[Kodirane UTF-8]

	Филип Макдоналд
	Мистерията в Абътшал


	Писмото, което Антъни изпрати на главния комисар Лукас гласеше: „Драги Лукас, както знаеш, няколко дни се занимавах с убийството на Джон Худ. Моята работа е свършена. Остава да действате вие. Какво съм открил и как съм го открил, ще ти обясни рапорта, който ви изпращам. Ако се съгласиш с доводите и заключенията ми, ще разбереш, че имаме нужда от още малко доказателства. Затова ще наглася самият престъпник да направи признания в присъствието (неподозирано от него, разбира се) на хора от уважаемата ви полиция. За целта те моля да изпратиш двама полицаи и един стенограф, които ще чакам в девет часа тази вечер на кръстопътя при Марлинг. Ще ги отведа в Абътшал…“


	Глава I

	Вестник „Сънрайз“ украсяваше витрините на будките всяка събота сутрин. Затова, в редакцията на „Флийт стрийт“, нощите срещу събота бяха истински ад. От главния редактор до последния помощник — вечно работеха без отдих.
	„Сънрайз“ се редактираше от Спенсър Хейстингс, който притежаваше една трета от акциите му. Успехът на младия вестник показваше, че Хейстингс има изобретателен ум и неизчерпаема енергия за работа. Извънредните издания на „Сънрайз“ бяха станали така популярни, че хората ги разграбваха като топъл хляб.
	„Извънредните“ се появяваха на бял свят по следния начин: ако по божията милост или чрез някой „специален“ пратеник на вестника до ушите на Хейстингс достигнеше наистина ценна новина, която не бе все още известна на големите сутрешни или вечерни ежедневници, няколко часа по-късно — независимо в кой ден от седмицата — се появяваше извънредно издание. В такива случаи над заглавието поставяха две дебели черни линии. Цената на извънредните броеве беше два пенса. Първите няколко издания публиката купи от любопитство, а после започна да ги разграбва, защото разбра, че черните линии се появяваха само при сензационни новини.
	Лондончани купуваха и редовните издания. Те бяха винаги оригинални и се списваха от хора, които още не бяха известни и затова твърде ентусиазирани. Съдържанието му беше увлекателно, духовито, вълнуващо, успокояващо, хапещо, възхваляващо, саркастично, и всичко това се предаваше през призмата на безпристрастното и искрено убеждение.
	Хейстингс обичаше работата си. Ала нощите в четвъртък и петък бяха цял ад. Особено тази нощ — по-задушна от деня — бе деветият кръг на ада.
	Хейстингс бутна към тила си сламената шапка и придоби, както го уверяваше една негова позната, вид на „голямо охранено пиле“. Часовникът удари полунощ. Той продължи да работи, като проклинаше горещината, материала, вестника и обстоятелството, че доверената му секретарка и най-добра помощничка бе отишла да се забавлява.
	Привърши коректурата на уводната статия и взе два прекалено дълги репортажа на един нов сътрудник. В този миг вратата с трясък се отвори.
	— Кой, по дяволите… — започна Хейстингс и вдигна глава. — Господи! Марга… мис Уорън!
	Наистина Хейстингс имаше от какво да се изненада. В стаята бе нахълтала най-добрата му помощничка и то в момент, когато, според него, тя отдавна блажено си почиваше в мекото легло на километри от редакцията. Пребледнялото й лице, разпиляната коса и уморения й вид го накараха да не повярва на очите си. Досега бе свикнал да я вижда винаги спокойна, изискано облечена, с малко строго изражение на хубавото си лице.
	Хейстингс бавно се изправи. Младата жена пое дъх и се отпусна в едно кресло. Той посегна към шкафа с каната за вода и се опита да го отвори, но се сети, че е заключен и трескаво затърси ключовете из джобовете си. Напразно — те бяха изчезнали! От устата му се изтръгна грозно проклятие; в същата минута върху рамото му се опря една ръка.
	— Моля ви, не се тревожете — промълви девойката. Думите й от вълнение звучаха отсечено. — Изслушайте ме… Ще ви съобщя една новина, необикновена новина! Утре трябва да излезе специален брой!
	Хейстингс забрави водата — редакторът у него надделя:
	— Какво се е случило? — попита живо той.
	— Джон Худ, министърът на финансите, е бил убит тази вечер във вилата си.
	— Как? Сигурна ли сте?…
	Мис Уорън отново добиваше предишната си увереност и убедителност.
	— Разбира се. За убийството научих преди малко от съпруга на хазайката ми в Марлинг, който е сержант в местната полиция. Веднага взех кола и пристигнах тук.
	„Худ убит!“ — помисли си Хейстингс — човекът. — „Какво ли ще стане сега с партията?“
	„Каква сензация!“ — зарадва се Хейстингс — журналистът.
	— Вестниците знаят ли за случилото се?
	— Струва ми се, че още никой не знае.
	— Добре, кажете на Берби, че издаваме „специален“. Нека да заплашва, да подкупва, да стреля ако иска, но да задържи печатарите на всяка цена. След това съобщете на мис Холбърт, че трябва да остане, докато подготвим броя. После елате при мен — ще ви диктувам.
	— Добре, мистър Хейстингс — отвърна момичето, и излезе с тихи стъпки.
	Хейстингс погледна след нея и се намръщи. Понякога му се искаше да не бъде чак толкова спокойна и уверена. Преди минута, например, измореният й вид едва ли не го бе зарадвал, въпреки че не знаеше още какви новини му носи.
	Той разтърси рамене и седна зад бюрото.
	— Господи! — промърмори Хейстингс. — Худ убит! Худ!…
	— Значи, това са всички подробности — каза Хейстингс след половин час.
	Маргарет Уорън, спретната, свежа, с прибрана златиста, разкошна коса, седеше до масата си.
	— Да, мистър Хейстингс.
	— Аз… хм. Добре. Пишете: „Убийството на един от членовете на кабинета. Трагедията в Абътшал…“
	— Потресаващата трагедия в Абътшал — предложи с мек глас момичето.
	— Да, да. Както винаги имате право — с лека досада отвърна Хейстингс. — Все забравям, че в „извънредните“ всичко трябва да бъде сензационно… Така. Пишете: „Джон Худ убит от неизвестна ръка. «Сънрайз» с дълбока скръб съобщава, че към единадесет часа миналата нощ мистър Джон Худ, министър на финансите, е намерен убит в кабинета на вилата си в Абътшал, Марлинг. Обстоятелствата около трагедията са следните…“
	— Жалко, че в действителност, не ги знаем, мис Уорън…
	— „Обстоятелствата са такива, че не може да се предполага самоубийство или нещастен случай…“ Моля, нов ред! „Жестокият престъпник е неизвестен, но Скотланд Ярд е изпратил най-способните си хора.“ Това може да се каже веднага и да се твърди с пълна увереност, мис Уорън. „Да издирят виновника за смъртта на един от най-големите политици на съвременна Англия.“
	— Нов ред, моля!
	„Цяла Англия, цялата империя, целият свят ще засвидетелствуват своите симпатии към мис Лора Худ, която, както разбираме, е съкрушена от удара.
	Мис Худ е сестра и единствена роднина на убития. Научихме, че в къщата са се намирали и двама гости: (известната светска дама мисис Роланд Мейнуърдин и сър Артър Дигби-Кот, милионер-филантроп и секретар на Парламентарната съвещателна група. Сър Артър е един от най-близките приятели на убития и твърди, че нещастният Худ не е имал врагове…“
	Мис Маргарет Уорън погледна към тавана и веждите й се извиха като въпросителни.
	— Какво има? — смутено попита Хейстингс.
	— Последното изречение не е ли малко… опасно, мистър Хейстингс?
	— Хм… дали… да… да, имате право, мис Уорън. Дявол да го вземе, няма ли някога да сбъркате за нещо? — троснато каза Хейстингс, след малко се съвзе и добави: — Моля, да ме извините. Аз… аз…
	По устните й се появи мила усмивка.
	— Няма защо да се извинявате, мистър Хейстингс. Да променя ли изречението?
	— Да, да — измърмори редакторът. — Пишете… да, пишете…
	„Сър Артър, заяви, че Худ е бил коректен човек и затова не може да предположи, кой би могъл да извърши грозното злодеяние.“
	— Чудесно! — каза Хейстингс, който вече се бе успокоил. — А, щях да забравя да ви питам, дали Уилям набира биографията на Худ. С нея ще запълним средата на другата страница, която иначе ще остане празна.
	— Да, мистър Уилям усилено работи.
	— Добре. А сега запишете това за отделна статия. „Сънрайз, потресен от голямата трагедия, от свое име и от името на обществеността апелира и предупреждава — нека властта да се погрижи, престъпникът да бъде заловен незабавно! Англия иска това! Авторът на подлото деяние трябва да бъде наказан най-строго!“
	— Сега пишете на нов ред. Това ще отиде в началото на втора страница.
	„Поради огромния интерес и вълнение, които страшното убийство създаде, «Сънрайз» ще излиза на кратки интервали с бюлетин, в който ще информира общественото мнение за следствието по издирване на престъпника.
	Тези бюлетини ще бъдат извънредно интересни, защото ние се наемаме да изпратим специален кореспондент, който ще ни съобщава (доколкото полицията позволява) последните новини от разследването.“
	Хейстингс въздъхна и се облегна на стола.
	— Това е всичко, мис Уорън. Лично аз се надявам, тъй като за мъртвия това е безразлично, убиецът да остане известно време неоткрит, защото ако утре помощникът на градинаря или някой друг се признае за виновен, ние ще заприличаме на пълни идиоти.
	Младата жена стана и се отправи към вратата, но на прага спря и се обърна.
	— Мистър Хейстингс, какво означава последното съобщение? Нима мислите да изпратите някой от нашите помощници — мистър Сейлър или мистър Бригс?
	— Да, да, вероятно. Писаното, разбира се, е преувеличено, но въпросът е да съобщаваме нещата по един малко по-особен начин от другите.
	Тя се приближи с широко отворени очи:
	— Мистър Хейстингс, ще ми позволите ли да кажа нещо? Защо „Сънрайз“ наистина да не свърши една хубава работа? О, не разбирате ли какво ще стане, ако вестникът помогне да се залови убиеца? Нашата репутация… тиражът…
	— Но, мис Уорън, вие сте луда! Нима притежаваме редакция с Шерлок Холмсовци! Хората ни са най-обикновени журналисти.
	— Полковник Гетрин — с тих глас каза момичето.
	— Какво? Какво? — Хейстингс подскочи от мястото си. — Той никога няма… Мис Уорън, вие сте цяло съкровище! Но Гетрин няма да се съгласи. Той е…
	— Попитайте го. — Тя посочи телефона.
	— Как? Сега?
	— Защо не?
	— Но… но сега е два часа — избъбри Хейстингс. Той срещна спокойните сини очи на секретарката си, вдигна слушалката и поиска един номер.
	— Ало — каза той след две минути. — Домът на полковник Гетрин ли е?
	— Да — отвърна някой по телефона. Гласът звучеше сънено.
	— Дали… дали полковник Гетрин е вкъщи? Буден ли е или вече опи?
	— Полковник Гетрин — каза гласът, — който би дал цяла година от живота си, за да го наричат мистър Гетрин, се намира в квартирата си, вън от леглото и стои върху краката си. При това той вече започва да се отегчава от…
	— Господи, Антъни! — възкликна Хейстингс. — Не можах да те позная!
	— И сега, след като ме позна, драги ми Хейстингс, сигурно ще обясниш защо, по дяволите, звъниш по това време на денонощието? Предупреждавам те, че се намирам в твърде лошо настроение. А сега започвай!
	Спенсър Хейстингс започна:
	— Слушай… аз… да… аз… ти… тя…
	— Ако искаш да ме занимаваш с частите на речта, то е друг въпрос — отсече гласът по телефона.
	Хейстингс надви смущението си.
	— Нещо се е случило — започна той. — Мислиш ли, че би могъл… зная, че искам нещо невъзможно, но… мислиш ли, че…
	Мис Маргарет Уорън стана от стола и грабна слушалката от ухото на началника си.
	— Мистър Гетрин, на телефона е Маргарет Уорън — каза тя. — Мистър Хейстингс искаше да ви пита, дали можете да дойдете веднага в редакцията. О, зная, но имаме невероятни новини и мистър Хейстингс желае да се посъветва с вас. Не мога да ви кажа повече по телефона. Ако ми вярвате, ще ни помогнете. Моля ви се, елате! Това е от голямо значение за вестника.
	— Мис Уорън, — с отчаян глас отговори човекът на другия край — вие успяхте да ме убедите, въпреки нежеланието ми.


	Глава II

	Антъни Рутрин Гетрин бе твърде необикновен човек. Той бе решителен мъж, но и в най-важните му дела мечтателят изпъкваше на преден план; романтик, който действуваше докато мечтаеше. Баща му бе възрастен интелигентен джентълмен, един от най-блестящите математици на времето си, а майка му — последна издънка на обедняла и прогонена в изгнание испанска фамилия. И затова не беше чудно, че техният син бе по-различен от обикновените хора.
	Самите родители обаче, се учудваха от способностите на детето си. Още след раждането си Антъни опроверга теорията, че онзи, който разбира от много работи, не разбира нито една от тях, така както трябва.
	В гимназията и в Оксфорд пожъна отлични успехи, въпреки че рядко се занимаваше с учебниците, а в спорта участвуваше винаги в елитните отбори.
	Оксфорд завърши на двадесет и три годишна възраст, готов за адвокат. Но от адвокатската професия той се отказа за известно време и предпочете да обиколи света. През трите години на странствуването си не изхарчи нито едно пени, което сам не бе спечелил с разностранните си познания.
	След това той се върна при баща си и заживя при него. Нарисува две картини, които подари на стария; написа роман, чиито качества критиците оцениха с най-ласкави отзиви и който не му донесе нито един петак. После издаде сборник със стихове, който същите критици остро разкритикуваха и с това му спечелиха малко състояние.
	През следващите години се впусна в политиката и за шест месеца бе секретар на известен парламентарист. В края на двадесет и осмата си година, точно когато реши да се бори за депутатско място, избухна войната… На 15 август 1915 година бе редник в пехотен полк; през следващия ноември — командваше артилерийско отделение; на 4 май 1917 оздравя след раняване с куршум, треска придобита в окопите и три дупки от шрапнел. На 18 юли същата година се озова в Германия.
	Този факт трябва да се обясни. Антъни Гетрин отиде в Германия, защото чичо му Чарлз Холтезио де Курци Гетрин бе важна личност във военното министерство и се възхищаваше от племенника си. Чичо Чарлз, при това, знаеше, че Антъни говори немски като германец, когато имаше нужда проявяваше съобразителност и смелост, освен това можеше да се разчита на верността му. „Момче с ум, въпреки литературните си дрънканици; да, умно момче“, казваше за него чичо Чарлз.
	Затова, когато един служител от специалните служби му се оплака, че не достигат подходящи хора, той пошушна няколко думи за племенника си.
	Като резултат — в 1917 година Антъни Гетрин се озова в Германия като цивилен гражданин. Там престоя осемнадесет дълги месеца, и когато чичо Чарлз отново видя племенника си, в косите на тридесетгодишното момче се бяха появили бели косми.
	Престоят на Антъни бе много плодотворен. Признателното правителство го потупа по рамото, даде му двумесечен отпуск, повиши го в чин и след това го използува така, както малко хора бяха използувани. Възлагаха му странни и тайнствени задачи, пращаха го в непознати и опасни места.
	Антъни Гетрин напусна армията в края на 1919 година на тридесет и три годишна възраст, с чин полковник, за който знаеха само няколко най-близки приятели.
	Тогава той написа втори роман, но публиката не се трогна. Нарисува три портрета — никой не ги купи. Издаде друга книга с поеми и от тях никой не се заинтересува.
	През юни 1921 година, чичо Чарлз неочаквано стана жертва на инфлуенца. Той остави на Антъни една ужасна къща и девет или десет хиляди лири годишна рента.
	Но точно по това време Антъни откри нещо неприятно. Когато пишеше роман, във въображението му внезапно се появяваше идея за някаква картина и тази идея настоятелно крещеше да бъде увековечена върху платно. Рисуваше ли, най-изящни и прочувствени стихове се зараждаха в ума му. Напуснеше ли Англия, душата му копнееше за Лондон.
	И когато тази неуравновесеност го владееше най-силно, той поднови едно приятелство, започнато в Тринити, с ексцентричния, но млад и способен журналист, Спенсър Хейстингс. Пред Антъни Хейстингс откри съкровената си мечта. Антъни отпусна необходимия капитал и така се роди вестник „Сънрайз“.
	Антъни нарисува рекламния афиш и от време на време пишеше по някой стих или разказ. Той често благославяше Хейстингс, затова, че му създаде цел, която не се изпари веднага.
	В заключение можеше да се каже, че Антъни страдаше от три неща: липса на определена работа, остра, наследена от войната меланхолия и от това, че не бе срещнал жената на своя живот. Първите две неща той знаеше, въпреки че никой не говореше за тях, но третото даже и не подозираше.


	Глава III

	Внезапното предложение на Хейстингс в два часа сутринта и собственото му съгласие да стане „специалният пратеник на Сънрайз“, мислеше Антъни докато караше колата си, го бяха извадили от безличното, лишено от цел съществуване.
	След като вече бе ходил при Хейстингс и бе научил подробностите около убийството, той телефонира на свой приятел, който заемаше отговорна длъжност в полицията. Антъни му скицира плана си за действие, който искаше да приложи и в отговор получи едно полуофициално: „Имай предвид, че нищо не зная за участието ти в разследването, но ти желая успех.“ После той се върна вкъщи, опакова необходимите неща и замина за Марлинг в Сърей.
	От високопоставения си приятел разбра, че на всяка цена трябва да спечели доверието на мис Худ. Как да се приближи до нея? Ако споменеше, че е журналист, тя веднага щеше да го посрещне враждебно.
	Съобщението за смъртта на способния министър не го развълнува. Антъни бе срещал твърде често смъртта.
	Когато минаваше през Хелестър, внезапна мисъл го порази. Ами ако не съществуваше никаква загадка? Ако, както и Хейстингс за миг бе допуснал, убиецът вече сам се бе предал?
	След малко той изостави тази възможност. Член на правителството убит без загадка? Невъзможно! Той натисна газта на колата. В осем часа без десет минути пристигна в Марлинг и отседна в единствения хубав хотел „Брайър и Кей“.


	Окъпан и избръснат, с лула в уста, Антъни излезе от хола на хотела и отиде в градината.
	До една алея намери собственика на хотела и го запита за най-късия път до Абътшал. После със спокойна усмивка изчака смайването, което предизвикаха думите му.
	Очите на мистър Смит светнаха от любопитство и вълнение:
	— Извинете, сър, да не би да сте дошли във връзка със… случилото се в къщата?
	— О, съвсем не… — отвърна Антъни.
	— Да не сте детектив? — настоя мистър Смит и гласът му прозвуча съучастнически. — Ако е така, Джо Смит може да ви помогне.
	Той се наведе към ухото на Антъни и прошепна:
	— Най-голямата ми дъщеря е прислужничка в Абътшал.
	— Наистина ли? — попита Антъни. — Почакай тук да си взема шапката и тогава ще ми покажеш пътя.
	— Тогава… тогава… Вие сте детектив?
	— Какъв съм точно, единствен Господ знае.
	Мистър Смит бе разумен човек и разбра.
	След минута те потеглиха по сребристото шосе; половин километър по-нататък прекосиха хубава, просторна ливада и продължиха покрай брега на малката буйна река Марл. По пътя мистър Смит разказа онова, което знаеше.
	Пречистена от повторения, биографични бележки и лични разбирания, историята бе следната:
	Малко след единадесет часа миналата нощ мис Лора Худ влязла в кабинета на брат си и го намерила мъртъв, проснат до камината. Какви са били точно раните, мистър Смит не знаеше, но разправяха, че били страхотни. Преди да изгуби съзнание, мис Худ извикала и когато другите обитатели на къщата дотичали, я намерили паднала върху тялото на брат си. Веднага уведомили полицията и повикали лекар. Хората казвали — мистър Смит сниши гласа си — че поради внезапното нещастие — мис Худ се побъркала. Още нищо не се знаело за престъпника. (Тук мистър Смит разказа разни слухове, които вплитаха като съучастници всички обитатели на къщата), но полицията водела следствие.
	Антъни прекъсна словесния поток с един въпрос:
	— Можеш ли да ми кажеш, кои точно живеят в къщата?
	Мистър Смит не чака да го молят. О, да, разбира се, че можеше. Мис Худ, двама приятели на убития, слугите и младият секретар на Худ, мистър Дийкън… Имената? Слугите: дъщеря му Елзи, прислужничка; Мейбъл Смит, втора прислужничка; Марта Форест, готвачка; Лили Ингръм, помощничка в кухнята; Ани Холт, прислужничка; Боб Белфорд, прислужник; старият мистър Пул, иконом. Следваха Том Дъглас, който от няколко дни бил в болницата и шофьорът Хари Райт. Последните двама живеели в пристройката до голямата къща…
	— А гостите? — попита Антъни.
	Колкото и невероятно да изглеждаше, той бе запомнил всички имена и длъжността на всяко лице.
	— Джентълмен и лейди, сър. А, и камериерката на гостенката. Името й е френско, ако не се лъжа Дюбоа. Дамата се нарича Мейнуърдин и е млада и красива, със златиста коса, сър. Господинът се казва Артър Дигби-Кот — много приятен джентълмен — така мисли Елзи.
	Антъни бе приятно изненадан. С Дигби-Кот се познаваше от времето на политическата си кариера. Той можеше да бъде полезен. Хейстингс не му бе споменал за него.
	— Ето и Абътшал, сър — каза в това време мистър Смит.
	Антъни вдигна глава. От дясно се намираше реката, а от лявата му страна се простираше грижливо обработена, слънчева градина, чиито лехи и пътеки се простираха до най-странната постройка, която някога бе виждал. Тя имаше формата на полегнала буква L. Беше на два етажа, десният й край бе надстроен с още един етаж. Това й придаваше някаква чудновата извивка. Стрехите, надвиснали и хлътнали, покрити със зеленина, увеличаваха още повече оригиналната гледка. През пълзящите по стените гирлянди надничаха прозорци, снабдени с кепенци, подобно на очите на някакви горски джуджета. До къщата водеше постлана с плочи и оградена с жив плет пътека. От нея до първия етаж се виеше широка каменна стълба, а от лявата й страна имаше стъклена веранда.
	Антъни подаде на мистър Смит обещаното възнаграждение и му намекна, че неговото присъствие в Марлинг не бива да служи за тема на клюки. След минута хотелиерът се отдалечи със замисленото, сериозно изражение на конспиратор и велик детектив.
	Антъни влезе през малката вратичка на оградата и се отправи към къщата. Пред стъклената веранда той се спря. До слуха му достигнаха гласове. Звукът на по-високия го накара да се обърне надясно, да отиде до първия прозорец на долния етаж и да надникне през него.
	В стаята имаше двама души. Единият бе дребен с тесни рамене и смъртно бледо лице, а другият — висок, червен като рак, с грамадна глава и не по-малки мустаци — сержант от местната полиция.
	Вниманието на Антъни бе привлечено от заплашителния тон на полицая.
	— Ти знаеш много повече за престъплението, отколкото казваш — крещеше той.
	Дребният човек потрепери, неволно вдигна трескавата си ръка към устата и уплашено се огледа наоколо.
	— Не е вярно, сержант. Разберете, че нищо не зная — изфъфли той.
	Сержантът надвеси над жертвата широкото си лице.
	— Изглеждаш ми подозрителен! — извика той. — Белфорд, момчето ми, най-добре е да признаеш. Ако продължаваш да упорстваш, ще съжаляваш много за постъпката си.
	Антъни се надигна на прозореца и се облегна на лактите си като извика:
	— Слушай, сержант, бъди сигурен, че с тези методи няма да успееш!
	Представителят на закона подскочи като ужилен, но след минута с яростен глас поиска да узнае, какво означава тази неочаквана намеса.
	— Да предположим, че идвам с желание да изуча методите на работа в полицията на Негово Величество Краля.
	— Кой, по дяволите, сте вие? — лицето на сержант Хитине бе потъмняло от възмущение.
	В този момент вратата се отвори и в стаята влезе набит възрастен мъж със сиви мустаци и вид на провинциален търговец.
	На краткия му въпрос относно причината за врявата, сержант Хигинс отговори с мек и невинен глас:
	— Не знаех, че сте наблизо, сър. Исках да разпитам някои свидетели, сър. А този джентълмен без… позволение се намеси…
	Ала инспектор Бойд вече не го слушаше и сърдечно се ръкуваше с непознатия. Той бе открил, че главата и раменете върху прозореца принадлежаха на полковник Гетрин. По време на войната бе поставен в негово разпореждане във връзка с една шпионска афера в Лондон и оттогава изпитваше към него дълбоко уважение и симпатия.
	— О, нима това сте вие, сър! — с широка усмивка възкликна той: — Не бяха ми казали, че и вие се намирате в къщата.
	— Току-що пристигам — отвърна Антъни, и след като видя смаяния поглед на инспектора, добави: — Разбира се, Бойд, няма да се натрапвам, и ако трябва ще си отида. Но най-напред бих искал да се срещна с мис Худ.
	Той прехвърли дългите си крака в стаята, потупа объркания сержант по рамото и излезе в коридора. Там едва не се сблъска с мъж, на около четиридесет години, облечен в елегантен светлосив костюм; лицето му имаше приятно изражение, но по него се четеше умора и дълбока скръб.
	— Господи! — възкликна непознатият.
	— Вие или вашият дух е това? — каза с лека усмивка Антъни.
	Сър Артър Дигби-Кот се съвзе от изненадата.
	— Най-странното съвпадение, което някога ми се е случвало, Гетрин — каза той. — В този момент мислех за вас.
	— Наистина ли? — зачуди се Антъни.
	— Да, да. Сигурно сте чули? Бедният Худ!
	— Разбира се. Дошъл съм във връзка с това.
	— Но аз мислех, че сте напуснали…
	— О, да — прекъсна го Антъни, — отдавна съм напуснал службата. Дойдох, защото… Слушайте, ако се опитам набързо да ви обясня, нищо няма да разберете. Можем ли да отидем някъде и да поговорим спокойно?
	— Разбира се, драги, разбира се! Много се радвам, че ви виждам, Гетрин. Разигралата се трагедия е ужасна и мисля, че вие ще бъдете много полезен при разкриване на престъплението. Чувствувам се морално задължен да изправя убиеца пред съда, защото Джон и аз още от деца бяхме близки като родни братя. Не минаваше седмица, без да се видим… ето тук — най-спокойни ще бъдем в моята стая, която е винаги на мое разположение.


	Антъни излезе от стаята на сър Артър едва след половин час. Беше разбрал и научил много неща. Толкова много, че просто се учудваше на късмета си, нещо необичайно за него, защото той винаги смяташе, че благосклонността на боговете по право му принадлежи.
	Все пак този път щастието наистина му се усмихна. Разследването се ръководеше от стария симпатичен Бойд, а сър Артър, който гледаше с уважение на дейността му през войната, убеди мис Худ да остави Гетрин в къщата, въпреки че той пристигна в качеството на журналист.
	„Работите се нарежат добре — помисли Антъни — остава да се потърси убиеца.“ Това вече бе по-трудна работа, но поне предизвикваше известен интерес. А стремежът към някаква определена цел бе онова, което липсваше на Антъни през последната година.
	Във вестибюла той завари Бойд, в компанията на иконома Пул — слаб, нервен човек — и някакъв едър, рошав мъж, в когото Антъни разпозна една от звездите на Скотланд Ярд.
	Последните двама излязоха в градината, а Бойд се приближи до него.
	— Ще ви бъда много благодарен, полковник, ако ми обясните, с каква цел пристигнахте тук? — запита Бойд.
	Антъни се усмихна.
	— Не се страхувай, Бойд, аз не съм убиецът. Но ако ми отделиш няколко минути, ще ти обясня в какво се състои работата.
	След пет минути, когато Антъни замълча, по угриженото лице на инспектора се разля широка усмивка.
	— Все пак, полковник, чувствувам се неловко да ви оставя тук — каза Бойд. — Вярно е, че посещението ви е неофициално, но…
	— Бъди спокоен, Бойд. Преди да напусна Лондон, телефонирах на мистър Лукас. Той ми даде благословията си и ме насърчи да работя — при условие, че съм приет от семейството.
	Бойд въздъхна с облекчение.
	— Това улеснява положението, но не искам да крия, че случаят е много заплетен, полковник Гетрин.
	— И на мен така ми се струва — каза Антъни. — Ще те помоля, Бойд, нека оставим това „полковник“. Ако ме уважаваш и държиш на мен, наричай ме само „мистър“.
	Бойд се засмя. Закачливият тон на Антъни му подействува ободрително в тази потискаща атмосфера.
	— Добре, сър. А сега, ако искате, можем да започнем работа. Надявам се, че сте се запознали с по-важните факти.
	— Да.
	— А някои подробности?
	— Цял куп, но все дреболии.
	Бойд остана доволен. Той знаеше, че неясният отговор означава решение за незабавно действие. Чувствуваше се доволен, защото загадката този път му изглеждаше извънредно забулена и не виждаше отникъде просветление, а Гетрин сигурно щеше да му помогне.
	Той извади бележника си.
	— Тук съм записал някои неща, сър, които ще ви прочета. Разпитал съм всички в къщата, освен мис Худ — каза той. — Ще се занимая с нея, едва когато се поуспокои — вероятно тази вечер, макар че, не вярвам да ни каже нещо интересно. Ето и самите факти. След вечеря, миналата вечер, мис Худ, мистър Худ, мисис Мейнуърдин и сър Артър Дигби-Кот играли бридж в дневната. С вечерята свършили към осем часа и половина, а играта започнали в девет и приключили към десет часа. Тогава мис Худ им пожелала лека нощ и се прибрала в спалнята си, същото сторила и другата дама. Сър Артър отишъл в стаята си да работи, а министърът се прибрал в кабинета си със същата цел.
	— Нищо оригинално! — каза замислено Антъни. — Все едно и също. Четеш ли детективски романи, Бойд? Убийствата винаги стават в кабинети, винаги! Забелязал ли си това?
	Бойд, малко изненадан от лекомислието на полковника, поклати отрицателно глава. След това посочи с ръка.
	— Ето вратата на кабинета, сър, единствената врата от дясната страна на коридора. Онази малка стаичка срещу нея, в която се покатерихте тази сутрин, е леговището на стария Пул — икономът. Той твърди, че от девет и четиридесет до откриването на престъплението се е намирал в нея и е прекарал времето си в четене. Твърди също, че вратата му нито за миг не е била затворена и се заклева, че никой не е влизал в кабинета на господаря му през коридора.
	— Хм, интересно — промърмори Антъни. Той се беше излегнал в удобния стол, с протегнати напред крака. — Имаш ли намерение да арестуваш Пул? — попита той.
	Бойд се усмихна.
	— Не, сър. Сигурно предполагате, че Пул знае повече отколкото казва? И аз се съмнявам в него. Но не, Пул не е онзи, когото търся. Сигурно е, че е бил извънредно привързан към господаря си. Освен това, той страда от силен ревматизъм в едната ръка и физическата му сила е съвсем незначителна. Това е достатъчно, за да го постави извън всяко подозрение. Ще се убедите в думите ми, когато ви заведа в кабинета на убития.
	Инспекторът кимна към вратата срещу тях и продължи:
	— Значи, ако приемем Пул за сигурен свидетел, трябва да допуснем, че убиецът не е влязъл през вратата. През комина е невъзможно да се спусне човек, защото е много тесен и решетката е на мястото си. Остава възможността убиецът да е влязъл през прозореца.
	— Кой и колко на брой? — попита със сънлив глас Антъни.
	— Най-отдалеченият от вратата, който гледа към градината, сър. Стаята има прозорци и на трите стени — един срещу вратата, втори към постланата с плочки алея и трети към градината. Но само един от тях — онзи, за който ви споменах — беше отворен.
	Антъни отвори очи.
	— В това задушно време?
	— Разбирам, сър. Същото мислех и аз, но има едно обяснение. През деня прозорците са стояли винаги затворени и министърът ги е отварял само вечер. Този път обаче, вероятно много е бързал, имал е много работа и затова е махнал кепенците и е отворил само един прозорец.
	Инспекторът погледна към Антъни за одобрение и продължи.
	— Странното в този случай е, че върху прозореца не личат никакви следи от влизане — нито стъпки, нито драскотини. Даже и в лехата под него.
	— Намерихте ли отпечатъци от пръсти по предметите в стаята?
	— Само върху един предмет открихме отпечатъци, които не принадлежат на убития. Изпратих го в Скотланд Ярд, за да го фотографират. Надявам се след няколко часа да имаме снимките.
	Гласът на Бойд звучеше доста тайнствено. Антъни внимателно го погледна.
	— Хайде, казвай, Бойд! Не се прави на ученик, който готви изненада на добрия си учител.
	Бойд смутено се усмихна.
	— Предметът, сър, е самото modus offerandi*.
	[* Modus offerandi — оръжие, с което е извършено престъплението. — Б.пр.]
	— Значи и него си намерил? Чудесно, Бойд, поздравявам те. Какво е то и чии са отпечатъците от пръсти?
	— Оръжието представлява голяма пила за дърво, твърде удобно оръжие за убийство. Що се отнася до отпечатъците, не зная все още нищо за тях. Но имам предчувствие, че снимките няма да ни помогнат много. Не знам защо, сър, но ми се струва, че в това престъпление има нещо необикновено, демонично, което трудно ще бъде разкрито.
	— Пила за дърво? — замислено измърмори Антъни. — Вероятно не е взета от къщата?
	— Доколкото успях да разбера, по-рано никой не я е виждал — гласът на Бойд звучеше унило.
	— Хм! Но да продължим. Приемаме стария Пул за невинен. Какво да кажем тогава за другите обитатели на къщата?
	Антъни разпери дългите си пръсти и започна да ги свива, един по един, след всяко произнесено име.
	— Мис Худ, мисис Мейнуърдин, камериерката й Дюбоа, сър Артър, Елзи Смит, Мейбъл, Смит, Маги… не — Марта Форест, Лили Ингръм, Ани Холт, Белфорд, Хари Райт. Не подозирате ли някой от тях? Дъглас е в болница и затова не го слагаме в сметката.
	Бойд го гледаше смаян.
	— Господи! — възкликна той. — Вие знаете имената на всички! Говорили ли сте с тях?
	— Успокой се, Бойд. С никого не съм разговарял. Научих имената им от един случаен човек, но това няма значение. Какво ще кажеш за тях?
	Бойд поклати глава.
	— Нищо особено, сър.
	— Всички дават объркани, но задоволителни отговори, нали?
	— Да, сър. Всички имат алиби, въпреки че някои са по-неясни, и да си кажа право, аз не подозирам никого от къщата. Гостенката мисис Мейнуърдин не може да докаже, например, че по време на убийството е била в стаята си, но е очевидно, че престъплението не е извършено от жена. От мъжете да вземем сър Артър. Даже и да съществуваше нещо, което помрачава отношенията му с убития — в действителност те са били най-близки приятели — пак не може да бъде обвинен. Как ще се усъмните в човек, който по време на убийството е бил видян от пет-шест души да работи в кабинета си. Не, сър! — Бойд решително тръсна глава. — Няма смисъл да търсим престъпника в къщата, повярвайте ми.
	— Ще ти повярвам, Бойд, поне засега. — Антъни стана и се протегна. — Мога ли да видя кабинета?
	Бойд подскочи с готовност.
	— Разбира се, сър. Доста се ровихме из него, но всичко е запазено така, както е било при откриването на трупа.


	Глава IV

	Като пристъпи прага на кабинета, Антъни почувствува, че настроението му се променя. Досега бе гледал на случая с присъщия си полускептичен, полуподигравателен поглед. Причините за пристигането му в Абътшал бяха две: привързаността му към Спенсър и настойчивото желание да се залови с някаква определена и сериозна работа. Даже сутринта бе изпитал желание да се разсмее.
	Но сега, едва пристъпил в стаята на убития, настроението му изцяло се промени. Не че изпитваше някакво особено съжаление към убития, но въпреки слънчевата светлина, която заливаше всяко кътче, той инстинктивно усети неопределено вълнение от нещо зловещо, което витаеше из кабинета.
	Стаята бе голяма и светла и бе украсена с цветя от предишния ден; мебелирана бе разкошно и с вкус. Все пак Антъни изтръпна при вида на проснатото в неестествена поза тяло до камината. Въпреки това успя да се овладее бързо и се приближи да го огледа по-добре.
	В това време от коридора долетя някакъв шум. Бойд се извини и излезе да види какво става. Антъни коленичи пред трупа.
	Тялото лежеше върху килимчето пред камината, с крака към прозореца. Почти плешивата глава бе страшно обезобразена; личаха пет или шест големи рани от по няколко сантиметра широки и не по-малко дълбоки. От черепа бяха останали само малки полуостровчета от кожа и кости, размесени с тъмни ивици съсирена кръв, а между тях личеше сивата втвърдена материя на мозъка, изтекъл през зеещите рани. Личеше, че тялото не е размествано от първоначалното си положение, защото дрехите бяха измачкани и раздърпани.
	Дясната ръка лежеше протегната и вдървените пръсти докосваха вратичката на камината. Лявата ръка бе свита под тялото.
	След минута Антъни се изправи. В същото време Бойд се върна. Изглеждаше възбуден и даже ядосан.
	Антъни го погледна въпросително.
	— Неприятности с вестникарите, сър. Слава Богу, успях да се освободя от тях. Казах им, че довечера ще направя изявление. Какво ли биха сторили, ако знаеха, че вие сте тук! Разбира се, самата мис Худ ви разреши, но… А сега, сър, какво ще кажете за него? — и той кимна с глава към трупа.
	Антъни не отговори и бавно огледа стаята. В нея цареше пълен хаос. Два стола се търкаляха на земята. По пода лежаха разхвърляни книги и списания. Големият старинен часовник, чието място бе на стената от ляво на входната врата, се намираше полегнал на около четиридесет и пет градуса от земята, в горната си част опрян на една софа.
	— Борба? — каза Антъни.
	— Да — отговори Бойд.
	— Странна борба — подхвърли Антъни и тръгна около стените на стаята.
	Бойд го наблюдаваше с любопитство. Видя го как се спря пред дивана, приклекна на едно коляно и се загледа в полегналия часовник.
	След минута той се обърна към Бойд.
	— Спрял е в десет часа и четиридесет и пет минути. Отговаря ли това време на часа, в който според обитателите на къщата е станало убийството?
	— Да, сър.
	— Кога смятате да подредите стаята?
	— След малко. Направили сме всички необходими снимки.
	— Добре — Антъни се изправи. — Хайде, Бойд, с общи усилия да вдигнем стария часовник.
	Като изправиха часовника, Антъни отвори кутията и бутна махалото. То веднага заработи.
	— Изглежда, че не е пострадал.
	— Имате право. Старите часовници трудно се повреждат.
	Антъни се върна пред дивана и се загледа в килима.
	— Казваш, че няма отпечатъци от пръсти на непознат човек?
	— Единствено върху пилата, сър. Проверих цялата стая, но имаше само следи от убития.
	Антъни промени темата на разговора.
	— Кога пристигна в Абътшал, Бойд?
	— Към четири часа тази сутрин. Направих някои предварителни проверки, разпитах няколко души и в осем часа отидох в селото.
	— Къде е грамадният сержант? — отново промени темата Антъни. — Би трябвало да го наблюдаваш, Бойд. Когато дойдох в къщата, той се престараваше при изпълнението на дълга си.
	— Чух го, сър, и влязох в стаята, за да видя какво става.
	— Така, а кое беше кроткото малко човече?
	— Белфорд — Робърт Белфорд, сър. Той е нещо като помощник на Пул и е бил слуга на убития.
	— Какви отговори даде, когато го разпитвахте?
	— Беше много объркан, но думите му отговаряха на истината. Не го слагам в числото на възможните престъпници. Няма здрави нерви и сили, за да извърши подобно убийство.
	Антъни поглади брадата си.
	— Очевидно — рече той, — не искаш да оставиш идеята си, че убиецът не живее в къщата.
	— Имате право, сър — Бойд се усмихна. — И досега съм твърдо убеден, че той е страничен човек. Все пак не се знае, какво може да открием.
	— Има ли нещо откраднато?
	— Не, нищо.
	Антъни продължаваше да гледа килима до дивана.
	За втори път коленичи и започна да опипва, сякаш търсеше нещо. После стана и огледа стаята.
	— Извънредно благоприятно убиване — промърмори той.
	— Какво… какво искате да кажете? — запита Бойд като внимателно го наблюдаваше.
	— Открих, че борбата е била необикновено изгодна за убиеца. Обърни внимание, че двата съборени стола са много леки и това, че килимът е много дебел. Двата стола, както виждаш, са паднали не към вратата, където щяха да се ударят в голия паркет, а върху най-дебелия килим. Върху килима също така са паднали само леки книги, нищо тежко, което би вдигнало шум.
	— Разбирам ви, сър! — извика Бойд. — Нима искате да кажете?…
	— Спокойно, Бойд, спокойно! Сега ще ви обърна внимание на особеното положение на дивана и стария ни приятел — часовника. Диванът е извънредно тежък и за да се премести трябва продължително и силно да се бута, а не само случайно да се тласне.
	Инспекторът се опита да помръдне масивната мебел, но въпреки силата си не успя.
	— Видя ли? — продължи Антъни. — Обърни внимание също, че този диван, който се е намирал обикновено на 80–90 сантиметра от стария часовник, се е преместил под него по мистериозен начин. Ето тук, върху килима, личат ясно четирите белега от краката. О, как умело е нагласено всичко! Диванът се дърпа напред, тогава часовникът пада без шум на пода и тихо и внимателно се обляга на него. А двете вази на масичката под часовника, които при всяко минаване край тях се клатят, при боричкането даже не са се поместили. Слушай, Бойд, в тази борба има нещо много неестествено.
	— С други думи искате да кажете, че борба изобщо не е имало, а хаосът е инсцениран нарочно? — каза инспекторът с развълнуван глас, а в малките му сиви очички се четеше нескрит интерес.
	Антъни кимна с глава.
	— Това, че никой не е чул шум се обяснява с дебелината на килима и леката глухота на стария Пул — каза Бойд. — Наистина той дочул някакво шумолене — като че ли някой се разхожда в стаята — но помислил, че е господарят му. Да, сигурен съм, имате право, сър. Досега не бях забелязал, че диванът е преместен от обичайното си място. Много странно престъпление, сър, много странно!
	— И аз съм на същото мнение. Какво ще правите с тялото, Бойд? Няма ли да го пренесете?
	— О, да, сър. Досега не дадох нареждане, защото знаех, че ако искате да участвувате в разследването, ще пожелаете да видите всичко непокътнато.
	Антъни се усмихна.
	— Благодаря ти, Бойд. Ти си добър приятел. Това не е първата работа, която вършим заедно и много се радвам, че не гледаш на любителя-детектив с предубеждението, присъщо на повечето важни персони в полицията.
	По лицето на Бойд се появи тъжна усмивка.
	— Вие, според мен, не спадате към детективите-аматьори, сър. И все пак не зная, дали до края на разследването няма да стигнем до различни заключения. Но във всеки случай не съм забравил онова, което направихте за мен една нощ в Салкс…
	— О, не ме хвали, не ме хвали, Бойд! — бързо го прекъсна Антъни.
	Бойд се засмя.
	— Добре, добре, сър. А сега ще разпоредя да отнесат тялото.
	— А пък аз ще се отдам на размишления. Кога ще започне съдебното разследване?
	— Утре следобед — отвърна Бойд и излезе от стаята.
	Антъни остана замислен. „Кабинетът на Худ е твърде особен — помисли си той — с прозорци на трите стени, както бе казал Бойд, от които само един е отворен — онзи, който гледа към градината и реката. Всички останали са затворени и защитени с гъсти дървени решетки.“
	Антъни внимателно се вгледа в мебелите наоколо и сякаш не остана особено доволен, защото отиде при прозореца и оттам разгледа цялата стая, след това се върна и седна на стола пред бюрото. Оттук той хвърли поглед към прозореца, който сега се намираше точно срещу него.
	Когато Бойд влезе, Антъни още седеше на стола. С инспектора бяха влезли един полицай и шофьорът на полицейската кола. Антъни не помръдна и не проговори даже когато Бойд му заговори.
	След малко тялото бе изнесено и когато инспекторът затваряше след себе си вратата, старият часовник започна да отброява часа. Дълбокият му тежък звън подействува на Антъни като някакво зловещо предсказание.
	— О, стари приятелю — измърмори Антъни, без да се обърне, за да го погледне. — Какво не бих дал да можеш да проговориш!
	Обезобразеното тяло вече не бе в стаята, но тя все още изглеждаше тайнствена и зловеща.
	— Бонг! — продължи да бие часовникът.
	Антъни извади своя часовник. Стрелките показваха единадесет часа.
	— Благодаря ти, старче — рече той. — Сега зная часа и няма защо да ми го казваш.
	Часовникът продължаваше да бие. Антъни отиде до вратата, спря и отново се върна при бюрото. Когато седна на стола, отзвуча последният удар.
	Антъни почувствува някакво неясно безпокойство, опита се да се отърси от него и продължи да разглежда бюрото. То бе старинно, голямо и твърде солидно. По червената кожа, с която бе покрито, се забелязваха множество мастилени и други петна.
	Едно от тях, обаче, бе малко по-особено. Антъни го потърка и то се отпечата на пръстите му. Точно под него се намираха две чекмеджета. Петното бе пресечено по дължина от някаква пукнатина в дървото.
	Антъни отново разтърка петното и изруга на глас. Неясното предчувствие, че в стаята има нещо необикновено, неестествено отново се загнезди в главата му и прекъсна последните му разсъждения.
	Вратата се отвори и влезе Бойд.
	— Какво има, сър? Да не сте изпаднали в някакво затруднение?
	— Да, по дяволите! — Антъни нетърпеливо се обърна. — Тази стая ми действува на нервите. Или в нея има нещо неестествено, или аз съм станал неврастеник. Бойд, ще ти дам ново доказателство, че борба не е имало. Ела тук.
	Бойд бързо се приближи.
	— Слушай! Тялото е намерено до камината. Ако приемем, че е имало борба, ще заключим, че престъпникът е надделял и Худ е бил повален там, където е открит трупът. Но, ето аз намерих доказателство, че тялото е било довлечено впоследствие до камината.
	Бойд изглеждаше силно развълнуван.
	— Наистина ли, сър? — възкликна той.
	— Да, наистина. — И Антъни показа петното върху бюрото. — Виж, не ти ли се струва, че то е по-различно от останалите?
	— Не, не сър. Сам разглеждах бюрото, но нищо особено не открих по него.
	— Аз, обаче, почувствувах нещо особено и го видях. Имам интуиция и сетива на млада жена.
	Бойд се усмихна на шегата и започна да оглежда петното.
	Антъни извади джобното си ножче и пъхна острието му в ключалката на средното чекмедже.
	— Изглежда, че е от старите обикновени ключалки — каза той. — Аха, ето. — След малко той отвори чекмеджето. — Е, сега увери ли се, че това петно е по-различно от останалите.
	Бойд надникна през рамото на Антъни. В чекмеджето имаше тетрадки, моливи и хартия за писане, а в дъното куп пликове. Върху бялата повърхност на най-горния плик личеше кафяво-червеникаво петно голямо колкото монета.
	— Имате право, сър! — извика той. — Това е кръв. Едва е изсъхнала. Сигурно се е процедила през пукнатината, която показахте. И петното се намира на мястото, на което би паднала главата на убития, ако е седял до бюрото и е бил ударен отзад.
	— Точно така — каза Антъни. — След първия удар Худ сигурно е загубил съзнание, ако не е умрял веднага. Следователно борба не е имало. Човек не би седял до бюрото си, ако знае, че някой се готви да го убие. Според мен, убиецът, когото Худ съвсем не е смятал за такъв, е бил зад него, нанесъл е ударите и после е довлякъл трупа до камината, за да придаде по-голяма естественост на борбата, която се е готвел да инсценира. Убиецът трябва да е извънредно хитър, Бойд. От бюрото до камината няма нито едно кърваво петно по килима. И само по недоглеждане, върху масата е останало петното, което открихме.
	Инспекторът поклати глава.
	— Напълно съм съгласен с вас, сър.
	Антъни не го чу. Онова неестествено нещо в стаята отново го безпокоеше. Той хвана главата си с ръце, като се мъчеше да открие причината за безпокойството си.
	Бойд отново заговори.
	— Благодарение на вас, сега знаем доста интересни неща.
	Антъни се оживи.
	— Да, да — отвърна той. — Но слушай, Бойд, има още нещо да ти кажа. Не се мръщи! Ако приемем показанията на стария Пул за верни, ще се съгласим, че убиецът не е влязъл през вратата, нито, както ти каза, се е вмъкнал през комина. Остава отворения прозорец. Сега внимавай, драги ми Бойд. Последният е бил изцяло в полезрението на човека, който е седял до бюрото. Никой не би могъл да влезе през него, без да бъде забелязан, освен ако Худ е бил заспал.
	— Едва ли Худ е спял, сър — забеляза Бойд.
	— Имаш право. Знаем, че той е бил усърден в работата си. При това, ако не греша, той е бил много зает с голямата ангорска финансова операция. Можем да бъдем напълно сигурни, че не е бил заспал, когато убиецът е влязъл през прозореца. А това ни подсказва един твърде важен факт: Худ не е бил изненадан от появата на престъпника!
	Бойд, притеснен, се почеса по главата.
	— Страхувам се, че не разбирам напълно, какво искате да кажете, сър.
	Антъни го погледна снизходително.
	— За да съм по-ясен, ще представя работата така: или Худ е очаквал убиеца — разбира се, не като такъв — и го е очаквал да влезе през прозореца, или пък не го е очаквал да се появи, но последният е бил толкова близък човек, че прехвърлянето му през прозореца, макар в началото да е учудило Худ, не го е накарало да стане и да вземе предпазни мерки. Разбираш ли ме сега, Бойд?
	— Напълно, сър. Мисля, че и сега сте прав — Бойд изглеждаше унил. — Но, според мен, първата ви теория е по-вярна. Убиецът е бил външен човек, но идването и начина му на влизане са били очаквани от Худ.
	— А пък аз — каза Антъни, — поддържам упорито второто си предположение — за странното влизане на близкия на Худ човек.
	Бойд поклати глава.
	— Може би ще ви се стори чудно, сър — заяви той с важен тон, — понякога големците вършат твърде странни неща. Знам това от дългогодишния си опит в Скотланд Ярд.
	— Грешиш, Бойд, като сравняваш този случай с останалите. От това, което научих за престъплението, смятам, че то повече прилича на криминален роман, отколкото на криминален случай от ежедневието. И преди те попитах, Бойд, дали четеш криминални романи.
	— О, не сър! — леко усмихнат отвърна Бойд.
	— Грешиш, грешиш, Бойд.
	Антъни изведнъж се замисли.
	— В стаята има нещо, което много ме смущава. Каква е тази проклета загадка? Бойд, казвам ти, има нещо неестествено тук, около нас!
	Бойд недоумяваше.
	— Не ви разбирам — промълви той, а после, за да успокои странния си, ексцентричен събеседник, добави: — О, ако тези мебели можеха да проговорят!
	— И аз така казах на стария часовник — унесено отвърна Антъни и внезапно извика: — Часовникът, часовникът! Старият ми приятел наистина каза нещо. Господи, какъв глупак съм, да не се сетя за това!
	Бойд се изплаши.
	— Какво ви каза часовникът, сър?
	— Спомняш ли си, че той започна да бие, когато изнасяхте тялото?
	— Да, сър. — Бойд още не можеше да разбере.
	— Колко часа беше тогава?
	— Не си ли спомняте, че беше единадесет часа, сър?
	— Да, да, разбира се. Но старият ни приятел отброи дванадесет удара, Бойд. Сигурно ударите съм преброил несъзнателно.
	— Но… Но… уверен ли сте, че е ударил дванадесет пъти, когато… — Бойд погледна към часовника — когато стрелките са показвали единадесет часа?
	Антъни отиде до стария часовник, отвори кутията и нагласи стрелките на дванадесет часа.
	— Бонг! — започна часовникът.
	Те почакаха. Втори удар не последва. Антъни тържествуваше.
	— Видя ли, Бойд! Приятелят ни показва дванадесет, а отброи един часа. Ето още една бримка от въжето, което приготвям на убиеца. Когато мис Худ влязла в кабинета и открила убийството, часът е бил единадесет и десет минути. Убиецът пък, не е бил в стаята в единадесет без десет, а след единадесет, защото, за да нагласи часовника да звъни с един час напред, той трябва да е върнал стрелките, след като единадесет часа е бил отзвучал. Ако ги бе върнал преди единадесет, старият ни приятел нямаше да прави такива фокуси.
	По лицето на Бойд се четеше едновременно възхищение и съмнение.
	— И според мен — продължи Антъни, — причината да се инсценира борба е била да се внуши, че часовникът е спрял без намесата на човешка ръка. Но защо, след като го е спрял е променил часа? Мисля, че има два отговора. Единият е, че е искал да скрие часа на убийството. Но това е твърде невероятно и затова се спирам на втория отговор, тоест часът, в който са преместени стрелките, има особено значение и не е случайно избран. С други думи часовникът е нагласен на десет и четиридесет и пет минути, защото за това време е имал сигурно алиби. Ако съдим по действията му, трябва да признаем, че той е умен човек. И ако бе обърнал внимание на биенето на часовника, щеше да си подготви чудесно алиби.
	— Всички правят грешки, сър. Иначе би било невъзможно да залавяме престъпниците.
	— Зная — отвърна Антъни. Гласът му звучеше по-несигурно отпреди. — Грешката, обаче, ми се вижда твърде наивна. Очаквах нещо по-умно от него.
	— Възможно е да се е изплашил в последния миг и да не е могъл да съобрази какво да стори.
	Антъни вдигна рамене.
	— Мисля, че имаш право. Кажи ми, Бойд, защо мис Худ е слязла на долния етаж в единадесет часа и десет минути? Доколкото разбрах, тя е пожелала лека нощ и се е прибрала в стаята си да спи.
	— Казаха ми — още не съм я виждал — че слязла да телефонира на своя приятелка за някаква неотложна работа. След разговора е искала вероятно да поговори и с брат си.
	— Постояхме доста в тази мрачна стая. Какво мислиш да правиш сега, Бойд? Предлагам да излезем в градината — и той се отправи към вратата. — Знай, че ако не приемеш теорията ми за мистериозния познат, ще тръгнеш по грешен път.
	Бойд го последва; минаха през коридора и верандата и се намериха в градината.
	Антъни седна на дървена пейка под сянката на голямо дърво. Не беше в настроение да спори, но Бойд упорствуваше.
	— Сигурен съм, сър, че правите голяма грешка, като не вярвате, че убиецът е външен човек. Ако бяхте тук от първия миг и бяхте чули всичко сам, от устата на свидетелите, щяхте да се убедите в думите ми.
	Антъни го погледна.
	— Ще мине доста време докато започна да споделям теорията ти, Бойд. Наистина, все още всичко е предположение, а не убеждение, но предположението е много вероятно.
	— Тогава погледнете изложението, което направих сутринта от всички събрани сведения. — Бойд бръкна в джоба си и извади няколко листа.

	„Изложение на събраните сведения по убийството на Джон Худ
	1. Мис Лора Худ. Играла карти до десет часа с убития, сър Артър Дигби-Кот и мисис Мейнуърдин. След това се оттеглила в стаята си. Видяна е към десет и половина в леглото си от Ани Холт, която е била повикана в стаята да донесе някои тоалетни принадлежности. Мис Худ се сетила към единадесет часа, че трябва да се обади на своя приятелка по телефона. Станала и решила първо да поговори с брат си. Влязла в кабинета в единадесет часа и десет минути и намерила трупа. (Всичко това съвсем не е сигурно алиби, но не предполагам, че сестрата на убития знае нещо във връзка с престъплението. Позната е като предана сестра и е смазана от случилото се. При това, изглежда невъзможно убийството да е извършено от жена, защото за него е била употребена голяма сила).
	2. Мисис Мейнуърдин. Оттеглила се е в стаята си едновременно с мис Худ. Видяна е от камериерката си Елиз Дюбоа в десет часа и четиридесет и пет минути. Събудена е от първия си сън след откриване на престъплението.
	3. Елиз Дюбоа. Заема стая в съседство със спалнята на Мейнуърдин. Нощта била задушна и вратата между двете стаи — отворена.
	4. Сър Артър Дигби-Кот. Качил се на горния етаж в собствената си столова (съседна на спалнята му) след играта на карти. Закачил бележка на вратата с молба да не бъде обезпокояван, защото имал важна работа, но не работил поради горещината. Видян е в стаята си през интервали от няколко минути, до момента на откриване на убийството от Марта Форест (готвачка), Ани Холт (прислужничка), Р. Белфорд, Елиз Дюбоа, Мейбъл Смит и Елзи Смит. Следователно има алиби за времето, през което вероятно е станало убийството.
	5. Мистър А. Б. Т. Дийкън (частен секретар на убития). Отишъл в стаята си (съседна на стаята на Дигби-Кот) към десет часа и десет минути, за да чете. Забелязан да влиза от Мейбъл Смит, която работела в помещението срещу спалнята на секретаря. Намирала се е там почти до момента на откриване на убийството. Може да се закълне, че Дийкън не е напускал стаята си през цялото време, защото вратата на гладачницата е била отворена.
	6. Прислужничките са Елзи Смит, Мейбъл Смит, Марта Форест, Ани Холт, и Лили Ингръм. Всички, освен първите две свидетелствуват една за друга, защото са били в кухнята. Елзи Смит е била в стаите за прислугата, а Мейбъл Смит — в гладачницата. Нямат алиби, но и двете не предизвикват подозрение, защото са прости, наивни селски момичета (виж също бележките за мис Худ).
	7. Алфред Пул (иконом). Няма алиби. Седял както обикновено в стаята си срещу кабинета цялата вечер. След десет часа не е разговарял с никого, не е забелязван от никого. Може, обаче, да се твърди, че няма нищо общо с престъплението. Ще бъде добър свидетел. Заслужава (според мен) пълно доверие. Не е много интелигентен. Твърде стар, почти инвалид, но е в състояние да разбира и отговаря правилно на въпросите. (Не притежава и една десета част от силата използвана от убиеца). Предан на убития, на чието семейство служи четиридесет и една години.
	8. Робърт Белфорд (прислужник). Има известно потвърждение на думите си, но не достатъчно, за да му осигури алиби. Нищо определено срещу него; последният човек, който подхожда за това престъпление. Може да отрови, но не и да убие с оръжие. Твърде нервен. Вероятно знае повече, отколкото казва.
	9. Други слуги. Хари Райт, шофьор и Томас Дъглас, градинар. И двамата имат алиби. Дъглас е в болницата. Райт, който живее в малката къщичка до вратата, през нощта на убийството е бил на гуляй в селото с компания. Тримата помощници на Дъглас се прибрали по домовете си в селото още в осем часа.“

	След като прочете бележките, Антъни ги прегледа още веднъж по-бавно. Бойд внимателно го наблюдаваше.
	— Е, сър — каза той, — убедихте ли се вече, че съм прав?
	— Схващам добре мисълта ти, но все пак още не мога да се съглася с версията ти.
	Настроението на Бойд видимо помръкна.
	— О, разбирам, сър, разбирам, че ви се струва подозрително обстоятелството, че почти всички в къщата нямат задоволително алиби. Но, вижте, сър…
	Антъни стана.
	— Бойд, ти си несправедлив към мен. Не мисли, че подценявам предположенията ти — ценя ги повече от доказателствата, които имаш. Предположенията са съвсем верни, като в чистата математика, особено предположенията на човек с твоя опит. Не съм казал, че не съм съгласен с теб, нали?
	— Вярно е, че не го изразихте с думи…
	— Не съм дори помислил, Бойд — отвърна с усмивка Антъни. — Във всеки случай, благодаря ти много, че ми показа това хубаво изложение. Сега вече познавам много по-добре обстановката по време на престъплението. Сигурно това е основата на предварителния доклад?
	Бойд кимна с глава и тръгна с Антъни към къщата.


	Глава V

	Антъни остави Бойд да се прибере в къщата и тръгна из градината. Бе намерил нещо. Около него се носеха гъсти синкави облаци тютюнев дим и го обвиваха като с пелерина, защото в тежкия, застоял въздух не можеха да се разпръснат. Мисълта му работеше усилено.
	Онова, което Антъни откри, бяха две следи на около десетина сантиметра разстояние една от друга, големи колкото една монета. Следите се намираха в широката градинска леха с цветя, която се простираше покрай стената на кабинета на Худ, точно под прозореца, през който вероятно нападателят бе влязъл. Лехата бе толкова широка, че ако някой би искал да се качи на един от трите прозореца, трябваше непременно да стъпи в нея.
	Антъни се наведе, за да разгледа откритието си. Градинарят бе полял цветята обилно предната вечер. Антъни го благослови искрено. Ако почвата не бе толкова мека, следите нямаше да се забелязват с просто око.
	— Следи от пръсти — измърмори той. — Точно тук бих оставил и аз следи, ако бях по-тесен в раменете и се мъчех да видя през прозореца, какво става в стаята.
	Антъни стъпи спокойно в лехата и се приближи да разгледа перваза на прозореца. На две места камъкът бе изцапан, като че бе докосван с кални пръсти. Това, обаче, бе само догадка. Когато се готвеше да се спусне на земята, вниманието му бе привлечено от нещо лъскаво. Това бе дълъг, черен като гарваново крило женски косъм.
	— Ето обяснението за малкото разстояние между стъпките — промълви той. — Значи, в престъплението има замесена жена! Защо ли си идвала тук, моя красавице? Дали ще намеря и други следи от теб?
	Антъни излезе на пътеката и разгледа внимателно каменната ограда на лехата. Очакванията му се оправдаха, но все пак го изненадаха извънредно много. Стъпката, която бе открил върху сухата земя приличаше на отпечатък от човешки пръст, увеличен стотина пъти.
	Младият човек се изправи удивен. Всичко това му се струваше като в приказка от хиляда и една нощ. Сигурно бе тръгнал по грешен път. Все пак нямаше да сбърка, ако се опиташе да проследи следата.
	Наведе се отново. Внезапно всичко се изясни. Отпечатъкът от странната обувка на сухата земя край камъка бе направен от влажна подметка. Но в околността дъжд не бе валял от седмица. Други следи от непознатата посетителка не личаха. Пъргавият ум на Антъни откри причината: при нормално ходене следите са по-слаби, но при скачане обувката се забива по-дълбоко в земята и затова следата край лехата личеше още. Но защо обувката е била мокра? — Антъни се разсмя на глас.
	— Министърът на финансите убит от неизвестна красавица по бански костюм! — измърмори той. — Е, Антъни, сине, започваш да приличаш на детектив от криминален роман.
	Той се отправи към верандата, но по средата на пътя се спря като закован. Забравил бе малката, но пълноводна река край имението. Невероятно! Все пак бе изгубил доста време по тази следа и можеше да й отдели още няколко минути.
	Антъни се върна при лехата и се отправи по най-късия път към реката. Премина вратата в оградата от жив плет и стигна до млада горичка. Край нея растеше дива шипка. Той се огледа внимателно. На едно клонче, под самата му глава, се бяха вплели няколко дълги черни косъма.
	Антъни едва не извика от вълнение. Може би космите не бяха от същата глава. Картината изпъкна ясно в съзнанието му. Изплашена и заблудена в тъмното жена, не забелязва шипката и косата й се заплита в нея. С рязко движение, тя се освобождава и продължава да тича. Надеждата му растеше, макар че мисълта за тайнствената жена-плувец му се струваше фантастична.
	След няколко крачки излезе на поляна, сред която струяха водите на малко кокетно шадраванче. От него до брега на реката водеше пясъчна пътека, но жената сигурно бе избрала по-краткия път през тревата. Скоро предположенията му се потвърдиха: по буйната мокра трева около басейна, личаха слаби следи от стъпки, до които лежаха няколко стръка отскубната трева и две широки вдлъбнатини в земята. Антъни ги разгледа внимателно. Да, жената се е подхлъзнала, олюляла се е и е паднала. Без да търси нови доказателства, той се спусна към брега на Марл. Отново го обзе съмнение. Би ли се решил някой да преплува буйната река посред нощ? Едва ли. Преди всичко, защото на триста метра по-надолу имаше чудесен здрав мост, който свързваше двете части на селото Марлинг. От друга страна, бе непосилно да се преплува реката даже и от мъж, въпреки че бе широка около петнадесет метра. По това време на годината тя бе пълноводна и течението много силно.
	— Не! — възкликна Антъни. — Може би съм полудял! И все пак, непознатата е била обута с конопени чехли за баня. Нима не укорих Бойд, че не гледа на това престъпление, като на фантастичен криминален роман?
	Младият мъж стоеше замислен на брега. Ако можеше само да прибави малко логика към предположенията.
	В съзнанието му изплува нова идея, която го накара да се разсмее, но го заинтересува. На отсрещния бряг имаше само една къща. Ако някой е искал да отиде бързо в Абътшал и не е имал време да слезе до моста, той се е спуснал направо към реката и я е преплувал… Без да престава да се смее, Антъни тръгна нагоре по брега, като гледаше внимателно мократа трева. На около петдесет метра от къщата, на земята откри две още съвсем ясни следи от непознатата жена.
	Новата находка го изненада. Започна да оглежда мястото наоколо. Наведе се даже над самата вода. Изведнъж нещо бяло привлече погледа му. То блестеше на дъното край брега. Антъни запретна ръкави и бръкна във водата. Пръстите му напипаха предмета. Това бе малък дамски чехъл за баня, направен от коноп, с ток от въже.
	— Антъни, братко — изрече замислено той, — изглежда грешиш и старият Бойд има право. Какво стана с версията ти, че убиецът е „вътрешен“?


	Антъни прекоси реката и остави зад себе си дървения мост. Пред него сега бе къщата, приютила неизвестната шампионка по плуване. В джоба му, завит в хартия бе прибран намерения чехъл.
	Вървеше бавно, като се опитваше да намери претекст за посещението си. Нечий глас прекъсна мислите му. Бързо се обърна и видя сър Артър Дигби-Кот, който идваше към него.
	Сър Артър пристигна задъхан.
	— Здравейте, драги мой, здравейте — извика той. — Какво ви води насам? На гости у Лиша? Не знаех, че я познавате.
	— Лиша? Коя е тя?
	— Мисис Лемсюрие, това е нейната къща. Поканен съм у тях на обед.
	— Ще ви придружа до вратата — каза Антъни. Открил бе възможността да го поканят. — Имах желание да се разходя и да обмисля някои неща.
	Той предпочете да не се доверява даже и на сър Артър, но по-възрастният мъж прояви интерес.
	— Изглежда, че сте открили нещо, щом искате да размишлявате. Сигурно имате късмет, защото аз напразно си блъскам главата в тая загадъчна история. Полицаят от Скотланд Ярд не изглежда много способен човек.
	— А, Бойд е умен — възрази Гетрин. — И обикновено попада на вярна следа.
	— Дано — промълви с въздишка сър Артър. — Ужасно, ужасно престъпление, Гетрин. Още не мога да повярвам, бедният Джон. Познавахте ли го?
	— Не. Струва ми се, че само веднъж съм говорил с него на някакъв прием.
	— Чудесен човек! Кой знае какъв ужасен шум ще се вдигне сега!
	— Прав сте — отвърна Антъни. — Удар за страната и шедьовър за „Флийт стрийт“. Но да не ви задържам. Колко хубава къща има мисис… Мисис Лемсюрие, нали?
	— Великолепна. — Той млъкна и Антъни се изплаши, че капанът му няма да успее.
	Намираха се пред вратата на градината, която се украсяваше от дървета и цветя.
	Антъни направи движение сякаш искаше да се отдалечи, но сър Артър бе глътнал въдицата.
	— Слушайте, Гетрин — каза той, — защо не дойдете с мен. Отвътре къщата е по-интересна, отколкото отвън. Ще се радвам да ви запозная с Лиша и сестра й. Сигурно и те ще останат доволни. Освен мен, очакваха за обед секретаря на бедния Джон — младият Дийкън, но той отклони поканата. Има много работа, а понеже е млад, смята, че днес не е прилично да се отдава на развлечения. Глупаво е, нали? Но затова го обичам. Не може да осъзнае необходимостта от забавление, което ще го предпази от униние. Хайде, елате!
	Антъни се остави да бъде убеден. След малко приветлива прислужничка ги въведе в просторен елегантно подреден хол. Скоро през френската врата влезе стройна и красива девойка. Антъни остана разочарован — косата й бе златисторуса.
	Сър Артър ги представи. Девойката се казваше Дора Мастърсън.
	Тя ги изгледа въпросително и попита сър Артър:
	— Къде е… Арчи? Няма ли да дойде?
	Усмивката на сър Артър изчезна.
	— Страхувам се, мила моя, че няма да го видиш днес. Много е зает — той се поколеба за миг. — Не зная дали си чула за мистър Худ?…
	Девойката трепна.
	— Да, преди малко. Просто не можах да повярвам и затова не ви попитах още в началото. В сутрешните вестници нямаше нищо. Пък и току-що станах. Вчера бях страшно уморена. Лу още не знае. Сигурно вече е станала — безпокойството на девойката се засили. — Защо ме гледате така?… Нима Арчи… има неприятности?…
	Сър Артър се усмихна, после отново стана сериозен.
	— О, не, детето ми. Арчи само е зает. Къщата е пълна с полицаи и човек трябва постоянно да им услужва. Ние с мистър Гетрин решихме да избягаме. Мистър Гетрин пристигна тази сутрин и се намира в разпореждане на полицията, тъй като е извънредно ценен… съветник… — Сър Артър знаеше, че Антъни не обича да се говори за миналите му подвизи.
	Младият човек, въпреки всичко се смути, защото сър Артър, макар и несъзнателно, го бе издал.
	— Ужасна, ужасна трагедия, мила моя… — продължи сър Артър.
	— Какво? Какво е станало? — се разнесе нечий глас откъм вратата.
	Гласът щеше да бъде мек и музикален, като звук на арфа, ако не се долавяха нотки на ужас и даже на истерия.
	Сър Артър и девойката бързо се обърнаха. Антъни не прояви прибързано любопитство, но онова, което видя пред себе си, остана запечатано в съзнанието му за цял живот.
	До вратата стоеше висока изящна брюнетка. Тъмната кожа и гарвановочерната коса й придаваха чар, на който мъчно можеше да се устои. Големите тъмни очи съперничеха по наситеност с косата; устата бе малка с изваяни кървавочервени устни, които въпреки строгата линия, очертана в момента, говореха за благородна чувственост. Тялото на тази удивителна жена напълно хармонираше с главата. Антъни се размърда неспокойно.
	Дора бързо тръгна към нея.
	— Лу, мила! Лиша! — заговори тя. — Случило се е нещо ужасно, но то няма нищо общо с нас. Защо се тревожиш? Какво има, мила?
	Сър Артър пристъпи няколко крачки. С малко, но подбрани думи, той разказа за смъртта на Худ.
	— Ужасен удар за мен — завърши той, — но за нищо на света не исках да ви разтревожа, Лиша.
	От мястото си Антъни забеляза, че по устните на младата жена се появи лека, печална усмивка, която прикриваше вътрешното напрежение.
	— Не зная кое ме развълнува така силно… — изрече тя, вече с по-спокоен глас.
	Младият човек почувствува странна възбуда. Сър Артър го повика и го представи. Кръвта нахлу в главата му, а тялото се разтърси от електрическа искра при докосването на красивата ръка. Той нарочно остана в сянката на завесата и се укори за изпитаните младежки чувства и вълнения.
	Двете сестри излязоха от стаята. Обедът щеше да бъде сервиран след няколко минути.
	— Изглежда малко уморена — забеляза Антъни.
	— Странно — каза сър Артър. — Лиша добре се владее винаги. Сигурно я уплаши ужасното известие и странния ми глас — на лицето му се появи тъжна усмивка. — Какво е впечатлението ви, Гетрин?
	— В момента мисля за мистър Лемсюрие и се чудя, дали е достоен за съкровището, което притежава.
	Сър Артър отново се усмихна.
	— Мистър Лемсюрие почина преди четири години, момчето ми — каза бавно той.
	Гонгът извести, че обедът е сервиран. В подножието на стълбата мисис Лемсюрие говореше със сестра си.
	— Добре ли си сега, мила? — питаше загрижено Дора.
	— Дот, кой… кой е господинът до сър Артър? — запита вместо отговор жената и хвана сестра си за рамото. — Кажи ми, Дот, кажи!
	Дора изненадано я погледна.
	— Какво става с теб, Лу? Никога не си била така развълнувана.
	— Не знам… това убийство — тя сграбчи отново ръката на сестра си. — Кажи ми, Дот, кой го е убил, как е извършено убийството?…
	Вратата зад гърба им се отвори и на прага се появи Антъни. Лицето му с нищо не издаваше, че е чул последните им думи.
	Бързината, с която тя се овладя му направи силно впечатление. Интелигентна и красива жена, помисли си той.
	Обедът мина сполучливо само благодарение на Антъни Гетрин. Сър Артър мълчеше, потънал в скръбта си; мис Мастърсън се тревожеше за сестра си и приятеля си, който не бе дошъл, а домакинята бе съвсем отпаднала.
	Въпреки всичко Антъни реши да създаде настроение. Заговори бавно, убедително, с истинско увлечение и привлече вниманието на останалите. Постепенно те се увлякоха в разговора, а оттам до усмивките имаше една стъпка.
	Само чернооката красавица оставаше печална. Антъни я наблюдаваше предпазливо. Бледото й лице го тревожеше. Чувствуваше се виновен. Усещаше, че тя полага нечовешки усилия, за да остане спокойна и се питаше колко ли по-красива беше, когато страхът не я владееше изцяло?
	Наистина ли бе красива? Според класическата студена хубост мисис Лемсюрие не бе красавица, но притежаваше нещо по-ценно — чар; можеше да развълнува и най-студената натура с малката и сочна уста, дълбоките черни очи, малко раздалечени едно от друго…
	Антъни се възмути от себе си и насочи мисълта си към обезобразения череп на стария Худ. Налагаше се да пристъпи към работа.
	Започна да разказва нова история. Настъпилото мълчание издаваше интереса на слушателите. Младият мъж описваше случки от Константинопол, когото познаваше на пръсти. Героите му бяха богат търговец, пратеник на Интелиджънс Сървис, красива девойка от харема и един скитник. Действието се развиваше през 1912 година. Когато Антъни замълча, събеседниците му още се намираха под въздействието на тъжната история. Даже мисис Лемсюрие прояви интерес, слушаше внимателно и седеше като изваяна статуя. Налагаше се да действува.
	— Разбира се, девойката не трябваше да се хвърля в Босфора, защото имаше прилив — подхвърли невинно той в заключение. — Даже и силна англичанка не може да преплува това разстояние — в тона му не се долавяше никакъв подтекст.
	— О, бедната! — проговори Дора, пребледняла. — Лу, мила, какво ти е?…
	Мисис Лемсюрие събори с ръка купата с компот, която се разби с трясък на пода.
	„Не е лошо, помисли си Антъни и се наведе да събере парчетата, но не вярвам да се отървеш лесно.“
	След десерта всички минаха през просторния хол и отидоха в сенчестата градина. Антъни седна до домакинята на удобен стол, под клоните на бряста.
	— Холът ви е чудесен, мисис Лемсюрие — забеляза невинно той.
	— Радвам се, че ви харесва, мистър… мистър Гетрин — хладно отговори тя.
	Лицето на Антъни се озари от щастлива усмивка.
	— Особено красиви са сребърните вази, толкова нежни и изящни!
	Но не получи желания резултат. Бялата шия само се сви в лека тръпка. Антъни остана разочарован и едновременно възхитен от желязното й самообладание. Трябваше да продължи и да отиде до края на страшната загадка.
	— Позволих си да ги разгледам отблизо и да прочета надписите. Страхувам се, че постъпих малко нетактично, но не устоях на изкушението. Изглежда, че сте отличен плувец, мисис Лемсюрие.
	Нежната вена на шията затуптя по-бързо.
	— Отдавна не спортувам — отвърна непринудено тя и го изгледа спокойно с големите си очи.
	— Разбирам ви, наоколо няма удобно място за плуване, освен Марл. Но за удоволствие едва ли бихте се решили да се хвърлите в буйните води, освен ако имате непреодолимо желание да стигнете бързо на другия бряг.
	Мургавото лице за миг се изчерви, после отново стана бледо. Антъни я съжали и направи отчаян опит да намери подходящи думи, за да разсее страха й, но не успя. Обувката в джоба му пареше като огън.
	Жената стана бавно, пристъпи към сър Артър и сестра си, които говореха наблизо, прошепна им нещо и спокойно се отправи към къщата. Благородната й, грациозна походка предизвика у Антъни едновременно възхищение и силна болка. Тя изглеждаше като русалка в жълтата си роба.
	Антъни се присъедини към другите двама, които разговаряха оживено. Зад гърба им се чу глух вик. Той се обърна и видя как жената се олюлява и пада на пътеката. С няколко скока младият мъж се намери до нея.
	Когато сър Артър и Дора успяха да се окопитят и да дотичат, той я държеше в ръцете си.
	— Припаднала е. Не се тревожете, мис Мастърсън — опита се да успокои сестра й. — Да я внеса ли във вестибюла?
	— О, моля ви — извика уплашено девойката. — Дали… е само припадък?
	Дора и сър Артър се заеха да я свестяват. Антъни ги наблюдаваше от мястото си до прозореца. Знаеше, че не бива да се приближава до нея. Допирът на идеалното й тяло го хвърли в трескава възбуда и сърцето му биеше до пръсване. Положи неимоверни усилия, за да не се издаде. Желаеше единствено да се отдалечи от къщата, преди да причини повече зло. Разум, чувство за справедливост, логика — всичко изчезна.
	Тежките клепачи се повдигаха бавно; руменината се възвърна на страните й. Сър Артър се обърна. Малко след това двамата мъже вървяха към брега на реката.


	Глава VI

	— Дано се поправи бързо — продума сър Артър. — Сигурно й прилоша от жегата.
	Антъни кимна с глава. Нямаше настроение за разговор.
	— Дора ми каза — продължи другият, — че от снощи сестра й се държи твърде странно. Прекарала почти цялото време сама в стаята си.
	Антъни се заслуша по-внимателно, но не проговори. Сър Артър продължи:
	— Сигурно сте се замислили за някаква възможност, Гетрин? — Внезапно тонът му стана суров. — Господи, какво не бих дал да сложа ръка на звяра, който погуби Джон! Не бесилка, а инквизиторско мъчение заслужава!… — Добродушното лице се сгърчи в болезнена гримаса.
	Антъни го изгледа с любопитство.
	— Най-лошото е, че не можем да открием никакъв мотив — каза той. — Представете си, да си внуша, че живота ми е безсмислен, ако не намуша някого в корема. Тогава отивам в най-тъмния ъгъл на „Съркъс скуеър“ и забивам нож в корема на първия минувач. Полицията никога няма да ме залови, защото между жертвата и убиеца няма връзка.
	Сър Артър се усмихна и отново стана сериозен.
	— Прав сте, Гетрин. Просто не мога да разбера, кой е имал зъб на Джон.
	Антъни продължи:
	— На пръв поглед може да се предположи, че убиецът е луд, маниак. Но това не е вярно. Забележете как старателно се е прикрил.
	Наближиха реката. Вместо да се отправи към близкия до къщата мост, сър Артър тръгна към селото и Антъни го последва, потънал в мислите си.
	Луди! Да, всички бяха луди. И тя беше луда. Защо е преплувала реката? Спестила е не повече от десетина минути. Сигурно е бързала страшно много. Но обличането на банския костюм е отнело толкова време, колкото е било необходимо, за да мине през моста. Какво ли е търсила под прозореца на кабинета? Едва ли има нещо общо с престъплението. Все пак трябва да я разпита. При мисълта да я види отново, сърцето му заби още по-силно.
	Чувството му за дълг го накара да се упрекне остро, затова, че проявяваше пристрастие в тежката задача, която му предстоеше. Огледа се наоколо и видя, че се намират на главната улица в селото.
	Сър Артър се вмъкна ненадейно в схлупено магазинче и той остана сам. Денят бе задушен, а наоколо цареше необикновено оживление и се чувствуваше някаква особена напрегнатост. Жителите на селото си шепнеха, споглеждаха се и клатеха глави. По оградите бяха разлепени афиши с ярки надписи: „Ужасното убийство на финансовия министър!“
	Сър Артър излезе от магазина с кутия цигари и няколко вестника. Антъни забеляза черните линии върху специалния брой на „Сънрайз“ и се развесели.
	— Зная повече подробности от вестниците и все пак ги купих, за да потърся някакво прозрение, нещо ново. — Сър Артър говореше тихо и развълнувано. — Гетрин, мислите ли, че ще успеете? Да знаете в какво състояние се намирам! Джон бе най-близкият ми приятел…
	Антъни не отговори. Той мислеше напрегнато за предстоящите си действия. Знаеше, че трябва да говори на всяка цена с чернооката жена.
	Абътшал стигнаха мълчаливо. Бойд се качваше в спрялата пред входа кола. Сър Артър влезе в предверието.
	Инспекторът бе крайно развълнуван.
	— Къде бяхте, сър? Пропуснахте най-интересното…
	— Нима? — гласът на Антъни звучеше скептично.
	— Да, сър! Мога да ви кажа, че случаят е разнищен. Признавам, бяхте прав, мистър Гетрин. Убиецът е от къщата. Засега повече не мога да ви кажа; бързам за града.
	Антъни вдигна учудено вежди. Събитията се развиваха твърде бързо. Дали Бойд бе научил нещо за нея?
	— Не ме измъчвай, Бойд, не ме измъчвай! — запротестира той.
	Полицаят погледна неспокойно часовника си. Личеше, че се колебае между дълга и желанието да бъде откровен с човека, който някога му бе помогнал.
	Накрая се съгласи.
	— Добре. Ще бъда кратък и ще ви моля да запазите пълна тайна… След като се разделихме, разпитах отново всички обитатели на къщата и успях да разклатя едно сигурно алиби. Слушайте внимателно! Една от прислужничките ми каза, че видяла мистър Дийкън да се прибира в стаята си малко след десет часа. Това съвпадаше с думите на самия Дийкън и разказа на сър Артър. Оттогава до откриването на престъплението, тя се намирала в стаята за бельо, където подреждала дрехите на господаря си. Стаята е точно срещу тази на мистър Дийкън. Девойката твърдеше, че секретарят не е излизал, защото вратата била отворена и се виждало всяко движение по коридора. Но сутринта даде нови показания. Нямах никакви подозрения към младия Дийкън, когато момичето заяви, че предния ден е дало неверни сведения. Видях, че трепери от страх и я успокоих. Тогава тя призна, че не е била през цялото време в стаята за бельо. За десетина минути е слязла на долния етаж. Едвам измъквах думите от устата й — страхуваше се да не я обвиним в убийство, само защото е пропуснала тази подробност.
	Антъни стана сериозен.
	— Кога е излязла от стаята?
	— Доколкото си спомня, около десетина минути, след като Дийкън се е прибрал.
	— Значи, според теб, Дийкън е използувал отсъствието й, слязъл в градината, вмъкнал се през прозореца в кабинета, убил господаря си, инсценирал борбата, после излязъл отново в градината и издебнал удобен момент, за да се прибере незабелязано.
	Бойд с укор го погледна.
	— Усещам иронията ви, сър. Но в действителност, това е бил единственият начин за действие. При това — той сниши глас, — отпечатъците върху пилата са на Дийкън.
	— Нима? — възкликна с раздразнение Антъни. — Как го установихте?
	Бойд го погледна почти снизходително.
	— Сутринта взехме отпечатъци на всички, сър — той се усмихна доволно. — Подадох на всеки по едно бяло листче и ги попитах дали са го виждали преди.
	Бойд погледна отново часовника си.
	— Момент — помоли го Антъни. — Открихте ли мотива?
	— О, да, сър. Открих го благодарение на случайна забележка, която сър Артър направи предобед. Вчера сутринта се разхождали със сър Джон из селото. Влезли в банката и мистър Худ изтеглил сто нови банкноти от по десет паунда. Сутринта претърсих кабинета, но пари не намерих. Открих ги, но на друго място.
	Антъни заби токове в земята, но остана спокоен.
	— Какво казва за всичко това самият Дийкън?
	Инспекторът сви рамене и се усмихна.
	— Казва, че мистър Худ му ги дал като подарък за рождения му ден! Да, сър — повярвайте ми, Дийкън е убиецът. Излизането от стаята му съвпада с часа на убийството. Стоте банкноти от десет паунда се укриват в кутия за яки — хубаво скривалище, но лошо място за подарък и освен това, върху оръжието са неговите отпечатъци.
	— Добре, Бойд, добре. Признавам, че имаш известно право. Да… Но доста странно — отпечатъците… Доста странно…
	Бойд се усмихна.
	— Само те са достатъчни, за да го тикнат в затвора. Всичко е ясно. Най-ужасното убийство, което съм виждал, е извършено за някакви си сто банкноти от по десет паунда.
	— И твоят убиец се намира вероятно вече в затвора на Марлинг?
	— Още не, сър — отвърна поверително Бойд. — Дийкън нищо не знае за отпечатъците. Затова ще ви помоля да не се издавате пред никого. Въпреки практиката, в този случай ще поискам следователят да го обвини официално и тогава ще го арестуваме. Наредил съм да го наблюдават до утрешното следствие, така че няма да успее да се измъкне. Сега трябва да бързам, за да докладвам в Скотланд Ярд. Надявам се, че ще се видим утре, ако сте още тук. Благодаря ви много за помощта; откритията ви в кабинета и предположението ви, че убиецът е вътрешен човек, ни помогнаха извънредно много. Ако не бяхте вие, кой знае колко щяхме да се лутаме.
	При този несръчен опит за ласкателство, Антъни едва успя да прикрие усмивката си.
	— Значи аз те насочих към вярната следа? — попита меко той. — Или по-точно към грешната, приятелю. Не, всичко това никак не ми харесва! Много очевидно и просто скроено — много просто.
	Но Бойд не отговори, защото се качи в колата и бързо потегли.
	Антъни остана замислен. Тук имаше нещо нередно. А каква бе нейната роля и защо, за Бога, бе извикала: „Кой го е застрелял?“ А нещастникът всъщност е бил умъртвен с огромна пила за дърво.
	— Това я изключва като физически убиец — измърмори той. — Едно успокоение, все пак… дали не сънувам, дали не чета криминален роман?… Няма да е зле да разменя няколко думи със секретаря-убиец, без, разбира се, да му признавам, че скоро ще увисне на въжето.


	Арчибалд Дийкън седеше в дневната, замислен в едно кресло, с отворена книга на коленете.
	Антъни влезе безшумно в стаята и остана изненадан. Очакваше да види възрастен професионален секретар, а видя млад човек на около тридесет години, с приятно, белязано от фехтовка лице, с вид на адвокат и херкулесово телосложение.
	Антъни се изкашля. Мистър Дийкън бавно се изправи и погледна влезлия, който бе с една педя по-нисък от него. Лицето му се озари от сърдечна усмивка.
	— Вие сигурно сте Гетрин? — попита той с приятен глас. — Много съм слушал за вас. Значи тайнствените детективи все още съществуват?
	Двамата седнаха. Антъни му предложи цигара.
	— Странно представление — рече замислено Дийкън и запуши.
	— Много странно.
	Настъпи мълчание. Изучаваха се спокойно и внимателно. Пръв заговори Дийкън.
	— Бойд — започна меко той, — прави голяма грешка.
	— Моля?… — възкликна изненадан Антъни.
	— Забелязах, че приятелят ни Бойд е тръгнал по неверен път. В случая предпазливостта ви е обяснима.
	Антъни го изгледа внимателно.
	— Чудя се, какво в действителност знаете — измърмори той, като че ли на себе си.
	— Зависи какво имате предвид. Ако говорите за начина, по който е бил убит моя шеф, не зная нищо. Но ако става дума за подозренията на Скотланд Ярд към мен, тогава…
	— Мислех по-скоро за второто — каза спокойно Антъни. — Слушам ви с удоволствие.
	— Нашият приятел Бойд е трудолюбив, упорит и все пак приятен човек, който е успял да открие някои доста интересни неща — започна бавно секретарят. — Жалко, че не ги приема откъм смешната страна. Отначало не оспорих впечатлението му, че съм бил в стаята си по времето, когато вероятно е станало убийството. Не отрекох, защото тази малка неточност щеше да ме отърве от едно доста деликатно положение. Към десет и четвърт излязох незабелязан от никого в градината и направих малка разходка. Когато се върнах, заварих в къщата ужасна суматоха, тъй като убийството е било вече открито. В общата тревога успях да се промъкна в стаята си и после да изляза пред очите на останалите. В това се състои обвинение номер едно. Обвинение номер две се гради върху парите. Именно парите ме накараха да приема поднесеното ми наготово алиби. Трябваше да остана извън всяко подозрение за безсърдечния Бойд, за да се опомня и да имам време да размисля. С покойния Худ бяхме в добри отношения — той бе чудесен човек — макар че от време на време се спречквахме по някои въпроси. Уверен съм, че старецът бе много привързан към мен; поне от парите мога да съдя за това. Вчера, към пет часа, когато му занесох някои книжа, той ме поздрави за рождения ден и тикна в ръката ми дебел плик. Разбира се, започнах да протестирам, но в отговор получих само едно „махни се от главата ми, млади глупако“! И една приятелска усмивка. Когато излизах, той ме спря и притеснено добави:
	— Слушай… хм… Не казвай на никого за… онова де! Нали ме разбираш?…
	Разбрах го много добре и отвърнах утвърдително. Бедният — мислеше за сестра си, която с желязна ръка управлява финансите на семейството и го тормозеше непрекъснато.
	Антъни извади лулата от устата си и продължи вместо Дийкън:
	— Освен това Бойд е забелязал физическата ви сила и я е свързал с разбития череп. Забелязал е също така и дългите ви крака и е решил, че вие лесно бихте могли да прескочите лехата под прозореца и да се вмъкнете в кабинета, без да оставите следи по земята. Това знаете, нали?
	— Да, приятелю, това е цялото обвинение на нашия Бойд.
	— Не — отвърна замислено Антъни и поклати глава. — Страхувам се, че има още нещо — той пое дълбоко дим от лулата и подхвърли дружелюбно: — Вие, все пак, не го изхвърлихте, нали?
	— Не — отвърна Дийкън и се засмя.
	Антъни също се усмихна.
	— Ако бяхте казали „да“, нямаше да ви повярвам. Имате ли някакви подозрения? Суров материал имам в изобилие, но всичко е само предположения.
	— Нима сте открили нови факти? — попита Дийкън заинтригуван.
	— О, как да ви кажа… — Антъни разпери ръце. — Може би да, може би не. — След това се наведе и попита шепнешком: — Всичко, което знаете ли ми казахте? Не бихте ли ми доверили нещо, което не знаете, а само чувствувате?
	В продължение на цяла минута Дийкън остана мълчалив. Усмивката бе изчезнала от добродушното му, приятно лице.
	— За съжаление нищо не зная — рече накрая той. — Що се отнася до второто — какво искате да кажете? Дали подозирам някого?
	Антъни енергично кимна.
	— Тогава отговорът ми е отрицателен. Ще ви кажа, какво чувствувам и то много силно. Престъпникът не е вътрешен човек.
	— Нима? — подхвърляй замислено Антъни. — Чух вече тази версия преди няколко часа.
	Дийкън скочи.
	— А вие тогава, какво мислите? — попита възбудено той.
	Антъни вдигна рамене.
	— Но това е невъзможно, драги, съвсем невъзможно!
	— Нима? — Антъни повдигна вежди въпросително. — Не четете ли детективски романи, Дийкън? Говоря, разбира се, за съдържателните романи. Една от моите теории е, че романите възпроизвеждат действителния живот. Лошо е, че често разкриват прекалено много истини. Струва ми се, че моите предположения приличат на тези романи.
	Дийкън се почеса по главата.
	— На мен пък ми се струва, че не мога да разбера дълбоката ви философия.
	— Няма значение, и аз понякога не мога да се разбера напълно — Антъни стана. — Дали бих могъл да видя днес мис Худ?
	— Не вярвам. Приятелят Бойд говори с нея сутринта и тя даде нареждане да не пускат никой друг.
	Антъни се отправи към вратата.
	— Не забелязахте ли някого, докато се разхождахте снощи? — попита той небрежно.
	— За голямо съжаление, не — отвърна Дийкън. — Признавам, че обстоятелствата са срещу мен.
	Антъни отвори вратата.
	— Когато решите, че мога да ви помогна с нещо, потърсете ме незабавно — каза той й излезе в коридора.
	— Благодаря. Когато ми потрябвате, ще вдигна шум като истински убиец. Довиждане, драги!
	Антъни тръгна към големия вестибюл като мислеше напрегнато. Изглеждаше невероятно добродушният невъзмутим гигант да е убиецът. Но как можеше да си обясни отпечатъците? Дийкън не знаеше за тях. Как ли щеше да се държи, когато му съобщят?
	— Човекът се намира в тежко положение — измърмори той. — Как да го освободим? Ще поместим отговорът в следващия брой на „Сънрайз“, може би!…
	Той влезе във вестибюла. Дълбоката тишина в къщата го потискаше. Всичко приличаше на някакъв кошмар. Приближи се до вратата на верандата и спря. Точно зад него бе кабинетът. До слуха му достигна слабо шумолене. Огледа се бързо — наоколо нямаше никой. Хората на Бойд бяха изчезнали.
	Той прекоси безшумно вестибюла. От кабинета отново долетяха леки стъпки и шумолене на хартия. С три скока се озова до стената, на която висеше барометър и съсредоточено започна да го изучава. После чу, как вратата на кабинета тихо се отваря, като че ли посетителят се страхува да не го видят. Последва шумолене на коприна. С рязко движение Антъни излезе от сянката на бюфета и се приближи спокойно.
	Между него и кабинета стоеше висока, с широки рамене, внушителна жена, лишена от всякаква женственост, от чието лице стърчеше дълъг нос. По косата и погледа приличаше на мъртвия Худ. Ръката й, притисната до гърдите, се отпусна.
	— Мис Худ? — Антъни се поклони. — Името ми е Гетрин. Надявам се, че сър Артър Дигби-Кот е обяснил присъствието ми.
	— Да. — Гласът на жената бе студен и безжизнен като лицето й. Но все пак тя се опита да покаже известно гостоприемство. — Казах му, че много се радвам за помощта, която ни оказвате. Дължа ви извинение, затова че не можах да ви приема досега, но… аз…
	Антъни я прекъсна с ръка.
	— Повярвайте, разбирам ви напълно. Бих искал само, ако ми позволите, да ви изкажа съболезнованията си.
	— Благодаря ви — отвърна жената и отново притисна ръка до гърдите си. — А сега трябва да ви оставя. Чувствувайте се като у дома си.
	Антъни я проследи с поглед, докато се изкачи по стълбите и се скри от очите му.
	— Драга мис — ако изобщо има в теб нещо женско — чудя се, какво те измъчва? Скръб? Страх? Или и двете? Защо трябваше тайно да влизаш в кабинета? И какво скри в пазвата си, когато ме видя?…
	Антъни напълни бавно лулата си. Новата загадка трябваше да се изучи и обясни на всяка цена. Трябваше да се разкрие и мистерията около чернооката жена, която бе преплувала реката, за да види Худ и която бе завладяла, макар и несъзнателно, изцяло сърцето му. Ако тя не бе замесена, всичко щеше да му се струва много забавно. Но сега подозрението го караше да изтръпва. Тя знаеше нещо. И понеже Бойд бе решил да арестува невинен човек, Антъни Гетрин бе длъжен да открие какво се таи в хубавата глава на мисис Лемсюрие. Онова, което го озадачаваше и безпокоеше най-много, бе липсата на всякаква логика в престъплението, липсата на мотив. Разбира се, посещението на мисис Лемсюрие в Абътшал, тайнствената визита на старата дама в кабинета имаха свое обяснение — но дали обяснението бе смислено, родено в главите на нормални хора?
	Антъни вдигна рамене.
	— Хайде, приятелю Гетрин, направи нещо, стига си се оплаквал от трудното положение. Какво можеш да предприемеш сега? Да претърсиш отново кабинета!
	Той отвори вратата безшумно и влезе в работната стая на убития. Огледа се внимателно и си спомни шума, който мис Лора Худ бе вдигнала. Вероятно тя бе претърсвала бюрото. Чекмеджетата бяха заключени, но тя може би имаше свои ключове. Предположението изглеждаше малко вероятно. Бюрото бе старо, масивно и сигурно имаше тайни чекмеджета. Той се зае да го изследва внимателно, но не постигна успех. Реши да опита пак, като си послужи с ключовете, които Бойд му бе дал. Отвори чекмеджетата едно след друго. Най-горното бе с няколко сантиметра по-късо от останалите. Той го заопипва с дългите си пръсти нетърпеливо и след известно усилие усети как дървената преграда се вдига. Сърцето му затуптя неудържимо. Пред него се откриха разни книжа и тетрадки, наскоро разтваряни и прегънати.
	— Ах, мила Лора! — промърмори той и извади съдържанието.
	Това бяха писма, изрезки от вестници и тетрадки, подвързани с кожа.
	Антъни се отпусна в едно кресло и започна да чете. Писмата и тетрадките не бяха интересни и ги остави на мястото им, а изрезките, без никакво угризение на съвестта, прибра в джоба си. При стария часовник той се спря и огледа внимателно малката масичка. Вниманието му бе привлечено от едва забележима драскотина по полираната повърхност. След като я разгледа старателно, той предположи, че драскотината е направена от предмет с много остри ръбове. Антъни се ядоса. Трябваше да я забележи още при първия оглед. Не че бе много важна. Убиецът е оставил сигурно пилата върху масичката, за да инсценира борбата, но все пак бе допуснал грешка от невнимание.
	След малко Антъни отиде в градината. Изведнъж почувствува, че очите му натежават и краката му треперят — не бе спал от тридесет часа. За да се разсъни, започна да се разхожда и да разглежда фасадата на къщата. Погледът му се спря на дебело пълзящо растение, което се виеше и свързваше втория етаж с кабинета на убития. Въпреки умората, той успя да се съсредоточи.
	— Много е провиснало — прошепна той. — Да, много е провиснало, като че ли някой…


	Глава VII

	Мисис Лемсюрие и Дора пиеха кафето си в дневната и разговаряха оживено.
	На вратата се почука и влезе прислужничката.
	— Един джентълмен ви търси, мадам — съобщи тя.
	— Моля? Кой? — Лиша стана и потрепери.
	— Поканих го във вестибюла. Настоява да ви види по важна работа. Не пожела да си каже името — девойката нервно кършеше пръсти.
	— Да отида ли аз, мила? — спокойно попита Дора, но в себе си чувствуваше силно безпокойство. Мислеше, че сестра й се е съвзела от припадъка, но ето че пребледняваше отново. Това не бе предишната Лиша.
	Мисис Лемсюрие се овладя.
	— Не, не. Къде го поканихте? Ах, да — във вестибюла — и тя се отправи бавно натам.
	Пред вратата младата жена се спря и се овладя напълно. Антъни пристъпи, за да я посрещне. Тя несъзнателно вдигна ръка към гърлото си.
	— Вие! — промълви тя.
	— Да, мадам — Антъни се поклони дълбоко.
	— Какво искате? Защо идвате отново? — тя говореше толкова тихо, че думите й едва се разбираха.
	— Да оставим драматичните ефекти настрана, мадам — отвърна спокойно Антъни. — Седнете, моля — той й предложи стол.
	Жената машинално се отпусна, без да сваля ръката си от гърлото, с разширени от ужас очи, които го гледаха втренчено.
	— А сега — започна Антъни, — нека да се разберем. Единствената ми цел е да ви помогна, макар че тази сутрин ви изплаших до смърт. Сега е ваш ред да говорите. Разкажете ми всичко!
	Тя сведе очи.
	— Какво да ви разкажа? Мистър Гетрин, винаги ли се държите по този странен начин?
	— Добре! Много добре! — съгласи се Антъни. — Само че така няма да стане. Отново настоявам да ми разкажете откровено цялата истина.
	Красивата жена използва друго средство. Погледна го внимателно, почти нежно.
	— Наистина ли искате да… да ми помогнете? — Как меко звучеше гласът й!
	— Можете да не се съмнявате…
	— Тогава повярвайте, мистър Гетрин — най-откровено ви казвам, че ще ми помогнете като… като не ме разпитвате за… — Гласът й замря в шепот.
	Антъни поклати глава.
	— Грешите. И ще ви кажа защо. Миналата нощ е убит Джон Худ. Същата нощ, вие сте преплували реката, промъкнали сте се в градината и сте отишли под прозореца, зад който е било извършено убийството. Защо сте сторили всичко това? Разбира се, не за удоволствие. При това, при тези необикновени обстоятелства, вие научавате някои подробности във връзка със самото престъпление.
	— Не, не! — Лиша се сви като попарена.
	— Не се плашете — побърза да я успокои Антъни. — Описах ви само тълкуването, което полицията и обществеността биха изразили, ако знаеха, но не и моето. Детективите в криминалните романи и полицаите от Скотланд Ярд почти винаги са божествено безгрешни, но аз, мадам, съм странен тип, аз съм детектив с предубеждения. С всяка измината минута предубежденията ми се увеличават. И най-силното, най-твърдото от тях е във ваша полза. А сега няма да е зле да ми разкажете всичко.
	— Не мога да ви разбера… — изрече младата жена и го изгледа с широко отворени очи. — Толкова сте странен…
	— Тогава ще продължа. Ако ви кажа, че в случай на пълно самопризнание от ваша страна в убийството на Джон Худ, ще се опитам с всичките си сили да ви помогна, ще се съгласите ли да ми разкажете всичко, което знаете.
	Големите черни очи го изгледаха гневно.
	— Как смеете да твърдите, че аз…
	— О, жена, твоето име трябва да бъде непоследователност! — изпъшка Антъни. — Исках само да ви покажа, че се намирате в безопасност. Слушайте, мадам. В това разследване участвувам като частно лице, по молба на един приятел. Не търся нито слава, нито пари. Благодарение на Бога, имам повече пари, отколкото са ми нужни, и мога да се оттегля всеки момент от тази мрачна афера — той се замисли и настоя отново с по-мек глас: — Хайде, разкажете ми всичко.
	Чернооката жена се надигна и отново се отпусна на стола. Гледаше го право в очите. За миг, който му се стори цял час, Антъни забрави всичко на света. Виждаше и чувствуваше само големите тъмни езера, в които плуваше лека златиста светлина.
	— Вярвам ви — изрече най-сетне тя, а после продължи с лека усмивка — и ще ви разкажа всичко, което зная.
	Антъни се поклони.
	— Мога ли да седна? — попита той.
	— О, моля ви, моля ви, простете! — Тя скочи на крака. — Изглеждате толкова уморен, а аз не ви предложих да седнете и се държах като лоша актриса. С какво мога да ви услужа?
	— Само с разказа си. — Антъни чувствуваше, че трябва да събере цялата си воля. Вълнението и разкаянието за досегашното й държание я бяха направили още по-красива. Той привлече един стол и седна срещу нея.
	— Не зная просто… откъде да започна. Всичко изглежда така нереално…
	— Защо отидохте в Абътшал? И защо преплувахте реката, когато можехте да минете през моста? — Антъни разбра, че с въпроси ще върви по-леко.
	— Трябваше да бързам — думите й ставаха все по-уверени. — През целия ден бяхме с Дора и наши приятели на излет. Аз… когато се върнахме с Дора… Нямаше време даже да се преоблечем за вечеря. Когато влязох в дневната, забелязах, че съм забравила да прочета писмата от сутринта и те още лежаха на масичката. Но в същото време съобщиха за вечерята и за тях се сетих отново едва след като останах сама. Отворих ги, и още първото ме накара да полудея от безпокойство. Пишеше ми Джими… О, Господи!…
	— Кой е Джими? — попита остро Антъни.
	С неимоверни усилия младата жена се овладя. Дългите бели пръсти се свиваха конвулсивно.
	— Джими е мой брат — страшно съм привързана към него. Толкова е мил! Само че… Откакто се върна от Германия не е същият. Болен е… И пие. Германците го държаха три години в плен. Когато го хванали бил ранен в главата, а те даже не го…
	— Писмото, мадам — Антъни си бе възвърнал спокойствието.
	— Прочетох го… — изхълца тя, — и помислих, че ще полудея. Пишеше, че ще застреля Худ… същата вечер!
	— Вашият брат! Какво общо е имал той с Худ? — Антъни почувства едновременно облекчение и изненада, значи затова бе запитала: „Кой го е застрелял?“
	— Опитах се да се самоуспокоя, като предположих, че това е само шега, че е от болестта на Джими — продължи тя, без да чуе въпроса му. — Но не успях. Той описваше всичко с такива подробности — влака, с който ще пристигне, и всичко останало…
	— Какво общо е имал брат ви с Худ? — Антъни чувствуваше, че ако не я държи под непрекъснато напрежение, силите ще я напуснат отново.
	— Беше негов секретар до преди шест месеца, когато Арчи зае мястото му. Не можах да разбера, защо Джими напусна — не пожела да ми каже!
	Антъни се размърда неспокойно на стола си. В последните й думи прозвучаха тайнствени нотки.
	Изведнъж жената скочи.
	— Той го е направил! Той го е направил! — изкрещя безумно тя и вдигна ръце. — О, Господи, те ще го… Джими, Джими! — ридаеше тя, а после избухна в смях.
	Антъни се изправи до нея, хвана я за раменете и грубо я разтърси — бялата и нежна кожа едновременно опари и вледени пръстите му. Това чувство го ядоса — нима в такъв момент може да изпитва подобни усещания?
	— Съжалявам… извинете ме… — Гласът й се сниши до едва доловим шепот.
	Антъни отпусна ръце.
	— Аз съм истински звяр. Моля ви, седнете.
	Настъпи мълчание.
	— Писмото ви е подействувало толкова силно, че вие сте решили да го отклоните от плана му? — заговори най-после Антъни и тя кимна с глава.
	— Затова след вечеря… — и той възкреси картината на нощното й посещение в Абътшал. — Прав ли съм?
	— Да! — В очите й, освен вълнение, се четеше и изненада.
	— Добре. Когато стигнахте до прозореца на кабинета, какво видяхте в стаята? Ако искате да ви помогна, трябва да бъдете напълно откровена с мен.
	Тежките клепачи се отпуснаха. Алабастровата кожа по шията потрепери. Но в отговора й звучеше само безразличие.
	— Видях човек, проснат на пода пред камината. Стаята беше в безпорядък. При тази гледка хукнах като луда и отново преплувах реката.
	— Знаете ли в колко часа се върнахте? — бавно попита той.
	— Не — отвърна жената с безжизнен и глух глас.
	Антъни остана разочарован. Нищо ново, освен историята с брата, за когото дори не знаеше какво да мисли.
	— Какво трябва да правим? — апатията бе напуснала младата жена. — Ще се научат за Джими… ще открият… — шепнеше тя.
	— Полицията не знае нищо за вашия брат, мисис Лемсюрие — гласът на Антъни действуваше успокоително. — Но даже и да знаеха, нямаше да го безпокоят, защото са намерили човек, когото подозират в убийството…
	По лицето й се изписа облекчение. За миг остана на стола неподвижна. След това подскочи. В очите й се четеше ужас.
	— Но ако… ако обвиняват някой невинен, трябва да им кажем за… Джими! — лицето й бе станало отново смъртно бледо.
	— Не бързайте толкова — отвърна той. — Не е ли по-добре да потърсим най-напред истинския престъпник?
	Младата жена хвана ръцете му и ги стисна несъзнателно.
	— Да — отвърна той на немия й въпрос. — Както виждате, откривам все повече и повече факти. Имате ли телефон, мадам?
	Мисис Лемсюрие кимна енергично с глава. В черните й дълбоки очи се четеше искрено упование.
	— Адресът на брат ви?
	Тя му го даде без колебание. Антъни се отправи към телефона, но в същия миг тя впи отново ръце в рамото му. „По дяволите!“ — помисли си той. При все това й се усмихна дружелюбно.
	— Не е ли опасно да говорите по телефона? — зашепна тя. — Телефонистката — ако кажете името му?
	— Оставете всичко на мен — отвърна меко Антъни.
	— Редакцията на „Сънрайз“ ли е? — попита той, след като получи желания номер. — Свържете ме, моля, с мистър Хейстингс. Не може? Драга моя, ако не ме свържете веднага, утре сигурно ще ви уволнят. Разбрахте ли?
	Настъпи мълчание. Лиша чувствуваше, че сърцето й ще се пръсне и притисна с ръка гърдите си. Антъни заговори отново.
	— Непогрешимата мис Уорън ли е насреща? Да, Гетрин е на телефона. Няма ли го? Хм! Предайте му тогава, щом се върне, че съм намерил човек, който познава нашия стар приятел Мастърсън — Джими Мастърсън. Хейстингс ще иска да го види веднага. Двамата го търсим от година. Нека се постарае да разбере, какво е правил Джими миналата нощ. Цялата работа е голяма, но твърде сериозна шега. Адресът е: „Форест роуд“ № 5. Ако обичате повторете съобщението… Благодаря — съвсем вярно. Чакам резултата на телефон 23, Грин. Попитайте го също, дали помни думите на приятеля ни Цицерон: „Хек рекс максими ест, статум паре“… Благодаря ви много, мис Уорън, лека нощ!
	Антъни окачи слушалката и се обърна. Домакинята стоеше до него.
	— Нищо… нищо не разбирам — промълви тя. — Какво означава съобщението ви? Какво правите? О, моля ви, не си отивайте!
	— Бъдете спокойна — отвърна меко Антъни и я накара да седне, — работата е поверена в ръцете на добър и способен човек. Телефонистката едва ли е разбрала нещо, особено от латинските думи. Отговорът ще пристигне не по-рано от полунощ и дотогава ще остана тук, освен ако не поискате да си отида.
	Той се отпусна тежко в едно кресло.
	— Мистър Гетрин! — промълви младата жена.
	— Да? — Антъни бавно отвори очи.
	— Изглеждате толкова уморен! Чувствувам се страшно виновна, измъчих ли ви? Но сега ще бъда по-разумна. Кажете ми какво мога да направя за вас?
	Антъни се усмихна и поклати глава. Изведнъж, тя скочи и възкликна:
	— Колко съм глупава!
	Антъни остана сам. Протегна се и се опита да си обясни неочакваното й излизане, но бе много уморен. „Не съм я виждал да се усмихва“ — промърмори той. „Трябва да я разсея. Какво ще прави, ако уважаемият Джим излезе убиец? Не, това изглежда фантастично.“
	За да не заспи, Антъни взе от масичката книга с есета и я отвори. Очите му попаднаха на следния пасаж:
	„Фациалис децентус аверно…“
	Умът му работеше бавно. Днес вече не пишеха тъй правилно „аверно“. Думата „аверно“, бе виждал и някъде другаде и то неотдавна. Смешно съвпадение.
	Книгата се изплъзна от ръцете му. Очите му се затвориха и той потъна в блажен сън.
	Стресна се от леко затваряне на вратата. Зад него стоеше домакинята и буташе масичка със закуски. От устата му се изтръгна неволно възклицание.
	Тя се обърна.
	— Не исках да ви будя — рече тя и се изчерви под погледа на зелените му очи.
	— Винаги усещам, когато наоколо има доброжелателни духове.
	Младата жена се засмя с мелодичен смях, а той пое чашата с уиски.
	— Кажете ми… защо правите всичко, това? — попита тихо тя и млъкна.
	Антъни бе голям любител на латинския език.
	— „Вени, види, вици“ — отвърна той и изпи питието.


	Глава VIII

	Мис Маргарет Уорън седеше невъзмутимо в кабинета на своя шеф. Хейстингс още не се завръщаше, а тя знаеше, че съобщението на полковник Гетрин е свързано с убийството на Худ. Латинското изречение гласеше: „Работата е изключително важна. Изпълнете веднага нареждането!“
	Девойката погледна часовника си. Четвърт час вече бе минал напразно. Накрая, изгубила цялото си търпение, тя сложи малката черна шапчица, която предизвикваше революция в чувствата на редактора. Остави съобщението на Антъни на масата и добави още няколко думи. После излезе на „Флийт стрийт“, взе такси и се понесе към „Форест роуд“ № 5.
	Пътуването бе дълго и мис Уорън го използува, за да съчини две истории: едната, в случай че човекът бе над петдесет години, а другата — под петдесет. И двете бяха убедителни и можеха да предизвикат сълзи в очите и на най-коравосърдечния мъж.
	Пристигнаха. Девойката слезе и плати на шофьора. Сърцето й биеше силно. Това я нервира. Опита се да се успокои, но не успя.
	Таксито замина. Тя остана сама на пустата улица в крайния квартал. Лампи светеха на голямо разстояние една от друга. Минувачи не се виждаха. Обхвана я страх, но тя го потисна и тръгна нагоре по стълбата. Сградата бе голяма, мрачна и изглеждаше необитаема. След дълго взиране успя да открие табелка с името на Джеймс Мастърсън.
	Трескаво си повтаряше историите, които бе измислила. Да бе изчакала връщането на Хейстингс…
	Жилището на търсения Джим се намираше на първия етаж. Тя събра целия си кураж, изруга полугласно и натисна звънеца.
	Стъпки не се чуха, на вратата нямаше брава, но тя се разтвори широко. Маргарет отстъпи и приглушено извика. „Не ставай глупава, Маргарет! — каза си строго тя. — Не си ли чувала за автоматично отваряне на врати?“
	Някъде отвътре долетя груб, гърлен глас:
	— Кой звъни, по дяволите? Влезте!
	Маргарет пристъпи, натисна дръжката на втората врата и се озова в добре мебелирана спалня, но страшно разхвърляна. В полусчупено кресло, край загасващата камина седеше мъж.
	Косата му бе разрошена, а очите горяха трескаво. Лицето му бе обрасло с гъста брада. По всичко личеше, че човекът е сериозно болен и има температура.
	Маргарет имаше защо да се вълнува. Не бе предполагала, че е възможно да види подобна сцена. Болният я гледаше със злоба. Тя изрече няколко думи и млъкна, защото гърлото й напълно пресъхна.
	Мъжът бавно се изправи и се хвана за камината, за да не падне. При това движение закачи шише, пълно вероятно с уиски и то се счупи с трясък на пода. Миризмата на спирт, горещината в стаята и заплашителното поведение на непознатия я хвърлиха в някакво полусънно състояние.
	— Извинете, че… ви се представям в това състояние — изрече той и се опита да се поклони. — С какво мога да ви бъда полезен?
	При звука на грубия му глух глас, Маргарет неволно отстъпи. Той направи крачка и се олюля. Девойката почувствува безумно желание да изкрещи. Опита се да каже нещо, да обясни присъствието си, но не успя да продума.
	— Назад! Назад!… — изхлипа тя като видя, че Мастърсън се приближава към нея.
	Но болният се бе отдалечил от опората си на стената и падна на колене на земята. Главата му се клатеше механично, докато с разтрепераните си ръце търсеше нещо из книжата на масата до него.
	Маргарет погледна вратата с копнеж. Опита се да стигне до нея, но краката й отказаха да се движат при вида на падналия пред нея човек. Тогава съгледа дебелите заглавия на вестниците, отнасящи се за убийството в Абътшал.
	„Убийството на министър Джон Худ — дело на болшевиките“, внушаваха заглавията.
	В същото време Мастърсън намери това, което търсеше — малък пистолет — и го стисна с две ръце, после го насочи към челото на Маргарет. Девойката почувствува, че ще припадне.


	Спенсър Хейстингс стоеше и недоумяваше в кабинета си на „Флийт стрийт“. Надяваше се да намери там помощничката си, но тя бе изчезнала.
	— По дяволите! По дяволите! — бърбореше той и проклинаше всички. Беше лудо влюбен в секретарката си, но още не смееше да й го каже. Защо се колебаеше? Защото се страхуваше. Страхуваше се от красотата й, от спокойствието и проклетата й сръчност.
	Да, той, Спенсър Хейстингс, бивш шампион по бягане, един от най-прославените пилоти през войната, един от най-големите покорители на женски сърца в миналото, се страхуваше от едно малко същество, което можеше да скрие в джоба на жилетката си. Ужасно!
	Внезапно погледът му попадна на двете бележки. Прочете ги припряно: ето че тя пак проявяваше проклетата си съобразителност и предприемчивост!
	Пребледнял, Хейстингс изскочи на стълбите и полетя към „Флийт стрийт“.
	По заповед на Мастърсън, Маргарет седеше на стол и цялата трепереше. Черното дуло на пистолета я караше да се задушава и дишаше с мъка.
	Болният не мърдаше. Седеше на пода и разказваше неумело една и съща история, която се запечатваше напълно механично в съзнанието й.
	— Преструвате се значи, а? Много сте хитра! Кой уби Худ? — повтаряше той. — Сигурно служите на Скотланд Ярд. Ако настоявате, ще ви кажа — аз го направих — разбрахте ли? Но сладко мое момиченце, не мислете, че ще призная някому истината… Аз го убих, защото мислеше, че може да се подиграва с мен, да захвърли човека, който му помагаше.
	Маргарет се опита да скочи и да хукне през вратата, но пистолетът така застрашително я последва, че тя не посмя да направи втори опит. Душата, мислите й — всичко беше в хаос.
	Най-после мъжът престана да бърбори и се надигна застрашително към нея, като не я изпускаше от прицел. Тя се сви и сподавено извика. Виждаше се, че температурата му се покачва. О, как се молеше да му призлее и да падне.
	Мастърсън се приближаваше… Тя притвори очи и зачака почти в агония.
	От коридора долетя шум от бързи стъпки. Някой влезе в стаята. Бавно, без да разбира тя отвори очи. На прага стоеше Хейстингс. Видя като в мъгла, как той се приближи до олюляващия се Мастърсън и протегна ръка, като че за поздрав.
	Мъглата пред очите й ставаше все по-гъста. Когато се свести, Хейстингс стоеше над нея с пистолета в ръка, а Мастърсън се търкаляше на пода. Изправи се и се опита да се раздвижи. Краката й не я държаха, тя залитна и се намери в обятията на Хейстингс.
	Когато се почувствува в безопасност, Маргарет се отпусна и тялото й се разтърси от силни ридания. Сгуши се в рамото на шефа си и от очите й закапаха едри сълзи.
	Хейстингс почувствува на свой ред, че ще припадне и се опита да я успокои. Най-после тя се намираше в ръцете му — разтревожена, слаба, очакваща закрила! Някъде отдолу долиташе несвързаното бръщолевене на Мастърсън, но никой не му обърна внимание.
	Хълцането почти затихна и Хейстингс почувствува безпределна решителност.
	— Искам кърпичка… — прошепна тя със слаб глас.
	Той извади копринената си кърпа и след малко тя вече му се усмихваше, даже направи опит да се освободи от ръцете му. Той не я пусна.
	— Моля ви — изрече колебливо тя, — пуснете ме.
	— Не! — извика Хейстингс. — Никога!
	Тя бавно повдигна глава и го погледна. Изведнъж, без колебание той я целуна. За миг, за един кратък миг сочните устни като че ли отвърнаха на целувката му. После тя се отдръпна.
	— Мистър Хейстингс! — извика възмутена тя. — Как посмяхте…
	Но по лицето на Хейстингс се четеше твърда решителност.
	— Излишно е — рече той. — Излишно е, вече не ме е страх от теб, скъпа! — протегна ръка и я привлече отново.
	От пода се чуваха нови проклятия, но и двамата не ги чуха.
	— Знаеш, че от години те обичам — упрекна я Хейстингс.
	— О! Не е вярно! — в гласа й звучеше страшно възмущение. После тя изведнъж се промени. — Само ако знаех, даже преди няколко месеца… О, скъпи, защо не стори това по-рано?
	— Страхувах се…
	В същото време Мастърсън започна да се изправя. Двамата се обърнаха и го забелязаха.
	— Надявам се, че полковник Гетрин ще се зарадва — тихо изрече Маргарет. — Мистерията е разкрита.
	— От къде знаеш, че той е убиецът?
	— Сам си призна. О, колко ужасно бе всичко това!…
	— Странно — подхвърли замислено Хейстингс и се почеса по брадата. — Много странно. Ела да разпитаме портиера на къщата, но ще внимаваме да не разбере за действителната цел на посещението ни.


	Стрелките на часовника в дневната на мисис Лемсюрие показваха полунощ. Разговорът, който Антъни поддържаше умело, затихна. Той бе успял да разсее страха, който се таеше в душата на красивата жена. В действителност тя бе духовита и интелигентна. Това откритие достави на Антъни още по-голямо удоволствие. В живота си бе срещал много жени, но мисис Лемсюрие бе истинска рядкост.
	За момент очите му се затвориха.
	— Трябва да си легнете, мистър Гетрин, непременно — загрижено рече тя. — Никога няма да си простя, че се държах толкова глупаво.
	— Не… — запротестира Антъни с усмивка, но бе прекъснат от резкия звън на телефона.
	Лиша скочи като ранена тигрица. Антъни я изпревари и вдигна слушалката. Младата жена взе втората слушалка.
	— Успях! — долетя гласът на Хейстингс.
	— Какво откри? — прекъсна го бързо Антъни и се помъчи да успокои с ръка жената до себе си, която трепереше.
	— Човекът, при когото ме изпрати, казва, че е свършил работата, за която сте говорили.
	Антъни бързо погледна към Лиша. За своя най-голяма изненада и възхищение забеляза, че тя остана поне привидно напълно спокойна. Само лицето й леко пребледня.
	Телефонът започна да пращи. Гласът на Хейстингс се чуваше с прекъсване.
	— Според мен… з-з-з… човекът не е бил в състояние да го извърши… бррр… изглежда, че преди да се разболее, е мислел да го стори и сега си е внушил, че наистина го е извършил.
	Хейстингс почти крещеше, но шумът в апарата бе оглушителен и Антъни напрягаше целия си слух, за да го чуе.
	— Сигурен ли си? — попита припряно той.
	— Да… да-а! Човекът е болен от пет дни. Научих подробности от портиера на къщата… разочарован ли си от откритието ми?
	— Господи — не! Хейстингс, братко, целувам те и те поздравявам. Само ми кажи, много ли е болен?
	— Доста, но не е на смъртно легло. Да, изпратих, да, изпратихме да повикат лекар — мой близък, лекар. Интересува ли те този Д. М.? Аз… ние с Мар…
	— Да, да… — отвърна Антъни. — Но какво е това заекване от теб? И какво означава това „аз“, „ние“?
	— Това значи, че го сторих! — изрева оглушително Хейстингс. — Признах й и ще се оженим…
	— Един момент. За мис Уорън ли?
	— Да! — извика Хейстингс.
	— Тогава моите искрени поздравления. Кажи й само, че това е единствената грешка, която е направила в живота си. Утре, във всеки случай, ще ви поздравя лично. А сега слушай! Ела сутринта с кола, за да присъствуваш лично на следствието, което ще започне в единадесет часа. Нека мис Уорън да запише целия процес. След това веднага идете в Марлинг в „Брайър и Кей“ и попитайте за мен. Ще ти възложа много важна работа.
	— Слушам покорно! — отвърна Хейстингс.
	— Ако се видим на следствието не се издавай, че ме познаваш, разбра ли? Да — о, много съм щастлив…
	Антъни се усмихна и внимателно окачи слушалката. Обърна се към Лиша. Тя седеше неподвижно на креслото. Облекчението предизвикваше тази реакция. Гърдите й се повдигаха, като че ли се мъчеше да си поеме въздух.
	Антъни наля в чашата й уиски и я накара да го изпие. Като послушно дете, тя вдигна чашата и го погледна през стъклото.
	— Какъв ужасен ден преживях… — прошепна тя. — Никога не бих могла да ви се отплатя.
	— Да ми се отплатите — за какво? Не виждате ли, че досега почти нищо не съм свършил?
	— Нищо ли не сте свършили? — Тя гневно се изправи. — Ако не бяхте вие, нямаше да зная, че Джими е невинен и сигурно щях да полудея от ужас и съмнение… — гласът й премина в шепот.
	— Е, добре, щом искате да ми благодарите, ще ви помоля да продължим познанството си, което започнахме при такива странни обстоятелства — каза помирително Антъни.
	Младата жена го изгледа с изненада.
	— Разбира се — отвърна тя топло. — Ние сме вече приятели. Поне аз изпитвам такова чувство към вас.
	Антъни замълча. Единственият верен отговор, който можеше да даде, трябваше да спотаи в гърдите си.
	— Трябва да си тръгвам — каза той след малко. — Ако нямате нищо против, приятелят ми Хейстингс ще ви придружи с колата си утре следобед до града, за да видите брат си.
	— Мистър Гетрин, вие успявате да се погрижите за всичко. Много съм ви благодарна. Благодарна съм на мистър Хейстингс, затова, че е проявил такава грижа към един непознат. Бедният Джими!
	При тези думи Антъни почувствува, че гърлото му се свива и пристъпи към вратата.
	Мисис Лемсюрие сложи леко ръка на рамото му.
	— Само за момент, мистър Гетрин — каза тихо тя. — Сега, когато се уверих, че Джими е невинен, искам да ви попитам: кой го е извършил?
	— Нямам ни най-малка представа — поне засега — отвърна той и се усмихна.
	Черните големи очи се вгледаха изпитателно в зеленикавите.
	— Струва ми се, че вие сте най-необикновеният човек, когото някога съм срещала — каза най-сетне тя. — Някой път трябва да ми разкажете как открихте снощната ми постъпка.
	— Аз съм Льокок, Люпен, Шерлок Холмс и Фортюн — отвърна сериозно Антъни. — Лека нощ!
	Тя остана с втренчен във вратата поглед. Когато я отвори и надникна, Антъни бе изчезнал.


	Глава IX

	В десет часа на другата сутрин прислужничката донесе на мисис Лемсюрие кратко писмо, което гласеше:

	„Драга мисис Лемсюрие, между пет и шест часа следобед ще ви вземем с колата на Хейстингс.
	Не идвайте на следствието и задръжте у дома на всяка цена сестра си. Настоявам за това, защото има голяма вероятност следователят да обвини Арчибалд Дийкън в убийството на Худ.
	Не се тревожете, Дийкън няма нищо общо с престъплението (както виждате, ново доказателство за предубежденията на детектива), но засега положението му не е розово. Повтарям, не се тревожете. Опитайте се да успокоите, доколкото е възможно и сестра си. Обещавам ви, че всичко ще бъде наред.
	Ваш Антъни Гетрин
	P.S. Забравих да ви върна вчера един чехъл за баня, но реших, че мога да го задържа за спомен.“

	След първоначалната изненада Лиша се зае да изпълни наставленията на Гетрин. Въпреки горещата си привързаност към Дора и симпатиите към приятеля й, чувствуваше, че тревогата й не е дълбока. От няколко часа смяташе, че Антъни Гетрин е способен да върши истински чудеса.


	В десет часа без десет минути Антъни излезе от „Брайър и Кей“ и се отправи бавно към Абътшал. Беше уморен и изтощен. Успя да спи само няколко часа. Имаше толкова неща, които трябваше да уточни и обмисли. Наистина част от тях нямаха нищо общо с убийството, но го тревожеха не по-малко от самото престъпление.
	Когато влезе в голямата къща, следствието бе вече започнало. Следователят и съдебните заседатели седяха около голямата маса в просторния кабинет на убития.
	Във въздуха се носеше някакво особено напрежение и необикновен интерес. Всички присъствуващи знаеха, че към това дело са насочени погледите на цяла Англия. Напрежението се дължеше също така и на факта, че съдебното следствие се провеждаше на местопрестъплението.
	Антъни стисна ръката на Бойд, кимна на Дийкън и не обърна никакво внимание на Хейстингс и Маргарет, които седяха вече на журналистическата маса. След това погледна съдебните заседатели. Гледката го потисна.
	— Глупаци — изръмжа той.
	Следователят се изправи и след като настъпи пълна тишина, откри заседанието. След пет минути инспектор Бойд потърси Гетрин за някакво уточнение, но Антъни бе изчезнал безследно.
	Младият мъж отиде във вестибюла, където се бяха струпали всички слуги. Пред външната врата пазеха двама полицаи. Той бавно се заизкачва по витата стълба. Първият етаж, както очакваше, беше безлюден.
	Следствието бе прекъснато в два часа без четвърт. Хейстингс и Маргарет Уорън, която бе станала като че ли по-нежна и по-замечтана, бяха поканени от Антъни на обяд в хотелската му стая в „Брайър и Кей“.
	След като се нахраниха те се разположиха в старинните кожени кресла, а Антъни заговори:
	— Сега, скъпи приятели, след като ви поздравих и се погрижих за стомасите ви, ще пристъпим към работа. Как върви следствието?
	— Второто заседание ще започне в три и половина — отвърна Хейстингс, — и тогава уважаемият съд ще обвини открито симпатичния секретар в предумишлено убийство на Джон Худ.
	Антъни кимна с глава и стана сериозен.
	— Пригответе се, драги мои, защото ще ви подложа на подробен разпит.
	Хейстингс се усмихна, а мис Уорън извади бележника си.
	— Обвинението срещу Арчибалд Дийкън се гради върху следните факти — започна Антъни и разказа всичко, което знаеше.
	Хейстингс и Маргарет го слушаха внимателно.
	— Защо си губим тогава времето? — възкликна нетърпеливо журналистът. — След като си бил на заседанието…
	— Не бях там — прекъсна го Антъни. — Част от подробностите и фактите знаех, а за другата се досетих.
	Маргарет се наведе към него.
	— Кого подозирате, мистър Гетрин? — попита тя живо.
	— Всеки друг — отвърна Антъни, — освен Дийкън, Джеймс Мастърсън, вас и още един човек. Но ще трябва да проверим още веднъж показанията на обитателите на Абътшал и всяко алиби. — Той започна да изброява. — Икономът Пул, шофьорът Райт…
	— Господи! — извика Хейстингс, който още не можеше да повярва, че Антъни не е присъствувал на заседанието.
	Мис Уорън прегледа бележника си.
	— Слугите — каза тя след малко, — казваха истината. Всички, освен може би, Белфорд. Алибито на прислужничките е напълно правдоподобно и не предизвиква никакви съмнения. Мисис Мейнуърдин си легнала рано и е била видяна в стаята си от мис Худ и прислужничката Смит — същата, която после е отишла в стаята за бельо. След убийството я намерили заспала в леглото си. Сър Артър Дигби-Кот също има добро алиби. Бил е в столовата си, която се намира между спалнята му и стаята на секретаря. По времето, когато вероятно е извършено убийството, е бил видян няколко пъти от прислужниците и от самия Дийкън. Мис Худ пък твърди, че е била в стаята си до към десет часа и половина, и четяла някаква книга. Към единадесет часа се сетила, че трябва да покани някого на обяд. Показанията й не бяха много ясни — слязла долу да говори по телефона и да поприказва с брат си. Това е всичко.
	Антъни се усмихна.
	— Поздравявам ви, мис Уорън — каза той. — Записките ви са пълни. Все пак, в показанията има нещо много гнило, да, много гнило!
	Този път заговори Хейстингс.
	— Думите му не будят подозрение, но поведението му бе странно. Според мен, той крие нещо. Тревожният поглед и отсечените движения не се дължаха само на изнервеност… Сега за Дийкън. Винаги съм се прекланял пред големия ти опит, Гетрин, а също и пред женската интуиция на Маргарет, която го защитава отчаяно, но този път не бих се съгласил с вас. Срещу Дийкън има доказателства, които могат да го пратят право на бесилката. „Той е толкова мил, изглежда тъй невинен“ — това са единствените думи, с които можем да го защитим. Да вземем предвид отпечатъците…
	— Пак проклетите отпечатъци! — възкликна Антъни язвително. — Хейстингс, ти си непоправим журналист. Намираш отпечатъци от пръстите на някого върху оръжието, с което е извършено престъплението, и решаваш, че именно той е убиецът. Решаваш и го окачваш на въжето, когато, може би, истинският престъпник седи зад някой ъгъл и доволно потрива ръце.
	Хейстингс се опита да го прекъсне.
	— Зная, зная, какво ще ми кажеш. Зная също, че това, което говоря изглежда глупаво, защото отпечатъците от пръсти са едно от най-сигурните доказателства при едно престъпление. Полза от него, обаче се извлича предимно за стари закоравели престъпници. Забележи гениалността, с която е извършено убийството и си задай въпроса не е ли странно, че са оставени такива ясни следи върху предмета, който най-лесно може да изпрати всеки на бесилката? Че той можеше просто да остави визитната си картичка върху тялото на самия Худ!
	Хейстингс започна да се колебае.
	— Има ли някой друг, който се държи подозрително?
	Маргарет зарови из бележника си.
	— Не бъди толкова мнителна, Маги — рече Хейстингс.
	— Глупак! — отвърна ядосана Маргарет. — Не ме наричай Маги. Ужасно звучи!
	— Какво значи всичко това, деца? — попита строго Антъни.
	— Спенсър мисли, че е глупаво да подозирам мис Худ — отвърна тя и го погледна. — Според мен показанията й бяха твърде противоречиви. Не самите й думи, по-скоро вида й и начина, по който говореше — с една дума цялото й държание. Кой знае, може би греша. Ще ме помислите за луда, мистър Гетрин.
	— Аз мисля — отвърна бавно Антъни, — че сте забележителна млада жена.
	Маргарет се изчерви.
	След малко Антъни попита:
	— Показаха ли на съда пилата?
	Като получи потвърждение, той се замисли.
	— Трябва непременно да видя това оръжие — продума той. — Странно, много странно.
	— Какво има? — попитаха едновременно двамата влюбени.
	— Нищо, деца. За днес това е достатъчно. Хейстингс, има една много мила дама, която иска да посети квартирата ти тази вечер — нали Мастърсън е пренесен у вас? Тя е негова сестра.
	— Температурата е спаднала — отвърна Хейстингс. — Трябват му само няколко седмици спокойствие, за да възстанови разклатените си нерви и излекува раната на главата, вероятно останала от войната. Ако желае, можем да я закараме с колата още сега?…
	— О, не. Тя ще дойде по-късно — отвърна спокойно Антъни, който бе решил да промени предварителния план.
	Тримата излязоха пред хотела, където ги чакаше колата.
	След половин час Антъни се намираше в столовата на Лиша. Пред вратата бе оставил своята голяма червена лимузина.
	Когато младата жена влезе, той почувствува силно негодувание, заради юношеския трепет на сърцето си. Днес, в чудната й красота бе открил още нещо, което го привличаше неудържимо.
	Младата жена му подаде ръка.
	— Чух колата — рече тя, — надявам се, че не съм ви накарала да чакате? — след това се огледа озадачено.
	— Хейстингс трябваше да замине спешно — излъга той спокойно, — но ако нямате нищо против, аз ще ви закарам в града. Готова ли сте?
	В отговор мисис Лемсюрие се усмихна мило и тръгна към вратата.
	— Съжалявам, че не можах да изкажа лично на мистър Хейстингс благодарността си — подхвърли тя.
	Тя се настани до него на предната седалка и колата потегли. Ядосан, че не може да се успокои, Антъни натисна педала на газта и те се понесоха с голяма скорост. Изведнъж, той се почувствува смутен — още едно ново чувство за мистър Антъни Гетрин — и намали скоростта.
	— Страхувам се, че ви изплаших — подхвърли той, но младата жена обърна към него лице, озарено от приятна и щастлива усмивка.
	— О, съвсем не! — отвърна тя натъртено. — От вчера съм си внушила, че с вас нищо лошо не може да ми се случи, и че не сте в състояние да сгрешите.
	Антъни грейна от удоволствие.
	— Да — продължи тя, — чувствувам се като малко момиченце, което отива с баща си на разходка из планината.
	При тези думи Антъни падна с трясък от небето. Господи! Значи той бе събудил синовни чувства в тази прекрасна жена? За щастие, пътят бе много лош и той трябваше неотклонно да го следи, иначе би забелязал малката хитра усмивка, която се появи по устните на жената до него.
	Антъни млъкна и не проговори, докато стигнаха Гилдфърд, където съвсем намали скоростта.
	— Бяхте ли в Абътшал тази сутрин? — гласът от дясната му страна звучеше меко и покорно.
	— В къщата, но не и на заседанието — отвърна той, без да се обърне.
	— Колко много обичате загадките, мистър Гетрин — подхвърли невинно тя.
	— Изглежда, че колкото по` остарявам, толкова повече любопитството ми напомня любопитството на юноша — отвърна невъзмутимо Антъни. — Изобщо, напоследък откривам в себе си разни черти и чувства, които съвсем не подхождат на възрастта ми — нещо в тона му я накара да го погледне внимателно.
	Наближаваха Лондон.
	След половин час Хейстингс им отвори вратата на апартамента си в Кенсингтън и те се разположиха в хола. Журналистът отиде да подготви болния за посещението.
	Антъни взе шапката си и се приготви да излиза.
	— Къде отивате? — попита живо тя.
	— Обратно в Марлинг.
	— О, мистър Гетрин! — извика тя. — Нима дойдохте само заради мен?
	— Да — призна Антъни, след кратко мълчание.
	— Да знаете, колко съм ви благодарна. Но нима трябваше да изгубите толкова време?
	— Всяко удоволствие се заплаща — каза той важно. — Предупредихте ли сестра си, че Дийкън сигурно ще бъде арестуван?
	— Да. Опитах се и да я успокоя. Както виждате изпълнявам заповедите ви.
	— Вярвате ли ми, че няма причина за тревога?
	Големите очи срещнаха неговите. В тях се появи лека искряща светлина.
	— Да — отвърна младата жена.
	— Лека нощ! — каза той и се поклони.


	Глава X

	През града Антъни караше твърде бързо и някои полицаи даже му махнаха предупредително с ръка. По шосето вече нищо не го възпираше и той се понесе с максимална скорост. Когато се намираше в трудно положение, Антъни винаги търсеше успокоение в скоростта.
	Мисълта му работеше напрегнато, но не върху жестокото престъпление в Абътшал, а върху един въпрос, който поставяше под съмнение сериозния характер и твърдата воля на Антъни Гетрин.
	В Абътшал пристигна за час и петдесет минути, което сигурно беше нов рекорд.
	От къщата срещу него се спусна Артър Дигби-Кот. Видът на този, иначе безупречен джентълмен бе доста странен, личеше, че е много развълнуван.
	— Гетрин! Гетрин — извика той задъхан. — Точно вас търсех. Къде бяхте?
	— В Лондон — отвърна живо Антъни.
	— Господи Боже! — продължаваше да говори развълнувано сър Артър. — Искам да ви кажа нещо важно. Не, не тук… Елате — елате в стаята ми!…
	И сър Артър повлече Антъни към стаята си. Седнаха в креслата до прозореца. Антъни седеше спокойно, но другият се бе свил като изплашено до смърт дете и бе кръстосал крака по турски. Това бе стар навик на сър Артър, който винаги се проявяваше в напрегнати моменти и Антъни не можа да се въздържи и да не се усмихне.
	— Господи! — успя да изрече най-после възрастният човек. — Какво ще правим сега?
	— Какво ще правим?
	— Говоря за ужасната грешка от страна на полицията. — Внезапно, той скочи и се надвеси над Антъни. — Но това е невъзможно! Не чухте ли за Дийкън?
	Антъни поклати глава.
	— Но, човече божий, арестуваха го! Нима мислите, че това момче го е извършило?
	— Не — отвърна Антъни, — не мисля такова нещо.
	— Благодаря ви, че сте на моето мнение — сър Артър въздъхна с облекчение. — Но, Гетрин, как не сте разбрали досега? И ако не знаехте, защо не останахте изненадан?
	— Не се изненадах, защото знаех намеренията на полицията — отвърна спокойно Антъни. — Извинете ме, ако изглеждам безчувствен, но това съвсем не е така. Единственият начин да освободим Дийкън е този да се залови истинският убиец. Доказателствата срещу него са много силни, особено отпечатъците.
	— Зная, зная — изпъшка сър Артър. — Тези отпечатъци! Бедното момче твърди, че никога не е виждало оръжието и аз му вярвам!
	— Това вече е много интересно! — извика изненадан Антъни.
	Но сър Артър не го слушаше.
	— Онова, което най-много ме тревожи е, че несъзнателно помогнах на обвинението срещу него — избухна той. — Разпитаха първо мен. И като истински идиот, споменах, че през ужасната нощ на убийството, Дийкън е идвал при мен в единадесет часа без четвърт. Попита ме за часа и аз му го казах — затова си спомням всичко с подробности. След това Бойд обясни играта с часовника и всички бяха убедени, че нещастникът е върнал стрелките, за да си осигури алиби. О, каква страшна грешка сторих!
	— Имате право. Но едва ли ще я поправим, както седим и бъбрим — Антъни скочи на крака. — Кажете ми с две думи, коя е мисис Мейнуърдин, с какво се занимава и защо се крие като лисица? Изобщо, какво търси тук?
	Сър Артър направи болезнена гримаса.
	— Не зная, защо не сте се видели. Тя не е напуснала все още Абътшал, сигурно защото иска да се прочуе чрез вестниците. Отвратен съм от нея. А по-рано й симпатизирах много. Лично аз щях да си тръгна отдавна, но Лора ме помоли да остана.
	— Трябва да се срещна с тази жена — заяви Антъни. След това запита неочаквано: — Какво мислите за Белфорд, като изключите предубежденията?
	— Очаквах да ми зададете този въпрос — отвърна живо сър Артър. — Но право да си кажа, без предубеждение, този човек просто ми е антипатичен и изглежда много подозрителен. А след убийството стана още по-странен. Не е хубаво да говоря така за него, защото той е един от тези, които потвърдиха моето алиби, но трябва да призная още веднъж — подозирам, че той знае повече, отколкото казва.
	— Хм! — изсумтя Антъни. — Къде мога да намеря мис Худ?
	— Сигурно в стаята си на първия етаж. Но, чуйте Гетрин, нима искате да я разпитвате?
	— Може би — отвърна Антъни и излезе бързо в коридора. В този миг зад ъгъла на вестибюла зави една фигура облечена в черно. Човекът му се стори познат, в движенията му имаше нещо припряно. Бързината, с която изчезна беше още по-подозрителна.
	Антъни се усмихна.
	— Белфорд, приятелю — подхвърли тихичко той, — ако наистина си извършил нещо забранено, сигурно искаш на всяка цена да те заловят.


	Мис Лора Худ стана и леко кимна на Антъни Гетрин, който влезе в стаята й. Лицето й бе спокойно, но в движенията й се чувствуваше напрегнатост.
	След като се поздравиха, тя го покани да седне. Антъни се отпусна в едно кресло и кръстоса дългите си крака.
	— Какво искате от мен, мистър Гетрин? — Гласът на жената беше безжизнен като самата нея. Антъни неволно изтръпна.
	— Много неща, мис Худ. — Въпреки сдържаността си, тонът му бе напълно учтив. — Както знаете, дойдох в Абътшал, за да открия кой е убил вашия брат.
	— Този въпрос е вече изяснен — забеляза сухо тя.
	— Не съвсем. Според мен, младият Дийкън има такава връзка с престъплението, каквато и аз. Сутринта открих нещо, което бих искал да ми обясните на всяка цена.
	Мис Худ се изправи гордо.
	— Мистър Гетрин — забеляза тя, — не ми харесва държанието ви.
	— За нещастие — отвърна Антъни намръщено, — това в момента е без значение.
	— Но аз не разбирам, какво искате от мен — забеляза с недоумение старата госпожица. В гласа й звучеше едва забележима загриженост.
	Антъни извади от джоба си дебел плик с писма и й го показа. После вдигна очи, за да види впечатлението, което бе произвел. Мис Худ бе пребледняла от гняв и страх, но това не бе страхът на престъпник, заловен на местопрестъплението.
	— Ето какво искам да ми обясните — каза той спокойно. — От кого са тези писма и защо ги задигнахте от бюрото на брат си? Не ме прекъсвайте! Зная, че не постъпих красиво, зная, че нямах право да влизам в стаята ви, докато бяхте на заседанието, но зная също, че трябва да открия истинския убиец.
	— Убиецът е Дийкън — рече мис Худ и се отпусна на стола, защото гневът и напрежението я бяха изтощили.
	— Той е невинен — настоя мрачно Антъни, — и докато не го докажа, няма да престана да ровя без позволение из стаите, да разпитвам и да заплашвам. Кажете ми сега, защо откраднахте писмата? — Той се приближи до нея и я загледа студено.
	По лицето на старата госпожица се появи злобно изражение и очите й заблестяха гневно.
	— Вие мислите… Смеете да мислите, че аз съм го убила? — извика тя със странен шепот.
	— Не — поклати глава Антъни. — В какво ви подозирам, ще ви кажа, когато ми отговорите на въпроса.
	— Но какво общо имат писмата със смъртта на брат ми? — попита тя разтреперана.
	— Нищо или много общо — подхвърли Антъни. — Именно затова ви задавам въпроса.
	— Отказвам да ви отговоря — заяви решително мис Худ и стисна устни.
	— Отказвате? Добре, тогава ще трябва да отида в Скотланд Ярд, където се ползувам с известно влияние и да предам писмата, като разкажа как са попаднали у вас. Ако не ми отговорите, ще ме накарате наистина да повярвам, че знаете нещо за убийството.
	Антъни разбра, че заплахата му подействува извънредно силно.
	— Не, не! — изпъшка тя. — Ще ви кажа всичко…
	Той остана в очакване.
	— Прочетохте ли ги? — попита тя с прегракнал глас.
	Антъни кимна с глава.
	— Тогава сигурно знаете, че жената, която ги е писала, бе негова любовница…
	Младият човек я наблюдаваше с интерес и забеляза, че в студеното и безжизнено лице могат да се появят и благородни човешки чувства; личеше, че е обичала твърде много покойния, но същевременно се е ужасявала от „разпуснатия му живот“.
	— Едва преди една година — продължи тя, донякъде примирена, че трябва да говори за семейните си тайни, — открих, че Джон има връзки с нея… Обвиних го в слабохарактерност и неморално поведение. Но той бе толкова твърд и разгневен, че трябваше да се откажа от всичките си опити да му въздействувам. След известно време отново се опитах да му представя, какво престъпление върши и колко ниско пада. Но той не ме слушаше — мен, която съм го отгледала от дете…
	Антъни изпитваше все по-голямо съжаление към жената.
	— Повече няма какво да ви кажа — продължи с глух отпаднал глас мис Худ. — Откраднах писмата, защото се страхувах да не излязат на бял свят и да се открие слабостта на Джон… — от очите й закапаха сълзи.
	Младият човек чувствуваше, че всяка следваща дума само ще увеличи мъката и съжалението, което изпитваше към старата мома, но заедно с това не преставаше да мисли за жизнерадостния млад мъж, който сигурно щеше да увисне на бесилото и затова продължи разпита.
	— Знаете ли името на жената? — попита той и се наклони към мис Худ.
	— Да — думите й едва се чуваха. — Зная поне името, с което е известна. Тя е танцьорка — безсрамна жена. Наричат я Ванда.
	— Господи! — Антъни не можеше да повярва на ушите си. Самият той бе искрен почитател на красивата рускиня. Наистина, политическите мъже невинаги са нещастни.
	Той започна да се разхожда нервно. Мис Худ се изправи.
	— Писмата — извика тя. — Дайте ми писмата!
	Той й ги подаде.
	— Надявам се да не ги унищожите, преди да ви разреша — след кратка пауза прибави: — Повярвайте ми, мис Худ, че изпитвам към вас искрена симпатия и че никой няма да узнае за нашия разговор.
	— Вярвам ви — отговори тя уморено. — И сигурно сте доволен, въпреки че не предполагам да сте научили нещо важно.
	— Лъжете се — забеляза бавно Антъни. — Разбрах, например, че нямате нищо общо със смъртта на брат си. Зная също, че в аферата е замесена и жена, а французите казват, че жената може да бъде много полезна като се разпита.
	Лора Худ го изгледа с любопитство.
	— Странен човек сте вие, мистър Гетрин — изрече тя. — Измъчихте ме и ме ограбихте; и все пак мисля, че не ви мразя.
	Антъни се поклони дълбоко и се усмихна. В отговор мис Лора също се усмихна и му каза меко:
	— Лека нощ, мистър Гетрин — а след това добави развълнувано: — О, ако успеете да откриете истинския убиец! Как ще ви бъда благодарна!…
	В коридора към Антъни се спусна една жена. Беше висока и подозрително красива.
	— О! — възкликна тя. — Вие ли сте полковник Гетрин? О, полковник, колко съм щастлива да се запозная с вас; какво удоволствие!
	Мисис Роланд Мейнуърдин не направи добро впечатление на Антъни и той даже не се опита да скрие лошото си настроение.
	— Госпожо, страхувам се, че не споделям радостта ви — заяви той рязко.
	Красивата жена стоеше на пътя му.
	— О, полковник, не ми казвайте, че онова сладко момченце… проклетата полиция! Всичко е толкова ужасно!…
	Антъни се разсмя. Мисълта, че Дийкън можеше да мине за „сладко момченце“, го развесели твърде много. Изведнъж стана много сериозен и официален.
	— Въпросите ви, госпожо, ме поставят в неловко положение, защото отговорите им пазя тук — и той посочи с пръст челото си.
	Тя го загледа с възхищение и вълнение.
	— О, полковник, колко интересно! — след това прибави невинно: — Какво щастие, че съм само една малка слаба жена.
	— Винаги съм проповядвал равенство между мъжа и жената — заяви сериозно и с достойнство Антъни. — Защото когато искат, жените действуват по-смело и по-хитро от мъжете. — Той се поклони дълбоко и я отмина.


	Глава XI

	Без да погледне красивата жена зад себе си, Антъни се отправи към кабинета и влезе. Стаята бе твърде различна от времето, когато в нея лежеше трупа на убития. Голямата маса предназначена за съда бе поставена в единия край, а до нея две по-малки масички. Срещу тях бяха наредени две редици столове.
	Той се приближи към малката полирана масичка под часовника. Наведе се и внимателно загледа драскотината, която бе забелязал при последния оглед и която му се струваше важна брънка от веригата, която плетеше за неизвестния убиец… Да, това беше ясна следа от голямата пила. В нея имаше нещо неестествено, но какво точно, не можеше да определи.
	Вратата зад него се отвори. Антъни се изправи и видя сър Артър.
	— Здравейте, Гетрин. Мога ли да вляза? Ако имате специална работа, ще си отида…
	— Не, не — каза Антъни. — Влязох, защото исках да видя нещо и защото това бе най-лесния начин да избягам. Каква сладникава жена! Чувствувам се целият намазан с меда, който течеше от устата й.
	— Ако не си отиде сама, след два дни лично ще я отпратя от къщата — отвърна с усмивка Сър Артър.
	Антъни гледаше замислено масичката.
	— Виждали ли сте пилата? — попита той неочаквано.
	Сър Артър потрепери.
	— О, да — отвърна той бавно. — Показаха я вчера на съда.
	— Колко е голяма?
	— Най-голямата, която съм виждал. Дълга около тридесет и пет сантиметра и широка около три-четири, с къса дебела дръжка.
	— Тази следа от нея ли е? — попита отново младият човек и показа драскотината.
	— Без съмнение. Всичко това бе съобщено на следствието. Аз мисля…
	— Сетих се! — извика неочаквано Антъни и се плесна по челото.
	— Какво — какво открихте? — трескаво попита сър Артър.
	— Да, да! — продължи ентусиазирано Антъни. — Кажете ми сега, дръжката не е ли стара, изтъркана от употреба?
	— Не — отвърна усмихнато сър Артър. — Страхувам се, че грешите. Дръжката е почти нова.
	— Чудесно! Точно така — възкликна Антъни. — Почти нова и полирана. Просто гениално!
	— Драги мой, страхувам се, че не мога да следя мисълта ви — оплака се сър Артър в недоумение. — Какви са тези приказки за пилата?
	Антъни го погледна.
	— Внимавайте сега и сам направете изводите — заяви той. — Обърнете внимание на размерите на драскотината. Тя е дълга около двадесет и пет сантиметра, широка около два и се намира в средата на масата. След това си спомнете за новата полирана дръжка! О, нека сянката на великия Дойл да ме поздрави!
	Сър Артър поклати глава.
	— Надявам се, че не сте полудял? — каза той с усмивка. Настъпи продължително мълчание, което отново бе нарушено от сър Артър. — Господи! — рече той разтреперан. — Да се махаме, да се махаме от тази стая, мистър Гетрин. Тук бе убит бедният Джон, а ние се шегуваме и се смеем! — той повлече Антъни към вратата.
	Излязоха през верандата в градината. Под прозорците на кабинета Антъни спря и се загледа в пълзящите растения по стената. За втори път те привличаха вниманието му. Сър Артър стоеше до него.
	— Чудесна гледка — продума Антъни. — Ампелопсис вечи, нали?
	Зад гърба им се разнесоха стъпки. Беше Бойл.
	— По дяволите — прошепна сър Артър. — Проклетият глупав полицай — той арестува момчето.
	— О, Бойд е приятен човек. В разследването е вложил цялото си старание, но при съществуващите улики не можеше да не арестува Дийкън…
	— Добър вечер, господа! — извика Бойд и им махна с ръка.
	— Добър вечер, Бойд! — отвърна Антъни.
	— Господи! — възкликна внезапно сър Артър. — Щях да забравя!…
	— Какво, сър? — попита живо Бойд.
	— Нещо, което може да промени цялото следствие! Вижте! Там, горе над кабинета — това е прозорецът на моята столова.
	Антъни остана мълчалив, а Бойд попита бавно:
	— Какво искате да кажете, сър?
	— Нима не виждате? — извика развълнуван сър Артър. — Гетрин, и вие ли не го забелязвате? По време на убийството аз съм бил непрекъснато в стаята. Значи, трябваше да чуя някакъв шум. Трябваше! — при тези думи той се спусна към къщата.
	— Разтревожен е, защото мисли, че си арестувал невинен човек.
	— Зная, сър — отговори Бойд. — И вие ли мислите така?
	Антъни се засмя.
	— Мога ли да видя затворника?
	— Да, сър. Той сам пожела да говори с вас. Затова идвам.
	— Благодаря ти. Ще отидем заедно, с моята кола.
	Двамата се отправиха към колата.
	— Страхувам се, сър, че този случай е едно разочарование за вас.
	Антъни се обърна, погледна го и се засмя весело.
	— Мисля, че ме разбирате — продължи Бойд сериозно. — Пред нас е един човек, срещу когото са струпани всички възможни обвинения, а вие, с вашата опитност и интелигентност, се мъчите да създадете друг престъпник — ако мога така да се изразя.
	— Признавам, че още пипам на тъмно и правя най-различни догадки — отвърна Антъни. — Само една слаба светлинка блещука на хоризонта, но не мога да проследя откъде идва. Надявам се скоро да успея… Слушай, Бойд, да допуснем, че аз съм луд, и всичко е против мен. Ще ми помогнеш ли в моята лудост — само за една-две дреболии?
	— Ще направя всичко, което е по силите ми, сър — отвърна Бойд.
	— Добър човек си ти, Бойд — каза топло Антъни. — Можем да започнем веднага. — Къде е пилата?
	— Оставих я в местната полиция. Утре ще я занеса в Скотланд Ярд.
	— Мога ли да я разгледам?
	— На стар приятел като вас, не съм в състояние да откажа — след кратко мълчание инспекторът извади няколко снимки и ги показа на Антъни. — Вижте, сър, отпечатъците — увеличени.
	Антъни взе снимките и ги разгледа с особено внимание.
	— Колко мило от страна на Арчибалд! — подхвърли той тихо.
	— Моля? Какво има, сър?…
	— Изказвам възхищението си от мистър Дийкън, който е пожелал да спести на полицията излишен труд и е оставил визитната си картичка.
	— Не разбирам мисълта ви, сър — поклати замислено глава Бойд.
	Антъни запали колата и след пет минути вече бяха на селската улица. Колата летеше с такава скорост покрай животни и каруци, че Бойд се беше свил на мястото си и не смееше да диша. Пред полицейското управление спряха като заковани.
	Антъни се огледа и реши, че никога не е виждал по-смешна сграда, която при това минаваше за най-представителна в Марлинг.
	Двамата с Бойд влязоха вътре. Посрещна ги местният инспектор. По нареждане на Бойд, той отключи един шкаф и извади оръжието, с което бе убит Худ.
	Както каза сър Артър, пилата бе необикновено голяма, с едри стоманени зъбци. По тях личаха сгърчени парченца човешко месо, а дупчиците бяха запълнени със съсирена кръв. Дръжката бе нова, около осем сантиметра дълга и около три — в диаметър.
	— Мога ли да я подържа в ръце? — попита Антъни мрачно.
	— Да, сър. Съдът вече се произнесе по отпечатъците — отвърна Бойд.
	Младият мъж вдигна пилата, разгледа я внимателно и опита тежестта й. След това разтърси силно дръжката. Желязото изхвръкна от леглото си, удари масата и падна с остро издрънкване на земята.
	— Доста разхлабена — измърмори Антъни и погледна дръжката в ръцете си. След това вдигна острието.
	Двамата полицаи го гледаха внимателно.
	— А! — извика той. — Какво търсите тука, приятели?
	Той внимателно отдели от езика на пилата две дълги влакна от някаква памучна материя, а от земята вдигна малко дървено клинче. — Трябва да има още едно — и той надникна в кухината на дръжката и с малко усилие извади и второто клинче.
	— Бойд — заяви той бавно и сериозно, — предавам влакната и клинчетата в твои ръце. Вие с инспектора видяхте, откъде ги извадих.
	Местният полицай се почеса по главата и погледна Бойд.
	— Това е всичко — каза невинно Антъни. — А сега, мога ли да видя затворника?


	Глава XII

	Вратата зад гърба на Антъни се затвори шумно. Дийкън бавно се изправи и протегна ръка на госта си.
	— Както виждате, не мина много време и потърсих помощта ви — каза той и се усмихна сърдечно. — Седнете на моето скромно легло!
	Антъни обхвана с поглед тясната мизерна килия.
	— Не е лошо, нали, братко? — попита шеговито затворникът. — През войната във Франция подобни квартири ни се струваха луксозни. Знаете ли — защо не напишете един криминален роман? Например: „Секретарят-убиец“ или нещо подобно?
	Антъни се усмихна.
	— Очаквах да ви намеря отчаян, потънал в мрачни мисли, а откривам точно обратното.
	За момент сините очи на Дийкън срещнаха погледа на Антъни и в тях полковникът прочете истински ужас. Но това трая само секунда и отново изплува шеговитият пламък. Антъни се възхити и изпита силно желание да освободи този добродушен великан. Но затова трябваше упорито да поработи.
	— Какво ще кажете за отпечатъците? — попита той изведнъж.
	— Това е най-големият фарс в цялата комедия, която се разиграва с мен — отвърна бавно и сериозно Дийкън.
	В продължение на минута Антъни го наблюдаваше.
	— Виждали ли сте някога пилата? — попита той накрая.
	— Да — на следствието.
	— А преди това?
	— Мисля, че никога. Готов бях даже да се закълна, че не съм се докосвал до нея. По отношение на инструментите, едва ли има на света по-несръчен човек от мен и не бих направил разлика между пила за дърво и пила за желязо.
	— Забелязахте ли дръжката? — продължи настоятелно Антъни.
	— Да, разгледах я с интерес, защото казаха, че имало следи по нея от моите лапи.
	— Не сте ли я виждали някога отделно от самата пила?
	Дийкън поклати глава.
	— Никога. — След кратко мълчание добави. — А изглежда, че отпечатъците не могат да принадлежат на друг, нали?
	— Страхувам се, че имате право. Знаете ли как са взели отпечатъци от вашите пръсти? — попита с интерес Антъни.
	— Разбрах още в момента, когато старата лисица ми подаде листчето и ме попита дали съм го виждал друг път — отвърна с усмивка Дийкън. — Чел съм достатъчно криминални романи, за да познавам някои от похватите на Скотланд Ярд. Но тогава не му обърнах никакво внимание, защото нямах представа, че върху пилата има следи от мечешките ми лапи. Кажете ми, Гетрин, нима всички сме луди? Или цялата тази история е ужасен кошмар? Твърдя, че не съм убил шефа си, въпреки че всички улики са против мен. Нищо не разбирам…
	— И аз също, но скоро ще разберем — прекъсна го Антъни. — Кажи ми сега, какво знаеш за божествената Ванда?
	Дийкън подсвирна.
	— Как се добрахте до това? — попита той смаян. След това добави със съжаление: — Страхувам се, че почти нищо не мога да ви кажа. Подозирам, че тя беше любовница на шефа.
	Антъни въздъхна, но не се разколеба. Извади от джоба си едно малко пакетче и го подаде на Дийкън.
	Затворникът го погледна. То съдържаше едно кълбо от копринен шнур, зацапан с нещо черно. На места въжето бе вързано на едри възли. Беше дълго около пет метра.
	— Какво е това и къде сте го намерили? — изненадан попита той.
	— Както виждате, това е копринено въже, най-тънкото и най-здравото, което може да се направи. Намерих го в стаята ви… в Абътшал.
	— Какво?…
	— В стаята ви — продължи Антъни бавно. — В комина на камината, на около десетина сантиметра над желязната вратичка. Затова е толкова мръсно.
	Дийкън смръщи вежди. Личеше, че е напълно объркан. Антъни прибра въжето и погледна затворника.
	— Но какво означава това проклето въже? — извика разпалено Дийкън. — Кажете ми, за Бога!
	— За съжаление, още не мога да ви отговоря, защото не съм сигурен — отвърна Антъни и се опита да го утеши. — Имайте търпение!
	— Добре — примири се затворникът. — Моля, следващата изненада!
	Антъни леко се усмихна, бръкна в задния си джоб и извади от портфейла си купчинка изрезки от вестници.
	— Намерих ги в едно секретно чекмедже на бюрото в кабинета — обясни той. — Виждали ли сте ги друг път и знаете ли защо са били оставени там?
	Дийкън мълчаливо ги прочете.
	— Е? — подхвърли нетърпеливо Антъни.
	— Нищо не разбирам — призна озадачен Дийкън. — Тези парцали — „Лайт“ и „Бел“ бяха настроени зле към шефа. Не разбирам вие какво мислите, Гетрин?
	Антъни изпъшка.
	— Ето, че пак ме разпитвате. Кажете ми само, знаехте ли за съществуването на тези изрезки?
	— Не!
	— Много жалко! — Антъни стана. — Трябва да си вървя. Искате ли нещо? Храна, книги, цигари?
	— Не, нищо, благодаря ви — отвърна усмихнато Дийкън. — Старият Артър Дигби-Кот вече се погрижи за мен. Много внимателен човек. Наел ми е вече адвокати. Щял да се опита да ангажира прочутия Маршъл.
	— Отлично — той е най-способният адвокат! Лека нощ. Не забравяйте, че ще ви измъкна от тази дупка… по някакъв начин.
	След няколко минути Антъни вървеше към хотела. Слънцето клонеше към хоризонта и обливаше със златиста светлина къщите и дърветата из дворовете.
	Антъни потрепери. Меката слънчева светлина не можеше да разсее дълбокия вледеняващ мраз и непрогледна тъмнина, които забулваха ужасното престъпление в Абътшал. Младият човек трябваше да признае, че убиецът бе необикновено подъл, хитър и едновременно с това интелигентен човек, който бе изплел стоманена мрежа около жизнерадостния и добродушен гигант Дийкън. Мисълта, че невинният младеж може да увисне на бесилката, бе за него толкова непоносима, че даже образа на чернооката жена, който не го напускаше, не бе в състояние да го успокои.
	Възхищението му към затворника нарасна от мъжеството, с което прикриваше ужаса, който го владееше. Изведнъж Антъни се сблъска с някой, който тичаше задъхано по улицата.
	Преди да успее да се извини, русокосата девойка го отмина. От една врата се показа любопитната глава на провинциална клюкарка.
	Антъни напрегна паметта си. Да, това беше сестрата на Лиша. Обърна се и я настигна. Девойката опита да се изтръгне и го погледна със зачервените си очи.
	— Изглежда, че отивате към полицейския участък, мис Мастърсън? — попита Антъни меко.
	Момичето кимна с глава. Антъни успя да я отклони от неразумната постъпка и след малко я поведе към хотела.


	Глава XIII

	Дора Мастърсън въздъхна тежко и изпи на един дъх чашата с уиски, която й предложи Антъни.
	— Сега ще ми разкажете всичко, което знаете — заяви решително Антъни и се сети, че преди време бе казал същите думи на друга жена.
	— Бях много изплашена… — прошепна глухо девойката.
	Антъни я погледна изненадано.
	— Защо точно сега се изплашихте? Нали ви предупредиха предварително, за това, което ще се случи.
	— Да, мистър Гетрин. Лиша ме увери, че всичко ще бъде наред; тя толкова много ви вярва. Опитах, се да се успокоя и отначало успях, но после…
	Антъни почувствува, че сърцето му лудо подскочи и замря.
	— Ужасно! Ужасно! — продължи да стене девойката и закри с ръце разкривеното си от болка лице.
	Антъни отново се изненада.
	— Какво искате да кажете? Обяснете! — заповяда той строго.
	— Ако… ако не бях такова глупаво… проклето същество… — заговори несвързано тя. — Ако не се бях държала като отвратително дете, Арчи нямаше да бъде… там… О! — тя се преви на две, докато лицето й допря коленете.
	— Страхувам се, че не ви разбирам — настоя меко Антъни.
	— Не знаете ли, че Арчи беше излязъл на разходка, когато стана онова ужасно нещо? — извика разплакана Дора. — А ония зверове не му вярват! — внезапно тя скочи. — Махнете се, искам да го видя, махнете се! Трябваше да се срещнем до реката… на отвъдния бряг… Но реших да го накажа… Боже мой!… Да го накажа, защото си бях въобразила, че не е достатъчно внимателен към мен… И затова не отидох — останах вкъщи… Господи!…
	Антъни почувствува безкрайно състрадание към нещастното момиче. Стана и сложи ръка на рамото му. То се отпусна без сили върху гърдите му. За момент и двамата останаха така, безмълвни. След това тя се изправи.
	— Кажете ми, за Бога, с какво мога да ви помогна, мистър Гетрин?
	Антъни искрено й се възхити.
	— Ще ми помогнете, като ме слушате внимателно и изпълнявате съветите ми — отвърна той меко. — Опитайте се да свържете всички неща: отпечатъци от пръстите на един невинен човек върху оръжието, с което е извършено убийството, опит да се потвърди алиби с помощта на часовника — толкова несполучлив, че изглежда просто несъвместим с гениалния план на престъпника, изрезки от вестници, които атакуват Худ…
	— Мистър Гетрин — прекъсна го Дора, — вие се подигравате с мен. — Това не е почтено, искате да помисля, че съм в състояние да ви помогна. Разбирам, че единствената ви цел е да ме успокоите, но подобно нещо не мога да понеса!
	Този път Антъни наистина бе сразен. Правдивостта на обвинението бе толкова очевидна, че не можеше да намери никакъв отговор. Почувствува, че каквото и да каже ще бъде глупаво, но девойката го спаси, като скочи неочаквано на крака.
	— Изрезките! — възкликна тя. — Наистина ли искате да знаете нещо повече за тях?
	— Разбира се! Какво знаете за тях? — изненада се Антъни.
	— Слушайте! — гласът й премина в шепот. — Разговаряйте с брат ми Джим — веднага! Когато беше секретар на покойния мистър Худ, атаките в пресата срещу него бяха най-ожесточени. Спомням си, че Джим им обръщаше голямо внимание, смяташе, че зад тях се крие нещо по-сложно от обикновена политическа нападка и настояваше мистър Худ да се убеди в думите му.
	Антъни я изгледа продължително.
	— Най-доброто извинение за мен — заяви той, — е да отида веднага в Лондон. Брат ви може би значително се е съвзел.


	В десет часа голямата червена кола спря пред дома на Спенсър. Този път Антъни счупи собствения си рекорд.
	С вдървени крака и разтреперани ръце той пристъпи към звънеца и го натисна. Дали щеше да я завари още тук? Или тя вече спеше в хотела си на „Кинг стрийт“?
	Вратата му отвори самата мисис Лемсюрие. За нещастие Антъни бе толкова уморен, че не успя да се овладее и радостното възклицание свободно излезе от гърлото му.
	За кратко време младата жена му разказа всичко, което бе станало в негово отсъствие. Гласът й бе топъл и пълен с нежност. Антъни се чудеше, дали цялото чувство бе предназначено за болния или имаше малка частица и за друг.
	— Не бих могла да ви се отплатя, мистър Гетрин — изрече тя и сложи ръка на рамото му. — Благодарение на вас, Джим е спасен.
	Хейстингс бе излязъл преди час и двамата отидоха в малката столова. До този момент Антъни не бе продумал. Младата жена замълча и той разбра, че нещо трябваше да каже. Какво? Искаше да… Какъв смисъл има да мисли за това?
	— Хм… Добър вечер — измърмори той. — Значи, Хейстингс е излязъл?
	Тя го погледна учудено.
	— Но, мистър Гетрин, нали ви казах, че Хейстингс отиде в редакцията.
	— Ах, да, да… Мисис Лемсюрие, трябва да видя брат ви — заяви той като се овладя напълно.
	— Но, това е невъзможно — отвърна меко и тихо младата жена.
	— И все пак, трябва да говоря с него — Антъни се учудваше на притеснението си.
	Големите черни очи светнаха.
	— Няма да позволя! — след малко погледът й се смекчи.
	Антъни се ядоса на себе си, а в подобно състояние човек е непобедим. Само след миг той се надвеси над леглото на болния.
	— По дяволите! Вие кой сте? — попита един слаб глас.
	Стегнато и кратко Антъни обясни последните събития и целта на посещението си.
	— Разбирам, разбирам — рече накрая Мастърсън.
	Избръснат, сресан и без температура, той не приличаше на предишния човек, който бе изплашил Маргарет до смърт. Когато Антъни спомена за изрезките от вестници, в очите му светна жив интерес и даже се опита да се подпре на лакти.
	— Значи наистина ги е запазил? — забеляза живо той и прочете внимателно статиите, които Антъни му подаде. — Някои от тях са нови, писани са след раздялата ни с Худ — заяви той, след кратко мълчание. — Но тези трите ги зная наизуст, защото заради тях се скарахме…
	— Слушам ви с внимание — подкани го Антъни меко.
	Мастърсън смръщи вежди, като че ли си спомни нещо мъчително и започна да обяснява.
	— В продължение на няколко месеца аз следях определени вестници внимателно и накрая направих извода, че зад тях стои един и същи човек. Това ме вбеси. За съжаление имам много буен характер, а след войната станах направо нетърпим.
	— Разбирам ви.
	— Казах му, че е най-големият глупак и той ме изгони. Напуснах го озлобен, макар че преди изпитвах симпатия към него. След уволнението не намерих работа и започнах да пия, но не забравях отвратителния начин, по който Худ отговори на желанието ми да му помогна. Станах истински скитник… Лиша ми разказа всичко, което сте сторили за мен и бих искал да ви…
	— Ще го направите най-добре, като ми разкажете всичко, което знаете за Худ и вестниците. Вярно е, че имам свое мнение, но вие по-добре познавате въпроса.
	Болният неспокойно се размърда.
	— Страхувам се, че не притежавам точни факти и големи подробности. Всичко беше по-скоро впечатление и догадки — но много силни догадки… Отначало, когато започнаха да се появяват статиите, не им обърнах особено внимание. Обаче, скоро ме порази една странна мисъл. След внимателно наблюдение разбрах, че най-злъчните статии се пишеха от един и същи човек. Да, един човек пишеше в различни вестници, които имаха съвсем различна политика и различни собственици!
	Антъни беше доволен.
	— Това потвърждава моите подозрения — каза замислено той. — Стилът им е подобен. Наистина авторът се е постарал да го променя, но това по-ясно го издава.
	— Но има и нещо друго! — развълнувано извика болният и нервно замачка завивката. — Вижте това! — той подаде на Антъни една изрезка. „Министърът на финансите трябва да си спомни думите на великия Поуп: Посредствените знания са най-вредното нещо в света“ — гласеше бележката. След това, той му показа още няколко цитата от древни и съвременни мислители, и Антъни откри, че всички те бяха предадени с необикновена точност и далновидност.
	— Мога да ви покажа и други подобни неща! — извика развълнуван Мастърсън. — Например една уводна статия, която надминава всички със сарказма си и е написана така умело, че просто убеждава. Тя започваше така: „Фациалис децентус аверно“
	Антъни подскочи.
	— „Аверно“ се пише много рядко — бавно изрече той. — Но звучи по-добре. Да, спомням си…
	Двамата мъже се спогледаха.
	— Изглежда, че съм открил още един лунатик като мен! — извика живо Антъни. — Значи, ние с вас имаме следното обяснение: Худ е имал враг, чиято ненавист го е накарала да купи три вестника и да поведе атака срещу него. Освен това… но теорията, която градим по-нататък е толкова фантастична, че просто не смея да я изкажа гласно.
	Очите на Мастърсън светнаха.
	— Преди да разкрия подозренията си пред Худ — продължи той, — се обърнах към частен детектив и го помолих да узнае, кой е купил вестниците. Той прие това на шега и каза, че няма по-лесна работа за него. След няколко дни ми съобщи, че в тази афера се крие нещо по-дълбоко и че ще трябва да се порови по-внимателно из „Флийт стрийт“. Но преди да отида за резултатите, с Худ окончателно се скарахме и аз го зарязах. По-късно детективът ми писа няколко писма и настояваше да се срещнем, но аз бях толкова разгневен, че не му отговорих. Смятам, че той е открил нещо интересно.
	Антъни не можеше да стои на мястото си…
	— Мастърсън, вие сте цяло съкровище! — извика той. — Как се казва?
	— Пелет, „Грогън стрийт“ № 4, близо до „Флийт стрийт“.
	След минута Антъни беше вече във вестибюла. За миг се поколеба. Дали да й се обади или да излезе незабелязан? Докато мислеше, вратата на стаята се отвори. Отначало тя не го видя, защото светлината бе слаба. Той пристъпи, от устата й се изтръгна сподавено възклицание. Антъни въздъхна. Разказа й накратко случилото се и я увери, че брат й вече се чувствува отлично. Но мисис Лемсюрие не бе забравила грубия начин, по който бе влязъл при Джим и искаше да му отмъсти.
	— Не бихме ли могли да ви помогнем и с нещо друго аз, беззащитната жена и болния ми брат? — попита спокойно тя.
	Тази вечер за втори път Антъни изгуби самообладание. Но никой не можеше да му се сърди за това. Той бе съсипан от работа и безсъние, а сърцето му не преставаше да бие лудо от два дни. Той се засмя и се приближи, за да я види по-добре в полумрака. Лиша трепна. Без да иска бе казала нещо жестоко.
	— О, не — продума той тихо. — Вие и без това се преуморихте!
	После се качи в колата и остана там неподвижен. И двамата се бяха държали като малки, глупави деца. Но подобно нещо се случва и с най-умните и уравновесени хора.


	Глава XIV

	В единадесет часа Антъни се втурна в редакцията на „Сънрайз“.
	Редакторът и секретарката му едва се бяха отдръпнали един от друг. Разкошната златиста коса на девойката бе чувствително разрошена.
	— А… как… как си?… — извика Хейстингс.
	Антъни не отговори, а направо започна да нарежда.
	— Намерете частния детектив Пелет, „Грогън стрийт“ № 4. Разберете какво знае за собствениците на вестниците „Лайт“ и „Бел“. За разноските отговарям аз. Ако той не знае нищо, помъчете се да разберете вие.
	На малката масичка пред него лежеше рапортът на Маргарет. След като се разпореди какво трябва да научат от детектива, Антъни изхвръкна на улицата.
	Двамата влюбени се спогледаха.
	— Познавам го от петнадесет години, но никога не съм го виждал така развълнуван — рече замислено Хейстингс. — Работата го съсипва.
	Маргарет го погали по бузата.
	— Скъпи — каза тя, — полковник Гетрин не се вълнува толкова от убийството, колкото от нещо друго, много по-важно.
	Хейстингс подскочи.
	— Как? Какво? Невъзможно! Какво е това друго?…
	— Жена, разбира се — отвърна нежно Маргарет. — Господи, нима съм се обвързала за цял живот с един глупак?


	От „Флийт стрийт“ Антъни отиде направо в „Риджънси“, където огромни светещи реклами съобщаваха, че тази вечер ще играе божествената, несравнима Ванда.
	Знаеше, че трудно може да се добере до актрисата и затова се приближи до портиера с банкнота и развален английски език. В резултат научи само, че недостижимата Ванда напуснала театъра съвсем неочаквано още сутринта и заявила, че днес няма да играе. Директорът изпаднал в ужас. Никой не знаел, къде е отишла.
	След един час Антъни се разположи в кабинета си, в къщата на „Куин стрийт“ и запали цигара. Обилната вечеря и старото вино го бяха съживили и можеше вече спокойно да размишлява.
	Часовникът удари два часа. Постепенно мрачните събития в Абътшал започнаха да отстъпват място на други видения и притеснен от това, той се приближи до прозореца. Навън бе дълбока нощ. Седна до бюрото си и започна да пише. Към три часа се изтегна в леглото и дълбоко заспа.


	Антъни не спа дълго, защото към седем часа потегли с колата си по лондонските улици и се насочи към шосето за Марлинг. Този път не искаше да бърза, защото му трябваше време, за да обмисли някои моменти от версията си, които изглеждаха безсмислени и несвързани.
	Той остави колата в гаража на хотела и се отправи с лениви крачки към Абътшал. Вратата на вестибюла бе широко отворена и слънцето свободно нахлуваше в къщата. Антъни хвърли шапката си на един стол и се отправи към стълбата. В същия миг зад гърба му се разнесе силен шум, който подействува на разклатените му нерви като шок. Бързо се обърна. Във вестибюла нямаше никой. Спусна се към изхода и се огледа. В това време шумът се повтори. Остър и дълбок, в него се долавяше хъркането на човек.
	Антъни се усмихна на себе си и тихо се върна към вратата, която се намираше срещу кабинета на убития Худ. Тя беше открехната. Младият човек почака. Шумът се потрети; беше или кихане или кашлица. Антъни бутна вратата. Пред него, свит на един стол, седеше икономът. Побелялата му глава бе на нивото на коленете. В едната си ръка държеше голяма кърпа, с която бършеше сълзите от очите си. В същото време малкият човек бе обхванат от нов спазъм.
	— Лоша настинка — рече високо Антъни.
	Отговор не последва. Кихането и кашлицата продължиха с нова сила. Най-после конвулсията премина и старецът започна да се успокоява.
	— Лоша настинка — повтори младият мъж. — Този път думите му произведоха необходимия ефект. Старецът скочи и се опита да скрие кърпата.
	— Не е настинка, сър — рече той. — Нещо по-лошо.
	— Често ли имаш подобни пристъпи? — попита Антъни със съчувствие.
	— Не, сър, но когато започнат, не ми дават спокойствие.
	— Интересно — измърмори Антъни. — Спомняш ли си, кога беше последният пристъп? Спомняш ли си, например, дали това не бе в деня, когато господарят ти бе убит?
	Пул видимо се развълнува.
	— Кой?… Аз… когато господарят? — заговори той. — Простете, сър, право да си кажа не помня. Умът ми вече отслабва…
	Но старецът вече говореше на себе си, защото Антъни бе изчезнал от стаята. С един скок той се намери зад вратата и хвана за яката разтреперания Робърт Белфорд, слугата на Худ, когото бе кръстил „лисичата муцуна“.
	— Само още една дума в дългото ти ухо, приятелю — каза Антъни, като го стисна силно. — Къде ще поприказваме? В градината? — Той повлече пленника си към верандата, без да обръща внимание на ужаса, изписан по лицето му.
	Когато останаха насаме, той го пусна.
	— Хайде сега да ми кажеш, защо подслушваше разговора ми със стария Пул — заповяда остро той. — И не се опитвай да лъжеш, защото от доста време те наблюдавам.
	При тези думи лицето на „лисичата муцуна“ съвсем загуби човешкия си облик. Той се огледа наоколо. Наблизо нямаше никой, двамата бяха съвсем сами под едно голямо дърво в обширната градина.
	— Добре — прошепна най-сетне той с разтреперан глас.
	Антъни мислеше напрегнато. Какво ли щеше да му каже този човечец. Дали щеше да го насочи към нова следа, която да го отведе до задънена улица? Ролята на изповедник в Абътшал не бе много приятна за Антъни.
	За негово учудване, малкият човек не чака да го подканят и заплашват. Страхът му почти бе изчезнал.
	— Радвам се, че ме хванахте, сър — започна той тихо, — иначе сам щях да ви потърся.
	Антъни се изненада, но продължи мълчаливо да пуши лулата си.
	— Не можех да понасям повече, сър, не можех! Откакто се скарахте на ужасния сержант, който ме измъчваше, все исках да ви се доверя, но не се решавах. Онази нощ не бях в къщата през цялото време, както казах на мистър Бойд, сър! — той замълча, като че ли очакваше възражение, но Антъни не каза нищо. Белфорд преглътна тежко и продължи глухо.
	— Слязох… излязох от спалнята на господаря, веднага след като свърших работата си. В коридора чух, че старият Пул кашля като бесен. Тогава отворих вратата на кабинета, за да видя дали мистър Худ е вътре и го намерих проснат до камината. Изплаших се до смърт, но все пак успях да затворя вратата и да избягам, без да ме забележи Пул, който продължаваше да киха и кашля… Това е истината, сър, кълна ви се, че това е истината!…
	Този път мълчанието бе толкова дълго, че Антъни реши да го наруши.
	— Нима искаш да кажеш, че въпреки посещението си в кабинета, нямаш нищо общо с убийството? — попита той бавно.
	— Да, да, сър! — вълнението и молбата в гласа на малкия човек бяха трогателни. — Нищо общо нямам… нищо! Затова Бог ми е свидетел!
	— Защо си искал да влезеш в кабинета на господаря си? — попита рязко Антъни. — Ако не си искал да извършиш нещо непозволено, нямаше да се възползваш от пристъпа на Пул.
	— Да, сър — рече Белфорд като трепереше целият. — Имате право. Една от прислужничките ми каза, че господарят е в билярдната зала. В кабинета си той винаги държеше пари. Аз исках… щях да задигна една част… положението ми е критично, сър, критично… О, да знаете само!… Трябваше да съобщя веднага за убийството, но толкова много се уплаших, че избягах в градината, изпълнен с ужас… после… после не посмях да призная истината, защото се страхувах, че онези ужасни полицаи няма да ми повярват и ще ме обвинят в убийство. О, сър, повярвайте ми!…
	— Вярвам ти… — започна Антъни и дребният човек засия от радост.
	— О, сър, да знаете каква планина се стовари от раменете ми, като ви разказах всичко! — прекъсна го той.
	— В колко часа излезе от кабинета? — попита Антъни, без да се отчайва от трагикомичния резултат, който се получи от признанието на Белфорд.
	— Единадесет и пет минути, сър. Помня добре, защото часовникът във вестибюла иззвъня толкова силно, че едва не ме подлуди.
	Антъни с усилие сдържаше радостното си вълнение. Изправи се и понечи да тръгне към къщата, но в държанието на малкия човек имаше още нещо, което го задържа. Старецът имаше още една тайна, която го измъчваше.
	— Не се страхувай, Белфорд, няма да кажа нито дума на полицията — меко каза той, а след кратко мълчание попита рязко: — Какво мислиш?
	Дребният човек подскочи като ужилен.
	— Материалното ми положение, сър — изрече той. — Жена ми болна, децата гладни… не зная просто какво да правя…
	Антъни извади от портфейла си тридесет фунта и му ги тикна в ръцете. Белфорд смаян го погледна, от очите му потекоха сълзи.
	— О, сър, о!… — но Антъни го остави и бързо се отправи към къщата. На верандата го посрещна сър Артър.
	— Какво има? — бързо попита той. — Да знаете какво весело изражение се е изписало на лицето ви!
	— През последните двадесет минути открих две важни неща — отвърна шеговито Антъни. — Едното е, че Пул страда от силни пристъпи на сенна хрема, а второто, че убийството е било извършено няколко минути преди единадесет часа!
	— Как? Не ви разбирам…
	Антъни изведнъж стана предпазлив и смръщи вежди.
	— Изводите, които правя от тези открития, са все още толкова неопределени, че предпочитам да ги запазя само за себе си и даже на вас, сър Артър, не бих могъл да ги съобщя.
	Възрастният човек кимна с глава в знак на съгласие.
	— Имате право, Гетрин. Надявам се, че ще ме извините за голямото ми любопитство и вълнение. Но нали знаете — Джон…
	— Разбирам ви — отвърна Антъни с лека усмивка. — Сега ще ви помоля за една услуга. Кажете ми, знаете ли някой от къщата да се занимава с дърводелски сечива — любител или професионалист?
	— Труден въпрос, Гетрин — замислено продума сър Артър. — По някаква случайност, почти всички обитатели на Абътшал работят с такива сечива. Като започнем с градинаря и свършим с бедния Джон и моя милост. Не, драги мой, пилата не принадлежи на Абътшал.
	— Сигурен ли сте? — попита Антъни.
	— Сигурен съм, че не принадлежи на Джон, нито на Дъглас, градинаря — полицията го разпитва. Нито пък е моя.
	— Хм! — Антъни изглеждаше недоволен.
	След малко двамата се разделиха и младият човек закрачи бързо към Марлинг.


	Глава XV

	Като мина край хотела хората, които разговаряха оживено в двора млъкнаха и го изгледаха с нескрито любопитство. Той усети присъствието на журналисти и благодари мислено на Бойд, че е представил пред света „убиецът“ на Худ. Сега можеше да се работи спокойно. Цяла Англия бе разделена на два лагера — за и против Дийкън. Убийството и последствията от него представляваха предмет на разгорещени спорове във всяко кътче на страната. Мнозинството бе настроено против затворника и мислеше, че процесът ще бъде само излишно отлагане, докато жестокият убиец заслужаваше да бъде незабавно обесен.
	Като си подсвиркваше една мелодия Антъни се заизкачва по стълбите на полицейския участък. Внезапно дъхът му секна. Пред него стояха двете сестри Мастърсън. Лиша му се усмихна официално. Намръщен, той свали шапката си. В отговор младата жена му кимна студено и слезе на улицата. „Надута пуйка“ упрекнаха се почти едновременно и двамата и се заклеха, че при първия удобен случай ще поправят поведението си.
	Дора усети някаква неясна интрига между сестра си и този интересен човек и му протегна ръка.
	— Благодарение на вас, Арчи и аз не губим още кураж — каза тя и му се усмихна мило.
	Антъни успя да извади на бял свят една жалка усмивка и измърмори няколко думи. След малко остана насаме с Дийкън.
	— Здравейте! — извика младият човек и му подаде единствения стол. — Радвам се, че дойдохте, защото нервите ми не издържат вече, все пак пред другите се преструвам на най-щастливия човек на света.
	— Кога ще бъде съдебния процес? — попита Антъни, за да прекъсне тежките му мисли.
	— Вдругиден, в десет часа сутринта — отвърна Дийкън живо. — Снощи ме посети адвоката на сър Артър и ми съобщи, че Маршъл ще дойде утре, за да говори лично с мен.
	— Това съобщение ме радва — каза Антъни. — Но сега съм дошъл да ви задам два въпроса. Готов ли сте?
	— Напълно!
	— Имате ли някакви доходи, освен заплатата си на секретар?
	— Двеста и петдесет лири годишно — отвърна Арчибалд, малко учуден. — Когато чичо Том умре, ще имам по три хиляди.
	— Това е добре. Значи имате сериозен аргумент срещу глупавото обвинение, че сте откраднали от Худ пари.
	— Да, но напоследък бях доста затруднен…
	— Вторият въпрос — прекъсна го Антъни. — Внимавайте, защото той е много важен! Държали ли сте през последните десетина дни някакъв предмет с дървена дръжка, голяма колкото дръжката на пилата, например?
	Малко по-късно Антъни тичаше към хотела „Брайър и Кей“. Там го очакваше телеграма, която гласеше: „Достоверни и невероятни открития на Пелет. Какво да правя? Хейстингс“.
	Антъни надраска набързо отговор: „Чакайте ме с Пелет следобед в редакцията“.
	След половин час младият мъж стоеше пред стаята на сър Артър. Вратата беше открехната и на нея висеше забодена бележка, която гласеше: „Моля, не ме безпокойте!“.
	От мястото си Антъни можа да види над голямото кожено кресло една добре сресана глава, а зад дървените крака — чифт мъжки обувки.
	Антъни се усмихна, почука и влезе. Сър Артър се изправи с намръщен поглед, но като го видя, по лицето му се изписа приветлива усмивка.
	— Добре дошъл, драги мой — каза възрастният човек. — Точно работех над едни бележки, които смятам да дам на Маршъл преди съдебния процес. Искам да облекча с каквото мога тежкото положение на момчето. Ще се радвам много, ако хвърлите един поглед, защото може да съм пропуснал някои подробности.
	— Когато ги завършите, ще ги прочета с удоволствие — отвърна Антъни с готовност и добави: — Исках да ви попитам, дали в Абътшал има енциклопедия?
	— Да, на втората полица в библиотеката на бедния Джон.
	— Благодаря — отвърна Антъни и се отправи към вратата. — Няма защо да ме придружавате и сам бих могъл да направя справката.
	Библиотеката на сър Джон бе наистина огромна и в продължение на цял час Антъни се рови из енциклопедията и други научни книги и за да не бъде обезпокояван, той бе заключил вратата. Извади от джоба си изрезките с нападките срещу убития. Прочете ги и накрая се намръщи. Къде другаде беше виждал цитата от „Енеидата“? Напрегна ума си, но не се сети и се отказа. Изведнъж отговорът изплува сам и той грабна телефонната слушалка. Ако Лиша потвърдеше предположението му, версията му щеше да стане невероятна.
	Отговори му гласът на Дора. С няколко думи той й обясни какво търси.
	— Може би говорите за книгата „Любов от пръв поглед“? — попита девойката.
	— Да, да — отвърна развълнувано Антъни. — Кажете ми, наистина ли авторът е жена и името върху корицата е псевдоним?


	В два часа Антъни спря шумно колата си пред редакцията на „Сънрайз“. През целия път бе мислил върху новите показания, които бе взел от Белфорд, Елзи Смит и Мейбъл Смит. В стаята завари Хейстингс и един дребен човек с птиче лице.
	Спенсър побърза да ги запознае. Детективът направи лошо впечатление на Антъни. Той се отпусна уморено на един стол.
	— Дадох на мистър Пелет петдесет фунта — обясни Хейстингс. — Той иска още двеста.
	— Ще ги получи, разбира се, ако историята му се окаже вярна и интересна — отсече Антъни.
	Детективът се изкашля и с мазна усмивка започна да говори. Разказът му продължи един час и петдесет и седем минути. Накрая Антъни извади портфейла си и му отброи двеста фунта.


	В „Риджънси“ божествената Ванда щеше да играе в галапредставление. В четири часа и половина Антъни беше вече пред вратата на театъра. Портиерът не бе забравил едрата банкнота и разваления английски език на господина. Да, мадам Ванда беше в театъра. След десетина минути Антъни влезе в най-желаната и прелестна гримьорна в света. От една копринена кушетка стана, за да го посрещне, едно изящно и прелестно създание. Антъни се поклони и целуна протегнатата му ръка.
	— Кой сте вие — попита провлачено и тихо актрисата, — че ми пишете за Джон?
	Антъни започна да обяснява целта на посещението си и напусна театъра в шест вечерта.
	След ободрителна баня и солидна вечеря, Антъни седна зад бюрото си в лондонската си квартира и продължи да пише рапорта, който беше започнал миналата нощ. От бюрото стана след три часа, изпи две големи чаши уиски, изпуши една лула и започна да преписва на машина огромния си ръкопис. След многократни зачертавания, поправки и добавки изложението бе завършено в четири часа сутринта. Половин час по-късно Антъни Гетрин спеше вече непробудно.
	Когато стенният часовник удари седем часа, Антъни подскочи ужасен от мисълта, че е закъснял и по пижама седна до масата. Написа едно писмо и го постави заедно с изложението в плик, който трябваше да изпрати веднага със специален пратеник.


	Глава XVI

	Антъни познаваше вече шосето Лондон — Марлинг толкова добре, че можеше да кара и със завързани очи. Приведен над кормилото, той чувствуваше, че трябва да упражни голямо усилие на волята си, за да не заспи. Като наближи Бемшир изведнъж реши, че най-доброто средство срещу умората и сънят е една визита при мисис Лемсюрие.
	Погледна часовника си. Десет часа. Стрелката на километража започна да се движи докато стигна цифрата 60. Но пред вратата на голямата хубава къща го посрещна прислужничката и му съобщи, че двете сестри са заминали за Лондон.
	Антъни се разочарова и ядоса, но умората му беше толкова голяма, че бързо заглуши тези примитивни чувства и се отправи вяло към селския хотел.
	В стаята го очакваше отговорът на писмото, което бе изпратил заедно с изложението. Той го прочете и отиде да се изкъпе. Студената вода го освежи. Като се върна в спалнята, видя на масата едно писмо, което не беше забелязал преди. Почеркът беше на жена. Прочете го и бързо излезе в коридора. Прислужничката дотича изненадана и просто не можа да повярва, че този забързан човек бе спокойният джентълмен от миналите дни.
	— Защо не ми съобщихте веднага, че ме е търсила една дама? — кресна той и размаха ръце. После се прибра в стаята си, засрамен от грубата си постъпка.
	Облече се само за минута и половина и вдигна телефонната слушалка. След четвърт час излезе малко поуспокоен. В стаята той прочете още веднъж писмото, което гласеше:

	„Драги мистър Гетрин,
	Съжалявам, че не ви намерих. Исках да ви се извиня за отвратителното си поведение. Просто не разбирам, какво ме накара да ви нагрубя, когато Джим можеше да говори спокойно с вас. Ако не сте много зает, елате непременно тази вечер. Ще ви чакам.
	Искрено ваша Лиша Лемсюрие“

	Особено приятно чувство изпитва човек, когато получи първото писмо от любимата жена. Краткостта и съдържанието нямаха особено значение. Това беше нещо написано от нея само за него.
	Антъни потъна в море от сладки мечти и чисти чувства, каквито никога не бе изпитвал през тридесетгодишния си живот.
	Скоро Антъни смръщи вежди и скочи от стола. Трябваше да действува. Отвън се чу продължителен тътен и след минута по стъклата зачукаха едри капки дъжд. Той облече мушамата, нахлупи шапката си и излезе на улицата. Дъждът се беше превърнал в порой.
	Старият Пул седеше разтреперан и развълнуван в малкото си легло срещу кабинета на покойния Худ и се питаше дали всичко, което се случи през последните дни не бе ужасен кошмар. Той чувствуваше, че не би могъл да издържи още две-три подобни сътресения. Страшната буря, която вилнееше отвън хармонираше с мрачните му мисли.
	Пул беше сам, останалите обитатели на Абътшал се прибраха в стаите си, а прислугата бе в другото крило на голямата къща.
	Внезапно на външната врата се почука. Старецът трепна. Тропането се повтори. Той се надигна бавно, за да види, кой е нощният посетител.
	— Ужасно време, Пул — забеляза Антъни и изтърси водата, която се стичаше по мушамата му.
	— Имате право, сър — в гласа на стареца звучеше явно облекчение.
	От тъмния вестибюл към тях се приближи сър Артър, както винаги акуратно облечен и сресан.
	— Вие ли сте, Антъни? — възкликна той. — Сигурно важна работа ви води през нощта при такова време.
	— Да — отвърна Антъни. — Бих искал да поговоря с вас.
	Сър Артър се оживи.
	— С удоволствие, драги мой. В билярдната зала ли ще отидем?
	— По-добре в кабинета — отвърна Антъни. — Така ще бъдем далеч от ушите на слугите.
	Просторната стая тънеше в мрак и тишина. Двамата мъже седнаха мълчаливо.
	— Говорете, Гетрин — пръв наруши мълчанието сър Артър. — Винаги съм вярвал, че ще успеете да откриете нещо.
	— В началото смятах, а и сега продължавам да твърдя — започна Антъни бавно, — че това престъпление е извънредно сложно и заплетено. Може да се каже, че вече съм успял да го разкрия, въпреки че развръзката изглежда невероятна и дори фантастична.
	Сър Артър се наведе.
	— Говорете, Гетрин! Нима наистина успяхте да откриете убиеца на Джон?
	— Не — Антъни се облегна на стола и притвори натежалите си клепачи.
	Сър Артър скочи на крака. Трясъкът на гръмотевица заглуши думите му. Навън валеше пороен дъжд, а вятърът виеше зловещо.
	— Какво казахте? — попита Антъни.
	— Казах — изкрещя сър Артър, за да не го заглуши бурята, — че ако не сте открили убиеца, не трябваше да идвате в такова време и да създавате ефектни сцени, Гетрин. Нима това е евтин криминален роман? Нашата задача е да хванем убиеца и да освободим Дийкън!
	Антъни спокойно запали лулата си. Сър Артър се разхождаше с намръщено лице.
	— Преди минута казахте, че искате да заловя убиеца — подхвърли той. — Добре, седнете и след като се успокоите, ще ви разкажа онова, което зная.
	— Да се успокоя! — изкрещя смаяно сър Артър, а след това добави по-спокойно: — Извинете, Гетрин, изглежда, че не съм на себе си. Добре, сядам и ви слушам с най-голямо внимание.
	— Дойдох, за да ви кажа, че убиецът на сър Джон не ще бъде никога заловен — продължи Антъни бавно и внимателно погледна събеседника си.
	— Как? Но защо? — кресна сър Артър.
	— Защото — Антъни спря и добави внушително, — той не съществува.
	Възрастният човек подскочи като ужилен и се отпусна безпомощно на мястото си.
	— Съжалявам, ако ви изглеждам тайнствен — продължи тихо Антъни. — Но повтарям: убиецът на Джон Худ не съществува. Не искам да кажа, че престъпникът е мъртъв, или че Худ се е самоубил. Мисля, че Джон Худ е жив.
	Столът на сър Артър бе в сянка и Антъни едва успя да забележи бледността, която се появи върху лицето на възрастния човек. Устните му бяха пресъхнали.
	— Разкажете ми — прошепна той едва чуто.
	Антъни облиза устни и започна:
	— Първото ми впечатление от събитията в Абътшал бе, че наистина има убийство, извършено от някой обитател на къщата. По-късно открих секретно чекмедже с писма и изрезки от вестници. Писмата ме наведоха на нова мисъл и аз посетих тяхната авторка. После намерих един човек, който на времето е бил секретар на Джон. Този човек забелязал някои странни неща свързани с шефа му и за да ги разкрие, наел даже частен детектив. С помощта на детектива аз успях да сглобя частите на странната история, която показва, че Худ наистина не е убит.
	Лицето на сър Артър беше посивяло. Ръцете му трескаво трепереха.
	— Но тялото, човече, тялото! Видях го там със собствените си очи! — Той посочи към камината и преглътна конвулсивно. — Вие сте луд! Утре цяла Англия ще изпрати Худ до гроба, а вие ми говорите!…
	Антъни се изправи.
	— Почакайте! — каза той остро. — Повтарям ви — Джон Худ не е бил убит. Никой не знае, че трупът в кабинета не принадлежи на Джон Худ!
	Сър Артър впери в него ужасен поглед.
	— Какво значи всичко това? — едвам изрече той. — Не разбирам… Аз… Аз…
	Сънят обхващаше всяка клетка от тялото на Антъни, но той продължи бавно:
	— Все пак всяка моя дума е истина. Както знаете, майката на Джон Худ като госпожица се е наричала мис Монтейт, а баща му се казвал Джон Хауърд Худ. Изглежда, че вашият Джон е приличал много на един от родителите си.
	— Да, да — продума сър Артър. — Той и баща му си приличаха като близнаци.
	— Имате право. Хауърд Худ се оженил за Аделайн Монтейт през 1837 година. През 1872 година, любовницата на Худ, дъщеря на един ковач, родила син, кръстен също Джон. Това дете било отгледано на разноски на баща си, но като пораснало, станало истински негодник. Вашият Джон Худ не знаел за своя незаконен брат до смъртта на баща си. Когато адвокатите му разкрили истината, той проявил голяма добрина към незаконородения. При първата им среща и двамата сигурно са останали смаяни от огромната си прилика.
	Съчувствието на Джон окуражило другия и той започнал да му иска непрекъснато пари и разни услуги. Накрая всичко това се превърнало в изнудване…
	— Не, не! — Сър Артър закри лице с ръцете си. — Това не е истина! Джон ми разказваше всичко!…
	— Положението за Джон — вашия Джон — започнало да става непоносимо — спокойно продължи Антъни. — Заплахите — ще ви покажа после и някои писма — съсипвали нервите му, спокойствието и работата му. Накрая той разбрал, че не може да остане повече на министерското място. Справедлив и разумен, но същевременно решителен човек, той взел твърдото решение да помогне на незаконородения си брат за последен път. Съобщил му да дойде. Дал му и обяснения за часа и начина, по който да влезе в къщата, без да бъде забелязан.
	Незаконороденият дошъл навреме и Джон му помогнал да се вмъкне през прозореца. Посетителят — както обикновено — бил пиян. Вашият Джон му казал, че ако не се поправи, няма да получи повече нито петак. Тогава се случила една неприятност. Незаконороденият се нахвърлил върху брат си. Макар и пиян, той бил по-силен от него. Вашият Джон, обаче, успял да се изтръгне от ръцете му, и обезумял от гняв и изненада, вдигнал тежката маша от камината и го заудрял по главата…
	— Но какво?… Господи!…
	— Почакайте — не казвайте нищо, докато не свърша — настоя Антъни. — Ужасен от постъпката си, той се объркал напълно и сторил нещо глупаво, което би сторил всеки в подобно състояние.
	Джон заключил вратата. За негово щастие борбата им била тиха и никой не я чул! Тогава той съблякъл убития и го облякъл в собствените си дрехи, като нахлузил парцалите на другия. И през цялото време не забравял поразителната прилика помежду им. Като свършил с преобличането, отключил тихо вратата и се измъкнал през прозореца в лехата. В същото време чул как някой влиза в кабинета. Надзърнал и видял сестра си. Чул страхотния й писък. За момент разсъдъка му се върнал. Но ужасът от ареста, общественото мнение и бесилката го накарали да се измъкне незабелязано от имението. На следващата сутрин, когато светът четял за неговото убийство, той лежал в една тъмна къщичка в квартала Уайтчапъл. Малко по-късно един безобиден инспектор открива голяма пила за дърво, по която личат отпечатъци от пръстите на Дийкън и арестува секретаря за убийство на шефа му, който всъщност е жив. Кръвта върху пилата не е от трупа на убития; нито отпечатъците са от пръстите на Дийкън. Това е дълга история и ако искате мога да ви я разкажа. — Антъни притвори уморено очи и се облегна отново.
	Настъпи тежко мълчание.
	Сър Артър скочи и закрачи като див звяр из стаята. Светлосините му очи изпускаха искри.
	— Това е лъжа! — изкрещя той. — Лъжа! — Юмрукът му се стовари върху стола. — Казвам ви, че е лъжа! Какво е това? — Сър Артър се обърна рязко към дъното на стаята.
	— Какво? — Антъни скочи на крака.
	— Нищо, нищо! — Сър Артър се приближи до него. — Думите ви са лъжа! Ах, вие…
	Тонът му се извисяваше след всяка дума. Изведнъж и Антъни започна да крещи.
	— Това е истина и трябва да ми повярвате! Вашата помощ ми е нужна! — Той наведе слабото си лице към другия. — Истина е! Разбирате ли? Зная, че е истина, защото… защото днес Худ ми го каза сам! Худ ще дойде тук! След малко!
	Сър Артър размаха ръце над главата си.
	— Лъжа! Лъжа! — гласът му се превърна в дрезгав писък. — Лъжа! Господ да го убие, да не оставя душата му на спокойствие! Той е мъртъв! Мъртъв! Ах, ти глупако. Аз зная, зная… Аз!… Нищо не знаеш! — Ръцете му се извиваха в страхотен гърч. — Глупак, той е мъртъв! Аз го убих! Аз слязох през прозореца и го убих… аз лично!…
	Антъни седна до бюрото.
	— Това е достатъчно — продума той.
	Завесите на прозореца се разделиха. Зад тях се появиха трима мъже. Първият бе висок и внушителен човек, вторият имаше вид на полицай, а третият носеше писалка и бележник.
	Сър Артър се обърна и се сви като звяр, който вижда ловци. В следващия миг той се хвърли към Антъни и протегна ръце към гърлото му. Младият човек нямаше време да скочи и само вдигна коляното си. Сър Артър се търкулна на пода и зарева като луд. Инспекторът се наведе и в стаята се чу дрънкане на белезници.
	— Чудесно, Гетрин — обърна се високият мъж към Антъни.
	— Надявам се, Лукас, че сега си доволен? — тихо попита Антъни.
	— Напълно, напълно — отвърна главният комисар ентусиазирано.
	— Тогава ви остава само да отворите вратата на затвора — забеляза Антъни.
	— Разбира се — отвърна мистър Лукас. — Антъни, ти си чудесен! Трябваше да постъпиш при нас като главен инспектор. Или пък можеше да станеш актьор. Едва не повярвах в ужасната история, която му разказа. Вбесеният ни приятел помисли, че е убил друг човек!… Господи! Гетрин, погледни! — Мистър Лукас сочеше към сър Артър, който седеше в краката на инспектора и си играеше кротко, като влачеше окованите си ръце по шарките на килима. От време на време поглеждаше хората около себе си и се усмихваше.
	Антъни потрепери и се обърна настрани. Лукас го потупа по рамото.
	— Не се вълнувай, Гетрин — успокои го той. — Ти не си виновен. Ненавистта, силната ненавист към способния го е влудила.
	— Какво ще правите с него? — попита тихо Антъни.
	— Ще го предадем на съда, който ще го изпрати в Бродмур, където ще умре или след година ще оздравее. Тогава ще го освободят, за да извърши ново убийство. Каква сензация ще предизвика всичко това! Англия ще се развълнува като кошер. А Скотланд Ярд ще получи още едно черно петно върху репутацията си. Полицията надхитрена от един любител! — Комисарят изпъшка. — Все пак, „Сънрайз“ ще съобщи пръв. „Флийт стрийт“ ще полудее, особено като отпечатат твоята снимка.
	В това време Антъни се сети за нещо и се приближи до сър Артър. Хвана гладката му коса и я дръпна. В ръцете му остана една чудесна перука.
	Мистър Лукас я разгледа с любопитство.
	— Винаги съм мислил, че перуката се забелязва лесно — заяви той. — Хей, Гетрин, къде отивате? — прибави той учудено като видя, че Антъни се готви да излезе от стаята.
	— Оставям ви сами да се погрижите за затворника — отвърна Антъни. — А аз отивам на гости, макар и с един час закъснение.
	— Отива на гости, когато умира за сън — измърмори Лукас. — Способен, но странен дявол!


	Глава XVII

	Писмото, което Антъни изпрати до главния комисар Лукас, гласеше:

	„Драги Лукас,
	Както знаеш, от няколко дни се занимавам с убийството на Джон Худ. Аз свърших вече работата си. Остава да действувате вие.
	Какво открих и как го открих, ще разбереш от изложението, което изпращам. Ако се съгласиш с доводите и заключенията ми, ще разбереш, че имам нужда от още малко доказателства. Затова ще се постарая самият престъпник да направи самопризнания в присъствието (неподозирано от никого, разбира се) на хора от уважаемата полиция. За целта ще те помоля да изпратиш двама полицаи и един стенограф, които ще чакам в девет часа вечерта на кръстопътя при Марлинг. Ще ги заведа в Абътшал и ще ги поставя на места, откъдето ще чуят всичко. Останалото ще дойде от само себе си.
	Ако си съгласен да ми помогнеш, моля те, потърси ме по телефона в хотел «Брайър и Кей» или ми остави бележка.
	Главната причина да се заловя с тази работа, е молбата на приятеля ми Хейстингс, редактор на вестник «Сънрайз». Разчитам, че ще го облагодетелствуваш пръв с информация от изложението ми, когато, разбира се, намериш за добре.
	Твой Антъни Гетрин
	P.S. Не забравяй, че опита ми може да не успее. Разчитам главно на факта, че съм артист по природа!“

	Като прочете писмото, мистър Лукас подсвирна и разпореди никой да не го безпокои. След това се отпусна в удобното си кресло и се задълбочи в рапорта на Антъни.

	Убийството на Джон Худ
	I.
	След като пристигнах в Абътшал, инспектор Бойд ми даде разяснения около престъплението, според фактите, с които разполагаше. С изключение на иконома Пул, почти всички имаха убедително и сигурно алиби.
	С мистър Бойд се съгласихме, че да се подозира недъгавия Пул е смешно. След разговора двамата разгледахме подробно кабинета, в който бе извършено убийството. Направихме следните изводи, които бяха изнесени на следствието и затова сега само ще ги изброя.
	1) При първия или втория удар на убиеца, Худ е бил до бюрото си. 2) Умишлено е създадено впечатление за борба. 3) Убиецът е бил добре познат на Худ и вероятно е бил човек от къщата. 4) Убиецът е носил ръкавици и следи от пръсти има само по пилата. 5) Ударите, с които Худ е бил убит са нанесени със страшна сила. 6) По всичко личи, че убиецът е влязъл през прозореца.
	Всичко това създава достатъчно улики срещу секретаря Дийкън. Аз се срещнах с него почти веднага след пристигането си. Достатъчни бяха само няколко минути, за да разбера, че този човек не е и не може да бъде убиец. Думите си не мога да подкрепя с факти, но това е мое твърдо убеждение.
	Така позициите ни с официалната полиция се разделиха още от самото начало. Предстоеше ми, въпреки големите трудности, да докажа, че този човек не е убил Худ. Обвиненията срещу него бяха толкова сериозни, че една обратна защита би била безполезна; затова трябваше да намеря истински факти, които явно притежаваше трето лице.
	Сега да се върнем на точка пет и шест от установените доказателства. Обстоятелството, че ударите върху Худ са били нанесени с огромна сила, говори красноречиво срещу едрия и силен Дийкън. На следствието лекарят заяви, че убийството е извършено или от мъж с тройно по-голяма сила от нормалната за човека или от някой луд, без значение на пола.
	Трябваше, следователно, да приема теорията, че убиецът е психически неуравновесен мъж или жена. Това подкрепяше първоначалното ми впечатление, че в това престъпление има голяма доза лудост, красноречиво доказателство за което представляваше надупчената глава на убития. Престъпникът беше или луд или пропит с такава смъртна омраза, която има нещо общо с лудостта.
	След кратко колебание, приех второто предположение, защото бях сигурен, че престъпникът живее в къщата, а в Абътшал не живееше луд човек.
	Сега относно точка шеста — влизането през прозореца. Уверих се, че дори Дийкън не би могъл да влезе през прозореца, без да стъпи в лехата. Но убиецът, все пак е влязъл през прозореца. Как е сторил това? След като внимателно огледах, установих, че единственият начин, по който е могъл да се вмъкне и измъкне, е бил да се спусне от стената над прозореца, без да се допира до лехата под прозореца. Нека припомня, че достъпът през вратата е изключен. Престъпникът е бил улеснен от пълзящото растение, което покрива цялата стена и от водосточната тръба, която минава до самия кабинет. След внимателен оглед установих, че на места край тръбата растението е разкъсано от нечий крак. За по-голяма сигурност и удобство, престъпникът е използвал и въже, тъй като този вид растение е твърде слабо, а тръбата гладка и човек трудно може да се спусне само по нея.
	Влизането на престъпника по този странен начин в кабинета, сигурно твърде много е изненадало министъра и убиецът е трябвало по някакъв начин да обясни постъпката си. След това той спокойно е могъл да мине зад гърба на седналия Худ и да го удари с пилата.
	След като изпълнява предварително начертания план, той сваля големия часовник и връща стрелката му на 10 ч. и 45 минути. Запомнете: точно единадесет без четвърт! След това се оглежда в тъмната нощ и предпазливо се изкачва по въжето.
	II.
	До тук установихме, че престъпникът е маниак, обхванат от злоба срещу Худ и че той е постоянен или временен жител на Абътшал.
	Сега няколко думи за отпечатъците от пръсти, които бяха обект на такова внимание.
	Убиецът явно е носел ръкавици, защото следи от пръстите му не са открити никъде в стаята. Отпечатъци са открити само върху един предмет и то този, който най-лесно може да окачи човек на бесилото. При изследването се установява, че отпечатъците от пръстите на Дийкън са еднакви с тези върху пилата. Но за мен това не е достатъчно доказателство за вината на Дийкън.
	Убийството е едно от най-добре обмислените през последните петнадесет години и полицията е готова да се поддаде на лъжливата следа. Особено впечатление ми направи посоката на отпечатъците: те сочат надолу към самото желязо. А при нанасяне на силен удар, пръстите са обърнати винаги към края на дръжката.
	Особена трудност срещнах, когато трябваше да съчетая невинността на Дийкън с отпечатъците от пръстите му върху пилата. След обстоен анализ стигнах до единствено възможното заключение: гениалният престъпник е взел отпечатъците на Дийкън и ги е пренесъл върху пилата. При някакъв обикновен, незначителен случай, който може лесно да се забрави, той е подал на Дийкън да хване дръжката на пилата. Разбира се, цялата процедура е станала няколко часа преди убийството, защото иначе отпечатъците щяха да се повредят. След като си е осигурил необходимите отпечатъци, престъпникът е извадил с ръкавици дръжката, която е била предварително разхлабена и я е поставил в някаква кутия например, която не му е пречела при спускането по стената. След като е извършил престъплението, той е поставил дръжката и е дал на полицията едно чудесно доказателство срещу секретаря.
	При втория оглед на кабинета, теорията ми наистина се потвърди. При съдебното следствие се доказа, че точно тази пила е оръжието, с което е извършено престъплението: по зъбците й имаше съсирена кръв и частици от плътта на убития. За да придаде по-голяма тежест на твърдението, инспектор Бойд обърна внимание на съда, че върху малката полирана масичка до часовника в кабинета личи драскотина, направена очевидно от пилата. Вероятно, след убийството престъпникът я е оставил, за да инсценира борбата. Но Бойд допускаше малка грешка, като твърдеше, че пилата е била изцяло върху масичката. Драскотината е дълга точно колкото острието на пилата. Ако върху масичката е била поставена цялата пила, заедно с дръжката, поради дебелината на последната, само една част от желязото щеше да опре до полираното дърво и следователно щеше да бъде много по-къса от оставената. Следа от цялото острие може да се получи само, ако инструментът е бил поставен на края на масата, а дръжката е стърчала във въздуха. Но, както споменах, драскотината се намира в средата на масичката! Следователно белегът е оставен от острието, което е било извадено от дръжката.
	След известно време намерих ново потвърждение на версията си. В полицията на Марлинг разгледах самата пила. Разтърсих дръжката й силно и тя отхвръкна почти веднага. В кухината на дървото намерих две клинчета, които са крепили острието в уголеменото му легло. Оттук и заключението, че Худ е бил убит само с желязната част. Накрая на желязото намерих и едно влакно от памучна кърпичка, която престъпникът е използувал, вероятно за да сглоби двете части на пилата.
	След това разпитах Дийкън. Стана ясно, че той няма особен интерес към дърводелските инструменти и затова всяко докосване на подобен инструмент трябваше да му е направило впечатление. За моя голяма изненада, Дийкън не можа да се сети да е пипал дръжката на някаква пила. За известно време това ме обезкуражи, но скоро намерих обяснение. Интелигентният престъпник не е искал да рискува и да показва пред Дийкън такъв особен инструмент като голямата пила и затова поставил дръжката й на друг по-обикновен предмет, който не би могъл да направи голямо впечатление. Запитах го настойчиво, кой през последните двадесет и четири часа му е подавал да „подържи за минутка“ някакъв инструмент с къса дебела дървена дръжка. По-рано сър Артър ми бе казал, че в къщата с дърводелство се занимават шофьорът, градинарят, покойният Худ и самият той. Първите двама имаха потвърдено алиби. Оставаше гостът, който още в началото събуди у мен известни съмнения. Сър Артър е бил в къщата и е обичал да се занимава с дърводелска работа (тук ще отбележа, че при първия ни разговор даваше вид, че не разбира от инструменти изобщо, а по-късно заяви, че се занимава с дърводелство — два факта, достатъчни, за да събудят у мен подозрение. Всъщност, това бе единствената му грешка, която допусна в разговорите си с мен).
	Сега ще се върна към въпроса как убиецът е влязъл в кабинета? От пръв поглед се вижда, че той се е спуснал от източния прозорец над кабинета; останалите прозорци са на доста голямо разстояние от прозореца, през който е влязъл убиецът на Худ. Стаята на втория етаж с източния прозорец се използва от сър Артър като дневна!
	Когато зададох на Дийкън фаталния въпрос: „Спомни си, кой ти е подавал инструмент с дървена дръжка?“, получих следния отговор „Сър Артър Дигби-Кот“.
	Отпечатъците са били взети по начин, който ме накара да се възхитя от престъпника. Сутринта, преди убийството Дийкън минал край стаята на Дигби-Кот, който довършвал една чудесна етажерка. Той се оплакал на младия човек, че работата му върви бавно и го помолил да му подава нужните инструменти. Между тях, разбира се, имало и един, чиято дръжка е била предназначена за голямата пила, с която е извършено убийството. Дийкън не за първи път помагал по този начин на сър Артър и последният е можел спокойно да предполага, че жертвата му никога няма да свърже тази случка с отпечатъците от пръстите си върху инструмент, който не е виждал по-рано.
	III.
	Мога да бъда обвинен, че всичко това са дреболии, чието значение съм преувеличил, за да обвиня един невинен човек. Ето защо ще се помъча да ги поставя на една по-здрава основа.
	Преди всичко твърдението, че Дийкън е откраднал от шефа си стоте банкноти от по десет фунта, е твърде смешно. Дийкън получава годишно по шестстотин фунта и освен това има голям доход от едно наследство. И двете обвинения срещу Дийкън са предоставени по един гениален начин от сър Артър Дигби-Кот. Това са сведенията, че Худ е изтеглил предишния ден стофунтови банкноти и че Дийкън е попитал самия Дигби-Кот за часа, точно в единадесет без четвърт — времето, което е показвал часовника в кабинета след убийството.
	За да облекча положението на Дийкън трябваше да обвиня в нещо определено сър Артър. Заех се първо с мотива за убийството. Парите не можеха да го подтикнат към престъпление, защото той е много по-богат от Худ. Отмъщение за обида? Едва ли, тъй като Худ е бил извънредно внимателен и почтен човек. Жена? Трудно може да се допусне, защото на тяхната възраст, при високата им култура и обществено положение, любовта не може да вземе такива размери и форми, че да доведе до убийството на близък приятел. Може би жената беше един от мотивите. Както споменах още в началото, версията ми се градеше върху неуравновесената психика на престъпника, овладян от смъртна омраза и злоба. Следователно трябваше да разбера, на какво се дължи подобна омраза, когато сър Артър очевидно е най-близкият приятел на Худ. Основата за силната омраза открих твърде бързо. Винаги, винаги и навсякъде Дигби-Кот е бил побеждаван от жертвата си. В университета, в спорта, в политиката, в обществените и социални дейности, навсякъде резултатът е бил един и същ — Худ винаги пръв, следван почти винаги от Дигби-Кот. Накрая, след дълги години на съперничество, идва и състезанието за жената. Това е бил последният удар върху благоразумието и разсъдъка на победения. Съществуването на жената открих, като търсех в бюрото на Худ секретно чекмедже. В него намерих дневник, изрезки от разни вестници и куп писма от нея. Името й не ще спомена и надявам се да го запазя в тайна дори пред съда.
	Потърсих я и я разпитах. Тя потвърди, че наистина е била любовница на Худ. На смелия ми въпрос, дали познава сър Артър, жената отговори положително. След известно настояване от моя страна, тя ми призна, че той е искал да я направи своя приятелка, но не е успял, защото към него не изпитвала никакви чувства.
	Всички тези факти не са ли достатъчни, за да обяснят силната омраза на този егоист, натрупвана в продължение на тридесет и пет години? Представете си картината: най-напред юношеска завист и решение, следващият път да победи; след това съзнанието, че трудно, може би никога, не ще изпревари съперника си; после превръщане на обикновената завист в неприязън, след това в омраза; накрая идва загубата на желаната жена, която го превръща в истински мономаниак.
	Сега ще добавя още три факта в подкрепа на версията си. Споменах за няколко изрезки (24 на брой) взети от няколко вестника през последните две години: „Лайт“, „Бел“ и други. Това са уводни статии и всяка една от тях атакува с най-голяма злоба министъра на финансите. Още от самото начало останах поразен от общото, което прозираше между тези статии. Нима бяха от един автор? — Вестниците се различаваха коренно по своята политика! Наистина нападките бяха поставени на различна основа, но злобата им бе еднакво силна. Освен това, след внимателното им прочитане, открих голяма прилика в стила. За потвърждение потърсих бившия секретар на Худ, който имаше същите подозрения и даже ме насочи към нещо, което почти не бях забелязал. Показа ми над десет цитата, които поразяваха със своята точност и педантизъм. Силно впечатление ми направи наистина сравнението между тази точност и грубия, почти неграмотен език на останалите статии във вестниците.
	Особено много привлече вниманието ми една дума, която бях срещал наскоро в „Сънрайз“ и в една книга за любовта. Тя бе употребена в дателен падеж — форма, която се среща извънредно рядко, но която е най-правилна. Направих проверка и открих, че книгата е била написана от сър Артър и е издадена под псевдоним.
	Сега следва нещо по-съществено. Бившият секретар на Худ наел частен детектив, за да открие дали вестниците са собственост на един и същи човек. Но скоро се скарал с Худ и го напуснал, без повече да се заинтересува от резултата от разследването. Преди известно време аз се срещнах с детектива и научих нещо много важно. С големи усилия и голям подкуп той открил, че вестниците са собственост на Артър Дигби-Кот, който е и автор на уводните статии. (При това съобщение не можах да скрия възхищението си от престъпника, който бе пръснал повече от половината си състояние, за да закупи вестниците!)
	IV.
	Зная, че някой нетърпелив човек може да възнегодува, затова че обвинявам един джентълмен, който има желязно алиби — показанията на няколко души от къщата, които са видели сър Артър в стаята му по време на убийството. След малко ще се помъча да разруша това алиби и да обясня как голямата му на пръв поглед сигурност събуди у мен първите подозрения. Такова алиби може да има човек, който поне знае, че ще бъде извършено престъпление.
	Сега ще се спра на други две неща. Едното е въжето на престъпника, което открих в камината на Дийкън. Това беше здраво, тънко копринено въже, с няколко възела по дължината си. Това откритие може да засили аргументите на противниците на Дийкън, но за моята версия то бе добре дошло.
	Както знаете, едно от обвиненията срещу Дийкън се състои в това, че при откриването на убийството стрелките на часовника показвали 10 ч. и 45 мин. Съдебният следовател изложи обвинението си така: в единадесет часа без четвърт, Дийкън влиза при сър Артър и го пита за часа. После връща стрелките на часовника в кабинета на единадесет без четвърт, за да има алиби за този час. Но той не се сеща за разликата в показвания час и иззвъняването на часовника, което довежда до неговото залавяне.
	Колко вярно и в същото време колко погрешно!
	Внимавайте! Преди всичко тук, както и в някои предишни случаи, обвинението може да се насочи както към Дийкън, така и към Дигби-Кот. Случаят с часовника представлява бисерът на гениалния план на сър Артър. Дийкън го пита случайно за часа и той веднага схваща, че жертвата му сама затяга въжето около врата си.
	След убийството, сър Артър инсценира борбата така, че да не събуди подозренията на полицията в нейната автентичност и да я насочи към своята цел. Всичко това той е направил, за да насочи вниманието към часовника и да се открие несъответствието между показваното време и отброяваните часове. Гениално, нали? Но цялото престъпление — подчертавам отново — носи както видяхме отпечатъка на един извънреден ум и една необикновена омраза.
	Сега за алибито. Мис Худ влиза в кабинета и намира трупа в единадесет часа и десет минути. Това означава, че убиецът е излязъл между единадесет и единадесет и десет минути. Следователно трябваше да установя, дали през това време Дигби-Кот е бил в дневната си. Но това беше извънредно трудно и може би невъзможно. За щастие, на помощ ми дойде един неочакван, нов свидетел — Робърт Белфорд, прислужник на Худ, твърде нервен човек, който се страхувал да каже истината, за да не бъде заподозрян в убийството на господаря си. Той знаел от по-рано, че икономът Пул страда от сенна хрема и когато има силни пристъпи не може да вижда и чува нищо около него. Точно такъв пристъп е имал Пул и по време на убийството на Худ и именно тогава Белфорд е влязъл в кабинета на господаря си и го видял мъртъв на пода. С един поглед нервния човечец обхванал цялата стая и замръзнал от ужас. Но в стаята друг човек нямало.
	Изплашен до смърт, Белфорд избягал от кабинета, незабелязан от кихащия и замаян Пул и се свил край стълбите във вестибюла, точно под големия стенен часовник. Ненадейно в замъгления му ум отекнали острите удари на часовника и сега той се кълне, че часът е бил единадесет и пет минути.
	Дигби-Кот — както вече споменах — не е могъл да излезе от кабинета преди единадесет часа и една-две минути. А Белфорд влиза в стаята и не заварва никого в единадесет и четири минути.
	Показанията на Белфорд ми дават точното време, за което алибито на сър Артър трябваше да бъде разбито.
	Спомняте си, че същата вечер Дигби-Кот се е оттеглил в дневната си няколко минути след десет часа. Нощта е била задушна. Той отворил прозореца и вратата, за да се разхлади. Освен това, искал да работи върху някакви книжа и поставил на вратата бележка: „Моля, не ме безпокойте!“
	Първото значително събитие след оттеглянето на Дигби-Кот в стаята му е известното вече запитване на Дийкън за часа. По това време сър Артър се е разхождал из стаята и секретарят влязъл, без да види или да обърне внимание на бележката.
	Около седем минути по-късно Белфорд е видял Дигби-Кот на прага на стаята.
	Показанието на Елзи Смит, една от прислужничките е също важно. Тя видяла „сър Артър да седи в големия си стол край прозореца“, от направената проверка се установи, че това е било пет минути след излизането на Белфорд — към десет часа и петдесет и седем минути. Следващата свидетелка е Мейбъл Смит, която подреждала бельото в стаята срещу спалнята на Дийкън и когато слизала към партера също забелязала Дигби-Кот в стаята му. Установи се, че това е било между единадесет часа и единадесет и една минута.
	Сега ще се занимаем отново с Белфорд. Когато отивал към кабинета, той също видял „сър Артър край прозореца в дневната му. Това е било към единадесет часа и три минути.
	Малко по-късно Елзи Смит отново минава по коридора и забелязва «сър Артър да седи край прозореца». Времето този път не може да се определи с голяма точност, но изглежда е било единадесет часа и шест минути.
	Последното сведение за времето имаме от стария Пул, който след като чул писъка на мис Худ, изтичал в стаята на Дигби-Кот и го намерил седнал до прозореца с книга в ръка. Часът е бил към единадесет и тринадесет минути.
	Това е алибито на сър Артър. Наистина чудесно алиби! В действителност, то никога не се е приемало като алиби, тъй като Дигби-Кот нито за минута не е бил заподозрян от полицията. В почтеността на свидетелите не се съмнявах и аз и все пак знаех, че сър Артър е убиецът. Следователно, някой от свидетелите несъзнателно лъжеше.
	Затова разсъждавах по следния начин. Дигби-Кот е започнал приготовленията си веднага, след като е бил забелязан на прага на стаята си от Белфорд в единадесет часа без осем минути. Да се спусне по стената, да влезе в кабинета, да заблуди с шеговит разговор Худ относно странното си посещение, да го убие, да сглоби пилата, да инсценира борбата, да върне стрелките на часовника, да се покатери обратно по стената и всичко това да извърши безшумно, му е отнело най-малко осем минути. Следователно, свидетелите, които трябваше отново да разпитам, бяха хората, които са го забелязали между единадесет без четири минути и единадесет и четири минути. Може би, някой от тях го е забелязал няколко минути по-рано или по-късно, но трябва да се има предвид, че в този случай съм работил с изчисления, а не съм измервал времето с хронометър.
	Разпитах поотделно Елзи Смит, Мейбъл Смит и Белфорд. Това бе трудна работа. След първите въпроси, по които отговаряха със сигурност, задавах им най-важния за мен въпрос, от който зависеше успеха на версията ми: «Кажете, моля, коя част от тялото на сър Артър видяхте?» При тези думи те ме поглеждаха смаяно и продължително се замисляха. След колебание и известна помощ от моя страна, всички признаха, че са видели само част от главата на сър Артър, част от панталоните и подметките на обувките му.
	Сега ще обясня, как стигнах до този жизненоважен въпрос. Преди всичко, особено неприятно впечатление ми правеше безукорната зализана прическа на сър Артър. По косата му никога не личеше брилянтин или вода и все пак бе винаги идеално сресан. Освен това, отдавна бях забелязал странната му привичка, когато седи да слага краката си между краката на стола и да опира пръстите си в пода, като вдига по този начин токовете на обувките си във въздуха. Онова, което ме накара да се замисля сериозно върху две дребни на пръв поглед подробности, бе обстоятелството, че лично аз ги забелязах от мястото, от което свидетелите го бяха видели в дневната му. Всичко, което можех да видя от коридора през отворената врата, беше широкият гръб на креслото, горната част на добре сресаната глава, част от панталоните и двете му подметки. Вгледах се много внимателно в главата му и стигнах до заключението, че тя е гола и той носи една чудесна перука.
	Сега ще ви опиша, как Дигби-Кот е подготвил сцената и е изиграл едноактната си пиеса. За негово щастие, нощта е била гореща. Това му е послужило за претекст да остави отворени вратата и прозореца. Върху полуотворената врата оставя бележката: «Моля, не ме безпокойте!» (Забележете гениалната подготовка — подобни бележки е поставял и по-рано и това е правил с три цели: да накара хората да прочетат бележката, да погледнат в стаята и да не влизат). След това той поставя креслото на обичайното му място до прозореца. До тук всичко е в негова полза: избраната жертва сама идва в стаята му и го пита за часа. Удобното време настъпва. Той завързва коприненото въже за радиатора. След това слага една перука, като тази на главата му, върху куп книги, натрупани на стола. Накрая нахлузва един панталон на краката на стола, а под него чифт обувки с токовете нагоре. Картината е готова. (Толкова проста, че предизвиква смях, нали? Но ако се замислим внимателно, ще видим, че именно тази простота придава гениалност на цялото престъпление). Тогава той се спуска по коприненото въже… След няколко минути се връща по същия път.


	Простотата и голямата смелост на убиеца направиха мистерията около престъплението толкова сложна. В този случай, огромният риск е могъл да бъде поет само от човек, обхванат от смъртна ненавист. Подробна разработка на целия план, който прилича на сцена от детска пиеса, може да се осъществи от човек с необичаен ум, какъвто често притежават маниаците.
	Една последна дума. Зная, че всичко написано от мен е версия, подкрепена с малко факти, които нашето правосъдие няма да приеме за достатъчни. Но моята задача е да освободя Арчибалд Дийкън и на негово място да поставя Дигби-Кот. Затова ще се опитам да получа устното признание на убиеца, което вярвам ще задоволи и най-скептичния съдия в Англия.
	А. Р. Гетрин“



	Глава XVIII

	Вечерята мина мъчително и за двете сестри. Лиша страдаше повече, защото бе по-възрастна и схващаше положението много по-реално. Освен това, тя се сърдеше на себе си, че в такъв тежък момент е в състояние да се тревожи за някаква дребна разправия с човек, когото едва познава. Колкото повече се обвиняваше за глупавата си сантименталност, толкова повече се вълнуваше от мисълта за него.
	Лиша трепна и се отърси от странните, заплетени чувства и мисли. На френския прозорец се чукаше. Тя се спусна към него и го отвори. От мрака изплува фигурата на Антъни Гетрин. Младият човек бе потънал в кал и вода. Двете сестри го изгледаха развълнувано.
	— Арчибалд Дийкън ще бъде тук след един час — заяви той кратко.
	— Как? Какво? — възкликна чернооката жена и разтърка очи: „Значи той е полковник, а през войната е бил един от най-способните хора на Интелиджънс Сървис!“ — Тези странни неща им бе разказал сутринта Арчи.
	В същия миг по-малката сестра скочи от мястото си и се хвърли към него. Антъни се опита да спре нападението, но около врата му се обвиха две ръце и топли устни се притиснаха до страната му, след това девойката избяга от стаята.
	Антъни погледна след нея. „Ако вместо теб беше сестра ти, мила моя, бягството нямаше да бъде толкова леко“ — помисли си той горчиво.
	Лиша бе успяла да се успокои и сега го гледаше с нескрит интерес и възхищение. Антъни се отпусна върху близкия стол и изпъшка. Силите го напускаха вече окончателно.
	— Мистър Гетрин — едва успя да намери думите си тя. — Нима сте убедили полицията, че Арчи е невинен? Или сте заловили истинския престъпник?…
	— Второто — измърмори Антъни полугласно.
	— Кой? Кой е той? — Вълнението я правеше още по-интересна.
	Антъни я загледа и забрави въпроса й.
	— О, непоносим човек! — тя тропна гневно с крак. — Веднага ми кажете, кой е той?
	— Артър Дигби-Кот — отвърна бавно Антъни.
	Младата жена остана безмълвна. Личеше, че известието я изненада, но вълнение не прояви.
	— Не го обичах много — замислено каза тя, след малко. — Беше голям приятел на покойния ми съпруг.
	— Нима сега ще си отидете? — загрижено попита тя, след като му донесе голяма чаша с уиски. — Бедният, като си помисля, че трябва да извървите толкова път пеша! За съжаление, моята кола е развалена…
	— О, не се грижете за бедния Гетрин.
	Тя го изгледа с упрек, в който не се четеше яд.
	— Не сте прав да говорите така, мистър Гетрин. Как бих искала само да ви предложа гостоприемството си, но освен едно легло не съм в състояние да ви осигуря нито пижама, нито самобръсначка. Ще се чувствувате страшно неудобно. А ви трябва хубава почивка.
	— Изглежда, че ми е писано да бъда винаги груб с вас — каза Антъни и с усилие се изправи. До вратата спря, за да си вземе сбогом.
	Лиша го последва.
	— Вие сте чудесен, мистър Гетрин!… — Тя хвана нежно ръката му и го изгледа продължително. — Ще… ще… ми простите ли за всички неприятности, които ви създадох? Ще ми простите ли някога?…
	Последната капка разсъдък напусна Антъни, а умората го правеше безволев, като дете.
	— Не, никога!… — извика той и след миг поразената Лиша се намери в прегръдката му. Устните му покриха с целувки лицето, устата, шията й…
	Тя направи отчаян опит да се освободи. Големите черни очи го гледаха с блясък.
	— Пуснете ме!… Пуснете ме!… — думите излизаха през зъбите й.
	Постепенно разумът му се върна. Антъни отпусна безпомощно ръце. Освободена, Лиша се опря на стената и остана неподвижна и развълнувана.
	„Господи, какви очи!“ — помисли си нещастният Антъни.
	— Зная, че бях прекалено самоуверен — изрече той тежко. — Но… уверявам ви… моята лудост има причина. Не ми се сърдете, защото и без това се считам за безсрамник — Той млъкна и облиза напуканите си устни. — Преди да си отида, ще ви кажа само, че ви обичам — продължи той глухо. — Зная, зная, че съм смешен и че ви познавам само от три дни. Зная, че можете да ме отрупате с обвинения и все пак зная, че ви обичам.
	Лиша продължаваше да мълчи. Антъни се приближи до нея.
	— Не чухте ли? Обичам ви — от първия ден, от първата минута. В продължение на три дни, мисълта и чувствата ми бяха само ваши — всичко останало нямаше значение. Това е лудост — ще кажете вие — знам. Но кой ме влуди? Вие, вие!… Но нима съм луд? Истински луд щях да бъда, ако не ви кажех истината.
	Антъни се приближи още една стъпка и хвана ръцете й. После покри с целувки пръстите, китките, дланите. След това се изправи и тежко промълви:
	— Страхувам се, че бях много драматичен. Простете ми… Сега ще си отида.
	С наведена глава той се отправи към вратата. Неочаквано зад гърба му се разнесе нейният глас.
	— Но… но… защо? Моля ви, не искам да си отивате. Останете, чувате ли? Антъни, чувате ли?…
	Младият човек се обърна. Черните очи срещнаха зелените…


	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/5095
	__Издание:__
	Филип Макдоналд. Мистерията в Абътшал
	Американска. Второ издание
	ИК „Санчо“, София, 1992
	Редактор: Лиляна Игнатова
	Коректор: Димитър Карастоянов