяхната мотивация - и техните тайни - са скрити в това, че членуват в един и същи кошер. Вече виждаме как определено несвързани култове и езотерични групи си споделят едни и същи ключови фигури и изповядват едни и същи вярвания - изненадващо, дори подозрително малобройни. Те са съставките в една упояваща смес, която вече оформя не нещо друго, а една нова религия на 21 в., създадена от тези, които имат прекалено много лични планове в главите си.
 	Ние стигнахме до заключението, че общуването със Съвета на Деветте има определено предшестващи аналози в окултните и мистични среди от края на деветнадесети и началото на миналия век. Някои от днешните материали около Съвета на Деветте шокиращо приличат на техните по-ранни прояви и това очевидно не е случайно съвпадение. Например:
 	 
 	* Общуването с Аивас на Алистър Кроули, което започва през 1904 г., води до създаването (или може би реформирането) от негова страна на Argentum Astrum, неговия магически орден, който започва да набляга на Сириус. В следвоенна Калифорния, Аивас и Тайните Водачи (нечовешките разуми) на А: .А: започват да се идентифицират като по-скоро извънземни, отколкото окултни същества. Тогава се поставя началото на заплетена, но явна, верига от влияния: един член на калифорнийския А: .А:, Хари Смит, става признат ментор на Артър М. Йънг - заместник на Пухарич във Фондацията на кръглата маса през 50-те години на 20 в. - който директно вдъхновява написването на Загадката Сириус от Робърт Темпъл. Тази книга, на свой ред, повлиява изключително върху Новата египтология и вярата в извънземната намеса при създаването на египетската, както и на някои други, цивилизации.
 	 
 	* Някои от идеите на Швалер де Любиц - като тази за Деветте принципа - се превръщат в доказателства за най-ранните контакти със Съвета на Деветте. Той е член на Теософското общество и лидер на Синархистичното движение, което има тесни връзки с общества, на които е член Кроули, и които са част от езотеричните традиции, според които посветените се събират в групи от по девет души. Швалер де Любиц става Кръстника на Новата египтология и вдъхновява много от нейните водещи изследователи.
 	 
 	*Общуванията на Алис Бейли с Тибетеца са най-вероятният предшественик на съвременния Съвет на Деветте. Контактите на д-р Винод през 1952 г., са почти продължение на тези на Бейли, точно както книгата на Хъртак The Keys of Enoch (Кодовете на Енох) е в същността си преработен вариант на трудовете ѝ. Нейната кариера също започва в Теософското общество, а директното влияние на системата Сириус и нейните обитатели върху Земята е ключова част от доктрината на Тибетеца. И, освен това, контактите на Бейли, правят директна връзка между Сириус и масонството, една идея, която вероятно вече е циркулирала сред най-висшите кръгове на американското масонство, или, във всеки случай, е поставена на вниманието на масоните от нейния съпруг Фостър Бейли. Друг виден американски масон, който, още като студент по теософия, е отворен към идеите на Бейли е Хенри Уолъс. Той, от своя страна, е основен поддръжник на Фондацията на кръглата маса. И, за да се свържат нещата, за Пухарич се знае, че в края на 40-те години е изучавал трудовете на Алис Бейли, малко преди да започне изследванията си във Фондацията на кръглата маса.
 	 
 	* Друга, придобита чрез контактьорство, информация от прочути и влиятелни екстрасенси, като X. К. Рандъл-Стивънс и Едгар Кейс, макар и да не са имали контакти с Деветте - доколкото ни е известно - показва забележителни прилики с техните поучения.
 	 
 	Иначе независимите системи на Швалер де Любиц, Кроули и Бейли еднакво безпрекословно приемат основните принципи на Мадам Блаватская, като идеята ѝ за „коренните раси“. По същество, те всички са теософи според фундаменталните им представи за религията, без значение колко различни могат да ни изглеждат развити от тях доктрини.
 	Първият контакт със Съвета на Деветте, осъществен във Фондацията на кръглата маса през 1952-1953 г., изглежда събира различните комуникации в една съгласувана схема. Но как ще обясним тези връзки? Съществуват две възможности:
 	 
 	(1)      Различните съобщения, получавани в началото на миналия век - чрез Кроули, Бейли, Кейс и Рандъл-Стивънс - може да са получавани от някакъв вид реално съществуващи извънземни разумни същества, които установяват контакт по „медиумни“ (телепатични) начини с няколко различни хора с различен облик. Вариациите биха могли да са част от един нарочен план, или, по-скоро, са странични ефекти от трудностите при „преминаването“ през различни медиуми. Но при този сценарий последната „директива“ на Съвета на Деветте решава проблема, като съсредоточава вниманието върху група от „акредитирани“ и „официални“ говорители (като Филис Шлемер), които ефективно да обясняват цялата тази история.
 	 
 	(2)      Възможно е общуванията със Съвета на Деветте, започнати от Пухарич и Артър Йънг, да са нарочно моделирани по примера на по-ранни такива, вероятно като един сложен експеримент за създаването и манипулирането на системи от вярвания.
 	 
 	Нито една от възможностите не е напълно задоволителна. Определено изглежда, че съществува елемент - меко казано - на манипулиране, що се отнася до Пухарич, въпреки че самият той сякаш има вродена вяра във възможността за такива контакти.
 	Друг важен фактор в следвоенните общувания с Деветте е очевидната намеса на официални правителствени агенции като Пентагона и разузнавателни служби като ЦРУ. Ние видяхме дългата им ръка във Фондацията на кръглата маса през 50-те години и в събитията около Лаборатория Девет, както и нарастващото им влияние и намесата им във формирането на нов начин на мислене през 70-те години на 20 в.
 	Оттогава, контактите с Деветте сякаш стават по-раздвижени и целенасочени, с една по-ясна програма, като съобщенията им се свързват със Сидония и загадките на Древен Египет. А чрез книги като The Keys of Enoch (Кодовете на Енох) на Хъртак, Деветте вече стигат до значително по-голяма аудитория. Тяхното послание може и да не е подлагано на обстойно изследване, но малцина знаят за тяхната предистория - или за грешките им. Като цяло тяхното въздействие придобива все по-голямо значение.
 	Съществува един сценарий, който звучи смислено: феноменът на предвоенните контакти се появява спонтанно. Претенциите за контакти с нечовешки същества не са нещо ново, но различното е: (1) доказалите се методи за контакт, които позволяват да се разпространя информация по света и да се установят връзки между контактьорите (книгите на Блаватская, Кроули, Бейли, Кейс и Рандъл-Стивънс постоянно циркулират из Европа и Съединените щати); (2) всичките тези контакти видимо носят същото послание за глобални промени, дори изразявани с различни термини - Новата вечност на Хор на Кроули, Новата Ера на Бейли, Завръщането на Великия Посветен на Кейс, Ерата на Водолея на Рандъл-Стивънс. Това е един нов феномен. Докато, например, развитието на спиритуализма в средата на 19 в. популяризира идеята за контакти с безплътни същества, те никога не се свързват в какъвто и да е смисъл с предстоящ катаклизъм.
 	Лесно е да си представим, че когато тази нова тенденция в контактите с безплътните същества е забелязана от властите, държавните агенции веднага са поискали да знаят какво става. Коридорите на властта сигурно са жужали от спешни въпроси: Дали контактите са действителни? Дали наистина ще се състоят предсказаните промени? Възможен ли е контактът с извънземни същества и дори със самите древни „богове“ ? Вероятно като част от новите си интереси в областта на психологическата война и психическите възможности, в периода след Втората световна война правителството на САЩ - чрез различни свои подразделения - съсредоточава вниманието си върху контактите с нечовешки същества, особено от 40-те години на 20 в. насам. Това не се осъществява задължително под формата на официална политика. Всичко необходимо за целта е някои лица от военните и разузнавателните агенции да възприемат идеята за контактите насериозно. Защото, ако те са действителни, биха се оказали много полезни.
 	Грешка е да се мисли, че военният разум е неизбежно хладен и прагматичен. Генерал Патън, например, запалено вярва в прераждането, а английският авиационен маршал Даудинг е сред най-изявените спиритуалисти, вярвайки, че е в контакт със загиналите пилоти. Стигайки до масоните, идеите на Алис Бейли (или по-скоро на Тибетеца) получават и „гореща линия“ с хората, които определят американското обществено мнение. Трудно е да се стигне по-близо до върха на пирамидата, до поста на вицепрезидента, а вицепрезидентът Хенри Уолъс е изцяло предан на езотеричните и мистичните идеи. Но политиците и военните с готовност възприемат идеите: техният преобладаващ интерес е да използват всяко едно нещо за по-нататъшните си цели или каузи. Ако те се интересуват от контакт с извънземните, значи трябва да си отговорят на само още един въпрос: как да превърнат този контакт в свое собствено предимство?
 	И така, ако „те“ приемат сериозно идеята за контакт с нечовешки разуми, каква ще бъде следващата крачка? Изглежда логично да се провеждат експерименти, точно каквото прави Фондацията на кръглата маса на Пухарич. Факт е, че няма съмнение в това: изследването на Тери Милнър показва, че Фондацията е мястото, където военните провеждат психологически и медицински експерименти под прикритието на публичната ѝ дейност. И отново, намесата на Хенри Уолъс във финансирането на Фондацията е много важно. Експерименти по парапсихология, провеждани от Пухарич в Глен Коув са концентрирани върху хора като Айлийн Гарет, които претендират, че имат контакт с някакви същества. Това обяснява защо Пухарич завежда д-р Винод първо там - и за кого работи самият той.
 	Има още един много важен фактор в оценката на ролята, която играе Пухарич. Излиза, че той активно търси контакт или по-точно иска да наблюдава и да експериментира с хора, които имат такъв контакт. Това е важно, защото „предвоенните“ контактьори изглежда попадат в контактите спонтанно. Дори и великият магьосник Кроули се стъписва от появата на съществото, наречено Аивас.
 	Какво ни демонстрират тези експерименти? Какви са изводите на Пухарич от тях? Дали тези контакти са действителни или са някаква измама?
 	След като веднъж феноменът е идентифициран, той започва да се използва. Смяната на посоката в контактите с Деветте през 70-те години и развиването на по-осезателни внушения в техните послания означава, че те вече са се идентифицирали и могат да започнат разпространението на пропагандата си. Но за какво точно се използват Съвета на Деветте и тяхното послание? Защо толкова много изявени лидери в толкова много области дават мило и драго, за да ги популяризират с по-голяма или по-малка степен на откровеност, като в случая на Ричард Хогланд и неговото Послание от Сидония?
 	В тази история, според нас, вече има все по-належаща нужда от предпазливост. Тревожните камбани трябва да се чуват ясно и силно, защото истински или не, Деветте вече стават собственост на разузнавателните служби и е разумно да сме бдителни - вероятно дори да се страхуваме.
 	 
 	 
 	7


 	 
 	 
 	Краят на света: 


 	Предупреждението


 	 
 	 
 	Без съмнение съществува едно широко разпространено очакване, че живеем в „края на времената“, че апокалиптичните събития са вече на хоризонта и краят на света може би наистина наближава. В наши дни много специализирани книги и филми внушават идеята, че някакво важно - и силно разрушително - събитие скоро ще опустоши света. И дори ако човечеството преживее някак си предстоящия катаклизъм, той ще го превърне в група от травматизирани и лишени от надежда бежанци, които отчаяно търсят силно и овластено водачество.
 	В самите устои на тези настроения за нарастваща обреченост и катастрофи е уникалното трескаво оживление, генерирано от самата идея за Новото хилядолетие38. Идеята предполага, че по някакъв начин самата 2000 г. е праг на всички наши надежди и страхове, въпреки че подчертано се разясняват негативните аспекти за сметка на по-позитивните и оптимистични очаквания. Настъпването на Новото хилядолетие има смисъл единствено в контекста на християнството, тъй като отбелязва 2000 години от рождението на Иисус, но почти всички хора се поддават на истерията. При цялото това вглеждане в предстоящите няколко години какво ли разочарование ще настане ако не се случи нищо и какво ли изкушение е за определени хора и групировки да внушават, че нещо ще се случи...
 	За християните треската около края на света означава Второто Пришествие на Иисус, както е предсказано в Новия Завет, със съпътстващите го апокалиптични събития, описвани дори още по-ревностно в Апокалипсиса (Откровението на са Йоан). Карат ни да вярваме, че ако Иисус, смятан за въплъщението на Божествената любов, се завърне на Земята в слава, това би инициирало последния сблъсък между силите на доброто и злото - битката на Армагедон.
 	Християнските очаквания са само част от историята. Например, привържениците на Новата ера вече са подготвени за настъпването на това време - зората на Ерата на Водолея. Подготвени са от години, най-вече заради предсказанията на френския окултист от 16 в. Мишел дьо Нотр Дам, по-известен като Нострадамус. От неговите интерпретации на астрологическите данни излиза, че годината 1999 е особено катастрофална за човечеството, ако приемем обичайните тълкувания от страна на привържениците на Новата Ера на неговите очевидно неясно формулирани „че- тиристишия“. Критиците му посочват, че почти всяко предсказание може да се прочете в неговите думи, което доста напомня „кодът“, открит наскоро в еврейската Библия. И все пак, за привържениците на Новата Ера да се поставя под въпрос Нострадамус е същото, като някой фундаменталист-християнин да се съмнява в Библията. Но дори и така, ако авторът на Откровението на св. Йоан - за което се вярва, че е св. Йоан от Патмос - е вероятно единият от двамата основни създатели на очакванията около Новото хилядолетие, то вторият със сигурност е Нострадамус. От тези оплетени стари корени открай време избуяват всички останали очаквания за края на света, разтръбявани с такова умение от доста хора, за които вече знаем, че са част от една голяма конспирация за експлоатиране на треската около Новото хилядолетие.
 	Дори материалистите, които презират всички религиозни или мистични вярвания, преживяват спазмите на нарастващата несигурност за бъдещето. Може би една глобална икономическа криза ще отвори вратата, през която ще минат четиримата Ездачи от Апокалипсиса: Гладът, Чумата, Войната и Смъртта. Материалистите посочват, че сътресенията в икономиките на Далечния Изток и Русия от края на 20 в. и опасенията за бъдещето на световния паричен пазар, нервно предричат катастрофа, която трябва да се състои около началото на Новото хилядолетие. Те смятат, че, ако не друго, компютърният проблем около датата 2000 г. ще предизвика хаос; заради простата (ако не и катастрофална) липса на далновидност на производителите на компютри, програмите няма да разпознаят годината 2000. (По една ирония, благодарение на предварително създалата се истерия, тази катастрофа не се състоя.) Това ще доведе до смазваща финансова криза в световен мащаб и съответно до улични бунтове и военно положение. И, разбира се, компютърният проблем ще се активира сам след настъпването на Новото хилядолетие.
 	Не е задължително непременно да си фанатичен фундаменталист или свръхподозрителен бизнесмен, за да се заразиш от вълненията в зората на Новото хилядолетие. Всички ние виждаме през последните години - дори през последните месеци - едно засилване на глобалното затопляне и придружаващите го катаклизми в климатичните условия. Земята се разтриса от урагани, земетресения, огромни океански вълни и урагани, и има причини да се смята, че всичко това е само предвестник на някакъв много по-голям природен катаклизъм. Някой би се запитал какво ли още ни чака? Никога досега не е имало толкова вълнения, толкова много чувствителност сред широки маси хора, а и никога не е имало такава воля за действие, която да е била така цинично впрягана и то в такъв мащаб.
 	Не всеки, обаче, сънува Новото хилядолетие. В света на сънуващите, тези, които спят по-рядко, са царе. Където има чувствителност, винаги ще ги има и тези, които цинично се стремят да я използват. А там, където са тези, които искат да я използват, те винаги ще се опитват и да я създават.
 	Без съмнение навлизаме в 21 век с едно нарастващо безпокойство и това е точно целта на нашите кукловоди. Колективното чувство за повишено очакване е благодатната почва за точно такъв вид системи от вярвания, чието появяване описваме в тази книга.
 	Това, което ние наричаме Конспирацията Старгейт, е рожба на една вяра, че извънземни „богове“ са създавали човешката раса и управляват цивилизацията ѝ - и че тези богове са на път да се завърнат. Това вярване се представя по различни начини на различни групи от хора, но скритите внушения са винаги едни и същи. Тези вярвания, веднъж влезли в общественото съзнание, ще са сравнително лесни за използване като основи на една нова религия. Крайната цел на всяка организирана религия е била винаги социалния контрол, и страховете ни са, че тази също няма да направи изключение.
 	 
 	 
 	Космическото стартово броене


 	 
 	 
 	Много общности и отделни личности вече използват не само суматохата около Новото хилядолетие, но и очакванията за началото на 21 век. Но сред това цинично и често откровено вредно разнообразие, най-тревожещият и предизвикващ размисли случай е дейността на едно особено характерно общество. Това е обществото на сравнително новите, съсредоточени около НЛО, култове към „космическите братя“. Ще бъде грешка да подценим както абсолютния брой на замесените хора, така и още повече, силата на техните вярвания. Например Движението на раелитите39, което вярва, че всички раелити ще получат вечен живот от някакви космически същества, има 40 000 членове и това е един от сравнително малките подобни култове. Множество подобни общества прокламират приблизително същото послание.
 	На тази основа трябва да съпоставим нашите открития за конспирацията Марс/Египет и машинациите на различните общества. Няма грешка: новото хилядолетие е абсолютният фокус на техните скрити замисли - въпреки че самата 2000 г. сякаш само маркира началото на един процес, който ще достигне своя апогей в първите години на 21 век. Джеймс Хъртак, например, сочи 2003 г. като особено ключова.
 	По време на това разследване различни неща, на пръв поглед независими едно от друго, изглеждат така сякаш съвсем естествено се обединяват. Увличайки ни с очевидната си логика, тези връзки може и да са оправдани, така че ние не бяхме изненадани, или притеснени, когато се получаваше явно съпоставима картина. Както вече видяхме, основните съпоставими компоненти са:
 	 
 	*Вярата, че паметниците от Древен Египет са построени от тайнствена, много древна цивилизация, която може и да е била в контакт с извънземни, или дори да е създадена от извънземни. Чрез определени, съществуващи и до днес, „архиви“ - особено Голямата пирамида и Сфинксът - тази цивилизация ни е оставила послания за нашето бъдеще и в частност за някои предстоящи събития с глобално значение. Това някак си се обвързва с Новото хилядолетие и Ерата на Водолея.
 	 
 	*Идеята, че извънземните същества, запомнени като „богове“, са отговорни за цивилизоването на човешкия род, спомената в книгата Загадката Сириус на Робърт Темпъл.
 	 
 	*Откритието на това, което, изглежда, са аномални релефни структури на Марс, които, ако се докаже изкуствения им произход, могат само да са продукт от дейността на цивилизация, съществувала на тази планета в едно много далечно минало. Това също е послание за нас в днешните времена.
 	 
 	*Продължаващите и днес контакти със Съвета на Деветте, които се развиват и датират от 1952 г. Деветте претендират да са Великата Енеада - Деветте богове на Хелиопол. Видяхме, че Съветът на Деветте има все по-нарастващо влияние и то не само в средите на Новата Ера, но и сред политици и мултимилионери.
 	 
 	Всеки от тези основни елементи е базиран на една първоначална загадка: тайнствените познания на догоните за Сириус; доказателствата, че Сфинксът е далече по-древен отколкото е прието официално да се смята; изображенията на повърхността на Марс, получени от Викинг, които сякаш показват необясними и загадъчни структури; и по същество „свръхестествения“ феномен около Съветът на Деветте. Тези елементи изглеждат съвсем естествено преплетени: откриват се определени връзки между паметниците в Сидония и тези в Гиза. Този елемент, явяващ се основна идея на Ричард Хогланд, вече се е просмукал и в трудовете на други писатели, особено на Робер Бовал и Греъм Хенкок.
 	В тази развиваща се ситуация се намесват и Деветте. Те също така отделят особено голямо внимание на Голямата пирамида и Сфинкса, като дори претендират, че са ги построили. А чрез книгата на Джеймс Хъртак във все по-комплексната мрежа от връзки се включват и марсианските паметници. Няма никакво съмнение, че книгите, както на Хогланд, така и на Хъртак, се вдъхновени директно от Деветте, но какво да кажем за книгите на Хенкок и Бовал? Тъй като Загадката Сириус определено подкрепя изводите на Хогланд, в по-голямата им част, тази книга индиректно рекламира Деветте - и то пред много по-широка аудитория.
 	Най-важното послание е, че боговете са се върнали. Посланието от Сидония, както ни го представя Хогланд е, че тези паметници са построени, за да ни предоставят закодираната си информация в наши дни. Когато това се добави към идеите, представяни от Хенкок и Бовал, които също твърдят, че египетските паметници пазят кодирана информация за нашите времена, ясно се вижда как твърденията на Хоглан, от една страна, и на Хенкок и Бовал, от друга, взаимно се подсилват. А и контактите с Деветте се осъществяват тъкмо сега.
 	Изводът се натрапва сам по себе си: Деветте богове, които са построили не само пирамидите и Сфинкса, но и странните структури на Марс, са се върнали. Те са не само създателите на древната египетска цивилизация, но и на цялата човешка раса.
 	Но това заключение разчита на предпоставката,че всяко от тези открития е направено само за себе си и връзките между тях стават очевидни с течение на времето. Но това не е така. Цялата картина изглежда се развива според един комплексен и дългосрочен план. Например, книгата на Робърт Темпъл, Загадката Сириус, е вдъхновена от Артър М. Йънг, който през 1953 г. присъства на първия контакт с Деветте. Самият Йънг е напътстван от Хари Смит, високопоставен член на магическите ордени на Алистър Кроули, в които основни стълбове на вярванията им са извънземните разуми, Сириус, Марс и Древен Египет. Съобщенията, получавани от Деветте, особено тези в началния етап, изглеждат като продължение на тези, описани от Алис Бейли. От своя страна, книгата на Джеймс Хъртак The Keys of Enoch (Кодовете на Енох) се явява просто осъвременен и доразвит преразказ на Бейли. Хъртак е основно действащо лице в спора около Лицето от Марс и в Новата египто- логия, а книгата му The Keys of Enoch (Кодовете на Енох) изразява идеите на Съвета на Деветте.
 	 
 	 
 	Плановете на извънземните


 	 
 	 
 	Дали картината е пълна или в тази комплексна мрежа ще бъдат въвлечени и други елементи от съвременната митология? Вече има такива следи: „биографията“ на Деветте, писана от Стюърт Холройд, която е поръчана от Лаборатория Девет, дава контекстът на подобно послание направо в заглавието си: Briefing for the Landing on Planet Earth (Брифинг за кацането на планета Земя). Друга, на пръв поглед несвързана с тази, книга, The Secret School (Тайното училище) от Уитли Стрийбър, носи подзаглавието Preparation for Contact (Подготовка за контакт). Фактически, това не е съвпадение: авторът на бестселъри Стрийбър, по-широко известен с разказите за лични контакти с извънземни - публикувани в книгите Communion (Духовна връзка), Transformation (Трансформация), Breakthough (Важно откритие) и Confirmation (Потвърждение) - включва в случая и последната важна част от сценария.
 	Още през 1987 г. Communion (Духовна връзка) за първи път изстрелва феномена с отвличанията от извънземни в общественото съзнание. В последните няколко години наблюдаваме такъв бум - почти епидемичен - от предполагаеми отвличания, че образът на Сивите извънземни вече трайно се е настанил в съзнанието ни, като, най-малкото, някакво културологично клише. Но за мнозина Сивите са нещо повече от герои на комикси и анимационни филми: най-малко 35% от американците вече вярват, че тези ужасяващи извънземни непрекъснато отвличат хора и то в огромен мащаб. Тази вяра, почти изведнъж, започва да звучи като квази религия. Стрийбър, в книгата си The Secret School (Тайното училище), ни предава девет урока, които са му дадени от извънземните за целия човешки род и по особен начин свързват посланието си с Лицето от Марс. Самият Стрийбър претендира, че неговите извънземни похитители-наставници са му показвали Лицето от Марс, когато е бил дете. В книгата си той прави връзка между Лицето от Марс и Новата египтология на Хенкок, Бовал и Уест. Не е съвпадение, както ще видим, и това, че The Secret School (Тайното училище) получава ентусиазирана, дори малко нелепа, похвала не от някой друг, а от Греъм Хенкок: „Всеки, който се интересува от грандиозната загадка какво сме ние и какво можем да станем, трябва да прочете The Secret School (Тайното училище)“ (Вероятно е важно да напомним, че вече открихме словосъчетанието „Тайното училище“, като алтернативно наименование на синархистката организация „Съвет на Деветте“ от 30-те години на 20 в.)
 	Стрийбър и Хенкок могат да хвалят един друг книгите си и нещата да стигнат само дотам. Но под повърхността има други, предизвикващи размисъл връзки, които позволяват на частите от пъзела да си дойдат по местата. Например, още през 1985 г. Стрийбър работи с Ричард Хогланд и по молба на Хогланд финансира работата на Марк Карлото за увеличаване на контраста на изображенията от Марс, което е цели две години преди да излезе неговата първа книга за „отвличанията“, Communion (Духовна връзка).
 	През лятото на 1984 г. Стрийбър е представен на Ричард Хогланд от един техен общ приятел, но въпреки това прави някои озадачаващи коментари по негов адрес за изследванията на Марс в книгата си Breakthrough (Важно откритие), издадена през 1997 г.. Дискутирайки работата на Марк Карлото по преработването на изображенията, получени от „Викинг“, при което се използва най-съвременната техника, доставена чрез отдела за разузнаване на Корпорацията за аналитична наука, той пише: „Фактът, че изображението на Лицето от Марс е преработено с най-доброто оборудване, известно на човека през 1985 г., и изглежда дори още повече като скулптура, е много добре потулван.“ Трудно е да започнем да разбираме как така този факт е описван като „много добре потулван“ при положение, че Хогланд разказва на всеки, който иска да го слуша, за Лицето - включително и на ООН - освен че през цялото време изнася лекции и продава книги и видеофилми по темата.
 	Но книгата The Secret School (Тайното училище) разбулва скрития смисъл на писанията на Стрийбър и добавя още един елемент към нашия комплексен пъзел. Тази книга, издадена през 1997 г., описва започналото през 1995 г. възстановяване на спомените от протичалите през целия му живот преживявания, свързани с отвличанията от извънземни. Сред тези спомени особено внимание е обърнато на онези от детството на Стрийбър, в средата и края на 50-те години в Тексас. Той си спомня, че е бил част от „Тайното училище“, група от отвлечени деца, които са получавали уроци от своите „Сиви похитители“. Въпреки че Стрийбър вярва, че е „посещавал“ това училище през няколко години от детството си, възстановените спомени и уроците, описани в книгата са тези, които е получил като е бил на девет години.
 	Той разказва, че когато за първи път му е показана снимка на Лицето от Марс от един негов приятел, ученият Джон Глийдмън, той си спомня, че е виждал това изображение и преди, а по-късно си дава сметка, че извънземните са му показвали същия изглед по време на училището. (Това може и да е самата истина, но е трудно да си представим как новите изображения на Лицето, които разкриват, че то не е нищо повече от огромна купчина натрошени скали, се вписват в този сценарий. Дали извънземните не са си направили жестока шега с него? Ако е така, това няма да е нито първият, нито последният случай, в който безтелесни същества се забавляват, като си играят с човешката наивност. Спомнете си, че Колин Уилсън нарича такива същества „измамниците и мошениците на спиритуалния свят“, докато Юри Гелер нарича Деветте „цивилизация от клоуни“.)
 	Още по-важно е определението на Стрийбър за началото на спомените му за преживяванията около отвличанията - които водят директно до книгата му Communion (Духовна връзка). Той смята за начало на тези спомени моментът, в който Глийдмън му показва снимката на Лицето. Стрийбър пише:
 	 
 	Няма значение как си го обяснявах, но фактът, че видях Лицето, бе огромно събитие в живота ми, много по-голямо, отколкото изобщо си бях представял или дори разбирал, и това важи за мен до ден днешен. Много е възможно това да е бил случаят, който направи така, че „близката среща“ на 26-ти декември 1985 г. (водещото събитие, чиито резултат се явява Communion (Духовна връзка) да се състои. Излиза, че тайната на Марс и Тайното училище са дълбоко свързани помежду си.
 	 
 	Хоросанът, с който са свързани в едно представите на Стрийбър, се крие в неговата идея за значението на числото девет. Както той пише:
 	Деветте урока от деветото ми лято бяха разделени на три групи по три - факт, който ми обясни едно от значенията на тайнствените девет почуквания, които изиграеха такава важна роля в моите срещи.
 	 
 	(Това се връзва с деветте почуквания, които смущават Джак Парсънс при продължителния му магически сеанс на 10-ти януари 1946 г.) Навярно Стрийбър ни подканва да направим връзката със Съвета на Деветте?
 	The Secret School (Тайното училище) описва деветте урока, които е научил в детството си на три пъти по три, но той добавя и десети, един нов урок, който му е даден от „посетители“ на 12-ти ноември 1995 г.: едно видение от бъдещето, през 2036 г. (където Съединените щати са се превърнали във военна диктатура, след като терористи са разрушили Вашингтон с атомна бомба). Това вече е познат подход: има десет важни числа, но десетото е тук само, за да допълни и да осмисли останалите девет и да осигури връзката със следващата поредица от числа.
 	Първият урок започва със сън, в който той лети над повърхността на Марс и гледа надолу към гигантско изсечено лице и пирамиди. (Стрийбър си спомня, че на същата възраст, изведнъж, без причина, доколкото помни, той започва да се интересува силно от Древен Египет.)
 	Осмият урок от The Secret School (Тайното училище) свързва великите паметници на Египет и други ранни цивилизации с предстоящите промени в света. Както е посочено и в книгата The Mars Mystery (Загадката Марс) на Хенкок, Бовал и Григсби, те са построени, за да запазят кодираната информация за планетарните катастрофи и да служат като предупреждение за бъдещите поколения, че подобни катаклизми могат лесно да се случат отново. Стрийбър пише:
 	 
 	Също така създадохме и нещо като механизъм, който съществува в гените ни, който ще излезе на бял свят, когато равноденствието е противоположно на сегашната си позиция и когато светът е отново заплашен. Този механизъм е тайно учение, а времето, за което е създадено, е щом Рибите преминат във Водолея.
 	 
 	Уликите загатват кой в действителност ръководи Тайното училище. Стрийбър също така представя и изследването на Бовал за ерозията на Сфинкса, като напълно приема аргумента, че геоложките доказателства и астрономическите корелации на Сфинкса и пирамидите посочват точно датата.. . до болка познатата ни 10 500 г. пр. Хр. Не е изненадващо, че той датира настъпването на Ерата на Водолея малко след 2000 г. Може би точно заради това книгата The Secret School (Тайното училище) е подкрепяна и от Греъм Хенкок.
 	Внушението на уроците на Стрийбър е, че те показват някакъв изход от кошмарните сценарии за бъдещето чрез промяна в съзнанието, която настъпва, когато си Избрания. В случая под Избрания се разбира многократно отвличан човек, който приема предполагаемото значение на марсианските паметници, Сфинксът и пирамидите, както и реалното съществуване на „посетителите“. Той пише, с истинско предчувствие за края на света:
 	 
 	Господ... е на път да навлезе в обикновения свят и съдбата на нашите души като спътници на Създателя е най-сетне да бъдат ръководени.
 	 
 	И така, каква е ролята на Уитли Стрийбър, съзнателна или не, в конспирацията за прикритото създаване на една нова религия и подготвянето ни за някакво предстоящо завладяване от нейните привърженици? Неделима част от новата система от вярвания е нагаждането и експлоатацията на всички съвременни митове с най-големи възможности, сред които със сигурност има и няколко, много по-силни от този за отвличанията от извънземни. Тук виждаме едно от най-успешните клишета на нашето време - Сивия извънземен - съчетано с Лицето от Марс и вездесъщото наблягане на датирането на паметниците в Гиза от 10 500 г. пр. Хр. Всичко това е свързано с предстоящата Ера на Водолея и, по един или друг начин, със завръщането на космическите богове, или на квази-христистиянския Бог, който ще ни спаси от всичкото зло - особено от нас самите - ако вярваме в него.
 	Съществуването или не на отвличанията от извънземни са оспорвани често и излизат извън обсега на тази книга. Една друга, малко известна, връзка трябва да ни накара да се замислим. Когато в края на 80-те години, ветеранът на американската журналистика Ед Конрой, се заема да изследва обективно историята, залегнала в книгата на Уитли Стрийбър Communion (Духовна връзка), той проучва всички възможни връзки, включително и вероятните паралели с фолклора и окултните вярвания. Той пише в книгата си Report on Communion (Доклад за Духовна връзка), издадена през 1989 г., че според Кенет Грант през 1919 г. Алистър Кроули претендира, че е контактувал с извънземно същество, наричано Лам, което е свързано със звездните системи на Сириус и Андромеда. Конрой продължава:
 	 
 	Грант продължава да твърди, че други членове на ОТИ са се свързвали понякога с Лам, използвайки описанията на Кроули отпреди 1945 г. Ако съвпаденията в описанията могат да потвърдят изобщо някаква достоверност, тогава е доста интересно, че Кроули обрисува Лам с яйцевидна глава и лице, което е характерно с леко загатнати нос, уста и две очи, разположени в тесни и издължени цепки. Приликата на това описание с изображението върху корицата на Communion (Духовна връзка) е забележителна, освен размера и вида на очите.
 	 
 	В предхождащия този цитат параграф Конрой прави съпоставка между магическите призиви на Кроули към ангелските същества и космическата схема, изложена в книгата на Хъртак The Keys of Enoch (Кодовете на Енох).
 	Ние вярваме, че истинските загадки, истинските въпроси без отговор, са по ирония обвити от полуистините и фантазиите на тази нова „религия“. Паметниците в Гиза представляват огромен проблем за ортодоксалната египтология. Дори и случая с марсианските паметници - особено пирамидите - заслужават някакво уважение. Не разполагаме с какъвто и да е аргумент, който разумно да оспорва тези неща. Това, което ни засяга в случая, е наличието на кампания, която налага определен смисъл в тези отделни неща, за да създаде изкуствени отговори, които вгражда прекалено лесно в една нова система от вярвания. Тази нова система от вярвания е създадена, за да предлага ясни решения за настоящите проблеми на човечеството и да посочва пътя му в бъдещето. И все пак, посланието е винаги едно и също, а присъщите опасности са непредвидими.
 	Уитли Стрийбър и Ричард Хогланд играят решаваща роля в разпространението на вярването, че преминаването на кометата на Хейл-Боп ще предизвика аномални събития. Един от резултатите на това вярване бяха самоубийствата на членовете на култа Небесни порти, които са били убедени, че кометата е междузвезден кораб, който е дошъл да прибере душите им и да ги отведе в един по-добър живот. Това е един екстремален случай и тяхната смърт не може да бъде приписвана на хора като Хогланд, Стрийбър или Къртни Браун, но със сигурност лудостта на култовете е дори още по-трагична, заради безсмислената смърт - да отидеш на несъществуващ космически кораб.
 	 
 	 
 	Контрольорите


 	 
 	 
 	Нека да обособим общностите, които участват в този необикновено комплексен сценарий:
 	 
 	(1)      Изследователи и писатели, които представят специфични идеи, подхранващи тази система от вярвания - включително Робер Бовал и Греъм Хенкок с техните изчезнали цивилизации от 10 500 г. пр. Хр. Робърт Темпъл и неговата привидно научна версия на теорията за древните астронавти; Ричард Хогланд, който евангелски проповядва за предполагаемата връзка Марс/Гиза; и Уитли Стрийбър с уроците, които е получил от Сивите извънземни.
 	Вече ви показахме как всички тези писатели използват идеите на себеподобните си в подкрепа на своите собствени проекти, като понякога не само се подкрепят един друг, а крайният резултат е, че се създава една голяма цялостна картина. Това става независимо от факта, че аргументите им обикновено са изградени на много нестабилни основи. Всичките тези личности претендират, че работата им започва от достоверни, материални факти: физическите пропорции на пирамидите, аномалните изображения от Марс, тайнствените познания на едно западно-африканско племе или собствените им преживявания с извънземните - но често приключва с екстраполирането на духовни послания.Работата на тези хора осигурява основата за новопоявилата се система от вярвания, въпреки че те може и да не съзнават ролята, която играят. Възможно е техните идеи просто да са използвани.
 	 
 	(2) Харизматичните, почти гуруподобни личности, които разпространяват духовни послания, извлечени от предполагаеми персонални прозрения, като например информацията от контактьорите. В тази категория попадат Джеймс Дж. Хъртак, Андрия Пухарич, сър Джон Уитмор, Алис А. Бейли - и дори самият Велик Звяр, Алистър Кроули. Всеки от тях има специфично духовно послание, основаващо се на ясното очакване за предстояща глобална промяна и на една тотална вяра в непогрешимостта на източниците им. Съвременните представители на тази категория са в някакъв вид символична обвързаност с първата група, като използват работата като фактическа рамка на собствените си по-емоционални, мистични писания (например използването от страна на Хъртак на марсианските енигми).
 	Но този обмен не е изцяло еднопосочен: видяхме, че част от работата на първата общност е сякаш замислена да подхранва ученията на втората, а и между двете общности съществуват изненадващи връзки, какъвто е случаят с Ричард Хогланд, от първата общност, и Дейвид Пърси и Дейвид Майърс, от втората общност. Определени личности, като Джеймс Хъртак, се носят насам-натам между двете общности, като първата ги смята за уважавани академични учени, а втората - за съзерцатели и пророци. По същество, втората общност си присвоява работата на първата и я натоварва с друг смисъл, въпреки че някои от членовете на първата по никакъв начин не са склонни да е така.
 	 
 	(3) Зад първата и втората общност са се притаили сенчести личности и институции, изпълняващи подмолен план. От време на време различаваме присъствието на ЦРУ зад много от ключовите събития, но тъй като Управлението е тайна служба, нейните намерения и роля трябва да се събират парченце по парченце. Понякога ЦРУ използва култовите вярвания на втората общност за експерименти в областта на психологията на вярванията, но изглежда, че интересите на ЦРУ надхвърлят това, и то до степен, при която нещата изглеждат сякаш самото ЦРУ създава системата от вярвания. Най-поразителен е примерът със служителя на ЦРУ Андрия Пухарич, която ревностно рекламира - или дори създава - Деветте.
 	И Робърт Темпъл претендира, че ЦРУ се е опитвало да се бърка в работата му, свързана с догоните, чрез кражба на съществени изследователски материали и по-късно, след издаването на книгата му, Управлението продължава да го тормози през следващите петнадесет години. Но защо му е на ЦРУ да го прави? Няма много смисъл в това. Ако ЦРУ цели да възпрепятства неговите изследвания, тогава го прави странно неуспешно. И защо след провала на опита си да спре публикуването на книгата, ЦРУ продължава кампанията си за тормоз срещу автора? Книгата вече е в публичното пространство, така че нищо не може да предотврати четенето ѝ от хората. Нито пък ЦРУ спира новото издание, от 1998 г., което описва историята с интереса на Управлението към предишното издание.
 	Какво иска да постигне с това ЦРУ? Ако наистина е искало да спре Загадката Сириус, то не само нещастно се проваля, но и успява да уреди постигането на точно обратния ефект. Сякаш истинската цел на ЦРУ от самото начало е не да предотврати публикацията, а да я популяризира. Действията на Управлението убеждават самия Темпъл във важността на собственото му изследване, а изданието от 1998 г. вече убеждава и читателите му в това. Представянето на тази сложна интрига чрез наблягане на важността на „посланието“ за нашето време, все повече се усилва. Трябва да се помни, че разузнавателните служби са майстори в подобни психологически игри.
 	В тази категория ние включваме и задкулисните действия на високопоставени политици, като Хенри Уолъс, и често безспорните масонски планове, които прозират в много от събитията, включително и в „предсказанията“ на Едгар Кейс.
 	 
 	Ако, както вече започваме да вярваме, съществува Конспирация Старгейт тогава кои са конспираторите и какви са техните цели? Можем ли да идентифицираме някоя общност, в която да са върховните кукловоди? Както стана вече очевидно, това е един много комплексен сценарий и в него няма място за прости отговори.
 	Например, самото споменаване на ЦРУ ще накара мнозина незабавно да идентифицират като главен обвиняем или Управлението, или самото правителство на Съединените щати. Обаче съвременната история ни показва, че ЦРУ често преследва политика и цели, като умело успява да прикрие в тъмнината истинските си политически господари. ЦРУ не е синоним на правителството на Съединените щати. Още повече, че има много примери за наличието на клики вътре в самото ЦРУ, които обикновено стигат до най-високите нива и които използват привилегиите и ресурсите на тази изключително могъща организация, за да изпълняват собствените си планове. И така, можем да заключим, че личното присъствие на агенти на ЦРУ не означава непременно, че те действат в съзвучие с политиката на Управлението или на правителството.
 	По подобен начин, личности от кръговете на политиката и бизнеса може да са замесени в тази история за свое собствено удовлетворение. Няма начин да се разбере кой е играчът и с кого си играят. И пак по същия начин, в цялата книга се говори за масони, но дали масонската конспирация в тази история е измислица или не все още е под въпрос.
 	Повечето теоретици на конспирацията (самите ние не смятаме, че покриваме тази дефиниция) имат склонност да мислят за една обособена група зад всеки заговор или скрит план. За съжаление на подобни теоретици и романтици, истинският живот не е толкова прост. Където има конспирации, те по-скоро привличат различни личности и общности, които имат установен интерес в конкретен изход на събитията. Вероятно сред конспираторите Старгейт има служители на ЦРУ, масони, политици и техните богати поддръжници, които вярват, че ще спечелят нещо от създаването на тази система от вярвания, или се боят, че ще изгубят нещо, ако тя не се състои. Тази конспирация е нещо по-голямо от една общност или пък тесен кръг от личности.
 	Това, което е ясно, е естеството на целта на конспирацията. Целта е да бъде наложена определена система от вярвания сред възможно повече нива от обществото, чак до несвъртащите ги на едно място привърженици на Новата Ера. Конспираторите са като всички нас - хора със сърце, разум и душа.
 	 
 	 
 	В техните собствени представи


 	 
 	 
 	През 1973 г. правителството на Съединените щати поръчва на СИИ Интернешънъл доклад, озаглавен Changing Images of Man (Променящите се представи за Човека), съставен от Уилис У. Хармън и О. У. Маркли, който стига до заключението, че разпространението на това, което се определя като „нови ценности“ - духовната и екологична осведоменост и пътищата за самоусъвършенстване - стават почти неконтролируеми. Това ще доведе до трансформация на обществото (особено в Съединените щати), която ще подкопае радикално „съвременната индустриална култура и институциите ѝ“ и ще доведе до „сериозни социални сътресения, икономически упадък, галопираща инфлация и дори разпадане на институциите“. Този доклад предвижда намаляване на доверието към властта и реакция срещу регламентираното, добре контролирано общество. Той също така предполага, че начинът за предотвратяване на този най-лош сценарий е да се определят институциите или традициите, които могат да се използват, за да се контролира и сдържа устрема на новата промяна. Многозначително е, че докладът препоръчва като едно от най-добрите решения традицията на масонството. Както се заявява в него:
 	 
 	Особено важно за Западния свят е, че масонската традиция, която е играла такава важна роля при раждането на Съединените американски щати, е заложена в символизма на Великия печат40 (на гърба на банкнотата от един долар)... И затова... има потенциалът отново да задейства американските символи, отново да възроди трудовата етика, като подкрепи основите концепции на демократичното общество на свободната инициатива и да осигури ново осмисляне на технологично-индустриалното развитие.
 	 
 	Забележете приликата е изявленията от 40-те години на 20 в. на вицепрезидента Хенри Уолъс - и разбира се думите на Едгар Кейс.
 	Особено важно е, че този доклад е разработен от СИИ Интернешънъл точно по времето, когато институтът е силно обвързан с ЦРУ и министерството на отбраната на САЩ. Представете си каква тревога се е вдигнала в коридорите на властта, особено като се набляга на факта, че подобна трансформация на обществото е неизбежна. Единственият ресурс на силните на деня и на тези във властта е да обсебят активно системата от вярвания, която подклажда социалните вълнения, като я насочват в такава посока, която да им даде най-голямата преднина във времето и да продължи контролът им върху масите.
 	Един важен компонент от новата система от вярвания е използването на символизма на масонството. Движението традиционно претендира, че неговите корени са от Древен Египет и слага очевидно ударение на езотеричното значение на Сириус, като изображението ѝ украсява всеки масонски храм под формата на Сияйната звезда.
 	Уолъс, Кейс и докладът на СИИ Changing Images of Man (Променящите се представи на Човека) наблягат на значението на ролята на Съединените щати в популяризирането на масонските идеали, ефективно създавайки идеалната масонска държава. Това е преобладаващата мотивация на мнозина от създателите на Декларацията за независимост, като Томас Джеферсън. (Факт е, че от шейсет и тримата, подписали Декларацията за независимост, петдесет са масони, както и петдесет от петдесет и петте членове на Конгреса, които изработват Конституцията на Съединените щати.) Уилис У. Хърман, на времето консултант в Белия дом и един от съставителите на доклада Changing Images (Променящите се представи) - който през 70-те години също така участва в експериментите с Юри Гелер, и, като президент на Института по ноетика, в първите му опити за дистанционно виждане - отива по-далеч и пише книгата An Incomplete Guide to the Future (Незавършен пътеводител към Бъдещето), издадена през 1976 г. В книгата си той обсъжда ролята на масонството в образуването на Съединените щати и дефинира това, което нарича „американски символи“ - преобладаващо масонски идеали. Докато обсъжда бъдещето на Америка той застъпва един много сходен сценарий на този в Changing Images of Man (Променящите се представи на Човека), е други думи, изграждането на общество, основаващо се на принципите на масонството. Той казва:
 	 
 	Специфичните символи, свързани с раждането на нацията, имат едно допълнително значение. Именно чрез тези символи, принципи и цели, правилно разбрани, а не някои други [подчертаването е негово], различните гледни точки в нацията могат в края на краищата да се уеднаквят.
 	 
 	Според Хърман, символът на пирамидата и на висящия над нея пирамидион (завършващ камък) на Великия Печат „изразяват идеята, че нацията ще процъфтява само когато нейните лидери се ръководят от свръхсъзнателна интуиция“, и той определя това като „божествено проникновение“.
 	Фактът, че докладът на СИИ обръща внимание на масонския символизъм на гърба на банкнотата от един долар, е особено интересен. Печатът - първоначално внесен в украсата на доларовите бланкноти от Хенри Уолъс - показва една недовършена пирамида, а висящият над нея най-горен камък е изобразено в него отворено око плува в ореол от светлина. Под пирамидата са изписани латинските думи NOVUS ORDO SECLORUM - „нов ред на вековете“.
 	И да повторим думите на Уолъс от 1934 г.:
 	 
 	Ще е необходимо по-ясно признаване на Великия Архитект на Вселената преди камъкът, завършващ пирамидата, да бъде положен най-накрая на място си и тази нация в пълната сила на могъществото си да бъде в състояние да поеме водачеството на нациите, като ги въведе в „новия ред на вековете“.
 	 
 	Уолъс изрично свързва поставянето обратно на връхния камък на Голямата пирамида с духовното и политическо водачество на Съединените щати в света. И може би точно затова Захи Хауас прави многозначителното изявление, че в празничната нощ на новото хилядолетие на върха на Голямата пирамида ще бъде поставен нов, изработен от злато, пирамидион. Това го казва самият Хауас, представяйки по този начин „завършването“, след ремонтите, на пирамидата. Ако не нещо друго, то това би било един многозначителен символичен поклон пред американските масони.
 	 
 	 
 	Битката между Светлината и Тъмнината


 	 
 	 
 	Въпреки очевидно съвсем човешките манипулации, дали Деветте наистина са тези, които претендират, че са - древните египетски богове? Може и да е така, стига да не се вземат под внимание другите фактори, като например твърде спорната предполагаема връзка между Марс и Гиза. Също като в случая на Ричард Хогланд, стига някой да се опита да екстраполира послание, и връзките се разкъсват. Видяхме също така как основното послание на Бовал и Хенкок - че египетските паметници имат днес конкретно значение за нас - може да проработи само при подправяне на данните. Още повече, че и Деветте са особено склонни да дават грешни факти.
 	Хиляди хора ентусиазирано вярват в хипотезите, които се основават на физическите доказателства: измерванията на ъглите на Пирамидата Д&М или насочването на Голямата пирамида към Сириус. Като цяло, те не си дават сметка, че с мълчаливо съгласие допускат до себе си духовното послание на Джеймс Хъртак, което в същността си изразява доктрината на Алис Бейли. Това подтиква към тревожни размисли: дали The Keys of Enoch (Кодовете на Енох), на Бейли/Хъртак няма да стане Библията на Новото хилядолетие?
 	Мнозина няма да приемат това за нещо лошо, защото вярват, че ученията на Бейли и Хъртак са разкриващи, просветителски и наистина добри. И точно този аспект на цялата история около Съветът на Деветте, по наше мнение, е най-съществен. Засега обективната реалност на съществуването - или не - на Деветте е интересен въпрос, но със сигурност е много по-незначителен в сравнение с анализа на тяхното духовно послание. В края на краищата, тяхното учение увлича последователите им, а действията им, на свой ред, могат да въздействат на всички ни, директно или не.
 	Няма значение колко вълнуваща, ексцентрична или осезаемо безвредна изглежда информацията от контактите с Деветте, но тя всъщност прикрива много тревожен подтекст. В The Keys of Enoch (Кодовете на Енох) Джеймс Хъртак описва апокалиптичната картина на вселенската битка между силите на светлината и на мрака, която безвъзвратно ще се състои на Земята. Той пише за „галактическа война и почистване на боклука от къщата, което ще се проведе из цялата Вселена“. Но терминът „почистване на боклука от къщата“ не звучи ли като „чистка“ - наистина доста зловещо? Щеше да ни е по-добре, ако можехме да отхвърлим тези подозрения като параноични, но Хъртак също така дефинира Последните дни с много мрачни термини:
 	Идва приключването на „божествената програма“, след която ще се движим по възходяща спирала към новата „направляваща програма“ на Бащата-Дух Посветител. Нарастването на вътрешния „Мир“ и благословията на „Радостта“, които ще настъпят с изливането на дарове от Светия Дух Шекина над духовното човечество, което ще възприеме знанието от Най-Висшия Бог и ще използва мъдростта на „Синовете на Светлината“, за да се подготви за Управление в Името на YHWH (Яхве).
 	 
 	Той пояснява ситуацията с тези думи: „За тези, които не работят със Светлината, ще настане време на велики злочестини.“ Както при всички догматични закостенели изявления, тук се крие истинска заплаха. Кой е на страната на Светлината и кой не е? И още по-важното, кой решава това? Някой би допуснал, че Хъртак няма съмнение за собствения си статус, а се създава внушението, че той има „вътрешна“ информация какво ще се случи с всички нас останалите. По презумпция, всички които отказват да приемат неговите, или на Деветте, думи са деца на Мрака, въпреки че неговите писания предполагат кои групи могат да очакват да изстрадат най-великите злочестини в близко бъдеще.
 	„Чистката“ на Хъртак е еднаква в някои отношения с идеята за великата предстояща „жетва“ на души, която е централна тема в наставленията, дадени от Ра при контакта му с Карла Рюкърт. Това вземане на праведните ще се състои в началото на 21 в. - друга версия на вездесъщото християнско фундаменталистко „възнесение“.
 	Деветте често изглеждат като поддръжници на тревожно расистки позиции, но са прекалено хитри, за да парадират с този факт като някакъв Гьобелс на Новата Ера. Старомодното насилие и потапяне в море от мъки на диктаторите определено няма шанс да постигне влияние в демократичния Запад. Деветте просто загатват - доста категорично - самоличността на тези, които са Врага. Например, в The Only Planet of Choice (Единствената планета на избора), Том не заявява направо, че черната раса е по-низша. Всъщност той сякаш казва точно обратното, просто заявявайки, че те са единствените, появили се на Земята без „засяване“ от извънземни цивилизации. После той привлича вниманието към този „факт“, подчертавайки, че той не трябва да се приема в смисъл, че черните са по-низши - интересен пример за реверсивна психология. Том казва, с други думи, че не трябва да злоупотребяваме с идеята, че черните са по-низши, само защото те са единствените представители на човешката раса, които не произлизат от боговете. След като дава писмени наставления на човечеството да избягва расистките идеи, защо му трябва на едно толкова мъдро същество да поема риска, като ни пуска в главите подобни идеи? Защо му трябва въобще да споделя толкова потенциално възпламеняваща информация, след като за него тя е от чисто академичен интерес и не е основа за някакви действия в бъдещето?
 	Загатнатият в The Only Planet of Choice (Единствената планета на избора) расизъм подозрително напомня писанията на Алис Бейли, или по-скоро напътствията на Тибетеца, с когото тя контактува. На пръв поглед, също както думите на Том в The Only Planet of Choice, посланието на Тибетеца - какъвто и да е произходът му - говори за мир, добра воля и вселенско братство. Намеренията на Йерархията са тези на най-висшия бог. Но понякога, под маската на езотеричната мъдрост, се промъкват някои спорни идеи. Например, в A Treatise on Cosmic Fire (Трактат за Космическия огън), появил се през 1925 г., Тибетецът обяснява, че в предстоящата фаза на развитие Йерархията „няма да индивидуализира животното-човек както в предишния кръг, а ще стимулира зародиша на разум в тези членове на настоящето човешко семейство, част от които - както казва Е. П. Б. (мадам Блавацкая) - и особено мъжете, са без капка разум. Към това изречение е добавена и следната бележка: „Такива са ведите от Цейлон, бушмените от Австралия и някои от най-низшите африкански раси.“
 	От мадам Блавацкая, като представител на Викторианската епоха, може да се очаква подобно мнение, което днес се оценява като политически неправилни възгледи за расите. Тя отразява начина на мислене по този въпрос, присъщ за собствената ѝ епоха. Дори след премахването на робството, хората от африкански произход все още се смятат просто за добитък или бреме, въпреки че се отбелязва, че и те имат души, сякаш не са обърнати в християнството насила, често под дулата на пушките. И така, остава заядливото съмнение, че, също като Блавацкая, Бейли и Шлемер, тези които претендират, че са в контакт с по-висши същества, със сигурност трябва да превъзмогват прищевките на расистките предубеждения, променящи се с годините, като говорят само истината, която е извън времето. Съвременните последователи на Деветте, а и на Бейли, защитават прикрития расизъм, безцеремонно заявявайки, че нищо не може да се направи.
 	Расизмът няма научна, социологическа или антропологическа подкрепа, макар някои да твърдят обратното. Расизмът може да приеме много форми; вече стигнахме до извода, че покровителските отношения могат, по свой начин, да бъдат толкова деградиращи и опасни, колкото и досадните подстрекавания към расистка омраза. Аргументът в полза на „милостивия“ расизъм - че чернокожите не са в състояние да се самоуправляват и се нуждаят от бащинското ръководство на белите - се използва често от режима на апартейд в Южна Африка, за да оправдае далеч не бащинското си управление. Във всеки случай със сигурност мъдрите Учители би трябвало да си мълчат за това, просто за да предотвратят потенциалната му възможност да причини трагедии, каквито причиниха нацистите, използвайки Арийската концепция. (И Тибетецът, и Том, често си спестяват друга информация, за която смятат, че не сме готови.)
 	Одобряването на подобна идеология от предполагаемите безплътни същества е, разбира се, изключително опасно както за контактуващите с тях, така и за обществото като цяло. Достатъчно лошо е да се приема подобно зло от бесуващ фанатик като Адолф Хитлер, но получаването му от невидими същества със сигурност граничи с престъпна наивност. И все пак последователите на Деветте са склонни да приемат учението на Том за такива комплексни и трайно причиняващи разногласия въпроси, като отказът на евреите да приемат Иисус за Месия, абортите, хомосексуалността и духовната непълноценност на Исляма. Невидимите, невеществени и, както знаем, никъде и върху нищо незаписаните изказвания на Том по тези теми се приемат доста буквално, като евангелие.
 	Джеймс Хъртак всъщност не нарича мюсюлманите директно „Деца на Тъмнината“, а с порой от думи описва „анти-Вселената“ или „насилието над Живата Светлина, пример за което е Кабба, Черният куб в Мека.“ Той претендира, че кубът представлява „анти-силата на живота“ или още по-буквално „анти-Христос“. С риск да стигне до явно голословие, той пише, че Черният куб „работи заедно с Алфа от Дра- кон [за Хъртак тази звезда е средище на „пропадналите“ духовни сили] за Децата на Мрака“. Чрез заклеймяването на една от най-свещените реликви на исляма той завоалирано заклеймява и самите мюсюлмани като Децата на Мрака. В един от своите „Кодове“, който се занимава точно със символизма на Черният Куб, Хъртак казва:
 	 
 	С този код ние можем да разберем как падналите Вселени са се появили от галактическата война на Синовете на Светлината срещу Синовете на Мрака. Праведните трябва да виждат ясно възвишената диалектика, която съществува между тези, които са избрали Пирамидата на Светлината като пробен камък за еволюция в по-висшата спирала на Светлината, като противовес на тези, които са избрали Черният Куб.
 	 
 	Хъртак прибягва до цитати на „по-висше послание“ в някои части от Корана, но сякаш иска да каже, че само пасажите, които са съзвучни с Вехтия Завет, си заслужава да бъдат отбелязани. Като вземем под внимание, че дори някои негови изказвания в стил Ню Ейдж само частично прикриват собствената му версия на християнски фундаментализъм, това приемане на всичко, което е в унисон с Ветхия Завет, не трябва да ни изненадва. И така, какво е виждането на Хъртак за юдаизма?
 	Хъртак използва често думата „Израел“ и с удоволствие споменава Вехтия Завет, но е ясно, че - също като Том, който говори чрез Филис Шлемер - той смята евреите са особено свещен народ, който е извършил ужасна грешка, отхвърляйки Иисус като Месия. И без това да ни изненадва, той заявява, че последователите на Кодовете са „Истинският Израел“. Хъртак - както и някои други - правят нещо като предсказание от Исая 19:19-2041 във връзка с Голямата пирамида:
 	 
 	В този ден трябва да има един олтар на Господа в земята на Египет, и колона на границата, посветена на Господа. И тя ще е знак и свидетелство за присъствието на Господа за тълпите в земята на Египет: защото те ще плачат към Господа заради подтисниците, и Той ще им изпрати Спасител, и то Велик, и той ще ги възнесе.
 	 
 	Като несъмнено предсказание за Второто Пришествие, това е любимият цитат на християнските фундаменталисти и на последователите на Новата Ера. Олтарт на Господа - доста странно - се асоциира с Голямата пирамида и понякога се свързва с предстоящото откриване на скрита камера във вътрешността ѝ (като в книгата на Хъртак). Дори пророкът X. К. Рандъл-Стивънс, пишейки през 20-те години на 20 в., за скритите камери под Сфинкса, използва същото предсказание, добавяйки: „Цитирам го тук, защото окултното учение е доказало, че Великият Сфинкс и Пирамидите в Гиза са само привидно това, което изглеждат.“ А тези, с които контактува, му съобщават, че времето, за което се отнася това предсказание, е точно сега.
 	Много е объркващо, че никога не сме видяли някой от тези писатели да продължи цитата. След като казва, че „египтяните ще познаят Господа“ - тоест ще приемат вярата в Яхве - цитатът продължава: „И Господ ще порази Египет: ще го порази и изцери.“ Но дали ще го порази чрез такива самозвани „праведници“ като Хъртак, заради предаността па народа му към исляма? И каква ще е формата на последващото изцеление?
 	Открихме със смразено сърце, че последните съобщения на Греъм Хенкок и Робер Бовал в Интернет са в един нов, определено месиански тон. Например, както отбелязахме по-рано, Бовал пише на 29-ти юли 1998 г.:
 	 
 	Новото хилядолетие идва бързо. Има да се свърши много работа от всички, които се чувстват част от същото търсене, а именно да се осъществи една нова и много необходима духовна и интелектуална промяна за тази планета. Гиза, без съмнение, ще играе основна роля.
 	 
 	А Хенкок казва:
 	 
 	Застанало на ръба на хилядолетието, в края на един век на невиждана порочност и кръвопролития, в който алчността разцъфтя, човечеството се изправя пред един абсолютен избор между материята и духа - тъмнината и светлината.
 	 
 	Представени толкова авторитетно, тези прокоби се опитват да внесат нови ценности, но дали тези изявления ще издържат едно критично осмисляне? Дали човечеството не е било винаги изправено пред този „абсолютен избор“? И дали „невижданата“ порочност на двадесетия век не е резултат, не на някакъв количествен скок на злото, а на откриването на начини да се нанасят страдания от невиждан мащаб - дали чрез атомните бомби, или чрез тактиката Блицкриг42? Видяхме и голям подем в областите на духа, на светлината, под формата на невиждан напредък в медицинската и социалната сфера, в областите на социалното благополучие и чувствителността към умствено и психично болните. Развихме се и в разбирането си за нуждите на различните култури, така жестоко подтискани в предишните епохи. Не всичко беше лошо.
 	Факт е, че 20 в. беше просто „невероятен“. Той беше век на екстремалното. Когато беше зъл, векът беше удивително жесток, но когато покажеше сърцето си, се постигаха велики неща, които затъмняваха благородните послания на най-светлите и самопожертвователни светци. Това беше век на действието, на комуникациите, на огромната енергия, век на неправилните решения и погрешните действия, но - поне за Запада - беше век на трудно извоювана свобода, огромен напредък на самоизразяването и на безпрецедентен глад за информация. Може и да беше корумпиран, но и публично поруга корупцията; със сигурност той беше жесток, но и се бореше със злото с безпрецедентна енергия; и ако е бил век на алчността, поне беше по-щастлив от всички прехождащи го да раздели богатството си с тези, които бяха по-нещастни. Предишните векове биха им обърнали гръб и биха ги оставили да се оправят сами.
 	И така, защо на Греъм Хенкок и Робер Бовал им се иска толкова да ни внушат идеята, че съвременният човек е в уникално тежко състояние? Защо го заливат с кал - и което мнозина ще сметнат за нечестно - наблягат на „невижданото зло“ на времената, в които живеем? Дали ни внушават, че трябва да бъдем спасени и че нашите спасители просто само чакат да ги поканим? Хенкок и Бовал изглежда ни подготвят за някакъв предстоящ глобален катаклизъм. Както Бовал тържествено завършва своето изявление по повод събирането на Магическите 12: „Светът носи Дете.. “8. Съзнателно или не, той перфектно повтаря виждането на Алистър Кроули за настъпването на Вечността на Детето. Но дали техните планове са като тези на Хъртак? Те със сигурност са запознати с доктрината му, включително и с книгата The Keys of Enoch (Кодовете на Енох), което разбира се не означава, че са негови последователи. Ясно е, че основното послание в книгите им - от Загадката Орион до Загадката Марс - подхранва същите мащабни внушения, налагайки ги сред много по-широка световна аудитория, и павира пътя за приемането на идеологията на Хъртак и Деветте.
 	 
 	 
 	Апокалипсис сега


 	 
 	 
 	Новата система от вярвания е като дреха от разноцветни парчета. Тя се състои от няколко различни групи, които активно се привличат една към друга, за да оформи една хомогенна общност. Тя е внимателно изработена, играе по тънката струна на човечеството, отговаря на определени потенциални символи и емоционални въжделения. Тази странна, нова, хибридна религия, е специално измислена да се харесва на фундаменталистите на няколко различни религии - с изключение, разбира се, на исляма. Въпреки че на пръв поглед ученията, поднасяни от хора като Хъртак, Шлемер и Карла Рюкърт, са много съвременни и пълни с технологични чудеса, фактически, като се стигне до същността им, става ясно, че те не са по-различни от вярванията на старомодните фундаменталисти-християни.
 	И при тях се акцентира върху апокалиптичната битка между добро и зло, светлина и мрак, очакване на предстоящата поява на някаква фигура на спасител и възнесение, което ще отнесе праведните на небесата за вечен живот, докато грешниците ще са проклети навеки. Въпреки че може да изглежда объркващо, че Джеймс Хъртак има толкова много общо с Ламбърт Долфин Младши, на практика те споделят много схващания и цели. И в The Only Planet of Choice (Единствената планета на избора), и в The Keys of Enoch (Кодовете на Енох), специално се набляга на темата за Израел, което сякаш се харесва на юдейските фундаменталисти. Както видяхме, Ламбърт Долфин Младши споделя много от аспирациите на дясно настроените израелци, което води до сътрудничество при изследванията на Хълма на Храма.
 	Отбелязахме и това, че системата на Хъртак обхваща всички основни религии в Съединените щати - като приема с радост дори такива, отричащи всички останали групи, като мормоните. Тази нова хибридна система от вярвания също така съчетава в себе си основните течения и идеи на езотеризма от последните двеста години, като Великото Бяло Братство, Тайните Учители, коренните раси и Атлантида, освен основните феномени на 20 в. като Сивите извънземни и НЛО. Тази елитна система прави едно забележимо изключение: тя не включва основната религия на афро-американците и арабския свят. Мюсюлманите не са сред поканените.
 	Разузнавателните агенции са тези, които чрез умело кукловодство ръководят целия комплексен процес на събиране на всичките нишки заедно. Интересът и намесата им в развитието на системите от вярвания вече не изненадват никого. Отново и отново анти-мюсюлманската нагласа на тази конспирация става ослепително очевидна, но защо ЦРУ и другите агенции я поощряват? Основната насока в този заговор е тази за подготвянето и посяването на семената на едно определено мислене в колкото е възможно повече хора, преди настъпването на някакво глобално събитие.
 	Трябва сериозно да се обсъди възможността, че конспираторите приготвят почвата за някакво важно събитие, някакво разкритие, което ще промени изведнъж, драматично, радикално и завинаги света. Как ще протече това, не е сигурно - вероятно ще е внимателно режисирано „завръщане на боговете“ в Гиза, преди масовото им огласяване - но сигурно е, че тези хора имат ресурсите и технологиите да организират подобно събитие.
 	Със или без подобен изумителен момент, нашите умове са подготвени да приемат вярванията и диктата на един настъпващ нов световен ред, независимо дали той ще приеме формата на режисирана теокрация или някакъв друг вид прикрит фундаментализъм. Както показва историята на хитлеристка Германия и неизброимите други случаи, които са доказани без съмнение, обикновените хора могат прекалено лесно да бъдат принудени да извършват зверства срещу други хора, стига някой да ги увери, че това е част от велик план - в случая с нацистка Германия, триумфът на господарската раса. Бруталната сила не е достатъчна, за да превърне масите в чудовища, които вият за кръв; това би станало само ако са спечелени изцяло сърцата, умовете и душите им. Хората по-лесно са убеждавани да се присъединят към някоя славна групировка, било то нацисти или „праведни“, чрез позоваване на колективния дух, отколкото на празната риторика, или дори бруталната сила. Но защо ЦРУ помага така разпалено за популяризирането на анти-ислямските идеи? Защо иска ние да мислим по този начин?
 	Това, към което се стреми всеки вид фундаментализъм, е доста преднамерено и изрично да създава разделение в обществото: Те и Ние, Светлината и Тъмнината, Праведните и Грешните, Нацистите и Евреите, Израелците и Палестинците... Няма място за рационалност, интелектуални съмнения, предизвикателства към статуквото, прогрес. Още по-важно е, че фундаменталистите са лесни за контролиране - и техните лидери имат абсолютна власт.
 	Всичко се върти около контрола над масите. Идеята, че могъщи и невероятно напреднали същества ще дойдат да ни измъкнат от ръба на нещастията и да направят света по-добро място в бъдещето е, разбира се, изключително атрактивна. Но звучи твърде добре, за да е истина. Тя може да ни дава комфорт и надежда, но ще има някаква цена. Вярата в космическите богове и преувеличените очаквания за тяхната великодушна намеса подкопават нашето колективно самоуважение. Тази вяра внушава, че цивилизацията е дадена на човешката раса, защото тя е била прекалено слаба да цивилизова себе си, и че тя е имала нужда от невидимото ръководство от страна на извънземните през цялата си история. Към момента това човечество е сътворило пълен хаос и неговата единствена надежда за спасение е да изчаква завръщането на боговете, които ще оправят положението.
 	Така създаденият имидж на човечеството е определено негативен. В основата си, това е същото послание, което превръща християнството в така успешно подкрепяна от държавата религия, отнемайки автономията на индивида и спирайки интелектуалния, научен и културен прогрес за векове. Християнското учение твърди, че всички ние сме родени грешници и живеем единствено по Божията милост; единствената ни надежда е в блаженството след смъртта и предполага, че ще се оставим на диктата на свещеничеството.
 	Крайният резултат е едно население от усърдни жертви, чиито мозъци са промити дотам, за да смятат, че са малко по-добри от червеите и да вярват в милостта на Бога или космическите същества, без никакъв шанс за спасение освен тях, или, разбира се, техните човешки представители. Членовете на трагичния култ Небесни порти, които с радост поеха отровата, представляват една екстремна форма на този начин на мислене: животът като обикновен човек на Земята е нищо в сравнение с бягството на космически кораб, дори и да се наложи да извършиш самоубийство, за да го постигнеш.
 	Огромният потенциал на космическите богове, или на НЛО, не бива да бъде подценяван. Както пише много прозорливият Жак Вале в книгата си Messengers of Deception (Вестители на измамата), издадена през 1979 г.:
 	 
 	Групата от хора, която първа ще успее да съчетае страха от космическите сили и емоциите, обграждащи контактите с НЛО, с политически цели, ще бъде в състояние да упражнява невероятно духовно изнудване.
 	 
 
 	И други, освен Вале, си дават сметка за това. Ясно е, въпреки че няма начин да знаем всички детайли, че конспираторите създават перфектните условия, за да се случи нещо, което ефективно ще им даде контрола над масите - над нас. Както вече видяхме, това може да се осъществи или със завръщането на боговете, или - което е много по-вероятно - чрез простите празни обещания и изфабрикувани очаквания.
 	Възможността за контрол над населението ни тревожи, както обикновено, достатъчно много, но съчетанието с истерията на очакването на края на света, ни гарантира едно наистина взривоопасно бъдеще. И отново Жак Вале стига до сърцевината на нещата. В книгата си Revelations (Прозрения) от 1992 г. той пише: „Като стигнем до Новото хилядолетие, вярата в предстоящото пристигане на извънземните в нашите среди ще е силна като всеки наркотик, революционна като всяка заблуда и отровна като всеки от великите ирационални катаклизми в историята ни.“
 	Вале продължава да сравнява тази вяра с идеологията за господарската раса, която кара нацистите да предприемат най-страшните си зверства. А във Messengers of Deception (Вестители на измамата) той изброява шестте „социални последствия“ от влиянието на НЛО или култовете. Те включват „Контактьорската пропаганда, която подкопава имиджа на човешките същества като господари на собствената си съдба“ и „контактьорските философии, които често включват вяра в по-висши раси и в тоталитарни системи, което може да елиминира демокрацията.“
 	Някога едно подобно настроение на очакване на ново хилядолетие е било впрегнато успешно по начин, който променя света: преди две хиляди години, във времената на Римската империя, един човек се промъква в господстващото, истерично, месианско очакване и в резултат се появява християнството. Ако оставим настрана теологията и личните вярвания, ефектът от това е, че се създават поколения от щастливи роби, които вярват, че са дошли на този свят като грешници и се нуждаят от Църквата да урежда всеки детайл от живота им. Поне от тази гледна точка, християнството постига огромен успех. Но сега то вече бързо губи своята власт и има нужда от нещо ново, което да е практически същото.
 	Възможно ли е в началото на 21 в. да се появи един нов Иисус, или един нов Мойсей, които да направят смислени нашите лишени от цена и цел животи и да ни връчат свише нов комплект от нареждания? Ще се осъществи ли наистина предсказаното „завръщане на Великия Посветен“, благодарение на някакво внимателно замислено режисиране? Този нов лидер или фигура на Месия ще бъде подкрепян от огромно политико-религиозно движение - Новият световен ред на ревностните последователи - чиято инфраструктура вече е готова.
 	Не случайно Айра Айнхорн, който през 70-те години на 20 в. е в уникалната позиция на наблюдател на Деветте и не се съмнява в действителното съществуване на безтелесни разуми, предупреждава, че те са опасни. Той ни каза следното:
 	 
 	Не бих хабял енергията си за нещо, което не мога да видя. Това е много опасно. То би предало свободата ни и ако го направим, значи се връщаме обратно в концентрационните лагери... Това е форма на психо-фашизъм. В контактите с извънземни или в контактите с каквито и да е същества, трябва да има някаква демокрация. Не може просто да вярвате. Може за известно време да потиснете липсата си на вяра, за да изучите феномена, но оттам нататък всичко зависи от вас.
 	 
 	Както видяхме, все повече и повече хора „просто вярват“. Но какво ще стане с тях, предстои да видим. Има тревожни сигнали. Както казва самият говорител на Съвета на Деветте, Том/Атум:
 	 
 	Ако тя [Земята] продължава по начина, по който я кара в момента, около или след 2000 г. планетата Земя няма повече да е в състояние да съществува такава, каквато е в момента. Така че цивилизациите се опитват да я изчистят и да я върнат в равновесие.
 	 
 	 
 	Време е да пораснем


 	 
 	 
 	Съществуват две възможни интерпретации на нашите данни. В първия сценарий хората зад кулисите вярват, че контактът с някакъв извънземен разум - боговете от миналото - е възможен и се опитват да го установят. Вероятно те търсят някаква физическа възможност - Старгейт - докато изследват другите телепатични или психически измерения на връзката. Тези търсения обясняват френетичната, но тайна дейност в Египет, която може би ще се засилва още повече, ако те търсят материалната врата, през която вярват, че в един момент ще пристъпят Деветте. Тази вяра обяснява и интереса на конспираторите към Марс и Сириус, докато, от друга страна, те се подсигуряват хората да вярват във връзката между Египет и извънземните като част от упражненията по „омекотяване“, подготвящи ни за контакта.
 	Тази хипотеза зависи от същността на самите богове. Кои са те и защо трябва да ги слушаме? Както вече видяхме, те претендират, че са Деветте, древната Девет богове на Хелиопол, всеки от които представлява различна същност на Единствения Бог и управлява отделна област от човешкия живот и емоции. Изида е богинята-майка, която господства над магията, а Геб е египетския Юпитер, който дава живот на всички плодове на земята. Тези богове са приносители на добри неща и ние би трябвало заслужено да ги посрещнем с добре дошли на нашата планета, очаквайки от тях да донесат края на сърдечните заболявания и бедствията. Но какво ще стане ако Деветте са Троянски кон - може да изглежда достатъчно безвреден, но откъде можем да знаем какво ни дебне отвътре?
 	Това подозрение идва на ума и на Йон Повил, когато през 1975 г. той е повторно нает от Джийн Роденбъри да напише филмовия сценарий за филма „Деветте“. Според биографът на Роденбъри, Джоуел Енгъл, когато Повил завършва сценария:
 	 
 	Той осъзнава, че ако целта на сценария е да се подготвят жителите на Земята за пристигането на тези същества от отвъдното, тогава той може би несъзнателно е настройвал света за една инвазия със зли намерения; той не би могъл да е сигурен, че Деветте са задължително добронамерени.
 	 
 	Според втория от нашите два сценария, пристигането на боговете, или „космическите братя“, е напълно и съзнателно изфабрикувано. Истински космически богове може и никога да не кацнат на Земята, но целта може да е очакването за предстоящото им пристигане само по себе си, с потенциално същите печалби за тези, които искат да ни контролират.
 	В този сценарий трескавата дейност на платото Гиза може да се обясни просто като опит да се контролира мястото с най-голям магически потенциал на Земята - точно когато всички очи са обърнати към него и когато очакванията за някакви велики разкрития са в апогея си. Какво доказателство може да се даде изобщо на мъжете и жените от улиците, че боговете наистина идват? Ще се наложи да се доверим на думата на авторитетите и понеже за сега е ясно, че никакъв бог не е кацнал - и вероятно никога няма да го направи - май че вече сме направо заробени от една съвсем земна сила, под маската на „здравата ръка“ в изкуствено създаденото състояние на непредвидени обстоятелства.
 	Една нова религия се оформя в името на Великата Хелиополска Енеада. В наши дни, както видяхме, мнозина вярват на писанията за Енеадата. Но в такъв случай, самата Енеада трябва да е претърпяла сериозна метаморфоза през хилядолетията, тъй като египетските божества не са имали обичай да дават заповеди или нареждания. Една отличителна черта на тази религия е, че нейните богове не са искали да бъдат почитани, като по-късния, гневен и тираничен Яхве. Както посочва Майкъл Райс в Egypt’s Legacy (Египетското наследство):
 	 
 	Предназначението на духовенството [в Египет] не е да „почита“ боговете. .. За разлика от боговете на Шумер и особено от боговете на семитски говорящите народи на древния Близък Изток, египетските богове не изискват постоянното окуражаване, от което имат нужда тези божества.
 	 
 	Енеадата нито дава нареждания, нито подбужда към някакви свещени войни. Деветте, истинските, просто са си богове.
 	Ако боговете на Древен Египет някога се вгледат в истинската същност на човечеството, с всички наши недостатъци, те няма да видят роби, а горди участници във вечното божественост - не само, както казва Уитли Стрийбър, „съратници на Създателя“, но и носители на същността на Бога и на божествената съзидателна искрица. Точно както Деветте богове от Енеадата представляват различни аспекти на Единствения, точно така и ние сме фрагменти от тази безкрайна енергия.
 	Доколкото - или вероятно защото - ние нямаме проблем с концепцията за египетските богове и фактически имаме огромен респект към тази древна религия, ние нямаме колебание да наречем Съветът на Деветте „самозванци“. Те не са и не биха могли никога да бъдат Деветте богове от Великата Енеада, защото, сред другите многобройни причини, те са невежи, интриганти и не показват нито една от истинските характеристики на архаичните боговете, които се предполага, че са. Но дори ако те наистина са тези, за които претендират, че са, все още има нещо, което би ни накарало да ги отхвърлим със сигурност: ако ще и самата могъща Изида да изговори същите вредни глупости, както го правят Деветте, то ние сме в правото си на възрастни, мислещи, човешки същества да отхвърлим не само посланието, но дори и самата велика богиня. Дали Земята е или не единствената планета на избора, свободната ни воля е най-великото ни оръжие срещу омагьосващия, потаен и неусетно подкупващ ни Съвет на Деветте. На никой не му трябват такива богове.
 	И дори ако - в най-невероятния сценарий - Деветте са наистина древните египетски богове, все пак остава още един проблем. Нямаме начин да знаем дали предстоящото им завръщане е тяхна собствена идея, или са призовани от конспираторите, за да се осъществи тяхната собствена програма за събития в бъдещето. Ако случаят е такъв, тогава конспираторите не само създават и експлоатират нашите очаквания, но експлоатират и самите богове.
 	Експлоатацията на Енеадата не е препоръчителна, особено като се има предвид, че Сет, богът на разрушението, който убива Озирис, е един от нея. Гневен, подобен на Яхве, бог на пустинята, от него са се страхували и са го избягвали, въпреки че той също има таен култ. Истината е, че ако Съветът на Деветте наистина са Великата Енеада, сред тях трябва да е и Сет, но той никога не се появява в получените от тях съобщения. Дали те не пазят Сет за по-късно? Дали той не е пристигнал вече, скрит в Троянския кон, наричан Деветте? Тук ли е Сет? И ако това е така, каква роля има той в плановете им? Той на тяхната страна ли ще е или на нашата? Има нещо зловещо в това, че Съветът на Деветте избягва да говори за този тъмен бог, върховния архитип на разрушението.
 	В книгата си The Sacred Mushroom (Свещената гъба) Андрия Пухарич пише, че Сириус е звездата на бога „Септ“, което ние намираме за озадачаващо, тъй като древните египтяни обожествяват Сириус като богинята Сотис, която е свързана с Изида. С други думи, Сириус би трябвало да се свързва с женското, а не с мъжкото начало. Но има двама авторитети, които правят връзка между Сириус и бог Сет - писателят Кенет Грант, последовател на Кроули, и самият Алистър Кроули (който свързва звездата, и Септ, със Сет). Заинтригува ни фактът, че, според информацията ни, единствените автори на това мнение са Кроули и Пухарич, въпреки пълната липса на египтоложки доказателства за това си вярване. Това, според нас, е симптоматично за една тревожна тенденция в новата система от вярвания. Съществува подозрително отсъствие на каквото и да е отбелязване на женското начало, дори там, както при връзката със Сириус, където би трябвало да се отдаде дължимото на богинята. Кукловодите на новата религия направо цензурират женското начало. Въпреки че Хелиополската Енеада включва четири богини - Тефнут, Нут, Изида и Нефтида - Том никога, доколкото знаем, дори не се позовава на тях, въпреки че сам той окуражава да бъдат почитани. Все пак, боготворенето на поне една от тези богини, Изида, е основна част от религията на Древен Египет. Как са се променили Деветте през вековете!
 	Докато напредваше нашето разследване, започнахме да осъзнаваме доколко прикрито мъжка е тази конспирация, особено както е изразена в книгата на Джеймс Хъртак The Keys of Enoch (Кодовете на Енох). За да подражава на патриархалните писания във Вехтия Завет - и по този начин да се хареса и на християните и на юдеите фундаменталисти - тонът на книгата е решително насочен към мъжкото начало и ако не друго, по наше мнение, прави лоша услуга на света, като продължава да пропагандира подобно опасно становище. И ние, като мнозина други, започваме да вярваме, че ако има една причина за днешните злини, това е наследството от две хиляди години дирижирана репресия над жените, омразата и страха от женското начало. Ако е необходима нова система от вярвания, със сигурност би било по-добре тя да се използва, за да се поправят грешките от миналото, а не те да се задълбочават чрез проповядването на все по-патриархални догми.
 	Все пак, както видяхме, има мнозина, които искат бъдещото наше общество да се основава на масонството, вярвайки, че то дава духовно и социално просветление на своите членове - но това се отнася, с много малки изключения, за мъжете. Масонските разбирания за жените са твърде старомодни, неприемливи и в най-добрия случай са покровителствени. Още веднъж сме изправени пред възможността обществото ни да бъде променено в посока на мъжкото превъзходство, с което да се увековечат голяма част от най-лошите тенденции в историята на Запада и на практика да спре развитието на истинския духовен прогрес, който - ако изобщо сме решили да приемем знанията на Древен Египет - трябва винаги да се основава на противоположността и равнопоставеността на мъжкото и женското начало.
 	За нас е обидно, че древната египетска религия се използва цинично от конспираторите, особено за това, че тя внушава преди всичко необходимостта от баланс - светлина и тъмнина, мъжко и женско. Пример за това са добрата богиня Изида и нейната лоша сестра Нефтида, както и Изида с нейния съпруг Озирис. Въпреки че техните поклонници може и да са имали предпочитание към някой от тях, смятало се е, че египетските богове са абсолютно равни и вечно подържащи божественото равновесие. Всичко това се пренебрегва от тези, които крадат Хелиополската религия, като я префасонират за масовия пазар и непочтително използват боговете като фабрична марка на евтините си продукти. Имената може да са и същите, но тази Изида е просто нов етикет, който покрива старите, дълбоко опасни патриархални становища.
 	Ние не отричаме, че човечеството се изправя пред огромни проблеми, много от които си е сътворило само. Но точно защото ни предстои да вземаме решения, не трябва да загърбваме персоналната отговорност и да предаваме нашата самостоятелност - както индивидуална, така и колективна - на тези, които се появяват, носейки послания от космическите богове. Защото техните конци се дърпат от циничните кукловоди от правителствените клики, както и от военните и разузнавателните агенции. Според нас, да предадем собствената си свободна воля е равносилно да отречем смисъла на това да бъдем човешки същества.
 	Извънземните, според твърденията на вярващите в тях, си приписват всички заслуги за постиженията на човешката цивилизация, но винят нас за всички провали. Защо иначе трябва да идват да ни спасяват (с раздрънкания си космически кораб)?
 	Дори Съветът на Деветте наистина да съществува, по наше собствено мнение, те - и тяхното зловредно послание - трябва решително да бъдат отхвърлени. Дори човешката раса да е започнала като техни по-нисши ученици, изглежда сме ги изпреварили в еволюцията, особено там където става дума за морал; най-малкото ние, по принцип, знаем разликата между добро и зло, както и между обединението и разделението - или поне вече би трябвало да я знаем. Съвременната история не ни извинява. Ако Земята някога е била колонизирана от някакви звездни народи, със сигурност сега е моментът да обявим своята независимост от тях, а не да ги приемаме с добре дошли, гледайки ги тъпо и обожаващо, като членове на някой галактически култ към товарните превози, които радостно посрещат пилотите на самолетите с доставки.
 	Вероятно няма по-подходящ момент да осъзнаем, че всички мъже и жени са богоподобни създания с почти неограничен потенциал. И ако съществува някакво висше послание за Новото хилядолетие, то е, че отдавна е настъпило времето човечеството да порастне.
 	 
 	 
 	Епилог:


 	 
 	 
 	Истинският Старгейт?


 	 
 	 
 	За нас Конспирацията Старгейт се превърна в една дълбоко объркана детективска история, „случай“, в който - независимо дали ни харесва или не - сме замесени всички, след като машината, проповядваща „края на света“, вече се задейства. След като открихме прикритите зад загадките на Египет и Марс пластове от интриги, нямащи нищо общо с извънземни пришълци, ние неминуемо би трябвало да бъдем дос- татъчно скептични към всичко свръхестествено или мистично. Това, обаче, не е така. За щастие, по време на нашето разследване в определени направления от изследването ни открихме напълно нови гледни точки за много от най-неподатливите загадки, дискутирани в книгата, което ни даде възможност да предложим едно елегантно, вълнуващо - и дори безочливо непрактично - решение на тези проблеми.
 	В началото ние възнамерявахме да се концентрираме много повече върху религията на Хелиопол и прекарахме дълги месеци в изследвания на Текстовете от пирамидите и на различни други материали. Но, тъй като скоро открихме конспирацията, оставихме настрана голяма част от нашите по-ранни изследвания. Но когато се задълбахме в трудовете на Андрия Пухарич за шаманизма, те ни напомниха за определени елементи, повтарящи се из целите Текстове от пирамидите, и постепенно в умовете ни започна да се оформя една напълно нова възможност. Забелязахме, че самият Пухарич свързва шаманските дейности, използването на психоактивни вещества и хелиополската религия, въпреки че не успява да развие идеята в книгите си (без значение докъде е стигнал в записките си). Също така ни омаяха и недомлъвките около факта, че ЦРУ хаби толкова време и ресурси за експерименти с шамански практики и влияещи на разума лекарства.
 	Текстовете от пирамидите ни накараха да предположим, че задг робното пътешествие на царя напомня астралния полет, характерен за шаманизма. Най-вълнуващото е, че последните антроположки изследвания на феномена на шаманизма могат да ни дадат ключа към разгадаването на загадката за необикновените знания на древните египтяни и тайните на религията на Хелиопол.
 	 
 	 
 	Постижението


 	 
 	 
 	Свикнали сме да възприемаме шаманите като лечители и лечителки, хора, надарени по рождение със свръхестествени, но които въпреки това са допълнително обучавани да тълкуват сънища, да изцеляват болести и да напътстват хората чрез знания, които получават по време на екстатичните си състояния на транс. Откриваме ги сред така наречените „примитивни“ племенни общества, от Сибир до дъждовните гори на Амазония. Тези посветени хора предприемат шамански „полети“ извън тялото си в места, обикновено недостъпни за човечеството, като се завръщат оттам със специфична информация, носеща голяма практическа полза.
 	През 1995 г. в Швейцария е издадена една забележителна книга, озаглавена Le serpent cosmique, l’AND et les origines du savior (Космическата змия, ДНК и произхода на знанието) от швейцарския антрополог Джереми Нарби. (Книгата е публикувана за първи път на английски през 1998 г.) Книгата представя резултатите от проведеното от самия Нарби изследване на амазонските шамани и разкрива забележителния обсег от информация, която шаманите събират по време на екстатичните си трансове. Те изпадат в тях, взимайки халюциногенни вещества, предимно субстанцията, наричана от тях аяхуаска. В резултат на това изследване Нарби развива теория за произхода на щаманските знания, които - и ние го вярваме - имат огромно значение за разследването на загадките на Древен Египет.
 	В средата на 80-те години на 20 в. Нарби се подготвя доктората си сред туземните народи на перуанска Амазония, работейки по проект за опазване на околната среда. Както и мнозина преди него, той скоро е очарован от удивителните знания по ботаника на тези „примитивни“ хора и особено от медицинските приложения на определени редки растения. Той е впечатлен от разнообразието на извлечени от растенията лекарства, използвани от племенните шамани - аяхуаскуерос - и от тяхната ефективност, особено когато те се справят с болките в гърба му, за които европейските лекари му казват, че са напълно неизлечими. Колкото повече научава, толкова по-заинтригуван става Нарби за начините, по които жителите на Амазония са развили или усвоили това ноз нание. Предимствата на тези лекарства дори при произволно прилагане на на някое от тях са просто невероятни. В дъждовните гори на Амазо пия растат над 80 000 вида растения, така че да се открие ефективен цяр, използвайки само две от тях, теоретично изисква изпробването на всяка възможна комбинация, като те са около три милиарди и седемстотин милиона. И нещата не свършват дотук: много от лекарствата на шаманите включват няколко растения, и тогава дори не може да се пресметне колко комбинации и време са нужни за изключително комплексните процедури, необходими, за да се извлекат активните съставки н да се произведе потенциалната смес.
 	Един добър пример за това тайнствено медицинско познание е самата аяхуаска, комбинация само от две растения. Първата съставка е от листата на един храст и съдържа хормон, който се отделя по естествен път от човешкия мозък, диметилтриптамин, мощен халюциноген, открит от съвременната наука едва през 1979 г. Ако това вещество се приеме през устата, то се разлага от ензим, отделян в човешкия стомах и става напълно неефективно. Затова втората съставка на аяхуаска, която се извлича от едно пълзящо растение, съдържа няколко вещества, пазещи диметилтриптамина от този специфичен ензим.
 	 
 	На практика аяхуаска е специфично лекарство, което се прави с определена цел. Сякаш изискванията към сместа са известни предварително и после се набавят точните съставки, избрани, за да отговорят на изискванията. Но как? Как би могъл някой, дори и начетен западен ботаник, да открие идеалните съставки без това да му отнеме десетилетия - а може би и векове - за проби и грешки? Как могат „примитивните“ жители на Амазония да знаят възможностите на тези растения? Все пак, възможността предимствата на тази комбинация да са постигнати по случайно съвпадение, е наистина астрономически малка. Както пише Нарби:
 	 
 	И така, има хора, които без електронни микроскопи избират измежду 80 000 растителни вида в Амазония листата на храст, съдържащи халюциногенен мозъчен хормон. После го комбинират с вещества, съдържащи гроздова захар, която неутрализира един от ензимите на храносмилателния тракт, който иначе би блокирал халюциногенния ефект. И те правят това, за да променят сетивата си.
 	Това изглежда сякаш те са запознати с молекулярните структури на растенията и изкуството да ги комбинират, а когато някой ги попита откъде знаят тези неща, те отговарят, че знанията им идват директно от халюциногенните растения.
 	 
 	Друг пример, даден от Нарби, е този с кураре. Тази много силни отрова, въздействаща на нервната система, е друго „целево“ лекарство, чиито съставки, този път, са от няколко различни растения и изпълняват много точен подбор от изисквания. Както посочва Нарби, на туземците им трябва такова вещество, което, намазано на върховете на стрелите им за издухване, не само ще убие животното, но то със сигурност ще падне на земята. Например, дървесните маймуни при прострелване с неотровна стрела, често прегръщат по инстинкт някой клон и ловецът не може да ги достигне. Самото месо, разбира се, трябва да не съдържа отрова и да е годно за ядене. Изискванията изглеждат почти невъзможни, но кураре ги изпълнява до едно: отровата представлява мускулен релаксант (убива чрез разслабване на дихателните мускули); ефективна е само при попадане в кръвта - оттук идва и използването на стрели за издухване; и няма ефект при приемане през устата.
 	Откриването на курарето е наистина удивително нещо. Дори най- обикновеното кураре се приготвя чрез комплексен метод, при който няколко вида растения се варят три дни, отделяйки отровни изпарения. А и крайният резултат изисква специфично технологическо изобретение - тръба за издухване на стрелите - за да стигне отровата до кръвта на жертвата. Но как е било открито всичко това?
 	Проблемът става още по-объркващ, когато разбираме, че в дъждовните гори на Амазония се използват четиридесет различни вида кураре, всеки от които има същите възможности, но използва различни съставки, тъй като в различните райони не растат еднакви растения. И така, на практика, кураре е изобретявана четиридесет пъти. Западният свят научава за тази отрова едва през 40-те, когато тя за първи път е използвана като мускулен релаксант при хирургични операции.
 	Самите жители на Амазония не твърдят, че са изобретили кураре, а че отровата им е дадена от духовете, чрез шаманите им.
 	Това са само два примера от огромния списък на растителни смеси, използвани от народите на Амазония, чието пълно съдържание още не е описано в каталози от съвременните ботаници. Като осъзнава, че предположението как тези комплексни рецепти са постигнати чрез експерименти, е пълна глупост, Нарби започва да пита местните хора и шаманите как са усвоили тези познания. Те му казват, че приложенията на растенията и рецептите за комбинирането им се предават директно на шамана от много могъщи духове, докато той е в екстатичен транс под влиянието на халюциногени като аяхуаска. (Разбира се, това повдига проблем, подобен на този за кокошката и яйцето. Ако шаманите откриват тайните приложения на аяхуаска само като я поглъщат, как са се сетили за това първия път?)
 	Осъзнаването на това отвежда Нарби до собствено разследване на този пренебрегван аспект на шаманизма, който включва приемането на самата аяхуаска. Много антрополози, преди Нарби, са записвали твърденията, че шаманът добива знания чрез поглъщането на халюциногени, но никой не е взимал достатъчно насериозно това, за да тръгне по следата. Нарби открива, че това е обща черта на шаманизма по цял свят. Племената приписват произхода и техниките на своята култура на познанията, получени от шаманите им в екстатичен транс, по време на който те се срещат с духове-водачи, които ги учат.
 	При неговия първи опит с аяхуаска, самият Нарби изпада в транс и среща две гигантски змии, които го поучават за незначителността му като човешко същество и за границите на неговите познания.Това преживяване става важна повратна точка в живота му. Той започва да подлага на съмнение своите западни предразсъдъци и подхваща следващите си изследвания по много по-разчупен и не толкова научно арогантен начин. Неговата собствена книга, сама по себе си, е един пример за начина, по който шаманските преживявания могат да допринесат за нови познания. Нарби пише, че змиите внушават мисли в мозъка му, които той не би могъл да има сам.
 	Възможностите и методите на комбинирането на растения за постигането на специфични резултати не са единственото постижение, получено в състояние на транс от свръхестествени същества. Амазонските племена приписват познанията си за специфични техники, като изкуството на тъкането и майсторската дърворезба, на същия източник. Това, което шаманите получават по време на транс са полезни познания, които често, например в случая с лекуването, спасяват човешки живот.
 	Абстрахирайки се от въпроса за реалността на подобни същества, самата идея за получаването по такъв начин на практически знания и актуална информация е просто абсурдна за нашата култура. Със сигурност съществуват само два начина за получаване на познания: или да се изследват в логични стъпки чрез експерименти или на принципа проба-грешка; или пък да бъдат предадени от някой, или от някоя друга култура, които вече са ги открили.
 	Това, в резюме, формулира и проблема с произхода на познанията на древните египтяни, например как те са построили „невъзможната“ Голяма пирамида. Използваните техники сякаш се появяват от нищото, без какъвто и да е явен процес на логическо или историческо развитие. Тъй като не е намерено никакво доказателство за стъпаловидно технологично развитие, може да се приеме, че такъв процес никога не е имало. Това може и да изглежда налудничаво, но къде са всичките неуспешни опити за построяване на пирамида, предшествали построените успешно по време на Старото царство? Единствената алтернатива изглежда тази, че древните египтяни са изучили всичките си техники изцяло и напълно формирани от някой друг - вероятно, изчезнала цивилизация, или извънземни посетители. Ами ако има и трети път на получаване на използваема и уникална информация: шаманският начин, при който познанията се получават директно от извора им?
 	Необикновените ботанически познания на народите от Амазония фактически формират точен паралел със строителните умения на древните египтяни. Тези умения не само надхвърлят възможностите на хората през съответния исторически период, но също така изпреварват значително и днешните научни познания.
 	 
 	 
 	Въпроси и отговори


 	 
 	 
 	Шаманизмът е смятан за феномен на „примитивните“ общества, които все още живеят почти на нивото на Каменната ера, заобиколени от изключителната сложност на съвременния свят. Той е плод на „напредналите“ култури отпреди хиляди години. Но можем ли да си представим, че шаманските ритуали могат да се практикуват като културен феномен, преминал от примитивна към напреднала среда, дори на много по-специално ниво, отколкото съществуващото в дъждовните гори на Амазония? Ако подобен феномен може да се схване, какви биха били границите на познанието, получавано чрез любопитното изкуство на шаманите?
 	Напоследък няколко писатели отбелязват ясни признаци за шаманско влияние върху паметниците в Древен Египет. Ендрю Колинс, например, пише за шаманската същност на „по-старата култура“, за която вярва, че е отговорна за великите постижения на Древен Египет, но също така предполага, че те са развили и напредничави технологии, които са им дали възможност да построят пирамидите и да изрежат в скалата фигурата на Великия сфинкс. Може ли, в същността си, жречеството на Хелиопол да е било една шаманска каста, свободна да прилага своите строго пазени технологии за чисто изследователски дейности? Може ли шаманската хипотеза да обясни откъде строителите на пирамидите са знаели да добиват в кариерите, да транспортират, да оформят и наместват огромни каменни блокове, наред с другите многобройни и неразбираеми примери за познанията им?
 	Това допълва друг аспект на познанията на древните египтяни, който не е изучен както трябва - тяхната любопитно селективна същност. Докато египтяните, с право, са прославени заради тяхните тайни умения при строителството на пирамиди, има определени области, които - може би объркващо - са им неизвестни. Ние забелязахме, че обратно на използването на колосални гранитни и варовикови блокове и необичайното майсторство, използвано за обработката им, стените на Храма в долината в Гиза са построени по странно примитивен начин. А сложният архитектурен елемент, арката, изобщо липсва в Египет. Вероятно е така, защото конструирането на арка изисква качествен скок в схващанията, а построяването ѝ - теоритични познания за разпределянето на тежестта. Може би това е причината, заради която египтяните изобщо не са постигнали майсторството в строежа на мостове.
 	Наскоро френският египтолог Жан Керисел убедено заяви, че пукнатините в гранитните плочи, образуващи тавана на Камерата на фараона, не са, както се мислеше преди, в резултат на земетресение, а са се образували още по времето, когато е строена Голямата пирамида. Това, предполага той, е станало, защото строителите не са разбирали последиците от използването на два вида материал - варовик и гранит - с различен състав, които се слягат различно под огромната тежест на блоковете над тях. (Ако Керисел е прав, това ще предизвика и съмнения в теорията, че кухините над Камерата на фараона са замислени като олекотяващи камери за сградата.)
 	Вече видяхме, че амазонските шамани получават специфични отговори на специфични въпроси, като например растителна рецепта за лечение на специфична болест, но рядко получават повече или по-малко от необходимото. Изглежда, същото е вярно и за египтяните, които сякаш са имали информация само за начините за преместване на огромни каменни блокове. И тъй като за арките и мостовете е необходима нова строителна концепция, те никога не са задали правилните въпроси, за да им бъде съобщено как да ги построят.
 	Може ли това да е начинът, по който догоните имат такива, иначе необясними, познания за системата на звездата Сириус? Ако амазонските шамани могат директно да получават информация за химическите свойства на растенията, може ли да не са попитали водачите си: „Я кажете нещо за най-ярката звезда в небето. Ей тази, там“?
 	Съществуват някои много ясни и понякога шокиращо точни паралели между религията на Древен Египет и шаманските видения, описвани от Джереми Нарби. Нарби цитира преживяванията през 60-те години на антрополога Михаел Харнер сред индианците конибо, които обитават перуанска Амазония. Самият Харнер пие от халюциногенното питие на шаманите и по-късно пише:
 	 
 	Няколко часа след като изпих запарката, аз се намерих, в просъница, в един свят, буквално надхвърлящ най-смахнатите ми сънища. Срещнах хора с птичи глави, както и подобни на дракони създания, които ми обясниха, че са истинските богове на този свят.
 	 
 	„Хора с птичи глави“, „истинските богове на този свят“: това изглежда стряскащо потвърждение на реалността на древния египетски пантеон, който включва Тот с глава на ибис и Хор с глава на сокол, освен множеството богове с животински глави, като Сехмет с глава на лъвица и Анубис с глава на чакал. Ако съвременните племенни шамани в предизвиканите си от лекарства състояния на транс имат достъп до измерението, където живеят подобни същества, не може ли и жреците-шамани от Хелиопол също така да са знаели тайната на директните разговори с боговете, осъществявани по този начин? Интересно е, че самият Харнер отбелязва приликата между хората с птичи глави от виденията си и боговете на Древен Египет. (А това неизбежно ни напомня виденията на Соул Пол Сираг и Рей Станфорд, описани в пета глава на настоящата книга, когато те виждат Спектра с глава на сокол.)
 	В изследването си на шаманизма по света, Джереми Нарби отбелязва непременното присъствие на някои животни, например змията като символ на мъдростта, дори в райони, където няма змии. Определени теми се повтарят във всички шамански видения, като една от най-разпространените е тази за стълбата, свързваща небето и земята, която шаманите изкачват, за да се срещнат с духовете на мъдростта. Както казва Нарби:
 	 
 	Те говорят за стълба - или лоза, въже, спираловидна стълба, въжена стълба - която свързва небето и земята и която те използват, за да получат достъп до света на духовете. Те смятат, че тези духове са дошли от небето и са създали живота на нашата планета.
 	 
 	Тази образност се открива и в древните египетски Текстове от пирамидите. Например, в Изказ 478 - където се говори за Изида, като персонификация на стълбата - се казва:
 	 
 	И за всеки дух или всеки бог, който ще ми помогне, когато аз се изкача на небето по стълбата на бога; моите кости са събрани в едно за мен, крайниците ми са събрани в едно за мен и аз се издигам към небето в присъствието на бога, Господаря на стълбата.
 	 
 	А друг Изказ от Текстове от пирамидите гласи:
 	 
 	Една стълба е изплетена от Ра преди Озирис, една стълба е изплетена от Хор преди неговият баща Озирис да отиде при духа си, и един от тях е от тази страна, а един от тях е от онази, докато аз съм между тях.
 	 
 	Възкачването по Млечния път е централна тема в Текстовете от пирамидите, в Колумбия лозата аяхуаска е известна като „стълбата към Млечния път“.
 	Разпознаването на концепцията на шаманизма в Текстовете от пирамидите променя из основи разбиранията ни за древните египтяни и тяхната религия - и вероятно дори цялата същност на човешките възможности. Възможно ли е основната тема за „възкачването на фараона“, да не е описание на неговото пътуване след смъртта, както винаги се с смятало, а да е осъществен приживе шамански полет до „другия свят“ - царството на духовете-водачи? Двете възможности не се изключват взаимно, тъй като шаманите знаят, че царството, което посещават, изпадайки в транс, е вратата към вечния свят на светлината, където се намират духовете на мъртвите. Така че Текстовете от пирамидите могат да сс разбират като описание, както на шаманските, така и на задгробните пътувания. По традиция се вярва, че „пътуващият“ шаман е фактически мъртъв, за да възкръсне, когато душата му се завърне в тялото.
 	Въпреки че шаманите са много специални хора, родени с природни свръхестествени дарби, от тях все пак се изисква да преминат страховити посвещения в тайни чрез ужасни изпитания, както на физическо, така и на духовно ниво. Класически случай на подобно шаманско посвещение е сатанинското преживяване извън тялото, при което шаманът е разкъсван крайник по крайник, след което отново е събиран по магически начин. Както пише Станислав Гроф:
 	 
 	Инициацията на мнозина шамани започва с много силни преживявания на необичайни възприятия, е чувството, че се отправят в отвъдното, нападани са, разкъсвани са, а след това отново са събирани, за да се възкачат към божественото царство.
 	 
 	Това шокиращо напомня историята на Озирис, с който се идентифицира фараона в Текстовете от пирамидите, как е нарязан на парчета от злия бог Сет, но е събран с магия от възлюбената си Изида, за да зачене богът-сокол Хор. Той на свой ред се смята за преродения Озирис, както и синът му. Както видяхме в откъса от Изказ 478, Изида е идентифицирана с легендарната стълба, по която „събраният“ наново фараон се изкачва към небето - това е ясен, класически, шамански образ.
 	Ролята на Изида е особено интересна, защото тя обрисува женското начало като съществено при шаманското пътуване. Фактически, цялата концепция за жените-посветени е тъжно пренебрегвана, но вероятно това е по неочаквани причини. През октомври 1996 г., по време на конференция в Лондон, наречена „Случката“ („The Incident“), Джереми Нарби е запитан защо всички шамани, които споменава, са мъже. Той отговаря, че специално избрани жени често седят при аяхуаскеросите, които, опиянени от отварата, се впускат в техните приключения извън тялото. Жените, на практика, съпровождат мъжете и споделят преживяванията им, а след това, когато мъжете се завърнат в нормалното си състояние на разсъдък, им помагат да си спомнят какво е ставало в тези други светове. Но важното в случая е, че жените правят всичко това без да вземат аяхуаска. Става ясно, че жените-придружителки на шаманите нямат нужда от химическо подпомагане за спиритуалните си полети. Това не е известно, вероятно защото ролята на жената традиционно представлява по-малък интерес за антрополозите.
 	Математикът, кибернетик и митолог Шарл Мюзе пише надълго и нашироко за шаманизма. (Както всичките му мистични писания в стил Ню Ейдж, писани под псевдонима Мюзаиос, тези са особено хапливи и убедителни.) Той отбелязва същността и основното значение на шаманизма:
 	 
 	Целта на шаманизма наистина не е екстазът, „архаичен“ или друг, или дори „лекуването“, а по-скоро е развитието на комуникациите с едно общество, съставено от по-висши от човека същества, и начинът за достигане на евентуално превръщане към по-екзалтирани състояния и насоки.
 	 
 	Мюзе продължава, развивайки пълния паралел между тази прикрита цел на шаманизма и религията на Древен Египет. Той сравнява Дуат - царството в отвъдното, накъдето пътува фараона - в Текстовете от пирамидите, не с някакъв митичен друг свят, а с тибетския Бардо, където живеят духовете между преражданията и където приживе могат да ходят някои определени, избрани хора.
 	Текстовете от пирамидите говорят и за едно „мъртво“ същество, трансформирано в „тяло от светлина“ (акер), което отново може да означава нещо повече от наложената представа за съществуване след смъртта. Шарл Мюзе казва: „Освобождаването на душата от тялото, макар и твърде символично, би могло да означава възможност за комуникация със същества, които вече са в това състояние.“ С други думи, всеки освободен от тялото си, може да комуникира с всеки друг, който съществува в светлината. По време на пътуванията си в невидимото царство шаманите могат да контактуват с всички по-висши същества, които живеят там.
 	Според нас, основополагащият труд на Джереми Нарби за шаманизма има важно влияние върху някои от съвременните теории за произхода на египетската мъдрост, особено върху тези на привържениците на „древните астронавти“. Поддръжниците на подобни хипотези, като Алън Ф. Алфорд, имат склонността да третират митовете и религиозните писания като Текстовете от пирамидите по един крайно буквален начин. Когато древните ни разказват за срещи със същества, полу- животни-полухора, които слизат на Земята, при които ходят жреците и които дават специфична информация, подобни изследователи смятат, че това са изопачени истории за действителни срещи с екзотични същества от Космоса, древни астронавти, възприемани като богове.
 	Шаманите, които и днес живеят в дъждовните гори на Амазония, редовно описват същите преживявания - понякога под внимателния поглед на антрополозите - без ни най-малък намек за кацащи космически кораби или посетители от изчезнал континент.
 	Но кои са съществата, от които шаманите винаги са получавали безценните си познания?
 	Възможно е никога да не сме в състояние да отговорим напълно па този въпрос. Дори шаманите знаят, че някои загадки и тайни са невъзможни за разбиране. И все пак, трудът на Джереми Нарби може да ни предостави някои вълнуващи аспекти за това, в което шаманите - от древния Хелиопол до наши дни - попадат, когато изпаднат в екзалтираното състояние на съзнанието си.
 	Нарби отбелязва, че виденията на шаманите по целия свят съдържат едни и същи определени ключови образи, като най-основният от тях е този на две змии, които живеят във всяко същество. Той си изяснява всичко, когато прочита за преживяванията на Михаел Харнер през 1961 г. Последният вижда драконоподобни същества с криле, които му обясняват, че те са „създали живот на планетата, за да се крият в разнообразните му форми... Научих, че драконоподобните създания съществуват по този начин във всички форми на живот, включително и в човека.“ Самият Харнер пише: „Може да каже, че те са почти като ДНК“, но добавя, че той няма идея откъде идва сравнението - със сигурност не е от самия него, тъй като по това време той не знае нищо за ДНК. Какъвто и да е произходът на тези думи, те са причината за важно прозрение: Нарби осъзнава, че образът на змиите, живеещи във всяко живо нещо е фактически отлично описание на спираловидните нишки на ДНК.
 	Шаманите приписват източника на забележителните си познания на тази двойка змии, подобни на тези, които вижда Нарби, когато изпада в транс. Може ли тази „примитивна“ вяра, че всички живи създания са одухотворени по уникалния принцип, описан с вечния символ на двете преплетени змии, всъщност да е описание на ДНК? Нарби цитира ред примери от древните митове и шаманските легенди на „примитивните“ култури от Перу до Австралия, за да подкрепи твърдението си за връзка между змиите и ДНК.
 	Шаманите настояват, че змиите притежават разум и те са влизали в истински диалог с тях. Ако шаманите в действителност по някакъв начин комуникират с ДНК, изводът е, че ДНК притежава интелект: например, ДНК на растенията аяхуаска „знае“ свойствата им, но ги предава на шаманите само в отговор на специфични въпроси. Това означава, че ДНК трябва да разбере въпроса и да е в състояние да комуникира с ДНК на самия шаман. Възможно ли е ДНК на едно отделно живо създание да комуникира с това на друго същество?
 	Теорията на Нарби тепърва ще бъде доразработвана. Например, трудно можем да си представим как интелигентното ДНК може да обясни познанията на шаманите за специфични техники, като тъкането, или забъркването на кураре. Най-важното постижение на Нарби е, че той показва как шаманите извличат полезна информация чрез ментален контакт с нечовешки източник. Изглежда те са в контакт с „боговете“, или най-малкото с някакви странни същества, които съществуват в друго измерение и споделят своите несъмнено големи възможности с шаманите.
 	Друг, много важен аспект от изследването на Нарби, е това, че той идентифицира една обичайна черта в шаманистичните култури (и древните митове): божествените близнаци като носители на мъдрост, „темата за двойните същества с божествен произход, и създатели на живота“. Например, той посочва, цитирайки Клод Леви-Строс, че ацтекската дума коатл, като в името Кетцалкоатл, означава както „змия“, така и „близнак“. (Кетцалкоатл може да се преведе и като „перната змия“ и като „великолепен близнак“.) Нарби вярва, че змиите-близнаци, толкова често срещани по време на шаманските полети, с които той самият има преживявания, представляват двете ленти на двойната спирала на ДНК. Това ни напомня за двете двойки близнаци в хелиополската религия (Изида и Озирис, Нефтида и Сет), както и за Номмо на догоните, описани в Загадката Сириус на Робърт Темпъл, които също се състоят от двойки близнаци и са кацнали на Земята, за да цивилизоват човечеството. Още веднъж, шаманската теория на Нарби ни предоставя една елегантна - и според нас много по-правдоподобна - алтернатива на вездесъщото обяснение на тези митове с „древните астронавти“.
 	Вероятно ДНК може да ни предложи и други тайни. Генетичният код на човешкия геном съставлява само три процента от цялото човешко ДНК - предназначението на останалата част е неизвестно и официално се нарича „ДНК-сметище“. Нарби предполага, че по-добрият термин би бил „ДНК-загадка“. Колко ли „чудеса“ и колко ли потенциал обхващат останалите 97 процента?
 	 
 	 
 	„Духове от небето“


 	 
 	 
 	Идеите на Нарби за ДНК и шаманизма хвърлят изцяло нова светлина върху досега неподатливите исторически загадки. Дали изключителните рисунки на животни и птици по пясъците на Наска в Перу са замислени като пътеводители и ознаменувания на шамански полети? Дали догони го са открили загадките на Сириус, като просто са попитали духовете-водачи на шаманите си? Дали масивните каменни блокове, които изграждат гигантските пирамиди в Египет, са намествани според съветите на „боговете“, посещавани от техните жреци в състояние на транс?
 	Важното е, че полетът на шамана му дава възможност да посещава много отдалечени места и по-късно да опише какво е видял и чул там - с други думи, дистанционно виждане. Този аспект на шаманизма особено интересува антрополога Кенет Кенсингър, който експериментира сред аяхуаскеросите в Амазония и открива, че те са в състояние да „възстановят“ точна информация за отдалечени места, както и да му кажат за смъртта на негов роднина преди той самият да е научил за това. (Андрия Пухарич също изучава възможностите за дистанционно виждане на шаманите, както е описано в шеста глава.)
 	Ние попитахме Джереми Нарби и той се съгласи с нас, че неговите идеи са съвместими с необикновеното прилагане на познания при строежа на пирамидите. Той посочи, че ацтеките, инките и маите са конструирали подобни на египетските пирамиди храмове и, че „двойната змия, или Кетцалкоатл, или Виракоча, или която и да е друга божествена еманация на различни култури, дава знания за лекуването и растенията, но също така и за астрономия, строителни техники, технологии - предимно в областта на изкуствата и занаятите.“
 	Нарби е предпазлив и внимава да не излезе от собственото си сфера на специализация. Но дали наистина е имало древен египетски еквивалент на аяхуаска - и ако е така, какъв е бил той? Постепенно, телевизионните серии на Канал 443, Sacred Weeds (Свещените бурени), успяват да отговорят до голяма степен на този въпрос. Показан за първи път през август 1998 г., този сериал, съставен от четири филма, обрисува използването на естествени халюциногени в религиозните практики, като например шаманизма. В последния филм се прави опит да се преоткрие това, за което някои вярват, че е ритуалният наркотик на древните египтяни, синята водна лилия.
 	Въпреки че вече е рядко срещано, това растение обичайно се използва древните египтяни както за забавление, така и за ритуали. Често е рисувано по стенописи и папируси и дори оформя мотивите на украсата на колоните в големия храм край Карнак. Египтолозите вярват, че растението е просто декоративно, но сериалът успява да внуши, че то има и психоактивен ефект, който вероятно е използван в Древен Египет. Интересното е, че този вид лилия определено се асоциира с Ра-Атум. Виждайки начина, по който цъфти това цвете - от водата израства бързо едно дълго стъбло, от което после избуява разцъфнал цвят - лесно е да се направи символичната асоциация с появата на Атум от Първичните води.
 	Когато двама доброволци го опитват, екстрактът от синя лилия доказва, че има очаквания наркотичен ефект. Към края на предаването историкът Майкъл Кармайкъл, американец, който живее в Оксфорд, специалист по използването от шаманите на психоактивни растения, обсъжда вероятността синята лилия, консумирана в голямо количество, да провокира шамански транс.
 	Ние се свързахме с Кармайкъл, който работи с Р. Гордън Уосън, един от пионерите на изследванията на използваните от шаманите наркотици (виж пета глава). Той ни каза, че съществуват изобилни доказателства за използването на психоактивни лекарства в Древен Египет, казвайки: „имало ги е толкова много, че не знам откъде да започна“. Някои от тези вещества се споменават в Папирус Еберс (датиран към 1500 г. пр. Хр., който се смята за най-стария медицински ръкопис в света). Сред тях са опиумът (внасян от Крит), мандрагората и канабисът. Психоактивните вещества, използвани от древните култури, включително и египетската, са проучвани от няколко изследователи. Малко, ако не и нищо, от тези изследвания намират място в египтоложката литература, заради характерния за нея изключителен консерватизъм.
 	Неколцина други учени и изследователи са проучвали шаманските ритуали на Древен Египет и използването на психоактивни вещества. Сред тях е Бени Шанон, психолог и философ от Еврейския университета в Йерусалим.
 	Кармайкъл се съгласява охотно с наблюденията на Нарби, че шаманите могат да извличат полезна информация от екстатичните си състояния чрез контактите си със същества от други светове. Той ни каза:
 	 
 	Тези вещества се използват като катализатори, които да ускорят шаманските ритуали и чрез които шаманът е в състояние да издигне съзнанието си на едно ново ниво, на което може да усети природата много по-проницателно, остро и контрастно, отколкото позволява нормалното човешко възприятие. Затова шаманът има възможност да възприеме природните феномени, които другите хора не могат да възприемат в нормалното си състояние на разума... Това е, което му дава по-дълбоко и съкровено усещане за природата и света.
 	 
 	Но какви са тези същества? Дали са „реални“ или са шаманския фантазии? Според Кармайкъл този въпрос включва целия философски и метафизичен спор за самата природа на действителността и вероятно трудно може да му се даде отговор. Ние предположихме, че един от тестовете за реалността на шаманските преживявания е проверката дали знанията, които те придобиват, са наистина приложими - което, както вече видяхме, е повече от сигурно. Кармайкъл се съгласи с нас.
 	Като се обърнахме към него с въпроса за необяснимите знания на древните египтяни, Кармайкъл - който е добре запознат с идеите на Новата египтология - ни каза:
 	 
 	Моето собствено мнение по този въпрос е, че пирамидите не са построени от странстваща в Космоса раса, чиито представители са дошли от колонията си на Марс. Не виждам каквото и да е доказателство за това... Колкото съвременните египтолози не са склонни да приемат, че растенията и другите вещества не са използвани от древните египтяни в сакрален контекст единствено и само заради техните декоративни или естетически качества, точно така за нас ще е нечувано да повярваме, че те са построили пирамидите по съвсем същия начин, по който ние предполагаме, че са ги построили. Може те да не са били роби и наемници, нито пък е задължително пирамидите да са строени с някаква акустично-левитационна технология. Може и да е било по някакъв друг начин. Може и да е съществувала друга технология, нещо средно между тези двете. Твърде възможно е шаманските ритуали да са били вратата, Старгейт, през която древните египетски архитекти и строители са имали възможността да достигнат тази технология.
 	 
 	И така какви са тези същества? Духове, богове, шамански пресъздавания на информация, извлечена от човешкия геном или дори от ДНК? Или пък шаманите наистина са в контакт със същества от някакъв далечен свят?
 	Джереми Нарби ни каза: „Предполагам, че всеки амазонски шаман ще потвърди това: как пътува в съзнанието си до друга планета.“ Той се позовава на картините на един шаман от Амазонка, Пабло Америнго, който описва нещата, които вижда под влиянието на аяхуаска, казвайки:
 	 
 	Отделните растения съдържат различни молекули и предизвикват различни видове видения. Съществуват дори различни видове аяхуаска, като някои о г тях те карат да виждаш неща за природата на Земята, докато други ще те накарат да видиш неща, които приличат повече на отдалечени светове с градове и така нататък. В рисунките на Пабло Америнго има по малко и от двете. Ако погледнеш рисунките на далечни градове - защото това е една от обичайните теми в литературата, свързана с аяхуаска, градове от други светове с много сложни технологични чудеса - те са изпълнени с пирамиди, вавилонски кули и минарета.
 	 
 	Въпреки че подобни сцени и същества могат въобще да не произхождат от друга планета, никой няма отговори на всичките въпроси. Вероятно има много по-комплексно - и странно - обяснение от опростената хипотеза за извънземни. Но може би е важно, че и Уитли Страйбър описва подобни видения на „златни градове“ и екзотични постройки от други светове. По същия начин Космическите деца, изпаднали в състояние на транс под влияние на Пухарич, описват градове на извънземни. Дали това не означава, че преживяванията им са всъщнос т подобни на шаманските? И дали - поне в случая на Космическите деца - не са резултат от експеримент, провеждан против волята им, за да стигнат до шамански транс?
 	От друга страна, могат ли шаманските преживявания наистина да са с извънземен произход - или подобен въпрос е безсмислен? Нарби казва:
 	 
 	Западният свят, който започва да преоткрива всичките тези преживявания „извън тялото“, не може да се откъсне от техно-представата си от 50- те години на 20 в., която изглежда като детска градина. Когато прекараш известно време с амазонските шамани, те започват да ти изглеждат като университетски професори, сравнявани с деца от детската градина. Старите текстове ги описват като „духове от небето“. Това ми звучи по-добре, отколкото „извънземен разум“, защото последното напомня клишетата на 50-те години на 20 в., които просто вече са остарели. „Духове от небето“ звучи някак красиво.
 	 
 	Но така или иначе не всичко в шаманските преживявания е красиво. Нарби предупреждава:
 	 
 	Не всички духове са приятелски настроени и доброжелателни. Всеки може да направи простичко сравнение с биологията. С други думи, има организми, които носят здраве, но има и други, като вирусът на СПИН например, които се врязват в имунната система и ни разбиват. Това е част от живота. И от смъртта.
 	 
 	Дори посветените шамани с богат опит могат да попаднат не само на някое зло, но също така и на духове-измамници. Може би това трябва да е едно предупреждение към онези аматьори, които вярват, че са във връзка с боговете.
 	Свидетелствата на шаманите и мистиците силно подкрепят предположенията, че съществува Старгейт и е възможно някои хора да пристъпят през нея в един друг магически свят. Но тази Старгейт не е обикновено съоръжение, като бучащата, въртяща се машина от филма. Точно, както пътешествието на съзнанието на Майкъл Харнър го изправя лице в лице с богове, които имат глави на животни, така напомнящи божествата от Древен Египет, така изглежда и всеки от нас вече си е създал собствена представа как да се срещне с боговете. Вероятно точно затова херметиците - много по-късните посветени в древните мистерии - казват, че човекът е микрокосмос на цялата Вселена. Интересното е, че точно Дейл Е. Граф, който не само е бил директор на проекта за дистанционно виждане СТАРГЕЙТ, разработван от армията на Съединените щати, но също така е избрал това доста предизвикателно име, пише:
 	 
 	Звездите изпращат неясна светлина от космическо разстояние. Те могат завинаги да останат недостижими, но не и Вратата към звездите - Старгейт. Нашата духовна Старгейт може да бъде открита от всеки, който е избрал да я търси.
 	 
 	Никой учител, свещеник или гуру не може да ни покаже тази Врата към звездите - Старгейт, нито нашия път към нея или нейните тайни. Ако пожелаем да я търсим, пътят може да е дълъг и труден. Проблемът е в това, че мнозина намират за по-лесно да слушат онези, които им обещават да им доставят Старгейт, здраво опакована и съблазнително открехната, и да поканят могъщите незнайни същества да прекрачат през нея и да ни внушат страхопочитание, да оживят безцелното ни съществуване и да ни накарат да се почувстваме специални и избрани. И ще се чувстваме такива, докато не разберем, че като са влезли, те са затръшнали външната врата на затвора, през която вече никой не може да се избяга. Съществата, които ще дойдат, може и да не съществуват извън свръхсекретните помещения в правителствените сгради или трескавите съзнания на контактьорите. Но дори и да дойдат от отдалечени звездни системи, ние пак имаме право да отбраняваме разума си от това, което е опасно и покварено.
 	Ако ние сме прави, тогава това предупреждение не прибързва дори и с минута. Ако пък грешим, тогава все още имаме време да се научим да се гордеем с нашето човечество - и да открием за себе си Вратата към звездите.
 	 
 	КРАТЪК ЕНЦИКЛОПЕДИЧЕН РЕЧНИК НА ДРЕВНОЕГИПЕТСКИ БОГОВЕ, ФАРАОНИ, ГРАДОВЕ


 	И НЕКРОПОЛИ

 	 
 	 
 	АМОН - („скрит“, „потаен“), в египетската митология бог на Слънцето. Център на култа към Амон е Тива, за покровител на която се смята. Свещеното животно на Амон е овен. Обикновено Амон се изобразява като човек (понякога с овнешка глава) с корона с две високи пера и слънчев диск. Поклонението пред Амон се заражда в Горен Египет, по-конкретно в Тива, а след това се разпространява на север и из цял Египет. Съпруга на Амон е богинята на небето Мут, негов син е богът на Луната Хонсу. Те заедно с него образуват т.нар. таванска триада. Понякога за негова съпруга се посочва богинята Амаунет. Първоначално Амон е уподобяван на бога на войната Монту, смятан по времето на фараоните от XI династия на Средното царство (22-20 в. пр. Хр.) за едно от главните божества в пантеона. С издигането на XII династия (20-18 в. пр. Хр.) Амон се отъждествява с него (Амон-Ра-Монту) и скоро измества неговия култ. През периода на Средното царство Амон се отъждествява също и с бога на плодородието Мин. В епохата на XVIII (таванска) династия на Новото царство (16-13 в. пр. Хр.) Амон става първостепенен бог и култът към него придобива характер на държавна религия. Отъждествяват го с бога на Слънцето Ра (Амон-Ра, за пръв път това име се среща в „Текстове от пирамидите“), той е почитан като „цар на всички богове“ (гръц. Амон-Ра-Сотер, егип. Амон-Ра-несут-нечер), създал всичко съществуващо, т.е. бог-творец (в частност го поставят начело на хелиополската енеада и хермополската огдоада на боговете). В Амон невидимо присъстват всички богове, хора и предмети. Той е отъждествяван с Хор (Амон-Ра-Хорахте), Хапи (Амон-Хапи), Нун, Птах, Хепри, Собек, Хнум и др. С Амон е свързано обожествяването на фараона, почитан като негово въплъщение (смята се, че фараонът е роден от брака на Амон и царицата майка, при която той се появява в образа на съпруга ѝ). Той играе водеща роля в мистериите по коронацията. Рамзее II е провъзгласен за владетел от името на Амон. Амон дарява победа на войските на фараона. Образите на Амон и фараона се обединяват: и двамата са владетели на света. Тези представи служат за укрепване на властта на фараона и съществуващия ред като установени от самия Амон. Той е почитан и като мъдър, всевиждащ бог, защитник на угнетените. Наричан е „везир за бедните“. Най-големият и най- древен храм на Амон е храмът в Карнак (в Тива). По време на празника на Амон
 	(„прекрасния празник на долината“) от него изкарват на лодка статуята на бога. Въплътеният в нея бог на този ден изрича своята воля чрез оракулите и решава спорните дела. Култът към Амон получава разпространение и в Куш (Древна Нубия), където също има характер на държавна религия. Сред многочислените ипостаси на Амон главна роля играе Амон от храма в Напата. Оракулите от този храм избират царя, който след коронацията посещава светилищата на Амон в Хемпатон и Пнубс, където се потвърждава неговото избиране.
 	 
 	АНКХ - древен египетски символ - кръст във формата на гръцката буква „тау“, символизиращ вечния живот. Думата често е включена в състава на личните имена на фараоните.
 	 
 	АНУБИС (Инпу) - в египетската митология бог-покровител на мъртвите; почитан е в образа на черен чакал или дивото куче Саб (или като човек с глава на чакал или куче). Анубис-Саб е смятан за съдия на боговете (на египетски „Саб“ е съдия и се изписва с йероглифа за чакал). Център на култа към Анубис е градът на 17-и ном Кас (от гр. Кинопол - град на кучето), но поклонението пред него много рано се разпространява из цял Египет. В периода на Старото царство Анубис е смятан за бог на мъртвите. Неговите основни епитети са: „Хентиаменти“, т.е. този, който стои пред страната на Запада (царството на мъртвите); „Владетелят на Расетау“ (царството на мъртвите); „стоящ пред чертога на боговете“. Според „Текстове от пирамидите“ Анубис е главен бог в царството на мъртвите, той брои сърцата на мъртвите (докато Озирис основно олицетворява умрелия фараон, който оживява, подобно на бог). От края на 3 хил. пр. Хр. функциите на Анубис преминават към Озирис, на когото приписват неговите епитети, а Анубис влиза в кръга на боговете, свързани с мистериите на Озирис. Заедно с Изида той търси неговото тяло, пази го от враговете, а заедно с Тот участва в съда на Озирис. Анубис играе значителна роля в погребалния ритуал, неговото име се споменава в цялата египетска погребална литература, според която една от най-важните негови функции е подготовката на покойния за балсамиране и превръщането му в мумия (епитетите ут и имиут определят Анубис като бог на балсамирането). На Анубис се приписва благославянето на мумията и превръщането на покойника с помощта на магия в ах („просветлен“, „блажен“), възкръсващ благодарение на този жест; Анубис разпределя около умрелия в погребалната камера децата на Хор и дава на всяко от тях канопа с вътрешностите на покойния, за да ги пази. Анубис е тясно свързан с некропола в Тива, на печата на който е изобразен чакал, лежащ над девет пленника. Приеман е за брат на бог Бата, което е отразено в приказката за двамата братя. Според Плутарх, Анубис е син на Озирис и Нефтида. Древните гърци го отъждествяват с Хермес.
 	 
 	АТОН - в египетската митология олицетворение на слънчевия диск. Първона- чално Атон е един от ипостасите на боговете на Слънцето („Атум в своя Атон“, т.е. Атум в слънчевия диск; „Тялото на Ра е Атон“, т.е. тялото на Ра е слънчев диск). В текстове от епохата на Аменхотеп III (1386-1349 г. пр. Хр.) Атон за пръв път е описан като бог на Слънцето. Разцветът на култа към него датира от времето на Аменхотеп IV (1350-1334 г. пр. Хр.). В началото на неговото управление Атон е представен като въплъщение на всички главни богове на Слънцето (в химна се казва: „Да живее Ра-Хорахте, ликуващ на своя небосклон, като Шу, който е Атон“). През шестата година от своето царуване Аменхотеп IV обявява Атон за единен бог на цял Египет и забранява поклонението пред други богове (той променя името си от Аменхотеп - „Амон е доволен“ на Ехнатон - „Угоден на Атон“ или „Полезен на Атон“). Върховен жрец на Атон става самият фараон, смятащ себе си за негов син. Атон е изобразяван като слънчев диск с лъчи, завършващи с китки на ръце, държащи знака на живота „анкх“ (като символ на това, че животът на хората, животните и растенията е даден от Атон). На Атон в този период са присъщи полупантеистични черти: той присъства в цялата природа, във всеки предмет и живо същество. След смъртта на Ехнатон почитането на Атон като единен бог на цял Египет е прекратено.
 	 
 	АТУМ - в египетската митология бог на Слънцето, демиург, оглавяващ хелио- полската енеада, един от най-древните богове. В много текстове Атум е наричан вечерно, залязващо Слънце. Изобразяван е като човек с двойна корона на главата (наричан е „Владетел на двете земи“, т.е на Горен и Долен Египет). Въплъщава се също в образа на змей, понякога на ихневмон. Ръката на Атум е богинята Юсат. Според хелиополския мит Атум, „създал сам себе си“, е възникнал от първобитния хаос Нун (понякога наричан баща на Атум) заедно с първосъздадения хълм (с който той се отъждествява). Оплождайки сам себе си (като поглъща собственото си семе), Атум ражда, изплюва през устата боговете близнаци Шу (въздух) и Тефнут (влага), от които произлизат Земята Геб и небето Нут. В Мемфис свързват произхода на Атум с Птах. Той се отъждествява с Птах, а също с Хепри (Атум-Хепри, в някои изречения в „Текстове от пирамидите“ това божество се нарича създател на Озирис), Апис (Апис-Атум), с него е близък Озирис („Живият Апис-Озирис - владетел на небето Атум с два рога на главата“). В мита за изтребването на хората Атум (или Нун) оглавява съвета на боговете, на който на богинята-лъвица Хатор-Сехмет е възложено да накаже хората, замислящи зло против Ра. В друг мит разгневеният Атум заплашва да разруши всичко създадено от него и да превърне света във водна стихия. Постепенно почитането на Атум е изместено от култа към Ра, отъждествяван с него (Ра-Атум).
 	 
 	ГЕБ - в египетската митология бог на Земята. Хтонично божество. Син на Шу и Тефнут, един от хелиополската Енеада божества. Обикновено е изобразяван в облика на човек с короната на Долен или Горен Египет на главата. Според мита Геб се скарва със своята сестра и съпруга Нут (небето) заради това, че тя всеки ден изяжда своите деца - небесните светила, а след това отново ги ражда. Шу разделя съпрузите, като оставя Геб в хоризонтално положение долу, а Нут издига нагоре. (В египетската двойка „небе-земя“ половото олицетворение е обратно на нормалното: небето е жена, а Земята е мъж). Деца на Геб са Озирис, Сет, Изида, Нефтида. За душа (ба) на Геб е смятан Хнум. Геб е добър бог: той пази живите и умрелите от живеещите в земята змии, върху него растат всички необходими на хората растения, от него изтича водата (р. Нил). Геб е тясно свързан с царството на мъртвите. В мита за спора на Хор и Сет за правото на престола на Озирис, Геб оглавява съдиите. В 125-а глава на „Книга на мъртвите“ той взема участие в съда на Озирис над мъртвите. Титлата на Геб е „княз на князете“ (репати). Той се смята за владетел на Египет. Наследник на Геб става Озирис, от когото тронът преминава към Хор, а за приемници и служители на Хор се смятат фараоните. По този начин властта на фараона се възприема като произлизаща от Геб. Името му се изписва с йероглифа, означаващ патица, въпреки че тя не е негова свещена птица.
 	 
 	ГИЗА - варовиково плато, разположено на северозапад от Мемфис - древен египетски некропол, където се издигат трите големи пирамиди на фараоните от IV династия (2613-2498 г. пр. Хр.) - Голямата пирамида на Хуфу (Хеопс), наречена „Хоризонта на Хуфу“, пирамидата на Хафре (Хефрен), носеща името „Велик е Хафре“, и пирамидата на Менкауре (Микерин), наречена „Божествен е Менкауре“ Там се намират и гробниците на знатни египтяни от времето на II—VI династии. В петте гробища на некропола са разположени около 7 000 гробници.
 	 
 	ДЖОСЕР (Нетджерихет) - фараон от III династия, който управлява от 2668- 2649 г. пр. Хр. В началото на царуването си пребивава, също като тиниските фараони, в Абидос, където започва изграждането на своя гробница в Бет-Кхалаф. По-късно той премества столицата си в района на бъдещия Мемфис, в Саккара, където неговият везир и архитект Имхотеп предприема изграждането на първия в историята на света грандиозен погребален комплекс със Стъпаловидната пирамида. Джосер предприема експедиции до Синай и на него се приписва завоюването на Долна Нубия.
 	 
 	ДУАТ (Дат) - в египетската митология място, където пребивават мъртвите, преизподня „съвсем дълбока, съвсем тъмна и безкрайна“. Йероглифът на Дуат е кръг със звезда в центъра. Като подземно царство Дуат се свързва с нощните светила. В „Текстове от пирамидите“ се персонифицира в образа на жена - майка на умрелите, които тя отвежда на небето. Дуат се отъждествява също и с хоризонта, т.е. мястото, където залязва Слънцето. В представите на египтяните Дуат е една от съставните части на Вселената („небе, земя, Дуат, вода, планини“). В царските гробници на XIX и XX династии на стените или върху големи свитъци папируси е записана книгата „Амдуат“ („Книга за това, което е в задгробния свят“, в която се описва пътят на умрелите към подземното царство.
 	 
 	ЕНЕАДА (деветка богове) - в египетската митология деветте изначални богове на град Хелиопол: Атум, Шу, Тефнут, Геб, Нут, Озирис, Изида, Сет, Нефтида. Това е най-древната известна ни в Египет теогонична и космогонична система. В другите градове се създават други деветки богове по образеца на хелиополската.
 	 
 	ИЗИДА - богиня на плодородието, водата и вятъра, символ на женствеността, семейната вярност, богиня на мореплаването. Изида е дъщеря на Геб и Нут, сестра на Озирис (и негова съпруга), на Нефтида и Сет и майка на Хор. Основните повествования за Изида са тясно преплетени с мита за Озирис. В митовете обикновено е представяна като вярна и предана съпруга. След убийството на Озирис от Сет, тя открива тялото на съпруга си, зачева от мъртвия и го погребва. Ражда сина си Хор, който трябва да отмъсти на Сет. Първоначално Изида е почитана в северната част на делтата на р. Нил и център на култа към нея е град Буто. Тя, вероятно, олицетворява небето и самото ѝ име (от егип. Исет - „трон“, „място“) намеква за родения от нея слънчев бог Хор. Почитатели на Изида, на първо място, са живеещите в района на Буто рибари. Според мита, когато се случва нещастието с Хор, те първи се отзовават на помощ на богинята. Като богиня на небето, Изида е изобразявана като крава или жена с кравешки рога на главата. В следващите периоди (след създаването на хелиополския пантеон, т.нар. Велика енеада) за владетелка на небето е смятана майката на Изида - Нут, а самата тя получава ролята на класическа съпруга и помощница на Озирис.
 	 
 	ИМХОТЕП - древноегипетски мъдрец, лекар и архитект, везир на фараона от III династия Джосер (2668-2649 г. пр. Хр.), за когото той построява в Саккара първата стъпаловидна пирамида. Впоследствие Имхотеп е обожествен. На него се посвещават храмове и параклиси. При Птолемеите Имхотеп е почитан като бога Птах. Гърците го отъждествяват с Асклепий.
 	 
 	МААТ - в египетската митология богиня на истината и реда, смятана е за жена на бога на мъдростта Тот. Изобразявана е като жена, седяща на земята, с присвити към тялото си колене. Символ на Маат е щраусово перо, забодено в косите (йероглифът „Маат“ означава щраусово перо). Разпространението на култа към Маат, изглежда, води началото си от епохата на Старото царство. Маат се споменава в „Текстове от пирамидите“.
 	 
 	МЕНКАУРЕ (Микерин) - египетски фараон от IV династия (2532-2504 г. пр. Хр.), построил най-малката от трите знаменити пирамиди в Гиза (близо до съврем. Кайро), висока 66 м.
 	 
 	НЕФТИДА (Небетхет) - букв. „Владетелка на дома“, в египетската митология най-младата от децата на Геб и Нут. Изобразявана е като жена с йероглифа на своето име на главата. Смятана е за жена на Сет, но ако се съди по текстовете, много малко е свързана с него. Нейната същност почти не е разкрита в египетската религиозна литература. Тя се представя заедно със сестра си Изида в мистериите на Озирис и във всички погребални магически обреди.
 	 
 	НУН- в египетската митология олицетворение на първосъздадения воден хаос, изначално космическо божество. Представата за хаоса във вид на водовъртеж е свързана с ежегодните разливи на Нил, по време на които цялата негова долина е залята. В образа на Нун са слети представите за водата като за река, море, дъжд и т.н. Нун и неговата жена Наунет (олицетворение на небето, по което Слънцето плава през нощта) са първата двойка богове, от тях произлизат всички богове. Те са членове на хермополската Огдоада, от Нун произлиза Атум, главата на хелиоиолската Енеада.
 	 
 	НУТ - в египетската митология богиня на небето. Включена е в хелиополската Енеада. Дъщеря е на Шу и Тефнут, жена (същевременно и сестра) на Геб. Деца на Нут са звездите, чието движение ръководят тя и Слънцето Ра. Нут ги поглъща ежедневно, а след това ги ражда отново (така става смяната на деня и нощта).
 	 
 	ОЗИРИС - гръцката форма на египетското име Узир; в египетската митология бог на съзидателните природни сили, владетел на задгробния свят. Според древ- ноегипетските текстове, Озирис е най-големият син на бога на Земята Геб и богинята на небето - Нут, брат и съпруг на Изида, брат на Нефтида и Сет, баща на Хор. Той е четвъртият от боговете, управлявали земята в изначалните времена, наследил властта на прадядо си Ра, дядо си - Шу и баща си - Геб. Господствайки в Египет, той отучва хората от дивия начин на живот и канибализма, научава ги да сеят ечемик и пшеница, да садят лозя, да приготвят бира и вино, а също - да добиват и обработват медна и златна руда. Обучава ги в изкуството на лечението и строителството и установява култовото почитание. Култът към Озирис възниква в епохата на родово-общинния строй. Връзката му с природата е запазена в цялата история на Египет. Обикновено се изобразява седящ сред дървета или с лоза, която понякога обвива фигурата му. Тялото му винаги се оцветява в зелено. Смята се, че подобно на растителния свят, Озирис всяка година умира и се ражда за нов живот, а жизнената му сила се запазва и след смъртта. Отначало Озирис е отъждествяван само с мъртвия владетел. В „Текстове от пирамидите“ след смъртта си фараонът е сравняван с Озирис и е наричан Озирис. От епохата на Средното царство започва отъждествяването на всеки мъртъв египтянин с него (т.е. смята се, че, подобно на Озирис, умрелият ще възкръсне след смъртта си). Като бог на мъртвите и владетел на задгробния свят, Озирис се възприема и като съдия на задгробния свят. Смята се, че покойният застава пред него, като на едната страна на везната се поставя сърцето му, а на другата - изображението на богинята Маат. Оправданият попада в „райските поля“ Иару и се наслаждава на вечен живот. Първоначално Озирис е местен бог в Джеда, в източната част на делтата на р. Нил. Заемайки постепенно централно място в култа към владетелите, той става особено почитан в Абидос - мястото за погребване на фараоните, където той замества бог Анубис, станал негов спътник и помощник. Като син на бога на Земята Геб, Озирис започва да се смята за бог на земните дълбини - на неговите рамене се крепи цялата Вселена и от потта от ръцете му води началото си р. Нил. От края на Новото царство Озирис се свързва с бог Ра (Ра-Озирис) и започват да го изобразяват със слънчев диск на главата. През елинистичния период култът към Озирис се слива с култа към свещения бик Апис и новият сложен образ на бога, получил името Серапис (Озирис-Апис), придобива широка популярност, дори и извън пределите на страната.
 	 
 	ПТАХ (Пта) - в египетската митология бог на гр. Мемфис. Култът към него има общоегипетски характер. Изобразяван е във вид на човек, облечен в плътно закриващи го дрехи до китките на ръцете, в които държи дългата тояга уас. Според богословското произведение на мемфиски жреци (т.нар. „Паметник на мемфиската теология“), Птах е демиург, който създава първите осем богове (осем свои ипостаси - Птахи), светът и всичко съществуващо в него „с език и сърце“, като замисля творението в своето сърце и назовава замисленото с езика си. Той е начело на мемфиската Енеада (деветка) богове. Главата на хелиополската Енеада Атум произлиза също от Птах. По такъв начин, от него водят началото си и деветте бога на Хелиопол. Птах е смятан за покровител на занаятите (затова в Древна Гърция е отъждествяван с Хефест), изкуствата, а също и за бог на истината и справедливостта. Жена на Птах е Сехмет, негов син е Нефертум.
 	 
 	РА (Ре) - в египетската митология бог на Слънцето. Център на неговия култ е гр. Хелиопол (древноегипетският Иуну). Както и много други слънчеви божества, той се въплъщава в образа на сокол (понякога също и на огромна котка) или се изобразява като човек с глава на сокол, увенчана със слънчев диск. Фетишът на Ра е стълбът-обелиск бенбен (той е фетиш и на Бену; по времето на V династия е изграден храм на Ра във формата на четиристенен обелиск). В много текстове Ра се нарича дневно слънце (за разлика от Атум - вечерното и Хепри - утринното). В „Текстове от пирамидите“ Ра се представя също и като бог на умрелия цар. По-късно той е изместен от Озирис в погребалния култ, като продължава да играе значителна роля в задгробния свят: участва в задгробния съд, дава топлина и светлина на умрелите, които излизат през деня от гробниците си, за да видят Ра. С въздигането на V династия на Старото царство (25-24 в. пр. Хр.), произлизаща от Хелиопол, Ра става главен бог на пантеона и култът му придобива общоегипетско значение. Почитането на Ра се разпространява и в Нубия. Той измества по-древния хелиополски демиург Атум, и, отъждествяван с него (Ра-Атум), застава начело на Енеадата богове. Започват да го почитат като създател на света и хората (възникнали от неговите сълзи), баща на боговете, баща на царя, което се отразява в титлата на фараона са Ра, т.е. - „син на Ра“. Ра се отъждествява и с Хор (Ра-Хорахте), Амон (Амон-Ра), останал върховен бог и през периода на Новото царство, Птах, Озирис, Хнум, Хепри, Себек и др. С Ра се свързват и много други божества. Тот, богът на Луната, е създаден от Ра като негов заместник през нощта (Тот се представя също и като сърце на Ра). Ба (души) на Ра са Апис и Бену, „посредник на Ра, докладващ истината на Атум“ е Мневис. Дъщери на Ра, които му помагат да поразява враговете си, са: Серкет, почитана като негово Око, Сехмет, Тефнут и Хатор. Пазителка на Ра е огнедишащата змия Уто (също смятана за негово Око).
 	 
 	САККАРА - местност, разположена на запад от Мемфис и на юг от Гиза, един от най-древните царски некрополи от историческата епоха. В Саккара са разположени множество мастаби и гробници на фараони и висши сановници от II до VI династии на Старото царство. В северната част на Саккара се издига първата пирамида, построена в Древен Египет - Стъпаловидната пирамида на фараон Джосер.
 	 
 	САТИС - в египетската митология богиня на прохладната вода. Тя е дъщеря на Ра, жена на Хнум, майка на Анукет. Нейният култ е разпространен в района на първия праг на р. Нил, на остров Елефантина и в Нубия. През епохата на Средното царство е наричана „Владетелка на Елефантина“. Изобразявана е като жена с рога на антилопа, с короната на Горен Египет.
 	 
 	САХ (Орион) - в египетската митология персонификация на съзвездието Орион. Смята се за цар на звездите и се изобразява като човек с короната на Горен Египет. В погребалната литература се описва като покровител на мъртвите. Близък е до Озирис, който често е наричан Орион.
 	СЕТ (Сетх, Сутех) - в египетската митология бог „на чуждите страни“ (пустините), олицетворение на злото начало и убиец на Озирис; едно от четирите деца на Геб и Нут (Озирис, Изида и Нефтида - последната е и съпруга на Сет). Свещени животни на Сет са свинята („отвращението на боговете“), антилопата, жирафът, но най-вече магарето. В пластиката и рисунките Сет се изобразява като човек с тънко и дълго тяло и глава на магаре. За места на първоначалното разпространение на култа към него се смятат град Омбос в Южен Египет (там впоследствие е изместен от Хнум), а на север - около Хераклеопол в Делтата.
 	 
 	СОКАР - в египетската митология бог на плодородието и покровител на мъртвите. Център на неговия култ е Мемфис. Епитетът на Сокар е „от Ра-сетау“, т.е. „от царството на мъртвите“. Изобразява се в облика на сокол, нерядко кацнал на хълм край некропола.
 	 
 	СОПДЕТ (Сотис) - в египетската митология богиня на звездата Сириус, покровителка на мъртвите. Първото утринно изгряване на Сириус след зимната пауза съвпада с началото на новата година по египетския календар и с разлива на р. Нил, затова Сопдет се почита и като богиня на настъпващата Нова година, на наводненията и чистата вода (Сопдет пречиства мъртвите). Отъждествява се с Изида и Сатис.
 	 
 	СТЕЛА - в Древността - каменна плоча с надпис или релефно изображение, която се поставя вертикално като надгробен паметник или за ознаменуване на някакво събитие.
 	 
 	СФИНКС - гърците наричат така статуите с тяло на лъв и глава на човек или свещено животно. Името най-вероятно произхожда от египетското словосъчетание шесеп анкх („жив образ“). Обикновено сфинксът олицетворява фараона, изразявайки идеята за свръхестествената мощ и божествена същност на владетеля. Сфинкс с глава на животно олицетворява божеството (например, в Тива - алеята със сфинксове с глави на овни, свещените животни на бог Амон -15 в. пр. Хр.). Най-голямата и най-древна статуя на сфинкс е статуята на Големия сфинкс (с дължина 57 м и височина 20 м), изсечен от монолитна скала край пирамидата на Хафре в Гиза (3 хил. пр. Хр.).
 	 
 	„ТЕКСТОВЕ ОТ ПИРАМИДИТЕ,, - древен религиозен и литературен паметник от Древен Египет. „Текстовете от пирамидите“ са изписани с йероглифи, оцветени в зелен цвят (цветът на пролетта, върху вътрешните стени на пирамидите на фараоните от V (Унас) и VI (Тети, Пепи I, Меренре, Пепи II) династии в Саккара (некропола на древен Мемфис) през втората половина на 3 хил. пр. Хр. „Текстове от пирамидите“ представляват сбор от магически формули, химни за богове, откъси от митове, имащи за цел да осигурят на умрелите фараони печен живот. Те са резултат от многовековно развитие. Най-древните от тях възникват още през додинаетичната епоха.
 	 
 	„ТЕКСТОВЕ ОТ САРКОФАЗИТЕ,, - погребални магически текстове от Древен Египет, създадени по времето на Средното царство. Тяхното предназначение е като това на „Текстове от пирамидите“, от които те частично произлизат: да пазят мъртвите от опасностите в отвъдния свят и да им осигурят вечен живот. За разлика от „Текстове от пирамидите“, „Текстовете от саркофазите“ са създадени не само за фараоните, а за всеки обикновен човек. Съхранени са на стените на дървени саркофази и на стените на някои гробници на частни лица, а също и в няколко (три) папируса. В бъдеще те служат за основа на „Книга на мъртвите“.
 	 
 	ТЕФНУТ- в египетската митология богиня на влагата. Принадлежи към хели- онолската Енеада. Земното ѝ въплъщение е лъвица. Център на нейния култ е Хелиопол. Според хелиополски мит, Тефнут и нейният мъж Шу - първият от боговете-близнаци, са родени от Атум (Ра-Атум). Техни деца са Геб и Нут. Понякога наричат Тефнут жена на Птах. Тя също е дъщеря на Ра, негово любимо Око. За нея казват: „Дъщерята на Ра е на неговото чело“. Когато сутрин Ра изгрява на хоризонта, Тефнут като огнено око сияе на челото му и изгаря враговете на великия бог.
 	 
 	ТОТ (Джехути) - в египетската митология бог на мъдростта, смятането и писмеността. За жена на Тот се смята богинята на истината и реда Маат. Произходът му се отнася към най-древния период, затова епитетите на Тот са „Владетел на бедуините“, „Владетел на чуждоземни страни“. Център на неговия култ е гр. Шмун (Хермопол), столица на 15-и Ном на заека. Култът към заека е изместен от култа към Тот, а от почитаните животни само павианът се запазва като негово свещено животно и водещата му роля в празниците на фараоните е пренесена на Тот. Свещено животно на Тот е ибисът (Тот се изобразява като човек с глава на ибис, плоча за писане е негов атрибут). Като астрално божество се отъждествява с Луната, смята се за сърце на бог Ра и се изобразява зад Ра-Слънцето. В по-късен Египет наричат Тот „сребърния Атон“ („сребърния диск“). На него приписват създаването на целия интелектуален живот на Египет. Като бог на Луната Тот води отчет на дните, месеците и годините. Той разделя времето на месеци и години, наричат го „владетел на времето“. Записва дните на раждането и смъртта на хората и води летописи. Тот създава писмеността и научава хората да смятат и да пишат. Под негово покровителство се намират всички архиви и знаменитата библиотека в Хермопол. Той „управлява всички езици“ и сам се смята за език на бога Птах. През Елинистичния период на Тот се приписва създаването на свещени книги. На него принадлежи водещата роля в култовете на мъртвите и в погребалните ритуали. Тот охранява всеки покойник и го отвежда в царството на мъртвите. На това основание Тот се отъждествява с бог Хермес.
 	 
 	ФАРАОН - общоприето обозначение на древноегипетските царе, от началото на XXII династия - титла на царете. Терминът „фараон“ произлиза от древноеги- петската дума пер-о (букв, голям дом), предадена от библейските традиции като фараон. Първоначално терминът означава „царски дворец“ и едва от времето на XVIII династия (от епохата на Новото царство) - самия цар. До XXII династия думата „фараон“ не се включва в царския титул, състоящ се от пет „велики имена“: лично име и четири царски имена (които се дават при встъпването на престола). Фараонът носи различни корони: бяла (хеджет) - на Горен Египет, червена (дешрет) - на Долен Египет, двойна (шемти) - комбинация на бялата и червената корони като символ на властта над обединената държава и др. Фараонът е главен разпоредител на земите, на суровинните и продоволствени ресурси и на населението на Египет. Според древноегипетските вярвания, фараонът е син на Слънцето, земното въплъщение на Хор и наследник на Озирис.
 	 
 	ХЕЛИОПОЛ - един от древните градове в Египет, възникнал през 4 хил. пр. Хр. Разположен е на входа на Делтата, древните египтяни го наричат Иун („град на стълбите“), а в Библията е наречен Он. През архаичния период е голям политически център. Смятан е за свещен град, местонахождение на върховния бог Ра-Атум. Столица е на 13-и ном на Долен Египет. През по-късните епохи продължава да играе важна роля в историята на Египет като основен духовен и религиозен център, мястото където жреците съхраняват и посвещават достойните в тайнството на древните знания. В Хелиопол е открит най-древният „ниломер“ - каменно съоръжение за измерване на нивото на водите на р. Нил.
 	 
 	ХАФРЕ (Хефрен) - египетски фараон от IV династия, управлявал от 2558 до 2532 г. пр. Хр. Син или брат на Хуфу (Хеопс). Херодот го характеризира като продължител на деспотичната политика на Хуфу. На Хафре принадлежи втората по големина пирамида в Гиза (висока 143,5 м), съединена чрез закрити проходи с храма в долината, в който са открити две статуи от диорит на Хафре (съхраняват се в музея в Кайро). Смята се, че по времето на неговото управление около пирамидата е изсечена от монолитна скала гигантската статуя на Големия сфинкс.
 	 
 	ХОР - в египетската митология божество, въплъщаващо се в сокол. Хор се изобразява като сокол, човек с глава на сокол, крилато слънце. Негови символи са слънчев диск с разперени криле. Първоначално той се почита като хищен бог на лова, вкопчващ се с нокти в животното. През династичния период се наблюдава сливане на различни божества-соколи в два тясно свързани ипостаси на Хор: Хор - син на Изида (егип. Хор-са-Изет) и Хор Бехдетски. Хор Бехдетски, мъж на Хатор и баща на Хор-Сематауи, е борещ се със силите на мрака бог на света, негови очи са Луната и Слънцето. Хор - син на Изида, действа преди всичко като отмъстител за своя баща Озирис. И единият, и другият са покровители на царската власт. Фараоните са „служители на Хор“, приемници на неговата власт над Египет. Със своите крила Хор охранява царя (на статуята на фараон Хафре зад тила му е изобразен сокол, прикриващ с крилата си главата му). От началото на Средното царство (XI и XII династии) името Хор е задължителен елемент от титлата на владетеля, съставена от пет царски имена.
 	 
 	ХУФУ (Хеопс) - египетски фараон от IV династия (2589-2566 г. пр. Хр.). Син на фараон Снефру и царица Хетеп-Херес. Запазени са летописи, отнасящи се за управлението на Хуфу, и скални барелефи за победата му над бедуините във Уади-Магхара - район на медни рудници и тюркоазени мини в Синайския полуостров. Името Хуфу е изсечено в каменоломни за деорит в Северна Нубия, на северозапад от Абу Симбел. Херодот, описвайки древноегипетската традиция за строителството на пирамиди, характеризира Хуфу като деспот, който носи на Египет бедствия и заставя всички египтяни да работят за построяването на гигантската му пирамида в Гиза, т.нар. Голяма пирамида (висока първоначално 146,72 м) - едно от седемте чудеса на света.
 	ШУ - „пустота“, „светлина“, в египетската митология бог на въздуха, разделящ небето и земята. Обикновено се изобразява като човек, стоящ на едно коляно с вдигнати ръце, с които поддържа небето над земята. Той е един от боговете от хелиополската Енеада, негов баща е Атум (Ра-Атум), а сестра и съпруга - Тефнут. Деца на Шу са Геб - Земята и Нут - небето, които той разделя, като издига Нут нагоре, а оставя Геб долу. Шу е спътник и защитник на Атум-Ра, и слънчев змиеборец. Според „Книга на мъртвите“, Шу е един от съдиите над мъртвите.
 	 
 
 Бележки
 [←1]	 Повече информация за древноегипетските богове, фараони, градове и некрополи, за които се говори в книгата, ще намерите в Краткия енциклопедичен речник, поместен след бележките на автора - Бел. ред.
	 
 
 [←2]	 Прецесия - от лат. praecessio (предшестване) - преместване на точката на пролетното равноденствие от изток към запад срещу Слънцето, поради което при своето видимо движение то достига тази точка малко по-рано преди пълната обиколка на еклиптиката - Бел ред.
	 
 
 [←3]	 Андрогин - лат. androgynus - организъм с признаци на двата пола; хермафродит – Бел. ред.
	 
 
 [←4]	 За да обединят идеите на определен кръг от хора, за които става дума в книгата, авторите използват термина „New Orthodoxy” - „Новата правоверност”. Според нас най-подходящ е терминът „Новата догма”, като в случая догма се използва в смисъла на недоказано положение, прието сляпо, без критична преценка - Бел пр.
	 
 
 [←5]	 ЦРУ - Централно разузнавателно управление на САЩ. На 12 март 1947 г. в своето обръщение към Конгреса президентът Хари Труман препоръчва да се създаде Централно разузнавателно управление (ЦРУ). Така е създаден първият функциониращ орган на изпълнителната власт, натоварен с множество задачи от секретен характер. Понастоящем разузнавателната дейност на САЩ, освен от ЦРУ, се осъществява от 12 федерални ведомства, като ролята на ЦРУ е водеща. В него работят над 20000 сътрудници. Бюджетът му се състои от около 4 млрд. долара. - Бел ред.
 
 [←6]	 МИ5 (М15) - британската служба за контраразузнаване, създадена през октомври 1909 г. по рекомендация на Комитета за имперска безопасност с цел защита на британските пристанища от немски шпионаж. Преди и по време на Втората световна война задачите на службата са свързани с заплахата от фашизма. След началото на Студената война вниманието на службата се пренасочва към Съветския съюз и комунистическите страни. В края на 1970 г. ресурсите на МИ5 са съсредоточени върху противодействието на международния и ирландски тероризъм. Първото антитерористично подразделение на МИ5 е създадено в края на 1960 г. в отговор на няколко терористични атаки. След 11 септември 2001 г. ръководството на МИ5 увеличава щата на службата с 25% и сега в нея работят около 2400 сътрудници. Щаб-квартира на службата е “Теймз Хаус” в Лондон, здание в неокласически стил, разположено на 300 м от Парламента. Директор на МИ5 е Елиза Манингъм-Булър - Бел ред.
 
 [←7]	 Движението Ню Ейдж (Новата ера) е създадено в Англия през 60-те години на 20 в., а през 70-те години става изключително попюлярно в Европа, САЩ, както и в целия свят като реакция срещу западащото влияние на християнството и хуманизма и алтернативен духовен и етичен път към бъдещето. Ню Ейдж черпи своето вдъхновение от древните религии и окултни традиции и учения, като гностицизъм, хиндуизъм, астрология, спиритуализъм, даоизъм, теософия, вика и други нео-пагански традиции. Фактически Ню Ейдж е свободно развиващо се спиритуално движение, чиито привърженици споделят идентични вярвания, които изповядват наравно с традиционнага религия, към която принадлежат. Движението Ню Ейдж няма свещено писание, централна организация, членска маса, географски център, догма и т. н. Издателите на книгите Ню Ейдж често изпълняват функциите на организатори на движението, свиквайки семинари, срещи, симпозиуми. А книгите и неформалните групи на Ню Ейдж заместват псалмите и църковните служби. Една от основните идеи на движението е вярата в т. нар. Нов световен ред, който ще настъпи с Ерата на водолея - Бел ред.
	 
	 
 
 [←8]	 Хелиакален - който съвпада с изгрева на Слънцето - астр. - Бел пр.
	 
 
 [←9]	 А по времето, когато ние превеждаме тези редове, стана ясно, че след тази врата шахтата води към друга каменна плоча, която отново прегражда шахтата... – Бел. прев.
	 
 
 [←10]	 Напомняме на читателя, че книгата е писана през 1998 г. и е издадена през 1999 г . - Бел ред.
	 
 
 [←11]	 Иначе казано: американският модел на обществен живот - Бел прев.
 
 [←12]	 Оригиналното ѝ наименование е Association for Research and Enlightment (ARE) - Бел ред.
	 
 
 [←13]	 Отново напомняме, че книгата е писана две години преди края на хилядолетието - Бел ред.
 
 [←14]	 Става дума за същия термин New Age (Нова ера), с който се обозначават теориите на автори като Хенкок, Бовал и много други, формирали цяло направление в съвременната литература, занимаващо се със спекулативни тълкования на човешката история - Бел. ред.
	 
 
 [←15]	 Оригиналното наименование е Ancient and Mystic Order Rosae Crucis, съответно съкращението e AMORC - Бел ред.
	 
 
 [←16]	 Както Ви е известно, тъй като всички ние вече сме преживяли навечерието на 2000 г., подобен спектакъл не се състоя нито на платото Гиза, нито където и да е другаде. Това обаче не пречи на Робер Бовал и до ден днешен да поддържа линк в своя сайт, подробно описващ проекта „Равноденствие 2000“ (Project Equinox 2000). За повече информация - вж. www.robertbauval.com - Бел ред.
	 
 
 [←17]	 Читателите могат сами да се убедят в това, посещавайки уебсайта на Ричард Хогланд www.enterprisemission.com - Бел ред.
	 
 
 [←18]	 Читателите могат да се запознаят със страницата в Интернет на д-р Ламберт Долфин на адрес www.ldolphin.org - Бел ред.
	 
 
 [←19]	 Оригиналното наименование на организацията е Academy for Future Sciences (AFFS) - Бел ред.
	 
 
 [←20]	 Арт Бел (роден на 17 юни 1945 г.) е един от четиримата най-слушани радиоводещи в Америка. Неговото радиошоу „От бряг до бряг“ (Coast to Coast АМ) се излъчва от около 500 радио-станции в САЩ и Канада и има аудитория от около 9 млн. души. Темите, които засяга, изразяват дългогодишния му интерес към паранормалните явления, окултните знания, конспиративни теории, НЛО, прото- и псевдонауки, пътуване във времето и т. н. - Бел ред.
	 
 
 [←21]	 Островите Бимини, Северни и Южни Бимини, са част от Бахамските острови. Разположени са на около 65 км източно от Маями и по този начин са най-близките до САЩ и най-лесно достъпни острови от системата на Бахамите. Смята се, че изчезналата Атлантида лежи под водите на океана около Бимините, тъй като там в крайбрежните води могат да се видят симетрични каменни блокове, наречени Камъните на Бимини. Някои вярват, че те са част от пътя към Атлантида. - Бел ред.
	 
 
 [←22]	 Оригиналното ѝ наименование е The Analytican Sciens Corporation (ТАSС) - Бел ред.
	 
 
 [←23]	 Оригиналното му наименование e The Mars Anomalies Research Society - Бел ред.
 
 [←24]	 Society for Planetary SETI (Search for Extraterrestrial Intelligence) - Бел. ред.
	 
 
 [←25]	 Лоренц, Хенрих Антон (1853-1928) - холандски физик и астроном, формулирал носещата името му хипотеза, че телата се скъсяват по посоката на движението си. Алберт Айнщайн (1879-1955) полага тази хипотеза в основата на своята Специална теория на относителността (1905 г.), която описва ефектите от движението върху наблю- даемите стойности на дължината, масата и времето. Едно следствие от тази теория е, че масата т е еквивалентна на Е - концепция, изразена с равенството Е=mс2, където с е скоростта на светлината - Бел ред.
	 
 
 [←26]	 ,,...и, като дойде, засели се в един град, наричан Назарет, за да се сбъдне казаното чрез пророците, че Той ще се нарече Назорей“ - Евангелие от Матея, 2;23 - Бел ред.
 
 [←27]	 Според Робер Амбелен, автор на Смъртоносната тайна на тамплиерите или истината за Иисус, град Назарет или Назара не присъства в нито един древен текст. Старият завет, Йосиф Флавий, Талмуда, ръкописите от Мъртво море не го споменават въобще. Името на града се появява едва в каноничните евангелия, т. е. през 4 в. Градът е наричан просто „град на назореите“, „град на чистите“, на иврит „кадошим“ - Бел ред.
	 
 
 [←28]	 Нов привърженик на религия - Бел прев.
	 
 
 [←29]	 Корпорацията фалира след грандиозен скандал за финансови измами - Бел прев.
	 
 
 [←30]	 Последовател на Сайънтоложката църква на Л. Рон Хюбърт. Сайънтологията като приложна религиозна философия, както и Сайънтоложката църква (The Church of Scientology) са създадени от Лафайет Роналд Хюбърт (1911-1986), автор на няколко книги с религиозно-философска насоченост, както и на стотици научно-фантастични романи, новели и разкази. През 1950 г. е публикувана неговата книга Дианетика: модернаша наука за душевно лечение, продадена в около 20 млн. екз. по цял свят. През 1951 г. Хюбърт създава сайънтологията като религиозна философия. Сайънтологията е едно от най-бързо развиващите се религиозни движения, което за около 50 години има милиони последователи, повече от 3 200 църкви, мисии и общества в над 154 страни. Максима на сайънтологията е, че единствено тези неща, които индивидът намира верни за себе си, могат наистина да бъдат верни. Чрез сайънтологията всеки се научава да мисли за себе си, по този начин тя е едно пътуване към преоткриването на личността на всеки. Подобно на много други религиозни движения, сайънтологията е атакувана от Движението срещу култовете, чиито критични атаки достигат своя връх през 1990 г. и понастоящем вече заглъхват – Бел. ред.
	 
	 
 
 [←31]	 Макбет, Първо действие, Трета сцена, превод от английски Валери Петров - Бел ред.
	 
 
 [←32]	 От идеосинкразия - (лат. ideosyncrasia), своеобразие, болезнена склонност по нещо - Бел ред.
	 
 
 [←33]	 Става дума за двадесети век – Бел. прев.
	 
 
 [←34]	 „И Мелхиседек, цар салимски, изнесе хляб и вино, - той бе свещеник на Бога Всевишни...“ - Библия, Първа книга Моисеева - Битие 14:18 – Бел. ред.
 
 [←35]	 „Тъй и Христос не Сам прослави Себе си, за да бъде първосвещеник, а Го прослави Оня, Който му е казал: „Син Мой си Ти, Аз днес те родих“; както и другаде казва: „Ти си свещеник навеки по чина Мелхиседеков“. - Послание на св. Ап. Павла до евреите, гл. 5: 5-6 – Бел. ред.
	 
 
 [←36]	 Принцеса Грейс умира на 52-годишна възраст на 14 септеври 1982 г. в Монако, на следващия ден след като претърпява тежка автомобилна катастрофа - Бел. ред.
	 
 
 [←37]	 Непреводим израз, от seed - семе и pod - отсек в кораб, който в терминологията на хората, занимаващи се с връзката съзнание/пространство означава космически кораб или летящ диск. – Бел. прев.
	 
 
 [←38]	 В десетилетието преди новото хилядолетие наблюдавахме истински бум на издаването на Ню Ейдж литература - по разбираем причини, обяснени от Лин Пикнет и Клайв Принс, т. е. страха от настъпващото време на хаос и непознати апокалиптични събития. Но настъпването на хилядолетието успокои духовете. Това съвпада с невероятния скандал, разразил се заради излъчването на филм (на 14.12.2000 г. - Atlantis Reborn Again) за изследванията на Греъм Хенкок и Робер Бовал по програма „Хоризонт“ на Би Би Си. Въпреки опитите на двамата да защитят теориите си, развилата се широка дискусия по Интеренет и медиите довежда до резултати, констатирани от известния автор на книги за алтернативна история Ендрю Колинс по време на петнадесетата Questing Conference на авторите на т. нар. „спекулативни“ книги, проведена на 3.11.2001 г. В своята стъпителна лекция Ендрю Колинс подчертава: „След излъчването на филма по програма „Хоризонт“ през 2000 г., който постави въпроса за публикации на изследователи като Греъм Хенкок и Робер Бовал, наблюдаваме уникален спад на интереса на медиите и книгоиздателите към алтернативната история и тайната археология. Вече твърде малко книги на тази тема се публикумат, а издателите не са склонни да издават нови книги, пропагандиращи подобни идеи. Мнозина от ключовите автори, чиито книги преди няколко години се превръщаха в бестселъри, се оказаха без работа. Те се принудиха или да възприемат новия стил, или да издават книгите си сами. От друга страна, наблюдаваме невъзможността на новите автори със свежи идеи да изложат теориите си в печатни издания. Това е тъжна ситуация, макар че ние се надяваме на нов ренесанс на този вид литература“. За повече информация по този въпрос посетете сайтовете на Би Би Си и Questing Conference - www.bbc.co.uk/science/horizon/2000/atlantisrebornagain и www. andrewollins.com/conference - както и да се запознаете с ожесточената и отчаяна защита на Греъм Хенкок и Робер Бовал - www.grahamhancock.com/horizon и www.robertbauval.com – Бел. ред.
	 
	 
 
 [←39]	 Движението на раелитите или Раелитската религия, създадено през 1973 г. от френския журналист Клод Ворилон (роден 1946 г.), наричащ себе си Раел, е най-голямата в света атеистична организация, в която членуват около 60 000 души от 90 страни (това са най-новите данни към 2005 г.). Движението на раелитите се обявява за организация с идеална цел, чиято задача е да посрещнат идващите от космоса НЛО. Те се опитват да разрушат вярата в Бога и засипват света с политически некоректна и индивидуа- листична неоконформистка философия. Раелитската традиция е единствената сред обществата, посветени на НЛО, по начина, по който представа мита за Сътворението. Основната идея на раелитите е, че древната еврейска концепция за Елохим трябва да се разбира като „тези, които дойдоха от небето“, а не като Бог. Според тях Елохим са дошли от друга планета и са създали живота на Земята. Клод Ворилон е човекът, избран от Елохим, за да съобщи на хората от Земята истината за произхода им. Елохим му дават името Раел и точно той трябва да съобщи на човечеството новината за завръщането им. Преди около две години избухна световен скандал около Движението на раелитите, тъй като те обявиха пред световната общественост, че за пръв път са клонирали човек, въпреки че до ден днешен не са показали детето. – Бел. ред.
	 
 
 [←40]	 Държавният печат на САЩ, чиито лицева и обратна страни са изобразени върху еднодоларовата банкнота - Бел. пр.
	 
 
 [←41]	 Точният текст от Книга на пророк Исаия, 19;19-20 гласи: „В оня ден ще има жертвеник Господу всред Египетската земя, и паметник Господу - в нейните предели. Той ще бъде личба и свидетелство за Господа Саваота в Египетската земя, защото те ще викнат към Господа от потисниците, и той ще им проводи спасител и застъпник, и ще ги избави.“ – Бел. ред.
	 
 
 [←42]	 Блицкриг означава „светкавична война“. Така германците наричат тактиката, разработена от офицера Ханс Гудериан в неговия военен памфлет Achtung Panzer, който попада в ръцете на Хитлер. Тактиката Блицкриг се основава на бързината и изненадата от едновременното нападение на танкови части, пехота и авиация. Поразяващият ефект от Блицкриг е особено успешен в началото на Втората световна война, когато британската и френската армии са отблъснати само за няколко седмици до брега на Дюнкерк, а руската армия се огъва пред изненадващата атака на немците през юни 1941 г. - Бел ред.
	 
 
 [←43]	 Един от най-популярните британски телевизионни канали – Бел. ред.