[Kodirane UTF-8]

	Сейичи Моримура
	Плюшеното мече


	Смъртта на чужденеца

	Когато негърът влезе, никой не му обърна внимание. В хотел „Роял“ чужденците не правеха впечатление — тук отсядаха хора от цял свят. Кожата му беше доста светла за негър. Косите черни, но не много къдрави. В чертите на лицето му се долавяше нещо азиатско. На ръст по-скоро беше нисък, сравнен с хората от неговата раса. Беше на малко повече от двадесет години, добре сложен, облечен не според сезона — с дълга мушама за дъжд. С тежка, скована походка, сякаш измъчван от някаква болка, той се вмъкна последен в асансьора.
	Бързият асансьор изкачваше гостите до последния етаж на сградата, където се намираше ресторант „Облаците“, и можеше без спиране да преодолее сто и петдесет метра до четиридесет и втория етаж за двадесет и осем секунди. Обикновено до двадесетия етаж той се движеше транзитно, а след това спираше според желанието на пътниците.
	— Моля, да ми съобщите на кой етаж бихте желали да спрем — обърна се към всички на японски, а после и на английски красивото момиче с пъстро кимоно, обслужващо асансьора. Кабината се изкачваше безшумно. Подът беше застлан с мъхнат килим, което подсилваше чувството на изолираност от външния свят.
	Всички пътници отиваха в ресторанта и асансьорът се издигаше, без да спира. В кабината — според наредбата — имаше седем души. Те мълчаливо, следяха с поглед смяната на цифрите върху светлинното табло. Тези хора явно разполагаха с пари и свободно време и сигурно бяха решили да прекарат една приятна вечер пред изискана трапеза. Всички освен един от тях…
	Асансьорът плавно спря. Пред отворилата се врата беше застанал, почтително навел глава, салонният управител в смокинг и папийонка.
	— Добре дошли в „Облаците“!
	Момичето от асансьора вежливо се сбогува с пътниците и те един след друг се насочиха към разкошната зала на ресторанта.
	Тук не идваха случайни хора. За една вечер се пръскаха толкова много пари, че с тях можеха да се нахранят стотици гладни. Но за това никой не се замисляше. Ресторант „Облаците“ беше предназначен за хора съответно облечени, със съответни маниери и съответен капитал. Абсолютно никой не се интересуваше гладен ли е посетителят, или не. Колкото по-изискано беше блюдото, толкова по-малко отговаряше на истинското си предназначение. Ала мнозина пренебрегваха това противоречие.
	Кабината на асансьора се изпразни. Впрочем не, вътре беше останал някой и той стоеше, облегнат на стената, сякаш нямаше намерение да излиза. Беше същият онзи негър с мушамата, който влезе последен. Очите му бяха затворени.
	— Пристигнахме — каза му момичето, но той не се помръдна. Може би е задрямал прав, помисли си тя, но не, не прилича на заспал. Преди го затулваха другите пътници, а сега се вижда, че изглежда някак странно. Кафеникавият цвят на кожата му не позволява да се определи блед ли е, или не. Лицето му не изразява нищо, но това не е безстрастността на покерджия, а по-скоро безжизнеността на покойник.
	Едва сега момичето забеляза, че облеклото на негъра съвсем не съответства на мястото, където е попаднал. Наметнатата мушама е изпоцапана с кал. Ръкавите и долният й край са оръфани, хастарът е провиснал. Късо подстриганата му коса е покрита с прах, обветреното му лице е обрасло с гъста, отдавна небръсната брада. Пръстите му стискат реверите на мушамата, сякаш търсят защита. Да, явно не е от онези, които идват тук, за да се наслаждават на изисканата храна. Види се, по погрешка беше попаднал в този асансьор. Та тук отсядат всякакви хора — не е чудно, че се е заблудил. И момичето реши.
	— Асансьорът слиза — съобщи то на чакащите във фоайето пътници.
	Едва сега човекът с мушамата се размърда. Както и преди, той продължаваше да стои, опрял гръб в стената на кабината, когато изведнъж краката му се подгънаха. Стори й се, че още миг и ще падне по гръб, но вместо това негърът бавно се свлече на пода право в краката й и рязко политна напред.
	От изненада момичето извика и отскочи. Но веднага се сети за своите задължения и се опита да му помогне да се изправи.
	— Какво ви е? Прилоша ли ви? — повтаряше тя, а в същото време си мислеше, че сигурно е загубил съзнание. Вече й се беше случвало да обслужва пътници, на които им ставаше зле в този асансьор, излитащ за двадесет и осем секунди на височина от сто и петдесет метра.
	Негърът се наведе с цялото си тяло напред и мушамата му се разтвори. Погледът на момичето се плъзна по неговите гърди — пред очите й сякаш всичко почервеня: върху бежовия килим под краката на негъра се разливаше тъмночервено петно.
	Ужасено, момичето закрещя и изскочи от кабината. Хората отвън се чудеха какво се е случило. Дотърчаха салонният управител и един от сервитьорите. Негърът вече беше мъртъв. От гърдите му стърчеше нож, забит до дръжката. Той запушваше раната като тапа и поради това кръвотечението не беше много силно. Вероятно именно затуй негърът беше успял да стигне до асансьора.
	Настана бъркотия. Извикаха полиция.
	Сензационното съобщение, че в „Облаците“, ресторант в токийския хотел „Роял“ в квартал „Хиранокава“, район „Чийода“, е намерен труп на чужденец, беше получено от дежурния в полицейското управление и незабавно беше предадено на най-близката до хотела патрулна кола, а също и в съответния полицейски участък — в Коджимачи.
	От Коджимачи до „Роял“ имаше един хвърлей разстояние и инспекторът пристигна тук почти едновременно с патрулната кола. Място на произшествието — луксозният ресторант „Облаците“ на четиридесет и втория етаж в един реномиран хотел. Злополучното събитие беше станало към девет часа вечерта, точно тогава, когато в „Облаците“ се събират много чужденци. Окървавен труп в ресторант от категория супер лукс, където всичко: репутацията, цените и блюдата, е от най-високо качество! Да, администрацията на хотела просто не беше в състояние да преживее това.
	Ресторантът приличаше на разтревожен мравуняк. Един от посетителите, който с наслаждение ядеше кървящ бифтек, щом научи за окървавения мъртвец със забит в гърдите нож, беше готов тутакси да повърне току-що погълнатото парченце превъзходно месо. На неколцина наистина им прилоша. Дамите презглава се втурнаха към изхода, но страшният труп пред асансьора преграждаше пътя към спасението.
	Зареваха деца, намериха се и родители, които се разплакаха подир тях. От предвзетата невъзмутимост, която обикновено цареше в ресторанта, не остана и следа.
	Без да обръщат внимание на суматохата, група полицаи уверено се заеха с разследването. Обстоятелството, че ударът е бил нанесен през дрехата, а така също и областта на раняването говореха, че не става дума за самоубийство. Освен това, ако се съдеше по състоянието на раната, тя не беше нанесена в асансьора. Значи негърът не е бил намушкан тук. Но къде тогава?
	Инспекторът остави лекаря при убития, а той тръгна да търси мястото на престъплението. Както предполагаха експертите, то беше някъде съвсем наблизо.
	Но хипотезата не се потвърди. Въпреки щателните издирвания наоколо не бяха открити никакви следи. На първия етап от разследването полицаите приеха, че убийството е било извършено в самия хотел.
	Хотел „Роял“ беше огромно четиридесет и две етажно здание с две хиляди и петстотин стаи, в които можеха да пребивават четири хиляди и двеста души. Освен хората, отседнали в хотела, тук всеки ден пристигаха множество гости, които се стичаха в ресторантите или банкетните зали — големи, средни и малки, — чийто общ брой бе около седемдесет. Ако се предположеше, че убиецът се е намирал на територията на хотела, то въпреки голямата трудност за разследването сферата на търсенето се ограничаваше.
	Осигурила си съдействието на гостите на хотела, полицията най-внимателно огледа всичките две хиляди и петстотин стаи, седемдесетте банкетни зали, ресторантите, баровете, подземните помещения, целия парк с площ пет хектара, беседките, летните къщички и паркингите. Но въпреки това не намериха нищо, което можеше да ги насочи по следите на убиеца. Оставаше предположението, че негърът е дошъл откъм улицата. Хотел „Роял“ беше разположен в самия център на столицата. Буквално в сърцето на Токио. И тъй, ако негърът се е добрал дотук, вече издъхвайки, значи смъртоносната рана му е била нанесена някъде в града. Но Токио е огромен.
	Междувременно бяха получени резултатите от аутопсията. От тях ставаше ясно, че престъплението е било извършено на седемнадесети септември между осем и осем и половина вечерта; ударът е бил нанесен отдясно, в областта на гръдния кош, острието на ножа е провикнало в белия дроб и е стигнало до белодробната артерия. Тъй като ножът е запушвал отвора на раната, в гръдния кош се е насъбрала твърде много кръв, което по всяка вероятност е причинило и смъртта.
	Лекарят, извършил аутопсията, беше поразен от факта, че с подобна рана негърът е намерил сили да стигне до хотела и да се изкачи до ресторанта. Наистина в медицинската литература са описани отделни случаи, когато човек, ранен в сърцето, е изминавал двеста, че и петстотин метра и дори е оставал жив в продължение на няколко дни или седмици, но в действителност това става твърде рядко. При нарушаване на големите артерии човек все пак запазва способността да се движи, но, естествено, всичко зависи от особеностите на раната.
	Убиецът беше използвал сгъваем нож с осемсантиметрово острие, но ударът е бил нанесен с такава сила, че ножът беше проникнал в тялото на дълбочина дванадесет сантиметра и бе засегнал артерията.
	Разбира се, за разследването този нож — единствената улика, оставена от престъпника — беше твърде ценен, но тъй като точно такива ножове се продаваха навсякъде и тях често ги използваха дори учениците, това щеше да създаде трудности на полицията. Отпечатъци от пръстите на убиеца, които той вероятно беше оставил върху дръжката, не бяха открити, защото, преди да умре, негърът бе стискал дръжката на ножа е окървавените си ръце.
	По намерения в джоба на жертвата паспорт беше установена самоличността на убития: Джон Хейуърд, Поданик на САЩ, двадесет и четири годишен, живял в Ню Йорк на улица 123-а №107; в Япония пристигнал с туристическа виза преди четири дни, на тринадесети септември. Посещава страната за първи път.
	Освен това между вещите му откриха и пропуск за някакъв хотел в „Шинджуку“*.
	[* Шинджуку — район в Токио.]
	Пристигналият тук инспектор установи, че това е един процъфтяващ хотел за бизнесмени, открит само преди година. Нарича се „Токио бизнесмен хотел“ Влезеш ли вътре и прекосиш ли фоайето, ще стигнеш до рецепцията, където пред администратора изчакват реда си само няколко души. Веднага се вижда, че свободни стаи почти няма: пиколо не се забелязва, а новодошлите, след като заплатят предварително, получават ключа и сами се качват до стаите си.
	Във фоайето има цяла редица от автомати за цигари, вестници, кока-кола, оризови гевречета, сандвичи и какво ли не. Може би това е удобно: вземаш си ключа, купуваш сандвич и кока-кола и хапваш в стаята, но да ядеш сам е много тъжна работа.
	Персоналът явно е малоброен, навсякъде просто бие на очи, че тук се прави икономия. Част от помещенията в хотела се дават под наем на различни фирми — по стената на фоайето се виждат табели: „Асоциативен комитет на привържениците на Йохей Коори“, „Юридическа консултация Мацухара“.
	Инспекторът обясни на администратора целта на своето посещение. В хотела вече беше съобщено за убийството. Администраторът повика някого от вътрешната стая — вероятно началника си.
	— Всички сме потресени от нещастието, сполетяло нашия гост. — С професионална усмивка служителят подаде на инспектора визитната си картичка, на която пишеше: „Главен администратор“ Въпреки непринуденото му държане чувстваше се, че е нащрек.
	— Искам да ви задам няколко въпроса — рече инспекторът, като премина към съществото на работата.
	— Слушам ви. Ще се помъча да ви помогна, доколкото мога — поклони се с достойнство администраторът. На думи беше готов активно да сътрудничи, но както беше прието сред служителите в почтените хотели, явно се канеше да се измъкне с общи вежливи фрази.
	— Първо ми се ще да огледам стаята на убития Джони Хейуърд. Надявам се, че нищо не сте пипали в нея?
	Престъплението не беше извършено там и той не можеше да настоява да запазят стаята на негъра непокътната. Пък и веднага след като откриха убития, съобщиха в „Токио бизнесмен хотел“ за случилото се и изпратиха полицай от най-близкия участък, който трябваше да следи да не настанят някого в стаята на Хейуърд.
	— Не бива да се съмнявате, нищичко не е пипнато. И полицаят вече е тук.
	В този момент полицаят, за когото спомена главният администратор, се приближи до тях и предложи на инспектора да го придружи до стаята на убития.
	Това беше най-обикновена хотелска стая с едно легло и баня, до леглото — нощно шкафче с телефон. Други мебели нямаше.
	— А къде са вещите му?
	— Ето там. — И главният администратор посочи охлузения куфар в ъгъла.
	— Това ли е всичко?
	— Да.
	— Ще позволите ли да надникна в него?
	И без да дочака отговор, инспекторът отвори куфара. Не беше заключен. Вътре имаше някаква дреха и три-четири развлекателни книжлета — нищо, което можеше да ги насочи към следа.
	— Как резервира Хейуърд тази стая? — Промени той насоката на въпросите си, щом завърши огледа на вещите.
	— Не я е резервирал. Пристигна в хотела на тринайсети септември вечерта и поиска стая. Тъкмо се беше освободила една, тъй че…
	— Сам ли дойде тук, или първо изпрати някого, да речем, шофьора на таксито, за да разбере има ли свободна стая?
	— Сам дойде.
	— Много ли чужденци отсядат във вашия хотел?
	— Не. Повечето са командировани чиновници, пристигнали за три-четири дни.
	— Той, разбира се, говореше на английски?
	— Не, на японски, макар и завалено.
	— На японски ли?!
	Нещата вземаха интересен обрат. Щом един чужденец, попаднал в Япония за първи път, говори на японски, значи предварително се е готвил за пътуването си дотук и, изглежда, по някакъв начин е свързан с тази страна.
	— Трудно намираше думите, но все пак го разбирах.
	— Колко време смяташе да остане тук?
	— Предплати за седем дни, значи седмица…
	— Как мислите, не се ли канеше да продължи престоя си?
	— Трудно мога да кажа. Обикновено при нас сметките с гостите се уреждат на всеки три дни, а той предплати за седмица.
	Чиновникът нарочно наблегна на думите „за седмица“, като даде ясно да се разбере, че щом сметката е уредена, администрацията повече не се интересува.
	— През това време посещавал ли го е някой?
	— Не.
	— А някой да го е търсил по телефона?
	— Щях да разбера от централата — отвън никой не го е търсил.
	— А той да е звънял някому?
	— От хотела всеки може да позвъни, където пожелае, достатъчно е само да набере номера, тъй че това никой не може да знае.
	— А как се заплащат телефонните услуги?
	— Има брояч, който записва стойността на разговорите.
	Броячът показваше сто и шестдесет йени, но как се беше натрупала тази сметка, не можеше да се разбере. Прекомерното развитие на техниката беше още едно препятствие по пътя на разследването.
	И така, „Токио бизнесмен хотел“ беше само временно жилище на убития, настанил се тук за няколко денонощия. „Допирната точка“ с убиеца, както и преди, липсваше. Неизвестни оставаха мотивът и мястото на убийството, а така също и престъпникът. Още в най-ранния си стадий разследването попадна в задънена улица. Понеже убитият беше чужденец, в полицейското управление взеха решение да се свържат с посолството на САЩ и с града, откъдето беше пристигнал Хейуърд. До опознаването на роднините трупът щеше да остане в моргата.
	На съвещанието на оперативната група всичко се обърка. Най-много разногласия предизвика въпросът за мястото на престъплението. Бяха изказани две мнения: едни смятаха, че убийството е извършено в хотела, други — извън него.
	— Раната е била много тежка, това беше потвърдено и от лекаря. Негърът е могъл да дойде откъм улицата. Убит е в хотела — настояваше Йоковатари, инспектор от Първи следствен отдел на полицейското управление, който оглавяваше привържениците на „хотелската версия“.
	— И друг път се е случвало хора, получили подобни рани, да запазят способността си да се движат — не се съгласяваше с него инспектор Мунесуе, здравеняк на тридесетина години, включен в състава на оперативната група като представител на полицейския участък, на чиято територия бе извършено престъплението.
	— Тези случаи са предимно от сферата на медицинската теория. За тях се съобщава в научната литература или по конференции, но в действителност се срещат твърде рядко.
	— Но нали претърсихме целия хотел и не намерихме нищо?
	— Територията на хотела не се ограничава само със сградата. Не забравяйте, че съществува и паркова площ от пет хектара. Ако негърът е бил нападнат в парка, кръвта — а тя вероятно не е била много — е попила до капка в земята.
	— По времето, когато е било извършено престъплението, в парка е било пълно с народ. И в беседките, и на алеите. Разхождали са се хора, пристигнали за банкет. И това да е станало там, пред очите им.
	— Какво от туй? Нали в парка има и закътани места, и бамбукови горички. Хората могат спокойно да си се разхождат по пътечките, от единия край на парка не се вижда какво става в другия.
	— Между другото калта по мушамата му не е от парка.
	— Но това още не означава, че не е убит там. Да приемем, че преди да го нападнат, се е изкалял някъде и толкоз.
	— Позволи ми обаче…
	И те продължаваха да спорят, като никой не искаше да отстъпи. Най-после инспектор Насу реши да се намеси:
	— А защо този човек е искал да се качи в ресторанта, на последния етаж?
	Спорещите тъпо втренчиха поглед в него. За това не бяха и помислили.
	— За какво му е трябвало да влиза в асансьора и да се качва до четирийсет и някой си етаж? Разбрал е, че си отива, тогава не му ли е било все едно къде ще умре? Дори да беше стигнал до ресторанта, не би могъл да се храни…
	Насу не смяташе, че е направил кой знае какви открития, но думите му привлякоха вниманието на участниците в обсъждането. Дотогава всички приемаха за напълно естествено, че в това състояние умиращият съвсем случайно е попаднал в асансьора, който е отивал към ресторанта „Облаците“.
	— А ножът през цялото време е бил забит в него. Свидетелите твърдят, че е прикривал гърдите си с ръце. Обикновено първата реакция на всеки ранен е да измъкне острието, ако е още в съзнание, разбира се. А този тъй е оставил ножа в тялото си. Изглежда, е знаел, че ако го извади, раната ще започне силно да кърви и той ще умре. А целта му е била да стигне донякъде. Може би затова не е издърпал ножа и се е изкачил до ресторанта. Макар че за него е било по-разумно да потърси някоя болница.
	— Не мисля, че тъкмо този ресторант е бил целта на неговото идване — възрази Шимота, най-младият от групата на Насу. Погледите на всички се насочиха към него. — Нали е умрял в асансьора. Твърде е вероятно да е искал да слезе по-рано, но не е могъл да го стори.
	Всички смятаха, че щом трупът е намерен в асансьора на последния етаж, значи там трябва да се търси ключът към загадката. Та нали негърът може наистина да е искал да се качи на друг етаж. Версията не беше лоша, чуха се гласове на одобрение. Насу кимна и обгърна с поглед присъстващите, сякаш ги приканваше да се изкажат.
	— В такъв случаи е щял да съобщи етажа на момичето от асансьора — изрази съмнение инспектор Ямаджи, най-възрастният от групата. Върху неговото неотговарящо на възрастта му, младо, почти детско лице винаги блестяха капчици пот.
	— Ами ако вече не е бил в състояние да говори?
	Шимота като че ли сам не вярваше много на думите си.
	— Предположението на Шимота е напълно правдоподобно — рече Насу. — Ако Хейуърд не е отивал в ресторанта, значи е възнамерявал да се отбие в някоя стая. Ще трябва да проверим всички гости на хотела.
	— Асансьорът е бърз, до двайсетия етаж изобщо не спира. Може би ще се ограничим само с онези, които живеят от двайсетия етаж нагоре? — попита Кусаба, полицай с глуповато лице, което по нещо приличаше на френския комик. Фернандел.
	— Не, не бива. Той едва ли е бил способен да различи бързия от обикновения асансьор — спокойно отсече Каваниши, полицейски агент с външност на банков чиновник.
	От списъка на лицата, отседнали в хотела, се виждаше, че този ден са били регистрирани две хиляди деветстотин шестдесет и пет гости, в това число петстотин членове на делегации. Съотношението между японците и чужденците беше две към три, т.е. чужденците са били повече. От тях шестдесет процента бяха американци, следваха англичани, французи, немци, испанци… С една дума, истинско стълпотворение от хора.
	Първо трябваше да проверят американците. После японците. Но не биваше да пренебрегват и хората от другите националности. Знае ли някой какво е послужило за мотив на престъплението? Повечето от гостите, прекарали нощта на седемнадесети септември под покрива на хотел „Роял“, вече го бяха напуснали. Някои дори се бяха върнали в своите страни. Беше невъзможно да се установи маршрутът на всеки един от тях.
	Междувременно постъпиха ценни сведения. Донесе ги някой си Сасаки, собственик на такси.
	— Аз докарах до хотел „Роял“ един пътник… Май е същият, който умря в асансьора — заяви той. — Почти не отварям вестник, пък и телевизия не гледам, та затуй научавам за всичко със закъснение. Днес слушах в колата новините по радиото, тъкмо за това говореха. Описаха убития, та си мисля, че прилича на оня, който докарах.
	Според показанията на Сасаки външният вид на пътника от таксито съвпадаше точно с отличителните белези на Джони Хейуърд. Следователите започнаха възбудено да разпитват шофьора къде е качил пътника.
	— На седемнайсети септември, някъде към осем и половина вечерта, карах от моста Бейкейбаши към парка „Шимидзудани“ и изведнъж виждам — в алеята от другата страна, където е паркът, стои човек, облегнат на едно дърво. Вдигна ръка, аз спрях. Гледам — негър, но вече нямаше какво да правя. Не, не мислете, че не съм искал да го кача — той, тъй или иначе, не разбираше японски. Нямаше как, отворих вратата, а негърът се пльосна на седалката и мълчаливо махна с ръка — карай направо! Сред чужденците се срещат много такива. Потеглих. Показа се „Роял“, пътникът го посочи и аз се приближих до входа. Сега си спомням, видя ми се някак странен този клиент.
	— Защо пък странен? — заинтересува се Насу.
	— Изглеждаше зле, сякаш го болеше нещо. Сигурно още тогава ножът е бил забит в него. На заранта започнах да мия колата и какво да видя — по седалката кръв. Аз, разбира се, не знаех кой от клиентите ми е направил тая мръсотия — негърът или някой друг. Случвало ми се е и много повече да изпоцапат, тъй че не обърнах кой знае какво внимание на това.
	— Той нищо ли не каза, докато беше в колата?
	— Не, мълчеше. Аз също мълчах — все едно, мислех си, бъкел няма да разбере. Пък и въобще беше някакъв мрачен тип.
	— А когато посочи хотела, пак ли не каза нищо? Когато плати сметката, не продума ли нещо?
	— Ами приближихме се до входа, той ми подаде банкнота от хиляда йени и без да дочака да му върна рестото, слезе. Именно тогава почувствах, че нещо не е наред, но не тръгнах да го гоня. Тъй че той и дума не обели… О, не, чакайте, чакайте, когато се показа хотелът, промърмори някаква странна дума.
	— Странна ли? Какво точно? — Насу цял се наклони напред. Най-после нещичко, за което могат да се хванат.
	— Посочи хотела и рече: „Стоха, стоха…“
	— Стоха?
	— Ами да. Отначало си помислих, че казва „стоп“, и натиснах спирачките, но той замахна с ръка — един вид: карай нататък — и отново повтори: „Стоха“.
	— Сигурен ли сте, че е казал именно „стоха“?
	— Така ми се чу.
	Повече от Сасаки не успя да измъкне. Насу потърси думата „стоха“ в англо-японския речник, но не намери нищо подходящо. Експертът, който огледа колата на Сасаки, откри на задната седалка петно от кръв, което съвпадаше с кръвната група на Хейуърд. Значи негърът наистина беше дошъл до хотела с тази кола. И така, вероятно престъплението е било извършено в парка „Шимидзудани“, където шофьорът е качил пътника.
	Няколко полицаи незабавно се отправиха натам. „Шимидзудани“ е малък парк, разположен в долината между двете височини — квартала Кийомачи и Хиракавамачи. Това тихо кътче, заобиколено от всички страни с многоетажни жилищни блокове, хотели на върховната камара на парламента, малки хотелчета и други сгради, не е много посетено, ако изключим случаите, когато тук се събират демонстранти. Закътаният парк насред града е като зона на пълно затишие в епицентъра на тайфун. След осем вечерта тук не се срещат много хора. А от него до хотел „Роял“ е съвсем близо.
	Полицаите се разделиха на групи и започнаха да претърсват парка от край до край. Бързо изчезнаха влюбените двойки, чиито нежни разговори бяха прекъснати от внезапното появяване на хората в униформа. От гъсталака през дърветата се виждаше високото здание на „Роял“. Неочаквано Мунесуе вдигна нещо от земята.
	— Гледай ти, някой я е загубил.
	— Какво е това?
	— Сламена шапка. Доста извехтяла. Как ли е попаднала тук?
	— Ама че шапка! — неволно възкликна Насу, като я взе от Мунесуе.
	Тя беше не само износена, но и доста скъсана. Широката й периферия беше провиснала, а дъното й — надупчено. Сламата бе съвсем излиняла и повече приличаше на прояден от молци плат. На човек му се струваше, че ако я докосне, тя тозчас ще се разпадне.
	— Нима сега някой носи подобна шапка? — учуди се Насу. — Такива плетяха преди десетина години.
	— Така е. Макар и да е съвсем очевидно, че не са я оставили тук преди десет години. Изгубена е съвсем отскоро.
	— Да. Май е детска, а? — Насу я обърна и я разгледа отвътре.
	— Мисля, че ако е била изгубена, това е станало преди два дни.
	Насу го разбра. Мунесуе намекваше, че шапката може би е била изтървана на седемнадесети септември вечерта, т.е. тогава, когато е било извършено престъплението.
	„Но в такъв случай шапката не е била изгубена от убиеца“, искаше да продължи Насу, когато изведнъж го осени една мисъл. През цялото време го измъчваше тази загадка — и ето че сега я разреши мигновено, както мигновено се стопява парче лед върху гореща повърхност. Нали неразбираемото „стоха“, което беше чул таксиметровият шофьор, можеше да бъде „стро хет“*. Напълно допустимо е за човек, който не знае английски език, „стро хет“ да се превърне в „стоха“.
	[* Straw hat (англ.) — сламена шапка.]
	— Но защо негърът е промърморил „стро хет“, когато е показвал хотела?
	И Мунесуе не знаеше как да отговори на този въпрос. Все пак можеше да се, предположи, че сламената шапка, намерена в парка „Шимидзудани“, има някакво отношение към убийството на Джони Хейуърд. Най-вероятно е тук някой да е нападнал негъра и да му е нанесъл смъртоносната рана, след което той е спрял колата на Сасаки и се е добрал до ресторант „Облаците“.
	Полицаите отново се заеха да претърсват парка и неговата околност. Ако времето на престъплението беше установено точно от експертизата, можеше да се издирят и свидетели, нали тогава е било доста рано.
	Едва на петия ден след убийството усърдната работа на оперативната група се увенча с макар и незначителен, но все пак успех. В парка „Шимидзудани“ по време на обедната почивка и след края на работния ден се събират, за да отдъхнат, чиновници от деловия квартал, който се намира близо до Акасака. Измежду тях се намери една жена, която можеше да разкаже нещо. На седемнадесети септември тя и нейни колежки се канели да отидат в парка и в осем и половина вечерта те вървели по пътя откъм Акасака, когато изведнъж откъм парка срещу тях изскочила някаква жена. Щом ги забелязала, тя като че ли се, изплашила, рязко се обърнала и почти тичешком изчезнала в посока към Йоцуя. Вече се мръквало и единственото, което успели да забележат, било, че е японка, при това облечена по европейски. Кой знае защо, тази среща убила у жените желанието за разходка и те се върнали обратно.
	Тези сведения не подпомогнаха много следствието. Оперативната група съвсем се отчая. Скоро на запитването на японската полиция американското посолство отговори, че Джони Хейуърд няма никакви роднини и няма кой да прибере тялото му.
	Съмненията, които измъчваха Мунесуе, постепенно се превърнаха в потискаща тревога. Наистина можеше да се предположи, че безсмисленото „стоха“, което шофьорът на таксито беше чул, всъщност е било „стро хет“. Но в такъв случай защо негърът е казал „стро хет“ и веднага след това е посочил хотел „Роял“? В този хотел май няма нищо такова, което да напомня сламена шапка. А може би „стоха“ означава нещо друго? Мунесуе откри шапката в парка и затова я свърза с произшествието, но май малко се поизсили. Ако „стоха“ не е „стро хет“, то намерената от Мунесуе шапка няма никакво отношение към делото. Тази мисъл непрекъснато терзаеше инспектора, не му даваше покой. Ключът към загадката, както му се струваше, можеше да се узнае само след като се разкрие причината, накарала Хейуърд да отиде в ресторант „Облаците“. Според данните на експертизата сламената шапка е била изработена най-малко преди петнадесетина години. Разбира се, тя не се е въргаляла в централния парк на града толкова време. Изключително важно беше съобщението на чистачката, че на седемнадесети септември сутринта, т.е. дванадесет часа преди появата на Хейуърд в парка, там са чистили и не са видели никаква шапка. Освен това, ако тя е била там преди почистването, веднага са щели да я изхвърлят заедно с останалия боклук. И тъй, шапката беше попаднала в парка след сутрешното почистване на седемнадесети септември.
	„Ще отида още веднъж!“ Мунесуе реши точно да следва първото правило на следователя — „сто пъти огледай мястото на произшествието“ След разговора с шофьора той вече няколко пъти ходи в парка, но досега нито веднъж не му се беше случвало да бъде там в осем и половина вечерта, т.е. по същото време, когато Хейуърд е седнал в колата на Сасаки. И огледът на парка, и разпитът на свидетелите бяха извършени в по-ранните часове. Паркът все пак не беше съвсем малък, а тъй като Хейуърд се е качил в колата тук, беше доста съмнително дали точно на това място е станало престъплението. Следствието отново попадна в задънена улица. Но ако се огледат, може би ще открият някакъв изход.
	Към осем вечерта Мунесуе тръгна за парка. И макар че той се намираше в центъра на града, инспекторът не забеляза в него нито един човек. Нямаше дори влюбени двойки: изглежда, се бяха вслушали в апела на полицията да се прибират по-рано по домовете си. От време на време откъм посърналата трева долиташе цвъртене на щурци. Фенерите пръскаха мъждива светлина, фаровете на рядко преминаващите коли изтръгваха от тъмнината върховете на дърветата. Но тук не проникваше светлина — гората беше особено гъста.
	Наоколо беше тъмно и цареше такава тишина, че човек лесно можеше да забрави колко близо е градът. На Мунесуе му се струваше, че дори моторите на профучаващите покрай него коли са безшумни. Вечерният ветрец носеше прохлада. Нима тук са нанесли на чужденеца смъртоносния удар? Не можеше да повярва, че в това тихо кътче се е разиграла такава трагедия.
	А може би именно изолираността на парка е осигурила безопасността на престъпника. Дали японката, която са видели тук, не е замесена в убийството? И дали именно тя не е убиецът? Но защо Хейуърд се е отправил към хотел „Роял“? И защо, посочвайки го, е казал „стро хет“?
	Потънал в размишления, Мунесуе стоеше неподвижно, слял се с тъмнината. Лекият ветрец раздвижи клоните и между тях се показа окъпаната в светлина висока сграда на „Роял“, която сега приличаше на огромен приказен замък. Почти всички прозорци светеха. Хотелът изплуваше от тъмнината, очертан от лъчите на прожекторите, които хвърляха върху стените му сребристи отблясъци. Светещ пръстен, подобно на празничен фенер, опасваше кулата на покрива. Там се намираше най-голямата забележителност на хотела — ресторант „Облаците“.
	Мунесуе се помъчи да си представи какво е ставало в душата на негъра, който, прободен с нож в гърдите, е гледал в чуждото небе обляната от светлина сграда. На него, отчаяния, този луксозен ресторант в небесата, който сякаш е побрал благополучието на целия свят, сигурно му е изглеждал като олицетворение на всемирната красота.
	— Стро хет — неволно прошепна той. Мунесуе, чийто поглед досега се плъзгаше разсеяно по огромния хотел, изведнъж впери очи. Не, това не беше поглед на човек, завладян от прекрасната гледка, а на човек, съзрял нещо съвсем неочаквано. — Виж ти — Думите заседнаха в гърлото му.
	Пръскайки светлина, огърлицата от лампи на ресторанта опасваше кулата като пръстен на Сатурн. Триъгълните колони около осветената от прожекторите кула сякаш се стопяваха във въздуха, а кръглият купол зад тях, който приличаше на дъно на шапка, преливаше в сребристо. Светлините на ресторанта наподобяваха широка периферия, изтъкана от лъчи. Феерична сламена шапка висеше във вечерното небе.
	— Ето каква била работата — безсилен да откъсне очи, прошепна Мунесуе. Значи и на Хейуърд му се е привидяла сламена шапка, когато е гледал ресторант „Облаците“ Засега оставаше неясно какво е означавало това за него, но сигурно не е било маловажно, щом, тежко ранен, все пак е намерил сили да стигне дотам. Навярно е изгубил в парка сламената шапка. Пронизаното с нож тяло и сламената шапка… — ето къде трябва да се търси ключът към загадката. Мунесуе закрачи по обратния път с вид на човек, съзрял светъл лъч в непрогледния мрак.


	Печатът на омразата

	1

	Мунесуе непрекъснато беше преследван от един и същ непоносим спомен. Искаше да го прогони от паметта си, но мъчителната сцена отново и отново изплуваше пред очите му. Сигурно, докато е жив, тя все така натрапчиво ще го измъчва. Може да се каже, че и в полицията постъпи само за да издири действащите лица в нея и ако станеше нужда, беше готов да жертва за това целия си живот. Той не искаше да си я спомня, ала не бе в състояние и да я забрави — тя се бе запечатала в сърцето му завинаги. И вероятно, ако не беше споменът за случилото се, едва ли щеше да доживее до днешния ден.
	Коичиро Мунесуе беше изгубил вяра в хората. Мразеше ги. Всяко животно, наречено човек — който и да е той, — за него беше олицетворение на подлостта. Човек може да се представя за високоморален и благороден, изключително умен и праведен, да приказва за приятелство и самопожертвователност, но дълбоко в себе си, скришом от останалите, мисли само за собствената си изгода. Причината Мунесуе да ненавижда толкова много хора беше именно онази сцена, врязала се навеки в паметта му.
	Той криеше от другите безверието и омразата си към хората. Но тези чувства се наслагваха в душата му и като не намираха отдушник, отново и отново го човъркаха като отворена рана.
	Мунесуе не помнеше майка си. Не, не беше умряла от някаква болест. Когато беше съвсем малък, тя заряза и него, и мъжа си и избяга с любовника си. Бащата пое грижата за детето. Нито веднъж никой не чу от него лоша дума за бившата му жена. Роден в семейство на учител, той също беше начален учител. В онези смутни военни години баща му се раздаваше на децата, без да се щади. Навярно страдаше и тъгуваше за жена си, която толкова много обичаше всичко парадно. Баща му беше силно късоглед и затова не го бяха взели в армията, което на времето, когато милитаризмът разцъфтяваше като пищно цвете, вероятно също бе подразнило жена му. Защото съседите скоро взеха да шушукат, че тя доста често се среща с някакъв млад офицер, с когото се беше запознала по време на военни занятия. По-късно, когато него го преместиха на друго място, тя го последва.
	Бащата с нищо не издаваше своето страдание пред Мунесуе, но с цялото си сърце преживяваше изневярата на жена си. Неговата болка се предаваше и на детето. В техния дом стана тъжно и пусто.
	Войната в Тихия океан завърши, навсякъде цареше бъркотия. Никой не знаеше каква е съдбата на майката. Всеобщата суматоха почти не засегна Мунесуе. Той си спомняше смътно за този период от живота си — дали защото баща му се стараеше да го предпази от излишни вълнения, или пък всичко вече беше забравено… А може би мъката по майка му толкова го беше завладяла, че не забеляза разрухата наоколо. Но затова пък онова негово огорчение остана живо и досега. Завинаги се запечата в паметта му състоянието на пълна безнадеждност, което обземаше него и баща му по време на вечеря, мъждивата светлина на лампата, студената стая, оскъдната храна. Горчивината постепенно преля в гняв. Детето, което не помнеше майка си, но знаеше, че тя живее някъде под чуждо небе, изпитваше към нея и нежност, и омраза.
	Докато баща му беше жив, те, поделяйки си мъката, устояваха заедно на жестоките житейски бури. Живееха в своя собствен мъничък свят, откъснати от обществото. Но много скоро Мунесуе остана без единствената си опора.
	Това се случи през онази зима, когато момчето навърши четири години. Мунесуе чакаше баща си на гарата. Той всяка вечер се връщаше от работа по едно и също време и детето винаги го посрещаше. Рано сутрин, щом приготвеше закуската от картофи или царевица, баща му тръгваше на работа и до вечерта момчето оставаше само в къщи. Тогава нямаше било телевизия, нито книжки с картинки. В тъмната стая Мунесуе нетърпеливо го чакаше. Баща му не му позволяваше да ходи на гарата, страхуваше се, че може да попадне под колелата на някой влак, но за детето разходката дотам беше единственото развлечение. Едва съгледал баща си да излиза от контролния пункт, където проверяваха билетите, Мунесуе като кученце радостно се втурваше към него и увисваше на ръцете му. Той винаги му носеше по нещичко и макар че му забраняваше да идва на гарата, всеки път силно се вълнуваше, щом зърнеше сина си. Подаръците бяха повече от скромни: картофени питки или бобен хляб — но за детето те бяха същински лакомства, съхранили топлината на бащините му ръце. Момчето се чувстваше истински щастливо, когато двамата крачеха към къщи. По пътя разговаряха: бащата, присвил очи, изслушваше с умиление непринудените разкази на Мунесуе за случилото се през деня, за това, как прогонил вмъкналата се у дома улична котка, как се изплашил, когато на вратата потропал някакъв просяк и с какви вкусни сладки са го нагостили съседите. Ако се случеше баща му да закъснее, детето неизменно го чакаше на гарата. Стоеше, сгушено на студения вятър, и никой не му обръщаше внимание. По онова време имаше много бездомни деца и хората не се учудваха, че момченцето е само. При това всеки бе зает само от мисълта как да преживее и никой не се интересуваше от хорските работи.
	Него ден баща му пристигна половин час по-късно. Беше краят на февруари — всичко бе сковано от мраз. И когато баща му се показа на контролния пункт, Мунесуе вече се беше вкочанил от студ.
	— Пак си дошъл! Колко пъти ти казвах — не идвай… — Той силно прегърна премръзналия си син. Ръцете му бяха студени, но на детето му се струваше, че в него преминава топлината на бащиното му сърце. — Днес имам голяма изненада за теб — тайнствено рече баща му.
	— Каква е тя? Кажи ми!
	Бащата измъкна някакъв пакет, увит в хартия:
	— Хайде, отвори го!
	— Колко са хубави! — възхитително извика Мунесуе, като разгърна пакета.
	— Действително са хубави. В тези питки има истинска бобена паста!
	— Вярно ли? — Детето дори ококори очи.
	— Да. Купих пи на черна борса, затова закъснях. Да вървим по-бързо в къщи и там ще вечеряме. — Бащата го хвана за ръка, за да стопли студените му пръстчета.
	— Благодаря ти, татко.
	— Това е наградата ти за дългото чакане. Но да се разберем — от утре вече не искам да ме посрещаш. Всичко може да ти се случи — ласкаво го убеждаваше той.
	Когато се разигра онази драма, те вече бяха близо до къщи. В единия край на гаровия площад се вдигна някаква олелия. До редицата от плакати, в които предлагаха разни неща за ядене, ставаше нещо. Натам започнаха да се стичат хора. До тях достигнаха отчаяните викове на някакво момиче: „Помощ! Помощ!“
	Стиснал здраво ръката на Мунесуе, баща му бързо го поведе нататък. Когато си пробиха път през тълпата, видяха, че за момичето се бяха лепнали пияни американски войници. Без да обръщат внимание на обкръжилите ги хора, те се кикотеха и подхвърляха цинични думи, които японците не разбираха, макар че смисълът им явно беше международен. До измършавелите граждани на страната, загубила войната, тези юначаги изглеждаха толкова охранени, та на човек му се струваше, че изпод изопнатата им червена кожа всеки миг ще изригне насъбралата се у тях зла сила.
	Клетото момиче се мяташе като мишка, нападната от котки. Дрехата й беше разкъсана, в погледа й се четеше отчаяние. И всичко това ставаше пред очите на минувачите, но по лицата им беше изписано само жестокото любопитство на зяпача, случайно попаднал на интересно зрелище. Те предпочитаха да се позабавляват, вместо да се намесят. Пък даже и да се намереше някой смелчага, който да се застъпи за момичето, с войниците от окупационната армия не би могъл да излезе наглава.
	Сега те управляваха Япония — воините от страната победителка. Бяха разформировали прославената японска армия, бяха погазили божествената власт на императора — най-висшия и абсолютен авторитет на японеца. С една дума, американците властваха в Япония, поставяйки себе си над японските богове. Заставили императора да им се подчини, през онези години те станаха новите богове за японците. Полицията също не смееше да се противопостави на окупационната армия, на „войнството на боговете“. За окупаторите японците не бяха хора, те ги имаха едва ли не за животни и това според американците оправдаваше всяко тяхно злодеяние.
	Момичето, станало играчка в ръцете на войниците, нямаше от кого да чака помощ. Нито един от зяпачите не би си помръднал и пръста, за да я отърве. Никой не би повикал и полицията. Пък и да беше я повикал някой, това надали щеше да промени нещата.
	Най-неочаквано бащата на Мунесуе разбута навалицата, излезе напред и каза нещо на войниците. Знаеше малко английски. На тях, изглежда, и през ум не им беше минавало, че един японец може да прояви подобна смелост, и те изумено го зяпнаха. Хората наоколо, затаили дъх, се опитваха да разберат какво става. Укротилите се за миг юначаги, щом видяха, че противникът им е някакъв мършав японец, при това с очила, отново станаха нагли.
	— You, yellow monkey!*
	[* Ти, жълта маймуно! (Англ.)]
	— Dirty Jap!*
	[* Мръсен японец! (Англ.)]
	— Son of a bitch!*
	[* Кучи син! (Англ.)]
	Баща му търпеливо се опитваше да ги усмири, но войниците, обхванати от садистична ярост, започнаха да го бият с жестокостта на силен звяр, решил да измъчи до смърт изтощено животно. Те изпитваха един вид удоволствие да изтезават противника си, неспособен да им окаже съпротива. В стремежа да помогне на баща си, Мунесуе се вкопчи в един от тях, който му приличаше на червен дявол. Войникът вероятно беше ранен — на ръката му се виждаше пресен белег като от изгорено. Между червеникавите петна стърчаха сребристи косъмчета. Косматата ръка рязко се дръпна и Мунесуе се намери на земята. От пазвата му се изсипаха и се търкулнаха в краката му донесените от баща му питки. Тежък войнишки ботуш яростно стъпка една от тях.
	А баща му вече лежеше проснат на земята. Биеха го, ритаха го, храчеха отгоре му. Счупените му очила бяха излетели някъде встрани.
	— Спасете татко! Помогнете му! — молеше се Мунесуе. Но възрастните, към които се обръщаше, извръщаха очи или се усмихваха накриво.
	Момичето, за което се застъпи баща му, вече беше изчезнало, без да се интересува за съдбата на своя спасител. А той жертваше живота си, за да му помогне. Ако някой се поддадеше на естественото си чувство за справедливост и му се притечеше на помощ, щеше да бъде новата жертва. Хората мълчаливо наблюдаваха разигралата се драма, като страхът по-силно и по-силно ги завладяваше.
	— Спасете татко! — със сълзи на очи молеше детето, но лицата на насъбралите се оставаха равнодушни. Изглежда, не се решаваха да избягат. Бояха се да протегнат ръка за помощ, но с любопитство наблюдаваха побоя, както се гледа пожар от другия бряг на река. Неочаквано американците се закикотиха. Мунесуе се обърна и видя, че един от войниците пикае върху неподвижното тяло на баща му. Беше същият онзи, с червения белег на ръката. Сетне друг последва примера му. Навярно баща му вече беше в безсъзнание и не разбираше какво става. В тълпата от зяпачи също се разнесе смях.
	Това, че се смееха не само американци, но и японци, предизвика у момчето силна омраза към всички наоколо. По бузите му се стичаха сълзи, но на него му се струваше, че това не са сълзи, а кръв, бликаща от сърцето му. И той разбра, че никога не ще забрави видяното.
	Запомни за цял живот тази сцена, все едно, че я беше запечатал под клепачите си, за да разпознае враговете си, когато настъпи часът на отмъщението. А негови врагове бяха и американците, и любопитните японци, и онова момиче, което баща му спаси, а то избяга, като го остави в ръцете на своите мъчители.
	Когато им омръзна да бият баща му, американците просто си отидоха. Разпръснаха се и зяпачите. Едва тогава дойде един полицай.
	— Намесена ли е окупационната армия, ние сме безсилни да направим нещо — равнодушно рече той, сякаш искаше да каже: бъдете благодарни, че не са го пречукали — и състави протокол. Тогава Мунесуе включи в списъка на своите врагове и полицая.
	Баща му беше целият в синини, имаше счупени ключица и едно ребро. Прегледаха го отгоре-отгоре и не забелязаха сериозната рана на черепа. След три дни изпадна в безсъзнание и през нощта почина. Оттогава майка му, изоставила семейството си, и лекарят, поради чиято небрежност умря баща му, също станаха негови смъртни врагове. Безверието и омразата растяха у него с всеки изминат ден. Той, разбира се, не помнеше лицата и имената на своите врагове и дори не можеше да си представи как изглежда майка му. Затова негов враг стана цялото човечество, американските войници, зяпачите японци, избягалото момиче, полицаят, лекарят и майка му бяха за Мунесуе олицетворение на подлостта на всички хора.
	Беше му все едно на кого пръв ще отмъсти и той не бързаше да действа. Животът щеше още доста да го поблъска, преди да възмъжее и да постъпи в полицията. Мунесуе избра професията си съвсем съзнателно. Като полицай той щеше да има — па макар и само формално — официални пълномощия и щеше да може да преследва престъпника. За него престъпникът и врагът се сливаха в едно лице. Прикрит зад закона, да преследва човека — ето как си представяше той работата в полицията.
	Мунесуе стана полицай не за да защищава социалната справедливост, той си мечтаеше как ще докарва хората до безизходно положение, от което не ще могат да се измъкнат, как ще наблюдава хладнокръвно техните напразни опити да се спасят. Ще издири всеки един от онези, които наблюдаваха равнодушно как до смърт пребиват баща му, и нека никой да не чака пощада.
	Ако само заради това Мунесуе беше станал престъпник, дълго нямаше да издържи. Рано или късно щяха да го пипнат. Но ако действаше по законен начин, като полицай, щеше чак до пенсионирането си да се наслаждава на удоволствието да преследва враговете си. Да, Мунесуе постъпи в полицията не за да защищава социалната справедливост, а за да отмъсти на човечеството. А щом това е отмъщение, то, колкото повече бъде измъчван преследваният противник, толкова по-сигурно ще бъде постигната целта.


	2

	Джони Хейуърд нямаше роднини и за тялото му се погрижи американското посолство. След кремирането останките му бяха погребани в Йокохама, в гробищата за чужденци, в парцела за покойници, които нямаха роднини.
	Още в самото начало следствието попадна в задънена улица. Както откри Мунесуе, нощем ресторант „Облаците“ отдалеч много приличаше на сламена шапка. Но това обстоятелство не помогна разследването да се придвижи ни на йота напред. Без съмнение сламената шапка означаваше нещо много важно за Хейуърд, но какво — никой не можеше да се досети.
	— А може би — предположи един от инспекторите — все пак е замесена онази жена, която са видели свидетелите? Излязла е от парка точно тогава, когато е било извършено престъплението.
	Но според данните, с които разполагаше полицията, между познатите на Хейуърд нямаше такава жена, която да отговаряше на описанието.
	— Ако непознатата не е замесена, мотивите за престъплението може би трябва да се търсят в родината на убития. — Постепенно почти всички следователи стигнаха до това мнение.
	Тъй като убитият беше чужденец, още от самото начало най-правдоподобна изглеждаше версията, според която престъпникът също бе чужденец. Обикновено злодеянията, извършени от чужденци, се разкриваха сравнително леко. Винаги се знае броят на пристигащите в Япония и придвижването им из страната не минава незабелязано. Въпреки това в първия етап на следствието не беше заподозрян нито един чужденец, пък и свидетелите, които описваха жената от парка „Шмидзудани“, настояваха, че е била японка. И полицията се зае да търси убиеца първо сред японците. Но въпреки положените усилия не успяха да се доберат до нищо ново.
	И отново се обърнаха към показанията на свидетелите. В тях имаше много неизяснени моменти, освен това не бяха посочени нито възрастта, нито някакви особени белези на жената. Твърдяха, че била японка, но за това нямаше никакви доказателства.
	— Просто така им се е сторило, а всъщност твърде е възможно да е била и чужденка!
	— Ами ако е била само наполовина японка? Родените от смесени бракове почти не се различават по фигура от японките.
	— Не, трябва да търсим убиеца в Съединените щати.
	И тъй, наложи се версията „престъпник-чужденец“, още повече, че полицията вече бе успяла щателно да провери всички обекти в Япония, които по един или друг начин бяха свързани с престоя на Хейуърд. Налагаше се издирването да продължи в родината на убития, но нямаха възможност да изпратят детектив в Съединените щати. Все пак престъплението беше извършено в Япония и тук трябваше да се проведе и разследването. Пък дори и да беше заминал японски следовател, от него не биха могли да очакват кой знае какви резултати: той нямаше право да провежда там разследване, щяха да му попречат и езиковата бариера, непознатата обстановка, чуждите обичаи и т.н. При подобни положения обикновено се обръщаха за помощ към Интерпол. И на японската полиция не оставаше нищо друго, освен да се обърне към Интерпол с молба да се започне издирване в Ню Йорк — родния град на Хейуърд: там може би щяха да се намерят някакви следи, които да разкрият мотивите за убийството и самоличността на престъпника.
	Разследването напредваше много мудно. Всички бяха убедени, че то трябва да се прехвърли през океана.


	Инспектор Мунесуе още няколко пъти посети „Токио бизнесмен хотел“.
	— Там вече няма какво да се прави — настояваше инспектор Ямаджи.
	— И все пак има нещо съмнително в този хотел — отвърна Мунесуе.
	— Че какво съмнително може да има?
	— Нали Хейуърд не е запазил предварително стая, а е пристигнал там неочаквано.
	— Да, поне така твърди администраторът.
	— А негърът откъде може да знае за „Токио бизнесмен хотел“?
	— Ами например от летището или пък го е докарал таксиметровият шофьор.
	— На летището препоръчват само по-известните хотели. А този е открит съвсем наскоро и неговият собственик още не е станал член на Асоциацията на хотелиерите. Да допуснем, че там го е закарал шофьорът на таксито. Но нали по пътя все щяха да срещнат някой друг хотел. От летището до Токио — и в Шинагава, и в Шинбаши, а и в самия център — ги има толкова много.
	— Да, но шофьорът може да си е правил друга сметка. За него е по-изгодно да навърти повечко километри. А и Шинджуку също е в центъра. И там има големи хотели.
	— Така е, но в „Токио бизнесмен хотел“ чужденци пребивават само от дъжд на вятър. А Хейуърд е чужденец, на всичко отгоре за първи път идва в Япония. Не, мисля, че предварително е знаел за този хотел.
	— Предварително, казваш? Но нали за първи път отсяда в него.
	— Да. Но той и в Япония е за първи път.
	— Май започна да фантазираш. Може шофьорът, който го е взел от летището, случайно да е знаел този хотел и да го е завел именно там.
	— Виждаш ли, в такъв случай Хейуърд като чужденец, който не знае езика, щеше да изпрати шофьора при портиера, за да разбере има ли свободни стаи. Нали обикновено така се постъпва? Но той лично е отишъл до рецепцията.
	— Все пак Хейуърд е знаел малко японски.
	— Въпреки това, ако човек е за първи път в някоя страна, по-лесно е да се довери на таксиметровия шофьор.
	— Може би, може би — Ямаджи явно не беше съвсем съгласен с разсъжденията на Мунесуе, ала при все това тръгна заедно с него за „Токио бизнесмен хотел“.
	Но макар Мунесуе да беше толкова сигурен, че ще попаднат на следа, там не научиха нищо ново. Оскъдният багаж на Джони Хейуърд бе предаден на посолството на Съединените щати и така изчезнаха и последните следи от пребиваването му на японска земя.
	— Види се, напразно сме се надявали да намерим нещо тук — съчувствено рече Ямаджи, но Мунесуе, съвсем разстроен, нищо не отговори. Може би Ямаджи е прав и Хейуърд случайно е попаднал в „Токио бизнесмен хотел“?
	Като реши, че това негово посещение е последно, Мунесуе слезе във фоайето. В същото време пред входа спря разкошна лимузина. Шофьорът отвори вратата и от колата излезе елегантно облечена жена.
	— Гледай ти! — Мунесуе направи път на дамата, а после рязко се обърна.
	— Какво има? — попита Ямаджи.
	— Нищо. Струва ми се, че някъде съм я виждал.
	— Ами да. Та това е Кьоко Ясуги.
	— Тъй ли…
	Мунесуе спря и внимателно я изгледа. Кьоко Ясуги беше коментатор по въпросите на семейството и брака и се ползваше с огромна популярност. Редакциите на редица списания и телевизионни компании се надпреварваха да я канят. Тя изведнъж се превърна в знаменитост, когато публикува станалия супер бестселър „Дневник на възпитанието“, който представляваше един вид „кореспонденция“ между майка и двете й деца и анализираше проблемите на възпитанието на децата, намиращи се в деликатната преходна възраст.
	Книгата беше преведена на английски, за нея научиха и в чужбина. Елегантният стил на Ясуги и нейното прелестно личице я направиха истинско откритие за телевизията.
	В това, че Мунесуе позна Кьоко Ясуги, естествено, нямаше нищо учудващо: нейното лице му беше известно от снимките в списанията и от телевизионните предавания — но той се развълнува съвсем не от срещата със звездата.
	Когато Кьоко, леко навела глава, мина покрай Мунесуе, у него се събуди някакъв стар спомен. Импулсът обаче не беше толкова силен, за да пробие през пластовете на паметта. Сякаш леки вълнички пробягаха по вода — и отново всичко стана спокойно. Твърде внушително изглеждаше тя сега и смътният му спомен остана някъде назад. Но дълбоко в паметта му се беше запечатал образът не на прочулата се в цяла Япония журналистка Кьоко Ясуги, а на една друга жена, с която си приличаха като две капки вода и която бе свързана с Мунесуе с нещо съвсем лично. Но за да се освободи споменът от плена на забравата, беше необходим по-силен тласък.
	Той разбираше това и се ядоса, че не може да си спомни.
	— Ей, какво ти стана? — попита го Ямаджи. Мунесуе стоеше като закован, потънал в размишления. — Да не си се влюбил, а?
	— Какво ли прави тук тази Кьоко Ясуги? — промърмори Мунесуе, когато дойде на себе си.
	— Нима не знаеш? — Ямаджи го погледна учудено.
	— Какво да знам?
	— Та нали тя е жена на Йохей Коори.
	— На Йохей Коори? — Мунесуе си спомни, че съгледа това име на една табелка във фоайето на хотела. — Кьоко Ясуги… Коори… Вярно ли е?
	— Наистина ли не знаеше? Имат две деца.
	— Чувал съм, че тя има деца, но че са деца и на Коори…
	— Един полицейски инспектор е длъжен да проявява по-голям интерес към обществения живот — подметна му шеговито Ямаджи.
	Мунесуе се съмняваше, че този факт има непосредствено отношение към обществения живот, но щом беше известен на Ямаджи, значи го знаеше и цяла Япония.
	Йохей Коори заемаше важен пост сред младото офицерство на управляващата „Партия на приятелите на народа“, оглавяваше групата на „новите десни“ в политическия лагер на консерваторите, а също така беше известен и като публицист, който защищава идеалите на своята партия. Хората имаха различно мнение за него. Едни смятаха, че следвайки принципа „и с нашите, и с вашите“, той винаги преминава на страната на по-силните, други — че е тактик, който с лекота сменя курса, трети виждаха в действията му активността и решителността на водач — качества, които рядко се срещат у младите.
	При сегашното правителство Йохей Коори беше избрал позицията да следва „основното течение“, но се предполагаше, че ако се появят извънредни обстоятелства; ще действа изцяло по лична преценка — както е известно, посоката на ветровете в центъра на тайфуна се изменя по особени закони. Девизът на Коори беше разтуряне на фракциите в името на партийните реформи, но той често блъфираше, като спекулираше с чара си, и така печелеше нови и нови привърженици от опозиционните и неутралните групировки.
	Той с нищо не показваше, че има претенции за депутатско място в следващото правителство, но беше повече от вероятно, че щом укрепи позициите си в основната партийна фракция, ще влезе в управляващата коалиция на сегашното правителство на Асоо, а после, лавирайки умело в партийните кръгове, ще стане „непредвиденият съперник“, който ще оспорва лидерството в бъдещото правителство.
	Произхождаше от селско семейство, от префектура Ямагата. В учението проявяваше невероятно упорство. След като завърши университета, участва в изграждането на стоманолеярен завод. За начало на кариерата му можеше да се смята времето, когато получи достъп до сферите на военното командуване, но сведенията за този период от неговия живот бяха твърде мъгляви. На тридесет и четири годишна възраст постави за първи път кандидатурата си и беше избран в Долната камара на парламента. Тогава беше независим депутат.
	Сега бе на петдесет и пет. Като председател на комисията за развитие на националното стопанство през последните години си беше създал много тесни контакти с финансовите кръгове.
	Имаше две деца: деветнадесетгодишен син и седемнадесетгодишна дъщеря, които бяха студенти. Говореше се, че откакто съпругата му Кьоко Ясуги издаде своя супер бестселър, популярността на Йохей Коори се бе увеличила. Въпреки това вероятно от тактически съображения на конференции и обществени форуми той се стараеше да не афишира, че Кьоко е негова жена. И в пресата, и по телевизията тя беше известна като Кьоко Ясуги, а не като съпругата на Йохей Коори.
	— Не ще и дума, бива си я… — въздъхна Ямаджи.
	— На колко ли е години?
	— На четирийсет, но изглежда на трийсет.
	— Нима е на толкова?
	— Трудно е да се повярва, нали? И жена ми е на същата възраст, ама изглежда къде-къде по-стара. Този Коори е късметлия по всички линии.
	— Отдавна ли са женени?
	— Какво значи „отдавна“?
	— Ами може би за някой от тях това е втори брак?
	— Не ми е известно, но щом имат син и дъщеря студенти, трябва да се женени от доста време.
	— Ако Кьоко сега е на четирийсет, а децата й са вече в университета, значи се е омъжила доста рано.
	— Може и да скрива нещо, но във всеки случай отдавна е омъжена за Коори.
	— А други деца има ли?
	— Не съм чувал. Ама ти какво толкова си заразпитвал за нея?
	— Знаеш ли, тази жена с нещо ме развълнува.
	— Нищо чудно, Кьоко Ясуги вълнува всички мъже.
	Следствието за убийството на Хейуърд тъпчеше на едно място. От Интерпол също не идваха никакви сведения. На американската полиция беше възложено да направи оглед на дома на негъра, но тъй като престъплението беше извършено отвъд океана, в Япония, нюйоркските следователи не бяха наясно какво именно трябва да търсят.
	Между другото имаше основания да се предполага, че напоследък Хейуърд е живял в нюйоркския Харлем, но досега там не бяха открити никакви следи от него, поне в донесенията от Съединените щати не се споменаваше нищо такова. За тази държава — членка на ООН, изглежда, съвсем не беше важно, че някъде в чужбина са убили неин поданик. В Ню Йорк насилствената смърт не е повод за сензация. Американската полиция явно се беше заразила от всеобщото равнодушие към този факт — убийството на свободен гражданин на Съединените щати. Но не беше изключено убиецът да е японец. Нека в родината на Хейуърд да проявяват безразличие, но разследването не бива да се прекратява. И японската оперативна група пристъпи към издирването на таксито, което на тринадесети септември беше докарало негъра от летище Ханеда в „Токио бизнесмен хотел“.
	В Токио имаше двадесет хиляди държавни таксиметрови коли и шестнадесет хиляди частни. При това нямаше никаква гаранция, че Хейуърд бе дошъл от летището именно с такси. И все пак това беше единствената следа, по която можеха да тръгнат.
	Защо е отишъл точно в „Токио бизнесмен хотел“? Може би шофьорът, който беше качил негъра, знаеше нещо, ако той изобщо бе пристигнал с такси.


	Ключовата дума на загадката

	1

	Когато се събуди, утрото пак беше унило и мрачно. Главата му тежеше, сякаш беше пълна с олово. Сънят още слепваше клепачите му, но знаеше, че колкото и да се излежава, вече нямаше да може да заспи.
	Кьохей стана да се измие. Краката му се подгъваха и той с мъка пазеше равновесие, превъзмогвайки „вторичните явления“, които обикновено се появяваха на следващата сутрин след вземането на „лекарството“. На рогозката, натъркаляни един връз друг, спяха младежите от компанията, която беше участвала във вчерашния гуляй. Подпухнали посивели лица като у хора с болен черен дроб, грапава суха кожа, морави торбички под очите, напукани устни, гурели в ъгълчетата на очите — ако човек видеше тези потънали в мъртвешки сън момчета и момичета, трудно можеше да повярва, че повечето от тях нямаха и двадесет години. Провирайки се през купчината от тела, Кьохей случайно настъпи нечий крак и погледна надолу.
	Момичето изкриви устни от болка и едва-едва отвори очи, но тозчас се обърна на другата страна и отново заспа. Беше почти голо. Макар и слабо, цялата му фигура като че ли излъчваше сила. Тялото му, от гърдите до коленете покрито само с края на едно одеяло, с някаква отблъскваща красота се открояваше сред изтощените мъжки тела. Кьохей не познаваше нито един от компанията.
	Май снощи беше довел тези младежи и девойки направо от бара. И сега бяха в къщата, която родителите му бяха купили за него, за да има къде да учи. Те искаха не толкова да доставят удоволствие на сина си, колкото да спазят твърдо прословутия си принцип на ненамеса, и като броиха, кажи-речи, двадесет милиона йени, получиха тази къща в тихия квартал Сугинами-ку, твърдейки, че на „детето“ ще му бъде по-удобно да живее самостоятелно.
	Кьохей се криеше в тая „бърлога“, когато бягаше от лекции, пак тук се забавляваше и с момичета. Нощите прекарваше по кафенетата и баровете, а после обикновено канеше у дома си цели компании и там устройваха истински оргии, на всичко отгоре и с „лекарство“.
	В къщата, както винаги, цареше страшен хаос: в кухненската мивка беше струпана цяла камара от мръсни съдове, по масите се въргаляха остатъци от храна с накацали по тях мухи, из стаите в безпорядък бяха разхвърляни дрехи, а в един от ъглите върху купчина грамофонни плочи се виждаше китара.
	В голямата четиринадесетметрова стая с тераса към двора изпод купа одеяла стърчаха нечии голи крака, подаваха се глави с разчорлени мръсни коси. По пода като доказателство за бурния гуляй се търкаляха рула тоалетна хартия, портокалови кори, фасове, опаковки от наркотици, празни бутилки, разкъсани станиолови пликчета…
	Застоялият въздух вонеше на вкиснато. Но всички продължаваха да спят като заклани. Кьохей се затътри към трапезарията. На дъсчения под бе захвърлена празна бутилка от пожарогасител. Помещението беше изпълнено с острия неприятен мирис на химикали.
	Кьохей си спомни, че снощи, когато дойдоха от бара, решиха „да си поиграят“ с пожарогасителя. Какво ли само няма да измислиш под влияние на „лекарството“! Четири момчета и четири момичета съблякоха дрехите си и легнаха на пода. Кьохей натисна ръчката на пожарогасителя и холът мигновено се превърна в разпенено море. Започнаха поред да насочват струята един към друг. Голи, замаяни от наркотиците и обзети от похот, те крещяха и извиваха тела в хлъзгавата бяла пяна…
	После, лепкави от пяната, се скупчиха под душа. В малката баня осмината не можеха и да помръднат. Кьохей взе да пуска ту студената, ту топлата вода, но дори когато потече почти вряла вода, никой не можеше да се измъкне.
	Тъй или инак, но вчерашният ден беше някак особено объркан. Обикновено у Кьохей се събираха едни и същи хора и той, макар и бегло, все пак ги познаваше. Презираше професионалните проститутки и не ги водеше у дома. От време на време се запознаваше с млади секретарки, които търсеха приключение за една нощ, ала по принцип избягваше да ги кани в къщи. Но ето че снощи стана точно обратното. Компанията, с която се забавлява цяла нощ, се озова в неговата „бърлога“ съвсем случайно…
	Защо ли беше довел тук тази паплач? Вчера заедно с майка си участва в предаването по телевизията. Споменът за него беше толкова неприятен, че в старанието си да го забрави той измени на своите твърди принципи и домъкна у дома си непознатата пияна компания.
	В предаването „Разговор с моя син“, излъчвано за цяла Япония, Кьохей играеше ролята на образцов син, който разговаря с майка си как в днешното загубено време трябва да се поддържа духовното общуване между родители и деца. Главнята му задача беше да подкрепя репутацията на майка си. Той мамеше не само телевизионните зрители, но и собствените си родители.
	„… В нашето семейство не съществуват конфликти между родители и деца. Макар че баща ми и майка ми са извънредно заети и не им остава много време за нас, отношенията ни са изключително сърдечни.“
	„… Отчуждение, пренебрежително отношение един към друг — дори не можем да си представим такова нещо в нашето семейство, защото между родители и деца съществува взаимно разбиране в най-важното. Естествено, изникват проблеми, за които е трудно да се разговаря — тогава си пишем писма, макар че живеем под един покрив. В писмото човек може да сподели най-съкровеното. Наистина учудващо е какви непознати, потайни страни на младата душа се разкриват пред мен, когато чета писмата на моя син или дъщеря, пък аз си мислех, че вече знам всичко за тях…“
	„… Детето пораства и се променя и макар да е наша плът и кръв, не е същото, каквото е било в пелени. Понякога родителите не осъзнават това и според мен тогава започва конфликтът между поколенията. Какво означава «да разбираш своите деца в най-същественото»? Мисля, че това значи в процеса на развитието на детето да наблюдаваме как то се превръща в друг човек и постоянно «да го наглеждаме» Писмата, които пиша на моите деца, могат да се сравнят с ракети, пускани подир тях. Днешните деца се развиват бързо, пускайте след тях повече такива ракети…“
	Пред очите му беше самоувереното лице на майка му, която с очарователна усмивка разясняваше очевидни неща. Кьохей, седнал до нея, трябваше в необходимия момент, тъй да се каже, да бие барабаните.
	Каква страшна сила са средствата за масова информация — майка му като някаква месия говореше за конфликта между поколенията!
	Но защо трябваше и той да участва? Заради нея. Тя винаги се стремеше да изпипа всичко. Преди да стане любимка на журналистите, Кьоко Ясуги, млада и красива, вече играеше една добре заучена роля — тя никога не показваше истинското си лице пред хората.
	Макар че Кьохей беше живял непрекъснато под един покрив с майка си, той не бе запазил никакви детски спомени за нея. Старата бавачка го беше хранила с мляко, бе сменяла пелените му, а по-късно го водеше в детската градина и го вземаше оттам, приготвяше му храна, когато отиваше на екскурзия. Майка му влизаше в ролята си на родител само в специални случаи, когато се събираха много хора, например на родителските срещи. В такива дни тя изглеждаше особено изящна и елегантна.
	И все пак в детството си той изпитваше уважение към нея и дори се гордееше с майка си, която за разлика от останалите дори в къщи се обличаше хубаво.
	Когато поотрасна, Кьохей разбра истинската й същност и го обзе някаква ярост: тя беше едно красиво, суетно и празно същество.
	Почувства това за първи път още в началното училище. Веднъж се готвеше да отиде с класа на екскурзия в планината, а майка му същия ден заедно с други богати дами-благотворителки трябваше да присъства на празника в старопиталището.
	Старата бавачка, сякаш за беля, се разболя и помоли да я освободят.
	Майка му хич и не се сети да му приготви храна за из път, а когато наближи време да тръгва, тя само за минутка се откъсна от огледалото, пред което часове наред изпробваше новите си тоалети, и му подаде банкнота от хиляда йени:
	— Днес мама ще навести едни много мили възрастни хора. Самичък се погрижи за себе си. Щом дойде време за обяд, купи си нещо.
	Хартийка от хиляда йени — ето я цялата майчина грижа! За да не забележат другите деца, че раницата му е празна, той пъхна в нея плюшеното мече, подарък от детската градина.
	Целта на екскурзията беше едно далечно планинско езеро. По онова време хиляда йени бяха прилична сума, но какво можеше да купи с тях в планината? Другарчетата му весело бърбореха с родителите си, които също бяха дошли на екскурзията, и когато огладняха, разтвориха пакетите със сандвичите. Кьохей не носеше дори шише вода и преди да огладнее, почувства, че е жаден. Чуждите родители се съжалиха над него и му дадоха оризова питка и чай. Той се срамуваше да отвори раницата си и изяде подарената питка, седнал самотно на скалата по-далеч от хората. Настървено отхапваше от нея и плачеше.
	Кьохей за цял живот запомни екскурзията с мечето в раницата. Но майка му навярно я беше забравила — та това бе толкова отдавна. Забравила не бе точната дума — тя дори и не подозираше, че тогава той бе пъхнал в раницата си плюшеното мече, и беше сигурна, че давайки му банкнота от хиляда йени, е изпълнила докрай майчиния си дълг.
	Колкото до баща му, той все едно, че не съществуваше. Вечно беше зает, а откакто се отдаде на политиката, изобщо не се срещаха, макар че живееха в една къща… В известен смисъл Кьохей се чувстваше почти сирак, а за сираците, както е известно, не съществува проблемът отчуждение от родителите.
	Да, той се чувстваше сирак, но в същото време участваше с майка си в предаването по радиото и телевизията „Разговор с моя син“, което изведнъж превърна Кьоко Ясуги в кумир на майките от цялата страна. Какъв абсурд! И той, „образцовият наследник“, също стана звезда.
	Майка и син бяха съучастници в престъплението. Само че майката не изпитваше чувство на вина. А нейният съучастник стана истинско хипи, пристрасти се към наркотиците и „свободната любов“ Ако милионите радиослушатели и телевизионните зрители узнаеха за тези неща, репутацията на Кьоко Ясуги щеше да рухне в същия миг, а това неминуемо щеше да повлияе и върху политическата кариера на баща му. Кьохей държеше в ръцете си силен коз. Родителите му не подозираха, че сами са дали оръжие на сина си, което можеше да ги унищожи. Като използваше тяхното неведение, той безразсъдно и безсрамно пропиляваше живота си. Може би така отмъщаваше на родителите си, които го бяха направили лицемер.
	Кьохей излезе от тоалетната и се върна в спалнята, но там всички още спяха. Тогава отиде в кухнята, седна на стола в ъгъла и запали цигара. Неочаквано зад гърба му някой каза:
	— Дай и на мене.
	Обърна се. На прага стоеше същото момиче, което бе настъпил, когато се провираше към тоалетната.
	— Събуди ли се?
	Кьохей протегна към нея пакет „Севън старс“ и тя ловко измъкна една цигара.
	— На ти огънче.
	— Благодаря.
	Момичето запали от кибритената клечка, която той й подаде, и жадно дръпна.
	— Обикновено след „лекарството“ цигарите нагарчат, а сега, кой знае защо, са ми приятни.
	Вече беше облечена. Широката блузка и късата поличка скриваха формите на тялото й и подчертаваха младостта й. Нямаше и двадесет години. Навярно беше студентка.
	— Къде се запознахме? — попита Кьохей, като напрягаше паметта си.
	— В бар „Джорджи“. Танцувахме няколко пъти, а после така се завъртя всичко, че ти ме доведе тук.
	Като дете, което с любопитство разглежда нова играчка, тя за миг подаде навън върха на езика си и лицето и придоби съвсем детско изражение. Трудно можеше да се повярва, че само допреди няколко часа това момиче безсрамно бе танцувало голо под пенливата струя на пожарогасителя.
	— Ах, да, бар „Джорджи“… Значи там ти е пиацата?
	— Ех, и ти… Как можа да си помислиш такова нещо за мен?
	Тя се засмя и на бузите й се появиха рядко чаровни трапчинки. Усмивката й беше открита и искрена. Когато я погледна в очите, Кьохей почувства, че му се завива свят. „Нима снощи тя е била моя?“ — помисли си той.
	Може да е била, а може и да не е. Нали прегръщаше всички подред и през нощта няколко пъти сменя партньорките си.
	— Казвам се Кьохей Коори. А ти?
	Вероятно тя беше споменала името си, когато се запознаха в бара, но той нищо не си спомняше.
	Преди да отиде в бар „Джорджи“, Кьохей се нагълта с „лекарството“. Таблетките бяха горчиви, но ако се сдъвчеха добре, действаха ефикасно. В последно време го намираха все по-трудно — в аптеките не го продаваха на малолетни.
	Случваше се дни наред да не могат да си го доставят. Някои пътуваха заради него из цялата страна, заменяха го с капки за очи, болкоуспокояващи средства, други пък пиеха дори тонизиращи препарати за коса.
	За Кьохей и неговите приятели „лекарството“ стана голяма рядкост. Вчера за първи път след дългата „суша“ им провървя.
	Изглежда, че се беше запознал с това момиче, когато вече бе изпаднал под въздействието на наркотика. Май танцуваха. Ако пиацата и наистина е в бар „Джорджи“, сигурно ще да е от онази тайфа, дето се прехвърли там от центъра.
	Напоследък „щурите“ и хипитата се преместиха от Шинджуку в Накано, Огикубо, Джийоджи, Джиюгаока и други крайни райони на Токио. Без съмнение повечето от тях не бяха хипита по убеждение, а само се забавляваха. Измежду „щурите“ се срещаха младежи, които не бяха успели да влязат в университетите и колежите или пък бяха изключени от тях и затова бяха избягали от къщи. Те се представяха за дизайнери, платени модели, журналисти, смахнати студенти, непризнати художници-авангардисти, неуспели кинооператори, провалили се композитори, бивши „млади дарования“.
	Всички те бяха просто позьори и безделници, които си играеха на хипита и битници. Много скоро техните любими места за сборища — Шинджуку и Генджуку — станаха известни в цяло Токио и натам плъзнаха цели тълпи. На „щурите“, които се смятаха за аборигени, това не им хареса и те малко по малко се изместиха в околностите. Растящата като снежна топка „комуна“ на безделниците само даваше вид, че протестира срещу обществения морал, съществуващата социална структура, обезличаването на човека. „Какво притежаваме ние, младите?“ — гневно се провикваха те, без дори да си помръднат и пръста, за да променят нещо, и се упойваха с наркотици, джаз и лудешко каране на мотоциклети. „Не мисли за утрешния ден! Да преживеем днес!“ Доскоро сред тях се срещаха и „истински“, които въставаха срещу установените социални порядки, но в края на краищата разбираха, че нямат шанс да победят, когато техен противник е цялото общество, и напускаха града, за да се заселят на някой безлюден остров или в планината. Повечето от тези дългокоси младежи се бореха срещу обществото, като напълно се примиряваха с факта, че в същото това общество техните осигурени родители заемат завидно положение. Такива хипита гръмогласно отказваха да живеят заедно с майка си и баща си, но в труден час винаги се връщаха в родното гнездо. Други пък живееха при родителите си и на сборищата идваха само от време на време. Щом се преоблечаха в „общия дом“ и се превърнеха в хипита, те започваха да се оплакват, че са самотни и изоставени в големия град, че са чужди в своята страна. Но ако наистина бяха отритнати, те не би трябвало да се представят за дейци на изкуството или журналисти. В позата им явно прозираше разобличаващо „антиобществените им настроения“ възхищение от хората със „свободни професии“ — от тези, които всъщност служеха преди всичко на интересите на обществото.
	„Нищо чудно и тази да е от същата тайфа“, помисли си Кьохей.
	— Не е ли все едно как се казвам? — с усмивка избягна да отговори тя.
	— Хайде, не се прави на интересна. Харесваш ми. Кажи де.
	— Скоро ще се разделим и сигурно никога вече няма да се срещнем.
	— А пък аз искам пак да те видя.
	— Я виж ти, колко сантиментален си бил.
	— Наистина съм такъв. Иначе не бих живял тук самичък.
	— Голям късметлия си, в такава къща — и то сам.
	— Ами, късметлия. Живея като сирак.
	— Сирак ли си? Аз също.
	Изглежда, у нея се пробуди съчувствие към Кьохей. Сега тя го гледаше с интерес.
	— Нямаш ли родители? — попита той.
	— Все едно, че нямам.
	— И моето положение е същото. Отнех им родителските права след онази екскурзия с мечето.
	— Нима едно дете може да лиши майка си и баща си от родителски права? И що за мече е това?
	Кьохей й разказа за екскурзията до планинското езеро.
	— Ето какво било. Да. Жал ми е за теб…
	— А твоята история каква е?
	— Съвсем обикновена. Майка ми не работи, а баща ми… той просто е едно животно, разиграва я, както си иска. И аз избягах от къщи.
	— Все пак как се казваш?
	— Мичико Асаеда.
	— Добре. А защо си избягала чак сега? Нали вашите не се карат от вчера?
	— Забременях. Не исках да слушам натякванията им: „На твоята възраст, на твоята възраст“…
	Мичико понечи да се изплюе, но навреме се усети, че се намира в чужда къща.
	— Значи не си имала къде да отидеш и вчера тръгна с нас… А по-нататък какво смяташ да правиш?
	— Още не знам. Имам малко пари, на първо време ще ми стигнат.
	— А като свършат?
	— Не ми се мисли толкова далеч.
	— Искаш ли да останеш при мен? — неочаквано й предложи Кьохей.
	— Може ли?
	— Дори ще се радвам.
	— За мен това е просто спасение.
	— Значи се разбрахме.
	Кьохей протегна ръка. Мичико неволно я хвана. И така, без много-много да умуват, те сключиха „договор за съжителство“.
	В съседната стая се чу шум. Гостите най-после се бяха събудили.


	2

	Кен Шефтън, инспектор в двадесет и пети участък на Шесто полицейско управление в Ню Йорк, крачеше бавно, с равнодушен вид по улиците на Източен Харлем. Ала равнодушието му беше престорено. Опознал този квартал надлъж и нашир, на него му беше пределно ясно, че тук трябва да имаш очи и на гърба си, за да не те изненадат. Инструкцията гласеше, че патрулният обход трябва да се извършва от двама, но Кен, на когото много добре беше известно враждебното отношение на харлемци към полицията, винаги се движеше сам. И в участъка нямаха нищо против. По-голямата част от населението в Източен Харлем бяха порториканци и жизненият стандарт тук беше още по-нисък, отколкото в негърските квартали.
	Пред една грохнала стара сграда се беше събрала мълчалива тълпа от уличници. В калта по тротоарите се търкаляха пияници и наркомани, а наоколо търчаха дечурлига. Местните жители съпровождаха Кен с враждебни, тревожни погледи. Той беше чужд за тях, а от чуждите не чакай нищо добро. Беше сигурен, че някои от тези хора крият в пазвите си оръжие. От Харлем се попълваше армията на нюйоркските престъпници: тук почти всички пълнолетни имаха криминално минало.
	„Мафиотите на Чикаго“ е голяма организация, която работи със замах, докато в Ню Йорк действат предимно бандити-единаци, които обикновено си избират за жертва случайни минувачи.
	Тук човек никога не знае какво го очаква в следващата минута. Могат да те нападнат изневиделица и без всякаква причина. Дори съседите не се доверяват един другиму. Когато се срещнат двама обитатели на тези вертепи, те не проявяват нито сърдечност, нито радост — изпепелени души, рожби на огромния център на механизираната цивилизация, наречен Ню Йорк. Всеки се държи настрани.
	Шефтън ненавиждаше Харлем. Въпреки това изпадаше в ярост, ако някой пред него хулеше този район. Онзи, който не живее тук, не може да разбере безизходното отчаяние на тукашните хора. В стаята, подобна на килия, наета срещу петнадесет долара на месец, можеш само да спиш, денем дори няма къде да се обърнеш. В Харлем децата не ходят на училище и по цели дни се шляят из тесните улички. Пък и къде ли могат да отидат? За да се измъкнат оттук, хората ставаха престъпници или постъпваха в армията.
	Самият Кен Шефтън беше живял някога в Източен Харлем. Когато го изгониха от къщи, той много трудно намери тук стаичка, в която едва-едва проникваше дневната светлина. В Харлем приятелите му от улицата, го научиха да краде. Като летеше стремително с ролкови кънки на краката, той уж неволно събаряше сергията на някой уличен търговец и докато разяреният собственик се опитваше да го догони, приятелите на Кен тъпчеха джобовете си с разпиляната стока. Понякога жертва на хулиганите ставаха и туристи, случайно попаднали в Харлем. Момчетата се преструваха, че снимат туриста — във фотоапарата, естествено, нямаше лента — и сетне настояваха да им се заплати за снимката, която уж после ще му дадат. Наивникът изваждаше портфейла си, който те мигновено измъкваха от ръцете му и офейкваха. На Кен дори му се беше случвало да тършува по чужди квартири.
	Като вървеше сега из Харлем, той сякаш отново виждаше отвратителните картини на своето минало. Но именно тук бяха неговите корени. И когато някой, който не беше изпитал на гърба си ужасите на този район, говореше за него с неприязън, всичко у Кен се бунтуваше.
	Шефтън търсеше претъпканата с наематели сграда на 123-а улица и най-после я откри. Зад входната врата се виждаше тъмното стълбище. Цялата фасада беше изподраскана с надписи — повечето цинични, — изписани с бои, флумастери и какво ли още не. Правеше впечатление, че антивоенните лозунги и критичните бележки по адрес на правителството стояха като чужди сред тях. До входа се беше изправило едно къдрокосо момче, което го гледаше с празен поглед. Край него се бяха подредили няколко хлапета с издути от постоянното недояждане кореми.
	— Тук ли живее Джони Хейуърд? — обърна се Кен към момчето.
	— Не знам — нехайно отговори то, като изплю дъвката от устата си.
	— Хайде де, не знаеш? А ти къде живееш? — В гласа на Шефтън прозвучаха стоманени нотки.
	Какво те интересува?
	— За последен път те питам: къде живееш?
	Такъв и да го напердашиш — само прах ще се вдигне. Щом полицай търси някоя къща, значи не чакай нищо добро — местните младежи не обичат полицията да се интересува от техните „свърталища“.
	— Добре де, стига си викал! Отскоро съм тук. Никого не познавам. Питай Марио.
	— Марио ли?
	— Осми апартамент на първия етаж. Марио е тукашният шеф.
	Кен влезе в тъмния вход. Отнякъде долиташе музика от включен телевизор.
	Очите му постепенно свикнаха с мрака. Вонеше ужасно. От тавана висеше разкривен фенер без лампа. Струваше му се, че само да тропне с крак, и той тутакси ще падне. Кен тръгна напред.
	По вратите не се виждаха нито табелки, нито номера. Коридорът беше задръстен от вехтории. Една от вратите беше открехната, от пуснатия до краен предел телевизор гърмеше джазова музика.
	— Бихте ли ми казали къде живее Марио? — опита се да надвика телевизора той.
	Отвътре се размърдаха, но никой не излезе. Кен повторно извика. Едва тогава на прага се появи пълна жена на средна възраст и го измери с подозрителен поглед.
	— Какво има? Аз съм Марио, а ти кой си?
	— Вие — Марио? Искам да ви попитам нещо…
	Шефтън не очакваше, че името Марио може да принадлежи на жена, и малко се смути. Когато забеляза в ръцете му полицейски бележник, тя веднага застана нащрек.
	— Ама ти си бил от полицията! За какво съм ти притрябвала?
	— Мога ли да вляза?
	Той изблъска с рамо Марио, която му преграждаше пътя, и се вмъкна в стаята. Вътре имаше легло, маса със столове, хладилник и телевизор.
	— Какво ще ме питаш? — Тя не криеше недоволството си от безцеремонното му нахълтване.
	— Първо спрете тоя телевизор, така гърми, че не мога да ви чуя.
	— Всички неприятни неща стават на тихо — подхвърли Марио, като изключи телевизора и измери Кен с враждебен поглед, сякаш искаше да каже: „Какво искаш от мен?“
	— Доколкото знам, тук е живял Джони Хейуърд…
	— Да. Но той замина.
	— Умрял е в Япония. Има ли семейство?
	— Джони е умрял в Япония?! Наистина ли? — Марио, изглежда, се изплаши не на шега.
	— Да. Дошъл съм да прибера вещите му.
	— Джони имаше баща, ала преди три месеца го сгази кола. Но и да беше останал жив, щеше да бъде половин човек.
	— Няма ли други роднини?
	— Мисля, че не. Впрочем не съм съвсем сигурна…
	— Вие ли събирате наема в тази къща?
	— Да. Тук никой не си плаща навреме. Голям зор виждам, докато ги обиколя. За нищо на света нямаше да приема тая работа, ако заради нея не ме бяха освободили от наема.
	— Какво работеха Джони и баща му?
	— Джони беше шофьор на товарен камион, а баща му бе просто един пияница, живееше на гърба на сина си и пропиваше парите му. Понякога го срещах по улицата, върви си и все някакви стихове мърмори — личеше, че беше образован. Но аз почти не ги познавах.
	— Нали, тъй да се каже, вие сте хазайката тук?
	— Моята работа е да събирам наема.
	— А отдавна ли живеят в тази къща?
	— Тук всички живеят отдавна, защото наемът е нисък. Има-няма петнайсетина години, откак са дошли.
	— Преди това къде са живели?
	— Че откъде да знам? Поначало тия двамата избягваха хората, не дружаха с никого от съседите си.
	— Джони споделял ли е с някого защо заминава за Япония?
	— Май спомена нещо, но аз много-много не го разбрах.
	— Какво точно каза?
	— Отивал там, за да види „кисми“.
	— Какво е това „кисми“?
	— Отде да знам? Може да е някакво име. В Япония имената са много странни.
	— Само това ли каза?
	— Да. Не беше от любезните, не обеща дори подарък да ми донесе. А сега викаш, че е умрял — значи наистина няма да получа подарък. И все пак от какво почина?
	— Убит е.
	— Убит ли?! — От изненада Марио забрави да си затвори устата.
	— Наредено ми е да огледам жилището на Хейуърд. Покажете ми стаята му.
	— Нима са го убили? В Токио? Говорят, че бил страшен град!
	У Марио внезапно се пробуди живо любопитство и тя с удоволствие придружи Кен до жилището на Джони.
	От прозореца на мрачната и тясна стаичка се виждаше само сляпата стена на съседната сграда. Телевизор, хладилник, легло, два стола до леглото, масичка и етажерка с няколко книги. Шефтън отвори хладилника — вътре нямаше нищо. Беше изключен от електрическата мрежа. Стаята бе почистена и подредена. Изглежда, наемателят беше въвел ред тук, преди да замине.
	Като надникна още веднъж в празния хладилник, Кен си помисли, че Хейуърд е тръгнал за Япония, без да има намерение да се връща обратно.
	— Редовно ли плащаше наема си?
	— Не мога да си кривя душата. Нито един път не се е налагало да го подканям.
	— За колко време плати последния път?
	— Само за месеца.
	— Ще рече, че стаята ще бъде ангажирана още половин месец. Без разрешение от полицията никой да не влиза тук!
	— А като мине месецът?
	— Не предприемайте нищо, докато не получите нареждане.
	— А кой ще плаща — полицията ли?
	— Защо се безпокоите предварително? Едва ли скоро ще се намери някой, който ще поиска да се настани в тази помийна яма.
	— Ама че безсрамие! Как така помийна яма?!
	Кен излезе на улицата. Формално погледнато, можеше да се ограничи с днешното посещение и да съобщи в Япония, че не е успял нищо да открие. Той изпълняваше тази задача по нареждане на началството и се захвана с делото Хейуърд без особено желание.
	Някъде извън пределите на Съединените щати беше убит американец — негър. Какво толкова е станало? Ню Йорк и без това е пренаселен. Бяха изпратили Кен да направи справка за Хейуърд главно за да изпълнят своя „дълг на учтивост“ към японските си колеги. Те така страстно се бяха заели с разследването, че на американците, съотечественици на убития, разбира се, им беше неудобно да кажат: „Я зарежете тая работа!“.
	„Ако трупът му беше изплувал в Хъдзън или Ийст Ривър — мина му през главата размирната мисъл, — всичко щяха да обяснят като поредния нещастен случай.“
	Но засега не вървеше да прекратят делото Хейуърд. Започнаха да издирват в държавните учреждения всичко, известно за него. Обърнаха се към централното нотариално бюро, където се регистрираха раждането, смъртта, браковете и разводите на нюйоркските жители. Оттам съобщиха, че Джони Хейуърд е роден през октомври 1950 година, в Ню Йорк, на 139-а улица. Баща му, Уил Хейуърд, воювал в Тихия океан, през 1949 година е бил демобилизиран и през декември същата година сключил брак с Тереза Норуд. На следващата година се родил Джони. През октомври 1958 година Тереза починала. Това бяха единствените сведения за близките на Джони Хейуърд, пък и за самия него, с които разполагаха.
	От нюйоркската полиция изпратиха в Япония съответното съобщение, смятайки, че с това са изпълнили своя дълг докрай — нека сега японските колеги си поблъскат главата.
	И Кен Шефтън, и шефът му бързо забравиха Хейуърд, но след известно време чрез Интерпол от Япония пристигна повторно запитване: „Не можахме да открием никакви следи, които да водят до убиеца. Молим да извършите разследване по местожителство и да ни съобщите писмено или по телефона вашите предположения и фактите, свързани с личността на престъпника.“
	— До гуша ми дойдоха тия японци! — оплакваше се на приятелите си Кен.
	— Явно не могат да понесат факта, че в тяхната страна е убит американец, а те не са в състояние да открият никаква следа от престъпление.
	— Съжалявам, но се налага отново да посетиш къщата, където е живял Хейуърд — нареди му с извинителен тон шефът, тъй като 123-а улица се падаше в неговия район.
	— Казвате да огледам дали няма нещо интересно. А там има само едно продънено легло, маса и празен хладилник. И при най-добро желание не може нищо да се намери.
	— Поразрови се из тия вехтории още веднъж. Разпитай съседите не е ли идвал някой при Хейуърд, преди да замине за Япония, проучи къде е работил, какви са били навиците му, дали не е бил свързан с някоя банда.
	Всъщност всичко това трябваше да разберат още при първото запитване от Япония. Но американските полицаи решиха, че щом убийството е извършено там, с него трябва да се занимават японците, и не проявиха никакво старание при разследването. И без това бяха затрупани с работа.
	Кен отново се запъти към 123-а улица. Но не научи нищо ново. Никой не беше идвал при Хейуърд, не се беше срещал и с никакви подозрителни личности.
	Ядосан за напразно пропиляното време, Шефтън докладваше на шефа си за своя неуспех, когато изведнъж си спомни една на пръв поглед незначителна подробност. При първия оглед на жилището на негъра Марио му беше казала, че преди заминаването си Джони споменал, че отива в Япония да види „кисми“, а на въпроса на Кен какво означава това тя беше отговорила: „Може би някакво японско име“. Кен веднага съобщи този факт на шефа си.
	Незабавно уведомиха японската полиция за загадъчната дума „кисми“.


	3

	„Кисми“? Значи Хейуърд беше заминал за Япония, за да види „кисми“. Какво ли се криеше зад тази дума: име на човек или на местност? Имаше над какво да си поблъскат главите японските следователи.
	А може би тя означаваше фамилията Кисуми, написана с различни йероглифи? Но това фамилно име се срещаше доста рядко… Що се отнася до географските наименования, нито едно не се доближаваше по звучене до „кисми“. Фонетично до него бяха близки шест имена: Кимиши в префектура Ямагучи, Кисуки в Шимане, Кисуки в Аичи, Кидзури до Осака, Кудзуми до Киото и Кудзуми в Тиба. Може би между имената на малките села и селищата имаше някое подобно на „кисми“, но тъй като те не влизаха в японския географски справочник, беше съвсем невъзможно да го открият. Освен това Джони Хейуърд по-скоро беше имал предвид нещо известно, вероятно някаква забележителност.
	Без особена надежда за успех, оперативната група разпрати до полицейските участъци на по-горе изброените шест пункта циркулярни писма с молба да бъдат издирени лицата, които по един или друг начин бяха свързани с Джони Хейуърд.
	Тъй и излезе: и от шестте места пристигна един и същ отговор: „Не бяха открити нито лица, нито някакви факти, които имат нещо общо с делото“. Това можеше да се предвиди. Погрешно беше самото предположение, че „кисми“ е географско название.
	Постепенно на преден план излезе хипотезата, че „кисми“ е собствено име. Но доколкото беше известно, в Япония Хейуърд не се беше срещал с човек на име Кисми.
	Някой изказа предположението, че тази дума означава фирма или ресторант, а може би бар или чайна. „Кисми“ напомняше наименованието на една известна козметична фирма. Но негърът не е имал никакво отношение към тази фирма, а ресторанти, барове и чайни с подобно име не съществуваха както в Токио, така и в Осака, Кобе, Киото и въобще в нито един от големите японски градове. Единствената следа, намерена с помощта на нюйоркската полиция, не водеше доникъде.


	Позорната следа

	1

	Напоследък Такео Оямада започна да се съмнява, че неговата жена му изневерява. Той интуитивно чувстваше, че в живота на Фумие се е появил друг мъж. Нямаше никакви доказателства, но необяснимата тревога не го напускаше.
	Имаше дни, когато я питаше нещо, а тя не му отговаряше веднага, сякаш мислите й бяха далеч от него. Тогава Оямада я повикваше, тя се сепваше и хитро даваше вид, че го слуша внимателно, ала той беше сигурен, че се преструва. В подобни положения Фумие запазваше присъствие на духа, макар че щеше да бъде по-естествено, ако се смущаваше. Когато една жена не може да бъде упрекната в абсолютно нищо и на всичко отгоре е съвсем спокойна пред мъжа си, това вече е подозрително — означава, че сигурно крие нещо.
	Оямада обичаше жена си. С нея можеше да се покаже навсякъде, смяташе той. И наистина, когато вървяха заедно по улицата, мъжете се извръщаха и в очите им се четеше неприкрита завист. Тази жена дори е твърде хубава за мен, мислеше си той, и не можеше да си намери място от тревога: струваше му се, че всички мъже в света протягат ръце към Фумие. Стига само за миг да отслаби контрола, и изгладнелите самци незабавно ще я отвлекат.
	Преди две години здравето на Оямада се поразклати. Лекарите казаха, че са засегнати върховете на белите му дробове, и му предписаха двегодишен курс на лечение. Той работеше в малка компания, която не застраховаше своите служители, и след половин година неговите скромни спестявания се стопиха.
	За да храни мъжа си и да заплаща лечението му, Фумие трябваше да си потърси подходяща работа. Но такава, която нямаше да й отнема много време, и при това да е добре платена, можеше да намери само в нощните увеселителни заведения.
	Едно вестникарско обявление насочи Фумие към скромен бар на „Гиндза“*, където тя веднага получи място на бар-дама. Собственичката с един поглед оцени качествата й и й предложи рядко изгодни условия.
	[* Гиндза — главната улица на Токио, на която са разположени много магазини и универсални заведения.]
	Щом чу за бара, Оямада се намръщи, но Фумие щеше да получава няколко пъти повече, отколкото печелеше той, и на него не му оставаше нищо друго, освен да се примири. За да оздравее по-бързо, трябваше да взема скъпи лекарства, да се храни добре. Бяха нужни пари. Но в края на краищата нали жена му се хвана на тази работа именно заради него.
	— Днешната бар-дама няма нищо общо с онази от миналото и не виждам какво лошо намираш в това. Мнозина, като закъсат за пари, с удоволствие започват работа в баровете: там ще видиш и млади чиновнички, и студентки, че и омъжени жени има много. Пък и аз за друг освен за теб не искам и да знам, тъй че не се тревожи, че ще работя там, а по-скоро се поправяй — успокояваше го тя.
	Оямада лежа половин година в санаториум, после го изписаха. Младостта и здравият му организъм надделяха, болестта отстъпи и му разрешиха да продължи лечението си в домашна обстановка. Но все още не можеше да тръгне на работа. Налагаше се да живее на разноски на Фумие.
	— Какво толкова е станало, та нали съм ти жена! — сърдеше се тя, когато го виждаше да се измъчва. — Ако мъжът се разболее, нали жена му е длъжна да се погрижи за него?
	Не минаха и шест месеца и Фумие се измени неузнаваемо. Тя и иначе си беше хубава, но сега нейната красота сякаш разцъфтя.
	На Оямада му беше неприятно, че жена му, която преди беше само негова, сега един вид стана притежание на посетителите на бара. Макар че по-рано у нея не се забелязваше тази изтънченост в обноските, той точно такава, я харесваше. Едно нещо е собствената, домашната кухня, съвсем друго — изисканият ресторант. Не ще и дума, сега Фумие е лакомство на гастрономите, но на него му се искаше да се наслаждава на онова, което никой друг нямаше възможност да опита, а лакомство всеки можеше да си купи.
	Когато сподели това с нея, тя се засмя:
	— Какво говориш! Аз съм само твоя. Даже и да се е появило у мен нещо ново — това е само маска за клиентите. Аз съм твоя и само твоя.
	Но въпреки уверенията й сега тя се държеше някак по-особено, сякаш работеше пред посетителите в бара. За някакви си шест месеца градината, за която той се бе грижил с такава любов, премина в ръцете на други градинари, по-опитни, по-решителни.
	Може пък за работата й това да е необходимо. Нали Фумие вече не беше само жена на Оямада, а „жена от «Гиндза»“, притежание на всички. Но именно това спаси живота му. На жена си той дължеше и бързото си поправяне, и факта, че не водят полугладно съществуване. Колкото и да му е тежко, всичко ще изтърпи. Неговата жена и „жената от «Гиндза»“ съществуваха един вид успоредно. Това беше необходим компромис, без който нямаше да се измъкнат от нещастието.
	Но влиянието на „Гиндза“ проникна и на територията, която Оямада смяташе за своя. Агресията беше безжалостна и очевидна. Чужди хора малко по малко обсебваха неговата скромна градина.
	Стиснал зъби, той ще понесе и това. Докато не оздравее напълно, ще търпи. А щом се поправи, начаса ще изгони похитителя и ще си възвърне градината. И ще отглежда в нея прекрасни, редки цветя, недостъпни за чуждото око.
	Оямада чувстваше, че предишната Фумие, онази, с която бе свикнал, се отдалечава от него и придобива нова индивидуалност. От ден на ден тя охладняваше към него и ставаше притежание на друг мъж.
	Тези влудяващи го мисли не бяха просто фантазия. С безпогрешната си интуиция на съпруг той чуваше стъпките на онзи, другия, дори в тяхната съпружеска спалня.
	Оямада сподели с Фумие подозренията си. Отначало тя само се засмя в отговор, после започна с тъжен вид да го упреква, че не й вярва.
	Шумът на чуждите стъпки бавно, но сигурно се засилваше. Жена му сега малко по-различно се гримираше и обличаше. Преди тя обичаше японските парфюми, казваше, че й допада техният, лек, едва доловим мирис. Сега употребяваше вносни парфюми, тежки и силни. Оямада забелязваше у нея все нови и нови накити: руска кехлибарена огърлица, американска гривна… Когато я питаше откъде има всичко това, тя отвръщаше, че са й подарък от клиентите, но едва ли обикновените посетители на бара щяха да й правят такива скъпи подаръци.
	— На „Гиндза“ клиентите са съвсем други — оправдаваше се тя, но той подозираше, че и кехлибарената огърлица, и американската гривна са й подарени от един и същ човек. Твърде добре се съчетаваха по форма и цвят.
	Но и това не беше неопровержима улика, а само повод за подозрения.
	Каквито и да бяха подозренията, без доказателства той не можеше нищо да направи. Сега беше един безпомощен човек, който разчита на издръжката на жена си. Но дори и да е така, той можеше да си върне жената, ако тя е похитена. Щом са нахлули в твоя територия — трябва да воюваш, да дадеш отпор.
	Ала когато Оямада, събрал изтощените си от болестта сили, започна сражението, Фумие неочаквано изчезна безследно.


	2

	През онази нощ Фумие не се прибра в къщи. Оямада прие това като предизвикателство. Противникът, натрупал достатъчно сили, му беше обявил война. Маската бе свалена, откри се лицето и то беше враждебно.
	Оямада цяла нощ чака жена си, не мигна и посрещна утрото съвсем изтощен. Не можеше да има съмнение, че това беше краят на семейния му живот.
	Сигурно съперникът му сега тържествуваше. Не беше трудно да си представи как онзи гали чуждата жена, изпълнена с блаженство след любовната нощ и сладкия сън, и как се опива от мисълта за своя триумф.
	Оямада беше отчаян. Измъчваше се от срам и мъка. Но не искаше да се предава, тъй като се надяваше, че ще успее да си възвърне Фумие. Нали имаше вероятност — макар че това щеше да бъде твърде хубаво — да не се е прибрала поради някаква друга причина: например работила е до късно, била е уморена и е решила да пренощува у някоя приятелка, а за да не й се подиграват, не му се е обадила по телефона.
	Ако е така, значи скоро ще се върне. Прибърза, като си помисли лошо за нея. В края на краищата да си омъжена и на всичко отгоре да издържаш мъжа си не е приятна работа за една жена, която е бар-дама. Не се и съмняваше, тя едва ли криеше, че е омъжена, но в бара вероятно избягваше да говори по този въпрос.
	Изчака до обяд, но Фумие не си дойде. Останал без сили, той набра номера на съдържателката на бара.
	Тя още спеше и позвъняването я събуди. Съобщи му, че вчера, след като затворили, жена му си тръгнала в обичайното време. Сега Оямада беше твърдо убеден, че Фумие му е изневерила.
	— Наоми-чан* си тръгна, както обикновено. Може да е било малко по-късно, но не много — със сънен глас рече съдържателката. В бара жена му работеше под името Наоми.
	[* Наоми-чан — умалително-ласкателна форма на името Наоми.]
	— Сама ли излезе, или с нея беше някоя приятелка, а може би и клиент?
	— Не съм забелязала. Понякога се случва клиентите да канят момичетата със себе си.
	— Но не и за цялата нощ, нали?
	— Само ако отидат в хотел или някъде другаде… — Тя се запъна, тъй като се сети, че разговаря с мъжа на една от своите бар-дами. Изглежда, едва сега се разсъни напълно.
	— Какво е станало с Наоми-чан… тоест с вашата съпруга, още ли не се е прибрала? — попита съдържателката вече със съвсем друг тон.
	— До този момент не. Не е ли споменавала, че се кани да отиде някъде? — Несъмнено първият човек, на когото Фумие щеше да съобщи това, щеше да е самият той, но Оямада беше готов да се хване и за най-тънката сламка.
	— Не, не съм чувала такова нещо — съчувствено му каза жената. — Не се притеснявайте, сигурно ще се върне. А може да дойде и направо на работа.
	— Така ли мислите?
	— Възможно е да е пренощувала у някоя приятелка. Нали живеете далече?
	Те живееха в покрайнините на град К., на границата между префектурите Токио и Сайтама. До центъра на Токио имаше не по-малко от час път. На Фумие й беше неудобно да пътува до работата си, но заради здравословното състояние на Оямада не се преместваха на друго място.
	— Досега винаги се е прибирала да нощува в къщи.
	— Защо се безпокоите толкова? Имайте търпение. Уверявам ви, че Наоми-чан ще дойде на работа както обикновено. Веднага ще ви се обадя. Строго й наредих да не ви тревожи напразно, тъй че не й се карайте.
	Явно съдържателната на бара се боеше да не би Оямада да забрани на жена си да работи: тогава заведението щеше да загуби една от най-добрите си бар-дами.
	Ала Фумие не отиде на работа. И не се обади по телефона.
	От тази нощ тя сякаш пропадна в дън земя. Никой нищо не знаеше за нея. Автомобилна катастрофа или отвличане? Ако беше нещастен случай, щяха да му съобщят от полицията или от болницата, а ако беше отвлечена, престъпникът веднага щеше да започне преговори с Оямада.
	Но никой не се обади.
	Оямада прегледа вещите на жена си с надеждата да намери нещо, което би го насочило по следите на съблазнителя, но не откри нищо подозрително. Още повече, че Фумие беше оставила в къщи накитите и скъпоценностите си, в това число кехлибарената огърлица и „сълзите на индианеца“ Любимите й рокли до една висяха в гардероба. Всичко беше на мястото си с изключение на дрехите, с които онзи ден отиде на работа.
	Това не беше логично. Ако Фумие бе избягала с някой мъж, тя сигурно щеше да вземе със себе си и роклите, и бижутата си.
	„Може да се е случило нещо непредвидено и да й се е наложило да избяга незабавно?“
	На другия ден при Оямада дойде съдържателката на бара. Загадъчното изчезване на Фумие силно накърняваше нейните делови интереси.
	— Измежду клиентите ви нямаше ли някой, с когото жена ми да беше в по-близки отношения? — попита Оямада.
	— Всички много обичаха Наоми-чан, мнозина я покровителстваха, но не съм забелязала тя да обръща специално внимание на някого.
	Какво ли не беше видяла съдържателката на бара през всичките години работа на „Гиндза“ и затова кокетно, но зорко оглеждаше наоколо, сякаш искаше да се убеди, че Оямада не крие жена си.
	— Да не би да е отишла при някое от момичетата?
	— Клиентите я обичаха, но с момичетата тя не дружеше. При омъжените бар-дами всякога е така.
	Докато разговаряше с нея, той направи още едно откритие. Два пъти в седмицата Фумие се връщаше в къщи два-три часа по-късно от обичайното време — към три през нощта. Оправдаваше се, че са я задържали в бара, и Оямада й вярваше. Фирмата осигуряваше кола, обясняваше тя, и той не се тревожеше.
	— Нашата работа зависи от клиентите: докато те не си тръгнат, и ние не бива да си отиваме, не се сърди — казваше му тя с извинителен тон и Оямада приемаше на доверие думите й.
	Разбира се, подозренията оставаха, но можеше ли, след като зависеше от издръжката на жена си, заради ревността си да отиде в бара и да провери дали тя говори истината.
	А сега от разговора със съдържателката му стана ясно, че барът всеки ден приключва работата по едно и също време — точно в полунощ.
	— Бихме могли да работим и до по-късно, но полицията не разрешава. А Наоми-чан всякога си тръгваше веднага след като затворехме — каза му тя.
	От „Гиндза“ до тях имаше около час с автобуса. С кола това време още повече се скъсяваше. Значи два пъти в седмицата жена му се губеше някъде за около три часа. Къде и с кого прекарваше това време?


	Оямада започна да търси жена си. Впрочем, дори да я намереше, нищо не му гарантираше, че тя ще се върне при него, но той нямаше намерение да се предава. Дълбоко в душата си още вярваше на Фумие.
	Първо реши да издири любовника й. Беше убеден, че тя е при него. Онзи сигурно си мислеше, че Оямада няма да я открие, но все някъде трябваше да има следи.
	Може би през онези нощи, когато закъсняваше, той я беше изпращал… Колата! Май налучка верния път. Преди вярваше на Фумие, че фирмата осигурявала транспорта. Но щом тя е напускала бара в обичайното време, а в къщи се връщаше късно, значи е трябвало сама да търси кола. За да не се тревожи той и за да не излиза да я посреща, Фумие го уверяваше, че ще се прибере с кола и той не бива да се безпокои за нея. Добавяше още, че е вредно за неукрепналото му здраве да става посред нощ и да излиза навън.
	Едва сега Оямада разбра, че нея всъщност я беше изпращал някакъв мъж и тя не е искала той да разбере това.
	Ако онзи я беше изпращал със собствената си кола, може би някой ги е забелязал? И Оямада незабавно се зае да пита и разпитва съседите.
	Лесно е да се каже — да разпитва. В тия затънтени покрайнини мъчно можеше да се намери човек, който да не си е легнал в такъв късен час. Преди всичко трябваше да открие хората, които бодърстваха по това време.
	Но такива нямаше. Дори на гарата, най-оживеното място в района, със заминаването на последния електрически влак всичко се затваряше. А къщата на Оямада беше доста далеч от нея, в самия край на гората. Дори и да се появеше някой чужд човек тук, той лесно можеше да остане незабелязан.
	Оямада започна да скита нощем около къщата. Веднъж даже го спря полицейски патрул. Сигурно им се стори съмнителен: самотник, бродещ в нощта, който приличаше на лунатик. Полицаите го придружиха до в къщи и едва тогава го оставиха на мира.
	По пътя той ги попита не са ли забелязали колата, с която се беше прибирала жена му. Въпросът му малко ги изненада и те се пообъркаха. Но и двамата не можаха да му кажат нищо.
	Новата идея му хрумна почти случайно. В бара бяха останали някои вещи на Фумие и той отиде да ги прибере. По обратния път, докато вървеше към къщи заедно с връщащите се от работа хора, Оямада видя, че близо до гарата ремонтират шосето, което затрудняваше движението в този оживен вечерен час. Автомобилният поток се движеше бавно, между колите се промъкваха слезлите от тротоара хора. Шофьорите се ядосваха, непрекъснато свиреха клаксони.
	Крачещият пред Оямада човек подхвърли на другаря си:
	— Сега ли намериха да започнат тоя ремонт?
	— По всяко време ремонтират.
	— Можеха да работят нощем, а не в най-оживените часове. Близо до нас поправяха водопровода, през нощта. И не пречеха на никого.
	— Сигурно е нещо спешно.
	— Има ли значение? Ами движението? Ще стане някоя катастрофа или ще прегазят някого заради тоя ремонт — нека после да дирят отговорност от ръководителите.
	Подслушал неволно този разговор, Оямада си спомни, че преди месец изведнъж му се допи вода през нощта, той пусна чешмата, но вода не потече.
	„Значи тогава са поправяли водопровода?“ — досети се той. Случайно дочутият разговор го наведе на неочаквана мисъл: „Може пък водопроводчиците да са я видели?“
	На сутринта Оямада отиде в строителния отдел на кметството и оттам научи, че преди месец в неговия квартал наистина бяха поправяли водопровода.
	Започна да издирва работниците, които бяха работили там. В кметството му бяха казали, че ремонтът е бил възложен на компанията „Окамото когьо“.
	Оямада посети кантората на компанията и взе от началника имената на няколко работници. Намери ги — кого в работата, кого в къщи — и като им показваше снимката на жена си, ги разпита, когато са работили близо до тях, дали не са я видели да се прибира нощем с кола, придружавана от някакъв мъж.
	Въпросът му възбуди любопитството на работниците, ала той нищо не успя да научи от тях. Усилията му пропаднаха. Но Оямада не се предаваше.
	Не беше изключено в ремонта да са участвали и временно наети работници. Някой от тях може би беше забелязал Фумие. Оямада поразпита този-онзи и разбра, че временните работници от групата, след като приключили работата, са се пръснали, за да търсят по-добро заплащане. И все пак успя да открие един.
	— Значи тази на снимката е жена ви? — Работникът доста безцеремонно погледна отначало фотографията, после Оямада. — Не, не си спомням да съм я виждал. Да не се е случило нещо с нея?
	Оямада му обясни положението, без да се впуска в подробности.
	— Сигурно е избягала. Лоша работа, не ще и дума. Все пак бива си я, и аз бих хукнал след такава жена — съчувствено рече той.
	Като се увери, че няма да получи някакви сведения от него, Оямада си тръгна съвсем разстроен. Вече се беше отдалечил, когато чу, че някой тича след него. Обърна се.
	— Струва ми се, че си спомних — рече работникът, като си пое дъх. — Дали е вашата съпруга, или не, това не зная, но преди месец, когато работех там, към три часа през нощта някаква млада жена слезе от една лека кола.
	— Наистина ли? — Оямада наостри уши: май най-после му провървя.
	— Да. Съвсем бях забравил и сега изведнъж се сетих. Когато излезе от колата, си казах: гледай ти каква красавица, също като в приказките. Беше тъмно, разбира се, и не успях да я разгледам, както трябва, но си я спомням — там висеше фенер, — а лицето й, бледо и малко зловещо, се виждаше едва-едва. Не беше облечена как да е, дори се сащисах. Тази, рекох си, не е за нашего брата.
	— А как беше облечена?
	— Не мога точно да ви кажа. Но дрехите й бяха много красиви, като че ли върху полата имаше още една пола.
	Сигурно говореше за ушитата по поръчка вечерна рокля на Фумие. Една от любимите й рокли. Отначало тя ходеше на работа с кимоно, но напоследък започна все по-често да се облича по европейски.
	— Не я ли придружаваше някакъв мъж?
	— Струва ми се, че нямаше мъж — отвърна работникът, след като се позамисли.
	— А в колата?
	— Не, беше само шофьорът, в това съм абсолютно сигурен.
	— С каква кола пристигна? Частна или таксиметрова?
	Ако машината беше частна, тогава шофьорът е бил любовникът на Фумие.
	— Не, не беше частна.
	— Значи е била таксиметрова?
	Ако Фумие беше дошла с таксито сама, вероятно любовникът й е пътувал с друга кола или е слязъл някъде по пътя. Оямада почувства, че му се изплъзва намерената с такъв труд следа. Но нали можеше да открие и това такси.
	— Не, не беше таксиметрова.
	— Тогава каква?
	— Беше от ония, дето предварително ги поръчват. Шофьорът слезе и й отвори вратата. Не приличаше на такси, беше по-голяма и по-луксозна.
	— Поръчана значи.
	— Тогава си помислих: появява се изневиделица кола и от нея изскача красива жена — ей богу, също като в приказките!
	Това, че Фумие беше пристигнала с кола по поръчка, беше нещо ново за него. Не се съмняваше, че не е била поръчана от фирмата. От кого тогава? От любовника! Очевидно жена му се е страхувала да не са я проследили и затова е слязла малко преди къщата им.
	— Не забелязахте ли на коя компания принадлежи колата? — хвана се Оямада за последната нишка.
	— Гледах само красавицата — равнодушно отвърна работникът, като се почесваше по бузата.
	— Все пак може би ще си спомните нещичко: я номера, я фирмения знак? — не го оставяше на мира Оямада.
	— Знак ли? Не знам знак ли беше това, или нещо друго, но на вратата беше изрисувана костенурка.
	— Костенурка?!
	— Бегло я видях, но май приличаше на костенурка.
	— Сигурен ли сте?
	— Е, не мога да гарантирам. Беше тъмно.
	Друго не успя да измъкне от него. Но в сравнение с предишната неизвестност това все пак беше голям успех. Оямада веднага се свърза с бара и оттам му отговориха, че никога не са използвали коли с костенурка на вратата.
	Ставаше все по-вероятно някакъв мъж да е поръчвал автомобил за неговата жена. Оямада намери в указателя телефона на токийското сдружение на собствениците на коли по поръчка и се обади. Излезе прав: съобщиха му, че колите с такава емблема принадлежат на компанията „Костенурка“, а базата на компанията се намирала в района Икебукуро.
	Оямада незабавно потегли към кантората на „Костенурка“. Кантората се помещаваше в една забутана пресечка, някъде зад улица „Кавагое“. По всичко личеше, че компанията притежаваше и таксита: на паркинга чакаха няколко черни коли за поръчка, около които се въртяха автомонтьори. На вратите се виждаше знакът на фирмата — костенурка.
	— Какво? Преди месец, в град К., улица „Миямае“ ли? Един-два пъти в седмицата? — попита отново служителят, втренчил подозрителен поглед в Оямада. — Не даваме никакви сведения за нашите клиенти — заяви му той грубо.
	— С ваша кола е пътувала жена ми. Преди няколко дни изчезна и сега я търся. Ако открия човека, който е поръчвал колата, той може да ми помогне. Много ви моля, разберете кой е дал поръчката за колата, нали това няма да ви затрудни?
	— Жена ви е изчезнала, казвате? — Очевидно откровеността на Оямада му подейства. — Почакайте — рече той, — ще се посъветвам с началството.
	Той изчезна и скоро се върна, съпроводен от пълен мъж на петдесетина години. Оямада още веднъж изложи молбата си.
	— Щом работата е такава, направете справката — веднага се съгласи началникът.
	Като получи разрешение, служителят донесе един дебел тефтер и започна да го прелиства. На корицата с черни букви беше написано: „Тетрадка за поръчки“.
	— Така. Преди един месец, в три часа през нощта, за град К., улица „Миямае“ А откъде са дошли? Кажете откъде, и веднага ще намерим.
	— За съжаление не мога да ви помогна. Знам само, че преди месец са видели там ваша кола, но вероятно поръчки са правени и по-късно.
	— Два пъти в седмицата, казвате? А в кои дни?
	— Различно. Без събота и неделя.
	През почивните дни барът не работеше.
	— Град К., улица „Миямае“. Май открих нещо.
	— Намерихте ли? — Оямада се взря в страницата, като се мъчеше да сподави вълнението си.
	— Поръчката е направена на тринайсети септември, в два и половина през нощта, в района Минами Оцука, трети квартал, при гинко, за град К., улица „Миямае“. А, този е наш постоянен клиент. При една поръчка преди всичко е важно да се знае кога и къде е подадена, а вие ме заблудихте — К., улица „Миямае“ — и аз не се сетих веднага.
	— А какво означава „при гинко“?
	— В Минами Оцука има едно огромно дърво — гинко. Добър ориентир, там често изпращаме коли.
	— А кой е давал поръчката?
	— Всеки път звънеше някаква жена. Съобщаваше името Кавамура.
	— Не посочваше ли адреса си?
	— Не.
	— Но ако вие не знаете адреса на клиента, който дава, поръчката, тогава къде изпращате сметката?
	— Тази клиентка плащаше в брой.
	— В брой ли? — Оямада почувства, че губи почва под краката си. Колите по поръчка не са таксиметрови и затова и през ум не можеше да му мине, че в такива случаи се плаща в брой. Мислеше, че колата е докарвала Фумие, а после мъжът е уреждал сметката. Единственото, което можеше да предположи, бе, че любовникът предварително й е давал пари.
	— Ами жената тоест тази жена, която се е представяла за Кавамура, сама ли е пътувала?
	— Записано е „за един пътник“ Между впрочем шофьорът, който я е обслужил, е тук. Сега ще го повикам.
	Служителят подаде глава през прозореца и извика: „Осуга, я ела при мен!“ След минутка в кантората влезе добродушен на вид мъж на около четиридесет години, с тъмносиньо, вероятно униформено сако.
	— Този човек се интересува за Кавамура-сан, която си откарал от гинко в Минами Оцука, до град К. Това е нейният съпруг. Ето, попитайте го сам — рече служителят, като застана между Оямада и шофьора.
	Оямада показа снимката на жена си. Осуга веднага позна Фумие.
	— Не ще и съмнение, че това е Кавамура-сан. Какво се е случило?
	Оямада накратко му обясни за какво става дума, а после попита:
	— Само нея ли возехте с колата? Не я ли придружаваше някакъв мъж?
	— Мъж не съм виждал, тя всякога пристигаше сама.
	— А забелязахте ли от коя посока идваше?
	— Откъм гарата.
	— Случваше ли се да закъснее?
	— Обикновено беше точна, но може някога да е закъснявала с десетина минути.
	— А защо поръчваше колата на това място?
	— Ами… не зная… може би трудно се стига с кола до нейната къща или мъчно се намира. А може…
	Шофьорът се запъна. Оямада се досети какво искаше да каже. Вероятно жена му е посещавала такова заведение, където никой не е трябвало да я види.
	И тозчас през главата му мина нова мисъл.
	— Кажете ми, горе-долу преди седмица този клиент не поръча ли кола пак по същото време — да, точно така, през нощта на двадесет и шести септември?
	Фумие изчезна на двадесет и шести септември през нощта. Не се наложи да разгръщат тефтера. Осуга си спомни:
	— Да, онази нощ също я закарах. Това беше последната поръчка от Кавамура-сан, тъй че добре я помня.
	— Взели сте я от гинко и сте я откарали до К.? — с надежда попита Оямада.
	— Да, тя се качи в колата към два часа през нощта, а към два и половина я оставих в К. на обичайното място.
	— Къде е това място?
	— Улица „Миямае“ Пред вратата на храма. Казваше, че живее съвсем близо. — Шофьорът отново се запъна. Изглежда, се досещаше, че Фумие не е искала колата да спира пред къщата им. Но храмът беше само на две крачки от тях. Значи тя беше изчезнала именно в това съвсем малко разстояние.
	Оямада реши, че след като любовникът й се е разделил с нея, нещо се е случило и той е тръгнал да я догони, настигнал я е по пътя към къщи, качил я в своята кола и я е откарал неизвестно къде.
	Във всеки случай бърлогата се намираше някъде в Оцука, близо до гинко. И ако отидеше там, може би щеше да намери този подлец!
	И той като хрътка тръгна по новата следа.


	3

	Оямада незабавно пое към „Оцука“. След двадесетина минути колата с костенурка на вратата го докара до гинко.
	Грамадното дърво наистина се виждаше отдалеч. Извисяваше се тридесетина метра, а обиколката му беше три-четири метра. Оямада си помисли, че гигантът е на не по-малко от три века. На поставената до него табелка се съобщаваше, че то се охранява от общинските власти и се потвърждаваше, че действително е на около триста години.
	Дървото растеше на незастроено място, превърнато в нещо подобно на безплатен паркинг. Никой не се беше погрижил да сложи забранителни знаци и гигантът едва ли се чувстваше добре сред наситения с изгорели газове въздух.
	Тук Фумие беше поръчвала на компанията „Костенурка“ да й праща кола. Следователно срещите са ставали някъде наблизо.
	„Тя идваше откъм гарата“ — разсъждаваше Оямада над думите на шофьора. А оттам водеше само един път. И той без колебание се насочи по него.
	Колкото повече се приближаваше до гарата, толкова по-глухо ставаше наоколо. Между ниските къщи се гушеше малък храм. Тук се бяха натикали една до друга будка за цигари и закусвалня. До закусвалнята се приближи разносвач на стоки на велосипед. Оямада го погледна и се замисли.
	В паузите между любовните ласки някои обичат да си похапват. Не е изключено съдържателите на домове за срещи да изпълняват и извънредни поръчки на своите клиенти, като прибягват до услугите на съседните ресторантчета.
	— Бихте ли ми казали дали наблизо няма някакъв хотел, където често ви се налага да носите храна? — побърза да попита той разносвача, който вече се канеше да влезе в закусвалнята.
	— Току-що идвам от „Сумейсо“ — дружелюбно отвърна пъпчивото момче.
	— „Сумейсо“ ли казахте?
	— Да. Това е хотел, по-точно, дом за срещи, ей го там, зад ъгъла.
	— А има ли други хотели наоколо?
	— Знам само „Сумейсо“. Защо питате? — разтревожи се разносвачът.
	— Ей тъй, просто питам.
	Оямада побърза да се махне. Момчето го изпроводи с недоумяващ поглед и влезе в закусвалнята.
	На стълба беше окачена табела: „Хотел «Сумейсо»“. Оямада свърна зад ъгъла, после тръгна по някаква тясна уличка и стигна до малък, посипан с дребен чакъл двор, засаден с гъсти дървета. В дъното се криеше уютният хотел „Сумейсо“.
	Да, с кола до входа му не можеше да се стигне. За разлика от други подобни заведения този дом беше добре закътан от хорското любопитство, тук човек можеше да идва без какъвто и да било страх. До дървото имаше не повече от пет минути път.
	„Най-после го открих.“ Оямада застана пред входа и дълбоко въздъхна.
	Беше сигурен, че жена му и любовникът й се крият именно тук. Дървената площадка пред входа беше старателно измита. Холът, подреден в стила на традиционния павилион за чайна церемония, беше така разположен, че вътрешните помещения не се виждаха.
	Оямада на висок глас поиска разрешение да влезе, но дълго време никой не се показа, като че ли вътре нямаше никой. Той извика още няколко пъти й едва тогава дочу лек шум от стъпки.
	Като изтриваше вървешком ръцете си в престилката, пред него застана една прислужница на тридесетина години, облечена с копринено кимоно.
	— Добре дошли. — Тя ни най-малко не се учуди, когато видя самотно стоящия в хола Оямада. Навярно много двойки се срещаха направо тук. — Вашата дама сигурно ще дойде по-късно? — попита тя, като с това потвърди предположението на Оямада.
	— Не, просто бих искал да разбера нещо.
	Любезната й усмивка мигновено изчезна и погледът и стана подозрителен. Вероятно реши, че Оямада е агент от нравствената полиция или нещо от тоя род.
	— Как да ви кажа, аз търся жена си — поясни той колкото се може по-спокойно, за да умилостиви събеседницата си. — Преди няколко дни изчезна и сега се опитвам да я намеря. В чантата и намерих ваш фирмен кибрит и си помислих, че може да ми помогнете.
	И той й показа снимката на Фумие.
	— А-а, тази дама ли? — Тя с явен интерес разглеждаше снимката.
	— Идвала ли е тук? Разбирате ли, децата по цял ден плачат, много обичат майка си. Според мен тя е избягала с любовника си. Струва ми се, че рано или късно ще се опомни и ще се върне, но много ми е мъчно за дечицата и затова я търся. За нищо няма да я упрекна. Ако знаете с кого е била тук — името, адреса на този човек, — моля ви да ми кажете.
	Изглежда, че тъжната история за несъществуващите деца я трогна.
	— Значи това е вашата жена. — Върху непроницаемото лице на прислужницата, която вероятно отдавна беше станала равнодушна към чуждите любовни истории, се мярна нещо като съчувствие.
	— Сигурно този мъж знае къде е тя сега. Няма да му направя нищо лошо, дайте ми само адреса и името му — не я оставяше на мира Оямада.
	— Разбирам ви… — смутено кимна тя.
	— Много ви моля — настояваше той. — Децата са малки, нуждаят се от майчини грижи.
	— Бих ви помогнала, то се знае, щом работата е такава, но и ние нищо не знаем…
	— Как така не знаете? — Оямада я изгледа недоверчиво.
	— Тя се представи за Кавамура-сан, а дали това е истинското и име, или не, никой не може да каже.
	— Но нали записвате адресите на клиентите си?
	— Какви ги дрънкате — изкиска се тя, — тогава никой няма да дойде тук.
	— Нима не е останала никаква следа?
	— За съжаление не.
	Изглежда, прислужницата наистина му съчувстваше и не скриваше нищо от него. Оямада отново изпадна в отчаяние.
	— Кажете ми поне, що за човек беше нейният спътник?
	— В какъв смисъл?
	— Как изглеждаше?
	— Ами към четирийсетгодишен, интересен мъж, широкоплещест — отвърна тя и го погледна, сякаш го сравняваше с другия. Оямада не се отличаваше с кой знае какво телосложение и му се стори, че видя пренебрежение в очите й: нищо чудно, че жената е избягала от този.
	— А нямаше ли някакви особени белези?
	— Как да ви кажа — прислужницата за миг се замисли, — не съм забелязала да се отличава с нещо, но си забрави тук една вещ.
	— Вещ ли?! Каква?
	— Книга. Искахме да му я върнем, но той не дойде повече.
	— Пазите ли я? — затаи дъх Оямада. На нея можеше да е написано името на притежателя й.
	Тя изчезна и след малко се върна с книгата в ръка:
	— Ето я.
	Заглавието й беше „Специална стратегия за управление“, отпечатана беше наскоро от едно голямо издателство, специализирало се по отпечатване на литература по теория и практика на управлението.
	Книгата бе нова, но не беше опакована, тъй че не можеше да се разбере от коя книжарница е купена. Нишката, изтеглена от кълбото с такива усилия, се скъса.
	За да не изгуби съвсем надежда, Оямада я запрелиства.
	И изведнъж нещо излетя от нея и падна в краката му. Той се наведе и вдигна някаква визитна картичка. Едва ли ще се намери човек, който да пази визитните си картички в книга. Вероятно при запознаване онзи машинално я бе мушнал между страниците…
	На нея беше написано: „Началник на групата за управление при акционерно дружество «Тото кигьо»“.
	А малко по-надолу с едри букви бяха отпечатани името и фамилията: „Кунио Морито“. Може би този Морито ще си спомни на кого е връчил визитната си картичка. Но нали японците имат навика да раздават визитните си картички наляво и надясно. Дали Морито ще се сети на кого точно е връчил тази?
	Оямада обърна картичката и очите му светнаха. На обратната страна някой беше написал: „Идвах при вас, но не ви намерих. Настойчиво ви моля да се погрижите за онова, за което разговаряхме.“ Текстът го наведе на мисълта, че Кунио Морито е оставил визитката си картичка не на случаен познат, а на човек, когото добре познава, и в такъв случай би трябвало да си спомни за кого е била предназначена.
	Ако се съдеше по картичката, Морито беше представител на някаква търговска фирма. Вероятно е посетил някой от своите делови партньори и му е оставил бележка за нещо, за което двамата са разговаряли.
	— Позволете ми да взема тази книга — помоли Оямада. Той се чувстваше като рибар, който е зърнал в мрака светлината на фар.


	Бягство от беднотията

	1

	„Отивам в Япония да видя «кисми»“ — беше казал Джони Хейуърд, когато заминавал. Съобщиха го в Токио, но дали японската полиция беше разшифровала тези думи и бяха ли й помогнали те, засега оставаше неизвестно.
	Градската полиция на Ню Йорк изпълни молбата на токийското полицейско управление и следствието можеше да се смята за приключено. Двадесет и пети участък, който отговаряше за реда в Източен Харлем, всеки ден разследваше подобни дела. Историята с негъра, намерил смъртта си в столицата на далечната страна, тутакси беше забравена.
	Забрави я и Кен Шефтън. От многобройните задачи не му оставаше време да помисли за това дело. Пък и той се залови за него просто защото му нареди шефът, без да изпитва особен интерес. За ентусиазъм не можеше и дума да става.
	Кен беше убеден, че Ню Йорк се намира на ръба на гроб. В Манхатън се извисяваха небостъргачите, но непосредствено до тях започваха бедняшките квартали Харлем и Бруклин. Огромните здания, които символизираха богатството и процъфтяването на Америка, се надпреварваха по оригиналност и величие, но малко по-нататък, в Харлем, Бедфорд-Стайвезант, Браунсвил, Южен Бронкс хората се тъпчеха в схлупени къщурки, готови да рухнат всеки миг.
	Жалкото съществуване което водеха, малко напомняше на нормален човешки живот. Порутени стени, разнебитени покриви, счупени прозорци. По улиците, задръстени от боклук, се разхождаха плъхове и бездомни кучета. Браунсвил държеше първо място в Ню Йорк по смъртност на новородените.
	Хората нямаше с какво да си платят газта, водата и електричеството и те непрекъснато биваха спирани. Обитателите на тези вертепи разбиваха пожарните кранове, за да си налеят вода. Ако избухнеше пожар, не можеше да им помогне никаква пожарна кола.
	Именно тук намираше убежище изметта на обществото: криминални престъпници, алкохолици, наркомани, проститутки, които разнасяха заразата на престъпността из целия Ню Йорк.
	В този град съжителстват какви ли не светове. Небостъргачи, Уолстрийт, вестници, университети, литература, изкуство, музика, театри, мода, ресторанти, всевъзможни развлечения — всичко най-хубаво е събрано тук, а съвсем наблизо, от дъното на клоаките, протяга коварните си ръце порокът. Убийства, палежи, грабежи, изнасилвания, проституция, наркотици — няма престъпление, което да не е процъфтяло в Ню Йорк. Пропастта между бедните и богатите е поразителна, градът е разкъсван от противоречия.
	Хората се чувстват като изгубени в огромния Ню Йорк, лутат се и се мятат в капаните, без да знаят какво искат. Няма ден по улиците да не се организират някакви демонстрации. На всеки ъгъл някой нещо проповядва, макар че почти никой не го слуша.
	По различни поводи често биват устройвани и паради. Един милион и двеста хиляди души, петнадесет процента от населението на града, живеят от помощи за безработни, затова пък непосредствено до тях непрекъснато намират поводи да празнуват.
	В Ню Йорк, казана за претопяване на нацията, има емигранти едва ли не от всички краища на света, пристигнали заради свободата и успеха. Какви ли само не се срещат тук: англосаксонци, ирландци, скандинавци, германци, французи, австрийци, италианци, руснаци, унгарци, араби, гърци, пришълци от Средна Азия, порториканци и, разбира се, негри.
	Където има много хора, там съществуват и много възможности; вместо да вегетират в своята родина, не е ли по-добре да потърсят щастието си в чужбина, разсъждават те и потеглят на далечен път.
	Но щастието спохожда само шепа късметлии. Затова е и щастие, я. На един спечелил — хиляда загубили, ето такъв е Ню Йорк, градът, където контрастът между бедността и богатството става все по-рязък.
	Колкото повече хора пристигат, толкова по-ожесточена бива конкуренцията и за новопристигналите вече няма място. Преселниците получават само една свобода — свободата да гладуват. Но когато го осъзнаят, вече е късно. Те здраво са затънали в бездънното блато, наречено Ню Йорк. И в тази блъсканица нарастват техните неудовлетворени желания, натрупва се горчиво разочарование, готово всеки миг да избухне със страшна сила, която носи само злини.
	В двадесет и пети участък работеха петдесет и един детективи и седем инспектори. Повече от половината от тях бяха „двуезични“, тоест от латиноамерикански произход. Работеха на четири смени, но имаха толкова много задължения, че обикновено не успяваха да ползват почивните си дни и отпуските.
	Въпреки това работата в двадесет и пети и двадесет и осми участък, които се намираха в негърската и източната част на Харлем, привлича младите полицаи. В тукашните свърталища престъпността е най-висока, наркотиците се търсят най-много, тежките престъпления са често явление — следователно съществуват повече възможности човек да се издигне. Всеки детектив разследва средно по десет дела, при това половината от тях завършват с арести.
	Но Кен помоли да го назначат в двадесет и пети участък не за да прави кариера, а защото, както вече знаем, беше роден в този район.
	Днес дежури от два часа през деня до десет вечерта. През това време на 121-а улица стана едно сбиване, а на 125-а — две обикновени кражби и една с взлом.
	За градската полиция на Ню Йорк такъв род кражби вече не се смятаха за престъпление. Но тъй като можеха да прераснат в нещо по-сериозно, в сила беше неотменимото правило: постъпи ли сигнал — трябва да се разследва.
	Кен не бе приключил още случаите по сбиването и кражбите, когато в участъка съобщиха, че някаква пияна млада жена се разхождала гола по улиците.
	„Стриптийз? По дяволите, нека се разхожда“ — би махнал с ръка Кен, още повече, че дежурството му свърши. Но сигналът беше получен и той нямаше право да го пренебрегне.
	На местопроизшествието разбра, че жената е наркоманка. Останала без марихуана, в пристъп на лудост се беше съблякла.
	Кен я натика в патрулната кола и я откара в участъка. Беше порториканка на малко повече от двадесет години. Кожата й бе суха и бледа, по ръцете и краката й се виждаха следи от убождания. Зениците й бяха разширени, бръщолевеше нещо несвързано. По пътя се съпротивяваше и на Кен се наложи да я поусмири. Не за първи път я арестуваха като непоправима наркоманка. Трудно се лекуват такива болни, могат да ги откъснат от наркотиците само ако ги затворят в специализирани психиатрични болници. Но щом свърши лечението, те отново се пристрастяват към тях. За да се сдобият с пари за опиати, жените стават проститутки. Проституцията за тях е нищо — готови са на всичко, само и само да получат доза наркотик.
	Кен предаде момичето на полицая, който се занимаваше с наркоманите, и неговото безкрайно и тъжно дежурство свърши. Сега ще се прибере у дома в Бронкс и ще легне да се наспи. Живееше сам. Някога беше женен, но докато той гонеше престъпниците, жена му избяга с един млад безделник. Оттогава остана съвсем сам. Напоследък все не успяваше да си почине през нощта, а преди смяташе, че единственото, с което можеше да се гордее, е доброто му здраве. Ала годините лека-полека го похабяваха. А самотата само ускоряваше този необратим процес.
	Двадесет и пети участък се намираше в центъра на Източен Харлем, на 119-а улица. Дори полицаите бързаха да се махнат оттам, щом свършеше дежурството им. Откакто пазителите на реда и спокойствието взеха да се преместват заедно със семействата си в предградията, по-далеч от центъра, за по-голяма безопасност, престъпността в Ню Йорк рязко нарасна. И гражданите, разочаровани от полицията, започнаха да създават отряди за самоотбрана. По-богатите си наеха телохранители. В помещенията на големите предприятия на всяка крачка поставяха пазачи. По улиците не може да се види полицай, а частни детективи и телохранители — колкото щеш.
	Само за една година в Ню Йорк бяха извършени хиляда триста и петдесет убийства, хиляда осемстотин и три изнасилвания, четиридесет и девет хиляди двеста тридесет и осем грабежа, двеста деветдесет и три хиляди кражби. Не е трудно да се пресметне: на ден се падаха по три убийства и пет изнасилвания.
	Обираха дори полицейски участъци, най-разумно беше личните вещи да се пазят само в сейфове. В помещенията на участъците се промъкваха бездомни кучета. Сега вече не се смееха, когато някой подхвърлеше на шега, че и полицията трябва да наеме пазачи. Ето защо нямаше нищо чудно, че дори и полицаите гледаха да избягат по-далеч от Ню Йорк.
	Кен излезе от участъка. Навсякъде се въргаляха хартийки, книжни чаши. Улиците бяха ужасно мръсни, такива са сутрин след почивен ден в някой квартал с увеселителни заведения. Но никой не обръщаше внимание на това. Кен пое към станцията на метрото пеш. В Харлем не е за кола. Дори да я оставиш точно пред участъка, веднага ще я повредят. Я гумите ще надупчат, я ще счупят антената. А може да разбият фаровете и стъклата или да сипят пясък в резервоара. Когато постъпи на работа в двадесет и пети участък, Кен престана да кара кола. До тротоара стърчеше скелетът на изгорял автомобил. Собственикът му, явно незапознат с тукашните нрави, го беше оставил на паркинга и тука го бяха запалили.
	— Сър, дайте ми десет цента! — протегна ръка някакво момченце пред входа на метрото.
	Кен не му обърна внимание и продължи надолу по стълбата. Зад гърба му хлапето продължи да проси — този път искаше цигара. По стълбата се бяха натъркаляли наркомани или пияници — не можеше да се разбере живи ли са, или мъртви.
	Нагоре се изкачваше шумна компания от чернокожи младежи. Щом забелязаха Кен, те престанаха да вдигат врява и го заследиха с очи. В тукашните станции на метрото често не се срещаше бял човек.
	Кен мина покрай тях, все едно, че не ги забелязваше. Впрочем те се досещаха какво търси той тук. Един от тях се изплю в краката му. Кен така го изгледа, че младежът мигновено забърза, а после хукна нагоре по стълбата.
	„Някой от тези нехранимайковци, ако не днес, то утре навярно ще забърка някаква каша и ще попадне при нас в участъка“ — помисли си той.
	За да слезеш в метрото тук, се изискваше смелост. Шестдесет процента от телефоните ги повреждаха нощем. И колкото и да ги поправяха, пак ги чупеха. Сутрин, когато човек отива на работа — телефонът работи, а вечерта вече е развален. Дори Кен, който беше роден тук, никога не знаеше кой от телефоните още работи. Забъркаш ли се в Харлем в някаква история — телефонът не може да ти помогне.
	Кен излезе на перона. Мръсотията, избълвана от някого, която забеляза сутринта, още не беше изчистена. Трябва да си гледаш в краката, че току-виж си настъпил някоя гадост. Кофите са препълнени с боклук и са преобърнати.
	Влакът все не идваше. Върху циферблата на часовника се мъдреше надпис: „Повреден“ Кен неволно изцъка с език: вече месец, откакто е счупен. И автоматът за дъвка не работи.
	Най-после влакът пристигна. И отвън, и отвътре вагоните бяха изподраскани единични надписи. Качваха се и слизаха предимно негри, порториканци и италианци.
	Пътниците бяха малко. Седяха мълчаливо, на разстояние един от друг. Влакът потегли, колелата затракаха и тишината във вагона стана още по-осезателна.
	Мъждивите голи лампи примигваха, течението гонеше из коридора стари вестници, които се закачаха в обувките на пътниците, но те не им обръщаха внимание.
	Тук никой не се интересува от нищо. Всеки е сам. У хората се е загнездила безизходната самота на големия град. Но те са толкова уморени, че дори не го чувстваха.
	В предната част на вагона дремеше възрастен негър, още малко и щеше да се свлече от седалката. В ръцете си държеше бутилка евтино уиски. Беше почти празна. Когато се изплъзваше от ръцете му, той се стряскаше и я стискаше още по-здраво.
	Близо до него седеше негърка на средна възраст, вероятно чистачка или работничка в някоя фирма. Изтощена от умора, тя отпуснато се поклащаше в такт с движението на вагона. Малко по-нататък, притиснати един до друг, пътуваха майка и син, порториканци. Момченцето беше на около осем години, на рамото му се люлееше ваксаджийска кутия. Ако се съдеше по възрастта му, трябваше вече да е ученик, но сигурно не ходеше на училище. Личеше, че бяха бедни, пък и едва ли говореше английски.
	До тях седеше друга негърка на неопределена възраст с вид на проститутка. По професионален навик Кен наблюдаваше незабелязано пътниците.
	Изведнъж го озари една мисъл. Той дори се учуди, че все още си спомняше за това.
	Убитият в Токио Джони Хейуърд беше работил като шофьор на товарен автомобил. „Откъде ли е взел пари, за да отиде в Япония?“ — запита се Кен.


	2

	Дъното на Америка се крепи на негрите. Някои от тях със собствени сили получават добро образование и се измъкват от мизерията, но бремето на живота тегли надолу основната маса от черното население и я обрича на доживотен затвор на дъното.
	Боклукчии, хамали, шофьори на товарни камиони и таксита, портиери в хотели и барове, обслужващи асансьорите, работници в крематориумите, чистачи — неквалифициран труд, от който белите бягат или за който не достига бяла работна ръка, само такава работа има за негрите. Получават, колкото да не умрат от глад, по-малко от сто долара седмично. А семейство с тези пари не може да се изхрани. Някои мъже, които не искаха да се мъчат като грешни дяволи и да водят полугладно съществуване, предпочитаха да се „изпарят“: остане ли семейството му без издръжка, ще получава социална помощ.
	На всеки десет години в Съединените щати се извършва преброяване на населението. По данни на преброяването от хиляда деветстотин и седемдесета година от осеммилионното население на Ню Йорк един милион и седемстотин хиляди са негри, осемстотин хиляди са порториканци, а ако към тях се прибавят и останалите цветнокожи, ще излезе, че четиридесет процента от жителите на големия град не са бели.
	Преброяването показа, че по равнището на благосъстоянието и образованието негрите и порториканците значително отстъпват на белите. Средният годишен доход на бяло семейство е десет хиляди долара, а на едно негърско — седем хиляди, на порториканско — пет и половина хиляди. Тринадесет процента от белите имат висше образование, при негрите този процент е четири, а при порториканците — само един.
	Затова пък от гледна точка на официалния минимум (равняващ се през хиляда деветстотин и седемдесета година на четири хиляди и седемстотин долара годишно за четиричленно семейство) съотношението е обратно: лицата, чиито доходи не надвишават тази сума, сред белите са девет процента, сред негрите — двадесет и пет, а сред порториканците — тридесет и пет.
	Семействата, останали без баща, при белите представляват четиринадесет процента, при негрите — тридесет и два, а при порториканците — двадесет и девет процента.
	От един милион и двеста хиляди нюйоркчани, които получават социална помощ, три пети са негри и порториканци. Онези от тях, които имат временна неквалифицирана работа, са щастливци, но повечето са без работа и по цял ден висят в долнопробните кръчми или се шляят по улиците.
	Кен трудно можеше да си представи, че негърът Джони Хейуърд — шофьор-надничар, е бил толкова богат, та изведнъж е решил да замине за Япония. Единствената мечта на нюйоркските негри е да се измъкнат от гетото, но бедността и расовата дискриминация здраво ги държат там дял живот. За тях заминаването в чужбина, разбира се, също е някакъв изход от тежкото положение.
	Джони Хейуърд беше имал този късмет. Бягството от беднотията го срещна със смъртта, но можел ли е да предвиди това?
	Седмичното възнаграждение на шофьор на камион в най-добрия случай е стотина долара. За да печели по седемстотин долара месечно, той трябва да рискува да кара с нарушения. Ако държи сметка на всеки долар, може да преживее някак си, ала е немислимо да събере пари за пътуване до Япония.
	И изведнъж този Джони напуска дома си, като че ли някой го гони.
	Е, да допуснем, че нещо го е накарало да замине за тази далечна страна, но откъде все пак се е сдобил с пари?
	Съмненията на Кен се засилваха все повече и повече. Порториканката с детето слезе в Южен Бронкс, на станция „Мелоуз“ Вагонът се напълни с порториканци: заредиха се порториканските квартали. От време на време тишината бе нарушавана от груба испанска реч.
	„Май си струва трудът да проверя как стоят работите“ — реши Кен, когато дойде време да слиза. Не можеше да проумее как тази отдавна забравена история така неочаквано завладя съзнанието му. Упоритостта на японската полиция във връзка с разследването нямаше нищо общо с това. По-скоро на него му беше интересно защо Джони Хейуърд е заминал за Япония.


	Когато Кен отвори дума, че трябва да се изяснят някои подробности около случая Джони Хейуърд, инспектор Кенет О’Брайън искрено се учуди.
	— Делото е приключено, какво има да се изяснява? — започна той, но спря: лицето на Кен изразяваше твърда решимост.
	„Е, щом смята така, значи няма да ме остави на мира.“ Кенет знаеше това от личен опит. Кей нямаше страх от началството, пък и беше толкова упорит, че всички се оплакваха от него. Ако О’Брайън не изпитваше добро чувство към него, навярно отдавна щяха да го уволнят или отстранят от оперативна работа.
	Не беше лесно да се намери общ език с Кен, но никой от участъка не притежаваше такова тънко професионално чувство и не познаваше толкова добре обстановката: нали беше израснал в този район. Предпочиташе да остане в сянка, но точно на такива детективи се крепеше нюйоркската полиция. Повечето от днешните полицаи са просто чиновници и хора като Кен нямаха цена.
	Но шефовете забелязваха у него преди всичко само онова, което не се побираше в обичайните административни рамки: нали те нямаха неговия опит, а се осланяха само на теорията. За тях най-важното беше човекът да бъде сигурно винтче в голямата система. Затова Кенет О’Брайън непрекъснато повтаряше на Кен: „Гледай да не изпъкваш, иначе онези отгоре ще те намразят“.
	Щом получи разрешението му, Кен незабавно пристъпи към действие.
	Първо реши да поговори с един човек на име Лайънъл Адамз, който заемаше важен пост — началник на отдел кредитиране в „Ню Йорк интърнешънъл сити банк“.
	Знаеше съвсем малко за него. Кажи-речи, нищо. Мислеше, че няма да е трудно да се срещне с Адамз, но секретарят му насрочи среща едва след месец. Кен не можеше да чака толкова време и упорито подчерта, че се касае за полицейско разследване. И успя: обещаха да го приемат след три дни. Поканиха го да се яви в жилището на Адамз по обед.
	„Ню Йорк интърнешънъл сити банк“ беше една от петте най-големи банки в големия град и Съединените щати. Човек не можеше да си представи икономическия живот на Ню Йорк без нея. А да играеш ръководна роля в този живот означава да господстваш над финансите на цяла Америка. Какво ти цяла Америка — на целия свят. Който се разпореждаше в Ню Йорк, можеше да влияе дори на Вашингтон, откъдето се определя икономическата политика на Съединените щати.
	Кен можеше да бъде доволен: не всеки имаше този късмет да се добере до един от ръководителите на една от най-влиятелните банки, при това да поговоря с него в домашна обстановка.
	„Десет минути — не е много щедър“ — измърмори недоволно Кен, като сядаше в патрулната кола. Точно толкова Адамз отдели за разговора си с него. При това секретарят му даде да разбере, че подобно внимание шефът му проявява само заради полицията — обикновено мистър Адамз отделя на посетителите не повече от пет минути.
	Колата напусна Манхатън и пое по Медисън авеню, после покрай Сентрал парк и резиденциите на най-богатите хора в света.
	На две крачки от мизерния Харлем бяха разположени свръхлуксозни жилища, побрали в себе си всичкия разкош, който човек дори не можеше да си представи. Още един от контрастите на многоликия Ню Йорк.
	Апартаментът на Лайънъл Адамз се намираше на последния етаж на една тридесететажна сграда на 68-а улица, в източната част на Сентрал парк. Беше центърът на града, но благодарение на гъстата зеленина тук се дишаше леко.
	— Не е като харлемския въздух — промърмори Кен. Той беше израснал в бедняшките квартали, дълго време заемаше ниски полицейски чинове и не изпитваше симпатия към богатите. При това смяташе, че богатството или бедността се определят от фактори, които не зависят от способностите и трудолюбието на човека.
	— Изглежда, че хората от този район плащат дори за въздуха, който дишат — подхвърли Маг, младият полицай, който караше патрулната кола.
	— Значи ние крадем безплатно от въздуха, за който те плащат в брой.
	— Излиза, че е така.
	Докато двамата разговаряха, колата приближи сградата, която търсеха.
	— Почакай ме някъде наблизо. Скоро ще се върна.
	Едва ли ще му отделят повече от десет минути.
	Кен влезе във фоайето на зданието. Подът беше застлан с дебел килим и затова великолепният, но съвсем безлюден хол малко напомняше на хотел.
	Тук, се намираха асансьорите. Той погледна светлинните табла — на всички се виждаха бутони само до двадесет и деветия етаж. Апартаментът на Адамз беше на тридесетия. Тъкмо реши, че асансьорът ще го закара до двадесет и деветия етаж, а нагоре ще трябва да върви пеш, когато погледът му попадна на табелка с надпис: „Само за Лайънъл Адамз“.
	„Дори има собствен асансьор“ — каза си Кен и чувствайки как нараства раздразнението му, натисна копчето. От малкото прозорче в горната част на вратата се чу глас:
	— Кой е?
	— Инспектор Шефтън от двайсет и пети участък. Определена ми е среща в един часа.
	Вратата плавно се отвори.
	— Влезте, моля — покани го гласът.
	Навярно сега го оглеждаха с някаква скрита телевизионна камера.
	Кен влезе в кабината и вратата сама се затвори след него. Подът беше застлан с толкова пухкав килим, че краката му потъваха в него. Отнякъде се носеше приятна музика, запълвайки малкото пространство на асансьора. Стори му се, че се пренася в друг свят.
	Музиката замлъкна, асансьорът безшумно спря. Но сега вратата се отвори от противоположната страна. Това наистина беше един нов свят.
	Пред него стоеше, почтително навел глава, слуга в смокинг. Зад него бликаше разноцветен фонтан. От светлината на кристалния полилей на тавана и от специалните осветителни устройства в самия фонтан водата непрекъснато менеше цвета си. Кой знае защо, на Кен му се стори, че слугата е изскочил от фонтана. Дебелият килим на пода поглъщаше напълно шума от стъпките. Обичайната гълчава по оживената Медисън авеню почти не достигаше дотук.
	Изведнъж го лъхна аромат на цветя. В центъра на фонтана имаше градинка. Няма какво да се каже — толкова изискан свят, и съвсем изолиран от нюйоркския шум.
	— Добре дошли. Мистър Адамз ви очаква — каза слугата и го поведе покрай фонтана. В градината цъфтяха редки за това време на годината цветя. Сигурно бяха пресадени от някоя оранжерия. „За едно такова цвете и месечната ми заплата няма да стигне“ — мина му през ума и той неволно се почувства като буболечка.
	Лайънъл Адамз го очакваше в гостната, от прозореца на която се откриваше целият Сентрал парк. Той седеше на дивана в доста непринудена поза. Беше на около петдесет години, видът му беше внушителен и напълно съответстваше на неговото положение. Прошарени коси, сини очи, широко чело, орлов нос, волеви, здраво стиснати устни.
	— Мистър Шефтън? — попита той, протегна ръка и се представи: — Адамз. Моля, седнете. — Държеше се уверено и свободно като човек, преуспял в живота.
	После се изправи и застана с гръб към прозореца. В Ню Йорк имаше малко зеленина и големият прозорец беше пресметнат така, че гледката, която се откриваше от него, да поразява със своята грандиозност. Зад Адамз се виждаше Сентрал парк, по-нататък — сградите на Уест Сайд, а още по-далеч подобно на море се бяха ширнали градските райони от другия бряг на Хъдзън.
	Адамз беше застанал с гръб към светлината и Кен не можеше да види лицето му, но имаше чувството, че онзи внимателно го изучава, а това беше твърде неприятно. Вероятно така посреща всеки новодошъл в дома си?
	— И тъй, мистър Шефтън, какво ви води при мен? Знаете ли, денят ми е разпределен по минути… — каза Адамз и погледна часовника си, като по този начин му даде да разбере, че ще трябва да се задоволи само с обещаните десет минути.
	Кен не беше сигурен, че това време ще му стигне. Но щом веднъж се беше добрал дотук, реши да действа направо.
	— Всъщност искам да ви задам само няколко въпроса във връзка с един човек на име Уил Хейуърд.
	— Уил Хейуърд ли? — Както и очакваше, Адамз се учуди.
	— Забравихте ли? Това е онзи старец, когото сте блъснали с колата си преди шест месеца.
	— Аз ли съм го блъснал? — Лицето на Адамз, както и преди, изразяваше пълно недоумение.
	— Възрастния негър. Починал от получените рани.
	— Негър ли? Ах, да, сега си спомням.
	„На него му е все едно дали е прегазил негър, или куче“ — помисли си Кен и въпреки раздразнението си колкото се може по-спокойно добави:
	— Исках да науча някои подробности около произшествието.
	— Какви подробности? Та аз не съм карал колата…
	— Но в следствието като ответник фигурирате именно вие…
	— Ответник?! Да не съм престъпник! Аз платих обезщетението и всичко беше уредено!
	Адамз започна да се вбесява. Любезното изражение на лицето му беше сменено от надменната усмивка на господар, свикнал да се задоволява всяко негово желание.
	— Платили сте обезщетение?
	— Да. И въобще какво общо имам с това? Негърът сам си беше виновен.
	— Значи вие сте невинен, тъй ли?
	При пътните произшествия ответникът и потърпевшият винаги прехвърляха вината един на друг.
	— Разбира се. Той сам се навря под колата. Имам отличен шофьор. За двадесет години не е направил нито едно произшествие. А когато онзи негър изскочи изневиделица пред колата, беше невъзможно да се избегне катастрофата.
	— Казвате, че Уил Хейуърд е изскочил изневиделица?
	— Точно така. Ама че тип — сигурно беше от онези, чиято цел е да получат обезщетение. Нали беше възрастен. А за мен парите не са толкова важни. И аз му броих, колкото искаше. Неприятна история… — Адамз свъси вежди. — „Подробностите“ ги знае Ваго, моят шофьор. Тогава го упълномощих да уреди тази работа.
	Влезе слугата. Свел глава в лек поклон, той се приближи до господаря си и му пошепна нещо на ухото. Онзи важно кимна.
	— Извинете, но вече ме чакат. Принуден съм да приключа разговора. Ваго все още е на служба при мен, можете с него да изясните всички подробности. — С тези думи той се изправи.
	Кен се срещна с Ваго, но шофьорът само повтори думите на Адамз. Карал, без да превишава позволената скорост, когато неочаквано на пътя изскочил човек, и то на такова място, където нямало пешеходна пътека. Ваго натиснал спирачките, но не успял да спре. Негърът сякаш нарочно се напъхал под колелата. Ваго смятал, че щом той, шофьорът, не е виновен за случилото се, за обезщетение и дума не можело да става, но Адамз се страхувал от неприятностите и освен застраховката платил на стареца и солидна сума като обезщетение.
	— Каква беше цялата сума?
	— Застраховката бе две хиляди долара и Адамз даде още две.
	— Значи четири хиляди.
	Тази сума беше напълно достатъчна, за да се отиде до Япония.
	— Разбира се, не може да се търси застраховка, ако човек сам се осакати или иска да се самоубие, хвърляйки се под колата. Но ние убедихме застрахователната компания и тя плати. Не че скрихме истината, просто казахме, че не беше самоубийство. Шефът поддържа делови връзки с тази застрахователна компания и думата му се чува там.
	Ваго явно се боеше да не навреди на своя господар, като изтърве неволно нещо, затова педантично обясняваше всяка дреболия. За Кен обаче беше важно друго: Уил Хейуърд, изглежда, сам се беше хвърлил под колата на Адамз и благодарение на това бе получил четири хиляди долара. А скоро след смъртта на стареца синът му беше заминал за Япония.
	Човекът, под чиято кола се беше напъхал Уил, дори за нюйоркските мащаби беше доста влиятелна фигура. Може би, преди да се реши на тази постъпка, старият негър беше разучил всичко за него? И бе избрал именно Адамз?
	Ако попаднеше под колелата на някой, който не е богат, нямаше да получи обезщетението. А богаташът повече от всичко на света гледа да избягва усложненията. И го прави с помощта на парите си. Може би Уил наистина се бе хвърлил под колата заради обезщетението?
	— Имате ли още въпроси към мен? — обърна се с безпокойство в гласа шофьорът към потъналия в размишления Кен.


	Кървавото петно

	Щом попадна на следите на Кунио Морито, служител в „Тото кигьо“, Оямада незабавно пристъпи към действие.
	Още на следващия ден се обади на телефонния номер, посочен във визитната картичка. Оказа се, че принадлежи на фирма, която търгува с канцеларско обзавеждане. На въпроса му да се свърже с господин Морито вежливо му отговориха, че може да го намери в службата всеки ден до пет часа следобед, и той, без да се колебае, реши още същия ден да го посети. Фирмата се намираше в района Минато-ку. Широка пететажна сграда, чийто първи етаж представляваше зала, където бяха изложени всевъзможни папки и класификатори, каталожни шкафове, етажерки за книги — с една дума, образци на стоките, с които фирмата търгуваше.
	Оямада подаде на служителя старата си визитна картичка и попита може ли Морито да го приеме. Онзи, изглежда, го взе за клиент и много любезно го покани в приемната.
	Работният ден вече свършваше. Някъде отгоре долиташе шумна гълчава. Оямада напрегна слух и дочу:
	— Първо, необходимо е задълбочено познаване на предмета, второ — предприемчивост, трето — абсолютна добросъвестност.
	Бяха нещо като „Правила на търговския агент“, които четяха на служителите в края на работния ден за укрепване на „бойния дух“.
	Минаха десет минути. Изглежда, че всекидневната церемония завърши, защото изведнъж се вдигна врява и по стълбата се затрополи. Вратата на приемната се отвори.
	Пред него стоеше мъж на около двадесет и пет години, който държеше в ръка визитката му картичка. Беше строен, облечен с модерен костюм — истински търговски агент.
	— Извинявайте за безпокойството. Но трябва да поговоря за нещо с вас. — Оямада направи лек поклон.
	— Мое задължение е да ви изслушам — отвърна Морито с приветлива усмивка, изглежда, го взе за клиент. И бързо добави: — Днес не успяхме да сключим нито един договор и началникът на отдела не е доволен. В нашата работа винаги е така: ту има приливи, ту отливи, но ръководството на фирмата не се съобразява с това.
	— Позволете.
	— Съвсем отскоро ме прехвърлиха в отдела за обзавеждане, което е предназначено за опазване на промишлените тайни. Засега у нас все още не се осъзнава важността на промишлената тайна и дори малко се подценява. Случаите на промишлен шпионаж непрекъснато се увеличават, но това тревожи само героите на романите и филмите. В много от фирмите цари такава неразбория, та все едно, че сами те подканват — откраднете от нас някоя важна тайна. И ето че хората крадат, а когато фирмите вдигнат шум, обикновено вече е късно. Защото никой или почти никой не схваща колко е необходимо да се опазват производствените тайни и да се вземат съответните контрамерки.
	— Но аз идвам при вас, за да…
	— Никой не приема това сериозно, затова нашето обзавеждане се продава извънредно трудно. Преди всичко трябва да се превъзпитат хората. Тайните на едно или друго предприятие могат да се разделят на три групи. Група „А“ ще наречем „тайна на фирмата“ Ако тази тайна излезе извън стените на предприятието, това ще нанесе големи загуби на акционерите. Тайната от група „Б“ е „поверителна“, разкриването й ще навреди на печалбата и ще спъва управлението на фирмата. Група „В“…
	— Морито-сан, помните ли тази книга? — Оямада издебна момента, когато бърборещият като сврака млад човек млъкна за миг, за да си поеме дъх, и успя най-сетне да вземе думата. Извади книгата — „Специална стратегия за управление“ — и с вълнение я подаде на Морито.
	— Каква е тази книга? — Лицето му не изразяваше абсолютно нищо.
	— Ваша ли е?
	Ако беше негова, значи той е любовникът на Фумие.
	— Не, аз не чета такива книги. Те са за хора с по-висок ранг.
	— А какво ще кажете за това? — И Оямада показа на Морито поставената между страниците визитна картичка.
	— Мисля, че е моята визитна картичка — отговори той, като я погледна подозрително. — За какво става дума?
	— Сега вижте какво пише от другата страна. Почеркът ваш ли е?
	— Да, мой. Но как е попаднала у вас? — Морито го наблюдаваше с явно любопитство.
	— А не си ли спомняте на кого сте я дали?
	— Мога ли да се сетя изведнъж? В нашата работа раздаваме визитки наляво и надясно. А моята как се оказа у вас?
	— Това е дълга история. Тия дни бях с една жена в хотел „Сумейсо“ И намерих в стаята същата тази книга, изглежда, предишният клиент я беше забравил. От разсеяност съм я прибрал. А когато я прелистих, открих много бележки с червен молив. Помислих си, че книгата е била ценен помощник за онзи, който я е загубил, и реших да потърся собственика й. Между страниците намерих и вашата визитна картичка.
	— Само затова ли сте дошли при мен?
	— Да.
	Морито, изглежда, го разбра. Той отново погледна картичката.
	— Ето какво… — Очите му заблестяха.
	Оямада затаи дъх.
	— Спомнихте ли си?
	— Да. Дадох я на Ниими, началник-отдел във фирмата „Тойо токен“.
	— Ниими от „Тойо токен“ ли казахте?
	Оямада беше чувал тази фирма. Тя беше главен производител на оборудване за опазване на промишлени тайни.
	— „Тойо токен“ работи активно в областта на апаратурата, предотвратяваща изтичането на информация, и Ниими е влиятелна фигура в нея.
	— Сигурен ли сте, че сте дали визитната си картичка именно на него? — Оямада неволно повиши тон. Най-после се беше добрал до своя враг. Вероятно Ниими беше любовникът на Фумие.
	— Абсолютно съм уверен. Той се интересуваше от машини за унищожаване на документи. Искаше да се запознае с новите модели. И аз отидох при него с няколко каталога. Но тъй като не го заварих, оставих му визитната си картичка. Струва ми се, че видях тази книга на бюрото му.
	— Кажете ми нещо повече за Ниими — помоли го Оямада. Като разбра, че Морито е доста словоохотлив, реши да измъкне от него, колкото се може повече.
	— Голяма клечка е. Само на четирийсет години е, а вече получи специално повишение — завежда отдел. Във фирмата, където работи, усетили, че изтича информация, и веднага създали отделна служба. Заели се сериозно с опазването на промишлената тайна и назначили Ниими-сан за шеф на този отдел. Напоследък интересът към машините за унищожаване на документи рязко се повиши и около деветдесет процента от водещите токийски фирми се снабдиха с подобни устройства. По принцип обаче те купуват една-две големи машини за всички отдели. Ниими-сан анализирал положението и разбрал, че трябва да се премине от системата „машина за няколко отдела“ към системата „машина за всяко бюро“ Колкото по-малко хора са запознати с тайните на фирмата, толкова по-сигурно. Разбира се, идеалният случай е, когато тайната се знае само от един човек. Ниими сега планира разпределянето на секретните документи. Много делови човек. Но той жъне успехи не само в службата си, говори се, че и с жените му върви. — Морито се усмихна. Последните му думи явно бяха камък в градината на Оямада, който беше намерил забравената книга в хотела.
	— Много ви благодаря. Още утре книгата ще бъде в ръцете на своя собственик — каза Оямада, след като реши, че е узнал всичко необходимо.
	— Защо си създавате главоболия? Скоро ще се срещна с Ниими-сан и ще му предам ръководството.
	— Не, ще го направя сам. Сигурно не би искал някой от неговите колеги да научи, че е оставил книгата на такова място. Нали идеалният случай е, когато тайната знае само един човек.
	— Да, вие сте съвсем прав. Да приемем, че аз нищо не знам — насмешливо рече Морито.


	Оямада излезе от кабинета на Морито напълно уверен, че най-сетне е открил човека, който е отвлякъл Фумие. По всичко изглеждаше, че любовникът е Ниими, пък и инстинктът му подсказваше, че е на верен път. Може би това беше инстинктът на рогоносеца.
	Преди да се срещне с Ниими лице в лице, Оямада реши да проучи противника си. И външните белези, и възрастта — всичко съвпадаше с описанието на прислужницата.
	Когато видя Ниими, Оямада разбра, че не греши. Той принадлежеше към онзи тип мъже, които най-много допадаха на Фумие. Набит, широкоплещест, добре сложен, той беше два пъти по-едър от Оямада. Сигурно на младини доста беше спортувал. Но имаше нещо неприятно в почти квадратното му лице, върху което биеха на очи гъстите вежди и насмешливите очи. В него по странен начин се съчетаваха мъжествеността и жестокостта. Ниими беше пълна противоположност на болния, нещастен и заслепен от ревност Оямада. Загубил вяра в живота, изцяло издържан от жена си и едва свързващ двата края, Оямада, не ще и дума, губеше в сравнение с Ниими, който се чувстваше господар на живота.
	Навярно Фумие, когато прегръщаше този як самец, изнемогваше от страст, която Оямада дори не можеше и да си въобрази. Той си представи как тя все по-здраво се притиска към съперника му и целият пламна.
	Обезумял от ревност, Оямада започна внимателно да следи Ниими. Той беше много силен, затова бе необходима грижлива подготовка.
	Според сведенията, които събра, Ниими беше на четиридесет и една година. След като завършил Токийския машиностроителен институт, постъпил на работа във фирмата „Тойо сейко“ (така преди това се наричала „Тойо токен“). По-късно се оженил, и то с помощта на директора на фирмата. Имаше две деца: петнадесетгодишна дъщеря и седемгодишен син. Способен и енергичен, Ниими бързо спечелил благоразположението на началството си, издигнали го в ръководството на фирмата и пред него се открили чудесни перспективи. През март тази година бил командирован в Америка, а през юли — в Съветския съюз. Двете пътувания обясняваха произхода на бижутата, които Оямада беше видял у жена си.
	Но той не успя да научи нищо за любовните похождения на Ниими. Сигурно беше доста предпазлив, още повече, че се беше оженил чрез посредничеството на самия директор. Само Оямада, на когото бе отнел жената, познаваше неговите изтънчени методи. На Ниими, началник-отдел по опазване на информацията, така да се каже, професионалист в тази област, нищо не струваше умело да прикрива любовните си връзки. Беше извънредно трудно да бъде хванат на местопрестъплението.
	И ето че Оямада най-после беше готов да се срещне лице в лице със своя враг. Той се колебаеше, не знаеше какво да предприеме: дали да потърси съперника си у дома му, или да го причака във фирмата, където работеше. Реши, че ако се появи в службата му, това ще създаде по-големи главоболия на Ниими, и решително пое към „Тойо токен“.
	Фирмата се намираше в старинна къща, облицована със светлосини плочки. В десет часа сутринта Оямада вече стоеше във фоайето на сградата. Не знаеше със сигурност дошъл ли е вече Ниими, или още го няма. Обикновено тръгваше за работа в осем и половина — Оямада предварително се беше осведомил, че не е в командировка.
	В десет часа редовно се провеждаха сутрешните съвещания и учреждението гъмжеше от служители.
	— Вие за господин Ниими ли чакате? А имате ли предварителна уговорка? — попита го секретарката. Но той беше готов за този въпрос.
	— Всъщност господин Ниими не ми е определял среща. Но аз трябва да му предам спешно съобщение от господин Морито от „Тото кигьо“. Няма да му отнема много време.
	— А-а, от господин Морито.
	Оямада се боеше, че секретарката познава лично Морито, затова реши да се представи като негов пратеник. От разговора с него разбра, че Ниими е благосклонен към Морито, и предположи, че неговото име ще му помогне да влезе при Ниими без предварителна уговорка.
	Секретарката го заведе в приемната. Ниими трябваше да пристигне всеки момент. И така Оямада преодоля първото препятствие. Той чувстваше страшно вътрешно напрежение.
	Скоро вратата се отвори. И с думите: „Отдавна ли ме чакаш?“ — влезе Ниими.
	Сигурно беше решил, че го чака Морито, и когато не го откри в стаята, учудено повдигна вежди.
	— Вие сте Ниими-сан, нали? — Втренчил очи в съперника си, Оямада бавно се надигна. За първи път виждаше отблизо своя враг и доста осезателно чувстваше превъзходството му.
	Ето с кого беше поделял своята жена. Ето кого бе прегръщала тя, а Оямада й вярваше, мислеше, че е само негова. Ето кой се бе наслаждавал на прекрасното й тяло. Не, те дори не бяха я поделяли. Ниими изцяло беше завладял и плътта, и сърцето на Фумие. Силните му ръце бяха галили красивото й тяло, пръстите му бяха се плъзгали по нежните гънки на кожата й, докато е пил мед от нейните устни…
	Сподавил раздразнението си, Ниими пристъпи към Оямада.
	— Да, аз съм Ниими, а вие кой сте? — По лицето му беше изписано учудване.
	Вместо отговор той му подаде визитната си картичка.
	— Господин Оямада? — Учудването не изчезваше от лицето на Ниими. Изглеждаше искрено, той явно не свързваше името на Фумие с името от визитната картичка. Сигурно му се беше представила като Наоми.
	— Виждам, че не разбирате. Аз съм съпругът на Наоми.
	— Ах…
	Самоувереността избяга от лицето му. Само този факт вече говореше много. Първата стрела, пусната от Оямада, попадна в целта.
	— Познавате жена ми, нали?
	— Бегло. Запознах се с нея в бара, където работи. Вие значи сте съпругът на госпожа Наоми? — Ниими леко се олюля. — И какво ви води насам?
	— Не се преструвайте, Ниими-сан! Вие поддържате тайна връзка с моята жена!
	— На какво прилича това! Няма да допусна някой си да бръщолеви по мой адрес, каквото му дойде на езика!
	Окопитил се от първоначалния шок, той се овладя и сега, изглежда, искаше само едно — да унищожи невзрачния Оямада.
	— Каквото ми дойде на езика ли, казвате? А може би трябва да доведа тук прислужницата от „Семейсо“?
	Ниими отново трепна. Лицето му пребледня.
	— И тази книга ли не е ваша? — продължаваше атаката Оямада.
	Когато Ниими съгледа „Специална стратегия за управление“, устните му потрепериха, но не каза нищо. Оямада с един удар проби незащитения фланг.
	— Забравили сте я в хотела, където сте се забавлявали с жена ми. Е, какво, още ли ще отричате?
	Мълчанието на Ниими вече беше признание на връзката му с Фумие.
	— Ниими-сан, вие — имате семейство. И после, вашето положение… С една дума, ако дам гласност на всичко това, работата ви е спукана. Но ако оставите жена ми на мира, няма да вдигам шум.
	Оямада побърза да изложи своето искане, докато противникът му не се беше опомнил. Искаше му се да каже още толкова неща на този съблазнител на чужди жени, но най-важното сега беше да си върне Фумие.
	— Оямада-сан, много съм виновен пред вас. — Ниими беше известен със своята способност бързо да се ориентира в обстановката. Но в този случай никакви извинения нямаше да го спасят. Той наведе глава. За него, човека от избраното общество, ползващ се с пълното доверие на директора на фирмата, подобно разобличение щеше да бъде равносилно на пълен крах.
	— Щом смятате, че сте виновен, върнете жена ми.
	— Но сега с Наоми… тоест с жена ви, вече не се срещам. Кълна ви се, че от тази минута слагам край на нашата връзка. И мисля, че не си заслужава да даваме гласност на тази работа.
	Ниими беше готов да падне на колене. Сега този господин мечтаеше само за едно — да спаси кожата си. Такава лисица, пък да изпадне в толкова неприятно положение.
	Оямада почувства известно облекчение.
	— Върнете жена ми — повтори той.
	— Знам, че нямам право да се надявам на вашето снизхождение. Но съм готов да изкупя вината си по всякакъв начин.
	— Тогава върнете жена ми, друго не искам от вас.
	— От днес прекъсвам всякакви отношения с нея.
	— А къде сте я скрили?
	— И през ум не ми е минавало такова нещо.
	— Пак ли се преструвате?
	— Готов съм да ви броя, колкото кажете. Ако сумата не превишава разумните граници, ще ви платя незабавно.
	— Пари ли? Не, лъжете се. Пари не ми трябват. Искам да върнете жена ми.
	— Какво, вашата съпруга не си ли е у дома?
	— А вие как мислите?
	Най-после и двамата забелязаха, че разговорът взема някакъв странен обрат.
	— Що се отнася до мен, отдавна нямам вести от нея. Дори започнах да се притеснявам. Наистина ли я няма?
	— Що за шеги? Как може да е у дома, щом е избягала с вас!
	— Почакайте, почакайте! Наоми… извинете, вашата съпруга наистина ли е изчезнала от къщи?
	— Да, изчезна. Преди десет дни излезе и оттогава не се е връщала.
	— Не може да бъде.
	Върху лицето на Ниими беше изписано искрено учудване. Сърцето на Оямада се сви в тъжно предчувствие.
	— Значи не сте я скрили? — продума той.
	— Разбира се, че не съм. Отдавна не се е обаждала, бях отчаян, опитвах се да я намеря…
	— Лъжец!
	— Не лъжа. Имаше дни, когато не успявахме да се срещнем в бара, но винаги намирахме начин да се свържем. А ето вече минаха десет дни, а тя нито е идвала в бара, нито ми е телефонирала. Исках да й позвъня, но не посмях: страхувах се, че вие ще вдигнете слушалката. Какво можех да направя? Известно време обикалях около къщата ви и разбрах, че я няма там. Тогава си помислих, че сте научили за нашата връзка и нарочно сте я завели някъде, където да не мога да я намеря.
	Ниими говореше искрено, сякаш беше забравил кой е пред него. Собствената му съдба, изглежда, вече не го вълнуваше — той беше потресен от изчезването на Фумие.
	Оямада започна да се досеща, че работата е много по-сериозна, отколкото му се струваше. Щом и любовникът на жена му, когото той с такива усилия успя да открие, не знае нищо за нея! Къде ли е изчезнала?
	— А не допускате ли, че е решила да ви напусне? — попита Ниими. Двамата като че ли изведнъж обединиха усилията си, за да я търсят.
	— Кога я видяхте за последен път? — на свой ред го запита Оямада.
	Онзи назова деня, в който Фумие не се върна в къщи. Ако не лъжеше, следите на жена му се губеха в нощта, когато се бе прибрала след срещата с него.
	— Не забелязахте ли нещо странно в поведението й?
	Сега не беше време за упреци. Излизаше, че последната среща на Фумие с Ниими беше единствената нишка и само ако успееше да се хване за нея, можеше да се надява, че ще размотае цялото кълбо.
	— Не. Както винаги, се връщахме в дванайсет и половина в „Сумейсо“ Към два часа през нощта прислужницата извика такси и аз изпратих Наоми до колата.
	— Не запомнихте ли шофьора?
	— Винаги викахме един и същ шофьор, струва ми се, че се казваше Осуга. Но аз проверих, по пътя всичко е било наред, нищо не се е случило.
	И Оямада вече бе успял да се увери в това. Значи с Фумие е станало нещо, когато е излязла от колата и е тръгнала към къщи. Досега той си мислеше, че за всичко е виновна злата воля на Ниими, но щом той не е замесен, в такъв случай е имало още някой, за когото Оямада не знаеше нищо.
	Кой е този Хикс? И защо му е дотрябвало да крие Фумие?
	Фактът, че и Ниими не беше виждал Фумие от десет дена, а и не бе получавал вест от нея, напълно го изненада. И неговото положение не беше за завиждане. Ниими, съблазнителят на чужда жена, не криеше отчаянието си: някой беше откраднал любовницата му и може би се бе погаврил с нея. Излизаше, че и двамата са станали жертва.
	Оямада влизаше в положението на съперника си. Дори омразата му към него изведнъж се изпари. И двамата съзнаваха, че трябва да обединят усилията си, за да намерят Фумие.
	— Ниими-сан, споменахте, че сте търсили жена ми, когато е престанала да ви се обажда… — вежливо започна Оямада.
	— Че я търсих, търсих я.
	— А не попаднахте ли на някаква следа?
	— Именно…
	Ниими смутено отпусна глава. Възцари се тягостно мълчание. Взаимната омраза отново пламна. За да преодолее това чувство, Ниими реши да наруши тишината:
	— Не знам доколко това може да се приеме за следа, но…
	— Нима сте открили нещо? — извика Оямада, зарадван не толкова от чутото, колкото от това, че между тях отново се установи атмосфера на доверие.
	— На следващия ден след изчезването на Наоми, когато се навъртах около вашата къща, намерих доста странна вещ.
	— Каква вещ?
	— Една играчка, мече. Горе-долу такова — и той показа с ръце големината му.
	— Мече ли, казахте?
	— Не знам дали има някакво отношение към изчезването на Наоми, то се въргаляше близо до мястото, където е слязла от колата. Прибрах го, разбира се.
	— Може да са го изгубили съседските деца?
	— Едва ли. Мечето е доста охлузено. Всъщност то е тук, в библиотеката. Ей сега ще го донеса.
	Ниими излезе. Види се, не му беше удобно да държи играчката в къщи и затова я беше донесъл тук. Скоро се върна с една протъркана плюшена играчка в ръце. Плюшът върху гърба на мечето беше съвсем протрит, дори прозираше основата. Изглежда, това мече е било любимата играчка на някое дете — цялото беше измърляно от пипане. Беше само за боклука.
	— А къде го намерихте?
	— В тревата край пътя. Не го забелязах веднага.
	— Как мислите, колко ли време е стояло там?
	— Нямам представа. Но и вие виждате, че не се е търкаляло дълго. Ако са го изхвърлили, това е станало ден-два преди да отида.
	— Ами ако това мече е свързано по някакъв начин с изчезването на Фумие? — Очите на Оямада блеснаха.
	— И аз си помислих същото, затова го прибрах.
	— Ниими-сан, и вие ли смятате, че играчката е изгубена от същия човек, който е отвлякъл жена ми?
	— Не мога да твърдя със сигурност, но напълно е възможно да е така.
	— А защо?
	— Знам ли. Може той случайно да е изтървал мечето и не е забелязал, че го е изгубил.
	— Не е забелязал ли, казвате?
	— Разбира се, ако този, който е вървял подир жена ви, е държал играчката в ръце, едва ли щеше да забрави за нея. Но ето какво ми идва наум: дали тая играчка не е била в някаква кола?
	— В кола ли? Вие допускате, че неизвестният е бил с кола?
	— Да. Тя му е била необходима, за да може в този късен час по-бързо да откара жена ви на сигурно място. А когато е разчиствал седалката за Наоми, сигурно е изхвърлил мечето.
	— Ниими-сан! — неочаквано извика Оямада, като внимателно разглеждаше играчката. — Вижте, тук има някакво петно!
	— Наистина. А аз не обърнах внимание. Мечето е толкова мръсно, че трудно можеш да го забележиш.
	— Според мен това е кръв!
	— Тъй ли? — Ниими се вторачи в Оямада.
	— Мъчно може да се определи на око, но ако това е кръв, и то човешка…
	— Оямада-сан, нима допускате, че кръвта е на жена ви? — с мъка изрече Ниими, като не искаше да повярва в думите му.
	— Не знам как тази мисъл ми дойде в главата, но колкото повече размишлявам, толкова по-правдоподобна ми се вижда.
	— Ако кръвта наистина е от Наоми, какво ли се е случило с нея?
	— Ниими-сан, ще ви задам един деликатен въпрос и ви моля да ми отговорите откровено. Вярвахте ли на Фумие?
	— Какво искате да кажете?
	Въпросът му го постави натясно и той не можеше да разбере какво цели Оямада с него.
	— Вярвахте ли, че тя наистина ви обича?
	— М-м-м…
	— Не крийте. Нямам намерение да ви упреквам.
	— Честно казано, тя ме обичаше искрено. И аз нея. Не беше възможно да се оженим, разбирате ме, нали, но изпитвахме силни чувства един към друг.
	— Следователно тя не би могла така безпричинно да изчезне, без да ви каже нито дума?
	— Не мога дори да си го представя! Аз действително много се разтревожих, по цели нощи не можех да заспя!
	Когато се видяхте последния път, уговорихте ли се за следващата среща?
	— Да.
	— За кога?
	— След три дни, по обичайното време и на обичайното място.
	— И тя не дойде. Не ви ли се струва, че е станало против волята й?
	— Искате да кажете, че е извършено насилие над нея?
	— Точно така. Иначе щеше ли да го направи, без да ви уведоми? Едва ли. Нали сте разговаряли по телефона всеки ден?
	Ниими кимна.
	— Следователно са я отвели насила. Пък и това мече с кървавото петно. Вероятно, когато са я натикали в колата, играчката е изпаднала оттам. Само тогава е могла да бъде изцапана. Значи Фумие е изгубила много кръв.
	Мозъкът на Оямада сега работеше със страшна бързина, мислите му следваха една след друга. Разбира се, всички се основаваха на предположението, че петното върху играчката е от кръвта на Фумие.
	— Чуйте ме, Оямада-сан — простена Ниими, като усети накъде бие събеседникът му.
	— Но нали вие пръв се досетихте, че мечето може да е било в колата, с която е отвлечена жена ми!
	— Оямада-сан, нима предполагате, че Наоми е мъртва?
	— Страшно ми е да го произнеса, но вече не се съмнявам в това. Нещастието е станало точно преди десет дни. Ако беше в болница, досега щяха да ми се обадят.
	— Ами ако е била в безсъзнание?
	— Нали по документите, които е носела, със себе си, щяха да разберат коя е — спокойно разсъждаваше Оямада, сякаш не ставаше дума за неговата жена. А Ниими, напротив, не искаше да повярва.
	Способността му да разсъждава трезво в подобно положение, колкото и тежко да му беше да го приеме, свидетелстваше само за неговото поражение. И все пак той беше длъжен да доведе делото си докрай. Оямада искаше на всяка цена да издири жена си и да я погребе в името на тяхната минала любов.
	Сега, когато изводът се налагаше от само себе си и оставаше единствено да се изкаже с думи, Оямада и Ниими се изплашиха — нали това би означавало, че приемат своите предположения за свършен факт.
	И така, в непрогледната нощ някаква кола е блъснала Фумие. Вероятно не е било нарочно, а от невнимание. А когато неизвестният шофьор се е съвзел от шока, е решил да откара Фумие с колата си, за да спаси кожата си.
	Дали е била мъртва тогава, или още е дишала — не е толкова важно. Наоколо е пълен мрак, свидетели няма. Достатъчно е трупът да се скрие, и вече няма да може да се установи дори мястото на престъплението. И така, неизвестният е откарал и скрил някъде тялото на Фумие. Единствената му грешка е изгубената играчка.
	Оямада и Ниими стигнаха до това заключение.
	— Макар че, докато не е изследвано петното, мъчно може да се твърди, че е било именно така — отбеляза Ниими.
	— Не ще и съмнение, че вече не са останали никакви следи от престъплението, но все пак трябва още веднъж да претърсим мястото, където сте намерили мечето — рече Оямада. — Ако експертизата установи, че кръвта е от жена ми, полицията ще се размърда. Ниими-сан, моля ви да ми помогнете.
	— Не е нужно да ме молите. Аз съм на ваше разположение. Веднага ще се свържа с един специалист, мой познат, и ще поискам да направи анализ на петното.
	Странен съюз беше техният. Двама мъже, делили една жена, се обединиха срещу неизвестния похитител. Сплоти ги общата загуба. И може би съюзът им беше толкова здрав поради доскорошното упорито съперничество.


	Неочаквано произшествие

	1

	— Накъде караш? — попита Мичико Асаеда, без да откъсва очи от тъмната улица, осветявана само от тесните лъчи на фаровете.
	— Направо — предизвикателно отвърна Кьохей Коори.
	— Я гледай ти! — Тя едва не се разсмя.
	Навред беше непрогледен мрак. Не се виждаше нито една кола — нито отпред, нито отзад. Върху таблото светеха само уредите, които отчитаха скоростта, количеството на бензина, налягането на маслото и температурата на водата. Също като в самолетна кабина. А може би имаха това усещане от скоростта, с която се движеха — все пак сто и двадесет километра в час не са шега работа!
	— Не бива да караш толкова бързо.
	— Изплаши ли се, а?
	— Не съм се изплашила, но ако ненадейно изскочи някой, няма да успееш да спреш.
	— Нямам никакво намерение да натискам спирачките.
	— Да не си мръднал?
	— Какво ти става, днес си много примерна.
	— Колко е глупаво всичко!
	— Кое по-точно?
	Разговорът го поразсея и той неволно намали скоростта. Градските улици съвсем не бяха пригодени за лудешко шофиране.
	— Та кое, казваш, било глупаво? — повторно попита Кьохей.
	— Ами всичко. И това, че се скарах с майка ми и избягах от къщи, и това, дето сега съм с теб…
	— Обясни ми, моля те, какви са тия приказки!
	— Приказки като приказки. И изобщо — защо сме се родили?
	— Не мога да ти обясня. Във всеки случай не съм молил родителите си за това.
	— Че кой ли ги моли! Но има хора, които си живеят и за нищо не мислят.
	— А ти мислиш ли?
	— От известно време… Общо взето, по-добре да не се бях раждала.
	— Що за щуротии!
	Кьохей извади пакет цигари и пъхна една в устата си. Мичико взе от таблото електрическата запалка и му я подаде.
	— Мама все ми повтаряше: „Ти се роди по погрешка. Мислех, че тоя ден няма никаква опасност да забременея, а излезе точно обратното.“
	— Става ми тъжно, като те слушам!
	Той запали цигарата, като въртеше волана със свободната си ръка.
	— Да ти става тъжно. Виждаш ли, появила съм се на бял свят поради някакво глупаво стечение на обстоятелствата. И никой не ми се е зарадвал. Не съм като теб — мамино синче.
	— За моя милост ли говориш! Не ме разсмивай! Майка ми благодарение на мен стана телевизионна звезда. А баща ми пък използва нейната популярност. Всъщност те ме експлоатират.
	— Не е ли все едно — нали си живееш добре.
	— Само на приказки — откакто се помня, все не ми върви.
	— Най-малко ти имаш право да кажеш това! Че откъде можеш да знаеш какво означава на човек наистина да му е зле? От нищо не си лишен, а се правиш на нещастен!
	— Аз ли от нищо не съм лишен?! Че какво му е хубавото — подхвърлят ти милостиня — като онези хиляда йени. Те си мислят, че като ме отрупат с пари и вещи, вече са изпълнили родителския си дълг. Кола и къща ми купуват! А това всъщност какво е? Същата оная банкнота от хиляда йени вместо закуската. Тебе са те родили по погрешка, а пък мен съвсем…
	— Значи такъв ни бил късметът и на двамата…
	— Добре го каза. Какво пък. Както те се отнасят с мен, така и аз ще се отнасям с тях. Ще прахосвам паричките им — ето какво съм измислил, за да им отмъстя.
	— Какво е това отмъщение?
	— Истинско. Синчето на най-образцовата майка в страната е непоправимо хипи. Каква комедия!
	— Но нали само приятелите ти знаят, че си хипи. За да им отмъстиш както трябва, направи нещо изключително, та всички да научат за него. А докато се правиш на примерно момченце пред майка си и пред телевизионната камера… Ей, какво се умълча? Пък и какъвто и номер да им изиграеш, все едно, ще кажат, че това е една невинна лудория на доброто дете. Лесно е да полудуваш, скрит зад солидния родителски гръб. Имаш си къща, кола… Каквото и да направиш, роди телите ти ще те защитят. Ти си им под крилцето, както Сун Укун* — под закрилата на Шакямуни.
	[* Сун Укун — маймуна, действуващо лице в произведението на класическата китайска литература „Записки за едно пътешествие на Запад“ от У. Чънън.]
	— Според теб аз съм маймуна, тъй ли?
	— Не виждам голяма разлика между вас.
	— Ама че си мръсница!
	В този момент колата излезе на права отсечка. Вбесен, Кьохей изплю фаса, втренчи поглед напред и натисна до краен предел педала на газта. Стрелката на спидомера подскочи. Двигателят изръмжа. Колата полетя като стоманена хиена. Моторът ревеше, в скоростната кутия нещо проскърцваше. Вятърът виеше подобно хищник, опитал кръв.
	— Спри! — изкрещя Мичико, но Кьохей се престори, че не я чува. — Какво правиш! — отново като в празно пространство извика тя.
	При такава бясна скорост мъчно можеше да се наблюдава пътят. Ненадейно точно пред тях, в осветеното от фаровете пространство, изникна някаква тъмна фигура. Кьохей рязко натисна спирачките. Колата изскърца. Гумите като че ли се впиха в асфалта, в мрака се виеше белезникав дим. Центърът на тежестта се пренесе върху предните колела, задницата мигновено се занесе наляво. Миг — и колата се завъртя, вече беше невъзможно да се спре. Загубила управление, тя се понесе в мрака, носейки смърт.
	Изглеждаше, че всеки момент гумите ще се разлетят в различни посоки. Колата отново изскърца и в този стържещ звук ясно се различиха два страшни човешки писъка.


	2

	Колата излезе от невероятната въртележка, завъртя се още веднъж около оста си и най-после се закова. Мичико и Кьохей не можеха да се помръднат. Парализирани от безумен страх, те имаха чувството, че сърцата им са спрели да бият.
	Първа дойде на себе си Мичико.
	— Слушай, май се ударихме в нещо. — Той не отговори. — Ей, съвземи се! Преди да спрем, отпред се мярна нещо черно. Видя ми се, че колата се блъсна в някакъв предмет.
	— Блъсна ли се? — най-сетне прошепна Кьохей.
	— Нали колата загуби управление. Трябва по-скоро да видим какво има там.
	Побутван от нея, той се надигна. Но не можа да отвори вратата.
	— Излез от другата страна — извика му вече изскочилата от колата Мичико.
	Кьохей се измъкна навън. Бронята и радиаторът бяха леко изкривени. Нямаше съмнение: колата се беше врязала в нещо. Разбира се, при тази скорост жертвата не бе за завиждане. Щеше да бъде добре, ако беше бездомно куче. Ами ако беше човек? По гърба на Кьохей полазиха тръпки.
	— Тук има нещо — рече Мичико и изведнъж закрещя: — Това е човек! Ти си прегазил човек!
	Кьохей замря от уплаха: беше станало най-лошото, което можеше да се случи. На тревата до пътя лежеше човек. Приличаше на вързоп парцали.
	— Жена е.
	Когато очите им привикнаха към слабата разсеяна светлина, която идваше някъде отзад, те видяха, че от „вързопа“ се подаваха два мъртвешки бледи крака. Жената беше съвсем млада.
	— Ранена е. Цялата й глава е в кръв. — Гласът на Мичико потрепера. — Още е жива!
	Пострадалата едва-едва дишаше. По-точно, още не беше умряла.
	— Веднага трябва да потърсим лекар!
	— Наблизо няма телефон, как ще извикаш „Бърза помощ“?
	Някъде в далечината блещукаше светлинка. Наоколо нямаше жива душа.
	— Какво ще правим? — попита Мичико, която вече беше изпаднала в отчаяние.
	Кьохей повдигна жената.
	— Защо я вдигаш?
	— Ще я закараме в болница. Хвани я за краката.
	Внимателно положиха пострадалата на задната седалка. Макар че Кьохей беше сигурен, че вече и в болницата няма да могат да й помогнат. Жената беше така премазана, че дори и да останеше жива, едва ли щяха да успеят да възстановят здравето й. И за всичко беше виновен само той, Кьохей. Караше с пълна скорост и блъсна човек. Какво оправдание можеше да намери? Когато насочваше колата към осветеното кръстовище, той изведнъж осъзна какво беше сторил.
	— Умря — изстена Мичико, която през цялото време наблюдаваше жената ма задната седалка.
	— Какво?!
	— Вече не диша.
	— Сигурна ли си?
	— Провери сам.
	Кьохей спря и се наведе над окървавеното тяло.
	— Май наистина е умряла — объркано кимна той.
	— Значи трябва да отидем в полицията, а не в болницата — промълви Мичико.
	Думите й му подействаха като отрезвителен душ, той се обърна към волана, рязко потегли, набра скорост и със свистене зави.
	— Накъде? — изплаши се Мичико. Колата се понесе в мрака, оставяйки назад осветеното място. — Натам ли е полицията?
	— А ти къде мислиш, че е?
	Загледан напред с обезумели от страх очи, Кьохей натискаше педала на газта. Сърцето на Мичико се сви, обзеха я лоши предчувствия.
	— Ще кажеш ли най-после накъде си се понесъл?!
	— Затвори си устата — процеди Кьохей.
	— Нима се каниш?…
	— Какво „се каня“?
	— Да не си решил, да избягаш?
	— Никой не ни видя. И ако скрием тялото…
	— Престани! Какъв ужас! Ако я закараме в полицията, част от вината ще падне от нас. Но да прегазиш човек и да скриеш трупа — това вече е престъпление!
	— Какви ги дрънкаш? Нека първо да го намерят. Така ще го скрия, че никой няма да се досети къде е!
	— Само това не! Обръщай назад!
	— Млъкни! Щом много знаеш, ще ти кажа: не е прилично една млада жена да се разхожда по това време. Сама си е виновна. Търсила си го е. Тъй че не виждам защо трябва да бъда обвиняван за смъртта й?
	— Да не си полудял?
	— Мисли, каквото щеш. Но не забравяй, че си ми съучастница.
	— Аз — твоя съучастница?
	— Точно така. И ти си била в колата. Дори може да си я карала.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Никой не е видял кой от двама ни е бил на волана.
	— Страхливец!
	— Все още не съм, но мога и да стана. Затова кротувай.
	Думите на Кьохей сломиха Мичико. Отпред се стелеше непрогледен мрак. Сякаш ги забулваше огромна сянка — може би наближаваха планината.


	3

	Случи се непоправимото. Кьохей и Мичико попаднаха в дяволски капан. В края на краищата какво значение имаше дали са ранили жената, или са я убили, по-важното е, че всичко стана случайно и значи убийството не можеше да се приеме за предумишлено. А както е известно, разликата между предумишлено и непредумишлено убийство е огромна. Ала Кьохей в желанието си да се спаси избра пътя на падението. След като се увери, че жената е мъртва, той подкара колата напред, за да избяга от осветеното кръстовище. Без да се вслуша в предупрежденията и съветите на Мичико, той се носеше все по-далеч и по-далеч в мрака. Отсега нататък този мрак щеше да стане съдба на целия му бъдещ живот. Нямаше свидетели на местопроизшествието и това реши всичко. Те навлизаха дълбоко в планината.
	По-късно, когато закопаваха тялото в гората, далеч от хорските очи, и двамата разбираха, че са достигнали върха на своето падение и път за връщане назад вече нямаше. Разбрала, че нищо не може да разколебае Кьохей, Мичико му помагаше. Те извадиха инструменти от багажника и изкопаха дупка, което само по себе си не беше лека работа. Гробът трябваше да бъде дълбок, за да не изровят тялото дивите животни и бездомните кучета. Не запалиха фенера. Работеха на оскъдната светлина на звездите, която се процеждаше през клоните. Дълбочината на гроба сякаш съответстваше на дълбочината на тяхното отчаяние.
	Когато привършиха, започна да се развиделява. Аленото небе беше като сигнал за опасност. Трябваше незабавно да се махнат оттук. Дори в тази затънтена гора можеха да се срещнат хора.
	Но те бяха толкова уморени, че не можеха да се помръднат. Най-после Кьохей дойде на себе си. Неудържим порив го хвърли към Мичико. И точно тук, на хълма, където току-що бяха заровили трупа, се сляха в буйна прегръдка. Станаха съучастници и телом, и духом. И по-късно в своя превърнал се в безкрайно бягство живот те по същия начин проверяваха дали все още са верни един на друг.
	Никой не разбра за случилото се. От тъмното извлякоха трупа на жената и на тъмно го погребаха. Ужасени от случилото се, дори не се сетиха да погледнат документите на жертвата. Просто я закопаха заедно с вещите й и толкоз.
	— В днешно време доста хора пропадат в дън земя и май обществото много-много не се тревожи за тях — рече Кьохей след няколко дни с известно облекчение: във вестниците все още нямаше съобщение за изчезнала жена.
	— Сигурна съм, че близките й вече я търсят — предупреждаваше го Мичико. Тя смяташе, че е още рано да се успокояват.
	— А може и да е сама…
	— Ще ти се да е така. Най-вероятно я издирват и затова няма съобщение за смъртта й. Току-виж близките и попаднат на нашите следи.
	— Те не са професионалисти. А полицията трудно можеш да размърдаш. Тъй че няма от какво да се страхуваме.
	И Кьохей се успокои.
	Когато тревогата и напрежението от първите дни попреминаха, Мичико се сети за изгубената играчка.
	— Слушай, напоследък нещо не виждам мечето.
	— Мечето ли?
	— Ами да. Къде си го пъхнал?
	— Наистина и на мен отдавна не ми се е мяркало пред очите. — Измъчван от чувството си за вина, Кьохей съвсем беше забравил за него.
	— Кога го видя за последен път? — попита Мичико. — Оная нощ не го ли взе със себе си?
	Под „оная нощ“ разбираха, естествено, нощта на произшествието. По лицето на Кьохей се плъзна сянка на безпокойство.
	— Не съм сигурен…
	— Спомни си. Взе ли го в колата, или не?
	— Като че ли не…
	— Нали всякога го мъкнеше със себе си. Все ми се струва, че беше в колата.
	— Винаги е било с мен, а сега съм го изгубил. Какво от това?
	— Ако е било в колата, значи е изпаднало някъде.
	— Мислиш, че сме го изтърсили там, така ли?
	— Напълно е възможно. През онази нощ ние само два пъти слизахме от колата.
	— Само два пъти ли?
	— Да, където прегазихме жената и където я заровихме. Ако сме изтърсили мечето някъде там, то може да се превърне в улика срещу нас.
	— Ами ако е изчезнало преди това или по-късно?
	Страхът отново сви сърцата им, лицата им станаха бели като платно.
	— Какво да правим? — с треперлив глас попита Кьохей.
	— Може би още е там — мъчеше се да разсъждава хладнокръвно Мичико.
	— Но сега е опасно да го търсим, нали?
	— Опасно е, разбира се. Но щом още няма съобщение за смъртта на жената, значи още никой не се е досетил, че е била блъсната от кола. Пък и как ще открият мястото на произшествието? Връхлетяхме върху нея до банкета на пътя и тя падна в тревата. Кръвта вероятно се е просмукала в земята. И на колата нищо й няма. Дори стъклото на фара не се счупи. Ще отида там и ще огледам наоколо. А ти се облечи така, все едно, че се каниш да ходиш на екскурзия, и тръгвай към гората. Ако гробът не е разровен, значи всичко е наред. Забележиш ли, че там има нещо съмнително, не се приближавай и толкоз.
	— Какво, сам ли ще ходя? — попита Кьохей с плачлив глас.
	— Да! Самичък забърка тая каша, сам си я сърбай. Един човек по-малко бие на очи, отколкото двама.
	— Та аз и мястото не помня.
	— Добре, ще отидем заедно. Държиш се като малко дете — съвсем си се разкиснал.
	— Все ми е едно.
	Признал първенството на Мичико, Кьохей започна да я слуша за всичко.
	Внимателно претърсиха мястото, но не успяха да намерят мечето в гората.
	— Значи сме го изгубили край пътя — с надежда в гласа рече той.
	— Надявай се! Напълно е възможно някой да го е прибрал преди нас.
	— На кого е изтрябвал тоя мръсен парцал?
	— На оня, който сега вероятно ни търси! Не можеш ли да разбереш това?
	— Много си мнителна. По-точно, страхлива. Дори да допуснем най-лошото — че мечето е попаднало в ръцете на нашите преследвачи, — как ще разберат чие е? Нали на него не пише името на притежателя му. Пък и на кого би му дошло наум, че то има нещо общо с произшествието? Такъв боклук може да се търкаля навсякъде.
	— Е, тогава те поздравявам — злобно му се подигра Мичико.
	— За какво?
	— Ето за какво. Ти сам си ми казвал, че това мече за теб е като майка. Когато си бил малък, години наред си го мъкнел със себе си. Всички знаят, че е твое. И ако сега ти го представят като веществено доказателство, не можеш се измъкна.
	— Да не би само аз да имам такова мече — възрази Кьохей, но гласът му не беше уверен.
	— Добре. Играчката е изчезнала и вече нищо не може да се направи. Но занапред трябва да бъдем по-внимателни.


	Мост към миналото

	1

	Разследването на убийството на Джони Хейуърд тъпчеше на едно място. Никой не можеше да разбере какво означаваше загадъчното „кисми“.
	Бяха минали вече двадесет дни, откакто започнаха следствието. Въпреки непрекъснатите издирвания не успяха да попаднат на следа. Всички хипотези отпаднаха, делото изглеждаше съвсем заплетено.
	Инспектор Йоковатари беше извън себе си от яд. В края на краищата какво му влизаше в работата, че някакъв си там чужденец, който бил пристигнал в Япония, беше убит!
	— Защо му е трябвало да идва именно при нас, за да се прости с живота си! За тази цел е можел да отиде и в друга страна. И без него сме затънали до гуша в работа — казваше той.
	— Чужденците също са хора — възразяваше Каваниши. Дори и през лятото униформеното му облекло, по което не можеше да се забележи нито гънчица, беше закопчано догоре. Той всякога беше като изваден от кутия и може би точно затова, колкото и странно да беше, правеше впечатление на недодялан човек. — Макар че аз, право да си кажа, не обичам чужденците. Особено американците и европейците. Ние отдавна сме ги изпреварили в много области, а те все още се представят за най-напредналите. Тук пристигат всякакви селяндури, които не са видели нищичко в живота си, дори своя Ню Йорк или Париж. Токио ги смайва, дълбоко в душата си те са просто сразени, а все се надуват, все се перчат. Не дай си боже да убият японец някъде в Ню Йорк, тамошната полиция няма да си дава зор, както ние тук. Май доста се докарваме пред чужденците. А те изобщо не ни зачитат.
	Инспектор Насу само мрачно се усмихваше, когато слушаше тези приказки. И да се ядосва, и да не се ядосва, разследването не помръдваше. Първоначалният ентусиазъм премина и в оперативната група цареше атмосфера на всеобщо отчаяние.
	Точно тогава в полицейския участък се появи един човек на име Такайоши Нонояма, шофьор в гаража за таксита, който се намираше в район Накано.
	— Всъщност трябваше по-рано да дойда и да ви разкажа всичко, но току-що се върнах от провинцията, не бях чел вестниците — обърна се той към инспектор Мунесуе.
	— Какво ще ни съобщите? — прекъсна го той, трепнал от неясно предчувствие. В полицията бяха постъпили вече доста сведения. Но бързо се разбра, че нямаха никакво отношение към следствието.
	— Изглежда, че пътникът, когото откарах на тринайсети септември от летище „Ханеда“ до „Токио бизнесмен хотел“, е същият онзи негър, когото по-късно са убили в хотел „Роял“.
	Мунесуе се напрегна като пружина.
	— Не грешите ли?
	— Мисля, че не. Той не беше толкова тъмнокож и аз го запомних. Дори си помислих, че по-скоро ми прилича на азиатец.
	— Защо не дойдохте по-рано?
	— Ходих си до село. Взех си отпуск.
	— А как така изведнъж се сетихте за нас?
	— Ами в нашия стол случайно ми попадна един вестник. Зърнах снимката на негъра и си казах: този е, същият.
	— Добре, че се обадихте. Дълго ви търсихме.
	— Извинявайте, че не се явих веднага.
	— Нищо. Преди всичко искам да ми кажете защо откарахте вашия клиент в хотел в „Шинджуку“? Той ли ви помоли?
	— Да, той пожела да го закарам точно там.
	— Значи е знаел за съществуването на този хотел.
	— Така излиза. Но ми се стори, че го знаеше само по име. Явно не беше отсядал там.
	— А не ви ли каза откъде знае за него?
	— Не, не беше от приказливите, почти не си отвори устата, докато го карах.
	— На английски ли ви заговори?
	— Не, на завален японски. Явно знаеше само няколко японски думи. Когато слизаше, ми каза „благодаря“ и „запазете рестото“.
	— И нищо друго?
	— Не. Видя ми се мрачен човек.
	— Може би все пак с нещо ви е направил впечатление?
	— Не.
	Това беше всичко, което съобщи Нонояма. Благодарение на него се разбра, че Хейуърд е търсел не кой да е хотел, а именно „Токио бизнесмен хотел“. Но в хода на следствието се изясни, че той не беше влизал във връзка с никой от гостите на хотела.
	Откъде Хейуърд беше узнал за съществуването на „Токио бизнесмен хотел“? Може би случайно бе дочул някога името му и сега, попаднал за първи път в Япония, беше решил да отседне точно там?
	Засега бе трудно да се каже нещо определено. Мунесуе вече се канеше да благодари на Нонояма и да се сбогува с него, когато шофьорът нерешително му подаде някакъв предмет. Беше книга.
	— Какво е това? — попита инспекторът.
	— Намерих я в колата.
	— Джони Хейуърд ли я е забравил?
	— Не мога да кажа със сигурност. Беше се завряла зад седалката и затова я открих по-късно, преди него имах и други клиенти.
	Книгата беше съвсем разпокъсана. Дори заглавието трудно можеше да се разчете. Твърдата корица също беше порядъчно изтрита. Изглеждаше така, като че ли и при най-лекото докосване тозчас ще се разпадне.
	Щом след Джони Хейуърд в колата бяха пътували още трима или четирима пътници, значи книгата можеше да е принадлежала и на някого от тях. От друга страна, имаше вероятност да са я забравили отдавна.
	Тя беше толкова опърпана, че неволно напомняше на вехтата сламена шапка, която намериха в парка „Шимидзудани“. И двете изглеждаха горе-долу еднакво стари.
	— Всеки ден ли надничате зад седалката? — попита Мунесуе.
	— Щом свърши работното време, по стар навик оглеждам цялата кола. Случва се зад седалката да изпаднат различни вещи на пътниците.
	— А предния ден не намерихте ли нещо?
	— Един ден работя сутрин, на следващия — вечер, тъй че ако някой беше забравил нещо, колегата от другата смяна непременно щеше да ми каже. Но въпреки това, преди да започна работа, за всеки случай също оглеждам колата. Нямаше нищо.
	Следователно книгата беше забравена в таксито на Нонояма същия ден, когато в него е пътувал Джони Хейуърд.
	— А защо книгата досега е у вас?
	— Как да ви кажа, веднъж седмично сме длъжни да предаваме в полицейския участък всички намерени вещи, но с продуктите и с другите незначителни предмети постъпваме, както намерим за добре. Полицията гледа през пръсти на това.
	Не ще и съмнение, полицията щеше доста да се озори, ако всички спазваха точно протокола за предаване на намерените вещи. Административните служители в параходите, таксиметровите гаражи и обществените сгради бяха длъжни да съхраняват забравените предмети, но с храната и по-евтините вещи постъпваха по лична преценка.
	— А сетне?
	— Книгата ми се видя интересна и я занесох в къщи, а после съвсем я забравих. Повярвайте ми, не съм го направил със зла умисъл.
	Изглежда, Нонояма се опасяваше да не го обвинят, че е присвоил чуждо имущество. Мунесуе мрачно се усмихна.
	— Прилича на стихосбирка.
	— Да, от Ясо Сайджо е.
	— Той не пишеше ли песни?
	— Ясо Сайджо наистина се е прочул с песните си, но същевременно той е и прекрасен поет, представител на романтичния стил. Като студент в университета Васеда заедно с Хинацу Коноске издават литературно списание, после учи във Франция, сприятелява се с Йейтс и Метерлинк, под влияние на френските символисти създава особен поетичен стил. В сборника му „Червената птица“ са поместени няколко чудесии приспивни песни, които по нищо не отстъпват на стиховете на Китахара Хакушу. Ясо Сайджо е изящен лирик.
	Съвсем неочаквано Нонояма се оказа познавач на поезията. Ето коя беше причината да прибере стихосбирката. Ако се приемеше, че е била забравена от Джони Хейуърд, то тогава по какъв начин са попаднали в него тези стихове от японски поет? Към неразгаданите тайни се прибави още една.
	Сборникът на Ясо Сайджо беше издаден наскоро след войната. Оттогава бяха минали повече от двадесет години. И все пак, ако книгата бе оставена от негъра, такова веществено доказателство не биваше да се пренебрегва.
	И инспектор Мунесуе задържа стихосбирката.


	2

	Мунесуе не се интересуваше нито от романи, нито от стихове. Той смяташе, че литературата е един измислен свят, в който хората, надарени с творческо въображение, се забавляват посредством думите.
	За него, човекът, който водеше борба със злото и престъпността, „словесните игри“ бяха недопустим разкош.
	След като стихосбирката на Ясо Сайджо беше вече в ръцете му, Мунесуе реши да направи справка за поета. В библиотеката на полицейския участък имаше енциклопедия. Инспекторът намери в нея раздела „Литература“, а сетне потърси статията за Ясо Сайджо.
	„Ясо Сайджо (1892 — 1970), поет. Роден в Токио. Учил в английско училище, после следвал английска и японска филология в Токийския университет. Голямо влияние за изграждането на неговия литературен стил оказва преподавателят по английски език професор Йошие Хашимацу; по това време се утвърждават и основните творчески принципи на поета. През 1919 г. публикува първата стихосбирка «Пясъчна камбана» Неговите изискани романтични стихове получават високо признание. През 1921 г. става преподавател в университета. През 1920 г. излиза сборникът му с преводна поезия «Белият паун», а по-късно — и поетичните му книги «Неизвестната любима» и «Восъчната кукла» (1922). През 1923 г. Сайджо учи в Сорбоната, където изследва френската поезия от началото на XVI в. Става член на поетичния кръжок на Маларме, сближава се с поетите символисти, привърженици на Валери. След завръщането си в родината е професор в университета и е признат за основоположник на японската символистична поезия. Излизат поетичните му книги «Сборник стихотворения от Ясо Сайджо» (1927), «Чудесната загуба» (1929) и «Златният замък» (1944). Най-голямо влияние върху съвременниците му оказват неговите сборници «Кралят на поетите», «Белият паун» и «Восъчната кукла». Важна роля за развитието на детската поезия изиграва сборникът «Червената птица». През 1924 г. биват отпечатани «Пълни събрани стихотворения за деца от Ясо Сайджо» Поетът заема водещо място в областта на песенната поезия, създава близо шест хиляди стихотворения, по които е написана музика. След Втората световна война освен стихосбирката «Шепа кристали» излиза и неговото «Изследване на творчеството на Артюр Рембо» (1967)“.
	Ето какво пишеше в енциклопедията.
	Ясо Сайджо и Джони Хейуърд… Мунесуе откъсна очи от енциклопедията и втренчи поглед пред себе си. Какво общо можеше да има между този изтънчен лирик, роден в Япония, и негъра от нюйоркските вертепи?
	Инспекторът започна да прелиства книгата страница по страница. Макар и да не разполагаше с доказателства, че стихосбирката е принадлежала именно на Хейуърд, Мунесуе имаше предчувствието, че това е така.
	Сборникът беше отпечатан през 1947 година. Издателството вече не съществуваше: бяха минали повече от двадесет години. На също толкова беше и сламената шапка, намерена в парка „Шимидзудани“.
	Джони Хейуърд… Сламената шапка… Ясо Сайджо… Каква ли е връзката между тях? Може би стихосбирката ще му подскаже? Трябва първо сам да се опита да я открие, а вече след това ще предаде книгата на оперативната група.
	Мунесуе бавно прелистваше страниците. Буквите едва личаха върху грубата хартия от следвоенните години. Вече беше към края на книгата и започна да го обзема отчаяние. Толкова внимателно се вглеждаше във всяка дума, а досега не успя да открие нищо, което да изясни връзката между шапката и стихосбирката.
	Навярно някой друг беше забравил сборника в колата.
	Когато стигна до последната страница, Мунесуе трепна. Ръката му застина във въздуха, пред очите му сякаш блесна мълния.

	Какво стана с моята сламена шапка, мамо?
	Шапката, дето отлетя в дефилето през онова лято,
	когато отивахме от Усуи за Киридзуми.

	— Най-после! — неволно се изтръгна от него. В стихосбирката на Ясо Сайджо той откри сламената шапка. Инспекторът дори се разтрепери от вълнение.

	Аз толкова обичах тази шапка, мамо!
	Колко тъгувах за нея тогава!
	Но вятърът връхлетя внезапно…
	Насреща ни идваше млад търговец, мамо!
	Носеше сини гети и ръкавици.
	Той хвърли стоката си на земята и се спусна след шапката,
	ала тя беше полетяла надолу.
	Дефилето бе толкова стръмно и склоновете му
	бяха обрасли с трева като човешки бой.
	Какво стана с тази шапка, мамо?
	Ирисите, дето растяха край пътя,
	сигурно съвсем са увехнали,
	а хълмовете са забулени с пепелносива есенна мъгла.
	Може би под моята шапка
	всяка вечер щурци са цвърчали?
	Знаеш ли, аз мисля, мамо,
	че тази сутрин в дефилето кротко се сипе сняг
	и затрупва моята шапка от италианска слама,
	някога блестящо нова,
	заличавайки инициалите Я. С., които написах на дъното й.
	Снегът се сипе толкова кротко, толкова тъжно…

	Мунесуе няколко пъти препречете това доста дълго стихотворение. Когато вълнението му попремина, той почувствува как в сърцето му нахлува вълна от радост: най-сетне беше открил необходимото звено. Радостта му беше още по-голяма, защото силно го трогна самото стихотворение. Изведнъж си представи покъртителна картина: летен ден, майка и син вървят по огряна от слънцето долина и разговарят за сламената шапка. Лишен от малък от майчина ласка, той беше потресен от топлотата, с която поетът си спомняше за дните, прекарани с майка му.
	Навярно Ясо Сайджо е написал стихотворението, когато майка му вече не е била жива или пък майка и син са живели разделени. А сламената шапка сигурно му е била подарена от нея.
	Мунесуе сякаш ги виждаше — майка и син; хванати за ръце, се разхождат в летния ден, прекосяват прохладната долина, потънала в зеленина. Майката е млада и красива, а детето е съвсем малко. Пладне е, в разгара на лятото, наоколо е тихо, ведро и свежо.
	Изведнъж на Мунесуе страшно му се прииска да отиде там, в онази долина. Интересно къде ли в Киридзуми има топли извори? Ако се тръгне от Усуи, вероятно ще са някъде на границата между префектурите Гумма и Нагано.
	Вече си представяше далечния планински извор, когато трепна, поразен от неочаквана мисъл. Нали Джони Хейуърд е споменал, че отива в Япония, за да види „кисми“, Думите „кисми“ и „Киридзуми“ безспорно си приличаха. Съседката на Джони беше чула „кисми“. А той сигурно е казал „Киридзуми“.
	Сламената шапка и Киридзуми!
	И така две неща, които по най-тесен начин бяха свързани с негъра, неочаквано се намериха в книгата на Ясо Сайджо. Мунесуе веднага отиде да информира оперативната група за своето откритие.
	Съобщението му направи впечатление. Относно сламената шапка нямаше разногласия, но бяха изказани съмнения за сходството между „кисми“ и „Киридзуми“.
	— И все пак аз мисля, че това е така — настояваше Мунесуе. В края на краищата нали и таксиметровият шофьор погрешно беше чул „стоха“ вместо „строхет“. Никой не беше чувал Хейуърд да произнася звука „р“. Може би той го е изговарял някак по-особено?
	Разбира се, нюйоркските предградия, както и токийските си имаха свой диалект. Възможно е там да е възприето да се изпуска „р“-то?
	Ала в оперативната група нямаше човек, който да знае добре английски език. Още повече, че ставаше дума за харлемско произношение.
	— Не бива да се доверяваме на предположения. Ще се консултираме със специалисти — реши инспектор Насу, който пръв дойде до единствено правилния извод.
	Обърнаха се към професор Тошиюки Миятаке, най-големия специалист по въпроса в Токийския институт за чужди езици. Той обясни:
	— Тъй като територията на Съединените щати е огромна, а лексиката и особеностите на произношението непрекъснато се изменят, „географски“ езикът се дели на т.нар. съвършен, източен и южен английски език. В Ню Йорк говорят предимно съвършен английски, който включва в себе си и елементи от източното наречие. Що се отнася до редукцията на звука „р“ в думите straw hat и Kirizumi, за които питате, в американското произношение тя не се отбелязва.
	— Не се отбелязва — повтори разочаровано Мунесуе, който с „откритията“ си заслужи правото сам да разговаря с професора.
	— Случва се, естествено, даден звук да не се произнася под влияние на съседния както в рамките на една дума, така и при свързването на отделните думи. Например някои американци в думите asked и stopped не произнасят съгласните „к“ и „р“ и ние чуваме aest и stat. Понякога се редуцират началните и двойните съгласни, но това, за което вие питате, не се среща.
	Мунесуе посърна. Мислеше, че е открил нещо, а сега надеждите му рухнаха. Почувствува, че едва се държи на краката си.
	— Що се отнася до звука „р“, той е толкова важен в американския вариант на английския език, че по-скоро той оказва влияние на останалите звукове. Случва се в дадена дума да няма „р“, но ако следващата започва с гласна, то между тези две думи се вмъква сонорното „р“. Например „видях това“ — saw it или „той и аз“ — he and me — се произнасят като: sj: rit и hi: randmi. Моля да ме извините за лошото произношение. И все пак редукцията на „р“ е възможна — утеши го професорът.
	— Какво значи „възможна“?
	По лицето на Мунесуе се плъзна лъч на надежда.
	— Възможна е, но не е закон.
	— Все едно. Единственото, което ме интересува, е среща ли се в разговорната реч?…
	— Вие, струва ми се, питахте за мнението ми на учен? — Тошиюки Миятаке явно беше недоволен от пренебрежителното му отношение към науката.
	— Виждате ли… ъ става въпрос… ъ… С една дума, много ви моля, професоре, да ми кажете какво мислите вие като голям специалист: среща ли се такова произношение, дори ако то „не е закон“? — побърза да заглади грешката си Мунесуе — само това липсваше: заради някаква случайно изтървана фраза да се лиши от помощта на професора.
	— В Съединените щати английският език е различен не само във всяка област, но и във всеки социален слой. В училищата се изучава литературен английски. Японец, който е учил този език у нас, няма да разбере нищо от речта на един кокни* или един бруклинец. А в нюйоркските предградия живеят заедно ирландци и скандинавци, азиатци и италианци, испанци, порториканци, евреи, негри южняци и какви ли не още. От само себе си се разбира, че в тези покрайнини всеки изопачава английския по свой начин и съвсем естествено, изяжда някои звукове. Испанците например обикновено проточват „р“-то. Но някои от тях в желанието си да скрият испанското си произношение го изговарят съвсем леко, което води до пълното му изпадане.
	[* Кокни — кореняк лондончанин (предимно от източните квартали); лондонско наречие (произношение). — Б.пр.]
	— Значи такъв човек може да произнесе „стоха“ вместо „стро хет“ и „кисми“ вместо „Киридзуми“? — Гласът на Мунесуе неволно трепна. Нали Джони Хейуърд беше живял в испанската част на Източен Харлем.
	— Напълно допустимо — потвърди професорът.
	По такъв начин пред оперативната група най-неочаквано се откри възможността да продължи издирванията си, сега вече в Киридзуми. „Ключът към разгадаването на убийството на Джони Хейуърд ще трябва да се търси именно там“ — мислеше си Мунесуе, когато се сбогуваше и благодареше на професора.


	3

	По същото време в управлението се получиха нови сведения от нюйоркската полиция. Изказваше се предположението, че бащата на Джони, Уил Хейуърд, се е хвърлил под колата на милионера, за да получи обезщетение и по този начин да осигури заминаването на сина си за Япония. Беше платил за това с цената на живота си. Но защо е трябвало да направи такава жертва — и то именно сега? На този въпрос вече не можеха да отговорят нито бащата, нито синът — бяха мъртви. Беше ясно само едно: Джони явно е трябвало да замине, и то на всяка цена. Може би полицията ще успее да открие нещо в Киридзуми? Най-после настроението в оперативната група се повиши.


	Селището Киридзуми, известно с топлите си извори, се намираше в планината Усуи, на границата между префектурите Гумма и Нагано.
	В пътеводителя на транспортната агенция за него се съобщаваше следното: „Селището е разположено в горното течение на река Киридзуми на височина хиляда сто и осемдесет метра над морското равнище, т.е. с двеста метра по-високо от курорта Каруидзава. Заобиколено е от планини, което прави гледката твърде живописна. Особено хубаво е тук през есента, когато наоколо аленеят кленовите горички. Киридзуми е прекрасно място за туризъм. На час и половина от изворите се намира Кривоносата планина, където есенно време кленовете са необикновено красиви.“
	Водата на изворите е възгорчива, варовита. Смята се, че помагала при кожни заболявания, склероза на кръвоносните съдове, нервни и гинекологически заболявания, болести на стомашно-чревния тракт.
	До Киридзуми можеше да се стигне по следния начин: тръгва се от Йокогава с автобус и се стига до Синецу, после се върви девет километра пеш, което отнема около три часа.
	— Три часа! — Инспекторите учудено се спогледаха. — Нима в наши дни все още съществуват такива курортни селища?
	В Киридзуми имаше две странноприемници: стара и нова. Незабавно се свързаха по телефона със селището. Отговориха им, че в старата странноприемница, наречена „Кинтокан“, могат да се намерят свободни стаи.
	Говори се, че докато Ясо Сайджо бил жив, закуската на гостите в „Кинтокан“ загъвали в салфетки, на които било отпечатано неговото „Стихотворение за сламената шапка“, тъй като поетът го бил написал в памет на онези дни, когато е почивал в Киридзуми.
	Ако селището беше свързано по някакъв начин с Джони Хейуърд, щяха да разберат това в „Кинтокан“. И на Мунесуе и Йоковатари връчиха заповед да заминат за Киридзуми.
	Междувременно бяха готови и резултатите от анализа на кръвта по мечето. Тя съвпадаше с кръвната група на Фумие.
	За съжаление предположението на двамата мъже се оправда. И Оямада се отправи към полицейското управление. Полученият конкретен материал трябваше да ги накара да не гледат на разследването като на обикновено издирване на изчезнал.
	Мечето беше най-внимателно огледано от специалистите. Но тъй като от момента на престъплението беше минало доста време, те не успяха да открият по него нови следи.


	Странноприемницата в планината

	1

	Мунесуе и Йоковатари се качиха във влака на гара Уено и към един часа на обед пристигнаха в Йокогава. Златната есен беше отминала, но по околните хълмове ту тук, ту там все още парваше погледа червеният листак на кленовете. До Киридзуми трябваше да отидат пеш; в най-добрия случай можеха да се доберат с кола до селцето Роккаку, но оттам все пак трябваше да извървят още около километър.
	За съжаление на площада пред гарата нямаше свободно такси. Застроен от всички страни и напомнящ по-скоро малък двор, той никак не приличаше на характерните за тези провинциални селища просторни площади. Над покривите стърчеше цяла гора от телевизионни антени. Телевизията придаваше стандартен вид дори на такива отдалечени от големите градове селища.
	Този ден площадчето беше задръстено от коли и от това изглеждаше още по-малко. Беше делник и на гарата освен тях слязоха само неколцина местни жители. В сградата на самата гара се намираше таксиметрова кантора, потърсиха услугите й, но се оказа, че тя разполага с една-единствена кола и сега това такси за беда беше заминало за Такасаки.
	— Трябва да се обадим в Киридзуми, оттам ще изпратят микробус — рече служителят от кантората, след което любезно се зае да свърши тази работа. След малко им съобщи: — Имате късмет. Микробусът тъкмо идва насам. След десетина минути ще бъде тук.
	Инспекторите въздъхнаха облекчено. Професията им изискваше да ходят пеш, но три часа по планински пътеки — това вече беше прекалено.
	След малко микробусът пристигна. От двете му страни беше написано: „Извори Киридзуми“. От него слязоха няколко младежи и девойки.
	— Вие ли сте Йоковатари-сан и Мунесуе-сан от Токио? — повика ги шофьорът, мъж на средна възраст. Те кимнаха. — Обадиха се за вас от Токио. Заповядайте, качете се — покани ги той и взе пътните им чанти.
	— Не се притеснявайте, моля ви — запротестира Йоковатари.
	Когато изпращаше колегите си, инспектор Насу им каза: „На гарата сигурно имат своя кола“. Очевидно микробусът беше тази кола.
	Потеглиха бързо и с настроение. Отначало шосето вървеше успоредно с железопътната линия. След около пет минути се показа малко курортно градче. Издадени напред, покривите на къщите стърчаха и надвисваха над улицата. По прозорците на някои от тях се виждаха потъмнели от времето старинни решетки. Това бяха странноприемници, построени преди двеста-триста години. Някъде далеч величествено се извисяваше планината.
	— Това е Сакамото. Казват, че някога тук е имало квартали с увеселителни заведения — рече шофьорът.
	Градчето се беше разположило надлъж по шосето и на инспекторите все им се струваше, че от тъмните прозорци иззад дървените решетки към тях всеки миг ще се протегнат зовящите ръце на обитателките на публичните домове.
	Спряха някъде в покрайнините, за да вземат няколко ученици и един възрастен мъж — трудно можеше да се кажеше дали беше от местните жители. Беше облечен като гражданин. Той поздрави шофьора като стар познат. В ръката си държеше малка кожена чанта. Децата, изглежда, живееха в някои отдалечени села и микробусът ги закарваше до училището, а после ги връщаше.
	— Почти всички стари къщи са срутени — дружелюбно започна разговор новият пътник, когато забеляза, че Мунесуе с интерес разглежда древните улички.
	И наистина между старинните постройки се виждаха доста нови сгради. Но покривите и фасадите им бяха построени в старинен стил, тъй че общата атмосфера не беше нарушена. Паркираните в малките улички коли не се набиваха в очи. Белият безлюден път минаваше между два реда къщи с издадени покриви.
	— Някога в тия странноприемници е кипял живот, а сега всичко е запустяло. От онова време не е останала и следа — тъжно рече пътникът. Очевидно той все пак беше местен жител.
	Може би не толкова старинните постройки, а мъртвата тишина, която цареше в градчето, създаваше впечатлението за архаичност.
	— Всички фасади са еднакви, забелязахте ли? Градът е бил построен тю нареждане на правителството… Отпуснали на всички желаещи еднакви парцели. На времето тук е имало странноприемници, публични домове, бани — продължаваше да обяснява словоохотливият мъж.
	— А местното население с какво се занимава? — попита Мунесуе. Спомни си, че по уличките, през които бяха минали, не се мяркаха дори кучета. Градът изглеждаше съвсем пуст.
	— Откакто построиха прохода Усуи, всички се препитават от него.
	— Как да разбирам — „препитават се от прохода“?
	— Ами от железопътната линия. Едни работят на гарата, други пък са кантонери — кажи-речи, всички от градчето са железничари.
	Останаха назад, и последните къщи на Сакамото. Микробусът свърна от шосето и пресече железопътната линия. Децата се размърдаха и залепиха носове в прозорците: „Маймуна! Маймуна!“ По склоновете на планината в изсъхналата трева наистина се мярна някаква черна точка, но преди да успеят да я разгледат както трябва, тя се скри от погледите им. Инспекторите знаеха, че тъдява често могат да се срещнат цели стада от по петдесет-шестдесет маймуни.
	Асфалтът свърши и микробусът силно заподскача по неравния път.
	Отдясно се появи голяма язовирна стена. Това беше язовирът Киридзуми. Шофьорът ги осведоми, че дължината на стената е триста и двадесет метра, а височината й е шестдесет и седем метра. Започнали строежа преди четири години и скоро щели да го завършат. Засега водохранилището не беше запълнено и под мощния бетонен корпус тук-там унило стърчаха изоставени къщички и малки горички.
	В това настъпление на човека към природата се чувствуваше нещо тревожно и тъжно.
	— По-нататък пътят е още по-разбит, дръжте се здраво — предупреди ги шофьорът. Навлизаха в планината. — Ако бяхте дошли малко по-рано, щяхте да останете възхитени: цялата планина беше обагрена в червено — продължи шофьорът с такова съжаление, като че ли не те, а той не бе имал възможността да се полюбува на есенната гора.
	— И сега е прекрасно. — Йоковатари гледаше нагоре, към гребена на планината, където още се бяха запазили есенните багри. Когато с години не си виждал нищо друго освен сивия градски пейзаж, всяко кътче на природата, а още повече с такава буйна растителност гали погледа. Планината, която ги заобикаляше, не потискаше със своята суровост, а сякаш обгръщаше уморените от градския живот пътници с нежност и спокойствие.
	Микробусът пълзеше по, нанагорнището, като следваше брега на реката. Отдясно и отляво на пътя бяха пръснати малки горички.
	— Отдавна ли живеете тук? — обърна се Йоковатари към шофьора, като очевидно реши, че е време вече да го поразпита за онова, което го интересуваше.
	— По-рано работех в предачната фабрика в Мацуида, но парите не стигаха и преди година се преместих тук.
	— Преди година ли казвате? — Инспекторите се спогледаха: нямаше никакъв смисъл да го питат за отдавна минали неща.
	— Естествено, преди тук не са минавали коли — рече Мунесуе. — Знаете ли, има едно „Стихотворение за сламената шапка“ В него се казва приблизително следното: „Какво стана с моята сламена шапка, мамо? Шапката, дето отлетя в дефилето, когато вървяхме по планинския път?“ Сигурно, когато го е писал, поетът е имал предвид пътя от Усуи до Киридзуми, а не този.
	— Шосето го прокараха през седемдесета година. А дотогава идваха пеш от Йокогава. Тук имаше само една странноприемница — „Кинтокан“ — и гостите отсядаха в нея по за месец-два.
	— А сега са построени и други, нали?
	— Не, само две са. Собствениците им са едни и същи. Новата се нарича „Киридзумикан“ и се намира в края на пътя. А старата е „Кинтокан“.
	— Новата откога е?
	— От седемдесета година.
	— До „Кинтокан“ може ли да се стигне с кола?
	— Не, дотам се отива само пеш. Трийсетина минути път е до планинската пътечка.
	— Половин час по планински път?! — недоволно присви устни Йоковатари.
	— Някога се вървеше три часа от гарата. А на гостите сега и половин час им се вижда много и затова отсядат в новия хотел. Стария предпочитат туристите, които са дошли да се катерят по планината.
	Увлечени в разговора, те не забелязаха кога са навлезли в планинския пущинак. Доскоро отдясно на микробуса бълбукаше реката. А сега пътят взе да криволичи по склона и тя остана ниско долу.
	Скоро след това на малка поляна сред кленови, букови, габърови и кестенови дървета зърнаха двуетажна зеленикава постройка с червен покрив. Микробусът спря досами входа й. Когато слязоха, Мунесуе и Йоковатари видяха, че се намират на дъното на долчинка: от всички страни бяха заобиколени от планината.
	Влязоха в странноприемницата и веднага попаднаха в красиво подредено фоайе с дивани. Посрещна ги прислужницата, приветлива жена на средна възраст.
	— Господата Йоковатари и Мунесуе, нали? Очаквахме ви.
	Тя взе чантите от шофьора и ги помоли да я последват, за да им покаже стаите. Но Мунесуе я спря:
	— Още не сме решили, може да отседнем и в „Кинтокан“.
	— Добре, по-късно ще ви заведа дотам. А сега си починете от пътя — рече тя и ги заведе в една стая в дъното на коридора.
	Навън аленееха последните листа на окапал вече клен. Макар че все още беше ден, тук цареше мъртва тишина.
	— Ей сега ще ви донеса чай — каза жената, остави чантите в нишата на стената и излезе.
	Отвориха прозореца и изведнъж остро почувствуваха, че са в планината.
	— Каква тишина само!
	— Сякаш са ти запушени ушите.
	— Просто не сме свикнали и за това ни се вижда странно.
	— Нищо чудно, след като животът ни преминава сред грохота на големия град.
	— Каква ли връзка може да има между Джони Хейуърд и това затънтено място? — палейки цигара, недоумяващо присви рамене Йоковатари.
	В коридора се чуха стъпки и в стаята влезе жената, носеше чая.
	— Добре дошли в Киридзуми — още веднъж рече тя и се поклони учтиво.
	И маниерите, и начинът й на изразяване подсказваха, че тя е съдържателката на странноприемницата, а не прислужница, както им се стори отначало.
	— Тук е прекрасно — искрено изказа възхищението си Йоковатари. — Дано прочистим белите си дробове, че са пълни с пушек и сажди.
	— Наистина е прекрасно — съгласи се тя, — всичките ни гости харесват това място.
	— Извинете, вие ли сте собственицата? — реши да се увери Йоковатари.
	— Да, имотът ни е малък, опитваме се да се справим със собствени сили.
	— А как смогвате да се оправяте едновременно и с двете странноприемници?
	— През активния сезон наемаме помощници. Ако ги държим постоянно, трябва все да ги следим, пък и те не обслужват както трябва гостите.
	— Значи обслужването при вас е поставено на домашни начала в буквалния смисъл на думата.
	— Абсолютно вярно.
	— А какво ви съобщиха за нас по телефона от Токио? — с невинен вид полюбопитствува Йоковатари. Стори му се, че жената се досеща какви са.
	— Нищо. А нима вие лично не ангажирахте стаите?
	— Фирмата имаше тази грижа — уклончиво отвърна той.
	Когато водиш разследване, по-добре е да не се разкриваш, иначе събеседникът ти може да се изплаши и да млъкне. Наистина с някои хора е точно обратното: по-добре би било, ако веднага откровено признаеш, че си от полицията — тогава те разказват всичко най-подробно и съвсем искрено.
	— Какво ви води насам, може би имате някаква работа?
	— Откъде знаете? — учуди се Йоковатари. Въпреки хитруването съдържателката все пак се беше досетила за тяхната професия.
	— Как да ви кажа. Тук идват обикновено групи, семейства или двойки, а да пристигнат двама мъже просто ей тъй, заради водата — това рядко се случва.
	— Ясно. Ех, как не се сетихме, трябваше да вземем и момичетата с нас — разочаровано махна с ръка Йоковатари.
	— Искате ли да отгатна какви сте? — сдържайки усмивката си, предложи жената.
	— Нима можете да познаете?
	— Отначало помислих, че сте журналисти, но май не сте… а сте детективи, тъй ли е?
	Инспекторите смутено се спогледаха.
	— Тъй е — призна Йоковатари. Вече нямаше смисъл да играят на криеница. Жената явно беше от бъбривите. Навярно по-добре беше веднага да разкрият картите си и да я помолят за съдействие. — А как се досетихте?
	— Журналистите обикновено носят фотоапарати. А вашите чанти са малки. И после, вестникарите винаги са облечени изискано.
	— Ама че комплимент! — разсмя се Йоковатари.
	Да, в сравнение с журналистите те наистина изглеждаха като провинциалисти. И кой им обърна внимание на това? Съдържателката на една забутана в пущинака странноприемница. В днешно време, когато някои престъпници летят със самолети и карат спортни автомобили, потъна в миналото фигурата на детектива с оръфано сако и изкривени обувки. От пръв поглед трудно можеше да се различи един млад детектив от високопоставен служител в първокласна фирма. Те, разбира се, нямаха чак такива претенции, но все пак не се причисляваха и към детективите с „изкривените обувки“.
	— Извинявайте, съвсем не исках да кажа това — смутено се опита да заглади неволната си грешка жената. — Макар че са елегантно облечени, вестникарите, тъй да се каже, доста се перчат.
	— И през ум не ни е минавало да се обиждаме. Впрочем, щом сме разкрити, налага се да ви разкажем всичко. Дойдохме тук по нареждане на полицейското управление, за да разследваме едно дело. Това е инспектор Йоковатари, а моето име е Мунесуе. Бихме искали да поразпитаме за някои неща вас и съпруга ви. Ще ни помогнете ли? — попита Мунесуе и й показа служебната си карта.
	— То се знае, че ще ви помогнем, стига да можем. Прощавайте, ако съм казала нещо не на място.
	Тя явно изпитваше чувство на вина и искаше да я заглади. Инспекторите побързаха да се възползват от това.
	— Често ли ви посещават чужденци? — започна Мунесуе с най-важното.
	— Не много често, нашият край е малко отдалечен.
	— Но все пак идват, нали?
	— Само през активния сезон.
	— А не си ли спомняте скоро да са ви гостували някакви негри от Съединените щати?
	— Негри ли? Не, не си спомням.
	— Между тринайсети и седемнайсети септември? — Мунесуе я погледна право в очите. Според документите Джони Хейуърд е бил за първи път в Япония. Значи само през тези четири дни е имал възможност да дойде в Киридзуми: от деня на пристигането си на тринадесети септември до деня на своята гибел в хотел „Роял“ на седемнадесети септември. В „Токио бизнесмен хотел“ им съобщиха, че се е връщал всяка вечер, но до Киридзуми е можел да прескочи и през деня.
	— През септември все още пристигаха много гости, но негри — не, не сме имали.
	— Интересува ни именно този негър. Може и да не е идвал тук, но по някакъв начин е свързан с тия места. Всъщност той не прилича много на чернокож, а чертите му по-скоро са азиатски. — И Мунесуе показа на съдържателката ретуширана снимка на убития Джони Хейуърд и копие от снимката в паспорта му. Фотографиите не й направиха никакво впечатление.
	— Щом вие не си спомняте, очевидно и съпругът ви не знае нищо?
	— За негъра ли?
	— Да.
	— Ако ви интересува дали е отсядал в странноприемницата, мога съвсем точно да ви кажа, че не е. Но какво му се е случило? — разтревожи се жената.
	— Нищо особено, събираме сведения за него във връзка с едно произшествие. Не се вълнувайте, моля ви — побърза да я успокои Мунесуе.
	Ако беше чела вестници, навярно щеше да знае, че Джони Хейуърд е убит в един токийски хотел. Но човек трудно можеше да си представи, че тази добродушна жена, погълната от многобройни грижи, ще проявява интерес към такива кървави истории. Пък и да се интересуваше, едва ли би могла да познае на снимката лицето, което бегло е видяла във вестника.
	— Някога случвало ли се е вашият съпруг да е оставал сам в странноприемницата?
	— Разбира се. Когато наближаваше да раждам, отивах при родителите си — и двата пъти по за месец. Сега децата ходят на училище.
	Вероятно двама от учениците, с които пътуваха в микробуса, бяха нейните деца.
	— Възможно ли е през това време да са идвали негри?
	Кой знае, може пък някой от роднините на Джони Хейуърд да е посещавал преди това Киридзуми?
	— Не, мисля, че не са идвали. Такова нещо не се случва всеки ден и мъжът ми щеше да ми каже.
	— Колко време пазите регистрационните книги?
	— Обикновено след една година ги унищожаваме.
	Докато разпитваше съдържателката, Мунесуе все повече и повече се убеждаваше, че няма да научи нищо от нея. Наистина оставаше мъжът й. Може би той щеше да им помогне?
	— Къде е вашият съпруг?
	— В старата странноприемница. Да го повикам ли?
	— Не, ние ще отидем при него. Там и ще пренощуваме. Извинете, а откога живеете тук?
	Беше напълно допустимо, Джони да е влязъл във връзка с местните жители или преди нейното идване тук, или когато я е нямало.
	— Омъжих се през шейсет и пета и оттогава не съм мърдала от Киридзуми.
	— Значи през ваше време чернокожи не са идвали?
	— Поне аз не съм виждала негри тук.
	— А какви чужденци са ви посещавали?
	— Предимно американци. Войници от базите. И студенти. Освен тях французи, германци, англичани.
	— Кой от тукашните хора живее в Киридзуми от войната насам?
	— Родителите на мъжа ми, тях трябва да разпитате.
	— Здрави ли са?
	— Да, и двамата са над седемдесетте, но се държат.
	— А все тук ли са живели?
	Да, откакто са наследили имота, никъде не са ходили.
	— Наследили ли, казвате?
	— Свекърът ми е получил странноприемницата от чичо си. Впрочем не съм много веща в тия неща, по-добре попитайте него.
	От думите й се разбираше, че мъжът й е собственик на двете странноприемници, а баща му се е оттеглил и живее на спокойствие в „Киридзумикан“ Едва ли двадесет и четири годишният Джони Хейуърд е бил свързан с някого от старите жители на Киридзуми.
	— Познати ли са ви тия стихове? — Мунесуе прехвърли разговора на друга тема и показа на жената стихосбирката на Ясо Сайджо. — Намерихме я сред вещите на Джони Хейуърд. Когато тръгвал за Япония, казал, че отива в Киридзуми. — Нямаше смисъл да й обясняват как „кисми“ ги е довело до „Киридзуми“. — Тези стихотворения са били много важни за него. В тях се говори за Киридзуми. И той пристигнал в Япония, за да посети точно тия места. А какво се канел да прави? Твърде вероятно е отговорът да се крие в тези стихотворения. На вас те не ви ли говорят нещо?
	— Знам, че в тях Ясо Сайджо разказва как някога като дете е идвал с майка си в Киридзуми. Чувала съм, че моят свекър издирил тези стихове и ги отпечатал на рекламна диплянка и по салфетките.
	— Случайно да сте запазили някоя от тия диплянки?
	— Не, било е отдавна.
	— Жалко — рече Мунесуе, без да крие разочарованието си, а после попита: — Докога използувахте тези салфетки и диплянки?
	— Само мъжът ми и свекър ми могат да ви отговорят.
	— Как мислите, какво в стихотворенията на Ясо Сайджо е могло да бъде важно за Джони Хейуърд? — Най-после Мунесуе изплю камъчето и й зададе въпроса, който го измъчваше, макар че почти не се надяваше да получи отговор: какво ли можеше да му каже тази жена, която никога през живота си не бе виждала Джони Хейуърд?
	— Знаете ли, все пак под Киридзуми не трябва да се разбира само мястото, където живеем.
	Последните й думи, изглежда, заинтересуваха Йоковатари, защото той едва чуто промърмори: „Точно така, Джони може да е имал предвид не само изворите…“
	Когато в оперативната група обсъждаха какво може да означава тази дума „Киридзуми“, която откриха в едно от стихотворенията на Ясо Сайджо, всички веднага я свързаха с топлите извори, но нали можеше да става въпрос и за цялата местност.
	— Кажете ми, някъде другаде наоколо живеят ли хора? — попита Йоковатари. Ако наблизо имаше друга къща, възможно бе Джони да е искал да отиде тъкмо там. Или на него не са му били нужни хората, а земята на Киридзуми? Е, в такъв случай няма да успеят да изяснят нищо.
	— По-точно местните жители все близо до изворите ли са живели? — уточни Мунесуе, подхващайки мисълта на колегата си.
	— Някога съществуваше и селцето Юносава, но, сега то е запустяло.
	— Юносава ли? Къде се намира то?
	— Когато сте идвали насам, сигурно сте видели язовирната стена. Селцето е малко над нея. Скоро ще го залеят и почти всички хора са се изселили оттам.
	— Отдавна ли?
	— Кажи-речи, три години минаха оттогава. Но Юносава само по себе си не е Киридзуми.
	Ето че стигнаха до задънена улица. Трябваше колкото се може по-скоро да отидат в старата странноприемница.
	— Извинете за безпокойството. Ще идем до „Кинтокан“.
	— Ще ви придружа.
	— Благодаря, не е необходимо. Нали дотам има само един път?
	— Така е, но аз и без това имам работа там. — И жената с готовност стана.


	2

	До „Кинтокан“ водеше тясна горска пътечка. Слънцето вече преваляше зад планината и на небето пламтеше залезът. Извървяха около седемстотин метра по едно не много стръмно нанагорнище и стигнаха до превала, откъдето вече се виждаше старата странноприемница. Йоковатари и Мунесуе едва си поемаха дъх, а жената явно се чувствуваше прекрасно. „Кинтокан“ се гушеше в затънтена падина. Над него се виеше лек дим, който много приличаше на пара; отначало се издигаше нагоре, а после, след като раздадеше топлината си на студения въздух, се разстилаше нашироко и от тази мъглявина забутаното в планината убежище за любителите на топли бани изглеждаше още по-закътано. Слънцето се скри и само гаснещата вечерна заря осветяваше падината с призрачна светлина.
	Когато наближиха странноприемницата, видеха някаква воденица.
	— Привлича много гости от града и затова решихме да я оставим — поясни съдържателката.
	Влязоха вътре. Осветлението в странноприемницата вече беше запалено. Посрещна ги един доста невзрачен наглед мъж на средна възраст. Беше собственикът. Жената му прошепна нещо и той покани Йоковатари и Мунесуе в стаята:
	— Много се радваме, че ни удостоихте с присъствието си. Сигурно сте уморени от пътя и с удоволствие ще се изкъпете в басейна.
	Сравнен с новата странноприемница, „Кинтокан“ веднага правеше впечатление със своята старинност. Потъмнелите от времето греди се бяха изкривили, а в подвижните преградни стени зееха дупки. Дюшемето в коридора се беше изкорубило и страшно скърцаше.
	— Това не е славеев под*, а петльов — остроумно забеляза Йоковатари, без ни най-малко да се стеснява от присъствието на хазяите.
	[* „Славеев под“ наричали пода в замъка, на шогуна (военен управител в Япония през средните векове) в град Киото, който със скърцане предупреждавал шогуна, че някой се приближава до покоите му.]
	— И тук трябваше да направим ремонт — с извинителен тон рече съдържателят, — но всичките ни пари отидоха за „Киридзумикан“.
	— Не, така дори е по-добре. Повярвайте ми, това си има своята прелест, лъха на старинност. Придава своеобразно очарование на странноприемницата, което опиянява като старо вино — снизходително утеши собствениците Йоковатари.
	Всъщност, ако на човек наистина му се е приискало да бъде съвсем сам в някое глухо място, напълно откъснат от света, той не би намерил по-удобно убежище от тази странноприемница.
	— Трудно е да се повярва, че все още съществуват подобни кътчета, и то само на няколко часа път от Токио! — въодушевено отбеляза Мунесуе. Той отдавна не беше предприемал такова пътуване и сега се чувствуваше подмладен с цели десет години.
	Заведоха ги до един павилион, който самотно стоеше встрани от основната постройка. Под прозорците на малката стая, подредена в традиционен японски стил, ромонеше вода: там минаваше воденичният улей.
	Когато влязоха в павилиона, навън вече се спускаше мрак. Догаряха последните отблясъци от залеза и от дъното на падината се вдигна нощна мъгла, гъста като туш. Съдържателят запали лампата и зад прозорците напълно се възцари нощта. В средата на стаята имаше котацу*.
	[* Котацу — взидан в пода голям мангал, покрит с одеяло, под което се пъхат краката. Традиционен начин за отопление на стаите в японската къща. В днешно време се използува съвременен вариант с електричество.]
	— Жена ми ей сега ще донесе чай — рече той и се запъти към вратата, но Мунесуе го спря.
	— Първо искаме да ви зададем няколко въпроса. Ние разпитахме вашата съпруга…
	— Тя ми каза, но се страхувам, че и аз няма да мога да ви помогна.
	— Става дума за този човек. Погледнете снимката. — И Мунесуе му показа фотографията на Джони Хейуърд.
	— Не, никога не съм го виждал. Иначе непременно щях да го запомня: външността му е твърде интересна. Може да е идвал някога, тогава баща ми трябва да го помни. Щом се нахраните, ще го доведа.
	Колкото и съблазнителна да беше перспективата веднага да приключат с въпросите, трябваше да се съобразяват и с домакините. Ето защо решиха първо да се освежат в басейна. Банята беше разположена в пристройката от другата страна на странноприемницата. В дългия коридор, който съединяваше основната сграда с банята, ги лъхна миризма на готвено и стомасите им болезнено се свиха.
	Температурата на водата в извора беше тридесет и девет градуса. Някога е била по-ниска — тридесет и седем градуса: водата станала по-гореща, след като пробили нов сондажен кладенец. В басейна бяха монтирали шахмата дъска и гостите, блажено отпуснати във водата, по цели часове играели японския шахмат „шоги“.
	— Поне да си починем малко — рече Йоковатари, като се изтегна в басейна. Зад стените на банята цареше непрогледен мрак. Тъмните корони на дърветата му придаваха някаква особена плътност.
	— Ако не беше тая история, нямаше и да знаем, че съществува такова райско кътче.
	— Да благодарим за това на убития негър.
	— Йоковатари-сан, какво мислите за следствието?
	— В какъв смисъл?
	— Ами убитият е чужденец и както ми се струва, никой не взема присърце това разследване. Май нашата група е създадена формално, само защото е засегната честта на японската полиция.
	— А вие да не сте на друго мнение? — попита Йоковатари, като изгледа под око събеседника си. Погледът му беше враждебен. Мунесуе повтори твърдението, което той още в началото беше изказал.
	— Откъде ви хрумна? На мен, откровено казано, ми е все едно. Убитият не ме интересува. Единственото, което искам, е да пипна убиеца.
	При тези думи в очите на Мунесуе сякаш лумнаха пламъчета. Или така му се видя през парата? Май не току-тъй, преди да тръгнат за Киридзуми, Ямаджи подхвърли за него: „Прекалено много се старае. Хукне ли из планината — не можеш го стигна.“ И вместо сам да отиде, изпрати Йоковатари.
	Омразата, която Мунесуе изпитваше към престъпника, беше от съвсем друго естество. Напълно обяснимо е полицаят да се отвращава и същевременно да ненавижда убиеца. Но Мунесуе пренасяше върху престъпния свят своята лична омраза към злодеите, убили баща му. Сигурно затова толкова се дразнеше от поведението на колегите си от оперативната група. Те гледаха през пръсти на разследването, но едва ли фактът, че убитият е чужденец, беше единствената причина за тяхното нехайство. Тъкмо обратното: това обстоятелство би трябвало само да ги подтикне към разкриване на престъплението. И все пак някъде дълбоко у тях навярно се беше загнездила мисълта, че не е чак толкова важно това разследване на убийството на някакъв си негър. Мунесуе пък смяташе, че дори и да не изпитва симпатия към жертвата, трябва да положи всички усилия да залови убиеца.
	Йоковатари също беше обезпокоен от усърдието на Мунесуе. Групата на Несу се състоеше от ветерани, но той беше най-старият измежду тях, в архива си имаше почти толкова дела, колкото и Ямаджи. Но Мунесуе надминаваше дори и него по ентусиазъм и упоритост.
	„Ако старанието му се насочи в правилна посока, от него ще излезе отличен полицай — мислеше Йоковатари, потапяйки се в горещата вода. — Иначе енергията му кой знае накъде може да избие: току-виж почне да изтезава последствените. А разследването е подчинено на строги правила и в него няма място за насилие.“
	Йоковатари се досети защо Ямаджи изпрати с Мунесуе именно него. На един по-млад човек щеше да му бъде много трудно да го удържа.
	„Виж ти какво било — помисли си той и изведнъж усети, че е много гладен. — Стига съм се излежавал. Време е да похапнем.“
	В стаята масата вече беше подредена. Оризът и супата бяха съвсем топли. Имаше още сашими* с шаран, темпура** с гъби и зеленчуци, всевъзможни салати.
	[* Сашими — традиционно японско ястие от сурова риба.]
	[** Темпура — ястие от риба или зеленчуци, запечени в тесто.]
	— Чудесно! — възкликнаха Мунесуе и Йоковатари в един глас. Изобилието и разнообразието от ястия на масата биха направили чест на всеки луксозен ресторант.
	— Тук, в планината, имаме затруднения със снабдяването, не знам дали всичко това ще ви хареса — скромно рече домакинята, но гостите едва-едва промърмориха нещо в отговор и лакомо се нахвърлиха на вечерята. Сега не им беше до служебните работи.


	3

	Вече се бяха нахранили и си почиваха, когато дочуха тихи стъпки: съдържателят на странноприемницата водеше родителите си.
	— Не биваше да се безпокоите! Ние щяхме да дойдем при вас — започна да се извинява обикновено нелюбезният Йоковатари.
	— Моля ви, за стария човек е удоволствие да поговори с някого.
	Старецът беше слабоват, но изглеждаше здрав. Подире му като сянка вървеше дребна старица. Щом доведе родителите си, домакинът излезе.
	Четиримата насядаха около котацу — не електрически, а с въглища, толкова стар, колкото и всичко в тази странноприемница.
	— От сина разбрахме какво ви интересува. Чужденци взеха да идват по тия места веднага след войната. На мнозина тук им харесва и хората пристигат: кой за малко, кой за повече — бавно започна старецът.
	Макар че целта на посещението им беше само Джони Хейуърд, инспекторите трябваше първо да изслушат цялата история на Киридзуми.
	Старецът разказа, че горещите извори били открити преди повече от хиляда години. И то благодарение на едно куче, чийто господар бил бащата на Садамицу Усуи, един от васалите на Йоримицу Минамото*, и затова ги нарекли Кучешки извори.
	[* Йоримицу Минамото (починал през 1021) — военачалник и държавен деец в средновековна Япония.]
	Първото курортно селище по тези места било създадено през 1880 година. Десет акционери основали „Компания за експлоатация на изворите Усуи“, която поставила началото на днешния курорт Киридзуми. Точно тогава била построена и старата странноприемница. Дядото на стареца бил един от десетте основатели на компанията; впоследствие той станал неин единствен собственик. През 1911 година, когато странноприемницата преминала в ръцете на наследника, компанията била преименувана в „Кинтокан. Горещи извори «Киридзуми»“. Никой не знае защо в наименованието била вмъкната и думата „Киридзуми“.
	— Вероятно защото по тия места често падат мъгли* — обясни старецът, изравяйки от паметта си събитията от далечното минало. Въпросите събудиха у него спомени я сега мислено оглеждаше своя дълъг живот.
	[* „Кири“ — мъгла, „дзуми“ (от „цуму“) — натрупвам (япон.).]
	Излизаше, че той беше третият поред наследник на странноприемницата, а сегашният й съдържател — четвъртият. Кой ли само не беше отсядал в нея, откакто беше възникнало курортното селище.
	— Тук е идвал Кода Рохан*. И Ясо Сайджо. Наистина аз не съм го виждал. Било е по времето на баща ми. А стихотворението случайно открих в този сборник и дадох да го отпечатат върху салфетките.
	[* Кода Рохан (1867–1947) — известен японски писател.]
	— Кога е станало това? — попита Мунесуе. Най-после започнаха да разговарят по същество.
	— Още преди войната. Вече не помня точно кога.
	— А салфетките още ли ги използвате?
	— Не. През петдесетте години все още имахме от тях, после се свършиха.
	Джони Хейуърд се е родил веднага след края на войната. Тъй че той е могъл да види тези салфетки. Дали е знаел откъде са — това вече е друг въпрос.
	— Впрочем да е идвал тук този негър? — И Мунесуе подаде снимката на стареца. — Може би ще си спомните нещичко за него?
	— Много чужденци са посещавали странноприемницата, но негри нито веднъж — поклати глава той, като разглеждаше снимката. После я показа на старицата, която беше потънала в мислите си. Тя едва я погледна и тихо изфъфли с хлътналите си устни, сякаш размишляваше на глас:
	— Ние не сме го виждали, но О-Тане-сан може да знае нещо за него.
	— Така е. Когато ни нямаше, тя обслужваше гостите.
	— А коя е тази О-Тане-сан? — оживи се инспекторът.
	— Прислужницата ни, работи отдавна при нас. Когато отивахме до Токио или някъде другаде, тя ни заместваше. Само тя може да ви помогне.
	— Къде е сега О-Тане-сан?
	— Живее в Юносава.
	— В Юносава ли? — Май някъде бяха чували това име.
	— В селцето до язовира. Там вече никой не е останал, тя живее сам-саменичка.
	Ами да, за него им спомена съдържателката, докато пиеха чай в „Киридзумикан“.
	— А сега внучката й ни помага в домакинството.
	— Внучката ли?
	— Чудесно момиче. От малка остана сираче, О-Тане я отгледа. Когато баба й остаря и вече не можеше да работи, известно време ние се грижехме за Шидзуе — така се казва момичето, — после завърши училище и сега е на работа при нас, гледа баба си. Колко й говорихме да отиде да учи по-нататък, че ние няма да оставим така О-Тане, но тя не ще и да чуе: как, вика, ще зарежа баба си? И изкарва прехраната си при нас. Ей сега ще я извикаме.
	Старецът още не беше свършил, когато жена му с неочаквана за възрастта й пъргавина скочи, отмести подвижната стена и излезе. Върна се с едно добре сложено седемнадесет-осемнадесетгодишно момиче със закръглени бузи. Тутакси се появи и стопанката с горещ чай в ръце.
	— Това е нашата Шидзуе-чан. Толкова е работлива, толкова ни помага… Грехота е, разбира се, да я държим в това затънтено място… — сякаш за да се оправдае, каза тя, като наливаше чая.
	От смущение румените страни на Шидзуе се зачервиха още повече. Тя се поклони на инспекторите.
	— Радваме се да се запознаем с вас, Шидзуе-сан. Бихме искали да поговорим с баба ви по една важна работа… Кажете ни, как е тя с паметта? — дружелюбно започна Мунесуе, като се страхуваше да не разтревожи момичето.
	— Баба много обича да разправя за миналото и често ми разказва какви хора са идвали тук. Толкова подробно описва всичко, че понякога й се чудя. — Шидзуе, изглежда, се зарадва, че любимата й баба е станала предмет на разговор.
	— Чудесно. А да ви е споменавала за някакъв негър?
	— Негър ли?
	— Да, дошъл от Съединените щати.
	— Споменавала е. Веднъж ми каза, че някога много отдавна в Киридзуми е идвал чернокож войник със сина си.
	— Чернокож войник със сина си! — в един глас възкликнаха полицаите.
	— Ами да. Наистина, преди много време ми е разправяла това и може да греша.
	— Бихме искали да се срещнем с баба ви…
	— Няма нищо по-лесно от това! — усмихна се съдържателката на странноприемницата и като се обърна към Шидзуе, добави: — Утре имаш свободен ден, тъкмо ще заведеш гостите в Юносава.
	Това беше всичко, което можеха да научат в Киридзуми. Оставаше им да чакат утрешния ден. Йоковатари и Мунесуе излязоха навън. Над тях се простираше яркият звезден небосвод. Отдавна не бяха виждали такова небе. В града то е сиво, а звездите са бледи, едва се забелязват. А тук, като че ли мястото им беше тясно, те се притискаха една до друга и блестяха. Блестяха със студен, металически блясък, лишен от топлина, като остриета на копия. Стори им се, че щом ги видяха, звездите настръхнаха като глутница гладни зверове, готови всеки миг да се нахвърлят върху плячката.
	— Небето е някак зловещо — сгуши се Йоковатари и забърза обратно към странноприемницата. Мунесуе го последва — не искаше да остава сам.


	4

	Утрото беше ясно. Дворът се огласяше от нечии гласове: инспекторите надзърнаха през прозореца и видяха група туристи, които, се готвеха за път.
	— Не сме нощували сами в странноприемницата, а? — подхвърли Мунесуе на Йоковатари.
	— Личи си, че добре са прекарали времето си. Я виж колко са весели.
	— Оттук през платото Асама, изглежда, минава туристическият маршрут към Кривоухата планина.
	— Не Кривоуха, а Кривоноса! — закачливо се засмя някой зад тях. Беше Шидзуе: носеше закуската им.
	— О, Шидзуе-сан!
	— Добре ли спахте?
	— Като къпани. Само гладът ни събуди.
	— Отдавна не съм имал такъв апетит — потвърди Йоковатари думите на Мунесуе, като погледна наредената маса. — Чистият въздух страшно отваря апетита.
	— Шидзуе-сан, кога ще тръгнете?
	— Зависи от вас. Щом се приготвите, веднага ще потеглим.
	— Да побързаме тогава — рече Йоковатари, — само ви губим времето, нали днес имате почивен ден.
	— Нищо, нищо, спокойно си закусете — приседна тя до тях.
	Нощуването в странноприемницата заедно с обилната вкусна вечеря и закуската струваха всичко на всичко три хиляди йени. Когато се разплащаха, останаха изненадани от евтинията. Изпратиха ги старците. Имаше нещо много трогателно в тях — бяха застанали един до друг и гледаха подире им. Техните огрети от яркото утринно слънце фигури все повече и повече се смаляваха и скоро се превърнаха в две черни точици.
	— Още са там — учуди се Мунесуе.
	— Винаги така изпращат гостите — обясни им Шидзуе.
	— Заедно ще доживеят и дните си в тази тиха планинска странноприемница — тъжно промълви Йоковатари.
	— Не виждам нищо лошо в това — блажени, спокойни старини.
	— Така е, но кой знае какво са преживели през своя живот? — каза Йоковатари.
	Изкачиха превала, откъдето странноприемницата вече не се виждаше. Мунесуе помаха с ръка и на себе си, за да не го чуе никой, прошепна: „Довиждане“. Шидзуе ги беше изпреварила и крачеше от отвъдната страна на превала. Оттук се откриваше изглед към „Киридзумикан“.
	— Да можех още веднъж да дойда по тия места — рече Йоковатари.
	— Да, няма да е лошо — съгласи се Мунесуе. И двамата знаеха, че са се разчувствали, че скоро ще им мине и че едва ли някога ще се върнат тук.
	Обратния път отново изминаха с автобуса. Шофьорът беше същият. С тях пътуваше дори вчерашният им спътник, възрастният мъж. Сигурно беше нощувал в „Киридзумикан“. В рекламния проспект, който съдържателката им даде на сбогуване, прочетоха, че странноприемницата е отворена през цялата година — единствен по рода си случай.
	— Не е наша работа, разбира се — кой знае защо, започна Йоковатари, — но как не са се разорили досега?
	— Те като че ли не гонят печалба. Може би получават добри пари през активния сезон и в празнични дни.
	И наистина в проспекта се споменаваше, че най-много хора посещават изворите по време на големите пролетни и есенни празници, в навечерието на Нова година и, то се знае, през лятото. Ала каква част отсядаха в странноприемницата, не беше посочено.
	— Ще бъде жалко, ако не успеят да запазят това заведение — въздъхна Йоковатари.
	— Наистина ще бъде жалко — съгласи се Мунесуе.


	Старата О-Тане живееше в единствената оцеляла къща в Юносава. Отдавна й предлагаха да се пресели в града, в нова къща, предоставена й от градските власти, но тя все отказваше под предлог, че така е по-близо до внучката си.
	О-Тане доживяваше последните дни от своя живот и единствената й радост и утеха беше Шидзуе, която идваше да я навестява през свободните си дни. Беше й мъчно за внучката, но инак нищо не й липсваше: грижата, за препитанието й бяха поели съдържателите на странноприемниците в Киридзуми.
	Шидзуе беше чудесно момиче, не завиждаше на съучениците си, които продължаваха да учат или бяха напуснали родните си места и бяха намерили работа в Такасаки и Токио. Тя не искаше да зареже баба си на произвола на съдбата и остана в Киридзуми. Нищо, че животът й в този планински пущинак е толкова еднообразен. Плановете й за бъдещето могат и да почакат, сега най-важното беше да се грижи за баба си.
	— Не ви ли е скучно тук? — попита я Мунесуе.
	Момичето смутено наведе очи:
	— Ако слушам моите приятелки, които работят в Токио или в други градове, при тях е безкраен празник. Не разбирам само защо винаги си идват толкова бледи и мършави? А понякога идват и гости, младежи на моята възраст, които се оплакват, че печелят по-малко, отколкото аз в Киридзуми. И са някак болезнено слаби, едва душа носят — всеки пази фигурата си. А на мен повече ми харесва в планината. Хубаво е тук, въздухът е кристално чист, а и господарите ми са толкова добри… А най-важното — до баба съм.
	Шидзуе говореше простичко и доверчиво.
	— Права сте — обади се Йоковатари. — Какво хубаво намират в Токио? Пък и на момиче като вас съвсем не му е мястото там.
	— Когато идват токийски студенти, за да припечелят по нещо, с тях трябва да си отварям очите на четири.
	— В какъв смисъл?
	— Ами веднага започват да нахалствуват: хайде да се срещнем. А са едни скучни и работят по-лошо от останалите… — Шидзуе съдеше строго.
	Микробусът се спускаше по планинския път. Сега долината се разстилаше съвсем до тях.
	— Когато отивам при баба, тя всякога излиза да ме посрещне до язовира — каза заруменялата от радостно вълнение Шидзуе.
	Показа се язовирната стена. Долу се тълпяха хора.
	— Нещо се е случило — измърмори шофьорът и натисна спирачките.
	— Какво ли може да е станало? — разтревожи се момичето.
	— Изглежда, е паднал някой.
	— От стената? Та това е сигурна смърт! — спогледаха се инспекторите.
	— Не виждам баба! — неспокойно рече Шидзуе, загледана към мястото, където обикновено я чакаше баба й.
	— Сигурно е отишла да види какво се е случило — каза Мунесуе, който искаше не толкова да успокои момичето, колкото да потисне лошото си предчувствие.
	Микробусът спря досами стената.
	— Ей, какво е станало? — извика шофьорът на някакъв човек.
	— Казват, че се е пребила една старица.
	— Ами ако е баба? — Още малко и Шидзуе щеше да се разплаче.
	— Не може да бъде. Малко ли стари жени има в околността. Вместо да се тревожиш напразно, по-добре изтичай до в къщи — успокои я шофьорът, като й подаде пакета с подаръците, които тя едва не остави в микробуса.
	— И аз мисля така. Може нещо да е попречило на баба ви да дойде — присъедини се и Мунесуе.
	— Господин началник-гара, може ли да отида и да погледна? — обърна се шофьорът към възрастния мъж. Личеше, че е разтревожен не на шега.
	— Върви, Цуне-сан. Аз също искам да видя какво се е случило — рече мъжът и слезе от микробуса заедно с шофьора. Двамата тръгнаха след Шидзуе; сигурно прекрасно знаеха, че О-Тане е единствената стара жена в Юносава. Пред стълбата, която водеше надолу, пътя им прегради някакъв работник с каска.
	— Минаването е забранено.
	— Кой се е пребил? — попита Цуне-сан.
	— Не знам — отвърна онзи и махна с ръка, сякаш пъдеше кучета. — Махайте се!
	— Пуснете поне това момиче, тя е от Юносава, там живее баба й…
	— От Юносава! — Лицето на работника се промени, а това не предвещаваше нищо добро. — Баба й ли, казвате?
	— Да, какво има? Нима… — Цуне-сан изстина. Шидзуе, смъртно бледа, едва се държеше на краката си. Ако Мунесуе не я подкрепяше, вероятно щеше да се свлече на земята.
	— Щом е така, вървете. Оставили са ме тук да охранявам — обясни работникът и посочи надолу.
	— Страх ме е! — вцепени се Шидзуе.
	— Недей така, Шидзуе! Нищо не се е случило на баба ти. Сама ще се увериш, като си отидеш в къщи — успокояваше я Цуне-сан.
	Но за да се стигне до Юносава, все едно, трябваше да се мине по стълбата. В края на ръждивочервеникавата долина се виждаха развалините на изоставените къщи и изсъхнали дървета. Някъде там беше и къщурката на старата О-Тане.
	Макар че работникът избегна да отговори на въпроса им, на тях все още не им се вярваше, че я е сполетяло най-лошото. Нали О-Тане е вече на възраст — ами ако и е прилошало и не е могла да дойде да посрещне внучката си?
	Те се спуснаха надолу, където шумеше тълпата, сред която се мяркаха и неколцина полицаи.
	— Кой е паднал? — попита Цуне-сан, като се мъчеше да си пробие път през множеството.
	Спря го строгият глас на някакъв полицай:
	— Кои сте вие?
	— Идваме от Киридзуми, чухме, че е станало нещастие и…
	— Кой ви пусна?
	— Виждате ли, това момиче живее в Юносава…
	— В Юносава ли?
	— А това е началникът на гарата…
	Полицаят, изглежда, беше познал железничаря и веднага промени тона си.
	Тълпата се отдръпна и те видяха надвисналата над тях шестдесет и седем метрова бетонна стена. В подножието й лежеше труп, небрежно покрит с рогозка. Камъните и земята наоколо бяха опръскани с кръв.
	Един от полицаите повдигна рогозката. Тялото беше страхотно обезобразено. От пръв поглед трудно можеше да се познае, че това е човек.
	— Баба! — изкрещя Шидзуе и се хвърли към рогозката. — Тъй си и знаех!
	— Какво, роднина ли е на загиналата? — съчувствено зашумяха наоколо.
	— Мило бабче, какво ти се е случило? Нали знаеше, че ще дойда днес? — ридаеше момичето. Наобиколилите я дори не се опитваха да я утешат: тя трябваше да изплаче мъката си.
	— Как е паднала? — попита началникът на гарата.
	— Никой не знае. От двете страни на стената има перила. И да иска — не може да падне, ако, разбира се, сама не се е хвърлила или някой не я е блъснал — отвърна един от полицаите, ако се съди по униформата, помощник-инспектор. Обикновено на мястото на произшествието оглед прави лично инспекторът, но някъде това се върши и от помощника му.
	— Блъсната ли? — повтори Мунесуе и очите му светнаха. — Има ли основание за такова подозрение?
	— Според мен не, пък и кой би сторил този грях — да я убива? Сигурно е стъпила накриво: погледнала е надолу, завило й се е свят и… Стената още не е довършена, по нея е забранено да се минава, но можеш ли да опазиш всички? Впрочем кои сте вие?
	Помощник-инспекторът отдавна се беше сетил, че Йоковатари и Мунесуе не са тукашни. Отначало, когато ги видя в компанията на началника на гарата, реши, че са негови приятели, но сега застана нащрек.
	— Извинете, забравихме да се представим. Ние сме от Токийското полицейско управление. Това е инспектор Йоковатари от първи следствен отдел, а аз съм Мунесуе, от участък Коджимачи — обясни Мунесуе.
	— От полицейското управление ли? Добре дошли. Шибуе от участък Мацуида — представи се помощник-инспекторът вече дружелюбно. — А какво ви води насам, в този забутан край?
	— Всъщност искахме да разпитаме старицата, която е паднала от язовирната стена.
	— Какво, нея ли? Сигурно във връзка с някакво разследване? — Върху кръглата лъщяща физиономия на охранения помощник-инспектор се изписва напрегнато изражение. Той имаше по-висок чин от двамата инспектори, но когато чу, че са изпратени от центъра, реши да бъде по-внимателен с тях.
	— Да. Не е изключено Тане Накаяма да е знаела нещо важно по делото, което разследваме.
	— Знаела е нещо важно — повтори Шибуе, изглежда, разбрал сериозността на станалото. — И значи сега, когато вече я няма.
	— Точно така, за нас е много важно да разберем причината за смъртта й — отсече Мунесуе. С края на окото си той видя Шидзуе, която ридаеше над безчувственото тяло на баба си. Стана му мъчно за момичето, но с какво ли можеше да му помогне. Още повече, че сега го занимаваха съвсем други мисли.


	5

	Според помощник-инспектора Шибуе трупът на Тане Накаяма беше открит същия този ден, двадесет и втори октомври, към осем часа сутринта. Намерил го един от работниците. Той забелязал въргалящия се до перилата на стената сандал. Това му се видяло странно, погледнал надолу и видял трупа. Изплашен, работникът тозчас съобщил за видяното в строителната кантора и скоро след това полицията пристигнала на местопроизшествието.
	Огледът на тялото показал, че смъртта е настъпила към шест часа сутринта в резултат на счупване на черепа, предизвикано от падането. Полицията се чудела как е могла старицата да падне от стената и не знаела откъде да започне, когато се появили Шидзуе, Йоковатари и Мунесуе.
	Инспекторите не криеха своето разочарование-. Следата, до която с такъв труд се бяха добрали, изчезна. Нямаше никакво съмнение: Тане Накаяма беше убита. Престъпникът през цялото време беше следил действията на полицията и когато бе разбрал, че тя се интересува от Киридзуми, я бе изпреварил, премахвайки старата О-Тане, в чиито ръце беше ключът към разгадаване на престъплението. Имаше защо да са отчаяни.
	— Но убийството на старицата доказва, че сме попаднали на вярна следа — каза Мунесуе.
	— Вярна или не, какво от това, отново сме в пълен мрак — ядосано се обади Йоковатари.
	— В шест часа сутринта вече е светло. А щом престъпникът е блъснал О-Тане, когато са можели да го видят, значи нещо го е накарало да бърза. Възможно е да не е имал време. И тогава е решил да рискува.
	— Как да си обясним това?
	— Не знам. Престъпникът е можел да убие старицата по всяко време. Ала той избира най-опасния момент. Излиза, че причината сме ние. Убиецът не е очаквал, че ще се доберем до старата жена. Когато е разбрал, че сме я открили, той се е изплашил и я премахнал.
	— Не е изключено, действайки прибързано, да е допуснал някаква грешка…
	— Наистина. И още нещо: щом Тане Накаяма без страх е тръгнала след него и той е успял да я заведе до язовирната стена, значи тя го е познавала.
	— В такъв случай излиза, че старата жена е познавала убиеца на Джони?
	— Да. Вероятно е знаела престъпника по лице. И този факт вече сам по себе си е бил извънредно опасен за него.
	— Ти мислиш, че един и същ човек е убил Джони и О-Тане? — оживи се Йоковатари.
	— Не може да се каже със сигурност, но ако престъпникът е решил да отстрани старицата, за да заличи следите от убийството на Джони, защо са му съучастници, излишни свидетели?
	— Ако в това престъпление има само един убиец, той, не ще и съмнение, е японец.
	— Защо?
	— Та ти сам каза, че явно е познавал Тане Накаяма.
	— Какво пречи и един чужденец да се познава с нея?
	— Ако старицата се е запознала с него, по всяка вероятност това е станало в Киридзуми. И то отдавна. Едва ли би разпознала чужденеца след толкова много години.
	— Хм.
	— При това, ако убиецът е бил чужденец, той се е излагал на голям риск. Все някой е щял да го забележи.
	— Възможно е. Но дори и да не е чужденец, все пак е рискувал. Трябва да търсим, сигурен съм, че са останали следи.
	Инспекторите най-после се съвзеха от удара. Сега следствието не им се виждаше толкова безнадеждно. Един полицай се приближи до Шидзуе, която плачеше до тялото на баба си, хвана я за ръка и я отведе. Нищо вече не можеше да утеши клетото момиче.
	В полицейския участък Мацуида се разтревожиха. С появата на инспекторите от столичното управление изчезна и увереността, че станалото произшествие е само един нещастен случай. Йоковатари и Мунесуе се свързаха с Токио, продължиха командировката си и получиха указание да съберат сведения за Тане Накаяма, като прибегнат и до помощта на местните власти.


	Разбунтувалият се „инструмент“

	1

	— Ще мога ли най-после днес да те посетя? — попита Йохей жена си, след като се навечеряха. От две седмици насам за първи път им се случваше да бъдат заедно.
	— Не се ли шегуваш? — предвзето каза Кьоко и се извърна към прозореца. — Интересно дали е завалял сняг…
	— Или може би си заета?
	— Не, какво говориш! — Тя леко плесна мъжа си по бузата и се изчерви. Въпреки годините си още беше съблазнителна.
	— Прахът от време на време трябва да се избърсва, инак ще се образува паяжина… — закачливо се усмихна Йохей.
	— Престани с твоите шеги, моля те.
	— Ами да, нали си прочута коментаторка по въпросите на семейството и брака, многоуважаваната Кьоко Ясуги. Сигурно и собствения си мъж лесно не би пуснала в стаята си.
	— Престани най-после. Нима някога съм ти отказвала? Какво да се прави, когато и двамата сме толкова заети и дни наред не се виждаме, макар че аз винаги се старая да уредя работата си така, че да не ти преча. Пък и добре знаеш, че ти самият ме посъветва да стана коментаторка.
	— Е, не се сърди де. От гордост ти го казах. Само си помисли: да имаш за съпруга такава красавица, и при това известна телевизионна звезда! Всички мъже сигурно се пръскат от завист. Кажи, не съм ли късметлия?
	— Не ме надценявай. Когато не съм пред камерата, аз съм само една най-обикновена. Домакиня. А ти си партиен лидер и не е далеч времето, когато ще станеш министър. Естествено, пределно ми е ясно, че жената не може да означава всичко за един мъж, но ми е обидно, че не ми принадлежиш изцяло.
	— Няма друга жена в живота ми, мисля само за теб.
	— Остави тези приказки, не ти вярвам. Ти си толкова млад, пълен със сили, а ето вече месец сякаш не ме забелязваш!
	— Е, хайде, не ме обвинявай напразно. — Йохей смутено прокара ръка по лицето си, сякаш искаше да каже: „Какво й стана изведнъж?“
	— Моля те, бъди мой поне тази нощ. Аз ей сега…
	Кьоко стана от масата. Съдовете щеше да измие прислугата. А тя трябваше да се позанимае със себе си.
	Докато умуваше в коя нощница ще бъде по-съблазнителна, тя се мъчеше да си спомни кога за последен път прекараха заедно нощта. Започнаха да спят в различни стаи наскоро след сватбата.
	Кьоко беше на двадесет и три години, когато се омъжи за Йохей. А той беше навършил тридесет и вече ръководеше голям завод. Четири години по-късно с подкрепата на един крупен финансист постави кандидатурата си в парламента и се захвана с политиката. Сега денят му беше разпределен по минути и за да може да използува по-добре скъпоценните часове за почивка, пожела да спи в отделна стая.
	Двамата се бяха разбрали, че всеки ще отива при другия, когато пожелае, но всъщност само Йохей се ползваше от това право. През първите години на брака им той навестяваше Кьоко почти всяка вечер и оставаше при нея до сутринта, тъй че не беше много ясно защо трябва да имат отделни спални. Но колко по` нарастваше авторитетът на Йохей на политическата сцена, толкова по-редки ставаха посещенията му. Сигурно вече си имаше любовница.
	Отначало Кьоко се измъчваше, но после се родиха децата Кьохей и Йоко, а когато започна работа в телевизията, не й оставаше много време да мисли за това.
	Съпрузите се виждаха от дъжд на вятър. Дори когато се случеше и двамата да бъдат в къщи, обикновено се занимаваха със служебните си работи. И все пак не бяха съвсем охладнели помежду си, доказателство за това бяха „поканите“ като днешната (най-често изхождащи от Йохей).
	След дългата пауза те бяха особено нежни един към друг.
	— Кой би повярвал, че си на четирийсет и осем, майка на две големи деца? — каза Йохей, уморен от ласките, любувайки се на красивото тяло на жена си. През дългите години брачен живот те се бяха отърсили от всякакъв срам, като в замяна на това бяха придобили известна свобода в отношенията си — неоценимо богатство за опитните съпрузи. И трябва да се каже, че професионалните си успехи Кьоко до голяма степен дължеше именно на тази си свобода на уверена в себе си зряла жена, все още привлекателна за своя мъж.
	— Не ми напомняй за възрастта. Неприятно ми е.
	— Какво неприятно виждаш в това, та ти по нищо не отстъпваш на младите момичета. А в някои отношения дори ги превъзхождаш.
	— Няма защо да ме сравняваш с младите. Вместо да ми правиш комплименти, да беше се сещал, за мен по-често — упрекна го Кьоко.
	— С удоволствие, но ти рядко се завърташ в къщи. Да не си намерила някой младеж?
	— Не съди за другите по себе си. В края на краищата ти имаш само полза от моята работа.
	— Зная. И тази е единствената причина, заради която търпя нашия, така наречен, семеен живот. Обичам само теб.
	— Не ти вярвам, но ми е приятно да го чуя. И ти за мен си единственият мъж, когото обичам.
	— Ако си искрена, значи не всичко е загубено.
	— Радвам се да го чуя. Все пак ние сме мъж и жена.
	— А къде са децата? — изведнъж се сепна Йохей.
	— Йоко е в стаята си, а Кьохей го няма.
	— Разбира се, че ни е забравил! Нали му купи къща.
	— Но ти се съгласи тогава, каза, че той вече не е дете и трябва да му дадем възможност да се почувствува самостоятелен…
	— Да.
	— Така е, но ти никак не се занимаваш с него.
	— А какво трябва да правя? Не ги разбирам днешните младежи! Сякаш са същества от друга планета.
	— Не говори така. Нашето семейство трябва да бъде сплотено.
	— То се знае. Нали нашите деца са твои инструменти.
	— А нима не е така? И затова за всичко трябва да се подчиняват на създателите си. Все пак те са син и дъщеря на известните Йохей Коори и Кьоко Ясуги. Следователно длъжни сме да се държим, както подобава.
	— Те прекрасно го разбират.
	— Изобщо не ги изпускай от очи. Дръж здраво юздите.
	С това разговорът между съпрузите приключи. В спалнята се чуваше само равномерното дишане на Йохей. Днес той нямаше намерение да напуска стаята на жена си.


	2

	В същото време Йоко Коори, смъртно бледа, беше застанала насред стаята си, втренчила безсмислен поглед пред себе си. От широко отворените й очи се търкаляха едри сълзи. От време на време от треперещите й устни се отронваше по някоя дума. Сегиз-тогиз шепотът й се превръщаше в несвързано мърморене, почти стон.
	— Какъв ужас, боже мой, какъв ужас! Каква мръсотия! — ридаеше тя, като се мъчеше да сподави риданията си, за да не я чуят отвъд, зад стената. Но това не помагаше, плачът й ставаше още по-силен.
	На масата имаше портативен радиоприемник. От него тя току-що бе чула целия този „ужасен разговор“ Йоко беше подслушала родителите си случайно: като въртеше копчето, тя неочаквано хвана сигнала на миниатюрния предавател, който Кьохей беше монтирал в спалнята на майка им.
	Чувствителното подслушвателно устройство й откри истината за нейните родители и по този начин потвърди всичко онова, което й беше казал брат й.
	Колко го молеше Йоко да не напуска дома им. Ала той не я послуша. Само я посъветва с подигравателна усмивка:
	— Ти също трябва да се измъкнеш по-скоро от тук. Старите се отнасят към нас като към домашни кучета.
	— Не си прав! Толкова ни обичат.
	— И ти на това обич ли му викаш? Я си спомни кога татко те е прегръщал за последен път? Или мама? Не помниш, нали? Та ние още от раждането си сме предоставени на грижите на бавачката. Двамата и пръста си не са помръднали, за да ни отгледат. Единственото, което тези празни дърдорковци са направили за нас, е, че са плащали за „възпитанието“ ни.
	— Не смей да наричаш мама и татко така! — едва не се разплака Йоко.
	— А как ще заповядаш да ги наричам? Другояче не мога — не са заслужили!
	— Чакай, чакай, но защо тогава участваш в телевизионните предавания на мама?
	— Помагам й да прави бизнес. А ти вярваш ли на всичките тия скалъпени разговори? Ако вярваш, далеч няма да стигнеш. Кое е най-важното в живота? Парите. При нас няма любов, затова пък има пари. Без тях не може да се живее. А за да ги има и занапред, трябва да съдействам на мама да ги печели. Нали и ти й помагаш — участваш в една добре платена игра на дъщеря и майка, разбираш ли?
	— Игра на дъщеря и майка! Как можеш да говориш така?
	— Отдавна съм разбрал какви са. Те не са никакви родители, а самохвалковци — това е. Само дето живеят под един покрив с нас, а ако трябва да кажем истината, почти и не живеят.
	— Нарочно говориш така, ти просто не ги обичаш.
	— Нарочно ли?! Ама че майтап! Обичам?! — И Кьохей се засмя истерично. Мина доста време, докато се успокои. — Добре, щом не ми вярваш, ще ти докажа какви са всъщност.
	— Какво се каниш да правиш?
	— Ще поставя в стаите им едни апаратчета. Ще мога да ги слушам по УКВ. Щом ги чуеш — ще разбереш какво представляват.
	— Моля те, недей, много е подло — отчаяно завика Йоко.
	— Подло ли? Мама първа започна. Сигурно знаеш и това: бестселърът, който я прослави, е копие на дневника ми. Мама го чела скришом от мен в продължение на цяла година, а после написа книгата. Тя се прослави, а моите тайни станаха известни на целия свят. Все едно да седя в тоалетната и да си въобразявам, че никой не ме вижда, докато в същото време са ме показвали по телевизията. Тогава всъщност я разбрах каква е. Изключителна майка, предана и умна съпруга, красавица — с една дума, не жена, а мечта. А в действителност е вампир, мошеничка, собствените си деца е готова да продаде заради славата. Когато още не беше известна, тя така представяше нещата, та човек да си помисли, че уж заради баща ми се старае, а фактически още тогава е гонела собствените си интереси. Между другото сигурен съм, че отдавна чете и твоите дневници и писма.
	Думите на брат й накараха Йоко да се позамисли. Тя не си водеше дневник, но си спомни, че майка й много пъти я беше съветвала да си води дневник. „Свикнеш ли веднъж да си записваш всичко, вече няма да ти е тежко — казваше й тя, — а напротив: щом пропуснеш само един ден, и ще се чувстваш неспокойна. Нали това ще увековечи важни мигове от твоя живот, в който нищо не се повтаря.“ Ето значи каква цел е преследвала.
	Йоко се сети и нещо друго. Тя имаше навика да преписва писмата си на белова. Няколко пъти се случи да потърси черновата в кошчето за хартии, но не я намери. А прислужницата се кълнеше, че не е изхвърляла боклука оттам. Нима майка й е вземала черновите? Ето защо в прословутите си предавания така често използваше любимите изрази и думи на Йоко, което винаги я беше учудвало.
	— Във всеки случай не е излишно да се пазиш — продължи брат й. — Щом се влюбиш, бъди сигурна: мама по някакъв начин ще използува това в своята поредна книга за сексуалните проблеми на подрастващите. Нито за миг не бива да забравяш, че у нас има шпионин. А аз повече не искам да ме шпионират. Майка, естествено, се изплаши, че такъв „ценен материал“ се изплъзва от ръцете й. Тогава сключихме сделка.
	— Каква сделка?
	— Обещах й, че ще продължа да й давам дневника си. Да беше видяла каква физиономия направи, когато й то казах! Но в края на краищата се съгласи. В неин интерес е. Та тя в никакъв случай не може да измисли онова, дето го пиша в него. Но после ми писна. Щом дневникът не е истински, не е ли все едно кой го пише? И тогава започнах да й давам драсканиците на приятелите си, като ги представях за свои. Те припечелваха по нещо и бяха доволни. Пък и аз не се оплаквам, получавам добри парички, без да си мръдна и малкия пръст. Но сега майка ни няма кого да „наблюдава“. Освен теб. Тъй че бягай по-скоро оттук.
	И Кьохей си отиде. Йоко дълго не можа да забрави думите му, но мина време и се успокои. И ето че днес най-неочаквано подслуша родителите си.
	Случилото се в спалнята преди това вече беше достатъчно да подрони родителския им авторитет и да омърси чувствата на младото момиче. Но последвалият го разговор нанесе на Йоко смъртоносен удар. Брат й беше прав. Те бяха „инструменти“ в ръцете на своите родители.
	Йоко даде воля на сълзите си. А когато те изсъхнаха и в душата й настъпи покой, тя разбра: нещо завинаги се беше откъснало от сърцето й, оставяйки там неизмерима празнота.


	3

	Макар експертизата да установи, че кръвта по мечето е от Фумие Оямада, издирванията, предприети в град К. и на местопроизшествието, не дадоха никакъв резултат. Имаше всички основания да се предполага, че Фумие е била блъсната от кола и че трупът й е заровен някъде. Не разполагаха обаче с никакви доказателства, а и никой не знаеше къде да ги търси. Полицията прекрати разследването. Оямада и Ниими останаха сами, безсилни да предприемат каквото и да било.
	— Оямада-сан, какво ще правим сега? — попита Ниими.
	— Не знам — отговори Оямада, вперил безнадежден поглед в пространството.
	— Не бива да се предаваме.
	— Какво друго ни остава?
	Като не знаеше какво да му отговори, Ниими повтори:
	— Най-важното е да не се предаваме. Кой друг ще търси жена ви, ако не ние? На мен все ми се струва, че тя ме вика някъде отдалеч.
	— _Вас_ може и да ви вика — изтърси Оямада, вече изпаднал в отчаяние.
	— Оямада-сан, напълно ви разбирам, но не трябва така да говорите. Наоми-сан зове и вас. Не оставайте глух за нейния зов — утешаваше го Ниими, макар че самият той се нуждаеше от утеха. Загубил завинаги Фумие, своята Наоми, той сякаш беше загубил душата си.
	Ала Оямада не биваше да го знае. Ниими нямаше право открито да скърби за Фумие. И поради тази причина мъката му беше още по-безутешна. За обществото неговата любов беше греховна и той трябваше да я крие от всички. Никога преди това Ниими не беше обичал толкова силно една жена. Благодарение на Фумие той за първи път разбра какво е любов. Същото казваше и тя.
	Ниими се беше оженил по сметка. И не сбърка, без особени усилия достигна до сегашното си обществено положение. Но цената излезе твърде висока. В семейството му беше студено, неприятно. Двамата с жена си просто живееха под един покрив, нищо повече. И децата, които дойдоха по-късно, не бяха плод на любовта им. Ниими не изпитваше към жена си нито страст, нито нежност — нищо друго освен обичайното влечение на мъж към жена.
	Тогава се появи Фумие. Двамата сякаш бяха създадени един за друг. Все едно, че някакъв вихър ги подхвана и понесе към неизвестното. Отначало се опитаха да се съпротивляват, но много скоро разбраха, че са безсилни. Колкото по-силно влечение изпитваха един към друг, толкова по-тежка им се виждаше неизбежната раздяла. Мисълта, че един ден няма да бъдат заедно, ги довеждаше до полуда.
	И ето че Фумие изчезна. Сигурно беше умряла, защото ако беше жива, непременно щеше да намери начин да му се обади.
	„Наоми, къде си?“ — непрекъснато повтаряше Ниими, когато оставаше сам. Тя все го зовеше някъде отдалеч. „Скъпи мой, помогни ми! Спаси ме!“ — съвсем ясно чуваше той гласа й. „Къде си, Наоми, къде си?“ — питаше той загадъчния глас, който толкова жално го викаше на помощ. Нощем той звучеше още по-мъчително и безпомощно. Ниими не можеше да си намери място. „Наоми, ако не си жива, нека душата ти да ми подскаже къде си. Ще дойда и ще те прегърна и ти ще заспиш спокойно“ — шепнеше Ниими, притиснал ухо към възглавницата, а после потъваше в тежък сън. Сякаш не му беше съдено да заспи спокойно, докато не намереше своята любима.


	4

	В неделя у Ниими дойде на гости по-малката му сестра Чийоко с мъжа си. Преди пет години тя се беше омъжила за Уодзаки, служител в една строителна фирма. Беше отишла на почивка в планината и там се бе запознала с него. Работел наблизо, на строежа на язовирната стена. Скоро след това се ожениха. Имаха тригодишно дете, което тази година щеше да тръгне на детска градина. Бяха дошли да се сбогуват: Уодзаки заминаваше за Бразилия, за да строи водноелектрическа централа.
	— Толкова главоболия имахме, докато запишем детето в детска градина. Двамата с мъжа ми три денонощия поред чакахме на опашка, докато уредим тоя въпрос — не без гордост споделяше Чийоко с жената на Ниими, когато той влезе в гостната.
	— За какво говориш? — полюбопитствува Ниими.
	Сестра му започна да разказва отначало, вече специално за него, как тя и мъжът й с големи мъки успели да запишат сина си Тадаши в детската градина към университета Сент Фелис. Всеки, който успявал да се запише там, можел после да продължи образованието си в учебния комплекс към университета, а по-късно и в самия университет, затова броят на кандидатите от Токио и от близките префектури неколкократно надхвърлял броя на местата.
	— Значи и Уодзаки си забъркала в тая идиотска работа? — упрекна я Ниими.
	Чийоко се обиди:
	— Не е идиотска! А много важно нещо: от това ще зависи бъдещето на Тадаши.
	— Нали става въпрос само за детската градина. Защо намесваш бъдещето на детето? Всички детски градини са еднакви. И вие, майките, няма с какво да се занимавате. — Последните думи отчасти се отнасяха и до жена му.
	— Братко, ти виждаш живота в розова светлина. А сега всичко започва от детската градина. Каквото възпитание получиш там, такъв и ще бъдеш. Днес всичко е много по-сложно. Не е, както беше някога.
	— Разбира се, с всяка измината година става все по-трудно човек да си пробие път. Въпреки това от детската градина, а по-късно и от училището е още рано да се вади заключение ще преуспее ли той в живота, или не. В днешно време майките твърде много треперят над децата си. Не се знае кога и къде ще се проявят способностите им. Колкото и да ги пердашиш, докато са малки, накрая те ще се насочат натам, накъдето ги влече. Родителите от суета или от егоизъм непрекъснато пришпорват децата си. Принуждават ги да се стремят към високи бележки едва ли не от пелени. Всичко това твърде много ми напомня на дресиране на маймуни.
	— Боже мой, какво приказваш! — Чийоко, прехапала устни, едва не се разплака.
	— За бога — не се стърпя жена му, — защо говориш така, нали ще обидиш гостите!
	Но мълчалият досега Уодзаки го подкрепи:
	— Имате право. И на мен не ми харесва, дето днес всички се стремят да получат образование. И то на всяка цена. Родителите не са успели да постигнат нищо в живота си и прехвърлят амбициите си върху децата, иска им се да бъдат вундеркинди, да изпреварят другите. Това според мен е просто глупост.
	— Ето че и ти си на неговото мнение — нахвърли се Чийоко върху мъжа си. — Нали уж се съгласи, че е по-добре да се постараем да запишем Тадаши в подходяща детска градина, отколкото после да се мъчим, а сега изведнъж…
	— За образованието на детето ти имаш грижата — както искаш, тъй да бъде.
	— Какво искаш да кажеш? Това е пълна безотговорност от твоя страна, та детето е на двама ни.
	— Което е вярно — вярно е, както се казва, Тадаши е рожба на нашите общи усилия — усмихна се Уодзаки на младата си жена, когато видя, че тя му се разсърди не на шега.
	— Защо се смееш? Не мога да те гледам!
	— А да не мислиш, че на мен ми е приятно да те слушам? — Съпружеският спор заплашваше да свърши зле.
	— Ама че сте буйни — с нотка на завист каза жената на Ниими. Думите й прозвучаха тъжно: в тях се прокрадваше горчивината от собствения й неблагополучен живот.
	Неочаквано в стаята влетя Тадаши, а след него и най-малкият син на Ниими. Досега си играеха в съседната стая.
	— Върни ми го, чуваш ли, върни ми го! — крещеше Тадаши, като тичаше след малчугана: той беше взел играчката му.
	— Рюичи! Не бива да дразниш по-малките — сгълча сина си жената на Ниими.
	Ниими погледна играчката и изтръпна. Беше плюшено мече, точно копие на онова… Само че съвсем ново.
	— Откъде го имаш? Откъде е това мече?
	Децата се стреснаха. Тадаши уплашено погледна чичо си, сетне побягна към майка си и се разплака. Сигурно беше решил, че чичо му се е разсърдил.
	— Защо крещиш така? Изкара ума на детето — укори го жена му.
	— Без да искам, извиках, просто играчката е доста интересна.
	— Какво й е интересното, най-обикновено плюшено мече.
	— Откъде го купихте? — обърна се той към сестра си.
	— Не сме го купували, подарък е.
	— Подарък ли? От кого?
	— По случай постъпването в „Сент Фелис“ от детската градина подариха такива мечета на всички нови деца. Не безплатно, разбира се, цената на играчката влиза в таксата.
	— Подарък за спомен? На всички деца, казваш?
	— Да. „Сент Фелис“ е прочут със своите играчки-животни. Да знаеш само колко майки се мъчат да осигурят на децата си такъв талисман.
	— Само мечета ли раздават?
	— Не, случва се да бъдат кученца, маймунки, зайчета — всяка година различно. Сега бяха мечета. Кой знае защо, те най-много се ценят. Доколкото знам, играчките се повтарят през всеки пет години. Но защо се интересуваш?
	— Много оригинално мече, затова полюбопитствувах. И ги подаряват само в „Сент Фелис“, тъй ли?
	— Мисля, че да. В магазините не се продават, иначе всички щяха да се спуснат да ги купуват: казват, че носели щастие.
	— А колко играчки раздават?
	— Колкото са новопостъпилите деца. Не повече от петдесет. Но какво ти става, не си спомням някога да си се интересувал от играчки?
	А сестра му очевидно се интересуваше само от тях.
	На другия ден Ниими се запъти към детската градина при университета „Сент Фелис“. Той заемаше обширна територия в тих район на един от богатите квартали на Токио. Тук бяха събрани на едно място първокласни учебни заведения — от предучилищни до висши, — които осигуряваха на своите възпитаници солидно място в обществото.
	Университетското градче беше потънало в зеленина. Учебните сгради почти се губеха в нея. Около тях се простираха тревни площи, които бяха на разположение на учащите се. Ярките дрехи на студентките пъстрееха като цветя.
	На паркинга имаше доста спортни и чуждестранни коли. А и по облеклото си възпитаниците на „Сент Фелис“ далеч не приличаха на студенти: Личеше си, че не познаваха парични затруднения. Никакво повишение на таксите за обучение не можеше да разтревожи сериозно тези студенти, а от политика и идеология изобщо не се интересуваха. Вълнуваше ги само едно — как по-весело да прекарат мимолетните младежки години.
	Ако все пак възникваха конфликти — а това ставаше изключително рядко, — причина за тях бяха студенти, случайно попаднали тук. Подкрепяни отвън, те разгръщаха бурна агитация. Но никой не искаше да ги последва. Призивите за борба, за преустройство на света бяха съвсем чужди на възпитаниците на „Сент Фелис“ „Златната младеж“ развиваше своя интелект и трупаше знания в светската атмосфера на този прочут университет. Възможностите на родителите им осигуряваха на студентите всякакъв комфорт и те трябваше само да вървят по предварително прокарания за тях коловоз, без да се отбиват встрани, за да не нарушат добре установения ред. Ето защо чуждите елементи не се задържаха дълго в „Сент Фелис“ Цялата страна беше разтърсвана от студентски вълнения, но тук цареше спокойствие.
	В дъното на обширната университетска територия се намираше, детската градина. Колкото и да беше странно, но пред нея също имаше паркинг, задръстен от скъпи коли. С тях докарваха и откарваха децата. В тази луксозна детска градина имаше деца не само от Токио и предградията, но и от съседните префектури. За миг Ниими дори забрави целта на посещението си: обхвана го безпокойство — ще могат ли сестра му и съпругът й с доходите си да осигурят на сина си цялото му обучение?
	Поканиха Ниими в приемната, където го посрещна директорът. Той учудено погледна мечето в ръцете му и потвърди, че то наистина е спомен от детската градина към „Сент Фелис“.
	— Всъщност какво ви интересува? — попита той напрегнато.
	— Виждате ли, изглежда, притежателят на тази играчка е бил премазан от кола — отговори Ниими, като съзнателно изопачи истината.
	— И какво от това?
	— Тъй като досега не успяхме да го открием… — И Ниими му обясни, че случайно е попаднал на мястото на катастрофата, където намерил играчката. Но не разполага с други доказателства и полицията няма да иска да започне разследване. Петната по мечето очевидно са от кръвта на пострадалия. Дори и да не успее да раздвижи полицията, той би искал поне да върне мечето на семейството на потърпевшия, но за тази цел първо трябва да го издири.
	Разказът му прозвуча съвсем правдоподобно. Директорът, изглежда, му повярва.
	— Играчката е била подарена на някое от нашите деца през петдесет и осма година — рече той.
	— Откъде знаете? — попита Ниими.
	— Раздаваме пет вида играчки: мечета, катерички, зайчета, маймунки и кученца. През всеки пет години те се повтарят. Мече се пада през годините, които завършват на тройка и осмица. Носовете на първите са бели, а на вторите — черни.
	— А защо казахте, че това мече е от петдесетте години?
	— Има на шията си пет бели петна. А това означава петдесетте години. Всяко поколение играчки има свой цвят на ноктите, зъбите, ушите и тъй нататък.
	— Ясно. А бихте ли ми показали списъка на приетите в детската градина през петдесет и осма година?
	— Как да ви кажа.
	— Ако семейството на пострадалия подаде молба в полицията, мечето вероятно ще помогне на разследването.
	— Е, щом е така, добре — каза директорът. Хитроумната версия на Ниими подейства. Хрумването му да обяви притежателя на играчката за пострадал излезе сполучливо. Ако беше споменал, че мечето принадлежи на престъпника, не само че нямаше да му позволят да види списъка, но и веднага щяха да му посочат вратата: „Сент Фелис“ с неговата безупречна репутация не би могъл да възпитава престъпници.
	През хиляда деветстотин петдесет и осма година в детската градина бяха приети четиридесет и три деца. Сега те бяха на деветнадесет-двадесет години. Както очакваше Ниими, в списъка фигурираха само наследници на високопоставени семейства. Родителите им бяха предимно предприемачи, лекари, адвокати, писатели, известни артисти, художници. Измежду четиридесетте и три деца двадесет и шест бяха момиченца. По-нататъшното си образование в „Сент Фелис“, включително и в университета, бяха продължили само тридесет.
	Засега кръгът на заподозрените се ограничи с тези четиридесет и трима. Наистина някой от тях е могъл да подари мечето на друг човек. Но ако възпитаниците на „Сент Фелис“ пазят през целия си живот играчката като талисман, тогава най-вероятно е престъпникът да бъде открит измежду тях.
	Тъй или иначе, сега им предстоеше да търсят вече не в необятното човешко море, а сред доста ограничен кръг от хора и това само по себе си беше огромен успех. На Ниими му се струваше, че през цялото време Фумие го насочваше по верния път.
	— Но най-важното тепърва предстои — каза той на Оямада, когато се срещнаха. — Не можем да питаме всеки един от тези четиридесет и трима къде е неговото мече.
	Дори и да откриеха престъпника, той просто щеше да се измъкне и с това щеше да свърши всичко. Двамата нямаха право да започнат разследване и никой не беше длъжен да отговаря на въпросите им.
	— Какво ще правим сега? — попита Оямада.
	— А не може ли да разгледаме незабелязано колите им? Ако някоя от тях е блъснала Фумие, по нея непременно са останали следи.
	— Ръцете ни са вързани, нищо не можем да предприемем без разрешението на полицията.
	— Ние, разбира се, ще ги уведомим, че ще започнем издирване на собственика на играчката. Но тъй като на местопроизшествието не са открити следи от катастрофа, най-вероятно е полицията да не иска да започне разследване. В края на краищата не разполагаме с никакви доказателства, че между мечето и колата има някаква връзка.
	— Ами кървавото петно?
	— Не се знае какъв е произходът на тази кръв. За кръвната група да не говорим — ще кажат, че е съвпадение. Тъй че не бива да твърдим, че кръвта е от жена ви.
	— Значи никога няма да намерим убиеца…
	— В ръцете ни е мечето — талисманът на престъпника, който сега стана и наш талисман. Ако съдим по това, че то се въргаляше на местопроизшествието и е доста протъркано, можем да извадим заключение, че притежателят му непрекъснато го е мъкнел със себе си. Трябва да направим справка за всеки един от четиридесет и тримата и да разберем кой от тях скоро е загубил играчката.
	— Но те са много! Да разпитваме за всеки един от тях… Дали ще се справим?
	— Ще се справим, аз имам личен детектив.
	— Кой е той?
	— Морито от „Тото кигьо“.
	— Какво искате да кажете?
	— Морито притежава рядък нюх. В негово лице се похабява един истински талант на детектив. Сигурен съм, че ще ни помогне.
	— А дали ще вземе присърце тази работа?
	— Стига да го помоля. Сега ще ви съобщя нещо, което трябва да си остане между нас. Морито работи за мен, събира промишлена информация. А пък аз в отплата купувам от него обзавеждане. Тъй че трудно може да се намери по-подходящ човек от него.


	5

	— Кьохей, ей, Кьохей! — настойчиво го извика Мичико. Той трепна и се събуди. Целият беше в пот. — Какво ти е? Непрекъснато крещеше насън.
	— Сънувах някакъв кошмар.
	— Май твърде често взе да ти се случва…
	— Все едно и също: уж бягам от някаква пещера, след мене хукват да ме преследват и аха да ме стигнат, ала не могат да ме хванат, само чувам тропот зад гърба си. И сега го чувам, сякаш още не съм се събудил. А краката ми затъват в земята, едва ги местя…
	— Успокой се.
	— Не мога.
	— Трябва да предприемем нещо, инак съвсем ще откачиш. Защо да не заминем нанякъде?
	— На пътешествие ли?
	— Ами да. В чужбина. Напуснем ли Япония — и от неврозата ти и помен няма да остане.
	— В чужбина, казваш?
	— Разбира се, какво толкова? Само да е по-далеч. Аз никога не съм била зад граница.
	— Аз също.
	— Виждаш ли. Ще забравим тази история и вече няма да ти се присънват кошмари. — Мичико се въодушеви.
	— Ами ако родителите ми не се съгласят?
	— Какво те засяга тяхното мнение? Нали не зависиш от тях. Сам си си господар, имаш си къща.
	— Не можем да заминем за чужбина без пари.
	— Поискай от майка си. Книгата, с която се прочу, всъщност кой я написа? Ти. Тогава е длъжна да ти даде законния хонорар.
	— Знаеш ли, това е идея…
	— Не бъди мекушав. Ако откаже, продай къщата. Нали се води на твое име?
	— Да продам къщата ли? — Кьохей не очакваше от Мичико такова предложение.
	— Защо не? Къщата си я бива. А цените сега така отскочиха, че ще вземеш сума ти пари. С тях ще можеш да отидеш, където си поискаш.
	— Но ако замина, майка ми ще остане с пръст в устата. Какво е тя без мен?
	— Ти пак своето си знаеш! Не можеш да се откъснеш от полите на майка си. Само се перчиш, че си самостоятелен, а все гледаш да се намърдаш под крилцето на родителите си!
	— Нищо подобно!
	— Стига си умувал тогава. Майка ти няма да пропадне — нали сестра ти остава при нея. Време е да й предадеш щафетата. И после. — Мичико изведнъж се запъна.
	— Какво „после“?
	— Ако полицията попадне на следите ни, в чужбина няма да ни хванат.
	— Мислиш ли, че могат да ни открият? — На Кьохей му прилоша.
	— Нали и на теб все това ти е в главата, затова сънуваш кошмари.
	— Но как ще ни намери полицията? — Едва не изпищя от ужас той.
	— Не крещи, не съм глуха. А мечето забрави ли? Нали изчезна тогава!
	— Все това мече ти е в ума!
	— Трябва да заминем на такова място, където то да не може да ни стигне.
	— Права си. Мечето не може да преплува океана — най-после взе решение Кьохей.


	6

	Морито действаше бързо. Не мина и седмица и той съобщи на Ниими първите резултати.
	— Нима вече сте разбрали нещо? — учуди се Ниими.
	— Засега имам само предварителни сведения — гордо се усмихна Морито.
	— Значи все пак някъде е потръгнало?
	— Общо взето, да.
	— Хайде, говорете по-бързо.
	— Заради това издирване съвсем зарязах работата си във фирмата. Само с него се занимавам.
	— Добре де. Ще ви осигуря поръчки, не се безпокойте — пресилено се засмя Ниими. Трябваше да си плати за услугата.
	— Реших жените да оставя за по-късно, първо се заех с мъжете. Една жена едва ли би могла да вмъкне трупа в колата, а после да го откара някъде, за да го скрие.
	— Човек не бива предварително да е убеден в нещо.
	— Зная. Но първо ще изясня всичко за мъжете, а после ще премина към жените.
	— Съмнявате ли се в някого?
	— Не, всички са благонадеждни, послушни момчета, но един от тях съвсем скоро ненадейно е заминал за чужбина.
	— И какво от това?
	— Общо взето, нищо, макар и да е странно, когато някой ей тъй изведнъж решава да напусне страната без определена цел.
	— Кой е той? Къде е заминал?
	— Не бързайте, ще ви разкажа всичко поред. Името му е Кьохей Коори. На двайсет години е, студент в университета „Сент Фелис“ Заминал е преди седмица с някакво момиче. Лекциите още не са свършили, но той е богат безделник и пет пари не дава за това.
	— Кьохей Коори ли? Да не би да става дума за сина на Йохей Коори и Кьоко Ясуги? — спомни си Ниими за списъка на родителите, който му показа директорът на детската градина.
	— Точно така. Гордостта на Кьоко Ясуги. Голям артист, играе ролята на „образцово дете“, а всъщност е истински хулиган. Той е от онези, на които им викат „щурите“. Успял е да убеди майка си да му купи къща и върши там, каквото си иска. А сега е заминал за чужбина с едно момиче, също от „щурите“.
	— Има ли кола?
	— Да, „G. T. 6“, от втория модел. Доскоро беше в компанията на моторизираните хулигани.
	— Сега напуснал ли ги е?
	— Да, по молба на майка си. Едва е оставил мотоциклета, и неочаквано решава да отпътува за Америка. Купил е билети до Ню Йорк. Интересно, нали?
	Морито гледаше Ниими като куче, донесло дивеча в зъбите си: ще го похвали ли господарят му?
	— А научихте ли нещо за мечето? У него ли е?
	— Доколкото разбрах, винаги го носел със себе си, макар че скоро ще навърши двайсет. Приятелите му дори го нарекли Кумахей*.
	[* Кума — мечка (япон.).]
	— А мечето къде е?
	— Не знам. Кьохей е заминал за Съединените щати. Възможно е да го е взел със себе си. Сега не можем да проверим.
	— Не е ли давал колата си на ремонт?
	— Мисля, че не е.
	— Къде я държи?
	— На някой паркинг или в гаража у тях.
	— Трябва да разберем дали няма по нея някакви следи. Ще можете ли да се справите с тази задача?
	— Ако Кьохей е блъснал човек с колата си, едва ли ще я остави на паркинг. А ще ми бъде трудно да проникна в техния гараж. Татенцето се е заобиколило с телохранители.
	— Може би все пак ще се опитате, а?
	— Само заради вас.
	— Гледайте да научите нещо.
	Допустимо бе пътуването да е само една прищявка на богатото мамино синче. Въпреки че прибързаното му заминаване веднага след изчезването на Фумие Оямада будеше съмнение. Ако се наложеше, щеше да отиде след него и в Ню Йорк.


	Някъде там остана мама

	1

	Уил Хейуърд се бе хвърлил под колата, за да може синът му Джони да получи застраховка и обезщетение и с парите да отпътува за Япония — Кен Шефтън вече не се съмняваше в това. Старият негър, кой знае защо, на всяка цена бе искал да изпрати сина си там.
	Но защо?
	Кен най-неочаквано и за самия себе си се увлече по това разследване, макар че отначало то никак не го интересуваше — залови се за него само по нареждане на началството.
	„В Япония…“ — Кен се замисли. Всъщност тази страна не му беше чужда. Там беше преминала неговата ужасна младост. Ако беше по-богат, щеше да я посети още веднъж. Онази Япония, която познаваше, беше някакво огромно пепелище, опустошена земя, неуспяла още да се съвземе от разрухата на войната, но в нея тогава почувства една човечност, която днес и със свещ да търсеше, не можеше да намери в Съединените щати.
	Оттогава бяха минали много години и Кен не знаеше колко се е изменила Япония. Трудолюбивите и сплотени японци за кратък срок бяха възродили страната си и я бяха превърнали от пепелище в едно от чудесата на света. Някога Кен и другарите му виждаха в пословичното прилежание и целеустремената колективна сила на този народ тайнствена заплаха. Ако притежаваше материалната мощ на Съединените щати, сигурно щеше да бъде непобедим. Вероятно всичко се свеждаше до присъщото за японската нация чувство за всенародно кръвно родство и до нейния дух. Японец ли си — вече е ясно кой си, къде си роден и от какво живееш. Сред японците не се срещат хора, които могат да ти поднесат някаква изненада. Именно това ги правеше толкова силни и опасни.
	В Съединените щати е по-друго. Хората живеят отчуждено един от друг и всеки може да те постави в чудо с някоя своя постъпка. Тук лесно се разпалва взаимното недоверие и повече се доверяват на вещите, отколкото на хората. И с тези вещи търгуват също вещи — автоматите. Когато ти е тъжно, тежко на душата, когато се чувстваш самотен, пусни монета в автомата — и записаният на лентата глас на специалист в съответната област ще те утеши. Достатъчно е да натиснеш необходимото копче, и срещу една монета ще получиш всичко, което поискаш: от божието слово до сексуална информация за ергени по телефона. Автоматите са нещо достъпно, удобно и сигурно: където и да се намираш, те ще ти предложат своята стока. И хората с удоволствие ги използуват. Свикнали са да се доверяват на вещите.
	Автоматите са причината не само да се уволнят излишните работници и да се съкратят излишните разходи, но те дават възможност да се направят пари и посредством езика на общуването. Дори там, където няма автомати: по гарите, стадионите, театрите, банките, хотелите, мотелите, ресторантите и паркингите — навсякъде, където се струпват много хора и пари, касиерите вземат парите, без да те погледнат. А има учреждения, в които всичко е направено така, че при уреждане на сметката да се виждат само ръцете. Парите преминават от ръка на ръка, а хората все едно, че ги няма. И това не учудва никого.
	Високоразвитата цивилизация отдавна е отхвърлила човечността като ненужен товар и се е устремила към вещите. Съединените щати се оказаха благодатна почва за такъв род цивилизация. В тази страна са се събрали хора от различни краища на света, които търсят успех или бягат от мизерията в своята родина. Те са съперници, издигнали в принцип своя житейски възглед, че материята е всичко, а духът — нищо. В Япония не е така. Там човекът и страната още от памтивека са неделими. И затова, колкото и да вълнуваха, вещите никога нямаше да победят човека. В тази мисъл имаше нещо притегателно за Кен. Той твърде добре познаваше търбуха на Ню Йорк — познаваше го служебно и просто като негов жител, който чувствуваше с всяка своя фибра опустошеността на своя роден град.
	Вероятно престъпността е съществувала открай време, съществува и сега в различни страни. Но американската престъпност е по-особена. Дори и най-страшните престъпления имат някаква, макар и чудовищна, но все пак цел. А ето че в Ню Йорк на всяка крачка убиват и осакатяват, без каквато и да било цел, ей тъй. Ограбват те и тозчас те наръгват с нож. Изнасилват — и без да им мигне окото, убиват. Жертва на престъпността стават и случайни минувачи. Казват, че в Ню Йорк човек трябва да се движи по-далеч от къщите. Защото, ако вървите близо до тях, могат да ви вкарат в някой вход или уличка и да ви оберат до шушка.
	Неотдавна в Сентрал парк пребили и едва не удушили един японски студент. Той викал за помощ, но минувачите сякаш били глухи. Спасил го случайно минаващ наблизо полицейски патрул. Младежът току-що бил постъпил в университета, но след станалото незабавно зарязал учението и се върнал в Япония. Когато напускал Съединените щати, казал: „Стана ми страшно не затова, че искаха да ме ограбят и убият, а защото когато виках за помощ, мина някаква интелигентна възрастна двойка и жената нареди на мъжа си да не се намесва. После започна да го тегли за ръкава. Те избягаха. И това ми се стори най-страшното в Америка.“ Според Кен тази история много точно отразяваше същността на националната болест на този народ.
	Убиват някого — какво те интересува. На теб ти е добре и нищо не те заплашва — това е най-важното. И затова никога не трябва да се излагаш на ударите. Можеш да се бориш за справедливост само ако си осигурил собствената си безопасност. Да си свидетел на някое престъпление и да даваш вид, че нищо не се е случило — такова поведение на разумни членове на обществото е резултат от дейността на гигантската машина, наречена цивилизация, която смазва у хората всичко човешко.
	Колкото и да е чудно, но и у полицаите може да се открие желание да избягат от хорските нещастия. Те пазят човека и се грижат за реда само когато са на служба. През останалото време са като другите. Някой може да изпадне в беда пред очите им, но те няма да помръднат и малкия си пръст, ако по някакъв начин е заплашена тяхната безопасност.
	И Кен не правеше изключение в това отношение. Когато беше на работа, той смело тръгваше срещу убиеца, но ако по-късно, на път към къщи се сблъскаше с някоя хулиганска постъпка, спокойно отминаваше. Полицаите също са хора. И те имат право на почивка.
	И все пак понякога Кен се ядосваше, че толкова лесно изпада в плен на тези настроения. „Ето че Ню Йорк отрови и мен“ — мислеше си той в такива минути.
	В смътните спомени, които пазеше за Япония, тя беше „страна, населена с хора“ Затуй толкова се вълнуваше от останалия без отговор въпрос: какво ли е теглело Уил Хейуърд към Япония, за да изпрати там своя син с цената на живота си?


	2

	Когато Кен Шефтън реши още веднъж да намине към жилището на Хейуърд и отиде в това царство на боклука, вонята и пияниците, там всичко изглеждаше досущ като миналия път: същите хора в същите пози подпираха същите стени. Доскоро и Уил Хейуърд е бил един от тях.
	Близо до къщата се бяха скупчили няколко дрипльовци, явно опечалени от нещо. По изпитите им лица се стичаха сълзи.
	— Какво става тук? — попита Кен, като се приближи.
	— Ето вижте какво нещастие.
	На тротоара, опрял гръб в стената и заровил глава в коленете си, седеше някакъв скитник. Пред него бяха подредени полупразни бутилки евтино уиски. Кен веднага разбра какво беше станало. И по-рано му се беше случвало да вижда подобни картини.
	— Кога го намерихте?
	— Сутринта. Идваме тук, а Сарди, клетият, седи на обичайното си място, но вече съвсем изстинал. Ех, Сарди, приятелю, какво ще правим сега без теб?
	— Съобщихте ли, където трябва?
	— Да, всеки момент ще дойдат да го приберат.
	Бездомниците изпращаха в последния му път един от своите събратя. Хората, чийто живот е разбит, търсят утеха в алкохола и рано или късно той ги убива. Те нямаха желание за нищо. Всички страсти бяха угаснали у тях, всички освен една — страстта към алкохола. Бяха се превърнали в живи трупове и се наливаха с уиски, купено от подаянията на минувачите, като безропотно очакваха смъртта.
	Но дори и на тези, почти отписани от живота хора, им беше мъчно, когато умираше техен събрат. Той беше влачил едно тежко и празно съществуване и като животно, усетило смъртта, се бе дотътрил до тази стена, за да умре.
	И все пак му беше провървяло: до смъртното му „ложе“ поне имаше някой. Приятелите му по чашка, сякаш дошли на панихида, бяха подредили около него бутилки уиски вместо свещи.
	— Преди да умре, толкова му се искаше да види родината си!
	— Откъде е?
	— Май от Италия, от остров Сардиния. Не знам точно къде се намира.
	Значи затова го бяха кръстили Сарди Вероятно така беше свикнал с прякора си, че бе забравил истинското си име. А може и останалите да не знаят истинските си имена. Във всеки случай някои от тях наистина не знаеха къде са родени.
	На тези скитници, дошли да погребат своя другар, им беше пределно ясно; че ги очаква същата съдба. Единственото, което искаха, бе да не умрат последни. Просто тогава нямаше да има кой да ги изпрати.
	Пристигна колата от моргата. По улиците на Ню Йорк всеки ден намираха такива трупове. Едни умират на тротоара, други в метрото или на пейка в парка, а трети в някоя обществена тоалетна или дори в телефонна кабина. Специални коли събираха труповете.
	Щом колата потегли, пияниците, все едно, че нищо не бе станало, се пръснаха по обичайните си места и потънаха в съзерцание на бутилките.
	— Да ударим по глътка, а? — подаде на Кен шише уиски един от тях.
	Кен побутна бутилката, влезе в къщата и се заизкачва по стълбите. У Марио, както и миналия път, гърмеше телевизорът. Щом видя полицая, тя само изразително повдигна рамене — един вид, защо си дошъл — и рече:
	— Стаята стои празна, както наредихте.
	— Че кой ще дойде да живее в тая клоака?
	— Всеки се нуждае от покрив над главата си. Не минава ден, без някой да ме попита за стаята. Не я давам само защото полицията не позволява. Но нали ще ми възстановите загубите?
	— За какви загуби говорите? Дори собственикът се е отказал от тази къща. Ремонтът ще му излезе по-скъп от наема, който ще получи.
	— Добре де, за какво си дошъл днес? Мисля, че не съм сторила нищо, за което полицията да ме търси — омекна Марио.
	— Първо намалете телевизора.
	Дебеланата се размърда и телевизорът млъкна.
	— Пак ще ви питам за Хейуърдови. Случайно да имате тяхна снимка?
	— Снимка ли?
	— Да, особено ме интересува бащата.
	— Че откъде ще имам?
	— Живели са толкова време тук. Може да са се снимали някога.
	— Чуваш ли се какво говориш, да не са били богаташи? По-скоро там, в полицията, се пазят техни снимки, ако са имали вземане-даване с вас.
	— Не са имали.
	— Тогава няма откъде да намерите.
	— Нали никой не е пипал вещите в стаята?
	— На тия вехтории вещи ли им викаш? С трън да се завъртиш из стаята, няма какво да закачиш.
	— Искам да им хвърля още един поглед.
	— Да бяхте си ги взели в полицията, та да не ни тормозите повече…
	Съпровождан от мърморенето на Марио, Кен влезе в жилището на Хейуърд, като оставяше подире си следи по прашния под. Други следи не се забелязваха, значи от първото му посещение досега тук наистина никой не се беше вмъквал. Вещите бяха разхвърляни по същия начин, както и миналия път.
	Повторният оглед не донесе нищо ново. „Уил Хейуърд — размишляваше Кен — е служил в армията, защо да не поискат негова снимка от военните? Но за това ще трябва да имат специално разрешение.“ Той продължаваше да се занимава с делото на своя глава и не желаеше да се обръща с подобна молба към О’Брайън.
	И без това създаваше достатъчно грижи на инспектора. Любителското разследване безспорно си имаше своите неудобства.
	В този миг някой леко почука на вратата и в стаята надзърна Марио.
	— Вече си тръгвам — рече Кен. Сигурно с нетърпение чакаше да се махне.
	Но тя, изглежда, разбра по изражението на лицето му, че огледът не е дал желания резултат, и каза:
	— Сега си спомних у кого може да се намери снимка на чичо Уили.
	— Тъй ли! — зарадва се той и заплашително попита: — Името?
	— Я не ми крещи, и без това ще ти го кажа. У една фотографка. Японка.
	— Японка ли?
	— Живее тук наблизо и все Харлем щрака. Може да е снимала и чичо Уили. Малко чудачка пада.
	— Фотографка, тъй ли?
	— Ами да. От две години живее тук.
	— Къде?
	— На Сто трийсет и шеста улица двайсет и втори номер. До болницата. Всички я познават, веднага ще я намериш.
	Кен буквално излетя от Марио, дори забрави да й благодари. Не се беше надявал на такава изненада. Знаеше, че чуждестранните туристи обичат да снимат Харлем — от прозорците на туристическите автобуси обикновено стърчаха цели батареи от фотокамери. Ала не всеки имаше смелост да фотографира в самия Харлем. Най-решителните едва събираха кураж, и то примрели от страх да застанат с фотоапаратите си някъде на Сто двайсет и пета улица — главната в района. И изведнъж ето ти на, една японка — жена! — се заселва в Харлем, за да снима тук. И Кен, въпреки че познаваше добре района, не беше чувал нищо за нея!
	Японката живееше на границата между негърския и Източен Харлем. Насядалите на тротоара скитници с удоволствие обясниха на Шефтън как да я намери. Сигурно им се беше случвало да попаднат в обектива й.
	Къщата, в която живееше фотографката, беше също толкова порутена и мръсна, колкото и онази, която току-що беше напуснал. Червените й тухлени стени, готови да рухнат всеки миг, бяха нашарени с антивоенни лозунги и цинични думи. До входа се търкаляше преобърната боклукчийска кофа, в която се ровеха бездомни кучета. Наблизо се грееше на слънцето някакъв старец пияница. Кой знае защо, никъде не се виждаха деца. Обикновено се срещаха на всяка крачка. Следобеден Харлем без сновящите навсякъде дечурлига навяваше страх, все едно, че беше минала епидемия.
	Тук нямаше портиерка. Вероятно собственикът сам събираше наемите.
	Лесно намери квартирата на японката: на една от вратите на втория етаж Кен видя табелка с нейното име. Почука.
	— Кой е? — попита някой.
	„Сигурно е тя“ — помисли си той и каза:
	— Полиция.
	При думата „полиция“ вратата незабавно се отвори. И пред него застана дребна стройна жена. Кен малко се пообърка: очакваше да види някаква грозотия, а японката се оказа красива млада жена с правилни черти на лицето. Не изглеждаше по-възрастна от тридесет години.
	— Юкико Мишима? — запита той. — Казвам се Кен Шефтън. Между другото не бива толкова непредпазливо да отваряте на всеки, дори и да ви кажат „полиция“. В Ню Йорк е пълно с лъжливи полицаи. Пък и на истинските човек не винаги трябва да се доверява.
	— Какво говорите! Отдавна живея в Харлем и нито веднъж не ми се е случило нещо лошо. Само отстрани изглежда страшно, а всъщност хората тук са чудесни. Не мога да разбера защо всички толкова се страхуват от Харлем? Що се отнася до мен, само тук се чувствам в безопасност.
	— Просто не го познавате добре. Както впрочем и самия Ню Йорк. За щастие Харлем ви е приел като гостенка, затова всичко страшно минава покрай вас.
	— А пък аз изцяло се доверявам и на Харлем, и на Ню Йорк, и на Съединените щати.
	— Благодаря ви от името на всички американци. Но да преминем на въпроса. Да сте снимали един старец на име Уил Хейуърд?
	— Хейуърд ли?
	— Негър от Сто двайсет и трета улица. През юни го е блъснала кола, след което починал. Живял е със сина си Джони.
	— Снимала съм мнозина в Харлем… Има ли нещо по-особено в него?
	— Тъкмо това исках да разбера.
	— На колко години беше?
	— На шейсет и една. Алкохолик. На младини е бил войник в Япония.
	— В Япония ли? Сто двайсет и трета улица. Може би става дума за Джапан-Па?
	— Джапан-Па?
	— Да, живееше там един такъв старец, просто побъркан на тема Япония, само за нея говореше: къде бил ходил, какво бил правил. Затова му лепнаха прякора Джапан-Па.
	— Сигурно е той: колцина в Харлем могат да се похвалят, че са били в Япония.
	— Ако говорите за него, много пъти съм го фотографирала, сега ще ви покажа снимките. Заповядайте, влезте — покани го тя.
	До този момент разговаряха на вратата. Макар че къщата беше типична харлемска съборетина, квартирата на Юкико Мишима бе много различна от жилищата на Марио или Хейуърдови: разтребена и уютна, тя можеше да принадлежи само на една млада жена.
	Юкико въведе Кен в голяма стая, където с вкус бяха подредени маса, столове, легло, нощно шкафче, диван, гардероб, телевизор и голямо стенно огледало с тоалетка. Имаше и библиотека с японски книги. В стаята цареше ред, който издаваше характера на нейната обитателка. На прозорците бяха закачени весели яркорозови пердета. По всичко личеше, че Юкико живееше тук от доста време.
	Част от стаята беше преградена със завеса, зад която сигурно се намираше фотоапаратурата. Съседното помещение японката вероятно беше превърнала във фотолаборатория, защото след минута излезе оттам с купчина снимки.
	— Избрах най-характерните — каза тя. — Ето го Джапан-Па.
	От снимките, наредени на масата, го гледаше възрастен негър с дебели устни. Дълбоки, приличащи на белези бръчки. Равнодушни очи с мътен блясък върху застаряло лице. Пиянството беше оставило своя отпечатък и Уил изглеждаше по-възрастен за годините си. Имаше вид на грохнал старец, загубил заедно със старостта и всичките си желания — само споменът за тях все още живееше под набръчканата кожа. Снимките бяха направени в едър план от различни ракурси.
	— Значи това е Уил Хейуърд?
	— Не му знам името. Но ако ви трябва негърът от Сто двайсет и трета улица, който е бил в Япония, това е той, Джапан-Па.
	Кея изяждаше снимките с очи.
	— Познавахте ли го? — учудено попита Юкико: той доста явно проявяваше интереса си към този човек.
	— Не… Ще ми ги дадете ли?
	— Моля, вземете ги. При мен нали остават негативите.
	— Много ви благодаря. И ви съветвам да промените обстановката в стаята си.
	— Защо?
	— Изглежда много привлекателна.
	— И съблазнителна, нали?
	— Как да ви кажа: просто не забравяйте, че живеете в Харлем.
	— Благодаря за предупреждението. Но все пак ще оставя всичко така, както си е: досега не ми се е случвало нищо лошо.
	— И не отваряйте на всеки, който ви се представя за полицай. Аз, разбира се, правя изключение… — усмихна се шеговито Кен, като напускаше жилището на Юкико.


	3

	Още щом видя снимката на Уил Хейуърд, Кен много се учуди. Но скоро учудването му прерасна в подозрение.
	Досега подобна мисъл не му беше минавала през главата. За да провери съмнението си, той още веднъж отиде в централното нотариално бюро. Там направи справка за семейството на Тереза Норуд, жената на Уил. Дядото и бабата на Тереза по майчина линия бяха негри, дошли в Ню Йорк от южните щати в началото на века. Родителите й — баща й също беше негър — живееха в Харлем от хиляда деветстотин четиридесет и трета година.
	Чистокръвен негър беше и Уил Хейуърд. По данни на нотариалното бюро измежду най-близките му прадеди нямаше нито бели, нито азиатци. Сведения за далечните прадеди трябваше да потърсят в южните щати, но там едва ли бяха запазени някакви документи за отдавна преселилото се на Север негърско семейство. По тези места чернокожите не ги смятат дори за хора. За разлика от Япония регистрацията на населението в Съединените щати не се води семейно, а индивидуално. При това се вписва с кого е сключил брак даден човек, а имената на родителите обикновено не се отбелязват. При тази система е много трудно да се проследят роднинските връзки. Данните за раждането на Тереза и Уил бяха получени при преброяване на населението по полупринудителен начин. Сигурно и самите те трудно биха се оправили в своето родословие.
	От предишните разпити Кен беше разбрал, че Джони Хейуърд не приличал на чистокръвен негър. В транспортната кантора, неговото последно работно място, му показаха снимка на Джони. На нея той изглеждаше необичайно светъл за чернокож, а в чертите на лицето му явно се забелязваше нещо азиатско.
	Деца от смесени бракове между негри и бели, негри и порториканци или италианци се срещат много често. Ала метиси, родени от бракове, между негри и азиатци, е нещо сравнително рядко. „Бащата е служил в Япония. Ами ако синът…“ Това би хвърлило светлина върху загадъчния произход на Джони. Наистина той беше роден през октомври 1950 г., приблизително десет месеца след бракосъчетанието на родителите му. Следователно баща му не е могъл да го доведе със себе си от Япония.
	Ами ако Уил е дал лъжливи сведения за рождената дата на сина си? И този вариант трябваше да се има предвид. Сега актът за раждане се издава въз основа на справката на присъствуващия при раждането лекар, но в мръсните бедняшки квартали, където често се случваше това да мине и без лекарска помощ, бе нещо съвсем обикновено да не се търси документ.
	А преди двадесет и повече години, веднага след войната, актовете за раждане сигурно са били оформяни надве-натри. И не е представлявало никаква трудност да се посочи по-късна рождена дата. Във всеки случай, ако този документ е бил издаден само въз основа на показанията на родителите, имаше много основания за съмнение.
	Да допуснем, размишляваше Кен, че Джони Хейуърд се е родил в Япония. По неизвестни причини бащата се е разделил с майката и е взел детето със себе си в Съединените щати. Когато се е върнал в родината, се е оженил. И за да представи Джони за син от законната си съпруга, е посочил лъжлива рождена дата. Какво пък, звучи твърде правдоподобно. Но тогава майката сигурно живее в Япония.
	Хипотезата изглеждаше доста примамлива и обясняваше целта на пътуването на Джони до Япония. Съвсем естествено е той да поиска да види майка си. Може би пропадналият пияница Уил, предчувствувайки скорошния си край, е разправил на сина си за неговата истинска майка. А може Джони да е знаел за нея от самото начало. На Уил, все едно, не му е оставало да живее много. Здравето му е било съсипано от алкохола, ненужен никому, той само е бил в тежест на сина си. И тогава е решил да се жертва, за да осигури на Джони пари за пътуване до Япония. Кен беше сигурен, че предположението му е правилно.
	„Отишъл е да види майка си и там са го убили. Тъжна история“ — помисли си той и за първи път му стана жал за непознатия младеж, намерил смъртта си в чуждата страна. Впрочем Япония не е била чужда за Джони. Тя е била за него олицетворение и на родината, и на майката в буквалния смисъл на думата. И тази родина го е убила.
	Успял ли е да се срещне с майка си? Сигурно е бил наръган с ножа, преди да я види. Ако научи за неговата смърт, това ще бъде голям удар за нея. Но по-вероятно е тя да не знае, че той е идвал в Съединените щати.
	Изградил дълъг мост от собствените си въпроси и отговори, Кен трепна, сякаш ударен от електрически ток — толкова чудовищна беше мисълта, която му мина през главата.
	„Ами ако“ — той изтръпна и втренчи поглед в пространството.


	Затънтеното градче

	1

	Издирванията в околностите на Киридзуми не доведоха до никакъв резултат, както впрочем и търсенията в по-широк обхват, предприети от местната полиция. В префектурата бяха склонни да приемат, че Тане Накаяма чисто и просто се е подхлъзнала и паднала от язовирната стена и не скриваха недоволството си: ако не се беше намесило полицейското управление, нямаше да пропиляват напусто и сили, и време.
	В Токио градусът на ентусиазма малко поспадна. Но тук, както и преди, бяха убедени, че Тане Накаяма не е станала жертва на нещастен случай. Допускаха, че престъпникът е изпреварил полицията, примамил е своята жертва да дойде на стената и я е блъснал долу. Иначе оставаше необяснимо защо една старица над седемдесет години е отишла там в такова неподходящо време. Без съмнение тя е била подмамена тук от убиеца. И жертвата го е познавала, в противен случай не би се съгласила да тръгне с него. Излиза, че между нея и престъпника е съществувала някаква връзка.
	Злополучната командировка свърши, но Мунесуе все още не можеше да се успокои. Пред очите му стоеше една и съща картина: обезобразеното тяло на старата О-Тане и вкопчилата се в него, ридаеща Шидзуе.
	„Явно старицата е убита от същия човек, който е премахнал и Джони или от негов съучастник“ — размишляваше инспекторът. Тя се е запознала с убиеца, когато е дошъл в Киридзуми заедно с Джони Хейуърд. Старата жена е знаела, че този човек е свързан с негъра. Ако това беше известно на полицията, досега въпросът щеше да бъде приключен. И ето че те попаднаха тъкмо на тази следа, която беше най-опасна за престъпника.
	Вероятно той е пристигнал в Киридзуми като гост. Но старата О-Тане се беше оттеглила на спокойствие преди много време. Би ли могла нейната отслабнала памет да запази спомена за един толкова отдавнашен гост? Освен ако се бяха срещали и по-късно, когато тя вече не е работела в странноприемниците.
	И тогава Мунесуе обърна внимание на едно важно обстоятелство, което преди това не беше забелязал.
	Тане Накаяма години наред беше работила на изворите в Киридзуми. Но дори след като бе напуснала, тя бе продължила да живее близо до селището. И, напълно естествено, всички смятаха, че тя е от местните жители. Ами ако не беше? Ако е родена на съвсем друго място? Сега да допуснем, че престъпникът е земляк на О-Тане. Версията за насилствената смърт просто задължаваше полицията да започне разследване в тази насока. Мунесуе незабавно направи запитване до полицейския участък Мацуида и изясни, че Тане Накаяма се беше омъжила за Сакудзо Накаяма от селището Мацуида и е била вписана в неговия семеен регистър през март хиляда деветстотин двадесет и четвърта година. Дотогава е живяла в град Яцуо, префектура Тояма.
	„Яцуо…“ Мунесуе се замисли. Дали и убиецът не е роден там? О-Тане беше пристигнала от Яцуо преди повече от половин век. Какво я е свързало със Сакудзо Накаяма сега, разбира се, не можеше да се разбере. Инспекторът се опита да си представи какво е накарало младата девойка през онова далечно време да дойде в чуждото семейство, в непознатия край.
	Да се преселиш от префектура Тояма в префектура Гумма преди петдесет години е все едно днес да заминеш за чужбина. А тя се е решила на тази стъпка, макар че там единственият близък човек, на когото е можела да разчита, е бил само нейният мъж. Кой знае колко я е мъчила носталгията, докато свикне на новото място. Преодоляла е несгодите, родила е деца, дочакала е и внуци, изживяла е един дълъг живот и ето че някаква злокобна ръка внезапно е прекъснала нишката на този вече угасващ живот. Да, ако убиецът е земляк на старицата, и смъртта ще бъде леко наказание за него.
	Мунесуе реши да изложи своите съображения пред оперативната група още на първото съвещание.


	На съвещанието взеха решение да се заемат с градчето Яцуо, родното място на Тане Накаяма. Ако тя наистина е била убита, ключът за престъплението трябва да се търси точно там: щом е живяла в този град, следователно в него са могли да възникнат и мотивите за убийството й. Но Тане Накаяма беше напуснала родното си място през хиляда деветстотин двадесет и четвърта година. И нейното заминаване само по себе си не би могло да бъде причина за това — нали оттогава беше минал половин век?
	Вече бяха събрали всичко, което можеха да научат от Киридзуми и неговата околност, и щяха напразно да си загубят времето, ако продължаваха издирването там. Ето защо Йоковатари и Мунесуе получиха нареждане да заминат за Яцуо. Двамата вече имаха опит от предишното си пътуване, пък и до това градче се бяха добрали благодарение на техните усилия. Трудно можеха да се намерят по-подходящи хора.
	В пътеводителя пишеше, че град Яцуо е разположен в южната част на префектура Тояма, граничи с префектура Гифу и населението му възлиза на около двадесет и три хиляди души. На юг от него минава един от дяловете на високопланинския хребет Хида с връх Конгодо (хиляда шестстотин тридесет и осем метра над морското равнище), откъдето извират реките Муромаки, Нодзуми и Бессо. Като лъкатушат между планинските дефилета, те поемат на север, за да се слеят в центъра на Яцуо, давайки началото на река Ида.
	Градът датира още от предисторически времена. При направените разкопки са били открити множество каменни и глинени съдове, които свидетелстват, че „културата Яцуо“ е била създадена в епохата Асука, тоест през VI-VII век. Градът израснал около крепостта, която била издигната на хълма Широгояма от феодалния владетел Сува-сакон. Яцуо е играл важна роля за търговските връзки между провинциите Еччу и Хида, впоследствие тук била настанена данъчната канцелария на феодалния клан Тояма, разцъфтяло занаятчийството: копринарството, производството на хартия. Някои паметници на великолепната градска култура от XVII-XVIII век и досега се пазят като изключително ценно културно наследство: такъв е например прочутият в цялата страна местен празник Овара-сецу.
	До Яцуо можеше да се стигне със самолет или влак; железопътните маршрути се оказаха дори два, но и двата с прекачване. Полицаите предпочитаха новата магистрала Токайдо, по която се движеше удобен за тях нощен влак. Не очакваха да се доберат до кой знае какви резултати и затова не биваше излишно да губят и време, и пари. Все пак си взеха места в спалния вагон: на сутринта ги чакаше уморителна работа. Влакът тръгваше от гара Уено в 21,18 и пристигаше в Тояма на следващия ден в 5,10 сутринта. Леглата бяха вече оправени, но те не бързаха да се приберат в купето. Постояха малко до прозореца.
	— Ако не беше това разследване, сигурно никога нямаше да видим Яцуо — замислено рече Йоковатари, когато прозвуча сигналът за тръгване и влакът плавно потегли.
	— Йоко-сан, същото казахте и в Киридзуми — забеляза Мунесуе.
	— Тъй ли? Не си спомням. — Йоковатари замълча, сякаш си припомняше нещо, а после каза: — Току-що ми дойде наум, че ако не бяхме ходили в Киридзуми, старата Тане щеше още да е жива.
	— Кой знае. Може би убиецът на Джони няма нищо общо с това. Връзката между убийството на негъра и смъртта на старицата още не е доказана.
	— Но и вие май сте убеден, че тя съществува.
	— М-м-м.
	— Тъй че ние с вас посетихме Киридзуми, където иначе никога нямаше да отидем, а Тане Накаяма е била убита тъкмо заради нас. Скъпа цена.
	— Според мен вие преувеличавате.
	— Много се тревожа за нейната внучка Шидзуе.
	И Мунесуе мислеше за момичето. Беше загубило единствения си близък човек. Нали заради нея в крайна сметка се роди у него тази идея — да заминат за Яцуо.
	— Може и да пипнем престъпника, но не е по силите ни да утешим момичето — продължи Йоковатари. По-рано никой не беше забелязал да се безпокои толкова за някого.
	— Тане Накаяма е била доста възрастна. И да не беше умряла сега, тъй или иначе, дните й са били преброени.
	— Завиждам на реалистичния ви поглед.
	— Нямам нито роднини, нито близки. Свикнал съм да бъда сам. И после не току-тъй казват — всяка болка отминава. Все едно, човек е сам на тоя свят.
	— Нямате ли намерение да се ожените?
	Двамата не знаеха много един за друг, но Йоковатари веднъж беше чул, че Мунесуе е ерген.
	— Някога може и да го направя, но засега нямам желание.
	— Ще създадете семейство, ще ви се народят деца и тогава ще започнете да мислите другояче.
	— Добре де, ще се оженя, ще се родят деца — но и те ще бъдат сами. Не мога цял живот да треперя над тях.
	— Да, така е, хората рано или късно се разделят, но затова пък през по-голямата част от живота ти до теб ще бъде семейството.
	— Именно до мен. А аз, както съм бил, тъй и ще си остана сам. — Знаете ли, роднините, приятелите — те са като ескадрила в полет.
	— Ескадрила ли?
	— Ами да. Ако с един самолет се случи нещо: я моторът му откаже, я ранят пилота — другите няма да му помогнат, не могат да седнат зад кормилото на чуждия самолет. В най-добрия случай ще летят до него и ще го окуражават.
	— Е, какво пък, понякога и това е достатъчно!
	— В случая не е така. Колкото и да повдигаш духа на пилота, свършено е и с мотора, и с него. Ако някой е в състояние да удържи самолета във въздуха, това е само той.
	— Много жестоко разсъждавате.
	— Откъдето и да го гледаш, животът е полет в едноместен самолет. Стане ли някаква авария, не можеш да се прехвърлили в кабината при другаря си.
	Докато разговаряха така в коридора на вагона, светлинките навън се замяркаха все по-рядко и по-рядко. Вероятно навлизаха в префектура Сайтама. Всички пътници отдавна се бяха прибрали в купетата.
	— Е, какво, да лягаме и ние. Че утре рано ще ставаме — прозя се Йоковатари.


	2

	Пристигнаха в Тояма с пет минути закъснение. Беше още тъмно. Тук трябваше да чакат влака за Яцуо.
	— В Тояма е по-студено, отколкото беше в Токио. Всъщност така е редно и да бъде — сгуши се Йоковатари.
	След затопленото спално купе северният въздух им се стори особено студен.
	— До тръгването на влака остават около четирийсет минути. Хайде да седнем някъде.
	Потърсиха някакво кафене, но в този ранен час всичко беше затворено. Не разполагаха с много време, за да прескочат до града. И не им оставаше нищо друго, освен да се измият, да седнат в чакалнята и треперейки от утринния хлад, да чакат влака.
	Местният влак рязко се различаваше от експреса, с който току-що бяха пристигнали. Вагоните му бяха само четири-пет, и то — полупразни. Малкото пътници, които кой знае закъде бяха тръгнали в този ранен час, дремеха по пейките.
	— Не знам защо, но никак не ми се спи — бодро заяви Йоковатари.
	Освежени от студената вода и разходката на чистия въздух, инспекторите се чувствуваха прекрасно.
	— Добре ли спахте? — попита Мунесуе.
	— Не. Рядко ми се случва да пътувам нощем и не съм свикнал да спя във влак.
	— Аз също. Но все пак спалните вагони са удобни.
	— Не ще и дума. Иначе цяла нощ щяхме да се друсаме на седалките, представяте ли си? Как щяхме да работим после?
	— Впрочем този влак пристига в Яцуо в шест и деветнайсет. Доста раничко. Какво ще правим?
	— Да, по това време всички учреждения са още затворени. Може би е по-добре спокойно да поседим в Тояма?
	— Хайде да се отбием в участъка.
	— Сигурно има дежурен, но все пак не е много удобно да безпокоим хората без причина. Работата не е бърза. — Йоковатари си представи затънтеното планинско градче, малкия полицейски участък и дежурния, който си спи кротко и мирно, без да подозира, че след малко спокойствието му ще бъде нарушено от някакви инспектори от Токио, които ще се появят в ранни зори, носейки със себе си мирис на кръв. „Ама че ще се изплашат, бедните!“ — помисли си той и каза: — Ще наминем и там, няма как, но по-късно.
	— Съгласен съм.
	Докато разговаряха, влакът потегли. Навън в полумрака се проточи равнина, бяла, сякаш покрита със сняг. Градските квартали останаха някъде назад и само тук-таме на хоризонта блещукаха светлините на самотни къщи.
	Сегиз-тогиз влакът спираше на гарите. Едни слизаха, други се качваха. Композицията едва-едва се движеше към планината.
	Редките светлинки гаснеха една подир друга. Утрото постепенно влизаше в правата си и пейзажът зад прозореца започна по-ясно да се откроява. Настъпваше навъсен северен ден с тежки облаци.
	— На следващата спирка трябва да слезем — рече Йоковатари, като видя табелата на гарата, която току-що бяха напуснали.
	От двете страни на линията се издигаха стръмни възвишения. Все по-често се замяркаха къщи. Някои от пътниците взеха да стягат багажите си. След Тояма това беше първият град. Най-сетне влакът спря на гарата с надпис „Еччу. Яцуо“ Пътниците слязоха на малък перон, който явно не беше предназначен за големи влакови композиции.
	— Е, най-после — с облекчение въздъхна Йоковатари и огледа доскорошните си спътници — по всичко личеше, че бяха местни жители. Отдалече идваха май само той и Мунесуе.
	Тръгнаха след останалите, минаха по моста над линиите, излязоха от гарата и най-неочаквано се оказаха сами. Само за миг малкото пътници се бяха пръснали: зиморничаво прегърбени, те се бяха устремили нанякъде, всеки зает с грижите си.
	Посрещнал и тозчас изпратил новопристигналите, площадът пред гарата отново потъна в тишина. Градът още спеше. Пред погледа им попадна арката с надпис „Добре дошли“ Павилионите наоколо бяха затворени и улицата, която започваше оттук, беше пуста. Само в далечината бавно я прекоси някакъв старец с куче.
	— Да, малко раничко пристигнахме — тъжно каза Йоковатари, като гледаше към безлюдната улица, от двете страни на която се нижеха едноетажни къщи.
	— Кафенетата, разбира се, още не са отворени. Да бяхме се отбили в ей тази странноприемница, ще ги разбудим и ще ги помолим да ни дадат закуска. Какво ще кажете?
	— Нямам нищо против…
	Почукаха на вратата на странноприемница „Мията“. Добра идея: хем ще закусят, хем ще се опитат да научат нещичко от персонала за града.
	Според плана на операцията първо трябваше да отидат в кметството, за да намерят семейния регистър на Тане Накаяма и да се помъчат да открият нейни роднини. Или поне някой, който още я помнеше. Почти не се надяваха на успех: Тане беше напуснала градчето преди повече от петдесет години.
	И преди не бяха възлагали кой знае какви надежди на този град, но сега видът на празния площад пред гарата съвсем ги обезсърчи. Отначало отказаха да им сервират, но те настояха и в края на краищата постигнаха своето, въпреки че трябваше да чакат близо час.
	— Защо сте дошли толкоз рано? — любопитно ги попита младата сервитьорка, докато застилаше масата.
	— От Токио няма други влакове.
	— Ах, значи сте от столицата!
	Мунесуе не можеше и да предположи, че във века на телевизията споменаването на Токио е способно да предизвика такава възторжено наивна реакция. Телевизията мигновено пренася столичната мода и в най-отдалечените кътчета на Япония и тя се налага в провинцията едва ли не по-бързо, отколкото в големите градове. Дори и тази сервитьорка външно по нищо не се различаваше от момичетата по токийските улици.
	— Какво чудно има в това? — усмихна се Мунесуе.
	— Много ми се иска да отида в Токио. Или някъде другаде — само да се махна оттук.
	— Защо? Вашето градче е толкова спокойно, хубаво. На мен например би ми било приятно да се заселя тук.
	— Говорите така, защото никога не сте живели в провинцията. А аз бих искала да отида на такова място, където никой, ама никой да не ме познава. А то, излезеш на улицата — и срещаш само познати лица. Тъй живееш през целия си живот — сред едни и същи хора, скучна работа.
	— Е, ще отидеш в някой голям град, ще се настаниш в голяма къща и какво? Ако се разболееш — няма кой да те погледне, ако умреш — никой няма да разбере. Няма да бъдеш нужна на никого, ще бъдеш сам-саменичка в целия свят. Ще ти хареса ли такъв живот?
	— Не ми е приятно да живея тук. Градчето е една педя място, всички знаят и най-съкровените ти тайни. Какво от туй, че е тихо и спокойно? Затова пък не се случва нищо ново; дотегнало ми е. По-добре да си умра някъде по широкия свят, но поне да го видя. Ако някой изяви желание да ме отведе оттук, направо ще полетя след него.
	Момичето говореше толкова разгорещено, че ако сега Мунесуе я поканеше, щеше да тръгне подире му, без да се замисли.
	„Страшно е, страшно е да мислиш така“ — искаше да й каже той, но се сдържа. Нямаше смисъл, едва ли щеше да го чуе. Такива са днес младите: бълнуват за големите градове и докато не се опарят, не могат да разберат каква прелест се крие в техния роден край. Изкупваха младежките си мечти със собствения си живот. А ето че Шидзуе, внучката на Тане Накаяма, разсъждаваше по съвсем друг начин. Но кой знае, може би баба й е мислела също като тази сервитьорка, когато е напускала родното си място.
	— Ох, разбъбрих се, а закуската ще изстине. Извинете, моля ви. — И тя смутено започна да сипва ориз в купичките. Апетитно замириса на соева супа. — Какво ви води насам? — неочаквано попита момичето.
	— Трябва да изясним някои неща — рече Мунесуе. — Да ти говори нещо името Тане Тании-сан? Родена е в този град, но са минали вече петдесет години, откакто го е напуснала. Безспорно това е станало доста преди да се родиш, но може би си чувала за нея от родителите си, от дядо си или баба си?
	Тании беше моминското име на старата Тане.
	Мунесуе зададе този въпрос ей така, без да очаква отговор, но колкото и да бе странно, момичето изведнъж се усмихна.
	— Нима си чувала за нея?
	— Та аз също се казвам Тании.
	— Не може да бъде!
	— В нашия град мнозина носят това фамилно име.
	— Току-виж сте излезли роднини?
	— Половината град са ми роднини. Тук почти всички са в роднински връзки помежду си. Омръзнало ми е до смърт.
	— Тогава трябва да ти е известно това име — Тане Тании?
	— Не, май не съм го чувала.
	Мунесуе и Йоковатари се спогледаха: не им оставаше нищо друго, освен да отидат до кметството.


	Докато закусваха, площадчето пред гарата видимо се оживи. Наближаваше най-напрегнатият час. Непрекъснато прииждаха хора. Едни пристигаха, други си заминаваха. Но тези, които се канеха да отпътуват — това бяха предимно студенти и чиновници, които отиваха до Тояма, — бяха повече. От площада един след друг потегляха автобуси, имаше и много коли.
	Градчето най-после се събуди. Време беше да се отбият в кметството. Разпитаха сервитьорката как може да се стигне дотам, после тръгнаха по улицата с едноетажните къщи, излязоха на някакво кръстовище във формата на буква „Т“ и свърнаха към реката. Тук имаше разклонение. Левият път водеше към бетонен мост, където имаше стълб с надпис: „Мостът на тринадесетте камъка“. Реката им се стори доста широка. Камъчетата по дъното се виждаха съвсем ясно — човек спокойно можеше да ги преброи. Това беше река Ида.
	Облаците се разнесоха, изгря слънце. Лъчите се отразяваха във водната повърхност и заслепяваха недоспалите пътници. Те спряха пред моста, за да се полюбуват на реката и града. Тук свършваше равнината Тояма и започваше планината. Градът беше разположен на границата между тях, досами подножието на планината. Река Ида го разделяше на две, а след това се насочваше на север, към залива Тояма.
	Строгите редици от ниски, покрити с керемиди къщи, само тук-там прекъсвани от някоя съвременна многоетажна сграда, придаваха някакъв очарователно старомоден вид на града. Щом спре сутрешната суетня, и селището отново сякаш ще потъне в сън. Добрата стара провинция, забравена и забутана някъде в Япония.
	— Гледай ти, оказва се, че все още има такива градчета — каза Йоковатари, примижал на слънцето.
	— Навсякъде се чувствува машинната цивилизация, а тук и помен няма от нея. Почти не виждам коли.
	— Цивилизацията се промъква къде ли не. Сигурно и в Яцуо колите с всеки изминат ден стават все повече и повече. Ако не днес, то утре ще отровят реката, ще унищожат цялата тази красота. Впрочем до известна степен това ще зависи и от местните хора.
	В същия момент по моста преминаха няколко тежки камиона, буквално изригвайки кълба от дим. Това върна инспекторите към действителността. За кметството трябваше да минат по моста, сетне да завият надясно и да се изкачат по склона. То се помещаваше в малка красива сграда от железобетон. Беше един от редките случаи, когато съвременна постройка хармонично се вписваше в общия вид на старинния град — може би защото беше само на два етажа. Кметството приличаше по-скоро на вила, а не на държавно учреждение.
	Влязоха в приемната и се насочиха към гишето с надпис „Регистрация на населението“. Зад него седеше млада жена, облечена с широка престилка, каквато в Токио вече почти не се коси. Мунесуе и показа служебната си карта и обясни защо са дошли.
	— За Тане Тании-сан ли става дума? — учуди се тя, изглежда, малко смутена от полицейската карта и споменаването на двадесет и четвърта година. И по-скоро от полицейската карта, защото за нея не представляваше никаква трудност да прерови старите семейни регистри. — Почакайте за минутка. — Жената се обърна към картотеката с регистрационните книги и измъкна една от тях. — Ето. Тане Тании. Била е записана на улица „Камишин“ номер двадесет и седем, но на осемнайсети март двайсет и четвърта година се е омъжила и е заминала за префектура Гумма.
	Тези данни съвпадаха точно със сведенията, които бяха получили от кметството в село Мацуида. Родителите на Тане бяха починали отдавна. Тя била единственото дете в семейството, което по онова време било рядкост, имала по-голям брат, който се разболял и умрял на седемгодишна възраст. Баща й също бил роден в Яцуо. Неговите братя и сестри, както беше записано, също бяха починали — нещо напълно естествено. Оказа се обаче, че в квартал „Фукудзима“ и досега живее дъщерята на по-малкия брат на баща й, тоест братовчедка на Тане. Казваше се Йошино, а по мъж Омуро. Дали да я потърсят? Ами ако знае нещо важно за Тане? Поискаха копие от семейния регистър на Тане, осведомиха се как да стигнат до улица „Камишин“, където бе живяла тя, и как да намерят Йошино Омуро и побързаха да напуснат кметството.
	„Камишин“ беше търговска уличка. Родната къща на Тане отдавна я нямаше, на нейно място беше построен паркинг. Мунесуе и Йоковатари разпитаха неговите собственици за семейството на Тане Тании, но не успяха нищо да научат. Парцелът, върху който някога се е издигала къщата, беше сменил няколко пъти притежателите си. Сега тук беше един от най-оживените райони на Яцуо, но за хората, живели на старата уличка преди половин век, вече никой не си спомняше. В малкото сънливо градче, както и навсякъде, животът си течеше, едни умираха, други се раждаха и техните дела и грижи безпощадно унищожаваха следите на живелите преди тях. Днешните хора нямаха време да мислят за онези, които отдавна бяха напуснали този свят.
	Йоковатари и Мунесуе изведнъж остро почувствуваха колко жестоко е устроен животът.
	Не им оставаше нищо друго, освен да навестят Йошино Омуро, единственият човек, който може би още помнеше Тане. Квартал „Фукудзима“ беше нов жилищен комплекс, израснал близо до гарата. Ако се съдеше по номера на къщата, братовчедката на Тане живееше някъде до странноприемницата, където закусиха сутринта. Инспекторите видяха един полицай и веднага се насочиха към него, за да ги упъти. Оказа се, че странноприемницата беше на същия номер, който търсеха.
	— Ресторантът се нарича „Мията“, а собственикът му се казва Омуро — обясни полицаят. Гостите от Токио явно му станаха симпатични, защото той си предложи услугите да ги съпроводи дотам.
	— Какво, свършихте ли си работата? — учуди се сервитьорката. Преди да си тръгнат, те я бяха предупредили, че може би ще пренощуват тук, но още нямаше и дванадесет.
	— Не. Я ми кажи, живее ли тук Йошино Омуро-сан?
	— Йошино ли? Да не би да питате за баба ми?
	— Вероятно.
	По възраст братовчедката на Тане наистина можеше да бъде баба на това момиче. Значи тя не беше никаква сервитьорка, а роднина на собственицата.
	— Баба ли ви трябва?
	— Бихме искали да поговорим с нея.
	— Ще я намерите в задните стаи. А по каква работа я търсите?
	— Те са инспектори от Токио. Извикай по-скоро стопанката — разпореди се полицаят.
	Изгаряйки от любопитство, момичето хукна да я доведе. Тя не ги накара дълго да я чакат.
	— Да не е направила някоя пакост нашата баба? — изплашено попита собственицата. Появата на детективи беше изключително събитие за едно такова градче като тяхното.
	— Не, просто искаме да я попитаме нещо, не се тревожете, моля ви — успокои я Мунесуе.
	— Слава богу. Сигурно работата е важна, щом сте дошли чак от Токио при нея? — В гласа й все още се долавяше страх и напрежение.
	— Ами, нищо особено. В кметството ни казаха, че вашата баба е братовчедка на Тане Тании-сан — рече Мунесуе, като внимателно следеше изражението на лицето на жената.
	Но името не й направи никакво впечатление.
	— Баба недочува, но иначе е здрава — обясни тя, докато ги водеше към задните стаи. Вежливият тон на Мунесуе, изглежда, й помогна да преодолее уплахата.
	Йошино Омуро се приличаше на слънце в стаята си, в скута й лежеше котка. Имаше вид на кротка, добродушна старица. Помещението беше светло и чисто, личеше, че добре се грижеха за нея.
	— Бабо, имаме гости от Токио — обърна се към Йошино стопанката, като премълча, че са от полицията.
	Явно възрастната жена доживяваше дните си спокойно и щастливо. Колко различна беше нейната съдба от тъжната участ на Тане, прекарала живота си сред чужди хора и умряла от ужасна смърт. Уж роднини, а толкова различни съдби…
	— От Токио? При мен? Наистина ли? — оживи се Йошино.
	Инспекторите се представиха и много внимателно я попитаха за Тане Накаяма.
	— А, О-Тане-сан! Как е тя? — зарадва се старата жена.
	— Значи познавате О-Тане-сан? — уточни Мунесуе.
	— Как да не я знам, нали сме отрасли заедно, като сестри бяхме. Но отдавна нямам вест от нея, как е тя, жива ли е, здрава ли е?
	Йошино не знаеше, че Тане е починала, и инспекторът реши, че не бива да й казва.
	— Всъщност искаме да разберем защо братовчедка ви е заминала за Гумма? — попита той.
	— Ох, тя беше толкова палава, все нещо не й достигаше. Затова реши да замине. Не че тук не й харесваше, просто мечтаеше да отиде на ново място.
	— Как се запозна с мъжа си, Сакудзо Накаяма?
	— Не знам точно. Започна работа във фабриката в Тояма и май там се запознаха.
	— Накаяма-сан в същата фабрика ли работеше?
	— Да, да. Когато двамата се залюбиха, чичо и леля побесняха — и сега ме хваща страх, като си спомня: как така, викат, какъв е тоя, чужд човек. И те избягаха.
	— Избягаха ли?
	— Не бяха се оженили още, а тя чакаше дете. Как да каже на родителите си? Ще вземат да я разпитват от кого е, от какво семейство е. И тя пристана на Накаяма — бременна.
	Вероятно това дете по-късно беше станало баща или майка на Шидзуе.
	— Значи са заминали за Гумма и там са се оженили, тъй ли?
	— Отначало родителите й не искаха и да чуят за нея, бяха решили да я лишат от наследство, но щом научиха, че дъщеря им е родила дете, тяхно внуче беше все пак, й простиха. А оттук се отписа след време, чак след година-две. Сега на младите всичко им е позволено, ала тогава каква смелост беше необходима.
	Йошино не знаеше какъв край беше имала героинята на тази любовна история. И говореше с възхищение за братовчедка си, последвала своята любов, без да се обръща назад.
	— Казахте, че отдавна нямате вест от О-Тане-сан. А преди пишеше ли ви?
	— Сегиз-тогиз, като се сетеше.
	— А често ли се случваше?
	— За последен път получих вест от нея преди десет години. А може да има и двайсет… — Тя се замисли, припомняйки си своя дълъг, но едва ли богат на събития живот.
	— Какво ви писа тогава?
	— Как да ви кажа, вече не си спомням, сигурно за своя живот.
	— Навярно не сте запазили писмото? — попита Мунесуе по-скоро, за да спази етикета. Тъй или иначе, бяха минали десет години. А може и много повече. Ала Йошино не се учуди на въпроса му.
	— Възможно е и да съм го запазила. Трябва да се поровя в скрина. Откакто остарях, пазя всичко, нищичко не изхвърлям.
	— Потърсете го тогава, много ви моля.
	— Ще има ли някаква полза от тая стара хартийка?
	— Ще има. Затова сме дошли.
	— Почакайте тогава, ей сега ще се върна. — Йошино изпъди котката и стана с изненадваща пъргавина. Седнала на стола, изглеждаше прегърбена, но се оказа, че годините почти не са я превили. — О-Шин-чан, помогни ми — извика тя момичето. Застанала зад гърба на стопанката, тя през цялото време с нескрито любопитство следеше техния разговор. Изглежда, професията на гостите не само че не я плашеше, а напротив, дори разпалваше въображението й.
	— Нека аз да го потърся — обади се О-Шин, страшно доволна от факта, че с молбата си Йошино узакони нейното присъствие в стаята.
	Отидоха в съседната стая, чу се шумолене и след малко възрастната жена се върна с връзка стари писма в ръка.
	— Ето ги — радостно съобщи тя.
	— Ами? Намериха ли се? — Полицаите неволно затаиха дъх. Току-виж открият в тях някакви сведения за Джони Хейуърд или убиеца.
	— Тук съм запазила най-скъпите за мен писма — обясни Йошино. — Между тях трябва да има и нейни. Вече не виждам добре и трудно чета.
	Листата бяха пожълтели, струваше им се, че всеки миг ще се разпаднат.
	— Може ли да ги видя?
	— Гледайте, гледайте…
	Мунесуе раздели връзката на две, даде половината на Йоковатари и двамата започнаха да ги преглеждат.
	— Последния път писмо или картичка изпрати? — попита Мунесуе.
	— По-често пращаше картички.
	— А пишеше ли адреса си?
	— Да, почеркът й е ясен, ще разберете.
	— Колко от тези писма са нейни?
	— Три-четири. Имаше още, но се изпогубиха.
	Ако се съдеше по датите, писмата във връзката бяха отпреди двадесет-тридесет години.
	— Когато бях млада, момчетата често ми пращаха сърдечни послания, но щом се омъжих, всичко изгорих — потъна в спомените си старицата.
	— Бабо, какво каза, че са ти изпращали? — попита О-Шин.
	— Гледай я ти, да не знае какво означава сърдечно послание — учуди се Йошино. — На теб кавалерите никога ли не са ти писали?
	— А-а, любовни писъмца! Кой ще се занимава сега с това? Нали има телефон.
	Докато двете водеха този разговор, Мунесуе и Йоковатари внимателно преглеждаха адресите на подателите, а купчинките в ръцете им все повече и повече намаляваха.


	3

	— Ето го! — Извика Йоковатари, когато в ръцете му бяха останали само няколко писма.
	— Открихте ли го? — Мунесуе вече беше изгубил надежда и затова не повярва на ушите си. Другарят му държеше пожълтяла пощенска картичка.
	— От Тане Накаяма, пощенски клон Мацуида.
	— Кога е изпратена?
	— Доста отдавна, на осемнайсети юли четирийсет и девета година! — възкликна Йоковатари. Мастилото беше избледняло, но не беше трудно да разчетат закръгления женски почерк.
	„Моля те да ми простиш за дългото мълчание. Как си? При мен всичко е благополучно, а какво ново има в Яцуо? Преди известно време у нас беше отседнала една странна личност — по начина й на приказване разбрах, че била родена в Яцуо. Толкова приятно ми беше отново да чуя да говорят по нашенски. Спомних си родния край…“
	По-нататък писмото продължаваше на малко познат местен диалект. Други известия не откриха.
	— Кой ли е този човек от Яцуо? — обърна се Мунесуе към Йошино. — О-Тане-сан по-късно не ви ли писа нещо за него?
	— Не.
	— Мислите ли, че той може да има някакво отношение към нашата работа? — попита Йоковатари.
	— Трудно е да се каже… Но ми направи впечатление едно нещо.
	— Какво?
	— Тя пише, че била пристигнала „една странна личност“, чийто начин на приказване показвал, че била родена в Яцуо.
	— Е, и какво от това?
	— Излиза, че старата Тане — е, тогава наистина не е била стара, — когато видяла за първи път този човек, кой знае защо, го е намерила за странен.
	— Но в картичката е казано, че той е от Яцуо. Може би затова?
	— Едва ли тази е причината. Вероятно той още от пръв поглед е направил впечатление на Тане Накаяма.
	— От пръв поглед, казваш?
	— Да. Ако се съди по написаното в картичката.
	— Но нали на топлите извори идват най-различни хора. С какво ли е могъл този човек чак толкова да я учуди?…
	— Може да е бил някаква знаменитост?
	— В такъв случай една обикновена сервитьорка не би могла да разговаря с него. Има нещо неясно.
	— Мисля, че става дума за Джони Хейуърд.
	— Искаш да кажеш, че той е бил тогава в Киридзуми?
	Но нали беше доказано, че Джони никога преди това не е посещавал Япония, пък и тогава още не е бил роден.
	— Не, разбира се, но може да е идвал някой от неговите роднини? Някой чужденец?
	— Но нали О-Тане ясно пише, че този човек е от Яцуо. Не е възможно един чужденец да бъде оттам.
	— Вярно, но той може да е придружавал чужденеца.
	Пред Йоковатари сякаш се разтвори завеса. През цялото време мислеше само за един близък на Джони човек. А нали тези близки хора можеха да бъдат и повече!
	— Значи в Киридзуми заедно с чужденеца е пристигнал и японец, който е бил роден в Яцуо?
	Сигурно това се е видяло странно на О-Тане.
	— Някой роднина на Джони, придружаван от японец от Яцуо.
	— Не можем да бъдем напълно сигурни, че е било така, но картичката допуска такава версия.
	— Допуска, не ще и дума. И тогава става ясно защо са премахнали О-Тане — тя е знаела твърде много.
	— Следователно, ако се заемем здравата с Яцуо, ще се доберем до убиеца.
	— Но нямаме доказателства, че точно тази „странна личност“ е търсеният престъпник или поне, че има отношение към него. В края на краищата разполагаме само с една пощенска картичка отпреди двадесет години.
	Йоковатари не обичаше прибързаните заключения.
	И тъй, резултатът от командировката беше тая стара пощенска картичка. Щеше ли да им помогне да открият човека, който отдавна беше напуснал Яцуо? Отново ги завладя чувството, че нишката, която издърпваха с такъв труд, всеки миг ще се прекъсне. Колко пъти вече се късаше. Но те все някак успяваха да напипат нейния край и теглеха ли, теглеха. Ала сега наистина бяха стигнали до задънена улица. Нямаше никаква надежда да задържат нишката.
	— Как ще се върнем в Токио почти с празни ръце? — попита Мунесуе.
	— Какво да се прави. Следствието си е следствие — ободри го Йоковатари. Но се виждаше, че и той е разочарован не по-малко от него.
	Можеха да вземат пътническия влак следобед или вечерта, но потиснати от неуспеха си, те се чувстваха толкова уморени, че нямаха нито настроение, нито сили да се друсат във вагона през цялата нощ.
	Йоковатари и Мунесуе решиха да пренощуват в странноприемница „Мията“ и след като се наобядваха, се отправиха към полицейския участък в Яцуо. Полицаят прояви внимание към тях, като ги съпроводи до хотела, и те от вежливост бяха длъжни да се отбият в участъка. Кой знае, може пак да им се наложи да прибегнат до услугите на местната полиция.
	Участъкът се намираше до кметството. Когато излязоха оттам, инспекторите се насочиха към парка на хълма Широгаяма, за да погледат отвисоко града. Тук все още можеха да се видят следи от крепостта, построена от Сува-сакон. Есенното слънце вече клонеше към планините на запад. Пред очите им се откри панорамата на града. Между ниските къщички се стелеше димът от комините и уличките изглеждаха още по-закътани.
	Къщите се редуваха с малки горички. Между тях лъкатушеше реката, пурпурночервена от лъчите на залязващото слънце, и като огледала проблясваха може би блата, а може би локви. Омагьосани от открилата се пред тях гледка, те не усетиха кога отлетя времето и над градчето падна здрач. Едва сега разбраха, че блещукаха покривите.
	Над главите им се простираше дълбокото ясно небе. Оскъдната дневна светлина бавно изтичаше на запад, но в зенита подобно на розови мазки върху тъмносиньо платно още пламтяха няколко перести облачета. Вечерта се спускаше безветрена и спокойна.
	Към върха на хълма Широгаяма водеше полегата стълба. От двете й страни растяха вишневи дървета, чиито окапали листа покриваха стъпалата като мек килим. Наоколо се носеше лек ароматен дим: сигурно някъде горяха опадалите листа:
	По стълбата, хванати за ръце, се спускаха баща и син. Таткото беше на около тридесет и пет години, а детето — на три-четири. Те минаха покрай тях и продължиха надолу; върху главичката на малчугана жълтееше листо. Бащата и синът се отдалечиха мълчаливо и тъжно.
	„Сигурно са останали сами“ — помисли си Мунесуе. Още дълго гледа след тях, докато Йоковатари не го повика:
	— Какво ви е?
	— Нищо — смутено промърмори Мунесуе.
	Стълбата свърши и те се озоваха на върха. Оттук се откриваха необятни далнини. Докато се изкачваха нагоре, вечерната заря почти угасна и сега градът се откриваше пред тях с изобилието от светлини. Те бяха топли, оранжеви и двамата си представиха, че край всяка една от тях сега някой спокойно си почива от дневните грижи. Оттук добре се виждаха покритите със сняг върхове на някакви не много високи планини — вероятно Татеяма и Шираяма, които като параван обграждаха равнината Тояма. Небето над тях, запазило последните отблясъци на залеза, още излъчваше синкава сумрачна светлина.
	— Подобни градчета предразполагат към сантименталност…
	— Да, човек започва да си мисли, че е в родния си край…
	— Мунесуе-кун*, къде сте роден?
	[* Кун — форма на приятелско обръщение (япон.).]
	— В Токио.
	— И аз съм оттам.
	— Излиза, че и двамата нямаме „роден край“.
	— Така е. Впрочем младите бягат от родните си места. Не искат да стоят под крилцето на родителите си.
	— Навярно човек обиква родното си място само когато го напусне.
	— Ако някой замине и после не съжалява за това, сигурно никога няма да разбере какво е носталгия по бащиния край. А виж, ако замине и не му потръгне в живота, тогава вече е друга работа.
	— Не мога да повярвам, че онова момиче от странноприемницата, как й беше името, май О-Шин-чан, е способно толкова лесно да се раздели с родното си гнездо. — Мунесуе си спомни за кръглобузестата, ококорена О-Шин-чан от „Мията“.
	— Няма да е зле да се върнем в странноприемницата. Ужасно измръзнах и огладнях — рече Йоковатари, като потрепера. Излезе вятър.
	На другия ден двамата инспектори взеха сутрешния влак и напуснаха Тояма. Към пет часа следобед пристигнаха на гара Уено. Обзети от мрачни мисли, те отидоха в управлението и доложиха на Насу, че командировката не беше довела до никакви резултати.
	— Кой знае, току-виж излезе, че това е най-важното доказателство — утеши ги той, докато разглеждаше пощенската картичка до Йошино Омуро. Както и да е, но засега тя не беше помогнала на следствието да се придвижи дори крачка напред.


	Решителни действия

	1

	Кунио Морито без много усилия установи, че Кьохей Коори е заминал за Съединените щати, но когато трябваше да се доизясни този факт, работата не потръгна. А Ниими нетърпеливо чакаше някакъв резултат. Той като че ли не можеше да разбере, че не е чак толкова лесно да се вмъкнеш в чужд гараж. Освен това не се знаеше дали Кьохей държи колата си в гаража на баща си.
	Но Ниими не приемаше никакви извинения.
	— Морито-кун, какво става, защо се туткате?
	— Все пак това е нахълтване чрез взлом.
	— Човек може да си помисли, че едва сега сте го разбрали. Но нали не се каните да крадете. Чудо голямо, ако ви хванат. Ще кажете, че сте били пиян, заблудили сте се. И толкоз.
	— Ще ме пипнат.
	— Трябва да сте готов на всичко. Помислете си, половината работа вече е свършена.
	— Разбирам.
	— Щом разбирате, тогава действайте. Не е възможно Кьохей току-тъй да замине за Съединените щати. Впрочем, ако нещо не ви харесва, веднага ще намеря друг.
	Ниими му даваше да разбере, че може да скъса отношенията си с него.
	— Господин Ниими, не бъдете толкова безсърдечен. Спомнете си, нима съм ви подвеждал някога?
	— Не ме подвеждайте и занапред.
	Морито нямаше избор. Неведнъж му се беше налагало да изпълнява неприятни задачи. Но да се вмъква в чужда къща като крадец… Такова нещо още не му се беше случвало!
	Все пак за него беше извънредно важно да поддържа добри отношения с Ниими. Може да се каже, че именно тези отношения бяха в основата на блестящите му делови успехи. Ето и сега — само ако Ниими закупи от тяхното оборудване, фирмата, в която работи той, ще получи огромни печалби. А това положително щеше да се отрази върху кариерата и заплатата му.
	Независимо от това, каква цел преследва Ниими с молбата си, той в никакъв случай не бива да го подвежда. Най-после Морито се реши. Пък и имаше ли друг начин да научи нещо повече?
	„Ако ме пипнат, поне ще е в гаража, а не в къщата“ — утешаваше се той.
	Голямата къща на Йохей Коори се намираше в район „Чийода“, близо до императорския дворец. В съседство бяха разположени чуждестранни посолства, великолепни къщи и вили. Но дори в този богаташки район домът на Коори се открояваше сред останалите. Беше построен от Йохей още когато работеше в стоманолеярния завод и имитираше средновековен английски стил: дървените колони, гредите и мертеците ефектно изпъкваха на фона на белите каменни стени, а стръмният наклон и високата носеща греда на покрива още повече подчертаваха своеобразната красота на сградата. Железобетонната ограда и масивната врата й придаваха внушителен вид.
	Гаражът се намираше на първия етаж. Вратата му беше сгъваема, повдигаща се. До него можеше, да се стигне само ако човек се прехвърлеше през оградата. И това смущаваше Морито. Слава богу, че поне в двора нямаше куче.
	И ето че през една късна нощ той пристъпи към работа. Тъй като се страхуваше, че може да бъде заловен, облече по-скромни дрехи. Ако си сложеше маска или се облечеше в черно, кой щеше да му повярва, че се е „заблудил“? Взе със себе си светкавица и фотоапарат, за да заснима намерените улики. В три часа след полунощ вече стоеше пред къщата на Коори. Сградата беше тъмна, целият квартал беше потънал в дълбок сън. Дори кучета не лаеха. Нямаше луна.
	Морито още през деня бе съгледал едно местенце на оградата, където бетонът беше поизронен. В дупката спокойно можеше да стъпи с крак. Както и предполагаше, тя му свърши добра работа. Той се покатери на оградата и се ослуша — в къщата беше тихо, всички спяха; тогава се повдигна на ръце и леко се прехвърли в двора. Пресече затревената площ и се приближи до гаража. Сгъваемата врата беше спусната. Той внимателно я повдигна — не беше заключена. Морито доволно се усмихна. Сега нищо не можеше да му попречи да влезе вътре. Помести вратата толкова, колкото да се провре през образувалия се отвор, пропълзя и затвори зад себе си. Светлината не биваше да се вижда отвън.
	— Ето я! — неволно извика той и уплашен, сложи длан на устните си.
	До лимузината на Йохей Коори имаше друга кола — „G. T. 6“ Аеродинамичната форма й придаваше вид на състезателен автомобил. Изглежда, още не беше ремонтирана. Морито мина отпред и внимателно я огледа, макар че беше излишно: върху предната броня и решетката на радиатора ясно личаха вдлъбнатини. Сега Кьохей беше в ръцете им. Предположението му излезе вярно. Едва сдържайки ликуването си, Морито насочи фотоапарата си и щракна. Лумналата светлина сякаш беше салют в чест на неговата победа.


	Шинко Тании чу в просъница някакво шумолене и отвори очи. Вгледа се в светещия циферблат на ръчния си часовник, който беше оставила на масичката до главата си. Какво ли я събуди по това време?
	Тя лежеше в тъмното и се ослушваше. Беше тихо, не се чуваше никакъв звук. Господарката й беше заминала в командировка и в къщата бяха само господарят и госпожицата. Но те, изглежда, спяха непробудно.
	„Може пък така да ми се е сторило?“ — помисли си момичето и вече се канеше да затвори очи, когато ясно чу някакво трополене. Сякаш някакво малко животинче сновеше напред-назад.
	„Ах, ето какво било.“ Шинко напълно се разсъни. Шумоленето идваше от клетката на катеричките, които държаха в къщи за развлечение. Животинките се бяха събудили и сега бягаха насам-натам. „Странна работа, защо ли се бяха разшавали посред нощ? Ами ако се е вмъкнала някоя бездомна котка? Сигурно тя е изплашила катеричките. Трябва веднага да я изгоня, за да не направи някоя беля.“ Шинко имаше задължението да се грижи за животните.
	Тя стана от леглото и наметна пеньоара си. Клетката се намираше на триъгълната площадка под стълбището, близо до стаята й. На първия етаж бяха столовата, кухнята, холът, гостната и гаражът, а на втория — стаите на господарите.
	Шинко запали лампата отвън и надникна в клетката. Катеричките бяха излезли от пластмасовата си къщичка и подскачаха неспокойно.
	— Ей, Ромео, Жулиета, какво ви е прихванало? — попита ги Шинко. Животинките бяха възбудени. Откакто беше постъпила на работа тук, за първи път ги виждаше да лудуват посред нощ. Тя се огледа наоколо, но не забеляза нищо, което би могло да ги изплаши. — Хайде, прибирайте се в къщичката си и заспивайте. Че нямам мира от вас. — Тя протегна ръка към клетката и в този миг Ромео изпищя пронизително. — Ама какво ви става?
	„Може да са в любовния период“ — помисли си Шинко и неволно поруменя. В същия момент отново дочу шум. И той не идваше откъм клетката. По-скоро приличаше на приглушено изщракване. Повтори се още няколко пъти. Катеричките пак се замятаха насам-натам.
	„Какво ли е това?“ — Тя заряза клетката и се обърна натам, откъдето идваше загадъчният шум. Като че ли долиташе откъм гаража, до банята. Трудно можеше да се повярва, че крадец ще се реши да се вмъкне там. Възможно ли е някой да е толкова луд, че да се осмели да дигне колата от гаража?
	Шинко беше любопитно момиче и не можеше да се каже, че беше страхлива. Затова се беше решила да замине за Токио сам-саменичка, като се осланяше само на далечното си родство с Кьоко Ясуги. И сега сън нямаше да я хване, докато не успееше да разбере кой вдига тоя шум. Не й се искаше да буди пазача. Току-виж тревогата й излязла напразна и после да потъне в земята от срам.
	До гаража можеше да стигне само като излезе навън. Момичето мина през черния вход и се приближи до него. Отвътре идваше някакъв странен звук, който бе съпроводен от силна светлина, процеждаща се през процепа на вратата. Добре си спомняше, че вечерта тя беше плътно затворена, а сега бе открехната. В гаража нямаше толкова силна лампа.
	Шинко надникна през отвора. В същия миг нещо я заслепи и тя се досети, че това е фотосветкавица. Някой се беше вмъкнал в гаража и снимаше.
	Не на себе си от страх, момичето изкрещя:
	— Крадци!
	Морито трепна. Успокоен от потъналата в тишина заспала къща, той се увлече и започна да снима на воля. И изведнъж сякаш го поляха с ледена вода. Той нервно взе да тъпче на място и блъсна някаква празна бензинова туба. Тя се сгромоляса и вдигна такъв ужасен шум, че можеше да събуди целия квартал. Тупурдията още повече въодушеви Шинко:
	— Крадци! Разбойници! Убийци!
	В уплахата си Морито започна да търчи насам-натам. Най-лошото беше, че Шинко му преграждаше пътя за отстъпление. Нямаше къде да бяга. Попаднал натясно, той се пъхна под колата и се притаи. Събудени от крясъците на Шинко, от втория етаж слязоха господарят и госпожицата. Дотича и пазачът с пушката.
	— Какво се е случило? — Йохей Коори погледна момичето с подпухналите си очи.
	— В гаража има крадец!
	— Какво ще търси вътре?
	— Не знам. Но там има някой.
	Пазачът се втурна в гаража и скоро Морито се озова в силните му обятия. Междувременно госпожицата набра телефонния номер на полицейския участък, който се намираше на две крачки от дома на Коори. Предадоха Морито направо в ръцете на пристигналия веднага полицай.


	2

	Кунио Морито, задържан на местопрестъплението и откаран в участъка в Коджимачи, даде някакви объркани показания в отговор на зададените му въпроси. Имал сериозни подозрения, че Кьохей, синът на собственика на къщата Йохей Коори, е прегазил човек. За да се сдобие с доказателства за това, той уж бил принуден да се вмъкне в гаража на Коори. Съобщи също така, че престъплението било извършено на двадесет и шести август в град К., близо до храма, вероятно към два и половина през нощта; името на пострадалата било Фумие Оямада, Добави още, че съответният полицейски участък сигурно разполага със сведения, които потвърждават думите му.
	Всичко това не оправдаваше действията на Морито, но в същото време полицията не можеше да не обърне внимание на неговите показания. Решиха да се свържат с полицейския участък в град К. Оттам им отговориха, че подобна молба наистина е постъпила при тях, подадена е от съпруга на Фумие Оямада. Мястото около храма е обследвано, но не са били открити никакви следи от катастрофа.
	И все пак не биваше да пренебрегват показанията на Морито. Полицаите разбраха, че зад гърба му стои някаква влиятелна фигура. И погледнаха с друго око на него. Но тъй като полицейският участък в К. не разполагаше с други данни за произшествието освен показанията на пострадалата страна, всъщност нищо не свидетелстваше, че е извършено престъпление. Дори да беше абсолютно сигурен, че Кьохей Коори е виновен, Морито нямаше право на своя глава да се вмъква в гаража. Това беше явно закононарушение. Още повече, че твърденията му не бяха подкрепени с доказателства.
	Дори да бяха повярвали на Морито, полицията нямаше законно основание да наложи оглед на колата на Кьохей Коори. Проявиха филмовата лента, която взеха от Морито. Наистина виждаше се, че автомобилът е бил чукнат, ясно личаха някакви белези, но кой можеше да докаже, че са причинени от удар? Бащата на Кьохей беше виден политически деец и полицията не биваше да забравя това.
	Наистина и досега не можеха да изяснят къде се е дянала Фумие Оямада. Морито твърдеше, че загадъчното й изчезване уж било най-сериозното доказателство. Но нямаше никаква причина изчезването на Фумие Оямада да се свързва с името на Кьохей Коори. Кой знае, може и съображения от личен характер да я принуждават да се крие. Синът на Йохей Коори сега се разхождаше из чужбина. Баща му пожела работата да се потули, тъй като нямаше претенции към Морито.
	В полицията помъдруваха и накрая решиха да пуснат нарушителя, като му направиха строга забележка. Не му върнаха и заснетата лента.
	По време на следствието няколко пъти викаха в полицията Шинко Тании, прислужницата в дома на Коори. Тя изобщо не изпитваше страх от полицаите и сама предложи да даде показания. Изглежда, тази история и доставяше удоволствие.
	Един ден Шинко се сблъска в коридора с Мунесуе.
	— Ах, господин полицай!
	Инспекторът беше изненадан: не очакваше да види в мрачния коридор на участъка толкова модерно облечено момиче. Реши, че тя се обръща към някой друг, и се огледа.
	— Господин полицай, това съм аз. Виждам, че съвсем сте ме забравили. — Момичето явно се усмихваше на него, на Мунесуе.
	— Ааа, ти ли си. — Най-после се сети той. Ами да, това беше сервитьорката от странноприемницата „Мията“ — Много си се променила, не можах да те позная.
	Инспекторът внимателно огледа събеседницата си. Дебел слой грим, нова прическа. Преди косите й свободно се спускаха на раменете, а сега бяха вдигнати назад във фризура, която напомняше на торта. От това лицето на момичето бе станало неузнаваемо. Беше облечена с модерна блузка, а полата й почти метеше пода. Никой не би повярвал, че е била прислужница в провинциална странноприемница. По-скоро приличаше на една от многобройните естрадни певици.
	— Какво сте ме зяпнали? Смущавам се. — Тя кокетно изви тялото си. И маниерите й вече бяха други — на столичанка.
	— Нима това си ти, О-Шин-чан?
	— Шинко! Казвам се Шинко Тании.
	— Кога пристигна в Токио?
	— Почти веднага, след като си заминахте. Писах на едни далечни роднини и щом ми отговориха, тозчас долетях.
	— За какво… ти е притрябвала столицата?
	— Как защо? Странен въпрос! Може да ми се е приискало да постъпя в полицията. Нямах представа, че вие работите в този участък.
	— Какво толкоз чудно виждаш във въпроса ми? Та ти ей тъй, без определена цел, си „долетяла“ в Токио. Ако, не дай си боже, ти се случи нещо, няма да има кой да ти помогне.
	— Как да няма! Живея в дома на депутата от парламента господин Йохей Коори. По-точно, къщата е на госпожа Кьоко Ясуги…
	— В къщата на Кьоко Ясуги ли, казваш?
	— На госпожа Кьоко Ясуги. Единствената в снета госпожа Кьоко Ясуги! При това сме роднини.
	— Наистина ли? Госпожа Ясуги… ти е роднина?
	— Мама ми го каза. Падала ни се някаква далечна роднина. И тя е от Яцуо. И ето че един ден аз й се изтърсих най-неочаквано.
	— Говореше се, че някой се бил вмъкнал в нейната къща. Значи за у вас е ставало дума.
	Мунесуе нямаше отношение към делото на Морито, но тъй като работеше в този участък, беше подочул това-онова.
	— Ами да. Аз го пипнах. — Шинко беше много горда със себе си.
	— Браво! Гледай ти каква неочаквана среща!
	— Тогава с вас беше още един полицай, един такъв, приличаше на маймуна. И той ли работи тук?
	— Ако Йоковатари-сан те чуе, сто на сто ще ти се разсърди — усмихна се той на простодушното бръщолевене на момичето. Съвсем отскоро е в Токио, а нямаше и помен от провинциалния й говор.
	— Сега сме съседи. Отбийте се някога. Ще ви направя кафе — рече Шинко и с кокетна походка се насочи към изхода.
	Мунесуе я изпрати с поглед, а после се запъти към стаята си, но изведнъж замръзна на мястото си като поразен от гръм. Кьоко Ясуги — далечна роднина на Шинко Тании! Точно така каза момичето: „Падала ни се някаква далечна роднина. И тя е от Яцуо.“ Значи Кьоко Ясуги е родена в Яцуо…
	И тъй, през юли хиляда деветстотин четиридесет и девета година Тане Накаяма се е срещнала в Киридзуми с някой си Хикс, роден в Яцуо. Те са се познавали. Много са родените в това градче. Но инспекторът, кой знае защо, реши, че този Хикс е Кьоко Ясуги. Джони Хейуърд пристига в Токио и първата му работа е да отиде в „Токио бизнесмен хотел“. А там по това време е и Кьоко Ясуги. По-точно, там се намира кантората на нейния мъж Йохей Коори.
	Може ли да се приеме всичко това за съвпадение? Ами ако Джони е имал среща с Кьоко Ясуги? А на нея той й е пречел с присъствието си. Ако Тане Накаяма е знаела какво означава за известната телевизионна звезда това, че Джони е пристигнал в Япония, то Мунесуе мислеше трескаво, съпоставяше.
	— Мунесуе-кун, защо стоите в коридора? За какво сте се замислили? — неочаквано чу той глас зад гърба си.
	Обърна се — пред него стоеше инспектор Насу. Изглежда, току-що беше дошъл. Беше малко рано да споделя с него внезапно хрумналото му предположение. Първо трябваше да узнае мнението на Йоковатари.
	А той, както можеше да се очаква, много се учуди, когато научи, че Шинко Тании живее у Кьоко Ясуги.
	— Как мислите, може ли да се приеме за чиста случайност фактът, че Джони е отишъл в „Токио бизнесмен хотел“? — попита го Мунесуе. В отговор Йоковатари измърмори нещо неразбрано и потъна в размисъл. — Ами ако е искал да се срещне с Кьоко Ясуги?
	— Точно с нея ли?
	— Да. Трябва да я попитаме дали е ходила някога в Киридзуми.
	— Дори и да е ходила там, в това няма нищо компрометиращо.
	— Ако съвестта й не е чиста, чуе ли за Киридзуми, няма начин да не се издаде.
	— Кой знае. Ако Кьоко е извършила престъплението, тя се е подготвила за всякакви въпроси.
	— Засега е още рано да я обвиняваме в убийство. Да допуснем, че е извършила престъплението. Тогава излиза, че е убила Тане Накаяма само защото е разбрала, че старицата единствена е знаела за нейното пътуване до Киридзуми. Ако предположението ни излезе вярно, Кьоко ще отрича, че е ходила там.
	— Искате да кажете, че е била в Киридзуми, но упорито ще го отрича, тъй ли?
	— Ами помислете си: колко са тия, дето са родени в Яцуо и са посещавали Киридзуми? Ако Ясуги по един или друг начин е замесена в убийството на старата жена, близко до ума е, че ще поиска да заличи следите от пребиваването си в този курорт. Съвсем естествено е.
	— А защо ли Ясуги е взела на работа Шинко Тании?
	— Какво искате да кажете?
	— Ако тя е извършила престъплението, един от мотивите, които са я подтикнали да го направи, вероятно е било желанието да скрие своето минало, свързано с Яцуо. А пък тя най-неочаквано решава да вземе в дома си някаква роднина от родния си град. Тук нещо не е наред…
	— Ясуги не е канила Шинко. Момичето само, възползувайки се от роднинските връзки, се е изтърсило у тях. При това твърдо съм убеден, че смъртта на Тане Накаяма е пряко свързана с убийството на Джони. Изглежда, старата жена е знаела нещо важно за това престъпление. Да запуши устата й — ето какво е целял престъпникът. А стремежът му да скрие миналото си, свързано с Яцуо, както вие казвате, е само удобна форма за прикритие. Ами разсъдете сам, ако човек не знае нищо за старицата Тане, какво ще го интересува, че убиецът е роден в Яцуо? Макар че това са само мои предположения, които се основават на хипотезата, че убиецът или съучастникът в убийството на Джони е същият този Хикс, когото Тане Накаяма е срещнала някога в Киридзуми, а той на свой ред не е никой друг, а Кьоко Ясуги.
	— Тъй, тъй. Тогава става ясно защо Ясуги не е изхвърлила момичето, макар че то е избягало от къщи и е дошло у дома й най-неочаквано.
	— Данните, с които разполагаме, не ни позволяват да предявим никакво обвинение към Кьоко Ясуги. В това разследване все още има много бели петна.
	— А какво ще кажете, ако се срещнем с нея и видим как ще се държи?
	— Да, идеята е добра — съгласи се Мунесуе и добави: — А ето какво мисля аз: няма да е зле да отидем още веднъж в Киридзуми, за да разберем къде точно е отседнал Хикс и дали случайно не е запазена книгата, в която са били регистрирани пристигналите през юли четиридесет и девета година.
	— Интересно, Ясуги псевдоним ли е, или е моминското име на Кьоко?
	— Някога прочетох в едно списание, че това е моминското й име, което тя сега използува като псевдоним.
	— Това също трябва да бъде проверено. Изобщо чака ни много работа — рече Йоковатари, който отдавна беше подразбрал, че има нещо мъгляво около личността на прочутата телевизионна звезда.
	Често пъти се случва един опитен детектив, който повече се доверява на интуицията си, отколкото на обективните данни, да разпознае престъпника и да тръгне по неговите следи като ловджийско куче. В този смисъл той прилича на способен лекар, който, преди да постави диагнозата въз основа на точните показания на съвременната медицинска апаратура, определя състоянието на болния чрез опипване, като взема предвид цвета на лицето, миризмата на кожата и тъй нататък.
	— Имам чувството, че Морито, който се вмъкна в гаража на Йохей Коори, по някакъв начин е свързан с убийството на Джони Хейуърд.
	— Той твърдял, че синът на Коори е блъснал човек.
	— Може би е прав. На снимките ясно си личат следите от катастрофата по колата.
	— Не мисля, че това има някаква връзка със смъртта на Джони. Но е един повод да се срещнем с Кьоко Ясуги. Кой знае, възможно е синът й наистина да е направил някоя беля.


	3

	Кьоко Ясуги бълваше змии и гущери. Как съжаляваше сега, че бе приела Шинко у дома си! Когато пристигна у тях и се представи за нейна далечна роднина, първата й мисъл бе да й покаже вратата. Но тъкмо тогава прислугата беше излязла в отпуск, а Шинко й се видя оправно момиче и Кьоко реши да я вземе. И ето докъде доведе всичко това.
	— Защо трябваше да уведомяваш полицията — хокаше я тя. А на всичко отгоре Шинко явно беше много доволна от постъпката си и това още повече я вбесяваше.
	— Обадих се в участъка на Йоко-сан — сърдито се оправдаваше момичето. Беше й обидно: помогна да заловят крадеца, а сега й се карат, сякаш е сторила кой знае какво.
	— Предали сте го на полицията — и край. А ти си ходила там и си дрънкала разни глупости. Защо?
	— Ама нали… трябваше да се изясни…
	— Всичко е било ясно още от самото начало. Открила си престъпника, помогнала си да го задържат — и другото не е вече твоя работа. Не разбираш ли, че не бива да имам вземане-даване с полицията. Това може да навреди на кариерата ми.
	— Е, стига, не се сърди. — В стаята влезе Йохей Коори, за да успокои побеснялата си съпруга.
	— А ти си присъствал тогава и не си взел мерки, за да предотвратиш намесата на полицията — нахвърли се върху него Кьоко. — Нали онзи младеж нищо не е откраднал, можеше и да не се бие барабан.
	— Виж какво, никой не знаеше защо се е вмъкнал вкъщи. И в този случай е съвсем естествено да се повика полицията.
	— Трябваше да го разпитате на място и вече след туй да звъните в участъка. Тоя тип е заявил, че Кьохей е сгазил някаква жена, после ще измисли друго нещо. Дори и да лъже, все едно, ще плъзнат разни слухове… Как не ви мина през ума, че това може да ме злепостави? Колко си недосетлив!
	— Повярвай ми, и на мен никак не ми е приятно. На всичко отгоре по колата на Кьохей наистина има следи от катастрофа. Морито, изглежда, е прав.
	— Боже мой, нима вярваш на този мошеник?
	— Все едно дали вярвам, или не, но тази работа не ми харесва. Той носеше фотоапарат и светкавица. Нямаше вид на крадец.
	— По-скоро е действал по нареждане на някой вестник или издателство. Искал е скришом да направи няколко интимни снимки. А сетне е забелязал, че колата е чукната, и веднага е използувал това като оправдание.
	— Твърде много съвпадения. Научих, че в участъка на град К. е постъпило заявление, че някоя си Фумие Оямада е била прегазена от кола. Полицаите вече са огледали мястото на произшествието.
	— Но какво отношение има синът ни към тая работа? Възможно е наистина онази жена да е била прегазена от кола, ала не виждам защо това трябва да се свързва с чукнатата кола на Кьохей? То се знае, полицията само това и чака — да обяви за престъпник сина на Йохей Коори и Кьоко Ясуги. Какъв подвиг! За да „открият“ убиеца, ще ни оплюят и окото им няма да мигне.
	— Но Морито не е вестникар. Казват, че е търговски агент.
	— Ами, те не работят толкова грубо. Сто на сто има нещо общо с пресата. Иначе защо ще се занимава с тази Оямада?
	— Говори се, че Морито е приятел на мъжа й и действал по негова молба.
	— Както и да е, но защо намесват Кьохей?
	— Все пак полицията не е предприела нищо срещу него:
	— Как да предприемат, като не разполагат с никакви доказателства. Трябва да имаш по-голямо доверие в децата си. Кьохей никога не може да направи такова нещо!
	Разговорът между съпрузите прие друга насока. И Шинко беше забравена.


	Грамадният затвор

	1

	Мунесуе и Йоковатари решиха да посетят Кьоко Ясуги. Това не е много редно, ако събраният материал е още недостатъчен, тъй като заподозреният тогава има възможност да отгатне намеренията ви и да заеме отбранителна позиция.
	Но засега нямаха основание да подозират Кьоко. Просто следствието налагаше да се обърнат към нея. Не беше лесно да намерят в къщи телевизионната звезда. При това трябваше да я посетят, без тя да е предупредена предварително, за да няма време да се подготви.
	Кьоко Ясуги редовно участваше в сутрешната програма на една частна телевизионна компания. Точно тук й направиха засада. Мунесуе я повика в момента когато напускаше студиото.
	— Вие сте Кьоко Ясуги, нали?
	— Да — отговори тя и го дари с професионална усмивка. Но очите й го гледаха студено и напрегнато.
	— Искам да поговоря с вас. Няма да ви отнема много време — започна той, без да изчака съгласието й.
	— Вие? — Очарователната й усмивка се смени с напрегнато внимание.
	— Аз съм от полицията. — Инспекторът показа служебната си карта. Не обичаше да започва разговора по този начин и прибягваше до него само в случаите, когато събеседникът се мъчеше да се измъкне, оправдавайки се със своята заетост.
	— За какво ли съм притрябвала на полицията? — Тя изглеждаше разтревожена.
	— Нищо особено. Става дума за вашия син…
	Ако в твърденията на Морито имаше поне капчица истина, Кьоко непременно щеше да се издаде. Мунесуе не можа да намери друг предлог, за да я заговори, и затова използува показанията на търговския агент.
	— Кьохей сега е в чужбина. — Лицето й вече не изразяваше безпокойство, а недоумение. Какво беше това — преструвка или не?…
	— Но ние бихме искали да поговорим тъкмо с вас.
	— Имам съвсем малко време. Е… ако е за минутка-две.
	Кьоко неохотно последва Мунесуе в бюфета и седна до масичката в ъгъла. Тук нямаше сервитьори, тъй че мъчно можеше да се намери по-добро място за разговор.
	— Та за какво става дума? — Тя погледна часовника си. Искаше да покаже, че разполага с броени минути.
	— Няма да ви задържам дълго. Чували ли сте за курортното селище Киридзуми? — Мунесуе много залагаше на този свой въпрос и затова не откъсваше очи от нея.
	— Ки-ри-дзуми? — Кьоко дори не трепна.
	— Намира се в префектура Гумма. Не сте ли ходили там?
	— Не, за първи път чувам за него. Къде по-точно в Гумма?
	Не можеше да се каже, че се опитва да сдържа чувствата си. Наистина постоянното й участие в телевизионни предавания сигурно я беше научило да се владее.
	— Ако се тръгне от Йокогава, то е някъде по пътя за Каруидзава. Близо е до границата с префектура Нагано.
	— Не, не го знам. Всъщност за какво става дума?
	— Да сте били там през юли четирийсет и девета?
	— Как е възможно да съм ходила в Киридзуми, щом сега от вас за първи път чувам за него? — презрително присви очи Кьоко.
	— Родена сте в Яцуо, префектура Тояма, нали? — Инспекторът реши да я атакува от друга страна.
	— Прекрасно сте информиран.
	— Прочетох го в едно списание. Между другото в Киридзуми е работила като прислужница някоя си Тане Накаяма, която също е родена в Яцуо. Не я ли познавате?
	— Защо трябва да я познавам? Вече ви казах, че никога не съм посещавала този курорт и дори не съм чувала за него. Какво може да ме свързва с тази жена, където и да е родена тя? — Кьоко Ясуги даде воля на обзелите я чувства. А може би беше решила, че сега е по-разумно да демонстрира раздразнение? — Моля да ме извините, но имам делова среща. — Тя рязко отмести стола си, като ясно му даде да разбере, че вече й е омръзнал този идиотски разговор. Мунесуе не знаеше как да я задържи.
	— Ясуги-сан — намеси се мълчалият досега Йоковатари, — има едно „Стихотворение за сламената шапка“, знаете ли го?
	— За сламената шапка ли? — Кьоко учудено се обърна към него.
	— „Какво стана с моята сламена шапка, мамо? Шапката, дето отлетя в дефилето през онова лято, когато отивахме от Усуи за Киридзуми“… — издекламира Йоковатари два-три реда от известното стихотворение на Ясо Сайджо.
	Лицето й рязко се промени, цялата се вцепени и се понадигна от стола. Гледаше инспектора с широко отворени очи, сякаш й се беше привидяло нещо невероятно. Но само след миг си възвърна професионалното самообладание.
	— За първи път чувам това стихотворение, извинете ме — бързо рече тя и излезе.
	Мунесуе и Йоковатари само смаяно впериха погледи към вратата, зад която изчезна Кьоко. Мина време, докато дойдат на себе си.
	— Мунесуе-кун, видяхте ли?
	— Видях.
	— Все пак реагира, когато чу стихотворението.
	— Дори надхвърли очакванията ми, стори ми се, че прекрасно знае.
	— Няма съмнение, че е така, разправя, че за първи път го чува.
	— Нали в него се споменаваше за Киридзуми. Тъй че това селище не може да й е непознато.
	— Защо отрича тогава?
	— Тук има нещо подозрително.
	— И не само подозрително. Още в началото й казахте, че искате да поговорите с нея за сина й. А тя дори не полюбопитствува за какво става дума. И не защото забрави. Просто най-важното сега за нея е Киридзуми. Няма да вземе да се занимава с второстепенни неща я. Ако викнат някоя майка в полицията заради сина й, после тя не може да мисли за нищо друго.
	— Сега си спомних, че Кьоко се канеше да тръгва, когато казахте тези стихове.
	— Ето на. Инспектори от полицията съобщават на една майка, че трябва да я поразпитат за сина й, а тя дори не попита какво ги интересува. И през цялото време гледаше да се измъкне. Доста странно се държа.
	— Сякаш искаше да избяга от нас.
	— Наистина се мъчеше да се измъкне. И успя!
	Двамата съпоставиха отделните подробности и най-после пред тях започна да се мержелее истинската цел. Но още не притежаваха стрели, които можеха да я поразят.


	На съвещанието на оперативната група Мунесуе и Йоковатари предложиха Кьоко Ясуги да се постави под специално наблюдение.
	— С други думи, вие смятате, че тя е замесена в убийството на Джони и старицата, тъй ли? — присви очи инспектор Насу.
	— Поведението й е твърде подозрително.
	— Е, добре, да приемем, че тя е убиецът. Но какви са според вас мотивите за престъплението?
	Този въпрос трябваше да се очаква.
	— Ликвидирала е Тане Накаяма, защото е знаела нещо важно за убийството на Джони.
	— За да не може да говори, тъй ли? А защо е наръгала негъра? Не виждам какво може да я свързва с него…
	— Точно тук ще трябва да се поровим повечко. Възможно е да открием връзката. Но — Мунесуе изведнъж се запъна.
	— Какво „но“?
	— В една пощенска картичка Тане Накаяма пише на Йошино Омуро, че през юли четиридесет и девета година е срещнала в Киридзуми някой си Хикс, който бил роден в Яцуо.
	— Искаш да кажеш, че този Хикс е Кьоко Ясуги?
	— Не съм сигурен. Просто ми се струва, че измежду родените в Яцуо на пръсти се броят онези, които са били в Киридзуми — някакво неизвестно селище с топли извори, забутано в планината.
	— Е, и какво?
	— Да предположим, че Хикс е Кьоко Ясуги. Но какво може да я е накарало тогава да се катери до Киридзуми? По-скоро е искала да се скрие.
	— Но защо?
	— От пощенската картичка се подразбира, че Хикс не е бил сам, някой го е придружавал. Възможно е тъкмо него да са искали да скрият?
	— Ако не е бил Йохей Коори, значи Хикс, тоест Кьоко Ясуги, не е искала мъжът й да научи за това?
	— Да приемем, че е така.
	— Надали би се решила да убие старицата, за да скрие нещо, което и без това времето е заличило.
	— Тане Накаяма пише, че онзи спътник бил твърде странен човек. Ами ако е бил чужденец?
	— Чужденец ли? Но каква връзка може да има всичко това с Джони Хейуърд? През четиридесет и девета година той още не е бил роден.
	— Мисля, че ключът на тази загадка се крие в стихотворението на Ясо Сайджо — каза Мунесуе и без да бърза, извади копие от „Стихотворение за сламената шапка“, Всички обърнаха погледите си към него.


	2

	След като „излезе на свобода“, Морито побърза да осведоми Ниими за всичко.
	— Здравата си изпатихте, всичко знам — приветства го той.
	— Голяма каша се забърка. — Морито се почеса по главата. — Как ли не ме разпитваха кой ме е изпратил в къщата на Коори уж да крада, но аз, господин Ниими, мълчах като гроб.
	— Дори да бяхте ме посочили за свидетел, нямаше да е толкоз страшно. Идваха от полицията при Оямада-сан и го питаха това-онова. Мисля, че разговорът е минал спокойно и няма нищо обезпокоително.
	— А аз щраках с фотоапарата, та чак се забравих. И ме спипаха. Но все пак се добрах до доказателства. Върху колата ясно личат следите от катастрофата.
	— Сигурно са прибрали лентата?
	— Когато се вдигна тупурдията, ми мина през ума, че могат да я вземат, и успях да скрия първата касета.
	— Наистина ли? Значи е у вас!
	— Всяко зло за добро. Първата лента свърши бързо и аз я извадих. А полицаите вероятно са решили, че съм имал само една лента, онази, която намериха във фотоапарата, и друга не потърсиха.
	— Дайте да я видя.
	— Ето и негативите, и снимките.
	Морито гордо ги сложи пред него. Ниими започна внимателно да ги разглежда.
	— Е, какво ще кажете?
	— Без съмнение по колата има следи.
	— Мисля, че трудно могат да се намерят по-изобличаващи улики.
	— Сигурен ли сте в това?
	— Какво искате да кажете? — Морито очакваше да го похвали за извършения подвиг и сега посърна.
	— Виждате ли, тия драскотини биха могли да се получат от какво ли не. Следователно едно такова доказателство не може да се нарече неопровержимо.
	— Такъв труд хвърлих, толкова се старах, щраках…
	— Безспорно направихте всичко, което ви е по силите. Повече не мога да искам от вас — за първи път му благодари Ниими. Изражението на лицето му недвусмислено говореше, че той няма да забрави оказаната му услуга. И Морито разбра, че положените усилия не са отишли на вятъра.
	След като го изпрати, Ниими се срещна с Оямада.
	— Вече съм съвсем сигурен — рече той, — че Кьохей Коори е виновен за смъртта на вашата жена.
	— Тогава трябва незабавно да уведомим полицията! — Оямада веднага се настрои за решителни действия.
	— Засега не можем да го направим — отговори Ниими и поясни: — Не сме в състояние да докажем, че кръвта по мечето и следите по колата на Кьохей Коори са резултат от катастрофа, при която е загинала жена ви. Освен това снимките са направени по незаконен начин, следователно не е възможно да бъдат представени в съда.
	— Но защо полицията не предприема нещо? Поне колата да бяха огледали. Ако открият по нея следи от кръвта на Фумие или косъмчета от косата й, кой би могъл да опровергае такива доказателства?
	— Не е толкова просто. Първо, не се знае със сигурност имало ли е катастрофа, или не. Само ние го твърдим. Без да е събрала необходимите доказателства, полицията няма право да подложи колата на оглед. Освен това бащата на Кьохей е известен политически деец и тя ще пипа много внимателно.
	— Нали имаме доказателство. Мечето…
	— Кой ще потвърди, че е на Кьохей?
	Оямада замълча. Нима ще спрат дотук? Все пак успяха да разкрият нещичко. Без Ниими нямаше да може и толкова да направи. Жалко, ако трябва да отстъпят тъкмо сега, когато май имаше за какво да се захванат.
	— Ниими-сан, нищо ли не можем да сторим? Сигурен съм, че Кьохей Коори е блъснал Фумие. Добрахме се до такива улики, нима ще оставим усилията ни да отидат напусто?!
	— И аз съм обезсърчен. Уви, не е по силите ни да принудим полицията да започне разследване. А и към Морито вече не мога да се обърна.
	Погледите, които си размениха, бяха изпълнени със съжаление.
	— Мисля, че ни остава един последен шанс — неочаквано каза Ниими.
	— Какъв? — оживи се Оямада.
	— Да се срещнем лице в лице с Кьохей Коори.
	— С Кьохей ли? Но сега той е в Ню Йорк.
	— Колко му е да се отиде дотам. Всеки ден летят самолети в тази посока.
	— Но — Въпреки всекидневната връзка с този град той му изглеждаше недостъпно далечен.
	— Кой знае, може пък да имаме само полза от това заминаване на Кьохей за чужбина. Там е сред чужди, няма японци. Ако му покажем мечето и го притиснем, току-виж си признал?
	— Така е, но аз нямам възможност да замина за Ню Йорк.
	Оямада не можеше да си представи, че ще тръгне да търси престъпника в друга страна, където всичко му е чуждо и непознато. Пък и откъде щеше да намери пари, за да стигне дотам?
	— Оямада-сан, ако нямате нищо против, аз ще замина за Ню Йорк.
	— Вие?
	— Много пъти съм ходил в Съединените щати. Имам познати в Ню Йорк, а и там е открит филиал на нашата фирма. За няколко дни ще успея да отида и да се върна.
	— Ниими-сан, сериозно ли говорите?
	— Сега не ми е до шеги.
	— Фумие… толкова ли ви е скъпа.
	— Длъжен съм да го сторя. — То се знае, не само чувството за дълг го караше да се залови за тази работа, но не беше прилично още веднъж да го напомня на мъжа на Фумие. — Вместо да скръстим ръце и да чакаме Кьохей да се върне, което ще стане кой знае кога, по-добре е лично да отида при него. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Ако си признае, огледът на колата ще даде допълнителни доказателства.
	— Аз съм неин съпруг, а нищо не мога да направя. — В гласа на Оямада се долавяше тъжна ирония. Той дълбоко преживяваше своето безсилие.
	— Не говорете така! Аз отивам вместо вас само защото познавам тамошната обстановка. При това имам безплатен билет и удостоверение за ваксинация. Ако заминете вие, формалностите по отпътуването ще ви отнемат поне две седмици. Тъй че не го вземайте толкова присърце — помъчи се да го утеши Ниими.


	3

	Едва бяха пристигнали в Ню Йорк и веднага ги обзе някаква тъга. В сравнение с Токио този град не можеше да им предложи нищо ново. Град на контрастите? Може би. Всъщност и той беше рожба на машинната цивилизация, както и Токио. Деловитост, разкош и мизерия, отчуждение, потоци от коли, смрад и мръсотия, пренаселеност, бляскави фасади и пълно разложение — всичко това, което беше толкова обичайно за тяхната столица, можеше да се види отвъд океана.
	Много скоро им дотегнаха и многобройните, но без съмнение „единствени в света“ обекти на туристически възторг. Щом свикнеш с този град, и височината на небостъргачите престава да поразява въображението ти. В тях няма нито изкуство, нито красота. Кьохей прояви интерес само към магазина за порнографски картички до Таймс скуеър и към киното, в което прожектираха порнографски филми. Жалко, че Мичико се отвращаваше от тях.
	В Токио можеш да се забавляваш навсякъде, а в Ню Йорк увеселителните заведения са струпани в Манхатън. И неприятното не беше в това, че са събрани на едно място, а че всички си приличаха като две капки вода. През цялото време човек имаше чувството, че посещава една и съща кръчма. Сигурно и тук имаше приятни заведения, но не беше толкова просто да ги откриеш в непознатия град. И те бяха принудени да се задоволяват със скучни почтени ресторанти. На всичко отгоре не знаеха и езика и това още повече ги ограничаваше.
	— Да умреш от скука. — Кьохей се търкаляше в леглото и се прозяваше. Бяха му омръзнали и Бродуей, и Петото авеню. Събудиш се сутрин и няма къде да отидеш. Добре поне, че имаше още пари. Не можеха да се любят по цял ден я. Мичико вече дотолкова му беше опротивяла, че дори не можеше да я гледа. И не защото му беше омръзнала, просто имаше чувството, че са затворени в една килия и вече са се покрили с плесен. Толкова му се искаше да види нещо ново, все едно какво. Огромният град от бетон и желязо се превърна за тях в непоносим затвор.
	Ню Йорк е проектиран някак твърде „геометрично“. Целият е образуван от прави линии и остри ъгли. Не град, а шахматна дъска. От юг на север се простират булеварди, от запад на изток улици и почти всички са номерирани.
	А номерата на сградите възлизаха на стотици. Във всеки квартал от северната страна са нечетните номера, а от южната — четните. И на Кьохей започна да му се струва, че в огромния град-затвор къщите са номерирани като килии и че хората подобно на затворниците също трябва да имат свои номера.
	О, скъпи на сърцето лабиринти в Сетагая и Сугинами*, където номерата на сградите не се подчиняваха на никаква логика, където толкова лесно можеш да се объркаш! Ами приятелите, които по всяко време ще намериш в кафенетата и евтините барчета по Кичиджоджи и Шинджуку — колко му беше домъчняло за тях! Ню Йорк е една отвратителна дупка, тук дори и познати не можеше да срещне.
	[* Сетагая и Сугинами — квартали в Токио.]
	— Колко пъти ти казвах: да идем някъде другаде. Америка е голяма. А и до Европа нищо не ни пречи да прескочим. За какво висим в този Ню Йорк? — Мичико се прозя, като прикри устните си с ръка. До смърт му беше омръзнала тая нейна отегчена физиономия!
	— Където и да идеш, все същата скука те чака! Опротивели са ми тия охранени мутри! Искам да се върна в Япония.
	— Та ние току-що пристигнахме. А щом се приберем, пак ще започнеш да трепериш, че някой те следи.
	— Въпреки това искам да се върна.
	Кьохей съвсем се разкисна. Когато излезеше навън, се чувствуваше като глухоням. Малкото английски думи, които беше научил в училище, изобщо не му вършеха работа. В интерес на истината, езиците никога не му бяха вървели. И тъй като не можеше да размени две думи с хората, все повече и повече падаше духом.
	Кьохей си мислеше, че щом разполага с пари, всички врати в големия град ще му бъдат отворени, но в Ню Йорк се убеди, че не е така. Разбира се, той плащаше и получаваше срещу парите си всичко, което пожелаеше. Но все едно, че купуваше от автомат. Не беше като в Токио, където всячески се мъчеха да му угодят. Влезеше ли тук в някой първокласен клуб, театър или ресторант, загубваше ума и дума и не можеше да се отърве от мисълта, че портиерите и сервитьорите го презират и зад гърба му го наричат „жълта маймуна“.
	Всъщност в Ню Йорк гледат на цветнокожите като на хора от по-долна категория. Уж плащат същите пари, но белите въпреки това получават по-добрите места, а и навсякъде ги обслужват с предимство и най-внимателно. И като че ли нищо не може да се възрази на това. В Токио такова нещо не е възможно да се случи. И при най-малката небрежност от страна на персонала Кьохей ще извика управителя, който ще се чуди как да му се извини.
	За родителите му — „единствените в света Йохей Коори и Кьоко Ясуги“ — тук, в Ню Йорк, никой не е и чувал. Какво му дойде до главата — той, купувачът, клиентът, да се държи плахо пред обслужващия персонал! Всичко това действаше на нервната му система и той едва се сдържаше. Но докато се намираше в тази страна, където ръководна роля играеха белите, нищо не можеше да направи. Затова, където и да отидеше тук, му беше непоносимо скучно. Само в Япония можеше да се живее истински. Оставаше му само едно: да убива времето си, като се въргаля в леглото заедно с Мичико. Друго не можеше да измисли.
	Кьохей не беше любознателен като другите млади хора. Нямаше никакви интереси. Никога не се беше палил по нещо — по изкуството, да речем. В тяхното семейство материалните блага всякога бяха поставяни над духовните, ето защо той се отнасяше с пренебрежение към всичко. И Мичико не падаше по-долу от него. Само че тя не знаеше какво означава да си дете на „знаменити родители“, и затова беше по-устойчива към ударите на съдбата.
	— Все едно, тук няма какво да правим. Хайде да отидем някъде другаде — предлагаше тя. Струваше й се, че съвсем се е разкиснала в тази хотелска стая, където слънчевите лъчи изобщо не проникваха, където човек и прозореца не биваше да отваря…
	— „Да отидем някъде!“ Но къде?
	— Да излезем и тогава ще решим.
	— Никъде няма да ходим.
	— Не мога да стоя по цял ден в стаята.
	— Хайде да си легнем, да помързелуваме.
	— Не искам! Гърбът ме заболя от лежане.
	— Още не сме изпълнили сутрешната си норма.
	— Писна ми! Цяла нощ, та чак до сутринта… Писна ми.
	— А според тебе какво да правим, та да не ти писва?
	— И после… нямам никакво желание.
	— Тогава се пръждосвай.
	— Аха, някой сополанко да ме замъкне нанякъде. Сетне и полицията няма да може да ме намери!
	— Стига си дрънкала врели-некипели!
	След поредната разправия те се приготвяха, с умърлушен вид излизаха навън и безцелно се скитаха по улиците на Ню Йорк.


	Между Токио и Ню Йорк самолети летят всеки ден. Ниими си взе билет за директния полет през Анкара. Самолетът, с който трябваше да пътува в петък, десет часа сутринта, принадлежеше на една японска авиокомпания. До Анкара имаше седем часа полет, там беше предвидено час и половина престой, зареждане с гориво, технически преглед. Сетне, след шест часа път, щеше да се озове в Ню Йорк. Поради часовата разлика четиринадесет часа — излизаше, че ще пристигне там още същия ден към единадесет преди обед.
	Морито установи къде се е настанил Кьохей Коори в Ню Йорк. Откри туристическата агенция, която бе уредила формалностите по неговото пътуване, и научи името на хотела, където имаше резервация за него. Без да се бави, се свърза с рецепцията и оттам му отговориха, че въпросното лице е отседнало при тях.
	Тъкмо затова бързаше Ниими. Ако Кьохей напуснеше хотела, къде щеше да го търси. А свари ли го в Ню Йорк, може би щеше да успее да накара полицията незабавно да го арестува.
	От страна на фирмата не срещна никакви спънки. Къде-къде по-трудно му беше да се измъкне от жена си! Нима можеше да й каже, че заминава в чужбина заради изчезналата си любовница! Ниими често ходеше в командировка и внезапното му отпътуване нямаше да учуди жена му. Но ако, не дай си боже, й хрумнеше да го потърси в службата, тогава лъжата му щеше да излезе наяве. И той й съобщи, че трябва да събере някаква важна информация, за която знаят само няколко души. Колко му помогна в случая служебното положение!
	Когато вече се намираше в самолета за Ню Йорк, Ниими за кой ли път се учудваше на собствената си упоритост. Колкото и да се обичаха с Фумие, връзката им не можеше да продължава вечно. Той нямаше право да жертва заради нея семейството, жената и децата си. Пък и тя не искаше да напусне мъжа си. И все пак за тях двамата, това беше истинското, силното чувство, което изпитваха за първи път и което в очите на обществото би изглеждало като неморална връзка, и затуй трябваше старателно да го крият.
	Всъщност тази връзка не изискваше от Ниими никакви жертви. Всичко беше съвсем просто: той съблазни чуждата жена, за да се наслаждава на нейното прекрасно тяло — и толкоз. Тъй че сега може би беше подтикван от желанието да изкупи вината си пред Фумие? Но това никак не му подхождаше. Дори противоречеше на целия му досегашен начин на живот, на навика му да пресмята всяка следваща стъпка. Може цял свят да го обвини в безнравственост, но това не е така, защото и двамата силно се обичаха. Просто правеха това, което им харесваше. А Фумие работеше и в бар, където флиртуването с клиентите влизаше в професионалните й задължения. Когато един мъж изпраща жена си на такава работа, трябва да бъде готов за възможните последствия.
	Оямада не го беше молил за нищо, но Ниими отиде в Съединените щати, за да научи нещичко за Фумие. Рискуваше много. Ако жена му научеше, скандалът нямаше да му се размине, пък и щеше да загуби доверието на началството. Общо взето, не го очакваше нищо хубаво. И въпреки това той замина, стигна чак до Ню Йорк. Не можеше да разбере какво ставаше с него, но му се струваше, че тъкмо сега най-много се доближаваше до своето истинско „аз“.
	Ниими беше роден в семейство, което принадлежеше към добре осигурените средни слоеве на обществото, служебното му положение го постави сред елита, но с течение на времето у него се загнезди мисълта, че непрекъснато губи нещо от себе си. Винаги е бил гордостта на семейството, родителите му много разчитаха на него. Той дори надмина техните очаквания: получи образование в привилегировано учебно заведение, място в първокласна фирма, перспективна длъжност, ползваше се с особеното благоразположение на началството… И в края на краищата животът му беше една непрекъсната борба, за да оправдае възлаганите му надежди. Винаги се беше съобразявал с нечии желания. И по-нататък ли щеше да продължава така? Сякаш живееше не за себе си, а за другите. Да заслужи нечие благоразположение или доверие, а междувременно да се катери все по-нагоре и по-нагоре. Какво ли го очакваше в края на пътя? Досега не се беше замислял над това. Беше твърдо убеден, че пътят, по който върви, е избран от самия него. Фумие беше първата, която разколеба тази негова увереност. Той не искаше безогледно да се посвети на любовта й. Пък и можеше ли, притиснат от бремето на многобройните грижи и задължения, да си позволи подобно нещо?
	Но властната радост на тялото и душата, която изпитваше при срещите си с нея, пустотата, която се настаняваше у него, когато беше далеч от нея, преобръщаше с главата надолу смисъла на неговия четиридесетгодишен живот. Струваше му се, че винаги беше съществувал за някой друг и едва сега, за първи път през всичките тези години, живее пълноценно. Но въпреки обичта си към Фумие той не загуби нито своята пресметливост, нито чувството си за самосъхранение, макар и да знаеше, че тази любов е сериозна. Едва ли някога щеше да му се случи отново да обича така.
	Каква полза лекомислено да се отдаваш на радостите на любовта, ако търсиш в тях само насладата? Щастието не може да бъде пълно, ако човек не се посвети на чувството си без остатък. Ниими разбра това благодарение на Фумие. Тя го дари и със сладостта, и с горчивината на любовта и въпреки трудностите, които трябваше да преодоляват, Фумие съумя да му разкрие радостта на истинския живот, щастието да живееш за себе си. И ето че тя изчезна. Ниими бе длъжен да направи всичко възможно, за да я намери. Имаше чувството, че му беше предала и своята страст, и упоритостта си.
	Самолетът кацна в Ню Йорк в девет и половина сутринта. Летище Кенеди беше затворено и близо половин час кръжиха над града. През мъглата и дима неясните очертания на небостъргачите наподобяваха скелет на гигантско животно, агонизиращо сред изпаренията на многобройни коли. Океанът беше почернял от саждите. Същата картина се открива и пред погледа на туриста, който прелита над Токийския залив, над задимения индустриален район на Токио — Йокохама.
	Най-после дойде и техният ред и самолетът се насочи към пистата. След дългото кръжене във въздуха сега му се стори, че кацнаха много бързо.
	Формалностите бяха уредени още в Анкара. Ниими нямаше никакъв багаж. Затуй веднага взе такси за града. Първата му работа беше да отиде в хотела, където беше отседнал Кьохей, за да разбере още ли е там. В зависимост от това щеше да състави и по-нататъшния си план. Не разполагаше с много време. Възнамеряваше за ден-два да изтръгне признание от Кьохей и да сложи точка на издирванията.


	Кьохей и Мичико се помотаха из града и се върнаха в хотела. Уж не ходиха много, а се чувстваха ужасно уморени.
	До телефона на нощното шкафче светна червена лампичка. Това означаваше, че администраторът има да им съобщи нещо.
	— Ама че животно! Гаври се с нас! — кипна той и вдигна телефонната слушалка, но думите сякаш заседнаха в гърлото му. Щом се ядосаше, от главата му в миг се изпаряваха всички познания по английски, които и без това бяха твърде оскъдни.
	— Сигурно пак им е трябвал ключът — обади се Мичико.
	Когато излизаха от хотела, все ги мързеше да отидат до рецепцията, за да оставят ключа от стаята. Но може би този път администраторът искаше да им предаде нещо?
	— Странна работа, доколкото ми е известно, тук нямаме никакви познати — поклати глава тя.
	— Вероятно трябва да уредим сметката.
	— Не е за това, предплатили сме.
	— Мислиш, че някой ни е търсил ли?
	— Нищо не мисля! По-добре си понапрегни мозъка и се сети какво може да иска от нас.
	— Ами ако на някой от нашите приятели му е хрумнало да ни навести?
	— Давал ли си някому адреса на хотела?
	— Не.
	— Тогава кой може да дойде!
	— Слушай, Мичико, слез долу да разбереш за какво сме им притрябвали.
	— Защо пък аз? Няма да отида, не искам.
	— Моля те. По-добре си с английския, пък и на жените някак по им се удава да разговарят с мъжете.
	— Добре де, ще ида. Какво мога да направя, щом завися от теб финансово.
	Откакто пристигнаха в Ню Йорк, Кьохей съвсем падна духом. Не знаеше езика и избягваше да влиза в контакт с хората. Хранеха се в заведения на самообслужване, а покупките си правеха от супермаркетите. Когато трябваше нещо да попита, Кьохей предоставяше това на Мичико. Нейният английски не беше по-добър от неговия, по тя не се стесняваше, жестикулираше упорито и все някак успяваше да се разбере. Общо взето, бързо свикна с живота в Ню Йорк и вече не се държеше плахо. Но колкото по-свободно се чувстваше тя, толкова повече се свиваше Кьохей. Стигна се дотам, че той не можеше да се разбере дори с таксиметровия шофьор. „Все едно, че съм ти бавачка“ — смееше се Мичико, учудвайки се сама на себе си.
	И сега, като се увери, че няма никакъв смисъл да изпраща Кьохей, тя, без да се бави, тръгна към администратора. А той реши да вземе един душ. Не придаваше особено значение на „повикването“ — или беше грешка, или искаха да им предадат някакво разпореждане на хотелската администрация… Тъкмо излизаше от банята, когато Мичико се върна. Лицето й беше бяло като платно.
	— Какво ти е? Изглеждаш така, сякаш си срещнала привидение.
	Кьохей се изплаши не на шега. Забеляза, че тя цялата трепери.
	— Да, наистина срещнах привидение.
	— Стига си ме баламосвала! Кажи най-после какво се е случило! И не трепери така! — извика той.
	— Ето, виж.
	И Мичико пъхна в ръцете му някакъв предмет. Той го погледна и се вцепени.
	— Та това е…
	— Да, да. Позна! Мечето, твоето мече.
	Наистина това беше играчката, талисманът на Кьохей, който изчезна през онази нощ, когато блъсна жената. Веднага го позна.
	— Откъде го взе?
	— Администраторът ми го даде.
	— Кой го е донесъл?
	— Не знам. Казаха ми, че преди един час е идвал някакъв японец, помолил ги да предадат мечето и си отишъл.
	— На кого да го предадат — на мене ли? Може би става дума за друг човек?
	— Какви ги дрънкаш! Та това е твоят талисман. На кого друг да го предадат, ако не на теб?
	— Какъв е този японец? На каква възраст е, как изглежда, администраторът нищо ли не ти каза?
	— Не. Хотелът е голям и не е възможно да запомни всички. И после, разправят, че за американците всички японци си приличат.
	— Кой ли го е донесъл? И защо?
	— Откъде да знам!
	— Мичико, какво ще правим сега?
	— Не ме питай, нищо не мога да ти кажа.
	— Страх ме е. Явно някой ни е проследил.
	Кьохей се тресеше, както Мичико преди малко. Едва се държеше на краката си.
	— Успокой се! Какво толкоз е станало — някакъв японец ти изпратил мечето… Може би напразно се тревожиш.
	— Нищо не разбираш! Това не е случайно. Навярно някой ни е видял тогава, намерил е моя талисман и сега ще ме шантажира.
	— Кьохей, колко си смешен! Та ние сме в Ню Йорк. Кой ще е толкова луд да прекосява океана и да те гони дотук, за да те шантажира! Добре, да приемем, че е така, но нали никой не знае, че си загубил мечето на онова място. Може да са го намерили другаде.
	— Не, точно там са го намерили. Всичко е ясно, някой е бил там и е видял катастрофата. С мен е свършено. Какво да правим? — Кьохей съвсем се обърка и така затрепери от страх, сякаш преследвачът вече го чакаше с белезници в ръцете. — Както и да е — рече той, — но тук повече не можем да останем.
	— Не можем! А къде ще отидем?
	— Все едно къде. Но трябва да напуснем Ню Йорк.
	— Гузен негонен бяга. Нека първо да разберем кой е донесъл играчката.
	— Тогава ще бъде късно. Ако не искаш да дойдеш с мен, ще замина сам.
	— Никъде няма да ходиш сам.
	— Моля те, хайде да се махнем оттук. Нали няма да ме изоставиш? — вкопчи се той за Мичико.
	— Щом е стигнало дотук, значи и двамата ще ни подведат под отговорност. Трябва бързо да офейкаме — мрачно каза тя.
	Започнаха трескаво да стягат багажа си. Кьохей не знаеше какво да прави с мечето — не можеше да го изхвърли, а го беше страх да го вземе със себе си.
	Слязоха с куфарите долу и съобщиха, че заминават. Касиерът въведе данните в компютъра и само след миг сметката беше готова. Кьохей чакаше да му върнат остатъка от предплатената сума, когато някой внимателното докосна по рамото.
	Пред него застана японец на средна възраст, здравеняк, със строг поглед.
	— Искате да изчезнете, а?
	Гласът му беше глух, сякаш идваше от дъното на гърдите му. Очите му внимателно следяха Кьохей и Мичико.
	— Вие кой сте? — запелтечи Кьохей.
	— Ниими, на вашите услуги.
	— Не си пъхайте носа в чужди работи!
	— Прекрасно съм осведомен за всичко.
	— Какво искате? Зает съм. Каня се… — Кьохей се запъна, изведнъж се сети, че изобщо няма представа закъде и защо се е наканил…
	— Да заминавате, както виждам? — подсказа му Ниими.
	— Заминаваме или не — не е ваша работа!
	— Защо се вълнувате толкова? Искам да ви направя една услуга, нищо повече.
	— Никога не съм ви виждал, какво сте се лепнали за мен!
	— Затова пък аз ви познавам, за което току-що ви уведомих. Преди малко си позволих да ви изпратя един скромен подарък, плюшено мече. Хареса ли ви?
	Ниими погледна куфара — дали играчката не беше вътре.
	— Значи вие сте били. Вие сте го донесли. И защо, по дяволите, разигравате комедии?
	— Не се правете, че не знаете, много добре ви е известно за какво става дума, не е ли така?
	— Вие… Вие.
	— Мечето е ваше.
	— Не!
	— Бях в съседната стая и чух това-онова. Хотелските стени са тънки, всичко се чува. Записах разговора на магнетофон. Хотелите тук са чудесни! Само да пъхнеш една по-едра банкнота комуто трябва, и веднага получаваш исканата стая. Да, нямате късмет, стаята до вас беше свободна.
	— Мръсник!
	— Спукана ви е работата, Кьохей! Всички улики са срещу вас!
	В иначе спокойния глас на Ниими прозвучаха заплашителни нотки.


	Мотивът за престъплението

	1

	Бащата на Джони Хейуърд е бил в Япония с окупационните войски. Вероятно е имал там някаква връзка с японка, от която се е родило дете. Когато са се завръщали в родината си, американските войници са изоставяли своите възлюблени. А ако случайно са имали дете, то обикновено е оставало при майката. Повечето от тези жени са били професионални проститутки. След изтеглянето на американските части нещастните деца, в чиито жили тече смесена кръв, са били захвърляни от родителите си и са ставали обществено бреме.
	Малцина са били онези щастливци, избраници на съдбата, които са заминавали заедно с бащите си за Съединените щати. Не е изключено Джони да е бил един от тях. Изглежда, нещо е попречило на майката да последва рожбата си и по такъв начин „семейството“ се е разпаднало.
	Може да се предположи, че в родината си Хейуърд старши известно време е криел за съществуването на сина си и едва след женитбата си с Терез Норуд е записал детето като родено от техния брак. При това сигурно е променил и рождената дата на Джони. После Терез е починала. А Уил Хейуърд, който бил съсипал здравето си от непрекъснатото пиене, навярно предложил на сина си (който по всяка вероятност отдавна е знаел къде живее истинската му майка) да отиде в Япония, за да я види. За да набави пари за пътуването, бащата се хвърля под една кола, а Джони с полученото обезщетение заминава за Япония. Ала Уил напразно жертвал живота си: синът му бил убит. От кого? И защо?
	Страшно предположение се мярна в главата на Кен Шефтън.
	Дали се е зарадвала „японската майка“ на пристигането на Джони? Като всяка истинска майка би трябвало да се зарадва. Може ли да бъде другояче: нейното момче, което е мислела, че няма да види никога и което бащата е завел в Съединените щати като невръстно дете, се връща при нея вече голям мъж! Коя майка няма да си загуби ума от щастие? Навярно е носила в себе си образа на рожбата си, която е била далеч от нея, някъде отвъд океана. Кой знае, може би двамата са застинали в прегръдка, без да имат сили да промълвят нито дума.
	Ами ако майката през това време се е омъжила и е създала ново семейство? Вероятно има и други деца. И мъжът й нищо не подозира за нейното минало. Той и децата я обичат и уважават. И животът си тече с обичайния ритъм. Едно щастливо японско семейство със средни доходи. И най-неочаквано като гръм от ясно небе се изтърсва чернокожият син. Разбира се, майката знае, че той е нейно дете, знае, че преди повече от двадесет години баща му го е отвел в родината си. Знае го прекрасно и в същото време не иска да го знае.
	Когато мъжът й научи, че има и друг син, това ще бъде голям удар за него. „Японските деца“ също ще бъдат шокирани. Без съмнение всички ще си представят бурното й минало. И тогава тя, доведена до отчаяние… „Възможно ли е една майка да посегне на собственото си дете?“
	Този въпрос сложи край на съмненията на Кен.


	2

	На съвещанието на оперативната група всички слушаха Мунесуе с напрегнато внимание. Той разбра, че е дошло времето окончателно да формулира версията си.
	— Стихотворението на Ясо Сайджо — започна той — е пропито от чувство на любов към майката. Героят си спомня как като малък се е разхождал с майка си в планината, и този спомен го изпълва с тъга. В това стихотворение дълбоко и проникновено са предадени чувствата на майката и детето. Да се опитаме да си представим, че майката е Кьоко Ясуги, а детето — Джони Хейуърд.
	— Какво?!
	Всички бяха поразени от съобщението на Мунесуе.
	— С други думи — продължи той, — предлагам следната версия: Джони е син на Кьоко Ясуги, която е скривала досега за неговото съществуване.
	— Но нали той през четирийсет и девета година още не е бил роден?
	Инспектор Насу изказа на глас онова, което, изглежда, смущаваше всички присъствуващи.
	— За възрастта на Джони ние съдим само по неговия паспорт. Твърде вероятно е баща му да е променил данните или да е отишъл за кръщелно свидетелство по-късно, не непосредствено след раждането на детето.
	— Според вас излиза, че Кьоко Ясуги, която сега е четирийсетгодишна, е родила Джони едва ли не на петнайсет години…
	— Струва ми се, че тя скрива точната си възраст.
	— Това означава, че спътникът й тогава е бил чужденец…
	— Бащата на Джони е първият й мъж.
	— Който по неизвестни причини е взел детето със себе си в Съединените щати, докато Ясуги е останала в Япония, тъй ли?
	— Точно така. И след повече от двайсет години Джони е дошъл в Япония да види майка си.
	— Да, представям си колко учудена е била Кьоко Ясуги!
	— Не само учудена. Йохей Коори без съмнение не знае нищо за миналото на жена си. Ако научи, едва ли ще й прости. Само си помислете: почтената госпожа Кьоко Ясуги на младини е имала любовна връзка с негър и е родила от него чернокожо дете. На всичко отгоре официално не е била омъжена, това се знае от съответните документи. С една дума, няма никакво съмнение какъв начин на живот е водила тя на времето. Ала за знаменитата Кьоко Ясуги провалянето на кариерата е нещо много по-страшно от гнева на мъжа й: ако се разкрие, че е майка на незаконородено чернокожо дете, нея, любимката на публиката, сто на сто ще я изгонят от телевизията, и то най-позорно.
	— Искате да кажете, че Кьоко Ясуги е убила Джони? — Очите на Насу заблестяха.
	— Струва ми се, че този извод се налага, от само себе си.
	— Не бързайте с изводите си, според вас излиза, че тя е убила родния си син!
	— Какво значи „родния си син“? Ясуги се е разделила с него много отдавна, освен това той е чернокож, кой знае дали изобщо е изпитвала майчински чувства към него? Джони се появява изневиделица, съобщава й, че е нейният син, и тя разбира, че идването му означава гибел както за нея, така и за семейството й, тоест тя намразва Джони.
	— А каква е връзката между стихотворението на Ясо Сайджо и отношението на Ясуги към сина й?
	— Когато бях в Киридзуми, ми казаха, че преди войната същото това стихотворение било отпечатвано върху различни диплянки и салфетки в тяхната странноприемница. Ясуги заедно с негъра и детето са посетили този курорт, тя е видяла стихотворението и то й е харесало. Превела го е на Уил Хейуърд, той го е запомнил и когато Джони е пораснал, му е разправил как те тримата, „цялото семейство“, са ходили в Киридзуми, в паметта му е възкръснало и стихотворението за сламената шапка. Възможно е един от първите детски спомени на Джони да е бил образът на майка му в Киридзуми. Бащата припомнил стихотворението на сина си, а то било за него като прощален майчин поздрав. Всъщност тъкмо то довежда Джони Хейуърд в Япония.
	— Ами как стои въпросът за книгата? Излиза, че той е забравил в таксито стихосбирката на Ясо Сайджо.
	— Изглежда, че Кьоко Ясуги на връщане от Киридзуми е купила сборника на Сайджо и го е подарила на детето. По такъв начин това стихотворение в истинския смисъл на думата е нейният прощален поздрав.
	— Ама че работа: синът дошъл чак от Щатите, за да види майка си. А тя взела, че го убила. Брей да се не види…
	— Ясуги има две деца. Какво ще стане, ако научат за скандалното минало на любимата си майка, за чернокожия й син! Тя е искала да запази японските си деца и затова е убила американския си син.
	Всички бяха потиснати от нарисуваната пред тях картина.
	— Няма какво да се каже, версията не е лоша. Но липсват доказателства — въздъхна инспектор Насу. — Това, че „цялото семейство“ някога е посетило Киридзуми, е само едно предположение. Никой не може да докаже, че Кьоко Ясуги наистина е ходила там. Версията на Мунесуе се гради единствено върху твърдението на Кьоко Ясуги, че никога не е чувала за въпросното курортно селище, докато в същото време явно е познала стихотворението на Ясо Сайджо, където се споменава за Киридзуми. Но тя може и да не знае цялото стихотворение, а само отделна строфа или дори ред. В една пощенска картичка, адресирана до Йошино Омуро, Тане Накаяма споменава за някакъв „човек от нашия край“, но това не ни дава основание да приемем, че става дума именно за Кьоко Ясуги. Предположенията на Мунесуе изхождат от хипотезата, че Хикс е Ясуги. Неговата версия наистина обединява отделните факти, което на свой ред засилва подозренията към нея. Но всичко това може да се приеме само като субективно мнение.
	— Трябва да поразровим миналото на известната телевизионна звезда и да видим дали има алиби — обърна се Ямаджи към Насу.
	— Да, разбира се.
	— Но дори и да се изясни, че няма солидно алиби, това едва ли ще ни помогне — намеси се Каваниши.
	Обикновено въпросът за алибито се поставя тогава, когато следствието събере достатъчно факти. Нали липсата на алиби на даден човек, който няма пряко отношение към разследването, не говори за нищо. По правило следствените органи предявяват обвинение само ако притежават материал, който потвърждава вината на заподозрения. На сегашния етап пред следствието стоеше важна задача: то трябваше сериозно да се заеме с Кьоко Ясуги. И новите факти изскочиха тъкмо оттам, откъдето никой не се надяваше.


	Щом Мунесуе пристигна в участъка, дежурният побърза да му съобщи, че го очаква някакъв посетител. Когато се водеше разследване, обикновено в полицията идваха повече, външни хора. Но кой ли можеше да дойде толкова рано? В участъка нямаше още никой.
	— Едно младо момиче. Не ви оставят на мира, а? — Дежурният се подсмиваше. Мунесуе изобщо не се сещаше на кого може да е дотрябвал. Отправи се към приемната. Като видя момичето, което веднага се изправи, щом той влезе, инспекторът възкликна:
	— О, ти ли си била!
	Шинко Тании бързо му кимна и незабелязано облиза пресъхналите си устни.
	— Какво те води насам толкова рано? Още ли те разкарват по онова дело?
	— Извинете ме, моля ви. Сигурно ви преча на работата. Знаете ли, мене ме изхвърлиха!
	— Изхвърлиха ли?
	— Да. Ясуги-сан ме уволни.
	— Гледай ти… А защо?
	— Нямам представа. Но май госпожата не остана доволна, че тогава се намесих.
	— Какво от това? Нали не си сторила нищо лошо. Напротив, само си помогнала на полицията. Пипнала си крадец.
	— Излиза, че тъкмо туй не е трябвало да правя. Всъщност следвах нарежданията на инспекторите, а госпожата побесня. Каза, че нейното име не бивало да се свързва с полицията.
	— Но нали Коори беше повикал полицаите!
	— Тя ми рече: „Не трябваше да търчиш в управлението и да дрънкаш глупости“.
	— И затуй ли те изгони?
	— Да. На всичко отгоре излезе, че те не са ме наемали. Един вид по свое желание съм дошла и съм останала у тях. И ето на, когато ме изгони, не мога и дума да кажа.
	— Сега какво ще правиш? Има ли къде да отидеш?
	Мунесуе огледа Шинко. Беше облечена със същите дрехи. Но този път до нея стояха два куфара. Тогава той се бе учудил на бързината, с която момичето бе придобило столично лустро, но днес му се видя жалка. Сигурно защото знаеше, че са я уволнили.
	Да пусне това момиче в токийската месомелачка, без да се опита да й помогне — все едно съзнателно да я остави да я разкъсат.
	— Не се тревожете, имам къде да отида. Господин Коори се съжали над мен. Каза ми, че известно време ще ме вземе в неговата кантора.
	— Май кантората му се намира в някакъв хотел в Шинджуку.
	— Да. Той обеща да ми намери и стая в хотела. За мен така дори е по-добре. Та затова дойдох при вас — Да се сбогуваме. Сега ще живея далеч оттук, кой знае дали някога ще имам път насам…
	— Много мило от твоя страна. Добре, че веднага си намерила работа.
	— Не ще и дума! Когато Ясуги-сан ме изгони, просто не знаех какво да правя. Какъв смисъл има да се връщам в Яцуо? И тогава реших: ако ще да умра, но ще науча нещо.
	— Браво! И какво искаш да учиш? — полюбопитствува Мунесуе.
	— Толкова много неща има! Бъдещето ще покаже.
	Още съм млада, всичко искам да опитам.
	— Да, човек се учи, докато е млад. Но внимавай, не се увличай. Младостта никога няма да се върне.
	Мунесуе се усети, че говори някак твърде нравоучително, и му стана неудобно. Момичето можеше да си помисли, че се съмнява в нейната порядъчност.
	— Разбирам. Ще внимавам, загуби ли нещо човек — после не може да го върне.
	По интонацията й разбра, че е отгатнала скрития подтекст на думите му.
	И в този миг Мунесуе сякаш прогледна, някаква смътна мисъл го загложди още когато Шинко му съобщи, че е уволнена. Ами ако Кьоко Ясуги е изгонила момичето, за да я отдалечи от участъка в Коджимачи, където се водеше следствието по убийството на Джони? От нейните приказки Ясуги вероятно е разбрала, че се познава с полицаите, които бяха ходили в Яцуо, и се е страхувала да не би тази бъбрица да изтърси нещо, което не трябва. Затова се е помъчила да я изпрати в Шинджуку, в кантората на мъжа си. Ако зависеше от нея, сигурно щеше да я върне обратно в Яцуо.
	„Кьоко Ясуги е недоволна, че Шинко Тании е влязла във връзка с полицията. Следователно има какво да крие“ — помисли си Мунесуе.
	— Господин полицай, какво ви е?
	Думите на Шинко го върнаха към действителността.
	— О-Шин-чан, имам една молба към теб.
	— Молба ли? Каква? — с най-невинен вид, като го поглеждаше под око, попита тя.
	— Би ли ми помогнала да науча нещо за госпожа Ясуги?
	— Какво е сторила? — Очите й светнаха от любопитство.
	— Нищо особено. И не бързай като пале, моля те.
	— Е, щом няма нищо, тогава защо да говорим.
	— Мислиш ли, че тя може…
	— По-двуличен човек от госпожата не съм срещала! Като я гледаш по телевизията или в някое списание, ще си речеш — идеална жена: красива, умна, предана съпруга и любеща майка. А всъщност е такава егоистка, каквато няма втора на тоя свят! И мъжа си, и децата си е оставила на грижите на прислугата. Според мен децата изобщо не я интересуват. Да не говорим за домакинството! Че тя нито веднъж не е сготвила нещо, никога не й се е случвало да пере. А се представя за най-добрата съпруга и майка в Япония! Просто да се побърка човек, честна дума…
	— Я гледай как се нахвърли върху нея!
	Не изглеждаше на обидена, по-скоро още в началото у нея се беше породила омраза към Кьоко Ясуги. Какво пък, толкова по-добре.
	— А каква беше вашата молба! — Шинко гледаше Мунесуе с интерес.
	— Трябва да установя къде е била Кьоко Ясуги… хм… госпожа Ясуги на седемнайсети август и на двайсети и втори октомври.
	— На тези две дати ли? А какво се е случило тогава?
	— Виждаш ли, това сведение ми е необходимо за една справка. Ако трябва да бъда по-точен, интересува ме времето между осем и девет вечерта на седемнайсети август и някъде към шест сутринта на двайсет и втори октомври.
	— Заради това ли бяхте дошли тогава в Яцуо?
	— Да речем… — трябваше да се съгласи Мунесуе.
	— Разбирам, разбирам, наричат го алиби, нали? — Шинко щеше да се пръсне от любопитство. Мунесуе тъкмо се канеше да й отговори, но тя го изпревари: — Разбера ли нещо, веднага ще ви уведомя. Ще изкарам всичките и кирливи ризи!
	— Спокойно, Шинко, не се увличай. Ясуги-сан нищо…
	— Добре де! Знам какво да направя. Ще отида в читалнята и ще прегледам старите вестници, за да науча какво е станало на седемнайсети август и на двайсет и втори октомври. Само по заглавията мога да се досетя какво дело разследвате. И момичето кимна към вратата на следствения отдел. Да, тя се оказа много по-съобразителна, човек можеше да се подведе по лекомислената й външност.
	— Хитро си го намислила. Но никой не трябва да знае за нашия разговор.
	— Бъдете спокоен. Иначе ще излезе, че съм издала господарката си. По-добре е да си мълча.
	— Щом всичко ти е ясно, няма какво повече да добавя. Само за едно ще те помоля: дръж се така, че… госпожа Ясуги да не се досети за нищо.
	Мунесуе почти не разчиташе на помощта й. Но само след два дни Шинко се обади.
	— Всичко научих — задъхано рече тя в телефонната слушалка.
	— Кога успя?
	Инспекторът не можеше да повярва, че момичето толкова бързо се е справило със задачата.
	— Оказа се, че на седемнайсети август си е била в къщи. Наистина това не е съвсем сигурно.
	— Била си е в къщи ли?
	— Просто на този ден нищо не е отбелязано.
	— Нима си води някакъв дневник?
	— Да, когато й се налага да излезе, всичко записва най-внимателно. А щом няма нищо вписано, значи си е била в къщи.
	— А на двайсет и втори октомври?
	— На тази дата е била някъде.
	— Виж ти. И къде е ходила?
	— Предния ден, на двайсет и първи октомври, в град Такасаки е имало събрание, на което е говорил господин Коори. Тя е отишла с него.
	— Какво говориш?! Нима е била в Такасаки? — възбудено възкликна Мунесуе.
	— Какво чудно виждате в това? Изплашихте ме.
	— Извинявай. Значи в Такасаки, който е в префектура Гумма? — уточни той.
	— Че има ли и друг град със същото име?
	— Не, разбира се, че няма. Сведенията точни ли са?
	— Съвсем. Преписах ги от програмата, на господин Коори.
	— Вярно, забравих, че вече работиш в неговата кантора. — Мунесуе се замисли за миг. Информацията беше много важна. От Такасаки до Йокогава едва ли има и трийсет километра. Значи предния ден, когато е загинала Тане Накаяма, Кьоко Ясуги се е намирала е Такасаки, тоест на трийсет километра от това място. — Слушай, Шинко, а дали двамата са нощували там на двайсет и първи октомври? Или още същия ден са се върнали в Токио?
	— Събранието се е състояло в градския клуб и е било разделено на две части: първата от три часа, а втората — от седем. После е имало разговор с жителите от града, след който са били поканени на вечеря, а са пренощували в странноприемницата „Торикава“. Всичко е отбелязано в програмата.
	— Много ми помогна, безкрайно съм ти благодарен.
	— Няма за какво. Всичко това страшно ми харесва. Същински детектив съм: — рече момичето и многозначително добави: — Знам и още нещо…
	— Какво?
	— Същия ден баба Тане Накаяма е паднала от язовирната стена, която е близо до Мацуида, и се е пребила. Това не е ли същата Тане Тании, за която разпитвахте в Яцуо?
	— Ти…
	— И друго: Мацуида е само на две крачки от Такасаки…
	— Вече не се съмнявам, че наистина си родена за детектив. Само че не бива повече да си вреш носа в тая работа.
	— Ако ви е необходимо още нещо, обръщайте се направо към мен. С удоволствие ще ви помогна — развълнувано завърши Шинко Тании.


	Липсващата улика

	1

	Колкото повече се приближаваха до селото, разположено в подножието на планината, толкова по-малко бяха изгледите да намерят подходящо кътче за отмора. На Кавамура му се струваше, че ей сега ще им се изпречи някоя закътана полянка и все отлагаше почивката. Но пътят упорито вървеше надолу и местността ставаше все по-открита и по-открита.
	— Каква чудесна пътека! — простодушно забеляза Масайо Араи. Естествено, тя нямаше и понятие за намерението на Кавамура.
	— Да бяхме спрели тук да си поемем дъх — предложи той, като се оглеждаше.
	Пред тях се намираше рядка хвойнова горичка. Не ще и дума, мястото не беше от най-хубавите, но по-нататък беше по-близо до селото и той не би могъл да осъществи замисления си план. Колко усилия само му струваше да организира тази екскурзия! Едва ли друг път щеше да има такава възможност да бъде само с Масайо. Догодина и двамата завършваха университета. Кавамура знаеше, че ще започне работа във второстепенна фирма. А Масайо щеше да се омъжи. Беше сгодена, всичко бе решено и сватбата щеше да се състои веднага щом се дипломираше.
	Кавамура не искаше никой да знае за тази екскурзия. На Масайо каза, че уж ще има масов излет. Ето вече четвърта година той и състудентите му учеха в едно от частните висши учебни заведения на Токио и всички участваха в сбирките на туристическата секция към младежкия клуб.
	Естествено, заниманията в туристическата секция не означаваха, че там се извършват някакви специални изследвания. Просто секцията обединяваше любителите на туризма и от време на време организираше излети. Понякога екскурзиите бяха тематични, от типа на: „Изучаване на тенденциите в развитието на любителските походи в епохата на масовия туризъм“ Или: „Опознай себе си в похода“ Но всъщност зад всичко това се криеше напълно обяснимото желание на момчетата да поухажват момичетата. Че какъв по-хубав начин да бъдат с тях, и то сред природата? А под благовидната форма на кръжочни занимания студентките нямаха нищо против да се разхождат с момчетата. Пък и родителите им бяха спокойни.
	Стройната и красива Масайо Араи беше най-ухажваното момиче в секцията. В излетите се включваха или всички от кръжока, или отделни групи и всеки път, когато тя щеше да участва, всички момчета просто изгаряха от желание да се запишат. Едва не се сбиваха помежду си. Между тях дори съществуваше някакво негласно съперничество: кой ще участвува в най-много походи заедно с нея.
	И все пак Кавамура беше най-близо от всички до нея, нали учеха в една група. Ако се случеше да пропусне някой излет, в университета я виждаше всеки ден. Наистина студентите от групата, всички до един без изключение, също бяха влюбени в Масайо. Но той и тук беше с предимство: нали бяха в една секция. Кавамура с всички сили се мъчеше да я „завладее“, но тя, изглежда, не забелязваше това.
	И членовете на секцията, и студентите от тяхната група признаваха първенството на Кавамура. Ала това не означаваше, че се ползува с особеното разположение на момичето. Просто другите мълчаливо се съгласиха, че от всички той е най-влюбен в нея.
	През тези четири години на следването си Кавамура максимално използваше предимството си. Ако Масайо тръгнеше на екскурзия, без да се замисли, отиваше и той. Ако излетът биваше организиран по негова инициатива, той винаги успяваше да я включи сред участниците. Никой от членовете на секцията нямаше право да „монополизира“ Масайо, изключение правеше само той. Пък и тя, макар и да не се беше замисляла сериозно за отношението си към Кавамура, се държеше много мило и сърдечно с него и не го отбягваше. Бяха добри приятели. Ала дружбата им с нищо не ги обвързваше. И когато приятелското чувство на момчето прерасна в любов, тя просто не забеляза това.
	Масайо с удоволствие тръгваше с Кавамура на излети и напълно му се доверяваше просто защото не виждаше мъжа у него. През всичките четири години той нито веднъж не я докосна. Ако му беше безразлична, това нямаше да изглежда странно. Но той беше влюбен до уши в нея. И я обичаше тайно и мълчаливо, без да смее да й го признае. Никога не й беше говорил за чувствата си и тази беше причината да бъдат добри приятели. А между добри приятели не можеше и дума да става за любовни излияния.
	Но нима щеше просто ей тъй да се раздели с Масайо? Само мисълта за това го влудяваше. Знаеше, че за нея той е нещо като телохранител. Когато бяха заедно, другите мъже, щат не щат, ставаха по-сдържани и не си позволяваха нищо друго освен почтително да я ухажват. Момичето се наслаждаваше на живота и като че ли не подозираше какви опасности крие. Изпитала напълно щастието на младостта, Масайо се готвеше да започне нов живот. Годеникът й беше завършил Токийския университет, работеше в една от най-реномираните търговски фирми и се ползваше според слуховете с добро име пред началството си. Тя щеше да се омъжи и бързо щеше да забрави старите си приятели.
	„Излиза, че сме пазили Масайо за него?“ — навярно така си мислеха всичките й приятели. И малко обидено приеха съобщението за предстоящата сватба. „Ще офейка, без да си плати сметката“ — подхвърли един от влюбените в нея студенти и думите му съвсем точно отразяваха настроението на останалите.
	Масайо привличаше като магнит младежите в туристическата секция, почти всички тайно си мечтаеха за нея. Но тя спокойно приемаше комплиментите и вниманието, с което я обграждаха. И сега, когато вече завършваше университета, Масайо беше готова без никакво съжаление да зареже старите си приятели. Женитбата беше сериозна работа, а тези момчета просто не го разбираха. Те можеха да въздишат колкото си искат по нея, но какво представляваха всъщност? Нито един от тях, дори и да си намереше работа, не би могъл да й осигури живота, който заслужаваше. Нима имаха право да мечтаят за съпруга като нея? Изборът, който направи, ясно показваше, че и през ум не й е минавало да удостои с вниманието си някакъв дребен чиновник. Разумът й подсказваше, че приятелите, с които през студентските години обичаше да ходи на екскурзия, бяха едно, а спътникът в живота — съвсем друго нещо.
	„Нищо няма да излезе от нея, ще се погуби“ — реши Кавамура. Ако Масайо беше избрала някой от общите им приятели, той щеше да страда, но в края на краищата щеше да се примири. Но с пресметливостта й не можеше да се примири. С такава лекота да се раздели с верните си рицари, да пренебрегне приятелството им, за да се омъжи за някакъв си богаташ! Опитваше се да я разбере. Все пак трябваше да помисли, че по този начин оскърбява своите приятели, които я обичаха предано през всичките тези години. Как можа пренебрежително да махне с ръка на онези, които бяха делили с нея и горчивината, и радостите на студентския живот, за да се омъжи за един богаташ, когото почти не познаваше! И то само защото щеше да осигури нейното благополучие! Кавамура не беше в състояние да преглътне такава подлост. „Единственото му предимство е, че има много пари. Каква скука! Сигурно тоя тип само за кариерата си мисли. Да се подмами по обещанията за приятен живот, да се продаде като последна пачавра… Какво пък, щом Масайо ми се изплъзва, аз ще сторя всичко възможно, за да принадлежи първо на мен!“ — реши Кавамура. Не можеше да се примири с мисълта, че толкова време предано я е пазил, за да попадне сега в ръцете на някакъв жалък кариерист. И като се мъчеше да скрие насъбралата се обида, той я покани на излет.
	Отначало тя се подвоуми, но сетне се съгласи.
	— Е, добре — рече момичето. — Това ще бъде последната ми екскурзия в студентския живот, нека после да има за какво да си спомням.
	Тя се поколеба не защото щяха да бъдат само двамата, а защото се безпокоеше, че това може да стигне до ушите на годеника й. Ако онзи научеше, че е ходила на излет с някакъв мъж, пък бил той дори и приятел, състудент, нямаше да му стане приятно.
	Кавамура предложи да се изкачат до връх Сенген в Окутама, където имаше верига от хълмове, не по-високи от осемстотин метра. Сам по себе си маршрутът не беше труден. Но пътят не бе твърде приятен, човек с мъка можеше да се добере дотам и затова в този район рядко се срещаха туристи. Пък и в делничен ден едва ли щеше да дойде някой. С една дума, по-добро място, за да осъществи своя план, Кавамура не можеше да намери.
	А той беше намислил да заведе Масайо по-навътре в планината и да я прелъсти. И да вика — никой няма да я чуе. Няма да смее и да се оплаче. Не е толкова глупава, че сама да се излага. Когато разбере, че няма къде да мърда, може и да не се опъва толкова. Това ще бъде тяхна тайна, после можеше и да се омъжи. Твърде добре беше програмирала всичко около сватбата си. Тъй че, кой знае, може пък малката изненада да дойде тъкмо на място и тайната да се превърне за нея в приятен спомен за цял живот? Във всеки случай нямаше да й се размине.
	Както Кавамура очакваше, този делничен ден не срещнаха туристи. От връх Сенген се откриваше прекрасен изглед към Окутама. Масайо безгрижно се радваше на природата, без да подозира, че той ще се опита да я изнасили в някой храсталак или горичка. Макар че плячката, дето се казва, беше в ръцете му, Кавамура все не се решаваше да направи решителната крачка. Идваше краят на набелязания маршрут, а той все още се колебаеше.
	„Няма за кога да отлагам“ — помисли си Кавамура и поведе момичето към хвойновата горичка на планинския склон.
	— Чуваш ли, някъде там трябва да има ручей каза той и я помъкна навътре в гората.
	— Но аз не съм жадна — отвърна Масайо.
	— Тогава ще се поосвежим.
	— Наистина, цялата съм вир-вода. — И тя се затича след него. — Колко е хубаво тук! И прохладно…
	Масайо се разположи до ручея, като присвиваше очи от слънчевите лъчи, проникнали през листака. Слънцето силно препичаше и бузите й се зачервиха.
	„Край. Сега или никога“ — опита се да се овладее Кавамура.
	— Масайо-сан — започна той и гласът му рязко прозвуча в тишината на гората.
	— Какво има? — извърна се тя към него.
	— Обичам те.
	— И аз те обичам.
	Явно не разбра смисъла на думите му.
	— И винаги съм те желал.
	— Какво ти стана? — разсмя се Масайо и смехът й ясно показа, че не възприема сериозно казаното.
	— Ти трябва да ми принадлежиш.
	— Шегуваш ли се?
	— Не.
	Той рязко се изправи.
	— Кавамура-сан, какво ти е?
	Усмивката изчезна от лицето й. Още не беше изплашена. Просто не знаеше какво да мисли: човекът, който беше само приятел за нея, изведнъж се показа в нова светлина. В следващия миг той се нахвърли върху нея. Опита се да я повали на земята.
	— Недей! Моля те, недей! — В очите й пробяга страх.
	— На никого няма да кажем, никой няма да разбере. Не се опъвай.
	— Не, никога! Ти си животно. Помощ!
	Масайо отчаяно се съпротивя ваше. Кавамура не очакваше да срещне такъв отпор и се обърка. Мислеше, че само отначало ще се поопъне, а сетне ще отстъпи — тъй да се каже, „от приятелско чувство“ Но се излъга.
	— Какво толкова! Ще кажеш, че си преспала с някой, няма нищо страшно.
	Упорството на Масайо вбеси Кавамура. Защо се пази? За да се продаде по-скъпо? Ама че гадост!
	Почувства, че го завладява омраза към нея, и това го направи по-решителен, вече не изпитваше никаква жалост. Силите му сякаш се удвоиха. Съпротивата й постепенно отслабваше и тя едва-едва издържаше. Изведнъж Кавамура изкрещя: Масайо беше впила зъби в ръката му. Потече кръв. От болка за миг я пусна. Тя веднага се възползва от това. С всички сили го блъсна и побягна презглава по склона, без да гледа в краката си. Не се страхуваше, че ще се заблуди: не беше чак толкова безлюден този район. Някъде долу, в подножието на планината, имаше село. Масайо тичаше през гората, клоните я шибаха по лицето — не чувствуваше никаква болка. Отпред, в храсталаците, нещо се размърда. Изплашени от шума, като черни сенки стремително излетяха птици. В следващия миг спря като закована, а Кавамура вече я догонваше. Тя разтвори храстите, изкрещя диво и се втурна назад, към своя преследвач.


	В префектура Токио, окръг Сайтама, близо до село Хибара, на двадесет и трети ноември към три часа след обяд младеж и девойка, които се разхождали в гората, откриха разложен труп на жена.
	Обзети от ужас, младите хора дотичаха до селото, където местните жители незабавно се свързаха с най-близкия полицейски участък. Дежурният съобщи за случилото се в град Цукаичи, а после, придружен от младежа, потегли към мястото на произшествието. Момичето, все още в шоково състояние, беше оставено на грижите на хората от селото.
	Жертвата вероятно е била закопана в земята, но бездомни кучета и диви животни я бяха изровили. Изкълван от птиците, трупът изглеждаше ужасно. От криминалния отдел на местната полиция веднага пристигнаха следовател и експерти. След огледа на местопроизшествието тялото на жената беше откарано в моргата в Цукаичи.
	Вече се свечеряваше и затова отложиха разследването за следващия ден, като на мястото поставиха охрана.
	До трупа беше намерена дамска чанта, чието съдържание помогна да бъде установена самоличността на жертвата. Оказа се, че това е Фумие Оямада, двадесет и шест годишна, живяла на адрес: град К., улица „Миямае“ 18. Предполагаемата дата на смъртта, установена от експертите, беше двадесет и шести септември. Стана известно също така, че съпругът на Фумие Оямада е подавал молба за издирването й. Полицията се свърза с него и го помоли да идентифицира трупа. Когато се изправи пред обезобразеното тяло на жена си, той застина на мястото си, като успя само да промърмори нещо неясно.
	Аутопсията показа, че от момента на настъпването на смъртта, причинена от нанесени тежки телесни повреди, са изминали между четиридесет и шестдесет дни. Травмите бяха типични за пътнотранспортно произшествие. По такъв начин се потвърди предположението, което съпругът на убитата изказваше в молбата си, че жена му е била блъсната от кола и тялото и е скрито някъде. Като взе под внимание тази молба, полицията отново обследва района пред храма в град К. — предполагаемото място на катастрофата. Освен това повторно най-внимателно беше огледана и местността, където бе открит трупът. Ала не намериха нищо.
	Когато разшириха кръга на търсенията, един от полицаите съзря в тревата малка кадифена кутийка. Малко трудно се справиха с ръждясалия механизъм — кутийката се отваряше като табакера. Отвътре беше облицована с мека материя, подобна на онази, с която се почистват очила.
	Полицаите си блъскаха главите какво може да е предназначението на въпросната кутийка и без да намерят отговор, я занесоха в участъка. След като я разгледаха внимателно, един от полицаите изказа предположението, че в нея са били съхранявани контактни лещи.
	— Да не би и ти да използуват лещи? — попита го началникът. Никога не беше се оплаквал от очите си.
	— Не, слава богу, зрението ми е наред. Но у една моя роднина видях подобна кутийка.
	Навярно тази вещ е принадлежала на престъпника. Видът й подсказваше, че се е търкаляла в тревата горе-долу толкова време, колкото беше изминало от смъртта на Фумие Оямада. Все още можеше да се прочете името на фирмата: „Кинрюдо. Токио. Гиндза“. Ако кутийката е била на убиеца, тя щеше да послужи като важна улика.


	2

	„Всички улики са срещу теб!“ На Кьохей му притъмня пред очите, когато чу тези страшни думи. Очертанията на заобикалящите го предмети се разляха, цветовете избледняха. Само в ушите му като ехо отекваше гласът на Ниими. Не закара веднага колата на ремонт, все отлагаше от днес за утре и ето какво стана. Щом успяха да го открият тук, значи нямаше къде да бяга. Кой би помислил, че ще го намерят в Ню Йорк!
	„Синът на Кьоко Ясуги и Йохей Коори блъска жена и заравя трупа й…“ „Скритата болест на образцовото семейство…“ В главата на Кьохей едно подир друго се мяркаха подобни вестникарски заглавия. Това означаваше край, и то не само за него, а и за репутацията на майка му. А сигурно щеше да се отрази и върху политическата кариера на баща му. Кьохей изобщо не уважаваше родителите си, но добре разбираше, че без тях не струваше и пукната пара.
	Как щеше да живее занапред? Да започне от нулата? Не можеше да се каже, че ненавижда бедността, защото не я познаваше. Откакто се помнеше, винаги е бил задоволен. Само да пожелаеше нещо, и прищявката му начаса се изпълняваше. Всички материални блага бяха на негово разположение. А сега щеше да се лиши от това. Нещо повече: сигурно щяха да го осъдят, а после да го тикнат и в затвора. Щяха да го откъснат от всичко красиво, приятно, вкусно и радостно в живота и щяха да го пъхнат в някаква воняща килия с разни отрепки. Само като си го представеше — целият настръхваше.
	И все пак затворът не беше най-страшното. Ами ако го осъдеха на смърт?
	Смъртно наказание… Беше виждал по филмите и бесилка, и електрически стол. В съзнанието му изплуваха зловещи картини и започна да му се струва, че всичко това вече бе срещал някъде в живота.
	— Е, да тръгваме — твърдо рече Ниими.
	„Не, няма да ви се дам — реши изведнъж Кьохей. — Тук не е Япония, а Америка. Този тип като че ли е сам, трябва да бягам. Няма да им се оставя жив да ме хванат.“ Той рязко се обърна и се спусна към вратата. Не може да се каже, че свари Ниими неподготвен, просто онзи не очакваше, че младежът ще зареже момичето и ще реши да офейка сам.
	Ниими се забави само за миг. Но през това време Кьохей успя да пресече широкото фоайе на хотела и почти стигна до изхода. Двойната врата, поставена с цел да се поддържа вътре постоянна температура, имаше една външна — „въртяща се“, и друга — вътрешна врата, автоматично отваряща се стъклена преграда. Погълнат изцяло от мисълта за бягството, приковал поглед към улицата, Кьохей забеляза само външната врата. И както тичаше, връхлетя върху прозрачната преграда.
	Глух удар — и нещо като пружина го отхвърли назад. За секунда съзнанието му се замъгли. Хората във фоайето учудено го погледнаха. Стори му се, че отвсякъде към него се спускат служители от хотела. Ужасен, той се помъчи да се изправи на крака, но тутакси пред очите му всичко заплува и преди да загуби съзнание, ядосано си каза: „Така е, като нямам лещи“…
	Кьохей беше силно късоглед. Не обичаше да носи очила и използваше контактни лещи. Преди около три месеца излезе от къщи и забрави да си ги сложи. И оттогава не можеше да ги намери. Тъкмо се канеше да си поръча нови, когато се случи нещастието. Ако онази нощ беше с тях, сигурно нямаше да прегази жената. Сам си беше виновен за всичко. Изгуби лещите, блъсна се във вратата и не успя да избяга. Прозрачното, празно пространство се изправи срещу него и го отблъсна назад. И този удар сякаш го изхвърли от живота.


	Магазинът „Кинрюдо“ в шести квартал на улица „Гиндза“ се славеше като един от най-добрите. Освен всевъзможните очила тук се продаваха и ръчни чаровници.
	В магазина потвърдиха, че кутийката се използува за контактни лещи и е направена в съответствие с новия модел, разработен от специалистите на фирмата.
	В списъка на купувачите фигурираше и името на Кьохей Коори. В молбата си Оямада беше посочил точно него като най-вероятния виновник за престъплението. На времето се бяха отнесли скептично към подозренията му: нямаше достатъчно улики и полицията реши да почака. Сега разследването пое криминалният отдел. Когато направиха справка за местонахождението на Кьохей Коори, оказа се че той се намира в Съединените щати. Приблизително по същото време на адреса на Йохей Коори пристигна известие от Ню Йорк с което го информираха, че неговият син е в болница. А в участъка на град К. се получи писмо от Ниими, в което съобщаваше, че той разполага с факти, доказващи вината на Кьохей.


	Доказателство за човечност

	1

	Изясниха се и някои подробности относно Кьоко Ясуги. Предстоеше обстойно да бъде проверена всяка нейна стъпка на двадесети октомври, когато според показанията на Шинко Тании тя е придружавала своя съпруг Йохей Коори в град Такасаки.
	За там заминаха Мунесуе и Йоковатари. В предишната командировка на връщане от Киридзуми те само минаха през Такасаки.
	Хотел „Торикава“, към който се отправиха инспекторите, беше разположен в центъра на градския парк, южно от развалините на древна крепост. От прозорците му се откриваше прекрасен изглед към планината Джошинецу. Мунесуе и Йоковатари обаче се сблъскаха с едно непредвидено затруднение. Те предполагаха, че пристигането на такава знаменита личност, каквато е Кьоко Ясуги, ще направи силно впечатление на служителите в хотела. Но съвсем не беше така: никой не помнеше Ясуги. Нещо повече, всички учудено питаха полицаите: нима Кьоко Ясуги наистина е идвала тук? Едва когато откриха, камериерката на етажа, където е трябвало да се настани телевизионната звезда, успяха да научат нещичко. На въпроса им, дали е била дежурна на двадесет и първи октомври, тя отговори:
	— Да. — И добави: — Познах Кьоко Ясуги и я помолих за автограф, но тя ми каза, че съм се припознала, и тозчас си тръгна, по-точно почти избяга. Но въпреки че беше с тъмни очила и с друга прическа, бях абсолютно сигурна, че е тя. Тогава дори се запитах: защо ли е този маскарад, да не би да се крие от някого?
	— Значи тя не се е регистрирала при вас?
	— Записал се е само някакъв депутат от парламента, струва ми се, че се казваше Коори. Беше написал: „Депутат Коори и съпровождащи го лица“ Но кои бяха тези „съпровождащи го лица“ — тъй и не се разбра. Защото не беше посочил имената им.
	— С други думи, при вас никъде не е отбелязано, че е идвала Кьоко Ясуги?
	— Не, и знаете ли, когато я помолих за автограф, тя така рязко ми отговори, че в момента си помислих: сигурно наистина съм се припознала.
	Какво ли е накарало Кьоко Ясуги да замине с мъжа си? Инспекторите се спогледаха. Ако твърдението на камериерката е вярно, значи тя е придружавала Йохей Коори не за да го поддържа със своя авторитет в предизборната обиколка. Тогава защо е тръгнала с него, след като е криела коя е? Както стана ясно, за нейното пристигане не са знаели не само в хотела, но и в града. Следователно тя не е присъствала на събранието.
	Мунесуе и Йоковатари поговориха с организаторите за посещението на Йохей Коори и разбраха, че не е било предвидено съпругата му да идва в Такасаки. Всички били изненадани, когато тя се появила. Ала Кьоко Ясуги заявила, че този път просто придружава мъжа си и няма намерение да говори на събранието.
	— Придружавала мъжа си, тъй значи… — Йоковатари озадачено поглаждаше брадичката си. Такава популярна личност като нея да тръгне с мъжа си в едно толкова важно за кариерата му пътуване и никой да не разбере за това… То се знае, провинцията не е столицата: малцина тук знаят, че Ясуги е жена на Йохей Коори. Ако е искала да остане незабелязана, няма съмнение, че е успяла.
	И тъй, Кьоко Ясуги е пристигнала в Такасаки, но какво е вършила след това, оставаше загадка. Напълно бе възможно да е отскочила и до Киридзуми. С една дума, не можеше да се каже нищо определено за действията й.
	Направиха справка за миналото на Ясуги. Беше родена на трети октомври хиляда деветстотин двадесет и седма година в Яцуо, в семейство от стар знатен род. Учила се отлично и по съвета на преподавателите родителите й я изпращат при свои роднини в Токио, където постъпва в девическия колеж към университета „Сент Фелис“ (тогава той се наричал „Сейшин“). Когато бомбардировките над Токио зачестяват, Кьоко се завръща в родното си място, но след войната отново заминава за столицата, за да продължи образованието си. До октомври хиляда деветстотин четиридесет и девета година обаче (когато Кьоко отново се връща в родния си дом) тя не посещава колежа. На близките си пише, че е започнала работа, без да споменава точно каква. По това време родителите й умират и къщата наследява по-малкият й брат. Близките й не знаели нищо за живота на Кьоко в столицата и вероятно напълно вярвали в онова, което им пишела.
	Превърнат в развалини, Токио след войната едва ли е бил най-подходящото място за едно самотно момиче. Кой знае какво е преживяла. Сега любимката на публиката се къпеше в лъчите на славата, но пътят към нея безспорно е бил труден и е изисквал смелост.
	През юни хиляда деветстотин петдесет и първа година тя сключва брак с Йохей Коори. Това беше всичко, което успяха да установят. Връзката й с Уил Хейуърд, ако е имало такава, разбира се, вероятно е била осъществена през тези четири следвоенни години, когато Кьоко е живяла в столицата. Но в полицията не разполагаха с никакви доказателства, че тя е съществувала. След като се омъжила, Ясуги не беше ходила в родното си място: смъртта на родителите й сложила край на каквото и да било общуване с нейните близки.


	След като Мунесуе и Йоковатари се върнаха от командировка, оперативната група получи интересна информация. Първо, в района на Окутама беше открит труп, а близо до него уличаваща престъпника кутийка за контактни лещи. Второ, стана известно, че задържаният в Ню Йорк Кьохей Коори е признал, че е блъснал с колата си някаква жена и е закопал трупа й в гората. Точно това твърдеше и търговският агент Морито, който беше проникнал в дома на Коори и бе задържан благодарение на Шинко Тании.
	И тъй, оставаше да се изясни дали кутийката за контактни лещи принадлежеше на Кьохей Коори.
	— Да, за Кьоко Ясуги това ще бъде голям удар…
	— Излиза, че примерното и синче, с което тя толкова се перчеше в телевизионните предавания, е един изпечен престъпник!
	— Значи — край на кариерата й.
	— Каква ти кариера! — неочаквано избухна Мунесуе, който до този момент спокойно слушаше разговора между колегите си. Обикновено безстрастното му лице се изкриви от вълнение. — Нали е заподозряна в убийството на Джони Хейуърд и Тане Накаяма! Най-вероятно тя да е убиецът. Засега не можем да я арестуваме. Но ще ни падне в ръцете. Няма да допусна заради лудориите на синчето й всичко друго да й се размине!
	Когато разбрах защо Джони, смъртно ранен, с нож в гърдите, все пак се е добрал до последния етаж на хотел „Роял“, сърцето ми се сви от мъка. Той за цял живот беше запазил детския спомен: как като малък е пътувал с родителите си до Киридзуми.
	Сигурно това е било най-скъпото и светло нещо, което е озарявало целия му кратък и злочест живот. Навярно е чул от майка си онова „Стихотворение за сламената шапка“, напечатано на салфетките. Може би като малък е разбирал японски. Тези стихотворения и Киридзуми завинаги са останали в сърцето му като най-свиден спомен от майка му, от нейната доброта. Жадувал е да я види. Поне веднъж да я зърне. Помнел е как някога са се разхождали по зеленото планинско дефиле в Киридзуми. През всичките тези дълги години се е стремял към нея. Колкото повече се е отдалечавало детството му, толкова по-силно е ставало желанието му да се срещне с майка си. Не е трудно да си представим какъв мизерен живот е водил с баща си в Ню Йорк. И колкото по-тежък е бил той, толкова по-голяма е била мъката му по майката. Събирал е пари, за да замине за Япония, но те все не стигали. Тогава баща му рискувал живота си и набавил липсващата сума. За да може Джони да види родната си майка. А тя безжалостно забива нож в гърдите му. Нищо чудно! Нали е мислела само за себе си.
	Какво страшно отчаяние е обзело Джони! И изведнъж там някъде във висините блеснали светлините на ресторанта в хотел „Роял“ Обляна в светлина сламена шапка! Там, точно там го чакала истинската му майка. И със сетни сили Джони се устремил нататък. Пред очите му е бил образът на майка му. Смъртно ранен, той се е добрал до ресторанта на последния етаж, нима това не е доказателство за силата на чувствата му!
	Колко низко е паднала Кьоко Ясуги, щом репутацията й е по-скъпа от един човешки живот! Да убие родния си син! Ненавиждам тази жена. Тя не е човек, а див звяр в човешки образ. И човешките чувства са й непознати!
	Мунесуе се задъхваше. Сякаш си говореше сам. Картините от далечното минало възкръсваха пред очите му. Американските войници пребиват до смърт баща му, плюят върху него. Той не се съпротивява и те го тъпчат с крака. Наоколо е пълно с хора, японци, но никой не смее да се притече на помощ.
	„Спасете татко! Помогнете! Няма ли кой!“
	Момчето се скъсва да вика. Но никой не се осмелява да попречи на войниците. Стоят и зяпат. По лицата на мнозина се чете неприкрито любопитство: нали не са посегнали на тях. Какво по-интересно от едно жестоко зрелище, особено когато теб нищо не те заплашва.
	Баща му спря войниците тогава, когато се канеха да изнасилят някакво младо момиче, и те изляха цялата си злоба върху него. Гавреха се с него с яростта на животни, чиято похот не беше задоволена. Но те бяха победители, те бяха по-силни и от императора. Нямаше откъде да очаква помощ.
	Питките, които баща му беше купил за него на връщане от работа, се търкалят по земята. Войниците ги тъпчат с ботушите си, сякаш са тор. И очилата му се въргалят, счупени на парченца. Баща му не помръдва, прилича на купчина парцали под краката им. Вече е съвсем неподвижен.
	От групата американци се отделя едър червенокос младеж. На ръката си има рана, още прясна, незаздравяла, изглежда, доскоро е бил на фронта. Върху възпалената кожа блестят косъмчета със стоманен, цвят. Червенокосият разкопчава панталона си и се изпикава върху баща му. Останалите го последват. Струите се стичат по безжизненото тяло, американците се кикотят. Зяпачите японци, събрали се в кръг, също се смеят.
	Бащата на Мунесуе умря от побоя.
	Тази сцена завинаги се запечата в паметта на Мунесуе и още тогава той се закле да отмъсти. Всички станаха негови врагове: не само хората, които равнодушно бяха наблюдавали жестоката гавра, но и самото общество, самият живот, подхвърлил баща му на поругание. За да им отмъсти, Мунесуе стана полицай. И сега в лицето на Кьоко Ясуги той виждаше всички свои неприятели. Ако майка му не беше зарязала семейството си, баща му нямаше да бъде сполетян от тази страшна участ и щеше все още да е жив. Но тя ги изостави, когато Мунесуе беше съвсем малък.
	И Кьоко Ясуги заради собственото си спокойствие беше захвърлила своето дете. Не, не го захвърли. Тя го уби, уби сина си, който беше дошъл отдалеч само за да я види. Има ли нещо по-страшно от майчиното предателство?
	Сега му се струваше, че Кьоко е неговата майка, която напусна баща му и заряза него самия. И мъчителният спомен, който дремеше някъде в дъното на душата му, изведнъж се събуди — сякаш някой дръпна перде пред очите му. И той различи лицето, което се криеше зад познатия образ на телевизионна звезда. Най-после Мунесуе си спомни коя беше Кьоко Ясуги. „Ето какво било онова момиче…“
	За миг се вцепени. Представи си лицето на онази, която преди повече от двадесет години баща му самоотвержено спаси от ръцете на американските войници. В сегашната Ясуги, една представителна, зряла жена, която принадлежеше към елита на обществото, не можеше да се открие нищо от нещастната девойка, попаднала в лапите на разюзданите войници. Но ако човек се абстрахираше от времето, оставило своите следи върху лицето й, и забравеше за козметиката, ясно се виждаше: това е тя, същата, която избяга презглава, като остави баща му сам да се „оправя“ с американците.
	Когато Мунесуе видя за първи път Кьоко Ясуги във фоайето на „Токио бизнесмен хотел“, в него се събуди някакъв неясен спомен. Но той дотолкова беше свикнал с лицето й от екрана, че това му попречи да осъзнае спомена.
	Ех, ако не се беше изпречила тогава на пътя им, баща му щеше да е жив! Заради нея Мунесуе остана сирак. А тя офейка, спаси се, без да я е грижа каква съдба ги очаква тях двамата. Изглежда, винаги се е ръководела от чувството си за самосъхранение, то е било по-силно и при срещата й с Джони Хейуърд. Мунесуе изпадна в ярост. Не, този път няма да се измъкне безнаказано. Нима са й непознати обикновените човешки чувства? Дори дивите зверове притежават майчински инстинкт. Какво пък, ще видим…
	И Мунесуе, сякаш пробудил се от някакъв лош сън, вдигна глава и каза:
	— Искам да подложа Ясуги на изпитание.
	— Нима разчитате на съвестта й? — обърна се към него инспектор Насу.
	— Така ще я притисна, че ще трябва да си признае, ако в нея е останало поне нещо човешко.
	— Как ще го направите?
	— Ще се възползувам от сламената шапка.
	— По какъв начин?
	— Все още не знам. Засега нищо определено не ми идва в главата. Но искам да я предизвикам сама да си признае.
	— Хм…
	— Господин инспекторе, позволете ми да действам — Мунесуе гледаше Насу право в очите.
	— Разчитате ли на успех?
	— Не знам. Но ще опитам.
	— Едно следствие не се води с такива методи.
	— Когато съм бил невръстно дете, моята майка също ме е захвърлила. Ненавиждам я за това. Но някъде дълбоко в тази моя омраза все още живее някаква вяра в нея. По-точно, искам да вярвам в нея. Кьоко Ясуги не може да бъде чужда на майчиното чувство. Точно на това разчитам. Тя не е просто човек, тя е майка и затуй не може да не си признае. Искам да поговоря с нея така, като че ли е моята собствена майка, която някога ме заряза.
	— Хм…
	— Господин инспекторе, позволете ми да го направя.
	— Добре — Насу кимна. — Постъпете така, както намерите за добре.


	2

	Разтревожена за сина си, Кьоко Ясуги се обади в Ню Йорк. Казаха й, че Кьохей не е ранен тежко, че е получил медицинска помощ и вече е на път за Япония.
	Но ден-два по-късно позвъниха от полицията и съобщиха такива неща, които направо ужасиха съпрузите Коори. Там смятаха, че разполагат с улики, доказващи, че синът им е виновен за смъртта на една жена, чийто труп е бил открит в планината Окутама; във връзка с това колата му беше подложена на щателен оглед. Казаха им още, че в Ню Йорк Кьохей е признал вината си. Кьоко искаше незабавно да се свърже с него, но той вече беше тръгнал за Япония.
	Междувременно я помолиха в удобно за нея време да се отбие в следствения отдел на участък Коджимачи. Полицаите бяха много вежливи, но тя почувства, че зад подчертаната им любезност се крие някаква заплаха. Разбра, че разговорът няма да протече като обикновен разпит на свидетел.
	— За съжаление днес разполагам с малко време — каза тя на младия полицай с мъжествено, открито лице, който седеше срещу нея. Беше същият инспектор, който идва в телевизионното студио, май се казваше Мунесуе. До стената имаше още един стол, на който беше седнал невзрачен на вид полицай, изглеждаше по-възрастен от Мунесуе. Наблюдаваше я с омраза. Погледнат отстрани, той приличаше на същинска маймуна. И тогава бяха двамата. — Кьохей ще се върне в най-скоро време — добави тя. — А аз не знам нищо определено. Вероятно е станало някакво недоразумение. За да може Кьохей…
	— Ясуги-сан, обезпокоихме ви по съвсем друг повод. Ние не се занимаваме с делото на вашия син.
	„Но тогава, в студиото, те говореха нещо за Кьохей.“
	— По каква работа сте ме повикали?
	Мунесуе мълчаливо я гледаше. Сама трябваше да се досети.
	— Интересува ни убийството на негъра, станало на седемнадесети август в хотел „Роял“ По-точно казано, той е бил наръган с нож в парка „Шимидзудани“, след което се е добрал до ресторанта на последния етаж на хотела, където е умрял.
	— Но какво ме засяга всичко това? — По лицето на Кьоко беше изписано искрено учудване.
	— Може би вие имате свое мнение относно това дело?
	— Откъде накъде?
	— Струва ни се, че има какво да ни кажете.
	— Май ще излезе истина твърдението, че полицията винаги ще намери в какво да те обвини. — Тя леко почервеня.
	— Е, добре, ще се изразя по-ясно — рече Мунесуе. — Ние смятаме, че убитият е ваш син.
	— Какво?! — Кьоко се задъхваше.
	— Ясуги-сан, три-четири години след завършването на войната вие сте били омъжена или сте имали връзка с чернокожия американски военнослужещ на име Уил Хейуърд, истина ли е това? — настояваше Мунесуе.
	Кьоко наведе глава и промълви нещо неясно. Стори им се, че смазана от думите на Мунесуе, тя загуби самообладание. Но после вдигна глава и те видяха, че едва сдържа смеха си. Кьоко направо се бе свила на стола, като се мъчеше да не се разсмее.
	— Боже мой! Какви ли щуротии не измислят полицаите. Да си въобразят, че съм била омъжена за негър и съм родила чернокожо дете. Ама че глупост! Как може да ви хрумне такова нещо? Ако някой чуе тия ваши приказки, ще се пукне от смях. Колко забавно! — И тя се разсмя с глас. Смееше се със сълзи, но щом спря, заговори със съвсем друг тон: — Мисля, че вече мога да си вървя. Нямам време за празни приказки.
	— През юли четирийсет и девета година вие тримата, с Уил Хейуърд и Джони, сте ходили до Киридзуми.
	— За това вече стана дума и аз съвсем ясно ви казах, че никога през живота си не съм чувала за Киридзуми. Нищо, че сега се смея, но повярвайте ми — просто съм възмутена. С вашето обвинение направо ме оскърбявате. Та аз имам мъж, деца. Те са чистокръвни японци. С мъжа ми заемаме определено положение в обществото. Впрочем с какви доказателства разполагате, за да говорите така?
	— Познавате ли Тане Накаяма? Тя някога е била прислужница в странноприемницата в Киридзуми.
	— Как мога да я познавам, след като никога не съм ходила там?
	— Сигурно я познавате. Тя е от вашия край и също е родена в Яцуо.
	— Колко хора са родени в Яцуо!
	— Притежаваме писма от Тане-сан. Изпратила ги е до вашата далечна роднина Йошино Омуро.
	Мунесуе извади двете пощенски картички. Сами по себе си те не означаваха почти нищо, но той разчиташе, че ще направят впечатление на Кьоко.
	— Искате да кажете, че в тях е писала нещо за мен? — Погледът й стана язвителен.
	— Предполагам, че вас е имала предвид.
	— Какво значи това? Моля ви, изразявайте се по-ясно.
	— Тя пише, че вие с Джони и Уил сте били в Киридзуми.
	— Сериозна ли говорите? Бъдете така добър да ми покажете картичките. — Това можеше да се очаква. Но да й покажат картичките беше равносилно да признаят собствената си безпомощност.
	— Точно тази картичка не е у мен — опита се да излезе от неприятното положение Мунесуе.
	— Как така? Чудна работа: обвинявате един човек, а не можете да му представите най-важната улика? — попита Кьоко и щом видя, че Мунесуе не може нищо да й възрази, премина в настъпление: — А твърде е възможно такава картичка изобщо да не съществува? Или в нея да няма нито дума за мен, нали?
	Взела инициативата в свои ръце, Кьоко не даваше на Мунесуе да се опомни. Тя не само ловко се измъкна от капана с пощенските картички, но, изглежда, се и досети, че полицията не разполага с убедителни доказателства.
	— Вие предявявате към мен сериозни обвинения — продължаваше тя, — без ни най-малко да се замисляте, че вашите измишльотини могат да хвърлят петно върху репутацията ми. Не мислете обаче, че това ще ви се размине. Ще се посъветвам с мъжа си и заедно ще решим какво да предприемем. А сега е време да си вървя.
	Кьоко решително стана.
	— Ясуги-сан, почакайте още една минута.
	Тонът на Мунесуе я накара да спре, тя учудено го погледна, явно не очакваше да чуе нещо, което да заслужава внимание.
	— Известно ли ви е „Стихотворението за сламената шапка“?
	— И преди ме питахте за него. Не, не го знам. Не мога да кажа, че съм равнодушна към поезията, но сега нямам намерение да водя разговор на такава тема.
	— Ясуги-сан, осмелявам се да твърдя, че вие знаете това стихотворение.
	— Какво ви прихваща? Съвсем ясно ви казах: не го знам.
	— В един летен ден малко момченце тръгнало с майка си за Киридзуми. Те вървели, хванати за ръце, по пътя покрай планинското дефиле. Неочаквано се появил вятър и отнесъл от главата на детето сламената шапка, като я запратил долу в дефилето. Нима не помните за какво се говори в това стихотворение? То е пропито от силната тъга на момченцето по майката, в него са отразени чувствата, които поражда споменът за сламената шапка. Съвсем естествено е тези стихове завинаги да са останали в паметта на трима души…
	Може би родителите и детето са излезли само един път извън града. Потъналите в зеленина планини са били огрени от слънчевите лъчи, а майката е била толкова млада, красива и нежна. Този ден е оставил незаличима диря в паметта на детето. По-късно животът му не е бил много щастлив и то запазило своя спомен като единствена скъпоценност.
	Скоро след това семейството се разпаднало. Може въпросното пътуване до Киридзуми да е било прощално.
	— Престанете. Това, което разправяте, няма никакво отношение към мен — рече Кьоко, но не си тръгна. Сякаш нещо против волята й я задържаше тук.
	— И тъй, след тази екскурзия те са се разделили. Детето и бащата заминали за Америка, а майката останала в Япония. Не знам каква е била причината. Единственото, което знам, е, че в съзнанието на момчето споменът за Киридзуми е останал завинаги свързан с образа на майката. Струвало му се е, че Ясо Сайджо е написал стихотворението именно за него. Навярно майката тогава му е прочела тези стихове. И от този момент те станали неразделна част от неговия живот.
	Момчето, което някога бащата отвел в Америка, боледувало за майка си и решило да се върне в Япония. Дните на баща му били преброени, той знаел това и затуй се хвърлил под една кола, за да може с парите получени като обезщетение, да изпрати сина си в Япония. Изглежда, смъртта на бащата окончателно затвърдила решението на младежа да види майка си. Сигурно и неговият баща също е мечтаел — макар и чрез сина си — да се срещне с тази жена. Младата майка сред потъналата в зеленина планина — такава тя завинаги остава в паметта на сина си. Мисълта за нея го е крепила в мизерния, безправен живот, облекчавала е мъката му.
	Кьоко Ясуги мълчеше. Лицето й се вкамени, само миглите и едва-едва потрепваха.
	— Единственото желание на сина е било да види майка си и да възкреси скъпия на сърцето му спомен. Вероятно е знаел, че тя се е омъжила повторно, че има друго семейство. Не е искал да й пречи. Мечтаел е само да се срещне с нея, да я зърне. Това е толкова естествено.
	Ала майката обръща гръб на сина си. Тя е преуспяла в живота, ползува се с известност, заема завидно обществено положение, има щастливо семейство, деца. Как да прати всичко това по дяволите само защото неочаквано се е появил нейният незаконороден чернокож син? Пък и тя почти е забравила за съществуването му. С една дума, майката решава да принесе сина си в жертва на собственото си благополучие. Как ли се е чувствал този нещастник, когато е приемал смъртта от ръцете на майка си — той, заплатил с живота на баща си срещата с нея?! Безжалостно е потъпкана единствената му надежда. Пред очите му тъмнее от мъка. И тогава в погледа му попада сламената шапка: в тъмното небе сияе една сламена шапка. Знаете ли, ако нощем човек погледне хотел „Роял“, очертанията на неговия покрив наистина създават илюзия за сламена шапка. Ето докъде, събрал сетни сили, се е добрал Джони Хейуърд.
	Майка му го е отблъснала, но той продължава да вярва в нея. Сигурно е там. И толкова ще се зарадва, когато го види! Влачейки крака, той все пак успява да се добере до хотела, капки кръв бележат пътя му. Кръв от раната, нанесена от родната му майка. Ясуги-сан, спомняте ли си тази шапка?
	И Мунесуе постави пред Кьоко намерената в парка „Шимидзудани“ скъсана сламена шапка.
	Кьоко мъчително въздъхна.
	— Когато Джони е бил малък — продължи Мунесуе, — неговата майка му подарява тази шапка. Вероятно я е купила отнякъде на връщане от Киридзуми за спомен от пътуването. Повече от двайсет години Джони е пазил майчиния подарък. Вижте колко е стара. Пипнете я. Не ви ли се струва, че само да се допрете до нея, и тя ще се разпадне? А за Джони тя е била най-ценното нещо. — Мунесуе я подаде на Кьоко, но тя се отдръпна. — Ако имате сърце, а дори животните обичат своите малки, нима нищо няма да трепне у вас, когато чуете това „Стихотворение за сламената шапка“?
	Мунесуе държеше шапката в ръце и не откъсваше поглед от Кьоко. Устните й потреперваха, а лицето й беше мъртвешки бледо.
	— „Какво стана с моята сламена шапка, мамо?“
	Мунесуе помнеше тези редове наизуст.
	— Престанете — едва чуто промълви тя.
	Той продължи:
	— „Шапката, дето отлетя в дефилето през онова лято, когато отивахме от Усуи за Киридзуми“.
	— Престанете, моля ви. — Свила се на стола, Кьоко Ясуги закри лицето си с ръце.
	И тогава Мунесуе нанесе последния си удар: с някаква садистична наслада той сложи на бюрото стихосбирката на Ясо Сайджо.
	— Ясуги-сан — каза той, — помните ли тази книга? Джони Хейуърд я е донесъл в Япония заедно със сламената шапка. Това е всичко, което остана от него. Навярно вие сте му я купили. Прочетете стихотворението до края. Хубаво е, нали? То не може да не развълнува всеки, който има сърце, бил той дете или възрастен. Не искате ли? Тогава позволете ми аз да ви го прочета.
	Мунесуе разтвори книгата:

	Аз толкова обичах тази шапка, мамо!
	Колко тъгувах за нея тогава!
	Но вятърът връхлетя внезапно
	Насреща ни идваше млад търговец, мамо!
	Носеше сини гети и ръкавици.
	Той хвърли стоката си на земята и се спусна след шапката,
	ала тя вече беше полетяла надолу.

	Раменете на Ясуги потреперваха.

	Дефилето бе толкова стръмно и склоновете му
	бяха обрасли с трева като човешки бой.
	Какво стана с тази шапка, мамо?
	Ирисите, дето растяха край пътя,
	сигурно съвсем са увехнали,
	а хълмовете са забулени с пепелносива есенна мъгла.
	Може би под моята шапка
	всяка вечер щурци са цвърчали?
	Знаеш ли, аз мисля, мамо,
	че тази сутрин в дефилето кротко се сипе сняг
	и затрупва моята шапка от италианска слама,
	някога блестящо нова,
	заличавайки инициалите Я. С., които написах на дъното й…
	Снегът се сипе толкова кротко, толкова тъжно…

	Мунесуе свърши. И в самия център на града, в кабинета на следствения отдел, се възцари гробна тишина. Някъде отдалеч до тях достигаше шумът от преминаващите коли, но той сякаш идваше от друг свят.
	— Ах-ах — изтръгна се ридание от Кьоко…
	— И тъй, Джони Хейуърд е ваш син — прекъсна продължителното мълчание Мунесуе.
	— Аз… аз… никога не съм забравяла детето си. — Тя плачеше, навела глава над бюрото.
	— И вие сте го убили — довърши атаката си той.
	Кьоко кимна през сълзи.
	— Вие сте убили и Тане Накаяма.
	— Нямах друг избор.
	Тя не беше в състояние да каже нито дума повече.
	Тъй като не разполагаше с необходимите доказателства, Мунесуе започна да бие на чувствата й и спечели. Най-после изтръгна признание от нея.


	3

	Ниими се върна от Ню Йорк с Кьохей Коори и Мичико Асаеда. След като ги предаде в ръцете на полицията, побърза да се срещне с Оямада.
	— Тя е мъртва — посрещна го той.
	В гласа му се прокрадваше стаена мъка. До последния момент имаше някаква надежда, но сега всичко беше свършено.
	Ниими знаеше, че е дошъл краят на неговата първа и последна, истинска любов. Повече никога няма да може да обича така, както обичаше Фумие. В целия му живот, който в очите на другите беше добре уреден, тази любов бе единственото отстъпление от правилата, тя го правеше да прилича на самия себе си. Ала щастливото време свърши. Сега отново ще трябва да се бори за успеха, да пресмята всяка своя стъпка. Какво да се прави. Сам си беше избрал този път.
	— Ниими-сан, много съм ви благодарен.
	Беше искрен. Да, Ниими бе похитил съпругата му. Но когато Оямада се убеди, че Фумие е мъртва, гневът му се изпари. При това съперникът му направи достатъчно, за да изкупи вината си. Макар и да бе убеден, че всъщност той се стараеше преди всичко заради себе си.
	— Оямада-сан, как ще живеете занапред? — попита Ниими.
	— Право да ви кажа, не знам, сега нямам желание за нищо — отвърна той. — Ще трябва, разбира се, да си потърся някаква работа…
	Без парите, които печелеше Фумие, беше загубен.
	— Ако ми позволите, ще се помъча да ви намеря нещо подходящо — плахо предложи Ниими.
	— Благодаря, много сте любезен. Но не искам да злоупотребявам с вашето великодушие — решително отказа той.
	Смъртта на Фумие трябваше да сложи край на техните отношения. Оямада не искаше по-нататъшният му живот да зависи от любовника на покойната му жена. Ниими разбра това и не настоя.
	— Е, време е да тръгвам — каза той.
	— Да — отговори Оямада. — Желая ви всичко хубаво.
	Сбогуваха се. Никога повече нямаше да се срещнат. Бяха делили любовта на една жена и с внезапната й смърт и двамата загубиха най-скъпото в живота си. Нищо не можеше да им замени Фумие. Общата мъка ги сближи и раздели завинаги.


	4

	Кьоко Ясуги даде следните показания:
	— Когато видях Джони, радостта от срещата ми с него се сля с отчаянието: какво ще стане с мене сега… Той ми разказа, че в Ню Йорк му попаднала моята книга, от нея научил къде може да ме намери. Още с пристигането си на летище „Ханеда“ веднага ми се обади. Уговорихме се да се видим в „Токио бизнесмен хотел“. В него се намира кантората на мъжа ми и аз си помислих, че там никой няма да ни безпокои. Бащата на Джони, Уил, беше дошъл в Япония след войната с окупационните войски. Тогава се запознахме. Преди да го срещна, живеех в Токио у роднини и учех в един девически колеж. Когато бомбардировките зачестиха, аз се върнах в къщи. Но столицата ме мамеше, не можех да понасям скучния провинциален живот. Отново заминах за Токио, убедих родителите си, че трябва да завърша образованието си. Този път никак не ми беше леко, понякога дори нямаше къде да пренощувам. Уил ме спаси от падението. Много беше претеглил заради цвета на кожата си, но излезе истински мъж, смел и добър, по-добър от него не съм срещала. Обикнахме се и заживяхме заедно. На близките си съобщих, че съм започнала работа. Скоро ни се роди син.
	Когато Джони навърши две годинки, отидохме до Киридзуми. Някой ми беше казал, че там работи една моя далечна роднина, също родена в Яцуо. А стихотворението беше отпечатано на салфетката, в която Тане-сан ни зави закуската. Много ми хареса и аз преразказах съдържанието му на Уил и Джони. И през ум не ми е минало, че то може да направи толкова силно впечатление на момчето, та той беше съвсем малък тогава. Джони поиска сламена шапка и аз му купих една в село Мацуида.
	Скоро Трябваше да се разделим. Частта на Уил получи заповед да се върне в Америка. Бракът ни не беше официално оформен. А по онова време на американските войници разрешаваха да вземат в родината си само членовете на своето семейство. Пък и родителите ми в никакъв случай нямаше да се съгласят да се омъжа за чужденец, още повече за чернокож — нали произхождам от стар род. С една дума, не можехме да се оженим, въпреки че Уил много настояваше.
	И стана така, че той се завърна в Америка с малкия Джони. Преди да заминат, аз му подарих стихосбирката на Ясо Сайджо — за спомен от чудесната ни екскурзия до Киридзуми. Решихме, че след време, когато успея да убедя родителите си, ще отида при тях в Америка. А сама в Япония, без средства за съществуване не бих могла да дам добро възпитание на нашето дете. Освен това Джони щеше да бъде един вид залог, че ще отида в Ню Йорк.
	Щом изпратих Уил, веднага се върнах в Яцуо с надеждата да склоня родителите си и да последвам мъжа си. Но все не намирах сили да подхвана този разговор, а роднините ми междувременно ме сватосаха за Коори. После се сгодихме и вече не можех да призная за връзката си с Уил.
	Всичките ми мисли бяха там, в Америка, при Уил и Джони, но аз се омъжих за Коори и живях с него дълги години. През цялото време нито за миг не съм забравяла своя син. И когато той, вече голям, дойде при мен, бях безкрайно щастлива. Но радостта от срещата ни премина и ме обзе ужас. Коори не знаеше, че преди сватбата съм живяла с негър и имам дете от него. Естествено, Кьохей и Йоко също не подозираха, че имат брат. Какво да направя, за да се спася и да запазя семейството си? Мъчех се да намеря някакво разрешение. И тогава през главата ми мина безразсъдната мисъл: Джони трябваше да изчезне, друг изход нямаше. Никой не знаеше, че сме се срещали. Той разбираше, че може да ми създаде неприятности, и ние се виждахме само на такива места, където Джони нямаше да привлече вниманието на околните.
	От него научих, че баща му починал малко преди той да тръгне насам. Но че Уил се е принесъл в жертва, за да може синът ни да замине за Япония, чух за първи път от вас, господин полицай. Джони ми каза, че не иска да се връща в Съединените щати. Беше решил да смени гражданството си и завинаги да се засели в Япония. Уверяваше ме, че няма да ми пречи, просто ще бъде до мен. Но ако Джони бъдеше наблизо, моето минало неминуемо щеше да излезе наяве. А това означаваше край за мене. Молех го да си отиде, но той не искаше и да чуе. Бях отчаяна.
	Тогава реших да го убия и затова му определих среща на седемнадесети август в осем часа вечерта в парка „Шимидзудани“ Предварително бях разучила, че по това време паркът е безлюден и следователно лесно щях да се скрия. Ала когато видях Джони, силите ми ме напуснаха. С върховно усилие на волята се съвзех, извадих ножа и за да запазя себе си и моето семейство, нанесох удара. Но само нараних Джони. Той разбра всичко: „Мамо, аз ти преча, не съм ти нужен“… Думите са безсилни, за да мога да предам мъката, която прочетох в неговите очи. Докато съм жива, няма да забравя този поглед. Аз… аз… ей с тая ръка се опитах да убия сина си. Нямах сили да довърша замисленото, изпуснах ножа и тогава Джони с един удар заби острието дълбоко в гърдите си. А на мен каза: „По-скоро си върви“ И още: „Мамо, няма да умра, докато ти не се отдалечиш оттук, за да бъдеш в безопасност“. Животът вече го напускаше, а той се грижеше за сигурността на своята майка, която искаше да го убие. Оттогава нямам ни минута покой. Принесох в жертва детето си, за да запазя своето семейство и положението си в обществото, и сега не ми остава нищо друго, освен да нося тежкия си кръст до края на дните си.
	— Кога и по какъв начин убихте Тане Накаяма?
	— Нямах никакво намерение да я убивам. От вестниците научих, че полицията е тръгнала по следите ми и без съмнение щеше да стигне до Киридзуми. Затова реших да проверя дали Тане-сан си спомня, че някога съм ходила там. Чиста случайност е, че отиването ми при нея съвпадна по време с вашето посещение в Киридзуми.
	— Защо искахте да скриете, че сте ходили в град Такасаки?
	— Срещата ми с Тане-сан трябваше да остане в тайна. Ето защо се споразумях с мъжа ми, че ще го съпровождам като частно лице и няма да говоря на събранието. На двадесет и първи октомври след събранието и срещата с жителите на града казах на мъжа си, че искам да се видя с една приятелка от колежа, която живее наблизо. Скришом от всички, късно вечерта, пристигнах в Юносава при Тане-сан. Разбрах, че тя добре помни както мен, така и „моето семейство“ — негъра и детето. Именно тогава ми дойде мисълта, че трябва да премахна Тане. Останах да пренощувам при нея, за да изчакам по-удобен момент. Между другото тя ми разказа, че недалеч от Юносава строят язовир и селото ще бъде залято. Изразих желание да се полюбувам на околностите и й предложих да се поразходим.
	Беше съвсем рано, когато двете се изкачихме на язовирната стена… Наблизо нямаше жива душа. Тане-сан бе много оживена: същия ден очакваше да я навести внучката й, която работела в Киридзуми. Надяваше се, че разходката ще я ободри и внучката й ще види как тя още се държи. Изобщо не се съмняваше в мен. Дребна работа беше да я блъсна от стената. Беше съвсем лека, като перце. Дори не изпитах усещането, че съм бутнала долу човек.


	След Кьоко Ясуги показания дадоха Кьохей Коори и Мичико Асаеда. По колата на Кьохей бяха открити следи от кръв и косъмчета, които според експертизата принадлежаха на Фумие Оямада. Кьохей позна кутийката си за контактни лещи и плюшеното мече. Така тази кутийка, която беше изпаднала от джоба му, когато бе заравял трупа, стана най-важната улика.
	Приблизително по същото време в един полицейски участък в Шинджуку докараха група от десетина младежи, които в състояние на наркотично опиянение буйствали и устройвали оргии. Сред тях беше и дъщерята на Коори и Ясуги — Йоко. Кьоко Ясуги, която беше пожертвала сина си, за да защити Кьохей и Йоко, сега загуби и двамата.
	На всичко отгоре Йохей Коори заведе дело за развод. Той обвини съпругата си, че е скрила важни факти от своята биография, които без съмнение биха възпрепятствали техния брак. Кьоко покорно се съгласи с развода. Тя разбираше, че мъжът й се страхува за политическата си кариера. А за нея лично всичко беше свършено. Вече нищо не й оставаше.
	Но въпреки че загуби всичко, тя спаси човешкото си достойнство. И за това знаеха сътрудниците от следствения отдел в Коджимачи. Кьоко Ясуги го доказа, като направи пълни признания.
	Изповедта й преобърна душата на Мунесуе. Най-неочаквано у него се породиха съмнения, които не му даваха покой. Досега той винаги беше смятал, че хората не заслужават доверие. Но за да изтръгне на всяка цена признание от Ясуги, Мунесуе настървено бе предизвиквал съвестта й. Значи някъде дълбоко в душата му все пак беше жива вярата му в хората…
	Следствието приключи, престъплението беше разкрито, но никой не изпитваше радост от това.


	5

	Кен Шефтън въздъхна облекчено, когато получи известието от японската полиция, че убиецът на Джони Хейуърд е заловен. Наистина разследването на това дело не влизаше в неговите преки задължения, но докато изясняваше обстоятелствата, свързани с личността на Джони, Кен трябваше да се порови в най-съкровената страна на човешките взаимоотношения и оттогава взе присърце съдбата на бащата и сина Хейуърд.
	Според инспектор О’Брайън материалите, които Кен беше събрал, помогнали много на следствието и на него му беше приятно да го чуе, макар че никога не научи как всъщност е станало всичко. Струваше му се, че с участието си в разследването той един вид изкупва своята вина към японците.
	На следващия ден го повикаха по спешност: беше извършена кражба в Източен Харлем. Бяха откраднали камерата на някакъв турист. Кен взе патрулната кола и се отправи към местопроизшествието. В Харлем дребни кражби ставаха на всяка крачка и никой не им обръщаше внимание, но пострадалият беше чужденец и Кен трябваше да се намеси. Този квартал не бе подходящо място за чуждестранни туристи; изглежда, потърпевшият беше попаднал там случайно, по всяка вероятност увлечен в снимане. Крадецът грабнал камерата и веднага се скрил.
	Кен разпита свидетелите и чужденеца и вече се канеше да тръгне за негърската част на Харлем, когато се сети, че кражбата беше извършена близо до къщата на Марио, където бяха живели бащата и синът Хейуърд.
	На времето той създаде на Марио известни неприятности, дори я обиди, като нарече къщата й помийна яма. А тя всъщност беше помогнала в разследването на убийството на Джони. Сигурно и досега държи жилището му заключено. Престъпникът вече бе заловен и трябваше да й каже, че спокойно може да даде стаята под наем.
	Кен освободи колата и тръгна пеш по харлемските улици. Беше израснал в този квартал. Тухлени къщи, които отдавна плачеха за събаряне, купища изгнили отпадъци — колко му бе позната тази картина! Потъналият в мръсотия, вонящ, шумен Харлем. Но тук се усещаше пулсът на истинския живот. Кен ловеше отзвуците на този живот и го обземаше невероятно спокойствие. Смяташе, че всички тези хора, изтикани на дъното на обществото, превити под тежкото бреме на сиромашията, са негови братя. Той вярваше в хората на Харлем. Може би това чувство се появи тогава, когато научи, че убиецът на Джони Хейуърд най-после бе арестуван.
	В дъното на улицата се показа някакъв човек. Едва се държеше на краката си. Сигурно беше един от алкохолиците, с които Харлем беше пълен.
	„И той е мой брат“ — помисли си Кен.
	Такова беше настроението му този ден. Да, и той беше негов брат. Ето го, залита, едва се влачи по улицата, прегърбен от мъката и несгодите. Изравниха се. Висок мършав негър. Времето сякаш бе спряло. Счу му се, че онзи процеди през зъби: „Гадно ченге!“ И в следващия миг почувствува как в тялото му се врязва нажежено острие.
	— Защо? — простена Кен.
	Краката му се подгънаха. Той се олюля и падна. А негърът веднага изчезна. Над безлюдния и тих Харлем след малко щеше да се спусне гъст мрак. Нямаше откъде да очаква помощ. Преди да побегне, онзи измъкна ножа. Беше безсмислено да притиска раната с ръка, от нея шуртеше кръв. Тя се стичаше по асфалта някъде надолу. Кен не виждаше къде. Почувствува, че губи съзнание.
	„Защо, за какво?“ — недоумяваше той. Нямаше никаква причина. Негърът явно ненавиждаше всички хора. На пътя му случайно се бе изпречил Кен и омразата му веднъж си бе намерила отдушник. Още повече, че той беше полицай, само този факт бе достатъчен. Отритнатите от живота обикновено си мислят, че полицаите са най-върлите им врагове, че се разпореждат с тях, както намерят за добре. В такъв случай няма какво да се прави. „Сигурно е прав. Не заслужавам по-добра участ“.
	В главата му беше пълен хаос…
	Някога, много отдавна, в Япония — тогава Кен беше още войник — той и другарите му се погавриха с някакъв японец. Пребиха го от бой и на всичко отгоре се изпикаха върху безжизненото му тяло. И то без никакъв повод: голяма, работа, някаква си жълта маймуна. Дълго ги държаха на предната линия и те стоварваха върху всеки срещнат натрупалата се злоба — през цялата война подлагаха гръд на японските куршуми, а в мирновременния живот май всичко щеше да си бъде постарому: всяка жаба да си знае гьола…
	Тогава беше млад и силен. Мразеше всеки, който виреше нос. Знаеше, че в родината му „непорочните“ момичета нямаше дори да го удостоят с поглед, и затова изливаше върху японките оскърбеното си самолюбие и невъздържаността си на млад и похотлив звяр. Какво пък — победени са, ще търпят. А онзи японец неочаквано застана на пътя му. Значи му беше враг.
	И ето че сега същата тази безогледна злоба се обърна срещу самия него.
	Някакво хлапе тогава се мотаеше в краката им, сигурно синът на японеца. То така го пронизваше с пламтящи от омраза очи, че Кен запомни погледа му за цял живот.
	„Ако умра сега, може би грехът ми ще бъде опростен“ — помисли си той. И загуби съзнание. Ръката му която конвулсивно притискаше раната, се отпусна. На нея ясно се открояваше грозен белег. В боя за някакво безименно островче в южната част на Тихия океан на две крачки от Кен избухна граната и нарани ръката му. Тогава леко се отърва.
	Лъчите на залязващото слънце проникнаха до улиците на Харлем и старият, потъмнял от времето белег пламна като кървяща рана.
	Животът напусна тялото на Кен Шефтън.
	На глухата харлемска уличка, далеч от суетата на нюйоркските авенюта, се възцари тишина.



	森村诚

	Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/24133)
	Последна редакция: 2012-05-06 08:26:12