СЪДЪРЖАНИЕ 
ВЪВЕДЕНИЕ ................................................................................................................................................................5 
ПО СЛЕДЕТЕ НА НАЙ-ГОЛЯМОТО СЪКРОВЩЕ В ИСТОРИЯТА......................................................................7 
ЗНАЧЕНИЕТО НА ТУТАНКАМОН ...................................................................................................................... 13 
ХАУАРД КАРТЪР - ЕДИН ДЖЕНТЪЛМЕН, НО НЕ СЪВСЕМ ............................................................................ 17 
ЛОРД КАРНАРВЬН - ВЛАСТЕН ВЪВ ВСИЧКО ................................................................................................... 23 
ОфИЦИАЛНАТА ИСТОРИЯ НА ОТКРИТИЕТО ................................................................................................. 29 
„ТУТ“-МАНИЯТА.................................................................................................................................................. 37 
ПРОКЛЯТИЕТО НА МУМИЯТА .......................................................................................................................... 43 
ИСТИНСКА ИСТОРИЯ ЗА ОТКРИВАТЕЛИ И ГРАБИТЕЛИ.............................................................................. 48 
ЗАЛИЧАВАНЕ НА СЛЕДИТЕ ............................................................................................................................... 74 
ТЪРЖЕСТВЕН ФИНАЛ ЗА ХАУАРД КАРТЪР ......................................................................................... 84 
ЛИПСВАЩИТЕ ПАПИРУСИ ......................................................................................................................... 95 
СЕРИЯ НЕОБХОДИМИ УБИЙСТВА ......................................................................................................... 102 
ДАЛИ ДЕЙВИС, ЕЪРТЪН И ДЖОУНС СЪЩО СА ЗНАЕЛИ ТВЪРДЕ МНОГО ............................ 107 
МОЙСЕЙ, СВИТЪЦИТЕ И УБИЙСТВОТО НА ЗИГМУНД ФРОЙД ................................................. 112 
НАСЛЕДСТВОТО НА КАРТЪР И КАРНАРВЪН .................................................................................... 116 
ДЖЕРАЛД O'ФАРЪЛ 
ИЗМАМАТА „ТУТАНКАМОН“ 
Джералд О'Фарьл е прекарал последните тридесет години в проучвания и писане на книги, свързани с Египет - от платото Гиза до Долината на царете. Освен автор на „Измамата „Тутанкамон―, той също така е консултант и водещ на телевизионния документален сериал „Конспирацията „Тутанкамон― - провокиращо и завладяващо разбулване на спекулациите в археологията. 
„Знаехме, че отворим ли гробницата, ще пристъпим там, където никой преди нас не е влизал, и ще имаме работа с предмети, които никой не е докосвал и местил от онзи момент преди повече от три хилядолетия, когато момчето цар е било положено за вечния си сън. Бяхме открили това, за което дори не бяхме мечтали... “ 
Хауард Картър 
В продължение на век светът вярва в една история, която почти без изключение е съставена от лъжи и която е позволила на Картър, Карнарвън и техните помощници тайно да натрупат богатства, които надминават и най-користните помисли. 
Те манипулират пресата и политиците по целия свят с умение, на което може да завиди всеки съвременен медиен магнат. Но в някакъв момент през тези десет години, които им отнема изпълнението на плана, двамата се натъкват на една потенциално толкова взривоопасна тайна, че дори и те не знаят как точно да постъпят с нея. Като я потулват, те променят хода на историята... 
*********** 
ВЪВЕДЕНИЕ 
Тутанкамон и откриването на неговата гробница са най-голямата световна сензация на 20-те години на XX в. и запазва значението си на такава още десетилетия след това. Новината обикаля целия свят и хората искат още и още информация. Египтологията, която до този момент е запазена за малцина елитна наука, внезапно се превръща в международен сапунен сериал, в който разкритията следват едно след друго. Разбулването на историята на момчето цар, в която по един особено интригуващ начин са смесени интрига, богатство, мистерия и царственост, отваря очите на широката публика към една древна цивилизация и събужда апетита и за още сензации. Една страст, която ще се окаже изключително трайна. 
Онова, което липсва във вестникарските материали от онова време, е, че откриването на гробницата е една от най-дръзките измами в историята, която двама уважавани английски джентълмени сът-воряват с оглед да прикрият вероятно най-мащабния обир на безценни накити и предмети от чисто злато, който въобще някога е бил извършван. Двамата - Хауард Картър и лорд Карнарвън - са при-ветствани като герои на времето. Тази книга обаче ще покаже, че славата им се крепи на глинени крака. Те всъщност са актьори, чиято дързост и умения в областта на двуличието са просто неверо-ятни. 
Мнозина учени и експерти, които са писали по темата през всичките тези години, са намекнали в книгите си, че нещата може би не са точно такива, каквито изглеждат. И все пак, досега никой не е успял да прозре цялостния мащаб на тяхното престъпление. В продължение на близо век светът вярва в една история, която почти без изключение е съставена от лъжи и която е позволила на Картър, Карнарвън и техните помощници тайно да натрупат богатства, които надминават и най-користните помисли. 
Те манипулират пресата и политиците по целия свят с умение, на което може да завиди всеки съвременен медиен магнат. Но в някакъв момент през тези десет години, които са им необходими за изпълнението на плана, двамата се натъкват на една тайна. Тя е потенциално толкова взривоопасна, че дори и те не знаят как точно да постъпят с нея. Като я потулват, двамата променят хода на историята и може би причиняват смъртта на милиони хора. В крайна сметка почти всички участници в измамата, както и редица други, стават жертва на убийства. 
В резултат от това съдбовно откритие през 1922 г. историите за грабители на гробници и древни проклятия са станали част от международния фолклор. И все пак, нито една от тях не е толкова не-обикновена и драматична, колкото тази, която ще разкрием под пясъците на пустинята в гробници и коридори. В моята книга ще ви разкажа как Картър и Карнарвън успяват да се измъкнат безнаказано след това неимоверно дръзко престъпление, както и защо - ако те бяха разкрити — това щеше да промени мисленето на целия свят. Официалната версия за случилото се е една от най-романтичните и вълнуващи истории въобще, но истината е още по-необикновена. 
Египет ме очарова за първи път, когато през 1970 г. двамата с втората ми съпруга предприехме пътуване до Кайро. Докато стоях на платото Гиза в сянката на Хеопсовата пирамида, реших на всяка цена да открия как точно е била построена, от кого и защо. Това се превърна във фикс идея за мен. Четях всичко, което ми попаднеше и се връщах толкова често, колкото времето и средствата ми позво-ляваха. В крайна сметка за мен стана очевидно, че един и същ велик гений - божественият Имхотеп - е проектирал и построил не само стъпаловидната пирамида на фараона Джосер в Сакара, но и тези на Хеопс (Хуфу), Хефрен и Микерин на платото Гиза. Първоначално се е смятало, че две или три столетия делят тези строежи. Оттогава насам този промеждутък е скъсен до около 75 години. 
Имхотеп беше първата личност, който напусна мъглите на историята и се материализира в съзнанието ми като човек от плът и кръв. И както той успя да заинтригува моето въображение, така го стори и още една фигура, която ще се появи на историческата сцена в Египет много по-късно - фараон Ехнатон. Макар повече от хилядолетие и половина да дели тези двама велики хора, все пак в моето съзнание те бяха неразривно свързани. Не можех да пиша за Имхотеп, без да мисля за Ехнатон (който според общоприетото мнение е бил баща на Тутанкамон) и за XVIII-та династия. 
И както по-рано бях привлечен от Кайро, така през 1994 някаква сила ме тласна към Луксор, Долината на царете и гробницата на Тутанкамон. И отново се запитах какво толкова се крие в една най-обикновена гробница в долината, където преди много време е бил погребан един невръстен цар заедно със своите съкровища. Стоях като втрещен и се взирах в тайнствената фигура, която лежеше в своя саркофаг в голата и мрачна гробна камера - единственият фараон от всички, който все още почива в собствената си гробница. А дали това е неговата гробница? И когато се заиграх с идеята, че 
може би не е, в главата ми се зароиха най-странни мисли. А може би нищо не е такова, каквото изглежда. Самата мисъл беше толкова абсурдна, че автоматично я погребах дълбоко. И все пак, тя не искаше да изчезне и едва след като прочетох прекрасната книга на Томас Ховинг „Тутанкамон - неразказаната история― разбрах, че не съм луд. Възможно беше общоприетата версия за събитията да не е истина и аз се заех с проучването на фактите. 
Ховинг е бивш директор на Метрополитън Мюзиъм в Ню Йорк - една институция, която е изконно свързана с откриването и разчистването на гробницата и която понастоящем приютява голяма част от намерените в нея съкровища. Той ясно е заявил, че не приема предложената на времето официална история и все пак аз усещах, че има още много какво да се открива. За разлика от Каирския музей, в който през 20-те и 30-те години на XX в. също са пренесени огромно количество от предметите в гробницата, в Метрополитън цари стерилна атмосфера: изложените предмети са лишени от своята индивидуалност от изпипаната до съвършенство обстановка. Те изглеждат също толкова студени и далечни, колкото е и самият музей - институцията, изиграла огромна роля за ограбването на толкова много египетски гробници. 
Искам да ви представя една история, която успях да свържа след дълги години на проучване в музеи, библиотеки и частни колекции по целия свят, както и след разговори с авторите на много от най-ценните книги по темата, включително и с Ховинг. Тук са събрани всички нишки на една заплетена история, която обхваща повече от три хилядолетия. Основната тежест пада върху първите десетилетия на XX в. - до смъртта на Зигмунд Фройд, - чиито противоречиви теории в областта на египтологията довеждат до съставянето на план за неговото убийство. 
1. 
ПО СЛЕДЕТЕ НА НАЙ-ГОЛЯМОТО СЪКРОВЩЕ В ИСТОРИЯТА 
Нека духът ти живее и нека ти, 
който обичаш Тива, да прекараш милиони години, 
обърнал лицето си към Северния вятър, 
докато очите ти съзерцават щастието... 
Надпис от Чашата с пожеланията 
от гробницата на Тутанкамон 
Наглед Долината на царете днес е все същият вертеп, какъвто е била и в началото на XX в. Едва ли изглежда много по-различно и от начина, по който е изглеждала преди три хиляди или дори преди тридесет хиляди години. Място на безвремие, криещо тайни и загадки, изпълнено с безкрайно очарование, но и с огромни трудности за тези от смъртните, които изберат да прекарат живота си в работа тук. 
Тя се намира недалеч от Нил, на 600 км на юг от днешната столица на Египет - Кайро. От другата страна на реката е разположен град Луксор, който в по-ранни времена е носел името Тива и е бил една от най-великите столици на Древния свят. Тази прашна, безводна долина е най-величественото гробище на света. През второто хилядолетие преди Христа египетски работници издълбават мно-жество гробници тук, украсяват ги с тайнствени предсказания за отвъдния свят и ги натъпкват със съкровища. Мумифицираните и обсипани с накити тела на техните владетели са положени с безкрайна грижа и изкусност, заобиколени от всичките им земни вещи. Така долината е превърната в едно от най-свещените места в историята. 
„Дори самото име е обвито в романтика - пише Томас Ховинг в „Тутанкамон - неразказаната история―, - но едва ли човек може да си представи по-отдалечено, горещо, сухо, враждебно и самотно място. В тази долина, далеч от всеки звук, някога са почивали тридесет от най-великите царе, които Древен Египет е имал, потънали във вечен сън за милиони години напред.― 
В момента в Долината на царете са открити около осемдесет и пет гробници. Двадесет и пет от тях принадлежат на фараоните от Новото царство1 , т.е. от времето между около 1550 и 1319 г. пр. Хр. Сред тях са някои от най-великите владетели на Древния свят - Тутмос III, Рамзес II и, разбира се, Тутанкамон (1333-1323 г. пр. Хр.). Гробниците са различни - от прости ями с правоъгълни гробни камери до огромни лабиринти от коридори, помещения и величествени погребални зали. Много от тях са запазени и са сред най-красивите паметници на древноегипетската скулптура и живопис. 
1 Историята на класическия Древен Египет традиционно се разделя на четири основни епохи — Ранно (династии Нулева до II), Старо (династии III до VI), Средно (династии XI и XII) и Ново царство (династии XVIII до XX) - разделени от преходни периоди. След края на Новото царство започва Третият преходен период, а персийското завоевание (525 г. пр. Хр.) поставя началото на т.нар. Късен период в историята на Египет. - Б. пр. 
Новото царство е върховият период на египетската мощ. В продължение на около петстотин години Тива, разположена на десния бряг на Нил, е духовна столица на страната. В онази епоха влиянието и славата и се разпространяват навсякъде из тогавашния свят. В безсмъртната „Илиада― на Омир тя се споменава като „приказен град със сто порти― и може би поради това гърците я наричат Тива по името на собствения си велик град. Самите египтяни я наричат Уасет, което означава „власт―. Сега градът носи арабското име Луксор. В по-късни времена столицата на Египет е преместена на север и в продължение на петстотин години, чак до появата на гърците през II в., мъртва тишина владее долината на Нил. 
На другия бряг на реката се намира Царството на Озирис, „Господаря на отвъдното―. Именно тук фараоните от XVIII династия избират ново място за погребенията си. Изоставяйки практиката да строят пирамиди, те отдават предпочитанията си на дълбоко изсечени в скалите гробници. Изолирани и лесни за опазване, но също така близо до Тива, тези негостоприемни долини са изглеждали идеалното място за създаването на нов царски некропол. Дори околните възвишения имат формата на йероглифа akhet, означаващ „хоризонт, небе―. Днес тази ветровита клисура е по-известна на туристите като Долината на царете. 
Впоследствие политическият и духовен център на Египет е преместен на север и до идването на гърците, в продължение на петстотин години след последното царско погребение, долината е сравни-телно спокойна. Снабдени с тогавашните пътеводители, гърците пристигат като туристи, за да разгледат забележителностите. Някои от тях дори оставят впечатленията си по стени и скали: „Видях прекрасното майсторство на тези гробници, което е неописуемо.― 
Първият сериозен текст, посветен на гробниците в долината, се появява през 1743 г. с излизането на „Наблюдения от Египет― от англичанина Ричард Покъки, който по-късно ще стане епископ. През 1798 г. Наполеон Бонапарт слиза с войските си на египетска земя, водейки със себе си 139 ерудирани учени, които да изучат и опишат страната и нейната история. Като резултат от този проект между 1809 и 1816 г. е издадено високо цененото „Описание на Египет―. Откриването на Розетския камък (разчетен 
няколко години по-късно) позволява на учените да четат йероглифното писмо и, макар и само в богатите и образовани среди, египтологията за пръв път добива популярност в Западна Европа. 
Един от важните персонажи в тази история, известният археолог Артър Уайгол, който работи в началото на XX в., изказва мнението, че за изучаващите египтологията би било много по-добре сами да посетят Египет, отколкото Египет да ги „посещава― посредством музеите. Негови са следните думи: 
„Тесногръдата политика на някои европейски и американски музеи се заключава в желанието им на всяка цена да изложат египетски и други източни старини пред очите на западните студенти, така че да имат те удобството и забавлението да изучават вкъщи чудесата на страни, които да не си направят труда да посетят. Без никакво колебание твърдя, че манията за безразсъдно изнасяне на уникални паметници от Египет, с цел да бъдат изложени те в западните музеи за удовлетворение на непътуващите хора, е най-гибелната лудост сред широкия репертоар от египтологически простъпки.― 
Не само Артър Уайгол е ужасен от начина, по който работят изследователите. Сър Ричард Бъртън, прочут английски пътешественик от XIX в. и преводач на „Приказки от хиляда и една нощ―, пише: „Някога, както и сега, долината на Нил е обект на грабителство. Цели състояния са направени от копаенето не за злато, а за антики. Сега областта на археологията се е превърнала в бойно поле за армиите на драгомани и фелахи.― 
През 1877 г. изследователят Дж. Маккоън пише следното в книгата си „Египет такъв, какъвто е― (1877): „Товарите от кости са на челно място в списъка с експортните стоки на Египет. Те допринасят почти колкото добитъкът за годишен обем от 10 000 тона...― А както казва сър Фредерик Хеникер, „ ... същите тези градежи, които са устояли на нападенията на варварите, не ще понесат вниманието на цивилизованата алчност, на колекционерите и антикварите―. 
Италианският инженер Джовани Батиста Белцони, който в един по-ранен период от живота си си изкарва хляба като цирков атлет под псевдонима „Патагонския Самсон―, пристига в Египет през 1815 г., за да се опита да продаде машина за вадене на вода. След като не успява да направи пари от това, той е нает от английския генерален консул Хенри Солт да прекара колосалната глава на Рамзес II до Нил, където тя да бъде натоварена за Лондон. Мотивиран от успеха по време на работата си за Солт, Белцони продължава своите изследвания и успява да открие няколко важни гробници, сред които тези на Рамзес II и Сети I. Белцони става известен и мнозина тръгват по неговите стъпки. 
За разлика от много от най-впечатляващите природни и исторически забележителности на света и въпреки огромния интерес към Долината на царете, тя остава незасегната от урбанизацията. Макар Тива да е прераснала в модерния град Луксор, той все още не е пропълзял през реката и равнината, за да достигне до това свещено място. Долината все още е едно от най-горещите, голи и тихи места на планетата, застинал декор, притискащ малките временни павилиони, които изникват всяка сутрин, за да предложат питиета и пощенски картички на туристите, които искат да докажат, че все пак са били на това митично място. Растителността по брега, напоявана от водите на Нил, внезапно изчезва, както и по времето, когато тук за първи път стъпват тези археолози, на които е писано да направят най-знаменитите открития. Все още има само един вход към Долината, което я прави лесна за охраняване. Няма друг изход, освен ако имате желание да се катерите по издигащите се наоколо отвесни скални стени, които безжалостните слънчеви лъчи са изпекли в различни разцветки на розовото и златистото. 
За новодошлия е много трудно да си представи, че точно на това място тиванците са създали гробници, много подобни на тези в други части на Египет, но несравнимо по-грандиозни. Под пясъците и прахоляка, носен от горещия вятър, лежат убежищата, отредени да предоставят вечен 
покой на най-великите фараони. Напълно незабележими на повърхността, в нашето въображение те се запечатват в най-ярки краски. До този момент над осемдесет гробници и ями са известни на египтолозите, а едва ли някой знае още колко чакат да бъдат открити или пък ще останат погребани за вечни времена. Също така никой не знае какви съкровища лежат в неизвестните гробници: именно те привличат повечето от нас. Всяко дете се впечатлява от истории за скрити богатства и това чувство никога не ни напуска, дори когато навлезем в зрялата си възраст. 
С течение на времето детските приказки за пиратски съкровища, заровени на пустинни острови, отстъпват мястото си на фантазии за възрастни. Докато някои се гмуркат на морското дъно в търсене на потънали кораби и техните безценни товари, други прекарват цялото си свободно време, крачейки из пейзажа с металотърсач в ръка и слушалки на главата. Лицата им са застинали в съсредоточено изражение и те се взират в земята, опитвайки се да изкопчат от нея някоя неоткрита стара монета или друго подобно съкровище. Трети прекарват години, промивайки златни зрънца сред тонове кал, гмуркат се за перли сред колонии от стриди или търсят опали в Австралийската пустош. Ловци на лесни богатства са надупчили повърхността на земята в дирене на нефт и са преобърнали хиляди тавани с надеждата да открият изгубен шедьовър. Някои от нас също обичат тръпката от търсенето, но предпочитат тя да не е съпроводена от каквото и да било усилие. В този случай винаги съществува лотарийният билет, купен с надеждата, че ще покаже кому съдбата е отредила наградата си. Няма човек, който да не е подвластен поне малко на подобни мечти. 
Но погребаните съкровища на фараоните са най-голямата от всички награди, защото са запазени единствено за тези, които са достатъчно храбри, за да понасят трудностите на пустинята, и достатъчно умни, за да знаят, какво точно търсят. Това е едновременно и физическо, и интелектуално предизвикателство и поради това отплатата за тези, които успяват, е двойна. 
Винаги е било добре известно, че фараоните са погребвани с всичките си земни богатства, които да им осигурят вечността в отвъдния свят. Не са редки случаите, в които дори са дадени описания на съдържанието на гробниците. 
Да започнем с това, че там ще се намира мумифицираното тяло на самия фараон. На лицето си той ще носи маска, запечатала чертите му приживе, докато надолу ще е обкичен със злато и накити. Мумията ще е положена в няколко влизащи един в друг саркофага, изработени по нейната форма. Те ще са позлатени, а може дори да са от чисто злато. Най-големият ковчег ще е поставен в каменен саркофаг с тежък скулптиран капак, който ще е поставен в няколко позлатени дървени саркофага. 
Навсякъде около тях, а понякога и в странични помещения, ще са складирани всички неща, от които мъртвият владетел би имал нужда, за да се подкрепя по време на пътуването си през отвъдното и за да докаже достолепието си на този свят, тъй че същите почести да му бъдат оказани и на онзи. Освен това там ще има позлатени фигури на пазачи и слуги, представени в естествен ръст, както и много по-малки статуетки. Ще има и колесници и ладии, които да превозват фараона през подземния свят. Също така ще има и изкусно гравирани ложета, както и всекидневни предмети като облекло, мебели, музикални инструменти, игри, благовония и мазила, кошници, кутии и ракли, лампи и принадлежности за писане, оръжия, съдове, храна и изобщо всичко, което е необходимо на владетеля за престоя му във вечността. По време на мумифицирането вътрешните органи на фараона ще са извадени, балсамирани и затворени в съдове - канопи, - които също ще са поставени в гробницата. 
Подготовката за смъртта на фараона ще е започнала много години преди неговата кончина. Понякога предмети от една гробница могат да бъдат използвани отново от някой по-късен владетел. Тази практика мъти водата на археолозите, които се опитват да разнищят загадките на всяка гробница и нейния обитател. Обикновено мястото за гробницата ще е избрано още с възкачването на трона на новия цар и той, заедно с жреците си, ще надзирава по време на своето управление планирането, строежа и украсата на помещенията. Същинската работа ще се извършва от жителите на селото Деир ел-Медина, което се намира оттатък планината. Всеки ден армия от архитекти, каменоделци, зидари, 
художници, скулптори и декоратори ще идват в ранни зори и ще работят осем часа за създаването на уникални произведения на изкуството. 
Човешката фантазията е изпипала до съвършенство и най-малките подробности от тези установени вече факти. Може би поради това по-лековерните са убедени, че невероятни количества злато и украшения просто си стоят, скрити в пищни гробници, в очакване да бъдат открити от най-прозорливите и дръзките сред нас. Имало е времена, когато в тези фантазии се е съдържала някаква истина, но с всяко ново откритие вероятността то да бъде последното се засилва. А и, подобно на всички други истории за лесно забогатяване, нещата не са толкова прости, колкото изглеждат. При всяка златна треска повечето мечтатели се добират до някаква малка печалба, която пръсват бързо, отдавайки се на моментната еуфория. Подобно на природата, която крие своите минерални богатства и скъпоценни метали, и древните египтяни с много труд подсигуряват скривалища за богатствата си. През трите хилядолетия, изминали от построяването на гробниците, е имало предостатъчно време да бъдат ограбени тези съкровища, които не са скрити добре. 
Не бива да се забравя, че конкуренция винаги е съществувала. През първите десетилетия на XX в. всички искат своя дял от съкровищата, които са заровени някъде под пясъците на пустинята - от мошеници, гонещи бърза печалба, до правителства, които искат да запазят богатствата, принадлежащи според тях на хората, на идните поколения, а може би и на тях самите. Това е един исторически момент, когато западноевропейците, и особено англичаните, са обсебили света. Всички младежи с гореща кръв, и най-вече тези, които разполагат с необходимите средства и възможности да пътуват, мечтаят за приключения в далечни и опасни страни. Докато повечето отиват на лов за едър дивеч в Индия и Африка, малцина от най-смелите отплават към Египет в търсене на заровени съкровища. 
Египет е примамлива цел и за по-образованите пътешественици. Освен възможностите за придобиване на неограничено количество злато, тази страна предлага и интелектуалното удоволствие от проникване в миналото на земя, наситена с история повече от всяка друга. И най-низките аспекти на иманярството могат да бъдат оправдани с благородните цели на археологическото изследване. Все пак търсачите на съкровища не се изчерпват с пътешественици с благороден произход. Сред тях са и селяните, живеещи в съседство, които в продължение на поколения се прехранват от продажбата на това, което намират. За тях това е също толкова нормално, колкото за някой африкански туземец да ловува антилопи заради кожите или слонове заради бивните им. Също както някой тексаски фермер сондира за нефт земята си, тези хора вечно търсят укритото от древните, каквото и да било то. Обикновено намират случайни предмети, изкарани на повърхността от движението на земната кора или от някое внезапно наводнение, но понякога попадат на нови съкровища, скрити в някоя система от гробници, до която са успели да се доберат. Оскверняването на гробове е практика в продължение на хилядолетия. Хората се ровят подобно на къртици в земята, в търсене всеки предмет, който проблясва и лъщи под ярките слънчеви лъчи. Най-желано е златото, независимо под каква форма, или ук-рашенията, които могат да бъдат продадени цели или да бъдат стопени. Телата на царете не представляват никакъв интерес за грабителите, освен в случаите, когато има възможност мумифицираните останки да крият скъпоценности. Балсамираните тела са разкъсвани на части в трескавото търсене на нещо ценно. Трябва да се подчертае, че макар това плячкосване да не е чуждо на нито една епоха в продължение на хилядолетия, то се засилва несравнимо, след като изконните египтяни са покорени или обречени на изчезване. 
Всъщност именно местните, чиито предци живеят от плодовете на земята в продължение на поколения, са истинските експерти. Те може и да не знаят произхода или историческото значение на откритите от тях предмети, но пък много добре знаят цената им на черния пазар. Някои от вещите намират пътя си от местните сергии до големите магазини за антики, които снабдяват туристите и износителите, докато други тайничко се търгуват в някоя задна уличка, където се появят от гънките на нечия роба, съпроводени от просъскана оферта. 
Когато английските джентълмени от епохата на Виктория и Едуард напускат Англия, за да дойдат в Египет, съпроводени от френските си събратя или епигони и охолните американски новобогаташи, те съвсем не са първите пришълци, дошли да търсят плячка. В предходните два века мнозина европейци посещават Египет и Долината на царете. Учените постепенно разплитат историята на страната и се възхищават на произведенията на изкуството, като в същото време отнасят вкъщи всичко, до което съумеят да се доберат. Въпреки тази трескава дейност обаче, египтологията все още се смята за нова научна дисциплина и в много отношения е дело на аматьори. Малкото познания относно Древен Египет са объркани, както всъщност са и досега. Времето на фараоните е известно като „мистичната ера― и е предмет на толкова много различни теории, колкото са и авторите, които ги развиват. Леонард Котрел пише в книгата си „Изгубените фараони―: „И накрая, като ужасно предупреждение към всеки любител египтолог, който е изкушен да плава в тези опасни води, ето някои от схоластичните водовъртежи, с които ще трябва да се сблъска...― И продължава, изброявайки някои от многото про-тиворечиви твърдения, изказани от „експертите― през всичките тези години. Пристигащите от Европа археолози може и да вярват, че идват от по-цивилизованата част на света, но причиняват също толкова щети на търсените от тях съкровища, колкото и местните крадци. По-чувствителните европейци са ужасени от това, което се случва пред очите им. 
В книгата си „Хиляда години по Нил― Амелия Едуардс, основателка на Египетското изследователско дружество, изразява съжаленията си относно начина, по който се работи. „Скоро обръгнахме на такива гледки - пише тя - и се научихме да се ровим из прашните гробове с не повече разкаяние, отколкото биха имали банда мародери. Това са преживявания, които човек си припомня с удивление и може би дори с угризения. Но всеобщото безсърдечие е така заразно и страстта по издирване на реликви е толкова непреодолима, че не се съмнявам, че при същите обстоятелства ще извършим същите неща.― 
Също толкова ужасен е изключителният археолог сър Флиндърс Питри. В автобиографията си „Седемдесет години археология― той разказва за един французин, проучващ царските гробници в Аби- дос, който „не бе запазил нито един план и се хвалеше как изгарял в кухненската си печка дървени детайли от времето на Първата династия―. Питри недоволства, че находките от тези разкопки били пръснати из финансовите партньори на този човек в Париж и разпродавани на търг. „Явно нищо не се прави по предварителен и съгласуван план - оплаква се Питри. - Работата е започната и оставена недовършена, не се държи на изискванията относно проучванията; не се използват никакви цивилизовани приспособления, които биха спестили много труд, а само това, с което разполагат местните; пясъкът се изнася от деца, които носят малки кошници на главите си. Противно е да се наблюдава до каква степен всичко се разрушава и колко малко внимание се обръща на запазването му... Едва ли има нещо, което да не е за предпочитане пред това, да се позволи всичко да бъде напълно унищожено. По-добре половината да се загуби при запазването на другата половина, отколкото всичко да бъде оставено на този произвол...― По-късно той пише: „Сякаш никой не беше чувал за наука, основаваща се на наблюдения, записване и документиране. Значение имаха само надписи или статуи. Едногодишната ми работа в Египет ме накара да се почувствам като в обхваната от пожар къща - с такава скорост се разпространяваше стихията, водеща до разруха. Задълженията ми бяха на спасител - бързо да взема всичко, което можех да събера, и някой ден, когато стана на шестдесет, да седна и да го опиша. Такива бяха изгледите.― 
Ако египтологията е объркваща за тези, които се занимават с нея, толкова по-загадъчна е тя за обикновената публика, която не проявява особен интерес към откритията, направени от представители на висшите класи. Това се променя през 1923 г., когато - след три хилядолетия на спокойствие и неизвестност - една от най-популярните исторически личности на всички времена прекрачва в блясъка на публичността на XX в., прекъсвайки необезпокоявания си покой под земята. 
Ако посетите гробницата на Тутанкамон днес, ще се озовете в малко подземно помещение, скрито под гол склон. Тук ще намерите измъченото тяло на младия фараон, лишен от всичките си земни 
богатства. Често посетителите могат да бъдат чути да се оплакват колко малко може да се види за платените на входа пари: единствено трихилядолетните останки на едно момче, за което не знаят нищо, оставено само с една от онези златни маски, които са толкова известни. Но именно това е необикновеното в изживяването. 
Всъщност това момче е една от най-специалните личности в историята, може би дори най-специалната, и неговият кратък живот е оставил отпечатъка си върху света, който ни заобикаля. И все пак сега той е предоставен на публиката, която минава покрай него, взира се и се разочарова. Къде е мистичният спектакъл на власт и богатство, за който всички сме чували? Нима е възможно една исто-рия от такава значимост да се е зародила в тези малки, тесни помещения? 
На около 600 км оттук, в Каирския музей, нещата изглеждат по съвсем различен начин. Посетителят затаява дъх пред изложените чудеса, които само до преди осемдесет години са обкръжавали са- мотното момче в гробницата, предпазвайки го от превратностите на отвъдния живот. Сега те са изложени сред стъкло и светлина, далеч от душната тъмнина на гробницата, където са прекарали - да-леч от всеки поглед и възхищение - повече от три хиляди години. 
Много трудно можете да възприемете красотата и богатството на това, което е открито в тази гробница, освен ако не го видите със собствените си очи. Количеството злато е поразително, но финесът и майсторството на изработката също смайват наблюдателя. Това са предмети, създадени от най-големите майстори на онази епоха, и са предназначени за царе, възприемани като богове. Те са както свидетелства за божествени почести, така и символи на земната власт. Всеки отделен предмет е изваян и позлатен с любов; много са изкусно инкрустирани. Това е една демонстрация на богатство и власт, каквито историята не познава. Едва ли има толкова стари вещи запазени така добре. 
Находки от гробницата има изложени поне в десетина други музеи, пръснати из целия свят, и всеки предмет е фантастична комбинация от майсторство, пищност и красота. Ако всички те се съберат на едно място, ефектът би бил изумителен, а се твърди, че това всъщност е по-малко от половината от всичко, което е било погребано заедно с момчето. Грабители са отнесли приблизително шестдесет процента. Може би - докато гледа тези съкровища - някой ще бъде споходен от мисълта, че това момче всъщност е било една необикновена личност, много по-велика, отколкото досега сме си мислели. 
Когато през 70-те години на XX в. експозицията на Каирския музей тръгва да обикаля големите европейски столици, огромни тълпи се нареждат на опашка, за да се присъединят към милионите хора, които се точат, плътно притиснати един до друг, покрай необикновените богатства. Това е най-голямото и най-богатото археологическо турне в историята. Подобно нещо не се е случвало нито преди, нито след това. Името на Тутанкамон е в устата на всички и погребалната маска и студените изображения по златните саркофази се превръщат не само в едни от най-трайните, но и от най-позна-тите образи в света. Три хиляди години след смъртта на момчето те се взират в нас от вестници, списания, плакати и телевизионни екрани. 
Все пак, кой точно е бил той? И как така за една нощ излиза от буквалната си анонимност и става едно от най-известните имена от древната история? 
2. 
ЗНАЧЕНИЕТО НА ТУТАНКАМОН 
Мистерията на живота му все още ни убягва – 
можем да видим движещите се сенки, 
но тъмнината никога не се разпръсва напълно. 
Хауард Картър 
По времето, когато Хауард Картър прави своето откритие, за Тутанкамон не се знае почти нищо, а и никой не се интересува много от него. Това определено не е име, което учителите набиват в главите на учениците си, подобно на крал Артур, Вилхелм Завоевателя, Александър Велики или Атила. 
За малцината ерудити, които все пак са чували името, той е един от най-незначителните фараони. Това се дължи най-вече на факта, че управлява толкова кратко - само около десет години - и умира на осемнадесет- или деветнадесетгодишна възраст, а може би и на това, че гробницата му е била така добре скрита. Освен това неговите приемници се постарават да изличат от историята името му, заедно с това на семейство му. Смята се, че едва ли е бил нещо повече от фигурант: невръстно момче, наследило титлата, което през по-голямата част от живота си е било принудено да наблюдава как стра-ната е управлявана от регент. Също така се предполага, че е бил убит, но при всички случаи единствено само някои ревностни учени се интересуват от него. Както пише Хауард Картър, който ще се окаже главно действащо лице в тази история, „определено можем да кажем, че най-забележителното събитие в неговия живот е това, че е умрял и е бил погребан―. Това определено не е основата, на която някой може да си изгради международно признание като фигура с огромно значение за древната история. 
През 1907 г. египетското правителство планира да разработи обширен район в делтата на Нил с цел да го направи пригоден за земеделие. Поради това властите решават да повдигнат нивото на Асуан- ския язовир със 7 м. Това било равнозначно на заливането на големи пространства от Нубийската пустиня на територията на днешен Судан - всъщност ивица с дължина около 250 км и ширина от около километър от двете страни на Нил. Завиряването щяло да покрие много древни некрополи и други останки и в тази връзка Египетското правителство решава да повери работите по проучването и запазването на обектите на сър Графтън Елиът Смит от Медицинското училище в Кайро. Той внимателно изследва хилядите открити скелети. Специалността на Смит е изучаване на черепите и педантичното му отношение към всеки детайл го довежда до извода, че сред представителите на египетския тип (кафявата раса) е имало и чужденци, които той описва като може би принадлежащи към „арменоидната раса―, обитатели на Югоизточна Европа. 
През 1912 г. той пише следното: 
„Чуждият народ демонстрира много характерни черти, които са поразителни и ясно отличават представителите му от населението на Египет и Нубия. Те нямат значими разлики по отношение на ръста, но черепите им са по-къси и значител-но по-широки от тези на местното население. Носът е много по-тесен, по-издаден и с по-висока носна кост от този на един египтянин или нубиец и в сравнение с последния, профилът му е много по-изпъкнал. Очните кухини на този чужд народ се характеризират с големите си размери и закръглена форма, както и от чести случаи на сериозни несъвършенства на страничните стени... Но нито една от частите на скелета няма толкова големи особености, каквито 
демонстрира мандибулата (долната челюст). Високият й ствол и изявените й короноидални израстъци ни позволяват от пръв поглед, дори ако не разполагаме с останалата част от скелета, да отличим останките на един чужденец от тези на един египтянин, нубиец или негър.― 
Елиът Смит заключава, че тези хора са били достатъчно интелигентни, за да извършат строителните подвизи, на които модерният свят се диви по бреговете на Нил, най-големият от които се намира под повърхността на земята, в скритите гробници в Долината на царете. Никой не знае, кои са били тези синеоки и светлокожи хора, нито пък откъде са дошли, което допринася за тайнствеността, която ги обгражда, и поддържа многото появили се митове. От антропологична гледна точка, те са наречени „кавказци―. Археолозите, работещи в началото на XX в., не знаят нищо за това и са много по- заинтересовани от търсенето на гробниците на големите фараони, царували през петстотингодишния период, обхващащ XVIII, XIX и XX династия. Те са вдъхновявани от имена като Рамзес Велики и Ехнатон, а не от Тутанкамон. 
Тутанкамон обаче е представител на необикновената XVIII династия, всички фараони от която са погребани в Долината на царете. В много случаи техните гробници, намиращи се под тези на по-къс-ните Рамезиди1, остават скрити и не са така достъпни за ранните изследователи. Една от причините за това толкова малко да е известно за царя момче, е, че почти нищо от неговите съкровища не напуска гробницата и не стига до пазара за антики преди XX в. Следователно не е имало повод търговците да разказват неговата история на клиентите си. Тъй като няма стока за продан, не е необходимо да се изгражда мит, който да породи търсене. Все пак „стоката― е там, под скалите, подобно на бомба със закъснител в очакване да се взриви, и един-двама от най-упоритите изследователи са убедени в този факт. 
1 XX династия от Новото царство (1185—1070 г. пр. Хр.), обхващаща управлението на фараоните от Сетнахт до Рамзес XI. Всички царе от нея, с изключение на първия, носят личното име Рамзес, откъдето и названието „Рамезиди―. — Б. пр. 
Всичко, което е известно за Тутанкамон, е, че вероятно наследява на трона или фараон на име Сменхкара, за който се смята, че може би му е брат, или Ехнатон, най-вероятно негов баща. Много малко се знае със сигурност за Сменхкара, но е известно, че Ехнатон е могъщ владетел, който предизвиква хаос в царството, след като принуждава народа да изостави традиционните си богове и да ги замени с едно-единствено божество - бога на слънцето Атон, - което според Ехнатон присъства във всичко. За времето си това е радикално и еретично вероизповедание, но в крайна сметка то ще застане в основата на юдаизма, християнството и исляма. Получило се така, че докато Ехнатон почитал този единствен бог, целият народ трябвало да го почита чрез него, превръщайки го по този начин в цар бог. 
Наложеното сред учените становище е, че докато Ехнатон е бил силен управник, то Тутанкамон е бил слаб. Но това, че е син на Ехнатон, означава, че за мнозина по това време момчето е било Син Божи. Думата „месия― произлиза от египетската дума за крокодил - messer - защото царете са помазвани с крокодилска мас точно както днес владетелите се помазват с миро. Независимо от това колко незначителен изглежда този млад фараон в очите на изследователите, които идват в долината три хиляди години след смъртта му, той със сигурност е бил важен за хората, които са го погребали. Когато най-накрая отварят саркофага, се установява, че на гърдите на Тутанкамон лежат две неукрасени златни ленти, завързани на възел. Обикновените царе от всеки един период носят украшение от една лента, докато боговете винаги са изобразявани с две. Явно по време на погребението присъства някой, който гледа на това незначително момче като на бог. 
Все още не се знае, коя е майката на момчето, но най-разпространеното мнение е, че това е била Кия, една от второстепенните жени на Ехнатон. Тя явно е била „фаворитка― на фараона и е почетена в 
Египет със собствени светилища и параклиси. На много барелефи тя е изобразена с дете, но не можем да бъдем сигурни, дали това е Тутанкамон. 
Ехнатон и неговата първа съпруга - Нефертити - имат пет главни дъщери, от които втората носи името Анхесенпаатон. Макар и малко по-възрастна от него, именно тази полусестра става жена на Тутанкамон. Младата двойка вероятно има две деца, които умират в ранна възраст, тъй като в гробницата на Тутанкамон са открити две малки мумифицирани телца. 
Когато Тутанкамон се възкачва на трона, той е все още момче на осем или девет години. Затова вероятно през цялото му царуване властта всъщност се държи от няколко висши сановници от двора. Един от тези съветници е „Великият везир― Ейе, който - според някои историци - е баща на Нефертити. Може би именно в негова власт е да решава, на кого да се даде достъп до младия цар и на кого не. 
Тъй като нито едно от децата на Тутанкамон не оцелява, след смъртта на момчето цар, Ейе - както е обичайно - става фараон. След като управлява само четири години, той е наследен от един от най-великите пълководци на Египет - Хоремхеб, - който е и първият фараон от XIX династия.1 Непосредствено след възкачването си на трона Хоремхеб се заема да изличи всеки спомен не само за царуването на Ехнатон, но и за това на Сменхкара, Тутанкамон и Ейе. Той забранява употребата на имената им, разрушава храмовете, събаря техните статуи, обезобразява барелефите и изчуква надпи-сите им. Петдесет години след смъртта на Ехнатон, той самият, заедно с Тутанкамон и Ейе, са изтрити от хрониките, все едно никога не са съществували. 
1 Според една друга хронология на египетските фараони Хоремхеб (1321-1293 г. пр. Хр.) се разглежда като последният владетел от XVIII династия. - Б. пр. 
2 Фараон от XX династия (1141-1133 г. пр. Хр.). — Б. пр. 
И тъй като Тутанкамон не е включен в списъка на владетелите, не след дълго името му наистина е забравено. Похитителите на гробници не знаят нищо за него и съответно не се и опитват да открият гробницата му. Много е вероятно някои от по-късните царе въобще да не подозират за съществуването му. Когато двеста години по-късно Рамзес VI2 подготвя собствената си гробница, той може и да не знае, че строи в близост до зазидания вход на последното обиталище на момчето цар. Археолозите откриват в пустинята отделни малки фрагменти, на които е изписано името Тутанкамон, и това са единствените свидетелства за неговото съществуване. Никога не е намирано нищо, което да е достатъчно значимо, че да подсказва какво безценно богатство лежи скрито. 
В началото на XX в, все повече се разпространява мнението, че Долината на царете вече е изчерпана и че всички съкровища, които е можело да бъдат открити, вече са открити. Но някои от най-решителните учени и авантюристи, а сред тях особено един млад и упорит англичанин на име Хауард Картър, все още не са готови да се предадат и все така таят надеждата, че ще намерят гробницата на този малко известен владетел, която ще им разкрие всичко, което биха искали да знаят, относно нравите и обичаите на хората от онази далечна епоха. Те едва ли имат представа какво точно ще открият, ако локализират гробницата на Тутанкамон, но определено искат да продължат търсенето. 
За мнозина, включително и за египетските власти, това безкрайно търсене не е нищо повече от поредното романтично увлечение, подобно на преследването на Йети или на праисторическото чудовище, което според някои обитава дълбините на езерото JIox Нес. Но никой не може да попречи на мечтателите да мечтаят и двама от най-дръзките, Хауард Картър и лорд Карнарвън, ще обединят силите си и ще влязат в историята. 
3. 
ХАУАРД КАРТЪР - ЕДИН ДЖЕНТЪЛМЕН, НО НЕ СЪВСЕМ 
Господин Картър е добродушен младеж, 
чиито интереси са насочени изцяло към рисуването 
и естествената история... Не виждам полза да правя 
от него проучвател. 
Проф. У. М. Флиндърс Питри 
Когато пристига за първи път в Луксор, Хауард Картър е просто момче от средната класа в Англия. Във вида му няма нищо, което да подсказва, че един ден ще влезе в историята като най-успелия сред всички египтолози. 
Картър е роден в Пътни, Лондон, на 9 май 1874 г., но прекарва по-голямата част от детството си в градчето Суофам, графство Норфък. Неговият баща е художник, който се прехранва от рисуване на портрети на домашните любимци на местни аристократи и на илюстрации за „Илюстрейтед Лондон Нюс―. Картър е последното от единадесет деца, и то при положение, че баща му разполага с твърде ограничени доходи. Тъй като семейството не може да си позволи да го изпрати на училище, Хауард е обучаван вкъщи. През целия си живот той остро усеща тази липса на образование. „Може да се каже - ще напише той по-късно, - че понякога природата хвърля някои от нас в света ужасно неподготвени.― 
От баща си се научава да рисува с педантична точност и развива способността да запечатва в паметта си животни, постройки и сцени от селското ежедневие. Макар работите му да са изключително чисти и точни, те са студени и в тях липсва дарбата и присъствието на голямото изкуство. Семейство Картър е известно сред местната дребна аристокрация с предлаганите услуги, но то не е част от тази среда и това още тогава оказва дълбоко влияние върху оформящата се личност на Хауард. В края на XIX в. английската класова система е още строга и малцина са тези, които успяват да се издигнат, след като са тръгнали от едно скромно начало. Няма никаква причина някой да предполага, че от младия Картър ще излезе нещо по-добро. 
И тогава съдбата му се усмихва. Един млад професор от Музея за египетски древности на име Пърси Нюбъри отива да посети една своя приятелка (бъдещата лейди Амхърст от Хакни) в дома й в Нор- фък. При това той споменава, че търси някой, който да му помогне за неговата работа в Египет, а именно с прерисуването на йероглифни текстове от древни паметници. Лейди Амхърст веднага предлага младия Хауард Картър, който по това време все още няма двадесет години. Момчето е изпълнило няколко поръчки, от които тя е останала доволна. За един млад човек това е рядка възможност да подобри социалното си положение. Не било изключено хора от английската средна класа да успеят да се издигнат чрез служебното си положение, било то чрез кариера в църквата или армията, чрез изключителни академични или политически дарби или чрез нечие високо покровителство. Картър обаче, макар много да иска да надрасне положението, предопределено от принадлежността му към долните слоеве на средната класа, не притежава необходимия чар и лекота на общуване. С течение на времето той ще се превърне в раздразнителен самотник, лишен от каквато и да било общителност или дипломатичност. „Имам избухлив нрав - ще напише по-късно той - и един вид 
целеустремена твърдост, която недоброжелателните наблюдатели понякога наричат инат и която понастоящем... враговете ми обичат да определят като mauvaise caractere. Е, явно нищо не мога да направя по въпроса.― 
Да спрем до тук - по времето, когато проф. Нюбъри за първи път се среща с него, всичко това е все още далеч напред в бъдещето. Картър е едва на седемнадесет (почти на възрастта, на която умира Тутанкамон) и единственото му продаваемо умение са акварелите. 
Нюбъри предлага на Картър точно възможността, от която той има нужда, и Хауард я приема с огромна благодарност. Във връзка с работата си в Британския музей, той се мести в Лондон. Не е трудно да си представи човек, колко плашещо и в същото време вълнуващо е за младеж от провинцията да започне работа в една толкова внушителна британска институция. От една страна вълнуващо, тъй като това е първа среща с един свят и една професия, на които той ще посвети целия си живот, а от друга - плашещо, защото отвсякъде е обграден от високообразовани хора, възпитаници на известни училища и големи университети. 
Старателен и умел във всичко, с което се захваща, Картър бързо успява да впечатли проф. Нюбъри и - само след три месеца работа в музея - бива поканен да стане най-младият член на Фондацията за изследване на Египет, която провежда разкопки в долината на Нил. Предлагат му заплата от малко над 50 паунда на година (около 250 долара). В случая парите почти нямат значение. Картър е открил ниша, в която да се вмъкне и да си създаде име. Без съмнение той вече е успял да забележи, че известните археолози се радват на уважение, почести и богатство. Освен това идеята за пътешествие до гореща и екзотична страна като Египет сама по себе си е достатъчно привлекателна за един млад човек. 
Вероятно Нюбъри е изразил някакви съмнения в това, доколко Картър ще се впише в образованите среди, които доминират в Британското общество в Египет. Той получава писмо от проф. Грифит от университета в Оксфорд, в което пише следното: „ ... ако сте намерили художник, който да е готов да замине за Египет само срещу поемане на разноските и нищо повече... няма никакво значение дали той е джентълмен или не.― И все пак, ако Картър си е мислел, че напуска общество, в което винаги е бил по-долен и „поставян на мястото си― от хора, които с нищо не блестят пред него, за да го замени за една по-егалитарна среда, той трябва да е бил дълбоко разочарован: преселническата общност в Египет се оказва по-класово предубедена дори и от Британския музей. 
Веднага трябва да кажем, че това не е щастлив период в живота на Картър. Като се има предвид неговия произход, изкачването му към по-високите етажи на обществото по никакъв начин не е лесно. Към това следва да се добави и това, че понякога той се държи грубо и агресивно и е ужасен инат. Никак не е странно, че колегите му често го изолират. И въпреки всичко, в края на 1891 г. той е готов за първото си пътуване до Египет. Тъй като е най-младият сред новото поколение археолози и няма никаква професионална квалификация, той трябва да пътува с кораб до Александрия. „Прекрасно си спомням потиснатото състояние на духа, в което се намирах на тръгване от гара „Виктория―, и носталгията на неопитен младеж, която ме обхвана, когато прекосихме Ламанша и аз за първи път се оказах сам в чужда страна, чиито език на практика не разбирах.― 
Картър не се чувства удобно сред своите колеги и висшестоящите, а вероятно и просто не съумява да се сближи с тях. Поради това в Египет той се държи саможиво, като потвърждава първоначалните подозрения на преселническата общност, че никога няма да стане „един от тях―. Картър обаче обича да се заседява с часове под навесите на местните кафенета, да пие кафе и да пуши заедно с „тузем-ците―, както европейците наричат с презрение египтяните. Без съмнение с официалния си костюм и вратовръзката, задължителни за всички английски преселници по това време (с изключение на двама-трима знаменити ексцентрици като Лорънс Арабски, например), той изпъква сред морето от свободно падащи роби и тюрбани. Картър ненавижда начина, по който британците гледат на египтяните: всички са вкарани в един стереотипен образ, обобщен от проф. Аяд ал-Казаз като „мръсни, безчестни, безскрупулни, долни, изостанали, примитивни, диви, сладострастни, похотливи, полуголи, фата- 
листи, мързеливи, без амбиции, измамници и интриганти―. Тъй като същите хора гледат надменно и него самия, Картър прекрасно съзнава, че зад едно подобно отношение стои само невежество и аро-гантност. 
Да се смеси с презряното местно население, се оказва много по-хитър ход, отколкото Картър би могъл да си представи. Неговите нови приятели по кафенетата не само го учат да говори арабски, но също така му разказват за гробници и го въвеждат в незаконния (но много печеливш) пазар за антики, който от векове почива на техните усилия. Някои членове на това улично общество принадлежат към рода Ел-Расул от селото Курна, което се намира непосредствено до Долината на царете. Семейството е цяла династия от похитители на гробници и се гордее със своето наследство, въпреки усилията на правителството да пресече търговията. 
В своята книга „Пълно описание на Долината на царете― Никълъс Рийвс и Ричард Уилкинсън са включили и разказ за това как в средата на XIX в. семейство Ел-Расул се оказало отговорно за едно невероятно откритие - те попаднали на гробница, в която лежали мумифицираните останки и гробните дарове на над петдесет царски особи, сред които Тутмос III, Сети I и Рамзес II. Историята има много различни версии, но според най-разпространената член на семейството загубил една коза в тайния проход към гробницата и когато с мъка се спуснал долу, за да я извади, се оказал в приказната пещера на Аладин. В продължение на няколко години семейството щастливо преживявало от приходите от това откритие. Всичко свършило, когато западни специалисти забелязали внезапната поява на пазара на многобройни предмети и папируси с неясен произход, което от своя страна довело до започването на официално разследване. 
Според същия разказ властите започнали да следят семейство Ел-Расул денонощно. Дори се твърди, че двама от старейшините на рода били измъчвани зверски, а единият никога вече не бил видян. Въпреки бруталната жестокост на египетското правителство, семейството устояло и отказало да разкрие тайната. По-късно обаче, след като осъзнал безизходното положение, в което се намирали неговите хора, главата на рода решил, че е време да „се откажат и да поискат награда за това, да покажат на властите, къде е пълната със съкровища гробница, а не да се опитват да я изпразнят, докато полицията през цялото време е по петите им―. Най-накрая - през лятото на 1881 г. - хора от Службата за египетски старини, начело с Емил Бруш, били заведени до скривалището и така било разкрито последното обиталище на Египетските царе. 
Жителите на Долината на царете се смятат за наследници на фараоните. Иманярството е в кръвта им и въпреки че нямат каквото и да било образование, те знаят къде да намерят най-търсения артефакт, а ако ли пък не, къде да намерят кой да го изработи. 
Картър скоро разбира, че може да се възползва от тази ситуация. Докато неговите професионални съперници отбягват какъвто и да било контакт с местните - все пак това си били просто „туземци―, - той по всякакъв начин окуражава създаването на подобни връзки. При това положение е малко вероятно сделките, които той сключва с местните иманяри, да са представени на неговите работо-датели. По едно щастливо стечение на обстоятелствата Ел-Расул стават негови верни спътници по време на пребиваването му в Египет. Те осигуряват на Картър необходимите контакти и информация, както и работна ръка, на чиято дискретност може да се разчита. 
По това време движеща сила на египетската археология е Уилям Флиндърс Питри, първият професор по египтология в Юнивърсити Колидж в Лондон. По времето, когато се запознава с Картър, Питри подготвя експедиция за проучването на Амарна (по съвпадение именно бащата на Тутанкамон - фараонът Ехнатон — е основател на този град).1 Картър не може да знае, до каква степен животът му ще зависи от тези персонажи - някои съвременни нему, а други принадлежащи на миналото. По-късно той ще стане асистент на Питри и в първите месеци на 1892 г. ще се присъедини към него в Амарна. 
1 Древноегипетското име на града е Ахетатон — „Хоризонтът на Атон―. Намира се на север от столицата на Новото царство Тива. Амарна е съкратено от Тел ел-Амарна — съвременното арабско име на мястото. — Б. пр. 
Първата му експедиция обаче го отвежда в Горен Египет, където под ръководството на Пърси Нюбъри прерисува изображенията и йероглифните надписи от 39 скални гробници при Вени Хасан. Картър е прекрасен работник и обръща огромно внимание на детайлите, но колкото и да е иронично, усилията му така и не успяват да впечатлят Питри. В своя дневник за периода 3-9 януари 1892 г. Питри е записал следното: „Господин Картър е добродушен младеж, чиито интереси са насочени изцяло към рисуването и естествената история... Не виждам полза да правя от него проучвател.― 
Това е една от най-погрешните преценки в историята и би трябвало да се нареди до звукозаписните компании, които повече от половин век по-късно ще откажат да подпишат договор с „Бийтълс―, и до Невил Чембърлейн, който ще излезе от срещата си с Хитлер, размахвайки лист хартия и прокламирайки „мира на нашето време―. Макар и подценяван от Флиндърс Питри, Картър вече има мечти и планове, които един учен едва ли би могъл да разбере. Той притежава тренираната ръка на художник и това го прави великолепен фалшификатор: способен е да изготви точно копие на какъвто и да било оригинален предмет. Тези негови умения го правят ценен в очите на Питри и по-късно ще му дадат прекрасен старт в търсенето на слава и богатство. Твърдо решен да успее, независимо от образователните си и всякакви други въображаеми недостатъци, Картър търпеливо изучава йероглифната писменост. Докато изчаква удобна възможност, той иска да усвои всичко, което заобикалящите го видни учени могат да му предложат в областта на археологията и египтологията. 
Търпението и усилията му са възнаградени девет години след като напуска Англия, когато Гастон Масперо (който по-късно ще получи рицарско звание) го назначава на поста Инспектор по памет-ниците в Горен Египет и Нубия. Картър се установява в Луксор, близо до Долината на царете. Без съмнение той дължи назначението си на швейцарския египтолог Едуард Невил, под чието ръководство и наблюдение работи в продължение на пет години в Тива. Освен всичко друго Невил е и личен приятел на Масперо. Очевидно последният, който по това време е Директор на Службата за еги-петските старини, не е съгласен с мнението на Питри относно способностите на Картър. Масперо е пламенен защитник на правата на чужденците да копаят в Долината на царете, тъй като според него без техните пари и самодисциплина богатствата на гробниците в крайна сметка биха били оплячкосани от семейства като Ел-Расул. 
Още докато работи като инспектор при Масперо, Картър е нает от един американски мултимилионер от Роуд Айланд - Тиодор Дейвис. По това време Дейвис вече е натрупал състояние от финанси и право и иска да се отдаде на най-скъпото възможно хоби - търсенето на съкровища. Подобно на много други състоятелни хора, той обича да прекарва зимата в Луксор с мекия му климат и да се разхожда по Нил с яхтата си „Бедуин― в компанията на своята любовница - госпожа Ема Андрюс. Въпреки това Дейвис изпитва нужда от някакво стимулиращо занимание, което да го откъсне от бездействието. 
„Често ми казваше — ще си спомни по-късно Картър, - че ще му бъде приятно да има с какво да се занимава по време на престоите си в Горен Египет. Поради това... аз му направих следното предло-жение. Египетското правителство не би имало нищо против, ако аз — когато нямам други задължения, естествено - провеждам проучвания в Долината на царете от негово име. В замяна на това той трябва да поеме всички разходи, а когато е възможно, правителството ще възнагради неговата щедрост, като му преотстъпи всички повтарящи се старини, намерени при разкопките. При това аз споделих с него предположенията си относно възможността да открием гробницата на Тутмос IV...― 
През 1902 г. Дейвис получава разрешение да копае в Долината на царете „под надзора на правителството―. Масперо възлага на Картър да контролира богатия любител. Картър скоро установява, че макар и упорит, Дейвис е човек без предразсъдъци и според думите на един свидетел заявява, че „в него има много повече, отколкото у мнозина богати любители―. Дейвис няма нищо против да остави на Картър да избира местата, където ще работят, и да ръководи разкопките. Понякога дори изглежда, че въобще не го интересува, дали ще намерят нещо. Това, което го забавлява, е самото търсене. За огромен ужас на Картър, всички стандартни археологически методи са забравени: нито 
един от откритите от Дейвис предмети не е описан, да не говорим за консервиране. И все пак, въпреки тези абсолютно несистематични занимания, Картър се нуждае от патрон, а Дейвис - от специалист. 
Въпреки спорните методи, които използва, Дейвис прави доста открития, макар и нито едно от тях да не допринася за увеличаването на неговото и без това значително състояние. Сред многото гроб-ници, които открива по време на работата си с британския археолог Едуард Еъртън, са и тези на Тутмос IV, фараона Сиптах и Хатшепсут. Когато влизат в тях обаче, ги намират ограбени и по пода се търкалят само отделни предмети. 
В същото време, докато работи с Масперо и Дейвис, Картър трябва да е поддържал и контактите си с рода Ел-Расул, за които никой от колегите му дори не подозира. Той продава и купува старини и проучва лабиринта от подземни зали и коридори между гробниците. Картър не подозира, че скоро официалната му кариера внезапно ще свърши. 
Една вечер през 1905 г. той получава писмо от стария си работодател - сър Уилям Флиндърс Питри, - в което последният го молел за помощ. Ето какво се било случило. По това време Питри се бил заел с прекопирането на йероглифните надписи от една гробница в Сакара и живеел, заедно с жена си и трите си асистентки, в малък лагер близо до обекта. На 8 януари пристигнала група френски туристи, които - след като разбрали, че им трябват билети, за да влязат в гробницата - започнали да се държат грубо с местните инспектори и пазачи. Макар да било очевидно, че са пияни, след като прекарали повече от час в станцията на Службата, всички с изключение на трима си купили билети. На входа на паметника придружаващият ги инспектор ги помолил да покажат билетите си. Французите не го изчакали, а се спуснали към вратата и я разбили, като счупили една от халките, през които минавал катинарът. Когато обаче установили, че вътре няма свещи, с които да си светят, те излезли и започнали да обиждат инспектора и да си искат парите. В крайна сметка един от посетителите ударил пазача, което довело до всеобща свада. 
Веднага щом Картър разбира това, той събира малък отряд от египетски пазачи и се отправя към местопроизшествието. След като разменя няколко гневни забележки с посетителите, той нарежда на пазачите да се защитят и в последвалия хаос един от французите е повален на земята. 
Без съмнение Картър не е подходил по най-учтивия и дипломатичен начин към ситуацията и няколко дена по-късно при Гастон Масперо е подадена официална жалба срещу него. Опитвайки се да изглади нещата, Масперо иска от Картър да се извини и така инцидентът да бъде забравен и всички да могат да се върнат към задълженията си. Макар и дразнещо, искането на Масперо е просто и лесно за изпълнение. 
Картър обаче, чувствайки се напълно в правото си и считайки французите за виновни, упорито отказва да се съобрази с него и заявява, че не той е този, който трябва да се извини. Той не отчита факта, че всъщност французите отговарят официално за всички археологически обекти в Египет - стогодишно наследство, останало още от времето на експедицията на Наполеон Бонапарт. Макар и да симпатизира на своя подчинен, Масперо разбира, че ако не успее да склони Картър към компромис, ще трябва да го пожертва в името на политическите интереси. Той много цени работата на Картър и не иска да го загуби. Дори споменава пред свой колега, че не може да си представи как би бил в състояние да се справя без него. Масперо неколкократно го моли да преосмисли позицията си и се обръща към приятели на Картър, които да се намесят от негово име. И все пак, усилията му остават напразни. Както разказва Пърси Нюбъри, „Картър отказа да се извини и заяви, че просто е изпълнил дълга си. В резултат от този отказ той бе принуден да напусне поста си―. 
В края на краищата Масперо няма избор и с неохота освобождава Картър от длъжността му. Вероятно в очите на всички това изглежда като ужасен удар за един човек, който вече си е спечелил име на аутсайдер и чиято работа е единственият му шанс за обществен и финансов просперитет. И дори и по-рано Картър да е бил раздразнителен и труден като характер, един подобен инцидент само би затвърдил тези негови недостатъци. Възможно е обаче цялата история да не е точно това, за което 
се представя, и мотивите зад отказа на Картър да са други. В крайна сметка изглежда нелогично един човек, който губи толкова много, да откаже да направи един незначителен компромис в името на дипломацията. Възможно е Картър да има нещо друго „на дневен ред―, ако решим да се изразим по-модерно. Може би той просто иска да се освободи от Службата за египетските старини, за да се захване с нещо много по-голямо, много по-смело и много по-тайно. Картър прекрасно знае, че връзките със семейство Ел-Расул ще му позволят да се издържа и без мизерната заплата, която му плаща Службата. 
Може би пияните французи по невнимание му предоставят възможността да напусне работата си и в същото време да запази репутацията си на принципен човек. Упоритостта на Картър може и да е обезсърчила Масперо и останалите му колеги, но той не губи тяхното уважение. Дори може да се твърди, че се държи много по-достойно от тях, отказвайки да се извини за нещо, за което не се смята за виновен. Ако инцидентът не бе се случил и Картър просто бе подал оставката си, това щеше да породи въпроси относно бъдещите му планове. При това положение обаче мотивите му са разбираеми, макар и не всички да ги приемат. 
Въпреки че пред него се очертава несигурно бъдеще, Картър не се и замисля за връщане в Англия. Напротив, той отново отива в Луксор, където - ако се вярва на Чарлс Брестед - отсяда в къщата не на кой да е, а на главния пазач, обвинен в съучастие в незаконните сделки на семейство Ел-Расул и впоследствие уволнен. В продължение на четири години Картър се занимава с каквото му падне, стига да носи някакви пари. Връща се към първата си любов - рисуването - и продава работите си на богати гости на Уинтър Палъс Хотел в Луксор. Освен това Картър се подвизава и като волнонаемен художник при Тиодор Дейвис и заснема находките от гробниците на Ейе и Тейе. Това определено не е най-щастливият период от живота му. 
Картър разполага и с много свободно време, което прекарва по кафетата. Там той заздравява приятелските си връзки с Ел-Расул и друга местни жители. Известно е, че по това време започва да се занимава и с търговия на антики и произведения на изкуството, без съмнение в ролята на посредник между търговците и туристите. Чуждите посетители определено се притесняват да купуват предме-тите, които им се предлагат на развален английски от мургави мъясе или усмихнати момчета в арабски носии. Ако обаче техният гид, който е облечен в костюм и носи вратовръзка, а освен всичко друго е и известен експерт, им каже, че спокойно могат да закупят предлаганото, това ги кара да се чувстват много по-сигурни. С други думи, Картър се изявява като „търговец-джентълмен―, който действа от името на неколцина чужди купувачи и получава 15 % комисионна за усилията си. Контактите, които е завързал по време на работата си като инспектор, се оказват изключително полезни. 
През 1900 г. двама местни - Макарий и Андрай - отиват при Картър и му предлагат сделка. Малко по-рано те са открили нова гробница (по-късно картотекирана под номер KV34) и това, което искат, е да получат правото да запазят за себе си част от находките, като в замяна покрият разноските по разкопаването. Още докато Картър работи като инспектор, с властите е сключена принципна договореност, че „половината от антиките или половината от стойността им принадлежат на откривателя―. С оглед на това, той няма никакво основание да отклони предложението. Човекът, който се заема с разчистването на гробницата и по-късно става доверен помощник на Картър, е Ахмед Гиригар. Това очевидно отваря нови възможности за бъдещи сделки с „туземците―. Картър се свързва с търговците в Луксор, като разпространява информацията, че има много интересни неща за продан. Нито един от неговите клиенти не остава разочарован от предложените предмети. 
Това са тъмни години от живота на Картър, през които действията му не могат да се проследят ясно. При всички положения, след като напуска длъжността си на инспектор, той става повече или по- малко невидим за околния свят, което пък му позволява да бъде по-самостоятелен. От казаното дотук можем да заключим, че това са трудни, но и вълнуващи времена за Картър. Имайки предвид това, което знаем за следващия период от живота му, бихме могли да заключим, че той се концентрира 
основно върху заздравяването на връзките си с местните и върху разработването на търговската си дейност. В главата му набират сила различни планове, за които само чака подходящата възможност. 
Макар през тези години Картър да изкарва повече пари, отколкото може да се предполага, той все още не е натрупал състоянието, което да му позволи да започне това, към което всъщност се стреми. За тази цел той се нуждае от голям спонсор, някой поне с възможностите на Тиодор Дейвис, който обаче освен всичко друго да има и сходен с неговия начин на мислене, да бъде „на неговата вълна―. 
Макар без съмнение да е подразнен от упоритостта на Картър, Масперо вероятно изпитва голямо уважение към принципната позиция на този млад човек. Може би дори изпитва някаква слабост към него, тъй като го възприема като аутсайдер и неспокойна душа. Затова, когато се появява възможност да запознае Картър с някого, който би могъл да му помогне да възстанови кариерата си, Масперо веднага се възползва от случая. С посредничеството на лорд Кромър, той представя Картър на лорд Карнарвън. Това е отговор на всички тайни мечти на Картър. Срещата е съдбовна и за двамата. 
4. 
ЛОРД КАРНАРВЬН - ВЛАСТЕН ВЪВ ВСИЧКО 
Карнарвън... беше среден на ръст, слаб като телосложение, 
с безлични черти и рядка коса. Формата на главата му 
беше анормални - отгоре плоска, с рязък преход надолу 
и разширена. В комбинация с един доста мършав врат, 
това му придаваше особено странен вид... 
Нездравият цвят на лицето му се подчертаваше 
и от факта, че то беше надупчено от едра шарка. 
Когато ставаше дума за египтология обаче, 
неговите бледи и мътни очи засилваха с ентусиазъм... 
Джоузеф Линдън Смит 
Петият граф Карнарвън е роден на 26 юни 1866 г. в Хемпшър. Единствен син в семейството, той наследява титлата през 1890 г. Макар и благословен с неизчерпаемите възможности на една златна епоха за аристокрацията, лорд Карнарвън така и не успява да намери смислено приложение на чара, интелигентността и добрия си външен вид, а се отдава на лесен живот. Според думите на един съвременен нему автор, той е „кръстоска между Дорсетския херцог на Макс Биърбом и Върти Устър на П. Удхаус―. 
Баща му - четвъртият граф - е далеч по-амбициозен. Той е член на правителството на Дизраели и предизвиква дълбоко уважение у всеки, който го познава. Родът притежава величествен дом в Англия, известен като Хайклер Касъл и смятан за един от най-красивите по тези места. Замъкът е заобиколен с 
хълмисти земи, кедрови гори и езера, разполага с огромна библиотека и стените му са покрити с картини на стари майстори. Освен безценните колекции от картини и книги, към богатството на рода трябва да се прибави и мебелировката, част от която са и личното бюро и стол на Наполеон. По всички стандарти това е едно огромно имение, обхващащо 36 000 акра земи, в които са пръснати конюшни и пасища. 
В сина не преминава почти нищо от тази сериозност и ерудитски подход към живота, които се наблюдават у бащата. Известен сред приятелите си като „Порчи―, младият граф прекарва юношеството си в Итън, където не постига нищо особено. След това е записан в университета в Кембридж, но там може да бъде видян по-често на конни надбягвания, отколкото на лекции. Така и не успява да завърши образованието си. Въпреки това се радва на огромно богатство и значителна власт, каквито могат да имат само английските лордове по онова време. Щедростта му към приятелите, роднините и прислугата е легендарна. Той е красив и забавен и единственото нещо, което иска от живота, е да обикаля света и да се занимава със спорт. На двадесет и една прави обиколка на света с яхта и води живот на аристократичен плейбой. В качеството си на такъв, от време на време прави компания на най-големия син на кралица Виктория, лекомисления Уелски принц. Една статия в списание „Аутокар― го описва по следния начин: „Подобен на светкавица, той профучава край пешеходци и велосипедисти с ужасяващата скорост от двадесет мили (32,2 км) в час.― 
Порчи наследява графството през 1889 г., когато е на двадесет и три. Тъй като огромна част от богатството му се състои от земя, а трябва да се грижи и за огромния си дом, Карнарвън болезнено се нуждае от пари, за да поддържа избрания начин на живот. Вероятно по тази причина на двадесет и деветия си рожден ден той се жени за Алмина Виктория Марис Уомбъл. Тя изглежда красиво и интелигентно младо момиче, но освен това разполага с още едно важно достойнство - дъщеря е на барон Ротшилд, един от най-богатите хора в света. Твърди се, че в деня на сватбата той поднася на щастливата двойка чек за 250 000 паунда. 
По това време династията Ротшилд са най-богатият и най-могъщият род в света. По произход германски евреи, те непрекъснато подпомагат различни правителства със заеми, които са далеч отвъд всичко, което нечие друго частно богатство би могло да си позволи. Семейството е в центъра на света и връзките на Карнарвън с него увеличават влиянието му хилядократно. Двамата с Алмина имат две деца: Хенри, виконт Порчестър, и лейди Евелин Хърбърт, която по-късно ще стане най-близък приятел и спътник на баща си в неговите пътувания. 
Връзките на рода Карнарвън и семейство Ротшилд могат да се проследят назад до 1847 г., когато барон Ротшилд става първият евреин, избран за член на Британския парламент. Не го допускат до мястото му, тъй като отказва да повтори думите от парламентарната клетва „ ... единствено истиннага Християнска вяра―. Става голям скандал, който тогавашният лорд Карнарвън потушава, като предлага Камарата на общините просто да анулира със свое решение дисквалифицирането на човек, вече избран за член на парламента. Предложеното решение сработва и между двамата мъже се установява близко приятелство, което кулминира в свързването на двете семейства чрез брака на петия граф и Алмина. 
Карнарвън кара тридесетте, когато става жертва на автомобилна катастрофа в Германия, от която излиза с премазан гръден кош, счупена челюст и тежки изгаряния по крайниците. Сърцето му практически спира, но шофьорът успява да го измъкне от ламарините и да го полее със студена вода. Шокът го съживява. Здравето на Карнарвън никога не се възстановява напълно от това преживяване и до края на живота си той постоянно изпитва болки. Неговото тегло пада под 57 кг и отказва да се покачи отново въпреки всичките му усилия. Лекарите го съветват да прекарва зимата в чужбина, за да не се подлага на студа и влагата на английския климат. Тъй като е страстен пътешественик, Карнарвън на драго сърце се съобразява с тази препоръка и през 1903 г. за първи път посещава Египет. Климатът е идеален за него, но - както и Тиодор Дейвис - той намира Кайро за доста безинтересен в сравнение с европейските градове. Оглежда се за развлечения и - подобно на голям брой интелигентни джентълмени преди него с много свободно време - скоро се запалва от идеята за търсене на 
съкровища. Карнарвън се мести в Уинтър Палъс Хотел в Луксор, който ще се превърне в негов втори дом през следващите години, и започва да проучва възможностите да му бъде позволено да копае. 
Тъй като разполага с огромно богатство, Карнарвън може да си позволи общо взето всичко. Според собствените му признания, оставени в една недовършена статия, върху която работи точно преди смъртта си, той моментално е запленен от археологията. „Винаги съм имал намерението да правя разкопки - желанието ми датира още от 1889 г., - но по една или друга причина така и не бях стигнал до това.― С помощта на своя приятел лорд Кромър, Карнарвън се свързва с британския генерален консул в Египет и си издейства разрешение да започне разкопки близо до Шейх Абд ел-Курна. По ирония на съдбата обектът се намира на едно плато, което се издига точно над долината, където Картър живее по време на работата си с Едуард Невил. На втория ден екипът работници попада на нещо, което прилича на недокосната гробна яма. „Това породи много вълнение в Службата за старини, но то скоро спадна, тъй като се оказа, че ямата е недовършена — разказва Карнарвън. - Прекарах там шест седмици, от тъмно до тъмно, обвит в облаци прах. И като изключим откриването на ковчега на една голяма мумифицирана котка, която сега краси Каирския музей, нищо особено не възнагради моите упорити и прашни усилия. Вместо да ме обезкуражи обаче, този абсолютен провал само ме направи по-ожесточен, откогато и да било.― 
Въпреки неуспеха си Карнарвън решава, че трябва да убеди властите да му дадат още един шанс. Той отново се обажда на своя приятел лорд Кромър, за да му поиска съвет относно сдобиването с по- перспективен обект. Кромър отива при Масперо, който - след дълъг размисъл - решава, че ще е по-добре да потърсят услугите на професионален археолог. Предложеният от него специалист не е някой друг, а високоуважаваният Хауард Картър. След като е прекарал години в сянка, едва ли би могло да му бъде предоставена по-добра възможност. Картър най-накрая открива покровителя и приятеля, чиято поява е чакал толкова дълго. Освен това Карнарвън също остава очарован от първата среща. Той е намерил човека, който ще сложи печат на академична порядъчност върху аматьорските начинания на Негова светлост. 
Макар без съмнение да е на върха на обществената пирамида, никой не би могъл да обвини Карнарвън в снобизъм по отношение на неговия избор на приятели. Точно обратното, създал си е репутацията, че събира около себе си „чудаци― от всякакви среди и професии. Фактът, че Картър „не е джентълмен―, въобще не го притеснява - Карнарвън е над подобни дребнави оценки. Дори е възможно да е харесал Картър повече именно заради тази липса на светски обноски. Лордът вижда, че Картър притежава знанията, от които той има нужда, гладен е за признание и е готов да работи изключително всеотдайно. Двамата мъже взаимно разпалват въображението си и започват да кроят големи планове. 
Макар здравословното състояние на Карнарвън леко да се подобрява, той никога не успява да си възвърне силата отпреди катастрофата. Често се налага да се оттегля за почивка и в такива моменти Картър го описва като „изглеждащ с десет години по-стар―. Бракът му с Алмина скоро започва да се пропуква. Вероятно тя чувства, че нейното място в сърцето му заемат съблазнителните гробници на древните фараони. 
По това време Картър вече много добре знае какво точно иска да прави в Долината на царете. От друга страна Карнарвън е човекът, който има достатъчно влияние, за да задвижи нещата, и достатъчно средства, за да плати на колкото и хора да са необходими (на определени моменти става дума за стотици работници). Освен това лордът има необходимите връзки, за да разчисти пречките пред всяко начинание, което биха започнали заедно. И ако Картър има местните контакти и знае как да се сдобие с ценни антики, Карнарвън много добре знае какво точно да прави с тях. И ако не реши да ги добави към своята непрекъснато увеличаващата се колекция, то е наясно на кого да ги предложи - или на музейни уредници с очевидно неизчерпаеми бюджети за закупуване на експонати, или на частни колекционери, един от които е прочутият търговец на петрол от Средния изток Калуст Гюлбенкиян - „Господин Пет Процента―. Картър е смаян от този човек, комуто нищо не струва да е всичко, което самият той не е, и който все пак с радост го третира като равен. Вероятно Карнарвън използва целия 
си чар и ефектът е незабавен. Двамата стават партньори и през следващите години Картър ще започне да имитира своя приятел и покровител, като носи същите дрехи от туид, независимо от горещината, и се докарва с мека шапка и цигаре. 
И двамата искат да започнат работа в Долината на царете, но концесията на някогашния работодател на Картър - Тиодор Дейвис - все още не е изтекла. Налага се Картър и Карнарвън да търсят другаде, като в същото време се отдават на попълването на огромната колекция от египетски артефакти на лорда. Това те правят с помощта на клана Ел-Расул. Картър не само че има възможност да сложи ръка на най-добрите екземпляри, той развива способността от пръв поглед да преценява кое е добро и красиво и кое не струва нищо. Въпреки всичко, Дейвис си остава голям проблем. Той копае точно там, където те биха искали да работят, и всеки момент може да открие съкровището, което (Картър е сигурен в това) все още лежи под земята и ги чака. През 1906 г. Дейвис намира под един камък малка чаша, на която е написано тройното име на Тутанкамон1 . На следващата година, с помощта на своя английски археолог Едуард Еъртън, той открива нещо, за което решава, че е гробница. 
1 Пълната титулатура на египетските царе съдържа пет имена. Тутанкамон е личното име на владетеля (или т.нар. „Син на Ра―). 
„На дълбочина близо 8 м — пише Дейвис, - открихме помещение, което беше пълно почти догоре със засъхнала кал. Това показваше, че вътре е влизала вода.― По-нататъшните проучвания водят до откриването на „разбито ковчеже, в което имаше няколко къса златен лист с щампованите имена на Тутанкамон и неговата съпруга―. 
В следващите дни на повърхността излизат още находки. Те не са нищо особено и по никакъв начин не предполагат гробницата на Тутанкамон да е наблизо. И все пак, сред предметите има съдове за балсамиране, които най-вероятно са били използвани при мумифицирането на младия цар. След дълги дискусии, всички съдове са занесени внимателно до къщата на Дейвис в долината и - с подобаващата церемониалност и показност - са отворени официално пред очите на възбуденото множество. Внимателно изпразват съдържанието им, сред което има много глинени печати с името на Туганка- мон, колекция от ленени парчета и всевъзможни керамични фрагменти и натрошени кости. С обичайното си пренебрежение към стандартната археологическа методика, Дейвис решава да покаже на присъстващите колко е здраво древното ленено платно и накъсва парчетата на малки парцалчета! Единственото нещо, което Картър и Карнарвън могат да направят, е да стоят и безпомощно да гледат жалката съдба на антиките. И все пак не Дейвис, а те ще се смеят последни. По-късно ще стане ясно, че находките му произлизат от входния коридор към гробницата на Тутанкамон. 
През 1912 г. Дейвис заявява, че откритата от него яма всъщност е гробницата на младия цар, и обявява Долината на царете за изчерпана. Картър обаче е сигурен, че това не е така. Как би могъл един толкова скромен гроб да е последното убежище на който и да е фараон? Дори и на един толкова очевидно незначителен, какъвто е бил Тутанкамон. И така, докато наблюдават всяка стъпка на американеца, Картър и Карнарвън с неохота се насочват към други места. Без съмнение двамата живеят в непрестанен страх, че един ден ще чуят как Тиодор Дейвис - този необразован натрапник - е направил последното голямо откритие в Долината на царете. 
Собствените им усилия водят до смесени резултати. През първия им сезон заедно Карнарвън продължава тиванската си концесия и кандидатства за още една при Асуан. Твърди се, че обяснението, което дава за това, е следното: „Сметнах, че ще е добре да имам два довода, тъй като не съм сигурен, че ще успея да накарам жена ми да остане още цели два месеца в Луксор.― Малко по-рано Карнарвън пише: „Ако постигна това, което искам, ще намеря някой образован човек, тъй като нямам време да усвоя цялата необходима информация.― Въпросният „образован човек― е Хауард Картър. 
През 1907 г. Карнарвън се сдобива с концесия за разкопки в един по-перспективен район в северния край на таванския некропол. Картър надзирава работата и на лорда не се налага да чака дълго успешни резултати. Само след две седмици проучвания екипът открива богато украсената гробница на Тетики - управител на Тива в ранните години на XVIII династия. Скоро попадат на втора гробница, в която 
намират две дъсчици със съчинението на Птахотеп - един от най-важните исторически текстове, откривани някога в Египет. В него е описано поражението, което фараонът Камозис нанася на ази-атските племена на хиксосите, които завладяват Египет по времето на XVII династия. Следват още по-важни открития, сред които двата изчезнали храма на царица Хатшепсут и на Рамзес IV. С помощта на Картър, през 1912 г. Карнарвън публикува обширен доклад, озаглавен „Пет години проучвания в Тива. Отчет за работата в периода 1907-1912 г.―. Този труд получава заслужените похвали и Карнарвън прибавя към актива си и уважението на египтоложката колегия. 
Въпреки тези успехи, Картър и Карнарвън желаят да разширят сферата на своята дейност и извън границите на тиванския некропол. Двамата решават да започнат работа в Сака - селище в делтата на Нил, на мястото на древният град Ксоис. Трудно е да се прецени, дали въобще откриват нещо там, тъй като отчет за тези разкопки така и не се появява. Освен това обектът е изоставен само след две седмици работа „поради огромния брой кобри и усойници, които изобилстват в цялата околност―. През следващия сезон започват разкопки на едно древно селище при Тел ел-Баламум, което се намира само на 19 км от бреговете на Средиземно море. Там също не постигат особени резултати - намират само няколко малки гривни с надписи от гръко-римския период. 
Безрезултатните им усилия са описани в една публикация на Карнарвън от 1912 г.: „Разграбени, полупразни гробни ями, купища боклуци и планини от скални отломки. Само тук-там от пясъка се показваха фрагменти от саркофази и парцали от бинтовете на някоя мумия... Навсякъде имаше следи от действията на изследователи и грабители.― 
Макар и в постоянен страх от възможността Дейвис да открие гробницата на Тутанкамон, преди те да успеят да се върнат в Долината на царете, в английската компания Картър и Карнарвън често се подиграват с него. Карнарвън откровено не го харесва и обича да се хвали, че многократно са пращали богатия американец за зелен хайвер. Също толкова често разискват и как са успели да изкарат пари на гърба на Дейвис. 
През тези първи години от тяхното приятелство, докато на пръв поглед се занимават с академични и нерентабилни разкопки, Къртър и Карнарвън всъщност правят доста пари от заниманията си в Египет. Картър предлага да закупуват антики и да ги продават с печалба. Двамата знаят, че Британския музей и Метрополитън Мюзиъм в Ню Йорк непрекъснато търсят египетски артефакти. Това важи и за много други музеи и частни колекционери, а те са във възможно най-доброто положение да осигурят снабдяването им. След това могат да използват парите за финансирането на други разкопки. 
Карнарвън и Картър работят като екип. Лордът започва да събира огромната си египетска колекция именно под вещото ръководство на Картър. Карнарвън заявява следното: „Както и сега, тогава идеята ми беше да купувам предмети не просто защото са редки; исках да се насладя на красотата на една вещ, а не на чистата й историческа стойност.― Много от тези тъй наречени „красиви вещи― се отправят към големите музейни колекции, като Картър прибира както поисканата за предмета сума, така и комисионната като посредник. В добавка към месечната заплата от 200 паунда, която Карнарвън му плаща, Картър вероятно натрупва една доста прилична сума. Освен тоза не трябва да се забравя, че произходът на предлаганите от него артефакти далеч не е ясен. Сянката на подозрението още веднъж пада над клана Ел-Расул. 
Според изчисленията на специалистите само от една-единствена сделка Картър печели сума, която би му стигнала, за да живее в охолство през следващите десет години. В конкретния случай става дума за „Съкровището на трите принцеси― - огромна колекция от бижута, датираща от времето на XVIII династия. Мнозина египтолози я смятат за второто най-голямо откритие в таванския некропол, след съкровищата от гробницата на Тутанкамон. Находката се появява през 1914 г., когато пороен дъжд се изсипва над древно гробище, известно като „Гробището на маймуните―. В разрез с общоприетото мнение, пороите са сравнително често срещано явление в Египет и всеки път са приветствани с ентусиазъм от местните иманяри. Водните потоци периодично изкарват на повърхността скрити 
съкровища или отмиват пясъците от загубени подземни коридори. В своята книга „Тутанкамон - неразказаната история― Томас Ховинг разказва следното: „Когато въпросната буря се разразила, мъжете от клана Ел-Расул напуснали дома си в Курна и отишли да претърсват планинските клисури. Съдбата им се усмихнала и приказни съкровища, които водата била измъкнала от техните скривалища, буквално се изсипали в ръцете им.― Слуховете за находката скоро стигат до ушите на един известен местен търговец - Мохамед Мохасиб - и той предложил щедро възнаграждение на Ел-Расул за тяхната плячка. След това от съображения за сигурност Мохасиб разделил предметите между членовете на своето семейство. Той прекрасно знаел, че скоро на вратата му ще потропат колекционери от целия свят. 
В същото време на Запад страстта към египетските артефакти се разгаря заедно с покачването на цените. През 1912 г. Карнарвън пише на Уолис Бъдж в Британския музей: „Без съмнение сте чули, че Морган плати 80 000 паунда за коптския папирус MSS, който вие отказахте.― За времето си това е колосална сума, но дори и малки предмети сменят притежателите си за хиляди лири. Въпреки че Бъдж работи като уредник в Британския музей, самият той е страстен колекционер и често посещава Египет, за да попълва сбирката си. Дори може да се твърди, че използва положението си в Британския музей за свои собствени облаги. Вероятно по тези причини френските и британските власти често описват методите му като срамни и обидни. 
Картър вече напълно се е вживял в ролята си на посредник между местните търговци от една страна и големите музеи и богатите познати на Карнарвън - от друга. През 1917 г. той започва да изкупува украшенията на „трите принцеси― от Мосахиб. Сделките продължават пет години, през които той малко по малко се сдобива с хитро разпределените ценности, като плаща с парите на Карнарвън. След това отива в Метрополитън Мюзиъм и заявява, че Карнарвън иска да им продаде по-голямата част от колекцията, а той е само посредник при продажбата. Естествено ръководството на музея е очаровано от възможността да работи с Картър, който по това време вече е развил присъщите на всеки египетски търговец способности да настройва музеи и колекционери едни срещу други. При тези игри Метрополитън винаги излиза победител. Картър им предлага съкровището на същите малки, но изкусителни части, които купува от Мосахиб. По този начин си осигурява най-високата възможна цена. До 1922 г. Метрополитън е платил вече 55 397 паунда - няколко милиона по днешните цени - и притежава 225 предмета от „Съкровището на трите принцеси―. Всички са повече от щастливи от ре-зултата от тези дългогодишни сделки, а най-вече Картър, комуто вече не се налага да се тревожи за финансовото си бъдеще. 
Машинациите на Картър и Карнарвън около продажбата на бижутата са добре документирани, но има още много други по-дребни сделки, които дават възможност на лорда да попълва колекцията си, която се увеличава непрекъснато. И все пак парите, които печелят от „Съкровището на трите принцеси― и от други съпътстващи продажби, са нищо в сравнение с богатствата, които вече са започнали да ограбват отдругаде и да пускат малко по малко на пазара. 
Произведенията на египетското изкуство, с които Карнарвън се сдобива посредством покупки или от разкопки, скоро се превръщат в една от най-добрите частни колекции в света. Някои я наричат „джобната― му колекция, имайки предвид, че Негова светлост просто пълни джобовете си със съкровищата, които намира, и се възползва от дипломатическия си имунитет, за да се сдобие с всичко, което му хареса. Всъщност поведението му е копие на това на големите музеи. Името на играта е „Плячкосване―, а ограбването на гробове е стандартната процедура. Стига да разполагате с пари и влияние, можете да подкупите корумпираните чиновници и да игнорирате протестите на тези, които напразно се опитват да спрат този вандализъм. Единственият довод, който музеите биха могли да приведат в свое оправдание, е, че ако не те, то други, по-безскрупулни хора ще сторят същото. Ако музеите не заграбят колкото се може повече артефакти, те ще изчезнат в сейфовете на колекционери и търговци и никога няма да могат да радват широката публика. Далеч по-добре е тези безценни съкровища да бъдат почистени, описани и изложени пред очите на всички, отколкото да попаднат в 
ръцете на отделни богаташи, където ще са достъпни само за елита и ще бъдат дадени на този, който предложи най-висока цена. В тези разсъждения без съмнение има нещо вярно, но все пак всичко се свежда до простия факт, че богатите чужди интереси ограбват културното наследство на една нация. 
Както вече споменахме, Хауард Картър вероятно се занимава с ограбване на гробници и преди срещата си с лорд Карнарвън. Още през 1900 г., когато заема поста Главен инспектор по старините в Горен Египет, той разкопава една гробница, в която има релефно изображение на царица Тейе. Според думите на Картър той просто фотографирал релефа и след това затворил гробницата. Това обаче не е всичко. През 1908 г. новият инспектор - Артър Уайгол - решава повторно да отвори гробницата. За негово огромно изумление се оказва, че релефът е изчезнал, а на неговото място в стената зее огромна дупка. Тъй като не иска да обвинява Картър, той стига до заключението, че в промеждутъка от време в гробницата са влизали грабители, които са откъртили красивото изображение. Малко по-късно обаче релефът се появява в Кралския музей в Брюксел, като върху оригиналния йероглифен текст има грубо издраскани гръцки букви, с идеята истинската му природа да бъде скрита. Макар и да няма никакви доказателства за директното участие на Картър в случая, тези съвпадения не са без значение. 
Въпреки че Карнарвън по принцип е популярна личност, винаги се намират хора, които да изразят съмненията си в способностите му на изследовател. Уайгол описва лорда като странна смесица от бохем и плутократ: „Това е човек, който отблизо познава престъпните среди и за него се твърди, че често е надхитрял най-коравите букмейкъри и мошеници на конните надбягвания. Той има душа на авантюрист, прави, каквото поиска, и не се интересува много от общественото мнение. Известен е с лошите си маниери; често го определят като арогантен. И все пак, въпреки недостатъците си, обикно-вено постига целите си и се радва на привързаност от страна на своите приятели. Не мога да преценя дали просто хитрува през цялото време, или наистина е много способен.― Уайгол не смята за учени нито Карнарвън, нито Картър, но признава, че в теренната работа Картър е истински специалист и че разбира от старини колкото малцина други. Според него и двамата са изключително небрежни и нетактични, с което са си навлекли „враждебността на туземците―. За каквато и враждебност да става дума на този етап, тя е нищо в сравнение със задаващия се ураган. 
5. 
ОфИЦИАЛНАТА ИСТОРИЯ НА ОТКРИТИЕТО 
„Виждате ли нещо?“ (Карнарвън) 
„Да, прекрасни неща!“ (Картър) 
През 1914 г. Дейвис най-накрая се отказва от търсенето на Тутанкамон в Долината на царете. Когато прекратява разкопките, той е само на няколко крачки от гробницата, но изкопът е стигнал до пътя и Картър успява да го убеди, че ако продължи нататък, има голяма вероятност да го подкопае. Тъй като вече е уморен от преследването, Дейвис се съгласява и разпорежда спиране на работата. Умира на следващата година. Може би разклатеното му здраве също помага на Картър да го убеди, че е време да се откаже от скъпо струващото търсене в един район, който дори според него вече е изчерпан. 
В Европа започва война и в очите на всички издирването на реликви от Древен Египет изглежда по-неуместно, откогато и да било. Вниманието на властите и медиите е насочено към проблемите на отбраната и оцеляването. Макар тези обстоятелства да са до известна стенен неудобни, те също така позволяват на Картър и Карнарвън да действат с повече свобода и без да привличат прекомерно вниманието. Веднага щом Дейвис се отказва, те поемат концесията и Картър систематично започва да проучва мястото. Той е сигурен, че там чака неоткрита поне една голяма гробница - тази на Тутанкамон. 
Когато през същата година Турция влиза във война на Съюзниците, Британия обявява, че Египет - номинално все още част от Османската империя - ще бъде поставен под защитата на Нейно величество и за в бъдеще ще се намира под британски протекторат. Тъй като разбират, че британските войски са се разтеглили по целия Западен фронт и се сражават в още няколко района на света, на следващата година турците се опитват да си възвърнат контрола над Египет и Нил. Британците успяват да ги отблъснат, но когато на свой ред османската армия разбива съюзниците при Галиполи, през 1915 г. турците предприемат второ настъпление. Британците отново удържат атаката, след което прекосяват полуостров Синай, нападат Палестина и така завинаги премахват турската заплаха за Египет. 
Карнарвън прекарва по-голяма част от войната в Англия, неспособен да я напусне. На въпросите относно войната Картър обикновено отговаря, че е служил като Кралски пратеник. До известна степен това е вярно. Тъй като говори арабски, през 1915 г. Картър пренася секретни пратки за сър Хенри Макмахън и се ползва от протекцията на Външното министерство. Освен това предава устни съобщения и изпълнява функциите на преводач при секретните срещи на британските и френските власти с арабските им съюзници. 
Картър е шокиран от надменността, с която британците се отнасят към местните работници. Подобно на мнозина други, които имат допир до масовите настроения на населението, той усеща, че веднъж щом свърши войната, ще бъде само въпрос на време националистите да се възползват от омразата, която обикновения египетски работник изпитва към своите „покровители―. 
Картър е изпратен в Горен Египет, където неофициално трябва да помага за наблюдението над долината на Нил. Трудно е да се проследи неговата съдба през размирните години на войната и раз-копките му в Долината на царете замират. Има сведение за възникването на някакъв конфликт, подобен на този с пияните французи през 1903 г., който довежда до спор относно армейския устав. Очевидно Картър остава верен на своята природа и в резултат е освободен от задълженията си към армията. 
През септември 1917 г. Картър получава известие, че е освободен от армията за неопределено време и може да се върне към своите разкопки. „Истинската кампания в Долината едва започваше - пише той, като след това добавя: „Действителният проблем беше, че не знаехме, къде точно да започнем.― Той има на разположение работници, набрани сред местното население, и се захваща с на пръв поглед безкрайната задача да премести хиляди тонове пясък и камъни, за да разчисти участъка до материковата скала. В плана му няма нищо тайно. Напротив, Картър е напълно откровен относно на-меренията си. Той е убеден, че копае точно на мястото, където „се надяваме да открием гробницата на Тутанкамон―. Както пише Никълъс Рийвс в книгата си „Гробницата на Тутанкамон - пълно описание―, „ ... според всички официални версии на историята, това е едно невероятно усилие, зад което се крият любов и твърдост; Карнарвън продължава да осигурява парите, а Картър - работната сила и ръководството―. 
През пролетта на 1922 г. Карнарвън най-накрая се уморява да налива пари в Египет. Той започва да вярва в заключението на всички останали египтолози, в това число и на вече покойния Масперо, че Долината на царете е изчерпана. Карнарвън решава веднъж завинаги да приключи с Египет. Впоследствие, Картър е призован в Хайклер Касъл и там му е казано, че разкопките трябва да бъдат прекратени. Според думите на Никълъс Рийвс Картър е „ужасен―. Той прави един последен опит да 
убеди своя покровител и заявява, че ако е необходимо, сам ще финансира проучванията. Макар Кар-нарвън да знае, че Картър е успял да спечели пари като търговец на произведения на изкуството, той е наясно, че наемането на подобен брой работници струва цяло състояние. Освен това и двамата знаят, че новоназначения Директор на Службата за египетски старини Лако е предложил промени в правилата за компенсиране на „чуждестранните проучватели―. Това е последният удобен момент за търсенето на гробницата на Тутанкамон. Карнарвън е впечатлен от твърдата увереност на своя приятел и Картър печели отсрочка - разкопките ще продължат още един сезон. 
В началото на ноември Картър отново е в долината, за да ръководи последния опит - и двамата са сигурни в това. Натъкнал се е на основите на няколко древни работнически колиби и надзирава раз-чистването им. Настроението е вяло и дори оптимизмът на Картър започва да отслабва. Унинието е завладяло всички и не за първи път си задават въпроса, дали в крайна сметка ще успеят да постигнат нещо. 
Случило се така, че едно малко момче било толкова завладяно от идеята за търсене на съкровища, че вместо да се скрие на сянка през обедния пек, продължава да рови в пясъка с една пръчка. То просто имитира действията на по-възрастните, които без съмнение е наблюдавало. През това време всички си почиват и никой не му обръща внимание. Според това, което по-късно Картър ще си спомня за този ден, пръчката задира в нещо твърдо под повърхността на пясъка и момчето започва да копае с ръце. Няколко минути по- късно на бял свят се появява каменно стъпало. Момчето решава, че е открило това, което всички останали търсят. Тръпнещо от страх, че някой ще види какво точно прави, и ще му открадне славата на откритието, то бързо засипва стъпалото с пясък - „така че никой от конкурентните археолози да не го види― - и се спуска да търси Картър. 
Картър веднага разбира, че момчето е попаднало на нещо важно и нарежда стъпалата да бъдат разчистени незабавно. Докато работниците изнасят пясъка и чакъла, постепенно се разкрива изсечена в склона стълба. До следобед на следващия ден са разчистени дванадесет стъпала и се е появил горният край на зазидана врата. Върху мазилката има овални печати, които Картър не успява да разчете. По-късно ще си признае, че в този момент все още изпитва някакви съмнения, тъй като вратата му се струва твърде малка, за да е вход към царска гробница. Може да се окаже просто още един тайник, подобно на открития от Дейвис. И все пак той е сигурен, че е открил нещо важно. Картър прави дупка под горния праг на вратата и провира факла вътре. От другата страна има само пръст и чакъл - все едно коридорът е запълнен, така че никой не е могъл да влезе преди тях. 
Макар и да е нетърпелив да продължи работата, Картър знае, че първо трябва да се свърже с Карнарвън в Англия. Неговият приятел и спонсор заслужава да присъства на разбиването на вратата. Поради това, той нарежда на работниците да засипят стъпалата и да охраняват на смени мястото, докато дойде време за повторното им разчистване. След това се прибира в дома си с едно магаре и на следващия ден изпраща телеграма в Хайклер: „Най-накрая направихме великолепно откритие в Долината - прекрасна гробница с недокоснати печати. Засипана е до вашето пристигане. Поздравления.― 
Картър изпраща още една телеграма - покана до британския археолог А. Р. „Пеки― Календър, който по същото време работи на друг обект, да се присъедини към тях. Картър е работил с него и по-рано и двамата се разбират добре. Календър е добродушен, практичен и освен това е готов да помогне за всичко, което Картър би поискал от него. Хърбърт Уинлок, който по-късно ще стане директор на Метрополитън Мюзиъм, пише за Календър, че той е „един от малкото колеги, които са способни да работят продължително с Картър, без да му се налага от време на време да си почива―. 
Минават две седмици и половина, преди Карнарвън и неговата дъщеря - красивата двадесетгодишна лейди Евелин Хърбърт - да пристигнат в Луксор и Картър да може да възобнови проучванията. Под ръководството на Календър работниците вече разчистват стълбището, за да бъде готово за пристигането на гостите. Картър посреща Карнарвън и дъщеря му на гарата в Луксор и веднага ги 
качва на магарета и ги повежда към обекта. Лордът е болнав човек, а освен това вероятно е изморен от дългото пътуване. И все пак, той държи да види какво е открито. Може би лейди Евелин се притеснява за здравето на баща си и поради това в крайна сметка се решава те да се върнат в „Уинтър Палъс― в Луксор, за да прекарат нощта. Последните няколко стъпала остават за следващата сутрин. 
На другия ден работата е довършена и е разкрита цялата врата. Сега вече Картър може да се увери, че печатите носят името, което той толкова иска да види - Тутанкамон. Това предизвиква засилващо се вълнение, което обаче до известна степен е помрачено от откритието, че в някакъв момент част от вратата е била зазидана наново. Дали вече са влизали грабители? Дали няма да се окаже, че съкровищата отдавна са изнесени, а зад запечатаната врата има само празна камера е пръснати по пода нищожни останки? 
И все пак, малко по малко започват да демонтират стената, зад която откриват спускащ се надолу коридор, който е засипан догоре с варовикови отломки. Работейки като мравки под палещите лъчи на слънцето, армията от работници, които изнасят с кошници изкопаната пръст, успяват да разчистят коридора до четири следобяд на същия ден. Проходът е дълъг около 12 м и завършва с втора запеча-тана врата. Тя също е покрита с печати и носи следи от повторно затваряне. Картър и Карнарвън все още не могат да знаят какво ги чака от другата страна. Може би още едно стълбище? Втори коридор? Празна стая или най-голямата колекция от изгубените царски богатства на Древен Египет? 
В края на деня, когато коридорът е напълно разчистен и работниците са си тръгнали, на мястото остават само четиримата - Картър, Карнарвън, лейди Евелин и Календър. Всички чакат в напрегната тишина, докато Картър прави малка дупка във втората врата. Когато отворът става достатъчно голям, той вмъква вътре свещ, за да провери за наличието на отровни газове. По-късно Картър ще напише: 
„Вкарах свещта и се взрях в мрака. Лорд Карнарвън, лейди Евелин и Календър стояха до мен и напрегнато очакваха присъдата ми. В началото не виждах нищо, тъй като от камерата излизаше горещ въздух и караше пламъка на свещта да трепти. Когато очите ми постепенно започнаха да привикват към тъмнината, от нея започнаха да изплуват отделни детайли - странни животни, статуи и злато... Навсякъде блестеше злато. За един момент - за околните би трябвало да е изглеждал като цяла вечност - останах като зашеметен. И когато лорд Карнарвън не можа да издържи на напрежението и нервно ме попита: „Виждате ли нещо?―, единственото, което успях да изрека, беше: „Да, прекрасни неща!― След това разширих отвора, за да можем да гледаме и двамата, и вкарах електрически фенер.― 
Гледката, която се разкрива пред очите на Картър, е описвана стотици пъти в стотици книги и статии. Това е сцена, за която на хората явно никога няма да им омръзне да четат. Все пак, всеки един от нас някога си е мечтал да види с очите си нещо подобно. Всичко изглежда като щастлив край на приказка. 
Двамата мечтаят за това от четиринадесет години, като прекарват десет от тях, работейки в непосилната горещина. Картър свършва по-голямата част от работата, а Карнарвън предоставя почти неограничени финансови ресурси. Залагат на карта огромна част от живота си, както и богатството на Карнарвън, за да намерят нещо, което се е изплъзвало на останалите в течение на векове. И в този мо-мент - както в най-добрите приказки - те получават своята награда за всичките тези години на безплодни усилия, за търпението и куража да продължат там, където други преди тях са се отказали. Наградата им е съкровище, което не само ще им донесе нечувани богатства, но и реабилитация в очите на техните съперници. Те са доказали своята правота и Долината на царете наистина не е била „изчерпана―. 
Веднага щом и останалите успяват да видят чудесата, натрупани вътре, Картър се заема с разширяването на дупката, така че и четиримата да могат да гледат с помощта на фенерчето, и започва да мести лъча от една невероятна гледка към друга: 
„Точно срещу нас... имаше три позлатени ложета, чиито страни бяха оформени като свръхестествени същества. Техните тела бяха много удължени, за да могат да изпълняват функциите на матрак, но главите им бяха изработени с поразите-лен реализъм. Тайнствени зверове, които е достатъчно да погледнеш веднъж - така, както ние ги видяхме - с блестящи златни повърхности, внезапно извадени от тъмнината от лъча на фенера, все едно попаднали под фокуса на прожектори, и с глави, които хвърляха гротескни разкривени сенки на стената отзад, - за да си дадеш сметка, че са почти плашещи.― 
Когато излизат, съобщават най-вълнуващата новина — на северната стена на камерата са забелязали очертанията на още една запечатана врата, от двете страни на която стоят стражи. Това са статуи на царя в естествена големина, със златни сандали и набедрени преиаски, въоръжени с боздуган и жезъл и със свещената кобра на челата си. Според това, което пише Кристофър Фрейлинг в книгата си „Лицето на Тутанкамон―, Картър казва следното: 
„Скоро сред обърканите ни впечатления се прокрадна мисълта, че никъде в хаоса от предмети пред нас не бяхме видели нито саркофаг, нито останки от мумия. Отново се стигна до въпроса, който вече бяхме обсъждали по-рано - дали става дума за гробница, или за тайник със съкровища. При това положение отново се върнахме към огледа и тогава вече забелязахме, че между двете фигури на стражи отдясно на входа има още една запечатана врата. Това, което виждахме пред нас, беше само преддверието. Зад охраняваната врата трябваше да има още стаи, може би цяла поредица. Без ни най-малко съмнение, в една от тях щяхме да намерим и самия фараон в цялото му посмъртно великолепие.― 
На следващия ден Картър изпраща телеграма до египтолога Алан Гардинър: „Имаме с какво да напълним всички зали на египетския отдел на Британския музей. Мисля, че това е най-великото откри-тие, което някога е правено.― 
С това официалните им права за момента се изчерпват. За да влязат в гробницата, те трябва да изчакат пристигането на правителствения инспектор. И така, според думите на Картър, те решават да спрат дотук и да зазидат отвора във вратата. 
„Това беше денят на дните - пише Картър, - най-хубавият, който някога бях преживявал и без съмнение какъвто не бих могъл да се надявам да преживея никога вече.― 
По-късно, докато обсъждат видяното, двамата се впускат във фантазии относно какво може да се крие зад третата врата. Дали ще ги отведе в лабиринт от последователни помещения, всяко следващо по-великолепно от предхождащото го? Или ще има само една стая, в която няма да е останало нищо, след като крадци са успели да проникнат в нея отдругаде? 
Според разказа на Картър по изгрев отново са в Долината и се заемат да направят достатъчно голям отвор, който да им позволи да проникнат вътре. Влизат без присъствието на инспектор. След като веднъж са вътре в помещението, което наричат „Преддверието―, и Календър е успял да прокара електрическо осветление, те са още по-смаяни от обстановката. Наоколо има купища предмети и те 
възкликват пред всеки един от тях. Картър и Карнарвън се викат взаимно, за да си показват какви съкровища още са открили. 
„Неловкото усещане, че мястото им не е тук, нарушава празничната атмосфера - пише Томас Ховинг в „Тутанкамон - неразказаната история―. - Изминали са хилядолетия от момента, когато друго човешко същество е стояло тук, където те сега се намират. И все пак - изглежда, все едно е било вчера. Всичко изглежда толкова свежо. Купа с хоросан, използван за замазването на вратата, светилник, който сякаш току-що е угаснал, отпечатък от пръст върху рисуваната повърхност, прекрасно запазен букет цветя на прага. Тази интимност, усещането за живот, което изпълва древната стая, всичко това ги кара да се чувстват като натрапници.― 
Това отново е картина, в която всеки от нас може да види себе си. Нима и ние няма да се държим по същия начин, ако бихме имали късмета да попаднем в една подобна ситуация? 
След като внимателно оглеждат мазилката между статуите на стражите, стигат до заключението, че в някакъв по-ранен момент стената вече е била разбивана. Дали древни грабители вече са минавали по този път? И ако това е така, дали египетските жреци просто не са зазидали отново прохода, след като крадците вече са свършили своето дело? Макар и да има свидетелства, че гробницата е отваряна в древността, Картър и Карнарвън стигат до заключението, че който и да е влизал, го е направил преди поне три хилядолетия, и то не през тази дупка. Те все пак отчитат възможността, крадците да са намерили друг вход към намиращите се отвъд вратата помещения. 
Решават да разбият зида и да погледнат какво има от другата страна. Като си проправя път през повторно затвореното място, Картър успява да се провре, следван от Карнарвън и дъщеря му. Кален-дър е твърде едър, за да може да мине, и поради това остава да чака в преддверието, докато те му съобщят какво са намерили. 
В момента, в който влизат вътре, те разбират, че всичките им мечти са се сбъднали. Пред тях има огромен златен ковчег, а вдясно виждат отворена врата, водеща към още едно пълно със съкровища помещение. То се охранява от статуя на бога чакал Анубис1 , която е поставена на прага. Сега вече Картър е убеден, че е намерил Тутанкамон и че мумията му почти със сигурност е непокътната. Тя трябва да лежи дълбоко в ковчега, където е била положена за вечен покой преди повече от три хиляди години. Рисунки по папируси от други гробници показват, че самата мумия може да е затворена в до пет влизащи един в друг подобни ковчега. В последния почти със сигурност има саркофаг и в него е положен златният ковчег със самата мумия. 
1 В египетската митология бог на подземния свят, който се изобразява като чакал или като човек с глава на чакал. — Б. пр. 
В „Тутанкамон - неразказаната история― Томас Ховинг предполага, че след това Картър и Карнарвън решават да се върнат през преддверието и да запечатат отново вратата. По този начин на следващия ден ще могат да отворят гробницата пред очите на целия свят и всички ще изпитат същото вълнение от неизвестността какво се крие зад третата врата. Те самите ще твърдят, че не са влизали, но че са сигурни, че тялото на Тутанкамон лежи вътре. И двамата са прекрасни актьори и искат да направят откритието колкото се може по-вълнуващо и драматично за останалия свят. Те запълват дупката и покриват небрежния градеж с някакви кошници и рогозки, които се търкалят наблизо. 
Преддверието ще е първата стая, която ще покажат на публиката. И така, на сутринта на 27 ноември стената на първата врата е демонтирана и Картър за първи път (това е „официалната― версия) влиза в помещението заедно със своите колеги. Така поне е записано в официалните документи. Пред очите на изумените зрители лежат стотици предмети, натрупани един върху друг в едно пространство от около 4 на 9 м. Навсякъде има злато, изящни алабастрови съдове, слонова кост, полускъпоценни камъни. До стената са подредени шест колесници. Картър отбелязва факта, че техните оси са прерязани по средата, за да могат да бъдат внесени в помещението. Всичко изглежда по начина, по който е изглеждало преди три хиляди години, когато гробницата е била запечатана за вечни времена. 
В югозападния ъгъл на помещението, където са забелязали още една запечатана врата, има малък отвор в преградния зид. Ако се погледне през него, може да се види още една натъпкана със съкро-вища стая, в която те ще могат да проникнат през тази четвърта запечатана врата. Кръщават я „Страничното помещение―. Стаята до гробната камера получава названието „Съкровищницата―. 
След като прекарват по-голямата част от нощта сред многобройните находки, те запечатват всички отвори и се отправят на магарета към къщи, потънали в мисли. 
Първото проникване в гробната камера вероятно така и щяло да остане неизвестно, ако на бял свят не излиза един непубликуван откъс от статия на Карнарвън. Той се появява много години по-късно и не само че разказва как са разширили отвора във втората врата, но освен това описва и безценните съкровища, които лежат отвъд нея. Макар среднощният им набег в гробницата да става известен само на тесен кръг археолози, светът е шокиран. През 1945 г. Алан Гардинър пише на Пърси Нюбъри по повод на един материал на Картър, който ще бъде представен в Оксфорд пред Института „Грифит―, и като послепис добавя следното: „Между другото, видя ли статията на Лукас в годишника, в която се е раздрънкал, ако ми позволиш да се изразя жаргонно? Много се радвам, че най-накрая стана, макар и да не го направих аз.― 
Около месец след първото влизане към екипа се присъединява и Алфред Лукас - директор на Химическия департамент към египетското правителство. Двадесет и пет години по-късно в едно офи- циално списание - „Годишник на Службата за египетски старини― - той ще напише следното: „Имаше твърде много загадъчност около грабителската дупка (тази, която водеше към гробната камера). Когато на 20 декември видях гробницата за първи път, тя беше покрита с някакъв плетен поднос или капак и с някакви други неща, които господин Картър беше събрал от пода и беше натрупал там... Господин Картър, лорд Карнарвън и неговата дъщеря със сигурност бяха влизали и преди официалното отваряне в гробната камера и съседното помещение, което не беше запечатано.― По-късно, той ще добави: „Отворът - за разлика от този на най-външната врата - не беше зазидан и запечатан от служителите на некропола, а от господин Картър. Скоро след като започнах да работя с него, той ми показа втория зид и когато заявих, че не прилича на старо зазиждане, призна, че наистина не е и че той го е направил.― 
Лукас е категоричен, че още преди официалното отваряне на гробницата е видял в къщата на Картър кутия за благовония, която по-късно се оказала в един от външните ковчези. За тези, които изпитват подозрения към дейността на Картър и Карнарвън, това е само още едно потвърждение, че те са решили да изплетат някаква драматична измислица около откриването на гробницата и да прикрият незаконното си първо влизане. Двамата съучастници обаче не обръщат никакво внимание на врявата. След като се завръща в Англия, на 22 декември Карнарвън е приет от крал Джордж V в Бъкин- гамския дворец. Според официалната стенограма той уверява краля, че когато проникнат в гробната камера, „ще намерим пет позлатени ковчега и младият цар ще бъде вътре, когато ги извадим един от друг―. Откъде може Карнарвън да знае, че мумията още ще бъде вътре, в позлатения си ковчег, ако вече не е влизал в гробната камера? 
Историята за откриването на гробницата на Тутанкамон мълниеносно обикаля целия свят. В Египет се разпространяват слухове, които допълнително размиват границите между факти и измислици. Едната от историите, които се разказват, е, че местни хора са видели три самолета да се приземяват в долината и след това да отлитат в неизвестна посока, натоварени със съкровища. Картър признава, че е чул слуховете, но ги определя като смехотворни. Широката публика, която по това време е далеч не толкова цинична, колкото е в наши дни, е повече от щастлива да се съгласи с него. Никой не иска и да чуе, че двамата герои - състоятелен английски аристократ и уважаван английски учен - сериозни мъже, които носят шапки, костюми и вратовръзки дори и в най-непоносимата жега, биха могли да паднат толкова ниско, че да откраднат откритите от тях съкровища. Кой би предпочел да повярва на твърденията на някакви истеризирали и необразовани „туземци― вместо на думите на такива изискани господа? Очевидно никой. 
И все пак, при официалното отваряне на гробницата на 29 ноември на присъстващите е показано само преддверието. Отворът към гробната камера е стратегически прикрит с една кошница и някакви рогозки. Сред присъстващите има провинциални египетски чиновници и лични приятели, като например лейди Нюбъри. Според Т. Джеймс, автор на „Хауард Картър - пътят към Тутанкамон―, на следващия ден е организиран втори оглед, на който присъстват Пиер Лако, Директор на Службата за египетски старини, Пол Тотенхайм, съветник към Министерството на обществените дела, и сър Артър Мъртън, представител на вестник „Таймс―. С помощта на Картър на 30 ноември новините за голямото откритие са се разпространили навсякъде по света. 
Картър и Карнарвън успяват да прикрия измамата. И все пак, в Службата за египетски старини не всичко е както трябва. Лако и неговият помощник Тотенхайм не са поканени на официалното отваряне и мнозина египетски националисти разглеждат това като обида към нацията. Вече твърде дълго британците ограбват съкровищата им. Според Никълъс Рийвс, авторът на „Гробницата на Тутанкамон - пълно описание―, Артър Мейс - експерт по консервация, изпратен от Метрополитън Мюзиъм - пише от Луксор следното: „Археология и журналистика по принцип е лоша комбинация, но като се прибави и политика, става наистина ужасно.― И все пак, размерът на драмата около гробницата засенчва оплакванията от високомерното поведение на английските археолози и Картър и Карнарвън продължават, без да им обръщат внимание. Направен е списък от висши сановници и са разпратени покани за отварянето на погребалната камера, което трябва да се състои на 17 февруари 1923 г. 
Когато този ден настъпва, Картър повежда събралата се тълпа надолу по стълбите към гробницата. Карнарвън го следва в особено приповдигнато настроение и в един момент се обръща към присъст-ващите и заявява: „Ще имаме концерт! Сега Картър ще ни изпее нещо.― Когато чува тази забележка, Артър Уайгол, който не е поканен и чака отвън, отбелязва язвително: „Ако продължава по този начин, не му давам повече от шест седмици живот.― Този коментар ще се окаже пророчески. 
И наистина, под земята Картър разиграва представление. Преддверието е разчистено и в него са наредени столове, за да могат гостите да поседнат. Отворът, през който Картър и Карнарвън са влезли в гробната камера, изобретателно е прикрит с помощта на малка дървена платформа. От нея Карнарвън произнася кратка реч, в която благодари на работниците и изразява своята признателност към Метрополитън Мюзиъм за оказаната подкрепа за проекта. След това е ред на Картър. С изключително внимание той започва да отстранява мазилката, която покрива зазиданата врата към гробната камера. Картър много добре знае какво има от другата страна, но въпреки това държи публиката в напрежение. Най-накрая, когато отворът е достатъчно голям, той се взира вътре и заявява със сподавен глас: „Виждам стена от злато.― 
За събралите се зрители моментът е вълшебен и Картър се преструва на също толкова смаян. Отворът постепенно се разширява и вече всички могат да видят блестящата златна стена на ковчега. Като се промъква покрай нея навътре в гробната камера, Картър продължава да тъче своята магия, като съобщава за все нови и нови чудеса, сред които има ковчежета, светилници и единадесет магически гребла. Както е описано от Томас Ховинг в „Тутанкамон - неразказаната история―, тогава Картър „маха резетата на външния ковчег и отваря вратите, зад които има ленен покров... Зад древната тъкан се крие втори ковчег, чиито врати са залостени и запечатани... Това - заявява Картър на омагьосаната публика - означава, че могат да бъдат сигурни в това, че грабителите не са стигнали до тялото на фараона―. Няма сценарист, който да може да сътвори такава поредица от завладяващи сцени. Едно толкова добро представление е обречено да се играе завинаги. 
На същия ден Карнарвън излива чувствата си пред Артър Мъртън от „Таймс―: 
„Трудно ми е да опиша какво точно изпитвах при влизането си във вътрешната камера, тъй като дори в мечтите си не се бях виждал стоящ пред една така смайваща картина... С най-голямо внимание последвах господин 
Картър и каквито и да са били усещанията ми при влизането в първото помеще-ние, те бяха нищо в сравнение с ясното съзнание, че пристъпвам в практически непокътнатата гробница на египетски цар. Не изпитвам и най-малкото съмнение, че докато един по един отваряме всички ковчези, пространството между тях ще се окаже пълно с предмети от най-голям интерес. Доколкото мога да преценя от вече намерените, те би трябвало да се отличават с изключителна красота. Работата по демонтирането на конструкцията ще изисква огромно внимание и сръчност. Очаквам вълнението и интересът към нашата работа да се увеличават с всеки следващ етап, докато най-накрая достигнем до мястото, където - нещо, в което съм сигурен - лежи непокътнато тялото на царя.― 
Картър бързо разбира, че за работата по изпразването на гробницата ще му трябва помощ, и се свързва с Албърт Литгоу - уредник към египетската колекция на Метрополитън Мюзиъм, - от когото по-рано е получил телеграма с поздравления и предложение за съдействие. Текстът на отговора гласи следното: „Благодаря за съобщението [с поздравленията]. Откритието е колосално и се нуждаем от всякаква помощ. Дали е възможно да ни заемете Бъртън за текущата документация? Всички разходи са за наша сметка. Ще съм ви задължен при незабавен отговор. Всичко най-хубаво, Картър, „Кон- тинентал―, Кайро.― 
Литгоу незабавно приема. В негов интерес е да се сближи възможно най-много с Картър. Той иска да има правото на първи избор от всичко открито - най-доброто трябва да бъде запазено за Метро-политън. В конкурентния свят на музеите Картър се е превърнал в символ на добра плячка и в крайна сметка щедростта на Литгоу е богато възнаградена. 
Хари Бъртън е англичанин, който дълго време е живял във Флоренция, а от 1914 г. е постъпил на работа в Метрополитън. Участвал е в разкопките на Тиодор Дейвис в Долината на царете и в настоя-щия момент изпълнява функциите на фотограф на Картър. Стотиците негативи, които той ще заснеме в следващите няколко години работа по гробницата, продължават да са сред най-добрите археоло-гически фотографии за всички времена. Продължават да се получават предложения за помощ и Картър съумява да формира екип от хора, които харесва и в които има доверие. Сред тях са Артър Мейс, Алфред Лукас, Пеки Календър, Пърси Нюбъри (човекът, който пръв въвежда Картър в египтологията), Алан Гардинър - той е приятел на Карнарвън, но така и не успява да се сработи с Картър, - Джеймс Брестед, Уолтър Хаузър, Линдзли Фут Хол и Ричард Адамсън. 
Това е официалната история на откриването на гробницата на Тутанкамон. 
6. 
„ТУТ“-МАНИЯТА 
Една история, която започва като приказката за Аладин 
и завършва като гръцкия мит за Немезида, 
не може да не завладее въображението на мъже и жени... 
Лейди Бъргклеър 
Когато на 29 ноември 1922 г. Картър и Карнарвън инсценират официалното отваряне на преддверието, те канят Артър Мъртън, който е приятел на Картър и местен кореспондент на лондонския вестник „Таймс―. Не присъства нито един друг журналист. Мъртън успява да изстиска от историята всичко възможно. Както пише в неговия доклад, това е „най-сензационното откритие на столетието―. Всички останали световни вестници - и особено тези в Лондон и Кайро — са бесни от факта, че трябва да четат за толкова невероятно събитие от конкурентен вестник. Въпреки това те прегръщат историята и започват да я отразяват. Едва ли имат някакъв избор - просто е твърде добра, за да могат да я пренебрегнат. Медиите през 20-те години на XX в. може и да не са толкова мигновени, колкото са днес (все пак разчитат само на услугите на телеграфа), но конкуренцията е огромна. Когато издателите се докопат до нещо качествено, то се разработва до последно. В този конкретен случай историята изглежда актуална за години напред и всеки иска своя дял от нея. 
Картър определено е затруднен да се справи с внезапно връхлетялата го известност. Макар без съмнение да се радва на похвалите на своите съперници и вероятно да си представя как лелеяното рицарско звание идва все по-близо, обратната страна на славата го дразни. На първо място, не му се нрави да се разправя с купища хора, които пъплят из разкопките и задават глупави въпроси. Според думите на колегата му Артър Мейс „нервите на Картър са на път да откажат и ако не внимава, цялото това напрежение скоро ще го пречупи―. Преди 1922 г. широката публика никога не се е интересувала особено от тънкостите на археологията. В крайна сметка, като се изключи моментът с търсенето на съкровища, в очите на повечето хора тя е една доста суховата и мъчно разбираема дисциплина. Това откритие променя всичко. Става дума за история, която всеки читател може да разбере и оцени: невръстен фараон, погребан преди 3000 години сред купища от чисто злато под формата на прекрасни произведения на изкуството. 
Едно описание на обстановката около гробницата, което е публикувано от „Дейли Телеграф―, може да даде известна представа за напрежението, на което е подложен Картър: 
„Всичко около гробницата събужда спомена за ежегодните конни надбягвания. Пътят, който води до пролома в скалите... е задръстен с превозни средства и животни от всякакъв вид. На всяка крачка гидове, магаретари, търговци на антики и продавачи на лимонада шумно предлагат услугите си... Когато и последният предмет за днес беше изнесен от коридора, чуждите кореспонденти се впуснаха в трескаво надбягване през пустинята към брега на Нил. Качен на магаре, кон, камила или подобна на колесница кола, всеки един от тях искаше да стигне пръв до телеграфната станция.― 
И все пак, на света все още предстои да види как точно изглеждат самите саркофази и да открие дали в тях наистина лежи мумията, която изследователите така силно се надяват да открият. Твърди се, че Америка е просто „обсебена― и че където и да отидеш — в хотелите, влаковете и т.н. - ще намериш хора, които да говорят за великия фараон и неговите съкровища. Междувременно, верни на извечната традиция на тяхната професия, журналисти и коментатори на воля преувеличават и спекулират с историята - всичко е позволено в стремежа да я направят по-атрактивна за читателите. И те определено успяват. Сухите исторически факти внезапно оживяват в романтичната съдба на малкото момче фараон и неговия двор. След това идват разказите как Картър и Карнарвън се взират през дупката в стената и затаяват дъх пред красотата на разбудените от тях тайни. Въображението на хората по целия свят работи до изнемога. 
Нещо повече, Картър и Карнарвън успяват хилядократно да увеличат силата на мита с драматичния си разказ за отвора в зазиданата врата. Техните твърдения, че не са знаели какво ги очаква от другата страна на стената на преддверието през този първи ден, допълнително засилва напрежението. 
Подобно на много съвременни филмови и спортни мегазвезди, които внезапно се оказват в центъра на вниманието, репортерите следват Картър при всяка негова крачка и се опитват да изкопчат някакъв нов аспект на историята. Въобще не е задължително поредната сензация да има нещо общо с археологията или старата история. Той е засипан от писма и телеграми с поздравления, предложения за съдействие и молби за сувенири. Картър може и добре да се е справил с разказването на историята и създаването на мита, но далеч не е в състояние да посрещне внезапната си популярност. 
Тълпите, които ежедневно обсаждат гробницата и задръстват пътя към нея, стават все по-големи и по-големи. Мнозина се задоволяват с това да наблюдават случващото се пред тях, за да могат по-късно да се хвалят пред роднини и приятели. Освен това, има ги и т.нар. „официални― посетители, които обикновено се появяват неканени и започват да размахват най-различни разрешителни от разни министерства. Те допълнително нарушават натоварения график и като общо създават неприятности. Не трябва да се забравят и репортерите и стотиците фотографи любители, които се надвесват опасно над входа на гробницата, за да си осигурят най-добрия кадър, който да изпратят след това вкъщи. Кореспондентът на „Таймс― Мъртън се опитва да укроти шумната блъскаща се тълпа, но това се оказва непосилна задача за сам човек. Насред цялата тази лудост, Картър се готви да започне изпразването на гробницата. Враждебната обстановка казва своето и скоро напрежението излиза на бял свят. На 14 март в „Таймс― се появява писмо, под което стоят подписите на работещите в египетския отдел на Метрополитън Мюзиъм и на А. Мейс в ролята му на помощник-уредник: 
„Публиката трябва да се научи да обуздава любопитството си в очакване на момента, когато изследователят реши да оповести — във време и по начин, които той сам ще избере - резултатите от своето проучване... Нека оставим господин Картър и неговите сътрудници на спокойствие да изпълняват за-дълженията си по запазването на всички тези съкровища за нас. Нека уважим правото им те да изберат начина, по който ще съобщават на широката публика за резултатите от техните открития.― 
Тази молба остава на практика нечута. Зрителите, които не успяват да намерят начин да влязат в гробницата, просто седят около входа независимо от горещината, и пречат на работниците на Картър. Положението определено не се подобрява, когато той установява, че туристическите агенции по цял свят рекламират „пътуване за разглеждане на гробницата―. Животът му става все по-труден и той сякаш се движи в кошмар. Колкото по-лоши стават условията, толкова по-напрегнат става самият той. Често изпуска нервите си и отказва да спира и да обърне внимание на десетките посетители, които искат да се снимат с него преди или след работа. Гостите - много от тях са хора на изкуството, на чиято компания Картър нор- мално би се радвал - не са допускани до гробницата. Не бихме могли да знаем, дали ако двамата с Карнарвън са могли да си представят последствията, не биха режисирали откритието си по друг начин, но в тези дни им се налага да плащат високата цена за огромния си успех. 
Тази „Тут―-мания бързо се разпространява из Европа и Америка. В своята книга „Лицето на Тутанкамон― Кристофър Фрейлинг разказва следното: „Лудостта оставя отпечатък върху всеки аспект на дизайна - от пиесата „Тутанкамон―, която се свири в танцовите зали на най-добрите хотели, през различни интериори до най-модерните колекции от дрехи, мебели и аксесоари с египетски мотиви―. През 20-те години на XX в. светът търси развлечения и се опитва да се отърси от спомена за току-що отшумялата световна война. Откриването на гробницата на Тутанкамон предлага именно едно такова 
откъсване от реалността. Едва ли има нещо по-подходящо от потапянето в приказните богатства и в стремежа към безсмъртие на един древен и загадъчен царски двор, изчезнал преди повече от три хи-лядолетия. 
Дори и без непрекъснатите прекъсвания, предизвикани от неочаквани посетители, работата често спира, тъй като се налага Мейс и Лукас да слизат в гробницата и да обработват предметите на място, още преди изнасянето им. Вдигането на някои вещи също изисква участието на повече хора. Основният дял от напрежението обаче пада върху Картър, тъй като той непрекъснато е на обекта и сред многолюдната тълпа. Карнарвън му помага до известна степен, но той е привикнал към интереса на публиката (някои биха казали, че дори се стреми към него). За Картър, който освен всичко друго трябва да се бори и с пустинната жега, това е изключително труден период. Огромната работа по изнасянето, обработването и описването на всеки един отделен предмет от гробницата ще му отнеме десет години. 
Картър през цялото време е придружаван от Бъртън, който заснема общи планове и детайли от всеки етап на разчистването. Хаузър и Хол правят отчаяни опити да нарисуват всичко на общия план, докато предметите просто изчезват изпод рисувателните им дъски. Лукас и Мейс са непрекъснато наоколо, за да окажат първа помощ с течен парафин на по-лошо запазените находки. При нито едни разкопки в Долината на царете до този момент не е била съставяна толкова изчерпателна археологическа документация. Това е бавна и изтощителна работа, която би подложила на изпитание търпението на всеки, да не говорим за сприхавия Картър. Напрежението се засилва и от условията в самата гробница. За задухата и горещината допълнително допринасят и инсталираните вътре електрически лампи. Някой от тесните ъгли на помещението отнемат на Картър и сътрудниците му часове на крайно мъчителна работа. Макар на външния свят да изглежда, че Картър е успял да събере прекрасен екип, скоро започват да се появяват и първите пукнатини. В своята книга „Хауард Картър преди Тутанкамон―, Рийвс и Тейлър цитират едно изказване на Хари Бъртън: „Картър е направо невъзможен!― В тези условия Картър вероятно е готов да експлодира, особено като се вземе предвид, че има неща, които всячески се стреми да скрие от любопитните погледи. 
Опитвайки се да се справят с натиска на медиите, двамата с Карнарвън изработват план, който в крайна сметка само ще направи всичко още по-трудно. Днес договорите за изключителни права на някой вестник са нещо обикновено. Знаменитостите и изобщо всички, които по един или друг начин са попаднали в новините, са притискани от някое издание да подпишат договори за изключителни права, с които да гарантират, че няма да говорят пред никой от конкуренцията. Освен финансови облаги, вестниците обикновено предлагат на обекта на своя интерес и помощ в избягването на нежелано внимание от страна на своите съперници. Идеята е, че щом веднъж договорът е подписан, конкуренцията ще приеме поражението си и ще се оттегли. На теория това е така, но на практика другите медии обикновено търсят начин да провалят сензацията. Те или намират някой друг, който да разкаже същата история, или просто си я измислят. 
Картър и Карнарвън решават да направят сделка с лондонския „Таймс―. По това време това е вестникът с най-сериозна международна репутация. Той се чете от най-влиятелните хора във Великоб-ритания и от официалните лица на империята по целия свят. По този въпрос Карнарвън пише на Картър следното: 
„Боя се, че сте имал доста неприятни изживявания с пресата. Можех да се заема с въпроса и по-рано, но първо исках да се консултирам с вас и да чуя и вашето мнение... Смятам, че в случая не би трябвало, ако мога да се изразя така, да предлагаме на търг правата за журналистическо отразяване и т.н. Притеснявам се дали това няма твърде много да комерсиализира нещата, и мисля, че „Таймс― ни предлага най-доброто възможно решение. Все пак, това е 
най-авторитетният вестник в света и има много повече влияние и възможности от което и да било друго издание. Смятам, че вероятно това влияние ще се засили в резултат от промяната на структурата му и особено под ръководството на новия редактор - Джефри Досън. Макар и да не ми е особено симпатичен, не мога да отрека, че в случая си имаме работа с истински джентълмен.― 
За Карнарвън „Таймс― най-вероятно е очевидният избор, докато за Картър остава ползата от това да може да работи най-вече с Артър Мъртън, с който се разбират добре и който не задава неудобни въп-роси. Карнарвън се съгласява на първоначален хонорар от 5000 паунда, плюс право на 75 % от продажбите на историята на останалите вестници. По днешните стандарти това е възможно най- доброто предложение, което някое съвременно издание би могло да направи. 
Картър и Карнарвън оправдават решението си да сключат този договор с довода (в който определено има доза истина), че не могат да прекарват дните си в разправии с рояците египетски и чуждестранни журналисти, които идват на обекта и изискват развеждане из гробницата, интервюта и най-актуална информация за настоящия етап на работата. Ако „Таймс― получават цялата информация, а останалите просто я купуват от него, това ще намали напрежението върху Картър и неговия екип. За тези, които са го измислили, това изглежда едно изключително удобно и смислено решение; за всички журналисти - освен за Артър Мъртън, разбира се - то е ужасно елитарно и арогантно. Злостни коментатори изказват мнението, че сделката вероятно е резултат само от алчността на Карнарвън. Лордът, който в същото време води преговори за направата на филм в Холивуд и за публикации в различни списания и издателства, прави това с идеята да изкара още пари от откритието си. Той едва ли не разглежда гробницата като своя лична собственост, все едно се намира на британска територия. 
Вероятно и в двете интерпретации на сделката с „Таймс― има някаква истина. И все пак, има още една неотложна нужда, която се крие зад желанието на Картър и Карнарвън да държат под контрол медиите и отразяването на откритието: те определено имат какво да крият. Ако допуснат репортерите да се ровят твърде близо, скоро ще се намерят хора, които да съберат две и две и да си направят съответните изводи. От друга страна, запазят ли достъпа до гробницата само за определени лица, двамата ще имат възможност да контролират излизащата навън информация. 
В книгата си „Тутанкамон - неразказаната история― Ховинг съобщава, че Артър Мъртън е личен приятел на Картър - става дума за някой, с който може да се върши работа и който няма да обърне лодката. Щом като веднъж „Таймс― получи изключителните права, в интерес на Мъртън е да запази това положение непроменено. Това е най-голямата световна новина след края на войната. „Таймс― не би искал по никакъв начин да я загуби или да хвърли сянка върху репутацията на нейните герои - поне не и докато има печалба от нея. Колкото Картър и Карнарвън, толкова и „Таймс― има интерес магията на откритието да продължава да живее в мислите на читателите. 
Въобще не е чудно, че другите вестници са вбесени. Това с особена сила важи за египетските издания, които виждат как чужденците монополизират тяхното културно наследство. Египетските на-ционалисти печелят все по-голяма популярност и недипломатичното поведение от страна на британците ги ожесточава още повече. Самият факт, че „Таймс― е в състояние да купи новините за собственото им наследство, е нещо повече от обида. От друга страна Картър и Карнарвън не могат да разберат за какво е целият този шум. Нали британците управляват Египет? Нали са си платили правото да провеждат разкопки в района? Нима вече от десет години не се скапват от работа (или поне Картър се скапва), като наливат пари (парите на Карнарвън) във все нови и нови безрезултатни търсения? Нима не осигуряват така нужната работа на стотици местни мъже и младежи и не допринасят за благосъстоянието на страната с развиването на туризма? Нима не помагат на египтяните да преоткрият собствената си история и да я съхранят по начин, по който самите египтяни не са 
способни? Е, при това положение, защо да не могат да правят със „своята― гробница, каквото поискат, сега, когато най-после са я намерили? 
Не само местната преса обаче негодува от сключената договореност. Конкурентните вестници в Лондон и Ню Йорк са също толкова бесни, и особено „Ню Йорк Таймс― и „Дейли Мейл―. Като пренеб-регват тези вестници, Картър и Карнарвън ги превръщат в едни от най-силните си врагове. Ето какво пише през 1923 г. един друг вестник — „Дейли Експрес― - под заглавието „Компания Тутанкамон―: 
„Макар и да се възхищаваме на твърдостта и вярата на лорд Карнарвън, които му донесоха една толкова прекрасна награда, малко ни е трудно да оправдаем начина, по който той съумява да се възползва от своето откритие... Все пак гробницата не е негова собственост. Той не е разкопал останките на своите предци в планините на Уелс. Става дума за фараон, открит в земята на египтяните... и като крие тайните на вътрешното помещение на гробницата, той настройва срещу себе си повечето от най-влиятелните световни вестници.― 
Не можем да знаем от какво се ръководи Карнарвън - от алчност или може би от арогантност, - но когато първият договор с „Таймс― изтича, той веднага сключва втори. Според твърденията става дума за по-малко пари от първия път. Приятелят на Картър - Артър Мъртън - е определен за „официален говорител на експедицията―, упълномощен да информира кореспондентите на останалите вестници. Ето какво пише той до Картър: 
„С удоволствие приемам предложението ви да се присъединя към екипа в качеството си на отговорник за външните връзки. Както се споразумяхме, в Долината на царете аз ще ви представлявам във всичко, свързано с работата по гробницата на Тутанкамон, и що се отнася до публикуването на каквито и да било новини, ще давам само толкова информация, колкото вие намерите за уместно да бъде разгласена, и на тези медии, които вие бихте ми посочили.― 
Едва ли трябва да се изненадваме от факта, че това само влошава положението. 
На 24 декември 1922 г. Карнарвън праща писмо до Картър, в което описва най-изгодния начин, по който биха могли да продадат историята на медиите. Той е решил да предостави на Холивудската компания „Голдуин― правата за създаването на зрелищен филм. Това е златната ера на Холивуд, а какъв по-добър сюжет може да се измисли от величествената Долина на царете, огромен куп съкровища и двама безстрашни герои, които се борят срещу стихиите в търсене на истината. Лордът се впуска както в творческите, така и във финансовите страни на проекта. Обвиненията на пресата стават още по-яростни. Двамата с Картър си създават врагове във всяка посока, но това явно не притеснява Карнарвън. Вестниците могат да говорят каквото си поискат по негов адрес. Когато си заможен арис-тократ, това едва ли е в състояние да ти направи някакво впечатление. И ако някои все пак обърне внимание на това, което се говори от журналистите, той просто би могъл да ги разкара. Разбира се - би се усмихнал той чаровно, - никой не приема насериозно вестникарските истории. 
И точно в този момент, когато по всичко личи, че положението с медиите просто не може да стане по-лошо, вестниците внезапно получават историята с „проклятието―. 
7. 
ПРОКЛЯТИЕТО НА МУМИЯТА 
... и всички здравомислещи хора би трябвало 
да подминат такива измислици с презрение. 
Хауард Картър 
Кога и къде точно възникват първите слухове за проклятието, не е ясно. Едно е сигурно обаче - когато Картър започва да се подиграва с тях по страниците на вестниците, той привлича общественото внимание върху слуховете, прави ги по-достоверни и съдейства за тяхното разпространение. Разсъжденията на публиката следват обикновената логика - след като има нещо, което да се отрича, то вероятно най-вярна е поговорката „няма дим без огън―. 
В края на краищата проклятието се превръща в история, която става почти равностойна на тази за момчето цар и откриването на гробницата. Надигащата се от мъртвите мумия, която — с веещи се на парцали бинтове - заплашително и неумолимо се клатушка към безпомощната героиня, се превръща в също такова клише на филмите на ужасите, каквито са сродниците на граф Дракула и сътворените от човешка ръка чудовища от рода на Франкенщайн. В пантеона на хорор-иконите египетската мумия заема мястото си до Джекил и Хайд, Джак Изкормвача и вуду-зомбитата. 
Според пресата първата човешка жертва на проклятието е самият Карнарвън. Той умира на 2 април 1923 г., само четири месеца след драматичните новини за откриването на гробницата. Официалната версия гласи, че е ухапан от комар по бузата по времето, когато си е взел няколко дена почивка след отварянето на гробната камера. При бръснене, той порязва ухапаното място и то се инфектира. Не след дълго го поваля треска. Петдесет и седем годишният Карнарвън открай време има крехко здраве, а в този момент е допълнително изтощен от напрежението на последните няколко месеца. Неговата любяща дъщеря Евелин настоява той да остане няколко дни в леглото и лордът сякаш започва да се възстановява. Една повторна криза обаче отново го приковава към постелята и Евелин урежда да бъде преместен в „Континентал-Савой― в Кайро. Състоянието на Карнарвън се влошава все повече. Той се разболява от пневмония, която в крайна сметка довежда до неговата смърт. 
В своята книга „Моите работни години―, египтологът Алан Гардинър пише следното: 
„Това беше кулминацията на един сезон, изпълнен с вълнение и мъка... Карнарвън може би щеше да се възстанови от онова ухапване от комар в Луксор, ако се беше погрижил по-добре за себе си... Той пристигна в Кайро и ме покани да вечерям с него в клуба на Мохамед Али. Въпреки че призна, че се чувства много уморен и унил, по негово настояване след това отидохме на кино. По време на прожекцията каза, че го боли лицето и аз го помолих да се прибере обратно в хотел „Континентал―. Обаче той изгледа филма до края и никога повече не напусна стаята си, въпреки наличието на прекрасни лекари в Кайро.― 
Смъртта на лорд Карнарвън в Кайро, на която присъстват Алмина, Евелин и синът му лорд Порчестър (специално повикан от Индия, където отбива военната си служба), поставя началото на серия съобщения за странни събития. Първото се появява в „Дейли Експрес― от 6 април 1923 г. В него съответният журналист заявява, че когато Карнарвън издъхнал, всички светлини в Каирската болница угаснали и всичко потънало в мрак. След няколко минути отново светнали, само колкото отново внезапно да угаснат. Жадната за новини публика изтълкувала това любопитно събитие като зловещо предзнаменование. 
През следващите няколко седмици историята със светлините претърпява развитие. Според появилите се материали не само светлините в болницата, а цялото електроснабдяване на града - цели четири мрежи — изключили за пет минути точно в момента на смъртта на Карнарвън. Самият лорд Алънби потвърдил спирането на тока в Кайро. Той бил поискал обяснение от един от инженерите, отговарящи за електроснабдяването, но последният така и не успял да изложи смислено обяснение. Заглавия като „Проклятието на фараона― и „Проклятието на царя― все по-често заемат челните страници на вестниците. 
На 24 март 1923 г. „Дейли Експрес― препечатва едно писмо, което известната романистка Мария Корели е изпратила до „Ню Йорк Уърлд―. В него тя заявява, че лично била предупредила Карнарвън за очакващата го участ. Статията носи драматичното заглавие „Отрови пазят фараоните? Лорд Карнарвън предупреден от Мария Корели―. В нея Мария Корели пише, че още преди смъртта на негова светлост съзряла в болестта му не толкова ухапването на комар, колкото ръката на фараона. Тя му била написала писмо, в което изразила опасенията си, че може да му се случи нещо злощастно в резултат на неговите търсения. „Не мога да се отърва от мисълта — пише Корели, — че нарушаването на вечния покой на един цар на Египет, чиято гробница зорко се пази от висши сили, и ограбването на неговите съкровища, са неща, които влекат определени рискове.― 
Противно на общоприетото мнение, в египетските гробници рядко се срещат капани и проклятия. Естествено действията на евентуални грабители са вземани предвид, но за тяхното възпиране не се разчита на тъмни свръхестествени сили, а на сложния план на гробниците и на допълнителните защитни механизми. Например по времето на XII и XIII династии при по-богатите погребения са използвани саркофази със специални ключалки, които да не позволяват повторното им отваряне. Документираните примери за проклятия са малко и датират основно от времето на Старото и Средното царства. И като се има предвид фактът, че голяма част от гробииците са ограбени оше в древността, то явно проклятията едва ли са най-ефективната защита. 
Известният ясновидец граф Луи Армон, по-известен като Чейро, прави подобни разкрития в книгата си „Истории от истинския живот― (издадена през 19.34 г.). Една древна египетска магьосница - „седмата дъщеря на цар Атенатон―, принцеса Мекитатон - явно се оказала достатъчно любезна да му предаде едно предупреждение, което той успял да запише в състояние на транс. „Беше нещо в смисъл, че когато той [лорд Карнарвън] пристигне при гробницата на Тут-Анк-Амон, не трябва да позволява нито една от реликвите да бъде преместена от мястото и.― Посланието завършвало със заканата, че ако не се подчини на това предупреждение, ще претърпи злополука в гробницата. Ще го споходи болест, от която никога няма да се възстанови, и „смъртта ще го застигне в Египет―. 
Като реакция на твърденията на вестниците, че има намерението да извади царската мумия от гробницата и да я транспортира до Англия, на 24 февруари 1923 г. Карнарвън пише следното до „Таймс―: 
„Искрено се надяваме, че понастоящем цар Тутанкамон почива там, където поначало е бил положен. Когато настъпи моментът да се уверим дали това наистина е мумията на фараона, лично аз и моите помощници ще положим всички усилия, за да се убедим, че той ще остане в своя саркофаг в сегашното си 
обиталище... Трябва да добавя, че досега това не е подлагано на обсъждане, а и освен това аз не одобрявам нездравия и отвратителен интерес на някои хора да гледат мумии, изложени в стъклените витрини на музеите.― 
На пръв поглед изглежда неразбираемо с какво толкова да разглеждаш мумии в стъклени витрини е по-нездраво и по-отвратително от това да ги разкопаваш, но лорд Карнарвън определено цели нещо. По това време вече се е формирало едно широко застъпено в обществото мнение, според което никой - дори и един английски лорд - няма правото да разкопава хора, които очевидно са изразили желанието си да не бъдат тревожени в своя вечен сън. Малко по-рано през същия месец, в кулминацията на вестникарските слухове, един кореспондент на „Таймс― се опитва да представи ситуацията чрез едно доста тревожно сравнение между тялото на фараона и това на покойната кралица Виктория: 
„Чудя се колко от нас, които сме родени и отрасли във Викторианската епоха, биха искали да си представят как през примерно 5923 г. група чужденци нахлуват в гробницата на кралица Виктория и ограбват съдържанието и. След това те ще изнесат тялото от мавзолея, където то е било положено със скръбта на цял един народ, и ще го изложат пред очите на всеки, който би искал да го види. Бихме могли да си зададем въпроса дали едно подобно отношение, което ни се струва немислимо в случая с великата английска кралица, не е също толкова немислимо и по отношение на цар Тутанкамон.― 
От морална и етична гледна точка това твърдение едва ли би могло да се оспорва. И все пак, трудно е да се устои на вълнението от откритието. Няма място за морални задръжки там, където целият свят е затаил дъх. 
Освен това слуховете за съществуването на проклятие така и не изчезват, като прибавят тръпката на опасността към вече упойващия коктейл от приключения и тайнственост, от който целият свят жадно пие. Това само допринася за пренебрегването на неуместните притеснения от нарушаването на покоя на фараона. 
Една друга дивна вестникарска история включва разказа за т.нар. „глинена табличка―, която била намерена над входа на гробницата. Това е описано в книгата на Фрейлинг „Лицето на Тутанкамон―. Според него въпросната плочка първоначално била прибрана и описана от Картър, но впоследствие сведенията за нея били изтрити и тя била погребана в пясъците, тъй като изследователите „се разтре-вожили, да не би египетските работници да я вземат насериозно и така да бъде нарушен работният график―. Предполага се, че първите редове на табличката гласят следното: „Всеки, който обезпокои моето тяло в гробницата и който изнесе моето изображение от гробницата ми, ще стане омразен на боговете, не ще получи вода на олтара на Озирис и не ще може да остави богатствата си на своите деца за вечни времена.― С течение на времето този текст е изгладен и сведен до: „Смъртта ще долети на бързи крила при всеки, който докосне гробницата на фараона.― Трябва да добавим, че не съществуват никакви доказателства за съществуването на този предмет. 
Изглежда Картър въобще не обръща внимание на всичко това. Или поне на пръв поглед е така. В своята книга „Гробницата на Тутанкамон―, той пише следното: 
„От различни места се твърдеше, че в гробницата на Тутанкамон се крият реални физически опасности - направлявани от някакъв зловещ господар тайнствени сили, които да изпратят възмездие на всеки, който прекрачи прага и. 
Едва ли има друго място в света, което да е толкова безопасно, колкото е гробницата... Лъжливи и непростими твърдения от този характер периодично се появяваха в пресата, сякаш със злонамерено удовлетворение. Трудно ми е да говоря спокойно за тези „призрачни― клевети. Дори и да не са собствено казано клеветнически, те все пак клонят в тази посока и всички здравомислещи хора би трябвало да подминат такива измислици с презрение.― 
На 4 октомври 1924 г. Картър заявява, че ни най-малко не вярва в каквито и да било окултни сили да са имали пръст в смъртта на Карнарвън и че в това отношение не изпитва никакви притеснения за самия себе си. „Би било прекалено да искате от мен да повярвам, че някакъв призрак неотклонно бди над умрелия фараон, готов да стовари гнева си върху всеки, който се приближи.― 
И все пак, изглежда, че дори и Картър - в първите години от работата си в Долината на царете - явно се е заигравал със съществуването на „проклятието на фараоните―. В своята книга „Хауард Картър - пътят към Тутанкамон―, Т. Джеймс припомня един случай, когато - докато развежда една млада дама из току-що откритата гробница на Аменхотеп II - Картър й обяснява нещо в смисъл на: „Вероятно мумията на фараона е била защитена... от проклятие срещу всеки злодей, което е било изписано в йероглифен надпис по горния ръб на саркофага.― Освен това, очевидно в някакъв момент разказва на репортер от нюйоркския „Таймс― за някакъв „пътепис, който някой образован човек от онези времена написал, за да има е какво да се забавлява Тутанкамон по време на пътуването си през отвъдния свят―. Такъв текст всъщност никога не е бил откриван, както и няма сведения за проклятието върху саркофага. 
Само шест седмици преди да умре, Карнарвън присъства на официалното отваряне на гробната камера на гробницата на Тутанкамон, Артър Уайгол, който не е включен в списъка на поканените и трябва да наблюдава пристигането на подбраните гости край входа на гробницата (точно както днес тълпите гледат кинозвездите в нощта на връчването на „Оскарите―), прави коментар в смисъл, че ако Карнарвън слезе в гробницата във фриволното настроение, което демонстрира на всеослушание, то той ще умре след шест седмици. По това време Уайгол е специален кореспондент на „Дейли Мейл― — един от вестниците, които негодуват най-много срещу сделката с „Таймс―. По-късно той ще си признае, че е направил тази забележка, но стига да се изключи раздразнението му от поведението на лорда, няма да може да даде никакво обяснение защо. Най-вече няма да може да обясни как така е успял толкова точно да предскаже момента на смъртта на Карнарвън. 
Веднъж щом идеята за проклятието пуска корени във въображението на хората, тя започва да се разпространява като злокачествен рак. Появяват се съобщения за надпис от гробницата, който гласи „Смъртта ще долети на бързи крила при всеки, който докосне гробницата на фараона―, и веднага се намира някой, който да си спомни за историята с канарчето на Картър. В желанието си да направи по- приветливо скромното си жилище, точно преди финалната кампания той си купува канарче в клетка. Твърди се, че в деня на отварянето на гробницата в стаята му пропълзява кобра, която поглъща малката птичка. Събитието е разглеждано като особено забележително по две причини. Първо, кобрите са изключително редки в района, и второ — те са символ, който фараоните обикновено носят на челото си и който ги пази от техните врагове. Това кара много хора да заключат, че змията е била изпратена от мъртвия фараон като предупреждение към Картър да не продължава напред. 
В едно писмо Хърбърт Уинлок описва ефекта, който този инцидент има върху работниците: 
„Когато Картър се появи през миналия октомври, той си донесе от Кайро канарче в позлатена клетка, което трябваше да разведри пустия му и самотен дом. Когато Картър пристигна до къщата, следван от прислужника си Абдул 
Али с клетката в ръка, пазачите и отговорниците го поздравяваха и като виждаха жълтата птичка, го изпращаха с пожелания: 
„Мабруук - това е птица от злато и носи късмет. Тази година ще намерим, иншаллах (по волята на Аллах), пълна със злато гробница.― Само след седмица направиха най-невероятното откритие на всички времена и първоначално местните нарекоха гробницата „Гробницата на златната птичка―. Те почти виждаха ореола около клетката. 
Веднага щом стигна до гробницата, Картър извика Календър от Ермент, а малко по-късно - когато Карнарвън пристигна - отиде да го посрещна в Кайро. Календър остана да живее сам в къщата на Картър, като трябваше специално да се грижи и за птичката. Един следобед той внезапно чул пърхане и писукане от стаята, в която се намирала клетката. Когато отишъл да види, какво става, заварил една кобра точно в момента, в който поглъщала канарчето „заедно с ореола му―. 
От една страна, никой никога не беше виждал кобра по тези места, а от друга - всеки местен човек знае, че по челата на старите царе стоят кобри. Заключението е повече от очевидно. Царската змия беше изяла талисмана, който пък беше издал тайната на гробницата. Последствията бяха също толкова очевидни - поне за тях, тъй като аз самият загубих в някакъв момент причинно-следствената връзка - преди края на зимата някой трябваше да умре. Обстановката беше доста потисната.― 
Канарчето не е единственият домашен любимец, който е поразен от „проклятието―. Говори се, че на хиляди километри оттам - в Хайклер Касъл - кучето на Карнарвън, териер на име Сузи, което по думите на прислугата линеело по време на пътуванията на лорда в Египет, завило безутешно и издъхнало минути след смъртта на своя господар. 
Освен това, по същото време при загадъчни обстоятелства умират още няколко човека, които са свързани с Картър и Карнарвън и са наясно с техните занимания. Това може да е свързано ако не с някое древно, то с някое съвременно проклятие. Списъкът, който е включен от Фрейлинг в „Лицето на Тутанкамон―, е доста внушителен. По-малкият полубрат на Карнарвън - Обри Хърбърт - умира само шест месеца след него. Шест години по-късно, секретарят на Карнарвън Ричард Бетъл намира смъртта си при неизяснени обстоятелства в своя клуб. Бащата на Бетъл - лорд Уестбъри - умира съвсем малко след това при още по-съмнителни обстоятелства. Катафалката на лорд Уестбъри прегазва едно осемгодишно дете. Специалистът по рентгенови снимки, който трябва да изследва мумията, умира по пътя, а железопътният магнат Джордж Джей Гуд издъхва от пневмония след посещение в гробницата. Един египтянин - принц Али Фахми Бей - е застрелян от жена си в лондонския хотел „Савой― (след разглеждане на гробницата, естествено). Един от помощниците на Картър, реставраторът от Метрополитън Мюзиъм Артър Мейс, умира още преди да е приключило разчистването на гробницата. Френски египтолог ляга на смъртно легло след разглеждане на гробницата, а един сътрудник на Британския музей просто се строполява, докато прикрепва етикети към предмети от нея. По-ранна смърт от очакваната застига и египтолога Артър Уайгол и един археолог от Лийдс. 
Подобно на Картър, професионалните египтолози отказват да повярват в проклятието. Според публикуваното от един вестник директорът на Метрополитън Мюзиъм Хърбърт Уинлок дори съставя пространно досие, което да илюстрира измислиците, които обкръжават необичайно големия брой нещастни случаи, свързвани с гробницата. В него той твърди, че египетският отдел на Британския музей не притежава предмети от гробницата по време на смъртта на младия сътрудник. Освен това, въпреки че Артър Уайгол в продължение на години е бил свързан с работата на Картър и Карнарвън в 
Долината на царете, той е допуснат до гробницата само като турист (за огромно свое неудоволствие). „А ако и туристите са засегнати от проклятието - продължава Уинлок, - не трябва да забравяме, че по- голямата част от тях са възрастни хора, които пътуват до Египет по здравословни причини.― Накрая той добавя, че реставраторът на експедицията Артър Мейс от години е имал тежки здравословни проблеми със сърцето, стомаха и белите си дробове, допълнително усложнени от продължителната работа „в затворени прашни пространства―. Вследствие от това той умира от комбинация от плеврит и пневмония. В досието е включена и таблица, която демонстрира, че от двадесет и шестте човека, които присъстват на отварянето на гробницата, двадесет все още са живи и здрави по това време. 
Въпреки всичко слуховете продължават да се разпространяват, като всеки вестник се стреми да предложи своя собствена версия. В същия ден, когато „Дейли Експрес― пуска историята за спирането на тока в Кайро и смъртта на Карнарвън, „Дейли Мейл― помества материал за смъртоносния комар, който „вероятно по-рано е кацал по балсамиращата течност, открита погребана заедно с Тутанкамон―. На това учителят на Картър Пърси Нюбъри, отговаря със следното: „Като се има предвид, че в самата Долина на царете няма комари, то отровното ухапване би трябвало да е станало в Луксор.― Без съмне-ние Картър смята, че разказаната от него и Карнарвън история е достатъчно драматична и без това нежелано внимание. С течение на времето отговорите му на подобни въпроси стават все по-груби: „Това са пълни глупости... Всъщност думата „Озирис― се отнася до мъртвия. А и между другото, аз все още съм жив.― По-късно той ще напише: „Ако въобще съществува някакво проклятие, то се е проя-вило под формата на господата „Пълзливко, Лазливко, Хапливко и ко.― — една компания от гадни насекоми, които го [Карнарвън] изпохапаха в пустинята.― 
Карнарвън е погребан на 28 април 1923 г. в Хайклер Касъл, на избраното от самия него място, откъдето за вечни времена да може да наглежда конюшните, градините, езерата и полята си, които се простират чак до хоризонта. Само шест седмици след официалното отваряне на гробницата, Картър е загубил своя най-верен приятел и съюзник. Ако има истинско проклятие, то това е наследството, което смъртта на Карнарвън оставя след себе си. Докато лордът е жив, винаги има шанс за разрешаване на конфликтите с многобройните им врагове, сред които са пресата и египетските власти. Когато е необходимо, Карнарвън е в състояние да демонстрира аристократичния си чар и да постигне своето. Сега, когато всичко остава в ръцете на сприхавия Картър, ситуацията може само да се влошава. 
8. 
ИСТИНСКА ИСТОРИЯ ЗА ОТКРИВАТЕЛИ И ГРАБИТЕЛИ 
Понякога, когато работя сам... [в някоя гробница 
в Долината на царете], се чувствам потиснат 
от заобикалящата ме тишина и тайнственост... И ако 
съзнанието за присъствието на нещо неприкосновено е живо 
дори и след три хиляди години... бихме могли да се запитаме, 
какво ли са изпитвали древните грабители, 
които са се прокрадвали в присъствието на мъртвите само 
на светлината на мъждукащото пламъче на лампата... 
Артър Уайгол 
Всичко, което прочетохте дотук, се явява истината за това как Картър и Карнарвън откриват и разчистват гробницата на Тутанкамон. Или поне истината такава, каквато е приета от всички, само с някои допълнения от страна на различни автори, които са се опитали да си обяснят едно или друго несъответствие. 
Всичко това обаче са само лъжи и полуистини. 
Сега ще ви разкажа какво всъщност аз си мисля, че се е случило. Става дума за шокираща история на кражби и убийства, каквато досега не е разказвана, и в нея няма да намерите нито дума за някакво си изфабрикувано „проклятие―. Смятам, че Хауард Картър и лорд Карнарвън успяват да излъжат целия свят и че докато разиграват представлението си (което между другото ги прави приказно богати), те откриват една тайна. Въпросната тайна е толкова опасна за световната подредба, че води до извършването на серия от убийства. Те трябва да гарантират, че истината никога няма да види бял свят. 
За да ви покажа какво стои зад тези дръзки твърдения, ще се опитам да ви представя цялата история отначало. Така ще разберете какво всъщност се е случило. 
Картър е систематичен и методичен човек - методиката на неговите изследвания и разкопки е изключително прецизна. Освен това, той има и огромното желание да се докаже пред света. Подобно на всеки един от нас, Картър също се блазни от идеята да стане богат, но основната му цел е придобиването на обществено положение. Нещо повече - той се надява на рицарско звание или дори на перство. Сигурно е имало моменти, когато е посещавал лорд Карнарвън в красивото му имение Хайклер Касъл и във фантазиите си се е виждал издигнат до един подобен статус. Той започва да подражава на приятеля си във всичко - маниери, стил на обличане и прочее. Портретите на Картър (и особено един, нарисуван от неговия брат) в един по-късен период от неговия живот показват човек, който изглежда също толкова джентълмен, колкото е и неговият партньор. Когато е освободен от Службата за египетски старини и е оставен сам да си изкарва прехраната сред туристи и иманяри, това най-вероятно само засилва решимостта му да покаже на света, че не знае с кого точно си има работа. 
Вярвам, че в момента, когато е уволнен, той вече е знаел къде точно да намери гробницата на Тутанкамон - хора от клана Ел-Расул са му показали пътя към нея, минаващ през тайни коридори от други гробници. Картър се нуждае единствено от пари и възможност, от която да се възползва. Той би могъл да продължи да действа с Ел-Расул и да се прехранва от продажба на предметите от гробницата, но това не би му дало общественото положение, към което толкова се стреми. Да бъде грабител на гробници, може и да го направи богат, но никога няма да му даде рицарското звание и световното признание. 
Едва когато е представен на Карнарвън, Картър вижда подходящата възможност. Лордът има пари и положение, като освен това споделя много от амбициите на Картър, било то и по други причини. Макар със сигурност наследството му да е огромно, вероятно му е било трудно да управлява имение с размера на Хайклер само с парите от него. Нещо друго - Карнарвън отраства в сянката на баща си, големия държавник, а времето, в което би могъл да се докаже пред света, бавно изтича. Затова той решава, че ако обедини силите си с Картър, ще може да остави своя следа, а може би дори и да надмине баща си. Така ще подсигури и бъдещето на семейството. 
Тук на сцената внезапно се появява Тиодор Дейвис и измъква под носа им концесията за мястото, където Картър вече знае, че лежи гробницата, към която толкова много се стремят. Той е очаквал тази възможност от момента, в който преднамерено саботира кариерата си на инспектор, за да може да се отдаде на други занимания. Вероятно не му е приятно, че заради Дейвис ще му се наложи да почака още малко. И така, докато Дейвис копае из долината по обичайния си аматьорски и несистематичен маниер, Картър и Карнарвън трябва да се задоволят с други обекти, като едновременно с това държат под око неговата работа. Могат само да се надяват, че той няма да се натъкне случайно на наградата, която според тях им принадлежи по право. 
Именно Картър съветва Дейвис да прекрати разкопките, тъй като има опасност да подкопае пътя. В този момент американецът е само на няколко крачки от стените на гробницата. Сигурен съм, че Кар-тър прекрасно знае колко близо до съкровището е Дейвис. Ако не е бил наясно, то това е било едно наистина необикновено съвпадение. Вярвам, че по това време двамата с Карнарвън и мъжете от Ел-Расул вече работят в гробницата на Тутанкамон и ако се случело така, Дейвис внезапно да проникне вътре, са щели да бъдат уличени като грабители (каквито всъщност са). 
През 1908 г. Дейвис открива гробница, в която има предмети с имената на Тутанкамон и неговата съпруга Анхесенпаатон, плюс една малка ваза от алабастър и златен лист с релефно изображение на младия фараон на лов със своята колесница. Дейвис е толкова сигурен, че е намерил последното обиталище на Тутанкамон, че става съавтор на Масперо, Дарси и Крейн - все уважавани египтолози - за написването на книга, която е озаглавена „Гробниците на Хоремхеб и Тутанкамон―. Той е напълно прав - наистина е открил част от гробницата на Тутанкамон. Налага се Картър да го убеди, че едва ли ще намери нещо повече. Това е единственият начин да бъде предотвратена катастрофата. 
По-късно Картър ще заяви, че Дейвис е сбъркал. Той ще каже, че гробницата е твърде малка, за да бъде царска, и в това отношение определено е прав. Намереното от Дейвис всъщност е страничен проход към гробницата на Тутанкамон. Единствено Картър знае къде точно се намира тялото на фараона и няма никакво намерение да го сподели нито с Дейвис, нито с когото и да било друг, поне не и докато не е привършил със своята работа вътре и не е приготвил едно наистина зрелищно представление. След като вече дълги години се е занимавал с изследвания в Долината на царете, Картър вече е наясно, че гробниците на фараоните от XVIII династия са свързани помежду си и че последното обиталище на Тутанкамон лежи под гробницата на Рамзес VI. Освен това, от нея водят коридори към КV5 - с оглед да се улесни работата, проучвателите са поставили номер на всяка гробница, като KV5 означава „Kings Valley, Tomb 5“ (Долината на царете, Гробница 5) - и към открития от Дейвис тайник. 
След като веднъж Картър е намерил входа, който преди 3000 години е бил използван от жреците, той иска да се подсигури. Никой не трябва да стигне до гробницата преди него. Той вече няма властта да отмени концесията на Дейвис, но също така не може и да разкрие пред света откритието си. Единствената възможност, която му остава, е да изчака подходящата възможност. Въобще не е чуд- но, че бди като орел над всяка крачка на Дейвис. И в момента, в който Дейвис се отказва - подтикван от Картър и Карнарвън, - двамата приятели веднага вземат концесията и започват работа. 
През 1909 г. Дейвис предава откритите от Аертън (археологът, който работи с него след Картър) и него артефакти на Хърбърт Уинлок, който по-късно ще стане директор на Метрополитън Мюзиъм. Последният трябва да уреди пренасянето им до Ню Йорк. Предметите са забравени до 1921 г., когато Уинлок решава по-обстойно да се занимае с тях. За огромно свое учудване, той открива, че каните и глинените предмети носят не само печата на Тутанкамон, но също и печата на царския некропол. Това е безспорно доказателство, че момчето цар е било погребано някъде в Долината на царете. 
Уинлок е близък с Картър и като си мисли, че по този начин страшно ще помогне на приятеля си в търсенето на гробницата, незабавно му съобщава за своето откритие. По това време обаче Картър вече знае. Дадената му от Уинлок информация просто затвърждава впечатлението на околните, че Картър 
има нещо наум. Макар двамата с Карнарвън да са съсредоточени изключително върху потайните си занимания, те трябва да бъдат все по-внимателни. Наближава моментът, в който те ще трябва да спрат да изнасят предмети от гробницата, да обявят, че са я открили и да намерят убедителен начин да прикрият резултата от действията си. 
В очите на околния свят Картър все още претърсва повърхността на Долината на царете за входа към гробницата и в известен смисъл това е вярно: той все още не е сигурен, какво точно е нейното разположение спрямо околните. По времето, когато Масперо дава на Картър и Карнарвън тяхното разрешително за работа, Картър вече е стеснил търсенето до един район от няколко хиляди квадратни метра. Въпреки това, той продължава да твърди, че няма представа, откъде да започне. По това време той вече е започнал работа в гробницата, но все още не може да изчисли точното и местоположение спрямо повърхността. Ще му трябва място, където да направи фалшив вход. Картър смята да използва този втори проход, за да прикрие следите от дългогодишните си занимания под земята. В дневника на разкопките той пише: „Беше много трудно да решим, откъде да започнем, тъй като планини от пръст задръстваха пейзажа във всички посоки. Освен това, никой не си беше направил труда да опише, кои точно райони са били напълно проучени, и кои не.― Това просто не е вярно. Според книгата на Томас Ховинг „Тутанкамон - неразказаната история― по-късно Чарлс Уилкинсън от Метрополитън Мюзиъм заявява, че Картър много добре е знаел къде точно са работили по-ранните изследователи и е знаел много добре кое все още е девствена територия. 
Разбира се, Картър би могъл да локализира гробницата, след като вече веднъж я е открил с мъжете от клана Ел-Расул - най-опитните иманяри в цял Египет. Също така е в състояние да я изпразни, като използва армията техни работници и като разчита на абсолютна дискретност от тяхна страна. В същото време той би могъл да „пусне димна завеса―, като работи по други археологически обекти - така ще обърка властите и своите съперници. Картър и Карнарвън имат нужда от още време, в което да могат да изнесат от гробницата предметите, които искат, и да приготвят останалото за официално- то и откриване. От една страна, то ще им спечели слава и ще придаде автентичност, а от друга - ще осигури слава и добра цена на всички вече прибрани артефакти. 
В търсенето на място за създаването на перфектния фалшив вход, Картър решава да се концентрира върху разчистването на пластовете до материковата скала в един малък триъгълник, заключен между гробниците на Рамзес VI, Рамзес II и Мернептах. Той обявява официално, че това е мястото, където трябва да се търси. Разработил е квадрантна мрежа - нещо, което е заимствал от годините си в арми-ята, - която да му помогне точно да разположи гробниците една спрямо друга. Мрежата е създадена на терена и Картър започва да проверява всеки квадрат, докато най-накрая не решава, че е установил реалното местоположение на гробницата и конфигурацията на некропола. Един автор - Джон Манчип Уайт - разказва история, която пък преди това му била разказана от възрастен жител на Луксор. В нея става дума за някакъв британски войник (действието се развива по време на Първата световна война), който закупил свитък папирус от местен селянин, който пък го бил намерил случайно. Войникът не можел да прочете текста и впоследствие свитъкът попаднал в ръцете на Картър, който обаче могъл да стори това. Според информатора на Манчип Уайт, който по това време бил едва на тринадесет години, папирусът изрично посочвал местоположението на гробницата на Тутанкамон и дори изброявал намиращите се вътре предмети. Очевидно Картър решава да запази тази информация за себе си и да съсредоточи усилията си около гробницата на Рамзес VI. 
Карнарвън няма нищо против да следва предложенията на Картър, като смята, че неговият партньор ще нагласи нещата по най- добрия възможен начин. Лордът се задоволява артефактите тайно да бъдат изнасяни от гробницата и да му бъдат препращани след това. 
Без съмнение това са само празни приказки и по всяка вероятност Картър стига до гробницата с помощта на клана Ел-Расул. 
Картър разчиства пластовете до основата на гробницата на Рамзес и попада на група древни работнически колиби, които са били построени в близост до няколко скали. Очевидно той решава, че това ще е перфектното място за изграждането на фалшив коридор към гробницата. Картър премества работниците от района около скалите и ги насочва в точно обратната посока. Той не обяснява тази промяна в плановете, още повече като се има предвид, че подобни струпвания от баласт често са белег за наличието на гробница някъде наблизо. Когато по-късно го питат, защо е решил да смени така внезапно посоката на търсене, Картър дава доста неправдоподобното обяснение, че скоро щял да започне туристическият сезон и работата му щяла да пречи на достъпа до гробницата на Рамзес VI. 
Много по-вероятно е изгледите, огромни тълпи да се мотаят около него, докато работи, да са го накарали да се обърне в обратната посока. Както вече видяхме, Картър ненавижда тълпите и едва ли би могъл да се концентрира върху изграждането на лъжлив проход, ако някой непрекъснато го гледа. Трябва да спечели още малко време и да отвлече вниманието от мястото, където ще направи приго-товленията си. На този етап няма нужда да бърза. Цялата му дейност на повърхността се свежда до картиране на целия район според квадрантната мрежа, с цел да се уточнят границите на гробницата. Той трябва да е абсолютно сигурен къде точно спрямо съседните гробници се намира тази на младия монарх и най-вече спрямо тази на Рамзес VI. Едва след това той ще може да изготви крайния план за „откриването― и. След като е прекарал толкова много години в търпеливи приготовления, би било просто смешно да действа прибързано точно в този момент. 
Картър, който през повечето време е единственият европеец на обекта, трябва да се справя с убийствената горещина, с надзора на работниците, с мръсотията и със задушаващия го прах. Въобще не е чудно, че с всеки изминал ден става все по-мрачен, раздразнителен и избухлив. 
Въпреки че не изпитва ни най-малко съмнение в лоялността на хората си, той не забравя за естествените им инстинкти. Картър трябва през цялото време да е сигурен, че те не пускат на пазара различни предмети, като по този начин излагат на риск неговите собствени планове. Тъй като появата на който и да било от предметите, които са изнесени от гробницата преди нейното официално отваряне, би било равнозначно на катастрофа. Ако някой от работниците скрие някоя находка - без значение колко незначителна би могла да бъде тя - и по-късно я продаде, това би могло да издаде цялата операция. 
През цялото време, докато той е на повърхността, приятелите му от клана Ел-Расул работят под земята и изнасят от гробницата безценни съкровища. Тази потайна дейност продължава с години, като Първата световна война им предоставя идеалното прикритие. Вниманието на пресата и на временните британски власти е заето от доста по-сериозни от археологията неща. И макар Картър от време на време също да се занимава с военни дела, за него това са четири плодотворни години, в които може да работи извън фокуса на световните събития. 
Според мен Картър попада на гробницата малко след като възобновява разкопките си през 1914 г. — почти осем години преди „официалното― и откриване през онази ноемврийска вечер на 1922 г. Като четем описанията на чувствата, които двамата с Карнарвън изпитват по време на инсценираните събития осем години по-късно, можем само да си представяме какво ли са усещали, когато в дейст-вителност за първи път са проникнали в гробницата и са разбрали, че пред тях се намира най-голямото съкровище от злато и скъпоценности, което някога е съществувало. Вероятно са се разкъсвали между моментното желание да обявят откритието си пред света и да се потопят в слава и хладната преценка, че ако успеят да опазят тайната, ще могат да задържат по-голямата част от съкровищата за себе си. Това, че съумяват да съхранят тайната в продължение на цели осем години, през които се занимават с разчистването на други гробници и реконструирането на хода на историята, е изключителен подвиг на самоконтрол и организация. Поразителен е самият факт, че успяват да се измъкнат, но сега, когато имаме възможност да погледнем назад, бихме могли да разберем как точно са го направили. 
Има няколко доказателства за това, че са проникнали в гробницата години преди да обявят официално откриването й. Най-категоричното е един пръстен, който Карнарвън дава на Едуард Харкнес, председател на борда на директорите на Метрополитън Мюзиъм. Това става през 1921 г. Знае се, че въпросният пръстен, на който е гравиран картушът1 на Тутанкамон, вече седем години е в обръщение. Би могъл да произхожда само от гробницата на младия цар. 
1 Овална рамка, която загражда името на фараона. - Б. пр. 
Всъщност Картър и Карнарвън намират една гробница, която е много по-голяма от тази, която по-късно ще представят на публиката като последното обиталище на Тутанкамон. След това - между 1914 и 1922 г. - те систематично изнасят четири пети от нейното съдържание, като все пак оставят достатъчно съкровища, които да смаят света, когато дойде моментът да инсценират откриването и. 
В продължение на всичките тези години, всяка една предложена от тях история е внимателно обмислена, така че да „мъти водата― и да обърква останалите специалисти. Например през 1922 г. пускат слух, че Карнарвън е бил на път да се откаже от търсенето, но че Картър е предложил сам да финансира по-нататъшните проучвания, като по този начин така е впечатлил лорда, че най-накрая последният се съгласил да продължат. Като се вземат предвид всички останали сведения, цялата история изглежда доста измислена. И двамата много добре знаят, че това е последният им сезон на „търсене―, тъй като вече са решили, че моментът да обявят откритието си най-накрая е дошъл. Това, което искат да постигнат, е да засилят у широката публика впечатлението, че дори и те са започнали да се съмняват дали не са ги „пратили за зелен хайвер―. 
Първите ми подозрения се зародиха по време на едно посещение в Каирския музей, при което размерите на експозицията на предметите от гробницата на Тутанкамон просто ме изумиха. Вече бях ходил в самата гробница и не можех да си представя как всичките тези съкровища са успели да се поберат в тези няколко малки помещения. Това ме накара да се заровя в историята и така разбрах, че предмети от нея са изложени в още тринадесет музея по целия свят, включително и в Британския музей. Извън това количество остават находките, които или се намират в частни колекции, или се броят за изчезнали. Ако всички тези приказни предмети се съберат на едно място, става немислимо да си представи човек, че те са били намерени в тези стаи, през които ежегодно минават хиляди туристи, чудейки се колко са тесни за извършената вътре огромна работа. Просто количеството е твърде голямо. Все едно да се опитате да убедите някого, че мебелировката на Бъкингамския дворец е бил открит във вилата на Ан Хатауей. 
Като наблягат на факта колко хаотично са натрупани предметите в преддверието, страничното помещение и съкровищницата, Картър и Карнарвън успяват така да объркат цялата картина, че никой освен работещите по разчистването на гробницата да не може да каже какво всъщност е било там и какво не. Ако искате да добиете представа как са изглеждали помещенията на гробницата, когато за първи път са отворени за широката публика, можете да погледнете на тавана или в мазето на която и да било стара фамилна къща, където с течение на годините са се натрупали стари мебели, куфари и какви ли не вехтории. Едва ли е възможно някой да добие точна представа какво точно се случва вътре. 
Когато се върнах в гробницата за втори оглед, бях поразен от редица други несъответствия. Ако един фараон заслужава да бъде съпроводен в отвъдния си живот от такова количество земни блага, то защо трябва да е положен в такава мизерна обстановка? Има го възможното обяснение, че е умрял твърде млад и просто не е стигнало времето, но погребаните с него богатства предполагат друго. Ако са имали време да съберат толкова огромна колекция, би трябвало да са могли да направят и гробница, където да я положат в необходимия ред. И освен това, защо входът е трябвало да бъде толкова тесен, че на жреците да им се наложи да срежат осите на шестте колесници, за да могат да ги внесат вътре? Колко време е било необходимо, за да се направи коридорът с някой и друг метър по-широк? Може би 
още една седмица? И дори да е трябвало да разглобят колесниците, за да ги вкарат в гробницата, защо след това не са ги сглобили? 
Говорим за жреци и служители, които са готови на всичко само да могат да погребат своя владетел по съответния начин. Наистина ли е възможно да са накълцали колесниците само за да ги прекарат през тясната врата и след това просто да са ги подпрели на стената в безпорядък? Каква работа биха могли да свършат те на младия цар в това си състояние? Как биха могли да го пренесат през отвъдното, като са разглобени на части? 
В продължение на дълги години разсъждавах върху това и изчетох всичко, което успях да намеря - от официалните версии на Картър и неговия екип до неофициалните версии на неговите критици, докато в съзнанието ми бавно не изплува идеята, че цялата история е била нагласена. Входът, който уж е бил открит от малкото момче, въобще не е официалният вход. Това всъщност е бил изходът, който Картър и Карнарвън създават, за да могат да влизат и излизат от гробницата след запечатването на истинския вход. Открих, че Картър е променял историята си за момченцето и скритото стъпало поне няколко пъти. Когато към края на кариерата си обикаля Америка, той споменава пред Лий Кийдик - организатора на обиколката, - че противно на написаното в книгата, „стъпалото било открито малко извън участъка, на който според неговите инструкции надзирателите е трябвало да започнат работа―. 
Цялата измислица с момчето е необходима, за да се създаде впечатлението, че стъпалото към гробницата е било покрито с пясък. По този начин Картър ще може да разчисти стълбището до горния праг на първата запечатана врата и отново да го засипе, уж за да изчака пристигането на своя приятел и покровител - лорд Карнарвън. Причината да не разкрие цялата врата през тази първа вечер е, че има нужда от оставащите му светли часове, за да засипе вече разчистената част. Всъщност, като се има предвид, че на първо място въпросното разчистване въобще не се е състояло, Картър просто трябва да засипе т.нар. запечатана врата. Въобще не е необходимо да копае, тъй като вече знае, че вратата е там. А знае, защото именно той я е направил. 
В момента, в който започнах да се съмнявам в историята с момченцето, тя ми се стори толкова невероятно фалшива, че направо не можех да повярвам, че целият свят - включително и аз - се е вър-зал. С изключение на Картър, никой друг не е виждал това мистериозно момче. Всички приемат историята на доверие, тъй като прекрасно пасва на това фантастично стечение на обстоятелствата. Малко, бедно и необразовано дете, въоръжено само с пръчка, което открива входа, който убягва на най-изтънчените и образовани господа в света в продължение на векове. Просто е неустоимо. Това е да притежаваш безпогрешния усет на истински разказвач. 
И все пак, ако наистина става дума за едно такова малко и необразовано момче, откъде то ще знае как да прикрие откритието си, така че „други археолози― да не го видят? Как би могло то да различи един археолог от друг? Откъде ще знае, че трябва да отиде именно при Хауард Картър? И как така е осъзнало, че твърдата повърхност под пясъка е толкова изключително важна? Цялата околност е скалиста, като стъпалата са открити точно под древните работнически колиби, където трябва да е било пълно с твърди повърхности. Какво е накарало малкото момче да реши, че е открило нещо толкова по-важно от всичко друго, което армията от работници разкопавала из долината? 
Внезапно бях поразен от напълно ясната мисъл, че Картър просто си е измислил цялата история. И ако е измислил това, дали не си е измислил и всичко друго? 
Когато се зарових още малко в нещата, установих следното: по времето, когато Карнарвън тъкмо трябва да е получил телеграмата на Картър (в която последният го моли да тръгне веднага, тъй като е намерил нещо изключително важно), лордът вече е доставил огромно количество провизии на обекта. Би ли го направил, ако не знае, че ще бъде повикан? Не, разбира се. Той иска всичко да е готово за пристигането му, така че да може да празнува откриването на гробницата -- която официално още не е открита - по обичайния си разточителен маниер. Когато Картър пристига в Долината за зак-
лючителното действие на търсенето, той докарва със себе си значителни количества провизии от най-високо качество, включително и най-отбрани вина, които Карнарвън е закупил от „Фортнъм и Мей- сън― - най-известния магазин на Пикадили, където пазаруват само състоятелни хора. Очевидно е, че Карнарвън прекрасно знае кога точно ще получи известието да дойде за откриването на гробницата и се е подготвил да празнува сериозно. Телеграмата не го изненадва - той вече е събрал багажа си и двамата с дъщеря му са готови да отпътуват. 
След това хора от семейство Ел-Расул, което и до ден днешен живее в село Курна, ми разказаха как всички гробници в долината са свързани помежду си (въпреки че тези свързващи коридори все още не са открити). Едва тогава успях да си представя как е било възможно Картър да работи през всичките тези години, без да бъде забелязан от околните. Условията са били просто перфектни за грабителите. В продължение на дълги години те биха могли да действат под земята в търсене на тайни проходи и запечатани врати и въпреки това властите въобще да не разберат за тяхното съществуване. 
Това разкритие ме накара да се замисля върху детайлите. Да предположим, че Ел-Расул са завели Картър до входа на гробницата на Тутанкамон, като са минали през някоя друга гробница. Това може да е станало през тази на Рамзес VI, която се намира точно над нея. Да предположим, че те са показали на Картър и Карнарвън пътя към гробницата и двамата са прекарали следващите десет години в нейното изпразване. Това би могло да обясни слуховете за „трите самолета―, които според местните хора долетели в долината, били натоварени със съкровища и отлетели обратно. Картър по-късно ще се подиграе с тези „брътвежи на туземците―. 
И защо, запитах се аз, Картър и Карнарвън въобще е трябвало да инсценират цялата история с откриването? Защо просто не са отнесли съкровището, запазвайки го в тайна? Защото ако гробницата не бъде открита официално, те няма да могат да обяснят произхода на предметите и да ги продават открито. И защото не се стремят само към богатство. Те имат и друга цел - отдаването на почести и слава. Вече имат достъп до богатствата, но ще се издигнат в очите на световната общественост само ако обявят откриването на гробницата на Тутанкамон. Ще трябва да оставят в нея достатъчно съкровища, колкото да покажат, че това е най-голямото откритие, правено в Долината на царете до този момент. Всъщност находката е толкова огромна, че и една пета от откритите първоначално предмети са повече от достатъчни, за да се получи необходимият ефект върху затаилия дъх свят. 
Но ако покажат на публиката истинския път към гробницата, който минава през ограбените вече зали, най-вероятно престъплението им ще бъде разкрито. Дори и да успеят да убедят околните, че кражбата е станала още през древността, общият ефект от откритието ще бъде значително по-малък. Затова те решават да прикрият входа и да преградят празните зали с фалшиви стени, като преместят всичко останало в четирите помещения, които ще представят пред света. 
Отварянето на гробната камера, както и отварянето на преддверието преди това, е само още едно невероятно изиграно представление. Картър успява да убеди целия свят, че докато разбива запеча-таната врата, той изпитва същото нетърпение, което изпитват и всички останали. Той съумява да създаде илюзията, че всички заедно ще се върнат назад във времето и ще пристъпят в едно задушно и тайнствено място, което е останало недокоснато от онзи ден преди повече от три хилядолетия, когато вътре е било положено тялото на фараона. 
Докато се стигне до този момент през 1923 г., в който стената най-накрая ще бъде демонтирана, вестниците вече са раздухали до последно всички възможни варианти. Картър може и да се прави на отегчен от всички тези празни приказки, но всъщност той през цялото време ги окуражава. Това ще му позволи да създаде един вид „димна завеса―, която да попречи на любопитните погледи да стигнат твърде близо до това, което твърди, че е открил. Картър е като фокусник, който използва сръчността на ръцете си, за да отвлече вниманието на публиката от същинския трик. Докато очите на всички са приковани на златната стена, която постепенно се разкрива пред тях, едва ли ще си направят труда да 
се загледат във фалшивия разделителен зид, който бързо се топи под ударите на Картър и отнася със себе си следите на своя строител. Въобще не е чудно, че Картър и Карнарвън са нервни. 
Когато стигат до изваждането на четирите намиращи се един в друг ковчега, с цел да се разкрие намиращият се вътре саркофаг, Картър съобщава, че дъските, макар иначе напълно здрави, са се свили от хилядолетния престой в сухия въздух на гробницата. Това свиване обаче е много по-вероятно да се е получило при първоначалното разглобяване на ковчезите, което Картър прави заедно с бандата на Ел-Расул. Вероятно след това се оказва невъзможно да ги съберат отново по същия начин, още повече като се има предвид, че цялата конструкция трябва да бъде разместена, за да може да се скрие първоначалния вход. 
В своята книга „Гробницата на Тутанкамон― Картър обяснява, че създателите на външните саркофази са били „ненадминати майстори в работата си― и че дървените части и връзките на тяхната конструкция демонстрират изключителни умения. И все пак, има свидетелства за това, че погребалните обреди са били извършвани набързо, като отделните секции просто са сковани заедно, без оглед на риска за фината им позлата. Картър описва дълбоки следи върху тънкия златен лист, оставени от подобен на чук инструмент. На някои места дори липсват части от украсата. Във вътрешността на саркофазите има още следи от работата на майсторите, включително дървени стърготини, които са останали неизчистени. 
Ако въпросните конструктори наистина са били - както твърди Картър - „ненадминати майстори―, защо се е получило така, че саркофазите са обърнати в погрешната посока, противно на зададените им указания? Като се има предвид, че тези хора са подготвяли погребението на своя божествен цар, на любимия си фараон, дали е възможно работниците да са оставени да работят толкова небрежно, че просто да „сковат― частите на този най-свещен ковчег? Още веднъж Картър не само подлага на изпитание доверчивостта на читателя, но освен това с тези обвинения обижда култовите общества на Древен Египет. Не е ли по-вероятно небрежното изпълнение да е дело на ръцете на Ел-Расул, които са се хвърлили да изпълняват нарежданията на Картър при един далеч нетолкова отдавнашен обир на гробницата? 
В едно интервю за „Таймс― Карнарвън се оплаква от това, че „в някакъв момент в гробницата е проникнало известно количество влага, чийто източник още не може да се прецени, вследствие на което всички ленени покрови са открити в изключително лошо състояние―. 
Изглежда напълно оправдано да предположим, че влагата се е озовала в гробницата вследствие на първото влизане на Картър в нея, когато заедно с него — за първи път от три хиляди години насам - влиза и свеж въздух. Има много коридори, които водят към и от гробницата. Сега всички те са затворени, но когато са били отворени, през тях спокойно е можело да влезе по-влажен въздух. До този момент гробницата е била затворена херметически и всичко в нея е било превъзходно запазено. Единствено жаждата за злато е променила това. 
На друго място Картър говори за избирателността на „грабителите от династичната епоха―, като твърди, че в празните ковчежета вероятно е имало невероятен набор от богатства. Аз обаче съм сигу-рен, че именно избирателните ръце на неговите собствени „следдинастични― грабители са извадили съкровищата от въпросните ковчежета. По-късно Картър ще заяви, че липсват поне 60 % от накитите. Каква ли невероятна гледка са разкрили пред очите на Картър и Ел-Расул пълните все още кутии - безчет милиони под формата на бижута и предмети на изкуството - най-прекрасните произведения на една древна цивилизация, чакащи само да получат фалшиви етикети, да бъдат опаковани, изпратени по въздуха и тайно продадени на музеи и частни колекционери. 
Много от ковчежетата дълго време остават на мястото, където са били открити, и едва в наши дни са преместени от инспекторите от Луксор от Гробница 98 на по-сигурно място. Въпреки принадлеж-ността им към едно така прочуто откритие, те не предизвикват особен интерес сред музеите по света. 
Археолозите са обсебени от мисълта за съкровищата, които някога са лежали в тях. Празните ков-чежета - източник на неудобство за властите - будят болезнени спомени за откраднатото. 
Дори още преди официалното отваряне на гробницата Карнарвън е обещал на ръководството на Метрополитън, че техният музей ще получи лъвския дял от всичко намерено. „Разбира се - казва той на Литгоу, директора на музея, - ще трябва да дам нещо и на Британския музей, но смятам да се погрижа Метрополитън да не бъде ощетен с нищо.― 
Всъщност той въобще не възнамерява да продава, а още по-малко да дава каквото и да било от съкровището на Британския музей. Американците плащат по-добре и не задават толкова въпроси. На този етап Карнарвън пази в тайна както от Картър, така и от собствената си дъщеря - лейди Евелин - даденото на Литгоу обещание. Може би смята, че те ще имат повече скрупули от него по отношение на това къде отиват находките. В крайна сметка това желание е изпълнено след смъртта му и неговата колекция е продадена на Метрополитън Мюзиъм от съпругата му Алмина. Картър се заема с пре-говорите и прибира в джоба си солидна комисионна. Обаче в еуфоричната обстановка около откритието Карнарвън прави грешката да каже на журналистите, че - като се има предвид, че гробницата е отваряна през древността, половината от съкровищата по право му принадлежат. Такива са първоначалните договорености с Египетското правителство. Освен това той намеква, че ще дари част от своя дял на Британския музей и на Метрополитън Мюзиъм. Изглежда, Карнарвън разказва две различни истории едновременно. 
Както се коментира в книгата на Бракман „Златото на Тутанкамон―, тези забележки вбесяват египтяните. „Ел Ахрам― - едно от най-влиятелните египетски издания - изразява съмненията си „дали правителството ще възприеме гледната точка на Карнарвън―. Министерството на обществените дела, към което се числи и Отделът за старини, излиза с официално изявление, с което изисква съкровището от името на египетското правителство. Властите са категорични: „Това не може да се поставя под въпрос... Общественото мнение в Египет не трябва да бъде тревожено.― Официалните разпоредби гласят, че откривателят трябва да получи половината предмети от вече отваряни гробници, като преди това египетското правителство подбере своята половина. Въпреки това министерството излиза с твърдението, че в договора на Карнарвън изрично се споменава, че той няма никакви права върху откритите от него артефакти. 
Правителството се опитва да провокира благородството на Карнарвън по един коварен начин. Той, твърди се в изявлението, е „приел с удоволствие клаузата от договора, според която няма да има ни-какви права върху откритото от него, (следователно) доказвайки, че не се води от каквито и да било материални амбиции, а се е посветил на служба на науката и изкуството―. Това сварва неподготвени и Картър, и Карнарвън. Двамата наистина са искали да изглеждат пред света като изцяло отдадени на науката и изкуството. Все пак печалбарството не е от нещата, които са присъщи на един английски джентълмен. Истината е друга, разбира се - начинът на живот на един английски джентълмен зависи от притежаването на доста значителни материални блага. И макар във висшето общество да се смята за неучтиво да се говори за пари и да се задават въпроси относно техния произход, това просто е една традиция, която защитава онези, които са проникнали в тази среда по не особено честен начин. 
И така, когато идва моментът да бъде отворена гробната камера, Картър публично заявява, че е твърдо убеден в това, че в името на археологията цялото съдържание на гробницата „трябва да бъде изложено в Египетския музей―. В същото време, в частно писмо до Карнарвън той пише, че трябва да се направи всичко възможно и на най-високо ниво, за да се гарантира на Негова светлост, че той ще получи дял, който да компенсира вложените време и средства. Освен това широката публика разбира, че между двамата има несъгласия по въпросите за връзките с пресата и особено по отношение за сделката на Карнарвън с „Таймс―. Започват да се прокрадват слухове, според които това неразбирателство е довело до разтрогване на партньорството им. Всъщност по времето, когато се сключва въпросният договор, те продължават да се разбират прекрасно и Картър се опитва да осигури на Карнарвън най-изгодните сделки за печатни, филмови и радиоправа. Картър предлага да се 
организира търг и да се отстъпят правата на този, който предложи най-много. В първия момент Карнарвън се съгласява, но после променя становището си, като в частен разговор споделя с Картър, че това би изглеждало твърде комерсиално. 
Каквито и да са реалните им намерения, измамата сработва и в безкрайни статии и книги такива уважавани египтолози като Брестед и Гардинър продължават да описват Карнарвън като стремящ се към своята „унция месо―, докато на Картър се налага да го ръга в ребрата и да настоява най-добрите находки да постъпят в Египетския музей за старини. 
Изваждането на хилядите предмети, официално открити в гробницата (за разлика от това, което по-рано е изнесено в далеч по-голямо количество), е мащабно начинание. Картър го ръководи по начин, който се доближава до военна организация. Налага се да разглобят някои от по-големите и тежки предмети. Украсените с животински глави дълги ложета и шестте колесници трябва да бъдат изнесени през тесния вход и нагоре по стръмните стъпала. Един от присъстващите описва сцената по следния начин: 
„Трудно е човек да си представи природата на цялото това начинание: всичко натоварено на девет коли в ранните часове на вчерашния ден, в очакване на нареждане за тръгване. На пръв поглед никой не би могъл да си помисли, че всички тези най-обикновени пакети съдържат някои от най-ценните и със сигурност най-обсъжданите предмети в целия днешен свят.― 
Картър не е в състояние да изнесе тези големи предмети по начина, по който са внесени. Той трябва да се преструва, че стъпалата, наклоненият коридор и тясната врата са единственият път към гроб-ницата. Освен това, не може да си позволи да ги остави вътре, тъй като няма място, а и колкото повече стоят там, толкова по-голяма нероятност има някой да заподозре, че е твърде невероятно да са били вкарани вътре по предполагания начин и да започне да търси истинския вход. 
На 26 февруари 1923 г. сезонът приключва и гробницата е затворена, като коридорът и стълбището отново са запълнени с камъни, за да се предотврати проникването на нарушители. Вероятно Картър и неговите помощници все още могат да влизат през тайните коридори от други гробници. След престрелките с пресата и политическия натиск от страна на националистите, за Картър и Карнървън най-вероятно е голямо облекчение да могат да спуснат завесата на своето творение, пък макар и само за няколко месеца. Без съмнение те могат да се поздравят със страхотния успех на цялата машинация. Каквито и да са резултатите от бъдещите спорове с пресата и с Пиер Лако и неговата Служба за старините, те са направили най-невероятния удар и са си осигурили мястото в учебниците по история. 
Някои от лъжите на Картър и Карнарвън вече бяха разкрити в други книги, като например в „Тутанкамон - неразказаната история― на Томас Ховинг. Според него и други автори през цялата пър-ва нощ след онзи първи поглед към струпаните вътре съкровища, цялата група остава в гробницата, като прокарва осветление и изследва всички предмети до самия саркофаг. Ако вярвате, че всъщност това е денят на откриването на гробницата, теорията изглежда напълно смислена. Трудно е да си представи човек, че след толкова години на безплодни усилия Картър и Карнарвън ще могат да се откъснат от откритието си толкова лесно. Ако, както твърдят двамата, това наистина е първият им поглед в тази приказна гробница, просто е немислимо да са я зазидали наново и да са се прибрали, независимо колко уморен е лордът от пътуването си от Англия. Никой не притежава такава самодисциплина. Става дума за хора, които смятат гробницата за своя собственост и едва ли разглеждат изискването за присъствие на инспектор от Службата за старини като нещо повече от досадна техническа подробност. 
И все пак Ховинг и останалите като него са твърде милостиви в присъдата си над нашите герои. Те всъщност успяват да изплетат далеч по-сложни мрежи от измами, отколкото който и да било от ранните им биографи е в състояние да си представи. 
9. 
ЗАЛИЧАВАНЕ НА СЛЕДИТЕ 
И щом с измами се захванем, плетеме ние мрежи 
най-коварни. 
Сър Уолтър Скот 
Сега трябва да погледнем по-отблизо към случващото се около Картър и Карнарвън с цел да разберем какво ги е принудило да прикрият следите си и да направят своето „откритие― точно в този момент. 
В книгата си „Тутанкамон - неразказаната история―, Томас Ховинг споменава, че през 1917 г. симпатичният сър Гастон Масперо се оттегля от поста Директор на Службата за египетски старини. За свой заместник е избрал Пиер Лако, който - поне така вярва Масперо - ще продължи традиционната либерална политика към чуждите археолози, които искат да копаят в Долината на царете. Сред тях са и Картър и Карнарвън. По времето на Масперо винаги е била в сила уговорката, че откритите предмети се разделят наполовина между откривателите и египетските власти. Изключение се прави единствено за случаите, при които гробницата е открита непокътната — тогава всичко остава за правителството. Масперо въвежда правилото за разделянето на находките през 1884 г. с цел да създаде благоприятни условия за научна работа. Според него усилията на чуждестранните археолози не би трябвало да се обезкуражават от дребнави правила и наредби. Всичко е доста неясно и се разчита основно на джентълменски споразумения. В крайна сметка тези условия облагодетелстват хора като Картър и Карнарвън и поставят в неизгодно положение египетските музеи, които са принудени да откупуват от разкопвачите собствените си артефакти. В противен случай предметите се отправят към Лондон или Ню Йорк. 
Веднъж щом Лако встъпва в новата си длъжност, той внезапно се разкрива в съвсем различна светлина. Той е изключително прецизен археолог и освен това по образование е френски йезуит, обсебен от точността. Твърди се, че навремето си направил опис на всички описи. Лако определено не одобрява системата, която позволява на състоятелни чужденци да копаят в Египет и да изнасят това, което повече или по-малко искат, докато в същото време властите си затварят очите. Той вярва, че времената са се променили и че изследователите трябва да се намират под стриктен контрол. Те не би трябвало да провеждат разкопки без присъствието на инспектор, независимо от това дали са британски перове или американски милионери. Лако обявява, че отсега нататък Службата за старините ще има право на първи подбор, като едва след това останалите предмети ще бъдат разделяни с откривателите. Освен това той заявява намерението си да затегне правилата относно непокътнатите находки. За Картър и Карнарвън това са ужасяващи новини и те натрупват огромна неприязън към Лако. Картър решава, че става дума за ниско интелигентен противник, която преценка впоследствие ще се окаже голяма грешка. 
През 1914 г. — когато вероятно за първи път откриват гробницата - Масперо все още е на работа. Единственото нещо, за което Картър и Карнарвън трябва да се тревожат, е гробницата да не изглежда непокътната, така че да могат да присвоят поне половината от това, което ще покажат пред широката публика. И тъй като имат намерение да изнесат по-голямата част от съдържанието и още преди да обявят откритието си, това означава, че в крайна сметка ще разполагат с огромно богатство. В този момент се появява Лако и сякаш се опитва да застане между тях и заслужената им награда. Ръководството на Метрополитън Мюзиъм е също така ужасено от предлаганите промени, тъй като това би означавало, че непрекъснатият поток от артефакти ще пресъхне. Различни директори напраз- но се опитват да запазят статуквото, така че музеят да продължи да получава както лъвския дял от всяка находка в Долината, така и отделни предмети, които търговци като Картър са в състояние да осигурят. 
Освен всичко друго Картър и Карнарвън искат и славата от откриването на непокътнатата гробница, тъй като това би била първата такава въобще. Следователно те трябва да измислят план, според който 
едновременно и да открият „непокътната гробница―, и да не им се налага да предадат всички предмети на Лако. 
В крайна сметка - или поне това е моето мнение - те решават да направят така, че гробницата да изглежда отваряна в древността. В резултат те биха могли да твърдят, че тя не е непокътната, но че е останала в това състояние през трите хилядолетия след като грабителите са си тръгнали. Нямало да е трудно да убедят околните, че в гробницата са влизали крадци, тъй като те самите вече ще са я ограбили. Просто трябва да се погрижат направената от тях маскировка да изглежда на три хиляди години. 
В „Гробницата на Тутанкамон― Картър твърди, че нито една гробница на фараон от XVIII династия не е била ограбена в периода на управление на тази династия, тъй като по това време владетелите са силни и богати и обръщат голямо внимание на запазването на покоя на своите предци. Той се позовава на това, че в нито един документ от времето на XVIII династия не се споменава за ограбване на гроб-ници, за разлика от големия брой подобни свидетелства, които се отнасят към XIX, XX и XXI династии. Освен това Картър твърди, че е открил печат, който изрично сочи към управлението на Рамзес IV. Причината за тези на пръв поглед тривиални аргументи се крие в това, че ако властите приемат, че гробницата е била ограбена по време на XVIII династия, технически тя ще бъде оценена като непокътната и цялото и съдържание ще остане за египетското правителство. А ако успеят да ги убедят, че е била ограбена при някоя от по-късните династии, тогава в сила ще остане принципът за поделянето на находките по равно. 
Обаче се появяват и такива специалисти, които отказват да повярват на твърденията на Карнарвън и Картър просто така. Проф. Джеймс Брестед, който се занимава изключително с разчитане на йероглифни текстове и древноегипетски език, по-късно изследва всички печати по стените и запечатаните врати. Според неговото заключение всички принадлежат или на Тутанкамон, или на служителите на царския некропол. Той не забелязва направения от Картър и Карнарвън отвор, тъй като те са го прикрили, а е твърде добър професионалист, за да си позволи да размества предмети, за които предполага, че лежат на първоначалните си места. Брестед излиза с мнението, че в гробницата е влизано по времето на XVIII династия - веднъж или дори на два пъти. Според Картър това би трябвало да е невъзможно. Брестед заявява , че предполагаемият печат на Рамзес IV е всъщност лошо запазен печат на Тутанкамон. Освен това той коригира изказването на Картър, че през XVIII династия няма ограбване на гробници, като се позовава на тази на Тутмос IV, която е била отворена и по-късно наново запечатана от фараона Хоремхеб. 
„Господи - възкликнал Картър според свидетелства на очевидци, - въобще не се бях сетил за това.― Което само по себе си е много невероятно, тъй като именно Картър открива гробницата на Тутмос IV. 
По-нататък Брестед обяснява на Картър, че според него грабителите, които са влизали в гробницата на Тутмос IV, не са същите, които са заловени в началото на управлението на Хоремхеб. Той допълва, че гробницата на Рамзес IX1 се намира точно напряко на входа към тази на Тутанкамон, което би следвало да означава, че последната е била засипана и забравена дълго време преди управлението на Рамзес IX, т.е. по времето, когато според Картър би трябвало да е била ограбена. 
1 Фараон от XX династия на Новото царство - 1126—1108 г. пр. Хр. - Б. пр. 
И още веднъж Картър не успял да измисли нищо друго, освен: „Господи, въобще не се бях сетил за това!― 
В собствената си книга той пропуска да спомене корекциите на Брестед, но заявява, че е сигурен в това, че повторното запечатване на гробницата не може да е станало повече от десет години след погребението на младия цар. И все пак, Картър би трябвало да знае, че ако именно Хоремхеб се е опитал да въведе ред в гробницата, това трябва да е станало още по-рано, тъй като в момента, в който 
този военачалник узурпира трона на фараоните, той започва систематично да заличава всеки спомен за управлението на Тутанкамон. 
Не трябва да се забравя, че макар да не са очаквали чак такова обществено внимание след обявяването на откритието си, Картър и Карнарвън трябва да са знаели, че направеното от тях ще бъде подложено на най-детайлен анализ от страна на различни специалисти, много от които биха искали да дискредитират по някакъв начин находката. Високо образованите професори и музейните уредници са също толкова податливи на силата на завистта, колкото и всеки друг. Откривателите ще трябва много добре да обмислят подготвяната измама , тъй като иначе рискуват да бъдат разкрити в първия момент, в който на сцената се появят техни колеги. Те ще трябва да запечатат оригиналния вход към гробницата и да прикрият истинския брой на помещенията, много от които стоят голи и изпразнени от положените в тях съкровища. И така, те създават нов вход като преустройват нещо, което в началото най-вероятно е било замислено като изход, и изсичат стъпала в скалата. Изкопаният материал е натрупан под пода на преддверието, който по тази причина се оказва с четири стъпки по-високо от страничното помещение и гробната камера. След като привършват с тази работа, те отново засипват стъпалата, за да могат по-късно да измислят историята с откриването и малкото момче. Събират всички артефакти, които не са откраднали, в три стаи около гробната камера - преддверието, страничното помещение и съкровищницата - като ги натрупват по един особено хаотичен начин, който би трябвало да предполага, че гробницата е била ограбена през древността. 
Освен това заявяват, че гробницата е била повторно запечатана от жреците след проникването на крадците (спомнете си за всички печати и за зазиданите врати). И все пак, струва ли ви се възможно жреците, които са се заели да възстановят реда в свещената гробница на едно момче, което в техните очи е бог-слънце, да оставят всичко натрупано като на стар таван? 
Освен това съществува и проблемът с колесниците. Картър трябва да е отчел възможността, някой да забележи, че осите им са твърде дълги, за да могат да бъдат внесени през вратата, която ще трябва да се явява вход към гробницата. Тъй като е истински археолог - а той без съмнение е, - вероятно сърцето му се е късало от мъка, но все пак той и неговите хора срязват осите наполовина и ги подреж-дат до стената. Това, или поне той така си мисли, би трябвало да предотврати всякакви неудобни въпроси. И все пак е немислимо жреците да са оставили колесниците в подобен безпорядък. Те или са щели да разширят входа, или - ако това се е оказало невъзможно по една или друга причина - са щели наново да сглобят колесниците вътре. Няма жрец, който да изпрати своя цар към вечността с неизползваема колесница. 
Картър се сеща за още един проблем: ако - каквато ще е неговата теза - в гробницата преди хиляди години са влизали крадци, защо не са докоснали ковчезите и златните саркофази? Става дума за не-вероятни съкровища, които грабителите са пренебрегнали без видима причина. Картър ще трябва да намери обяснение, иначе цялата история ще изглежда много съмнителна. Внезапно се сеща - крадците не са проникнали в гробната камера, тъй като просто не са я забелязали. А не са я видели, защото е скрита зад стена. Налага се Картър да изгради стена. 
Основният проблем се състои в това, че новата стена ще трябва да прилича на останалите три, които са покрити със стенописи, представящи погребението на Тутанкамон и неговото пътуване през от- въдното. Илюстрираната история започва на източната стена, където е изобразена мумията, носена към гробницата на обкичена с цветя носилка. Последните обреди са представени на северната стена, а на западната фараонът пътува към задгробния свят. Ако Картър иска да създаде една нова южна стена, той ще трябва да измисли сцена, на която Тутанкамон да пристига в отвъдното. Стилът на изображе-нията е прост и едва ли може да затрудни художник със способностите на Картър, който освен това от години се занимава с прерисуването на древноегипетски стенописи. Да се нарисува нещо в запечатана стая обаче, е сложно. 
Построяват стена, която да скрие ковчега, като оставят в нея малък отвор, колкото Картър да може да пропълзява навън и навътре през времето, когато е зает с украсяването на прясно изградения зид. Това е предизвикателство за всичките му способности на художник и копист. Картър прекрасно се справя със задачата, като използва уменията си, усъвършенствани през последните 25 години. Той създава копия, които са в състояние да убедят всеки, че стената е солидна и винаги си е била там и че към преддверието има само един вход - този, който сам е създал. 
Вероятно всичко много е приличало на усилията на Микеланджело по украсяването на свода на Сикстинската капела, само че пренесено в една много по-тясна и изключително нажежена обстановка. Картър е принуден да работи в пространство с ширина от половин метър, което е затворено между външния ковчег и новопостроената стена. Той вероятно съзнава, че въпреки всичките му умения, новите изображения няма да издържат на един детайлен анализ. Ако някой например си даде труда да изследва боята, веднага ще стане очевидно, че тя е съвсем прясна, а не на три хиляди години. Ще трябва да разбие стената при първа възможност, уж за да отвори път към гробната камера. Бихте ли могли да си представите, че - ако наистина би вярвал в нейната древност - един толкова старателен професионалист като Картър би си позволил просто да я събори? Не е ли това човекът, който ще посвети десет години от живота си да изнесе и каталогизира всеки един предмет от гробницата. 
Все пак Картър оставя своя отпечатък: мащабът, който той използва за своите стенописи се различава от този на останалите изображения в гробницата. Може би просто не съумява да превъзмогне напълно стила и техниките, които е усвоил в Англия. Може би всичко е щяло да остане незабелязано, ако не е присъствието на Хари Бъртън - официалния фотограф на експедицията, - който заснема стената преди цялостното и демонтиране. И въпреки това нарисуваните фигури са достатъчно убедителни, за да заблудят лаиците и да избегнат един щателен преглед в първоначалната еуфория около отварянето на гробната камера. Официалното обяснение, което е дадено за разликите в размера на изображенията, е, че най-вероятно са правени от различен майстор и при това набързо, тъй като жреците е трябвало да затворят гробницата. В нито една от книгите, които са ми попадали, не съм срещнал въпроса как майсторите - за които се твърди, че са изрисували и четирите стени на камерата - са успели да излязат оттам след приключване на работата. И все пак, ако някой би се сетил да зададе този въпрос, Картър би могъл да посочи използваната от него самия дупка и с това да се приключи. 
В книгата си от 1990 г. „Гробницата на Тутанкамон - пълно описание― Никълъс Рийвс пише следното за тези изображения: „Те очевидно са били изпълнени от друг майстор, като пропорциите на фигурите се основават не на Амарненския канон от 20 квадрата, а на по-традиционния от 18 квадрата.― Това е първият коментар върху тези мистериозни изображения за целия период от три четвърти век, изминал след издайническите снимки на Бъртън. Кой би обърнал внимание на нещо толкова тривиално, когато е изправен пред една гробница, която е пълна с толкова много чудеса и загадки? 
Ако приемем тезата, че четвъртата стена е била изградена и изрисувана от Картър, ще възникне въпросът защо нарисуваните от него сцени толкова добре пасват на тези от останалите три стени и къде е била оригиналната четвърта стена. Най-правдоподобният отговор е, че първоначалната стена е била на същото място, но е била изсечена в скалата. Картър и неговите хора трябва да са имали ня-каква причина да я махнат, може би за да направят преддверието или за да осигурят достъп до него, така че по-късно да могат да пренесат предметите вътре. Едва след това на мястото на първата стена е била издигната нова. 
Веднъж щом Картър подрежда всичко в гробницата според първоначалния си замисъл, той и неговите работници излизат през новосъздадения „вход―, който след това е запечатан. Част от изкопаната скала, която не е скрита под пода на преддверието, е смесена с други материали и е използвана за запълването на тунела. Сега вече гробницата е готова „да бъде открита― - безукорно подготвена измама, доведена до съвършенство инсценировка. 
Когато по-късно ще описва чувствата си при отварянето на първата врата, Картър ще спомене, че винаги е предполагал „ужасната възможност―, гробницата да е била оставена незавършена. „Входът наистина беше твърде малък за царска гробница―. И ако наистина са го тревожели подобни мисли, защо е толкова самоуверен в телеграмата си до Карнарвън? „Най-накрая направихме великолепно откритие в Долината - прекрасна гробница с недокоснати печати...‖ Тази увереност се дължи на факта, че много добре знае какво ще намери. Картър обаче иска да се предпази от всички скептици, които биха могли да предположат, че гробният комплекс е недовършен. Всъщност гробницата изглежда така, защото повечето от стаите са преградени от работниците на Картър, а входът е твърде малък, защото това просто не е оригиналният вход. Преструвайки се на притеснен какво ще намери, Картър се надява да предотврати възможните обвинения, че гробницата всъщност е фалшива. 
Щом като веднъж минава официалното откриване (без присъствието на инспектор, въпреки изричните указания на Лако), Картър трябва да впрегне всичките си умения, за да създаде представле-ние, което да отвлече присъстващите от задаването на много въпроси. Той вече многократно е демонстрирал подобни способности. За периода, когато Картър работи с Тиодор Дейвис, един от спътниците на американеца разказва как изглежда една друга гробница, след като Картър вече веднъж е бил вътре: 
„Влязохме в гробницата на Аменхотеп - сега вече осветена с електричество, така че всички украси можеха прекрасно да се видят. Откраднатата мумия беше върната в саркофага си и надлежно обвита с разкъсаните бинтове - Картър беше аранжирал изключително артистично цялата обстановка. Близо до главата, на саркофага беше прикрепена забулена лампа, която прекрасно подчертаваше релефа на благородното лице на фараона. А когато всички други светлини бяха загасени, ефектът беше изключително величествен. Картър беше свършил прекрасна работа [в Долината на царете], и то в най-различни области... Вече не беше необходимо човек да се препъва помежду зеещи ями и груби стълбища, окапвайки се целия с восък от мъждукащата свещ.― 
Когато се стига до създаването на същата магия и в гробницата на Тутанкамон, Картър е подпомогнат и от самото съдържание на гробницата. Осветени по подходящ начин, предметите вътре са така изумително прекрасни, че едва ли някой би се сетил да задава неудобни въпроси. Всички са зашеметени до такава степен, че едва ли са в състояние да се усъмнят в представената им истина. 
Една от причините, поради които на Картър са необходими цели десет години, за да разчисти гробницата, е изключително педантичният начин, по който всеки предмет е описан, фотографиран и нарисуван на различни етапи от работата. Ако погледнем снимките, които прави Хари Бъртън в самото начало, когато Картър едва започва да си проправя път сред купищата предмети - и всеки един от тях е надлежно номериран, - не е възможно в съзнанието ни да не изникнат спомени за полицейски снимки от „сцената на престъплението―. Всъщност аз лично мисля, че аналогията е напълно оправдана. Картър обаче заявява, че става дума за престъпление, което е извършено преди три хиляди години. Той дори е в състояние да опише как точно грабителите са проникнали в страничното помещение: 
„Един крадец - всъщност едва ли е имало място за повече от един - е пропълзял в камерата, след което много бързо, но систематично, е претършувал цялото и съдържание. Той е изпразнил сандъчетата и е захвърлил различни неща настрана, натрупвайки ги едно върху друго. От време на време е подавал през 
дупката отделни предмети на своите спътници, за да ги огледат по-внимателно в преддверието. Ефектът е бил като от земетресение.― 
Картър преднамерено се изпуска пред някои от работниците и други доверени лица, като например пред полубрата на Карнарвън, че е влизал в гробната камера и преди официалното отваряне. Идеята е да може да обясни отвора в стената и защо е било необходимо да го прикрива с кошница и рогозки. Картър изоставя първата си версия, че дупката е била направена от грабителите, и признава, че му е била необходима, за да може да проникне от преддверието в камерата. Всъщност е точно обратното - през нея той напуска гробната камера, след като е изрисувал стената й. 
С признанието, че просто не е могъл да се сдържи да не хвърли един поглед вътре, Картър прави историята на откритието още по-правдоподобна. Колцина от нас биха устояли на подобно изкушение? Колцина от нас биха осъдили самонадеяността на авантюриста, който е отказал да изчака пристигането на бюрократичния и тесногръд инспектор? Като си признава това минимално и безкрайно разбираемо техническо недоразумение, в очите на околните Картър започва да изглежда още по-честен и трогателно човечен. 
И все пак, ако анализираме дори и съвсем повърхностно историята как четиримата - Картър, Карнарвън, лейди Евелин и Пеки Календър - се взират през дупката в нощта на откриването на гроб-ницата, разглеждайки лежащите пред тях съкровища само на светлината на свещите и на електрическото фенерче, ще установим, че нещо просто не се връзва. По-късно те ще кажат, че са успели да видят двете фигури на стражите, които стоят от двете страни на зазидания вход към гробната камера. Реално погледнато, това е невъзможно да се направи от мястото, където са стояли. Различни автори са изказвали мнението, че тази измислица е резултат от желанието на Картър да скрие факта, че те всъщност влизат в гробницата през тази първа вечер, без да изчакат пристигането на инспектора. Според мен това е просто още едно доказателство, че цялата история с откритието е фалшифицирана. Това е един вид „димна завеса―, която трябва да отвлече вниманието от това, което наистина се е случило. 
Когато започват да се разпространяват слухове как те разграбват гробницата и товарят съкровищата на самолети, и знаейки, че Пиер Лако е тръгнал по пътеката на войната, Картър и Карнарвън решават да разиграят още едно представление, което да замаже нещата. Те обявяват официалното откриване на гробницата. Може и да са го замислили като жест на отвореност, но широката публика го приема като нещо твърде елитарно и затворено за нея. Както и по-рано споменах, единственият поканен журналист е Артър Мъртън от „Таймс―, което е резултат от сделката, която Карнарвън е сключил с неговите работодатели. На всичкото отгоре, на церемонията не са поканени нито Лако, нито неговият помощник Пол Тотенхайм. Картър и Карнарвън дори не се известили Службата за египетски старини, че ще отварят гробницата. Може би просто гледат на нея като на своя собственост, където могат да поканят, когото поискат, а може би просто не искат Лако да види повече от необходимото, преди те да са имали възможността да размътят водата още малко. При всички положения, това се оказва сериозна грешка, за която скоро ще се наложи да платят прескъпо. 
Вечерта преди отварянето, Картър изпраща бележка до командирования инспектор - Рекс Енгелбах, - в която обяснява, че вече всичко е подготвено за една последна проверка. Бележката е доставена твърде късно, за да може Енгелбах да отговори, и понеже е зает и с други обекти, той също не успява да дойде за отварянето на гробницата. Вместо това, той изпраща като свой заместник един местен инспектор - Ибрахим Ефенди. 
По време на церемонията по отварянето Картър продължава да разиграва театър. След едно кратко приветствие към събралите се, той казва: „Вече готови ли сме? Моля, заповядайте.― Повежда ги надолу по стълбите и през коридора към масивната желязна решетка, която е монтирал на вътрешната врата и за случая е покрил с бяло платно. Вътре в гробницата лампите са запалени и през покривалото 
се процежда слаба светлина. Картър спира. След това, като обяснява на присъстващите къде точно се е намирала дупката на грабителите, той дръпва завесата. От тълпата се изтръгва възглас на изумление и мнозина по-късно ще си спомнят колко зашеметяваща е била гледката. Има прожектори навсякъде и блестящите златни повърхности и пъстроцветните предмети са артистично осветени под най-добрия възможен ъгъл. Картър допълнително подсилва драматизма на момента, като отлага отварянето на желязната врата колкото се може повече, дрънчейки с дебелите вериги по решетките. Представлението тече с пълна сила. 
След отварянето Картър е буквално засипан с предложения за съдействие, много от които с благодарност приема. От целия свят започват да пристигат писма - както от разни чудаци и търсачи на сувенири, така и от хора, които искат да се присъединят към екипа. Има заплахи от религиозни сдружения, които осъждат отварянето на една свещена гробница. В много от писмата авторите доказват роднинските си връзки с Картър. Това е обстановката, която съпътства трескавата работа на все по-разрастващия се екип. Необходимо е да се поръчат огромен брой неща - всякакви видове контейнери, електрически генератор, фотографски принадлежности. 
Най-големият благодетел на Картър - Метрополитън Мюзиъм - не губи нито минута да вкара свои хора в групата и започва да подтиква Държавния департамент на САЩ да окаже максимален натиск върху египетското правителство, с оглед да не се поставят пречки пред разделянето на съдържанието на гробницата по равно между властите и откривателите. Ръководството на музея прекрасно знае, че ако Картър и Карнарвън успеят да сложат ръка на половината съкровища, Метрополитън има най-много шансове да ги купи. А ако всичко отиде в Каирския музей, те ще бъдат отрязани от сделката. 
Картър има много детайлен план как точно да изпразни гробницата. По отношение на методиката той е перфекционист и това е златният му час. Нищо не е в състояние да го развали. Нищо и никой. Той получава разрешение да използва три други гробници в района като склад, лаборатория и фотоателие. Това са гробницата на Сети II, една недовършена гробница, обозначена просто като Гробница 15, и Гробница 55, която е открита години по-рано от Дейвис (той вярва, че е намерил гробницата на Ехнатон). Всички тези гробници са от жизненоважно значение за Картър, част от плана му да продължи с най-голямата измама в историята на египтологията. 
В гробницата на Сети II има няколко изображения, които ужасно много приличат на портретите и статуите от тази на Тутанкамон. Това изглежда твърде подозрително, за да е просто съвпадение. Си-гурен съм, че гробницата на Сети, както и много други, е свързана с Тутанкамоновата в рамките на един голям комплекс. Използвайки я като лаборатория, което му позволява да я държи затворена и заключена през цялото време, Картър е в състояние да възпрепятства детайлното и проучване. Това също така може да означава, че той е имал и възможността тайно да прониква в гробницата на Ту-танкамон всеки път, когато е имал нужда. Уинлок ще заяви, че дори и Английската банка не е толкова добре пазена, колкото е лабораторията на Картър, а и не отнема толкова време да се влезе вътре. 
Веднага щом започва изнасянето на предметите от гробницата, Карнарвън се връща в Египет след едномесечно отсъствие и двамата с лейди Евелин веднага се отправят към Долината с по-рано закупен от Картър автомобил. Екипът се събира на по чаша шампанско и в едно интервю за Артър Мъртън лордът отбелязва следното: 
„Това, което имам да кажа сега, може да се окаже интересно, защото сега е много по-лесно да се изследват и оценят отделните предмети, докато пълното им научно описание все още предстои да се публикува. 
Първо посетих гробницата на Сети II, която - както знаете - в момента се използва като работилница и лаборатория. Тук можах да се запозная подробно с резултатите от труда на господин Картър и неговите помощници. Трябва да бъдем много внимателни дори по отношение на хората, които само доближават входа на лабораторията, но самото влизане вътре далеч не е приятно. Миризмата на химикали се усеща още отвън, но при влизането изпаренията на ацетона, колодия и други подобни 
неприятни субстанции, каквито специалистите очевидно обичат да използват, стават непоносими. Гробницата се състои на практика от един дълъг коридор, който целият е задръстен със сандъци със скъпоценни предмети. Човек може да види покрити с бутилки маси, големи парчета вата и подноси с най-разнообразни находки, покрити с тъкан срещу праха. Входната врата е оборудвана с масивна желязна решетка с четири катинара, която - поне така се надяваме - изключва всякакъв риск от кражба. Като общо, едва ли нещо може да е по-прекрасно организирано от тези детайли, над обмислянето на които господин Картър и неговият екип са прекарали толкова време. Коридорът е дълъг и се спуска дълбоко в скалите, като единствената светлина прониква през входа. В далечния му край предметите могат да бъдат разгледани само с помощта на електрическо фенерче. 
Вероятно вече сте чули за трона на владетеля. Той е дори по-красив, отколкото в началото си представяхме; изяществото на инкрустациите от скъпоценни камъни е просто изумително, а моделирането на фигурите на царя и царицата, които са изпълнени като нисък релеф, притежава изключителна изразителност. Смятам, че това е единственият подобен владетелски трон, който е откриван досега. Между седалката и краката би трябвало е имало някакви фигури или орнаменти, вероятно от злато, които са били свалени от грабителите. На укрепващите краката летви още личат местата, откъдето тези украси са били грубо откъртени. При обработката и реставрацията на този уникален предмет трябва да се подходи с изключително внимание, тъй като някои части са много крехки.― 
Оригиналните фигури почти със сигурност са били изработени от злато, и вероятно и затова липсват, но в този случай Карнарвън демонстрира невероятно лицемерие. Той заявява, че тронът е много красив, че инкрустациите са направо прекрасни, че е единственият откриван досега. И все пак, той е хладнокръвно повреден и златните фигури са откраднати, почти със сигурност от Картър и неговите хора. Тези орнаменти струват цяло състояние. По-късно Литгоу успява да осигури за Метрополитън Мюзиъм приклекналата статуя на Тутанкамон, която по неведоми пътища се появява на свободния пазар. Как точно? Кой я е продал? И с какво право? Това могат да са само Картър и Карнарвън. 
По това време много хора се оплакват от маниакалната тайнственост на работещите с Мейс и Лукас лабораторни асистенти. Мейс е дясната ръка на Картър и е напълно наясно какво точно се случва. Лукас е брилянтен химик от Манчестър, който е държан настрана от основната активност. Както вече видяхме, тази секретност е жизненоважна, ако Картър иска да държи настрана от истината тези хора, които притежават необходимите знания, за да могат да го изобличат. 
В посветената на откритието книга „Гробницата на Тутанкамон― Картър оприличава разчистването на предметите от преддверието на някакво гигантско микадо - „игра на пръчици― - пръсвате сноп пръчици една върху друга и се опитвате да извадите от купа колкото се може повече, като при това не трябва да помръдвате останалите. „[Предметите] бяха положени така нагъсто, че беше почти не-възможно да бъде преместен някой от тях, без да бъдат изложени на риск останалите. В някои случаи находките бяха така преплетени, че трябваше да се изгради сложна система от подпори, която да задържи някой предмет на място, докато се занимаваме с изваждането на друг.― 
Картър използва публикациите си като средство да представи хипотезите си като необорими факти. Той толкова убедително описва как още в древността крадците са проникнали в гробницата през тесния тунел, все едно това се е случило точно по този начин. Аз лично мисля, че това въобще не се е случило. Ако предполагаемите грабители наистина са проникнали във всички помещения на гроб-ницата - поне след един определен момент Картър твърди така, като изоставя по-ранната си теза, че гробната камера е останала недокосната, защото е била скрита зад стена - то те със сигурност са щели да оплячкосат златните ковчези. В „Гробницата на Тутанкамон― Картър заявява, че ковчезите са останали недокоснати, макар крадците да са изнесли много предмети от съседната стаичка. Той 
допуска, че „хищните нарушители― са причинили известни вреди на вратите на най-външния ковчег, водени от желанието „да погледнат―. Самият факт, че саркофазите не са насилени, дори и при положение, че са били открити от древните грабители, е безспорно доказателство, че единствените крадци, които са влизали в гробницата, са Картър и неговите хора. 
В един друг пасаж Картър отбелязва, че ако не е било наличието на тунела и на повторно запечатаната врата, той е щял да си помисли, че безпорядъкът в преддверието се дължи на „ориенталска немарливост по време на погребението―. Дали и за момент е възможно да си представим, че съпровождащите фараона жреци, които погребват обичания си цар-бог, ще оставят една подобна сцена на безпорядък да го съпровожда във вечността? Става дума за тържествена и свещена церемония, която е била проведена с цялото възможно преклонение, което древните египтяни са били в състояние да предложат на своя мъртъв владетел. Предметите са били положени на съответните си места и жреците специално са се погрижили, всичко да бъде изпълнено до най-малкия детайл. 
Картър описва предметите, които според него са били отнесени от крадците. Той обяснява, че в едно малко златно ковчеже има постамент за статуетка, направен от позлатено дърво, на което ясно могат да се забележат гнездата за краката. Самата статуетка е изчезнала и - според Картър - едва ли бихме могли да се съмняваме, че е била изработена от масивно злато и че „вероятно е била много подобна на тази на Тутмос III в образа на бог Амон, която е част от колекцията на лорд Карнарвън―. Малката златна фигурка, която тогава е гордостта на колекцията на Карнарвън, а сега е изложена в Метрополитън Мюзиъм в Ню Йорк, почти със сигурност произхожда именно от златното ковчеже от гробницата на Тутанкамон, откъдето е била извадена преди официалното и отваряне. Освен това Кар-тър отбелязва и че „много предмети от чисто злато са били пропуснати―. Едва ли е станало точно така. Почти абсолютно всички златни предмети са изнесени и продадени, а ако е останало нещо, това е просто за отвличане на вниманието. 
Къртър често съумява да предугади въпросите, които се въртят в съзнанието на останалите специалисти, и сам дръзко ги изтъква в публикациите си като свои собствени тревоги. Той обяснява на читателите, че гробницата въобще не прилича на нормалните тивански гробници, а е много по-проста. Той отбелязва, че е ориентирана в обичайната посока, боядисана в обичайния цвят и обичайните четири магически фигури са поставени на обичайните ключови места. Но въпреки че цялостната ориентация на гробницата е правилна, златните ковчези са обърнати в погрешната посока. Те трябва да гледат към Царството на мъртвите, т.е. на Запад, но това би накарало хората да се запитат какво ли точно се крие зад западната стена. А ако ковчезите са обърнати на Изток, те ще сочат към малката съкровищница и това от само себе си ще дава търсения отговор. 
Освен това Картър заявява, че преддверието и гробната камера образуват едно цяло помещение, като се изключи преградната стена (която сам е построил) и падането на нивото с четири стъпки от първата към втората част, на което той така и не се опитва да намери обяснение. Смятам, че подът на преддверието не е на едно ниво с този на гробната камера, тъй като първото въобще не е част от пър-воначалната гробница. Подобно на преградния зид, вероятно то също е творение на Картър. И по отношение на стената, в своята книга той заявява, че тя трябва да е била построена след погребението на фараона, като предполага, че запечатването е било направено от жреците. Разбира се, то всъщност е негово дело. Картър признава, че измазването и изрисуването на гробната камера трябва да е било направено при много трудни условия. Поне за една от стените това със сигурност е вярно - за тази между преддверието и гробната камера. Според неговите думи в изпълнението на фигурите на тази точно стена може да се забележи един „по-груб стил―. Едва ли на Картър му е приятно да обиди собствената си работа, но е длъжен да го направи сам, преди някой друг да го е направил и да е започнал да си задава въпроси защо точно тези изображения са толкова груби. 
Когато говори за безпорядъка в страничното помещение, Картър пише следното: „Сцената изглеждаше все едно е била предварително замислена с театрална изкусност, за да създаде у зрителя състояние на объркване.― Сцената наистина е предварително замислена с изключителен усет, при това 
от самия него. Тя е била предназначена да обърка зрителя и това е постигнато блестящо, както и при всички други инсценировки. И все пак, аз лично си мисля, че докато подготвят изкусната си измама, Картър и Карнарвън попадат на нещо друго, с което нямат никаква представа как да се справят. 
Смятам, че през тези десет години, които са необходими за изпразването и изучаването на гробницата, двамата се натъкват на една тайна, която ще добави още един пласт към паяжината от лъжи и хитрини, която бавно се изплита около тези четири малки помещения. Именно тази паяжина ще доведе - само няколко месеца след отварянето на гробницата - до убийството на Карнарвън и до другите престъпления, които са приписани на „проклятието на мумията―. 
Водих дълги разговори с много хора, които са смятани за експерти по въпросите, свързани с Тутанкамон и периода около откриването на гробницата. Всички те потвърдиха фактите, така както ги познават, и се съгласиха, че теориите ми обясняват много неща, озадачавали други изследователи, които през годините са се занимавали с тази проблематика. 
През 1996 г. посетих Долината на царете заедно с неколцина приятели, с цел да се запознаем с възможно най-голям брой гробници. Тази на Рамзес VI, която беше затворена за последните петнадесет години, отново беше достъпна за посетители. Именно тя лежи напряко над гробницата на Тутанкамон и именно през нея смятам, че са проникнали Картър и Карнарвън. Предложих на своите спътници да потърсим място по стените около входа, на което да личи по-ново измазване - оттам би трябвало двамата да са минали. И разбира се, на около 45 м от входа, от дясната страна, в един преграден с въже участък имаше парче от стената, което не беше нито изрисувано, нито пък украсено по някакъв друг начин. От лявата страна на това иначе празно място имаше йероглифен надпис, който изглеждаше някак недовършен. Почувствах се напълно сигурен, че именно това е бил първоначалният вход към гробницата на Тутанкамон. 
По-късно, в преддверието на гробницата на Тутанкамон, аз почуках леко на южната стена. Звукът беше глух и това потвърди предположението ми, че няма солидна преграда. Изглеждаше, все едно е била допълнително измазана и боядисана в бледожълто, за да е в тон с останалата част от преддверието. Разстоянието между тази точка и зазидания вход в гробницата на Рамзес е около 9 м. Това трябва да е бил коридорът, през който са внесени земните богатства на мъртвия владетел. 
На около стотина метра в западна посока се намира гробницата на Хоремхеб, която също би трябвало да е била част от комплекса на Тутанкамон. Ако прокарате права линия между официалните гробници на Тутанкамон и Хоремхеб, тя ще пресече тайника, открит от Дейвис. Американецът е вярвал, че е открил същинската гробница на младия фараон, и това вероятно наистина е било част от нея. 
Може би днес вече е невъзможно да бъдат напълно разплетени всички нишки, след като са изтекли хилядолетия на объркване и измами, но поне можем да бъдем сигурни, че разказаната от Картър и Карнарвън история за първоначалното откриване на гробницата не е истина. 
10. 
ТЪРЖЕСТВЕН ФИНАЛ ЗА ХАУАРД КАРТЪР 
Капакът на саркофага потрепна и поклащайки се 
колебливо, бавно започна да се издига, 
докато най-накрая не увисна неподвижно. Първоначално не 
виждахме нищо, освен издължена, тясна и черна празнота. 
Постепенно от нея започнаха да изплуват гранитните 
отломки, които бяха паднали от една пукнатина в капака. 
Те лежаха пръснати върху тъм.ния саван, 
под който прозираха само някакви неясни очертания. 
Джеймс Брестед 
Работният сезон след смъртта на Карнарвън започва общо взето без проблеми. Вдовицата на лорда подава заявка за продължаване на неговата концесия, като Картър е определен да продължи да ръко-води разчистването на гробницата. Всичко това става с одобрението на Службата за египетски старини. Споразумението с вестник „Таймс― също е подновено за още една година, а Артър Мъртън е включен като официален член на експедицията. Картър е убеден, че това е необходимо с оглед ограничаването на непрекъснатия поток от посетители - официални и неофициални - и го прави въпреки всеобщото недоволство през предходната година. Той решава, че Мъртън е в състояние да отклони вниманието на пресата от самия него. 
С отварянето на саркофазите представлението отново е пуснато в ход с пълна сила. Когато Картър слиза в гробницата и започва приготовленията по отварянето на първия златен ковчег, вниманието на света отново се насочва към Долината на царете. Точно като в случаите с отварянето на преддверието и гробната камера, това на позлатените ковчези, каменния и златните саркофази е знаменателно събитие. Печатите на първия ковчег липсват, като според Картър това е дело на грабителите, влизали през древността. Едва ли е нужно да повтарям, че най-вероятно именно той и неговите хора са свалили печатите. Вторият ковчег изглежда недокоснат от момента на погребението на фараона. 
Напрежението бързо се покачва, когато Картър прерязва държащия печатите шнур, изтегля резетата и разтваря вратите на втория ковчег. Мощните електрически лампи обливат в светлина покритата с прекрасни релефи позлатена повърхност на намиращия се вътре трети ковчег, който би трябвало да е бил скрит от хорските погледи за повече от три хиляди години. Когато отварят и неговите врати, отдолу се появява четвърти ковчег, покрит с йероглифни надписи. Професор Нюбъри пристъпва напред, за да преведе за избраната група присъстващи първите редове. В продължение на няколко минути той работи в мълчание, след което прошепва на събралите се следните думи: „Аз съм виждал вчерашния ден, аз познавам утрешния.― 
Настъпил е моментът да бъде отворен този вероятно последен външен ковчег и да се провери, дали каменният саркофаг на фараона и антропоморфните1 златни ковчези все още лежат там, където са ги положили жреците. Ето какво пише Картър: 
1 Изработени във формата на човешко тяло. - Б. пр. 
„Най-накрая беше настъпил часът! За всеки археолог изживяването е просто неописуемо! Какво има вътре, какво се крие в ковчега? С треперещи ръце изтеглих резетата на последния ковчег, който не беше запечатан; вратите бавно се разтвориха и там, изпълвайки цялото свободно пространство и преграждайки всеки по-нататъшен достъп, стоеше огромен саркофаг от розов кварцит. Той 
беше непокътнат и капакът му лежеше плътно на същото място, където преди хиляди години са го положили благочестиви ръце.― 
От каменната повърхност към нарушителите се протяга скулптирана ръка. Напрежението продължава да се покачва. Топлината на електрическите лампи вероятно е непоносима. Сега вече публиката може да бъде сигурна, че пред нея наистина се намира великолепен и недокоснат от никой саркофаг. 
„Едва когато двамата с Картър отворихме вратите на третия и четвъртия външен ковчег и съзряхме намиращия се вътре масивен саркофаг - ще напише по късно Брестед, - за първи път усетих наоколо да витае величественото присъствие на мъртвия фараон.― 
Тълпата пред гробницата непрекъснато се увеличава и хората жадно очакват новини за новите открития. 
Когато питат Картър, какво точно очаква да намери, той отговаря следното: „Нещо, което надхвърля границите на въображението. Надявам се да намеря до няколко златни саркофага, най-вероятно три, както и личните съкровища на мъртвия цар - в частност двойната корона на Долен и Горен Египет, владетелските инсигнии и украшения. Това, което най-много копнея да намеря, са папируси, които да хвърлят светлина върху царуването на този фараон. Защото макар и заобиколен от всичките си земни притежания, той продължава да е само бледа сянка.― Картър много добре знае какво ще намери в ковчезите, защото - години преди двамата с Карнарвън да споделят с останалия свят откритието си — той вече веднъж ги е отварял. Също така смятам, че той много добре знае кой всъщност е мъртвият фараон и какво е огромното му значение за световната митология. Картър е разбрал това от папирусите, които е открил в набедрените препаски на стражите — папируси, които никой друг никога не е виждал. 
За Картър би трябвало да е много тежко да носи на гърба си както цялата отговорност за разкопките, така и страшната истина. Липсва му подкрепата на неговия партньор и довереник. Възможно е освен това да е съзнавал, че животът му е изложен на опасност заради нещата, които знае. Вероятно тази мисъл не го напуска през цялото време. И въпреки голямата си слава, Картър се чувства самотен в трудната си работа в пустинята. Околните, които го наблюдават да крачи през пустошта в тежките си английски дрехи, описват изражението на лицето му като измъчено. 
Екипът демонтира първите два външни ковчега и прекъсва работа, за да бъде съставен план за разглобяването на последните два, което да осигури достъп до намиращия се вътре саркофаг. 
Целият свят отвън тръпне в очакване. 
Няколко дена по-късно работата е възобновена и преградите към саркофага вътре падат една по една, подобни на люспи от глава лук. Оригиналният капак, който трябва да е бил или от масивно злато, или също от розов кварцит - като самия саркофаг - липсва и е заменен от гранитен, който не пасва добре. 
Тази замяна може да е направена само от Картър и неговите хора през десетте години на грабителство, а не от „благочестивите ръце―, които той споменава. Вероятно изкушението, което е представлявало едно толкова огромно златно кюлче, е било просто твърде силно, за да успеят да му устоят. Или може би на капака е имало надписи, потвърждаващи ужасната тайна, която те вече са прочели в папирусите - всъщност кой е положен вътре - и се е наложило да бъде унищожен. Каквато и да е истинската причина, това е единственият възможен начин, по който този несъответстващ на саркофага похлупак да е попаднал в гробницата. И докато се подменяли капаците, грабителите дори са успели да счупят на две гранитния заместител. И до ден днешен двете парчета лежат на пода на гробницата като неми свидетели на тяхното престъпление. 
В книгата си Картър обяснява, че пукнатините в капака са били грижливо измазани и боядисани, с цел да бъде прикрита повредата. Според него съвсем ясно било, че похлупакът не е бил докосван след момента на погребението. Вероятно натоварените с погребението на фараона жреци поначало са имали намерението да поставят кварцитен капак, който да отговаря на саркофага, но в резултат на някакъв инцидент им се е наложило да намерят заместител. Или може би - предполага Картър - замисленият първоначално капак все пак не е бил завършен в момента на погребението и е трябвало да използват вместо него грубо издялана гранитна плоча. 
И в този случай Картър съумява да отклони възможните подозрения, като изпреварва всички останали със заявяването на очевидното. Ако - поне аз мисля така - измазването и оцветяването е било направено от самия Картър, това би било сравнително лесно да се докаже: трябва само да се вземе една малка проба от използвания хоросан, която при анализ да покаже, че материалите датират от XX в. 
Картър изтъква, че помещенията на гробницата са почти в състоянието, в което са ги оставили древните египетски каменоделци, като дори по пода още се търкалят варовиковите отломки, паднали под техните длета. На мен ми се струва по-вероятно за тази бъркотия да са виновни мъжете от клана Ел-Расул, които са изпълнили дадените от Картър инструкции, а не жреците и занаятчиите, чиито благочестиви ръце са погребали фараона. 
Каквото и да е състоянието на капака, неговото отстраняване се явява следващият трепетен момент както за присъстващите в гробницата, така и за всички чакащи отвън. Какво ще намерят вътре? Дали ще е празен, или ще има само купчина изгнили ленени парцали? Или все пак ще открият непокътнато тялото на фараона, заобиколено от още свидетелства за приказното му богатство? За да се намери отговорът на тези въпроси, трябва да се повдигне тежкият капак. Картър създава сложна система от скрипци и въжета. По-късно той подробно ще описва момента, в който плочата започва да се издига, като дори и само споменът за изпитаните чувства ще пълни очите му със сълзи. 
„Капакът се издигна и разкри огромен антропоморфен саркофаг, дълъг седем фута и четири инча (2,22 м), изработен от дърво с тежка позлата. Той изобразяваше царя като бог Озирис. Ръцете му бяха кръстосани пред гърдите, като в дясната стискаше символичния камшик, а в лявата - извития скиптър1. И двата предмета бяха изработени от злато и фаянс. Лицето - един наистина невероятен портрет - беше изваяно от масивно злато с инкрустирани очи от кристал. На челото му стояха фигурите на свещените змия и лешояд, също изработени от злато и фаянс, а от двете страни на саркофага имаше изображения на две богини с разперени ръце и крила.― 
1 Символи на царската пласт в Древен Египет. - Б. пр 
Тези последни открития напълно удовлетворяват тълпите, които чакат в жегата пред входа на гробницата, както и огромното множество, което следи развитието по материалите във вестниците. Нови и нови туристи пристигат в Луксор и скоро хотелите се препълват. Печелят тези, които съумяват да предложат най-много допълнителни места. Местните хора също извличат полза от тази „треска за злато―. Търговците на истински и фалшиви антики развиват шеметна търговия като от цялата страна се доставят предмети, които да бъдат продадени на тълпите туристи. Откритието се оказва точно толкова невероятно, колкото на всички им се иска да бъде (и колкото Картър знае, че ще бъде). За пръв път след три хилядолетия човешки поглед пада върху златното лице, което с течение на времето светът така добре ще опознае. 
И докато каменният капак все още виси във въздуха, екипът отново спира работа, за да анализира ситуацията. 
И ако за Картър нещата в гробницата се развиват добре, извън нея положението определено не е розово. Той е взел няколко погрешни решения, най-важните от които са продължаването на договора с „Таймс― и битките с Лако за подялбата на предметите. Външният натиск се засилва непрекъснато. Всичко е една безкрайна поредица от срещи, искания, дискусии, споразумения, компромиси и препятствия. За един човек, който иска само да го оставят да си свърши работата в гробницата, тези усложнения би трябвало да са просто непоносими. Безкрайните трудности и тривиалните искания на Министерството на обществените дела и Службата за египетските старини психически изтощават Картър, докато в същото време се натрупва и физическата умора от непосилната отговорност по демонтирането на крехките външни ковчези. В крайна сметка, той рухва насред отварянето на саркофага. 
Едно съвсем малко камъче се оказва достатъчно, за да обърне колата. Египетските власти отказват да разрешат на съпругите на членовете на експедицията да посетят гробницата, за да разгледат саркофазите. Картър решава да интерпретира този отказ като обида към английските жени като общо и - в частност - към съпругите на своите колеги. Може и да е ужасен от надменното отношение на своите колеги към местните работници, но споделя презрението им към египетските бюрократи, които - ако мога да използвам този разговорен израз - просто не си знаят мястото. 
Подтикван от лоши съветници, на 12 февруари 1924 г. Картър спира работа и оставя тежкия капак на саркофага на Тутанкамон да виси на сложната система от въжета и макари, където представлява реална опасност за забуления в саван образ на фараона. Веднага след това се отправя към Луксор, където изпраща една бележка от претъпканото фоайе на „Уинтър Палъс―, явно мислейки, че всички останали би трябвало да са също толкова бесни от обидното поведение на властите, колкото е и самият той. Бележката гласи следното: 
„В резултат от невъзможните ограничения и обидното поведение от страна на египетското Министерство на обществените дела и неговата служба за старините, аз и всички мои сътрудници в знак на протест отказваме да работим повече по научното изследване на гробницата.― 
Картър вероятно вярва, че - като се има предвид колко близо е крайната цел - египетските власти ще направят всичко възможно, за да го умилостивят и да го уговорят да продължи работата. Ако въобще е бил в състояние да мисли рационално в този момент, може би е решил, че си струва да опита с една подобна постъпка от своя страна. И все пак, той няма търпение да отвори саркофазите и да разкрие пред света чудесата, които знае, че се крият вътре. Като се оттегля точно в този момент, Картър рискува да отстъпи крайната награда на някой, който ще бъде изпратен от Службата за египетски старини да довърши работата. Той е на върха на кариерата си - заслужава ли си да загуби точно в този момент? Това е първата стачка в историята на археологията, започната от едно детинско избухване и продължена от прословутия инат на Картър. Той разчита на влиянието на британските и американските институции, което да принуди египетските политици да отстъпят пред неговите искания. Това ще се окаже огромна грешка. 
Ако Карнарвън би бил все още жив, почти със сигурност не би се стигнало до подобна конфронтация. Лордът би използвал обичайната комбинация от личен чар и влияние, за да намери начин да намали напрежението. Него обаче го няма, а на Картър му липсват необходимите умения, за да може да избегне челния сблъсък. Целият му вроден инат е допълнен от арогантността на човека, който си въобразява, че гробницата е негова, и от умората на археолога, който съзнателно подлага на изпитание издръжливостта си. 
Лако и египетските власти са повече от доволни от този груб гневен изблик - Картър сам е паднал в ръцете им. И ако той блъфира, те нямат нищо против да се хванат на блъфа. На египтяните им е дошло 
до гуша от подобни надменни прояви от страна на подвизаващите се в страната им чужденци. Прибързаните действия на Картър довеждат до това, че работната концесия на името на Карнарвън е обявена за нарушена и впоследствие анулирана от Лако. Последният обявява, че египтяните сами ще довършат работата. 
И вместо да се окаже жертвата в тази ситуация — един безкористен учен, искащ просто да го оставят на мира да си свърши работата - Картър, който не е направил нищо, за да спечели благоволението на пресата, внезапно е обявен за злодей. Според описанията на вестниците, той безразсъдно е изложил на опасност съкровищата на младия фараон само за да защити собствената си дребнава позиция. Един по един неговите приятели и поддръжници започват да се отдръпват. В отчаянието си Картър се обръща към възможно най-грубото решение - съда. Всички са ужасени. В един момент Пърси Нюбъри получава телеграма от Даунинг Стрийт, в която му се нарежда да „използва всички средства, за да накара Картър да прекрати съдебния процес и да постигне приятелско споразумение с египетското правителство―. 
Но както обикновено, Картър не може да бъде вразумен и на 25 февруари 1924 г. двамата с Мейс отиват да се консултират с адвокатите си. На 8 март Уайтхол все още се опитва да се свърже с Алми- на Карнарвън, за да се опита да я накара да се намеси в случая, но по това време тя пътува за Южна Африка и усилията му остават напразни. 
В крайна сметка се стига до съдебен процес и тогава - точно когато се появява възможността за приемлив компромис - английският адвокат на Картър, Ф. М. Максуел, прави една необмислена забележка по отношение на египетското правителство, което по това време се оглавява от ултранационалиста Саид Заглул. Години по-рано министър-председателят е бил затварян от британските власти и е бил обвиняем в процес, в който същият този Максуел е настоявал да бъде обесен като терорист. Едва ли е възможно да си представи човек по-лесно раними чувства от тези, с които си играе адвокатът. В защита на действията на Картър, Максуел се изправя пред публичен процес, където присъстват журналисти от целия свят, и заявява, че египетското правителство „подобно на банда престъпници се е появило и насила е изгонило него [Картър] от законната му собственост―. 
В арабския свят думата за „бандит― или „крадец― е една от най-тежките обиди, която може да бъде отправена към някого. Скандалът е колосален. В период на силни антибритански настроения в страната, тази обида - възприета като насочена срещу всички египтяни — предизвиква улични безредици и стократно влошава ситуацията на Картър. Британското правителство също го погва, тъй като е бясно от това, че с арогантността си е успял да наруши деликатните дипломатически отношения. И точно тогава, когато е очевидно, че нещата просто не могат да бъдат по-лоши, те все пак успяват да се влошат още повече. 
В своята книга „Тутанкамон - неразказаната история―, авторът Томас Ховинг разказва следното. След като Картър напуска Египет, е съставена специална комисия под ръководството на Пиер Лако, която да направи пълна инвентаризация на гробницата. По време на официалната инспекция на хранилището на Картър, състояла се на 30 март 1924 г., на бял свят внезапно се появява една прекрасна статуя на Тутанкамон, която не е описана в инвентарните книги. Става дума за една глава, която явно преднамерено е била скрита в сандък от магазин „Фортнъм и Мейсън―, на който пише „Червено вино―. Това едко от най-красивите произведения на изкуството от всички, които са намерени в гробницата. Главата е в почти естествена големина, изработена е от дърво и е покрита със слой гипс, който е така майсторски изрисуван, че почти създава илюзия за живот. Тя изобразява младо момче с красиви черти. Главата се появява сред листата на напъпил лотосов цвят. Според египетската митология, това цвете първо се появило на повърхността на първосъздадения океан. Цялата прекрасно изработена композиция представя раждането на сина на бога - една илюстрация на древния текст, 
където се казва следното: „Той, който се появи от лотосовия цвят на Високия хълм, който огрява с очите си Двойното царство.―1 
1 Древните египтяни са разглеждали своята държава като обединение на Долен (Северен) и Горен (Египет) и са я наричали „Двете страни―. Свързването на двете части е представено символично в Двойната корона на фараона. - Б. пр. 
Лако и неговите инспектори са потресени. Какво би могло да означава това? Нима Картър и хората му са имали намерение да откраднат този прекрасен предмет? Защо не е описан никъде? Дали англичаните са планирали да го изнесат, скрит в касата за вино? Дали е щял да изчезне в някоя частна колекция? Ако тези подозрения се оправдаят, възможностите са немислими. Какво още може да е откраднал британският екип? 
Макар по това време Картър вече да е извън страната, все едно адът се отприщва. Властите съвсем определено смятат, че той нарочно е скрил предмета. Хърбърт Уинлок, който отговаря за египетската експедиция на Метрополитън Мюзиъм, прави каквото може, за да измъкне Картър от тази бъркотия. В едно закодирано писмо, той му предлага да излезе с изявление, че находката е била предназначена за колекцията на лорд Карнарвън и че произхожда от неофициални разкопки в Амарна, състояли се през 1923 г. Картър отхвърля това алиби, като обявява, че главата наистина е открита в гробницата на Тутанкамон, сред натрупаните в коридора скални отломки. Въпреки че обяснението далеч не е убедително, то на драго сърце е прието от Службата за старините, тъй като тя - както и Метрополитън - няма интерес от избухването на мащабен скандал. И все пак, самият факт, че Картър и Уинлок имат свой собствен код, с който да могат да си разменят тайни съобщения, говори много за това как музеите и изобщо западният свят работи с проучвателите. Дейността им явно е насочена в ущърб на местните власти. 
Откриването на гробницата на Тутанкамон от триумф на романтиката и приключенията е прераснало в продължителен международен инцидент, в който са замесени английското, американското, френското и египетското правителства. (Французите на практика представляват управляващата класа в Египет и това е така още от времето на Наполеон. Когато германските колонии в Северна Африка са поделени между Франция и Великобритания, британците приемат това положение.) Точно в този момент Картър внезапно се е оказал извън играта и гневът му е на точката на кипене. Той решава да изясни ситуацията в един памфлет от 74 страници, който носи тромавото заглавие „Гробницата на Тут-анк-амон. Изявление и документи, отнасящи се до събитията, случили се в Египет през зимата на 1923-1924 г., довели до скъсването с египетското правителство―. 
Текстът е апология на Картър - описание на горчивата бъркотия, в която е попаднал, и оправдание за твърдата му позиция спрямо тези - най-вече спрямо Пиер Лако - чиято единствено завистническа цел, поне така смятал той, била да направи по-трудна неговата и без друго тежка задача. Изявлението излиза от печат в началото на юни, точно когато малобройните приятели в Кайро са успели да наклонят везните в негова полза. Въпреки ограниченото разпространение — става дума само за няколко десетки копия - внезапната му поява предизвиква нов фурор, и то не само сред враговете на Картър. Уинлок, който до този момент се проявява като един от неговите най-непоколебими поддръжници, с ужас установява, че в едно от допълненията се разисква историята със скритата глава и неговото кодирано послание. Той незабавно оттегля подкрепата си. Изненадан от една подобна реакция, Картър без никакво чувство за такт предлага просто да извади обидния текст от все още неразпространените копия. Този жест няма почти никакъв ефект. Злото вече е сторено. Други поддръжници на Картър са по-философски настроени. За Джеймс Брестед, който също докрай го подкрепя, пък макар и за свои собствени цели, „това обобщение ще остане като паметник в историята на близкоизточните проучвания―. 
Макар на пръв поглед да не е така, оттеглянето на Уинлок оказва огромен ефект върху Картър. Без подкрепата на Метрополитън той остава на практика сам. В резултат от намесата на тогавашния ди- 
ректор на музея Едуард Робинсън, който се явява като глас на разума, упоритият египтолог най-накрая приема да изтегли спорния си памфлет. Освен това Картър се съгласява да прекрати нещастния си съдебен спор с Лако и египетското правителство. Той осъзнава, че е отишъл твърде далеч, и с течение на времето проблемите около откритието започват да се разрешават от само себе си. Картър приема да се откаже от всякакви претенции към находките от гробницата и изпраща на Лако писмо, в което пише следното: 
„Аз, долуподписаният Хауард Картър, окончателно се отказвам от всички предишни мои действия, искания и претенции, както що се отнася до гробницата на Тутанкамон, така и към произхождащите от нея предмети. Това засяга и отменянето на санкцията на взетите от правителството мерки в резултат от това отказване. Декларирам, че оттеглям всички неуредени действия и упълномощавам представителя на правителството да се погрижи те да бъдат прекратени.― 
Алмина решава да последва този пример, въпреки че родът Карнарвън отказва да оттегли иска си за някаква форма на компенсация, като в крайна сметка е овъзмезден със сумата от 36 000 паунда, която трябва да покрие всички разходи, направени от лорда в периода на търсене на съкровищата. Така и не е отчетен фактът, че той е спечелил милиони от откраднатите артефакти. 
През ноември 1924 г. отново се намесва политиката. Британският главнокомандващ на египетската армия - сър Лий Стак - е убит, което води до установяването на ново правителство, което е пробри- тански настроено. Заглул и националистите са изолирани от властта. Макар позициите на Картър да са много по-силни, отколкото през предходните месеци, той решава да спази поетия в писмото до Лако ангажимент. Просто е загубил желание да се бори. Съгласява се да не продължи монопола на „Таймс― през третата година и без възражения приема номиналния контрол на правителството над работата му, който се изразява в присъствието на един от инспекторите на Службата за старините - Рушди Ефенди. След много месеци на перчене и упорство, Картър най-накрая се е смирил и контролът е изцяло в ръцете на властите. От друга страна, така и не се намира друг човек, който да иска да поеме цялото бреме на работата, така че правителството също си отдъхва, когато Картър така лесно отстъпва. 
На 25 януари 1925 г. Картър най-накрая успява да се завърне в гробницата и да се посвети изцяло на това, в което е най-добър - археологията. Като подхваща работата оттам, откъдето я е оставил преднишната година, той отново се заема с трудната задача да извади антропоморфните ковчези от саркофага. Началният етап е да повдигне капака на първия позлатен ковчег, до който е достигнал предния сезон. Картър подготвя последната сцена от голямото си представление за 13 октомври 1925 г. Според неговите собствени думи, настъпва „момент както на тревога, така и на вълнение―, когато капакът най-накрая се издига, окачен на четирите си сребърни дръжки. Още колко ковчега ще има вътре? И още веднъж светът го гледа със затаен дъх, докато той се захваща за работа. 
Вътре има втори ковчег, който е покрит с ленен саван и с гирлянди от цветя. Докато бавно отмята покрова, Картър разкрива нещо, което по-късно ще опише като „най-изключителния пример за из-куството на древните майстори на саркофази, откриван до този момент―. Капакът му също представя фараона като бог Озирис, но изработката му е още по-добра. Ковчегът е с дължина 2,04 м и влиза плътно в първия. Изработен е от дебело златно фолио и е богато инкрустиран с гравирани стъклени орнаменти. 
За да се извадят ковчезите от саркофага, така че върху тях да може да се работи, е необходима цялата сила на екип от осем души. Огромното им тегло подсказва на тези, които все още не знаят, че вътре има още какво да се намери. 
Когато вдигат капака и на втория ковчег, от далечното минало изплува още едно човешко изображение, забулено във фина ленена тъкан. Картър дръпва назад ефирните материи и вдига обхващащата шията на фигурата сложна огърлица, съставена от цветя и мъниста. Отдолу лежи трети ковчег, изработен от солиден златен лист с дебелина до 1,3 см на места и с дължина 1,83 м. Това е, както Картър по-късно ще отбележи, „едно абсолютно невероятно количество чисто злато―. Златната повърхност е изящно украсена с инкрустации. „Какви неописуеми съкровища - пише Картър, - са били погребани с тези древни фараони! Какви богатства са се криели някога в Долината на царете!― 
Това, което е странно в случая с лицата на трите саркофага, е, че те не изглеждат като портрети на един и същ човек. Изглежда, вторият саркофаг въобще не е бил предназначен за Тутанкамон. Може би е бил изработен за неговия брат Сменхкара, чиято мумия така и не е намерена. Обяснението на Картър за тези аномалии е, че явно жреците не са очаквали Тутанкамон да умре толкова млад и не всичко за погребението му е било предварително готово. Поради това им се е наложило да използват нечий чужд ковчег. Другото възможно обяснение е Картър и Ел-Расул да са направили някакви размества-ния, за причините на които бихме могли само да гадаем. Дали просто не са искали чрез разменянето на лицата да объркат хората, които биха се опитали да докажат кому всъщност принадлежи тялото? Струва ми се възможно гробницата, която Картър и Карнарвън откриват, въобще да не принадлежи на Тутанкамон, а да е всъщност тази на неговия брат. Смятам, че всички гробници са били свързани помежду си и двамата просто са избрали тези четири помещения, за да ги използват като сцена за своята изпипана измама, като са смесили и пригодили някои от предметите според собствените си цели. 
Независимо от това чий е портретът на средния ковчег, той се е превърнал в образ, който повечето хора автоматично асоциират с Тутанкамон. Както изтъква Греъм Филипс в книгата си „Божието дело - Мойсей, Тутанкамон и легендата за Атлантида―, „откриваме го възпроизведен по фотографии, рекламиращи всякакви аспекти на Египет: по плакати за новоиздадени книги, по брошури, предста-вящи туристически пътувания, по кориците на книгите, които се продават на египетските изложби―. Според Филипс това се дължи на факта, че изображението на средния ковчег е най-живо и ласкаво и че показва по-голяма част от тялото на царя, отколкото погребалната му маска. „Като общо, това е най-продаваемото лице - обяснява той, - много по-красиво и царствено, отколкото е това на бузестия младеж от най-външния ковчег и това на невинното дете от най-вътрешния и от погребалната маска... Скулите са много по-добре изразени, челюстта е по-широка и по-здрава, устните не са така пълни и носът не е толкова дълъг.― 
Когато Картър и неговият екип освобождават последния ковчег, те откриват, че краят му е бил отрязан, за да може капакът да бъде затворен. Дори на дъното на ковчега има стърготини, които най- вероятно са останали като свидетелство от тази работа. Картър може би би успял да ни убеди, че това са следи от работата на тези, които са погребали царя, ако едно подобно поведение не изглеждаше така неподходящо за хора, на които е поверена последната грижа за един бог. Много по-вероятно е това отново да са следи от работата на бандата от Курна, която Картър ръководи през годините, до апогея на усилията му през 1922 г. 
Най-накрая е настъпил последният миг от тяхното търсене и остава само да бъде вдигнат последният капак и да се разкрият намиращите се вътре тайни. Когато най-накрая масивният златен похлупак е отворен, Картър за първи път се оказва лице в лице с мумията на фараона. Тя е обвита в злато и полускъпоценни камъни, които блестят на фона на тъмните ленени превръзки, и носи златна маска с естествени размери. „Времето - пише Картър, - измерено с мащаба на краткия човешки живот, сякаш губи обичайната си перспектива пред този спектакъл, който така живо припомня свещените религиозни обреди на една изчезнала цивилизация.― 
Сияещата прекрасна маска, тежаща над десет килограма, има изражение, което е едновременно тъжно и спокойно. На изработения от злато нагръдник с инкрустации са изписани следните редове: 
„Безкрайна е красотата ти, о, Озирис, царю Небхепрура1. 
1 Небхепрура е тройното име на Тутанкамон. — Б. пр. 
2 Двете богини, покровителки съответно на Горен и Долен Египет. - Б. пр. 
Твоята душа живее! Твоите жили са здрави! 
Твоята непоклатимост е в устата на живите, 
о, Озирис, царю Тутанкамон. 
Твоето сърце е във вечното ти тяло.― 
Картър описва погребалната маска по следния начин: 
„Кованата златна маска е прекрасен и уникален паметник на древното портретно изкуство... На челото и са прикрепени царските инсигнии, изработени от масивно злато - лешоядът Нехбет и змията Буто2. Това са символите на двете царства, над които фараонът властва. За брадичката е прихваната обичайната Озирисова брада, изработена от злато и стъкло с цвят на лапис лазули. Около шията си носи тройна огърлица от жълто и червено злато и сини фаянсови дисковидни мъниста.― 
След това екипът от специалисти на Картър трябва да си проправи път през тринадесетте пласта от прогнили ленени бинтове, които обвиват тялото, като внимателно ги разрязват със скалпели. Във всеки пласт са скрити още съкровища. В крайна сметка са намерени 143 накита, амулети и сечива, които са били бинтовани заедно с мумията. 
Най-накрая достигат до сгърченото тяло на убитото момче, което е голо, ако не се броят златните апликации, които покриват пръстите на ръцете и краката и изправения пенис. Това наистина е бил „малкият цар― - височината му е била под 1,65 м. Картър внимателно повдига главата и с фина самурена четка почиства от нея и последните парченца прогнил лен. Красивите черти на Сина Божи се разкриват пред него. Картър разказва: 
„Най-накрая младият фараон беше пред нас. Неизвестен владетел с краткотрайно управление, той вече не беше просто сянката на едно име, но се беше завърнал - след повече от три хилядолетия - в истинския свят и в историята! Това беше кулминацията на дългите ни търсения! Гробницата беше разкрила своите тайни: посланието на миналото беше достигнало до настоящето, въпреки тежестта на времето и ерозията на изтеклите години.― 
Най-голямото представление в историята е стигнало до връхната си точка, тържествен финал, в който демонстрацията на смайващи древни богатства е съчетана с разкриването на тайни, които сякаш са извън времето. Светът е точно толкова очарован, колкото Картър е искал да бъде. Той обявява, че отново ще обвие тялото и ще го върне в първия златен ковчег, където ще бъде изложено за поклоне-ние. 
През 1968 г. ковчегът отново е отворен, този път от Р. Харисън, професор по анатомия от университета в Ливърпул. Той иска да направи рентгенови снимки на останките на младия фараон и 
веднъж завинаги да определи причината за неговата смърт. Харисън е шокиран от откритието, че Картър не е бинтовал повторно мумията, както е заявил първоначално, а я е оставил в същото корито с пясък, където са направени известните по целия свят снимки на Хари Бъртън. Когато Харисън отстранява пясъка, той установява, че черепът е отделен от първия прешлен и че ръцете са прерязани при раменете, лактите и китките. Краката също са срязани при таза, колената и глезените. Липсват гръдната кост и предната част на гръдния кош. 
Харисън отбелязва, че пенисът на момчето също липсва. Бихме могли да се запитаме, чия ли частна колекция е приютила тази жестока и срамна реликва от дълбините на историята. 
Египтоложките среди игнорират откритието на проф. Харисън и трудно ще срещнете нещо за него в многобройните книги, които излизат през 70-те години на XX в., когато прочутата изложба „Ту-танкамон― обикаля света. Едно от изключенията е книгата на френския лекар Морис Букай „Мумии на фараони―. В нея той твърди, че „Картър е преувеличил вредите, нанесени на най-горния пласт бинтове [на мумията], като във всичките си публикации твърди, че както бинтовете, така и самата мумия са пострадали вследствие от действието на мастните киселини, за които се смята, че са се съдържали в благовонията, с които лененото платно е било напоено в древността...― Букай предполага, че въпросните повреди са причинени от самия Картър, който при неуспешните си опити да разтопи подобната на смола субстанция, циментирана маската и тялото към дъното на ковчега, е изложил мумията на слънце. 
Според Букай, след това Картър е трябвало да освободи Тутанкамон от бинтовете и да отдели овъглените и натрошени таз и долни крайници от трупа, за да може да извади накитите и погребалните предмети. Главата е била отделена от тялото, за да може да остане в ковчега, дори когато се извади тялото. На снимките на Бъртън изглежда, че горната част на дясното ухо на мумията също е изчезнала без следа. Дали просто не се е отделила с бинтовете и впоследствие е била изхвърлена? На по-късни снимки цялото ухо липсва. 
Очевидно в момента на откритието всички тези липси са игнорирани. Всички искат историята да завърши благополучно и следователно тя на пръв поглед наистина свършва така. Когато му идва времето, огромното количество съкровища са изнесени от гробницата, опаковани и транспортирани - с минимални загуби - до музея в Кайро. Пиер Лако вече е признал, че именно тези черти от характера на Картър, които го правят толкова невъзможен противник - неговата упоритост и педантичност - са абсолютно необходими за работата, с която се е нагърбил. Ако трябва да бъдем искрени, никой друг не пожелава да се заеме с изпразването на гробницата. Това е задача, която ще коства на Картър едно много напрегнато десетилетие и в крайна сметка ще доведе до неговата смърт. 
Когато ситуацията в Египет става особено трудна, Картър заминава на лекционна обиколка в Америка, като преди това изнася няколко беседи в един театър на Оксфорд Стрийт в Лондон. Прияте-лите му се притесняват, дали със своя мълчалив характер и с любовта си към детайла ще успее да събуди интереса на публиката. Те обаче са подценили шоумена в Картър. Зрителите жадно поглъщат всяка негова дума. Въпреки че винаги е имал проблеми с общуването и никога не е харесвал тълпите, турнето му се превръща в грандиозен успех. Всичките скрити театрални умения на Картър излизат на показ, когато той съживява историята на откритието, така както са я измислили с Карнарвън през 1922 г. Публиката слуша като омагьосана разказа за онзи въображаем момент, когато четиримата - той самият, Карнарвън, лейди Евелин и Пеки Календър - за пръв път съзират съкровищата през отвора в стената. Понякога Картър толкова ще се вживее в собствената си история, че думите му ще излизат на пресекулки и очите му ще се пълнят със сълзи. Той толкова дълго вече играе тази роля, че може би е успял и сам да си повярва. Сред слушателите му са големите хора на деня. В Америка има частен разговор в Белия дом с президента Калвин Кулидж, а в Детройт сред публиката седи и Хенри Форд. 
Консервационните и реставрационните работи в Долината на царете приключват през 1932 г., точно десет години след първоначалното откриване на гробницата на Тутанкамон. Какво ще прави Картър 
сега? С помощта на своя приятел - писателя Пърси Уайт – той завършва третото издание на огромната „Гробницата на Тутанкамон― и започва да подготвя нов пълен отчет за откритието. Поддържа дом на западния бряг на Тива, но прекарва повечето време, „седейки във фоайето― на „Уинтър Палъс― в Луксор. Според някои описания той е „потънал в мрачно настроение и не говори с никого―. По-късно Картър обявява, че възнамерява да се заеме с търсенето на гробницата на Александър Велики. Той е убеден, че тя се намира някъде в покрайнините на Александрия, северното пристанище на Египет, основано от самия Александър. Картър твърди, че знае къде точно се намира гробницата, но заявява следното: „Никому няма да кажа, а най-малко на Службата за старините. Тайната ще умре с мен.― Както и става. Прекарва следващите шест години в тежки терзания, макар на няколко пъти да успява да посети любимия си Египет. 
Въпреки световния си успех и въпреки факта, че е станал по-богат, отколкото си е представял и в най-смелите си мечти, когато през 1939 г. Картър умира в дома си в Кенсингтън, близо до Албърт Хол, той е един обиден и сравнително неизвестен човек. Така и не получава лелеяното рицарско звание, макар да е направил най-голямото археологическо откритие в историята. По това време, измамата му вече би трябвало да е известна на много хора от средите на науката и властта. Джордж V (който умира само три години по-рано) знае, че Картър и Карнарвън лъжат относно отварянето на гробната камера, тъй като Карнарвън се е изпуснал по време на една аудиенция малко след откриването на гробницата. 
Вероятно Картър прекарва последните си години в постоянен страх, тъй като знае, че много от хората, съхраняващи заедно с него тайната на гробницата, намират смъртта си при мистериозни обсто-ятелства. В мрачните си настроения най-вероятно си е мислел, че е само въпрос на време този, който е убил приятелите му, да дойде да потърси и него. След смъртта на Картър, неговите притежания са продадени на търг от аукционната къща „Сотби― и по-голямата част от скромната му, но изящна колекция от антики е закупена от крал Фарук и предадена на Каирския музей. Други предмети са продадени поотделно от лондонските търговци и намират пътя си към най-различни частни сбирки. Метрополитън Мюзиъм унаследява дома му в Елуат ел-Диван, където Картър живее през всичките си години на работа в Долината на царете. Къщата получава името „Замъка Картър―. 
Картър отнася със себе с в гроба тайни, за които все още само можем да се досещаме. 
11. 
ЛИПСВАЩИТЕ ПАПИРУСИ 
Картър бързо губи контрол над себе си. 
Започва да реди заплаха след заплаха, като най-накрая 
забравя всякакви задръжки и ... заявява, 
че ако не получи пълно удовлетворение „и справедливост“, 
ще публикува по цял свят съдържанието на папирусите, 
които е открил в гробницата, 
но досега е крил... 
Томас Ховинг, „Тутанкамон — неразказаната история― 
И така, какви точно тайни Картър и неговите приятели отнасят със себе си в гроба? 
В официалното съобщение, което се появява в „Таймс― след публичното отваряне на гробницата, има едно кратко изявление, на което никой не обръща особено внимание. В него се споменава, че в нея са открити непокътнати „важни папирусови свитъци―, както и други исторически документи. Непосредствено след това въпросните документи изчезват и никой повече не ги е виждал. Вярвам, че в тях се е съдържала информация, която е довела до поредицата от убийства. Тази информация все още не е известна. 
Папирусът е скъп вид хартия, която се прави от растение със същото име. Този материал е бил използван от древните египтяни за изготвяне на важни документи. Повечето гробници са съдържали поне няколко папируса с официална информация за погребания, както и кратка история на периода, през който той (или тя) е живял. През годините на проучване на гробници подобни документи са били важен източник на информация за историците и за останалите учени. 
Едно-единствено споменаване на папирусите от гробницата на Тутанкамон би могло да се припише на недоразумение или дори на грешка на кореспондента на „Таймс―, или на телеграфиста. И все пак, това не е последният случай, в който се загатва за свитъците от тези, които са били наясно с тяхното съществуване. 
Когато гробницата е отворена за първи път, Картър и Карнарвън се обръщат към редица специалисти, които им помагат за разчистването и. „Докато бях в Кайро, имах време спокойно да обмисля цялата ситуация - пише Картър след първоначалната еуфория от откритието. - Започна да ми става все по-ясно и по-ясно, че ако искам работата в гробницата да бъде свършена качествено, ще ми е необходима помощ, при това в големи мащаби. Въпросът беше към кого да се обърна за помощ.― Един от хората, за които се сеща, е американският проф. Джеймс Брестед, основател и директор на Ориенталския институт към Университета в Чикаго, експерт в областта на разчитането на йероглифни текстове и в превода от древ- ноегипетски. Картър го кани в Луксор, за да се заеме с изучаването на тези „важни папируси―. 
При пристигането си обаче Брестед е информиран, че е станало недоразумение и че въпросните папируси са се оказали просто ленени покривки и долни дрехи на фараона, които - в полумрака на гробницата - са били погрешно взети за свитъци. Това е последното нещо, което широката публика чува за каквито и да било папируси, както и въобще за писмени паметници от гробницата. И все пак, изглежда немислимо някой с опита и педантичния характер на Картър да е потърсил Брестед, без преди това да се е уверил, че на предметите, във връзка с които търси помощта му, наистина има надписи или не. Пътуването и комуникациите по това време са тромави и отнемащи време занимания, които не се предприемат без сериозно предварително планиране. И освен това предположението, че Картър би могъл да сбърка папируси с ленени покривки, е просто смешно. 
Дори самата мисъл, че всред всички тези предмети, които са открити около тялото на Тутанкамон, няма нито един писмен паметник, е почти неприемлива. В откриваните в наши дни гробници почти винаги има папируси, дори и в тези, които са били ограбени. Просто крадците в древността не са проявявали никакъв интерес към тях. Папирусите не са имали някаква особена парична стойност за тях, а освен това вероятно не са могли и да ги разчетат. Поради това изглежда напълно оправдано да се предполага наличието на папируси в гробницата на Тутанкамон. Защо тогава е трябвало да бъдат скрити? Единственото обяснение, за което мога да се сетя, е, че каквото и да е прочел Картър в тях (той владее йероглифното писмо на сравнително високо ниво) още преди пристигането на Брестед, то го е накарало да ги запази в тайна. По това време обаче вече е късно за Брестед да бъде спрян. В тази епоха е почти невъзможно да бъде осъществен контакт с някой, който се намира на път, дори и да възникне внезапна промяна на плана. 
Съобщението в „Таймс― не е единственото място, където се споменава за съществуването на тайнствените папируси. В момента на обявяване на откритието Карнарвън изпраща писмо на един свой приятел - колоритния музеен уредник Уолис Бъдж, - в което казва, че са открили документи, които „ще променят мисленето на света―. От този момент нататък лордът също изпада в пълно мълчание по въпроса. 
Окончателното доказателство за съществуването на документи, които никога не са разкрити пред света, излиза от устата на самия Картър. Към края на своя престой в Египет Картър побеснява поради липсата на каквато и да е подкрепа от страна на собственото си правителство, което така и отказва да го възнагради за направеното откритие. Той се опитва да си уреди среща с лорд Алънби, върховен британски комисар в Египет, но така и не успява. Търпението на Картър в един момент се изчерпва и той се упътва към Британското посолство, за да им даде да се разберат. Алънби не е там, но в крайна сметка гневният Картър е поканен в кабинета на вицеконсула. По това време той вече кипи от възмущение и само търси с кого да се сбие. По-късно трето лице, присъствало на срещата, ще опише настроението на Картър като „заядливо и провокативно―. 
Както вече на няколко пъти видяхме, през този период на набиращ сили национализъм в страната дипломатическите отношения между британското и египетското правителства често са крайно об-тегнати. Освен това в световен мащаб се разгарят спорове относно създаването на палестинска родина за евреите. Последното нещо, което британските власти биха искали в момента, е слон като Картър да се разхожда из техния дипломатически стъкларски магазин. Вицеконсулът, вероятно раздразнен от неговото поведение, му заявява, че с нищо не са в състояние да му помогнат относно неговото, в крайна сметка, частно оплакване. Скарват се и настроението на Картър още повече се разваля, докато най-накрая просто вече не е в състояние да контролира нито себе си, нито езика си. Той започва да сипе обиди по адрес на компетентността на Службата за египетски старини на самия вицеконсул. 
Според сведения на очевидци Картър заявява следното: „Ако не получа пълно удовлетворение и справедливост, ще публикувам по цял свят съдържанието на папирусите, които открих в гробницата. Това са документи, които разкриват скандалната истина за излизането на евреите от Египет.― [Изход, Втора книга от Стария завет.] 
Картър заплашва да раздуха конфликта между евреи и араби в един момент, когато всичко зависи от това нещата да останат спокойни. Вицеконсулът също побеснява. Той забравя за цялата си дипломатическа власт и хвърля една мастилница по главата на археолога. Картър очевидно успява да избегне удара и в този момент са намесват присъстващите на срещата, за да ги разтърват. Вече е твърде късно - този гневен пристъп е позволил на истината да изплува и оттук нататък тя ще виси във въздуха завинаги. 
Този разговор между Картър и вицеконсула никога не е бил пазен в тайна и е пресъздаден в почти всички книги по темата. (Томас Ховинг се позовава на бележките на Лий Кийдик, организатора на американското турне на Картър.) И въпреки това досега никой не се е опитал да обясни забележката на археолога. В своята книга „Тутанкамон - неразказаната история― Томас Ховинг стига до заклю-чението, че става дума просто за блъф от страна на Картър, с който той се е опитал да притисне вбесяващо упорития чиновник. Ако това наистина е така, то избраният за целта блъф е повече от странен. Как би могъл някой да сътвори подобна история насред един толкова разгорещен спор? И за какво му е на Карнарвън няколко години по-рано да излиза със също толкова драматични твърдения пред Уолис Бъдж? Просто не изглежда правдоподобно. 
Можем да бъдем сигурни, че в гробницата наистина са открити някакви свитъци и че в тях е имало информация за излизането на евреите от Египет. Истинската самоличност на младия фараон, както и тази на неговите родители и цялото му родословие са били подробно описани в папирусите, които най-вероятно са били скрити в набедрените препаски на стражите, поставени в преддверието - от двете страни на вратата към погребалната камера. Именно затова са предназначени въпросните препаски. В 
една от книгите си - „Гробницата на Тутанкамон― - Картър пише, че в средата на февруари на 1923 г. вече е бил привършил с работата по разчистването на преддверието, „с изключение на двете статуи на стражите, които бяха оставени със специална цел―. Всичко друго е пренесено в лабораторията и всеки сантиметър от пода е преметен и пепелта пресята и за най-дребните мъниста и паднали инкрустации. „Специалната цел― на оставянето на двете статуи така и не става ясна, но както изглежда, никой така и не се е запитал за нея. Най-вероятната причина е, че техните триъгълни препаски са били отворени от долната им страна, папирусите са били извадени и отворите отново са били запечатани с гипс. Резултатите от тези действия биха били съвсем видни за всеки, който разглежда статуите, и затова Картър иска да избегне възможността върху тях да попаднат чужди погледи за възможно най-дълъг период от време. 
Вярвам, че текстовете от папирусите са дали на Картър да разбере, че откритата от него гробница всъщност приютява във вечния му сън Сина Божи. Освен това смятам, че всички истории от Библията, включително и тази за непорочното зачатие, всъщност се основават на текстове за египетското царско семейство. Можем само да предполагаме какви още тайни са се криели в тези папируси. 
Каквито и да са детайлите около тези откровения, Картър би трябвало да е разбрал, колко опустошителен би бил ефектът от тяхното оповестяване. Естествено той е споделил новините със своя партньор Карнарвън, което може да обясни писмото на последния до Уолис Бъдж, а може би и с останалите членове на екипа, или поне с някои от тях. 
В съзнанието ми няма и капка съмнение относно това, че документите са потвърдили това, че именно Ехнатон е баща на Тутанкамон. Може би те също така са посочвали за негова майка Неферти- ти, чието име е египетският еквивалент на Мириам. В свитъците вероятно е имало и информация относно религиозните борби в Египет от онази епоха. Ехнатон е изключително противоречива личност, тъй като защитава съществуването на един-единствен бог. Този бог води началото си от слънцето и присъства невидимо във всичко. Ехнатон го нарича Атон. 
Прадядото на Тутанкамон е човек на име Юйя, който е идентифициран с библейския персонаж Йосиф в книгата на Ахмед Осман „Странник в Долината на царете―. Осман доказва, че хронологията на живота на Йосиф свидетелства за неговата служба при фараона Аменхотеп II. Същото е валидно и за Юйя. И като допълнение към приликата в имената на двамата, в Библията фараонът назначава Йосиф за Господар на колесниците, докато Аменхотеп II прави Юйя Господар на конете, като за първи път разделя колесниците от останалата армия. Дъщерята на Юйя - Тейе - се жени за Аменхотеп III и е майка на Ехнатон. Библейските предци на Тутанкамон не свършват с това - чрез своята баба Тейе той е свързан също и с Авраам и неговата жена Сара. 
Със сигурност знаем, че бащата на Тутанкамон - фараонът Ехнатон - е изключително мразен от жреците, които не могат да преглътнат факта, че по майчина линия той произхожда от семитски корен. Ехнатон обаче си построява собствена столица далеч от свещенослужителите на Амон, която нарича Ахетатон, и за известно време живее там спокойно със семейството си. За поклонниците на Атон фараонът е земно превъплъщение на бога, физическа манифестация на могъществото, което управлява огрявания от слънцето свят. Египетските жреци така и не могат да приемат това. Те искат връщането на старите религиозни практики и почитането на пантеона от богове и поради това принуждават Ехнатон да абдикира в полза на своя син. Ако погледнете изображенията по трона, намерен в гробницата на Майа - дойката на Тутанкамон, - ще откриете една интересна картина. Младият цар седи в скута на своята дойка, а зад него са подредени шест от неговите министри. Петима са военачал-ници, като четирима - Ейе, Хоремхеб, Рамзес I и Сети - ще последват Тутанкамон на трона. Сцената е ясно свидетелство за това, че момчето е качено на престола насила. В същото време няма никакви доказателства Ехнатон да е бил убит при преврата и да е бил погребан в Египет. Вярвам, че Ехнатон - създателят на първата монотеистична религия - всъщност е Мойсей, което вече беше предложено в книгата на Ахмед Осман „Странник в Долината на царете―. Именно той извежда семитите от Египет. В една египетска гробница в Синай Флиндърс Питри открива свидетелства за това, че там религията 
на Атон продължава да бъде изповядвана и след забраната и в самия Египет. Един от откритите от него артефакти е глава на Тейе, майката на Ехнатон. 
Под попечителството на своя чичо Ейе, новият египетски фараон Тутанкамон управлява добре, въпреки машинациите на амбициозния военачалник Хоремхеб, който вижда в момчето единственото препятствие към престола и замисля неговото сваляне. Както е показано от Осман в „Странник в Долината на царете―, когато Тутанкамон пораства, той също се обръща към Атон и религията на своя баща. На облегалката на неговия трон е изобразено как - под лъчите на слънчевия символ Атон - Тутанкамон е помазан като единствения истински Бог. Като осъзнава, че самата концепция за един бог е твърде сложна за обикновените хора, той връща старите богове като посредници между тях и Бог (всъщност предшественици на ангелите). С тази си постъпка той успява да обиди не само жреците на Амон, но и върховния жрец на новата религия. 
Сведения какво се случва след това, се съдържат в Библията. В Евангелието на св. Йоан се казва, че Мойсей е обявил, че ще бъде последван от пророк на име Иисус. В Книга на числата пише, че след Мойсей ще дойде Йешуа. Осман твърди, че Иисус и Йешуа са едно и също лице и че това всъщност е Тутанкамон. Има и още съвпадения. По времето на Мойсей, неговият жрец Финхас убива един човек, за който се смята, че е осквернил храма. Човекът е обесен на едно дърво. Върховният жрец на Атон, който е така засегнат от действията на Тутанкамон, се нарича Па-нехиси (което е египетският еквивалент на Финхас). Тутанкамон също е убит, като нараняванията му сочат обесване като вероятна причина за смъртта. Според Осман Тутанкамон отива да посети баща си в Синай и там е убит от върховния жрец на Атон. 
Ето това според мен е историята, която Картър прочита на папирусовите свитъци. Можем само да си представяме как огромното значение на това откритие се стоварва върху плещите на изследователите — в ръцете си те държат информация, която е в състояние да промени мисленето на целия западен свят. Те имат доказателства за това, че Мойсей всъщност е бил египетски фараон, а Библията се основава на древноегипетската история. И ако Картър е ужасен от огромното внимание, което получава като един от откривателите на гробницата, то той трябва да е разбрал, че то е нищо пред това, което би се случило, ако информацията от папирусите се разчуе. На главите им ще се стовари гневът на буквално всеки един политически лидер и религиозен водач на света. 
Възможно е да са си играли с възможността да продадат папирусите на този, който предложи най-висока цена. Или просто решават да ги скрият и да се престорят, че никога не са съществували. Може би в крайна сметка са намерили човек, който да е готов да купи свитъците и да гарантира, че информацията за тях никога няма да излезе на бял свят. Не е изключено между Картър и Карнарвън да са възникнали противоречия относно това какво точно да направят. 
Каквото и да е тяхното съдържание, изчезването на папирусите според мен е най-тежкото престъпление, което съпътства откриването на гробницата на Тутанкамон. Вече изложих основанията си и смятам, че огромното количество от намиращите се в нея съкровища тайно са били ограбени с активното или пасивно съучастие на всички, които вземат участие в работата по разчистването и. Макар и огромен като мащаби и достоен за порицание, този обир е напълно човешки. Но със скриването на съдържанието на папирусите тази малка банда от крадци-джентълмени осъжда милиони хора на смърт в религиозните конфликти през следващите десетилетия. 
Още от момента, в който Картър и Карнарвън обявяват откритието си, хората започват да спекулират относно какво точно се случва в Долината на царете, като неколцина стигат много близо до истината. На 20 април 1923 г., само няколко седмици след смъртта на Карнарвън, X. В. Мортън помества в „Дейли Експрес― една статия, която е озаглавена „Лорд Карнарвън отровен - дали това е дело на фараона?―. „Истинският въпрос за нас, които изучаваме Библията - пише той, - е дали един от двамата фараони - Ехнатон и Тутанхамон - не е бил духовен баща на Мойсей.― Вследствие от това 
предположение Картър започва да получава купища писма от всевъзможни селски свещеници, които обсъждат възможността материалите от гробницата да се напаснат с библейските истории. Един от въпросите е дали Мойсей не е умрял далеч преди раждането на Тутанкамон. Те искат да знаят кои дати са верни - библейските или египетските, - тъй като има несъответствие от около 150 години. В своята статията Мортън се пита защо всички бъркат Ехнатон с Тутанкамон. 
На 23 октомври 1923 г. Артър Уайгол дава своя принос за вълненията, като по време на едно лекционно турне обявява пред американската публика следното: „Има вероятност отварянето на вътрешното помещение на гробницата да покаже, че Тутанкамон е всъщност фараонът от Изход, и да осветли много неясни моменти от библейския разказ. Може също така да се окаже, че евреите тъкмо са се преселвали от Египет в Палестина, когато са срещнали Мойсей и са му казали: „Хей, я ела с нас в онази прекрасна за търговия земя на изток.― Наистина си мисля, че ще се окаже нещо много интерес-но. Дори твърде интересно, ако стане така.― 
Зигмунд Фройд е още един от последователите на теорията, че Мойсей и Ехнатон могат да се окажат едно и също лице. Макар никога да не е посещавал Египет, той има подчертан интерес към древните народи. Водещият житейски принцип на Фройд е винаги да търси и разкрива истината, което е отражение на древноегипетската концепция за „Маат― - абсолютната истина. Тази концепция е изразена в стенописите в гробниците със сцената, на която богът чакал Анубис претегля сърцето на мъртвия на везните на справедливостта. На срещуположната везна е сложено перо. Всеки човек, който с цялото си сърце вярва в необходимостта да търси и разкрива истината, е осъден да се превърне в неудобство за някой друг. 
Падението на Фройд започва през 1901 г., когато е на 45 години. Той посещава Рим и вижда за първи път статуята на Мойсей, изваяна от Микеланджело. Фройд ще нарече това „върхов момент― в своя живот, но едва след тринадесет години - точно преди избухването на Първата световна война - той ще публикува статията си „Мойсей на Микеланджело―. В нея се описва колко много значи тази статуя за него и как е обсебила мислите му. При всяка възможност той пътува до Рим, за да види отново скулптурата. Фройд я изучава и мисли за нея непрекъснато. Ето какво разказва: „През 1913 г. прекарах три самотни септемврийски седмици, като ежедневно стоях в църквата пред статуята, изучавах я, измервах я, рисувах я, и така най-накрая достигнах до онова познание, което едва по-късно си позволих анонимно да изразя в статията.― Убеден съм, че именно в този момент Фройд започва да си „мисли невъзможното―, както той сам го определя, а именно, че Мойсей е бил принц или водач в египетската йерархия. Това негово убеждение по-късно ще доведе до убийството му. 
Причините за последното скарване между Картър и Карнарвън остават неясни. В началото на 1923 г. напрежението в Египет се покачва заедно с температурата, която вътре в лабораторията се колебае около 35°С. Навън въздухът е пълен с облаци прах. Натискът на египетската преса върху Карнарвън става все по-силен и въпреки че през по-голямата част от времето успява да игнорира медиите с ти-пичния си аристократичен стил, той все пак не може да не чете някои от публикациите. Египетските журналисти искат да знаят какво точно Карнарвън смята да прави с „тяхната мумия―. Настроението на лорда непрекъснато се влошава и той започва да се кара както с приятелите, така и с критиците си, сред които е и Картър. Подробностите никога не стават известни, макар да се смята, че основните спорни сфери са начина, по който Карнарвън се отнася към пресата, и преговорите със Службата за египетски старини. Без съмнение се стига до редица сериозни спречквания, като в резултат Картър изгонва Карнарвън от къщата си - една без съмнение странна постъпка от страна на човек, който дължи всичко на своя партньор. Смята се, че двамата никога повече не са се срещнали и не са си проговорили, въпреки че Карнарвън изпраща на Картър следното помирително писмо: 
„Скъпи Картър, 
Днес се чувствах особено нещастен и просто не знаех какво да си мисля или да направя. Тогава видях Ив и тя ми разказа всичко. Не се съмнявам, че съм сторил много глупости и дълбоко съжалявам за това. Предполагам, че тревогите и цялата врява са ми повлияли, но има само едно нещо, което бих искал да ти кажа и което се надявам, че винаги ще помниш - независимо какви са чувствата ти към мен и какви ще бъдат за в бъдеще, моето отношение към теб никога няма да се промени. 
Аз нямам много приятели и каквото и да се случи, нищо не ще промени чувствата ми към теб. В долината винаги има толкова много шум и такава липса на спокойствие и на възможност за уединение, че аз явно няма да мога да те видя насаме и да си поговоря с теб - нещо, което много бих искал да направя. Поради това, не бях в състояние да се отпусна, преди да ти пиша. 
Твой, Карнарвън― 
Почти със сигурност никога няма да разберем какво точно му е казала Ив (лейди Евелин), което да го е накарало да види ситуацията в друга светлина. Съществуват слухове, че дъщерята на Карнарвън изпитва влечение към Картър. Дори и да е вярно, струва ми се съмнително двама мъже с толкова много други грижи да се скарат именно за това. Между тях трябва да бе е случило нещо много по- фундаментално. 
През 1997 г., когато бях събрал вече почти целия материал за тази книга, реших да направя едно последно пътуване до Долината на царете. Исках, ако въобще се окажеше възможно, да вляза в гроб- ната камера, която по принцип се държи затворена за посетители чрез заключена решетка. Туристите могат да гледат намиращото се вътре самотно тяло от една платформа, която стои на мястото на преградната стена на Картър. 
Един приятел, който щеше да ходи в Египет преди мен, обеща да се свърже с директора на старините в Горен Египет, д-р Мухамед Ел Сагир, за да провери дали е възможно да получа разрешение да снимам в гробната камера. Когато влязох в кабинета на Ел Сагир, той говореше с някакъв човек в другия край на стаята. Той ме запозна с него, като го представи като Ахмед. Едва по-късно разбрах, че Ахмед всъщност е д-р Мухамед Насър, директорът на старините в Курна. Поканиха ме да пия кафе с тях и аз им изложих своите намерения. Споделих своите подозрения чие всъщност е тялото в гробницата и споменах, че според мен Картър и Карнарвън са я ограбвали в продължение на години, преди да инсценират откриването и. Изглежда, нищо от казаното от мен не ги изненада, но историята за изчезналите папируси и последвалите убийства ги накара да се замислят. 
- Господин О’Фаръл, къде според вас са тези папируси сега? - запита ме Ахмед. 
- Нямам ни най-малка представа - отговорих му аз - дали дори все още съществуват. Подозирам, че едно копие може би е заровено под „Замъка Картър― в Долината, или дори заедно с Картър в гроби-щето „Пътни―. Не мога да допусна, че един толкова педантичен човек, какъвто е бил Картър, не е направил копия. Вероятно са на няколко различни места. 
- Кога господин О’Фаръл ще може да посети гробницата? - Въпросът на Ахмед беше насочен към 
д-р Ел Сагир. 
- Би могъл да дойде заедно с теб днес - отговори той. 
Единственото време когато човек може да остане сам в Долината на царете, е, докато трае обедната почивка, между 12:00 и 13:30 часа. Тъй като вече беше почти 11:00 часа, аз се уговорих да се срещна с Ахмед на следващия ден в неговия офис в подножието на долината. 
Като се има предвид вълнението ми, въобще не е странно, че подраних за срещата. Наложи се да изчакам в едно кафене на входа на долината. Точно в 11:30 часа един гид дойде да ме вземе и да ме заведе при Ахмед, който беше в компанията на още един свой колега. Извървяхме краткото разстояние до гробницата в изгарящата пладнешка жега, като си разменяхме реплики и шеги. 
Стъпалата към гробницата бяха бели и изглеждаха съвсем нови, а коридорът беше застлан с бял чакъл, който според мен вероятно е останал след работите на Картър. Когато влязохме в преддверието, Ахмед прескочи преграждащия път към погребалната камера парапет и застана до саркофага на фараона. Когато запитах, дали бих могъл да го последвам, един от пазачите се приближи и отключи малката вратичка. Ахмед посочи двете червени рози, които лежаха до носилката на царя. „Една красива млада французойка ги остави по-рано тази сутрин―, обясни той. 
Стори ми се трогателен жест и ги фотографирах. В следващия момент вече бях вътре. Ахмед ми направи забележка, че всъщност стоя върху капака на царския саркофаг, който лежеше на пода, пок-рит с дебел прозрачен пластмасов лист, който да го предпазва от осквернители като мен. Бързо се преместих. Пукнатината по горната му повърхност се виждаше съвсем ясно. Беше повече от очевидно, че този капак не може да е бил предназначен за красивия саркофаг. Снимах вътрешните стени на камерата и самия саркофаг, като през това време обяснявах на новия си приятел къде точно би тряб-вало да са се намирали оригиналните вход и изход на помещението. Ахмед ме помоли да му покажа къде според мен е дългият коридор, водещ към гробницата на Рамзес VI, и аз го направих. 
Съвсем скоро бяхме отново навън, под палещото слънце. 
- Знаете ли къде се е намирал откритият от Тиодор Дейвис тайник? - запита ме Ахмед. 
Докато се разхождахме наоколо, той ми каза, че често се е питал дали тайникът не би могъл да е свързан с гробницата на Тутанкамон. Признах, че напълно споделям подозренията му. През цялото време имах усещането, че Ахмед знае много повече, отколкото ми казва. Сякаш докато ме слушаше, сравняваше наум това, което му казвах, с това, което вече знаеше. Плиткият изкоп на Дейвис все още е там. Сега вече празен, той очевидно не се възприема като нещо с особено значение. Убеден съм, че ако някой възобнови разкопките на това място, скоро ще открие, че тайникът е част от подземния комплекс, който води към гробницата на Тутанкамон. Точно това беше направил проф. Никълъс Рийвс предходната година, но резултатите още не са публикувани. 
Докато стоях в маранята на тази гола долина ми беше трудно да си представя какви драми и страсти са се разигравали тук в продължение на хилядолетия. Последната от тях е довела до една поредица от убийства, случили се през първата половина на XX в. и станали известни като „проклятието на мумията―. 
12. 
СЕРИЯ НЕОБХОДИМИ УБИЙСТВА 
Озирис... Велика е почитта към него в сърцата на хората, 
духовете и мъртвите... 
и многобройни са образите му в Пречистото Място. 
Книга на Мъртвите 
Не мога да преценя, дали определени хора от висшите британски кръгове преднамерено са решили да подхранят идеята за проклятието на мумията, или просто са имали късмета, че слуховете за него сами са се зародили. Това, което знам със сигурност, е, че тези истории за древни магии са перфектно прикритие за една поредица от убийства. Те са разтеглени в един период от много години и целта им е да гарантират, че тайните на скритите папируси никога няма да излязат на бял свят. 
Карнарвън е първият, чиято смърт се приписва на проклятието, макар да може и да не е първият, който да е убит от властите в желанието им да прикрият съществуването на свитъците. Подозирам, че лордът е отровен. Според слуховете веднага след смъртта си той е мумифициран, като вътрешностите му са извадени в болницата в Кайро. Това се случва въпреки изричното указание в неговото завещание „да присъстват двама лекари, които да се убедят, че наистина съм мъртъв―. 
Ако някой е убит с помощта на отрова, то за убийците ще бъде важно да отстранят стомаха му - където ще са останали доказателства за престъплението - възможно най-бързо. 
Когато разбира за тежкото състояние на Карнарвън, неговата съпруга Алмина долита от Англия, за да бъде край леглото на съпруга си. И все пак, като се имат предвид обстоятелствата, тя очевидно не бърза особено. Явно полетът над Ламанша не и се отразява добре и Алмина слиза на парижкото летище Бурже. Останалата част от пътя до Кайро тя изминава с кораб от Марсилия. Това едва ли би бил маршрутът на една жена, чиито съпруг е на смъртно легло. Може би са я посъветвали да отложи пристигането си, тъй като смъртта - макар и неотвратима - още не е положила студените си ръце върху английския лорд и приготовленията за освобождаването му от света на живите все още не са приключили. По това време бракът им очевидно не върви, което личи от факта, че само няколко месеца след смъртта на Карнарвън четиридесет и седем годишната овдовяла графиня отлита за Южна Африка, където се жени за своя любовник - подполковник Иън Орислоу Денистоун. Той е разведен, по-млад е от нея с четири години и служи в гренадирските части. 
След смъртта на Карнарвън, неговото разрешително за разкопки преминава в ръцете на съпругата му. Тя също така наследява и колекцията му в Хайклер, която по това време се състои от 1218 пред-мета или групи предмети, от които почти всички са били доставени от Картър в ролята му на посредник. Както обяснява Никълъс Рийвс, в завещанието си Карнарвън инструктира Алмина, „ако тя би искала да продаде колекцията... да предложи на нацията [т.е. на Британския музей] една първоначална цена от 20 000 паунда, което е много под истинската и стойност―. И ако Британският музей отхвърли предложението - продължава Карнарвън, - „бих искал колекцията да бъде предложена на Метрополитън Мюзиъм в Ню Йорк, като господин Картър се заеме с преговорите и определянето на цената―. 
Алмина наистина решава да продаде колекцията, но не е склонна да остави Британския музей да я получи на една толкова добра цена. И все пак, тя е длъжна да се съобрази с волята на покойния си съпруг. Двамата с Картър съставят план, който е поредното свидетелство за престъпната изобретателност на последния. Изпращат на Британския музей оферта да закупи колекцията за 20 000 паунда, но само ако ръководството е в състояние да приведе парите до 16:00 часа на същия ден. Не е учудващо, че музеят не съумява да спази този срок и Алмина с чиста съвест продава колекцията на Метрополитън за 145 000 долара (около 30 000 паунда), т.е. за около път и половина повече пари, отколкото трябва да и заплати Британският музей. 
Карнарвън, който вече е проявил недискретност пред един-двама човека - като например пред Уолис Бъдж - по отношение на папирусите, явно е първият, когото властите искат да накарат да замълчи. Обаче има и други хора, с които Картър и Карнарвън може да са говорили за находката и които да са в състояние да издадат тайната. Вероятно още в този момент започва съставянето на план, макар убийствата да трябва да бъдат разпределени равномерно напред във времето, за да не привлекат твърде много внимание и да не стане нужда полицията да се заеме със случая. 
Няколко от смъртните случаи, които се приписват на проклятието - като например малкото момче, попаднало под колелата на катафалката, - могат да бъдат пренебрегнати като нещастно стечение на обстоятелствата. Тези случаи обаче, когато става дума за хора, които биха могли да имат информация относно съдържанието на гробницата, формират подозрителна група. Един от най-красноречивите е смъртта на барон Ричард Бетъл, който е личен секретар и довереник на лорд Карнарвън в последните месеци от живота му. Напълно е възможно той да е знаел много за папирусите. Вероятно Карнарвън се е чувствал много удобно в компанията на своя събрат - също аристократ — и двамата трябва да са прекарвали много време заедно по време на техните пътувания. Почти неизбежно е да са си говорили за всичко под слънцето, включително и за любопитното съдържание на папирусите. Бетъл умира при мистериозни обстоятелства в клуба си в Лондон. Според някой предположения умира в съня си от коронарна тромбоза, но от друга страна смъртта му твърде много прилича на причинена от поставена върху лицето му възглавница, която да го е задушила. 
Три месеца по-късно умира бащата на Бетъл - лорд Уестбъри. Случаят е описан като самоубийство. Макар лордът да е вече възрастен, смъртта му е повече от подозрителна, а освен това е повече от вероятно, че ако би искал да повери тайната на папирусите някому, Бетъл би се обърнал първо към баща си. На 22 февруари 1930 г. „Таймс― помества в цяла колонка доклада на съдебния следовател, който е бил достатъчно предпазлив, за да не задава много въпроси. 
Основният свидетел била медицинската сестра на Уестбъри. По това време тя вече се е грижела за него от около десетина седмици. Пред съда тя заявява, че в 8:30 часа вечерта преди смъртта му, тя приготвила драм и половина (около 6 г) бромид и 1/24 грана (0,03 г) хероин за своя работодател, за да му помогне да заспи. Лордът спал до полунощ, когато се събудил и поискал ечемична отвара. При това той отбелязал, че още е много рано за неговия овалтин. Заспал отново и не се събудил до 2:30 часа сутринта, когато изпил овалтина си. В три часа сестрата повторила дозата хероин и отново го сложила да спи. 
Когато отново се събудил в 7:00 часа, лордът и се сторил сънлив и спокоен. Той попитал за часа и поискал още една чаша ечемична отвара. Сестрата разказала пред съда как оправила възглавницата му и той се обърнал на другата страна, като и казал, че му е много рано да става. Наредил и да излезе от стаята и да не го безпокои до 8:00 часа. 
Около 7:10 часа сестрата добавила въглища в печката и отишла в кухнята да приготви кафето на Уестбъри и да се погрижи за млякото за закуската му. Докато се занимавала с това, тя чула шум от счупено стъкло. Изтичала в стаята на своя пациент, където намерила леглото празно и прозорецът - който по-рано била затворила - да зее широко отворен. Една стойка за пране била преместена пред прозореца и завесата била дръпната. Сестрата веднага се втурнала надолу по стълбите, но „те не и позволили да излезе―. 
Никой не се сетил да я попита кои са тези „те― и защо биха я спрели да отиде при човека, за който би трябвало да се грижи и който очевидно бил тежко наранен. 
- Предполагахте ли, че е възможно той да извърши самоубийство? - запитал я съдебният следовател. 
- Не - отговорила тя. - Той често говореше за това, че е болен и че вероятно ще умре, но никога нищо подобно. 
След това се появяват две писма, които уж били поставени на стойката за пране, но които сестрата никога не била виждала. И двете са написани на поръбена с черно хартия, като едното е адресирано до „скъпия Джордж―, а второто до госпожа Уайт Форуд, макар и да е поставено в плик до съпругата на лорда - лейди Уестбъри. Според следователя в едното от писмата пишело следното: „Наистина не мога да понасям повече този ужас, а освен това не виждам особена полза от това да съм тук. Поради това, смятам сам да избера часа си. Сбогом, и ако сте бил прав, всичко ще бъде наред. Винаги ваш...― Останалият текст е труден за разчитане, но в него се казва нещо за сестра Катерина, която трябвало да получи 100 паунда и има благодарности към икономката на лорда за нейната безкрайна доброта. Писмото завършвало с „Аз бях дотук―. 
Един служител от „Кингс Хаус―, която се намира два номера по-надолу, разказало как някъде около 7:25 същата сутрин - той тъкмо отивал на работа - видял един плъстен пантоф да пада в двора до служебния вход. Когато погледнал нагоре, той видял тялото на лорд Уестбъри да пада от около 10 м височина. То направило пълно превъртане, преди да се удари в стъкления навес. Една жена едва успя-ла да се дръпне, за да не бъде ударена. След това слугата добавил, че лорд Уестбъри - очевидно тежко ранен и в безсъзнание - простенал няколко пъти и издъхнал с лек спазъм. 
Съдебният следовател обявил случаят за приключен със следните думи: „Без съмнение горкият лорд Уестбъри е страдал много и е имал проблеми със съня. Освен това той беше стар и потиснат, а съвсем скоро беше загубил и сина си.― Заключението му гласи „самоубийство вследствие на временна загуба на разсъдък―. 
Лордът пада от прозореца на седмия етаж, т.е. от около 22 м. За да излезе от прозореца, той трябва да премине първо през един перваз с ширина около 0,7 м, след който има още един от около 0,2 м, следван от водосточна тръба с ширина 0,75 м и парапет с височина 0,3 м. Това прави едно общо разстояние от около 2 м. Някой иска от нас да повярваме, че само петнадесет минути след излизането на сестрата, на която е било наредено да се върне след един час, сънливият лорд Уестбъри, който тъкмо е изпил ечемичната си отвара и е помолил да го оставят да поспи още 45 минути, внезапно е решил да стане от леглото, да премести стойката за пране и да се хвърли през прозореца, като прелети над един двуметров парапет. 
А и откъде са се взели двете писма? Дали ги е написал предната вечер и ги е извадил едва след като се е наспал и е пил какво ли не? Или пък ги е нахвърлил през тези петнадесет минути? Кога е решил да използва поръбена с черно хартия за предсмъртните си писма? Защо си е дал толкова труд, а в крайна сметка е позволил някои пасажи да са нечетливи? Дали не е по-вероятно някой да е влязъл през прозореца от широкия външен парапет, да е преместил стойката за пране, да е дръпнал завесата, да е изхвърлил лорда през прозореца (което би могло да обясни описаното от служителя превъртане) и да е оставил писмата на стойката, преди да изчезне отново. 
В показанията си сестрата твърди, че лорд Уестбъри не е имал проблеми със съня, освен ако е имало нещо, за което да се тревожи. И все пак, съдебният следовател противоречи в заключителните си бележки на нейните показания. Той също така подвежда един от другите свидетели, който заявява, че писмата „очевидно са прощални―. Освен това следователят така и не се е сетил да се запита защо един човек, който се кани да скочи през прозореца, ще си направи труда първо да премести стойката за пране. Едва ли би го затруднило да заобиколи един-единствен предмет от мебелировката. Напротив, въпросната мебел би се пречкала на човек, или дори на двама човека, които се опитват да изхвърлят някого през прозореца, особено ако последният - колкото и да е слаб - прави опити да се съпротивлява. 
Коя е жената, върху която лорд Уестбъри насмалко да падне? Какво е правила тя там в този ранен час? Отново изглежда, че никой не си е направил труда да попита. 
Твърди се, че Джордж Джей Гуд - американски железопътен магнат и добър приятел на Карнарвън - умира от пневмония (официалната причина за смъртта на самия Карнарвън) малко след като го посещава в Египет и разглежда гробницата. До този момент Гуд се радва на прекрасно здраве и е 
страстен тенисист. Дали не е възможно да е споменал пред грешните хора нещо, което Карнарвън е споделил с него по време на неговата визита? Или просто става дума за поредното съвпадение? 
Следващият, който умира неочаквано, е Артър Уайгол - журналистът на „Дейли Мейл―, който така отблизо следи събитията около откриването и разчистването на гробницата и който успява да предскаже, че Карнарвън ще умре шест седмици след отварянето на гробната камера. Както вече видяхме, преди да започне да пише за „Дейли Мейл―, Уайгол изпълнява същата длъжност, която и Картър, в Службата за старини към египетското правителство. В очите на всички външни наблюдатели на работата Уайгол би изглеждал най-знаещ и най-опасен за тези, които биха искали да запазят истината в тайна. 
В една от своите публикации той вече е свързал еврейския Изход с революцията на Ехнатон. Според него след края на управлението на Тутанкамон евреите са изгонени от Египет от Хоремхеб, про-възгласилия се за фараон военачалник. Уайгол смята, че те не просто са били повлияни от ереста на Ехнатон, но най-вероятно са я причинили. Когато по време на управлението на Тутанкамон старата религия към Амон и останалите богове е възстановена в Тива, евреите стават обект на лошо отношение и преследвания, докато най-накрая не са „изхвърлени от Египет―. Уайгол пише следното: „Едва ли е необходимо да обяснявам, че самото предположение, че Мойсей е преживял ереста на Атон, разкрива огромно ново поле за размисъл. Тъй като чрез него в съзнанието на читателя от само себе си би трябвало да се зароди въпросът каква точно връзка съществува между Юдейския монотеизъм от една страна и този най-ранен египетски монотеизъм от друга.― 
Уайгол е ревностен привърженик на идеята, че винаги трябва да се казва истината. От публикациите му става ясно, че той е успял да се досети кой всъщност е Тутанкамон. И ако в някакъв момент би решил да напише всичко, което знае и което подозира, той би станал твърде опасен за тези, които искат истината да не излиза наяве. Той трябва да бъде премахнат. 
Главата на френската археология в Кайро Жорж Бенедит заявява, че гробницата всъщност не е на Тутанкамон. Малко по-късно той намира смъртта си, падайки по едно стълбище. 
Артър Мейс, който е до Картър от самото начало на приключението и който би трябвало да е посветен във всички потайности, също е пожертван в името на необходимостта. Неговата смърт също силно напомня на отравяне. В течение на седемте години, които разделят смъртта на Карнарвън от тази на Уестбъри, са елиминирани осем човека, които са наясно какво се е случило в гробницата. И все пак този, който знае най-много, е все още жив. 
Причината Картър да оцелее толкова дълго може би има нещо общо с неговия характер. Той не е особено „светски― човек. Изглежда малко вероятно той да се потопи в плетенето на интриги по начин, по който това биха сторили хора като Карнарвън и Бетъл, например. Картър не притежава тази широка и достатъчно влиятелна социална среда, която да го направи непосредствена заплаха, а и освен това е малко вероятно хората с положение въобще да му повярват. Картър просто не иска да каже на света какво са открили. Той не иска да клати лодката. Той е като крадец, който влиза с взлом в една къща, само за да намери вътре труп. Иска всичко да се размине възможно най-тихо. 
На мен обаче ми се струва, че свързаните с тайната на папирусите убийства обхващат един много по-дълъг период от време и включват и такива смъртни случаи, които не са свързани поначало с „проклятието―. Вярвам, че започват няколко години преди смъртта на Карнарвън и продължават десетилетия след това, като в крайна сметка стигат и до Зигмунд Фройд. 
13. 
ДАЛИ ДЕЙВИС, ЕЪРТЪН И ДЖОУНС СЪЩО СА ЗНАЕЛИ ТВЪРДЕ МНОГО 
Докато се препъвахме надолу през сенките, 
можехме да различим в далечината голям неподвижен 
облак прах, докато в тишината ехтеше тъжният 
монотонен напев на местните работници... 
Скоро стигнахме до Дейвис, който беше в компанията 
на още двама или трима джентълмени. 
Всички с явно вълнение наблюдаваха работниците, 
които разчистваха входната шахта на една гробница, 
която бяха открили само преди няколко часа. 
Дейвис палеше цигара от цигара, като от време на време 
се отделяше от групата и крачеше нервно нагоре-надолу. 
Чарлс Брестед 
Смъртта на Карнарвън не е първият съмнителен нещастен случай, който може да бъде свързан с гробницата. Странните събития започват още през 1907 г., когато Тиодор Дейвис се включва в тър-сенето на Тутанкамон. 
Дейвис започва да се занимава с разкопки под внушението на Картър, който все още не е срещнал Карнарвън и се нуждае от някой, който да финансира плановете му. Скоро американецът се прис-трастява към тръпката на търсенето и двамата работят заедно от 1902 до 1904 г., след което Картър се мести на север във връзка с новата си работа на главен инспектор. На следващата година наследникът на Картър - Джеймс Едуард Куибъл - разкопава за Дейвис невероятно богатата гробница на Юйя и Туйя (според Библията - Йосиф и неговата жена, родителите на царица Тейе). Това е най-голямата находка в долината до този момент и Картър вероятно е много разочарован. Дейвис, който по това време вече е в напреднала възраст, започва да гледа на Долината на царете като своя собственост. 
По-късно Куибъл също се мести в северния инспекторат и мястото му е заето от Артър Уайгол. Причините, които Куибъл посочва за своето преместване, са, че е станало изключително трудно Дейвис да бъде контролиран и че американецът се е отнасял грубо с него. Уайгол предлага на Дейвис да си наеме свой собствен частен археолог, който да ръководи работата и да докладва на главния инспектор. Първият човек, който заема така учредения пост, е Едуард Еъртън - двадесет и три годишен младеж с на пръв поглед неизчерпаема енергия, но и с някои неприятни недостатъци. 
„Еъртън... не беше особено популярен през нощта - обяснява Джоузеф Линдън Смит. - По общо съгласие палатката му беше преместена далеч от останалите. Имаше ужасни кошмари и пищеше на прекрасен китайски...― 
Дейвис го инструктира да започне разкопки в западната част на долината, недалеч от гробницата на Аменхотеп III, която е открита от хората на Наполеон през 1799 г. След едно разочароващо начало, той се отказва и е преместен в много по-обещаващата източна част. Там той започва работа около по-
ранната гробница KV12. След по-малко от година Френският институт в Кайро подхваща изоставената от Еъртън работа в западния край на долината. Като се има предвид, че концесията все още принадлежи на Дейвис, е трудно да се разбере как точно става така. Възможно е французите да са получили неговото разрешение. Вероятно Дейвис вече е открил това, което подозира от дълго време, и не възнамерява повече да копае в западната част на Долината на царете. Картър и Карнарвън често се хвалят как са успели да хвърлят прах в очите на „глупавия американец―, но може би Дейвис все пак съумява да прозре нещата отвъд претенциите и празните приказки на този англо-френски клуб и използва адвокатските си способности, за да надхитри Картър. 
Възможно е Дейвис да е подозирал за съществуването на тунел, който да свързва гробницата на Аменхотеп III в западната част на долината с KV12, която е на по-малко от 100 м от тази на Тутанка-мон. Може би той е изпратил Еъртън да проучи околностите на гробницата на Аменхотеп III, което да е потвърдило предположението му за наличието на тунел, който минава под долината и завършва близо до KV12. Ако това наистина е така, то Дейвис най-вероятно се е досетил, че проходът ще го заведе до гробницата на Тутанкамон. 
В началото Еъртън не открива нищо при KV12 и се мести първо в частично проучената гробница на Тутмос IV, а после в намиращата се наблизо KVB. След това той разкопава гробницата на Рамзес IV (KV2), която е на около 150 м от тази на Тутанкамон. От това става ясно, че Дейвис е възложил на своя човек търсенето на гробницата на Тутанкамон. Еъртън в крайна сметка я открива, но или така и не го разбира, или просто не успява да каже на никого. 
Трябва да отбележим, че в съседство с KV12 Еъртън открива синя фаянсова чаша, на която е изписано тройното име на Тутанкамон. Дейвис все повече се приближава към целта си и към гробницата на младия египетски фараон. Вероятно за Картър това са тревожни времена. Търсенето на Еъртън е станало по-методично, като се свежда до - според неговите собствени думи - „политика на изчерпване на всеки връх и възвишение в долината―. Усърдието му се увенчава с успех, тъй като в отпадъците от KV14 намира кутия с името на Хоремхеб, а след това и една нова гробница - тази на Сиптах. Оттук той продължава към номер KV35, която е отново само на 150 м от гробницата на Тутанкамон. Последните му усилия са свързани с разчистването на KV6, която е само на около 50 м от най-голямото откритие. 
След това идва голямата награда - загадъчната гробница KV55. В нея са намерени разглобен саркофаг, разбит ковчег и мумия. Гробницата е идентифицирана като тази на царица Тейе, въпреки че прекрасната, направена от хартиени пластове маска е разкъсана наполовина, което прави визуалното разпознаване на мумията на практика невъзможно. Дейвис е напълно убеден, че е открил тялото на царица Тейе и наема двама лекари, единият от които е американски гинеколог, за да изследват мумията. Те достигат до заключението, че тялото принадлежи на възрастна жена. 
Мумията е изпратена в Кайро, където с нея да се заеме сър Графтън Елиът Смит - най-големият съдебен патолог по това време. Дейвис тайно се надява, че той ще потвърди неговото предположение, че това наистина е тялото на царица Тейе. Можете да се представите ужаса му, когато Смит заявява, че получената от него мумия е на млад мъж, починал на около двадесет и три годишна възраст. Смит пише на Уайгол следното: „Сигурни ли сте, че сте ми изпратили именно костите, които сте открили в гробницата? Вместо тяло на възрастна жена, при мен има такова на млад мъж. Със сигурност трябва да има някаква грешка.― 
Дейвис е абсолютно сигурен, че мумията принадлежи на възрастна жена. Той разполага със свидетелството на своите специалисти и с това на Ърнест Джоунс, който прави скица на тялото. Не е възможно тези останки, които са при Смит, да са същите, които той му е изпратил. По време на изследването на мумията обаче Елиът Смит прави още едно откритие: златната лента с изображение на лешояд, която е открита около челото и, се оказва не короната на царицата, а един тъпоъгълен нагръдник, който е познат от погребенията на фараоните. Всички решават, че грешката се дължи на 
факта, че нагръдникът се е изместил, когато се е разпаднала носилката, на която е била положена мумията, като по този начин е заел мястото на украшение за глава. Оказва се не само че тялото е мъжко, но че освен това принадлежи на някой фараон. 
В крайна сметка съвременните технологии, които се използват в съдебната медицина, позволяват да се установи наличието на роднинска връзка между Тутанкамон и тайнствената мумия. През 1966 г. поредното изследване доказва веднъж завинаги, че става дума за останките на млад, около двадесетгодишен мъж. Освен това се оказва, че двамата с Тутанкамон имат една и съща кръвна група и тип. Почти със сигурност може да се твърди, че са братя. 
Въпреки че няма каквито и да било сведения Тутанкамон да е имал брат, все пак непосредствено преди краткото управление на младия цар живее един човек, който може да е бил точно това. Релефни изображения представят някого, който е наречен Анкхеперура и носи титлата Нефернеферуатон („Прекрасна е красотата на (бог) Атон―), което предполага съществуването на някаква връзка с Не- фертити. Тъй като не е документирано тя да е имала мъжки рожби, този младеж може бий се явява някакъв племенник, т.е. съвсем спокойно би могъл да бъде брат на Тутанкамон. Както предполага Греъм Филипс в своята книга „Божието дело - Мойсей, Тутанкамон и легендата за Атлантида―, въпросният младеж - по-известен като Сменхкара - най-вероятно е бил избран от Ехнатон за негов наследник и е заемал трона за кратко преди Тутанкамон. Ако мистериозната мумия от гробница 55 наистина е на Сменхкара, както смята Филипс, то запечатването на гробницата с картушите на неговия наследник Тутанкамон означава, че тя е била отваряна няколко години след първоначалното погребение. Точно към това насочват данните от гробницата на самия Тутанкамон. По-нататък в книгата си Филипс стига до заключението, че не може да има никакво съмнение, че на средния ковчег от гробницата на Тутанкамон е изобразен именно Сменхкара. 
Наскоро се появи една нова теория, която се подкрепя от моя приятел - писателя Чарлс Поуп. Неговата идея е, че внезапно се е наложило находката с мумията на царица Тейе да бъде потулена. Причината за това може да се търси в някаква допълнителна информация, която е излязла наяве в нейната гробница, може би отново някакви папируси, подобни на липсващите от гробницата на Ту-танкамон. Хипотезата е по-шокираща дори и от теорията, която вижда в Мойсей и Ехнатон едно и също лице. Става дума за това, че в основата на гръцкия мит за Едип стои някаква египетска история, в която се разказва за съществуването на връзка между Ехнатон и неговата майка - царица Тейе. 
И ако едно подобно кръвосмешение наистина се е случило и като резултат от него са се родили Сменхкара и Тутанкамон, то властите почти със сигурност биха искали историята да не види бял свят. Представете си шока, който би предизвикало разкритието, че Ехнатон, Мойсей и Едип са едно и също лице. Еврейският отец ще се окаже всъщност замесен в кръвосмешение, а непорочното зачатие - което е толкова съществен елемент от официалната християнска вяра - резултат от една нечиста връзка. Месията ще се окаже не толкова Син Божи, колкото син на Мойсей и на собствената си баба! 
Следователно можем да бъдем почти сигурни, че някой е разменил телата на царица Тейе и Сменхкара по пътя към Кайро. Дейвис разбира, че е измамен, но кой би повярвал някога, че толкова уважавани професионалисти от света на археологията биха могли да съставят такъв план, а още по-малко - да го изпълнят? Американецът не може да направи нищо друго, освен шумно да продължава да твърди, че е открил тялото на царица Тейе. И докато неговите опоненти запазват мълчание, той продължава да вдига повече шум, с което само затвърдява убеждението, че очевидно е сбъркал. 
В едно писмо до Артър Уайгол лингвистът A. X. Сейс пише следното: „Боя се, че опитите да бъде спрян господин Дейвис, когато си е наумил да направи нещо конкретно, могат да се оприличат само на опитите да бъде спряна лавина.― Тътенът на „лавината― Дейвис вероятно е бил особено заплашителен в ушите на Картър, който по това време вече систематично се е заел с откритото съкровище, но едновременно с това трябва да гледа отстрани как американецът все повече се приближава. Гробница KV62 е само на около 40 м от мястото, където Дейвис работи. 
За тандема Еъртън и Дейвис успехите следват един след друг. В гробница KV56 двамата откриват великолепно съкровище от украшения, с което почти със сигурност подписват смъртните си присъди. Действието се развива през януари 1908 г. и Картър вече се е свързал с Карнарвън. Той е готов да направи своя ход. През февруари Еъртън открива големия златен саркофаг на Хоремхеб. 
В този момент - когато е на върха на успеха - Еъртън обявява решението си да се оттегли и да позволи на болния от туберкулоза Ърнест Джоунс да го замести. Или поне това е официалната версия. Струва ми се невероятно, който и да било да се реши на подобна стъпка в един толкова славен момент. Много по-вероятно изглежда да е бил подкупен, за да се откаже от работата си. Направено му е предложение, което просто не е могъл да откаже. Просто не е разбрал, че то само отлага неговата екзекуция. Еъртън напуска Египет и се присъединява към една археологическа експедиция в Цейлон. През 1911 г. той се удавя по време на ловна екскурзия. 
Заместникът му Ърнест Джоунс е дребен, приятен тъмнокос уелсец, който първоначално подписва договор с Дейвис за три месеца, според условията на който трябва да изпълнява задълженията на полеви ръководител и художник срещу заплата от 250 паунда. Той се надява да достигне успехите на Еъртън, но скоро се оказва, че двамата с Дейвис имат несъвместими характери. Американецът става все по-раздразнителен, когато здравето на Джоунс започва да се влошава. Въпреки всичко, те работят заедно в продължение на три години, в които не намират почти нищо, което да е от особено значение. Дейвис усеща, че британският археолог „го използва―, което определено не помага на Джоунс да изпълнява задълженията си. И все пак, той прави най-важното си откритие — гробница 58 — за която казва следното: „На следващия ден започнахме да разчистваме шахтата, като непрекъснато се натъквахме на много интересни отломки от мебели, които бяха разпръснати в насипа. Те бяха дати-рани от един много интересен период - края на XVIII династия - и носеха картушите на фараона Ейе и на още един, Тут-анк-амон, чиято гробница все още не беше открита...― 
Годината е 1909, но в книгата си от 1912 г. „Гробниците на Хоремхеб и Тутанкамон― Дейвис пише, че гробница KV58 е открита от Еъртън през 1907 г. Въпреки че е добре известно безгрижието на американеца по отношение на това, което пише, все пак това е едно доста сериозно недоглеждане. Изглежда изключително странно единственото голямо откритие на Джоунс да бъде приписано на Еъртън, при това с грешка от две години. 
Според всички налични сведения здравето на Джоунс непрекъснато се влошава и през 1911 г. той умира от туберкулоза. Една година по-рано той ще напише: „В последно време работата ни беше мно-го прашна, което е голямо изпитание за мен. Ще бъда много щастлив, когато разкопките приключат. Работата не ми допада особено и не съм сигурен какво точно ще правя догодина. Наистина не ми се иска да започвам отново - ако въобще доживея дотогава.― Може би действително умира от туберкулоза, но не е изключено и да е разбрал нещо за загадъчната гробница 55, което да го е направило опасен в очите на властите. Дейвис може да е споделил подозренията си относно разменените тела, след което Джоунс да е имал предостатъчно време да мисли върху възможните обяснения. 
Дейвис вероятно съзнава, че тъй като е американец и аутсайдер, се намира в неизгодно положение. Големите му успехи с нищо не променят това. Дейвис е достатъчно интелигентен, за да разбере, че Картър едновременно го използва и презира. 
Джоунс и Еъртън умират през 1911 г., а Дейвис през 1914 г. Това означава, че тримата души, които - с изключение на Картър - знаят най-много за гробниците, изчезват в рамките на три години. Артър Уайгол пише следното: 
„В резултат от някаква особена вманиаченост, дължаща се на напредналата му възраст, господин Дейвис беше развил едно изключително агресивно и упорито отрицание към нашето предположение, че сме открили тялото на Ехнатон. 
Надяваше се да е открил царица Тейе [което всъщност е така] и когато най-накрая беше принуден да се откаже от тази заблуда, започна да се държи така, все едно искаше да скрие идентификацията на мумията. И когато няколко години по-късно мозъкът му не издържа и над него трагично се спусна забвени-ето, той все още имаше същото страстно отношение към този въпрос.― 
Не може да се твърди със сигурност, че Еъртън, Джоунс и Дейвис са били убити от неизвестно лице (или лица), тъй като няма никакви очевидни доказателства. Не е открито „още топлото оръжие―. Необходимо е да насочим вниманието си към обстоятелствата, които съпътстват тези смъртни случаи, както и към връзките между тях. След това трябва да намерим мотива на престъплението. 
И тримата работят заедно в Долината на царете, като двама са опитни египтолози. Общо са намерили повече гробници, отколкото който и да било преди тях. Нека си представим, че през 1904 г. - докато още работи за Дейвис - Картър открива гробницата на Тутанкамон и след това напуска под някакъв благовиден претекст. Веднъж щом се запознава с Карнарвън, той споделя с новия си партньор всичко, което знае за местонахождението на младия фараон и двамата съставят план, според който да не им се налага да делят съкровището нито с Дейвис, нито с египетските власти. Еъртън вече се е доказал като добър археолог и съществува опасност той да попадне на гробницата, преди Картър и Карнарвън да са се добрали до концесията на Дейвис. Всичко изглежда почти загубено, когато през 1907 г. Еъртън открива гробница KV55. 
Картър и Карнарвън изпадат в сериозно затруднение. Ако се докаже, че тялото от гробница KV55 принадлежи на царица Тейе, ще бъде само въпрос на време енергичният Еъртън да открие Тутанкамон. Необходими са светкавични мерки и Картър не се поколебава да ги предприеме. Ако златните украшения от гробницата на Тейе изчезнат (той ще се погрижи за това), след което и разбитият саркофаг ги последва (в крайна сметка той ще попадне - заедно със златните украшения - в музея в Мюнхен, където се намира и до ден днешен), то тогава ще се получи такова объркване, че самоличността на обитателя на гробницата ще може да бъде подложена на сериозни съмнения. 
Именно на Картър принадлежи идеята, мумията и саркофагът да бъдат изпратени в Кайро, където Смит да се заеме с тяхната експертиза. Последният решава, че е станала някаква грешка. Всъщност грешка няма - Картър просто не работи така. Вероятно той е подменил мумиите. Въобще не е за учудване, че Дейвис е втрещен. Той бързо разбира, че борбата срещу тези - както той се изразява - „измамни кроежи―, е обречена на неуспех. Картър и Карнарвън съумяват да избегнат надвисналата над тях катастрофа, но Дейвис, Еъртън и Джоунс знаят твърде много и устата им трябва да бъдат запечатани. 
Удавянето на Еъртън през 1911 г. неизменно е описвано като нещастен случай. Все пак точното определение зависи от обстоятелствата — ако е било преднамерено, това е самоубийство, а ако е замислено от някой друг - убийство. 
Няма съмнение, че здравето на Джоунс е разклатено. Както вече споменахме, в едно патетично писмо до вкъщи той споменава „ ... ако въобще доживея дотогава―. Това е малко повече от година преди смъртта му и докато човек чете писмото, наистина може да остане с впечатлението, че Джоунс умира, но не от туберкулоза, а от скука. Очевидно няма особено много работа, а и отношенията му с Дейвис стават все по-лоши, тъй като последният ясно съзнава, че е тръгнал на невъзможна мисия. 
Но дори и след смъртта на Джоунс и заминаването на Еъртън, Дейвис продължава да е голяма заплаха за Картър и Карнарвън. Той би могъл - както и прави - да си наеме друг археолог. За тази цел трябва да бъде намерен човек, който да е съвместим с техните планове. Това е Хари Бъртън от Метрополитън Мюзиъм - институцията, която ще има най-много полза от бъдещото „откритие― на Картър и Карнарвън. Същият този Бъртън, който ще заяви, че Дейвие е открил гробницата на Тутанкамон. В крайна сметка, през 1914 г. Дейвис губи надежда и се отказва. Малко по-късно умира 
разорен. Подобно на Еъртън и Джоунс, той също знае много и - дори и извън Египет - представлява опасност за конспираторите. Дейвис трябва да изчезне. 
Както стана ясно, т. нар. „проклятие― всъщност започва да действа много по-рано от предполагаемото. Освен това то продължава да поразява и много години по-късно, като сред жертвите му ще попадне и едно от най-известните световни имена - Зигмунд Фройд. 
14. 
МОЙСЕЙ, СВИТЪЦИТЕ И УБИЙСТВОТО НА ЗИГМУНД ФРОЙД 
Евреинът като такъв е творение на Мойсей, който е бил 
знатен египтянин. 
Зигмунд Фройд 
Твърдо вярвам, че Зигмунд Фройд - бащата на психоанализата - е една от последните жертви на този замаскиран като проклятие убийствен заговор. 
Фройд пише една статия, която е озаглавена „Мойсей на Микеланджело―. Статуята на Мойсей е с по-големи размери от естествените и го представя като величествен и могъщ старец. Челото му е украсено със символичните рога, които маркират неговото преобразяване след срещата с Бог. Сграбчил е дългата си брада с лявата ръка и я докосва с показалеца на дяската. Мойсей седи дълбоко замислен, с намръщено изражение, и държи скрижалите на Завета. Фройд си задава въпроса какво точно е искал да изобрази Микеланджело. Дали Мойсей обмисля някакво решение, или вече е решил? Дали току-що е седнал, или се кани да се изправи? Мускулите на краката му предполагат някакво движение. И какво общо има това със скрижалите? Дали не се кани да ги разбие в гнева си към народа, който е поругал вярата му? 
В крайна сметка Фройд успява да прозре това, което великият художник е искал да въплъти в статуята си. Други преди него са виждали в шедьовъра на Микеланджело човек, който е извън себе си от ярост, човек, който е предаден от хората, които се опитва да спаси, и който се кани да разбие в страшния си гняв скрижалите на Завета. За разлика от това, Фройд заявява, че - изобразявайки отеца стиснал под мишница каменните плочи - Микеланджело е искал да покаже, че всъщност Мойсей се опитва да потисне надигналия се в него гняв. Той не се кани да извърши някаква гневна постъпка, а се бори със собствената си страст, подчинява я и така се въздига над собствената си природа. За Мойсей на Микеланджело кризата вече е отминала и статуята представя „не въведение към гневен изблик, а следите от завършено движение―. 
Не е изключена възможността още през 1923 г. Фройд да е разбрал, че в гробницата на Тутанкамон Картър и Карнарвън са открили нещо изключително важно. Той вярва, че каквото и да е това нещо, то 
ще донесе потвърждение за неговата теория, че Мойсей всъщност е бил високопоставен египетски сановник. Може би връзката между двамата - Мойсей и Тутанкамон - е направена от археолога Ба- тискомби Гън, който е сред присъстващите на официалното отваряне на гробницата. По едно съвпадение съпругата на Гън работи в клиниката на Фройд във Виена и едва ли можем да се съмняваме, че надълго и нашироко са обсъждали темата за гробницата на Тутанкамон. Не можем да проверим, дали Картър и Фройд са имали някакъв контакт посредством Гън, тъй като личната кореспонденция на Фройд сега е притежание на нюйоркската компания „Зигмунд Фройд Аркайвс―. Въпросният архив е основан от д-р Курт Айслер, който почти собственоръчно е събрал огромно количество документи от онова време и е интервюирал много от пациентите на Фройд. За съжаление работата на д-р Айслер не е достъпна за изследване и материалите са потулвани по същия начин, по който и текстовете от гробницата. 
Възможно е първото покушение върху живота на Фройд да е станало още през 1923 г. Бидейки лекар, той установява „левкопластичен тумор на челюстта и небцето си―. Тогава Фройд е на 67 години. Туморът е отстранен, като лекарите му казват, че не става въпрос за раково заболяване. Тъй като обаче образуванието рецидивира, Фройд решава, че става дума за злокачествен тумор. Той решава да посети д-р Маркус Хайек - хирург, специалист по носната кухина. Макар да изразява съмнения относно способностите на д-р Хайек, Фройд все пак му поверява операцията, може би защото така и не успява да убеди никой друг да се заеме с нея. 
Според биографа на Фройд Питър Гей, очевидно съмненията на Фройд са се оказали оправдани. Едва по-късно става ясно, че Хайек - който наистина е способен хирург - много добре знае, че става дума за чисто козметична и по никакъв начин не спешна операция, но все пак решава да я извърши в отделението за външни пациенти в своята клиника. Какво точно се случва след това не е особено ясно, но на операционната маса нещо сериозно се обърква и Фройд започва силно да кърви. Той е закаран в една малка съседна стая, където да се възстанови. Според свидетелствата на дъщерята на Фройд дру-гият пациент в стаята е едно симпатично бавноразвиващо се джудже. След като разбира, че баща и е добре, Ана отива да направи някои покупки за него. Междувременно Фройд отново започва да кърви и се опитва да позвъни за помощ. Оказва се, че звънецът не работи. Той е твърде слаб, за да стане и да вика за помощ, а изглежда силите му бързо го напускат. Джуджето обаче изтичва да извика сестрата, която успява бързо да спре кръвотечението. 
Гей разказва, че от този момент нататък Ана отказва да напусне стаята на баща си и заедно с джуджето непрекъснато бди край леглото му. През нощта състоянието на Фройд отново се влошава и Ана отново вика сестрата. И двете правят опити да извикат дежурния хирург, но той така и отказва да дойде. За щастие Фройд преживява нощта въпреки този съвсем откровен акт на престъпно нехайство и на следващия ден е изписан от болницата. 
Ако не са били усилията на Ана и джуджето, Фройд е щял да умре в мъки още през онази нощ. Не вярвам, че в случаите с неизправността в звънеца и отказа на хирурга да дойде става дума за съвпадения. Смятам, че това е преднамерен опит възрастният човек да бъде убит. Ако Фройд би умрял, то това е щяло да изглежда като нещастен случай - просто лошо извършена операция по отстраняването на тумор, при която нещо се е объркало, и нищо по-зловещо. Ако въпросното покушение би успяло, то Фройд е щял да умре в една и съща година с Карнарвън. Той обаче продължава да се бори още цели шестнадесет години и в крайна сметка среща смъртта си по едно и също време с Хауард Картър. Според общоприетото мнение един негов приятел го убива от състрадание. След германското нахлуване в Австрия заедно с дъщеря си Ана Фройд бяга в Лондон, където завършва своята книга „Мойсей и монотеизма―. Тя е публикувана въпреки съветите на хора като проф. Йехуда и историка Чарлс Сингър, които се опасяват, че появата на книгата ще предизвика прояви на антисемитизъм. В Лондон Фройд се подлага на операция по отстраняване на някакво раково образувание в близост до челюстта му. Това той прави по съвета на своя приятел д-р Макс Шур. Всъщност не са запазени никакви медицински документи, според които да е ставало въпрос за тумор. 
След операцията Фройд непрекъснато изпитва болки, не е в състояние да се храни и реално пог-леднато е на крачка от смъртта. Най-накрая Макс Шур му инжектира смъртоносна доза морфин, като успява да убеди Ана, че баща и сам е поискал така. Остава въпросът защо е било необходимо един старец да бъде подлаган на толкова ужасни операции? 
В годината на смъртта на Фройд, в Ню Йорк е отпечатана последната му книга - „Мойсей и монотеизма―. Според собствените му думи Фройд „мисли немислимото―. Неговата теория е, че Мойсей - освободителят на евреите и създател на тяхната религия и закони - всъщност е египтянин, който по-рано е бил близък помощник на Ехнатон. Фройд обяснява, че след смъртта на този фараон потисканото от него тиванско жречество излива гнева си върху паметта му. Религията на Атон е забранена, а новата столица на Ехнатон е разрушена до основи. Фараонът и неговите реформи са сведени до незначителен инцидент от египетската история и са осъдени на забрава. Фройд дава пълна свобода на въображението си. Той си представя как Мойсей вдъхновено следва водачеството на Ехнатон. И подтикван от разочарованието и самотата си след развръзката, той се обръща към живеещите в Египет странници (израелитите), за да намери в тях това, което е загубил след смъртта на Ехнатон и безмилостното погазване на неговата религиозна философия. 
„Той [Мойсей] ги избира за свой народ и се опитва да реализира идеалите си чрез тях.― Такова е предположението на Фройд. Мойсей дава на израелитите религията на Атон, която египтяните са отхвърлили. „С някакво удивително предчувствие за бъдещите научни знания, той [Ехнатон] успява да прозре в слънчевата радиация източника на живота на земята и почита слънцето като символ на божието могъщество. Бог, който тържествува в радостта на Сътворението и в живота си в Маат [истината и хармонията]. Това е първата в историята на човечеството, а вероятно и най-чистата монотеистична религия.― 
По-нататък Фройд заявява, че излизането на евреите от Египет е станало по време на XVIII династия - при управлението на Тутанкамон - а не през XIX, както се твърди в Стария завет. Това са опасни времена и човек рискува, когато разпространява подобни идеи. Фройд, както и други представители на същата школа - например Джеймс Брестед, който води университетски курсове по староеврейски и сред чиито студенти има много бъдещи равини - през 30-те години на XX в. не могат спокойно да публикуват своите мисли. По това време в Германия Хитлер поема властта и започва да проповядва омраза към евреите. 
„Струва ми се, че в един свят, където за съжаление антисемитските настроения все още са твърде явни, е абсолютно необходимо да заявя, че в написването на тази книга няма и най-малката отсянка от антисемитска насоченост.― Това са думите, с които Брестед представя последната книга на Фройд. „Напротив, възхищението на автора от еврейската литература, което води началото си още от неговото детство, винаги е било толкова силно, че е много по-вероятно преценките му в тази област да са повлияни от едно по-скоро положително отношение, отколкото обратното.― 
Фройд е направил връзката между Мойсей и египетския фараон. Аз обаче искам да направя още една крачка напред в тази хипотеза. Изследователят на Библията Ахмед Осман първи изказва предположението, че Мойсей и Ехнатон са едно и също лице. През всичките тези години яа трескаво търсене аз се убедих, че това наистина е така. Вярвам, че папирусите от гробницата на Тутанкамон са съдържали потвърждението на това, че бащата на Тутанкамон – Ехнатон - е всъщност Мойсей, че фараонът мечтател и великият пророк и законодател от Стария завет са един човек. 
Избликът на Картър пред вицеконсула в Кайро ме принуди да преразгледам библейския разказ за Изхода, както и връзките между някои важни библейски фигури и египетските фараони. Всичко това ме доведе до прозрението относно какво е било закодирано в липсващите свитъци. Как могъщите жреци на Амон са се изправили срещу религиозната реформа на мечтателя Ехнатон, който е вярвал в един-единствен невидим бог без материална форма на съществуване. Как са го принудили да абдикира в полза на сина си Тутанкамон, който по това време е само на девет години. Това малко момче, което е 
откърмено с новата религия на Атон, е библейският Христос - месията, чието убийство и погребение са предречени от старозаветния пророк Исая. 
Младият цар, когото Картър открива обвит в злато, не е незначителната историческа фигура, за която е мислен, а всъщност най-великият владетел, който някога е живял. Той доразвива бащиното си учение за съществуването на един Бог и включва в него и идеята за всеобщото спасение. Тутанкамон прекроява пантеона египетски богове в ангелите и светците на по-късната християнска религия. 
Имената на царете от Амарна са били заличени от историческите записи за хилядолетия напред. И все пак, въпреки опитите истината да бъде скрита, споменът за тези събития и за участвалите в тях хора оцелява в родословието на Месията. Червената линия, която минава през дома Давидов, всъщност е родословието на египетската XVIII династия. 
Въобще не е учудващо, че тези свитъци е трябвало да изчезнат. Какви ли биха били отзвуците в Израел, ако внезапно би се оказало, че великите еврейски персонажи в Библията всъщност са египетс-ки фараони? Че вместо героично да изведе народа си от Египет, Мойсей всъщност е бил изритан оттам. И освен това дали Хитлер и останалите антисемити биха могли да продължат яростната си кам-пания срещу евреите - един народ, за който ще се докаже, че произхожда от най-великата цивилизация, която някога е откривана, цивилизацията на русите и синеоки хора? 
Другата въпросителна, която се отнася до изчезването на папирусите, е каква е била ролята на Карнарвън в цялата история. В първия момент - в писмо до Уолис Бъдж - той изразява щастието си от факта, че са открили документи, които „ще променят мисленето на целия свят―. След това внезапно потъва в мълчание по този въпрос, и така докато жаждата му за още слава и богатства не взима връх и той не започва преговори със Самюъл Голдуин от Холивуд. Дали е възможно неговите сватове - семейство Ротшилд - да са го убедили да размисли относно разгласяването на откритието? Това са хора, които имат огромна роля в установяването на Израелската държава и определено са най-могъщата еврейска фамилия в света. Възможно е, разбира се, тази роля да е била изиграна от британското правителство, или съвместно от Ротшилдови и правителството. 
Когато посетите Долината на царете, „по-знаещите― от туристите ще ви кажат, че няма никакъв смисъл да ходите в гробницата на Тутанкамон, тъй като там няма нищо, с изключение на една мумия. Те обаче не съзнават, че това, за което говорят, всъщност е тялото на Сина Божи. 
От началото на разкопките на сър Уилям Флиндърс Питри в Амарна в края на XIX в. Ехнатон и останалите царе от Амарна са несекващ източник на спекулации и възхищение от страна на археолози и историци. Кои са били те? Каква е била тази необикновена нова религия? Какво се е случило с Ехнатон? Както е показано от Ахмед Осман в неговата основополагаща книга „Мойсей - фараон на Египет―, той трябва да бъде идентифициран с библейския патриарх. Тъй като както е сигурно, че Ехнатон е реална историческа фигура, така не е намерена никаква следа от историческото същес-твуване на Мойсей. За първи път прочетох книгата на Осман „Странник в Долината на царете― преди десет години. В нея той заявява, че погребаният в Долината Юйя не е никой друг, освен еврейският патриарх Йосиф. 
Докато прелиствах книгата разбрах, че този човек наистина знае каква е връзката на тези неясни библейски фигури с египетските фараони, и реших на всяка цена да се свържа с него. В крайна сметка успях да говоря с него по телефона и да си уредя среща за обяд в моя клуб. Никога не бях виждал негова снимка и когато се появи в трапезарията, за мен той беше също такъв странник, какъвто би бил и Юйя. Масата беше сложена, наоколо имаше и други обядващи. Веднага след като го поздравих, не можейки да се сдържам повече, аз преминах направо към същността: 
- Преди да сте седнал - казах му, - искам да ви задам един въпрос. Вярвам, че Ехнатон е извел евреите от Египет. 
- Имате предвид семитите - учтиво ме поправи Осман. 
- Да - потвърдих, като не смеех да си поема дъх от страх, че ще изпусна неговия отговор. 
- Мойсей е извел семитите от Египет - каза той. 
- Да, знам. - Сърцето ми беше свито. - Но може би греша. 
Тогава Осман каза едни от най-прекрасните думи, които въобще някога съм чувал. Като ме гледаше много мило, с мек глас той отвърна: 
- Не, не грешите. 
Възбуденият ми вик прекъсна тихите разговори на останалите хора в помещението: 
- Те са един и същ човек! Те са един и същ човек! 
- Да - отговори той, - така е. 
Наведох се към него, като избутах приборите, и го прегърнах - човек, когото не познавах. Така започна нашето приятелство. 
Вярвам, че Тутанкамон, който е бил закърмен с новото религиозно движение, е историческият библейски Христос, първият от поредицата месиански персонажи, чиито трагични убийства са предс-казани в Стария завет. Той доразвива учението на баща си за единствения Бог и прибавя към него идеята за всеобщото спасение. В продължение на хиляди години царете от Амарна са били изличени от историческите хроники, но въпреки усилията истината да бъде скрита, споменът за тези събития и участващите в тях хора успява да се запази. Значението на липсващите папируси за най-голямата монотеистична религия на Западния свят може да е равнозначно на това на свитъците от Мъртво море. В тях най-вероятно се съдържа информация, която ще взриви старите исторически представи и ще ни принуди да преразгледаме политическите и религиозните си убеждения. 
15. 
НАСЛЕДСТВОТО НА КАРТЪР И КАРНАРВЪН 
След всичките тези години на търсене, най-накрая се почувствах достатъчно уверен в себе си, за да изложа своите подозрения в книга. Други, много по-знаещи от мен хора бяха изслушали всичко, което имах да кажа, и бяха проверили теориите ми. Нямаше никакви несъгласия. Знаех, че ще са необходими много повече време и работа в Долината на царете, ако искам да докажа веднъж завинаги тезата си, но вече имах повече от достатъчно информация, за да оглася своето виждане за това какво всъщност се е случило. 
Каквото и да е пишело в изчезналите папируси, едно е сигурно: Хауард Картър и лорд Карнарвън определено не са героите, които официалната история би искала да ги изкара. Те почти с нищо не са по-добри от най-обикновени грабители на гробници, макар и да имат феноменален успех. В онази епоха, когато големите приключения все още са били възможни и когато висшите класи на Европа и Америка все още са имали свободата да експлоатират ресурсите на останалия свят и да наричат тази практика покровителство, Западният свят систематично ограбва културното наследство на Египет. Никога няма да разберем колко точно са успели да изнесат Картър и Карнарвън и къде се намират тези съкровища сега. Можем да бъдем сигурни само в едно: много малко са престъпленията в историята, които са получили толкова голяма награда. Карнарвън има необходимите контакти, Картър - 
необходимите умения. Освен това двамата разполагат и със средствата (отново Карнарвън), които са необходими за каквото и да било престъпно начинание. И тъй като Карнарвън е неизменна част от британската управляваща класа, той е в състояние да придаде на дейността им необходимия ореол на почтеност. Нещо още по-важно - и двамата съумяват да включат и други в плановете си - например такива стълбове на обществото, каквито са световноизвествите музеи, - които да подсигурят нали-чието на голям брой влиятелни хора, имащи интерес да не се привлича вниманието върху слабите моменти в историята. Веднъж щом музеите и частните колекционери се оказват замесени в най-раз-лични сделки и споразумения, те рискуват също толкова много, колкото и нашите двама герои. Цялата история е забулена в тайнственост и макар редица автори, като например Томас Ховинг, да намекват, че нещата не са точно такива, каквито изглеждат, официалната версия все още господства. 
Като пресяват информацията през вестник „Таймс―, Картър и Карнарвън създават на най-авторитетния журналистически глас в света по това време определен материален интерес от цялата афера. И ако в други издания започват да се появяват съмнения, те са пренебрегвани като прояви на най-обикновена професионална завист. Всичко, което се отпечатва в „Таймс―, се приема за истина от широката публика. В онази епохата цинизмът по отношение на пресата не е толкова силен, колкото е в наши дни. А и в крайна сметка историята е толкова добра, че никой не иска да я компрометира. Тази протекция над проекта продължава да съществува, тъй като в него се замесват интересите на все повече и повече хора. Когато изложбата със съкровищата от гробницата на Тутанкамон обикаля света през 70-те години на XX в., тази усъвършенствана пазарна машина привлича невиждани тълпи във всеки град и така цяло ново поколение научава историята и се диви на находките. Дребнавите акаде-мични спорове относно чий точно саркофаг гледат остават на заден план. Няма никакво значение дали от плакатите ги гледа лицето на Тутанкамон или това на Сменхкара - ефектът е един и същ. Никой не се интересува от това кои съкровища са били положени, в кои помещения и на кои гробници. Всичко е едно прекрасно изложение на колосални съкровища, което говори за загадки и царе с безподобно могъщество. Хората не искат да знаят мрачната история за откриването на гробницата. Случило се е, било е славно - единствено тези неща имат значение. 
Независимо от това дали моите теории за убийствата са верни, или пък има нещо истинско в слуховете за проклятието на мумията, все пак поне Карнарвън не успява дълго да се радва на плодовете от своята измама, макар и финансово семейството му да извлича полза от нея. Изглежда, Картър не изпитва особено удоволствие от материалната страна на своето престъпление, но макар да не получава рицарско звание и да не е допуснат във висшето общество, той поне си осигурява място в историята. Лий Кийдик, който организира лекционното му турне в Америка, описва един човек, който така и не успява да постигне мир със себе си: 
„Явно той никога не изпитваше удоволствие, освен ако не спореше с някого, колкото и незначителен да беше предметът на спора. Дори децата не бяха пощадени. Шофьорите на таксита, портиерите в хотелите, кондукторите по влаковете и трамваите, малките цветарки - никой не можеше да се скрие от неговите хапливи, жлъчни и дразнещи коментари. Критикуваше шофьорите, когато спираха рязко, и портиерите, защото според него не бяха добре обучени. Машинистите също не бяха пропуснати. По време на някое дълго пътуване той отиваше до първия вагон на влака, отваряше вратата към ма- шинното отделение и питаше машиниста кой го е учил да кара влак, тъй като това било най-ужасното пътуване, което някога бил имал, и то поради некадърния начин, по който влакът бил управляван. Всичко това естествено вбесяваше машиниста и допълваше ежедневната шумотевица. Веднъж, когато пътувахме между Монреал и Отава, той забеляза, че в менюто на канадския вагон-ресторант има молба пасажерите да направят своите коментари върху качеството на храната и 
обслужването. Менюто беше изключително богато и все пак Картър успя да изпише листа и от двете страни, като това бяха възможно най-обезсърчителните и детински обвинения, които някога съм виждал. Ставаше дума за недостатъчния опит на компанията в управлението на вагон-ресторантите, което се дължало както на лошата подготовка на персонала, така и на липсата на естествен усет. Достави му огромно удоволствие внимателно да сгъне листа и лично да го изпрати до началника на Отдел „Вагон-ресторанти― в седалището на компанията.― 
Независимо от това дали успява да донесе щастие на своите извършители, измамата „Тутанкамон― е сама по себе си забележително постижение като планиране и изпълнение. Съмнявам се, че е възможно второ подобно престъпление. Успехът и се дължи на убеждението на египетските власти, че се нуждаят от хора като Картър и Карнарвън. За щастие този естествен респект към „образованите― джентълмени отдавна вече не съществува. 
Можем само да се надяваме, че днес никой не би успял да работи в тайна толкова дълго. Ако не го разкрият вестникарите, ще го направят телевизионните екипи. За да извърши измама с такъв мащаб, в наши дни човек би трябвало да е експерт или в сферата на информационните технологии, или в тази на международните финанси. Вероятно Картър и Карнарвън са последните, и най-големите, в по-редицата от джентълмени-мошеници. 
Каквото и друго да са постигнали, без съмнение двамата успяват да напишат една от най-великите приказки на всички времена.