[Kodirane UTF-8]

	Ридли Пиърсън
	Смъртоносен уикенд


	Главният прокурор на щата Ню Йорк Елизабет Шейлър едва не загива при покушение. Осем години по-късно амбициозната Елизабет се завръща в Сън Вали, за да обяви пред медиите кандидатурата си за президент на САЩ.
	Малко преди началото на конференцията, организирана от милиардера Патрик Кътър, е засечена заплаха срещу Шейлър. В търсене на неизвестния убиец се втурват тайните служби, ФБР И шериф Уолт Флеминг, спасил живота й при покушението.
	В красивото и спокойно градче се развихрят политически интриги и подмолни игри, довели до шокиращо с жестокостта си убийство. До кулминацията на конференцията остават броени часове. Убиецът е подготвил своя план с маниакална прецизност. Ще успее ли някой да го спре?



	На Марсел (за нашата любов към Айдахо)



	Благодарности

	Специални благодарности на Уолт Флеминг и неговите изключителни колеги от Областното полицейско управление в Блейн, щата Айдахо. Благодарен съм му, че ми позволи да използвам образа му в книгата. Държа да спомена, че в истинския си живот Уолт се радва на прекрасни взаимоотношения с баща си — Джери, и съпругата си — Джени — нищо общо с това, което съм описал. Да си шериф в област с размерите на Ню Джърси не е лесна задача. Уолт гордо носи значката си години наред и гражданите на Блейн са му изключително задължени. Както и аз.
	Благодарности на колоритните личности от района на Сън Вали, където прекарвам голяма част от времето си през последните двайсет и шест години. Искам да се извиня на всички мои приятели, които ще се разпознаят в героите на тази книга.
	Благодарности и на Дан Конъуей, моя редактор в издателство „Пътнъм“. Задължен съм му за напътствията и часовете работа, вложени в „Смъртоносен уикенд“.
	Благодарности и на Нанси Лицингер, която се занимава с бизнес делата ми; на скъпите ми приятели Дейвид и Лоръл Уолтърс за часовете редакторска работа по ръкописа на книгата; на Джоуи Ламбърт за енергията и ентусиазма, с които зарежда офиса.
	Благодаря и на вас, Марк и Ранди Ейкър от ветеринарната клиника в Сън Вали, че ми позволихте да присъствам на кучешка операция; и на Барб за помощта в обучението на кучетата.
	Въпреки че описаната бизнес конференция е художествена измислица, положих максимални усилия да пресъздам на хартия някои (невероятни понякога) събития (и крайности), случващи се в района на Кечъм/Сън Вали. Всяка прилика с която и да е подобна конференция е случайна.


	Пролог

	Елизабет Шейлър се подготвяше за лягане, когато с раздразнение забеляза на пода в малкия си дрешник кален отпечатък от маратонката, която току-що бе прибрала. Голяма колкото банкнота от един долар, следата обхващаше крайчеца на килима и процепа на капака, водещ към високото около метър мазе в основата на къщата. Лиз нахлузи хладната памучна нощница. По калния отпечатък до краката й се появиха пукнатини, които постепенно се разшириха и уголемиха. Нямаха нищо общо с нейното местоположение. По-скоро появата им бе в резултат от натиск, упражняван от долната страна на капака.
	Лиз, висока около 180 см и с атлетична фигура, сложи мръсното пране в плетения кош и разтреби наоколо. Дрехите в гардероба й бяха подредени по цвят и вид, а обувките й — акуратно подравнени по рафтовете. Ако бе погледнала надолу, сигурно щеше да забележи разширяващите се пукнатини по калния отпечатък и надигането на капака.
	Тя потърси в спалнята биографичната книга, която четеше в момента, но се сети, че я бе оставила в кухнята.
	Тръгна по тесния коридор — по стените му висяха семейните снимки, а през това време капакът на мазето зад нея се повдигна няколко сантиметра. В тъмния процеп се появи върхът на плетена скиорска маска, а след него — чифт напрегнати очи.
	От събраните в едно всекидневна и кухня Лиз имаше възможността да се наслаждава на разкошен изглед към назъбения силует на планината Сън Вали, който в 10:10 вечерта все още пламтеше, обагрен от залеза. Обожаваше това място — нейния втори дом, далеч от Ню Йорк и обвързания с политиката живот, който си бе избрала.
	Наля си чаша вода, взе книгата от кухненския плот в другата си ръка и се запъти обратно по коридора.

	* * *

	Полицай Уолт Флеминг изпъшка.
	В началото на лятото в града тъкмо започваше кампанията за ползване на безплатни велосипеди. Трийсет яркожълти обществени колелета бяха оставени на различни места в града с уговорката, че никой няма да ги краде. Всеки жител можеше да ги ползва и да се придвижва от едно място до друго. Ала инструкциите върху тях, ясно указващи, че трябва да бъдат добре пазени и оставяни на някоя от множеството велосипедни стоянки, на практика не се спазваха. Уолт — който също се придвижваше на колело заедно с още трима полицаи, назначени като велосипеден патрул — забеляза едно от колелетата, захвърлено в храстите малко по-нагоре от общинската библиотека.
	Огледа го внимателно за повреда или спукана гума и след като не откри нищо, реши да го избута надолу по улицата до велосипедната стоянка пред библиотеката. Вървеше и тикаше непохватно двата велосипеда едновременно, когато забеляза, че отдушникът на мазето в основата на една от къщите е леко открехнат. Можеше и да не му направи впечатление, но дървената рамка бе изкривена и счупена в ъгъла — вероятно при опит да бъде разбита. Още повече че той познаваше тази къща: беше в списъка за наблюдение към полицейското управление. Това бе домът на Елизабет Шейлър, младия главен прокурор на Ню Йорк — жена, на чиито политически възгледи и смелост Уолт се възхищаваше. Семейство Шейлър посещаваха Сън Вали повече от петдесет години. Снимки на родителите й с Ърнест Хемингуей висяха по стените на хотел „Сън Вали Лодж“.
	Той продължи още няколко метра надолу — _трак-трак-трак_ — по улицата се чуваше само звукът от скоростите на колелетата. Но счупената рамка не му даваше мира. Беше полицай новобранец и вечно си търсеше белята. Може и да грешеше, но свързваше разбитата рамка със захвърления велосипед, затова сметна, че съвпадението е достатъчно основателна причина да хвърли поглед наоколо. Облегна велосипедите на бордюра и се върна обратно — съвсем безшумно.

	* * *

	Лиз хлопна с хълбок вратата на спалнята зад гърба си. Запъти се право към помощната масичка с чашата вода в едната си ръка и книгата в другата.
	Светлината в стаята угасна.
	Отнякъде — _или от някого_ — усети миризма на кисело. Обърна се предпазливо.
	И точно в този момент някой запуши устата й. Преди да успее да реагира, нападателят изви ръката зад гърба й и я събори на колене.
	Всичко стана за секунди. В един момент чашата с вода падна и се счупи в ръба на масичката, а в следващия ръцете й бяха здраво стегнати зад гърба й, а китките и устата й — плътно омотани с тиксо. Похитителят я сграбчи за косата, повлече я към стола пред тоалетката и я натисна да седне. Пристегна я с още тиксо към тапицирания стол. По лицето й се затъркаляха сълзи.
	Стаята се осветяваше единствено от процеждащото се през щорите улично осветление и розовия оттенък от цифровия часовник до леглото. Мъжът носеше скиорска маска и черна тениска, ала сините му спортни гащета изглеждаха някак не на място. Човекът нямаше нищо общо с Тед Бънди*. Имаше малък белег на лявото коляно и вонеше силно на пот. Тя погледна в огледалото и го видя да крачи неспокойно зад гърба й.
	[* Един от най-известните серийни убийци в света. — Б.пр.]
	— Всичко, за което се бориш, е погрешно. — Гласът му издаваше напрежение. — И ще си платиш за това. — Звучеше така, сякаш се опитваше да убеди сам себе си в казаното.
	Ала въпреки неувереността му, тя бе в ръцете му, а това я тревожеше повече от всичко — насладата, която нападателят изпитваше от факта, че владее положението.
	— Разрушавате компании, без да помислите за хората, които си вадят хляба в тях. Идвате тук — ти и останалите неприлично богати типове — и ни зарязвате да се караме и боричкаме за някаква работа, която отдавна е обречена. Какво ви пука? Нали ги има тези няколко седмици в Сън Вали, които да очаквате с нетърпение. Видях статията във „Венити Феър“ — знам всичко за вас.
	Започваше да се разкрива — знаеше, че наскоро бе разбила няколко солидни концерна; четеше „Венити Феър“. Определено се бе захванал с непосилна задача. Адвокатските й инстинкти се обадиха — само ако можеше да махне тиксото от устата си и да се разбере с него.
	Проблесна острие на нож.
	— Опитай се да отгатнеш — колко успешна кариера би могла да има жена политик без лице? — Прокара острието по кожата й и тънка, гореща струйка кръв се стече по тила й. Лиз усети пареща болка. Нападателят не се шегуваше и това променяше всичко. — Когато приключа с теб, ще изглеждаш като чудовището, което всъщност си — заплаши я той.
	Тя извърна поглед от отражението в огледалото, твърдо решена да не му позволи да забележи страха й.
	Точно в този момент улови някакво движение от дясната си страна — дръжката на вратата се завъртя.
	Вниманието на натрапника бе изцяло насочено в огледалото, докато крачеше напред-назад зад гърба й, размахваше ножа и не спираше с брътвежите си:
	— Откъде да започнем? А?
	Отряза парче от нощницата й, разголвайки лявата й гърда.
	— Какво е жена без цици? — попита той отражението й. Собственият му отговор го развесели: — Ричард Симънс*. — Шумното му кикотене звучеше като грачене на гарван.
	[* Популярен американски фитнес инструктор. — Б.пр.]
	Тя вече се тресеше от ужас и макар да знаеше, че не бива да гледа към вратата, просто не можеше да се контролира. В къщата имаше още някой. Съучастник?
	Местейки се ту от лявата, ту от дясната й страна, той улови погледа й в огледалото. Насочи ножа в тази посока и лицето му се разкриви от изненада.
	Тя видя как вратата се отваря. Съдейки по гримасата му, той не очакваше никого. Лиз наклони стола назад и се блъсна в него, като успя да го събори.
	Опита се да изкрещи иззад здраво залепената лента. Вратата на спалнята се отвори широко. Някакъв човек — в униформа — бързо нахлу вътре и се хвърли върху натрапника. Двамата се сборичкаха и се блъснаха в стената. Тя чу запъхтяното им дишане и пропукването на счупена кост. Свистенето от замахване с нож. Клокочещо, гърлено хриптене.
	Опита се да освободи ръцете си. Мъжете се откъснаха един от друг, дръжката на ножа стърчеше от корема на униформения. Той отстъпи, олюлявайки се назад, и в ръката му светна фенерче. Оглушителен изстрел разцепи тишината.
	Похитителят залитна, изстена и падна на пода, сгърчен от болка. Стаята се изпълни с остра миризма.
	— Ти ме простреля. Мамка му, простреля ме! — заскимтя нападателят, превит одве. — Мамка му. Мамка му, мамка му, мамка му!
	Полицаят залитна към него с насочено оръжие. Мъжът се вцепени. Полицаят стовари крака си с всичка сила върху раната на корема му и онзи изгуби съзнание.
	Мъжът в униформа се наведе над него и тя чу изщракването на белезниците.
	— Добре ли си? — попита той гърлено.
	Тя изстена изпод лепенката и се опита да кимне.
	— Ранен полицай — каза той в радиопредавателя, закачен на ризата му. Продиктува адреса и някаква поредица от кодове. Направи две крачки към нея, първо падна на колене, а после залитна напред и облегна глава върху голите й гърди, само на сантиметри от лицето й. — Ваша чест… — промълви той.
	После загуби съзнание.


	Осем години по-късно
	В наши дни

	Четвъртък

	1.

	Шестима мъже с бели каски и оранжеви предпазители за уши се струпаха в единия ъгъл на помещението, което скоро щеше да се превърне в тематичен ресторант за бърза закуска „Като на кино“ с плакати на Мерилин Монро, Хъмфри Богарт, Джулия Робъртс, Том Ханкс и Харисън Форд. Десетина метра по-нататък, от другата страна на временно издигнатата стена, пътниците бързаха по дългия коридор, който свързваше две от залите на летище Солт Лейк.
	Към строителния обект се влизаше през импровизиран вход във временна преграда от плътен черен найлон. По пода се стелеха остатъци от мазилка, търкаляха се парчета от алуминиеви тръби, електрически кабели и половин дузина празни картонени чашки за кафе с надпис „Старбъкс“.
	Между работниците се вихреше спор къде точно да инсталират една от вентилационните тръби — заради пропуск на архитекта да отбележи мястото на противопожарната система за разпръскване на вода.
	— Били, няма начин да заобиколиш тази тръба — обади се най-после ръководителят на бригадата. — От ясно по-ясно е, че не можеш да минеш през нея.
	Били не беше съгласен. За да илюстрира нагледно идеята си, той довлече две магарета за рязане на дърва под спорния участък в тавана, хвърли върху тях парчета алуминиеви плоскости и се покатери отгоре, докато ръководителят го увещаваше да използва стълба, тъй като не искаше да губи някой от хората си.
	Нищо обаче не можеше да спре Били. Повдигна една от плоскостите в тавана и я плъзна настрани.
	Освети отвора с фенерче и пъхна главата си вътре.
	— Какво, по дяволите… — каза той, измъкна глава от отвора и се обърна към колегите си. — Това някаква шегичка за новобранци ли е? Защото, ако е така, направо смърди отвсякъде!
	Никой не разбираше за какво говори. Били скочи на земята и с помощта на метла с дълга дръжка избута встрани още няколко от плоскостите на тавана. Четвъртият панел обаче не помръдваше. Петият и шестият — също. Опита да премести следващия, но успя да повдигне само единия му край, затова внимателно го плъзна на другата страна.
	Всички впериха погледи в кухината над тавана.
	— Какво е това? — попита един от мъжете. — Торба за костюми?
	Горе имаше някакъв вързоп, дълъг около 180 см и пъхнат в плътна черна найлонова торба с цип.
	Ръководителят пристъпи колебливо напред.
	— Никаква торба за костюми не е — обади се най-ниският от шестимата работници. Имаше козя брадичка и татуирани три хикса на врата. Говореше тихо, а това не му бе присъщо. — Това е чувал за трупове. И в него има нещо.


	2.

	Уолт Флеминг паркира бялото „Гранд Чероки“ с надпис „Областен шериф — Блейн“ до бордюра пред дома на Елизабет Шейлър. Докато седеше зад волана, вперил поглед в къщата, Уолт се улови, че несъзнателно потрива стария белег през синята си униформена риза — незабравим спомен от онази вечер преди осем години. Все още се случваше да пулсира от време на време без никаква причина. Точно както в този момент. Усети странно носталгично чувство, припомняйки си събитието, изстреляло го на първите страници на вестниците. Събитието, гарантирало убедителната му победа на изборите за шериф.
	Говореше се, че Лиз Шейлър — днес познато име във всяко домакинство — наскоро се бе завърнала в своя втори дом в Сън Вали, за да обяви кандидатурата си за президент. Работата на Уолт и колегите му беше да я опазят жива. Той изпрати съобщение по радиостанцията, че напуска автомобила и влиза вътре.
	Зад него паркира черно „Порше Кайен“ и от пътническото място слезе Патрик Кътър — със загар на холивудска звезда и порцелановобяла усмивка. Уолт разпозна зад предното стъкло Дик О’Брайън, шеф на охраната на Кътър. О’Брайън — набит здравеняк с ирландски нос — шеговито изкозирува на Уолт.
	Мъж и млада жена от охраната, облечени в тъмни костюми — твърде неподходящо облекло за сухото лято в Айдахо, последваха Кътър, ала бързо бяха отпратени от шефа си. Двамата послушно се върнаха обратно в автомобила с работещ двигател.
	Домът на Лиз Шейлър — малко бунгало от петдесетте — спокойно можеше да се побере в огромния шестместен гараж на Патрик Кътър. Докато го гледаше как енергично крачи по алеята — като дете, което се прибира вкъщи след училище, Уолт се зачуди дали Кътър осъзнаваше този факт.
	Агентът от тайните служби задържа вратата за Уолт.
	— Изглежда, Драйър е поканил хора от университета — обърна се Уолт към Кътър.
	— Получихме сигнал за реална заплаха — обяви Патрик.
	Уолт се замисли колко странно и жалко бе, че Кътър, без значение на колко милиона възлизаше богатството му, разполагаше с все още неизвестна за местната полиция информация. Деляха ги по-малко от 24 часа от Комуникационната конференция на Кътър — К³ — и беше редно новините да тръгват от Драйър към Уолт и после към О’Брайън, който да ги съобщава на Кътър, а не в обратния ред.
	Патрик явно четеше мислите му.
	— Не се тревожи, Уолт, никой не се опитва да те прескочи. Дик О’Брайън получи сведенията дори преди Драйър.
	— Невъзможно — изтърси Уолт, без да се замисли.
	— Това е положението — каза Кътър. — _Доста_ често се случва да работим с военните. Повярвай ми. Та те ползват нашите сателити, за бога. — Той му намигна — превзетост, която Уолт намираше за оскърбителна.
	Стояха близо до входната врата. Мъж с дълбоки белези от акне по лицето се приближи до тях откъм кухнята. Беше облечен като колежанин — бяла риза без вратовръзка, синьо сако, дънки и мокасини. Протегна ръка към Уолт отдалече.
	— Адам Драйър — представи се той.
	— Най-после — каза Уолт.
	Мъжът разтърси ръката му прекалено енергично.
	— Вие двамата не се ли познавате? — изненадано попита Патрик.
	— Лично — не — отвърна Драйър, все още стиснал ръката на Уолт. — Но ако имейлите са критерий, ние на практика сме женени.
	— Господин Кътър спомена за някаква реална заплаха — каза Уолт и издърпа ръката си.
	— Така ли? — попита Драйър и разочаровано погледна към Кътър. — Видяхте ли се с главния прокурор? — Адам се дръпна настрана от Уолт.
	Елизабет Шейлър говореше по телефона от кухнята. Щом видя Уолт, очите й грейнаха и тя развълнувано му помаха, после посочи телефонната слушалка и лицето й се сбърчи от недоволство. Носеше бяла риза без ръкави и семпло перлено колие. Кухненският плот прикриваше останалата част от тялото й, но очевидно не бе качила нито грам. Дори му се струваше, че изглежда малко по-слаба и нито ден по-стара от онзи момент, когато двамата се срещнаха за пръв път в тази къща при едни доста по-различни обстоятелства.
	— Предполагам, че да — сам си отговори Драйър, като видя реакцията на Шейлър. Звучеше почти ревниво.
	— Градът е малък — каза Уолт.
	— Или по-скоро _беше_ — добави Кътър, полагайки усилия да бъде дружелюбен, — преди да се напълни с такива като мен. Нали така, шерифе?
	— Спокойно — рече Уолт. — Всичко е наред. Искам да ми разкажете за тази опасност. Ала преди това, мисля, се налага да ви оставя за малко.
	Лиз Шейлър му правеше знак да отиде при нея и сочеше към коридора. Тя затвори телефона, прегърна го приятелски и се обърна към Драйър:
	— Ще ви го открадна за минутка.
	Докато го водеше за ръка по коридора, Уолт почувства болка в корема си точно под белега. Лиз Шейлър някак си усети това и го попита:
	— Спомени ли те мъчат?
	— Добре съм.
	— Мина много време — каза тя и затвори след него вратата на малкия кабинет. — Боже мой, толкова се радвам, че те виждам!
	Изглеждаше напълно искрена. Ако се преструваше, значи имаше невероятен талант за актриса.
	— И аз, мисис Шейлър.
	— Наричай ме Лиз. Моля те! Шегуваш ли се с мен? И аз мога да ти казвам Уолт, а не _шерифе_, нали?
	— Даже го предпочитам.
	— Така се радвам, че те виждам. Толкова много неща се случиха оттогава — каза тя. — Откъде да започна?
	Уолт се смущаваше от факта, че се чувства задължена към него, и мислеше да й го каже, но въодушевлението й го накара да премълчи.
	— Благодаря ти за бележката — каза тя. — Относно Чарли.
	— Съжалявам за трагедията. Дори не бях сигурен дали си я видяла и дали изобщо е стигнала до теб.
	— Получих я. Ти не го познаваше, нали?
	— Не, госпожо.
	— Но бележката ти беше много мила, все едно си го познавал. Означаваше много за мен. И престани с това „госпожо“!
	Уолт сподави усмивката си.
	— Отдавна стоим тук и Драйър ще започне да ме издирва.
	— Щеше да харесаш Чарли. И той теб. Бях му разказала всичко за теб — и как ме спаси.
	— Силно казано.
	— Разбира се, че ме спаси — повтори тя. — Смяташ ли, че Адам Драйър знае?
	— Съмнявам се.
	— Не е ли странно? Дали да не му кажа?
	— Прецени сама — отвърна той.
	— Предпочиташ да не му казвам — отбеляза тя. — Познавам по очите ти. Боже мой, толкова се радвам, че се видяхме. Странно как една такава случка оставя двама души свързани завинаги. Чувствам се… Е, аз май много се разприказвах. Извини ме.
	— За мен е чест да съм част от екипа на охраната ти.
	— О… моля те! Ненавиждам тайните служби. Нямам предвид хората — те просто си вършат работата — а самото им присъствие и следене всяка минута. Ужасно потискащо е.
	— Ще сме плътно около теб през този уикенд. Надявам се, че в понеделник все още ще имаш желание да ми говориш.
	Тя стисна ръцете му в своите.
	— Този понеделник, и другия понеделник, и всички понеделници от тук нататък, Уолт. Не знам за теб, но аз и за миг не съм забравяла онази нощ и винаги ще я помня.
	— Дано никога не се повтори — каза Уолт.
	— Дано!
	На вратата се почука.
	— Сигурно пак ме търсят във връзка с набирането на средства — предположи тя.
	— Значи слуховете са верни? — попита той.
	Лиз прехапа устни, за да прикрие усмивката си. Очите й сияеха и ухаеше на люляк.
	— Нямам никаква представа за какво говориш.
	Тя отвори вратата. В коридора отпред се бяха струпали петима души, жадни за вниманието й.
	— Не е съвсем същото, като да се кандидатираш за областен шериф — прошепна й той, без да е сигурен дали изобщо го е чула.
	На излизане Уолт хвърли поглед към спалнята в дъното на коридора. Припомни си звука от трошене на стъкло, връхлетя го усещането за хладната дръжка на току-що извадения от кобура пистолет. Почти физически усети парещото впиване на ножа в тялото си. От тогава насам бе прострелял трима души, единия от които смъртоносно. Но нищо не можеше да се сравни със спомена от онази нощ. И въпреки че не го призна на глас, той — също като нея — чувстваше дълбока близост с тази жена, каквато никога не бе изпитвал с когото и да било.
	Явно го беше чула, защото се обърна през рамо и му отвърна, сякаш глуха за останалите петима, говорещи едновременно.
	— Не спомена нищо за развода си. Уважавам това и разбирам, че е твърде лично. Но ако нямаш нищо против, иска ми се да ми разкажеш, когато си готов.
	Тя се запъти по коридора заедно с плътно скупчените около нея хора, но изведнъж спря и изсвири пронизително с уста. Уолт се сети за своя бивш треньор по бейзбол, който умееше да свири по същия начин. Антуражът й спря стъписан. Тя се повдигна на пръсти и тъй като бе висока, стърчеше над главите им.
	— След броени секунди ще имам среща с шериф Флеминг, агент Драйър и Патрик Кътър във връзка със сигурността. Поверително е и никой от вас не е поканен. После смятам да ловя риба през целия следобед. Чак след това ще съм отново на ваше разположение. Умолявам ви да се съобразявате с графика ми, а сега ще съм ви благодарна, ако напуснете къщата и отидете да си починете. Джена, това се отнася и за теб. Това е… можете да тръгвате! Веднага!
	Хората от екипа й се разпръснаха незабавно. В следващия момент в къщата останаха четирима агенти от тайните служби заедно с Драйър, Патрик Кътър и Уолт. Пред библиотеката от другата страна на улицата лагеруваха представители на пресата, стиснали в ръце черни фотоапарати с обективи, насочени като снайпери към къщата.
	— Да се захващаме за работа — каза Драйър, потривайки ръце.
	Един от хората му спусна щорите във всекидневната и излезе от къщата. Уолт забеляза още един от екипа на охраната, застанал на пост пред вратата на кухнята. Четиримата се настаниха на дивана и два тапицирани стола в стил арт деко, които бяха част от мебелите още от петдесетте. Правоъгълна стъклена масичка за кафе, отрупана с вестници и списания, стоеше помежду им като островче.
	Още в началото на разговора Уолт направи бърза преценка на присъстващите: Драйър — способен и делови, типичен федерален агент; Кътър — леко надменен и припрян, човек с ясен поглед върху цялостната картина; очевидно от Уолт се очакваше да играе ролята на недоверчивото местно ченге, но той не смяташе да се подчинява на стереотипи; Лиз Шейлър, от своя страна, умело успяваше да отдели нужното внимание на всеки от тях, като от време на време си водеше бележки. Уолт си представи разговора им като копие от записа, направен от Патрик Кътър с дигитална писалка, поставена на масичката с позволението на останалите.


	„ФЛЕМИНГ: Е, каква е тази реална заплаха?
	ДРАЙЪР: Прихванахме телефонен разговор. Най-вероятно от Националната агенция за сигурност, въпреки че го получихме от Бюрото.
	КЪТЪР: Дик никога не ми казва откъде точно получаваме информацията. Но очевидно не е измислица.
	ДРАЙЪР: Със сигурност.
	ФЛЕМИНГ: Имаме ли запис?
	ДРАЙЪР: Очакваме го, по всяка вероятност ще го получим не по-рано от вторник или сряда, което значи, че конференцията и речта на мис Шейлър в неделя сутринта вече ще са приключили. Правителствена работа!
	ФЛЕМИНГ: Значи заплахата е реална.
	ДРАЙЪР: Споменава се главният прокурор и цена от петстотин хиляди долара.
	ШЕЙЛЪР: Цената ми се покачва. Първият човек, който се опита да ме убие, щеше да го направи безплатно.
	КЪТЪР: Дик, разбира се, смята, че е важно, но очевидно е било неясно изразено и може да се случи както днес, така и в далечно бъдеще.
	ФЛЕМИНГ: Предполагам, че ще се наложи да направим промени. Можем ли да отменим речта?
	КЪТЪР: Нека не отиваме твърде далеч.
	ФЛЕМИНГ: Извинете ме, сър, но задачата на всички ни е точно тази — да не допускаме да се стига твърде далеч.
	ДРАЙЪР: Вариантът за отменяне е прекалено прибързан. Само за последните три седмици сме получили дванайсет заплахи. Тази е най-правдоподобна от всички, но се нуждаем от още подробности.
	КЪТЪР: Твоята реч ще закрие конференцията, Лиз. Ще уважа и приема решението ти, каквото и да е то, но знаеш какви са рисковете.
	ШЕЙЛЪР: Никой нищо няма да отменя. Уолт просто е загрижен за мен и аз оценявам това. Възнамерявам да го послушам и да обмисля предложението му.
	ДРАЙЪР: Всичко се съгласува с теб, шерифе.
	КЪТЪР: Но не и вземането на решения! Лиз решава сама дали да отмени явяването си или не.
	ФЛЕМИНГ: Съгласен съм със специален агент Драйър. Нуждаем се от колкото се може повече информация. Известен ли ни е източникът на заплахата?
	ДРАЙЪР: Не идва от организираната престъпност. Това ни съобщиха от Бюрото. Не е и мафията. Поръчителят е неизвестна за тях трета страна. Не е ясно дали това е добра или лоша новина. Поне не е някоя престъпна фамилия, защото тогава щеше да падне голямо криене, ако питате мен.
	ФЛЕМИНГ: Може би няма да е излишно.
	ДРАЙЪР: Засега ще се придържаме към плана: моите момчета ще са неотлъчно до нея, твоите хора ще се грижат за безопасността на придвижване, ще са нащрек при струпвания на тълпа и задръствания и ще подсигуряват резервен маршрут. Ако се наложи разследване, ти ще имаш грижата, шерифе. Ние не се занимаваме с това, а и нямаме достатъчно хора. Помолих Бюрото да се заемат, но им нямам доверие. Там работят много, а им плащат малко, както на всички нас. Е, почти на всички.
	КЪТЪР: Мога да осигуря още хора от екипа на Дик. Доколкото знам, разполага с около пет-шест човека. Повечето от тях, ако не и всички, са бивши федерални агенти или военни с над дванайсет години стаж и опит в разследвания.
	ФЛЕМИНГ: Ще говоря с О’Брайън тогава. Благодаря.
	ШЕЙЛЪР: Искам да уверя всички ви, че това не се случва за пръв път и със сигурност няма да е за последен. Чувствам се спокойна под вашите грижи. Бих искала да съм наясно с всичко ново по случая. Ще се чувствам най-добре, ако информацията ми се предоставя от шериф Флеминг. Агент Драйър, разчитам на вас, че ще го държите в течение по всяко време.
	ФЛЕМИНГ: Разбира се.“


	Уолт съзнаваше, че записът от разговора нямаше как да разкрие различните нюанси в погледите и езика на тялото. Патрик Кътър смяташе, че той е този, който има най-много за губене. По време на срещата бе неспокоен и ставаше все по-напрегнат. Специален агент Драйър хладнокръвно запази спокойствие, ала непрекъснато избягваше погледа на Уолт — сигурен признак за раздразнението му от факта, че контролът върху мерките за сигурност на конференцията теоретически принадлежи на шерифа, а също и заради приятелството му с Лиз Шейлър; Драйър бе лидер по природа и в негово лице съзираше заплаха. Лиз явно изрази подкрепата си към Уолт, посвети му почти цялото си внимание по време на десетминутната среща и го избра за свой съюзник. Достатъчно причини за Патрик Кътър и агент Драйър да се почувстват застрашени. Уолт научи от този разговор много неща, които — странно защо — разклатиха самоувереността му. Всички участваха в една и съща сложна игра, в която имаше и явни ходове, и подмолни машинации. Боеше се най-много от негласния, но очевиден съюз между Кътър и Драйър — те не искаха да делят Лиз Шейлър с никого и шерифът очевидно им пречеше.
	Някаква суматоха пред входната врата привлече вниманието им. С изопнати до краен предел нерви, Уолт и Драйър едновременно посегнаха към оръжието си.


	3.

	— Имате посетителка — обяви агентът, охраняващ входа на къщата.
	— Нека влезе — отвърна Драйър.
	Със своите 180 см Фиона Кеншоу стърчеше едва забележимо над Уолт. Носеше кестенявата си коса на опашка, напъхана през отвора на бейзболна шапка с шеговит надпис. Беше облечена в тъмнорозова тениска, плътно прилепнала по стегнатите й форми, и къси спортни панталони с много джобове.
	— Светът наистина е малък, шерифе, нали? — каза тя.
	Драйър хвърли на Уолт поглед, който казваше: _И ти ли я познаваш?_
	— Фиона работи на повикване към управлението като полицейски фотограф — обясни той.
	— Сервитьорът, който ни обслужва снощи — обади се Лиз Шейлър, — ни подшушна, че тя има магистърска степен по морска биология от Института по океанография „Скрипс“. Пристигнала в Сън Вали преди три години на ски ваканция и оттогава е тук.
	Веднага след нея някакъв мъж нахлу директно през входната врата и това не убягна на Уолт. Човекът незабавно привлече вниманието на всички, включително и на Фиона. Това беше Дани Кътър, своенравният по-малък брат на Патрик. Лъчезарно красив мъж на около четирийсет, с едва забележима физическа прилика с брат си, Дани моментално ставаше център на внимание, където и да отидеше — качество, заради което мъжете му завиждаха, а жените го боготворяха. През годините се бе научил да използва това за лична изгода. Той префуча покрай Фиона, отиде при Лиз и нежно я прегърна и целуна. Здрависа се с всички, включително и с шерифа — явно не пазеше лоши спомени от ареста си преди две години — сериозна черна точка за бизнес кариерата му. Въпреки че в управлението имаха негово досие със снимка и отпечатъци — по обвинение за притежание на наркотици — Уолт също се поддаде на чара му.
	Лиз се наведе към шерифа:
	— Виж, знам, че Дани имаше малко проблеми, но всичко вече е зад гърба му. — Съчувствието в гласа й бе разбираемо. Човек трудно би могъл да се разсърди за дълго на младия Кътър.
	Дани се приближи към Фиона с грациозната стъпка на тореадор, здрависа се и невъзмутимо я огледа от глава до пети. Уолт почти очакваше тя да направи реверанс.
	Той се наведе към Драйър:
	— Защо твоят човек на вратата не обяви влизането на Дани?
	— Познаваме господин Кътър много добре — обясни Адам. — Той е личен приятел на главен прокурор Шейлър. Шерифе, наясно сме със старите му проблеми, ако за това става въпрос…
	— Става въпрос за това — прекъсна го Уолт, — че който и да е този, от когото я пазим, ще има нужда от достъп до нея. Така че ако не проверявате всеки един — включително и мен самия…
	— Дани Кътър? — невярващо попита Драйър.
	— Той е уязвим. Има условна присъда — и свободен достъп. — В този момент телефонът му звънна и му спести останалата част от разговора. Излезе навън да приеме обаждането.
	Беше помощничката му Нанси.
	— Търси те административният директор на Транспортна безопасност от летището в Солт Лейк Сити. Искаш ли да те свържа?
	— За какво се отнася?
	— Каза, че е спешно, иначе нямаше да те безпокоя.
	— Спешно? — Най-близкостоящият човек от охраната се обърна любопитно. Уолт се запъти към черокито, за да говори на спокойствие. Седна зад волана и затвори вратата.
	— И да не забравиш баща си — каза Нанси.
	— Как да го забрави човек? — измърмори той в слушалката и запали мотора, за да включи климатика. — Добре, свържи ме.
	— Вижте, не знаем точно на какво сме попаднали, но в новата епоха на обмяна на сведения — в думите на мъжа от слушалката ясно се долавяше сарказъм, — аз съм длъжен незабавно да предам информация от подобен калибър.
	Нейт Капшоу говореше бавно, сякаш обмисляше всяка дума, преди да я каже на глас. Или пък, помисли си Уолт, внимателно преценяваше какво говори, в случай че някой ден запис от разговора им бъде представен в съдебната зала. Това го накара да наостри уши.
	— Оценявам това — отвърна той.
	— Наши работници намериха труп тази сутрин. Преди малко повече от час.
	В главата на Уолт отекна тревожно предупреждение — защо ще търсят областния шериф на Блейн за намерен труп на летището в Солт Лейк Сити?
	— Беше в чувал за трупове, напъхан в ниша над окачения таван в строителен обект между две от залите на летището. — Човекът звучеше предварително подготвен психически за този тежък разговор.
	Слушалката подсилваше бързото дишане на Уолт.
	— Намерихме трупа още топъл — каза Капшоу.
	Шерифът здраво стисна волана с потната си длан.
	— Защо го казвате на мен?
	— Системата за видеонаблюдение в тази зала временно не работеше заради строежа. Но нещо накарало едно от моите момчета — бивш полицай в Роуд Айланд — да тръгне след някакъв мъж. Направо не е за вярване — хрумнало му, че може да са се познавали в минал живот. Това става по същото време, когато онзи от чувала може да е бил още жив. Моят човек губи мъжа от поглед в зала Д. Пълна лудница — точно зала Д е за регионалните полети. Та този човечец от чувала… Професионална работа. Без съмнение. Никакви документи за самоличност. Отрязани етикети от дрехите. Лицето му — накълцано. Премахнати пръстови отпечатъци. Някой и друг изваден зъб. Шибана кървава каша — да ме прощавате. Стремили са се да го подредят като Джон Доу* и са успели. Работата е там, че… нито една камера в зала Д, говоря за работещите, не е заснела добре лицето му. Без майтап! Човекът се движи като шибан Баришников** из залата. Винаги с гръб към камерите. После изчезва в мъжката тоалетна и оттам му губим следите.
	[* Нарицателно име в правната и криминалната терминология за лице от мъжки пол, чиято самоличност е неизвестна. — Б.пр.]
	[** Световноизвестен руски балетист. — Б.пр.]
	— Но защо го казвате на мен? — отново попита Уолт.
	— Седем самолета са излетели от зала Д в минутите, когато изгубихме онзи от поглед. Сега звъня подред на всичките седем дестинации и започвам от Сън Вали. Нали има някаква веселба при вас този уикенд? Чудесна възможност за нашия човек да си избере сериозна мишена.
	— Изглежда, вече си я е набелязал — отвърна Уолт. — Обадете се в местното управление на ФБР и ги помолете да се свържат с Вашингтон. Мисля, че вашият Джон Доу ще ги заинтригува.
	— Самолетът ще кацне при вас след петнайсет минути — каза Капшоу.
	— За бога, защо не ми казахте това пет минути по-рано? — Уолт включи полицейската лампа и скочи върху педалите. Премина на червено в пресечката на Сън Вали Роуд и шосе 75 и пое на юг. — Дайте ми някакво описание, каквото и да е — помоли той. Чакаше да затвори телефона, за да пусне сирената.
	До летището се стигаше за двайсет минути. В най-добрия случай.


	4.

	Седем минути по-късно — или осем минути преди кацането на самолета — от полицейското управление в Блейн бе подаден сигнал до три от осемте им патрулни коли. Две от тях блокираха достъпа до летище Фрийдмън, а третата, шофирана от помощник-шерифа Том Брандън, спря на летищния терминал секунди след Уолт.
	— Остават шест минути — каза той на Брандън — едър, набит мъж на почти трийсет години. Чифт пилотски очила скриваха тъмните му очи. Томи Брандън бе постъпил в полицейското управление след шестгодишен стаж като ски патрул в планината. Бързо си бе спечелил уважението на всички, а заедно с това и доверието на Уолт. — Заподозреният е с ръст малко над средния, тъмна коса, черна тениска, с джинси или тъмни дънки.
	— Шерифе! — Останалите му подчинени често се обръщаха към него на малко име, ала Брандън никога не го правеше и Уолт го оценяваше. — На това описание отговарят половината мъже в долината.
	— Не разполагаме с по-добро.
	— А Пийт?
	Пийт Ууд отговаряше за сигурността на малкото летище. Хората му имаха опит най-вече в отваряне на чанти и наблюдение на рентгеновия екран.
	— Обясних му набързо. Неговите хора няма да се месят. Човекът е извършил убийство в Солт Лейк — каза Уолт. — Бъди нащрек, Томи. Явно е много добър с ножа.
	— Добре поне че слиза от самолет — би трябвало да е чист.
	— Би трябвало — мрачно отбеляза Уолт. — Ако е декларирал багаж, може да е скрил оръжието си там. И ако извадим късмет, не бива да го оставяме да припари до багажа си. Само това ни липсва, да вземе заложници.
	— Ясно.
	В сравнение със забележителната пътническа зала терминалът на летище Фрийдмън изглеждаше съвсем обикновен — притиснат между планинските хълмове от двете страни на долината като дъното на кутия за обувки. В средната й част се намираше градчето Хейли, на двайсетина километра южно от Кечъм, Сън Вали, считано за преходна точка между пустинята на юг и високопланинската част на север. По сухите, неплодородни южни хълмове растяха само цъфтящи храсти и пелин, а северните — заради влагата от късния сняг — бяха покрити с гъста вечнозелена растителност.
	Звукът от приближаващ се самолет накара двамата мъже да погледнат нагоре.
	— Започва се — каза Уолт.
	Брандън извиси глас, за да надвика шумните двигатели:
	— А обувките?
	— Какви обувки? — Уолт почти крещеше.
	— Заподозрените често променят косата и лицето си, но също толкова често забравят да сменят обувките си. Имаме ли снимка?
	— Нямаме. Не се бях сетил за обувките — впечатлен, отбеляза той.
	— Ако не внимаваш, шерифе, може да заема стола ти на следващите избори.
	Уолт го погледна да види дали се шегува, но лицето на Брандън остана сериозно.
	Връхлетя ги въздушната струя от турбовитловите двигатели. Самолетът се бе приземил.


	5.

	Предната врата на пътническия самолет „Brasilia ЕМВ-120“ се отвори и пътниците започнаха да слизат по стълбата, а провереният при качването им ръчен багаж ги чакаше встрани, нареден върху товарна количка. Уолт ги наблюдаваше през стъклото на „Изход 2“ — добре осветена зала, в която се помещаваха и три агенции за автомобили под наем. До лентата за получаване на багаж се минаваше през три гаражни врати.
	Количката бе отрупана с чанти на колелца, калъфи с въдици, брезентови торби и една плетена кошница. Пътниците слизаха по стръмните стълбички, намираха багажа си в купчината и се отправяха към терминала.
	— Чакаш ли някого?
	Уолт се обърна. Зад него стоеше жената от гишето на „Херц“. Познаваха се по физиономия от кампанията по събиране на средства предишната седмица.
	— Всъщност да.
	— Разводът ти приключи ли? Във вестника не се споменава нищо. Много съжалявам. — Не й личеше да съжалява особено.
	— Да. — Той леко отклони поглед от пристигащите пътници. — Ти беше Джули, нали? От вечерята на природозащитниците.
	— Стоях на вратата. С еленовите рога на главата, сещаш ли се? Ама че унизително! Изтърпях безброй подмятания относно „стегнатата ми задница“.
	Уолт се изкуши да погледне към споменатата задница, но вместо това отново съсредоточи вниманието си върху пристигащите. Първите двама бяха на пенсионна възраст; след тях слязоха две семейства с малки деца; после неколцина мъже с вид на изпълнителни директори, вероятно поканени за конференцията на Кътър, облечени в сини сака, ризи и панталони в цвят каки. Следваха ги прошарен любител на голфа и съпругата му, нахлупили еднакви слънчеви козирки с надпис „Сейнт Андрюс“.
	— Аз май ти преча — каза Джули.
	— Тук съм по работа — отвърна Уолт.
	— По работа? Сериозно? Какво става?
	— Просто чакам един човек. Може по-късно да поговорим — предложи той, без да откъсва поглед от пристигащите.
	— Разбира се — съгласи се тя с ледена нотка в гласа.
	Уолт не искаше да е груб, но просто нямаше избор в момента. Хвърли поглед към Брандън, който само повдигна рамене — нито следа от заподозрения.
	Мотаещите се наоколо пътници му пречеха да наблюдава самолета и той се премести до вратата, за да вижда по-добре. Около товарната количка се бяха струпали хора. Две жени от персонала на летището спореха с някакъв мъж, обърнат с гръб към Уолт.
	Погледна отново към Томи и му даде знак, че излиза навън. Сухият горещ въздух го удари през лицето. Закрачи бързо към навалицата, с ръка върху кобура си.
	Едната от служителките обясняваше:
	— Не можете да се върнете обратно, господине!
	Уолт усети как адреналинът му се покачва. Някой се опитваше да наруши правилата за сигурност. Не чу добре отговора му, но репликата успя да ядоса жената още повече.
	Шерифът неволно разкопча кобура си.
	— Какво става тук? — попита той, сграбчи мъжа за рамото и рязко го завъртя.
	Плътни слънчеви очила скриваха очите му, а в дясната си ръка държеше бял бастун.
	Мъжът залитна, препъна се и едва не падна върху багажа. Уолт успя да го хване, извини му се и се представи.
	Човекът беше сляп.
	— Има ли някакъв проблем? — попита най-после шерифът.
	Пътникът започна да се съвзема:
	— Исках да проверя как е кучето ми. Той е куче водач. Не е редно да ме карате да чакам.
	— Шерифе, обясних му — обади се жената, — че никой, освен нас няма право да се качва обратно.
	— Кучето ви е в самолета?
	Мъжът закима енергично:
	— Наложи се да го сложа в клетка и да го пусна с багажа. Накараха ме да се подпиша някъде заради риска от тази юлска жега. Просто исках да се уверя, че е добре.
	— Разбира се — каза Уолт. — Само че това трябва да стане в залата за получаване на багажа. Момичето просто си върши работата. Достъпът обратно до самолета е забранен.
	Той се запита колко ли пътници бе пропуснал по време на разправията и хвърли поглед през рамо. Надяваше се, че Брандън не е спрял да си отваря очите.
	— Значи вие сте шерифът, така ли? — Слепецът звучеше заинтригуван. На лицето му се изписа огорчена гримаса.
	— Областният шериф на Блейн. Да. Нека влезем вътре, искате ли?
	— Рейф Наглър. — Той прехвърли бастуна и протегна дясната си ръка. Уолт я пое и двамата се здрависаха. — Тук съм за конференцията на Кътър. Имам уговорка да ме посрещнат.
	— Ще го уредим. Мога ли да… — Уолт посегна към лакътя му.
	Слепецът не възрази.
	— Благодаря, шерифе.
	— Съжалявам за недоразумението — каза Флеминг. — За пръв път ли сте тук?
	— Да, разказвали са ми чудесни неща. Знаете ли дали има ски програма за незрящи?
	— Не и по това време на годината — отвърна Уолт.
	— Не — повтори той усмихнато. — Може би. Обаче има спускане с каяк и скално катерене.
	— Спускане с каяк? Сериозно?
	Наглър се разсмя от сърце.
	— Занасям ви — каза той. — Ала за скалното катерене не се шегувам.
	Уолт се ухили, добре че човекът не можеше да го види. После се засмя пресилено, което прозвуча доста тъпо.
	— Досега не съм бил на никоя от конференциите на Кътър. Разправят, че е най-важното подобно събитие в страната.
	— Патрик Кътър знае как да организира забавления — потвърди Уолт.
	— В „Уолстрийт Джърнъл“ я споменаха като „най-влиятелните три дни в бизнеса с комуникациите“.
	— Звучи добре.
	— Наричат Патрик Кътър „продавач на мечти“! „Дисни“ успяха да купят Ей Би Си в резултат на тази конференция. „Брайтън Дистилърс“ се сдобиха с филмова студия и изцяло смениха попрището.
	— А вие сте…?
	— Скучен професор, поканен да отегчава присъстващите цял час в събота.
	— Сигурен съм, че не е така.
	Уолт отвори вратата и я задържа, вдишвайки с облекчение охладения въздух. Огледа се нетърпеливо наоколо. Брандън не се виждаше никъде.
	— Виждате ли клетката на Рики? — попита Наглър.
	— По-обемният багаж се получава в дъното на залата.
	— Оттук ще се оправя и сам, шерифе, благодаря. — Той разгъна бастуна си и внимателно издърпа ръката си.
	После тръгна, проправяйки си полека път сред минното поле от разпръснати чанти и нетърпеливи пътници.
	Уолт се повдигна на пръсти и забеляза Брандън, застанал сам встрани от суматохата. Нито следа от заподозрения. Връхлетя го тревога. Това бе идеалното място да разпознаят и арестуват вероятния наемник, дошъл да убие Шейлър. Точно тук и точно сега. Дълбоко в себе си се надяваше, че мишената на убиеца е била жертвата в Солт Лейк Сити и че цялата работа вече е приключила. Че федералните са се заблудили. Че О’Брайън, Драйър и той самият вече няма за какво да се тревожат. Така би го приел Кътър, а може би и Драйър.
	Времето работеше срещу него. Багажът започна да пристига. Куфари и чанти се плъзваха по късия стоманен улей и падаха с дразнещо тупване. Пътниците се струпаха пред подвижната лента като добитък пред ясли.
	Хаосът стана още по-голям, когато хората, натоварени с чантите си, започнаха да се влачат към изходите. Автоматичните врати се отваряха и затваряха непрекъснато. Уолт обиколи цялата зала с надигащо се в гърдите му безсилие. Още няколко минути — и наоколо нямаше да остане жива душа.
	Той потърси с поглед Томи и му направи знак. Двамата излязоха навън едновременно през различни врати и тръгнаха напрегнати измежду колите на паркинга.
	Помощник-шерифът се приближи до стоянката за таксита и хотелски микробуси и започна да оглежда качващите се пътници един по един.
	Уолт чу гласа му в радиостанцията си:
	— Нищо подозрително.
	— И при мен.
	— Чакай малко… вътре става нещо — извика Брандън.
	Уолт се обърна и хукна обратно към залата.


	6.

	Тълпа от любопитни зяпачи закриваше гледката пред Уолт. Той прекоси залата и си проправи път през навалицата. Брандън пристигна в центъра на бъркотията по същото време.
	На пода, пред бежова на цвят клетка, бе коленичил Наглър — слепецът. Удряше яростно по земята и търсеше през сълзи и ругатни бастуна си. Сграбчи го в дясната си ръка и грубо го разгъна, сякаш да нашиба с него обърканата служителка на летището. Уолт се хвърли напред, улови мъжа за ръката и издърпа бастуна измежду пръстите му.
	— Спри! — твърдо изрече той.
	— Шерифе? — Наглър обърна към него зачервеното си изпоцапано лице. Зад смъкнатите ниско на носа му слънчеви очила за кратко се видя мътно око без зеница и ирис. Само противна бледожълта очна ябълка.
	— Случи се нещо много неприятно — обади се служителката.
	— Глупости! — извика Наглър. — Те убиха кучето ми! Убиха Рики!
	— Жегата е причината. — Момичето посочи голям яркооранжев етикет, закачен на металната решетка на клетката. — Ясно е упоменато в бележката.
	— Мислиш ли, че съм _чел_ глупавата ви бележка? — изкрещя Наглър. — На _брайл_ ли е написана? Ама че глупост! Казаха ми, че е някаква застрахователна формалност. Че полетът бил кратък — не повече от час — и че хората редовно летели така с домашните си любимци.
	— Летят, вярно е — обади се отново служителката. — Но сега е обяд, господине, а и днес е доста горещо. Освен това…
	— Кучето ми е мъртво — изплака той. — Имате ли изобщо представа…
	— Вече нищо не можем да направим за него — каза Уолт. — Много съжаляваме за загубата ви. Елате с мен. Хайде да ви откараме където трябва и да ви настаним.
	— Да ме настаните? Никъде не тръгвам без Рики.
	— Ще го оставим в местната ветеринарна служба. Вие ще решите как искате… да се погрижат за него. Не споменахте ли, че някой трябва да ви чака?
	— Ето ме. — Млада жена на двайсет и няколко години със свежо лице, цялото в лунички, си проправи път в тълпата и пристъпи отпред. — Карен Плат. Аз съм от екипа посрещачи към К³. Тук съм за господин Наглър. С кола съм. — Тя се обърна към професора: — Аз… хм… толкова съжалявам за кучето ви. Боже мой, направо не мога да си представя…
	Наглър се изправи на крака и Уолт пъхна бастуна обратно в ръката му с думите:
	— Обещайте ми, че няма да удряте никого с него.
	— Рики и аз… — започна Наглър, но не успя да довърши. Впери празен поглед към тавана и пое дълбоко дъх. — Представа си нямате!
	— Ще видим какво можем да направим. Може и да успеем да ви намерим подходящо куче за уикенда.
	— Не става така, не е толкова просто. Рики и аз сме заедно от шест години.
	— Ще измислим нещо.
	— Имате ли багаж за получаване, господине? — обади се тихо Брандън. Винаги практичен, винаги с усет към детайла.
	Наглър порови в задния си джоб, измъкна оттам билета си към който бе защипан талонът за багажа му, и го протегна към помощник-шерифа. Той го взе и го подаде на Карен, която се приближи до малкото останал багаж върху подвижната лента и след като свери етикетите, издърпа оттам един куфар „Самсонайт“.
	— Никой не ми прочете бележката — измънка Наглър. Затрака с бастуна пред себе си, но вече не толкова ядосано. — Къде е колата? Рики щеше да ме изведе оттук без проблеми. — Опипваше внимателно пътя си и бавно пристъпваше, а Карен вървеше до него и теглеше куфара му.
	Брандън хлопна вратичката на клетката и я понесе като перце.
	— Лоша работа — промърмори той.
	Уолт се огледа, почти забравил за техния заподозрян. Усети тежестта на поражението.
	От високоговорителите се носеше „Goodbye Yellow Brick Road“ на Елтън Джон.
	_По дяволите_, помисли си той. Цял ден нямаше да може да изкара мелодията от главата си.


	7.

	Рейф Наглър слезе от волвото, стиснал в ръка бастуна си. Ако съдеше по гласа и силния източноевропейски акцент, насреща си имаше едър мъж.
	— Добре дошли в „Сън Вали Лодж“.
	— Благодаря. — Наглър разгъна бастуна си, а пиколото го хвана здраво под ръка. — _Лодж_ или _Ин_*? — попита професорът, когато тръгнаха по стълбите. — Мислех, че конференцията е в „Сън Вали Ин“.
	[* Lodge — хижа; Inn — хан, странноприемница. — Б.пр.]
	— Всъщност предлагаме и двата хотела. _Лодж_ е този, в който се намираме — той е по-луксозен и с повече забавления; _Ин_ се намира от другата страна на езерото, осигурява допълнителни стаи и е оборудван за провеждане на конференции и приеми.
	Карен Плат — шофьорът му — извика след него, че ще вземе багажа. Звучеше напрегната и изнервена. Такава бе и по време на двайсетминутното им пътуване от летището, и при половинчасовия им престой във ветеринарната служба, където се отбиха, за да уредят формалностите по кремацията на Рики.
	— Би ли ми описал фоайето, ако обичаш — каза Наглър на пиколото, когато влязоха в хотела. — Да приемем, че е циферблат и дванадесет часът е точно срещу нас.
	— Разбира се. Голяма зала, разделена на две от коридор, който свързва девет и три часа. Огромно е. Внушително. От дясната ни страна има ниша — там е рецепцията. Портиерът е направо — на един часа — зад голямо гише от махагон или череша с кожена повърхност. От тук дотам има няколко колони. Квадратни, облицовани с дърво. На единадесет часа — още две колони. Двойни врати на дванадесет часа в дъното на фоайето, които водят към вътрешния двор. По коридора, за който споменах, има няколко чудесни исторически снимки на хотела и интересни негови посетители: Мерилин Монро, Боби Кенеди, Джими Стюърт, някои президенти. Бих могъл да ви ги опиша по-подробно някой път, докато сте тук.
	— Много бих се радвал — отвърна Наглър.
	— Салон „Духин“ е на единадесет часа, близо до вратите към двора — продължи пиколото. — Между нас и салона има два дивана, няколко стола и масичка за кафе. Закуска и обяд се поднасят в ресторанта „При Гретчен“; входът е зад портиера.
	— На един часа — обади се Наглър.
	— Точно така, господине. Много добре.
	Рейф се обърна надясно.
	— Рецепция?
	— Имате добра памет.
	— Нямам голям избор. Какво е това стържене, което се чува от вътрешния двор?
	— Откритата пързалка за кънки.
	— Ледена пързалка през юли?
	— Точно така! Не е за вярване, а? Прочути сме с ледените представления, които организираме всеки уикенд. Идват много известни кънкьори.
	Служителката на рецепцията, която говореше с френски акцент, уверено оформи регистрацията му. Донесе му адресирана до него кожена чанта, пълна с подаръци от К³. Попита го за кучето водач, което също фигурираше в резервацията.
	— Случи се нещастие — отвърна той тъжно. — Рики вече го няма.
	Двамата му поднесоха съболезнованията си.
	Докато се качваха с асансьора към третия етаж, пиколото продължи да му разказва за историята на хотела и за самата сграда.
	Пристигнаха пред стаята и мъжът му отвори вратата. Наглър извади банкнота от левия джоб на панталона си и му я подаде. В левия джоб — десетачки, в десния — дребни по един долар.
	— Виж какво — каза той след краткото описание на пиколото относно разположението на мебелите в стаята, — Рики, кучето ми, беше моите очи. Станал съм много зависим от него. Не че не мога да се оправям и с бастуна — напротив — но съм отвикнал. Ако можеш да кажеш някоя и друга дума на персонала… — Протегна във въздуха още три десетачки, които веднага изчезнаха от ръката му.
	— За нас би било удоволствие да направим престоя ви тук възможно най-приятен и удобен. Разчитайте на мен.
	Донесоха куфара му. Пиколото го остави върху поставката за багаж и предложи да го разопакова, но Наглър му отказа.
	Мъжът се запъти към вратата, ала професорът извика след него и попита:
	— В града има киносалон, нали?
	— „Опера Хаус“, да.
	— Имат ли случайно дневни прожекции?
	— Всеки ден от пет дават „Серенада в Сън Вали“.
	— Със Соня Хени, Джон Пейн и Глен Милър. Прекрасно.
	— Искате ли да ви придружа дотам?
	— Ще съм ти много благодарен.
	— Около пет без петнайсет?
	— Чудесно!
	— До скоро тогава. Името ми е Карл, господине.
	— Благодаря ти, Карл, за всичко.
	— За мен е удоволствие. Ще се видим по-късно следобед.
	Вратата щракна зад гърба му. Наглър най-после остана сам. Заключи и плъзна резето; после опипом влезе в банята и заключи и там. Намери мивката и внимателно изми и подсуши ръцете си. Свали огледалните слънчеви очила, повдигна високо веждата си с върха на левия показалец, а с другата ръка опъна долния клепач, оголвайки жълтеникавата, кървясала очна ябълка. После внимателно я докосна и махна контактната леща.
	Отново можеше да вижда.


	8.

	Дани Кътър направи две грешки: първата — че я погледна в очите, а втората — че се обърна и побягна.
	Усилено се опитваше да ги настигне. Плувката на въдицата му се бе закачила в нещо под водата близо до западния бряг на тясната река Биг Ууд. Първо си помисли, че е някакъв потънал клон, защото поддаваше леко при дърпане; но после, когато се заклещи съвсем, предположи, че е камък. Явно изкуствената муха на въдици „Адамс“ — която уж никога не потъвала, но този път изчезна под водата — се бе забила в мъха на някоя подводна скала. Дълбоко в съзнанието му на запален въдичар се спотайваше мисълта, че всъщност може да е уловил риба — доста голяма при това — която се е притаила на дъното в очакване на следващия му ход. Отпусна, дръпна пак и в следващия момент мухата съвсем се заклещи.
	Бързаше да настигне Лиз Шейлър и водачката им Фиона — вече на трийсетина метра от него надолу по брега — поради две съвсем различни причини. Лиз бе много важен приятел, а Фиона — много секси. Нищо че двама агенти от тайните служби, по един на всеки бряг, лазеха през гъстите храсти и не изпускаха главния прокурор от поглед. Нищо че можеха да чуят всяка думичка, промълвена сред удивителната тишина наоколо. Щеше да го преживее някак.
	Фиона ги бе довела до това уединено място, скрито дълбоко в местността Старуедър, по един частен мост. Намираха се насред долината, на десетина километра северно от Хейли.
	След по-малко от километър реката завиваше плавно на изток. Дълбоката до колене вода се движеше бързо над неравното, каменисто и хлъзгаво дъно. Високи канадски тополи опасваха двата й бряга, а тук-там между тях се гушеха стройни трепетлики, гъсторасли диви череши и златни върби с разноцветни корони.
	Постепенно изгуби спътничките си от поглед. Нагази внимателно в реката, за да освободи мухата.
	Протегна ръка, потопи я във водата и проследи кордата. Острата кукичка се заби в пръста му и той неволно вдигна поглед.
	Пума. На десетина метра от него.
	В първите секунди бе смаян — омагьосан — от гледката. В следващия момент обаче го връхлетя някакво доста по-първично чувство, осъзнавайки, че е _прекалено_ близо.
	Голямата котка дебнеше, готова да скочи. Да атакува.
	Това не се случваше по „Дискавъри“. Тя ловуваше, а той бе нейната плячка.
	Обърна се и хукна с всички сили през водата, хлъзгаше се по мъхестото дъно и с мъка напредваше с високите си рибарски ботуши.
	Малко по-надолу по реката шумът привлече вниманието на останалите и те се обърнаха в очакване да видят как Дани Кътър майсторски се бори с някоя огромна пъстърва. Но вместо това видяха как се препъва като обезумял по посока на течението, за да се движи по-лесно. Тичаше непохватно и изглеждаше много уплашен.
	— Пчели — каза Фиона Кеншоу. — Явно са го… — Тя млъкна внезапно в момента, в който видя как пумата се хвърли в реката и се понесе грациозно и без усилие, като в безтегловност. — Мили боже!
	Дани чу звука от зареждане на пистолет зад себе си, който отекна в ушите му като рев на мъжки слон.
	Отчаян до краен предел, той хвърли поглед през рамо и неволно замахна с въдицата като с камшик. И точно когато пумата щеше да скочи върху него, графитният връх на триметровата пръчка рязко я удари по носа.
	Животното наведе глава и се преметна по гръб, а образувалата се водна струя събори Дани във водата.
	Пумата се понесе в обратна посока, без ни най-малко да загуби инерция. С един скок се озова на брега, шмугна се в храстите и изчезна, достойна за прякора си — _духът от Скалистите планини_.
	Рибарските ботуши на Кътър преливаха от вода и той изпусна въдицата си. Рибари се давеха и на по-плитко, обзети от паника и неспособни да запазят равновесие заради тежестта на пълните им с вода ботуши. Дани насочи краката си по течението в опит да се изправи. Премръзнал до кости, той се заклати с усилие към брега и се строполи върху твърдата земя, замаян и останал без дъх.
	Някак си — като по чудо — бе успял да отбие атаката на пума. И се бе отървал жив. Без драскотина. Прие го като поличба; като случайно предупреждение за цената на живота. Закле се пред Бог, че ще го помни винаги.


	9.

	Вратата на канцеларията на Уолт се отвори и вътре връхлетя като вятър снаха му Майра, раздразнителна по характер и кльощава като скелет.
	Гласът й можеше да строши стъкло.
	— Защо не вземеш да покажеш на Кевин някоя от онези ужасни снимки на коли, потрошени от пияни младежи зад волана? Може това да го стресне и да го вкара в правия път. Може да спре да ходи по партита в каньона. Или пък го тикни зад решетките някой следобед, ей тук при теб, да види какво е да си на топло заради наркотици. Племенник ти е в крайна сметка.
	— Ще се погрижа, Майра, ще поговоря с него — каза Уолт, без да извръща глава от компютъра. — Сега можеш да тръгваш.
	— Прекъсвам ли нещо?
	Познаваше този глас. Обърна се и видя Фиона зад застаналата точно на вратата Майра. Носеше същата тясна тениска и къси панталони от сутринта, само дето косата й изглеждаше в безпорядък, а лицето й лъщеше от пот.
	— Нали аз те повиках — припомни й Уолт. — Как би могла да прекъсваш нещо? Майра? Нещо друго? Добре. Дръпни се тогава от вратата и я пусни да мине.
	Снаха му неприкрито огледа Фиона от глава до пети и хвърли многозначителен поглед към Уолт.
	— Майра! — строго изрече той.
	Човек обаче трудно можеше да й затвори устата.
	— Харесват ми новите униформи тук — каза тя, а после добави: — Гледай да не забравиш да се обадиш на Кевин.
	— Вън!
	Тя се нацупи и излезе.
	Фиона се ококори.
	— Вдовицата на брат ми — обясни той — е решила, че идеално се вписвам в ролята на втори баща, и понякога прекалява с капризите си.
	— Аз не можех да понасям мащехата си — каза младата жена и се настани на един от столовете пред бюрото в невъзможно мъничката канцелария. Изпружи напред дългите си крака, които изглеждаха още по-дълги в късите й панталони. Жалко само, че бюрото му пречеше да ги вижда добре.
	— Благодаря ти, че ме спаси — каза той.
	— Пак заповядай.
	— Обадих ти се, защото…
	— Искаш да ти помогна с някакви снимки. Нали ми каза по телефона.
	— Не ми е ден днес.
	— Дани Кътър едва не бе изяден от пума.
	— Какво! Шегуваш ли се?
	Тя му разказа за случката, станала само на трийсетина метра от нея.
	— Събрахме си нещата и се прибрахме по-рано, а Дани отиде да обядва с брат си. Мъже! Може ли човек да се държи нормално след нещо такова? Нека ти кажа — ако аз бях на негово място, щях да прекарам остатъка от деня с телефон в ръка, обаждайки се на всеки, за когото се сетя. После щях да си взема една дълга вана, даже две! А след нея — бутилка вино. Дори две. Но да я карам, все едно че нищо не се е случило? Абсурд!
	— Това е втори случай в рамките на десет дни. Онзи жълт лабрадор…
	— Помня, нали аз снимах! Беше отвратително. Трябва да вземеш мерки.
	— За пумата? Не е в моя ресор, това е работа на отдела за защита на рибата и дивеча. Но ти си права, на всяка цена трябва да им съобщим за случилото се с Дани.
	— Какво мислиш за него?
	— За Дани ли? Не е лош.
	— Нямам предвид професионално. Знам, че е бил арестуван. Как го намираш като човек?
	— Ами не го познавам добре. Малко ми е трудно да преценя.
	— Какви са първите ти впечатления? — попита тя.
	— Поканил те е да излезеш с него — предположи Уолт.
	— Да. Това лошо ли е?
	Беше чувал за Дани, че е женкар и плейбой, и че преди да го арестуват, е имал навика да пръска по две хиляди долара седмично за кокаин. Смяташе, че кокаинът вече е в миналото му, но другото — едва ли. Ала го харесваше, въпреки криминалното му досие.
	— Получихме няколко снимки от убийство в Солт Лейк — каза той. — Отвратителна работа. Но снимките са лоши. Искам да увелича някои от тях, а други да изрежа и да изчистя образа. Нямам чак такива умения.
	Тя внимателно го изгледа и каза надменно:
	— Разбирам.
	— Трябват ми веднага.
	— Ще отнеме време.
	— Някакъв човек на име Капшоу — от Транспортна безопасност на летище Солт Лейк — е сметнал, че е важно да ни ги изпрати. В пет часа имам среща, касаеща проблеми със сигурността на К³. Но както казах, снимките трябва да се пипнат. Ако не ти се занимава, поне ми проведи кратък петминутен курс „Фотошоп за начинаещи“.
	— Аз ще ги оправя. — Звучеше ядосано. — Просто ми кажи какво точно искаш.
	Жестокостта, очевидна от снимките — особено в близък план — бе потресаваща. Пръстите на жертвата бяха прецизно отрязани. Имаше снимка на ръка в латексова ръкавица, оголваща венците, за да се видят извадените зъби. Ала най-страшно от всичко беше обезобразеното лице с издълбани от орбитите очи. Фиона напредваше в работата по тях, но й костваше усилия.
	— Не ми е работа — обади се тя, — но защо изобщо си правим труда? В близък план са още по-отблъскващи! В крайна сметка уликите са си улики. Всичко се вижда и от оригиналите, не виждам смисъла.
	— Можеш ли да ги качиш в „Пауър Пойнт“ и да ми ги запишеш на диск?
	— Разбира се, но това няма да ги направи по-приятни за гледане.
	— Какво казват за първото впечатление? — риторично попита Уолт.
	— Ти си болен мозък — отвърна тя.
	— Но би ги гледала, нали? — пробва я той.
	— Разбира се, че бих. Само че аз съм увредена в това отношение. Също като теб.
	— Ще ти кажа нещо, което трябва да остане между тези четири стени. — Той замълча, за да се увери, че е привлякъл вниманието й. — Съществува реална заплаха за живота на Лиз Шейлър. — Фиона ужасено го изгледа. — Отначало се чудех дали това убийство в Солт Лейк може да има връзка. Станало е тази сутрин, преди по-малко от осем часа. Но щом видях снимките, щом видях това, което видя и ти преди малко, вече съм сигурен, че не е _дали_, а _как_.
	— Господи! Този човек е _тук_?
	Той сниши глас:
	— А сега трябва да накарам още няколко души да стигнат до същия извод.


	10.

	Навалицата за обяд при Кристина оредя и час по-късно, около три и половина, в задния салон на ресторанта имаше само няколко заети маси. Облечените в черно сервитьори сновяха забързано около последните посетители.
	— Пума? Сигурен ли си? — Патрик Кътър носеше розова риза за голф с логото на К³, избродирано от едната страна. Той впери поглед в брат си от другата страна на масата.
	— Разбира се, че съм сигурен. Що за въпрос!
	— Каза ли на някого? — попита Патрик.
	— Преди десетина минути бях все още под душа. Освен това, ако не си наясно, не изгарям от желание да се виждам с Уолт Флеминг.
	— Уолт можеше да бъде и доста по-суров спрямо теб.
	— Да, така е…
	— А Лиз? Тя добре ли е?
	Дани остави вилицата си и погледна изненадано брат си.
	— Едва не бях сдъвкан от пума, а ти мислиш само за твоя ключов оратор!
	Патрик присви устни.
	— Не се тревожи, Пади, цялата е твоя. Ще си изнесе речта, ще обяви кандидатурата си и безценната ти конференция ще влезе в историята. Поздравления!
	Патрик поклати глава почти незабележимо.
	— Нали за това е всичко? — попита Дани. — Колко милиона лични пари харчиш за цялата тази работа? И за какво? За мъничко уважение? Та ти си Родни Дейнджърфийлд* на Уолстрийт, Пади. Тъжното е, че никой не смее да ти го каже.
	[* Американски актьор и комедиант, известен с прословутата си реплика: „Никой не ме уважава“. — Б.пр.]
	— Ако беше само заради собствената ми суета, щяха ли да присъстват Бил Гейтс, Уорън Бъфет, Иън Къминг…? Конференцията има цел и дава резултати, иначе нямаше да се провежда.
	— Тези пари могат да бъдат използвани много по-разумно.
	— Интересен съвет от човек, който не може да задържи и петаче между пръстите си. Какво разбираш ти от това? Щом те стегне шапката, веднага хукваш за риба или да си прахосваш времето.
	— Тежи ти, че ти отказах, нали? — попита Дани по-меко.
	— Предложението все още важи — отвърна Патрик.
	— Доста щедро от твоя страна, но не мога да приема.
	— Просто смятам, че…
	— Не започвай пак! Моля те! — Дани остави салфетката си върху масата, бутна чинията си настрани и се намръщи.
	— Нали затова сме семейство…
	— Ще ми се да можех, но просто не мога.
	— Разбира се, че можеш — каза Патрик. — Просто не искаш. Има огромна разлика.
	— Не мога, защото, откакто се помня, ти винаги ме измъкваш от кашите, които забърквам. Не че сега съм се забъркал в нещо. Този път не е така. Искам поне веднъж да се захвана с нещо сам и да успея. А твоята помощ с бизнес плана беше…
	— … нищожна.
	— _Не беше_ нищожна. Ето че пак започваш. Недей да го правиш. Помогна ми и аз съм ти благодарен, но с финансирането ще се оправя сам. От нас двамата ти си този с безпогрешния усет. С късмет не се става милионер. Трябва да го направя, Пади. Това е всичко. Познато ти е онова чувство, когато знаеш, че си на прав път.
	— В такъв случай пробвай първо със Стю Холмс. Идеално ще пасне с най-новите му завоевания.
	— Не казвай на Лиз обаче. Веднага ще му лепне още някое дело за монополизиране — пошегува се Дани.
	— Господ да ни е на помощ!
	— Какво още трябва да знам за Стюарт Холмс, освен че не бива да споменавам Лиз Шейлър пред него?
	Патрик се ухили и набоде парче пилешко от салатата си.
	— Той е от старата школа. Не дава втори шанс. Упражнявай се върху Шарпълс и Дженкинс, а Холмс си остави за накрая, когато ще си подготвен. Като говориш, не пропускай да наблегнеш на силните страни — „Трилогия“ се прие добре на местна почва; разпространението на национално ниво няма да отнеме много време; не забравяй да споменеш, че големите бутилиращи компании филтрират водата и че източникът ти е на дълбочина три километра. Стю си пада по хубавите истории, така че не бъди свенлив. Ще оцени мащаба и перспективата. Свършил си добра работа, Дани. Той веднага ще го забележи. Ти създаде търговската марка „органична вода“, което е огромно постижение. Няма как да не види стойността му. Остави си този коз за накрая.
	— Полезни съвети — каза Дани.
	Патрик окапа ризата си със салатен сос и брат му просто не се стърпя:
	— Розовата ти риза не струва, Пади. Все едно е шита от материя за изолация.
	— Мислиш ли? — Патрик се изчерви, приглади ризата си и се огледа смутено наоколо.
	Дани забеляза изписаната на лицето му изненада, а веднага след това чу мек, топъл глас, който идваше зад гърба му:
	— Гледай ти кой е тук! Здравейте, момчета.
	Алая Холмс имаше здраво и стегнато тяло, както много от жените в Сън Вали. Наближаваше средна възраст, но външността й скриваше десетина години, а в очите й проблясваше закачливо пламъче. Огненочервената й коса бе в унисон с характера й и не криеше, че обича да флиртува. Носеше яркозелена блуза и ластичен панталон „Ойлили“. Алая се наведе и целуна Патрик по бузата.
	— Говорим за дявола и ето го и него — каза той.
	Тя шеговито потупа главата си и гордо изпъчи новия си бюст.
	— Дявол ли казахте? Да не би да се виждат рогцата ми?
	Непохватно прегърна Дани за поздрав, като не пропусна да навре гърдите си под брадичката му.
	— Забравихме се с теб, страннико.
	— Така е.
	— Всичко наред ли е? — загрижено попита тя.
	— Имаш предвид последните четиринайсет месеца, които прекарах на държавна издръжка?
	— Не ме интересува къде си бил, Дани. Радвам се да те видя — и толкова. Изглеждаш добре.
	— Ти също.
	— Е, Алая — обади се Патрик, — разкажи ни за Лондон.
	— Така и не заминахме. На Стю му излезе някаква спешна работа. Да не повярваш.
	— Били сте тук… през цялото това време? — попита Патрик.
	Дани се изненада от явното разочарование, което прочете по лицето на брат си.
	— Сметнахме, че си много зает около подготовката на конференцията. Тази се очертава да бъде паметна, нали? Елизабет Шейлър! Търпението ти най-после ще бъде възнаградено.
	Патрик се протегна и придърпа един стол, но Алая отказа поканата:
	— С удоволствие бих останала, но бързам. Стю ме чака. — Тя се наведе към Дани за втори път и докосна с устни бузата му. — Ще те видя довечера, надявам се — прошепна.
	Изпрати въздушна целувка на Патрик.
	— С нетърпение чакам да се видим довечера — каза тя и се обърна.
	Двамата я проследиха с поглед, докато се отдалечаваше.
	— Недей да ходиш — предупреди го Патрик. — Дяволски късмет извади, че Стю не разбра за вас предния път.
	— Откъде знаеш, че не е разбрал?
	— Стю може да е всякакъв, но в никакъв случай не е великодушен. Нито пък прощава лесно.
	— Мислех, че целият град е разбрал.
	— Очевидно не.
	Патрик махна на сервитьора.
	— Сметката, ако обичате.
	Слабичкият младеж се обърна и веднага го позна.
	— Ъъъ… да, господине. — Момчето се поколеба и реши да го заговори: — Вие сте господин Кътър, нали?
	— Да, аз съм.
	— Не се разделям с моя „G-6“. — И потупа джоба си.
	— Мултиплейър ли си избра? — попита го Патрик.
	— Жесток е.
	— Кевин? — Кристина, собственичката, го извика от съседната маса.
	— Искат сметката — каза той и се захвана да оправя освободилата се маса.
	— „G-6“? — обърна се Дани към брат си.
	— Мобилен телефон за залагания. Мултифункционален EVDO — високоскоростна безжична система за обмен на данни. Младежите са най-голямата част от потребителите ни.
	— За теб няма почивка, а?
	— Наистина ли смяташ, че розовото не ми отива?


	11.

	Без контактни лещи и с напълно възстановено зрение, Милав Тревалян изучаваше отражението на Рейф Наглър в огледалото. Ъгълчетата на устните му се извиха нагоре в усмивка, опъвайки изкуствената му брада — доволна гримаса за това, че успя да се справи със загубата на кучето.
	Рики не беше реквизит; той наистина имаше нужда от куче. Загуби още и раницата си — пресметнат риск, наложил се заради некадърността на превозвача. В самолета нямаше рафтове за багаж над седалките, затова ги накараха да оставят и ръчните си чанти преди качването. Ала наземните екипажи в Солт Лейк или Сън Вали ги бяха смесили с останалите. Когато не намери раницата си в товарната количка, Тревалян се ядоса и реши да смени тактиката, като насочи гнева си към персонала. Заради неочакваната загуба на кучето и присъствието на шерифа реши да не я търси. Не можеше да е сигурен дали не е забравил да махне някой висящ етикет от предишно пътуване. Плътните матови лещи го правеха истински сляп (имаше и резервен комплект прозрачни) и нямаше как да провери дали е останал етикет или не. Така раницата и нейното съдържание просто изчезнаха.
	Тревалян разопакова куфара на Наглър и установи, че ризите на мъртвеца му ставаха, а широките в кръста панталони можеше да попристегне с колан. Забеляза, че в задните джобове на панталоните имаше здраво зашити възелчета конец — нещо като брайлови знаци за определяне на цвета. Такива имаше и от вътрешната страна на ризите, а също и на чорапите.
	Подреди дрехите в чекмеджетата на скрина, сложи ризите и панталоните на закачалки и остави тоалетните принадлежности на рафта в банята. Дори размаза малко паста за зъби тук-там, точно както би направил един слепец.
	Разположи се удобно на леглото и се замисли как да реши проблема с липсата на куче. Чакането му се удаваше. Милав Тревалян притежаваше търпението на светец.


	12.

	Уолт се почувства малко странно като гост в собствения си автомобил, но през следващите четири дни Мобилният команден център — МКЦ — на полицейското управление в Блейн щеше да е на разположение на тайните служби.
	Конфискуваният при обиск за наркотици автобус на някаква рокендрол група, впоследствие преустроен в МКЦ и оборудван с всякакви джунджурии за нуждите на полицията, стоеше на огромния паркинг пред пощата, точно срещу „Сън Вали Ин“.
	Помощникът на Драйър — специален агент Скот Рамзи, седеше пред лаптопа в една от двете кабини на автобуса. Зад него висеше поименен списък с местата на поканените в балната зала на хотела.
	Той кимна на Уолт. Трима други агенти се изправиха и тръгнаха към задната част на автобуса, откъдето се чуваше предаване на живо от Си Ен Ен.
	Рамзи имаше набити рамене и врат като на любител на стероиди.
	— Драйър е отсреща в хотела, но е зает в момента. Казах ти го по телефона.
	— Трябва да го видя.
	— Невъзможно е. С какво мога да ти помогна?
	Уолт остави на масата обработените и принтирани от Фиона снимки.
	— Имаме си посетител — каза той.
	Рамзи безизразно прегледа първите няколко.
	— Разказвай.
	— Летището в Солт Лейк Сити, тази сутрин. Жертвата е открита в чувал за трупове, напъхан в окачения таван на ресторант в строеж. Може да се каже, че сме имали късмет — тялото е било още топло. Смятам, че убиецът е същият човек, нает да ликвидира Шейлър.
	Скот продължи да прехвърля снимките.
	— Добре че не съм ял скоро.
	— Мога да ги занеса и направо на главния прокурор, но си помислих, че няма да е зле, ако първо поговоря със старши специален агент Драйър. Но щом казваш, че не е важно, значи не е важно. Благодаря за отделеното време. — Той събра снимките и му обърна гръб.
	Рамзи се изправи.
	— Почакай. — Мина покрай шерифа и го придружи до „Сън Вали Ин“ — хотела, където се организираше голямото събитие.
	От една от конферентните зали надолу по коридора се чуваха познати гласове и Уолт усети как лицето му пламва. Зави зад ъгъла и се озова очи в очи с куп познати физиономии, които тъкмо се разотиваха. Някои от мъжете спряха, за да се здрависат с него.
	— По-добре късно, отколкото никога, шерифе — извика един от тях.
	— Пропусна собственото си заседание — обади се друг познат глас.
	Уолт инстинктивно погледна часовника си, въпреки че знаеше много добре колко е часът.
	Координационната среща за обсъждане на извънредните мерки за сигурност бе насрочена за след четирийсет и пет минути — на практика обаче тя току-що бе приключила.


	13.

	Уолт влезе в задушната конферентна зала, готов да удуши Адам Драйър. Ни най-малко не очакваше, че там ще види и баща си.
	Двамата с Адам седяха на маса с ленена покривка върху подиума в дъното на залата, издигнат на трийсетина сантиметра от пода срещу подредени в редици сгъваеми столове, разделени от пътека по средата. Уолт се почувства като адвокат в съдебна зала.
	Джери Флеминг вдигна глава и срещна изненадания поглед на сина си.
	— Оставих ти съобщение.
	Уолт погледна мобилния си телефон; нямаше неприети съобщения.
	— Глупости! — отвърна той.
	Джери Флеминг изпълняваше длъжността директор по сигурността на „Авикорпс“ в Сиатъл — най-големия производител на самолети в света. Бе приел работата заедно с шестцифрената заплата — подробност, която обичаше да споменава пред сина си.
	— Кой премести срещата, нали трябваше да е в пет? — попита Уолт.
	Отговори му Джери, а не Драйър:
	— Наложи се да пришпорим малко графика заради коктейла на Кътър довечера и да направим срещата един час по-рано.
	— Това беше _моята_ среща. Моя и на О’Брайън. Ти нямаш думата.
	— Очевидно имам — отвърна Джери.
	— Баща ти ни съобщи, че „Право на глас“ смятат да протестират срещу конференцията. — Адам Драйър се постара това да прозвучи извънредно важно. — Оставих ти съобщение на мобилния телефон, че срещата се мести с един час по-рано.
	Уолт го изгледа.
	— По-спокойно, синко — обади се Джери Флеминг.
	— Ти не се меси!
	— Ще ми се да можех. На коктейла ще присъстват хора от моята компания, а часът на срещата не устройваше нито мен, нито екипа ми. Организацията на конференция от такъв калибър трябва да е по мед и масло, синко. Знаеш го.
	Баща му обичаше да си служи с клишета.
	— Организацията не е твоя работа!
	— Присъствието на „Право на глас“ изисква допълнително планиране — намеси се Драйър.
	— Антиглобалистката демонстрация срещу СТО* в Сиатъл? За _тези_ „Право на глас“ ли става въпрос? — попита Уолт.
	[* Световната търговска организация. — Б.пр.]
	— За същите — отвърна Адам.
	Уолт пристъпи напред и остави снимките от Солт Лейк пред Драйър, който мрачно ги разгледа, подавайки ги една по една на Джери Флеминг.
	— Кучият му син — вдигна поглед Джери към сина си. — Това в Солт Лейк ли е? — Той отново се вгледа в снимките. — Организиран мозък. Майсторски пипа с ножа. Трийсетинагодишен. Необвързан.
	— Това не е сериен убиец, татко, а наемен.
	— Имал съм вземане-даване с такива, синко — каза Джери, — а ти още нямаш голям опит.
	— Добрата новина е, че информацията ни е грешна — извиси глас Драйър, за да прекъсне спора между баща и син. — Когато и ако изобщо се установи самоличността на трупа, готов съм да се обзаложа, че инициалите му няма да имат нищо общо с ГП — „главен прокурор“. Тревогите ни са били напразни.
	— И това _убийство_ — наблегна на думата Уолт, — само на двеста-триста километра от мястото, където ГП Шейлър ще държи реч, е било случайно, така ли? Стига глупости! Информацията е сериозна. Чували за трупове не се продават в будките за вестници по летищата. Тази подробност е ключова и не бива да я пренебрегваме, защото е сигурен знак за предварително планиране. — Направи пауза, за да им даде време да го проумеят. — Това убийство _потвърждава_ информацията. Трябва да разберем коя е жертвата — и то по най-бързия начин — за да разберем ролята й в цялата работа, защото човекът с ножа ще се появи съвсем скоро, ако вече не е тук.
	— Имаш право на мнение, шерифе — каза Драйър. — Но докато жертвата е без самоличност и ние нямаме _никакво_ доказателство, свързващо убийството с конференцията, би било безотговорно от наша страна да изпадаме в безпричинна истерия.
	— Безпричинна истерия? — повтори Уолт. — Защо не хвърлиш още един поглед на снимките? Този човек е професионалист — който и да е той и каквато и да е целта му — и освен това е наблизо. Казвам само, че трябва да си отваряме очите и да сме нащрек.
	Джери се намеси в разговора:
	— Коктейлът е след около два часа, а „Право на глас“ възнамеряват да се изсипят на конференцията. Къде според вас трябва да насочим вниманието си? В град на петстотин километра южно оттук, в _друг щат_? Или върху преките си задачи?
	— Трябва ми обезопасен маршрут и ескорт от два автомобила за придвижването на главния прокурор до коктейла в дома на Кътър в седем без петнайсет довечера — обърна се Драйър към Уолт.
	— Вече съм се погрижил. — Той стъпи на подиума и събра снимките от масата. — Искам да ги покажа на Лиз Шейлър.
	— Изключено! — изръмжа Адам.
	— Има право да е наясно със степента на заплахата.
	— Главният прокурор е моя отговорност — напомни му Драйър.
	— Тя ще говори на конференцията, а това я прави и моя отговорност. Наистина ли искаш да го обсъждаме?
	— Ако настояваш да я видиш за няколко минути, мога да го уредя. Но никакви снимки!
	Уолт го прие като малка победа.
	— Благодаря ти — каза той.
	Джери Флеминг демонстративно погледна часовника си.
	— Трябва да тръгвам. Уолт, нека довършим разговора по-късно.
	— Кътър не иска униформени да присъстват на коктейла — припомни той на баща си.
	— Разкарай униформата тогава — каза Драйър. — Ще се видим направо там, шерифе. Ще ти осигуря минутка насаме с главния прокурор. Виж дали няма да измислиш нещо относно „Право на глас“ дотогава. Трябва да сме подготвени.
	— Ще се видим в седем — каза Уолт.


	14.

	На вратата на хотелската стая се почука точно в 4:44 следобед. Преди да отвори, Тревалян отключи свързващата врата към съседната стая: щеше да му потрябва по-късно. После хвърли още един поглед към лицето на Наглър в огледалото на банята. Доволен, грабна бастуна си и отвори.
	— Тук съм, за да ви заведа до киното, господине.
	Тревалян носеше тъмните слънчеви очила на Наглър, но не и плътните контактни лещи. Избра другите, които му придаваха същия ужасяващ вид, в случай че някой успееше да надникне зад очилата, но му позволяваха да вижда. Малко замъглено, но по-добре от нищо. Карл се оказа едър мъжага — доста над метър и осемдесет, с широки рамене, голямо чело и дълбоко хлътнали очи. Той го хвана за лакътя и го поведе навън под ярките лъчи на следобедното слънце. Вървяха бавно по красиво оформени алеи, минаха покрай открит търговски център с бутици, а на север осеяните със сняг върхове на планината Пайъниър се издигаха величествено като Алпите.
	Карл му купи билет и по негова молба го настани на последния ред в кино „Опера Хаус“. Огромната зала разполагаше с четиристотин места, обърнати към театралната сцена, по средата на която висеше подвижен киноекран. По двете срещуположни страни бяха вратите за достъп до киносалона. Във фоайето нямаше тоалетни, до тях се стигаше от дъното на залата, точно зад гърба на Тревалян. Карл предложи да изпрати някого да го посрещне след прожекцията, но Наглър учтиво отказа.
	Филмът започна. Тревалян се огледа наоколо и преброи още седем души в огромната зала — две семейства, седнали на първите редове. Погледна зад себе си. Червените плюшени завеси плътно преграждаха входа към фоайето.
	Петнайсет минути след началото на филма Наглър се вмъкна в мъжката тоалетна и заключи вратата. Махна изкуствената брада и перуката и ги напъха в джоба си. Излезе от кабинката и почисти боята от веждите и миглите си на умивалника. Пет минути по-късно, напъхал сгъваемия бастун в чорапа си, Милав Тревалян напусна киносалона.
	Откритият търговски център на Сън Вали включваше книжарница, минимаркет, галерия и няколко магазина за дрехи и ски оборудване, които през лятото предлагаха екипировка и всякакви принадлежности за колоездене, рафтинг и голф, туристически раници, тениски, спортни пуловери и бейзболни шапки. Тревалян плати в брой за един малък сак, няколко тениски и два памучни панталона, по-малък размер от тези на Наглър. От минимаркета си купи четка и паста за зъби, дезодорант и самобръсначка.
	После се запъти обратно към хотела.
	— Имате ли резервация? — попита младото русо момиче на рецепцията. На табелката с името й пишеше: „Хана, Прага, Република Чехия“.
	Тревалян се изкуши да й отговори на родния й език, но се въздържа да демонстрира знанията си.
	— Майснер — съобщи той името, на което предварително бе резервирал стая, и й подаде валидна кредитна карта на същото име. — Бях помолил за стая, която да…
	— Да. Отбелязано е — каза тя и посочи с пръст екрана. — Имахме възможност да изпълним молбата ви. Вашата стая и тази на господин Наглър са свързани с междинна врата.
	— Приятелят ми е незрящ — обясни той — и когато разбрах, че и двамата ще сме тук по едно и също време…
	— Да, разбира се.
	Той попълни бланката за регистрация и момичето му подаде ключа.
	— Бих могла да повикам пиколото…
	— Не, благодаря.
	— Желая ви приятен престой.
	Тревалян й благодари, качи се с асансьора до третия етаж и влезе в наетата от Майснер стая. След по-малко от минута, след като заключи и пусна резето, той отвори междинната врата към съседната стая. Вече можеше да влиза и излиза необезпокояван, маскиран като Наглър или Майснер.
	Взе си бутилка студена бира от минибара и я отвори. Започна да прехвърля телевизионните канали с дистанционното и разочарован, че хотелът не разполага с еротичен канал, се спря на Си Ен Ен.
	И кучето, и липсващата раница бяха проблеми, на които трябваше да намери решение. Поне успя да резервира двете свързани стаи и да се регистрира под две имена.
	Обади се от стаята на Майснер и нае кола под наем за уикенда.
	Предстоеше му пазаруване в Кечъм.
	Предстоеше му да направи бомба.


	15.

	Уолт тъкмо даваше нареждания за поставяне на заграждения заради очакваните протести от „Право на глас“, когато Томи Брандън му съобщи за внезапно възникнало усложнение.
	— Това никак няма да ти хареса, шерифе — започна той. Нарочно го търсеше на служебния телефон, а не по радиостанцията, защото не искаше да се разчува. — След летището отидох да поема наблюдението на Тейлър Крабтрий и го проследих до „Нортридж“ 72. Там живее Майра, нали така?
	Уолт се сети за нахлуването на снаха си в канцеларията му и молбите й да го накара да говори със своенравния му племенник Кевин.
	— Да — отвърна той.
	— Сега какво да правя? — попита Брандън.
	Шестнайсетгодишният малолетен нарушител Тейлър Крабтрий беше заподозрян в притежание и търговия с метамфетамини сред връстниците си. В кратката си биография имаше едно изключване от гимназия „Ууд Ривър“, втори шанс в училището за алтернативно обучение „Силвър Крийк“ и повторно изключване заради многократна употреба на наркотици. През последните две седмици колегите на Уолт го държаха под непрекъснато наблюдение. И ето че сега младежът беше отишъл да навести племенника му.
	— Върви да си вземеш кафе, аз ще се заема.
	— Прието — отвърна Брандън. — Търси ме на мобилния, когато решиш да те сменя.
	— Добре. Благодаря ти, Томи.
	— Що се отнася до мен — продължи Брандън, — аз съм в почивка от половин час и това няма да бъде включено в доклада ми, освен ако ти не прецениш обратното.
	— Оценявам го. — Уолт сложи обратно слушалката. Нямаше никакво намерение да подправя доклади заради племенника си. Но ако успееше да се намеси навреме, преди ситуацията да е излязла извън контрол, може би щеше да спести на Майра и Кевин поредната семейна драма.
	Паркира на алеята пред къщата, отвори шофьорската врата и отвън го блъсна сухият парещ въздух. Хлопна я силно, за да оповести пристигането си, и веднага впери поглед в един от прозорците на съседната къща, в който като в огледало се виждаше вътрешният двор на Майра. Практикуваше този номер от петнайсетгодишен.
	Две деца изхвърчаха презглава от задната врата, сякаш вътре имаше пожар.
	Уолт хукна след тях по алеята, последва ги зад ъгъла, покрай зеленчуковата градина и запустялата детска площадка. Прескочи ниската дървена ограда на съседната къща точно навреме, за да успее да мерне профила на единия от двамата бегълци.
	— Ерик! — Успя да изтръгне най-строгия си шерифски глас.
	Две жени от другата страна на улицата се обърнаха.
	Той извика още веднъж.
	Момчето спря.
	Доядя го на хлапето, че го кара да се поти в униформата си.
	— Какво, по дяволите, става, Ерик?
	— Кевин каза, че може.
	— Какво може?
	— Да дойдем. В къщата. — Младежът дишаше по-тежко и от Уолт. — Той ни разреши.
	— Кевин е на работа в четвъртък — реши да го изпробва шерифът.
	— Току-що се върна. Кълна се, че не сме били вътре повече от десет минути.
	Уолт знаеше, че са по-скоро трийсет. Деца!
	— Не _сте_? С кого беше?
	Момчето се поколеба.
	— Лесно мога да разбера — каза Флеминг. Огледа хлапето и се зачуди дали да не го накара да изпразни джобовете си. Но се страхуваше от това, което можеше да намери там. — Кой беше с теб? — повтори той, въпреки че знаеше много добре. — Преди да отговориш, помни, че да излъжеш шерифа е лоша идея.
	Ерик сведе очи.
	— Краб — отвърна той след кратък размисъл.
	— Тейлър Крабтрий?… Ерик, най-добрият съвет, който мога да ти дам, е да не ходиш там, където знаеш, че не бива да ходиш. Ти си добро хлапе, но ако продължаваш да се мъкнеш с Тейлър Крабтрий, гарантирам ти, че пак ще се видим.
	— Да, сър.
	— Хайде, изчезвай.
	Ерик направи няколко крачки, а после отново хукна да бяга.
	Минута по-късно Кевин посрещна чичо си на задната веранда.
	— Здрасти, чичо Уолт.
	Гол до кръста, изглеждаше още по-сух и върлинест. Панталонът му висеше под ластика на боксерките му — моден писък за някои, но не и за Кевин. Никой от семейството все още не можеше да приеме загубата на брат му Боби — вече почти година след смъртта му. Кевин го преживяваше най-тежко. Уолт се опитваше да запълни празнотата от липсващия баща, пренебрегвайки собственото си семейство, но плати за това с развода си. Той трудно показваше чувствата си и вероятно Кевин бе изтълкувал погрешно неговата непохватност, защото винаги отблъскваше опитите за сближаване от страна на чичо си. Единствения човек, който ги свързваше, вече го нямаше и болката от спомена за него все още измъчваше и двамата.
	— Здрасти и на теб. Ерик и Тейлър Крабтрий си тръгнаха бързичко. Защо така?
	— Де да знам.
	— Заради полицейската кола и униформата, а?
	— Може би.
	— Тейлър Крабтрий не е стока.
	Кевин се зае да изучава обелената боя по касата на вратата.
	— И друг път си го споменавал. Смяташ ли да кажеш на мама?
	— Да не съм луд! Изобщо не изгарям от желание да съм насреща й, ако разбере — рече Уолт и си спечели лека усмивка от Кевин. — Смятам да й кажа, че сме си поговорили за ходенето по купони, че си ми обещал да не шофираш, когато си пил, и да стоиш настрана от наркотиците. Можеш ли да го направиш?
	— Абсолютно.
	— Знаеш, че точно това ми е работата, нали? Да правя обиски по тези купони.
	— Да.
	— А ти си последният човек на света, когото бих искал да арестувам.
	— Разбрах.
	— Как върви работата при Кристина?
	— Става.
	— Скапана работа е това.
	— Аха — усмихна се отново Кевин, — гадна е.
	— Но ако потърпиш, може да те премести в кухнята или да станеш сервитьор. И в двата случая парите не са лоши, а и работата също.
	Лицето на Кевин помръкна и той отново се дистанцира. Придоби онова изражение на _ето че пак запя старата песен_ — поглед, който рано или късно всички младежи овладяваха майсторски. Така му се искаше да придърпа хлапето и да го притисне към себе си. Познаваше Майра; едва ли някой го бе прегръщал от погребението насам. Но нещо го спря.
	— Дядо се обади.
	— Нали разбра какво ти казах за Крабтрий? — Уолт се чувстваше длъжен да го накара да проумее.
	— Каза, че ще е тук през уикенда и няма да е зле да се видим и да вечеряме заедно. Ти, той, аз и мама.
	— Трябва да стоиш настрана от него, Кев!
	— От дядо? — учуди се Кевин.
	— Недей да ми се измъкваш. Кажи ми, че днешното посещение на Крабтрий няма нищо общо с наркотици.
	— За бога, ти не си ми баща! Предполагам, че ще искаш да влезеш и да огледаш. — Той отвори вратата и я задържа.
	— Нямам намерение да влизам. Затвори вратата.
	— Какво ще кажеш за другото? Да се видим с дядо?
	— Дядо ти и аз ще ходим да вечеряме по-късно в „Пио“. Защо не наминете с майка ти към осем за десерта?
	— Наистина ли?
	— Няма да съм с униформа.
	— Това не ме притеснява.
	— Лъжеш — каза Уолт.
	— Добре де, малко.
	— В осем, нали разбра?
	— Да.
	— Крабтрий!
	— Разбрах!
	— Хубаво.


	16.

	Тревалян пипаше внимателно и прецизно в банята на съседната на Наглър стая. Само една погрешна стъпка и щеше да бъде пометен от толкова мощен и изпепеляващ огън, който спокойно можеше да погълне и него, и цяло хотелско крило, преди изобщо да успее да реагира.
	Кошчето за боклук преливаше от опаковъчна хартия и отпадъци.
	Най-после приключи сглобяването на котлона за къмпинг „Коулмън“. Махна решетката на отдушника, напъха в дупката вентилатор с батерии и го залепи с тиксо, за да издухва по-бързо токсичните изпарения, които след малко щяха да изпълнят въздуха. Запали и двете горелки и тихичко си затананика.
	Заразглежда покупките си. Не повече от два артикула от един магазин — добре го измисли. Непроследимо. Неоткриваемо. Невероятно лесно. Разпечата бутилката с белина, изля я в огнеупорна купа и я сложи да заври на котлона. Вентилаторът работеше. Претегли нужното количество заместител на трапезна сол, добави го към белината и остави сместа да поври още малко. Тестерът за батерии отбеляза „Пълен заряд“. Идеално. Махна купата от котлона и я остави да се охлажда в пълната с лед мивка. Изчака, обра образувалите се кристали и върна купата на котлона. Час по-късно загря кристалите в дестилирана вода и отново ги прецеди. Така, по метода фракционна кристализация, получи сравнително чист калиев хлорат, който стри на прах.
	След това разтопи равни части вазелин и восък, затопли ги на котлона и ги смеси с калиевия хлорат в голяма пластмасова купа. Омеси добре всичко с гумени ръкавици и скри купата зад една саксия на балкона.
	Провери още веднъж дали табелката „Моля, не безпокойте“ е закачена на вратата и пусна резето. За още по-сигурно подпря бравата отвътре с облегалката на един стол. Спокоен, че никой не може да влезе в стаята на Майснер, освен ако не използва стенобойна машина, почисти банята и прибра останалите неща в кафяв хартиен плик под мивката.
	Влезе в стаята на Наглър, заключи междинната врата и мислено прехвърли отново всичко стъпка по стъпка. Замаян от вълнение — или може би от изпаренията? — той се запъти към огледалото в банята и търпеливо започна да влиза в образа на Наглър: сложи изкуствената брада, дрехите и накрая плътните лещи, които го правеха напълно сляп.
	Отиваше на коктейл.


	17.

	— Как успях да се забъркам в това? — попита Лиз Шейлър секретарката си Джена, с която работеха заедно от десет години. Стоеше пред огледалото в бившата спалня на родителите си и почти приключваше с грима си.
	— Ще се справиш — увери я Джена.
	— И двете много добре знаем, че се държа като проститутка. Остава само да си разтворя краката и да се приключва.
	— Гледай само да не те усетят папараците, ако решиш да го правиш.
	— Обзалагам се, че през последните шест години съм разследвала половин дузина точно от тези хора или поне компаниите, за които работят. А сега смятам да ги моля за пари! Ама че лицемерие!
	— Никого не молиш за пари.
	— Да бе!
	— Ти просто ще изразиш позицията си по определени въпроси, а ако _някои_ от тези хора решат да те подкрепят, тогава добре.
	— _Много_ по-сложно е и ти го знаеш. Двамата с Патрик Кътър хитруваме и това не ми харесва особено. Човек рано или късно си плаща за тези неща.
	— Не вършиш нищо лошо или незаконно. Всяка дреболия е проверявана десетки пъти. От теб се иска просто да се забавляваш. Само два дни са.
	— Искаш да кажеш — последните ми два дни. Звучи като присъда. Така се и чувствам. В неделя сутрин всичко вече ще е различно. Не се заблуждавай, Джена — _всичко!_ — каза тя и потупа клепачите си с тампонче памук. — Няма да имаме и секунда почивка през следващите петнайсет месеца и дванадесет дни. Започва да става доста напечено.
	— Кога ли пък ни е било широко около врата?
	— Да свиквам с ролята на проститутка? Това ли искаш да кажеш?
	— Че какво й е на професията?
	Двете си размениха усмивки в огледалото, но на Лиз не й беше особено весело.
	— Надявам се, че не правя грешка.
	— Разбира се, че правиш. Но какъв избор имаш?
	— Бих могла да се шляя из ски курортите и да работя каквото ми падне.
	— Бързо ще ти писне.
	— Престани! — сгълча я Лиз. Съветниците й все това повтаряха — нагоре и само нагоре! — Как изглеждам? — обърна се тя към Джена.
	— Като момиче за милион долара!
	— Дано не си права — каза Лиз, — защото ще ни трябват доста повече само за да се включим в надпреварата.


	18.

	Патрик Кътър стоеше на балкона, опасващ в полукръг огромната всекидневна в дома му, простиращ се върху площ от 5700 квадратни метра, и наблюдаваше коктейла, организиран за 125 души от подранилите гости на К³. Там долу каймакът на американската комуникационна индустрия общуваше помежду си и се веселеше, подкрепяйки се с най-доброто шампанско, вина и изискани питиета, сервирани в скъпи кристални чаши. Ордьоврите бяха дело на главния готвач от малка странноприемница в Прованс, на два километра южно от живописното френско селце Горде. Повечето хора се познаваха помежду си и веселото жужене от разговорите им галеше като музика ушите на Патрик.
	Съпругата му — Триш, вдигна поглед към него, заобиколена от група гости на долния етаж. През февруари беше дала трийсет хиляди долара за пластични корекции по лицето си, така че този коктейл се явяваше повод да покаже новата си външност. Не му намигна, не кимна, дори не му се усмихна. Но блясъкът, който видя в очите й, казваше всичко — безспорен успех. Конференцията започваше повече от добре.
	Надяваше се тя да оформи посоката в развитието на комуникационната индустрия през следващите няколко месеца. На този етап промените бяха едва доловими. Понякога успяваха да стигнат до първа страница на „Уолстрийт Джърнъл“. Усещането, че кове история — и то в ролята на лидер — го изпълваше с огромно вълнение. Само след три дни Лиз Шейлър щеше да обяви кандидатурата си за президент на неговата конференция. Може ли гордостта да е грях, щом усещането е толкова приятно? Кой не би му простил това малко удоволствие? Нали затова я организираше!
	Погледът му обходи навалицата и се спря върху предизвикателната рокля на цигуларката от класическия квартет.
	Защо, по дяволите, се бавеше Лиз Шейлър?
	Мярна открояващата се сред тълпата червена грива на Алая Холмс и съпруга й — Стюарт, които разговаряха с техни приятели. Мислено си отбеляза да държи Стю настрана от Лиз. Не искаше да се стига до разправии. Една сервитьорка записваше поръчките им. Групата избухна в смях. Забеляза как Алая леко дръпна съпруга си и го поведе към най-големия производител на фиброоптични кабели в света. Тази жена безпогрешно надушваше победителите.
	Докато Стю разговаряше с него, Алая се повдигна на пръсти, за да набележи следващата си цел. Забеляза светналия й поглед и го проследи до обекта на вълнението й — Дани. В главата му прозвуча сигнал за тревога — имаше само една причина Алая да иска Дани.
	Патрик тръгна към най-близкото от общо шестте стълбища в къщата, за да се намеси.


	19.

	Уолт спря полицейското чероки в края на дългата редица от коли, паркирани на Адамс Гълч Роуд, и тръгна по дъговидната алея за автомобили, опасана от двете страни с шестметрови смърчове и разкошни цветя. Този жилищен район на Сън Вали беше построен преди не повече от десет години, което значеше, че всяко от тези внушителни дървета е било закупено вече пораснало и е засаждано наготово. При цена от петнайсет хиляди долара за всяко, пищната демонстрация на богатство не можеше да остане незабелязана. Но алеята беше нищо в сравнение със самата къща.
	Създадена от пет старовремски плевни, разглобени и пренесени тук от Нова Англия, а впоследствие построени отново като свързани помежду си жилищни конструкции, резиденцията на Кътър приличаше на малко селце от онази епоха. На входа го посрещнаха две официално облечени момичета с отличителни табелки К³ и му предложиха шампанско в кристална чаша с логото на конференцията. Съдейки по охладените бутилки точно до вратата, пенливата течност беше „Круг“, реколта 1999-а.
	— Чашата е подарък от господин Кътър — информира го русото момиче.
	Уолт носеше току-що изгладена риза и най-хубавия си панталон, но усещаше, че изобщо не се вписва в изобилието от лен, поплин и коприна наоколо.
	Входната врата, изрязана в реставрираната огромна порта на плевнята, водеше към просторната вътрешност на къщата, решена в комбинация от старинно дърво и стъкло, и разделена на няколко по-малки помещения. Най-забележителният детайл във всекидневната представляваше огромна зидана камина с високо около два метра отворено огнище, пищно аранжирано с цветя за случая. Голям балкон опасваше втория етаж, а от тавана се спускаше внушителен полилей.
	Уолт се стараеше да не се втренчва в жените, бижутата, прозрачните блузи и съблазнителните деколтета. Полагаше усилие да не се замайва от полъха на френски парфюми, проблясването на ослепителните усмивки и опияняващия аромат на шампанското. Остави полупразната си чаша на един поднос и забеляза няколко познати лица, присъстващи тук като лична охрана. Опитваха се да останат незабелязани до стените или зад някоя от десетината ръчно дялани дървени колони, за да дадат пълна свобода на работодателите си. Преброи четирима; един от тях не сваляше поглед от Бил Гейтс, друг стоеше близо до Самнър Редстоун. Предполагаше, че другите са някъде навън с останалата част от антуража — шофьори, готвачи и лични асистенти.
	Огледа се за Лиз Шейлър, очаквайки да види и Драйър на крачка от нея, и забеляза Патрик Кътър да слиза по стълбището с вид на човек, който бърза, но се опитва да го прикрие. За по-малко от минута Уолт отклони предложенията за ордьовър от четири различни подноса.
	Патрик слезе по стълбището и забърза към входната врата. Няколко глави се обърнаха нататък. Жуженето от разговорите утихна.
	Уолт се обърна и погледна през рамо. Главният прокурор на щата Ню Йорк Елизабет Шейлър най-после беше дошла.
	Кътър пръв успя да стигне до нея, останал почти без дъх.
	Разговорите постепенно се възобновиха и името Шейлър започна да се споменава от уста на уста.
	Заобиколена от двама мъже в сини сака и дънки — единият беше Адам Драйър, тя плъзна поглед покрай Кътър, мярна Уолт и му махна. Той нямаше представа какъв е етикетът, затова й махна леко в отговор, усещайки стотина чифта завистливи очи върху себе си.


	20.

	Дани Кътър забеляза приближаващата се към него Алая — без Стю. За да не разпалва клюки, той се извини на неколцината приятели на брат си и тръгна към тоалетната. Мина покрай единия бар, ловко отклони няколко поздрава и се шмугна за по-напряко през библиотеката (разточително обзаведена с африкански кожи и велур), следвайки дискретните табелки по вратите, водещи към „стаята за освежаване“. На човек му трябваше сателитна навигационна система в тази огромна къща.
	Спомни си, че някога животът му не беше по-различен — същата показност, фалшив блясък и преструвки. Тогава — преди 90-те години на отминалия век — когато Сън Вали се свързваше само със ски през зимата и планински туризъм, тенис или голф през лятото. Ала размириците в Лос Анджелис, земетресенията и пожарите сложиха началото на Бялото преселение. Нашествието на Холивуд. Култът към позьорството. Паметници от стъкло и стомана замениха простите дървени къщи по главната улица. И той, и брат му имаха пръст в бурната промяна на долината и това изобщо не го правеше горд.
	Да откриеш трезва мисъл наоколо бе също толкова необичайно, колкото да се спасиш от нападение на пума. И въпреки че Дани подкрепяше успеха, особено своя собствен, нямаше никакво желание да прилича на когото и да било от присъстващите, включително и на брат си. За кратко се изкуши да продължи да върви и просто да се изниже през задната врата. Ако изобщо успееше да я открие.
	Отново си спомни, че Алая го издирва, и тъй като знаеше колко неусетно се оплиташе човек в мрежите й, забърза нататък.
	Тоалетната се оказа заета и той тръгна нагоре по едно от стълбищата. На долния етаж, във втората от петте бивши плевни, имаше огромна кухня и перално помещение в същия размер, както в хотел, а над тях се намираха три апартамента за гости — с всекидневна, спалня и баня — единия от които в момента обитаваше той. Качи се по стълбите и бързо зави към стаята си. Коридорът водеше към големия овален балкон с изглед към всекидневната, където се вихреше партито. Точно когато завиваше, замалко не събори един от гостите.
	Човекът носеше плътни слънчеви очила и изтърва бастуна си — тъничък бял бастун.
	Беше сляп.
	Дани веднага му се извини.


	21.

	Тревалян бе открил идеалното място за наблюдение. От балкона видя грандиозното пристигане на Шейлър, ала точно тогава чу някой да се качва по стълбите. Побърза да се обърне и да предизвика уж случайния сблъсък, за да си спечели симпатия вместо подозрителност.
	Застанал на четири крака, той затърси опипом бастуна си, въпреки че прекрасно виждаше къде е.
	— Съжалявам! — учтиво се извини мъжът, в когото се блъсна и който изглеждаше невероятно добре.
	— Няма проблем — отвърна той и колебливо запристъпва към стълбите, протягайки ръка към парапета.
	— Доста далеч сте от празненството — отбеляза мъжът.
	— Исках да го погледам отгоре — засмя се Тревалян на собствената си шега. — Реших да се поразтъпча малко. — Беше стигнал до средата на стълбището; вече нямаше как да продължи да наблюдава Шейлър. А и с четиримата души охрана, които преброи около нея, не искаше да рискува да го забележат.
	— Ако ми дадете минутка, мога да ви заведа обратно. И аз се поразтъпках, и то доста, докато успея да се ориентирам.
	— Ще се справя сам, благодаря. — Опита се да прозвучи хладно, като човек, на когото му е писнало от снизхождението на околните към недъга му. Продължи бавно надолу, с ръка върху парапета.
	В дъното на стълбите се появи червенокоса хубавица.
	— Здравейте — каза тя.
	— Здравейте — отвърна Тревалян в посока на гласа и леко вдигна глава като куче, душещо въздуха. Усети аромата на амброзия, смесен с някаква остра, животинска миризма.
	— Да сте виждали… хм, извинете… имаше ли някой горе? — попита тя.
	Тревалян инстинктивно усети, че ще е по-добре да си замълчи. Онзи мъж очевидно бързаше, но дали за да подготви любовно гнездо, или за да се измъкне от него?
	Човекът го избави от нуждата да отговаря.
	— Горе съм, Алая.
	Лицето й пламна, а в очите й проблесна искра.
	— Извинете — каза тя, префуча покрай Тревалян и го остави потопен в специфичната й смесица от аромати и — изненадващо за него — възбуден.


	22.

	— Изглеждаш малко объркан — чу Уолт приятелски глас зад гърба си.
	Обърна се и видя Кларънс Стилуил, институция в долината Ууд Ривър през последните четирийсет години. Беше работил като речен водач, като собственик на бар и издател на списания и книги, а в момента отглеждаше органична продукция в ранчото си върху площ от 20 акра в околностите на Феърфийлд. Освен това, когато се налагаше, той и съпругата му помагаха зад бара на свои приятели, собственици на най-популярната фирма в града за организиране на празненства.
	Кларънс беше едър мъж с правилни пропорции, но човек добиваше реална представа за ръста му само ако застанеше близо до него — приличаше както на каубой, така и на университетски преподавател. В момента обслужваше мокрия бар, разположен между две дървета в огромни саксии.
	Уолт си поръча бира.
	— Всичките тези пари наоколо, а?
	— Аха — съгласи се Уолт.
	— И тази къща… колко време прекарва в нея? Три седмици годишно?
	— И толкова няма.
	— Като отворихме дума за престъпност… не си ли на работа? — попита Кларънс.
	— На работа съм, но цивилен.
	— Точно тук ти е мястото.
	— Трябва да направя невъзможното — да убедя една жена да не говори.
	— Това _наистина_ е неблагодарна работа.
	— Джери също е тук.
	— Как я карате вие двамата?
	— Все така — отвърна Уолт.
	— А откак умря Боби?
	— Много се отчуждихме.
	— Голяма загуба! Хлапето как е?
	— Още не може да се съвземе.
	— Да — каза Кларънс. — Така си и мислех.
	— Всички сме така. Гейл и аз… до голяма степен беше заради смъртта на Боби.
	— Не съм вярвал, че някога ще се разделите.
	— Нито пък аз.
	— С тях лошо, без тях — още по-лошо.
	— Да пием за това — рече Уолт и надигна бирата си.
	— Ако не си забелязал, Томи Лий Джоунс те държи на мушка непрекъснато.
	Уолт се огледа и срещна втренчения поглед на Драйър.
	— Този тип хора — каза Кларънс по адрес на Драйър — избягват да се навират между шамарите. Гледат си спокойствието и заплатата.
	— От твоите уста — в божиите уши.
	Една от сервитьорките се приближи до бара и ги прекъсна. Докато Кларънс изпълняваше поръчката, Уолт погледна нагоре и видя Дани Кътър на балкона точно срещу него. Говореше с някаква червенокоса жена с пищна пазва.
	Телефонът му избръмча и той се прикри зад една саксия, за да приеме разговора на спокойствие. Стържещият женски глас в слушалката направо му продъни тъпанчетата:
	— Кевин ми разправя, че сме канени на десерт с теб и Джери в „Пио“. Да не ме занася?
	— Здравей, Майра.
	— Защо шепнеш?
	— Точно сега съм малко зает.
	— Доста е шумно при теб.
	— Кевин е прав за десерта. Аз черпя. В „Пио“, към осем и половина — девет без петнайсет. — Той погледна часовника си и осъзна, че ако тя не му беше звъннала, щеше да забрави за вечерята с баща си. За нищо друго не мислеше напоследък, освен за снимките от Солт Лейк.
	— Ами Джери? — попита тя. — Ако започне да пие?
	— Значи ще ми направиш услуга, ако дойдеш — откровено призна Уолт.
	— Добре… хубаво тогава. Но почне ли да си го изкарва на Кевин, ние си тръгваме.
	— А аз ще съм следващият — увери я той.
	Уолт затвори телефона и се зачуди какво ли още щеше да чуе.


	23.

	— Кажи ми, че не се опитваше да се скриеш от мен — измърка Алая.
	Дани се поколеба, преди да отговори:
	— Не ставай глупава.
	Тя кимна към най-близката стая за гости с табелка „Гуерчино“* на вратата.
	[* Италиански художник от Болонската школа. — Б.пр.]
	— Не проявявам интерес. Или поне се опитвам.
	— Но защо?
	— Отварям нова страница в живота си.
	— О, боже, не ми казвай, че си се вързал на някоя от онези програми „12 стъпки“.
	— Не съм се вързал, но имам нужда от промяна.
	— Пет минути. Не ме карай да ти се моля.
	Тя го поведе по коридора към първия апартамент за гости — който по случайност се оказа неговият — бутна го вътре и властно хлопна вратата зад гърба си.
	— Смятам да пропусна подробностите — колко си ми липсвал и колко ми е било тежко — и да карам по същество. Мога да ти помогна, Дани. Искам го. Имам предвид, да накарам Стю да ти помогне. За „Трилогия“.
	— Моля?
	— Патрик ми каза всичко. Яд го е, че отказваш помощта му и че търсиш подкрепа извън семейството, но помисли — ако става въпрос за Стю и мен, ние сме си почти като семейство, не мислиш ли?
	— Това си е моя работа и Пади няма право да…
	— О, я стига! Той просто е загрижен за теб. Всички сме загрижени за теб. А един от всички нас — особено много! — Тя пристъпи по-близо и сладкият й аромат го обгърна. — Знаеш, че ти мисля доброто, нали?
	Ако приближеше с още сантиметър, телата им щяха да се докоснат. Той усети топлината й, която — примесена с аромата й — го замая.
	— Али… недей.
	— Стига си се дърпал. Защо не искаш да ми доставиш мъничко наслада? — Дъхът й ухаеше на червено вино. — Знаеш, че си падам по удоволствията.
	Волята му започваше да го напуска. Той пое дълбоко дъх и няколко косъмчета от червената й грива погъделичкаха лицето му.
	— Позволи ми да ти помогна — прошепна тя и колебливо плъзна ръце по хълбоците му. — Нямам намерение да ти се моля. Не и докато сме облечени. Знаеш ме каква ставам. — Усмихна се и колкото и да се мъчеше да си я представи като егоистична и празноглава застаряваща кокетка, за да не я пожелае, усещаше, че се случва точно обратното. Падаше си по агресивни жени. Тя го знаеше и се възползваше умело. — Не спирам да си фантазирам за теб, Дани, вече повече от година. Под душа. Нощем, когато съм сама. Изгарям, само ти можеш да потушиш този огън.
	Дани нямаше сили да се съпротивлява повече. Ароматът й го завладя и му подейства като наркотик. Кожата му пареше под пръстите й.
	— Чувстваш ли къде съм най-гореща? — измърка тя и страстно долепи бедра към тялото му.
	Притиснатата й в него пазва удари обонянието му с още аромати — на силна, животинска похот; миризми, които не се продаваха в шишенца, които пробуждаха копнежи и инстинкти… и щеше да е глупак, ако повярваше, че може да им устои. Той отвори сетивата си и жадно ги пое, а звярът в него се събуди, за да иска още. Не се бе заричал да не стига дотук, нито пък я насилваше. Физически се нуждаеше от това и тя го знаеше. Начинът, по който му се предлагаше, докосването на ръцете й и разтворените й за целувка устни го завладяха до такава степен, че той не просто се предаде, а направо избухна.
	Издърпа трескаво дрехите й и жадно зарови лице в пламналата плът между краката й, докато тя скимтеше от удоволствие, приближавайки кулминацията.
	От долния етаж се чуваха приглушените звуци на сантиментална мелодия, когато в стаята се разнесе вик на облекчение и сложи финалните акорди на истинската музика.


	24.

	Патрик Кътър така и не успя да ги открие. Развълнува се от пристигането на Шейлър и изгуби дирите на Алая и Дани, а му се искаше да попречи на брат си да извърши някоя глупост. Изпитваше и ревност, ако трябваше да бъде честен, но се стараеше да не я показва. Спокоен, че остави Лиз Шейлър в сигурни ръце, отново тръгна да ги търси — този път по-сериозно.
	Мина през кухнята, където му се наложи набързо да изслуша Хайнц, готвача си — немец по произход, специално поканен да работи за него от Южна Франция. По някакво иронично съвпадение оплакването му се отнасяше до личния готвач на Стюарт Холмс, който бил „превзел“ едната от трите му фурни „най-безцеремонно“. Патрик го успокои надве-натри и бързо се измъкна оттам. Готвачът на Стюарт пътуваше с него навсякъде, вероятно за да се грижи за специалната диета на „чудото от Уолстрийт“. В момента приготвяше единична порция от някакви мезета. Въпросният Рафаел поднасяше всяко блюдо на шефа си лично и с подобаваща показност, подвеждайки някои от присъстващите — Патрик изобщо не се съмняваше в това — че коктейлът се организира от Холмс, а не от него. Това забавяне го изнерви допълнително. Налагаше се да намери Алая, преди да е успяла наново да подпали фитилите на брат му, което можеше да прати всички им по дяволите.
	Мина покрай кабинета на съпругата си и рязко спря до вратата.
	— Мога ли да ви помогна?
	Зад бюрото на Триш седеше някакъв мъж с тъмни слънчеви очила. Имаше брада и мустаци и му изглеждаше познат отнякъде.
	— Сервитьор ли сте? — попита той.
	— Всъщност съм собственикът. Патрик Кътър. Мога ли да ви помогна?
	Мъжът се изправи и чак тогава Патрик забеляза облегнатия на писалището бял бастун.
	— Аз съм Рейф Наглър, господин Кътър.
	Патрик измърмори някакво извинение и влезе в стаята. След кратко неловко суетене двамата се здрависаха.
	— Радвам се, че успяхте да дойдете — каза Патрик.
	— В „Стоунбрук“ бяха поласкани от поканата.
	— Имате удивителна репутация.
	— Заслугите са по-скоро на фондацията. Моята репутация, както предполагам знаете, е на самотник. Отшелник. Но това е малко преувеличено, уверявам ви.
	— Та вие сте Нострадамус на новите технологии! Имате право на своите чудатости, господин Наглър. Радваме се, че сте тук. Между другото това е кабинетът на жена ми.
	— Кабинетът й? — изненадано каза той и се усмихна. — Мили боже, ама че конфузно положение. Исках просто да намеря място, където да поседна.
	— Успели сте, но няма ли да се чувствате по-добре малко по-близо до партито? Или пък, ако искате да се усамотите тук, мога да изпратя сервитьор.
	— Не, моля ви — отвърна Наглър. — С удоволствие ще се върна при останалите.
	— Чух за кучето ви. Дълбоко съжалявам за случилото се. Едва ли мога да си представя какво ви е. Опитваме се да намерим някакво решение.
	— Много мило от ваша страна, но не си правете труда. Справям се някак и с бастуна, ако не броим това, че обърках кабинета с трапезарията.
	Кътър се засмя и поведе мъжа към вратата, насочвайки го в посока към шума от приема.
	— А сега се налага да ви оставя… — каза той.
	— Радвам се, че се запознахме — отвърна Наглър и се запъти към врявата надолу по коридора.
	Патрик направи няколко крачки към северното стълбище, но нещо го накара да се върне в кабинета. Дългата тясна стая трудно би могла да се сбърка с огромната трапезария за двайсет и осем души. Имаше нещо обезпокоително в обяснението на Наглър, ала чак когато приближи до писалището и застана до стола, разбра какво го бе накарало да се върне — отражението на монитора върху прозореца зад бюрото. Вместо скрийнсейвъра — зимна снимка на Болд Маунтин — беше забелязал логото на „Уиндоус“.
	Скрийнсейвърът изчезваше от екрана само при докосване на клавиатурата или преместване на мишката.
	„Може Наглър да ги е бутнал случайно“, предположи Патрик. Измъчван от мисълта за изгубеното време, той се огледа за последно и продължи издирването на Дани.
	Но подозрението си остана в главата му — как може Наглър неволно да бутне мишката или клавиатурата, когато и двете се намираха в най-далечния край на писалището?


	25.

	Уолт последва Драйър и Шейлър към разкошно обзаведената библиотека. Докато излизаше от всекидневната, мярна на входната врата Рейф Наглър — слепеца от летището — който тъкмо си тръгваше. Това го подсети, че беше обещал да му намери отнякъде куче водач.
	— Е, Уолт… какво има? — попита Лиз веднага щом Драйър затвори вратата. Отпусна се тежко на един кожен стол и започна да разтрива прасеца на десния си крак.
	Уолт бегло погледна към Драйър и срещна студения му поглед. Снимките издуваха задния му джоб.
	— Ваша чест, имаме улики от ужасяващо убийство в Солт Лейк Сити. Това ме кара да се съмнявам, че животът ви е в опасност.
	— Адам?
	— Аз съм на друго мнение, но обещах на шерифа няколко минути от времето ви.
	— Разбира се — каза тя и веднага насочи вниманието си към Уолт, което подразни Драйър.
	Шерифът описа как е намерено тялото на летище Солт Лейк, спомена също, че убийството е извършено по особено жесток начин, но спести подробностите заради уговорката с Драйър.
	— Не е изключено да има връзка с последната заплаха — завърши той.
	— Няма _никакви_ доказателства, които да свързват едното с другото.
	— Служител от Транспортна безопасност е проследил вероятния заподозрян до зала Д, където следите му се губят. Първият полет от тази зала е с направление Сън Вали, Ваша чест.
	Лицето й се напрегна и тя отклони поглед встрани.
	— Разбирам — каза, опитвайки се да звучи спокойно, и се обърна към Драйър, който неловко наведе глава.
	— Бяхме предупредени навреме и успяхме да посрещнем самолета, но не открихме никого, който да отговаря на описанието. Държа да отбележа обаче — това не означава, че човекът не е бил на борда.
	— Няма да е лесно да се разбере — каза тя.
	— Разследване от такъв мащаб може да отнеме седмици. Съобщиха ми, че ФБР са иззели видеозапис от летището, който може да ни бъде полезен. Трябва да се снабдим с копие. Със зъби, с нокти, ако се наложи.
	— Задават се почивни дни — припомни Драйър, — а това изобщо не ни помага.
	— Значи няма никакъв начин да се разбере кой и защо е убит, така ли? — попита тя.
	Уолт предложи две възможности: едната, че мишената на наемника е била жертвата от летището, а не Лиз; и другата, че човекът е разпознал убиеца или е забелязал нещо подозрително и затова е бил ликвидиран.
	— Или…? — обади се Лиз. — Хайде, Уолт, кажи го. Усещам, че има и още нещо. Голямо момиче съм.
	Един от асистентите й почука на вратата и Драйър стана да се погрижи. Хвърли кръвнишки поглед към шерифа и почти незабележимо потупа ръчния си часовник.
	— Не изключвам и възможността това убийство да е предупреждение — каза Уолт.
	— Защо мислиш така? — ужасено го погледна тя.
	— Послание към теб — към нас — за да ни уведомят, че намеренията им са сериозни, че са решени, че са професионалисти. Предупреждение да не участваш в надпреварата, да не обявяваш кандидатурата си.
	— Спекулираш! — прекъсна го Драйър.
	— Аз го помолих — възрази Лиз Шейлър. — Сплашване, така ли? — отново се обърна тя към Уолт.
	— Ваша чест — отвърна той, — сигурен съм, че с агент Драйър ще успеем да осигурим плътна охрана около вас за всичките ви ангажименти през уикенда. Но никой от нас не може напълно да гарантира безопасността ви. Този човек е извършил убийство в сградата на летище — една от най-строго охраняваните територии в наши дни. Казвам само, че ако имате каквито и да било съмнения относно обявяването на кандидатурата си, можете да промените плана — свикайте конференция по-рано или пък отложете речта си за по-късно, когато се върнете в Ню Йорк. Ако наистина имаме убиец, който се навърта наоколо, това със сигурност ще го обърка.
	— Ето къде си била! — Патрик Кътър връхлетя в стаята, хвърли бегъл поглед към Уолт и Драйър и се запъти към Лиз. — Търсих те къде ли не.
	— Наложи се да обсъдим нещо — отвърна тя. Погледна към Уолт и на лицето й се изписа извинение.
	Влизането на Кътър я върна обратно в реалността и й припомни важната й роля в дългоочакваната му конференция. Уолт се зачуди какво ли бе усещането да ти се налага да избираш между властта и парите, от една страна, и собствената си безопасност, от друга. Разбра отговора много по-бързо, отколкото му се искаше.
	— Е — каза тя и неохотно се надигна от стола, — ще разчитам на теб да ме държиш в течение, ако има развитие в разследването, Уолт. По всяко време на деня и нощта.
	— Дори и по време на споразумения на четири очи? — обади се Патрик с типичния си сарказъм.
	— В Солт Лейк е станало убийство — без съмнение дело на професионалист. — Шерифът не успя да прикрие тревогата в гласа си.
	— Ами добре — спокойно отвърна Кътър. — Значи са ни дали грешна информация. Успокоих се. — Той изгледа проницателно първо Драйър, после Флеминг и накрая Лиз в очакване да го опровергаят.
	Уолт тъкмо щеше да го направи, когато Лиз незабележимо му даде знак да мълчи.
	— Кой иска питие? — предложи Кътър като любезен домакин. — Аз черпя. — Засмя се на собствената си шега, хвана Лиз под ръка и я поведе към вратата.
	Отпред стоеше Стюарт Холмс, който тъкмо се канеше да почука. За момент между него и Шейлър се усети напрежение.
	— Ваша чест — каза Холмс.
	— Господин Холмс — отвърна Елизабет.
	— Знам, че имахме конфликт — продължи той, — но се чудех дали не бихме могли да поговорим? Бих се радвал, ако и двамата успеем да загърбим миналото и започнем на чисто.
	— От това, което чета в пресата — отвърна Лиз, — няма да е лесно да го загърбим. Мнението ви за мен е от ясно по-ясно.
	— Точно затова искам да поговорим.
	Отново настъпи неловко мълчание.
	— Нека всички отидем да пийнем. — Кътър я поведе през вратата. — Хайде, Стю, да изгладим недоразуменията.
	Лиз плахо погледна през рамо към Уолт — в очите й продължаваше да се чете извинение. Силна музика и шум от разговори нахлу в стаята като вълна и Уолт неволно си представи Мария Антоанета с наведена глава на гилотината.
	Три часовника някъде в къщата удариха 8 часа почти едновременно.
	Вече закъсняваше за вечерята.


	26.

	Уолт се настани до баща си на ъгловата маса в дъното на бар ресторант „Пио“, точно под стенната украса от бодлива тел. Джери пък седеше с гръб към чифт снегоходки от сурова кожа. Полиуретановото покритие на масата сполучливо имитираше кехлибар.
	— Съжалявам, че закъснях.
	— Нищо ново.
	Едра сервитьорка дойде да вземе поръчката им. Уолт си избра салата и ребра, а баща му — гъста царевична супа, дебела пържола с кокал и още едно уиски.
	Джери, който вече изглеждаше пийнал, посочи разтворения пред себе си „Експрес Уикендър“ — притурка към градския седмичен вестник.
	— Гледай какво пишат: „Нашествие от птици в градския приют за кучета; пума хапва за закуска жълт лабрадор. Дивият запад определено предлага интересни преживявания“.
	Уолт нямаше никакво желание да споменава Солт Лейк и да започва нов спор.
	— Страхотен начин да си изкарваш хляба.
	— Трябва да се съберете с Гейл заради децата.
	— Гейл си е добре така, татко. Не се бъркай.
	— Тя ти е жена.
	— Бивша. Истината е, че тя е чудесна съпруга, но калпава майка. Просто не й се удава. Такава си е и го знае. Каквото щеш ми приказвай, но някои жени изобщо не ги бива за това, както и някои мъже. Тя е точно от тях. Не можехме повече да я караме по този начин.
	— Така смяташ ти.
	— Тя ще ти каже същото, ако я питаш, повярвай ми.
	— Това ще разбие живота на децата — измърмори Джери, отпивайки от чашата си.
	— Ако щеш вярвай, но децата се чувстват много по-добре така. Сега се виждат за по няколко часа — половин ден най-много, и това й се отразява добре. Направо е жизнена. Беше станала много мрачна и избухлива. Грозна картинка.
	— Тя ти е жена — повтори Джери.
	— Разбери, че не може всички да са като Ози и Хариет*, татко. Така е по-добре. Ако нещо не е счупено, защо да го лепим…
	[* Герои от популярен американски телевизионен сериал, излъчван от 1952 до 1966 година, станали нарицателни за щастливо семейство. — Б.пр.]
	— Но то е счупено.
	— Не, не е. Не знам защо винаги говорим за това, когато се видим. Какво толкова не можеш да разбереш?
	Пет минути изминаха в мълчание. Уолт не чуваше нито разговорите около себе си, нито музиката, нито момчетата зад грила, подвикващи един на друг поръчките си. В ушите му кънтеше една-единствена реплика, която и алкохолът в бирата не можеше да заглуши: _Тя ти е жена._
	— Защо ме отряза така днес следобед? — попита Уолт. — Какво изобщо се стремиш да постигнеш по този начин?
	— Приемаш го твърде лично. А то не е така.
	— Не можеш да понесеш мисълта, че аз командвам парада, нали?
	— Не съм казал такова нещо.
	Сервираха второто уиски заедно със супата и салатата. Джери не докосна супата си.
	— Ако тя обяви кандидатурата си по-рано — каза Уолт, — това може да е от полза.
	— Имаш ли някакъв опит в осигуряване на защита? По-добре си запази енергията за онази пума — засмя се Джери.
	Помежду им отново настъпи мълчание. Донесоха вечерята им.
	— Толкова ли е невъзможно да успеем да намерим общ език и да работим спокойно заедно? — попита Уолт.
	— От опит ли го казваш?
	— Защо се държиш така? С какво съм го заслужил?
	Баща му драматично погледна часовника си.
	— Нямаме толкова време. Може и цял живот да не ни стигне, ако се захвана да ти обяснявам.
	— Не ме бъркай с Боби.
	Джери удари по масата и чашата му подскочи, което привлече вниманието на посетителите от околните маси. После впери кървясалия си поглед в сина си, избърса влажните си устни със салфетката и бавно разряза дебелата си пържола.
	— Поканих Майра и Кевин да се присъединят към нас за десерта — каза Уолт. — Ако не искаш да ги виждаш…
	— Разбира се, че искам.
	— Кевин има нужда от нас, татко. Трябва да му служим за пример, а не вечно да сме в конфликт. Да обявим примирие за малко тази вечер, а?
	Джери търсеше отговори в отражението си в чашата.
	— Какъв конфликт?
	— Рано или късно трябва да изгладим неяснотите около смъртта на Боби.
	Очите на баща му гневно припламнаха.
	— Кевин и Майра имат нужда да затворят тази страница. Ако продължаваш да го задържаш в себе си…
	— Нищо не задържам в себе си.
	— Мислиш си, че така ни предпазваш. Знам, че го правиш от добро сърце, но така изобщо не си помагаш.
	— Нищо на този свят не е в състояние да ми помогне — каза Джери.
	— Вече е късно да помогнем на Боби, но можем да опитаме да спасим семейството, татко.
	— Вие с Гейл добре се справихте, нали? — Джери рязко надигна чашата си, сякаш за да спаси кубчетата лед от удавяне. Погледна го изпод свъсените си вежди и внимателно остави питието на масата.
	Уолт забеляза Майра и Кевин, които стояха близо до грила и оглеждаха масите.
	— Ето ги и тях — каза той. — Не забравяй, че той вече не е малък, татко.
	Джери пресуши чашата си.
	— Няма ли най-после да млъкнеш, по дяволите!


	27.

	Тревалян седеше на висок стол в един тъмен ъгъл близо до входа на салон „Духин“. В 11:15 вечерта мястото се пукаше по шевовете.
	Някакво конте от лявата му страна, обуто в дънки за триста долара и каубойски ботуши с цветни шевове, водеше блудкав разговор с двайсет години по-млада от него жена. Пиеха мартини, а тя имаше досадния навик да си слага червило след всяка глътка или целувка.
	Джо Фос — филипинец около шейсетте — редуваше с виртуозен размах джазови и забавни мелодии на пианото и заедно с басиста и барабаниста не даваха възможност на гостите да слязат от дансинга.
	В салона вече нямаше къде да се седне, а глъчката от разговорите заглушаваше опитите на младите сервитьорки да приемат поръчките.
	Тревалян бавно отпиваше от чашата си с драмбюи*. Не си падаше особено по твърдия алкохол, но искаше да ароматизира с него дъха си за следващите няколко часа, тъй като това можеше да се окаже важно.
	[* Шотландска алкохолна напитка, приготвена от уиски и билки. — Б.пр.]
	Все още търсеше начин да се справи с непредвидената загуба на Рики. Първоначалната му идея беше да го запомнят с кучето, така че никой да не усети евентуалната замяна.
	По време на кратката почивка Тревалян внимателно наблюдаваше гостите и приятелския, непринуден начин, по който се разхождаха между масите, за да се поздравят с въздушна целувка или здраво ръкостискане. До ушите му достигаха откъслечните им разговори за голф, филми или политика. Долови името на Елизабет Шейлър повече от веднъж. Не изпускаше от поглед и вратата, в случай че решеше да се отбие случайно. Поне така пишеше в „Ню Йоркър“, а той бе изчел всичко по неин адрес. Познаваше я по-добре, отколкото се познаваше тя самата. Старите навици не умираха.
	Оркестърът засвири отново, този път като квартет, в съпровод на знойна, трийсет и няколко годишна блондинка с пленителен глас. Носеше впита по тялото червена коктейлна рокля с изрязано почти до пъпа деколте. Беше се постарала с грима, за да изглежда млада и невинна, но дрезгавият й, чувствен глас издаваше годините й. Публиката леко й изръкопляска, въпреки че жената заслужаваше повече. На друго място и в друго време определено би могла да събуди интереса му.
	Шейлър така и не се появи. Оркестърът спря да свири в 11:45, а тумбестата чаша за бакшиши на пианото преливаше от двайсетдоларови банкноти. Хората не дочакаха затварянето в един след полунощ и бавно започнаха да се разотиват. Тревалян излезе от хотела и дълбоко вдъхна изненадващо студения планински въздух. Тръгна тихо по красиво осветените алеи, покрай магазините, театъра и езерцето, и стигна до „Сън Вали Ин“. Продължи още малко нататък, прекоси паркинга и най-после се озова до алеята за доставки.
	Сиви облаци, осветени от луната и накъсани от очертанията на планинските върхове, се надбягваха по небосклона. Продължи надолу по тясната асфалтова ивица към товарните платформи зад хотела, пристъпвайки предпазливо, като слепец — в случай че някой го наблюдаваше.
	В компютъра на госпожа Кътър Тревалян случайно бе попаднал на календара й за предстоящи ангажименти. В два от тях се споменаваше името на Шейлър — празненството за откриването на конференцията в петък вечер и приемът в десет часа, преди късната закуска в неделя.
	Рейф Наглър имаше покана за петъчното празненство, но не и за неделния прием.
	Тази вечер искаше да огледа банкетната зала преди речта й в неделя — да премери с крачки вариантите за достъп до изходите и да се запознае и свикне с помещението с нормален поглед, незамъглен от контактните лещи.
	Абсолютно спокоен, Тревалян се промъкна през една от товарните платформи и тръгна през тъмното сервизно помещение зад банкетната зала. Мина покрай колички за сервиране на храна, захвърлени престилки и стенен телефон с удължен кабел за слушалката. В коридора се носеше неприятна, но позната миризма — неизкоренима смесица от храна и човешка пот. Той дръпна вратата на аварийния изход с надпис „Банкетна зала В“ и влезе вътре.
	Пясък. Целият под бе покрит с него. Десетина сантиметра дълбок, а може би и повече. Тревалян затъна в него, едновременно изненадан и ужасен. После си припомни, че петъчното празненство щеше да бъде тематична хавайска вечер, и се възхити на Патрик Кътър заради пищния размах в организацията. Дали пясъкът щеше да остане тук и през уикенда, или щяха да го махнат до неделя? Ако го оставеха, щеше да се окаже сериозна пречка за него.
	Очите му тъкмо привикнаха с тъмнината, когато чу приближаващи се към вратите гласове.
	Някой щеше да влезе всеки момент.


	28.

	Почти час по-късно, около 12:30 през нощта, Уолт се опитваше да навакса с книжата си, ала усети как умората го връхлита и реши да си тръгва. Точно когато прибираше снимките от Солт Лейк, забеляза на една от тях, че плоскостите на тавана са леко разместени. Провери набързо графика с ангажиментите на Шейлър, грабна колана с оръжието си и излезе тичешком от канцеларията.
	В 1:30 след полунощ, докато пътуваше на север, той набра мобилния телефон на О’Брайън.
	— Събудих ли те? — попита той.
	— Де да беше — отвърна шефът на охраната.
	— Твоите хора провериха ли банкетната зала, след като работниците си тръгнаха?
	— Прекалено много се тревожиш. Затова те харесвам. Утре имаме целия ден на разположение. Първото истинско събитие е хавайското празненство вечерта.
	— Да, обаче Шейлър има насрочена репетиция за проверка на озвучаването преди 10 сутринта.
	Буквално чуваше как О’Брайън мисли.
	— Трябва щателно да проверим залата — съобщи Уолт. — В момента пътувам натам.
	— Сега? Защо не го направим рано сутринта? Тепърва трябва да върна Патрик обратно у тях. След коктейла слезе да вечеря в града.
	Уолт усещаше терзанията на О’Брайън. Личната охрана далеч не можеше да се сравнява със задълженията на бавачка. Затова и не завиждаше на баща си за шестцифрената му заплата.
	О’Брайън предложи да изпрати двама от своите хора да му помогнат.
	— Няма нужда. Имам патрули, които нямат никаква работа по това време.
	Дик продължи да настоява, но Уолт учтиво му отказа и затвори. Веднага набра номера на Том Брандън, който в момента почиваше. Телефонът не отговаряше и Уолт зави към паркинга за каравани „Ред Топ“. Първия път подмина неговата, тъй като всички си приличаха. Втория път обаче не караваната на Том привлече вниманието му, а колата на собствената му жена. Миниванът на Гейл беше паркиран точно в алеята пред караваната на Брандън. Той намали, но не спря, а погледна в огледалото за обратно виждане. Прозорците не светеха.
	На ъгъла отби и опря главата си на волана. Не можеше да си поеме въздух. Сърцето му биеше до пръсване. Усети сълзи в очите си, облегна се назад и ги избърса в ръкава си. Не сваляше поглед от огледалото, дребните отражения на караваната и паркираната отпред кола с надеждата, че се е объркал. Обърна и отново мина бавно по улицата, като този път провери регистрационния номер. Върна се обратно и спря на същия ъгъл. Усети същата болка.
	Сети се за репликата на Брандън, че смята да се кандидатира за неговото място, и се замисли върху думите му от съвсем друг ъгъл. Заместникът му спеше с бившата му жена. Отнел бе най-хубавата част от живота му. Не страдаше, че бракът му е приключил, но защо трябваше да приключва по този начин! За момент му мина през ума да се изправи очи в очи и с двамата.
	Подкара надолу по улицата, все още объркан и замаян, със заседнала на гърлото му твърда като камък буца.
	Положи усилие да овладее гласа си и потърси дежурните патрули по радиостанцията. Оказа се обаче, че и двете налични коли са се отзовали на получен сигнал за мечка, която тършувала в кофи за боклук някъде в долината. Тръгна обратно към Сън Вали, сам и уплашен по начин, неизпитван досега. Саркастичната язвителност на баща му относно естеството на престъпленията в долината, с които се занимаваше обикновено, не спираше да кънти в главата му. Гейл беше отворила нова страница в живота си. И колкото и немислимо да му се струваше, не му оставаше нищо друго, освен да направи същото.
	Спря се на рецепцията на хотела: не искаше охраната да го вземе за нарушител.
	Дежурната служителка му заяви, че достъпът до банкетните зали е забранен до сутринта.
	Той посочи шерифската значка, закачена на униформата му.
	— Аз не моля за разрешение. Просто ви уведомявам, че съм тук. Ако предпочитате, бих могъл да събудя Лари Рафълс.
	Уолт извади мобилния си телефон. Рафълс беше управителят на хотела.
	Тя хладно отказа, извади връзка ключове и го поведе по облицования с орехово дърво коридор. Отключи няколко врати и влезе в залата заедно с него. Светлината от улицата обливаше пищно украсените маси и пода… покрит с пясък!
	Момичето светна някаква лампа, колкото да успее да се ориентира.
	— Аз ще заключа на излизане. Ще мина през рецепцията да оставя ключовете — каза той и благодари.
	Вратата щракна зад гърба й.
	Помещението беше с правоъгълна форма; Уолт стоеше по средата на една от дългите стени. Погледна към подвижния подиум, от който Лиз Шейлър щеше да произнесе речта си. В момента там имаше шест палми в саксии. На всяко от местата по масите чакаше кутия с подарък. Загриза го завист, че Кътър — или който и да било друг — разполага с толкова излишни пари за прахосване.
	Повлачи крака през дълбокия пясък и за момент му се прииска да свали ботушите си. Стигна до подиума — с височина до коляното и драпиран с морскосин плат.
	Въпреки мъката, раздразнението и умората си, Уолт усети нещо нередно. Винаги вярваше на шестото си чувство. Остана абсолютно неподвижен, с пресъхнало гърло и бясно препускащ пулс. Трябваше му светлина; огледа се и забеляза ключа за лампите на десетина метра от себе си. Почти несъзнателно разкопча кобура си и усети допира на хладния метал върху грубата си длан. Пристъпи напред безшумно, целият плувнал в пот. Ключът за осветлението му се стори прекалено далеч. Усети нещо отдясно и последва инстинкта си. Подметките му докосваха пясъка без звук. Подминаваше масите една по една, а очите му не спираха да шарят наоколо.
	Покривките на масите се спускаха до седалките на столовете, позволявайки му да огледа петдесет възможни места за криене.
	Радиостанцията на колана му изпука.
	— Шерифе, какво е местонахождението ви?
	Усети раздвижване отдясно. Мъжки силует хукна към изхода, отвори вратата и изчезна, преди Уолт да успее да го огледа.
	Тичешком той посегна към радиостанцията и съобщи кода за преследване на заподозрян:
	— Десет-едно-нула-седем. Пеша съм. Хотел „Сън Вали Ин“. Искам подкрепление. — Коланът му закачи една от покривките и чашите за вино се стовариха на земята.
	Уолт се озова в непрогледния мрак на сервизното помещение. Изключи радиостанцията си.
	Направи две крачки напред, спъна се в някаква товарна количка, залитна и се подпря на коляно. Изправи се и напрегна до болка очите си в тъмнината. Човекът беше изчезнал.


	29.

	Тревалян се спотайваше зад една от товарните колички, плътно до стената. Знаеше най-прекия път към изхода — през сервизното помещение до товарната платформа. Знаеше и че ако хукне нататък, ще се изложи на показ за няколко секунди. Но поне щеше да е подвижна мишена. Шерифът стоеше на три метра от него — неподвижен, почти без да диша. Изобщо не очакваше да открие такъв прецизен професионалист в негово лице.
	Прилепил гръб до стената, той отново пресметна времето и разстоянието до отсрещния край на помещението. Мислено си представи коридора и острия ляв завой към платформата. Нямаше желание за сблъсък. Само за бягство.
	Поколеба се за секунда. После блъсна количката и хукна с всичка сила.


	30.

	Количката се удари в стената и Уолт сграбчи пистолета си. Не помнеше да е вадил фенерчето, но усети, че стиска и него в ръката си.
	Тъмен мъжки силует пробяга по коридора на зигзаг и изчезна.
	Уолт изтича след него, зави наляво зад ъгъла и се мушна между висящите найлонови ленти на изхода. Скочи от товарната площадка, загуби равновесие и падна по очи. Когато се изправи на крака, беглецът вече имаше двайсетина метра преднина. Беше доста бърз.
	Тичайки, шерифът пъхна пистолета си обратно в кобура. Нямаше намерение да стреля и да се окаже, че е улучил хлапак от квартала или някой заблуден гост на хотела.
	Последва беглеца през градското игрище за голф и секунди след като чу цъкането на поливната система, усети студената струя вода върху себе си. Измокри се до кости, но продължи да тича с натежали ботуши през калната трева.
	Не го изпускаше от поглед на двайсетина метра пред себе си. Мъжът се шмугна през редица високи дървета и излезе на гърба на голям паркинг. Тичаше добре, без следа от умора или забавяне, дори успя да увеличи разстоянието помежду им. В далечината зад паркинга Уолт разпозна белите шатри на търговското изложение на художествени произведения, които се простираха в редици на площ от два акра и даваха идеална възможност на беглеца да изчезне безследно.
	Човекът потъна точно там, а Флеминг — няколко безкрайни секунди след него.
	Забави ход, за да си поеме дъх, и се ослуша. Беше мокър до кости, а ботушите му жвакаха на всяка крачка. В края на деня търговците спускаха покривалата на шатрите. Уолт отново извади пистолета си и започна да ги осветява една по една. Надничаше вътре и продължаваше нататък. Човекът се спотайваше някъде тук.
	Тъкмо когато се наведе да вдигне следващото платнище, то се отметна и рязко го удари през лицето, а тъмният силует изчезна зад ъгъла. Уолт зави след него и се озова на съседната пътека. Една от шатрите се разклати и той мярна за секунда как беглецът се препъна в страничното въже.
	Хукна отново по петите му, излезе на съседната пътека и го видя да потъва някъде. Последва го, ала мъжът изневиделица се хвърли върху него, като използва инерцията му, за да го събори на земята. Уолт полетя назад, стовари се върху брезентовото платнище на съседната шатра, падна върху някаква малка масичка и я строши на парчета. Бързо скочи на крака, но се спъна в едно конско седло и се строполи по гръб.
	Заслепи го ярка светлина.
	— Шерифе? Това вие ли сте? — попита пазачът от Общинска охрана.
	Останал без дъх, Флеминг едва успя да отвори уста.
	— Преследвах… един мъж… тичай след него! — протегна ръка той.
	Пазачът го гледаше объркано и не помръдваше.
	— Какъв мъж?
	Уолт се надигна и погледна надолу по пътеката. Нямаше никой.
	— Какъв мъж? — повтори пазачът.
	— Ти от небето ли падаш? — попита шерифът. — Как е възможно да не си го видял?
	— Никого не видях. Чух, когато паднахте върху палатката, и хукнах насам.
	— Обади се веднага по радиото. Никой да не напуска паркинга, а ако забележат човек с мокра коса, да го задържат незабавно.
	— Мокра коса. Разбрах.
	Уолт тръгна обратно към хотела. Вече нямаше никакви съмнения, че наемникът е тук, за да убие Лиз Шейлър. Завари го неподготвен, когато го нападна. Можеше да го наръга с нож. Да му прекърши врата. Да му отнеме пистолета. Но той дори не се опита. Беше професионалист и го доказа — не направи нищо необмислено и ловко успя да му се измъкне. Неволно или нарочно, човекът им отправяше послания.
	И независимо дали Драйър искаше или не, Уолт възнамеряваше да си отваря очите на четири.


	Петък

	1.

	На фона на емисията от метеорологичния телевизионен канал Дани Кътър чу характерния телефонен звън, който съобщаваше за посетител на входната врата пред дома на брат му. Без да изключва звука, превключи картината с дистанционното и видя на екрана Алая Холмс, облечена в сиво непромокаемо яке с цип и бели iPod слушалки на ушите. Гледаше право към уж невидимата камера.
	— Ало! — прочете той по устните й.
	Косата й беше прибрана на конска опашка, а бузите й руменееха от хладния сутрешен въздух.
	Дани неохотно слезе от велоергометъра и натисна бутона за отговор:
	— Слизам веднага.
	Фитнес залата се намираше на втория етаж в крилото с плувния басейн. Отне му около две минути бързо ходене през лабиринта от коридори, докато стигне до главния вход.
	Отвори вратата, преметнал хавлиена кърпа около врата си.
	— Здрасти — каза Алая и влезе, без да чака покана.
	Дани затвори след нея.
	— Добре ли спа? — Използваше същия съблазнителен глас, с който успя да го прелъсти предната вечер.
	— Няма го тук — каза той. — Отиде в хотела. Останалите гости пристигат предобед.
	Тя погали бузата му.
	— Потен и разгорещен. Точно както те оставих снощи.
	— Може да му звъннеш на мобилния.
	— Излязох да потичам. Тъкмо минавах по Адамс Гълч Роуд — обясни тя. — Не искаш ли да се присъединиш? — Имението на Патрик граничеше с държавните гори, където алеи за велосипедисти и пешеходци криволичеха между гъсти вечнозелени дървета и трепетлики.
	— Тъкмо приключвам тренировката — отказа й той. — Има готово кафе, налей си, ако искаш.
	— Персоналът идва към осем, нали така? — Тя погледна часовника си и го изгледа многозначително. — Можем добре да оползотворим тези двайсет минути.
	— Някой друг път — каза той.
	— Може да няма друг път, Дани — недоволно отвърна Алая. Пристъпи встрани и се огледа наоколо. — Да не повярва човек, че снощи тук имаше сто души.
	Дани усети, че предизвикателната й походка отново започва да му въздейства. Достатъчно се мразеше заради предишната вечер, така че нямаше никакво желание да го правят отново.
	— Искаш ли да оставиш съобщение или нещо друго?
	— Нещо друго — отвърна тя.
	— Али…
	Тя го погледна в очите.
	— Дани, защо ми се връзваш? Не виждаш ли, че се шегувам? — И двамата знаеха, че не е така. — Не бъди толкова сериозен. Имам новина за теб. Този път е хубава. Можеш поне да се престориш, че се радваш да ме видиш.
	— Вече говорихме за това.
	— Не мисля. Даже не помня да сме си говорили.
	Дани се изкушаваше да се обърне и просто да я остави, преди ситуацията отново да излезе извън контрол.
	— Уредих ти среща със Стю.
	Дъхът му спря за миг.
	— Изрично те помолих…
	— Сега можеш да ми благодариш, ако искаш. — Тя застана пред него и отново погледна часовника си. — Все още имаме осемнайсет минути. Имаш ли представа колко е трудно да се _напъха_ нещо в плътния му график около конференцията?
	Дани усети как лицето му пламва.
	— Не бързай да ми благодариш наведнъж. Предпочитам на порции. Или на хапки, или както там решиш…
	— Помолих те да не се бъркаш.
	— Познаваш ме, Дани. Знаеш колко съм импулсивна.
	Той я хвана за китките и я повлече към дивана.
	— По дяволите, Дани, боли ме.
	Той се притисна плътно към нея.
	— Това ли искаш, Али? Бързо и грубо? На дивана ли го искаш? Или на кухненския плот? Къде?
	— Причиняваш ми болка — изпъшка тя.
	— Знам, че ти харесва.
	— Да ти го начукам!
	— Иска ти се!
	Той я пусна и се изправи.
	Задъхана, тя огледа внимателно китките си.
	— По дяволите, Дани! Ще ми се появят синини. Как ще се оправдавам?
	— Съжалявам.
	— Съжаляваш? — повтори тя, разтривайки ръката си. — Очевидно не познаваш добре Стю.
	— Казах ти, че сам ще се оправя — ядосано отвърна той. — Не искам никой да ми помага — нито Пади, нито ти, нито който и да било.
	Тя продължаваше да масажира китките си.
	— Мамка му, мамка му, мамка му! Сега какво — да ходя с дълъг ръкав през юли ли? Ама че работа!
	— Не исках да ти причиня болка.
	— Какво ти става напоследък? — измърмори тя. — Нещо си превъртял, Дани!
	— _Бях_ превъртял — отвърна той. — Вече не.
	— Не бъди толкова сигурен.
	Тя отвори тежката входна врата. Навън яркото утринно слънце обагряше отсрещните хълмове. Излезе, без да го погледне.
	Продължи с джогинга си; първо бавно, после зави в края на алеята и премина в спринт.
	Дани влезе вътре, потресен от собствената си постъпка. Зачуди се откъде се бе появила тази ярост и — по-лошото — докъде би могла да стигне.


	2.

	Ветеринарят Марк Ейкър — леко кривокрак и с малко скована походка — вървеше заедно с Уолт към хотел „Сън Вали Лодж“.
	— Човекът ще е очарован. Свършил си страхотна работа. — Гласът му звучеше ниско и гърлено. Тъмнокафявите му очи почти се сливаха със загорялата кожа на брадатото му лице. С дясната си ръка водеше великолепна немска овчарка, вързана с тъмносиня найлонова каишка.
	— Свършихме — поправи го Уолт. — Представа нямам как успяхме.
	— Трябва да е благодарен на Маги. И на портфейла на Патрик Кътър. Това куче струва повече от петстотин долара на ден.
	Уолт подсвирна с уста.
	— Най-интересното в случая е изумителната й прилика с неговото куче — онова, което умря.
	— Животните и пътническите самолети не бива да се кръстосват с други породи — пошегува се ветеринарят.
	Порталът на хотела гъмжеше от паркирани автомобили и обслужващ персонал. Един от портиерите забеляза кучето и препречи пътя на Марк Ейкър.
	— Това е куче водач — обясни Уолт. — За един от гостите на хотела е.
	— Разбира се, шерифе.
	Наглър се бе опитал да го разубеди, когато Уолт му звънна малко по-рано, за да му съобщи новината.
	— Трудно ще я приеме — предупреди Флеминг ветеринаря.
	— Съмнявам се. Почакай само да ги срещнем — отвърна Ейкър.


	3.

	Отново сляп с помощта на плътните лещи, Тревалян със свито сърце очакваше появата на шерифа. _Самият шериф_ — каква ирония — щеше да го снабди с кучето, от което отчаяно се нуждаеше. Тази мисъл му доставяше удоволствие.
	Той седна на един от диваните във фоайето, а пиколото Карл гледаше вместо него.
	— Ето ги — обяви той. — Сър, великолепно куче.
	Тревалян се надигна от мястото си.
	— Казвам ви, сър, това е разкошна немска овчарка. Трябва да видите как я гледат всички. Кралицата на бала!
	— Господин Наглър.
	_Шерифът._
	— Шерифе — отвърна Наглър.
	— Мисля, че вече се познавате с Марк Ейкър.
	Двамата с Ейкър се здрависаха.
	— Запознахме се по доста неприятен повод — каза ветеринарят. — Но позволете ми да ви представя Тоуи.
	— Тоуи? — повтори Наглър.
	Карл пое бастуна от ръката му, а Ейкър му подаде каишката.
	Тревалян приклекна, а Тоуи веднага облиза лицето му.
	— Обучена е — обади се Ейкър — и е готова за действие.
	— Така ли е, Тоуи? — енергично я потупа Тревалян по гърба.
	— По ваш сигнал ще ви заведе до парапета на стълбището, ще ви преведе през вратата и ще чака нова команда.
	— Умница си ти, а? — усмихна се Тревалян.
	— Искате ли да я разходите малко? — попита Ейкър.
	— Не мога да приема.
	— А трябва! — каза шерифът. — Всичко вече е уредено.
	Тревалян вдигна глава по посока на гласа. „Преструвай се, че не искаш“, помисли си той.
	— Шерифе, имате ли кучета?
	— Три.
	— Значи знаете, че между собственика и животното с времето се изгражда силна привързаност, постига се доверие. Контактът на Тоуи с мен неминуемо ще навреди на подготовката й до този момент. Колкото и да ми се иска да приема компанията и помощта й, това би било лоша услуга и за нея, и за хората, които я обучават.
	— Три дни едва ли ще се отразят на четиринайсет месеца обучение.
	Тревалян наклони глава назад и се усмихна. Ако някой успееше да надзърне зад очилата му, щеше да види само мътния му поглед, без зеници и ирис.
	— Тоуи? — развълнувано каза той. — Искаш ли да се поразходим?
	Представи си доволните физиономии на Ейкър и шерифа. Зачуди се как ли щяха да се чувстват през следващите три дни.
	Хвана здраво специалните ремъци на кучето и му даде команда:
	— Води!
	Докато бавно си проправяха път през навалицата във фоайето, Тревалян едва сдържаше доволната си усмивка. Точно шерифът — от всички възможни варианти!
	Най-после си имаше заместник на Рики. Вече можеше да задейства първоначалния си план.


	4.

	От двете му страни се издигаха стръмните склонове на тесния каньон Чоклит Гълч, а долу реката мързеливо криволичеше между двайсетината къщички. Каньонът започваше от шосе 75 на изток, а на запад се губеше сред боров лес, чиято безбрежна зеленина се прекъсваше тук-там от скални откоси, трепетликови горички и оголени участъци с повалени от вятъра дървета.
	По стръмния планински склон се виеше пътека от гола пръст и камъни, отъпквана години наред от копитата на лосове и елени. По нея се катереше висок невзрачен мъж, воден от кучето си. В долината под него се простираха тучни ливади — като зелени кръпки върху завивка, пришити една към друга с ниски дъсчени огради.
	Мъжът прехвърли пушката на другото си рамо, приведе се и запристъпва безшумно. Насеченият дъх излизаше от устата му като облачета пара в хладния въздух.
	Кучето нетърпеливо го задърпа към храстите. Отнякъде се чуха гласове. Той приклекна и надзърна надолу към къщите — мъж и жена отмаряха в джакузито на двора си.
	Стараеше се да остане незабелязан — човек с пушка на рамо обикновено привличаше внимание. Кучето бе хванало прясна следа и той следваше инстинкта му. Изстрелът на пушката щеше да го издаде, но дотогава работата щеше да е свършена, а той да е заслужил парите си.
	Триста метра по-нататък, когато и последната от къщите остана зад гърба му, кучето забави ход. Погледна към него, потрепери от вълнение и се приведе напред.
	Отне му секунда да забележи мишената. Седеше с гръб към тях на трийсетина метра по-надолу.
	Мъжът внимателно свали пушката от рамото си, подпря се на коляно и се прицели.
	Кучето проточи лиги върху сухите листа.
	С мишената на прицел, той затаи дъх и внимателно натисна спусъка.
	Оръжието отскочи в ръката му, а ехото от изстрела прокънтя в каньона като красива мелодия.
	Пумата рязко се извъртя, опитвайки се да захапе стърчащата от хълбока й стреличка. После потрепери и се изправи на лапи. Обърна поглед към нападателя си и рухна тежко настрана.


	5.

	Уолт отпиваше от горещото си кафе. Дик О’Брайън набучи печен картоф на вилицата, загреба малко бъркани яйца върху него и ги напъха в устата си.
	— Ужасно е вкусно! — каза той с пълна уста.
	— Не съм гладен — отвърна Уолт.
	Из ресторанта на хотела се носеше жуженето от разговорите между гостите, а сервитьорки с издути пазви, облечени като героинята от приказките за Хайди, обикаляха около масите с подноси в ръка. Наоколо ухаеше на канела и кленов сироп.
	Шерифът седеше срещу О’Брайън на една от масите до вратата.
	— Искаш да държим банкетната зала под ключ, като девствена ученичка, така ли? — попита О’Брайън.
	— Имам дъщери — припомни му Уолт. — Внимавай какво говориш.
	— Може да е бил всеки.
	— Този човек е наоколо, Дик.
	— Може да е бил някой младок от „Право на глас“, Уолт, много добре го знаеш — възрази О’Брайън.
	— Въпросният човек е в страхотна форма, много прецизен и с бързи реакции. Пасва ли това на профила на средностатистически демонстрант според теб?
	— Виж, знаеш ли какви главоболия ми струва тази конференция? И аз ще съм по-спокоен, ако Шейлър се върне в Ню Йорк. Що се отнася до шефа обаче — това е неговият исторически момент. Няма да успееш да го убедиш.
	Флеминг го изгледа недоверчиво. В кафето му сякаш имаше сярна киселина — или може би в стомаха му?
	— Женен ли си? — попита той.
	— Щастливо. Гледай сега, ще заключим банкетната зала _веднага_ щом момчетата ми я огледат от пода до тавана и ще я държим под ключ и охрана. До момента на речта й. Става ли така?
	Изражението на лицето му рязко се промени и Уолт нямаше нужда да поглежда през рамо, за да разбере, че зад него стои Патрик Кътър.
	— Шерифе — каза Кътър и се настани до Уолт. — Дяволски добра работа си свършил за Рейф Наглър.
	— _Свършихме_, с твоя помощ — поправи го Флеминг. — Да, добре се получи.
	— Тъкмо коментирахме снощната случка — обади се О’Брайън.
	— Чух, че си преследвал някакъв нарушител.
	— Така е — отвърна Уолт.
	— Но не си успял да го разпознаеш.
	— Човекът беше в банкетната зала и нямаше никакво желание да бъде разпознат. — Той отпи от горчивото кафе. — Това говори много.
	— Ти пък не говори толкова високо — каза Кътър.
	Шерифът понижи глас:
	— Смятам, че това беше нашият наемник.
	— Аз не смятам нищо такова — отвърна Кътър.
	— Обсъждахме и други възможни варианти — обясни О’Брайън. — Например да е бил някой от „Право на глас“.
	— А аз тъкмо казвах — намеси се Уолт, — че човекът действаше като абсолютен професионалист. Нито веднъж не се обърна с лице към мен. Показа отлично владеене на тактики за измъкване. Изпари се във въздуха точно навреме, и то пеш — блокирахме паркингите, но без резултат.
	— Тоест, нямаш нищо — обобщи Кътър.
	— Имам — една синина и доста сериозно подозрение за това с какъв тип си имах работа.
	Мобилният телефон на шерифа звънна; той погледна екрана и вдигна. Докато слушаше, лицето му се напрегна. О’Брайън поиска сметката, а Уолт довърши разговора си и затвори.
	— Защита на рибата и дивеча са упоили пума в Чоклит Гълч.
	— Онази, която замалко не нападна брат ми? — попита Патрик.
	— Нищо чудно.
	— За какво, по дяволите, им е упоена пума? — попита О’Брайън.
	— За да я убият, надявам се — отвърна Кътър. — Голяма напаст е.
	— Най-вероятно от Дружеството за закрила на животните ще я приберат в приюта в Хейли — каза Уолт. — Била е маркирана, значи не я упояват за пръв път. Лоша работа.
	— Защо да е лоша? — попита О’Брайън.
	— В миналото са използвали фенциклидин, за да упояват мечки и лъвове. Установено е обаче, че той причинява свръх агресивност при мечките. След пускането им обратно в естествена среда ставали много по-опасни за хората — обясни Патрик.
	— Впечатлен съм — рече Уолт.
	— В управителния съвет на дружеството съм.
	— А пумата? — обърна се О’Брайън към шерифа. — Няма да седи вечно там, предполагам?
	— Имат голяма клетка, където може да остане — обясни Уолт. — Няма да искат да я убият, но не могат и да я пуснат обратно в планината.
	— Не е лесно да си пума — въздъхна Дик.
	— Не и ако си в клетка, така е — съгласи се Флеминг.
	На вратата се появиха асистентите на Патрик. Той се обърна и им даде знак да го изчакат.
	— Дръж ме в течение — каза на О’Брайън.
	— Да, сър.
	— Ти също, шерифе. Искам да знам какво ти се върти в главата.
	Дик О’Брайън подписа сметката. Уолт се възпротиви, но не много настоятелно.
	Кътър се отдалечи заедно с двамата си асистенти и незабавно бе наобиколен от гости на конференцията.
	Флеминг и О’Брайън тръгнаха към изхода.
	— Не бих искал да имам чак толкова много приятели.
	— Мислех, че и ти си сред избраните — погледна го Дик.
	— Да, но всичко е заблуда — отвърна Уолт и го потупа по гърба.


	6.

	Асфалтовият път рязко свършваше и от там нататък започваше неравната земя, бележеща границата между цивилизацията и планинския пущинак в района на Чоклит Гълч. Между паркираните автомобили в началото на туристическата пътека Уолт забеляза очуканото субару на Фиона.
	Тъкмо съобщаваше местоположението си по радиостанцията, когато тя почука по страничния му прозорец и го стресна. Погледна я и за пръв път забеляза цяло съзвездие лунички по брадичката й.
	Ала когато смъкна прозореца надолу и луничките й се размърдаха, стана ясно, че това са просто кални пръски по стъклото. „Голям детектив съм, няма що“, помисли си той.
	— Имаш ли нещо против да те придружа? — попита го тя. — Пам ми поръча няколко снимки.
	Пам Брумел издаваше седмичния вестник „Сън Вали Сентинел“.
	— Няма проблеми. — Той затвори прозореца и излезе от колата. — Това всъщност не е мой случай, а на Защита на рибата и дивеча.
	Тръгнаха заедно нагоре по пътеката. В девет сутринта слънцето силно напичаше зелените хълмове, ширнали се на фона на бездънно синьото небе.
	— Надявам се, не злорадстваш, че са хванали пумата, преди тя да е хванала още някого, защото онова си е било жив късмет, ако питаш мен — каза Фиона.
	— Първо — отвърна Уолт, — не злорадствам. Второ — няма как да знаем дали това е същата котка. Лятото е много сухо и доста дивеч излиза да търси прохлада край реката.
	— Точно тук беше убит жълтият лабрадор.
	— Да, обаче ти, Дани Кътър и Лиз Шейлър бяхте на петнайсетина километра южно оттук. Вярно е, че пумите обикалят големи пространства, но това си е сериозна разходка.
	Уолт се наслаждаваше на фигурата й, докато я следваше нагоре по туристическата пътека. Самата тя се движеше като котка. Погледнаха надолу между дърветата и видяха някакъв човек, коленичил до легналата на една страна пума. Двамата с Фиона се спуснаха напряко по склона. Котката лежеше с отворени очи на земята до едва процеждащо се поточе и изглеждаше като мъртва. Единствено равномерното повдигане на гръдния й кош напомняше, че не е. Очите й бяха намазани със специален гел за предпазване от изсушаване, който им придаваше злокобен вид.
	— Упоена е. — Мъжът се представи като служител от отдела за защита на рибата и дивеча. Отнякъде изглеждаше смътно познат на шерифа.
	— Красавица — каза Фиона и започна да подготвя апаратурата си.
	— Дяволски точен изстрел — обади се Уолт. — Горе от пътеката ли?
	— Да. Имах късмет, че не стоях срещу вятъра, иначе щеше да избяга.
	Стреличката все още стърчеше от хълбока й. Имаше нещо тъжно в това да видиш толкова грациозно и силно животно в подобно състояние на безпомощност. Сблъсък между човека и природата. Наоколо се носеше острият дъх на гниеща почва, примесен със свежия мирис на боровете.
	Към ствола на млада трепетлика кротуваше завързан жълтият лабрадор на служителя.
	— Този красавец да не би случайно да е обучен за намиране на експлозиви? — попита Уолт.
	— Не, обикновено полицейско куче е.
	Флеминг смяташе, че познава всички полицейски кучета в долината. Това обаче виждаше за пръв път.
	— Какво ще стане с котката сега? — попита Фиона, докато снимаше.
	Мъжът посочи маркираното й ухо и обясни, че ще я затворят в клетка, докато й намерят постоянен дом.
	— А ако не успеете да й намерите дом? — продължи да разпитва Фиона.
	— Обикновено успяваме. Имаме повече от месец на разположение.
	— Не е много честно спрямо нея — каза жената. — Знаем ли дали това е същата пума, която е убила онзи жълт лабрадор? Вината й доказана ли е?
	— Ще огледаме изпражненията за кости и козина. Няма да е трудно, когато е в клетка.
	— Възможно ли е вчера следобед да е била чак в Старуедър? — попита Уолт.
	— Мъжките котки могат да изминат четирийсет километра за една нощ, когато ловуват. Тази може да е била и в Хейли снощи. За Старуедър пък да не говорим — никакъв проблем!
	Фиона приключи със снимките, опакова нещата си и след като се сбогува и с двамата, се закатери обратно по склона.
	— Ще ни бъде от полза да разберем дали тази котка има нещо общо с убития лабрадор — обърна се шерифът към служителя. — Вчера бе нападнат човек, докато ловял риба. Няма да е зле да ги приспим всичките.
	— Няма да може да се потвърди със сигурност. Не ми се искаше да го казвам, но едва ли ще успеем да й намерим дом.
	Уолт погледна към великолепното животно и му докривя.
	— Пумите и хората — каза събеседникът му — не са добра комбинация. Малко фенциклидин в добавка и кошмарът вече дебне зад ъгъла. Може и да няма вина, шерифе, но си е напаст.
	— Да — отвърна Флеминг, — но тя е на своя територия. Натрапниците сме ние.
	Не успя да прогони от главата си изцъкления поглед на животното през целия път обратно до паркинга. Колата на Фиона я нямаше.
	Отново се сети за минивана на Гейл, паркиран пред караваната на Брандън, и усети тежест в гърдите си. Предишната нощ не успя да намери сили да легне в леглото, което бяха делили заедно, затова спа на дивана — по-точно, _опита се_ да заспи. Едва сега осъзнаваше, че бракът му е приключил наистина; че разговорите, сълзите и адвокатите са вече минало и дори работата не можеше да запълни болезнената празнота в душата му. Много му се искаше да си вземе почивка до края на деня и да се разходи с кучетата из планината Пайъниър. Имаше нужда от промяна; искаше да се отдалечи от всичко, което по някакъв начин му напомняше за собствения му провал.
	Качи се обратно в колата и стисна волана. Нямаше сили да шофира. Нямаше сили дори да помръдне.


	7.

	Тревалян имаше проблем. За да осъществи плана си, му трябваше и второто куче — обучено да души по следа — за да ги размени впоследствие. Шерифът и ветеринарят неволно свършиха част от работата вместо него, като му доведоха куче водач. Ала ветеринарят Марк Ейкър, с когото се бе уговорил по телефона преди седмици да му продаде куче следотърсач, се запозна с Наглър тази сутрин. Тревалян съзнаваше, че е твърде рисковано да се срещне с него в един и същи ден и като Наглър, и като Майснер. Лекарите, ако не друго, бяха доста наблюдателни и Ейкър лесно можеше да направи връзка между двамата. Уговорката му да закупи кучето беше точно за днес във ветеринарна служба „Ейкър“ — просторна сграда, облицована с дървени трупи, на няколко километра южно от Кечъм. Знаеше кога Ейкър приема спешните случаи и възнамеряваше да се появи точно тогава.
	Не искаше момичето на рецепцията да усети нетърпението му, затова взе да обикаля фоайето и да разглежда струпаните в единия край клетки за папагали, рафтове с играчки за котенца и торби с гранулирана храна.
	Неспособен да чака повече, той се приближи до гишето в приемната за трети път.
	— Не искам да бъда груб, но няма ли някой друг, с когото бих могъл да говоря за това?
	— Опасявам се, че настоява да го изчакате — отвърна момичето.
	— Но уговорката ми е отпреди няколко седмици — запротестира той. — Времето ме притиска.
	— За Марк тези животни са като членове от семейството му. Държи да се погрижи лично за всяка една продажба.
	— Но кучето вече е тук, нали?
	— Разбира се.
	— Не може ли поне да я видя? — попита той.
	— Разбира се, че може. Много съжалявам, че се наложи да ви забавим толкова. — Тя заобиколи бюрото си и поведе Тревалян към изхода, прекоси двора и спря пред малък обор. Щом влязоха, пет-шест кучета започнаха да лаят.
	Кали беше тригодишна немска овчарка с умна физиономия и две черни чорапчета на задните лапи. Тревалян коленичи до нея, погали я и й заговори успокоително.
	— Обучена е да души по следа, нали? — попита той служителката.
	— Да, като всички спасителни кучета — отвърна тя. — Превъзходни следотърсачи са.
	Тревалян помоли за демонстрация и момичето се съгласи с удоволствие. Той наблюдаваше и слушаше внимателно специалните команди. Постара се да ги запамети, както и изражението и реакциите на Кали. Служителката направи две пълни демонстрации на уменията й — кучето очевидно се забавляваше на играта да души по следа и да получава награда накрая.
	Тревалян драматично погледна часовника си.
	— Едва ли има някакво значение кой точно ще приеме чека ми.
	— Марк ще ме убие. Обучаваме Кали повече от година. Със сигурност ще иска да я види, преди да тръгне.
	Тревалян се зачуди дали самият той да не я убие.
	— А ако загуби двайсет хиляди долара от тази продажба? — попита той и видя как за пръв път увереността й се пропука. — Бих могъл да му звънна по-късно, за да се уверя, че не сме пропуснали нещо. Ще ви оставя и номера на мобилния си телефон — продължи да я притиска той.
	— Ами… — поколеба се тя. — Ще пробвам да го прекъсна. Да влезем и ще му се обадя.
	Тревалян я последва към сградата, оглеждайки се крадешком за охранителни камери, но не забеляза такива. Момичето влезе вътре и се появи обратно почти веднага.
	— Имате късмет — каза тя. — Точно сега може да излезе за няколко минути, за да се видите.
	Коремът му се преобърна, но се опита да изглежда доволен.
	— Ще прескоча набързо до другата сграда, връщам се след минутка. Марк ще дойде всеки момент.
	— Благодаря.
	Тя забърза към вратата, очевидно доволна да се отърве от него.
	Когато се върна, завари Марк Ейкър в операционна престилка, току-що свалил ръкавиците, да я чака на рецепцията със смесено изражение на обърканост и раздразнение.
	— Е? — попита я той нервно. — Това някаква шега ли е?
	— Оставих господин Майснер тук преди минута — отвърна тя.
	Ала освен тях двамата, във фоайето нямаше никой.


	8.

	Огромната бяла шатра проблясваше под лъчите на късното утринно слънце — внушителна конструкция от здрави стоманени подпори, покрити с непромокаем брезент. С размери петдесет на трийсет метра, тя заемаше по-голямата част от поляната в близост до търговското изложение на художествени произведения.
	Уолт паркира точно срещу навалицата от младежи, които се трупаха за протеста на „Право на глас“. Размахваха плакати и крещяха: „Глобалният капитализъм е равен на световен глад!“. Стотина метра западно от демонстрантите, високопоставените гости започваха да се отправят към голямата бяла шатра.
	Полицията на Сън Вали охраняваше загражденията пред протестиращите. Шерифът се отправи към шатрата, където се намираха четирима от неговите хора, зачислени към екипа на О’Брайън.
	Оставаха няколко минути до официалното откриване на К³ в десет сутринта. За Уолт усещането беше като на конно състезание секунди преди старта. Планираното от месеци събитие най-после започваше. Измъчваше го главоболие, а от преследването предишната нощ още се чувстваше разглобен.
	Палатката можеше да побере публика от хиляда и двеста човека, а импровизираната сцена — симфоничен оркестър от шейсет души. Вътре вече имаше около четиристотин сгъваеми стола, книжарница и кафене с десетина масички, подредени върху персийски килими. В центъра висеше огромен дизайнерски полилей — дело на Дейл Чихули, а по стените бяха окачени маслени платна на Робърт Кели. Интериорът се допълваше от дървета в саксии, цъфнали азалии, декоративни възглавнички и драперия от червена коприна на тавана, които пресъздаваха луксозната атмосфера на персийска шатра.
	Агентите на Драйър бяха наобиколили седналата на първия ред Лиз Шейлър. От високоговорителите в двата края на сцената се носеше класическа музика, която заглушаваше антимонополистките скандирания отвън. Екипът на О’Брайън проверяваше пристигащите с ръчни детектори за оръжие — неособено надеждна мярка, но все пак достатъчна, за да създаде усещане за сигурност.
	Уолт мина покрай кафенето и докато вървеше по централната пътека, забеляза, че брезентовите стени, които обикновено се оставяха свободно спуснати, сега бяха здраво вързани с пластмасови ленти. Единственият достъп до помещението оставаше входът, през който току-що бе минал.
	Дали заради неуспешното преследване предната нощ или заради скандиращите отвън демонстранти; дали заради присъствието на баща му или може би заради мъчителната представа как Брандън чука жена му — независимо от причината, чувстваше някакво необяснимо напрежение и безпокойство, сякаш забравяше нещо важно.
	Патрик Кътър, облечен с риза за голф в прасковен цвят и синьо сако, стоеше в десния край на сцената и разговаряше с асистентите си. Изглеждаше уверен и горд от себе си.
	На входа настана суматоха. Уолт се обърна и хукна нататък. Двама от протестиращите колежани спореха с момчетата на О’Брайън.
	Едва бе направил няколко крачки, когато видя, че почти целият екип на О’Брайън тича нататък, готов за действие.
	Забеляза нещо съмнително в погледа на единия младеж, облечен в зелена тениска с логото на „Право на глас“, но не тревога или отчаяние, а по-скоро радост и задоволство. Освен това хлапето допусна грешката да хвърли нетърпелив поглед към сцената.
	Уолт сграбчи радиостанцията си.
	— Всички екипи към сцената! Веднага!
	Очевидно момчетата бяха пратени за отклоняване на вниманието, а хората на О’Брайън спонтанно зарязаха постовете си без наблюдение.
	Шерифът хукна по централната пътека, крещейки в радиото: „Охрана!“. Тримата агенти в близост до Лиз Шейлър я дръпнаха от мястото й, застанаха плътно около нея и я избутаха до стената на шатрата. Срязаха пластмасовите ленти, свързващи платнищата, и светкавично я изведоха навън. Всичко стана за секунди.
	Хората наскачаха от местата си и блокираха достъпа до сцената и до Патрик Кътър, който също представляваше възможна мишена.
	Уолт се покатери на сцената и си проправи път между наредените най-отпред ниска масичка, настолна лампа и два стола, тапицирани с кожа. В дъното платнището се размърда в резултат на натиск отвън, точно в посока местоположението на Кътър. Флеминг се хвърли с лице напред и скочи от ръба на сцената върху човека, който се опитваше да влезе. Усети нещо мокро да го залива и докато извиваше ръцете на младежа, за да му сложи белезници, видя кръвта. Отне му време да осъзнае, че не беше нито негова, нито на момчето, а кръв от заклано пиле — в знак на политически протест.
	Събори младежа по очи и извади белезниците си. Той риташе и крещеше нещо за капитализма и човешките права. Отнякъде се появи Брандън и го изведе зад кулисите.
	— О, боже! Шерифе? — извика Патрик Кътър при вида на кръвта. — Как…? Откъде изникна този? Благодаря ти! Хиляди благодарности!
	— Няма проблеми — отвърна Уолт. — Имаме късмет, оказа се номер на колежанчетата.
	— Спести ми огромно унижение. Добре ли си? — сети се най-после да попита той.
	— Добре съм. Махам се оттук — отвърна Флеминг и се запъти зад кулисите.
	— Предполагам, че снощният епизод е бил генерална репетиция за това, а? — извика Кътър след него.
	Уолт се обърна, облян до коленете в кръв, включително по ръцете и лицето.
	— Беше доста далеч оттук — отвърна той. — Освен това не беше хлапак, а възрастен мъж. Като изключим това — да, може и да си прав.


	9.

	Точно в единайсет сутринта, четвърт час след края на речта на Патрик по случай откриването на конференцията в бялата шатра — събитие, за кратко помрачено от неприятния сблъсък, но белязано от пословичната щедрост на домакина, този път изразена в мобилен телефон за всеки от поканените — Стюарт Холмс седеше с Дани Кътър в апартамента за гости. Шефът на охраната на Стю — оплешивяващ мъж в хавайска риза, който се представи с името Емил — направи бърз оглед на помещението и излезе. Преди да затвори вратата след себе си, погледна Кътър изпод вежди, сякаш той представляваше заплаха, и Дани веднага си представи образа на Алая от предишната нощ, яхнала го с доволна гримаса на лицето.
	Стю седна на дивана, избра си парченце сирене от подноса пред себе си и го задъвка.
	— Така — каза той.
	Изглеждаше по-млад, отколкото Дани си го спомняше. _Лифтинг?_ Носеше кремав панталон и тъмнозелена риза. Имаше влажни очи, тънка коса и уши като криле на птица. Малко повечко слънце нямаше да му дойде зле, ала зъбите му бяха безупречни. _Протези?_ Погледът му го пронизваше.
	— „Трилогия“ звучи дяволски добре на хартия, иначе нямаше да съм тук.
	— Продуктът е добър — каза Дани уверено. Бодрият оптимизъм му се удаваше. — Направихме сериозен пазарен пробив, разкошна опаковка, клиентите ни са лоялни към марката. Това, което все още не сме постигнали, е национален мащаб.
	— И точно тук идват на помощ моите десет милиона. Да, разбирам. Но виж какво, Дани, не обичам да плащам за маркетинг и реклама. За инфраструктура — да. „Скуок Ком“ биха могли да ти осигурят всичко, свързано с комуникации, мрежа, интернет, телефон и база данни. Единият милион, с който разполагаш, ще е предостатъчен за това. Мога да ти издействам сериозна отстъпка. За бутилираща фабрика — съгласен съм. Обезпечаване на водоизточника — абсолютно необходимо. Даже задължително. Но долари за реклама? Сбъркал си човека, не и с мои пари. Отдели от оборотния капитал на настоящия си бизнес, а моите пари вкарай в заплати и транспорт или човешки ресурси. Аз обаче мразя рекламата. Кой изобщо си купува каквото и да било само защото е видял рекламата му?
	Дани набързо осмисли чутото.
	— Смяташ да инвестираш?
	— Нали това искаш?
	— Ами… да. — Не можеше да повярва, че толкова лесно успя да го убеди.
	— Искам голямо парче от баницата, а не трохи — каза той. — Също така и място в управителния съвет.
	— Все още няма баница.
	— Ще има. Акции не ме устройват, Дани. Или ще участвам като равноправен съдружник, или изобщо няма да участвам.
	— Това може да се уреди.
	— Разбира се, че може. Що се отнася до мястото в управителния съвет — мислех си за съпредседател.
	— Съпредседател? — повтори Дани изненадано. — За съжаление това не зависи от мен, притежавам едва трийсет и един процента от акциите с право на глас, а това значи…
	— Съпредседател и съдружие, Дани — или отивай да чукаш на нечия друга врата. Изборът е твой.
	— Не го приемай като неуважение, Стюарт. Просто винаги съм искал тази компания да си остане моя. Сигурно ти е познато това чувство…
	— Разбира се, че ми е познато.
	— Точно така! Значи разбираш как…
	— Изборът е твой — отново го прекъсна Холмс. — Без лоши чувства, каквото и да решиш, Дани. — Той погледна часовника си — тежко бижу с титаниев корпус, орнаменти от бяло злато и платинена верижка. — Сумата е десет милиона долара. Моите хора ще прегледат документацията, ако приемеш условията ми. Брат ти държи всички ни изкъсо. Бих искал да чуя отговора ти сега. Харесвам хора, които умеят да мислят сами, но ако имаш нужда от още време…
	— Не е въпрос на време, по-скоро е…
	— Време и пари, Дани. Това са двете неща, които имат най-голямо значение. Ако смяташ, че парите са достатъчно, и нямаш нужда от повече време, значи сключваме сделка. — Той протегна ръка. — Имаш подкрепата ми, ако я искаш.
	Дани се насили да помръдне ръката си. Осъзнаваше възможностите, които се откриваха пред него, и факта, че само глупак би отказал такова предложение.
	На вратата се почука и това го спаси от ръкостискането. Дани се обърна в очакване да види Емил.
	Ала вместо него в стаята нахълта Алая, облечена в шит по поръчка бял панталон и лъскава розова блуза с дълъг ръкав и с огърлица от огромни перли.
	— Влизаме с десет милиона — уведоми я Стюарт. Протегна отново ръка и този път Дани я пое. Алая седна на дивана до съпруга си. — Жена ми ще заеме мястото ми в управителния съвет.
	Дани усети как стаята се завъртя пред очите му.
	— Какво? — задави се той.
	Алая победоносно го изгледа, сякаш бе спечелила джакпота от лотарията.
	— Дани — каза Стюарт, — запознай се с новия си съдружник.


	10.

	— Защо е тази строга секретност? — попита Фиона.
	Седеше до Уолт в неговото чероки. Беше паркирал, без да гаси двигателя, на паркинга пред училище „Хемингуей“ в западната част на Кечъм. На стадиона срещу тях в момента се играеше футболен мач от градското първенство.
	Беше сменил окървавената си униформа с черна тениска с надпис „Специални тактики“, която намери в багажника на колата.
	— Няма да е услуга. Ще ти се плати за това — каза той.
	— Графикът ми за уикенда вече е пълен, ангажираха ме за водач по реката.
	— Ти няма да ми трябваш. Искам да ми заемеш фотографската си апаратура.
	— Нали си имате собствена.
	— Нямаме телеобектив, а тук няма откъде да взема под наем. От Солт Лейк могат да ни изпратят такъв най-рано в понеделник, а на мен ми трябва днес.
	— Защото…?
	— Може би си чула за инцидента при откриването на К³.
	— Да, чух.
	— Така… ами… замислих се, че ако аз бях наемен убиец, най-подходящото място за криене щеше да е някъде в тълпата.
	— Сред протестиращите.
	— Да. Трябват ми дигитални снимки в близък план на всяко лице. Мога да ги пусна за разпознаване в централната база данни и ако извадим късмет, може да установим самоличността на нашия заподозрян навреме.
	— Аз мога да свърша тази работа.
	— Нали си заета?
	— Вече не съм. Ранди може да ме замести.
	— Рискована работа е. Понякога хората не обичат да ги снимат. Мислех си за Брандън.
	— Значи очакваш от мен да ти заема апаратурата си и да обуча Томи Брандън?
	— Казах ти, че ще ти бъде платено.
	— Не си мисли, че просто насочваш обектива и щракаш. Не е точно така.
	— Но можеш да го обясниш и простичко, нали? Имам човек в полицейското управление в Сиатъл. Искам да му ги изпратя с имейл още днес следобед.
	— Тогава нека аз да ги направя, без да обучавам Томи.
	— Може да стане опасно. Не искам да те въвличам.
	— Трогната съм — каза тя саркастично. — Добре, щом искаш, ще взема Брандън за партньор.
	Само при споменаването на това стомахът му се преобърна.
	— Програмата за разпознаване работи само с хубави снимки, Уолт. Висококачествени, в анфас. Мислиш ли, че Брандън ще успее да се справи?
	В главата му отново изплува познатата картинка — Гейл и Том, потни между чаршафите в тясната каравана.
	— „Земя“ вика „Уолт“ — обади се Фиона шеговито.
	— Добре де… добре — дойде на себе си той. — Ще отидеш с Брандън. — „Удобен повод да го държа далеч от караваната му“, помисли си.


	11.

	Със солидно количество вазелин, поръсен с лют пипер и натъпкан и в двете му ноздри, носът на Тревалян течеше като чешма. Тази хитрост даваше на Наглър удобно извинение да пропуска повечето от организираните събития. Имаше късмет, че покойният учен се славеше като саможив отшелник, който рядко контактува с хора извън академичните среди, и че тук никой не го познаваше. Отби се за малко на официалния обяд, за който разбра от домашния компютър на Кътър.
	Никой не би посмял да изгони сляп човек от такова събитие само защото няма покана. Никой не го и направи. Веднага му намериха място и го настаниха при останалите на моравата пред къщата за гости, само на три маси разстояние от жената, която бе дошъл да убие. Ако не му пукаше дали ще влезе в затвора или не, можеше спокойно да я намушка с нож и да приключва с това, тъй като тайните служби стояха встрани и охраняваха района, но не и жената. С полупрозрачните си лещи Тревалян можеше да вижда достатъчно добре, за да не се цапа по време на храненето.
	Преди да сервират десерта, той се извини и стана да си ходи, под предлог, че е свършил кърпичките си за нос, тъй като търсеше повод да хвърли въдицата. Точно както очакваше, агент от тайните служби придружи него и Тоуи до една от количките за голф и го закара до хотела. Кучето вече трайно присъстваше в съзнанието на охраната.
	В стаята на Наглър той бързо се преобрази в другата си самоличност с добре отрепетирани движения. Старателно заключи вратите, закачи отвън табелките „Моля, не безпокойте“ и слезе по стълбите до партера.
	Тревалян — или по-точно Майснер — бързо влезе в страничния паркинг, където го чакаше автомобилът под наем. Потегли по Сън Вали Роуд и спря до една велосипедна алея с разгъната върху волана туристическа карта. Десет минути по-късно два черни кадилака заковаха на светофара до него. Ескортът на Шейлър.
	Тръгна на безопасно разстояние след тях, зави и видя сградата с надпис „Библиотека“. Телевизионните репортери бяха издали местонахождението на дома й. Паркира и излезе от колата. Изобщо не си представяше нещата така. Нямаше начин да успее да припари до къщата, без да го арестуват или да покажат лицето му по националната телевизия. Репортерите и новинарските екипи, с картонени чашки студено кафе в ръце, се размърдаха развълнувано. Ентусиазмът им, изразен в крясъци и викове, изведнъж угасна, когато Шейлър влезе в дома си, без да им обърне внимание. Вероятно същите тези новинарски екипи щяха да отразяват късната закуска в неделя. Щяха да бъдат допуснати до помещението. Мисълта за това го изпълни с трескаво вълнение.
	Прекара следващите петнайсетина минути, наблюдавайки опитите им да намерят начин да влязат. Нова вълна на ентусиазъм заля журналистите, но за кратко — оказа се, че появилата се на вратата жена е нейната домашна помощница от испански произход. Но докато те разочаровано ругаеха, Тревалян едва сдържаше вълнението си: жената носеше в ръце издута брезентова торба. С дрехи за пране.
	Тя отвори багажника на очукан шевролет, хвърли вътре торбата и се качи зад волана.
	За броени секунди Тревалян се озова до колата си и докато прислужницата излезе от алеята, той вече беше плътно зад нея, сигурен, че тя едва ли ще се оглежда за опашка. След шест пресечки жената намали и паркира на единственото свободно място. Наложи му се да спре на малък частен паркинг, точно до табела, предупреждаваща, че неупълномощени превозни средства ще бъдат премествани. Измъкна се от колата тъкмо навреме, за да успее да хване вратата на химическото чистене, преди да се хлопне зад прислужницата.
	Жената учтиво му благодари.
	— Здравей, Мария — поздрави я служителката зад гишето.
	Въпреки двата работещи вентилатора, в помещението беше горещо и влажно.
	— Шейлър, нали така? — каза тя, потраквайки по клавиатурата, след което се залови да сортира прането от торбата. — Изчакайте за минута — подвикна тя към Тревалян.
	— Няма проблеми — отвърна той.
	Появата на прислужницата му дойде като божи дар, към който имаше и бонус — собственичката се извини, че заради натоварения уикенд и повреда в една от пералните дрехите ще са готови не по-рано от понеделник.
	Мария изобщо не изглеждаше разтревожена. Взе бележката и празната торба, усмихна се пътьом на Тревалян и излезе.
	Празната торба нямаше да му е излишна, но не виждаше начин да я вземе, без да направи сцена.
	— Мога ли да ви помогна? — попита собственичката.
	Той й зададе няколко въпроса за цените и сроковете за получаване, докато внимателно наблюдаваше как жената прехвърли прането на Шейлър в синя торба, залепи към нея стикера от поръчката, после забоде още един етикет с друг стикер и я хвърли на горния рафт зад себе си, при още десетина подобни.
	— Не знам дали чухте — каза тя през рамо, — но в момента сме малко претоварени. Една от пералните ни се повреди.
	— Няма проблеми — отвърна той. — Благодаря ви за отзивчивостта.
	Докато излизаше, набързо огледа охранителната система на помещението.
	Беше сложна — но не и нещо, с което нямаше да успее да се справи.


	12.

	Уолт се срещна с Фиона пред магазина за голф принадлежности. Щом влезе в колата, тя незабавно усили климатика.
	— По дяволите, много е горещо навън — оплака се тя. Натисна няколко копчета на гърба на фотоапарата и го подаде на Уолт, който внимателно го пое.
	На малкото екранче видя снимка на Анди Бартоломю, самопровъзгласил се за лидер на „Право на глас“.
	— Това къде е, на открития лифт ли?
	— Да, Ривър Рън. Натискай ей това копче, за да разгледаш следващите снимки.
	Наведе се към него да му покаже и той видимо се напрегна. Точно в този момент не можеше да понася каквато и да било близост с жена. Дори седалката помежду им в широкия джип не успя да попречи на усещането, че се е настанила в скута му. Изненадана от реакцията му, тя го изгледа изпод вежди, но се върна на мястото си. Уолт прехвърли на следващия кадър.
	Това, което на предишната снимка изглеждаше като петънце, се оказа мъжко рамо. Освен това откритият в далечината лифт тук се виждаше доста по-ясно. „Сън Вали Кампъни“ стопанисваше открития лифт за летни разходки в планината. На снимката Бартоломю и мъжът до него чакаха на опашка да се качат.
	На третата снимка ахна:
	— Това е Дик О’Брайън.
	— И Томи каза така.
	Подразни се, че нарича Брандън с малкото му име, и едва се стърпя да не я поправи.
	— Какво, по дяволите, прави шефът на охраната на Кътър с лидера на „Право на глас“?
	— Същото попита и Томи.
	— Не ми _пука_ за Том Брандън, разбра ли? — Думите се изплъзнаха от устата му, без да усети.
	Фиона изненадано го погледна.
	— Извинявай… аз… — Той посочи към фотоапарата, за да избегне погледа й.
	— Какво видя? — попита тя.
	Помогна му да увеличи изображението и на следващите няколко снимки, направени една след друга в интервал от няколко минути, стана ясно, че Бартоломю и О’Брайън са се качили заедно на лифта.
	— По дяволите! — измърмори Уолт.
	— Шерифе?
	— Единствената причина да се качиш на лифта за двайсетминутна разходка, и то в компанията на човек като Бартоломю, е да не искаш някой да подслуша разговора — обясни той.
	— Заплашил го е — предположи тя. — Томи каза, че така е станало. Едрият мъж е казал на по-младия, че ако му създаде грижи около конференцията, ще му стъжни живота.
	— Работата е там — рече Уолт, — че това отнема около трийсет секунди. Защо им е бил нужен този сложен сценарий с лифта? Цялата тази дълга разходка, ако е искал единствено да го сплаши?
	— Какво смяташ да правиш?
	— Да разбера причината.

	* * *

	Двайсет минути по-късно Уолт и Бартоломю седяха в патрулната кола на Брандън, паркирана на бензиностанцията срещу работническите общежития, на няколкостотин метра от протеста на „Право на глас“.
	Шерифът се представи и стисна ръката на Бартоломю — дребен мъж с интелигентно излъчване, въпреки размъкнатия му външен вид. Подчерта, че разговорът им е неофициален и не е длъжен да сътрудничи.
	— Ясно.
	— Чух, че сте се наслаждавали на пейзажа отвисоко тази сутрин — каза Уолт.
	Бартоломю се намръщи.
	— Градът е малък. Чух също, че Дик О’Брайън ви е придружил по време на разходката.
	Анди впери поглед в тавана и изпусна дълга въздишка.
	— Харесвам Дик О’Брайън. С него работим заедно за конференцията вече четири години. Не искам да отправям обвинение към приятел без оплакване, с което да го докажа.
	— Нямам оплаквания — каза мъжът.
	Уолт се изкушаваше да приключи нещата дотам — бе изпълнил дълга си.
	— Господин Бартоломю, длъжен съм да ви уведомя, че ако ви е заплашвал или изнудвал, можем да ви защитим.
	— Големи думи от устата на обикновен шериф от Айдахо. Но все пак, шериф Уолтър Флеминг, вие не сте средностатистически шериф, нали? Обучен в Куонтико. Диплома от колежа „Нортуестърн“ с пълна стипендия. Бивш председател на щатската Асоциация на шерифите. Настоящ член на Националната асоциация на местните полицейски управления. Баща ви е бивш специален агент от ФБР.
	— Ако очаквате медал за добре подготвеното домашно, връщайте се обратно в училище — каза Уолт. — Или е по-добре да върна жеста и да спомена, че сте възпитаник на колежа „Бъркли“, доброволец от Корпуса на мира, работили сте за Нейдър по време на предизборната му кампания през 2000 година, а след това сте кривнали от правия път. Вие сте един гневен млад мъж на стероиди, господин Бартоломю. Изобщо не ме интересува какво правите, искам само да разбера дали Дик О’Брайън ви е заплашвал или не.
	— И сам мога да се оправя с това.
	— Точно това ме тревожи. Моя работа е да се оправям с Дик О’Брайън, а не ваша. Не се забърквайте с него.
	— Спокойно, шерифе. Човекът просто искаше да направи дарение за нашата кауза.
	Уолт се опита да проумее чутото.
	— Дарение?
	— Дарение от петдесет хиляди долара, половината предварително, другата половина — след като пресечем областната граница на Блейн. Предложи да се преместим в столицата на щата — Бойси.
	— Петдесет хиляди долара, за да се разкарате?
	— Точно така.
	— А вие какво му отговорихте? — попита Флеминг.
	— Казах му да се нареди на опашката. Вчера отказах предложение за сто хиляди.
	— Очевидно съм си избрал неподходяща професия. Кой ви предложи сто?
	— Нямам представа — отвърна той. — Анонимно телефонно обаждане. Може някой да се е пошегувал.
	— Някакви предположения?
	— Второто предложение е от Кътър, доколкото разбирам — каза той. — Това е неговият цирк и иска да си го предпази. Но първото? Кой друг, освен Кътър, е чак толкова загрижен?
	— Ако пробвате да направите в Сън Вали това, което направихте в Сиатъл — предупреди го Уолт, — ще бъдете премазани.
	— Операция „Шок и ужас“? — саркастично се усмихна Анди. — Нека ви кажа нещо, шерифе. Имате право да ползвате само сълзотворен газ и гумени куршуми, нищо ново под слънцето.
	— Националната гвардия е в готовност. Ако вие започнете нещо, аз ще го довърша.
	— А на кого да се оплача, ако шерифът ме заплашва?
	— На мен — отвърна Уолт.
	Двамата си размениха иронични усмивки. Посегна да отвори вратата, но дръжката липсваше. Почука силно по прозореца и Брандън му отвори отвън.
	Уолт се измъкна от колата и се изправи лице в лице със заместника си. Бартоломю също излезе, пресече Сън Вали Роуд и тръгна в посока към демонстрацията.
	— Шерифе? — обади се Брандън при вида на вкаменения си шеф. Томи стърчеше една педя над него.
	Уолт се поколеба, със замаяна глава и стиснати юмруци.
	— Вие двамата не можахте ли да изчакате да излезе съдебното решение?
	Адамовата ябълка на помощник-шерифа подскочи и той се напрегна в очакване.
	Уолт отвори уста, за да каже още нещо, ала размисли, поклати глава и тръгна. Не се обърна назад, но дори след като пресече улицата, усещаше, че онзи продължава да стои там, без да помръдне, и това го изпълни с огромно задоволство.
	— Задник — измърмори той под носа си.


	13.

	Тревалян тренираше усилено преди всяка задача — смяташе, че това успокоява прилива на адреналин. Късно вечерта в петък прекара четирийсет минути на пътеката за бягане и крос тренажора и двайсет минути с гирички — половината от обичайното му ежедневно натоварване. Това успокои опънатите му нерви, подобри бързината на реакциите и избистри мисълта му.
	Докато се прибираше към стаята от късната си вечерна тренировка, потънал в мисли за химическото чистене, без да забелязва импровизираната стена на славата в коридора — със снимки на Гари Купър, Ърнест Хемингуей, Джейми Лий Къртис и Клинт Истууд — вниманието му бе привлечено от някакво сдърпване.
	Приличаше на скандал между съпруг и съпруга. Мъжът стискаше ръцете й и крещеше с пиянски глас. Жената носеше тясна вечерна рокля с гол гръб, обърнат към Тревалян. При всяка нейна стъпка назад онзи напираше към нея — като някакъв странен, опасен танц.
	Жената рязко се отскубна, обръщайки се с лице към Тревалян. Беше джаз певицата от предишната вечер. Мъжът не беше съпругът й, а вероятно някой похотлив гост на хотела. Тревалян забърза крачка. Певицата го забеляза и впери отчаян поглед в него.
	Нямаше никакво желание да се забърква в това. Но точно в този момент вратата на асансьора се отвори и му даде възможност да реагира. Пияният глупак се развика:
	— Ей, ти! Върни се тук! Не съм свършил с теб! — Изглеждаше около шейсетгодишен, със запазена за възрастта си фигура.
	Тревалян предпазливо тръгна към нея. Чантичката й се удряше в хълбока й. Сграбчи я за лакътя с потната си ръка, завъртя я на високите й токчета и я бутна в асансьора.
	Потеглиха нагоре. Очите й сияеха от благодарност.
	— Надявам се, че това не беше съпругът ти — каза той.
	Тя вдигна лявата си ръка — нямаше пръстен.
	Асансьорът спря на третия етаж. Той се дръпна встрани, за да й направи път, и излезе след нея. Жената отвори уста да му благодари, но той я прекъсна:
	— Всичко е наред.
	Вратите на асансьора се затвориха и двамата тръгнаха в противоположни посоки.
	От стълбището долетя ядосаният глас на мъжа, сипещ ругатни.
	Певицата отново се обърна към него:
	— Скрий ме, моля те! Само за минутка.
	Тревалян никога не се забъркваше с жена по време на работа.
	— Пет минути — отвърна, хвана я за лакътя и я поведе надолу по коридора.
	Вървяха бързо. Гласът на мъжа зад тях се чуваше все по-ясно и те ускориха крачка. Жената спря и му подаде чантата си. Събу високите си обувки, грабна ги в ръка, запретна роклята си и се затича. При вида на чантичката си в ръцете му избухна в нервен смях.
	Добраха се до стаята на Майснер и спуснаха резето на вратата.
	— Знаеш къде е телефонът — каза той, взе си чисти дрехи от шкафа и посочи потната си тениска. — Ще си взема душ, нямам намерение да излизам гол от банята и да те нападам. Сигурен съм, че има къде да отидеш.
	— А ако остана? — попита тя дрезгаво. Дантеленият й сутиен се подаваше от широкото деколте на роклята й. — Какво ще кажеш за десет минути вместо пет?
	— Ще излизам. — След малко той самият щеше да се облече целият в черно. Този цвят никога не излизаше от мода и едва ли някой щеше да се усъмни.
	Петнайсет минути по-късно излезе от банята и я намери седнала на бюрото, с освежено червило и отворена бутилка алкохол от минибара. Пиеше от чаша за кафе.
	— Сигурно излиза много скъпо. Съжалявам, но имах нужда — каза тя и кимна към бутилката.
	— Обади ли се на някого? — попита я той.
	— Не съм.
	— Защото…?
	Тя вдигна рамене.
	— Положението е деликатно. Не е редно да влизам в конфликт с гост на хотела. Но и не смятам, че е редно да търпя подобни глупости. Ако намеся охраната — точно пък през този уикенд от всички възможни — ще стане по-зле, отколкото беше… е… както и да е.
	— Причиняваше ти болка.
	— Голям задник е! Но през уикенд като този тук е пълно с такива.
	— Съжалявам — каза той, — но не можеш да останеш.
	— Разбирам. — Жената стана, оправи си деколтето и нахлузи обувките. — Дължа ти едно питие.
	— Да го оставим за друг път, а?
	— Съмнявам се да има друг път. Ще ме изпратиш ли? — попита го.
	— Мога да сляза с теб до фоайето.
	— И така става. — Тя протегна ръка. — Лили.
	— Питър — измърмори той малкото име на Майснер.
	Стигнаха до фоайето без произшествия.
	— Предложението ми за питие си остава — каза тя, докато се оглеждаше тревожно. Обърна се към него, но видя само гърба му по коридора към асансьора.


	14.

	Малко преди полунощ Уолт влезе в сградата на летище Фрийдмън Мемориал, все още замаян от кратката си среща с Дик О’Брайън.
	Дик щеше да присъства на десерта в ресторант „Трейл Крийк Кабин“ — където комисар от Федералната комисия по комуникациите трябваше да изнесе неофициална беседа пред четиридесет и пет души, успели да се снабдят с билети — и предложи на шерифа да се срещнат при паметника на Хемингуей.
	Мястото се намираше на около километър от ресторанта и дотам се стигаше по добре отъпкана планинска пътека. С фенерче в ръка, Уолт успя да намери пътя до бюста на Хемингуей, а известният писател стана свидетел на разговора им.
	О’Брайън зае отбранителна позиция още на старта. Огънчето на цигарата му проблясваше като светулка в тъмнината.
	— Е? — каза той. — Чувам, че си говорил с Бартоломю. Можеше да ми съобщиш, че си го сложил под наблюдение.
	— Можех, но не го направих.
	— Гледката отгоре е трепач!
	— Не искам да се бъркам в работата на Кътър…
	— Не ти и трябва! — гневно го прекъсна Дик.
	— Нямаше да те заболи, ако ми беше казал за предложението, нали?
	— И да бях, и да не бях — пак щеше да си недоволен.
	— Бартоломю уведоми ли те за стоте хиляди?
	— Да. Не сме ние.
	— Кой тогава?
	— Ето това е въпрос за сто хиляди долара — отвърна О’Брайън.
	— Я ми кажи — ако планираш да убиеш Елизабет Шейлър и си платил, да речем, половин милион на наемника и солидна сума за разходи и предварителна подготовка, нямаше ли да се стреснеш поне малко от появата на „Право на глас“?
	— Демонстрантите предизвикват хаос — започна да размишлява О’Брайън, — конференцията се отменя и мишената ти се покрива.
	— Стоте хиляди се явяват като застрахователна полица — гаранция за нормалното протичане на конференцията.
	О’Брайън подсвирна.
	— Кажи ми, че съм луд — рече Уолт.
	— Де да можех — отвърна Дик и запали нова цигара.
	И двамата се замислиха. О’Брайън пушеше мълчаливо. Само ромонът на поточето огласяше притихналата гора.
	— Не мога да съобщя това на Кътър като ново доказателство по твоята версия. Ако за това ме молиш… — Дик изпусна кръгче дим.
	— Не съм очаквал да го направиш.
	— Ти би ли се доверил на човек, който е позволил на демонстрантите си да причинят щети на стойност два милиона долара в центъра на Сиатъл? Патрик Кътър не би го направил.
	— Тя трябва да отложи речта си.
	— Кътър се нуждае от по-сериозно доказателство!
	— Глупости! — отвърна Уолт.
	— Патрик ще го приеме като обикновен пазарлък, нищо повече. Свикнал е да хапва за закуска типове като Бартоломю. Хлапето има нулев шанс да го вземат на сериозно.
	Уолт влезе в сградата на летището, продължавайки да мисли върху думите на О’Брайън.
	Бе получил гласово съобщение от Пийт — бивш пожарникар доброволец и настоящ шеф на охраната на летището — че трябва да го види незабавно. Така или иначе отиваше към Хейли, затова реши да се отбие.
	— Здрасти, Уолт — посрещна го Пийт на автоматичните врати. Явно го очакваше. Беше огромен мъж с ръце като на баскетболист, а гласът му звучеше така, сякаш пуши, откак се е родил.
	— Какво става? — Флеминг побърза да измъкне ръката си от грамадната му лапа.
	— Вчера. Ти и Брандън — каза Пийт. — Онази работа с кучето.
	— Да?
	— Полет едно-седем-четири-нула-шест.
	— Какво за него? — попита Уолт и го последва по широкия коридор. Минаха покрай двете празни контролни гишета и влязоха през врата с надпис „Само за служители“, претъпкана с неполучен багаж. — Пийт, имах дълъг ден.
	— Ето каква е процедурата. Неприбраният багаж се изпраща обратно в Солт Лейк. Там имат големи апарати за рентген. Тук няма как да ги сканираме, понеже са обемисти, затова ги отваряме. В конкретния случай направихме и скенер, и ръчна проверка.
	— Пийт! — подкани го отново Уолт.
	— Вчера чакахте някакъв човек с полет едно-седем-четири-нула-шест, а днес се появи непотърсена чанта от същия полет. — Погледна извинително към шерифа, който вече губеше търпение. — Нямаше да те занимавам с това, но мисля, че трябва да видиш какво има вътре.
	— Какво има вътре? — повтори Уолт.
	Пийт измъкна една раница и изсипа съдържанието й върху масата.
	— Хирургични конци, бинт, спринцовки. Шибана подвижна операционна. Липсва само скалпел и ето ти цял хирургичен комплект.
	Флеминг разрови вещите с писалката си.
	— Пипал ли си нещо?
	— Не — отвърна другият мъж.
	— Добра работа, Пийт — каза Уолт. — Как спринцовките са минали през охраната?
	— На диабетиците им е позволено да си носят. Случва се често. Ако са повече от една-две, обикновено ги молим да ги преместят в регистрирания багаж. Но невинаги.
	Шерифът направи опис на съдържанието. Тъмносин пуловер. Криминален роман от Лесли Силберт. Три кутии бинт. Кутия лейкопласт. Пинсети. Два иглодържателя. Две кутии с хирургични конци с надпис „Етикон#3“ и „Етикон#0“. Кутия латексови ръкавици.
	— По дяволите! — изруга Уолт. — Нямаше ли документи за самоличност?
	— Не. Никакви.
	Той огледа пуловера отблизо.
	— Тук има няколко косъма. По кутиите и пинсетите може да има и отпечатъци.
	— Кой е луд да забрави нещо такова? Не е ли така? Ти нямаше ли да се върнеш да ги потърсиш? Аз бих!
	Флеминг прибра всичко обратно в раницата. На едната от презрамките забеляза крайчето на парче бял ластик.
	— Тук може да е имало етикет с името — каза той.
	— Може да е бил откъснат преди години.
	Уолт огледа разхвърляната стая и мръсния под.
	— Моля те, направи ми услуга. Накарай твоите хора да разчистят тук и да съберат всички паднали етикети с лични данни.
	— Готово. Ще ги сверим със списъка на пътниците.
	Уолт довърши описа на багажа.
	— Слушай, Пийт, би ли ми оставил чантата за уикенда? После ще я изпратиш обратно в Солт Лейк — помоли го той. Знаеше, че в Транспортна безопасност стриктно следяха за правилата. — Искам да изпратя някои от нещата в лабораторията в Нампа. Ако им се плати, ще работят и през почивните дни.
	— Отпечатъци — замислено каза Пийт. — Мислиш ли?
	— Не е изключено.
	— Ще измисля нещо. Просто няма да я изпратя със сутрешния полет. Стават и такива работи — ухили се той. Затвори ципа на раницата и му я подаде. — Трябва да ми я върнеш в понеделник. Преди седем.
	Уолт му благодари. Може и да грешеше, но свързваше непотърсената чанта с убиеца. Съдържанието предполагаше готовност за нараняване. Ако човекът нямаше нищо против да си причини такова нещо, значи някой му плащаше, и то добре.
	А щом очакваше толкова сериозна телесна травма за себе си, какво ли точно бе планирал за Лиз Шейлър?


	Събота, 1:00 ч.

	1.

	Около един след полунощ, когато баровете започнаха да затварят, притихналият град отново се оживи за кратко. Главната улица се изпълни с автомобили, а по тротоарите се тълпяха пийнали гуляйджии. Млада жена се наведе над канавката и изпразни стомаха си.
	По това време градската полиция обикновено дебнеше за превишена скорост и безотговорно шофиране. Тревалян имаше на разположение точно половин час. До 1:30 градът щеше да е потънал в сън и при сигнал за обир ченгетата щяха да реагират мигновено.
	Отне му седем минути да изкърти ключалката от задната врата на химическото чистене. Алармената система започна равномерно да пиука — в рамките на трийсет секунди трябваше да въведе кода. Имаше готов план, в случай че не успее да я обезвреди навреме, но започна да брои. _Пет секунди._ Намери панела на алармената система и набра последните четири цифри от телефонния им номер. _Десет секунди_… пиукането продължаваше.
	Прекоси помещението и се озова до касовия апарат. _Петнайсет секунди…_ Прокара ръка около него и намери ключето. Предвидливо си бе сложил ръкавици.
	_Двайсет секунди…_
	Отвори касовия апарат и повдигна празната табличка. Разрови купчина касови бележки. Готово! В дъното на чекмеджето намери малко ламинирано картонче с написан на ръка номер — 4376.
	_Двайсет и пет… двайсет и шест…_
	Хукна обратно към панела на алармената система до задната врата.
	_Двайсет и осем… двайсет и девет…_
	Бързо набра цифрите 4-3-7-6.
	Пиукането спря. Червената мигаща лампичка изгасна. Заключи вратата отвътре. Носеше фенерче с цветно тиксо върху стъклото, за да омекоти ярката светлина. Набързо огледа помещението — нямаше датчици за движение. Отново активира алармата — търговски обект без включена алармена система щеше да събуди сериозни подозрения. Познатият сигнал пиука в продължение на трийсет секунди и замлъкна — системата работеше.
	Трябваше да претърси около шейсет еднакви сини торби с пране. Само една от тях беше на Шейлър. Поглеждаше етикетите и ги отместваше настрана.
	На улицата отвън фучаха автомобили. Група шумни хлапета преминаха покрай прозореца на фасадата. Тревалян носеше маска, но я повдигна, за да вижда по-добре. Старателно прехвърляше торбите една след друга и десетина минути по-късно откри тази на Шейлър.
	Захапа фенерчето между зъбите си и я отвори. Измъкна отвътре сутиен, два чифта бикини и — светия Граал! — едно спортно горнище. Подуши го просто за да е сигурен — миришеше на пот. Натъпка находките си в торбичка, преметна я през рамо и дръпна връвта на синия чувал. Точно когато я завързваше, задната врата се отвори с трясък. Алармената система започна с пиукане да отброява трийсетте секунди.
	Тревалян спусна маската върху лицето си. Полиция? Двама души нахълтаха през вратата. Видя очертанията им на светлината от уличната лампа — бяха прекалено дребни за възрастни. Две най-обикновени хлапета. Реши да ги сплаши.
	— Кой е там? — извика и пристъпи напред.
	Децата се паникьосаха. Едното се обърна, препъна се в бидон с препарат и скочи отново на крака. Хукна към близкия прозорец и се хвърли през него — или поне се опита. Стъклото се строши и хлапето се стовари обратно на пода, обляно в кръв.
	— Ерик! — извика приятелчето му.
	Тревалян се забърза към падналото момче. Беше в шок, но се задърпа при вида на мъжа, размазвайки собствената си кръв по пода.
	Тревалян сграбчи дясната му ръка, отвори стиснатите му пръсти и ги притисна здраво към раната на шията му.
	— Натискай тук с всичка сила.
	Алармената система се задейства. Механичен глас разцепи тишината:
	— _Нарушител! Нарушител! Напусни района веднага!_
	— Ерик! — изпищя второто хлапе и изхвърча през задната врата.
	Тревалян хукна по петите му. Приятелчето му трябваше да притиска здраво раната си. Дано останеше в съзнание… Другото момче изпадна в паника и хукна с всички сили към улицата. Ако гледаше пред себе си, а не в посока към Тревалян, щеше да види триметровата дървена мечка гризли пред себе си. Удари се мощно с главата в нея, като при сблъсък с товарен камион. Падна тежко на тротоара и изгуби съзнание.
	От ухото и носа му шуртеше кръв. Изглежда бе строшил костта около дясното си око. Все още дишаше слабо.
	Чу се полицейска сирена.
	Тревалян потъна в тъмнината. Преди пристигането на първата патрулка той вече бе в колата си и на безопасно разстояние.


	2.

	Повечето хора, които заставаха под яркото луминесцентно осветление в канцеларията на шерифа, добиваха болнав зеленикав цвят на кожата. Но не и Фиона. Тя изглеждаше интригуващо — с фините бръчици около очите, придаващи мъдрост на изражението й, и чувствените й устни, разсейващи събеседника.
	Уолт внимателно я наблюдаваше как подрежда вещите от изгубената на летището раница. После извади фотоапарата си и започна да снима предметите един по един, не спирайки да говори.
	— Не е ли малко странно — каза тя — някой да се разхожда с всичко това наоколо.
	— По-скоро нетипично — отвърна той.
	— Да, _точно_ това исках да кажа.
	Беше заключил вратата. Не искаше някой от колегите му да види чантата, още по-малко пък съдържанието й. Засега тя принадлежеше само на него.
	— Я ми разкажи за баща си. Тук е заради конференцията, нали? — Тя направи няколко снимки.
	— Обичайната гнусна история — процеди той.
	— _Гнусна_ е доста силна дума.
	— Но напълно подходяща за случая.
	— Бащи и синове. Майки и дъщери. Вечният конфликт, стар колкото Библията — обади се тя.
	— Случи се… нещо — каза той. — Преди много време. — Чувстваше, че е на косъм да й сподели това, което не бе разкривал на никого.
	Фиона изглеждаше вглъбена в работата си.
	— Звучи ми малко зловещо. — Направи още няколко снимки. — Ще ми разкажеш ли?
	— Не.
	— Не е честно.
	— Да кажем, че ми причини нещо. Че за един следобед се превърна от бог в зъл демон.
	— Не звучи много приятно.
	— Изобщо не беше приятно — каза Уолт. — А най-смешното е, че той дори не си го спомня. Готов съм да се обзаложа. Странно как се получава така — светът на едно дете се срива, а възрастният дори не го забелязва.
	— Не ти се е отразило. Виж в какъв лидер си се превърнал.
	— Аз ли? — Изобщо не се смяташе за такъв. Чувстваше се по-скоро като провалил се съпруг и баща. — Ако бях по-голям, щеше да е по-безболезнено. А аз бях само на девет и все още боготворях земята под краката му.
	— Значи няма да ми разкажеш?
	— Нищо лично, Фиона… На никого не съм го разказвал — обясни й. — Не знам дали…
	Мобилният му телефон звънна. Търсеха го от болницата и той затаи дъх, докато слушаше.
	— Племенникът ми е в спешното отделение — измърмори. — Трябва да тръгвам.
	— Добре ли е?
	Уолт не можа да обели и дума. Беше загубил брат си, брака си. Нямаше сили да загуби и Кевин.
	Качи се в черокито и настъпи педала с включена полицейска лампа. Фиона го накара да се сети за миналото си и сега не можеше да се измъкне оттам.

	* * *

	През онзи ден баща му пиеше; Уолт си го спомняше прекрасно. Тайното обещание от баща към син го изпълваше с огромно нетърпение. Кръстиха го „секретна мисия“ и всеки път, когато Уолт се сетеше за нея, пулсът му запрепускваше. За нищо на света нямаше да допусне майка му да разбере.
	Задачата му се състоеше в това да хване котката на съседите — палав разбойник, който редовно ровеше в розовите храсти на майка му и мяучеше по цели нощи. Чипърс — както наричаха въпросния котарак — беше станал легенда в дома им и честа тема за разговор по време на вечеря.
	— Чипърс? — бе попитал Уолт тогава, опитвайки да изясни какво се иска от него.
	— Чипърс е ключът към нашата тайна мисия — каза баща му. — Хвани го, сложи го в клетката в багажника и ме чакай при колата.
	За Уолт обаянието на цялото приключение се засили, когато видя баща си да размахва под носа му истинско оръжие — барабанен револвер с шест патрона и дълга цев. Говореха си в мазето, само двамата. Сивият барабанлия бе увит във влажен парцал, от който се носеше миризма на оръжейна смазка. Баща му го зареди, а след това го изпразни, като грижливо го огледа от всички страни.
	— За какво ни е? — попита Уолт.
	— За упражнения в стрелба по мишена.
	— Ще ми дадеш ли да стрелям?
	— Ако си послушен и ако доведеш Чипърс в колата, както ти казах.
	— Но защо точно Чипърс?
	— Той е ловец, нали?
	Така си беше. Чипърс непрекъснато мъкнеше по някоя убита мишка или къртица пред задната им врата.
	Със заклещена между коленете си бира, баща му запали колата и потеглиха. Малкият „Форд Пинто“ дрънчеше и оставяше след себе си пушилка от изгорели газове. Пътуваха с отворени прозорци. Чипърс отчаяно стенеше от багажника.
	— Каква точно е мисията? — попита Уолт, докато криволичеха по планинския път.
	— Добрият войник никога не задава въпроси на своя командващ офицер. Освен това _държи устата си затворена_ след края на мисията. Ясно ли е, войнико?
	— Да, сър.
	— Това е добре, защото мисията е строго секретна и никак няма да ми е приятно да бъдеш разжалван и лишен от възможност да участваш в по-нататъшни мисии.
	— Не, сър. Няма да го допусна.
	— Кой е най-важният дълг на войника?
	— Да служи на Бог и Родината — отвърна момчето.
	— Дяволски си прав! Ти си добро хлапе, знаеш го, нали?
	— Да изпълнява заповеди и да не оспорва решенията на командира си. — Уолт се опита да си спомни всичко, което бе чувал от баща си за военната служба.
	— Точно за това говорим!
	— Смело да поема рискове, от които другите се страхуват — добави детето.
	Баща му се засмя, отпи от бирата и я намести обратно между коленете си.
	— Последното съм си го измислил, но точно за това става въпрос, синко. Дяволски си прав! — Той погледна към Уолт, усмихна му се — а баща му никога не се усмихваше — и отново се втренчи в пътя. — Запомнил си всяка глупо… дума, която съм казал.
	— Старая се — гордо отвърна Уолт.
	— Добро хлапе си. Казвал ли съм ти го?
	— Да, сър. Преди около минута.
	Баща му отново се ухили.
	— И двамата трябва да сме наясно, че мисията е строго секретна. Никой — дори брат ти — не бива да разбере за нея. Ясно ли е?
	— Да, сър! — Мисълта, че той знае нещо, за което Боби дори не подозираше, едва се побираше в главата му. Не можеше да си намери място от радост на предната седалка — откакто стана на девет, вече не се возеше отзад. Баща му го помоли да му подаде втора бира от хладилника и той се подчини. Задача, която изискваше да разкопчае колана си _по време на движение_. Никога не бе правил и това. Щеше да запомни този ден. Точно когато се пресягаше за бирата, забеляза на задната седалка изцапана с мазни петна кърпа. Зачуди се дали да попита какво има в нея, но реши да си трае.
	Пълзяха нагоре по тесния, криволичещ и опасно стръмен — почти отвесен — път към билото на Трейл Крийк. Нямаше предпазен парапет, само отъпкана пръст и чакъл на ръба на тристаметрова пропаст. По отвесните скали от другата им страна се процеждаше вода, която струеше на кални бразди върху настилката.
	Баща му шофираше безразсъдно. Колата подскачаше и поднасяше в калта. На няколко пъти Уолт си помисли, че ще се преобърнат в пропастта. Кокалчетата на пръстите му побеляха от стискане, гледаше напред, без да помръдне и без да оспорва решенията на командващия офицер дори в моментите, когато баща му губеше контрол над колата, жонглирайки с бирата си.
	— Шибана гадост! — измърмори баща му и момчето усети вмирисания му на бира дъх.
	Зачуди се дали става въпрос за пътя или пък за друго. Понечи да го попита, но настроението на баща му рязко се бе променило, както често се случваше. Мърмореше под носа си и си говореше сам, зареял поглед в планината, вместо в пътя пред себе си. През цялото време Уолт стискаше дръжката на вратата, готов да скочи.
	Стигнаха билото, където калният път се разширяваше и пресичаше широка, равна, сиво-зелена степ, покрита с цъфнали храсти, див чай и разпилени от вятъра топки бодили. На изток се издигаха назъбените върхове на планината Пайъниър и голите склонове на Уайт Клаудс. Завиха вдясно след табела с надпис „Дяволският стълб“. Името се запечата в съзнанието на Уолт и щеше да го преследва цял живот.
	След третата бира вече бяха пристигнали в местността Безименното езеро. Дяволският стълб представляваше потискащо чудовище от сив гранит, с препаска от речни камъни в основата му — излизаше от езерото и се забиваше в небето. Дори в края на юли върхът му бе покрит с калпак от лед и сняг.
	Колата рязко спря върху чакълестата настилка и баща му тежко се измъкна иззад волана, стиснал дръжката на вратата, за да запази равновесие. Беше хладно въпреки силното слънце и Уолт нахлузи пуловера си, метнат на задната седалка.
	— Дай клетката — нареди баща му, докато пикаеше на две крачки от колата. Закопча панталона, вдигна длан над очите си и набързо огледа планината и пътя, по който бяха дошли. Носеше пистолета на колана си, в кожен кобур с някакъв надпис. Измъкна от задната седалка мазната кърпа, разви я, извади оттам 12-калиброва ловджийска надцевка и я стисна под лявата си мишница. Слънчевите лъчи проблясваха по полирания метал.
	Уолт вече разбираше какво е намислил неговият старец и защо го бе заклел да пази тайна. Знаеше също, че не бива да му противоречи, когато е пил, затова с треперещи ръце и омекнали колене измъкна клетката от колата.
	— Тате… — проплака той, нарушавайки правилата.
	— Млъквай! — отсече баща му. — Такъв е законът на природата. Това, сине, се нарича справедливо правосъдие. Молиш някого един милион пъти да разкара шибаната си котка от имота ти… а после вземаш нещата в свои ръце. Запомни го!
	През годините се оказа, че го е запомнил чудесно.
	Ала Уолт беше този, който залови Чипърс, а не баща му. Със собствените си ръце го напъха в клетката и дори място не можеше да си намери от радост в очакване на това…
	— Освободи затворника — нареди баща му.
	Момчето поклати глава, преглъщайки сълзите си.
	— Направи го!
	— Не може ли просто да го оставим да избяга?
	— Точно това _правиш_.
	— Ами… пушката?
	— Освободи затворника — повтори той.
	Уолт се поколеба, сълзите вече капеха по бузите му.
	— Отваряй шибаната клетка! — Баща му кресна толкова силно, че ехото запрати думите му в планината.
	Детето отвори клетката и зашеметеният Чипърс изскочи отвътре. Приземи се върху чакъла и започна да обикаля, душейки бясно наоколо. Уолт тихо подсмърчаше. Котаракът уплашено се понесе към близката борова горичка.
	Баща му хукна след него и потъна между дърветата. Момчето се обърна към езерото и впери поглед в спокойната, гладка повърхност. Запуши плътно и двете си уши и коленичи на земята с обляно в сълзи лице.
	Изстрелите разтърсиха свитото му на топка тяло от глава до пети. Подухна вятър и накъдри равната повърхност на езерото.
	Изминаха обратния път в потискаща тишина; баща му само го поглеждаше, без да обели и дума. От време на време се ухилваше и избухваше в дрезгав кикот. Уолт го мразеше до дъното на душата си. Никога не бе изпитвал толкова силно, диво и ужасно чувство. Идеше му да грабне пушката, да я насочи към него и го застреля на място. Не го интересуваше дали самият той щеше да умре, ако неуправляемата кола се преметнеше в дълбоката пропаст.
	Цели две години след това майка му се опитваше да ги помири, без да има представа какво се бе случило помежду им. Една вечер спомена, че отдавна не е виждала Чипърс; двамата с баща му само се спогледаха мрачно и това беше всичко. Той идваше и си отиваше, като рядко се задържаше вкъщи през седмицата, а по-късно започна да не се прибира дори за уикендите, което не тревожеше Уолт ни най-малко. Двамата с брат му — Боби, поеха задълженията му и свикнаха да изхвърлят боклука, да поправят уплътненията на покрива преди зимата, и да ринат снега от алеята пред къщата. Баща му се появяваше отнякъде като безполезен натрапник и също тъй бързо изчезваше в неизвестното.
	Един ден Уолт внезапно реши да наруши мълчанието помежду им. Изчака баща си да се качи в колата, преди той да изчезне отново за няколко месеца. Почука по страничния прозорец. Джери го смъкна надолу и зачака, вперил поглед пред себе си.
	— Никога няма да ти простя — каза Уолт.
	Обърна му гръб и се отдалечи. Беше само на дванайсет и се почувства като сирак.


	3.

	Уолт можеше да влезе в тъмен гараж, знаейки, че вътре дебне въоръжен човек, без да му мигне окото, но имаше нещо в болничната обстановка, от което го побиваха тръпки.
	Леглото беше в средата на стаята. Той мина покрай включения телевизор и рязко спря. Плетеница от кабели и тръбички свързваше племенника му към светещи монитори. Главата му беше избръсната и превързана. Върху дясното му око имаше друга превръзка, а мястото наоколо бе мораво и подпухнало. Няколкото шева от ъгълчето на устните към бузата му издължаваха устата в стряскаща, грозна усмивка.
	Майра седеше на стол до леглото.
	— Можеше да предотвратиш това — сърдито каза тя и мрачно го изгледа.
	— Майра…
	— Мамо — промърмори Кевин. — Той не е виновен.
	Тя се обърна към него и нежно стисна ръката му в своята.
	— Заспивай. Уолт е.
	— Здрасти, Кев.
	Дясното му око, кървясало и подуто, зашари в цепката на превръзката и срещна погледа на мъжа.
	— Ерик? — с мъка попита момчето.
	— Не говори, Кев — каза Майра. — Опитай пак да поспиш.
	— Ерик е добре — отвърна Уолт.
	На лицето на Кевин се изписа облекчение.
	— Слава богу! — изпъшка той.
	— Дошъл съм да те видя като твой чичо. За мен е най-важно да си добре и да се възстановиш бързо. Но както и друг път сме си говорили, Кевин, аз съм и шериф, затова няма как да не поговорим и за случилото се.
	— Но може и по-късно, нали? — обади се Майра.
	— От полицията в Кечъм ще искат да го разпитат, Майра. Ще му бъде повдигнато обвинение. Няма как да му помогна, ако не говоря с него преди тях.
	— Няма проблеми, мамо, не се тревожи.
	— Момчето е упоено, Уолт.
	— От него зависи. Няма да го насилвам.
	— Добре съм, мамо. Моля те!
	Майра изсумтя и примирено се облегна на стола си.
	Окото под превръзката премигна.
	— Търсехме дрехи — каза Кевин. — Някакви хубави дрехи.
	— Слушам те.
	— Двамата с Ерик решихме да откраднем малко дрехи от химическото чистене. Затова решихме да… влезем. Просто да огледаме, нали разбираш. Паркирахме зад ъгъла. — Той млъкна, раздвижи устата си и продължи: — Ерик каза, че може да се справи с ключалката, но в крайна сметка разби вратата.
	— Значи Ерик е разбил вратата — уточни Уолт.
	— Влязохме и алармата се разпищя. Направо откачихме. Ерик хукна към прозореца — не ме питай защо. Аз избягах и се ударих в някакъв стълб, предполагам.
	— Но защо към прозореца, щом вратата е била разбита?
	— Не знам.
	— Защо точно химическото чистене, а не някой магазин за дрехи?
	Кевин се намръщи и веднага потръпна от болка.
	— Не знам защо.
	— Уолт — обади се Майра. — Какво имаш предвид?
	— Полицията в Кечъм ще сметне, че са влезли заради химикалите, които се ползват там — за вдишване или като съставка за синтетична дрога и така нататък.
	— Няма такова нещо — каза момчето.
	— Ако някой твой приятел е принудил теб и Ерик да направите това, нещата коренно се променят. От гледна точка на закона, имам предвид.
	— Няма такова нещо — повтори той.
	— Кевин? — намеси се майка му.
	— Започнеш ли да лъжеш, Кев, ще затънеш като в тресавище. — Племенникът му изглеждаше объркан. — Знаеш какво е тресавище, нали? — попита Уолт.
	— Боли ме главата. Нека да спрем.
	— Кевин! — строго го изгледа Майра.
	— По-късно, мамо.
	Уолт пристъпи по-близо до него и внимателно го изгледа.
	— Давам ти шанс, какъвто няма да получиш от полицаите.
	— Алармата се включи и се паникьосахме. Сега искам да поспя — каза той и затвори очи.
	Радиостанцията на шерифа изпука. Диспечерът съобщи серия от кодове и накрая спомена „… ветеринарна клиника Ейкър“. Уолт погледна часовника си — беше два след полунощ. Две влизания с взлом за една нощ. Съобщи местоположението си. Ветеринарната клиника се намираше извън града, но само на километър южно от болницата. Оказа се, че той е най-близо.
	— Трябва да тръгвам — обърна се Уолт към Майра. — Но ще се върна.
	— Никъде не смятам да ходя — каза тя. — Нито пък той.


	4.

	Пред входа на ветеринарната клиника Уолт завари набързо паркираната патрулна кола на полицейското управление в Кечъм с проблясваща в червено, бяло и синьо лампа. На шофьорското място седеше цивилен полицай и говореше по телефона на отворена врата.
	Шерифът паркира черокито и го уведоми, че поема случая. Малко след него пристигна Брандън — двамата избягваха да се гледат в очите. Пикапът на Марк Ейкър спря до тях и — за голяма изненада на Уолт — субаруто на Фиона също.
	Ейкър слезе от колата си и изтича към сградата. Брандън го последва, а Фиона започна да приготвя фотоапарата си. Носеше нещо като долнище на пижама, яке без ръкави върху бледорозова тениска и сини маратонки.
	— Бях в семейното хотелче на Енгъл нагоре по хълма и чух сирената — обясни тя.
	— Ако си тук като част от моя екип — каза той, — можеш да влезеш. Но ако идваш като репортер от вестника, ще те помоля да се отдръпнеш.
	— Разбрах. С теб съм — отвърна тя.
	Двамата влязоха при останалите в кабинета на Ейкър. Уолт се огледа и забеляза, че стъклената витрина на шкафа е счупена, а катинарът на хладилника — разбит.
	— Лекарства ли са взели? — попита той.
	— Знаели са много добре какво търсят. — Марк нахлузи чифт латексови ръкавици и огледа разбития шкаф.
	Фиона се дръпна встрани и започна да снима.
	Ейкър надникна през прозореца.
	— По дяволите! — изкрещя той и хукна навън.
	Уолт го последва през двора. Ветеринарят влезе в обора и включи част от външното осветление.
	Няколко дузини животни мигаха уплашено насреща им, скупчени в тъмното.
	— Пуснали са ги всичките навън! — извика Марк.
	Уолт влезе тичешком след него в обора. Клетките зееха празни, с отворени врати.
	Ейкър бълваше ругатни и крачеше напред-назад.
	— Повечето от тези животни са болни.
	— Имаш ли представа колко са? — попита го шерифът.
	Ветеринарят поклати глава и го погледна тревожно.
	— Всяко от тях има нужда от мен — измърмори той. Отвори съседната врата, която водеше към по-малък двор. — Господи!… Тук бяха кучетата, които обучавам… Не мога да повярвам! Кой би направил такова нещо?
	Уолт се сети кой може да е.
	— Брандън! — извика той. Помощник-шерифът дойде на бегом, задъхан. — Когато проследи Бартоломю, разбра ли случайно къде е отседнал?


	5.

	Уолт отвори страничния прозорец на колата и вдиша прохладния въздух. Присъствието на Том Брандън на половин метър до него го изгаряше отвътре. Влязоха в Кечъм.
	— Тя там ли е? Беше ли с теб, когато получи повикването по радиото?
	— Мисля, че трябва да си изясниш тези неща с нея — отвърна Брандън.
	— В този момент питам теб дали жена ми беше в караваната ти, когато получи обаждането. — Уолт зачака Том да каже нещо. — След като спиш с жена ми, смятам, че ми дължиш поне този отговор.
	— Да, там е — процеди помощникът му и извърна глава.
	Уолт стисна волана.
	— От колко време?
	— Шерифе…
	— Месец? Шест месеца? Колко?
	— Завий вдясно — инструктира го Брандън. Водеше го по задните улички на квартала Трейл Крийк към луксозна жилищна кооперация, до която бяха проследили Бартоломю заедно с Фиона.
	— Нямах представа, че тази сграда съществува.
	— Съвсем отскоро е — рече Брандън.
	Уолт го изгледа. Дали имаше предвид кооперацията или връзката си с Гейл? Не каза нищо — и без това вече бе отишъл твърде далеч. Но този човек чукаше жена му и си го заслужаваше.
	Всички апартаменти му изглеждаха напълно еднакви.
	След четвъртото позвъняване отвътре се чуха стъпки. Двамата с Брандън показаха значките си пред шпионката. Бартоломю отвори вратата, сънен и рошав.
	— Няколко въпроса — каза Уолт.
	— Говорете с адвоката ми — изръмжа мъжът и се почеса между краката през боксерките си. — Ще ви дам номера му. — Преди шерифът да успее да реагира, вратата хлопна под носа му. Малко по-късно отново се отвори и Бартоломю се появи с телефон в ръка и пооправена набързо прическа. — Не отговаря — каза и остави слушалката на малка масичка в антрето. — Защо не го оставим за сутринта?
	— Може да свършим това и в Хейли, ако предпочиташ. Като казвам Хейли, имам предвид да дойдеш с нас.
	— Защото…?
	— Защото някой е влязъл с взлом в местната ветеринарна лечебница и е пуснал животните на свобода. Да ти звучи познато?
	Уолт се смяташе за добър психолог и ако съдеше по реакцията на Бартоломю, човекът нямаше никаква представа за случилото се.
	— Три часът сутринта е. Имам махмурлук. Освен това сте ни разбрали грешно — „Право на глас“ защитава човешките права за свобода на словото и е против експлоатацията на детския труд. Не поддържам и не симпатизирам на активисти, борещи се за правата на животните. Не съм го правил, няма и да го направя. — Той се почеса по главата. — Твърде късно е за това.
	Ако целта не беше политическа демонстрация, дали животните не бяха пуснати, за да се прикрие кражбата на лекарства?
	Уолт благодари и му пожела лека нощ. Двамата с Брандън се обърнаха и тръгнаха към черокито, а зад тях Бартоломю все още не можеше да дойде на себе си.
	— И сега какво? — попита Том, като потеглиха.
	— Какво толкова намира в теб? Или засега всичко се върти предимно около секса? — Уолт говореше, без да отделя поглед от пътя.
	Никой от двамата не обели и дума повече, докато не стигнаха обратно в клиниката на Ейкър.
	Уолт паркира и излезе от колата.
	— Имаме две деца, знаеш го, нали? — каза той и остави Брандън да мисли върху думите му.


	6.

	Тревалян дочу женски глас от рецепцията да казва:
	— Това не е ли той? — Инстинктивно почувства желание да избяга.
	Обърна се и тръгна нагоре по стълбите, преструвайки се, че не е чул нищо.
	В три сутринта във фоайето на хотела нямаше жива душа. Но служителката от рецепцията явно говореше с някого. Може би с охраната?
	Наложи си да запази спокойствие. Нямаше как да го свържат със събитията от тази нощ. В колата смени ризата си и навлече яке. Дрехите на Шейлър бяха на дъното на преметнатата през дясното му рамо раница.
	— Господине? Господин Майснер? — извика мъж на няколко крачки зад него.
	_Знае името ми!_
	Тревалян спря на площадката и се обърна. Мъжът срещу него беше около 45-годишен, с гъста коса, спортна фигура и загоряло от слънцето лице. Подскачаше по стълбите като балерина.
	— Да? — каза Тревалян.
	— Имате ли минутка на разположение?
	— А вие сте…?
	— Нийл Паркър — отвърна той и му подаде визитката си. „Сън Вали Кампъни“. Хотелски услуги.
	— Три сутринта е.
	— Случи се… нещо неприятно — каза Паркър.
	Тревалян веднага се сети за две възможности: или бяха открили химичната смес в стаята му, или го подозираха за двата среднощни взлома.
	— Ситуацията изисква пълна дискретност — продължи мъжът.
	— Вижте, късно е, изморен съм, освен това нищо не разбирам. — Тревалян се замисли дали имаше шанс да му прекърши врата, без да вдига шум. Едва ли!
	Паркър се качи на следващото стъпало.
	Тревалян протегна ръка и го спря.
	— Не обичам тесни пространства — обясни той. Или казано иначе, оттам най-лесно можеше да го удари с коляно в лицето.
	Паркър понижи глас:
	— Имаше инцидент с наша служителка. Мис Кънингам. — Тревалян не трепна. — Лили Кънингам. Певицата в салон „Духин“. Запознали сте се по-рано тази вечер.
	Той се замисли. Капан ли му устройваха? Изнудване? Беше успяла да се вмъкне в стаята му и да изпие алкохола.
	— Била е нападната. Ще ми се да поговорим някъде, не тук на стълбите. Пет минути?
	— Но за какво да говорим?
	— Лили си спомни номера на стаята ви. Така научих името ви.
	Тревалян мълчеше.
	— Обясни ми, че сте успели да видите лицето на нападателя — продължи Паркър. — На заподозрения. Тези случаи трудно се доказват без свидетел. Той каза, тя каза…
	— Това е работа на полицията. Моля, не ме намесвайте.
	— Лили не иска да повдига обвинение. Няма да уведомяваме полицията. Но ако успеем да потвърдим самоличността на въпросното лице, кракът му повече няма да стъпи в наш хотел.
	Обяснението не вдъхваше доверие.
	— Видях я с някакъв мъж. Опасявам се, че не успях да го огледам добре — отвърна Тревалян.
	Паркър започваше да се отчайва.
	— Каквото и да си спомните, ще ни бъде от полза. Искаме да се отървем от този човек.
	Тревалян отвори уста и лицето на събеседника му светна.
	— Нека го кажа така — ако видите Лили до някакъв мъж в коридора, кого от двамата ще гледате?
	— Да… разбирам ви…
	— Наистина съжалявам — рече Тревалян, — но така си беше.
	Мъжът изглеждаше съкрушен.
	— Добре. Ако се сетите за нещо, обадете ми се. От рецепцията знаят как да ме открият.
	— Предайте извиненията ми на мис Кънингам.
	— Разликата е в това, че вие имате избор дали да се намесите или не. Ала Лили ще трябва пак да се качи на сцената, докато онзи мръсник си седи спокойно в публиката — твърдо каза Паркър.
	— Ще се опитам да си спомня — отвърна Тревалян, обърна се и забърза нагоре по стълбите. Дали щеше да му остане време за сън?
	За кратко бе допуснал да отклони вниманието си — рядко допускаше такава грешка. Трябваше да направи замяната — и по възможност веднага, докато още не бе съмнало.


	7.

	Точно в 5:41 започваше официално сутрешният сумрак — военноморски термин, отнасящ се до момента, в който ясно се открояваше линията на хоризонта. Тревалян обаче нямаше никакво намерение да бъде забелязван от когото и да било, докато прави размяната. Затова два часа след срещата си с Паркър и час преди въпросния сутрешен сумрак той вече се измъкваше през задния вход на хотела, преобразен като Рейф Наглър. В ръка държеше ремъците на немската овчарка Тоуи — неговото куче водач.
	Предстоеше му да се промени в Майснер — би било твърде подозрително сляп човек да седне зад волана на автомобил. В пет сутринта наоколо нямаше жива душа, само улични лампи и пусти тротоари. Тръгна по алеята от хотела към закритата ледена пързалка и влезе под навеса, в който държаха резервна машина за полиране на лед. Използва мястото като съблекалня. Махна фалшивата брада, перуката и очилата на Наглър и ги прибра в джобовете си. Наложи се да зареже якето си там — единствената улика срещу него в рамките на следващия час — и остана по черен вълнен пуловер без ръкави. Закопча каишка за нашийника на Тоуи, а ремъците напъха под пуловера на гърба си. Размота цялата десетметрова каишка и пусна Тоуи напред към огромния паркинг в съседство.
	Непрогледният мрак наоколо му действаше успокояващо, докато шофираше на север към гората. Не изпускаше от поглед километража и огледалото за обратно виждане. Зави на изток по черния път след табелата „Пайъниър Кабин“ и продължи по него още около километър. Не срещна нито един автомобил по пътя си.
	Оказа се истина, че най-тъмно е точно преди разсъмване. Увери се, че е изключил лампичката на тавана, отвори вратата и се измъкна от колата. Студеният планински въздух нахлу в дробовете му и той се закашля, притискайки устата си с ръка.
	Пъхна отново глава през отворената врата и погледна двете немски овчарки. Тоуи си седеше отпред — там, където я бе оставил, закопчана с каишката, а Кали лежеше на задната седалка като неясно тъмно очертание.
	Той хлопна вратата, заобиколи колата и отвори другата врата. Кали скочи на четири крака и навря муцуната си между двете предни седалки. Тоуи се обърна и я подуши. Тревалян хвана каишката й и я издърпа от колата. Провери отново дали фенерчето му работи, пъхна го обратно в джоба си и поведе кучето към гъстата борова гора. Двеста метра по-нататък коленичи и й подаде няколко соленки със сирене от минибара на хотела. Помилва я нежно и тихичко я похвали за вярната служба. После разкопча каишката й, даде команда „На място“ и я остави.
	На два пъти се обърна и я освети с фенерчето, за да провери дали изпълнява командата. Стоеше неподвижно, само очите й светеха в мрака. От малкото време, през което се познаваха, беше разбрал, че Тоуи е добро куче. Нямаше да мръдне от мястото си.
	Първоначално възнамеряваше да пререже гърлото й и да я погребе в гората, където никой нямаше да я открие. Ала после реши просто да я остави. Затича се, уверен, че животното ще спази командата и ще остане „на място“ поне още десет-петнайсет минути.
	Влезе в колата, закопча Кали с каишите и я премести на предната седалка.
	Смяната приключи успешно. Последната спънка бе отстранена.


	8.

	Уолт се събуди в леглото на дъщеря си Емили от звъна на телефона в семейната спалня, която вече втора нощ избягваше.
	Беше дремнал само два часа и се чувстваше като пребит. Успя да се довлече до кухнята и да поеме разговора оттам, преди да се е включил секретарят.
	— Кати е. Съжалявам, че те безпокоя вкъщи, Уолт. — Диспечерската служба. Опита се да събере мислите си. — Пробвах първо на мобилния и на пейджъра ти.
	— Казвай. — Той разтърка лицето си в опит да се разсъни. Не успя.
	— Стюарт Холмс се обади в 5:56 сутринта.
	Уолт погледна към часовника в кухнята — бяха минали седем минути.
	— Слушам те — каза той. Май нямаше да има нужда от кафе. Само при споменаването на това име се бе събудил напълно.
	— Държа се доста грубо и заповеднически. Обясних му, че спешните случаи се поемат от 911. Той ми отвърна да вървя по дяволите.
	Уолт познаваше репутацията на Стюарт Холмс и изобщо не се изненада.
	— Какъв е случаят?
	— Не искаше да ми каже. Там е работата. Настоява да говори лично с теб. Звучеше разтревожен.
	В главата на Флеминг светна предупредителна лампа — двамата със Стюарт Холмс не се познаваха лично.
	Петнайсет минути по-късно Уолт вече зареждаше черокито на бензиностанцията, облечен в чиста, колосана униформа, с картонена чаша кафе в ръка. Звънна на номера, който Стюарт Холмс бе оставил в диспечерската служба, но отсреща вдигна някакъв негов асистент, който му предаде, че шефът му иска да говори с шерифа „по възможно най-бързия начин“.
	Лично Холмс му отвори вратата на огромното си имение на брега на Лейк Крийк. Сгушен в подножието на планината, домът му приличаше на музей на съвременното изкуство. Домакинът го поведе към масичка за кафе, сложена пред огромна стъклена стена с изглед към градината. Сервираше им слаба жена на около трийсет години с френски акцент. Стюарт Холмс поръча за Уолт омлет с наденички, варен геврек, запечен с топено сирене, кафе и портокалов сок. За себе си взе пушена сьомга с каперси и сок от гуава.
	Носеше синя пижама, пухкав хавлиен халат и мокасини от овча кожа. Изглеждаше по-млад, отколкото Уолт си го бе представял. Името на този човек не слизаше от бизнес страниците на вестниците от десетилетия.
	Мъжът впери поглед в Уолт и заговори с дрезгав глас — явно имаше нужда от още кафе.
	— Съжалявам за тази потайност, шерифе. Знам, че поверителността е почти невъзможна, но наистина се налага да запазя това в тайна. Извиках ви тук, защото домът ми е достатъчно далеч от града, а от сигурен източник знам, че на вас може да се разчита много повече, отколкото на шефа на полицията в Кечъм.
	— Нямам представа за това. От какво естество е оплакването ви?
	— Не е точно оплакване. По-скоро съобщение. Става въпрос за съпругата ми — Алая. Снощи не се е прибрала вкъщи — каза той и изчака да види реакцията на Уолт. — Това никога не й се е случвало и съм много разтревожен. Ако кажа на някого, пресата ще гръмне, преди да съм приключил със сутрешното си плуване. Като се има предвид и конференцията на Патрик… не искам да му развалям удоволствието.
	— Човек като вас си има хора за тази работа, не е ли така? — рече Уолт.
	— Предполагам, че биха могли да се справят — отвърна Холмс.
	— Тя има ли мобилен телефон в себе си? — попита Флеминг.
	— Видях я за последно, преди да излезе да тича. Това беше вчера, около пет следобед. Пропусна хавайското празненство.
	— Звънихте ли на мобилния й телефон?
	— Звъннах, да. И се оказа, че го е оставила вкъщи. Намерих го върху тоалетката й. Почувствах се ужасно.
	— Вчера следобед, около пет часа — повтори Уолт. — Разпитахте ли прислугата?
	— Дали е спала другаде? Това ме питате, нали? _С някой_ друг? Смятате, че би могла да се промъкне в стаята си и изведнъж да се появи, прозявайки се, все едно че се е успала? Едва ли!
	Сервираха им закуската.
	Шерифът си записа подробностите, докато се хранеше. Стю очаквал да я види на хавайското празненство. Помолил персонала да й предадат да му се обади веднага щом се прибере. Тревожел се за нея, затова се върнал по-рано и взел приспивателно. Събудил се в пет сутринта, потърсил я в стаята й, но нея все още я нямало.
	Уолт обра последните парченца омлет от чинията си. Сети се за собствената си съпруга и едва не разказа на Холмс за нея.
	— Разкошен омлет — каза той.
	— Заслугата е на Рафаел, личния ми готвач.
	— Гениален е.
	— Ще му предам. Много ще се зарадва.
	— Обикновено изчакваме малко, преди да започнем разследване по сигнал за изчезнал човек, но във вашия случай бихме могли да се захванем веднага. Въпросът ми е — каква част от информацията сте склонен да споделите с пресата? Ако се заемем със случая, това би означавало телефонни разговори, задаване на въпроси тук-там… Бързо ще стане ясно какво се е случило. Ще ми се да можех да го запазя в тайна, но просто няма начин.
	— Искам да я открия. — Храната в чинията му си стоеше недокосната като красиво произведение на изкуството.
	Уолт му зададе още няколко уточняващи въпроса, които в полицията обобщаваха с код 411.
	— Шофира бледозелен джип „Волво“. — Холмс бръкна в джоба на халата си и му подаде през масата лист, на който бяха написани регистрационният номер на автомобила, нейната възраст, тегло, ръст и дрехите, с които за последно е видяна — тясна бяла тениска, сини шорти и сиво непромокаемо яке с цип. В долния ъгъл имаше разпечатана скорошна снимка. — Имам доста способни служители.
	— А личният ви персонал? — отново попита Уолт.
	— За презокеанските си пътувания наемаме хора, които ни придружават. Също и за пътуванията до Ню Йорк, Вашингтон, Ел Ей. Но не и тук. Единствено Рафаел ни придружава навсякъде. Имаме няколко асистенти. Това е.
	Флеминг се загледа в снимката и изведнъж се сети откъде познава тази жена — Дани Кътър разговаряше с нея на балкона по време на коктейла в къщата на брат си.
	— Да, имаме голяма възрастова разлика, ако за това си мислите — обади се Стюарт. — Но аз съм едва на шейсет и изглеждам по-млад за годините си. Тя е красива, пряма и сладкодумна събеседница. Намерете я, шерифе.
	— Кои са любимите й места за тичане?
	— Велосипедните алеи. Адамс Гълч, Хълън Медоус, Лейк Крийк, Елкхорн. Редува ги.
	— Доста голямо разстояние — каза Уолт.
	— Затова търся съдействието ви.
	— Заемаме се с разследването и ще се постараем да го направим колкото се може по-дискретно.
	— Ако започнете да разпитвате за нея наоколо, сигурно ще изплува и името на Дани Кътър. Случилото се помежду им не е новина за мен и е вече в миналото. Казвам го за ваша информация.
	— Добре — смутено отвърна шерифът.
	— Алая и Дани ще бъдат партньори в новото му начинание, което смятам да финансирам. Миналото отдавна е забравено.
	Уолт кимна едва забележимо, чудейки се защо, ако наистина е отдавна забравено, Холмс се бе почувствал длъжен да го спомене.


	9.

	Слънцето се издигна над хоризонта и потъна в мрачното небе, а час по-късно заваля. Черният път встрани от Адамс Гълч Роуд се превърна в бледокафява кална каша. Тъмни облаци притискаха върховете на дърветата по хребета на планината, а във въздуха се стелеше гъста пелена от влага. Типично планинско време.
	Уолт навлече светлокафявия непромокаем шлифер, който държеше свит на вързоп на задната седалка в колата си, заедно с екипировка за катерене, чифт снегоходки и две раници с всичко необходимо за непредвидена нощувка в планината — едната за лятото, а другата за зимата. Предложи на Брандън дъждобран, но помощник-шерифът му отказа; предпочиташе да се прави на Супермен, без значение дали така нямаше да си докара някоя простуда. Паркингът гъмжеше от полицаи и екипи на Планинската спасителна служба. Нищо не вдигаше адреналина така, както новината за безследно изчезнала богаташка. Изпод светлоотразителните ленти бяха пропуснати два пикапа, натоварени с ловджийски кучета.
	От дясната страна на портативната тоалетна, точно до табелата в началото на туристическата пътека, стоеше изоставено бледозелено „Волво“ с изстинал двигател. Пръстта под него бе суха. Можеше да е там както от един час, така и от предишния ден. Колата принадлежеше на Алая Холмс и в нея нямаше никой.
	Шерифът се обърна към хората от Планинската спасителна служба:
	— Чуйте ме! Жената може да е само ранена. Или пък просто да е излязла за сутрешния си джогинг, а съпругът й да се е объркал. Така че нека не я плашим до смърт. Не е изключено и да е прекарала нощта на открито. Проверете дали имате всичко необходимо за такива случаи: одеяла за загряване, протеинови блокчета и вода. Маршрутите са разпределени. Ще използваме петнайсети канал за връзка. Ползвайте радиостанциите само ако се налага. Това е всичко. Тръгвайте!
	Групата се разпръсна. Уолт се обърна към Брандън:
	— Двамата с теб ще тръгнем по Хил Трейл. Аз ще поема по първата отбивка, а ти — по втората.
	— Ясно — отвърна Том.
	Когато Уолт най-после се изкатери до Хил Трейл, ботушите му тежаха от лепкавата кал, сякаш бе газил в бетон. На два пъти спира, за да изстърже пръстта от подметките си. Пъплеше нагоре между дърветата по тясната камениста пътека, осеяна с дупки и оголени корени. Мрачното небе и тъмната гъста гора му действаха потискащо.
	По радиостанцията съобщиха, че Фиона е пристигнала, за да направи снимки на волвото. Планинската спасителна служба със сигурност бе покрила голяма част от района досега. Обади се на Брандън. Оказа се, че вървят един към друг от противоположни посоки.
	На пътеката пред себе си Уолт забеляза прясно откъртен клон — съдеше по обелената кора. Коленичи и огледа почвата наоколо. Иначе сухата и ронлива жълтеникава пръст сега беше мокра от дъжда. При натиск мекият горен слой потъваше леко. Минаха му през ум две неща. Първо, кракът бе счупил клона, преди да започне да вали, и второ, обувката беше мъжка, с гладка подметка, 43–44 номер. Дирите бяха равномерни — признак за бавни и предпазливи стъпки, нищо общо с широкия разкрач при тичане за здраве.
	Опитваше се да върви плътно в края на пътеката, следвайки отпечатъците. Извика на Брандън да смени честотата и го инструктира по радиостанцията да не стъпва по следите.
	Том му съобщи, че в неговия край на пътеката няма отпечатъци от обувки. Точно тогава Уолт затвърди две свои подозрения, които му хрумнаха още на паркинга.
	Дъждът се усили и отпечатъците започнаха да се размиват пред очите му. Шерифът съблече непромокаемия шлифер и го метна върху пътеката, за да предпази следите от еднаквите подметки, сочещи в различни посоки. Не си направи труда да провери дали е успял да ги покрие добре — дъждът и бездруго валеше доста силно.
	Хукна напред, като се стараеше да не стъпва по пътя, прескачайки клони, камъни и пънове.
	— Томи — извика той в радиопредавателя, — колко пъти си виждал мъж с елегантни обувки да се разхожда из планината?
	— Тук откривам само следи от спортни обувки — обади се Брандън.
	— Не. Ясно се забелязва гладка подметка с ток. Отваряй си добре очите. Нещо не е наред.
	Студеният дъжд го измокри до кости. Избърса с ръкав лицето си, за да вижда.
	— Мамка му, вали като из ведро! — извика Том в радиостанцията.
	Уолт тичаше и се оглеждаше във всички посоки, а тясната пътека криволичеше под краката му.
	— При мен е пълно с отпечатъци от маратонки и туристически боти, шерифе — съобщи Брандън. — Няма и следа от официални обувки.
	— Гледай и встрани от пътеката — нареди Флеминг.
	— Разбрано.
	Уолт усети надигащо се в гърдите му чувство на страх. Представи си отпечатъците от стъпките, размиващи се под разрушителната сила на водната стихия. Въпреки че се намираше само на няколко километра от града и на няколкостотин метра от магистралата, тук — в планинските гори — царяха законите на природата, не на човека. Често се срещаха мечки. Пуми. Лосове. Някое от тези животни спокойно можеше да подплаши към гъсталака тичащ по пътеката човек и да го нападне от страх за малките си или просто от глад. От комбинацията между откриването на необичайните отпечатъци и поройния леден дъжд усети дълбоко в себе си неопределено чувство на тревога, което го завладя от глава до пети след радиосъобщението на Брандън:
	— Шерифе? Какво е местоположението ти? Мисля, че открих нещо.
	Уолт потръпна от звука на глух изстрел малко по-нататък по пътеката — сигнална ракета.
	Брандън я беше намерил.


	10.

	Окървавено женско тяло с неестествено килната настрани глава лежеше проснато върху купчина клони. Спортното й горнище беше разкъсано и разголваше гърдите.
	Уолт метна върху нея одеяло, за да я предпази от дъжда. Алая Холмс очевидно бе нападната и пребита до смърт.
	— Мечка? — попита Брандън.
	— Не съм специалист, но предполагам, че е по-скоро пума — виж следите от ухапвания по шията.
	Флеминг даде инструкции по радиостанцията да спрат претърсването на района. Двамата с помощник-шерифа оградиха със съчки мястото около тялото. Измежду дърветата се появи Фиона и заедно с Том, който повдигаше одеялото, успя да направи десетина снимки преди пристигането на останалите. Полека-лека започнаха да прииждат полицаи, двама парамедици и един от местните лекари — Ройъл Маклуър, който по молба на Уолт трябваше да подготви медицинското заключение — задача, която със сигурност щеше да вбеси собственика на погребалното бюро, когото често викаха за експертиза при смъртни случаи. Но Уолт твърдо възнамеряваше да направи всичко по правилата и огледът щеше да се извърши от медицинско лице.
	Маклуър — як мъж малко над петдесетте — имаше зелени очи, непроницаем поглед и силен дрезгав глас.
	— По-късно ще съм в състояние да ви дам повече подробности. Много повече. Засега мога само да кажа, че смъртта е настъпила преди дванадесет, максимум осемнадесет часа вследствие на физическа травма и загуба на кръв. Прилича на нападение от животно.
	— Какви са шансовете две пуми да нападнат човек в рамките на два дни? — попита Уолт.
	— А защо трябва да са две? — попита Маклуър. — Тези котки са способни да изминат доста голямо разстояние.
	— Вчера упоихме и затворихме една в приюта на Дружеството за закрила на животните — обясни Флеминг. — Значи със сигурност не е тя. Почти целият ми живот е минал тук и досега бях чувал само за едно нападение от пума, и то не без причина. А какво става напоследък? Случаят с жълтия лабрадор. Дани Кътър е бил нападнат от пума край Биг Ууд Ривър. Една упоихме вчера, а още същата нощ друга котка напада и убива жена в гората. Доста странно, не мислиш ли?
	Докато повдигаше одеялото за Фиона, Брандън рязко го дръпна от трупа и го захвърли настрана — като внезапно отказал се от фокуса си магьосник.
	— Покрий я, Томи — обърна се към него Уолт.
	— Шерифе, я погледни тук. — Брандън коленичи до тялото. — Какво, по дяволите, е това? — От половин час дъждът не спираше да се лее като из ведро. Том отново придърпа одеялото и покри с него горната част на трупа, оставяйки на показ само изподраните крака.
	Уолт пристъпи по-близо и се вгледа в това, което му сочеше помощник-шерифът — малко бяло петънце.
	— Боя? — предположи той.
	— Не знам какво е, но се размива — отвърна Брандън. — Доста бързо при това. Виж и тук, и тук също — посочи той. Повдигна одеялото и се вгледа в тялото отблизо. — Това нещо е навсякъде по нея.
	Фиона започна да разглежда последните снимки, като внимаваше да не намокри фотоапарата си.
	— Тук се вижда много ясно — посочи тя екранчето. — Има седем… не… осем в областта на гръдния кош. И още четири по главата и косата.
	— Изпражнения — каза Маклуър, след като докосна с пръст едно от петната и го подуши. — Птичи изпражнения.
	— Птичи курешки, така ли? — попита Том. — Но как е възможно? Погледнете около нея. Там няма нищо.
	Никъде наоколо — по листата, клоните или тревата — нямаше и следа от белите петънца.
	— Докторе? — вдигна глава Уолт.
	— Това са улики, които не бих могъл да коментирам.
	Шерифът погледна нагоре. Точно над тялото клоните на дърветата изобщо не се докосваха. Къде тогава са били кацнали въпросните птици?
	— Сещате ли се как капе кръвта? — рече Брандън. — Представете си тези птичи курешки като капки кръв и вижте формата на петната. Няма как да са паднали отвисоко. Ако някоя птица се изцвъка от дървото, това нещо ще се разпльока долу.
	— Остава само дословно да запишем експертното ти мнение в доклада — изсумтя Уолт.
	— Да не забравяме също, че се е търкаляла дотук от пътеката на хълма — каза Том, без да обръща внимание на сарказма му. — Излиза, че са съвсем пресни, нали така?
	— Той е прав — намеси се Маклуър. — Освен ако не е излязла да тича с изсъхнали птичи изпражнения по себе си.
	Уолт продължаваше да мисли за гладките отпечатъци от обувки по пътеката. Развълнуван от намирането на тялото, бе пропуснал да изпрати някого до непромокаемия си шлифер и следите под него. Обади се по радиото и обясни на колегите си точното място, но се опасяваше, че е твърде късно.
	— Та като заговорихме за кръв… — вметна Маклуър.
	Фиона, Брандън и Флеминг едновременно обърнаха глави към него. Дъждът се стичаше по лицата им.
	— Да? — наостри уши Уолт.
	— Дотук преброих сто петдесет и шест разкъсвания, а все още не сме видели гърба й — каза лекарят. — Къде тогава е кръвта?


	11.

	Уолт прекрачи със свито сърце прага на огромното имение на Холмс — за втори път в рамките на последните няколко часа. Къщата бе прекалено голяма за двама души; как ли би се чувствал в нея сам човек от тук насетне?
	Отвори му служител от персонала и го уведоми, че Стюарт Холмс вече е на път за конференцията. Такава новина трябваше да се предаде лично. Уолт седна в колата и потегли към Сън Вали. Отне му двайсет минути да разпитва и обикаля куп стаи и конферентни зали, докато най-накрая откри Холмс на верандата пред къщата за гости, потънал в разговор с шефа на „Дисни“. Шерифът се извини, помоли да говори с него насаме и зае стола на събеседника му.
	— Не знам как да започна. Съжалявам, но трябва да ви уведомя, че открихме съпругата ви мъртва в района на Адамс Гълч. Очевидно е станала жертва на нападение от хищник.
	Ясните сини очи на мъжа срещу него зашариха неспокойно над главата на Уолт. Свъси вежди, кимна леко и въздъхна. После сведе поглед надолу към пластмасовата масичка и отпусна треперещи ръце в скута си.
	— Знаех го още снощи. Усещах го ето тук — промълви той и докосна с ръка гърдите си. — Никога не се е случвало да не се прибере. Боже мой! Била е нападната от животно?
	— Най-вероятно пума. Да.
	— Възможно ли е да е била в месечния си цикъл? — попита Холмс. — Нямам представа, съжалявам, че трябва да го призная. Нали тогава нападат жени?
	— В момента се прави обстойно разследване — отвърна Флеминг.
	Стюарт отново наведе глава.
	— Да я нападне котка? Тя обичаше котки. Обожаваше ги. Беше доброволка към приюта за животни. Знаехте ли? — тихо каза той.
	— Ще се наложи да взема показания от вас, сър. Не е спешно, но колкото по-скоро, толкова по-добре.
	Мъжът го погледна със зачервени, пълни със сълзи очи.
	— Разбира се — промълви.
	Уолт притеснено се размърда на стола.
	— Кога… смятате, че ще бъде удобно?
	Холмс обърна глава и се загледа в небето.
	— Когато се почувствам готов за това, шерифе — и нито минута по-рано.


	12.

	Уолт с усилие насочи мислите си към тайната среща, която му предстоеше. Трудна задача — слънцето грееше ярко, а двойка жълти коприварчета игриво се гонеха от клон на клон. Притокът Уорм Спрингс плавно се вливаше в Биг Ууд Ривър точно под бетонния мост, свързващ високоскоростния открит лифт и великолепния ски хотел „Ривър Рън“. Загледа се в течението, опитвайки да открие логична зависимост между водовъртежите по повърхността, но не намери такава. Над сребристокафявата вода прелетя синьо рибарче, спусна се ниско и рязко се стрелна обратно нагоре към клоните на близката топола.
	Дик О’Брайън изобщо не се вписваше в обстановката. Беше облечен като за обяд в университета „Йейл“ — бяла риза, синьо сако и панталон в цвят каки. Само вратовръзка му липсваше! Уолт се загледа в обувките му и преглътна сухо — официални, с гладка подметка и ток. В съзнанието му изплуваха размитите от дъжда кални отпечатъци по Хил Трейл.
	О’Брайън се облегна на широкия бетонен парапет на моста и сложи помежду им кафяв хартиен плик за писма.
	— Съжалявам, че те извиках чак тук — каза той. — Приеми го като предпазна мярка.
	— Какво е това? — кимна към плика шерифът.
	— Диск със запис от охранителна камера в дома на Кътър. Аз помогнах с дизайна на програмата. Наблюдаваме портала, вътрешните врати, гаражите. Цялата система му излезе половин милион. Записът е от камерата към входната врата. От вчера сутринта… Петък сутринта, ако трябва да съм точен. Имам човек, който се занимава само с гледане на записите от всички камери. Записват денонощно. Той ми показа… това… още вчера. Записах го на диск, както обикновено правим при… подобни случаи.
	— Подобни на _какво_ случаи? — попита Уолт.
	— В кадилака има DVD плейър, ако си нетърпелив — каза Дик. — Има и климатик. И хладилник. Газирано. Минерална вода.
	— Не можеш ли просто да ми обясниш какво е това?
	— По-добре го виж сам. Довери ми се.
	— Щом казваш.
	Няколко минути по-късно двамата седяха на кожените седалки в колата срещу светещия в синьо екран. Уолт държеше в ръка бутилка безалкохолно.
	— Е, какво, пуканки няма ли?
	— В хладилника има „Сникърс“ — сериозно отвърна О’Брайън. — Фъстъци. Чипс.
	— Шегувах се.
	На екрана се появи Дани Кътър — потен, с преметната през врата хавлиена кърпа — отвори входната врата в дома на брат си и покани вътре Алая Холмс. Уолт се протегна и усили климатика — изведнъж му стана прекалено горещо. В горния десен ъгъл се виждаше датата и часът на записа.
	— Щом чухме, че са я открили в Адамс Гълч — започна да разказва Дик, — веднага показах това на шефа. Той прие новината за смъртта й много тежко. Бяхме единодушни, че трябва да ти предоставим записа. И само за протокола — дори не ми е споменавал да го унищожавам или крия.
	На екрана Дани Кътър и Алая спореха разгорещено, но нямаше звук. Изведнъж Дани рязко я сграбчи за ръцете и я блъсна на дивана. Уолт се изплаши, че на следващите кадри ще види изнасилване. Малко след това двамата се успокоиха. Алая определено негодуваше от грубото му отношение. Дани я изпрати до вратата и тя излезе.
	О’Брайън спря записа.
	— Носи дрехите, с които я намерихме в гората — каза Флеминг.
	— Надявам се да ви е от помощ.
	— Не че се оплаквам, но се замислих — ако това беше твоят брат, ти би ли предал записа на полицията?
	— Братя са, но отношенията им са сложни. Състезават се непрекъснато. — Дик направи пауза. — Във всичко.
	Уолт срещна погледа му и усети, че на О’Брайън му се искаше да върне последните си думи назад.
	— Оказваш ми огромна помощ с това — каза шерифът. — Оценявам го.
	— Няма проблеми.
	— Може и да има. За Дани. А аз го харесвам.
	— Всички го харесваме — отвърна О’Брайън.
	— Включително и Патрик ли?
	— Както вече споменах — сложно е!
	— Да, така е — каза Уолт и тръгна да излиза от колата. — Между другото, много хубави обувки — не се стърпя той.


	13.

	Моргата се намираше в тесен подземен коридор на болницата. На едната стена имаше врата с надпис „Внимание — високо напрежение!“, а срещу нея — друга стая без обозначение, използвана предимно за склад.
	Алая Холмс лежеше по гръб върху маса от неръждаема стомана с дренажни отвори, свързани с маркучи отдолу.
	Маклуър дръпна синия предпазен найлон от тебеширенобялата й кожа, издрана от ноктите на пумата. Разкъсвания и прободни рани покриваха тялото й като непознати съзвездия. Слабините й бяха гладко избръснати, с изключение на тясна вертикална лентичка червеникаво окосмяване отпред. Уолт извърна поглед и пое дъх. Маклуър вече бе направил няколко среза по трупа.
	— Попита ме дали съм забелязал някакви натъртвания — каза той.
	— Да.
	— Ето как стои въпросът със синините: час-два след настъпването на смъртта кръвта се смъква в най-ниско разположената част на тялото. Шест до осем часа по-късно се фиксира там. — Той привлече вниманието на Уолт към няколко тъмносини петна. — Може би помниш, че когато я намерихме, беше леко обърната наляво. — Посочи с пръст. — Точно в тази област има такива кръвонасядания. Със сигурност е стояла в това положение шест до осем часа след смъртта си. — Кимна в посока към мивката. — Вземи си чифт ръкавици.
	Двамата повдигнаха трупа, за да го погледнат отзад.
	— Виждаш ли това потъмняване? — попита Маклуър. — От дясната страна, на седалището?
	— Да.
	— Не е стопроцентов признак, но предполага наличието на стара синина.
	— Значи се е търкулнала по хълма, заклещила се е някъде и какво… два часа по-късно някой койот я е преобърнал и е продължила да се търкаля надолу?
	— Не е изключено.
	— Кога е станало това?
	— Между осем и дванадесет часа преди да я открием. Вероятно съвпада с часа на смъртта.
	— Мога ли да погледна? — попита Уолт и посегна към лявата ръка на Алая.
	— Разбира се.
	Флеминг повдигна ръката й. Около китката ясно се виждаше синина като от гривна на белезници.
	— Това тук отпреди настъпването на смъртта ли е? — попита той.
	— Да, определено. Поне ден преди това, а може би и повече.
	— От вчера рано сутринта е — каза Уолт. — Това поне е сигурно.
	Маклуър повдигна главата на трупа и запретна парче от кожата, разкривайки розовите мускули и бялата кост на гръбначните прешлени.
	— Има фрактура на седми шиен прешлен, точно над фасетата на първо ребро. И още една на трети прешлен. Около седми прешлен се наблюдава оток на тъканите, съответстващ на скорошна травма.
	— Пумата е прекършила врата й — предположи Уолт. — Така правят обикновено.
	— Чупи врата й — каза Маклуър. — Жертвата е жива, но парализирана. Подмята я като играчка известно време.
	— Колко дълго?
	— Травмата на врата е от около час-два, преди да умре.
	— Мили боже!
	— Повечето — ако не и _всички_ — разкъсвания по тялото са причинени от ноктите на животното след настъпването на смъртта.
	— Моля?
	Маклуър впери поглед в шерифа.
	— Сърцето е спряло да работи вследствие на кръвозагуба. Това е причината за смъртта. Невъзможно обаче е да се определи точният час.
	— В момента моите хора са в гората, за да търсят първоначалното място на атаката — и по-точно кръвта.
	— Може и нищо да не намерят.
	Уолт го погледна изненадано.
	— Ще ти обясня — продължи лекарят. — Третирахме тялото с луминол. — Взе специална флуоресцентна лампа от помощната маса до себе си. — Изгаси осветлението.
	Флеминг се протегна към ключа и помещението потъна в мрак. Маклуър бавно прокара лампата над тялото. Под разреза на врата неръждаемата стомана светна в зелено — признак за наличие на кръв. По трупа обаче зелен оттенък почти липсваше.
	— Почистили ли сте я? — попита Уолт. — Надявам се, че сте проверили за отпечатъци преди това.
	— Точно там е работата — каза лекарят. — Не съм я мил. Има съвсем малко кръв и причината е проста — мъртвите не кървят.
	Пред погледа на шерифа отново изплуваха калните отпечатъци от обувки и образът на Дани Кътър, притиснал Алая върху дивана.
	— Възможно е пумата да я е убила, а едва след това да я е разкъсала.
	— Ще измеря обема на кръвта — отвърна докторът.
	Терминът нищо не говореше на Уолт. Той помълча малко и каза:
	— Била е преместена.
	— Има и още нещо. — Маклуър включи главното осветление. — Едната й контактна леща липсва.
	— Как така липсва? — изненадано го погледна Флеминг.
	— Може да е паднала някъде в тревата. Жената се е търкаляла по целия хълм надолу. Потърсете я, но и двамата знаем какви са шансовете да я намерите. Все пак ще го отбележа в заключението от аутопсията.
	— Дали ще помогне, ако напръскаме района с луминол? — попита шерифът.
	— Не. Луминолът се свързва с хемоглобина. Ако лещата е някъде там, ще трябва да се търси на четири крака.
	— Кой излиза да спортува само с една контактна леща? — замисли се Уолт и осъзна, че всъщност го е казал на глас.
	— Търкаляла се е дълго надолу — повтори Маклуър.
	Уолт не го слушаше. Мислите му бяха насочени към обувките на О’Брайън и размиващите се от дъжда отпечатъци в гората.


	14.

	— Речната водачка е тук — чу се гласът на охранителя от входната врата в дома на Елизабет Шейлър в слушалката на Адам Драйър. Мобилният му телефон имаше и функция на уоки-токи предавател.
	Драйър погледна към Лиз, която четеше съботното издание на „Ню Йорк Таймс“ и се наслаждаваше на утринното слънце в задния двор.
	— Да, разбира се — отвърна тя на въпросителното му изражение.
	Той прехвърли листите в папката пред себе си.
	— Няма я в днешния график.
	— Уговорихме се да ходим за риба в последния момент, не помниш ли?
	— Но не е добавено допълнително. — Адам сложи слушалката пред устата си и даде инструкции на охраната. — Направи й „Мосад“ и я пусни да влезе.
	— Прието.
	— Мосад? — ококори се Шейлър над слънчевите си очила. — Или не ми трябва да знам какво е това?
	— Щателно претърсване. Това е.
	— Надявам се, че няма да я опипва неприлично?
	— Не, Ваша чест.
	Няколко минути по-късно един от асистентите на Шейлър въведе Фиона в двора. Тя връчи букет полски цветя на Лиз, която вдъхна с удоволствие аромата им и ги подаде на помощника си.
	— Нямаше нужда.
	Фиона седна на градинския стол до нея.
	— Съжалявам, че се налага да отложим риболова.
	— Алая ли е? — попита Лиз Шейлър. — Толкова ужасно ли е, колкото всички казват?
	— Нямам право да коментирам. Съжалявам.
	— Недей. Издигаш ми се в очите. — Тя сниши глас: — Ако повечето от хората около мен притежаваха твоята дискретност, можеше и да си позволя някакъв личен живот. — Усмихна се. Под носа си имаше малко неразмазан слънцезащитен крем.
	Фиона се изкуши да й каже, но не го направи.
	Драйър стоеше на сянка под едно дърво в двора и ги наблюдаваше иззад слънчевите си очила.
	— Там ли смята да стои през цялото време? — попита Фиона.
	— Да. Изумително, нали? Бих се отегчила до смърт, ако имах такава професия.
	— Не те ли притеснява това?
	— Ненавиждам го. В Ню Йорк не ми се полага служебна охрана. Само на губернатора. На кмета също. Но не и на главния прокурор. Това тук — кимна тя към Драйър — е заради Хърб Милингтън, който го направи на голям въпрос пред Демократическата партия, след като се разчуха слуховете, че смятам да се кандидатирам.
	— Няма да ти губя времето — напрегнато каза Фиона и Лиз я погледна тревожно.
	— Какво става?
	— Цветята… Ваша чест… бяха просто претекст.
	— За…?
	— За да ме пуснат. Не че не съжалявам, че пропускаме уговорката си. Напротив. Даже много!
	Лиз остави вестника на масата.
	— Добре — каза тя. — Цялата съм в слух.
	Фиона незабелязано бръкна в чантата си, извади оттам хартиен плик и скришом го подаде на Шейлър.
	— Знам, че не е редно да го правя и вероятно ще си докарам големи неприятности. Огромни. Зависи от теб, разбира се.
	— Не се тревожи. — Тя опипа плика. — Снимки?
	Фиона кимна и лепна фалшива усмивка на лицето си, тъй като погледът на Драйър изглеждаше вперен в нея иззад слънчевите очила.
	— Сега ли да ги разгледам?
	— Както решиш — отвърна Фиона.
	— Гледа ли насам? — попита Лиз.
	— Да. Чакай малко… Вече не, тръгна да обикаля.
	Елизабет отвори плика и ахна.
	— Господи…
	— Солт Лейк Сити — каза Фиона. — Това са снимките, които Уолт… шерифът — поправи се тя, — искаше да видиш. Агент Драйър не му позволи.
	Лиз прехвърли набързо купчината. После ги събра и ги пъхна обратно в плика.
	— Господи — повтори тя. — Идея на Уолт ли…
	— Не, не! — прекъсна я Фиона. — Той няма нищо общо. Това е изцяло моя инициатива. Нямаше дори намек от негова страна. Шерифът няма и представа, че съм тук. Повярвай ми.
	— Харесваш го. Уолт — каза Лиз. — Иначе нямаше да го направиш. — Побутна плика обратно към нея. — Тайната ти е в безопасност, не се тревожи.
	— Не е това, което си мислиш — отвърна Фиона. — Харесвам работата му… харесвам го като човек.
	— И аз го харесвам — довери й Лиз. — Много. Той ми спаси живота, казвал ли ти е?
	Шокирана, Фиона се облегна на стола си.
	— Преди години. Но такова нещо не се забравя, повярвай ми. Нито пък човек като Уолт. Невъзможно е.
	— Той искаше да те стресне с тези снимки и така да те накара да отложиш речта си. Това знам. Може би се опитва за втори път да спаси живота ти.
	Фиона не виждаше очите на Лиз зад тъмните й очила, но предполагаше, че е изплашена.
	— И ще си плати за това — обади се тихо Адам Драйър.
	Лиз Шейлър подскочи на стола си и очилата й се смъкнаха от носа.
	Драйър рязко сграбчи снимките. Ръката му беше бърза като език на жаба. Фиона не го бе забелязала да приближава. Той прегледа снимките и ги пъхна в джоба си.
	— Предупредих шерифа да не ви показва снимките, Ваша чест.
	— Уолт не знае за това — запротестира Фиона. — Направих го на своя глава.
	— Аха! Повярвах ти! — Драйър свали очилата си и я прониза с поглед. — Предай му, че съм бесен!
	— Върни веднага снимките на мястото им — ядосано се намеси Лиз — и ни остави сами. Фиона е мой гост. За разлика от теб и останалите.


	15.

	В обедната почивка на конференцията Уолт се приближи към Дани Кътър и го помоли да му отдели малко от времето си. Не му изглеждаше притеснен или разтревожен. Дани се съгласи да говори с него и двамата се запътиха към подземния етаж на хотела.
	Частният хотелски боулинг датираше от построяването на сградата през 30-те години на XX век и символизираше тогавашната представа за великолепие и разкош. По обед в съботния ден там нямаше жива душа. Уолт знаеше, че тук с удоволствие са прекарвали времето си Гейбъл, Стануик, Купър и Хемингуей, и почти подушваше мириса на кубински пури и бърбън с лед, примесен с аромата на „Шанел №5“. Интериорът не бе променян през годините, но улеите се поддържаха в отлично състояние и пазеха в себе си духа на историята. Двамата се настаниха един срещу друг на покрита с линолеум маса, прогорена от цигари по ръбовете.
	„Ако тази маса можеше да говори“, помисли си Уолт.
	Той помоли служителя от персонала да ги остави насаме и младият швед се отдалечи безшумно, точно както се бе появил.
	— Имаш ли нещо против да включа това и да записвам разговора? — Флеминг постави помежду им iPod с приставка за записване и се размърда притеснено в стола си.
	— Прави каквото намериш за добре — отвърна Дани.
	— Разкажи ми за Алая Холмс.
	— Да. Не е за вярване. Точно за това си мислех, че ще ме питаш.
	— Защото…?
	Дани го погледна открито.
	— Ти искаше да говорим, нали така? Ако не знаеше, че между мен и Али е имало нещо, преди да… изчезна за известно време, щеше да си единственият непосветен в града.
	В момент като този красивата външност на Дани определено му пречеше. Изглеждаше нереален. Толкова хубав и толкова богат едновременно.
	— Това нещо… за сегашно или минало време става въпрос? — попита Уолт.
	Кътър се размърда в стола си.
	— С нея си имаме досие, така да се каже. Тя пожела да осъвременим файловете, както се оказа. Да опресним информацията. Но аз не бях съгласен. Не успях да го избегна, но изразих несъгласие.
	— Физически ли?
	— Какво искаш да кажеш?
	— Не знаеш ли какво значи да изразиш несъгласието си физически?
	— Тя е човек, на когото… трудно можеш да откажеш. Всъщност… беше. Още не мога да свикна с тази мисъл. — Той отново се размърда неспокойно. После сниши глас, въпреки че наоколо нямаше никой: — Спах с нея онази вечер на коктейла, организиран от Пади в къщата му. _По време_ на тържеството. Не знам как стана, просто се случи.
	Уолт ги бе забелязал на балкона тогава. С мъка успя да запази спокойствие. Откровението на Дани му дойде като гръм от ясно небе.
	— Това ми звучи повече като съгласие, отколкото като несъгласие.
	Кътър се замисли за момент и насочи поглед към шерифа.
	— Ти ми говориш за ръцете й, нали? Насинил съм китките й, предполагам. Много се беше ядосала заради това. Направо бълваше огън и жупел. Каза, че ако Стю ги забележи… Боеше се от него. Предполагам, че страховитата репутация на стареца не е мит.
	— Какви синини? — попита Уолт и мислено си отбеляза да проучи въпроса с ревността на Стюарт Холмс.
	— Отби се в къщата вчера сутринта. Разменихме си остри думи. Тя обичаше всички да й вървят по гайдата. Аз пък не обичам да ме манипулират и си изпуснах нервите. Нямам оправдание. Увлякох се. Тя обича да залага на сексуалната карта и в един момент, честно казано, на човек му писва. Почеши ме там, където ме сърби, и ще ти направя услуга. Обаче аз не исках да ми прави услуги. — Той мълчаливо разтри ъгълчетата на устните си. — Явно терапията не ми е била съвсем безполезна.
	— Кой нормален мъж не би пожелал услуга от жена като Алая Холмс? — попита Флеминг.
	— Такъв, който вече я е имал — отвърна Дани. — Освен това не ставаше въпрос за такъв вид услуга, а за пари. Просто не желаех помощта й, това е всичко.
	Уолт мълчеше.
	— Знаеш ли кое е най-странното? — риторично попита Дани. — _Аз_ самият бях нападнат от пума вчера. Чу ли за това? — Погледна изпитателно другия мъж. — Сигурно си чул. Беше на косъм от мен, можеше да ме разкъса за секунди, но вместо това се обърна и ме остави непокътнат. Представяш ли си — просто ей така! Такова нещо кара човек да се замисли дълбоко, само това ще ти кажа. И знаеш ли какво реших? Че искам да бъда полезен. Да направя живота си полезен — за някого, за нещо… не само за себе си. И искам да го направя без чужда помощ. _От ясен по-ясен си ми_, нали това си мислиш — изписано е на лицето ти — но аз не се шегувам, шерифе. — Той отново потърка устните си. — А сега и Али. Да я нападне пума в Адамс Гълч снощи? Точно пума! Може и да е _същата_. Не е ли странно?
	— Меко казано странно — съгласи се Уолт. Забеляза, че според Дани пумата е атакувала през нощта. Дори Ройъл Маклуър не посмя да определи точното време. Трудно му бе да приеме Дани Кътър за виновен. Не му се искаше да е така. — Кога я видя за последно? — попита го той.
	— И още нещо — каза Дани, сякаш не бе чул въпроса. — Кой тича два пъти в един и същи ден? Вярваш ли, че е възможно? Али не би го направила. Нещо не се връзва.
	— Кажи ми кога я видя за последно.
	— Вчера следобед. Имах бизнес среща със Стю и Али се отби. — Замълча за момент. — Трябва да ти кажа, изобщо не ми хареса това, че се отби точно когато имахме среща. Стю се държа доста странно. Смятам, че го бяха планирали — бяха го подготвили като шибана хореография — и ме направиха за смях. Мразя такива работи.
	Уолт се вгледа в лицето му и разбра, че не се преструва.
	— Не знам дали е важно, шерифе, но така или иначе ще излезе наяве… Стю се съгласи да инвестира сериозна сума в това, с което съм се захванал. И нека ти кажа, първо, бях много изненадан, че изобщо се нави. Второ, оказа се, че има уловка. Условието е следното: или приемам Али за свой съдружник, или забравям за сделката.
	— А на теб това не ти хареса, защото…
	— Защото има уловка. Предполагам, че никой не ме взема на сериозно — нито ти, нито който и да било друг. Но аз наистина смятам да се променя. Работата е там, че Стю вероятно е знаел за нас двамата. Що за съпруг би накиснал жена си така? Що за тъпо хрумване?
	Уолт си записа някои неща, чудейки се за взаимовръзката помежду им и доколко замесен би могъл да е съпругът в цялата история.
	— Може би по-късно днес или в понеделник ще получа предварителното заключение от аутопсията. Тогава ще знаем дали става въпрос за нещастен случай или не.
	— Откога нападение от пума не се счита за нещастен случай?
	— Налага се да те помоля за паспорта ти, Дани.
	— Какво? — Човекът изглеждаше потресен.
	— Разговорът, който проведохме, е поверителен. Ако разбера, че си го обсъждал с някого, ще държа теб отговорен. Нека ти напомня, че записът беше направен с твое съгласие.
	— Измъкваш се от отговор. Какво имаш предвид с това „нещастен случай или не“?
	— Искам да намеря паспорта ти на бюрото си най-късно до пет следобед. Ако не го получа дотогава, ще го взема със съдебно разпореждане.
	— Нищо не разбирам! Защо подозирате мен? Аз харесвах Али. И защо да не е нещастен случай? Не ме забърквай в това. Моля те!
	— Нямам избор. Съжалявам, Дани, но може би е най-добре да се обадиш на Дъг. — Дъг Анестад беше негов адвокат при ареста му за наркотици.
	— Тъкмо сега започвам на чисто. Захванал съм се с нещо хубаво. — Вече се молеше. Изглеждаше жалък, докато хленчеше като малко дете. — Имам бизнес план. И то добър. Питай Пади. Хайде де, Уолт. Познаваш града на пръсти. Няма къде да ти избягам.
	— Положението ти никак не е розово — рече Флеминг. — Ще ми се да можех да ти кажа нещо друго.
	— Не може да бъде! — саркастично отвърна Дани, преливащ от яд. — За пръв път ще ми е. Уолт, стига глупости. Моля те!
	Шерифът се изправи, изключи записващото устройство и го прибра в джоба си. Сложи ръка върху рамото на Дани и се зачуди какво да му каже; после се обърна и излезе.


	16.

	Опряла се на предната броня на черокито, Фиона нетърпеливо потупваше крака си с вестник. Носеше три четвърти панталон в цвят каки и бледолилава риза с големи бели копчета. Обедното слънце прежуряше и пиколото беше паркирал колата на сянка под огромната козирка пред входа на хотела. Уолт я отключи с дистанционното и Фиона се пъхна вътре, без да чака покана.
	— Закарай ме до моята кола, моля те. Чакам вече цяла вечност, а е прекалено горещо да вървя дотам. — Тя отвори прозореца. — Къде ли не те търсих.
	— Можеше да се обадиш по телефона — отвърна той.
	— Опитах, но ти не го вдигаше.
	— А, да… бях в боулинга в сутерена.
	Младата жена го изгледа подозрително.
	— По работа — обясни той. — Но не ти го препоръчвам.
	— Аз съм виновна — каза тя, когато Уолт влезе в огромния паркинг. Надяваше се, че ще го упъти къде е паркирала, но тонът й го накара да не пита. — Нали ти е познато онова чувство, когато се опитваш да се сетиш за нещо, усещаш, че е на върха на езика ти, но то все ти се изплъзва. Ето така се чувствах и аз. — Погледна го настоятелно в очакване да направи връзката.
	Уолт нямаше представа за какво му говори.
	— Птичите изпражнения — каза тя и размаха вестника пред очите му.
	Той отмести встрани ръката й и отби колата.
	— Какво за тях?
	— Аз направих снимките.
	— Знам, Фиона. Нали бях там.
	— Не онези снимки — започна да се изнервя тя, сякаш нямаше по-ясно нещо на света от това. — Чети!
	Уолт взе вестника от ръката й. Беше отворен на пета страница. Заглавието на статията гласеше: „Птици превземат областния приют за кучета“. Спомни си, че баща му се шегуваше със същата статия предишния ден.
	— Има и още нещо… — продължи тя.
	— Остави ме да я прочета — прекъсна я той.
	— Не я пазя цялата.
	— Чакай малко! Ставаше въпрос за лястовици — сети се Уолт.
	— Стотици! Всичко е покрито с изпражненията им, включително и животните — каза Фиона, увлечена от вълнението му. — От регионалната здравна инспекция са се заканили, че…
	— Че ще затворят приюта. Точно така!
	— Птичи изпражнения, Уолт! — победоносно го изгледа тя. — Точно там настаниха упоената пума, докато отделът за защита на рибата и дивеча вземе решение какво да прави с нея. Алая Холмс е била в кучкарника.
	— Мамка му!
	— И аз това казвам!


	17.

	Уолт влезе в пристройката към сградата, в която се помещаваше Дружеството за закрила на животните, няколко минути след колегата си Ранди Андерсън, а малко по-късно пристигна и Фиона с фотографската си апаратура. Яркозелената метална постройка стърчеше върху затревена могила на около пет километра от Крой Каньон, западно от Хейли. Рано сутрин там виеха койоти, а зимно време снегорините едва успяваха да изкачат стръмния баир. Доброволката от приюта — жена на средна възраст, която Уолт разпозна като редовен зрител на срещите по софтбол — му предложи чаша кафе, но той учтиво отказа. Двамата с Андерсън си сложиха латексови ръкавици и нахлузиха хартиени калцуни върху ботушите си. Колегата му Ранди — върлинест мъж с тясно, момчешко лице и големи зъби — изпълняваше функциите на съдебен следовател в екипа на шерифа. Имаше зад гърба си курс с основни познания по съдебна медицина към специализирания колеж в Нампа, завършен веднага след средното образование.
	— Всичко ли взе? — попита Уолт, без изобщо да е сигурен, че иска да знае отговора.
	— Да. Готови сме. — Андерсън посочи черната брезентова торба, която стискаше в ръка. — Отне ми около пет минути да забъркам химичните съставки.
	Флеминг застана пред вратата, която водеше към кучкарника. Отвътре се носеше силен лай. Отвори я и видя пред себе си десетки различни по размер клетки, наредени върху рафтове от двете страни на тесен коридор. Тук-таме парчета шперплат разделяха котките от кучетата. Въпреки старателните усилия да се поддържа хигиена, наоколо се носеше тежка смрад. Отляво имаше доста по-голяма и сериозно подсилена клетка с допълнителна плъзгаща се врата, както на останалите от лявата страна. На тази обаче висеше заключен катинар. Без да ги изпуска от поглед, пумата безшумно кръстосваше тясното пространство.
	Целият коридор беше осеян с неясни бели петна, останали след енергичното остъргване на цимента. Уолт вдигна поглед нагоре и забеляза стотици кални следи от изтръгнати лястовичи гнезда по гредите на покрива. Десетки други все още стояха и очакваха да ги сполети същото. Няколко смели лястовици надничаха през отворите на гнездата, направени от изсъхнала кал и трева. Наподобяваха миниатюрни пещери.
	— Борбата с тях няма край — обади се доброволката иззад гърба му. — Не можем да насмогнем да почистим. Опасявам се, че вонята до голяма степен се дължи точно на птичите курешки. Все още търсим начин да се справим с проблема изцяло.
	— Може ли да преместим пумата?
	— О, не, сър. Нямаме право. Трябва да се обадим в Защита на рибата и дивеча.
	— Андерсън, луминолът ще навреди ли на котката? — извика той към Ранди.
	— Не, не би трябвало, сър. Най-обикновен водороден прекис е.
	— Да побързаме тогава.
	Двайсет минути по-късно Андерсън бе напръскал почти целия циментов под вътре в клетката. Пумата мъдро предпочете да стои колкото се може по-далеч и обикаляше плътно покрай стената в дъното.
	Появи се Фиона и веднага се зае да сглобява апаратурата си. Носеше мрежичка за коса, ръкавици и предпазни калъфи за обувки.
	— Дали е била жива, когато се е случило? — попита тя.
	— Все още не знаем нищо. Нека караме поред.
	Андерсън смеси още една доза и напръска и отвън.
	— Аз съм готова — обяви Фиона.
	— Да започваме. — Ранди включи в контакта флуоресцентна лампа с половинметрова тръба, подобна на онази, която Маклуър бе използвал в моргата. — Така, търсим синьо-зелени оттенъци — признак за наличие на кръв.
	Уолт помоли доброволката да излезе. Щом затвори вратата след нея, кучетата изпълниха въздуха с ожесточен лай, от който го полазиха тръпки. Той изгаси всички лампи и помещението потъна в мрак.
	Фиона ахна.
	— Пресвета майко божия! — извика дрезгаво Андерсън.


	18.

	Подът на клетката светеше, оплискан в злокобни неоновозелени петна и пръски като едноцветна картина на Джаксън Полък. Уолт се насили да запази спокойствие, представяйки си как отпуснатото парализирано тяло на Алая Холмс е било подмятано, хапано, драно и влачено из цялата клетка. Стори му се, че чу Фиона да плаче, докато снимаше. Андерсън посочи дългата зелена диря от ръба на клетката към решетката на отводнителния канал в центъра на помещението.
	— Някой се е опитал да измие кръвта с маркуч — обясни той. — Или да забърше с парцал. Определено е направено усилие. Ще напръскам с луминол метлите и бърсалките.
	— Искам да проверим канала за наличие на тъкан, а метлите — за отпечатъци. — Шерифът посочи към пространството пред клетката. — Снимай и тук, моля те.
	Ранди освети посоченото място.
	— Много интересно — каза. Зъбите му светеха в бяло на фона на синьото му лице.
	Зеленото петно върху цимента, показващо наличие на кръв, се прекъсваше от два продълговати тъмни участъка.
	— Това са кървави сенки — обясни той.
	— Няма да питам какво значи — изплашено се обади Фиона.
	— Кръвта, пръскаща от вътрешността на клетката, е била блокирана от нещо. — Андерсън се поколеба. — Някой е стоял точно тук и я е гледал, докато умира.


	19.

	Седем души от личния персонал на Патрик Кътър и двама служители от охраната му стояха във вътрешния двор на дома му под надзора на Брандън до второ нареждане. Помощник-шерифът имаше задачата да не ги изпуска от поглед, за да предотврати всякакъв опит от тяхна страна да променят или повредят евентуални улики.
	Дъг Анестад прегледа набързо написаната заповед за обиск.
	— Сигурно не е лошо да се работи на място, където съдиите нямат нищо против да направят някому услуга в три часа в събота следобед.
	— Предимството на малкия град — отвърна Уолт. — Не знам колко време ще отнеме, но може и да се проточи.
	— Джини може да ни направи разкошно кафе с мляко, ако я пуснете вътре за малко. Патрик си го поръчва директно от Колумбия.
	— Не, благодаря. Никой няма да мърда от мястото си.
	— Ловиш риба в мътна вода, Уолт. Знаеш го много добре. Озовала се е на погрешно място в погрешно време. Лош късмет — това е всичко.
	— Де да беше така!
	— Имаш ли доказателства за противното?
	— Много си любопитен — отвърна Флеминг. — Не споделям информация с противниковия лагер.
	— Дай пет минути на Джини и веднага ще се върне тук. Казвам ти — носят му го от Колумбия. Никога не си вкусвал нещо подобно.
	Уолт безмълвно впери поглед в адвоката. Анестад се отпусна върху огромен фотьойл във всекидневната и продължи да чете заповедта. Отново промърмори нещо, свързано с късмета, който шерифът е изкарал.
	До три и половина следобед Флеминг вървя по петите на Андерсън, който обикаляше къщата и местеше флуоресцентната си лампа от контакт на контакт. Когато стигнаха до спалнята на Патрик, Анестад се намеси и му припомни, че в заповедта изрично е посочена причината за обиска — търсене на улики, свързани с клиента му Дани, а не със собственика на къщата. Наложи се да проведат няколко телефонни разговора и адвокатът извоюва победа.
	Точно когато Андерсън проверяваше апартамента за гости, на вратата се появиха колегите им Тили и Кайзер и направиха знак на Уолт да ги придружи до шестместния гараж. Бдителната хрътка Анестад веднага ги последва.
	Някои от гаражните клетки бяха празни. Вътре имаше четири автомобила: един „Хамър“, спортно БМВ, лъскав черен пикап и джип „Тойота Ланд круизър“. Всички бяха с отворени врати и нахвърляни върху цимента подложки за крака; някои от седалките също бяха свалени.
	Шерифът се обърна към Анестад:
	— За твоя информация, два наши екипа в момента претърсват колите на Патрик и Дани в Сън Вали. Посочено е в заповедта.
	— Видях. Но продължавам да смятам, че излишно си правите труда да претърсвате всички коли, след като клиентът ми заяви, че е шофирал само лексуса. Но щом толкова държите…
	— Дъг, ако не внимаваш, някой може да си помисли, че си адвокат на Патрик.
	— Аз _съм_ адвокат на Патрик на местно ниво — поясни той, въпреки че бе наясно, че Уолт го знае. — Представлявам семейството.
	— Намерихме я ето тук — обади се Тили, нетърпелив да се похвали с находката си.
	Флеминг се приближи до задната врата на ланд круизъра. Сърцето му биеше ускорено. Анестад му лазеше по нервите; до момента Ранди не бе открил дори капчица кръв и вече започваше да се чувства като глупак — какъвто се опитваше да го изкара адвокатът.
	Тили посочи към багажника на автомобила. Върху светлокафявия мокет имаше залепена стрелка от бяло тиксо. Уолт се вгледа, но в първия момент не видя нищо. Наведе се и погледна по-отблизо.
	— Тази кола е на Патрик — извика Анестад. — Това няма нищо общо с Дани.
	Точно до върха на бялата стрелка лежеше прозрачна контактна леща.


	20.

	Уолт стоеше встрани от входа на конферентна зала „Пикабо стрийт“, за да не пречи на излизащите гости след беседата, изнесена от министъра на финансите. С Дъг Анестад до себе си, той веднага привлече вниманието на Патрик Кътър. Адвокат и клиент безмълвно се вгледаха един в друг, сякаш шерифа го нямаше.
	Патрик поговори с неколцина ентусиазирани гости на конференцията, увери се, че министърът на финансите ще бъде подобаващо ескортиран към следващия му ангажимент, и се помота наоколо, докато в коридора не остана друг, освен тях тримата.
	— Тази зала свободна ли е? — попита Флеминг и се здрависа с Кътър.
	— Да, разбира се. — Патрик ги покани вътре и Уолт затвори вратата.
	В помещението с капацитет стотина души се долавяше мирис на спарено и кафе. Появиха се двама служители от персонала, събраха чашите от подиума и сервираха прясна студена вода. Уолт ги помоли да излязат и те безмълвно се подчиниха.
	— Както знаеш — обърна се адвокатът към клиента си, — шерифът и неговият екип направиха обиск в дома ти днес следобед. — Той впери поглед в Кътър, опитвайки се без думи да му обясни сериозността на положението. — Иска да ти зададе няколко въпроса.
	— Разбира се — отвърна Кътър, видимо притеснен.
	— Патрик, съветвам те да се допитваш до мен, преди да отговаряш. Разбираш ли ме добре? Не отговаряй на нито един въпрос, преди да си го обсъдил с мен! След като уточнихме това, нямам нищо против да започнем разговора. И още нещо — шерифът искаше да използва записващо устройство, но аз му забраних; искаше да се видите насаме — и с това не бях съгласен; твърди, че има основание да те подозира във връзка с разследване на убийство, Патрик. Точно така — убийство!
	— С Дани ли е свързано? — тревожно попита Кътър. Въпреки тена, лицето му внезапно пребледня.
	— Той ще ти обясни — отвърна Анестад. — От теб искам само това — да не си отваряш устата, преди да съм ти дал знак, и да обмисляш много добре отговорите си.
	Кътър кимна.
	Уолт започна с общите въпроси, които малко по-рано бе задал и на Дани. Патрик не можа да си спомни с точност кога за последно бе видял Алая Холмс и поясни, че ежечасно се среща с огромен брой гости на конференцията. Предполагаше, че вероятно е било на коктейла в дома му. Флеминг нагази в малко по-деликатна територия.
	— Посъветвал си Дик О’Брайън да ми предаде запис от охранителна камера в къщата ти…
	— Чакай малко! — прекъсна го Анестад и отведе клиента си в ъгъла на стаята до маса с черна драперия, отрупана с копия от книгата на министъра на финансите. Двамата обсъдиха нещо и се върнаха обратно.
	— Точно така — отвърна Кътър.
	— Кое те накара да го направиш? Той все пак е твой брат?
	Патрик погледна към адвоката, който леко му кимна.
	— Прецених, че така трябва. Както всички добре знаем, не е редно да се укриват улики, шерифе.
	— Спокойно можеше да го унищожиш. Кой щеше да разбере?
	Кътър изчака одобрението на Анестад и отвърна:
	— Нямам какво да добавя.
	— Можеше поне да предупредиш брат си.
	— Той не е малко дете.
	— Кои от колите сте ползвали този уикенд — ти и Дани?
	— Аз шофирам джипа — „Порше Кайен“, а Дани взе лексуса. Жена ми кара волвото или се вози с мен.
	— А тойотата? — попита Уолт.
	Адвокатът поклати глава и Патрик объркано погледна шерифа.
	— Инструктиран съм да не отговарям на този въпрос — отвърна той.
	Уолт се замисли — Кътър или бе много добър актьор, или наистина не подозираше, че е възможно контактната леща на Алая да е била открита в колата му.
	— Къде държиш ключовете? — попита Флеминг.
	— На един рафт в кухнята. Всички, без тези на поршето. Много съм привързан към него — усмихна се той.
	Нещо не се връзваше. Уолт очакваше, че Кътър ще е нервен или разтревожен. Анестад самодоволно наблюдаваше реакциите на шерифа — не на клиента си. Какъв ли инструктаж му бе провел в ъгъла, зачуди се Уолт. Или пък Патрик — свикнал да контролира емоциите си в суровия свят на бизнеса — майсторски блъфираше? Струваше му се невъзможно Кътър да изглежда толкова спокоен, ако наистина е виновен.
	— Спал ли си с Алая Холмс?
	Кътър направи пореден опит да се овладее, но вече губеше почва под краката си. Изражението на лицето му се смени от престорена изненада на престорена обида. Уолт внимателно го наблюдаваше — въпросът му го разяждаше бавно, като киселина. Търпението на шерифа се увенча с успех — човекът срещу него най-после свали маската си.
	— Глупости! — запротестира Анестад, опитвайки се да даде на клиента си възможност да се опомни. — Откъде ти хрумна подобна измишльотина, Уолт? Не ти ли е малко неудобно да прибягваш до подобни трикове?
	Въпросната измишльотина му бе хрумнала при срещата му с О’Брайън на моста. Усети нещо странно в погледа му, когато Дик спомена за съперничеството между двамата братя, ала отказа да посочи източника си на информация.
	— Нека клиентът ти отговори на въпроса ми.
	Патрик намръщено погледна към Флеминг. В очите му имаше сълзи. Цяла минута измина в мълчание, а може би и две. В стаята се чуваше само тихото бръмчене на климатика от тавана. На вратата се появи още някой от обслужващия персонал, но Уолт отново го отпрати.
	— Много тежко преживявам загубата й, шерифе. Двамата бяхме… близки.
	— Разбира се, че бяхте — обади се Анестад. — Ти и Стю…
	— Млъкни, Дъг — отряза го Кътър.
	— Колко време? — попита Уолт.
	— Слагам край на този разговор! — оповести адвокатът.
	— Дъг! — сгълча го Кътър. — Ако не млъкнеш, ще те помоля да напуснеш.
	Анестад се облегна на стола си с пламнало лице и искри в погледа.
	Патрик се обърна към Уолт и продължи:
	— Накарах Дик да ти даде записа, защото се ядосах и исках… ако Дани се осмели да направи нещо… да я нарани по някакъв начин… най-после да си плати за това, по дяволите!
	— Искам да знам къде си бил снощи, между девет вечерта и полунощ.
	Кътър веднага отговори:
	— Бях домакин на една вечеря в хотела, а веднага след това отидох на беседата с представител от Федералната комисия по комуникациите, организирана в „Трейл Крийк Кабин“. Повярвай ми, Уолт, всяка секунда от времето ми е разчетена. Почти не оставам сам — попитай хората от екипа ми и още десетки, ако не и стотици свидетели на всичките ми ангажименти. Лесно би могъл да провериш.
	— Това отнася ли се и за Дани?
	Патрик го погледна тъжно, без да каже нищо.
	— Смятам, че приключихме — повтори Анестад.
	Този път Кътър го подкрепи.
	Уолт получи това, което му трябваше — Патрик не отрече, че е бил близък с Алая, точно както О’Брайън бе загатнал. Спокойно можеше да е платил на някого, за да я убие.
	Тримата се изправиха едновременно.
	Шерифът помоли Кътър да му даде паспорта си и за втори път срещна шокирания му поглед.
	— Изпрати някого да го остави в канцеларията ми преди пет следобед.
	— Но сега минава четири!
	— Това е твой проблем.
	— Отиваш твърде далеч, ако наистина смяташ, че имам нещо общо със смъртта на Алая.
	— В багажника на ланд круизъра открихме веществено доказателство. Много вероятно е да има връзка с жертвата. Дъг няма право да разкрива каквито и да било подробности — това е единственото условие, при което му позволих да присъства на разпита.
	— Какво веществено доказателство? Това е направо смешно. Али често се е возила в тази кола с мен, дори сме… — Патрик се усети и млъкна.
	Уолт не каза нищо. Чувстваше се мръсен и изморен.
	— Двамата бяхме _много_ близки — повтори Кътър в своя защита.
	— Достатъчно, Патрик. — Анестад хвана клиента си за ръката и го изведе навън.


	21.

	Малко преди пет следобед Уолт паркира на своето място пред полицейското управление. Дежурният му предаде, че Майра го чака в канцеларията му. Намери я да чете списанието, издавано от Асоциацията на шерифите в Айдахо.
	— Какво става? — попита и я целуна по бузата. — Как е Кев?
	— По-добре е — отвърна тя. — Може да го изпишат утре.
	Той се настани зад бюрото и отвори електронната си поща. Беше препълнена. Чакаха го и куп съобщения на телефонния секретар. Ала въпреки това се почувства необичайно доволен да се завърне в офиса си.
	— Изглеждаш ужасно.
	— Нищо ми няма — увери я.
	— Ядеш ли изобщо? — Любимата тема на Майра.
	— Добре съм. — Погледна я, ала тя наведе глава. — Майра?
	— Кев те излъга.
	— Знам.
	Изглеждаше едновременно облекчена и изненадана. Лицето й грейна.
	— Момчето, с което се мъкне, не му влияе добре — каза той. — Кев не е такъв… и двамата го знаем.
	— В колко дълбока каша се е забъркал?
	— Достатъчно — откровено й отвърна.
	— Накарах му се здраво. Казах му, че не може всеки път, когато оплескаме нещо, да се оправдаваме със смъртта на баща му. Аз също го правя непрекъснато, Уолт.
	— Не си само ти — въздъхна той. — Защо, вместо да вървим напред, сме по-склонни да тъпчем на едно място?
	— Страх. От неизвестното. От рутината. От утрешния ден. От провал.
	От очите й се затъркаляха сълзи и Уолт й подаде кутия със салфетки. Майра избухна в смях.
	— Плачът обикновено помага — каза той. — На човек му олеква. Надявам се да е заразно.
	— Добре си поплакахме с теб, когато умря Боби. Оттогава май не ми се е случвало.
	— Радвам се да го чуя.
	— Иска да говори с теб. — Погледна го сериозно и той разбра, че това е истинската причина да го потърси. Майра затвори списанието и го остави настрана.
	— Добре.
	— Не, имам предвид веднага, Уолт. Трябва да го изслушаш.
	— Нали утре го изписват. Ще мина да…
	— Не! Повярвай ми, важно е — прекъсна го тя.
	Уолт усети, че губи търпение, но си наложи да премълчи — не искаше да каже нещо, за което после щеше да съжалява. Ала лицето му го издаде.
	— Май трябваше първо да ти звънна — каза Майра, — за да те хвана, преди да дойдеш тук. Сигурно си много зает. Но исках да те видя очи в очи и да ти обясня колко е важно. Не за Кевин — не става въпрос за него. Свързано е с теб. С работата ти. Не ми каза какво е, но аз съм майка и усещам. Нещо се е случило в онова химическо чистене — само това успях да изкопча от него. Нещо, което не иска да каже на мен.
	— По-късно имам път към долината. Конференцията е в разгара си.
	— Уолт, трябва да отидеш сега!
	— Майра… имай милост!
	— Не иска да ми каже, но настоява да те види. Моля те! Моля те, направи го! Той е твой племенник.
	Изкуши се да й каже нещо, но просто я погледна и кимна:
	— Добре, обаче първо ще се отбием у вас и ще ми направиш сандвич с банан и майонеза.
	— Готово! — грейна тя и от очите й се затъркаляха сълзи.


	22.

	Кевин изобщо не изглеждаше като човек, на когото му предстои изписване от болницата, даже напротив — за разлика от сутринта, синината около пострадалото му око вече излизаше от превръзката и бе придобила ужасяващ оранжев оттенък. Ирисът на другото му око — „здравото“ — почти не се виждаше от насъбралата се под роговицата кръв.
	— Изглеждаш отвратително — каза Уолт и седна на стола до леглото му.
	— Знам — ухили се Кевин и потръпна от внезапната болка.
	— Майка ти каза, че…
	— Да — прекъсна го той. — Съжалявам.
	— И аз. Разбрах, че искаш да промениш версията си.
	— Ако не е късно.
	— Разбира се, че не е, Кев. Истината винаги е за предпочитане. Няма да е лошо да го запомниш.
	— Там имаше един мъж — каза момчето.
	— Мъж значи — повтори Уолт след известно мълчание.
	— В химическото чистене. Беше там, когато влязохме. Стоеше до касовия апарат, облечен като нинджа. Изкара ни ангелите.
	— Нинджа?
	— Ами да — скиорска маска, черни дрехи. Ровеше в торбите с прането.
	— Служител? С маска? Нали каза, че алармата се е включила, когато сте разбили вратата?
	— Да, изпиука веднъж и изключи.
	В доклада от обира не се споменаваше нищо за служител или пазач, който да е бил там по това време.
	— Какво точно правеше този човек?
	— Едва не напълнихме гащите заради него, това правеше.
	Уолт потисна усмивката си.
	— И Ерик се хвърли към прозореца, защото се изплаши?
	— Точно така — засрамено потвърди Кевин.
	— Дрехи ли искахте да откраднете наистина, или имаше друга причина? — настоятелно попита Уолт.
	— В пунктовете за химическо чистене използват един разтвор… — тихо каза момчето.
	— Знаех си — стисна очи Уолт. — За приготвяне на метамфетамини.
	— Да — отвърна племенникът му и изпусна едва доловима въздишка.
	— Кой?
	— Краб.
	— Тейлър Крабтрий. Той ли ви накара?
	— Да. Каза, че и да ни хванат, лесно ще се измъкнем, тъй като нямаме досиета в полицията, за разлика от него.
	Уолт едва се стърпя да не избухне.
	— Онзи човек… ваш връстник ли беше или…?
	— По-скоро не.
	Шерифът се замисли. Алармата се е включила, а вътре вече е имало някой.
	— Сега се връщам.
	Той излезе в коридора и се обади в „Трайдент Секюрити“ — единствената охранителна фирма в долината. Представи се, помоли да му дадат данните от алармената система в химическото чистене за предишната вечер и се възхити от бързата им реакция.
	— Имаме входящ запис от този обект в 6:40 вечерта — казаха му отсреща. — Изходящ запис в 1:07 след полунощ и входящ веднага след това в 1:08. Алармата се е включила в 1:19. Пак в 1:19 сме се обадили в обекта, а в 1:21 сме подали сигнал в полицията.
	Флеминг уточни дали е разбрал правилно — „входящ запис“ означаваше въвеждане на системата в активен режим при напускане на обекта, а „изходящ запис“ — повторно влизане.
	— Да, сър. След като получихме сигнала за тревога, се обадихме на клиента, за да се уверим, че не е грешка. Ако е така, обикновено собственикът вдига телефона и съобщава паролата си. В този случай обаче никой не се обади, затова уведомихме полицията.
	Уолт помоли да му изпратят копие от данните по факса, благодари и се върна обратно в стаята. Логично беше среднощният посетител да е бил собственикът на обекта или негов служител, но нещо в разказа на Кевин не се връзваше с това предположение.
	— Значи е носел скиорска маска? Сигурен ли си? Било е тъмно, нали?
	С такова описание нямаше как да е бил човек от персонала.
	— Видях го. Той помогна на Ерик. Притисна пръстите му към раната на врата му, за да спре кървенето.
	— Нинджата е помогнал на Ерик? — изненадано попита Уолт.
	— Ти каза, че е спасил живота му.
	— Лекарят го каза — поправи го чичо му. — Значи той му е помогнал, а после?
	— После се обърна към мен… — Кевин сбърчи лице и отново потръпна от болка. — И тогава… аз хукнах да бягам.
	Уолт му помогна да се надигне в седнало положение. Момчето издуха носа си и пийна малко вода през сламка.
	— Постъпи правилно, че ми каза, Кев. Заедно ще оправим нещата.
	— Толкова съжалявам за шибаната каша, в която се забърках.
	— Ще ти кажа две неща — рече Уолт. — Първо, оправи си речника. Второ, не споменавай нищо за това на Ерик и най-вече на Крабтрий. Не искам да говориш с тях. Нито дума. Разбрахме ли се?
	— Да.
	Медицинската сестра се прокашля — беше застанала до вратата. Уолт нямаше представа колко време е стояла там.
	— Трябва да сменя превръзката, шерифе — каза тя.
	Той кимна. Кевин се протегна и го сграбчи за ръката.
	— Можеш ли да останеш, докато приключи? Малко е болезнено.
	— Разбира се — отвърна Уолт и държа стиснатия му юмрук между дланите си, докато сестрата сваляше окървавените му бинтове. Едната страна на лицето му бе поела целия удар.
	— Лекарят ще дойде да те погледне — уведоми го сестрата. — Може да се наложи да те зашие още мъничко.
	Флеминг се загледа в шевовете отблизо.
	— Тънки конци — каза той на сестрата.
	— Пет-нула. Много тънки. Използваме ги за лице, очи, уши, нос.
	— Може ли да погледна? — попита той и пусна ръката на племенника си.
	Сестрата му подаде стерилна найлонова торбичка, в която имаше леко извита игла и кълбо много тънки конци. Уолт се сети за съдържанието на раницата от летището.
	— Това е размер 0,005 — уточни той.
	— Наричаме ги пет-нула, точно така — каза тя. — Пет хилядни от един инч.
	— А три? Просто три? Размер три?
	— За конците ли питаш? Конец трети размер? — изненадано попита сестрата. — Не се използват при хора. Може би ветеринарите шият едри животни с такива. В училището за медицински сестри се шегувахме, че конец номер пет е идеален за теглене на коли. Това е шегата — поясни тя, когато видя, че шерифът изобщо не се усмихва.
	— Трябва пак да се обадя по телефона — каза той.
	— Разбира се — отвърна Кевин.
	— Запомни докъде бяхме стигнали.
	— Добре.
	Уолт се втурна навън. Първо се обади на Фиона. Помоли я да му приготви няколко снимки от огледа в химическото чистене.
	— Чудех се дали би могла да занесеш на Марк Ейкър няколко копия от снимките на съдържанието на раницата от летището. Знам, че е събота. Мога да помоля и някой от моите…
	— Няма проблеми, Уолт — прекъсна го тя. — Ще се видим там.


	23.

	Уолт не си направи труда да звъни във ветеринарната клиника, за да провери дали Марк е там. Нямаше къде другаде да е — имайки предвид влизането с взлом и акцията по издирването на липсващите животни в цялата област.
	Влезе в лечебницата на Ейкър, притиснал телефона до ухото си. Паспортите на братята Кътър бяха вече в канцеларията му. Доктор Маклуър се консултираше с оптик, за да открие чия е намерената в багажника на ланд круизъра контактна леща.
	Фиона пристигна само няколко минути след него.
	— Ето ги — съобщи тя и посочи плика в ръката си.
	Служителката на рецепцията ги упъти към врата с надпис „Кучета“.
	Марк Ейкър изглеждаше капнал от умора, а между космите на брадата му се виждаха трохи от бисквити.
	Уолт разпръсна снимките пред него.
	— Хирургични конци, игли, бинт, спринцовки. Какво ти хрумва?
	Ейкър огледа внимателно снимките.
	— Зашиване на рана.
	— От шкафа с медикаментите липсва ли упойка или нещо обезболяващо?
	— Ще знам със сигурност едва след няколко дни — отвърна той. — Все още издирваме девет кучета, седемнайсет котки и различни домашни любимци, между които двойка перуански зайци, конфискувани от отдела за защита на рибата и дивеча. Две от деветте кучета са мои собствени — обучени за спасителни операции. Струват около десет-петнайсет хиляди долара всяко. Вече продадох едно.
	Уолт посочи една от снимките — близък план на пакет хирургични конци.
	— Трети номер — каза той. — Не три-нула. Просто три. — И погледна Ейкър в очакване на отговора му.
	— Трети номер е само за едри животни — отвърна ветеринарят. — Коне, крави, овце. Рядко се използват, дори и при мен.
	— Не се използват за хора — добави шерифът. — Каза ми го медицинска сестра в болницата.
	— Не. Никога.
	— Когато за пръв път видях съдържанието на тази чанта, си помислих, че наемният убиец си е приготвил аптечка за първа помощ. Сега вече не знам какво да мисля.
	— Може да е на някой ветеринар — предположи Фиона. — Да си я е забравил в самолета.
	Марк размести снимките.
	Уолт усещаше, че и той се опитва да проумее смисъла им.
	— Може и да излезеш прав — каза Ейкър. — Необичайно е, но не невъзможно да се зашие човешка рана с тях. Големият размер на хирургичния конец просто означава, че раната няма да се отвори със сигурност.
	— Именно.
	— Прав си и за другото — в добавка с упойка и/или обезболяващи комплектът става пълен.
	— Портативна лекарска чанта — обобщи Флеминг.
	— Не бих казал. Това е комплект за полеви условия, Уолт, не става за първа помощ. — Отново се вгледа в снимките. — Мисля си и за още една възможност… — Подреди върху работната маса от неръждаема стомана същите инструменти като на снимките и няколко опаковки хирургични конци. Гледката беше ужасяваща. — Липсва само скалпел или много остър нож — каза той и вдигна поглед към шерифа. — И имаме всичко необходимо за немного сложна хирургична операция.


	24.

	Тревалян усещаше, че финалът е близо. Тези последни часове на подготовка — предимно мисловна — бяха за него като нощта преди състезание за спортиста. Времето се точеше бавно, но и той не бързаше. Доизпипваше плана си и подготвяше бягството си. Резервни дрехи, спален чувал, бутилирана вода, джобно джипиес устройство, ловджийски нож, суха храна. Беше готов да потъне в гората.
	Единственият главен път в долината — шосе 75 — със сигурност щеше да е блокиран и в двете посоки. Щяха да затворят и летището. Затова смяташе да прекара известно време сред пустошта и вече бе натоварил всички необходими провизии в багажника на колата под наем.
	От стаята на Майснер той набра някакъв номер и отсреща се обади женски глас:
	— Екскурзии „Стийл Бърдс“. Говорите с Лаура. Мога ли да ви помогна?
	— Обажда се Ралф Луис. Асистент съм на господин Блогет.
	— О, да. Здравейте.
	— Обаждам се да потвърдя уговорката му с вас. Ще прекара една седмица в планината и ще очаква с нетърпение да го върнете обратно вкъщи.
	Жената повтори часа и координатите за кацане — неделя, осем вечерта, 43° 44’ 27,04’’ северна ширина на 114° 10’ 18,27’’ западна дължина. Тревалян ги знаеше наизуст и потвърди.
	— Или понеделник, осем сутринта, ако времето е лошо.
	— И на всеки дванайсет часа от там нататък — допълни той.
	— Точно така.
	Благодари й и прекъсна разговора.
	Рязко почукване го накара да подскочи от изненада. Не на вратата, а _зад гърба му_. Обърна се и видя през тънкото перде апетитен женски силует на балкона. Нямаше съмнение, че го бе разпознала, така както и той я виждаше съвсем ясно — Лили, певицата.
	Искаше да се скрие. Да дръпне плътните завеси. Ядоса се на себе си, че не се бе сетил да го направи по-рано. Задният балкон с изглед към откритата пързалка за кънки се споделяше от десетина съседни стаи.
	Тя почука още веднъж.
	— Ехо?
	Нямаше никакво желание да привлича внимание към стаята си. Кой знае колко от хората, събрани за ранната вечеря три етажа по-надолу, можеха да я чуят? Налагаше се да я разкара. Дръпна тънкото перде и отключи плъзгащата се врата.
	— Здравей — каза той.
	Добрият грим правеше чудеса. Не забеляза никакви синини или драскотини и въпреки че изглеждаше изморена, по лицето й нямаше и следа от самосъжаление.
	— Съжалявам, но съм зает, Лили. — Тя се намръщи. — Съжалявам и за… неприятната случка.
	— Моля те! Може ли да вляза само за минутка?
	— По-добре да го отложим за утре — предложи той.
	— Понеже утре си тръгваш, а? — саркастично отвърна тя. Малко злобно дори.
	— Не…
	— Как може да си такова мекотело? — Жената мина покрай него и влезе вътре.
	Съчувствието не присъстваше в неговата емоционална гама. Сбъркала беше адреса. Той побърза да затвори вратата.
	— Трябваше ми просто едно описание, нищо повече — измърмори тя, докато бавно обикаляше стаята с гръб към него. — Само не ми казвай, че не си успял да огледаш онзи — добави укорително.
	— Гледах теб — излъга той. — Щях да помогна, ако можех. Сега… в момента съм зает.
	— О, да, виждам — отсече тя. — Плати ли ти?
	— Какво? — възмутено отвърна той.
	— Всяко нещо си има цена, нали?
	— Помогнах ти — запротестира Тревалян. — Направих каквото можах. Нямах _никаква представа_ в какво се забърквам, а те бях виждал единствено на сцената и харесвах гласа ти. — Надяваше се да я забаламоса с ласкателства и час по-скоро да я разкара от стаята.
	— Довечера пак ще пея.
	— Сигурна ли си, че е добра идея?
	Лили вдигна рамене и потърси отражението му в огледалото.
	— Той ме удари — каза тя. — Опита се да ме опипа.
	— Съжалявам.
	— Исках само да му забранят да идва тук. Толкова трудно ли ти беше да кажеш две думи?
	— Не може ли да отложим това за утре?
	— Кое е толкова спешно, господин Майснер? Точно така — знам името ти. Дай ме под съд. Искам обяснение. Имаш вид на добър човек. Трябваше само да опишеш външния му вид.
	— Мисля, че е време да си тръгваш.
	— Какво? Охраната ли смяташ да извикаш?
	Искаше му се да й каже да спре да се разхожда из стаята. Това — повече от всичко друго — направо го вбесяваше.
	— Просто не мога да разбера — продължи да мрънка тя. — Толкова ли е трудно? — Лили спря пред междинната врата към стаята на Наглър.
	Той погледна резето — беше отключено, а вратата бе съвсем леко открехната. Пръстите й потънаха в цепката.
	— Не знаех, че си в апартамент — каза жената.
	Тревалян посегна да затвори вратата и да й попречи да влезе. Но беше късно.
	— Куче? — възкликна тя. — Чия е тази стая? — Обърна се смутено към него. В очите й се четеше страх. — Какво става тук? Кой си ти?
	— Лили… О, Лили! — разочаровано изстена той.


	25.

	Уолт откри баща си точно преди да затворят „Сотут Клъб“ — бар ресторант на главната улица в Кечъм, обслужващ по-изискана клиентела, за разлика от двата рок клуба малко по-надолу. По стълбите от бара на долния етаж се излизаше към панорамната тераса на ресторанта. От тавана — вместо полилей — висеше кану, а момчетата и момичетата от персонала се разхождаха наоколо, облечени в тениски и къси панталони.
	Джери го бе помолил да дойде. Седеше на бара и правеше любов с чаша уиски. Уолт си наложи да запази самообладание, но пиянският вид на баща му изобщо не му помагаше. Успя да го убеди да седнат на диванчето между два фикуса, където според него имаше най-малка вероятност да ги чуват.
	— Не ти трябва онази женска, синко. — Джери звучеше напълно трезво въпреки вида си. — Когато искаш нещо да се свърши като хората, винаги действай сам.
	— Женска?
	— Онази твоя фотографка.
	— Пиян си.
	— Голям детектив си, няма що! А можеше да бъдеш, знаеш ли? Колко жалко.
	Уолт се изправи.
	— Имам куп неща за вършене. Ако си търсиш изкупителна жертва…
	— Седни.
	Той се поколеба. Изходът беше само на няколко крачки от него.
	— Сядай… веднага!
	Уолт седна обратно на дивана, ядосан, че му се връзва.
	— Това й е лошото на истината — някои хора просто не желаят да я чуят.
	— Ти си пиян, а аз съм изморен. Да го отложим за друг път, а?
	— Твоята глезла е занесла снимките от Солт Лейк на Шейлър.
	Уолт сухо преглътна.
	— Кой? Фиона?
	— Драйър я е хванал и — разбира се — е убеден, че ти стоиш зад цялата работа.
	— О, боже!
	— Кътър е наредил на Драйър да не те допуска да припариш до нея преди речта й.
	— Сигурно си на седмото небе — каза Уолт. Джери го изгледа ядосано. — Нямай грижа. Не може да ме спре.
	— Недей да бъдеш толкова сигурен. Драйър е от федералните. Два-три телефонни разговора и местното момче е вън от играта. Имам предвид теб.
	Шерифът се замисли.
	— Аз нямам голяма роля така или иначе. Задачата ни е да осигуряваме безопасно придвижване. Толкова. От там нататък поемат Драйър и Дик О’Брайън. Тяхна е отговорността да я пазят вътре.
	— Но ако си прав за онзи наемен убиец…
	— Прав _съм_ — прекъсна го Уолт. — Човекът е тук, татко. В това няма съмнение. Тук е и смята да изпълни договора си.
	— Как мога да помогна?
	— Какво? — Дори не направи опит да прикрие учудването си.
	— Да кажем, чисто хипотетично, че искам да ти помогна… Имам шест души на разположение. Не е малко. Хората ми ще бъдат вътре. За теб не е много сигурно.
	— Искаш да ми съдействаш? — смутено попита Уолт. Огледа се наоколо и вдигна поглед към ресторанта. — Ще ми кажеш ли какво става?
	— Концентрирай се, синко. — Баща му впери в него кървясалия си поглед. — Как могат да помогнат моите момчета отвътре утре? Какво търсим?
	„Ти наистина ми вярваш“, помисли си Уолт и едва не го изрече на глас. Пресегна се и отпи от чашата на баща си. Джери махна на сервитьорката и поръча и за двамата.
	— Ако нещо се случи с нея под твое наблюдение, синко, не само че няма да те преизберат, ами никога няма да видиш нито държавна служба, нито частна работа. Нито каквато и да било работа. Ще бъдеш отстранен за цял живот.
	— И ще опетня семейното име — горчиво изрече Уолт. — Също като Боби.
	Джери се наежи.
	— Не става въпрос за това.
	— Ти и самият се справяш чудесно — каза Уолт.
	— Да ти го начукам! Исках просто да ти помогна — отвърна баща му.
	Сервитьорката вървеше към тях с двете уискита в ръка. Всичко изглеждаше някак прекалено розово. Още преди да сервира питиетата им, шерифът се изправи и хвърли на масата петдоларова банкнота, която залепна върху мокрото петно от чашата. Джери вторачи поглед в купата с леда.
	Уолт тръгна неохотно към изхода, чудейки се дали не допуска огромна грешка.


	Неделя

	1.

	Тревалян постла на пода три от хотелските хавлии. На едната сложи чифт свои чорапи. На втората — спортното горнище на Елизабет Шейлър, а на третата — чифт от обувките на Наглър.
	— Търси! — даде команда той и разкопча нашийника на Кали.
	Кучето се отскубна енергично и се впусна в действие. Обиколи възбудено стаята два пъти и намери хавлиите. Навираше нос във всяка поотделно и минаваше към следващата. Когато стигна до спортното горнище, закова се на място и седна.
	Тревалян пристъпи към нея, потупа я доволно по гърба и я възнагради с парченце говежда пастърма. Размести хавлиите, отдалечи ги една от друга и започна отначало. Кали отново намери горнището и пак получи от същата награда.
	— Четири от четири — похвали я той. — Добро куче!


	2.

	Уолт се събуди в шест и половина от звъна на будилника. В неделя сутрин, след четири часа сън. Направи обичайния си трикилометров крос за разсънване, взе душ и облече чиста униформа. В осем вече наблюдаваше организираното от Брандън обезопасяване на отсечката по Сън Вали Роуд — от Кечъм до курортния район, като в същото време следеше усилията на полицията да въдвори ред сред разрастващата се тълпа демонстранти от „Право на глас“. Те на два пъти успяха да пробият барикадата в опит да се доберат по-близо до хотела, но и двата пъти бяха избутани зад загражденията.
	В девет часа всичко изглеждаше под контрол. Възнамеряваха за кратко да спрат движението по Сън Вали Роуд, докато премине ескортът на Шейлър. Полицай Тили — един от двамата най-добри стрелци в екипа му — дебнеше заедно с двама наблюдатели от съседния хълм. И най-хубавото от всичко бе, че и двата му разговора с Драйър, който заедно с агентите си се намираше в Мобилния команден център, протекоха гладко и професионално.
	Лиз Шейлър се появи на входната врата пред дома си, заобиколена от трима от хората на Драйър, и насреща й засвяткаха светкавиците на фотоапаратите. Погледът й спря за кратко върху Уолт през навалицата и той прочете в очите й извинение. Или може би грешеше. Охраната я поведе към един от трите черни кадилака.
	Черокито на Уолт водеше колоната. Томи Брандън беше най-отзад в черен „Хамър“. За обикновения минувач всичко това вероятно изглеждаше като излишно изхвърляне, но нещо подсказваше на шерифа, че не е така. Отвътре го глождеше, че даже не е достатъчно.
	Мобилният му телефон звънна. Реши да не вдига, но навиците са упорито нещо и той все пак погледна екрана. Беше Марк Ейкър.
	— Марк? Малко съм зает точно сега — каза Уолт.
	— Трябва да чуеш това.
	Флеминг усети по гласа му, че едва ли се обажда да го пита как е.
	— Давай.
	— Трийсет наши доброволци работят по издирването на изгубените животни. Към този момент сме открили осемдесет процента и повечето от тях вече са върнати в лечебницата.
	— Чудесна новина, но искаш ли да се чуем по-късно?
	— Между тях са и няколко кучета, от които двойка немски овчарки — моите питомци, обучени за спасителни операции. Или поне така си мислех.
	Уолт реши да не го прекъсва, но с едно ухо слушаше и диалога между колегите си по радиостанцията. Ескортът се придвижваше повече от гладко, което — незнайно защо — го караше да се чувства неспокоен.
	— Нашите кучета са маркирани. Имат електронни чипове под кожата на плешката. И двете се върнаха без нашийници, затова за всеки случай ги проверихме. Едното от тях е било в района на болницата, а другото — в околностите на Трейл Крийк. Намерили го някакви планинари.
	— Това е доста далеч от клиниката.
	— Но съвсем близо до хотела.
	— Така е. Виж, Марк, казвай направо. Ескортирам Шейлър и вече почти пристигнахме.
	— След проверката на електронния чип бях много изненадан. В крайна сметка, оказа се, че кучето не е мое, но _аз_ съм го маркирал. Беше Тоуи, Уолт. Дадохме я на онзи слепец. Сигурно я е загубил и му е станало неудобно да ни каже. И какво, по дяволите, да направя аз? Да се разправям с него? Да върна кучето на Маги? Или какво? Какво предлагаш да направя? — попита той и добави: — Между другото, още не съм открил кучето, което струва двайсет хиляди долара.
	— Онова, което щеше да продаваш? — попита Уолт. Беше намалил радиостанцията почти докрай — твърде неразумно от негова страна, имайки предвид, че водеше колоната. Кадилакът зад него наду клаксон тъкмо навреме и той рязко завъртя волана към входа на хотела. Слава богу, спести си неловкото положение да пропусне завоя. Стана му неприятно, че Наглър не им е казал за кучето. Чудеше се как да постъпи.
	Замисли се за вещите от раницата, подредени върху бюрото му, докато Фиона ги снимаше; пред очите му се занизаха ужасните образи от снимките в Солт Лейк — изрязаните пръсти, изтръгнатите зъби, издълбаните очи…
	— _Прането_ — каза на глас и спря колата под козирката на хотела. Кадилакът на Шейлър паркира точно пред входа.
	— Прането ли? Уолт, Марк е на телефона — смутено промърмори Ейкър в слушалката.
	— При спасителни операции на кучетата се дава да подушат някоя дреха, нали така? — рече Уолт. — Или друга лична вещ на издирвания човек. Четка за коса. Обувка.
	— Разбира се. Уолт… какво се опитваш да ми кажеш?
	— Кучетата, които обучаваш за спасителните операции. Липсващото куче е следотърсач, нали? Души по следа.
	— Да. И каква е връзката?
	— Той е бил в химическото чистене. — Уолт успя да нареди пъзела. — Той е бил! Мили боже!
	Затвори телефона и излезе от колата. Охраната проправи път за Лиз Шейлър през навалицата от журналисти, туристи, федерални агенти и полицаи, трупащи се пред входа на хотела. Моментното разсейване му попречи да влезе с нея и остана навън, притиснат от тълпата.
	— Отдръпнете се! — изкрещя безуспешно.
	Никой нямаше намерение да му направи път. Наоколо гъмжеше от гости на хотела и жители на града — десетки познати лица — чакащи да зърнат отблизо Лиз Шейлър. Патрик беше организирал пищно посрещане както заради нея, така и заради камерите.
	Повдигна се на пръсти и погледна към фоайето. Лиз Шейлър и Патрик Кътър стояха в центъра, плътно заобиколени от хора. Вътре блесна светкавица на фотоапарат и Уолт разпозна профила на Фиона. И въпреки виковете на тълпата, въпреки крясъците на О’Брайън и екипа му, опитващи се да разчистят района, въпреки хаоса и бъркотията, Фиона някак си го усети и погледна право към него през стъклото.
	Разбра го без думи веднага щом видя, че сочи към хотела. Някой я избута встрани. Тя отново го потърси с поглед и му направи знак да се обърне наляво. Уолт се измъкна от блъсканицата, погледна нататък и зърна вратата.
	Минута по-късно служебната врата към хотелските офиси — обикновено заключена в неделя — се отвори под носа му и той се озова очи в очи с Фиона.
	— Ама че лудница — каза тя с блеснал поглед.
	Вратата се затвори и глъчката отвън утихна.
	— Разбрах кой е — обяви Уолт. — Отседнал е в хотела.


	3.

	Тревалян чакаше реда си във фоайето на „Сън Вали Ин“, за да премине през проверката на охраната. Опашката се виеше точно покрай дамската и мъжката тоалетна — недомислица в организацията, която вече предизвикваше негодуванието на околните. В дъното на коридора се виждаха вратите на банкетната зала.
	— Кучето ви е великолепно — каза женски глас зад гърба му.
	Благодари й, чудейки се дали тази жена или пък някой друг е забелязал, че до голяма степен той самият водеше кучето, а не обратното.
	Опашката се придвижваше плавно напред; всички бяха наясно с рутинната процедура — жените сваляха тежките си бижута, мъжете оставяха телефоните си в пластмасовите кутии. Единствено на жената, която чакаше преди него, направиха и ръчна проверка след минаването през детектора за метал. Дойде и неговият ред.
	— Здравейте, господин Наглър — поздрави го широкоплещест млад мъж от охраната. — Нека първо премине кучето.
	Зареял поглед към тавана, Тревалян се обърна в посока на гласа. Протегна към мъжа дръжката на ремъците, опитвайки се да не изглежда прекалено развълнуван, и се постара да не улучи точно ръката му — непрекъснато си повтаряше, че е сляп.
	Докато кучето стоеше встрани, той пребърка джобовете си. Извади мобилен телефон, няколко монети и устройство с големина на дистанционно за гаражна врата. Чудесно изигра търсенето на пластмасовата кутия и след като я намери, внимателно постави в нея вещите си.
	— Какво е това? — заинтригувано попита мъжът от охраната и посегна към кутията.
	Тревалян нарочно допусна:
	— Мобилният ми телефон?
	— Не, това, което прилича на дистанционно за гаражна врата.
	Кучето премина през детектора за метал и алармата нададе вой.
	— По-внимателно, моля ви! — пресилено остро извика Тревалян. Протегна се, намери ръката на мъжа и върна устройството в кутията. — Електрически нашийник. Още се обучава.
	— Трябва да го пуснем през рентгена. Ремъците също.
	— Няма проблеми. Разбира се. Само внимавайте да не избяга, моля ви.
	Момчетата поставиха ремъците и нашийника върху лентата, а Тревалян нетърпеливо чакаше, докато трети човек от охраната ги следеше на монитора. Най-накрая го пуснаха да мине през детектора за метал и проверката приключи успешно.
	Сложиха тежкия нашийник на врата на кучето и закачиха ремъците на гърба му. Тревалян прибра вещите си обратно по джобовете, стисна дръжката на ремъците в ръка и пристъпи напред.
	Най-после беше вътре.


	4.

	Тълпата оредя и свитата около Лиз Шейлър се запъти към частния прием, организиран в нейна чест точно преди речта й. Уолт забеляза Чък Уеб, детектив към хотела.
	— Шерифе?
	— Чък, трябва ми номерът на една от стаите. И още нещо — разпредели хората, които имаш на разположение по всички изходи. Това трябваше да стане още преди пет минути.
	Чък не се поколеба и секунда. Тревогата в гласа на Флеминг го убеди, че е важно. Той включи радиопредавателя си.
	— На чие име е стаята?
	— Наглър — отвърна Уолт и се замисли. — Малкото му име звучеше странно и не си го спомням.
	— Това слепецът ли е? Знам за кого говориш.
	— Да…
	— Кристофър Робин — обяви Чък по радиото.
	— Наглър — поправи го шерифът.
	— Това е вътрешен код за блокиране на изходите. Използваме го понякога, когато се загуби дете, да речем. Веднага ще заключим вратите.
	Уолт забеляза един от хората на О’Брайън да си проправя път към тях. Кътър се бе заканил да го изхвърли — нямаше да успее, но щеше да го забави.
	— Номерът на стаята — изсъска на Чък. — И картата ти за достъп. Трябват ми _веднага_!
	Уеб разрови връзката с ключове на колана си, измъкна оттам бяла пластмасова карта и я напъха в ръката на Флеминг. Той също бе забелязал човека на О’Брайън и усещаше, че се задават неприятности.
	Радиостанцията му изпиука и Уеб я вдигна до ухото си.
	— Три-две-седем — повтори той.
	Уолт не искаше да се стига до гонитба, но нямаше друг избор. Точно тогава някой пристъпи помежду им с фотоапарат в ръка. Ослепителна светкавица блесна в лицето на преследвача му. Фиона.
	Уолт хукна нагоре по стълбите.
	Мъжът примигна и бързо се огледа наоколо.
	— Накъде тръгна? — обърна се той към Уеб.
	— Кой? — попита Чък.
	Човекът отново се огледа. Шерифа го нямаше. Фотографката — също.


	5.

	Дани усещаше, че времето му изтича. Полицията дишаше във врата му заради убийството на Алая Холмс, а брат му се държеше доста странно. Цяла нощ не мигна заради страховете си и заради финансовите последици от смъртта й. Знаеше, че изглежда като смачкан, и отлично съзнаваше, че това няма да направи добро впечатление на околните.
	Приемът в чест на Елизабет Шейлър беше организиран за ограничен кръг хора в една от залите на хотела. Дани потърси с поглед Стюарт Холмс, въпреки че не очакваше да го види там.
	Разговорите около Лиз Шейлър утихнаха и Патрик я поведе през залата, представяйки я на гостите. Дани приближи до тях и се заслуша. Повечето от присъстващите вече бяха направили своите дарения за кампанията и идваше ред на благодарностите.
	— С удоволствие бихме дали и повече, ако можехме, Ваша чест. Но колкото и да ни се иска да ви видим на този пост, нямаме намерение да попадаме в затвора заради това — каза някой от гостите и избухна в смях.
	— Бихте могли да я поканите като лектор по някакъв повод в компанията ви — намеси се веднага Патрик.
	Лиз изглеждаше видимо притеснена.
	В този момент на Дани му просветна защо брат му толкова много държеше на нейната реч. Елизабет бе негова инвестиция и той определяше пазарната й стойност. И въпреки данъците, парите си бяха пари и желаещите имаха право да оставят част от личното си богатство в полза на кампанията. Патрик бе намерил начин да заобиколи правилата и това го правеше безценен за Лиз Шейлър.
	Отнякъде изникна Дик О’Брайън. Потърси погледа на Патрик и поклати отрицателно глава. Лицето на брат му пребледня като на призрак. Дани инстинктивно усети, че това има някаква връзка с Уолт Флеминг и с факта, че рано сутринта Дъг Анестад и Патрик имаха среща на четири очи.
	Нещо тук изобщо не беше наред.


	6.

	Останал почти без дъх, Уолт спря пред вратата с номер 327. Фиона го следваше по петите.
	— Нямаш работа тук — каза й той.
	— Така ли? Ами свиквай.
	В главата му се оформи план.
	— Добре… До асансьора има вътрешен телефон. Обади се в стая 327. Ще вдигне мъж. Кажи, че си камериерката, забаламосай го нещо. Но гледай да го задържиш на телефона.
	— Разбира се. Сега ли?
	— Сега.
	Тя се втурна към асансьора. Уолт я проследи с поглед и зачака.
	Телефонът започна да звъни от другата страна на вратата. Стиснал в ръка картата за достъп, шерифът зачака звъненето да спре. Телефонът обаче не спираше да звъни.
	Той прокара картата през процепа на бравата. Електронната ключалка светна в червено, а не в зелено. Картата на Уеб би трябвало да може да отваря всички стаи. Опита отново — червено. Единственото обяснение, което му хрумна, беше, че вратата е заключена отвътре с резето. Опита да отвори съседната врата — 325. Успя.
	В стаята цареше непрогледен мрак. Плътните завеси бяха спуснати.
	— Ало? Има ли някой? — извика той с насочен към килима пистолет и светна лампата. Вътре нямаше никой. Между двете стаи имаше междинна врата, заключена от тази страна. Дръпна завесите и излезе на балкона. Вратата към съседната стая — 327, също бе заключена, а завесите — спуснати.
	Замисли се дали да не счупи стъклото, но силният шум щеше да доведе тежката артилерия. Нямаше желание за сблъсък с Драйър и хората му, а и предупреждението на баща му не му излизаше от главата.
	Върна се в 325. Фиона стоеше на вратата.
	— Казах, че нямаш работа тук — изсъска той.
	— Това вече го обсъждахме.
	— Затвори вратата. Заключи и не мърдай оттам.
	— Добре.
	Дръпна резето на свързващата врата. Междинните врати обикновено бяха по двойки, като всяка се заключваше от съответната стая. Приготви се да разбие втората врата, ала за негова изненада тя се оказа леко открехната.
	Вдигна пистолета си. Устата му беше пресъхнала, а сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите. Бутна вратата и пристъпи напред в непрогледния мрак. Посегна към фенерчето на колана си и когато светлината заля стаята, видя пред себе си кучешка клетка с отворена вратичка.
	_Празна._


	7.

	Тревалян бе настанен на определеното за него място на маса, на която все още имаше няколко празни стола. Той се представи и непохватно се здрависа с останалите четирима, като не пропусна да спомене за стеснителността на Наглър и затворения му начин на живот. Една от жените се бе вторачила в него. Съпругът й я тупна по ръката, за да я извади от унеса й. Последваха опити да го заговорят на общи теми, но Тревалян не се поддаде. Кучето лежеше на килима от дясната му страна. Иззад тъмните си очила успя да хвърли поглед на програмата, разтворена върху чинията му. Започваше така:

	„СОК, КАФЕ, ЧАЙ, СЛАДКИШИ
	ПЪПЕШ
	МНОГОУВАЖАЕМАТА ЕЛИЗАБЕТ ШЕЙЛЪР — ГЛАВЕН ПРОКУРОР НА ЩАТА НЮ ЙОРК
	ОМЛЕТ ОТ ТРИ ЯЙЦА, ХАЙВЕР И CREME FRAICHE
	ИЛИ
	БЕЛГИЙСКА ВАФЛА С МАНГО И ЯГОДИ
	ИЗБОР ОТ
	ПУШЕНА СЬОМГА ОТ СЕВЕРНО МОРЕ, ИРЛАНДСКИ БЕКОН, КЪРВАВИЦА, ПЕЧЕНИ ДОМАТИ, ПЪРЖЕНИ ВОДОРАСЛИ, КАРАМЕЛИЗИРАНИ ЯБЪЛКИ“

	Стана му забавно, че Шейлър е включена в менюто. Щяха да я сервират веднага след пъпеша.
	Само че тази програма се разминаваше с очакванията му. Първоначално речта й бе насрочена след основното ястие, а не преди него. Това ускоряване в графика щеше да попречи на плана му. Налагаше се да взриви експлозива веднага — доста по-рано, отколкото възнамеряваше. Спусна ръка под масата и опипа издутината в десния джоб на сакото си — дистанционното управление за електрическия нашийник.
	— Боже мой! — ахна жената, седнала през две места от него, и дръпна назад стола си. — То кърви!
	Тревалян погледна надолу. Под кучето наистина имаше кръв. Планът му отиваше по дяволите.
	— Съвсем наскоро претърпя операция на яйчниците. Ще проверя как е — каза той и се изправи.
	— Нека да ви придружа — предложи жената. — Обожавам кучета.
	— Ще се оправя сам! — остро й отвърна и се извини на присъстващите. Кучето се надигна, без да дава признаци на неразположение, и Тревалян се запъти към изхода на банкетната зала.
	Придвижването срещу пристигащите гости отне скъпоценни минути от времето му. С тревога очакваше онази жена да се появи зад гърба му. Най-после излезе в коридора и тръгна към тоалетните.
	Двама мъже тъкмо миеха ръцете си на умивалника и поздравиха, щом видяха отражението на Тревалян в огледалото.
	— Добро утро.
	— Добро — отвърна той, влезе заедно с кучето в една от тесните кабинки и с усилие затвори вратата.
	Седна върху тоалетната чиния и дръпна Кали към себе си. Опашката й се мяташе напред-назад под вратата, докато той изчакваше двамата мъже да излязат. Влезе още някой, но Тревалян не можеше да чака повече. Свали очилата си, стисна здраво нашийника и измъкна пинсети от външния джоб на сакото си. Металът в тях бе колкото в една химикалка и това успя да излъже детектора. Приклекна непохватно на коляно и огледа гръдния кош на Кали. Разтвори козината и намери розовата рана — близо двайсетсантиметрова плетеница от равномерни шевове, спускащи се в права линия по дължината на корема. Някъде по средата се стичаше кръв, но той я попи със салфетка и тя като че ли спря.
	Внимателно прокара пинсетите между втория и третия шев, докато шепнеше успокоително в ухото й. Кучето потръпна от рязката болка, но бързо се успокои, когато Тревалян защипа парченцето жица в гръдния кош и го издърпа. Дълга около половин метър, изключително тънка алуминиева жица. Избърса я с парче тоалетна хартия. Прокара я между предните й крака и отвори отделението за батериите в електрическия нашийник, където имаше друга жица. Омота ги заедно и така активира дистанционното устройство в джоба си. Кали се превърна в ходеща бомба.
	Изправи я на крака и я огледа. Жицата изобщо не се виждаше. Попи още веднъж процеждащата се от прясната рана кръв. Толкова по въпроса за кървенето.
	От банкетната зала се разнесоха бурни ръкопляскания. Обявяваха появата на Елизабет Шейлър.
	Тревалян извади скритата на кръста си торбичка и я отвори. Измъкна отвътре спортното горнище и го притисна към муцуната на кучето.
	— Спомняш ли си нашата игра? — каза той и леко се усмихна.
	Стана от тоалетната чиния и точно в този момент бомбата гръмна. Той изхълца изненадано, облян в гореща пот. После осъзна, че това бе просто автоматичната струя вода от казанчето, и избухна в смях. Грозен, злокобен смях, който отекна в мраморните стени на малката кабинка.


	8.

	Уолт дръпна завесите в стаята. Фиона влезе веднага след него.
	— Казах ти да чакаш — рече той.
	— Обаче аз не те послушах.
	Той отвори дрешника. Празен.
	— Какво става?
	— Кучето… После ще говорим — отвърна, съзнавайки, че и самият той не е наясно.
	Натисна бравата на банята. Беше заключено. Почука и надникна през пролуката под вратата, светейки си с фенерчето. Не се виждаше никой. Той се изправи, отдръпна се назад и я отвори с ритник. Вратата се блъсна в стопера на пода и се върна срещу него, но той я подпря с ръка.
	Празно. На пода до тоалетната чиния имаше подгизнала от кръв хавлиена кърпа, а по плота до мивката се търкаляха лекарства, спринцовка, хирургични конци и окървавено ножче за бръснене.
	— Уолт… — уплашено се обади Фиона.
	— Виждам — отвърна той и проследи с поглед кървавата диря към ваната. Дръпна завесата и потръпна при вида на плувналата в кръв русокоса жена с изцъклен поглед и неестествено изкривени крайници.
	Фиона се опита да каже нещо, но отстъпи назад и повърна на килима. Извини се и отново повърна.
	На пода до кошчето за боклук Уолт забеляза няколко окървавени марли и чифт кървави латексови ръкавици. Под хавлиената кърпа се виждаше ъгълът на картонена кутия и част от надпис: _… чен ограничител_, а до нея се търкаляше опаковка от хирургични конци, обозначена с номер 3–0.
	— Добре ли си? — обърна се той към Фиона.
	— Да… предполагам.
	— Слез долу и намери Чък Уеб. Кажи му какво сме открили. Предай му, че съм тръгнал към „Сън Вали Ин“. Стрелецът е в банкетната зала. Сляп е. Възможно е да води куче със себе си. Имам нужда от подкрепление. _Негови_ хора, не федералните. Запомни ли всичко? Хей! Фиона!
	— Запомних — прошепна тя.
	— Дръж подръка мобилния си телефон. Може да се наложи да ти звънна, ако имам нужда от подробности.
	— Подробности… — измърмори жената.
	— Хей! — извика той, за да я извади от унеса й. — В теб ли е мобилният ти телефон?
	Тя го погледна и кимна.
	— Добре ли си?
	— Да.
	Уолт хукна по коридора към аварийното стълбище. Минута по-късно вече бе извън хотела и тичаше.
	Погледът му се замъгли от бързо сменящите се гледки. Художественото изложение. Играещи деца. Шляещи се по магазините хора. Още един прекрасен ден. В ушите му бучеше единствено бясно препускащият му пулс.
	Минувачите се обръщаха след тичащия с всички сили и плувнал в пот шериф.
	Точно когато минаваше през открития търговски център, телефонът му звънна.
	— Флеминг — отговори.
	— Уолт. — Гласът на Фиона. — Кръвта не е нейна. Никъде по тялото й не виждам и драскотина. Чуваш ли ме? Кръвта не е на жената.
	— Три-нула — каза той. — Хирургични конци за едри животни.
	— Какво? Наранил е кучето?
	Уолт хукна още по-бързо. Задмина го младеж с ролери.
	Профуча през входа на хотела покрай втрещената служителка на рецепцията, сви зад ъгъла и закова точно пред охранителния пункт.
	— Шерифът съм — почти без дъх промълви и с бърза крачка премина през детектора за метал. Алармата запищя. Месеста лапа сграбчи ръката му и го завъртя.
	— Забранено е влизането с оръжие — каза мъжът от охраната.
	— Няма време — задъхано отвърна Уолт. — В залата има убиец. Къде е Драйър?
	— Никакво оръжие. — Двамата мъже се гледаха втренчено и не помръдваха. Уолт знаеше какво щеше да последва. Баща му го бе предупредил. Свали пистолета си, протегна го и се изскубна от ръката на мъжа. Оръжието падна на земята. Той хукна, следван по петите от агент на Драйър.


	9.

	Патрик Кътър наблюдаваше Елизабет Шейлър отстрани и се наслаждаваше на дългоочаквания момент. Плъзна поглед по лицата на затаилата дъх публика и насочените към подиума камери на петте телевизии, получили разрешение да отразяват събитието.
	Лиз Шейлър говореше с вдъхновение и увереност, подсилвайки въздействието с деликатни движения на красивите си ръце.
	— Пропастта между богати и бедни в тази държава става все по-дълбока и е крайно време някой да се заеме с това разделение. Всички ние, присъстващи тук днес, имаме късмета да бъдем от първата категория, но същевременно с това носим и отговорността за бъдещето на страната ни. Наш дълг е да работим за напредъка и развитието й. Да — нуждата от по-висок морал е очевидна за всички, ала такъв, какъвто ни бе обещан от настоящото управление и който остана само на думи. Време е да се изправим и да кажем: Ако не аз, кой? Ако не сега, кога?
	Публиката бурно заръкопляска. Много от присъстващите скочиха на крака. Патрик се усмихна доволно.
	Ала точно в този миг зърна в дъното на залата Уолт Флеминг — задъхан и с пламнало лице — и осъзна, че го чакат неприятности.

	* * *

	Уолт спря за кратко до вратата. По всяка вероятност Драйър бе инструктирал хората си да не го допускат до тази зала. Потърси с поглед Наглър или кучето му. Отдръпна се от вратата и застана в един от ъглите, откъдето можеше да наблюдава лицата на публиката. Голяма част от присъстващите се изправиха на крака и блокираха видимостта към залата. Тогава забеляза баща си близо до трибуната. Той също го видя и поклати глава, сякаш му казваше: _Няма начин да успееш!_


	10.

	— Намираме се в решаващ момент — говореше Шейлър от подиума, — повратна точка, в която имаме две възможности за избор: да се върнем назад или смело да продължим напред. Тези възможности никога не са били по-ясни…
	Кътър видя няколко глави да се обръщат в посока към шерифа. Точно такова отвличане на вниманието се бе надявал да избегне — на Дик О’Брайън нямаше да му се размине! Елизабет също го забеляза и се загледа в Уолт, очаквайки да й даде някакъв знак. Видяха го и двамата агенти на Драйър, застанали от двете страни на сцената.
	Лиз Шейлър продължаваше да говори:
	— Ще намерим решенията с помощта на приятели от всички прослойки на обществото. Ще се справим, нямам съмнение в това! Най-хубавото тепърва предстои.
	Сред публиката се разнесоха откъслечни ръкопляскания.
	— Задачата, която си поставям, няма да е лесна. Но вярвам, че имам сили да поема това предизвикателство. Дами и господа, граждани на Америка, смирено се изправям днес пред вас като приятел, загрижен поданик, бивш учител, юрист и най-вече — като жена. — Тя замълча и огледа притихналата публика. — Обявявам кандидатурата си за президент на Съединените американски щати.

	* * *

	Уолт продължаваше да се оглежда за Наглър. Публиката скочи на крака. Насреща си виждаше само развълнуваните лица на присъстващите и гора от вдигнати във въздуха ръце.
	Осмели се да погледне зад себе си — двама от хората на О’Брайън си проправяха път към него.
	Уолт стигна до Джери и извиси глас над гръмките викове наоколо:
	— Слепецът е… вероятно е скрил оръжие в кучето. Не се шегувам, татко. Просто трябва да ми повярваш.
	Посрещна въпросителния поглед на баща си напълно сериозно.
	— Ти беше прав — допълни. — По петите ми са и всеки момент ще ме изхвърлят оттук. Взеха пистолета ми.
	— Вярвам ти — отвърна Джери.
	— Добре. Съжалявам, но се налага. — Уолт се протегна и измъкна пистолета на баща си от вътрешния джоб на спортното му сако.
	Обърна се и видя Наглър и кучето в другия край на банкетната зала.


	11.

	Когато публиката се изправи на крака, Тревалян коленичи и отново притисна спортното горнище към муцуната на Кали. Вдигна поглед и видя шерифа. И двамата знаеха какво предстоеше да се случи.
	Тревалян откачи ремъците от гърба на кучето.
	— Търси! — даде команда той.
	Кучето се втурна през екзалтираното множество. Шейлър отстъпи встрани от катедрата и започна да се покланя на публиката. За нея този момент бе много специален.
	Тревалян погледна зад себе си — всички камери работеха. Пъхна ръка в джоба на сакото си и постави палеца си върху копчето на дистанционното.


	12.

	Лиз Шейлър махаше и се покланяше срещу светкавиците на фотоапаратите, наслаждавайки се на звездния си миг. Един телевизионен оператор се опита да разбута правостоящите, за да снима по-отблизо. Няколко души от екипа на О’Брайън незабавно се втурнаха към него.
	— Той има оръжие! — изкрещя един от агентите и посочи към Флеминг.
	Друг агент от охраната се хвърли към Елизабет, за да я повали на земята. Но тя вече бе видяла Уолт с пистолет в ръка и проумя, че той е бил прав през цялото време.
	— _Уолт!_ — изкрещя тя.
	Шерифът тръгна към Наглър и в този момент чу някой да крещи: _Той има оръжие!_
	Дори не му хрумна, че става въпрос за _неговото_ оръжие. Предполагаше, че Наглър някак си бе скрил пистолет _вътре_ в кучето, за да успее да го вкара в залата незабелязано от охраната. Сигурно вече бе успял да го извади и смяташе да го използва, а някой от хората на О’Брайън го бе видял да посяга към джоба на сакото си.
	Ала нещо в картината, която рисуваше въображението му, не бе наред. Наглър стоеше напълно спокоен, с ръка в джоба на сакото, вперил поглед пред себе си — но не към Шейлър, а към нещо доста по-близо до пода.
	_Кучето…_
	Точно тогава в периферното му зрение попадна профилът на баща му. Той тичаше — а това не се случваше често.
	— Неее! — изрева той и се хвърли към сина си, който отстъпи, за да избегне сблъсъка.
	Отекна изстрел.
	Кръв опръска лицето на Уолт. Баща му се завъртя и залитна. Пое куршума, за да предпази него. Очите им се срещнаха за кратко, преди Джери да се строполи на земята.
	— Тръгвай! — изпъшка баща му.
	Наоколо се носеха писъците на паникьосаната тълпа. Уолт погледна към подиума. Двама агенти притискаха Елизабет Шейлър към пода.
	Докато навалицата се блъскаше към изходите, той потърси с очи Наглър. Мъжът продължаваше да стои неподвижен като статуя, приковал поглед в кучето.
	Забило муцуна в пода, животното настървено обикаляше и… _душеше_!
	Уолт отново погледна към Наглър, но тълпата го скриваше. Баща му кървеше в краката му. Кучето душеше по следа!
	Изведнъж проумя всичко…
	— Бомба! — изкрещя той.


	13.

	Кучето се суетеше около съборен на земята стол. Шерифът трескаво си проправяше път сред налягалите по земята хора. Други пълзяха, за да се скрият под масите. Той се хвърли към животното и го сграбчи за единия от задните крака. То изръмжа, понечи да го захапе и се задърпа. Уолт успя да стисне нашийника му, ала кучето изскимтя, изскубна се от ръката му и се търколи по гръб. Флеминг с изненада видя, че между здраво стиснатите си пръсти държи нещо твърдо и тънко.
	По дължината на корема на животното се спускаше прясна, нескопосано зашита рана. Видя, че в ръката си е стиснал парче тънка жица, която излизаше от кървавия белег и стигаше до нашийника на кучето.
	Пред очите му изплува надписът от картонената кутия в банята на Наглър: _… чен ограничител_, и веднага довърши кръстословицата — „безжичен ограничител“. За домашни любимци. Електрически нашийник и батерия, разполагаща с достатъчно заряд, за да задейства взривна капсула.
	Ръката на Наглър, пъхната в джоба на сакото му…
	Чу се женски писък и кучето се опита да избяга. Уолт се хвърли напред, сграбчи жицата и я изскубна с всичка сила. Животното изскимтя от болка, обърна се и го захапа за ръката.
	Шерифът изпусна пистолета на баща си, но бързо го хвана пак и се изправи.
	Двамата агенти повлякоха Лиз Шейлър далеч от подиума. Сред хаоса наоколо Уолт виждаше единствено Наглър, който трескаво натискаше копчето на дистанционното управление, ала безуспешно.
	Група тичащи хора го закриха от очите му.
	Той погледна към баща си, сгърчен от болка върху килима.
	Огледа се отново за Наглър.
	_Беше изчезнал._


	14.

	Според първоначалния си план Тревалян трябваше да се измъкне през служебния коридор, но тъй като се намираше близо до главния изход, реши незабелязано да се слее с потока от ужасени гости. Тълпата го повлече през вратата. Някъде вдясно след детектора за метал се намираше служебният коридор. Откъсна се от тълпата и тръгна нататък. Отлепи фалшивата брада и захвърли слънчевите очила. Изхлузи спортното сако и го метна на някакъв стол. Прекоси бара и се насочи към врата без надпис от дясната си страна.
	— Не можете да влезете там! — извика след него барманът.
	Тревалян не му обърна никакво внимание, вмъкна се в малката стаичка с две мивки и рафтове по стените, а оттам излезе направо в служебния коридор.
	Запъти се към първата врата с надпис „Изход“. Шумните възгласи на разгневените демонстранти изпълваха въздуха. Стояха под палещото слънце зад загражденията, маркирани с надпис „Полицейско управление — Сън Вали“. Полицаите, охранявали протеста, явно бяха напуснали бариерите, след като бяха чули изстрела.
	Шейлър и охраната й се качиха в черни автомобили и отпрашиха нанякъде. Демонстрантите се втурнаха напред, събаряйки загражденията. Тревалян се смеси за кратко с тълпата, но побърза да се добере до колата под наем, паркирана зад близкото общежитие.
	Пресече напряко през затревената площ под гръмките скандирания на демонстрантите: „Свободната търговия е равносилна на експлоатацията на детски труд!“.
	Инстинктът му го накара да се обърне и да погледне зад себе си. Някакъв мъж скочи от товарната платформа. Носеше синя униформа.
	Шерифът.


	15.

	Уолт съзнаваше, че ако Наглър успее да стигне до пълното с хора художествено изложение, щеше да го изпусне.
	Замисли се дали да стреля, ала човекът доста хитро бе избрал този оживен район.
	Да го изгуби сред тълпата или да рискува да улучи невинен минувач?
	Шерифът тичаше с всички сили през претъпкания с автомобили паркинг, стараейки се да не изпуска мъжа от поглед. От дясната му страна редица дървета отделяха паркинга от хотела, а отляво бяха тенискортовете. Изложението се намираше точно срещу него.
	Единствената му надежда бе да се опита да повали беглеца, преди да е потънал между шатрите. Погледна вдясно — редици паркирани коли, след тях стена от вечнозелени дървета и широка затревена ивица, скътана между хотела и паркинга. Заради това отклоняване на вниманието за кратко изгуби заподозрения от поглед. Наглър тичаше доста бързо, а Уолт с мъка поддържаше непосилното темпо. Нямаше да успее — не и на 1800 метра надморска височина; не и без седмици усилени тренировки.
	От дъното на паркинга и в края на редицата дървета излизаше път, който поемаше на югоизток и се спускаше надолу по хълма. Успя да се изравни с Наглър, така че да стреля в тази посока и да намали до минимум шансовете да улучи случаен минувач.
	Щеше да стреля веднъж, най-много два пъти.
	_Десет дървета… девет… осем…_
	Мислено видя всяка стъпка, всяко действие.
	_Две… едно…_
	Обърна се към него и присви дясното коляно. Подпря левия си лакът върху лявото коляно и се прицели в тичащата мишена. После натисна спусъка.


	16.

	Тревалян усети пареща болка в дясното си коляно, а след това чу изстрела. Твърде късно. Десният му крак се огъна и той се преметна напред в тромаво, болезнено салто. Главата му бучеше глухо. Претърколи се и опита да се изправи. Ала отново падна. Целият беше в кръв. Кракът му изгаряше от болка. Някой изпищя наблизо.
	Върху отеклото му коляно се стовари подметката на нечий ботуш и острата болка замъгли погледа му.
	Примигна и видя пред себе си дулото на пистолет и задъхания шериф, вперил очи в него.


	17.

	В два следобед Джери отвори очи.
	Уолт седеше на стол от стъклопласт до болничното му легло. От тялото на баща му стърчаха безброй тръбички и жици. Гледката му напомни за Кевин.
	— Намираш се в реанимацията — каза Уолт. Не знаеше дали баща му го чува. — Претърпя операция. Извадиха куршума. Стабилизираха те. Единият ти бял дроб отказа да работи, а дясното ти рамо се нуждае от физиотерапия. Но като цяло трябва да си щастлив, че момчетата от тайните служби са толкова некадърни стрелци.
	Стори му се, че лицето на Джери трепна в усмивка, и разбра, че го чуваше. Дори се опита да каже нещо, но прозвуча като сухо хриптене. Уолт пъхна кубче лед между устните му. За пръв път го виждаше толкова безпомощен и болен. Сякаш не беше той.
	— Убиецът? — дрезгаво прошепна баща му.
	Уолт кимна:
	— Лиз Шейлър е добре. Аз съм добре. Никой от гостите не пострада.
	Баща му затвори очи и се унесе в сън.
	— Шерифе?
	Обърна се и видя набразденото с белези от акне лице на старши специален агент Драйър.
	— Заподозреният излезе от операционната и е преместен в стаята си.
	— Благодаря.
	— Лекарят забрани посещенията при него през следващите шест часа, но ние смятаме да го навестим малко по-късно. Казвам го за твое сведение.
	— Ще дойда и аз — кимна Уолт. — Нямам бърза работа.
	— Разбира се. Баща ти извърши голямо геройство — рече Драйър.
	— Така е.
	— Може би спаси живота на всички нас.
	— Нищо чудно и да е така.
	Между тях увисна неизказано извинение.
	— Ще се видим по-късно — каза агентът. Вратата безшумно се затвори зад гърба му.
	— Ама че задник! — измърмори баща му и потърси с поглед сина си през притворените си клепачи.
	Уолт се засмя. Чувството бе изненадващо приятно.


	18.

	Тревалян се събуди от някакво пиукане.
	Забеляза тръбичките на интравенозна система и щипката на пръста си, следяща жизнените му показатели. Намираше се в някаква стая. Закрепеният на стената телевизор беше изключен. Нямаше телефон. Плътни завеси скриваха прозореца. Изпод болничната му нощница — бяла, на сини маргаритки — стърчеше катетър.
	„Жив съм — помисли си. — Трябва незабавно да се измъкна оттук.“ Отлично знаеше какво щеше да му се случи — той самият бе получавал подобни поръчки. Осем хиляди пациенти умираха неочаквано в американските болници всяка година. Не всички от тях поради лекарска грешка. Точно в този момент задържането му от федералните се явяваше най-лошият кошмар за някого. Провеждаха се телефонни разговори. Вземаха се мерки. До сутринта щеше да е мъртъв.
	„Трябва да избягам“, помисли си отново и огледа медицинската апаратура, превързания си крак, леглото, стаята. Временната липса на белезници предполагаше, че медицинският персонал все още трябваше да го мести или наблюдава, ала това нямаше да продължи дълго. Стаята несъмнено се охраняваше сериозно отвън. С един безполезен крак и без оръжие, Тревалян се оказваше собствената си най-голяма пречка. Лесна мишена. Ако не успееше да се обади по телефона до няколко часа…
	Огледа се — не разполагаше с почти нищо, което да му свърши работа. Тръбички, машини и изобилие от възглавници. Можеше да използва стойките за интравенозните системи, но те не можеха да се мерят с тейзърите* и полуавтоматичните оръжия на охраната отвън.
	[* Пистолет с лазерен мерник за временно обезвреждане на противника чрез електрошоков импулс. — Б.пр.]
	Протегна се и придърпа от масичката до леглото тъмночервената пластмасова ваничка, запечатана с найлоново фолио. Вътре имаше легенче. Четка и паста за зъби. Гребен. Но не и самобръсначка.
	Нямаше да успее да надбяга преследвачите си. Не можеше да отпусне тежестта си върху раненото коляно. Беше в капан. Бяха го заловили.
	Не му се искаше да свиква с тази мисъл.
	Ако помолеше за самобръсначка, със сигурност нямаше да му дадат. Трябваше да му я донесат, без да ги моли. Лежа двайсет минути, потънал в размисли, и изведнъж забеляза на стената захранваща букса с надпис ЕКГ.
	Посегна към копчето върху страничната метална релса на леглото и го натисна, за да повика сестрата. Три минути по-късно вратата се отвори и в стаята влезе внушителна жена, облечена в синя униформа. Зад нея надничаше един от хората на шерифа.
	— Имам болки… в гръдния кош — каза той и посочи с ръка областта на сърцето. — Точно тук.
	— Добре — любезно отвърна тя. Освен загриженост, в гласа й се долавяше и страх от него. — Ще съобщя на дежурния лекар. Веднага ще се погрижим.
	Сестрата почука на вратата и изчака да й отворят. Положението ставаше още по-сложно. Вратата се заключваше отвън.


	19.

	— Името му е Милав Тревалян — каза Драйър на Уолт Флеминг. Седяха в предната кабинка на Мобилния команден център, понастоящем паркиран на двайсетина метра от спешното отделение. — Засега знаем твърде малко за него. От прокуратурата ни бавят — най-вече защото е неделя и всички са се изнесли от Вашингтон по яхти и голф игрища. Едва ли ще има развитие по-рано от утре сутринта.
	— Но ще го разпитваме тази вечер — уточни Уолт.
	Часът беше почти осем.
	— Да, с разрешението на лекаря.
	— Засега имаме едно сигурно обвинение в убийство срещу него: това на певицата — жената, която открихме във ваната му. Очакваме съдебни следователи от Бойси, които да се заемат със случая.
	— Това е между теб и прокуратурата. Нямам представа в какво точно ще искат да го обвинят. Слушай, обадих ти се, защото Шейлър иска да те види. Ако смяташ да ходиш, трябва да е сега. Тя е в къщата.
	— Не мога да тръгна веднага — отвърна Флеминг.
	— Разбирам. Ще й предам. — Адам бутна настрани някакви документи. — Как е той?
	— Ще се оправи.
	— Той ти спаси живота.
	Уолт наведе глава, думите на Драйър отекваха в главата му. Униформата му все още бе опръскана с кръвта на баща му. Преди смяташе, че животът му е преминал в омраза към Джери. Колко бързо се промени всичко. Трябваше да събере мислите си.
	— Ти също се справи дяволски добре — добави агентът.
	— Справихме се заедно. Заслугата е на целия екип.
	— Така си беше, да му се не види! Много мило от твоя страна, че го казваш.
	Уолт се запъти към задната част на автобуса.
	— Нали не възразяваш? Мисля, че имам чисти ризи някъде тук.
	— Разбира се. Автомобилът си е твой, шерифе. — Драйър хвана ръката на Флеминг, докато минаваше покрай него. — Кучето… как, по дяволите, е кучето?
	— Чакаме експерт по експлозивите от Солт Лейк. — Той погледна часовника си. — Трябва вече да е пристигнал. Ще работи в екип с нашия ветеринар.
	— Някакво си шибано куче… — вбесено процеди Адам. — Да се промъкне ей така през охраната. — Осъзнаваше, че се е провалил и че рано или късно това щеше да се стовари с пълна сила върху него, а предупрежденията на шерифа дълго щяха да го преследват.
	— Да — каза Уолт. — Направо не е за вярване!


	20.

	Друга сестра — по-млада и пълничка, облечена в широка синя униформа — докара в стаята количка с електрокардиограф.
	Държеше се професионално. Зададе му няколко въпроса, разясни му процедурата и му помогна да се намести в седнало положение. Извади ръцете му от нощницата и я смъкна в скута му. Тревалян огледа съдържанието на количката.
	Гъсти тъмни косми покриваха гърдите му, но това, което привлече вниманието й, бяха неговите девет белега. Огледа ги с професионален интерес един по един: две огнестрелни рани, три намушквания с нож и четири дълбоки разкъсвания. Тя разбърка малко крем за бръснене в метално канче и намаза гръдния му кош. После започна да го бръсне, като от време на време изплакваше ножчето в тъмночервената ваничка, предварително напълнена с топла вода от банята.
	Когато приключи, му подаде хавлиена кърпа и каза, че трябва да изчакат минута-две, докато кожата изсъхне напълно.
	— Може ли да ви помоля за още малко вода? — Той протегна към нея голямата пластмасова чаша със студена вода от масичката до леглото.
	— Няма проблем — отвърна тя и тръгна към банята.
	Тревалян пъхна ръка под страничната релса на леглото и грабна една самобръсначка от долния рафт на количката. Скри я между краката си под завивките — нека я търси там, ако й стиска — и се облегна на възглавниците. Сърцето му биеше ускорено от прилива на адреналин и той се зачуди дали това щеше да повлияе на резултата от електрокардиограмата му.
	Сестрата се появи, неволно разля малко от водата и задържа чашата, докато пациентът пийна няколко глътки през сламката.
	„Фасулска работа“, помисли си той.


	21.

	Тревалян изчака да отсервират подноса от вечерята. Вратата хлопна и отвън се чу щракването на резето. Погледна часовника — 8:06 вечерта. Сестрите го проверяваха на всеки два часа.
	Взе за последен път една доза обезболяващо от електронната кутия до леглото си и се зае да изключи интравенозната система. Вече не наблюдаваха състоянието му на монитор, рано следобед махнаха и катетъра му и той се надяваше никой да не го безпокои. Спусна надолу страничната релса, откачи крака си от куката и го отпусна върху леглото. Търпеливо изчака притокът на кръв и болката в главата му да се успокоят. Стисна в ръка стойката на системата и чукна по един от панелите на тавана, който — за негово облекчение — поддаде леко. Сети се за чувала с трупа на Наглър, който бе пъхнал в подобно скривалище на летището в Солт Лейк Сити. „Интересно как кръгът се затваря“, помисли си.
	Натисна панела и го плъзна встрани, но съвсем лекичко, за да не бие прекалено на очи. Ключът към всяка уловка се криеше в психологическия момент — умело манипулиране на противника, карайки го да вярва, че сам е намерил отговорите.
	Уви самобръсначката в хавлиена кърпа, строши я в плочките на пода и се постара да събере и най-дребните парченца пластмаса. Отлепи парче лейкопласт от ръката си и омота с него едното от двете ножчета към края на писалка с надпис „Общинска болница Св. Яков“. За всеки случай го подсили с още едно парче лейкопласт. Получи се нещо като макетен нож със здраво закрепено острие към края на писалката. Инструмент. Оръжие.
	Ослуша се внимателно за някакви признаци, че отвън са чули шума от счупването на самобръсначката. Пълна тишина.
	Погледна за пореден път часовника и продължи работата си.


	22.

	Томи Брандън седеше срещу стая 26 в Общинска болница „Свети Яков“.
	„Обзавеждането е дарение от Кристофър Гест и Джейми Лий Къртис“ — гласеше надписът на табелката точно под номера на стаята.
	— Гледал ли си я във филма с Арнолд? — обърна се Брандън към агента от тайните служби, който седеше на стола до вратата и отговаряше за охраната. Освен това беше крайно необщителен. — „Истински лъжи“? — подсети го той. — С Джейми Лий. Не се ли сещаш за онзи неин танц? Много смешен. И секси. Хайде де, не се ли сещаш?
	Агентът продължаваше да не му обръща внимание.
	— На това му се вика успешно сътрудничество между силите на реда, а? — саркастично добави Том. — Политиците са гениално племе.
	— Защо не вземеш да млъкнеш, а? — каза агентът. — Ако така смяташ да я караш, очертава се дълга нощ.
	Към стаята приближаваше медицинска сестра. Брандън веднага погледна към изхода в дъното; двамата охраняваха сами целия коридор.
	— Правихте му ЕКГ преди по-малко от час — обърна се агентът към сестрата. — Колко често смятате да го проверявате?
	— Минавам на рутинна обиколка, господин полицай. Върша си работата, също като вас.
	— Специален агент — поправи я той. — Просто исках да завържа разговор.
	— А аз просто завързах разговор в отговор.
	— Трябва да те претърся — уведоми я агентът.
	— Знам.
	Брандън не отделяше поглед от вратата в дъното.
	— Човекът тъкмо започна смяната си. Не му се сърди, Мади. Няма представа, че вече три пъти сме те подлагали на това.
	— Всичко е наред. Дайте да приключваме, моля ви. — Тя разпери ръце встрани. — Внимавай как пипаш, защото ще кажа на полицейския ти началник.
	— Старши специален агент — отново я поправи той.
	— На него ще кажа тогава.
	Мъжът я потупа надолу по тялото — съвсем внимателно — и я пусна.
	— Добре. Можеш да влизаш.
	— Леле, задължена съм ти — каза тя и изчака да й отключи вратата. Влезе вътре и той пусна резето след нея.
	— Неделя е — рече Том. — Никой не обича да работи в неделя.
	— На мен ми е все едно — отвърна агентът.
	— Тъжна работа, ако питаш мен — не му остана длъжен Брандън. Когато вратата беше заключена, можеше да гледа, където пожелае. Избра да се вторачи в агента.
	— Добре че никой не те пита — отвърна му онзи, твърдо решен да има последната дума.
	Томи можеше да продължи размяната на реплики, но предпочете да не го прави. Очертаваше се _наистина_ дълга нощ. Шерифът явно имаше намерение да го държи тук — по-точно далеч от караваната — колкото се може по-дълго време.


	23.

	Секунди след като сестрата влезе в болничната стая, от вътрешната страна на вратата се чу блъскане — не обичайното почукване, с което Брандън беше свикнал, а страховито удряне с юмрук. Гласът на жената едва се чуваше зад дебелата врата, но звучеше като изпаднала в паника.
	Мъжете извадиха оръжията си и заеха позиции. Агентът отключи и отстъпи назад, подготвен да види Тревалян, сграбчил сестрата като заложник, за да ги стресне.
	Жената ги гледаше с широко отворени очи и пламнало лице.
	— Няма го! — превъзбудено извика тя. — Леглото… проверих и в банята…
	Том хвърли бърз поглед към другия мъж, извади радиостанцията си и изреди няколко полицейски кода, отнасящи се до спешни случаи. После набързо се споразумяха агентът да влезе вътре, но без оръжието си.
	Брандън издърпа сестрата навън.
	— Бягай оттук — нареди й.
	Агентът отвори широко вратата. Леглото беше празно. Приближи се до шкафа и надникна вътре. Празен. Погледна под леглото. И там нищо. Приближи се внимателно към отворената врата на банята и хвърли поглед към огледалото — не се виждаше никой. Дръпна завеската на душа — и там никой. И тогава, с крайчеца на окото си, забеляза един от панелите на тавана над леглото. Леко изкривен, за разлика от останалите.
	— Назад! — изкрещя той.
	Върна се в коридора, където вече пристигаше подкрепление. Направи знак на помощник-шерифа да го последва и двамата влязоха в стаята. Агентът посочи към тавана. Томи се покатери на шкафчето и избута панела встрани. Пъхна главата си в отвора и промуши фенерче покрай брадичката си.
	— По дяволите! — изруга той. — Изглежда, един от панелите в банята води към отдушник или нещо подобно. — Скочи на земята и повтори процедурата, покатерен на плота в банята. Повдигна се на пръсти и разбута няколко от панелите встрани. — Потвърждавам. Тук има изход. — Измъкна главата си от отвора и погледна надолу. — Един господ знае къде може да е стигнал вече!


	24.

	Уолт седеше в Мобилния команден център и пишеше доклад за събитията. Вече цял час погледът му блуждаеше по схемата с местата на гостите, забодена на корковата дъска срещу него.
	На огромен лист хартия бяха отбелязани масите и точното разположение на присъстващите, поканени на късната закуска в банкетната зала. До всяко място стоеше надпис с името, с изключение на едно, отбелязано с X.
	— Какво има? — обади се Драйър.
	— Това е схемата с местата за късната закуска по случай речта на Лиз Шейлър, нали така? — попита Уолт.
	— Точно така.
	— Защо мястото на Стюарт Холмс е отбелязано с X?
	— По метода на изключването. Има вероятност убийството на главния прокурор да е било поръчано от някой от присъстващите на конференцията, затова проверихме кой от поканените не се е появил. Единствено неговото място остана празно.
	— А какви са тези инициали до името му? — запита шерифът. — Имаш ли представа?
	— Съкращение, означаващо предпочитания за храна. Дали искаш нормална храна или нещо вегетарианско, дали водиш личния си готвач, дали имаш алергия към зърнени храни, да речем… наясно си с начина на живот на този тип хора.
	Флеминг отвори бележника си и разлисти няколко страници назад.
	— А каква е тази дата до името му в списъка? Най-отдолу на страницата?
	Драйър се наведе да погледне.
	— Шест-шест. Шести юни. Какво те тревожи, шерифе?
	— Стюарт Холмс използва личен готвач. Името му е Рафаел — отвърна Уолт, след като свери името със записките си. — Няма да сложи и хапка в устата си, ако не е приготвена от въпросния Рафаел. В това отношение е стриктен до фанатизъм.
	— Е, и? Това е мястото на Стюарт Холмс и до него е отбелязано — _без предпочитания_. Какво толкова? Мисля, че се нуждаеш от почивка.
	— А аз мисля, че още преди шест седмици — на шести юни — Стюарт Холмс е знаел, че няма да присъства на речта на Лиз Шейлър.
	— Искаш да кажеш, защо да прави уточнения за менюто, след като няма да е там?
	— Ами да. Има логика — кимна Уолт.
	Драйър хвърли поглед първо към списъка, а после отново към шерифа.
	— Неее… не ми се вярва — сбърчи вежди той, ала вече не звучеше толкова уверено, колкото преди минута.
	На вратата се почука и след това оттам се подаде голямата глава на Дик О’Брайън.
	— Шерифе, трябваш ми!


	25.

	Уолт излезе от Мобилния команден център, облечен в чиста черна тениска с надпис „Планинска спасителна служба“ на гърба.
	О’Брайън явно никога не спираше да се поти.
	— Здрасти — каза той.
	— Здрасти и на теб — отвърна шерифът.
	— Как е той… баща ти, искам да кажа?
	— Операцията му мина като по мед и масло.
	— Това е добра новина.
	— Да, така е — кимна Уолт.
	— Моят човек… който го простреля… Искаше да улучи теб.
	— Много утешително, няма що.
	— Исках да кажа, че той просто си вършеше работата. Не го съди прекалено строго…
	— Можем да направим сделка — ние двамата — предложи Флеминг.
	— Можем ли?
	— Сигурно му е кипнала кръвта, когато е разбрал, че тя отново е увлечена по брат му.
	— Да не започваме пак с това, Уолт.
	— Ревността е сериозен мотив за престъпление. Човек като Патрик получава всичко, което си навие на пръста, не е ли така? Но когато съперникът ти се окаже собственият ти брат, какво става тогава?
	— Много грешиш.
	— Не аз. Патрик — каза Уолт. — Ти ми помогна. На моста. Защо реши да го направиш?
	— Не разбирам за какво намекваш.
	— Да предположим, че шефът ти я е убил — нещастно стечение на обстоятелствата. Изпуснал си е нервите. Кой обаче я е занесъл до онази клетка? Кой й е причинил това? И кой я е захвърлил после в гората? — Той изпитателно наблюдаваше О’Брайън, който се потеше все по-обилно. — Искаше да натопи брат си и това те накара да действаш, нали така? Дани бе идеален за целта и ти знаеше, че точно така ще го приема.
	Дик мълчеше.
	— Освен това не може да не си знаел, че няма да има достатъчно свидетелски показания за доказване на престъплението и ще се свика съдебно жури. И ако се стигне до присъда, Дани просто влиза в затвора — и точка.
	— Нямам никаква представа за какво говориш.
	— Това, което не мога да си обясня, е спортният й екип. Тя вече е била приключила с джогинга за този ден. Не би излязла да тича още веднъж. Затова ти — или някой друг — е трябвало да й облечете спортни дрехи, за да изглежда като обичайния й крос по Адамс Гълч. Но откъде са се взели тези дрехи? Държала е резервен комплект у Патрик? Така ли е? За да има какво да облече набързо, ако жена му се прибере по-рано? Ето това не мога да си обясня.
	— Радвам се, че баща ти е по-добре. — Дик се врътна и сложи край на разговора, ала размисли и отново се обърна към Уолт: — Цели четири дни бях до Патрик, на една ръка разстояние. Това е цялата истина.
	— Дай ми Кътър и няма да повдигам обвинение срещу никого от твоите хора, замесени в онзи случай.
	Чу се гласът на Брандън, който съобщи поредица от кодове по радиостанцията.
	Шерифът стисна пистолета на колана си и профуча покрай О’Брайън. Щеше му се да имаше малко време, за да разбере дали човекът е готов на сделка.


	26.

	Уолт кръстосваше празната стая на Тревалян, а Брандън стоеше до вратата и го наблюдаваше. Провери прозорците — фиксирано стъкло, нито един счупен. Обиколи банята. Приближи се до дрешника, отвори го и внимателно го огледа. От един час претърсваха цялата болница, ала от заподозрения нямаше и следа.
	— Отворът на тавана води до подпорните греди — обади се Том. — Точно над банята. Три от стаите на етажа имат подобен излаз.
	— Да се катери с простреляното си коляно? Мислиш ли? — попита Уолт.
	Той приклекна и погледна под леглото. Обърна една възглавница, после още една. Повдигна завивките и надникна под чаршафите.
	— Този човек е сериозно ранен, освен това е много умен. Мога да се обзаложа, че не се е катерил до покрива; искал е да си помислим, че го е направил.
	Опипа още една възглавница и рязко се завъртя на пети към дрешника.
	— Старателно ли го огледахте? — попита той.
	— Вътре няма нищо. Освен ако не се е скрил в някое чекмедже.
	Шерифът отново го отвори и измъкна възглавниците от горния рафт.
	— Не ти ли направи впечатление, че три от възглавниците на леглото — тези, които са били под коляното му, са с махнати калъфки? Изобщо обръщаш ли внимание на нещо _друго_, освен на сестрите?
	Брандън се ядоса, но предпочете да замълчи.
	Флеминг разкопча калъфката на една възглавница, която току-що бе извадил от дрешника, погледна неодобрително към помощника си и изтръска съдържанието й на пода. Отвътре изпопадаха големи парчета дунапрен, плат и парче от цип. Бързо изпразни и другата калъфка. Съдържанието й бе същото.
	— Ела да ми помогнеш — каза Уолт, обърна се и спусна надолу страничната релса на болничното легло. Двамата издърпаха матрака на пода и го преобърнаха с долната част нагоре.
	Дъното беше издълбано с нещо остро във формата на човешко тяло — глава, рамене, крака, ръце. Три парчета прозрачни тръбички паднаха на земята.
	— Бил е в стаята през цялото време — процеди Уолт, — лежал е по гръб под матрака и е дишал през тръбичките. Изобщо не е мърдал от стаята, докато ние сме го търсили _навън_. — Вече крещеше вбесено към Брандън. — Един полицай _задължително_ остава да пази мястото на престъплението! По дяволите, Томи!
	Той изхвърча от стаята, опитвайки се да разсъждава като Тревалян. Къде би отишъл? Как бе планирал да се измъкне от долината? Имаше ли съучастник, който му помагаше?
	После проумя — хората на Драйър и почти всички от собствения му екип бяха извикани да претърсват болницата.
	Дано не бе твърде късно.


	27.

	Тревалян влезе в града по възможно най-прекия маршрут. Този, който полицаите едва ли щяха да се сетят да претърсват или блокират — алеята за велосипеди. С един удар в главата бе проснал в безсъзнание полицая, който пазеше отвън аварийното стълбище на болницата, съблече го, напъха чорап в устата му и го закопча с белезниците. Нахлузи униформата му и взе мобилния му телефон, ала обувките се оказаха с един номер по-малки и ужасно му стискаха. Почти целия път до града измина с инвалидна количка по велосипедната алея. На петдесетина метра вдясно от него полицейските коли фучаха напред-назад по магистралата. На завоя към ски пистите захвърли количката. Засега обезболяващите още действаха. После щеше да стане страшно.
	Добра се почти до центъра на града, набра наизустения телефонен номер и остави съобщение след сигнала. Надяваше се, че все още не е станало прекалено късно.
	Зачака. Изминаха пет минути. Десет.
	Най-после телефонът звънна и той се обади.
	— Казвай — чу се мъжки глас отсреща.
	— Сватбата не се състоя.
	— Разбрах. Много съм разочарован!
	— Имах малък проблем, докато успея да се измъкна от църквата, но това вече е зад гърба ми. Свободен съм.
	— Свободен?
	— Да. Ала роднините на булката ме преследват и няма да успея да се измъкна от града. Имам нужда от подслон.
	— Така е, когато човек е ерген — отвърна мъжът. — Ще измислиш нещо.
	— Нуждая се от помощта ти.
	— Опасявам се, че не мога да ти помогна. Не успя да консумираш брака.
	В този момент над главата му прелетя хеликоптер. От силния шум Тревалян не чуваше събеседника си и се надяваше, че не е затворил. Ала за огромна негова изненада, _същият_ шум от хеликоптер се носеше и от слушалката.
	Вдигна поглед нагоре и видя проблясващите му в червено и бяло светлинки, докато се отдалечаваше към другия край на града. Задържа се във въздуха над Ноб Хил и бавно започна да се спуска към някакво огромно частно имение.
	Разговорът прекъсна, но след малко телефонът отново иззвъня. Нямаше и следа от шум на хеликоптер в слушалката и Тревалян се зачуди дали наистина го бе чул по телефона.
	— Булката е все още в града — каза същият глас. — В къщата на баща си. Пробвай да се сдобрите. Ако успееш, обади ми се. Ще видя какво мога да направя, за да ти помогна.
	Тревалян затвори и се зачуди дали ще е в състояние да направи и крачка.


	28.

	Уолт се добра до спешното отделение тичешком. Пред вратата пазеше агент от тайните служби.
	— Драйър? — попита шерифът, без да забавя крачка.
	— Старши специален агент Драйър е в Командния център.
	— Съобщи му, че става въпрос за Шейлър. Нашият човек е на път към Лиз Шейлър.
	— Да не съм ти момче за поръчки! — извика след него агентът.
	Уолт скочи в черокито и настъпи педала на газта. Пет минути по-късно летеше по улиците на Кечъм. Паркира една пресечка по-нагоре от къщата на Елизабет, извади карабината си изпод таблото и отново провери дали е заредена. Със закъснение се сети, че защитната му жилетка бе останала в офиса след химическото чистене.
	Щурците свиреха. В далечината се чуваше кучешки лай. Във въздуха се носеше миризма на пушек. Уолт безшумно се придвижваше към къщата на Шейлър, избягвайки уличното осветление. Осем години по-рано, като велосипеден патрул, бе вървял по същия маршрут. Незнайно защо, сети се за брат си и за това колко много му липсва. Промъкна се покрай съседната къща и прескочи дъсчената ограда до алеята за автомобили пред дома на Лиз. Дишаше ускорено и усещаше сърцето си свито на топка в гърдите.
	Процедурата налагаше да изчака подкрепление — хората на Драйър щяха да бъдат тук всеки момент. От слушалката в ухото му се носеше монотонният глас на диспечера. Имаше нужда от тишина, затова съобщи местоположението си и изключи радиостанцията.
	Промъкна се тихо до кухненската врата, но не искаше охраната да го помисли за нападател. Спря и потърси с поглед агента, който би трябвало да пази задния вход.
	Нямаше никой.
	Нещо не беше наред — къщата тънеше в мрак. По протокол мястото трябваше да е осветено като коледна елха. Направи още няколко крачки и стъпи в нещо хлъзгаво. Усети миризма на кръв. Стисна в ръка карабината и насочи фенерчето си към храстите. Оттам стърчаха подметките на агента от охраната. От главата му се стичаше кръв — добър знак. Беше в безсъзнание.
	Шерифът влезе тихо през задния вход и се промъкна в кухнята. Пред погледа му се ширна до болка познатият коридор.
	Тревалян сигурно беше взел оръжието на агента. _Нямаш жилетка_, напомни си Уолт.
	Тръгна предпазливо по коридора, стиснал в ръка карабината.
	Първата врата зееше отворена — малка спалня. Вътре нямаше никой. Вратата на кабинета вдясно също бе отворена. И там нямаше никой.
	Нещо проблесна на килима пред него. Наведе се и го докосна. Лепкаво. Кръв. Можеше да е на агента или на Лиз, но нещо му подсказваше, че раната на Тревалян се е отворила. Продължи да върви по коридора, покрай банята и килера.
	Остана само една врата — спалнята на Шейлър. Връхлетя го споменът отпреди осем години и усети туптяща болка в стария си белег. Смелостта му започна да го напуска.
	Включи фенерчето, ритна вратата и отстъпи встрани в очакване на изстрел.
	Отвътре се чу трясък от счупено стъкло. Някой — или нещо — изхвърча през прозореца. Уолт се хвърли към спалнята, здраво притиснал карабината към рамото си. Погледна наляво… надясно. _Чисто._ Изпълзя по корем до дрешника и надникна през жалузите на вратите. _Чисто._
	Изправи се на колене. Елизабет лежеше на леглото и не помръдваше. Но после светлината на фенерчето пробяга върху нея и се оказа, че не беше тя, а манекен.
	_Слава богу!_
	Изрита стърчащите стъкла от счупения прозорец и прескочи отвън. Нагоре по улицата се отдалечаваше мъж в полицейска униформа. Движеше се плътно в сянката и влачеше единия си крак.
	Уолт чу приближаващите сирени.
	— Стой! — изкрещя с всичка сила.
	Тревалян потъна в сянката.
	Полицейските коли заковаха почти едновременно от двете страни на улицата и Флеминг остана по средата. Стояха на дистанция, наясно с ограничения обсег на карабината. Полицейските лампи проблясваха в мрака, а два прожектора сочеха към мъглявите очертания на Уолт от противоположни посоки, всеки от тях заслепяващ отсрещната кола.
	Шерифът носеше обикновена тениска, а всички вече знаеха за откраднатата полицейска униформа.
	— Ръцете горе! — прокънтя глас от мегафона.
	— Аз съм! — изкрещя той, хвърли карабината на земята и се обърна с лице към своите хора.
	— Отбой! — извика Брандън към колата на полицейското управление в Кечъм. — Това е шериф Флеминг!
	Започна размяна на реплики от двете страни на заклещения по средата Уолт. Той знаеше, че най-бързият начин да се приключи с това е да легне на асфалта, докато полицаят от Кечъм си изясни недоразумението.
	Проснал се по корем, шерифът зашари с поглед в сенките, чудейки се дали Тревалян е успял да им се изплъзне. Отново.


	29.

	Потен, кървящ и почти без дъх, Тревалян стигна до входа на имението. Беглец. Потропа силно на двойната врата, натисна няколко пъти звънеца и отново похлопа. Погледна зад себе си, изчака малко и отново заблъска по вратата.
	От страничната част на къщата се появи въоръжен мъж със синьо сако и намръщено изражение на лицето. Придружаваше го още един мъж, който застана от лявата страна на Тревалян.
	— Ръцете на тила. Отстъпи встрани от вратата. Добре. Искам да виждам ръцете ти. Така… на колене!
	— Не мога. Коляното ми… Чуйте ме — отчаяно простена Тревалян, — трябва да ме измъкнете оттук. Нека отидем другаде. Знаете ли кой съм аз? Преследват ме. — Легна на алеята за автомобили. — Побързайте, момчета. Питайте собственика на къщата… Само побързайте.
	След по-малко от минута го качиха на количка за голф и потеглиха. Минаха през вратата на висока около три метра ограда и го придружиха до постройка, която приличаше на къща за гости: подовете бяха покрити с лакиран паркет и бе обзаведена с мебели на Стикли*; навсякъде имаше приглушено осветление и изобилие от стъкло. На циментовата площадка върху огромната морава отвън се очертаваше силуетът на хеликоптера, а в долината зад него се простираше Кечъм. Четирима души от охраната стояха дискретно встрани. В стаята влезе мъж, облечен в светъл панталон и хавайска риза „Томи Бахама“. Предложи на Тревалян бутилка вода и той жадно я надигна.
	[* Архитект и производител на мебели. — Б.пр.]
	— Е, говори — каза мъжът.
	— Не с теб — отвърна Тревалян. — При цялото ми уважение. Или със самия него, или с никого. А в случай че решите да ме убиете, трите писма, оставени в пощенска кутия в града, утре сутрин ще бъдат взети и изпратени до шерифа, местния вестник и Си Ен Ен. Съдържат всички подробности около тази поръчка — имейлите, плащанията. Смятате, че има абсолютно непроследими неща? Склонни ли сте да поемете този риск? Предлагам ви сделка: аз получавам това, което искам, и ви казвам къде е пощенската кутия, вие я поливате с малко запалителна течност и всички са доволни. Ако пък смятате, че има начин да ме принудите да ви кажа къде е — пробвайте!
	Тревалян пресуши остатъка от водата в бутилката.
	_Томи Бахама_ излезе от къщата. След десетина минути се върна с още един човек от охраната — което правеше общо петима — и друг мъж, около шейсетте, в бял хавлиен халат и с кожени пантофи.
	— Господин Холмс — каза Тревалян. — Бих станал, но коляното ми е доста зле.
	— Струва ми се, че грешите — отвърна Холмс, изчаквайки _Томи Бахама_ да му помогне да се настани.
	— Грешите вие — или който там ми звънна повторно. Лицето не беше в къщата. Дали са ви невярна информация. В леглото й имаше манекен.
	— Бъркате ме с някой друг — настоя Стюарт.
	— Не разполагам с време, господин Холмс. Шерифът ме търси. Тайните служби. Полицията. Налага се да побързаме. Елизабет Шейлър ви струва пари — разбирам. Инвестицията си е инвестиция. Ако според вас греша, тогава ме предайте в ръцете им. Ако не — да обсъдим дали не мога да поостана няколко дни в личното ви скривалище, или пък да ме хвърлите до някое безопасно място с хеликоптера си.
	Стюарт Холмс го изгледа с презрение.
	— В такъв случай ще изчакаме полицията — каза той.
	— Скрийте ме, докато вдигнат блокадата на пътищата — помоли Тревалян. — Използвайте позициите си, властта си, адвокатите си — с каквото разполагате — за да ме скриете добре. Закарайте ме на някое място като Рино или Портланд. Това е. Не искам пари. Няма да ви изнудвам. Не мога да рискувам репутацията си. Вие — също.
	Холмс и мъжът с хавайската риза се спогледаха и се разбраха без думи.
	— Местоположението на пощенската кутия? — попита _Томи Бахама_.
	— Не още — отвърна Тревалян.
	— Защо смяташ, че няма да те убием веднага щом ни кажеш къде е? — попита Стюарт.
	— А вие защо смятате, че ще дам координатите на точната кутия? Ами ако е пощенска кутия на куриерска служба, с предварителна уговорка за вземане на пратката не по-рано от утре вечер в шест? Не могат вечно да държат блокадата на пътищата. До утре вечер в шест няма да съм тук.
	— Няма никакви писма, нали? — подозрително запита Холмс.
	— Заложете на тази карта, ако ви стиска.
	— За всичко си помислил, а? — Стюарт не можеше да си намери място. Стана от стола си и закрачи из стаята.
	— Точно затова ме наехте. Не е ли така?
	Холмс спря пред него и го прониза с поглед.
	— Хеликоптерът ви издаде — обясни Тревалян. — Чух шума по телефона. Колко хора в този град имат личен хеликоптер?
	— Повече, отколкото можеш да си представиш… До утре вечер в шест да те няма — отсече Холмс. — И искам да видя писмата.
	Мъжете от охраната едновременно докоснаха слушалките си.
	— Датчиците за движение! Имаме нарушител — съобщи единият от тях.
	Притиснал пръст до ухото си, _Томи Бахама_ кимна:
	— И то не един, а цяла шибана армия.
	— Кажи ми, че си го претърсил за микрофон! — изрева Стюарт срещу _Томи Бахама_.
	Мъжът с хавайската риза пребледня и погледна към главния охранител от екипа, който стоеше онемял насреща.
	Тревалян небрежно разкопча горните две копчета на ризата си, разкривайки миниатюрен микрофон, залепен към избръснатите му гърди.
	— Малко се позабавих с този куц крак. Бизнесът си е бизнес. Нали така, господин Холмс?
	— Застреляй го! — кресна Стюарт в лицето на вкаменения _Томи Бахама_.
	Вратата се отвори с трясък и в помещението нахлу екип на специалните части с викове: „Горе ръцете!“. Зад тях — с доволна усмивка на лицето — се появи шериф Уолт Флеминг.


	Понеделник, 1:00 ч.

	1.

	Разделиха двамата заподозрени. Отведоха Стюарт Холмс в малката конферентна зала, разположена по коридора след канцеларията на шерифа. Мъжът с хавайската риза „Томи Бахама“ — Емил Гайът, началник на охраната на Холмс — затвориха в стаята за почивка, по-точно кухничка, голяма колкото килер, с малка очукана маса с алуминиеви крачета в ъгъла.
	Адам Драйър нямаше законови правомощия да разпитва когото и да било и тъй като по общо мнение адвокатите на Холмс щяха да намерят начин да го измъкнат от ареста до няколко часа — или най-късно до сутринта — Уолт трябваше да приключи и с двата разпита още тази нощ.
	Той глътна остатъка от изстиналото си кафе. Драйър пиеше чай с мляко, мълчаливо навел набразденото си от белези лице над чашата. Седяха в тясната канцелария на шерифа, задръстена с купища папки по пода и камара планинарски принадлежности, струпани в единия ъгъл. Адам седеше от другата страна на бюрото на Флеминг.
	— Брандън — извика Уолт и гласът му отекна по коридора.
	Помощник-шерифът се появи веднага. В един след полунощ само той от тримата не изглеждаше изцеден от умора.
	— Шерифе?
	— Затвори вратата — каза Уолт.
	Том затвори вратата и пристъпи вътре. Шефът му не му предложи единствения свободен стол. Понижи глас, въпреки че и Холмс, и Гайът бяха зад затворени врати нататък по коридора, охранявани от полицаи.
	— Искам да ми намериш гипсова отливка на отпечатък от обувка от стаята за веществени доказателства. Мисля, че имахме такава от делото на Томпсън или палежа на Рамон. Размер на възрастен, какъвто и да е. Сложи я в плик за улики с надпис „Хил Трейл, Адамс Гълч“. Вчерашна дата — събота.
	— Разбрано — отвърна Брандън.
	— Трябва ми също и контактна леща. Намери някой, който е съгласен да се жертва за каузата. Управлението ще му купи нова. Следващият момент е много съществен — Джули има цяла гама флуоресцентни маркери в бюрото си. Искам да вземеш синия и да направиш малка точка от едната страна на лещата. Не много голяма, но не и много малка. Разбра ли всичко?
	— Отпечатък от обувка. Контактна леща — повтори Томи.
	— Отивай. И затвори вратата след себе си.
	— Не разбирам какво целиш? — попита Драйър, когато останаха насаме.
	— От прокуратурата в Бойси няма да дойдат по-рано от утре около обяд. И двамата знаем, че дотогава около Стюарт Холмс ще има поне петима мастити адвокати и че записът, който направихме с микрофона на Тревалян, може и да е достатъчен, за да повдигнем обвинение, но няма да издържи и ден в съда.
	— Не съм много наясно с правната част — обади се Адам.
	— Тревалян е използвал мобилния телефон на един от моите полицаи — откраднал го е в болницата — и ако успеем да докажем, че входящите обаждания са от Емил Гайът, тогава вече ще имаме сериозни улики срещу тях. Това може да се окаже необоримото доказателство, от което се нуждаем.
	— По гласа ти усещам, че не таиш големи надежди — подметна Драйър.
	— Холмс е хитър бизнесмен. За него ще чуеш да казват, че е безскрупулен и упорит. Мисля, че ако Гайът е замесен — а аз съм сигурен, че е — Холмс му е обещал половината свят, ако нещо в плана им се обърка. Точно както се случи. Мога да се обзаложа, че един на друг са си давали наставления, репетирали са, обмисляли са всички възможности предварително, включително и арест. Следват план, който е бил подготвен още преди шест седмици — разбрахме го от списъка с местата на гостите. А може би и от шест месеца. Подготовката им за случая с Шейлър е безупречна. Знаят какво да очакват и как да реагират. Единствената ми надежда е да ги пришпорим, преди адвокатите им да са успели да се намесят.
	— Шибаните адвокати!
	— Как са актьорските ти умения? — попита Уолт.
	— С бебешко личице като моето? — на свой ред попита Драйър. Дори уморената му усмивка не успя да смекчи гангстерското му излъчване.


	2.

	— Няма да говоря без присъствието на адвокатите ми — заяви Стюарт Холмс от другия край на дългата маса. Изглеждаше спокоен и уверен, сякаш се намираше в някоя от собствените си заседателни зали.
	— Все пак проговори току-що — каза седналият срещу него Драйър, — но разбирам какво имаш предвид.
	Преди да тръгне от дома си, Холмс набързо бе сменил хавлиения халат с панталон и карирана риза. Носеше мокасини на бос крак. Изглеждаше стар.
	Срещу Адам висеше коркова дъска, на която Уолт предварително бе забол списъка с местата на гостите от банкетната зала. Листът висеше под носа на Холмс от десетина минути.
	— Характерно за бизнесмените от твоя калибър е, че винаги се опитват да пестят пари, да пазят богатството си.
	В ъгъла на масата имаше включен на запис касетофон. Стюарт Холмс не сваляше поглед от него и мълчеше. С усилие се опитваше да прикрие презрението, изписано на лицето му, ала не му се удаваше.
	— Шерифът има много интересна теория. Искаш ли да я чуеш?… Ще приема мълчанието ти за съгласие. На мен лично ми звучи малко като изсмукана от пръстите — теорията му, имам предвид. Но така или иначе, той е убеден, че господин Гайът има много повече за губене от теб. И ето как разсъждава: господин Гайът е в другата стая, малко по-нататък по коридора. Единият от вас ще се съгласи на сделка. Човек си мисли, че няма да го направи, но в крайна сметка се съгласява. С всички е така. Този, който пръв се реши на сделка, изпреварва другия и така другият се оказва… извини ме за израза… преебан.
	Драйър отпи от чая си и направи отвратена гримаса.
	— В случай че прекараш нощта тук, послушай ме и не си поръчвай чай.
	— Ще си бъда вкъщи до час — отвърна Холмс.
	— В неделя вечер? Посред нощ, през юли? Мислиш ли? Може пък и да си прав, знам ли. — Отпи от чая си и отново сбърчи вежди. — Ето каква е работата. Видя ли списъка с местата зад мен? — Той кимна към корковата дъска.
	Стюарт погледна нататък и се престори, че вижда листа за пръв път.
	— Знаеш ли защо сме го сложили тук? Защото се чудехме дали някои от поканените гости на Кътър са пропуснали късната закуска с Шейлър. Причините за това биха могли да са две. Едната — ако някой се е разболял или е бил зает. Втората — ако някой е искал да е далеч оттам, когато бомбата, поръчана от самия него за Шейлър, избухне. И както се вижда от маркираните с X места, само двама души са пропуснали речта — ти и покойната ти съпруга.
	— Би трябвало да се засрамиш от себе си.
	— Говорим за шерифа в момента, но разбирам какво имаш предвид. Както и да е… шерифът спомена за някакъв Рафаел. Личният ти готвач, доколкото разбирам?
	Холмс сполучливо имитира отегчение, но Драйър не сваляше поглед от вената на врата му и знаеше, че се преструва. Пулсът му беше ускорен, зениците — разширени, и не го свърташе на стола. Уолт целеше да го извадят от търпение. До момента успяваха, помисли си Адам.
	— Шерифът каза, че не хапваш нищо, което не е приготвено от въпросния Рафаел. Това си е твое решение и няма да го коментирам. И аз имам личен готвач, който се казва Макдоналд, но се съмнявам двамата да се познават. Та това, което тревожи шерифа в списъка на гостите, изготвен още през юни, е, че там е отбелязано предпочитанието ти за храна. А то е — _без предпочитания_. Без Рафаел. И трябва да призная, че тук съм съгласен с него. Той смята, че ти си знаел още през юни, че няма да присъстваш на късната закуска с Шейлър.
	Стюарт погледна към списъка с местата на гостите и предпочете да замълчи — доста мъдро решение от негова страна. Синята вена на шията му бясно туптеше, а адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу, докато нервно преглъщаше.
	— Аз смятам — така де, шерифът смята — че си искал да спасиш Рафаел, в случай че бомбата помете кухненския персонал. Затова не си го включил в списъка. Защо да губиш толкова ценен готвач? Нататък теорията става малко крайна, дори и за мен — продължи Драйър. — Шерифът смята, че ти не просто си убил съпругата си — или си поръчал да я убият — но така си го планирал във времето, че да съвпадне с речта на Шейлър, за да се сдобиеш с убедителна причина да не присъстваш. Кой ще седне да задава въпроси на скърбящия съпруг? Каква ирония, а? Ето че все пак ти задавам въпроси. Тук нещата малко се разминават с плана ти.
	Холмс нервно запримигва, но още успяваше да запази мълчание. Адам се усмихна широко. Знаеше много добре, че усмивката му, в контраст с нашарените му с белези от акне бузи, му придава заплашителен вид.
	— Ето нещо, което ще те заинтригува. Мен поне успя. Шерифът няма никакво намерение да преследва двама ви с Тревалян заради опита за покушение срещу Елизабет Шейлър. Това е и причината да съм тук — аз съм федерален агент, той е щатски полицай. Ще прехвърли случая на нас и на прокуратурата. Той се интересува от едно-единствено нещо — убийството на съпругата ти. Извършено е на негова територия. Иска да те разпита за това — спомена нещо за пръстов отпечатък върху някаква контактна леща — а кой съм аз, че да споря с него? Той командва парада в района. Щом иска да се изложи като задник, негова си работа.
	Холмс се мъчеше да запази спокойствие, ала бързо започваше да губи битката.


	3.

	Емил Гайът — все още облечен в хавайската си риза и панталона, отдавна загубил естествения си бежов цвят — изглеждаше като турист от Саут Бийч. Уолт внимателно изучаваше оскъдната информация от копието на калифорнийската регистрация на пистолета му.
	— Е, Емил, наясно си, че незаконното притежание на автоматично оръжие се наказва с минимална присъда. Айдахо се слави с твърде либерални закони относно използването на пистолет, но по въпроса за автоматичното оръжие сме стриктни — заговори той. — Обърни внимание, че записвам разговора — добави и посочи към своя iPod. — Да не се чудим после кой какво бил казал.
	Емил направи гримаса, но си замълча. Очевидно бе инструктиран да чака адвокатите на Холмс.
	— Единствената надежда за теб по обвинението за незаконно притежание е, ако просто го оттегля. Понятие като по-леко обвинение, когато става въпрос за незаконно оръжие, не съществува. Не и в този щат.
	— Нямам какво да ти кажа. Чакам адвоката си.
	— Всеки чака нещо. — Уолт бе доволен, че човекът си отвори устата. — Така или иначе, не мога да оттегля обвинението без присъствието на адвокат.
	— Ти нямаш и намерение да го оттегляш.
	— Така е, прав си. Дори смятам да добавя и още — отвърна шерифът. — Как ти звучи обвинение в убийство? — Дори окото му не трепна, трябваше да му го признае. Не му се искаше да играе покер срещу Емил Гайът. — Знаеш що за човек е Стюарт Холмс, нали? Невероятен бизнесмен. Легенда дори, ако вярвам на слуховете. Едва ли го бива като съпруг обаче. Цялата му любов е насочена към парите и властта, а тъй като жените си падат и по двете, те приемат да бъдат зависими и нещата загрубяват. В процес на развод съм и съм станал почти експерт в тази област. Но пък сигурно не е лошо да работиш за него, а? Може би заплатата ти е пет пъти по-голяма от моята…
	— Десет.
	— Леле! — възкликна Уолт. После се наведе към пода, взе оттам гипсовата отливка и я тупна на масата. Беше сложена в голям найлонов плик за съхраняване на улики, надписан точно според инструкциите му. Сетне извади още едно малко пликче с контактната леща и разпръсна снимките на Фиона от местопрестъплението като тесте карти пред закопчания с белезници Гайът. — Приличаш ми на хазартен тип — на човек, който бързо се ориентира в колода карти на игралната маса. Нека ти кажа какви са залозите. Ако се чудиш защо прибрахме обувките ти преди малко — ето защо. — Потупа гипсовата отливка. — Слава богу, работата ми не е свързана с прекалено напрягане на мозъка. Всичко опира до веществените доказателства. Съдебните заседатели просто ги обожават. Няма да повярваш какви заплетени случаи сме разрешавали благодарение на това. Нали си гледал сериала „От местопрестъплението“? Съдебните заседатели направо си умират за улики. Разбират ги и им _вярват_.
	— Да ти го начукам!
	— На мен? Че защо на мен? Ти си този, който я е убил.
	— Върви на майната си!
	— В момента правят отливки от обувките ти. Точно докато си говорим. След като изсъхнат и ги сравнят с тази — отново потупа плика той, — всяка възможност за признаване на вината за по-лекото престъпление ще се е изпарила. Обясни това на адвоката на Холмс. Стиска ли ти да поемеш риска?
	— Няма да говоря с теб — заяви Гайът.
	— А досега какво прави?
	Мъжът предпочете да замълчи.
	— Обещал ти е купища пари, нали? Обещал ти е, че ако нещо се обърка, ще обжалва до дупка и когато излезеш, ще си богат като Крез. Имал е предвид оная работа с Шейлър. Задачката на Тревалян. А може и да е прав. Може и да успее да те измъкне, знам ли! Той е влиятелен мъж, доколкото разбирам.
	— Представа нямаш колко. Ще те прати да събираш глоби за неправилно паркиране още преди да сме приключили с това.
	— Ние _вече_ сме приключили. Всичко свърши, Емил. — Той вдигна пликчето със синята контактна леща. — Знаеш ли какво е това? В лабораторията използват пара за обработка на отпечатъци върху различни повърхности. Могат да вземат отпечатък от човешка кожа, от плат — не е за вярване. От контактни лещи например.
	Уолт бутна назад стола и стана да си налее кафе. После се върна на мястото си и демонстративно се прозя.
	— Предполагам, че сте чули за посещението ни в приюта за кучета? Тези неща се разчуват бързо: долината не е голяма, а хората обичат да дрънкат. Не че това ми върши някаква работа. Господин Холмс сигурно се е разтревожил, когато направихме връзката. Искал е да изглежда като нападение от пума, нали? Само дето прекарвате твърде малко време в долината и това ви се е сторило нормално — две нападения за два дни. Шегуваш ли се? Такова нещо не се е случвало тук не от десет или от двайсет години. Нито от четирийсет. Просто не се е случвало никога. А когато Холмс разбра, че сме се досетили какво е станало в клетката, когато му стана ясно, че за нас случаят е убийство — тогава преигра. Ти също. Грешката на Холмс беше, че позволи на ревността си да вземе превес над разума му. Трябвало е да откриете лещата преди нас.
	— Да не си пушил нещо от конфискуваните веществени доказателства, които държите тук, шерифе? По-внимателно с тях.
	Уолт остана неподвижен. Изчака минута. После още една. И на двамата им се сториха цяла вечност.
	Тогава си пое дъх, изпусна го бавно и даде воля на истинските си емоции.
	— Взели сте грешната кола, задник такъв! — извика той и размаха пликчето под носа на Гайът. — Не Дани Кътър е шофирал тойотата, а _Патрик_. Холмс е искал да натопи Дани. Не Патрик. Хвърлихме съмненията си изцяло върху Дани, докато не намерихме контактната леща. Ето я тази контактна леща. Същата, от която успяха да свалят отпечатък. Виждаш ли това синьо петънце? Така действа парата — боядисва и най-незабележимата мазнина от пръстовия отпечатък в синьо. Но Патрик не я е убил — има желязно алиби за всяка секунда от времето си. Дани пък изобщо не се е качвал в тойотата. Голям глупак си! Изобщо не е трябвало да се хващаш на въдицата на Холмс. Крайно време е да се научиш да казваш _не_ на шефа си.
	Гайът стана бял като платно и не можеше да си намери място. По горната му устна изби пот и не смееше да погледне шерифа в очите.
	— Той е в другата стая и точно в този момент му съобщават за същата тази улика. Предлагат му сделка, ако се признае за виновен. Я ми кажи, кой, мислиш, е по-добър в сделките — ти или Стюарт Холмс? Кой според теб ще излезе сух от водата накрая? Когато намери контактната леща, защо просто не я изхвърли? Това тук са твоите отпечатъци, нали? На сутринта ще ги сравняваме. Главата си залагам, че не са на шефа ти. Ако имаш късмет, ще се окажат нейните — но се съмнявам да си чак такъв късметлия, Емил. Ако пък си въобразяваш, че Холмс ще успее някак да те изкара от ареста, просто забрави! Когато в този щат някой влиза зад решетките за убийство, ключът се изхвърля — и точка. Добре дошъл в Дивия запад!
	Емил Гайът едва си поемаше въздух. Като бегач точно преди финала. Гняв и безсилие струяха от напрегнатия му поглед и присвитите му до бяло устни.
	— Никога не изпълнявай прищевките на ревниви съпрузи — допълни Уолт. Мислеше си за Брандън и Гейл.
	Повика един от колегите си да го наглежда, но на вратата спря и разклати плика с гипсовата отливка в едната си ръка и малкото пликче с лещата в другата.
	— Мислиш ли, че това тук може да вкара Холмс зад решетките? Отговорът е — не! И той го знае много добре. Разчитал е на това. Както и на твоята алчност. А Стюарт Холмс знае какво е алчност. Единственото, което му трябва, е мълчанието ти по време на процеса. После за него всичко приключва, а ти нахлузваш оранжевата униформа.


	4.

	Стюарт Холмс, Емил Гайът и Милав Тревалян, облечени в оранжеви комбинезони и с окови на краката, бяха изведени от полицейското управление. Фиона снимаше отстрани. От отсрещната страна на улицата, точно до новата сграда на градския съвет, малка групичка демонстранти от „Право на глас“, начело с Бартоломю, продължаваха да скандират с вдигнати юмруци. Уолт не успя да разчете лозунга им. Представители на няколко от националните медии бяха останали в града за пресконференцията на Главната прокуратура, насрочена за три следобед. Докато конвоят с арестантите пристигнеше в Бойси — на около два часа път с кола — щяха да дойдат и още журналисти.
	— Направи признания около две минути след като пристигнаха адвокатите на Холмс — каза Уолт на Фиона. — Някъде към три сутринта. Минаха покрай него и влязоха да говорят с Холмс, а Гайът се срина тотално. На каквото си постелеш…
	— Но нали каза, че Холмс ще успее да се измъкне?
	— Казах, че хора като него винаги се измъкват. Но кой знае?
	— Горката му съпруга.
	Уолт предпочете да замълчи.
	Заедно с още няколко полицаи, Томи Брандън помагаше за настаняването на затворниците в чакащите отвън автомобили. Драйър и хората му бяха част от ескорта. От тук нататък никой от тримата нямаше да контактува с останалите до началото на съдебните процеси. Ако изобщо се стигнеше до такива.
	— А Тревалян? — попита тя.
	— Много неща тепърва ще се доизясняват. Хванахме Тревалян малко след като моите собствени хора се опитаха да ме арестуват пред къщата на Лиз Шейлър. Той е врял и кипял в тези работи. Твърдеше, че знае къде живее човекът, който го е наел, и набързо направи сделка с прокуратурата. Обещаха му максимална присъда от осем години, ако се съгласи да съдейства, което и направи. Заведе ни при Стюарт Холмс… И Тревалян, и Гайът — продължи — ще получат ефективни присъди. Но и двамата могат ги съкратят, ако решат да проговорят. Сигурен съм, че имат много интересни истории за разказване.
	— А аз бих искала да чуя твоята история. Онази, която не искаше да ми разкажеш — промълви тя.
	Уолт се замисли дали да не я покани на вечеря. Не вечеря от типа _целувка-на-входната-врата_, а просто храна, споделена от двама души на една и съща маса. Искрата остана помежду им за минута, но после угасна под тежестта на смазващата умора. Усещаше, че ако сега затвори очи, ще се събуди едва след няколко дни.
	Брандън влезе в стаята и ги видя застанали един срещу друг. Вероятно и той усети искрата, която бе почувствал Уолт, защото бързо извърна поглед встрани.
	Мина покрай тях и преди да влезе в сградата на управлението, подхвърли на Фиона:
	— Разказа ли ти за контактната леща? Абсолютен гений!
	— Гений, а? — повтори тя и потърси с очи погледа на шерифа.
	— Смятам да поспя — каза Уолт, загледан в отдалечаващите се един след друг автомобили от ескорта. — Но когато се събудя, ще имам огромна нужда от чаша кафе. — „Малки стъпки — мислеше си той. — Някой ден ще я поканя и на обяд.“
	— Обади се тогава — подхвърли тя.
	— Добре.
	— Надявам се да се обадиш, но се страхувам, че няма да го направиш.
	Уолт подкара колата си към къщи. Сам. Взе душ сам. Седна на леглото си сам и се замисли. Трябваше да се обади на Марк Ейкър, за да провери дали кучето се оправя; тревожеше се и за Кевин. С нетърпение чакаше момичетата да се приберат вкъщи и отново да заживеят нормално. Или поне да опитат. Телефонът звънна и той реши да не вдига, но нещо го накара да посегне към слушалката — така и не успя да се научи да отказва.
	— Уолт? — Познатият глас на Лиз Шейлър.
	— Ваша чест?
	— Не помниш ли, че се разбрахме да не ме наричаш така? Извинявай, че се обаждам чак сега.
	— Нямаше нужда.
	— Ето че пак го направи, Уолт. Спаси живота ми. Надявам се да не ти стане навик. Мисля, че трябва да те посветя в рицарство или нещо подобно.
	Той понечи да отговори, но в главата му се въртяха само клишета. Докато успее да намери подходящите думи, Лиз продължи:
	— Присъствах на конференцията въпреки вътрешното си убеждение, че правя грешка. Добре дошла на политическата сцена! Доверих се на погрешните хора. Но най-вече — пренебрегнах твоите предупреждения, че съм в опасност, и се чувствам като пълна глупачка заради това. Казах ти, че ти вярвам, а всъщност показах точно обратното, нали? Добрата новина е, че научих нещо от всичко това, и то благодарение на теб. Обаждам ти се точно заради това — да ти благодаря.
	Уолт се почувства прекалено изморен за излишни любезности, затова реши да бъде прям:
	— Можех да кажа нещо като „Просто си вършех работата, Ваша чест“, но смятам, че ще прозвучи нелепо. Това обаче е истината — малко или много. Просто си вършех работата. Харесвам си я. Харесвам и вас, Ваша чест — Лиз — и много се радвам, че всичко свърши добре. Ето че все пак прозвуча нелепо, нали? Съжалявам.
	— Не. Ни най-малко. Прозвуча искрено. Виж, знам за разногласията между теб и баща ти — долината е малка — но ако някога решиш да насочиш кариерата си на федерално ниво, ще се радвам да ти помогна. А ако се случи така, че спечеля тези избори… не ми се иска да губим връзка.
	— Ако се случи така, че спечелиш тези избори и решиш да прехвърлиш Белия дом в Сън Вали през зимата, ще ми струпаш куп проблеми на главата. Може и да гласувам за опонента ти.
	— Да не си посмял!
	Уолт й благодари за обаждането и се замисли за събитията от последните дни. Реши, че няма да е зле да отдели час-два и да започне доклада си, докато не е забравил подробностите. Ала притвори клепачи още докато седеше на ръба на леглото. Отпусна се и заспа дълбоко, преди да намери възглавницата си, със спуснати на пода крака. На два пъти се събуждаше от кошмари. В единия от тях Тревалян държеше пръста си върху някакъв бял бутон; в другия беше нападнат от пума. Така и не успя да легне под завивките. Гол и направо върху покривката на леглото, проспа целия понеделник и част от вторника.
	Когато се събуди, посегна към телефона. После излезе да пие кафе.


	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/6675
	__Издание:__
	Ридли Пиърсън. Смъртоносен уикенд
	Американска. Първо издание
	ИК „Хермес“, Пловдив, 2007
	Отговорен редактор: Петя Димитрова
	Коректор: Недялка Георгиева
	Компютърна обработка: Костадин Чаушев
	ISBN 978-954-260-557-7