Арнолд Мостович Ние от Космоса Вместо увод Отначало възнамерявах в специален увод да изясня причините за написването на настоящата книга. След това стигнах до извода, че краищата това не интересува никого. Известно е, че читателят обича да чете уводи. Както увертюрата въвежда слушателя в музикалното настроение на операта, така уводът въвежда читателя в климата на книгата. За да удовлетворя поне мистично това желание — няколко думи от мен като въведение, а останалото… За него по-късно. Тези Книга се състои от статии, поместени в списание „Доокола швята“, седмичника „Разем“ и „Тигодник демократични“ и от материали, които до момента не съм публикувал никъде. А е посветена, най-общо казано, на всичко онова, което може да се нарече контакти или палеоконтакти на представители на извънземни цивилизации с нашата планета, или на убеждението, че такива контакти е имало и има. Това означава също — признавам го предварително, че искам да споделя с читателите размислите си от едностранна гледна точка за миналото на нашата цивилизации. Тази едностранна гледна точка се състои в убеждението, че ние знаем твърде малко за това минало или по-скоро преминало и че то е било — един вече ненаучен възглед — много по-интересно, отколкото ни убеждават всепризнатите научни тези. Какво означава едностранно мнение? Това означава, че не съм представил отделните открития, находки или явления във всичките възможни тълкувания и че често пъти те са противоречиви с тезите, които са водеща нишка на тази книга. Не съм направил това по няколко причини. Първо — книгата тогава би нараснала до гигантски размери. Второ — тезата, на която е посветена книгата, лесно би могла да се изгуби в нея. Трето… ще си позволя да приведа част от разговора ми с писателя Александър Казанцев. Той е един от бащите на хипотезата, че в миналото нашата планета е била посещавана от представители на извънземни цивилизации. През 1946 година Казанцев написа разказа „Експлозия“. В този разказ той подхвърли предположението, че взривът в сибирската тайга (1908 г.), известен под наименованието Тунгуския метеорит, е бил предизвикан от космически кораб с атомна тяга. В разговор с Казанцев отбелязах, че някои съветски и други учени развиват съвсем други теории за този взрив. — Естествено — отговори Казанцев — днес съществуват над осемдесет теории, които се опитват да го изяснят. Те са доста интересни, но ми се струва, че само една от тях свързва логично всички следи, факти и свидетелства за това събитие. Това е теорията за експлозия на атомен заряд на космически кораб, който е възнамерявал да се приземи. Точно така. И ми се струва, че само с предположението за контакти на извънземни същества с нашата планета най-логично могат да се обяснят много от цитираните в тази книга открития, находки и явления, на които сме свидетели. И все пак тълкуването на отделните факти може да бъде най-различно. Например: на едно място споменавам изследванията на шотландския астроном професор Дънкан Лънан на явлението „закъсняващо радиоехо“. Професор Лънан счита, че това явление е предизвикано от сонда от рода на радиопредавател, разположена в космоса преди хиляди години от извънземна цивилизация. Предавателят е програмиран така, че се задействува само в отговор на изпратени от Земята радиовълни, което би доказало съществуването на развита цивилизация на нашата планета. Същото явление — на закъсняващото радиоехо — се обяснява от полския геофизик професор Стефан Манчарски по съвсем друг начин. Той счита, че закъснялото радиоехо се дължи на диелектрически вълновод, по чиято дължина могат да се разпространяват електромагнитни вълни. В плазмата — твърди професор Манчарски — радиовълната си пробива път по дължината на магнитното поле, чиято сложна структура може да предизвика това закъсняло ехо на радиовълната. Трудно ми е да определя коя от тези хипотези е по-правилна. Мога само да твърдя, че защитаваната от шотландския учен повече действува на въображението ми, което естествено няма нищо общо с науката.; но тя е още един аргумент, който потвърждава възможността за праисторическите контакти на извънземните същества със Земята. Впрочем тезата на професор Лънан е критикувана и от други позиции, но за това ще стане дума по-късно. Не бих желал също читателят да счита, че науката не може по никакъв начин да се справи с проблема за възникването на живот на нашата планета. Английският учен професор Оргел, на чиято хипотеза за „изкуствената панспермия“ по-късно неколкократно се позовавам, е автор на увлекателната книга „Произходът на живота“, в която много подробно и убедително изяснява произхода на първичните форми на живата материя. И така, тази книга, повтарям, трябва да покаже, че не всичко в нашето минало е било и не всичко в нашето настояще е така ясно, както може да ни се стори. Но вместо да развивам по-широко това становище в увода, реших да направя нещо по-необичайно: предложих на издателството в увода към написаната от мен книга да бъде поместено… интервю. По-точно — интервюто с доктор Владимир Авински пред съветския вестник „Московские новости“, поместено в бр. 1 от 1975 г. и препечатано по-долу с незначителни съкращения. Може би не е необходимо да добавим, че с пълна убеденост се подписвам под по-голямата част от изводите на доктор Авински — специалист по геология и минералогия. Извънземен интелект на нашата планета? Въпросът за контакта на представители на извънземни цивилизации с планетата ни през последните години предизвика особен интерес. Този интерес расте не само сред авторите на научнофантастичната литература, но и сред учените, много от които считат, че проблемът скоро ще стане един от най-значителните в съвременната наука. Помолихме д-р Владимир Авински, който отдавна търси следи от пребиваването на представители на извънземни цивилизации на Земята, да сподели с нас възгледите си по тази тема. _Въпрос: До неотдавна възможността за контакти с представители на извънземни цивилизации със земните жители се зачиташе единствено като материал за творчество от типа на научната фантастика. Но напоследък все повече учени разглеждат този проблем напълно сериозно, макар от друга страна той да среща доста опоненти с много убедителни аргументи._ Авински: В науката много пъти се случва най-невероятните хипотези да се превърнат в реалност. Направените през периода на палеолита и неолита скални рисунки често се приписват единствено на фантазията на техните творци. Възможно ли е обаче фантазията да не се опира на действителността? Скалните рисунки не трябва да се анализират от гледна точка из съвременното изкуство. Известният австрийски учен К. Крюгер твърди, че тези древни рисунки са израз на „непосредствените преживявания по-скоро на нечия група, отколкото на отделен индивид“. Първо, как да се обясни приликата на тези рисунки, намирани в различни части на нашата планета; второ, как да се обясни това внезапно избухване на необикновената фантазия, чийто израз са рисунките на праисторическия човек? _Въпрос: Може ли това да се приеме за ехо на високоразвита цивилизация, съществувала някога на планетата ни? Някои учени са склонни към такава хипотеза, която се потвърждава и от легенди и текстове._ Авински: Главен аргумент против съществуването на такава протоцивилизация е това, че суровинните източници на планетата ни не са нарушени. А без такива суровини индустриализацията на едно общество е немислима. Освен това при археоложки проучвания не сме се натъквали на следи от големи промишлени комплекси, а само на многобройни останки от примитивни култури. _Въпрос: А Атлантида?_ Авински: Легендарната Атлантика не е могла да достигне нивото на индустриално общество, защото е била изолирана и е имала ограничени източници на енергия и суровини. Би трябвало да живее и да се храни с… въздух. В противен случай тя щеше да остави следи и на други места, а такива не са намерени. _Въпрос: Съвременната археология и етнография предполагат, че онези „кръглоглави“ от скалните рисунки в Сахара, както и всички видове рисунки, напомнящи ракети или някакви чужди пришълци, са от религиозен произход._ Авински: Тази теория може да се отнесе само за периода, характеризиращ се с появата на религиозните обреди. Източниците и прототипите на култовите предразсъдъци засега не са известни. Би било много по-правилно да се каже, че тези рисунки са имали ритуално приложение, а не ритуален произход. Произходът на ритуалните маски, костюми или фигури продължава да се намира от другата страна на стената, която не можем да преодолеем… _Въпрос: Досега в тази област не е имало обширни изследвания, в резултат на което празнината беше запълнена с фантастични хипотези, често без покритие. Затова мнозина отхвърлят теорията за „извънземните контакти“. Допълнителен аргумент е твърде малкото количество следи, оставени от тези хипотетични контакти._ Авински: Тези непосредствени контакти са могли да бъдат съпътствувани от различни прояви на техническа, биологична или обществена дейност на представителите на извънземната цивилизация, но слаборазвитите им партньори в тях не са могли да осъзнаят това. Някои считат, че непоклатимо доказателство за такива контакти могат да бъдат само определени „космически чудеса“, оставени от пришълците. Ще предложа два вида доказателства, които дават възможност за идентифициране на явления е предполагаем извънземен произход: I. От техническо естество. Много технически или технологични елементи на древните находки напълно не съответствуват на нивото на развитие на историческата епоха, от която произхождат. Тези елементи се отнасят като „исторически несъответствуващи техницизми“. Те дават фотографски образ на действителността, но на практика са напълно независими от религиозните или обществени тенденции на дадена епоха. II. От географско естество. Става дума за идентични, до най-дребните детайли, факти или явления, която са открити през различно време, у различни народи, при различни физикогеографски и обществени условия. Например на Чукотския полуостров бяха намерени предмети от моржови зъби, определени като „крилати обекти“. Беше направен опит да се изтълкуват като стилизирани форми на птици или пеперуди, като елемент на магьосническа пръчка или като декорация на лодка. Но аеродинамичната форма, а също и анализът на фигурата на предметите налагат съвсем друго тълкуване: те представляват летателен апарат. Естествено, ако започнем да тълкуваме всички исторически находки като извънземни, ще стигнем дотам да не приписваме на космическите пришълци нищо необичайно. За да избегнем това, трябва старателно да изследваме всеки факт поотделно. _Въпрос: Вие говорехте за технически подробности, които сочат, че става дума за летателен апарат. Съществуват ли някакви други доказателства, потвърждаващи съществуването на „палеоконтакти“?_ Авински: Да. Например рисунките, напомнящи скафандри. Между тях известните „догу“ от древна Япония и техните копия, рисунката на „марсианеца“ от Тасили или малко известните рисунки на австралийските туземци, рисунките на северноамериканските индианци, африканските народи и много от останките на маите. Внимателният анализ на тези рисунки и фигурки сочи, че несъмнено става дума за скафандри. В „Мадридския кодекс“ на маите виждаме много фигури, носещи на раменете си торби. Тези торби се приемат като обезопасяващи елементи, разположени на главата подобно на навигационното или осветяващото устройство. В различни части на планетата ни са намерени над сто вида рисунки с подобни, служещи за летене елементи на главите на антропоморфичните фигури. Класификацията на теза фигури според характерните им черти съвпада с класификацията на предполагаемите типове космически пришълци. Тези „космоподобни“ фигури бяха подложени на подробен анализ. Той позволи да се открият параметрите, действието и основното функциониране на много от представените на рисунките елементи. Като използуваме това, планираме развитието на тези работни модели. _Въпрос: Не смятате ли, че цялата тази „чужда“ космическа технология е твърде примитивна? Примитивни ракети, тежки тромави обезопасяващи системи. Не би ли трябвало техниката на онези представители на извънземни цивилизации, достигнали до нас, да бъде значително по-сложна?_ Авински: Правилна забележка. Много от учените, с които съм дискутирал проблема за извънземните контакти, са изразявали мнението, че цитираните рисунки или фигури „имат нещо“, че напомнят космически ракети и космическа техника, но би било трудно да се тръгне в космоса с такива „тенекиени кутии“. И моите опоненти стигат до напълно нелогичното заключение, че тези рисунки или фигури нямат нищо общо е космическите пришълци. Откъде такова становище? Тези учени смятат, че сме единствените обитатели на нашата слънчева система. Но още не се е потвърдило отсъствието на етапни убежища в системата, построени от развита извънземна цивилизация. Беше обърнато внимание на откриването на пресъхналите изкуствени мелиоративни системи на Марс. Но има друго, още по-логично заключение: астронавтите, разполагащи с тази технология, са обитавали пространството, ненадхвърлящо границите на нашата слънчева система, тъй като са притежавали ограничени енергийни източници. _Въпрос: Какви са били все пак контактите на извънземните цивилизации със Земята?_ Авински: Изследванията на хронологията на тези контакти показват, че те са се повтаряли неколкократно в периода преди 20 и 30 хиляди години. _Въпрос: Не Ви ли се струва странно, че тези космити преди 20 или 30 хиляди години неколкократно са контактували с нас, а сега от няколко хиляди години не проявяват никакви признаци на живот?_ Авински: Действително ситуацията изглежда странна. Стигнали до проблема за палеоконтактите, заставаме пред проблема на сегашната липса на контакт. Този въпрос беше доста подробно изследван от френския учен Еме Мишел. Той смята, че представителите на извънземния интелект очевидно присъствуват в нашия свят, но избягват контакта с нас. Може би тази игра на криеница изглежда абсурдна. Да, но само от гледна точка на хората. Представителите на различен от нашия интелект нямат логика, подобна на нашата. Техните мотивировки са извън обсега на човешкия интелект. Индивидите от системата X могат да бъдат подобни на нас същества, но на по-високо психоеволюционно ниво и могат да имат психична организация, различаваща се от нашата не само по ниво, но по род и тип. Според Мишел, ако някакъв интелект е постигнал това ниво, космическите полети могат да се осъществяват с помощта на биороботи, чиято програма не предвижда контакти с нас. Не трябва да се приемат сериозно тези гласове, които твърдят, че откриването на следи от извънземно присъствие на планетата ни ще сведе до нула историята на нашата цивилизация. Даже обратно. Това откритие ще съдействува за разбирането на миналото и бъдещето и ще подтикне обществения, научен и технически прогрес. А това, което е наистина важно, са хората, а не онези „непознати“. „Московские новости“ Първа глава Епохата на космическите полети приближава космоса към човека. Истина е, че досега малко представители на нашия род са имали щастието да се откъснат от Земята и да попаднат в космоса, но във въображението си човечеството не остана безразлично към това събитие. Проблемите на космоса ни станаха по-близки, а тайните на космическото пространство възбудиха любопитството, трудно за удовлетворяване. Отдавна вече цивилизованите хора не изпълват космическото пространство със свръхестествени сили. Те вярват на науката, че там, в космоса, обикалят планети като Земята и звезди като нашето Слънце. Благодарение на големите учени и гениални пророци ние се научихме да виждаме в нашата планета и в съдбата си малка частица от вселената в нейното неизмеримо пространство и време. Никога досега обаче космосът не е бил сред нашите човешки проблеми. Днес той се превърна в ежедневие, което влезе във всеки дом едновременно с вестника и телевизионния екран. Може би утре изследването на космоса и разкриването на неговите тайни ще стане онази идея, която ще увлече цялото човечество и ще го обедини. Утре? Кой знае какво ще бъде утре? Може би космосът по-бързо ще открие нас, отколкото ние него? А може би ще е достатъчно само да си спомни за нас? От времето на Сирано дьо Бержерак писателската фантазия е изпращала хората в космоса: фантазията стана действителност. Джордано Бруно пък припомни на съвременниците си това, в което много хора от древността са били убедени: обитаемите светове като нашия могат да бъдат милиарди и щом някъде съществуват живот в смърт, съществуват наравно с тях любов и ненавист, съществуват мечти, съществува въображение. Защо на тези чужди мечти да се налагат ограничения, които засега спират реализацията и на нашите? Защо да не допуснем, че друго въображение е способно да преодолее бариерата на времето и пространството? Защо най-после да се отказваме от убеждението, че не само ние тъгуваме за брат в космоса и не само ние мечтаем да отхвърлим от себе си угнетяващото чувство за космическа самота? * * * Полетите в космоса станаха възможни благодарение на необикновеното развитие на знанието и техниката. Няма да повтарям азбуката на познанието за космоса. Въоръжени с това познание, учените са пресметнали какви са шансовете някъде в звездните системи да има планети, на които, както на Земята, може да се развива разумен живот и следователно — техническа цивилизация. Струва си да си спомним няколко цифри. Те най-добре показват на какво се базира онова звено, което е необходимо за много наши начинания и което свързва фантастиката с научния реализъм. Смята се, че в нашата галактика съществуват около сто милиарда звезди (1011). Знаем, че в онази част на космоса, която ни е позната, съществуват около двеста милиарда галактики, които включват общо около 1021 звезди. Това е цифра, изразяваща се с единица и двадесет и една нули. Учените се ръководят от убеждението, че по принцип такива обекти, на които може да се развие живот, са планетите, т.е. космически тела, обикалящи около източници на енергия, каквито са звездите. (Някои специалисти смятат, че живот може да се развие не само на такива обекти.) Единственото доказателство за правилността на такава теза е и единственият известен ни пример — Земята. Планетните системи в космоса са вероятно 1017. От тях двадесет процента по всяка вероятност представляват планети, обикалящи около звездите от типа на Слънцето. Естествено това дава огромни шансове на някои от тези планети да се е развила цивилизация, подобна на нашата. Защото дори да предположим, не само една на всеки хиляда милиарда планетни системи е дала възможност за развитие на техническа цивилизация, в цялата вселена те стават един милиард! Като вземем предвид възрастта на космоса (12–15 милиарда години), шансовете да се сблъскаме с такава извънземна цивилизация естествено не са големи, но ние можем, първо: да доловим в космическия шум съобщения от далечното минало, както и да излъчим съобщение за нашата цивилизация, което ще достигне целта си в далечното бъдеще, когато в космоса няма да има дори следа от нас. И второ: не можем напълно да изключим възможността за едновременно развитие (не казвам: успоредно) на нашата и на някаква извънземна цивилизация; за това по-късно ще кажа малко повече… Струва си също да припомним, че не всички учени са съгласни с тезата, че във вселената е възникнал живот не само на Земята и че явлението живот не е нещо изключително в космоса. Към тези, които поддържат убеждението за нашата самота, неповторимост и изключителност, се отнася и биологът Жак Моно, лауреат на Нобелова награда. В своите научно-физически постановки той вижда развитието на живота на Земята от най-прости към най-специализирани форми, т.е. разумната интелигентност като верига от нескончаем брой случайности, чиято последователност ни най-малко не представлява необходимост. Повторението на подобна верига от случайности въобще не е възможно. Те могат да настъпят само веднъж, не повече. Интересно е, че подобен възглед изразява и друг носител на Нобелова награда, също биолог — Крик, открил заедно с Уотсън строежа на дезоксирибонуклеиновата киселина (ДНК), която е носител на генетичния код. Изглежда, че биолозите, които най-добре се ориентират в сложността на живата материя, не вярват случаят „живот“ да се повтори. Но за това след малко, тъй като от своето убеждение Крик прави съвсем необикновени изводи. И накрая трябва да долавя, че известният съветски учен Йосиф С. Шкловски, който в книгата си „Космос, живот, мисъл“ доказва, че животът в космоса е не само възможен, но и повсеместен, след като безплодните опити на учените да намерят разумни същества продължиха десетки години, без да са открили в космическия шум никакви сигнали, насочени към нас, стигна до извода, че в космоса ние сме сами. На този естествено спорен възглед, както ще се види и от по-нататъшните изводи, откликна и нашият известен писател Станислав Лем. Убеждението, че сме сами в космоса, не се споделя от всички учени. Болшинството от тях имат доста оптимистични възгледи. Да си признаем, радостно е да съзнаваме вероятността, че някъде в космоса имаме ближни, които биха направили самотата ни по-малко безпощадна. Тези учени предполагат, че логиката на развитието трябва да доведе до появата на живот, а следователно на интелект и цивилизация навсякъде, където има условия за това. Отделни изследователски центрове в света започнаха по собствен почин да „претърсват“ космоса. Истина е, че това „претърсване“ даде повод за ценни научни открития (квазарите), но не можа да постигне очакваните резултати. Задачата да се открие извънземна цивилизация и да се осъществи контакт с нея превишава засега техническите възможности на отделните центрове, още повече откакто стана ясно, че на нита една от планетите в нашата слънчева система няма условия за съществуване на такава цивилизация. Използувам сегашно време, тъй като е трудно да се изключи, че някога на Венера или Марс не са съществували такива, цивилизации. Впрочем подобни търсения не са задача за едно поколение. Дори космосът да остане в продължение още на стотици години глух и ням, това не доказва, че е пуст. А добросъвестни специалисти вече са пресметнали на колко хиляди или десетки хиляди години се пада осъществяването на подобен замисъл. Всъщност той се свежда до два типа действие. Първо, изпращане в космоса на съответни сигнали, уведомяващи някъде (неизвестно къде) някого (неизвестно кого): ето ние съществуваме и с желание ще осъществим по-близък контакт… Това напомня обява за сключване на брак, отговорът на която може да пристигне, когато не само изпратилите съобщение няма да ги има, но и от цялата ни цивилизация няма да има и следа. Второ, улавяне в шума от космически радиовълни на такива, чиято равномерност да наложи мисълта, че това е изкуствено съобщение. Както в първия, така и във втория случай техническите ни възможности са повече от скромни, но фактът, че такива опити — колкото и примитивни да са те — са предприемани, свидетелствува, че сме преминали от областта на фантастиката в областта на автентичните научни изследвания и проучвания. Да си припомним, след като става дума за такова съобщение, че в тази област през 1972 година беше направен известен опит. Американците изпратиха в пространството космически кораб с наименованието „Пионер 10“. Корабът носеше писмо от жителите на Земята. Писмото съдържаше схематична рисунка, изобразяваща нашата слънчева система, траекторията на кораба, схемата за построяването му, рисунка на съвременните Адам и, Ева (две голи фигури) и друга информация, даваща представа за надарените с интелект същества, които живеят на Земята. Опити за търсене и осъществяване на такава връзка са правени както в СССР, така и в САЩ. В СССР те започнаха през шестдесетте години. Изследванията се ръководеха от професор Троицки, а търсенето на евентуални сигнали, дошли от космоса, се извършваше с помощта на радиотелескопите на Института по радиофизика в град Горки. А първият започнал методическо търсене на сигнали от космоса в СССР беше професор Кардашев. Да припомним, че в търсене на хипотетичните цивилизации професор Кардашев се натъкна на… квазарите. Между първите, опитали се да намерят метод за осъществяване на контакт с извънземни цивилизации, беше и големият югославски учен Тесла. Негова е пионерската идея за тази цел да се използуват радиовълните. През I960 година Роналд Н. Брейсуел от Странфордския университет (САЩ) стигна до извода, че действително най-икономичният метод за свързване в междузвездното пространство могат да бъдат космическите изпитателни апарати (сонди). Идеята даде плод във въображението на шотландския учен Лънан (за него стана дума в увода). Лънан приел, че до подобен извод биха могли да стигнат и представителите на някоя звездна цивилизация. Ученият предположил, че на високопланетна орбита кръжи автоматична компютризирана радиостанция, разположена там от космическите ни братя преди десетина хиляди години. Тази станция била програмирана така, че да установи контакт, щом до нея достигнат радиовълни от Земята. Професор Лънан се опира на неколкократно наблюдаваното през двадесетте години на нашия век явление на закъсняващо радиоехо. Шотландският учен твърди, че това закъсняло ехо съдържа съобщение до нас. Нещо повече, Лънан счита, че е разкрил откъде идва това съобщение. Оттук стига до извода, че мястото, откъдето тази станция е била изпратена към нас, е съзвездието Воловар. Там — твърди той — се е създала цивилизация, копнееща още от миналото да установи контакт с нас в бъдещето. Към края на този раздел ще си позволя още веднъж да се върна към проф. Лънан (изключително голям авторитет по тези проблеми), тъй като въпросът е свързан с много по-обширни размишления. През 1964 година в СССР се проведе голямо съвещание, посветено на методите за установяване на контакт с извънземните цивилизации и хващане на изпращаните от тях сигнали, т.е. принципа, по който ще се намери такава цивилизация. В съвещанието участвуваха няколкостотин учени с различни специалности. Какъв е принципът за откриването на такава цивилизация? Съветските учени бяха пресметнали, че цивилизация с по-напреднало развитие от нашата трябва да консумира всяка секунда енергия в размер на 1024 джаула. (Джаулът е основна единица за работа и енергия.) Какво следва от това? Ами това, че както няма огън без дим, така няма усвоена енергия, чийто остатък да не може да се открие в околната среда. Това означава, че отпадъците на тази огромна енергия, консумирана от дадената цивилизация, трябва да бъдат излъчени в космическото пространство, и то на такава честота, че действуващите в момента на Земята радиотелескопи биха могли без особено затруднение да ги проследят. Впрочем по същия начин могат да бъдат проследени изпратените от Земята сигнали с различна честота, чиято структура доказва съществуването на активно действуваща цивилизация на нашата планета. На този принцип провеждаше изследванията си споменатият преди това професор Троицки. Подобни опити се извършват отдавна и в САЩ. В началото на шестдесетте години професорите Дрейк, Кокони и Морисън изпращаха в космоса правилни сигнали с дължина на вълната, равна на тази на водорода (21 см.), насочени към планетите Тау от Кит и Епсилон Еридан. Поради това че сигналите дълго време останаха без отговор, американците се отказаха от по-нататъшни търсения, като се отнесоха към проблема като към тема за дискусия. Възможност за такава дискусия и за обмяна на мнения по темата даде съвещанието, организирано през 1971 година от Академиите на науките на СССР и САЩ. То беше посветено на връзката с извънземните цивилизации. Тази несъмнено историческа среща се състоя в Бюракан (Армения). Вече споменахме теоретичните основи, които позволяват да се предполага, че в космоса има много подобни на нашата планетни системи, на които да се развие живот. Американският астроном Ван де Кемп доказа с помощта на 3000 фотографии, че около звездата Барнард, отдалечена на 5,9 светлинни години от Земята, кръжи планета с маса, един път и половина по-голяма от масата на Юпитер. Тези 3000 фотографии потвърждават хипотезата, че съществуването на много слънчеви системи е възможно. Съветският учен В. И. Мороз счита, че в близко бъдеще откриването на други планетни системи — на разстояние до десет парсека (1 парсек — 3,26 светлинни години) — с помощта на специални интерферометри не ще представлява голяма трудност. (Интерферометърът е уред, с който се изследва явлението интерференция на вълните — в случая на радиовълните. Той се състои от две или повече антени или радиотелескопи и се използува за определянето на посоката, от която идва даденото радиоизлъчване. Уредът се използува в радиоастрономията.) Дали когато говорят, че съществуването на живот в космоса е възможно и извън Земята, учените се базират само на споменатите хипотези? Не. Те имат и други, твърде убедителни доказателства. Преди да изложим тези възгледи, ще трябва да отделим малко внимание на хипотезите, които се опитват да отговорят (доколкото е възможно) на един въпрос, който би трябвало да си поставя всеки просветен човек: как е възникнал животът? Дали наистина не би могъл да възникне и извън Земята? А може би науката има доказателства, че той е могъл да възникне навсякъде в космоса? И щом като е могъл да възникне навсякъде, също навсякъде би могъл да се развие и да достигне стадия на разума и интелекта. Нито един биолог или естественик не би отказал днес да получи отговор на горните въпроси. По един или друг начин този вълнуващ проблем се връща непрекъснато на страниците на списанията и се появява в много публикации. Но тъй като продължава да се поставя под формата на въпрос, следва, че отговорите, теориите или хипотезите, дадени досега, не задоволяват изследователите и са най-малкото недостатъчно обосновани. Самият проблем за възникването на живот днес се формулира малко по-различно, отколкото преди десетина години. По-рано се смяташе за безспорен факт, че животът е възникнал на Земята. Трябваше само да се изясни как е станало това. Днес науката се замисля и над правилността на този безспорен факт, като пита: наистина ли животът е възникнал на Земята? А може би е възникнал някъде в междузвездното пространство и оттам случайно е попаднал на планетата ни? И ако е възникнал някъде в космоса, то в резултат на какви процеси? И ако е попаднал случайно на Земята, то по какъв начин? Еволюцията във формулирането на този основен въпрос има огромно значение. Тя доказва, че науката не се задоволява с досегашните хипотези, които подчиняват зараждането на живота на планетата ни на условията, съществували на нея преди милиарди години, защото тези хипотези вече са в противоречие с новите открития и експерименти. Трудно е например да се отхвърли мнението на много автори, които считат, че изключителната зависимост на развитието на живота от необикновените условия, съществували някога на Земята, свидетелствува за своего рода геоцентричен провинциализъм. Противоположни на тази теория са напълно новите хипотези, представящи целия космос като люлка, в която се е появил животът. Като доказателство колко различни са възгледите по този въпрос нека цитирам откъс от интервюто с професор Виктор М. Инюшин, ръководител на катедра по биофизика към университета в Алма Ата (В. Осяткиски — „Да разберем света — разговори със съветски учени“, Чителник, Варшава, 1980). _В. О.: След като мъртвото пространство не може самостоятелно да се оживи, то по какъв начин е възникнал животът на Земята?_ В. И.: Навярно животът не е могъл да възникне на Земята. (!) Впрочем не съм сигурен дали въпросът за възникването на живота изобщо има смисъл. Днес вече не питаме как се е създала материята, приемаме, че тя е вечна и безкрайна. Струва ми се, по същия начин можем да кажем, че животът е вечен и безкраен… Мисля, че много аргументи говорят в полза на космическия произход на живота. Лично на мен най-убедителна ми се струва древната идея за панспермията, според която в космоса съществуват нещо като зародиши на живот… „Падайки“ на Земята, те се натъкват на най-благоприятните условия във вид на така наречения първичен бульон, признат от науката и действително съществувал преди милиарди години. _В. О.: Това означава ли, че животът може да съществува не само на Земята?_ В. И.: Естествено. Антропоцентричният възглед за изключителността на живота единствено на Земята повече отговаря на познанието от времето на Птоломей, отколкото на днешното. Преди да се заемем по-отблизо с панспермията, за която говори професор Инюшин, нека си припомним поне с няколко думи традиционната „земна“ теория за зараждането на живата материя, считана до неотдавна за единствено правилна и възможна. Теорията, разработена първоначално от съветския учен Опарин, по-късно беше подкрепена от експериментите на американските учени Милър и Юри. Тя гласи, че на младата още преди 3–4 милиарда години Земя космическото и ултравиолетовото излъчване, а също и електрическите изпразвания на гигантските бури са предизвикали цяла каскада от химически реакции между водната пара, амоняка и метана, благодарение на което са се създали първите аминокиселини. Тези основни молекули, попаднали във водите на моретата и океаните, в първичния бульон, е трябвало на свой ред „по пътя на случайността и необходимостта“ да създадат белтъчни системи, способни на обмяна на веществата, следователно на процеси за запазване и възпроизвеждане на организмите. Тази теория, макар и да обяснява много, не изяснява всичко. Не обяснява например по какъв начин и в резултат на какви реакции нуклеиновите киселини — суровина за гените и аминокиселините — суровината, от която се създава белтъкът, са се свързали в първите живи организми. Съща така тя не обяснява явлението на еволюцията, макар да се предполага, че още преди появата на сложни самовъзпроизвеждащи се организми вече на нивото на полимерите, сходни с нуклеиновите киселини, е действувал естественият подбор. Но това са само хипотези, тъй като досега не е доказана, че нуклеиновите киселини (субстрат на генетичния код) могат да се възпроизвеждат без участието на ензими, които по това време природата все още не е създала и че те са могли да управляват синтеза на пептидите. Най-простият начин да се провери която и да е хипотеза ще бъде намирането на форми на живот, макар и най-примитивни, извън планетата. Първата крачка беше направена с изследванията на американската сонда тип „Викинг“ на повърхността на Марс. Както е известно, тези изследвания дадоха отрицателен резултат. На Марс не бяха намерени никакви следи от живот, поне в смисъла, който ние влагаме в тази дума. Разбира се, това не са единствените търсения, направени през последно време за решаването на въпроса. Вниманието беше насочено, впрочем доста преди това, към метеоритите, тези необикновени посланици, пристигащи от бездните на космоса. Започна старателно изследване, като особено внимание се обръщаше на тъй наречените въглеродни хондрити. С това име се определят метеоритите, за които са характерни дребните кълбести кристални струпвания с лъчева структура. Към тези метеорити беше проявен интерес не само като към послания от космическото пространство, но и затова че идват от бездните на времето. Те имат необикновено почтена възраст: 4–4,5 милиарда години. Следователно са нещо като свидетели на създаването на Слънчевата система. Падналите на Земята метеорити бързо се замърсяват с органична материя. Известно време се смяташе, че изключение от това правило е австралийският метеорит, паднал през 1968 година край град Мърчисън. Подробното му изследване беше поверено на американския учен Сирил Понамперуна, директор на лабораторията по химическа еволюция към Мерилендския университет. Доктор Понамперуна откри в този метеорит повече от десет аминокиселини. Оказа се обаче, че и тук възможността „за заразяване“ със земни белтъчни вещества не може да се изключи с онази пълна сигурност, която изискват подобни изследвания. И ето че през зимата на 1976/1977 година друг американски учен, професор Касиди, направи извода, че напълно „чисти“ метеорити могат да бъдат само онези, които никога са паднали в Антарктида. Веднага след падането си те са засипани от сняг, а след това покрити от слой лед, на практика стерилен. В търсене на такива метеорити професор Касиди и японските му сътрудници открили 310 гости от космоса. Два от тях, необикновено ценни хондрити, били изпратени веднага в специални стерилни контейнери, предоставени от НАСА, в лабораториите на САЩ и Япония. През септември 1979 година на конгреса на Американското химическо дружество професор Понамперуна вече можеше да обяви, че в два от хондритите е открил много аминокиселини. Шест от единадесетте аминокиселини в първия от метеоритите и шест във втория са били създадени преди милиарди години, най-вероятно по небиологичен път. „Благодарение на изследванията на метеоритите от Антарктида — заяви проф. Понамперуна — намерихме класически пример за някои процеси, датиращи от периода преди появата на живот на Земята. Процесите на химическата еволюция изглеждат общи за цялата Слънчева система. Хипотезата, че органичните съединения са се създали в предбиотични условия, беше потвърдена и на друго място“. Понамперуна добавя, а това най-вече ни интересува, че макар получените резултати да не означават сигурно съществуване на живот някъде, те значително увеличават шансовете на развитието му при съответни условия и извън Земята. Рефератът, изнесен от Сирил Понамперуна, предизвика толкова голяма сензация, че такъв сериозен вестник като „Интернейшънъл Хералд Трибюн“ му посвети обширна информация на първа страница. Впрочем метеоритите не са единственият метод за проучвания в интересуващата ни област. От 1968 година насам радиоастрономите започнаха да откриват в космическото пространство различни частици органична материя. Вече са намерени частици от амоняк, мравчена киселина, алкохол, циановодород и някои други съединения, които са необикновено важен етап по пътя на възникването на живота. Това са поразяващи открития. Изглежда невъзможно подобни частици (а досега са открити 40 типа) да възникнат в недрата на галактичните облаци, където температурата достига едва няколко градуса по Келвин, а материята се намира в такова разредено състояние, че напръстник наша атмосфера там би заел цели кубически километри пространство. Да прибавим още, че в някои случаи откритият и наблюдаван облак от органична материя е невероятно голям. Облакът от етилов алкохол, открит в съзвездието Стрелец (отдалечено на около 30 000 светлинни години от Земята, т.е. близо до ядрото на Галактиката), има маса, близка до тази на Слънцето! Ето още една загадка. Днес не трябва да се учудваме, че хипотезите за възникване на живата материя като плод на обикновено стечение на обстоятелствата, като случайност, — и то станала само на нашата планета — будят все по-голямо съмнение след сензационните резултати от изследванията, направени през последните години. Ако животът в космоса би могъл да бъде, да речем, повсеместно явление, колко правилно изглежда тогава мнението на проф. Инюшии, че в желанието си да изясним появата на живата материя на Земята трябва да се обърнем към старата теория за панспермията. Тази теория, както припомня Инюшии, се е зародила още в древни времена. Приспособил я към възгледите от края на миналия и началото на нашия век шведският учен Арениус, лауреат на Нобелова награда. Кое е основното в нея? Тя гласи, че „живата материя е също така вечна, както всяка материя в космоса, а готовите зародиши на живота в космическото пространство се разпространяват под действието на светлинното излъчване от една планета на друга и дори от една слънчева система в друга“. Науката доста бързо отхвърли тази теория, като призна, че подобно пътуване на живата материя през космическото пространство е малко вероятно, макар и само затова че тя би била унищожена веднага от различните форми на космическо излъчване. Но както се вижда, днес отново се връщаме към тази отхвърлена теория. Хипотезата за повсеместността на живата материя в космоса изглежда много по-правдоподобна. Самата хипотеза е доразвивана от много учени. В тази връзка се налага да отделим малко място на упоритите предложения на двама изтъкнати американски учени — Крик и Оргел. Да припомним само, че Крик е носител на Нобелова награда за едно от най-големите открития в биологията и въобще в науката, а именно откриването на структурата на ДНК (дезоксирибонуклеиновата киселина) — химическия субстрат на генетичния код. А предложението му е най-тясно свързано с тематиката на настоящата книга. По време на съвещанието на американските и съветските учени в Бюракан Крик и Оргел предложиха като „тема за дискусия“ тезата, че животът е могъл да бъде „изпратен“ на Земята от друга планета — изпращане съзнателно и целево. Американските учени нарекоха тази своя теория „теория за направляваната панспермия“. В издадената през 1973 година книга „Произходът на живота“ Оргел, след като излага всички традиционни схващания за възникването на живота, дава обяснение към теорията за панспермията, което става изходен пункт за бюраканското му предложение и към което по-късно двамата учени нееднократно се завръщат. „Много специалисти в областта на молекулярната биология не са убедени от тези аргументи… (Става дума за традиционните схващания за възникването на живота — А. М.) Те считат факта за универсалността на генетичния код за особено непонятен. Чудно наистина защо да не могат да съществуват съвместно организми, които си съперничат, а генетичните им кодове малко се различават помежду си? Ако се докаже, че на някоя от планетите съществува живот, тази особеност ще остане без значение. Да допуснем, че животът, възникнал на тази планета, е довел до появата на много по-разнородни, отколкото на Земята, организми. На такава планета генетичният код на един организъм би се различавал значително от този на друг и ако някои метеорит донесе (във вътрешността си) един жив организъм на мъртвата (все още) Земя, този организъм би я завладял напълно още преди да се появи някакъв съперник. По този начин всички живи организми на Земята биха заимствали генетичния код, наследен от този единствен извънземен прародител… Всички земни същества биха представлявали едно семейство, произхождащо от представителя на онази планета, на която животът е бил по-разнороден… А може би животът е бил пренесен на Земята целево от членовете на някое технологично развито общество от друга планета?“ Това казва Оргел в книгата си. Но на съвещанието в Бюракан Крик и Оргел посочиха още един аргумент в полза на подобна хипотеза. Това е проблемът за молибдена. Този химически елемент има изключително важно значение за функционирането на биологичните процеси. Той се съдържа в твърде много ензимни системи, без които въобще не можем да си представим живота, в качеството на активен елемент и нищо не може да го замени. Това би било понятно — казва Крик, — ако този химически елемент съществуваше на Земята в големи количества. Но неговото количество е едва 0,02%, докато за сродните му химически елементи е: хром — 0,2%, никел — 3,16%. А нали — твърдят и двамата учени — химическият състав на планетата трябва да намери отражение в биологичната структура на нейните жители. Може би в космоса ще могат да се открият звезди от такъв клас, където молибденът се среща значително по-често и чиято химическа структура ще отговаря на химическата структура на живите организми на Земята. В изказването си по време на съвещанието в Бюракан Оргел отбеляза: „Може да е смешно да считаме, че сме получили подобна пратка от друга планета. Но би било липса на въображение да смятаме това за невъзможно.“ Но оказва се, че от страна на двамата учени това не е било нито упорство, нито пък бягство в сферата на фантастиката. Крик призна, че неговата хипотеза намира своето потвърждение в резултатите на все по-солидните изследвания. Той публикува в западногерманския вестник „Ди Велт“ от 15 ноември 1981 година статията „Зародишите от космоса“, в която излага тезата, че космическите кораби са (или по-скоро могат да бъдат) много бавни, за да разпространяват живота из цялата наша галактика. „Не е ли било по-добре да се изпратят организми, които имат еднакви шансове да преживеят дългия път, по-лесни са за транспортиране и биха могли да се развият в праокеана? Най-подходящи за подобна цел са бактериите. Те са достатъчно малки, за да могат да се изпратят в голямо количество. Дори да попаднат на твърде ниски температури, те са способни за живот. Шансът да се размножат в «бульона» на някой примитивен океан би бил голям. И може никак да не е случайно, че най-ранните изкопаеми организми, открити досега, отговарят точно на този тип форма на живот.“ По-ясно от това като че ли не може да се формулира! Оказа се, че напоследък и друго светило на науката е хвърлило на везните на дискусията своето тежко мнение, формулирано в защита на панспермията. Това е големият английски астроном Фред Хойл. Преди няколко години Хойл, заедно със сътрудника си — индийския учен Чандра Викрамансинге, представи собствена теория за възникването на живота и произлизащата от нея хипотеза за космическия произход на големите пандемии. Всичко сочи — казват Хойл и Викрамансинге, — че основните тухлички на живата материя се формират в космоса. Конкретно по повърхността на зрънцата космически прах. Вследствие триенето и повишаването на температурата от повърхността на тези зърна в космоса отлитат леките атоми на водорода и хелия, а остават тежките частици. Те твърдят, че тежките частици на материята са се създали още през периода, когато в резултат на сгъстяването на междузвездния газ са се родили слънчевите системи и планетите. А кометите донякъде са полуфабрикатите на този краен процес. Техният строеж включва — освен другото — и ядро, което създава за тежките частици органична материя необикновено благоприятни условия за по-нататъшната им еволюция. И тъкмо тези ядра на кометите могат да бъдат както разсадници, така и носители на първите автентично предбиотични частици. В ядрата на кометите температурата се колебае от 300°K (27°C) до 100°K (—173°С). Разликите в температурата съдействуват за зараждането на автентична селективна система, която позволява създаването на молекулярни структури, способни да издържат както периодите на голяма горещина, така и на студ. Следователно в продължение на милиони години тук са могли да се създадат условия за своеобразна еволюция на материята (разбира се, още нежива). През следващия етап ултравиолетовите лъчи на Слънцето биха направили възможни полимеризацията и появата на още по-сложни частици, като полинуклеотидите, необходими за създаването на белтъчните вещества. Именно по този начин в дълбините на ядрата на кометите се появяват първите частици вече жива материя. Това са едноклетъчни образувания, способни на фотосинтеза. „Знаем — твърдят двамата учени, — че такива организми са способни за живот, дори слънчевите лъчи да са десет пъти по-слаби от тези, които са нужна за преживяването на другите бактерии. Затова пък условията за живот в перифериите (на ядрото на кометата), където температурата е висока, дават възможност за появяването на термофилни бактерии (топлолюбиви — А. М.), напомнящи тези, които живеят в някои горещи извори с температура до 95°С. Може би началото на живота на Земята е положено преди около 4 милиарда години благодарение на деликатното съприкосновение на нашата планета с комета, съдържаща тези примитивни организми.“ („Ню Шиънтист“) Или казано по друг начин, кометите, които влизат в съприкосновение със Земята, биха могли да я „заразят“ с живот. Според Хойл за това са били нужни условия, каквито би могла да създаде дори примитивната атмосфера. И той твърди, че точно такава атмосфера се е създала на Земята благодарение на съприкосновението на нашата планета с някоя комета. Съприкосновение най-вероятно неочаквано. Ето това е съвсем накратко хипотезата на Хойл за възникването на живота на Земята, която — трябва ли да подчертая — предизвика много шум в научния свят. „Молекулярните облаци, подобно на този, който се намира в мъглявината Орион, представляват най-естествената люлка на живота“ — това е заключението на хипотезата. А нейната тежест и значение бяха подчертани от съветския учен проф. В. И. Голански, който заяви, че зърната космически прах са просто „замразени зародиши на живота“. Каква завладяваща картина! Завладяваща и в известен смисъл оптимистична. Защото засилва убеждението ни, че след като животът в космоса е вездесъщ, значи имаме все по-големи шансове ако не да се срещнем с някакви космически братя, то поне да се свържем с тях. Струва си да добавим още, че според двамата учени явлението, при което животът идва на Земята под формата на предбиотични частици или на жива материя, е съществувало не само в миналото, но продължава и днес и ще продължава постоянно! Нещо повече, „нахлуването на живите частици може да приема формата на все по-нови инфекции — бактериални или вирусни, които се появяват на нашата планета през кратки промеждутъци от време.“ По този начин различните епидемии, чийто произход не съумяваме да си обясним, биха могли да бъдат резултат от съприкосновението на нашата планета с космическия прах и едновременно с това — доказателство, че животът в недрата на кометите се развива непрекъснато и постоянно. В основата си хипотезата на Хойл и Викрамансинге представлява разновидност на теорията за панспермията и се старае да докаже повсеместността на живота в космоса. Да се върнем обаче към другите проблеми, засегнати на конференцията в Армения. С едни или други теоретични възражения всичките й участници бяха единодушни по основния въпрос: ако животът е възможен на други планети, по всяка вероятност той е трябвало да доведе до появата на разумни същества, точно както е станало на нашата планета, и това е засега единственият пример за подобно развитие, който ни е известен. Ако някъде в космоса животът се е развил от същите елементи, както при нас (99% въглерод, водород, кислород и азот), може да се предположи, че представителите на тези извънземни цивилизации са оформени подобно на нас. Всичко, което знаем за еволюцията на човешкия род и тази на биологичните системи въобще, показва, че тя върви към все по-голямо диференциране и все по-голяма сложност, за да достигне накрая стадия на интелекта и разума. Американският учен Морисън счита, че от многобройните пътища на еволюцията само един води до появяването на мислещо същество. Затова изчезването на някое звено автоматично води до изчезването на следващото. Сред млекопитаещите познаваме няколко вида, които биха могли да достигнат стадия на мислещи същества. Знаем например че шимпанзетата могат да си служат с най-простите инструменти. Но в дадения момент науката разполага с твърде малък брой елементи, които биха позволили да се пресметне с необходимата точност математическата вероятност на такава еволюция, която би могла да доведе до появяването на мислеща материя и в резултат на това — на цивилизация като нашата. Впрочем това е интересен проблем и ще бъде добре да му посветим няколко думи. Американецът Плат изразява мнението, че извънземните цивилизации, доколкото съществуват, ще прекрачат или са прекрачили етапа на технологично развитие, който днес наблюдаваме на Земята. Това обаче не означава, че всички извънземни цивилизации ще прекрачат този стадий и ще достигнат това ниво, което би позволило да ги проследим в космическото пространство. Всички наши предположения се градят на анализа на развитието на нашата цивилизация и на футурологичните прогнози, касаещи по-нататъшното й развитие. Ако се замислим над актуалните тенденции за развитието на земната цивилизация, можем да предположим, че това развитие ще достигне граници, чието прекрачване може да предизвика след себе си смърт. Може, но не трябва. Тъй като — твърди Плат — стабилността на съществуването на всяка цивилизация, но е въпрос на определени граници на устойчивост, а прекрачването на някакъв определен праг. Когато цивилизацията е способна да прекрачи този определен праг, тя е способна също така да продължи да се развива и по-нататък. А този праг могат да бъдат източниците на енергия, прирастът на населението и т.н. Според Кардашев извънземните цивилизации могат да се разделят на три големи технологични групи в зависимост от енергийните нужди. Цивилизация от първи тип: консумацията на енергия е четири пъти 1012 вата. Пример за такава цивилизация е нашата планета. Цивилизация от втори тип: консумацията на енергия е четири пъти 1026 вата. Този тип цивилизация би бил в състояние да овладее и използува енергийните запаси на своята планетна система. Цивилизация от трети тип: консумацията на енергия е четири пъти 1037 вата. Този тип цивилизация би притежавал способността за овладяването на цялата своя галактика. Според съветските учени цивилизации от втори тип са тези, които биха успели да овладеят своята планета система и да използуват нейните енергийни източници. Те трябва да бъдат по своята същност цивилизации на изкуствения интелект. Това означава, че такава цивилизация ще бъде еднородна и по изкуствен начин интелигентна. Машини, подобни на съществата, които са ги създали, ще могат да овладеят своята планетна система и да се присъединят към галактиките суперцивилизации, като изпълнят по този начин цели райони от космоса. Има над какво да се замислим… И така както вече беше казано, и трите типа цивилизации трябва да отделят в космоса по-голяма част от консумираната енергия, което би могло да се наблюдава в лентата на инфрачервения спектър. Американецът Дайсън отива още по-далеч. Той направо счита, че всеки източник на извънземно инфрачервено излъчване може да произхожда от някаква цивилизация. Затова според него всяко инфрачервено излъчване трябва да бъде предмет на интензивни изследвания, които ще позволят да се установи има ли нещо изкуствено в този поток. Най-развитите цивилизации (според квалификацията на Кардашев — цивилизациите от трети тип) трябва да се намират някъде близо до ядрото на галактиката. Вероятно те използуват физически закони, които ние изобщо не познаваме. Кардашев смята, че не е изключено те да могат да се движат в космоса по силата на закони, управляващи времето и пространството, напълно различни от нашите… А те, както се оказва, могат да бъдат съвсем различни. Съветският астрофизик Гинзбург счита, че никак не е сигурно дали законите, с чиято помощ си обясняваме космоса, са едни и същи за всеки негов район. В различните места на космоса те могат да бъдат напълно, и то съвсем различни. И по много причини. Първо, гравитационната константа може да бъде периодична променлива на времето, което не се предвижда от теорията на относителността. Второ, някои явления, които физиците смятат за невъзможни, могат да изглеждат такива само защо то се извършват с твърде малка или твърде голяма скорост, за да се наблюдават със средствата, с които разполагаме. Трето, точността на познаваните от нас физически закони ни дава възможност да ги прилагаме към определени обекти (не можем например с помощта на законите, управляващи елементарните частици като протона и електрона, да изясняваме биологичните процеси на живите същества). Следователно, ако предположението на Гинзбург е правилно и ако законите на физиката са различни за различните райони на космоса — тогава е възможно цивилизациите, управлявани от същите тези физически закони, да се разбират помежду си чрез мрежа от контакти, които ние не сме проследили досега, а дали изобщо ще можем да ги проследим и по какъв начин все още не се знае. Единственото научно средство, с което разполагаме, за да се разберем, са вълните на Херц, които учените използуват отдавна — или като ги изпращат в космоса, или като се опитват да уловят онези, които са насочени от космическото пространство към Земята. В тази сфера вече действуват необикновено мощни устройства, а скоро ще почнат да действуват и още по-мощни. Радиотелескопът в Порто Рико днес може да изпраща сигнали на разстояние 10 парсека. На съвещанието в Армения проф. Оливър от Станфордския университет представи проект, известен в света под наименованието „Циклоп“. Касае се за построяването (цената на такова строителство достига милиарди долари) на антени с нечувано голяма повърхност, съставена от 10 000 по-малки антени, всяка с диаметър 20–30 метра. По този начин биха могли да се получат 106 канала за връзка. Съветският съюз започна през 1974 година строителството на радиотелескоп, 10 пъти по-голям от съществуващия в гр. Горки, където прави своите експерименти проф. Троицки. Кардашев смята, че космосът трябва да се претърсва или с помощта на радиовълни (ако се отнася за звезди от нашата или други галактики), или с помощта на интерферометър в спектъра на инфрачервените лъчи (ако се отнася до звезди, намиращи се близко до Слънцето). Други пък, като проф. Таунс, предлагат използуването на лазера. Това би позволило разбирателство със звезди, отдалечени дори на 5000 светлинни години. Би позволило, доколкото събеседникът и адресът му в космоса са установени с необходимата точност… На арменската конференция обществените и психологическите ефекти, предизвикани от контакта на човечеството с извънземна цивилизация, по-скоро бяха оставени на заден план. Някои от участниците в конференцията в Бюракан смятаха, че такова събитие, що се отнася до неговите последици, би могло да се сравни с откриването на радиоактивността от Бекерел. По времето на Бекерел никой не можеше да си представи, пито да предвиди какви ще бъдат последиците от неговото откритие. По същия начин е трудно да се предвидят последствията от откриването на извънземна цивилизация или от установяването на контакт с нея. Но тук очевидно навлизаме в сферата на пълната фантастика. Още повече че всякакво разбирателство чрез радиовръзка в ситуация, при която съобщението в едната или другата посока трябва да премине десетки и стотици парсека, не може да има никакъв практически характер. Разбира се, фактът за намирането на ближни в космоса със сигурност ще има огромен психологически ефект, но кой днес би се осмелил да предвиди конкретните резултати от такъв шок?… Във всеки случай убеждението, че не сме сами в космоса, че сигурно съществуват някъде, а може би и разцъфтяват необикновено развити цивилизации, ни подтиква към търсенето на методи, позволяващи да се установи контакт с тях. С други думи подтиква ни към твърде реални (и скъпо струващи) начинания. А както се знае — и това ще бъде развито по-нататък — впрочем тази теза беше ясно изложена от д-р Авински в интервюто, което цитирах в увода — много учени и изследователи смятат, че такива контакти вече е имало. Имало ги е в далечното минало. Преди хиляди или десетки хиляди, а може и милиони години, когато нашият род току-що е „слязъл от дърветата“ или въобще още го е нямало. На международния конгрес по астронавтика в Лисабон (1975 г.) — секция за връзка с извънземни цивилизации, професор Джордж Маркс, ръководител на катедра по атомна физика в Будапещенския университет, изнесе реферат (повторен на Третия световен конгрес на Дружеството по древна астронавтика — Църквеница, Югославия, 1976 г.) с твърде характерно заглавие „Предаване през времето“. Съдържанието на реферата, форумът, пред който беше изнесен, и личността на докладчика изискват да отделим малко повече място на тезите на проф. Маркс. Проф. Маркс излиза от постановката, че най-голяма трудност при установяването на контакт между космическите цивилизации не е разстоянието между тях, а времето. Като се вземе предвид, че космосът съществува около 15 милиарда години, малко правдоподобно е две цивилизации да се срещнат взаимно тогава, когато се намират на едно и също ниво на развитие, така че разликата между тях да не пречи на взаимното разбиране. И така, ако предположим, че някога някаква цивилизация е влязла в контакт със Земята, трябва по-скоро да считаме, че това е станало, да речем, най-малко вреди няколко милиона години. Съвсем понятен е стремежът на всяка цивилизация от интелигентни същества — твърди проф. Маркс — да остави някаква следа, някакво съобщение за себе си на съществата, които може би някога ще го разберат. Не е изключено това да стане тогава, когато от тези, които са го оставили, вече да няма и следа в космоса. И така, всякакви търсения на доказателства, че някога е имало контакт, трябва да се сведат именно до търсенето на такова съобщение. То трябва да се намира или на нашата планета, или в относително близкото космическо пространство. Става дума, повтарям, за съобщение, оставено преди десетки хиляди, преди милиони или преди стотици милиони години. От какво естество може да бъде съобщението, което ще позволи на цивилизациите да се разберат през разделящото ти време? Проф. Маркс счита, че могат да съществуват три вида съобщения, като две от тях намира за малко вероятни. Като пример за съобщение от първи вид може да бъде космическата сонда. Такава сонда или такъв радиопредавател, за какъвто говори и проф. Лънан. Но тезите на проф. Лънан не убеждават проф. Маркс. Той смята, че пресметнатата от проф. Лънан разлика от 10 000 години между извеждането на това радиосъобщение на орбита и възникването на нашата цивилизация е твърде малка. Невероятно малка. Маркс приема за логична разликата от няколко милиона години, най-малко. Не може — твърди той — цялата хипотеза да се строи за такъв кратък период от време между излъчването и приемането. Затова пък никакво електронно съобщение от този тип няма да издържи на изпитание за по-дълъг период. За електрониката времето е много по-голям враг, отколкото разстоянието. Оттук и изводът, че наистина всяка цивилизация е заинтересована от предаването на информация за себе си, но електронното съобщение е твърде несигурно за по-дълъг период. Друг вид информация би могло да бъде съобщение от ядрен характер. Някаква цивилизация, приела постановката, че болшинството атомни ядра в космоса са постоянни формации и че изотопните сплави или конструкции не ще се разрушат нито под влиянието на огъня, нито на корозията — тъкмо такава форма е с по-голяма трайност — е могла да ни предаде написаното от нея „писмо“. А буквите на това писмо биха били протоните и неутроните (т.е. техният брой) в някакво изкуствено твърдо тяло. Базирано на атомното число (т.е. на количеството протони в ядрото) и на отклонението от най-стабилното масово число (общият брой протони и неутрони в ядрото), такова зрънце с изкуствена, изотопна структура би могло да съдържа около сто бита информация. Тази композиция може да се обогати до 2000 бита, което би било равнозначно на телеграма от 400 букви. Такъв предмет с изотопна композиция, различна от нормалната, може да крие в себе си своеобразно писмо, написано преди милиони години и предназначено за нас — когато „съзреем“, за да го разберем. Само че — казва проф. Маркс — колко лесно подобна пратка може да изчезне някъде, да се загуби на нашата планета! Къде да го търсим? Установено е например че някои от изследваните напоследък метеорити съдържат учудващо изобилие от изотопи. Но по-голямата част от праисторическите метеорити е изчезнала завинаги. И една допълнителна забележка. През 1885 година физикът д-р К. Гуве е намерил в Австрия сред въглищни залежи на възраст милиони години предмет, чиято структура и произход тогава не могли да бъдат установени. Или структурата му е била изотопна, или това е било метеоритно парче. Но по-важното е това, че предметът бил много добре обработен! Той представлявал паралелепипед с размери 67 × 67 × 47 мм и тежал 785 г. Поставен в музея в Залцбург и създал толкова грижи на учените, през 1910 година този предмет просто изчезнал. Днес, разбира се, е трудно да кажем дали този предмет е представлявал нещо от рода на съобщението, за което говори Маркс, но не подлежи на съмнение, че находката не е била маловажна. Ако все пак някой се съмнява, ще си позволя да се позова на два авторитета. Първият е споменатият вече проф. Дънкан Лънан, който в книгата си „Човекът и звездите“ (Лондон, 1974 г.) причислява този предмет към най-важните доказателства, че в миналото Земята е била посещавана от извънземни същества. Вторият авторитет е проф. Александър Горбовски*, историк, който приема, че това е обработено метеоритно парче, престояло в слоевете на терциера, а със сигурност означава, че нечия „разумна“ ръка го е докосвала преди около 30 милиона години. [* Фрагменти от неговата книга публикува списанието „Пжекруй“ бр.1638 от 29.08.1976 г. И той споменава за този предмет, намерен в австрийските мини (преводачът или словослагателят са сбъркали, пишейки за австралийските мини)] Но да се върнем към разсъжденията на проф. Маркс. Той смята, че както електронното, така и ядреното съобщение притежават много неудобства и изказва мнението, че ако някаква цивилизация е искала да ни остави преди милиони години някакво съобщение, единствено живата материя отговаря на всички изисквания за такова намерение. Следователно това би било биологично съобщение. И тъй, професор Маркс се позовава на хипотезата на Крик и Оргел, за която стана дума преди това. Припомням: Оргел и Крик считат, че не е изключено животът на нашата планета да е пренесен от друга планета. Бил е изпратен с помощта на подходящи, устойчиви срещу действието на космическото излъчване контейнери, съдържащи живи зародиши. Най-важната частица на живата материя е молекулата на ДНК, т.е. дезоксирибонуклеиновата киселина, съставена от нуклеотиди, чието подреждане създава генетичния код на всяко живо същество на Земята. Количеството на нуклеотидите в ДНК е огромно, оттам и огромните възможности за тяхното подреждане и огромното разнообразие на живия свят. Като се вземе предвид, че в относително простата форма на ДНК се съдържат 5. 106 нуклеотиди, това означава 5. 106 букви в четворната азбука (четворна, тъй като в ДНК съществуват само четири вида нуклеотиди). Това е равнозначно на 107 бита или книга с хиляда страници. От друга страна — припомня проф. Маркс, — знаем, че сравнително голяма част от тази биологична информация от генетична гледна точка е напълно неактивна. И пита: следователно какво по-добро съобщение би могло да се изпрати на отдалечена планета, съобщение, лесно за транспортиране, което след пристигането си на местоназначението ще се размножи и което ще бъде разчетено от интелигентната раса на определената за целта планета, когато тази раса достигне научна зрялост? Без съмнение най-икономично е решението да се изпрати молекулна верига, която съдържа информация и се самопроизвежда. Не е изключено преди милиарди години някаква напреднала цивилизация да е подготвила такова послание и да го е насочила към нашата планета. Тези извънземни молекули на ДНК са могли да бъдат изходна точка на нашата биологична еволюция. Възможно е — казва авторът — съдържанието на това съобщение да е било само информацията: „Животът е възможен…“ От друга страна, нишката на ДНК е с достатъчна вместителност, за да може да съдържа както биохимичен код, така и интелектуално съобщение. А нашата човешка цивилизация, която се е развила от това семе, трябва на определен етап от своето развитие да разчете науката на нашите прадеди, записана в собствения ни нуклеотидов код. Не е изключено мутациите, а също и еволюцията, да са унищожили това оригинално съобщение. Съществуват сегменти на ДНК, базиращи се на мутации отпреди милиарди години. А може би самите ние сме това така дълго търсено съобщение на висшите същества, които са сътворили човека по свое подобие? А може и земният живот да е копие на нечий оригинален живот или резултат от компютризирано генетично планиране? Решението дали някоя от тези хипотези е правилна е задача на биолозите. Впрочем проф. Маркс привежда много биологични доказателства в подкрепа на своята хипотеза. Към тези доказателства се отнася например внезапното появяване на високоспециализирани органи като човешкия мозък, който до днес се използува само в малка степен… Това са разсъжденията на будапещенския учен. Във всеки случай трябва да си призная, че те подтикват към размисъл. Дали са правилни? В близко бъдеще науката няма да може да отговори на въпросите, които се съдържат в тях… Но дали само в тази сфера на теоретичните хипотези остава нашето, сиреч на земните жители осъзнаване на извънземните цивилизации? Дали само теоретично можем да разглеждаме възможността за установяване на контакт с тях? Твърде много факти и събития ни убеждават, че всичко това съществува може би много, по-реално. Кой знае дали бариерата на теоретичните разсъждения не е вече отдавна преодоляна… Да си припомним само, че тази бариера, както всяка друга, може да се преодолее откъм двете страни. Откъм нашата страна досега със сигурност не сме успели. Остава откъм другата. А именно… Втора глава Доктор Дж. Алън Хайнек протестира Кой е д-р Дж. Алън Хайнек? По длъжност: директор на Северозападния център за астрономически изследвания към Илинойския университет. Астроном. Изтъкнат астроном. В края на петдесетте години той беше поканен да участвува в работата на програма с шифър „Знак“, преименувана по-късно „Синята книга“. Накратко казано, командуването на американските ВВС възложи на група специалисти да изследват едно явление, което у нас се определя като „летящи чинии“, в Англия и Америка като УФО, а във Франция като ОВНИ — и двете съкращения означават едно и също: неидентифицирани летящи обекти (НЛО). Доктор Хайнек беше поканен да участвува в програмата „Синята книга“, за да установи въз основа на своите познания като астроном дали фактите, обявени за НЛО, действително представляват обекти, които не могат да се идентифицират, или са просто метеорити, планети или комети. Както се подчертава в публикуваната от него книга, която често ще цитираме тук, Хайнек отначало бил повече от скептично настроен по отношение на НЛО. „Заедно с много други учени говорех с пълна убеденост за опустошението, което предизвиква в мислите вярата в тази «епидемия».“ (Става дума за първата книга на Хайнек „The UFO Experience“ от 1972 година. Втората книга на този автор излезе през 1977 година под заглавие „Отчет за НЛО“. В нея авторът твърдо потвърждава тезите си от първата книга.) В продължение на близо 20 години Хайнек е участвувал в работата на „Синята книга“. Комисията, реанимирала тази програма от изследвания, беше закрита една през 1969 година. Едновременно с нея работеше друга комисия, създадена през 1966 година, чийто председател беше д-р Едуард Кондън. И тази комисия, в състава на която влизаха няколко учени от Колорадския университет, работеше под закрилата на американските ВВС. През 1969 година беше приключена програмата „Синята книга“, която призна въз основа на заключенията от доклада на комисията на Кондън, че няма причина да продължава изследователската дейност по НЛО, „тъй като това няма да придвижи науката напред“. Хайнек пише: „Когато приключи програмата «Синята книга», реших, че е важно да докладвам за дейността си в състава на комисията, за експериментите по време на изследванията на НЛО в продължение на 20 години и за сътрудничеството с ВВС. Някои аспекти от тази работа не бяха лишени, меко казано, от живописност. Сега се чувствувам като пътешественик, който след завръщането си от далечно пътешествие в екзотични и неизследвани страни счита за свое задължение да състави отчет, в който да опише навиците и обичаите на туземците, определен за всички, които не са мръднали от местата си.“ Хайнек решително и принципно се отдръпва от резултатите на изследванията по програмата „Синята книга“ и от доклада „Кондън“. За последния говори по следния начин: „Делото на учения невинаги е научно дело.“ Той смята, че цялата изследователска програма е била провеждана само от една гледна точка: Да се покаже, че проблемът НЛО не съществува. „Проблем НЛО няма, тъй като НЛО не съществуват“ — Това е теоремата, от която, както твърди Хайнек, са се ръководили по-голямата част от членовете на споменатите комисии. Не всички обаче, тъй като много от тях са подали оставката си. Участието в работата на програмата, както и достъпът до всички документи вече са достатъчна препоръка за написването на такава книга. Но освен това Хайнек лично е разпитвал почти всички свидетели и като добросъвестен учен дори не се е опитал да подчини споите примери на предварително замислени изводи. Изводът на Хайнек е еднозначен: проблемът НЛО съществува. В целия свят се регистрират многобройни, добре проверени наблюдения, които сочат, че над нашата планета кръжат обекти от неизвестен произход. Това не означава, че те веднага могат да бъдат признати за обекти с извънземен произход или иначе казано, за обекти, насочени към нашата планета от извънземна цивилизация — за това науката няма доказателства, но науката има достатъчно доказателства да признае съществуването на тези обекти като факт. Явление, важно за нашата цивилизация Книгата на Хайнек предизвика много шум в САЩ. Веднага беше преведена на много европейски езици и навсякъде се превърна в бестселър. Разбира се, аз не мога да представя в един раздел резюмето на цялата книга (над триста страници). Затова си позволих да преразкажа най-важните й части. Това е необикновено богат материал, който заслужава голямо внимание. От всички книги, посветени на НЛО, тази е най-богатата на документален материал, и най-достоверна. И най-добросъвестно написаната. Хайнек си дава ясна сметка, че голяма част от научния свят се отнася към проблема НЛО направо с пренебрежение. Следователно трябва да се разбере какво означава тяхното предизвикателство към другата група учени, много от които се ползват с огромен авторитет. Тези учени, които не разбират значимостта на проблема, той обвинява в липса на обективизъм, в липса на желание да разберат едно явление, изключително важно за цялата ни цивилизация. Онези учени, които с едно пренебрежително махване на ръката зачеркват десетки, стотици, хиляди свидетелства, Хайнек упреква не само в липса на въображение, а направо в алергичност, в своеобразна антипатия, когато става въпрос за „летящите чинии“. В един от първите раздели Хайнек цитира Шрьодингер. „Ученият преди всичко трябва да бъде любопитен. Трябва да притежава умението да се удивлява, както и желанието да открие причините за своето удивление.“ Цитираният от Хайнек Томас Гудж — изтъкнат канадски науковед — пише: „За мен един от най-важните аспекти на проблема ПЛО е в това, че той се свързва с научния прогрес. Общо взето, бих казал, че едно от условията за този прогрес е винаги да се преценява наличността на: първо, наистина ново емпирично наблюдение, и второ, схеми за решения, които пък ще се опират на нови концепции и нови закони.“ Гудж доказва, че всяка нова схема за обяснение, в това число и физиката на XX век, в известен момент закостенява и отказва да признава новите емпирични наблюдения. Впрочем Гудж изброява всички теории, които много от физиците не са искали да признаят и които днес са приети навсякъде, като например произхода на метеоритите, произхода на изкопаемите находки или дори съществуването на кълбовидните мълнии… „Подобно — твърди Гудж — е и днешното становище на научния свят, за когото явлението НЛО или не е научен феномен (или поне факт, който може да заинтересува физиката), или пък е резултат на фалшиво тълкуване на обикновени събития… Приемането на подобно становище означава отхвърляне на условията, необходими за по-нататъшното развитие на знанията.“ Впрочем Хайнек смята, че повечето учени биха се заели с проблемите, свързани с НЛО, ако бяха по-добре и по-обективно информирани. Малко от тях търсят информация, повечето черпят знанията си от сензационната преса в най-лошия й вид. И нищо чудно, че такава информация ги плаши… Преди повече от десет години научна библиография относно явлението НЛО не съществуваше. През 1972 година тя наброява вече над 400 заглавия. Хайнек изброява няколко вида общоизвестни мнения, които оправдават неохотата на много от учените да обърнат внимание на проблема „летящи чинии“. Едно от тези мнения гласи, че само хора, чиято глава е пълна с „летящи чинии“, сигнализират навсякъде за тяхното присъствие. Това е явна лъжа. Хайнек установява, че 90% от сигнализиращите присъствието на НЛО са хора, които до този момент въобще не са се интересували от тези проблеми и нямат абсолютно никакво понятие от тях. Друго от тези общоизвестни мнения гласи, че НЛО никога не са регистрирани от учени. Хайнек твърди точно обратното. Нещо повече, той добавя, че повечето сигнали за НЛО са изпращани от учени или от изтъкнати специалисти, но от страх пред колегите си (да!), те настояват имената им да не се публикуват. Третото от тези мнения гласи, че информациите за появяването на НЛО се подават от личности, най-малкото неуравновесени, без образование. Хайнек отхвърля и този аргумент, като твърди, че: първо, образованието не може да бъде решаващо за правдивостта на информацията, която в края на краищата може да се провери (за това пак ще стане дума) и второ, пълна лъжа е, че от „чиниите“ се интересуват лица с нарушено психическо равновесие. Психиатърът Берхолд Шварц е изследвал 3600 пациента и при пито един не е установил някакъв специален интерес към НЛО. Сега американските психиатри редовно провеждат подобни изследвания и стигат до същия генерален извод. Значи и това обвинение не отговаря на действителността. Как се подценяват фактите Както вече посочих, Хайнек пише само за информации на свидетелите, които е имал възможност лично да разпита. И така, първият очевиден факт, който изпъква от тези показания, е, че всеки от свидетелите говори за наблюдаваното от него събитие като за нещо напълно реално и действително. Така реално като автомобилна злополука или слон на цирковата арена. С тази разлика, че всеки веднага намира подходящи думи да опише злополуката или слона, а се затруднява, когато трябва да опише появата на НЛО. „Нищо подобно не съм виждал през живота си“ — това е реакцията на повечето свидетели. Схемата на разказа — казва Хайнек — е почти винаги една и съща. Отначало предположение, че се касае за някакво банално събитие или за някакъв добре познат предмет — самолет, да речем, и едва по-късно констатиране, че това все пак е било „нещо друго“… „Зная само, че никога не съм виждал на небето нещо, което да е имало подобна форма, нито пък съм виждал самолет, движещ се с такава скорост. Отначало ми се струваше, че наблюдавам отдолу самолет, който виси над мен. Неподвижен и беззвучен. Наблюдавах го може би пет минути и внезапно «това нещо» светкавично се насочи към небето и изчезна от очите ми. И през цялото време без какъвто и да е звук.“ А ето и друг разказ: „Чух, че кучето изведнъж започна да лае. Рязко, не както обикновено. Накрая това ме ядоса и излязох на двора. Забелязах, че конете също бяха неспокойни… Погледнах нагоре и видях «това нещо» да виси над мен на височина около 120–150 метра. Повиках колегата си да дойде и види това, което аз виждам… Като че ли полудявах. Колегата ми излезе, погледна нагоре, изкрещя диво и се върна обратно…“ И във връзка с това още една забележка. Авторът й е пилот на самолет на компанията „Транс Аустралиан Еърлайнс“, който има актив от 11 500 часа в полет. „Винаги съм се присмивал на истории от този род, но сега го видях със собствените си очи. Всички го видяхме… Това със сигурност не беше летателна машина.“ Всичко това свидетелите са съобщили на Хайнек по време на безкрайните им разговори. Хайнек цитира и фрагменти от изпратените му писма. Всички се характеризират с предпазливост при изказването на собственото мнение за наблюдаваното явление, а, от друга страна, с истинска молба да им се повярва. Това са, повтарям, писма на свидетели, които сами са се обадили да информират за своите наблюдения. Естествено, ако пожелаем, може да обвиним всички тези свидетели в халюцинации, в прекалено разкрасяване, фантазиране или знам ли още в какво… По Хайнек разказва за един малко известен факт, който донякъде потвърждава правдивостта на свидетелите: само с цел да се провери доколко обществеността е склонна да приеме за НЛО всичко, което малко се отклонява от нормалните форми — в различни части на Америка били спуснати от самолет балони-сонди. И така, броят на информациите за наблюдаващи „летящи чинии“ бил направо незначителен. И нещо интересно, в разказите на тези информатори, които взели балоните за „чинии“, липсвали всички онези елементи, които редовно се повтарят при описанията на НЛО. И във връзка с това още една съществена забележка на Хайнек. Повечето свидетелства и информации за НЛО — както устни, така и писмени — са изключително бедни откъм наблюдаваните факти или отбелязаните детайли, което все пак е аргумент срещу обвиняването на свидетелите във фантазиране. „Ако НЛО — казва Хайнек — бяха действително само творение на въображението, би трябвало единствено да изразим удивлението си, че всички онези, които от четирите края на света сигнализират за тяхното присъствие, притежават невероятно ограничено въображение…“ Именно затова че обхватът на всички подробности е така беден, затова че тези съобщения толкова малко се различават помежду си, че винаги се говори за едно и също — те заслужават да станат предмет на анализ и научни изследвания. * * * Хайнек извършил старателна селекция на всички съобщения, постъпили в „Синята книга“, и се заел само с тези, които заслужават доверие. Затова пък в книгата си е взел под внимание само онези събития, които били наблюдавани от по-голям брой свидетели. По този начин получил списък, в който освен датите, часовете, броя на свидетелите и времетраенето на явлението, е взел под внимание също и „степента на странност“ на самото събитие. Всичко това поделил на шест групи. В първата попаднали информациите за летящи обекти, наблюдавани нощем. Вън втората — информации за летящи обекти, наблюдавани денем. В третата — информации за НЛО, наблюдавани върху екрана на радиолокационни станции. Останалите три групи са за срещи с НЛО. Първият тип — това са обекти, видени много отблизо, но без непосредствен контакт. Вторият тип обхваща свидетелства от първия тип, но обогатени с изменения, предизвикани от НЛО, или следи, оставени от тях в околната среда. Третият тил обхваща тези информации, които сигнализират за присъствието на „живи“ същества на НЛО… Светлини в нощта Свидетелствата, сигнализиращи нощни явления с неизвестен произход, обикновено се отнасят за банални събития. Това са явления, с които хората са се сблъсквали отдавна, но рядко са информирали за техния необикновен характер. Хайнек привежда като пример доклада на командуването на американския военен кораб „Съпли“ от 1904 г. Искам да предупредя, че като резюмирам отделни фрагменти от книгата на Хайнек, не мога да приведа всичко, което свидетелствува за неговата добросъвестност и чувството му за отговорност. За всеки отделен случай той се е постарал да даде характеристика на автора на информацията, оценка на начина на нейното предаване и т.н. Така например за „нощните светлини“ Хайнек е събрал 41 свидетелства, които заслужават абсолютно доверие. Средното количество хора, наблюдавали явлението, е 3,5. Сред свидетелите има офицери, домакини, инженери, лекари, полицаи, контрольори на наблюдателни кули и т.н. Този тип явления са, да речем, най-малко интересни (за читателя-лаик) и затова ще изложа накратко само няколко от тях. Ето част от писмо, адресирано непосредствено до учения: „Позволете ми отначало да се представя, за да разберете, че в известна степен съм квалифициран наблюдател. На 44 години съм. От 25 години се числя към канадските ВВС, а първите си крачки в авиацията съм направил по време на Втората световна война. През последните 20 години съм свързан с телекомуникацията… Познавам почти всички съществуващи в момента типове летателни машини — както военни, така и граждански… Досега не вярвах в НЛО… сега започвам да се замислям…, тъй като това, което ще опиша, не може да се обясни другояче. В базата, където работя, никой не може да ми предложи друго обяснение.“ А ето и същността на видяното: „Внезапно се появиха два светещи червени диска с неясни очертания. Бяха на 150 метра под самолета и възникна опасност от сблъскване. През цялото време поддържаха тази дистанция, а след това, когато командирът на самолета извърши маневра, за да се отдалечи от тях, внезапно завиха надясно…“ От тази среща (28.02.1968 г.) съществува и запис на разговора на пилота на самолета с контролната кула, която го предупредила, че светещото петно не е самолет, тъй като най-близкият се намира на разстояние 25 км. Още едно показание, този път малко по-обширно и по-подробно. Авторът на съобщението и неговият брат били обезпокоени през нощта от телефонно обаждане на техен роднина журналист, комуто на свой ред се обадил местен пилот, че от известно време следи светещо явление от неизвестен тип, но не може да се справи, тъй като този обект се придвижва твърде бързо. Свидетелят бил събуден в 2 часа през нощта, когато преследването продължавало вече един час. „Следяхме го по полски път и се намерихме на около сто метра от обекта. Той летеше безшумно към дърво, което растеше самотно сред обработеното поле. Дървото беше високо около 35 метра. Обектът беше с диаметър не повече от 90 см. Имаше вид на кръгъл диск или по-скоро беше сфероид. «Нещото» светеше интензивно на фона на тъмното небе, приемайки последователно всички цветове на дъгата… Изглеждаше така, сякаш обектът старателно изследваше споменатото дърво, като кръжеше в пълен оборот около него и през цялото време запазваше височина от 15 до 30 метра над земята. Все едно се плъзгаше около дървото и се виждаше ту пред него, ту през клоните… Няколко минути наблюдавахме как то опознава дървото… Искахме да се доближим, за да фотографираме обекта, но изминахме само три метра, когато той сякаш ни забеляза, от място, с безшумно ускорение се устреми на юг и след 2–3 секунди изчезна. (Тренирал е км лека атлетика и имам точно развито чувство за определяне на време.) Обектът беше твърде малък, за да може на него да се намира човешко същество… Придвижваше се абсолютно безшумно… Кръжеше около дървото като надарено с интелект същество… Това не беше познато физическо явление, не беше със сигурност и някакво астрономическо тяло… Явлението е било наблюдавано от много свидетели, сред които и много офицери от полицията…“ От 41 свидетелства, приети за достоверни, Хайнек цитира 13. Всички са твърде убедителни и… нито едно от тях не е било докрай изследвано нито от комисията по програмата „Синята книга“, нито от комисията „Кондън“. Чинии, плочи, дискове, шайби Всички, които описват НЛО, видени през деня, са единодушни по отношение на формата на тези обекти: те са или сферични, или яйцевидни. Тази разлика се дължи може би на това, че НЛО се движат с плъзгащ полет, като са леко наклонени в посоката на плъзгането, което създава у наблюдаващия отдолу впечатлението на яйце или пура. Общият брой сведения, които съобщават за наблюдение на „летящи чинии“ през деня и които Хайнек е снел за сериозни и достоверни, е 60. (Става дума за сведения, постъпили в комисията „Синяка книга“ и до които Хайнек е имал пряк достъп.) Средното количество свидетели на едно наблюдение е 4,8. Хайнек пише: „Много единични наблюдения също могат да се считат за заслужаващи анализ, но сметнах, че ще бъде по-правилно, ако не се спирам на изолирани показания, каквато и да е достоверността на свидетеля.“ Повечето от свидетелите също изпитват трудност при описанието на явлението, което са наблюдавали, и трябва да подбират съответни сравнения или определения. „Това като че ли най-много приличаше на корпус на самолет без крила или може би на външната обиколка на диск с диаметър около четири и половина метра… който се спускаше право върху мен.“ (Съобщение от 4. 02. 1966 г.) „…Това бяха два обекта, които с формата си напомняха чинии — така информират двама наблюдатели от контролната кула на едно летище.“ Почти всички твърдят, че обектите, които са видели, „са излъчвали“ светлина; никой не е наблюдавал газ, дим или нещо, което да прилича на реактивни сопла. Всички наблюдения, от която и част на света да са постъпвали, са единодушни в това, че НЛО са напълно безшумни. Маневрите се извършват в пълна тишина. Един от наблюдателите заявява: „Не се чуваше абсолютно нищо, с изключение на стартиращия от близкото летище самолет.“ Що се отнася до формата на НЛО, то между показанията на случайните наблюдатели съществува толкова близка аналогия, че може да се помисли, че са се уговорили помежду си. Обектите са овални, кръгли, приличат на две слепени чинии — монотонността на тези информации е поразителна. Единствената разлика в показанията се отнася за големината, но в края на краищата не всички НЛО трябва да имат едни и същи размери. Ето още няколко фрагмента от информациите: „Накратко казано, това беше сребристобял диск с големина, трудна за определяне. Докато го наблюдавахме, остана неподвижен около десет минути. След това внезапно прониза небето и изчезна в облаците. Не чухме никакъв звук.“ А ето и част от доклада на наблюдателите от авиобазата в Ню Мексико: „Обектът, който се появи точно над военната база в Къртланд, отначало ни изглеждаше като метеорологичен балон. Но след внимателно вглеждане всички наблюдатели стигнаха до извода, че това не е балон и самият обект не им е познат… След миг беше забелязано, че встрани се намира друг обект, подобен на първия. И двата се насочиха на юг, без да издават никакъв звук. Обектите бяха сребристи, с форма на диск. Внезапно те рязко ускориха полета и се издигнаха перпендикулярно нагоре. Наблюдението продължи около 30 секунди.“ Информацията е от 4. 02. 1952 г. Подобно явление на същото място, е било наблюдавано на 16. 01. същата година, и то от специалисти, не от невежи. „На 16 януари 1952 година двама души от екипажа на астрономическата лаборатория Дженерал Милс, заети с пускането на балони-сонди, и четирима други работници от лабораториите забелязали до балона два обекта, трудни за идентифициране. Виждали се на височина 3000 метра. Обектите били видени също и от летището в Артиша (Ню Мексико). Съотношението между тях и големината на балона било пет към три.“ По същия начин явлението е описано и от наблюдатели на летището в Артиша. Хайнек привежда подробно това събитие. Въпреки че попаднало в документите на „Синята книга“, то не било изследвано по-нататък, макар самата комисия да признава, че очевидците са специалисти и не биха могли да грешат. Но поради това че от момента на събитието до подаването на информацията изминало твърде много време, случаите в Ню Мексико били приети като… невъзможни за проверка. Но нас не ни интересува толкова „Синята книга“, колкото фактите. А такива не липсват както в този, така и в другите раздели на книгата на Хайнек. Например двама наблюдатели от контролната кула в Блайтхил и трети, дежурен на края на стартовата писта, са наблюдавали „два обекта с форма, наподобяваща чинии. Обектите се намирали на височина 350 — 400 метра. Изчезнали след 30 секунди“. Хайнек цитира и наблюденията на един астроном, който не желае да се съобщава името му. Той пътувал със семейството си и от колата забелязал сребрист обект с форма на плоча, който бавно се движел на юг. Долната част на обекта тънела в сребристосиня светлина, което създавало впечатление, че целият обект се върти около собствената си ос. Обектът внезапно набрал височина и… изчезнал над Атлантическия океан… Естествено се натрапва въпросът: правени ли са снимки по време на тези наблюдения? В книгата на Хайнек има няколко снимки. Авторът ги счита за автентични, но по принцип не им придава прекомерно значение, защото твърде често те са плод на фалшификация и злоупотреба, още повече че пресата в гонитбата за сензации охотно ги използува, като съдействува на злоупотребата. * * * Хайнек цитира и повече от десет донесения на лица, обслужващи радиолокационни станции. Оказва се, че американските радари се управляват от компютри, които не са програмирани да наблюдават обекти, движещи се с небалистичен полет. Затова и информациите за НЛО, събирани от персонала, обслужващ тези радиолокационни станции, не са официални и не представляват основание за рапорт по команден път. От двадесет случая на наблюдения, направени от персонала, обслужващ радарите, средният брой на свидетелите е пет(!). Ето един от тях (май 1964 г.). Място на събитието — летището в провинция Саскачеван (Канада). Пилотът и неговият ученик били уведомени, че от няколко минути ги следи някакъв неидентифициран обект. Миг след това пилотът потвърдил получената информация, като добавил: „Не знаем какво е това и сме ужасени. Страхувам се, че ще ни свали.“ И още един случай, цитиран от списанието „Астронаутикс енд Аеронаутикс“. „Самолетът тип РБ-47, принадлежащ на военновъздушните сили… на чийто борд се намираха шестима офицери, в продължение на час и половина и на разстояние 1200 км бе съпровождан от неидентифициран обект. Екипажът на самолета непосредствено наблюдавал този силно светещ обект, а освен това той бил уловен от персонала на радиолокационната станция на земята. Този случай е интересен и за това, че непознатият обект бил засечен едновременно на три различни канала. А скоростта му е превишавала всичко, което дотогава екипажът на самолета бил срещал.“ През август 1956 година четирима от обслужващите радиолокационната станция в Лейкънбийт (Англия) в продължение на пет часа наблюдавали на екрана обект, който не можел да бъде нищо друго, освен НЛО. През 1967 година на летището в Уинслоу трима оператори, работещи на радара, наблюдавали маневрите на НЛО. Подобни са описанията и на двадесет (!) оператори от Филипините през 1965 година. Последните наблюдавали НЛО в продължение на осем минути. Този списък би могъл да се продължи. Вместо това, наедно с автора да направим следващата крачка и да навлезем в дебрите на страната на невероятното и неправдоподобното. Действителността започва да надминава въображението… Непосредствено рандеву Може би не така непосредствено. Противно на „наблюденията“ — „срещите“ с НЛО трябва да се разбират като контакти, не по-близки от шест метра и не по-далечни от двеста метра. Хайнек казва и е трудно да му се отрече правотата, че ако за наблюдения, направени от голямо разстояние, може да се намери оправдание на обвинението в грешки, халюцинации, фалшификации на иначе нормални явления, то при по-близките контакти с НЛО. Може да се вземе предвид само една от двете възможности: или свидетелите говорят истината, или са… полудели. Трета възможност няма. От материалите на „Синята книга“ Хайнек е избрал четиридесет случая на близки контакти от този вид. Средният брой на свидетели на едно явление е 3,5, при което в много случаи (за това пак ще стане дума) свидетелите въобще не са знаели нищо един за друг. Средното ниво на образование на лицата, свидетели или участници в контактите от този тип, е относително високо. Ето например разказа на един от тях (между другото човек, който никога не е чувал за „летящи чинии“). Събитието е станало на 6. 02. 1966 година. „Като погледнах през прозореца, изведнъж забелязах, че някаква червена светлина е заляла всичко наоколо. Отначало помислих, че това са прожекторите на полицейска кола… Повиках жена си… И изведнъж разбрах, че светлината идва отгоре. Вдигнах поглед и видях очертанията на обект, който се намираше на осемдесет — сто и петдесет метра над къщата ми. Червената светлина идваше от основата на обекта, от средата. Изглеждаше като сноп лъчи, излизащи от някакъв отвор…“ Ето и друг случай: Този път това се случило в Оклахома. Свидетелите — двама селскостопански работници. Четири часът сутринта. Обектът бил кръгъл, много силно осветен. Отначало помислили, че това е самолет, но липсата на крила им подсказала, че това е нещо друго. Като цитирам Хайнек, предавам и разговора със свидетелите, записан на магнетофонна лента: _Въпрос: Никога ли не сте виждали подобно нещо?_ Отговор: Никога. _Въпрос: Какво ви впечатли най-силно?_ Отговор: Блясъкът. _Въпрос: Какво беше това?_ Отговор; Не зная. Това много ме ужаси. _Въпрос: Смятате ли, че може да е било балон или нещо подобно?_ Отговор: Не, това не беше балон или нещо, което прилича на балон. Отначало мислехме, че това е хеликоптер от базата Куентин, телефонирахме там и ни казаха, че никакъв хеликоптер не е излитал от базата. _Въпрос: Не знаете ли дали и други хора са видели това?_ Отговор: Не зная, но в четири сутринта малко хора са извън дома си. _Въпрос (зададен на втория от свидетелите): Как забелязахте това?_ Отговор: Той пръв го забеляза. Беше на двора и са втурна в плевнята страшно уплашен. Не знаех какво в станало… И затова също излязох. Исках да видя какво го е уплашило толкова… _Въпрос: Как стана така, че не забелязахте кога обектът е отлетял?_ Отговор: Помислих си, че ще се разбие в земята и затова също се върнах в плевнята… _Въпрос: Какво беше на цвят това нещо?_ Отговор: То имаше бял светещ цвят. _Въпрос: Какво ви направи най-голямо впечатление?_ Отговор: Че не беше самолет. По-късно един от работниците добавил: „Най-много ни заинтересува центърът на апарата… Всичко като че ли се въртеше около този център в посока, обратна на движението на часовниковата стрелка…“ И още един случай, по протокол от 68 страници, съставен от човек, който по поръчение на „Синята книга“ е провел разследването. Случаят е интересен с тона, че явлението (22. 04. 1966 година) продължило четиридесет и пет минути. Цялото събитие било наблюдавано от пет души. Следователно, ако подложим на съмнение техните показания, трябва да признаем цялата петорна за шайка лъжци или за група страдащи от халюцинации. Свидетелите се намирали до училището в Бевърли (Масачузетс). Над училището дълго време летяла безшумно „летяща чиния“. При това толкова близко до хората, които наблюдавали необикновения обект, че в един момент те помислили, че ще падне върху тях. Един от свидетелите разказва: „…Обектът се приближаваше и изглеждаше все по-голям. Над главата си не виждах нищо друго, освен светлините, трепкащи през равни интервали. Бях много възбуден, любопитен, но не и изплашен. Ако тази «чиния» не се беше приближила много, не бих избягал, но се страхувах, че ще ме смачка…“ Друг: „Побягнах. В този момент един от приятелите извика: Гледай, това е точно над нас! Вдигнах очи и се вцепених. Видях голям кръгъл обект… Изглеждаше точно като чиния. Летеше безшумно. Не чувах никакъв звук и се страхувах, че ще падне върху мен… Бях очарован, потресен, не знаех какво да мисля.“ Полицаят, извикан на мястото на събитието, дава следното показание: „В девет и четиридесет и пет по разпореждане на коменданта заедно с полицая Б. отидох до «Бевърли хай скул», откъдето беше сигнализирано появяването на НЛО. Като пристигнах, забелязах нещо, което приличаше на огромна чиния и се придвижваше с плъзгащ полет към училищната сграда. Обектът имаше три вида осветление: червено, зелено и бяло. Не чувах никакъв звук, така че и дума не можеше да става за някакъв самолет (времетраенето на наблюдението изключваше такава възможност). Известно време НЛО стоя неподвижно над училището.“ Има право авторът на книгата, изтъквайки, че описанието на показанията е скучно и монотонно По-нататъшните примери впрочем още повече потвърждават тази монотонност. Ето друг пример. Това се случило на 22 април 1966 година; време на наблюдението на явлението — осем 5 минути. Свидетели — баща и син. Двамата седели в колата (било дванадесет през нощта). Трикратно, през равни интервали от време над тях се появил (отново се говори за плъзгащо движение) някакъв обект. Най-после застанал точно над колата. Бащата обърнал внимание на сина си върху това необикновено явление и той, когато по-късно пресъздавал това събитие, казал: „Отначало помислих, че това е някаква допотопна птица.“ А синът (разговорът с него провел самият Хайнек) добавил, че този обект бил толкова близко, че „ако бях хвърлил камък, можех да го улуча. Виждаше се отчетливо, формата му се открояваше рязко.“ Бащата допълнил: „Наклоних се да разгледам чинията през предното стъкло. Виждах я цялата. Тогава казах на Джон: «Боже! Та това е летяща чиния!» Имах впечатлението, че присъствам на прожекцията на някакъв фантастичен филм по телевизията. Висеше над нас абсолютно безшумна.“ Когато от другата страна на шосето се приближили други коли, всички светлини на НЛО изгаснали. Останала само една кръгла сянка. След като колите отминали, светлините отново заблестели и обектът излетял нагоре. „Когато пристигнахме у дома — продължава бащата, — синът ми каза: Тате, има още нещо, за което не знаеш. Когато търсеше в задния сандък фотоапарата, онова «нещо» застана над теб на разстояние, не повече от пет метра от главата ти… Но нищо не се чуваше. Ако Джон не беше с мен, бих отишъл веднага на психиатър.“ И още един, не по-малко убедителен пример: Дата — 17 април 1967 г. Времетраене на явлението — 10 до 15 минути. Свидетели — четирима души, сред които и директорът на училището. Във втората кола (тъй като и това се е случило на шосе) се намирали неговите приятели. „Връщах се от събрание… Внезапно видях светлина над хълма и си помислих, че някакъв стар самолет от селскостопанската авиация е сбъркал пътя и ще се приземи в царевицата. Но по-късно това невероятно явление с формата на каска от Първата световна война се понесе над хълма. Намалих скоростта… и след миг този огромен обект, може би деветдесет метра в диаметър, се откъсна от хълма, спря се за част от секундата над мен… и се насочи към летището… Светеше с невиждано силен блясък.“ Естествено директорът слязъл от колата си и отишъл при своите приятели. Сега можели да наблюдават цялото явление заедно. НЛО висял около десет минути над проводниците за високо напрежение. „…Помислих, че на летището трябва да знаят за цялата тази работа и веднага отидох там. Нямаше нужда да говоря. Сами бяха видели всичко. Там имаше двама адвокати от щата Канзас със зинали от удивление уста… Обектът преминал над летището… На контролната кула не го забелязали, тъй като били заети с прелитането на самолет… Когато самолетът се приближил, чули пилота по радиото: «Виждам го!… Под мен е! Огромен е!» Директорът на малка канадска авиокомпания описва срещата си с НЛО (април 1955 г.) така: Намирал се точно на брега на езерото и проверявал хидроплана си, когато пазачът привлякъл вниманието му върху «някакъв пресичащ небето обект…» Обектът се спря на 75 метра от мен и на 12 метра над повърхността на езерото… Не чувахме никакъв звук, нито пък чувствувахме някаква миризма. Обектът имаше 120–150 см диаметър и 20–25 см дебелина.“ Хайнек е кореспондирал продължително време с този свидетел. Цялото явление траело не повече от четири минути. Канадецът (впрочем доста голям специалист по въпросите на авиацията) изготвил за това събитие специален доклад за канадското правителство. Докладът твърде точно описва начина на придвижване на НЛО и неговата скорост (отначало се движел доста бавно, а след това със светкавично ускорение изчезнал за три секунди). Този обект, както и другите, описвани преди или след това, блестял като диамант. Докато четях книгата на Хайнек, всеки следващ пример ми се струваше по-интересен от предишния. Бих искал и читателят да остане със същото впечатление за добросъвестността и за реализма, характерни за всички описания и разкази. Въпреки ограничените възможности, ще си позволя да спомена още няколко примера. Ето събитията, случили се на 17 април 1966 г. в Портейдж Коунти (Охайо), когато четирима души, напълно независимо един от друг, са следили маневрите на НЛО с големи размери (от осем до единадесет метра). Всъщност не толкова следили, колкото се стараели да преследват „чинията“, която прелитала над шосето или може би го е изследвала… Не е известно. НЛО летял на височина около триста метра и през цялото време (час и половина) го съпровождали две коли на местната полиция. Нейните представители много подробно описали цялата акция. Един от полицаите, взел участие в преследването, уведомил за НЛО летището в Питсбург. Оттам го обвинили, че е полудял, на което той правилно отговорил, че ако е полудял, то и неговите трима колеги също трябва да са полудели. Впрочем този случай завършил доста печално. Ръководството на програмата „Синята книга“, където били изслушани въпросните полицаи, сметнало, че всичко това не си струва да бъде старателно изследвано. Едва по-късно се намесила комисия на американския Конгрес и тогава полицаите били разпитани още веднъж със старание да им се внуши между другото, че са гонили не НЛО, а планетата… Венера. Накрая тези нещастни свидетели в униформа така бали осмени пред пресата и общественото мнение, че елин от тях трябвало да напусне работата си и накрая получил нервно разстройство. Може ли да не се обръща внимание на описания случай? — пита Хайнек. Да. Освен ако се сметне, че всички полицаи, взели участие в акцията, са били жертви на халюцинация или са получили… нервно разстройство. Във всеки случай в папките на „Синята книга“ случаят останал като „непроверен“… * * * Към „срещи от втория тип“ Хайнек отнася тези контакти с НЛО, след които са настъпили някакви изменения или са оставали следи в околната среда. Но най-напред ще си позволя да цитирам едно негово мнение. Струва си да запомним това мнение, за да следим и по-нататък приведените примери. „…основният въпрос не е дали е възможна да са се случили тези събития, а дали наистина са се случили горе-долу така, както свидетелите са дали показания. Не бих анализирал целия този проблем в книгата си, ако доказателствата, изследвани от мен в продължение на всички тези години, не бяха дали в повечето от случаите положителни отговори на втория въпрос. Тези необикновени събития действително са се случили, макар че един физик трудно може да са ги представи.“ Хайнек напомня, че специалният каталог за случаите, когато НЛО са оставили следи или са предизвикали някакви промени, обхваща двадесет и четири страни. „Синята книга“ е изследвала само американските и евентуално канадските примери. Събитията, набрани от автора, са били подредени според критериите, предлагани и преди това. Средният брой свидетели на тези събития е бил четири. Измененията или следите, оставени от НЛО, са всъщност от два вида. Първият — това са изменения, установени само от свидетелите. Вторият — това са обективни изменения, които могат да се проверят и изследват. Въздействието на НЛО впрочем е можело да се прояви и по друг начин. В края на краищата никой не трябва да се учудва от факта, че след такава среща с „неидентифициран обект“ човек може да загуби психическото си равновесие… Моля да си представите например следната ситуация. Някъде по шосе в щата Уисконсин пътува учителка със синчето си. Изведнъж: „…Това нещо се появи над хълмчето. Мълниеносно, по-бързо от самолет, като се плъзгаше във въздуха, увисна над колата, която в момента ни изпреварваше. Светлините на тази кола изгаснаха. След миг — моите също. Радиото спря и моторът също. Това стана в момента, когато НЛО увисна над нас.“ Цялото събитие е траело около десет минути. Когато НЛО се спрял над колата на учителката, тя се опитала да запали мотора, но не могла. „Нищо не можеше да се направи“ — посочва тя след това в анкетата, която Хайнек обширно цитира. Едва когато „нещото“ се отдалечило (тихо, плъзгащо се движение по посока на близката ферма), моторът отново се задействувал. А ето и разказа за друг случай. И тук фон на събитието са шосе и лека кола. В колата се намирали три момичета. Това станало на 20 януари 1967 година. Явлението било наблюдавано в продължение на петнадесет минути. Момичетата едновременно забелязали светеща „летяща чиния“. Бавно двата обекта — колата и НЛО — се приближавали един към друг. И отново се случило това, за което разказва учителката. Радиото млъкнало, светлините угаснали и моторът спрял. Момичето зад волана заявило по-късно: „Когато вече бяхме близо до НЛО, колата спря. Не можех по никакъв начин да запаля мотора. Това продължи, докато обектът висеше неподвижно над нас. Когато НЛО се понесе нататък, моторът се запали.“ Останалите подробности като че ли са взети от предишните описания. И този обект изчезнал с червена светлина. Имал плъзгащ полет и огромно ускорение. Точно такова описание може да се намери и в отчета за срещата с НЛО на 21 април 1967 година. Явлението траело пет минути, наблюдавали го четирима свидетели. Хайнек пише: „Докато явлението НЛО не получи граждански права в областта на науката, което ще позволи на младите учени — решителни и с въображение — да правят сериозни изследвания, ще трябва да се ограничим с приблизителни описания, разказващи за яйцеподобни блестящи обекти, способни на необикновени маневри. Затова трябва да се задоволим с твърдението, че в тези контакти от втори тип (става дума за контакти, предизвикали изменения в околната среда — А. М.) НЛО имат необикновената и необяснима способност да въздействуват на електрическата система на автомобила.“ Сред големия брой събития, цитирани от Хайнек, си струва да припомним и това, случило се на 2 ноември 1957 година около единадесет часа вечерта или точно един час след като в СССР бил изстрелян спътник с кучето Лайка на борда, за което впрочем американците още не знаели. Двадесет съвсем добросъвестни свидетели са наблюдавали маневрирането на НЛО, а цялата история продължила два часа и половина! Всичко започнало от това, че на шофьора на една товарна кола отказало да работи електрозахранването, когато над него на височина шестдесет метра прелетял някакъв блестящ обект. Отначало на шофьора му се сторило, че това е светкавица. Изскочил от колата и паднал на земята под въздействието на горещината. Обектът прелетял над него със скорост 1000–1300 км/час. Когато обектът се отдалечил, електрозахранването отново заработило. Шофьорът и колегата му решили да уведомят за този случай полицията. От която и да е гледна точка такъв разказ изглежда малко вероятен и нищо чудно, че полицаят, някой си Фоулър, който приел съобщението, го оставил без последствие. Но един час по-късно същият този полицай бил алармиран с идентично съобщение от друг шофьор. Информацията била подадена в още по-сензационна форма: на 60 км от град Левланд този шофьор се срещнал „очи в очи“ с обект, легнал на шосето и достигащ дължина към 60 м. Обектът блестял и искрял. И този път — не е трудно да се отгатне продължението — цялата електрическа инсталация на колата престанала да работи. Шофьорът излязъл от колата, но обектът бързо се издигнал на височина 60 метра и след това отлетял. Това обаче било само началото на събитията, които се случили през тази нощ. Пет минути след полунощ на петнадесет километра от Левланд един студент се натъкнал на лежащ напреко на шосето „продълговат сплеснат обект, заобиколен от синьо-зелено мъждукане“. Щом стигнал предмета, и двигателят, и светлините му изгаснали. След известно време обектът се издигнал почти перпендикулярно нагоре и изчезнал. А, в колата отново всичко заработило. Съобщение за случилото се студентът направил едва на сутринта. Но неспокойната нощ на полицая Фоулър продължила. За трети път бил алармиран от един шофьор, който се срещнал с НЛО на същото шосе. Този път обектът се намирал на височина няколко десетки метра. Останалата част от събитията била същата, както в предишните случаи. До един часа през нощта един след друг различни шофьори алармирали полицията, че на шосето край град Левланд лети над колите или ги чака, спрял на асфалта, НЛО. Всички описания съвпадали — както тези за самия обект (големина, цвят), така и за въздействието му върху електрическата инсталация на автомобилите. В един и половина през нощта няколко полицейски коли тръгват по пътя да търсят неканения гост. Сега вече не случайните шофьори, а полицаите един след друг сигнализирали за присъствието на неидентифициран искрящ обект недалеч от шосето на изток от Левланд. „То се движеше толкова бързо — писал след това в рапорта си полицейският служител Лойд Белън Ентън, — че изглеждаше като светкавица, движеща се от изток на запад.“ В доклада на Фоулър се споменава за петнадесет телефонни обаждания, всички с еднакъв характер. Освен това била изключена електрическата инсталация на пожарната кола, която също търсела НЛО. Тя отказала, когато ниско над колата се появил блясъкът на прелитащия обект… Дали може да се предположи, че всички тези хора, които не са имали помежду си никаква връзка, са се уговорили, изпаднали са в истерия, внезапно са имали халюцинации или че едновременно (заедно с полицията) са приели за НЛО някакво всъщност нормално явление? Не! Това не е възможно, нито пък правдоподобно. Но си струва да добавим, че тази близка среща с НЛО оставя следи не само под формата на непонятни прекъсвания в работата на електрическата инсталация на автомобилите. Тези близки контакти стават не само по шосетата и не само шофьорите са техните герои. В анкетата на „Синята книга“ са категоризирани триста случая, които описват „следи от кацането“ на НЛО. Това най-често са големи кръгове с изгоряла по средата или унищожена растителност. Такива кръгове обикновено са с диаметър от шест до десет метра. Унищожената растителност може да се наблюдава дълго време. Случва се да не изчезне дори след няколко години. Някои от тези места са изследвани лично от Хайнек или друг сътрудник на „Синята книга“, Тед Филипс. Хайнек признава, че тук са възможни мистификации и затова точният анализ на всеки случай е необходим, макар никак да не е лек. Един от тези случаи е много интересен, още повече че описанието е придружено от снимка, направена от самия Хайнек. Действието се развива в щата Айова (юли 1969 година). Две около десетгодишни момиченца забелязали през прозореца как от мястото на тяхната ферма се отдалечава обект, който описали като „летяща чиния“. На следващия ден собственикът на фермата, като оглеждал полето със соя, за свое голямо учудване забелязал и него следи от кръг с диаметър дванадесет метра. А предния ден нямало нещо подобно. В средата на кръга всички растения били унищожени. Повтарям още веднъж: този случай бил изследван от Хайнек, който не видял в него мистификация или стремеж за получаване на изгоди, т.е. обезщетение от цялата история. Фермерът впрочем не направил никакви постъпки за такова обезщетение. Хайнек цитира няколко подобни случая. НЛО често оставят следи — отрязани върхове на дървета и унищожени отгоре клони. Една група екскурзианти, която пътувала с моторница по езеро, наблюдавала в продължение на тридесет минути маневрите на НЛО (шест свидетели). НЛО срязал върха на дърво, което растяло наблизо в полето. Унищожените листа били изпратени за изследване в лаборатория. Лаборантите не могли да установят причините за унищожаването им, но посочили като евентуална възможност твърде дългото им излагане на висока температура. И още един пример (в крайна сметка примерите тук са най-интересното). Това станало на 12 януари 1965 година. Явлението било наблюдавано от петима свидетели. Време за наблюдение — пет минути. „Госпожа Дж. приближила до прозореца, привлечена от гледката на нещо, което й изглеждало като светлини на самолет. Силната светлина падала направо в двора… Ужасена, че това може да бъде някакъв самолет, който е принуден да кацне и може да се разбие в къщата й, избягала на двора, като взела и трите си дъщери. В този момент разсеяните дотогава светлинни лъчи се концентрирали в една ивица с доста силен бял цвят. Ужасените жени забелязали, че обектът с нисък полет се насочва право към къщата им, отминава я и като срязва върховете на боровете, каца на земята. Светлината била толкова силна, че осветявала цялата околност. Обектът останал за няколко минути на земята, след това се откъснал от нея с вертикален полет и изчезнал в североизточна посока. На мястото, където обектът кацнал на земята, снегът бил стопен в кръг с диаметър 3–3,5 метра. Следата останала в продължение на месец. Били забелязани също овални следи с дължина около двадесет сантиметра, които свързвали по права линия мястото на кацането и боровата горичка.“ Струва си да се добави, че за същия обект сигнализирал и офицер от граничния патрул, алармиран по радиото. Заедно с войниците си той наблюдавал НЛО до момента, когато обектът изчезнал. Хайнек доста подробно разказва още един случай във Франция от 14 април 1957 година. Свидетелите описват точно не само обекта, но и ефектите, предизвикани от близкото му прелитане. Но да оставим вече на спокойствие тези „срещи от втори тип“ и да преминем към най-интересния и най-неправдоподобен раздел на тази книга. Гости от НЛО „Пред нас сега е най-необикновената, най-интересната част от всички проблеми, свързани с НЛО. Веднага ще кажа, че ако можех да подмина тази част с мълчание, без да нанеса ущърб на научната добросъвестност, бих го направил, без да се колебая. Става дума за такива срещи…, при които свидетелите сигнализират за присъствието на движещи се същества от НЛО. (Ако говоря за същества, надарени със способността да се движат, а не за живи същества, то е с цел да се вземе предвид възможността това да са роботи или същества, които не е задължително да са от плът и кръв…) За съжаление не можем да подминем част от съществуващите факти само за това, че не ни изнасят или не съответствуват на интересите ни. И така, редно ли ще бъде да подминем всичко онова, което се отнася за съществата, намиращи се на НЛО, само затова че се ориентираме изключително към другите форми на контакт? В този «фестивал на абсурда»… къде можем да открием разликата между странните и безсмислени случки с един автомобил, задържан на шосето от ослепителна светлина, падаща от неизвестен обект, и тези, когато от летящ обект излизат две или три малки същества?… Това е нелогично становище и въпреки това признавам, че споделям този не напълно понятен възглед. Може би той произтича от това, че този път контактът се осъществява на нивото на живата материя? Нашият ум успява без колебание да отчете развитието на машините и апаратите, дори най-обикновените, без да бъде подценено по никакъв начин нашето превъзходство. Но срещата с живи същества, т.е. със същества, притежаващи интелект, различен от нашия, буди атавистичен страх пред непознатото и възкресява дълбоко вкорененото у човека съперничество за притежание на Земята и страх да не загуби хегемонията си на планетата… И още едно нещо ни измъчва: тези хуманоидни същества имат, както изглежда, способността да дишат същия въздух, който дишаме и ние, и понасят нашето атмосферно налягане и притегляне. В това има нещо абсолютно ненормално, тъй като от него следва, че някъде трябва да съществува среда — планета, твърде подобна на нашата. А може би става дума просто за нашата планета? Как да разбираме това? Или пък това са роботи, на които не е необходимо да се адаптират към земната среда? Самата мисъл, че съществува някакъв вид хуманоиди, обижда нашия здрав разсъдък. Обидните думи, които събужда, ни най-малко не намаляват: малките зелеви човечета представляват неизчерпаем източник на анекдоти. Дали причината целият проблем НЛО да не се радва на признание не се крие в това? В края на краищата можем да се съгласим, че съществуват НЛО, но хуманоиди? А ако последните са само творение на въображението ни, дали това не се отнася също и за «обикновените» НЛО? Естествено. Обаче по този въпрос са събрани твърде сериозни свидетелства, за да ги признаем за обикновена илюзия. Освен ако стигнем до извода, че всеки, който е наблюдавал НЛО, е психически болен. Какви корени има тогава неговата болест? Нима това е вид «вирус», който щади разумните хора? Впрочем чудна е тази болест, която за кратко време — понякога е въпрос на минути — атакува хора от различен тип, независимо откъде са и какво правят, и ги принуждава да започнат да действуват по странен начин, да виждат необикновени «неща», докато всичко в тяхното ежедневно поведение сочи, че те не могат да бъдат жертви на подобна анормалност. Освен ако хуманоидите и НЛО са сигнали за някаква успоредна действителност, която на определено основание се разкрива на нашите сетива само за няколко мига. Но що за действителност е това? Къде е философът, който ще успее да отговори на тези въпроси… И все пак не можем да отминем с мълчание срещите, при които свидетелите сигнализират за присъствието на някакви същества, поне заради големия брой такива сигнали. В каталога, съставен от Жак Вале, който е събрал 1247 случая на близки срещи с НЛО, става дума за 750 случая на кацане на обектите. От тях повече от триста, т.е. около 40%, са съобщения за присъствието на хуманоиди, видени или в самия обект, или около него. Около една трета от тези срещи (първи и втори вид) са имали по-голям брой свидетели.“ Умишлено си позволих да цитирам толкова обширен фрагмент от книгата на Хайнек, тъй като и сам чувствувам известна задръжка, когато трябва да разкажа случаите, в които свидетелите споменават за присъствието на живи същества на НЛО. Изглежда, като че ли нещата навлизат в сферата на фантастиката, за да ги преценяваме с научни категории. А може би трябва да признаем това за неизбежен шок, за необходимо изпитание на човечеството пред очакващите го още по-големи изненади? Тук няма да разсъждавам и да излагам как реагираха на тези свидетелства двете комисии, които Хайнек счита за свои лични врагове. Във всеки случай нито едно от събитията не е било предмет на по-внимателни изследвания. Бих искал естествено да добавя, че двете комисии изследваха подробно само случаите, за които са получили информации по официален път, т.е. чрез ВВС. Но болшинството случаи на наблюдения, отнасящи се за „малките зелени човечета“, се считаха за твърде абсурдни, за да се губи времето на хора, тъй или иначе сериозни. Макар че, от друга страна, със сигурност се знае (от Хайнек, разбира се), че тъкмо в много от базите на ВВС са наблюдавани кацания на НЛО — 12 юни 1965, 18 май 1954, 29 септември 1957 г. „От материалите следва, че наблюденията на НЛО — пише по-нататък Хайнек. — на които са се намирали хуманоидни същества, съдържат твърде много съвпадения не само в описанията на тези същества, но и когато става дума за тяхното поведение, независимо от коя част на света са постъпили. Например свидетелите често съобщават, че тези същества взимат със себе си и НЛО земни проби и камъни — точно така, както са правили американските космонавти на Луната, освен това се интересуват от различни апарати и превозни средства, взимат със себе си понякога зайци, кучета или проби от торове.“ Хайнек припомня неколкократно, че всички, които твърдят, че са видели хуманоидните същества, ни най-малко не са побъркани. Всъщност нито един от тези свидетели не може да се смята за психически неуравновесен. И тук Хайнек споменава само тези случаи, с които по една или друга причина се е занимавал лично. Изключение прави само един случай. Ето го и него. През ноември 1961 година четирима мъже пътували с лека кола по път в Северна Каролина. И четиримата внезапно забелязали някакъв светещ предмет, който се приземявал в открито поле. Като сметнали, че това е самолет, извършващ принудително кацане, спрели колата и се втурнали на помощ. Недалеч от светещия предмет те спрели поразени. До него те забелязали някакви същества, едно от които заплашително им давало знаци да се отдалечат. В отговор на този жест един от мъжете, без да се колебае, стрелял в хуманоида и той паднал. Останалите се качили бързо в НЛО, а четиримата мъже побягнали. Случаят наистина бил изследван, но тъй като един от четиримата мъже (като че ли този, който стрелял) бил сътрудник на ЦРУ или ФБР, не му било разрешено да съобщава пред обществеността нищо по този въпрос. Затова пък случаят, който ще цитирам след малко, има съвършено друг характер. Станал е не в Америка, а в Боаинаи, в Нова Гвинея. За този случай Хайнек научил едва през 1961 година, когато от името на комисията по програмата „Синята книга“ бил на официално посещение в Лондон и беседвал с местните представители на Министерството на авиацията. Англичаните като че ли били щастливи, че могат да предадат на Хайнек цялото досие по този въпрос, което — честно казано — не знаели какво да правят. А герой на тази история е някой си отец Джил, възпитаник на Бризбейнския университет, който по това време ръководел англиканската църква в този мисионерски район. От разказа може да се заключи, че отец Джил е работел в някаква болница в местност, обитавана от туземното население. Веднъж, като се връщал у дома, вниманието му приковало необикновено явление. Забелязал на небето някакъв голям блестящ обект. По това време, както той сам определя, „не вярвах в летящи чинии“. Заинтригуван от явлението, той извикал един от туземците, някой си Ерик Кодавар, и го запитал дали вижда същото. Ерик потвърдил. Отец Джил го изпратил да доведе един от учителите — Стивън Мой. Ерик събрал всички, които били в къщата, и те заедно наблюдавали необикновеното явление. Отец Джил се оказал доста разсъдлив наблюдател. Той решил от определен момент да записва точно видяното, колкото и необикновено да е то. Ето неговите записки: Часът е осемнадесет и четиридесет и пет. Небето е облачно. Забелязах необикновена светлина на северозапад. Осемнадесет и петдесет — извиквам Ерик и Стивън. 18.52 — Стивън и Ерик потвърждават моето наблюдение. Стивън казва, че това не може да бъда звезда. 18.55 — пристигат други хора. Отгоре (на НЛО) се вижда нещо, което се движи. Човек? Сега виждам три движещи се същества. Нещо правят там. Обектът изчезва. 19.00 — отново двама човека на обекта. 19.04 — отлита. 19.10 — облаци на височина шестстотин метра. Четири същества на НЛО. Прожектор със синя електрическа светлина. След миг съществата изчезват. Прожекторът остава. 19.20 — прожекторът изгасен. 20.28 — небето осветено. Вижда се НЛО. Извиквам отново останалите хора от мисията. НЛО се снишава, все по-голямо. 20.29 — втори НЛО, вижда се над морето. Лети, сякаш се плъзга. 20.35 — още един НЛО над градчето Уадобуна. 20.50 — малко повече облаци. Голям НЛО, който стои неподвижно. Останалите прелитат и отлитат през облаците. Когато преминават през облаците, по тях се вижда отблясък — светлинно „хало“. Всички НЛО са отчетливи. „Корабът-майка“ продължава да се вижда, неподвижен. 21.05 — отново се появяват облаци. Малките НЛО отлитат. 21.10 — номер 1 изчезва над нас в облаците. 21.20 — „майката“ се връща. 21.30 — „майката“ се отдалечава. 21.46 — отново някакъв НЛО лети над нас с плъзгащ полет. 22.00 — спира се. 22.50 — няма следи от НЛО. Силен дъжд. Отец Джил предоставя и още няколко допълнителни информации. НЛО са се върнали следващата нощ. Първа ги е забелязала болничната сестра в осемнадесет часа. „Това нещо“ този път слязло толкова ниско, както никога дотогава. Спускало се по права линия и останало на височина 90–150 метра. Още не било тъмно и можело да се наблюдава в цялото му великолепие. И отново на неговия връх се виждала някаква фигура. Обектът бил също толкова блестящ и светещ, както предишния път. Джил: „Към мен се приближи учителят и ме запита: «Интересно дали ще кацне на спортната площадка?» Отговорих: «Защо не?» След това започнахме да даваме знаци с ръце: «Добър ден? Добър ден!» Можете ли да си представите колко бяхме учудени, когато той отговори на знаците ни. До мен беше Ерик… и още едно момче. Двамата махаха с ръце и фигурите на НЛО в отговор също махаха с двете си ръце.“ Описаният случай днес вече е класически. Официално не е бил подробно изследван вито от американските ВВС, нито от английските власти. И все пак, най-отговорни доклади са съобщавали, че по това време Нова Гвинея е била район на интензивни „нашествия“ от страна на НЛО, а тези събития в Боаинаи били кулминационната точка на тяхната активност. За това съобщават много бройни те наблюдения, направени както от неуките папуаси, така и от образованите европейци. Във всеки случай нито отец Джил, нито някой от неговия екип е стрелял. Затова пък по време на събитията, случили се на 21 август 1955 година в Кели-Хопкинсвил (Кентъки), е имало доста изстрели… „Анализиран сам за себе си, извън явлението НЛО, случаят в Кели-Хопкинсвил е абсурден и е издевателство над най-елементарния здрав разум. Между другото той невинаги се е оказвал най-добрият водач в историята на познанието.“ (Хайнек) Да изложим накратко тази история. В каньона, намиращ се недалеч от фермата на някой си Сатън, един от членовете на семейството му забелязал приземяваща се „летяща чиния“. Когато се върнал у дома и разказал за видяното, му се надсмели. Разбира се, никой не повярвал. Един час по-късно кучето започнало внезапно да лае. Двамата мъже в къщата се приближили към задната врата, за да проверят какво става. Когато отворили вратата, видели навън малко човече със светещи очи, с вдигнати нагоре ръце, „като че ли го ограбваха“. Както припомня Хайнек, в този район (Кентъки) хората са привикнали към това, че „най-напред се стреля, а след това — разговаря“. В дадения случай правилото се осъществило. Мъжете стреляли едновременно, когато човечето било на шест метра от тях. Изстрелите прозвучали така, като че ли „се стреляло по кофа“. Гостът подскочил, отдръпнал се и изчезнал в нощната тъмнина. Скоро друг подобен гост се показал на прозореца. И той бил посрещнат с изстрели. (Следите от куршумите се виждат и до днес.) По същия начин стреляли по енелоида (?), който бил на покрива, и по друг, покачил се на едно дърво. Последният, както казват свидетелите (семейство Сатън е единадесетчленно), „се спуснал“ на земята и също изчезнал. „Малко неща — пише Хайнек — объркват един фермер от Кентъки така, както безпомощността на огнестрелното оръжие.“ Скоро цялото семейство се барикадирало в къщата. От време на време гостите се появявали по прозорците. Как са били посрещани — знаем. Три часа по-късно било решено, че обсадата е продължила достатъчно дълго. Всичките единадесет души се напъхали в две коли и късно вечерта отишли в отдалечения на десет километра полицейски участък. Вече сме наясно за паниката, обхванала семейство Сатън. Полицейският патрул, с когото се върнали, не намерил нищо друго, освен следите от куршумите. Не е нужно да добавяме, че със семейство Сатън — освен интервютата за пресата, радиото и телевизията — били проведени доста напълно сериозни разговори. От името на „Синята книга“ анкетата била проведена от някой си Ледуит, за когото Хайнек казва, че му има пълно доверие. Ледуит отишъл при семейство Сатън на следващия ден след споменатите събития. В разговора той решил да използува метода на тъй наречените портрети-роботи, прилаган от полицията. Когато пристигнал във фермата на Сатън, мъжете не били у дома. И така, отначало разговарял само с жените и по техни указания започнал да нахвърля портрета на нашествениците от предишната нощ. Скоро могъл да установи, че според единодушното мнение на жените, гостите имали много големи и кръгли очи, раздалечени на около осемнадесет сантиметра, на половината на височината на главата. Черепът — кръгъл и без коси. Нито една от жените не могла да каже дали нашествениците са имали шия. Тялото им като че ли било много тънко и право, ръцете — два пъти по-дълги от краката. Нито една от жените не можела да каже дали са имали носове… Вечерта мъжете се върнали от работа, а с тях и бащата на семейството, „Лъки“ Сатън. Вгледал се в скиците на Ледуит и категорично заявил, че нахвърляният портрет отговаря на действителността, само че лицето трябва да бъде кръгло. Освен това Сатън отбелязал, че гостите нямали и уста. С една дума единадесет здравомислещи хора разказали дума по дума идентична история и съвсем еднакво описали гостите от НЛО. Трудно е да си представим, че свидетели от този род без причина ще се съберат и ще решат да си измислят невероятна история за нападение на същества от НЛО. От случая не са извлекли и никаква облага за себе си. Дори от психологическа гледна точка тези хора не спадат към типа на митоманите или фантазьорите. От този случай се заинтересувала и сътрудничката на „Синята книга“ — Дейвис. След известно време тя заявила: „Сатънови изцяло поддържат своята история. Упорито и гневно не престават да доказват, че говорят истината. И старите, и младите не допускат мисълта, че могат да лъжат или да се заблуждават. Както в разговорите помежду си, така и навън никога не са се отказвали от тази история, нито пък са променяли и най-дребните детайли в нея…“ Хайнек споделя, че случаят го е заинтересувал толкова много не само защото там са правили анкети негови сътрудници, на които той има изключително доверие. „Има още една причина, по-важна — казва Хайнек, — хуманоидите представляват известен прототип, който съществува от векове и чиито следи могат да се срещнат в митовете и легендите на различни цивилизации. Невъзможно е Сатънови, които нямат нито телефон, нито радио или телевизор, нито книги, нито повече мебели, да са знаели нещо за проблема НЛО, а още повече — да са знаели, че в миналото многократно са били описвани същества, подобни на тези, чийто портрет те помогнали да се нахвърли. И тъй, този портрет е изключително подобен на човечетата, за които са запазили спомен различните култури.“ С помощта на хипноза И накрая, като приключвам с примерите — случай, също станал класически: Бети и Барни Хил. Бети и Барни Хил са смесено семейство. Той е негър, тя бяла. Живеят в Ню Хемпшир. Връщали се с кола (19 септември 1961 г.) от почивка и пътували по безлюдно шосе. Изведнъж забелязали, че на шосето пред тях се приземява голям НЛО и прегражда пътя им. От НЛО изскочили много хуманоиди. Заобиколили колата и… два часа по-късно семейство Хил се намерили на петдесет и пет километра от мястото на срещата с НЛО, без да помнят нищо, абсолютно нищо от това, което междувременно се случило. Амнезията не минавала и понеже и при двамата се появили различни оплаквания от физически и психически характер, те се обърнали към някой си д-р Саймън, специалист по лекуване на амнезия. Д-р Саймън решил да приложи върху двамата съпрузи метода на хипнозата. В състояние на хипноза както Барни, така и Бети разказали за развоя на събитията, случили се по време на онези два часа. Ето техния разказ по време на хипнотичния им транс: Поотделно били вкарани във вътрешността на НЛО. Неговите пътници се отнасяли добре с тях, горе-долу така, както хората се отнасят към опитните животни. Били освободени едва след като им инжектирали нещо, което ги накарало да забравят всичко, случило се на борда на НЛО. Според разказа на съпрузите, върху тях били извършени някакви, общо взето, невинни експерименти. В пъпа на Вети била забита игла, а на Барни „били взети“ парченца от ноктите и косите. Също така била извадена изкуствената челюст на Барни. Опитали и с Бети, но тя си имала собствени зъби… В един от следващите хипнотични сеанси взел участие и Хайнек. Ето няколко фрагмента от този сеанс, записан на магнетофонна лента. _Саймън: Какво мислите за срещата с НЛО? Отвлечени ли бяхте или не?_ Барни: Мисля, че бях отвлечен… Не ми се иска да вярвам в друго и затова казвам, че бях отвлечен. По този начин ми е по-лесно да приема един факт, за който не искам да мисля, че се е случил. _Саймън: Защо не желаете да смятате този факт за възможен?_ Барни: Ами това е толкова невероятно! Ако някой ми кажеше, че това му се е случило, не бих повярвал… _Хайнек: Барни, постарайте се да си спомните всичко… Изведнъж сте чули: бип-бип-бип. На какво прилича този сигнал?… И какво се случи, когато пътувахте с автомобила?…_ (Тук Барни започва да се държи така, както в момента, когато са се намирали лице с лице с хуманоидите.) Барни: Бети, това тук! Бети, това тук! Боже, ами това е пълна лудост! Преминавам мост… О-ла-ла! О-ла-ла! (Диша тежко.) Не мога да повярвам! На пътя има някакви хора! Не, не вярвам в това! Не искам да карам по-нататък… Това е Луната. Слизам от колата, напускам пътя, за да вляза в гората. Тук има такава слаба оранжева светлина. Тук има нещо. Ако беше пистолетът ми с мен… (С нервен и отчаян глас): Качваме се на площадка. Бих искал да удрям, но не мога… Целият ще се сваря… Трябва да ги ударя… трябва да ги ударя! В някакъв коридор съм. Не искам да вървя по-нататък. Не знам къде е Бети. Никой не ми прави нищо лошо. Първи няма да ударя, но ако направят нещо, ще го направя. Вцепенен съм… Не си чувствувам пръстите. На маса съм! _Саймън (към Бети): Бети, разказвай какво става!_ Бети: Пътуваме. Барни натиска свирачките и завива наляво. Не разбирам какво прави… Барни се опитва да запали… Не успява. Сега в гората се приближават към нас. В този момент почвам да се страхувам и трябва да изскоча от колата и да се скрия в гората… Искам да отворя вратата… (Саймън заповядва на Бети да отговаря на въпросите на Хайнек.) _Хайнек: Виждали ли сте някога в живота си вещо подобно?_ Бети: Не… Това лежеше на земята, а около ръба си имаше някаква издатина… _Хайнек: За какво мислехте тогава?_ Бети: Господи, да намеря изход от тази ситуация… _Хайнек: А защо беше невъзможно?_ Бети: Не мога да разбера. Техният човек беше до мен. Всичко, което ми идваше наум, беше: Барни, Барни, събуди се!… А след това, когато се приближихме до онова нещо — виждах го, — знаех, че ще ни принудят да влезем вътре. Но не исках. През цялото време си говорех, че няма да влезем вътре. _Хайнек: Казаха ли ви откъде са?_ Бети: Не. _Хайнек: Какви звуци издаваха?_ Бети: Това беше нещо като думи — звучеше като думи. _Хайнек: Английски думи?_ Бети: Не. Хайнек: Но вие ги разбирахте? Бети: Да. Хайнек: Как ще обясните това? Бети: Беше, само толкова мога да кажа — така както се учи френски. _Хайнек: Считате ли, че това е бил френски?_ Бети: Не. Но беше така, както се учи френски. Това е така, когато за първи път чуваш френски думи, а мислиш на английски. _Хайнек: Разбирам. Значи сте чували думи на странен език, а сте ги разбирали, като че ли са били казани на английски?_ (Д-р Саймън успокоява Бети и иска от нея да не слуша това, което говори Барни.) _Саймън: Казахте, че сте попаднали в този апарат?_ Барни: Да. _Саймън: Вмъкнаха ви вътре и ви сложиха на маса?_ Барни: Да. _Саймън: Говореха ли ви?_ Барни: Да. _Саймън: Кажете как говореха… Сега отговаряйте на д-р Хайнек._ _Хайнек: На какво приличаха тези звуци?_ (Барни започва да диша тежко и да стене.) _Хайнек: Какво мислехте за тях и дали само за тях мислехте?_ Барни: Мислех, че само ако можех да ударя с юмрук… _Хайнек: Това тогава ли беше, когато попаднахте на масата?_ Барни: Да. Исках да се бия с тях. Не знаех къде е Бети и всеки път, когато исках да мръдна или да се измъкна, тази светлина в главата ме успокояваше… Съвсем ясно е, че показанията на съпрузите Хил по време на хипнозата не могат да служат за доказателствен материал. Затова пък случилото се преди да загубят паметта си се вмества в познатата ни схема на събитията. Според показанията на свидетелите като че ли типовете хуманоиди — пътници на НЛО — са два. Единият тип са малките, с ръст около 110–120 см. Вторият тип представляват индивидите с човешки ръст. Без да се спирам на проблема „хуманоиди“ или „енелоиди“, ще си позволя като Хайнек да насоча читателите, които се интересуват от тези въпроси, към книгите на Чарлз Боуен „Хуманоиди“ и на Жак Вале „Пропуск за Магония“. Впрочем след първото издание на тази книга се появиха много сериозни трудове по тази тема, подкрепена и с научен авторитет. Няма смисъл да изброявам всички тези книги. Искам само да подчертая, че във Франция се появиха много интересни книги на тема НЛО. Особено добре подкрепена с документи е книгата на Робърт Ръсел „НЛО — краят на тайната“, Белфон, 1978. В това няма нищо чудно. Нали във Франция беше създадена първата и света научна институция, която се занимава с изследването на НЛО. Тя се нарича ЖЕПАН и за нея ще стане дума по-нататък. Преди да се разделим с д-р Хайнек Преди да се разделим с книгата му, ще бъде добре да цитираме още няколко факта и бележки от нея. И така, след завършването на работата по програмата „Синята книга“ военните се обърнали към Хайнек с молба да определи точно възраженията си към програмата, изразени вече с многократните изявления в пресата. В книгата има такова обяснение. Един от новите аргументи на Хайнек се опира на описанието на случай, сигнализиран този път от армията — източник, който заслужава доверие. А случаят е толкова интересен, че и ние ще си позволим да го цитираме изцяло. Това се случило на 1 август 1965 година. През нощта при дежурния офицер на програмата „Синята книга“ (дежурството траело винаги 24 часа) постъпило следното съобщение: Часът е един и половина. Телефонирал капитан Снелинг от командуването на ВВС край Шайена (Уайоминг); той съобщил, че местното радио е приело най-малко петнадесет телефонни обаждания, сигнализиращи, че над града е забелязан кръгъл обект с големи размери, който свети с различни цветове и не издава никакъв звук. Двама офицери и един контрольор по полетите… съобщили, че този обект бил видян в района на базата, а след това се насочил с огромна скорост на североизток. Два часът и двадесет минути. Полковник Джонсън, комендант на военновъздушната база край Шайена, телефонирал в Дейтън, за да информира, че офицерът, който отговарял за военните складове в Сиукс, е видял пет обекта в един часа и четиридесет и пет минути и съобщил, че за формация от два НЛО като че ли е било сигнализирано от позиция Е. Членове на ескадрила Е твърдят, че в 1.49 са видели същата формация, за която преди това в 1,48 е било сигнализирано от ескадрила G. Два екипажа от ескадрила Е били изпратени за проучване на ситуацията. 2.50. Видени са още девет НЛО. В 3 часа и 35 минути полковник Уйлямс, началник на военните складове в Сиукс, сигнализира за пет НЛО, които се насочили на изток. 4.05 часът. Полковник Джонсън отново телефонирал в Дейтън, за да каже, че в 4.00 часа ескадрила Q е сигнализирала за присъствието на девет НЛО: четири на северозапад, три на североизток и два над Шайена. 4.40 часът. Капитан Хоуел от командуването на ВВС телефонирал в Дейтън и в Бюрото на отделението за защита, за да сигнализира, че екипаж от Стратегическото командуване, намиращ се в квадрат H-2, е съобщил в 3.00 часа, че точно над него се намира яйцевиден бял обект. След това постът на Стратегическото авиокомандване предал следното: Авиобазата край Шайена съобщава (координати В-4, 3.17 часът) за един НЛО на 145 км от Шайена. Яйцевиден НЛО, бял, с трепкаща червена светлина по средата, се спуснал с голяма скорост и се насочил на изток. Било сигнализирано, че се е приземил на разстояние 15 километра от посоченото място. 3.20 часът. Сигнализирано за седем НЛО на изток от базата. 3,25 часът — позиция Е съобщава за шест НЛО, подредени вертикално. 3.27 часът — координати G-1, сигнализира се за два други НЛО, които се присъединили към предишните седем. 3.28 часът — координати G-1, сигнализира се за нисколетящ НЛО, който се насочил на изток. 3.32 часът. От същите координати се сигнализира за един издигащ се, а по-късно застанал неподвижно НЛО. 3.40 часът. Позиция В съобщава за един НЛО… Следващите три НЛО пристигнали от изток, подредили се вертикално и заедно с предишните пет изчезнали в източна посока. Необходим ли е още някакъв коментар? Хайнек разглежда материали, събрани и в други страни, например във Франция. Много интересна е сравнителната статистика на НЛО, регистрирани само в Испания, със същите такива НЛО, регистрирани в целия свят. При сто случая на близки контакти с НЛО (типове 4, 5 и 6), видени в Испания, по същото време в света са наблюдавани 1176 контакти от този тип. И какао се оказва? Оказва се, че статистиката е почти идентична при разделянето на контактите на отделни типове. Като човек на науката, в края на книгата си Хайнек още веднъж припомня, че няма никакви доказателства за извънземния произход на НЛО. Но е недопустимо да се отмине без внимание такова голямо количество наблюдения, които потвърждават съществуването на НЛО и на проблема НЛО. Ще прибавим, че през 1966 година У Тан, секретар на ООН, е написал писмо до Хайнек, в което от свое име и от името на много членове на ООН проявил голям интерес към програмата „Синята книга“. А бившият президент на САЩ Джералд Форд още по времето, когато бил лидер на републиканската опозиция, поискал Хайнек да бъде изслушан от комисия на Конгреса. И в края на тази история за НЛО и идентифицираните обекти на д-р Хайнек — още един фрагмент от неговата книга. „Присъствието на хуманоиди, способни да се придвижват в нашата земна среда, твърде ограничаваща тези възможности и връзката на хуманоидите с обект, който, както изглежда, в състояние на инертност може да притежава маса, равна на нула, и въпреки това да оставя следи от присъствието си, навежда със сигурност на мисълта, че се касае за явления, излизащи извън рамките на известните физически закони. Но се надявам, че ще се появи науката на XXI век и тази на XXX век и може би те ще обяснят явленията, свързани с НЛО, така както науката на XX век ни обясни полярното сияние — нещо, което не можеше да се помисли през миналия век, който също не успя да обясни и защо светят звездите и Слънцето.“ * * * Като приключвам главата, посветена на книгата на проф. Хайнек, не мога да пропусна един въпрос, който отдавна вълнува не само мен. По време на пребиваването на Александър Казанцев в Полша в рамките на интервюто за седмичника „Разем“ му зададох следния въпрос: — Много се говори и пише за тъй наречените летящи чинии, т.е. НЛО. Видени са над САЩ, наблюдавани са над Западна Европа, почти над всички континенти. Първо, бих желал да Ви запитам какво мислите за НЛО? И второ, дали тези летящи обекти се появяват и над Съветския съюз? Казанцев: Считам съществуването на НЛО за напълно документиран факт. Дали НЛО се появяват над Съветския съюз? Разбира се, че се появяват! Към Академията на науките съществува специална комисия, която се занимава с този проблем. Тази комисия се оглавява от проф. Феликс Зигел. Комисията е обработила данни за повече от хиляда случаи на появяване на НЛО над страната ни. Що се отнася до проф. Зигел, той счита, че тези неидентифицирани обекти са междупланетни сонди. А според мен, един от тези обекти е експлодирал през 1908 година в сибирската тайга… Това е казал Казанцев. Цитирам го между другото, защото някои полемисти привеждат като аргумент против автентичността на наблюденията на НЛО факта, че тези обекти някак си не се появяват над социалистическите страни, което, както се вижда, не е вярно. Добре ще е да се добави още, че през 1967 година генералът от авиацията Порфирий Столейров показал по московската телевизия серия твърде интересни снимки на неидентифицирани обекти. Някои от тях били направени в задполярния кръг. А още преди това, през 1965 година, за своите наблюдения на НЛО са информирали латвийските астрономи Р. и Е. Витолнек, И. Мелдерис, а през 1967 година — астрономът Чеханович. Приложение към доклада на д-р Хайнек Какво са видели американските космонавти на Луната? Напълно отделна и много красноречива тема представляват наблюденията, направени от американските космонавти по време на полетите им до Луната и евентуално по време на експерименти. Всичко говори, че на общественото мнение са били предоставени непълни, частични доклади, които добре са скривали картината на едно такова голямо приключение, като полетите до Луната. От наблюденията, направени от космонавтите, и от впечатленията им е известно само това, което ръководството на НАСА е сметнало за необходимо да съобщи на света. Пълните доклади почиват на дъното на добре охранявани бронирани сейфове. От друга страна, фактът, че информациите, предоставени на общественото мнение, са били частично фалшифицирани, е публична тайна в САЩ. Само че какво е скрито или запазено в тайна? Това е въпрос, на който не е лесно да се отговори. За щастие не всичко е останало извън обсега на любопитните уши и очи. Някои факти, някои подробности станаха достояние на общественото мнение. По какви пътища? По време на своите космически пътешествия американските космонавти непрекъснато са поддържали връзка с контролната база в Хюстън. Връзката се е осъществявала посредством радиовълни. Една част — по време на предаванията за широк кръг от слушатели, друга част — на вълни, известни само на заинтересованите лица (микровълни с честота между 2106 и 2287 мегахерца). Това обаче не означава, че специалните или „засекретени“ информации не са били уловени от странични лица — възможност, известна на всеки радиолюбител. И така е станало. Но част от разговорите Хюстън-Луна-Хюстън са били зашифрирани и това се е подразбрало, защото внезапните прекъсвания на предаването и преминаването на „секретни“ пълни е събудило подозрения. И така, тези косвени радиопредавания са първият източник не информация за това, което се е случило (което действително се е случило) по време на полетите до Луната. Друг източник е така нареченото изтичане на информация. Става дума за недискретност, проявявана от служители на НАСА — хора, добре информирани, или пък бивши служители на това учреждение, които след излизане в пенсия са били освободени (но не изцяло) от задължението да пазят тайна. Интерес представлява третият източник за научаване на истината или поне една част от нея. Това са властите на НАСА, които по неизвестни причини от време на време ни доверяват някоя тайна. Така беше например със серията снимки, поместени през 1975 година от списанието „Модърн пийпъл“, за което пак 1 ще стане дума. Нищо чудно, че са се намерили хора, които добросъвестно и с къртовски труд са събирали зрънце по зрънце информация, за да възстановят изцяло истинската картина. В тази картина официалните данни са били допълнени с неофициални, които, подчертавам, никога не са били опровергани от НАСА. Както читателите се досещат, разказът, приведен по-долу, не се основава на факти, получени от първа ръка. Никога не съм имал контакт със служители от НАСА, нито пък съм имал възможност да слушам разговорите, водени от космонавтите с контролната база в Хюстън. Разказът ми се опира на няколко книги, чиито автори са имали достъп до споменатите източници. Въпросът е доколко можем да им вярваме? Трудно ми е естествено да гарантирам чуждата правдивост, особено по въпроси, които толкова силно интригуват общественото мнение, но едно е сигурно: авторите, на които съм се опрял, са сериозни хора. Това не им е хоби, нито мания, те са истински учени. Дали дядо Коледа наистина съществува? Първият от тях е Морис Шатлен, бивш служител в НАСА. Той е изтъкнат специалист в областта на връзката между космическите кораби и Земята и един от създателите на цялата система за връзка на корабите „Аполо“. Автор на много научни трудове и реферати, посветени на космонавтиката, изнасяни на международни конгреси (между другото — и на Парижкия конгрес през 1963 г.). Морис Шатлен е автор на книгата „Нашите праотци са дошли от космоса“ (Лафон, Париж, 1975), книга, която ще цитирам неведнъж и която, както твърди авторът, нямаше да бъде написана, ако не беше „огромното количество ценна информация за космическите цивилизации, която ми дадоха руснаците“. След като припомня трудностите на всички американски пробни полети и полетите от програмата „Аполо“, Морис Шатлен пише: „По време на тези полети, както можеше да се очаква, се случиха необикновени събития; за някои нямам право да пиша в тази книга, за някои ще говоря, без да мога да съобщя източника на информация, или с известна резервираност, тъй като не съм бил свидетел на събитията. Не е изключено, че както съветската, така и американската програма за изследването на космическото пространство ще доведат и в други области до открития, които дори не можем да си представим… По време на полетите (става дума за полетите «Аполо» и «Джемини» — А. М.) затрудненията на космонавтите не са били само материални. Те са видели неща, за които не са имали право да споменават на когото и да е. Трудно е да се получи информация по тези въпроси, тъй като НАСА строго охранява тайната, но се знае, че всички полети на корабите «Аполо» и «Джемини» са били следени както отдалеч, така и отблизо от летящи обекти с извънземен произход или, ако искате, от летящи чинии. Космонавтите са информирали за тях контролните станции и те веднага са заповядали спазването на абсолютна тайна…“ По-нататък авторът пише, че именно Уолтър Шира е първият космонавт, който по време на орбиталния полет на кораба „Меркурий“ около Земята е използувал шифър, като е употребил името Дядо Коледа в информация до базата за появяването на летящи чинии около космическите кораби. Тогава това не привлякло вниманието на общественото мнение. Но когато Джеймс Лавъл, командир на кораба „Аполо 8“, в орбита около Луната също използувал този термин, много слушатели разбрали, че думите имат скрит смисъл. „Току-що се убедихме, че Дядо Коледа наистина съществува“ — съобщил Лавъл на служителите от контролната станция по време на прелитането над невидимата страна на Луната. По стечение на обстоятелствата това се случило точно на 25 декември… Първият, фотографирал летяща чиния, е бил Джеймс Макдивит, когато с кораба „Джемини 4“ на 4 юни 1965 г. прелетял над Хаваите. Следващите са Френк Борман и Джеймс Лавъл, които на 4 декември 1965 г. забелязали от борда на „Джемини 8“ две летящи чинии и от разстояние 800 метра направили отлична снимка на обектите, приличащи на гъби с разположената си отдолу двигателна система. На следващата година (1966) Джеймс Лавъл и Едуин Олдрин на борда на „Джемини 12“ също наблюдавали две чинии, при това на не повече от километър. И те фотографирали двата обекта. Пак Джеймс Лавъл и Френк Борман от борда на „Аполо 8“ (24 декември 1968 г.), а също Томас Стафорд и Джон Йънг от борда на „Аполо 10“ (22 март 1969 г.) фотографирали НЛО, който ги съпровождал по време на орбиталния им полет около Луната при завръщането им. И накрая от борда на „Аполо 11“ (след малко за това ще говорим по-подробно — А. М.) Едуин Олдрин в навечерието на историческото кацане на Луната фотографирал две чинии, които „случайно“ прелитали покрай тях. Всичките тези снимки бяха публикувани през 1975 година в списанието „Модърн пийпъл“. Списанието е запазило пълна дискретност за начина, по който те са стигнали до него… „…Беше изказано предположение — пише Морис Шатлен, — че «Аполо 13», който, как го е известно, не успя да кацне на нашия спътник, е носел на борда си атомен заряд. Атомната бомба трябвало да бъде взривена на Луната, което щяло да позволи да се разчете лунната инфраструктура с помощта на сеизмографи, разположени на Земята на разстояние един от друг. Казват, че тайнствената експлозия, унищожила един от кислородните резервоари на кабината, била предизвикана от прелитаща чиния, която следяла космическия кораб. Взривът трябвало да попречи на изпълнението на задачата на «Аполо», която можела да доведе до унищожаването на лунните бази на някаква извънземна цивилизация… Но толкова истории се разказват…“ Струва си накрая да се спомене също и необикновения случай с космонавта Гордън Купър. Въпреки че пилотирал корабите „Меркурий 8“ през 1963 г, и „Джемини 5“ през 1965 г. и бил един от най-изтъкнатите космонавти, той не взел участие в нито един от полетите „Аполо“ и напуснал НАСА… Ясно е, че не е споменавал за това, което е видял във въздуха, на никой друг, освен на НАСА и въпреки това тя го е отстранила от по-нататъшни полети затова че прекалено много е видял. Още по-голямо удивление буди фактът, че този космонавт (между другото изтъкнат учен) е станал заклет привърженик на хипотезата за възможността на контакти на представители на извънземна цивилизация със Земята. Както в миналото, така и днес. Той участвувал в археоложка експедиция на територията на Южна Америка, която открила останките на древна и високоразвита цивилизация отпреди 5000 години. Намерените съдове, скулптури и йероглифи силно напомняли тези на египетската цивилизация. Находките потвърждават тезата, че египетската и южноамериканската цивилизация със сигурност имат общ източник. Толкова за Морис Шатлен. Да преминем към други информации. Следи от танкове на Луната? В книгата на Жак Бержие (професор по химия в Париж, член на Нюйоркската академия на науките) и Жорж X. Гале („Книга на тайните“, Париж, 1975) цяла глава е посветена на наблюденията, които космонавтите са направили от борда на корабите „Джемини“ и „Аполо“ (част от тях е повторение на информацията на Морис Шатлен). Няма да привеждам всички примери. Това ще заеме твърде много място. Но както след малко ще се убедят читателите, и това, което ще цитирам, е достатъчно интересно. Да започнем с фрагментите от разговора (Бержие и Гале го предават изцяло) между Армстронг и Олдрин в кабината ЛЕМ, която, след като напуска космическия кораб (в него е останал Колинз), каца на Луната. — Това е Морето на спокойствието — казва Армстронг. — ЛЕМ се намира в областта на Морето на спокойствието. — Хюстън до Морето на спокойствието — е отговорът от Земята, — според нашите контролни информации всички ваши прибори действуват правилно. Видимостта е все по-добра. Диалогът става все по-интересен. Армстронг описва това, което вижда, без още да е напуснал кабината: — Наоколо виждам голямо количество малки кратери… Изведнъж прекъсва, като че ли под влиянието на някакво внезапно вълнение. Нещо е привлякло вниманието му. Инстинктивно понижава глас. Продължава: — С големина са от шест до петнадесет метра… Колебае се, обаче добавя със самоуверен глас: — И… на разстояние около половин миля от нас се виждат следи, които изглеждат така, сякаш са оставени от веригата на танк… „Армстронг — пишат Бержие и Гале — е твърде опитен наблюдател, за да може да допусне грешки в оценката на това, което му се е набило в очите. От друга страна, става ясно, че космонавтите са получили много точни инструкции за онова, което им е разрешено да говорят. Може да се предположи, че за да предаде наблюденията си, Армстронг е минал на друга вълна, която не се знае нито от обществеността, нито от пресата и която след това се използува многократно — случаи, които НАСА винаги е обяснявала като «прекъсване на предаването». Но това би означавало загуба на време и сигурно привличане вниманието на тези, които са слушали предаването.“ Но ето че разговорът започва да се води от втория космонавт — Олдрин, който вече използува шифър. — Има малко „цвят“ (?), но някои каменни блокове могат да го „съдържат“ (?). Ще видим. Ясно е, че в Хюстън разбират какво значи това. След известно време отново говори Армстронг: — Нека космическата база (това е корабът „Аполо“ с Колинз) бъде готова за всеки случай… Всичко това става още преди излизането на Армстронг на лунната повърхност. Още не е започнало изследването на Луната, а Колинз вече трябва да бъде готов да приеме обратно двамата космонавти… Бержие и Гале пишат, че Армстронг и Олдрин са имали заповед да се върнат моментално, ако онова, което Олдрин определил като „цвят“, започне да се вижда. Онези следи от танкова верига са обезпокоили както екипажа на ЛЕМ, така и базата в Хюстън. Армстронг и Олдрин получили разрешение да излязат навън едва след 10 часа (5+5) — контролно време, през което космонавтите трябвало от кабината да наблюдават Луната и да проверят дали не ги заплашва някаква опасност. Авторите на книгата припомнят, че първите космонавти, кацнали на Луната, са оставили там за ознаменуване на събитието плочка, на която между другото са били издълбани техните имена и името на президента Никсън. Това е общоизвестно. Но може би не всички знаят, че Армстронг и Олдрин са оставили на Луната и силиконов контейнер с големината на хронометър, който бил поръчан в последния момент. В него имало посребрена лента с електролитен запис, съдържащ: — поздравление от главите на 74 държави, съставено на 74 езика; — извадка от кодекса на САЩ, отнасяща се за въздушната и космическата навигация, подписан през 1958 година от Айзенхауер; — списък на всички чиновници на НАСА и всички членове на американския парламент; — фрагменти от речи на Кенеди, Джонсън и Никсън. Фирмата, изработила контейнера, изпратила на пресата неговата снимка, за което получила от НАСА строго мъмрене. От този момент никой не е промълвил и дума за тази необикновена инициатива. Изниква въпросът: За какъв дявол е бил оставен той на Луната? За бъдещите космонавти от Земята? Интересно как биха могли да намерят такава дреболия в лунните пясъци. Освен ако е била оставена там за онези, чиито следи са привлекли вниманието на Армстронг… След малко пак ще се върнем към „Аполо 11“, но ще бъде добре да припомним, че необикновени събития са съпътствували всички американски космически полети и опити. „Аполо 12“ (Конрад, Гордън, Бийн) е извършил полет до Луната от 14 до 24 ноември 1969 година. Пресата информира за някои подробности от този полет. По-късно станало ясно, че корабът през цялото време е бил съпровождан от летяща чиния. Някои вестници писаха предпазливо за „някакъв светещ обект“. „На борда на кораба цари атмосфера, на известна нервност — писаха вестниците. — Тримата космонавти говорят за някакъв «космически враг» и за «тайнствени летящи обекти».“ НАСА се опитала отначало да разтълкува информацията, но след сполучливия полет не се върнала към нея. А какво се е случило в действителност? И така, на космическия кораб отначало сметнали, че съпровождащият ги обект с гигантски размери е долната част на ракетата „Сатурн“. Но в един момент американският кораб променил посоката на полета вече към Луната, за да застане в извънредно сложна орбита, многобройните вектори на която били изчислени от компютър в Хюстън. В този момент съпътствуващият кораба НЛО също сменил своята посока, като едновременно с това доказал, че е способен да извършва самостоятелно такива сложни маневри. А от борда на „Аполо 12“ Конрад възкликнал: — Имаме късмет! Изглежда, че те имат приятелски намерения спрямо нас! За приключенията на кораба „Аполо 13“ писах. Освен космонавтите на борда си, „Аполо 14“ занесъл на Луната и… библия във вид на микрофилм на английски език. А един фрагмент от „Генезис“ бил записан на няколко езика. За кого ли е оставил тази библия Митчел? А с кораба „Аполо 14“ се случило нещо съвсем необикновено. Космонавтът Йънг след изпълнението на мисията си трябвало да премине от кабината „Орион“ на космическия кораб. От него се искало в последния момент да дръпне някаква ръчка, за да падне „Орион“ и се разбие на Луната. Но Йънг, както се оказало, „забравил“ да направи това и „Орион“ станал спътник на Луната. Възможно ли е космонавтът да „забрави“ да направи движение, повтаряно многократно? По-вероятно е, че за някого е било важно „Орион“ да не бъде унищожен и да могат да го разгледат и други. „Това, че американските космонавти — пишат Бержие и Гале — многократно са имали възможност да наблюдават тайнствени обекти по трасето на полетите си или да регистрират тайнствени факти, никога не е било официално потвърдено или опровергано от ПАСА.“ Първите по-точни описания на събитията се появиха в печата през 1971 година. Венецуелският вестник „Елита“ писа на 19 януари 1971 година: „Предположението, че по време на най-малко три от последните полети на «Аполо» е наблюдавано присъствието на извънземни същества, представлява объркваща новост, която американските научни центрове ще трябва да имат предвид. Донесенията на космонавтите, старателно цензурирани по времето на космическите полети, започват да изтичат навън. А някои трудности на американските кораби дори се приписват на тези същества.“ И едва през 1971 г. излиза наяве онова, за което вече споменавах. Действително всички полети на корабите „Джемини“, която представляват встъпителен етан към полетите до Луната, са били съпровождани от НЛО. Полетът на „Джемини 9“, заплануван за 1 юни 1965 година, трябвало да се задържи, тъй като по някакъв тайнствен начин на радиовълните, използувани от кораба, се наложили радиовълни с неизвестен произход, което станало причина да не може да се използува радиото на кораба. Източникът на тази интерференция не бил установен. Тук НАСА за първи път признала официално (чрез някои вестници), че космонавтите по време на предишните си полети са наблюдавали някакви необикновени обекти. Още по време на полета на кораба „Меркурий“ (15 май 1963 г.) космонавтът Гордън Купър, когато за първи път прелитал над Хаваите, чул по своя радиоприемник странни гласове. Тези гласове били чути и регистрирани и на Земята. Екипът на НАСА не успял да ги дешифрира. При това били отбелязани две интересни подробности: 1. Анализът на регистрираните гласове, извършен от лингвистите на НАСА, позволил да се установи, че те не са използвали никакъв известен на нашата планета език. 2. Гласовете били чути на канал VHF (с твърде висока честота), определен само за космонавтите. Информацията за това, че екипажът на „Аполо 7“, намирайки се на окололунна орбита, е срещнал НЛО, е изтекла извън НАСА благодарение на недискретност. Космонавтите (Лавъл, Борман) в своето съобщение посочили, че когато неидентифицираният летящ обект бил близо до кораба, в каските им се чул звук с честота, трудна за издържане, и ги ослепила ярка светлина. Корабът започнал да се тресе и кабината била залята от топлинна вълна. По време на този полет всички разговори, водени между космонавтите и базата на НАСА, били изключени от непосредственото предаване. Затова пък те били следени старателно от радиолюбители, притежаващи необикновено чувствителни апарати. Тайнствени обекти на луната Но да се върнем още веднъж към онзи исторически полет на кораба „Аполо 11“. Този път до слушателите на Земята достигнали звуци, напомнящи на локомотивна свирка, а след това — на електрически трион. Явлението било толкова отчетливо, че обезпокоило говорителя на НАСА и милиони хора чули в ефира зададения от него въпрос: — Уверени ли сте, че не „сте се комуникирали с тях“?! Едно нещо е сигурно: звукът е дошъл не от кораба, а отвън. Космонавтите проверили радиоапаратурата и установили, че работи изправно. Както вече споменах, на космонавтите било наредено да не говорят много за наблюденията си по време на радиосеансите. Те трябвало да се отразят само в официалните доклади или пък да се предават по секретните радиоканали. След думите на Армстронг за лунните кратери следващите му наблюдения вече били предавани на друга вълна. При все това много американски радиолюбители засекли изумителните данни на двамата космонавти, предназначени изключително за базата в Хюстън. Не е нужно да добавяме, че те не са намерили място в официалното радиопредаване по време на първото кацане на Луната. Говори Армстронг: — Какво е това? Какво, по дяволите, става тук? Бих желал наистина да зная какво е това? Следва някакво объркване, а след миг се чува гласът на контрольора на НАСА: — Какво става? Нещо не е наред? — (Следват няколко думи, които не могат да се разберат.) Контрол на полета вика „Аполо 11“? Отговаря Армстронг: — Тук има огромни обекти, сър? Огромни? О, боже! Разположени са от другата страна на кратера! Има ги на Луната! Бих желал да добавя, че не само този разговор е бил засечен от американските радиолюбители. Именно те са чули апела на „Аполо 13“ непосредствено преди взрива. Екипажът съобщавал, че е следен от НЛО… * * * Ето това научаваме от споменатите книги. Разказите и на тримата автори, както се вижда, са еднозначни. Трудно ми е да определя до каква степен тези източници са истински и заслужават доверие. Мога само да изтъкна като допълнителен аргумент, че за лунните преживявания на американските космонавти са писали и други автори. Впрочем рано или късно цялата истина ще стане известна на света. * * * Книгата „Ние от космоса“ беше издадена през 1978 година. Написана беше доста преди това. От времето на нейното появяване „в света на НЛО“ не само се издадоха нови книги, но се случиха и много събития. Не беше възможно да се изброят всички, дори само най-важните от тях. Затова някои от тези събития не могат да не намерят място в това издание. Особено тези, които са свързани непосредствено с информациите в „Приложението към доклада на д-р Хайнек“. Още за наблюденията, направени на Луната Не трябва да се учудваме, че когато тази книга види бял свят, информациите (неофициални) от отделните полети на корабите „Аполо“ предизвикаха много коментари и скептични забележки. Тези забележки достигнаха до мен или чрез писмата, които получавах, или по време на многобройните ми срещи с читателите през последните години. Информациите за малко известните подробности около кацането на отделните екипажи на Луната съм вземал от книгите, чиито заглавия и автори многократно споменавам. В предишния подраздел запознах читателите с Морис Шатлен. И така, през 1979 година този автор издаде втората си книга „Време и пространство“. Първата глава на книгата носи заглавието „Нашите братовчеди от космоса“ и е още по-подробно потвърждение на сензациите (тъй като това несъмнено са сензации) от първата книга на този изтъкнат сътрудник на НАСА. В увода към споменатата глава той пише: „Сега, когато изминаха вече пет години от завръщането на последната лунна мисия на «Аполо» (19 декември 1972 г.), започваме най-после да научаваме истината за това, което действително се е случило по време на тези шест изследователски експедиции и трите орбитални пътувания, които ги предшествуваха. Тук трябва да отдадем почит на американското списание «Сага», което има смелостта първо да представи на общественото мнение всички подробности от тази експедиция. Подробности, известни на много хора, които не са могли да им дадат гласност по професионални причини. По този начин в продължение на дванадесет години НАСА е укривала истината за инцидентите между космическите кораби и летящите чинии, както и за необикновените наблюдения, направени от космонавтите на Луната. Несъмнено ще са нужни още години, за да се направи равносметка на онова, което ни донесоха мисиите на «Аполо», но и сега ползата от тях може да се изрази с няколко думи. Мисиите на «Аполо» доставиха 400 кг камъни, които опровергаха голяма част от официалните теории за възникването на Луната и потвърдиха редица нови хипотези, отхвърляни доскоро от науката с отвращение като обикновена фантастика. Нещо повече! Отделните експедиции на «Аполо» доставиха доказателства, че активността на НЛО не се ограничава само в областите, разположени близо до Земята, но че те могат да се срещат между Земята и Лупата и дори близо до нея. Корабите «Аполо» ни доставиха най-после информации за това, че на Луната съществуват геометрични структури, които не могат да имат естествен произход, а само земен или извънземен. Следователно трудно е да приемем, че мисиите на «Аполо» на нищо не са ни научили и за нищо не са ни послужили. Като правя тази равносметка, ще започна от летящите чинии, от които се интересуват всички, докато в същото време строго научните открития са насочени към тесен кръг от специалисти. От самото начало бях член на екипа, който проектира и реализира корабите «Аполо», следователно можех да следя всичките им митарства. Имах достъп до всички информации, отнасящи се до инцидентите с летящите чинии. Но до този момент не можех да пиша без риск от сериозни неприятности. Сега, когато много американски списания писаха по тези въпроси, ситуацията изглежда по-иначе и мога най-после да дам гласност на онова, което зная — още повече че не работя за НАСА и нямам нищо общо с американските космически програми.“ Толкова по въпроса за възгледите на един от авторите, на когото се позовавам във връзка с рапортите на американските космонавти. По-късно, когато разглеждам официалното становище на НАСА по този въпрос, ще си позволя още веднъж да се върна към този автор. Автори на втората книга, която разглеждам, са Жак Бержие и Жорж Гале. Тяхната „Книга на тайните“ беше издадена от издателство „Албен Мишел“ в Париж. Винаги съм считал Бержие за автор, заслужаващ доверие, въпреки изразените от него несъгласия по отношение нашето минало и настояще. Той беше учен и популяризатор със световна слава, изтъкнат химик и способен автор. Пиша за него в минало време, тъй като Бержие (той впрочем е учил няколко години в Полша) почина през есента на 1978 година. Издадената през 1975 година „Книгата тайните“ всъщност се състои само от препечатки. Над заглавието на всяка глава се вижда името на различен автор (най-често това са италиански автори) с едно изключение: фрагментът, посветен на отчета от експедицията „Аполо 11“, не носи никакво име. Следователно имах пълното основание да мисля, че тази глава е написана от Бержие и Гале и че те носят пълна отговорност за нейното съдържание. Така с имената си гарантират автентичност — нещо, което не си позволяват за останалите фрагменти от книгата. И вероятно нищо повече нямаше да мога да кажа по този въпрос, ако не беше конгресът на Дружеството за древна астронавтика (ДДА). Този конгрес се състоя през юни 1979 година в Мюнхен. ДДА е международно дружество, занимаващо се с проблемите на палеоастронавтиката под покровителството (между другото и финансово) на Ерик фон Деникен, за когото често ще става дума. И така, по време на конгреса съвсем случайно ми беше представен един възрастен мъж, французин, който — за моя радост — се оказа Жорж Гале — съавтор на споменатата вече книга. Разбира се, не можех да пропусна такъв случай. Помолих го, дори направо поисках от него да ми даде допълнителна информация по темата, която по понятни причини предизвиква толкова голям интерес и едновременно толкова голямо недоверие. И ето какво научих: Първо, действително Гале и Бержие са написали главата за американските космонавти и за тази част те са поели отговорност. Второ… но да дам думата на моя събеседник. „Както знаете — каза Гале, — донесението на Армстронг за някакви големи обекти е било засечено от американските радиолюбители. То веднага попадна на страниците на техните списания и беше препечатано от редица други списания, които излизат в САЩ. Препечатано, разбира се, с недоверие. Когато Бержие прочете тази информация, веднага реши да я включи в книгата, която подготвяхме. След като обмислихме обаче, решихме да проверим всичко това на място, т.е. в НАСА. Отидохме там няколко месеца след полета на «Аполо 11». В НАСА се добрахме до знаещи специалисти и учени, които напълно потвърдиха съдържанието на донесението на Армстронг — във варианта, засечен на къси вълни от американските радиолюбители. Научихме между другото и други подробности, но ни помолиха да не пишем за тях, както и ни задължиха да не съобщаваме имената на служителите от НАСА, дали информацията. Разбирате сега защо единствено за тази глава от книгата ние с Бержие поехме пълна отговорност.“ Надявам се, че читателите ще ме извинят за този предълъг коментар, но като имам предвид гласовете и забележките от най-различен характер, които предизвика тъкмо този фрагмент от книгата „Ние от космоса“, считам за правилно в новото издание да представя всичко, което ми е известно по въпроса. Разбира се, не може напълно да се изключи възможността Бержие и Гале да са представили контакта си с НАСА не дотам правдиво, както и тази те да са били жертва на мистификация. Макар че… и двамата са „стари лисици“ (кой е бил Бержие вече писах, а Гале е един от редакторите на издателството „Албен Мишел“) и не биха се оставили да бъдат измамени така лесно… Самият Армстронг никога не е потвърдил нелегалните информации, нито пък ги е опровергал, което не трябва да ни учудва, защото — доколкото ми е известно — той взима активно участие в политическия живот на САЩ. Що се отнася до Олдрин (който заедно с Армстронг кацна на Луната), той отрича единствено съществуването на някакъв заговор на правителството против „истината за НЛО“. Но и Олдрин не е изказал никакво отношение за неофициалните информации от първото кацане на Луната. Трябва обаче да се помни, че и двамата са останали служители в НАСА. Не само тези информации и допълнителните сведения, които ни дават разглежданите вече книги, но и други материали също потвърждават факта, че не всичко, което е било наблюдавано от американските космонавти на Луната, е било направено достояние на общественото мнение от НАСА. Радиолюбителите са засекли на къси вълни не само разговора на първия екипаж космонавти с наземната станция в Хюстън. Случаят е пожелал те да засекат и донесението на последния космически екипаж („Аполо 17“), кацнал на Луната — Юджийн Сернън и д-р Харисън Смит. Ето фрагмент от „подслушания“ диалог, чиято автентичност никой (!) досега не е оборил. Съобщава Сернън: Странно! Тук има още някакъв, блок, точно на юг от този издатък. Това е някаква пирамида… Не, не… Това е само сечението на някаква триъгълна форма… Хей сега стоя в следата, оставена в чакъла от някакъв блок… Какво ще кажеш сега? Какви са тези предмети, които прелитат над нас? Какво е това, Джек? Чуй, нещо ми е повредено… Харисън Смит (с развълнуван глас): Антената ти! Какво чука така тук… Нещо лети над нас! Още!… Имам чувството, че сме улучени от нещо… Виж тези предмети… Непрекъснато летят над главите ни… В този момент се включва наземният контрол в Хюстън: — Джон (става дума за Джон Йънг, командир на: „Аполо 14“) разказва, че и по време на неговата мисия нещо е експлодирало. Този фрагмент от радиовръзката е бил спрян от цензурата. Затова пък по странна случайност в официалния отчет на Сернън попаднало изречението, което чула цяла Америка. И така, Сернън, командирът на „Аполо 17“, докладва, че като изследвал някакво скално възвишение на Луната, попаднал на следи, които, изглежда, свидетелствуват, че на това място е пребивавал и работил някой преди тях. Няколко години след този полет Сернън заявил, че „но време на кацането на Луната били събрани данни, които и до ден-днешен не са станали достояние на общественото мнение“. Ето думите на Сернън: „Може би Луната би могла да ни разкаже за съществуването на някаква прастара цивилизация, която въобще не се намира на Земята. Навярно не се намира и на Луната, но със сигурност е в нашата галактика.“ Това мнение съвпада и с бележките на Роналд Евънс, пилот на кораба „Аполо 17“. Той изтъкнал, че НАСА притежава много снимки, които американските космонавти са направили на Луната. Тези снимки и до ден-днешен не са известни на обществеността. Разрешете ми да завърша с думите на лице, чиято компетенция трудно може да се обори, както е трудно да се обори и правдивостта на вестника, поместил неговото мнение. Става дума за казаното от Чарлз Конрад, командир на кораба „Аполо 12“, в интервюто пред румънския вестник „Скънтея“. „Общо взето, лунната повърхност прави тъжно впечатление, но на места тази повърхност изглежда като разорана. На две от три такива места забелязахме отпечатъци, които биха могли да бъдат следи от стъпки. Фотографирахме всички тези следи и нашите учени сега ги изследват.“ Естествено до ден-днешен официално никой не е коментирал тези снимки и напразно ще ги търсите в албумите със снимки, направени по време на полетите до Луната. Какво повече да добавим? Жепан и изследването на НЛО във Франция Както е известно, светът на науката е разделен в отношението си към проблема НЛО. Това не бива да ни учудва. При все това във възгледите на учените, които досега не са приемали НЛО за сериозен, заслужаващ внимание проблем, се наблюдават известни промени, известна еволюция. Пример за това е френското списание „Ла рьошерш“. „Ла рьошерш“ е научнопопулярен месечник на твърде високо ниво. В продължение на много години редакцията на списанието се отнасяла към проблема НЛО дотолкова отрицателно, че просто не го забелязвала или пък го осмивала. Но ето че през 1979 година в броя от юли-август списанието публикува едновременно четири статии, посветени на НЛО. Тези статии били предшествувани от редакционен увод, в който може да се прочете следното: „Ако «Ла рьошерш» отваря папката «НЛО», то е за това, че днес вече е невъзможно хората на науката да покриват с пелената на мълчанието наблюденията на НЛО. Живеем в епоха, когато компетентните учени разполагат със средства и значителни кредити, с космически технологии, които поставят на преден план въпроса за извънземните цивилизации и скъсяват границите на вселената, достъпни за човека.“ При все това „Ла рьошерш“ счита, че засега все още няма убедителни доказателства, които биха потвърдили връзката на явленията, наблюдавани от много години насам, с някаква извънземна цивилизация. Най-ярки привърженици на тази теза са авторите на първата и една от основните статии — Мишел Гранже и Джеймс Е. Оубърг. Двамата автори са интересни фигури. Мишел Гранже е научен сътрудник на университета в Монреал и едновременно автор на нашумялата във Франция книга „Жители на Земята или извънземни същества?“, в която доказва, че както физиологията, така и психологията на човека показват, че той е двойствена натура и в неговото развитие трябва да са се намесили представители на цивилизация, различна от земната. Джеймс Е. Оубърг е служител в НАСА и в много свои публикации се е изявил като противник на хипотезите на Хайнек. Статията на двамата учени е по-скоро продължение на доклада на Кондън от Колорадския университет. Тя се стреми да докаже, че вече не съществува проблемът НЛО. При все това в нея няма нито дума, отричаща данните от наблюденията на американските космонавти на Луната — наблюдения, които, мисля, са достигнали до общественото мнение по неофициален път. Другите две статии в „Ла рьошерш“ също са дело на учени, които опровергават правдивостта на всички наблюдения на НЛО. Най-фрапираща, най-сензационна е четвъртата статия, посветена на проблема. Неин автор е Ален Естерл, научен работник в НЦКИ (Национален център за космически изследвания), едновременно и директор на ЖЕПАН. Какво е ЖЕПАН? ЖЕПАН е съкратеното име на учреждение, създадено за изследване на явленията, свързани с неидентифицираните летящи обекти. ЖЕПАН е държавно учреждение, създадено на 1 май 1977 година и образувано от НЦКИ по инициатива на учените, правителството и военните. Те сметнали, че постоянните и разумни съобщения за НЛО не бива да се оставят без внимание. Дейността на ЖЕПАН е предвидена за много години напред. В това учреждение работят двама учени — специалисти в областта на астрономията и космонавтиката. Осем други непрекъснато им сътрудничат. Освен това от НЦКИ е създадена група от редица изтъкнати учени, които имат задачата два пъти годишно да оценяват работата на ЖЕПАН и чието име (това е интересно!) се държи в тайна, както се държат в тайна и резултатите от изследванията на ЖЕПАН. Няма да бъде излишно да разкажем как работи това учреждение. Най-напред всяко донесение, сигнализиращо появяването на НЛО на територията на Франция, трябва да бъде старателно проучено от Националната жандармерия. Нейният отчет се изпраща на ЖЕПАН, където се подлага на подробен анализ. Разбира се, анализът се основава на обстоятелството до каква степен може да се говори за НЛО и до каква степен — за такива обекти или явления, които лесно се идентифицират. Да кажем — сонди-балони, хеликоптери, обикновени самолети или някакви атмосферни явления. Явленията, които експертите не могат да причислят към никоя от тези категории, се считат за неидентифицирани обекти. В командуването на Националната жандармерия има специално бюро, което се занимава предимно със съобщения от този вид. От двеста сигнала, които постъпват годишно в бюрото (как то информира навремето парижкият „Експрес“), около 20% са приети от ЖЕПАН за съобщения, отнасящи се за неидентифицирани обекти, без това да означава, че всички те са летящи чинии… ЖЕПАН е единственото по рода си учреждение в света. В него постъпват всякакви информации за НЛО от какъвто и да е източник — военен, от авиацията. Създаването на ЖЕПАН свидетелствува, че във Франция сведенията за НЛО не се пренебрегват, не се приемат като плод на фантазии, мечти, мистификации. В статията си Естерл, директор на ЖЕПАН от 1979 година, не пише нищо за същността или произхода на НЛО. Той твърди, че съобщенията и наблюденията, които се отнасят до неидентифицираните летящи обекти, по никакъв начин не трябва да се оставят без внимание. Не бива да се смята, че такива явления няма, че науката не трябва да се занимава с тях или че те могат да се сравняват със социално-психологически явления от сферата на митологията, вярванията или фантастиката. Освен споменатите статии, „Ла рьошерш“ помества още някои материали, които би било добре да се цитират, макар и само заради източника, какъвто е френското научно списание. И така, в този брой са поместени мненията на самите американски космонавти за НЛО. Да припомним, че повечето от тях и до ден-днешен са служители в НАСА; така че техните изказвания не засягат данни, които са обработвали, или пък експерименти (това би било издаване на тайна), а единствено вътрешното им убеждение, което пък, на свой ред, може да се опира на действителни преживявания. Ето какво казват космонавтите: Е. Митчъл: Всички знаем, че НЛО е действителен факт. Г. Купър: Мисля, че НЛО се намират под контрола на някаква извънземна цивилизация и че нейните представители са посещавали нашата планета преди хиляди години. Ю. Сернън: Мисля, че НЛО са изпратени при нас от представители на друга цивилизация. А пък Глен, Грисъм, Йънг и Олдрин твърдят, че никога не са се срещали с НЛО. НЛО и американските авиобази Както казах, в тази книга се въздържам от въвеждането на нови факти за наблюдение на НЛО. А такива наблюдения има много. Затова пък приведеният по-долу разказ, който искам да цитирам най-подробно, е по-интересен от непроверените факти с това, че неговата автентичност е гарантирана от такива институции, като ЦРУ и ВВС. През втората половина на януари 1979 година действуващата в САЩ обществена организация ННЛЧ (Наземно наблюдение на летящите чинии) публикува цяла серия документи, които и бяха преотстъпени от Пентагона и ЦРУ въз основа на действуващия в САЩ закон за разпространението на пълна информация, ако това не вреди на интересите на страната. Тези документи се отнасят главно (но не само) за месеците октомври и ноември 1975 година, когато базите за стратегически ракети бяха предмет на интензивни наблюдения от страна на различни „неидентифицирани“ обекти. Според официалните версии те се задържали в продължение на доста минути само на няколко метра височина над базите, в които са разположени ракети. Широка и подробна информация по този сензационен въпрос се появи на първата страница на такъв авторитетен вестник, какъвто е „Интернейшънъл Хералд Трибюн“, а след това беше препечатана и от редица авторитетни европейски списания. Информацията, поместена в „Интернейшънъл Хералд Трибюн“, е твърде подробна. Според нея например на 30 и 31 октомври 1975 година неидентифициран обект се е намирал над базата в Уурсмитс. С абсолютна сигурност е било установено, че това не е нито самолет, пито хеликоптер, нито какъвто да е обект от земен произход. Подобно е донесението и от военната база в Мейн. Тук няколко самолета били изпратени да преследват НЛО, но това не дало никакъв резултат. От Мейн обектът се насочил към Канада, където канадските ВВС, предупредени от американските власти, също безрезултатно се опитали да го уловят. Организацията ННЛЧ (или организацията на Спаулдинг) — по името на инженера от Финикс, който я ръководи, получила от ЦРУ 900 страници документи за НЛО. Интересен е фактът, че ВВС препоръчали отделните информации за появяването на НЛО да не се свързват помежду си, за да не се създава впечатлението, че американските военни бази са системно наблюдавани от някого(?). Препоръката има значение поради това, че формално изследванията на НЛО били завършени с доклада на комисията Кондън. А междувременно, въпреки че официалните изследвания били прекратени (така звучи коментарът на „Интернейшънъл Хералд Трибюн“), ВВС всеки път трябвало да извършват единични проучвания на зрителни или радиолокационни наблюдения на НЛО. Така например американските ВВС проявили голям интерес към инцидента над Техеран през 1975 година. Тогава два ирански „Фантом F-4“ се натъкнали на обект, който блестял ярко и стоял неподвижно над столицата на Иран. Преди това обектът бил уловен от радара и наблюдаван от самолетите на гражданските линии. „Фантомите“ започнали преследване, но когато се приближили на близко разстояние, електрониката им се повредила (така поне твърди официалното съобщение), което направило невъзможно изстрелването на ракета към по-малкия обект, изхвърлен от по-големия. Електронното оборудване започнало да действува отново, когато самолетите се отдалечили. Тогава по-малкият обект се върнал в по-големия, който скоро изчезнал от полезрението. С други думи цялото това явление (става дума за прекъсването на работата на електронната система) напомня съвсем точно онези, които д-р Хайнек описва в своята книга. * * * Могат ли да се оставят без внимание тези факти? Може ли, както се опитват да правят някои учени, да се държим така, като че ли проблемът НЛО въобще не съществува? На 17 август 1979 година в едно от най-авторитетните европейски списания — парижкия „Льо Монд“ — се появи статия с твърде характерното заглавие: „Големият страх на интелектуалците от летящите чинии“. Автор на статията е Жан Франсоа Жил, доктор на математическите науки, сътрудник на Френската академия на науките. Добре запознат с проблемите на НЛО, той пише, че научната общественост, макар и съгласна с версията за развитието на разумен живот не само на нашата планета, не желае да пристъпи към разгадаването на тайната, която чука на нашата врата. Затова пък упорито се занимава с търсенето на далечни галактични цивилизации посредством радиотелескопи. След като напомня, че сред лицата, видели и наблюдавали НЛО, е и Клайд Томбоу — астроном със световна слава, открил планетата Плутон, авторът завършва статията си със следното твърдение: „Време е за интелектуалния елит да се събуди не само защото ще се намери зад борда на обществените интереси, а преди всичко защото трябва да изпълни дълга си — да каже истината, да твори и дава пример, да поддържа духа, но не чрез лъжи, родили се от недоглеждане. Ако тези творения на недоглеждането господствуват още известно време, то това много ще напомня на обикновена страхливост!“ Трета глава >> Какво иска да каже авторът? С каква цел толкова често и подробно цитира в увода към своите заключения книгата на д-р Хайнек и съобщенията на Морис Шатлен, Жак Бержие и Жорж Гале? След малко ще изясним това и намеренията му ще ни станат по-ясни. Преди всичко трябва да напомним, че повече от десет години читателите от различни географски ширини се вълнуват от книгите, посветени на загадките — да ги наречем така за по-ясно — от Деникенов тип. Името на швейцареца Фон Деникен стана символ на проблематиката, посветена на хипотетично-фантастичното начало на нашата цивилизация и започнала от необикновеното развитие на един от видовете маймуни, обитаващи нашата планета — вид, от който води началото си господарят на всички творения — хомо сапиенс. Фон Деникен, публицист и несъмнено способен репортьор-самоук, пътува из целия свят и търси доказателства на тезата, че някога, в древното минало, в нашата история са се намесили пришълци от далечни планети, представители на извънземна високоразвита цивилизация. Казах, че името Фон Деникен стана символ. Може това определение да е малко пресилено. Но то произтича от необоримия факт, че от всички автори, които пишат на тази тема, най-известен в света благодарение на книгите си и на филма със същото заглавие („Спомени от бъдещето“), който се радваше на голям успех, е Фон Деникен. Да не говорим за това, че някои учени в нашата страна сметнаха за правилно да направят допълнителна реклама на швейцареца, като посветиха цяла книга („Обратно на Земята“), стараейки се да оборят хипотезата, с която се свързва името Деникен. Работата е там, че ако хипотезата за намесата на представители на извънземна цивилизация в нашето развитие е любима рожба само на Фон Деникен, то предположението за контакти на извънземни цивилизации с нашата планета в древното минало все пак са били допускани и от много автори преди Деникен. Изглежда, че в редица страни едновременно са работили автори, които въпреки авторитета на официалната наука, са предложили хипотези, наречени „деникеновски“, и които по-правилно е да се определят като „палеоастронавтски“. В Съветския съюз палмата на първенството принадлежи на такива учени и популяризатори, като кандидата на физическите науки М. Агрест, д-р Владимир Авински, д-р Вячеслав Зайцев, писателя Александър Казанцев и др. Още преди 1959 година, т.е. почти десет години преди първата книга на Фон Деникен, М. Агрест формулира хипотеза, според която някога в древното минало на нашата планета са кацнали същества от друга планета. Според Агрест следи от пребиваването на извънземна цивилизация могат да се намерят в много затулени кътчета на Земята: като се започне от следите в материалната култура на древните времена — скулптури или строежи — и се стигне до многобройните скални рисунки, предания, митове, легенди, та чак до либийските тектити, в които са открити изотопи на алуминия и берилия, което означава, че те са създадени преди един милион години. Агрест предполага (макар че е твърде спорно), че тектитите са резултат от високата температура при кацането или евентуалния старт на космически кораби. Александър Казанцев изложи още по-смелата теза, че нашата планета е наблюдавана може би от десетки хиляди години от представителите на една, а не е изключено и на няколко извънземни цивилизации. И накрая би трябвало да се спомене още един съветски автор — Александър Горбовски, който твърде добросъвестно е събрал много аргументи и доказателства в полза на контактите между представителите на извънземна цивилизация и нашата планета. Горбовски внимателно разделя аргументите си на няколко групи. Към първата отнася митовете и преданията, за което по-обширно ще стане дума в последната глава на тази книга. Втората група образуват астрономическите знания на древните народи, които са на небивало високо ниво, както и обширните им познания по математика. Третата група представляват постиженията на науката в различните области и особено познанието, засягащо кръглата форма на Земята. Интересна е и групата аргументи, свързана с бронзовата епоха в Европа. Знае се, че бронзът е сплав на медта и калая. Оттук и изводът, че използуването на всеки един от тези метали поотделно трябва да предхожда широкото приложение на тяхната сплав. Въпреки това, в Европа меден век практически не е съществувал, а изделията от този метал представляват рядкост, ако става дума за миналото, докато бронзовите изделия са се появили внезапно и веднага са се разпространили. Трудно е да си обясним и това, че първите бронзови изделия, според много специалисти, свидетелствуват за прекрасното изкуство на техните създатели — с други думи не създават впечатление на постепенно овладявано изкуство. Това изкуство се е появило неочаквано и изведнъж на твърде високо равнище. Възможно е знанията за обработката на бронза да са просъществували по някакъв начин в паметта на европейските народи и в продължение на доста време да са били достъпни изключително на посветените. Все пак не е случайно, че в древна Европа тази обработка се е отнасяла към тайните области на знанието и е била считана за магьосничество. Като доказателство за правилността на своите хипотези Горбовски изброява и огромните медицински знания на някои древни народи. Знания, изпреварващи времето си. Например известно е на какво високо равнище е била медицината при шумерите, за които пак ще стане дума по-нататък. В древните китайски хроники се говори за император Тсин-Ши (259–210 г. пр.н.е.), който уж притежавал огледалце, „способно да прониква през костите на човешкото тяло“! Това огледало е, както казват, много добре описано. То позволявало да се разглеждат отделните вътрешни органи и давало възможност да се поставя диагнозата при редица болести. Горбовски припомня, че ваксината против едра шарка — откритие от края на XVIII и началото на XIX век — е била известна още на нашите праотци. Той намерил в санскритската книга на мъдростта следното описание: „Вземи на острието на ножа малко гной от абсцеса и я въведи под кожата на човека, така че да се смеси с кръвта. Ще настъпи треска, но болестта ще протича леко и не трябва да буди никакви опасения за живота.“ Всички тези доказателства и аргументи, както и произтичащите от тях хипотези за преминалото на човека, повечето учени приели скептично. Малка част от тях се поддала на красноречието на представените факти. Но все пак Карл Сейгън, изтъкнатият американски учен, бащата на „Викингите“, заявил на събрание на Американското астронавтско дружество през 1962 година, че никак не е изключено тихото кътче от Галактиката, в което си е свила гнездо нашата планета, да е било посещавано вероятно многократно от космонавти на други планети. Ясно е, че тези възгледи взривяват досегашната схема на човешката праистория — схема, градена от укрепилите се още през миналия век знания. А хипотезите на Агрест, Горбовски, Сейгън, независимо от приема, който срещнаха, трябваше рано или късно да дадат плодове. Ако не със сензационни открития (макар че вече има и такива), то във всеки случай с богата литература, тъй като не можеха да не възбудят еднакво въображението на писателите и читателите. На Запад книгата, която даде зелена светлина за този вид творчество, е „Утрото на магьосниците“ от Луи Повел и Жак Бержие. Тя излезе през 1961 година и вдигна много шум. Накратко казано, тя изрази съмнението на авторите в правилността и дори научността на много теории и определения, считани за безспорни, за голяма част от страниците на нашата праистория. Тази отлично написана книга намери широк отклик, който се дължи на имената на авторите. Повел е изтъкнат публицист и есеист, а Бержие ви представих в предишния раздел. Повел и Бержие се осмелиха да зададат редица въпроси за началото на нашата цивилизация и се оказа, че нито археолозите, нито историците, нито етнолозите са били подготвени да дадат еднозначен отговор. (Впрочем не само нашата праистория е станала поле за такова радикално преобръщане. Човешката природа също е подложена на преосмисляне. Необикновеното развитие на тъй наречената парапсихология, както и дискусиите, които тя предизвиква, доказват, че и за тези проблеми знаем срамно малко. А подробните изследвания откриват пред науката за човека истински врати на непознати досега психологични явления.) Следователно, както виждаме, първенството на Фон Деникен е, най-общо казано, съмнително, още повече че и преди неговата първа книга се появиха много подобни книги — във Франция (Шару, Бержие, Тарад), в Италия (Колозимо) и преди всичко в Съветския съюз. А на Фон Деникен трябва да се признае умението да убеждава, авторската сила и уважението на масовия читател. (Тиражът на книгите му достига 50 милиона!) Нищо чудно тогава, че точно неговото име се свързва с тематиката. И все пак, независимо от споменатите автори, въпросите са съзрявали. Съзрявали са също и съмненията. * * * Доста дълго време, примерно до средата на XX век, науките, които се занимават с началото на човешката история и началото на цивилизацията, изпращаха от районите на своите изследвания и проучвания, от площадките на разкопките съобщения, в които нямаше място за никакви сериозни колебания. Изглеждаше, че още малко и всичко ще се подреди така, както са предполагали теоретиците на XIX век. Съмненията се появиха с новите разкопки, с новите открития. Трудностите и проблемите размътиха ясния, както изглеждаше, образ на праначалото. За какви затруднения става дума? Първо, установяването на нашето родословие не се оказа никак просто и лесно. Родословието на вида, който осъществи толкова бърз напредък. В еволюционната верига, започнала от човекоподобните маймуни, живели през късния терциер, и стигнала, до Леонардо да Винчи, Нютон, Айнщайн, не бяха намерени много брънки, част от тях впоследствие се оказаха с посредствена стойност от гледна точка на научната истина, а в някои места веригата се късаше, така че въобще не беше ясно какво да се мисли за нея. Защо някакъв, днес още неустановен, вид маймуни е направил такава главозамайваща кариера, която дължи на необикновеното съдържание и обем на своя череп? Какво, е станало с неандерталския, човек, който доста внезапно (в мащаба на историята на вида) е изчезнал навсякъде по Земята, оттам, където преди това се бил настанил? Откъде се е взел този вид, кроманьон (отпреди 30–40 хиляди години), на когото сме потомци по права линия и който със сигурност не произхожда от неандерталската линия? С какво да се обясни тази огромна разлика между кроманьонеца (негово дело са рисунките в Алтамира и Ласко) и неандерталеца — същество примитивно — разлика, която, ако е била плод на нормална еволюция, би могла да се създаде не по-рано от изтичането на милиони, да кажем, стотици хиляди години? Фактически тези съмнения се споделят от най-изтъкнатите антрополози. Професор Тадеуш Белицки, известен полски антрополог, в едно изказване по телевизията забеляза, че все още твърде много етапи от развитието на човешкия вид представляват за науката пълна загадка. Към тези загадки се отнася например общият произход — нашият и на човекоподобните маймуни. Не знаем точно причината за появяването на изправената фигура у нашите праотци, не знаем докрай дали можем да считаме австралопитека за наш родоначалник. Не знаем също точно какви причини са предизвикали тъй внезапното развитие на човешкия мозък. Нещо повече, тези въпроси бяха подкрепени от последните открития в Африка. Те доказват, че като вид сме значително по-стари, отколкото се предполагаше преди двадесет и пет години, че нашето праначало трябва да се пренесе в древното минало. Ако е истина, че историята на нашия вид датира от 3–4 милиона години, то още по-обезпокоителни са въпросите, свързани с това светкавично развитие през последните 300–100 века. Как е възможно това? Ето първия род неловки въпроси. Но преди да преминем към следващите, добре би било да се спрем за момент над един факт, който едва наскоро възбуди интереса на учените. Въпросът засяга черепа или с други думи големината на мозъка. Изтъкнатият биолог Реми Шовен — автор, когото ще цитирам неведнъж, казва: „Чак не му се вярва на човек с каква самоувереност някои палеонтолози твърдят, че всъщност всичко, което се отнася до генеалогичното дърво на човека, е известно.“ Според Шовен всеки от новооткритите факти ни повелява да поставяме нови въпроси и създава нови трудности при тълкуването. Ето един от тях. През 1913 година в село Боскоп (Трансваал, Южна Африка) са намерени останки от човешки скелет, който по всяка вероятност е обитавал тези земи преди бушмените. Точната раса на „човека от Боскоп“ не можа да бъде установена. Живял е преди около 10 000 години в епохата на мезолита. Едно обаче е сигурно. Този човек от Боскоп е притежавал мозък, по-голям от нашия! Нещо повече, оказа се, че и кроманьонският човек също е имал мозък, по-голям от мозъка на съвременния човек — около 1600 куб. см! Един от най-изтъкнатите съвременни археолози — Тобиас, пише на тази тема: „Не подлежи на съмнение, че както човекът от Боскоп, така и кроманьонският човек преди 20 000–25 000 години са притежавали по-голям мозък, отколкото ние днес… Не мисля, че имаме право да предполагаме, че човекът на бъдещето ще има глава, по-голяма от нашата…“ С други думи, ако приемем, че в хода на еволюцията не е имало смущения от рода на нечия намеса, максималното развитие на мозъка като вид вече е зад нас! Разбира се, връзка между големината на мозъка и интелигентността, както знаем, не трябва да съществува, но все пак… И още една забележка, този път на самия Шовен. Забележка, която трябва да накара да се замислят всички онези, които считат, че в еволюцията на човека вече няма тайни. И така мозъкът, т.е. органът, който в най-голяма степен отличава нашия вид от другите, у кроманьонския човек не е бил приспособен към настоящето, а към бъдещето! А нали това е същият мозък като нашия, само че по-голям? И какво е имал да прави кроманьонският човек с такъв голям мозък? Дали не го е развивал за по-късни и по-трудни времена? Трябва ли да се учудваме тогава, че Зайцев, след като обмисля всички тези въпроси и съмнения и сумира досегашните ни познания в тази област, стига до извода, че хипотезите, свързващи развитието на нашия вид с намесата, която са могли да извършат представителите на извънземна цивилизация в генетичната база на някоя от висшите маймуни, са равностойни, ако ли не и по-правдоподобни от другите теории и хипотези за произхода ни. Второ, оказва се, че науката за миналото на целия Нов свят, т.е. двете Америки, е твърде опростена. Доколумбовата история на Америка се оказа много по-богата, отколкото се смяташе досега. Археоложките открития в района на Централна Америка, Перу и Боливия и дори Северна Америка (вж. книгата на Керам „Първият американец“) позволиха да се установят редица учудващи факти. Бяха открити доказателства за съществуването на прастари, необикновено развити култури и цивилизации, чийто запас от знания в някои области е бил огромен. Нещо по-интересно, бяха установени много поразителни съвпадения между тези прастари доколумбови цивилизации и цивилизациите, разцъфтели в различните райони на Стария свят. Бяха направени различни опити да се изяснят съвпаденията (макар и само тези в областта на строителството), но науката не излезе извън някои хипотези, които наистина послушно се вместиха в рамките на старите схеми, но не придвижиха знанието напред. Трето, и археоложките, и архивните открития в различните части на Стария свят разрушават досегашното познание за развитието на нашата цивилизация. Просто тези открития не се вместват в досегашната научна схема. (За това ще напомня по-късно и много по-подробно.) Например изместването назад началото на египетската цивилизация от някои изследователи противоречи с официалното деление на развитието на културата на долен, среден, горен и късен палеолит. Ако хипотезата за началото на египетската цивилизация е вярна, това начало ще достигне времето на горния палеолит (преди 40–14 000 години). Естествено никой не възнамерява да отрича това деление, но нима не е възможно в една и съща епоха да живеят хора с необикновено ниска степен на развитие, а в същото време някъде другаде нивото на развитие да е много високо? Нима не наблюдаваме същото нещо и днес? И в края на XX век светът от време на време се разтърсва от сензационните открития за племена, които живеят на нивото на пещерния човек! В кръга на тези изумителни исторически загадки си струва да посветим няколко думи на историята на шумерите, и то не само от гледна точка на основното направление на тази книга. Археологическите изследвания през последните няколко десетки години позволиха да се опознае по-добре историята на този народ, появил се на историческата арена преди около 60 века и живял в североизточната част на Месопотамия. Десетки хиляди плочки с клиновидно писмо, открити в руините на Ниневия и на други места, разкриха необикновено пластичната картина на културата, познанието и обичаите на народ, чиято цивилизация със сигурност е една от най-старите, които познаваме и чийто произход остава загадка. Затова пък историческите свидетелства, които шумерите са оставили след себе си, свързват тяхната история с развитието на цивилизацията им с намесата на пристигнали от космоса същества. Свързват ги по начин, който не оставя никакво съмнение. На конгреса на Дружеството за древна астронавтика през 1979 година един от най-интересните реферати изнесе американският ориенталист Захария Сичин. Той се специализира именно в историята на шумерите, а рефератът му беше резюме на неговата книга „Дванадесетата планета“, издадена през 1976 година в Ню Йорк. Шумерите наричали съществата, пристигнали от космоса, „нефилим“, което на еврейски или арамейски означава „тези, които са паднали (или пристигнали) отгоре“. Те като че ли трябвало да научат шумерите на астрономия, математика и медицина. Благодарение на тях там се развила забележителна литература и прекрасно изкуство. Запасите от шумерски знания в областта на астрономията действително са толкова невероятни, че е трудно да се повярва във всичко, което шумеролозите казват на тази тема. В най-общи черти шумерите са знаели едва ли не всичко за строежа на нашата слънчева система. Знаели са например че Слънцето е центърът на тази система, знаели са също, че около този център кръжат девет планети, т.е. знаели са за откритата едва преди 199 години планета Уран, откритата преди 50 години планета Плутон. „Всичко, което знаем, ни е предадено от боговете“ — казват те за произхода на знанията си в намерените свидетелства. Тези богове научили жителите на Месопотамия да обработват земята, да строят водопроводни инсталации в градовете, да прилагат законите… В едно клиновидно писмо се изброяват повече от сто вида знания и изкуства, предадени на шумерите от небесните пришълци. За съжаление не мога да изложа подробно съдържанието на тази изумителна книга, както и изводите на автора за произхода на онези „паднали от космоса“ богове. Надявам се, че ще имам възможността да говоря за сензационните изводи на Захария Сичин подробно в следващата си книга. Бих искал да добавя, че Сичин е бил поканен в Камарата на лордовете, където е изнесъл кратък реферат за своите открития и хипотези. И накрая, четвърто, в областта на биологията се оказа, че пътят, изминат от забележителните открития на химията от XIX век, през теорията на Опарин и експериментите на Милър и Юри до синтеза на живата материя, не е никак прост. Но за това вече стана дума. И тези затруднения на науките, точно защото поотделно се занимават с миналото на живота на Земята, с миналото на човека и създадената от него цивилизация, попречиха на учените да ревизират остарелите вече възгледи. Промяната по-скоро е засегнала детайлите в архитектурата на познанието, а не целостта на фундаментите. Някои специалисти, след като се съгласиха със съществуването на много празноти в тълкуването на развитието на нашата цивилизация, прехвърлиха трудностите в друг коловоз. Този коловоз не доведе наистина до крайната цел, т.е. до отговора на въпроса: по какъв начин и кога нашият вид и нашата цивилизация са започнали онова фантастично развитие, но при все това породи необикновени открития. Преди всичко става дума за хипотезата, според която вълните на Атлантическия (Атланда) и Тихия океан (Му) са залели континенти с процъфтяващи на тях цивилизации. Днес тези хипотези вече не могат да се оставят без внимание. За изводите, които следват от хипотезата за Атлантида, ще говорим пак. Тук е мястото да кажем, че забележително развитие претърпяха до неотдавна осмиваните предположения, че някога в Тихия океан е съществувала огромна суша, претърпяла (подобно на Атлантида) ужасна катастрофа и погълната от вълните на океана. В тяхна подкрепа някои изследователи привеждат много достоверни аргументи. Един от тези автори-изследователи е инженер Й. Блумрих (бивш служител на НАСА, автор на известната книга за видението на „йезекиил“). Втората книга на Блумрих беше издадена през 1979 година със заглавие „Каскара и седемте свята“. Тя съдържа резюмета на индиански легенди от племето опи, придружени от научен коментар. Тези легенди гласят, че американските индианци произхождат именно от онзи унищожен материк Каскара, който някога се е намирал в Тихия океан (на територията на днешна Полинезия), т.е. те са потомци на претърпелите катастрофата. За спасяването им са помогнали — според легендите — пришълци от космоса наречени качини. В подкрепа на достоверността на тези индиански свидетелства Блумрих е събрал огромно количество археоложки, антроположки, етнографски, географски и геоложки доказателства. Надявам се, че и на тази сериозна и обширна работа ще мога да посветя известно място в моята следваща книга. Огромен труд на тема материка Му в Тихия океан разработва и проф. Луис Клод Венсан. През 1981 година се появи първият том от предвидената в четири части творба, озаглавена „Изгубеният рай Му“. Този първи том от труда на Венсан (той е професор по антропология) учудва както с богатството на събрания материал, така и с някои натрапчиви расови предразсъдъци. Като оставим настрана втория елемент на неговия труд, трябва да приемем, че Венсан е събрал толкова богат доказателствен материал в полза на съществуващия в миналото материк в Тихия океан, че това не може да остане без внимание. А доказаното от Луи Клод Венсан наличие на развита цивилизация на материка с един замах обръща с краката нагоре цялото ни познание за човешката праистория. Трябва да се подчертае, че голяма част от материалите, събрани от Венсан, е идентична с материалите и доказателствата на Блумрих. Но Венсан се старае да докаже и това, че всички стари култури в Азия, Африка и дори в Европа произхождат от цивилизацията Му. Работата на Венсан може да се оцени напълно едва след цялостното и публикуване. Но мисля, че още сега нито един учен, който се занимава с праистория, няма да може да отмине тези хипотези в своите изследвания. Горе-долу по същия път вървят в търсенията си и такива изследователи, като Агрест, Авински, Казанцев, Горбовски, Зайцев, Деникен, Шару, Лънан, Хойл, Бержие, Повел, Хепгуд, Шатлен, Навиа и много, много други. Те не се страхуват и от най-причудливите антитези, не се огъват под тежестта на знанието, събрано досега от цели поколения техни предшественици, които са и изтъкнати учени. Вече споменах някои от концепциите. Едни от тях приемат, че имаме достатъчно количество доказателства, за да смятаме, че в далечното минало нашата планета е била посещавана от представители на една или много извънземни цивилизации. Тези теория не разглеждат подробно характера на експедициите, макар да отчитат решителното им влияние върху културното и цялостно развитие на човешката цивилизация. Други теории се стремят да докажат, че дело на тези експедиции е била биологичната намеса в развитието на нашия вид. Благодарение на нея нашият родоначалник е станал разумно и интелигентно същество, а това е изменило историята на Земята и е позволило на потомците му да заемат толкова привилегировано място в биосферата на нашата планета. И така нашето съвременно биологично знание, макар на практика още да не е способно на подобен подвиг, все пак допуска възможността за такава намеса. Дори знае или, да кажем, теоретически знае, много начини, които биха могли да доведат до нея. Днес никой не се съмнява (макар вчера да се съмняваше), че генетичното инженерство ще отвори пред човечеството възможността за преобразяване на старите и създаване на нови видове. Само въпрос на време е молекулярната биология да започне да влияе върху генетичния код на човека. Естествено можем да се замислим дали е полезно и целесъобразно — нека ми се разреши да прибегна към метафората на един учен — „да променим римата в стиха на Гьоте“… Но не става дума за това. След като такава техника е по принцип в кръга на възможностите на нашата наука (въпреки всичко все още много примитивна), то може с пълна сигурност да предположим, че ако някъде съществуват цивилизации, и то по-развити от нашата, и те са притежавали тези умения. Затова схемата на тази „космическа хипотеза“ изглежда горе-долу така: преди хиляди години — 40 000–70 000 години — на третата планета от нашата Слънчева система са кацнали космически експедиции, изпратени от някаква необикновено развита извънземна цивилизация. Те пристигнали тук с цел да ускорят културното и цялостно развитие на планетата ни, като осъществят принципна намеса в генетичното наследство на най-развитото същество. Това означава, че преди това Земята дълго време е била наблюдавана, а може би и изследвана. Онези праисторически космонавти са знаели отлично с кого ще си имат работа… И към реализацията на задачата са пристъпили по точно разработен план (както би подхождало на високоразвита цивилизация). Много френски, съветски и английски учени не се страхуват да посегнат и към свидетелствата на Библията, за да потърсят в нейното съдържание символичен или косвен разказ за събитията, на които някога нашата планета е била театър. Те считат, че Библията, както и старите индуски книги с преданията, са носители на автентични сведения за нашето праначало. И към този проблем ще се върнем пак. И така най-подходящият лабораторен материал за всички експерименти (т.е. хората) бил поставен в съответния резерват (рая). А след това, когато намесата вече била извършена и се получили чисти като вид индивиди или такива с висока интелигентност, по всички възможни начини се действувало да не се допусне кръстосването на индивидите от новия вид с индивидите от стария (оттам в Библията толкова много забрани, отнасящи се за содомията — като че ли тя е била насъщният хляб на нашите предци). Какво е станало след това — не е известно. Дора Фон Деникен не знае. Може би експериментът бил толкова успешен и „отгоре“ са сметнали, че индивидите от нашия вид са способни за самостоятелен живот. Може би незадоволените от експеримента богове — косматите са решили да унищожат всичко (потоп? потопяването на Атлантида? на цивилизацията Му?) и да започнат отначало. Може би някои от пришълците са получили задача да останат на Земята и да продължат по-нататъшното подобряване на новия вид по „естествен път“. Накрая, възможно е да са ни оставили само ограничена самостоятелност, като са програмирали всичко за хиляди години напред, поставяйки си само задачата за по-нататъшен контрол и наблюдение (тезата за космическата зоологическа градина, обявена от един английски биолог)… И така тези предположения опитват да изяснят това, което е неясно в миналото на нашия вид. В едно нещо не могат да бъдат обвинени — в липсата на логика. Те се стараят да изяснят всички усложнения, с които изобилствува картината на нашето минало с намесата на извънземни цивилизовани същества. С други думи е метода „deus ех machina“. По отношение на това определение бих желал да припомня неговото значение. Това е развръзка в действието на антична трагедия, предизвикана от внезапното и неочаквано появяване на божество на мястото на драматичните събития. А спускането на божеството на сцената обикновено се извършвало с помощта на специална машина. Бог пристигал в машина. Струва си да отбележим, че според изложената преди малко теория за космическия произход на човешкия род, бог (представителят на друга цивилизация) също пристигал в машина (космически кораб). Много съм любопитен да разбера дали между бога в летящата машина и бога в сценичната машина няма някаква връзка… * * * Независимо от реакцията на повечето учени към изложената по-горе концепция, светът буквално е залят с вълна от литература, посветена на всичко тайнствено и неизяснено в нашата история. Естествено самият белег за тайнственост е достатъчна реклама, за да осигури на всяка книга от този род хиляди читатели, които страстно очакват нещо повече дори от такъв научен разказ, който максимално отговаря на истината. Повел и Бержие нарекоха това тъга по романтичната история. Но този вид популярност дължи своя необикновен успех още на един фактор, при това доста съществен. Интересът към тайнственото минало е израз на несъмненото и бързо освобождаване от влиянието на религията, което през последните години стана съдба на огромна част от обществото на развитите страни. Колкото дълго хората са вярвали в божествената намеса, в ролята на бог при „създаването на човека“, колкото дълго безусловно са вярвали в Библията, толкова дълго и цялата тайна на сътворението и всички други тайни на праначалото са следствие от ролята и намесата на Твореца. Но в хода на развитието на науката и знанието съвременният човек се освобождава от религиозните вярвания много по-бързо, отколкото може да се предположи, формално може би не, но фактически със сигурност. (Характерни са тук данните от статистическите изследвания, които показват диспропорцията между броя на изповядващите религия и нищожния брой вярващи в съществуването на душата, в задгробния живот, в сатаната и т.н.). И ето че именно литературата, за която говоря, започна да удовлетворява тази потребност от тайни, досега задоволявана от метафизичната вяра в небето и Твореца. Недооценяваме, както изглежда, нуждата от тази Тайна — с голямо „Т“ — в психическия живот на човека. Оттам и този напълно изненадващ успех на филма на Фон Деникен, успех, който никой не бе очаквал. Независимо от образованието, убежденията или културните нужди, човек мечтае за загадъчното, предпочита търсенето пред лесното обяснение на всичко. И ето че метафизичната тайна беше заместена от галактичната тайна. Този напредък на човешкото съзнание не бива да се подценява. Човек вече не вярва в задгробния живот, а вярва в живота извън планетата… Всички тези хипотези и разсъждения на учени и автори на книги от рода на „Спомени от бъдещето“ вероятно не биха представлявали нещо повече от популяризация на някои фантастични теории, близки до „чистата“ научна фантастика (от рода на известната книга на Лем „Гласът на Бога“), ако не бяха средствата за масова информация, които бързо разпространиха убеждението на учените за възможното съществуване на извънземна цивилизация, ако не бяха космическите кораби и ако не бяха… НЛО или неидентифицираните летящи обекти. Убеждението за възможното съществуване на извънземна цивилизация достигна до общественото съзнание едва тогава, когато човечеството научи за родените от него планове и действия, чиито разходи достигат милиарди. Ако практичните американци и деловите руснаци харчат толкова пари за различни устройства, които служат за намирането на извънземни цивилизации и установяването на контакт с тях, то сигурно трябва да има нещо… В това отношение не можем да обвиним в липса на последователност пито Казанцев, пито Шару, нито Фон Деникен. Същото е и с космическите полети. Полетите в космоса престанаха да бъдат мечта и мит, превърнаха се в действителност и всеки, който има телевизор, може да я види с очите си. И накрая — посещението на НЛО. Ако най-сериозните представители на съвременната наука признаят, че това не е измама, след като днес съществуват хиляди (да, да! нали книгата на Хайнек споменава само малък процент от случаите) установени и достоверни свидетелства, които доказват, че Земята вероятно се намира под „нечие“ извънземно наблюдение и — нещо повече — е район ма кацане на обекти, които може би произхождат от далечни планети, то защо също такива наблюдения и също такива посещения да не са били възможни преди хиляди години? А като се вземе под внимание, че проблемите на генетичното инженерство не би трябвало да представляват за една цивилизация, способна да организира космическа експедиция, по-голяма трудност от ваденето на зъб за нашия зъболекар, ще се окаже, че фантастичните хипотези на Деникен и другите не са чак толкова фантастични, както изглеждат, и във всеки случай са логични и имат логична връзка. Защото, дори ако тези далечни гости бяха дошли на планетата ни с благородната мисия да ни цивилизоват (нещо като мисионерите при човекоядците, каквито може би сме били), поставете се, моля, за момент на мястото на учените от космоса (защото щом е имало такива експедиции, в тях със сигурност е имало и учени), пред които се отваря такова приказно поле за действия, такава фантастична лаборатория, каквато е цялата наша планета от средна величина с нейната флора и фауна! Да им се учудваме ли, че са пожелали да вкусят блаженството на творци, създавайки нови видове и условия за културно и цивилизовано процъфтяване? Ето защо започнах с протеста на д-р Хайнек. Надявам се, че изложих ясно намеренията си? * * * Позовавайки се на авторитета на този учен и специалист от висока класа, се отказах от примерите, които могат да се намерят в други доклади или свидетелства. Както вече споменах, световната литература днес наброява стотици книги за НЛО, книги, понякога много сериозни. Но не искам да свеждам тези разсъждения само до разкази за НЛО и до преживяванията на американските лунонавти. Да припомним един друг въпрос, който навремето предизвика много шум: удивителните приключения на изкуствените спътници и космическите станции, изпращани от Земята в околоземни орбити. Ето няколко примера. Разположената на орбита през 1962 година космическа станция „Ана“ един ден престанала да действува. Смятало се, че е замлъкнала завинаги. Но се оказало, че след шест месеца се обадила отново, като че ли нищо не е било… Нещо по-интересно, започнала да действува почти едновременно с друга космическа станция — „Телстар 2“, разположена на орбита през 1963 година, която се загубила на 16 юли и започнала отново да работи нормално (след един месец) заедно с „Ана“. Същото се случило една година преди това със спътника „Трансмит 4-В“, който замлъкнал за шест месеца. През 1964 година това явление се повторило четирикратно. Един от експертите на НАСА отбелязал: „Всичко изглежда така, сякаш апаратурата на тези станции е била демонтирана, а след това отново монтирана.“ Ще спомена и за космическата станция „Еол“, която продължително време се ръководела от принципа „никога в неделя“, т.е. в неделя не работела. Разбира се, онези, които са я конструирали, не са имали такова намерение. Накрая, не могат да бъдат оставени без внимание докладите на стотици пилоти, които са отказали да признаят НЛО, за да избягнат неприятности и обвинения от различен вид. Къде се крие причината всички донесения за НЛО да се приемат от учените толкова скептично? В основата на тяхната въздържаност е убеждението, че в рамките на известните ни физически закони далечните полети през космоса са невъзможни, като се има предвид, че най-късите междузвездни разстояния се пресмятат в светлинни години. Това означава, че дори ако НЛО се движеха със скоростта на светлината (!), от момента на старта до момента на кацането трябва да минат години, ако не и векове, както и за да се предаде или получи някаква информация или поръчение. Да не говорим пък за другите явления, които възникват при движение със скорост, близка до скоростта на светлината (300 000 км/час). Струва ни се, че това е трудност, невъзможна за преодоляване. Но въпреки че не съм специалист в тази област, ще си позволя да отбележа, че това е по-скоро трудност, която се дължи на нашето незнание. За да не бъда голословен, ще се позова на два авторитета. Един от тях е изтъкнатият френски астроном П. Герен, автор на книгата „Планети и спътници“ (Ларус, 1967 г.). Другият ще спомена след малко. Ето какво пише Герен в заключението на книгата си: „Болшинството от хората на науката считат за принципно невъзможни пътуванията в междузвездното пространство, което предполага, че и другите разумни цивилизации на космоса, колкото и да ни превъзхождат, са осъдени като човека да останат затворени в своята планетна система… Що се отнася до мен, аз се колебая да приема тази гледна точка. Мисля, че гореспоменатото схващане (става дума за теорията на относителността и време-пространството в четири измерения — А. М.) е напълно правилно и никога няма да се подложи на съмнение. Но както вече казах, не отхвърлям мисълта, че бъдещият напредък в областта на теоретичната физика (по-близък, отколкото ни изглежда) ще ни позволи да открием, и то на ниво, каквото още не сме постигнали — нови свойства на природата, които именно по тази причина не биха се подчинявали на горното схващане… Можем да предположим, че бъдещото развитие на науката няма да ни принуди да отхвърлим теорията на относителността: даже напротив, нищо не ни забранява да мислим, че това развитие ще разтвори пред нас нови, досега затворени врати, които водят към напълно нови области на знанието и чието използуване на теория и практика може да доведе до неизброими придобивки, каквито нашето незнание не ни позволява да обхванем. Ако един ден бъде постигнат такъв напредък, това ще бъде заслуга на най-добрите съвременни физици-теоретици, които изследват математическата структура на времето и пространството на базата на опитните данни за свойствата на материята на нивото на елементарните частици. В тази област всичко или почти всичко все още предстои и едва сега започва да се взема под внимание възможността за разработване на единна теория на гравитацията и електромагнетизма, което се опитваше да направи Айнщайн през последните години от живота си… Ако тези модели… биха могли да се приложат в мащаба на макросвета, това ще означава, че класическата физика описва само едни от аспектите на Вселената — този, който се намира в границите на нашите сетива и нашите съвременни инструменти и който се осъществява във време-пространството с четири измерения. Дали съществуват във връзка с това други измерения на пространството, които още не сме успели да изследваме и благодарение на които бихме могли да използуваме «съкращения», които ще ни позволят да се пренесем от един район на Вселената в друг, без да е необходимо да преодоляваме разстоянието, разделящо тези райони, в Айнщайновата четириизмерна последователност? Дали пустотата не крие в себе си количества енергия, значително по-големи от тези, които можем да постигнем благодарение на анихилацията на материята, както напоследък се предполага? Още е твърде рано да се отговори на тези въпроси, но някои съвременни специалисти признават в частни разговори, а дори и публично, че поставянето на такива въпроси никак не е абсурдно и това е именно този нов факт, който трябва да поведе към размисъл и предпазливост всички, които смятат междузвездните пътувалия за невъзможни. И затова, ако човек успее някога да създаде летящи машини, предназначени да изследват междузвездното пространство, тези машини много ще се различават от днешните ни ракети и по формата, и по принципа на действие, така както термоядрената бомба се различава по принципа на действие от тротиловата бомба.“ Мисля, че си струваше да загубим няколко минути, за да се запознаем с това авторитетно мнение. Вторият глас в тази дискусия, на когото бих искал да се позова, е на един друг французин — Жан Пиер Пти. Жан Пиер Пти е служител в Националния център за научни изследвания в Париж, следователно, като се има предвид рангът на това учреждение (най-високото ниво на научните изследвания във Франция), също е компетентна личност. През юли 1975 година той представи в Парижката академия на науките своята хипотеза за принципа на задвижване на „летящите чинии“. Пти счита, че запасът ни от знания е напълно достатъчен, за да разберем принципа, който им позволява да се движат с такава скорост. Истината е, че въпреки всичко Пти говори за скорости, значително по-малки от тези, които са необходими за преодоляване на разстояния, измервани в светлинни години. Ако някой от читателите проявява любопитство към детайлите на неговата концепция, той ще я намери (цялата) във френското месечно списание „Сианс е ви“ от март 1976 година или (в резюме) в брой 36 на „Жиче и новочесношч“ — приложение на вестник „Жиче Варшави“. Концепциите обясняват не само скоростта на НЛО, тяхната необикновена способност за светкавично маневриране, формата им, но и причините, поради които светят или се движат безшумно. Трябва също да, се добави, че повечето от явленията, свързани с появата на НЛО, като че ли могат да се обяснят по много по-прост начин, като се заобиколят трудностите, за които споменават специалистите. Можем да предположим (ако приемем, че НЛО са изпращани от някаква извънземна космическа цивилизация), че на много планети или луни в нашата система съществуват „бази“, откъдето „екскурзиите“ в околностите на нашата планета не би трябвало да представляват особена трудност за същества, които са достигнали високо ниво на техническо развитие. Но това естествено е само хипотеза… В статията на Жан Пиер Пти се намира между другото следното изречение: „(…) Солената вода като добър проводник на електричеството позволява на летящите чинии да се движат под вода и това обяснява много от съществуващите свидетелства, които съобщават за НЛО, изплували от вълните или изчезнали в техните дълбини.“ НЛО в морските дълбини?! НЛО, движещи се под водата?!… Изчезват екипажите, остават корабите Това станало през 1872 година. Търговският платноход „Дей Грация“ срещнал близо до Азорските острови странен, като че ли блуждаещ кораб. Морето било напълно спокойно. Нищо, освен блуждаещия кораб на хоризонта. А този кораб бил английската бригантина „Мари Селест“, която плувала бавно с напълно, опънати платна. Когато платноходът стигнал до бригантината, моряците от „Дей Грация“ скочили на палубата. За тяхно огромно учудване се оказало, че корабът е безлюден. Безлюден, но нямало съмнение, че екипажът му го е изоставил наскоро. На палубата още съхнело бельо, на масата имало чаши с топъл (!) чай, а също лули, които още димели (!). В една от кабините имало захвърлена физармоника и отворена нотна тетрадка. На масата в капитанската каюта лежал златен часовник… На бригантината не липсвала нито една от спасителните лодки и моряците от „Дей Грация“ започнали да оглеждат морето, за да видят някъде плуващо тяло или някаква друга следа, която да изясни съдбата на екипажа на „Мари Селест“. Но морето било пусто и тихо. Вторият офицер на „Дей Грация“, Оливър Дево, по-късно дал показание, че всичко изглеждало така, като че ли екипажът е напуснал кораба в голяма паника, прибързано. Нещо повече, оказало се, че моряците на „Мари Селест“ оставили на кораба цялото си имущество: дрехи, бельо, лични вещи. Нищо не липсвало, дори — както казах — лулите, толкова близки на моряшкото сърце. По време на пътуването капитанът на „Мари Селест“ бил придружаван от съпругата и дъщеря си. Изглежда, само те взели със себе си малко от личните си вещи. Липсвали също документите на кораба, секстантът и хронометърът. Затова пък останал недокоснат товарът на „Мари Селест“. И то не какъв да е товар, а 1500 бъчви чист алкохол. Следователно не можело и дума да става, че корабът и екипажът му са станали жертва на пиратско нападение. Нито един порядъчен пират не би пренебрегнал такъв съблазнителен товар. На кораба нямало и следа от борба или бунт. И най-после (тъй като и това трябва да се вземе предвид) — нямало доказателство за масова лудост. В кухнята, в печката още горял огън, а котката, която се разхождала там, още не била изгладняла. С една дума пълна загадка. Тайнствените следи Разбира се, властите провели старателно разследване. Специална комисия подробно изследвала кораба и установила още няколко изумителни факта. И така на палубата на „Мари Селест“ били открити следи, свидетелствуващи, че корабът вероятно се е блъснал в нещо непознато. Следите били от надрасквания, направени от някакъв остър или режещ предмет, при това те се виждали от всички страни на височина около 50 см над ватерлинията. Може би някакъв кораб се е приближил опасно близко до „Мари Селест“? Това би било много странно. Първо, сблъскването е от двете страни. Второ, този тайнствен кораб би трябвало да бъде нещо от рода на подводница (през 1872 година!), за да може след като отвлече, да речем, екипажа на бригантината, да изчезне толкова бързо, че от „Дей Грация“ никой нищо да не забележи. Освен това от дясната страна на кораба бил открит дълъг прорез, чийто произход не могъл да бъде установен, което не е банална констатация. Това означавало, че той не е бил направен с някакъв от познатите дотогава уреди и инструменти. Тъй като не намерила логическо обяснение на цялата история, прокуратурата хвърлила подозрението върху капитана на „Дей Грация“ — Мурхаус и, разбира се, на целия екипаж. Заподозрели ги в убийство на екипажа на „Мари Селест“, а целта на това убийство била твърде конкретна: да получат наградата за откриването на дрейфуващия кораб и неговия товар. Като се има предвид и едното, и другото, наградата нямало да бъде малка. Следствието по делото било прекратено, но в продължение на 14 години екипажът на „Дей Грация“ не можел да отхвърли подозрението. Едва през 1886 година били обявени резултатите от лабораторните изследвания, които установили, че никъде не са намерени следи от престъпление. Във всеки случай трябва да се учудваме, че толкова важни резултати, развълнували общественото мнение, са обявени едва 14 години след събитията. Защо? Може би за да не се предизвиква безпокойство, което в края на краищата би било оправдано, като се имат предвид тайнствените обстоятелства, съпътствуващи изчезването на екипажа на „Мари Селест“? Всъщност с този въпрос бихме могли да приключим с фактите по тази история. Писателите изясняват Но добре ще бъде да дадем още няколко интересни подробности. Необикновената история с английската бригантина предизвикала голямо вълнение в света. Вестниците й посветили цели колони. (Какво голямо значение е придадено на събитието показва фактът, че и Английския морски музей се намира модел на „Мари Селест“.) Всичките обстоятелства около това изчезване били толкова необикновени, че може би изисквали интелигентността или интуицията на някакъв Шерлок Холмс. Но Шерлок Холмс бил фиктивна фигура, а жив бил този, който го е създал. Конан Дойл решил да разкрие тайната на „Мари Селест“. Той подробно изучил цялата документация и стигнал до извода, че причина за всички непонятни събития на „Мари Селест“ бил… готвачът. Според английския писател готвачът просто полудял и изтровил всички моряци на английската бригантина. Първи загинал капитан Бригс и това обяснява защо корабният дневник свършва на 24 ноември, а на 4 декември (деня на срещата на „Дей Грация“ с „Мари Селест“) са умрели тримата последни членове на екипажа. Готвачът хвърлил техните тела в морето и сам скочил след тях… За Конан Дойл това е единственото логично обяснение… Логично… може би. Но неправдоподобно и не съответствуващо на установените факти. Възможно ли е някой от моряците да не заподозре нещо необикновено или ненормално, след като хората измират един след друг? Сигурно готвачът е бил запален читател на Конан Дойл, за да скрие така великолепно всички следи след извършване на престъплението… Версията на създателя на Шерлок Холмс може би е интересна, но естествено не изяснява загадката на „Мари Селест“. И друг, популярен преди сто години писател — Киплинг, опитал силите си в разгадаването на тайната. За да изясни факта на изчезването на десетилетия екипаж, той решил да прибави три допълнителни лица! Тези трима души капитан Бригс взел назаем от… Мурхаус, преди да тръгне на път. По време на плаването един от офицерите на „Мари Селест“, доведен до лудост от физармониката на съпругата на капитана, опитал да строши нещастния инструмент. Но не бил внимателен и убил съпругата на капитана, след което се самоубил. Ужасеният екипаж избягал. Останали само тримата моряци, наети от Мурхаус. Те се върнали на своя кораб, но капитанът на „Дей Грация“ не казал това на никого в желанието си да получи високата награда за намирането на „Мари Селест“ и нейния товар. Разказът, разбира се, е още по-невероятен от този на Копан Дойл. Ето и още една хипотеза, която по онова време обиколила света. Край „Мари Селест“ внезапно от океана изникнал остров. Екипажът напуснал кораба, за да разгледа новата суша. Когато всички се намирали извън бригантината, островът се потопил отново в морските бездни, а напуснатият кораб бил намерен от „Дей Грация“. Естествено и тази теория не се съобразява с всички обстоятелства по изчезването на екипажа на „Мари Селест“. Какво да говорим повече — никоя хипотеза или теория не е успяла да изясни това изчезване, като се съобрази с всичките обстоятелства, за които вече споменахме; следите по палубата, изоставеното имущество (дори обувките) и всички спасителни лодки; а най-накрая основния факт, че всичко, което се е случило, е трябвало да се случи от 20 минути до половин час преди появяването на „Дей Грация“. Въпросът за изчезването на екипажа на „Мари Селест“ и досега не е изяснен. Ако днес се връщаме към него, то е не само за това, че е един от хилядите трагични случаи на фона на моретата и океаните на нашата планета, но преди всичко за това, че е случай, много подробно записан в хрониките на световното корабостроене, при това случай, който представлява брънка от веригата тайнствени събития, които никой никога не е изяснил. Не само екипажът на „Мари Селест“ е изчезнал безследно. Ежегодно се слушат подобни произшествия. Една година те са по-чести, друга — по-редки. А някои дори са доста близки по време до нас… Не само „Мари Селест“ От 130 години насам застрахователните компании си имат работа с подобни произшествия и всеки път както властите, така и тези компании провеждат подробни разследвания в старанието си да открият причината за катастрофата. Много от тях могат лесно да се обяснят, описанията на много други достигат до пресата — дори да липсват очевидци на произшествието, призивите за помощ по радиото или метеорологичните бюлетини също не оставят място за съмнение каква драма се е разиграла по морските простори. Но не за тези произшествия ще пишем, тъй като не искаме да усложняваме разказите с въпросителни, свързани с причините за тази или онази катастрофа. Затова пък когато изчезва екипажът, а корабът, недокоснат — заедно със съдържанието си и най-често с товар — кръжи като призрак по океана, докато не го срещне друг кораб или докато не заседне някъде в плитчините, работата става загадъчна и тревожна. А ако има много такива загадки?… В началото на 1975 година издаваното в Гдиня месечно списание на Командуването на военноморските сили „Пшеглонд морски“, смятайки, че то е призвано за това, повдигна въпроса за историята на корабите-призраци. Статията на командора доцент инженер Нарцис Клатка привежда няколко факта от стотиците, записани в хрониката на корабоплаването, и търси причините за загадъчните събития. За опитите да се намери ключ към тази тайна ще стане дума към края на разказа. Тук бих желал само да предам няколко по-съвременни факти, цитирани в статията (препечатана и в „Жиче Варшави“ от 3 март 1975 година). И така, през 1969 година 19 кораба са били изоставени от екипажите си; през 1970 — 23; през 1971 — 18; през 1972 — 20, а през 1973 — 45. За съжаление авторът не съобщава в колко от случаите екипажите на изоставените кораби са били открити. Към тези данни би трябвало да се добави още и броят на безследно изчезналите кораби, което само по себе си е непонятно през втората половина на XX век. И така, такива кораби е имало през 1970 година — 1, през 1971 — 1, през 1972 — 2, през 1973 — 3. Това са статистическите данни. А сега да се върнем към фактите. „Сийборд“ и другите Фермерите и рибарите, живеещи в малкото селце Ърсън Бийч, недалеч от Нюпорт (Роуд Айлънд), забелязали през лятото на 1850 година някакъв кораб, който с вдигнати платна и дори с окачени флагове плавал към брега. За учудване на тези, които наблюдавали маневрите му, той плащал право към една плитчина, в която заседнал. Но на борда на кораба не се появил никой. Бързо разчели името му. Това бил „Сийборд“ — кораб, който очаквали в пристанището, но в никакъв случай не и на плажа… Когато първите любопитни се качили на палубата, се оказало, че корабът е абсолютно безлюден. И подобно на описания случай с „Мари Селест“, всичко изглеждало така, като че ли екипажът е напуснал кораба преди миг: кафето още било в каната, в кухнята се варял обедът на екипажа. Във въздуха още се носела миризмата на тютюн, а освен това на кораба всичко било в идеален ред. Само едно дворно куче, неособено гладно, посрещнало гостите… Отначало помислили за някакво престъпление, но се оказало, че няма доказателства, свидетелствуващи за такова деяние. На кораба нямало следи от борба или кръв, а морето не изхвърлило никакво тяло. Да се предположи, че чудовище е погълнало екипажа, без да остави следи от пребиваването си на кораба и отказвайки се от кучето… било невъзможно. Повтарям: корабът бил в добро състояние. Небето — безоблачно. И все пак какво е принудило екипажа да напусне кораба, когато, брегът вече се виждал? Следствието, както и в случая „Мари Селест“, не дало никакви резултати. Никой повече не видял екипажа на кораба. През 1883 годила дежурните на морския фар в Кен би (Орегон) наблюдавали с удивление маневрите на шхуната „Дж. Б. Коузинс“. Корабът с дължина 260 метра, без да има причина, се завъртял на 90 градуса и се насочил, право към плитчината, в която заседнал, както и „Сийборд“. Наблюдаващите помислили, че това е някаква грешка в маневрирането и след миг ща се появи екипажът, за да напусне намиращия се в опасност кораб. Но никаква спасителна, лодка, не била спусната във водата и на кораба не се виждали признаци на паника. Впрочем, изобщо не се виждал никой. И този кораб, както се оказало, бил напълно опустял. Всички спасителни лодки били по местата си. Печката в кухнята била още топла, а водата в тенджерата с картофи, току-що се била изпарила… В кубрика, на масата, още стояли остатъци от храна, в бордовата книга всичко до последния ден, било записано. Нищо не показвало, че тук са се разиграли някаква драстични или сензационни събития. Нормална атмосфера на спокойно напуснат кораб… Като че ли някой не знам за кой път е заснел един и същ филм. И този екипаж никога не бял открит. И тук следствието трябвало да приключи без окончателно заключение. …"Розали" бил голям търговски кораб, който редовно извършвал рейсове до Хавана. През 1840 година корабът бил намерен, без жива душа на борда. Единственото живо същество на кораба, бяло едно изгладняло канарче. Платната били спуснати, а товарът — недокоснат, което изключвало някакво пиратско нападение. В този случай следствието сметнало, че причина за изчезването на екипажа била… епидемия от масова лудост. Но това заключение не било подкрепено с нищо конкретно. Никакви следи Трябва да се отбележи, че в хрониките на морските катастрофи са описвани и случаи на различни мистификации, чиято цел е била да се укрият следите на някаква подлост или престъпление: кражба или убийство. В повечето случаи екипажът напускал кораба, симулирайки катастрофа, и се е пръскал някъде по света, отнасяйки със себе си плячката или тайната за общото престъпление. Но при цитираните случаи нито веднъж не е бил установен опит за подобна мистификация. На 7 февруари 1953 година английският търговски кораб „Рейнс“ забелязал между островите Никобар и Андеман блуждаещия моторен кораб „Хоулчу“. И този път се оказало, че екипажът на кораба е изчезнал. Самият кораб бил в отлично състояние. Снабден бил и с храна. И тук тя била току-що приготвена, масата била подредена… Радиото работело, така че екипажът лесно би могъл да извика за помощ, ако е бил заплашван от опасност. Също не били установени никакви следи от борба, или паника. Точно същото се случило преди 13 часа с яхтата „Глория Кълита“ от Сен Винсент. Само че тази яхта била забелязана в Мексиканския залив. Морето било спокойно, на палубата всичко било наред, само от екипажа нямало и следа. И тук следствието приключило със стереотипната формулировка „Причините за напускането, на кораба от екипажа не са изяснени“. През 1944 година в открито море, недалеч от бреговете на Флорида (това е вече Бермудският триъгълник), бил намерен кубинският търговски кораб „Рубикон“, също без екипажа. Корабът бил в добро състояние, на борда не липсвало нищо. Шляело се единствено самотно куче. Цялото имущество на екипажа се намирало на мястото си в идеален ред. Липсвала една спасителна лодка, но трудно е да си представим, че тя би побрала целия екипаж — над десет души, който впрочем никога не бил намерен. В същото това време било сигнализирано и за изоставянето на още един кораб — френския катер „Бел Айл“. Никакви следи от борба. Платната — на мачтите. Навсякъде се повтарят едни и същи бележки и наблюдения на първите свидетели или специалисти. Всеки път водещите следствието установяват, че корабът е в отлично състояние. Ако това били, както допускала пресата в продължение на редица години, случаи на пиратски нападения, извършвани всеки път по един и същи начин, тези пирати трябва да са действували в продължение на повече от един век и освен това, водени само от чистото желание за нападение, тъй като товарът винаги оставал непокътнат. Струва си да припомним още и случая от 1917 година. Жертва на това произшествие бил търговският кораб „Зебрин“. Изоставен от екипажа, корабът бил намерен недалеч от Шербург. И тук масата в кубрика била сервирана (изглежда, че тези тайнствени събития са се развивали винаги по време на хранене). И тук бельото още се сушало на палубата, а бордовия дневник, без да сигнализира за нещо подозрително, бил воден до последния ден. Поради това, че е било по време на война, подозрението паднало върху немска подводница. Предположило се, че подводницата пленила екипажа на „Зебрин“ и че след това, сама принудена да бяга, го е взела със себе си, а кораба оставила. Но и това обяснение буди сериозни съмнения. Екипажът на подводницата е трябвало да вземе в плен екипажа на търговския кораб, без да остави на този кораб никаква, абсолютно никаква следа от присъствието си! А освен това подводницата все пак е могла да унищожи лишения от екипаж кораб с едно малко торпедо. Във всеки случай всички тези събития са съпроводени от едно направо ужасяващо спокойствие. А все пак трябва да е ставало нещо. Ясно е, че това „нещо“ е ставало внезапно, изненадващо за екипажа, парализирало е желанието за съпротива и накрая го е принуждавало да напусне кораба, а заедно с кораба и цялото си имущество… При 90 процента от случаите на корабите не били установени никакви следи от борба. И така, нима става дума само за отвличането на екипажа, и то на живия екипаж? Нищо повече? За какво? По какви причини в продължение на повече от сто години „нещо“ проявява интерес към екипажите на кораби, а понякога и към някои банални инструменти? Може би вместо „нещо“ трябва да се употреби думата „някой“? Списъкът не е пълен Казахме, че сред множеството случаи на намерени без екипажи кораби не са били установени никакви следи от борба. Но все пак невинаги е било така. На 31 януари 1921 година заседнала в плитчините край Флорида петмачтовата американска шхуна „Каръл А. Диъринг“, която два дни преди това била видяна на север от Каролинските острови. Шхуната била изоставена от екипажа и следите му никога не били открити. Корабът не е давал сигнали за помощ, но липсвали всички спасителни лодки, липсвали корабните документи и много инструменти. В капитанската каюта царял безпорядък, шкафовете били разтворени, а съдържанието им се търкаляло по пода. Освен това всичко свидетелствувало, че известно време заедно с екипажа са пътували някакви неизвестни лица. Рулевото устройство на шхуната било повредено, щурвалът бил изпочупен. На палубата и по кораба били закачени червени фенери, сигнализиращи, че корабът не е в състояние да контролира маневрите си. В този случай заключенията на следствената комисия били мотивирани поне със състоянието на кораба. Смятало се, че това е нападение. Тази обосновка би могла да се приеме, ако не беше фактът, че по същото време в продължение на няколко месеца именно в Атлантическия океан са изчезнали безследно дванадесет кораба. И те, подобно на „Каръл А. Диъринг“, не подали сигнали за грозящата ги опасност. По същия начин на кораба „Джейнс Б. Честър“, забелязан на 26 февруари 1855 година на северозапад от Азорските острови, не била открита нито една жива душа от екипажа, който наброявал повече от десет души. Затова пък имало следи, свидетелствуващи, че „нещо“ е минало или докоснало кораба, „нещо“, което е предизвикало паника. Платната били частично изпокъсани, столовете и креслата — преобърнати (възможно е да се е водила някаква борба), дрехите и бельото — разхвърляни по палубата и каютите. Не били намерени следи от кръв, а корабът разполагал с достатъчно запаси от вода и храна. Нещо повече — целият му товар бил непокътнат. И още нещо: спасителните лодки били недокоснати, но пък липсвали документите на кораба и компаса. Като се изключи това, корабът бил в състояние да плава. И тук, както се вижда, опасността трябва да се е появила внезапно, макар и не толкова, за да не се опита екипажът да събере имуществото си. Опасността се е появила и… И ето че не се знае какво се е случило по-нататък. Какво е станало с екипажа? Всички са скочили във водата или нещо друго? Макар че ако е станало така, рано или късно морето би трябвало да изхвърли на брега някакво тяло. Обръщам внимание, че това нито веднъж не се е случило. Моля да си припомните тази забележка, когато стане дума за опитите за изясняване на тези събития. Предполага се, че и тук, както в многото подобни случаи, екипажът е бил принуден да се прехвърли, на борда на друг кораб… Принуден? С какво? С каква цел, след като товарът е останал недокоснат? И какъв е бил този друг кораб, защо за екипажа никой нищо не е чул? В повечето заключения от следствията се твърди, че екипажът е намерил смъртта си в океанските вълни, но това нищо не обяснява. Не обяснява нито причините за трагичния край, нито произшествията, довели до него. Впрочем трябва да се добави, че капитаните в повечето случаи са били опитни мореплаватели, познаващи своя занаят. Така било например в случая с кораба „Елтьм“, който извършвал рейс край бреговете на Корнуел. Капитанът на кораба бил човек, добре познат в онези краища и ползуващ се с уважение… Напуснатият от екипажа кораб: бил намерен върху крайбрежните скали през 1929 година. Корабът бил изследван изключително подробно и в неговите устройства не била установена никаква авария. Никой от екипажа на кораба не бил намерен. Морето не изхвърлило никакво тяло. Повтарям това толкова често и настойчиво, защото може в края на краищата да се случи екипажът да напусне кораба, ако той е в опасност, но след известно време все един или друг от моряците се връща в родината или при семейството си, В цитираните досега случаи това не е станало пито веднъж! 2 юли, недалеч от Азорските острови Най-лесното обяснение на случаите е версията за внезапен пристъп на лудост… В края на краищата можем да приемем това, ако става дума за самотни мореплаватели, въпреки невъзможната проверка, което е и много удобен претекст. Но когато има многочислен екипаж? Ето хронологията на събитията, случили се през юли 1969 година. На 30 юни английският параход „Мапълбенк“ забелязал кораб с дължина двадесет метра, носен от морските вълни. Случай, сам по себе си банален. Но на 4 юли английският кораб „Котопакси“ се натъкнал по пътя си на десетметрова яхта с вдигнати платна. Яхтата се управлявала автоматично. На корабната палуба — нита една жива душа. На 6 юли либерийският параход „Голър Фрост“ срещнал яхтата на шведа Петер Уолин „Пътешественик“. Петер Уолин бил известен шведски самотен мореплавател. Яхтата била изработена от стъклопласт. Вълните я носели, а на палубата — никой. На 8 юли английският танкер „Хелсона“ също се натъкнал на изоставена яхта. И накрая, на 10 юли, бил намерен тримаранът на известния английски самотен мореплавател Доналд Кроухърст. Всичките му платна били вдигнати. На палубата — никой. Вече само по себе си намирането на пет изоставени кораба по едно и също време би трябвало да предизвика най-малко безпокойство, но „случаите“ не се изчерпват само с това. На три от петте кораба последните записки в корабните дневници били от 2 юли! Нещо повече — и петте били с вдигнати платна и били намерени близо до Азорските острови! Английските експерти метеоролози заявили: „Не сме отбелязали през този период атмосферно явление… което би могло да обясни тези факти.“ (А трябва да се добави, че няколко дни по-късно изчезнала някъде южно от Португалия яхтата „Скотиш Лейрд“, като че ли събитията са се пренесли от Азорските острови на изток.) Един от случаите предизвикал голяма сензация. Това било изчезването на Доналд Кроухърст. Името на самотния мореплавател било твърде известно, за да не бъде официално или поне полуофициално коментирана неговата тайнствена смърт. Липсата на място не позволява подробен разбор на тази история, макар тя със сигурност да заслужава внимание. Официалната версия гласеше, че Кроухърст — победител в известната околосветска регата за самотни мореплаватели „Голдън Глоуб“, организирана от „Сънди таймс“, се е самоубил. Направил го е в пристъп на „параноя на фона на мания за величие“. Намереният на тримарана му „Тинмът Електрон“ корабен дневник, както и другите записки, като че ли съдържали доказателства, които сочели, че Кроухърст е давал през цялото време фалшиви информации за трасето си, съчинявал е всевъзможни данни, за да се мисли, че се придвижва бързо напред. Кроухърст, който се страхувал от неизбежното компрометиране, накрая се хвърлил в морето, като взел със себе си компаса и други инструменти (?). Естествено това предположение е недоказуемо. Но по-интересното е, че никога никъде не е бил публикуван пълният текст на записките в корабния дневник на Кроухърст. От тези лични бележки били обявени само няколко фрагмента. От тях читателят може да се досети и за нещо съвсем друго. Записките съдържат нещо от рода на призив, на прокламация, отправена към човечеството. Кроухърст започнал да пише тази прокламация на 24 юни, съобщавайки, че трябва да бърза, защото му остават да живее само седем дни. Съобщението е много странен факт, тъй като рядко самоубиец уточнява предварително датата на своето деяние. Както казах, малка част от тези бележки станала достояние на общественото мнение. И все пак нещо се е промъкнало. За какво става дума в публикуваното? За твърде необикновени неща. Там има бележки на Кроухърст за „космическите, същества“ (а може би и за контакти, с тях.). Говори се за странна игра на съществата от космоса, (бог и неговия син), основаваща се на преобразяването на маймуни в богове… „Играта беше великолепна дотогава, докато маймуните нищо не знаеха за боговете…“ (по-нататъшният фрагмент на тази част е цензуриран.). „Причината за много безпокойства на човека. — пише. Кроухърст — е това, че космическите същества си играят с нас… Обичам — изповядва той — играта и съм на същото, мнение, както онези космити… Но съм също и човек и като си помисля за множеството страдания, причинени на човека в тази игра на космическите същества, ме изпълва възмущение…“ Естествено написаното, може да се приеме за резултат на болестни фантазии или халюцинации, свързани със самотата. Но също и като важен фрагмент на някакво послание… Накрая, Кроухърст пише: „Имам неприятности с космическите, същества… Нещо тук не е наред… Чувствам, че, бих могъл да направя това по-добре от тях…“ (Цитирано е по книгата на Патрис Гастон „Тайнствените, изчезвалия“.) С една дума всеки може, да приеме обяснение, което му е удобно… Във всеки случай, ако на едно и също водно пространство в един ден три кораба са изоставени от екипажите си, а останалите — два дни преди или след това, — въпросът започва да приема необикновен аспект. А екипажите все пак никога не бяха намерени… Жул Верн и „Шотландия“ Към списъка на писателите, опитвали се по свой начин да обяснят тайнствените изчезвалия на екипажи, би трябвало да добавим, и името на Жул Верн. Да се върнем малко по-назад. През 1866 година се случила напълно непонятна, с нищо неоправдана корабна катастрофа. Потънал корабът „Лондон“. Той плавал от Плимут за Мелбърн. Една от жертвите в тази, катастрофа бил английският актьор Уйлям Брук, известен изпълнител на Шекспирови роли. Катастрофата на „Лондон“ направила силно впечатление в целия свят. Случайността (впрочем дали само случайността?) пожелала през същото това време много кораби да претърпят повече или по-малко сериозни произшествия. Между тях били „Моравия“ и „Шотландия“. От тези произшествия се заинтересувал Жул Вери, който ги взел за изходна точка на своята повест „20 000 мили под водата“. Нещо повече, в първата глава на повестта си той възпроизвел (и естествено украсил с фикция) следствието, което било проведено за случая „Шотландия“. Ето неговата версия: „Шотландия“ беше поставена в сух док и инженерите пристъпиха към огледа. Те не повярваха на очите си. Два и половина метра над ватерлинията видяха пробойна във формата на равнобедрен триъгълник. Стоманената ламарина беше срязана идеално равно; и най-прецизният инструмент не би нанесъл по-точен удар. Макар че някои технически подробности, за които споменава Жул Верн, не съвпадат с действителността, все пак изглежда, че почти всички кораби вероятно са се сблъскал и или най-малкото са се отрили о нещо. (Припомняме следите по корпуса на „Мари Селест“.) С какво са се сблъскали? С кого са се срещнали? Ето въпросите. Обяснения, които не задоволяват В споменатата преди това статия на списание „Пшеглонд морски“ могат, да се намерят още много примери, отнасящи се за необикновени събития по моретата и океаните. „Пшеглонд морски“, от своя страна, се позовава на съветското списание „Морской сборник“, което описва редица от тези интересни произшествия и се опитва да ги обясни. Според съветските автори непонятното поведение на екипажите, напускащи корабите си, може да се обясни с действието на инфразвуковите вълни. Тези вълни с честота 16 херца се разпространяват със скоростта на звука над морските пространства и са неимоверно вредни за човешкия организъм. Особено опасен е инфразвукът с честота 7 херца. В този случай смъртта настъпва моментално и е много трудно да се установи нейната причина. При амплитуди на трептенията, по-малки от смъртоносните, екипажът на кораб, попаднал под въздействието на такива вълни, може да бъде обхванат от внезапен страх и в резултат на паниката при непредвидени обстоятелства — например неочаквана буря (чупещи се мачти, късане на платна) — хората скачат във водата. Както пише съветското списание, това е могло да се случи с холандския параход „Уранг Медан“, чийто екипаж по неизвестни причини загинал през 1948 година. Тогава корабът преминавал през Малакския проток (моля да запомните това място) при абсолютно спокойно море. Само че в този случай намерили телата на членовете на екипажа, а самият кораб в продължение на известно време зовял за помощ със сигнала „SOS“. Могло е да стане така и с екипажа на английския платноход „Марлбъроу“ през 1890 година. Платноходът изчезнал в района на Огнена земя. След 23 години се появил отново на същото място. На палубата намерили двадесет и трите трупа на неговите моряци. Но… Първо, обясненията на съветското списание могат да се отнесат единствено за случаите, когато екипажът е измрял на палубата на кораба си или когато има подозрение, че произшествието е било съпроводено от ураган или други атмосферни явления. Подобни неща естествено са ставали, но целенасочено ги пропускаме в нашия разказ, защото искахме да запазим яснотата на представената картина. И второ, обяснението за ролята на инфразвуковете е най-малкото дискусионно. Ето какво пише на тази тема списание „Пшеглонд морски“: „Приемането на основната честота на инфразвуковите вълни, предизвикани от ураганите, за равна на 7 херца също в края на краищата не обяснява причините за смъртта на екипажите на корабите-призраци. При по-продължително въздействие на инфразвуковите вълни върху моряците би трябвало да се появят случаи на разнородни субективни психоматични и физиологични реакции на организма. И да останат свидетели на сцените на палубата — за тях «Морской сборник» не споменава. Тезата, че реакцията може да бъде само смърт или паническо бягство, което води до смърт, е малко вероятна. Освен това инфразвуковите вълни не се разпространяват единствено над морето. Нали под въздействието им попадат и жителите на крайбрежието. Истина е, че в периода преди ураган се увеличава броят на пътнотранспортните произшествия край морето, но все пак не се достига до тези драматични ситуации, които са съпровождали екипажите при напускането на корабите им.“ МОЖЕ БИ КЪЛБОВИДНА МЪЛНИЯ? От своя страна „Пшеглонд морски“ допуска, че причината за всичките произшествия може да бъде кълбовидната мълния, за която всъщност много малко се знае и на която се прехвърля отговорността за много други, трудни за обяснение явления. Авторът на статията припомня, че „е имало свидетели на разрушаващото действие на кълбовидната мълния. Това позволява да се предположи, че е имало такива последствия от нейното действие, след което не са оставали очевидци, а може би само «корабите-призраци».“ Естествено това е само хипотеза. Но и тя не ни изглежда толкова разумна, за да може да обясни случаите, които цитирахме. И отново по няколко причини. Първо, взривяването на кълбовидна мълния би трябвало да остави по кораба някакви следи, които сигурно щяха да бъдат видени от експертите, водещи следствието. Второ, все пак кълбовидната мълния, каквото и да е нейното действие, не би могла да доведе до изчезването на цели екипажи. Кълбовидната мълния може да убие, но тя не предизвиква изчезването на труповете. Трето, трудно е да си представим, че кълбовидната мълния може да действува избирателно само върху хората, оставяйки живи канарчетата, кучетата или котките. И накрая, при някои от цитираните случаи („Мари Селест“, „Сийборд“) свидетелите се намирали недалеч от изоставените кораби, и то почти в момента на напускането им. Следователно може би щяха да забележат някакви атмосферни явления, които би трябвало да съпътствуват изпразването във вид на кълбовидна мълния? Какво става с подводниците? Може би не е необходимо да се обясни защо от всички видове използуване на водните басейни, подходящи за целта, на мореплаването, навигацията с подводници е най-опасната. Макар че през последните десетина години техниката напредна много и сведе до минимум риска, съпътствуващ подводното корабоплаване, все пак тази опасност продължава да бъде реална. Не сме специалисти, за да се разпростираме подробно по този въпрос. Затова мен ме интересува и както може да се предположи — ще заинтересува и читателите, хрониката на катастрофите, станали през последните години с подводници. Именно през последните години. Да припомним няколко от тях. Най-изумителен и непонятен е случаят от 28 януари 1968 година. През този ден в Средиземно море изчезнали в буквалния смисъл на думата заедно с екипажите две подводници: френската подводница „Минерва“ — в околностите на Тулон, а израелската. „Давар“ — между Кипър и Александрия. Колкото подробностите по изчезването на „Давар“ никога не станаха известни на обществото, толкова въпросът за „Минерва“ дълго време не слизаше от първите страници на френската и световната преса. Търсенето на „Минерва“ започна веднага. В него взе участие половината от целия френски военноморски флот в Средиземно море, естествено с най-модерна апаратура. Между другото бяха използувани и сонари, т.е. апарати, действуващи с помощта на ултразвукови пълни. Няколко пъти сметнали, че са попаднали на следите на изчезналата подводница. Но следите се оказвали или корпуси на отдавна потънали кораби, или… което е много по-интересно — ехото, разчетено от сонара, показвало изведнъж някакъв подводен обект, който се движел по трасето на търсенията. След това този обект изчезвал и нямало начин да бъде открит отново… За търсенията бил използуван дори батискафът на Кусто. Но всичко без резултат. След пет дни тогавашният комендант на френския подводен военноморски флот контраадмирал Сторели в равносметката по търсенето заявил, че „френският флот не разполага с никакви по-нови данни по отношение на «Минерва» и не е в състояние да съобщи нищо, което би позволило да се обясни тава събитие, още повече непонятно, като се вземе под внимание квалификацията на екипажа и качеството на оборудването“. За втори път френският флот беше в траур две години по-късно, когато в залива на Сан Тропе потъна с петдесет души на борда си подводницата „Юридис“. Причините за тази катастрофа също никога не бяха открити, макар че подводницата е била изключително добре оборудвана. Била е предназначена за борба с атомни подводници. Затова още по-странен бил фактът, че „Юридис“ не дала никакъв сигнал за грозящата я опасност. На 21 май 1968 година в Атлантическия океан потъна с осемдесет души на борда американската подводница „Скорпион“. И в този случай всички търсения, в които взеха участие много кораби от американския флот, не дадоха никакъв резултат. И в този случай неколкократно се съобщаваше, че на разстояние около триста километра от Азорските острови сонарите са засекли „движещ се под водата обект с неизвестен произход“. Накратко казано: от 1945 година досега е имало 12 катастрофи с подводници. От тях само седем са били изяснени. Подводни НЛО — НПО? Но тайната на подводниците не се ограничава само с тези, които по непонятни причини са изчезнали. Експертите на много страни, разпитвани от всепроникващите репортьори, са били принудени да признаят, че „от известно време в различни части на нашата планета се наблюдава обезпокояващото присъствие на подводни обекти от неизвестен произход“. Не е изключено към такива обекти да се отнася и наблюдаваната недалеч от Нова Гвинея през 1970 година подводница, която е плувала по повърхността на водата и за която местните жители единодушно твърдели, че подобни обекти се появяват в тази околност от незапомнени времена. В това може да се вярва и да не се вярва… Но на 20 февруари 1971 година отново едва не претърпяла катастрофа френската подводница „Флор“. По необясними причини спрял моторът на „Флор“. За щастие екипажът бил спасен. Затова пък някои френски вестници излязоха с хипотези, че причината за онези случаи е присъствието на тайнствени подводни обекти в Средиземно море… Трябва да добавим, че възможността за съществуването на такива обекти от известно време е важна задача за най-мощните разузнавания в света. Папките за тези тайнствени случаи, срещи и донесения набъбват. I960 година може да се счита като официално начало на тези събития. През януари същата година край бреговете на Аржентина било отбелязано присъствието на две подводници, чийто произход не могъл да се установи. Едната от тях най-спокойно си лежала на морското дъно и според вестниците приличала на „страшен ихтиозавър“. След нормалните в такива случаи предупреждения тайнственият обект бил обстрелян с дълбочинни бомби. Без резултат. А сонарите сигнализирали присъствието на още две подводници. Всички излази в открито море били затворени с помощта на голям брой кораби. И тогава… обектите изчезнали. Буквално се разтворили във водата. Действително съвсем непонятно, като се има предвид, че акцията на аржентинския флот била ръководена от американски офицери и снабдена със супермодерно техническо оборудване. Смятало се, че цялата акция е приключила, когато сонарите отново сигнализирали появяването на подводните обекти. Започнало яростно преследване. По време на това състезание било установено, както казват, присъствието на още шест подводни обекта. След известно време и те изчезнали. В същото време непознати обекти се появили в околностите на Карибско и отново в Средиземно море. Възможно ли е това да са били само халюцинации? Да е било само истерия? Е, в известен смисъл истерията е изиграла тук немалка роля: вестникарската шумотевица приписа на Съветския съюз изпращане на подводници в различни краища на света; съветската страна отрече тези обвинения и по-късно официалните американски комюникета трябваше да признаят, че най-малко Съветският съюз носи отговорност за появяването на тези обекти. И когато изглеждаше, че цялата работа вече е утихнала, изведнъж към края на годината такъв обект се появи в околностите на Сиатъл. Той е бил (вероятно) сложно съставен обект. В течение на следващите месеци се отбелязваше присъствието на тайнствени подводници в различни части на планетата. Истерия? Трябва да се предполага, че тъкмо такъв обект предизвика голямото объркване в световното обществено мнение. Той се появи в околностите на норвежките фиорди към края на 1972 година. В продължение на 15 дни подводница с неизвестен произход си игра на криеница с норвежкия военноморски флот и дори с пристигналия на помощ флот на НАТО. За тайнствения обект сигнализираха най-напред от Берген, след това са го забелязали в околностите на Согндал и Согнефиорд. И когато, разбира се, обектът изчезна, норвежките власти издадоха съобщение, в което констатираха, че „тайнственият обект вероятно не е бил подводница“. Трябваше да се подразбира, че вероятно това е било делфин или кит… След този необикновен случай и във връзка с постоянно постъпващите сигнали американските власти организираха редица наблюдателни пунктове: на Бермудските острови, близо до Азорските острови и дори в околностите на Па де Кале. Ясно е защо посветихме повече място на по-близки събития. Освен това те могат лесно да се проверят в печата, достъпен за всеки. Но трябва да добавим, че информациите за тайнствени, плаващи под водата обекти не са нещо ново. Някои от тях са известни преди сто години. През 1902 година екипажът на кораба „Форт Солзбъри“ наблюдавал в спокойно море и звездно небе много дълъг тайнствен обект, плаващ по водната повърхност. Капитанът на кораба, алармиран от носещия вахта моряк, го определил така: „Това беше ужасяващо. Тъмнината не позволяваше да се направи точно наблюдение, но този обект беше с дължина 150–180 метра. В двата му края светеха предупредителни светлини.“ Обектът се потопил и изчезнал. Бих помолил читателите да запомнят къде е извършено наблюдението. Точно в Сиамския залив. Ще се върнем към тази точка на Индийския океан отново. През 1955 и 1957 година бяха намерени няколко кораба, изоставени от екипажите си. Между тях през 1955 година — и корабът „Джоита“ в Тихия океан. Описанието и тук изцяло напомня всичко, което писахме за другите изоставени кораби. На същото това място, където беше намерена „Джоита“, две години по-късно — през 1957 година — изчезва корабът „Авакаримоа“. Нищо чудно, че бе направен опит да се свържат тези два случая. Предположи се, че те са станали жертва на подводница с неизвестен произход. Хипотезата впрочем се градеше на доста солидни основи. В тези околности моряците многократно са сигнализирали за присъствието на неизвестни подводни обекти. През 1974 година полското радио излъчи предаването на Анджей Курка, посветено на странните събития. Предаването беше изготвено по материали от едно специализирано съветско списание. Списанието припомня, че през последните 10–15 години постъпват все повече съобщения, посветени на онези загадъчни обекти, появяващи се ту на повърхността на океаните, ту откривани някъде в дълбините. (Трябва да се каже, че ако напоследък тези обекти се срещат по-често, то може би не е затова че те са повече, а затова че се усъвършенстваха методите за сигнализация и алармиране.) И вече не само моряците съобщават за такива обекти. Така през 1974 година хидрологът д-р Вилеа, който се намирал на борда на ледоразбивача „Дийп Фрийз“, забелязал как внезапно от водата изскочило някакво сребристо кълбообразно тяло и светкавично изчезнало в небето. Не можем да обвиним почтения хидролог, че е бил пиян, както и нищо не показва, че е бил жертва на някаква Фата Моргана, след като същото това явление е било наблюдавано и от другите моряци на кораба. Съветското списание описва случая от 1963 година, когато по време на маневри на американския флот край бреговете на; Порто Рико бил забелязан неизвестен обект, който се движел по водата със скорост 150 възела (!). Корабите от американския флот гонили това „нещо“ в продължение на няколко дни. Безрезултатно, тъй като обектът се скрил на дълбочина 20 000 фута. Човешката техника не познава апарат с такава скорост и с такава възможност за потапяне. Могат да се привеждат още много примери, потвърждаващи съществуването и действието на подводни обекти, които имат абсолютно превъзходство пред всички съвременни постижения в тази област. И така, да не се учудваме, че всички, които са се сблъсквали с тези неща или ги знаят от разказите и съобщенията, смятат, че имаме работа с явлението НПО. Приемат като факт, че заедно с НЛО или неидентифицираните летящи обекти, науката трябва да се заеме и с неидентифицираните подводни обекти или НПО. Освен ако същите тези обекти, способни да се движат както във въздуха, така и във водата — и които, независимо от това как ще ги наричаме — са реални и действителни. И вече само като научнофантастична игра можем да изтъкнем и „хипотезата“ на американския учен проф. Сандерсън. Той твърди, че някъде в океанските дълбини съществува цивилизация на разумни същества, които не са подобни на човека и които еволюцията е надарила с разум, макар че живеят без кислород, без слънчева светлина, при високо налягане, в най-дълбоките океански води… Игра като игра, но не натам води, разбира се, пътят към разрешаването на загадката. Какво крият морските дълбини? Във февруарския си брой от 1975 година френското научнопопулярно списание „Сианс е ви“ (от рода на полското „Проблеми“) публикува статията „Странни явления, които чакат обяснение“. Статията беше посветена на явлението — ще го поставим в кавички — „светещи подвижни кръгове“, които са били наблюдавани в Индийския океан, Малакския проток и Сиамския залив. Вместо да преразказваме, просто ще цитираме най-важните пасажи от статията. Това са разкази за явления, които, както ни се струва, са свързани с необикновените събития, разглеждани в предните раздели. Във всеки случай това са явления, които чакат обяснение. Официалната наука досега не е проявила интерес към тях. Статията в „Сианс е ви“ е първият предвестник на такъв интерес. А ето и извадките: Най-необикновеното от тези чакащи обяснение явления не е известно на по-широката общественост. Става дума за „светещите подвижни кръгове“. До този момент по темата има дванадесет автентични доклада, много подробни и авторитетни, които са събирани в продължение на сто години. Това явление съществува в Индийския океан, в Сиамския залив и на север от остров Борнео. Януари 1880 година. Р. Е. Харис, капитан на кораба „Шехинхийн“, наблюдавал светещо явление, което дотогава още не бил виждал. През красива беззвездна нощ, при идеално спокойно море вниманието на екипажа внезапно било привлечено от блясъка на светлина на водната повърхност. Той се разширявал бързо във формата на дъга, която се издигнала на няколко фута над морската повърхност. Корабът пресякъл по пътя си края на своеобразната дъга и бил заобиколен от нещо, което приличало на мъгла. Капитан Харис наблюдавал мъглата с далекоглед, преди корабът да попадне в нея, и установил пробягващи светлинни блясъци. Когато корабът бил в центъра на излъчването, капитанът заповядал да спрат машините. В продължение на половин час един светлинен лъч гонел друг, като обикалял неподвижния кораб и преминавал под него. Светлинните лъчи имали сребрист цвят и се разсейвали над морето. И още едно свидетелство. Негов автор е Джордж А. Търнър, втори офицер на кораба „Консълър“. Наблюдението е извършено на 24 юли 1908 година. А докладът за явленията, наблюдавани в Сиамския залив, изглежда така: корабът изведнъж попаднал в обхвата на лъч с необикновена фосфоресценция. „Това бяха, как то се оказа, светлинни лъчи с дължина от двеста до триста метра и ширина около тридесет метра. Водата не проявяваше никакви аномалии. Изследвана най-внимателно, тя се оказа напълно прозрачна и чиста.“ Подобно явление било наблюдавано също и през 1957, 1961 и 1967 година. През 1967 година са отбелязани три напълно независими едно от друго наблюдения, направени от екипажите на кораби, намиращи се в един и същ район на Индийския океан. Разказите на екипажите всъщност по нищо не се различават. Всички, които наблюдавали това необикновено явление, твърдят, че то се състои от ивици сребристобяла светлина, редуващи се с ивици по-слаба светлина. Изглеждало, като че ли те се излъчват от някаква централна точка и се задвижват от сила, предизвикваща ротация. Всички ги оприличават на бързо движещ се морски фар. Според свидетелите лъчите били дълги от два до три километра и широки около десет метра. Скоростта им била от три до шест ивици и секунда. Едни от наблюдателите са видели явлението над водната повърхност, други твърдят, че източникът му се намира в морските дълбини. Още през 1879 години капитан Евънс, хидрограф, член на Кралското общество, е направил няколко научни, наблюдения. Резултатите от тези наблюдения той предал след това на Английското адмиралтейство. „(…) На борда на кораба «Валчър». Десет часът вечерта. Нощта е тъмна, небето покрито със звезди. Наблюдателят се качи на мачтата и установи, че светлинните лъчи излизат от морето. Те имат характер на много бързи трептения. От левия борд на кораба това прилича на огромно въртящо се колело със спици от светлинни лъчи. От десния борд изглежда, че колелото се върти в обратна посока. (Наблюдателят в качеството си на учен направил извода, че конвергенцията на тези кръгове е само илюзия, докато в действителност това са успоредни светлинни кръгове). Ширината на всеки светещ кръг — осем метра. Разстоянието между тях — двадесет и пет метра. Скорост на движение на кръговете — около 130 км/час.“ (Трябва да се признае, че тези описания не са много прецизни. Но въпреки че е трудно да си представим явлението, горе-долу можем да се ориентираме в неговия характер. — А. М.) „Сианс е ви“ поставя въпроса дали светлинните кръгове във въздуха и светлинните кръгове, излизащи от морските дълбини, са отделни явления. Едното свидетелство твърди, че първото преминава във второто. То е публикувано във вестник „Кьолнише цайтунг“ от 30 юни 1870 година. Описанието горе-долу отговаря на предишното, с тази разлика, че подробно обяснява по какъв начин светещите кръгове опасват целия кораб със светеща мъгла, която превръща нощта в ден. Според френското списание това явление с нищо не може да се сравни, за да се обясни така както трябва. Една от теориите го приписва на присъствието на огромни количества микроскопични микроорганизми във водата, които под влияние на определени физически условия започват силно да фосфоресцират. Но списанието признава, че това не е сериозно, тъй като не изяснява нито скоростта на подвижните кръгове, нито онази механична ротация, която напомня морски фар и сякаш излиза от дълбините на океана. Списанието е редактирано от изтъкнати специалисти, хора авторитетни, отхвърлящи всяка информация със съмнителна стойност. Трябва да признаем, че статията, която ще се опитаме да преразкажем, е първият материал от този род, който намерихме сред неговите публикации, и че той много прилича на опит за литературна фантастика. Какво става в тази част на Индийския океан? Списанието не е единственият източник на информация. Да си припомним, че именно в тази част на Индийския океан, наричана още „Дяволско море.“, са се случили много от събитията, които вече описахме в предишните: глави. Там са намирани най-често изоставени от екипажите кораби, там са се случвали напълно непонятни морски катастрофи. Там, най-накрая, неколкократно са открити дрейфуващи кораби с мъртъв екипаж, при което никога не е била установена причината за смъртта. Така е било с португалския бриг „Санта Мария“, на който през 1884 година са били намерени мъртви всички моряци. Така е било и с кораба „Аби С. Харт“, на чиято палуба са били намерени труповете на моряците и агонизиращият капитан. Също там, в Сиамския залив, по време на иидийско-пакистанскня конфликт през 1971 година е изчезнала, да, изчезнала, цяла; фрегата с екипажа си, при това е доказано, че наблизо не е имало чужда подводница. Там, най-накрая, безследно е изчезнал през 1953 година параходът „Хоулчу“… Трябва, да добавим, че в, Малакския проток е измерена една от най-големите дълбочини в Индийския океан. Наистина, непонятно е защо нито една от държавите, чиито кораби са непосредствено засегнати от тайнствените явления в района на Сиамския залив и Малакския проток, не се е заинтересувала от тях. А това са явления, за които се сигнализира от години и както ще се убедим — много по-често, отколкото сочи „Сианс е ви“. Извинявам се, заинтересували са се. През 1959 година японското правителство е изпратило в района на Дяволско море изследователска експедиция. Тя имала на разположение и специално оборудван кораб. Дали учените, взели участие в тази експедиция, са открили тайната, на тамошните води, е трудно да се каже, тъй като нищо не се чуло повече за кораба и екипажа му, а по-късните търсения не дали резултат. Позовахме се нашироко на едно научнопопулярно списание, което не се поддава на истерия, нито на „модни“ теми. Но ето че има и книга, изцяло посветена на необяснимите случаи в моретата и океаните. Да кажем, че това не е съвсем компетентна литература. Но авторът на тази книга — Патрик Гастон — се спира на същите разкази, както и „Сианс е ви“, а това е препоръка да се доверим и на другите информации включени в нея. През юни 1909 година капитан Габе, датчанин, също наблюдавал от кораба „Бинтаг“ „подвижни светещи кръгове“ по морската повърхност. Това станало в Малакския проток. Цитирам: „Капитан Габе, човек добросъвестен и точен, установил с пълна сигурност, че тези мощни светещи кръгове не са могли да имат друг източник, освен морските дълбини.“ През 1907 година подобни наблюдения извършил капитан Петерсън, който преминавал през този проток с парахода „Делта“. Той забелязал, че това светлинно явление се разпростирало по посока на Южнокитайско море. Тук не можем да пропуснем и още един факт. Подобни светлинни явления са наблюдавани и в Персийския залив — друга част на Индийския океан. Датата на един от разказите е 4 април 1901 година. Авторът е капитан Хоусийсън от парахода „Клиуи“. Продължително време той наблюдавал светещи кръгове, които се придвижвали светкавично над водната повърхност. Информацията на Хоусийсън попаднала и във вестниците, но била посрещната като халюцинация на пиян човек. Това било най-простото обяснение. Но все пак имало и такива, които си спомнили, че още през 1880 година двама офицери от кораба „Патна“ наблюдавали на същото място подобно явление и го описали на страниците на списанието „Нолидж“; Описанието им поразявало с точността и реализма си. Те споменавали за два мощни светлинни кръга, които се въртели около една обща ос. Диаметърът на тези кръгове бил според тях около 600 метра. Всеки кръг се състоял от 16 лъча, които се придвижвали със скорост 160 км/час. Тази подробност впрочем събудила най-голям скептицизъм. За онези времена това била невероятна скорост… И разказът бил сметнат за плод на илюзии или халюцинации. Патрик Гастон твърди, че през последните десет години са регистрирани най-малко петдесет донесения за подвижни светещи кръгове. За да не дотягаме на читателите с по-нататъшни подробности, ще добавим, че район на подобни явления е също и Оманския залив. Капитан Карнеги (в книгата не се посочва името на кораба) съобщава, че веднъж в Оманския залив е наблюдавал нещо като фосфоресцираща покривка на морската повърхност. През 1931 година идентично донесение са предали моряците на канонерката „Дудар дьо лагре“. И те са видели светлинни лъчи, които излизали от морето е бързо въртене. Е, какво да се прави! Качето се вижда, всички тези явления си приличат като две капки вода. Може ли да се оставят, без да им се обърне внимание? След като толкова сериозно списание като „Сианс е ви“ им вярва, защо ние трябва да се съмняваме в тяхната автентичност? Приложение към отчета за изчезналите екипажи За читателя не е трудно да се досети, че в тази колекция от, най-меко казано, обезпокояващи събития, случили се по световните морета и океани, съм пропуснал въпроса за така наречения Бермудски триъгълник. На Бермудския триъгълник и събитията, които са се случили там, напоследък са посветени много книги. Към най-значителните трябва да се отнесе „Дяволският триъгълник“ на Ричард Уинър и двете книги на Чарлс Бърлиц „Бермудският триъгълник“ (1976 г.) и „Без следа“ (1977 г.), издадени от издателство „Жолнай“. Бермудският триъгълник е един от морските пътища с най-голяма известност. Тук атмосферните условия за навигация са твърде неблагоприятни. Пилотите и капитаните на кораби не са безгрешни, това е истина, и въпреки това има нещо ужасяващо във факта, че в едно относително малко водно пространство са изчезнали стотици кораби с екипажите си и десетки самолети. Нека припомним онази ескадрила от пет американски изтребители, която изчезна безследно на 5 декември 1945 година. Или танкера „Мърин Сьлфър Куин“ с водоизместимост 1–6 500 тона (!), който също безследно изчезна на 6 февруари 1954 година. Но и тук към най-обезпокояващите: факти се причисляват изчезвалите: екипажи, само екипажи, докато самите кораби, рано или късно, са били намирани. Първият отбелязан от хрониките факт датира от 1881 година. Корабът „Елън Остин“ намерил в открито море шхуна с неизвестно, име, от която изчезнали екипажът и инструментите. Затова пък останали недокоснати: запасите от храна. По-късно пак от шхуната по време на буксирането й — също безследно изчезнали двама моряка от екипажа на „Елън Остин“. За кораба „Карьл А. Диъринг“ вече етана дума. На 5 декември 1945 година, (точна една година след изчезването на споменатата ескадрила изтребители) на юг от Маями била намерена шхуната „Сити Бел“. Два дни преди това тя напуснала един от Бахамските острови с екипаж и пасажери (общо 32 души). Шхуната била безлюдна. От хората нямало никаква следа. Този списък би могъл да се удължава непрекъснато. Във всеки случай събитията, случили се в Бермудския триъгълник, толкова много развълнували общественото мнение, че през юли 1977 година натам се отправил съветско-американски изследователски екип. Резултатите от изследванията бяха обявени едва през 1982 година. За сметка, на това вестниците шумяха с неофициални изявления, според които в района на Триъгълника експедицията не е открила нищо необикновено… Сред хипотезите, които се опитват да обясняват честотата на катастрофите в този район, има няколко, които заслужават внимание. Да припомним хипотезите за смущенията в гравитационното поле и за инфразвуковете. Тези теории могат да обяснят несъмнено много от събитията в района на Триъгълника. Да припомним и онази странна хипотеза на археолога Гончаров, според която цялото земно кълбо може да се раздели на 12 плоскости с форма на петоъгълници. По тази начин на картата се създава мрежа от петоъгълници и триъгълници, а една от точките, в които се пресичат върховете на плоскостите, е именно този дяволски Бермудски триъгълник, което е и причината районът да се слави с някакви неизвестни свойства. Между другото, например тук има смущения и при излъчването на сигналите „SOS“ и това е една от причините корабите да изчезват безследно. Фактът, че двата океански „дяволски района“ се намират горе-долу между 20° и 35° географска ширина, а 130° географска източна дължина пресича Дяволското море и като преминава през Северния полюс, става 50° географска западна дължина, която вече сочи „дяволския триъгълник“, е сериозен аргумент в полза на тази хипотеза. Поразително! Трябва също да се каже, че доста хипотези свързват събитията в Бермудския триъгълник с НЛО или НПО). В тяхна полза говорят големият брой факти, регистрирани в донесенията на пилотите от американската гражданска и военна авиации, а също така от съобщенията на туристи, моряци и даже случайни наблюдатели, които са се сблъсквали е тайнствените обекти. В книгите на Бърлиц и Уинър са цитирани много свидетелства, които не могат да се подценят и трудно могат да се оставят без внимание. Няма да обременявам читателя с излишен фактографски материал, затова ще се огранича само с описанията на Ричард Уинър, който, след като припомня, от една страна, необорими факти, а, от друга, упоритото им отричане от властите, завършва разказа си със следната мисъл: И така, навремето той работел (това било през 1962 година) в Кейп Канаверал като фотограф. Веднъж, но време на пробно изстрелване на ракета тип „Поларис“ в посока на Карибите, много от присъствуващите ясно видели летяща чиния, която съпровождала ракетата. Дори се твърдяло, че този обект бил заловен от радара. Затова пък командуването на ВВС бързо изяснило събитието, заявявайки, че се отнасяло просто за обикновен метеорологически балон… Край на целия проблем? От къде на къде! Седмица по-късно в Кейп Канаверал беше издадено официално нареждане, в което се препоръчваше на фотографите по време на наблюдение на изстрелваните ракети да обръщат преди всичко внимание на НЛО и да ги фотографират! Да фотографират обекти, които ги няма… Една подробно разказана история За взрива на 30 юни 1908 година, 7 часа и 17 минути, в Тунгуската тайга На този ден, точно в този час, в Сибир се случило нещо, чиято загадка науката все още се мъчи да разплете. Събитие, което непрекъснато буди разногласия сред специалистите, което има огромна научна (и популяризаторска) библиография и което, ако беше приело малко по-друг обрат, може би щеше да има за човечеството направо непредвидими последствия. Става дума за взрива в Тунгуската тайга. От време на време вестниците поднасят поредната информация за „окончателното обяснение“ на причините за тази гигантска катастрофа, настъпила близо до реката Подкаменна Тунгуска (десен приток на Енисей) в Красноярския край. По-нататък в настоящия разказ ще се постараем да преценим доколко тези нови обяснения и хипотези могат да служат като основа за по-нататъшни изследвания или до каква степен отговарят на строгите научни норми. Двама автори — Томас Аткинс, извънреден професор в Холинс Колидж във Вирджиния, и журналистът Джон Бакстър, сътрудник на лондонския „Таймс“, публикуваха в края на 1978 година книгата „Огънят мина“, посветена на подробния анализ на всички обстоятелства, съпътствуващи взрива в тайгата, и на разглеждането на редица хипотези, които са се опитвали да обяснят този взрив. Уводът към книгата е написан не от кой да е, а от самия Айзък Азимов — изтъкнат американски учен, великолепен популяризатор на знания и едновременно прекрасен писател. Преди всичко книгата се основава на съветски доклади, разработки и публикации. В нея са намерили място най-новите изследвания на учените. Оказва се, че въпреки изминалите години изследванията упорито продължават да се провеждат. Книгата има твърде сериозен характер, не гони сензации и е може би най-пълното издание, посветено на тази тема. „Може би — пише в увода Айзък Азимов — читателят няма да се съгласи с решението, което предлагат авторите, тъй като то се опира по-скоро на несигурни свидетелства, отколкото на непосредствени веществени доказателства, каквито впрочем може изобщо да не съществуват. Въпреки това си струва да се замислим над предлаганото обяснение. Като разглеждаме това явление именно в тази светлина, можем да признаем, че то напълно целенасочено се е случило там, където по никакъв начин не е могло да навреди на хората, като че ли някой, по човешки, се е опитвал да избегне такава катастрофа…“ И така една сутрин, на 30 юни 1908 година, в централната част на Сибир, край река Подкаменна Тунгуска, недалеч от Байкалското езеро, настъпил мощен взрив. Детонацията се чула в радиус 800 км и тя била толкова силна, че хората, намиращи се далеч от мястото на взрива, за миг оглушали. Сеизмографските институти в целия свят отбелязали сътресения с непозната дотогава сила. Кондукторът от транссибирската железница спрял влака, защото се страхувал, че ще дерайлира от вибриращата линия. Гигантски облак покрил цялото небе. В тунгуския район внезапно паднал черен дъжд. А в Антверпен по време на изгрева слънцето запламтяло със силен блясък. В Хайделберг нощта станала внезапно толкова светла, както в Петербург. В Лондон хората питали полицията на какво се дължи появяването на черните облаци по чистото синьо небе. Много са причините, поради които науката не е могла да започне изследвания на събитието веднага след взрива, така както то със сигурност заслужава. Била 1908 година. Но тя не разполагала с технически средства, които да могат да помогнат при изясняването същността на експлозията, нито пък властите на царска Русия са били особено заинтересувани от такъв вид изследвания. Впрочем самото пътуване към един толкова отдалечен район било в онези времена твърде рисковано. И въпреки че руските и чуждестранните вестници пишели надълго и нашироко за явленията, които били наблюдавани на разстояние хиляди километри от мястото на взрива, все пак непосредствени журналистически описания от района на експлозията (да не говорим вече за обстоятелствата и характера на взрива) нямало. До 1921 година около взрива над Тунгуската тайга се мълчало. А през 1921 година — да припомним — в Далечния изток е ликвидирана Колчаковата армия, изгонени са японските и другите войски на интервентите. Сибир е освободен и с това се създават условия и възможности за някои по-сериозни изследвания. Интересното е, че през 1921 година изследванията в района на река Тунгуска започнали по-скоро по практически причини. Знаело се, че още преди Първата световна война американците се опитвали да получат огромни количества желязо, каквито смятали, че се намират в известния аризонски метеорит. Съветските власти предполагали, че взривът в тайгата е причинен от падането на метеорит — впрочем такова било и всеобщото мнение — и също се замисляли над възможността да използуват тази суровина, „изпратена от небето“, тъй като големите единични метеорити най-често съдържат именно желязо. Човекът, оглавил първата експедиция, чиято цел била да открие евентуалния метеорит, бил 38-годишният учен Леонид А. Кулик. Това е твърде интересна личност, която заслужава отделна страница. Накратко той е участник във войната от 1905 година, заточеник в Сибир за революционна дейност, участник в Октомврийската революция, войник във Втората световна война. Починал през 1942 година в хитлеристки лагер. От 1920 година се занимавал с изследването на метеорити — сравнително млада научна дисциплина. Както лесно ще се досетим, именно тази специализация го насочила по следите на взрива в Тунгуската тайга и му вдъхнала идеята за организирането на експедицията. Първите следи и проучвания Леонид Кулик започнал с това, че проучил всички достъпни информации и донесения, отнасящи се за взрива. Преди всичко тези в печата. Това, което намерил в тези информации, го пленило. В редица руски вестници били публикувани показанията на очевидци на събитието, от което се интересувал. Така например иркутският вестник съобщавал, че в онова паметно утро на 1908 година жителите в района на Тунгуска видели „голям светещ обект с толкова силен блясък, че не можел да се наблюдава с просто око“… В продължение на десетина минути този предмет падал бавно: той имал формата на светеща тръба, т.е. силно изразена цилиндрична форма… Съобщенията във вестниците посочвали също, че хората от онези околности вадели силни пламъци. Отделни свидетели също говорели за силни детонации, които предшествали появяването на огъня. Всички свидетели единодушно твърдели, че обектът летял в посока север-юг. След като се запознал е всички тези съобщения, както и с някои научни материали, през 1921 година Кулик тръгнал към Сибир, в районите на експлозията. По време на тази първа експедиция той не успял да стигне точно до мястото на експлозията. Могъл единствено да установи, че въпреки изминалите 13 години, все още имало много живи свидетели на събитието. Но си дал сметка, че ще са необходими още много експедиции и необикновени технически средства, за да може да се изследват по задоволителен начин съществуващите следи от експлозията. Предприел следващата експедиция през 1927 година. Този път бил значително по-добре подготвен. Притежавал средства за придвижване и подходящо оборудване. Освен тона успял да събере богат научен коментар — плод на труда на други учени, посветили се на изясняването на тайната. Например началникът на обсерваторията в Иркутск пресметнал, че ефектите на взрива са могли да бъдат наблюдавани на територия, по-голяма от Франция и Германия, взети заедно. Друг учен изследвал влиянието на варива върху животните и забелязал болест по копитата като резултат от него. Кулак бил придружават от тунгусеца Иля Потапович Лючеткан, който не само добре се ориентирал в топографията на района, но и сам бил свидетел на събитието отпреди 19 години. И той, както и другите свидетели, дал на Кулик много ценни сведения, които до ден-днешен представляват изключително ценен източник на знания за обстоятелствата на взрива. Местен жител — С. Б. Семьонов например, разказал: „Видях огнено кълбо, което заемаше огромна част от небето. След това стана тъмно и въздушната вълна ме блъсна на земята.“ Определенията от този род се оказали по-късно необикновено важни. Най-накрая на 13 април 1927 година Кулик могъл да види със собствените си очи това, което от 19 години било тема на разкази и съобщения и което все още от никой не било проверено. Сведенията на Кулик са изключителни, тъй като е първият, описал подробно следите от това събитие. По време на експедицията били заснети и няколко филма, които и до днес имат за учените стойност на основен документ. Защото следите от самия взрив все повече се заличават от неумолимото време. „Резултатите от нашето първо, дори повърхностно наблюдение бяха по-богати, отколкото можехме да се надяваме след разказите на очевидците, и надминаха най-смелите ми очаквания“ — ще пише по-късно Кулик. Преди всичко той установил, че районът на унищоженията бил много обширен. Кулик се придвижвал от периферията към неговия център. Отначало срещал огромни пространства повалени гори. Взривната вълна била толкова силна, че е изтръгнала от корен цели брези, борове и мощни стогодишни лиственици. Картината била тъжна и потресаваща. Повечето дървета били повалени в южна посока, а корените им сочели север… Близо до центъра на взрива унищоженията били предизвикани не само от взривната вълна: тук дърветата били овъглени или обгорени. Следите обаче не показвали това да е бил обикновен горски пожар, което Кулик подчертал още в първия си доклад. По всяка вероятност дърветата са се подпалили в резултат на силна топлина, дошла отгоре. На разстояние стотици квадратни километри всичко живо било унищожено. И защо да се чудим на тунгусите, че приписвали взрива на гнева на злите духове и не искали да придружават изследователя в неговите пътувания. Затова до мястото, където смятал, че се намира кратерът, образуван от падането на метеорита, Кулик стигнал сам. По принцип разсъжденията му били правилни. Та какво друго би могло да предизвика такива унищожения и такова сътресение, освен метеорит? Но там, където се надявал да види някакви останки от метеорит или някакъв кратер, нямало нищо. Затова пък, за свое учудване, в самия център на взрива, там, където унищоженията би трябвало да бъдат най-големи, Кулик видял неповалена от взрива изправена гора. Наистина дърветата били обгорени или овъглени, без игли и изглеждали като телеграфни стълбове, но стояли! Това е много важно наблюдение. Следи от метеорит Кулик не намерил нито този път, нито по-късно. Още много пъти ходил той в Красноярския край с надеждата, че накрая ще намери доказателство, което ще потвърди неговата „метеоритна теория“. От края на 1929 година той прекарал тук общо 19 месеца. До избухването на войната публикувал много доклади и многократно ги представял на заседанията на Академията на науките. Това са подробни, точни, прецизни и преди всичко обективни доклади. Именно те и до днес са основа на знанията за състоянието на тайгата след взрива. Нови хипотези Докладите на Кулик направили огромно впечатление както в Съветския съюз, така и в целия свят. Тогава започнали да се замислят каква катастрофа би предизвикал подобен взрив в гъстонаселен район. Нали на същата географска ширина като Подкаменна Тунгуска се намира например Ленинград… Много интересни изводи от доклада на Кулик е направил американският астроном Чарлс Б. Оливър. През 1928 година той написал в „Сайънтифик Америкън“: „Трябва да се каже, че в светлината на доклада на Кулик би трябвало да погледнем по иначе на митовете и легендите, които сме смятали за творение на народната фантазия. Вероятно в много случаи те изобразяват фактическото състояние на нещата.“ През 1933 година друг американски учен, Харви Х. Нининджър, поискал изпращането на научна експедиция на мястото на взрива. Този взрив, както твърди ученият, Кулик описал, но не го е обяснил. Американското правителство отказало финансирането на подобна експедиция и Нининджър трябвало да се задоволи с призив към колегите си да изучат както трудовете на Кулик, така и трудовете на други изследователи, занимавали се с това събитие. Самият Кулик в крайна сметка се примирил с факта, че взривът не е бил предизвикан от падането на метеорит. Към края на тридесетте години предложил хипотезата, че експлозията е могла да бъде предизвикана от комета. По това време подобни хипотези предложили руснакът И. С. Астапович и англичанинът Ф. Дж. Уипъл. Напълно независимо един от друг те приели, че взривът очевидно е бил предизвикан от газова комета. Липсата на каквито и да е частици от метеорита сериозно подкрепяла тази хипотеза. Струва си да посветим няколко думи на самата хипотеза, още повече че много учени я смятат за единствената, заслужаваща внимание. И. С. Астапович се опитвал {1933 г.) да докаже, че атмосферните явления, съпътствуващи взрива (блясък, топлина, ударна вълна, сеизмични ефекти), са предизвикани от опашката на някаква голяма комета, чиято кинетична енергия при достигането й до Земята била 1021 ерга. „Ударната вълна била предизвикана от взрива, а пожарът, на свой ред — от ударната вълна с твърде висока температура.“ Пресмятанията на Астапович на кинетичната енергия на неизвестния обект се оказали близки до направените по-късно (1023), но самата хипотеза за кометата подвежда, когато с нейна, помощ се правят опити да се обяснят всички явления, свързани с взрива. Преди всичко досега не е регистрирано сблъскване на опашката на комета със Земята. Следователно няма никакви доказателства, че опашката на комета може да предизвика магнитни или атмосферни явления, подобни на тези от 1908 година. Да се говорим пък за това, че ако някаква комета се е намирала по това време близо до Земята, щяха да я забележат не само астрономите, но и нейните жители, при това много преди да достигне горните слоеве на атмосферата. А обектът, който експлодирал над Сибир, бил забелязан, може да се каже, в последния момент. Освен това хипотезата на Астапович и Уипъл не издържа критика в светлината на по-късните открития, направени на мястото на взрива. Да се върнем пак на Кулик, който символизира първия период на изследванията в тайгата. И да добавим, че през 1938 и 1939 година той е ходил в районите, засегнати от взрива, още два пъти. Но тези пътувания не донесли нови данни. Тогава неговият спътник и приятел — Кринов — подхвърлил пръв мисълта, която по-късно роди значителни и новаторски хипотези. Кринов писа: „Съществува само една-единствена възможност да се обяснят всички несъответствия, в които се препъват опитите за обясняване на експлозията над Подкаменна Тунгуска: вероятно обектът, който са наблюдавали толкова свидетели, не е избухнал на Земята, а над Земята, на известна височина.“ Войната прекъснала по-нататъшните изследвания. Скоро след нейното завършване съветските учени отново започнали изследвания. И тук настъпва смяна на терминологията: още в първите материали, публикувани по това време, изчезва терминът „метеорит“ и на мястото му се появява „космическо тяло“. Космическо тяло… Както вече споменах, през 1977 година в Полша беше Александър Казанцев, чието име многократно се повтаря в тази книга. Тогава го интервюирах: „Какво мислите днес за своята хипотеза, която обяснява взрива в тунгуската тайга?“ Казанцев ми отговори, че изцяло поддържа теорията си. Той продължава да счита, че от всички хипотези (а днес те са 80!), които се опитват да обяснят това събитие, неговата собствена е най-правдоподобна. Това означава, че трябва да си я припомним, макар и да е формулирана по-скоро по литературен, отколкото по научен начин. И така Казанцев, инженер по образование, посетил Хирошима скоро след хвърлянето на първата атомна бомба над този град. Бомбата избухнала, да припомним това, на 500 метра над Земята. Именно видът на унищожения град по някаква неуловима асоциация, а може би писателско въображение, подкрепено от техническото образование, станал причина да си спомни картината, която многократно бил виждал на снимките, направени по време на експедициите на Кулик. Аналогиите били много. Атомен взрив? Ако щете — и онези голи дървета, изправени в центъра на взрива, които приличали на телеграфни стълбове. Тук, в Хирошима, за учудване на наблюдателите, само на сто метра от центъра на взрива имало дървета, голи, частично изгорели, но все пак неповалени. А по-далеч от епицентъра лежали руините на разрушените къщи — както в тайгата брезите или боровете, И в тайгата след взрива се издишал стълб от черен дим и паднал също такъв черен дъжд. Атомен взрив? В началото на нашия век? Ако е така, причината на взрива не би могла да бъде от земен произход, И затова по-нататък Казанцев развива своята концепция в определена насока. Обектът бил космически кораб, изпратен от жителите на Марс, които решили да изберат за кацане райони, необитаеми от хората. Кацането обаче не успяло. Корабът не достигнал до целта и експлодирал… Днес ние сме по-умни с повече от двадесет години и знаем, че това не би могло да бъде кораб от Марс. Там няма разумни същества, както няма и живот. Но това не променя общата концепция на Казанцев. Хипотезата на Казанцев предизвика голям интерес в Съветския съюз и естествено изостри полемиките около причините за взрива в тайгата. Така например Феликс Зигел — тогава млад научен работник — писа в списание „Знание-сила“ (1959 г.): „От гледна точка на знанията, които притежаваме днес, хипотезата на Казанцев изглежда по-реална от другите. Тя обяснява липсата на кратер, както и самото избухване на космическото тяло над Земята… Не се случва за първи път новите идеи да се предложат не от учени, а от писатели. След това те се оказват плодотворни за самата наука…“ През шестдесетте години Феликс Зигел задълбочи смисъла и значението както на самата проблематика, така и на нейната аргументация. В този период в СССР настъпи явна поляризация на възгледите върху това събитие. Едната група учени, чиито най-изтъкнати представители са професорите Флоренски и Кринов, поддържат концепцията за взривяването на комета. С тази разлика, че не опашката на кометата, а нейното ядро е експлодирало над тайгата. А втората група, към която могат да се причислят астрономите от по-младото поколение и преди всичко специалистите в областта на космонавтиката, поддържа тезата на Казанцев. Тук трябва да добавим, че през последно време тази хипотеза намери подкрепа в аргументи, които са направо сензационни. Най-новите експедиции в района на Подкаменна Тунгуска донесоха цяла лавина необикновено интересни наблюдения. Това стана възможно в резултат на използуването на напълно нова изследователска техника, а също и благодарение на съпоставянето на свидетелства отпреди половин век с най-новите постижения на знанието, особено във физиката и астрономията. Както вече казахме, концепцията, която твърди, че взривът е бил резултат от катастрофата на атомен космически кораб, се състои от две отделни тези. Първата приема, че взривът е имал ядрен характер, че това е била експлозия на атомния товар, който се намирал на кораба, дошъл някъде от космоса. Както се знае, атомният взрив се придружава от топлинна вълна. Зигел пресметнал, че взривът в тайгата предизвикал увеличаване на температурата от порядъка на десетки хиляди градуса. Съществен проблем е установяването на зависимостта между взрива и изгорената гора. Професор А. В. Золотов — един от ръководителите на изследователската експедиция през шестдесетте години — пише, че в района, обхванат от катастрофата, са намерени както нацяло изгорели дървета, така и дървета, недокоснати от огъня. Случвало се на изцяло обгорено дърво да се намерят недокоснати от пламъка клони. Това доказва, че на мястото на взрива не е имало обикновен горски пожар. Пожарът е възникнал единствено на тези места, където редките листа или редките клони не са защитавали дърветата от горещината. Друг изследовател — професор Флоренски — също признава, че горещината е възникнала на няколко места едновременно. Всички експедиции са единодушни, че взривът е бил на височина от 3 до 5 километра, което изключва експлозия, предизвикана от падането на метеорит, и частично изключва и кометата. Вече споменах, че всички свидетели са видели издигащ се над тайгата огромен стълб дим. Въобще не става дума за „атомна гъба“. Трудно е обаче да се иска от свидетелите образно сравнение от този вид. Въпреки това, когато било пресметнато разстоянието между свидетелите и епицентъра на взрива, се оказало, че споменатият стълб от дим се е издигал на височина най-малко 20 километра! (В Хирошима — от 12 до 15 км.) Освен това през 1908 година били отбелязани сеизмични ефекти в целия свят, което никога не се получава при падането на метеорит, затова пък винаги — при атомен взрив. Най-накрая, нито метеорит, нито комета — твърдят Зигел и Золотов — не бяха могли да предизвикат промени в магнитното и гравитационно поле на Земята. Затова пък взривът от 1908 година предизвикал такива промени, което станало тема на научен труд, публикуван от американските учени Чапман и Ашоув. Също така, ако става дума за въздействието на атомната експлозия върху флората и фауната, аналогиите с взрива са поразителни. След взрива в Сибир местните пастири забелязали, че отглежданите от тях елени страдат от неизвестна дотогава болест по кожата. Ще припомня, че през 1945 година в Аламогордо след извършването на първия опитен атомен взрив забелязали по местните говеда появяването на различни петна и мехури по кожата, което било отчетено като резултат от облъчването. Експедицията от 1958 година установила, че много растения от района на взрива показват генетични изменения — преди всичко ускорен растеж. Идентично ускоряване на растежа на растенията било наблюдавано в Хирошима. Съветският екип взел много проби от живите и развиващи се дървета в тайгата. Навсякъде и винаги кръговете от периода след взрива се оказвали по-широки и по-изразителни. Преди 1908 година ширината била от 0,4 до 2 мм. След 1908 година — от 5 до 8 мм. Дърветата, преживели взрива, имали обиколка, до четири пъти по-голяма, и височина — до два пъти по-голяма от нормалните дървета. Една година по-късно друг съветски екип, ръководен от Плеханов, изследвал повече от триста вида растения. Измерванията на радиоактивността позволили да се установи, че в центъра на катастрофата тя е един път и половина по-голяма, отколкото на разстояние 50 км. Особено е увеличена в слоевете от 1908 година. И така — всичко сочи, че огънят, унищожил частично тайгата, е бил атомен огън, а наблюдаваните от учените генетични изменения са резултат от облъчване. Районът в тайгата, унищожен от взрива, бил около 3100 кв. км (в Хирошима — 46 кв. км.) Съветските специалисти пресметнали, че взривът в тайгата е бил вероятно 1500 пъти по-силен, отколкото взривът над Хирошима. Тези данни потвърдил по-късно и самият Уилърд Ф. Либи — американски химик, лауреат на Нобелова награда. И още една аналогия. В Аламогордо, в кратера, който се появил след атомния взрив, били намерени стъклени парчета, напомнящи зелена керамика. Учените нарекли това зелено стъкло „тринит“ от кода „Тринити“, с който бил за шифрован атомният опит. Идентични парчета зелено стъкло били намерени в тайгата по време на проучванията през 60-те години. Блясъците и сенките на другите хипотези Не е възможно естествено да отминем без внимание другите хипотези за взрива в тайгата. Две от тях получиха навремето голяма гласност. Първата се отнасяше за частица антиматерия. Без да се задълбочаваме особено в теоретични разсъждения, да припомним, че през 30-те години Дирак (лауреат на Нобелова награда) изрази мнение, че във Вселената може да съществува материя, изградена от атоми, в които електрическите товари на частиците да са обратни в сравнение със „земните атоми“. Това означава ядрото да бъде заредено отрицателно, а обикалящите около него електрони — положително. Сблъсъкът на материята с антиматерия трябва да предизвика анихилация на двете, съпроводена от мощен взрив. Още през 1941 година професор Линкълн Ла Пас от Охайо предложил хипотеза, която обяснявала взрива от 1908 година именно с такава анихилация на материята. По-късно, през 1965 година, Либи подкрепил тази хипотеза. Втората хипотеза свързва тунгуския взрив с така наречената „черна дупка“. Да припомним, че „черна дупка“ е космически обект, в който материята в резултат на свиването си достига до такава невъобразима плътност, че както казва Робърт Опенхаймър, малка частица от такава „черна дупка“ може да тежи милиони тонове. Днес е доказано съществуването на „черни дупки“ във Вселената. Такова е предположението на професорите А. А. Джексън и Майкъл П. Райън от Тексас, които смятат, че взривът от 1908 година е бил предизвикан именно от „черна дупка“. „Черна дупка“ с малки размери е пробила Земята в района на Подкаменна Тунгуска (което теоретически е възможно), появила се е в северната част на Атлантическия океан и е продължила полета си в космоса. И двете хипотези били отхвърлени от съветските учени. Те стигнали до извода, че картината, предизвикана от взрива в тайгата, по никакъв начин не може да отговаря на схемата за сблъскване на нашата планета с частица антиматерия, както и с „черна дупка“. Да обърнем тук внимание на един елемент. Все пак пито в случай на антиматерия, нито в случай на „черна дупка“ свидетелите биха могли да наблюдават (и то в продължение на десет минути) летящ обект, на фона на сибирското небе. И в двата случая такъв обект не би могъл да се види с просто око, а преминаването му през атмосферата би траяло частици от секундата. Това е достатъчен аргумент против двете хипотези, да не говорим за други по-компетентни доводи. Но затова пък обръщам внимание, че и двете хипотези са представени от учени, които не са извършвали никакви изследвания в тайгата и дори не са я виждали. Да се върнем още за момент към скоростта на обекта, описан, както беше казано, от свидетелите като цилиндричен предмет, подобен на тръба, който свети със синьо-бял блясък. Золотов е пресметнал, че тази скорост е била 2 или 3 км/сек. Повечето от свидетелите видели прелитащ обект и едновременно чули детонацията, оттам, и заключението, че тази скорост не е била по-гол яма от скоростта на разпространението на звуковите вълни. Значи в края на краищата това не е била голяма скорост. През последните години обаче съветските наблюдения се обогатиха с нови факти, които вече решително противоречат както на хипотезите на американските учени, така и на тези теории, които виждат причината за взрива в сблъскването на Земята с ядрото на комета. Тези концепции се дискутират преди всичко между съветските учени, специалисти от висока класа. В същото време добре е да добавим, че немалка част от учените авторитетно дискутира и по проблемите на палеоастронавтиката. Впрочем не е нужно да се подчертава колко тясно са свързани тематично тези въпроси с проблема за взрива в тайгата… Също и с проблема за НЛО, в чиято област голям специалист е именно професор Зигел… А като се връщам към всичките тези разнообразни хипотези, бих искал да засегна още няколко съществени проблема. Първо, дали можем да имаме пълно доверие в свидетелствата на лицата, които са видели този обект? И дали може на тази основа с пълна сигурност да кажем, че обектът е изглеждал именно така, както го описват свидетелите. Такава сигурност според мен няма. Затова пък можем да приемем, че щом хора, които не се познават, го определят по един и същи начин, по всяка вероятност описваният предмет е изглеждал именно така. Нови доказателства Много по-важен проблем са новите данни, получени в резултат на по-подробните и по-точни анализи на района и характера на експлозията. Още през 1929 година Кринов установил, че пораженията се разпределят съвсем неравномерно. По-късните изследвания позволили да се установи, че районът, обхванат от унищоженията, има характер на изкривена елипса. На тази тема Зигел писа следното: „Лесно може да се каже, че линиите, които ограничават района, в който гората била изцяло унищожена, обрисуват някаква странна фигура. Освен това епицентърът на експлозията, както и районът на изправените дървета, са разположени ексцентрично по отношение на унищоженията. Този характер на унищоженията не би могъл да бъде предизвикан от балистична вълна, създадена в резултат на полета на обекта. Районът на унищоженията изпъква в посока, която никак не е успоредна на линията на полета и която образува тъп ъгъл с нея. С други думи взривът не е бил равномерно разпределен във всички посоки.“ Золотов пък твърди, че поразеният район има такава странна форма, защото материалът, който е избухнал, е бил разположен в някакъв контейнер. А структурата на контейнера е станала причина неговото разкъсване да предизвика елиптичното разсейване на заряда. „Посоката на експлозията е резултат от нееднородността на контейнера.“ Дали за подобно твърдение съществуват достатъчно доказателства? Да, съществуват, и то в голямо количество. Това са малките топчета, намерени в района на взрива, които със сигурност имат извънземен произход. Тези топчета се състоят от силикат и магнетит и често са свързани помежду си подобно на грозд. Кринов е намерил топчета магнетит в стъклените топчета от силикат. Изглежда, че те са се стопили заедно под влияние на топлината, както онези топчета тринитит, намерени след експерименталния взрив в Аламогордо. Естествено тези топчета биха могли да произхождат от някакъв метеорит, а не непременно от обекта, взривил се през 1908 година. След изследванията се оказа, че районът, в който бяха намерени топчетата, точно се покрива с района, обхванат от експлозията. Учените (Флоренски) са намерили хиляди такива топчета, които били пръсната в земята и сред останките от унищожени дървета като зелени сачми. Флоренски счита, че тези топчета са останки от ядрото на някаква комета. Золотов пък е убеден, че те не са остатъци нито от метеорит, нито от комета. Това мнение получи допълнително доказателство, когато в топчетата след прецизен анализ бяха открити следи от кобалт, никел, мед и германий! Този състав говори изразително, че става дума за изкуствен обект, създаден в резултат на нечия инициатива. Топчетата са може би останки от контейнера или от самия кораб. В дискусията, която все още продължава, споменатите топчета са много важен довод, но не и най-важният от изтъкваните напоследък. Като използува най-новите ракетни технологии, Зигел заедно с няколко специалисти по астронавтика стигна до извода, който още по-убедително от преди подкрепя хипотезата за „космически кораб“. Въз основа на географията на унищоженията, е установено, че полетът на експлодиралия обект е трябвало да бъде много по-бавен, отколкото скоростта на което и да е космическо тяло, и също така по-бавен, отколкото първоначално се е предполагало. Пресметнато е, че тунгуският обект е могъл да има скорост, не по-голяма от 700 м/сек, т.е. около 2500 км/час, или скорост, която съответствува на скоростта на наш реактивен самолет. Да припомним, че метеоритите се движат със скорост 15–20 км/сек. В тези изследвания извънредно важен въпрос се оказала не само скоростта на обекта. Не по-малко съществен е въпросът за траекторията, по която той се е движел. За да се установи тази траектория, като основа са били взети показанията на свидетелите и географията на унищоженията. Въз основа на показанията на свидетелите и сеизмичните записи първите експедиции стигнали до извода, че обектът е летял от югозапад на североизток. По-късно обаче, според географията на унищоженията, изследователите приели, че обектът е летял от югоизток на северозапад (Флоренски и Коненкин). А Золотов, който подробно изследвал старите дървета (неунищожените), установил с пълна сигурност, че детонационната вълна е трябвало да дойде от югозапад. И така, югозапад или югоизток? Ето това е най-голямата сензация — и едното, и другото! Работата е там, че като сравнявали показанията на свидетелите, събрани още от Кулик, учените стигнали до извода, че когато се е намирал над Сибир, тайнственият обект в един момент е изменил посоката на полета си от източна на западна! Професор Зигел пише: „Преди експлозията тунгуският обект е описал дъга с дължина около 600 км, с други думи е извършил някаква маневра.“ Подобна маневра не извършва никой естествен обект. И така, трябва ли да се учудваме, че учените, стигнали до подобни заключения, смятат, че тялото, експлодирало над Сибир, е било изкуствен обект, следователно може би космически кораб? Но и това не е всичко. При навлизането в земната атмосфера обектът е трябвало да извърши още една корекция на полета, корекция, която извършват всички съвременни космически кораби. За да бъде успешно навлизането в атмосферата, обектът задължително трябва да се придържа към ъгъла на навлизане, равен на плюс 6° спрямо линията на хоризонта. Тук границите на маневриране са минимални. За да може корабът, който идва от космоса, да издържи на стълкновението с атмосферата, той разполага в коридор, широк само 60 км. В сравнение с огромното пространство на полета, това е все едно да се улучи косъм с острието на ножче за бръснене, хвърлело от няколко метра. Смъртна опасност грози всеки кораб както при по-вертикално, така и при по-хоризонтално навлизане в горните слоеве на атмосферата. И ето съветският астроном Б. Й. Левин, който много подробно е изследвал предполагаемата траектория на полета на тунгуския обект, изразява мнението, че за първи път обектът е бил забелязан от Земята, когато се е намирал на височина 130 км. На тази именно височина се намира зоната за навлизане в споменатия „атмосферен коридор“. При навлизане в най-горните слоеве на атмосферата всеки голям обект, а следователно и космически кораб, започва да свети интензивно така, като че ли има плазмена обвивка, поради което напомня метеор. Да дадем още веднъж думата на Феликс Зигел, който в интервюто за агенция „Новости“ през 1979 година заяви: „Ученият трябва да отхвърли теорията на много изследователи, че тунгуският метеорит е бил ядро на комета. Ядрата на кометите са рехави конгломерати, съставени от различни вледенявания — вода, метан, амоняк и дребни твърди частици. Такива тела не само не могат да експлодират със силата на 40-мегатонна атомна бомба, но и не са в състояние да прелетят стотина километра в гъстите слоеве на атмосферата. Изчисленията, които направих, показват, че ако тунгуският обект е бил ядро на комета, той би се разпаднал само няколко десетки километра след навлизането си в атмосферата. С хипотезата за комета не съвпадат и други факти, като увеличената радиоактивност в епицентъра на експлозията, както и мутациите на насекомите и растенията. Освен това неотдавна в района на епицентъра на взрива в почвените слоеве от 1908 година бе открито ненормално високо съдържание на цинк, бром, натрий, калий, желязо, олово, мед и други химически елементи, които са абсолютно нетипични за ядра на комети, но напълно възможни за изкуствени конструкции.“ На въпроса на журналистите дали продължава да бъде убеден, че тунгуското тяло е било изкуствен обект, Зигел отговаря: „Да, убеден съм в това. Придържам се към тази хипотеза от 32 години и с удовлетворение твърдя, че колкото повече научаваме за тунгуската катастрофа, толкова повече потвърждения намираме на мнението, че обектът, експлоатирал през 1908 година над тайгата, е бил сонда от друга планета.“ Патетична равносметка Започнахме този разказ, като се позовахме на книгата на Бакстер и Аткинс. Ще завършим с цитат, в който авторите обобщават събитията, довели до взрива над сибирската тайга, по следния начин: „Утрин. На голяма височина над Индийския океан в земната атмосфера прониква мощен обект, който идва от космоса. В доста разредените й горни слоеве всички маневри протичат по предвидения начин. Незадържан от нищо, обектът се носи към срещата си със Земята. Обектът е космически кораб. Корпусът му е с цилиндрична форма. Тежи хиляди тонове. Пристигнал е от бездните на Вселената, движен от атомна енергия със скорост, вероятно близка до скоростта на светлината. Приближавайки се обаче към Земята, корабът изведнъж изпада в опасна ситуация. Може би двигателната му система започва да функционира неправилно иди пък е била допусната някаква навигационна грешка при подготовката на кацането. Температурата в реакторите нараства. Устройствата за защита при критична ситуация, която може да доведе до верижна реакция, се прегряват и стопяват. На 130 км над земната повърхност навигационната система на кораба го насочва по дължината на същия този коридор, който няколко десетки години по-късно ще бъде открит от нашата наука и ще се използува от всички космонавти за безопасно връщане на Земята. Навлизането в този коридор трябва да бъде изключително прецизно, за да се предпази корабът от прегряване, от една страна, и отблъскването му обратно в космическия вакуум, от друга. Придържайки се към този канал, космическият кораб намалява своята скорост. В продължение на няколко секунди, когато външната му повърхност влиза в контакт с плътните слоеве на атмосферата, температурата на триенето нараства до 3000°С. Корабът започва да се нажежава. Блясъкът му е по-ослепителен от този на Слънцето. Ударната вълна на въздуха вследствие високото налягане се разпростира далеч пред кораба. А след него се простира опашка от разтопени частици на топлоизолационното покритие. Оглушаващият гръм от детонацията предизвиква в Централен Сибир паника сред жителите на малките градове и единичните стопанства — единствените селища в този безлюден край. Силната балистична вълна, изпреварила космическия кораб, поваля дървета, събаря шатрите на пастирите, отхвърля хора и животни като прашинки. На височина 3 км неизвестните същества, намиращи се в кораба, предприемат корекция на полета. Над залесените плата, на Централен Сибир те обръщат от изток на запад — навярно с мисълта за спасение. Тази маневра е била последното им действие. Топят се стените между горивните камери. Ядреното гориво достига плътност, превишаваща критичната, което веднага предизвиква верижна реакция. Само след част от секундата корабът експлодира. Чудовищна топлина изпепелява небето и изгаря всичко в радиус от 50 км. След това огънят изгасва. От него в атмосферата остава черен облак, който хората дълго още ще наблюдават. Остава опустошената тайга и до ден-днешен единствен свидетел на взрива, скрил старателно тайната на събитието, което можеше да промени из основи хода на нашата история.“ За съжаление ходът на историята не беше променен… Четвърта глава >> Вече казах за необходимостта от нов поглед към историята на човешката цивилизация, споменах за належащата ревизия на научните възгледи върху историята на южноамериканския континент, които представляват съществена пукнатина в досегашните ни знания. И така, да посветим една глава на тези проблеми, което ще ни пренесе от пълната с тайни съвременност към още по-тайнственото минало. Не съм нито археолог, нито историк, нито етнограф, нито дори пътешественик. Просто съм журналист-популяризатор и цялото си знание черпя от чуждите книги и чуждите разкази, на чиято основа се осмелявам понякога да градя собствени концепции. Впрочем твърде скромни. На основата на това, което съм прочел, мога с пълна сигурност да кажа, че докато не реконструираме знанието си за историята на южноамериканския континент, всичко, което знаем за праисторията на човека, ще бъде твърде половинчато. Тази праистория представлява нещо като кръстословица, от която са оцелели съвсем малко квадратчета. Далеч сме от пресъздаването на нейната цялост, още повече че немалка част от официалната археология изпитва неохота към ревизирането на досегашните възгледи и манифестира въздържаност спрямо откритията, които с неумолима последователност връщат историята на човека в Америка във все по-далечното минало. Чарлз Уайнър, археолог и етнолог, който по поръчение на френското правителство още през 1875 година посетил Перу и Боливия, започва своя разказ, като аргументира необходимостта от попълване на тази празна страница от човешката история, каквато е историята на Америка, със следния апостроф: „Когато тази страница се запълни, ще се изяви в цялото си великолепие светът, който наричаме Нов. Тогава може би ще се разбере, че ако старите князе Пурхаус, жреците Амантас биха могли да станат от гробовете си, биха казали на фараоните, на халдейските жреци, индийските брамини, на първите синове на Централното китайско кралство: Ние сме от света, който вие сте нарекли Нов… но когато вие сте господствували в източното полукълбо, а ние — в западното, сме били съвременници.“ Красиво казано. Само че като че ли донякъде неактуално. Кой знае дали в светлината на новите открития не би трябвало да считаме цивилизацията от южната част на западното полукълбо за значително по-стара от тази на източното, макар че и при нас ще трябва да направим (което никак не е изключено) подобна принципна ревизия. Когато четем как официалната археология често се противопоставя на новите хипотези, които все пак се основават на нови открития, оставаме с впечатлението, че на тази наука и до ден-днешен й тежи авторитетът на… Библията. Тази чудна впрочем книга е налагала на археологията в продължение на векове своята митична хронология или това, което със сигурност е невярно. Още през 1923 година, т.е. само малко повече от преди 60 години, изтъкнатият учен Филип А. Мийнз в коментара си към труда на един от летописците от времето на конквистадорите, Ауман Пома де Айал, който, воден от необикновена интуиция, върнал началото на историята на Перу до 4300 години преди новата ера, казва: „Все пак това не издържа никаква критика от научна гледна точка. Дори Библията не оправдава това, след като… датата, приета за създаването на света, е 3760 преди н.е.“. От подобна гледна точка сме се отдалечили доста, но не толкова, че напълно да осъзнаем каква голяма ревизия изисква и това, което знаем, и това, за което се досещаме от историята на цивилизацията в Южна Америка. Според хипотеза, приета преди няколко десетки години, първите чергарски орди са се появили в Южна Америка преди около 20 000 години. Приема се, че човекът е преминал в Америка през днешния Берингов проток. През този период от историята на нашата планета водите на океаните значително са спаднали, а самият проток е бил всъщност тясна ивица земя. Оттам са преминавали от Азия в Америка стада животни, а след тях и първите орди ловци. Но и тази хипотеза има много яростни противници. Най-големите скептици заявяват, че при днешното състояние на знанието въобще не можем да отговорим на въпроса кога човекът се е появил в Америка. Твърде много са тук засега неразрешените загадки. Кай Биркет Смит, датски етнолог, професор в университетите в Осло, Базел и Пенсилвания, твърди, когато говори за южноамериканската цивилизация, следното: „Тук сме изправени пред необикновена загадка, която нямаме начин да разрешим. Далеч сме от намирането на някакъв окончателен отговор.“ („Дроги култури“, 1965). Преди няколко години излезе последната книга на Керам „Първият американец“. Като се основава на най-новите открития в Северна Америка, тъй като пише само за нея, Керам твърди, че първият истински американец се е родил на този континент преди около 10 000 години. А последните разкопки в Южна Америка позволиха да се открият между Лима и Канта останките на човек отпреди 26 000 години! И така нищо чудно, че хипотезата за Беринговия проток като единствен път, използуван от човека, за да завладее този континент, буди съмнения. Дали многобройните разкопки и богатите следи от праисторически човек в Южна Америка щяха да изглеждат толкова по-древни от тези в Северна Америка, ако пътят е водел само от север на юг? Трудно е също да приемем, че огромните райони на Северна Америка, плодородни, мек климат и богати на животни, са били по-малко благоприятни за древните ловни орди от скалистите планински райони на Южна Америка. Впрочем, както съобщава един от авторите, Морис Шатлен, напоследък в Сан Диего (Калифорния) бил намерен череп на кроманьонски човек отпреди 65 000 години, което обръща нагоре с краката знанията ни за западното полукълбо. Някои учени смятат, че Южна Америка е била колонизирана най-напред от жителите на Полинезия (въпреки че Тур Хейердал със своята експедиция „Кон-Тики“ се опитваше да покаже точно обратното), за което всъщност съществуват доста сериозни доказателства. Една съвсем немалобройна група изследователи защитават тезата за критския (от Крит!) произход на южноамериканското население. Към групата, поддържаща тази доста рискована теория, спада и известния френски учен Оноре Шампион, който пише за нея в книгата си „Белият доколумбов бог“. Въпросът може да се постави и по друг начин. Дали преди пристигането на азиатските чергарски орди в Северна Америка е живял човек? Дали е разцъфтявала някаква развита цивилизация? Това са само въпроси и моля да не очаквате от мен авторитетен отговор. Днес само за района на Перу са каталогизирани от ЮНЕСКО 50 000 места с археологически старини… По-голямата част от тези старини е изследвана повърхностно, голяма част въобще не е докосвана от ръката на изследовател, а възрастта на много от най-големите и най-важни от тях е съмнителна и дискусионна. Да вземем например прочутите руини Мачу Пикчу, чиито снимки многократно са били публикувани. За Мачу Пикчу се говори и пише като за стар град на инките, но нали всичко сочи, че той е бил построен 1000 години преди създаването на държавата на инките, а откритите напоследък под строежите на Мачу Пикчу огромни камъни (открил ги е геологът Карлос Калафаловит), които са на дълбочина метър и половина, свидетелствуват, че този град е бил отново построен върху останки, много по-стари! А един от авторите, които пишат за Мачу Пикчу, задава въпрос: „Дали наистина, а това е една от загадките на Мачу Пикчу, инките изобщо са знаели за този загинал град?“ Рафаел Акилас Паес, бивш директор на университета в Куско, твърди, че както всичко сочи, руините на Мачу Пикчу са по-стари от египетските пирамиди! И много американски археолози тихомълком се съгласяват с тази теза. Следователно трябва ли да се учудваме, че някои автори като споменатите вече Повел и Бержие („Вечният човек“), без да се стараят да проникнат в истината, предлагат една нова хронология, която означава връщане на историята на този континент ни повече, ни по-малко с 40 000 години назад! Възможно е това да е пълна безсмислица, но ще си позволя да обърна внимание на недоволните, че преди 30 години за подобна безсмислица е било прието и твърдението, че в Южна Америка преди 26 000 години е живеел човек. Ако пък приемем заключенията, които прави в изследванията си на легендите на индианците „хопи“ инж. Й. Блумрих, тази така отдалечена дата на появяването на първия човек в Америка не трябва да ни учудва. В тази глава често ще се позовавам на Симон Уайсбърд — американка, добросъвестна изследователка на Южна Америка, авторка на много сериозни книги в тази област. И така Симон Уайсбърд, която е прекарала двадесет и няколко години в Южна Америка, пише: „И въпреки това учените не желаят да признаят действителността. Ако някой се осмели да напише, че американският хомо сапиенс е много по-стар, отколкото се смяташе досега, веднага ще трябва да се сблъска с табуто на официалните научни предразсъдъци! Ще трябва да се подложи на компрометиране с вето от страна на патентованите ерудити (…) За дипломираните американисти само народите, които имат своя писменост — и то писменост, която са успели да разгадаят, заслужават уважение. Често четем, че древните жители на Перу никога не са имали своя писменост. Няма нищо по-фалшиво! (На тази тема ще се върнем пак. — А. М.) По-добре щеше да бъде, ако тези учени признаят честно, че никой от тях не е в състояние да разчете петроглифите, пиктографиите и митограмите, които с хиляди маркират забравените пътища на заледените Кордилери, огромните крайбрежни пустинни пространства или пътеките, скрити под дремещите гори на Амазонка…“ Основание за хронологията, предложена от Повел и Бержие, са последните открития в Андите. Става дума конкретно за Маркауази, чиито руини те приемат за останки от най-старата цивилизация в света. Хронологията на Повел и Бержие изглежда горе-долу така: Ако Маркауази наброява 40 000 години, то мегалитната империя Тиауанако — 30 000 години. След това е настъпил упадъкът на Тиауанако и (някъде около 1000 г. пр.н.е. до 1000 г. от нашата ера са следвали една след друга различни държави и държавици. Около 1300 година Манко Капак е създал империята на инките, което съвпада с официалната хронология. Маркауази, Какво крие това име? Това е комплекс от руини, който се намира в Перуанските Анди на височина 3600 метра. Мегалитните постройки Маркауази били открити от археолога и изследователя Даниел Русо. Русо от години изучавал внимателно южноамериканските легенди, също внимателно четял трудовете на първите летописци, дошли заедно с конквистадорите на новооткрития континент, и стигнал до заключението, че (именно там, в Перуанските Анди, трябва да има следи от култура, още по-стара от културата Тиауанако. През 1952 г. Русо организирал експедиция, която открила в платото Маркауази прекрасен комплекс от мегалитни постройки, разпрострели се на площ от 3 кв. км. Тази част на Перу се обитава от индианците „уенкас“. Изходен пункт в откритието, направено от Русо, било намирането на комплекс от хидравлични инсталации за съхраняване на дъждовната вода и за напояване на районите, лишени от нея в продължение на шест месеца от годината. Този район, изолиран от останалата част на света, осигурявал вероятно изхранването на много бройно население. Мощна крепост пазела района от външно нашествие. Постройките й образуват голям военно-религиозен и културен комплекс. Добре е да подчертаем последното прилагателно. Скулптурите и барелефите, открити в Маркауази, свидетелствуват за това, че са били дело на добри майстори. И то майстори с обширни познания. Някои от скулптурите представляват хора от четирите раси (!). Други зооморфични скулптури изобразяват животни, каквито никога не е имало в този район на света. Да добавим, че много скулптури напомнят фигурите от Великденския остров. Само това вече представлява загадка, но не липсват и други. А по останките от стените на някои паметници се виждат рисунки и фигури, които наподобяват надписи. Тези надписи, изработени с помощта на твърде умело направени нарези, се виждат от определена точка или когато слънчевата светлина пада върху тях под определен ъгъл. Нека запомним този факт… Няколкостотин километра южно от Лима се намира заливът Писко и полуостров Паракас. На този полуостров, на склона на южния му бряг, който образува ъгъл от около 40°, е издълбан прочутият Андски свещник или още Тризъбецът. Кой го е издълбал, кога, с каква цел — не се знае. Свещникът се състои от три рамена. Централното, най-голямото, е дълго около 183 и широко четири и половина метра. Дълбочината на изкопа е 60 см. Страничните рамена на Свещника и орнаментите, които го украсяват, са малко по-тесни. Трудно е да се каже кога е бил издълбан Свещникът — преди няколкостотин или няколко хиляди години. Във всеки случай необикновено е дори това, че духащите тук ветрове, прочути в цяло Перу, не са го затрупали с пясък. Краищата на изкопите са обточени със ситни камъни, които не са забити в земята и по-скоро представляват украса, отколкото укрепване. Отначало се предполагаше, че Свещникът е от по-ново време и че е служил на корсарите като белег за мястото на укриване на съкровищата. Но изследователите връщат времето, по което е бил издълбан този необикновен знак, далеч в миналото. Всичко сочи, че тази рисунка не е била предназначена за плаващите по море, тъй като тя не се вижда от морето — и поради това, че я скрива заливът, и поради ъгъла на наклона на ската. Някои учени приемат този знак като табу, предназначено да пази скритите в пещерите на Паракас мумии. Обаче фактът, че този знак се вижда най-добре не от земята, не от морето, а само отгоре, навежда на други мисли, които се свързват с разположеното недалеч от Паракас плато Наска. Малко преди да предам книгата за печат, получих от ФРГ издадената по средата на 1976 година книга на Мареел Ф. Оме — автор, на когото се позовава в своите търсения и Зенон Косидовски. Заглавието на книгата е „Пъпът на света — люлка на човечеството“. Оме е изтъкнат пътешественик и много обективен автор. Това, което пише той за мумиите, открити в пещерите на Паракас, хвърля нова светлина и върху индианския свещник: „Шестстотин и тридесетте мумии, намерени на юг от Паракас, се определят официално от «Музей де ла Магдалена» в Лима така: «Бял цвят на кожата, сини или светли очи и светлоруси коси.» Откъде са се появили там (тези бели), какво е станало по-късно с тях — не се знае. Професор д-р Мануел Балестерос — Гарибоа твърди, че начините за балсамиране в Паракас са били същите, както в Египет по времето на фараоните.“ Ученият, на когото се позовава Оме, е изтъкнат специалист и мнението му в тази област е авторитетно. Когато професор Марсел Оме писал тези думи, той не познавал легендите на индианците „хопи“, нито книгата на Блумрих, посветена на тях. А коментарът на Блумрих хвърля върху този въпрос напълно нова светлина. Не може онези мумии на бял човек да не се свързват с присъствието на бели същества в района на езерото Титикака. Опитът да изясним този факт може би ще ни позволи да погледнем по нов начин и на споменатите мумии от Паракас… Името Наска вече е известно на всички любители на праисторически тайни. Ще се огранича само с припомнянето на някои факти. Накратко казано: става дума за широки, сякаш издълбани в земната повърхност ивици, които продължават с километри. Тези идеално прави ивици се разклоняват в различни посоки. Някои от тях са по-широки и по-отчетливи от останалите. Гледани отгоре, линиите приличат на стартови писти на летище. Това е едното чудо на Наска. Другото чудо и другата тайна са издълбаните по тях фигури — маймуни, жаби, птици. Всичко в огромен мащаб. Най-голямата от тези рисунки е с дължина четвърт километър. За да се установи какво представляват линиите, те трябва да се погледнат отгоре, от птичи поглед. От земята е невъзможно да се види, че например тази серпантина образува фантастично извита маймунска опашка, а другата — очертанията на птица. Ще добавим още, че всяка от тези фигури е рисувана с линия, която продължава, без никъде да прекъсва. Вече никой не се съмнява в това, че рисунките са най-малко на няколко хиляди години. Открити са през 1920 година от самолет, който случайно прелитал над тези райони. Наска представлява за учените също такъв костелив орех като Свещника в Писко. „Нешънъл Джиографик“, месечно списание на Американския институт по география, в майския брой от 1975 година помества обширна статия, посветена на загадките на Наска. Главна героиня в статията е немската изследователка Мария Райхе, която от 30 години се занимава с фантастичния комплекс от линии и рисунки и се старае да реши този ребус, но засега безрезултатно. Статията в „Нешънъл Джиографик“ не се опитва да обясни тайните на Наска. Нейният автор Лорън Макинтър само изброява всички хипотези за миналото й, като признава, че нито една от тях не е задоволителна. Както се знае, Шару фон Деникен и другите привърженици на „романтичната праистория“ считат, че в този район някога, преди хиляди години, са се приземили пришълци от космоса, на които по някакви причини се е приискало да посетят изостаналата планета. Следователно Наска е била нещо като праисторическо летище. Мария Райхе, както много други учени, решително не се съгласява с тази хипотеза. По време на изследванията и разкопките, продължили няколко десетки години, тук не бяха намерени никакви веществени доказателства в подкрепа на тази космическа теория. Да добавим впрочем, че не е намерено и нищо, което би могло да потвърди каквато и да е друга теза. В книгата си, посветена на Наска, Мария Райхе пише: „Тези, които са рисували по земята, са можели да проверят точността на работата си само ако са я гледали отгоре, а вероятно са започвали с изобразяването на скици в умален мащаб. Все пак начинът, по който са определяли мястото на всеки детайл и точната форма на едно толкова голямо пано, си остава загадка. Ще са нужни векове, за да я разрешим.“ Теории има много. Доктор Пол Косък (подобно на Мария Райхе) приема, че рисунките от Наска представляват селскостопански астрономически календар. (Сътрудниците на „Нешънъл Джиографик“ са установили, че посоките на много линии наистина се свързват с положението на Земята спрямо Слънцето, Луната или другите планети, но най-вероятно това е въпрос на случайност, тъй като линиите вървят във всички възможни посоки. Друга теза гласи, че някога това е била система за изкуствено напояване, което впрочем нищо не обяснява. Алън Сауър, специалист по история на изкуствата, счита, че очертанията на животните са представлявали пътища на ритуален култ. Древните обитатели на Наска, вървейки по такава линия, „са абсорбирали същността“ на това, което тази линия представлявала. Предимство на тезата е, че тя се опитва да обясни за какъв дявол онези жители са чертаели по земята фигурите на животни, които никога не са могли да видят, ако не са се издигали във въздуха. Според една от последните хипотези древните инки са познавали принципа на полети с балон и дори сами са конструирали балони. Тя се ражда след намирането на парчета платно, които, съшити, можели да се пълнят със съответния газ. С балоните инките са можели да трасират фигурите на животните по земята, а по-късно да оглеждат нарисуваното. Разбира се, правилността на тази хипотеза също много трудно може да се провери. Да припомним накрая на какво се гради „космическата“ хипотеза на Фон Деникен. Предполага се, че Наска е била район на еднократно кацане и еднократно стартиране на праисторическите космонавти. Космонавтите са оставили своя кораб да кръжи около Земята, кацнали са в Наска, пребивавали са тук известно време и са си заминали. Туземците жители на този райони, след като сметнали космонавтите за богове, започнали да чакат тяхното завръщане. С надеждата да привлекат обратно боговете те рисували все по-нови и нови линии върху пистите, останали от кацането и стартирането на космитите. И защото космитите-богове дошли от звездите, новите линии като че ли били насочвани към различни небесни обекти. Туземците не дочакали завръщането на боговете, но направили от линиите култово средище. По-късно ги допълнили с рисунки на животни. Струва ми се, че това е твърде опростена и слабо убедителна хипотеза. Първо, не обяснява рисунките на животните. Как са се появили тези рисунки? Второ, и много съществено, трудно е да си представим, че същества, които пътуват из космоса, са използували толкова примитивни и старовремски средства за придвижване по въздуха като самолетите, които се нуждаят от стартови писти за кацане и излитане. Защото самолетите — това са бебетата на авиацията в сравнение с ракетите, да не говорим за летящите чинии. Все пак предположението, че тези райони са може ли да бъдат някога място за контакти на космическите пришълци с нашата планета, никак не е необосновано. Защото Наска се намира само на 100 км южно от Андския свещник! А той се вижда главно от птичи поглед и като че ли с трите си зъба-пътеуказатели казва: Тръгнете на юг и ще улучите! На юг лежи Наска. А по права линия по-нататък, пак на юг, лежи Тиауанако. Преди да се спрем на загадките, които поставя Тиауанако, трябва да кажем, че целият горски район, чак на юг до Чили, е буквално осеян с най-разнообразна знаци, и то знаци, които по своя характер и разположение са предназначени да бъдат гледани изключително от перуанско-чилийското небе. Преди повече от десет години на тези знаци обърна внимание Александър Казанцев. Януш Крамарек в тримесечното списание „3 отхлани векув“ (година XXXVI, 1966) пише: Казанцев привежда като по-нататъшен аргумент факта, че по време на самолетни снимки на едно от платата в Андите са открити странни знаци, съставени от светли камъни, които продължават с километри и които блестят силно по време на равноденствие. Някои изследователи предполагат, че това е гигантски слънчев календар. Общото разположение на тези знаци може да се види само от доста голяма височина, сякаш е трябвало да показват пътя при кацането на въздушни кораби. (Януш Крамарек — „Археологията на прага на космическата ера“.) А нали в течение на последните десет и повече години в Андите бяха открити огромни количества подобни и други знаци-сигнали. Например на 400 км южно от Паска, вече на територията на Чили, бяха открити по планинските склонове различни рисунки и вдлъбнатини, които никой досега не е успял да разшифрира. Квадрати, стрелки, шахматни дъски, цели стени, покрити с непонятни рисунки, на които за първи път беше обърнато внимание по време на проучвателски полети. Но бяха открити не само такива знаци и не само знаци… Чилийският вестник „Ел Меркурио“ от 26 август 1968 г. съобщава: „По време на изследователски полет група специалисти е направила необикновено археологическо откритие. Прелитайки над пустинята Тарапакар, те забелязали фигура на човек, издълбана в земята. Таза фигура е с дължина 100 метра, а контурите й са обозначени с камъни от вулканичен произход.“ Следва подробно описание на рисунката. Вестникът между другото съобщава, че от главата на фигурата излизат 12 лъча (антени?). Откритието дължим на трима изтъкнати специалисти: двама чилийци и един американец. Няколко месеца по-късно то било потвърдено от директора на археологическия музей в Антофагаста. По време на втория полет била открита и фотографирана цяла серия от стилизирани фигури, разположени по дължината на разстояние от 5 км. А няколко месеца по-късно вестник „Ел Арауко“ (Сантяго) писа: „Нужна ни е помощта на специалисти, които биха могли да удовлетворят хроничното ни любопитство, още повече че нашите археолози Домейко и Гай не знаеха опази площадка от Ел Енландрилядо, за която едни говорят, че е създадена изкуствено, а други добавят, че е дело на същества, пристигнали от друга планета.“ Ел Енландрилядо? Какво е това? Малко хора са чували това име. Ето какво казва за необикновеното откритие споменатата вече Симон Уайсбърд: „През 1968 година експедиции от алпинисти съобщиха за открития, които напрано обезпокояваха. Тези експедиции установиха съществуването на увеличена радиоактивност в някои райони на чилийската граница (откъм Чили. — А. М.). Най-важното са две просторни площадки, които се намират в подножието на вулкана Дескабесадо Гранде в провинция Такуа.“ Тук Симон Уайсбърд добавя информацията на агенция Ройтер: „Дали тези две площадки са останали от някаква антична, неизвестна цивилизация? Ето въпроса… След четиридневна борба със снежната буря експедицията достигна до целта… Тези «космодруми» се издигат на височина 3200 метра. Територията им има площ около 7000 кв. м. Членовете на експедицията наброила 263 блока, от които са изградени платформите. Самите блокове били изрязани от лава. Всеки един от тях тежи най-малко 10 тона. Вниманието на изследователите привлекли черните петна, които изглеждат като следи от обгаряния. Измерената радиоактивност била 0,0124% ураниев окис. Емисията на частиците е 32,6 в минута.“ По-нататък Симон Уайсбърд пише: „Умберто Сарнатаго Буно, ръководител на експедицията, съобщава, че туземните жители на околните местности смятат, че тези площадки крият някакво огромно помещение… Ясно е, че не е във възможностите на индианците да изградят подобна конструкция, и то на такава височина. За тях съществуването на тези космодруми е свързано с… «летящите чинии», които често се появяват в околността. Трябва дебело да подчертаем, че никой от тези индианци не умее да чете и пише и че никакъв вестник не достига до селищата им, отдалечени от цивилизования свят. А легендите за тайнствени летящи обекти тук са се предавали още от прадедите. (Местен жител разказал пред членовете на експедицията как иззад планинските клисури, над площадките, се издигат чинии, кръгли като слънца.) Светлината, която те излъчват, е толкова силна, че заслепява за известно време наблюдаващите ги. Сарнатаго Буно не дискутира въпроса за посещенията от космоса, но е категоричен за произхода на споменатите площадки — безусловно от изкуствен произход. Каменните блокове сякаш са изрязани с ножици, което личи по техните идеално пасващи си краища.“ Това е становището на Симон Уайсбърд. И така, както виждате, тук се обрисува една доста изразителна, макар и непонятна връзка между прастарата човешка цивилизация от южноамериканския континент и предполагаемите контакти на представители на извънземни цивилизации с нашата планета. Ние няма да се ограничим само с тези открития, който свидетелствуват, че „тук има нещо“. Сарнатаго Буно, ръководител на експедицията от 1968 г., изнася в своя отчет някои подробности, за които Симон Уайсбърд не споменава. И тъй, на местните специалисти, на представителите на властите и дори на някоя учени отдавна е било известно, че възвишенията, за които става дума, са идеално, така да се каже, място за кацане на летящи обекти. Ако това предположение е правилно, то ще може да изясни и вида на каменните блокове, които са разположени геометрично (като шахматна дъска). Те могат да представляват оптически знак, насочен към небето. Но да не забравяме, че непрекъснато се намираме в сферата на хипотезите. А що се отнася до легендите за площадките, под които се крие „нещо“, ще бъде добре да добавим, че експедицията на Буно е забелязала на дъното на дълбока, недостъпна пропаст вход към някаква пещера, която може би има връзка с това „нещо“. Местните индианци твърдят, че, това е тунел, който свързва техните райони с отдалеченото на няколкостотин километра езеро Титикака. Езерото Титикака веднага и винаги насочва към Тиауанако — мястото, наречено „американския Баалбек“, което има много важна роля във възела от загадки, свързал далечното минало с настоящето и космоса със Земята. Въз основа на направените изследвания Блумрих твърди, че именно тук, край брега на днешното езеро, което някога е било част от морски залив, са се заселили първите хора, преживели гибелта на потъналия континент, от който днес са останали само легенди и многобройните полинезийски острови. Сигурно не е нужно да добавям, че всичко това противоречи на тезите на официалната, наука, която не иска да се раздели с улегналите схеми и оставя без внимание новите източници, новите открития, по-смелите нови възгледи. Но за щастие няма такава сила, която може да задържи науката на едно място. И така, да се надяваме, че рано или късно ще се променят и официалните мнения за произхода на индианците, историята на Южна Америка и тази на Тиауанако. Тиауанако е комплекс от каменни постройки и скулптури, който се намира на няколкостотин километра на югоизток от езерото Титикака, откъм боливийската му страна. Това е комплекс, съставен от пирамиди, скулптури, останки от храмове, в художествено отношение доста примитивни, с изключение на един от тях — Вратата на Слънцето. Днес е невъзможно да се установи точната история на Тиауанако, а раждането на града тъне някъде в мрака на миналото и дори фактите от книгата на Блумрих не казват нищо за възрастта на тези руини. Има специалисти, които са посветили живота си на изследването на града. Най-изтъкнатият между тях е Артур Познански, прекарал тук дълги години. Плод на неговите наблюдения е книгата „Тиауанако. Произходът на човека“, издадена през тридесетте години. Инките, разпитвани за историята на Тиауанако по времето, когато Писаро завладявал Перу, твърдели, че градът от самото начало на тяхната история е тънел в развалини. Според легендите на аймарите, обитавали тези места преди идването на инките, Тиауанако бил най-старият град в света, построен от бога Виракоча („Кон-Тики — белият гигант“) преди създаването на Слънцето и звездите. Друга легенда, която и до ден-днешен обикаля сред индианците, твърди, че Тиауанако е бил построен от белите гиганти (а може би това са били качините?) за един ден. Трябва да добавим, че археологическите разкопки, ръководени от Познански, позволили да се открие в този район съществуването на пет цивилизации, всяка от които е оригинална сама за себе си. Не само Тиауанако, а пет града (дали само градове?) са цъфтели и изчезвали в местата, където сега царуват всесилните руини. Съществуването на тези цивилизации може да се установи по метода на стратификацията (слоевете), но той не позволява да се определи възрастта и времетраенето на всяка от тях. Познански не се колебае да върне началото на Тиауанако със 130 века по-назад от приетата досега официална теза. А тя гласеше, че Тиауанако е на 3000 години. Според Познански той е бил създаден преди 16 000 години. Симон Уайсбърд, която също работила тук продължително време, пише, че останките, които биха позволили да се установи началото на този град, са били унищожени от мисионерите, а немногочислените следи били умишлено прикривани от самите инки. За Познански Тиауанако е люлката на американския човек. „Оттук са тръгвали хората, които трябвало да основат в други райони подобни градове и които е трябвало да организират разпръснатите орди…“ Една от най-често повтаряните легенди, записана още от първите испански летописци, е интересна с това, че се свързва в известен смисъл с характера на скулптурите, срещани в Тиауанако и не само в Тиауанако. И тъй, тази легенда гласи, че преди много години, когато нашата планета е била обитавана единствено само от животни, над езерото Титикака се появил голям, блестящ космически кораб, който кацнал в средата на езерото на Острова на слънцето. От този кораб слязла жена с форми, подобни на формите на днешния човек, като само черепът й бил удължен, с дълги уши и с четири свързани с ципи пръсти. Името й било Орехона — или „С дълги уши“. Орехона пристигнала от планетата Венера. Изпълнила своето посланичество на Земята и от връзката й с голям тапир се родили няколко десетки деца. Орехона се върнала на родната си планета, а от децата й се появило човечеството. Добре ще бъде да коментирам тази легенда с няколко забележки: Първо: По-голямата част от фигурите, чиито скулптури се намират в Тиауанако, се характеризират именно с дълги уши и с четири пръста. Това се отнася и за скалните рисунки в тези райони. Подобни дълги уши и тесни черепи имат впрочем и скулптурите на Великденския остров. Второ: Някои барелефи, намиращи се на „Вратата на Слънцето“, бяха приети от Александър Казанцев за венериански календар. Една от главите на своята подкрепена с много документи книга — „Десетхилядолетната тайна на инките“, Симон Уайсбърд нарича „Рекорд на загадките от преди потопа“. В нея тя изобразява въпросите, които поставя пред науката комплексът Тиауанако. (Между другото авторката е противничка на всякакви хипотези, свързващи създаването на Тиауанако с космоса. Не отрича възможностите за такива контакти, но счита, че те не са достатъчно обосновани документално.) А ето и самите въпроси: „Малко археологически разкопки крият толкова тайни, колкото Тиауанако. През каква епоха, от каква раса са били издигнати тези постройки? В продължение на колко века тук е цъфтял живот? Защо този град е бил изоставен в пълния си разцвет, и то изоставен внезапно? Религиозен център ли е било тук? Столица? Място за поклонение? Комплекс от тотемни статуи? Какво означават онзи барелефен ребус, символите, с които са покрити статуите и идолите? С какви инструменти древните скулптори са рязали тези каменни блокове по дължината на математично прави и съвпадащи си линии? Каква необикновена техника, какви научни знания, какви херкулесовски сили, какви магически фокуси, какво чувство за прецизност и съвършенство са им позволили да построят — без помощта на каквото и да е впрегатно животно, колело или някакъв елемент на механична тяга — този град на титани, чиято смърт е била може би също така потресаваща, както смъртта на Херкулан? Дали наистина онези творци и строители са изнамерили, както повсеместно се предполага, необикновена тайна за размекване на гранита чрез използуването на някакви растителни сокове?“ Този списък от въпроси може да се допълни и с други, не по-малко важни. Най-съществени изглеждат тези за „Вратата на Слънцето“ и езерото Титикака. Какво в действителност означават издълбаните барелефи? Както вече казахме, Казанцев приема тези барелефи за венериански календар: годината в него се състои от 225 земни дни, т.е. толкава, колкото съдържа годината на планетата Венера. Откъде предшествениците на инките са могли да знаят как тече времето на планетата Венера и защо това въобще ги е интересувало? Легендата за Орехона дава тук някакво обяснение, но тя само прехвърля проблема в друга плоскост, без да обяснява по принцип нищо. Друг изследовател, испанецът Гарсия Белтран, твърди, че идеограмите около главата на централната фигура от барелефите на „Вратата на Слънцето“ със сигурност изобразяват космически кораб. Французинът Марсел Брион вижда в очертанията фигурите на големи гущери от периода на терциера. Интересно е, че независимо от Блумрих, десет години преди излизането на книгата му двама американисти — Рейчър и Кроул — излагат хипотеза, която свързва барелефите от Тиауанако с някакъв потопен континент. Рейчър и Кроул смятали, че този континент е Атлантида, тъй като по това време въпросът за континента, който е трябвало да се намира в Тихия океан, не се е очертавал така ясно, както днес. Между другото Блумрих научи за техните хипотези… от мен. Единствено Симон Уайсбърд решително се противопоставя на всички тълкувания. Съгласява се с това, че барелефите представляват най-стария календар в света, но ги приема като „лунно-слънчев“ календар, който някога е служил за напълно практични цели; да предвижда възможните наводнения, дъждовни периоди, годишните времена и т.н. Ако той се разчете — казва тя, — може би щяхме да узнаем кога водите на езерото Титикака са залели част от Тиауанако, както от календара на маите научихме кога е настъпила катастрофата на Атлантида. Естествено не ще успеем да разрешим тези спорове. Може би ще получим отговора след няколко години, когато археологическите проучвания, извършвани в момента под патронажа на ЮНЕСКО, ще дадат резултат. Височината — над 3000 метра — не улеснява търсенията и влияе върху разходите. Преди да привършим бележките, посветени на „Вратата на Слънцето“, ще си позволим още веднъж да се позовем на мнението на Симон Уайсбърд, която, както вече имахме възможността да се убедим, не проявява желание да търси космически или други необикновени тайни. Нейното мнение — а то наистина е компетентно — е, че хиляди други мегалитни постройки от доколумбовия период в Андите и край тихоокеанските брегове имат врати. Но това са необикновено ниски врати. Толкова ниски, че съвременният турист трябва да се наведе, ако иска да мине през тях. А „Вратата на Слънцето“ е висока и впечатлението е, че сякаш е строена от „гиганти за гиганти“. Гиганти… Малко са термините и определенията, които така често и с такова постоянство се появяват в легендите и митовете на почти всички народи от двете полукълба, както са малко и термините, които с еднакво постоянство предизвикват протестите и ироничните бележки на учените. Не сме в състояние да кажем до каква степен митът за гигантите е плод на желания и мечти на първобитните народи и в каква степен отговаря на някаква историческа или антропологическа истина. Всеки, който чете описанията на прекрасните руини на Тиауанако, Мачу Пикчу или Маркауази, се пита кои са били хората, издигнали тези постройки — хора, притежаващи голяма култура, носители на развита цивилизация, унищожена може би от нахлулите от Азия орди на чергаруващи ловци. Фактът, че фигурите, открити както в Маркауази, така и в Тиауанако, изобразяват представители на различни раси, свидетелствува, че тези раси са били познати на неизвестните творци отпреди хиляди години, т.е. те са знаели значително повече отколкото трябва да знае в съответствие с общото мнение човек, живял през тази епоха. „Класическите клишета, представляващи космати човешки фигури с маймунско лице, покрити с животински кожи и идиотски търкащи два кремъка един в друг, са кошмарът на археологията и напълно не отговарят на действителността“ — пише съветският популяризатор Кристли („Техника молодежи“ 1965). Задачата на конквистадорите, завладели Южна в Централна Америка, както се знае, била улеснена между другото и от това, че легендите на индианците от тези части на континента разказвали за появата на бели богове-гиганти, които някога трябвало да се върнат отново. Бяла е била Орехова и преди всичко бял е бил, според вярванията на аймарите и инките, техният бог Виракоча. Много американисти приемат Виракоча не като митична фигура, а направо историческа! Самите индианци са представители на монголоидния тип. Сред южноамериканските индианци се наблюдава и австралоидният тип. Но бял човек? А Виракоча от легендата е не само бяло същество, но и гигант. Но когато се говори за гиганти в индианската митология, трябва да си изясним за какви пропорции става дума. По принцип ръстът на индианците не превишава 150–155 см. В сравнение с тях същество с ръст 185–190 см е вече гигант-великан. Симон Уайсбърд разказва: „Спомням си откритието, което направих по време на моите предишни пътешествия покрай най-високо разположеното езеро в света. Навремето се възхищавах на костта на гигант, на един от тези тайнствени гиганти, за които толкова споменават доколумбовите легенди и на двете Америки. Е ето, изведнъж легендата отстъпи място на действителността, когато се сблъсках лице с лице на един от островите в езерото Титикака със законния наследник на «хората на Слънцето»… Височината на този жив гигант, загърнат в бежово пончо с червена и зелена ивица, по края превишаваше два метра!… А лицето му беше малко по-тъмно от моето.“ Авторката се пита дали това би могъл да бъде далечен потомък на тайнствения Виракоча — най-висшето божество на народите, обитаващи територията около светото езеро на Андите? А нали инките са считали Виракоча, така както индианците хопи и качините, а маите и ацтеките Кецалкоатъл, за богове с бяла кожа. Според легендите на хопи част от качините, пришълците от космоса, е трябвало да останат на Земята, а другите се върнали в своята родина. И така, дали онези мумии на бели жители в Америка, които доставят толкова грижи на учените, не са потомци на тази част от качините, която е останала на нашата планета? Както виждате, това е още един от въпросите, които отиват твърде далеч в новата ревизия на американската история. Симон Уайсбърд в разговор с Гарсия Росел, секретар на географското дружество в Лима, описала своята среща с белия гигант край езерото. След като я изслушал внимателно, той й дал статия на Емил Ромеро, сътрудник на дружеството, с данни, че на островите и край бреговете на езерото Титикака живеят хора от почти бяла раса. Испанските летописци от XVI век също отбелязват наличието на бели хора в околностите на езерото, а намерените в значително количество човешки скелети там превишават чувствително по големина индианските. И като се връща отново към „Вратата на Слънцето“, Симон Уайсбърд изказва предположението, че са я издигнали именно тези, за които е била предназначена, т.е. хората с висок ръст. А те били забележителни строители. За индианците хопи, както съобщава Блумрих, Тиауанако е построен от качините… Но създателите на тази цивилизация са имали още едно умение. Необикновено. Умеели са да пишат. Следователно древните жители на Перу са имала писменост. По какъв начин са стигнали до нея — това вече е загадка. Известна насока за пътя на разрешаването и дават следните подробности, макар че и те по-скоро илюстрират самия проблем, отколкото го изясняват: За едната вече писахме — заключението на Даниел Русо още при първото разглеждане на издълбалите животински фигури по паметниците и останките от стени било, че това са някакви надписи. Надписи, подобни на тези, които срещаме по нашите паметници или обществени сгради. Нещо повече, той установил, че тези рисунки по необикновен начин напомнят египетските йероглифи. Пасторът Ордонес, автор на книга за стенните рисунки в Перу, пише: „Индианците кола от незапомнени времена имали идеографско писмо, което се намирало в пълен разцвет. По скалите, по предметите за домашно използуване, по стените на домовете са представени човешки, животински фигури и цветя, които позволяват не само да се ориентираме за какъв предмет става дума… но и са свързани с графичното представяне на самото название.“ Летописецът Монтесимо установил през XVI век, че в Перу е съществувало идеографско писмо до XIV век. То било ликвидирано от краля на инките Пачачитека, който го заменил с възелното писмо. Но не само писмото свидетелствува за връзката на старата южноамериканска култура с египетската култура или с египетските вярвания. Сред скулптурите, изпълващи Маркауази, Русо намерил две, които представлявали египетската богиня на плодородието и продължението на рода. Това е хипопотам самка, изправена на задните си крака. Симон Уайсбърд намерила в Помата няколко божества с човешки ръст и форма, идентична с египетските саркофази. В Илава (също Перу) тя видяла голям камък от пемза, върху който била издълбана змия със звезден символ, идентичен с египетския символ. И в двата случая той означава безкрайност. Какъв път е избрала историята, за да свърже по този начин преди стотици векове два толкова отдалечени континента като Африка и Южна Америка? Ако приемем за правилна концепцията на Клод-Луи Венсан, според която всички древни култури и цивилизации (следователно и египетската) произхождат от един източник, загадката за онова далечно родство би била изяснена. Още повече че в легендите на хопи се говори също и за Атлантида. Според тези легенди културата и цивилизацията на двата континента, които почиват днес на дъното на океаните, са били много подобни и са имали един и същи произход. Защо тогава да се учудваме на обобщаващите хипотези на много от авторите, за които досега ставаше дума, и особено на Авински, Фон Деникен, Бержие и Повел. Впрочем в книгата си Бержие и Повел споменават, че Русо се е опитвал самостоятелно да изследва възрастта на необикновената съвкупност Маркауази. С помощта на гранитно парче, изложено на действието на местния климат, той проверил времето на стареене. И стигнал до извода, че комплексът Маркауази наброява… 50 000 години… По преди да напуснем Тиауанако, бих желал да подчертая, че според изследванията на Блумрих две големи доколумбови цивилизации произхождат именно от цивилизацията Тиауанако. Става дума за цивилизацията Паленке и преди всичко за цивилизацията на олмеките, които са живели през втората половина на първото хилядолетие преди нашата ера. Прескачаме тези хилядолетия като състезатели в бягане с препятствия, но колкото повече се връщаме в миналото, толкова по-бавно тече историята. Що се отнася до олмеките, ние знаем, че са живели на южното крайбрежие на Мексиканския залив и са стигнали доста високо ниво на развитието си като цивилизация. Те са развили по необикновен начин своето изкуство, за което свидетелствуват оставените от тях красиви скулптури, саркофази или мозайки. Добре ще бъде да спомена и онзи кристален череп с необикновена красота, изработен с изключително изящество, за който ще говорим в следващата глава. Този кристален череп е открит през 1926 година. Днес изобщо не е възможно да се определи неговата възраст, макар че напълно произволно му се приписва родоначалието на културата на маите. Всичко обаче сочи, че той по-скоро е творение на олмекската култура. Черепът тежи около 20 фунта и е изваян от един къс планински кристал. Анализът на тази находка показва огромните знания на неговите творци, а преди всичко невероятното познаване на законите на оптиката. А изследванията с поляризирана светлина са показали, че долната челюст, която се затваря и отваря, е от същия този кристален блок, от който е и останалата част на черепа! За какви цели е бил използуван — и досега си остава тайна. Блумрих ни най-малко не се съмнява, че технологията на олмеките е в тясно родство с техниката на цивилизацията Тиауанако. А посредством Тиауанако стават видими връзките на цивилизацията на олмеките с тихоокеанската цивилизация, което предполага общия им източник. Прочутата „Глава на олмеките“, открита в Суматра, е най-доброто доказателство за този общ първоизточник, което не може да се остави без внимание. Достатъчно е просто да се сравни тази скулптура със скулптурите на олмеките от Мексико, за да се забележи общият произход. А ако някой е особено търпелив и любознателен, може да сравни типичната скулптура от Суматра, която се отличава с характерна форма на шлема, с шлема, също така типичен, който личи на много от рисунките по камъните в Ика, но за това ще стане дума по-подробно. … Вече споменах, че въпросите, възникнали пред Симон Уайсбърд във връзка с историята на Тиауанако, биха могли да се допълнят с други, сред които не на последно място ще бъдат тези за езерото Титикака. Езерото Титикака е едно от най-необикновените чудеса на Земята. Преди всичко — постоянно мени нивото си. Веднъж е по-дълбоко, веднъж по-плитко. Второ — тук има много останки от морски ракообразни (на височина 3600 м!). Някои археолози смятат, че някога Тиауанако е било пристанище, и то океанско пристанище, и че Тихият океан е достигнал до това място от континента (разстоянието от езерото до океана днес е около 250 км). Възможно така да е било преди последния ледников период. Или с други думи Тиауанако би трябвало да бъде на възрастта, която му определя Познански. Впрочем има и други хипотези, които се опитват да обяснят появяването на това необикновено езеро, изобилствуващо с единствените по рода си екземпляри риби и жаби (между другото тук живее жаба с дължина 60 см), но това вече не са въпроси, свързани с нашата тема. Но езерото Титикака е интересно с още нещо, което ще спомена към края на настоящата глава. През 1965 г. бяха проведени изследвания, за да се изясни до каква степен легендите, разказващи за потопен във водите на езерото град, са оправдани. Първите подводни изследвания са дело на професионалния американски леководолаз Уйлям Мардоф. За съжаление по време на работата Мардоф не направил никакви снимки. Но от разказите му следвало, че при гмуркането е попаднал на подводни руини. В следващите десет години любители-леководолази се опитвали да изследват дъното на езерото, но без резултат. Към края на шестдесетте години е това се плел Рамон Авелянда, млад аржентински дипломат, супершампион по подводен риболов. Експедицията била финансирана от боливийското правителство и от едно аржентинско списание. Авелянда извършил няколко опита. Едва четвъртият дал резултат, който надминал всички очаквания. На езерното дъно била открита облицована с плочи алея с дължина няколкостотин метра, успоредна на бреговете на езерото. Освен това леководолазите (те били няколко) се натъкнали на стени с човешки ръст. Стени с необикновено разположение. Те били отдалечени една от друга на пет метра. Авелянда преброил тридесет (!) стени, които били свързани с основи с формата на полумесец, построен от големи обли камъни. Всичко било свързано на дъното на езерото по дължина един километър в една цялост. Нито един археолог не се е натъквал на подобна находка в Южна Америка. Съответните фотографии естествено били представени на учените и те трябвало да признаят, че руините, открити от аржентинския дипломат, представляват едно от най-необикновените открития на континента. През 1968 година френският археолог Дюма потвърдил наблюденията на Авелянда и вече с поглед на специалист се наслаждавал на залетите от водата стени. „Тези камъни са свързани така — установил той, — че и днес между тях не може да се пъхне ножче за бръснене.“ И така всичко сочи, че околностите на езерото някога са били сполетени от голямо водно бедствие, за което споменават и индианските легенди. Какви са били причините за този потоп днес е трудно да се каже. Във всеки случай в резултат на това бедствие ниско разположените части на пристанището (?) Тиауанако били залети. Залети или от езерни води, или от водите на бързо топящ се ледник, или от океанските води. Това трябва да се е случило преди много, много хиляди години. Не казах как се е появил край бреговете на езерото Титикака френският археолог Дюма. Той бил член на екипа на супершампиона по подводни експедиции коменданта Кусто, който пристигнал тук заедно с цял щаб сътрудници и две — известни под името „чинии“ — миниатюрни подводници на разположение. Може би не всеки ще се ориентира колко струва една такава експедиция. Екипът на Кусто се състоял от 14 души. Към тях се присъединили много американски специалисти. Да прибавим още стойността на транспорта на двете „джобни“ подводници (впрочем не чак толкова „джобни“: три метра на метър и осемдесет, 30 тона всяка от тях) и на американската апаратура. Експедицията имала специален транспорт, който чакал в пристанището Молендо и превозил всичко до езерото Титикака. Но след продължителни изследвания в дълбините на езерото Кусто изразил само задоволството си от съвършеното качество на съоръженията, които позволили да се достигне дълбочината до 320 метра. Също така той установил, че налягането на водата на височината на езерото Титикака е много по-малко, отколкото на морското равнище (което отново не било никаква сензация). И това е всичко! Да кажем, почти всичко, като изключим споменатия по-горе разказ на професор Дюма. И така само с тази цел ли е била организирана тази скъпоструваща експедиция? Кой ще повярва в това? Та нали за да се установи всичко, което със „задоволство“ установил Кусто, не са били необходими такива огромни разходи. Същият резултат би могъл да се постигне с много по-малко разходи и при лабораторни условия. На 21 ноември 1968 година обаче във вестниците на Лима се появил кратък коментар, посветен на експедицията на коменданта Кусто. Ето какво пише в него: „Френската мисия не отиде до Копекабан само за да намери на дъното на езерото Титикака потвърждение на няколко биологични истини, а за да търси там космически кораби (дословно: извънпланетни) заедно с тяхното митично звездно послание.“ Местните вестници не се върнаха повече към тази тема. Сякаш си глътнаха езика. Преди това споменах, че езерото Титикака има още едно свойство. Водата му има високо съдържание на сол. Моля да сравните тази информация с цитираната към края на втората глава хипотеза на френския учен Ж. Р. Пти. Тази хипотеза изтъква между другото, че летящите чинии или НЛО намират особено благоприятни условия в солената вода, която е добър проводник на електричеството. Френският учен (който не е нито маниак, нито невежа, нито човек, гонещ сензациите) отчетливо споменава, че често са сигнализирани факти за НЛО, които изплуват от морските вълни или изчезват в техните дълбини. Не е задължително това да бъдат морски вълни. Могат да бъдат и води на солено езеро… Впрочем солената вода на езерото Титикака потвърждава в известен смисъл старите индиански легенди, които разказват, че преди хиляди години това езеро е било част от морски залив. Би било добре, ако учените пожелаеха да се вслушат с по-голямо внимание в този „глас народен“ отпреди стотици векове… Фантастичната история за фигурките Акамбаро и за Камъните от Ика Няколко съществени причини ме накараха да обединя в едно разказите за две необикновени, противоречащи на логиката и здравия разум археологически открития. Тези открития са били направени в Акамбаро (Централно Мексико) и в Ика (Перу). Смятам, че читателят сам ще се досети кои са те и какви са били намеренията на автора… Ще си позволя да разкажа историята за фигурките или статуетките в Акамбаро, като използувам обширната статия на Робърт Дж. Уилис, поместена в не по-малко странното от самото събитие американско списание „Инфо“. „Инфо“ е началото на думата информация, но едновременно с това и съкращение на името „Информация на Форт“, което пък, на свой ред, се нуждае от обяснение. Чарлс Форт е американец, починал през 1932 година. Негово хоби било събирането и записването на информация за необикновени, неизяснени факти и сведения, които той старателно проверявал. Той посветил четири книги на тези необикновени факти. След смъртта му в САЩ било създадено „Дружество на Чарлс Форт“ и един от основателите бил Теодор Драйзер. Дружеството издавало до 1950 година месечното списание „Даут“, а няколко години по-късно се появило списанието „Инфо“, което през 1969 година публикува статията, на която се позоваваме. Въпросът за статуетките от Акамбаро е повдиган в много книги. За тях писа Жак Бержие. Робер Шару им е посветил обширно описание в книгата си, за която след малко ще стане дума. А Ика е местност в Перу, която се намира недалеч от Наска. В Полша се писа много за откритото в Ика голямо количество черни камъни, покрити е фантастични рисунки — главен източник на информацията беше статията на Робер Шару в „Пари Мач“ от декември 1974 година. Няколко месеца по-късно издателство Робер Лафон пусна на пазара книгата на този автор („Тайната на Андите“), в която историята на камъните от Ика е разказана много подробно. В книгата си „Доказателства“ Ерих фон Деникен също е посветил много място на камъните от Ика. Добре би било да споменем, че тази книга, издадена през 1978 година, в продължение на 53 седмици се намираше в списъка на бестселърите във ФРГ. Името на Робер Шару доста често се мярка в нашия разказ, затова следва да го представим по-подробно. Той, както и Фон Деникен е публицист, репортьор, пътешественик. Един от тези, които смятат, че истинската история на нашата цивилизация още не е написана. Шару е дълбоко убеден, че миналото на цивилизования човек достига стотици хиляди (ако не и милиони) години назад в глъбините на историята. Той също смята, че в нашата история са се намесили представители на извънземна цивилизация и че немалка роля в тази намеса е изиграла вероятно Атлантида. „Тайната на Андите“ е седмата книга на Робер Шару. Благословените последствия от дъжда През 1945 година някой си Валдемар Хулсруд, търговец от Акамбаро, както яздел по пътя, забелязал на известно разстояние от града разкрити от проливния дъжд отломки и парчета на глинени изделия. Той бил колекционер и не искал да пропусне може би интересна находка, затова взел един от намерените предмети, а когато дъждът престанал, изпратил на мястото грънчаря Одилон Тинахеро, който трябвало да каже дали си струват по-нататъшните търсения. Оказало се, че са попаднали на необикновено богата находка от глинени статуетки, по всяка вероятност доста стари. До 1952 година Хулсруд събрал повече от 30 000. Какви са тези статуетки? Всички били обработени от обикновена глина, изпечена (както твърдят специалистите) на открито (по-малко от 500°С). Фигурите достигали 98 см височина, а плочките до 150 см дължина. Изображенията били на хора и животни, най-странното е, че повечето от тях представляват животни, за които се знае, че са измрели преди много години, напълно непознати на науката. Срещат се и живописни групи от хора и животни, които представляват някакви сцени. Въображението на художника (най-сигурно художници) е наистина удивително, още повече; че в цялата колекция няма нито един дубликат. Сред всичките 30 000 екземпляра не се повтаря нито една сцена, нито едно животно, нито една група. Уилис разделя уникалните фигури от колекцията на 21 типа. Освен статуетките, там се срещат и обикновени глинени съдове от тераскански тип. Преди векове в Акамбаро са живели тараските — тайнствен народ, чийто език останалите жители на Мексико не разбирали. Произхождали вероятно от Перу, което може би има известно значение за намирането на ключа към разрешаването на тази загадка. Най-голямата сензация в тази колекция предизвикват животните от „преди потопа“ — динозаври, плезиозаври или бронтозаври. При това фигурките представят много от тях в изключително дружески отношения с хората! От всякаква гледна точка това е нещо невероятно. Та нали големите гущери, както се знае, са изчезнали от земната повърхност преди около 70 милиона години. Следователно първо, не е възможно индианците, живели преди няколко хиляди години, да са знаели как изглеждат тези животни; второ, напълно невероятно изглежда съжителството на хората с динозаврите, след като, както твърди науката, нашият непосредствен предшественик се е появил едва преди няколко десетки хиляди години. Днес художникът би могъл да си позволи подобна фантазия, тъй като видът на тези отдавна измрели животни е достатъчно познат от съответната литература, от филмите и телевизията. Но преди няколко хиляди години? Впрочем сред статуетките има и такива, които представят животни, измрели значително по-късно — 12 000 г. пр.н.е. Но и те по никакъв начин не са могли да бъдат известни на създателите им. Останалите глинени изделия, намерени в Акамбаро, както вече казахме, са съдове, а освен тях лули, маски, мумии (!) и някакви други предмети, чието предназначение все още остава неизвестно. Всеки път, когато се правят подобни открития, когато пред очите ни се разкрива нещо, което противоречи на научните постановки, се говори за фалшификация. Естествено невероятен е фактът, че индианците преди няколко десетки (а може и повече) векове са знаели как изглеждат животни, измрели преди десетки милиони години. Невероятно е свързването на хората и тези животни в свободно играещи си групи. Накрая подозрителен е и фактът, че тези предмети, пролежали в земята толкова дълъг период, не са се покрили с патина. Най-лесно обяснимо е последното съмнение. Многократно е отбелязано, че римски, гръцки или египетски глинени съдове, както и забележителната керамика от Наска или от Паракас — всички тези великолепни находки са запазили първичните си цветове, защото, както е случаят в Акамбаро, са пролежали в сухо място, в земя без влага. Но който обвинява във фалшифициране, трябва да каже с каква цел е било извършено. Това е основният принцип при всяко следствие. Кой би бил заинтересуван от подобно масово фалшифициране, което изисква къртовска, дългогодишна работа на много специалисти? Нали всеки разбира, че финансовата полза би била много по-голяма, ако тези фигурки бяха десетина — е, да речем, няколко десетки или дори няколко стотици. Но десетки хиляди? Хулсруд заплатил на споменатия грънчар и синовете му, които изравяли фигурите, около 30 долара за седем години. Кой би имал сметка от това? Дали самият той, след като не е продал нито една фигурка и дори не е възнамерявал да продава? Впрочем и най-повърхностната експертиза позволява да се пресметне, че фалшифицирането на такова количество статуетки би изисквало от трима души тристагодишен труд, да не говорим, че за изпичането на глината е трябвало да се докарат цели тонове дърва, тъй като Акамбаро е почти лишен от дърва. И накрая — членовете на семейство Тинахеро би трябвало да се отличават с необикновени познания в областта на зоологията, археологията или палеонтологията, за да сътворят цял музей от такива фалшификати. А бащата Тинахеро и синовете му едва умеят да четат и пишат. Подобни фигурки са намирани по-късно не само на това място, където за първи път ги е видял Хулсруд. Професор Хепгуд, географ, е бил свидетел на проучвания в самия град. По-късно той писал, че под разрушената къща на местния шеф на полицията били намерени 44 глинени статуетки, идентични с тези от колекцията на Хулсруд. (Интересно е, че всички статуетки на Хулсруд били намерени, разделени в няколко отделни скривалища, върху площ, която не превишава половин хектар. Във всяко скривалище имало около 40 статуетки.) Споменатата къща била обитаема до 1930 година и никой до момента, в който започват търсенията, не е имал възможност да закопае каквото и да е под основите й. Как се проверява в археологията възрастта на находките? Днес науката е разработила методи, които с по-голяма или по-малка точност позволяват да се определи възрастта на дадена старина или находка. По-рано учените са си служили със сравнителни методи — днес на помощ идва техниката. Както Хепгуд, така и Хулсруд са предали фигурките в съответните лаборатории, където те са били подложени на две изпитания. Идното от тях е „изотопният часовник“, а другото — термолуминесцентният метод. При изследване останките на глинени или керамични съдове вторият метод е изключително резултатен и установява сравнително точно възрастта на находката. Изходна точка на този метод е фактът, че в състава на суровината на глинените и керамичните съдове влизат известни, малки наистина, количества радиоактивни замърсявания. И ако изследваният съд или само негов фрагмент се нагрее, настъпва ускоряване на реакциите, които предизвикват атомна йонизация, изразена в интензивно светене — луминесценция (оттам и наименованието). Като се знае времето за разпадане на радиоактивната субстанция и интензивността на луминесценцията, може с голяма точност да се определи възрастта на предмета. За определяне възрастта на археологическите находки по-често се използува методът на „изотопния часовник“ или с други думи на въглерода С 14. Известно е, че горният слой на атмосферата на нашата планета се намира под обстрела на частиците на слънчевия вятър, които се сблъскват с атомите на атмосферния въглерод, в резултат на което се появяват атомите на изотопния въглерод С 14. Атомите из въглерода С 14 се свързват с атомите на кислорода, като образуват въглероден двуокис, който се смесва с обикновения въглероден двуокис и накрая достига до Земята. По този начин във въглеродния двуокис има известно количество атоми на радиоактивен въглерод. Какво става по-нататък? Въглеродният двуокис вследствие на фотосинтезата се поема от растенията, а тъй като животните и хората се хранят с растения — смесеният с обикновения въглероден двуокис изотоп С14 се намира във всички възможни органични субстанции. След като въглеродът С 14 е радиоактивен, следва, че всички органични субстанции са в някаква незначителна степен радиоактивни. А след като са радиоактивни, тази тяхна радиоактивност може да се изчисли. Също така се знае, че радиоактивните субстанции имат свойството да се разпадат. За определено време количеството на излъчващата субстанция се намалява наполовина, а по-късно — точно след същото време — още наполовина, и т.н., и т.н. За изотопа на въглерода С 14 времето на полуразпада е 5730 години. Най-важното обаче е, че от момента, когато дадената органична субстанция умре, напълно се прекъсва притокът на изотопа С14 (просто престава да се храни или престава да поема въглероден двуокис от въздуха). Този метод, предложен от Уилърд Ф. Либи (Нобелова награда за химия), позволява, като се пресметне съотношението на атомите на въглеродния изотоп С14 (радиоактивен) и броя на атомите на обикновения въглерод С 12 (нерадиоактивен), да се определи приблизително точно времето, изтекло от момента, в който притокът на двата изотопа в дадения организъм е бил спрян, или с други думи — когато изследваното животно е загинало, дървото е било отсечено, а мумията, да речем, е била поставена в гробница. Професор Хепгуд решил да изследва възрастта на фигурките от Акамбаро по метода на „изотопния часовник“. За това са му били необходими останки от органични субстанции, без които установяването на количеството изотоп С 14 е невъзможно. Хепгуд гледал старателно фигурките на Хулсруд и в някои от тях намерил това, което търсел. Това било през 1968 година. Намерените фрагменти от органични частици били изпратени в лабораторията в Ню Джърси, където без всякакво съмнение установили, че тези фрагменти са на около 3600 години (плюс-минус 100). Естествено веднага обвинили хората на Хулсруд (от него са се страхували), че умишлено са инкрустирали намерените статуетки с фрагменти от стари органични частици или с парченца стара кора или дърво. Но това изглежда съвсем неправдоподобно, тъй като тези статуетки са били изваждани от земята и предавани на Хулсруд, когато за метода на въглерода С 14 дори и Либи още не е знаел. Впрочем самият метод невинаги може да се използува. Например в Перу, той доста често дава фалшиви резултати, така че е трудно да го считаме за абсолютно достоверен. Археологът Дж. Мейсън, когато пише за старите цивилизации, заявява: „По принцип, ако възрастта, получена по метода на «изотопния часовник», не е обоснована с нищо и ако не съвпада с другите наблюдения, ученият има правото да се откаже от този метод и да поиска използуването на други.“ Фигурките от Акамбаро били подложени на изпитание чрез втория от посочените методи. За това Роналд Дж. Уилис не споменава, тъй като той е писал статията си преди този анализ. През 1972 година три фигурки на Хулсруд, именно тези три, които американецът археолог Ди Песо сметнал за фалшиви (!), били изследвани с помощта на термолуминесцентния метод. (Впрочем Ди Песо в продължение на много години не само заявявал, че статуетките от Акамбаро са фалшиви, но и твърдял, че разполага с доказателства за фалшифицирането.) Фигурките били изпратени в лабораторията на Пенсилванския музей. Оказало се, че са на 4500 години. В писмото, адресирано до Артър Йънг, който му показал фигурките, д-р Райни Фрьолих пише: „Бяхме така изненадани от необикновено древната възраст на тези фигурки, че Марк Хан реши да направи средно по 18 изпитания с всеки от доставените екземпляри, което свидетелствува за твърде сериозен тест… И трите фигурки показаха една и съща дата: 2500 г. пр.н.е. или 4500 години… Лабораторията определя тази възраст за цялата колекция на Хулсруд…“ Въпросът не е приключен Фигурките са плод на голямо художествено майсторство. Няма съмнение около това какво е искал да представи творецът. Но някои подробности са или неясни, или изобразени със своеобразна фантазия — например плавниците на краката на някои човешки фигурки. Откритието в Акамбаро е на повече от 30 години, но въпросът все още не може да се счита за приключен. Макар само за това, че продължава да бъде отричан от археолозите, въпреки резултатите от лабораториите изследвания. С тази разлика, че вместо да се твърди, че статуетките на Хулсруд са фалшиви, въобще не се споменава за тях, както в едно солидно семейство не се говори за дъщерята с неподходящо поведение. За щастие от проблема продължава да се интересува професор Хепгуд, От време на време той подхвърля нови аргументи върху везните в полза на автентичността на тези статуетки. Между другото той е открил на мястото със споменатите вече 44 статуетки стълба, закопана в земята, която води към… не е известно точно към какво. За да се почисти тя от развалините, камъните и земята, са нужни както време, така и пари. Засега и едното, и другото липсват. Освен тава Хепгуд твърди, че статуетки са намерени не само в Акамбаро. Подобни фигурки са продавани на туристите в Сан Мигел Айенде, недалеч от Акамбаро. Тази местност има пирамиди и именно от там са вадени статуетките. По понятни причини, за да няма и в този случай съмнения и обвинения, Хепгуд внимателно проверил всичко. В пирамидите или гробниците били издълбани дупки, през които са изваждани фигурките, а след това продавани на туристите. Тук статуетките били съхранени при други условия, различни от Акамбаро. Добре би било да се посочи още една подробност. Ето че сред изкопаните в Акамбаро фигурки са били намерени отделни зъби на изчезнало през периода на ранния плейстоцен животно, тъй наречен кон на Оуен (Equus Conversidens). Някои от статуетките несъмнено изобразяват точно този кон. Трудно е да си представим, че няколко то зъба на това отдавна измряло животно и въображението на художника са подсказали вида на коня от рисунката. Не само професор Хепгуд счита статуетките от Акамбаро за напълно автентични старини. За съветския учен професор Буслаев те също са изключително важна находка. В статия, поместена в списанието „Техника молодежи“ (№1, 1971), проф. Буслаев преди всичко изразява убеждението си, че изследванията на статуетките от Акамбаро умишлено се затрудняват (обвинението вече не е актуално, като се вземе предвид провеждането на изследванията по термолуминесцентния метод) и че мексиканските власти носят отговорност, толкова важна за човешката история находка в голяма степен да е разпръсната между частни колекционери. А тези фигурки „могат да бъдат широк прозорец, който да даде възможност на съвременната наука да хвърли поглед към далечното минало“. Професор Буслаев също смята, че тези фигурки са автентични. Нещо повече — че изображенията на животните са изработени, когато за модел са служили последните, единични екземпляри на видовете животни, живели на нашата планета преди милиони години. Съветският учен предполага, че голяма роля при създаването на тези фигурки е играл култът към алигатора. Алигаторите, както се знае, са американски крокодили. В древно Мексико е съществувал култ към алигатора и не е изключено в някои райони от страната тези животни да са били опитомявани. И естествено гледката на жена, яхнала алигатор, би била в този случай нещо съвсем нормално. Във всеки случай би била по-правдоподобна, отколкото изображението на жена, яхнала динозавър. Фигурките от Акамбаро — твърди проф. Буслаев — са нещо като предавани от поколение на поколение спомени, достигащи периода отпреди 20 000, а може би и повече години. За другите хипотези или предположения ще стане дума след малко. Не може да се търси отговор на въпросите, поставени от централноамериканските разкопки, без свързването им с други, не по-малко поразяващи открития, извършени на територията на Южна Америка — в Перу. Черните камъни от Ика „Когато влязох в първата стая, бях наистина изненадан, макар че бях предупреден. В живота си съм виждал много различни камъни, виждал съм археологически площадки и следи от изчезнали цивилизации, но това, което този път беше пред очите ми, превишаваше всичко, за което съм могъл да мечтая още когато като малко дете търсех съкровища в пещерите на абатство Шару. Стотици хиляди черни заоблени камъни с различна големина покриваха пода и изпълваха дървените полици. Вгледах се в тях по-отблизо. Действително Кабрера не беше излъгал. На камъните се виждаха издълбани с тънка, отчетлива линия рисунки, които представляваха някакви сцени и праисторически животни — хора, борещи се с чудовища, картини на континенти, които са изчезнали, най-накрая рисунки на необикновени хирургически операции. Несъмнено това беше историята на цивилизация, цивилизацията на нашите Велики Праотци, по чиито следи вървя от десетилетия… В продължение на три дни и три нощи не можах да мигна…“ Така започва Робер Шару своя разказ за необикновения музей на д-р Кабрера от Ика. Вече представихме автора на този разказ. А кой е д-р Кабрера? Д-р Кабрера Даркеа е хирург, професор от университета в Ика. Също така е член на много научни дружества. Наследник е по права линия на Херонимо Луис, който през 1565 година поставил основите на град Ика. Робер Шару в търсенията си на доказателства, които да потвърдят концепцията му за историята на човешката цивилизация, многократно — това е понятно — се отбивал в Перу. През 1973 година той дошъл пак, за да се вгледа още веднъж в необикновените писти и рисунките по земята на Наска. И тогава от един инженер-агроном, който го съпровождал в експедицията, научил за колекцията на д-р Кабрера от Ика — местност, не много отдалечена от Наска. От 15 години Кабрера събирал камъни, черни камъни, покрити с рисунки. Изравяли ги местните жители на дълбочина един-два метра в земята и в протежение на няколко десетки километра от Ика. След изчистването на камъните от наслоената мръсотия по тях се открояват необикновени декоративни рисунки. Впрочем от години все по-находчивите местни жители продават тези камъни на туристите. За грошове! Някои от тези камъни са малки, други огромни. Тези от колекцията на д-р Кабрера, повече от 100 000 парчета, са съответно класифицирани и подредени тематично от собственика. Освен д-р Кабрера, колекция от няколко хиляди камъни притежава музеят в Ика и по няколко десетки хиляди има в другите музеи на Перу. Когато се гледат рисунките по камъните, възниква само една алтернатива: или това е фантастично, единствено по рода си историческо предание, или грандиозна фалшификация. Друга възможност няма. Какво виждаме на картинката? Какво ли само не виждаме… Преди всичко истинска зоологическа градина отпреди десетки и стотици милиони години. На фона на декора, който представлява флората от отминалите далечни времена, пред очите на изумения зрител преминават изображенията на животни, известни всъщност само на палеонтолозите и любителите на някои филми: динозаври, бронтозаври, птеранодони, стихозаври, стегозаври и… И като че ли изведнъж художникът е решил да прескочи с въображението си милиони години — на други камъни виждаме фигурите на животни, които са се появили в хода на естествената история значително по-късно: щрауси, кенгуру, прилепи, камили и т.н. Е, разбира се — и хора. Най-вече хора и онези гущери от „преди потопа“. На една от рисунките човек гони динозавър, на друга атакува някакво друго животно. На рисунките ловуващите използуват оръжия, които завършват с малки остриета. На един от камъните отчетливо се вижда огромно животно (то е известно на палеонтолозите — тежало е до три и половина тона и е било дълго до пет и половина метра), а до животното две човешки фигури и някакъв хуманоид, който като че ли помага в борбата с чудовището. Освен това над ловуващите се вижда летящата фигура на археоптерикс. Внимателният читател е обърнал внимание на сходството в артистичното въображение на анонимните творци от Акамбаро и Ика. Аналогията в съдържанието предизвиква аналогичен въпрос. Знае се кога са измрели динозаврите и кога се е появил човек. Независимо от това колко са стари тези камъни (досега още никой не ги е изследвал), невъзможно е художниците да са рисували от натура, както е невъзможно да е съществувал какъвто и да е контакт между динозаврите и хората. Доколкото естествено науката не е допуснала грешка. Нека веднага да добавим, че нито фигурките от Акамбаро, нита камъните от Ика представляват някакво необикновено изключение. В Тиауанако са изкопани глинени съдове, на които се вижда фигурата на токсодон. Подобни рисунки са намерени и по камъните в Мексико. На други рисунки от доколумбовата епоха без всякакво съмнение може да се познае „палеотериум магнем“ — гущер, изчезвал, преди 50 милиона година. Единичните случаи не събудили особен интерес, докато масовите археологически разкопки в Акамбаро и в Ика… но след малко ще се върнем към това, още повече че съвсем не рисунките на животните представляват най-голямата сензация в колекцията на д-р Кабрера. „Прецизно издълбаните рисунки без ни най-малко съмнение представят човек, изследваш някакви предмети с помощта на лука. На други рисунки хората (астрономите?) наблюдават небето с помощта на нещо, което най-вероятно е телескоп… Робер Шару“ На няколко големи стокилограмови камъни са издълбани очертанията на някакви континенти, заобиколени с океани. Те са с напълно непознати за нас форми… Но и с това не се свършват чудесата. Ето че много от тези рисунки са сякаш послания, които художниците са искали да ни предадат — с изобразените сцени да докажат, че някога на Земята е съществувала цивилизация, на която не са били чужди много постижения, представяни в днешното време като ваша гордост. На един от андезитите (андезит — камъните, върху които са издълбани рисунките — са магмени или неотипни вулканични скали с тъмносив цвят) е изобразено несъмнено цезарово сечение! Няма смисъл да се описват всички камъни или дори по-голямата част от тях. Читателят вече знае за какво става дума, а освен Кабрера и пазителя на музея в Ика, никой друг не ги е виждал. Робер Шару отишъл за втори път в Ика след една година. Водел и Франсиз Мазие (автор на книга за Великденския остров), собственик на издателство. Понятно е желанието на издателството да се провери правдивостта на автора, преди да се пусне в продажба такава сензационна книга като „Тайната на Андите“. Двамата проверили всичко на място и както е известно, издали книгата. Оригинал или фалшификация Рисунките по камъните от Ика представляват толкова невероятно археологическо откритие, че е естествено всеки да заподозре фалшификация. Когато ги показали на американеца — професор Роув, той без колебание им издал присъда. Обявил, че цялата находка е обикновена фалшификация, което впрочем било най-простото и крайно нелогично заключение. Само че фалшификаторът или фалшификаторите би трябвало да са луди, за да фалшифицират десетки хиляди камъни срещу напълно нищожен доход (аргументът бил същият, както в случая със статуетките от Акамбаро), да не говорим за това, че познанията им би трябвало да бъдат направо смайващи както в областта на палеонтологията, така и на медицината, техниката и зоологията. Струва ми се, че историята на това откритие би могла да ни помогне в оценката на колекцията на д-р Кабрера, на нейната стойност. Когато Робер Шару разгласи вестта за камъните от Ика на страниците на „Пари Мач“, аз мислех, че именно д-р Кабрера е първият, попаднал на следите им. Но когато започнах старателно да издирвам библиография, се оказа, че още през 1926 година йезуитът Педро Симон в книгата си „Нотисиас историалес“ е писал за камъните от Ика като за нещо, добре познато на археолозите от онова време. А по-късно се разбра, че още през XIX век перуанските археолози са познавали камъните, намерени в полетата край Ика. С други думи всичко е било известно, само дето никой не е обърнал внимание на сензационния характер на откритията. Това не е нито първият, нито последния случай от този род. Затова бяха нужни хора като д-р Кабрера с неговото неистово колекционерство и Робер Шару, чието рязко перо вдигна шум и привлече вниманието на общественото мнение. А ето и мнението на авторитетния вестник „Пренса“ от Лима, публикувано в броя му от 5 февруари 1975 година. „Съществено важно е експертите от Националния институт за култура да се заемат сериозно с камъните от Окукайе (местност близо до Ика), тъй като много от тях са в ръцете на частни колекционери, които ги считат за автентични и ценни…“ Д-р Еркулес Бендесу, присъединявайки се към становището на професор Нимио Антесана от Ика, твърди, че макар и да съществуват фалшиви камъни, не подлежи на съмнение автентичността на болшинството от тях. Същото мнение изразява и професор Сенаида Гайегос, като добавя: „Сега в Лима много се говори, никнат разни спекулативни слухове за огромната колекция на д-р Кабрера Даркеа и той, който се е посветил изцяло на нея, става жертва на оскърбителни коментари. Но неговите изследвания и теориите, които предлага, вече по никакъв начин не могат да останат безизвестни, незабелязани…“ Представител на редакцията заедно с един професор по археология и група студенти от университета Сан Луис Гонсага — пише по-нататък „Пренса“ — посетиха Ика, за да разгледат колекцията на д-р Кабрера и проучат внимателно въпроса. Воден е разговор и със семейството на някой си Учуя, който правил имитации на автентичните камъни. Първото впечатление, което се налага при сравнението на фалшивите камъни с истинските, е, че грешка не е възможна. Рисунките по автентичните камъни са много по-сложни от имитираните с техните опростени форми. Масово тези находки се появяват от 1960 г., след промяната на течението на река Ика (…), оголила огромно количество камъни с рисунки. А по-късно местните жители, най-вече сред иманярите по старите гробници, започнали да ги предлагат на туристите срещу грошове, а впоследствие и да ги фалшифицират. Те са отговорни за появилите се недоразумения и за измамите. (Когато е публикувана статията в „Пренса“, не са знаели, че камъните от Ика са били известни още през XIX век и че за тях е писал Педро Симон.) Като се имат предвид писанията, че камъните са фалшификат, добре би било цялата работа да се изясни докрай. От момента, в който вестниците разгласиха историята на тези камъни и откакто им бяха посветени няколко книги (преди всичко книгите на Шару и Деникен), към Ика и Окукайе, където можело да се намерят и откъдето е споменатият по-горе Базио Учуя, масово започнали да се стичат туристи. Учуя решил сам да направи известно количество такива камъни и по този начин да задоволи търсенето. Някой би могъл да се запита за какъв дявол му е трябвало да фалшифицира камъни, след като ги е имало наоколо в достатъчно количество! В Перу отдавна е в сила забрана, издадена от правителството, чиято цел е да предотврати изнасянето на всякакви старинни ценности и археологически находки от страната. Забранен е впрочем не само износът на старини. Не са разрешени също и никакви археологически проучвания без знанието и контрола на властите. Учуя постоянно е доставял камъни на д-р Кабрера. И би трябвало да го признаем за гений заради изпълнението и въображението, ако е издълбал сам всичките екземпляри, с които се гордее д-р Кабрера. Просто фалшифицирането на камъните от момента, в който се увеличило търсенето, изглеждало значително по-доходно, отколкото доставянето им. По този начин и туристите били доволни, и доходите му се увеличили, и законът бил спазен. Когато се намесила обществеността, а оттам и властите, на находчивия търговец не оставало нищо друго, освен да признае, че всички камъни са негова работа, т.е. фалшификат. Но защо не му е оставало нищо друго? Ами защото ако си признаел, че е изравял и правел търговия с тях, щял да попадне за няколко години в затвора, да не говорим за глобата, която трябвало да заплати. И привържениците на идеята, че цялата колекция на д-р Кабрера е фалшификат, триумфирали. Всичко е мистификация! Дори не си дали труд да сравнят явните фалшификати с камъните на Кабрера. Впрочем вече и Кабрера не можел да се защити. Ако признаел, че Учуя по негова поръка години наред е търсел в Окукайе камъни, щял да застане до него в съда. Ето така изглежда истината за колекцията на проф. Кабрера. Да прибавим, че ако перуанските власти или специалисти-археолози са били убедени, че колекцията на Кабрера е сбор от оригинали, той щял да има сериозни неприятности. Властите си затворили очите. Учуя признал, че е фалшифицирал и въпросът бил ликвидиран. Не е изключено в ръцете на някои археолози извън Перу, като например проф. Роув, да са попаднали именно фалшификати. Оттам и скептичното отношение на някои чуждестранни учени… Директорът на музея в Ика, известен перуански археолог — проф. Нимио Антесана, в своята книга „Ика и доколумбово Перу“ между другото показва точни скици на гробовете и в кои части са намирани камъните. При толкова много доказателства е трудно да не се вярва в автентичността на колекцията на д-р Кабрера, както е трудно да не се повярва в автентичността на колекцията на Хулсруд от Акамбаро. Впрочем ако според изследванията фигурките от Акамбаро са най-малко на 4600 години, то защо да се съмняваме в автентичността на камъните от Ика? Не е изключено още преди да се появи тази книга, Робер Шару да обяви следващите документи, които, както казват, той притежава и които ще трябва да убедят и най-големите скептици… Хипотези, хипотези Това като че ли е най-деликатният проблем в цялата тази история. Ако приемем, че както камъните от Ика, така я фигурките от Акамбаро са истински, то естествено пред всеки ще възникват въпросите; Кой е авторът на това послание? Откъде са се появили тези колекции именно в Южна Америка? И какво означава всичко това? Не бих се осмелил да предложа някакви твърде смели хипотези. По-скоро бих искал да се позова на другите. Както Кабрера, така и Шару или проф. Антесана излизат от предположението, че натрупването на камъни на едно място ни кара да допуснем, че имаме работа с нещо като каменен архив или каменна библиотека. (Същото заключение може да се приложи и към статуетките от Акамбаро.) Освен това за камъните, намерени в Ика, се създава впечатление, че те по-скоро са някакво копие, изработено на базата на оригинала, който не е достигнал до нас. Може би е направено прехвърляне на съдържанието на оригинала върху материал, далеч по-траен от този, на който е бил изпълнен оригиналът. Несъмнен е контрастът, вижда се впрочем между съдържанието на рисунката, представляваща например операция, и формата на нейното изпълнеше. Ръката на художника е значително по-примитивна, отколкото дланта на хирурга, чийто портрет е нарисувал. Това е още една причина, която кара много специалисти да се усъмнят в автентичността на рисунките. И един интересен факт. На един от камъните се вижда същият този див кон, чиято фигура украсява колекцията на Хулсруд. Той е изчезнал преди около 20 000 годиш. Може би единични екземпляри са просъществували по-дълго. Дали същото се е случило и с динозаврите? Впрочем ако фигурките от Акамбаро и камъните от Ика са фалшификати, то това би била най-странната форма на мистификация, която човек може да си представи: авторите са проявили максимум находчивост, за да докажат, че са фалшификатори. Какъв друг смисъл би имало моделирането на фигурките или изобразяването на животни, за които се знае, че са изчезнали много преди да се появи онова артистично въображение, което да пресъздаде техния вид? Това би означавало да се доведе фалшификацията до пълен абсурд, и то едновременно на две толкова отдалечени едно от друго места, между които няма никакъв контакт!… Струва си да подчертаем какво няма в тези рисунки. И така, на нито един от камъните не е открито (поне досега) колело, не се вижда нищо, което да напомня някакъв резервоар или съд от стъкло. Нито Кабрера, нито пък Шару са забелязали някакво транспортно средство (с изключение на лодка или ладия). И така мисля, че това, което липсва в рисунките, също свидетелства в полза на тяхната автентичност. Естествено ако тук имаме работа с някаква библиотека или архив и ако съществуват още десетки хиляди такива камъни, то всички концепции могат да се провалят. Но нека да не забравяме, че Ика се намира близо до Наска и че никой не поставя под въпрос автентичността на Наска, макар че и никой не намира обяснение за това чудо… Повечето откриватели и изследователи, които не се съмняват в автентичността на камъните, изразяват мнение, че те са послание на някаква цивилизация, процъфтявала преди десетки хиляди години. Досега колкото пъти е ставало дума за такава цивилизация, веднага се е появявала мисълта за Атлантида. Цивилизацията на Атлантида трябва да запълни тази празнина, която науката не е попълнила… Кабрера също твърди, че произходът на неговите камъни е от Атлантида. Впрочем не само Кабрера. Но това е било преди да излязат трудовете и книгите, които все по-настоятелно започнаха да поставят на дневен ред въпроса за континента, погълнат вследствие гигантска катастрофа от бездните на Тихия океан. Що се отнася до мен, след прочитането на книгите на Блумрих и Клод-Луи Венсан съм убеден, че камъните от Ика са някакъв документ, който има връзка с прародината на американските индианци. Вече споменах за други находки, подканващи към сравнения между индианската култура и останките от някаква древна култура на тихоокеанските острови. Онези, които се интересуват от този въпрос, ще намерят в книгата на Зенон Косидовски „Конете на Лизип“ интересни материали за следите на Атлантида в Южна Америка. Ето за какво научаваме между другото от главата, озаглавена „Жителите на Атлантида и джунглите на Бразилия“. „Съвсем друга посока в търсенето на следи от Атлантида е поел френският учен Марсел Оме, професор по източни езици в Алжирския университет, археолог и пътешественик. Един ден той изоставил уравновесения си живот и заедно със съпругата си тръгнал през бразилската джунгла да търси Атлантида. Там престоял 15 години, като достигнал до най-опасните затънтени кътчета на непроходимата гора. В тайнствения гъсталак на тропическата вегетация открил гигантски руини на храмове и гробници, надписи и рисунки по камъните. Преди всичко той бил удивен от това, че рисунките на животни твърде много напомняли стенните рисунки на кроманьонския човек е пещерите на Франция и Испания. И на тях имало също такъв човек или магьосник облечен в кожи и с еленови рога. Издълбаните на стените знаци приличали на старокелтските надписи в Европа. На едно място Оме открил дори мегалитни гробници, подобни на долмените в Палестина и Европа. Заключението на французина било просто. Кроманьонецът, появил се в Европа преди около 30 000 години, е древният жител на Атлантида. Същият този жител на Атлантида се е появил и в Южна Америка, трудно е само да се каже дали като завоевател-колонизатор, или пък като човек, преживял гибелта на потъналия континент. На него дължим тези тайнствени постройки, каменните писти, рисунките. Той е искал да ни остави съобщение за цивилизацията, която е изчезнала.“ В светлината на казаното дотук се налага необходимостта от корекция на този цитат. Марсел Оме е търсил следите на Атлантида, но е намерил следите на Каскара (Пацифида, както я определят американските учени, или континента Му — в съответствие с терминологията на Венсан, взета от Чучуърд). И като вземем предвид тази корекция, както и всички последни открития, направени на тихоокеанските острови, картината се изяснява, става разбираема и все по-правдоподобна. По друг начин гледаме на стените на Тиауанако; пистите и рисунките на платото Наска ни разказват историята на Южна Америка и идването на първите пришълци от претърпелия катастрофа континент; по друг начин гледаме на петроглифите, които тук, както и по цялата планета, предават образа на същества, пристигнали вероятно от друга планета… Накрая започваме да разбираме смисъла на индианските легенди и много съобщения на летописци от XVI век. Дали това е окончателната истина за началото на историята на южноамериканската цивилизация, или пък само една от многобройните хипотези, които утрешните открития ще отхвърлят? На това днес никой не може да даде отговор. Във всеки случай над всичко казано тук, над всички тези археологически открития не трябва да тегне анатемата на учените, за които е необикновено трудно да скъсат с господствуващите досега в тази област възгледи, така както е трудно понякога да се оставят старите, износени, но удобни обувки, за да се обуят нови, с по-добро качество, подобри на външен вид, които обаче ни стискат… Може да се случи така, че този или онзи учен да отхвърли или да осмее една нова гледна точка или нова хипотеза, а някой ден самият той да бъде осмян за упоритото си придържане към овехтелите схеми. Пета глава >> Мощна армия от детективи на палеоастронавтиката обикаля по целия свят, за да търси следи. Следи, доказателства, свидетелства, оставени из Земята от представителите на извънземна цивилизация, които са ни посетили някога. Разбира се, не е сигурна дали са ни посетили, а ако е така — кога е било това? Веднъж или няколко пъти? Може би разочаровани, че по време на първото им посещение нашият, вид не е дошъл на срещата, те са оставили само визитната си картичка?… А може би, завладени от приятната обстановка, са се появили отново?… Във всеки случай батальонът от специалисти, които изследват планетата и търсят веществени, доказателства от технико-промишлен или научен тип, е многоброен и добре обучен. Вече не само тези, на които това е хоби, но и скептичните и авторитетни учени се превръщат в търсачи на следи от палеоцивилизациите. Един от рефератите на Третия световен конгрес на Дружеството за древна астронавтика, състоял се в Цръквеница (Югославия) през 1976 година, беше изнесен от Йозеф Ф. Блумрих, когото вече цитирах. Блумрих е изключителна фигура дори сред онези маниаци, които търсят по целия свят доказателства и следи за палеоконтакти. До 1975 година, отговорен служител в НАСА, в момента той е активен член на движението на търсачи на следи от древните пришълци. Първата издадена от Блумрих книга съдържаше прочутия днес анализ, както и коментар на видението на космическия кораб, описан от Йезекиил, и дори всичките му предполагаеми размери. Освен това въз основа на библейския текст Блумрих разработил специален вид колела, които патентовал. Две американски фирми пристъпили към разработване на съответните модели по плановете му. А напоследък откритието на Блумрих (всъщност на Йезекиил) е приложено в производство на специални колела, използувани при количките за инвалиди. Питах инженер Блумрих какво го е накарало да се посвети на подобни търсения. (През 1976 година той се пенсионирал преждевременно, отказал се от работа в НАСА, за да се заеме с палеоастронавтиката — тематика, която толкова много го интересува.) И така получих отговор, който досущ ми напомня „предубеждението“ на д-р Хайнек. Блумрих се заел с видението на Йезекиил първоначално само да докаже, че тълкуването на това видение като картина на кацащ космически кораб е просто грешка. Оказало се, твърди Блумрих, че самият той е грешил. Оттам започнало всичко… Подобен път — от скептицизма до ентусиазма по отношение на палеоастронавтиката — са изминали много учени, при това учени, които се ползуват с уважение. Все по-голям става броят на тези, които са убедени, че нашето минало е изглеждало напълно различно от представяното днес. Следователно ентусиасти се набират не само сред лаиците. Не зная дали професор Дерек Дж. де Сола Прайс е ентусиаст на теорията за космическия произход на нашата цивилизация, но е сигурно, че има сериозни възражения към официално представяната картина на миналото ни. И как би могъл да няма такива възражения след откритията, които е направил! Името на този учен би трябвало да е познато на читателите. През 1965 година в библиотека „Омега“ излезе неговата книга „Възлови проблеми на историята на науката“. Де Сола Прайс е физик и историк на науката. От 1959 година той ръководи катедра по история на науката в Йелския университет. Не е необходимо да добавям, че е специалист в тази област. Особено интересен е един фрагмент от книгата му, на която читателите трябва да обърнат внимание и който е посветен на историята на предмет, известен днес по света като „Машината от Антикитира“. Около Антикитира, малък остров на юг от Пелопонес, ловци на сюнгери се натъкнали на останки от кораб на дъното, пълен с несметни съкровища. Корабът потънал 65 г. пр.н.е. „Сред съхранилите се творби на изкуството и безформените, захабени от времето големи късове бронз и мрамор имало един, който отначало не привлякъл ничие внимание. Малко по-късно, когато изсъхнал и се разпаднал на парчета, археолозите, участвували в проучванията, разбрали, че са се сблъскали с нещо твърде важно. Във вътрешността му имало останки от бронзови пластини, към които били прикрепени части от много сложни зъбни колела и гравирани скали. Върху някои от пластините имало надписи на гръцки език от I в. пр.н.е. Разчетено било, че влизат в състава на астрономичен уред.“ („Възлови проблеми на историята на науката“). Накратко казано: в продължение на половин век този механизъм бил изследван, без да се стигне до някакво разумно заключение. След като успели да изчистят останките, проф. Де Сола Прайс могъл вече да го изследва на място, да разчете с помощта на специалисти по-голямата част от надписите, да направи съответните фотографии и горе-долу да реконструира изключително сложния апарат, който, както следвало от надписа, бил произведен през 82 г. пр.н.е. А ето и описанието на машината: „Големината на уреда не превишава един дебел том от енциклопедията. В кутията, образувана от рамката и пластините, се намира механизъм, съставен от зъбни колела, около 20 на брой, чиято схема не е много ясна и включва дискови зъбни колела. Всичко това е прикрепено към бронзова плоча. От едната й страна стърчи дръжка, която при задвижване върти стрелките на дисковете с различна скорост. Тези дискове са защитени посредством прикрепени към тях бронзови вратички (…) (…) Изглежда, че машината е била предназначена да извършва сложни пресмятания; тя е можела да възпроизвежда движението на Слънцето, Луната, а може би също и на планетите. Трудно е да се каже на какъв принцип е действувала, но събраните досега данни подсказват, че се е различавала от всички известни досега планетарни модели. Не напомня и нито един от познатите планетарии, които показват планетите, движещи се с различна скорост, а по-скоро е механизъм, който действува единствено на принципа на вавилонските аритметични методи.“ Напълно невероятно е такава машина да е била еднократно изобретение или пък единствен екземпляр, С други думи това е апарат, който трябва да промени всичките ни представи за гръцката техника. Оказва се, че такава техника е съществувала, само че до наши дни не са достигнали нейни творения. Реми Шовен, професор по биология в Сорбоната, в книгата си „Някои въпроси, които не мога да си обясня“, Париж — 1976, добавя, че намиращите се в машината от Антикитира зъбни колела, маркирани в градуси, са единствен познат пример за инструмент от античния период с толкова прецизно означаване. Френският учен пише: „Всички зъби на колелата са изрязани под ъгъл 60°. Следователно нищо чудно, че влизат точно едно в друго.“ Какво заключение можем да направим? Просто че тази машина по никакъв начин не е могла да бъде изработена ръчно. Това би било невъзможно. Или са съществували машини, които да дадат възможност за по-масово производство тъкмо на такива прецизни апарати! Преди 2000 години! Де Сола Прайс приема, че това е астрономически часовник. Шовен — сметачна машина, вид компютър: „…чрез задвижване на по-големите зъбни колела и преместване на плъзгача е било възможно да се получават едновременно голямо количество сведения, например за фазите на Луната, положението на планетите и т.н.“. От това следва, че майсторите, разработили машината, са били способни да изпълняват и значително по-сложни конструкции. Според Шовен производството на различен вид автомати, фонограф, електростат напълно са били в техните възможности. Вече неколкократно в тези разсъждения се позовавах на мнението на Морис Шатлен. И този път ще ни помогнат неговите знания и несъмнена проницателност. На апарата, намерен в Егейско море {който нарича „калкулатора от Родос“), той е посветил в книгата си „Нашите прадеди от космоса“ цяла глава. За съжаление ограничените рамки на книгата не позволяват да приведем в пълнота интересните аргументи на автора. Но ще се постарая да преразкажа заключението му: Шатлен смята, че инструментът, изваден от Егейско море, е едновременно астрономически календар и калкулатор. Същевременно той се старае да подчертае каква огромна част от гръцкото знание води началото си от древния Египет, от знанието на неговите жреци. А корените на последното се таят в незапомнени времена. От кого жреците са го получили — на това науката не може да отговори с точност. Тук трябва да повторя още веднъж това, което вече много пъти споменавах. Ако се вярва на доводите, съдържащи се в гигантския труд на К. Л. Венсан, науката на древния Египет произхожда непосредствено от цивилизацията на континента Му. За други изследователи както египетското знание, така и това на другите древни народи водят началото си от „люлката на човечеството“, каквато трябва да е била Атлантида. По-нататък читателят ще намери още много аргументи, които подкрепят тази хипотеза. Но всичко това не променя факта, че все се намираме в кръга на хипотезите, които поне засега трудно могат да бъдат проверени. За да се конструира такъв астрономичен калкулатор, където постоянните часови пропорции да се изразяват в подялба на дни (на свой ред те да съвпадат с деленията на зъбните колела), най-важното е всеки отделен цикъл, който никога не обхваща кръгъл брой дни, да се включи все пак в такъв брой цикли, който ще позволи обхващането на кръгло количество дни. Сега ще обясня това. Тропическата година например е 365,2422 дни (триста шестдесет и пет дни, пет часа, четиридесет и осем минути и четиридесет и шест секунди). Следователно нужни са милион осемстотин двадесет и шест хиляди и 211 дни или 5000 години, за да може цикълът да обхване кръгъл (цяло число) брой дни. За звездната година (365 дни, 6 часа, 9 минути и 10 секунди) са нужни точно 913 141 дни — две и половина хиляди години, за да получим такъв кръгъл брой дни. Затова пък с египетската година всичко е значително по-лесно. Тази година носи името година на Сириус и е била закръглена от египетските жреци на 365 дни и 6 часа. Следователно лесно е да пресметнем, че са нужни само четири такива години, за да се получи изразен с цяло число брой дни (1461). И точно тази „година на Сириус“ е била взета за основа на пресмятанията, които е извършвал калкулаторът от Антикитира. Друго нещо, което трябва да се установи, за да може да действува такъв калкулатор, е да се пресметне съвпадането на различните цикли, което никак не е просто. Маите например са се опитвали да направят това за слънчевия цикъл и цикъла на планетата Венера. (Те са пресметнали, че осем слънчеви години по 365 дни се равняват на пет завъртания на Венера по 584 дни всяко, което наистина не било точно, но за онези дни било необикновено постижение.) Календарът на египтяните обхващал съвпадането на циклите на Слънцето, Луната и Сириус. Те пресметнали, че такъв цикъл трябва да обхваща 27 хиляди 759 дни или 940 лунни месеца или 76 години на Сириус. И именно този феноменален цикъл, както твърди Морис Шатлен, е основата, на която се опира конструкцията на калкулатора от Родос. „Фактът, че този калкулатор — пише Шатлен — има за основа цикъла на Сириус, който сега е малко познат, но преди няколко хилядолетия е бил използуван в целия свят, фактът, че този калкулатор е бил намерен само благодарение на изключителна случайност, както и това, че никога не е намиран друг — всичко това разкрива пред нас безкрайни хоризонти. Създава се впечатлението, че този калкулатор ни пренася в незапомнени времена, в «нощта на времето», в епохата, чието съществуване въобще не сме допускали, когато жителите на Земята — астронавти или хора — са били толкова интелигентни, колкото сме ние днес.“ Както виждаме, за Морис Шатлен това е потресаващо откритие. Впрочем по същия начин го е определил и Сола Прайс… * * * Не по-малко потресаващо е и всичко онова, което знаем днес за Стоунхендж. Още повече че не любителите са определили размера на това откритие. Негови герои са изтъкнати астрономи, като Хоукинс (американец) и Хойл (англичанин). Стоунхендж — „Балетът на гигантите“ — е каменна постройка, издигната между Уелс и Корнуел в Англия. Тя е най-удивителната от мегалитните паметници. Сериозни изследвания и проучвания тук са започнали още през 1801 година. Оттогава десетки изследователи са си изпотрошили зъбите, опитвайки се да счупят този костелив орех, каквато е магическата загадка на тези камъни. Твърде малко им се е удало. Точно възстановеният от археолозите план показва строгите правила, по които е бил построен паметникът. И за да не остане тълкуването на загадката Стоунхендж неразбрано, трябва най-напред да се ориентираме в него. Най-външният кръг на постройката е ров. Диаметърът на този кръг е 115 метра. Ровът има два насипа — външен и вътрешен. На едно място той се прекъсва и оставя проход, който води към центъра. В този първи кръг се намира втори, образуван от 56 дупки в земята — „дупки на Обри“. Тук перпендикулярно към входа има правоъгълник, определен от четири големи камъка, от които днес са останали два… Третият кръг, вписан във втория, е с диаметър 31 метра и се образува от тридесет камъка, всеки по 25 тона, свързани с нещо като покрив от плоски камъни — това е затворен кръг от долмени*. В него има още един, четвърти кръг, направен от 59 по-малки камъни и още един полукръг във формата на подкова, отворена към входа с десет каменни блока, всеки по 50 тона, които образуват група от 5 долмена. Има и още една подкова, образувана от 19 камъка и три алеи от камъни — в средата на строежа, при входа и вън от рова, по средата на пътя към центъра на каменните кръгове… И накрая два кръга, които днес трудно се забелязват, с отвори между „дупките на Обри“ и каменния кръг на долмените — първият с 29, вторият с 30 отвори. [* Долмен — „каменна маса“, гробница от два побити камъка и трети, поставен върху тях, така че представляват маса.] Както се вижда, това е сложен строеж. Дали действително е бил място на религиозен култ, култ към Слънцето, както твърдят повечето книги, в които се говори за Стоунхендж? Вероятно тази версия щеше да бъде единствената призната до днес, ако не бяха професор Хоукинс и професор Хойл. Джералд С. Хоукинс е професор по астрономия в Бостонския университет. Започнал е да се занимава с мегалитите в Стоунхендж през 50-те години, когато станал ръководител на ракетната база в Ларкил. А Ларкил се намира недалеч от Стоунхендж. Хоукинс веднага разбрал, че каменните кръгове са астрономическа обсерватория. Той не се заел да свързва различните възможни точки с прави линии, а използувал сметачна машина, в чиято програма вложил данни за всички възможни комбинации, които свързват в прави линии всички обекти от каменните кръгове, а също и най-важните положения на небесните тела. Резултатът бил потресаващ — компютърът започнал да информира какво може да се види в Стоунхендж на този и този ден, в този и този час, между този и този камък. Оказало се, че каменните кръгове позволяват да се следят и означават всички възможни положения на Слънцето и Луната и да се предвиждат техните затъмнения. В това отношение графиките, съставени от Хоукинс, не будят никакво съмнение. Но освен камъните, имало и дупки, издълбани в земята. За какво са служили те? И на този въпрос скоро се намерил отговор. Оказало се, че строителите на Стоунхендж най-много се интересували от затъмненията на Слънцето и Луната. Съвременните астрономи се интересуват не толкова от ритъма на тези явления, колкото, да речем, от физиологията им. И така, като наблюдавал Стоунхендж, Хоукинс си спомнил за метоничната година или по-просто за цикъла на Метон. Метон (V в. пр.н.е.) въвел за пресмятане на времето цикъл от 19 години. След изтичането на един цикъл на Метон фазите на Луната се падат в един и същи ден от годината. Разбира се, всички затъмнения също се подчиняват на този цикъл. Трудността е в това, че цикълът не е 19, а 18,61. И че тази неточност през известно време трябва да бъде коригирана. По какъв начин? Чрез създаването на по-голям цикъл, който да е равен на известен брой цикли по 19 и по 18 години. И идеалният по-голям цикъл съдържа два 19-годишни и един 18-годишен. Деветнадесет плюс деветнадесет плюс осемнадесет е равно на петдесет и шест. През всеки петдесет и шест години затъмненията на Луната ще се падат в един и същи ден по слънчевия календар. А броят на „дупките на Обри“ в Стоунхендж е тъкмо 56! Хоукинс успял да изясни и начина, по който строителите на каменни кръгове са установили изходната точка на пресмятанията (правили са това чрез преместване на камъни или дървени колове по дължината на „дупките на Обри“), а също и как са пресмятани дните. Синодичният месец е съставен от двадесет и девет и половина дни. Два пъти по двадесет и девет и половина е равно на петдесет и девет. А по-малките отвори са двадесет и девет и тридесет; по-малките камъни — петдесет и девет… С помощта на камъните в Стоунхендж Хоукинс пресметнал не само датите на предишните затъмнения, но също и датата на нашия движещ се празник Великден! Всичко това придобива особен смисъл, като се вземе предвид, че каменните кръгове в Стоунхендж са били изградени някъде в средата на третото хилядолетие преди нашата ера! Или този необикновен обект, представляващ едновременно обсерватория и календар, е на около 4600 години. Кой през този период е притежавал такива астрономически знания? Кой в тия времена е разполагал с технически средства, позволяващи издигането на подобна сложна постройка? Някои от каменните блокове в кръговете е трябвало да бъдат докарани в Стоунхендж от шахти, отдалечени на 400 километра. Транспортирането на тези петтонни блокове е ставало по море, по река и по суша. С какви транспортни средства? Други блокове, още по-големи, са от по-близки шахти. Но и тези грамади е трябвало да бъдат къртени и след това прецизно одялани. При това толкова внимателно, че да бъдат леко закривени. В противен случай в резултат на оптическата илюзия те щяха да изглеждат като вдлъбнати. След това тези блокове е трябвало да се разположат по места и върху тях да се поставят огромни плоски камъни. И всичко, да не забравяме това, с точност до един сантиметър, иначе обсерваторията би се разминала със своята цел. Колко теоретични знания и какво практическо познаване на математиката, физиката и механиката са необходими тук! Кой го е изпълнил? И така — познаваме праисторията дотолкова, че да знаем кой е обитавал по това време територията на днешна Англия. Населението (да приемем, че са такива), хора на каменната епоха, които още не са познавали бронза и медта и току-що започнали да обработват земята и да се занимават с примитивно животновъдство. Във всеки случай те са били на много ниско ниво на развитие. И тези ли хора трябвало да издигнат Стоунхендж? Пресметнато е, че за да се построят каменните кръгове по методите, достъпни за тогавашния човек, би трябвало цели поколения да посветят милиони, милиони дни на труд. И всеки здравомислещ човек ще разбере, че такава постройка не биха могли да издигнат самостоятелно малките племена от примитивни хора, обитаващи днешната Солзбърийска равнина. Трябва някой да ги е ръководил. Някой, който може би се е появил тук само за да издигне кръговете и другите мегалитни постройки. Може би пришълците са разполагали с необикновена физическа сила или с необикновена за онези времена техника, или с едното и с другото… За ирландските саги или за гръцките митове, които може би ще хвърлят някаква светлина върху историята на Стоунхендж, ще стане дума. Засега ще си позволя да цитирам Повел и Бержие: „Всичко изглежда така, като че ли някакви мисионери, носители на известни идеи и известна техника, които са тръгнали от някакъв определен, неизвестен център, са обикаляли света. Тяхното главно средство за придвижване е било морето…“ Но нали споменах името на още един астроном, ангажирал се с проблема да разтълкува каменните кръгове. Фред Хойл е сред световноизвестните съвременни астрономи. След статиите на Хоукинс за Стоунхендж, появили се в „Нейчър“, Хойл също изразил отношението си към темата на страниците на „Антикити“ (1966 г.). Бурята се разразила след неговата статия. По принципните неща Хойл се съгласявал с изводите на Хоукинс. Считал, че Стоунхендж е добре обмислена астрономическа обсерватория и едновременно календар. Само че според него тя служела за други цели. А именно за… Но да дадем думата на английския учен: „Да приемем, че сме кацнали някъде в някаква планетна система, съвсем различна, със собствена Земя, собствена Луна и със собствено Слънце, които се различават напълно от нашите. Като екипировка имаме единствено въжета, на разположение имаме камъни и евентуално дърво. Какъв начин ще намерим например, за да предвиждаме затъмненията?“ „Начин“ според Хойл е именно Стоунхендж. Той заявява, че съществата, построили тези каменни кръгове, са притежавали знания, които могат да се сравнят със знанията на Айнщайн. Математиците, способни да изградят Стоунхендж, са разполагали със сведения, каквито въобще не бихме могли да си представим. Впрочем такова е становището и на Морис Шатлен, който, както много други учени, счита, че не всички големи тайни на Стоунхендж са разшифровани. До подобни заключения е стигнал и руснакът Терюшин. Морис Шатлен е установил, че мярката, използувана при построяването на Стоунхендж, е била стъпка, наричана келтска или лакът (стъпка и половина). Келтската стъпка била 0,2764 метра, а лакътят — 0,4145 метра. И така, диаметрите на отделните кръгове, за които споменах, като описвах Стоунхендж, са със следните размери: 112,315 и 385 стъпки. Съответствуващите им обиколки: 352,990 и 1120 стъпки. Освен тези подробно описани кръгове, там има и други, днес вече по-малко отчетливи, с диаметри: 89,140 и 189 стъпки. А обиколките им са съответно: 264,440 и 594 стъпки. Преди всичко добре би било като Шатлен да забележим, че всички диаметри са кратни на седем, а всички размери на обиколките — кратни на двадесет и две, което естествено не е случайност. Това показва, че онези келти преди хиляди години са знаели числото П. Двадесет и две, делено на седем, е по-примитивната, но не по-малко точна форма за изразяване на числото 3,14… Шатлен (подобно на Терюшин) смята, че Стоунхендж (позволява да се пресметне разстоянието от Слънцето до всички планети на нашата система, а това доказва, че те са били известни на строителите на каменните кръгове. А нали откриването на някои от тях (Нептун, Плутон) е плод на съвременната научна мисъл. Нещо повече, той е пресметнал, че разполагането на отделните елементи на Стоунхендж е отговаряло детайлно на точките на изгрева и залеза на десетте главни звезди преди 12 000 години! Тези звезди са: Вега, Кастор, Алцион, Алдебаран, Алтаир, Бетелгейзе, Ригел, Сириус, Антарес и Фомалхаут. Възможно ли е това да е само случайност?! А след като говорим за размерите на Стоунхендж, то Шатлен обръща внимание на следния факт: По всяка вероятност големината на всички праисторически стъпки и лакти е била производна на големината на един градус географска дължина на различните географски ширини. Ако това е истина, то като таран руши знанията ни за праисторическите времена. Който знае дължината на географския градус, трябва да знае, че Земята е кълбо и трябва да знае размерите на това кълбо. Келтската стъпка, използувана при строителството на Стоунхендж, е 0,2764 м и 1/240 хилядна част от един градус дължина, който на 53°52 северна ширина е равен на 66, 325 м. Но Стоунхендж лежи на 51°17 и поради това Шатлен прави извода, че по времето на строителството на каменните кръгове полюсът се е намирал вероятно на 2°35 по-близо до Стоунхендж, отколкото сега, а то би позволило определянето на датата на построяването му. Когато разказвах за Тиауанако, споменах за най-голямата му постройка — храма Каласасая. При строежа на Каласасая като мярка за дължина е била използувана стъпката Тиауанако (така я наричат учените). Тя е равна на 0,2972 м. И ако принципът, формулиран от Шатлен, е верен, т.е. че стъпката, използувана като мярка за дължина от различните цивилизации, е винаги производна на градуса географска дължина, през която е минавал центърът на тази цивилизация (конкретно неговата 240–, 300-, 320–, 360-хилядна част), то стъпката Тиауанако трябва да бъде по-малка — 0,2966. На ширина 16°27 градусът географска дължина е 106 790 метра, което, разделено на 360 000, дава стъпка с дължина точно 0,2966 м. И така Шатлен твърди: Разликата се дължи или на факта, че на мястото, където лежи Тиауанако, земното кълбо има нещо като гърбица и градусът дължина тук е малко по-дълъг; или поради това, че Тиауанако е обхващал в границите си територия, значително по-голяма, и дължината на градуса е била пресмятана с 53 км по на север; или поради обикновена грешка в пресмятанията. Интересно е, че кубическата стъпка Тиауанако (в сантиметри) е приблизително 26 250, което е равно точно на теглото на един талант злато или сребро в грамове. А преди няколко хиляди години талантът е бил мярка за тегло на тези метали, използувана от повечето народи в басейна на Средиземно море. Следователно или още от незапомнени времена между Южна Америка и тези народи е съществувала търговия, което вече само за себе си е достатъчно като сензация, или — което е още по-вероятно — цивилизациите на тези народи имат общи корени. На средната географска ширина на Египет един градус географска дължина е приблизително 96 000 метра. Ако разделим тази величина на 320 000, ще получим стъпка с дължина 0,3 м. Тази стъпка е била използувана при строежа на Хевреновата пирамида. Кубическата стъпка има обем 27 000 куб. см или 27 000 г. вода. Точно толкова тежи египетският талант. А египетският талант е бил равен на 60 отсипни данъка с тегло 450 г., на 600 дебена с тегло 45 г. или 6000 кита с тегло 4,5 г., което вероятно е най-старата мярка в десетичната система, но не и единствената. Тя е била известна и във Вавилон, но стига толкова примери, за да не отвличам вниманието на читателите. Ще припомня само, че тази система от мерки за дължина и тегло свидетелствува за огромни знания, което вече само по себе си е достатъчно да революционизира всичките ни представи за древната история. В подкрепа на тази истина ще си позволя да приведа още един пример: М. Филипс в книгата си „Катабан и Шеба“ (Ню Йорк, 1969) съобщава, че в арабската пустиня са открити стари предислямски руини, строени по мярка, равна на 0,3037 м. Откъде се е появила тя? Тук Морис Шатлен, неуморим в пресмятащата, си припомня, че навремето е била намерена стара арабска карта (за картите ще говорим пак), на която екваторът бил разделен на 44 части. Ако се вземе предвид, че числото π е било известно на древните народи като 22:7 (или 3,142, а не 3,141… както е в действителност), не е трудно да разберем, че разделянето на екватора на 44 части, всяка равна на 8,18°, е било много по-практично, отколкото всяко друго. Разделянето на екватора на 44 части е дало на всяка от тях дължина 910 980 м. Че това число е било известно и на древните строители от Арабската пустиня свидетелства фактът за дължината на тяхната стъпка — 0,3037 е точно една тримилионна част от 910 980. След като тези неизвестни строители са знаели дължината на екватора, знаели са, разбира се, и радиуса на Земята. Смятали са, че екваторът е дълъг 40 083 км. В действителност той има дължина 40 075 км, така че грешката не е толкова голяма. А при пресмятане на радиуса грешката ще бъде още по-малка — 6378 км вместо 6388… Но да се върнем към Стоунхендж, откъдето започнахме това пътешествие в праисторическите мерки за дължина и тегло. Дискусията около каменните кръгове все още продължава. Затова не мога да приключа тази глава, без да кажа нещо за протестите и възмущението срещу неколегиалното тълкуване на Хойл и Хоукинс. В Англия най-много шум предизвика статията на археоложката Джакит Хоукис. На тезите и доводите на Хойл и Хоукинс тя противопоставя принципен аргумент: може ли да се предположи, че подобни точни пресмятания са направени в колибите на примитивните бедняци от неолита?! Е, това вече ни е познато. Историята на науката е запазила думите: „Камъните не могат да падат от небето, тъй като в небето няма камъни.“ Автор е самият Лавоазие… А Стоунхендж е и още дълго ще си остане една огромна въпросителна. Въпросителна, която засяга както постройката, така и магията на тайната, свързана със знания и техника от далечното минало. Не знаем кой е построил Стоунхендж. Но тези каменни кръгове не са единствена по рода си постройка. През 1971 г. се появи трудът на английския учен Том „Мегалитни лунни обсерватории“, в който се изтъква, че по западния бряг на Шотландия е имало множество астрономически обсерватории. Според автора те са били предназначени не само за наблюдение на затъмненията, но и за много по-сериозни астрономически наблюдения. След дълги пресмятания той установил, че построяването на тези обсерватории е изисквало математически и астрономически изчисления, които са направо смайващи, като се отнесат за времето отпреди 35–40 века. Бих искал да подчертая, че загадките, свързани с каменните кръгове в Стоунхендж, са само фрагмент от голямата тайна на мегалитното строителство. Това се отнася както за Европа, така й за целия свят. И безразличието на повечето учени към проблема за мегалитите е трудно за разбиране. Споменавам това независимо дали този въпрос има връзка с тъй наречените палеоконтакти, или не. Така например по-голямата част от информацията, която съдържа статията „Мегалити“ в полската „Голяма енциклопедия“, вече с остаряла. Несъмнено каменните алеи, долмените, каменните кръгове и могилите по някакъв начин са свързани с астрономическите знания на строителите на мегалитите. И не само с тях. Ето че групата КАДАТ въз Франция е издала книга, която съдържа резултатите от работата на екипа, изследвал каменните алеи в Карнак. Заключението е, че този комплекс представлява нещо от рода на енергийна централа и че бъдещите изследвания в този район, така богат на каменни алеи, трябва да се развиват в това направление. Нямам възможност да развия по-подробно темата, по само обсъждането й е вече знак за убедеността на изследователите, че строителите на мегалитите и особено на каменните кръгове са разполагали с изумителни знания. Добре би било да приведем и още един пример. Д-р Робинс изследвал каменните кръгове в Роулрайт, Англия, съставени от три части (каменни кръгове, наречени „Кингсмен“, каменна алея „Кинг Стоун“ и група камъни „Уиспърийс найтс“), и стигнал до заключение, подобно на изводите на групата КАДАТ. Той смята, че в каменните кръгове се извършва процес на енергийна активация с цел да се използуват магнитните вълни на Земята. Но мегалитните постройки са дял от съвременната наука, който тепърва ще бъде изучаван. Този раздел от нашата история, написан преди четири-шест хиляди години, свидетелствува за необикновените знания на личностите, които са го писали. Кои са били те? Споменахме за пресмятащи инструменти. Струва си да добавим, че разкопките предлагат понякога направо изключителни изненади. Оказва се, че нашите прадеди, живели преди 35 000–40 000 години, не само са се интересували от астрономия, но са разполагали със своеобразни джобни калкулатори, доколкото кожите, носени от тях, са имали джобове. Американецът Маршак е установил съществуването на стотици и дори хиляди рисунки и барелефи с толкова правилна структура и очертания, че вероятно не са нищо друго, освен нормални деления или скали. Той пише: „Отказът да се направи опит те да бъдат разчетени или ограничаването с непрестанно твърдение, че имат изключително религиозен и обреден характер, е интелектуален мързел.“ Един от най-интересните сметачни инструменти е намерен по време на разкопки в Украйна. (Впрочем това не е изолиран пример.) Този инструмент е бил изрязан от зъб на мамут и е на възраст 25 000–30 000 години. Върху него има скала, която отговаря на лунните месеци с деления за отделните дни. При това инструментът позволява да се коригира 30-дневното разделяне на двадесет и девет и половина дни, т.е. на толкова дни, колкото е синодичният месец. Ще пропусна останалата част от описанието на този мамутов калкулатор и ще приведа само крайната забележка на Шовен: „Астрономи на древните времена… Учени математици, преживели гибелта на неизвестна, изчезнала цивилизация или космически пътешественици, заблудени във варварството на Земята по времето на неолита, а може и гениални хора, които са били едновременно водачи на народа… Кой ще ни каже кои са били наистина?“ Кои са били онези шумерски астрономи, успели да пресметнат годината с точност до 3 минути разлика в сравнение с най-съвременните изчисления, а периода на обиколката на Луната около Земята — с точност до 0,4 сек? Кой им е предал знания, които позволяват да се пресметне пълният цикъл на звездите, равен на 25 290 години? Кои са били онези египетски учени, които много хиляди години преди нас са знаели, че Земята е кръгла, знаели са дължината на нейния радиус, зашифрован в Хеопсовата пирамида?… А след като вече стана дума за каменните доказателства на древни цивилизации, знания и необикновено развита техника, но никакъв начин не можем да пропуснем пирамидите. Много добре си давам сметка, че навлизам в доста опасна територия. Най-просто би било да прескочим тази тема. Но признавам, че съвестта ми няма да бъде чиста. Ще считам, че постройката от повече или по-малко съществени аргументи, която се старая да изградя, ще бъде лишена от много съществено доказателство, кой знае дали не и от едно от най-съществените. Няма да разглеждам техническите загадки на отделните етапи от строителството на Голямата пирамида {ще говорим главно за нея). Прекланям се пред тези, на които всичко това е било известно — нивелацията на основата, обработката в каменоломните, шлифоването, превозването на 2 милиона и 600 хиляди многотонни каменни блокове до мястото на строежа и напасването им с точност до милиметър. Това е технически невиждано постижение. Дори при нашата съвременна техника това не е нито лесно, нито просто. Едно техническо постижение, което изисква не само съвършена, прецизна техника, но и познаване на математиката и астрономията. Дори да предположим, че при това строителство не са били използувани някакви специални методи, за които и нищо не знаем (левитация?), Голямата пирамида пак ще си остане доказателство за техника, абсолютно невероятна за времето, когато е била строена. Още повече че както изглежда, датата на това строителство трябва сериозно да се коригира. Французинът Андре Пошан, който посветил на изследването на пирамидите почти 20 години и е един от най-изтъкнатите познавачи на Египет и неговата история, e стигнал след многобройни изчисления до заключението, че Хеопсовата пирамида е построена преди 6800 години — една корекция от 2000 години. Трудно е да се каже до каква степен пресмятанията на Пошан са верни, но ще припомня само сведенията на Херодот, че по времето, когато той е имал възможност да разговаря с представители на жреческото съсловие в Египет, то е имало летоброене 11 400 години или броени до днес — някакви си 13 800 години. Книгата на Пошан „Загадката на Голямата пирамида“ (Париж, 1971) е може би една от най-добрите, посветени на темата. Бих искал също да подчертая, тъй като ще го цитирам неведнъж, че са му чужди разсъжденията за пирамидите, изпълнени с мистика или скрит смисъл. Той се опира на конкретни материални изследвания, изчисления и исторически сведения и се противопоставя на всички, които искат да видят в Хеопсовата пирамида постройка от рода на каменния Нострадамус… В заключение Пошан между другото пише, че никак не би се учудил, ако се окаже, че астрономическите и математически знания на египтяните и халдейците са били на 30 000 години. Беросос, вавилонски жрец, живял между III и IV в. пр.н.е., когото познаваме само от думите на християнските летописци, съобщава, че Египет е бил на 432 000 години! Дреболия! В статията за Беросос, поместена в полската Всеобща енциклопедия, е отбелязана голямата историческа стойност на неговите съчинения, потвърдена и от асирийските открития. Впрочем и Диодор от Сицилия съобщава, че до времето на Александър Велики Египет съществувал вече 473 000 години… Тези цифри естествено са преувеличени, но дали са напълно невъзможни? Но няма да споря по този въпрос. По-добре да се спра на въпроси, които със сигурност са по-важни и които във всеки случай могат да бъдат проверени и ни принуждават да гледаме съвсем другояче на Голямата пирамида, отколкото, да речем, преди 15 години. Ще започна с няколко цитата. Проф. Бержие в интервюто си пред швейцарския вестник „24 часа“ заявява: „В момента работя над някои технологии, които са значително по-напреднали от сегашните и произхождат от древното минало. Например (…) използуването на някои форми. Достатъчно е да поставим някои материали или субстанции в определена пространствена форма и веднага се явява някакъв енергиен източник… _Въпрос: Има ли сред формите, за които говорите, пирамида?_ Бержие: Да. И тук се наблюдава нещо, което е не толкова в противовес с тезите на Фон Деникен, колкото с официалната археология. Направих си картонена пирамида… Поставих в нея кръв от бик. Кръвта се раздели на две различни субстанции: едната светла и течна, а другата гъста, която не можах да изследвам. А нали съм специалист по аналитична химия? Кой може да разбере това? В Швейцария живее един човек, нарича се Енел, който изследва тези проблеми и който като че ли е намерил някакви египетски документи, според които тези знания водят началото си още от прадедите на египтяните. Ако е така, не може да ме убедите, че тези прадеди са били диваци, облечени в животински кожи (…)“. Не е нужно да представям автора на изказването. За него стана дума вече няколко пъти. В полския вестник „Форум“ е публикувано интервюто на френското списание „Ел“ с английския биолог Лиъл Уотсън. Ето какво можем да прочетем в него: „Преди няколко години един френски турист при посещение на Хеопсовата пирамида забелязал учудващата влажност в камерата на гробницата. Още повече го удивило това, че телата на малките пустинни животни, дошли да умрат там, не са се разложили, а са изсъхнали. Заинтригуван… той изработил точна миниатюра на Хеопсовата пирамида, разположил я по същия начин към посоките на света, а в нея, на височина 1/3 от основата, поставил мъртва котка, която се… мумифицирала! Група инженери от Прага построили пирамида и мумифицирали в нея труповете на животни, като достигнали до заключението, че съществува някаква връзка между формата на египетската пирамида и естествените процеси, които се извършват там. На един от инженерите му дошла мисълта за старото поверие, че бръсначът затъпява от блясъка на Луната. Неговият бръснач във вътрешността на пирамидата не затъпял, а се наострил! Тогава всички, които знаели за опита, донесли използуваните си ножчета за бръснене и ги сложили в пирамидата, за да си ги подновят… Историята приключила с признаването на патент №91304 на Чехословакия за шлифовъчен уред «Хеопсова пирамида» и една от фабриките започнала да произвежда миниатюрни пирамиди. Аз съм много доволен от моята, благодарение на нея от четири месеца използвам едно и също ножче за бръснене. Яйца, рамстек, умрели мишки прекрасно се съхраняват в пирамидата. Не ме питайте защо — не зная. 1968–1969 г. група учени се опитали да открият тайната на Хефреновата пирамида с помощта на компютър Ай-Би-Ем, като в продължение на една година изследвали и измервали проникването на космическите лъчи във вътрешността на пирамидата. Получените резултати били подадени в компютър за обработка. След няколко месеца ръководителят на група заявил: Пирамидата е тайнствено творение. Това, което става в нея, от научна гледна точка е невъзможно.“ Ако това е недостатъчно, ето още един цитат. Този път от Фон Деникен: „Специалистът по електроника Ерик Маклуън, син на Маршал Маклуън, заявил в Торонто, че в пирамидите съществуват неизвестни, вероятно гравитационни сили, все още активни. В дома си (Онтарио, Канада) той конструирал червена пирамида от плексиглас, висока 18 дюйма, която по мащаб отговаря на Голямата пирамида. Вътре сложил обикновена стойка. Маклуън поставил на стойката парче телешко задушено и обикновено ножче за бръснене. Задушеното престояло 20 дни и не се развалило, само изсъхнало. Ножчето, което оставил там, било затъпено. След две седмици отново повторил опита и получил същия резултат. Сътрудниците на Маклуън мумифицирали по този метод 100 яйца и 60 фунта телешко задушено… Тези учени твърдят, че всеки може да повтори опита, ако построи пирамида, чиито размери на ъглите съвпадат с тези на ъглите на Хеопсовата пирамида; височината на пирамидата се разделя на три части и тъпото ножче за бръснене се поставя точно по оста север-юг на една трета от височината. В Канада такива пирамиди от плексиглас със съответните размери могат да се купят в магазините.“ В първото издание на книгата посочих и адрес на магазин в Торонто, където се продават тези чудо пирамиди. Днес това е излишно, защото Полша има собствено производство и хиляди мъже възстановяват и поддържат в добро състояние ножчетата си за бръснене. В някои случаи процесът се удължава с месеци и откритието тук върши своето добро дело. Но бих се радвал много повече, ако се намери учен, който да пожелае да обясни тези свойства на пирамидата. На третия конгрес на Дружеството за древна астронавтика в Цръквеница два от рефератите бяха посветени на пирамидите: на проф. Мирко Бенч за голямата Хеопсова пирамида и на инженер Херардо Левет от Мексико за пирамидата в Теотиуакан. И двата реферата, макар и дело на учени, се разминаваха със строгите научни изисквания — въпреки наличието на сериозна информация, те по-скоро бяха научнофантастична новела, отколкото наука. Тезата на проф. Бенч е, че Голямата пирамида е била построена преди 73000 години и засипана от пясъци, които едва египтяните откопали и възстановили, както сфинкса… Това наистина възбужда фантазията… но няма нищо общо с данните за самата пирамида и Египет. Не издържа критика и предположението, че със своя строеж пирамидата представлява историческо предание за историята на човечеството. (Дотам се стига, когато любители се мъчат да намерят отговор на неразрешени въпроси.) Затова пък твърдението на Бенч, че Голямата пирамида е нещо като банка за научна информация, т.е. информация за знания, които са били известни на египтяните от времето на Хеопс, има рационално зърно. За втория реферат, посветен на пирамидата от Теотиуакан, ще стане дума след малко. И понеже аз бях сред участниците в конференцията, реших да използувам присъствието си и като журналист. Затова помолих инж. Левет да сподели мнението си за пирамидите въобще като явление. От подробната половинчасова лекция не научих нещо по-различно от това, което вече разказах. Инж. Херардо Левет сам е правил експерименти с малки пирамиди. Както вече беше казано, основата, върху която се разполагат предметите във вътрешността на такава пирамида, трябва да се намира на 1/3 от височината. Ако е по-високо или по-ниско, резултатите ще са с известен процент по-слаби. Инженер Левет е правил опити с живи животни, които поставял в пирамидата на 1/3 от височината й по оста север-юг. Резултатите от тези опити все още не са пълни. Телето например след известно пребиваване в пирамидата израствало много по-бързо. Що се отнася до растенията (инж. Левет е правил експеримент и с растения), поставени в пирамидата, семената им давали след това по-голяма реколта. Отговорността за всичко това, което съобщавам, лежи върху моя събеседник, както и отговорността за предишните информации — върху техните автори. Не мога да преценя дали при всички наблюдения и експерименти, целта на които е да докажат, че формата на пирамидата влияе по някакъв тайнствен начин върху явленията, които протичат в нея, е бил спазван необходимият строг ред, да речем, на контролните материали. Във всеки случай това, че засега не можем да обясним тези явления, не означава, че те са необясними. Това не е никаква магия. Може би тук има елемент от знания, за които имаме само някакво предчувствие. Да добавим още, че би трябвало да съществуват общи черти на пирамидите, построени от незапомнени времена, след като според полския учен проф. А. Верчински всички пирамиди, т.е. тези в Америка (Мексико), в Африка (Египет) или в Азия (Месопотамия), са били строени в еднакви пропорции, което обаче не изключва при строежа им да са ползувани различни мерки. Между другото да добавим, че цитираният вече проф. А. Том стигнал до заключението, че мегалитният лакът, по който са строени пирамидите в Америка, може би е използуван и при построяването на каменните кръгове в Стоунхендж. Очаквам да се изясни този факт, след като пирамидите не крият вече никакви тайни, както твърдят някои специалисти. Да, и още нещо. Очаквам също да не се говори повече за мистификация или магия. Трудно е да си представим, че мрежа от мистификатори обхваща Франция, Канада, Чехословакия и Мексико и че в нея са включени уважавани учени. Трудно е да си представим също, че всички те изведнъж са полудели… Да започнем с това, че по всяка вероятност Хеопсовата пирамида е била храм, посветен на Слънцето. Самата пирамида е висока 146,560 метра. Като се вземе предвид, че вероятно на върха й се е намирал кълбовиден гномон (астрономически уред, който определял деклинацията и азимута на Слънцето, а също е служил като слънчев часовник), трябва да считаме, че цялата пирамида е била висока над 149 метра, което представлява точно една милиардна от разстоянието между Земята и Слънцето. Освен това не всички знаят, че северната и южната стена са леко вдлъбнати в средата и при равноденствие при изгрев и залез на Слънцето тези две стени половин минута са осветени само до половината. Да прибавим също, че пирамидата е ориентирана по посоките на света, а отклонението по отношение на географския север е малко повече от 3, което е не само великолепно постижение, но и доказва с колко точни знания за нашата планета са разполагали древните египтяни. Както се знае, противниците на търсенето на конкретни географски, математически или астрономически данни в Хеопсовата пирамида и по-точно в нейните параметри твърдят, че при постройки от този вид могат да се намерят всевъзможни размери и данни. Това ефективно твърдение предопределя, че всичко, което се открива в тази област, ще бъде само случайно. Ж. Бруше в книгата си „Новите изследвания на Голямата пирамида“ (Париж, 1963) пише, че във формите на пирамидата съвсем сигурно са заложени математически, космологически (!) или астрономически данни. Впрочем не само учените твърдят така. Дори легендата, достигнала до наши дни, разказва, че като построил пирамидата, Хеопс е искал да предаде на следващите поколения най-важните елементи на знанията от негово време, особено тези за Земята. Във всеки случай сигурно е, че създателите на пирамидата са познавали тригонометрията и дори са умеели да решават тригонометрични задачи от втора степен. Несъмнено и тези, които са я проектирали, са познавали числото П. Периметърът на основата на пирамидата има същата дължина, както колелото, чийто радиус е равен на височината й, с други думи: 4c=2πh (с е дължината на едната страна на пирамидата). Точно пресметнат, ъгълът на наклона на стените на пирамидата е 51°52, което показва, че това не е случайност. Читателите ще си спомнят, че като разказвах за Стоунхендж, цитирах най-вече Хойл. Та той беше казал, че ако сме на някаква друга планета и имаме като екипировка само въжета, а наоколо камъни и евентуално дърва, за астрономически изследвания и за предаване на някакво съобщение за нашите знания на потомците бихме построили именно Стоунхендж. Това е част от мнението на астронома. А бележката той приключва по следния начин: „Ако пък бяхме кацнали в страната на някой по-богат народ, бихме издигнали голяма пирамида…“ Все пак и учените противници на тезата, че Голямата пирамида е била построена с цел да се предаде в бъдещето запис от астрономически и математически знания, не отричат необикновените, невероятни знания, които крият и размерите на пирамидата, и прецизността на вътрешните коридори. Ярък противник на тази теза е изтъкнатият египтолог Дж. П. Лоуър, чието мнение е: „От гледна точка на математиката изучаването на пирамидите, и особено на Голямата пирамида, разкрива необикновени геометрични свойства, както и някои свойства на числата, които трябва да се подчертаят. Работата е в това да се установи до каква степен конструкторите на пирамидата са познавала тези особености и тези свойства…“ С други думи пирамидите крият необикновени знания, само че ги крият случайно и случайно или съзнателно техните строители са включили тези знания в своите грандиозни и забележителни паметници. Странно мнение! Значи случайно египетските строители са разположили в пирамидата онзи издигащ се коридор, благодарение на който е било възможно да се наблюдава по-голямата част от звездите, преминаващи през египетския меридиан, и да се състави изключително точна небесна карта? Изключително? Реми Шовен, който не е безкритичен ентусиаст на чудесата от миналото, пише, че при използуването на Хеопсовата пирамида като инструмент за астрономически изследвания е било възможно да се постигне точност в изследванията, която се равнява на днешната! А Пошан твърди, че египтяните от времето на Хеопс, а може би и още по-рано, не само са знаели, че Земята е кръгла, но са знаели и нейния радиус. Няма да привеждаме тук математическото доказателство, а само логическото. Знаем, че мярката, използувана по времето на IV династия, е била лакът. Този лакът, пресметнат в наша единица, е 0,5237 метра. Мярката е просъществувала няколко хиляди години, което само за себе си е необикновен факт. Но ето че през 240 г. пр.н.е. фараонът Птоломей Еурегетес I наредил на Ератостен отново да се измери земното кълбо (Ератостен се приема за пионер в тази област, но като че ли това не отговаря на истината.) След като Ератостен изпълнил поставената задача, веднага била увеличена дължината на лакътя. (Според нашите мерки — с 4 мм.) Това показва най-вече, че предишният лакът, както и коригираният лакът, представляват някаква част или от радиуса на Земята, или от екватора, или от паралела, преминаващ през Египет (да си припомним математико-графичните аргументи на Морис Шатлен), и още едно доказателство, че Хеопсовата пирамида действително съдържа информационно послание. Нищо чудно, че мъдрият фараон Хеопс е искал да не пропаднат неговите и на посветените жреци знания, а ги е завещал на бъдещите поколения знания, получени от кого? Откъде? Прекрасно разбирам, че всички, които влизат в съприкосновение с пирамидата и нейните необикновени в математически смисъл измерения, чувствуват известно безпокойство. Това е съприкосновение като че ли с безкрайността, с изконното послание, кодирано в магията на цифрите и числата… Както вече казах, за пирамидата в Теотиуакан на конгреса на палеоастронавтите се изказа инж. Левет. Докладът му съдържаше толкова непроверени и непроверяеми доказателства или материали, че нямам право да предавам съдържанието му на читателите. За тази пирамида продължаваме да знаем малко, макар всичко да сочи, че е служила не само за обредни цели. Знае се например че в пирамидата съществуват много помещения със стени и подове, покрити с високо изолационни материали — глинени плочки или шестсантиметров слой слюда. Левет свързва съществуването на пирамидата в Теотиуакан с намерените на няколко места в Централна Америка кристални предмети, за които, както твърди той, една американска фирма констатирала, че „днешната оптическа технология не би била в състояние да получи продукти с такова качество и с такива свойства“. Впрочем вече стана дума за един от тях — кристалния череп. * * * И все пак не само техниката на каменните постройки като „Балета на гигантите“ или пирамидите поставя нови въпроси. Учените отдавна са открили, че древният свят отпреди 5000 и дори 10 000 години е покрит с пътища може би за търговия и със сигурност за транспортирането на различни метали. (В каменната епоха!) Известен е например пътят на калая, водещ от Корнуел до Крит през Лион, знаем също за пътя на златото от Южна Африка до Йерусалим. Съществува — и ви моля да не ми задавате допълнителни въпроси на тази тема: пътят на урана, който също води от Корнуел до Крит. Днес никой не може да каже какво са правили с урана преди 5000 години жителите на този остров. Съществува също и пътят на медта. Повече от десет години различни съобщения ни напомнят за старите медни мини на територията на Северна Америка. Стари? Това е може би твърде слабо определение. Това са медни мини отпреди 5000–6000 години, които се намират в околностите на Големите езера в северната част на щата Мичиган. Трудно е да се повярва, че медните рудници в Канада са били дело на нейните древни жители. Освен тези доста добре разработени мини, не е намерено нищо, което да показва присъствието на постоянно население… Индианците нямат никакви традиции, свързани с минно дело. Следователно трябва да предполагаме, че рудниците са били използувани „единствено от пришълците, появили се изключително заради медта“. Заключението е взето, от коментарите на американските вестници по повод откриването на рудници за червени метали. През 1961 година списание „Минеаполис трибюн“ предложило на професора по геология д-р Е. Е. Хенриксън да отиде в Гърция и да изследва намерените там бронзови и медни предмети, като установи и произхода на медта, от която са били направени. Преди това проф. Хенриксън прави многократни опити да докаже, че само развита цивилизация би могла да извлича от Северна Америка такива големи количества мед. Открити са повече от 5000 дълбини, от които е била добивана единствена по рода си мед — чиста, самородна. Хенриксън пресметнал, че са били извлечени около 200 000 тона чист метал. Проф. Хенриксън знаел нищожната плътност на населението на тогавашна Америка и стигнал до извода, че произведеното количество мед не е могло да бъде изразходвано от местното население. Също така тя не с могла да бъде извличана от туземците, тъй като в такъв случай биха останали някакви — видими и днес — следи. Възрастта на рудниците е била определена с метода на радиоактивния въглерод С14. В рудниците под купищата мед, били намерени парчета дърво, което е било използувано при транспортирането на метала. И така — кой е добивал мед и какво е ставало с нея? Като се има предвид, че в Гърция са намерени много изделия от бронз, който е сплав на медта и калая (междувпрочем докарван от Корнуел), може би трябва да се предполага, че представителите на някаква високоразвита цивилизация, населявали територията на днешна Гърция, са били тези, който са добивали медта в Северна Америка преди 50–60 века и са я докарвали в Крит. Именно с цел да се добере до окончателна яснота по тези въпроси Хенриксън заминал за Гърция, Резултатите от това пътуване, обявени след това, са многозначителни. Впрочем подобно изследване е много трудно — в чистата мед се намират необикновено малко чужди елементи, по които може да се провери откъде произхожда тя. Следователно няма сигурен отговор на въпроса дали това е американска мед. Може би да, но може и не… По-скоро не. При това положение възникват редица други, не по-малко важни въпроси за обработващата тази мед промишленост, транспорта, организацията на труда и т.н., и т.н. А ако в Гърция не се открие мичиганска мед? И каква е била тази цивилизация, която преди 5000 години е добивала червения метал в Северна Америка? Къде са отишли тези 200 000 тона метал? Кой го е взел със себе си? И къде го е отнесъл? Впрочем… „Човекът не е чакал XX век, за да използува земните ресурси“ — заявява д-р Кориум Мегверчян, сътрудник в Арменския институт по геология в АССР. През 1968 г. Мегверчян открил в Медзамор (Армения) като че ли най-старата фабрика в света. Това е металургичен комплекс на възраст около 5000 години. Работниците, които са преработвали рудата там преди 50 века, са били с ръце, „предпазвани от ръкавици, на устата с предпазна тъкан, както днешните работници на Крьозо, Круп или в Донецките заводи“ — счита д-р Мегверчян. Откритото в Медзамор лежи върху още по-стари фабрични инсталации, които са отпреди много-много хиляди години. Френският журналист Жан Видал, който през 1969 година посетил Армения и разкопките в Медзамор, съпровождан от д-р Мегверчян, описва впечатленията си в „Сианс е ви“ така: „Твърде рано е да се прави баланс по списъка на предметите, намерени в Медзамор. Тук има още много за откриване. Но сред тези предмети има един, който ще потресе историците на металургията. Този предмет представлява пружинни щипци от стомана, негови различни типове са намерени в пластовете от първото хилядолетие преди нашата ера.“ И по-нататък пояснява: „Този вид уреди напомнят на пинцета; помагат на химиците или часовникарите при хващането на микропредметите, които не могат да се заловят с пръсти.“ Според „Сианс е ви“ Медзамор бил създаден от учени, получили образованието си в школата на древните цивилизации и внесли в този строеж резултатите от знанията, добити по времето на онзи тайнствен и непознат период, който отсега заслужава названието „научна и промишлена праистория“. Майстори строители на Медзамор са били архитектите, металурзите и астрономите от неолитния период, чиято култура е била научна култура и чиито умствени способности са били формирани с помощта на същата тази закваска, с която били формирани овладените от тях знания и техника. Преди да е започнали историята на Шумер, човек вече е живял в организирано общество, подобно на днешното с много неща. (Дали това е още един аргумент в полза на хипотезите на К. Л. Венсан?) А Бержие и Повел добавят: „Още по време на разкопките в Чатал Нюйюк (Турция) и Лепенски вир (Югославия), където са открита останки от градски цивилизации отпреди 9000 и 7000 години, са били намерени медни предмети, споени с останки от шлака. Следователно съществувало е умението да се извлича от рудата метал и да му се придава форма с помощта на огъня. Медзамор, отдалечен от Чатал Нюйюк на хиляда километра, ни предлага първата сензация за праисторическа технология, чието съществуване само преди десет години не сме и подозирали.“ А след като говорим за рудници, нека припомня и онова „неидентифицирано“ откритие от 1885 г. Онзи предмет от неизвестен метал, неизвестен произход, открит в старите въглищни пластове в Австрия, който по странно стечение на обстоятелствата изчезнал от Залцбургския музей през 1910 г. за несъмнено облекчение на всички, които са били твърде разтревожени от неговото съществуване… Да, да. Предметите на свръхдревната техника също си имат своя съдба… Ето още една история. Разказах я навремето на страниците на „Доокола швята“ И й дадох заглавието „Необикновената находка от Косо“. За находката от Косо вече нееднократно е разказвано. А моят разказ се основава на написаното от Роналд Уилис в списание „Доубит“. (Жак Бержие в книгата си за необикновените открития, издадена през 1972 г., приема това съобщение като едно от най-важните.) На 13 февруари 1961 г. трима американци — Майк Майксел, Уолъс А. Лен и г-жа Вирджиния Макси, собственици на магазин за подаръци, скъпоценни и полускъпоценни камъни в Оланча (Калифорния), отишли в близката планина. Имали навик да събират там (в Косо) камъни и преди всичко геоди. Какво представляват геодите? Това са друзи, изпълващи свободни кухини в скалата. А друзите са кристални натрупвания, които имат за подложка стените на самата кухина. Геодите се търсят от бижутерите, тъй като в тези кухини се отлагат обикновено доста красиви полускъпоценни камъни. Недалеч от планински връх, висок 1300 м, който се издига на разстояние около 120 м от пресъхналото езеро Оуенс, те намерили нещо, което отначало приели за обикновена геода, въпреки че по външния й слой се виждали отчетливо инкрустации от вкаменени ракообразни и миди. Рачетата и мидите се дължат на това, както твърдят геолозите, че преди хиляди години езерото било пълно и нивото на водата достигало до мястото, където търсачите от Оланча направили своето откритие. В града Майк Майксел, като се надявал да намери в средата някакъв ценен кристал, срязал с диамантена пила тази мнима геода наполовина. Работата не била никак лесна и пилата изцяло се притъпила. И изведнъж изненада! Оказало се, че геодата е нещо съвсем друго. Само че не се знаело какво… Преди всичко тя не била куха. Вместо кухини или вдлъбнатини, там имало някаква много твърда субстанция от рода на керамика или порцелан. В самата среда на тази керамична маса се виждало сечението на блестяща метална пръчка с диаметър 2 мм. Сечението на „геодата“ изглеждало по следния начин: отвън слой, съставен от втвърдена глина, инкрустирана с изкопаеми миди и малки камъчета. След това слой от някаква мека субстанция, която изпадала по време на рязането на предмета. Този слой изпълвал пространство, което се виждало в сечението с изразителна кубическа форма (предполага се, че този чуплив и мек слой е дърво). Следвал тънък слой мед, който може би имал спирална форма и затова се виждал само частично. Медта обвивала този толкова твърд керамичен слой, в средината на който се виждало сечението на метална пръчка. Откривателите не се ограничили само с разрязване на предмета. Направили и рентгенова снимка на находката й едва тогава станало ясно какъв необикновен екземпляр е попаднал в ръцете им. Рентгеновата снимка отчетливо показвала, че във вътрешността на мнимата геода се намира сложен метален предмет, срязан наполовина. Самата пръчка завършвала с нещо като пружина и изглеждало така, сякаш всичко това е само част от някакво по-голямо устройство. Въз основа на рентгеновите снимки специалистите се постарали да възпроизведат този предмет. Оказало се, че той много прилича на… съвременна автомобилна свещ… Навремето в „Доокола швята“ бях писал следното: Не мога да кажа нищо повече за това какво представлява този предмет и как изглежда. Не мога, защото до ден-днешен находката е частна собственост и нейните откриватели не желаят да я покажат, нито да я предадат на специалистите за по-малко от 25 000 долара. Това е тяхната оценка. И за толкова искат да я продадат на Смитсониън институт — най-голямото американско историко-научно и културно учреждение. Така че не е изключена и фалшификация, още повече че нито един изтъкнат учен не е виждал предмета. Но както подчертава Бержие, много обстоятелства говорят, че тук имаме работа не със злоупотреба или несъзнателно фалшифициране, а с все още неизяснена тайна. Все пак само от това, което се знае за предмета от Косо, по единодушно мнение на геолозите находката се определя на възраст минимум половин милион години, ако не и повече. А рентгеновите снимки удостоверяват, че макар да прилича на автомобилна свещ, тя не е такава. Никога не са произвеждани свещи с такава форма и такава големина. Тогава какъв е този необикновен предмет? От коя епоха е? Нима и той е послание на цивилизация, която преди стотици векове е разполагала с високоразвита техника? И дали не е детайл от съвременна машина, покрит за няколко десетки години с кал и глина и заприличал на „геода“?… Но според Жак Бержие това е едно от най-важните открития на нашия век. Възможно е. Само че какво е то? Но ето че след време животът внесе своите корекции и дописа финала на този случай. Наистина продължаваме да не знаем що за предмет е това, но знаем какво става с него. През втората половина на април 1976 г. получих на адреса на „Доокола швята“ следното писмо от САЩ: „Уважаеми редакторе, Наскоро прочетох статията «Необикновеното откритие от Косо», публикувана в «Доокола швята» от 16 март 1975 г. Като имах предвид характера на цялата история и нейната тайнственост, реших да науча нещо по-конкретно на място. И така заминах на неколкодневна екскурзия и една красива утрин (на 17 март т.г.) бях в Оланча, която се намира на 70–80 км от Сан Франциско и на 100 км от Долината на смъртта. Това е малко градче и никой от тези, които запитах, не знаеше за историята на онази геода. Накрая открих началника на пощата — една възрастна вече жена, която не само знаеше целия случай, но и неговите герои. За съжаление никой от тройката вече не живее в Оланча, но г-жа Вирджиния Макси-Улмайер (така се нарича сега), след като се свързах с нея по телефона, ме покани на гости в Лон Пайн — на около 40 км от Оланча. От нея научих епилога на тази необикновена история. Един от героите й (Майк Майксел) починал преди няколко години, а вторият живее на мексиканската граница. Продали магазина с камъните. А що се отнася до находката, по предложение на г-н Лен и с нейно съгласие я дали безвъзмездно на университета в Рино (Невада) с молба подробно да се изследва какво представлява. Все още нямат отговор на този въпрос… Установих две неточности във вашата статия: първо, героите й не са били «млади търсачи» (Така бях писал. — А. М.) и второ, не е истина, че са поискали за тази находка 25 000 долара… Оставам с уважение: Владислав Хчюк, Сан Франциско“ Само толкова мога да кажа на читателите, които сигурно ще се заинтересуват от по-нататъшната съдба на находката от Косо. Признавам, че тя малко напомня историята на онова обработено метално парче, намерено от д-р Гуве в Австрия. Мога да се обзаложа, че след няколко години геодата от Косо ще изчезне някъде… Древна техника и още по-древни знания. Колко следи са оставени и въпреки всичко колко малко учени вървят по тези следи! През 1930 г. един немски инженер, Вилхелм Кьониг, посетил мазетата на багдадския музей. Там намерил кутия с различни „неидентифицирани култови предмети“, а сред тях и нещо, което приличало на истинска електрическа батерия с вградени в нея елементи от желязо и меден цилиндър. За изолация служели стени от асфалт. Достатъчно било само да се налее електролит… От батерията се заинтересувал Пенсилванския университет. Неговите учени напълно потвърдили предположението на Кьониг. Това несъмнено е електрическа батерия. Не буди съмнение и нейната възраст — около 2000 години! Това е всичко, което е известно по въпроса. А имало ли е повече такива батерии по онези времена? Също не знаем. Макар че думите не са мои, също и отговорността, а на един от авторите на книгата „Ще дойде денят“, 1972 г. — Семиджов, в руините на Вавилон са намерени няколко подобни предмета, а това е още по-древна епоха. Семиджов пише (въпреки руската фамилия, той е швед): „Ерозията на металните щифтове показва, че тези батерии са били използувани за произвеждането на електрически ток. Нещо повече, тези батерии са били свързани последователно с цел увеличаване на напрежението.“ Вече споменах, че в търсенето на „доказателства“ от рода на елементи или предмети на древна техника някои автори се оставят да бъдат понесени на крилете на фантазията. Смяташе се например че формата на църковните кули и минаретата доказва копирана форма на космически ракети, а на конгреса в Цръквеница датчанинът Мелхегард се опитваше да докаже, че куполът на джамията „Св. София“ в Истанбул подражава с формата си… летящи чинии. Този тип твърдения подкопават доверието ни към другите, многобройни и конкретни факти, които несъмнено свидетелствуват, че в древните времена са съществували цивилизация или цивилизации, разполагали както със знания, така и с техника. Роберт фон Хайне-Гулден е установил, че техниката за производство на бронз преди 4000 години е била една и съща в Тонкин и в… Перу. И че тук няма място за каквото и да е случайно съвпадение. Естествено възможно е някакви пришълци от Тонкин да са пренесли тази техника на другото полукълбо. Просто обяснение. Само че изисква още няколко следващи обяснения. Първо — кои са били те? Второ — как са изминала пътя от Тонкин до Перу преди 4000 години? Трето — защо именно този вид металургична техника са пренесли от едното полукълбо на другото? На изброяването на този вид открития или находки, най-често случайни, може да се посвети цяла книга. (Ще припомня само онзи череп на бизон отпреди, 50 000 години, който се намира в московския музей и който има на челото си отчетлива кръгла дупка от… куршум.) Всички те доказват, и то доста изразително, че най-после трябва да променим във въображението си картината на човешката история, която сме си създали. На повечето от тези риторични въпроси естествено не мога да отговоря. В тази книга просто искам да отделя някои важни въпроси, свързани с миналото на нашата цивилизация, въпроси, които бих искал да подредя и донякъде обогатя с данни, взети от достъпните ми четива. Не съм учен. А само те и изследователите могат да разсеят безпокойството ни от факта, че много важни неща от миналото на нашата планета се изплъзват от вниманието на науката. Повтарям: само учените могат да разсеят това безпокойство, но не по пътя на отрицанието… Ще ми се да представя тук още един пример. Този на древен Китай. И днес от време на време светът се смайва от вести за открития на китайски учени, които доказват невероятни знания в миналото: направо абстрактни — в областта на математиката, по-конкретни — в областта на химията, която жителите на тази страна са познавали преди хиляди години. За съжаление проверката на тези информации е възможна само в отделни случаи. Пекинският учен проф. Тси Пенлао навремето обяви, че в планината Хунан, както и на един от островите в езерото Тонгтинг, са открити гранитни барелефи, представляващи хуманоидни фигури, облечени в скафандри и нещо, което напомня дихателен апарат. Тези същества са или на земята, или върху някакви предмети с цилиндрична форма, издигащи се във въздуха. Професорът датира възрастта на барелефите около 40 000 години. Не е известно как е била установена тази възраст и за съжаление не са представени фотографии на барелефите, така че ми е трудно да се изкажа по този въпрос. Тси Пенлао не е отговорил на нито едно от писмата, които са му изпратили неговите европейски колеги… * * * В тази книга напълно съзнателно се отказвам от всеизвестните аргументи, познати от публикациите на много автори през периодичния печат и книгите. Не мога и напълно да ги пренебрегна. Трудно е в книга, посветена на палеоастронавтиката, да се избегне такъв голям дял от праисторията, какъвто са скалните рисунки. А те се срещат по цял свят. И ако се съберат снимките на най-интересните, каква монография би се получила! Тогава щяхме да видим, че всички тези петроглифи имат много общи елементи и това се дължи не само на факта, че техните създатели са били на едно и също културно и историческо равнище, но и защото рисунките вероятно са били внушени от едни и същи явления и събития, съхранени във въображението на първобитните художници. С какво друго събитие може да се обясни фактът, че голяма част от фигурите, изобразени на тези рисунки, представят същества, облечени така, както си представяме космонавтите от други планети? С какво можем да си обясним каските по главите, скафандрите, устройствата, окачени или на гърдите, или на раменете на съществата, които доста често се издигат и направо летят или влизат в транспортни средства, каквито техниката на онова време не е била в състояние да произведе, а очертанията им се раждали във фантазията на неизвестните творци? Въпроси, отнасящи се за рисунките, открити във Вал Камоника в Италия, в Тасили (Северна Африка), във Фергана (СССР) или в Австралия, но преди всичко в Перу. Такова съвпадение във въображението не ни ли кара да предположим, че става дума за едни и същи събития, разказани в рисунки, които са били зарегистрирани в колективната памет на древните общества? И дали е случайност и това, че навсякъде, където са намирани скални рисунки с космическо съдържание, други археологически открития са изваждали на дневна светлина предмети от предисторическия период, които в една или друга форма представляват средства за летене и особено самолети? Нека са спомним само снимките на самолетчетата от злато в книгите на Деникен и на други автори, които днес се намират в музея в Богота, и дървените модели на самолетчета в Каирския музей. В последния случай надделя желанието във фигурките да се видят непременно скулптури на птици и едва Международната комисия от специалисти през 1971 г. прие, че става въпрос за скулптури на самолети. Да си припомним онези прочути фигурки „догу“ от Япония, които са на няколко хиляди години и които без всякакво съмнение представляват миниатюрен шлем на скафандър. И т.н., и т.н. Трудно могат да се опишат всички археологически открития, които трябва да се класифицират някъде на границата между изкуството и техниката и които са свидетелства за събития, свързали в някакъв смисъл космоса с човека от ония времена. „Колко антични предмета с извънземен произход трябва да бъдат намерени, за да се докаже, че са ги оставили пришълци от други планети? Отговарям: Достатъчен е един такъв предмет.“ Това е цитат от книгата на Ендрю Томас, чиито трудове в областта на палеоастронавтиката са изключително ценени в целия свят. Едни рисунки със сигурност нямат космически произход, онези модели — може би, а останалите предмети? А може би такова доказателство ще бъде откритието, направено от М. Масеви, астроном и автор на книгата „Шепотите на космоса“? Проф. Масеви, като подреждал някои предмети в Каирския музей, открил огледалце от мед от времето на Втората династия. Това огледалце отразявало върху стената много слаб спектър от светлинния лъч. След изследването се оказало, че то е покрито с необикновено гъста дифракционна мрежа от порядъка на 5000 линии на 1 кв. см! Ако се вземе предвид, че огледалцето е отпреди 4500 години и като помним, че египтяните не са били в състояние да произвеждат такова чудо не само по технически причини, но и затова че не са познавали вълновия характер на светлината, трябва отново да си зададем въпроса: Откъде произхожда то? Тук мога да приведа само отговора на проф. Масеви: той твърди, че такъв предмет може да попадне на Земята само ако бъде донесен от друга планета. * * * Преди да завърша, бих искал да обърна внимание върху един факт, който не излиза извън рамките на традиционните знания за нашето минало и все пак свидетелствува за нещо, което безспорно не съвпада с тези традиционни знания. И така фактът, че човекът все пак е оживял в условията на последния ледников период, между 13 000 и 8000 години пр.н.е., показва немалко знания и не най-малки умения. Ако действително човекът от онова време е умеел най-много да дяла камъни, да поддържа огън, ако действително му е била непозната обработката на земята и още повече животновъдството, ако за да живее, е бил зависим от ловуването, от съхраняването на малки запаси от месо и от събирането на растения или плодове — по какъв начин той е успял да преживее целия ледников период? Изтъкнатият френски учен Жан-Шарл Пишон отбелязва липсата на логика в тази концепция и пише следното по този въпрос: „Някои народи несъмнено са се пренесли в топлите страни, други вече са живеели там. Но през периода на най-голямото вледеняваме, когато студовете са обхванали Англия и Франция и когато под леда са попаднали почти всички територии, населявани от различни раси на палеолита (т.е. там, където намираме техните следи), по какъв начин тези народи са успели да преживеят? Възниква мисълта за резервите от диво жито поне за това, че тези видове жита тогава, преди развитието на селското стопанство, са съществували и, от друга страна, за това, че житото запазва хранителните си качества в продължение на много хиляди години и най-добро доказателство са останките от зърна, намерени в египетските гробници. Но идеята не е проста: тя предполага предвиждане и прозорливост. Ако действително са били правени запаси, това е трябвало да започне много векове преди похода на ледовете; или с други думи бедствието е трябвало да бъде предварително обявено.“ Дреболия! Може би археолозите, които смятат, че всичко от далечното ни минало е вече изяснено, ще отговорят на въпроса на френския учен? И ако е било така, както той предполага, това е свидетелство, че народите от палеолита са разполагали с огромни знания. Освен ако са били предупредени от някого, който е разполагал с тези знания. Не съм сигурен дали днес сме в състояние да правим такива далечни предвиждания. Достатъчно е да прочетем какво се пише около дискусията за бъдещето на нашия климат — една дискусия, която се води между хората на науката… В известен смисъл този въпрос се свързва с едно откритие, което мина незабелязано и което заслужава поне да бъде споменато. През 1957 г. мощен екскаватор, който работел на строежа на някакво здание в Хамбург, извадил от изкопа два огромни камъка, напомнящи с вида си човешки глави. Немският археолог проф. Матес, след подробни изследвания на главите и пластовете, в които са били намерени, установил, че това са скулптури, дело на човешки ръце. Каменните глави датират отпреди около 200 000 години! Възрастта на глинените пластове, където са намерени, се определя на толкова. Впрочем проф. Матес забелязал, че тези скулптури имат двойна форма. Ако се завъртят на 120°, мъжкото лице се превръща в женско. И според немския археолог за грешка и дума не може да става. През 1938 г. във френската местност Люсак льо Шато в една пещера били открити малки камъни с издълбани по тях рисунки на човешки фигури. Възрастта им била отпреди около 10 000–12 000 години, от епохата на късния палеолит. И нещо удивително — жените и децата на тези изображения са в съвременно облекло от XX век. В Парижкия музей на човека разглеждах такъв камък с издълбана върху него фигура на седнало момиче, Камъкът прави необикновено впечатление. Женската фигура има на главата си нещо като мореплавателска шапка. Обута е в панталони! На единия крачол на панталоните се вижда джоб (както при съвременните работни комбинезони), а на стъпалото й има дебела подметка. Така би трябвало да изглежда образът на съвременна жена, почиваща си след работа. А барелефът е на около 12 000–16 000 години. Какво да кажем за открития във Владимир (СССР) скелет на ловец на мамути отпреди 35 000 години, върху който са се запазили панталони и обувки от кожа? * * * Когато четем подробностите за всички тези находки, които с по-малка или с по-голяма вероятност говорят за следите, оставени от… от кого именно?… да кажем, от хипотетични цивилизации — е трудно да не цитираме проф. Хепгуд от университета в Ню Хемпшиър: „…всичко сочи, че в прастари времена е съществувала отлично развита световна цивилизация.“ Авторът им има най-голямо право да изрази подобно мнение. Доказателството за съществуването на тази цивилизация той открил върху покритите с рисунки стари карти. Да го приемем ли за истинско? Загадките на необикновените карти Трудно ми е да реша откъде да започна настоящата история. Може с похвални думи за Чарлс Хепгуд? Проф. Хепгуд (за този учен споменах, когато описвах откритието в Акамбаро) е преподавател по география в университета в Ню Хемпшиър. В дискусията около корените на нашата цивилизация именно неговата яростна страст и упоритост, стремежът му въпреки всичко да си пробие път през гъсталака от дълбоко вкоренили се предубеждения и предразсъдъци даде най-големия коз на носителите на по-нови схващания в разчитането на старите пожълтели карти и откриването на нови факти. А задачата на Хепгуд и на другите герои от тази дискусия никак не е била лека, защото срещу тях са били всички представители на науката, които познавали изследванията му. Тук ще говорим за различни карти. На едни ще посветим цяла глава, на други — само кратка информация. Най-важното е, че всички карти са свързани с общи черти. Първата — по всяка вероятност това са копия, достигнали до наши дни. За оригиналите не знаем нищо. Втората — ако не са копия, създаването им при тогавашното състояние на знанията е било невъзможно. Най-интересна и най-обширна е историята на картите на Пири Рейс. Интересна биография Да започнем от това, което трудно може да се обори. На 9 ноември 1929 г. Малил Едхем, главен директор на турските национални музеи, по време на инвентаризация на колекциите на прочутия музей Топкапъ в Истанбул открил две карти на света или по-скоро фрагменти от карти, считани за отдавна изгубени. Става дума за картите на Пири Рейс. Това име е известно на пътешествениците и на географите. За турците Пири Рейс е национален герой, макар че докато е бял жив, навсякъде са го смятали за пират. Да кажем — за необикновен пират. Пири Рейс е живял през XVI век. Описал е приключенията си в книгата „Бахирие“. Между другото в нея е разказано и за съставянето на картите на света. Самите спомени на Рейс, макар че описват събития отпреди 400 години и несъмнено са интересни, вероятно не биха привлекли вниманието на специалистите, ако не бяха въпросните карти. И все пак трябваше да дойде краят на Втората световна война, за да могат учените да се заемат по-подробно с тях. Но да се върнем пак към техния съставител. Пири Рейс произхожда от семейството на прочути турски моряци. Родил се е вероятно около 1480 година, починал е през 1555 година. Прекрасен моряк и способен командир, Пири Рейс спечелил много блестящи морски победи в четирите краища на Средиземно и околните морета. Той е допринесъл много за безспорната хегемония на Отоманската империя по моретата. Но Пири Рейс е бил не само прекрасен моряк. Той е бил и човек с голяма култура. „Бахирие“ е пленителна книга с богати подробности както от специален, така и от битов характер. Авторът е приложил към нея 21 различни карти, които се отнасят предимно за отделни части от Средиземно море. Но през 1513 и 1514 г. Пири Рейс е съставил и две карти на света. Картите са дело на изключително добросъвестен картограф. Самият Пири Рейс многократно подчертавал, че съставянето на картите изисква голяма отговорност и още по-големи знания. В „Бахирие“ той пише, че над една от картите, а именно картата на света, е работил от 4 март до 7 април 1513 година и че преди да пристъпи към това, се е запознал с всички съществуващи документи от този род. Някои от тях били твърде стари и както той добавя — дори тайни. Част от тези стари карти произхождат от Изтока и Пири Рейс е бил единственият човек, който е имал достъп до тях. Пири Рейс владеел много езици — гръцки, италиански, испански и португалски, — благодарение на което можел да ползува картите, до които имал достъп. Естествено той е имал в ръцете си картата, съставена от Христофор Колумб. Картата му дал един моряк от екипажа на великия генуезец. От него получил и много устни сведения, които обогатили географските му познания. Но всичко това има само сюжетен характер, както и книгата на Пири Рейс, която и до ден-днешен си остава класическо произведение в турската литература. Ако се чете внимателно обаче, в нея ще се открият няколко необикновено интересни, да не кажем сензационни изречения. Припомням, че непрекъснато говорим за спомените на Рейс, а не за картите му. И така, тези няколко изречения, за които споменах, се отнасят до експедицията на Христофор Колумб. Колумб под лупа Какво ни дава описанието на Колумбовата експедиция? Нещо, което за професионалистите отдавна не е било тайна, но се разказвало шепнешком на ухото като информация, която не е предназначена за всички уши. Пири Рейс дава недвусмислено да се разбере, че Колумб е тръгнал с точно определена цел, знаел е закъде плава. Съществуването на континент на другото полукълбо — твърди той — за известен кръг от посветени тогава не е представлявало сензация. Ето какво пише Пири Рейс в главата, озаглавена „Западно море“ (името на Атлантическия океан), за приключенията на генуезкия откривател: „Неверникът с име Колумб открил тази земя. В ръцете на този Колумб попаднала книга, от която научил, че на края на Западното море, съвсем на запад, се намират острови и земи, метални залежи и скъпи камъни. Споменатият Колумб дълго изучавал тази книга, а след това се обърнал към разни заможни генуезци, като им казал: «Дайте ми два кораба, за да мога да отида там и да открия тази земя.» Отговорили му: «О, чудни човече! Как може да се стигне до границите на Западното море? Нали те чезнат в мъглата и нощта.» Като видял, че не може нищо да очаква от генуезците, Колумб побързал към бея на Испания и там подновил молбите си, като разказал същото, както в Генуа. Толкова дълго молил испанците, докато техният бей накрая му дал два хубави кораба и казал: «О, Колумб, ако стане така, както казваш, ще те направя управител на тези страни.» Като казал това, беят изпратил Колумб в Западно море.“ След това Пири Рейс пристъпва към преразказа на всичко онова, което научил от спътника на Колумб в експедицията. Няма смисъл да се повтаря разказът. Но в книгата на Пири Рейс има една забележка, която си струва да приведем: „Жителите на тези земи (става дума за Америка) видяха, че нищо лошо не им правим и дойдоха при нас на кораба. Върнахме ги обратно с лодките и им подарихме риба.“ Испанците били твърде доволни и освен риба, дали на тези жители множество цветни стъкълца, тъй като Колумб бил прочел в своята книга, че тези хора са пристрастени към такива дреболийки. Това е, както се вижда, доста характерна подробност. Изтъкнатият френски полярен изследовател и географ Пол-Емил Виктор, чийто обширен разказ е основа на настоящето изложение, пише, че никой от специалистите, които са чели книгата на Пири Рейс, не е обърнал внимание на изречението. Това е още по-интересно, като се има предвид, че в поясненията към една от картите си Пири Рейс още веднъж припомня за книгата, от която се е ползувал Христофор Колумб, и добавя, че тази книга е била от времето на Александър Велики! Трудно е естествено да се каже дали Рейс е държал тази книга в ръцете си. По-скоро не, както счита съвременният коментатор, но със сигурност е знаел съдържанието й. Във всеки случай от това, което пише турският мореплавател, следва, че Колумб е организирал своята експедиция с ясно определена цел. Вярвал е в това, което е било написано в онази ценна книга, а бъдещето е трябвало да потвърди тази му вяра. Днес знаем, че и преди Колумб е имало пътешественици, които са отивали на запад и са достигали до Америка. Достигнали са я викингите, достигнали са я и други… Пири Рейс цитира някои имена на предшественици на Колумб, например португалците Николо Гуивана, Антонио ле Хеноис. Пири Рейс пише също: „В книгата ми няма нито една дума, която да не се опира на проверени факти.“ Всички карти, включени в неговата книга, свидетелствуват за това. Най-малката грешка правя картата неизползваема. Това го казва морякът, прочут пътешественик и картограф. Нека да го имаме предвид и да преминем към най-важната част от нашето изложение. Любознателният американец От картите на Пири Рейс до наше време са достигнали само отделни части: Атлантическият океан с бреговете на Америка, Европа и Антарктида. Картите ся изработени върху цветен пергамент и са украсени с многобройни илюстрации, между другото с портрети на кралете на Португалия, Мароко и Гвинея. Върху Африка е нарисуван слон, а върху Южна Америка — лама. Надписите под илюстрациите са на турски, планините са нарисувани в съответствие с техните контури, реките — с широка черта, цветовете са използувани произволно: скалистите места например са в черен цвят, немного дълбоките води с пясъчни пространства са означени с черни точки, а подводните скали — с кръстчета. Намерените едва през 1929 година карти турците започнали да изследват с понятно благоговение. Но благоговението ни най-малко не означава научна прецизност. Минали са доста години след откриването им, докато репродукциите били изпратени на различни библиотеки в целия свят. През 1953 година офицер от турския флот изпратил копия от тези карти на началника на хидроложкото бюро към американския флот, който веднага след като ги получил, съобщил за това на Арлингтън X. Мелъри — виден специалист по стари карти. От този миг започва съвременната епопея на картите на Пири Рейс. Преди всичко кой е Арлингтън X. Мелъри? Той е инженер, специалист в областта на морското дело. След като се пенсионирал, се посветил на някои проблеми, които го интересували отдавна: историята на Америка преди откриването й от Колумб. Възстановил е историята на викингите, достигнали до територията на Гренландия и днешна Канада. Всички свои наблюдения и бележки е включил в книгата си „Загубената Америка“, излязла през 1951 г. Но всичко това било само встъпление към едно много по-завладяващо приключение. Когато Мелъри получил картите на Пири Рейс, вече бил голям специалист в областта на картографията и бил достатъчен само един поглед върху изпратените документи, за да разбере, че всичките му досегашни открития не могат да се сравнят с това. Тези карти представлявали една от най-големите и най-трудните за разрешаване исторически загадки. Трябва да призная, че Мелъри не действувал слепешката. Имал правило винаги да се обръща за помощ към най-известните авторитети. Този път потърсил картографи (проф. Уолтър) и специалисти в областта на полярните знания (проф. Лайнехън). Разчитането на картите на Пири Рейс и изясняването на системата, по която са били разработени, се явявало като начален и изключително съществен проблем. Работата била трудна, но след прилагането на най-новите методи картите на Рейс били разшифровани. Използувани били изследванията на шведския специалист Норденскьолд, който в продължение на 18 години работил над метод за разчитане на стари карти и превеждане на съвременен географски език. Този метод Мелъри и групата географи, работещи под ръководството на споменатия вече проф. Чарлс Хепгуд, приели като основна отправна точка. Ще добавим още (за да се види колко добросъвестно са се отнесли те към тези неща), че резултатите от изследванията на Мелъри и Хепгуд били непрекъснато проверявани от математици. Изследвания потвърдили мнението на двамата учени, че картите на Пири Рейс представляват изключително необикновено откритие. Преди всичко отпаднали съмненията дали картите на Рейс действително се опират на стари документи и оригинали. Например ламите на картата на Южна Америка тогава (1513 г.) въобще не са били известни на европейците. Географските дължини са точно посочени на картата, докато дори Христофор Колумб не е умеел да ги пресмята. За да се разбере защо тези карти са толкова важни, достатъчно е да се сравнят с други, изработени през същата епоха. Разликата е поразяваща. Например картата на Жан Северс. На нея Африка и Европа са точно отбелязани, Америка — твърде неясно, а пък Централна Америка изобщо я няма. На картата, приписвана на Хемън и издадена през 1519 г., Америка е непропорционално голяма в сравнение с Африка, разстоянието между тези континенти е много по-малко от действителното, да не говорим, че формата на американския континент е напълно произволна. На друга карта от този период, издадена през 1520 година, американският континент свършва южно от Бразилия. Добре е да припомним, че именно през тази година Магелан предприел обиколката на Америка и резултатите от нея още не са били известни. Има и още: през 1550 г., т.е. почти 14 години след картата на Пири Рейс, се появила карта на света, съставена от Себастиан Мюнстер. Наистина на тази карта се виждат обособени и трите Америки, но по отношение на точността тя е далеч от съвършенството. А ето и конкретни факти: Пири Рейс е имал твърде точни сведения за Америка, напълно различни от тези на Христофор Колумб. Сведения значително по-стари, което впрочем многократно повтаря в книгата си. Колко по-стари са тези сведения? Това е въпросът. Проблемите на тълкуванията Как трябва да се разчитат картите на Рейс и какво трябва да се разчете в тях? В отговор на този въпрос били предложени няколко тези, които ще се постараем да изложим. Онази част от картата, която е затворена между Нова земя на север и Бразилия на юг, не се нуждае от специално тълкуване, макар че всеки вижда, че е невероятно точна за времето, в което е била съставена. Затова пък проблемът възниква, след като се замислим над изобразените на картата земи, които се намират на юг от Бразилия. Мелъри, превеждайки на съвременен език указанията по картите, достигнал до извода, че Пири Рейс не е изобразил нищо друго, освен бреговете на Антарктида (на юг) и Гренландия (на север), така, както те са изглеждали преди още да бъдат покрити от ледовете! Тази невероятна хипотеза изисквала, първо, точно да се провери положението на сушата на Антарктида и Арктика под дебелия слой лед, който ги покрива и второ — да се сравнят получените резултати с картата на Пири Рейс. Данните за сушата на Антарктида и арктическите острови са от по-ново време. Те са дело на френски полярни експедиции, използували най-напред в Гренландия, а след това в Антарктида най-новите постижения на техниката (сеизмични сонди, гравиметрия). Най-напред е измерена дебелината на ледения слой. И Гренландия той достигал 3300 метра, а на Антарктида до 4500 метра. След това е съставена релефна карта на Гренландия, а по-късно и на Антарктида. На тези карти са означени границите и височината на сушата. Мелъри използувал най-новите географски данни и ги сравнил с картите на Пири Рейс. Изводите му, изложени пред висшия съвет на учените от Джорджтаунския университет, били категорични: турският мореплавател е очертал на картата си контурите на Гренландия, които съвсем точно отговарят на нейната форма, потвърдена от френските полярни експедиции. Очертаните контури на сушата, разположена на юг, също напълно (!) отговарят на контурите на Антарктида. Нещо повече, нанесените на картата острови са точно онова, което беше прието за планински вериги под ледения слой, открити едва през 1954 г. на Земята на кралица Мод (Антарктида) от норвежко-шведско-английска полярна експедиция и описана от „Джиографик джърнъл“. Оказва се, че Пири Рейс е прав: в тази част на Антарктида ледът създава илюзия за непрекъснатост, но под него няма еднороден континент, а само острови, разделени от разклоненията на морето. По-скоро острови е имало, преди те да бъдат покрити с лед, а това вече само по себе си дава някаква представа кога са били съставени картите. И това не е всичко. Мелъри се запознал с бреговата карта на Антарктида от по-ново време. Тя е съставена през 1954 г. от Петерман. Двете карти — на Петерман и Пири Рейс — почти идеално съвпадали. Почти… тъй като на две места, в които Петерман нанесъл заливи, Пири Рейс имал суша. Мелъри решил да изследва и тази разлика. Институтът по хидрография изпратил по молба на Мелъри специална експедиция, която още веднъж, с помощта на сеизмични сонди, изследвала посочените места. Оказало се, че не Петерман през 1954 г., а Пири Рейс през 1513 г. е бил прав! Нищо чудно, че хипотезата, според която картите на Пири Рейс са извънредно стари, престава да изглежда неправдоподобна. На споменатия форум в Джорджтаун проф. Лайнехън заявил: „Извършените досега проучвания показват, че картите на Пири Рейс са много стари. И мисля, че допълнителните сеизмични изследвания ще позволят да се установи, че тези карти са по-съвършени, отколкото предполагаме в момента.“ Някои учени смятат, че картите на Пири Рейс очертават не толкова бреговете на Антарктида, колкото на Патагония и Огнена земя. Изследователите, които твърдят това обаче, сами признават, че по такъв начин въпросът само се измества във времето, тъй като тези земи са били открити седем години след издаването на картите по времето на експедицията на Магелан. По времето на Пири Рейс никой нищо не е знаел за южните покрайнини на Южна Америка. Между другото струва си да добавим още една информация, която в последно време предизвика сензация. Става дума за Фолкландските — Малвински острови. Енциклопедиите и всички други извори сочат, че Фолкландските острови са били открити от Джон Дейвис през 1592 г. Но никой от тези, които са писали за историята на островите, не е забелязал, че турският картограф е знаел за тях и ги е обозначил на картата си! Следователно Турция също би могла да предяви претенции към тези острови? Би било добре да цитираме тук и мнението на секретаря на Института по археология М. И. Мепърт, който по време на дискусиите около картите на Пири Рейс между другото е отбелязал: „В историята, както и в ядрената физика, човек винаги трябва да бъде подготвен за изненади. Затова тези карти трябва да се изучат колкото може по-внимателно.“ Разбира се, в един толкова сложен и необикновен: проблем човек трябва да бъде изключително прецизен, и внимателно да претегля мнението си. Първата точка, по която няма никакви съмнения, е, че Пири Рейс сигурно е имал сведения за американския континент и те са били много по-стари от тези, които е донесъл Христофор Колумб. Естествено може да се предположи, че тези данни са от времето на откритията на викингите, но все пак днес е ясно, че викингите са познавали само една част от Северна Америка, за която дори не са знаели, че представлява континент. Следователно техните открития не ни позволяват по никакъв начин да си обясним картите на Пири Рейс. Автентичността на картите на турския картограф се потвърждава по косвен начин. И то без всякакви съмнения. Потвърждава се от съществуването на други, също сензационни документи от този род, за които ще стане дума след малко. Загадка без отговори Данните, с които разполага съвременната историческа наука, не са в състояние да разбудят тайната на картите на Пири Рейс. Следователно не ни остава нищо друго, освен да се откажем от официалния път и да опитаме щастието си по обиколни пътища с надеждата, че ще ни доведат до някаква следа. Нека да започнем нашето следствие от това, което знаем. Както вече споменах, някои изследователи твърдят, че Рейс е обозначил на картата си не бреговете на Антарктида, а на Патагония и Огнена земя, за които — припомням — никой дотогава не е знаел. Викингите също. Единственият народ, чиито географски и мореплавателни знания са могли да обхващат такъв вид сведения, са финикийците. Със своите лодки те са достигнали твърде далеч. Обикаляли са цялото западно крайбрежие на Европа. Дали не са доплавали с тях чак до Южна Америка? Дали, водени от любопитство, не са достигнали чак до Патагония? Трябва да признаем, че този въпрос не е излишен и че може да бъде поставен от научна гледна точка. Различните специалисти, обсъждали картите на Пири Рейс, припомнят, че както в древността, така и в средните векове са били разпространявани легенди и митове за съществуването на континенти от другата страна на океана. Неслучайно в началото приведох бележките на Пири Рейс за книгата от времето на Александър Велики, която като че ли е попаднала у Христофор Колумб. Различните гръцки историци споменават за континент, „лежащ на антипода*“. Свети Изидор от Севиля, живял между 560 и 636 г., като че ли е казал: „Освен трите континента, които познаваме, съществува и четвърти от другата страна на океана. Там слънцето грее много по-силно, отколкото в нашите страни.“ [* Антипод — място на земното кълбо, което е точно противоположно на друго дадено място.] Легендите споменават също и за бретонските монаси, които навремето възнамерявали да посветят в божията вяра народите от този далечен континент. Дали някога са реализирали своите планове? Дали са достигнали до Америка? Не е известно. Финикийската хипотеза изглежда в известна степен правдоподобна, като се вземе предвид, че в Южна, Централна и дори в Северна Америка са открити следи от средиземноморска култура. Самата мисъл, че финикийците са могли да преплуват океана, не е никак необикновена. Техният флот, особено търговският, е бил способен на такъв подвиг. Затова пък няколко други факта остават непонятни. Първо, точността на картите, оставени от Пири Рейс. Подобна точност все пак изисква необикновено прецизни данни, обработени с отлична техника. А за да се съставят такива карти, е била нужна не една, а много експедиции, и то с многоброен екипаж. И спазването на строга тайна. Как са успели да опазят познанията си в тайна? И защо е било необходимо това? Разбира се, такава тайна е особено ценна за интересите на страната, която преживява от търговия. А после? След упадъка на финикийските пристанища са изчезнали всякакви следи от нея. Впрочем същото е било и при викингите. Няколко века след техните открития е трябвало отново да се открива Гренландия. Тайната остава и онази точност на измерванията с нищо не може да се обясни. Хипотезата на Мелъри Това е най-изумителната хипотеза. Според нея Пири Рейс е притежавал твърде стари знания, предавани от поколение на поколение. Те водели началото си от незапомнени времена, от периода, който предшествува покриването на Гренландия и Антарктида с ледове. Естествено възниква въпросът: Кога е станало това, кога ледът е покрил полюсите? Геофизиката дава доста точен отговор на този въпрос. През 1957 г. били направени изследвания с помощта на различни, изключително точни методи и било установено, че ледената епоха на полюсите е започнала приблизително преди 6000 до 15 000 години. Клод Лориус, ръководител на френска полярна експедиция поставя началото на ледниковата ера преди 9000 до 10 000 години. Следователно възможно е преди около 10 000 години Гренландия и Антарктида да са имали точно такава форма, каквато ни представя картата на Пири Рейс. Част от земите, които днес се намират под леда, тогава е била видима. Това означава, че знанията, вложени в начертаването на тези карти, са отпреди около 10 000 години! Такъв извод е неизбежен след всичко, казано дотук. Така поне смята Мелъри. Но този извод се противопоставя на досегашните ни познания за историята на цивилизацията. Ето какво е становището на Мелъри: „Тези карти не бяха могли да бъдат съставени без участието на изтъкнати изследователи и на добра организация от техници, хидрографи и други специалисти. Не е възможно картите на такива огромни континенти, като Антарктида, Гренландия или Америка, да са дело на един човек или дори на малка група специалисти. За това са нужни техници и специалисти, които отлично да се ориентират в астрономията.“ Мелъри отива още по-далеч в предположенията си: „Трудно е дори да си представим, че подобни карти са били съставени без помощта на авиация (!). Освен това географските дължини в тях са абсолютно точно пресметнати, докато съвременната наука може да прави това едва от два века насам.“ Междувпрочем подобно мнение е изразил и д-р Айвън Сандерсън, етнолог, зоолог и географ, автор на много научни и популярни трудове. В интервю за едно американско научно списание Сандерсън заявил, че „картите на Пири Рейс са могли да бъдат направени само от птичи полет“, т.е. с използуването на някакво летателно средство. Да приемем, че изводите на Мелъри са в голяма степен преувеличени. Но логиката му е безупречна. От нея ясно следва, че трябва да се направи принципна, а за някои болезнена — както пише Пол Емил Виктор — ревизия на официалната история. И все пак днес ние не можем да кажем нищо за цивилизацията, която е съществувала най-малко преди 10 000 години и е оставила след себе си толкова оскъдни следи. Да се върнем към картите на Пири Рейс — нужно ли е да подчертавам, че Мелъри вижда в тях едно от основните доказателства за присъствието на представителите на извънземна цивилизация на нашата планета. Естествено бихме могли да запитаме, защо тези суперинтелигентни същества от космоса, въоръжени с най-съвършена техника, е трябвало да си играят на картографи, да чертаят не само картите на цели континенти (което в крайна сметка може да се обясни), но и на малки острови и несъществуващи крайбрежия? Отговор на такива въпроси не може да се даде. Във всеки случай едно е сигурно: картите на Пири Рейс са били начертани от ръцете на мореплаватели, които са разполагали с необикновени средства и технически възможности за осъществяване на своите изследвания. А проф. Хепгуд, без да прекрачва с хипотезите си границите на нашата биосфера, твърди, че най-малко преди 10 000 години определен клон от човешката раса, по-развит от другите раси, е направил голям скок в цивилизацията и е опознал отлично нашата планета. Това чудо в резултат на някакъв катаклизъм постепенно изчезнало от повърхността на Земята, като оставило след себе си съвсем малко следи. Проф. Хепгуд припомня, че прехвърлянето границите на историята назад започна само преди 100 години и продължава все повече и повече. Откриват се останки от цивилизации, смятани за митични (Троя, Крит), или цивилизации, за които не се е знаело (шумери, хети, народите от долината на Инд). И предрича, че по-нататъшните изследвания ще доведат до откриването на тази необикновено развита цивилизация отпреди десетки хиляди години. Неуморимият Хепгуд В разказа за съвременната съдба на картите на Пири Рейс името на професора от Ню Хемпшър не се споменава често, но тъкмо неговата настойчивост е допринесла Мелъри да има на разположение необходимата апаратура и необходимите сътрудници-специалисти. Самият той е издал книга, посветена на картите на турския мореплавател („Карти на древното море на кралете“). Веднъж въвлечен в древната картография, Хепгуд не престанал да търси други стари карти. Търсел ги навсякъде, където се надявал, че ще ги намери. Станало така, че това настървение дало плодове. Находките като че ли се оказали още по-сензационни от картите на Пири Рейс. В края на 1959 г. Хепгуд решил да прегледа старите карти, които се намирали в библиотеката на Конгреса на САЩ. Управителят на картографската секция му отделил няколкостотин стари екземпляра, между които и картата на света на Оронций Финей. Тази карта, както казва Хепгуд, го изумила. Пред него била простряна картата на Антарктида и още от пръв поглед наподобявала съвременните карти, съставени с използуването на най-съвременна техника. С тази разлика, че картата на Оронций Финей датирала от 1531 г. А географската наука за Южния полюс през този период въобще не е съществувала. Отначало на Хепгуд му се сторило, че на картата на Оронций Антарктида е по-голяма, отколкото на съвременните карти. Последвалите многобройни пресмятания показали, че някои картографски грешки (а също увеличената големина на Антарктида) се дължали на грешки, допуснати при прерисуването от много по-старата карта, с която древният картограф разполагал. Що за карта е била тя — не се знае. Ако тези грешки се коригират, излиза, че картата на Оронций Финей е свидетелство за изключителните познания на създателя (или създателите) на образеца, от който Оронций е направил копие. След нанасянето на поправките става ясно, че Оронций Финей е прерисувал карта, на която ширините са означени през 10°, което досега се смяташе за много по-късно откритие. Има още едно обстоятелство, свързано с картата на Оронций, което е най-интересно. На тази карта Антарктида е представена в по-голямата си част без ледена покривка! Брегът е изрисуван с вълнообразните линии на фиордите. Реките се вливат в океана. Общите контури на континента са значително по-разчленени, отколкото на съвременните карти, и което е най-важно — липсва полуостров Палмер. Палмер е името, което през 1940 г. американците дадоха на полуострова, намиращ се зад полярния кръг откъм Южна Америка. Преди това този полуостров беше наричан Земята на Грахам. И неговото отсъствие от картата представлявало значителна грешка, защото не се отнасяло за някакъв малък полуостров, а за детайл от Антарктида, твърде важен, за да може да бъде пропуснат. Освен ако този полуостров… в действителност не е съществувал. И по всяка вероятност е точно така. Неизвестните автори на картата, послужила за образец на Оронций Финей, и тук са имали право, както и в случая с картата на Земята на кралица Мод, от която е гледал Пири Рейс. Полуостров Палмер вероятно е само крайбрежен морски лед, който свързва някакъв остров с континента. А това означава, че картата, от която е копирал Оронций, е била съставена, преди да се образува този леден пояс. Естествено днес е невъзможно да се установи точната дата на създаването на тази карта. Последният период на относително умерена температура в Антарктида е завършил преди около 7000 години. Да приемем, че именно през този последен период е била съставена картата. Кой тогава е можел да направи това? И отново извод: или да приемем съществуването на някаква необикновено развита цивилизация, за която днес нищо не знаем, или да сметнем, че това просто е работа на пришълци от космоса, представители на развита извънземна цивилизация. Ако не съм прав, посочете ми друго възможно обяснение. Картите да се разчетат правилно! В своята книга Реми Шовен заявява: „Ако повече учени се стараеха да изяснят някои необикновени въпроси от историята на света с настървението на Хепгуд и без предубеждение, това щеше да даде реколта под формата на богато количество факти, които впрочем ще поставят отново обезпокояващи въпроси. Нима от научна гледна точка такова отношение няма да бъде по-честно, отколкото да отричаме всичко без желание да изследваме фактите, само затова че те не фигурират в речника на познатите понятия?“ Картите на арабския картограф от XVI век Хаджи Ахмед не са особено интересни, що се отнася до Европа или Африка. Но на тях може да се види Америка, изрисувана с изключителна точност за онези времена. При това от северните брегове на Северна Америка чак до Бразилия. В тези граници картата на Хаджи Ахмед няма никаква грешка! А от друга страна знаем, че начертаването на толкова точни карти е било възможно не по-рано от следващите два века. От всички интересни подробности трябва да се обърне внимание на факта, че Хаджи Ахмед рисува Беринговия проток като суша. А както знаем, в далечни времена, още преди да се стопят ледовете, този проток е бил суша. Откъде е могъл да знае за това картографът от XVI век? От 1339 година е и картата на Дълсърт. Струва си да я споменем, макар и само за това, че бреговете на Средиземно море тук са били означени не по-лошо, отколкото би направил това един съвременен картограф. За тази карта Хепгуд казва, че се е появила през XIV век неизвестно откъде и внезапно, но е превъзхождала със своята точност всичките си съвременнички, а дори и тези, появили се няколко века по-късно. При което, според американския учен, авторът им би трябвало да познава и ползва сферичната тригонометрия, без която получаването на такава точност е невъзможно. Още Норденскьолд, изтъкнатият шведски географ и пътешественик от втората половина на XIX в., признал, че тази карта е необикновено точна и по всяка вероятност, от една страна, е била образец за всички по-късно създадени мореплавателски карти на Средиземно море, а, от друга — самата тя е копие на документи, значително по-стари от нея. Не можем все пак да си представим, че един картограф от XIV век е бил способен самостоятелно да състави толкова точна карта. Като изследвал старите карти, Хепгуд търсел и липсващата част от картата на Пири Рейс. Както знаем, на картите на турския картограф липсва по-голямата част от Африка, Европа и дори почти цяла Азия. Хепгуд се надявал да намери ако не автентична карта, то поне аналогична, която също да е копие от по-стари карти. И действително попаднал на картата на Де Канерио от 1502 г., която изобразявала преди всичко Африка. А ето и мнението му: „На картата в сърцето на Африка се вижда розата на ветровете, което сигурно означава нейния (т.е. на картата) център. Но поради това че рисунката не изглежда свързана с някакъв определен меридиан или паралел, ми беше трудно да я проектирам върху картата на Пири Рейс. Едва когато си помислих, че картата е с 11 и 1/4° отклонена от географския север по посока на магнитния полюс и я завъртях в съответната посока, видях, че центърът на картата, определен от розата на ветровете, лежи на александрийския меридиан.“ Това необикновено откритие е доказателство за александрийския произход на картата, т.е. картата, от която Де Канерио е снел копие, била съставена в Александрия. Де Канерио я отклонил от истинския север в посока на северния полюс. Но по всяка вероятност александрийският екземпляр също не е бил оригинал. Библиотеката в Александрия е изгаряла трикратно в своята история, притежавала е прекрасни сбирки от ценни ръкописи, а сред тях и изключително стари и точни карти. На картата на Де Канерио фигурират и бреговете на Африка, а тяхното откриване по това време е било съвсем в началото. Никой от пътешествениците на онова време, дори Васко да Гама, който през 1497–1499 г. обиколил този континент, не е съставял карти на бреговете на континента и със сигурност никой от тях не е определял географските дължини. Затова тази карта би трябвало да се приеме като копие от значително по-стар образец. Хепгуд се интересувал и от китайската картография, чиито традиции достигат до твърде древни времена. В книгата на английския учен Нийдхъм {"Науката и цивилизацията на Китай") има репродукция на карта, издълбана върху камък през 1137 г. (Впрочем Нийдхъм твърди, че е по-стара.) Американският учен е изследвал много старателно тази карта и е установил, че координатите за ширина и дължина са също така точни, както на най-добре разработените съвременни карти. Може някой да допусне, че Хепгуд е издирвал в анализите на старите карти факти и сведения, които не отговарят на действителното състояние, затова ще си позволя в заключение на този преглед да посоча още няколко примера, които трябва да убедят и най-мнителните. На картата на португалеца Хорхе Рейнел от 1510 г., която представя Индийския океан, се виждат отчетливо контурите на Австралия. Нужно ли е да добавям, че по това време никой в Португалия не е знаел абсолютно нищо за съществуването на този континент. На картата на Зено, както и на появилата се през XV в. карта на Птоломей Клавдий, Гренландия се вижда без ледове! Нещо повече, на картата на Зено Гренландия е изрисувана без ледове и във формата на голям остров. Както е доказал френският картограф Пол Емил Виктор, споменат във връзка с картите на Пири Рейс, Гренландия в действителност е разделена на две части. Хепгуд предполага (а това е предположение на специалист), че картата на Зено показва Гренландия не само преди ледниковия период, а още от времето, когато двете й части са били свързани от суша, потънала по-късно в морето под тежестта на ледовете. Още по-интересни са картите на Андреа Беникас, съставена през 1508 г., и на Йехуди Ибн бен Зара от 1487 г. На тях е представена между другото Северна Европа, а върху нея — южната граница на топящите се ледове. Границата на топящите се ледове — твърди Хепгуд — преди 9–10 хиляди години е изглеждала съвсем другояче от представеното на тези карти, но 12 000 г. пр.н.е. тя е минавала точно там, където те показват. А това е вече немаловажен аргумент в полза на тяхната почтена възраст. Ибн бен Зара старателно е изрисувал на своята карта очертанията на Егейско море и намиращите се в него острови, които днес не съществуват. Трудно е да си представим, че добросъвестният картограф просто си ги е измислил. Откъде са се появили тогава? Или иначе — какво е станало с тях? Обяснението на Хепгуд е твърде убедително: през ледниковия период нивото на Средиземно море е било много по-ниско, отколкото днес. Повишило се е едва след стапянето на ледовете. И много острови в Егейско море просто са били залети… Нима са нужни повече доказателства за това, че всички споменати карти са копие на още по-стари, изработени значително по-рано? И тук става дума не за някакви си хилядолетия, а може би за десетки хиляди години… Заключение Всъщност то е излишно. Но след като вече съм употребил тази дума, разрешете ми още веднъж да дам думата на проф. Реми Шовен: „Всеки човек, който проявява поне малко добро желание, който не е засегнат от склерозата на хиперрационализма, не може да остане безразличен пред толкова точните и задълбочени изследвания на проф. Хепгуд.“ Шовен също се въздържа да направи окончателно заключение. Той само повдига въпроса, като се надява, че ще подтикне науката към изследвания в онези области, които днес се смятат за „табу“. Удивително е, че никой — нито географите, нито историците на науката са обърнали внимание на факти, които така бият на очи. По-голямата част от картите, с изключение тези на Пири Рейс, са им познати отлично. И въпросът просто се натрапва: Възможно ли е изобщо да си помислим, че някакъв картограф към края на средните векове или в началото на новата история е могъл да състави такива точни карти без точните съвременни инструменти? Естествено не. Ако е обратното, тогава всички тези картографи са разполагали с много по-стари образци. Ако пък се съгласим, че онези образци са били съставени в твърде далечното минало, тогава трябва да признаем, че нашето познание за това минало е фалшиво. Шовен припомня и това, за което днес всички всъщност знаят: че древните народи са познавали дължината на годината с точност до три десетохилядни от деня (египтяни, шумери, маи, келти). Халдейците са определяли дължината на звездната година с точност до две секунди. Как са достигнала до такива познания? „…След тези толкова изразителни факти, които не са останали извън вниманието дори на учени, известни с това, те не се интересуват от проблемите, да си помечтаем какви резултати биха се получили, ако изследванията и проучванията бяха целенасочени и ако хората на науката престанеха панически да се страхуват от всеки нов факт… Реми Шовен“ Шеста глава >> Трудно е в една книга с ограничен обем да изброим всички неизяснени и загадъчни открития, свидетелства за това, че представената от традиционната наука картина е най-малко непълна и опростена. От много доказателства сме принудени да се откажем поради липса на място, от други — затова че се нуждаят от допълнителна проверка, което невинаги е във възможностите на автора. Излишно е също да се повтарят съобщения, популярни сред обществеността — например загадката около статуите на Великденския остров. Няма нищо по-просто от това да се представят сред десетките теории за тези невероятни скулптури и няколко с най-малко празноти и разминавания със съвременната наука. Затруднението идва пак от това, че тези познания са изключително непълни. Много малко знаем за историята на този район, за връзките, му както с цивилизацията на Южна Америка, така и с най-старата, която ни е известна — цивилизацията на Индия. На много тихоокеански острови (например Понапе) има руини, които са свидетелство за развита древна цивилизация, така че не само тези статуи са загадка за изследователите. Нямам намерение да доказвам, че тази загадка е свързана по някакъв начин с извънземни цивилизации и посещението им на нашата планета, но това, че тя е предание от миналото, неразгадано и до днес, трябва да се каже. Естествено и тези загадки, зададени както от Великденския остров, така и от археологическите старини на полинезийските острови (няма да говорим за произхода на населението им), могат да бъдат обяснени с катастрофа, унищожила преди десетки хиляди години намиращия се в Тихия океан континент. До този извод стигат в своите книги и Й. Ф. Блумрих, и К. Л. Венсан. Загадката на Атлантида също заслужава специално внимание. Материалите по този въпрос набъбват с всяка изминала година. Ето пред мен е книгата на Ото Мук „Всичко за Атлантида“, издадена от Екон-Ферлаг, ФРГ. Въпреки богатата документация и 400 страници текст, тя също не стига до нови заключения в тази област. Популярната в Полша книга на Лудвиг Зайдлер „Атлантида“ съдържа много знания за този континент. А за другите читателят ще намери подробни сведения в книгата на А. Кондратов „Изчезналите цивилизации“, макар че в тази област днес знаем малко повече. Въпрос, който е свързан с Атлантида и който може би изисква да бъде по-обширно разгледан, е историята на „сините хора“. Струва си да се кажат няколко думи за това. За пръв път проблемът беше засегнат от съветските изследователи, макар че ако се придържаме точно към историята, той е бил споменат още от Херодот. Припомням това, защото то показва, че в Съветския съюз често се развиват хипотези рисковани и вълнуващи въображението, но опиращи се на научни предпоставки. Според различните гръцки легенди и предания египетската цивилизация е била създадена от митичните жители на Атлантида — атлантите, египетски владетели отпреди „божествените династии“. (Тези легендарни божествени и полубожествени династии би трябвало да са владетелствали в Египет преди около 32 000 години. Така поне твърди споменатият вече Андре Пишон. Досещам се, че тук историците и археолозите ще ме упрекнат в невежество, в което е обвиняван и авторът, на който се позовавам. Но предварително подчертавам, че на всеки учен — традиционалист в знанията си за Египет, мога да противопоставя двама, които ще бъдат на друго мнение. И това няма да бъдат само археолози или историци-аматьори…) И така владетелите отпреди „божествените династии“ трябва да са били чистокръвни атланти. Както е известно, когато египтяните са оцветявали различни предмети, личности или богове, много старателно са се стремели да запазят истинските цветове. Какви са били на цвят тези богове? Озирис е бил наистина винаги зелен, Тот — зеленикав или бледосин, но другите са били боядисвани най-често в небесносин цвят. Защо именно този цвят е бил толкова предпочитан от египтяните? Затова — твърдят съветските автори, — че тези богове са били потомци на същества с небесносин цвят на кожата или са били считани за такива. Обяснението може да се приложи и за зеленикавия цвят на кожата на Озирис и Тот. Ако предположим, че са били пришълци от високоразположени територии, в Египет те не са намерили климата на родния им край. Попаднали са в низини е горещ и слънчев климат. Нищо чудно тогава, че под влияние на слънцето цветът на кожата им е станал зеленикав, такъв, какъвто го виждаме на старите фрески. Хипотеза като хипотеза… Във всеки случай се придържа към старите научни порядки. Знае се например че някои индианци, населяващи високите части на Андите, имат небесносин цвят на кожата, което е в резултат на недостатъчното количество кислород в кръвта. Също като гуанчите, древните жители на остров Тенерифе (Канарските острови), чийто цвят на кожата е бил маслинен. Съществуват „светлосини хора“ на юг от Агадир. А пиктите, древните жители на Ирландия и Каледония (Шотландия), са имали обичая да боядисват кожата си в светлосин цвят. Но най-интересното е, че тази теза обяснява съществуващия израз „синя кръв“, който навсякъде, къде то се използува, се отнася за хора от аристокрацията или с твърде стара генеалогия. Изразът е обяснен с присъствието на племената вандали в Южна Испания, но дори френските историци приемат обяснението за непълно. Ако тези въпроси се разгледат от географска гледна точка, ще се окаже, че в повечето случаи съществуването на племена със светлосиня кожа или на такива, които боядисват лицата си в светлосиньо, са свързани с атлантическото крайбрежие. Френският археолог Анри Бак заявява, че митичните атланти, живели във високоразположени райони, са били представители на раса със светлосин цвят на кожата, раса, която може би се е намирала в стадий на изчезване, когато Атлантида е потънала. Възможно е владетелите на Атлантида в желанието си да подчертаят принадлежността си към старата и почитана раса, по случай празниците и церемониите да са се обличали в дрехи със светлосин цвят. А пък народите от атлантическото крайбрежие са оцветявали кожата си в светлосиньо, за да се оприличат с могъщите атланти. Тази хипотеза потвърждава впрочем и Платон, доколкото това, което пише за Атлантида, може да се смята за доказателство. Той казва, че владетелите на Атлантида по случай различни празненства са се гиздели „неизвестно защо“ в сини одежди… Възможно е също така атлантите (като, разбира се, приемаме, че те не са плод на нашата фантазия) да са загубили своя светлосин тен след емиграцията си, в райони с климат, различен от този на родината им — увеличеното количество кислород в кръвта е довело до друг цвят на кожата. Във всеки случай определението „синя кръв“ е използувано в цяла Европа, а също и в Южна Америка, но в този случай — за определянето на потомствата от смесени бракове. Едновременно припомням, че и Орехона, за която стана дума в трета глава, е имала светлосин цвят на кожата. Примерът е много характерен. Той доказва, че разглеждането на различните видове митове, легенди, предания или саги по същество и с по-голяма вяра в тяхната истинност със сигурност ще позволи по-добре да се опознае загадъчното минало на нашата цивилизация. Е, тук е нужно и по-голямо въображение, от което не бива да се страхуваме. Много са причините, поради които във връзка с разглежданите тук загадки ни интересуват тъкмо митовете. Преди всичко затова че са носители на определена историческа истина, която обаче доста трудно може да бъде разкрита под хилядолетната покривка. Митовете ни интересуват и затова че принадлежат към тази област на човешката култура, която се е опитвала да даде отговор на най-важните въпроси, поставени от човека — за произхода на света и на хората, на живота и на обществения ред. Тогава защо да не потърсим в тях отговор на въпросите, които ние си поставяме и днес? Примерът с Шлиман, превърнал със своите археологически открития легендата за Троянската война в история на тази война, е като че ли твърде убедителен. Мирча Елиаде („Космос и история“, Дюселдорф, 1953) заявява, че митът не трябва да се счита за чисто творение на фантазията. Той е „събитие, което действително се е случило… в далечното минало. Той е жива реалност. Да се разбере същността, на мита означава да се разбере тайната на миналото“. Впрочем още от началото на XIX век към митовете са се отнасяли като към тълкуване и обобщаване на историческите събития. С една забележка — като че ли това е било правено с по-голямо желание по отношение на митовете на европейския културно-исторически кръг, отколкото по отношение на азиатския или южноамериканския… Източниците, от които митовете са черпели своето съдържание и фабула, са били толкова разнородни, колкото разнороден е бил психическият и обществен живот на хората, които са ги създавали. В митовете и легендите има много наистина поразителни мотиви. Можем да ги открием в редовно повтарящите се елементи или съдържание, независимо от страната или от континента, където са се породили, във всички онези събития, които без труд се свързват с появата на същества, произхождащи от други планети. Не възнамерявам да развивам подробно тази тема. Нито има място за това, нито пък ще успея да се справя поради липса на съответната подготовка. Ще се огранича само с отбелязването на някои по-интересни моменти, които бият на очи. Преди да ги изброя, ще си позволя да напомня колко важно е да се ускори натрупването на всякаква документация в тази област, а именно събирането и регистрирането на митове и легенди на първобитните народи. Вече сме закъснели и дори доста закъснели. Примерът с догоните (за това ще стане дума след малко) или индианците от племето „хопи“ доказва колко е полезна тази дейност. Трябва да се бърза, тъй като тези народи постепенно изчезват от картата на света, а заедно с тях изчезва и тяхната култура, изчезват легендите, предавани хиляди години от поколение на поколение, легенди, които често съдържат богати и важни предания. Но тук е необходима още една встъпителна забележка. Когато става дума за контакти с извънземни същества или за космически кораби, трудно е да говорим за някакви по-сериозни научни изследвания в това отношение, което не бива да ни учудва, след като самата тема се смята от повечето изследователи за нещо твърде несериозно. Резултат от подобно отношение е фактът, за който вече нееднократно споменавах: с този проблем често се залавят хора, които изобщо не са упълномощени за това, а самата тематика става храна за различни мистично-езотерични концепции или идеи. Впрочем аз самият не се смятам за упълномощен да пиша по тези проблеми и не крия това, но считам, че читателят има право да знае какво се пише по този въпрос от другите, най-вече истинските учени. Остава му само да си изработи собствено становище и собствено мнение. Нещата впрочем се усложняват и по друга причина. Става дума за това, че много съвременни научни теории тълкуват митовете, като ги откъсват от историческия им контекст. Психологическата школа на Вунт счита например че склонността към митологизиране се дължи на стремежа на човека към овеществяване на собствените му чувствени състояния. Още по-далеч отива психоаналитичната школа на Йънг, като твърди, че митовете са проява на някои несъзнателни индивидуални или колективни комплекси. Естествено опирането на подобни теории предварително отнема възможността да бъде анализиран митът от гледна точка на неговата историческа реалност. По този начин мотивите, които удивително редовно се появяват в митовете на различните народи и племена, са третирани като проява на някакво масово психическо явление. Такъв мотив са например гигантите. Ако третираме гигантите като проява, да допуснем, на масов комплекс на народите на известен етап от развитието им, то естествено няма нужда да се опитваме да обясним този мотив с някакво общо събитие, което толкова е поразило колективното въображение, че се е превърнало в изходен пункт за мита или легендата, предавани от поколение на поколение. Давам този пример неслучайно. Напомням, че гигантите, които се появяват в митологията на южноамериканските индианци, в митологията на келтите и шумерите, не са на последно място и в Библията. При това те свързват веднага няколко мотива, които са и предмет на настоящите разсъждения. В Библията става дума за гигантите, когато се разказва за „божите синове“ и за техния грях, който се изразява във връзката им с красивите земни жителки, а също и за потопа. Последователността на събитията и целият контекст на този мотив налагат тълкуване от гледна точка на историята, което да обясни събитията с факти, може би действително съществували. Да вземем един цитат от IV глава на „Генезис“: „И когато хората започнали да се размножават по земята и народили дъщери, божите синове като видели, че дъщерите човешки са красиви, си взели за жени от избраните от тях. И казал Бог: няма да трае навеки моят дух в човека, тъй като е тяло; и ще бъдат неговите дни сто и двадесет години. А гиганти имало на земята и в онези дни: тъй като синовете божи познавали дъщерите човешки, а те раждали: могъщи от векове, славни мъже.“ Независимо от това дали „гиганти“ е правилен превод, или не, все пак отчетливо се вижда, че този цитат дели древните жители на Земята на „хора“ и „божи синове“. Не е ли това многозначително? Кои са тези „божи синове“? Според тезата на Агрест и много други това са представители на някаква извънземна цивилизация. Въпреки забраните „от горе“, те са влизали във връзки с жените от човешкия род, създаден от самите тях по техен образ и подобие. Естествено подобно обяснение е само хипотеза. Но и началото на Петокнижието, чиито фрагменти, както знаем, представляват преработка на стари шумерски разкази (легенди?), съдържа и друга поразяваща информация: такава последователност на етапите на еволюцията, която отговаря на съвременната ни наука. Впрочем за тълкуването на Библията отново ще стане дума. Нито един разумен човек няма да упорствува, че библейският текст съдържа някакво точно историческо предание. Но в Библията гигантите например се свързват с потопа. А потопът заслужава внимание, тъй като е исторически мотив на повече от осемнадесет митологии в света. Защото независимо от митичното предание, съществуват явни и конкретни доказателства за катаклизъм, който е обхванал големи пространства от нашата планета. Това биха могли да бъдат катаклизми, настъпили през различни епохи, които имат различен характер, но при всички случаи библейският потоп не е само проява на колективно или индивидуално въображение. А във връзка с потопа в библейския разказ се появяват няколко особено интересни фигури. Преди всичко Ной и неговият прадядо Енох (син на Енох бил Матусал, а син на Матусал — Ламех, бащата на Ной). А Енох е герой от „Книгата на Енох“ — апокриф, който е извън Библията. За този апокриф е писано много. Още повече че в ръкописите, намерени край Мъртво море (Кумран), е открито допълнение към „Книгата на Енох“, написано на древноеврейски. Щом стигнахме до ръкописите, намерени край Мъртво море, струва си да добавим, че те съдържат такива подробности за унищожаването на Содом и Гомор, от които ясно се вижда, че това е било нещо като атомен взрив, а в самото събитие са участвували същества, които трудно могат да се приемат за непринадлежащи към чужда, най-вероятно извънземна цивилизация. Но да оставим на спокойствие наказаните грешници от Содом и Гомор и да се върнем към Енох. Нужно е още едно обяснение. „Книгата“ е използвана най-обширно от Фон Деникен, а ръкописите от Кумран на свой ред са разгледани подробно от Агрест. С други думи ще цитирам, като се опирам на чужди трудове, което не ми допада. Затова и разказът за „Книгата на Енох“ ще бъде по възможност кратък. И така в ръкописите от Кумран е описано едно доста необикновено събитие от семейната история на Енох. Внукът на Енох — Ламех се оплакал на баща си Матусал, че жена му — Бат Енош, е забременяла. Работата била в това, че не от Ламех, а от някой друг. Наистина Бат Енош го уверила, както обикновено става в такива случаи, че детето е негово, но Ламех (по причини, за които явно е имал основание) не искал да повярва. При това в обяснението на Бат Енош намираме термин, който има връзка със споменатия вече цитат от Генезис. Бат Енош уверява Ламех, че не я е оплодил нито войник, нито чужд човек, нито пък някой от „синовете божи“. С една дума произходът на детето е доста тайнствен. До такава степен, че Матусал, разтревожен от Ламех, на свой ред се посъветвал с баща си, т.е. с Енох. А Енох му съобщил, че „горе“ са взели решение да се унищожи всичко живо на Земята и че единственият, който ще оцелее, ще бъде именно внукът на Матусал, син на Бат Енош. Естествено на Ламех не му останало нищо друго, освен да приеме тази версия, макар да знаел, че Ной не му е син. Ситуация, от морална гледна точка двузначна, но както се знае, подобни ситуации в Библията не са малко. Но от този текст става ясно, че цялото семейство на Ной е знаело за решението „от горе“ да бъде унищожен светът. За Енох знаем от Библията, че след като живял известно време и след като имал няколко деца, бил прибран от Бога. В цялата пета глава на Генезис, където, освен Енох, са изброени няколко десетки родоначалници на Ной, за нито един не научаваме подобно нещо. Всички останали са починали, само Енох е бил взет на небето. Необикновената съдба на бащата на Матусал е описана в „Книгата на Енох“, чийто оригинал бил намерен едва през 1773 г. в някакъв абисински храм. В тази книга се разказва как Бог напуснал своите чертози на небето и как сурово наказал онези „синове божи“ — ангелите, които се осмелили да обичат дъщерите на земните жители. Други глави описват пътуването на Енох в различните светове и в различните краища на небесата. А десетки глави от „Книгата“ разказват как на прадядото на Ной били предадени „горе“ (ако се съди по описанието — в космическия кораб-майка) различни видове алегорични притчи, които Енох трябвало на свой ред да предаде на хората, тъй като те още не умеели да разбират технически информации. Следващите глави съдържат астрономически и географски данни. Накрая има още няколко глави, посветени на разговора на Енох с Матусал, между другото и за потопа. Е, и накрая — Енох е „взет“ на небето. Следователно този апокриф е допълнение или развитие на библейското знание. За всекиго е ясно, че в основата на тази история може да бъде поставена космическата проблематика, в цялост лесноразбираема и обяснима. Много детайли, за които тук не споменавам, според Агрест и Фон Деникен говорят в полза на такова обяснение. Естествено това е само хипотеза, макар че — трябва да признаем — доста привлекателна и впечатляваща. И още една забележка, пак за глава пета на Генезис и на „Книгата на Енох“. Става дума за достопочтената възраст на нашите прадеди. Тук съществуват две възможности: отнася се или за възрастта на пришълците от космоса, чието биологично време би могло да бъде съвършено различно от това на земните жители, или пък за биологичното време на същества, създадени от тях, т.е. хора от началния период на вмешателството. Не е необходимо да добавям, че това също е само хипотеза. Не по-лоша впрочем от останалите, които обясняват разликата във възрастта на потомците на Адам и на жителите след потопа. В „Книгата на Енох“ съществата, пристигнали от небето и живели на Земята, носят името „стражи“. А комендантът — Бог — поръчва на Енох (както съобщава Фон Деникен): „Кажи им (на стражите) защо сте напуснали високото свято небе, защо сте спали с жени, осквернили сте се с дъщерите на хората, взели сте си жени, постъпвали сте като деца на Земята и сте създали гиганти. Макар да сте безсмъртни… сте направили така, както правят тези, които са смъртни и преходни.“ От тази гледна точка и други фрагменти от Библията също дават повод за размисъл. Много от начинанията на Мойсей доказват, че той е притежавал технически знания, които превишават онова, което би; могъл да знае древният човек. Много са фактите и описанията в Библията, които направо молят религиозната символика да бъде заменена с космическа или техническа. Няма да разглеждам древните легенди и да повтарям всичко, което под една или друга форма е достигнало вече до заинтересуваните. Многократно е писано за светите индуски книги — Махабхарата или Рамаяна. Там намираме много съвременни описания, като например разказа за въздушните битки и дори описание, точно копие на атомна война. Ведическите книги са били създадени преди около 3000–4000 години. Може ли да се счита, че въображението на авторите е било толкова богато, че им е позволило до такава степен да изпреварят действителността? В Рамаяна четем: „Летящите машини Вимаана притежавали формата на кълбо и се движели във въздуха благодарение на живак, който създавал голям задвижващ вихър. Хората, намиращи се в тези Вимаани, можели да преодоляват огромни пространства за необикновено кратко време. Вимаана се движели в съответствие с волята на пилота: отдолу нагоре, от горе на долу, напред, назад, в зависимост от наклона на мотора.“ (Цитирам по книгата на Робер Шару „Неизвестната история на човека в продължение на 100 000 години“, Париж, 1963.) Във ведическите книги впрочем могат да се намерят не само съобщения за атомни войни („Огънят на това оръжие унищожавал цели градове и давал светлина, по-силна от 100 000 слънца“), но също и секретни описания на химико-биологично оръжие („Мъдрецът му поверил скривалищата на оръжие с огромна мощ, което предизвиква отслабване водещо до дълбок сън, като му поръчал да бъде внимателен.“). И още един цитат от същия автор: „Въздушната колесница на «пушпака» пренася много хора от древната столица Анодхиа. Небето е покрито с удивителни летящи машини… от които струи светлина с жълт блясък.“ (Моля да сравните описанията от доклада на д-р Хайнек…) За да не ме осъждат, че тълкувам индийските текстове като любител, ще се позова и на един голям учен. Д-р Рут Рейна е професор, специалист по санскритски език. През 1972 г. тя е подготвила за американските учени, изследващи космоса, обширен доклад за староиндийските текстове. Г-жа Рейна е стигнала до извода, че в тях се говори за полети въобще и за космически полети в частност. Особен интерес за д-р Рейна представлявали бележките за космическите полети в книгата „Самарагана Сутрадхара“. Тази творба е цитирана и от френския учен проф. Луи Дюбренк в доклад пред членовете на френското астронавтско дружество. И така 230 страници в тази книга са посветени на системите и конструкциите на летящите машини. А текстът, според д-р Рей на, е на около 5000 години! Тук, твърди тя, става дума за няколко вида летящи машини. Освен за споменатите вече Вимаана, там четем за агнихотри, т.е. за летящи машини с две реактивни ракети, а също за Вимаана нахстрамандала, машини, които могат да достигат до далечни звезди. Тези машини като че ли имали големи размери и можели да достигат дори до звезди извън нашата слънчева система… Ще предложа и три стиха от тази книга, цитирани от проф. Реми Шовен: ,,95) Неговият корпус, мощен и солиден (построен) на принципа (т.е. като) на голяма птица — от леко дърво. Във вътрешността му е разположен живачен мотор, а под него съд с огън… ,,96) По този начин човек, застанал в тази машина, с помощта на двете й крила се издига нагоре и след това лети в пространството (космическото) благодарение на силата на живака. ,,97) Съществуват също Вимаана от дърво, които приличат на подвижен храм. В тази машина живакът е (разположен) в четирите ъгъла. Живакът се намира в резервоари. В келтските саги наистина няма летящи машини, но затова пък в описанията на битките са посочени такива подробности, че е трудно да се усъмним — говори се за много специален вид оръжие или пък… въображението на автора е невероятно. В ескимоските легенди също става дума за железни птици, които някога са пренесли до полюса прадедите на ескимосите, живели в рай и топлина. Интересно е, че съществуват (както съобщават Повел и Бержие) теории за произхода на ескимоския народ от Цейлон… В забележителния доклад на съветския учен д-р И. Лисевич, изпратен за конкурса на Дружеството за древна астронавтика и посветен на китайските митове и легенди за полетите до звездите, може да прочетем следното: „Би трябвало да погледнем към старите митове и легенди още веднъж, но този път с очите на човек от космическата ера и да се ориентираме дали в тези митове и легенди за полети до звездите няма нещо такова, което наистина да не съвпада с нашата представа за примитивните цивилизации от древни времена, но което отговаря на съвременното развитие на науката. Очевидно е, че методът на пренасянето на съвременните представи за древността има по-скоро хипотетична стойност и все пак не трябва да се отказваме и от най-малкия шанс да разширим нашето познание дори тогава, когато това изглежда малко вероятно.“ В този доклад проф. Лисевич споменава и за книгата на Енох, и за въздушните апарати, изброявани в старите индийски книги, и за Гилгамеш — герой на шумерския епос… Но докладът е посветен преди всичко на китайските легенди от древността и Ранното средновековие. От този период са се запазили твърде малко писмени документи, при това само фрагменти от тях. „Тези фрагменти — заявява Лисевич — рисуват картината на властта на «Синовете на Небето», които в третото хилядолетие преди нашата ера, а може би и още по-рано, са управлявали в Източна Азия.“ На базата на създадената през III в. от новата ера хроника на поколенията на владетелите и кралете (преписана, разбира се, от значително по-стари хроники и документи) и на основата на фрагменти от тибетската митология ученият е събрал съобщения за появата на онези „Синове на Небето“ на Земята. Струва си да приведем и цитат на фрагмент от тибетския текст, написан в стихотворна форма: (…) Яйцето се появило Благодарение на магичната силя на боговете Сах и Бал Излязло със силата на своята тежест От светото лоно на празното, небе Неговата черупка била защитна броня Неговата: обвивка го бранела като щит Белтъкът бил извор на сила за героите А вътрешната обвивка станала цитадела За тези, които в нея живеели (…) И от самата среда на яйцето излязъл човек Владеещ магическа сила… По такъв начин според тибетската легенда се появил на Земята „Приятелят на добротата“. И още една забележка на Лисевич. „Тези стари разкази за древни летящи обекти, които слизат от небесата на Земята, могат да бъдат обяснени като плод на артистично въображение или като система от символи, с които са означени напълно различни факти. Обаче упоритата поява на такива разкази през различни епохи чак до наши дни доказва, че сме допуснали грешка, като сме се ръководили само от подобни обяснения.“ Може би си струва да се спрем повече на анализа на съветския учен: Всеки един от „Синовете на Небето“, като се започне от първия, „който няма предшественици“, се явявал на земните жители заедно с „грохота на гърма“. И така този гръм е описан доста подробно в документите и хрониките, които са ни достъпни (понякога този гръм се споменава като „гръмова субстанция“). Естествено до нас не са достигнали разкази от времето, за което непосредствено става дума в легендите. Оказва се обаче, че някой си Ванг Чунг, живял през I в. н.е., е описал различни картини, съществували по негово време, и разказът му е достигнал до наши дни. Тези картини поразяват дори и неговия автор. Ето какво пише Ванг Чунг: „Гърмът е представен там като натрупани един върху друг и свързани помежду си барабани. Как може — пита летописецът философ от I в., който явно е имал навик да проверява всичко с разума си — звукът и ефирът да се представят под формата на свързани барабани?!“ За какви барабани става дума тук? — пита на свой ред Лисевич. Дали за старите китайски барабани, чиито рисунки могат да се намерят в йероглифите или върху старата керамика? Малко вероятно. Тези барабани имат удължена форма и изглеждат като пура. Затова пък върху много по-стара керамика от първото хилядолетие преди нашата ера са изобразени други барабани, представени като схеми от линии, които се кръстосват напречно и завършват с кръгове, в които на свой ред двата диаметъра се пресичат под прав ъгъл. След детайлния анализ на споменатите рисунки проф. Лисевич заключава, че тези схематично нарисувани барабани по никакъв начин не могат да представляват автентични музикални инструменти (да не говорим, че подобно свързване би трябвало изцяло да промени звука им) и че тук става дума за нещо съвсем друго — за схематична рисунка не толкова на инструмент, колкото на апарат. А подобен апарат ни е добре известен. Той е изграден точно на такъв принцип, само че в него барабаните не са четири, а само три. Това е дископлан, апарат, който според конструкторите трябва да осъществи меко кацане на планетата Венера, за да я изследва. Проф. Лисевич заявява, че това обяснение може да изглежда съвсем произволно, но то напомня и казуса на инж. Блумрих, който на базата на общо и символично описание, представено във виденията на Йезекиил, конструирал автентичен космически кораб. На рисунката на Блумрих се виждат не три, а четири барабана, свързани помежду си в средната част. Дори онези перпендикулярни линии, които се кръстосват в схематичните кръгове, представени на стария йероглиф, се виждат и на схемата на Блумрих. Както доказва проф. Лисевич, древните китайски автори дори посочват звездата, с която свързват пристигането на летящите кораби на Земята. Това е звездата Регулус (най-силната звезда в съзвездие Лъв). А според последните изследвания Регулус е съставен от четири звезди, обикалящи около общ център на притегляне. От гледна точка на съвременната астронавтика Регулус не е особено интересен обект и никога не е бил смятан за възможна територия на извънземна цивилизация. Не трябва обаче да забравяме, че при такава четворна звезда е възможно съществуването на планети, а една от четирите звезди на Регулус твърде прилича по чертите си на нашето Слънце. Това естествено още нищо не свидетелствува, а Регулус би могъл да бъде просто ориентировъчно звездно обозначение или пък звезда, която показва само посоката, от която са пристигнали на нашата планета космическите кораби. „Дали такива контакти действително е имало — това естествено е проблем за дискусия. Китайските текстове от древността и средновековието са многозначни, страдат от многословие и допускат всякакво тълкуване. Затова е важно да се съпоставят с паметниците на други културни традиции. Все пак в този случай имаме единствен факт на посочване на район от небето, откъдето са се появили пришълците от космоса. (Проф. Лисевич греши. В други легенди също са посочвани конкретни точки от небето. — А. М.) Това вече само по себе си прави тези източници и материали така интересни. Считам, че те са изходен пункт за по-нататъшни проучвания. Дали те ще дадат нещо — ще покаже бъдещето.“ Аргументите на съветския автор несъмнено заслужават размисъл. Още повече че тези легенди се свързват с други и че в известен смисъл представляват допълнение към всички загадки, които пристигат от Китай за които преди това стана дума. Добре би било да се добави още, че за „Сановете на Небето“ като за първи владетели споменава не само китайската, а също тибетската и японската митология. До 1911 г. националният символ на Китай беше червен дракон за увековечаване на факта, че пришълците от космоса са се появили в Китай на бълващи огън дракони (Ендрю Томас). Не съм в състояние да разгледам всички митове, които описват пришълците от космоса (всъщност съществува ли религия, която да не се е обръщала към подобно начало?). Но нека ми бъде разрешено да дам още един пример. Той е свързан с Баалбек. Според легендата Баалбек е бил построен от вавилонския Немрод. Той построил онази огромна мегалитна платформа, а след това космическия кораб, с който направил далечно пътуване (Ендрю Томас). Припомням, че до ден-днешен конструкцията на тази платформа представлява загадка за учените, ако се вземе под внимание тежестта и големината на използуваните за строежа каменни блокове, от които само един, неизползуван, тежи 1250 тона! Тази всеединност на споменатите митични мотиви, чийто списък може непрекъснато да се увеличава, свидетелствува за общия им произход, но само в случай че поне за миг се откажем от убеждението, че те са резултат на еднакво — в различните райони на света и в различните периоди — „овеществяване на емоционални състояния“ или „комплекси, характерни за примитивните общества“. Освен мита за гигантите, мита за потопа или разказите за въздушните битки между бълващи огън летящи машини, които се появяват в най-различни митологии или саги, всички тези митове — на Тибет, Месопотамия, Япония, Полинезия, Перу, Венецуела — говорят за това, че човек произхожда от „същества, пристигнали от небето“. (В японския мит това е направо пришълец от космоса с името Капа, появил се на плосък кръгъл кораб, който можел да каца както на сушата, така и във водата.) Естествено от всички тези съвпадения не могат да се направят други конкретни изводи, освен един — че тези съвпадения трябва да бъдат анализирани и изследвани много по-основно. Не трябва да се преструваме, че ги няма или че нищо не означават. Подобна легенда е известна и в Бразилия. Съществуват направо поразителни съвпадения. Например маите са предавали от поколение на поколение мита за оплодената девица (!). Митът разказва за това как девицата се приближила към дърво, на което висели седем човешки черепа и до което не й било разрешено да се приближава. Един от черепите паднал върху главата на момичето. „Върнала се у дома и станала майка. Така се изпълнил заветът на птицата Вак.“ Тази птица маите наричали също Вак-Вак. Оказва се, че на един от островите в Индийския океан, край африканските брегове, населението препредава еднакъв и в детайлите си мит, който там се нарича по името на птицата Вак-Вак. И така, както виждаме, различните митове си приличат не само по съдържание. У индианците краят на света носи името „Раднарок“, същото това име („Рагнарьок“) съществува в старогерманската митология (Марсел Ф. Оме). Понякога човек се замисля дали теорията на Повел и Бержие, че преди стотици векове в света е господствувал един общ език (това може би е също една взаимна връзка с библейския разказ?), не съдържа някаква частица истина. Ето още един пример в тази област. У южноамериканските индианци думата „тепе“ означава тумулус или стъпаловидна пирамида — място, свързано с обредите на посвещаване. В споменатата вече книга на Марсел Ф. Оме „Пъпът на света — люлка на човечеството“ (1976) е посочено, че коренът „тепе“ се среща в географските наименования на целия свят. Кок-тепе съществува в Туркестан, Кул-тепе както у хетите, така и в Мексико, Тепе-хан — в Ирак, Тепе-Лена — в Албания, Бир-тепе — Черна гора, Касис-тепе — в Турция, Шанан-тепе — в Трапезунд (край Черно море) и т.н., и т.н. Самата дума „тепе“ има корен „теп“, който означава вулканична планина, топлина, огън, слънце. В книгата „Египетският език“ нейният автор Уолис Бъдж твърди, че в древния Египет „теп“ означавало глава, най-високия връх. Добре би било да помислим по какъв начин този корен „тепе“ се свързва с друг — „тео“… Човек може да полудее… * * * Ясно е, че тази област на културната традиция, каквато са миговете, сагите, легендите, предлага неизброими факти, които подкрепят съмненията по отношение официалната и традиционна версия за праисторията на нашата цивилизация. Не бива да се оставят без внимание мотивите — основното богатство на тези митологии. Не бива всичко да се обяснява само с психологическия и психоаналитичен метод, тъй като съществува риск да се мине покрай историческата истина. Комплексите са си комплекси, емоционалните състояния емоционални състояния, но могат ли тези магични термини да обяснят всички явления, за които стана дума, или поне прочутите фигурки, наречени джомон-догу и намерени на о-в Хонсю в Япония? Фигурките са отпреди много хиляди години и несъмнено представляват същества в скафандри или с астронавтски шлемове, които е можело да се използуват само от същества, обитаващи междузвездното пространство. И сега, когато пиша тези думи, си спомням все по-нови митични мотиви, все по-нови легенди, които свидетелствуват, че все пак трябва да се е случило нещо, което да залегне в основата им, че все пак нещо се случило не така, както ние считаме и до днес… Да вземем общия за толкова митове завършек на действията и делата на бога (същество, пристигнало от небето) — изчезването му във водата. Виракоча — Кон-Тики — богът на инките се върнал във водата или изчезнал във водата. Оанес, богът на шумерите, който ги научил на занаяти и техника и им предал знания, изчезнал във вълните на Персийския залив, за да се появява от време на време отново. Номмо… Номмо? Необикновеният космологически мит на догоните Кои са догоните? Кратка информация за тях може да се намери в полската Всеобща енциклопедия. „Догоните — четем там — са судански негри, живеещи в планинските области на Бандиагара при резкия завой на река Нигер (република Мали). В момента те наброяват около 25 000. Занимават се предимно със земеделие, а самобитното им художествено творчество се отнася към най-интересните образци на африканското изкуство…“ Последният факт не е от съществено значение за по-нататъшните ни изводи. Не той предизвика в научния свят внезапно нарастване на интереса към тяхната история и култура. Първите сведения за това племе и неговите космологични знания се появиха сравнително отдавна. А именно — през 1950 г. Точно тогава във втория том на „Доклади на африканското дружество“ в Париж беше публикувана информация, която постави началото на всеобщия интерес към догоните. Автори на тази информация бяха двама френски учени — проф. Марсел Гриол и г-жа проф. Жермен Дитерлен. Двадесет години преди това, през 1931 г., проф. Гриол, известен френски етнограф, се натъкнал на догоните. Прекарал известно време при тях и бил очарован както от тяхното изкуство, така и от съдържанието на техните митове. Проф. Гриол, за разлика от много други етнографи, не се научил да пише своите доклади в стила на Жан Жак Русо. Той се въздържал от всякакви съобщения и решил да пристъпи към продължителна и необикновено трудна изследователска работа. От 1931 г. насам Гриол организирал непрекъснато (с изключение на военния период) научни експедиции и етнографски мисии, всяка от които оставала при догоните с месеци. В състава на тези мисии влизали много учени. Там била и Жермен Дитерлен, която след смъртта на Гриол през 1956 г. поела ръководството на експедициите и продължава изследванията до ден днешен. Първите съобщения Подчертавам още веднъж дълготрайния характер на изследванията, което ги определя като единствено по рода си събитие. Но не само дълготрайността на тази дейност доказва колко съществени са те. След смъртта на проф. Гриол се оказало, че само той е успял да вникне в дълбочината на огромния и богат комплекс от митове на един примитивен народ, комплекс, който представлява една затворена система от знания за света. През 1956 г., когато проф. Гриол починал, догонският народ му отдал необикновени почести по време на специална и тържествена церемония. Оказало се, че това били тържества, с които догоните почитат само „посветените“ личности. Посвещение на бял човек там било направено за първи път. Нито проф. Гриол, нито проф. Дитерлен си давали сметка доколко, докато изследвали догоните, те самите били обект на изучаване. На този факт те обърнали внимание в увода към издадения през 1950 г. труд под заглавие „Суданската система на Сириус“. В него авторите подчертават, че докладът им обхваща само първия етап от посвещаването, до което са били допуснати. През 1965 г. се появи — вече след смъртта на Марсел Гриол, но под авторството на двамата учени — книгата „Бялата Лисица“. Книгата е издадена от Института по етнология и от Музея на човека в Париж. Особено интересен бе един фрагмент от увода към този труд, написан от Жермен Дитерлен. „От 1932 г. насам догоните отговаряха на въпросите, които им поставяхме и коментираха нашите наблюдения, като се ръководеха от принципа на такова тълкуване на фактите, което те определят като «разговор лице в лице». Тук става дума за информации, които се предават на този, който иска да научи нещо в първата фаза на разговорите… Но след като видяха настойчивостта, която проявяваше екипът на Марсел Гриол, и се изправиха пред необходимостта да отговарят на все по-голям брой въпроси, догоните си дадоха сметка, че ще им бъде все по-трудно да отговарят, като избягват да навлизат в дълбочината на мита и… взеха необикновено важно решение. Важно както за тях, така и за нас. Взеха го също и поради това, че взаимоотношенията ни не се ограничаваха със сухи контакти, а бяха пропити с едно наистина сърдечно приятелство. За това решение ние научихме много по-късно. И така патриарсите на родовете и главните жреци на догоните се събрали и решили да допуснат Марсел Гриол до посвещаване…“ Накратко казано, на френския учен била предадена „светла дума“ или с други думи „добра, четвърта дума“. Това всъщност било последният етап на посвещаването, което самите догони постигат след много години търпеливо учение. Проф. Дитерлен подчертава, че като постъпили по този начин, догоните напълно са си давали сметка за тежкото задължение, което поемат за много месеци и години интензивни обяснения и тълкуване на предаваните знания. Необходимо е да добавим още, че и включеното във втората книга не представлява цялото знание, до което догоните допуснали френските изследователи. Целостта се състои не само в съдържанието на предаваните митове, но също и в обширната система от графични знаци, хиляди на брой, които трябва старателно да се опознаят, за да се обхване изцяло сферата на посвещаването. Но независимо от това „Бялата Лисица“ не съдържа мита на догоните в цялост. Разговорите и обясненията продължават без прекъсване. Цели 45 години! Книгата на Ерик Герие Ако днес мога да споделя със своите читатели всички тези подробности, то не се дължи на това, че съм попаднал на трудовете на френските изследователи и съм почерпил от тях моите знания. Не. Просто прочетох книгата на Ерик Герие „Есе на тема космологията на догоните — ковчегът на Номмо“, издадена през 1975 г. от френското издателство Робер Лафон. Книгата представлява коментар на споменатите две публикации. Ерик Герие е професор по архитектура в Марсилия. Интересува се от археология и астрономия. Сътрудник е в Катедрата по предистория в Марсилия. И както обяснява в книгата си, подтик да се заеме с всичко това му дала телевизията. По-точно излъченото предаване за първия човек на Луната. Тогава Герие си спомнил, че това, което гледал, е някъде подробно описано. Най-напред прегледал публикациите на френските етнолози от 1965 г. В някои от тях ставало дума за архангел с името Номмо, който дошъл с „ковчег“ на Земята и стъпил за първи път на нея. Описанието съвпада и по отношение на следата, оставена и в двата случая от стъпалото на космонавт… Герие още веднъж прочел и двете публикации и бил поразен от нещо, на което отначало етнолозите изобщо не обърнали внимание. Като описвали знанията на догоните за Сириус, френските изследователи не забелязали, че те съдържат елементи, известни на съвременните астрономи едва отскоро. Герие, който се интересувал от тази наука, разбрал, че космогоничната наука на догоните съдържа направа поразителни съвпадения с най-новите космогонични теории и хипотези за строежа на Вселената. И така Герие се заел с основно изследване на трудовете на професорите Гриол и Дитерлен. И в първия, и във втория си труд френските учени се постарали да предадат материала, без да го разкрасяват, обективен и „чист“. Нито веднъж например те не си задават въпроса: Откъде догоните имат тези знания? Къде, през кой период от своята история са могли да ги получат? Този въпрос, който непрекъснато се промъква в коментара на Герие, нито за момент не напуска и заинтересувания читател. Естествено той остава без отговор. Но както вече някой беше казал, има въпроси без отговори, които са по-плодоносни от надутата самоувереност. Книгата на Ерик Герие е коментар, написан от определена гледна точка. Митът на догоните и обясненията на етнолозите са изтълкувани и по-скоро преведени на езика на съвременната наука и съвременните знания за света. Нито Гриол, нито Дитерлен са нравили това. Не са го правили, макар и поради това, че в тази област те се считали за любители. Този факт трябва да се подчертае като твърде съществена причина. Става дума предварително да се възрази на обвинението, което може да възникне: че като са разговаряли с догоните, френските учени са им внушили определения, термини, образи или думи, произтичащи от съвременната астрономия. Естествено това би могло да стане несъзнателно (френските учени не могат да бъдат обвинени в абсолютно никаква измама). Но както се вижда, дори и това е малко вероятно, като се има предвид, че изследователите са знаели малко за космогонията и астрономията и дори за космическите полети… Разбира се, коментарът на Ерик Герие от чисто научна гледна точка е доста спорен. Но Герие е могъл да го направи на същия принцип, от който са се ръководели тълкувателите на Библията. Самата истина за митовете на догоните няма да понесе загуби, след като е била вече предадена от учени-професори най-подробно. И второ, кому би могла да навреди подобна дейност? Като четем книгата на Герие, оставаме с убеждението, че в нея няма никакъв камуфлаж, никаква мистификация, че нищо в нея не е преувеличено. Нещо повече, докато писал книгата, Герие през цялото време се консултирал с Жермен Дитерлен, т.е. с човека, чието мнение е основно по въпроса за догоните. Тя му е помагала в това тълкуване, макар че, както Герие лоялно признава, не е била съгласна с окончателните му изводи, въпреки че приела тяхната логика. Няколко необходими информации Право да си кажем, важността на изложеното трудно ще бъде разбрана без още един съществен коментар. Бих искал да обясня това, за да знаем най-после на какви позиции сме и за какво всъщност става дума. И така, догоните са неграмотни! Тяхната богата устна традиция, подкрепена с цял арсенал от графични знаци, се предава от поколение на поколение чрез образи, метафори, синоними, сравнения, присъщи на културата им и на начина им на мислене. Думата при тях има не само своето обикновено значение, но също и по-широк обхват. Френските етнолози отбелязват на първо място тези думи, в които е вложено съдържанието на разказа. А след това отбелязват коментара на самите догони по повод на разказаното. И разбира се, това е не само научно вярно, но и съвсем близко както до буквата, така и до духа на предадения мит. Ето например едно изречение, което дава представа как изглежда митът в устен разказ: „По този начин Амма във вътрешността на яйцето бил самият той като кръгово въртящо движение, като «ускорен куршум»: тогава било създадено зърното «по», което невидимо се разположило в средата.“ За това какво е „Амма“ и какво е „по“ ще говорим нататък, но изречението дава представа за стила, с който догоните предават своите знания. Следващият етап изисквал от учените да преработят със своя мисловен апарат подобно изречение и да го преведат на език, който би позволил да се разбере смисълът на казаното. Разбира се, всяка устна традиция изисква коментар. Както вече казах, този, с който си е послужил Герие, е опит да се преведе догонският мит на езика на съвременната наука за космоса и съвременните хипотези за строежа на Вселената. Догонските митове като всички митове представляват, за разлика от научното предаване — гностика. Гностиката е комплекс от вярвания или елементи на знанието, които се предават устно, и то само по пътя на посвещаването. В такива знания не трябва да се променя нито една дума, нито една буква, тъй като това може да промени целостта, която няма да бъде разбрана. За разлика от гностиката, на науката й е достатъчно да разбере същността на нещата. Пещерняците от Нова Гвинея могат да си предават теорията на относителността, без да я разбират. Някога могат да я разберат, но дотогава тя трябва да бъде предавана под формата на посвещаване и това трябва да бъде напълно запазено съобщение, което нищо няма да промени във формулата. Подобен характер има всичко онова, което догоните са предали на френските учени. Впрочем тези митове не са монопол изключително само на догоните. Негрите бамбара, боро, малинка, които догоните смятат за свои братовчеди, имат системи от митове, твърде близки до догонските. Но както твърди проф. Дитерлен, у догоните това е система, развита във висша степен. Да добавим още, че публикуване чака и онази част, която се отнася до историята на човека… Преди да пристъпя към подробно обсъждане съдържанието на догонския мит, бих искал да обърна внимание на още един съществен факт. Като се вземе под внимание нивото на цивилизация и на културно развитие на догоните, очевидно е, че от тяхна страна е невъзможна каквато и да е мистификация. Съобщавам това само за точност, без намерение предварително да отричам всякакви критични забележки или поне скептични. Само че често зад паравана на скептицизма се крие убеждението, което обикновено ни кара навсякъде да виждаме опит за измама. Праначалото според съвременните хипотези В началото няколко думи за съвременните космогонически и космологически хипотези. От първите мигове на своята история, от първите прояви на своето интелектуално развитие човекът се е стараел да отговори на въпроса как се е появила Земята, как са се появили звездите, какъв е строежът на заобикалящия ни космос. В продължение на десетки хиляди години са му били достатъчни отговорите, които му давали митовете и различните религии. За щастие живеем във време, когато това не ни удовлетворява, а някои конкретни нужди ни принудиха да потърсим по-автентични сведения от тези, които се предават под формата на религиозни митове. Приближаването до научната истина изискваше все по-сложни инструменти на познанието. Благодарение на тях познахме много неопровержими истини, като например въртенето на Земята около Слънцето, като съществуването на милиарди планетни системи или милиарди отдалечаващи се една от друга галактики. Благодарение на тях науката може да наложи някои хипотези, повече или по-малко вероятни, отнасящи се за началото на Вселената или нейния строеж. Трудно е впрочем да се предрече кога човешката мисъл ще прекрачи стадия на хипотезите по въпроси, така отдалечени във времето и пространството. Преди няколко години в Полша се появи книгата на съветския учен Е. И. Парнов „На кръстовището на безкрайността“. В тази книга авторът включва между другото най-новите теории и хипотези за еволюцията на Вселената. Почти всички тези теории, независимо на какъв модел се позовават, имат много общи положения. И така, първо: някога, преди около 15–20 милиарда години, цялата Вселена е заемала незначително пространство. Това може да се пресметне, като се определи скоростта, с която се раздалечават галактиките, т.е. скоростта на разширяване, на експанзия на Вселената. Парнов пише: „Всеки опит да се създаде теория на еволюцията на Вселената води с неумолима последователност към съвсем вероятното предположение, че нашият свят се е намирал някога в необичайно сгъстено състояние и е заемал нищожен обем. Първите хипотези за изходния състав на предзвездната материя предполагат, че тя се е състояла изключително от неутрони… В един момент, който може да се приеме за начало на еволюцията на Вселената, всички разстояния били безкрайно малки, а плътността безкрайно голяма. Така е изглеждал светът преди «взрива».“ Парнов прави уговорката, че терминът „преди взрива“ е неточен. „Ако приемем експлозията (биг бенг) за начало на еволюцията на Вселената, трябва да се примирим с това, че времето започва да се брои едва от този момент.“ Просто преди това не е имало нито време, нито пространство, съществувала е само „суперплътна бомба“, 1 куб. см от която е тежал сто хиляди милиарда тона. Приемането на хипотеза, че никога не е имало нито време, нито пространство, изисква също така огромно въображение. Това очевидно е свързано с интелектуалното развитие. Второ, от момента на „голямата експлозия“, което означава началото на Вселената, тя започнала да се разширява и се разширява все по-бързо. Хипотезите, които се отнасят за по-нататъшното развитие на Вселената, са също увлекателни, но ние не разполагаме с място, за да се разпростираме по тях. Преди обаче да се върнем към нашите догони и техния космически мит, още едно изречение на Парнов и по-точно част от изречение: „(…) от суперплътната бомба като от яйце се излюпил нашият свят.“ Трудно е да се намери по-добра метафора. Моля да я запомните. Праначалото според догоните Навярно никой не очаква, че хипотези, отнасящи се за Вселената, ще бъдат отразени в догонския мит със същите изрази, както в книгата на Парнов. Става дума за тълкуване на разказите, в които догоните си предават от поколение на поколение истината за праначалото на света. Тълкуването преди всичко е дело на Герие, частично и мое, но, общо взето, всеки трябва сам да стигне до него. Герие пише: „За разлика от всякакви теории, които са резултат на религиозни откровения и чиито текстове притежават объркана и неясна поетика, тук се сблъскваме с удивително ясни разкази, придружени с двоен коментар: на посветените и на етнолозите. (За да се избегнат неяснотите, това, което е дадено в курсив, представлява запис на догонския разказ с техния собствен коментар и обяснението на френските етнолози. Останалото е тълкуване или пък опит за превеждане на разказа на научен език.) Разказът започва така: «В началото на всички неща беше Амма — Бог, който на нищо не се опираше. Яйцето-топка Амма беше затворено… Освен това не съществуваше нищо друго.» Може би текстът е банален. Но да обясним преди всичко какво означава думата Амма, с която неведнъж ще се срещаме. На езика на догоните Амма означава да се държи нещо много свито и гъсто. Да се стисне нещо силно и да се държи на същото място. От по-нататъшните текстове и от догонския коментар неизменно следва, че Амма-Бог и Яйцето-топка са едно и също нещо и че както след малко ще видим, Амма всъщност е материална сила или движение, енергия. Във всеки случай такава личност на бога никъде не е срещана. Във всички религии бог е нематериално същество. Тук той е свита топка, извън която няма нищо. Според догонената митология Амма начертал в Яйцето веднъж завинаги всички закони, които управляват Вселената. Подчертавам: сътворил е не Вселената, а законите, които я управляват. «В Яйцето Амма бил самият той като спирално движение, наречено „ускорена топка“, и именно тогава било сътворено зърното „по“, което се намира в средата.» Какво е това «по»? Като се има предвид, че и то е един от важните термини на догонския мит, френските етнолози много точно са обяснили тази дума. «По» е това зърно просо или сорго, най-малкото от зърната, с които догоните се хранят. В тяхното тълкуване «по» е най-малката частица, изключително малка. «По» следователно се е появило, както следва от цитираното изречение, от спиралното движение, от «въртящото се кълбо». Следователно то е било нещо като зърно енергия, което ни най-малко не е в разрез със съвременната наука. Но да прочетем следващото изречение: «Тази частица, като разположена в средата на въздушния мехур се въртяла и излъчвала частици материя с помощта на светлина и глас, което обаче било невидимо и безшумно. По-скоро това била мисъл, отколкото дума.» И така имаме енергия, «свита» във формата на зърно, което прилича на въздушен мехур. Сравнението може да изглежда хипотетично… но все пак в известен смисъл то изобразява идеята за елементарна частица, съдържаща квантове енергия. Всичко това е вихър, който излъчва частици материя…“ И по-нататък: „Зърното «по» е образът на Амма… който отначало бил подобен на вихрите… Когато Амма разбил Яйцето на света и от него излязъл, появил се въртящ вихър; този въртящ вихър е Амма.“ Защо терминът „биг-бенг“ или „първична експлозия“ да отговаря по-добре на онова, което считаме за начало на Вселената, отколкото определението „въртящ вихър“, което със сигурност е по-поетично? Все пак от този текст отчетливо следва, че се касае за енергия. Но да се върнем пак към Бога-Амма. Това е било много свито Яйце-топка. (Сравнение, използувано и от Парнов.) Да прочетем какво казват догоните за тази топка: „Светът в утробата на Амма бил още без време и без пространство. Времето и пространството се сливат в едно.“ Определението е на догоните и никой не им го е подсказал. А по друг начин не би могъл да го формулира никой съвременен учен. По отношение на Амма, както и на свитата в малък обем Вселена, също няма смисъл да се задава въпросът какво е имало преди това… От момента на първичната експлозия започва разширяването на Вселената… така казват съвременните учени. А догоните? (…) Амма отворил очите си. Този акт предизвикал излизането на иала от спиралата, която въртейки се в утробата на Яйцето, очертала бъдещото разширяване на Вселената (експанзия във френския текст. — А. М.) „Иала“ е една от четирите думи, които догоните използуват за определянето на различните фази на преминаването на Амма от абстрактна мисъл и абстрактен знак до реалност. Първата фаза е „буммо“, втората „иала“, която е отражение на абстрактния знак на пространството, третата „тону“, а четвъртата „тоиму“. (За догоните между другото сътворението на Вселената включва в себе си нещо от работата на учения.) Целостта на тази картина, както виждаме, не изисква специално сложно или пресилено тълкуване. Както казах, и виждането на съвременната наука, и догонският мит се основават на въображението. Само че ако в нашия случай то се опира на базата на науката (а при любителя също и на немалка доза вяра), то у догоните се сблъскваме с посвещаване, което те не разбират напълно, но в което не могат да променят нито една дума. Въртеливото и спирално движение според догонския мит е свойствено както на най-малките частици, така и на целия свят. Дори в мита дословно става дума за затворена кривина на Вселената, в която цари въртеливо движение и движение в спираловидна форма! Да цитираме още веднъж Парнов: „В началния етап на разширяването, когато радиусът на кривината на Вселената бил едва няколко сантиметра, съществували само неутрони (…) Хипотезата за неутронната топка е произлязла от желанието само една частица да бъде призната за основна (…).“ Знанията за космоса Астрономията на догоните като логична последица от възгледите им за еволюцията на Вселената представлява най-ярък пример за познанията им за света и Вселената. Но може да се намери някой, който да сметне, че тълкуването на разказа за Амма — Яйцето е пресилено и сам да намери друго решение. Затова пък, що се отнася до астрономичните им познания, всяко тълкуване тук е излишно. От друга страна изглежда, че тези знания биха били невъзможни без познаването на основните факти за космогонията. Например определението „граница на местата“ догоните дават на това, което ние наричаме Млечен път, т.е. нашата галактика. За етнолозите не е било трудно да проверят това на необикновено чистото небе на Централна Африка. Границата на местата определя известна цялост на звездния свят, чиято частица представлява нашата Земя, цялост, въртяща се спираловидно. Догоните говорят за много такива светове, които изпълват Вселената — „безкрайна и все пак измерима“, сътворена от Амма — Бог — енергия. Амма е създал 7×2, т.е. безкраен брой светове… Седем тук изразява умножаването и разширяването на почти неограничени звездни светове с формата на спирала… Нужно ли е да припомням, че болшинството от познатите ни галактики имат форма на спирала? Световете на звездите с форма на спирала са населени светове. Тъй като едновременно с нещата Амма, който дал на света движение и форма, сътворил и всички живи същества… Така както на нашата планета, има живи същества и на другите земи… Да припомним, че същото е твърдял и Джордано Бруно, за което преди 375 години (само!) е бил изгорен на кладата на инквизицията. Следователно нямаме достатъчни основания да се гордеем от състоянието на науката ни, щом като догоните отдавна са знаели (откъде?) за основните въпроси на развитието на света. Преди малко, като цитирахме догонския мит, използувахме термина „планета“. Все пак това е определение за обекти от определен тип, които се намират във Вселената. Но то не е само плод на труда на преводачите-етнолози. Използували са го догоните, които отлично познават звездите, планетите и спътниците на планетите, което вече само за себе си представлява направо невероятен факт. Постоянни звезди са звездите, които не обикалят около други звезди, а планети и спътници на планети са вид звезди, които се въртят и образуват кръгове. Слънцето се върти около собствената си ос. Що се отнася до това, днес съмнение не съществува, но и този факт ние знаем относително отскоро, т.е. от XVII или XVIII век. Земята се върти около себе си и освен това минава голям кръг, „кръгът на света“ като пумпал, който, въртейки се, прави кръг. Добре би било това изречение да се напечата не с курсив, а с дебели черни букви. Може би тук няма смисъл да се припомня онази голяма епопея в историята на познанието за въртенето на Земята около Слънцето. За разлика от всички други религиозни митове и легенди, догоните не правят от Земята център на света. Като описват Луната, догоните казват, че е суха и мъртва като изсъхнала кръв. Едва неотдавна можехме да се убедим, и то с очите си, в тази истина. Но догоните твърдят също, че Луната е извадена частица от плацентата… Тази метафора се свързва с целостта на тяхната теория за произхода на нашата планетна система. Впрочем тази метафора може лесно да се обясни. Техният мит гласи: Земята е част от плацентата… Слънцето — останалата част от плацентата, а Луната е допълнение към отвора, образувал се от откъсването на част от плацентата… Целостта може да изглежда объркана и напълно несвързана с историята на нашата система. Но си позволихме да надникнем в книгата на Й. С. Шкловски „Вселена, живот, мисъл“ (1965 г.), където на страница 151 се намира следното изречение: „Според хипотезата на Джейнс изходната материя, от която по-късно били създадени планетите, е била откъсната от Слънцето (…) от някаква минаваща наблизо звезда (…) При такова близко преминаване вследствие притегателните сили, дължащи се на преминаващата непосредствено край Слънцето звезда, от повърхностните му слоеве била изхвърлена известна маса газ. След отминаването на звездата този газ останал в сферата на привличане на Слънцето, а по-късно се кондензирал и дал началото на планетите от Слънчевата система.“ Да припомним само още, че твърде правдоподобна е хипотезата, предполагаща, че Луната е възникнала в резултат на откъсване на част от земното кълбо в ранния период на неговото развитие… Нима всичко това се нуждае от допълнителен коментар? Нима трябва още веднъж да подчертаваме каква огромна загадка представлява целият догонски мит? Астрономическите знания Знанията на догоните пленяват. Пленяват със загадъчността си, с това, че самите те не предлагат никакво обяснение на натрапващия се въпрос: Откъде са се появили техните знания? От планетите на Слънчевата система догоните по принцип споменават само тези, които се виждат с невъоръжено око: Марс, Венера, Сатурн и Юпитер. При което тези сведения понякога са съвсем непонятни. Догоните казват например че планетата Венера има собствен спътник, а нали науката не е потвърдила такъв факт. Освен те да знаят по-добре; в светлината на това, което казахме досега и което тепърва ще бъде казано, тази хипотеза не е особено необикновена. Догоните представят Юпитер чрез нарисуван символ, който се състои от кръг и четири малки кръгчета отвън. Тези малки кръгчета се определят като луни на планетата с наименованието „прикрепени“, „заклинени“. Но Юпитер има не четири луни, а дванадесет, както е установено досега. Четири от тях се отличават с блясъка си. Големи приблизително колкото нашата Луна, те може би щяха да се виждат с невъоръжено око, ако не бяха толкова близо до планетата. Останалите осем са малки луни, чийто диаметър не надвишава няколко десетки километра. Първите четири луни бяха открити едва от Галилей, а останалите към края на XIX и в началото на XX век. Самият факт, че догоните знаят за съществуването на тези четири луни, е удивителен. Добре би било да припомним, че те се завъртат около собствената си ос за същото време, за което се завъртат около Юпитер. По този начин, както и нашата Луна, те са обърнати винаги с една и съща страна към планетата. Това означава, че те притежават „принудително въртене“. Ако догоните определят това като „заклиняне“ или „прикрепване“ към планетата, то това е само друга метафора, но смисълът е един и същ. Да, но за да се знае това, трябва да се разполага — дреболия! — със съответни астрономически прибори. Да добавим още, че от дванадесетте известни луни на Юпитер само четири се намират в същата плоскост — точно така, както това е представено на рисунката. Планетата Сатурн догоните представят също с помощта на рисунка-символ и тя е свидетелство, че те знаят за пръстена, който я заобикаля. Затова пък централно място в митологията им заема Сириус. По отношение на тази звезда догоните разполагат с един направо нечуван запас от знания. Те считат тази звезда за централен елемент на своя мит, за негов гръбнак. Балетът на Сириусите Сириус е звезда, която свети с най-силен блясък не само на догонското небе. Египтяните също са отдавали голяма почит на тази звезда, за тях нейното появяване означавало времето, по което се разливал Нил. В древна Гърция „малките елевсински мистерии“ също били определяни според положението на Сириус. Но за догоните тя има съвсем друго значение. Тя е точка, около която се съсредоточава тяхната гностика, заключаваща огромните им резерви от знания — в най-научния смисъл на тази дума. Те считат, че Сириус е елемент на система от звезди, оказали определящо влияние върху живота на Земята и които са „фундамент на основата на света“. Тази система звезди обхваща Сириус, съпровождащата го звезда, невидима с невъоръжено око, която догоните наричат „по-толо“ („толо“ значи звезда, а „по“, както знаем, означава най-малката частица, зърно енергия), след това втората съпровождаща звезда с името „емме-иа-толо“ и най-накрая спътника на последната звезда — „ниан-толо“. За трите допълнителни обекта догоните казват, че се намират толкова близко до Сириус, че невинаги могат да се видят… Невинаги! „Красив евфемизъм*“ — казва Герие. Евфемизъм и може би скромност… Тъй като тези три обекта изобщо не се виждат с невъоръжено око, а историята на астрономическите открития в тази област е много поучителна. [* Евфемизъм — заменяне на по-грубо звучащи думи с по-благоприлични или „меко казани“. — Б.пр.] Казано по-просто: с помощта на мощни телескопи и математически пресмятания беше открита втората от споменатите звезди, тъй нареченият Сириус В. Съществуването на Сириус С и до днес е доста дискусионно, а що се отнася до спътника на тази планета… Не си струва да говорим. Никой нищо не знае. В полската Всеобща енциклопедия може да се прочете: „Сириус, най-голямата звезда на небето, се намира в съзвездието Голямо куче… Сириус е двойна звезда, по-слабата й съставка (Сириус В) е открита през 1862 г. от Олвън Грахъм Кларк и е първото известно бяло джудже. Сириус е една от най-близките звезди; разстоянието до нея е 2,7 парсека.“ А какво казва за Сириус В (по-толо) догонският мит? Звездата по-толо се върти около Сириус. Времето на завъртане — 50 години… Тя регулира въртенето на Сириус, което единствено не се извършва по правилна крива. (Делението на времето у догоните произтича от целия им мит. То е доста сложно и се базира на 60-годишни промеждутъци от време.) Всичко съвпада. Действително учените пресметнаха, че завъртането на Сириус В е 50 години. То наистина оказва решаващо влияние върху орбитата на Сириус А. Впрочем тъкмо поради това, че тази орбита е неправилна, учените се досетиха за съществуването на Сириус В. Френските учени установили, че за Сириус В знаят не само догоните, а също и негрите бамба и боро — техни съседи. А в другия край на Африка хотентотите наричат Сириус „звездата встрани“, от което може да се предположи, че и те знаят за съществуването на нейния другар. Догоните казват в своя мит: Щом като Сириус се появил, по-толо започнал да се върти около него. Независимо от това какво означава изречението, трябва да се каже, че тази двойна (двойна за нашите астрономи) звезда е астрономическа загадка. Сириус е звезда, относително млада, а Сириус В е бяло джудже, т.е. звезда, относително стара, която приближава към финала на своя космически живот. Догоните казват: Когато по-толо се намира по-близо до Сириус, той започва повече да блести, когато по-толо се отдалечава, започва да блещука, така че на наблюдателя (?) му се струва, като че вижда много звезди. Първият въпрос, който се натрапва: За какъв наблюдател става дума, след като никой още не е виждал Сириус В с невъоръжено око, а до средата на XIX век никой, освен негрите от Централна Африка не е знаел за него? Когато догоните трябва да изобразят движението на Сириус със символична рисунка, те винаги правят това с помощта на елипса. Елипса, а не кръг! Припомням, че едва Кеплер откри елипсовидната форма на планетните орбити. Интересно, че на тази рисунка по-толо, т.е. Сириус В е представен като кръгче с точка в средата. На рисунките-символи няма нито една излишна черта. Вместо коментар ще цитирам Шкловски, който пише следното за белите джуджета, особено през първия етап на тяхното развитие: „Белите джуджета като че ли съзряват в червените гиганти и се появяват, след като от гигантите се отделят външните им слоеве.“ Допълнителният коментар е като че ли излишен. Но още веднъж ще цитирам догоните: По-толо е най-тежкият от небесните обекти… има такава плътност, че всички хора, събрани заедно, не биха успели да повдигнат една негова частица… Действително многобройните пресмятания на астрономите позволиха да се изчисли, че Сириус В е бяло джудже, чийто радиус е 2,1% от радиуса на Слънцето, а диаметърът му е около 3000 км., т.е. два и половина пъти повече от диаметъра на Земята. Затова пък масата на това джудже е 98% от масата на Слънцето, което дава плътност, равна на 50 000 или 50 тона на един кубически сантиметър!!! Каква е тази толкова тежка субстанция? Догоните обясняват: Звездата (по-толо) се състои от три основни елемента: въздух, вода и огън… Елементът „земя“ е бил заменен с друг — „сагала“, който блести повече от желязото. Естествено малък е шансът в най-близко бъдеще да се убедим с очите си какво е това, което блести повече от желязото и е толкова тежко… Но да се опитаме да направим изводи: И така знае се, че когато настъпва имплозия на звезда, т.е. когато под влияние на огромното налягане отвън тя започва да се свива, се извършват редица термоядрени реакции, които след необходимия етап за изгарянето на водорода в хелий довеждат до цяла верига реакции, благодарение на които се създават все по-тежки химически елементи, а веригата свършва с желязото. Звездата се е свила така, че диаметърът й е вече твърде малък. Но елементът желязо, от който се състои нейното ядро, не е познатото ни на Земята желязо. Неутроните в такава звезда са толкова уплътнени, че между тях няма никакво пространство. Когато звездата преминава от нормално в неутронно състояние, тя започва да блести с ослепителна светлина. Това е свръхнова звезда. Оказа се, че догонският мит неколкократно споменава за момента, когато „по-толо“ внезапно започнала да блести. И то не само се споменава, а е представено и със съответния символ-рисунка. Когато хората — така твърди митът — били едва от една година на Земята, „звездата внезапно заблестяла“ и нейният блясък постепенно намалявал в течение на следващите 240 години. Кога е станало това, естествено не знаем. Но затова пък знаем, че то напълно съвпада със съвременното състояние на знанията ни за космоса. Отначало пламване на „свръхновата“ звезда, след това преминаването й в състояние на бяло джудже. А догоните добавят: Нейното (на по-толо) съдържание било изхвърлено в пространството под формата на „безкрайно малки“ (елементи), напомнящи зърната по. Това вече не е мит — това е научна лекция. През следващия етап настъпило свиване, намаляване на обема на по-толо, което догоните също представят със специална рисунка-символ, като добавят в коментара, че се отнася за бяла звезда. Това впрочем не било напълно понятно до 1914 г., когато ученият Адамс, ползвайки устройствата на обсерваторията на Маунт Уилсън, установил, че не става дума за червена звезда, а само за бяло джудже. На догонската рисунка (тону) чертичките, насочени навътре в кръга, показват, че звездата се намалява. Интересен е коментарът на френските учени за тази част на мита. Те неколкократно питали догоните кога, при какви условия или обстоятелства са могли да наблюдават Сириус В и толкова да научат за него, след като той не се вижда без телескоп (а и телескопът няма да помогне, ако Сириус В се намира близо до Сириус А). Отговорът на догоните бил доста странен. Те твърдели, че всички космически обекти, отнасящи се към групата Сириус, могат да се наблюдават от пещера, чието място се пази в строга тайна. И въпреки приятелските отношения, свързващи догоните с френските етнолози, учените не успели да достигнат до тази пещера, където като че ли също се пазят „основни доказателства в голямо количество“. Този термин представителите на племето не обяснили. Но проф. Дитерлен се надява, че все пак някога ще успее да попадне в тази пещера. Останалото семейство на Сириус Догонската митология не се ограничава само с описание на астрофизичните свойства на „семейство Сириус“. Тя свързва отчетливо тези звезди с „пристигането“ на Земята на първия човек и с първия период на неговата история. В догонския мит съществува следното загадъчно твърдение: Първоначалното място на тази звезда (по-толо) било там, където сега се намира Слънцето. Тя се отдалечила от Земята, при което близко останало единствено Слънцето. В мита се съдържат редица фрагменти, в които се говори за космически кораби с името ковчези и кацането им на Земята. Един от тези разкази обяснява как хората са били пренесени на Земята от планета, чието Слънце е била звездата по-толо преди избухването й. В този случай това не е тълкуване на мита, а дословното му предаване. Това пътуване до Земята „имало нечувано значение“ и също е тема на съответна рисунка-символ. В догонския набор от метафори това пътуване е определено като „сполучлив брак“. Какво се вижда на тази рисунка? Преди всичко голям овал, изобразяващ Амма. Отляво в овала се намира кръгче. Отдясно — по-малко кръгче. А сега внимание! Голямото кръгче представлява Сириус, а по-малкото — Слънцето, или с други думи на тази рисунка съотношението на големините на Сириус и Слънцето е такова, каквото е в действителност, т.е. такова, каквото е установено от науката, а не такова, каквото би могло да съществува във въображението на човек, видял на небето блестящата, тъй като тя е блестяща, но все пак малка точка на Сириус и огромната слънчева топка. Но всичко това за догоните е свързано със съществуването на емме-иа, т.е. Сириус С и неговият спътник. Догоните много точно описват този трети Сириус: „Звездата емме-иа е по-голяма от по-толо и четири пъти по-лека. Орбитата й около Сириус е малко по-голяма, но обиколката също продължава 50 години. Съотношението на тези две звезди (по-толо и емме-иа) е такова, че ъгълът, който образуват техните радиуси, е прав. На съответния символ-рисунка звездата, за разлика от по-толо, е представена като млада звезда в период на растеж.“ Това го казват догоните. А официалната наука? И така официалната наука отдавна не може да се справи с този Сириус С. Ето мнението на френския астроном Куто, цитиран от Герие: „От 1920 г. много астрономи сигнализираха за съществуването на трета звезда в групата Сириус. Финсен през 1928 г. видял С, другар на звездата В, през телескопа на обсерваторията в Йоханесбург. През следващите две години я видял още няколко пъти. Както и холандецът Ван ден Бос, също в Йоханесбург. От 1930 г. никой повече не я е виждал… През 1970 г. г-жа Шевалие, подготвяйки докторската си работа, предложи тезата, че някои аномалии в спектъра на Сириус В могат да се обяснят с присъствието на елемент под формата на Сириус С. Въпросът отново бил поставен на дневен ред. Видях — пише Куто — Финсен през 1969 г. и го запитах какво трябва да се мисли по повод наблюденията му от 1928 г., когато той със сигурност е видял Сириус С. Отговори ми, че тогавашното му наблюдение е много съмнително. И така би трябвало да считаме, че наблюдението на Сириус е било извършено в Йоханесбург с инструмент, който е имал дефект, проявяващ се само тогава, когато е била наблюдавана тази, а не друга звезда… Работата на г-жа Шевалие ни връща към този проблем, но досега не е наблюдавано нищо ново.“ Въображението на предните, на които се позовават догоните, има същите конструктивни дефекти, характерни и за телескопа в Йоханесбург. Само че като че ли трябва да имаме по-голямо доверие в знанията на догоните, след като имат толкова информация за Сириус и са получили своите знания значително по-рано, отколкото нашата астрономия, разполагаща с отлична апаратура. Изглежда, че по-нататъшното продължение на „аферата Сириус“ би трябвало да се напише на основата на техните показания. Накрая догоните добавят, че звездата емме-иа е звезда, даваща лъчи (слънчеви), тъй като е малко слънце. Спътникът й или нейната планета носи също името на звездата на жените. Това е горе-долу съдържанието на догонския мит, засягащ Сириус. Освен това митологията разполага с рисунки-символи на 266 съзвездия. Символите, които проф. Дитерлен се надява да разшифрова и които може би поне отчасти ще позволят да се открие източникът на тези знания. Създаването на материята Необикновените знания на неграмотните догони се появяват не само в техните космологични концепции, в техните възгледи за началото на Вселената, за нашата планетна система или за комплекса от звезди Сириус. За тях, без да осъзнават този факт, както и за нас, които си даваме отчет за това, възгледите за строежа на Вселената и за нейното развитие се свързват неразделно с възгледите за строежа на материята въобще и за появяването на живата материя в частност. Всичко всъщност се свежда до онова зърно „по“, което представлява, както знаем, най-малката частица материя. Цитираме: „(…) по е образът на началото на материята (…) Творческата воля на Амма беше вместена в по, най-малкото от нещата (…) За нея се казва «по», но тя има същия този корен (словесен), както и «поло» — начало… От гледна точка на големината си то (по) е началото на света…“ Но не само в това изречение се говори за произхода на материята. Догоните повтарят много важни формули в различни конструкции или подреждания. Да не забравяме, че при нормална ситуация тези знания от векове са били предавани на избрани, които не са се стараели да разберат тяхната същност. Всичко тук представлява мнемотехничен начин, който трябвало да служи за запаметяване на текста — нищо чудно тогава, че едни и същи истини се повтарят често. Всички неща, които сътворил Амма, имат своето начало в най-малкото зърно по. Започвайки от това най-малкото, всички неща, сътворени от Амма, ще се създават чрез поредно прибавяне на идентични елементи (!)… Амма започва всички неща, създавайки ги такива малки като по, след това прибавя към сътворените вече (неща) тези същите (най-малките от нещата — по). Колкото Амма ги свързва (зърната по), нещото става по-голямо. Това може да изглежда, ако става дума за стила или формулировката, недодялано, примитивно, но да не забравяме колко века цивилизация са били необходими за създаването на нашия научен език. Все пак, ако трябва да обясним на неграмотни, като използуваме нашия апарат за научно мислене, как от най-малките частици материя се създават цели атомни структури, как се изгражда мощната архитектурна структура на молекулите, със сигурност не бихме направили това по начин, който да е по-ясен и по-понятен. Ясно е, че като излагаме догонския мит в рамките на една глава, трябва да направим някои съкращения. В противен случай няма да ни стигнат стотици страници, за да предадем отделните подробности. Така например пропускахме интересния иначе факт, че в догонската митология голямо място заема информацията за това, че Амма двукратно е сътворил света. Бил недоволен от първия и го унищожил. Може би е нужно някакво научно обяснение за повторението на този мотив в повечето религии и митологии на света. А за да го обясним, психологията или психоанализата на създаването на митовете не са достатъчни. Трябва да се е случило някакво събитие (потъването на Атлантида? потоп?) и с него да се обясни мотивът за унищожаване на света от бога, недоволен от своето дело. И така в този първи, сътворен от Амма, свят основата на всички неща е бил най-малък елемент — зърното на акацията. Трудно е да се обясни дали тук става дума за друга версия на една и съща легенда, или пък се наслагват едно върху друго клишетата на различни елементи от посвещаването. Може би по-нататъшният анализ, който ще направят френските учени, ще съумее да го обясни. Тази информация изглежда необходима и затова че илюстрира най-добре богатството на материала, който съдържа догонският мит, където, освен елементите на несъмнени знания, се намират и елементи на нормалните религиозни системи — например забраните. Само че според примера, който ще приведем, в този случай въпросът не е толкова ясен. Трудно е да се разберат мотивите, които са ръководили забраните. Началото на нещата е най-голямата тайна на Амма. Дори повече: по е било създадено по подобие на своя творец. Самият Амма не е бил голям, но за това не трябва да се говори. На своето място (това значи, че нещо е могло да го замени) превърнал по във вятър и така оставил това; от момента, когато Амма сътворил всичките неща, всички те били в по, те растели, но по не се увеличавало; зърното по било превърнато във вятър, но за това не трябва да се говори. Френските етнолози не съумели да обяснят на какво се гради забраната и какво е нейното значение. Не е изключено, когато догонската гностика се е зараждала, да се е появило опасението, че изображението на Амма, сведено до големината на зърното по, ще намали величието на бога. От друга страна, макар и объркан, този цитат все пак може да се обясни. Тук по един по-малко или повече ясен начин е изразен принципът за превръщането на материята в енергия и обратимостта на този процес. В Библията се говори за създаването на човека по подобие на бога, а тук се говори за това, че най-малката елементарна частица, от гледна точка на заключаващите се в нея възможности, е била създадена по подобие на цялата вселена, свита в суперплътна бомба! Създаването на живата материя Освен мъртвата материя, съществува все пак и жива материя, съществува живот. Във всички религии в света животът е нещо напълно откъснато от материята и само някои философи преди материалистите са се опитвали да решат този проблем по научен начин. Да видим какво казват за това догонските знания: Когато животът се развива, развива се във вихър, което е повторение на първия акт на Амма (…) Животът се е развил в същото това време, както и неговата подпора, създадена от свързани (наложени един на друг) елементи (частици). С други думи животът е форма на енергията, след като повтаря първия акт на Амма. Живата материя е създадена от същите тези частици, както всяка форма на материята, и не представлява изключение, що се отнася до законите, управляващи материята въобще. И така истината, която нашето знание притежава от неотдавна, за догоните е била ежедневен хляб, ако можем да се изразим така… И като помним, че знанието на догоните е представено с помощта на всевъзможни перифрази и метафори, да се постараем да прочетем следващия цитат: Думата „по“ произхожда от същия този корен, от който и думата „завивам“ (в спирала). По този начин създаването на по е свидетелство за движението, което е движение на света (това значи въртене по спирала) (…)Не било достатъчно на Амма-творец, че самият е въртящо дихание, че неговата „дума“ се е превърнала в различен вид трептения (…) нито също, че техният (става дума за трептенията) спирален характер е могъл да изпълни с вътрешно движение всички неща на този свят (!)… Нужно било също, щото това движение да бъде (по какъв начин) така смесено (по-точно: пресечено), щото в резултат да може да се окаже плодотворно (…) По, завито около себе си, запазва „думата“ чак до момента, когато Амма ще го надари със задачата за освобождаване (на тази дума), за да я предаде на всички създания. Ще бъде свидетел на „животворния аспект“ на думата на Амма. Текстът отново може да изглежда объркан, но не дотолкова в светлината на казаното дотук. Отчетливо става дума за това, щото тази форма на енергията, която е животът, която е свойствена на живите същества, да предава своите качества по-нататък — за да ражда животът живот. А може би става дума и за това всяко живо същество да предава на следващите същества някои определени качества и форми… Нима отново ще отидем далеч с предположението, което иска да види в този текст само доказателство, че догонската гностика съдържа и известни резерви от знания за наследствеността? Възможно… Но ето че в описанието как на Земята слиза космически кораб с първите хора намираме следното поетично, може би не само поетично сравнение: Корабът (космическият), слизайки, правеше двойна спирала, възпроизвеждайки самото движение на живота във вихъра, който оживил първото зърно. Двойна спирала?! Този термин също ни е известен. Нали форма на двойна спирала има молекулата на дезоксирибонуклеиновата киселина — с други думи ДНК, носителят на генетичния код. Откриването на формата на тази молекула донесе на Крик, Уотсън и Уилкинз Нобелова награда. Не бихме желали отново да отиваме твърде далеч в нашето тълкуване, но тази спирала се състои от подредени нуклеотиди, които без труд може да се сравнят с „думите“ на генетичния код. Впрочем това сравнение вече беше правено… Както се знае, основна роля в процесите на обмяната на материята и органичния синтез играят ензимите. Ензимите са субстанции, които ускоряват и даже правят възможни някои химически реакции, без да вземат участие в тях. От 1897 г., т.е. от откритието на братята Бухнер, термините ензим и фермент са синоними и означават едно и също. Впрочем думата ензим произхожда от гръцката дума „зиме“ — втасало тесто. А ето какво изречение срещаме в догонската версия за живота. То е толкова еднозначно, че го цитирам изцяло на отговорността на френските етнолози. Животът, намиращ се в зърното, благодарение на думата е подобен на ферментацията… (Нужна е уговорката, че у догоните често съществува объркване между най-малката частица — зърното по и зърното — жив организъм.) И така догоните отлично знаят какво е това ферментация и всякаква грешка тук е изключена. Изглежда, че учените биха си спестили доста усилия, ако старателно изучат догонските знания. Кой знае дали такъв труд няма да бъде от полза и за бъдещето? Космическите пътешествия Изложението на този мит не би било пълно, ако се пропусне изключително важната глава, посветена на началото на цивилизацията. Това е глава, която третира едновременно и пътуванията на първите колонизатори на нашата планета. Разбира се, става дума за пътувания в космоса. В страната, обитавана от догоните, се намира езеро с името Дебо (или Деб). Край езерото се издига възвишение, наричано Гурао, а на това възвишение се намира долмен (постройка, съставена от няколко камъка), изобразяващ „ковчега на Номмо“ по времето, когато кацал на Земята. Малко по-далеч между менхирите (единични камъни) изобразяващи Сириус и Слънцето, се издига камък, изобразяващ „ковчега“ на Земята. Всичко това се допълва от езерото. Тук трябва да е бил извършен десантът на първите хора. Космитът Ого В догонския мит са описани две епопеи на космически пътувания. Първата е свързана с пътуването до Земята на същество, носещо името Ого. А другата — с десанта на „ковчега“, на чийто борд се намирали Номмо и първите хора. Кой е Ого? Това е същество, напомнящо сатаната. Това е архангелът, който се разбунтувал и частично овладял секрета на знанията на Амма. Според догонския мит Ого три пъти е пътувал в космоса. Впрочем веднага трябва да се каже, че тази част от догонския мит е твърде неясна. Без съмнение тук са се насложили едно върху друго различни събития, които действително са се случили, а също и тяхното алегорично изразяване от догонските легенди. В разказа веднъж става дума за това, че Ого е пътувал до Земята на малки космически кораби (естествено също „ковчези“), друг път — че Амма е превърнал първия ковчег на Ого в нашата планета. Естествено не трябва да се отхвърля възможността (съветските учени вече са изказали подобни мисли), че някаква развита галактическа цивилизация би могла да използува цели планети като космически кораби, но, първо, това би изисквало невероятно големи енергийни ресурси и, второ, въпреки объркаността на самия мит, не изглежда той да разказва историята на такава развита цивилизация. Второто пътуване на Ого, както следва от разказа, е изисквало изключително добра организация и предвидливост. Корабът този път бил значително по-малък и като гориво Ого използувал зърната „по“ — основен източник на енергия на цялата космическа система. Това е важна информация, която позволява да се отиде далеч в тълкуването. Именно във връзка с втората експедиция на Ого се говори за „сполучлив брак“ и „несполучлив брак“ — и двата брака са представени със символични рисунки. В догонския мит Сириус заема централно място. Във връзка с това важно е обяснението по какъв начин тази звезда се свързва с нашата планета в смисъл на пряка в известна степен комуникация. Имаме „сполучлив брак“ тогава, когато посоката на полета на кораба е същата, както посоката на въртене на небесните тела, към които той се насочва или които напуска. Бракът е несполучлив, ако посоката на полета е обратна на посоката на въртене на тези тела. От принципа на „сполучливия брак“ се ръководят всички специалисти по космическите полети и той съответствува с постановките на балистиката. Следователно догонският мит показва познаване на практиката и теорията, но е трудно да се каже защо това е описано и предавано с такава точност. Дали не става дума за указание на бъдещите поколения? Третото пътуване на Ого, както и първото, показва, че той се е превърнал в нещо като корабокрушенец на Земята. Краят на тези пътувания в мита се свързва с окончателното сътворяване на Космоса от Амма, Слънчевата система и Земята… Догонският мит запазва тази йерархия напълно. Космитът Номмо Втората фигура, чиито приключения са свързани с космическо пътуване, е Номмо. Номмо, за разлика от Ого, е архангел, изпълняващ заповедите на Амма. Негова задача е населяването на Земята, сътворена от Амма. Догонският мит описва приготовленията за това пътуване. Ако се отхвърли метафората и символиката, те напълно напомнят приготовленията на нашите космонавти. Става дума за това, че корабът преди отлитането се снабдил с източник на енергия, който в този случай е зърното „по“. Номмо взел тази енергия от „по-толо“, т.е. от близнака на Сириус. Освен това на ковчега попаднало всичко, което било необходимо за населяването на Земята. Включително и хората. (Въпреки че тази част на мита напомня историята на Ноевия ковчег и макар че произходът на двата разказа може да бъде общ, приликата в имената на главните герои е по-скоро случайна.) Ковчегът на Номмо бил пълен — казва митът, което трябва да означава, че в него имало всичко, необходимо за живот на Земята. В разказа могат да се намерят много детайли, отнасящи се за строежа на „ковчега“ или кораба. Известно е, че той бил разделен на 60 отделения. Във връзка с тези отделения митът подчертава характерен факт: не всички отделения били достъпни за хората, които се приземили на нашата планета. Останалите щели да бъдат предадени по-късно. Тогава те ще променят картината на света. Говори се, че това съдържание ще бъде предавано отначало бавно, а след това внезапно — като дъжд и вятър. От знаците, които обясняват съдържанието на ковчега, може да се направи изводът, че тази първа „доставка“ се състои изключително от онова, което е необходимо на първобитното общество, занимаващо се със селско стопанство и животновъдство. Дали останалата част е трябвало да символизира все по-резкия технически и общокултурен прогрес? Ковчегът на Номмо изразявал ролята, която Амма поверил на Номмо: да организира, да ръководи и контролира съвкупността на света, т.е. на Земята. На кораба се намирали Номмо и четири двойки близнаци, т.е. осем предци. Ковчегът на Номмо напуснал отвора в небето, който Амма приготвил за неговия старт. Окачен бил, както гласи митът, на медна верига, а описанието на тази верига несъмнено подсказва мисълта за електромагнитни вълни и за управлението на ковчега-кораб с помощта на радиовълни. От по-нататъшния разказ следва, че „ковчегът“ на Номмо преселил хората на Земята от същата част на космоса, където „по-толо“ най-напред зародила живота, за да го предаде след това на Земята, и след това станала близнак на Сириус, за да завърши живота си като „бяло джудже“. В пътя си към Земята „ковчегът“ се люлял на небето в продължение на осем „периода“ (години): заемал това небе от единия хоризонт до другия като голяма дъга. Люлял се от изток до запад, премествайки се в северна посока, а след това в южна. А от това отчетливо следва, че „ковчегът“ в продължение на известно време е бил спътник на Земята, за което сочи това „люлеене“ в течение на осем години, представляващо очевидно синусоидалния цикъл на спътник около земното кълбо. По-нататъшното описание разказва, че ковчегът приличал повече на това, което наричаме летяща чиния, отколкото на нашите космически кораби. Люлеещият се ковчег се въртял около собствената си ос. Точно на това място митът казва, че слизайки на Земята, ковчегът очертал онази „двойна спирала“, за която вече стана дума. Въртеливото движение на ковчега било подпомагано от въртящ се вихър, който преминавал през сопло, имащо формата на онзи вятър. Това цветисто описание е подкрепено с рисунка (тону), носеща името на въртенето на ковчега по време на спускането. Когато ковчегът се спускал, пространството се състояло от четири ъгъла. Когато се намерил на Земята, пространството се заменило в четири стени. Герие счита, че не може по-кратко да се формулира замяната на ъгловата геометрия, необходима по време на космическо пътуване, с линейната геометрия — след кацането на Земята. Излизайки от ковчега, Номмо поставил най-напред левия крак на Земята, което означавало, че я взема в притежание. Следата, оставена от стъпалото на Номмо, припомняла следата на сандал от мед. След Номмо всички същества, намиращи се в ковчега, го напуснали поред. А когато космическият кораб бил вече празен, Амма изтеглил към небето веригата, която поддържала ковчега, и небето се затворило. Това означава, че всякакви радиовръзки или други такива между ковчега и цивилизацията, откъдето започнал пътуването си Номмо, били прекъснати. Няма връщане от Земята… В този жест има нещо от символа, изобразяващ отрязването на пъпната връв. Хората, които, като тръгвали на път, видели Сириус, сега видели Слънцето. Това като че ли е ясно… От описанието научаваме още, че ковчегът се плъзнал по калта и че в падината, образувала се на мястото, където ковчегът се сблъскал със Земята, се запълнила с вода и се образувало езерото Деб. И накрая още една информация — след извършването на всички тези действия Номмо се завърнал във водата, откъдето ще осъществява опеката над хората до момента, когато отново ще се покаже — в деня на думата (както Оанес от шумерския мит). * * * Това е с големи съкращения изложението на тази част от мита, която е посветена на пребиваването на Земята на същества от друга планета. Ако този фрагмент беше разказ на някакво случило се събитие, той би обяснил в известна степен източника на знания, които от поколение на поколение си предават посветените племена. Във всеки случай това, което вече знаем за догонския мит, поставя под въпрос немалка част от знанията за древната история на нашия родна планетата, наричана Земя. * * * Нашият разказ изисква още много дребни, но съществени коментари. Близнакът на Номмо Да започнем от историята на Номмо, който според съдържанието на мита след пътуването в космоса трябвало да кацне на Земята, недалеч от езерото Деб. Към края на тази история се говори за близнака на Номмо, който ще слезе по-късно заедно с ковача. Проф. Дитерлен в последния си доклад изнася допълнителни информации, които трябва да изяснят онова „слизане на ковчега“. Добре би било да посветим на това няколко бележки. Работата е в това, че догонският мит съдържа подробности от падането в околностите на друго от местните езера — Босумтву — или на огромен метеор, или на огромен космически кораб. Първата хипотеза се вмества в рамките на достъпните ни знания; втората прекрачва в областта на фантастиката и фикцията. Онзи ковач, за когото говори митът, се свързва с историята на желязото. Първото желязо, към което посегнали догоните (впрочем не само догоните), е произхождало от метеоритите (6% от всички падащи на Земята метеорити са метеорити, съдържащи желязо). Догоните много подробно описват как огромен метеор е паднал до езерото Босумтву. Големи метеорити падат доста рядко на Земята. А този от езерото Босумтву (ако действително е бил метеорит) е могъл да падне не по-късно от преди милион и половина години. Прекрасно. Само че в такъв случай кой е разказал за това на догоните, които са пристигнали на териториите, обитавани в момента от тях, преди около 4000 години? Ако това е бил космически кораб с представители на някаква извънземна цивилизация, кацнал на нашата планета значително по-късно, всичко би било по-лесно за обяснение. Но това е хипотеза, която всяка уважаващ себе са учен ще отхвърли. Трябва обаче да се каже, че това е единствената хипотеза, която съдържа най-малко празноти от всички други и обяснява голяма част от пленителната догонена загадка. Едно е сигурно: невъзможно е в миналото някаква цивилизация да е могла самостоятелно да създаде цялата тази система от знания, представляваща съдържанието на догонската гностика. В това няма ни най-малко съмнение. В желанието си да подобря астрономическите си знания въобще и в частност да науча още нещо за Сириус отидох във Варшавската астрономическа обсерватория, където на въпроса, свързан с догонския мит, наистина не намерих отговор, но се сблъсках с друга необикновена загадка, свързана именно със Сириус. Червена звезда? Сириус, както се знае, блести на небето с бледосин цвят. Но се оказа, както прочетох за това в една английска книга, посветена на астрономията, че древните хора наричали Сириус (Сириус А) звездата, която виждаме с невъоръжено око, червена звезда! Как може да се обясни подобно разминаване с фактическото състояние на нещата? Само по един начин. И така, Сириус В, който е бил някога „червен гигант“, с блясъка си е затъмнявал блясъка на Сириус А. Всичко е наред. Само че според повечето учени Сириус В е бил „червен гигант“ преди някакви си 100 000 или милион години. Следователно не е възможно по римско, гръцко или дори египетско време да е затъмнявал с червения си блясък бледосинята светлина на Сириус А! И моите английски автори се питат възможно ли е явлението, видяно с очите на питекантропуса или неандерталеца, да просъществува в паметта на стотици и дори хиляди поколения човешки същества на най-ниска степен на развитие и да стане елемент от знанието на египетските жреци или гръцките мъдреци, които нито са го виждали, нито пък са получили за него някакво писмено предание! Това не изглежда нито възможно, нито вероятно. И така — защо гърците и римляните са определяли бледосиния Сириус с име, което идва от наблюдения, направени преди всичко от няколкостотин хиляди години и които отдавна са били остарели? Откъде, от кого са имали те сведения за това явление? Ето още една загадка, която няма отговор. $source = Моята библиотека $id = 39464 $book_id = 8438