[Kodirane UTF-8]

|	Ървинг Уолъс
|	Всемогъщият


A>
#	Всемогъщият
	Едуард Армстед беше най-могъщият вестникарски барон живял някога. Един вманиачен и жаден за власт магнат, с изключителен талант и необикновен усет за предсказване на новините.
	Но зад сензационните репортажи, разтърсващи света, се крие ужасна тайна. Той не само отразява отвличанията, грабежите, терористичните актове; той ги и предизвиква!

#	Всемогъщият
	отвежда читателя зад големите вестникарски заглавия. В един зашеметяващ свят на корупция, амбиции, престъпления и международен тероризъм.

A$


D>
	На Силвия с любов и благодарност.
D$


E>
	Джордж Уошингтън беше терорист.
	Да охарактеризираш човек като терорист е въпрос на чест.
@	Член на бандата Баадер Майнхоф
E$


>	Глава първа

	Той впери поглед в открития ковчег. Изненада го това, че баща му изглеждаше толкова дребен. За Едуард старецът винаги е бил гигант. Сега, плътно заобиколен от сатенените възглавници и драперии, той изглеждаше малък. Това е защото живителното дихание го беше напуснало, помисли си Едуард. Езра Джей Армстед, най-великият и деспотичен вестникарски бос на съвремието, винаги е бил преизпълнен с живот, със сили и енергия. Сега той беше дребен, свит и вкочанясал. Иначе всичко си му беше в ред. Може би само бузите правеха изключение. Бузите на Езра Джей бяха неестествено червени. В погребалното бюро му бяха сложили твърде много руж — нещо, което те винаги правеха.
	Едуард Армстед се отвърна от ковчега и се изправи пред друга изненада. Той не чувстваше никаква загуба и скръб. И о, боже, още една изненада — чувстваше се доста добре, почти развеселен.
	Зашари с поглед по каскадата от цветя, наслагани в колоритен полукръг зад ковчега. Не липсваше дисонанс. Върху един статив се мъдреше нескопосано изобразено американското знаме, оформено от червени, бели и сини карамфили. Беше от служителите на Ню Йорк Рекърд, в това Едуард беше съвсем сигурен. Един от служителите бе чул (или чел), че такова знаме от цветя е красяло ковчега на Уилям Рандолф Харед през 1951, и беше решил, че и Джей също заслужава такова внимание. Това беше проява на ужасен вкус, който напълно хармонираше с вестниците на баща му, помисли си Едуард Армстед.
	Чу сподавеното хлипане на жена си Ханна непосредствено пред него и почувства болка и вина. Ускори крачката си и я подкрепи, хващайки я под ръка. Ръката й беше толкова слаба, че му се видя като клечка. Беше почти забравил колко слаба и болна е тази жена. Ханна обърна овлажнелите си очи към него.
	— Роджър — промърмори тя. — Къде е Роджър?
	Армстед замига неразбиращо, но бързо си спомни, че беше забравил за един човек. Роджър бе неговият син. Огледа се назад и го видя изправен до ковчега. Дългото му лице беше застинало в дълбока скръб. Армстед винаги се боеше за своя син или по-скоро не беше доволен от него. Може би така, както баща му навремето е бил недоволен от самия него. Въпреки че недоволството на Армстед беше различно. Роджър, вече възрастен тридесет и шест годишен мъж, бе твърде висок, твърде загорял и твърде заякнал от работата си сред природата, но твърде разпилян, за да бъде негов син и внук на баща му. Работеше в някаква група по изследване на околната среда в Уискънсин. Непрекъснато беше сред горите, край някое езеро или река. Армстед бе уверен, че Роджър от години не бе прочел дори една-единствена книга. Не можеше и да пише, нито буквичка дори. Идваше в Ню Йорк веднъж в годината, по Коледа, и контактуваше с тях само с изпращането на памфлетчета. Откъде, по дяволите, бе получил този ген? Вероятно от някой роднина от страна на Ханна.
	— Роджър, погрижи се за майка си! — обърна се Армстед към сина си. — Помогни й да седне в количката.
	Въпреки че Ханна можеше да ходи, продължителното стоене беше болезнено за нея. Армстед я остави на грижите на отрочето им и се отправи към отворената врата на църквата. Навън от нея носачите на плаща вече се събираха. Реши, че не бива да бъде много енергичен в походката и ръкостисканията. Опечалено се ръкува с шестимата обществено поставени личности, избрани да носят плаща на покойния — вицепрезидента на Съединените щати, двама губернатори, кмета, началник-щаба на армията и един старши космонавт. Прие съболезнованията им и им благодари. Спомни си за карикатурата, която бе украсила първата страница на обрамчения в черно Ню Йорк Рекърд от тази сутрин. Една ефирна рисунка на Джей, изкачващ се в облаците към Олимп, където забулени в мъгла го очакваха, за да го приветстват с добре дошъл образите на Айзенхауер, Уинстън Чърчил, Шарл дьо Гол, Ануар Садат, Франсиско Франко и Джон Уейн. Това му напомни също, че баща му се беше познавал с тези забулени във времето и пространството фигури, доживял беше до осемдесет и една години и се беше свързал с най-известните личности на своето време. Бил е всъщност един от тях.
	Армстед заряза пантеона на безсмъртните и се смеси с тълпата на обикновените хора до него. Пристъпи лаконично към тях, уверен, че на римската му физиономия не липсва изображение на покруса. Поклони се на верните си помощници Хари Дайъц и Брус Хармстън. Стисна ръбата на отговорния редактор на баща си — Оли Мак Алистър. Пред очите му се изправи фигурата на главния конкурент на баща му — Пол Елдридж, издател на Ню Йорк Таймс. Това леко го изненада, но все пак Елдридж представляваше Акви Лийг и Ийстърн Истеблишмънт, и присъствието му на погребението бе джентълменско задължение. Елдридж стисна ръката му съчувствено и утешително. Армстед също стисна неговата в отговор, с явното съзнание за общност в издателското братство. После той се отправи към една група консервативно натруфени (предимно с конфекция) жени. Някои от тях бяха от вестника, други — съпруги на служители. Кимайки им поред, той изведнъж усети, че всъщност търси Ким Несбит, грациозната млада жена със златисто руса коса и яркозелени очи. Сети се обаче, че тя не би дошла на погребението. Сети се и за това, че тя беше една от причините той да не обича баща си. Винаги се беше опитвал да оправдае своята неприязън и омраза с това, че при жива съпруга баща му бе поддържал връзки с тази жена в продължение на много години; както и с това, че Ким бе толкова млада, много по-млада от самия него. Но причината всъщност бе завистта, която той изпитваше към своя баща. И сега беше доволен, че Ким не беше дошла на погребението. Това показваше, че тази жена все пак е от класа. И говореше, може би, за неособена привързаност към баща му в крайна сметка.
	Армстед се беше отказал от напразното търсене на Ким Несбит, когато видя, че към него се приближава Хоръс Лидингтън. Лидингтън беше над шест фута висок, с късо подстригана посивяла коса. Беше елегантно и безупречно облечен в траурен костюм с жилетка.
	— Съжалявам, Едуард — каза той отривисто, като хвана ръката на Армстед и го потупа по рамото.
	— Е, живя добре — каза Армстед. — Добре си поживя.
	— Да, така е, поживя си.
	— Така или иначе това очаква всички ни — добави Армстед.
	— Сигурно — съгласи се Лидингтън и изчисти гърлото си, като че почувствал неудобство от тази механична размяна на реплики. После премина към нещо друго. — А, Едуард, когато имаш време… като привършиш с това… бих желал да се видим. Не е толкова бързо. След ден-два може би. Има някои делови въпроси за оправяне.
	— Делови въпроси? Какви?
	— Завещанието на баща ти! Няма да ти отнеме много време. Едно малко документче. То най-вече засяга теб. Знаеш, че той беше много богат човек. От значение е все пак да има приемственост и продължение в неговите дела. Но така или иначе, привърши с това и виж да се съберем и да поговорим. Може би утре, ако ти е възможно.
	— А днес?
	Лидингтън се стъписа.
	— Днес? Разбира се. Защо не, щом ти мислиш, че ще можеш да се откъснеш.
	— Мога. Струва ми се, трябва да знам каква е волята на баща ми.
	— Разбира се, че трябва. Трябва. Ами добре. След погребението ще отида направо в службата. Ще бъда там към два часа.
	— Аз — непосредствено след това — каза Армстед.
	Лидингтън се обърна, за да се здрависа със семейните приятели. Армстед се замисли по възникналата ситуация. Забележката на адвоката бе пределно ясна. ТОВА ЗАСЯГА НАЙ-ВЕЧЕ ТЕБ. Това бе явно уверение, че завещанието на баща му касае главно, и най-вече, самия Едуард. Той не беше просто един опечален син. Той беше наследник, наследник на империя. Кралят беше мъртъв. Сега той беше кралят, новият владетел на цялото състояние на Езра Джей — милиони и милиони долари, вестниците и телевизионните станции, цялата мощ и власт. Другояче не можеше и да бъде. Друг освен него нямаше. Майката на Едуард, грохнала и изкуфяла, бе починала преди три години. Оставаше Роджър — внука и някои второстепенни роднини, но за стареца едва ли някой от тях някога е представлявал интерес. Едуард беше единственото дете и единственият наследник на Езра Джей. Мисълта за такава сила и власт за момент го опияни и развълнува.
	Неизконсумирал докрай опиянението, той чу някой да го вика по име. Чу кудкудякането още веднъж и разбра, че то идваше от жена му. Погледна встрани и видя Ханна в количката, бутана към него от Роджър. Господи, помисли си той, докато чакаше, колко отвратителен е видът й. Прегърбена, съсухрена и повехнала, тя му приличаше на египетска мумия. Прекомерно напудреното й лице беше преждевременно набръчкано и състарено. Как можа тя да допусне това! Беше само на петдесет и шест години, колкото и той самият, а изглеждаше двойно по-стара. Примирението й с всичките тези заболявания и залежаването бяха направили всичко това.
	— Едуард, тръгват с ковчега направо към гробището. Трябва да бъдем там навреме. — обърна се към него Ханна.
	— Ще бъдем. Сега ще извикам шофьора. — Той кимна към мускулестия си син. — Роджър, качи майка си на тротоара.
	Синът му понечи да тръгне, но гласът на Ханна го спря.
	— Едуард, най-добре ще бъде веднага след службата да се върнем вкъщи. Чу какво казаха. Стотици гости ще дойдат, за да изкажат съболезнования. И двамата трябва да бъдем там, за да ги посрещнем.
	— Ще бъдем — Едуард беше нетърпелив. — След погребението ти и Роджър вървете направо вкъщи. Аз ще дойда малко по-късно. Имам неотложна работа.
	— Работа? В ден като този?
	Искаше му се да каже на старицата: „Кралят е мъртъв. В ден като този, новият крал трябва да бъде коронован.“ Вместо това обаче промърмори:
	— Важно е, много е важно!… Ще ви настигна…
	Гласът му заглъхна в стъпките му.
	— Ще гледам да не се бавя…
	Ханна и Роджър се върнаха от погребението в своя кадилак, а малко след това чакащият ролс-ройс отнесе Едуард Армстед в Манхатън и го остави пред Сити Корп Билдинг — огромната сграда с алуминиева конструкция. С експресния асансьор той се изкачи на двадесет и шестия етаж и се отправи към служебния апартамент, на вратата на който бе изписано: Лидингтън и Краус — адвокати.
	Докато го водеха към познатия му кабинет на Лидингтън, Армстед почувства радостната тръпка от очакваната коронация. Делата и всичко свързано с мъртвия днес бяха приключили. Делата и личността на живия — това беше важното сега.
	В дъното на стаята Хоръс Лидингтън се бе съсредоточил върху някакъв документ, може би завещанието. При влизането на Армстед той вдигна глава и свали очилата си.
	— А, Едуард, радвам се, че дойде веднага — каза Лидингтън и се изправи на крака. — Не е за изпускане.
	Армстед пристъпи към бюрото, но съзря върху писалищна масичка, под позлатено бароково огледало, един сребърен поднос с бренди, бутилки коняк и чаши и кривна натам.
	— Нямаш нищо против да си налея една, нали Хоръс?
	— Моля, моля, налей си — бързо отвърна Лидингтън.
	Армстед отпуши една полупразна бутилка коняк и я вдигна в ръка. — Мога ли да налея и на тебе една?
	— Благодаря ти, Едуард, но аз ще се въздържа засега. Но ти… Ти си пийни, пийни си. Знам, че ти се пие.
	— Пие ми се — съгласи се Армстед и наля коняк в чашата си.
	Вдъхна аромата и бавно започна да пие, приближавайки се към изящно изрязаното, гравирано френско кресло, мъдрещо се до масата в стил Луи XV. Разположил се в креслото, той забеляза, че Лидингтън угрижено го наблюдава.
	— Не се безпокой, Хоръс, аз съм съвсем добре — каза Армстед.
	Лидингтън закима енергично с глава и се смъкна в дъбовия стол до бюрото.
	— Съвсем оправдано би било, ако не се чувстваш добре. Да загубиш баща си, това не се случва всеки ден, но всеки по своя ред. Явно неговият ред е дошъл.
	— Бях започнал да мисля, че никога няма да дойде — каза Армстед.
	Лидингтън изглежда малко се изненада.
	Армстед се усмихна.
	— Изненадах ли те? Дълго стоях зад кулисите, Хоръс. Вече съм на петдесет и шест години. Мислех, че моят шанс вече никога няма да дойде, че са ми отнети всички възможности. Но сега е мой ред. Поне мисля, че е така.
	Той пое още една глътка коняк и остави чашата на масата.
	— Мой ред ли е, Хоръс.
	— О, да… да, разбира се… ти си единственият му истински наследник. Той не беше обвързан с особена благотворителност.
	— Ами хайде тогава да го чуем официално, Хоръс!
	Лидингтън бе малко неспокоен и се пообърка. Опита да се посъбере и придърпа документа по-близо до себе си.
	— Би ли желал да ти прочета завещанието, Едуард? — И забързано продължи: — Завещанието е кратко. Завещанието на Харт било 125 страници, доколкото ми е известно. Това на Езра Джей е само 37 страници. Сравнително късо за едно сложно състояние като неговото. Бих могъл да ти го прочета.
	Армстед се ухили.
	— Искаш да кажеш — официално — като по филмите, където събират роднините, за да изслушат завещанието на дъртия?
	— Ами… — започна Лидингтън неуверено.
	Армстед се отлепи от облегалката. — Кажи ми просто есенцията, най-важното. Ще прочета цялото завещание друг път, когато имам повече време. Можеш да ми изпратиш едно копие. А сега — есенцията, главното. Всичко ли получавам? Или по-голямата част?
	— По-голямата част от състоянието си баща ти е оставил на теб. С една част подсигурява сина ти Роджър, а един от седемте си дома — замъка до Сен Пол дьо Венс, предоставя на мисис Армстед. Половината акции оставя на теб. Знаеш, че Ханна винаги е притежавала другата половина.
	Армстед пренебрежително махна с ръка.
	— Ханна не е никакъв проблем.
	— Много добре. Останалите шест дома минават към теб. Има някои незначителни дарения на негови стари и заслужили служители, главно съвсем малки дялове в списанията и в синдиката. Някои дарения за спомен на далечни роднини…
	— Но останалото е за мен. А фермите?
	— Почти всичко ще бъде твое, Едуард, мините в Ута и Невада. Петролните кладенци в Оклахома и Тексас. Веригата от пазари, недвижимите имоти в Ню Йорк, търговските кораби, произведенията на изкуството (освен няколкото, които е оставил на градския музей).
	Внезапно любопитство жегна Армстед.
	— А за Ким? — запита настойчиво той. — Ким Несбит?
	Лидингтън изглежда се подвоуми.
	— Какво за нея?
	— Тя фигурира ли в завещанието?
	Адвокатът продължи да се колебае.
	— Не… не съвсем.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Ами, как да ти кажа, завещанието е публичен, общодостъпен документ, както знаеш. След легализирането той може да се прочете от всеки. Аз… не мисля, че Езра би допуснал възбуждане и провокиране на спекулации по отношение връзките му с мис Несбит.
	— Спекулации — дрезгаво отвърна Армстед. — Дъртият му двуличник. Та всеки знае, че той се има с нея от време оно. Не може да не й е оставил нещо.
	— Не съм казал, че нищо не й е оставил — каза Лидингтън. — Казах просто, че я няма в завещанието. Мис Несбит бе обезпечена една година преди смъртта му, в началото на последното му заболяване.
	— Какво й даде тогава? — поинтересува се Армстед.
	Лидингтън отговори сдържано и предпазливо:
	— Не знам дали имам право да говоря за това, Едуард. Има все пак известна конфиденциалност в отношенията между…
	— Знам, знам — прекъсна го Армстед. Допи коняка си и стана, за да си вземе една пура от кутията на ореховото бюро. Отхапа крайчеца на пурата и продължи — Мен ме интересуват чувствата му, отношението му към Ким в крайна сметка. Остави ли й апартамента?
	— О, не, не…
	— Отстъпи ли й съвместното владеене?
	— Той й даде апартамента преди една година и го оформи с плащателен документ. Това бе едно щедро споразумение. Тя е подсигурена за цял живот.
	— Ясно — Армстед запали пурата и издуха дима. — А сега да се върнем към мен, Хоръс. — Какво от състоянието си остави на мен?
	— Както ти казах вече — по-голямата част. Около три четвърти.
	— Аз разбирам само от цифри, Хоръс. Колко?
	— Бих казал, според моите изчисления, над един милиард долара.
	Армстед отново се настани в креслото. Помълча малко и продължи:
	— Хоръс, къде е заложил примката? — кратко запита той.
	— Примката?
	— Дългия си остен, дразнителя. Не ми казвай, че дъртият е отишъл в гроба и ми е оставил всичко, без да се опита да ме подразни по някакъв начин; да упражни надзор и след смъртта си; да ме затрудни с нещо.
	— Хм… — Лидингтън се позамисли за малко. — Повтарям, остави ти по-голямата част от състоянието си.
	— Чисто? — настоя Армстед. — Без никакви „ако“ или „но“? — Изведнъж интуитивно се сети. — Вестникът, в състоянието влиза ли вестникът?
	— Вестниците — коригира го Лидингтън. Той беше ликвидирал повече от тях, както знаеш, но останаха все пак още пет.
	— Интересува ме само един — сряза го Армстед. — Ню Йорк Рекърд. Другите са пачаври. А този вестник може да се окаже особено важен. — Вгледа се в лицето на адвоката и забеляза някаква несигурност и увъртане. — Той ми остави Рекърд, нали?
	— А, да — каза Лидингтън и запрелиства документа. — Да, тъкмо към това исках да преминем.
	— Към какво има да преминаваме? — каза Армстед, изгубил търпение. — Вестникът за мен е най-важното и значимо нещо от неговото състояние. Той се гордееше с този вестник. С него стана известен, с него стана безочлив и безскрупулен. Аз, аз израснах с този вестник. Знам какво да правя с него. Той сега е мой, нали?
	Лидингтън разрови страниците на завещанието.
	— Как да ти кажа — и да, и не — каза той. Намери това, което му трябваше и го препрочете наум. — По отношение на Ню Йорк Рекърд има една отменяща клауза…
	— Каква клауза?
	— Той ти дава вестника, но има едно отменящо условие.
	— Какво условие?
	— Това е… тя е една особена клауза. Спомням си, че когато той я прибави, аз не я разбрах добре, не разбрах какво цели с нея, но направих това, което се искаше от мен и я включих.
	— Я ми кажи какво гласи тази мръсотия.
	— Ти, разбира се, ще имаш Ню Йорк Рекърд. Но условно, в продължение на една година. През цялата тази година ти ще трябва, в даден момент или ден, да надминеш тиража на Ню Йорк Таймс. Ако направиш това поне веднъж, вестникът е твой завинаги. Ако не успееш, вестникът по необходимост трябва да бъде продаден на Пол Елдридж от Ню Йорк Таймс. Елдридж е направил предложение на баща ти няколко месеца преди неговата смърт. Но, разбира се, тази клауза по закон е безсилна, ако…
	— Мръсникът му с мръсник! — Армстед избухна и позеленя от гняв. — Знаех си, толкова добро не е на добро. Не може без примка. Джей не можеше да не ме уязви с нещо. Той знаеше какво е за мен вестникът. Добре знаеше, че от 1954 досега нашият вестник нито веднъж не успя да надмине тиража на Таймс. Поставил ми е условие, което е знаел, че не може да бъде изпълнено. Искал е да се представи като добър родител, за да не разберат хората какъв мръсник е бил. Оставил ми е това, което най-много искам, като е направил така, че сам да го загубя. Искал е да потвърди пред света убеждението си за моята некадърност.
	— Почакай малко, спри се, Едуард — опита се да го успокои Лидингтън. — Дори и да загубиш вестника, ти ще получиш парите от продажбата му. Ще можеш да се захванеш с друг вестник тук в Ню Йорк.
	— Ти не можеш да разбереш — гневно викна Армстед. — Аз го познавам по-добре от тебе. Слушай, парите за него никога не са били от значение, нито пък за мен. За него важен бе вестникът. Той го направи човек — направи го известен по целия свят. Той създаде мен самия. Исках Рекърд повече от всичко. С него и в него е шансът ми да се реализирам, да докажа какво мога, да докажа, че съм кадърен. Но баща ми не пожела аз да имам вестника. Не пожела да получа този шанс.
	— Едуард, може би не си съвсем прав. Казах ти, би могъл да се захванеш и да откриеш свой вестник…
	— Вестник не се открива, най-малко сега. Вестникът трябва да го има, да е завоювал своето място. Той е като човека — има сърце и душа. Той е приятел и част от семейството на всеки читател, част от живота на хората. Рекърд присъства във всекидневието на стотици хиляди хора тук, и аз можех да поема ръководството му, да го подобря, да го възвърна към неговата слава. Но не, той не ми даде тази възможност.
	— Ти все пак можеш да направиш това, Едуард — каза Лидингтън. — Вестникът е изцяло твой в продължение на цяла година.
	— Година! — жлъчно отговори Армстед. — Баща ми ми дава една година да направя това, което той не можа да направи за десетки години. Езра добре е знаел, че това не може да се направи. Мръсникът му с мръсник.
	Адвокатът отново се опита да внесе спокойствие.
	— Едуард, та той имаше добро мнение за теб, ценеше те. Остави ти почти всичко. Остави ти телевизионните станции. Телевизия всички гледат.
	— Заеби телевизията — каза Армстед. — Илюстрована книжка за неграмотни и малоумни — за идиоти. По две-три минути за какво ли не. Никакво време за вникване, за възприемане и проумяване на нещата. Само търговски реклами. Оставил ми телевизията!
	— И един милиард долара.
	Армстед изгаси пурата си в оловния пепелник и стана.
	— Оставил ми е говна — жлъчно каза той и поклати глава. — Не, ти не можеш да разбереш това. — Огледа се наоколо. — Има ли телефон за частни разговори тук?
	Лидингтън стана от стола си.
	— Ще те заведа в стаята за съвещания — тук до моята. Тя е свободна сега. Мога да поръчам разговора и от моя телефон, ако си съгласен.
	— Това е лична работа. Нещо, което сам трябва да направя. — Извади малък бележник за адреси от джоба на сакото си и промълви: — Трябва да се видя с един човек.
	— Не очаквах да дойдеш за срещата ни днес — каза доктор Карл Шарф, затваряйки вратата на кабинета и приканвайки Едуард Армстед да се настани в извехтялото, напукано кожено кресло точно срещу неговото.
	Армстед посещаваше доктора три пъти седмично и не пропускаше случай да се позаяде с него за това кресло с въпроси от рода на „от кой битпазар го е докарал и домъкнал“ и други такива. Винаги критикуваше д-р Шарф за претрупания му и разхвърлян кабинет. Веднъж дори му предложи да му наеме, на свои разноски, един модерен апартамент в някой по-приветлив район, но д-р Шарф вежливо отказа. И Армстед започна да мисли, че психоаналитикът държи на своята дупка в Калкута само за да покаже, че стои над шика и разкоша. Да наемеш за резиденция една порутена сграда на 36-та улица в Бродуей и в нея да приемаш известни и богати пациенти бе демонстрация на характер, на ексцентричност и на пренебрежение към лустрото и фасадите, предназначена да впечатли преситените от охолство неврастеници.
	Армстед отдавна се беше примирил с обстановката в кабинета на д-р Шарф. Докторът явно не бе устроен като Бю Брумел и очевидно от детство бе научен да живее с това, което има.
	Д-р Шарф бе дребен и доста дебеличък. Темето му бе кръгло, обкръжено с оредяла и изтъняла коса. Беше изпаднал в немилост в Нюйоркския психиатричен институт. Армстед бе уверен, че причината за това се крие в характера на доктора. Той не беше от онези, дето са свикнали да слушат. Беше прозорлив, приветлив, топъл в общуването и извънредно интелигентен. Години наред се бе мъчил да освободи Армстед от баща му, да го накара да заплува със собствени сили. Но явно това не се оказа лесно.
	Армстед не забеляза кога и как се смъкна в креслото. Този път не му направиха впечатление нито мизерният кабинет, нито невзрачните мебели. Той бе глух и сляп — заслепен от гняв и ярост.
	Докато Армстед сърдито се въртеше в креслото, психоаналитикът отмести няколко стари броеве на Джърнъл ъв ди Американ Сайколъджи Асосиейшън върху масата пред него и се намести по-удобно в креслото. Опъна крака върху списанията, запали ароматичната си лула и отново каза:
	— Не мислех, че ще дойдеш днес.
	— Не мислех да идвам. Но току-що чух завещанието и така се бъзнах, че трябваше да поговоря с някого, та дори и с теб.
	Доктор Шарф леко духна лулата си.
	— Ти отиде на погребението, нали, Едуард?
	— Да, да се уверя, че наистина е мъртъв.
	Докторът нежно поклати глава.
	— Нещо като онази стара приказка за Хари Кохън. Знаеш го — онзи, дето бе директор на Калъмбия Пикчърс…
	— За бога, Карл, знам го.
	— Та когато той починал, доста народ се стекъл на погребението му. Оглеждайки тълпата, някой се провикнал „Дай на хората това, което искат, и те веднага ще дойдат“. Нещо подобно, нали?
	— Да — каза Армстед.
	— И така, ти видя, че той е мъртъв.
	— Както пирона в онази там врата. Съвсем сигурен съм в това.
	— И все още не се чувстваш свободен?
	— Че как като продължавам да завися от него. Да беше чул само какво е вмъкнал в завещанието си, мръсникът му с мръсник.
	— Добре, добре, Едуард. Какво е вмъкнал в завещанието си, че толкова те е разстроил?
	— Оставил ми е всичко освен това, което най-много исках.
	Армстед се впусна да разказва за посещението си при Хоръс Лидингтън, за съдържанието на завещанието и за условната клауза по отношение Ню Йорк Рекърд. Към края беше толкова разярен, че се задъха като астматик. Впери поглед в д-р Шарф и зачака реакциите му.
	— Ти си богат човек — каза докторът. — Той те е направил богаташ. Можеше да бъде и по-зле. Можеше да остави всичко на Армията на спасението.
	— Хайде, хайде, Карл, много добре знаеш какво цели с това.
	— Разбира се, че знам — кратко каза докторът. — Опитвам се просто да внеса малко обективност по отношение на ситуацията ти.
	— Той винаги ме е презирал, никога не е показал ни най-малко уважение към мен — продължи Армстед. — Никога поне веднъж не показа, че ми има доверие.
	— За хората, издигнали се със собствени сили, които вече имат всичко, е много трудно да гледат на младите си синчета като на равни.
	— Втръсна ми да си го повтарям — каза Армстед. — Тази последна проява на катилската му воля в завещанието преля чашата. Дори под земята не се посвени да покаже зъбите си, презрението си към мен. Исках да стана журналист, да бъда редактор още от самото начало, също като него. Но той никога не намери място за мен. Когато бях още момче ми пробута една черна, неблагодарна работа в Рекърд. По това време това бе водещият вестник, и аз бях горд, че работя там. Но баща ми, вместо да ме издигне, взе, че ме пропъди. Лашна ме в сензационното си памфлетче в Сан Франциско, после в онзи негов парцал в Денвър. След това в Чикаго, където беше малко по-добре. И точно когато си мислех, че ми потръгна, той ме върна отново в Ню Йорк. Да не мислиш, че ми възложи длъжност? Не. Той се доверяваше на други. На мен възложи Спешъл Проджектс. Какво беше това, така и не разбрах. Винаги, когато излизах с нова идея (а напоследък Рекърд имаше нужда от нови идеи), той я отхвърляше. Аз протестирах, ти знаеш, че протестирах.
	Доктор Шарф кимна:
	— Да, да, протестираше.
	— И какво постигнах с това? Нищо. Винаги след това ме избутваше на някоя второстепенна работа. За него аз вечно трябваше да се уча на бизнес. Такива бяха отговорите му на моите протести. Непрекъснато ми повтаряше „Трябва да овладееш бизнеса, Едуард“. Но, боже мой, ето ме вече на 56 години, а той все още продължава да ме учи на бизнес. Когато умря, бях може би най-щастливият. Най-после щях да получа вестника. Щях да имам възможността да покажа какво мога. И само преди един час чух завещанието му и условието, че ако не успея да подобря вестника (който той със своята немарливост направи на нищо), ако не успея да направя невъзможното, той няма да бъде мой. Ще бъде разпродаден. Ще изчезне. Това е неговото прощаване с мен.
	Доктор Шарф напразно се опита да го прекъсне. Яростта му преливаше. Насъбрала се бе много горчилка от миналото, която той не бе в състояние да спре. Отново заговори за успешния си старт в Чикагския вестник и за това как, точно когато започнал да реализира себе си, баща му го отзовал в Ню Йорк. Бил сигурен, че това е акт на повишение, доказателство, че баща му най-после го е оценил. Но вместо това бил лишен от каквато и да е възможност за инициатива. Баща му забравил за съществуването му.
	— И тогава… тогава дойдох при тебе, Карл. Бях отчаян, имах нужда от помощ.
	— Да.
	— Знаеш много добре, че той наистина ме презираше.
	— Хм…
	— Презираше ме. Всички виждаха как се отнася с мен и не пропускаха случай на свой ред да направят същото. Във всеки един от вестниците му редактори се отнасяха към мен като към глупак, като към беден роднина, с който трябваше да се помиряват и когото трябваше да търпят. Само в Чикаго имаше един-двама, или може би само един, който се отнесе добре с мен — отговорният редактор Хю Уестън, стар и опитен журналист, който миналата година стана прессекретар на президента. Този човек прояви уважение, прозря в мен интелект и съзидателност и се опита да ми даде възможност. Но точно тогава Джей ме изтегли обратно в Ню Йорк.
	Карл Шарф шумно изпразни лулата си, отново я напълни и запали. С примигващи очи се загледа в Армстед.
	— Едуард — каза той, — сега вестникът е твое притежание.
	— Само за една година — гневно отвърна Армстед.
	— Дори и за година. Редакторите сега са твои. Имаш възможност да им покажеш какво можеш.
	— Искаш да кажеш да се отърва от тях?
	— Изгради свой собствен екип от хора и почни отначало. Има ли опитни вестникари, на които би могъл да се довериш?
	— Хари Дайъц, разбира се. Говорил съм ти за него. И Брус, Брус Хармстън. Те бяха с мен в Чикаго. Бяхме заедно и на Спешъл Проджектс тук в Ню Йорк. Те вярват в мен. И биха направили всичко.
	— Изтегли ги тогава около себе си и направи нещо за вестника. Винаги си казвал, че вестникът е най-важното нещо, което искаш от баща си.
	— Фактически (казвал съм ти, и то неведнъж) има две неща, които винаги съм искал от баща си — вестника и… Ким Несбит.
	— Е, сега вече имаш вестника.
	— А Ким?… Хм, тя, разбира се, си остава на баща ми…
	— Баща ти е мъртъв, Едуард.
	Армстед бързо замига през дима и се загледа в доктор Шарф. Остана така неподвижен и мълчалив доста време.
	— Май че си прав — каза най-после той. — Баща ми е мъртъв. Все още не мога да свикна с това. — Помълча малко и продължи. — А Ким? Тя продължава ли посещенията си при теб?
	Едуард си припомни, че преди пет години (в един от редките случаи, в които я виждаше) точно Ким Несбит бе забелязала състоянието му. Бяха разговаряли веднъж любезно (даже на моменти като съюзници срещу Джей) и Ким му бе признала, че заради неприятностите с баща му е започнала да посещава един психоаналитик на име Карл Шарф. Той бил прекрасен човек и Ким беше посъветвала Едуард, ако почувства нужда да излее болката си пред някого, да се отнесе към този лекар. Така Армстед се бе запознал с доктор Шарф.
	— Дали още се срещаме с Ким Несбит? — повтори въпроса докторът. — Не. Тя вече не идва. Почувства навярно, че не мога да й помогна. Всъщност последният път, когато дойде при мен, беше преди една година. — Шарф помисли малко. — Не беше в добра форма. Самотата, знаеш, е ужасно нещо, съсипва човека. Беше се отдала на пиене. Щеше ми се да я видя пак, но тя вече не се върна.
	— Как изглеждаше?
	Карл Шарф разтри носа си с лулата си.
	— Защо питаш мен? — каза той. — Защо не провериш сам?
	Вратата отвори самата тя.
	Армстед замръзна на мястото си. Всичко, за което бе мечтал, фантазирал и бе си представял толкова дълго, беше тук пред него. Ким бе красива, съвършено красива.
	— Едуард! — извика тя изненадана. — Толкова се радвам, че дойде.
	Протегна ръце към него, а той се приближи, прегърна я и я целуна по двете бузи. Сладкият аромат на нейната плът се смеси с миризмата на уиски.
	— Влез, влез — настоя тя, като грабна ръката му и го притегли през антрето към обширната всекидневна.
	За миг той се почувства зашеметен от светлината и блясъка в стаята. Погледа му спряха многоцветните възглавнички, разхвърляни по трите яркозелени дивана, наредени в кръг около една масичка за кафе. До стената имаше кремаво оцветен роял, а на пода шарен килим. Недалеч от рояла супермодерен телевизор излъчваше някаква сапунена опера. Непосредствено до него имаше подвижно барче.
	Ким Несбит се появи отново.
	— Прощавай, тук е така разхвърляно, но прислужницата днес има почивен ден — каза тя, опитвайки се да загърне белия си пеньоар. Внимателно отиде до телевизора, изгаси го и се приближи към барчето.
	— Ще пийнеш ли нещо, Едуард?
	— Ако ми правиш компания — отговори той вежливо.
	— О, разбира се, ще пийна и аз — бързо отговори Ким и вдигна една почти изпразнена чаша. — Вече съм те изпреварила. Аз пия уиски — каза тя, докосвайки с ръка една полупразна бутилка марка JB. — Не си спомням ти какво предпочиташе?
	— Същото.
	— Отдавна не сме се виждали, Едуард — отбеляза Ким, наливайки чашите.
	— От единадесет месеца.
	Стана случайно. Беше рожденият й ден. Баща му бе намислил да я заведе на театър и след това — на вечеря, но в последния момент се бе наложило да отлети за Лос Анджелис. За да не остави Ким сама тази вечер, Джей бе телефонирал на сина си и го бе помолил да придружи дамата. Армстед с нежелание се бе съгласил.
	В присъствието на Ким онази вечер Едуард се бе почувствал като плахо, неуверено момченце. След театъра, докато вечеряха в Ла Каравел, той почти през цялото време мълчеше. Не можеше да свали очи от нея, въпреки че се мъчеше да не я гледа. Сега той ясно си спомни обзелото го тогава смесено чувство на неудобство и на силно влечение към тази жена. Спомни си също колко много завист и омраза бе почувствал към баща си. Не можеше да проумее какво намира тази красива млада жена в стареца. Не бе възможно тя да го е обичала. Езра Джей беше три пъти по-стар от нея и не беше особено привлекателен, но пък имаше сила, власт и богатство.
	Армстед отиде до един диван и седна, без да откъсва поглед от нея. Ким стоеше изправена до подвижното барче. Пеньоарът й бе тънък и прозрачен, и под него ясно се виждаха очертанията на голите й бедра. Беше сама вкъщи и вероятно отдолу бе съвсем гола. Армстед продължи все така настойчиво да я наблюдава. Имаше много похот в тази жена, с нейната свободно падаща златиста коса, която закриваше част от челото й, с начина, по който помръдваше полуразголеното си рамо и с очертанията на едрите си бедра. Сегашното му вълнение потвърждаваше чувствата, които изпита към нея още при първата им среща. Ким беше съхранила красотата си. Нямаше и помен от повяхване. Напротив, бе станала по-зряла, по-привлекателна, по-сексапилна. Имаше стройно и гъвкаво тяло, едри гърди и бедра и дълги, стройни крака. Баща му беше щастливо копеле. Беше.
	Едуард се опита да налучка възрастта на тази жена. Знаеше за нея, че е пяла и танцувала в някакъв посредствен мюзикъл в Бродуей — от тези, дето не издържат дори и седмица. Баща му й хвърлил око и след края на представлението я потърсил в гримьорната. Започнали да се виждат по-често. Езра я настанил в един малък, луксозен апартамент близо до Карнеги Хол. Това станало преди осемнадесет години. Ким била на 21, баща му на 63, а той самият — на 38. Сега тя беше на 39, той на 56, а баща му вече го нямаше. Тя бе млада, много по-млада от него, но той пък бе много по-млад от баща си.
	Мис Несбит се надвеси над него, за да му подаде чашата с уиски.
	— Заповядай, Едуард.
	Армстед взе чашата и някак разсеяно отпи от нея. Не сваляше очи от жената.
	— Беше ли на погребението? — запита я той. — Не те видях.
	— Не мисля, че баща ти би пожелал да отида. — Тя пое една доста голяма глътка. — Как мина то, Едуард?
	— Как да ти кажа…
	Спомни си за историята с погребението на Хари Кохън, която д-р Шарф му бе разказал, и на свой ред я преразказа на Ким, завършвайки с думите на онзи поклонник. „Дайте на хората това, което искат, и те веднага ще дойдат“. Не се засмяха нито той, нито тя.
	— Моят баща беше голям мръсник — каза Армстед, отпивайки от чашата си — Предполагам, че това не те обижда.
	— Съвсем не. — Тя повдигна разголеното си рамо. — Той никога не се е държал добре с теб, Едуард.
	Седна на дивана, на известно разстояние от Армстед. Изтегли се назад към възглавничките в ъгъла и вдигна крака от пода. Повдигна коленете си и бързо придърпа пеньоара си върху тях. Армстед продължаваше да я гледа.
	— А към теб държеше ли се добре? — запита той.
	Вместо да отговори, мис Несбит вдигна чашата си и бавно отпи от нея, след което започна да я превърта и разглежда в ръката си.
	— Дали се е държал добре с мен? Не знам. Предполагам, че да, в началото. Бях неопитно момиченце и той беше мил с мене. След това в продължение на няколко години беше… внимателен… грижлив…
	Армстед се помъчи да си спомни тези ранни години. Майка му Седи вече бе получила първия си удар и беше частично парализирана. Баща му прекарваше все повече време на работа, или по-точно — при Ким. Беше решил да я прави звезда. Финансира пет музикални комедии, в които тя участваше. Четири от тях не издържаха дори и седмица. Само една едва издържа вариететния сезон.
	И така, Ким не стана звезда. Но обект на любопитство и клюки стана.
	Беше след втория удар на майка му, спомни си Армстед — удар много по-силен и съкрушителен, когато баща му купи на Ким този нов кондоминиум* — тук на Сатън Плейс. Беше й купил целия етаж и превърна двата големи апартамента в един огромен. Накупил й беше също извънредно много дрехи, кожени палта, диаманти, коли. Баща му винаги се бе отнасял собственически към нея. Боязлив към своята възраст и нейната младост, той рядко допускаше появата й в обществото. Явно това е било в реда на нещата, докато редовно я е посещавал. Едва след смъртта на жена си Езра Джей позволи на Ким да излиза с него пред хората.
	[* Кондоминиум (лат.) съвместно владение. — Б.пр.]
	Но, с остаряването и умората, баща му прогресиращо се отдаде на почести и започна да пренебрегва не само флагманския кораб на своята вестникарска флотилия, но и самата мис Несбит. Беше започнал да се среща с нея (доколкото Армстед схващаше тогава) съвсем рядко. Що се отнася до Ким, тъй като бе откъсната от приятели и връстници, тя беше започнала да се страхува да излиза сама и бе станала отшелничка. Отшелничка и любителка на чашката — направо алкохоличка.
	Едуард наблюдаваше Ким, която жадно допиваше уискито си.
	— Ким — каза той, — кога за последно се видяхте с баща ми?
	Тя се позамисли.
	— Може би преди шест-седем или осем месеца. Не може да се каже, че през последните няколко години той наминаваше често.
	— Не си се виждала с него толкова дълго?
	— Да. Обаждаше се по телефона веднъж седмично и… толкова. — Допи и последната глътка от питието си. — Други въпроси — каза тя малко заядливо.
	Армстед се подвоуми.
	— Кога за последно той спа с тебе?
	Тя се опита да събере погледа си към него.
	— Искаш да знаеш кога за последно баща ти ме е чукал, Едуард? Не знам… То бе толкова отдавна. Може би преди шест-седем години. Не беше много добре. Фактически никога не е било добре. Езра не държеше много на тези работи. — Понамръщи се и продължи. — Не би трябвало да говоря с теб за тези неща.
	— А как се оправяше със сексуалните си нужди през това време?
	— Човек не чувства особена нужда, когато пие. Мастурбирах понякога.
	— Не е особено приятно.
	Тя се пораздвижи. Протегна се, остави чашата си и започна да се изправя.
	— Не съм те чула някой път да предложиш нещо по-добро — каза тя.
	Пеньоарът й се бе разтворил до кръста и беше открил едната й гърда. Беше се изправила с целия си ръст над него. Той почувства пулсирането и вдървяването между краката си. Прикова погледа си в олюляващата се фигура над него.
	— Как смяташ да продължаваш? Ти си млада и красива.
	— Смятам да си налея още една чашка — каза тя. Но не се и помръдна. — Казваш, че съм красива? Искаш да бъдеш любезен с мен? Денят го изисква, нали?
	Той бързо се изправи на крака.
	— Слушай, искам те, Ким. Искам те. Винаги съм те искал.
	Лицето й беше безизразно, като маска. Леко се поолюля, но не помръдна от мястото си. Той притегли към себе си и силно я прегърна. Впи устните си в нейните, докато намери езика й. Притисна тялото си в нея, за да усети ерекцията му.
	Ким с усилие отдръпна глава назад.
	— Едуард — каза тя, задъхвайки се, — разбираш ли какво правиш?
	— Това, което винаги съм искал да направя, от първата ни среща.
	— Добре. — Тя въздъхна дълбоко и бавно го обгърна с ръце. Устата й намери неговите устни.
	Прегръдките им ставаха все по-силни и страстни, а целувките им пламенно горещи. Той отпусна едната си ръка и разтвори пеньоара й. Пръстите му докоснаха голата й плът и пропълзяха надолу по корема й, докато напипаха меките и пухкави косми и започнаха да масажират набъбналия клитор и да се хлъзгат по овлажняващата се вулва. Тя простена в самото му ухо и заопипва надолу, докато намери това, от което имаше нужда.
	— Аз… аз винаги съм искала теб — прошепна тя.
	Той я грабна и прекоси хола към спалнята, която беше осветена само от една лампичка на пода. Сложи я на меката розово-бяла покривка върху леглото. Смъкна си сакото, връзката, ризата, съблече се съвсем гол. Огледа се в цял ръст в насрещното огледало. Светлосините му очи се приковаха в самия него. Беше почти шест фута висок. Понапълнял, но не дебел, набит и здрав, без никакви петна и бръчки на старост. Видя в огледалото как Ким, седнала в крайчеца на леглото, смъкна пеньоара си. Видя колко млада беше тя със своята съвършено чиста кожа с цвят на праскова. Гърдите и бяха пълни и здрави, с набъбнали зърна. Коремчето й чаровно се вдигаше и спадаше, а с него и продълговатия окосмен триъгълник. Едуард насочи поглед отново към себе си, към щръкналия си пенис. Обърна се. Тя лежеше по гръб и като хипнотизирана го гледаше да се приближава.
	— Наистина ли ти харесвам — прошепна тя едва чуто.
	— Повече от всякога. — Беше вече на леглото. — Направи ми място.
	Тя се отмести встрани и той се прилепи до нея. Погали гърдите й и застана на колене. Тя покри очите с едната си ръка, облиза засъхналите си устни и разтвори колена. Той вече беше върху нея между закръглените й бедра, във вагиналното й отверстие и навлизаше бавно и все по-дълбоко и по-дълбоко между стягащите мускули на вулвата. Това навлизане беше нещо великолепно и той така се увлече в движението, че почувства наближаващо изригване. Почувства, че може да свърши бързо и поспря, за да се овладее. Когато вълната премина, отново започна ритмично и умерено настойчиво да я чука.
	След няколко минути тазът й започна да се движи в неговия ритъм, извършвайки вълнообразни въртеливи движения, които ставаха все по-бързи и по-бързи. Гърлени звуци на оргазъм я задавиха. Тя впи пръсти в раменете му — беше свършила. Той също бе свършил.
	Ким продължи да лежи неподвижна и задъхана, съвсем отпусната под него. Армстед се отмести встрани.
	— Успя ли? — запита я той.
	— О, да — прошепна тя и сложи ръка върху клитора си.
	Той отмести ръката й и отново леко замасажира, докато тя с напън повдигна таза си и след малко отново свърши. Стигна до още три оргазма и не пожела повече. Той легна и сложи главата си между двете й гърди, а тя заигра с пръсти в разчорлената му коса.
	Малко след това Армстед се излетна назад и се замисли колко фантастично добра беше тази жена в леглото — така пряма, топла, всеотдайна. Върна се към началото и мислено проследи целия акт. Изведнъж почувства неволно набъбване между краката си. Не му беше се случвало от момчешките години! „Това значи, рече си той, че съм все още млад“.
	Ръката му намери гърдите й и започна леко да гали зърната. Те отново започнаха да набъбват между пръстите му. Тя се обърна на едната си страна и почувства растящата му ерекция. Хвана го с ръка и го задържа, докато излезе извън обхвата на ръката й. Притегли го към себе си, вдигна коленете си и се разтвори към него. Той се изправи над нея и леко, и нежно още веднъж навлезе в нея. Започнаха отново, като че бяха вършили това през целия си живот, и като че ли това беше танц, който те двамата винаги и безупречно бяха изпълнявали.
	Този път беше дори по-добре, най-доброто. Телата им потънаха в пот и неустойчиво се търкаха едно в друго, докато тя с тласъци дойде до едно продължително и обилно изригване. Секунди след това той направи същото.
	С усилие се отдели от нея. Останаха легнали един до друг като мъртви. По едно време тя прошепна като в сън.
	— Ти никога няма да… да ме оставиш сама, нали?
	Той докосна бузата й.
	— Никога.
	Доста полежа така. Тялото му отпочиваше, но мислите му неспокойно блуждаеха. Днес той каза на своя психоаналитик, че са му били отказани две неща, които най-много е искал в живота си. Едното бе вестникът, другото — Ким. Сега Ким беше негова. Тя му принадлежеше. Оставаше вестникът. И той бе негов, засега. Утре Армстед щеше да отиде в кабинета на издателството, щеше да свали картините от стените и да махне всичко от масивното дъбово бюро. Да. Ще изхвърли всичките антики и то ще бъде само негово. Вдъхновен от обладаването на Ким, Едуард за пръв път се почувства окрилен. Беше уверен, че бъдещето е пред него. Бе казал на д-р Шарф, че заради вестника е готов дори да убива и сега окончателно реши, че е способен на това. Доволен от себе си, той стана и се приближи към дрехите, които бяха струпани на един стол. Потърси часовника си. Скоро щеше да се свечери. Ако се забавеше още, щеше да пропусне помена, посетителите и Ханна. Реши да телефонира на Хари Дайъц и Брус Хармстън и да им каже да вземат храна и да я занесат в кабинета му в издателството на Рекърд. Биха могли да вечерят заедно, да обмислят и поговорят по неговото предстоящо владение и ръководство, да отпразнуват окончателната му победа над краля, който вече беше мъртъв. Обличайки се, той погледна към леглото. Ким дишаше съвсем леко. Беше дълбоко заспала.
	Отиде до леглото, за да я покрие. Гледайки това прекрасно голо тяло, той си помисли — да, той и Ким, те двамата, бяха се чукали добре, но един от тях беше го начукал и на баща си.


>	Глава втора

	След приземяването на чикагския самолет на националното летище във Вашингтон в тази слънчева утрин, Виктория Уестън се отправи с такси към двуетажния градски дом на баща си на Проспект стрийт в Джорджтаун. Баща й се бе върнал за обедната си почивка вкъщи и я очакваше.
	Черната икономка Селма я посрещна с целувки. Пое дрехата и пътната чанта и извика баща й. Хю Уестън почти веднага се появи. Виктория се хвърли в прегръдките му. Не беше го виждала от месеци, а толкова го обичаше.
	Хю Уестън най-после отдели дъщеря си от себе си и се загледа в лицето й.
	— Изглеждаш великолепно — каза той. — Може би не е лошо обаче да прибавиш някой и друг килограм…
	— 57 кг. съм и няма да мръдна от тях, докато не си намеря мъж.
	— Какво става с тези твои мъже? Откакто те помня, с дузини тичат по теб.
	— Искам да кажа — този, когото търся.
	— На колко години си вече? На 24.
	— На 25, още малко 26, почти 30.
	— 25. Правилно. Извинявай. Стане ли човек на 60, почва да бърка рождените дати, и не само своите. Той отново я разгледа. Виктория беше стройно, грациозно момиче. Със свободно падаща руса коса, открити искрящи очи, нахално вирнато носле и широка, пленителна усмивка. Със своя спортен пуловер в кайсиев цвят и елегантната си ръждиво оцветена поличка, тя му изглеждаше още по-жизнерадостна и особено привлекателна.
	— Прощавай, Виктория — каза той, — не ме е страх за теб. Сигурен съм, че ще срещнеш много добри и истински мъже. — Хвана я за ръка и я въведе във всекидневната. — Знаеш ли колко се зарадвах, когато чух, че си спечелила Чикагската награда — Хилди Джонсън. Това е голямо завоевание в журналистиката. Още веднъж те поздравявам.
	— Благодаря ти, татко.
	— Четох тези дописки поне три-четири пъти. Много шокиращо бе това разобличаващо експозе. Представи си всичките тези омъжени и уважавани жени да работят на парче за тази лека жена на Лейквю Авеню. Какво ги е заставило да вършат това? Парите за тях със сигурност не са били причина.
	— Търсели са емоции, развлечения. Скуката ги е тласнала към тези порочни забежки.
	— Хм, ти напълно заслужено получи наградата Хилди. Как реагира майка ти на това?
	— Малко объркано и смутено, стори ми се. Не й беше много удобно от това, че милата й дъщеричка пише така открито за такива неща.
	Хю Уестън не се изненада.
	— Да, така си и мислех. — Той се вгледа в дъщеря си. — Как е майка ти?
	Съпругата на Хю Уестън 30 години се бе чувствала като нещастна вестникарска вдовица. Единственото им дете, Виктория, дойде като едно поредно усилие за запазване на брака. В крайна сметка и това не помогна. Преди шест години те се разведоха по споразумение. След по-малко от две години тя се омъжи за един богат бизнесмен. И сега живееше с него охолно в Евънстън Илинойс.
	— Мама? Сега тя е „вдовица“ на мъж, който се занимава с производство на месни консерви. Но все пак той й обръща повече внимание от теб. Не се прибира вкъщи по зори. Но ти я познаваш мама. Затова се и преместих в Чикаго и при първа възможност си купих апартамент. Все още си говорим. Виждам я може би два пъти в месеца. Ей, ами ти, татко, как си с новата работа?
	Преди една година Хю Уестън беше назначен за прессекретар на президента на Съединените щати — Томас Колуей. Напуснал беше работата си като отговорен редактор в Чикаго Джърнъл и се беше преместил в Белия дом, в тази къща тук в Джорджтаун.
	— Не е като „Първата страница“ — каза Хю Уестън с известно съжаление, — но ми харесва да излизам пред телевизията и да се срещам с видни личности. Сега ще ме извиниш за един час.
	Виктория го огледа.
	— Едва сега забелязах. Та ти си по тенис шорти. Да не би да имаш време и за тенис? Знам, че играеше, когато бях малка, но…
	Хю Уестън вдигна ръка, за да я прекъсне.
	— Виктория, президентът обича да играе тенис неделно време. И най-вече обича да играе с мен, защото винаги ме побеждава. — Отиде до изправената до френския прозорец ракета за тенис. — Трябва да ти призная, че тенисът много ми харесва. Събрахме се с двама съседи от квартала и купихме един тенис корт. Аз притежавам една трета от него и го ползвам, когато имам възможност. В Белия дом трябва да бъда в три часа, така че сега съм свободен и отивам на игрището. Ако искаш, ела да погледаш.
	— Благодаря, татко, смятам да се поосвежа с един душ и след това да се погрижа за обяда. Какво ще поръчаш?
	— Специален омлет със сирене — омлет Виктория. Може би малко салата преди това.
	— Имаш го.
	Той тръгна, но внезапно се обърна кръгом.
	— Ей, ама ти какво правиш тук в този работен ден? Мислех, че си работещо момиче?
	— Бях. Напуснах вестника миналия петък. Затова и дойдох тук. Искам да поговорим.
	Хю Уестън кимна с глава.
	— О’кей. Направи ми омлета и ще поговорим. Ще се върна след около час.
	След като баща й излезе, Виктория Уестън се изкачи на втория етаж в резервната спалня, където я очакваше разопакованият й багаж.
	Съблече се, взе набързо един душ и облече една карирана в червено и бяло блузка и избелелите си, износени джинси. Слезе долу в кухнята и каза на Селма да си догледа сериала, а тя самата се зае с подготовката на обяда.
	След час и половина Виктория и Хю Уестън седнаха да обядват в окъпаната от слънчева светлина трапезария. По време на салатата той й разказа за гейма и партньорите си. После отмести изпразнената от салата чиния, и очаквайки дъщеря му да сервира богатата порция омлет със сирене, каза:
	— О’кей, Вики, значи ти напусна Ситизен. Дойде да поговорим. Кажи сега, за какво искаш да говорим? Слушам те.
	— За моето бъдеще — каза Виктория и седна срещу баща си. С желание опита яйцата и повдигна поглед от чинията си. — Искам да поговорим за моето бъдеще, за моето непосредствено бъдеще — за утре.
	— Продължавай.
	— Татко, бях в Чикаго Уикли цяла година след като напуснах Нортуестърн. После отседнах две години в онзи еснафски всекидневник. И докъде стигнах? Доникъде. Моите сензационни статии бяха най-добрите във вестника, фактически, премного добри за неговото ниво. В ровенето из тези истории имаше някакво монотонно еднообразие. Чувствах нужда от нещо повече — от предизвикателство, от дръзновение. И напуснах. Напуснах, за да намеря нещо по-добро.
	Спря, за да изслуша баща си. Той обаче не проговори и тя продължи:
	— А може би има и други причини.
	— Ще ми кажеш ли?
	— Едната е свързана с професията, другата лична. Най-напред професионалната. Там аз бях закрепостена към страницата за жената и исках да изляза, да се измъкна от този скучен и отъпкан път. Винаги съм искала да работя в информацията на новините. Това ти добре го знаеш. Мислех, че целият този извънреден труд по това изобличително експозе ще ми помогне. Най-вече след получаването на наградата. Но, не. Завеждащият не пожела да ме повиши. Книгата за жената на Годи вероятно бе оформила разбиранията му. Мястото на жената ли? Там, в рамкираната секция на измамената любов. Едва не полудях.
	— Разбирам, а личната причина?
	Виктория се подвоуми.
	— Кратка неприятна авантюра. Беше женен и обещаваше да се разведе. Не го направи.
	— Заболя ли те?
	— Да, за момента — тя се замисли и си припомни епизода. — Не, всъщност не. Може би стана по-добре. Казвала съм ти много пъти, че аз търся господин Подходящия.
	— И аз неведнъж съм ти казвал, че ще го намериш.
	— Както и да е. Необходима ми беше промяна. Трябваше да се махна от този еснафски сладникав вестник. Това може би беше най-важното — добави тя съвсем уверено. — Татко, сигурна съм, че съм родена за нещо по-значително, за нещо голямо.
	— Сигурен съм, че си. И може би точно така е трябвало да постъпиш. — Помълча малко и продължи. — Аз тъкмо се канех да ти предложа услугите си за едно място в нашия изпитан ветеран в Чикаго. Но ти явно търсиш промяна.
	— Благодаря ти, татко, но не. Става дума за промяна, а не за преместване. Там вече е имало един Уестън и той не може да бъде надминат. Моите крака са твърде малки за твоите обувки.
	— Струва ми се малко преувеличаваш.
	— Аз в действителност искам да напусна Чикаго. Искам да опитам там горе, на върха.
	— Ню Йорк?
	Виктория кимна с глава:
	— Да, Ню Йорк.
	Уестън замислен продължи да яде омлета си. Избърса уста със салфетката.
	— Много народ има там, Вики! Какво ще кажеш за една „обходна“ тактика по пътя нагоре? В издателството на някое списание или в книгоиздаването — та дори и в телевизията например? Имам някои връзки…
	Виктория се облегна на масата, устремена към него.
	— Татко, аз искам да имам това, което ти си имал — вестникарството. Аз винаги съм ти завиждала на живота, който имаш. На вълнението, на безумието. На изпълненото с живот всекидневие.
	— На безпаричието — леко изкриви усмивка Уестън.
	— По дяволите парите. Аз живея в една стая, и то в едно гето. Ям по една ябълка на ден, сама кърпя чорапогащите си, събуждам се недоспала в очакване отново да подхвана работата си. Винаги си лягам с мисълта колко много от тази работа е останала недовършена. Аз искам да бъда Нели Блай, Ана Лури. Искам да бъда Дороти Килголън.
	Хю Уестън се облегна на креслото.
	— Ами… — започна той.
	— Ами какво? — настойчиво запита Виктория.
	— Ню Йорк е труден град. Но, да помисля.
	Той стана, разтъпка се наоколо, търсейки сакото си. Измъкна пресованата си лула, кесията с тютюн, запалката, запали лулата и отново седна срещу дъщеря си. Тя внимателно и търпеливо го изчака.
	— Опитвам се да си припомня някои връзки в Ню Йорк. Сетих се за Езра Джей Армстед. Чула си за него, нали?
	— Езра Джей Армстед? Гиганта — както го наричат. Ти работеше за него в Чикагския му вестник. Той почина тази седмица, струва ми се.
	— Да, почина. Което значи, че Ню Йорк Рекърд ще премине в ръцете на неговия син, Едуард Армстед. Едуард е единственият му наследник, доколкото ми е известно, а Едуард и аз бяхме много близки в Чикаго.
	— Спомням си го добре, татко. Понякога идвахте заедно на вечеря тук у дома. Ти се отнасяше с него като към син.
	— Добър мъж, не кой знае колко по-млад от мене. Той до известна степен беше лишен от бащинска грижа и често търсеше моята помощ. Чувствахме се много близки. Не съм го виждал скоро, но чувствата му към мен не са се променили. Не е зле да му звънна. Може да ни излезе късметът…
	Виктория възторжено плесна с ръце.
	— О, татко, това би било прекрасно!
	— Тпррр… поспри се малко, конче. — Уестън бързо стана. — Пътят не е толкова равен. Има много въпросителни. Дали Едуард Армстед е наследил вестника, дали търси нови служители, дали ще се спре на теб… Но, да проверим.
	Уестън отиде във всекидневната, където върху бюрото стоеше телефонът. Докато Виктория припряно и неспокойно прибираше чиниите от обяда, Уестън поиска от информацията на „Далечно избиране“ номера на Ню Йорк Рекърд. Набра го и зачака.
	— Рекърд? Бих желал да говоря с мистър Едуард Армстед! Кажете му, че Хю Уестън го търси, от Вашингтон. О’кей, ще почакам.
	Виктория, вече във всекидневната, развързваше престилката и също чакаше. Телефонът изщрака. Уестън мигновено притисна слушалката до ухото си.
	— Да, Хю Уестън — каза той и се заслуша. — Хари Дайъц? Боже мой, колко се радвам, че мога пак да чуя гласа ти … О, аз съм добре, отлично… Да, малко напрегнато е в Белия дом, но на мен ми харесва. Исках просто да звънна на Едуард, за да видя как е той… Какво? Той е там? Той сам иска да ми се обади? Прекрасно. Свържи ме.
	Хю Уестън забеляза напрегнатото лице на дъщеря си и й смигна.
	— Едуард, как си?… Радвам се. Все пак приеми моите съболезнования. Старецът изживя един дълъг и нелош живот, а ти едно дълго чакане… Едуард, много добре разбирам как се чувстваш. — Замълча за малко. — Ще ми се да вярвам, че… предполагам, че… ти поемаш вестниците… Рекърд. — Заслуша се. — Добре, добре, добре. И тъкмо навреме. Вестникът се нуждае от прилив на нова сила. Ти ще направиш чудеса. Едуард, това аз знам най-добре. — Отново се заслуша. — Благодаря ти, Едуард. Много мило от твоя страна. Не може да не го оценя. Но аз зарязах вестникарския бизнес завинаги. Искаше ми се да се оттегля на спокойствие, а къде по-подходящо местенце за това от Белия дом?
	Хю Уестън се разсмя на собствената си шега, после сериозно продължи. — Аз всъщност ти звъня не само да ти пожелая успех, но и да разбера дали ще събираш свои съмишленици там. — Тук той с напрегнато внимание задържа слушалката на ухото си. — Ами че това май улеснява въпроса, по който ти се обаждам. Ти любезно пожела да привлечеш един стар Уестън, но аз пък ще ти сервирам неподправената възможност да получиш една нова, млада Уестън, не по-лоша… ако не и по-добра от стария.
	— О, татко — извика Виктория, — моля те, недей.
	Баща й я усмири с ръка.
	— Виж какво искам да ти кажа, Едуард, — продължи в телефона Уестън — навярно помниш дъщеря ми Вики? Ами тя е голяма жена вече и е забележителна журналистка. Три години работи в Чикаго. Две от които в небезизвестния там еснафски всекидневник. Тя е добре запозната с тънкостите на професията. Намислила е да се насочи към нещо по-предизвикателно. Напуснала е нелошото си положение в Чикаго миналата седмица и тази сутрин дойде за съвет при мен. Сетих се за теб и си помислих дали би отделил необходимото време, за да я видиш и изслушаш. — Млъкна, заслуша се и след това широко се усмихна в микрофончето. — Чудесно, Едуард. Няма да съжаляваш. Какво? Ами Виктория, Виктория Уестън. Добре, отлично, всичко най-добро и на теб, Едуард. Най-най-добро. Ти го заслужаваш. Непременно ми се, обади, когато дойдеш в Ди Си. Ще пийнем по бира… Добре. Ще предам на Виктория.
	Той окачи слушалката и сияещ се обърна към Виктория. — Армстед търси хора. С готовност ще се срещне с теб. Насрочена ти е среща в Ню Йорк Рекърд за два часа утре.
	На ъгъла на Парк Авеню и 46-та улица на 16 етажа се извисяваше светлосивата сграда на издателство Армстед — малка в сравнение с постройките около нея. Сърцето на сградата, етажът, от който пулсираше живителната деятелност по всичките останали етажи, бе шестият. По-голямата част от него се заемаше от информационната зала и от репортерите на Ню Йорк Рекърд. В останалата част от него беше настанена структурата на управлението, която включваше: личния кабинет на Армстед, кабинета на секретарката му, залата за съвещания, електронните медии, два други кабинета — за рекламния директор и неговия помощник и други по-малки, остъклени помещения за отговорния редактор и неговия помощник.
	До третия ден от смъртта на Езра Джей, Армстед, временният наследник на цялата сграда, беше направил съвсем малки персонални промени. Едуард Армстед беше гласувал доста щедра пенсия на възрастничката секретарка на баща си и я беше заменил със своята собствена — Естел Ривкин. Интелигентна и енергична жена около тридесетте, с късо подстригана буйна тъмна коса и рогови очила, тя му беше служила пет години в Спешъл Проджектс. Беше преместил рекламния директор и помощника му долу в кабинетите на Спешъл Проджектс и беше изтеглил Хари Дайъц и Брус Хармстън от IV етаж тук, в съседните рекламни кабинети.
	Засега беше оставил отговорния редактор Оли Мак Алистър и помощник-отговорния редактор Джим Фийлд в техните остъклени кабинети.
	В този трети следобед след погребението, Едуард Армстед току-що беше привършил бързия си обед в кабинета си (домат и маруля с пшеничен хляб, туршия с копър, спаначена салата и диетично питие… Той бе решил да спазва диета, за да стане по-привлекателен за Ким Несбит). Извика личната си секретарка, за да отнесе картонената кутия. Докато Естел прибираше празните книжни прибори, Армстед почисти зъбите си и внимателно огледа четиридесетфутовия кабинет. Естел се спря при вратата и каза:
	— Оправя се лека-полека, мистър Армстед. — Тя посочи кабинета с широк жест.
	— Да, мисля, че вече го пооправихме — кимна Армстед.
	След излизането на секретарката, той отново зашари с очи из обширния кабинет. Седнал зад огромното дъбово бюро, Едуард се наслаждаваше на гледката. Кабинетът вече добиваше желания вид. Неговият кабинет, не на Езра Джей. Почти всичко, напомнящо за баща му, беше махнато. Най-напред — украсата по стените. През последните два дни той, Естел и един човек от обслужващия персонал на вестника бяха свалили всички рамки с любимите портрети на баща му и всички почетни свитъци и дипломи, както и френската живопис. Върху гофрираните ленени ирландски тапети вече го нямаше портретът на самозвания „Гигант“, нямаше ги петте президента на САЩ, чуждестранните царствени особи, суперзвездите на бейзбола, киното и телевизията, с които Езра Джей се беше оградил. Оставен бе да виси само един портрет на майката на Едуард с него самия — на 14-годишна възраст.
	Тъй като снимките с величията и обрамчените награди на Армстед бяха съвсем малко, той запълни празните местенца с фотографии на артисти — Джулия Камерон, Стийглиц и Стайгън. Любимите на баща му — Матис, Пикасо и Сезан замени със свои любими югославски примитивисти — Генералич, Рабузин и Лакович — безвкусна колекция от посредственици, която бе събрал при няколкото си посещения в Хлебене, Загреб и Белград.
	Армстед продължи да шари с очи из стаята. Саксиите с папратите от двете страни на плъзгащите се врати, които водеха към балкон, обърнат към Парк Авеню, бяха нови. Ултрамодерният 72-инчов телевизионен екран пред камината също бе нов. Разтегателни палмови кресла пред дъбовото бюро бяха заели местата на помпозните кожени фотьойли на баща му. По бюрото, което баща му държеше чисто и почти празно, Армстед сега бе натрупал разни сувенирчета — миниатюри от слонова кост, донесени от Токио, дребни военни фигурки от Париж, няколко малки бронзови голф трофеи от „Св. Андрюс“ и някаква древна монета в подплатена с кадифе кутийка от Масада. От по-едрите предмети само направеното по поръчка дъбово бюро на баща му запази мястото си. Тук някога цареше магическа тайнственост. Армстед не желаеше да има нищо общо с магиите.
	След кратка инспекция на своето домакинство и уют, Едуард Армстед отправи поглед към настолния си календар и внезапно почувства подтик за работа. Завещанието на баща му го беше направило извънредно чувствителен към хода на времето. Посегна към компютърния телефон с цвят на слонова кост, натисна бутона ICM, после вътрешния код за личния телефон на Хари Дайъц.
	— Хари, готов съм за съвещанието. Доведи и Брус.
	— Веднага идваме, шефе. Подготвили сме всичко.
	Няколко минути по-късно Хари Дайъц и Брус Хармстън цъфнаха на вратата. Дайъц носеше няколко папки. Армстед им посочи палмовите кресла срещу себе си. С тези хора той се чувстваше удобно. Те и секретарката му бяха единствените, на които можеше да се облегне. Но упованието и доверието му към Дайъц беше уникално и направо несравнимо.
	Дайъц беше по-високият от двамата. Отличаваше се с жълто-червеникава коса, тебеширено бледо лице, угодническа усмивка и лукави маниери. Хармстън имаше по-широко лице, със сресана назад коса, голям като патладжан нос и двойна брадичка. Нито единият, нито другият не притежаваха изобретателността на Армстед, но и двамата владееха до съвършенство способността да отгатват мислите му, дори да завършват започнатите от него изречения. Бяха агресивни и дръзки, преливащи от енергия. И двамата бяха мразили Езра Джей. Те бяха доверени на Армстед още от Чикаго. Той реши, че би трябвало да ги награди за верността им, от която тепърва щеше да има нужда.
	— Проверихте ли дневния тираж на Ню Йорк Таймс — обърна се Армстед към Дайъц.
	Дайъц намери свободно място на бюрото, сложи там папките и отвори една от тях:
	— Съгласно Одит („отдела за циркулация и тираж“), последната дневна цифра за тиража на Таймс за четири месеца е — 873255 — от абонамент и ръчна продажба.
	— А Рекърд? Каква е нашата последна цифра.
	— Приблизително 533000.
	Армстед сбърчи чело:
	— Значи трябва да наберем 350000 читатели, за да надминем Ню Йорк Таймс.
	— Толкова, шефе — каза Дайъц.
	— Гадно копеле!
	И Дайъц, и Хармстън добре разбираха, че това се отнасяше за баща му и угоднически кимнаха в съгласие. Армстед се излегна във въртящия се стол и разхлаби вратовръзката си.
	— Хм, ако искаме да задържим този вестник, трябва здраво да се захванем за работа. Взехте ли досиетата на служителите и схемите за реорганизацията?
	Дайъц тупна с ръка по папките на бюрото.
	— Ето тук.
	— О’кей, ще се заема с тях по-късно. Да започнем сега с вас двамата. Вече помислих за това. Вие и двамата ще бъдете пряко подчинени само на мен. Освен общите наредби, всичко, което ще ви кажа, трябва да се пази в абсолютна тайна. Хари, тук работата е по-голяма, много по-голяма от тази в Спешъл Проджектс, така че работата ти доста ще се поувеличи. Както винаги, ти ще бъдеш човекът, който ще доразвива и реализира моите идеи. А ти, Брус, твоята работа ще стане двойна. Искам от теб не само да бъдеш връзката ми с двестате служители от издателството, но и моя лична връзка с външния свят.
	— С удоволствие, и не толкова заради вестника, колкото заради теб самия — каза Хармстън.
	— Сега аз съм Гиганта, щастливият наследник. Искам да се отърва от имиджа си на невзрачен роднина, копие на преслорда. Искам да бъда моето собствено аз, да бъда известна личност.
	— С удоволствие приемам таза грижа — каза Хармстън ентусиазирано.
	— Ти поработи в „Обществени връзки“ в Чикаго — добави Армстед. — Имаш опита от тази работа. Погрижи се всяка моя проява, всяко мое действие да бъде добре и навреме разгласено и популяризирано. Изработи една програма, която да привлича внимание към мен и да ни гарантира престиж.
	— Това мога да направя — обеща Хармстън.
	— И не само това. Трябва да направиш всичко за вестника. Трябва да го съживим и възродим. За да го направим номер едно, трябва да дадем на хората това, което те не могат да получат от друг вестник. А как да го направим? Като търсим изключителни и само наши информации. Като търсим и изравяме уникалното и сензационното. Като се сдобиваме с това, което никой друг няма. Хари, аз и ти ще се заемем с екипа, ще реорганизираме всичко. Ще се освободим от слабите и некадърните, ще наемем млади и способни. Брус, от тебе пък искам да съживиш Спешъл Проджектс. Виж какво могат да предложат заангажираните в него. Поговори с Мак Алистър и Крътчфийлд. Също и с онова момче, криминалния репортер, който работеше за нас напоследък в Спешъл Проджектс, дето нахвърли плана за сериите ни за потайностите на международния тероризъм — сериала, който дъртият отхвърли. Кой беше този репортер?
	— Ник Ремзи — каза Хармстън.
	— Нахален мъж. Поразпитай го за някои мисли и идеи във връзка със Спешъл Проджектс. После…
	Гласът на Естел прозвуча в говорителя:
	— Мистър Армстед, при мене е млада дама, която казва, че има насрочена среща с вас за два часа. Мис Виктория Уестън. Нямам я записана…
	— Мис коя?
	— Мис Виктория Уестън. Може би… за интервю, като кандидатка за репортер?
	За момент Армстед се поучуди, но скоро се сети.
	— Да, спомням си, дъщерята на Хю Уестън. Обещах да я приема. Кажи й да почака малко.
	Армстед се отстрани от телефона и Дайъц каза:
	— Да я интервюирам ли?
	— Не, не. Това ще направя лично аз. Помниш как се отнасяше с мен Хю в Чикаго. Задължен съм му. — Той стана. — Ама вие двамата защо не се съберете с Мак Алистър и Крътчфийлд в стаята за съвещания. Поразмърдайте мозъците си. Ще дойда и аз, след като свърша с момичето.
	Армстед, седнал на дивана в своя кабинет, леко потупваше с пръсти характеристиката пред себе си и оглеждаше дъщерята на Хю Уестън, която бе седнала в крайчеца на дивана. Изненада се много, защото беше очаквал да види невръстното момиченце на Хю Уестън, а пред него стоеше жена, и то каква! Беше хубава, дългокрака дама, облечена в туиден костюм в стил Шанел и с жълто-кафяви мокасини на краката. Очите й бяха кестеняви, големи и изразителни. На устните й играеше неопределена и леко опипваща усмивка. Изглеждаше обезоръжаващо невинна — измамно и подвеждащо, помисли си той.
	— Навярно знаете, че аз и баща ви бяхме много близки — каза Армстед — аз винаги съм се възхищавал от него.
	— Той винаги ви е ценял — отговори Виктория — и продължава да ви цени. Смъртта на баща ви доста го натъжи… Тя се подвоуми. — Но от друга страна, беше сигурен, че това ще бъде добре за вас.
	Армстед прие откровенията й и й благодари с мимолетна усмивка.
	— Да, Хю е в течение. Не беше ли Фройд, който казваше, че един син не може да стане мъж, докато баща му не умре?
	— Струва ми се, чела съм го някъде.
	— Как е баща ви сега? Допада ли му новата работа?
	Тя сбърчи носле.
	— Като че ли — не много. Той е непримирим журналист, консерватор по сърце. Конфронтацията във вашингтонската преса много не му се нрави. Той съчувства на кореспондентите в Белия дом винаги, когато бива принуден да им дава сдъвканите за деня глупотевини.
	Армстед се разсмя.
	— Горкият Хю. Но това го вълнува, нали?
	— О, да. Доста.
	— И вие искате да тръгнете по неговите следи?
	— Хм, неговите крака са доста големи.
	— Но вие сте уверена, че искате да бъдете вестникарка?
	— Аз СЪМ вестникарка, мистър Армстед. Била съм такава непрекъснато, в продължение на три години. В характеристиката е написано.
	— А, характеристиката, да. Да видим. — Той разгърна листа и внимателно го прочете. После го сгъна отново. — Внушително. Солидна трудова дейност. Вие изглежда имате склонност към криминалните репортажи. Понякога това е коварна и сурова област.
	— Аз мога да бъда коварна и сурова журналистка. Аз съм упорита и, при нужда, допустимо нечестна и коварна.
	И измамно невинна, реши за себе си Армстед и му стана приятно.
	— Мой модел и пример в живота винаги е била Нели Блай — продължи Виктория.
	— Дребната женица, която обиколи света за осемдесет дни през… Кога беше?
	— През 1889. И направи това за седемдесет и два дни. Направи го за Пулицъровия Ню Йорк Уърлд. Тръгнала с един кораб на име Огуста Виктория — … хм, Виктория… винаги съм мислила, че това е добра поличба за мен.
	— И е, наистина — каза Армстед с поредна усмивка. Той беше очарован от красотата и откровеността на тази жена. — От този момент вие сте на работа в Ню Йорк Рекърд.
	— Не се шегувате, нали? — Виктория скочи и едва не го разцелува от радост. — Чудесно, мистър Армстед. Обещавам ви, че няма да съжалявате.
	— Очаквам големи работи от вас. — Армстед се изправи на крака и тя бързо застана до него.
	— Можем да си позволим още един криминален репортер — каза Армстед. — Особено пък жена. Тримата, които имаме, са мъже. Най-добрият от тях е Ник Ремзи.
	— Чела съм негови работи. Изумително добър е.
	— Когато не е пиян — уточни Армстед. — Едно малко съревнование помежду ви може да му подейства отрезвително.
	Той я поведе през стаята.
	— Ще започнете утре, точно в девет. Срещнете се с мисис Кроу, началничката на личния състав. Тя ще ви уведоми за заплатата ви, която, надявам се, ще ви задоволи. След това ще ви заведе при Оли Мак Алистър, който ще ви определи бюро. А сега направо ще ви заведа в съседната стая, за да ви запозная с Оли, помощника му и с още двама началници на отдели. Искам да ги запозная с първия човек, който наех като репортер в Рекърд. Така че сама виждате — интересът ми към вас не е малък. Утре обаче никакви задачи и назначения. Искам да прекарате деня с Ник Ремзи, Той ще ви покаже туй-онуй и ще ви ориентира.
	На вратата на стаята за съвещания Армстед я спря:
	— Много ми е любопитно — каза той — Нели Блай носила ли е пистолет?
	Виктория се изненада от въпроса.
	— Ами… Не знам.
	— Като се има предвид работата, която е вършила, трябва да е носила. Запитайте Ник Ремзи, като се срещнете утре. Той не може да не знае. Самият той навярно носи пистолет. А и вие, ако бъдете криминален репортер, също ще трябва да носите.
	На следващата сутрин ентусиазмът на Виктория Уестън бе временно поохладен от неизбежните формалности при всяко постъпване на работа. Срещата с мисис Кроу беше доста продължителна. Трябваше всичко да се уточни — от заплатата, до здравните и обществени осигуровки. Беше малко преди пладне, когато влезе в кабинета на Оли Мак Алистър — отговорният редактор. Той беше начумерен дългуч, около шейсетте. Когато се запозна с него предния ден, Виктория се понатъжи, защото помисли, че Оли не я хареса, но впоследствие, а сега окончателно, разбра, че киселият му вид бе негово постоянно изражение.
	Мак Алистър съсредоточено разчиташе някакви ленти от телепринтера. Още с влизането й, той посочи с ръка към един стол.
	След две минути привърши.
	— Оправихте ли всичко, мис Уестън?
	— Струва ми се, че да — каза тя. — Казаха ми, че ще се срещна с Ник Ремзи. Той щял да ми покаже туй-онуй и ще ме ориентира, ако това изобщо означава нещо.
	— Да, означава. Това значи, че той ще ви покаже къде са тоалетните и защо не бива да си губите времето да работите във вестник. Но да го повикам.
	Мак Алистър се опита около минута да се свърже по телефона с Ремзи, но не успя. Погледна часовника на стената и заклати глава. Беше почти 12 без четвърт.
	— Трябваше да се сетя, че по това време той вече е излязъл. Ник винаги бърза за Пи Джей Кларкс, за да може да избегне опашката по обяд в бара. След това отсяда на няколко други запоя, което значи, че до три часа няма да можете да го видите.
	— Не е ли по задачи? — изненада се Виктория.
	— Не е, засега. Когато работи, той работи като вол, но когато не работи, не върши абсолютно нищо.
	— Нещо да ми възложите дотогава, мистър Мак Алистър?
	— Да обядвате. Време е за обяд, така че — обядвайте. След това имате свободно време — вие сте от скоро в Ню Йорк, нали, Виктория? Ако е така, имате доста неща да вършите.
	— Снощи се срещнах с мои приятелки — каза Виктория. — Една от тях ми каза, че знае едно апартаментче, което току-що се било освободило. Ще трябва да отида и да го разгледам.
	— Разгледайте го — каза Мак Алистър. До три часа няма да бъдете необходима.
	Виктория скочи на крака.
	— Трябваше да ми се определи бюро.
	— Да, разбира се — каза отговорният редактор. Придружи я до вратата, отвори и хвърли поглед към безбройните бюра в огромния хангар на новинарската зала. Половината от тях бяха заети.
	— Никога не съм виждала толкова бюра — каза момичето с нарастващо вълнение.
	— Двеста са — поясни Мак Алистър, а залата е повече от четиристотин и петдесет квадратни метра… — Той обходи с поглед залата. — Погледнете тази редица отляво, май че е десетото по реда. Не може да не го видите. То е единственото свободно бюро. Това е отделът, където вероятно ще започнем с вас и където може би ще хвърлите котва. А сега отивайте да обядвате, мис Уестън.
	Почувствала се вътрешна вече, Виктория стисна презрамката на чантичката си и закрачи покрай редицата бюра. Насядали по тях млади репортери с усмивки следяха движенията й, но тя смело и наперено премина покрай тези учудени погледи и стигна до свободното бюро. То беше кафяво, изработено бе от някакъв метал. Отгоре му имаше телефон, няколко телефонни указатели („входящи“ и „изходящи“) и поставки за вестници.
	Доволна, че си има свое работно място, Виктория Уестън вече можеше да отиде на обяд, след това да огледа апартамента и да се срещне със странния и неуловим Ник Ремзи.
	Тя се върна на бюрото си в Рекърд към два и половина с надеждата, че Ник Ремзи е вече там. Но него го нямаше.
	Само дето толкова беше бързала. Но пък свърши доста работа: налапа набързо един хамбургер, взе такси и отиде в Уест Севънти Търд Стрийт, където една нейна приятелка я чакаше, за да й покаже свободния апартамент. Той се състоеше от всекидневна и малка кухня. Беше модерно мебелиран и току-що изчистен. Виктория набързо подписа договора за наема и даде предплата на хазайката.
	Виктория спря задъхана до бюрото си и потърси с очи Ник Ремзи в огромната зала. Нямаше и понятие как изглежда. Накрая реши, че той сам ще я потърси и се захвана с бюрото си. Попълни някои заявки и искания. Изрови след това пудриера от чантичката си и опресни грима си. После се зачете в сутрешния брой на Ню Йорк Рекърд, който бе взела от купчината във фоайето пред новинарската зала.
	Отмина новините от Средния изток и други чуждестранни новини. Хвърли бегъл поглед на вътрешните новини от Вашингтон Д.С. Забеляза името на баща си в една статия и реши, че след работа трябва да му се обади. Спря вниманието си на новините от Ню Йорк. Главната атракция тук изглежда беше престъпността, и то убийствата. Само няколко статийки за някакви рушвети в правителствените среди нарушаваха това еднообразие от престъпни истории.
	Беше изцяло погълната от този безкраен парад на ужасите, когато почувства нечия ръка на рамото си.
	Тя го чу, преди да го види.
	— Мис Нели Блай, предполагам. — В гласа му звучеше нотка на подигравка.
	Виктория се обърна и го погледна. Той добави:
	— Аз съм Ник Ремзи, на ваше разположение.
	Тя стана, препъвайки се в погледа и вида му. Беше очаквала, че най-добрият репортер-криминалист на Армстед ще е нещо като копой или къртица. А пред нея беше един позастаряваш колега, но с явно продължаващ успех сред младите момичета. Беше около шест фута висок, не много строен, със закръглени рамене. Лицето му бе някак издължено, скулесто и излъчваше забавен цинизъм. Тъмната му коса беше сресана встрани. Един непокорен кичур бе щръкнал отзад. Очите му бяха сини, прекрасни сини очи, създадени да подкосяват и размекват краката на жените. Облечен бе в кестеняв пуловер и широк панталон от рипсено кадифе. „Трябва да е около 40“ — помисли си Виктория, докато се бореше с аромата на силния му дезодорант.
	— Аз съм Вики, Вики Уестън, — каза тя, опитвайки се да овладее гласа си.
	— О, значи не сте Нели? Между другото — тя никога не е носила.
	— Какво? — запита неразбиращо Виктория.
	— Пистолет. Нели Блай никога не е носила пистолет. Вие също няма да носите, освен ако имате слабост да стреляте по бездомни котки. Казаха ми, че сте назначена като младши криминален репортер. Единственото страшилище, с което ще се срещате, е Ма Бел. Телефонът е нашето оръжие. Имам нареждане да ви въведа в работата днес.
	— Моят глас звучи добре по телефона. Това ще помогне ли, мистър Ремзи?
	— Това ще ви донесе много предложения за срещи. А сега първата стъпка във въвеждането. Името ми е Ник.
	— О’кей, Ник.
	— Ето ви вече въведена. — Той погледна часовника си. — Имаме на разположение два часа. Струва ми се, най-добре ще ги оползотворим, като ви разведа и ви покажа туй-онуй: къде се намира женската стая, как да стигнете до машината за кола и как незабелязано да се промъкнете до бюрото си, ако махмурлукът забави идването ви на работа.
	— Звучи великолепно.
	— Не е необходимо да се движите близо до мен — каза той. — Ясно виждам, че не можете да понасяте освежителния дезодорант. Нека бъдем откровени помежду си. Пийнах си… и то доста.
	— Добре ли сте?
	— Попрекалих с освежителния дезодорант — каза той. — Но под вашия хладен и откровен поглед чувствам, че бързо изтрезнявам. — Хвана я под ръка. — Хайде, да започнем нашата съдбоносна одисея тук от информационната зала… „Където пулсира животът на един голям градски вестник“… както пише по книгите. Готова ли сте, Вики?
	— Готова съм, Ник.
	Разведе я из безкрайната зала, като я представи на невзрачна група от старателни репортери и редактори (най-вече мъже) и се опита да й разясни организацията на работата. Много малко от казаното беше ново за нея. Всичко съвсем приличаше на еснафския вестник в Чикаго, само че тук то беше повече, много повече.
	Ремзи й посочи местата и бюрата на редакторите на Метрополията и тези на националните и чуждестранните репортери. Показа й също преградените бюра на репортерите по спорта, финансите и културата. Минаха покрай редактори, които сортираха рекламни заявки и преглеждаха папки със сбити указания и чернови за предстоящи събития. Влязоха в информационния център, където 35 телепринтери с трясък бълваха новини от целия свят. В голямата си част тези новини бяха от специални кореспонденти на Рекърд. Потокът от думи, който заливаше стаята, просто зашемети Виктория.
	— Колко ли думи тук се сипят ежедневно? — учуди се тя.
	— От телепринтерите ли само или и това, което постъпва от местните репортери, от дирекцията на полицията, от общината и въобще?
	— Въобще.
	— Около 1 750 000 думи всеки 24 часа. Ние записваме около 1250000 от тези думи.
	Виктория въздъхна:
	— Та как бих могла да възприема толкова думи?
	— Работата е в това не колко, а какво възприемаш — каза Ремзи. — Ако правиш това като криминален репортер, думите, които те интересуват, сами ще намерят път към съзнанието ти, по-голямата част от тях. Не се безпокой.
	Ник и Виктория обходиха цялата сграда — отдел след отдел, служба след служба. Минаха през рекламата с нейните 250 служители, през деловодството с безкрайните редици от папки и клипове, през справочната библиотека с хилядите й книги, през кабинетите на фоторедакторите, и най-после през наборния отдел, където отделните материали излизаха на ленти от компютри, нарязваха се, лепяха се на картони и, след като се покриваха с плаки, електронно се фотографираха.
	На излизане от наборния отдел Ремзи се обърна към Виктория:
	— Това е, стига толкова — каза той и погледна часовника си. — Наближава шест, трябва да те оставя сега. Имам делова среща. След 15 минути трябва да бъда в Оук Бар на Пласа.
	— Благодаря ти за великолепната разходка, Ник — каза Виктория.
	Палейки цигара преди да тръгне, той се подвоуми:
	— Какво ще правиш сега?
	— Предполагам, че ще направя някои покупки и ще ги занеса в новия си апартамент, за да си приготвя нещо за ядене.
	— Мисля, че би могла да направиш нещо повече от това в първата си вечер в Ню Йорк.
	— Като какво?
	— Като… да вечеряш с твоя ментор например. Аз бих бил свободен, ако и ти решиш да бъдеш.
	Лицето й се оживи:
	— Нямам нищо против, но всеки за своя сметка.
	— Тъй като аз възнамерявам да пийна малко, нека бъде за сметката на Армстед. Довиждане до осем и половина на Оук Руум на Пласа. Не носи бележник, за да можем спокойно да си стискаме ръцете.
	Не си стискаха ръцете. Виктория се убеди, че това бе невъзможно, защото, докато седяха на запазената маса в задната част на Оук Руум, и двете ръце на Ник бяха заети с други работи. Дясната му ръка нито за миг не остана без чашата джин с тоник, а лявата — непрекъснато държеше цигара.
	Малко й беше чоглаво, но се чувстваше добре в присъствието на този привлекателен мъж. Той беше определено разпуснат и определено циничен — едно живо въплъщение на Сидни Артън, въображаем и мечтан герой от нейната младост. Неспокойствието й нарасна при мисълта, че той може да поиска нещо от нея, а тя съвсем не беше наясно как трябва да реагира. Но Ремзи не си позволи нищо такова. Той дори не седна близо до нея, и това в известна степен я разочарова.
	Виктория беше нервна и говореше повече от обичайното за нея. Със сядането тя заговори за плащането на наема и осигурителните вноски, за новия си апартамент, преди още да е получила ключа от хазайката. Нямало време да се прави кой знае какво, но все пак тя му разказа подробностите по разопаковането на багажа, описа му радостния телефонен разговор с баща си във Вашингтон Д.С. и как му се похвалила, че е получила назначението в Рекърд. Разказа му и за обстойния разговор с майка си в Евънстън. Майка й обаче реагирала раздразнено: „Не ще и съмнение, че се радвам, щом ти е приятно, но добре знаеш, че аз винаги съм се надявала ти да се измъкнеш от този вестникарски бизнес“. Помолила майка си да опакова и изпрати в Ню Йорк дрехи, книги и всичко нейно от там. Изкъпала се набързо, преоблякла се, взела такси и ето я в Пласа.
	Единствената реакция на Ремзи по отношение на тези дрънканици беше:
	— Ти май не обичаш много майка си?
	— А, обичам я, разбира се. Човек не може да не обича майка си, но не много. Тя е убедена, че съм се метнала на баща си и това я дразни.
	— А ти как мислиш? Метнала ли си се на него?
	— Надявам се — каза тя чистосърдечно.
	— Хм, майка ти има право.
	— Право в какво?
	— В това, че вестникарската професия е ужасно нещо, че тя не е място за порядъчна млада жена. Тя прави човека непочтен, двуличен и неморален. Кара го да забравя, че хората са човешки същества с човешки чувства. И заменя истината с измислици. Как, дявол да го вземе, попадна и ти в тази джунгла?
	Под фриволния му маниер прозираше леко раздразнение. Тя се възползва от това, реши да прикрие собственото си негодувание и умишлено се впусна да разказва най-интересното от биографията си. Баща й, неговите подвизи и верните му приятели, разбира се, най-много й били повлияли. Но дори и без тяхното влияние, тя винаги се била възхищавала от вестникарите, от техните забележителни и сензационни репортажи, от романтиката на тази работа. Учила пет години в Северозападния университет. Работила във вестника на своя колеж и била най-добрата там. След като се дипломирала по журналистика, започнала работа в един седмичник. Оттогава досега била работила само в информационни екипи.
	— А време за любов нямаше ли? — запита я Ремзи.
	— Имаше, но това не е твоя работа.
	— С вестникари ли?
	— Не, но…
	— Е, хайде, не ми казвай — съгласи се Ник. — И журналистите, като актьорите, са всеотдайни и много се увличат. Както казва Уилсън Майзнър, „В големите любовни истории, които познавам, винаги е бил замесен актьор, без насрещно участие и помощ“.
	Тя си помисли какво ли би представлявала една нейна любовна връзка с вестникар, с човек с нейната мисловност и манталитет — като Ник Ремзи например. В живота си тя бе имала четири кратки любовни връзки, ако изобщо можеха да се нарекат така за онази възраст. Първата бе в гимназията, когато се прости със своята девственост. Втората и третата — в колежа. В тях като че ли искаше да открие и провери забравеното и приятното в любовта (в единия случай до известна степен беше забавно, когато бяха в леглото, но той като цяло не беше особено забавен). Последната, за която спомена на баща си, беше с един семеен юрист, когото бе интервюирала за вестника си. Беше й предложил безрезервната си любов и беше обещал да напусне жена си, но беше невъзможен егоист и въобще нямаше намерение да се развежда.
	Независимо от приказките на Ник Ремзи, нима един вестникар би могъл да бъде по-лош?
	Келнерът дойде с поредното питие на Ремзи и прекъсна мислите й. Ремзи взе чашата и я вдигна като за тост към нея.
	— И още веднъж, както казва Уилсън Майзнър, „Аз съм стилист, и най-хубавото изречение, което съм чул е «това е за сметка на заведението»“.
	Ремзи не обърна внимание на салатите, сервирани на масата. Само пиеше. Виктория, която отначало бе много гладна, сега позагуби апетита си.
	Вдигна вилица и лаконично запита:
	— Кой беше този Уилсън Майзнър?
	— Кой беше Уилсън Майзнър ли? — повтори Ремзи малко неопределено, явно повлиян от алкохола. — Това, това е въпрос… на който трудно може да се отговори. Той беше писател, комарджия… и какво ли не. Преди всичко — беше ум. Беше цинично откровен и прям, ето защо го обичам. Той не стигна потенциалните възможности, което е още една причина да го обичам. Веднъж казал на един дребен неудачник „Ти си мишка, която се мъчи да стане плъх“.
	Виктория несдържано се разсмя. После отново се захвана с чинията си.
	— А твоите любовни похождения?
	— Без коментари.
	— Не е честно.
	— Аз нямам любовни похождения — каза той. — Само сексуални. В моя лексикон „любов“ е само четирибуквена дума. Не искай от мен да говоря за нерадостното си минало. Ако някога ти се стори, че ставам за любов — забрави го.
	— Не се безпокой, няма такава опасност.
	— Любов и новини за мен са само думи.
	Бодвайки от салатата си, тя го наблюдаваше с ъгъла на окото си. Той упорито продължаваше да се налива.
	— След като толкова мразиш журналистиката — каза тя, — как стана така, че попадна в нея?
	— Курвата как става курва? — попита той.
	— Това не е отговор.
	— А твоето пък не е въпрос.
	— Мисълта ми е, че нещо навярно насила те е докарало в журналистиката. Какво те принуди да се захванеш с нея?
	— Това вече е въпрос — отсече Ремзи, остави чашата си и започна механично да консумира салатата. — Роден съм в Оукланд — каза той. — Познаваш ли някой друг, роден там?
	— Не — отговори Виктория. — Всичко, което знам за Оукланд е това, което Гертруд Стейн казва — „Когато стигнеш там, вече няма друго «там»“.
	Ремзи я погледна с респект.
	— Точно така е — каза той, учуден от познанията й.
	После се концентрира върху салатата си, давайки вид, че се мъчи да събере мислите си.
	— По спорта хич ме нямаше, но пишех добре. Това не беше наследство от родителите ми — те държаха магазин за дрехи. Писането при мен беше природен дар. Възнамерявах да пиша книги. Струваше ми се, че писателите живеят добре и са независими, но след двегодишно обучение в един подготвителен колеж взех диплома за постъпване във факултета по журналистика към Университета в Уисконсин. И така започна моето падение.
	Прибраха чиниите от салатата и им сервираха агнешко с пресни картофи и зелен грах. Ремзи продължи да пие, загледан в храната си.
	След малко се сети за събеседничката си.
	— Докъде бях стигнал? — запита той.
	— До Медисън, Уискънсин.
	— Да. Пишех специални статии в Дейли Кардинал. Правех го много талантливо, премного. В едно списание в Ню Йорк… забравих му името… ме взеха като независим журналист. Написах едно изобличително експозе за големите десет във футбола. Казах ли ти, че беше разобличително експозето?
	— Тъкмо се канеше да го направиш.
	— Беше много добра работа. Заради нея Ню Йорк Таймс ме нае: сензационни статии, подзаглавия… В резултат Гигантът Езра Джей Армстед ми предложи повече пари и оттогава съм в Рекърд.
	— Е, и какво лошо има в това — запита Виктория.
	— Книгите — смънка Ремзи. — Винаги съм искал да пиша книги.
	— И защо не пишеш?
	— Писах. Написах една.
	— Написал си? — изненада се тя. — Ти си писал книга, която е била публикувана. На каква тема?
	— Роман за Русо. Не Жан Жак. Анри, Анри Русо. Френски художник примитивист, починал 1910 година. Един истински примитивист, финансов инспектор и пощаджия, който в последствие станал художник.
	— Бих желала да я прочета. Как се казва?
	— „Пощальонът звъни винаги два пъти“. Не, шегувам се… много важно как се казва!
	— Искам да я прочета, Ник.
	— Няма я. Дори в специалните книжарници. 344 екземпляра — всичко продадено.
	— Защо не напишеш друга?
	— При такъв шамар, ти би ли написала?
	Виктория енергично кимна с глава:
	— Бих, ако това е, което искам да върша, това, към което се стремя.
	Той се опита да се разсмее.
	— Би. Романтична мечтателка. За теб дори вестниците са романтика. Ти си въобразяваш, че на всеки ъгъл те очаква Голямата сензация, Големият подвиг. Тайни срещи и потресаващи новини. Това е твоето верую, нали?
	— Да, и това е, в което аз вярвам. Мисля, че работата в един вестник е едно от малкото останали романтични неща в този свят.
	— Душичке, живеем в изключително напрегнато, изключително комерческо време. Скоро безгрижният ти девически смях ще секне. Вестниците някога може би са били романтика. В младостта на твоя баща, може би. Времето на филцовите шапки, на древната пишеща машина Ъндърууд, на изписаните моливчета, на подмолните мрежи, на напрежението… На извънредните сензационни издания. Гълъбче, този свят е мъртъв. Няма го вече. Отживя времето си, както такситата на хергелетата. Знаеш ли какво представлява вестникът днес? Нещо, което човек чете само ако е пропуснал снощната телевизия. Купища думи, удавени в крещящи реклами. Няма ги пишещите машини, изписаните моливчета, няма го хъса. Само една електронна машинария, претъпкана с компютри и магнати. Една огромна скука, без никакви перспективи. Повярвай ми, послушай ме. Спести си горчивата тъга и разочарованието.
	— Струва ми се, че грешиш.
	— Заради теб… дано, дано да греша. — Той даде знак на един преминаващ келнер и му показа празната си чаша.
	— Още една на изпроводяк — провикна се той. Обърна се и срещна суровия и поглед.
	— Ник — каза тя, — защо пиеш толкова много?
	Разкривена усмивка заигра по лицето му.
	— Не знам. Ти си репортер, ти ще кажеш.
	На следващата сутрин Виктория Уестън отрано бе заела мястото си зад бюрото и продължаваше да мисли за Ник Ремзи, когато чу името си по високоговорителя. Викаше я отговорният редактор. Грабна бележника и химикалката и се отправи към кабинета на Оли Мак Алистър.
	Без да отклони вниманието си от папката пред себе си, той покани Виктория да седне на един стол.
	— Първата ви задача — каза той.
	— Готова съм — показа му бележника и химикалката си, учудена каква би могла да бъде тази задача.
	— След като Едуард Армстед пое вестника, имахме малко време да решим към какви криминални истории да ви насочим. Но за да не стоите без работа, тук имаме някои новини, по които трябва да се поработи. Особено една, с която искаме да се заемем още сега.
	Виктория слушаше с внимание. Мак Алистър вдигна очи.
	— Да сте чували за Сем Ингър?
	— Та кой не е чувал за него? Дето уби онези дечица.
	— Той ще умре на електрическия стол в затвора Грийн Хевън след два дни. Тъй като отзвукът на неговото престъпление сред обществеността (едно от най-ужасните престъпления, за които съм слушал) е изключително голям, ние смятаме, че интересът към това как Ингър ще прекара последния си ден е много голям. Особено сега, след като у нас се възстанови смъртното наказание. Той ще бъде един от първите осъдени, чиято съдба вече е предрешена от този нов закон. На нас ни е нужен един колоритен репортаж — седи си човек в килията на Дет Роу с ясното съзнание, че скоро ще изчезне от лицето на земята! Как прекарва последните си мигове? Какво прави през малкото останало му време? За какво мисли? Разбирате ли в какво се състои работата?
	— Разбирам.
	— Дали близката смърт всява страх у такива скотове като Ингър, на нас не ни е известно. Това искаме да узнаем. За нещастие, всички ние от вестника не бяхме допуснати до интервю. С Ингър не можем пряко да се свържем, но, както се оказа, можем да стигнем до него посредством друг човек.
	— Не ми е много ясно — смело призна Виктория.
	— Ще ви се изясни, ей сега — каза Мак Алистър. — Тук в Рекърд имаме консултанти и съветници във всички области. Имаме хора от общината, от прокуратурата, от конгреса. — Той млъкна, за да заостри вниманието на Виктория, — имаме хора дори от престъпния свят.
	Виктория не се изненада. Забеляза обаче, че Мак Алистър цели ефект и каза:
	— Така ли? Не е ли много опасно за тях да следят другарите си?
	— Да, опасно е, макар че те рядко информират за важни неща. Те са хора, на които винаги им трябват пари. На нас, разбира се, винаги пускат по нещо дребно, за което са сигурни, че няма да им донесе неприятности. Та един от нашите най-продуктивни и ценни съветници от престъпния свят е мъж на име Гус Пейгъноу. Името говори ли ви нещо?
	— Мисля, че не.
	— Може би защото историята с Гус Пейгъноу е местна, а вие по това време сте била в Чикаго. Преди три години Пейгъноу беше престъпник номер едно, не убиец — крадец. Една вечер касиерът на един хотел в парка на Пето Авеню бил пресрещнат и ограбен.
	Виктория неспокойно се размърда.
	— Точно когато крадецът се опитал да избяга, пристигнала полицейска кола и двама от най-добрите полицаи в града изскочили от нея. Крадецът открил стрелба, убил и двамата и избягал. Знаете как реагира полицията при убийство на неин служител. Пускат широка мрежа агенти. Задържали много подозрителни, между които и Гус Пейгъноу. Почти веднага трима свидетели го посочили като убиец на полицаите. Той отрекъл, жалвал се, че е невинен. В крайна сметка всеки закоравял престъпник прави така. И Пейгъноу беше съден, признат за виновен и получи смъртно наказание. Тикнаха го в затвора Грийн Хевън Корекшънъл Факулти. Оттам той продължил да настоява и доказва своята невинност. Въпреки че бил необразован, той обичал да чете и започнал да се рови и изучава законите. Започнал след това да трупа апелативни молби и да пише писма до всички нюйоркски вестници. Тук в Рекърд се трогнахме от неговите писма и решихме нашите юристи да се заемат с един негов апел. Като резултат нещата се проточиха и екзекуцията беше отлагана няколко пъти. Най-после Пейгъноу загуби, и датата на екзекуцията беше окончателно определена. Той се готвел вече за срещата си със Св. Петър, когато задържали още един човек за убийство в Атланта. Той се признал за виновен и в убийствата, в които Пейгъноу бил обвинен. Истинският убиец много приличал на Пейгъноу и грешката на свидетелите била установена. И така, Пейгъноу беше освободен от затвора и отново стана свободен човек.
	— И сега работи за вас?
	— Да. То стана съвсем просто. Известно време след излизането си от затвора, той дойде при нас, вероятно да ни благодари за помощта, която му оказахме при обжалването. В действителност обаче му трябваха пари. Готов беше да се върне към престъпните среди, към дребните престъпления, но кражбите ставаха все по-редки и по-трудни, и той реши да постъпи при нас като информатор. Бяхме доста предпазливи и подозрителни към желанието му. Едва ли можеше да се разчита на него. Дайъц обаче го считаше за много опитен в уличния живот и ни нареди да му дадем възможност. И го взехме — пробно. Повечето от доносите му бяха незначителни, без особена стойност, но скоро телефонните му обаждания ни насочиха към доста значителни историйки. И го оставихме за постоянно.
	— Той какво общо има със Сем Ингър? — запита Виктория.
	— Пейгъноу се е познавал с Ингър още преди и двамата да попаднат в Грийн Хевън. Не знам колко е важно това! По-важното е, че Ингър сега е в килията на Дет Роу, в която е бил Гус Пейгъноу, преди да го оправдаят и освободят.
	Мак Алистър изчака реакцията на Виктория, което стана почти веднага.
	— Значи, след като не можем да стигнем до Ингър и да видим как се чувства той преди екзекуцията, можем да разберем това от Пейгъноу, който е изживял същото?
	— Точно така. Вземете материалите от Пейгъноу и пишете за Ингър.
	— Кога мога да се срещна с Гус Пейгъноу?
	— Всеки момент. Той е на път за тук. Вече знае какво искаме от него. Можете да разговаряте в съвещателната зала. Ето ви папката с документи по престъплението на Ингър. Запознайте се с тях. Щом привършите с Пейгъноу, сядайте и пишете репортажа. Не повече от 800 думи. Трябва да ми го предадете днес следобед.
	Той посочи към страничната врата.
	— Късмет и успех, младо момиче.
	Гус Пейгъноу се оказа строен и елегантен, все още млад човек, може би около 35. Изглеждаше като слязъл от гангстерските филми на Едуард Г. Робинсън. Беше 5 фута и 11 инча висок, в плътно прилепнал раиран шевиотен костюм и обувки от кожа. Имаше закръглена глава с къдрава черна коса, разположени наблизо очи, дълъг, орлов нос, месести устни и сипаничави страни. Той наистина владееше маниера на улицата. Разбираше и от книги и беше доста приказлив.
	Като видя Виктория, той свали филцовата си шапка с извита периферия, внимателно я сложи на кръглата маса за съвещания и леко се поклони на дамата.
	— Аз съм Гус Пейгъноу — каза той. — Вие сте първата хубавица, която виждам в този вестник.
	— Благодаря, мистър Пейгъноу. — Виктория се разположи на един дървен стол.
	Въпреки че столовете около масата бяха осем, Пейгъноу седна на този до Виктория.
	— Значи вие ще пишете за Сем Ингър? — попита той. — И за това как човек се готви да умре?
	— Как се чувства в очакване на електрическия стол и какво представлява една килия в Дет Роу.
	— Не можете да стигнете до Ингър и искате аз да ви кажа какво е там?
	— Точно така.
	— Казали са ви, че аз бях в Дет Роу почти до самото включване на електрическия стол? Знаете за това, нали? — Мистър Мак Алистър ми разказа.
	— Ингър е в килията, в която бях аз. О’кей. Но моите изживявания там бяха само мои, не бих могъл да ви кажа точно какво чувства Ингър. Моят случай бе особен. Аз бях там, за да опера пешкира и единственото, за което можех да мисля, беше, че трябваше да се опека на стола за нещо, което не бях извършил. Протестирах, роптаех с цялата си сила. Случаят с Ингър е съвсем друг. Той, в края на краищата, призна това, което е направил. Сигурно знаете какво е направил.
	Виктория тупна по папката на масата:
	— Прочетох това, което Рекърд е писал по процеса.
	Пейгъноу поклати глава.
	— Съвършена лудост, адски гадно. Той се среща с тази жена… как й беше името…
	— Керълайн.
	— Да, Керълайн, учителката. Ингър излиза с нея два пъти, но тя го намира за твърде особен и странен и започва да го отбягва. Не отговаря на обажданията му и не приема посещенията му. Той я вижда една вечер да се среща с друг и пощурява от гняв. На следващия ден отива в училището й, влиза в класната стая, където тя има урок по английски с шест малцинствени малчугана… Шест малки дечица, осем-девет годишни, едно момче и пет момичета… застрелва Керълайн на място, после се обръща към децата и убива и шестте.
	— Знам всичко това — каза Виктория.
	Без да обръща внимание на думите й, Пейгъноу продължи:
	— Бил се укрил, но след няколко дни някой го забелязал. — Пейгъноу отново разклати глава. — Влезе в Грийн Хевън след моето излизане. Дървеняците и нищожествата като него петнят нашето име.
	— Какво ще кажете за живота му там? Как живее? Как прекарва времето си?
	Пейгъноу изчака Виктория да извади бележника и писалката си и започна:
	— Дет Роу е на третия етаж на Хоспитъл Сегрегейшън Билдинг. Тя всъщност се нарича галерия К. Килията, в която бях аз, в която е Ингър… ами какво да ви кажа за нея? Килия като килия. Виждали сте безброй такива по филмите.
	— Да, но искам вие да ми я опишете.
	— Малка, мрачна стаичка, с едно нарче. Има тоалетно гърне, на което може да се сяда. На едната стена има умивалник с шадраванче. Има шпионка на тавана, за да може часовият да проверява от време на време какво става вътре. Обитателят на такава килия е лишен от това, което другите имат.
	— Което значи?
	— Което значи, че не се храни в столовата с останалите. Дажбите си получава в килията. Може да получи цигари, но не и кибрит. Ако иска да запали, часовият му подава огън. Постоянно си придърпва гащите, защото не му се полага колан. Същото е и с обувките — няма връзки. Може да поиска самобръсначка, която след бръсненето трябва незабавно да върне.
	— Охраната не разрешава ли да се излиза от килията?
	— По един час на ден, за гимнастика, и когато има посещения.
	— Разрешени ли са посещенията? — запита Виктория.
	— Старата ме посещаваше, по-голямата ми сестра — също. Адвокатът ми, един лекар и свещеникът на старата. За всеки друг е нужно специално разрешение от съда.
	— Как си прекарвахте времето, мистър Пейгъноу? Мисълта ми е, в дните преди датата на вашата екзекуция.
	— Аз ли? При мен беше съвсем друго. Аз четях книги, най-вече — по право. Постоянно пишех изложения, апелации и писма до пресата. Не ми оставаше време за нищо друго. Но Сем Ингър е съвсем друг човек — той едва ли ще отвори книга или пък драсне някой ред.
	— Вестници би ли прочел?
	— Вестници не се разрешават. Предполагам, че той през цялото време гледа телевизия.
	— Телевизия? Искате да кажете, че е разрешено да гледат телевизия?
	— Да, разбира се, не ви ли казах? Грийн Хевън е, така да се каже, цивилизован зандан. Но Ингър никога няма да разбере какво ще стане накрая с любимите му герои от сериалите.
	Той се ухили на Виктория, която на свой ред се опита да отвърне с усмивка. Докато тя записваше, Пейгъноу се опита де прецени достойнствата й.
	Виктория привършваше бележките си и той хитро каза:
	— Разбира се, аз не ви казах ВСИЧКО, което правех в свободното си време.
	Тя сбърчи чело.
	— Струва ми се, че не ви разбирам. Нали не сте имали свободно време?
	— Намираше се малко — каза той тайнствено. — Имате ли нещо против, ако запаля една цигара?
	Виктория пробута пепелника към него, той поднесе запалката към цигарата си, смукна дълбоко дима, като че ли обмисляше какво да каже, и най-после изплю камъчето:
	— Да ви кажа ли най-интересното? Аз можех да го измъкна оттам.
	— Да измъкнете кого?
	— Ингър, Сем Ингър. Можех да го отърва от затвора, да го спася в последния момент преди да се е изправил на стола, но не го направих, защото той не заслужава да живее. Човек, убил шест невинни дечица, такъв човек заслужава да умре. Но аз можех да го измъкна, ако исках.
	— Как?
	Пейгъноу поразмисли, извади цигарата от устата си и смигна на Виктория.
	— Но ще си остане между нас, нали? — каза той тихо. — Това не бива да се публикува. Мога ли да разчитам на вашата дума?
	— Можете — каза тя учудена.
	— Ще ви кажа нещо, което никой не знае, дори Ингър. Мога да ви се доверя, нали?
	— Разбира се.
	— Добре, ще ви кажа.
	Той я изчака да остави бележника и молива си и забързано заговори отново.
	Два часа по-късно, точно преди обед, Виктория седеше като истукан пред бюрото на Оли Мак Алистър и напрегнато се стараеше да долови реакции по лицето му, докато той четеше репортажа за килията на Сем Ингър в Дет Роу.
	Отговорният редактор бе цар на прикритите реакции. Нито мускул не потрепна по лицето му. Прочете репортажа на Виктория докрай и го остави.
	— Разбира се, добре е написано — каза той. — Но…
	„Но-то“ застрашително увисна във въздуха.
	— Не знам — заключи Мак Алистър. — В основата си материалът е слаб. Липсва му човешката информация.
	— Това е всичко, което получих от Пейгъноу — каза Виктория, отбранявайки се. — Информацията му беше съвсем недостатъчна. Той почти не е познавал Сем Ингър. Килията им пък… Пребиваването в нея за двамата е било съвсем различно. Пейгъноу умее, опитен е, но той просто нямаше какво повече да ми каже. Най-любопитната му и ценна информация беше нещо, от което не можем да се възползваме.
	— Не можем? Защо не?
	— Пейгъноу каза, че то не бива да се публикува — каза ми го с условие да бъде „Оф дъ Рекърд“*. Накара ме да обещая, че няма да пиша за него.
	[* Извън вестника (анг.) — Б.пр.]
	— Обещахте да не пишете за какво? — запита кротко Мак Алистър.
	— За тайния тунел, който е прокопан под строго охраняваната килия на Ингър — под двора и под бетонната стена на затвора.
	— Тунел ли казахте? Тунел, през който може да се излезе от Дет Роу?
	— Да, тунел. По думите на Гус Пейгъноу е истина. Един от първите обитатели на Дет Роу след построяването на Грийн Хевън открил един запушен и покрит отдушник, предназначен за тази килия. Било доста широчко и човекът се смъкнал в шахтата на отдушника. Оттам по една тръба се озовал в някакво изоставено полусутеренче. Той изчислил, че от тази стаичка можело да се прокопае тунел, който да излезе вън от затвора, но много бавно — години наред. С някои захвърлени там инструменти той започнал тунела. Всичката пръст трупал в тази съвсем изоставена стаичка. Едва започнал да копае и бил екзекутиран, но успял да предаде тайната на следващия в килията. И така, всеки обитател на килията продължил да копае с надеждата, че ще успее да се възползва от тунела. Гус, след като бил хвърлен в тази килия, веднага научил за тунела. Оставало още малко за довършване. С бавенията и отлаганията по неговия процес Пейгъноу успял да довърши тунела. Той се готвил да се възползва от него, ако не получи помилване. Но го получил и тунелът му станал излишен. Когато разбрал, че Сем Ингър ще го замести в килията, той твърдо решил да не му казва за тунела, защото се отвратил от Ингър и бил убеден, че този човек не трябва да излиза от затвора.
	Виктория пое въздух.
	— Ингър има възможност да избяга, но не знае за нея. Каква сензация! Жалко, че не можем да се възползваме от нея.
	Мак Алистър се втренчи в нея.
	— Жалко и срамно — съгласи се той. — И вие обещахте на Пейгъноу, че няма да пишете за това.
	— Да. Дадох тържествено обещание, заклех му се.
	Алистър въздъхна тежко.
	— Да, ясно. — Стана и вдигна в ръка репортажа на Виктория. — Искам да покажа това на Хари Дайъц, нашия помощник-главен редактор — каза той. — Ще гледам някак си да го оползотворим. Благодаря ви все пак за старанието в този първи опит. Утре ще ви предложим още нещо.
	След излизането на Виктория, Мак Алистър натисна бутона на своя телефон и зачака ответния глас на Хари Дайъц.
	— Хари, мога ли да намина при теб за малко?
	— Не може ли да почакаш, много съм зает — отвърна Дайъц. — Спешно ли е?
	— Спешно е.
	— Добре. Ела.
	При влизането в кабинета Мак Алистър видя Дайъц грижливо да реши охранената си коса пред огледалото. След като постигна желания си вид, Дайъц пъхна гребена в джоба си и се върна към бюрото.
	— Какво има, Оли?
	Отговорният редактор му подаде репортажа на Виктория.
	— От Виктория Уестън е. Първата й работа при нас. Взе материала от Гус Пейгъноу. Ще ми се и ти да го прегледаш.
	Дайъц покани с жест Мак Алистър да седне. Той самият удобно се настани в тапицирания с кожа въртящ се стол и запрелиства репортажа. След като го прегледа набързо, върна листовете на Мак Алистър с явно неодобрение.
	— Лайнарска работа — каза Дайъц. — Тя може да пише, но Пейгъноу нищо не й е дал. Предполагам, че не си дошъл да ме занимаваш с тези глупотевини, нали?
	— Не, не съм — каза Мак Алистър спокойно. — Дойдох да ти кажа нещо, което тя не е написала в репортажа си.
	Дайъц мигновено заостри вниманието си.
	— Продължавай!
	— Пейгъноу й казал, че той е бил един от многото, прокопали тунел за бягство под килията на Сем Ингър в Дет Роу. Ингър не знае за този тунел. Пейгъноу й разказал за него Оф дъ Рекърд, разбира се.
	Дайъц присви малките си очички.
	— Разказвай, Оли, разказвай.
	Важно и монотонно Мак Алистър разказа подробностите по тайнствения тунел в затвора в Грийн Хевън. Привърши и повдигна рамене.
	— Реших, че ти непременно трябва да узнаеш за това — каза той нехайно.
	Дайъц се отлепи от облегалката.
	— Всичко ли ми разказа?
	— Всичко, което чух.
	— Много интересно — каза Дайъц и благодарствена усмивка разтегли стиснатите му устни. — Много добре направи, че дойде с това нещо направо при мен.
	— Стори ми се, че това би било от значение за мистър Армстед.
	— Да, сигурен съм, че това ще го заинтересува. Надявам се, че той ще оцени… твоята проницателност и лоялност.
	— Знам, че нищо не може да се направи с това — каза Мак Алистър. — Но бях убеден, че трябва да бъдете информирани и за най-дребната пикантност.
	Дайъц му хвърли бегъл поглед.
	— Не ще и съмнение, че ти, както и всички от редакцията, подозираш, че с новото ръководство на Рекърд ще се наложи преоценка на служителите. Неизбежно ще има някои промени. Мистър Армстед възнамерява да прочисти къщата, да измете некадърните и некомпетентните, които баща му покровителстваше. Като се стигне до твоето име, ще гледам да не забравя тази ти постъпка. Това може да е само една дреболийка, както ти каза, но фактът, че веднага ни уведомяваш, говори за известна будност и привързаност — нещо, което ние много ценим. Освен това то явно показва, че ти си на наша страна. Продължавай да държиш очите и ушите си широко отворени. Аз, разбира се, ще се постарая да информирам за това мистър Армстед.
	— Благодаря ти, Хари.
	Седнал зад масивното дъбово бюро, Едуард Армстед зяпаше югославските примитивисти, наредени по стените на кабинета му и слушаше Хари Дайъц.
	След десетминутната тирада, Дайъц явно нямаше какво повече да добави.
	— Това е, шефе — каза той.
	Армстед продължи да зяпа картините си, обмисляйки това, което беше чул. На лицето му заигра усмивка.
	— Прекрасно — каза той.
	— Не бива да забравяме, че Пейгъноу е казал това при изричното условие да не се публикува.
	Усмивката на лицето на Армстед секна и той изпитателно се загледа в своя заместник, за да разбере дали говори сериозно или не.
	— Пейгъноу е казал да не се публикува? Шегуваш се, нали? Кой е този Пейгъноу? Фуклив мошеник, когото отървахме от въжето. Майната му на Пейгъноу. Точно това, което е Оф дъ Рекърд — точно това ние ще публикуваме отсега нататък.
	— Значи ще публикувате тази история? — угоднически подхвърли Дайъц.
	— Не само ще я публикувам — каза Армстед, — но ще направя нещо много повече. — Той предвкуси удоволствие. — Неизползван и неизвестен таен тунел, който може да изведе Сем Ингър на свобода. Ами ако Сем Ингър узнае за това утре? — Армстед се разпали. — Да не губим време, Хари… Виж, намери името на адвоката на Ингър. Обади му се и му кажи, че искам да се срещна с него на чашка в Перигорд Парк в седем часа тази вечер. Ако нещо се позапъне, му кажи, че става дума за нещо много важно.
	Адвокатът на Ингър — Джордж Тетум, вече чакаше в Перигорд Парк, когато Едуард Армстед пристигна. Седеше сам в едно сепаре вляво от входа на празното заведение. Беше бледен мъж на средна възраст с доста силни очила и старомоден кафяв костюм. Вероятно не беше се радвал на особено внимание и клиентела до случая Ингър — реши Армстед. Той навярно никога не беше влизал в такъв луксозен ресторант.
	Джордж Тетум пестеливо отпиваше от чашката пред себе си, когато Армстед се приближи към него.
	Армстед протегна ръка и се представи. Поръча през рамо двойно уиски със сода и се намести от другата страна на масата срещу юриста.
	Тетум изглежда съжали, че е избързал с питието си.
	— Вече започнах — каза той. — Много ми се събра днес.
	— Ама, разбира се, — отвърна Армстед, разкъсвайки една пура. Стори му се, че Тетум беше и развълнуван, и любопитен.
	— Знаете ли защо поисках тази среща? — запита Армстед.
	— Знам само това, че тя касае моя клиент мистър Ингър… и че е много важна.
	— Прав сте и по двата пункта — съгласи се Армстед и пое питието си от келнера. Отпи малко и бавно преглътна, преценявайки тактиката си към юриста. Остави чашата, запали пурата си и изпусна кълбо дим.
	— Ще ви кажа защо поисках да ви видя — каза Армстед. — Предполагам знаете, че аз съм собственик в момента на Ню Йорк Рекърд.
	— Да, разбира се.
	— Какво ще кажете, ако пожелая един от нашите репортери да проведе специално интервю с вашия клиент преди екзекуцията.
	Разочарованието при Тетум последва почти мигновено.
	— Бих казал, че това е невъзможно.
	— Абсолютно невъзможно?
	Тетум повдигна очилата на носа си.
	— Мистър Армстед, повярвайте ми, това би било невъзможно.
	Очаквал такъв отговор, Армстед запази спокойствие. Дръпна няколко пъти от пурата си, докато отново я разпали.
	— Добре, да поставим въпроса иначе. Вие бихте ли искали вашият клиент да бъде свободен.
	— Свободен? — Тетум бе направо шашнат. — Той не може да бъде освободен. Осъден е на смърт. Ще бъде на стола вдругиден. Днес целия ден какво ли не правих да убедя губернатора да отмени присъдата на мистър Ингър от смърт на доживотна. Нищо не излезе. Присъдата му е окончателна.
	Армстед премери думите си:
	— Мистър Тетум, аз не ви питам дали вашият клиент може да бъде освободен, а дали вие желаете той да бъде свободен?
	Все така объркан, Тетум запита:
	— Не ми е ясно какво искате да кажете, мистър Армстед. Аз съм адвокат в защита на мистър Ингър. Аз направих всичко за освобождаването му. Обжалвах присъдата. Отидох и при губернатора. Това е всичко, което можех да направя.
	— Да оставим настрана това, което вие можете — каза Армстед. — Вие искате ли той да умре на електрическия стол?
	— Разбира се, че не. Той не заслужава стола по никой начин. Не искам да кажа, че той е добър човек и че е невинен. Ако показанията на свидетелите са верни и той наистина е направил това, той е някакъв маниак, съвсем побъркан и ненормален, и е бил такъв, когато е извършил това. Ние не пращаме ненормални на електрическия стол. Аз съм против това. Нечовешко е.
	— Значи вие бихте искали да го видите свободен?
	Тетум промени въпроса.
	— Аз не искам да го видя екзекутиран.
	— И ще направите всичко, за да предотвратите това?
	— По принцип… да — по лицето на Тетум пропълзя недоумение. — Не ви разбирам, мистър Армстед. За какво намеквате?
	Армстед остави пурата си:
	— За нещо съвсем просто. Вие искате да предотвратите екзекуцията на Ингър? Аз мога да ви помогна. Аз мога да го отърва.
	— От електрическия стол?
	— От затвора — каза Армстед категорично.
	Недоверие и почуда се изписа по лицето на Тетум.
	— Вие сериозно ли говорите?
	— Съвсем сериозно.
	— Повтарям ви… губернаторът отклони отмяната на екзекуцията. Остава столът… вдругиден. Отърваване няма.
	— А аз ви повтарям, че има. — Армстед започна да усеща радостта от играта.
	— Какво имате предвид?
	— С удоволствие ще ви разкажа. — Той взе пурата си отново я запали. — Ако предположим, че приемете възможността от моя страна да измъкна вашия клиент от затвора, бихте ли дали възможност мой репортер да се срещне с него преди това?
	Тетум кимна с глава:
	— При тези условия, да. Може да се уреди. С началника няма да има проблеми.
	— Вие гарантирате, че може да уредите това?
	— Мога. Но условието, което вие предлагате, е невъзможно. Направо е безсмислено.
	Армстед се обърна съвсем делово и енергично.
	— Да, за вас е безсмислено, защото не знаете всички факти. — После сниши глас. — Добре, мистър Тетум. Елате по-близо и слушайте добре. Можете всичко да предадете на Ингър… само на Ингър. В противен случай може да загазим. Много е рисковано. Аз искам моят репортер да влезе, а вие искате вашият клиент да излезе… Ето как ще стане. Под килията на Сем Ингър има тунел.
	Снишавайки още повече глас, Армстед продължи без прекъсване.


>	Глава трета

	Виктория Уестън беше извънредно развълнувана от задачата, която Хари Дайъц лично й възложи.
	Взе под наем един шевролет седан, за сметка на Рекърд, и получи пакет от доста объркани наставления. Казаха й, че пътят от Манхатън до затвора в Грийн Хевън е осем мили и че ще й отнеме около два часа. Тъй като срещата й за интервю със Сем Ингър беше определена за три часа следобед, тя тръгна още по обяд, за да бъде сигурна, че ще пристигне навреме.
	След като отмина Юнайтед Нейшънс Пласа, тя реши, че ще има време да формулира и систематизира въпросите си към Ингър. За нея взимането на това интервю беше извънредна изненада и вълнение. При все, че то беше едно естествено продължение на разговора й с Пейгъноу — вълнуваше я. Вълнуваше я въпросът как се е стигнало до това интервю и как тя самата ще се справи с тази страшно неприятна задача — да разговаря с човек от плът и кръв, който след по-малко от дванайсет часа щеше да бъде превърнат в труп.
	Пътуването се оказа доста комплицирано и Виктория не успя да обмисли всички въпроси. При влизането й в моста Трибъроу, където движението ставаше еднопосочно, настана задръстване. Тя пропусна реда си в колоната и в бъркотията навлезе в друго платно, но по някаква случайност се озова на Ню Йорк Трууей. Най-после се отправи по Таконик Стейт Паркуей и излезе на Интърстейт Хайуей. Изведнъж пътят пое по наклон и пред нея се мернаха бетонните стени на затвора. От едната страна изглежда имаше някакво стопанство. Мъже, облечени в зелено, очевидно затворници, превиваха гърбове по нивите. Точно отпред до входа, на метална табела пишеше „Грийн Хевън Кърекшън Фъсилити“.
	Стената беше 30 фута висока. Виктория остави колата си на паркинга пред нея и изкачи стълбите към главната входна врата, до която имаше остъклена приемна. Тук тя охотно се подчини на рутинните процедури за установяване на личността й. Провериха чантата, премина пред металочувствителния детектор и белязаха лявата й ръка със симпатично мастило. След това се спусна по едно стълбище, което я изведе в двора на затвора.
	До интервюто оставаха 5 минути. Тя изкачи още едно стълбище и влезе във фоайето на административната сграда. Оттам, придружена от един навъсен здравеняк, тя бе отведена към още една, по-щателна проверка. Тук друг служител-полицай взе лявата й ръка, прегледа я, след което й даде знак да продължи. Тя настигна ескортиращия я и тръгна след него. Минаха по някакъв слабо осветен коридор. Изкачиха още стълбища и влязоха в сградата на Изолационното болнично отделение. Крачейки след здравеняка, тя мина през някаква решетъчна врата, през която (както й се стори) се влизаше в една от стаите за посещение. Чу нареждане и седна до масата, по средата на която стърчеше стъкло, високо до нивото на очите, за да не може посетителят да предава вещи на затворника от другата страна. Изваждайки бележника и писалката от чантата си, Виктория усети зад масата зловещото присъствие на един начумерен полицай — един сержант, който седеше на издигната платформа пред нея. Близо до него тя забеляза телевизионна камера за следене.
	Полицаят се обърна към нея:
	— Наредено е да се срещнете тук, не в стаите за посещения на смъртните. Предполагам, че това е защото през бронираните стъкла там е трудно да се разговаря. Тази нова стая за посещения е по-добра. — Той посочи сержанта на платформата. — Той ще следи вас и събеседника ви — да не би да му предадете нещо или… — зловещо се ухили — да се опитате да се любите. Затворникът все пак е пътник.
	Пет минути по-късно Сем Ингър бе доведен и насочен към един стол от другата страна на масата. Ръцете на Ингър бяха в белезници, които пък бяха заключени към специален колан на кръста му. Въпреки това двама огромни и навъсени полицаи зорко стояха от двете му страни. Ингър изглеждаше по-дребен и по-приятен, отколкото тя беше очаквала. С изтъняващата си руса коса, воднисти очи и скосена брадичка, той по нищо не се различаваше от всеки обикновен човек. Външно наподобяваше неуспял амбулантен търговец, а не коравосърдечен убиец на седем човешки същества, шест от които дечица.
	Още от първите му думи Виктория разбра, че има работа с бясно разярен човек.
	— Ти си мадамата, с която ще приказвам, предполагам? — каза той и седна.
	— Аз съм Виктория Уестън от Ню Йорк Рекърд. Казаха ми, че сте искали да проведем едно интервю!
	— Не съм искал, правя го заради адвоката си — изръмжа насреща й Ингър. — Аз не знам защо съм тук. За какво ми е това шибано интервю? Каква полза от него — та аз дори няма да го прочета.
	— Може би нещо ще се промени до утре.
	— Лайнарски приказки. Много добре знаете, че нищо няма да се промени. Губернаторът беше последната ни надежда, но той отказа. Аз съм мъртвец вече. И… добър човек, като всички мъртви.
	Виктория се заприсвива неспокойно на стола си и потърси начин да подхване интервюто си.
	— Мистър Ингър, да започнем с това… всеки рано или късно умира… Вие поне ще имате възможността да се мотивирате, да се оправдаете — аз ще бъда проводник на вашите мисли. Така светът ще узнае какво чувствате. Също и вашите приятели и роднини. Не може да нямате приятели и роднини вън от затвора.
	— Сестричке, нямам никого там отвън и за никого не ме е грижа.
	— Абсолютно никой?
	— Никой, освен Керълайн, а тя е мъртва.
	— Съжалявате… мъчно ли ви е, че я застреляхте?
	Ингър не отговори.
	Виктория преглътна.
	— А децата… какво ще кажете за децата…?
	— Наложи се — каза той с тъга и откровение.
	— Наложи се? Как така?
	— Така… съвсем логично беше. Те бяха очевидци на това, което направих… Но каква е разликата… по-рано или по-късно — какво значение има. Не ги очакваха много радости… така че… Освен това те едва ли разбраха какво им се случи.
	— Предполагам, че не са разбрали — едва чуто промърмори Виктория, трескаво пишейки в бележника си.
	През това време той проницателно я огледа. Погледите им изведнъж се срещнаха.
	— Виж какво, кукло. Ще ти кажа нещо, можеш да го отпечаташ. Можеш да им кажеш, че Сем Ингър го е казал: Не ми пука, че ще умра. И направо се радвам, че не замениха присъдата с доживотна. Представяш ли си да прекарам целия си целеничък окаян живот… години наред, в този кенеф — два на четири. Смъртта е като сън след голяма умора… горе-долу. Преди или след, рано или късно, човек няма време да усети какво става с него. Един миг и край. Тъмнина. Дълбок безкраен сън. Никакви сънища. Никакви мисли. Абсолютен покой. Това мен не ме плаши. Кажи им, че Сем Ингър хич, ама хич не се страхува. Какво ще кажеш, кукличке.
	— Философия — каза Виктория, пишейки яростно.
	— Да — каза Ингър и помисли малко. — Има и по-лошо от това да умреш… Да живееш например.
	Той помълча малко.
	— Моят живот бе отвратителен.
	— Бихте ли ми разказали за него?
	— Не знам — каза той и се зарови в спомените си.
	Не помнел родители. Нерадостни години в сиропиталище. Участвал и зарязвал няколко престъпни шайки. Работил като общ работник. Вечерно училище и стремеж към реализация. Прилична работа не последвала. Просене на още назначения като общ работник. В града — известен напредък — шофьор в чистотата. Единствено развлечение — евтините среднощни кина и жени. Курви, от които можело да се хване само сифчо и трипчо. Първата зряла и мечтана любов била учителката Керълайн. Но скоро и тя, като всички други, кучката му с кучка, го измамила.
	Той замълча.
	— Защо, защо, по дяволите! — почти проплака той.
	— Това е минало — каза Виктория. — Какво ще кажете за днешния ден? Какво правите сега? Как понасяте и прекарвате времето в килията си?
	— Мога да правя само две неща. Да гледам телевизия и да си правя чекии. Първото не е чак толкова лошо, както казват, а от второто поне не излизат мазоли. — Явно бе доволен, че я смути. — Нещо друго, госпожичке? — поинтересува се той.
	— Още един въпрос… Хм, може би няколко.
	— Да чуем.
	— Искам да разбера как гледате днес на света вън от тези стени, има ли нещо, заради което бихте искали да излезете от затвора?
	— Нищо, абсолютно нищо. Дори заради едно връткане. — Захили се до уши. — Дори за едно мушкане с теб.
	Тя се опита да остане невъзмутима.
	— Хайде, хайде, не се радвай толкова. Ти имаш хубави цици. Това е безспорно, но аз пък имам някои по-големи неща… като стола, да речем… който не излиза от главата ми.
	— Значи няма нищичко, заради което би ви се поискало да излезете от затвора?
	Ингър се замисли. Виктория търпеливо го изчака.
	— Да, да, има едно нещо.
	Той отново млъкна.
	Тя насочи химикалката си към него:
	— Ще ми кажете ли какво е то?
	— Едно нещо — каза тихо той. — Единственото, заради което бих искал да изляза, е да си отмъстя на хората, които се отнесоха несправедливо и нечестно към мен на процеса. Най-вече заради един от тях. Думата ми е за прокурора, забравих му името.
	— Имате предвид областния прокурор Ван Дусен?
	— Да, той. Дребен и долен мръсник. Няма да забравя гадните му излияния по мой адрес в съда… пред журналистите след това, и даже пред губернатора, вчера, когато отново пробута двата си довода против промяна на присъдата. — Ингър захапа устни. — Ван Дусен, да. Той заяви, че аз заслужавам да бъда премахнат от лицето на земята. Нарече ме животно, не знам дали знаете това? Животно! Ще ми се да му покажа, че той така не може да се отнася към едно човешко същество. Това е единственото, заради което бих искал да бъда свободен. Да убия този педераст Ван Дусен.
	Виктория продължи съсредоточено да пише, обезпокоена и уплашена от тези изявления. Пред нея беше човек, който хладнокръвно бе отнел живота на шест деца и все пак единственото му терзание беше, че прокурорът го е нарекъл животно.
	— Нещо друго? — запита Ингър.
	Виктория привърши бележките си и разрови с палец написаното:
	— Да видим…!
	В този момент един плътен глас прокънтя и се вряза в разговора им. Виктория стреснато вдигна глава. Гласът идваше от сержанта от издигнатото на платформата бюро в другия край на масата. Говореше на Ингър.
	— Ей, Сем, стига гукане. Чака те още един посетител.
	— Бас хващам, че е губернаторът — захили се Ингър.
	— Много добре знаеш кой е — каза сержантът. — Адвокатът ти Джордж Тетум, той чака. Дошъл е може би да те цунка за сбогом.
	Полицаят посочи Виктория:
	— Тези неща не са за вашия вестник, мадам.
	— Не се безпокойте — каза Виктория, прибирайки бележника и писалката си.
	— Тоя симпатяга Тетум — замърмори Ингър — знаех си, че ще дойде.
	Сержантът на бюрото там горе се намеси отново:
	— И пак ще ти кажа, ти и твоето плямпало да говорите на английски, да ти е ясно.
	— Я оди да мочаш — каза Ингър на полицая шеговито.
	Забеляза въпрос на лицето на Виктория:
	— Иска да каже за мен и Тетум — че не разбира разговорите ни. Когато пое защитата ми, Тетум ме научи малко есперанто. Това той прави с всички клиенти като мен. Пробутва по някоя и друга дума есперанто, когато си говорим поверително. Не му се ще това дупе да чува всичко. Правило за това няма, нали?
	— Няма — каза Виктория, ставайки. Посуети се, недоумявайки какво да каже. — Да се надяваме, че ще получите някакво помилване.
	— Не залагайте нито стотинка на това.
	— Ами… да ви оставя да се видите с адвоката. Благодаря ви, мистър Ингър.
	Без да се помръдне от мястото си, той каза:
	— Ако до утре се появят още въпроси, пратете ги надлежно на оня там горе. — Той посочи с показалеца на впримчената си ръка нагоре към сержанта.
	— О’кей — каза тя. — Още веднъж — благодаря.
	Влизането в затвора Грийн Хевън за Виктория Уестън беше трудно, но излизането се оказа още по-трудно. Главната трудност беше колата й. От службата й бяха дали някаква бракма. Няколко пъти се опита да запали и не можа. Един от надзирателите реши, че се дължи на изтощен акумулатор и тъй като там нямаше човек, който можеше да й помогне, наложи се да поиска помощ от Стормвил. Единствената аварийна платформа на Стормвил беше отишла на друго повикване и не знаеха кога ще се върне. Посъветваха я да се обади в един гараж в Бикмън. Тамошната аварийна кола щяла скоро да се върне и веднага щели да я пратят. Посъветваха я да се въоръжи с търпение.
	Чакането продължи близо два часа. Беше вече тъмно, когато аварийният камион, кашляйки навлезе в силно осветения паркинг пред затвора. Докато чакаше, Виктория прегледа бележките, които беше успяла да запише на срещата си със Сем Ингър и се опита да скицира статията си.
	През това време не пропускаше да следи с око влизащите и излизащите от затвора. Направи й впечатление бързото излизане на един човек, за който тя предположи, че е адвокатът на Ингър. Беше извънредно нетърпелива.
	Погледна към младежа на белия авариен камион, който прехвърляше кабели към нейната кола и същевременно се опитваше да я запали. Усилията му й се сториха безкрайни и безнадеждни. Най-после успя и прибра кабелите. Виктория се приближи към него и попита:
	— Мога ли да тръгна вече?
	— По-добре да карате след мен до сервиза — отговори младежът. — Ако тръгнете направо за Ню Йорк, не ви гарантирам, че ще стигнете. Ако колата падне от обороти…
	— И какво ще трябва да се направи, за да стигна до Ню Йорк?
	— Ще заредя акумулатора ви набързо. Карайте след мен.
	Безнадеждна работа, помисли тя. Колата й временно заработи и тя бавно тръгна по следите на пълзящия камион към сервиза в Бикмън. Разбра, че за бързото зареждане са необходими най-малко 45 минути и се опита да купи нов акумулатор, но бяха разпродадени. Сломена и разочарована, тя реши да се обади в Рекърд на Оли Мак Алистър. Трудно набра вестника, но веднага я свързаха с отговорния редактор. Виктория развълнувано обясни какво беше се случило с колата й и защо се бе забавила.
	— Загубих се, както виждате, в този загубен град — продължи тя. — Може би и след час няма да мога да тръгна, а като прибавим и времето за връщане…? На идване до затвора пътувах повече от три часа. Не по-малко ще ми трябват за връщането. Не бихте ли предпочели да ви продиктувам репортажа си.
	Реакция от Мак Алистър не последва.
	— Какъв репортаж? Ингър каза ли ви нещо интересно?
	Тя се зарови из бележника си, като се спираше на някой и друг цитат.
	— Не е лошо — добави отговорният редактор, — приемливо, но не е нещо кой знае какво.
	— Аз мисля, че е много интересно.
	— Увъртания и оправдания — човешка черта.
	— Като всяко живо същество.
	— Какво?
	— Няма значение, Ингър е възмутен, че го наричат животно. Да напиша ли репортажа тук и да ви го продиктувам, или да го донеса направо във вестника, като се върна?
	В гласа на Мак Алистър прозвуча странно безразличие:
	— Вие тук ли предпочитате да го напишете?
	— Ами да, естествено. Намирам се на една бензиностанция, сред купища от туби с масло. Но бих могла, ако вие…
	— Спокойно, Вики, не е толкова бързо, аз ще се погрижа редакторите от черновата да оставят местенце. Ще имаш място в набора, дори ако ти се наложи да закъснееш до десет часа…
	Виктория хвърли поглед към ръчния си часовник:
	— Надявам се да се върна по-рано.
	— Дори при такова едно закъснение, ти ще можеш да хванеш късното градско издание, което излиза в полунощ. Ако пък пропуснеш и него, следва обобщаващото — в два часа след полунощ.
	— Ще бъда там много преди това.
	— Ние и без това позакъсняваме тази вечер — смотолеви той. — Така че не се безпокой, не е нужно да диктуваш по телефона. Ела тук.
	— Тръгвам веднага. Фотографите да бъдат готови за някои снимки на Сем Ингър в едър план. Мисля, че…
	— Те са вече на бюрото ми.
	— Повтарям, за нула време съм при вас.
	Но съвсем не беше за нула време. Първоначалното й облекчение, че не й се наложи да диктува репортажа от бензиностанцията, скоро отстъпи място на едно нарастващо притеснение и безпокойство. Закъснението й изглежда нямаше да има край. Презареждането на акумулатора беше в състояние да подлуди самия Йов! Виктория отвори карта, за да проучи обратния път за Манхатън. Разчитането й бе подобно на разчитането на камъка Розета.
	Първата половина на пътуването през долината Хъдзън премина нормално и безпрепятствено. Беше вече нощ, когато приближи града. Принудена бе да намали скоростта. Преди да прекоси Харлем ривър, тя се изправи пред лабиринт от разклонения и смяна на платната. Направи погрешен завой и обърка пътя. Това й се случваше за трети пореден път. Обърна колата и тръгна към една денонощна бензиностанция, която се намираше на оживено кръстовище. На ъгъла забеляза вестникарски павилион. Продавачът, който бе коленичил до вързоп вестници, за да ги разпредели, на висок глас съобщаваше новините на застаналите наоколо хора. От виковете му почти нищо не се разбираше, но на Виктория й се стори, че дочу името на Ингър.
	Това бе достатъчно, за да възбуди любопитството й. Насочи колата бързо към павилиона. Вестникът бе Ню Йорк Рекърд и заглавието на първата страница с големи букви гласеше „ИНГЪР ИЗБЯГАЛ ОТ ЗАТВОРА В НАВЕЧЕРИЕТО НА ЕКЗЕКУЦИЯТА“. Заглавието силно я изненада и тя веднага се нареди на опашката, за да си вземе един вестник. Изчаквайки реда си, тя забеляза камари от Ню Йорк Таймс, но на предната му страница нямаше нищо за бягството на Ингър. Там бяха екземпляри и от Дейли Нюз, и Ню Йорк Поуст, но и в тях нямаше нищо за Ингър. За тях беше оправдано и разбираемо, реши тя, защото те бяха по-ранни издания.
	Единствен Ню Йорк Рекърд носеше сензационната новина. Виктория бързо разгърна първата страница и набързо прегледа репортажа. Да, беше факт. Невероятно бягство на Ингър в последната минута. Намерили килията му празна по време на вечерята му. Имаше някаква неяснота и увъртане във връзка с късното откриване на бягството. Ингър по всяка вероятност се бил промъкнал надолу през някаква отдушна тръба до подножието на сградата, където открил тунел под затвора Грийн Хевън. Пропълзял през тесния тунел под стената на затвора няколко метра, пробил тънкия торфен пласт и изчезнал в тъмнината. Вероятно престъпникът е въоръжен. Имало отпечатъци, които доказвали, че някой от затворниците, копали тунела, е заровил пистолет близо до самия изход. Стъпки и други следи пък посочвали, че Ингър е тръгнал към Ню Йорк сити. Разпратен бил подробен и категоричен бюлетин за залавянето и арестуването му. За Виктория това означаваше, че Сем Ингър може да бъде застрелян на място.
	На път за бензиностанцията журналистката отново премисли хода на събитията. Как е могъл Ингър да узнае за този таен тунел? Само двама от вестника знаеха за него — тя и Мак Алистър, а Мак Алистър добре знаеше, че това е Оф дъ Рекърд, че не бива да се разгласява. Освен това той не би имал причини и възможност да информира Ингър за този тунел. Сети се, че тя и Мак Алистър бяха узнали това от Гус Пейгъноу. Пейгъноу? Ама, разбира се. Той едва ли би могъл да бъде човек, на който може да се разчита. Той просто е престъпник. Като нищо би продал една такава информация. Тя е стигнала до някой от смъртните в Дет Роу и той я е предал на Ингър, който пък бързо и решително се е възползвал успешно от нея. Рекърд някак си се е добрал до изключителната сензация. Но как?
	Виктория отново погледна към павилиона на ъгъла. Все повече хора се трупаха и все повече вестници се продаваха. Всъщност само един вестник се продаваше, защото в него бе голямата новина. Ню Йорк Рекърд беше бомбата тази вечер. Почувства се леко поласкана и горда, че е частица от него.
	На път към бензиностанцията тя се замисли за интервюто си с Ингър. Дали то вече би имало някакво значение! Любопитството към неговото състояние непосредствено преди смъртта сега беше изместено от огромния интерес към неговото бягство. Виктория реши, че интервюто едва ли би имало новинарска стойност, но все още би могло да намери място като независимо мнение. Не, тя не бива да се отказва, трябва да напише този материал.
	В самата бензиностанция трябваше да изчака десетина минути, докато най-после обслужващият помпата стигне и до нея. Отново разгъна картата. Сега обаче посоките бяха по-ясни, защото и целта беше по-близка.
	Виктория изгаряше от нетърпение да предаде своята статия. Както и да удовлетвори любопитството си във връзка със сензацията в нейния вестник и здраво натискаше своя шевролет. Не спазваше никакви ограничения, но скоро навлезе в претоварен трафик и отново запълзя.
	Беше малко преди девет вечерта, когато кривна към Парк Авеню и се отправи към Синдиката Армстед. Мислено бе преработила уводната си статия за интервюто си със Сем Ингър поне пет-шест пъти и дори в светлината на новите събития тази статия не губеше своята стойност. Не я безпокоеше вече и закъснението, защото си припомни, че Мак Алистър й бе казал, че крайният срок за Лейт Сити Едишън е 10 часа. Часовникът на таблото показваше, че има достатъчно време дотогава.
	На следващия светофар, докато колата ритмично чукаше на празен ход в очакване смяната на светлините, тя отново наум преписа статията, като се опита да редактира отвратителния език на Ингър. Стигна до последния пасаж. На запитването дали има нещо, което би искал да направи, ако излезе от затвора, Сем Ингър категорично й заяви, че има една-единствена причина, заради която би пожелал да излезе на свобода: „Искам реванш. Някои хора на делото се отнесоха с мен нечестно.“ Виктория ясно си спомни последния цитат. „Говоря за областния прокурор… в съда той говори само лошо за мене… Нарече ме животно. Ще ми се да му кажа, че така не може да се говори за човек. Това е единственото, заради което бих искал да изляза… да убия тоя Ван Дусен“.
	Студени тръпки полазиха по тялото на Виктория при спомена от тези думи. А Ингър беше вече на свобода! Имаше пистолет и по всичко личеше, че е тръгнал за Ню Йорк. Ако се съди по думите, някакъв животински инстинкт сега го води натам. Инстинктът да убива. Да убива за отмъщение. Животът на областния прокурор Ван Дусен беше в опасност. А никой, освен нея не знаеше това. Дори самият Ван Дусен.
	Обхвана я безумен страх.
	От това състояние я извадиха нетърпеливи клаксони. Погледна зелената светлина, подаде газ и бавно се вряза в дясното платно. При първата възможност кривна навън от парка, навлезе в някаква еднопосочна уличка и затърси с очи телефон. По Медисън Авеню имаше отворени ресторанти, но място за паркиране нямаше. Стигна до Пето Авеню, вля се в потока и доволна съзря телефоните пред Дабълдей Бук Шоп. Отчаяно затърси място за колата си. Едно такси се отдели от бордюра и тя бързо зае мястото му. Изгаси двигателя, скочи от колата и се затича към телефоните.
	Беше й нужна съобразителност и бързина. Ингър беше по следите на областния прокурор Ван Дусен. А само тя можеше да го предупреди. Това не беше лесно в такъв късен час, но тя трябваше да го намери и да му каже всичко, преди да е станало късно.
	Започна да набира номера. Някаква огромна стена от телефонистки се изправи на пътя й. Невъзмутими и бавни, те бяха съвсем чужди на нейното лудешко бързане.
	Най-после се свърза с една телефонистка в Криминъл Коуртс Билдинг — сградата на криминалния съд.
	— Дайте ми кабинета на прокурора — помоли Виктория. — Трябва да говоря с мистър Ван Дусен. Спешно е!
	Последва проточен през дъвка глас:
	— Няма го, никого няма. А бе, вие не знаете ли колко е часът? Опитайте утре!
	— Утре може би ще бъде много късно. Става дума за човешки живот — Виктория не губеше надежда.
	— Ами, ще ви дам да говорите с друг. Ще ви свържа с надзирателя в „Жалби“, той сигурно е там. Почакайте така.
	Последваха няколко дълги прещраквания и смущения. После прозвуча уморен мъжки глас:
	— Бергер, „Жалби“.
	Виктория се опита да говори спокойно:
	— Аз съм Виктория Уестън. Репортер съм от Ню Йорк рекърд. Трябва да говоря с областния прокурор по много важна и неотложна работа…
	— Извинявайте, госпожице, сбъркали сте отдела.
	— Трябва да намеря мистър Ван Дусен. Казвам ви, много е важно.
	— Съветвам ви да опитате в кабинета му утре сутринта.
	— Утре той може да е мъртъв.
	— Това важи за всички — каза през смях Бергер. — Вижте, ако имате някакви оплаквания…
	— Имам. Никой не иска да ми помогне да се свържа с областния прокурор.
	— Откажете се за тази вечер. Той е на официална вечеря в Пласа в чест на кмета.
	— Къде?
	— В голямата бална зала на хотел Пласа.
	Виктория му благодари и окачи слушалката. Пласа не беше много далече, можеше да отиде и пеша, но тя размисли. Твърде далеч за пеша при такава спешност. Спусна се към колата си и потърси най-прекия път до хотела.
	Дванадесет минути по-късно тя спря пред входа на Пласа на 59-та улица. Предаде колата (и доста тлъстичък бакшиш) на униформения портиер, за да я паркира, и бързо изкачи стълбите към претъпканото с хора фоайе. Намърда се в последния момент в един пълен асансьор и слезе на етажа на Голямата зала.
	С излизането си от асансьора, погледна часовника си. Беше 10,30. Облечени във връхни дрехи някои хора напускаха балната зала. Тържествената вечеря на кмета току-що бе свършила. Виктория потърси с очи познато лице или служебен човек и зърна един полицай в синя униформа.
	Сграбчи го за ръкава:
	— Офицер, можете ли да ми помогнете?
	Той изглежда се изненада от разтревожения й вид:
	— Случило ли се е нещо, мис?
	— Трябва да говоря с областния прокурор Ван Дусен.
	— Невъзможно, мадам. Той е на сцената с кмета и е наредил никой да не го безпокои. Няма начин да стигнете до него.
	— Но вижте какво…
	— Съжалявам, госпожице.
	Отчаяна и разстроена, Виктория заотстъпва назад и изведнъж забеляза, че някакъв анемичен, очилат младеж настойчиво я гледа. Той направи няколко нерешителни крачки към нея.
	— Извинете, вие сте Вики Уестън, новата репортерка на Рекърд, нали?
	— Да — учудено го изгледа тя.
	— Видях ви вчера, когато Ник… Ник Ремзи ви запознаваше с града. Аз съм Джим Парди, чиновник от общината. Какво правите тук?
	Тя се нахвърли върху него, сякаш бе спасителен пояс.
	— Джим, моля ви, вие можете да ми помогнете. Трябва да се видя с Ван Дусен.
	— Почти невъзможно е точно сега. Не може ли да почака?
	— Не, не може. Чуйте да ви разкажа в какво се състои работата.
	Тя набързо му разказа подробностите за интервюто си с Ингър в Грийн Хевън, за заканата за убийство към Ван Дусен, ако излезе, и за това, че Ингър сега беше на свобода.
	Парди бе относително впечатлен:
	— Той наистина ли каза, че ще се опита да ликвидира прокурора? Нима му повярвахте? Може би само се е по-изфукал пред вас, заради интервюто ви, за да ви направи впечатление.
	— Ако бяхте там и бяхте го чули, и вие щяхте да му повярвате. Но така или иначе, мисля, че Ван Дусен трябва да чуе това. Да знаете някой, който би могъл да се добере до него?
	— Аз мога — каза Парди. — Моята област е Ван Дусен и криминалните дела. Да видим какво може да се направи.
	Виктория тръгна след Парди към вратите на балната зала. Чу го да шепне нещо на дежурните полицаи и видя, че една врата се отвори. Парди погледна вътре. Виктория също надникна зад него. Вътре, под великолепните полилеи, бяха наредени безброй маси и около тях бяха насядали официално облечени мъже и жени. На сцената в дъното стояха няколко големци.
	— Ван Дусен току-що си взе довиждане с кмета, слиза по стъпалата към пътечката в средата. Да видим дали ще успея да се добера до него. Чакайте ме тук.
	Със съгласието на часовите, Парди влезе в залата и по застланата с килим пътечка се отправи към един висок и слаб мъж в смокинг. Очевидно това беше областният прокурор Ван Дусен, който си проправяше път между масите и приемаше поздрави от гостите. Някъде по средата Парди го пресрещна и го заговори. Ван Дусен, приведен го изслуша, вдигна глава и тръгна към вратата, където чакаше Виктория.
	— Мис Уестън, ако не се лъжа? Парди казва, че имате да ми казвате нещо важно… нещо за Сем Ингър, че искал да ме убива… не ми стана съвсем ясно.
	— Знаете ли, че Ингър е избягал?
	— Разбрах от Грийн Хевън… и от вашия вестник — каза той навъсено.
	— Аз интервюирах Ингър в затвора днес следобед. Запитах го какво би искал да направи, ако излезе на свобода. Той отговори, че единственото, за което си струва да излезе — е да ви убие.
	Ван Дусен свъси вежди:
	— Той наистина ли каза това?
	— Записах го дословно тук в бележника си.
	— Смятате ли го за сериозно.
	— И още как. Та този човек без капка угризение уби шест деца! Сигурна съм, че не се шегува. Той ви ненавижда, защото пред съда сте го нарекли животно.
	— Та той наистина е животно — каза Ван Дусен.
	— Животно, което сега е на свобода — каза Виктория.
	Областният прокурор махна с ръка към един мъж, който току-що беше излязъл от залата. Докато Виктория се мъчеше да си спомни кой беше този човек, Ван Дусен хвана ръката й.
	— Искам да ви благодаря, мис…
	— Виктория Уестън. От Ню Йорк Рекърд.
	— Да, мис Уестън. Ето, началникът на полицията ще вземе нужните предохранителни мерки. Ще удвои охраната ми. Аз ще му кажа всичко, което вие ми разказахте. Още веднъж ви благодаря! Може да се окаже, че дължа живота си на вас.
	Беше минути преди полунощ, когато Виктория съвсем грохнала се запрепъва през почти обезлюдената новинарска зала на Рекърд към своето бюро. Извади бележника от чантата си и посъбра сили, за да напише интервюто си с Ингър, преди да е станало много късно.
	Когато стигна до мястото си, намери въртящия се стол зает. Лениво отпуснат и частично отровен от алкохол, Ник Ремзи се беше проснал на стола с единия крак върху страничната облегалка.
	— Реших да топля местенцето на Луис Лейн — сърдечно каза той.
	— Ценя постъпката — каза Виктория. — А сега, ако нямаш нищо против, премести се, трябва да пиша статия.
	— Кротко, не се изсилвай!
	Виктория сбърчи нос:
	— Какво искаш да кажеш?
	— Твоята статия се отменя.
	— Защо?
	— Има по-пресни новини. Твоето е вече стара работа.
	Ремзи свали крака си от страничната облегалка и се поизправи.
	— Сем Ингър е мъртъв.
	— Какво? — не можа да повярва Виктория.
	— Опала! — Ремзи стана. — Парди телефонира преди 5 минути от дома на прокурора в Грейс Скуеър. Ван Дусен се прибрал вкъщи от някакво празненство при кмета. Сем Ингър причаквал в засада с пистолет в ръка и се готвел да го убие. Преди да успее да се прицели, охраната на Дусен го застреляла. Около 10–12 куршума се забили в гърдите и главата на Ингър. Бил убит на място. Прокурорът останал невредим. — Ремзи се усмихна. — Благодарение на теб.
	Виктория занемяла поклати глава, опитвайки се да проумее внезапната промяна на събитията.
	— Ето го там, в уводната на Парди „Млада репортерка от Рекърд спасява живота на областния прокурор“. Ван Дусен лично ти изказва благодарност.
	— Но какво ще стане с моята статия? Независимо от всичко тя има своята стойност.
	— Стари новини, душичке. Стари новини.
	— Да-а… — каза Виктория неопределено. — Може би трябваше да донеса статията си по-рано. Какво ли ще си помисли за мен мистър Армстед?
	— Недоумявам. Ван Дусен те счита за героиня. А ти се тревожиш какво ще си помисли Едуард Армстед! Той или ще те чупи, или ще те повиши. — Ремзи я хвана под ръка: — А аз ще ти кажа какво точно мисля сега. Мисля, че трябва да пийнеш нещо.


>	Глава четвърта

	Никога в съвместната им работа Хари Дайъц не беше виждал Едуард Армстед така весел, както тази сутрин. Кокетният кабинет на вестникарския бос бе окъпан в слънчева светлина, която струеше през плъзгащите се остъклени врати към балкона. Самият той излъчваше такава радост, която като че ли обгръщаше главата му с жълт ореол. Той се излегна в кожения си стол, остави слънцето да погали сияещото му лице и се обърна към своя помощник през масивното дъбово бюро:
	— Кажи ми го пак, Хари.
	Хари Дайъц още веднъж хвърли поглед на листа в скута си:
	— Имайте предвид, че цифрите са неофициални и не съвсем точни, но дори и така разликата няма да е голяма. Вчера ежедневникът Ню Йорк Таймс е имал приблизително 860 000 екземпляра продажба. — Той прочисти гърлото си — А Ню Йорк Рекърд продаде 940 000 екземпляра. Очаквам подем във всички наши издания. Вие ги сразихте, смачкахте всички! Успяхте!
	— Фантастично — изграчи Армстед. — Бягството на Ингър направи този неочакван скок.
	По вътрешния телефон прозвуча гласът на секретарката му:
	— Мистър Армстед, търси ви Хоръс Лидингтън, да ви свържа ли?
	— Благодаря, Естел — каза Армстед. — Свържи ме. — Той смигна на Дайъц: — Това ще шашне нашия пес — юриста. Ще бъде направо ритник в задника му. — Вдигна телефона и притъпи злорадството в гласа си: — Ало, Хоръс?
	— Здравей, Едуард — каза Лидингтън. — Как си?
	— Чу ли за продажбата на Рекърд вчера?
	— Мина ми мисълта, че…
	— Каква мисъл?
	— Подразбрах какво става, тъй като чух изявленията ти по телевизията в последните новини и излязох да взема вестника, за да се уверя. Наложи се да обиколя три вестникарски будки, преди да успея да купя поне един брой. Хората навсякъде го грабеха. Имаш моите поздравления, моите най-сърдечни поздравления!
	Армстед покри с ръка микрофона и се обърна към Дайъц:
	— Лидингтън казва, че се бил досетил. Всички наши вестници в техния квартал били продадени. Поздравява ни.
	Отново се обърна към телефона.
	— Толкова много се радвам за теб — продължи Лидингтън.
	— Ами благодаря, Хоръс, благодаря ти.
	— Как, за бога, се докопа до такава сензация?
	— Остави как съм се докопал, важното е, че примката в завещанието на баща ми беше разкъсана от Ингър. — Армстед се наслади на поетичното звучене на това изречение и продължи: — Чуй сега продажните цифри от вчера — превишихме продажбите на Таймс с 80 000, чуй цифрите — и той ги прочете по телефона — как ти се струва, а?
	— Чувства се твоята ръка.
	— В това хич не се и съмнявай.
	— Ще ми бъдат необходими някои официални потвърждения, за да изпълня условието в завещанието на баща ти, имай грижата за това.
	— Да, разбира се. Ще ти изпратя официалните цифри, веднага щом ги получа от Изчислителния център за тиража и циркулацията в Чикаго, но съмнение не може да има. Бъди сигурен, че…
	— Става дума просто за една формалност, Едуард. Ти всъщност изпълни това, което се искаше от теб.
	— Добре, добре, радвам се да го чуя — каза Армстед.
	— Изпълних условието в завещанието. Рекърд от днес нататък е МОЙ вестник.
	— Пак ще ти кажа, че това за мене е извънредно голяма радост.
	— Благодаря, още веднъж ти благодаря. Хоръс, повярвай ми, това е само началото, отсега нататък само напред и нагоре.
	— Мира и аз искаме да споделим радостта ви. Искаме да поканим теб и Ханна другата седмица на вечеря и да полеем успеха. Обещавам ти бутилка превъзходно шампанско.
	Армстед неудържимо се изкиска, защото адвокатът на баща му имаше репутацията на скръндза.
	— Благодаря, Хоръс — каза той. — Приемам предложението за тази богата вечеря с шампанско, до скоро виждане.
	Едва окачил слушалката, Армстед отново чу гласа на Естел.
	— Телефонът ще се побърка, мистър Армстед. С повечето от повикванията няма да ви безпокоя, ще записвам, но тук има едно, което предполагам, ще приемете. Обажда се лично кметът.
	Армстед се ухили:
	— Ще го приема — каза той и натисна светналия червен бутон.
	— Ало, тука е Едуард Армстед… Как сте, господин кмете? А, благодаря, много мило от ваша страна. Е, в крайна сметка това ни е работата. Признанието за нашия принос може само да ни радва… Да, с удоволствие приемам един обяд с вас през другата седмица.
	Армстед стовари слушалката и с доволна гримаса погледна Дайъц:
	— Негова светлост ме поздравява, ама знаеш ли за какво? Не за удара с Ингър. Той ме поздравява, че имам такава умна и предприемчива репортерка, която въпреки риска е предупредила областния прокурор и му е спасила живота. Което ще рече — Виктория Уестън. Ти какво ще кажеш?
	— Не знам — каза Дайъц откровено.
	— А аз — знам. Знам какво да направя с нея. Бъди така добър, Хари, и ми я изпрати.
	Едуард Армстед внимателно оглеждаше Виктория, докато тя премина от вратата към бюрото.
	Отново отбеляза, че тя беше височко момиче с дълга коса, с дълги крака и с приятно, живо лице. Под плътно прилепналия й сив пуловер младите й гърди леко потрепваха. Не така зряла, както Ким Несбит, и не толкова сексапилна, Виктория Уестън излъчваше спокойствие, непринуденост и увереност. Но и някакъв порив, който му се стори съблазнителен.
	Едуард си спомни, че не бива да се поддава на съблазън и да се размеква. Нещо му подсказваше, че от това момиче ще стане първокласен репортер. Тя ще съблазнява и размеква други. Ще бъде един от активите на вестника. Но той, така или иначе, трябва да бъде твърд с нея. Формирането й като един истински репортер трябваше да започне от днес.
	Сядайки срещу него, тя каза:
	— Поздравления, мистър Армстед. Говори се навсякъде, че вчера Рекърд е надминал по тираж всички вестници. Това е чудесно.
	— Да, така е. Благодаря ви, Виктория. Начело сме и възнамеряваме да останем там.
	— Но как успяхте… с тази сензация по бягството на Ингър? Как единствено вие узнахте за това?
	Нагазиха в опасна територия, но Армстед спокойно продължи:
	— Имате предвид тунела в Грийн Хевън, разбира се.
	— Просто не ми е ясно как Ингър е разбрал за него.
	— Ами вие разбрахте за него от Гус Пейгъноу, вие удържахте на думата си и го запазихте в тайна, но съмнявам се дали всички са били толкова честни. Във всеки случай някой е отишъл в затвора и е казал на Ингър, и същевременно някой пък е подхвърлил на нас, че Ингър ще се възползва от него. Доколкото си спомням, статията беше под печат непосредствено след бягството. На повече подробности нямам право.
	— О, аз и не любопитствам, мистър Армстед.
	— Няма нищо лошо в любопитството, Виктория, стига то да не пречи на работата на други. На нас просто ни се иска никой да не пъха гагата си в работата на нашия вестник. Напълно съм уверен, че на вас може да се разчита.
	— Абсолютно, мистър Армстед — каза тя.
	Преднамерено и многозначително той извади от кутията една пура и започна да я прехвърля между пръстите си.
	— Не се съмнявам, разбира си, че вие там в затвора сте провели прекрасно интервю с Ингър.
	Тя изостри вниманието си:
	— Беше… интересно.
	— От това интервю вие разбрахте, че Ингър иска да убие областния ни прокурор. И след като научихте, че Ингър е избягал, вие направихте всичко възможно да намерите и предупредите Ван Дусен за опасността.
	Армстед запали пурата си:
	— С постъпката си вие фактически, може да се каже, му спасихте живота.
	Виктория продължаваше да слуша с изострено внимание.
	— Чувам, че всички ви поздравяват за вашата човечност и гражданско съзнание. Сам кметът се обади тук, за да ни поздрави за вашата постъпка. Също и някои други, но има един човек, който няма да ви поздрави, и този човек съм аз. Не мога да ви поздравя за нещо, което не е трябвало да правите.
	Армстед усети, че тя добре го разбра, но все пак го попита:
	— Какво искате да кажете?
	Вестникарският бос издуха цял балон дим. Проследи го с поглед, докато постепенно се деформира и разпадна.
	— Историята, която ще ви разкажа, ще ви обясни какво искам да кажа. Не си спомням къде я чух или четох, но тя се отнася до една друга репортерка. Името й също не помня, но мисля, че работеше за Ню Йорк Дейли Нюз. Това станало по времето, когато младият Уелски принц станал крал Едуард VIII и най-после — Херцог на Уиндзор. Той бил известен като повърхностен и лекомислен — очаквателен безделник и прахосник. Личността му била загадка за обществото, което всячески се мъчело да научи нещо повече за него. И веднъж, когато той инкогнито бил на посещение в Квебек (макар че това било публична тайна) Ню Йорк Дейли Нюз решават да изпратят при него примамка. Вестникът определил една от най-младите и красиви репортерки да замине за Квебек. Да се престори на дебютантка пред принца, да спечели неговото доверие и да проникне в душевния му мир. Хм, и станало… Но, не съвсем. Ясен ли съм, Виктория. Вие като че ли недоумявате къде се корени неуспехът?
	Виктория смутено се пораздвижи в стола и несмело изпелтечи:
	— Аз… недоумявам, мистър Армстед.
	— Да, номерът станал — каза Армстед. — Репортерката, представяйки се за дебютантка, привлякла вниманието на принца на Уелс, спечелила доверието му и се сдобила с материали за сензационен репортаж. Не могла обаче да го напише. Почувствала принца свой близък приятел, когото тя не можела и не искала да изиграе. Той просто й имал доверие. В крайна сметка тя се оказала по-лоялна към принца, отколкото към своя вестник и не написала репортажа, за който била изпратена. Като журналистка тя изневерила на своя шеф. Ясно ли ви е?
	— Да — каза Виктория почти без глас.
	— По същия начин вие изневерихте на мен. Вие попаднахте на сензационна история, която трябваше да напишете за нас, но вместо веднага да я напишете, вие хукнахте да спасявате живота на някакъв си окръжен прокурор.
	— Но аз не можех да оставя да го убият — възкликна Виктория.
	Армстед насочи догарящата си пура към нея:
	— Я не се правете на дете. Възможността Ингър да убие Ван Дусен беше съвсем нищожна, като се имат пред вид обстоятелствата. Областният прокурор е бил винаги добре охраняван.
	— Но Ван Дусен… сам той ми благодари.
	— Глупости, Виктория, това е политическа игра — за пред вестниците. Целта й е да подразни любопитството и да привлече вниманието на масите. Ти имаш работа с един изпечен политик. Но в случая предпочитанията в избора на вашата постъпка бяха грешни. Трябва веднъж завинаги да разберете, че не сте на държавна служба. Вие сте във вълчия вестникарски бизнес. Най-първото ви… единственото ви задължение… е задължението към мен, към мен и към вестника. Вие попаднахте на една сензация, заради която ние всички положихме немалко труд. Сензация, която ни костваше много усилия. Добрахте се до хубав материал за вестника. Инстинктът ви трябваше незабавно да ви доведе тук, за да напишете статията. По този начин щяхме да пуснем още една бомба, и то с подзаглавие от ваше име. Да, още една, втора бомба. Нещо изключително, великолепно, дори сега виждам огромното заглавие „Избягал убиец заявява, че ще убие областния прокурор Ван Дусен“. Това щеше да повиши тиража ни още повече. Със смъртта на Ингър статията ви за него стана излишна. Неговата смърт откликна във всички вестници, а можеше да бъде само наша, и то не като обикновена новина. Да, вие сбъркахте. Разбирате ли за какво говоря, Виктория?
	— Аз… Мисля, че разбирам, мистър Армстед. Съжалявам.
	— Вие може би ще получите орден от областния прокурор, но няма да получите такъв от Едуард Армстед… докато не разберете, че на първо място стои винаги вестникът. Следващия път, когато ви попадне материал за някоя сензационна статия, погрижете се да го доставите незабавно в Рекърд и ще получите подобаващия ви се медал.
	Хой забеляза, че тя се поразстрои и реши да не я дразни повече.
	— И така, нека ви бъде за урок. Да се надяваме, че в бъдеще ще постъпвате по-добре.
	Щом Виктория излезе от стаята, Армстед се замисли дали пък не бе прекалено рязък с нея, но това беше мимолетно колебание. Важното беше, че й даде един урок. Отсега нататък тя щеше да бъде не само отличен репортер, ни и член на печеливш отбор. В такъв отбор Армстед бе решил да превърне екипа на Рекърд.
	Следващия час той посвети точно на тази си цел. Прегледа изданията на всички конкурентни вестници. Разлисти и папката с предстоящите събития.
	Трябваше му още един Ингър. И дори малко по-интересен човек от него. Имаше готово решение вече в главата си, затова се обади на Мак Алистър и поиска да му намери Ник Ремзи.
	— Ник, Армстед съм.
	— Да, сър.
	— Спомняш ли си последния специален проект, който бяхме намислили… за който често те пращах да проучваш в странство, онзи, който баща ми отхвърли.
	— Разбира се. За терористите. Поредицата, която щяхме да озаглавим „Времето на терориста“.
	— Точно това — тази поредица. Спомням си, че ти беше събрал доста материал по това. Пазиш ли записките?
	— До една, по реда на записването.
	— Добре, остави ги на секретарката ми. Искам да ги поразгледам пак. Може би ще възобновим работата по тази поредица.
	— Прекрасна идея. Предполагам, че ще има поразителен ефект.
	— Ще видим. Нека ги прегледам и ще ти кажа.
	Със слагането на слушалката, Армстед чу гласа на Естел и вдигна вътрешния телефон.
	— Гус Пейгъноу е тук по ваше повикване.
	Армстед съвсем беше забравил:
	— Пратете ми го — каза той.
	Секунди по-късно Гус Пейгъноу влезе в стаята, превъртайки в ръце шапката си. Спря се до вратата и заоглежда наоколо.
	— О-хо, добре е, много добре — каза Пейгъноу впечатлен. — Просторно!
	Армстед си помисли дали неговият посетител не сравнява кабинета му с килията си в затвора Грийн Хевън. Посочи му стола срещу себе си.
	Армстед не се беше срещал с информатора досега. Изненада се от това, че Пейгъноу изглеждаше точно както си го беше представял — типичен гангстер. Смолисточерната къдрава коса, орловият нос, мургавото лице и костюмът на тънки райенца допълваха това впечатление. Липсваше му само скритото оръжие.
	Пейгъноу се разположи удобно и извади цигара:
	— Имате ли нещо против?
	Запали цигарата си, без да дочака отговор.
	— Очаквах с нетърпение да се срещна с вас, мистър Пейгъноу — каза Армстед.
	— Аз също — отвърна Пейгъноу.
	Армстед започна делово:
	— Това, дето подхвърлихте за тунела в затвора, беше много хубаво.
	— Вие се възползвахте от него.
	— Разбира се, че се възползвах.
	— Но не биваше — каза Пейгъноу. У него нямаше и помен от гняв. Каза го съвсем спокойно. — Това беше тайна.
	— Мистър Пейгъноу, веднъж споделена, тайната престава да бъде тайна. Би трябвало да знаете това.
	— Аз й казах, че не бива да се публикува. Не трябва да се пише за тунела.
	— Никой не е писал за това — каза Армстед простичко. — За тунела нищо не бе казано. Бягството на Ингър разкри съществуването му.
	— О’кей… Погледнато формално, така е.
	— Мистър Пейгъноу, изслушайте ме сега, аз искам да ви направя едно делово предложение. Но преди да го направя, позволете ми недвусмислено да заявя разбиранията си по тези работи. За мен няма нищо на света, което да не е за публикуване, щом е попаднало в Рекърд. Всичко на този свят е за публикуване. Станало мое достояние, то вече е за публикуване. Колко получихте за разговора си с нашата репортерка?
	— 250 долара.
	— Малко са — каза Армстед. — За тази услуга заслужавахте повечко. Аз ви предлагам 1000 долара на информация. Правя ви изгодна оферта. Какво ще кажете, ако ви включа в моята ведомост с 1000 на седмица?
	Пейгъноу се отлепи от облегалката. Изцъклените му очички светнаха:
	— За да правя какво? — колебливо запита той.
	— За да правите съвсем обикновени неща. Няма да искам от вас за 1000 долара да станете ангел. Искам да останете там, където сте — в нелегалност. Да ми съобщавате за повече сензации като тази за Ингър.
	— Такива не се случват често.
	— По една от време на време би било достатъчно. Вижте, аз ви познавам — вие обичате да живеете добре. Парите винаги не ви стигат. С моето предложение ви гарантирам не само препитание, но и добър живот. Освен това аз не искам да прекъсвате връзките си. Само искам да не се забърквате повече във въоръжени грабежи. Поддържайте връзките си с вашите редовни приятели, но стойте настрана от рискове. Искам да държите ушите си винаги отворени.
	— И да ви уведомявам за това, което чуя.
	— Ако това е материал за сензационен репортаж, да. Искам просто да притуряте по нещо към нашия актив.
	— Не бих искал да топя приятелите си.
	— Няма да се наложи. Във вашите доклади те няма да бъдат замесвани.
	Пейгъноу извади догарящата цигара от устата си и се замисли:
	— Все пак една примамка хич не би се харесала на моите приятели.
	— Вие няма да бъдете примамка, само ще слушате. Никого с нищо няма да засягате. Ще ни казвате само това, което вие решите.
	— Да…
	— Седмичната заплата не е малка, Гус. Освен това някои извънредни премийки от време на време, при специални случаи.
	— Да…
	Армстед стана:
	— Е, какво ще кажеш, Гус?
	Гус Пейгъноу скочи на крака и протегна ръка:
	— Дадено, съгласен съм, мистър Армстед.
	Армстед сърдечно раздруса ръката му и отново отиде зад бюрото си. Целият сияеше от радост. Денят беше хубав за него. Нещата отиваха по местата си. Приближи се до Пейгъноу и го хвана за ръка.
	— Хайде, трябва да поговорите с Хари Дайъц. Сега той е мой заместник и с него ще държите връзка. Искам вие двамата да изработите необходимия модус операнди*, о’кей?
	[* Modus operandi (лат.) — начин на действие. — Б.пр.]
	— О’кей.
	Армстед вече напускаше кабинета си, когато на телефона позвъни жена му Ханна. Искаше да знае дали ще се върне за вечеря, защото имала някакъв разговор с него.
	— За вечеря не мога да си дойда — каза той, — но ще намина сега, за няколко минути само. Заредили са се няколко срещи, а ще трябва и да се преоблека. Ще поговорим през това време.
	Апартаментът им се намираше в една надстройка с лице към Сентрал Парк Авеню. Армстед привършваше преобличането в спалнята си. Предстояха му три срещи. Втората от които беше с Ким Несбит. Трябваше да смени работния си костюм с нещо по-младежко и спортно. Облече спортно кашмирено сако и панталон — мода Севил Роу. Огледа се в пълен ръст в огледалото и се хареса. Отдавна не беше изглеждал така добре.
	Времето напредваше и той трябваше скоро да тръгне, но все пак реши да отдели пет минути за разговор с Ханна, която го чакаше във всекидневната. Чудно му беше за какво ли щяха да разговарят. Трябва да беше нещо сериозно, тъй като жена му знаеше колко много е зает. Вече й бе разказал за удара с Ингър. Ако й беше скимнало да го занимава със своите си терзания, не вещаеше нищо добро. Помоли се дано да не е нещо, което да развали хубавия му ден.
	Прекоси коридора и влезе във всекидневната. С радост забеляза, че Ханна не беше в обичайната си инвалидна количка, а седеше в едно кресло до телевизора. По бузите й дори беше се появила червенина. Приближавайки към нея, той помисли да седне за малко, но скоро се отказа. Едно сядане и отпускане можеше да даде повод за по-продължителен разговор. Реши да постои прав.
	— Исках да ти кажа — каза той, — че днес надминахме Ню Йорк Таймс. Бихме ги по всички линии. Какво ще кажеш?
	— Поздравления, Ед. Радвам се за теб.
	— Бях уверен, че мога да го направя и го направих — каза той. Извади пура от спортното си сако и разкъса целофана й. Махна единия й край, извади джобната си запалка и я запали. — О’кей, Ханна, какво мога да направя за теб? Искаше да ми говориш за нещо.
	— За нашия син, за Роджър — каза тя.
	— Какво за Роджър?
	— Преди малко ми се обади от някаква болница в Грийн Бей — Уискънсин.
	— Болница? Какво искаш да кажеш? Станало ли е нещо? Сигурно не е нещо сериозно, иначе той не би могъл да се обади, а и ти щеше да ми кажеш по телефона.
	— Не е сериозно — каза Ханна, — но все пак е болница. Изкачвал се на някаква планина, подхлъзнал се и паднал.
	— Изкачвал планина? Към Грийн Бей няма планини.
	— Някакъв хълм тогава — каза тя. — Може да не съм чула добре. Така или иначе паднал и се наранил. Негов приятел, който се изкачвал заедно с него, го закарал в най-близката болница. Роджър имал две фрактури по краката, не особено сериозни, но ще бъде на легло известно време. Ще трябва да полежи.
	Тази случка раздразни Армстед:
	— Защо, по дяволите, е трябвало да се катери там?
	— Нещо във връзка с работата му.
	— Идиотска история — промърмори Армстед. — Пада му се.
	Спомни си, че друг от фамилията Армстед никога не беше изкачвал нищо друго, освен легло. Тази мисъл го поразвесели и той продължи по-разведрен.
	— Е, нали е добре… дръж ме в течение. Това ли искаше да ми кажеш?
	— Не само това — каза Ханна. — Ед, исках да те помоля да дойдеш с мен до Грийн Бей за уикенда.
	Армстед се намръщи:
	— Какво да правя, да го подържа за ръчичката ли? Боже мой, Ханна, та той вече не е дете, освен това си има и лекари там… куп приятели.
	— Но те не са като родителите, Ед. Той лежи неподвижен по гръб. Знаеш го, че не може да понася ограниченията. Сигурна съм, че се нуждае от повече хора около себе си. Ще се радва да види родителите си. Това ще го успокои.
	Армстед с досада махна с пурата си.
	— Ханна, много добре знаеш, едва съм поел работа. Едва съм направил успешната крачка. Затънал съм до гуша в работа. Имам милион планове и начинания. Едва започвам да…
	— Не можеш ли да ги поотложиш за един уикенд?
	— Ханна, за бога. Нямам никакво свободно време. А сега, ако мислиш, че Роджър има нужда от компания, ти иди в Уискънсин, постой при него за уикенда. Аз ще уредя една сестра да те придружи. Става ли?
	Ханна промълви с усилие:
	— Мисля, че той много държи на теб, Ед. Каза ми по телефона, че е чел в някакъв местен вестник сензационния ти репортаж за Ингър, каза да ти предам, че е нещо фантастично. Чувстваше се много горд с това, което си направил.
	Армстед бе изненадан и поласкан.
	— Хм, в края на краищата, момчето не е глупаво. — Погледна часовника си. — Виж какво, сега трябва да побързам, за да не закъснея. Остави ми телефонния номер на Роджър, ще гледам да се върна веднага след вечерята. С Дайъц и Хармстън ще отпразнуваме победата. Като се върна, лично ще позвъня на Роджър. Ти иди при него за уикенда. Ще ми липсваш, но той сега има по-голяма нужда от теб. А сега да побързам.
	Докато чакаше асансьора, Армстед бе осенен от странна мисъл. Та той самият дълго беше само син и не беше се почувствал баща. Да, това положение изглежда свърши. Отсега нататък животът му трябваше да принадлежи на самия него (и Роджър… разбира се, Роджър). Той трябва да поговори за това на сеанса си днес.
	Потънал в стария кожен фотьойл в кабинета на доктор Карл Шарф, Едуард Армстед 45 минути не спря да говори. Психиатърът бе принуден да го слуша. Тази демонстрация на сила доста се хареса на Армстед.
	Към края на словото си той леко се понамести във фотьойла и добави:
	— Карл, кога ще си купиш ново кресло или поне ще оправиш това. Седя като на тръни. Пружините са съвсем изхвръкнали. Винаги си отивам с подут гъз оттук.
	— Ами искам да напомня с това на безделниците богаташи, че има и спартански живот. Да напомня, че животът не е шега, че е нещо сериозно и че много често е една болка в гъза.
	— Ще взема да ти купя ново кресло за Коледа.
	Армстед добре знаеше, че доктор Шарф в последните 10–15 минути винаги обобщава резултата от сеанса. Това бе негова практика и в нея нямаше нищо лошо. Така Армстед и другите пациенти навярно излизаха от кабинета на психоаналитика с една ясна картина на своето състояние. От емоционална гледна точка това беше съвсем правилно.
	Докато чакаше обобщението, той наблюдаваше човека пред себе си. За миг Шарф му заприлича на плажна топка. Днес беше извънредно закръглен. Изпъкналият му и разлят корем висеше над тесния колан. Във вечния си намачкан, широк панталон и спортен пуловер, той, както винаги, изглеждаше раздърпан и небрежен. Някак си съсредоточено докторът намести краката си на табуретката пред фотьойла.
	Армстед очакваше мъдри заключения или поне подкрепа за своето ведро настроение.
	— Хм, трябва да кажа, че твоята статия беше страхотна, Едуард. Направо скууп — каза доктор Карл Шарф.
	— Вече ги наричаме удари — отвърна Армстед.
	— Новините по телевизията бяха истински удар. Аз оттам разбрах за бягството на Ингър.
	— Не от вестника? Ти добре знаеш, че този вестник е моят живот.
	— Купих три екземпляра, ей тъй, да те позамогна — каза доктор Шарф. Много ми беше чудно как си се докопал до тази история, така изключителна по произход.
	— Професионална тайна.
	— Ей, аз съм твой психоаналитик, Едуард. Тайни от мен не бива да имаш. Ако искаш да ти бъда в помощ.
	— Днес помощ не ми е нужна — каза Армстед самодоволно.
	— Хм, гордея се с твоето… с твоите постижения — каза доктор Шарф и склопи ръце на коремчето си. — С основание можеш да бъдеш доволен от себе си. Съвсем законно извоюва правото на собственост върху вестника и опроверга недоверието на баща си. Извърши това, което баща ти не можа да извърши цели 10 години. Ти си mensh*.
	[* Mensh (немски) — мъж. — Б.пр.]
	— Точно така се и чувствам.
	— Сега ти си свободен да правиш каквото си пожелаеш, и то самостоятелно. Да се издигаш колкото си искаш…
	— Аз едва започвам — каза Армстед. — Сензацията с Ингър не беше случайност — ще докажа това. Милион планове се въртят в главата ми. Когато бъда готов с тях, ще мога да раздрусам всички медии. Ще докажа на всички кой съм аз.
	— Това все още ли те вълнува?
	— Да докажа себе си — да.
	— Това ли е всичко?
	— Ти знаеш много добре какво искам, аз трябва да премахна от пътя си баща ми. Нямам ли право на това.
	— Не съм казал такова нещо.
	— Когато хората говорят за Армстед, те трябва вече да имат предвид Едуард, а не Езра.
	— Нещо друго за баща ти? Да кажеш нещо друго за него?
	Армстед поразмисли:
	— Не, това е всичко. Хм… струва ми се, че има още нещо. Онзи ден, след като излязох от теб, отидох при Ким, Ким Несбит.
	Психоаналитикът кимна с глава.
	— Как беше тя?
	— Пияна. И красива.
	— Тя зарадва ли се като те видя?
	— Струва ми се, да. — Той помълча малко и добави: — Аз я начуках. — Отново млъкна. — Беше хубаво, много хубаво. Аз… аз съм с намерение да продължа да се срещам с нея.
	Доктор Шарф свали краката от отоманката.
	— Защо? — запита той.
	— Не знам защо. Ти имаш ли нещо против?
	— Знаеш, че аз не съм тук, за да те съдя. Просто искам да разбера защо се сближаваш с нея.
	— Не знам. А защо не?
	Доктор Шарф се изправи и каза любезно:
	— Ти направи това, за да покажеш на баща си, че си мъж… или да докажеш това на себе си?
	Изчака пациентът му да стане и го придружи до вратата.
	— Хайде да поговорим за това другия път.
	Не беше искал никому нищо да доказва, мислеше си Армстед, разположил се на светлозеления диван в апартамента на Ким Несбит. С възхищение наблюдаваше грациозните й движения към подвижното барче. Имаше нужда от жена, страстно влюбена жена, защото на него му бе нужен усетът за младост, сила и устрем. От години вече връзките с жена му се бяха разпаднали. Контактите им бяха съвсем редки, принудителни и тревожни — най-вече във връзка с техния син Роджър, като този, който тя му сервира рано днес. Грижите на Ханна се свеждаха до самата нея и нейното безнадеждно болно тяло. А Ким пращеше от здраве и беше неизчерпаем извор на удоволствие. Едно откритие, за което той дълго беше мечтал и едва сега имаше възможност да му се радва. Нямаше какво да доказва нито на баща си, нито на себе си. Всичко беше много по-сложно. Той се нуждаеше от тази жена. Получи я и ще продължи да я има. Това беше нещо възхитително. На следващия сеанс ще трябва да убеди доктор Шарф в своите искрени чувства.
	— Уиски със сода? — викна Ким от барчето, наливайки чашата.
	— Отгатна…
	— Уча се — каза тя и му поднесе чашата. — Искам да отгатвам всичко, за да ти угаждам, Ед.
	— Успяваш. — Забеляза празните й ръце. — А ти, ти няма ли да пиеш?
	— Аз ще пийна едно перие.
	— Това не е пиене.
	— Повече не ми е нужно — каза тя и се настани на дивана до него. — Ти си ми достатъчен, мили. — Обгърна главата му с ръце и го притегли към себе си. Той намери овлажнелите й устни, езика й и почувства твърдия допир на младите й гърди. Свърши с целувката, погледна разголената й гръд през разтворения пеньоар и пламна.
	— Тази сутрин, когато ми се обади, звучеше много щастлив, надявам се да бъдеш така и тук с мен.
	— Има нещо, което ще ме ощастливи още повече — каза той, като стана и я притегли към себе си.
	— Любов моя — нежно каза жената и тръгна към спалнята.
	— Един момент, Ким.
	Той заопипва в джоба си, извади малка, подплатена с тъмно кадифе кутийка Тифани и я сложи в ръката й.
	— Това е за теб.
	Изненадана, тя отвори кутийката.
	— О, Ед — прошепна почти през сълзи. — Колко е красив!
	— Като теб.
	Ким извади блестящия пръстен с розов сапфир и го сложи на пръста си:
	— Ти ме купуваш? — каза тя и се опита да се усмихне.
	— Много добре знаеш, че това не е необходимо. Разкрасявам те — усмихна се той. — Въпреки че и това не е необходимо.
	Тя вдигна ръката с блесналия сапфир.
	— Чудесен е! — каза тя и обгърна с ръце Армстед. — Обичам те.
	— Покажи ми — каза той и я пусна.
	Тя здраво стисна ръката му и го поведе към спалнята. Той набързо се съблече. Обърна се и видя, че тя също беше съвсем гола и лежеше по гръб, разтворила ръце на леглото.
	— Хайде, без игра този път — каза тя. Давай направо.
	Ким вдигна и разтвори краката си и той веднага легна отгоре й. Краката й здраво го обгърнаха, той се притисна и навлезе в нея. Тя издаде гърлен вик. Той зачести. Набиваше здраво и я притискаше към таблата на леглото. Докато той ритмично се движеше нагоре-надолу, тя постепенно започна да върти таза си, докато го докара до буйна страст.
	Продължиха така минути наред, докато накрая едновременно стигнаха до края.
	Армстед се отмести встрани и легна по гръб, целият в пот и силно задъхан. Тя отпусна краката си, отмести с ръка коприненорусата си коса от очите и също се опита да овладее дишането си. Така един до друг те останаха неподвижни и безмълвни.
	— Люби ме, люби ме винаги.
	— Това е единственото, което винаги ще правя — обеща той.
	По-късно, когато дишането им се успокои и тя дълбоко заспа, той се изправи на лакът, за да стане от леглото и да си тръгне. Погледна към нея и една натрапчива мисъл мина през главата му. Не я ли излъга с току-що изречените думи?
	Да се люби с Ким за Армстед беше нещо фантастично, едно реализиране на лелеяна мечта, но това не беше всичко, към което той се стремеше. Сексът за него не беше първа, а втора мечта. Силата и властта бяха първата. Силата да ръководи, да доминира над всичко и всички в този свят.
	Беше му вече съвсем ясно какво да прави и как да го прави. Това насилствено обладаване на живота беше опасно, много опасно. Но Едуард Армстед бе твърдо решен да изпита този върховен оргазъм.


>	Глава пета

	Утринното слънце блазнеше с топлите си лъчи, затова Едуард Армстед бе нагласил транспарантите така, че да пропускат по-малко от него. Той не искаше размекваща атмосфера в кабинета си. Нужно му бе спокойствие и деловитост.
	По негова покана Ник Ремзи и Виктория Уестън влязоха в кабинета. Армстед ги поздрави с рязко кимане на глава и ги покани да се настанят пред бюрото му. Той самият отиде зад него, седна и извади папка с напечатаните листове, които Ремзи му бе предал предния ден. При все че два пъти бе прочел съдържанието им, Армстед отново ги поразрови.
	— Можете да запушите — каза той без да вдига глава.
	Ремзи веднага извади пакет цигари и запали една. Виктория не помръдна сключените в скута си ръце.
	Не след дълго Армстед остави папката. Да, вече беше готов. Беше готов да поеме по стръмния пионерски път, който случаят Ингър му беше подсказал. Изкачването трябваше да стане много предпазливо. Всяка стъпка трябваше добре да се премисля. Много вълчи ями криеше този път.
	Стъпка номер едно.
	— Ник, прочетох материалите, които ти тогава събра за нашия специален проект. Проектът, който тогава нарекохме „Времето на терориста“ — каза Армстед. — Този материал все още си го бива.
	— Аз бях много доволен, че успях да ги събера — отговори Ремзи — и много исках да се възползваме от тези сведения.
	— Можем да направим това сега. Имам нещо наум. Нещо, за което ще имам нужда от помощта и на двама ви. Ще ми бъдат нужни някои допълнителни сведения по твоите материали. Виктория засега ще се задоволи само да слуша. После ще видим. Не би имал нищо против да поговорим по твоите проучвания из терористичния свят, нали, Ник?
	Ремзи се поразмърда.
	— С удоволствие ще ви кажа всичко, което не съм записал, мистър Армстед. Всичко, което мога да си спомня и което може да ви бъде от полза.
	— Нужна ми е твоята преценка, Ник — подчерта Армстед. — Навъдиха се струва ми се много терористични групи… Искам просто да посочиш най-важните от тях.
	— В какъв смисъл важни? — поинтересува се Ремзи.
	— В някои отношения много от тези групи са еднодневки. Абстрахирай се от тях. Да поговорим за най-ефективните, за най-дейните.
	— От сега действащите?
	— Точно така. От сега действащите — каза Армстед.
	— Най-силната и ефективната, безспорно най-голямата, най-добре обучената и най-добре финансираната е Народният фронт за освобождение на Палестина, известна като НФОП. Те са марксистка организация, която се ръководи от Дамаск. Саудитска Арабия им дава 25 милиона долара годишно. Техен човек извърши касапницата на Мюнхенската олимпиада през 1972.
	— Други?
	— Без да ги подреждам по значимост, бих казал, че най-дисциплинираните и дейни след НФОП са Червените италиански бригади и бандата на Баадер Майнхоф от Западна Германия, Японската червена армия, Ирландската републиканска армия или ИРА, Туниският народен фронт за освобождение, Баскските испански сепаратисти — ЕТА и Тупамарос в Уругвай.
	— Нещо общо между тях? Нещо да ги свързва?
	— Съвременната революция, свалянето на капитализма — каза Ремзи. — Повечето от тях се поддържат с пари и оръжия от Кремъл и се обучават в Съветския съюз. Аз предполагам, че човекът, който има пръст в повечето от групите, е известният терорист и наемен убиец Карлос.
	— А, Карлос — каза Армстед, слагайки ръка на папката — венецуелският безделник, който впоследствие става кръвожаден убиец. Видях някои негови снимки, които имаш тук. Едно пухкаво, закръглено човече. Изглежда съвсем безобиден.
	— Видът му не бива да ви заблуждава — каза Ремзи. — Карлос е безмилостно жесток, човешкият живот за него е нищо. Преди да стане известен, той е живял в един апартамент на третия етаж в Тюйлери, в латинския квартал на Париж. Един негов приятел ливанец на име Мокар Бел бил принуден да стане доносник. С доносите си той помогнал на трима френски детективи да заловят Карлос. По време на разпита Карлос получил разрешение да отиде до тоалетната. Излязъл оттам с един 76-милиметров автомат, убил двама от детективите, тежко ранил третия, застрелял доносника и избягал. И всичко това за 10 секунди. Там в записките ми има и други негови „подвизи“.
	— Да оставим подробностите настрана — каза Армстед. — Те сигурно нямат край.
	— С помощта на Карлос бяха организирани избиванията на израелското летище Лод от Японската червена армия — каза Ремзи. — Той хвърли граната в санитарния магазин в Париж, където уби двама души, рани дванадесет и изгори магазина до основи. Пак той се изпречи с едно пежо на пистата на летището Орли и насочи ръчна ракетна установка срещу Боинг 707 на Ел Ал, със 136 пътници на борда. Тази му акция завършва неуспешно. Пак той, Карлос, организира отвличането на самолета на Ер Франс в Атина, което пък стана причина за израелската спасителна акция на ЕНТЪБИ. Лично аз мисля, че най-голямото му и успешно безумие беше това във Виена през 1975, когато той и петима негови другари завзеха един трамвай и се озоваха пред главната квартира на ОПЕК в Тексако Билдинг. Карлос и хората му нахълтали вътре, убили трима от охраната, взели 11 петролни министри като заложници и отлетели с тях за Алжир, където след получаване на исканата сума, освободили заложниците. За всичко това се изисква много съобразителност и дръзновение. Опасен човек е той.
	— Говориш, като че ли подвизите му продължават. Има ли такова нещо?
	— Не знам — каза Ремзи. — Подвизаваше се, когато правех тези проучвания в Париж. Това бе и последното, което чух за него.
	— Но не знаеш дали е жив?
	— Наистина не знам. Предполагам, че е жив. Никъде нищо не се чу за неговата смърт. През 1982 все още беше жив. Тогава изпрати някъде от Холандия заплашително писмо до Френското вътрешно министерство, което беше подпечатал с палеца си.
	— Къде би могъл да бъде сега?
	Ремзи повдигна рамене.
	— Може би в Лондон или Бон, или Дамаск. Но най-вероятно е в Париж.
	Вестникарският магнат погледна към Виктория и отново се обърна към Ремзи.
	— Ник, и защо е всичко това? Този Карлос комуняга ли е?
	Ремзи поклати глава.
	— Странно наистина, но аз не мисля, че е. Миналото и средата му не дават повод за това. Баща му е колумбиец, който се преселил във Венецуела и натрупал там добро състояние. Имал трима синове, които кръстил на трите имена на Ленин. Бил богат марксист. На сина си Карлос той дал второто име на Ленин — Илич. Карлос бил наречен Илич Рарец Санчес. Роден е в 1949. Получил комунистическо обучение в лагера Матанзас до Хавана, който се ръководи от един полковник от КГБ. По-късно бял редовен студент в Московския университет на дружбата „Патрис Лумумба“. Изключили го от там заради алкохол и женкарство. Но вероятно това било хитрост от страна на КГБ, за да го законспирират. Не мисля обаче, че той самият е бил комунист. Знаете, че при случката с ОПЕК във Виена, един от заложниците му беше шейх Ямани — петролният министър на Саудитска Арабия. Ямани провел доста разговори с Карлос и останал с впечатлението, че Карлос не вярва нито в комунизма, нито в палестинската кауза.
	Недоумението на Армстед нарасна.
	— И защо тогава тези отвличания и убийства?
	Ремзи сви рамене:
	— Точно не мога да кажа. Предполага се, че този човек вярва в някаква международна революция от марксистки тип. Това обаче също не е съвсем сигурно. Той може просто да обича приключенията. Може би обича властта и силата така, както и парите. Предполага се, че има постоянна своя група с подбрани немски и арабски участници в нея. За разлика от останалите терористични групи, които са определено политически, групата на Карлос може да е такава, а може и да не е.
	Армстед грижливо започна да развива една пура. Не след дълго уж случайно запита:
	— Ти как се добра до тези материали за Карлос и бандата му?
	— Източниците са различни — каза Ремзи. — Най-надежден се оказа един информатор в групата на Карлос — незначителен член на групата, който изпълняваше най-вече дребни поръчения, но все пак — член. В Париж срещнах един типичен представител на Средния изток, тогава разполагах с много пари. Неговата приятелка беше в групата на Карлос и изпълняваше тези поръчения. Поисках от мистър Дайъц 1000 долара и му платих за информацията, тази, която току-що прочетохте. Това беше всичко, което успях да събера.
	— Трябва ми повече — каза Армстед, като стана и запали пурата си.
	С нескрито учудване, Ремзи запита:
	— За Карлос ли?
	— За Карлос и групата му.
	— Съмнявам се дали ще бъде възможно.
	— Няма невъзможни неща — каза Армстед. Стана и закрачи из кабинета си, без да спира да говори. — Искам всичко да съсредоточим върху Карлос, поне като начало. Искам ти да се върнеш в Европа, в Париж. Ти и Виктория Уестън, двамата заедно. Ще имате всичко, което ви потрябва.
	Ремзи срещна погледа на Виктория и се понамръщи.
	— Мисля, че това не е работа за жена — обърна се той към Армстед.
	— Ник, престани — прекъсна го Виктория. — Мъжкият шовинизъм изживя времето си с кюлотите, или поне трябваше да го направи. Мога да говоря френски, ходила съм в Париж. Била съм навсякъде из Франция, и то три пъти. Бих могла много да ти помогна. Освен това не ме е страх.
	— А мене ме е страх — каза Ремзи.
	Армстед се намеси:
	— Аз съм съгласен с Виктория — каза той. — Имам нужда от нейното участие в това начинание главно по две причини. Едната е, че искам ти да продължиш да я запознаваш с работата. Втората е, че имам нужда от женския нюх, от светогледа на жената. Нужни са ми репортажи, които еднакво да допадат и на мъже, и на жени.
	За другата главна причина — тази, която беше споменал пред Дайъц, Едуард Армстед предпочете да не говори сега. Той искаше да направи нещо за дъщерята на Хю Уестън, защото искаше да се докара пред Хю, и то колкото се може повече. В крайна сметка, както каза и на Дайъц, Хю Уестън сега беше прессекретар на президента на САЩ. Добре щеше да бъде да го обвържат с някакво задължение. Все щеше да им потрябва някой ден. Освен това Виктория сигурно щеше да се справи добре с тази задача — бе неопитна, но не и неспособна. Армстед добре разбираше какво цели с това.
	— Освен това има и друга, макар и не толкова важна причина, за да настоявам Виктория да дойде с теб — продължи той сладкодумно… — Аз ви искам в Париж като туристи. Двамата бихте могли да се представяте като семейна двойка, когато обикаляте града. Но в хотела ще ви запиша като непознати. В тези разследвания не искам да се забърква Рекърд. Вие няма да бъдете журналисти, а туристи, както вече казах. Искате просто да разгледате Айфеловата кула, да хапнете патица в Тур д’Аржан.
	Армстед се върна към бюрото си:
	— Мисля, Ник, че ти би могъл да започнеш с едно съживяване на твоята връзка с човека, който те осведомява за Карлос. Как му беше името?
	— Ахмед.
	— О’кей, Ахмед. Проучи дали е още в Париж. Можеш ли да направиш това?
	— Имах един барман, който лесно се свързваше с него.
	— Опитай да стигнеш до него — каза Армстед. — Искам да разбера дали Карлос ще предприема някаква нова акция.
	— О, това е голямо искане — каза Ремзи колебливо.
	— Голяма е и сумата, която ще платя — каза Армстед. — Можеш да платиш на този твой информатор — Ахмед — 10 000 долара, ако разбере и ни каже нещо интересно… Ще платя и повече, разбира се, за повече сведения. Какво ще кажеш?
	Ремзи се позатрудни:
	— Не бих могъл да кажа какво ще успеем да научим от Ахмед за Карлос, но със сигурност мога да ви кажа, че от другите групи с пари нищо няма да купите. Те харчат пари и имат нужда от тях, но парите не са тяхна цел. Техните интереси са чисто идеологически.
	— Парите също са идеология — каза направо Армстед. — Парите са всичко. Ще разбереш това, като започнеш да ги раздаваш. А сега да започнем с Ахмед. Ти и Виктория се пригответе да отлетите за Париж.
	Ремзи и Виктория станаха.
	— Кога заминаваме? — поинтересува се Ремзи.
	— Утре. С Конкорда. На „Дьо Гол“ ще ви посрещне един шофьор с мерцедес, а в Плас Атен ще ви чака запазен апартамент с две спални. Заминавате като първокласни туристи. Когато трябва нещо да ми съобщите, звънете на частния ми телефон. Аз или Хари Дайъц ще се погрижим за следващата ви задача.
	— Която, надявам се, също ще бъде първокласна — усмихна се Ремзи.
	— Само ако работата ви е първокласна — отговори Армстед. — Бон воаяж!
	На следващия мрачен ден в един часа следобед, конкордът на Ер Франс излетя от нюйоркското летище Кенеди и се приземи на почти безлюдната писта на „Шарл дьо Гол“ три часа и 32 минути по-късно — в 10,32 вечерта парижко време. След като минаха през паспортния контрол и получиха багажа си, Виктория и Ремзи намериха младия френски шофьор, който ги поведе в късната хладна вечер към един мерцедес.
	Към полунощ те се настаниха в апартамент 505 на Плас Атен. При все че не бяха особено гладни, защото скоро се бяха нахранили в самолета, те телефонираха в рум сървиса за сандвичи. Зад вратата на едно шкафче в антрето Ремзи забеляза малък хладилник, и докато чакаха сандвичите, той изпи две малки уискита, след което и едно двойно.
	Виктория се задоволи само с чаша безалкохолно с етикет Фримбуа Резин дьо Фрут, която изпи след като донесоха сандвичите. И макар че беше все още рано, Виктория усети, че е съвсем капнала и се оттегли в по-голямата спалня. Ремзи, който бе свикнал повече с пътуванията, продължи да се рови още няколко часа в записките си за тероризма. Накрая си легна с ясната мисъл за това, което двамата с Виктория трябваше да предприемат на другия ден.
	На сутринта станаха рано, закусиха, и тъй като Виктория си бе отпочинала и с нетърпение очакваше да започне изпълнението на задачата, двамата излязоха от хотела. Тръгнаха по Авеню Монтен към Етоал, като Ремзи избра по-дългия път през Шанз-Елизе, за да изчака, докато отворят бара. Виктория не бе идвала в Париж от пет години. Затова малко се вълнуваше и й се искаше да говори, Ремзи обаче бе премного вглъбен в предстоящата им работа и хич не му беше до разговори.
	Завиха по Авеню Жорж Пети, след което навлязоха в рю Пиер Шерьон. Ремзи поведе Виктория към едно скромно бистро, пред което един келнер подреждаше няколко маси.
	— Влизаме вътре. Остави ме аз да говоря, а ти само слушай и си пий пиенето.
	— Какво трябва да пия?
	— Каквото си искаш.
	Безцеремонното и пренебрежително държание на Ник леко я раздразни. Той се отнасяше с нея като с натрапница. И без това тази задача от международен мащаб някак си я смущаваше. Още когато Армстед им я възложи, тя почувства, че нейното участие не беше случайно. Може би шефът й използваше този случай, за да си подсигури евентуална отплата от страна на баща й в бъдеще. Тя не бе съвсем сигурна в това, но мисълта за точно изчислена меркантилност не я напускаше и в момента.
	Инстинктивно тя стисна зъби, решена да извоюва мястото си в изпълнението на плана. Бързо влезе след Ник в бистрото. Минаха между празните маси и машинките за пинбол, на които играеха двама възрастни мъже без вратовръзки, и седнаха до бара. Барманът остави бутилките, които подреждаше и дойде да вземе поръчката им. Ремзи запали цигара.
	— Уиски и Евиан.
	Виктория искаше да поръча същото като Ник, за да му каже, че е не по-малко печена в тези работи, но самата мисъл за силен концентрат в този ранен час на утрото я от врати. Реши все пак да послуша своето собствено аз и на хакано каза:
	— За мен Коук.
	Барманът приготви питиетата им. Докато им ги поднасяше, Ремзи го заговори.
	— Мосю, последния път, когато бях тук преди една година, в бара имаше един млад барман на име Анри. Той все още ли…
	— Анри е тук, да. Току-що дойде. Преоблича се там отзад.
	— Бихте ли му предали, че го чака негов приятел?
	Гърбавият барман хлътна в една врата встрани от бара. След секунди оттам излезе хубав, широкоплещест мъж с посребрена коса. Той придърпа бялото си сако, усмихна се на играчите и се приближи към Ремзи.
	— Здравей, Анри — каза Ремзи. — Помниш ли ме?
	Широка усмивка озари лицето на Анри.
	— Мосю Ник! Как сте?
	— По-добре от всякога. Младоженец съм. Запознай се със съпругата ми Виктория.
	Анри целуна ръката на Виктория.
	— Честито, всичко най-най-хубаво. Но защо се омъжихте за такъв дъртак, мадам?
	— За пари — каза Виктория в неговия шеговит тон.
	— А ти, Анри — попита Ремзи, — как си ти?
	— Вече имам внук.
	Той потърси портфейла в сакото си, извади една снимка и им я подаде. Ремзи и Виктория с пресилен интерес разгледаха фотографията.
	Подавайки я обратно, Ремзи каза:
	— Поздравления, дядко!
	— Побързайте и вие. Не си губете времето. На меден месец ли сте?
	— По служба — каза Ремзи.
	Лицето на бармана стана изведнъж сериозно.
	— По същата работа? — запита тихо той.
	— По същата — каза Ремзи, снишавайки глас. — Все още ли е в Париж?
	— Да.
	— Ще може ли да поговоря с него?
	— Кога?
	— Колкото се може по-скоро.
	— Къде сте отседнали?
	— Плас Атен. Апартамент 505.
	— Чакай на телефона там след час.
	— Благодаря.
	Ремзи се завъртя на стола, плати питиетата, като остави 500 франка за бармана, и следван от Виктория, напусна бистрото.
	Върнаха се по най-прекия път в хотела и с нетърпение зачакаха телефонния звън.
	След 50-минутно чакане телефонът иззвъня.
	Ремзи, който седеше на дивана, се спусна към апарата.
	— Ало?
	— Мистър Ремзи?
	— Да, Ник Ремзи е на телефона.
	— Ахмед се обажда.
	— Здравей, Ахмед. Радвам се да те чуя. Можеш ли да говориш?
	— Не. Сега не… Ще бъда на риба по Сена към стълбището за Ке дьо Монтебело в три часа следобед. Там ще поговорим.
	— Добре. Довиждане до три часа.
	Ремзи окачи слушалката.
	— Бързо стана — каза Виктория. — Някакви изгледи за успех?
	— Страхуваше се нещо. Не искаше да говори. Посочи обаче много удачен начин за разговор в три часа. Ще лови риба по Сена. Каза ми точно къде по реката.
	— Ама истински риболов? Да лови риба по Сена?!
	— Мястото не е лошо, за предпочитане е. Там не би могъл да бъде засечен или подслушан от разните електронни машинки. Карлос навярно следи хората си.
	Ремзи погледна часовника си.
	— Хм, имаме няколко часа на разположение. Аз смятам да потърся Сид Лукас, шефа на бюрото на Рекърд тук. С него навлязохме в този бизнес по едно и също време. Ти какво мислиш да правиш?
	— Ще подремна — каза Виктория. — Събуди ме, като стане време.
	Наближаваше три часа. Освежена, със светнало лице Виктория крачеше до Ремзи по Дьо Монтебело над реката. Насреща се извисяваше готическата катедрала Нотр Дам.
	— Тук долу — каза Ремзи, като посочи стълбите, които водеха от улицата към бреговете на Сена.
	Виктория слезе след него до калдъръмената пътечка покрай реката. Ремзи разгледа наоколо, после се обърна надясно. Виктория забеляза, че погледът му се спря на въдичарите, разпръснати на групички по брега.
	— Най-близкият до нас, това е той. Онзи с каубойската шапка — каза Ремзи и забърза по брега, следван от Виктория.
	Изминаха около триста ярда и Виктория успя да различи изпитото лице на слаб, много мургав млад мъж, седнал с бамбуков прът в ръка. До него имаше плетено рибарско кошче.
	Ремзи се спря, за да запали цигара, и тихо каза на Виктория:
	— Ти можеш да дойдеш, но стой по-назад и не се бъркай. Не говори. Ще му кажа, че си жена ми. О’кей, да вървим.
	С небрежна, отпусната походка и с жадни подръпвалия от цигарата Ремзи приближи въдичаря. Виктория изостана и се зазяпа в реката. Ник се спря до кошчето, погледна встрани. Останалите рибари бяха достатъчно нагоре по реката, за да не ги чуват. Ремзи посочи кошчето.
	— Как е уловът днес, Ахмед?
	Мургавият младеж сви рамене.
	— Вижте сам.
	Ремзи коленичи близо до него и отвори кошчето. Беше празно.
	Ахмед запита бързо:
	— Коя е жената?
	— Жена ми.
	— Добре. Казвай бързо.
	— Като миналия път. Трябват ми някои сведения. Карлос в Париж ли е?
	— Възможно е.
	— Искам да разбера дали скоро ще готви нещо.
	— Невъзможно. Изчезвай.
	Ремзи не помръдна.
	— Информацията ще струва 10 000 долара.
	Ахмед вдигна неподвижната си досега глава и погледна Ремзи, за да се увери, че е чул добре.
	— 10 000 долара — повтори Ремзи.
	Ахмед отново се загледа в реката. След няколко секунди мълчание промълви с ъгъла на устата си:
	— Тази нощ в полунощ. Ще ти телефонирам. Довиждане.
	Ник се върна при Виктория. Хвана я под ръка и тръгнаха обратно.
	— Успя ли да изкопчиш нещо? — прошепна тя.
	— Почти нищо.
	Същата вечер, отново развеселен, Ремзи заяви на Виктория, че е направил резервация за тях в Тонг Йен — любимия му ресторант в Париж. Това беше неголямо заведение на Рю Жан Мермоз, недалеч от Ронд Поан. Младата собственичка — китайка, ги посрещна сърдечно, целуна Ремзи по двете бузи и ги отведе в голямото сепаре на долния етаж. Ремзи отказа уискито. Поръча си една китайска бира и подаде чашата си на Виктория, за да я опита. Поръча за двамата супа, свински котлети, добре изпържено телешко, кълцано с лук и жасминов чай.
	Прибраха се преди единадесет часа и преднамерено престорено запрелистваха сутрешните издания на Интернешънъл Херълд Трибюн и на лондонския Телеграф. Вниманието им обаче беше само в телефона. Осем минути преди полунощ той рязко иззвъня няколко пъти, преди Ремзи да вдигне слушалката.
	— Ремзи на телефона.
	— Ахмед съм.
	— Здравей, Ахмед.
	— Не можах да открия нищо чрез главния ми източник.
	— Много лошо, но…
	— Има нещо друго.
	— Да, кажи, кажи — окуражи го Ремзи.
	— Чух нещо интересно от друг източник, но ще ти го кажа лично.
	— Добре, много добре.
	— Хотел Калифорния — каза Ахмед. — Пет часа утре следобед, стая 110, вратата ще бъде отключена.
	— В пет часа съм там.
	— Не ти. Изпрати жена си. Да донесе парите в брой. Американски долари.
	— О’кей. Тя ще бъде там.
	— Стая 110, да не забравиш.
	— Бъди спокоен. Няма да забравя. Благодаря, Ахмед.
	Ремзи се наведе да постави слушалката и срещна въпросителния поглед на Виктория.
	— Може би ще се доберем до нещо — каза той.
	— Е, кажи какво, Ник, стига си ме дразнил.
	— Ахмед каза — започна Ремзи, палейки цигара — „не можах да открия нищо чрез главния си източник“. Имаше предвид неговото момиче в групата на Карлос. После каза: „Чух нещо интересно от друг източник, но ще ти го кажа лично“. Каза, че ще чака в стая 110 на хотел Калифорния…
	— Къде е това?
	— Две пресечки след Шанз-Елизе. Един стар и хубав търговски хотел. Той иска да отидеш ти. „Изпрати жена си“, каза, „Стая 110“. Каза, че вратата ще бъде отключела. Каза също „Тя да донесе парите в брой, американски долари“. Ще изтеглим парите утре сутринта. Имам пълномощията на Армстед за това. Ще ги предадеш на Ахмед в пет часа, след като ти каже какво е открил.
	— Ти какво мислиш, че е открил?
	— Някои сведения за следващи операции на Карлос, надявам се.
	— Боже мой, започвам да се безпокоя!
	— Ще ти налея една чашка.
	Той тръгна към хладилника.
	— Може би това ще е големият ни шанс, Ник.
	— Сигурно. Най-после ще получим „Пулицър“.
	Беше пет без шест минути, когато се спряха пред входа на хотел Калифорния.
	Постояха за малко под стъклената козирка пред входа. Виктория извади пудриерата от кожената си чантичка, отвори я и се поогледа в огледалцето. Облиза горната си устна, прибра пудриерата и отметна падналия на очите й кичур руса коса. Забеляза, че Ремзи проницателно я наблюдава.
	— Какво има — поинтересува се тя.
	— Друг път, преди да излезем си връзвай косата на кок или нещо друго там — каза той.
	— Защо, така не ти ли харесва?
	— Напротив, разпуснатата коса привлича повече. Не приличаш нито на порядъчна съпруга, нито на прикрит агент.
	— Аз не съм нито едното, нито другото. — Озъби му се тя, но той вече беше стиснал ръката й и я мъкнеше навътре.
	Денят преваляше и фоайето беше потънало в сумрак. Минаха покрай близкото бюро, където униформен портиер разясняваше на един турист нещо по картата на Париж после покрай рецепцията, която почти не се виждаше от група регистриращи се японски туристи. Най-после се спряха пред металната решетка на асансьора. Ремзи натисна бутона.
	— Помни, това е приземният или първи етаж. Стая номер 110 е на следващия.
	— Ник, била съм в Париж не по-рядко от теб. Знам как се броят етажите тук.
	— Извинявай. Като стигнеш до стаята му, направо влизай. Вратата ще бъде отключена. Взе ли парите?
	Тя потупа своя издут портфейл.
	— Ето. Ник, ами ако не е там? Да чакам ли?
	— Не, върни се. — Той се загледа в слизащия асансьор. — Бъди спокойна. Ахмед ще бъде там.
	— Най-напред ще трябва да запиша това, което има да ми каже, и тогава ще му платя.
	— Точно така.
	— Ами ако… ако информацията му не е нещо особено?
	— Каквато и да е, ти му плати. Не бива да се съмняваш в намеренията му. Връзката с него е важна.
	Асансьорът плавно се приземи. Ремзи отвори външната решетъчна врата и направи място на Виктория да влезе. Минавайки покрай него, тя попита:
	— Ник, къде да те търся?
	Ремзи посочи с глава зад себе си.
	— Столовата и бара са тук отзад. В бара съм. — Затвори решетката. — Натисни бутона за първия етаж. Успех!
	Спокойно отдалечаващата му се фигура изчезна от погледа й. След секунди асансьорът изтрака и спря на първия етаж. Тя излезе и тръгна по коридора, докато стигна стая 110.
	Вратата беше затворена. Подвоуми се дали да почука или не. Хвана дръжката на вратата и я завъртя. Вратата се отвори. Виктория пристъпи вътре и затвори вратата след себе си.
	Старомодната стая бе потънала в сумрак. Светлина влизаше единствено през драпирани френски врати, които несъмнено водеха към тераса или двор. Прозорци нямаше. Виктория долови монотонния плясък на фонтан в двора. Между вратата и едно огромно месингово легло имаше нощна лампа. Виктория забеляза очертанията на боядисан в зелено гардероб и твърда кушетка, покрита с кестенява велурена покривка. Стори и се, че в стаята няма никой, но изведнъж го забеляза. Беше седнал в едно кресло в другия край на леглото. Беше ниско приведен, явно се преобуваше.
	— Ахмед, — извика тя — аз съм мисис Ремзи.
	Тя заобиколи бронзовото легло, отваряйки чантичката си, за да извади бележник и писалка, но той не отговори и не помръдна.
	— Ахмед, — каза тя отново и се спря, за да изчака отговора му.
	Тишина.
	Той не стана да я поздрави. Продължи да стои неподвижно, наведен напред. Тя направи няколко стъпки към него. Сега го видя съвсем ясно — главата му, раменете му, дръжката на ножа, забит в гърба му.
	Едва сподави писъка си. Замръзна на място.
	— Господи! — пое въздух тя.
	В стаята се чуваха само силните удари на сърцето й.
	Обзе я панически страх. Дали пък нямаше и друг в стаята? Убиецът? Поразмърда се да го потърси с поглед. Нямаше никой. Само тя и трупът. Пряко силите си, тя се приближи и видя тъмните засъхващи петна около ножа.
	Навсякъде по разкъсания пуловер тъмнееха многобройни намушквания.
	Виктория събра сили да коленичи и погледне лицето му. Очите му бяха широко отворени и безжизнено изцъклени, а устните му — леко разтворени. От тях изтичаше тънка струйка кръв и се съсирваше по брадичката му.
	Обзета от ужас, Виктория бързо успя да се изправи. Завъртя се на омекналите си като гума крака, спъна се в каубойската шапка и изтича към вратата. В последния момент обаче се сети, че е криминален репортер. Спря се и затършува за кърпичка из чантата си. С разтреперана ръка изтри отпечатъците от пръстите си по дръжката на вратата. Широко я разтвори и погледна вляво и вдясно по коридора. Не се виждаше никой. Излезе, затвори вратата след себе си и изтри и външната дръжка. Събра сили и побягна.
	Половин час по-късно тя беше в апартамента на Плас Атен с Ремзи. Докато отпиваше от силния джин, чу Ник да разговаря по телефона с Ню Йорк. Беше събудил Едуард Армстед и му разказваше за срещата си с Ахмед и за преживяванията на Виктория.
	Продължавайки да пие, тя отиде при него. Той тъкмо казваше:
	— О’кей, мистър Армстед, ще си останем по местата до следващото ваше нареждане. Довиждане.
	— Никога не бях виждала мъртвец — прошепна Виктория.
	Ремзи седна на дивана и се загледа в килима.
	— Предполагам, че това е предупреждението на Карлос към нас — каза той. — Армстед казва да стоим настрана. Да проучваме други терористични групи, докато получим от него определено нареждане.
	Ремзи вдигна поглед.
	— Никога не си виждала мъртвец? Има много да гледаш. — Той се опря с ръце на коленете си и бавно стана от дивана. Взе чашата от жената, пое глътка и й я върна. — Аз май няма да мина само с едно. А косата ти… завържи я другия път.
	За убийството в далечен Париж Едуард Армстед не беше се замислял сериозно до тази вечер.
	Беше поканил Хари Дайъц да го придружи в Нени Алралето след работа. Това беше уютен и спокоен италиански ресторант на 61-ва улица, недалече от Пласа Авеню и на стотина крачки от издателството. Беше хубаво и удобно местенце за разговори, а Армстед искаше тази вечер да поговори с единствения човек, на когото имаше пълно доверие. Бе убеден, че това щеше да е най-важният разговор в живота му.
	Докато сервираха пред Дайъц, Армстед го разглеждаше с нескрита симпатия. За пореден път се убеждаваше в предаността на Дайъц към него. Да, тази преданост като че ли беше смисълът на живот за Дайъц. Преди да предприеме този съдбоносен разговор, Армстед още веднъж прецени верността на своя помощник. Спомни си началото на тяхното сближаване.
	Майката на Дайъц била особена жена — студена и себелюбива. Отгледала и изучила сина си чрез писма. Разменяла писма с разни директори на интернати, където той бил настанен. Дайъц стигнал до пълнолетие, без да усети майчина близост. Армстед, за когото подобна съдба бе добре позната, откри у него ценни качества и му възложи работа, която възвърна самочувствието му. Вследствие на това Дайъц почувства към него такава близост, каквато не бе изпитвал към друго човешко същество. От самото начало Армстед усети, че Дайъц го обикна до боготворене. Бе готов да направи всичко, за да му угоди. Решен бе да жертва себе си за човека, дал му възможност да се почувства пълноценна личност. От своя страна, Армстед гледаше на него не само като на подчинен, а в известна степен и като на приятел и съюзник — човек, на когото можеше да разчита. Той винаги се бе отнасял към Дайъц с подчертано внимание. И двамата добре разбираха, че във взаимоотношенията си могат да имат пълно доверие един на друг. Сега, когато Армстед имаше голямата власт най-добре можеше да оцени присъствието на Дайъц до себе си. За него той се бе превърнал в едно второ аз, което винаги щеше да му бъде под ръка и да му помага в голямата игра.
	Да. Армстед още веднъж се убеди, че с Хари Дайъц плановете му нямаше да пропаднат.
	Армстед беше поръчал месо със сос и спагети като главно ядене, и едва когато донесоха поръчката, той започна да разказва на Дайъц какво се бе случило на Ремзи и на Виктория в Париж.
	— Информаторът имал някакви сведения за Карлос и бил готов да ги предаде на Ремзи срещу пари. Поискал Виктория да бъде посредник, така че тя отишла в хотелската стая и намерила там всичко съгласно уговорката. Информаторът бил там, само че не могъл да й каже нищо. Бил убит.
	Хари Дайъц въпросително вдигна вежди.
	— Убит?!
	— Намушкан в гърба и студен като камък. На Виктория не й оставало друго, освен да избяга оттам с празни ръце.
	Армстед леко избърса устните си със салфетката и отново внимателно я положи в скута си.
	— Ето при такива играчи се забихме, Хари. Те играят само в отбрана.
	— Точно така, в отбрана.
	— Възприех го като естествено в началото — каза Армстед и пое още една хапка — и все пак не можах да го проумея. Та това бе само едно поръчение. Дори убийството ми се стори вестникарско. Но после ми стана ясно. Играта е опасна.
	— Да, точно така, шефе.
	— Стана ми ясно също, че това е тяхното предупреждение към мен. Един вид — стойте настрана. Не си пъхайте гагата в работите на Карлос, ако не искате също да бъдете убит.
	— Точно това искат да кажат.
	— Несъмнено. Но аз съм убеден, че всяка терористична група би ни изпратила такова съобщение.
	— Абсолютно вярно — съгласи се Дайъц.
	— Това породи в мене една голяма идея — каза вестникарският магнат. — Затова те и повиках да поговорим тази вечер.
	— Какво имаш предвид, шефе?
	— Страхотна идея. За нея се сетих след удара с Ингър. Успехът ни с Ингър ми показа, че сензационните истории не се случват току-така. Те трябва да бъдат заставени да се появят. Както направихме ние с Ингър и победихме Таймс и другите.
	Армстед остави приборите в чинията и се наведе към помощника си:
	— Както виждаш, Хари, още преди да изпратя Ремзи и онова момиченце Уестън в Париж, аз знаех, че нищо особено няма да излезе от техните разследвания. Съвсем ясно ми беше, че няма такава терористична група, която с готовност да ни информира за себе си. Исках обаче да се убедя в това. Затова изпратих репортерите ни там. Да разберат на място. И те се справиха добре.
	— Не ще и дума. Добре разбраха.
	— По една или друга причина терористичните групи сами си вършат работите. Нашите проблеми хич не ги интересуват. За тях ние можем само да бъдем пречка. Те предпочитат да правят всичко самостоятелно. Извършеното от тях веднага става новина, голяма новина, но новина, която се публикува от всички вестници едновременно. Тези терористи не разкриват тайните си на никого.
	— А новината става безсмислена — каза Дайъц.
	— Точно така — каза Армстед. — Както ще се окажат за нас всички предстоящи новини. Онзи ден прегледах папките със събитията, които се очакват. Предстои посещение на испанския крал в страната на баските. Ще има среща по проблемите на разоръжаването в Швейцария, министър-председателят на Израел урежда поредните преговори в Кайро. Говори се за отиване на папата в Лурд. Всичко това са новини. И нито една от тях няма да бъде сензация. Ние ще ги публикуваме, Ню Йорк Таймс ще ги публикува, всички ще ги публикуват. Някои вестници ще преувеличат, или изопачат събитията, за да им придадат по-интересен вид. Но нито една от тях няма да бъде сензация. Всички те ще бъдат еднакви и в печата, и по телевизията.
	Армстед разкъса целофана на една пура и я насочи към Дайъц.
	— Хари, истински новини може да има само, когато си ги направиш сам.
	— Мъча се да те разбера, шефе.
	— Слушай добре. Всичко, което ще трябва да направим, ми хрумна онази вечер, след като бях свършил да шлайфам Ким. Как постигнахме големия удар с Ингър? Като предизвикахме събитието, като сами си го подготвихме. Сами изработихме сензационната си новина. Ти видя резултатите. Ето, че изхвръкнахме на върха. Веднага ми стана ясно, че краят на този случай трябва да стане начало. Бях решил да опитаме съвместна работа с някоя известна терористична група, но някакво скрито чувство ми подсказа, че това не е верният път. Ето, че чувството ми се потвърди. Този начин не се оказа най-правилният. Има обаче друг, правилен. Когато един материал стане събитие, сензацията е само твоя. Схващаш ли смисъла, Хари?
	— Не съвсем. Как ще накараме написаното да се случи, шефе?
	— Като си наемем собствена терористична група, която да фабрикува новините ни — каза тихичко Армстед. — Със съществуващите групи не можем да се сработим. Затова ще си купим наша собствена група, която ще прави всичко, което поискаме от нея. Така новините ще бъдат само наши. Ние ще станем номер едно в Ню Йорк и може би най-търсеният вестник в света. Какво ще кажеш за това, Хари? Възможно ли е тези мои хрумвания да бъдат само фантасмагории и глупотевини?
	Дайъц енергично поклати глава.
	— Не, шефе. Това е голяма идея. Най-голямата, гениалната, съвършената. Убеден съм, че си на прав път, но…
	Той се подвоуми.
	— Но какво? — поинтересува се Армстед.
	— Възможно ли е това? Може ли да се осъществи, да се направи?
	— Вече беше направено — с Ингър.
	— Мисълта ми е за наемането на терористична група. С какво и как да започнем?
	— С Гус Пейгъноу — каза Армстед мигновено. — Ще започнем с него. Предполагам, че още го държим в ръцете си.
	— Държим го.
	Армстед се усмихна самодоволно и поднесе пламъка на свещта към пурата си.
	— Значи, започваме от Пейгъноу.
	През цялата нощ Едуард Армстед ту заспиваше, ту се събуждаше. Вълнуваше го усещането, че се захваща с нещо, което може да раздруса целия свят. Въпросът обаче беше — има ли Пейгъноу връзки с истинския криминален свят или се познава само с дребните рибки? Ако пък ги има, възниква по-важният въпрос, може ли да му се гласува доверие?
	Армстед си спомни за папката с досието на Пейгъноу, която Дайъц му беше предал. Той я бе прочел и бе разбрал, че на Пейгъноу може да се вярва. Успокои се и скоро дълбоко заспа.
	Рано на другата сутрин Армстед прие Пейгъноу в кабинета си. Той добре разбираше, че разговорът трябва да бъде откровен, но в началото предприе лека увертюра. Помогна му за това сервираното кафе. Пейгъноу фигурираше в платежната ведомост на Рекърд и разговорът им се завъртя в тази област. Нетърпението на Армстед обаче нарастваше и, след като си изпиха кафето, той реши да почне направо.
	— Гус, — каза той — искам да поговорим с теб за нещо извънредно важно. Но най-напред искам да знам мога ли да разчитам на твоята лоялност.
	Пейгъноу се усмихна угоднически.
	— Плащате добре. Това ще рече, че и лоялността е добра.
	— Мога да плащам по-добре, много по-добре.
	— И ще имате много по-доброто ми доверие и лоялност. Искате да знаете дали можете да ми кажете нещо, което да си остане между нас, нали? Можете, разбира се.
	— Това не е достатъчно — каза Армстед. — Трябват ми доказателства. Трябва да бъда абсолютно сигурен. Аз искам стопроцентово доверие.
	Любопитството отлепи Пейгъноу от облегалката.
	— Какво искате да кажете?
	— Ето какво. — Армстед взе папката от бюрото и я отвори. — Когато наемем някого, ние съставяме досие за него и пазим това досие. Когато наехме теб като информатор, също съставихме такова досие. — Той отправи поглед към Пейгъноу. — И го запазихме.
	Отново погледна към съдържанието на папката.
	— Бижутерите в Лексингтън! Преди две години там стана един обир. Имаше и стрелба. Това да ти говори нещо?
	Пейгъноу замълча. Само започна навъсено да фиксира Армстед.
	— В престрелката била убита една клиентка, вдовица на известен милионер. Ранен бил и един от охраната, но той все пак успял да убие крадеца.
	— Какво говорите? — каза Пейгъноу. — Аз никога през живота си не съм убивал човек.
	— Не съм казал такова нещо — каза Армстед с престорена невинност. — Искам само да кажа, че един крадец на име Рестел застрелял на място една жена при грабежа на свой ред той също бил застрелян на място. Искам също да кажа, че Рестел имал съучастник, който избягал. Тъй като това било убийство на известна личност, един от най-добрите криминални репортери на баща ми се озовал там. Той отделил доста време, за да показва на охраната на бижутерския магазин снимки на престъпници, пуснати под гаранция и регистрирани такива. Охраната се спряла на един като сигурен съучастник. Снимката била на мъж на име Гус Пейгъноу.
	Пейгъноу не се помръдна. Дори не мигна. Не каза нито дума.
	— Ние можехме да уведомим полицията — каза Армстед — и да извлечем дребни дивиденти от това, а съучастникът отново да се озове в затвора, и то навярно за дълго, но баща ми не пожела да петни доброто име на вестника, позволявайки негов служител да бъде замесен в някакво си дребно и глупаво насилие. Баща ми предпочете да потули информацията в това лично досие. И аз смятам да продължа да я пазя.
	Армстед изчака.
	Пейгъноу се присви и извади пакет цигари от джоба си. Изтърси една цигара и спокойно я запали. Пусна кълбо дим, присви очи и се усмихна под мустак.
	— Мистър Армстед, вие искате да знаете дали можете да ми имате стопроцентово доверие… — Спря за малко и изведнъж започна направо: — Мистър Армстед, можете да ми имате двестапроцентово доверие.
	Усмивка увенча лицето на Армстед.
	— Добре, много добре. — Той захвърли папката встрани. — За това повече няма да говорим.
	Армстед беше вече готов да започне делово.
	— Познаваш ли някои банди?
	— Банди? — Пейгъноу се изненада от детинския, по негова преценка, въпрос. 	— Мистър Армстед, аз съм отраснал в банди — Бронкс Бруклин, Ню Джърси…
	— Не, не — прекъсна го Армстед. — Не улични момчешки банди. Аз говоря за банди от световен мащаб.
	— Аз… Боя се, че не ви разбирам.
	Армстед опита отново.
	— Банди… от терористичен тип и характер. Които работят по целия свят…
	— О, за тях ли? Като онези лайнари Червените бригади в Италия? Не, не познавам нито една от тях.
	Сърцето на Армстед се сви.
	— Но от световен мащаб, както вие казвате, — продължи Пейгъноу — да, имам връзка с една групировка, тя обаче не е в Италия.
	— Мен не ме интересува къде е… Добре, къде е тя?
	— В Лондон. Те не са това, което вие наричате терористи.
	— Какво са тогава?
	Пейгъноу се затрудни за момент.
	— Те са нещо като лайнари от класа. Когато имат нужда от пари се събират и вършат работа.
	— Работа?
	— Да речем — грабеж.
	Проблесна лека надежда.
	— Дребни или крупни кражби?
	Пейгъноу отвърна съвсем определено:
	— О, дебели, тлъсти.
	Надеждата нарасна.
	— И вие имате известна връзка с тази банда?
	— Съвсем сигурна. Един „съвипускник“ от Грийн Хевън. Крупински се казва. За добро поведение беше причислен към групата, която работеше на стопанството извън стената. Тъй като не беше от селски тип, скоро му писна и се чупи. Успял да се дотътри до Лондон. Имал нужда от пари. Имал някои препоръки и се свързал с бандата на Купър. Като специалист по динамита и бомбите той бил добре дошъл за тях. Приели го веднага. Скоро имах картичка от него. Все още е в Лондон. Дори ме покани при тях.
	— Е, какво решихте? Ще отидете ли?
	— Не. Аз си имам редовен паспорт, но не искам да живея с чужденци. Освен това тук при вас имам нелоша постоянна работа. Защо да ходя при тях.
	Армстед се изправи зад бюрото и замислено тръгна към масата за кафе. Извади пура от кутията и, приготвяйки я, отново се върна зад бюрото.
	— Гус, кой е в нея?
	— Какво?
	— Тази лондонска банда. Чия е? Кой е главният?
	— Те са свободна групировка, която се събира от време на време, за да направи някой удар в Англия или Франция. Те не са аматьори. Чактисват си работите и имат доста добри удари. Един от тях бе ограбването на Бринк Банк в Бостън. Били седем човека с хелоуинови маски* на лицата. Нахълтали в сградата на банката и направо в трезора. Отмъкнали близо три милиона. Няколко от тях са участвали в грабежа на нощния пощенски влак Глазгоу-Лондон. В тази успешна акция участвали деветнадесет човека от две банди. Един от тях беше Рони Бигс — онзи, когото хванаха и после успя да избяга. Френски специалист по пластични операции го преобрази и така успя да избяга в Бразилия, откъдето пък бе отвлечен от британски секретни агенти и върнат в Южна Америка. Това бе акция, която костваше седем милиона долара.
	[* Хелоуинови маски — маски, които се носят в навечерието на празника на Вси светии. — Б.пр.]
	— Не е лошо — каза Армстед, силно впечатлен.
	— Имаше и по-добро от това — продължи Пейгъноу, запален от темата. — Ограбването на банката, не съм сигурен в произношението, Сосиете Женерал в Ница — Франция, където използваха градската канализация, за да влязат в сградата. Престояха там през целия уикенд. Окрадоха 317 депозитни касетки и офейкаха с дванадесет милиона долара.
	Армстед беше направо развълнуван.
	— И казваш, че някои от членовете на бандата на Купър в Лондон са участвали в тези… а… а… работи?
	— Разбира се, това е група от висока класа.
	— От колко човека се състои групата на Купър?
	— Около 12 души, както ми каза по-рано Крупински. Главният е Купър. Крупински говори за него като за какъв феноменален ум. Освен Купър в групата има още няколко, които се укриват по други държави или излежават присъди. Те всички са фалшификатори, касоразбивачи и атентатори. Тях политиката не ги интересува. Интересът им са парите, и то многото пари.
	Армстед се усмихна.
	— Аз имам много сега.
	Пейгъноу също се засмя:
	— Да, разбрах.
	— Освен това и аз не се интересувам от политика — добави Армстед.
	Пейгъноу лукаво изгледа вестникарския магнат.
	— Тогава от какво се интересувате?
	— От сензации.
	Пейгъноу се замисли:
	— Сензации? Не разбирам какво искате да кажете.
	— Искам да кажа, че моят интерес е създаването на сензации. За моите вестници и за телевизионната ми мрежа аз имам нужда от изключителни, сензационни новини.
	Изчака да разбере дали събеседникът му схваща за какво става въпрос и след кратко мълчание поясни:
	— Всяка банда би могла да създава такива новини за мен.
	Пейгъноу се опита да проумее това, което току-що чу. Беше прекалено стряскащо.
	— Това е малко… Вие… — Не му се искаше да бъде учтив. — Вие сериозно ли говорите?
	— Мислите ме за луд.
	— Не… Не знам. Струва ми се, че има бизнес в това, има и залитане.
	Взаимното опипване свърши, реши Армстед и премина направо на въпроса:
	— Идеята за това дойде от теб — от информацията ти тунела в затвора. Тя доведе до бягството на Ингър. Това беше едно подготвено събитие. И всичко това направих аз. Стана много добре. По-добре от всичко досега. То удвои тиража на вестника ми тук в Ню Йорк. Повиши тиражите на всички мои вестници в страната и насочи вниманието на хората към моите телевизионни станции. Това ми показа, че трябва да подготвя и други новини. Сега разбра ли какво точно искам, Гус?
	— Да — каза Пейгъноу, не много уверен. — Започвам да разбирам.
	— Ти добре виждаш — продължи Армстед, — че големи, сензационни новини няма. Конкурентите ми пишат и продават същото, което и аз, затова ние тук искаме наши, само наши новини. И след като няма такива, ние трябва сами да си ги подготвим. Такава е моята идея.
	— И затова ти е нужна банда?
	— Хора, които да работят, да дават материал за новини, които само Ню Йорк Рекърд да публикува. Казано направо, нужна ми е групировка от опитни гангстери, които да вършат майсторски работата си. Ще изисквам от тях да работят непрекъснато и само за мен. От тях искам новини. Похищение на самолети, сензационни грабежи и най-вече отвличания на големи личности. Удари от висока класа, материали за първата страница. Но без никакви убийства.
	Тези неща бяха добре познати на Пейгъноу.
	— Това крие големи опасности.
	— Опасности крият и дълбоките гмуркания на водолазите, и полетите в космически капсули.
	— Хората ще трябва да залагат живота си за… За сензации.
	— За пари — Армстед натърти на пояснението. — Ти каза, че бандата на Купър има нужда от пари, аз имам пари.
	— За какви пари става дума?
	— Може би три милиона на удар.
	Пейгъноу изсвири с уста.
	— Надявам се, че това ще ги заинтересува?
	— Зависи… какво ще искате от тях. Но три милиончета… Да, може би ще ги заинтересува.
	— Аз, разбира се, не искам да знаят кой съм. Няма да знаят за кого работят и защо. Ще им поставям задачи чрез теб. Въпроси и обяснения не желая. Искам чисто и професионално изпълнение на моите поръчения. Ще им се плаща при изпълнението на всяко отделно поръчение. Е, смяташ ли, че ще бъде приемливо за тях?
	— Предполагам…
	— А можеш ли да разбереш със сигурност.
	— Искате да кажете да се свържа с Купър?
	— Да.
	— Мога да се срещна с него — каза Пейгъноу.
	— Тогава, срещни се — каза Армстед наставнически. — От тази работа и ти ще спечелиш много, Гус. Замини за Лондон и провери дали ще приемат.
	— Как да ви разбирам? Веднага?
	— Още тази вечер, аз ще уредя пътуването ти. Очаквам да чуя отговор от теб след 48 часа.
	След два дни в 11 часа през нощта Армстед получи телефонно повикване.
	Тъкмо влизаше в жилището си на Петото Авеню, и Ханна, седнала в количката със слушалка в ръка, извика:
	— Ти ли си Едуард?
	— Аз съм.
	— Търсят те по международна линия от Лондон.
	Сърцето на Армстед се разтупка:
	— Кажи им да прехвърлят на частния телефон в кабинета ми.
	Смъкна набързо шлифера и го захвърли встрани, бързо изтича в кабинета си и внимателно заключи вратата.
	Доближи се към белия телефон, номерът на който беше извън списъка на телефоните в къщата, и зачака звън. Най-после телефонът иззвъня. Армстед бързо вдигна слушалката:
	— Ало.
	Чу се глас на телефонистка:
	— Мистър Армстед ли е на телефона?
	— Да, Едуард Армстед.
	— Търси ви мистър Пейгъноу от Лондон, лично.
	— Добре, дайте ми Пейгъноу.
	Линията от Лондон пращеше и пукаше, но гласът на Пейгъноу дойде съвсем ясно.
	— Шефе, ти ли си?
	— Казвай, Гус!
	— Машинката заработи.
	— Машинката заработи? Какво значи това?
	— Купър е определено заинтересован, но има едно нещо…
	— Те са заинтересовани, казваш… Но има какво?
	— Искат да се срещнат с вас лично. Мисля, че желаят да разберат какво точно ще искате от тях. Можем да направим това, без да ви познаят. Ако не ви затруднява, разбира се. Мисля, че си заслужава да…
	— Не ме затруднява — прекъсна го Армстед. — Щом искат най-напред да ме видят, ще се видим. Ще дойда.
	— Имате ли възможност за утре?
	— Да, утре е добре. Ще взема конкорда. Ще бъда на първия полет.
	— Ако ми съобщите часа на пристигането, ще ви посрещна на Хийтроу и ще запазя апартамент в Риц.
	— Ще имаш часа. На Хийтроу ще дойдеш, нали? Прекрасно. Апартаментът в Риц също е много добре.
	— Няма да водите никого, нали?
	— Да водя някого? Не, бъди спокоен, ще бъда сам утре…
	Той бавно окачи слушалката.
	Ликуваше.
	Той почти… почти беше станал терорист.


>	Глава шеста

	Шофьорът на черния ролс-ройс зави покрай Пикадили, заобиколи откъм Арлингтън стрийт и спря пред хотел Риц в Лондон.
	Гус Пейгъноу бързо слезе от колата, следван от Едуард Армстед. Портиерът понечи да вземе чантата на Армстед, но Пейгъноу настоя да я носи сам. Вечерта бе студена и те побързаха да се изкачат в затопленото хотелско фоайе.
	Пейгъноу поведе Армстед вляво от рецепцията.
	— Вече ви регистрирах под моето име, мистър Армстед. По-добре да вървим направо в апартамента ви.
	Продължиха през дългото фоайе, завиха вдясно към чакащия асансьор и се изкачиха на петия етаж. Заобиколиха един ъгъл и се озоваха в апартамент 518, запазен за Армстед. Армстед се освободи от шапката и пардесюто си, очаквайки с нетърпение да чуе повече подробности. На летището Хийтроу те нямаха възможност да говорят, защото наетият шофьор дойде при тях почти веднага. След това, по време на пътуването до Лондон, при все че стъклената преграда към шофьора бе затворена, Пейгъноу предупреди работодателя си да се въздържа от разговори.
	Сега в хола на апартамента в Риц, в 9,35 ч. Армстед можа най-после да попита Пейгъноу:
	— Как ти се видя техния интерес?
	— Бих казал, че Купър прояви голям интерес — след като поиска веднага да ви извикам в Лондон! Стръвта от три милиона го накара веднага да налапа въдицата.
	— Каза ли му, че ще плащам толкова за ВСЯКА свършена работа.
	— Да, казах му, разбира се. Та нали на това се хвана. Но окончателно още не е решил, шефе. Желае да се срещне с вас и от вас да чуе какво точно искате.
	— Готов съм, щом иска — каза Армстед. — Кога ще се срещнем?
	— Сега.
	— Къде?
	— Тук — каза Пейгъноу — в другата стая. Апартаментът, който ви запазих, е с две спални и хол. Те са в другата спалня и ви очакват.
	За пръв път след пристигането си Армстед се почувства развълнуван — като актьор от Бродуей на премиера или като футболист преди изстрелване на дузпата. За пръв път щеше да се срещне лице с лице с живи терористи — преуспяващи хора от подземния свят, хора извън закона.
	— Колко души са там? — запита Армстед.
	— Трябва да са Купър и двама от помощниците му. Когато заведох Купър в стаята, той ми каза, че очаква още двама от хората си. Това беше преди да дойда на Хийтроу. Предполагам, че сега и тримата са там.
	Пейгъноу погледна към Армстед.
	— Вие може би ще поискате да си починете най-напред? Мисълта ми е, че едва сте слезли от самолета.
	— Полетът не беше уморителен. Нещо като пътуване с такси до Манхатън.
	— Готов сте значи да се срещнете с Купър и хората му?
	— Да. Готов съм.
	Пейгъноу вдигна ръка.
	— Един момент! — каза той и бръкна в издутия вътрешен джоб на спортното си сако. Извади нещо и го подаде на Армстед.
	— Какво е това? — запита Армстед. — Прилича на скиорска маска.
	— Маска за високопланинско изкачване — каза Пейгъноу. — Сложете я, ако не искате да ви познаят. Малко горещичко е с нея, но пък добре крие лицето.
	Армстед кимна одобрително.
	— Предвидлив си, Гус. Браво! — Нахлузи вълнената маска на главата и отиде да се огледа на огледалото в трето. — Гадно, но върши работа.
	— Да вървим! — каза Пейгъноу.
	Отключи вратата на другата спалня и широко я разтвори. Армстед влезе вътре с несигурни движения и се опита да се ориентира. Стаята беше полутъмна. Светеха само няколко лампички. До леглото имаше два сгъваеми стола. Точно срещу тях — диван и кресло. Там седяха мъже в сака и вратовръзки. Никой от тях не беше с маска.
	Висок мъж с гъста тъмна коса, кафяви безизразни очи и виснали кестеняви мустаци стана от дивана, пооправи туиденото си сако и с протегната ръка се приближи до Армстед.
	— Аз съм Купър.
	Пейгъноу бързо се намеси, представяйки Армстед:
	— Моят шеф.
	— Уолтър Зимбърг — назова се Армстед. — Приятно ми е.
	Купър посочи другите двама и почти неразбираемо назова имената им: Крупински и Куикс. После добави:
	— Ако се наложи, с останалите от управителния съвет — Де Салво, Оувърли, Шийлдс и Лафеер, ще ви запозная по-късно. А сега да преминем към работа.
	Върна се към дивана и отново седна.
	Армстед предпазливо седна на крайчеца на сгъваемия стол, а Пейгъноу — на другия до него. Вестникарският бос се изкашля, за да изчисти гърлото си:
	— Надявам се, че вие всички знаете причините за тази среща.
	— Искаме да се уверим дали добре сме разбрали — отговори Купър. — Вие искате да наемете една опитна организация, която да подстрекава серии от акции и сте готов да плащате по три милиона долара за всяка акция, така ли?
	— Точно така — каза Армстед.
	— Нас не ни интересува какво целите с това — каза Купър. — То си е ваша работа.
	— Няма политика — каза Армстед бързо.
	— Това не е от значение — отговори Купър. — Препи да решим дали да работим за вас, трябва да разберем какво точно ще искате да правим. Убийства ще има ли?
	Армстед се ужаси:
	— Абсолютно не — отговори бързо той.
	Почувства ужасен сърбеж под вълнената маска. Това небрежно изричане на думата „убийства“ го накара да потръпне и до известна степен го обезоръжи. Опита се да се съвземе, да възвърне увереността на словото си:
	— Мен най-вече ме интересуват отвличанията — заяви той. — По-късно може би и грабежи. Но първото и главното са похищенията. Ще отвлечете някоя голяма личност, ще я укриете за два дни и ще поискате откуп. Условията трябва да бъдат разумни, лесно изпълними и лесно платими. Сумите от тях ще бъдат за вас. Но, вече казах, тези акции няма да бъдат политически. Добре би било обаче да ги провеждате така, че да изглеждат политически. Да се иска, може би в замяна, освобождаването на политически затворник или друга дребна фигура. Ще освобождавате заложника не по-късно от два дни, защото така рискът за залавянето ви ще бъде по-малък. Важно условие е Гус Пейгъноу да бъде включен в организацията ви като мой представител. Той ще ви помага, когато е възможно, но главно ще бъде там като свръзка. Ще бъде отговорен само пред мен. Това са моите искания. Ако бъдат приети, ще бъда доволен.
	— Къде ще бъде първата ни акция? — поинтересува се Купър.
	— Сан Себастиян, Испания — каза Армстед.
	— Кога?
	— Две седмици след утре.
	Настъпи кратко мълчание.
	— Кого ще отвлечем? — запита Купър.
	Армстед задържа дъх, звучно изпусна въздух през отвора на маската и с равен тон каза:
	— Ще отвлечете краля на Испания.
	Настана като че ли безкрайна тишина.
	Наруши я Купър.
	— Ще трябва да се посъветваме за това — каза той — Вие се върнете в другата стая. Ще ви извикаме, когато бъдем готови.
	Измина цял час. За Армстед това бе неспокойно и уморително чакане. Той свали маската и поиска да повика прислугата, но Пейгъноу реши, че присъствието на други лица ще бъде неразумно. Армстед се съблече, взе един душ и отново се облече. Отключи куфара си, извади папка и прегледа алтернативните възможности в случай, че сделката с Купър се провали. Нито една от тях обаче не беше така надеждна като тази с Купър, и Армстед се молеше тя да се осъществи. Разсеяно прелистваше едно лондонско списание, когато чу силно почукване на вратата на другата спалня.
	— Купър съм — глухо прозвуча глас оттатък. — Можете да дойдете.
	Пейгъноу сложи ръка на рамото на Армстед.
	— Не забравяйте маската.
	Отново бяха в полутъмната стая. Срещу тях се беше изправил Купър и един набит и пъпчив англичанин.
	— Това е Куикс — каза Купър. — По отношение на Испания той е най-опитният между нас. Има лятна резиденция там. Организацията на акцията поема той, но аз имам още няколко въпроса.
	Купър се върна на дивана. Куикс изчака Армстед и Пейгъноу да заемат местата си. Притегли един сгъваем стол и седна близо до тях. Заговори кресливо и носово:
	— Това не е проста задача.
	— Затова се обръщам към специалисти — каза Армстед кротко.
	— Самото отвличане може да се окаже не толкова трудно — каза Куикс с професионална вещина. — Но грабването на жертвата е въпрос на подготовка. Разполагане на хората така, че да се подсигури отклонение, блокиране на движението и бързото насочване на жертвата към подготвената за бягството кола. След това установяване в предварително определеното място за укритие. После започват преговори. Вашата молба обаче е нещо много по-опасно.
	— А има ли неопасни? — обади се Армстед. — Всяко начинание е риск.
	Куикс не се предаваше лесно.
	— Тази задача е изключително опасна, защото ще бъде в страната на баските. Кралят на Испания ще подсигури всичко необходимо за своята безопасност, за да може да предотврати евентуално нападение от баските сепаратисти на ЕТА.
	— Мисля, че това ще бъде много по-изгодно за вас — каза Армстед. — Испанската полиция ще следи ЕТА. Едва ли биха обърнали внимание на шляещи се любопитни туристи.
	Куикс се съгласи.
	— Да, прав сте. Ние говорихме и за това. — Поколеба се, но продължи: — Чували ли сте за аферата Бланко?
	Армстед сбърчи чело под топлата вълнена маска.
	— Аферата Бланко?
	— Акцията на ЕТА — каза Куикс. — Ние бихме могли да повторим нея и да оставим баските да операт пешкира. Предлагаме това като алтернативен план, който в известни отношения би бил по-лесно приложим.
	— Аферата Бланко — повтори Армстед, — май че не помня такова нещо.
	— Адмирал Луис Кареро Бланко. Беше министър-председател на Испания, когото баските сепаратисти решиха да премахнат. Забелязали, че той е човек на навика. Всеки ден той минавал със своя додж дарт през централен Мадрид по един и същи маршрут. Баските наели един сутерен по този маршрут. Търпеливо прокопали тунел под улицата…
	Тунел! Армстед се заслуша още по-внимателно. Тунел имаше и при Ингър. Замириса му на успех.
	— Продължавайте! — нетърпеливо каза той.
	— Баските се снабдили с около 500 килограма динамит от ИРА, които пък го взели от терориста Карлос — продължи Куикс — и го заложили в тунела под улицата. Когато министър-председателят Бланко минавал с колата си над това място, баските възпламенили динамита. Експлозията изхвърлила колата заедно с Бланко на покрива на пететажна сграда — църква, струва ми се. Това било една изключително сполучлива операция. Но дори и тя до известна степен е по-лесна от едно такова отвличане.
	През пролуките на маската Армстед удивено се взираше в говорещия здравеняк. Едва сега той разбираше с какви хора си има работа. Това не бяха кротки и романтични бунтовници, а хладнокръвни убийци. Тръпки го полазиха.
	— Един момент — пряко силите си каза той. — Да не би да искате да кажете, че трябва да взривим краля на Испания?
	— Идеята не е лоша — хитро подхвърли Куикс.
	— За бога, в никой случай — промърмори Армстед. — Казах ви много ясно, никакви убийства. Аз искам кротки и безкръвни отвличания.
	— Ваша воля — съгласи се Куикс смирено. — Добре, отвличане, но пак ще повторя — то е много по-сложно, много по-опасно. Ние смятаме, че то е твърде опасно за три милиона долара.
	— Ясно. Каква сума ще го направи приемливо за вас?
	Куикс погледна през рамо към Купър и отново към Армстед.
	— Можем да го извършим за пет милиона.
	— Искате пет милиона за една-единствена задача? — попита Армстед, сякаш не дочу.
	— Но гарантираме сполучлива работа. Предлаганата от вас сума обаче не покрива всичко, има и други условни разноски.
	— Да ги чуем — каза Армстед раздразнено.
	Куикс погледна назад.
	— По-добре продължи ти, Куп.
	Купър стана и зае мястото на своя помощник.
	— В Лондон разполагаме с не повече от 12 мъже — каза Купър. — За такава операция вероятно ще ни бъдат необходими към 20. Ние знаем откъде може да вербуваме още 8 човека. За да ги привлечем и приведем бързо във форма, може би ще ни бъде необходим още половин милион долара. Тези разноски, разбира се, са еднократни. Ще можем да разчитаме на тези хора и при други операции.
	— Друго?
	— Оръжие — отговори Купър. — Имаме нелош запас от дребни оръжия, но за вашата работа ще ни трябва нещо по-ефикасно. Тежко въоръжение не ни е необходимо. Ще имаме нужда от леки, портативни оръжия, които ще трябва да закупите, и то за предпочитане от частен дилър. Това ще бъде още един еднократен разход. Сдобили се с такъв един арсенал, ние ще можем да си служим с него по-продължително.
	Армстед неусетно започна да чувства насърчение и надежда.
	— Кажете ми какво точно ще ви е необходимо. Мисля, че ще успея да намеря тези оръжия.
	— Ще представим подробен списък на мистър Пейгъноу и указания за мястото на получаването.
	Армстед се замисли къде би могъл да потърси оръжия. Сети се за Ник Ремзи в Париж. Да. Ремзи не може да не знае към кого да се обърнат.
	— Това ли е всичко? — запита той.
	— Не съвсем — каза Купър. — При нормално положение ние сами решаваме предстоящите проблеми, но недостатъчното време в случая налага и известна помощ. Имам предвид две неща. Едното е предварителното разузнаване. Трябва добре да познаваме програмата на краля в Сан Себастиян, за да можем да проучим уязвимите места в нея. Ще трябва също да знаем степента на подсигуреност и охрана на неговото посещение. Всяка подробност е от значение. В това можете ли да ни помогнете?
	— Мога — заяви Едуард.
	— И нещо последно. Нашето възнаграждение от пет милиона. Половината от тях трябва да получим в аванс.
	— Имате ги. Пейгъноу ще ви предаде разписанието на краля, охраната му и парите. Разберете се къде да ви търсим, а аз ще му кажа къде да търси мен. Готови ли сте за път?
	Тик разкриви усмивката на лицето на Купър.
	— Готови сме.
	Армстед стана.
	— И така, на работа.
	Целия следобед Виктория се беше ровила в справочниците на Интернешънъл Херълд Трибюн. Когато се върна в апартамента на Плас Атен, Ремзи вече беше там и разговаряше с някого по телефона. Той покри с ръка микрофона на слушалката и й подаде бележка.
	— Той е в Лондон — каза Ремзи.
	— Кой?
	Погледът й попадна на телефонното съобщение. Беше от Едуард Армстед, който ги бил търсил няколко пъти днес следобед.
	— Армстед е в Риц? — каза тя. — Какво прави в Лондон?
	— Сега ще разберем, чакам разговор с него.
	След секунди се чу киселият глас на Едуард.
	— Ало?
	— Мистър Армстед? Тук е Ник Ремзи. Току-що влизаме.
	— Чудех се кога най-после ще отговорите на повикванията ми.
	— Бяхме по проучване на други групи.
	— Добре, добре — каза Армстед. — Наложи се да прелетя до Лондон по работа. Пътувайки насам, се позамислях по някои въпроси. Мислих и по твоя терористичен сериал и се сетих за нещо много интересно. Не мога да проумея откъде тези терористи се снабдяват с оръжие?
	— От различни държави, големи и малки. Чрез посредници — каза Ремзи.
	— Ще рече, че САЩ продават оръжие на терористи, така ли?
	— Не съвсем. Но в интерес на истината, САЩ са най-големият оръжеен дилър в света, следван от СССР, Франция, Великобритания, Италия и Западна Германия. Разбира се, в тези страни има правителствен контрол върху оръжията и по-голямата част от техния износ е най-вече тежко въоръжение — самолети, танкове и пр… Терористите обикновено се интересуват от по-дребни оръжия.
	— Терористите как получават оръжието от нас, или от СССР, да речем?
	— Не направо, разбира се. Една голяма държава продава оръжия на по-малка. Например — Либия, Етиопия, Белгия, Лихтенщайн. Те, на свой ред, пък ги препродават на терористични групи. Бих казал, че повечето от оръжията, попаднали в ръцете на терористите, са получени по този начин.
	— Поддържай линията, Ник… Казваш, че повечето оръжия стигат до терористите по този начин. А другите как стигат до тях?
	— От частни лица или дилъри на частни фирми. Легендарните търговци на смърт.
	— Нима има частници в този бизнес? — запита Армстед.
	— Да, има ги колкото щеш.
	— Знаеш ли, бих искал да се срещна с такъв човек. Да взема интервю от него — каза Армстед. — За сериала ни.
	— О, не е нужно да се безпокоите, мистър Армстед, Вики и аз ще намерим някой и ще го интервюираме.
	— Не — каза Армстед твърдо. — Бих желал сам свърша това. Да поговоря с някой от тези търговци като бизнесмен с бизнесмен. Тъкмо ще имам възможност поопресня формата си. Да поизчистя журналистическата си мисъл от ръждата на времето.
	— Добре, искате значи да интервюирате частен оръжеен дилър — продължи Ремзи по телефона с поглед към Виктория. — Кога и къде?
	— Където и да е. А кога? Колкото се може по-скоро. След два-три дни, ако ти е възможно.
	— Ще трябва да проучим, да разберем кой от наличните е най-добрият.
	— Добре — съгласи се Армстед. — Направете го колкото се може по-скоро. Не му казвай подробности. Кажи му, че уреждаш контакт за анонимен купувач… не, по-добре да сложим име. Кажи му, че представляваш Уолтър Зимбърг — американски бизнесмен.
	— Уолтър Зимбърг! О’кей, мистър Армстед. Вики и аз поемаме топката утре сутринта. Веднага щом се доберем до някой, ще ви се обадя.
	— Никакви телефонни разговори повече — каза Армстед. По този въпрос — не. Като уредите всичко, елате с информацията направо в Лондон. В следващите два дни ще ви чакам в Риц.
	— О’кей, мистър Армстед. Тогава довиждане.
	Окачвайки слушалката, Ремзи предаде на Виктория разговора си с шефа.
	— Хм, мисля, че следващата ни задача е съвсем ясна — каза Ремзи.
	— И къде ще намерим този частен оръжеен дилър?
	— Това мен не ме безпокои. Ще хванем следата на някой от кореспондентите тук в града. Безпокои ме обаче това бързане за интервю и оръжие, когато още не сме започнали работа по сериала. Защо е това голямо бързане?
	Голямото бързане даде резултат. Ник Ремзи трябваше да признае това, въпреки неудоволствието си.
	Късно на следващата вечер Ремзи и Виктория Уестън отидоха в Лондон в Риц при Едуард Армстед, който беше много зарадван от тяхната експедитивност.
	— Запазил съм ви две единични спални за тази нощ — каза Армстед, сядайки на дивана с чаша мартини в ръка — Налейте си.
	Ремзи отиде при таблата върху телевизора и си наля чисто уиски. Виктория не пожела да пие.
	Насядаха около масата за кафе. Армстед изглеждаше почти любезен.
	— Получих телекса, който сте изпратили на път за тук. Доколкото разбрах, намерили сте сигурен човек и сте уредили интервю.
	— Открихме няколко известни дилъри на оръжия — каза Ремзи, — но струва ми се находката на Вики ще ви допадне най-много.
	Виктория започна да разказва:
	— Всички го представят като най-добрия — каза тя. — След Захаров, той е най-известният в тази търговия. Казва се Хелмут Мидендорф, от Франкфурт е. Говорих с него по телефона, иска да се види с вас, мистър Армстед. Каза, че ще се срещне с вас, ако сте със сериозни намерения.
	— Как да му докажа, че съм сериозен? — запита Армстед.
	— Като му докажете, че имате банкова сметка в Швейцария — намеси се Ремзи. — Всички търговци на оръжия държат на това.
	— Аз имам — каза Армстед.
	— На ваше име ли е? — запита Ремзи.
	— На името на Уолтър Зимбърг.
	— Името, с което Виктория ви представи? Отлично!
	— Кога трябва да замина за Франкфурт? — запита Армстед.
	— Това не е нужно — каза Виктория. — Днес мистър Мидендорф заминава на почивка в Антиб. Ще бъде в Отел дьо Каб в Антиб. Ще се срещне с вас там.
	— Ден? Час?
	— Вдругиден в 11 часа преди обяд. Отивате в Отел дьо Каб.
	— Ходил съм там.
	— Ако е слънчево, ще бъде на басейна. Ще седи непосредствено до басейна в шезлонг, вляво от входа за клуба. На дюшек до него ще лежи момиче с разголени гърди.
	Армстед самодоволно се захили:
	— Богати старци с млади момичета с разголени гърди, това е то ежедневието на Отел дьо Каб. Има ги много такива местенца из Ривиерата.
	Виктория погледна изпъкналите си през блузата гърди и поклати глава:
	— Та значи… — тя решително и делово се върна към въпроса — ще ги забележите. Мистър Мидендорф, както сам той се представи, е с гола глава… Което ще рече плешив. На средна възраст, пълен, носи тъмни очила и сини бански гащета. Пуши лула и по всяка вероятност ще чете швейцарско списание. Отивате направо при него. Момичето с разголените гърди ще ви остави и ще ви отстъпи мястото на дюшека. Разполагате се на него и му показвате депозитната книжка за сметката ви в швейцарската банка. След това постъпвате, както намерите за добре. Не забравяйте, че за него вие сте купувач.
	— Прекрасна работа, Виктория, браво — каза Армстед доволен.
	— И още нещо — последното. Ако не е слънчево, ако времето не е за около басейна, позвънете в апартамента на мистър Мидендорф. Той ще ви очаква.
	— Прекрасно, прекрасно, Виктория.
	— Мистър Армстед — каза Ремзи, — може би ще поискате и ние да дойдем на Ривиерата? Можем да ви бъдем в помощ.
	— Не, благодаря — каза Армстед натъртено. — Имам нова задача за вас. Искам утре да заминете за Испания, Сан Себастиян. Това е един крайбрежен град в Баската област.
	— Живял съм там едно лято — каза Ремзи.
	— Още по-добре. След по-малко от две седмици кралят на Испания ще бъде на еднодневно посещение в Сан Себастиян. Тук на масата имам цяла папка от изрезки със съобщения за това. Носи се мълва, че ЕТА може би ще го проследят и нападнат.
	— Съмнявам се — каза Ремзи определено.
	— Е, могат поне да причинят някои безредици — настоя Армстед.
	— Невъзможно — каза Ремзи. — Местните сили за сигурност ще бъдат по следите на всеки подозрителен. Не мисля, че нещо новинарско може да се случи.
	Армстед видимо се раздразни.
	— Аз пък твърдя, че събитието заслужава внимание. Най-малкото, предварително ще го разгласим и ще покажем в какво опасно място отива кралят. Искам ти и Виктория не толкова да следите дали нещо ще се случи или няма да се случи, а просто да съберете за Рекърд предварителен материал за посещението в два аспекта.
	— Както кажете, мистър Армстед — отстъпи Ремзи неохотно.
	— Ник, от теб искам да разбереш всичко във връзка със силите за сигурност при посещението на краля. Също и намеренията на баските сепаратисти. Не очаквам те сами да дойдат да ти кажат. Ще се завираш насам-натам, за да разбереш.
	— Ще направя всичко, което мога, сър.
	— А ти, Виктория, от тебе искам пък да научиш подробностите от програмата на краля в Сан Себастиян. Кога и къде ще пристигне? Официално ли е посещението? Ще ходи ли по целия град? Къде ще отседне? Ще има ли срещи с местни политически и религиозни водачи? Някой в Сан Себастиян ще трябва да те запознае с това. Ако срещнеш трудности, отнеси се до правителствените служби Мадрид.
	Виктория кимна в знак на съгласие.
	— Все някак си ще успея да проуча този маршрут.
	— След интервюто ми с оръжейния бос, аз ще се върна в Лондон. Тук ще бъда до края на седмицата. Вие двамата ще ми докладвате по телефона в петък следобед. Аз ще бъда тук в апартамента си със стенограф. Искам посещението на краля да се третира като новинарски материал Ник, ако ти попадне нещо, каквото и да е, свързано с баските сепаратисти, не го отминавай. Ще ни потрябва за терористичните сериали. Аз ще го прибавя към интервюто за оръжията и ще го отнеса в Ню Йорк. Всичко ясно ли е?
	Виктория се поразмърда.
	— А след петък какво ще правим?
	— О, искам престоят ви в Сан Себастиян да продължи. Ще останете там, докато приключи посещението на краля. Останете там, все пак нещо може да се случи. След това Хари Дайъц или аз ще ви съобщим по телефона новото ви назначение.
	Армстед придружи двамата до хола, пожела им всичко добро и ги изпрати. След това веднага се върна и грабна телефона. Набра стаята на Пейгъноу.
	— Гус, всичко е уредено. Слез долу и се разпореди за два първокласни билета с Ер Франс до Ница за утре. Кажи на портиера също да телефонира в Отел дьо Каб в Антиб и да запази две спални или един апартамент. — Армстед повтори името на хотела, като го продиктува буква по буква. — Резервация за Уолтър Зимбърг. Предполагам, че няма да има проблеми с местата. Сезонът почти приключва. Ако все пак се появят такива, обещай на резервиращия тлъст бакшиш. Двеста франка, да речем. В края на краищата за човек, който купува цял арсенал от оръжия, облажването на две ръчички е нищо, нали?
	Отел дьо Каб, както и целият този град на Ривиерата, беше като замрял под жаркия пек на блесналото утринно слънце.
	Беше 10,50, когато асансьорът спря на приземния етаж. Едуард Армстед и Гус Пейгъноу излязоха от него. Армстед бе с червени бански, раиран плажен халат и плажни сандали. В устата му димеше пура. Пейгъноу пък бе облякъл широк бял панталон и разкопчана спортна риза. Без да разговарят минаха през фоайето и се спуснаха по стълбите към обляната в слънце пешеходна пътека.
	Крачейки по пътечката към басейна, Армстед забеляза недалеч вляво кокетна горичка и посочи пейката пред нея:
	— Почакай ме там, Гус. Няма да се забавя повече от 10–15 минути.
	Разделиха се. Армстед продължи към прохладната зала на клуба Идън Рок. Мина между стаята на обслужващите и бюрото на домакина. Кривна вляво и навлезе в района на плувния басейн, който беше издълбан в една скала, надвесена над Средиземно море.
	Огледа се наоколо. Десетина-петнадесет бронзови тела, изтегнати около басейна, се печаха на слънце. Армстед погледна през рамо към най-близката до него двойка.
	Ясно — те бяха. Грешката беше невъзможна. Ето го блесналото и зачервено голо теме на плешивия немски оръжеен дилър, тлъстият корем, виснал над плътните му сини бански гащета. Беше спокойно излегнат в плажния шезлонг и продължаваше да стиска в уста изгасналата си лула. В скута му лежеше швейцарско списание. На дюшек до него, по гръб, с леко разлети голи гърди лежеше мадамата му. Розови слънчеви очила и ивица розови бикини, прикриваха част от голотата й.
	Армстед решително се обърна и тръгна към тях. В момента, когато приближи плажния шезлонг, мадамата грабна банския сутиен, скочи на крака и си тръгна. Валчестият немски дилър викна след нея:
	— До скоро. На обяд, Гретхен.
	Армстед се обърна към немеца:
	— Хелмут Мидендорф?
	Немецът свали тъмните си очила и замига към Армстед.
	— Вие сте Уолтър Зимбърг, да? — говореше гърлено посочвайки на госта си плажния дюшек до него.
	Армстед свали халата си, сгъна го грижливо и седна на дюшека. Намести се по-добре и отново запали пурата си.
	— Горещичко е днес, нали?
	— Рядкост за септември — каза Мидендорф.
	Армстед си спомни инструкциите. Бръкна дълбоко в джоба на халата до себе си, извади швейцарската влогова книжка, разтвори я и я сложи върху списанието. Мидендорф я погледна набързо и му я върна.
	— Прекрасно, прекрасно — промърмори той. — С какво мога да ви услужа.
	— Нужна ми е доставка на оръжия. Главно леки оръжия за партизани. Но боя се, че е малко спешно.
	— Винаги е спешно — каза немецът самодоволно. — За какъв срок става дума?
	— Една седмица. Една седмица от днес.
	— Място на доставяне?
	— Две направления. Едното — Франция — Лион. Другото — Англия — към Лондон… фактически Уелс.
	— Възможно е. Ще зависи от сложността на поръчката ви. Имате ли точната поръчка?
	— Всичко е подготвено — каза Армстед, бръкна отново в джоба на халата си и измъкна два прегънати листа. Разгъвайки ги, той се загледа в зачервената плешива глава на германеца. — Не се ли страхувате, че може да изгорите, хер Мидендорф?
	— Когато човек дойде на Ривиерата с младо, хубаво момиче, не му се ще да изглежда млечнобял като бизнесмен. Ще му се да има загар, за да изглежда здрав и силен. Аз съм тук само за пет дни. Времето ми е ценно. Но все пак — той бръкна под шезлонга, взе лятната си шапка и покри плешивата си глава, — прав сте, че не бива да прекалявам.
	После протегна ръка към Армстед.
	— Поръчката ви, бите.
	Армстед му подаде двата листа. Мидендорф вдигна колене и опря листата на голите си бедра. Погледна безмълвно единия, после другия.
	— Много добре — промърмори той. — Нека го прочета по-внимателно.
	Сложи тъмните очила на носа си (явно бяха с диоптър) и зачете списъка на глас:
	— Испанският Астра, ние го наричаме 357 Магнум — най-добрият, с голяма пробивна сила. Искате и 50 пълнителя… Чехословашкият Скорпион VZ-61, лек, лесен за обслужване, със заглушител, ясно. Също пълнители… Съветският АК-47 автомат Калашников — добър, много добър. Имаме много от тях… Стоката при нас е повече съветска. Осколочни ръчни гранати RGD-5… Ракети земя-въздух — Стрела SAM-7, носими, ефикасна работа.
	Армстед се сети да обясни, че хората му трябва да бъдат въоръжени с чуждестранно въоръжение — най-вече съветско, защото иска нападенията им да изглеждат като извършвани от терористични групи. Изкушаваше се да изтъкне колко хитроумно е това негово хрумване, но се въздържа. Реши, че за Мидендорф това не би било от значение.
	Германецът продължи да мърмори по списъка, като любител пред своята колекция. С огромно удоволствие той прочете края.
	— Немската лека картечница Хеклер и Кох МР-5. Да, гарантирана работа… Базуките RPG-7… Радиоуправляемите и възпламеняеми бомби. М-м, какво е това? — повдигна глава. — Два хеликоптера! По-тежичко въоръжение. За тях ще е нужно повечко време. Искате ги кога?
	Армстед си спомни, че Купър беше предложил някакъв простичък план за освобождаването на заложниците, за който ще бъдат необходими въоръжени вертолети.
	— На всяка цена трябва да ги имам — каза Армстед — Трябва да бъдат доставени на частната писта до Лион.
	Мидендорф свали тъмните си очила, обърса чело с опакото на ръката си и прецени възможностите.
	— Това може да стане чрез Порт Венеция на Местре. Мога да доставя и хеликоптерите, и всичко.
	— След една седмица?
	— Една седмица от днес. — Той погледна изпитател, но Армстед. — Предполагам, знаете какво би струвало това?
	— Естествено. Ще ми се да вярвам, че размерът на поръчката ще ви направи по-отстъпчив.
	Мидендорф изсумтя:
	— Приятелче, за мен това е дребна поръчка. Отстъпка не правим на никоя поръчка… — Забеляза писалка в джобчето на халата си под шезлонга: — Позволете да изчисля.
	Пет минути той драска разни числа, след това още няколко минути пък събира тези цифри. Най-после показа на Армстед общия сбор:
	— Това е цената. В нея влизат и разноските по доставянето.
	Сумата изненада Армстед, но веднага му мина мисълта, че все пак това са само еднократни разноски, а той самият сега беше милионер.
	— Приемам — чу той собственото си грухтене.
	— Много добре. — Мидендорф внимателно сгъна листовете и заедно с писалката ги сложи в джоба на халата си.
	— А сега да видим кое, къде, и как.
	— Тук навън имам мой колега, който ще ви даде точните подробности, ако желаете да се срещнете с него.
	— Разбира се, разбира се. Той ще ми каже и как да намеря складовата база до Лион, нали?
	— Той ви е подготвил карта. Начертал е такава и за разположението във Великобритания. Пратката ви трябва да отиде в Талгарт, малко селце в Уелс, може би на три-четири часа с кола от Лондон. Книжната складова база е в края на селото.
	— При това положение лекото въоръжение може да бъде доставено като книги, а останалото — като земеделия машини.
	— Ама вие нима смятате да замесвате тук и митничаря? — запита Армстед.
	Германецът изломоти:
	— Няма да има митници. — Стана с усилие, взе халата си и с помощта на Армстед го облече. — Оставете това на мен. Сега да видим вашия колега, тук навън е, нали?
	— На една пейка до горичката срещу терасата. Името му е Гус Пейгъноу.
	Мидендорф се заклати като пате към вратата:
	— Представете ме. Ще успеем да приключим сделката.
	Те слязоха на широката пътека и се отправиха към хотела. Пейгъноу бе застанал пред стъпалата към терасата и махаше с ръка. Армстед го извика.
	— Да се поразходим из горичката — предложи Мидендорф, — действа освежително. — После добави: — Освен това е по-спокойно. Ще обсъдим всичко. Начина на плащане, като начало.
	Армстед закрачи редом с немеца, като не спираше да се учудва как всичко беше минало така леко и невинно. Като че ли бе сделка за коледни играчки, а не за оръжие. Все още не можеше да проумее, че е преминал границата на нормалното поведение.
	И че вече беше терорист.


>	Глава седма

	Уморени от закъснението на полета им от Лондон от прехвърлянето им на испанския „Авиако“ на мадридското летище Вараджас, Виктория и Ник Ремзи пристигнаха в Сан Себастиян късно през нощта. Все още чувстваха тревогата от издирването на временно загубения им багаж на испанската аерогара Фуентерабия и изтощението от 20-километровото друсане в таксито до баския курортен град. Валял беше дъжд. Пометените от вятъра улици бяха тъмни и безлюдни. Виктория се взираше през прозореца на таксито и все още не можеше да повярва, че се намира в града.
	Утрото обаче й се видя различно. Обстановката в хотел Лондрес и д’Инглатера беше жизнерадостна. Навсякъде имаше цветя. След приятната закуска с Ник в просторната столова Виктория излезе на терасата и пред нея се откри чудесна гледка. Пътеводителят, който тя си беше купила, бе нарекъл тази гледка „пленителна панорама“. И беше прав. В подножието заливът се врязваше в полукръг и раздвояваше планината. Зелени хълмове и горички възпираха устрема му към сушата. Гледката действително бе пленителна.
	Премятайки чантата си през рамо, Виктория изрази очарованието си гласно:
	— Аз май ще обикна Испания! — възкликна тя.
	Ремзи обходи с поглед просторния плаж Ла Конча, който в този ранен час беше почти безлюден, и каза:
	— Вики, не забравяй, че се намираш в страната на баските. Тук не е така спокойно, както изглежда на пръв поглед. Долу бълбука врящият котел на революцията. Тези хора не желаят да бъдат под испанско владичество. Те искат да живеят независимо, в своя собствена страна.
	— И идването на краля тук е голяма смелост, Ник.
	— Или смелост, или безразсъдство. Макар че аз продължавам да се съмнявам дали нещо изобщо би могло да се случи. Измишльотини на шефа! Ще се удавим в скука тук още десет дни.
	— Откъде и с какво ще започнем? — попита Виктория.
	— Аз познавам града, а ти — не — каза Ремзи. — След като задачата ти е да научиш програмата на краля в деня на посещението, най-добре ще е да се запознаеш с местата, които той ще посети. Така че, като начало, ще те разведа из града. Тази сутрин ще бъда твой екскурзовод — Ремзи Спешъл. Ще видиш най-хубавите и живописни места.
	— Звучи привлекателно — каза Виктория. — Да тръгваме.
	Минаха бавно по Пласа де ла Конча и стигнаха до Аламеда де Калво Сотело. Беше вече късна утрин и хората се тълпяха по безбройните магазини, рибни ресторанти и открити кафенета. Взеха такси и се качиха до една височина с изглед към Монте Игелдо. Долу, в подножието, се простираше изумителната панорама на Бискайския залив. Ремзи поиска шофьорът да ги върне обратно в Стария град, сгушен в полите на Монт Ургул. Минаха пеша по Пласа де ла Конститусион и покрай рибарското пристанище се изкачиха на Паласио дел Мар, където разгледаха експонатите в музея на Флотата.
	Ремзи се оказа неуморим екскурзовод. Разведе Виктория по безброй музеи, общински сгради и църкви. Най-после, за нейна радост, те кривнаха по стълбите към колоритния ресторант Каса Николаса. Седнаха в най-вътрешния салон, и Виктория с облекчение отпусна крака и изхлузи обувките си. Изпи две чаши сидер*. После си поръча предястие от раци и спаначена салата, после порция печено пиле и крем карамел.
	[* Сидер (исп.) — ябълково вино, популярно в Северна Испания. — Б.пр.]
	След като приключиха с обяда Виктория запита Ремзи:
	— Какво следва сега?
	— Останалата част от деня е на твое разположение. Аз ще се върна в Лондрес да дремна малко. След това ще се опитам да уредя някои срещи по телефона. Имаме трудна задача. Ясно е, че в управлението едва ли ще се намери човек, който с готовност да разкрие организацията кралската охрана.
	— Как мислиш? Къде ще бъде по-лесно да науча програмата на краля — тук в Сан Себастиян или в Мадрид?
	— Нито на едното, нито на другото място.
	— Но това е съвсем официално посещение.
	— Вики, в баската страна всеки испански държавник е своеобразен прицел. И затова не се казва къде и кога ще бъде той всеки час. Никой няма да ти даде пълната програма на краля. Вероятно ще ти кажат, че това е невъзможно, или пък, че не знаят. Учтиво ще ти кажат да им се обадиш „маняна“*.
	[* Утре (исп.). — Б.ред.]
	— Но аз ще кажа, че съм акредитиран репортер.
	— Още по-зле.
	— Репортер с най-добри намерения.
	— Дори да им се пуснеш, пак няма да ти кажат програмата на краля.
	Виктория изкриви лицето си в гримаса:
	— Чак пък толкова ли е невъзможно! Хм, твоите разбирания са си само твои. Аз обаче ще стигна до този маршрут и ще го проуча. — Бръкна в чантичката си и извади пътеводителя, с който се беше снабдила. — Ще започна с общината. Ще поискам среща с кмета. Още сега.
	— Успех — каза й Ремзи саркастично.
	— Е, ако ме поканиш да вечеряме заедно, може и да не отида веднага.
	— Каня те на вечеря.
	— Приемам.
	— Във фоайето в 9 часа — каза той и се отдалечи.
	След кратък сън Ремзи стана, наплиска лицето си със студена вода, изтри го и отиде при телефона до леглото. Сигурност и предпазливост — беше мотото на деня, и Ник добре разбираше, че да звъни в полицейското управление Сан Себастиян щеше да бъде само губене на време. Затова реши да се обади на приятеля си — аптекаря Джосу, таен член на нелегалната ЕТА. Ако имаше някой, който да знае нещо за програмата на краля, то това щеше да бъде Джосу.
	Половин час по-късно Ремзи спря пред осветената витрина на модерната аптека в Авенида де Еспаня. Ярко осветени листовки рекламираха какво ли не — като се започне с витамините за деца и се свърши с кремовете за лице. Ремзи се усмихна на това многоцветно разнообразие, бутна остъклената врата и влезе. Млада жена в зелена блуза насипваше прах от голям буркан в малки флакончета. До нея, с гръб към вратата, дребно човече търсеше нещо в малките махагонови чекмедженца. На главата си имаше кокетна барета и явно носеше очила, чиито стъкла проблясваха от време на време.
	Ремзи премина към щанда, поздрави лаборантката с кимане на глава и извика на Джосу. Дребният аптекар се обърна и замига зад дебелите лещи. Устните му изведнъж се показаха изпод щръкналите буйни мустаци и се разтеглиха в широка усмивка:
	— Ник — извика той, тичешком заобиколи тезгяха и се хвърли върху Ник Ремзи. — Ник, откога не сме се виждали! Много се радвам да те видя. — Хвана Ремзи за ръкава. — Ела, тук в задната стая имам малко винце.
	Ремзи отказа, поглеждайки към лаборантката:
	— Може би ще отидем някъде другаде, където да поговорим по-спокойно.
	— Не, няма нужда, тя не разбира нито дума английски, можеш да говориш спокойно — каза Джосу и като смигна, добави: — Аз също.
	После поведе Ремзи покрай тезгяха и двамата влязоха в една отделена стая в задната част на аптеката. В сравнение с модерно обзаведената магазинна част, тази стая беше съвсем занемарена. Тя представляваше и склад, и деловодство. Мебелировката се състоеше от грубо издялана маса и два дървени стола. Сметачната машина бе изтикана в единия край на масата, а в средата имаше гарафа с червено вино и две празни чаши.
	Джосу избута Ремзи към единия стол, настани се на другия и напълни чашите:
	— Вино Чаколи. Развеселява и избистря главата.
	— Тъкмо от това имам нужда — каза Ремзи, като вдигна наздравица.
	Джосу млясна с устни, облиза наквасените си мустаци и остави чашата си.
	— Какво те носи насам тази седмица, Ник?
	— А какво носи краля на Испания насам идущата седмица?
	— Него?
	— Да, него…
	— Да позакърпи и пооправи оградата си — каза Джосу.
	— А аз да наблюдавам как прави това — добави Ник.
	— Захванал си нова книга?
	— Този път любопитството ми се заплаща. Отново работя за вестник Ню Йорк Рекърд. Плащат ми да любопитствам.
	Аптекарят гаврътна чашата си и отново я напълни.
	— И любопитството ти е нашият тъй наречен крал?
	— Испански крал в баска страна. Интересен материал за репортаж.
	Джосу тъжно заклати глава:
	— Този път истории и репортажи няма да има. Той е обграден и подсигурен като в броня. Така е винаги, когато идва тук.
	— От колко души се състои охраната?
	— Та знае ли някой!
	— Хайде Джосу, ти не може да не знаеш.
	Джосу понечи да вземе отново чашата, но се спря и чеса мустака си. На Ремзи му се стори, че обмисля дали да отговори и побърза да го подтикне. — Аз съм твой приятел, Джосу. Освен това знаеш, че не издавам източниците си.
	Джосу започна:
	— Наша практика е да държим всички правителствени големци в Мадрид под постоянно наблюдение, в това число и краля, разбира се. Той навсякъде се придружава от 6 бодигарда в цивилни дрехи. Въоръжени са с пистолети и с други преносими оръжия. Кметът на Сан Себастиян ще го посрещне с три коли, управлявани от военни шофьори. В средната кола, в лимузината, ще бъде кралят. В другите две коли ще бъде охраната.
	— Допълнителна охрана няма ли да има?
	— Сведения за допълнителна охрана няма — каза Джосу. — Кралят няма бюджет за многочислена армия за сигурност. А дори и да имаше такава, той не би я показал. Испания иска да покаже пред света, че е демократична страна и че кралят й е най-обикновен държавник. Разбира се, със стъпването му в Сан Себастиян, можеш да бъдеш съвсем сигурен, че цялата Гуардия сивил ще бъде на крак.
	Ремзи си припомни тези граждански отряди от добре обучени мъже. Елитна охрана, с уникални триъгълни шапки и сини униформи, препасани с пушки и револвери.
	— Колко са те? — запита Ремзи.
	— Не бих могъл да кажа. Но за случай като този, може би около петдесет — разпръснати стратегически из целия град — не повече. Освен това провинцията ще предостави допълнително военно поделение и ще го разположи по улиците, покривите и други места.
	— Хайде де!
	— По наше сведение навсякъде по улиците ще патрулира полиция.
	— Защитата на краля не ми изглежда много сигурна. Ако аз бях водач на ЕТА, бих намерил уязвими места.
	— Ник, — каза аптекарят, — охраната на краля ще де много внимателна. Ние не можем да си позволим загуби, камо ли пък неуспех.
	— ЕТА значи ще пасува?
	Дребосъкът се усмихна под мустак:
	— Моето предположение, базиращо се на опита и знанията е, че ще си пасува. — Избута стола си назад и стана. — А сега по-добре да се покажа в магазина. Ако си тук след заминаването на краля, обади ми се, ще пийнем за неговото оцеляване.
	Ремзи придружи Виктория на вечеря в един битов двуетажен ресторант, наречен Салдуба. Седнаха на малка маса с чиста покривка на червени карета и с полилей от каруцарско колело над нея.
	По препоръка на Ремзи поръчаха Сопа де Пескадо — вид вкусна рибена чорба и печен рак — специалитета на заведението. Виктория лакомо се нахвърли върху яденето, а Ремзи с настървение се захвана с една поредица чисто уиски.
	Взирайки се през светлината на свещите, Ремзи забеляза, че въпреки явния й апетит, партньорката му не беше съвсем разположена. Хубавото й гладко лице бе някак необичайно навъсено и мрачно. Беше му неприятно да я гледа така разтревожена и се замисли как да я развесели.
	— Вики, ти не очакваше, че някой в кметството ще ти поднесе програмата на краля на тепсия, нали? — запита той.
	Тя повдигна рамене.
	— Може би не, но все пак очаквах, че ще се добера до някоя и друга дреболия. Обаче всички бяха съвсем неразговорливи, някои дори направо груби.
	— Ами, влез им в положението — каза Ремзи — представянето на каквато и да е информация би било покана за политическо убийство.
	— Знам — отвърна Виктория, — но аз не исках подробности, а само някои по-пикантни дреболии. Те можеха да излъжат. Можеха просто да ми подхвърлят нещо, някакъв материал за вестника.
	Ремзи се усмихна:
	— Баските не обичат много да лъжат, поне доколкото знам. И какво направи след общината? Опита ли друго — Разбира бе. В полицейското управление. Там ме помислиха за луда и едва не ме изхвърлиха.
	— Опита ли с местните вестници?
	— Да — каза Виктория, — редакторите бяха по-отзивчиви. Един дори се опита да ме сваля. Но и те казваха, че нищо не знаят, че ще научат програмата за посещението на краля, когато той дойде тук и когато започне да я изпълнява. Каква полза от това? Армстед чака сведения от нас вдругиден, и какво мога аз да му кажа?
	Тя бутна чинията си встрани и си наля бяло вино.
	— А ти, Ник? Не попитах ти какво направи, извини ме… Днес като че ли мисля повече за себе си. Какво направи по въпроса за охраната? Сигурна съм, че властниците в града и на теб не са предложили услугите си.
	— Аз изобщо не се занимавах с тях, Вики.
	— О!
	Тя го изгледа сериозно, но не зададе повече въпроси.
	— Но си разбрал някои неща, личи си.
	— Много малко — каза той, палейки цигара. — Вики, убеден бях от самото начало, че това поръчение на Армстед е кофти поръчение. Инциденти няма да има. На краля нищо няма да му се случи.
	— Сигурен ли си в това?
	— Съвсем сигурен. И аз нямам какво повече от теб да кажа на Армстед. Слушай, сладурче, човек печели, човек губи. Тук печалба няма. Хапни едно десертче.
	— Не искам десерт, искам материал, статия.
	— И утре е ден — каза той насърчително и даде знак на келнера да му донесе още едно уиски. — Разговорът ни с Армстед е вдругиден. Имаме още време.
	Виктория проницателно погледна Ремзи в очите.
	— Ти не си се отнесъл до официалните източници каза тя. — Тогава явно си търсел неофициалните.
	— Щом предпочиташ така да ги наричаш — каза той.
	Чертите на лицето и най-после се оживиха.
	— Точно това ще направя утре и аз, Ник. Мисля разбрах какво трябва да направя. Все пак ще изровя нещо за Армстед. Благодаря ти, Ник, благодаря ти много. А, да — ще хапна един десерт.
	Беше късна петъчна утрин, Виктория и Ник бяха просторната стая на Ремзи в Лондрес. Тя седеше на леглото и слушаше как Ремзи диктува нещо на стенографката в апартамента в Лондон. По дублираща линия Армстед също приемаше рапорта. Лампите на тавана ярко светеха. Валеше и дъждовни капки ритмично чукаха по прозореца. Виктория наблюдаваше танца им по стъклата и нервно стискаше бележника си в ръка, слушайки с любопитство.
	Ремзи продиктува всичко гладко и по памет.
	— Край — каза той на стенографката. — Това е всичко.
	Виктория чу стенографката да казва „благодаря“, в слушалката прозвуча гласът на Армстед:
	— Ник!
	— Да?
	— Сигурен ли си във всичко това?
	— До голяма степен!
	— Твърде малка охрана за държавен глава в такъв партизански район.
	— Докладвах това, което чух — каза с равен глас Ремзи. Всичко това ми изглеждаше една голяма нула. Удари не се очакват.
	— От местните?
	— Точно така. Доколкото разбрах, те нищо няма да предприемат.
	— Благодаря — каза Армстед отривисто. — Дай ми Виктория.
	Ремзи отстъпи стола на Виктория и й подаде слушалката. Тя седна и разположи бележките в скута си.
	— О, здравей, Виктория — каза Армстед. — Добра ли се до официалното разписание на краля?
	— Няма такова, мистър Армстед. Опитах навсякъде. Бяха крайно неотзивчиви, но все пак се добрах до едно разписание по неофициален път.
	— Неофициален — повтори Армстед. — Какво точно ще рече това?
	— Никой не благоволи да ми даде достоверна програма — каза Виктория, — но аз реших, че след като кралят ще бъде тук през цялата сутрин и следобеда, той все пак не трябва да отиде някъде, да посети нещо. Затова седнах и поразучих най-интересните забележителности, които той би пожелал да види. След това цялата сутрин и следобеда тропах по паветата и търсих хорицата, които отговарят за тези места. Срещите ми с тях не бяха трудни. А разговорите още по-лесни. Разговарях с музеен уредник, с надзирател по уличната чистота на главната улица, с помощника на епископа на най-голямата църква тук. Някои не очакваха посещение от краля. Други пък бяха предупредени и инструктирани да го очакват. И работата стана. Подредих цял списък на местата, където той ще бъде…
	— Умница — прошепна Ремзи и направи знака на успелите — кръг с палеца и показалеца си.
	Доволна, тя приближи микрофона до устните си:
	— Мога да ви го прочета още сега, мистър Армстед.
	— Сигурна ли си в източниците? — запита Армстед.
	— Почти. Е, може да станат някои промени в последния момент, но програмата е строго фиксирана и аз съм убедена, че кралят ще се придържа към нея. Да ви го прочета ли?
	— Задръж така, Виктория. Стенографката ще запише. Можеш да диктуваш на нея.
	Гласът на Армстед заглъхна.
	— Чувате ли ме? — запита Виктория.
	— Готова съм — каза жена с британски акцент.
	— Да започнем — Виктория подреди листчетата в скута си. — Следва диктовката ми. — Помълча малко и започна високо да чете бележките си: — 9,00 сутринта — кралят пристига на летището Фуентерабия. В 9,30 взема военен вертолет за Сан Себастиян. В 10,00 сутринта пристига в Паласио де Аиенте — бившата лятна резиденция на генералисимус Франко. В 10,30 автоколоната на Негово величество се отправя към Касас Консисториалес — Общината, където ще бъде приветстван от кмета на града. В 11,30 моторизираната колона пристига при катедралата Дел Буен Пастор за изповед на краля при епископа. В 12,00 кралската група заминава за Паласио де Ескориасо — кибел за обяд при генерал-губернатора. В 14,30 на естрада пред палата ще има 10-минутно обръщение на краля към народа. — Виктория се спря. — Бързо ли говоря?
	— Продължавайте — каза стенографката. — Като свършите, ще искам да проверя правописа.
	— Дотук много добре — намеси се гласът на Армстед.
	Виктория прочисти гърлото си и продължи нататък.
	В Лондон беше вече нощ. Във всекидневната на своя апартамент в хотел Риц Армстед беше нахлузил скиорската маска, а Гус Пейгъноу му помагаше да я намести.
	— Колко човека са? — запита Армстед.
	— Само двама. Купър и Куикс. Купър имал нещо да ви докладва преди да тръгнат.
	Армстед кимна с глава и тръгна след Пейгъноу към вратата на съседната спалня. Влязоха вътре. Стаята отново бе полутъмна, осветена само от две лампички. Около кръглата орехова маса в средата един до друг бяха седнали стройният Купър и набитият, пъпчив Куикс. Армстед ги поздрави небрежно и се настани на един стол срещу тях. Пейгъноу седна до него.
	Навъсеното лице на Купър и безизразната физиономия на Куикс направиха Армстед да бъде нащрек, очакваше лоши новини. След секунди обаче мрачните предчувствия на вестникарския бос се изпариха.
	— След час заминаваме — започна Купър. Реших, че преди да тръгнем, трябва да ви докладвам статуса на операцията. Всичко се движи по план.
	Армстед въздъхна облекчено.
	— Нашите хора са по местата си, готови за втория стадий — продължи Купър — някои са в Лион, на път за Сен Себастиан дьо Луи. Всички са с необходимата екипировка.
	— А оръжие? — запита Армстед.
	— Имат необходимите леки оръжия. Пратката в Лион пристигна рано, с изключение на вертолетите, но те няма да ни потрябват до края на другата седмица. Другата стока се превозва от Уелс към испанската граница.
	Армстед не можеше да повярва:
	— Искате да кажете, че повечето от оръжията са доставени? Бързо действате!
	— Нали затова ни плащате — отвърна Купър. — Ще влезем в Испания след 48 часа и ще започнем да обследваме различните локали и други обекти по кралския маршрут.
	— Нашите сведения задоволяват ли ви?
	— Мистър Пейгъноу ни ги предаде веднага. Точно и навреме. Считаме ги за изчерпателни.
	Куикс се поразмърда на стола си.
	— Надявам се, че кралят ще спазва програмата.
	— За това не се безпокойте. — Купър побърза да успокои Армстед. — До последния момент ние ще бъдем готови и за резервен вариант. Ако групата на краля нещо промени, ще продължим алтернативните планове.
	— Какво ще кажете за доклада ни за охраната? — попита Армстед.
	— Беше много полезен — каза Купър. — Поради естеството на охраната се наложи да променим първоначалния си план.
	Любопитството загложди Армстед.
	— Как мислите да го отвлечете? — запита той направо.
	— Боя се, че това засега не мога да ви кажа — отговори Купър с не по-малка прямота.
	— Прощавайте — извини се Армстед — няма да ви се бъркам.
	Купър помълча няколко секунди и заговори по-меко.
	— Вие плащате за това и предполагам, че трябва знаете някои неща.
	— Не, не, няма значение — каза Армстед.
	Купър като че ли не го чу.
	— Ще ви кажа какъв беше първоначалният ни план. Той се е оказвал ефикасен при много операции. Отвличане направо от колата. Засичаме и блокираме целта с две коли — една пред неговата кола и една зад него. Грабваме го, хвърляме го в подготвената за бягство кола и тръгваме след нея с втората кола. Това беше първоначалният ни план — този, който изоставихме.
	— Защо го изоставихте? — поинтересува се Армстед. — Кралят ще бъде в колата си доста време, докато автоколоната се движи из Сан Себастиян.
	— Да сте чули нещо за Контрол Рискс? — отговори на въпроса с въпрос Купър.
	— Не, какво е то?
	— Лондонската застрахователна компания Лойдс има специална агентура, която продава застраховки за отвличания. Ако се страхувате, че можете да бъдете отвлечен, кандидатствате за такава застраховка. Лойдс изпраща група консултанти при вас, които да определят потенциалния риск и ви инструктират как да намалите този риск. След това тайно ви издават застрахователна полица. Тази ваша полица стои в агентурата, наречена Контрол Рискс. Нейните служители правят всичко, за да ви предпазят от отвличания, но ако все пак сте отвлечен и дадете отплата, те ви я възстановяват. Това малко се знае, но е доста често прилагано.
	— Съвсем необикновено! — каза Армстед. — Но какво общо има то с промяната във вашия план?
	— В Контрол Рискс имаме наш човек. Той има достъп до поверителните книжа. От тези книжа ние разбрахме, че 90 процента от всички отвличания днес, т.е. 9 от 10 случая, стават от коли. Убедихме се, че предвид тази статистика, Контрол Рискс съдействат за по-добра охрана и защита на клиентите си, когато пътуват в коли. Бяхме уверени, че ако нападнем краля в лимузината му, испанските сили за безопасност ще бъдат добре подготвени за такова нападение. Възможността за неуспех би била много голяма. Затова се отказахме от този начин на отвличане. Променихме плановете си. Сега разбирате, предполагам.
	Армстед разбра и беше силно впечатлен. Щеше му се да разпитва още, за да разбере алтернативния план на Купър, но си спомни решителния му отказ. Беше уверен, че Купър пак няма да му каже и реши да не любопитства повече. Той беше вестникарски магнат в крайна сметка, а не терорист.
	— За мен е достатъчно, че сте решени да успеете! — каза на края на разговора Армстед.
	Купър стана.
	— Надявам се, че ще успеем. Не можем стопроцентово да гарантираме това, но ще направим всичко възможно. Трябва незабавно да тръгваме. Мистър Пейгъноу ще ни придружи, нали?
	Армстед също стана.
	— Трябва. Той ще бъде връзката ми с вас и вашата дейност. Утре аз заминавам за Лондон. Пейгъноу знае къде да ме търси. Той ще поддържа връзката помежду ни. Готов ли си да тръгнеш, Гус?
	— Всичко е готово — каза Пейгъноу.
	— Ще чакам да ми се обадиш. — Армстед се подвоуми. — Сигурен ли си, че ще можеш веднага да се свържеш с мен?
	— Не повече от минута след събитието — обеща Пейгъноу. — Аз ще бъда на път през границата за Франция нелегално. По същия канал, по който прекарахме оръжията. Имам телефона… ще ви докладвам незабавно.
	— О’кей — каза Армстед доволен. — Успех!
	Той изчака, докато и тримата излязоха. Върна се апартамента си и смъкна неудобната маска. Надяваше се да се отърве от нея по-нататък.
	Почувства се необикновено развълнуван и възбуден и дори усети частична ерекция. Обхвана го силното желание да си бъде в Ню Йорк при Ким.
	Но беше убеден, че истинският му оргазъм тепърва предстоеше. Той щеше да бъде в Сан Себастиян.
	Утринта в Сан Себастиян бе ведра и студена. Кралят на Испания и антуражът му пристигнаха по разписание.
	Въпреки безбройните препятствия, причинявани от тълпите монархисти, неутралните баски и полицията, Виктория и Ремзи успешно следваха движението на ескорта с наета от Ремзи кола. Точно в 10,00 сутринта кралят пристигна в Паласио де Аиенте. Виктория и Ремзи паркираха колата си и се смесиха с тълпата любопитни зрители пред сградата. Принудителното бездействие подлудяваше Ник и той нервно пушеше цигара след цигара. Най-после кралят се появи, сияещ в своя отрупан с медали кител, тъмен панталон и визьорен шлем на главата. Хората около него възторжено викаха. Виктория показа часовника си, обръщайки се към Ремзи.
	— Часът е 10,30, Ник. Кралят е по разписание. Сега ще тръгне за общината. Да се придържаме към автоколоната. Къде остави колата?
	— Щом настояваш, ще вървим — промърмори Ник и я поведе. С лакти си пробиха път през тълпата зяпачи. Седнаха отново в колата си и се вляха в автоколоната, насочила се към общината на Сан Себастиян. Паркираха реното в една забранена странична уличка. Промушиха се през още една тълпа и навреме се озоваха пред общинската сграда. Кралят и свитата му тъкмо влизаха, придружени от кмета.
	Последва 20-минутно мъчително бездействие. Ремзи все повече и повече нервничеше. Нервно дръпна Виктория за ръкава:
	— Какво става? — запита той.
	— Още нищо засега — отговори тя.
	— Още нищо! Нищо сега и нищо после. Вики, писна ми! Казах ти, че никакви новини няма да изскочат от това събитие и мисля, че досега трябваше да разбереш това.
	— Бъди малко по-търпелив, Ник.
	— За какво? Стига ми. Изчезвам.
	— Напускаш? — не можа да повярва тя.
	— Разбира се, това е мъчително губене на време. Казах ти! Оправяй се със сензацията сама. Ако кралят захапе някое куче, ще имаш такава. Аз си отивам в хотела. Ще обърна някоя и друга чашка и ще си дремна. Като подготвиш материалите с горещите новини за Ню Йорк, събуди ме. Няма да те лиша от морална подкрепа. — Той подаде на Виктория ключовете от колата. — Отваряй си очите, момиче! Внимавай!
	Тълпата го погълна.
	Цинизмът му я обезсърчи. Виктория се почувства като неопитна първокурсничка, разочарована в романтичните си очаквания. Настани се по-удобно на тротоара и реши да чака. „По дяволите“, рече си тя. „Оттук може да излезе нещо. Аз съм репортер, а Ник е пияна свиня“.
	До 11,15 кралят не се появи, което значеше, че оттук нататък щеше да има закъснение. Виктория продължи да се вглежда в зрителите с надеждата да открие демонстранти или протестиращи, но такива нямаше.
	Изминаха още 10 минути. Вниманието й бе привлечено от внезапни възгласи и аплодирания. Изправи се на пръсти и видя фигурата на краля. Ръкуваше се с кмета на Сан Себастиян, преди да тръгне към лимузината си. Членовете на антуража му и цивилната охрана бързо го заобиколиха. Виктория се заблъска през тълпата, излезе открито и се затича към страничната уличка, където паркирана колата. Видя, че няма залепена бележка за глоба и въздъхна облекчено.
	Седна в колата, извади уличната карта на Сан Себастиян и проследи хиксовете, с които беше белязала обектите на кралските спирки. Намери общината — настоящата спирка, намери и следващата — катедралата Буен Пастор Проучи пътя, запали колата и се понесе по свободните малки улички.
	Най-после пред нея се изправи куполът на главното кубе на църквата. Виктория потърси място за паркиране и като не намери такова, мина по Пуенте Кристина на Рио Урумея и намери празно местенце близо до гара Норте. Остави там колата и с картата в ръка закрачи енергично по моста. Навлезе в Пласа де Билбао и се приближи към масивната неоготическа катедрала.
	И тук бе пълно със зяпачи. Бяха обкръжили входа на църквата и кордон от полиция с усилие ги задържаше. Виктория се помъчи да се приближи, за да вижда по-добре, но не можа да стигне по-близо от 50 ярда до входа.
	Трудно се виждаше през тълпата, но тя все пак успя да забележи, че автоколоната бе вече пристигнала и кралят със свитата си около него си пробиваха път към катедралата. Пред входа охраната се нареди в две редици, за да пропусне краля. Следван от двама бодигарда, той мина между редиците и се приближи към очакващия го свещеник. Четиримата заедно влязоха вътре в църквата.
	Беше необичайно кралят да влиза в катедралата само с двама души от неговите хора. Виктория обаче бързо си припомни, че в маршрута, който тя беше проучвала, беше предвидено кратко отклонение от тържествения ритуал за изповед на монарха. Това беше засвидетелстване на почит към църквата.
	Виктория въздъхна — и тук никакъв материал за новини. Отегчена и още по-уморена, тя зачака отново.
	Вътрешността на катедралата предвидливо беше опразнена от туристи и богомолци. Освен няколко свещеника, застанали в мрачните ъгли, вътре нямаше никой. Кралят даде знак на свещеника и гардовете да спрат и останат по местата си, а той продължи напред сам.
	Под величествените, сводести тавани на този Божи дом, кралят на Испания се отправи към най-близката кабина за изповед. Откъснал се от врявата на тълпата и от трудните държавни дела, монархът спря за миг пред завесения вход, за да събере мислите си, и влезе да се изповяда.
	Вътре в кабината вградена в стената решетка го отделяше от свещеника, който щеше да го изслуша и да го дари с опрощение. Кралят знаеше, че това ще бъде самият епископ.
	Монархът коленичи на тапицираното стъпало, склони глава и започна тихо, но отчетливо:
	— Отче, грешен съм.
	— Да, синко.
	— Искам да се изповядам…
	В този момент решетката се отмести и, за голяма изненада на краля, вместо епископа, през отвора се показа металното дуло на деветмилиметров пистолет и една ръка го опря в челото на краля.
	— Нито звук! — изкомандва груб глас. — Правете каквото ви се казва, или с вас е свършено!
	Кралят се вкамени.
	Завесата на изповедалнята се дръпна и зад него застана човек в свещенически одежди с пистолет в едната ръка и някакви дрехи в другата. Монархът почувства, че му нахлузват бялата епископска митра и някаква свещеническа роба — явно виолетовото расо на епископа.
	— Станете! — прозвуча заповеднически глас на испански.
	Неспособен да се изправи, кралят се остави да го повдигнат на крака. Появи се още един въоръжен човек, облечен в расо.
	Двамата изтеглиха краля от изповедалнята и с дулата на пистолетите си го избутаха към един от ъглите на църквата. Там дойдоха още двама в свещенически дрехи и плътно заобиколиха монарха. Четиримата го изтикаха между пейките към олтара.
	Кралят успя за миг да зърне двамата си бодигарда и истинските свещеници, завързани. Кюрета — явно преоблечени бандити, бяха застанали срещу тях с насочени леки картечници. До самото ухо на краля задъхан дрезгав глас каза:
	— Ще ви изведем навън към една кола тук отзад, дръжте се както трябва, ако ви е мил животът. Една дума и сте мъртъв.
	Кралят кимна с глава, замълча и тръгна бързо редом с тях.
	Отвън Виктория не сваляше втренчения си поглед от входа на църквата. Умората й нарастваше.
	Изминаха още 15 минути на вълнение. Излезе вятър и охлади въздуха. Кралят все още не се появяваше. Хората от свитата му търпеливо стояха пред катедралата. Виктория беше почти готова да се съгласи, че Ремзи има право. Това не беше ден за новини, а ден за козметични демонстрации и церемонии, разочарование не само за нея, но и за Армстед в Ню Йорк.
	Тръгна по обратния път към колата си. Вървеше колкото можеше по-бързо, защото искаше да се стопли и да се върне при Ремзи.
	В този момент чу пронизителен вик някъде отпред.
	Завладяна от внезапно любопитство, Виктория разбута двойката селяци пред себе си и си проби път по-близо до полицейския кордон, за да може да чуе и види по-добре какво става. След минута входът на църквата съвсем се откри. Гледката я изуми. Разчорлен и гологлав възрастен мъж, облечен в расо, очевидно самият епископ, стоеше на входа и ядосано викаше към хората от униформената Гуардия сивил и кралския антураж. Офицер от охраната се опитваше да го успокои, епископът спря истеричните си викове и заговори нещо с него.
	Полицейският кордон се огъна назад и Виктория политна да падне, но човешката маса я задържа. Входът на катедралата бълваше хора. Хора от Гуардия сивил, полицаи, цивилна охрана, всички бързаха към чакащите коли. Пробивайки си път през тази лавина, други служители от гвардията и свещеници поведоха изпадналия в истерия епископ навътре в църквата.
	Врявата наоколо се смесваше с воя на форсираните автомобилни двигатели. Явно нещо се бе случило, но Виктория не можеше да разбере какво ставаше, защото не разбираше нито дума испански. Тя извиси глас към хората наоколо:
	— Какво става? Какво става бе, хора? Някой не говори ли английски?
	Стоящите до нея не й обърнаха внимание, но един очилат младеж, който имаше вид на студент, се пресегна през хората и я хвана за рамото:
	— Аз говоря английски — каза той. — Кралят е похитен в църквата и отвлечен от терористи. Вързали епископа и заели мястото му. Останалите се преоблекли като кюрета.
	Потресена и невярваща, Виктория здраво стисна ръката на младежа, за да не го изпусне:
	— Кралят е похитен? Сигурни ли сте?
	Младежът енергично закима с глава:
	— Съвсем сигурно… отвлекли са го.
	Виктория увисна на ръката на младия човек:
	— Кой направи това? Знае ли се?
	Младежът отрицателно завъртя глава:
	— Не са казали още, но сигурно са хора от ЕТА.
	Младият човек се освободи от нея и си тръгна. Виктория подире му:
	— Благодаря ви, много ви благодаря!
	Време за размисъл нямаше. Трябваше да се действа. С крака и ръце Виктория се опита да си пробие път през тълпата. Скоро обаче тълпата се разреди и Виктория излезе на открито. Спря се да си поеме дъх.
	Безброй мисли нахлуха в главата й. Ето, че тя излезе права в постоянството си. Ник сбърка, като си отиде и не повярва, че нещо може да се случи. Случи се, и то нещо невероятно, нещо, на което тя беше почти очевидец! Сензационният репортаж беше в ръцете й. Рекърд ще го има Армстед ще полудее от радост.
	Затича се към колата си. Първото, което й хрумна, беше да намери телефон, от който да се обади в Ню Йорк. Но действителността поохлади устрема й. Пречките бяха непреодолими. Начинът за ползване на телефоните извън хотела й беше неизвестен, не можеше да поиска международен разговор за сметка на абоната. Не, беше невъзможно. Задъхана, почти тичешком стигна до паркинга. Ясно, трябваше да се върне в стаята си в хотел Лондрес и да се обърне към телефонистката на хотела, която говореше английски, и да поиска от нея светкавичен разговор с Армстед.
	Кралят на Испания отвлечен!
	Тя седна тежко на предната седалка на реното, запали го, форсира двигателя и излетя като катапултист.
	Вече спокойна в стаята си, Виктория набра телефонистката на хотела. Каза й, че иска Ню Йорк — разговор по сметка, и внимателно продиктува телефонния номер на Ню Йорк Рекърд.
	— Затворете, моля — каза телефонистката. — Ще ви извикам.
	Виктория бързо я помоли:
	— Колкото се може по-бързо, моля.
	Телефонистката невъзмутимо отвърна:
	— Ще ви извикам, когато се свържа.
	Виктория седна и се опита мислено да нахвърли статията си, като не се отделяше от телефона. След по-малко от минута той иззвъня и тя грабна слушалката:
	Тонът на телефонистката беше подлудяващо хладен:
	— Мис Уестън, разговорът, който подадохте в Ню Йорк не е възможен сега.
	— Какво?
	— Може би по-късно. След няколко часа, довечера.
	— Защо не мога да говоря сега?
	— Обявено е извънредно положение от полицията, всички изходящи разговори от Сан Себастиян временно са спрени. Вашият разговор не може да стане сега. Ще ви уведомя, щом международната служба възстанови работата.
	Виктория разбра, че по-нататъшни молби бяха излишни:
	— Ще чакам да ми се обадите — каза тя безпомощно и окачи слушалката.
	В отчаянието й все пак имаше лъч надежда. Извънредното положение се отнасяше за всички, така че другите вестникари, нейните конкуренти, не бяха по-малко отчаяни. На никой испански вестник или чуждестранна телеграфна агенция нямаше да бъде позволено да излъчат новини вън от Сан Себастиян. Испанското радио и телевизия също нямаше да получат такова разрешение. В това тя беше съвсем уверена. Затъмнението беше пълно. Само полицията знаеше причината за тази цензура. За Виктория тя беше неоспорим факт, с който трябваше да се съобразява. Какво да прави?
	Ник Ремзи, разбира се. Ник Ремзи, който спеше в другата стая и не знаеше какво беше станало и на каква сензация тя бе попаднала. Трябва да се посъветва с него какво да правят и как да изпратят репортажа в Ню Йорк.
	Виктория излезе в коридора и забърза към съседната стая. Чукна силно на вратата, за да може да го събуди. Вратата рязко се отвори.
	— Ник — започна тя, пристъпвайки навътре, но веднага се закова на място.
	Изправен в цял ръст, пред нея стоеше войник с насочена пушка към главата й. Вратата беше отворил той. На леглото в стаята седеше Ремзи — бос и гол до кръста. Двама мъже в сини униформи от Гуардия сивил бяха насочили пушки от двете му страни. В другия край на стаята един член на охраната, навярно офицер, разговаряше по телефона.
	Виктория се вгледа в Ремзи. Той изглеждаше ужасно като след тежко пиянство. Леглото му беше в абсолютен безпорядък. Той вдигна ръка за шеговит поздрав:
	— Мараба, Вики.
	— Какво, за бога, става тук? — запита Виктория и пристъпи към Ремзи.
	Един от охраняващите го й каза нещо на испански. Тя не разбра думите му, но се спря.
	— Ник, кралят е отвлечен.
	— Току-що чух — каза Ремзи. И тези тук мислят, че аз съм един от похитителите.
	— Но ти беше тук през цялото това време. Ама че идиотщина! Но защо ти?
	— Проследили ме миналата седмица. Видели ме да влизам в аптеката на един привърженик на ЕТА и половин час след това да излизам без покупка. Предполагат, че съм заговорничил с него.
	— Но това е абсолютна нелепост! — възкликна Виктория.
	— На тях го кажи, не на мен — каза Ремзи развеселен.
	— Ник, имам нужда от твоята помощ…
	Той изведнъж стана сериозен.
	— Първо аз имам нужда от твоята — каза той. — Веднага щом излезеш оттук, свържи се с Армстед и му кажи да уведоми посланика на САЩ в Мадрид, за да разкарат тази полиция от главата ми и да ме оставят на мира.
	— Точно това е трудното — каза Виктория в изстъпление. — Нито мога да му пратя материала си, нито мога на теб да помогна. Всички изходящи разговори са прекратени и забранени. Как да се свържа с Ню Йорк?
	— — Тихо! — изрева глас от другия край на стаята. Офицерът от Гуардия сивил бе свършил разговора и, нахлупвайки триъгълната си шапка, се приближаваше към леглото. Спря и се обърна към Ремзи.
	— Моля, облечете се. Говорих с началника си. Ще бъдете задържан, докато всичко се изясни. Трябва да ви отведа за разпит.
	— Да вървим — каза Ремзи и посегна за ризата си. Махна отчаяно към Виктория: — И двамата сме с вързани ръце.
	Офицерът даде знак на охраната да отстранят Виктория и закрачи към антрето. Тя бързо заговори:
	— Ник, не сме с вързани ръце, чуй ме добре.
	— Казвай бързо.
	— Заминавам за Сен Жан дьо Луи — извика Виктория. — На 20 мили е оттук през границата. Била съм там и ми е познато. Ще взема влак или нещо друго.
	— Няма да те пуснат да излезеш от страната.
	— Като им покажа американския си паспорт, мисля, че ще ме пуснат. Ник, ще бъда в хотел Шантако. Там е Франция, така че телефоните за Ню Йорк ще бъдат свободни. Оттам ще телефонирам на Армстед.
	Двамата полицаи приближиха Виктория, застанаха от двете й страни и я поведоха към коридора. Тя остана там, безсилна да помогне на Ремзи. Него грубо изтласкаха в коридора, плътно го заобиколиха и се отправиха към стълбището. Той погледна към нея и се опита да се усмихне, но не успя.
	— Ник, — извика тя подире му — ще те чакам там.
	Ремзи и съпровождащите го полицаи потънаха в стълбището.
	Виктория изтича при телефона в стаята си. Трябваше да намери начин да стигне до Сен Жан, ако я пуснат, ако изобщо пуснат някого да излезе от Сан Себастиян и от самата Испания в този ужасен ден.

	* * *

	При все че Сен Жан дьо Луи не беше далече, пътуването дотам отне на Виктория много време.
	Целият следобед за нея беше страшно мъчителен. Сблъска се с безброй заплахи и закани, а многобройните улични задръствания направо я подлудиха. Изгаряше от нетърпение да телефонира, да помогне на Ремзи и да продиктува своя сензационен репортаж за отвличането на краля, но изнизващите се часове като че ли се присмиваха на огромния й ентусиазъм.
	Накрая потърси помощта на портиера на хотела. Помоли го да й намери превоз до Франция, като подкрепи молбата си с доста тлъст бакшиш. Той я увери, че с влак щяло да бъде само губене на време. И я насочи към частен сервиз, който даваше коли под наем. Обещаха след 2 часа да изпратят едно BMW-седан с шофьор, говорещ английски, който да я откара до Франция.
	Виктория отново опита да подаде разговор за хотел Шантако в Сен Жан, но пак й беше напомнено, че всякакви изходящи връзки и съобщения са прекъснати. Един местен пътнически агент я увери обаче, че курортният сезон в Сен Жан е към края си, проблеми с местата едва ли щяло да има. Докато чакаше пристигането на шофьора, Виктория нетърпеливо поглеждаше часовника на стената и трескаво подреждаше бележките си по похищението на краля. Искаше да се подготви добре, за да може по-бързо да продиктува репортажа си на Армстед, веднага щом се свърже с него. После слезе във фоайето и купи пътеводител за района, в който имаше няколко страници за Сен Жан дьо Луи. Върна се в стаята си, за да го разгледа подробно и да закуси.
	Вече опаковаше пътния си сак и се готвеше да тръгва, когато в стаята й нахълта полиция. Бяха двама души — и двамата цивилни, и двамата говорещи английски. Единият показа набързо служебната си карта и се увери дали тя е Виктория Уестън, и дали всичко написано в американския й паспорт е вярно. Започна нещо като разпит. Попита я знае нещо за терористичната акция. Виктория отговори, че била свидетел на част от операцията, тъй като е наблюдавала катедралата. Защо е била там? Като туристка ли? Не, беше отговорът. Била е там като журналистка. Дошла е да отрази посещението на краля. Последва въпросът може ли тя да докаже, че е служител на американската преса. Виктория показа служебния си паспорт от Ню Йорк Рекърд. Полицаят изрази съмнение, че е възможно той да е фалшив. Виктория предложи да проверят това в нейния вестник. Последва нова серия от въпроси. Имало сведения, че тя душила насам-натам из Сан Себастиян преди идването на краля и се интересувала от програмата на неговото посещение. Защо е проявила такъв интерес? Ами защо пък не? — беше нейният отговор. Та нали за това е била изпратена — да опише посещението и цялостното пребиваване на краля в Сан Себастиян. Цивилният полицай изреди с голяма точност посещенията й из града и поиска от нея да обясни целите на всяко едно от тях. Спря се на дейността й в компанията на някой си Ник Ремзи и се поинтересува от взаимоотношенията им.
	Тези разпити продължиха повече от час. Накрая всички съмнения и подозрения към нея отпаднаха. Виктория положи много усилия, но не успя да научи нищо за Ник Ремзи.
	Заминаването й от Сан Себастиян застрашително закъсняваше. След тръгването на BMW-то тя и шофьорът бяха спрени на три места из града. Излязоха на магистралата за Сен Жан дьо Луи и веднага се натъкнаха на блокиран път пред самия град. Тук се наложи отново да отговори на много въпроси. На границата пък в Ирун доста време й отнеха митническите власти. Най-после излязоха от магистралата и се отправиха към френския град Сиборе. Тук възникна ново забавяне — този път поради ремонт на пътя и съответно отклонение. Когато прекосиха моста над река Нивел и влязоха в Сен Жан дьо Луи, Виктор изпусна звучна въздишка на облекчение. Беше късна вечер и в ярко осветения пристанищен град кипеше живот, на около една миля от търговската част на града Виктория стигна до своята цел — хотел Шантако. Прекоси бързо фоайето, без да обърне внимание нито на двукатната камина недалече от рецепцията, нито на мавританските сводове и се настани в една свободна стая с баня и телефон.
	Вече в стаята, при все че бе премаляла от глад, тя се втурна към телефона и поиска разговор с Рекърд в Ню Йорк. Обади се секретарката на Едуард Армстед — Естел Ривкин. Силно развълнувана, Виктория веднага поиска да говори с шефа. Естел й каза, че бил излязъл и че тя не знаела къде е и кога ще се върне. Жегна я разочарование и незабавно поиска Хари Дайъц — вторият по важност. Той обаче също беше излязъл. Още едно разочарование. Виктория почувства, че сякаш търси признание и поздравления на най-високо ниво и бързо реши да се обърне към третия по ред — отговорния редактор Оли Мак Алистър.
	— Оли, Виктория Уестън се обажда, цял следобед се мъча да…
	— Вики, как си? — гласът му прозвуча невероятно весело за такъв навъсен шотландец като него. — Къде, по дяволите, се намираш?
	— Обаждам се от хотел Шантако в Сен Жан дьо Луи.
	— Къде?
	— Френският курортен град, недалече от Сан Себастиян. В хотел Шантако съм.
	— Да, мистър Армстед спомена…
	— Оли, имам страхотна сензация, суперновина! Никой не е в състояние да съобщи за нея вън от Сан Себастиян. Затова дойдох тук. Кралят на Испания беше отвлечен тази сутрин. Убедена съм, че само ние знаем тази новина.
	— Сигурно, сигурно, Вики — съгласи се Мак Алистър, — само ние имаме голямата бомба. Разгласихме я по улиците преди час. Кралят на Испания е отвлечен от катедралата Буен Пастор в Сан Себастиян от група баски терористи. Преоблечени били като кюрета. Извършили отвличането без пушка да пукне. Отпечатахме го на първа страница — чиста работа. Чух, че Рекърд се продава не по-лошо от изданието с Ингър…
	— Оли — прекъсна го тя, — добре ли чувам? Не мога да повярвам. Нима вече знаете за похищението на краля?
	— Казах ти, на първа страница е.
	Тя безпомощно се смъкна на кушетката:
	— Но, Оли… Само аз имах това. Никой нямаше възможност да съобщи за него вън от Испания.
	— Както виждаш, някой все пак е имал тази възможност. Ценя усилията ти, момиче, но…
	— Кой е — настоя тя.
	— Подзаглавието е с автор — Марк Брадшоу. Бил някакъв британски фукльо, нает от мистър Армстед като кореспондент за Континента.
	— Но той как го е изнесъл от страната?
	— Не знам точно. Получи се чрез лондонското ни бюро. Трябва да е намерил някакъв начин. Може би подобен на твоя.
	— Но мистър Армстед не ми каза, че има и друг там.
	— Вестникарските босове не споделят всичко с репортерите и редакторите си.
	Виктория отново се опита да протестира:
	— Ник Ремзи и аз… — Изведнъж си спомни: — О, боже мой, Оли, щях да забравя. Ник Ремзи бе задържан от испанската полиция днес по обед… Отведоха го за разпит в полицията във връзка с отвличането. Видели го преди това да се среща със симпатизант на ЕТА.
	Мак Алистър се изкиска с безразличие:
	— Ей този Ник, пак ни отваря работа.
	— Той е арестуван, Оли.
	— Кога ли пък не е бил! Добре, добре. Той значи е в полицията и ти искаш да се погрижим и да го освободим.
	— Той иска мистър Армстед да се свърже с посланика на САЩ в Мадрид…
	— Знам, знам. Ник винаги пътува първа класа. Не се безпокой, аз ще се заема с това.
	— Но аз трябва да го чакам тук. Ще чакам тук и следващата ни задача. Ти ще можеш ли да освободиш. Ник?
	— Не се безпокой, Вики. Радвай се на слънцето там. Скоро ще видиш Ник. Пак ще се чуем.
	Разговорът свърши. Виктория заплака със сълзи на умора, отчаяние и безсилие. Като член на печеливш отбор тя трябваше да се радва, че новината бе стигнала до Рекърд. Раздираше се обаче от яд, че тя самата не направи това, че беше изпреварена и изиграна. Съвзе се след няколко минути и отново грабна телефона, този път — за да се обади на прислугата.
	Почти целия следващ ден Виктория прекара в стаята си, за да чака телефонен звън от Ремзи. Само за малко се поразходи по оживения булевард Тиер и отрупаната с хора пазарна алея Рю Гамбета в Сен Жан дьо Луи. Поспря се на морския бряг, за да погледа рибарските лодки в пристанището и наслаждаващите се на слънцето хора, налягали по обширния плаж.
	Телефонът позвъня, но не й донесе гласа на Ремзи, а този на Едуард Армстед от Ню Йорк.
	— Чух, че си ме търсила с новини за похищението — каза Армстед. — Високо ценя усилията ти и държа да знаеш това.
	Виктория прехапа устни и с усилие промълви:
	— Поздравявам ви все пак, че получихте материала, макар и не от мен. Сигурно сте много щастлив!
	— Вестникът се продава като топъл хляб. — С необичаен за него възторг отвърна Армстед. — Надмина всички. Само тази новина бе достатъчна, за да излезем пред другите вестници. А тази сутрин получихме още една суперновина. — отвърна Армстед.
	— Каква? — запита Виктория вежливо.
	— Брадшоу ни съобщи условията и исканията на похитителите. Добрал се е до едно комюнике, което току-що са издали. Искаш ли да го чуеш?
	— Да, разбира се.
	— Ще ти го прочета, слушай — гордо каза Армстед — „Баската социалистическа революционна организация за национално освобождение поема отговорността за отвличането на краля на Испания.“
	— Значи все пак ЕТА.
	— Естествено те — каза Армстед. — Кой друг? — И продължи: — „Акцията ни срещу краля на Испания и испанското правителство е завоевание в борбата ни за социализъм и срещу националното потисничество за освобождението на експлоатираната и поробена испанска страна“. — Гласът на Армстед постепенно затихна — следват техните искания. Искат освобождението от Мадридския затвор на шест баски политически затворници. Когато се уверят, че това е направено, ще върнат краля невредим.
	— Не искат ли пари? — запита Виктория изненадано.
	— Това е чисто политическо похищение — каза Армстед. — Между другото аз затова ти се обаждам — да ти кажа, че се заех с проблема на Ремзи. Току-що ми се обади посланикът от Мадрид. Обещали са му да освободят Ремзи утре сутринта. Ще се видите по някое време утре.
	— Е, това наистина ме зарадва.
	— Като се съберете отново, позвънете ми. Ще решим какво ще правите по-нататък.
	Късно на следващата сутрин, облечена в туиден блейзер, ленена блуза и вълнена пола, Виктория слезе на мецанина на Шантако за закуска. На масата беше Интернешънъл Херълд Трибюн, където на видно място бе статията за похищението на краля, придружена с явно признание за преднината на Ню Йорк Рекърд. Вече допиваше кафето си, когато чу някой да я вика по име. Обърна се и го видя. Беше Ник Ремзи. Той свали новата си черна барета и й се поклони. После приближи, целуна я по челото и седна.
	— Как е повелителката на сензациите? — попита, повика един келнер и си поръча шунка с яйца и кафе.
	Виктория се вгледа внимателно в него.
	— Ник, добре ли си?
	Той вдигна двете си ръце и се вгледа в тях.
	— Всичко ми е на място. Няма следи от полицейски издевателства. Просто с часове едни и същи въпроси, което е още по-лошо.
	— Беше ли в затвора?
	— Нямах това щастие. Върнаха ме просто в хотелската ми стая и ми оставиха един полицай за компания. Благодаря ти за освобождението. Е, раздруса ли света?
	— Тя му подаде Херълд Трибюн и посочи статията.
	— Виж сам.
	Той мълчаливо прочете написаното.
	— Но материалът не е твой — каза Ник, когато свърши.
	— Кой е този Марк Брадшоу? — попита го Виктория.
	— Мислех, че ти ще ми кажеш. Никога през живота си не съм чувал това име.
	— Оли твърди, че е човек, когото Армстед е наел извън Щатите.
	— Чудно как този Брадшоу се е докопал до материала преди тебе — изненада се Ремзи.
	— Понесох го много трудно.
	— Е, така или иначе Армстед успя да го грабне първи. Трябва да му се признае това. Не предполагах такава предвидливост у него.
	Изщрака високоговорителят. Молеха мис Виктория Уестън да се яви на рецепцията. Тя скочи и забърза натам. Търсеха я от Ню Йорк Сити. Виктория се отправи към един от телефоните във фоайето.
	— Здравей, Виктория — прозвуча далечният глас на Хари Дайъц. — При вас навярно е утро. Потърсих те най-напред в стаята ти.
	— Здравей, Хари! Ето ме!
	— Мистър Армстед ме помоли да разбера дали Ник Ремзи е пристигнал вече.
	— Дойде преди малко. Здрав и читав е. Тъкмо закусвахме.
	— Добре — каза Дайъц.
	— Статията за похищението е голям удар. Херълд я препечатва на първата страница с изрично признание и благодарност към Ню Йорк Рекърд. — гласно изрази възторга си Виктория.
	— Чудесно. Ще информирам за това мистър Армстед. Между другото знаеш ли, че ние първи грабнахме още една сензация във връзка с похищението? Испанското правителство капитулирало — приело условията. Кралят бил освободен доста драматично. Спуснали го с хеликоптер на върха на един гол хълм до Сан Себастиян, вързан и с превързани очи. След отлитането на хеликоптера, испанските власти получили съобщение по телефона къде да го потърсят. Намерили го съвсем невредим. Отразяваме това изцяло като сензация. Последното издание е на пресите за сутрешното разпространение.
	— Поздравявам ви още веднъж — каза Виктория.
	— Има още нещо, което мистър Армстед иска да предам на теб и Ник. Ще отседнете в Плас Атен, както по-рано. Мистър Армстед ще се свърже с вас утре следобед, за да ви съобщи следващото назначение.
	— Знаете ли горе-долу какво ще бъде то? — нетърпеливо запита Виктория.
	— Идете в Париж и чакайте.
	Едва след като окачи слушалката, тя се сети, че имаше още един въпрос към Дайъц. Въпрос, който много я интересуваше. Кой е всъщност Марк Брадшоу?


>	Глава осма

	Доктор Карл Шарф подложи шепата на едната си ръка, с другата изтърси трохите от зеления спортен пуловер и ги изсипа в картонената чинийка на бюрото, по която имаше засъхнали остатъци от сандвич с домати и салата.
	— Едуард — обърна се той към Армстед, — усети ли, че през целия този сеанс, а той е вече към края си, ти нито веднъж не спомена баща си?
	Армстед се подвоуми как да приеме това — като похвала или като упрек. Реши да го приеме като комплимент.
	— Баща ми е мъртъв — каза. — Той вече не е част от моя живот. — После добави: — Всъщност трябва да му призная едно нещо — той може да е бил нехаен към сина си, но не е бил такъв към работата си. Добре е знаел, че смисълът на играта е успех. Сега разбирам колко е бил прав. Да, така е. Всичко трябва да бъде предвидено и добре обмислено. Само така може да се стигне до големия оргазъм.
	— Но този оргазъм не може да измести другия, истинския — каза д-р Шарф кротко. — Трудно можем да оспорим реалното значение и на двата.
	— За мен — каза Армстед — успехът е по-големият, по-важният. Другият е прекалено нищожен. Него може да го изпита всеки.
	Доктор Шарф постави пухкавите си ръчички на коремчето си, гордо се загледа в своя пациент:
	— Хм, радвам се, че си доволен от себе си.
	— Да, аз съм дяволски доволен от себе си — призна Армстед. — За мен винаги е било ясно, че мога да направя това, ако имам възможност. И ето, че сега го правя. Трябва да се съгласиш, Карл, това не е случайно постижение. Най-напред ударът с Ингър, а сега този блиц* с краля на Испания — два поредни ексклузива**. Това беше направо нокаут за всички останали вестници.
	[* Блиц — светкавично бърз репортаж. — Б.пр.]
	[** Ексклузив — репортаж от изключителна важност. — Б.пр.]
	— Ти наистина показа гениална пригодност за работата, която вършиш.
	— Това е само началото, Карл, само началото. Аз ще продължа. Нямам никакви намерения да спирам.
	— А как ще обясниш, така нареченото от теб, предчувствие за предстоящи събития, както и усета ти да бъдеш там, точно когато нещото се случва?
	Армстед се ухили малко пресилено.
	— Късмет и вълшебен кристал. — Изведнъж стана сериозен: — Не, има и нещо друго. Необходимо е да знаеш къде може да бъде една важна личност; да усещаш кога и къде тази личност може да се окаже уязвима; да проникнеш в мислите на враговете й — да си нещо като Бог. Да гледаш от горе, от висините, откъдето ясно се вижда какво предстои на обикновените смъртни, и да изпращаш свои репортери-очевидци.
	— Май у теб наистина има такова усещане — каза Шарф.
	— Какво?
	— Усещането, че си Бог.
	Леко затруднен, Армстед повдигна рамене:
	— Не исках да кажа точно това. Аз просто имам известно умение да предчувствам нещата. Знаех какво ще се случи на краля на Испания и пратих там репортери. Те първи отразиха сензацията и разпространението на Рекърд рязко скочи. Аз успях да реабилитирам думата „новина“ и да я поставя много по-високо от вестите, които хората научават от всяко издание. Мен ме опияняват силата и властта. — Той погледна часовника си. — Но да тръгвам вече.
	— Не бързай толкова — каза доктор Шарф с поглед към часовника на стената. — Имаш още време. Аз ще ти кажа кога да тръгнеш.
	Армстед стана:
	— Имам работа. Чакам разговор с Париж. — След моментно колебание продължи: — Всъщност исках да ти кажа, че за три сеанса седмично вече няма да имам време. Един път на седмицата ми е достатъчно.
	— Щом се чувстваш добре.
	— Да, чувствам се много добре.
	Доктор Шарф стана:
	— О’кей. Да опитаме веднъж седмично — в същия този ден и час.
	— Така ще бъде много по-добре — каза Армстед.
	Докторът го придружи до вратата:
	— Това, което ти подхвърлих, беше комплимент — каза той.
	— Кое по-точно? — попита вестникарският магнат.
	— Че днес ти се освободи от баща си.
	— О, я го заеби баща ми — с безразличие отвърна Армстед, отвори широко вратата и излезе.
	Собственикът на Ню Йорк Рекърд влезе в кабинета си. Съблече сакото си и по жилетка тръгна към бюрото. В този момент вратата се отвори и Хари Дайъц подаде глава:
	— Естел ми каза, че си се върнал, Едуард — каза той, — говорих с Ремзи и Уестън. Те са в Париж в Плас Атен. Чакат да им се обадиш.
	— Набери ги — разпореди се Армстед. — Искам първо Ник на телефона.
	— Дадено.
	Дайъц затвори вратата.
	Армстед се отпусна във въртящия се стол и зашари с очи по телефонните съобщения на бюрото му. Бяха предимно от шефове на вестници, телевизионни станции и издатели — от собствената му мрежа и от приятелски настроени конкуренти. Поздравяваха го със серията зашеметяващи удари през последните няколко дни във връзка с отвличането и последвалото го освобождаване на испанския крал. Доволен, Армстед ги събра, сложи листите един върху друг и остави купчинката настрана така, че да се вижда добре. Телефонът иззвъня. Беше Дайъц:
	— Прекрасно, дай ми го. Здравей, Ник!
	— Едуард, свързах се с Ремзи.
	— А-а, мистър Армстед! Благодаря ви, че ме измъкнахте от испанската полиция и от Испания въобще.
	— Мой дълг е да бъда насреща, винаги и навсякъде, където попаднеш на тясно по моя вина.
	— И поздравления за огромните успехи!
	— Това е началото — заяви Армстед. — През следващите две седмици предстоят две събития, които трябва специално да бъдат отразени. Искам с едното да се заемеш ти, а с другото — Виктория. Разделям ви временно.
	— Както кажете, сър.
	— Искам ти да заминеш за Тел Авив и да се подготвиш за срещата в Кайро между премиера на Израел и президента на Египет.
	— Тя е след две седмици — каза Ремзи.
	— Искам те предварително в Израел, за да се поразтичаш там. Срещата може да се окаже решителна, не е изключено и насилие.
	— Армстед изчака за възражение, но Ремзи само измънка:
	— Всичко е възможно!
	Вестникарският бос самодоволно се усмихна. Значи Ремзи вече беше укротен. После продължи:
	— Порови се една-две седмици. Нашите там, от бюрото, не знаят друго, освен официално обявеното. Аз искам повече цвят. Изпрати някои сведения за хората, които стоят зад това събитие — министър-председателят, хората от кабинета му, които не са съгласни с него, общественото мнение в Израел и една драматизирана версия на въпросите, които ще бъдат поставени на масата на преговорите.
	— Ясно — каза Ремзи.
	— О’кей. Щом премиерът тръгне от Тел Авив за Кайро — тръгваш с него. Акредитиран си за самолета на журналистите. Навъртай се из Кайро и следи за допълнителни подробности по срещата. И си отваряй очите на четири за всичко, което би ни потрябвало за терористичните ни серии.
	— Дадено.
	— След тези срещи в Близкия изток, ще те пратя другаде. А Виктория отива в Женева. Но по-добре лично да й кажа това.
	— Ето я до мен. Пухти от нетърпение и чака реда си.
	— Дай ми я.
	Армстед взе една недогоряла пура от стъкления пепелник и я запали. Долови, че Виктория каза нещо на Ремзи, преди да вземе слушалката.
	— Мистър Армстед, тук е Виктория.
	— Виж какво, Виктория, имам едно спешно назначение за теб. Ник може би ти каза.
	— Нямаше такава възможност.
	— Ще ми се да те оставя да поразпериш крилца самостоятелно следващите една-две седмици. Изпращам Ник в Израел. Тебе те искам утре в Швейцария, по-точно в Женева.
	— Звучи съблазнително.
	— Искаш да кажеш, че раздялата с Ник няма да ти се отрази чак толкова лошо.
	— Той ще ми липсва, мистър Армстед. Неговата помощ е неоценима, но с удоволствие ще приема шанса за самостоятелност.
	— О’кей. Ето, че го имаш. Предполагам, че знаеш за конференцията на безядрените държави другата седмица в Женева.
	— В основни линии, да.
	— Точните инструкции ще намериш в стаята си в хотел Бон Риваж. Назначението ти е там. Продиктувано е по телефона. Конференцията на безядрените държави започва след четири дни в Двореца на нациите — сградата на Обединените нации в Женева. Генералният секретар — Хер Антон Бауер от Австрия, който ще представлява Обединените нации, ще пристигне в Женева след три дни. Дневният ред на конференцията ще бъде там в папката ти. Там ще бъде и цялата информация, която би ти потрябвала…
	— Ценя всичко това и благодаря.
	— От бюрото ни в Цюрих и от чиновника в протокола на Обединените нации ще получиш всичко, от което имаш нужда. Чуй сега какво искам за Рекърд. Искам предварително две информации — специални. Първата — за Двореца на нациите, където ще се състои конференцията. Докладвай я по телефона утре вечер, по редовната диктовъчна система. Просто бележчици. Ние ще оформим репортажа. Вдругиден искам да обходиш хотел Интерконтинентал, в който ще отседне Антон Бауер и хората му, и да опишеш подробностите за условията, при които те ще бъдат настанени. Докладвай лично на мен или на Хари Дайъц.
	— Изцяло завършена статия? — попита Виктория.
	— Бележки. Казах вече. Това трябва да стане вдругиден, до късно следобед. На следващия ден пристига Бауер. Това ти няма да отразяваш. Хората от бюрото ни в Женева ще имат грижата.
	— Някой от бюрото, с когото да се срещна?
	— Този път не. Ти действаш съвсем самостоятелно. Те са отдавна там и не ми се ще привичките им да ти влияят. Искам предварителните статии от теб — свежи и неподправени. Третият ти ден в Женева е почивен за теб. Ще имаш възможност да се смесиш с делегатите и да разгледаш града. Но на четвъртия ден те искам в галерията на журналистите, да следиш и отразяваш предварителните преговори и преките новини, ако има такива. Ние тук ще преценим кои от тях ще бъдат интересни. Ако нещо от казаното дотук не ти е ясно, ще го намериш по-подробно в пакета материали в стаята си. Успех!
	Полетът на Суис Ер от Париж до Женева не беше продължителен. Хотелът отстоеше от летището на три мили. Виктория пристигна в Бон Риваж към 10 часа сутринта.
	Двамата с Ремзи се разделиха късно предната вечер пред вратата на стаята й в Плас Атен, малко нацупени и недоволни. Тя — поради внезапната раздяла, а той — поради заминаването в Близкия изток. Нито Тел Авив, нито Кайро бяха негови любими места.
	Имаше още нещо, което създаде известно притеснение у нея. Тя отначало се бореше с мисълта да покани Ник вътре, въпреки вродения му цинизъм. Нещо у него непрекъснато провокираше женския й усет. С напредване на съвместната им работа Виктория осъзна, че всъщност няколко неща я привличаха у Ремзи — приятната му външност, свободния му маниер, мъжката му прозорливост и сдържания му, завладяващ чар. Тя неведнъж го беше пожелавала, но не можеше да се реши на първата стъпка. Беше се надявала той да се самопокани в стаята й, за чашка преди сън, за довиждане, но дори и да си го беше помислил с нищо не се издаде. Както и по-рано, в Париж и в Сан Себастиян, така и сега в Сен Жан Ремзи я отпрати с бащински целомъдрена целувка по челото и с леко ръкостискане, но по изключение беше добавил:
	— Ще се видим скоро.
	Докато се събличаше, за да си ляга, мисълта „защо“ не й даваше мира. Цялото й същество протестираше и питаше защо той да не бъде с нея. Виктория не познаваше случай, в който да не е била пожелавана. Този беше първият. Не, тя нямаше да заспи, докато не узнае защо той е така сдържан към нея. Едва когато сънят съвсем я обори, мислите й по Ремзи отстъпиха пред грижите по предстоящата й самостоятелна дейност.
	Тази сутрин обаче, скачайки от таксито на няколко крачки от синята козирка пред входа на хотел Бон Риваж на Рю Фабри, Виктория като че ли напълно бе забравила за Ник, изцяло отдадена на вълнението от предлагащите й се нови възможности и приключения. Плати на шофьора и докато портиерът сваляше от багажника на колата куфара, пишещата машина и чантата й, тя вдигна поглед към извисилия се на шест етажа пред нея хотел. Разгънати жълти маркизи засенчваха оградените с изящно ковано желязо балкони. Точно срещу хотела имаше широка алея за разходки, с цветни лехи и зелени пейки. В дъното, под яркото слънце се виждаше гладката синя повърхност на езерото. Виктория никога не беше идвала в Женева и очакваше градът да бъде строг и аскетичен, но от всичко, което виждаше, лъхаше приятна свежест и мекота.
	Мина покрай розовите мраморни колони в изящното фоайе и се спря пред рецепцията. Армстед наистина се беше погрижил за всичко. Пет минути по-късно тя беше в стаята си. Обстановката бе доста луксозна — пъстър килим покриваше пода, върху широкото легло бе постлана светлосиня завивка. На прозореца висяха сини завеси. В порцеланова ваза върху покритата със стъкло маса имаше свежи хризантеми. От двете страни на масата имаше два кафяви фотьойла, а на писалището — сребърна фруктиера с узрели плодове, чинийки, ножчета и салфетки до нея. Пред фруктиерата лежеше обемист пакет, на който беше написано с червен молив — ЗА МИС ВИКТОРИЯ УЕСТЪН. ЛИЧНО.
	Младата жена се освободи от палтото си. Занесе пакета на леглото, разтвори го и внимателно извади съдържанието му. Бяха няколко картонени папки. В една от тях имаше материали за Двореца на нациите, в друга — брошури за хотел Интерконтинентал. Третата съдържаше списъците на делегатите, които щяха да присъстват на конференцията. В друга една бяха биографичните данни на Генералния секретар на Обединените нации — Антон Бауер. Имаше още една папка с карти на Женева и околностите и списък с телефони на хора в града, които могат да помогнат. Армстед беше предвидил всичко.
	Нетърпелива да заяви присъствието си преди обедната почивка, Виктория се приближи към едно шкафче с вградено радио и с телефон отгоре му. Вдигна слушалката и поиска секретаря на шефа по протокола към Двореца на нациите.
	Той я посъветва да се яви точно в 2 часа, ако иска да се включи в първата от няколкото следобедни обиколки на Двореца. До следобед имаше достатъчно време и Виктория с радост отбеляза, че то ще й стигне да се изкъпе спокойно и да обядва на терасата.
	Останала съвсем гола, тя се изправи пред огледалото на писалището, за да се огледа в цял ръст. Разгледа дългата си руса коса, начупените си устни, широките си мене, едрите си гърди със заобиколени от розови ореоли зърна, големи колкото половин долар. Погледът й пропълзя към вдлъбнатината на пъпа, спусна се към стройните бедра и се спря на окосменото венерино хълмче помежду им. Не, не бе възможно Ник Ремзи да я счита за дете — той просто не разбираше какво изпуска!
	Виктория легна във ваната и реши спокойно да обмисли предстоящата си задача. За какво всъщност ставаше дума. Шепа държави, всяка от които разработва технологии за производство на ядрени оръжия, ще бъдат убеждавани от шефа на Обединените нации да прекратят тази промишленост — нещо неведнъж предъвквано. А нейната цел беше изключителното — това, което ще накара всички в Ню Йорк да настръхнат.
	Но нима в Швейцария някога нещо се беше случвало?
	Преди обяд Виктория си беше поръчала кола под наем. Ягуарът пристигна точно навреме — тъкмо бе привършила с обяда. Изслуша наставленията на портиера, качи се в колата и се насочи към Двореца на нациите. Навлезе в криволичещото авеню Дьо ла Пе и потърси с очи сградата на международния комитет на Червения кръст. Непосредствено до нея, съгласно инструкциите, трябваше да бъде входът за посетители на Двореца на нациите. Напътствията се оказаха безупречни. Бързо намери сградата на Червения кръст, намали ход покрай нея и забеляза будката, където се продаваха билети за обиколки на Двореца. Паркира колата в една съседна улица и се върна при входа на Двореца на нациите, показа журналистическия си пропуск на портиера и се вля в потока от туристи, отправили се към вратата на рецепцията. Там я посъветваха да се присъедини към групата на журналистите. Бяха се оформили вече няколко отделни групи. В една от тях повечето от хората бяха приготвили своите бележници и писалки. Виктория се приближи към тях, уверена, че това е пресгрупата, и не сгреши. След 59-минутно чакане, към групата се присъединиха още двама. Екскурзоводката — млада, висока французойка, зачете на английски списъка на акредитираните репортери. Виктория се изненада, че толкова много държави бяха изпратили свои журналисти. Имаше репортери от Израел, Япония, Италия, Швеция, Пакистан, Румъния, Турция, Австрия. Почти накрая на списъка Виктория чу своето име — Виктория Уестън, Ню Йорк Рекърд — САЩ.
	Екскурзоводката прибра списъка.
	— Всички сме тук и можем да започнем — обяви тя на френски. По изключение днес ще обяснявам на френски, английски и немски. Така че, надявам се, всички ще ме разбирате. Искаме да бъдем в услуга на всеки дошъл тук да отрази конференцията на безядрените държави. — Прочисти гърлото си и продължи: — Сега се намираме в новото крило на старата сграда на Лигата на нациите. Известна като Двореца на нациите. Това ново крило, пристроено в 1973, разшири фасадата от 400 на 575 метра. То включва нови 10 зали за конференции и 700 кабинета. Следвайте ме, моля!
	Виктория и останалите тръгнаха след екскурзоводката през лабиринт от коридори и стигнаха до огромна преходна зала. По едната й страна бяха наредени мраморни колони, между които беше вградена цяла редица канапета, покрити с кафява изкуствена кожа: — Тук стават над 5000 срещи годишно — обясни екскурзоводката, без да спира — най-много срещи в целия свят.
	След това излязоха на балкона на величествена заседателна зала. Гледани отгоре, редиците черни столове изглеждаха като детски играчки. В тази зала, Генералният секретар на ООН щеше да говори пред конференцията. Виктория разбра, че остъклената секция в задната част на залата, издигната над местата на делегатите, беше отредена за обслужващите симултанния превод. Над тази секция беше балконът, където щяха да седят те — журналистите и посетителите. Стените на галерията бяха покрити с внушителни фрески, дело на испанския художник Досе Мария Серт. Те, както установи Виктория, изобразяваха края на войните и раждането на мира.
	Екскурзоводката ги подкани за въпроси. Виктория бързо попита за целта на конференцията. Екскурзоводката отвърна с подготвен отговор „Да бъдат убедени нациите, напреднали в ядрените технологии, да се ограничат в употребата им само за енергийни нужди. Антон Бауер ще заложи собствения си авторитет, за да постигне споразумение, което да допълни договора за замразяване на ядрените оръжия, вече сключен между САЩ и СССР“.
	След като свършиха въпросите, групата беше поведена по вътрешни коридори и стълбища, докато стигна най-после до магазина за сувенири. След като позяпа из магазина, по-голямата част от групата излезе от сградата. Гледката веднага грабна Виктория. Пред нея се простираше хълмиста зелена поляна. Някъде по средата се издигаше гигантско златно кълбо, което се оглеждаше в малкия басейн под него. Зад този паметник извисяваха стволове безброй стари кедри и кипариси.
	— Какво ли представлява тази златна сфера? — учуди се на глас Виктория.
	— Току-що прочетох за това — каза младата жена, застанала до нея. — Това е подарък от Съединените щати, направен в памет на президента Уилсън и на приноса му за траен мир. Представлява древен астрономически уред. Пръстените обозначават разположението на планетите.
	Виктория остана загледана дълго в този глобус. Петнадесет минути по-късно тя закрачи бавно към колата си. Задачата, която й бяха възложили, беше тъпа, скучна и безсмислена и това я вбесяваше. Армстед обаче държеше на своето.
	Седнала в колата по обратния път за Бон Риваж тя реши да не си създава трудности. Беше й възложена работа, която трябваше да изпълни, и тя покорно щеше да телефонира в Ню Йорк, за да докладва каквото е видяла. Дано утрешната й работа бъде по-интересна.
	На следващата сутрин обаче работата й се оказа още по-лоша.
	Виктория винаги се бе гордяла с полета на своята фантазия и със способността си да превръща и най-статичния материал в интересно четиво, но наложените й от Армстед бележки за условията, при които Антон Бауер е настанен в хотела, направо я слисаха. Самият Бауер беше интересна тема за статия. Той бе енергичен блондин, с телосложение на атлет. Бе израснал в бедно австрийско семейство и със собствени сили бе стигнал до ранга на международен дипломат, а сега и генерален секретар на Обединените нации. За него би могло да се пише, но за хотела му в Женева?!
	Предвождана от един помощник-управител в смокинг, Виктория влезе в президентския апартамент, определен за Бауер, решена да скърпи някак материала. Бележникът й беше вече изпълнен с драсканици за пътуването по Рут дьо Ферней до хотел Интерконтинентал; за портиера със смарагденозелено палто и черен цилиндър; за огромното фоайе и двата ескалатора към мецанина с магазините, рецепцията и асансьорите. Помощник-управителят вървеше редом с нея и непрекъснато бърбореше. Да, стаята бе внушителна. Вляво бяха наредени два дивана с по четири възглавнички и четири дълбоки велурени кресла. Вдясно имаше великолепно пиано. До него — барче й маса, заобиколена от столове с прави облегалки. На масата имаше огромна кошница, пълна със свежи плодове.
	Виктория се опита мислено да вдъхне живот на апартамента, да го насели с Бауер и с делегати от безядрената конференция, събрани тук за частни консултации. Не се получаваше. Разкошната всекидневна си оставаше това, ето си беше — стая и нищо повече.
	Възмутена и раздразнена, репортерката на Рекърд излезе от хотела. Просто не знаеше какво да докладва на Армстед.
	Докараха колата й. Портиерът вежливо й помогна да седне зад волана, за което получи съответен бакшиш. Виктория погледна часовника на таблото. Все още бе утро твърде рано за телефонен разговор с Армстед в Ню Йорк. Той навярно още не беше отишъл в кабинета си. Значи тя имаше три-четири часа свободно време. Бе запланувала утрешния си почивен ден преди конференцията за обиколка из града. Но сега имаше възможност да направи това по-рано. Нещо обаче я възпря. Прииска й се да излезе на открито, сред природата. Картата на Швейцария беше на седалката до нея. Разгъна я. Погледът й се спря на магистралата Женева — Лозана, която минаваше покрай езерото. Инстинктивно почувства, че тя ще й предложи живописно и приятно пътуване. Запали ягуара, остави зад себе си Интерконтинентал и се отправи към магистралата.
	Спокойното шофиране вън от Женева наистина се оказа приятно. Виктория караше с умерена скорост и жадно поемаше свежия въздух. С интерес разглеждаше вилите около езерото, спокойните малки стопанства и овощни градини. След половин час пътуване тя измина едва 20 километра и се озова в древния град Нион, който реши да разгледа.
	Спря на кръстовището на улиците Виоле и Пертемс и се заоглежда за някое открито кафене, където би могла да изпие чаша чай. Изведнъж погледът й бе привлечен от нещо, което я накара учудено да замига. Видя човек, който с бавна стъпка се приближи и влезе в нещо като хотел. Да, това беше хотел. Ясно се виждаше. Пететажна сграда с табела: Хотел „Алпи“. Виктория замига, защото човекът й се стори познат, а пребиваването на който и да е неин познат тук, в този малък швейцарски град, я учуди.
	Опита се да си спомни кой беше този човек. Макар набързо, тя ясно го видя. Млад, строен мъж, висок около 6 фута, с широкопола шапка върху тъмна къдрава коса, с близко разположени очи, орлов нос, дебели устни и петна по лицето. Имаше вид на герой, слязъл от гангстерските филми на Едуард Г. Робинсън.
	Същите тези неща й бяха направили впечатление, когато се срещна за пръв път с него. Изведнъж тя се сети — Гус Пейгъноу.
	Ами да. Гус Пейгъноу — бившият дребен крадец и настоящ информатор, когото тя интервюира в Ню Йорк. Нейното първо поръчение в Рекърд. Какво ли правеше Пейгъноу тук в Нион?
	Някой натисна клаксон зад нея, тя веднага реши да паркира и да потърси Пейгъноу просто от любопитство, от желание да поприказва с някого, докато си изпие чая. Клаксонът зад нея отново настойчиво пропищя. Виктория се опита да се ориентира и веднага съзря огромния паркинг на Пер Теме за свободно паркиране на посетителите на замъка отсреща, в който се намираше музея на града. Тя изтегли ягуара от улицата и се установи на най-близкото празно място в паркинга. Изскочи от колата, бързо изтича покрай колите, прекоси улицата и влезе в хотела. Фоайето не беше голямо. В центъра имаше три шезлонга, а в дъното беше рецепцията. Не се виждаше никой. Нито Гус Пейгъноу, нито пък някой друг.
	Виктория закрачи към рецепцията, но се оказа, че и там нямаше никой. Забеляза обаче звънец на гишето, очевидно да се звъни при нужда, и го натисна.
	След секунди един мургав келнер, вероятно италианец, дотича от ресторанта и бързо започна да се извинява на английски:
	— Прощавайте! — каза той. — Аз прислужвам в ресторанта, но днес съм и на рецепцията. Искате да ви приемем ли?
	— Не — отговори Виктория. — Един от гостите ви тук е мой приятел. Искам да го видя. Можете ли да ми кажете номера на стаята му?
	Келнерът отиде зад преградата и извади дневника за посетители:
	— Името му, моля.
	— Мистър Пейгъноу. Гус Пейгъноу. От Ню Йорк.
	— Да видим. Италианецът прегледа страницата, обърна предходната, после тази пред нея:
	— Кажете ми името буква по буква, ако обичате.
	— П-е-й-г-ъ-н-о-у. Пейгъноу.
	Младежът разлисти с пръст страниците и поклати глава:
	— Съжалявам. Име Пейгъноу няма.
	— Позволете ми аз да погледна — помоли Виктория.
	Той й подаде дневника. Тя проследи и двете страници. „Пейгъноу“ наистина нямаше! Озадачена тя възкликна:
	— Видях го да влиза тук преди няколко минути!
	— Не е регистриран.
	— Може би е отишъл в ресторанта.
	— Не. Там не е. От половин час никой не е влизал там. Мис, може би той е посетил свой приятел, отседнал в хотела. При това положение, разбира се, не бихме могли да знаем името му.
	Това беше една възможност, за която Виктория не се бе сетила! Беше нещо повече от възможност — направо сигурност!
	Тя благодари на младия човек и излезе от фоайето на хотела. Почувства смътно разочарование, което й се стори малко смешно, защото тя почти не познаваше Пейгъноу и не си спомняше дали въобще беше й се понравил с нещо.
	Излизайки от хотела, тя погледна часовника си и реши, че ще бъде по-добре да се откаже от Лозана и да се върне в Женева. Щеше й се да прегледа бележките си още веднъж, преди да се обади на Армстед. Тя продължаваше да се страхува от разговора със своя шеф. Та най-интересното и вълнуващо нещо, което видя днес, беше неговият служител Пейгъноу. Какво ли правеше той в Швейцария?!
	Към 4 часа следобед Виктория се свърза с Ню Йорк и задържа слушалката на ухото си в очакване Естел да повика Едуард Армстед.
	Откъснатите листчета от бележника й, с надрасканата по тях информация за хотел Интерконтинентал, бяха струпани в скута й и тя с досада ги прегледа за четвърти път.
	— Армстед на телефона. Ти ли си, Виктория?
	— Да, мистър Армстед. Искахте да ви се обадя с бележките ми за Интерконтинентал?
	— Точно навреме, както виждам. Потвърден ли е престоят на Бауер в хотела?
	— Настанява се утре. — Тя колебливо преглътна. — Мистър Армстед, трябва да ви кажа, че направих всичко, което можах. От хотела много ми помогнаха. Помощник-управителят лично ме разведе, така че…
	— Това и очаквах. Бил съм там много пъти.
	— … Така че във връзка с тях нямам оплаквания, но трябва да кажа, че при все че обходих и видях всичко, вестникарският материал ми се вижда много малко.
	— Остави аз да съдя за това, Виктория.
	— Да, разбира се. Аз просто исках да кажа, че… вярно, хотелът е с пет звезди, но всъщност не е нищо специално.
	— Някакви специални приготовления за Генералния секретар на Обединените нации?
	— Никакви, поне от това, което аз видях.
	— Хм, давай, диктувай, каквото си видяла и чула.
	— Всичко ли ще запишете?
	— Естел е включена в линията. Тя ще стенографира всичко, което диктуваш. И аз ще бъда на линията за евентуални въпроси… Естел, готова ли си?
	— Да — чу Виктория гласа на секретарката.
	— О’кей — каза Армстед на Виктория. — Можеш да диктуваш.
	Виктория вдигна листчетата и зачете. Описа вътрешността на хотел Интерконтинентал, от магазините и фоайето до президентския апартамент на Антон Бауер. На няколко пъти се позапъна от неудобство, че диктува такъв скучен материал. Продължи да диктува 10 минути, без да я прекъснат. Най-после свърши.
	— Край — каза тя. — Чухте всичко.
	— Благодаря — каза Естел и излезе от линията.
	— Там ли сте още, мистър Армстед?
	— Тук съм, Виктория.
	— Казах ви — бързо добави тя, — не мисля, че има кой знае какво. Не знам дали изобщо ще влезе в работа.
	— Ще влезе — каза Армстед. — То е точно това, което очаквам. Ще пуснем неголяма статия — „Генералният секретар на Обединените нации в скута на разкоша, готвейки се да смъмри непослушните безядрени държави“… или по-добре да кажем — „частично ядрените, които заплашват с непослушание“. Да, ще стане.
	На Виктория й се щеше да каже, че интригата не е много добра, но успя да сдържи езика зад зъбите си.
	— О’кей, ти свърши твоята работа. Почивай утре и при откриването на конференцията бъди на линия за някои мнения и позиции…
	— А, една любопитна подробност, мистър Армстед — прекъсна го тя, — имах малко свободно време преди разговора с вас и се разходих из Швейцария. Можете ли да се сетите кого видях? Един ваш служител…
	— Мой какво? Служител ли?
	— Гус Пейгъноу — направо каза тя.
	— Кой?
	— Гус Пейгъноу. Не си ли спомняте? Първата ми задача на другия ден след назначението в Рекърд беше да разговарям с един от информаторите, които работят за вестника. Човекът, който беше лежал в килията на Ингър. Името му беше Пейгъноу.
	— Да, спомням си. Какво той?
	— Бях из провинцията с колата си преди няколко часа. Стигнах до едно градче — Нион се казва. Там видях Пейгъноу да влиза в един хотел. Исках да го поздравя и влязох в хотела, но такова име нямаше регистрирано. Сигурна съм, че беше Пейгъноу… Но няма значение, това не е толкова важно…
	— Не е бил Пейгъноу — каза Армстед, — заблудила си се — той се изкикоти в слушалката. — Едва ли би могъл да бъде на две места едновременно. Той е тук в Ню Йорк. Хари Дайъц и аз го видяхме само преди половин час.
	— Ама че глупост. Тичала съм по непознат човек. За малко не станах за смях. Простете, че ви занимах с това, мистър Армстед.
	— Няма нищо. Забавлявай се в Женева и остани там до края на конференцията. Довиждане!
	Повече от минута Армстед продължи да седи, без да мръдне, но отвътре му кипеше.
	Натисна бутона на телефона:
	— Хари?
	— Да, сър?
	— Веднага ела при мен! Искам да те видя.
	Хари Дайъц цъфна в кабинета на Армстед почти веднага. На лицето му бе изписана тревога:
	— Случило ли се е нещо, шефе?
	— Случило ли се е? — изрева Армстед. — Онзи педераст Пейгъноу едва не провали работата.
	Дайъц се приближи съвсем объркан:
	— Какво искате да кажете?
	— Този идиот Пейгъноу — Армстед едва сдържаше гнева си — видели са го в града, където е отседнал.
	— Нион?
	— Де да знам кой. Не трябваше никой да го вижда.
	— Но, как…?
	— Една от нашите, онова момиче Уестън, излязла да се поразходи, преди да ми се обади. Отишла в Нион и видяла там Пейгъноу. Влизал в хотела си. Тя паркирала и се затичала след него. За щастие не го е намерила. Не бил регистриран.
	— Той е регистриран под името Джеймс Фергюсън. — Дайъц като че ли се позамисли. Бавно заклати глава: — Не знам, шефе, дали направихме добре, като изпратихме и двамата там. Мисълта ми е за Уестън и Ремзи. Такива неща не е изключено да се случват и друг път…
	— Те са ми нужни там — настоя Армстед… — вършат добра работа. Материалите, които събират са от голяма полза. Това е било случайност, едно вероятно съвпадение. Ако Пейгъноу беше спазил инструкциите… — Армстед удари с юмрук по бюрото — Хари, виж веднага да ме свържеш с Пейгъноу. Задника ще му съдера. Преди това кажи на Естел да напечата тези неща колкото се може по-бързо. Трябва да предам информацията на Пейгъноу.
	Дайъц изскочи като стрела от кабинета. Но скоро уведоми шефа си, че международните линии били претоварени и ще трябва да почакат.
	Цели 20 минути Армстед не мръдна от мястото си. Нервно и ритмично барабанеше с пръсти по бюрото си, а отвътре все повече му накипяваше.
	Когато Дайъц му съобщи, че има връзка с Гус Пейгъноу, Армстед бе готов за разправа.
	— Гус? — изрева той в телефона.
	— Какво има, шефе?
	— А бе, идиот! Как можа да се оставиш да те видят?
	Пейгъноу отвърна в недоумение:
	— Не ви разбирам!
	— Видели са те — настоя Армстед, вече по-спокойно. — Човек от нашите, наша репортерка. Помниш ли онова момиче Виктория Уестън, която преди известно време те интервюира?
	— Онова симпатичното маце, с което говорихме за Ингър?
	— Тя е изпратена от нас в Швейцария да проучи Интерконтинентал. Излязла с колата си вън от Женева и минала там — майната му… където си ти, и те видяла да влизаш в хотела си…
	— Тя е идвала в този забутан град…?
	— Туристическо любопитство. Де да знам. Важното е ти какво си правил по улицата през деня? Имаш изричните ни инструкции за това.
	— Виж к’во, шефе, чакай да ти обясня. Купър…
	— Линията, на която сме, сигурна ли е?
	— Тази линия никой не я следи. Аз съм просто един от многото туристи тук, дошли да разгледат музеите. Но чакай да ти обясня. Не съм забравил инструкциите, но Купър дрънна от хотел Ксения в Женева и поиска да подсигуря резервния апартамент. Алтернативния вариант за… За укритието… и… трябваше да изляза.
	— Той е трябвало да се съобрази. Това да не се случва друг път.
	— Ама понякога се налага да поизляза…
	— Ами тогава пусни си брада или мустаци, или дявол знае какво там. Не, няма достатъчно време за това. Купи гримове и всичко, което трябва.
	— О’кей, шефе. — Той още не можеше да повярва. — Та казваш, че това момиче наистина ме е видяло?
	— Видяла те е, и то много добре. Тя ми го каза. Успях да я убедя, че не си бил ти. Казах, че си бил в Ню Йорк по това време и че аз току-що съм се разделил с тебе. Тя се хвана, така че проблеми няма.
	Пейгъноу въздъхна с облекчение:
	— Отсега нататък ще бъда по-внимателен.
	— Имам вече материалите за Интерконтинентал.
	— Добре. Макар че, струва ми се, Купър едва ли има нужда от тях. Един от неговите хора вече е огледал мястото — и вън, и вътре. Но така или иначе ще му ги предам. Ще ми ги продиктувате ли?
	— Секунда само. Чакай да взема бележките.
	Армстед стана от стола си и отвори вратата към кабинета на секретарката. Тя скочи като автомат и сложи в протегнатата му ръка напечатаните листове. Той затвори вратата и се върна на телефона.
	— Готов ли си да пишеш?
	— Да.
	— Ще се опитам да ти ги прочета по-бавно.
	Армстед прочете на висок глас трите й половина напечатани страници. Виктория беше свършила възхитителна работа и Армстед беше доволен. Накрая запита:
	— Записа ли всичко?
	— Записах.
	Армстед сниши глас:
	— Всичко по разписанието ли е?
	— Както си е планувано. Промени няма.
	— Аз ще бъда тук в кабинета. Веднага ми се обади.
	— На секундата.
	— Важно е много, Гус. Дано да успеят.
	— Ще успеят, шефе. При тях грешка няма. Не се безпокой.
	Армстед обаче не беше спокоен. Когато едно събитие, което не засяга отделен човек, се случи, той просто го отразява. Но за Армстед предстоеше събитие, създадено от самия него, и той не можеше да не се вълнува. Морално и материално той беше отговорен. Ролята на Бог не се играеше лесно.
	На другия ден от 9 часа сутринта балконът за посетители и журналисти в Двореца на нациите в Женева беше претъпкан. Виктория беше дошла рано, за да заеме място с по-добра видимост. Седна на първия ред на балкона. Опря се на месинговия парапет и се наведе напред да разгледа още веднъж залата. Тя бе препълнена с делегати. Повечето вече бяха заели местата си, но някои все още щъкаха насам-натам. Чуваше се всякаква реч.
	Виктория очакваше с нетърпение това колоритно многоезичие да затихне и заседанието да започне. Стрелките се приближаваха към девет и половина и все повече от делегатите насочваха вниманието си към трибуната, където всеки момент трябваше да пристигне генералният секретар Бауер.
	Девет и тридесет. Виктория беше нащрек с бележник и писалка в ръка. Девет и тридесет и пет. Столът на Генералния секретар беше все още празен.
	Девет и четиридесет и пет. Антон Бауер все още не се бе появил.
	Репортерката на Рекърд забеляза известно безпокойство сред делегатите долу в залата. Някои ставаха, жестикулираха, крачеха неспокойно насам-натам. За нея в закъснението на Бауер нямаше нищо необикновено. Политиците постоянно са заети с големи задачи и винаги не им достига време. Тя беше убедена, че Бауер щеше да дойде всеки момент. Пет минути по-късно, в отговор на неразбираемата глъчка долу в залата, прозвуча глас:
	— Казаха, че хер Бауер е излязъл от апартамента на хотела.
	Това временно успокои делегатите.
	Часовниците продължаваха да отмерват времето, а Бауер все още го нямаше. Виктория започна да се върти неспокойно на стола си. Не я свърташе. Стана и излезе от балкона. В предверието имаше кордон Швейцарска федерална полиция.
	Виктория се обърна към най-близкия полицай:
	— Извинете, говорите ли английски?
	— Да, мадам.
	— Антон Бауер дойде ли?
	— Още не. Очакваме го всеки момент.
	„Сигурно ще има съответно обяснение за това закъснение“ — помисли си Виктория, така че трябва да се върне на балкона, за да не пропусне откриването на конференцията. Но тя не се върна. Вместо това се спусна по коридорите към изхода, излезе бързо навън и тръгна към колата си. Журналистическият й инстинкт автоматически й подсказа, че нещо не е наред. Закъснението на Бауер ставаше вече загадъчно. Тук може би имаше нещо за пресата. Тя трябваше да провери.
	Виктория запали колата си и се отправи към хотел Интерконтинентал. На път за хотела тя се опита да подреди мислите си. Една от възможностите за закъснението беше болест. Може би е имал сърдечна криза. Трябваше да разбере какво ставаше в хотела.
	Спря пред входа, предаде колата си на портиера и го помоли да я поддържа в готовност. Бързо влезе вътре и се отправи към ескалатора, който веднага я изкачи на мецанина. Между рецепцията и асансьорите имаше доста хора, някои в униформа, други — цивилни. Някои бяха се скупчили пред асансьора, а други нетърпеливо крачеха насам-натам. „Сигурно това е охраната“, реши Виктория. Значи все още го чакат. Но все пак поиска да се увери в това. Отново отправи поглед към рецепцията и зърна помощник-управителя с изпъкналите зъби, който я беше развел из хотела. Отиде направо при него:
	— Здравейте — каза тя, — помните ли ме?
	Помощник-управителят я загледа за момент в недоумение, но после я позна:
	— Да, разбира се, добър ден, мис Уестън.
	Виктория посочи с палец през рамо:
	— Това придружителите на Антон Бауер ли са?
	Помощник-управителят погледна натам:
	— Да, те са.
	— Какво се е случило с хер Бауер?
	Човекът сви рамене:
	— Не знам.
	— В стаята си ли е?
	— Обадихме се, но никой не отговаря.
	— Може би му е станало лошо и не е в състояние да отговори.
	— Не, мис Уестън. Ходихме в апартамента му. Там няма никой. Хер Бауер е излязъл.
	— Но…
	В този момент помощник-управителят вдигна глава и закова поглед някъде зад Виктория. Тя веднага се обърна. Набит здравеняк, спретнато облечен, с рогови очила и плътно зализана с брилянтин коса властно махаше с ръка. Помощник-управителят бързо стана:
	— Извинете, мис — каза той неспокойно, — управителят ме вика.
	Излезе бързо от рецепцията и се затича към шефа си. Управителят го хвана през рамо и насилствено го поведе към една от белите мраморни колони, оградена с витрини от тисово дърво.
	Здравенякът тайнствено зашепна нещо на помощника си и двамата бързо изчезнаха зад колоната. Това възбуди любопитството на Виктория и тя тръгна след тях. Уж нехайно, тя се приближи към колоната и подаде ухо към ъгъла, зад който те се бяха скрили. От това място добре се чуваше гласът на управителя. Той говореше бързо и на френски, но тя успя да разбере всяка дума и това, което чу я накара да замръзне на мястото си.
	Управителят каза:
	— Да, вярно е Пиер, съобщиха ми го съвсем официално от полицейското управление, където сега разпитват бодигарда. Доколкото разбрах, Бауер влязъл с бодигарда си в специален асансьор, който бяхме подготвили за него, за да слязат долу при другата охрана и придружителите, но асансьорът бил спрян и отворен по някакъв начин преди мецанина. Въоръжени терористи, вече се знае, че е бандата на Карлос, отвлекли двамата мъже навън от хотела. Вързали им очите, набутали ги в една огромна кола и ги отвлекли извън града.
	— Невъзможно — това бе гласът на помощника. — Генералният секретар на Обединените нации отвлечен в Женева! Не, това е невъзможно!
	Управителят продължи на френски:
	— Но е факт, Пиер… Уви, факт е. Всичко това съобщил бодигардът. Карлос го взел не само за да си подсигурят спокойно и безпрепятствено измъкване, но чрез него да съобщят на полицията условията за освобождаването. Тези условия не са ми известни засега. Вързани били не само очите на бодигарда, но и ръцете му. След около 20 минути пътуване (според изчисленията на бодигарда) колата спряла, и той бил измъкнат от задната седалка. Оставили го на полето, и колата бързо изчезнала. Той, умишлено според мен, не бил здраво вързан и скоро успял да се освободи. Махнал превръзката от очите си и излязъл на пътя. Огледал се и разбрал, че се намира недалеч от Копе. Един шофьор го взел и го закарал до селото. Оттам той се обадил на полицията, която веднага го прибрала в управлението. Чул бил терористите да споменават Карлос и колко доволен щял да бъде Карлос. Към него се обърнали само веднъж, и то преди да го оставят на шосето. Казали му условията за освобождаването, които той трябвало да предаде на полицията. Полицаите ми се обадиха. Искат да им съдействаме.
	— Но как?
	— Засега не искат да се чува нищо за отвличането. Искат обаче да информирам охраната да не чака повече, и това, разбира се, трябва да стане с някакво невинно обяснение…
	— Че мосю Бауер е болен… И ден-два… ще трябва да почива.
	— Отлично, Пиер. Ти ще им съобщиш това, а аз ще се заема с другата им молба. Ще телефонирам в Двореца да отложат сутрешното заседание на конференцията поради неразположение от страна на Бауер. Истината не трябва да се казва, Пиер… Това ще попречи на работата на полицията… а може би и на хотела също…
	Виктория най-после се раздвижи. Не биваше да я видят, че подслушва. Трябваше да съобщи невероятната новина в Ню Йорк колкото се може по-бързо. Тихомълком се отдалечи от колоната. Въпреки обилната руменина по лицето й, тя се опита да прикрие вълнението си, приближавайки се до ескалатора във фоайето.
	След секунди скочи от ескалатора и се затича към колата си, за да направи най-големия репортаж в живота си.
	С влизането в стаята си в хотел Бон Риваж, Виктория се опита да сравни времето по часовника в Женева и Ню Йорк. Тук беше малко след обяд, следователно в Манхатън бе ранна утрин. По това време никой от отговорните служители на Рекърд не би бил на работното си място, а това, което тя имаше да съобщи беше твърде значимо, за да го предава на някакви дребни чиновници. Трябваше да говори на най-високо ниво.
	С нетърпение реши да се обади на Едуард Армстед у дома му, но се сети, че не знае номера на домашния му телефон, а да търси помощта на „Услуги“ беше безсмислено. Този номер не би бил в техния списък. Поуспокои се малко и се сети, че Хари Дайъц беше й казал, че ако се наложи, да му се обади в апартамента, който наскоро беше закупил в хотел Шери Нидерланд.
	Виктория грабна слушалката и поиска връзка с Шери Нидерланд.
	Очевидно линията с Ню Йорк по това време беше свободна, защото само след няколко минути, тя чу гласа на телефонистката от Шери Нидерланд. Виктория заяви, че иска да говори с мистър Хари Дайъц. Телефонистката на хотела, както повечето телефонистки в самотата на нощното си дежурство, беше доста приказлива:
	— Мадам, каза тя, — мистър Дайъц обикновено изключва телефона си в 2 часа след полунощ и не дава да го безпокоят до 8 сутринта, но да видим. Не, тази сутрин не е изключен. Може пък да не е там. Да проверим.
	Последва късо позвъняване и бърз отговор.
	— Ало?
	Сърцето на Виктория радостно трепна. Това беше гласът на Хари Дайъц.
	Искаше й се да вика, за да го проглуши с новината, но хладният професионализъм обузда това желание:
	— Мистър Дайъц, тук е Виктория Уестън, от Женева — каза тя натъртено. — Прощавайте, че ви будя толкова рано…
	— Не се безпокой, бях буден — прекъсна я Дайъц — аз всъщност още не съм си лягал. — Думите му звучаха бавно и провлачено, като на човек след продължително пиянство. — Едуард и аз току-що излязохме от вестника. Ах, каква нощ. Получихме голяма работа, вече е на пресите. Скоро ще гръмне по улиците.
	— Хм, слушайте аз…
	— Дайъц не й обърна внимание и продължи: — То всъщност е от твоя район. Голяма работа, и засега само ние я имаме. Телеграфните служби мълчат. Красота ти казвам. Генералният секретар на Обединените нации — Антон Бауер е похитен! Отвлечен е на излизане от хотелската му стая…
	— От бандата на Карлос — изстена Виктория и се смъкна на леглото. Нещо я бодна в стомаха като след силен удар.
	Дайъц изглежда не я чу:
	— Отвлечен от Карлос и бандата му. Ед и аз видяхме условията за освобождаването малко преди да си тръгнем. Върнахме целия екип да подготви това като нова сензация за следващото ни издание…
	— Какви са условията? — запита неопределено Виктория.
	— Невероятни, направо невероятни, но ако познаваше Карлос, не би се учудила. Искането им е да се разтури конференцията на безядрените държави и делегатите да се върнат по домовете си. Конференцията била заговор на Великите сили, който имал за цел разоръжаването и отслабването на по-малките нации. Това било дискриминация спрямо тях. Така че правилно било всеки да се върне в своята държава и да направи своята бомбичка. След като всички бъдат отпратени от Женева, Антон Бауер щял да бъде освободен.
	— Но конференцията след това може да се възобнови.
	— Разбира се, че може, но Карлос е заявил, че и нея ще тероризира. А бе, цялата работа е една демонстрация, едно категорично политическо изявление от негова страна. Така или иначе Марк Брадшоу пусна още една бомба. Ще я прочетеш в Рекърда. Ей, аз най-добре да дремна малко. Голям ден се е задал утре — искам да кажа днес. Благодаря ти, че се обади, Виктория.
	Тя го чу да откача слушалката, без дори да се поинтересува за целта на нейното обаждане. Остана на мястото си, обезсърчена и замаяна. Измъкнаха още една сензация от ръцете й. Марк Брадшоу, вундеркиндчето на Рекърд, пак той. Но как?
	По нейния часовник похищението беше станало само преди 3 часа. Беше пред нея, беше нейно, само нейно. И все пак някой вече се беше докопал до него и сензацията щеше съвсем скоро да гръмне по улиците на Ню Йорк, по телеграфите на страната, в ефира. А тук, в Женева, хората нищо не знаеха. Щяха да го узнаят от вездесъщия Рекърд.
	— Как става така?
	Може би един стар журналист като Ник Ремзи знаеше отговора на този въпрос. Тя трябваше да го намери и да поговори с него.


>	Глава девета

	Наслаждавайки се на възможността отново да бъде на място с климатична инсталация, Ник Ремзи се беше излегнал в едно кресло в стаята, предоставена на представителя на израелската преса в сградата на международното летище Бен Гурион и наблюдаваше как домакинът налива уиски на чуждестранните кореспонденти, които се бяха излегнали до стената. Когато дойде неговият ред Ремзи с удоволствие забеляза, че в бутилката има все още достатъчно количество уиски. Подаде чашата си, в която вече беше сложил две бучки лед.
	— Кажи колко искаш, Ник! — обърна се към него служителят от израелската преса, наливайки бавно уиски в чашата.
	Ремзи мълчаливо наблюдаваше пълненето и чак когато течността стигна предела на горния ръб, ухилено каза:
	— Толкова.
	Приближи чашата до устните си и жадно отпи солидна глътка. Тялото му реагира незабавно. Пулсиращите болки от умора в мускулите му започнаха да изчезват.
	В това време служителят от израелската преса говореше на останалите репортери.
	— След един час министър-председателят Селмън ще тръгне за Кайро, за да се срещне с египетския президент Масуна. След час или след час и половина. Зависи.
	Той погледна ръчния си часовник.
	— В момента министър-председателят би трябвало да приключи разговора си с египетския посланик Нахас. Той спомена нещо за кратко отклонение от пътя. Иска да покаже на посланика Музея със свитъка от Мъртво море — работа за 15–20 минути. Както знаете, Селмън много се гордее с факта, че баща му е един от откривателите на тези ръкописи. Щом свършат с това, те двамата заедно пристигат тук на летището, откъдето ще летят за Кайро.
	Служителят отпи от чашата си.
	— Вие ще тръгнете с друг самолет след 15 минути. Барът в самолета ще бъде отворен, но ви съветвам да не употребявате алкохол. Египетският президент лично ще посрещне нашия министър-председател. Ще има кратка церемония, на която вие ще присъствате.
	— Това значи, че ще трябва да висим с часове на летището в Кайро — недоволно отбеляза Ремзи.
	— На летището в Кайро няма да ви оставят да скучаете — отговори служителят от израелската преса. — Египтяните ще ви предложат приказно угощение — храна, доставена от Нил Хилтън и сервирана от прочутите с красотата си сервитьорки. Уверявам ви, няма да съжалявате. — Той вдигна чашата си за наздравица. — Шалом!*
	[* Shalom (евр.) — еврейски поздрав. — Б.пр.]
	Ремзи прикри прозявката си и отпи от уискито. Не му се тръгваше за Кайро. Тук в Тел Авив се чувстваше добре, освен това Йерусалим определено го интересуваше. Ремзи мразеше Кайро, огромните му тълпи, бедняците и мръсотията. За нищо на света не би отишъл отново при пирамидите, където досадни амбулантни търговци предлагат всевъзможни дрънкулки. Предпочиташе да остане в Израел, въпреки че тук тези дни не се случваше нищо интересно, което да излезе на първа страница в Рекърд.
	Предстоящата среща в Кайро бе малко по-обещаваща, въпреки че в последните няколко години бяха организирани няколко такива срещи и една от тях не намери достойно място в международните новини.
	Ремзи бавно довърши питието си и се замисли какво ли става с Виктория Уестън. Нейният ентусиазъм и чуруликането й бяха започнали да му липсват. Почти всяка сутрин, откакто се бяха разделили, той се събуждаше с мисълта за нея, виждаше тялото й и от това се възбуждаше. Искаше му се тя да го придружи до Кайро, за да направи престоя му там много по-приятен. Мисълта, че може би скоро ще я види и най-после ще престане да се държи глупаво с нея, го успокои. Подаде чашата си за още уиски, пусна няколко нови кубчета лед и отново жадно отпи. Така щеше напълно да прогони умората.
	Изминалите десет дни бяха много уморителни за Ник Ремзи. Едва пристигнал от Париж в Телавивския хотел Хилтън, той получи нова задача. Оли Мак Алистър му се обади от Ню Йорк и му възложи, вместо да събира материали за посещението на израелския премиер в Египет, да придружи израелския министър на отбраната в обиколката му из страната, която щеше да трае пет дни. На шестия ден Ремзи трябваше да бъде в музея на скрижалите от Мъртво море, за да отрази честването на неговата поредна годишнина, където се очакваше да дойдат изтъкнати археолози от целия свят.
	Изпълнението на тази задача доста поизмори Ремзи. Причината не беше нито жегата, нито битовите неудобства на военните, така несвойствени за цивилния човек. Причината по-скоро беше неизчерпаемата енергия на израелския министър на отбраната, който сякаш не беше човек, а машина. Ремзи бе принуден да измине с него огромното разстояние от Хайфа до Афула база и Биршеба. А статията, която той написа след обиколката за подготовката на Израел за възможна война в близко бъдеще срещу какъвто и да е арабски съюз, бе обещаващо интересна, преди израелската цензура да я кастрира.
	На шестия ден Ремзи отиде на празненството в музея. Никога по-рано не беше влизал в Светилището на книгата, както израилтяните наричаха мястото, където се пазеха седемте безценни ръкописа от Мъртво море, открити през 1947 г. в една от Кумранските пещери. Той мина покрай белия свод, наподобяващ капаците на глинените делви, в които били намерени ръкописите и слезе до главното помещение. Той намираше мястото интересно, но се съмняваше, че каквито и да са безжизнени предмети биха изглеждали достатъчно вълнуващи, за да привлекат интереса на презаетите читатели на един нюйоркски вестник.
	Когато обаче влезе вътре, всичките му съмнения изчезнаха. Изложените под двойния параболичен свод експонати изцяло приковаха вниманието му. Ремзи разглеждаше ръкописите и слушаше екскурзовода със зяпнала в захлас уста.
	Групата се изкачи в кръглата централна зала по сводестия тунел, от двете страни на който бяха наредени изложбените витрини. В средата на тази зала величествено се издигаше колона, около която бяха ръкописите на Исай — цялата книга на Исай. Кумранското общество от преди две хиляди години сякаш се бе върнало към живот, възкръснало от оръфаните пергаменти, за да разкаже на поколенията за вечната и упорита борба между Доброто и Злото.
	Ремзи неохотно се върна към пряката си работа и започна да записва интересното за вестника. Отбеляза, че вътрешността на музея архитектурно наподобяваше пещерата, в която бяха намерени свитъците, че свитъците се пазят в десет дебело остъклени витрини, че листата на главния свитък на Исай не са оригиналните, а изкусни фотокопия. Оригиналите трябвало да бъдат запазени от разрушителната за тях светлина в сградата.
	Ремзи, преводачът и другите гости насядаха кой където намери и се приготвиха да изслушат словата на археолозите. За Ремзи словата звучаха съвсем сухо и той слушаше с половин ухо. Единственото нещо, което го развълнува този ден, бяха самите ръкописи.
	Вечерта в хотел Крал Давид Ремзи се опита да излее част от набраните впечатления в кратък репортаж. В разговора си с Ню Йорк, докато диктуваше материала по телефона, той почувства удовлетворение от работата си, макар че всичко бе събрал пряко волята си, по искане на Армстед. Ремзи все още не можеше да повярва, че този материал можеше да привлече вниманието на жителите на Ню Йорк, чието ежедневие бе преситено от убийства, грабежи, измами и сексуални скандали.
	Тази сутрин, както всички други, беше горещо. Ремзи нае такси, което за 45 минути го закара от Йерусалим до хотел Хилтън в Тел Авив. Взе набързо един душ, преоблече се и успя да хване журналистическия автобус за международното летище Бен Гурион. В последния момент, грабнал един сандвич в ръка, той забеляза телефонното съобщение от Виктория. Време за отговор нямаше. Направи му впечатление обаче, че съобщението беше от Париж, а не от Женева.
	В стаята на летището, временно предоставена на журналистите, Ник допиваше втората си чашка, когато чу името си по говорителите. Бързо остави чашата си и стана.
	— Мен търсят. Телефон не забелязах. Откъде мога да се обадя?
	Представителят на израелската преса го повика.
	— Може да се обадите от другата стая. Аз ще ви помогна. Елате.
	Влязоха в малка съседна стаичка. Евреинът взе слушалката, каза нещо на иврит и я подаде на Ремзи:
	— Търсят ви от Париж. Сега ще ви свържат. — Приближи се до вратата и добави: — Не забравяйте, че тръгваме всяка минута.
	Останал сам, Ремзи вдигна слушалката до ухото си.
	— Ало! Тук е Ник Ремзи.
	— Най-после — прозвуча далечна въздишка. Беше Виктория Уестън. — Къде ходиш бе, Ник? Започнах да се безпокоя. Цяла седмица се мъча да се свържа с теб.
	— Здравей, Вики. Видях съобщението ти в Хилтън, но нямах никакво време да ти се обадя. Как разбра, че съм на Бен Гурион?
	— От хотела ми казаха, че си тръгнал за летището.
	— Всяка минута излитам за Кайро. С пристигането си в Тел Авив получих допълнителна задача от Армстед.
	— Терористически щуротии?
	— По-добре да беше нещо такова — каза Ремзи. — Инспекционна обиколка на отбранителни инсталации и един ден за отразяване на празненствата в Светилището на книгата.
	— Къде?!
	— Музея на ръкописите от Мъртво море. Стана хубав репортаж, но не мисля, че ще надуе тиража на Рекърд. А ти? Какъв е този зор? Нещо да не би да ти се е объркало?
	— Всичко… или може би нищо.
	— Ама ти какво правиш в Париж? Мислех, че си в…
	— В Женева, знам. Бях там преди време. Затова те и търсих така настойчиво, след като това се случи. Става дума за отвличането на Бауер. Бях свидетелка на отвличането на Генералния секретар на Обединените нации от Карлос.
	— Четох за това в Поуст и Херълд Трибюн по пътя.
	— Ник, аз първа и единствена грабнах тази новина — каза Виктория бързо. — Ти видя ли подзаглавието с автора на сензационния репортаж?
	— Нямаше подзаглавие в това, което прочетох.
	— Да, но в Рекърд имаше. Можеш ли да се сетиш за името?
	— Марк Брадшоу? Пак ли бе, не думай.
	— Веднага след събитието позвъних на Дайъц, уверена, че единствена аз имам новината. Той ми каза, че те вече пуснали материала за печат. Какви ги върши този Армстед? Дубльор ли ни е сложил?
	— Предполагам, че го прави за по-голяма сигурност. Този Брадшоу е късметлия копеле. Завиждам му. Бих желал да имам неговия късмет. А за Армстед никога не съм предполагал, че е гений.
	— В какъв смисъл?
	— Ами в смисъл, че винаги съумява да изпрати нас и Брадшоу навреме на горещите точки на събитията. Името му трябва да бъде изписано с едри букви и на видно място в Лигата на екстрасенсите. С моето изпращане в Израел обаче и с твоето в Париж, няма да познае. Ти между другото какво правиш в Париж?
	— Армстед ме отзова от Женева. Изпрати ме да чакам тук до второ нареждане. Ще броя пръсти тук и ще чакам нещо да стане.
	— Нищо няма да стане там и, както предчувствам, абсолютно нищо няма да се случи и тук. Не забравяй, че нашият бос е човек като всички — печели, но може и да губи. Така или иначе ние с теб май трябва скоро да се видим.
	— Аз много искам, Ник!
	— Ей, викат ме. Боя се, че е време за тръгване.
	— Ник, обади ми се като пристигнеш в Кайро.
	— Непременно, мила. Ще имаме достатъчно време, за да бъдем заедно.
	Късно следобед един син микробус с умерена скорост излезе от булевард Херзъл в Йерусалим и пое по Рупин. Вътре седеше Купър. Облечен в тънък летен костюм с консервативно подбрана вратовръзка към бялата си памучна риза, той изглеждаше като всеки бизнесмен-турист. Беше опрял нос в стъклото и се взираше навън. Вдясно се виждаше сградата на Староеврейския университет и огромния университетски стадион. Точно когато се канеше да се отдръпне от прозореца, той зърна величествените колони на израелския парламент. С присвити очи Купър продължи да се взира през стъклата на микробуса. Изведнъж, вдясно от тях, изникна изящно заоблено бяло кубе. Това беше покривът на Музея на ръкописите от Мъртво море.
	— Пристигаме — обяви Купър и се протегна на седалката. Викна високо, за да могат останалите седем човека в микробуса да го чуят добре. — След няколко минути ще бъдем на мястото, така че бъдете готови. Всички вече сте били в този музей, значи всичко ви е познато. Всеки има задача. Знаете какво да правите.
	— Всичко е ясно — провикна се Куикс от първата седалка.
	Купър помълча половин минута, вперил поглед през стъклото в нарастващия бял купол и отново лениво продължи:
	— Крупински ще паркира този автобус на паркинга до музея. Ще остави автобуса там и заедно с Пейгъноу ще отидат при двата празни форда на паркинга. Ще се мотат около тях с цигари в уста и ще следят часовниците си с постоянна готовност да заемат шофьорските места. През това време ние ще наскачаме от автобуса като туристи. Туристическа група от Ливърпул, запомнете това. Ще се наредим на опашката за билети. Пред касата има указател с надписи на английски и иврит — личат отдалече. С билетите в ръце, поединично или на двойки, ще отидем към остъклената будка на входа. Това е пропускът, след него тръгваме по бетонната алея към Музея на хълма отпред. Преди да стигнем до него, на второто отклонение вдясно има табела — „Светилище на книгата“. Това е нашата цел. Съвсем спокойно се придвижваме натам, никакви подтичвания, никаква припряност. Вие сте туристи, помнете това. Качвате се по височинката по четирите стъпала, вървите до още две следващи стъпала и по стръмното стълбище след тях слизате в двора. Със стъпването ни на това стълбище, започва операцията.
	Лафеер замаха с ръка:
	— Ами ако се смесим и объркаме с другите туристи — истински, там по стълбите?
	— Това е малко вероятно, но все пак е възможно — отговори му Купър. — Ако се случи такова нещо, ще ги спрете на място. Задържате ги, докато всички се измъкнат. — Купър обхвана с поглед и останалите. — Всички действаме светкавично. От влизането ни в музея до излизането имаме не повече от три минути.
	— Ясно — извика в отговор Куикс.
	— Въпроси?
	— Нямаме въпроси.
	— А, и още нещо много важно — каза Купър — предвидливост на Пейгъноу. Всички в автобуса, освен шофьора, се обърнаха към водача си. — Запомнете! След входното антре и сувенирното помещение на музея има тунел с наредени в него осветени и остъклени витрини, тях не ги пипайте! Изобщо не им обръщате внимание! В тях са ръкописи, свитъци, монети, глинени парчетии и други находки. Те не представляват никаква ценност. Там не се спирайте. Преминете направо в кръглата зала. Издигнатия пиедестал към колоната в средата също няма да пипате. Там са пергаментите с ръкописите на Исай, но фотокопия. Минете направо към другите витрини, в залата, където са оригиналните свитъци от Мъртво море. Не се опитвайте да чупите стъклата на витрините. Те са свързани с алармена инсталация. Послужете си с ключовете, които подправихме. Това може да ви позабави, но пък е по-сигурно. Ключалките са в основата на витрината. Пъхате ключа, отваряте капак, грабвате свитъците и изчезвате.
	Автобусът направи завой с леко подрусване. Купър погледна през прозореца:
	— Минаваме покрай двата форда, на които ще се качим после. Дай отзад, Крупински. Паркирай там!
	Автобусът бавно мина между колите. Всички седяха неподвижни в напрегнато очакване. Забелязаха, че има незаети само три коли. Докато паркираха, Купър отново ги заговори:
	— За измъкването ни оттук… ако всичко мине добре, излизаме спокойно и отпуснато, както при влизането. Определените четирима отиват спокойно към туристическия кораб в Хайфа. Гус и аз ще се върнем в Йерусалим, за да направим необходимото там преди излитането ни. Ако пък нещо се обърка, бързо действаме по алтернативния план. Тръгваме по другия маршрут и на двойки ви сваляме при нашите хора, където се преобличате и напускате страната. — Купър се обърна към Крупински и Пейгъноу: — И при единия, и при другия случай суматоха да няма. Никакви бързания и минавания на червено. Израелците имат в светофарите скрити камери, които заснемат всеки нарушител. Веднъж да се качим на самолета — после знаете. Среща в Париж, съгласно уговорката.
	Автобусът беше спрял.
	— Ол райт, момчета — каза тихичко Купър. — Работа ни чака. Да тръгваме!
	Вратата на автобуса се отвори. Крупински и Пейгъноу слязоха и с нехайна походка тръгнаха към колите. Купър ги проследи с очи и последва другите навън от автобуса. Разговаряйки оживено помежду си, те се разделиха на две групи и стигнаха до будката с надпис „Продажба на билети“. Наредиха се на опашка и затърсиха из джобовете си дребни пари. Всеки заплати билета си и мина към съседната будка, обградена със стъкла в сини рамки. На нея пишеше „Вход“. Купър мина първи. Вътре нехаен млад човек с някаква лепенка на брадичката и значката на музея на спортното си сако приказваше на иврит с дебеличка девойка, която седеше до него и апетитно хрупаше една ябълка. Младежът механично взе билетите, без дори да погледне хората. Групата се озова на широката бетонирана алея. Купър избърза, излезе отпред и тръгна спокойно като водач на туристическа група. Всички вървяха бавно, като непрекъснато бършеха челата си и охкаха от жегата. Минаха първото отклонение, книжарницата и помещенията за почивка. На групички навлязоха в алеята, която водеше за музея. На високо издигната табела пишеше „Светилище на книгата“.
	При табелата се събраха около Купър и с ускорена крачка поеха по алеята. Изкачиха няколко стъпала и наведени тръгнаха между една черна стена и белия купол. Завиха зад един ъгъл и отново събрани, се изправиха пред стръмното каменно стълбище, което водеше към двора. Туристи почти не се виждаха. Купър присви очи към часовника си, след това вдигна глава, за да обхване всички с поглед и рязко кимна към стълбището:
	— Действайте! — заповяда той.
	Мигновено шестима от тях измъкнаха цветни скиорски маски и ги нахлузиха на главите си. Куикс вече беше извадил от пазарската си чанта лека картечница „Кох“. Забързани надолу по стълбите, останалите приготвиха заредените си пистолети „Магнум“. Смъкнаха се на двора почти едновременно. Кривнаха вляво и се затичаха през двора към главния вход на подземния музей.
	В коридора Купър видя хора, които беше очаквал да види. Зад отворената метална врата бяха застанали двама служители от музея — един уредник в цивилен костюм и един пазач, облечен в униформа, на която висеше кобур. Недалеч зад тях, до една масичка с наредени по нея сувенири, книжки и касети, седеше голобрадо чиновниче и четеше книжка.
	Появата на Купър в тази страшна маска и блесналите насочени пистолети стъписаха и тримата музейни служители и като че ли ги хвърли във временна парализа. Купър нахълта вътре. Другите пет маскирани фигури се втурнаха след него. Купър усети Шийлдс до себе си и бързо му напомни:
	— Вчера каза, че алармата може би ще бъде изключена. Провери все пак!
	Уредникът и продавачът на сувенири вече бяха вдигнали ръце. Пазачът се опита да окаже съпротива, като посегна към кобура си, но Купър се спусна и го удари с пистолета по главата. Възрастният човек простена и се олюля. Купър го задържа, измъкна пистолета от ръката му и го остави да се стовари на пода. Куикс беше оставил на пода картечницата и чантата си и беше останал зад уредника. Свали ръцете му, измъкна въженце от джоба си и здраво ги завърза на кръста му. Събори го на пода, извади от джоба си носна кърпичка и я напъха в устата му. През това време Купър направи същото с пазача, а Оувърли — с продавача на сувенири. Купър бързо скочи на крака. Даде знак на Куикс да остане на входа и награби пазарските чанти. Хвърли една на Оувърли, другите на Лафеер и Де Силво, които веднага нахълтаха в тунела на музея. Оувърли ги последва. Купър последен се спусна след тях. Преминаха на бегом базалтовия тунел с витрините, приближиха стълбата, която водеше към главната кръгла зала на музея и пред тях се изправи тантурест униформен пазач. Купър изтича напред с високо вдигнат пистолет, но забеляза, че пазачът не е въоръжен и доброволно вдига ръце. Купър даде знак на хората си да го завържат, а сам той обиколи залата, за да провери дали има други хора. Те се заеха с пазача, а Купър бързо мина в кръг из залата. Зад пиедестала в центъра, мъж и жена със слухови апарати, явно съпрузи, напрегнато се взираха във витрината с кафявите свитъци. Те не усетиха кога Купър застана с пистолета зад тях. Бяха твърде уплашени, за да реагират, и Купър набързо ги изтика към другите, където ги завързаха, напъхаха им кърпите и им заповядаха да легнат на пода. Без да губят нито секунда, хората от бандата се пръснаха ветрилообразно из залата и напъхаха ключовете в предварително разпределените помежду им витрини. Пет стъклени капака се вдигнаха и истинските свитъци от Мъртво море, древните пергаменти, някои от които съшити с ленени конци, бяха измъкнати и напъхани в пазарските чанти, като някои от тях се разкъсаха. Грабежът завърши.
	Пред входа на музея израелският министър-председател Салмън и египетският посланик Нахас слязоха бързо от лимузината, пренебрегнаха официалния вход за посетители и влязоха през отворената до него портичка. Въпреки 72-годишната си възраст министър-председателят закрачи по бетонираната алея бързо и енергично като атлет. Египетският посланик и тримата бодигарда подтичваха задъхани след него.
	Премиерът бе закъснял, и то много. Като политик, който се гордееше със своята точност, той винаги гледаше на мудността и закъсненията като на непростим грях. Срещата с посланика Нахас обаче беше продължила повече от очакваното. Салмън беше уверен, че целият му антураж от помощници и министри за срещата му в Кайро бяха вече на самолета и го чакаха. Това страшно го притесняваше. И въпреки това присъствието му тук беше наложително. Салмън предварително беше обещал да покаже на египетския посланик Музея с ръкописите от Мъртво море. За него това беше и въпрос на чест. Баща му беше един от откривателите на тези свитъци, както и един от организаторите на музея. Посланикът беше нов и все още не беше виждал свитъците, а Салмън изгаряше от желание да му ги покаже.
	Министър-председателят понамали крачката.
	— Предполагам, че сте запознат с историята, свързана с откритието на ръкописите?
	— Да, чел съм за това — каза задъхвайки се посланик Нахас.
	— Моят баща Ицхак е един от главните откриватели. В навечерието на гласуването в Организацията на обединените нации за разделянето на Палестина и последвалите сражения, баща ми придружил археолога Елизер Сукеник от Йерусалим до Витлеем, където един човек наскоро бил открил някакви свитъци. Било много, много опасно, но пътуването минало успешно. Древните пергаменти били закупени и сега са изложени тук, за да може целият свят да ги види. Тези документи са от преди около две хиляди години.
	Салмън посочи към един от придружаващите ги помощници.
	— Да отидем направо в музея. Тук през задната врата. Така ще имаме повече време за разглеждане. След това отиваме на летището и оттам — Кайро.
	Вътре в Музея на ръкописите от Мъртво море Купър изтича към началото на тунела и силно изсвири три пъти. Последва трикратно ответно изсвирване на Куикс. Купър беше доволен. Всичко беше в ред и това беше сигналът за тръгване. Куикс с картечницата в ръка бързо дойде при него. Купър силно се провикна, за да заблуди вързаните на пода.
	— Карлос каза да изчезваме оттук.
	Купър, Куикс и останалите с претъпкани чанти се затичаха към вратата, която водеше към задния двор. Изведнъж, съвсем неочаквано, в коридора навлязоха хора — един, двама, трима, четирима, петима. Двама цивилни и трима в униформи, въоръжени. Купър забеляза уплашените им погледи и се сети, че той, Куикс и другите бяха все още с маските на лицата си, което явно ги издаваше като терористи.
	Един от униформените вече беше извадил пистолета си и стреля. Шийлдс пръв се опита да отговори на стрелбата, но падна като подкосен. Беше убит на място. Купър чу пукота на картечницата на Куикс. Леката картечница скосяваше и поваляше влизащите от единия до другия край и обратно. После отново и отново. Влизащите като дървени кукли падаха на пода с шуртяща от раните им кръв. Купър се молеше пукотевицата да не се е чула навън. С ужасен вик нареди на оцелелите му хора да излизат. Прескочиха агонизиращите проснати тела, изтичаха в задния коридор и оттам — вдясно към изхода. Смъкнаха маските и прибраха оръжията си. Минаха след това покрай книжарницата. Продавачката учудено ги изгледа. Озовали се навън, те се затичаха към отворената порта на музея, но по примера на предвождащия ги Купър бързо намалиха крачката и с нормален ход минаха през портата покрай остъклената будка. Младежът в будката и хората от ескорта около лимузините дори не ги погледнаха. Купър облекчено въздъхна. Да, изстрелите бяха твърде далечни, за да бъдат чути оттук, а пък ако са били чути, навярно не е било ясно откъде са идвали.
	Като съвсем обикновена туристическа група, те минаха през паркинга и се приближиха до колите, където Крупински и Пейгъноу се разстъпваха като чакащи шофьори.
	Купър изтича напред и даде знак на шофьорите да седнат зад воланите. Групата се раздели на две. Нахълтаха в колите и затвориха вратите.
	— Наложи се стрелба — изръмжа Купър към Пейгъноу, — така че давайте по алтернативния план. Тръгвай!
	Докато Пейгъноу припряно палеше колата, Купър извика към останалите отзад.
	— Кои, по дяволите, бяха тия двама с охраната?
	— Единият ми заприлича на израелския министър-председател — отговори Лафеер.
	— Ама че я оплескахме! — каза Купър. — Загубихме и Шийлдс! Лайнарска работа! О’кей, Гус, давай кротко и по-бързо.
	Излязоха от паркинга и оставиха зад себе си опразнения и окървавен музей, съвсем затихнал в слънчевия следобед. Операцията беше изпълнена.
	В Кайро вече се смрачаваше. От един прозорец на международното летище, на 15 мили от претъпкания град, капнал от умора, Ник Ремзи наблюдаваше запалването и блясването на светлините по асфалтовите писти. Повечето от самолетите бяха току-що кацнали. Други кацаха в момента. Почти всичките бяха самолети на египетските аеролинии. Все още нямаше и помен от самолета на израелския министър-председател. Президентът и вицепрезидентът на Египет, търговският министър и празнично облеченият войнишки батальон отдавна чакаха. Ремзи забеляза, че по едно време президентът и другите официални лица изчезнаха — вероятно бяха влезли вътре. Войниците от почетния батальон уморено се отпуснаха и размърдаха в свободен строй… Закъснението на израелския премиер беше необяснимо.
	Ремзи предварително беше предупреден за това закъснение. Бяха му казали, че излитането от летището Бен Гурион ще закъснее с два часа. Ремзи прекара времето на чакане в пиене, ядене и разговори с колеги. Бяха съобщили, че министърът щял да пристигне на международното летище в Кайро след не порече от час, но въпросният час отдавна мина. След него мина още един, а самолетът на министър-председателя все още не идваше.
	Такова закъснение на самолет на израелски водач не се помнеше. Беше загадъчно и тревожно. Прекратиха и обясненията към неспокойния вече и вълнуващ се контингент от журналисти.
	Ремзи се отстрани от прозореца. Искаше му се да тури край на това безсмислено бдение, да отиде в запазената за него стая в хотел Хилтън и да се отдаде на жадувания отдих.
	Беше почти решен и тръгваше, но чу някой да го вика. Обърна се и видя, че към него забързан се приближава червенокос младеж с луничаво лице. Беше човек, с когото той се беше запознал при предишното си пътуване, британският журналист Брайън Ендърс от лондонския Таймс. Ендърс, с широко разцъфнала на лицето му усмивка, се приближи и протегна ръка.
	— Поздравления! Вашите там в Ню Йорк пак удариха кьоравото!
	Ремзи спокойно пое протегнатата ръка.
	— Поздравления за какво?
	— За сензационния репортаж в Ню Йорк Рекърд. Преди малко го чух и по радиото. — Той се вгледа в Ремзи. — Ама ти не знаеш ли?
	— Какво да знам? — попита Ремзи.
	— О, ясно — не знаеш. Добре, чуй го тогава от мен. Музеят на ръкописите от Мъртво море рано тази сутрин бил нападнат от Карлос и терористите му. Обрали музея и избягали с всичките ценни свитъци. Просто невероятно. Това е най-дръзкият грабеж, за който аз поне някога съм слушал.
	Ремзи остана като ударен от гръм.
	— Карлос и бандата му офейкали с ръкописите от Мъртво море? Не, просто не мога да повярвам!
	— Повярвай, повярвай, моето момче — каза през смях Ендърс. — Съгласно съобщението по радиото, има го черно на бяло по цялата първа страница на твоя вестник. Рекърд единствен се е докопал до този репортаж. Абсолютна бомба! Сензация!
	Ремзи кимна с глава към летището:
	— Предполагам, това е причината за закъснението на министър-председателя. Сигурно е чул новината и е отложил пътуването.
	— В това не съм сигурен. Египтяните само преди един час казаха, че е тръгнал.
	— Хм, новината навярно го е застигнала в самолета и той е наредил да се върнат.
	Ендърс уклончиво заклати глава.
	— Не знам.
	— И аз не проумявам — каза Ремзи замислен. — Ще се опитам да разбера. Ако не успея, ще се прибера в хотела си и ще се цопна в горещата вана. Благодаря ти за новината, Брайън.
	Махна приятелски на британския репортер и тръгна.
	— Какъв ден, а? Свитъците от Мъртво море изчезнали, а ето че и премиер-министърът го няма. Какво ли става?
	Нещо обаче му подсказваше, че Едуард Армстед не можеше да не знае.
	Ремзи се регистрира в хотел Хилтън и помоли пиколото да го изчака, докато си купи някои неща от павилиона. Проправи си път през тълпата и купи два пакета американски цигари и три вестника на английски език. В асансьора, докато се изкачваше до четвъртия етаж, той потърси с поглед по първите страници на вестниците подробности за кражбата на ръкописите от музея. За такова нещо никъде не се споменаваше. Видя му се чудно, но едва накрая разбра, че вестниците са от предния ден.
	Докато се настаняваше в стаята, Ремзи продължаваше да се бори с натрапчивата мисъл за тази мистериозна загадка. Министър-председателят на Израел беше тръгнал от летището Бен Гурион за Кайро, но не беше пристигнал. Ремзи даде бакшиш на пиколото, изчака го да излезе и седна да обмисли тази загадка. Чувстваше обаче, че няма да стигне до нищо логично. Изкушаваше го мисълта да потърси решението в горещата вана. Но трябваше да направи нещо. Липсата на новини също беше новина, а негово задължение беше да докладва тази новина.
	Насочи се към телефона, но неговият звън го изпревари. Ремзи вдигна слушалката изненадан и уверен, че е грешка. Не, не беше грешка. Беше международно повикване от Париж. Търсеше го Виктория Уестън.
	— Ник, ти ли си? — чу гласа й той.
	— Цял-целеничък. Как разбра, че съм тук?
	— Узнах, че имаш резервация в Хилтън.
	— Но сега трябваше да съм на летището.
	— Да, но аз реших, че не би висял повече там.
	— Аха, значи си чула, че министър-председателят не дойде? Току-що се канех да докладвам за това на Армстед.
	Телефонът от другата страна замлъкна за момент и Ремзи помисли, че са ги прекъснали. Виктория отново заговори.
	— Ама ти още ли не си чул? Наистина ли не знаеш?
	— Какво?
	— Израелският премиер е бил прострелян от бандитите на Карлос по време на грабежа в музея. Израелското правителство потулило част от събитието, по-точно стрелбата, поради някакви мерки за сигурност.
	Ремзи потресен се свлече на дивана.
	— Министър-председателят е прострелян? Не, ти се шегуваш!
	— Чух го със собствените си уши по френската телевизия. Един от говорителите го прочете като извънредно съобщение на правителството.
	— В какво състояние е Салмън? — поинтересува се Ремзи.
	— Нямам представа. Знам само това, което чух от последното съобщение на правителството. Бил е прострелян в музея от терористите на Карлос и сега се намира в някаква израелска болница. Нищо повече.
	— Аз… аз просто нямам думи! — най-после промърмори Ремзи. — Какво правя аз тук?
	— „Един бог знае“ — каза Виктория, цитирайки Хенри Люс от списание Таймс и добави: — Но може би по-правилно ще е да кажа „Единствено Армстед знае“. Да не забравяме, че пак той пръв е научил за тази стрелба.
	— Армстед! — повтори като ехо Ремзи. — Най-добре ще е да не мърдам оттук, докато не се свържа с него. Какво става с този човек? — недоумяваше Ремзи.
	— Какво са направили?
	Армстед пребледня и стана от стола си. Не, той не можеше да повярва.
	Хари Дайъц неспокойно се заприсвива на стола си от другата страна на масивното бюро.
	— Простреляли са го, шефе — потвърди той.
	— Стреляли са по министър-председателя на Израел? Така ли да разбирам? Ранили ли са го?
	— Очевидно, защото съобщението на правителството гласи, че е бил откаран в болница. Съобщението на правителството… те току-що съобщиха… е съвсем кратко, но по наши сведения премиерът е в критично състояние.
	— Ти чу това от Пейгъноу?
	— От Гус Пейгъноу, да. Когато ми съобщи за операцията с ръкописите, той нищо не ми каза за стрелба. Първо, за да не се разбере, че някой от бандата ни докладва и второ, вероятно защото още не е бил сигурен колко и кои са убити. След като чул съобщенията на правителството, той ми телефонира отново и даде някои подробности.
	— Какви подробности? — настойчиво запита Армстед. — Как е станало това?
	Дайъц прочисти гърлото си:
	— Не знам точно, но със сигурност знам следното: Купър и хората му току-що били грабнали свитъците и тръгвали да излизат, когато министър-председателят и някакъв негов гост, с трима души охрана, се появили насреща им. Като видял маскираните хора, един от гардовете усетил какво става и открил огън. Убили на място един от хората на Купър — Шийлдс.
	Армстед разтревожен скочи:
	— Убили са човек от хората на Купър?
	— Съвсем сигурно — каза Дайъц. — Пейгъноу го съобщи съвсем достоверно.
	— И после какво станало?
	— Терористите отговорили на огъня с огън…
	— Виж какво, избягвай това прозвище „терористи“, когато говориш за тях — прекъсна го Армстед и седна зад бюрото си. — Какво е станало след това?
	— Един от хората на Купър открил огън с лека картечница и покосил петима — премиера, госта му и тримата гардове. Проснали телата по пода като в онази касапница в Чикаго в деня на св. Валентин. Пейгъноу не знаеше колко от тях са били ранени и колко убити. Всичко станало много бързо.
	— А Купър и хората му се измъкнали невредими?
	— Абсолютно.
	Армстед поклати глава:
	— Слава богу! Но са оставили Шийлдс там? Трябвало е да го вземат със себе си!
	— Нямали избор. Всяка секунда им била скъпа.
	— Шийлдс… По тялото му няма никакви отличителни белези, нали?
	— Не, никакви. Никой от тях няма никакви белези.
	Армстед отново поклати глава.
	— Изрично казах, че не трябва да има никакви кръвопролития.
	— Било е неизбежно. Все някой път щеше да се случи — каза Дайъц с делови тон. — Нашите хора не са имали друг избор. Действали са в самоотбрана.
	— Ще ми се да вярвам, че си прав — размисли Армстед. — И сега кой ще бъде обвинен за това?
	— В съобщението си израелското правителство вече визирало Карлос.
	Армстед се начумери.
	— Много лошо се получи, че репортажът за стрелбата не дойде навреме. Но подробностите по нея… тези подробности ги имаме само ние, нали?
	— Точно така, шефе.
	— Е, и кога ще ги имаме черно на бяло?
	— Шефе, та това не е още обработено. Аз току-що завърших разговора си с Пейгъноу. Аз…
	Армстед отговори с юмрук по бюрото:
	— Дявол да го вземе, Хари! Какво чакаш? Побързай! Не бива никой да го печата преди нас. Трябва да се действа колкото се може по-бързо… това е поредният удар. Поредната сензация! Подробни сведения за стрелбата и убийството на премиера Салмън, това ще бъде репортажът на годината.
	Той стана и заобиколи бюрото към Дайъц, който също стана. Хвана ръката му.
	— Да побързаме, Хари. Ние сме на върха и трябва да останем там.
	— Ще го приготвя незабавно за печат, шефе. Пак ли да го пусна с подзаглавие Марк Брадшоу? Посочихме него като автор на репортажа за грабежа на свитъците, логично е и сведенията за стрелбата да бъдат негови.
	Армстед кимна.
	— Точно така, Хари. Нека си го пазим като щастлива звезда.
	— О’кей. Но има още нещо.
	— Да?
	— Какво ще правим с Ремзи?
	— Най-добре ще е да изтеглиш Ник от Кайро. Върни го в Париж при онова момиче, Уестън. Да се надяваме, че ще успея да измътя нещо ново и за двамата.
	Дайъц се поспря на вратата.
	— Точно това си мислех, шефе. Няма ли да бъде по-добре да поразредим тези истории, да им дадем малко отдих помежду им.
	— Откога си станал така предпазлив, Хари?
	— Не че съм станал предпазлив, но…
	— Остави плановете на мен — каза Армстед. — Когато човек грабне кормилото на света в ръцете си, трябва да го държи здраво и нито за миг да не го изпуска.


>	Глава десета

	За Ник Ремзи изкачването с ескалаторите на летище Шарл дьо Гол беше винаги една забавна игра — нещо като пътуване с вдигнати ръце на влакче в партер. Днес следобед обаче, пристигнал само преди час от Кайро, той дори не забеляза ескалаторите. Все още не можеше да се опомни от страшните събития, които се бяха разиграли около него в Египет и Средния изток.
	Отиде при багажните конвейери на приземния етаж и потърси този, който трябваше да донесе неговия куфар и пишещата му машина. Върху плъзгащия се ремък с багажа на пътниците той забеляза ожуления си черен куфар и го грабна. Малко след това взе и портативната си пишеща машина.
	Изненадан забеляза, че една жена е вдигнала ръка и му махаше. Приближи митническия контрол и видя, че това е Виктория. Докато се оправяше с митницата, широката усмивка не слизаше от лицето му. Виктория бе облечена в плътно прилепнал по ханша й бежов панталон, кафява копринена блуза и туидено сако. Беше приказно красива. Но не се усмихваше. Беше тъмна като облак.
	— Здравей, Ник — каза тя.
	Прииска му се да целуне тези сочни червени устни, но вместо това леко я млясна по бузата. Вгледа се в лицето й:
	— Станало ли е нещо?
	— Ник, министър-председателят на Израел е починал.
	— Починал?!
	— Починал е на операционната маса.
	— По дяволите! — каза Ремзи със затаен дъх. — Откъде чу това?
	— Дадоха го като извънредно съобщение по френската телевизия. Салмън дошъл в съзнание само веднъж преди операцията. Някой му казал, че ръкописите на Мъртво море били откраднати. Съобщили му и исканията на похитителите. В замяна на ръкописите искали освобождението на петимата палестински терористи, които нападнаха Кафар Хананази миналия месец. Премиерът успял само да прошепне: „Никога, никога милион години напред! Ръкописите са наша голяма ценност, но безопасността на народа ни е още по-ценна. Израел не се договаря с терористи.“ След това го взели в хирургията и там починал.
	— Това ли е всичко?
	— Не съвсем. Френската телевизия съобщила и подробности по това, което е станало в музея. Съобщили тези неща като сведения, цитирани от сензационна статия в един американски вестник.
	— Предполагам, че са цитирали Рекърд.
	— Да.
	— Репортаж с подзаглавие от Марк Брадшоу?
	— Да.
	— Ясно — каза Ремзи. — Но той не е видял нищо.
	— Точно това е странното — каза Виктория, докато излизаха от сградата на летището.
	— Напоследък много неща в този свят станаха странни — съгласи се Ремзи.
	Виктория вдигна ръка, за да привлече вниманието на един разстъпващ се насам-натам шофьор недалеч от тях. Шофьорът веднага закрачи към един автомобил.
	— В хотела имам постоянно наета кола, но се страхувах, че мога да се объркам на магистралата и да те изпусна. Затова наех този шофьор с мерцедеса.
	— Тузарка, няма що.
	Въпреки закачливия му тон, Виктория остана сериозна:
	— Парите са на Армстед, а той ги трупа все повече и повече с тези изпреварващи сензации.
	— Хм, май си права.
	— Армстед става все по-известен. Легендарен, бих казала.
	— И струва ми се с право.
	— Той и Марк Брадшоу.
	Ремзи усети възбудата й и я погледна в очите. Тя докосна ръката му.
	— Ник, искам да поговорим за цялата тази работа. Можем ли да поговорим за това?
	Хрумна му, че би трябвало да я запита за какво точно да говорят, но реши, че мястото и времето не са за разговори.
	Шофьорът спря мерцедеса до бордюра. Ремзи отвори задната врата на Виктория:
	— Добре, ще поговорим, но не сега. Нека си поизтупам прахоляка от Кайро, да взема един душ и да се преоблека. Ще си гукаме по пътя за Париж.
	— Ник, аз говоря съвсем сериозно.
	— Аз също — каза той.
	— Знаеш ли какво? Като стигнем в града, остави ме при бюрото на Рекърд. Имам малко работа там. Ти иди в хотела и се настани. Мисля, че си в същия апартамент. Като се оправиш, потърси ме в кафето на Шанз-Елизе. Чакам те там.
	— Името на кафето?
	— Ами, да речем Мезон д’Алзас в Рю Марбьоф на Шанз-Елизе — след един час. То се намира малко след първата пресечка на Авеню Монтен.
	— Ясно. Уредих си среща.
	— Разговорът ни е много сериозен — каза тя.
	— Добре, сериозен разговор — съгласи се той и се замисли за какво ли ще е този сериозен разговор.
	Виктория бе седнала на една маса под огромния червен чадър пред Мезон д’Алзас. Отпиваше по малко от силно подсладеното шери и с безразличие наблюдаваше пешеходците, които се движеха пред нея по Шанз-Елизе. Несъзнателно се опитваше да проумее какво се крие зад всеки човек от тълпата и това я разсейваше. Премести погледа си към чадърите, които засенчваха масите и се опита отново да събере мислите си и да се подготви за разговора си с Ник Ремзи. Преди един час той я беше оставил при парижкото бюро на Рекърд и се бяха уговорили да се чакат тук. Тя пристигна преди определеното време. Предполагаше, че Ник ще я очаква, но той не се виждаше наоколо и раирания в черно и бяло стол стърчеше насреща й празен.
	Виктория с нетърпение очакваше разговора си с него, въпреки че предвиждаше скептицизъм от негова страна. Отново огледа улицата. Погледът й изведнъж попадна на Ник. Той беше още по средата между кафето и пресечката, но с ръста си стърчеше над френските пешеходци и ясно се забелязваше. Виктория неволно се усмихна. В сивия си костюм Ник изглеждаше чист и спретнат — нещо необикновено за него. Бодро и енергично той все повече се приближаваше. Тук-таме зяпачите по витрините забавяха устремения му ход. Хрумна й, че той може би ще я покани на вечеря. Но реши, че трябва да поговори с него тук, в кафето.
	За момент Виктория отклони погледа си и го загуби. Видя го отново и свъси вежди. Ник се беше спрял, или беше спрян. Пред него един здравеняк в тъмен костюм му говореше нещо. Друг един, по-нисък и малко по-набит, с черно кожено яке и с вид на ливанец, бе застанал зад него.
	Странно! Какво ли ще е пък това, помъчи се да разбере Виктория. Двамата заблъскаха Ник от тротоара към улицата. Не беше ясно какво точно става, но личеше, че двамата мъже насилствено тласкаха Ремзи към един седан, спрян до бордюра.
	Разтревожена, Виктория отвори портмонето си, хвърли няколко франка на масата и отново потърси с поглед Ник.
	Тримата, двамата непознати и Ник, бяха вече до лимузината. Стана й съвсем ясно. Сега натикваха Ник в задната част на колата.
	Виктория скочи на крака възмутена, че Ник не реагира на това насилие. Веднага обаче проумя, че навярно не може да го направи. Вероятно го вкараха в колата под заплаха с оръжие.
	Това беше похищение. Отвличаха Ник.
	Виктория се затича. С мъка се провираше между забързаните срещу нея пешеходци, но продължаваше да тича към лимузината. Приближи се и забеляза шофьора на волана, а на задната седалка двамата похитители и Ник помежду им. Преди да успее да извика, лимузината — светлосин ситроен, бързо се отлепи от бордюра и се опита да се включи в потока от коли. Засвистяха спирачки и запищяха клаксони.
	В дива ярост Виктория се огледа за полицай, но такъв нямаше. Погледът й попадна на едно такси, което се беше изтеглило встрани. Пътникът току-що си бе платил и се опитваше да затвори задната врата. Виктория сграбчи вратата и се хвърли на задната седалка. Небръснатият шофьор на таксито свъси гъстите си вежди и бързо избоботи едно френско „но, но, но!“
	— За днес свърших. Край на курсовете. Отивам си вкъщи за вечеря.
	Виктория се наведе напред, хвана ръката му и я раздруса:
	— Чуйте ме, мосю. Извънредно важно е. Ще ви дам 50 франка бакшиш. Виждате ли онази кола там, синия ситроен. Трима души грабнаха моя приятел, отвлякоха го.
	Шофьорът на таксито погледна през стъклото:
	— Това е работа на полицията…
	— Няма време, аз трябва да разбера къде ще го закарат. Ще ви дам 100 франка отгоре.
	Шофьорът капитулира.
	— Правя го само заради вас, мадам. Тръгваме след тях.
	— Благодаря ви, но гледайте да не разберат, че ги следим.
	Той рязко потегли и се спусна да изпреварва колоната. Стигна до един автомобил след ситроена и се вклини в колоната след него. Виктория с облекчение се облегна назад. Гъстата колона се поразреди и колите увеличиха скоростта си към Плас дьо ла Конкорд.
	След малко Виктория отново напрегнато се отлепи от облегалката и устремно се наведе напред. С нарастваща тревога се мъчеше да проумее кои биха могли да бъдат похитителите и какво искат от Ник. Приковала поглед в скосения гръб на ситроена, тя се молеше да не загубят колата от погледите си.
	— В никой случай не бива да разберат, че ги следим — отново умолително се обърна тя към шофьора.
	— Не се безпокойте, мадам, знам си работата. Имам брат, по-голям от мене, в Сюрте.
	Виктория отново се сети за полицията. Можеше ли да потърси помощта им? Не преди да разбере къде тези гангстери ще отвлекат Ник. Таксито й преминаваше през непознати за нея места и улици на Париж, като рязко се накланяше ту на едната, ту на другата страна. Виктория здраво стискаше дръжката над главата си, за да пази равновесие. Взираше се през стъклото, мъчейки се да разпознае някое място, но напразно. Минаха покрай малки магазинчета и един голям универсален магазин. Тя се опита да запомни имената им. Напрегнато опъваше врат, за да зърне Ник на задната седалка на ситроена, но беше невъзможно, защото виждаше само част от колата.
	Лимузината профуча на жълта светлина. Същото направи и колата пред тях. Виктория се помоли дано да успеят и те, но светофарът блесна червено. Нейният шофьор обаче не спря, а смело мина на червено след другите.
	Преследването продължи 15–20 минути. Навлязоха в район, който Виктория никога не беше посещавала. Колата, която ги отделяше от ситроена, се изтегли от колоната с намерение да паркира и те изцяло попаднаха във видимостта на огледалото за обратно виждане на похитителите. Не оставаше нищо друго, освен надеждата, че едно най-обикновено такси няма да възбуди съмненията на шофьора им.
	Ситроенът намали скоростта. Същото направи и таксито.
	— Къде се намираме? — запита Виктория.
	— Наближаваме Мюзе д’Авиш.
	— Музея?
	— Да. — Той не сваляше крак от спирачката. — Мисля, че търсят място за обръщане.
	— Следвайте ги.
	— Не, ще наблюдаваме… и ще видим.
	Колата отпред почти спря и Виктория забеляза, че се виждаха само двамата похитители. Ник не се забелязваше. Единственото логично обяснение беше, че са го заставили да легне на пода.
	Колата отпред съвсем спря. Шофьорът на таксито силно натисна спирачките и ядосано наду клаксона.
	— Не, недейте — викна Виктория — ще привлечете вниманието им.
	— Постъпвам съвсем естествено. Блокират пътя на таксито и аз им сигнализирам. Те това и очакват. Оставете това на мен, мадам.
	Ситроенът отново потегли и зави в близката пресечка. Виктория чу шофьорът да казва:
	— Мисля, че направлението им е дотук.
	Тя потърси с очи уличните табели. Улицата се казваше Паради. Пресечката, в която влезе ситроенът, беше обозначена като Мартел.
	— Ей, няма ли да карате след тях?
	— Не. Веднага ще ни усетят. Мисля, че няма да избягат. Не виждате ли, че намаляват? Струва ми се, че се готвят да паркират. — Той спря таксито в забранено за паркиране място и се обърна към Виктория: — Съвсем спокойно прекосете улицата, погледнете към Мартел и вижте дали ще паркират. Ако не паркират, ще дам бързо назад и ще ги проследим.
	Шофьорът остави колата да работи на място до тротоара. Виктория реши, че може изцяло да разчита на неговата опитност. Отвори задната врата и скочи на тротоара.
	Оправяйки дрехите си, тя тръгна с нормален ход към ъгъла. Погледна по улица Мартел, като се стараеше това да изглежда колкото се може по безразлично и нехайно.
	Ситроенът се движеше в улицата. Той стигна почти до средата и рязко зави в едно отклонение към някаква сграда и за секунда изчезна от погледа й.
	Виктория се помота на ъгъла все така нехайна и безразлична. Изчакваше някой да излезе от сградата, но никой не се появяваше.
	С решителна крачка се отдели от Рю дьо Паради и тръгна по Рю Мартел. Закрачи поривисто като че ли се бе насочила някъде към края на улицата. Опитваше се да си придаде вид на студентка-французойка, която се прибира от лекции.
	Когато приближи сградата, към която се бе свил ситроенът, тя тръгна по-бавно. Видя отклонение, което водеше до сграда с номер 10. Продължи по-нататък. Мина покрай стара постройка, на която беше изписан номер 12. Имаше още едно отклонение, по-точно покрита алея от едната страна на сградата. С ъгъла на окото си Виктория забеляза в дъното му двор. Там бяха наредени няколко паркирани коли, но ситроенът го нямаше. Тя обаче беше сигурна, че колата влезе точно в този двор.
	Направи още няколко крачки и спря. Беше открила това, което й трябваше. Завъртя се обратно и отново мина покрай алеята на номер 12, и по обратния път излезе на Рю дьо Паради.
	Отново се опита да се ориентира в ситуацията. Какво ставаше тук? Кому е притрябвало да отвлича Ник Ремзи, по каква причина? За пари? Може да са го сбъркали с някой богат американец? Но кои са те?
	Качи се отново в таксито и се опита да обмисли какво да предприеме по-нататък. Най-логичното и най-разбираемото беше да отиде незабавно в полицията. Сети се обаче за нещо, което я разколеба. За съвета на Едуард Армстед, че нейно първо задължение винаги и във всичко е най-напред да докладва в Ню Йорк Рекърд. Но бавността на такава една процедура съвсем ще влоши положението на Ник. Успокои я мисълта, че то би забавило обаждането й в полицията само с минути. Виктория реши да се обади най-напред на Едуард Армстед. Той щеше да каже какво точно да се направи.
	Забеляза, че шофьорът я гледа въпросително и му кимна с глава.
	— Разбрах къде точно се намират — каза тя. — Карайте в Плас Атен колкото се може по-бързо. Минете по най-късия възможен път. Оттам ще докладвам цялата афера. Побързайте! За възможната най-голяма скорост ще получите бакшиш от 150 франка.
	— Много добре — каза той, накланяйки се към волана. — Дръжте се добре, тръгваме.
	Ник Ремзи продължаваше да седи с вързани очи. Тази принудителна слепота му се струваше странна. От момента на отвличането до тук — някъде в Париж — той не почувства страх. Сменяха се чувства на изненада, удивление и объркване, но не и страх. Ник беше съвсем сигурен, че отвличането му е грешка, и че този гаф скоро щеше да се разбере и ще го освободят.
	След като го натикаха на задната седалка и напуснаха Шанз-Елизе, похитителите му заповядаха да коленичи на пода. Искаше му се да им се съпротивлява, но металът опрян в слепоочието му го принуди да се подчини. Тогава му вързаха очите.
	На няколко пъти той се опита да говори, да протестира и да им обясни, че правят голяма грешка, но при всеки опит чуваше заповед на английски да млъкне. Освен тези думи Ник не чу нищо друго, нито от двамата до него, нито от шофьора. Той се опита да изчисли времето и разстоянието на пътуването им, но тъмнината го дезориентираше и му пречеше да мисли нормално. През цялото пътуване се чуваха звуци на улично движение, което значеше, че бяха в Париж, а не в покрайнините или вън от града.
	Замисли се и за Вики. Колко ли дълго щеше да го чака, докато започне да се безпокои, да го потърси и да разбере, че е изчезнал. Помисли си какво тя би направила, когато разбере, че е изчезнал. Постави се на нейно място, за да помисли какво той би направил. Съмняваше се, че тя може да допусне въобще, че е отвлечен. Това е съвсем невероятно. Той е един обикновен човек, а не някаква видна личност.
	Колата спря и загасиха двигателя. Ник се остави да го измъкнат навън. Заблъскаха го, както му се стори, по някакъв калдъръм и през нещо като праг. По промяната в температурата той разбра, че е в затворено помещение.
	Помогнаха му да изкачи три каменни стъпала и го спряха. Изскърца врата. По меките килими под краката си разбра, че го избутаха през няколко стаи. Натиснаха го надолу, докато задникът му опря на един дървен стол. След което махнаха превръзката от очите му.
	Ремзи очакваше, че светлината след продължителната тъмнина ще го заслепи, но преходът не се оказа такъв, защото от тъмнина той премина в нещо съвсем малко по-светло. Само една много слаба крушка в единия край на стаята хвърляше бледа светлинка. На нейната зловеща жълта светлинка Ремзи смътно видя пред себе си мъж, обкрачил обърнат с гръб стол и с нещо като усмивка на лицето. От двете му страни и зад него различи размазаните фигури на още три-четири човека. Отново погледна към седящия срещу него. Вероятно беше 30–35 годишен, с големи кестеняви очи, прав едър нос, хлътнали страни и месести устни. Кожата на лицето му бе леко виснала, като при пълен човек след отслабване.
	Той заговори с обработен глас на чист английски с британски акцент.
	— Добре дошли, мистър Ремзи. Надявам се, че не сме ви обезпокоили особено.
	— Какво е това, шегички ли си правим? — запита Ремзи изненадан, че го назоваха по име.
	— Едва ли е шега.
	— Какво, по дяволите, става тук? Кой сте вие? Къде се намирам? Какво искате от мен?
	— Ще отговарям на въпросите ви по ред. Най-напред позволете ми да се представя. Аз съм Илич Рамирес Санчес.
	Ремзи се втрещи. Трескаво събра мислите си, за да си спомни. Карлос!
	— Терориста, можете да прибавите. Карлос Терориста, както вие журналистите обичате да се изразявате.
	Ремзи се втренчи във вечно търсения и преследван венецуелски убиец с огромно удивление.
	— Какво, за бога, искате от мен?
	— Да поговорим, ей тъй, просто да поговорим — каза Карлос.
	На Ремзи дори не му се искаше да слуша.
	— Ако търсите откуп или нещо подобно, сбъркали сте адреса. Аз съм обикновен вестникар, и то не от най-известните.
	— Ние знаем кой сте и какъв сте.
	— Още по-лошо. Какво бихте могли да искате от мен?
	— Вече ви казах — спокойно отговори Карлос. — Реших, че е крайно време да си поприказваме с вас.
	— За какво да приказваме?
	— За мръсната ви работа в този отвратителен парцал Ню Йорк Рекърд.
	Усмивката изчезна от миловидното му лице и мекият тон загрубя.
	— Моята работа? — Ремзи беше озадачен.
	— Вашите лъжи, мистър Брадшоу.
	Ремзи зяпна от изненада.
	— Брадшоу? Вие мислите, че аз съм Марк Брадшоу? Сбъркали сте. Съвсем сте се объркали. Та нали сам вие се обърнахте към мен с Ремзи. Вие знаете, че аз съм Ник Ремзи. — Помълча малко и добави неуверено: — Мога да го докажа. Ще ви покажа паспорта си.
	— На паспорта всичко може да се напише. Ние самите имаме дузина паспорти с дузина имена. Както вие проучвате нас, така ние проучихме вас. Внимателно следяхме вашите разследвания, пътувания и репортажи. Имаме всички основания да вярваме, че вие наистина сте Марк Брадшоу — чакала-журналист, който приписа на мен всички терористични операции напоследък. Събра ми се много и аз реших да ви потърся сметка.
	Ремзи още повече се обърка.
	— Повярвайте ми, тези статии не съм ги писал аз.
	— Така ли? — Карлос повиши глас. — Статиите излизат, появяват се като сензации, като изключителни репортажи във вашия вестник. Бързо плъзват по целия свят. Карлос снабдява с оръжия баските похитители на испанския крал. Карлос отвлича Генералния секретар на Обединените нации. Карлос открадва ръкописите от Мъртво море. Нито едно от тези не е мое дело. Нито едно не носи белезите на моите методи и стил. Нито веднъж не се постави смислено и разумно условие.
	Журналистът заговори у Ремзи.
	— А убийството на израелския министър-председател? Вие неведнъж сте взимали министри като заложници. Убивали сте.
	— Аз нямам нищо общо с убийството на премиера на Израел — каза Карлос. — Само един глупак би се опитал да иска откуп и да поставя условия на държава, която няма да плати. Израел отказа и не прие условията за ръкописите от Мъртво море. Тази сутрин крадците са капитулирали и са върнали Свитъците. Казали на правителството да ги потърсят във варел за боклук, близо до пристанището Хайфа. Цялата тази работа носи белезите на палестинска операция. Но нито една от операциите не прилича на политически тероризъм. Мотивите на извършителите, които и да са те, със сигурност не са политически. Нито една от тези операции не е на Карлос. А Марк Брадшоу докладва, че всяка една от тях е ръководена от Карлос. Аз съм убеден, че вие сте Марк Брадшоу.
	— Казах ви, че правите груба грешка.
	— Предполагам, няма да отречете, че вие и дамата, която ви служи за помощник, работите за Ню Йорк Рекърд. Няма да отречете, че един от вас винаги е на мястото на събитието в момента, когато то се случва.
	— Аз отричам само това, че съм Марк Брадшоу. Автор на тези репортажи е той, а не аз. В тези операции вас ви е обвинил той, а не аз.
	Карлос помълча малко.
	— Ако вие не сте Брадшоу, кой тогава? Може ли да ме насочите към него?
	— Не мога. Не го познавам.
	— Звучи невероятно.
	— Но е вярно.
	— Предпочитам да не ви вярвам — каза Карлос. — Аз предупреждавам вас, ако не сте Брадшоу, предупредете него. — Последвалите думи прозвучаха зловещо и леденостудено. — Още една такава фалшификация с моето име във вашия вестник и ще бъдете труп. Ще ви пръсна главата. И за пълно удовлетворение ще пробия дупчица в главата и на дамата ви. Чухте ли ме добре?
	— Чух — каза Ремзи, — но ако аз не съм Брадшоу?
	— Тогава вижте кой е той и му предайте моето предупреждение.
	— Ще направя, каквото мога — каза Ремзи и след пауза продължи — Следва?
	— Какво „следва“?
	— Какво ще правите с мен?
	— Вие повече не сте ми необходим. Исках да бъда сигурен, че сте получили моето предупреждение. Отново ще ви вържат очите и ще бъдете свободен. Препоръчвам ви много сериозно да не пишете за тази ни среща.
	Терористът се канеше да стане, когато Ремзи отново заговори:
	— Карлос…
	— Да, кажете.
	— Имам един въпрос. — Ремзи не устоя на любопитството си, тъй като той беше очарован от личността на този човек. — Вие сте човек, на който са приписани толкова много престъпления, защо реагирате така остро срещу някаква връзка с престъпленията, за които току-що споменахте.
	— Професионална гордост — каза Карлос съвсем сериозно. — Това, което ставаше, не беше в моя стил, при мен доверието е двупосочно. Доверие за доверие. Искам моят портрет в съвременната ни история да бъде точен, верен, разбирате ли?
	Ремзи кимна в знак на съгласие.
	Карлос стана.
	— И една последна дума, като предупреждение, мистър Ремзи. Постарайте се да запазите главата си — една дупка в нея съвсем няма да бъде приятна. Adios!*
	[* Adios (исп.) — довиждане. — Б.пр.]
	Карлос се оттегли в тъмнината.
	Виктория си наливаше втора чаша кока-кола от хладилника в апартамента на Плас Атен, когато телефонът иззвъня.
	След като се върна от Рю Мартел — укритието на похитителите, тя се мъчи повече от час да се свърже с Едуард Армстед в Ню Йорк. Армстед бил излязъл от кабинета си в Рекърд и нито секретарката му, нито Мак Алистър можеха да кажат къде е.
	— Може би Хари Дайъц знае — подхвърли Мак Алистър, — видях ги да излизат заедно, но мистър Дайъц отиваше в апартамента си в Шери Нидерланд, за да вземе нещо. Трябва да се върне в кабинета си след няколко часа.
	На Виктория не й се искаше да чака до връщането на Дайъц в Рекърд. Надяваше се, че ще го намери в Шери Нидерланд, но той още не беше пристигнал в хотела. След малко пак го потърси, но резултатът беше същият. Разтревожена до полуда, тя се питаше заслужава ли си да губи толкова време, за да търси Армстед. И не трябваше ли все пак да се обади в полицията? Преди да направи това, Виктория реши да опита още един път — последен. Подаден бе трети разговор за Шери Нидерланд. За нейно огромно облекчение телефонът отговори.
	Виктория обясни, че има да говори нещо спешно с мистър Армстед. Може ли Дайъц да го намери?
	Усети явно нежелание от негова страна. Той направо шикалкавеше.
	— Ами не знам точно. Може би… това е нещо, за което и аз бих могъл да ти помогна?
	За момент й хрумна да изтърси всичко на Дайъц, но нещо инстинктивно й подсказа да изчака и да говори със самия шеф.
	— Не, аз определено трябва да говоря с мистър Армстед.
	— Ммм, и си сигурна, че е спешно?
	— Свръх спешно. Повярвайте ми.
	— Добре, Виктория. Може би ще го открия. Ще го потърся.
	— Може ли аз самата да опитам… където и да е… направо, за да не губим време.
	— Не, не. Мисля, че не. Остави това на мен. Ако има време да говори с теб, ще го помоля да ти се обади възможно най-скоро.
	— В Плас Атен — Париж.
	— Знам, Виктория. Ти чакай.
	Минутите минаваха мъчително бавно. Телефонът немееше безжизнен, докато Ник (тя беше съвсем сигурна) немееше безпомощен в ръцете на похитителите.
	Най-после телефонът иззвъня. Виктория се спусна с колата в ръка към всекидневната. Остави чашата, грабна слушалката и се стовари на дивана.
	Говореше френска телефонистка:
	— Мис Виктория Уестън?
	— Да?
	— Търсят ви от Ню Йорк, мистър Армстед.
	— Моля ви, дайте ми го.
	В приглушения, но ясен глас на Едуард Армстед прозвуча тревога:
	— Какво има, Виктория? Какво е толкова важно?
	— Прощавайте, че ви безпокоя, мистър Армстед, но се налага. Тук стана нещо ужасно. Ник Ремзи е отвлечен.
	— Той какво?… Отвлечен ли каза? — тревогата в гласа му като че ли премина в любопитство. — Добре ли чух?
	— Да, добре чухте. Ник беше похитен и отвлечен пред очите ми, преди малко повече от два часа. Чуйте да ви разкажа набързо.
	Тя бързо-бързо му разказа как посрещнала Ник на летището и се уговорили да се срещнат в кафето на Шанз-Елизе и как видяла двама души насилствено да го отвличат с кола. Като по чудо тя успяла да ги проследи и открила адреса, където бил задържан Ник.
	Най-после Армстед я прекъсна:
	— Знаеш ли нещо за похитителите?
	— Абсолютно нищо.
	— Някакво обаждане от тяхна страна досега?
	— Нищо. Мълчат. Може би е още рано. Трябваше ли да докладвам направо в полицията? Реших, че най-напред трябва да се обадя на вас.
	— Правилно постъпи, Виктория.
	— Сега да се свържа ли с полицията? Имам адреса на похитителите — Рю Мартел 12. Мога да съобщя…
	Преди Виктория да успее да продължи или пък Армстед да отговори, прозвуча друг глас. Виктория се обърна и видя Ремзи да влиза в стаята:
	— С Армстед ли говориш? — поинтересува се той. — Кажи му, че докато ме освобождаваха, чух един да казва, че до утре щели да се местят в друга безопасна къща. Те явно непрекъснато са в движение.
	Хипнотизирана от неочакваната поява на Ремзи, Виктория насочи цялото си внимание към него и съвсем забрави за Армстед. Скоро обаче се сети за шефа си от другата страна на линията и възкликна:
	— Мистър Армстед, Ник току-що влезе. Здрав и читав е.
	— Там ли е?
	— Да, тук при мен, иска да говори с вас.
	— И аз искам да говоря с него — каза шефът им.
	— Една сек…
	Виктория подаде телефона на Ремзи, целуна го бързо и му направи място на дивана. Той покри с ръка микрофона и се обърна към нея:
	— Ти всъщност си знаела какво стана с мен?
	— Видях сцената на Шанз-Елизе. Успях да ви проследя.
	Той я изгледа с явно възхищение.
	— Голяма сладурана си! Тази вечер може би ще те поканя на шампанско.
	Виктория засия от радост.
	Ремзи махна ръката си от микрофона:
	— Мистър Армстед, разбрах, че Вики вече ви е уведомила за кратката ми одисея.
	— Да — каза Армстед, — но искам да чуя и от теб какво стана. Кои са те, защо и как стана така, че те освободиха?
	— Просто няма да повярвате — каза Ремзи, — но бях грабнат по нареждане на Карлос и изправен пред самия него.
	— Кой?
	— Карлос, самият Карлос!
	— Терориста?
	— Той лично. Отвлякоха ме по негово нареждане. Искал да разговаря с мен.
	— Боже мой, защо?
	— Защото бил уверен, че само аз мога да бъда Марк Брадшоу от Ню Йорк Рекърд. Искал да ми каже… да ме предупреди… че ако продължа да пиша статии във вестника, уличаващи го в по-нататъшни похищения, щял да ми пръсне мозъка. Това беше всичко.
	Армстед се позапъна и с разтреперан глас продължи:
	— Искаш да кажеш, че той отрича похищението на Бауер и кражбата на свитъците от Мъртво море…
	— Както и убийството на израелския министър-председател. Той настойчиво заяви, че няма нищо общо с тези операции. Бил дори възмутен, че името му се свързвало с тях. — Ремзи пое дъх. — Но по-добре да започна отначало и да докладвам всичко докрай.
	Виктория го гледаше с широко отворени очи и жадно поглъщаше всяка дума. Ремзи й смигна и се впусна в подробности по срещата си с Карлос. Армстед нито веднъж не го прекъсна. Едва когато Ремзи свърши, вестникарският магнат проговори:
	— Това ли е всичко?
	— Да, това е всичко.
	— Дяволски любопитна история — каза Армстед. — Най-добре ще е да я опишеш в една статия и бързо да я изпратиш във вестника.
	— С удоволствие — каза Ремзи, — ако искате да имате репортер с дупка в главата. Това ми обеща Карлос в случай, че изтърва дори и една думичка.
	— Не, не, аз не искам ти да се излагаш на опасност.
	— Но от друга страна, ако уведомим полицията за местонахождението на Карлос и бандата и те ги задържат, Вики и аз можем да опишем всичко и да ви го пратим.
	Настана тишина.
	— Не, определено не — реши накрая Армстед. — Узнае ли полицията, всички ще узнаят. Изключителната сензация ще ни се изплъзне. Остави аз да се оправям с Карлос. Искам да бъда сигурен, че ще изпреварим другите. Имам свои лични връзки в Сюрте.
	— Добре, оправяйте се сам — съгласи се Ремзи, — но действайте бързо и гледайте да изпреварите Карлос, той е голям хитрец.
	— Не се безпокой! Остави го на мен.
	— О’кей — съгласи се Ремзи малко неохотно. — Но има нещо, което аз на всяка цена трябва да направя. Ако Карлос се укрие…
	— Казах ти, това е моя работа.
	— Ако той успее да се укрие, както винаги е успявал, аз трябва да се свържа с Марк Брадшоу, трябва да му кажа какво го чака, ако още веднъж спомене името Карлос. Можете ли да ми кажете къде да потърся Брадшоу?
	Отново настъпи мълчание. Ремзи и Виктория въпросително се спогледаха. Най-после Армстед заговори:
	— Предпочитам да оставиш Брадшоу на мен, Карлос също.
	— Ваша воля, сър.
	— Ти и Виктория слезте долу и се почерпете за моя сметка. Заслужавате го. Върнете се в апартамента към… чакай да видя… колко е часът?… Към полунощ, по времето там. Аз ще ви се обадя с пълни инструкции за следващото ви назначение.
	Виктория видя, че Ремзи окачи слушалката с досада и се приближи към него:
	— Какво, Ник? Какво каза той?
	— Армстед иска всичко да върши сам. Много държи на това. Явно има свои връзки в Сюрте. Страхува се, че ако отидем в полицията, може да осуетим сензационния му репортаж. Всичките му грижи и тревоги се свеждат до тези шибани репортажи.
	— Аз единствено се безпокоя за теб — разпали се Виктория. — Игрите с Карлос са твърде опасни. Мисля, че трябва да отидем направо в полицията.
	— И да се разделим с Рекърд — каза Ремзи ставайки. — Не, не така, Вики. Мисля, че трябва да го оставим сам да си играе играта и да му погледаме сеира.
	— Това не ми харесва — възпротиви се Виктория.
	— Трябва да му дадем тази възможност. Той ще ни се обади в полунощ. — Ремзи помогна на Виктория да стане. — Между другото, той настоя ние да слезем и да се почерпим за негова сметка.
	— Не ми се пие — каза Виктория. — Гладна съм.
	— Добре. Ти ще вечеряш, но аз трябва да пийна.
	Тръгнаха. Виктория се спря на вратата.
	— Ник, ти не ми каза. Какво каза Армстед за Брадшоу?
	— Само това, че щял да се заеме с Брадшоу.
	— Мислиш ли, че ще го направи?
	Ремзи сви рамене:
	— Защо пък не?
	Тя излезе, изчака Ремзи да затвори вратата и тръгна след него към асансьора.
	— Ник, аз искам да ти кажа нещо за този Брадшоу.
	Ремзи проследи пристигането на асансьора, отвори вратата и покани Виктория да влезе.
	— Друг път — каза той. — Да видим Армстед какво ще направи. Сега ти хапни, а на мен позволи да се почерпя.
	Армстед дълго остана седнал на пода в апартамента на Ким Несбит. Втренчено гледаше масленозеления телефон и обмисляше разговора, който току-що бе провел с Ник Ремзи.
	Излезе от кабинета си късно следобед и дойде тук в апартамента на Ким, защото беше почувствал внезапно желание да я обладае. За първи път от дни наред. Самочувствието му неимоверно порасна от всичките тези успехи. Беше доволен от себе си и особено го зарадва намека на Брус Хармстън, че списанието Тайм възнамерява да публикува статия за него и дори вече му определили време за специални снимки. Армстед искаше да отпразнува всичко това. Когато влезе в квартирата на Ким, той почувства лека тревога, защото тя спеше… или може би беше прекалила с алкохола. Състоянието й видимо не му хареса. Посред бял ден Ким се бе проснала в леглото все още по нощница. Русата й коса беше разчорлена. По клепачите й се стичаше размазан грим. Дишаше тежко и вонеше на уиски. Неприятното чувство обаче изчезна, щом погледът му попадна на разголеното й бедро. Предчувствието, че е съвсем гола под копринения пеньоар разгорещи още повече желанието му.
	Събуди я трудно. Когато най-после се опомни, тя изскимтя от радост, че го вижда, хвърли се на врата му и силно го притисна към себе си. Страстната й прегръдка обещаваше нещо хубаво, много хубаво.
	Армстед я остави да отиде в банята да се освежи, а той самият свали сакото си и започна да се съблича. В този момент телефонът в антрето иззвъня. Беше Хари Дайъц. Армстед нямаше желание да разговаря отново с Виктория Уестън, и то точно оттук, но спешността на повикването го принуди. Телефонира на Виктория в Париж, говори и с Ремзи.
	И сега умуваше какво да направи.
	Погледна към спалнята, за да провери дали Ким се е върнала от банята. Не, не беше. Доволен реши, че докато тя се оправи с къпането, гримирането, парфюмите и преобличането, той ще може да проведе още един телефонен разговор. Часовникът на ръката му показа, че Хари Дайъц беше все още в Шери Нидерланд. Да, тази работа трябваше да се свърши чрез Хари.
	Армстед набра хотела и не след дълго Дайъц се обади.
	— Хари, обадих се на онова момиче Уестън в Париж.
	— Важно ли беше наистина или още една фалшива тревога от нейна страна.
	Армстед сниши глас:
	— Беше важно, наистина.
	— Да?
	— Ремзи, Ник Ремзи се е върнал в Париж. Отвлечен бил от бандата на Карлос.
	— Хайде де!
	— Виктория Уестън била свидетелка на това и ги проследила. Разбрала къде се укрива Карлос.
	— Ама че история. Ако съобщим това на полицията…
	— Можем да го съобщим на всички вестници в света — прекъсна го Армстед. — Само че аз забраних на Ремзи да прави това. Не, това не е начинът.
	— Абсолютно сте прав, шефе. Какво тогава бихме могли да направим с Карлос?
	— Засега не мога да кажа — замисли се Армстед. — Но ми се ще да не го изпускаме от око, докато стигнем до някакво решение. Гус Пейгъноу там ли е?
	— Току-що се е върнал в Париж.
	— Добре. Незабавно му се обади. Кажи му, че Карлос и бандата му са се сврели на Рю Мартел 12. Преди полунощ могат да се преместят на друго място. Кажи на Пейгъноу да завърти задника си натам и да държи под око Карлос. Искам да знам къде се намира той, когато реша какво да правя с него.
	— Добре — обеща Дайъц. — Ама… ти не ми каза… защо Карлос е отвлякъл Ник Ремзи?
	— Помислил го за Марк Брадшоу. Не му харесвало, че Брадшоу приписвал всичките истории на него. Заклел се, че ще убие Ремзи, ако се появи още една скалъпена за него история.
	Дайъц се разсмя.
	— Ще убие Брадшоу?
	— Или Ремзи — каза Армстед. — Така че на Ремзи не му е до смях. Той е решен да намери Марк Брадшоу не само за да го предупреди, но и да запази собствената си глава. Каза ми го много сериозно.
	— А вие какво му казахте?
	— Че с Брадшоу сам ще се оправя. Виж, Хари, малко ме е шубе от този Ремзи. Това, че не му дадох да се занимава с Брадшоу, не му хареса. Станал е нещо любопитен. Може да започне да рови насам-натам. А това може да ни докара неприятности. Ти как мислиш?
	— Мисля, че незабавно трябва да го изтеглим от Париж и изобщо от Европа.
	— Точно това мислех и аз — каза Армстед. — Но това ще направиш ти. Обещал съм разговор с Ремзи в Плас Атен в полунощ — тяхно време. Искам ти да проведеш този разговор.
	— И какво да му кажа?
	— Кажи му най-напред, че съм се свързал с моите хора там в Париж, но е било вече късно — Карлос бил изчезнал. Загубили сме следите му. И сега, след като той е в неизвестност, ние се безпокоим за живота на Ремзи. Трябва да пазим репортерите си. Ето защо, за негово добро, ние го отзоваваме. Утре сутринта Ремзи трябва да напусне Париж, да излети за Вашингтон. Предай му, че го преместваме на специална работа в бюрото ни във Вашингтон Д.С. Кажи му да се запознае подробно с програмата на срещата между президента Колуей и британския премиер, че възнамерявам да го командироваме с групата на президента. Ще се погрижиш ли за това?
	— Ами Виктория Уестън? Може би ще трябва да я изтеглите от Париж, тъй като Пейгъноу се е върнал в града.
	— Не, още не. Тя ще остане там за проучванията около Лурд, за една обзорна статия преди предстоящото посещение на папата там. Но действай предпазливо. Виж Пейгъноу утре да замине за Лурд. Всичко ясно ли е?
	— Най-напред викам Пейгъноу.
	— Той ще трябва да следи Карлос. След като Гус отиде в Лурд, трябва да поеме друг.
	— И искате да се свържа с Ник Ремзи в полунощ тяхно време и да го инструктирам да тръгне за Вашингтон?
	— Чакай, чакай — каза Армстед ставайки. — Може би ще бъде по-добре, аз да му кажа. Ти се заеми с Пейгъноу. Виж какво, трябва да действаме безпогрешно. Ще бъда в кабинета си след 20 минути, ще се видим там.
	Армстед остави слушалката и вдигна глава. На входа към антрето в нещо съвсем прозрачно беше застанала Ким Несбит, разцъфнала в широка усмивка.
	Армстед съвсем беше забравил за какво беше дошъл тук.
	Закопчавайки ризата си, той тръгна към хола. Видя, че Ким бе захвърлила пеньоара си на канапето. Беше само с едно копринено горнище на пижама, което едва покриваше окосмения й триъгълник. Тя се обърна към него с протегнати ръце и съблазнителна усмивка:
	— О, скъпи, ти още си облечен, очаквах да бъдеш по-нетърпелив, толкова се радвам, че дойде, колко време мина!
	Думите й прокънтяха в празно пространство, защото той не пое ръцете й, а мина покрай нея, грабна сакото си и започна да го облича. Усмивката изчезна от лицето й.
	— Какво правиш?
	— Съжалявам, Ким, трябва веднага да се върна в кабинета. Нещо непредвидено.
	Тя се затича към него и го обгърна с ръце.
	— О, скъпи, недей, моля те, не си отивай. Постой поне малко. Нека поне за малко бъдем заедно. Не съм те виждала не знам откога. Искам те. Имам нужда от теб.
	— Друг път — каза той грубо. — Сега имам много по-важни работи.
	Отскубна се насила от нея, завъртя се и излезе насила от спалнята. Тя се запрепъва след него. Настигна го и отново се притисна към него.
	— Скъпи, моля те, моля те. Ето виж, заедно сме. Светът ще изтрае малко и без теб.
	— Не може — викна грубо той, освобождавайки се от ръцете й. Бързо прекоси към антрето.
	— Недей — простена тя тихо. — Не ме оставяй сама.
	На вратата той се поколеба. Искаше като че ли да й каже нещо. Обърна се и я видя, почти забравила за него, да си налива пиене.
	Излезе и затръшна вратата след себе си.
	Армстед завърши разговора си с Ремзи и Виктория в Париж, окачи слушалката на телефона и капнал се облегна на въртящия се стол. Сети се за великолепното питие, което не можа да изпие с Ким Несбит. Тъкмо се канеше да си налее една чаша и апаратът на бюрото му издаде звук. Беше Естел.
	— Мистър Армстед, аз излизам, но исках да ви кажа, че Брус Хармстън е тук. Пита дали може да му отделите една минута.
	Армстед несдържано простена.
	— Не може ли да го отложим за утре?
	Чу Естел да разговаря с Хармстън и после отново гласът й прозвуча в телефона:
	— Мистър Хармстън казва, че би било по-добре сега.
	— О’кей, о’кей, изпрати ми го.
	Малко по-късно Хармстън седна на крайчеца на стола пред него. Челото му беше овлажнено от пот и на кръглото му като месечина лице бе изписана тревога.
	— Мистър Армстед, много ми е неприятно, че трябва да ви безпокоя, но се касае за нещо, което не търпи отлагане. Пак е във връзка със списанието Тайм.
	Сянка на безпокойство мина по лицето на Армстед.
	— Какво, по дяволите, искат сега? Дадох им интервю. Позирах там за снимки…
	— О, бяхте много отзивчив, те ценят това. Но не ги е задоволило това, което сте казали за… или… по-скоро не сте им казали за онзи чужденец — вашия кореспондент Марк Брадшоу.
	— Брадшоу, Брадшоу! Ще ме побъркат тези хора!
	— Вие несъмнено разбирате, че ние се натъкваме на много неща, свързани с Брадшоу. Аз се опитах да съсредоточа вниманието върху вас и вашия блестящ ум. Всички са съгласни с това — та то е съвсем явно, но те все пак искат да научат повече за човека, който вие сте натоварили с репортажите за тези сензации. Тайм особено настоява за това. Издателите мислят, че по този въпрос не сте бил съвсем конкретен. Настояват за още едно интервю, съвсем кратко. Ще ви питат само за Брадшоу. Кой е той, как сте го открили, как работите с него? Мислите ли да…?
	— А бе, я заеби това списание Тайм — избухна Армстед. — И секунда време няма да губя за тях, дори с цената на цялата статия.
	— Не, не, мистър Армстед, не ме разбирайте криво, тяхната цел е да направят портрета ви по-пълен. Искат статията да бъде по-рекламна, по-привлекателна — та ако щете дори за вас самия. Те просто мислят, че липсата на информация за Брадшоу е сериозна празнота в този профил. Те, разбира се, продължават усилената работа по…
	— Съжалявам, Брус, кажи им, че съм много зает и… просто нямам време отново да се срещам с тях. Освен това връзките ми с Брадшоу, работата ми с него е строго класифицирана и съвсем частна. Нашите лични методи са си наши и аз не мога да ги разисквам с когото и да е. Нашият успех се крепи на дискретност, която нямам намерение да нарушавам. Няма да говоря за Брадшоу нито с тях, нито с когото да било.
	Като всички журналисти Хармстън продължи неотстъпно. Дори торнадо не бе в състояние да го отклони.
	— Мистър Армстед, кажете ми нещо дребно все пак, някакво кокалче, което бих могъл да им подхвърля… Нещо, с което да ги залъжем и поуспокоим.
	— Като какво?
	— Като… някои пикантни биографични дреболии. В цялата статия няма нищо за Брадшоу. Разбирам и оправдавам вашата секретност, но… съгласете се, че и аз трябва да върша своята работа…
	Армстед го разбра и отстъпи. Хармстън беше ветеран лоялист и заслужаваше по-добро отношение. Армстед обаче реши да действа по-предпазливо. Хармстън не биваше да разбере какво става. Само Дайъц и Пейгъноу имаха информация. Никой друг не биваше да я има. Армстед реши, че не му струваше нищо да подхвърли един кокал на настървения журналист.
	— О’кей — каза той вече по-сговорчиво. — Може би ще мога да ви дам някои биографични факти… малко наистина, но предполагам, че ще задоволи любопитството на всички.
	— Благодаря, благодаря ви много — каза Брус Хармстън и заопипва по джобовете си за бележник и молив. — Всяка любопитна подробност, свързана с Марк Брадшоу би била от полза. Ще им затвори устата за известно време.
	Вестникарският магнат притвори очи и събра мислите си.
	— Брадшоу, Марк — започна той — роден в Ливърпул, Англия. Възпитаник на Кеймбридж. Работил е в два лондонски ежедневника, автор е на три изобличителни книги. — Тук Армстед се запъна. — Именно те са причината за нашата дискретност спрямо него. Той е роден, образован и работил под друго име. Възприе името Брадшоу едва след като аз лично го наех при мен. Той фигурира само в личната ми платежна ведомост.
	Армстед млъкна. Хармстън вдигна глава.
	— Това ли е всичко?
	— Всичко.
	— Мисълта ми е… Бихте ли могли да ми кажете къде е местонахождението му, къде го държите (ако мога така да се изразя).
	— Държа го в една пещера. Пускам го само нощно време.
	— Мистър Армстед…
	— Толкова, Брус, извинявай. Доскоро.
	Разочарован, Хармстън стана и прибра бележника си.
	— Хм, благодаря, все пак е нещо. Ще се постарая да го оползотворя. Ами да. Доскоро, да се надяваме.
	Той се обърна и излезе от кабинета. Армстед въздъхна тежко. Беше дълъг и труден ден за него. Особено края му, с предпазните мерки спрямо Ник Ремзи и като капак — проблемът с Брадшоу.
	Армстед стана. Имаше нужда от едно силно питие. Щеше да потърси Дайъц, за да си пийнат.
	В Париж беше приблизително 2 часа след полунощ. В своята спалня на Плас Атен Виктория Уестън съблече роклята си и внимателно я положи на един стол. Прибра и привърза с колан разтворилата се нощница, изхлузи с ритник чехлите си, изгаси нощната лампа и си легна.
	Легнала по гръб в тъмнината, тя с неудоволствие се замисли за прекараната с Ник вечер. Дори вечерята не беше особено приятна. Ник почти не се докосна до храната си, но пък твърде много пи. Тя няколко пъти се опита да поведе разговор по въпросите, които я вълнуваха, въпроси, свързани с действията на Армстед и странните им назначения, както и за мистерията с Марк Брадшоу. Но просто не можа да влезе в контакт с Ник. Той мълчеше, а ако заговореше, говореше за Израел и за Египет. Ник й харесваше и го чувстваше много скъп, за да си позволи да изпита съжаление към него. И отново се замисли защо този човек пие толкова много, защо непрекъснато я отбягва.
	Преди полунощ Виктория и Ник се върнаха в апартамента за насрочения им телефонен разговор. Не след дълго Армстед се обади от Ню Йорк. Най-напред говори с Ник, после с нея. Съобщи им, че се е свързал с хората си в Париж, но Карлос вече се бил преместил и полицията не могла да го залови. И тримата бяха изпуснали един сензационен, вълнуващ материал за вестника. По-нататък — ново разочарование. Ник беше информиран, че неговата сигурност налага преместване от Париж във Вашингтон, и то още утре. Тя самата трябваше да остане в Париж, за да събере материали за предварителна обзорна статия за Лурд във връзка с посещението на папата следващата седмица. Накрая на разговора си с Армстед Виктория има дързостта да го запита дали се е свързал с Марк Брадшоу. Отговорът му беше: „Аз съм поел грижата за Брадшоу и толкова, край по въпроса“.
	След този разговор Виктория реши, че сега е моментът да поговори за тази загадка с Ник, но той отново отклони разговора. Не било време и място за сериозни разговори. Трябвало да слезе долу при нощния портиер, за да предупреди за ранния си полет за Вашингтон.
	— Ти не ме чакай — каза той, фъфлейки от алкохола и я млясна по челото.
	Което за Виктория значеше, че не само ще урежда резервацията за полета си, но и че ще се отбие в бара, за да си допие на изпроводяк.
	Ник все още не се връщаше. Тя продължаваше да лежи с широко отворени очи, беше й невъзможно да заспи. Умората отстъпи пред трескавите мисли и въпроси. Опитваше се да разбере Ник. Опитваше се да разбере Армстед и неговия тайнствен Брадшоу. Опитваше се да разбере защо на нея, а не на парижкото им бюро се възлага рутинната задача в Лурд.
	Мъчейки се да избяга от тези мисли, тя зовеше съня като жадуван любовник. Но сънят не идваше.
	Тя погледна светещия циферблат на часовника си и разбра, че най-малко 45 минути бяха минали в борба с безсънието. За пръв път от месеци насам се реши да вземе приспивателно, но в този момент чу шумно отваряне на входната врата и на апартамента. Заслуша се напрегнато. Някой се блъскаше по мебелите във всекидневната. Чу, че вратата на другата спалня се затвори. Явно Ник беше се върнал.
	Виктория дълго лежа все така будна и неспокойна. Бореше се с мисълта дали да причака Ремзи утре, преди да тръгне, или да постави въпросите ребром сега. Утре той можеше да й се изплъзне. А сега, в спалнята, не можеше да избяга. Пиян или не, той ще трябва да я изслуша. Сега е моментът.
	Отмятайки завивките, тя заопипва за ключа на нощната лампа. Запали и изскочи от леглото. Навлече роклята си, погледна се в огледалото, поприглади косата си и отиде във всекидневната. Прекоси покрай телевизора и бюрото и спря пред вратата на Ник. Поколеба се за миг. Може би пък той не е в състояние да я изслуша. Няма значение, майната му, каза си тя. Не можеше да отлага повече.
	Потропа на вратата. Отговор не последва. Може би Ник вече беше заспал. Тя почука още веднъж по-силно.
	Този път прозвуча познат фъфлещ глас „Флес“. Виктория отвори вратата и влезе в стаята. От двете страни на разхвърляното легло мъждукаха две лампи, но в стаята беше почти тъмно. Ник бе седнал до бюрото разсъблечен — само по бели гащета. Обърна се към нея.
	Виктория леко възкликна, с намерение да се върне.
	— О, извинявай, не знаех, че…
	— Е, хайде, Вики, не виждаш мъж по гащи за пръв път — захили се той — мъж! Аз май не се показах такъв тези дни.
	Тя остана на мястото си, загледана в него. Телосложението му противоречеше на ниското му самочувствие. Ник излъчваше мъжественост и сила. Косматите му гърди, прибраният корем и силните му бедра бяха несвойствени за един пияница.
	Ник стана и усмихвайки се тръгна към нея, фъфлейки с надебеления си език.
	— Искаш да пием по чашка?
	— Не, благодаря, Ник. Аз всъщност исках да поговорим по една работа, преди да заминеш. Кога заминаваш?
	— От хотела? В 11 часа.
	Ник внимателно заобиколи леглото и седна на него, като продължи упорито да се взира в нея над чашата си.
	— Май ще трябва да отложим разговора — каза Виктория с чувство на неудобство. — Ти по-добре да поспиш. Може би утре сутринта ще успеем да поговорим. Важно е!
	— Не, Вики — каза Ремзи, слагайки чашата си върху мраморния плот на масата. — Нека поговорим сега. Аз отдавна се каня да поговоря с теб.
	— Ако наистина имаш желание.
	— Имам да ти казвам нещо много важно. — Ник тупна с ръка по леглото — Седни тук.
	Виктория отиде до леглото и седна.
	— О’кей, но нека започнем с моя разговор, после с твоя.
	Ремзи вдигна замъгления си поглед към нея и разклати глава.
	— Не, първи аз. Моето е по-важно. То е за нас. За нас е.
	Тя го погледна в очите с любопитство.
	— За нас — повтори Ник. — Аз нито веднъж не се опитах да те сваля, макар че с това лягах и ставах. През цялото време исках да го направя, но не го направих. Ще ти обясня…
	— Не, не трябва, Ник.
	— Трябва, щото…
	Думите му звучаха развлечено и лениво, макар че правеше усилия да артикулира правилно.
	— Бях ерген. Хлътнах по една жена преди шест-седем години. Тази близост ме плашеше, но тя също ме обикна, мислех си, де. Оженихме се и след това разбрах, че е била бременна от друг. Друг, в който тя наистина била влюбена. Той обаче не пожелал да узакони детето и тя решила да направи това с мен. Искаше ми се да убия или себе си или нея.
	Виктория хвана ръцете му.
	— Съжалявам, Ник.
	— Стара история, но бъди спокойна, убити няма. Просто се разведох и я парясах. Заклех се никога да не се доверявам на жена. Никога да не се оставям да ме унижават. Това значеше самота. Потърсих утеха в пиенето и както виждаш — правя го успешно. Тук поне няма измама. Разбира се, нощни похождения не ми липсваха, но… само чукане, никакви обвързвания. Доверие вече нямах на никого. Не се влюбих нито в една… Но… срещнах теб.
	Тя усети, че сърдечните й удари зачестиха.
	— Любовта ми към теб ме плашеше — каза той. — Страхувах се да се доверя на жена, която ми е толкова скъпа…
	— Ти ме цениш.
	— Че как иначе, дявол да го вземе. Аз съм влюбен в теб, Вики и връщане няма.
	— О, Ник!
	Тя стана и се надвеси над него почти просълзена от вълнение. Потърси устните му и много, много пъти го целуна.
	— Аз също се влюбих в теб от самото начало.
	Той неловко я обгърна с ръце, сложи я на скута си и също я целуна.
	— Вики, ела с мен в леглото.
	Тя почувства вдървяването под себе си и приятна топлина се разля между бедрата й. Пое дъх и се опита да прикрие прекомерната си готовност.
	— Аз… не мислех, че ти ще искаш…
	Ник започна да я притегля към себе си на леглото:
	— Сега, сега, мила моя.
	— Да, сега. — Тя стана. — Чакай да отида най-напред до банята. Минутка само.
	Изтича боса и се затвори в банята му. Съблече роклята през главата си. Цялата гореше и тръпнеше от вълнение. Той я обичаше! Той я желаеше! Не, от днес те никога няма да се разделят.
	Погледна се в огледалото над умивалника и си помисли, че щеше да бъде по-добре, ако се беше гримирала, но в крайна сметка реши, че това няма значение, защото отражението в огледалото й хареса — съвършено изваяна млада жена, разцъфнала за любов. Тя също го желаеше. Не, тя нямаше да позволи вече нито секунда раздяла.
	Виктория излезе от банята и изгаси лампата. Внимателно влезе в спалнята, стараейки се да прикрие стеснението си от голотата.
	Ник я чакаше в леглото.
	Виктория се приближи с ръце на хълбоците. Гърдите й лудо се вълнуваха. Видя го съвсем ясно пред себе си. Беше легнал на едната си страна все още в спортните си гащета и бе заровил главата си в една възглавница. Очите му бяха затворени. Хъркаше! Беше заспал дълбоко. Имаше вид на човек изпаднал в дълбоко безсъзнание. Виктория го гледаше страшно разгневена и се чудеше да плаче ли или да се смее. Загледана все така в неподвижната му фигура, мислено се върна към признанието, което Ник й беше направил. Беше ли това едно отприщено от алкохола откровение или празни дрънканици на мъртво пиян човек?
	Някога като момиченце тя посещаваше с баща си фестивал на неми филмчета — клипове от неми съботни сериали. Епизодите им винаги завършваха с очакване и въпрос. „Продължава“ — пишеше накрая.
	Виктория се усмихна тъжно. Продължава — каза си тя.
	Обърна се, отиде в банята, грабна нощницата и я повлече след себе си през хола към другата спалня. Най-после почувства, че й се спи. А за другото? Продължава!


>	Глава единадесета

	В 10,30 часа сутринта Виктория Уестън слезе в приемната на хотел Плас Атен, взе от портиера запазения за нея брой на Интернешънъл Херълд Трибюн и потъна в един шезлонг в другата част на залата. Полускрита зад разгърнатия вестник, тя поглеждаше асансьорите в дъното на фоайето. Добре помнеше, че Ник щеше да напусне хотела в 11 часа преди обяд и бе твърдо решена да се срещне с него, преди да е заминал.
	След като се събуди рано тази сутрин, тя наметна един пеньоар, мина през хола и почука на спалнята му. Почука силно няколко пъти, но отговор не последва. Колебливо отвори вратата и го повика, но отново никой не отговори. Влезе вътре. Той не беше нито в спалнята, нито в банята. Забеляза приготвени на един фотьойл чантата, пишещата машина и шлифера му. Ясно беше, че е тук някъде. Още не беше тръгнал за летището. Тя бързо се облече, слезе с асансьора долу и провери в двата бара, но Ник го нямаше. Настани се на маса до входа на вътрешния ресторант, за да може да наблюдава вътре във фоайето. Набързо излапа закуската си. Ник все още не се виждаше. Значи беше излязъл по някаква лична работа, може би да се види със Сид Лукас или пък да се сбогува с някое момиче. Тя знаеше, че той би могъл да се върне в хотела и през друг вход, но не би могъл да напусне хотела, без да мине оттук и да си уреди сметките. Уверена в това, Виктория се насади тук в ъгъла на главната приемна.
	Шареше разсеяно с очи по вестника и мислеше за изминалата нощ и любовните признания на Ник. Той беше ужасно пиян, спомни си тя, и надрънка какво ли не. Може би изобщо не съзнаваше какво говори, а може пък и да беше съвсем уверен в това, което казва. Тя не можеше да реши с точност, но беше сигурна, че ако успее да поговори с него, веднага ще разбере кое от двете е вярното.
	Беше единадесет без девет минути. Виктория разглеждаше редакторската страница, когато той влезе в приемната, следван от едно пиколо, който носеше тежкия му куфар и пишещата машина. Пиколото продължи направо към въртящата се врата, мина през нея и се насочи към лимузината, която чакаше на тясното отклонение между тротоара и Авеню Монтен, а Ник тръгна към портиера. Виктория видя, че дава пари, явно бакшиш. Проследи го до рецепцията, където той подписа сметката си.
	С шлифера в ръка тръгна към въртящата се врата. Облечен в бежово спортно сако и широк панталон, Ремзи изглеждаше спретнат и издокаран — нещо съвсем необичайно за него. Вече излизаше през въртящата се врата. Виктория бързо скочи, захвърли вестника и се затича след него.
	Ник беше платил на портиера, когато шофьорът на мерцедеса се отдели от групата на колегите си и отвори задната врата. Ник бързо се намести на задната седалка. В този момент Виктория стигна до колата, кимна на шофьора, влезе вътре и седна до Ник. Понамести се и с тържествуваща усмивка се обърна към него:
	— Нямаш нищо против малко компания до летището, нали?
	Изненадан, Ремзи се смести, за да може тя да седне по-удобно.
	— Много се радвам — каза той. — Но как узна кога тръгвам?
	— Интуиция — отвърна Виктория, изчака шофьорът да запали колата и тръгне, и едва тогава обясни по-подробно. — Разговаряхме снощи и ти ми каза кога тръгваш. — Млъкна и се вгледа в него. — Не си ли спомняш?
	Изумлението, което се изписа на лицето му, беше съвсем искрено.
	— Ние сме разговаряли нощес? След като съм знаел, че ще пътувам? Доколкото си спомням, аз ходих при нощния портиер — той се позапъна после се качих и си легнах.
	— Преди това разговаряхме — повтори Виктория настъпателно.
	Ремзи сви рамене.
	— Възможно е — той се опита да се усмихне. — Вероятно съм бил доста пийнал.
	— Така беше — каза тя, като също се опита да се усмихне, но усети болка в устните си. Друга, по-силна, сви сърцето й.
	Ник не помнеше абсолютно нищо. Бил е мъртво пиян. Бил е съвсем изключил. Най-краткотрайната любов, най-кратката любовна надежда в света, помисли си тя тъжно. Беше безсмислено да му напомня. Това щеше да й донесе още по-голямо разочарование, защото почти се убеди, че трезвият Ник Ремзи, може би истинският, не изпитваше никакви чувства към нея.
	Не й оставаше нищо друго, освен да се помири със загубата си.
	— Аз наистина исках да поговоря с теб, Ник, преди да заминеш. Няколко пъти опитах, знаеш това. Дори снощи след вечерята.
	— След вечерята? — Лицето му се пооживи. — Да, след случая с Карлос, преди Армстед да се обади за преместването ми. Доколкото си спомням, аз още не бях дошъл на себе си от одисеята с Карлос.
	— Както и да е — каза тя. — Така или иначе ти постоянно отлагаше.
	— Извинявай!
	— Реших, че сега е удобният момент за това.
	— Слушам те.
	Виктория се обърна към него.
	— Ник, странни неща стават и не ми дават мира. Искам да разгадая тази работа. Имам голяма нужда от твоето мнение и съвет.
	— Какво е толкова странно?
	— Тази вълна от терористични акции след нашето идване в Европа.
	— Вики, тероризмът тук не е от вчера.
	— Но не и в този си вид — настоя тя. — Не и в такива размери, и не така организиран и целенасочен. Не с такава последователност. И не така зрелищен също. Тук бяха замесени само големи имена — кралят на Испания, Генералният секретар на Обединените нации, премиерът на Израел. И кражба на музейни ценности — Ръкописите на Мъртво море. Така не е било досега.
	— Е, до какви изводи стигаш?
	— Ами, за всичките тези операции, дори за доставените оръжия на ЕТА за операцията в Испания, бе обвинен Карлос и бандата му. Вчера ти беше при Карлос. Чу, че той отрича участие в тях.
	— Карлос едва ли може да се счита за източник на доверие и упование.
	— Ти как мислиш? Истината ли ти каза Карлос?
	— Честно казано, не мога да кажа точно!
	— Аз също не мога, но позволи ми да ти кажа какво мисля. Аз мисля, че Карлос е казал истината. Убедена съм, че той няма нищо общо с терористичните действия, които се разиграваха направо под носа ни.
	— Какво те кара да бъдеш толкова сигурна?
	— Просто едно по-внимателно вникване и оценка на всичко, което се случи.
	Виктория се впусна, точка по точка, да изброява и резюмира станалите напоследък отвличания, грабежи и убийства.
	— Съгласна съм с Карлос — каза тя. — Нито едно от тях не носи белезите на неговия стил. Нито самите операции, нито условията, които се поставяха. Всичко това е чуждо на Карлос. Това е друг някой. Някой друг върши тези работи.
	Ремзи замислен се загледа през прозореца.
	— Ако не е Карлос, кой тогава?
	— Не знам — каза Виктория в недоумение. — Мислех, че може би ти знаеш нещо.
	— Има стотици групички и групи, големи и малки. Всяка една от тях може да бъде, дори няколко, действащи заедно.
	— Групата е винаги една и съща — каза с увереност Виктория.
	— Откъде тази сигурност?
	— Брадшоу. Марк Брадшоу — каза Виктория простичко. — Той беше постоянният и неизменен очевидец. Винаги, когато нещо се случваше, той беше там.
	— Също и ти, и аз почти винаги.
	— Но той се озоваваше там първи и първи докладваше на Рекърд. Тук има нещо неясно. Как така той първи узнава за тези свръх секретни операции.
	— Интуиция, предполагам — каза Ремзи.
	— Тук има нещо повече от интуиция. Струва ми се, че Марк Брадшоу има някаква връзка с терористичната група, която върши тези работи. Има връзка с някой от бандата или пък самият той участва в нея.
	— Вики, ти май се увличаш. Това са фантазии. Този човек е само един репортер. Работи за Армстед, като теб и мен.
	Виктория настойчиво се вгледа в Ремзи.
	— Можеш ли да го докажеш?
	— Кое?
	— Че Марк Брадшоу е репортер в Ню Йорк Рекърд.
	Ремзи свъси вежди.
	— Как да ти докажа? Аз не съм наивен, но, както казва един известен американец, „аз вярвам в това, което чета“. Аз чета подзаглавия с името на Марк Брадшоу, изписани съвсем ясно.
	— Това е фикция, Ник. Това не е човек.
	— Досега не съм срещал подзаглавие, зад което да няма автор.
	Виктория продължи настъпателно.
	— Ако Марк Брадшоу е човек, къде е? Кой е той? Да знаеш някой да го е срещал, да го е виждал? Всички от вестниците питат за Марк Брадшоу, а досега никакъв отговор. Хм, според мен той е ключът към всичките загадки и към този, който дърпа конците. Уверена съм, че с откриването на Брадшоу ще се разкрият всичките тези подозрителни работи.
	— Вики, може би няма никакви подозрителни работи.
	— Аз мисля, че има. Убедена бях, че ще се съгласиш с мен. Но така или иначе заминаваш, а аз оставам. Иска се от мен да проуча Лурд и ще го направя. Но аз няма да се оставя и ще продължа с този Марк Брадшоу. Решила съм да открия кой е той. Надявам се, ще се съгласиш, че трябва да направя това.
	Ремзи замълча. Загледа се отново през прозореца на колата. После запали цигара и леко открехна стъклото. Заговори едва когато мерцедесът спря под козирката на летището и шофьорът слезе да извади от багажника куфара и пишещата машина. Ремзи леко сложи ръката си върху ръката на Виктория.
	— Съгласен съм — каза той. — Направи, каквото можеш и разкрий този Брадшоу. Ако срещнеш трудност, опитай при директорката на личния състав на Рекърд — Кетрин Кроу. Ти си ходила при нея, когато постъпи при нас. Тя, така или иначе, е мой човек. Можеш да й се довериш. Ако ти потрябват допълнителни сведения за Брадшоу, отнеси се и към някой външен човек. Винаги е за предпочитане да се работи с хора вън от службата, особено по такива въпроси. Иди при Дитмън от Ню Йорк Телеграф. Той се занимава с изследвания и проучвания. За мен той ще направи всичко и е факир в това отношение.
	— Секунда само — каза Виктория и сложи бележника на коляното си. — Дитмън, повтори тя пишейки. — Ню Йорк Телеграф. — Вдигна поглед към Ремзи. — Ще ми се да вярвам, че няма да съжаляваш за това, че си станал съучастник, Ник.
	— Моля ти се. Направи това, което ти казах. — Посегна към ръчката на вратата и продължи. — Знаеш ли, има нещо, което исках да ти кажа снощи… но, хм, може и да почака. Скоро пак ще бъдем заедно.
	— О, надявам се, Ник. — Тя импулсивно се наведе към него и го целуна.
	— Не се отказвай — каза й той, излезе от колата и отново се обърна. — Но внимавай къде стъпваш. Винаги се обръщай и назад. Запомни това.
	— Ще го запомня.
	— Ако ти потрябвам, знаеш къде съм.
	— Да, Ник.
	Той грабна куфара и пишещата си машина и забърза към терминала на летището.
	Когато се върна в Плас Атен, първата работа на Виктория беше да уреди преместването си от апартамента в самостоятелна единична стая на същия етаж. След като се настани, тя се обади на рецепцията и си поръча салата и пита с пълнеж. Привърши обяда с изкушаващата мисъл незабавно да се заеме с разследването Марк Брадшоу, независимо от това до какви неприятности би я довело. Нещо обаче й подсказа, че сега не беше време за това.
	Армстед й беше възложил конкретна задача и нейно пряко и неотложно задължение беше изпълнението на тази задача. Папата тръгваше от Ватикана и след четири дни щеше да пристигне в чудотворния Лурд. От Виктория се искаше да направи репортаж за това, което Негово светейшество щеше да види. Беше й наредено да докладва на Мак Алистър късно следобед на другия ден.
	Поразмисли откъде би могла да започне проучването си и реши, че трябва да опита с най-лесното и легалното. Да отиде в парижкото бюро на Рекърд и да потърси в документацията данни и описания за Лурд. Така би могла да вникне по-добре в същността на работата си и да се ориентира и към друг източник за пряка информация.
	То беше съвсем близо. Намираше се на следващата пресечка след Шанз-Елизе. Тя се изкачи с раздрънкания асансьор до втория етаж и влезе в бюрото на Рекърд. Поздрави двете французойки, които работеха в канцеларията и се отправи към обградения със стъкла кабинет на Сид Лукас. Късогледият главен шеф на бюрото редактираше някаква информация.
	— Ей, Сид — извика Виктория, — мога ли да се поровя из твоите справочници? Готвя една обзорна за Лурд.
	— Разполагай се, но едва ли ще имаш голяма полза.
	— Да видим.
	Отново влезе в централното помещение и се приближи до дългата редица от папки и справочници. Стигна папката с надпис Лурд, извади я и я разтвори на една празна маса. По обем тя съвсем не беше обещаваща и оправдаваше предупреждението на Лукас. Седна до масата и извади около двадесет и пет изрезки и копия с индиго. Разпредели ги по категории и бръкна в чантичката си за бележник и писалка.
	Внимателно започна да разчита тези клипове и копия и да си води бележки. Първо, историческите основания и причини за славата на Лурд. Славата на малкото градче започнала на 11 февруари 1858 година. Едно обикновено 14-годишно момиченце от града, на име Бернадет Субрио, години наред страдало от астма. Но този ден отишло със сестра си и една тяхна приятелка в гората да съберат дърва за огрев. Бернадет едва догонвала другите две момичета. Тъкмо да прекоси канала, който отивал към мелницата, близо до една пещера в скалата Бернадет чула далечно бучене, което помислила за приближаваща буря. По-късно тя си спомнила момента точно. „Изгубих и ума, и дума! Обърнах се към пещерата и видях в една от вдлъбнатините в скалата самотен розов храст, който се люлееше като от силен вятър. Почти едновременно с това от вътрешността на пещерата изскочи златист облак и малко след него една жена — млада и красива, извънредно красива. Такава никога не бях виждала. Жената излезе на входа на пещерата над розовия храст.“
	Красивата жена била боса, облечена в бяла мантия, широк син колан, бял воал и жълти розетки на краката. На шията й висяла огърлица със златна верижка и бели мъниста. Бернадет се опитала да се прекръсти, но ръката й се парализирала. На свой ред ефирната дама направила знака на разпятието и ръката на Бернадет мигновено се оправила. Бернадет била още на колене и мълвяла молитвите си, когато сестра й и приятелката й се върнали. Бернадет им разказала за видението си. Те й се присмели и й казали, че е откачила. Сестрата на Бернадет разказала това на майка си и майката забранила на Бернадет да ходи при пещерата на Масабиелле.
	Никакви ограничения не били в състояние да възпрат 14-годишното момиче да ходи при пещерата. Следващите пет месеца тя била привлечена много пъти там. Въпреки строго пазената тайна, мълвата за видението достигнала до хората в града и те скоро започнали да проследяват Бернадет до пещерата. В този период от пет месеца жената в бяло се появила на Бернадет 18 пъти, но до третото посещение не проговорила. В следващите посещения жената казала на Бернадет да пие от един извор и да се изкъпе в него. Следвайки напътствията на видението, Бернадет изкопала дупка в земята, от която бликнала вода. След това тя открила ручей, който извирал откъм задната страна на пещерата. На 15-то посещение при пещерата се събрали да гледат двайсет хиляди човека. Униформени войници ги задържали и се грижели за реда. След седмици жената им открила — казала им коя е. „Аз съм непорочната дева“. Скоро след това седем тежко болни, които се молели пред пещерата, като по чудо оздравели.
	Бернадет се изолирала от хората и прекарала последните 12 години от живота си като отшелничка. В последните три години заболяла от много тежка туберкулоза на белите дробове, от което и починала в 1879 година. През 1933 година римокатолическата църква я обявила за светица.
	Родното място на Бернадет — Лурд, се превърнало в най-чудодейното място на земята. Тъй като жената-видение била поискала параклис близо до пещерата на Масабиелле, били построени Горната базилика и Молитвената базилика. В следващите десетки години от свещената вода, извираща от тази пещера, били излекувани пет хиляди човека, като 64 от тези случаи били признати от църквата за чудеса.
	Виктория продължи да прехвърля изрезки и листчета и да намира все повече материали, свързани с това място. Прекрасните цветни изображения би могла да приложи като доказателства към статията си. Но въпроса, на който Армстед изрично наблегна, до голяма степен оставаше без отговор. Той искаше да знае на кое в Лурд папата държи най-много. Кое най-много би искал да види при посещението си.
	Имаше някои съвременни описания на града, най-вече пътеводителят на Мишелин, но те трудно се намираха и не бяха особено изчерпателни.
	Виктория прибра изрезките в папката, учудена, че те няма да й бъдат достатъчни. И че до утре ще трябва да потърси още сведения. Върна се да се обади на шефа на бюрото Сид Лукас. Той продължаваше да стои все така наведен над разнебитеното писалищно бюро. Между пожълтелите пръсти на едната си ръка държеше цигара и въпреки включения вентилатор в единия ъгъл на бюрото му, над него се издигаше облак дим.
	Виктория влезе в остъклената му стаичка.
	— Благодаря ти, Сид.
	— Идвай, когато ти трябва нещо — каза той, без да повдигне глава.
	— Прав си. Нямаше много.
	— Не е от особен интерес вече. В тези времена на компютърно сканиране кой ли пък ще се сети за Лурд.
	— Папата се е сетил. Той ще направи посещение там след няколко дена.
	— На него това му е работата, но друг едва ли.
	— Аз, Сид. Можеш ли да помогнеш на едно момиче? — Тя колебливо се приближи към бюрото. — Имам нужда от твоята помощ.
	Най-после той се изправи на въртящия се стол.
	— Добре — каза той и изгаси цигарата си. Вгледа се в нея през дебелите лещи на очилата си. — Кажи какво трябва да направя?
	— В статията си Армстед иска да му опиша Лурд какъвто е днес.
	— Мишелин прегледа ли?
	— Имаше една извадка в папката. Трябва ми още. Повече човешко участие и интерес, нещо, което мога да науча от специалист в самия Лурд.
	— Има много теолози в Париж, които познават основно Лурд.
	— Някой, може би от репортерите ти, беше надраскал на една бележчица, прикрепена към изрезките, „Опитайте при Рене Леклер“.
	— Леклер, ами да, точно той ти трябва. Спомних си. Беше около преди три години. Това момче търсеше материали за една статия за Лурд. Един свещеник от Нотр Дам ни посъветва да се обърнем към д-р Леклер. Той е главният в Лурд. Ние го издирихме, но по това време той не беше в Париж, а ние не можехме да чакаме. Ако все още е тук, а аз съм сигурен, че е, апартаментът му е в квартала на Сорбоната. Съвсем лесно ще го намериш. Той ще ти каже каквото искаш.
	Виктория му прати една въздушна целувка.
	— Голям сладур си, Сид!
	— Хайде, хайде, оправяй се там — каза той намусено.
	Беше вече на вратата, когато се сети, че моментът е удобен и за друга работа.
	— Сид, страшно ми е неудобно, но има още едно нещо.
	Той отново се облегна примирително.
	— Какво е то?
	— Марк Брадшоу — каза тя.
	— Кой? Какво? А, говориш за новата звезда на Армстед. Изключителната му находка?
	— Ако си спомняш, вчера следобед се отбих тук за малко. Аз фактически се порових из твоите папки, за да открия и някои други статии на Марк Брадшоу. Но такива, преди похищението на испанския крал, не намерих. Ти беше зает тогава и аз те прекъснах и попитах дали някога си срещал Брадшоу?
	— И аз ти казах, че не съм.
	— След това те помолих да проучиш дали някой от твоите хора го е виждал някога. Е, проучи ли?
	— Аз винаги изпълнявам обещанията си — каза Лукас, палейки цигара. — Ако някой го познаваше, щях веднага да ти позвъня. Никой никога не го е виждал.
	— Хм, много искам да поговоря с Брадшоу — каза Виктория.
	— Ами опитай в центъра — в Ню Йорк. Те не може да не знаят къде се намира.
	— Опитах, но нищо не ми казаха. Надявах се ти да ми направиш тази услуга. Да поразпиташ шефовете на другите бюра — от Лондон до Багдад и да разбереш къде мога да потърся Брадшоу.
	— Искаш да разпитвам шефовете по всичките наши бюра? Чак пък толкова ли е важно?
	— За мен, да.
	— Добре. Ще го направя. Позвъни ми вдругиден. — Той помълча и добави: — Не ми благодари. Просто направи ми и ти една услуга.
	— Разчитай.
	— Когато намериш този Брадшоу, запитай го от мое име как, дявол да го вземе, ги върши тези работи. Той е просто невероятен.
	Много й се искаше да каже малко по-точно — не е за вярване, но задържа езика си зад зъбите.
	— Точно това ще го питам — каза тя и излезе.
	Съвсем не й беше трудно да намери професор Рене Леклер. Той беше един от известните преподаватели в Сорбоната, истински специалист, и с готовност прие посещението на Виктория. Въпреки извиненията с претрупаността на новата програма, публичността на едно интервю го поблазни и той се съгласи.
	В деня на срещата, Виктория излезе по-рано и успя да паркира много близо до университета. Портиерът на сградата й помогна да намери коридора, който водеше към кабинета на Леклер. Виктория почака около 20 минути пред вратата, като наум си подреждаше въпросите. Тъкмо бе започнала да се безпокои, че професорът няма да удържи обещанието си, когато вратата на кабинета му се отвори. Един слабичък, дребен мъж, около 70-годишен, се обърна към нея на английски:
	— Аз съм Рене Леклер. Вие сигурно сте мис Уестън, нали? Елате с мен.
	В малкия му спартански кабинет, който беше отделен от стълбището със стъклена стена, имаше само едно голо дървено бюро, етажерка и три стола.
	Професор Леклер седна зад бюрото си, а Виктория продължи да го разглежда. Лицето му беше набраздено от дълбоки бръчки и изглеждаше крехко и чупливо като папирус. Носеше слухов апарат. Единствено очите му излъчваха младост. Бяха светлокестеняви, ярки и будни. Професорът й се извини за закъснението. Изнасял бил лекция по компаративна религия пред 500 студенти, занимание предвидено за два часа, но му отнело близо два часа и половина.
	— Какво да се прави, с възрастта ставаме по-бъбриви — обясни той стеснително. — Дано не бъда такъв и с вас, защото времето ми е скъпо.
	Виктория започна направо с въпросите, които си беше подготвила, като пропускаше тези, свързани с историята на града. Професор Леклер, който явно считаше Лурд за свой резерват, а посещението на папата — своя лична инициатива, й отговаряше ясно и ентусиазирано.
	В продължение на един час Виктория слушаше и записваше. Професор Леклер започна с това, че Лурд е разположен в подножието на една долина, която завършва във френските Пиренеи. Той описа булевард Дьо ла Грот, по който минават поклонниците и посетителите и по който щеше да мине самият папа. Описа и пейките пред светилището и вътрешността на пещерата със статуята на жената в бяло и пастелно синьо (малко потъмняла от годините и от дима на свещите), поставена в една ниша, под която бълбукаше свещеният поток. Разказа й за двете базилики и за парка от тридесет акра около тях.
	Разказа й за Подземната базилика — единствена по рода си в света. Размерите й са 81 на 201 метра, завършена през 1958 година и е покрита с тревиста еспланада. Тя побира 20 хиляди поклонници — повече от постоянните жители на Лурд. В нея се извършват церемонии и богослужения при лошо време през зимата или пък когато дойдат много хора. Папата ще благослови хилядния народ, който ще се събере тук точно в тази базилика. Но ще напомня, че папата ще бъде един от четирите милиона, посетили Лурд през тази година.
	Виктория записа всичко това, но усети, че ръката й се поумори.
	Професор Леклер изглежда забеляза това, защото внезапно прекъсна лекцията си и попита:
	— Извинете, мадмоазел, следите ли времето?
	Виктория погледна часовника си.
	— 12,32, професоре.
	Той стана, въздишайки:
	— О, аз трябва да тръгвам. Закъснявам за една обещана среща. Надявам се, че бях достатъчно изчерпателен в обясненията си?
	Виктория скочи на крака.
	— Повече от изчерпателен. Аз просто не знам как да ви се отблагодаря.
	Професор Леклер обаче изглеждаше не съвсем доволен.
	— Лошото е, че нямам картата да ви я покажа. Една превъзходна карта, която хотел Дьо Вил, тук в Лурд, издадоха преди няколко години. За съжаление единствения мой екземпляр дадох на един друг американец вчера.
	Виктория наостри уши.
	— Друг американец?
	— Да, но не се плашете, той не беше ваш конкурент. Каза ми, че е историк и готвел специален труд за така наречените чудотворни места в света.
	Виктория продължи да се съмнява.
	— Той… каза ли името си? Да не би да е бил Марк Брадшоу случайно?
	— Не, нищо подобно. Беше… — опита се да си спомни той — Фергюсън, господин Джеймс Фергюсън, от един нюйоркски университет. Доста слаб млад човек с черна къдрава коса, забележителен нос и коса. По външност беше внушителен, но ерудицията му не можах да преценя, защото разговаряхме много малко. Вие може би го познавате и той би могъл да ви услужи с картата на Лурд, която аз му дадох.
	— Бих искала, но за съжаление не го познавам — каза Виктория.
	След пет минути обаче, когато се връщаше към колата си, името Джеймс Фергюсън натрапчиво се настани в съзнанието й като рефрен от любима стара песен. Не, тя не познаваше Джеймс Фергюсън, но й се струваше, че го е чувала или виждала някъде.
	Къде обаче?
	След обяда в Плас Атен Виктория се изкачи в стаята си, извади портативната си пишеща машина и прегледа бележките, които беше надраскала за Лурд. След като ги подреди, тя започна да пише.
	След един час обзорната й статия беше готова, и то не лоша. Можеше да телефонира на Рекърд. Там сега е 9,30 и служителите трябваше вече да са по местата си. Чудеше се на Армстед ли да докладва репортажа или на Дайъц. Подаде разговор направо с главния. Нито Армстед, нито Дайъц бяха в кабинетите си и я свързаха с Мак Алистър. Той се оказа готов да приеме доклада й на магнетофона.
	Едва окачила слушалката след разговора с Мак Алистър, телефонът иззвъня. Търсеше я Сид Лукас.
	— Ядец! — каза той.
	За момент Виктория остана в недоумение, защото мислите й бяха все още към Лурд и Мак Алистър.
	— Какво искаш да кажеш?
	— За Марк Брадшоу, абсолютно нищо — каза Лукас.
	Жегна я разочарование.
	— Проверих във всичките бюра и бюрца от тази страна на Атлантика и в Средния изток. Запитах всеки един от шефовете дали Марк Брадшоу е работил в бюрата им, дали знаят нещо за него и въобще дали биха могли да ми посочат негов адрес и телефон. Отговорите бяха стопроцентово отрицателни. Никой никога не го е приемал на работа. Почти всички имат желание да се възползват от услугите му. Всички се интересуват от него. За такъв изключителен репортер се предполага повече публичност и известност. Може би пък това е номерът — тайната в тези сензационни репортажи. Човекът да бъде в сянка, невидим, искам да кажа.
	— Може и да си прав — съгласи се Виктория.
	— Съжалявам, че не мога да ти помогна, Вики.
	— Е, благодаря ти и за това, Сид. Имаш от мен една пура.
	Окачи слушалката и се втренчи в телефона. Обезсърчена, но не и отчаяна, тя реши да не се предава лесно. Почувства дори някакво предизвикателство и насърчение. С нарастващо упорство реши да проследи докрай този неуловим автор.
	Преди да замине Ник й беше казал, ако срещне трудности, да се обади на негова добра приятелка в личния състав на Ню Йорк Рекърд. Виктория набра номера. Автоматът я свърза с женски глас.
	— Мисис Кроу на телефона.
	— Виктория Уестън се обажда. От вестника съм.
	— Да, знам. Помня ви.
	— Обаждам се от Париж.
	— Чувам ви като от съседната стая. С какво мога да ви помогна?
	— Нещо лично — каза Виктория. — Работех с Ник Ремзи и той ми каза да ви се обадя. Каза ми, че мога да ви се доверя.
	— Можете.
	— Става дума за друг наш служител, Марк Брадшоу. Трябва да се свържа с него. Бихте ли могли да проверите…
	— Ама че съвпадение — прекъсна я мисис Кроу. — Знаете ли, че седмици наред вече, всеки ден най-малко по веднъж, ни се обаждат за него. Търсят го всички, като почнете от Нюзуик и свършите с Калъмбия Ревю. Дабълдей, и Симън, и Шустър искат разговор с него във връзка с подготвяна книга. Си Би Ес по някаква рубрика за самотници. Вашето обаждане за Брадшоу е второто за днес. Преди около час някакъв журналист от списание Тайм поиска сведения за мистър Брадшоу.
	— Списание Тайм — учуди се Виктория. — Защо?
	— Очевидно редакторите готвят статия за мистър Армстед и неговото неизменно постоянство в отразяването на терористичните събития. Главната заслуга за това е на мистър Брадшоу. Затова и разпитват за него. Боя се, че и на тях не можах да помогна, както не ще мога и на вас. При нас досие с името Брадшоу — няма. В документацията той не фигурира като наш служител.
	— Но това е невъзможно — настоя Виктория.
	— Съгласна съм с вас — почти с досада отвърна мисис Кроу и изведнъж гласа й се оживи. — Чакайте, хрумна ми още нещо. Почакайте на телефона.
	Виктория задържа слушалката на ухото си, учудена какво ли мисис Кроу има предвид.
	След минута гласът на Кетрин Кроу прозвуча отново.
	— Мис Уестън?
	— Да, чакам.
	— Опитах стария и изпитан колежански начин, но не стана. Сетих се, че човекът, който би могъл да ви каже къде можете да намерите Марк Брадшоу е Естел Ривкин — секретарката на мистър Армстед. Позвъних й и й казах, че съм в процес на разговор с вас от Париж и че искате да знаете къде бихте могли да намерите Брадшоу. Тя можа да ми каже само „Нямам ни най-малка представа. Предполагам, че мистър Армстед си има личен договор с него и той лично работи с него.“ Сигурна съм, че и тя като мен не знае нищо. Вярвам й.
	Виктория си пое дъх.
	— Е, значи край. Благодаря ви много за колежанския начин, мисис Кроу.
	Съвсем обезсърчена, Виктория още веднъж окачи слушалката. Безсилието й като че ли се покриваше вече със страх. При раздялата им Ник й беше казал да разговаря доверително с Кетрин Кроу, но с никой друг от Рекърд да не споделя интереса си по разследването на Брадшоу. Никой друг, ще рече и секретарката на Едуард Армстед, а мисис Кроу по свое усмотрение вече говори с нея. С други думи, скритата котка на Виктория беше вече изскочила от торбата. Не, Естел Ривкин едва ли би погледнала на това обаждане сериозно. Едва ли би седнала да занимава претрупания си шеф с такава дреболия. Тази мисъл прогони опасенията на Виктория и тя насочи вниманието си към по-незначителни грижи. Опита се да помисли дали изобщо има още нещо, което би могла да направи. Сети се, че може да опита на още едно място.
	При заминаването си Ник й беше препоръчал двама души, към които да се допита при нужда в търсенето си на Марк Брадшоу. Едната беше Кетрин Кроу от Рекърд, и това допитване не доведе до нищо. Другият човек беше мистър Дитмън от Ню Йорк Телеграф. Той се занимава с разследвания и издирвания. Той ще направи всичко за мен и е факир в това отношение — спомни си тя точните думи на Ремзи.
	Да, Дитмън ще бъде последният й опит.
	Телефонът в Плас Атен се беше превърнал в част от самата нея. Сраснала се с него, тя едва при втория опит се добра до Телеграф. Веднага позвъниха до бюрото на Дитмън. Стори й се, че позвъняванията се повториха безброй пъти. Виктория се отчая и се готвеше да окачи обратно слушалката, когато ленив мъжки глас отговори: Мдаа…
	— Мистър Дитмън?
	— Не е. На съседното бюро съм. Той си отиде преди един час. Да му предам нещо?
	— Предпочитам да му се обадя вкъщи.
	— Не знам. Не даваме номера на домашни телефони — прозвуча враждебно мъжкият глас. — По работа ли го търсите или лично?
	— Лично — заяви Виктория меко и любезно. — Аз съм Кити, новата му приятелка. Може би ви е говорил. Той очакваше да му се обадя, но не можах да намеря телефон. Някъде пък съм загубила домашния му номер, не мога да го намеря.
	Гласът от другата страна поомекна.
	— Добре, почакайте секунда само. Молив имате ли?
	— Разбира се.
	— Ендикът, 29970. Записахте ли?
	— Да, да, записах.
	— Ако не го намерите, обадете ми се пак. Аз съм Оузи. Тази вечер съм свободен.
	— Разбира се, ясно.
	Тя окачи слушалката. Голям веселяк се оказа този Оузи.
	И отново — на телефона. От първото набиране успя да се свърже. След този Оузи тя не знаеше какво да очаква, но Дитмън се оказа сериозен човек. Гласът му прозвуча с контролирано леко заекване.
	Тя се представи и опита да обясни, че е приятелка и колежка на Ник Ремзи. Дитмън я прекъсна.
	— Знам за вас — каза той. — Ник ми се обади вчера и ми каза, че може би ще ме потърсите и ме помоли да ви бъда в помощ.
	Виктория почувства приятна тръпка от това, че Ник беше помислил за нея от толкова далече.
	— Вие в Париж ли сте? — попита Дитмън.
	— Да, в хотел Плас Атен.
	— Тогава казвайте направо. Не се охарчвайте повече.
	Наистина беше така, защото Виктория плащаше тези разговори от джоба си. Ако бяха за сметка на Рекърд, щяха по някакъв начин да привлекат вниманието на Армстед или Дайъц.
	— Нужна ми е вашата помощ за едно негласно проучване — каза Виктория. — Нужни ми са възможно най-много и подробни данни за едно лице от медиите. Искам да го намеря и поговоря с него.
	— Името му? — делово запита Дитмън.
	— Марк Брадшоу. Чуждестранен кореспондент на Ню Йорк Рекърд.
	— Нещо друго да ми кажете за него?
	— Това е всичко. Името му нашумя напоследък. Той е авторът на сензационните репортажи на първа страница в Рекърд, като се започне с отвличането на испанския крал…
	— Да, да, знам. И се стигне до убийството на израелския министър-председател. Името му стана доста известно, мис Уестън. И вие все пак не знаете нищо за него?
	— Нищичко. Нужна ми е помощ. С Ню Йорк Рекърд недейте да се главоболите. Освен името му на първа страница, Брадшоу официално не съществува във вестника. Това е съвсем разбираемо.
	— Той очевидно работи неофициално. На лична договореност и хонорар с някой от големците там.
	— На такова мирише. Искам да се добера до него.
	— И се съмнявате, че някой ви пречи да направите това?
	— Допускам такова нещо…
	— Това ли е всичко, което искате да знаете — как да се срещнете с него?
	Виктория се подвоуми.
	— Може би не точно всичко, но в крайна сметка може да се ограничи до това. Чрез вас искам да разбера нещо за Брадшоу, и най-вече как може да се стигне до него. Мислите ли, че бихте могли да ми помогнете?
	— Мога да се опитам.
	— Ник казва, че сте факир в тези работи.
	— Едва ли съм такъв, но което върша, върша го добре. Просто знам къде да гледам и полагам големи усилия.
	Аз имам достъп до всички източници тук и в Париж, до които вие бихте могли да стигнете. В моя опит не ми е убегнало нито едно съществуващо име някъде, та дори и името на никому неизвестния г-н Никой. Марк Брадшоу едва ли е никой, така че, надявам се да открия нещо.
	— Чудесно.
	— Кога ви трябват тези сведения?
	— Веднага.
	— Ясно. Утре?
	— Няма да мръдна от Плас Атен. Ще бъда непрекъснато тук до телефона.
	— Ще ги имате утре вечер — каза Дитмън. — Ще имам нещо готово за вас до шест часа утре — наше време. Възможно е и по-рано. При вас кое време ще бъде?
	— Полунощ.
	— Чакайте към полунощ утре.
	Свършила с телефоните за деня, Виктория се излегна на дивана изтощена.
	Беше обаче обнадеждена. Дитмън й вдъхна искрица надежда и оптимизъм. Ако Карлос не беше отговорен за тероризма, който стана част от нейния живот в тези последни няколко седмици, а тя беше убедена, че той не е, скоро щеше да разбере кой стои зад всичко това и ще може да направи най-грандиозния репортаж в кариерата си. Утре вечер тя може би щеше да знае нещо за Брадшоу, а с него щяха да дойдат и отговорите.
	В хладната и сива парижка утрин на следващия ден Виктория не получи ново назначение от Рекърд и тъй като временно беше преустановила гонитбата на Брадшоу, с радост реши да се заеме с покупки.
	Сутринта тя се качи във взетото под наем червено рено и се отправи към Галери Мег на улица Техеран. Посвети два часа за разглеждане на плакати и литографии. Най-после избра две. Една от Хуан Миро и една от Калде. Искаше да ги изпрати на майка си в Евънстън. Преди да излезе на десния бряг, тя заобиколи с колата си откъм О Троа Картие — модния универсален магазин на булевард Мадлен, където си купи две копринени шалчета и един чудесен пуловер от бяла кашмирска вълна. Усети глад и тръгна към улица Риволи. В един безистен видя книжарница. Прегледа бестселърите на английски език. Едно трилърче, една любовна история и една препечатана класика от Самюел Бътлър, за да се оневини за четенето на другите две. После се качи по дървеното стълбище на ресторантчето за бързи закуски на Смит и си поръча два малки сандвича, порция пиле, печено сирене и горещ чай.
	Към три-четири часа следобед паркира колата в една тясна уличка недалеч от Сен Жермен дьо Пре. Най-напред се насочи към галерията Клод Бернар на улицата на изящните изкуства. След като го разгледа и се полюбува на безбройните маслени картини и скулптурите, които бяха далече от нейните възможности, тя потърси нещо за баща си, което би могла да си позволи. Порови се из накачените плакати и литографии и откри един дяволски забавен цветен плакат от Ботеро. Купи го и се разпореди да бъде изпратен в Джорджтаун.
	Останалата част от следобеда тя прекара в разглеждане на витрините от двете страни на улица Бонапарт, като отдели време за чаша кафе в бирария Лип.
	След това бързо се върна към колата си и оттам в хотела, за да си сложи вечерно облекло. Беше поканена на вечеря със Сид Лукас и съпругата му Одета в апартамента им на улица Техеран. Одета, която Виктория за първи път срещаше, беше естествена и пряма французойка на средна възраст, наследничка на голямо богатство. Апартаментът им беше богато мебелиран. Единственото, което чуждееше в него, беше Сид Лукас. На вечерята бяха поканени още две семейства. Съпругът от едната двойка беше френски издател, който ненавиждаше всичко американско, а съпругата му — набедена поетеса. Другият мъж беше един доста пълничък закачлив унгарец — филмов продуцент, който в продължение на 20 години беше направил безброй сделки, но не и филми. Той непрекъснато цитираше остроумието на Георг Лихтенберг: „Може би след време за тъй наречените средни векове ще говорят, като включват и нашия век“. Жена му, чехкиня по произход, не пропускаше случай да го аплодира. По време на вечерята разговорите бяха сдържани и неискрени. Яденето сервираше млад филипинец в сребърни подноси с безукорно бели ръкавици.
	Ако не беше присъствието на Лукас, Виктория щеше да се чувства съвсем неудобно. Той се държеше свободно и с удоволствие използваше от време на време американски жаргон, с намерение може би да подразни френската изисканост на съпругата си.
	След вечерята той се обърна към Виктория:
	— Получихте ли нова задача?
	— Брадшоу — прошепна му тя. — Издирваме Брадшоу.
	Той я погледна учудено.
	— Но между нас да си остане.
	— Дадено — обеща той.
	Мислите на Виктория бяха изцяло погълнати от проблемите, свързани с Брадшоу и тя почти не взе участие в разговорите след вечерята. Наближаваше часът, когато Хоуи Дитмън вероятно щеше да реши много от тези проблеми.
	В 10,55 кинопродуцентът се извини, че го боли зъб и заедно със съпругата си напусна партито. Виктория използва случая и побърза да си тръгне с тях.
	В стаята си в хотела тя облече пеньоара си и прикова поглед в будилника, който отмерваше скъпоценното време. Часът беше 11,45, но телефонът продължаваше да мълчи. Нервен спазъм сви стомаха й.
	Девет минути преди полунощ телефонът иззвъня.
	Търсеше я Хоуи Дитмън от Ню Йорк.
	— Мис Уестън? Намерих Марк Брадшоу.
	— Чудесно! Къде е той?
	— В Годишния алманах на медиите, страница 54.
	Неразбрала добре, тя промърмори:
	— Аз не мога да…
	Хоуи Дитмън не я остави да се доизкаже.
	— Преди три години едно изтъкнато издателство на справочници, тук в Ню Йорк, Равена Букс, пусна нова разновидност на изданието „Кой кой е“ със списък на имената на всички живи работници в журналистиката, радиото и телевизията с цел пазарен ефект. Това беше първото издание на „Годишния алманах на медиите“ и същевременно последното. Освен малкото екземпляри, закупени от шепа фирми, справочникът нямаше пазарен ефект. В този алманах аз открих името на Марк Брадшоу.
	— Какво пише за него? Къде мога да го намеря? — каза Виктория развълнувано.
	— Не бързайте толкова, почакайте да свърша — опита се да овладее ентусиазма й Дитмън. — Както при всеки в този списък, и Брадшоу има свой адрес и местонахождение. Адресът е пощенската кутия на Таймс Скуеър Стейшън. Аз можех да телеграфирам или да пиша до тази пощенска кутия, но не исках да губя време, защото трябваше да разговарям с вас тази вечер. Опитах се да разбера чий пощенски номер носи тази кутия. Не беше лесно, но открих.
	— Къде може да се намери Брадшоу?
	— Открих, че номерът на кутията е този на Равена Букс.
	— А, той работи за тях и за Рекърд, така ли?
	— Мис Уестън, той не работи за никого — каза Дитмън. — Марк Брадшоу не съществува…
	— Какво?
	— Не ме ли чувате? Марк Брадшоу не съществува. Още щом разбрах на кого е пощенската кутия, ми стана ясно какво става. Говореше се по едно време, че високо реномираната енциклопедия на Апелтон включвала осемдесет и четири несъществуващи, фиктивни личности. Четох някъде също, че в един от нашите известни биографични справочници, не си спомням точно кой, също както и в „Кой кой е“, често вмъквали фалшиви имена с измислени биографии. Казвали, че вършели това, за да откриват опитите на долни типове да си служат с техния справочник, за да изнудват жертви по пощата. Аз се усъмних, че може би по същия начин името на Брадшоу е било вмъкнато в „Годишния алманах на медиите“. Незабавно отидох в Равена Букс. Сварих административния редактор точно когато си тръгваше. Той се поусука малко, не искаше да признае такова нещо, но като го попритиснах призна, че Марк Брадшоу било едно от десетте недействителни имена, измислени и вмъкнати в алманаха, за да послужат като примамка и обект за писма от невменяеми типове, които биха се решили да безпокоят редовно вписаните. Боя се, че истински жив Брадшоу няма. Съжалявам.
	Виктория остана като гръмната. Трудно й беше да говори. Опита се да каже нещо, но не успя. Беше й ясно, че е безсмислено да разисква това с Дитмън.
	— Аз също съжалявам — каза накрая тя. — Благодаря ви за хубавата работа. Сега чуйте къде ще уредим сметката.
	Тя му даде адреса на апартамента си в Ню Йорк и окачи слушалката. Тази нощ нямаше да може да заспи, поне докато всичките тези въпроси щракаха в главата й. Това, което трябваше да направи, беше да потърси отговорите на тези въпроси при някой, който й съчувства и я разбира. Това би било най-доброто средство против безсънието. На тази загадка трябва да се тури край.
	Тя отново седна до телефона. Току-що бе набрала бюрото на Рекърд в Нешънъл Прес Билдинг във Вашингтон. Ник беше там и телефонистката тъкмо ги свързваше.
	— Ало? Ник Ремзи е на телефона.
	Радостта, че чува гласа на Ремзи, успокои Виктория.
	— Ник, Вики съм.
	По гласа му можеше да се съди, че е искрено зарадван.
	— Ей, много се радвам да те чуя. Къде си?
	— В разгулния Париж.
	— И защо не спиш?
	— От мисли. Много се събра на главата ми. Трябва да поговоря с теб. Имам много да ти разказвам…
	— Чакай, нека да кажа аз — прекъсна я той. — Обзорната ти статия за Лурд беше превъзходна, много ми хареса. Предполагам, че си чула какво стана там снощи?
	— Не, какво? Не съм включвала нито радиото, нито телевизора.
	— Почти трагедия. Папата слизал към подземната базилика Сен Пею в Лурд. Огромни тълпи се блъскали наоколо, устремени към него. Светлините изведнъж загаснали. Настанала паника. Благодарение на точните и навременни действия на силната охрана, папата се спасил. Щял да бъде стъпкан и премазан. Лампите най-после светнали и осветили най-малко 40 ранени миряни, някои от които тежко.
	— Но папата не е пострадал, нали?
	— Нали ти казах. Той е бил добре охраняван. И благодарение на това…
	— Ник, бас хващам, че те… бог ги знае кои са… те са прекъснали осветлението и са искали да отвлекат папата, но не са успели.
	— Е, пак се увличаш. Няма никакви данни за такова нещо. Ако е имало такива планове, бъди сигурна, че подзаглавието на Марк Брадшоу щеше да цъфне на първата страница, както обикновено. Щом няма подзаглавие, значи няма и събитие.
	Виктория пое въздух и с досада го изпусна.
	— Ник, това подзаглавие е измама.
	— Не чух добре.
	— Това подзаглавие от Брадшоу на всичките тези сензационни репортажи е лъжа. Аферата със свитъците и всичките други не са негови репортажи. Марк Брадшоу не съществува.
	Линията откъм Вашингтон замлъкна. Най-после Ник проговори.
	— Вики, ама ти какви ги приказваш?
	— От няколко дни се занимавам с този Брадшоу. Потърсих помощта и на твоя приятел Хоуи Дитмън. Спомняш ли си, че ми каза да се обърна към него?
	— Е, и?
	— Аз му възложих едно разследване за Брадшоу и той го направи. Слушай сега какво ми съобщи той преди малко.
	Тя разказа всичко, което Дитмън й беше казал. Включително и признанието на издателя на Годишния алманах на медиите. Каза, че Марк Брадшоу не съществува, че той е една измислица от тяхна страна, за примамка на просителите и изнудвачите.
	— Затова ти се и обаждам. Опитвам се да го проумея и стигам до лудост. Ти какво ще кажеш, Ник?
	Непосредствен отговор не последва. Най-после Ремзи проговори.
	— Не знам, Вики. Струва ми се невероятно.
	— Защо трябва Армстед да приписва авторството на тези статии на човек, който не съществува?
	— Ами как да ти кажа, това не е съвсем неразбираемо — каза Ремзи бавно. — Употребата на измислено име не е нещо необикновено. Издателят може би се страхува от създаването на извънредно популярен кореспондент, за да не го загуби. С едно измислено име човек запазва това, което е създал само за себе си.
	— Добре, де. Но как пък точно името Брадшоу му е дошло на ум? Как е могъл Армстед да се спре на име на човек, който не съществува?
	— Дори и това има своето обяснение — каза Ремзи, търсейки логиката. — Армстед вероятно е чул човек от Годишния алманах на медиите да разказва вицове за фалшивите имена в книгата. Интересна история. Разказал я някой, Армстед я чул и когато му потрябвало фиктивно име, сетил се за това и го употребил. Сложил като подзаглавия на тези сензационни репортажи името Марк Брадшоу.
	— И е знаел през цялото време, че този Брадшоу не съществува и че той не е писал репортажите?
	— Предполагам.
	— Но, Ник, някой е докладвал тези сензации. Някой е писал тези статии. И аз точно това питам. Кой?
	Ремзи отново многозначително замълча.
	Виктория продължи настойчиво.
	— Някой от Рекърд е разбрал за краля на Испания, за Генералния секретар на ООН, за ръкописите от Мъртво море, за израелския премиер, и то преди всички. Кой би могъл да узнае за тези неща? Да знае подробности и да ги съобщи на Рекърд веднага?
	— Вики, недоумявам.
	— Аз пък се сещам. Армстед може би е свързан с някой, който има връзки с терористична група, или пък с човек, който дори е член на такава група. Този някой може би продава сведенията и материалите на Армстед веднага и на самото място. Допускаш ли това?
	— Не! Звучи ми много фантастично.
	— Но това е единственият отговор. Надявах се на теб.
	— Не, поне засега, не! Остави ме да помисля. Точно сега трябва да тичам към Белия дом и да чуя изявленията на Хю Уестън по решението на президента да прибави към срещата в Лондон разискване на план за намаляване на ядрените оръжия.
	— Добре! — каза Виктория разочарована. — Предай поздрави на баща ми.
	— Виж какво, Вики, остави ме да помисля повече по това. — Той явно се мъчеше да я поразвесели. — Ще се опитам скоро да те видя. Не си забравила, нали? Баща ти ще вземе със себе си една малка групичка от журналистите на Белия дом на военния самолет за Лондон. Ще придружим президента, за да отразим срещите му с британския премиер-министър. Това ще стане съвсем скоро. Ще опитам да се измъкна един следобед и ще долетя при теб. Тогава ще поговорим подробно за това. Какво ще кажеш?
	— Но аз не мога да чакам толкова, Ник.
	— А какво ще правиш?
	— Ще продължа неотклонно, докато стигна до решението на този проблем, независимо от това какво би ми донесъл той.

	След 18 успешни попадения на голф и един задушевен обяд, Едуард Армстед се беше върнал в кабинета си, за да изчака поредния насрочен разговор. Разговорът дойде навреме. Продължи 10 минути и вече беше към края си.
	— О’кей, ясно, Гус. Много исках да стане, но не би. Както казва Купър, всичко не може да бъде печелившо. Кажи му от мое име да не съжалява и да не се коси. Следващата задача може да се окаже по-лесна. Кажи му да има готовност.
	Оставяйки телефона, Армстед забеляза Дайъц да се усуква около вратата.
	— Хари, какво те носи насам. Нали поиска да бъдеш свободен днес?
	— Теб чакам. Разбрах, че ще имаш разговор с Пейгъноу и чакам да свършиш.
	Той влезе в кабинета, замислен се отправи към едно от креслата пред бюрото на Армстед и притеснено седна в него.
	— Той каза ли какво се е объркало в Лурд?
	— Било е просто стечение на обстоятелствата. Те изключили светлините и хората им били по местата си, но имало много народ. И тази огромна маса станала неконтролируема. Освен това папата имал голяма охрана. Било много рисковано. И Купър отменил операцията. Този провал хич не ми се нрави и не бих искал в бъдеще да се захващат с нещо, което не биха могли да извършат.
	— Съгласен съм с теб — каза Дайъц.
	Армстед се вгледа в лицето на своя помощник.
	— Нещо май те тревожи, Хари. Какво има?
	— Няколко неща, които исках да споделя.
	— Слушам те.
	— Предполагам, разбрал си, че списание Тайм си навира носа в твоите работи.
	— Брус Хармстън има грижата там. Той даже ги насърчава до известна степен. Няма да открият много.
	— Не знам. Това е игра с огън.
	— Няма да открият — категорично каза Армстед.
	— Добре, щом Брус се е заел с тях, спокоен съм. — Дайъц се поколеба. — Но има и още нещо…
	— Да?
	— Знаеш ли, че новото момиче от репортерите ти, Виктория Уестън, души насам-натам и се опитва да открие нещо за Марк Брадшоу?
	Армстед се ухили.
	— Страхувам се, че няма да открие много.
	— Обаждала се е от Париж на мисис Кроу от личния състав, за да разбере къде би могла да намери Брадшоу.
	Армстед махна с ръка.
	— О, това е съвсем естествено — ревност. Репортажите на толкова сензации бяха измъкнати под носа й. Иска да го намери и да разбере как стават тези неща. А аз и ти много добре знаем, че няма да стигне до него.
	— И все пак… — каза Дайъц — това не ми харесва, шефе. Любопитството й нараства и започва да ме безпокои. Ти беше предвидлив дотук и се справи с всичко. Мисля, че трябва де се откажеш вече… преди да е станало късно.
	— Хари, струва ми се, че излишно се безпокоиш. Не е ли глупаво да се откажа точно когато съм се изкачил на върха?
	— Аз все пак те съветвам да го направиш — каза Дайъц съвсем сериозно.
	Самодоволната усмивка на Армстед секна още преди да чуе сериозното предупреждение на помощника си.
	— Добре, Хари. Ще помисля тази нощ. Ще видим какво ще ни донесе утрото.
	Утрото им донесе списание Тайм.
	Силно развълнуван, Едуард Армстед влезе в кабинета си с екземпляр в ръката. Завари Дайъц да го чака, седнал пред дъбовото бюро. На корицата на Тайм бе нарисуван портрета на Армстед и някаква мъглява фигура в дълбочина — вероятно фигурата на неуловимия Брадшоу. С едър получерен шрифт бе написано: ВСЕМОГЪЩИЯТ В ЖУРНАЛИСТИКАТА.
	Сияещ, Армстед вдигна списанието към Дайъц.
	— Видя ли го, Хари? — радостно избоботи той. — Не е лошо, а?
	Дайъц вдигна списанието от скута си.
	— Имам го, прочетох.
	Продължавайки да се любува на корицата, Армстед отиде до бюрото си.
	— Приличам си, нали?
	— Портретът е доста сполучлив — увери го Дайъц. — Излъчва енергия, бодрост, далновидност.
	Армстед седна във въртящия се стол. С нескрито удоволствие отново се загледа в корицата на списанието.
	— Всемогъщият в журналистиката — прочете той. — Всемогъщ, как ти се струва?
	— То си е така — каза Дайъц.
	Армстед с удивление поклати глава.
	— Дори баща ми не достигна такова нещо.
	— Прочете ли написаното вътре — запита Дайъц.
	— Разбира се. Реално и безпристрастно, стори ми се. Дори Ханна я хареса.
	Дайъц за момент се почуди, но изглежда бързо съобрази.
	— Жена ти я е чела?
	— Искала е да ме опознае жената — дрезгаво се разсмя Армстед. — Та ти казвам, дори тя я хареса. А ти какво ще кажеш, Хари?
	— Внушително, не ще и дума. Може би малко са го пооплескали там за Брадшоу, за това, че се отнасяме към него като към примадона и не даваме никаква информация, защото се страхуваме, че ще ни го вземат… Но като цяло статията е доста внушителна. Вече ни донесе куп телефонни обаждания. — Той взе от бюрото няколко листа. — Донесох някои от по-важните, които помислих, че ще искаш да видиш.
	Армстед пое листчетата.
	— Ще видиш обаждане от Хю Уестън, прессекретаря на президента, в което президентът Колуей те поздравява и те кани на вечеря в Белия дом вечерта преди заминаването му за Лондон.
	Армстед намери телефонното обаждане.
	— Твоето мнение какво е? — попита той Дайъц.
	— Стори ми се, че Уестън иска отговор веднага. На вечерята ще има доста големци от медиите, но ти определено ще бъдеш звездата на вечерта. Аз не знам… ще отидеш ли?
	Армстед възкликна изненадан.
	— Не бих пропуснал това за нищо на света. — Той радостно сложи ръка на списанието. — Ти значи намираш портрета ми внушителен?
	— Много. — Дайъц замълча. — Единствено ме безпокои това, че тя може да доведе до още повече ровения в твоите работи. Помисли ли по това, което ти казах вчера?
	Усмивката изчезна от лицето на боса.
	— Имаш предвид съвета, който ми даде? Да, помислих. — Той се облегна назад в стола и погледна Дайъц право в очите. — Прав си. Реших да се вслушам в съвета ти. Ще се откажа… Но след още един голям удар — най-големият.
	— Шефе, вече се съмнявам в успеха.
	— Ще успеем. Ние сме на върха. Човек като мене не излиза от играта с неуспех като този в Лурд.
	— Но за този неуспех никой не знае.
	— Аз знам, Хари. Аз няма да изляза с хленчене. Ще изляза с нещо, което ще бъде капак на всичко дотук. Искам последното ми дело да бъде един голям успех. — Лицето му се сбърчи в усмивка. — Знам какво правя, Хари. Имай доверие във Всемогъщия.
	Дайъц отстъпи.
	— Както кажеш, шефе.
	Армстед започна делово:
	— Пейгъноу трябва да се е върнал в Париж. Потърси ми го. Искам да уговоря с него още една среща с Купър… в Париж. Утре вечер в Ланкастър.
	Дайъц свъси вежди.
	— Шефе, предупреждавам те. Нашето любопитно момиченце Виктория Уестън е в Париж. Чака назначение. Не ми се ще да те вижда там.
	— Няма такава възможност — каза Армстед пренебрежително. — Аз ще бъда в Ланкастър само една нощ и няма да излизам от хотела. Ако пък толкова те безпокои това момиче, мога да я пратя да чака в Лондон.
	— Най-добре.
	— Но всичко по реда си. Потърси ми Пейгъноу и на излизане кажи на Естер да ми запази място в ранния полет на конкорда утре сутрин. — Той смигна на Дайъц. — Последният, Хари. Обещавам ти.
	Разсъмваше се. Виктория, свита в леглото, дълбоко спеше. Някакъв далечен звук я накара да се размърда. Звукът постепенно се приближаваше. Повдигна натежалите си клепачи и се заслуша. Телефонът до леглото звънеше настойчиво. Тя се опита да се ориентира, опипвайки за слушалката. Намери я. Изпусна я. Отново я вдигна и я приближи до ухото си.
	— Ало!
	— Вики, Ник съм. Знам, че си от ранобудните, но… Май те събудих?
	— Не — излъга тя.
	— Не, ама май да. — Той млъкна. — Господи, виж само колко е часът. Тук е почти полунощ, така че в Париж трябва да се съмва вече.
	— Няма значение, Ник. Теб специално съм готова да чуя по всяко време. Какво има? Нещо ново?
	— Не съвсем. Как да ти кажа… И да, и не. Последният ни разговор нещо не ме задоволи. Не завърши както трябва.
	— Как завърши той? — като че ли все още не можеше да се ориентира.
	— Ти се питаше как Армстед се добира до тези сензации, които приписва на несъществуващия Брадшоу. Аз ти казах, че трябва да помисля по това и че след около седмица ще бъда с президента в Лондон. Казах ти, че ще гледам да се откъсна един следобед и да долетя до Париж, за да поговорим. А ти каза…
	Виктория бе вече съвсем будна.
	— Аз казах, че ще продължа неотклонно, докато стигна до решението на този проблем. Независимо какво ще ми донесе това.
	— Точно за това ти се и обаждам. Докъде стигна и какво прави…?
	— Пазарувах, преяждах, чаках назначение и умувах.
	— Но не си прекратила разследванията си, нали? — настойчиво запита Ремзи.
	— Нищо повече не съм правила — отговори тя. — Спрях в задънена улица някъде по средата и не знам какво да правя.
	— Може би ще мога да ти помогна — каза Ремзи. — Аз доста сериозно обмислих твоята версия.
	— Е, и? — запита тя нетърпеливо.
	— Според твоята версия Армстед има връзка вътре в някоя терористична група. Аз не съм убеден, че това е вярно, но пък не виждам друга възможност. Така че, хайде да тръгнем по твоята следа. Ако нашият шеф се е свързал с банда, мисля, че не може да бъде друга, освен сбирщината на Карлос. Тя е единствената, която е в състояние да извърши тези операции. Знам, че ти няма да се съгласиш.
	— Ник, готова съм с всичко да се съглася. Добре, да речем, че е групата на Карлос. Но не забравяй, че Армстед ни каза, че е докладвал за тази група в Сюрте. Направил е опит да бъдат арестувани и ги е изпуснал.
	— Редом с тази твоя теория има и друга — че Армстед е лъжец. Той не се е опитал да арестува Карлос, защото Карлос е неговият извор и източник на сензации.
	— Слушам те, слушам.
	— Тогава чуй и това. Ако групата на Карлос е обвързана с четвъртата власт — вестникарския бизнес, може би ще мога да ти помогна. Съвсем не е лесна работа, но може би ще успея да те извадя от безизходицата, за да продължиш.
	— И как?
	— Слушай, сега да ти кажа какво ми се случи преди един час. Бях тук в прессградата сам. Бях седнал да пийна…
	— Естествено, как иначе.
	— Обмислях един план. Да взема да опиша всичко, което се случи при отвличането и разпитите ми при Карлос. И започнах да пиша…
	— Значи реши се най-после на това предизвикателство?
	— Не, все още не смея. Нищо подобно. Аз… — в тона му прозвуча някакво неудобство — Хрумна ми да напиша един роман за човека Карлос. Не нещо банално, към което подвежда материалът, а един съвсем нов подход.
	— Това е чудесно, Ник.
	— Но забрави за това засега. Все едно, че не съм ти казвал. Поздравления ще приема само след като стане, и то добре. — Той забързано продължи. — Но да си дойда на думата. За да бъда сигурен в автентичността на такъв роман, реших да запиша и подредя всичките подробности по срещата ми с живия Карлос. И тъкмо бях започнал да пиша, когато се сетих.
	— Какво?
	— Ако си спомняш, след освобождаването ми от Карлос казах на Армстед, че съм чул един от тях да казва, че на следващата сутрин ще се местят другаде. Е, и бях забравил, просто не ми дойде на ум, докато не седнах да пиша, че имаше още нещо, което чух.
	Виктория беше притиснала слушалката до ухото си и напрегнато слушаше.
	— Слушам, продължавай — подтикна го тя.
	— Терористът, който каза, че ще се местят на другата сутрин, каза по-точно „Местим се на номер 10. Засега ще останем там“. Хич не ги беше грижа, че аз слушам, защото бях заведен там с вързани очи и съвсем не знаех в коя част на Париж се намирам.
	— Но ти знаеш. Ти знаеш къде ме бяха отмъкнали.
	— Недалеч от Паради, в един апартамент на улица Мартел 12.
	— Номер 10 имаше ли?
	— Разбира се, следващия вход.
	— Доста трудна и опасна задача, Вики, но си заслужава… Няма ли да бъде логично…
	Тя се развълнува.
	— Би било, определено би било.
	— Не ми се ще да ходиш там. Но ако си решила да продължиш…
	— Ще продължа, Ник.
	— Тогава иди и поразгледай, но не сама. Искам да отидеш с още някой. Сид или друг от службата. Обещай ми това.
	— Ще… ще се опитам да взема някого — каза тя.
	Беше убедена обаче, че никого няма да вземе. Щеше да докаже, че може да извърши нещо важно и сама.
	— Да, направи това — продължи той. — Поразгледай. Знае ли човек? Но не се приближавай много. Не искам да те загубя.
	— Ти си загрижен за мен — попита тя обезумяла от радост.
	Той обаче се въздържа от пряк отговор и добави сериозно.
	— Помни какво ти казах. Твоята цел не е Карлос.
	— Моята цел е много по-голяма — каза тихо тя.
	— Дръж ме в течение — каза Ремзи. — Бон шанс!

	В Париж беше мрачна и дъждовна нощ. В района на Шанз-Елизе животът като че ли беше замрял по домовете.
	Недалеч от главната артерия, великолепно осветен, се намираше хотел „Ланкъстър“. Всички стаи бяха ярко осветени, освен прозорците на един от апартаментите на третия етаж. В спалнята на апартамента Едуард Армстед седеше неподвижно, а Гус Пейгъноу му нахлузваше скиорска маска.
	През прореза за устата Армстед запита:
	— Колко каза, че са дошли от тях?
	— Само Купър и Куикс. Те са главните.
	— Знаят ли за какво е срещата?
	— Не — отговори Пейгъноу. — Реших, че операция от такава величина трябва да бъде представена от вас.
	— Готов съм — каза Армстед.
	Пейгъноу отвори вратата на спалнята и двамата влязоха в малката всекидневна, претрупана със стилни мебели и камина в дъното. Тук беше по-тъмно отколкото в спалнята и отначало Армстед не можа да различи обитателите. Най-после ги зърна, седнали на един диван в дъното.
	Придружен от Пейгъноу, той се приближи към тях и се ръкува и с двамата. След това седна на стола срещу тях.
	— Най-напред искам да ви благодаря за всичко, което направихте — каза Армстед. — Не предполагах, че всичко ще мине така леко.
	— Прощавайте за Лурд — извини се Купър. — Неравенството беше голямо. Реших по-добре фал, отколкото провал.
	— Взели сте правилно решение. Всичките други акции минаха идеално.
	— Въпрос на планиране и организация — каза Купър.
	— Ние се гордеем, че проведохме всичките, без да ни разкрият. Наистина, наложиха се и шест жертви — пет от тяхна страна и една от наша. Такава загуба в тези работи е съвсем дребна. Надяваме се, че парите ви не отидоха напразно.
	— Не се оплаквам — каза Армстед и продължи леко развеселен. — Сигурен съм, че вече сте разбрали защо ви възложих тези операции и какво целях с тях?
	— Сетихме се за някои неща — каза Купър спокойно, — но нас това не ни интересува. В нашия бизнес ние не търсим възможности за изнудване на клиента. Ние смятаме, че сме изпълнили своето и можем да се радваме, че вие сте доволен от извършеното. Платихте ни добре, за което ви благодарим.
	— Всички сме ви благодарни — добави Куикс.
	— Все още не сме привършили. Имам още една работа за вас — каза Армстед. — Още една, последна, преди да си благодарим и да се разделим.
	— Още една последна — каза Купър — прекрасно. Трябва да е много важно, щом идвате лично.
	— Да, наистина е важно. Най-важната от всички досега.
	Армстед бръкна в джоба на сакото си. Извади от там сгънат лист хартия и бавно го разгъна. — Аз съм против писмените поръчения. И никога досега не съм си служил с такива, но това лично написах на машината. Искам всеки аспект от операцията да бъде съвършено ясен. След като го прочетете, ще го скъсам и изгоря. Ето, заповядайте.
	Купър и Куикс зачетоха напечатаното на листа. Армстед хвърли неспокоен поглед към Пейгъноу, след което продължи безмълвно да наблюдава.
	След като прегледаха текста заедно, Купър повторно го прочете сам. Най-после грижливо сгъна листа и го върна на Армстед.
	— Няма да стане. Това не е за нас. Много трудна работа.
	Армстед зачести дишането си.
	— Трябва да го направите. Направихте толкова други.
	— Това е съвсем друго нещо.
	— Предполагам, не възразявате срещу идеята?
	— Боже мой, не. Не ни пука нито за операцията, нито за жертвата. Всичко това до голяма степен ни е безразлично. Причината не е там. Казвам просто, че тази работа е много трудна.
	— Дори ако удвоим сумата? Гарантирам ви десет милиона долара.
	Купър поклати глава.
	— Не става дума за парите. Тук се касае за проблем от технически характер. Ние нямаме средства за такъв вид операция. Не бихме могли да намерим такъв самолет, такъв пилот. Всъщност никой не би могъл… — той се позамисли — освен, разбира се, Карлос. Чувал съм, че той има на разположение такъв човек в Япония. Карлос и неговите хора вероятно биха могли да извършат това. Да, сигурен съм, че той може. Друг обаче — не. Най-малко пък ние.
	Армстед се залови за тази мисъл.
	— Но вие мислите, че Карлос и неговата група биха могли?
	— Уверен съм, че могат. Но няма да искат.
	— Защо да не искат?
	Купър заговори с явна откровеност.
	— Да го кажем така. За нас това е бизнес. Ние сме хора на бизнеса. За нас повечето от операциите са средство за препитание. С Карлос и неговите откачени — случаят е друг. Те не са хора на бизнеса. Те са фанатици. Вашите пари няма да ги съблазнят. Те са политически твари, които служат на каузи. За тях това е нещо като религия. В случая, който вие предлагате, за тях няма никаква „кауза“. Така че не биха намерили причини, за да го извършат.
	Армстед не сваляше вперения си поглед в Купър.
	— Аз мога да им намеря причини за това.
	Изненада и любопитство се изписаха по лицето на бандита.
	— И каква е тази причина?
	Армстед още по-силно се втренчи в него.
	— Мога да помоля вас да отвлечете един човек, за освобождаването на който те ще бъдат готови на всичко. Мога да поискам да отвлечете този човек и условието за неговото освобождаване ще бъде моята свръх важна операция. Аз знам къде се намира сега човекът, който трябва да бъде отвлечен. Ще ви дам десетте милиона, ако го грабнете оттам.
	Купър бе видимо заинтригуван.
	— Да грабнем — кого?
	Армстед преглътна.
	— Карлос — каза той.
	Останалите трима са облещиха към него.
	Армстед отново преглътна.
	— Ще отвлечете и задържите Карлос — повтори той. — Хората му ще направят всичко, което поискам, за да си го вземат. Какво ще кажете?


>	Глава дванадесета

	Карираното пардесю, което Карлос беше си купил преди три години, когато беше пълен, сега му беше доста широко. Той го облече и излезе от номер 10 на улица Мартел. Огледа се набързо наляво и надясно. По улицата нямаше хора, освен една млада жена, която зяпаше по витрините на улица Паради.
	Доволен, Карлос пое свежия следобеден въздух, прочистен от дъжда предната нощ, и се отправи към ситроена, който спокойно отброяваше празните обороти до бордюра. В лимузината беше инсталиран таксиметров апарат, и то много сполучливо — като камуфлаж за такси. Карлос дръпна задната врата и се настани в колата.
	Шофьорът седеше неподвижен като статуя и чакаше нареждане. Беше облечен в балтон. Вълнен шал покриваше врата и долната част на лицето му. Традиционната му шапка беше нахлузена до ушите. Леко покашляше.
	— Като че си понастинал — каза му Карлос.
	Шофьорът кимна в знак на съгласие и отново се изкашля в кърпичката си.
	— Да тръгваме, Жан — разпореди се Карлос. — Летище Дьо Гол. Без бързане и никакви рисковани действия. Имам доста време. Ще имам едно спиране по пътя и формалностите на летището, така че вземи си нещо за четене.
	Шофьорът продължи да кима с глава и да дави кашлицата с кърпичката си в едната ръка. С другата — включи на скорост, изтегли колата от бордюра и пое напред.
	На следващата алея, която водеше към номер 12, шофьорът стисна здраво волана с двете си ръце, зави наляво към тъмния вход и рязко натисна спирачките.
	Карлос полетя напред, опита се да запази равновесие и ревна:
	— А бе, кучи сине, какви ги вършиш?
	При тези думи шофьорът се завъртя и смъкна шала си. Не беше Жан, а някакъв непознат. В протегната назад ръка държеше един „Магнум 357“. Опря дулото на пистолета в челото на Карлос.
	— Нито дума — изкомандва той. — А мръднеш, а си загинал.
	Багажникът на колата широко се отвори и оттам излезе човек, който бързо затвори капака. В това време към него се приближи още един, и двамата нахълтаха в колата от двете страни на изумения Карлос.
	— Какво… — започна Карлос, след като махнаха дулото от челото му, но някакъв парцал запуши устата и носа му. Карлос се опита да се освободи, но силните мъже от двете му страни го притиснаха назад и един от тях поднесе към устата и ноздрите му напоен с етър парцал.
	За секунди съпротивата на Карлос отслабна и, изпаднал в безсъзнание, той склони глава на гърдите на похитителите си. С опитните си ръце другият бързо го обискира и измъкна от джоба му пистолет „Скорпион YZ 61“.
	Двамата събориха Карлос от седалката и го търкулнаха на пода.
	— Карай — извика един от тях.
	Шофьорът пое на заден към улица Мартел. Точно когато включи на първа, за да тръгне напред, един от седналите отзад извика:
	— Чакай, идва Пейгъноу.
	От другата страна на улицата, от засенчения вход на един магазин, към колата тичаше човек. Предната дясна врата широко се отвори и Пейгъноу скочи до шофьора, който натисна клаксона и пое напред.
	Шофьорът запита:
	— Някой от номер 10 видя ли ни?
	— Никой — увери го Пейгъноу и се обърна към двамата отзад.
	— Оная мърша тук ли е?
	— Пресели се в страната на мечтите — каза Куикс.
	Ритна безчувствената човешка маса на пода, вдигна глава и с широка екзалтирана усмивка извика:
	— Ихаа! Това сладурче струва десет милиона зелени гущерчета.
	Увеличавайки скоростта, ситроенът се понесе по Мартел.
	Секунди след това Виктория с едно червено рено тръгна след тях.
	Карлос напълно отвори очи. Главата му се просветли, погледът му се избистри и той видя двама души, надвесени над него. Беше здраво завързан за един стол. Китките на ръцете му бяха завързани отзад, а глезените — пред стола. Езикът му беше надебелял и му бе трудно да говори. С усилие размърда устни.
	— Кои сте вие?
	Погледна в едната посока, после в другата. Намираше се в затъмнена разхвърляна стая и усещаше, че около него имаше още хора. Едва промълви още един въпрос:
	— Къде съм?
	— Няма значение къде сте — каза по-високият от двамата и седна на един стол пред него.
	— Тъй като по всичко изглежда, че ще бъдем заедно за известно време, не е зле да се запознаем. Аз съм Купър. Това е Куикс.
	Гласът на Карлос като че ли се отпуши.
	— Ще си платите за това, мръсни копелета!
	— Тревогите ще сполетят теб, ако не бъдеш сговорчив — отвърна му Купър.
	Очите на Карлос блеснаха.
	— Карлос не се договаря с никого, когато не му е по волята, най-малко пък с отрепки като вас. Или ще ме освободите, или…
	— Или какво?
	— Или ще се погрижа да бъдете изловени до един и нарязани на парчета.
	Купър хвана Карлос за гърлото и притисна палец в адамовата му ябълка. Усети, че Карлос започва да се задушава и го пусна.
	— Виж какво ще ти кажа, дебелоглава тикво, ти няма да се погрижиш за нищо, нито сега, нито когато и да било. Главата ти ще бъде пръсната. А туловището ти във вериги ще се озове на дъното на Сена.
	Купър стана.
	— Не искам да слушам никакви фъшкии от теб. Или ще бъдеш сговорчив, или те няма. Имаш една минута на разположение. Кое от двете?
	Карлос го изгледа леденостудено и най-после повдигна рамене.
	— Какво искате?
	— Твоята група — каза Купър.
	— Вие нещо да не сте мръднали?
	— Твоите хора ни трябват за една операция — каза Купър. — Ние имаме нужда от твоята група, а твоята група има нужда от теб. Наумили сме си една специална операция, но не сме екипирани за такава работа. Твоите хора са. Искаме твоите хора да се заемат с изпълнението. Това са нашите условия. След изпълнението на операцията от твоите хора, веднага те освобождаваме.
	Смъртоносните мълнии отново блеснаха в очите на Карлос и той със стиснати устни промълви:
	— Какво искате да се направи? Аз явно не мога да помогна. Ако искате нещо, отнесете се до моите хора, не до мен.
	Куикс се наведе към него.
	— Към кого да се отнесем?
	— Не знам, към моя помощник може би. В мое отсъствие той единствен може да говори от името на другите. Това е Робърт Джеклин.
	— Къде се намира той — запита Купър. — В свърталището ви на Мартел ли?
	— Не — каза Карлос. — Джеклин е в Истанбул. Урежда работите с Турския народен фронт за освобождение във връзка с една наша работа.
	Куикс му показа билет за турските авиолинии.
	— Вие отивахте на среща с него?
	— Да!
	— Как да се свържем с него в Истанбул? — поинтересува се Купър.
	— Не можете, той няма адрес в Истанбул.
	— Но ти отиваше при него. Къде?
	Карлос се заприсвива. Гримаси разкривиха лицето му.
	— Разхлабете тези идиотски въжета.
	— Като му дойде времето — каза Купър. — Къде трябваше да се срещнеш с Джеклин?
	— В една джамия… Синята джамия, утре в 11 сутринта.
	— Къде в джамията?
	На Карлос не му се искаше да отговори, но изгледа изтезателите си един по един и сведе глава, предаде се.
	— Пред балкона на богомолците.
	— Как да разпознаем Джеклин?
	— Белег от посичане, има белег от дясната си страна — каза Карлос, без да сваля поглед от Купър и Куикс. — Но имайте предвид, че той няма да разговаря с вас.
	— Ще разговаря — каза Купър. — Ще разговаря като види бележката и условията — бележка, написана от теб. Съветвам те да се придържаш към играта, Карлос, ако искаш да доживееш до утре.
	Карлос потисна гнева си. Безизходицата, в която се намираше изглежда започна да му се струва забавна. Нещо като усмивка се появи на лицето му.
	— Мисля, че нямам избор — каза той.
	Купър стана и подаде билетите за турските авиолинии в ръцете на Куикс.
	— Предай тези билети на Гус. Кажи му да е готов за отлитане, щом му предадем бележката. Кажи му също да информира главния за закъснението. — Вдигна глава и погледна часовника си. — Ще може да хване самолета в три часа, ако поразмърда задника си. На всяка цена трябва да замине за Истанбул.
	Преди около час, а може би и по-малко, Виктория стана свидетелка на това, което се разигра на улица Мартел. Застанала на ъгъла, тя видя мъж, облечен в карирано пардесю да излиза от номер 10 и да се качва в едно такси — ситроен, което много й приличаше на колата, с която бяха отвлекли Ник. С единствената разлика, че онази не беше такси. Виктория не можа добре да разпознае човека, който се качи в таксито, но от описанията на Ник и съгласно нейните проучвания, стори й се, че това беше най-търсеният в света терорист — Карлос.
	Тя видя как колата рязко потегли и почти веднага изсвириха спирачките и гумите изсвистяха. Колата хлътна и се загуби в алеята на следващия вход. Малко след това излезе на заден ход, но вече с трима души на задната седалка и почти веднага средният от тях изчезна.
	Виктория се обърна и колкото се може по-нехайно излезе на улица Паради. Изтича към реното си. Кривна по Мартел и видя таксито да завива в следващата пресечка. Решително тръгна след него. Два светофара за щастие й помогнаха да се доближи до таксито на бегълците.
	След дълго и напрегнато преследване стигна левия бряг. Видя ги да завиват от улица Сена по Якоб, да хлътват в алеята на една антикварна книжарница на приземния етаж. Изкушаваше я мисълта да влезе след тях, но се страхуваше да не събуди подозрението им. Продължи по улица Сена и нетърпеливо потърси място за паркиране. Най-после намери едно местенце и остави колата.
	Върна се бързо на Якоб. Реши, че би било твърде дръзко и непредпазливо да навлиза в празната улица, но в крайна сметка рискува и тръгна по нея. Мина небрежно покрай книжарницата и входната алея. От таксито нямаше и помен. На горния етаж забеляза апартаменти, прозорците на които бяха защитени от сиви метални кепенци, пред които имаше боядисани в черно балконски перила.
	Обезпокоена, че могат да я забележат, тя продължи към ъгъла на Якоб и Сена с надеждата, че присъствието й там няма да бие на очи. Постоя около половин час и видя ситроена да излиза от входната алея. Беше й съвсем невъзможно да различи ясно мъжете, седнали на предната седалка, макар да чувстваше, че са изключително важни за нейното разследване.
	Затича се с всички сили към колата, но когато приближи, видя полицай в синя униформа да пише квитанция за глоба.
	Край. Нямаше да може да ги проследи. Вече знаеше обаче къде неизвестните похитители отвлякоха може би самия Карлос. Това малко я поуспокои.
	Реши да се върне на наблюдателния си пост на ъгъла и да не мърда оттам, докато не забележи нещо по-ясно, за да може да даде по-подробно описание на Армстед. Почувства се изведнъж доволна от себе си. Предстоеше и репортажът на годината.

	При пристигането си на летище Йешилкьой в Истанбул, Гус Пейгъноу беше посрещнат от кола, която беше ангажирал предварително. Колата беше малък форд анадол, турско производство, а шофьорът — мустакат мюсюлманин, студент на име Вазиф.
	След като се настани в един удобен апартамент на истанбулския интерхотел Хилтън, Пейгъноу предприе вечерна обиколка из града. Мина по моста Галата над Златния рог към Стария град. След това разгледа джамията Султан Ахмед с официалното име Синята джамия.
	На следващата сутрин, по предварителен план, Пейгъноу отново застана пред внушителния обелиск и още по-впечатляващите минарета на Синята джамия, която датираше от началото на 17 век. Прекоси обширния двор и стигна портичката, която водеше към тераса. Слезе на калдъръмена пътечка и като си проправи път между пресрещащите го амбулантни търговци на пощенски картички и сувенири, стигна до отрупания в зеленина вход на джамията. Вляво от входа забеляза дървена поставка, нещо като етажерка за книги, където посетителите оставяха обувките си. Пейгъноу се подчини на реда. Изхлузи мокасините си и внимателно ги сложи на етажерката. Леко приведен, той мина под навеса и по чорапи влезе вътре.
	Гледката, пред която се изправи, беше нещо непознато за него.
	Вътрешността представляваше огромна многоцветна пещера, дело на човешката ръка. Отгоре стърчеше купол, поддържан от четири дебели вдлъбнати мраморни колони. Навсякъде, от горе до долу и от всички страни, имаше прозорци с цветни стъкла — най-вече сини. Двеста и шестдесет прозореца, беше му казал Вазиф. По целия правоъгълен каменен под имаше ръчно изработени шарени килимчета с различни размери, подарени от разни турски села и държавни глави от целия свят. В силно запрашения въздух владееше някаква мистична атмосфера. Навсякъде молитвено бяха коленичили хора.
	Пейгъноу усети човешки дъх зад себе си. Беше неговият шофьор Вазиф, който неотклонно го следваше.
	— Удивително, а? — каза Вазиф.
	Това напомни на Пейгъноу, че беше дошъл тук не да се удивлява и разглежда забележителности.
	— Къде е балконът на богомолците? — запита той.
	Вазиф посочи вдясно една облицована в мрамор квадратна стаичка без прозорци, отгоре на която имаше перила на балкон.
	— От този балкон ходжата произнася молитвата — обясни той.
	— Благодаря ти — каза Пейгъноу. — Сега трябва да ме оставиш сам. Чакай ме в колата.
	Пейгъноу проследи с поглед шофьора, докато той излезе от джамията, и отново се обърна към миниатюрната конструкция, която крепеше балкона. До самата врата смирено беше коленичила самотна мъжка фигура. Този, който му трябваше, беше пред него. Погледна часовника си — 11.03. Точно.
	Пейгъноу леко запристъпва по наредените килимчета към усамотено коленичилата фигура. Когато се изравни с нея, той също коленичи. Погледна човека до себе си. Беше мъж с вид на копой, с маслинено тъмен цвят на лицето и мазна черна коса. На бузата му имаше синкав белег от посичане.
	Без да губи време, Пейгъноу каза, леко задъхан:
	— Вие сте Робърт Джеклин?
	Изненадан, Джеклин попита предпазливо:
	— Вие кой сте?
	— Идвам от името на Карлос — каза Пейгъноу.
	— Защо?
	— Аз съм изпратен от една група в Париж, която отвлече Карлос. Той е в наши ръце. Можете да си го получите здрав, ако приемете и изпълните нашите условия. Аз дойдох да ви обясня какви са те.
	Дори мускулче не трепна по лицето на Джеклин.
	— Как ще докажете, че говорите истината?
	— Ще ви покажа съобщение от Карлос.
	— Трябва да го видя.
	— Ще го видите и след това ще чуете какво искаме от вас. Ще ви дадем време да се консултирате и договорите с вашите хора в Париж. Ако сте склонен да приемете, ще намерите мен и моя шеф на една маса на терасата на ресторанта в хотел Хилтън — откъм Босфора в два часа утре. Ясно?
	Джеклин се изправи на крака.
	— Ще ми покажете доказателства, че Карлос е задържан при вас. След това ще кажете условията. Добре!
	— Точно така — каза Пейгъноу.
	Минути преди два часа следобед Пейгъноу, следван от Армстед, мина през главната приемна на хотел Хилтън, и през страничното фоайе двамата се отправиха към терасата на ресторанта над Босфора.
	Космата сива перука, удълженият му с кит нос и залепналите дълги мустаци дразнеха Армстед, но беше решен на всичко, за да постигне главната си цел.
	Предстоеше му среща с дясната ръка на Карлос. От него той щеше да разбере дали ще бъде приета операцията. Всичко зависеше от отговора на Джеклин.
	Минаха покрай кулоарите с тоалетните и покрай стените, облицовани със зелени и сини плочки и влязоха в ресторанта. Оберкелнерът се приближи до тях.
	— Предполагам имате резервация от мистър Уолтър Зимбърг за трима души — на терасата — каза Пейгъноу.
	Келнерът погледна списъка на резервациите.
	— Да, на терасата, за трима души. Един от гостите ви вече е тук.
	Масата им бе до перилата с лице към блесналата ивица вода. Спретнато облеченият възнисък мъж с фрапиращ белег на бузата дори не се помръдна, когато Пейгъноу издърпа плетения стол срещу него и го предложи на Армстед.
	— Мистър Робърт Джеклин, мистър Уолтър Зимбърг.
	Джеклин вежливо кимна с глава. Армстед и Пейгъноу седнаха. На карираната в зелено и бяло покривка пред Джеклин имаше бутилка минерална вода Кестана. Той си наля поредната чаша.
	— Надявам се, че не сме ви накарали да чакате много — каза вежливо Армстед.
	— Не — отговори Джеклин. Изгледа Армстед от горе до долу и пренебрежително сви устни. — Дегизировката ви е лоша. Лошо направена. Казвам ви го, за да имате предвид в бъдеще, не че има някакво значение. Мен съвсем не ме интересува кой сте вие.
	Армстед се смути и потърси подходящ отговор, но преди да проговори, до масата се спря келнерът и им раздаде менюто.
	— Може би предпочитате да пийнете нещо като начало?
	Джеклин сложи ръка върху чашата си.
	— За мен това е достатъчно.
	Армстед разгъна менюто и прелисти една-две страници.
	— Имате ли бяло вино? А, ето листът с напитките? Да изпием една бутилка, а, Гус?
	— Защо не? — каза Пейгъноу.
	— Мога да ви препоръчам Чанкая — обади се келнерът.
	— Най-доброто, което имате — каза Армстед. — Тъй и тъй сме тук, да поръчаме нещо за ядене. Как сте тук с бърканите яйца?
	— Мога да ви предложа миш-маш. Яйца с домати, зелени чушки, магданоз и сирене.
	— Добре — съгласи се Армстед.
	— Същото и за мене — каза Пейгъноу.
	— Аз искам крем карамел — каза Джеклин, подавайки му менюто.
	— Не искате ли нещо за аперитив?
	— Не — каза Джеклин.
	Изчакаха келнерът да се отдалечи и Армстед се обърна към Джеклин.
	— Доколкото разбирам, ясно ви е какво става.
	Джеклин кимна с глава.
	— Разбрах доста неща от бележката на Карлос и от вашия приятел тук.
	— Можете ли да го извършите?
	— За нас невъзможни неща няма. Тази задача обаче е малко необикновена.
	Армстед се наежи.
	— Не ви питам за мнението ви, питам ви можете ли да го направите.
	Джеклин отговори съвсем спокойно.
	— Ние искаме да освободим Карлос.
	— Ще изпълните ли операцията?
	— Трябва да го направим. Да, аз говорих с нашите хора в Париж. Те са съгласни. Можем да направим всичко, което искате. Не е проста работа, но можем да се справим. За щастие имаме ключовата фигура за тази работа. Човекът е в Япония. Можем да го наемем чрез японската Червена армия. Той няма да ни откаже, ако цената е приемлива.
	— Цената е Карлос.
	— За нас да, но за този в Япония — не. Него Карлос не го интересува. Той ще иска гарантирана сума. Един милион американски долара, може би. Аз не бих могъл да кажа точно, но той ще се съгласи на участие само ако предложената от него цена се приеме. А без него операцията е невъзможна.
	Без дори да помисли, Армстед веднага каза:
	— Цената е моя грижа.
	И тримата замълчаха, защото един келнер спря с масичка, отрупана с ястия. Сервира им.
	Келнерът се оттегли и отново ги остави сами. Армстед бодна вилицата в чинията си, но тревожните мисли като че ли бяха прогонили апетита му. Джеклин поднови разговора.
	— На този в Япония ще му бъдат необходими няколко дена за специални тренировки — кратко специално обучение.
	— Има ли някакви проблеми по това — запита Армстед.
	— Никакви. Един ден преди операцията той ще бъде доведен от Токио, за да се присъедини към нас, фактически към вас. Най-напред ще настоява да се срещне с вас, за да му покажете доказателства, че възнаграждението му е депозирано в банка на името на жена му. С него ще можете да се срещнете, където пожелаете.
	— Ще се срещнем на мястото, откъдето той ще напусне Съединените щати — каза бързо Армстед.
	Джеклин гребна една лъжичка от крема си.
	— Добре.
	Армстед продължи.
	— Моят приятел тук… — той посочи Пейгъноу — Той ще уреди всичко с вас в Париж. Той се връща в Париж още днес.
	— Аз ще бъда там утре — каза Джеклин. — Мистър Пейгъноу знае как да се свърже с нас по телефона. — Джеклин впери поглед в Армстед. — Промяна в разписанието няма, нали?
	— Една седмица след днес — каза Армстед. — Точността трябва да бъде безупречна.
	— Ще бъде — каза Джеклин, без да сваля очи от Армстед. — С приключване на операцията, сумите ще са платени. А Карлос? Кога ще си получим Карлос?
	— Не повече от час, след като се уверя в успешния резултат — каза Армстед. Мистър Пейгъноу ще позвъни на връзката ви в Париж. Той ще ви каже къде може да потърсите Карлос. После — Армстед произнесе внушително и отчетливо — вие вършите вашата работа, ние вършим нашата.
	Лека усмивка пробягна по лицето на Джеклин.
	— Тероризмът разчита и се уповава на доверие — каза меко той, — даже когато се борим един срещу друг.

	Виктория влезе в службата на парижкото бюро на Ню Йорк Рекърд с четири папки, които бе взела от документацията. Разгъна ги на металната масичка. Намери снимката, която търсеше и се настани удобно, за да я разгледа. Невероятно облекчение се разля по цялото й тяло. Особено по краката.
	Беше късен следобед на четвъртия ден, след този, в който Виктория стана свидетелка на похищението на Карлос. Тя успешно беше проследила похитителите до улица Якоб, но не беше успяла да проследи двама от тях — шофьора и още един, които напуснаха укритието малко след това.
	Оттогава насам Виктория неотклонно следеше какво става там.
	В продължение на три дни тя напускаше наблюдателния си пост на ъгъла на улиците Якоб и Сена само колкото да хапне някоя кифла или сандвич, да вземе един душ или да открадне шест часа сън след полунощ. Днес беше четвъртият ден на това изтощително следене. Тя вече не знаеше какво точно дебне. Първоначалното й намерение тук на улица Мартел, съгласно инструкциите на Ник, беше да изчака някой да излезе от укритието. Някой, когото да проследи и опише, за да потърсят връзка с Ремзи между сензационните репортажи в Рекърд и бандата на Карлос. Неволно бе станала свидетел на похищение на човек, който излизаше от укритието и намерението й коренно се промени. Изгаряше от любопитство кои са похитителите и кой е похитеният. Това й предлагаше материал за най-сензационния репортаж на годината. Той щеше да бъде неин. За досегашните терористични репортажи в момента хич не я беше грижа.
	В четиридневното й дебнене обаче никой не излезе от покритата входна алея до книжарницата, абсолютно никой. Може би, мислеше си тя, те излизат през нощта, докато тя ходи на десния бряг да поспи. Но те трябваше също да спят и най-вероятно е да спяха по същото време. Бдението стана доста трудно. Патрулиращите полицаи и собствениците на околните магазини започваха презрително да поглеждат към нея. Една и съща жена постоянно се върти насам! Може би я считаха вече за разузнавач на някоя банда. Започна да се чувства неудобно. Освен това явната умора от постоянното стоене започна неумолимо да чука в прасците, бедрата, гръбнака и врата й. Чувстваше, че ще припадне.
	Беше вече решила да се откаже и зареже всичко. Сети се обаче, че имаше още нещо, което можеше да направи. През всичкото това време от ъгъла на улиците Мартел и Якоб беше видяла само един човек. Човекът, който беше отвлечен. Човек, който тя със сигурност би могла да разпознае, ако го видеше отново. Предполагаше, че е самият Карлос, но можеше да бъде и член на бандата. Би могла да разбере кой точно беше отвлечен, ако намереше снимки на Карлос. Тя беше виждала някои у Ник, без обаче да им обърне внимание.
	Реши най-после да се откаже от безрезултатното бдене на улица Якоб. Взе реното и по десния бряг дойде в парижкото бюро на Рекърд. И сега пред нея бяха четири папки със снимки на терористи. Взе първата папка и бавно, една по една, запрелиства гланцираните листа. Пред нея беше галерията на световното насилие и престъпност. Снимките бяха подредени като в полицейски регистър. Италианският нелегален революционер Фелтринери с очила като учен и остра брадичка. Водачът на PFLP* — Джордж Хабиш, още по-зловещ и страшен. Тялото на Алдо Моро — залата на олимпийското селище, нашарена с дупки от куршуми. Западногерманската терористка Габриеле Крьохер Тийдеман. Хасан Сааламе от Черния септември. Професор Антонио Негри от Червените бригади, либийският полковник Кадафи. И така нататък, тя продължаваше да рови. Една папка, две папки — нищо познато дотук. В третата папка обаче имаше богато находище — Илич Рамирес Санчес. Познат на обществото и полицията като Карлос. Имаше четири негови снимки. Кръгло лице, привлекателно и приятно. Вид на безгрижен посетител на коктейли и забави, но не и на убиец. И не с лицето на човека, който тя видя да отвличат на улица Мартел. Пета снимка, и… тази й се видя позната. Тъмна коса, буйни вежди, широк нос, месести устни, хлътнали бузи и никаква подпухналост — вече по-слаб и по-закален. Името също беше Карлос. Беше една от последните му снимки.
	[* PFLP — Фронт за освобождение на Палестина. — Б.пр.]
	На нея той беше облечен със станалото му вече широко карирано пардесю, с което тя го видя да излиза от улица Мартел 10. Този беше човекът, когото държат в плен на улица Якоб. Несъмнено, той беше.
	Виктория усети стъпки зад себе си. Завъртя се в стола си и видя Сид Лукас да се взира през рамото й.
	— Какво търсиш, Вики? — запита той. — Мога ли с нещо да ти помогна?
	— А, разглеждам снимките на терористи във фотоархива ти.
	— Виждам, че си намерила Карлос.
	— Да. Ти виждал ли си го?
	Лукас леко се разсмя.
	— Ако това се случеше, цял свят щеше да разбере.
	Виктория премисли какво и доколко да му каже, като избегна погледа му.
	— Сид, какво би… какво… ако попаднеш на него… на някои сведения…?
	— На Карлос? Какви сведения?
	— Като да речем къде се укрива, нещо такова.
	Лукас избоботи.
	— Голямо събитие би било.
	— И какво би направил?
	— Такова нещо просто не би могло да се случи.
	— Но да речем, че се случи — настоя Виктория.
	— Ами ще отида, разбира се, направо във френската полиция.
	— Би отишъл?
	Сид Лукас колебливо свъси вежди и се позамисли.
	— Хм, като имам предвид слабостта на Армстед към сензациите, може би най-напред ще уведомя него. Предполагам това бих направил. — Сви рамене. — Но какви са тези бълнувания? С какво си се захванала пък сега? Още ли си играеш с тези терористични разследвания. Аз, ако бих могъл да помогна, ще…
	Виктория бързо стана и по детски го целуна по едната буза.
	— Ти вече помогна, Сид. Благодаря ти. — Бързо насъбра снимките в папката и ги подаде на шефа на бюрото. — Благодаря ти МНОГО.
	Вече знаеше какво й предстои да направи.
	В спалнята си на хотел Плас Атен Виктория беше събула обувките си, седеше боса на килима и притискаше телефонната слушалка с глава към рамото си. Чакаше връзка.
	Чу от другата страна на линията гласа на Хари Дайъц.
	— А, здравейте, обажда се Виктория Уестън от Париж. Аз всъщност търсех мистър Армстед.
	— Разбрах — каза Дайъц. — В момента не е тук. Отсъстваше от града и току-що се върна. Вероятно почива. Мисля, че аз ще мога да поема разговора и да му предам.
	— Да, можете — каза Виктория. — Имам страшни новини и искам този път сензацията да бъде моя. — Тя си пое дъх. — Карлос — каза бързо тя. — Видях как отвлякоха Карлос.
	Гласът на Дайъц затихна.
	— Терориста Карлос?
	— Преди това аз бях узнала къде се укрива. Излизаше от къщата, когато го грабнаха.
	— Кои го грабнаха? В чии ръце е…?
	— Все още не мога да разбера. Непознати. Друга някаква банда. Никой не знае за това, освен нас. Това е голяма история. Трябва да публикуваме репортажа, преди полицията да разбере.
	— Права си… — Гласът на Дайъц заглъхна и после прозвуча колебливо и неуверено — Но изчакай! Трай си, Вики. Не си казала на никой за това, нали?
	— Разбира се, че не.
	— Не казвай. Най-напред трябва да уведомя мистър Армстед, преди да предприемем нещо. Той може би ще реши…
	— Какво да реши? — Виктория беше нетърпелива.
	— Ами… — затрудни се Дайъц. — Може просто да възникнат още…
	Виктория разбра.
	— Искаш да кажеш да чуем кои са отвлекли Карлос, в чии ръце е? Опитах се да разбера. Мога да продължа усилията си.
	— Да! Нещо такова. Нека предам всичко това на мистър Армстед, да видим какво той ще ни посъветва. Ти си съвсем права, това е чудесна история. Но да не бързаме. Нека най-напред да поговоря с мистър Армстед. Ти имай готовност и чакай. Ще ти се обадя след няколко минути.
	По сънливия глас на шефа си Дайъц разбра, че е събудил Армстед. Беше обаче уверен, че това, което имаше да му каже, е извънредно важно и шефът не би му се сърдил.
	Повикването беше на частния телефон на Армстед, който се намираше в личния му кабинет. Кабинетът бе в надстроеното му жилище на Пето Авеню и винаги беше заключено. Тук той спеше и работеше, след като наследи вестника. Искаше да се избави от безпокойството, което му причиняваше жена му Ханна. Да избяга от тъжните й умолителни погледи. По това време той обикновено беше буден и се готвеше за работа, но вчера и днес сутринта си поспа до късно, за да си почине от пътуването до Турция.
	— Какво има? — попита Армстед сънен.
	— Буден ли си, Ед? — поинтересува се Дайъц, за да му даде време да се опомни. — Не бих те безпокоил, шефе, но е много важно.
	— Буден съм. Какво е станало?
	— Имах телефонен разговор с Париж преди малко. С Виктория Уестън. Доста развълнувана беше. Мисля, че се е натъкнала на голямо събитие. — Дайъц замълча. — Казва, че е видяла да отвличат Карлос.
	Дайъц изчака трясъка на гръмотевицата. Той беше съвсем сигурен, че щеше да бъде гръм небесен.
	— Какво? — ревна Армстед. — Как е могла?
	— Не знам — бързо отговори Дайъц. — Била е свидетелка на отвличането.
	— Знае ли кои са похитителите? — бързо попита Армстед.
	— Не, някакви непознати.
	— Сигурен ли си?
	— Не зная. Ако беше узнала нещо за Купър или нашите отношения с него, не би се обадила.
	— Прав си — съгласи се Армстед. — Значи видяла е, но не знае кой го е извършил?
	— Точно така. Иска незабавно да публикуваме репортажа. Аз поусуках работата и я накарах да почака. Казах и, че трябва да поговоря с теб най-напред и че ти може би ще поискаш от нея още сведения, преди да пуснем сензацията. Тя настоя да продължи да следи мястото на укритието и да разбере в чии ръце е Карлос.
	— По дяволите, тази любопитна кучка… — промърмори Армстед. — Тя може да ни докара големи главоболия. Може да провали цялата ни операция.
	— Това обезпокои и мен. Убедих я да изчака, докато говоря с теб. Обещах й веднага да се обадя след това. Какво да й кажа, шефе?
	Армстед незабавно отговори.
	— Кажи й да си дойде.
	— А за Карлос?
	— Кажи й, че ще намерим човек в Париж, който да наблюдава укритието. Обещай й, че ще пуснем сензационния репортаж с нейното име като подзаглавие. Но на всяка цена я върни тук в Ню Йорк. Кажи й, че искам лично да се срещна с нея. Искам да чуя от нея точно какво е видяла.
	Армстед помълча известно време.
	— А след това… ще видя какво ще правя с нея.
	— Не ми се ще да й даваме повод за съмнение.
	— Не се безпокой, Хари, остави това на мен.


>	Глава тринадесета

	Следващият пациент звънна на звънеца на д-р Шарф. Едуард Армстед се хвана за страничните облегалки на креслото и стана.
	— Времето ми изглежда изтече — промърмори той с нескрито раздразнение.
	Д-р Шарф не се и помръдна. Продължи да седи отпуснат в креслото насреща, преплел пръсти на коремчето си и проснал крака на отоманката пред него.
	— Защо не оставиш аз да кажа кога е изтекло времето ти? — каза той за стотен път. — Говорехме за…
	Армстед обаче закрачи към кушетката, за да си вземе пардесюто. Докторът разбра, че е безсмислено да продължава. Повечето от пациентите, особено по-зависимите, реагираха по същия начин, когато звънецът известяваше края на 50-минутния им сеанс. Армстед не беше изключение. Д-р Шарф дълбоко пое въздух. Това негодувание беше спонтанно и естествено и нито можеше да се промени, нито да се отмени. Пациентите емоционално се сближават със своя психиатър. За тях той постепенно става приятел, което ги кара да негодуват, когато разберат, че след тях идват други пациенти. Това като че ли идва да им напомни, че те плащат за тази близост, че тези сеанси са в крайна сметка един бизнес, а психоаналитикът — бизнесмен, който полага грижи, за да получи привързаност и… пари. Армстед обаче беше особено труден пациент, особено напоследък с нарасналото му самочувствие, непоносимо високомерие и арогантност. Първоначално той дойде тук да търси човешко разбиране и съчувствие, а сега вече идваше за тях като за своя прерогатива, за свое право и привилегия.
	Д-р Шарф веднага стана.
	Приближи се към Армстед, който вече закопчаваше пардесюто си. Почувства, че трябва да го приласкае и утеши някак си.
	— Аз наистина се радвам, че ще отидеш в Белия дом и че ще вечеряш там с президента — каза той. — Честта не е малка, но за теб тя е заслужена. Ще се срещнем непосредствено след това. Искам да разбера как е минало всичко.
	— Аз няма да отида на вечерята — грубо реагира Армстед. — Нямам време за такива глупости. — Забеляза изненадата на лицето на доктора и вече до вратата добави: За какво, по дяволите? — Президентите идват и си отиват. Да разчупиш питката с един от тях не е кой знае какво. Важното е моята работа… аз… непреходното.
	Изчака д-р Шарф да отвори вратата и преди да излезе, рязко кимна с глава.
	— А ти не се безпокой.
	На езика на д-р Шарф бяха думите „По-добре да се успокоиш“ — но премълча. Затвори вратата след него, облегна се и се замисли.
	Армстед го безпокоеше. На този сеанс, на миналия и на по-миналия Армстед все повече и повече показваше симптоми на мегаломания.
	Той определено се намираше в хипоманен стадий с явно настъпващо състояние на маниакална психоза, едно крайно състояние, което би могло да доведе до сериозно нарушение на нормалната преценка за околната среда, за връзката с околния свят.
	Д-р Шарф бавно се върна към креслото си и отново си припомни хронологията в появата на тези симптоми у Армстед. Седмици наред той беше свидетел на хипоманиакалното състояние, когато пациентът му разказваше за взаимоотношенията с жена си, сина си и любовницата си. Беше много чувствителен и ставаше все по-раздразнителен. Не се съобразяваше с нищо и с никого, счита себе си над всички. В тази му грандомания започна да прозира жестокост и насилие. С последното си изказване, че нямал време за президента на Съединените щати, той показа, че се счита и над първия човек на Щатите и изглежда с това сложи край на всичко. В собствените си очи и мисли Армстед беше станал всемогъщ. Д-р Шарф се опита да си спомни откога бе забелязал това — много преди хвалебствената статия в списание Тайм. Тази мания за величие у Армстед бе започнала да се проявява някъде по време на поредицата от сензационни репортажи и най-вече, след като той първи извести на света, че министър-председателят на Израел беше убит.
	Тези прояви явно представляваха психически проблем, който д-р Шарф все още не можеше да проумее докрай. Възможно бе някакво органично заболяване, някакъв фронтално-лобален тумор. В такъв случай ще има нужда от намеса на специалист. Ще е необходим щателен преглед. Да, той би могъл да поговори за това със специалист-невролог. Спомни си обаче, че неотдавна Армстед на няколко пъти беше почувствал световъртежи и беше потърсил помощ при интернист и невролог, и те и двамата му бяха казали, че органически е здрав.
	Д-р Шарф бавно се смъкна в креслото и продължи да обмисля проблема с Армстед. Дотук явно няма нищо органично, това е просто една прогресираща психоза. Не са изключени и скорошни прояви на открити маниакални пристъпи.
	Телефонен звън прекъсна мислите му. Реши, че звънят от информацията, защото те звъняха в промеждутъците между сеансите. Вдигна слушалката. Получено бе съобщение за него „Някаква Ким Несбит се обади, помоли вие да й се обадите, щом се освободите. Каза, че телефонът й ви е известен.“
	Д-р Шарф се замисли и постави обратно слушалката. Беше почти сигурен защо Ким го търси и за какво иска да разговаря с него. Ако причината се окажеше тази, която той предполагаше, предстоеше му „опасен терен“, но пък това можеше да му бъде и от полза.
	Старинният часовник на стената отброяваше последните му свободни пет минути, преди да повика следващия пациент. Отвори бележника си с адресите. Намери номера на телефона и набра Ким Несбит. След няколко позвънявания тя се обади.
	— Ким? Карл Шарф съм. Казаха ми, че си искала да ти се обадя. Отдавна не съм те виждал!
	— Как си, докторе?
	— Отлично, благодаря! А ти как я караш, Ким?
	— Не по-добре от очакваното — последва късо изсмиване. — Ти най-добре знаеш!
	Предположенията му се оказаха верни. Касаеше се за Армстед.
	— Ами… не съм те виждал доста време — каза той. — Ще ми се да вярвам, че си о’кей!
	— То кой ли пък изобщо е о’кей! — каза Ким с лека ирония. Въпреки бодрия й глас той усети скрити недомлъвки. Стори му се все още трезва.
	— Ами, ако има нещо, което аз мога да… — започна той.
	— Нужен ми е съвет по отношение на един наш общ приятел.
	— Ами, ако мога, с удоволствие ще ти помогна.
	— Става дума за Едуард Армстед. Предполагам, че продължаваш сеансите си с него?
	— Как да ти кажа — започна предпазливо Д-р Шарф.
	Последва още едно мимолетно изсмиване от нейна страна.
	— Ако продължава да те посещава, за което съм сигурна, значи си по-добре от мен. При мен той вече идва много по-рядко. От време на време. Когато му скимне. Не чувства особено влечение насам.
	Д-р Шарф реши да се измъкне.
	— Знаеш ли, аз с готовност ще ти помогна с всичко, което мога — каза той — но мисля, че не е съвсем редно аз да се намесвам в интимните ти отношение с Едуард Армстед. Да, вярно е, той е мой пациент, Ким. Това е въпрос на етика — трябва да има дискретност.
	— О, я стига, Карл! — каза тя с пренебрежение. — Неговите тайни мен не ме интересуват. — Аз искам просто да споделя някои неща с човек, на когото мога да се доверя, с човек, който го познава не по-зле от мен. Искам този някой да ми каже как да постъпя! Какво да правя с него!
	Ким млъкна.
	— Знаеш ли, той е болен — проплака тя.
	За д-р Шарф това проникновение дойде съвсем неочаквано. Сега беше моментът да се измъкне от разговора, да намери претекст и да го прекрати. Но се изкушаваше да го продължи. Ако Армстед наистина страда от прогресираща психоза, допълнителните подробности биха били в помощ на д-р Шарф. Алтернативно той ще трябва да се домогва до тях чрез консултации с колега психиатър. Той беше предпазлив и рядко допускаше пряка намеса в недотам ортодоксалните случаи. Този път обаче реши да приеме. Искаше му се да чуе потвърждение на собствената си диагноза от човек, който често в най-различни ситуации е бил с Армстед. Ким не беше лекарка, а негова бивша пациентка, на която той можеше да се довери. И после, тя го беше потърсила. Да продължи да я слуша, без да участва в разговора, би било неетично. И д-р Шарф реши да се хване за последните думи на Ким.
	— Ти значи смяташ, че е болен? Наистина ли мислиш така?
	— А ти нима не мислиш така? Ти би трябвало да знаеш по-добре от мен. Болен е и болестта е в главата му. Страда от фикс идеи. Внушил си е, че светът е негов и че той го ръководи. Интересуват го само властта и силата. Жаждата за власт съвсем го е обзела. Направила го е безчувствен. Такъв е дори в леглото. Ако пък успее да се възбуди, той се просва отгоре ми като труп и мислите му блуждаят бог знае къде. Когато все пак успее да ме има, той го прави като че мен ме няма, като че под него няма човек. Отнася се с мен като към онези надуваеми японски кукли.
	— Съжалявам, Ким!
	— В началото, след смъртта на баща му беше добре. Имаше влечение към мен. Желаеше ме. Сега изглежда не съм му достатъчна, той иска всички в този свят. Иска всички да бъдат негови. Да доминира над всички.
	— Ти ще продължиш ли да се срещаш с него?
	— Ох, не знам — простена в отчаяние Ким. — Вече ми е безразлично — продължи тя, но бързо премисли. — Мисля, че да. Предполагам, че с радост ще го приема, когато се сети да дойде. Та какво друго ми остава! Ако ти имаш предвид друго, кажи ми.
	— Ким, ако някога пожелаеш, ела при мен.
	— Може ли да дойда?
	— Ще се радвам, ако мога да поговоря с теб. Макар че за Едуард Армстед не мога да говоря без негово разрешение.
	— Забрави за това. Благодаря ти за безплатния сеанс.
	— Бих желал да мога да ти помогна, да облекча тази твоя грижа, Ким. Аз не по-малко съм загрижен за него, но мисля, че ти сама трябва да решаваш как да постъпваш с Ед. Да, той наистина, изглежда, е под… голяма депресия, много е напрегнат напоследък. Но, надявам се, с времето това да се оправи. — Докторът замълча. — Мисля, че ще бъде разумно да не му казваш, че сме разговаряли, докато аз не поговоря с него за това идущата седмица.
	— По-добре, недей — жално проплака тя.
	— Ами…
	— Що се отнася до мен, няма да кажа нищо. Имаш честната ми дума.
	— Благодаря ти, Ким! — някак с неудобство каза психоаналитикът. — Довиждане.
	Д-р Шарф сложи обратно слушалката. Диагнозата му беше потвърдена. Поразходи се по опънатото въже на етиката, но не беше без полза. Щеше да предложи отново да започнат по три сеанса седмично. Или поне два. Щеше да препоръча на лекаря на Армстед някои тестове, една щателна обработка. С възможно приложение на литий. Да, това той щеше да предприеме съвсем скоро.

	* * *

	След като излезе от кабинета на д-р Шарф, Армстед седна в лимузината си и се върна в апартамента си на Пето Авеню. Прекара следобеда там в спокойно подреждане на работите си. Към 5 часа вече всичко беше в ред и под контрол.
	Дайъц го беше уверил, че проблемът с Виктория Уестън е бил отстранен. Тя с готовност приела отзоваването и се съгласила да напусне Париж. Много се била зарадвала, че Армстед поискал веднага да я види и да чуе от самата нея подробности по отвличането на Карлос. Веднага след пристигането си на летище Кенеди щяла да отиде направо в Рекърд.
	Уверен, че този пробив в строго секретните му работи с бандата на Карлос е вече запушен, Армстед изцяло се зае с проверката на подготвителните работи за най-големия си удар. Пейгъноу се беше върнал в Париж и Армстед надълго разговаря с него. Карлос продължаваше да бъде скрит заложник. Джеклин изпълняваше всичко, което беше обещал, за да може да освободи своя водач. Членовете на бандата на Карлос бяха от различни страни и се събираха в Бахамските острови или Куба.
	Най-важният от тях, ключовата фигура беше от Токио. Армстед вече знаеше името му — Юзике Мацуда. Той беше приел условията за участие и вече се обучавате. Скоро щеше да се присъедини към другите. Доволен, че голямото събитие беше в процес на изработване и неотклонно, и безпогрешно се приближаваше към апогея си, Армстед реши да попрегледа някои текущи работи във вестника, които чакаха неговата намеса. Вече беше разговарял повече от 2 часа с Мак Алистър и с редакторите на отдели.
	Работният ден свърши и дневната смяна напусна работа. Армстед се почувства по-свободен, но и по-самотен. Хари Дайъц беше още там, но на Армстед му беше писнало от разговори с него. Друг за разговор нямаше. На него му се искаше женска компания — жена, с която да се чувства удобно и приятно. С Ханна това беше невъзможно. Хич не му се искаше да слуша упреците и оплакванията й тази вечер. Беше наредил на секретарката си да й телефонира, че тази вечер е зает и няма да се прибере за вечеря. Оставаше другата и той я уведоми, че ще я посети. В 5 и 10 влезе в апартамента на Ким Несбит.
	Веднага му стана приятно, че за разлика от друг път тя не беше по нощница. Беше облечена в плътно прилепнала червена копринена рокля, която той не беше виждал досега. Изглеждаше спретната. Русата й коса беше пригладена и прибрана отзад, а гримът й бе свеж и хубав. Беше застанала до близкия диван без чаша алкохол в ръката си. Колко забавно би било да я съблече и да я начука. Да я овъргаля и намачка — да се порадва на всеотдайната й покорност, помисли си той. Великодушно отиде при нея и я целуна.
	Отдръпна се встрани и се намръщи. Тя остана безчувствена към целувките му и въпреки лекия парфюм — миришеше на бъчва.
	— Добре ли си? — запита той.
	— Да, защо не? — Думите й някак си се провлякоха и прозвучаха неуверено.
	— Няма ли да ми предложиш нещо за пиене?
	Тя безгрижно махна към барчето.
	— Налей си.
	— Няма ли да ми сервираш ти?
	— О, разбира се.
	Тя се опита да се отдели от дивана, но залитна и се задържа за масата.
	— По-добре налей си сам — каза тя.
	Армстед раздразнено отиде към барчето. Наля си уиски със сода, без да отделя поглед от Ким. Тя пипнешком се приближи до дивана и се стовари върху него.
	Искаше му се да я нахока за това й състояние, но видя, че копринената й рокля се беше набрала високо над коленете й. Млечнобелите й бедра и това между тях възбудиха у него друго желание. Почувства наченки на първата си ерекция тази седмица. Ами ако набързо я награби и си свърши работата, без много да й обръща внимание? В това може би също има някакво удоволствие. Не, не, тя заслужава повече любезност и внимание.
	— Да пийнеш едно силно кафе? — предложи той.
	— Слугинята я няма. — каза тя. — Не, налей ми уиски.
	Той не я желаеше безчувствена, а нямаше време за губене. Отиде към дивана, сложи чашата на масичката за кафе и седна до нея.
	Ким се изправи в седнало положение. Леко разтвори краката си и още по-високо издърпа роклята си, за да открие по-добре бедрата си.
	Със светнали очи проследи ръката му, която с разтворена длан започна да гали бедрото й високо под роклята.
	— Липсваше ми, Ким. — каза той — Искам те. Имам нужда от теб.
	— Не — каза тя.
	— Не чуваш ли? Искам те.
	— А ти не чуваш ли? — изфъфли тя — Не!
	Ръката му трепна и спря. Той би могъл да я подчини, да я застави, но не. Насилствено обладаване не желаеше. Той не познаваше съпротива. Беше отвикнал да му отказват. Тя сама трябваше да му предложи това, което той искаше.
	— Какво е станало? — каза той — Не ме ли желаеш?
	— Желая те — каза Ким и сложи ръката си върху неговата. — Но искам да поговорим.
	Почувства желание да я прикотка. Трябваше някак си да й повдигне духа.
	— Добре — каза той нетърпеливо — да поговорим. Какво си направила днес?
	— Ходих на фризьор. Гледах телевизия. Обърнах някоя и друга чашка.
	Той се опита да се овладее.
	— Не трябва да пиеш толкова.
	— А ти къде беше? — попита тя. — Нямаше те цяла седмица.
	— Бях зает — каза той. — На моите грижи се крепи… (той употреби думите от хвалебствената статия в списание Тайм) цяла империя от медии и комуникации.
	— Трябва да отделяш време и… за мен.
	— Ким, слушай сега. Трябваше да отида в Париж. Бях в Истанбул. Хиляди хора зависят от мен… Чакат от мен.
	— Аз съм една от тях. Би могъл да намериш време. Аз съм самотен човек.
	Тя явно започна да се разкисва. Още малко и щеше да се разциври. Той отново усети втвърдяването между краката си.
	— Както виждаш, намирам. Ето тук съм.
	Протегна отново ръце. Бръкна с едната към гърдите и, а с другата под роклята.
	Тя конвулсивно и рязко се завъртя встрани. Събра сили и успя да се отскубне от ръцете му.
	— Не — каза тя. — Аз не те желая повече. Освен ако…
	— Освен какво? — едва сдържа гнева си той.
	— Освен ако обещаеш да ме имаш както по-рано. Ти вече се отнасяш с мен като към пачавра. Аз съм човек.
	— Ти си това, което кажа аз — ревна той извън себе си. — Ти си едно нищо и само аз мога да кажа какво и как ще бъдеш. Ти за какво се мислиш? Какво си въобразяваш, че се държиш така с мен? Всички в този свят — всеки, който поне малко се чувства човек, личност, зависи от мен, съобразява се с мен. Дори президентът на Съединените щати. Хората узнават какво става в този свят от мен, по мен се ориентират. Те зависят изцяло от мен. Всички те и всичко тяхно лежи на моите плещи.
	Армстед заплашително се надвеси над нея.
	Очите му едва се задържаха в орбитите си.
	— Аз правя новините. A3 СЪМ новините. Аз правя живота в този свят.
	Тя го погледна ужасена.
	— Не, Ед. Не говори така. Това не е вярно. Твоето влияние е огромно, но ти не си…
	Той сграбчи китките на двете й ръце и силно ги стисна.
	— Та ти ли ще ми казваш кой съм и кой не съм? Аз по-добре от теб знам кой съм. Пише го по списанията. Аз съм Всемогъщият.
	— Ти си луд! — простена Ким.
	Той още по-силно стисна китките и изви ръцете й до болка.
	— Как смееш да ме наричаш луд!…
	— Всички казват това — изрева тя. Всички го знаят. Дори д-р Шарф казва, че…
	Усети се и се опита да задържи думите си. Той се надвеси още повече над нея и впери леденостуден поглед в очите й.
	— Д-р Шарф? Ти си била при него?
	— Не… не… не…
	Той вдигна едната си ръка и й зашлеви лицето.
	— Била ли си при него?
	— Не — едва си пое въздух тя.
	Армстед още веднъж стовари ръка върху лицето й.
	— Обадих се по телефона — продължи да се задъхва тя. — Тревожех се за теб… поговорихме.
	— Шарф е разговарял с теб?
	— Раз… разбира се.
	— И какво ти каза? — изрева Армстед.
	Тя силно стисна устни. Разперената му ръка отново се издигна и един-два пъти изплющя по устата й и страната й.
	— Чакай… недей, Ед — проплака тя. — Заради теб го направих… за твое добро му се обадих… говорихме за…
	Армстед понечи да я удари още веднъж, но тя протегна ръката си и отклони удара. Лицето й се обля в кръв и сълзи.
	— Казвай — заповяда й той. — Какво каза той?
	— Той също каза, че си болен. Всъщност аз казах това, той само потвърди. Каза, че си под някакво напрежение, депресия и че той самият е разтревожен, загрижен… Недей, Ед, не ме удряй повече.
	Армстед се изправи. Зловеща усмивка заигра по лицето му.
	— Така значи! Шарф казва, че съм болен, а Несбит — че съм луд.
	— Не, Ед, чуй ме.
	— Психоаналитикът и курвата — каза Армстед. Безспорни и неоценими капацитети, няма що.
	— Чуй ме, Ед — заплака Ким.
	Него обаче вече го нямаше. Тя тъжно погледна през рамо. Армстед беше изскочил от апартамента като фурия.
	Един час по-късно той беше с Дайъц в барчето „Четирите сезона“. Армстед напрегнато и съсредоточено говореше, а Дайъц внимателно слушаше. Накрая запита:
	— Сигурен ли си, шефе, да не би да си го е измислила? Ти вярваш ли, че Шарф наистина е разговарял с нея?
	— Абсолютно. Отдавна подозирам тази мазна невестулка.
	— Мислиш ли, че е казал точно това, което казва тя?
	— В това можеш да бъдеш съвсем сигурен. Ким няма ум за такава хитрост. Тя не би могла да си измисли такова нещо. Цитираше направо негови думи.
	— И какво излиза от цялата тази работа?
	— Излиза това, че Шарф е убеден, че нещо не е в ред. Загрижен е и може да започне да души насам-натам, както прави онова момиче Уестън, а ние не бива да допускаме някой да ни попречи точно сега, когато сме пред прага на най-големия ни удар.
	— Може би си прав, шефе.
	— Прав съм, разбира се. Аз винаги имам верен и точен усет за опасностите. Шарф е една опасност.
	— И какво ще правиш?
	— Ще туря намордник на Шарф, ще го спра, докато е време. Веднага щом излезем тази вечер оттук, искам да намериш човек, който да отиде в кабинета му и да свърши тази работа. Можеш ли?
	— Няма проблеми — каза Дайъц.
	— Намери човек, който да се промъкне в кабинета му нощес — без насилия. Да заличи името ми в бележника, в разните сметководни книги и в картотеката, ако изобщо пази такава. Можеш ли да уредиш това?
	— Ще стане.
	— И искам да ликвидираме с Шарф.
	— Ама как, съвсем?
	— Не! Как, по дяволите. Той има жена, деца. Ще се погрижиш просто да го няма известно време. Може би злополука на улицата утре, като отива на работа.
	— А да, разбира се — съгласи се Дайъц, — това може да се уреди. Злополука. Но за размерите й не бих могъл да гарантирам.
	— Абе, просто колкото да остане за известно време на легло. Обърни внимание и наблегни на това. Плати на твоя човек колкото поиска, но да го направи както трябва. Не се съмнявам, че ти ще уредиш тази работа добре. Винаги съм разчитал на теб, Хари. Аз нещо поогладнях. А ти? Пърженият телешки черен дроб е винаги за предпочитане. Да си поръчаме.
	Едуард Армстед влезе в огромния си елегантен апартамент на десетия етаж на Пето Авеню с надеждата, че жена му Ханна е вече заспала.
	Не му се искаше отново да слуша безкрайните й упреци. Искаше да остане сам в абсолютната безопасност на своя звукоизолиран кабинет. Да седне до викторианската си писалищна маса и да започне машинописния вариант на голямата статия — най-сензационния репортаж в историята на журналистиката.
	Армстед надзърна във всекидневната, после в гостната — нямаше признаци на живот. Остана доволен. Знаеше, че когато Ханна стои до късно, тя обикновено седи в количката си и клюма пред огромния телевизионен екран.
	След това в десет часа отиваше и си лягаше, а сега беше десет и тридесет и пет минути. Доволен, той тръгна по коридор, който отделяше двете спални от личния му кабинет.
	Стъпвайки безшумно по килима в коридора, той забеляза, че вратата на едната спалня — тази на Ханна, беше отворена и лампите светеха.
	Сърцето му се сви. Значи Ханна беше будна и го чакаше. Приближи се бавно към вратата, погледна вътре и замръзна на мястото си — тя беше там, седнала в количката до леглото си. Усети го, обърна към него измършавялото си сбръчкано лице и предизвикателно го изгледа с дълбоко хлътналите си очи.
	— Не си ли легнала? — попита той. — Ти трябва да почиваш.
	— Ти също — отвърна тя. — Чакам те. Къде се забави толкова?
	— Вечеряхме с Хари Дайъц. Имахме един делови разговор.
	— А преди това?
	— В кабинета, разбира се, къде другаде?
	— Излязъл си от кабинета в 5 часа — каза Ханна.
	Армстед изскърца със зъби. Нямаше да бъде лесно.
	Разбрала е някак къде е бил. По-добре да каже. Да я обезоръжи, като й каже истината. Така ще я успокои. Но преди той да заговори, проговори тя.
	— След като си излязъл от кабинета, Едуард, ти си отишъл в апартамента на Ким Несбит.
	Армстед щракна с пръсти.
	— Точно така. Щях да забравя. Наминах да видя дали се е посъвзела.
	— Намина за повече от час.
	— За бога, Ханна, какви ги приказваш? Ким за мен е една роднина. Тя така тежко понесе смъртта на баща ми. Наминавах по някой път да я утешавам.
	— Няколко дузини пъти — каза Ханна жлъчно. — Ама че утешения!
	— А бе, кучко с кучко — викна Армстед, — ти значи си ме шпионирала, следила си ме…
	Ханна присви устни и до болка стисна страничните облегалки на количката.
	— Аз просто знам — извика тя с прегракнал глас. — Има от кого да науча. Знам това и няма да ти позволя да ме унижаваш.
	— Ще правя каквото си искам — последва като изстрел отговорът на Армстед. — И ти с нищо не можеш да ми попречиш.
	— Мога много да направя, стига да поискам. Не забравяй, че баща ми финансира и помогна на твоя баща, когато беше фалирал. Баща ми остави своя дял на мен. Повече от половината от имуществото, с което се разпореждаш, е мое. Мога да го продам и да те разоря…
	Гласът й заглъхна в хрипове.
	— Едуард, не ми се ще да правя нищо такова. Искам само да бъдеш малко по-внимателен, по-човечен.
	— То си е моя работа какво ще бъда и какво няма да бъда — гневно извика Армстед. — Не се изпречвай на пътя ми. Ако още веднъж пратиш някого да ме следи и разбера това, ще съжаляваш, жестоко ще съжаляваш. Запомни това, Ханна, предупреждавам те.
	С тези думи той сграбчи топката на вратата и с трясък я затвори след себе си.
	Спря се, обезумял от ярост, пред дебелата дъбова врата на неговата стая. Извади от джоба си масивния ключ — единствен екземпляр, който само той държеше, и се опита да се овладее и поуспокои. Та нямаше и за какво да бъде неспокоен. Всичко вървеше добре, отлично, освен тези жени. Всичките му неприятности идваха от жените. Най-напред онова младото в Париж, дето се вре навсякъде. След това Ким, кучката му с кучка, седнала да заговорничи с личния му психоаналитик. И сега, тази тук в спалнята — с единия крак в гроба — взела да го следи и заплашва.
	Пъхна сребърния ключ в скрития в ключалката секрет и за миг се спря, за да помисли и прецени това, което Ханна му каза. Тя значи знаеше за посещенията му при Дайъц, за всяко едно от тях. Сигурно се е договорила с някое детективско бюро, което ще рече, че те са го следили и продължават да го следят във всичко и навсякъде. За посещенията му при Ким хич не го беше грижа, но при това положение, те може би са проследили и други негови срещи и общувания. Като тези с Пейгъноу например, макар че за тях специално могат да се намерят оправдателни причини и обяснения. И все пак Ханна със своята ревност и преследвания би могла, без да иска, да му докара големи и опасни неприятности. Особено в следващите няколко дни. Нещо трябва да се предприеме, и то незабавно.
	Той превъртя ключа, бутна с рамо тежката врата и влезе в кабинета. Преди да включи светлините, отново се спря и замисли в тъмнината. Хрумна му, че най-разумно щеше да бъде да се разкае пред Ханна по някакъв начин. Като да речем, той лично да й сервира закуската утре сутринта. Да, това ще направи. Сам ще приготви и сервира закуската на Ханна утре сутринта.
	Оли Мак Алистър, който рядко беше викан в службата и официално в кабинета на своя шеф, влезе неуверено с папка в ръка.
	Армстед леко се поклащаше на въртящия се стол, жадно смъркаше от първата за деня пура и наблюдаваше плахото му приближаване. Напоследък той не се срещаше пряко със своите редактори. Беше предоставил това на Хари Дайъц. Тази нощ Армстед беше работил упорито и дълго по първата чернова на своя шедьовър и спа неспокойно. Стана рано, приготви закуската на Ханна и й я сервира. Ханна едва не се разплака от внимание.
	Закъснението на Дайъц пообезпокои Армстед. Доста неща имаше да се свършат снощи и рано тази сутрин. Резултатите много го интересуваха. Изчака Дайъц повече от час, но той все още не идваше и нетърпението на Армстед се изчерпи. В 10 часа реши да действа по друг начин и да разбере докъде са стигнали тези висящи работи. По вътрешната уредба извика Оли Мак Алистър и поиска да му се донесат разните резюмета на местните новини от градската информационна служба.
	И ето, че прелюбопитният Мак Алистър беше вече пред него с папките в ръце.
	— Седни, седни Оли — посочи му един стол Армстед.
	Мак Алистър приклекна и се присви в палмовото кресло насреща.
	— Вие поискахте само ранните резюмета от градската информационна служба, нали? — попита Мак Алистър, за да се увери, че не е сбъркал.
	— Мен местните новини поначало не ме интересуват — каза Армстед, — но напоследък ги попреглеждам. Нищо радостно обаче. Доста скучничко?
	Мак Алистър веднага зае угодническа позиция.
	— Да, долу по места нищо особено. Големите новини дойдоха отвън… Сензационните репортажи на нашия Брадшоу доминираха над всичко.
	— Ама, разбира се, — каза вестникарският магнат, — но все пак няма да е зле да хвърлим едно око… Дай да погледна.
	Мак Алистър се повдигна леко от стола и подаде папката на Армстед.
	— Тридесетина по-интересни засега. От деветдесет колонки, определени за новините, съм отделил девет за местните новини. Това е на базата на едно първо издание от шестдесет страници.
	— Да видим какво ни се предлага — Армстед разгъна папката на бюрото си и придвижи стола си напред. Започна да прелиства резюмето на градската информация, като си даваше вид, че чете някои от тях. Измъкна един лист.
	— Това тук какво е? А, за онзи самокандидатиращ се за кмет? Не важи според мен.
	— Така е, но той е романист, стори ми се, че може да получи нещо.
	— За бога, Оли, очаква се скоро негова нова книга, това е издателски трик. Отдели му само няколко сантима.
	Прибра листа обратно и продължи да разглежда. Извади друг лист.
	— Човек ухапва куче? Ама че кодош!
	— Това наистина е станало — каза Мак Алистър, очаквайки усмивка. — Свили го веднага, разбира се.
	— Ние пък ще свием новината — каза Армстед, като смачка листа и го хвърли в кошчето. — Нашият вестник не се занимава с откачалки. — Отново запрелиства листата и спря. — Сиамски близнаци в Белвю от бели родители — кавказци. Добре ли са?
	— В цветущо здраве.
	— Сложи го. Това е любопитно нещо. Читателите се интересуват от прищевките на природата.
	— Да, сър.
	Армстед продължи да прелиства и преглежда резюметата на ранните новини, търсейки отговори на безбройните въпроси в подхванатите от него работи. Спря внезапно и вдигна един лист.
	— Какво е това? Психиатър ранен тежко от шофьор, който избягва. Намира се в критично състояние. Откъде е това?
	— Симс, репортерът по дейността на полицията. Тази сутрин го съобщи по телефона. Разсеяният хапльо прекосявал улицата от някакъв паркинг към службата си и една кола изскочила от завоя. Шофьорът вероятно не го забелязал и го фраснал от лявата страна. Отнесъл го на четири метра и го притиснал към една кола в паркинга. Направил го на мекица и избягал.
	— Някакви данни за беглеца?
	— Никой не могъл да го види добре. Непосредствени очевидци нямало. Всичко станало много бързо. Безнадеждна работа.
	Със скрито задоволство Армстед продължи съсредоточено да чете.
	— Д-р Карл Шарф. Не съм чувал такова име. А ти?
	— Не, но смятаме да го попроучим. Бихме могли да направим добър репортаж, ако открием някоя голяма клечка от неговите пациенти.
	Армстед пренебрежително изгрухтя.
	— Абсурд. Загубена работа. Не видя ли къде пише, че е кабинетът му. 36-та след Бродуей. Какъв психиатър е той, щом кабинетът му е в този забутан квартал! Той е г-н Никой и пациентите му ще бъдат същите.
	— Както вече казах, ние можем да проверим.
	— Не си губете времето — каза Армстед. — Това са бабини деветини.
	Той смачка и захвърли листа.
	— Май сте прав, мистър Армстед.
	Армстед набързо прехвърли останалите, звучно затвори папката и стана.
	— Ти май имаш право за местните новини. Не са нищо особено. — Подаде папката на Алистър и добави — Направи каквото можеш, Оли. Благодаря ти.
	Проследи с поглед отговорния си редактор до вратата. Опипа по бюрото за ониксовата си запалка и запали изгасналата си пура.
	Като в сън му се мярна ангелския образ на неговия психоаналитик. Гадно копеле! Дано да не умре. Но дори и да умре, ще бъде заслужено.
	Така или иначе една дупка е запушена. Изтичането е предотвратено. Оставаше още една. С нея той лично щеше да се заеме след обеда.
	Един час след обяд Дайъц подаде глава на вратата.
	— Виктория Уестън е тук. Иска да те види, шефе?
	Армстед му подаде знак с ръка да се приближи. Дайъц влезе и затвори вратата след себе си.
	— Прочетох в резюметата на местните новини за психиатър, който се изпречил на пътя на някакъв шофьор.
	— Аз самият се канех да ти кажа, но се успах. Ще ме извиниш, ама цялата нощ не дремнах все по тая работа.
	— Хубава работа, Хари. Казваше се там, че е в тежко състояние! Колко тежко?
	— Все още не може да се каже. Поинтересувах се в бюрото за някои от последните новини, в това число и тази, разбира се. Според последните сведения Шарф бил все още в безсъзнание. Мозъчно сътресение, счупвания на много места, може би и в гръбнака. Бил още в операционната.
	Армстед разкъса още една пура.
	— Да се надяваме, че ще се размине. Дръж ме в течение. Още веднъж браво. А сега да опитаме с мис Уестън.
	Армстед подреждаше някои бележки по бюрото си, когато въведоха Виктория Уестън.
	— Здравейте, мистър Армстед. Отдавна не сме се виждали.
	Той й посочи стол срещу себе си. Седна и запали пурата си, без да отдели поглед от нея. Тя внимателно сложи чантичката си и шлифера до себе си и седна. Облечена беше очевидно по някаква нова френска мода. Сако от памучно кадифе, бяла дантелена блуза и пола. Беше хубава, но и твърде наперена — прецени Армстед. Стори му се, че няма да бъде много лесно.
	— Как мина полетът от Париж до тук? — запита той.
	— Нормално. Наложи се да хвана късния самолет, а можех да пристигна вчера.
	— Хм, няма значение. Успя да подремнеш, надявам се…
	— О, чувствам се прекрасно във всяко едно отношение — отговори Виктория.
	— Исках да ти кажа, че ние сме много доволни от теб. Дописките ти са превъзходни. Винаги и навреме се озоваваше на мястото на събитието.
	— Боя се, че това не ви беше от голяма полза — каза Виктория. — Новините винаги стигаха до вас преди моите репортажи.
	— Така е винаги, когато информацията е добре организирана, Виктория. Но така или иначе много съм доволен от твоето присъствие там, това е една гаранция при евентуални пропуски и недоглеждания.
	— Мистър Армстед — започна тя.
	„Започва се“, помисли си той, „трудното започва“.
	— … Обезпокои ме едно нещо — продължи Виктория — Това, че ме върнахте тук точно сега. Както казах и на мистър Дайъц, аз попаднах по следите на една голяма сензация, нещо, което сигурно щеше да ви хареса.
	— Ама, разбира се. Ние няма да изоставим тази работа. Реших обаче, че би било добре да поговорим за това с теб лично.
	— Но то би могло да се осуети, да свърши, даже ей сега, докато говорим тук — запротестира тя.
	— Не се безпокой, Виктория. Още щом чух за това, назначих наш човек в Париж да наблюдава мястото. Къде беше? Ъгълът на улиците Сена и Якоб. Не се бой. Наблюдение има. Аз обаче исках да науча повече от теб, от първа ръка, преди да предприемем преследването. Искам да се предпазим от евентуални грешни ходове и да запазим реномето си, което сравнително бързо си извоювахме. Всичките наши сензационни репортажи в крайна сметка винаги се оказаха стопроцентово верни. Ние сме на върха, пред всички. Всички ни завиждат. Не ми се ще да рискувам това надмощие, тази преднина с нещо, в което не съм съвсем сигурен. Това би бил първият ни горчив хап. Така, че…
	— Но, мистър Армстед — прекъсна го тя, — аз бях там. Това стана пред очите ми. Аз видях как отвлякоха Карлос.
	— Така ли? — Армстед изпусна цял облак дим. — Виктория, извини ме, но аз съм стара кримка по тези работи. Ти си все още новичка и недотам опитна. Аз съм присъствал на много процеси за убийства и съм слушал как пет различни свидетели дават пет различни показания и описания на съответното убийство. Мисля, че ме разбираш. Хора сме в края на краищата.
	— Мистър Армстед, повярвайте ми.
	— Аз ти вярвам. Но естественият ми инстинкт за предпазливост ме кара да подхождам внимателно. Точно за това те извиках — да поговорим най-напред. Не ще и дума, че това е материал за челно място, за първата страница и аз трябва да чуя всичко от теб. Да разбера дали наистина си попаднала на такова нещо. Затова, дай от самото начало. Беше на улица Паради и наблюдаваше Мартел…
	— Наблюдавах укритието на Карлос.
	Армстед вдигна ръката с пурата си.
	— Един момент, Виктория. Последните сведения, които ние получихме от Ник Ремзи бяха, че той е чул човек от бандата на Карлос да казва, че щели да се местят. Аз уведомих полицията и те веднага щурмували №12 на Мартел. Карлос и хората му обаче ги нямало там — били се изнесли.
	— А аз открих, че са се преместили в съседния вход.
	— Как разбра това?
	— Ами от… — тя учудено погледна Армстед. — Ама аз мисля, че ви казах. Може пък да съм забравила… Както и да е, след заминаването за Вашингтон Ник се сетил, че е пропуснал да ви каже, просто не се бил сетил за това в момента. След това в един разговор с мен той ми го каза. Този от бандата на Карлос, който споменал за местене, казал, че ще се местят на №10. А аз вече знаех, че до укритието им №12, имаше №10.
	— Браво, много хитро и находчиво от твоя страна, Виктория, но това все още нищо не значи. В Париж има безброй жилища с №10. Терористът може да е имал предвид всеки един от тези номера, във всяка улица.
	— Да, би могъл — съгласи се Виктория — но не е. Той е имал предвид улица Мартел 10, съседния номер. Така поне аз и Ник го изтълкувахме. Защо ще трябва Карлос и хората му да рискуват, да се показват из града, когато могат съвсем незабелязано да се преместят в съседния вход! И както излезе, така са и постъпили.
	— Какво те кара да бъдеш толкова сигурна?
	— Защото видях самия Карлос, водача им. Видях го да излиза от сградата.
	Армстед дълбоко и продължително дръпна от пурата си.
	— Виктория, а откъде знаеш, че е бил Карлос? Някога виждала ли си го, срещала ли си се с него лично?
	— Разбира се, че не съм — отговори Виктория раздразнено. — Но по-рано, когато работехме по терористичния сериал, Ник ми го описа и ми показа негови снимки. Аз бях почти сигурна, че това беше Карлос. След няколко дена реших окончателно да се уверя. Отидох в нашето бюро в Париж, порових се из фотоархива и попаднах на човека, когото отвлякоха.
	— А какво те кара да мислиш, че е бил отвлечен?
	— Защото… — Виктория се позапъна… — Той… той се качи в едно такси и седна в средата на задната седалка като обикновен пътник. Таксито потегли и изведнъж зави и хлътна в съседната входна алея. След секунда само излезе на заден ход и от двете страни на задната седалка седяха двама души, а Карлос не се виждаше. Явно бяха го съборили на пода.
	— Но не видя такова нещо, нали?
	— Не… не видях, но то беше съвсем очебийно.
	Армстед обаче не отстъпи.
	— Може би Карлос е продължавал да седи на задната седалка. Бил се е само преместил в единия край, за да направи място на друг пътник, когото таксито е взело в съседния вход. Не е ли възможно това?
	— Възможно е — съгласи се Виктория — но мисля, че в случая не беше така.
	— Не мислиш, че е било така — повтори Армстед. — А после?
	— Аз изтичах за колата си и проследих таксито по левия бряг до укритието на другата банда — тази, която беше похитила Карлос.
	— Видя ли така наречената от теб друга банда да прибира Карлос в своето укритие?
	— Не… не, не видях. По това време паркирах.
	— Видя ли някакви хора от така наречената друга банда?
	— Да, но не добре. Видях двама души да заминават с таксито. Исках да тръгна след тях, но един полицай ме забави с квитанция за глоба и през това време те изчезнаха.
	— Ако ти покажем снимки на терористи от разните терористични банди, мислиш ли, че би могла да разпознаеш тези двама души?
	— Аз… боя се, че не бих могла. Не видях добре нито единия, нито другия. Изскочиха с колата много бързо.
	— Но продължаваш да мислиш, че Карлос е в ръцете на хора от друга банда? Аз просто не мога да проумея един такъв риск. Кой би се осмелил на такова нещо?
	— Просто недоумявам!
	— Аз също — каза Армстед и продължи в заключение — Може би пък някаква борба между банди за надмощие, за сфера на влияние. Но и в това не съм сигурен. Доста Съмнително. Просто не допускам, че някой би се осмелил да си играе с Карлос. И все пак, някой явно се е осмелил. Така че с тази работа ще се заема и продължа лично аз.
	Виктория енергично възрази.
	— Аз мислех, че ще ме върнете обратно да продължа.
	Армстед остави изгасналата пура в пепелника.
	— Ценя твоята упоритост, Виктория, но мисля, че случаят не си заслужава. Аз ще се погрижа за това в Париж. Ще използваме местен човек. За теб имаме доста работа тук.
	— Не се съмнявам, че има. — Тя стана и взе чантата и шлифера си. — Съжалявам, че… не излезе нищо от…
	— Ако излезе, ти първа ще научиш и ще получиш съответното признание за това. До края на деня си свободна. Утре заповядай на работа.
	— Благодаря Ви, мистър Армстед. Ще намина към бюрото си да видя какво се е натрупало там. След това ще отида в апартамента си. Ще разопаковам багажа си и ще поспя.
	— Може да използваш служебна кола, докато вземеш твоята.
	— Благодаря. Още веднъж ви благодаря.
	Преди да излезе от редакцията, Виктория се отби при бюрото си, за да прегледа пощата, която се беше натрупала след заминаването й за Европа. За петнадесет минути успя да разчисти бюрото си, като напълни кошчето с тъпи писма, заявки за публикации и разни пресрочени съобщения и бележки.
	Свърши и със свито сърце след обезсърчения разговор с Армстед, тръгна по пътечката между бюрата. Сблъска се с Хари Дайъц, който бързаше към кабинета си. Той я хвана, задържа я да не падне и й се извини. Пусна я и се загледа в лицето й.
	— Ей, защо така мрачно, Виктория? Не се ли радваш, че се върна у дома?
	— Ами…
	Дайъц кимна съучастнически с глава.
	— Знам, знам — Армстед ме запозна набързо с вашия разговор. Виж какво, никой от нас не е безгрешен. Но ако наистина има такова нещо, той няма да го остави така. Можеш да разчиташ на него. Ако излезе нещо, той не може да не ти го признае. Аз ти обещавам, че ще поделиш авторството с Брадшоу. А? Какво ще кажеш за това?
	Недочакал още отговора й, Дайъц бързо продължи нататък.
	Тя понесе пародията на въпроса му към асансьора.
	— „Какво ще кажеш за това!?“
	И с влизането в асансьора, дойде и нейният отговор — Шибана работа, мистър Хари Дайъц.
	Излезе от асансьора и се спря във фоайето да размисли по това, което той й беше казал.
	„Можеш да разчиташ на него. Ако излезе нещо, той не може да не ти признае. Обещавам, че ти ще поделиш авторството с Брадшоу.“
	С Брадшоу!? Брадшоу няма. Те добре знаят това. И тя го знае. Но те не знаят, че тя го знае.
	Това направо е една шарлатания. Всичко, което Армстед й каза бяха куп празни приказки. Той просто не искаше да й повярва. Искаше някак си да се отърве от нея.
	Възмущението й от това недостойно отношение към нея вече прерасна в гняв. Армстед и Дайъц се отнесоха към нея като към хлапачка.
	Тя обаче беше човекът, който видя случката там в Париж. Видя всичко със собствените си очи — безпогрешно. Да, беше съвсем уверена в това, което видя. Те, асовете, грешаха, защото нищо не бяха видели. Изведнъж реши да им покаже — да им докаже, че правата е тя.
	Близо до изхода имаше обществен телефон. Беше свободен. Виктория влезе в кабинката, затвори се и потърси кредитната си карта. Извади я и избра международен разговор с Париж.
	Петнадесет минути по-късно телефонът в кабинета на шестия етаж на издателство Армстед, кабинета на Хари Дайъц, призова Дайъц на разговор, който много го разтревожи. Той изслуша тревожно другата страна и каза — Не, не знам нищо за това. Може би шефът е в течение. Чакай така да проверя дали мистър Армстед е тук. Ако е тук, ще те свържа, за да говориш лично с него. Включвам те на изчакване.
	Дайъц натисна стопиращия бутон, стана, приближи се до вътрешната врата към кабинета на главния, почука тревожно и подаде глава. Армстед беше на бюрото си сам. Дайъц бързо влезе в кабинета и се приближи към шефа си. — Шефе, разтвор от…
	Армстед въпросително вдигна глава.
	— Сид Лукас се обажда на моя телефон, от бюрото ни в Париж. Най-добре е ти да говориш с него.
	— Сид Лукас? — Армстед погледна часовника на бюрото си. — По това време! Какво става?
	— По-добре той сам да ти каже — настоя Дайъц, заобиколи бюрото и седна неспокойно отсреща.
	Армстед натисна бутона на конзолата на своя телефон и вдигна слушалката.
	— Сид?
	— Мистър Армстед, не ми се щеше да ви безпокоя, но мистър Дайъц смята, че трябва да се допитам лично до вас.
	— За какво?
	— Виктория Уестън се обади преди десетина минути. Доколкото разбрах, върнала се е в Ню Йорк. Мене ме нямаше, когато се е обадила, но тя е оставила съобщение. Стори ми се, че е много важно, иначе не бих си позволил да ви безпокоя.
	Армстед мигновено се наежи и впери поглед в Дайъц.
	— Слушам те, Сид.
	— Бях в Лион по една работа — каза Лукас — и току-що се върнах тук в Париж. Минах най-напред в бюрото, за да проверя да не би да има нещо неотложно. Прегледах съобщенията и попаднах на едно, което ми се видя доста важно. Беше от Вики Уестън. Помислих, че е още на работа и се обадих там. Не отговори никой и аз помолих да ме прехвърлят на мистър Дайъц. Той пък настоя да говоря с вас.
	— И аз съм насреща — каза Армстед. — Какво те вълнува?
	— Мисля, че по съобщението на Вики вие най-добре можете да ме посъветвате. То е малко неясно. Навярно не е искала да бъде по-подробна по телефона.
	— Какво гласи съобщението? — запита Армстед, при все че много добре знаеше.
	— Пише така: „Предайте на мистър Лукас, че се наложи да напусна Париж по средата на едно голямо събитие. Никой не ми вярва в това, което съм видяла, но то е съвсем вярно. Ако си спомняш, преди два дни аз разгледах снимки на терористи в твоя кабинет и разговаряхме по снимката на главния им. Аз знам къде се намира той сега. Мисля, че ти трябва да се заемеш с това, да продължиш фактически започнатото от мен. След един час ще бъда в апартамента си. След този час можеш да ми позвъниш по всяко време за повече подробности. Виктория Уестън.“ Следва телефонният й номер. — Сид Лукас позамълча. — Тя, разбира се, говори за Карлос. Знае значи къде се укрива. Може би е много важно, а аз все още нямам никакви подробности. Реших, че вие може би ще ми помогнете. В противен случай ще рискувам едно забавяне и ще се помъча да се свържа с нея. Вие знаете ли нещо по това, мистър Армстед?
	Армстед пресилено се изкиска.
	— Сид, съжалявам, че трябва да те разочаровам, но това е само един блъф. Да, аз се видях с мис Уестън днес. Чух от нея всичките тези неща. Обясних й, че се е заблудила. Подвела се е и несъзнателно се опитва да подведе и други хора. Доказах й това и се разбрахме да прекрати с тези работи.
	— Ами защо, по дяволите, ме безпокои? — запита Лукас.
	— Ами, защото и тя, както и всички млади репортери — каза Армстед — иска да се покаже, да се наложи, и то бързо, бързо. Внушила си е, че е видяла човек, който прилича на Карлос, а ние много добре знаем, че Карлос точно сега е в Триполи. Това е. Ти не обръщай внимание на фантазиите й. Гледай си работата. Забрави за това.
	— Добре, мистър Армстед. Благодаря ви. Още веднъж прощавайте за безпокойството. Ами какво да й кажа като й се обадя.
	— Не си прави труд. Няма защо да й се обаждаш. Лягай да спиш.
	— О’кей. Но все пак май трябва да й се обадя, просто от учтивост. Ще трябва да я залъжа с нещо.
	Армстед добави:
	— Както намериш за добре, Сид. Щом държиш да бъдеш учтив, обади й се, но така или иначе знай, че тази работа е блъф.
	Армстед сложи обратно слушалката и Дайъц, ужасен, веднага се надвеси над бюрото към него.
	— Не му давайте да й се обажда, шефе. Боже мой, тя сигурно ще го накара да се намеси, и той може да изпрати полиция в укритието на улица Якоб. Ще открият и Карлос, и Купър, цялата банда, и нас. По-добре…
	— Спокойно, Хари — каза Армстед. — Виктория Уестън няма да разговаря с Лукас нито тази, нито която и да е друга вечер.
	— Как така? Защо?
	— Хари — каза Армстед с усмивка на уста. — Тя ще умре. И затова ще се погрижиш ти. Още сега. Незабавно.


>	Глава четиринадесета

	След телефонния разговор с Париж, Виктория отиде в гаража на издателството, за да вземе една служебна кола. Единствената свободна беше на естакадата за гресиране, и Виктория трябваше да почака половин час. Седна във форда, излезе от гаража и се сля в претоварения трафик на Парк Авеню.
	Нетърпелива, побърза да се прибере в апартамента си да не пропусне разговора със Сид Лукас. Беше уверена, че той веднага ще се обади, като се върне в Париж и намери съобщението. Сид не би устоял на възможността за един сензационен репортаж за Карлос. Той сигурно щеше да й се обади и тя трябваше да чака. Беше готова на всичко, само и само да натрие носовете на тези тъпаци Армстед и Дайъц. Да им докаже, че не е глупачка, че не стои по-долу от тях и че е дори много по-хитра от тях.
	Движението беше толкова трудно, че тя често се принуждаваше да спира. Времето не изчакваше. Отново се замисли по разговорите й с Армстед и Дайъц. Гневът и обидата от тяхното отношение я заглозгаха с нова сила.
	Безочие и наглост. Да я залъгват, че щели да се заемат с Карлос? А този пък Дайъц да се лигави, че Брадшоу щял да направи това, щял да направи онова. Брадшоу? Да й говори Дайъц за Брадшоу, да я залъгва, че има такъв и че той им пише всичките репортажи, когато тя съвсем сигурно беше разбрала… че…
	И изведнъж разбра — сети се.
	Цялата настръхна и стисна здраво волана. Невероятните отговори на въпросите, които я вълнуваха през тези седмици, заваляха един през друг. Като светкавици проблясваха и осветиха от дълго време скритото в тъмнината.
	В тези шеметни моменти на откровение Виктория прозря цялата истина. Беше твърде ужасяващо, за да бъде истина, но беше вярно, друга истина не можеше да има. Това беше единственият отговор на безбройните й въпроси. — Кой беше Марк Брадшоу? Защо тя и Ник винаги предварително бяха изпращани да правят обзорни репортажи за местата, където впоследствие се проявяваше тероризъм. Как Рекърд е получавал тези сензационни репортажи — за похищението на испанския крал, на секретаря на ООН, за грабежа на Музея на кумранските ръкописи и убийството на израелския министър-председател, за неуспялото отвличане на папата в Лурд. Защо за Карлос не се предприе нищо, и защо тя внезапно беше отзована от Париж и върната в Ню Йорк?
	Всичко това можеше да се обясни само с едно — че… тя още по-здраво стисна волана, измъкна се от колоната и с разтуптяно сърце спря до бордюра… че… Едуард Армстед стои зад всичко това. Че той самият е организатор на своя собствена терористична банда, че той самият е Брадшоу и че той лично и тайно бълва тези сензации и увеличава тиража си. Само Армстед е, не може да бъде друг. Невероятно, но друго обяснение нямаше.
	Логиката беше с нея и вярата беше с нея, но не и доказателствата. Как да го докаже. Ако беше криминален репортер, тя щеше да знае как да постъпи. И изведнъж се сети, че ако тя не е, има друг, който е. И тя трябва да се обърне към него.
	Трябва да се свърже с Ник Ремзи колкото се може по-скоро.
	Оттегли се от тротоара, отново се вля в движението и разтреперана от напрежение се заоглежда за обществен телефон.
	Беше трудно едновременно да се намери и паркинг, и обществен телефон, и Виктория помисли да отиде в своя апартамент на 73-та улица. Сети се обаче, че това ще стане бавно и така може да изпусне Ник, което точно сега хич не й се искаше да става. Спомни си, че наблизо имаше телефонни кабини и се заоглежда за свободно място за паркиране. Излезе от Парк Авеню, прекоси Петото и си проби път към Рокфелер Плас. Спря пред сградата на Ен Би Си. Остави форда си и, като бутна в ръката на портиера щедро бакшишче, изтича вътре към най-близката телефонна кабина.
	За минути успя да се свърже с бюрото на Ню Йорк Рекърд във Вашингтон.
	Ник Ремзи все още беше на работа.
	— Имаш ли време и възможност да поговорим — поинтересува се Виктория.
	— За теб винаги — каза той. — Тъкмо съм седнал да скърпя един обзорен репортаж за конференцията на президента в Лондон.
	— Слушай ме добре, Ник…
	— Ей, ей, какво е станало? Нещо много си развълнувана.
	— Развълнувана съм не, ами ще се пръсна… В Ню Йорк съм…
	— А! Че как така? Помислих, че се обаждаш от Париж! Какво е станало там?
	Тя се опита да говори и обясни колкото се може по-бързо.
	— Ник, след разговора с теб опитах и се добрах до Карлос. Видях как хора от друга банда го отвлякоха.
	— А? Наистина ли видя това? Кому е притрябвало… И кой би се осмелил?
	— Не знам! Докладвах за това на Дайъц, и веднага ми беше наредено да се върна в Ню Йорк, за да разкажа това на Армстед. Така и направих. Той не ми повярва, но обеща лично да се заеме със случая и че ако всичко се потвърди, аз ще разделя авторството с Марк Брадшоу.
	— С Брадшоу? Но той нали не…
	— Да! Да. Ти знаеш, и аз знам, но Армстед не знае, че ние знаем. Точно това ме доведе и насочи по следата. Как съм могла да бъда толкова сляпа досега? Всичко това е било под самия ми нос. Всичката тази неоспорима истина. Кой стои зад вълната терористични нападения напоследък, кой пише тези сензационни статии за Рекърда…
	— Слушам — обади се Ник от другата страна.
	В гласа му прозвуча огромно внимание и загриженост. Тя се опита да си го представи — да го види на другия край на линията — с притисната до ухото слушалка, трезвен, сериозен и внимателно заслушан.
	— Продължавай, Вики — добави той.
	Това я въодушеви и тя продължи. Разказа му набързо всичко, което се беше насъбрало в главата й. Не пропусна нищо, и сега, докато говореше, увереността все повече нарастваше. Ремзи нито веднъж не се опита да я прекъсне или да й противоречи. С огромно внимание изслуша версията й. Най-после тя свърши и зачака отговора му.
	— Това е, Ник — каза тя в заключение. — Това е всичко.
	Последва кратко мълчание.
	— Едуард Армстед — продължи Ник най-после. — Значи ти мислиш, че е той?
	— Аз не мисля, аз съм сигурна, че е Армстед.
	— Ами ако не е? Защо… той ще върши всичко това? Та той има парите едва ли не на целия свят!
	— Но няма признанието, или по-точно, нямаше го, когато пое вестника от баща си. Ти сам ми каза веднъж. Той иска да се докаже, да бъде личност. Жаден е за власт. И струва ми се… че не е много в ред — че е превъртял нещо.
	— Възможно е — каза Ремзи, — но мен лично малко ме съмнява. Може пък да не е. Ти си изработила тази версия и вероятно имаш основание. Но има много странности в нея. Армстед да се договаря с престъпници, наема терористи и извършва престъпления — убийства и прочие. Това е просто невъзможно.
	— Всичко е възможно, Ник, всичко. Здравата логика води към това. Логиката не можеш да оспориш. Друго обяснение няма.
	— Да, права си, по-логично от това и аз не виждам — съгласи се Ремзи.
	— Добре, да предположим, че всичко това е вярно. Ти какво можеш да направиш? Какво можеш да направиш без доказателства?
	— Мога да отида в полицията и да ги накарам да разследват случая.
	— И те ще те хванат за ухото и ще те изхвърлят. Много добре знаеш това.
	— Знам — простена Виктория безпомощно — Тук наистина са нужни доказателства. Та нали за това се обаждам. Имам нужда от помощ. Ти може би ще ми предложиш нещо! Какво би направил ти, ако беше на мое място?
	Ремзи напрегнато слушаше.
	— Първото нещо, което бих направил е да внимавам, да действам предпазливо, да преценявам всяка своя стъпка. Защото ако що-годе си се доближила до истината, Вики, знай, че те грози опасност. Всеки миг може да стъпиш върху мина. Ако Армстед наистина е замесен, ти вече си белязана като негова заплаха. Той затова може би те е върнал в Ню Йорк. Ако упорстваш и стигнеш твърде близо до него, той ще бъде принуден да… да те ликвидира.
	— Уместно предупреждение! Благодаря ти — каза Виктория, — но не чух следващия ход. Ако беше на мое място, какво би направил по-нататък?
	— Хм… — Той промърмори нещо, което заглъхна по линията. — Доказателства, нужни са доказателства. А аз почти не виждам как можеш да стигнеш до такива. Все пак има два източника, и двата приближени до Армстед, и по мои предположения, несвързани с него с особена любов. Единият е жена му, Ханна. Тя от години не живее добре с него, особено последните една-две. Познаваш ли я?
	— Слушала съм за нея.
	— Другият източник е Ким Несбит. Това име говори ли ти нещо?
	— Съвсем слабо. Мисля, че беше актриса в Бродуей, нещо като певица и любовница на Езра Джей Армстед.
	— Това ли е всичко, което знаеш за нея?
	— Всичко.
	— Сега тя е любовница на Едуард Армстед. Той я наследи от баща си.
	— Ти кодошиш ли се, Ник?
	— Не е зле да ми повярваш. Ким нещо не е в добра форма. Чух, че Армстед се отнасял с нея отвратително. Така се говори. Не знам чувствата й към него какви са точно сега. Може все още да държи на него. Може и да е станала враждебна и отмъстителна. Ако ти се усмихне щастието, можеш да попаднеш на богати залежи — да намериш златната жила.
	— Ако не ми се усмихне?
	— Тя може да разкаже на Армстед за това, което вършиш.
	— Ще си опитам късмета. Значи трябва да ги потърся.
	— Аз имам адреса на Ханна. Също и адреса на Ким.
	— Ти откъде знаеш всичко това? — попита Виктория.
	— Аз съм криминален репортер, не забравяй. И във всяка своя работа, като правило, най-напред разследвам и проучвам шефа си.
	— Добре, добре. Казвай адресите.
	Той ги продиктува и тя ги записа.
	— Препоръчвам ти да започнеш с Ким — каза той.
	— Точно това и мисля да направя. Благодаря, Ник… Липсваш ми!
	— Ти на мен също. Ще ми се да съм там, за да ти помогна. Но знаеш, че вдругиден заминавам за Лондон. Ако ти потрябвам, търси ме в хотел Атина. Но най-добре е, ако спешно ти потрябва помощ или съвет, обади се в Белия дом и търси Сай Розен Блум. Той е щатен служител при президента. Помощник в Уест Уинг. Той ще бъде тук. Той и баща ти са в много добри отношения. Сай е мой близък приятел. Бяхме съкафезници в колежа.
	— Сай Розен Блум. Ще запомня. Ти ще му кажеш ли за какво става дума?
	— Не, това не. Поне засега. Той обаче знае за теб, че сме работили заедно. Ако, разбира се, играта загрубее и бъдеш притисната до стената… ако почувстваш нужда от съвет и помощ, от човек, който да ти подаде ръка… можеш да му разкажеш всичко, с подробности. Старай се винаги обаче най-напред да се договаряш с мен.
	— Добре, приятно пътуване, Ник.
	— Остави моето пътуване. Грижата сега си ми ти. Трябва много да внимаваш.
	— Много.
	— Кога ще се захванеш с доказателствата?
	— Тази вечер, Ник. Точно след една минута започвам.
	Две изненади очакваха Виктория, след като натисна звънеца на вратата на апартамента на Ким Несбит.
	Първата беше, че Ким Несбит, явно погледнала през ключалката, лично отвори вратата. А другата, че Ким се оказа съвсем млада. Виктория очакваше да види много по-възрастна жена. Та нали е била любовница и на бащата на Армстед. Но в неосветеното антре, в своето ориенталско кимоно, пижама и с дългата си коса, която съвсем наподобяваше тази на Виктория, тя изглеждаше като момиченце.
	— Портиерът долу ми се обади и ми каза, че сте от вестника, — каза Ким.
	— Да, от вестника съм — каза Виктория.
	— Какво искате от мен?
	— Бих желала да поговоря с вас, ако е възможно.
	Ким Несбит продължи с подозрение:
	— За какво?
	Виктория се позатрудни, но реши, че трябва да бъде пряма.
	— Доколкото знам, вие сте приятелка на мистър Армстед.
	— Приятелка, ха. Хм, може би съм. И какво от това?
	Още от самото начало Виктория разбра, че Ким е пияна.
	— Помислих, че бихме могли да поговорим за него.
	— Това не е интервю, нали?
	— Не, нещо съвсем лично. — Виктория побърза да каже — става дума за нещо, за което искам да поговоря с вас лично и насаме.
	Ким я погледна от горе до долу.
	— Да не би Ед да ви е чупил?
	— О, боже господи, не. Няма такова нещо.
	— Добре — процеди през зъби Ким неохотно. — Влезте и казвайте.
	Виктория мина покрай Ким и от тъмното антре влезе в ярко осветена всекидневна. Вървейки след нея Ким каза:
	— Седнете където намерите за добре. Да ви налея нещо за пиене?
	Виктория поклати глава.
	— Не, благодаря.
	Имаше три зелени дивана с разхвърляни по тях възглавници. Виктория избра този вляво от нея. Ким отиде до барчето, взе недопитата си чаша и отново се върна при нея. Виктория явно забеляза, че походката на тази жена беше нестабилна и че на ярката светлина изглеждаше доста по-възрастна. Беше разчорлена и по лицето й имаше бръчки на разочарование.
	Ким седна на средния диван, бавно отпи от чашата си и я сложи на масичката за кафе.
	— Какво ви интересува по отношение на Ед Армстед? — попита тя. — Какво искате да знаете и защо?
	Виктория неспокойно заопипва чантичката си.
	— Не знам как точно да започна.
	— Просто започнете — насърчи я Ким.
	— Както вече знаете, аз работя за Едуард Армстед. Една от новите съм в Рекърд. Аз и още един репортер бяхме изпратени от него в Европа за разни разследвания и проучвания по съвременния тероризъм и някои други събития. През това време, а и напоследък, станаха много неща, които ме разтревожиха.
	— Разтревожиха ви? Защо?
	— За самия мистър Армстед. Аз… аз не знам точно как да се изразя. Искам да бъда откровена с вас, но малко се страхувам. Страхувам се, че можете да кажете на мистър Армстед това, което се налага да ви кажа.
	— И че той ще ви уволни.
	— Нещо такова.
	— Аз не знам какво имате предвид, нито пък знам дали ще мога да ви помогна, но можете да бъдете сигурна в едно. Можете да бъдете откровена и открита докрай. Няма да му кажа нищо, не се безпокойте. Да му казвам? Аз с този мръсник вече не говоря. Не мога да го понасям… — Тя взе чашата и отпи една глътка. — Какво ви е сторил този мръсник? Е, кажете?
	— Нищо. На мен лично, нищо. Но ме плаши това, което той прави и може да направи на други хора.
	Ким изглежда не я разбра.
	— На жена си и на мен например. Изостави ни като ненужни вещи. Отнася се с нас като с досадни животни. Той е едно мръсно долно копеле. Повече от хората не знаят това, но той наистина е едно долно копеле.
	— Това чувам за пръв път — каза Виктория. — Аз имам предвид това, което той върши спрямо хората от целия свят. Вредите, които нанася на всички хора. Имам предвид интереса му към тероризма. Той изглежда се е сдружил с терористи. Толерира и дори вдъхновява някои техни деяния. Познава основно всяка терористична операция, изглежда, че описва тези операции в самото им развитие — на самото място. Той първи отбелязва тези събития. Той ме кара да мисля, че е свързан някак си с терористи.
	Виктория се оказа по-пряма, отколкото дори предполагаше и възнамеряваше, но нещо й подсказваше, че може да се довери на тази жена и се почувства облекчена, че изложи всичко това пред нея. Почака отговор от Ким.
	Ким допи питието си.
	— Терорист — смотолеви Ким едва чуто. — Мислите, че той има нещо общо с тях?
	— Това искам да разбера. Вас питам за това, мис Несбит.
	Ким се загледа в празната си чаша.
	— Сила, власт — каза тя. — Той обича това. Заради властта той може да мине и през трупове.
	— Сигурна ли сте в това?
	— За силата и властта би направил всичко.
	— Като например?
	— За власт той би убил.
	Виктория помисли, че Ким е вече много пияна и не се усеща какво говори.
	— Можете ли да докажете това? — запита Виктория.
	Ким се замисли.
	— Мога да ви кажа много… промърмори тя и вдигна глава… но няма да го направя.
	— Няма?
	— Не мога. — С голямо усилие тя се изправи на крака. — По-добре си вървете.
	Залитайки, тя се отправи към барчето, за да си налее поредната чаша. Виктория бързо се приближи към нея.
	— Ако не се чувствате добре, можем да поговорим друг път.
	Ким остави чашата си на барчето.
	— Друг път, да. Отивам да полегна.
	Виктория набързо надраска нещо в бележника си, откъсна листчето и го тикна в ръката на Ким.
	— Тук е адресът ми и телефонният ми номер — каза Виктория. — Там съм почти всяка вечер. — Опита се да привлече вниманието й. — Надявам се, че ще помислите по това, което ви казах и ще ме потърсите.
	— Може би — каза Ким. — Довиждане!
	Виктория влезе в луксозното предверие на блока на Армстед и отиде направо към униформения портиер, седнал до масата. Трябваше да се увери, че Армстед не е в апартамента.
	— Мистър Армстед прибра ли се вече? — запита тя, като извади от червения си портфейл служебния си пропуск и го показа. — Аз работя в Рекърд.
	— Още го няма. Мистър Армстед не се е върнал още.
	— Аз всъщност идвам при мисис Армстед. Тя тук ли е?
	— Тя винаги е тук. — Портиерът пресегна за телефона — За кого да съобщя?
	— Мис Уестън, работя за Рекърд, вестника на мистър Армстед. Кажете… й, че имам нещо да й съобщя.
	Портиерът позвъни, повтори казаното от Виктория, изслуша отговора, кимна с глава и окачи слушалката.
	— О’кей, мис Уестън, качете се в надстройката.
	Виктория се изкачи с мисълта и надеждата, че Ханна Армстед ще бъде човекът, който ще й помогне да намери и разкрие истината. Разговорът с Дайъц и Несбит се оказа безрезултатен. Тя вероятно беше под въздействието на силна алкохолна отрова и не разбра нищо от това, което Виктория й каза. Ким явно беше враждебно настроена към своя любовник, но я беше страх да даде каквато и да е информация. Беше или премного предпазлива, или премного пияна. Виктория се надяваше, че с Ханна няма да бъде така. Ник й беше казал, че тя и Армстед не се разбират и не живеят добре. Но не биваше да се забравя, че Ханна все пак е съпруга на Армстед, и независимо от личните й чувства, тя може да застане на негова страна. Да, Виктория реши, че ще трябва да подходи предпазливо и внимателно.
	На целия етаж в надстройката имаше само един апартамент и на огромната входна врата недалеч от асансьора с бронзови букви беше изписана само една дума: АРМСТЕД.
	Виктория събра смелост, натисна звънеца и чу как звукът му затихна навътре.
	Очакваше Ханна лично да й отвори. Не дойде обаче никой. Тъкмо се канеше да позвъни отново и вратата се отвори.
	Добре развита жена, с гладко закръглено лице и бяла колосана медицинска престилка, застана в рамката на вратата. В нея имаше нещо нормандско.
	— Да? — каза тя.
	— Аз съм от Рекърд — каза Виктория — и трябва да се срещна с Ханна Армстед.
	— Съжалявам, госпожице. Не сте улучили деня. По нареждане на лекаря посещение при нея днес не се разрешава.
	— Но се касае за нещо лично, което за мисис Армстед би било извънредно важно.
	— Не днес, мис. Аз съм длъжна да спазвам това, което лекарят ми е наредил.
	— Мисис Армстед болна ли е?
	— След закуската получи някакво птомаиново отравяне и се наложи да й направят сонда.
	— Ще се оправи ли?
	— Да благодарим на господа бога. Изтеглиха всичко навреме. Съвзема се вече, но е още много слаба и не разрешават никакви посещения за ден-два.
	С дълбока въздишка на облекчение от това, че Ханна е останала жива, Виктория каза:
	— Искам да оставя една бележка за нея, лично. Бихте ли й я предали?
	— Това може — каза сестрата.
	— Една секунда само…
	Виктория разбра, че засега бележка беше единствената й възможност. Извади бележника и писалката си и написа. „Аз работя при вашия съпруг. Във връзка с него трябва да се срещна и лично поговоря с вас. Извънредно важно. Моля ви, постарайте се той да не види тази бележка и моето име. Благодаря ви. Виктория Уестън.“ Под името си тя написа телефонния номер в апартамента си.
	Откъсна листчето, сгъна го и го подаде на сестрата.
	— Това е за Ханна Армстед. Лично. Друг тази бележка не трябва да вижда.
	— Ще бъде както вие казвате, мис.
	— Надявам се, разбрахте колко важно е това!
	Тръгна към асансьора, но реши да не се възползва от него. Имаше голяма възможност да се засече по него с Едуард Армстед. А човека, който най-малко искаше да срещне сега, беше Армстед. Отклони се и тръгна към стълбището.
	Слизайки по стъпалата, тя се сети, че трябва да побърза, за да се прибере в апартамента си навреме и да не пропусне обаждането на Сид Лукас от Париж. Почти веднага обаче една друга мисъл забави крачката й.
	Карлос като че ли вече не беше важен.
	Виктория беше по следите на много по-едър дивеч.
	В спалнята си на Шери Нидерланд Хари Дайъц беше се излегнал върху струпаните до таблата на леглото му възглавници. Беше съвсем облечен и преглеждаше първото за следващия ден издание на Ню Йорк Таймс. Той обичаше да следи това, което конкуренцията вършеше ежедневно, но тази вечер отпечатаното слабо го интересуваше.
	Телефонът до леглото му трябваше да позвъни още преди повече от час. Той обаче продължаваше да мълчи. Обаждането на Гус Пейгъноу много закъсня. Дайъц беше човек на точността и деловитостта и очакваше това и от другите. Забавянето на Пейгъноу беше необичайно и необяснимо. Може би нещо се беше объркал. Дайъц започна да се безпокои.
	В този момент точно той чу дългоочакваното подрънкване на телефона.
	Взе слушалката.
	— Ало, — каза той тревожно.
	— Гус съм.
	— Е, най-после — каза Дайъц с раздразнение и облекчение. — Всичко свършено ли е?
	— Свършено, трици — каза Пейгъноу не по-малко раздразнен, то още не е започнало.
	Дайъц се отлепи от възглавниците.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Ти нали каза, че русокосата е тръгнала за апартамента си на Уест Севанти Търд.
	— Беше си тръгнала. Аз ходих и проверих в гаража. Преди един час и половина е подписала и получила служебна кола и е тръгнала към апартамента си.
	— Да, ама я няма там — каза Пейгъноу. — Нашият човек е неотлъчно насреща на телефона. Той казва, че не е отишла там.
	— Той влизал ли е вътре?
	— Вече два пъти. Влизането не е проблем. Бравата й е съвсем обикновена. Няма никакви пъхащи се вътре секрети и тем подобни. По-нататък може да има, но засега една фиба е достатъчна. Влязъл човекът много лесно, но вътре нямало никой. Почакал малко и отново влязъл. Все още никой. Ти сигурен ли си, че е тръгнала за апартамента си?
	— Къде другаде би могла да иде? — каза Дайъц в изстъпление. Не ми е ясно какво би могло да я задържи. Сигурен съм, че ще дойде.
	— Нашият човек какво да прави?
	— Не може ли да изчака някъде около апартамента и когато тя дойде, да влезе след нея?
	— Не става. Той помисли за това, но нямало такова скришно място на този етаж.
	— Ами тогава да влезе в апартамента и да я изчака вътре.
	— Твърде рисковано и опасно — каза Пейгъноу. Я си представи, че тя влезе с три-четири човека! Могат веднага да го уловят. Клопката би била неизбежна.
	— О, по дяволите — каза Дайъц. — Ами тогава да прави, каквото е правил и досега. Да изчака половин час и да се върне. Искам на всеки половин час да се връща и проверява, докато най-после си свърши работата.
	— Ще му предам — уклончиво каза Пейгъноу. — Но мисля, че добре разбираш, че всяко връщане увеличава риска, оттам и цената.
	— А бе, заеби тази цена — каза Дайъц извън себе си. — За нас е важно работата да се свърши. Сега отивам в кабинета си. При следващото ти обаждане искам да чуя, че сме се отървали от нея. Чуваш ли ме?
	— Чувам, и то много добре.
	— Обади се там.
	Дайъц гневно окачи слушалката. Щяла да се увеличи цената?! За Пейгъноу като че ли цената е най-важното. Пладнешки разбойници. Мислят само за пари. Нима изчезна гордостта, достойнството в професията?
	Той скочи от леглото и тръгна за службата, където имаше насрочен разговор с Армстед — с човека, който разбираше от достойнство и достолепие и вършеше всичко с истинска гордост.

	Ким Несбит се опита да поспи и може би успя за малко. Беше изминал само час, откакто си легна, и тя отново беше будна. Мислите не й даваха мира. Следите от запоя все още се чувстваха. Все още чувстваше леко главоболие, подпухналост под очите и сухота в устата. Чувстваше се обаче общо взето отрезвена и освежена.
	Изправи се в леглото, раздвоявана от мисълта дали да отиде в банята и вземе един аспирин, или пък при барчето да обърне една чашка.
	Отиде при барчето.
	Наля си уиски и повлече крака из всекидневната. Имаше чувството, че се движи само по дъното на Големия каньон. Запали лампите в антрето и видя, че сутрешните броеве на Рекърд и Таймс бяха пуснати в прореза на вратата. Взе ги, приближи се към средния диван и ги захвърли, за да ги прегледа по-късно. Отпивайки от чашата си, тя забеляза, че една от възглавниците беше нагъната и се наведе да я оправи. Погледна към другия диван и видя още една измачкана възглавница. Взе я в ръцете, за да я оправи и потупвайки я леко, смътно се сети, че рано тази вечер при нея беше една посетителка. Момичето от вестника, което искаше да научи някои интимни неща за Ед Армстед.
	Без да се разделя с уискито си, тя седна и се опита да си спомни по-добре. Паметта й обикновено замъглена, сега беше по-ясна, отколкото преди няколко часа. Съвсем ясно си припомни момичето и това, което чу от нея. Момичето беше учудено от сензационните репортажи на Ед за актове на тероризъм и подхвърли мисълта за някаква негова връзка с терористи. По някакъв повод, Ким охарактеризира Ед пред нея като абсолютен мръсник, което беше вярно, и като чудовище, жадно за власт, което също беше вярно. Останалото от разговора им обаче й се губеше.
	Ким допи чашата си и отиде до барчето да я допълни отново. Сложи в нея две кубчета лед и ги заля с три унции уиски. Вдигна в ръка кехлибарено оцветената чашка, провери я и реши, че напоследък е много стисната и сдържана спрямо себе си и че заслужава повече и по-голямо питие… и доля още две унции уиски. Да, това беше по-добре. Отпивайки по малко, тя отново се замисли за Ед Армстед.
	Той беше едно копеле. Долно въшливо копеле. Небрежен към нея и към нейните нужди — жесток към личността й. Тя щеше да се радва, ако можеше да се отърве от него.
	Вдигна очи и заразглежда всекидневната си — този огромен хамбар. Погледът й срещна само бездушни вещи. Никаква топлота на животрептящо същество, освен нейното собствено и окаяно аз, свито в ъгъла на дивана.
	Господи, има ли нещо по-лошо на този свят от самотата! А тя беше самотна, изолирана от човешкия род. И сама, сама със себе си, със собствената си личност, с която беше безсилна да се справи.
	Нужен й беше човек — мъж от плът и кръв.
	Единственият мъж, когото тя познаваше и признаваше, беше Едуард Армстед. Безспорен мръсник, но поне неин мръсник.
	Вчера между тях имаше сбиване. Тя го нарече какво ли не. Наговори му ужасни неща. Той направи същото с нея. С крясъци и като фурия напусна апартамента й. Ким си помисли по едно време, че той може би изобщо вече няма да се върне. Сега отново се замисли за това, беше ли го отблъснала завинаги. В нейния окаян и самотен живот той й беше нужен, искаше го отново. Дори и да не идваше редовно, той все пак идваше понякога. Дори и да не изпитваше любов и нежност към нея, той искрено желаеше тялото й, любеше се с нея, харесваше я. В агонията на глад и трохата, и залъчето е храна. Замисли се и с какво да го спечели отново.
	Една идея изплува от обърканите й мисли и се оформи в главата й. Момичето тази вечер. Момичето от неговия вестник, което се рови в личния му и интимен живот. Това беше основателна причина да го повика, да го извика, за да му направи услуга. Да го подготви и предупреди, че негова служителка зад гърба му се вре в личните му работи.
	Той ще й бъде благодарен. Ще се трогне от нейната грижа и внимание. Ще оцени нейната досетливост и предупреждението. Ще разбере кого трябва да цени и на кого може да разчита в този живот. Всичко ще бъде забравено, той ще се върне, и тази стая ще престане да бъде пустиня.
	Опипвайки с пръсти по барчето, тя потърси листчето с името, адреса и номера, което момичето й бе оставило. Оказа се под чашата й. С подгизналото от уиски листче тя отиде към дивана, седна до зеления телефон и избра частния телефон в кабинета на апартамента на Армстед. Почака известно време. Телефонът многократно повтори позвъняването, но отговор не последва. Това значеше, че не беше там. Вероятно беше излязъл. Трябваше да бъде там някъде.
	Показалецът на Ким отново потърси шайбата. Две поредни избирания се оказаха погрешни, но третото успя. Телефонът звънна два пъти и слушалката се вдигна.
	— Здравей, Ед — каза тя. — Ким се обажда.
	— Не е Едуард — чу се глас. — Хари Дайъц е.
	— Обаждам се по частната линия на Ед. Искам да говоря с него.
	— Аз съм на бюрото му и работя. Ще проверя дали е тук.
	— Иди и виж — каза тя.
	Звукът внезапно секна, като че някой запуши микрофона с ръка. Запуши, но не съвсем.
	Ръката върху микрофона явно беше оставила пролука, защото тя дочу сърдит глас отстрани.
	— По дяволите, казах ти какво да й кажеш. Кажи й, че ме няма.
	Беше гласът на Ед. На телефона прозвуча отново спокойно гласът на Дайъц.
	— Проверих, Ким! Няма го.
	Ким посиня от гняв.
	— Ей, копеле долно, знам, че е там. Кажи му веднага да дойде на телефона. Трябва да му кажа нещо много важно. Кажи му, че ако не дойде, ще съжалява.
	След кратка пауза, Дайъц се обади.
	— Ким, няма го.
	— Кажи му на този кучи син да пукне дано! — изкрещя тя и стовари слушалката върху телефона.
	Нещо я стисна за гърлото. Задушаваше се. Легна на дивана и в продължение на пет минути се помъчи да успокои разтуптяното си сърце.
	О, ще го оправя аз, копелето му с копеле. Дори последните си сили ще дам, но ще го оправя, ще му дам да се разбере. За да разсее мъглата, отново се върна към питието си.
	Докато беше все още в състояние да мисли, Ким се опита да сглоби някаква схема и план за отмъщението си.
	Момичето, което я беше посетило! Момичето от неговия вестник! Тя потърси мокрото листче и колкото и зацапано да беше името, тя успя да го разчете. Виктория Уестън. Да, същата, която се занимава с Армстед, която го подозира в нещо.
	Ами да, точно това момиче. Може би в нея е реваншът? Тя трябва да каже нещо на това момиче, трябва! Но какво! Върна се към вчерашното им скарване и се опита да си спомни. Дали Ед не беше се издал с нещо пред нея, дали не беше изтърсил нещо в яда си. Спомни си точно момента на безумна ярост и думите му — „Всичко, което става с хората, зависи от мен“ — или нещо подобно каза той, и после „аз правя новините, аз правя живота на хората в този свят“.
	Да, такива думи каза той. Можеше ли да се разбира от тях, че той ръководи терористи? И да, и не. Ще послужат ли те на Виктория Уестън? Ще бъдат ли от значение за нея? Може да бъдат, а може и да не бъдат.
	Ким искаше да уязви наглия мръсник, както той беше наранил нея. Но доказателствата й не бяха достатъчни. И навярно твърде недостатъчни за Виктория Уестън.
	О, майната му, реши Ким, и се зае с по-приятното занимание — чашката. Взе най-близкия до нея утринен вестник. Това беше навик у нея. Правеше го, за да заспи по-лесно. Видя, че в ръцете й бе Ню Йорк Рекърд и яростно го разкъса и хвърли на пода. Пресегна се за Ню Йорк Таймс и се разсмя, защото си помисли колко би го разгневило Ед това отношение към вестника му. С примигвания се опита да прочете първата страница. Езра Джей често беше й казвал, че един вестник на ден е по-добре от една ябълка на ден. Че това помагало на жената да се изгради като личност, да се оформи. Разширявало интересите й и я правело по-интересна, по-контактна, компетентна и веща в обществото. Да, имаше и хубави неща около този Езра. Той, разбира се, беше много зает и твърде много по-стар, но винаги е бил по-мил и любезен от своя син. Години наред след този негов съвет тя не пропускаше да прегледа поне един вестник на ден. Продължавайки да премигва на първата страница, тя се усети, че въобще не чете. Буквите за нея бяха извън фокус. Прегледа по-едрите заглавия в първата част, като се опря по-специално на рекламите на универсалния магазин за последните тенденции в дамската мода.
	Продължи да обръща страница след страница. На шеста страница се спря на една реклама за нови италиански чанти в Бумингдейд. Погледът й случайно попадна на заглавието на малко съобщение над рекламата. Една дума в заглавието привлече вниманието й. Беше думата ПСИХИАТЪР. След нея тя прочете — СЕРИОЗНО НАРАНЕН.
	С нарастващо любопитство запримига още по-бързо и с усилия сви очи, за да спре подскачащите букви. Още в самото начало се натъкна на името д-р Шарф. С усилия и тревога прочете текста, който следваше. Почувства, че сърцето й ускори ударите си.
	Замъгленото й съзнание не й попречи ясно да разбере това, което прочете. Д-р Шарф, прекосявайки улицата към своя кабинет, бил блъснат от шофьор, който избягал. Сериозно ранен, многобройни наранявания. И накрая сведения за тежко състояние в интензивното отделение на болницата Рузвелт. Операционната, операционната, операционната, операционната! Списък на научните степени на д-р Шарф, награди и титли. Сведение на полицията, че шофьорът веднага избягал и нямало никакви следи за издирване.
	Текстът отново излезе от фокус и Ким се замисли върху прочетеното.
	Злополука… Никакви следи за издирване…
	Тя изтръпна.
	В съзнанието й се занизаха думи и случки от преди злополуката. Д-р Шарф беше разговарял с нея за Едуард Армстед. Шарф: — „загрижен съм и се тревожа за него… изглежда ми много депримиран…“ Тя самата: „болен направо… фикс идеи… мисли, че той управлява света.“ Шарф: „разумно би било да не му казваш, че ние двамата сме говорили за него.“
	И все пак тя му беше казала, че са разговаряли — пиянски, тъпашки непростимо, тя беше изтърсила това пред Едуард Армстед. И Ед едва не я уби.
	Ким безпомощно замаха с вестника. И сега Ед се беше опитал да убие д-р Шарф.
	Ето най-после! Не, това не е злополука. Това е умишлен опит за убийство. Тя знае кой е виновникът. За нея не можеше да има никакво съмнение, абсолютно никакво съмнение, че Едуард Армстед се е опитал да ликвидира д-р Шарф. Защо? Защото Шарф, неговият психиатър, е злоупотребил с доверието му? Не, това не, защото такава реакция може да се породи от чисто човешки чувства и разум, а Ед Армстед отдавна беше загубил и двете. Тогава какъв друг мотив? Да се предпази? Да отстрани човек, който се съмнява за някакво маниакално състояние у него и да му попречи да разкрие поведението му… и може би престъпленията му.
	Престъпленията му.
	Онази млада жена от вестника, тя намекна за такова нещо, или пък се опита да говори за същото. Да, търсеше допълнителни сведения и подробности.
	О, боже, сега вече ще ги има. Ким ще й помогне с всичко, което може.
	Със запитания тя стана от дивана. Прикова крака в килима и се опита да запази равновесие. Беше ужасно пияна, ясно усещаше това, но се чувстваше и отрезвена. Една част от разума й беше съвсем свежа и трезва. Не, разбира се, не е възможно… но тя беше и едното, и другото.
	Преди да се впусне в изпълнение на своя план, тя реши, че има още едно нещо, което трябваше да направи — като солидарен пешеходец. Нещо в дух на приятелство — една приятелска грижа.
	Обади се в болницата Рузвелт.
	— Да, сестро, роднина съм и искам да знам.
	— Вижте, не бих могла да говоря и да ви кажа със сигурност, преди лекуващият лекар да… но хм, мога да ви кажа, че пациентът прескочи трапа. Все още е в интензивното. Операциите са успешни и се възстановява, но няма да е бързо и лесно.
	— Ще живее ли?
	— Да, ще живее.
	Слава богу! Телефонният разговор свърши и Ким още веднъж се убеди в божията сила. Справедливостта е негова. Отмъщението — мое, аз ще отмъстя, ще се разплатя — каза Господ бог.
	Тя ще постъпва и действа по божията воля.
	Преплитайки стъпките си, Ким се отправи към спалнята си. Свали кимоното и пижамата си и облече панталона и спортния си пуловер.
	Метна отгоре коженото си палто и тръгна да потърси колкото се може по-бързо Виктория Уестън.
	Олюлявайки се, Ким застана пред вратата на апартамента на Виктория Уестън на 73-та улица и заудря с юмруци по нея. Отвътре прозвуча силно уплашен глас.
	— Кой е?
	— Ким Несбит. За бога, отворете.
	Виктория беше започнала да се съблича. Беше по сутиен и комбинезон. Изтича, отключи вратата, широко я отвори и подхвана Ким, която политна да падне.
	— Мис Несбит, не очаквах, че… — задъхана започна Виктория, продължавайки да подкрепя Ким.
	— Трябва да говоря с вас… Имам много нещо да ви кажа… Трябва да ви кажа — замънка Ким. — Имам много да ви разказвам за Ед… Ед Армстед. Той ми каза, че… че държи в ръцете си живота на хората… прави новини… може би с някаква банда. Аз не знам… но се е опитал и да убие… своя психиатър… който беше започнал да се съмнява… Леле, душичке, много съм пияна. Признавам си. Пияна съм като свиня.
	Виктория й помогна да свали коженото си палто и я заведе на дивана, който току-що бе разгънала и подготвила за спане. Помогна й да седне на леглото.
	— Да ви направя кафе? — каза Виктория. — Ще пийнете ли едно силно кафе, без мляко?
	— Няма значение — каквото ще да е — въздъхна Ким.
	— Постойте тук. Ще отида в кухнята да ви направя едно нес кафе. Почакайте така, няколко минути само, веднага се връщам.
	Виктория внимателно разгледа посетителката си и като се увери в инертното й състояние, навлече пеньоара си и изчезна към кухнята. Седнала на крайчеца на леглото, Ким продължи да се олюлява, да отмята назад ленено русата си коса и да притиска до болка слепоочията и очите си.
	Искаше й се да затвори тези очи, да ги затвори завинаги. Отпусна се на леглото и качи краката си върху него. Изтегли се назад, положи главата си на меката възглавница и спокойно се изтегна на леглото. Почувства, че ще заспи и опита да се пребори с дрямката. Скоро обаче се предаде. Притвори очи и като че ли цялата потъна в бездънна и безкрайна тъма.
	Дори тихото открехване на входната врата на апартамента не наруши тишината на тази тъма.
	Вратата се отвори по-широко и в рамката й се появи мъж. С професионална опитност той се промъкна в стаята.
	За нула време разгледа стаята. Котешкият му поглед попадна на фигурата, просната на леглото.
	Имаше нещо примамливо в състоянието й и той се изкуси най-напред да я изнасили. Нещо обаче му подсказа, че това не би било професионално, че би било утоляване на страсти, нямаше нищо общо с работата. Той се гордееше със своята професия — беше свикнал да пипа чисто, бързо и безупречно.
	А това сега му беше съвсем лесно.
	С обувките си за тенис той безшумно се приближи до леглото. Дясната му ръка хвана метала в джоба. Измъкна Валтер 38 и обемист заглушител. Сложи заглушителя на револвера, освободи предпазителя, хвана спусъка и насочи пистолета точно в центъра на челото на русокосата.
	Натисна спусъка.
	Суууш!
	Тя се присви за миг… закъсняла съпротива… нещо познато за него… и се опъна съвсем отпусната и неподвижна.
	Той свали револвера десет инча по-надолу и стреля в сърцето й. За сигурност. Смешно беше наистина. При втория изстрел потече кръв, която обля пуловера й.
	Той се обърна, шмугна се встрани, измъкна се през открехнатата врата, леко я притвори и изчезна.
	Виктория се появи откъм кухнята с чаша кафе и чинийка в ръка, поучудена от загадъчните звуци, които беше едва доловила.
	Стаята си беше в същото положение. Вратата беше затворена. Успокоена, тя се обърна към Ким Несбит. Отначало не разбра. Миг само и тя рязко се люшна към стената. Чашата и чинийката изхвръкнаха от разтрепераната й ръка. Опита се да извика, но хрипове на погнуса и уплаха задавиха гърлото й.
	Оттегли се от смъртното ложе и започна да крещи. Запрепъва се към вратата и антрето, като не спираше да крещи с все сила.
	В сивотата на ранната утрин от прозорците на шестия етаж на комплекса Армстед и балкона на кабинета му вече се виждаха очертанията на небостъргачите зад Парк Авеню.
	Седнали до бюрото, Армстед зад него и Дайъц пред него, двамата посрещаха новия ден с горещо кафе. Излегнат на въртящия се стол, Армстед беше разгънал сутрешното издание на Ню Йорк Рекърд на кръстосаните си крака и четеше репортажа на трета страница.
	— Трябваше да го публикувате, а? — каза той.
	Това не беше въпрос, но Дайъц предпочете да не отговори.
	— Трябваше — каза той. — Щеше да бъде неудобно и съмнително, ако не го публикувахме.
	Армстед кимна одобрително.
	— Прав си. Дочете репортажа и захвърли вестника. — Постъпили сте разумно.
	— Опитахме се да го прикрием по-навътре.
	Армстед поклати глава.
	— Горката Ким, как е могъл човекът на Пейгъноу чак пък толкова да я оплеска?
	— Съвсем разбираемо е — откликна Дайъц. — Възложена му е била задача. Жертвата той не е виждал преди това. Казано му е: „Ликвидирай русокосата в този апартамент.“ Той отива и ликвидира русокосата. Не тази, която трябва обаче, която през това време е била в кухнята.
	— Което ще рече, че все още имаме работа.
	— Боя се, че е така.
	— Къде се намира сега нашата Виктория Уестън?
	— Изчезнала от апартамента. Не се знае къде е отишла.
	— Трябва да разберем това, Хари.
	— Ще го разберем, шефе.
	Армстед допи кафето си.
	— Какво, по дяволите, все пак е правила Ким в апартамента на Виктория?
	— Не знам. Ще кажа още веднъж, съжалявам много, че стана тази грешка.
	— А аз не съжалявам чак толкова. — каза Армстед, ставайки. — Тя сигурно е била отишла за разговор. Но вероятно е била лишена от време и възможност.
	Той се усмихна и започна да разкъсва целофана на една пура.
	— Щастието, изглежда, е с нас.
	Ханна Армстед беше вече будна, беше седнала на леглото, свалила беше мрежата от косата си и беше дочела репортажа в двата вестника. Сестрата влезе да й каже, че нейният лекар я търси по телефона.
	— Аз подробно му докладвах състоянието ви — каза сестрата. — Той много се зарадва. Съветва ви да ядете колкото се може по-малко днес, но ако почувствате истински глад и ви се прииска закуска…
	— Искам закуска — каза Ханна.
	— Лекарят иска да говори с вас.
	— Добре. Помогнете ми да стана и се облека. Докарайте количката.
	Настанена в количката, Ханна взе телефона, а сестрата отиде да приготви закуската.
	— Поздравления — каза лекарят — вие се оправяте. Скоро ще бъдете съвсем добре.
	— Отравянето вследствие на птомаин ли беше?
	— Вероятно. Имаше отровни съставки в кашата. Грешка на производителите или пък по погрешка в храната ви е попаднала борова киселина, която държите в кухнята си заради хлебарките. Не мога да кажа с точност. Ако желаете да изследваме докрай…
	— Не си правете труда!
	— Вероятно ще намина да ви видя.
	— Не се безпокойте. Чувствам се отлично. Днес си почивам и ще се опитам да поспя.
	— А, това би било много добре. Почивайте спокойно. Ако се появи някакъв проблем или притеснение, обадете ми се. Ако няма такива, ще ви видя утре, непременно.
	— Утре — да.
	— А, впрочем, преди да позвъня на вас се обадих на вашия съпруг. Той толкова беше разстроен вчера. Но сега успях да го успокоя. Казах му, че вървим към оздравяване. Той бързаше да заминава някъде, но каза, че ще ви се обади преди да тръгне. Беше ми приятно да му съобщя тази радостна новина. Това доста го успокои.
	О, сигурно го е успокоило, сигурно — помисли си Ханна.
	— Благодаря ви, докторе — каза тя.
	След като остави обратно слушалката, Ханна отново прочете репортажа в Рекърд. Бившата звезда от Музикалния комедиен театър в Бродуей Ким Несбит убита от неизвестен засега убиец. След това Ханна препрочете репортажа и в Таймс, където той беше отпечатан на първата страница. Русата изпълнителка на много роли в мюзиклите на Бродуей от миналите двадесет години Ким Несбит била мистериозно смъртно простреляна в апартамента на своя приятелка снощи. Версията на полицията е, че се е била стреснала от сън при влизането на крадец, който я убил. Главният меценат и финансов покровител на пищните мюзикли на мис Несбит беше покойният Езра Джей Армстед, основателят на Комуникации Армстед. Нито един от вестниците не казваше нищо за Едуард Армстед като участник в живота на Ким Несбит. Правят го умишлено, реши Ханна, или пък искат да заобиколят истината.
	Тя обаче знаеше истината.
	Сестрата сложи пред нея таблата със закуската и тя остави вестниците настрана. С чести поглеждания към часовника изяде набързо рохко свареното яйце и изпи чая си. Минути след закуската тя се пресегна към пулта за телеуправление и пусна сутрешните телевизионни новини.
	Стоически изгледа някакъв репортаж за злополука в мина в Западна Виржиния и търпеливо изслуша приготовленията за полета на президента Томас Колуей за Лондон, където трябваше да се срещне с британския премиер-министър на следващия ден. След търговските съобщения обявиха, че следват главните местни новини, и Ханна се приближи напред със своята количка. Каменната сграда на блока на 73-та улица — мястото на трагедията от миналата нощ. Вътрешни снимки от апартамента, нает от вестникарка от Манхатън — Виктория Уестън. Размазан грос на окървавеното легло. Монтаж от неподвижни снимки на покойната Ким Несбит в някои роли в Бродуей. Интервю с детектив от Нюйоркската полиция по убийството… Следи няма, нищо няма, край — улица без изход. Мимолетен опит за интервю с живеещата в апартамента мис Виктория Уестън, млада хубавица, напускаща мястото на убийството с двама полицаи. Картината преля в откриване на център за дневен надзор в Харлем.
	Ханна натисна бутона на телеконтрола и загаси телевизора.
	Виктория Уестън!
	Ханна завъртя количката и я прекара към горната част на леглото си. Опипа с пръсти под възглавницата и намери сгънатото листче. Извади го, разгъна го и още веднъж прочете загадъчното съобщение, което й бе оставено миналата вечер.
L>
	Работя при вашия съпруг. Трябва да се видя с вас лично, във връзка с него. Изключително важно. Моля ви, не му давайте да види нито бележката, нито моето име. Благодаря ви. Виктория Уестън.
L$
	Младата хубава жена, която беше назначена на работа във всекидневника на Едуард. Младата жена, в чийто апартамент миналата вечер беше убита любовницата на Едуард. Младата жена, която се беше опитала да се срещне със съпругата на Армстед.
	„Моля, не му давайте да види нито бележката, нито моето име“.
	Младата жена, която се страхува от Едуард Армстед!
	Млада жена, която иска да чуе или каже нещо за него. „Изключително важно!“
	Ханна звънна в кухнята и извика сестрата.
	Тя застана почтително пред нея. Ханна каза:
	— Хелга, за днес повече не сте ми нужна. Можете да си отидете.
	— Но, мисис Армстед — запротестира сестрата, — та денят едва започва. Нарежданията на лекаря са…
	— Не се безпокойте за нарежданията. Аз говорих с него. Каза, че ако нямам нужда, мога да ви освободя. За днес не сте ми нужна повече. Очаквам една приятелка, тя ще се погрижи до довечера. Ще ви бъде платено за целия ден. Благодаря ви, Хелга, благодаря за всичко.
	— Щом вие казвате…
	— Да, аз казвам.
	Ханна остана заслушана след нея. След десетина минути сестрата напусна дома. Ханна докара количката до телефона. Набра номера, който Виктория Уестън й беше оставила. Както беше очаквала, на телефона отговори полицай — следователят Флаерти.
	— Обажда се приятелка на Виктория Уестън. Бих искала да поговоря с нея.
	— Няма я, мадам. Временно е изведена оттук.
	— Можете ли да ми кажете къде да я потърся?
	— Съжалявам, не се разрешава, мадам. Наредено ми е аз да приемам съобщенията за мис Уестън. Тя ще намине днес.
	— Сигурен ли сте?
	— Да. Ако ми кажете името и номера си, ще й предам.
	— Добре, офицер — каза Ханна. Можете ли да запишете?
	— Готов съм, мадам.
	— Предайте й, че госпожа Ханна Армстед е телефонирала и иска да я види колкото се може по-скоро. Предайте това само на мис Уестън и на никой друг.
	— Можете да разчитате на мен, мадам. Ще ми кажете ли къде да ви потърси?
	— Тя знае къде — каза Ханна. — Погрижете се обаче преди това да ми телефонира.
	С тези думи тя затвори телефона.
	В малкото години от своя живот Виктория Уестън винаги е била само едно младо момиче, което нехае за смъртта и не я познава. За нея това беше една интелектуална реалност, до която не се беше налагало да се докосва емоционално, нито пък беше имало такива изгледи и случаи. Сега Виктория се сблъска със смъртта за втори път. Предната вечер тя чу излиянията на едно пияно, но здраво и читаво същество и само след минути видя това същество като безжизнен човешки труп. Това преживяване беше дори по-страшно от онова с информатора в Париж.
	След този страх дойде по-големият. Страхът от това, че на този човек явно му е било наредено да убие самата обитателка на апартамента… А той по погрешка е убил Ким Несбит.
	Според полицията обаче, убийството е станало случайно, нещастен случай — извършено от пиян крадец. Виктория щеше да бъде по-спокойна, ако наистина беше така и ако тя би могла да повярва, че е така. Крадецът винаги краде нещо. Неизвестният убиец на Ким не беше откраднал нищо. Той беше влязъл с единствената цел да убие. Беше убил и беше изчезнал. Това Виктория разбра, в това тя повярва и продължава да вярва.
	Някому е било наредено да ликвидира Виктория Уестън.
	Само щастливата случайност й беше помогнала да избегне смъртта, но тя добре разбираше и знаеше, че смъртта е упорита и не се отказва лесно.
	Инстинктът й за самосъхранение й подсказа, че трябва да бяга, и късно миналата нощ избяга. Инстинктът й беше подсказал да изчезне от очи, да избяга от мястото, където я познават и да се укрие някъде в града, докато реши какво да прави. Спомни си за един второстепенен, но уютен хотел, който би й предложил анонимност и безопасност. Ройълтън, на 44-та улица, в който веднъж тя престоя с баща си, който беше дошъл в Ню Йорк по служба. Грабна някои по-необходими неща, изостави служебната кола и с благодарност прие предложението на двама полицаи, които я ескортираха с тяхна патрулна кола и настаниха в хотел Ройълтън под името Барбара Пари. През цялата нощ тя не можа да се освободи от кошмарите. Дори хапчетата не й помогнаха. Призракът на смъртта не слизаше от рамото й. Този призрак носеше образа на Едуард Армстед и неговите невидими убийци. Искаше й се да се откаже от всякакви сензационни репортажи и криминални разследвания. Искаше й се да му каже, че тя е готова да зареже всичко, ако той е готов на това, но знаеше много добре, че той никога няма да се откаже и да спре.
	И така, смъртта беше близо и тя се страхуваше. Искаше й се да се нареве във възглавницата си нощес, и тя наистина си порева. „Пошло и нечестно беше да умре. Как да умреш толкова млада! Без да си имала мъж, когото да обичаш или без да си носила дете в утробата си, или без да си вкусила от гроздето от прекрасната долина Напа, или без да си почувствала уюта на домашното огнище в собствен дом, в собствено стопанство една вермонтска коледна утрин, или без да си видяла Тадж Махал*, окъпана в лятна лунна светлина, или без да си наблюдавала раждането на новия ден от балкон във Венеция, или без да си прочела стиховете на Шели, които си изгаряла от желание да прочетеш, или без да си седяла в тъмнината, омаяна от поредното изпълнение на великата Гарбо в ролята на Камил?“
	[* Храм в Индия и казино в Лас Вегас щата Невада. — Б.пр.]
	Откъде беше запомнила тя тези неща, които никога нямаше да станат? Да, спомни си. От часа по риторика в гимназията. От един разказ на Олдъс Хъксли. „Усмивката на Джокондата“. Запленена от неговия реализъм; тя беше научила пасажа наизуст и дума по дума той отново преброди мислите й. „Смъртта го очакваше. Очите му се изпълваха със сълзи… Страстно искаше да живее… Имаше толкова места в този прекрасен свят, в които той не беше ходил, толкова много странно забавни хора, които той не беше опознал, толкова красиви жени, които все още не бяха радвали очите му. Огромните бели волове ще продължават да мъкнат колите си по тосканските пътища, кипарисите ще продължават да растат все така изправено като стълбове към небесата, но той няма да бъде там и няма да ги види. А сладките южни вина — Христова сълза и Юдинска кръв — други ще пият. Други ще обхождат тесните пътечки между рафтовете в Лондонската библиотека и ще вдишват прашния аромат на добрата литература. Ще се взират в непознатите заглавия и ще откриват непознати имена. Ще бродят в необятната шир на знанията. А той ще лежи зарит в земята.“
	Тя ще лежи зарита в земята. Не, това не бива да става. Още не. Не така нечестно.
	Тя е толкова млада. Тя трябва да дочака своите бели волове, своите извисени кипариси и своите южни вина, прашния аромат на непознати заглавия.
	Задряма и се унесе в сънища.
	В тази страховита нощ тя ту заспиваше, ту се събуждаше, чак до десет и двадесет сутринта. Когато се събуди, хистерията като че ли беше я напуснала. Закуси в стаята си, прегледа сутрешните вестници и усети, че увереността и спокойствието й се възвръщат. Тя беше жива и млада, и смъртта трябваше да стои далеч от нея. И все пак не можеше да реши как да постъпи, какво да направи по-нататък. Да продължи ли да бяга или да остане. Това трябваше да реши в настъпващия ден. Междувременно се обади на родителите си, да знаят, че е жива и здрава. Телефонира на баща си във Вашингтон и на майка си в Евънстън и им разказа това, което вестниците не писаха. Каза им, че е само епизодична героиня в една съвсем обикновена нюйоркска история. След това се обади на Ник Ремзи, не само да му каже, че е жива и здрава, но и да се посъветва с него. Казаха й, че Ник бил излязъл от службата и нямало да се върне, тъй като излитал за Лондон в девет часа на следващата сутрин. Виктория не остави съобщение.
	Разбра, че този път трябваше да разчита на себе си и на никой друг.
	Учуди се защо телефонът й мълчи и никой не я търси. Но скоро се сети, че той не би могъл да звъни. Освен двамата полицаи, ескортирали я дотук, никой друг не знаеше къде се намира тя, и това беше умишлено. Виктория си спомни за разпорежданията, които беше направила снощи при напускането на апартамента си. Полицаят, който остана да дежури там, офицер на име Флаерти, трябваше да отговаря на нейния телефон, да записва съобщенията и да й ги предаде, когато тя се обади. Виктория беше забравила да се обади, но сега се сети.
	Офицерът Флаерти отговори на телефона. Виктория му се представи и той веднага предаде четири съобщения, оставени за нея. Първите три бяха от медиите. Виктория му каза да ги скъса. Четвъртото съобщение беше от Ханна Армстед. Мисис Армстед с готовност я приемаше.
	И последната следа от страх изчезна у Виктория. В този момент дойде и решението. Никакви бягания повече. Тя оставаше. Набра номера на Ханна Армстед. Очакваше да чуе треперещ глас на старица, а по телефона прозвуча плътен и решителен глас.
	— Да, кой е?
	— Мисис Армстед? Виктория Уестън се обажда. Получих съобщението ви.
	— Добре. Искам да ви видя. За какво и как не знам, но трябва да поговорим.
	— Мога веднага да дойда.
	— Сега не, мис Уестън. Разбрах, че не искате да виждате съпруга ми. Той ми се обади, че ще мине набързо да си приготви някои неща, защото утре заминава извън града. Ще трябва да изчакаме излизането му. Това ще стане някъде след обяд.
	— Ще почакам, мисис Армстед.
	— Изчакайте аз да ви се обадя. Къде да ви търся?
	— Отседнала съм в хотел Ройълтън под друго име — Барбара Пари.
	— Ясно.
	Настана дълго мълчание.
	— Мис Уестън, да не би да се страхувате, че мъжът ми може да ви убие?
	— Как да ви кажа…
	— Вероятно би трябвало да се страхувате — каза Ханна Армстед простичко. — Чакайте повикване от мен.
	Едва към седем часа вечерта Виктория получи покана от Ханна Армстед.
	— Сега вече може да дойдете — каза й Ханна Армстед.
	— Тръгвам — отвърна Виктория.
	В таксито по пътя Виктория изгаряше от нетърпение. Едва когато се спря пред входа на Армстед, усети как някакво чувство за предпазливост охлади огромния й ентусиазъм. С противоречиви мисли ръката й колебливо се насочи към звънеца. Би ли могла Ханна да се договори със своя съпруг, за да я докара тук и тури край на разследванията й? Или пък би ли могла да действа по принуда — да примами Виктория в предварително устроена клопка? Възможно е, но не е вероятно, успокои се тя. И натисна с пръст звънеца.
	След секунди вратата се отвори. Възрастничка дама в шарен розов халат, седнала в количка, отвори вратата.
	— Аз съм Ханна Армстед — каза тя.
	Жената имаше повехнал вид. Беше бледа и слаба, но погледът й беше жив и открит, а присвитите й устни изразяваха упоритост.
	— Вие ли сте мис Уестън? — запита тя.
	Виктория кимна с глава.
	— Не се безпокойте — каза Ханна. — Няма никой, освен нас. Можем да бъдем съвсем спокойни. Влезте, влезте!
	Виктория се успокои. Страховете й днес изглежда съвсем се изпариха. Тръгна като кученце след количката и влезе във всекидневната.
	— Той идва и излезе преди един час — каза Ханна през рамо. — Не го очаквам до утре. Тази вечер можем да говорим съвсем спокойно само двете.
	— Благодаря ви, мисис Армстед.
	— Можете да ме наричате Ханна. Аз ще ви наричам Виктория. Ще ми се тази среща да бъде интимна, така че малките имена биха ни улеснили в разговора. Седни там, Виктория.
	Тя посочи едно кресло срещу камината, по мраморната рамка, на която имаше гравюри от 18 век. Виктория се настани в креслото, а Ханна придвижи количката към другата страна на камината и я завъртя така, че да бъде с лице към нея.
	— Е — каза Ханна, — да не губим време. За какво искаш да говорим? Каква е тази изключителна важност, за която пишеш в бележката си? Явно касае се за моя съпруг.
	— Да, това касае мистър Армстед.
	— Не чувствай никакво неудобство. Говори смело и открито — каза Ханна. — Моят съпруг не е за мен това, което беше. Напоследък нещо не ми харесва. По-рано не беше такъв. В последните няколко години и най-вече в последните седмици нещо много се промени. Загуби усета и чувството за най-елементарни човешки обноски. Държи се понякога като звяр или по-точно като ненормален. Вече изпитвам страх, когато го чуя, че си идва. След като чу това, Виктория, предполагам, ще ти бъде по-лесно да говориш.
	Тази мила и интелигентна жена грабна сърцето на Виктория.
	— Много по-лесно, мисис… Извънредно лесно, Ханна.
	— Кажи, защо дойде при мен?
	— Защото мисля, че твоят съпруг може би е мозъчният тръст на някаква терористична група.
	Никаква реакция не последва от страна на Ханна. Тя зададе само един риторичен въпрос.
	— Човекът, когото списание Тайм нарече Всемогъщият в журналистиката да е водач на терористи?
	— Разбирам, звучи съвсем невероятно…
	— Не, не. Продължавай. Искам да разбера как точно стигна до това заключение. Имаш ли някакви доказателства?
	— Улики — каза Виктория, — но доста неубедителни.
	— Много искам да ги чуя — каза Ханна.
	— Аз пък много искам да ги кажа на човек, който иска да ме изслуша. Ако си готова на това, ще продължа.
	Виктория се впусна в изводи и подробно разказа за нарастващото си подозрение към своя работодател. Разказа за всичките тези сензации, които неимоверно бяха увеличили тиража на вестника на Армстед и повишиха рейтинга на неговите телевизионни станции. За това, че под всички тях стои името на Марк Брадшоу, човек, който не съществува. Разказа й, че тя и Ник Ремзи винаги предварително били изпращани на местата на тези събития. Че са били пращани там да проучат мястото на предстоящото събитие и да дадат описание за него във вестника. Каза й също, че веднъж дори видяла на мястото на терористичното нападение човек на име Гус Пейгъноу, престъпник на заплата като информатор при мистър Армстед. Също и за това, че американец на име Джеймс Фергюсън поискал подробна карта на Лурд в Париж, преди оказалото се неуспешно отвличане на папата и че по-късно тя си спомнила, че била видяла името на Фергюсън, регистрирано в хотел Нион в Швейцария. Виктория продължи и разказа за това как видяла непознати да отвличат Карлос, и как тя докладвала за това на мистър Армстед. Но не й било разрешено да се заеме с тази работа.
	Свърши и зачака реакции от Ханна. Ханна я изслуша с огромно внимание, без да я прекъсва или взема отношение. Нито за миг не отдели острия си поглед от Виктория. Изпъкналите вени по ръцете й, които лежаха неподвижно в скута й, леко пулсираха, а устните й непрекъснато помръдваха и се присвиваха, като че дъвчеше нещо.
	Изслуша и последните думи на Виктория и разсеяно се загледа встрани, сякаш обмисляйки нещо.
	Най-после заговори. Гласът й граничеше с шепот.
	— Да — каза тя, — до такива предположения стигах и аз на няколко пъти напоследък. Други обяснения на този огромен бум в работата на Едуард почти не виждам.
	— Освен ако допуснем, че той просто изобретява тези новини.
	— Изобретява новините — повтори Ханна. — Аз, разбира се, не можех да приема тези заключения, колкото и вероятни да изглеждаха… до вчера, когато мъжът ми се опита да ме отрови.
	Виктория остана като гръмната.
	— Мистър Армстед се опита да те отрови…да те убие?
	— Вчера сутринта настоя лично да се погрижи за моята закуска. Нещо много рядко за него. Зарадвах се много — жест на внимание все пак. Той отиде в службата си, а аз с огромно удоволствие изядох закуската. Скоро след това започнах да агонизирам. Едва успях да се придвижа до телефона, за да се обадя на лекаря си и да отключа входната врата, преди да изпадна в безсъзнание. Била съм на границата, но ме спасиха навреме. — Тя замълча — Не, Виктория. Това не беше обикновено отравяне от храна. Случайно или нарочно в храната ми е имало отрова. Според мен сложена е от съпруга ми.
	— Но защо е трябвало да прави това? Аз, разбира се, не знам какви са ви отношенията…
	— Скарахме се грозно предната вечер. Казах му, че знам защо често отсъства и къде ходи. Казах му, че знам, че има любовни връзки с Ким Несбит.
	Виктория се изненада, че чува името на Ким от устата на Ханна.
	— И как разбра това? — запита тя.
	— По най-обикновения начин — каза Ханна. Обърнах се към едно частно детективско бюро и Едуард беше проследен в продължение на няколко седмици.
	— Каза ли на съпруга си, че си платила да го следят.
	— Не точно така, но нещо подобно.
	Виктория бързо прецени този факт и като че ли премери думите си.
	— Ханна, той не е искал да те убие, защото си научила за другата жена. Той се е опитал да те убие, защото си наредила тайно да го следят.
	— Не те разбирам.
	— С твоето следене ти би могла да станеш заплаха за прикритата част от неговия живот. Би могла да научиш за много хора, с които той се среща — престъпници или терористи, и да разбереш с какво се занимава. Принудил се е да те спре, преди да научиш истината.
	— Това не ми идваше наум — каза Ханна съвсем бавно. — Да, така или иначе той е искал да ме отрови. Сигурна бях в това, но не знаех какво да направя. Нямах никакви доказателства и не знаех към кого да се обърна. И тази сутрин, когато прочетох за убийството на Ким Несбит, окончателно реших, че зад него стои Едуард. Ким беше негова любовница, ти — негова служителка, която го подозира и ми праща бележки. Не съм много сигурна коя от двете е искал да убие. Теб или Ким? И защо?
	— И аз не мога да кажа със сигурност — промълви Виктория, — но мисля, че знам защо. Твоят съпруг по някакъв начин е разбрал, че аз се съмнявам в него и че се опитвам да се добера до някакви сведения за него чрез Ким и е наредил да ме очистят, а те по погрешка са убили Ким. Може би щяха да убият и мен, ако знаеха, че съм в другата стая.
	— Да, ясно, ясно — каза Ханна, — аз получих твоята бележка точно по време на трагедията в твоя апартамент. Реших, че се касае за нещо много важно, както ти беше и написала. В мой интерес и в интерес на собствения ми живот, аз трябваше да разбера какво имаш предвид и какво си наумила.
	— Сега вече знаеш — каза Виктория.
	— Знам. — Ханна кимна с глава. — Не бива да го оставим да продължава така. Чу какво ти казах за поведението му през последните няколко седмици. Поведение на ненормален, на вманиачен убиец.
	— И водач на разюздала се терористична банда.
	— Ти вярваш ли в това?
	— Абсолютно.
	Ханна се наклони към посетителката си.
	— Но ти не можеш да го докажеш.
	— Не, не достигах до нищо съществено. Последната ми надежда за това беше ти.
	Ханна замълча. Напрегнато се загледа встрани, като се помъчи да се съсредоточи върху нещо. Най-после каза:
	— Аз мога да помогна да се докаже… или опровергае… едно такова участие на Едуард.
	— Можеш?
	Виктория скочи наелектризирана и изгаряща от нетърпение да чуе това, което Ханна Армстед имаше предвид.
	Ханна вдигна ръка и посочи с пръст към коридора пред всекидневната.
	— Върви след мен — каза тя и бързо затъркаля количката навън към коридора.
	Виктория устремно тръгна след нея.
	На вратата на първата спалня Ханна даде знак на Виктория да я изчака. Придвижи количката до леглото и взе изправения до таблата тръстиков бастун. С помощта на бастуна тя стана, слезе от количката и с несигурни крачки се приближи до тоалетната масичка. Изтегли едно чекмедженце вляво от огледалото и упорито затърси нещо, явно добре скрито. Най-после триумфираща, намери това, което търсеше. Виктория не можа да разбере какво е намерила, но очевидно не беше само едно нещо, може би бяха две неща, които тя сложи в джоба на халата си.
	— Ела с мен — каза Ханна. — Ако има доказателства, ще ти покажа къде можем да ги намерим.
	Подпирайки се на бастуна си, Ханна тръгна по коридора и Виктория любопитно я последва. Минаха покрай втората спалня и спряха пред огромна внушителна дъбова врата с блеснала месингова топка и скрит в ключалката секрет.
	— Личният кабинет на мистър Армстед — каза Ханна. — Без негово разрешение тук на се влиза. Аз влизах веднъж, без той да знае. Това е вторият ми път.
	Тя заопипва в джоба си за предметите, които беше извадила от тоалетната масичка. Извади един ключ.
	— Едуард мисли, че от кабинета му има един-единствен ключ и той е у него. Аз обаче си направих дубликат. Ето го.
	Тя пъхна ключа в скрития секрет. Беше съвсем точен.
	— Поръчах си го, без да му казвам. Не защото по това време се съмнявах нещо или пък исках да го шпионирам. Просто се безпокоях за него. Той стоеше и работеше в тази изолирана стая толкова дълго, че аз започнах да се безпокоя за здравето му. Страхувах се, че някоя нощ може да получи сърдечен пристъп и аз няма да мога да вляза да му помогна. Така че тайно извиках един ключар и си извадих този ключ, за извънредни и критични случаи. Настоящият, убедена съм, е такъв.
	Със силно извиване на китката си тя превъртя ключа. Прокънтя метален звън. Жената стисна топката и опря рамо в масивната врата, която безшумно се отвори навътре.
	— Тази стая винаги ли е била негов личен кабинет? — запита Виктория.
	— Да, но преди никога не се заключваше — каза Ханна. — Това започна няколко седмици преди отвличането на испанския крал в Сан Себастиян. Тогава той сложи секрета и обяви забраната.
	Ханна и Виктория се спогледаха и влязоха вътре.
	Виктория разгледа наоколо. Хубава стая. Прекрасна светлокафява ламперия с неокласически изображения. От едната страна, по цялата стена бяха подредени книги в кожени подвързии. На специална поставка в един ъгъл имаше огромен телевизионен екран. Над огромната камина висеше маслен портрет на Наполеон Бонапарт. Зад дъбовата маса имаше две кресла в пастелно сини калъфки и широка кушетка, застлана с кадифена покривка. Врата към баня и най-после работна маса във викториански стил и електрическа пишеща машина на поставка до нея.
	Ханна посочи стола до масичката с пишещата машина.
	— Той идва тук всяка вечер и пише на машината — каза тя. — Аз не съм виждала какво, но знам, че пише. Няколко седмици след като наследи баща си, той постоянно пишеше.
	Някакъв ужас прикова Виктория на мястото й. Впери поглед в пишещата машина.
	— Не предполагаш ли, че той може да пише тези терористични сензации? — с удивление запита тя.
	— Питаш ме дали мисля, че съпругът ми е Марк Брадшоу? — каза Ханна. — Да видим.
	Тя се обърна към стената зад двете пастелно сини кресла.
	— Виждаш ли това там?
	Виктория не го беше забелязала досега. Беше неголям рисуван портрет на малко момче — десет-единадесетгодишно може би, във военна униформа — момчешка разновидност на наполеоновия портрет над камината.
	— Спомен от детството на Едуард — обясни Ханна. — Касата е на стената зад него. Доказателствата. Ако ги има, трябва да са там в тази скрита каса. — Извади от джоба си късче хартия. — Тук е комбинацията. Намерих я и я преписах, когато бях тук с ключаря. Вземи този стол. Качи се и свали рисунката. Ще видиш под нея касата. Аз ще ти диктувам комбинацията. Ако има доказателства, те трябва да бъдат там вътре. Това е всичко, с което бих могла да ти помогна. Желая ти не късмет, желая ти истината.
	Виктория за миг почувства неувереност. Спомни си, че бе чела в гимназията за една учителка от Нова Англия, която за първи път съвсем сериозно била излязла с твърдението, че Шекспир не е автор на известните пиеси и че доказателства за това можели да се намерят в гроба на Шекспир в задната част на църквата Св. Троица в Стратфурст на Ейвън. Години наред тази учителка искала да отвори гроба на Шекспир, и когато й предоставили тази възможност, тя не се осмелила да го направи. „Съмнение се загнезди в съзнанието й“ — беше написал нейният приятел Хаутърн — „Съмнение, дали не е сбъркала мястото“. — Уплашила се, че може да отвори гроба и да не намери нищо. И се отказала.
	В тези секунди на вцепенение Виктория си помисли, че и тя може да не намери нищо. А това щеше да значи, че лудата е тя, а не Армстед.
	— Аз… не знам — прошепна Виктория.
	— Това е последната ти възможност — подтикна я Ханна. — И аз, и ти трябва да разберем истината.
	Виктория енергично заклати глава. Стъпи на стола. Внимателно откачи обрамчената рисунка и я подаде на Ханна.
	На стената се появи неголяма квадратна врата на метална каса с вградена миниатюрна сребърна шайба за секретни комбинации.
	— Готова съм — каза Виктория.
	Ханна присви очи към листчето с цифрите.
	— Направи три цели завъртания на шайбата вляво и на четвъртото спри на 56. Завърти я вдясно два пъти и на третия спри на 26.
	Виктория направи, което й се каза.
	— О’кей.
	— Сега я завърти на ляво и на втория път спри на 74.
	— Готово! Друго?
	— Завърти шайбата на нула. Това трябва да е.
	Разтреперана, Виктория внимателно докара шайбата до нулата.
	Щрак. Болтът се отдръпна. Тя опъна ръчката и касата се отвори. Пъхна ръката си вътре и заопипва с пръсти. Напипа голям плик. Извади го. Друго в касата нямаше. Погледна плика. По него нямаше никакви надписи, само една дата, написана с молив. Утрешната.
	— Само това беше вътре — каза Виктория и слезе от стола.
	— Какво има в него? — попита Ханна.
	Виктория отвори плика и извади три листа хартия. Бели, грижливо сгънати и чисто изписани на машина. Имаше подзаглавие.
	От Марк Брадшоу.
	Застанали една до друга, Виктория и Ханна бързо зачетоха. След първата страница двете жени се изгледаха ужасени.
	— Боже мой — прошепна Виктория. — Ханна?!
	Ханна беше съвсем разтреперана.
	— Не мога да повярвам…
	— По-добре повярвай! — Дрезгав сърдит глас прокънтя в тишината на стаята.
	Двете жени се обърнаха ужасени и замръзнаха от страх. В рамката беше застанал Едуард Армстед. Усмихнат ехидно, той влезе в стаята.
	— Утрешните новини невинаги могат да се прочетат днес, уважаеми дамички.
	Спря пред бюрото си, наведе се над него и изтръгна от стената телефонния кабел. Продължи все така бавно и спокойно към двете сгушили се една в друга жени. Спря се до тях с почти блага усмивка на лицето. Вдигна едната си ръка и почти вежливо взе листата от ръката на Виктория.
	— Върнах се за тях — каза той. — Взех, че ги забравих в бързината, голяма глупост. — Грижливо сгъна листата и ги пъхна в джоба на пардесюто си. — А сега, ако нямате нищо против, моля да ме извините, Ханна, ключа моля…
	Жена му безмълвно подаде ключа. Той се обърна и тръгна. Тя изведнъж се оживи и го сграбчи с двете си ръце.
	— Едуард, ти не можеш!…
	Армстед рязко се освободи от нея.
	— Мила моя — каза той, — всички ще умрем рано или късно, нали? Ти и твоята приятелка обаче няма да можете да дочакате утрото.
	Оттегли се към коридора, обърна се и любезно им се поклони.
	Вратата се затвори. Секретът щракна. Кабинетът беше изолиран от външния свят.


>	Глава петнадесета

	Ханна лека-полека се пробуди. Отначало не можа да се ориентира къде се намира. След секунди недоумение, тя разбра, че е в кабинета на съпруга си. Случилото се вечерта и кошмарната нощ на затворничество изплува в съзнанието й. Беше премного изтощена, за да може да се вълнува. Бавно обърна главата си встрани и забеляза Виктория, която стоеше до нея и упорито я наблюдаваше.
	— Ами… май съм позаспала — каза Ханна. Ти успя ли да заспиш?
	— За малко — каза Виктория, — тук в креслото.
	Ханна се загледа в тавана.
	— Струва ми се, че май трябва да ми кажеш какво беше там… Това, което беше написал. Това, което разиграва днес. Аз погледнах листовете отгоре-отгоре, не обърнах внимание на подробностите. Самолетът на президента…
	— Ще бъде нападнат от друг самолет — каза Виктория, почти загубила глас. — При сблъсъка самолетът Еър Форс Едно ще бъде взривен и всички в него ще загинат. Президентът Колуей ще умре. Прессекретарят му Хю Уестън — моят баща, ще умре. Журналистът от нашия вестник Ник Ремзи ще умре. Над сто човека в самолета ще умрат.
	— И това е написал Едуард?
	— Ще стане след малко повече от час.
	— В колко часа? — запита Ханна.
	— В репортажа му е казано, че е станало в девет и тридесет и две минути тази сутрин.
	— Сега колко е часът, Виктория?
	Виктория погледна часовника на бюрото.
	— Точно осем и осем минути.
	Ханна изтръпна.
	— Как? Той… как ще направи всичко това?
	— В репортажа не е казано подробно. Пише, че президентът Колуей е бил убит при подготвена акция във въздуха. Подробности не са дадени, но пише, че по Хаванската телевизия съобщили, че една от най-отявлените антиамерикански фракции на Кастро, била откраднала от военната база Сиенфуегос един МИГ 27F — усъвършенстван съветски самолет. Предполагало се, че пилотът бил някакъв си откачен — камикадзе, който седмици преди това бил изпратил заплашително писмо, на което никой не обърнал внимание. През 1945 година той бил определен да убие президента Рузвелт, но не успял. И за да си възвърне честта, решил да убие друг американски президент. Подпомогнат от кубински реакционери, този японец събрал сведения за планувания полет на Еър Форс Едно от въздушната база Ендрю в Мериленд за Лондон. Избягал с изтребителя МИГ и връхлетял с откраднатата машина върху президентския самолет. Това станало на 120 мили от атлантическия бряг — някъде към 40 минути след излитането му. След това следваха имената на загиналите — президента и останалите на борда. Това беше всичко, което успях да прочета.
	Ханна се облегна на стола.
	— Това е просто невъобразимо! Та Едуард трябва да е наел най-опитните терористи в света за това нещо. Тя тъжно сведе глава. — Бяхме прави, Виктория. Мъжът ми е превъртял. Загубил си е ума.
	— Но за организирането на всичко това все пак трябва ум — каза Виктория.
	— Не, не, той е съвсем откачил — повтори Ханна.
	Виктория с досада закрачи из стаята.
	— Какво мислиш, че ще стане с нас. Какво ще направи с нас?
	— Той го каза много ясно, Виктория. До утре сутринта… всеки миг… ще изпрати някого… може и двама… Ще отключат вратата, ще ни изведат и ще ни убият — както убиха клетата Ким.
	— Но той самият можеше да ни убие снощи! — каза Виктория.
	Ханна разклати глава.
	— Не, Едуард пипа много фино. Да ни убие и да просне тук две мъртви тела?! Не! За него много по-лесно би било професионалист да свърши тази работа и не тук.
	— Но долу има портиер. Той ще ни види, ще разбере.
	— Предполагам, че портиерът няма да бъде там. Те ще го отмъкнат нанякъде и тогава ще дойдат за нас.
	Виктория зашари с очи из кабинета.
	— Ханна, начин за измъкване оттук не може да няма!
	— Сама видя, че няма — тъжно промълви Ханна — Часове след неговото излизане обикаляхме и оглеждахме. Опитахме стените сантиметър по сантиметър. Оттук можем да излезем само през вратата. Можем да бъдем само изведени оттук.
	Виктория се спря.
	— Аз… за себе си не ме е грижа, Ханна. Хич, ама хич. Съжалявам за теб.
	— За мен едва ли трябва да се съжалява.
	— Трябва. Съжалявам и за всичките тези хора на самолета… Баща ми, човекът, в когото най-после се влюбих… Самият президент и всички там невинни хорица… Историята не помни такова престъпление. Ханна, това не бива да става.
	— Може би пък и да не стане — каза Ханна, което прозвуча като: — „Велики Боже, дано да не стане!“ — И все пак дълбоко в себе си си уверена, че ще стане?
	— Боя се, че ще стане. Той няма да се спре пред нищо. Никой не може да му попречи. И най-малко ние можем да направим това. Тя притвори очи и силно стисна клепачите си.
	— Загубихме!
	Четири часа преди това се разигра доста странна сцена.
	Може би най-странната досега — помисли си Армстед и, предвождан от Гус Пейгъноу, влезе в сводестия хол на порутения стар замък в покрайнините на Ню Порт Род Айлънд.
	Армстед беше пристигнал с един нает от него учебен самолет. Беше се преобразил с перука, изкуствени мустаци и очила. Гус Пейгъноу го посрещна с един раздрънкан додж и го докара тук в този пущинак от 22 стаи. Основното ядро от хората на Карлос бяха го наели от местния земевладелец, който беше предпочел да живее в града. И сега замъкът служеше като база и укритие.
	— Тук е идеално — обясни Пейгъноу. — Външни хора тук не идват. Освен това частното летище, от което Мацуда ще отлети за Бахамските острови е съвсем близо. Всичко е в пълна готовност. Остават броени часове, така че срещата ви трябва да мине много бързо. Той настоя за тази предварителна среща с вас.
	— И ето, аз се отзовах.
	— Носите ли това, което той иска? — запита Пейгъноу.
	— Проблеми няма!
	— Почакайте тук, сега ще го доведа.
	Пейгъноу излезе, Армстед, останал сам, с огромен интерес заразглежда обстановката. В тази зала, си помисли той, навярно са намирали подслон хора като Даймън Джим Брейди, Джеймс Гордон Бенет, Джей Гулд… Пантеон от гиганти. Погледът му се спря на разнебитените, някога изящни, мебели от 19 век. Учуден забеляза, че огромните порцеланови плювалници с цветните изображения по тях все още стояха непокътнати по местата си.
	Древна история.
	С широка крачка Армстед тръгна към центъра на обширната зала. Ето и той самият със своя живот правеше история. Влизаше в историята и бъдещето трябваше да му отреди място в изложбената зала на медиите.
	Прозвучаха стъпки и Армстед бързо се обърна да посрещне японската звезда.
	Бяха двама души. Първият беше Робърт Джеклин, когото той не беше виждал от срещата им в Истанбул. Джеклин ръководеше цялата операция. Вторият беше японецът — дребен, кривокрак, около 65-годишен и не по-висок от метър и половина. На главата си имаше кожен пилотски шлем с емблемата на изгряващото слънце. Тъмният летателен костюм съвсем не му прилягаше. На якето му се мъдреше същото изгряващо слънце, значка на японските въздушни сили от 1945.
	— Мистър Уолтър Зимбърг — каза вежливо Джеклин — капитан-летец Йозуке Мацуда, бивш член на специалните японски щурмови войски — главен изпълнител във вашата операция.
	Армстед неволно се поусмихна и подаде ръка. Мацуда грабна ръката му и сърдечно я раздруса. Устните му се разтеглиха в широка усмивка и откриха поредица от златни зъби по цялата горна челюст.
	— Той говори съвсем слабо английски — каза Джеклин — и не разбира почти дума. Аз обаче говоря добре японски и ще помагам, ако се наложи.
	— Добре — каза Армстед.
	Изненадан много от златните зъби на японеца, той попита.
	— Как се е сдобил с толкова златни зъби?
	— Подарък от родителите му, от преди войната.
	— О’кей — каза Армстед.
	— Сега да ви обясня как се стигна до неговото участие в операцията. Неговите лични причини за това. Капитан-летец Йозуке Мацуда бил на редовна военна служба във въздушната база Каноя, в 721 въздушен полк, в ескадрилата от „живи торпили“. На 17 април 1945 година бил изпратен да взриви един американски самолетоносач. Задачата на Мацуда била да връхлети със своя щурмови бомбардировач Сюзей. Носел двутонна бомба върху капитанския мост и наблюдателната кула на самолетоносача. По сведения там трябвало да бъде президентът Франклин Рузвелт.
	— Един момент — каза Армстед — кога е станало това?
	— На 17 април 1945.
	— Но президентът Рузвелт е бил покойник по това време. Президент Труман…
	Джеклин предупредително разклати пръст.
	— Вие и аз знаем това, но капитан Мацуда не го е знаел. По-важно е обаче, че Мацуда не успял да изпълни задачата си. В последната минута нервите му не издържали. Почувствал силно желание за живот. Помислил за младата си булка, която го очаквала в Токио. Решил, че не бива да умира, че трябва да се върне при нея и изпортил камикадзето. Вместо да връхлети върху капитанския мост, той се отклонил и се забил във водата. Останал жив и го взели в плен. След войната го освободили и той се върнал при булката си. Но тъй като се бил опозорил като камикадзе-летец, години наред останал без работа. През всичките тези години и последвалите ги той, жена му и трите му деца живели в бедност и мизерия. Жена му е саката. Капитан Мацуда заживял с единствената мисъл и грижа да подсигури по някакъв начин семейството си. Многократно заявявал, че ако му се отдаде втора възможност за камикадзе, ще го извърши с готовност и безпогрешно, стига да бъде гарантирана издръжката на семейството му. Карлос чул всичко това от японската Червена армия, свързал се с авиатора и го включил в резервите на групата, за да чака подходящ случай и ден. И ето, че този ден дойде.
	Армстед не сваляше очи от ухиления японски дребосък.
	— Ами ако пак се уплаши?
	— Това е невъзможно — каза Джеклин. — За него сега няма нищо по-важно от това да подсигури семейството си и, както и самият той навярно ще ви каже, това за него е и въпрос на чест и реабилитация. Дори се е снабдил и носи в джоба си Амамори.
	— Какво носи?
	— Дървеното талисманче на будистите — за щастие и успех в мисията.
	Джеклин забеляза, че Армстед е доволен и заговори нещо на японски с капитан Мацуда. Джеклин погледна Армстед.
	— Да, той казва, че е готов веднага да се заеме с подготовката и изпълнението на мисията, ако му докажете, че сте депозирали в ДКБ-Дайчи Канайо Банк в Токио сумата от един милион американски долара.
	— Погрижили сме се за това — каза Армстед и извади от джоба на сакото си бордерото от ДКБ. — Ето дубликат от бордерото. Вноската е на името на жена му. Вашият представител в Токио още днес ще предаде оригинала на жена му.
	Джеклин взе бордерото и го подаде на японския пилот. Мацуда го прочете и широка усмивка отново откри пълната му със златни зъби уста. Заговори нещо на японски.
	— Ще превеждам — каза Джеклин — доволен е. Благодари ви. Иска обаче да знаете, както вече ви казах, че няма да допусне неуспех и че за него това е въпрос на чест.
	— Каква чест? Преди много години не успял да изпълни задачата, която му била възложена. Приема с готовност тази втора възможност да убие друг президент — мистър Колуей. Този път казва, че непременно ще успее. Да не се безпокоите. Ще бъде направено.
	Армстед изгледа японеца с известно безпокойство.
	— Толкова ми е смешен. Нима той би могъл да извърши такова нещо?
	— Безупречно. Обучен е и е трениран много добре. Реактивният му изтребител в никой случай няма да изпусне целта.
	— Как успяхте да го обучите? И… самолета, откъде ще вземете самолета?
	— Всичко стана без особени затруднения — каза Джеклин. Купихме за доста голяма сума един Кастров пилот. Сега той навярно излита за тренировъчен полет. След тренировката, вместо да се върне в базата си в Куба, той ще избяга и ще се приземи на една изоставена писта в Бахамските острови. Къде точно, не е толкова важно. Наркосиндикатът също я ползва, а те особено държат на дискретност. Там беглецът ще бъде посрещнат от нашите хора, и стоящият тук капитан Мацуда незабавно ще заеме мястото в самолета. — Джеклин леко с пръст потупа часовника на ръката си. Трябва да побързаме към летището, за да не закъснеем.
	Хвана за ръка дребния японец, който още веднъж показа блесналото злато.
	— Готов съм — процеди той през златните си зъби съвсем спокойно и двамата излязоха от помещението.
	След пет минути Армстед и Пейгъноу напуснаха залата. Вече към колата, Армстед каза:
	— Летиш с мен за Ню Йорк. Не си забравил, нали?
	— Не съм, не съм — каза Пейгъноу.
	Армстед му подаде два ключа.
	— Ето ти двата ключа. С единия хората ти ще влязат в надстройката, а с другия в кабинета. С пристигането ни в Ню Йорк ключовете незабавно да ми бъдат предадени.
	— Ще стане, шефе, не се бой.
	Армстед седна на предната седалка.
	— Да се действа безпогрешно! Никакви пропуски!
	— Никакви, разбира се. Телата им ще изчезнат безследно.
	Той изтича от другата страна и седна зад волана.
	Армстед леко хвана ръката му.
	— Гус…?
	— Да?
	— Няма да бъде болезнено, нали?
	— Никакви болки. Обещавам. Също като при Несбит. Без ах, без ох. Отпускат се и край, шефе. Японецът ще се погрижи за големия удар, останалото е моя работа. Бъдете спокоен. Запалете си пурата и спокойно се облегнете — каза Пейгъноу.
	Запали колата и заминаха.
	В заключения и изолиран от света кабинет в апартамента на Армстед двете жени вече се бяха помирили с неизбежното.
	Ханна се беше присвила на кушетката, а Виктория безчувствено се бе отпуснала в едно кресло. И двете бяха като парализирани от умора и безпомощност.
	Виктория като хипнотизирана се взираше в часовника на бюрото на Армстед. Напрегнато следеше хода на минутната стрелка. Боже мой, още една обиколка! Виктория се заприсвива в креслото.
	— Излитат — проточи напевно тя. Замаяна и недоумяваща, Ханна вдигна глава.
	— Кои?
	— Еър Форс Едно, от въздушната база Ендрю в Мериленд. Точно 9 е часът. Еър Форс Едно излита с всички на борда. Това значи, че бившият камикадзе също излита. — Тя се изправи в креслото и се обърна с лице към събеседничката си. — Което също значи, че твоят съпруг вече праща човек за нас.
	— Предполагам.
	В тези страшни часове на отчаяние Виктория за пръв път събра сили и показа дух и решителност.
	— Ханна, аз няма да им се дам. Няма да им дам да ме изведат оттук и да ме убият. Като ни поведат надолу по стълбите аз… аз ще побягна.
	— Ще те застрелят на улицата.
	— Нека — каза Виктория. — Аз така или иначе ще свърша, но поне ще ги хванат, а така и ти може би ще успееш да се отървеш.
	— Не, с моите крака, не, Виктория — каза Ханна и поразтри изпосталелия прасец на разголения си крак. — С тези крака далеч няма да стигна.
	Виктория съвсем се изправи и гневно стисна юмруци.
	— Ние не бива да седим тук и да оставим да ни изведат като безпомощните евреи в Аушвиц. Трябва да се съпротивляваме. Трябва да направим нещо. Аз все още не мога да повярвам, че няма начин за излизане оттук.
	— Колко пъти да ти казвам, Виктория! Начин няма, поне аз не знам такъв.
	Виктория с усилие стана от креслото и се заоглежда наоколо.
	— Прозорци. Досега не бях виждала стая без прозорци. Може би има такъв, прикрит с нещо.
	— Бях тук по време на ремонта и помня. По план тя си беше без прозорци. Няма.
	— Да имаше нещо тежко… Някакъв чук или стик за крикет — можехме да опитаме да пробием стената.
	— Виктория, за какво са му на Армстед чукове в кабинета? Ако пък имаше такова нещо, той щеше да го отстрани или да го вземе при излизането си. Той не е толкова глупав да оставя тук инструменти, с които бихме могли да си послужим.
	Виктория се приближи към масивната електрическа машина.
	— Да можех да вдигна това и да го стоваря в стената…
	— Нищо няма да направиш, стените са железобетонни.
	Виктория се приближи към Ханна.
	— Каза, че нямаш прислуга, която да живее тук?
	— Постоянна прислуга, която да живее при нас няма.
	— Но ти сама не би могла да се справиш с такова голямо жилище и домакинство? Сигурно идват да ти помагат, да чистят, да оправят леглата, да готвят? Някаква помощничка не може да не идва тук?
	— Идваше една прекрасна черна жена, всеки ден. Но преди няколко седмици Армстед ме накара да я освободя. Необходимо му било спокойствие, усамотение. Не искал външни хора да му се мотаят из къщата. Той лично нае друга жена, която идва да чисти от време на време. Идва три пъти седмично, за по три-четири часа. Млада жена от Гватемала, която съвсем слабо говори английски.
	— Кога трябва да дойде тя?
	— Днес — не. Съжалявам, Виктория. А икономката на сградата ни праща жена за почистване и оправяне на леглата само при поискване. Редът в домакинството ни съвсем се обърка. Едуард превърна дома ни в манастир. Ясно защо било.
	— Не се ли страхува от изненади? Тук не може да няма някаква предохранителна система.
	— Не. Никаква. Абсолютно никаква. Армстед е убеден, че портиерът е достатъчен. Освен това той никога не би допуснал инсталации и механизми, с които хора отвън биха могли да проникнат в апартамента и кабинета му. Единственото, което той разреши на предприемача на строежа е пожароалармената система, защото той изпитва панически страх от пожари.
	Виктория мигновено се размърда и оживи. Аларма за пожар? Къде е инсталирана?
	— Там горе, разбира се.
	Таванът беше с открити трегери. Виктория зашари с очи.
	— Не го виждам.
	— Няма да можеш да го видиш — каза Ханна. Едуард поиска да го монтират под онази греда в края, защото грозно биеше на очи. Не се вижда, но е там.
	Виктория отиде бързо към другия край на кабинета, застана под дървената греда и се вгледа внимателно. Забеляза слаби очертания на кафяв метален диск около 15 сантиметра в диаметър и едва забележима червена светлинка.
	— Виждам нещо кръгло, метално, там горе.
	— Това е алармата.
	— Как действа той?
	— Задейства се сам. Разбира се, ако усети огън и дим.
	— Задейства се сам — запита още по-припряно Виктория. — Но как?
	— Звъни силно, както правят почти всички предупредителни системи и предупреждава човека в стаята. Тази аларма обаче е по-усъвършенствана. Когато се задейства, той звъни тревожно и в компанията, която го е произвела и монтирала. Те, от своя страна, веднага съобщават на най-близката пожарна…
	— Ханна! — Виктория изрева с пълен глас. — Спасени сме!
	Ханна я изгледа учудена.
	— Не те разбирам…
	— С това можем да известим за нашата беда. Ще запалим огън. Той ще задейства инсталацията и тя ще ни доведе помощ…
	Ханна се поизправи.
	— Огън? Да, разбира се. Но това е много опасно. Можем наистина да причиним пожар и да изгорим в него.
	— Ще ограничаваме огъня. Пък няма и какво да губим. Така или иначе ще умрем.
	Ханна също се оживи и раздвижи.
	— Умна идея, Виктория. Така бихме могли да извикаме помощ.
	Виктория беше вече помъкнала един стол и го наместваше под алармата.
	— Имаш ли кибрит?
	— Едуард трябва да има.
	Ханна отвори кутията за пури на съпруга си и заопипва по бюрото, но напразно. Измъкна чекмедженцето на бюрото, порови извътре и извади зелена кутийка кибрит. Докуцука до Виктория и й подаде кибрита. Виктория се покачи на стола, повдигна се на пръсти и протегна ръка нагоре. Свали я.
	— Не мога да го достигна, много е високо, трябва да запалим нещо… Ханна, онзи вестник там, вестника на бюрото му, дай ми го.
	Ханна отново закуцука. Взе вестника и й го подаде.
	— Идеално — каза Виктория.
	Нави част от вестника по диагонал и направи дълга фуния.
	— Ще го запаля от единия край и ще го забуча там — горе. Така ще стане.
	Виктория подхвана дългата фуния под едната си ръка и драсна клечка кибрит.
	— Внимателно, Виктория — извика Ханна.
	Виктория приближи пламъка на клечката към широкия край на навития вестник. Вестникът изведнъж пламна. Пламъкът ставаше все по-голям, по-широк, по-червен и по-силен. Виктория се повдигна на пръсти и се опита да го приближи към пожароизвестителя.
	Импровизираният факел се разгоря. Струйки дим се издигнаха към апаратната инсталация и разгарящите се пламъци постепенно пропълзяха към пръстите на Виктория.
	— Внимавай! — извика Ханна.
	Виктория като че ли не я чу. Цялото й внимание беше насочено към металния диск. „Включвай! Включвай!“
	Изведнъж прокънтя силен писък. Понесе се силен непрекъснат звън. Аларменият механизъм заработи. Работеше безупречно. Лицето на Виктория сияеше от радост в светлината на факлата. Изведнъж болезнено извика. Долният край на пламъка бе обхванал ръката й. Захвърли факлата встрани, стисна обгорелите си пръсти и скочи от стола.
	Ханна я сграбчи за рамото и тревожно посочи встрани.
	— Виктория…
	Горящата фуния, която Виктория беше захвърлила, беше паднала до една драперия, която вече се превръщаше в тъмночервени и жълти пламъци, които пълзяха нагоре и се разрастваха.
	— Гаси… Трябва да го изгасим! — развика се Виктория.
	Ханна погледна към бушуващите пламъци, които вече се извиваха в ореол към тавана.
	— Не, Виктория, вече е късно… Това не можем да изгасим… След минути ще стигне и до нас… Ще се задушим… С отчаяни усилия Ханна задърпа Виктория. — Насам… банята… чула съм от пожарникари… влизай в банята, под душа, пускай душа…
	Вече нищо не се виждаше в гъстия дим. Виктория се приведе ниско и се запрепъва след Ханна. Влязоха в някаква врата. Ханна тласна с гръб вратата и плътно я затвори. Отдели се от вратата и отново забута Виктория по плочките на пода към една стъклена врата, зад която се виждаше душ.
	— Вътре — властно извика тя. — Влизай вътре.
	В тясното пространство под душа двете плътно се прегърнаха. — Мирише ми на дим, — разкашля се Виктория. — Влиза дим отвсякъде. Ако дима не ни задуши, от огъня няма да избягаме. Да пусна ли душа?
	— Още не — каза Ханна. — Той е последната ни възможност и надежда. — Виктория, чуй!
	Напрегнато се ослушаха. Алармената система продължаваше упорито да звъни.
	— Ако системата е задвижена изцяло — каза Ханна, борейки се да си поеме въздух, — пожарната не може да не е вдигната в тревога. Веднага ще разберат, че има нещо нередно и ще дойдат.
	— Да се надяваме… Дано… — Задави се в мъчителна кашлица Виктория.
	— Дано да дойдат навреме. Погледна часовника на ръката си — Осем и десет е вече.
	Тя прилепи очи към остъклената врата на душа и забеляза, че вратата на банята вече се издуваше и потъмняваше. Огънят с пращене приближаваше. Пушекът в банята се сгъстяваше. Напираше в стъклата около душа и все повече проникваше вътре през пролуките на вратата.
	Виктория забеляза метнат върху един кран пешкир и го грабна. Бръкна в джоба си и извади носна кърпичка. Завъртя кранчето. Бликна студена вода. Тя намокри пешкира и кърпичката. Спря крана и подаде пешкира на Ханна. А своя нос и устата си притисна с мократа кърпичка. Очите почнаха да я смъдят до болка от сгъстяващия се дим. Непрекъснатата й кашлица вече я задавяше.
	Ужасният шум и пращене от огъня приближаваше. Виктория прилепи ухо към стъклената врата на душа. Долови ясни удари на чукове и брадви. Нещо силно се стовари върху вратата на банята и я разби на парчета. Плисна струя вода и се разнесе свистене на загасващ огън. Виктория потърси Ханна до себе си. Тя беше припаднала.
	През замъгленото стъкло Виктория забеляза двама души с маски и огнеупорни костюми да влизат в банята. Отвори вратата на кабината на душа и изписка.
	— Тук! Тук сме.
	Понечи да излезе, но политна и единият от пожарникарите я задържа. Останала без въздух, Виктория успя само да посочи зад гърба си.
	— Тя… там вътре… помогнете й!
	Вторият пожарникар веднага се шмугна вътре. След него нагоре се спусна още един. Изведоха Виктория от обгорялата баня в тлеещия кабинет на Армстед. Вдигнаха Ханна на ръце и я изнесоха навън, после я занесоха в спалнята на Армстед и я положиха на двойното легло. Виктория изчака в коридора загледана в пожарникарите, които тичаха един през друг вън от кабинета с пожарогасители в ръце. След това влезе в спалнята. Отпуснатото тяло на Ханна беше заобиколено от лекари. Трима млади мъже и една жена в бели престилки, приветливи и надеждни като ангели.
	Те всички се бяха надвесили над Ханна и съсредоточено работеха. Един от тях, млад с добре поддържана брада, се приближи елегантно към Виктория.
	— Вие добре ли сте, мис?
	Виктория вече не кашляше, но все пак предпочете да отговори с енергично кимване на глава.
	Лекарят посочи с палец зад себе си към леглото:
	— Не се безпокойте. Майка ви ще се оправи. Задавена е и позадушена от пушека, но вече се съвзема. Изнесли са я навреме.
	Виктория не спираше да клати глава и да гледа към леглото. Ханна широко беше отворила очи към нея и като че ли я викаше. Машинално отиде до леглото и ясно видя, че Ханна наистина искаше да й каже нещо. Виктория коленичи и приближи глава към главата на Ханна.
	— Ще бъдеш кукуряк, не бой се — приласка я Виктория.
	Ханна се помъчи да каже нещо. Виктория приближи ухо към устните й.
	— Вики… — едва прошепна Ханна. — Не им давай да го убият… Той… Той е болен човек… Много болен.
	Виктория кимна с глава и бързо стана. Благодари на медиците и се оттегли. Огледа се наоколо. Всички бяха заети със своята работа. Лекарите бяха в спалнята. Накачулени с огнеупорните си дрехи, пожарникарите щъкаха по коридорите. Виктория грабна чантата си, излезе в коридора и забърза към всекидневната. На няколко пъти се препъна в проснатия пожарен маркуч и едва не се сблъска със забързаните пожарникари и полицаи. Никой не забеляза излизането й.
	Вън, пред надстройката, група пожарникарски началници бяха се скупчили и оживено разговаряха. Виктория си помисли дали не би могла да им каже за заговора срещу Еър Форс Едно. Но инстинктивно се сети, че ще се наложи да обяснява, да доказва и убеждава, а това ще отнеме много време.
	С престорено нехайство закрачи покрай опънатия като змия маркуч. Сега най-малко й се искаше да я спират и разпитват. Стигна до стълбището и със сигурна стъпка без препъвания бързо се спусна надолу.
	Нямаше нужда да поглежда часовника си!
	Времето явно изтичаше. При първия отворен магазин на Медисън Авеню Виктория се спря задъхана и потърси опора в един ъгъл на витрината.
	Бягайки от апартамента на Пето Авеню, тя беше се натъкнала на любопитните погледи на събралата се тълпа. Продължи да тича покрай тях и наредените пожарни коли, без да обръща внимание на учудените пешеходци. Стигна до Медисън Авеню.
	Влезе стремително в дългото и тясно питейно заведение. Звънецът на вратата извести за влизането й.
	Собственикът показа глава иззад маркировъчната каса. Беше тантурест търговец на средна възраст и с доста оредяла коса.
	— С какво мога да ви услужа, лейди? — Ех, ама… вие май… не сте се прибирали цяла нощ.
	— Идвам от пожар — побърза да обясни окаяното си състояния Виктория. Сплъстената й коса и лицето й бяха неугледно мръсни, а роклята й омърляна и разкъсана.
	— Трябва ми телефон…
	— Пред вас е, лейди.
	За посетители имаше само една кабинка и тя влезе в нея. Затвори се вътре и потърси в чантичката кредитната карта. С радост откри една и още по-радостна разбра, че има дребни пари. Още като начинаеща репортерка, един от първите уроци, които получи, беше винаги да носи дребни пари за телефонни разговори — и то много. Телефонът е главната артерия на репортера, която можеше да се раздвижи само с дребни пари. Тя изтърси монетите на поличката и откачи слушалката.
	Позамисли се и почти веднага си спомни номера. Набра кода на Вашингтон Д С-202 и номера на Белия дом — 456–1414.
	От централата там прозвуча женски глас. Виктория се подвоуми. Не знаеше кого да потърси. Самолетът Еър Форс Едно може би беше закъснял и още не е излетял. Баща й може би още беше в Белия дом.
	— Искам да говоря с Хю Уестън — Прессекретарят.
	— Свързвам ви.
	Прокънтя жизнерадостен глас на млада жена. — Кабинетът на прессекретаря.
	— Искам да говоря с мистър Уестън. Все още там ли е?
	— Съжалявам! Ще отсъства от града за една седмица. Ако желаете да ви запиша…
	— Обаждам се по нещо извънредно важно. Отнася се до живота на президента. Има ли някой, към когото…
	Младата жена никак не се трогна и продължи все така весело.
	— Ще ви свържа с административния шеф. Почакайте така.
	След секунди оттатък се чу спокоен мъжки глас.
	— Франк Олифтън на телефона. С какво мога да ви помогна?
	— Можете — каза Виктория — аз съм дъщерята на прессекретаря Уестън…
	— По-добре го потърсете в кабинета му. Сега ще ви…
	— Току-що опитах — каза Виктория, изгубила търпение. — Казаха ми да говоря с вас. Обаждам се по нещо извънредно важно и спешно. Животът на президента е в опасност. Всяка минута би могъл да…
	Шефът на управлението на Белия дом я прекъсна, като се опита да я успокои и поохлади.
	— Точно сега едва ли има някаква опасност за него, мис Уестън. Той спокойно си лети в Еър Форс Едно за Лондон. Но ако става дума за някакво нападение след завръщането му, готов съм да му докладвам по-късно. Кажете ми, моля ви, трите си имена, адреса си и подробностите, за да ги запиша за разследване на случая.
	Това ужасно протакане подлуди Виктория. Този идиот се опитва да я залъгва, като че ли си има работа с поредна откачалка. Надвиснало беше и всеки момент можеше да стане невероятно нещастие, а никой не искаше да й повярва. За бюрокрацията там едва ли не всяко обаждане отвън, е обаждане на смахнат маниак. Неверието, рожба на рутината и шаблона, е било причина за провали в не един жизненоважен и съдбоносен случай.
	Обезумяла от ярост, тя вече щеше да окачи обратно слушалката, но си спомни едно име.
	Сай Розенблум!
	Ник й беше казал при последния им разговор „Ако ти потрябва спешно съвет или помощ, обади се в Белия дом и искай Сай Розенблум. Той е в президентския екип и е един от помощниците. Ако играта загрубее и се почувстваш в беда, можеш всичко да му кажеш“.
	— Дайте ми мистър Сай Розенблум — викна тя в слушалката.
	— Кой?
	— Мистър Розенблум. Помощник на президента. В западното крило на Белия дом е.
	— Един момент, мадам, чакайте да видя в указателя… Да, намерих го, ето вътрешния му номер. Ще се опитам да ви свържа.
	Секунди на изчакване. Появи се глас на по-възрастна жена с по-човешки тон. — Кабинетът на мистър Розенблум.
	— Ало, вижте какво, изслушайте ме, моля ви, много важно е и съвсем спешно. Трябва да говоря с мистър Розенблум. Аз съм Виктория Уестън, той…
	— Току-що го изпуснахте, мис Уестън. Излезе с още един от службата да пият кафе. Със сигурност мога да ви кажа, че след не повече от половин час ще бъде тук.
	Виктория отчаяно простена.
	— Моля ви направете ми тая услуга. Казах ви, че е спешно… Честна дума, съвсем спешно е — въпрос на живот и смърт. Може би още не е излязъл от сградата? Може би ще успеете да го застигнете.
	Секретарката откликна съвсем сериозно и загрижено.
	— Възможно е. Ако го намеря… за кого да съобщя, Уестън ли казахте?…
	— Виктория Уестън, дъщерята на Хю Уестън, приятелката на Ник Ремзи. Той знае за мен… Моля ви, побързайте.
	— Стойте така, ще ви включа на изчакване.
	Главата на Виктория пулсираше до пръсване, докато чакаше и силно притискаше слушалката до ухото си. Минутната стрелка на часовника й отново се придвижи. Прозвуча намеса на оператора и Виктория пусна монети в чудовищния търбух на апарата. Оттатък прозвуча хладно поставен и обработен момчешки глас.
	— Мис Уестън?
	— Ох, да!
	— Сай Розенблум. Съжалявам, че ви позатрудних. Радвам се да ви чуя. Аз разбира се, знам всичко за вас. От Ник и вашия прекрасен баща. Ник ми каза, че може би ще ми се обадите. Нещо станало ли е, което да…
	— Сай, чуйте ме, слушайте добре — помоли го Виктория. — Президентът, баща ми, Ник Ремзи и всички на борда на Еър Форс Едно ще загинат всеки миг. Разкрихме заговор — заговор за убийство, който е в ход в момента. Не, не бързайте да казвате, че съм луда. Не съм луда. Това е самата истина… Заговор… Един откраднат кубински военен самолет, пилотиран от терорист ще връхлети върху Еър Форс Едно.
	Виктория чу рязко поемане на въздух от другата страна.
	— Ама вие сериозно ли? Сигурна ли сте?
	— О, Сай, сигурна съм, сигурна, повярвайте ми.
	— Вярвам ви. Кога ще стане това?
	— Сега. Всеки миг… след минути.
	— Най-добре ще е да ви свържа направо с Еър Форс Едно. Ще стане по-бързо. Вие лично ще ги предупредите. Откъде се обаждате?
	— От Ню Йорк. От обществена кабина в Медисън Авеню.
	— Включвам ви на изчакване — каза бързо Розенблум. — Чакайте така.
	Едва сега Виктория видя двама души, чакащи пред телефонната кабина. Един от двамата почука ядосано по стъклото. Виктория не се и помръдна от мястото си. Двамата потърсиха намесата на собственика, който заобиколи и излезе от тезгяха. Приближи се до кабинката и настойчиво почука.
	Виктория леко открехна вратата.
	— Лейди, телефона е за всички, докога мислите да стоите вътре. Излезте, нека поговорят и тези хора.
	— Не мога — примоли се Виктория. — Чакам разговор с президента на Съединените щати. Оставете ме на мира най-после!
	Тя затвори вратата.
	По телефона прозвуча глас. Тя притисна слушалката до ухото си. — Да, аз съм.
	— Сай Розенблум. Стойте така, Виктория, свързват ви с Еър Форс Едно.
	Двадесет и две минути след излитането си от базата Ендрю, огромният Джъмбо Джет, наименуван Еър Форс Едно, летеше в спокойните висини над облаците и Атлантика към Лондон.
	Хю Уестън беше извикан в кабината на радистите за телефонен разговор. С влизането му, сержантът му посочи отворения телефон на масата.
	— За теб, Хю.
	— Кой ме търси?
	— Не знам. Разбрах само, че е нещо важно. Чрез службата от Белия дом е.
	Озадачен, Хю Уестън грабна слушалката и с огромно удивление и изненада чу гласа на дъщеря си.
	— Вики, какво има?
	В бързината да обясни, думите й се препъваха в устата на Виктория безразборно. Някъде след минута баща й я прекъсна.
	— Вики, не бива да губя нито секунда. Ще предупредя президента. Ще извикам Ник да му разкажеш останалото. Казваш значи, че той горе-долу знае за какво става дума и можеш на късо да му разкажеш какво да предаде на президента Колуей? Добре, Вики. Не мърдай там. Ник сега ще дойде.
	Хю Уестън остави слушалката до телефона и тупна по рамото сержанта. Сержантът смъкна едната слушалка от ухото си.
	— Мак, гледай някой да не затвори телефона ми.
	Уестън изтича навън между седалките. Забеляза младеж в син блейзер, явно стюард, и го повика.
	— Слушайте, изтичайте до комарджийницата на журналистите, намерете Ник Ремзи и го пратете тук незабавно.
	Стюардът се затича към задната част на самолета. В помещението имаше двадесетина репортери и писатели. Някои играеха, други четяха, а трети дремеха. След по-малко от половин минута задъханият Ремзи застана пред секретаря.
	— Хю?
	— Ник, моето момиче, на телефона от Ню Йорк…
	— Вики?
	— Едва не била убита от Армстед. Открила е неоспорими доказателства, че Армстед е изпратил откраднат МИГ-изтребител, пилотиран от терорист — от камикадзетата, да взриви всички ни — президента, всички. Армстед способен ли е на такова нещо?
	Без никакво колебание Ремзи каза:
	— Да, способен е.
	— Значи, мислиш, че е вярно.
	— Щом Вики го казва, значи има доказателства… Хю, това е неоспорима истина.
	— Тя казва, че това ще стане след девет минути. По-добре да предупредя президента. Вики чака на телефона, за да ти каже подробностите. Изслушай я колкото се може по-бързо и ела в помещението на президента. Аз ще бъда там при него.
	След малко повече от 60 секунди Ремзи хлопна телефонната слушалка и изтича напред по пътечката към президентското отделение. На вратата беше изрисуван златно-синия печат на президента. Ремзи стовари юмрук отгоре му.
	— Влез! — извика президентът. — Отворено е.
	Ремзи нахълта вътре. Президентът Колуей беше седнал на крайчеца на въртящия се стол с длани върху бюрото. Срещу него седяха армейски генерал Джудсън, най-високият по чин на самолета и Хю Уестън.
	Президентът направо запита:
	— Убеден ли сте, че мис Уестън има точни данни?
	— Несъмнено, г-н Президент — каза Ремзи. — Доказателствата са били в ръцете и. Чела е репортажа, който Армстед е бил написал за тазвечерното издание. В него се съобщавало, че този самолет е взривен при сблъскване във въздуха.
	— Как?
	— С откраднат кубински изтребител, пилотиран от някакъв си екскамикадзе-самоубиец. Армстед има група от професионални терористи, на заплата при него, за да му фабрикуват сензационни новини. Мис Уестън отдавна следи Армстед. Сега той е накарал своите терористи да откраднат един от изтребителите на Кастро, да набутат в него един камикадзе-пилот и да го пратят в небето да ни взриви.
	— Кога трябва да стане това?
	Ремзи погледна часовника на стената. — След осем минути, г-н Президент.
	Държавният глава се завъртя в стола си и погледна генерал Джудсън.
	— Каква е охраната на полета ни, генерале?
	— Никаква, сър, знаете, че напоследък обичаме да наподобяваме граждански полет. Трябва да има наоколо някои Дак Батс* към спасителната служба на товарните кораби.
	— Какво могат да правят те? Нищо — прекъсна го президентът. — Говоря ви за охрана, за незабавна и непосредствена защита.
	[* Duck Butts — въздушна охрана на товарни кораби, която военните смятат като по-беззащитна от самите кораби. — Б.пр.]
	— Няма да е зле да проверим и се уверим, че откраднатият МИГ е наистина в ръцете на терористи.
	— Уверявайте се бързо — каза президентът и нервно бутна към него телефона. — Проверете дали имаме бойни самолети във въздуха в нашия обхват или самолетоносачи. Този отговор трябва да получите след микросекунди. Защото ако не получим помощ…
	Генерал Джудсън вече се свързваше с командния център на Националната военна система на Пентагона.
	Лъскавият МИГ-27Р със свистене пореше разредения въздух във висините. Привързан здраво в кабината, капитан Йозуке Мацуда упорито се взираше в данните на компютъра. Пред него бяха предварително откраднатите данни и координати, по дължина и ширина на полета, както и изчислените от него координати на пресрещането. Компютърът в синхрон с вътрешната навигационна система непрекъснато възприемаше, обработваше и показваше данните за времето и разстоянието. Мацуда очакваше с нетърпение момента за знаменитото си гмуркане от двадесет хиляди метра височина — пределна за МИГ. В последните минути насоченият му напред радар щеше да просветне на екрана и засече летящия на десет хиляди метра под него президентски самолет, по определения му маршрут над Атлантическия океан. В този момент той ще поеме пилотажа от автопилота и ще се насочи към съдбоносния момент, който толкова дълго беше очаквал.
	Гибелта му беше съвсем близка, но въпреки това Мацуда доволно се усмихваше. Чувстваше се удовлетворен от милионната издръжка на семейството си в Токийската банка и се радваше, че ще може най-после да измие позора, който го беше потискал през целия му живот.
	Този последен негов полет беше като сън. Нищо не го тревожеше и нищо не го смущаваше. Подробни радарни и компютърни изследвания не му бяха необходими, защото ракети той нямаше да изстрелва.
	Сега той и самолетът му бяха взривния снаряд, който щеше да унищожи насрещния противник — американския президент.
	Мацуда забеляза, че махметъра беше спаднал до едно постоянно ниво 2,3. Доста под пределната 2,8 — долната граница на скоростта. Скорост, при която конструкторите не гарантираха сигурността на самолета, ако носи ракети. Него обаче показателят за горивото не го интересуваше. При пълен товар, горивото на борда на МИГ беше за 1600 мили — повече от необходимото за еднопосочния му полет. Двата мощни турбореактивни двигатели — Турмански, ще го отнесат до там навреме, точно когато президентският самолет стигна на 120 мили от брега на Делауеър.
	Самолетът стабилно поддържаше направление. В тези последни минути мислите на Мацуда се върнаха към семейството му, към сигурността, която в крайна сметка им беше гарантирал. Предупредително писукане наруши мислите му. Радарът просветна. Мацуда интуитивно бръкна във вътрешния си джоб и извади цветната снимка на жена си Киеко с трите деца. Тази снимка той винаги носеше със себе си. С бърз поглед каза последно сбогом на любимите си хора и ги видя в храма Ясукуни покрусени да го оплакват и възнасят молитви в негова памет. Сложи снимката в скута си, освободи автопилота и хвана лоста на управлението. Леко наклони лявото си крило, за да вижда по-добре и заби поглед в небесната шир.
	Някъде в далечината различи бързо нарастващите очертания на самолета, известен като Еър Форс Едно. Със сияеща в злато усмивка, Мацуда се приготви да тласне лоста за управление напред и с писък се насочи към целта.
	В помещението за съвещания, непосредствено до президентското отделение на Еър Форс Едно, тримата притискаха лица към трите прозореца в очакване да зърнат своята гибел. На единия прозорец беше президентът Колуей, на следващия — Хю Уестън, а на третия — Ник Ремзи. Зад отворената врата на кабината на радистите четвъртият от групата, генерал Джудсън, стоеше като прикован към радара и по усилвателя на интеркома докладваше на президента за движението на светлинния сигнал, който вече се виждаше съвсем ясно на радарния екран.
	От прозорците в помещението за съвещания президент Колуей, Уестън и Ремзи не виждаха нищо в необятната синева. Не виждаха дори точица в небето.
	Пилотите и екипажът не знаеха нищо. Не им казаха. Нямаха време, пък и вече нищо не можеше да се предприеме. Самолетът беше като пате на гюме — сигурна и беззащитна цел и жертва. Не предупредиха никого и от пътниците, защото те бяха съвсем безпомощни и можеха да умрат в панически страх.
	В помещението на радистите на самолета беше получено предупреждение от Националната служба за безопасност, че чрез спътник-шпионин забелязали неидентифициран самолет с данни на изтребител да се приближава към Еър Форс Едно с голяма скорост и че се вземат необходимите мерки.
	Свръхспешният сигнал на Джудсън също беше вдигнал в тревога върховното командване и беше поискал от тях да се свържат с най-близките охраняващи поделения и вдигнат американски изтребители в защита. Не се знаеше обаче кога точно ще стане колизията и дали те ще дойдат навреме.
	А колизията се очакваше всеки миг. Краят и резултатите бяха непредсказуеми. Единствената надежда беше да им се притече някой на помощ тук във въздуха, в който те плуваха като беззащитна мишена на един луд, подбуден от друг — по-луд.
	За Ремзи тази непосредствена и ранна смърт беше нелепа, невероятна и недопустима. Мислите му неумолимо щракаха и отброяваха неизживяното, това, което щеше да загуби. Никога нямаше да изживее своята голяма любов. Любовта си към Вики. Никога нямаше да довърши книгата, която беше започнал, да се наслади на още едно аперитивче при Фуке, да бъде баща и да продължи името си. Отнасяше от този живот само нищета.
	Усилвателят изщрака. Ремзи чу пресипналия глас на генерала, който напрегнато отброяваше фаталното приближаване на светлинния сигнал на радара.
	— Това копеле е на сто мили вече… На осемдесет… Шестдесет…
	Генерал Джудсън почти застигна ехото на своя глас. Нахълта в помещението за съвещания и с препъвания изтича към прозореца. Побеснял от гняв, той се прилепи на средния прозорец до Хю Уестън и всички заедно зашариха с очи по бременното с ужас небе.
	На своя прозорец Ремзи неимоверно напрягаше очи, за да открие техния убиец, но напразно. По небето се носеха само невинни облаци. Внезапният вик на генерала го прикова на място.
	— Ей, там горе — вижте там горе. Този кучи син връхлита върху нас с все сила.
	С разтуптяно сърце Ремзи присви очи в далечината на ляво и най-горе и съзря бялата следа, зловещата бяла следа, далече в небето, насочена към тях. Тя се спускаше отгоре с невероятна скорост. Връхлиташе и нарастваше. Вече ясно се забелязваха очертанията на опасния изтребител.
	— Исусе Христе, каква ужасна скорост! — задъхано промълви генералът.
	— Връхлита отгоре ни с две хиляди мили в час.
	— Свършено е с нас — простена президентът.
	С ъгъла на окото си Ремзи долови още една стрелкаща се следа и извика.
	— Вижте, там долу.
	Бяха изскочили от облаците и двата и с писък източваха следи нагоре.
	— F 15, далекобойни изтребители! — ревна генералът. — Наши, наши!
	— За бога, вижте ги! — провикна се президентът.
	От самолетите-защитници излетяха с гръм усъвършенствани ракети Въздух-Въздух със среден обсег на действие, засвистяха в небето като два близнака отмъстители, и със скоростта на светкавица се насочиха към връхлитащия нападател.
	Зяпнал от ужас, изненада и радост, Ремзи ясно видя приближаването на камикадзе-нападателя към близнаците ракети. Кой кого? Той се подготви за ужасна смърт.
	Небето пред него обаче изведнъж се превърна в огромна оранжева топка. МИГ-камикадзето експлодира в пламъци и се пръсна на хиляди парчета. Парченца и отломки се понесоха по въздуха. Падаха към океана. Нищо не беше оцеляло от нападателя. Дим и дребни парченца се понесоха из въздуха.
	Близката експлозия силно разтърси Еър Форс Едно. Самолетът все още неустойчиво се поклащаше, но постепенно полетът му стана стабилен и той продължи необезпокояван за Лондон. А там, в огромното помещение, четирима мъже се прегръщаха, скачаха и играеха от радост.
	В края на разговора си с Еър Форс Едно Виктория успя да каже само „Моля се за теб, татко“ и внезапно, и неочаквано за самата нея, изтърси „Ник, обичам те“. Но телефона вече беше прекъснат. Ник беше окачил слушалката и беше се впуснал да върши възможното.
	Виктория окачи слушалката, но не напусна задушната телефонна кабина.
	Работата не беше довършена. Трябваше да се направи още нещо. Още едно телефонно обаждане.
	Капитан Тимъти Крауфорд от детективския отдел на Нюйоркската полиция. В бързината си Ник я беше попитал какво възнамерява да прави по-нататък.
	— Не се изправяй срещу Армстед сама — беше я предупредил Ник. — Свържи се с Нюйоркската градска полиция. Потърси моя приятел Тимъти Крауфорд — от детективския отдел. Разкажи му всичко, всичко. Той си знае работата и ще реши как да постъпи.
	Тя позвъни на капитан Крауфорд. Представи му се, като спомена и за Ник Ремзи и му разказа всичко.
	— Последното само е достатъчно, за да предприемем действия спрямо него — увери я Крауфорд. — За останалите ще направим разследвания. Ще следим какво ще стане и с Еър Форс Едно. Но последното е достатъчно. Обвинение от вас и от жена му в опит за убийство. Можете ли веднага да отидете при Синдиката Армстед? Ще се срещнем там.
	Обременена от мисли и тревоги по Еър Форс Едно и близките си в него, Виктория излезе от телефонната кабина. Навън я чакаха петима силно разгневени мъже. Тя изтича между тях и остана глуха за псувните и нападките им. Излезе от кръчмата на Медисън Авеню и махна на едно преминаващо такси.
	— Синдиката Армстед, на Парк Авеню — инструктира шофьора тя.
	Предстоеше върховното изпитание и страхът, който я притискаше като менгеме, се усили. Проследи и четвъртата от четирите полицейски коли, които спряха пред входа на Синдиката Армстед. Помъчи се да обмисли предстоящите си действия.
	— Ще сляза тук, каза тя на шофьора.
	Със спирането на колата, тя мушна в пролуката на преградата три доларови банкноти и отвори задната врата.
	— Ей, какво става тук? — извика шофьорът.
	— Много работи — викна му през рамо тя. — Ще го прочетете във вестниците.
	Двайсетина униформени и цивилни бяха се събрали на тротоара. Тя се помъчи да отгатне кой от тях е детективът Тимъти Крауфорд и реши, че вероятно беше грамадният червендалест мъж в средата на групата.
	И улучи. Широкоплещестият мъжага тръгна към нея.
	— Вие сте Вики Уестън? Аз съм Крауфорд. Както виждате, ние сме тук. Мислите ли, че е вътре?
	— Вътре е сигурно — каза Виктория. — Очаква новините за взривяването, за да пусне репортажа си. Навярно е в кабинета си, в задната част на залата на шестия етаж. Аз ще ви заведа.
	— Сега вие по-добре да стоите настрана, мис Уестън. Може да стане опасно. Ще взема със себе си команда.
	— Ще разберете ли кой от тях е Едуард Армстед?
	Полуусмихнат, капитан Крауфорд откри кривите си зъби.
	— Лицето му често беше на показ напоследък. Всемогъщият! Не може да не го познаем.
	Той се обърна към сформираната за арестуването група.
	— И така, момчета. Четирима нагоре по стълбите. Трима с мен в асансьора. Останалите се нареждате тук и около сградата — в случай че се опита да избяга.
	Придвижиха се бавно към фоайето. Виктория неотлъчно бе след тях. Тя се промъкна в асансьора, като се извини на Крауфорд.
	— Не, аз трябва да бъде там.
	Асансьорът ги изтърси във фоайето на шестия етаж.
	Крауфорд ги задържа малко, за да изчакат изкачващите се по стълбите. Нареди им да останат на пост на стълбището, а на останалите властно посочи залата.
	Виктория се спусна първа, следвана от Крауфорд и хората му. Всички в залата бяха по местата си. Кипеше усилена работа. Те решително тръгнаха покрай безкрайните редици от бюра към кабините на управлението в дъното. Редактори, репортери, копировачи, всички постепенно прекъснаха работа, любопитно загледани в стремителния ход на петимата през обширната зала към кабинета на вестникарския магнат.
	Когато минаваше покрай собственото си бюро, Виктория чу, че телефонът звъни. Опита се да го отмине, но друг вдигна слушалката.
	— За теб, Вики — извика й колегата репортер.
	— Сега не — каза Виктория.
	— Той казва, че това те интересува и ще искаш да го чуеш. Каза името си — Сай Розенблум.
	Виктория се спря и обърна към Крауфорд.
	— Секунда само. Сигурно е за Еър Форс Едно.
	Изтича на телефона, заслуша се… Напрегнатите мускули на лицето й започнаха да се отпускат в облекчение.
	Разцъфнала в широка усмивка, Виктория се обърна към Крауфорд.
	— Еър Форс Едно се е отървал — каза тя. — Наши самолети-прихващачи свалили терориста на Армстед.
	Кривите зъби на Крауфорд демонстрираха огромното му задоволство.
	— О’кей. Значи за нас остава само да прибираме и опаковаме.
	Продължиха устремния си ход. Виктория ги въведе в приемната стая на Естел Ривкин. Естел вдигна глава от пишещата машина, недоумяваща.
	— Какво искате?
	— Мистър Армстед тук ли е? — твърдо запита Виктория.
	— Беше… Тук е, но може би е с мистър Дайъц. Ще му позвъня.
	Крауфорд излезе напред.
	— Не правете нищо и не мърдайте, лейди. Искаме да изненадаме вашия бос.
	Той посочи с глава към вратата на Армстед. Виктория широко отвори вратата. С разтуптяно сърце пропусна покрай себе си нахълтващите в кабинета полицаи. Влезе и тя. Капитан Крауфорд тъкмо казваше „Тук няма никой“ — и вратата, която водеше към коридора пред кабинета на Дайъц, се отвори.
	Едуард Армстед, обърнал глава назад към Дайъц и вдигнал в ръка високо някакви листа, гръмко се смееше и, тържествуващ, се появи в рамката на вратата. На Виктория се стори, че в дъното зад тях имаше още един човек, който не се виждаше добре — вероятно Пейгъноу. Армстед продължаваше да се смее и говори през рамо на Дайъц. — Голяма машинка, ей. Страшно нещо е това електрониката. Джеклин казва, че е чул въздушната експлозия като пред самия него. Успяхме и в най-голямата. Аз съм…
	— Шефе, — дрезгаво извика Дайъц. — Виж отпред…
	Крауфорд пристъпи към него.
	— Едуард Армстед, вие сте арестуван за криминални заговори и опит за убийство.
	Виктория се измъкна иззад полицаите и застана до Крауфорд. Армстед не беше я забелязал досега и очите му едва не изскочиха от орбитите си.
	— Излязохме. И Ханна, и аз. Казахме им всичко. — Гласът и се давеше, но тя продължи. — Репортажът ви този път не успя. Експлозията, която сте чули, беше експлозията на вашия камикадзе, взривен от пресрещналите го наши самолети. Еър Форс Едно е здрав и невредим.
	— Момчета, обявете правата му и го хващайте! — извика Крауфорд.
	Армстед с див и изцъклен поглед изгледа всички в стаята и бавно заотстъпва към плъзгащите се врати на балкона.
	— Не — изкрещя Армстед, отвори хлъзгащите се врати и се спусна към балкона.
	Крауфорд измъкна служебния си пистолет, но Виктория сграбчи китката на ръката му.
	— Не… не го убивайте. Жена му, тя… Той няма къде да избяга. Той е болен, луд.
	Детективът се загледа в Армстед.
	— Вижте го, съвсем е превъртял.
	Армстед се заизкачва по циментовия парапет и тесните перила.
	— Не мога да го оставя — изръмжа Крауфорд и тръгна към балкона.
	Виктория изтича след него и викна на Армстед.
	— Оставете ги да ви помогнат. Те искат да ви помогнат!
	Олюлявайки се на парапета, Армстед сви в юмрук дясната си ръка и я вдигна към Виктория.
	— Ти… ти, кучко… от тебе репортер няма да стане никога… Как можа да провалиш репортажа на века! А вие всички! Оставете ме, не ме пипайте… Искам да се видя със стария! Имам нужда от него!
	С тези думи той отскочи от парапета и изчезна.
	Виктория изкрещя, но късно. Изтича на балкона. Крауфорд беше вече там, надвесен над парапета се взираше долу на улицата — шест етажа под тях. Усети Виктория до себе си и рязко я дръпна и обърна назад.
	— Много е високо, по-добре да не гледате какво е станало.
	— Мъртъв ли е?
	— И още как!
	Тръгнаха отново към кабинета. Зад отворената врата, през която беше влязъл Армстед, прозвуча изстрел. Полицаите се спуснаха по посока на звука. Крауфорд и Виктория ги последваха. Полицаите вече бяха нахълтали в съседния кабинет. Един от тях изскочи навън.
	— Човека там вътре… Самоубийство, застрелял се в главата.
	Изнесоха тялото на Дайъц. Крауфорд вече си тръгваше. Виктория настигна детектива на път за залата.
	— Тим — каза Виктория, за падането на мистър Армстед…
	— Какво?
	— Нещастен случай, нали?
	Крауфорд зачуден се загледа в нея! Най-после повдигна рамене.
	— Може и така… Както вие кажете. Репортажът е ваш сега.
	Той бавно закрачи нататък.
	След сензацията, врявата, въпросите и лъжите, към които Виктория се принуди да прибегне, най-после я оставиха на мира, за да напише репортажа си.
	Не почна обаче веднага. Оставаше още едно нещо да направи. Взе телефона и набра апартамента на Сид Лукас в Париж.
	Обади се самият Лукас. Виктория започна направо по въпроса за Карлос, но Лукас я спря.
	— Вики, трябва да ти кажа, че Едуард Армстед не вярва, че ти си видяла Карлос и съвсем ясно ми даде да разбера, че не иска аз да се занимавам със случая.
	Мина й мисълта да каже истината на Лукас. Да му каже, че нямаше вече Едуард Армстед, но реши другояче. Истината щеше да го отклони от това, което тя щеше да иска. Лукас и без това съвсем скоро щеше да научи какво се беше случило с Армстед. А сега главното беше Карлос.
	— Сид — отговори тя. — Армстед не иска да се занимаваш със случая, защото Карлос е в плен на собствената терористична банда на Армстед.
	— Какво? Ти какви ги говориш?
	— Чу добре. Не ме карай да обяснявам. Не губи нито минутка. Ще узнаеш всичко утре сутринта. Сега просто ми повярвай. Едуард Армстед е превърнал тероризма в огромен бизнес. Погрижи се френската полиция да проследи бандата на Армстед и Карлос. Кажи им незабавно да отидат на улица Якоб №3. Останалото ще ти обясня утре, обещавам ти. Но моля те, Сид, направи нещо колкото се може по-бързо.
	— Вики, ами ако тревогата се окаже фалшива! Това може да ме злепостави пред Армстед.
	— Ще ти дадат медал за това, Сид, гарантирам ти го. Заеми се веднага, още тази минута. Не се бави. Моля те.
	— Добре, Вики. Улица Якоб №3.
	— Е, най-после!
	Окачи слушалката и притегли стола към бюрото си. А сега — репортажът.
	Утре той щеше да бъде уводната на първа страница. Освен ако от Еър Форс Едно, които са били непосредствено до събитието, не излязат със свое съобщение. Пръстите на Виктория заиграха по клавишите на словопроцесора. Започна усилено да работи.
	Изминаха няколко часа. Новинарската зала оредя и затихна. Беше късно след обед, когато Виктория привърши репортажа. Тя пуншира на принтера до словопроцесора и последният скициран вариант беше отпечатан. Виктория го откъсна от процесора, облегна се назад в креслото си и още един последен път го прочете.
	Репортаж за случайното и злополучно падане и смъртта на Всемогъщия — на върха на изключителната му кариера. Неговият живот, неговите постижения и завоевания. Неговият изключителен нюх за новини. Неговите незабравими и заветни сензационни репортажи.
	Всичко това. Нищо друго. Ханна беше помолила за милост и снизхождение.
	Виктория нави репортажа си…
	Наследството на Ханна. Капнала, Виктория успя да се изправи на краката си. С тежки като олово крака тя се приближи до остъкления кабинет на Оли Мак Алистър, който надвесен над бюрото си преглеждаше пробното копие за първото издание.
	Той вдигна поглед към нея.
	— Готово ли е?
	— Готово — каза Виктория и метна листата на бюрото му. — Дълъг ден беше. Лека нощ.
	Тръгна бавно през новинарската зала. Излезе от последната ниша и чу тракането на телетипните машини. Спря се, влезе в помещението. Закриволичи към машината, която виа Лондон, бълваше последните новини от Европа. Загледа се известно време в автоматичните клавиши, които чукаха по хартиената лента. Лентата бавно се развиваше от ролката и като водопадче се стелеше по пода. Тя хвана края на напечатания хартиен поток и затърси заглавие от Париж. Намери го. Второто от горе на долу.
	ИНФОРМАЦИОНЕН БЮЛЕТИН… ИЗВЪНРЕДНО СЪОБЩЕНИЕ… СНОЩИ ФРЕНСКАТА ПОЛИЦИЯ ЩУРМУВА НА ЛЕВИЯ БРЯГ УКРИТИЕ НА ЛЕГЕНДАРНИЯ ТЕРОРИСТ КАРЛОС, КОЙТО УСПЯЛ ДА ИЗБЯГА МИНУТИ ПРЕДИ ПОЛИЦИЯТА ДА НАХЪЛТА В АПАРТАМЕНТА МУ. УКРИВАЛ СЕ БИЛ ТАМ ЗАЕДНО С ДРУГА ГРУПА ТЕРОРИСТИ, ПРЕДВОЖДАНА ОТ НЯКОЙ СИ КУПЪР. ЧЛЕНОВЕТЕ НА ТАЗИ ГРУПА ЗАЕДНО С КАРЛОС УСПЕЛИ ДА ИЗБЯГАТ — ЕДИН ОТ ЧЛЕНОВЕТЕ, КОЙТО ИЗОСТАНАЛ, ЗА ДА ПРИКРИЕ СЛЕДИТЕ БИЛ И СМЪРТНО РАНЕН, СЕ ПРЕДСТАВИЛ КАТО ПИТЪР КУИКС ОТ ЛИЙДС, АНГЛИЯ. ТОЙ ИЗПОВЯДАЛ ПРЕДИ ДА УМРЕ, ЧЕ ГРУПАТА НА КУПЪР Е БИЛА ОТГОВОРНА ЗА МНОГО ОТ ТЕРОРИСТИЧНИТЕ НАПАДЕНИЯ НАПОСЛЕДЪК. ПОЛИЦИЯТА ПРОДЪЛЖАВА РАЗСЛЕДВАНЕТО… ХХХ… СЛЕДВА.
	Виктория пусна лентата на пода. Значи някой все пак беше предупредил Купър малко преди идването на полицията и беше дал възможност на Купър и хората му да освободят Карлос и избягат.
	Някой беше стигнал до тях първи.
	Този някой, разбира се, е бил Гус Пейгъноу. Тя беше сигурна, че отначало го видя с Армстед и Дайъц, но после той изчезна. Беше избягал. Беше сигурна, че никога няма вече да го види. Той не беше Всемогъщия. Той беше Оцелелия.
	Чу името си. Беше Оли Мак Алистър с репортажа й в ръка. Тя отиде при него.
	Мак Алистър я погледна недоумяващ.
	— Вики, тук се казва, че е било случайност — злополука. Вярно ли е?
	Тя го погледна в очите.
	— Оли, аз бях там, аз казвам, че е вярно. Мисля, че новите собственици — Ханна Армстед и Роджър… ще бъдат на същото мнение.
	— Ами тогава… вярно е значи — каза Мак Алистър.
	Виктория понечи да си тръгне, но ръката на отговорния редактор я спря.
	— А, и още нещо.
	Виктория се спря.
	Мак Алистър отново забарабани с пръсти по листовете.
	— Подзаглавието тук! Така ли да остане? Написано е — „от Марк Брадшоу“.
	— Да, Оли — усмихна се тя. — Искам да остане така.
	И излезе към асансьора.

	Седмица и един ден по-късно.
	Вечерта на неговото завръщане. Всеки миг щеше да бъде тук и Виктория беше започнала празнуването.
	Беше стъкмила и преобразила старото апартаментче. Под нейния личен надзор работниците изнесоха дивана, на който намери смъртта си Ким Несбит и го замениха със съвсем нов. Беше се изкъпала, парфюмирала и облекла специално подготвената за тази вечер нощница от Париж. Изстудената бутилка шампанско стоеше отворена до нея и тя, облегната на възглавничката, пиеше с голямо удоволствие четвъртата си чаша и чакаше.
	На вратата се позвъни. Виктория сложи чашата, скочи от леглото, изтича към вратата, откачи новопоставените заключалки и широко я разтвори. Беше уверена, че е той. Захилен до уши, Ник Ремзи влезе, остави куфара и пишещата машина, грабна я и я вдигна във въздуха.
	Дълго се прегръщаха и целуваха.
	— Ник, дойде си, дойде си!
	— Хич не се съмнявай в това. А бе, ти с какво си се облякла, или по-точно съблякла?
	— Махам я веднага! — весело отвърна тя.
	— Чакай! Не бързай, — той свали сакото си. — Остави ли една чашка и за мен от това пенестото?
	— А, да — каза тя.
	Заприпка боса към масата и наля и другата чаша.
	Той беше развързал връзката си и разкопчаваше ризата си.
	— Вики, знаеш ли…
	— Ще останеш при мен тази вечер — каза тя.
	Той отново се захили.
	— Мислех, че никога няма да чуя това от теб — отвърна той и смъкна ризата си.
	— Къде е банята? А, видях я. Стой там. Идвам веднага.
	Той изчезна в банята.
	Виктория се хвърли на леглото. Излегна се по гръб и замаяно, и глупаво се втренчи и възхити от краката си. Никога досега не беше се чувствала толкова замаяна и отпусната.
	Пресегна се и допи петата си чаша. Наля си шеста и тъй като почувства, че се унася, си наля седма. И дойде сънят.
	Пет минути по-късно, Ник Ремзи излезе от банята съвсем гол.
	— Вики?
	Не последва отговор. Той заобиколи леглото й и я изгледа. Свита на едната страна под одеялото, тя лежеше със затворени очи и дишаше тежко през носа си. Беше дълбоко заспала. Да, беше или пияна, или упоена.
	Усмихна се и я остави да си почива. Мина от другата страна на леглото и се намърда под одеялото до нея. Тя не се и помръдна. Продължавайки да се усмихва, той се излегна, затвори очи и скоро заспа.
	Рано сутринта и двамата бяха будни и съвсем трезви. Бяха на върха на щастието си. Прегръщаха се и се радваха на такава любов, каквато не бяха имали досега в живота си.


	КРАЙ
I>
	© 1983 Ървинг Уолъс
	© 1992 Цветан Радулов, превод от английски

	Irving Wallace
	The Allmighty, 1983

	Източник: http://dubinabg.eu (20 април 2010)
	Допълнителна редакция: Светослав Иванов, 2010

	__Издание:__
	Ървинг Уолъс. Всемогъщият
	Редактор: Росица Левакова
	Художник: Красимир Трифонов
	Коректор: Росица Николова
	ИК „Петриков“, София, 1992

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/lib/text/16089]
	Последна редакция: 2010-05-18 19:30:00
I$