[Kodirane UTF-8]

	Ридли Пиърсън
	Твърдо падане


	1

	Кам Дагит разтресе часовника си, сякаш да провери точността му и погледна напред, където на четвърт миля разстояние се виждаше мръсната, разядена от изгорелите газове табела, която показваше отклонението на магистралата за Националното летище. Топлинните вълни се надигаха на талази от тротоара, изкривяваха гледката в далечина и издигаха сивия ауспухов дим към плащеницата на смога. При това задръстване никога нямаше да успеят.
	Съобщенията по радиото обясняваха, че задръстването се дължи на катастрофа на три коли, имало и ранени. Дагит погледна в огледалото за обратно виждане и се зачуди дали не може да опита някой фокус с колата. Опасяваше се, че ако не го направи, можеше да има още сума ранени. И те нямаше да са в няколко коли на магистралата; щяха да са в горящия корпус на самолет, пръснат от взрива на площ от десетина декара.
	— Какво ще кажеш за вертолет? Можем да извикаме вертолет.
	Едрият мъж на седалката до него избърса челото си и не отговори нищо. Безпокойството на Дагит отново се усили. Чувстваше се като затворен в клетка. От движението по пътя. От този тлъст мъжага до себе си. Усещаше как косата му побелява.
	Една хартиена опаковка на сандвич, цялата в златисти дъги, изпърха като птица със счупено крило и се гмурна към колите, сетне залепна върху един мерцедес и размаза по вратите му кетчуп — като кръв от открита рана.
	Той се чувстваше сам ранен, ако гордостта може да бъде наранена. Преди шест дни Марсел Бернар се бе откачил от следенето на ЦРУ в Лос Анджелис.
	А сега, по щастлива случайност, поради неочакван късмет, те отново бяха открили този мъж. Дагит нямаше никакво намерение да го изпуска пак. Бернар се прехранваше като правеше бомби. Беше един от най-добрите, или един от най-лошите, зависи от коя страна на масата при разпитите седите. Разпитите. Нетърпението гризеше Дагит както скитащото псе души петите на млекаря или раздавача на вестници. Едно дебело досие в канцеларията му в Бъзърд Пойнт съдържаше едрозърнеста черно-бяла снимка на отпечатъците на Бернар. Лабораторни улики. Достатъчни да те окачат на въжето. Съществуваше надеждата, че бесилката можеше да се изтъргува срещу информация, жизненоважна за продължаващото разследване на Дагит по катастрофата на полет 1023 на „Евротурс“. Човекът, който бе направил бомбата, бе едно нещо; човекът, който я бе поставил в самолета — съвсем друго, той бе истинският убиец.
	Далеч напред един шофьор излезе от колата и удари с юмрук по тавана й. Августовската жега и влажност бяха взели поредната си жертва.
	— Двайсет и две минути — обяви той през зъби на дебелия Боб Бакмън, наместил се като в трон до него. Зад гърба му го наричаха Фалстаф, поради огромния му търбух. Със свалено сако, хриптящ като астматик, Бакмън бе целият плувнал в пот.
	— Този самолет ще излети след двайсет и две минути — повтори Дагит.
	Бакмън се опита да се направи на спокоен. Беше лош актьор. Може би възнамеряваше да спре движението — един дебел Моисей на магистралата „Джордж Вашингтон мемориал“.
	Дагит имаше жилавия вид на първи бейсман* от университетски отбор. Беше с високо чело, заплашителен поглед и изпъкнал нос. Като говореше, едва мърдаше устни — навик, останал от детството му, когато носеше тиранти. Говореше благо — семейна черта — макар че, съдейки по вида му, човек би очаквал по-скоро да изръмжава думите си.
	[* Играч от бейзболен отбор. — Б.пр.]
	— Защо всъщност реши и ти да дойдеш? — Дагит попита Бакмън.
	— Чудех се кога точно ще зададеш този въпрос — призна Бакмън, изтривайки капки пот от двойната си гуша.
	Бакмън беше педант с оредяваща коса и напукани устни. Носеше ризи с един номер по-големи и костюми с един номер по-малки.
	— Ще го разпитам аз, а не ти.
	Бакмън да води разпит? Невъзможно. Все едно да накараш слон да свири на пиано. В отчаянието си Дагит стисна здраво кормилото. Часовникът му „Касио“ показваше „Пон, 8:13“.
	Бакмън рече:
	— Предполагам си мислиш, че искам да ти грабна славата. Ти свършваш черната работа, аз правя разпита и получавам наградата. Но не е така. — Опита се да заеме позата на много важен тип, но и това не му се удаде.
	Дагит си мислеше: да стигна само на миля-две от възможността най-сетне да разпитам Бернар и този дебелак сега да ме потупа по рамото и да ми измъкне спектакъла изпод носа. Отново.
	Пътищата на двамата отдавна се бяха разделили. Доверието е основата на всички отношения, а това важеше с особена сила за агентите на ЦРУ, които работят по един и същ случай; Дагит никога повече нямаше да се довери на Бакмън. Преди година Бакмън отмъкна от бюрото на Дагит едно досие, занесе го лично на специалния агент — водещ разследването, и го представи като своя разработка: това досие свързваше Бернар с малко известната западногерманска терористична група „Der Grund“*. Така само с един замах той отне осемнадесет месеца от живота на Дагит. Страхувайки се, че това може да му навреди, Дагит не се и опита да поправи несправедливостта — авторството върху подобни досиета бе трудно доказуемо, ако въобще можеше да бъде доказано.
	[* На немски — в случая кауза. — Б.пр.]
	В резултат на това откраднато дело Бакмън бе издигнат за шеф на групата за борба с тероризма зад граница. Този тип бе нищо друго, освен мързелив, лишен от въображение паразит, който дебелееше на гърба на другите. През последните дванайсет месеца бе превърнал тази си дейност почти в изкуство. Всички от отдел С-3 възприеха навика да носят у дома си делата, по които работеха.
	Когато преди половин час шефът на С-3 се качи в колата му, Дагит моментално изпита отвращение. Как се променят нещата, помисли си той. Колко ли пъти бяха пътували така, заедно? Въпреки че твърдеше обратното, имаше само една причина Бакмън да е тук: да извлече изгода от задържането на Бернар и от информацията, която би получил по време на разпита му. Дагит си мислеше това, докато седналият до него Бакмън хриптеше и оправдаваше репутацията си на истинска свиня.
	Бакмън знаеше малко, почти нищо за Бернар, и не бе водил разпити от една година, а може би и повече.
	— Деветнайсет минути — рече рязко Дагит, жадувайки да предприемат нещо. — Никой от нас няма да го разпита, ако не го свалим от онзи самолет.
	Той с трясък отвори вратата. Можеше да пробяга една миля за седем-осем минути. Откак се помнеше, бягаше сутрин. Можеше да избяга и да проведе сам разпита. Нямаше никакво намерение да гледа как самолетът на Бернар се издига над главата му, докато той седи в капана на колата и вдишва миризмата на Бакмън.
	— Не би пропуснал и най-малкия шанс да спипаш Корт, нали? — попита дебелият.
	Дагит прибра крака си вътре и затръшна вратата. Светлината на купола угасна. Почувства как по тялото му пробягват тръпки.
	— Ти си човекът, който откри Бернар. Заслужаваш да чуеш това. — Той кимна към Дагит, демонстрирайки нещо като уважение. Жегата очевидно го бе хванала вече. Дебелите са по-податливи от другите. — Снощи германците са атакували „Der Grund“.
	Дагит усети болка: това не бе сценарият, на който се бе надявал. Това бе негово разследване, а ето че то му убягваше.
	— Не са заловили Корт — добави Бакмън и в гласа му се почувстваха нотките на съжаление и на провал, ведно с някакъв нюанс на извинение.
	Дагит кимна и се закашля в нервния си смях, а заедно с това усети горчив привкус в гърлото си. Кръв или жлъч — все едно. Нищо вече не можеше да го нарани; беше станал безчувствен. Дръпна яката на ризата си. Копчето се скъса, плъзна се надолу по ризата и по крачола му. Опита се да го улови, но не успя, а тази безуспешна реакция му струваше доста.
	Преследването на Бернар, предаването на информация за „Der Grund“ на германците — последните две години от живота му — всичко това бе подчинено на една цел: да арестува Антъни Корт. Единствената мотивация, която все още го поддържаше във форма. А сега…
	Бакмън прекъсна хода на мислите му. Бакмън винаги се намесваше.
	— Разбираш ли какво ти казвам, Мичиган?
	Дагит кимна, раздразнен, че Бакмън си позволяваше да използва прякора му. Наричаха го така, заради емблемата с името на колежа върху сакото, с което обикновено бе облечен. То бе сако, което носеше късмет. Ако човек се вгледаше по-внимателно в десния му джоб, щеше да види замрежена дупка с размерите на куршум. В деня, когато стреляха по него, Кам Дагит не носеше в този джоб библия, а бейзболна топка с автографи, която смяташе да подари на сина си за петия му рожден ден. Топката сега седеше на лавицата на Дънкан с куршума, проникнал надълбоко в нея, а Дънкан обличаше сакото, винаги когато това бе възможно. Но само приятелите на Дагит му викаха Мичиган, не и хора като Бакмън.
	— Ако смяташ, че Бернар може да те отведе до Корт, просто сънуваш — рече Дагит. — Германците не биваше да избързват с тази операция. Колко пъти го обсъждахме това с тях? Корт все щеше да се появи, рано или късно… Можехме да хванем някаква нишка. А сега сме прецакани. Никога няма да го пипнем.
	— Бернар…
	— Бернар не знае къде е Корт. И ние не знаем. Имаме само едно име. Какво още? Нито лице, което да прикачим към него, нито досие. Просто едно име, съобщено от пеяч, на когото не можеш да имаш пълно доверие. Кой знае със сигурност дали Антъни Корт изобщо съществува? — Почувства се угнетен. В колата бе безкрайно задушно.
	— Разбира се, че Корт съществува — рече ядосано Бакмън. — И ти го знаеш не по-зле от мен. — Ала в гласа му се усещаше собствената му невяра в казаното. — Той е отправната точка — настоя Бакмън, хващайки се за сламката. — По всичко личи, че в стаята си в Лос Анджелис Бернар е направил взривател. Така ли е? И сега, благодарение на теб, нямаме никаква идея къде е този взривател! Ако знаехме, бихме могли да намерим Корт.
	Не Дагит, а управлението на ЦРУ в Лос Анджелис бе провалило следенето на Бернар. Като агент, отговорен за това дело, той бе само непряко отговорен. Обвинението на Бакмън бе изстрел с халосни и двамата знаеха, че е така.
	Дагит оспори казаното:
	— Ние не знаем, че Бернар е направил взривател. Ние не знаем нищо. И ако си мислиш, че той просто ще ни предложи сведения…
	— Разпитът е мой, Мичиган. Мой и само мой. Ясно?
	Бернар бе единствената надежда на Дагит. Трябваше на всяка цена да се попречи на Бакмън да води разпита му. Той отново отвори вратата, смазан от изпаренията в колата.
	— Шестнайсет минути. — Все още имаше шанс да успее.
	Опитвайки се да изглежда спокоен, Бакмън рече:
	— На летищната полиция е съобщено да задържи самолета на земята. На пътниците ще бъде съобщено, че закъснението е по технически причини. Не се тревожи за това.
	— И смяташ, че подобна глупост ще заблуди Бернар? Смяташ, че летищната полиция може да се справи с Бернар? — Той плесна ключовете на колата върху влажната, месеста длан на Бакмън. — Отивам пеша.
	— Какво рече?
	Той се измъкна бързо от колата, преди Бакмън да е възразил.
	Каква бе изненадата му, когато само секунди след като хукна, той чу силното затръшване на врата зад гърба си и вече знаеше, без да се обръща, че това бе Бакмън. Той ускори крачка, повдигна глава и пое към изхода на летището, който блестеше надалеч пред него.


	Докато тичаше, тялото на Дагит влизаше в познатия му ритъм и ядът постепенно го напускаше. Тичането винаги имаше за него пречистващ ефект, дори и в жегата и смога на Вашингтон през август. Да тичаш до летището, за да разпиташ някого — и това ми било служба! Ако момчетата от отдела разберяха, щяха да го спукат от майтапи. Но поне бягаше от Бакмън — поне това бе в негова полза.
	Пистолетът се забиваше болезнено в кръста му. Дузина морски чайки прелетяха над него в търсене на плячка. Дано някоя от тях нацвъка Бакмън!
	Облян в пот, Дагит стигна до мръсния офис на летищната полиция на партера на терминал едно; там го посрещнаха двамина в немачкаеми костюми, които се представиха като детективи. Летищната полиция — частна компания — официално не бе свързана с градската полиция. Тези мъже не бяха детективи.
	Службите за сигурност на по-големите летища се състояха от жестока смесица от най-различни нива на власт. Градската полиция — истинските ченгета — имаха правото да арестуват; тяхното присъствие обикновено бе невзрачно и се свеждаше до половин дузина коли и два пъти по толкова полицаи; бюджетът на града не можеше да си позволи по-мащабна охрана на летищата. Тази задача се падаше на летищната полиция, частна компания, която имаше правото и съответните разрешителни за своите патрули да носят оръжие, макар че тези патрули можеха само да задържат лица, докато по-сетне те бъдат арестувани от истинските ченгета. В летищната полиция работеха около стотина мъже и жени. Хората по безопасността — облечени в блейзери, които стояха зад рентгеновите машини, представляваха друга частна компания. На практика те нямаха никаква власт, освен да претърсват багажа на пътниците; ако имаха проблеми викаха летищната полиция, а тя от своя страна — градската. Връзките между тези различни частни и обществени организации бяха толкова добри, колкото можеше да се очаква. Отвратителни.
	Мястото на ЦРУ, на Федералната авиационна администрация и на половин дузина други разузнавателни и следователски агенции в тези структури бе толкова трудно обяснимо, че отношението към тях бе отношение както на подозрение, така и на силно презрение от страна на частните компании. Дагит почувства всичко това с пълна сила, когато протегна ръка и двамината я стиснаха с нежелание.
	След неприязненото запознанство тримата с бърза крачка се отправиха към вратата. Съдейки по гласа и по цвета на зъбите му, по-едрият от двамата бе пушач. Той не си каза името. Дагит моментално почувства, че тези двамата се държат предизвикателно. Действаха нервно и с фалшиво свръхсамочувствие. Пушача имаше дрезгав глас и груба кожа; той се движеше като обезумял, жестикулираше бясно и навярно в съня си скърцаше със зъби.
	Другарят му — Дагит май дочу, че се казваше Хендерсън, но не бе сигурен — изглеждаше като италианска версия на човекоподобна маймуна. Беше с груби черти и изглеждаше непоклатим в износените си обуща. Почти нямаше коса. Имаше вид на таен агент ветеран, стоик и любопитко, от онзи тип, дето задават въпроси, а не им отговарят.
	Летището бе старо. Стените на партерните коридори, свързващи терминалите, бяха облицовани с червен мокет. Таванът бе с шумопоглъщащи плочки, а подът — застлан с линолеум. Няколко ярко осветени търговски района, модернизирани наскоро, изглеждаха нелепо пред заобикалящия ги фон.
	Изкачиха се по стъпалата на неработещ ескалатор и приближиха до мястото за проверка на пътниците и багажа.
	— Ще трябва да си оставиш ютията на едно от момчетата по безопасността. Ако речеш да го прекараш през проверката, трябва да се изпише цяла шибана планина документи. — Пушача посочи към униформен полицай, който нарочно стоеше встрани от хората, които работеха на рентгеновите машини и конвейерната лента. — Тоя е от нашите — рече Пушача, сякаш това интересуваше Дагит. Единственото, за което си мислеше той, бе Бернар на онзи самолет. — Сините сака са от безопасността — добави онзи с отвращение.
	Дагит подаде пистолета си на униформения полицай и тримата забързаха по-нататък.
	Пушача обясняваше с дрезгавия си глас:
	— Покрили сме и терминала, и самолета. Шестима са на борда: две жени като стюардеси, един пътник на деветнайсти ред, две момчета от наземния технически персонал и един като товарач на багаж.
	Той направи пауза. И една яребица на крушово дърво, помисли си Дагит. Тоя тип бе самата важност.
	— Бернар е на ред осемнайсти, място В — до него е аварийният изход. Разбрахме, че е купил и двете места. Предполагам, че този авариен изход му трябва, в случай че подуши опасност. Не се тревожи, покрили сме го и него.
	Приближаваха изхода. Гърлото на Дагит бе пресъхнало, а сърцето му още биеше тежко след бягането. Зад гърба им се чу суетня. Беше Бакмън. Изглеждаше така, сякаш беше плувал с дрехите. Отказваше да предаде оръжието си.
	— Тоя е от нашите — рече Дагит, подражавайки на Пушача, но с тон, който изразяваше презрение към Бакмън.
	Пушача се върна назад, за да уреди въпроса.
	Плешивия заговори за пръв път:
	— Онези от безопасността много-много не ни обичат. Чувствата ни са взаимни.
	Бакмън с нежелание предаде пищова си.
	— Да вървим — рече ентусиазирано Бакмън и поведе групата. Дебел паток с мокра перушина.
	На изхода Пушача показа значката си. Поеха, почти тичайки, по горещата писта, Бакмън пак хриптеше.
	Дагит се гмурна през входния люк на самолета четвърти, след Плешивия. Минаха бързо покрай нервен стюард.
	— Ще се разкараме от пътя ви след минута — рече Бакмън, като се опитваше думите му да прозвучат авторитетно, но очевидно не се чувстваше удобно.
	Групата им бързо премина по коридора. Към тях се извърнаха любопитни лица — някои възбудени, други изразяващи смесица от любопитство и неочакван страх.
	За Дагит това бяха лицата на невинните, лица, които бяха живи и, дай боже, щяха да са живи и занапред. Лицата на хора като родителите му и като момчето му.
	С приближаването им един мъж от деветнайсти ред стана и блокира коридора. Стюардеса, жена с твърд поглед и посребрени коси, се приближи и застана зад него. Двама от хората на Пушача, предположи Дагит. Бернар се намираше в средата на добре разположена блокада и нямаше накъде да мърда. Аварийният изход бе изцяло покрит от двама „механици по поддръжката“.
	Спокойствието на Пушача бе впечатляващо. Дагит чу увещаващите приказки, видя вдигнатите ръце на Бернар, докато внимателно го измъкваха от мястото му, потупваха го по рамото и го съветваха да не се съпротивлява. Плешивия бързо измъкна куфарчето му от твърда материя. Вниманието на всички бе приковано натам.
	Сетне погледите на Бернар и Дагит се срещнаха и двамата се втренчиха един в друг. Дагит си помисли, че навярно така би се чувствало животното, когато вдигне глава, изведнъж усетило присъствието на ловеца.
	Дагит познаваше твърде добре това лице: беше живял с него с месеци. Бернар бе тъмнокос, със сиви очи, неособено симпатичен, просто от онзи тип лица, които лесно се забравят дори и от онези, които се смятат за наблюдателни. Една вена пулсираше силно на челото му. Професията му си бе казала думата: на лявата му ръка липсваха два пръста. Но не лицето или липсващите пръсти помнеше Дагит, а черно-белите снимки на резултатите от работата му: разрушени ресторанти и самолети — половин дузина аероплани. Броят на жертвите се измерваше в стотици.
	Чудовище.
	Групата се изниза в пълно мълчание. На пункта за проверка на пътниците и багажа Дагит и Бакмън си получиха обратно пушкалата.
	Камионетка за зареждане на самолетите с храна откара петимата до една грозна зелена сграда, която изглеждаше като изоставена. Тясно преддверие, което миришеше на гранясало и на пот, водеше към стая без прозорци, която Пушача бе избрал за разпита. Дагит имаше лошо предчувствие за тази стая. Нещо ужасно щеше да се случи.
	Металносиви писалища — всичките в различна степен потрошени — подредени в три реда на височина, заемаха по-голямата част от малката стая. Решетката на неработещата вентилация бе покрита с черни и мазни отлагания. Застоялият, мъртъв въздух и дебелият слой прах, който се вдигаше при всяка стъпка, придаваха на стаята мъгляво сив цвят, от което клаустрофобичното усещане на Дагит само се усилваше. Гърлото му бе напълно пресъхнало. От задушливата жега го засърбя темето и кожата на лицето; би искал да е където и да е другаде, само не и тук.
	Окованият в белезници Бернар бе накаран да седне на стол в средата на стаята. Плешивия, Пушача и Дагит измъкнаха едно бюро от ъгъла и седнаха на него като на пейка — досущ запалянковци на мач. Бакмън потри ръце и със сърдит вид закрачи пред Бернар — имаше вид на ревизор, който започва ревизията си. Изглеждаше повече като оберкелнер, отколкото като ченге.
	— Прочетохме ти правата. Късметлия си, че ги имаш. Задържан си официално по силата на закона срещу тероризма от 1988-а. Той ни дава доста широки правомощия, Бернар. Навярно си запознат с него, а? — и добави: — Приличаш ми на разумен човек.
	Дагит си мълчеше раболепно с останалите. Пушача запали цигара и издуха дима към решетката. Димът придоби гъбообразна форма и огромният му конус сякаш остана да виси във въздуха. Плешивия взе да почиства безукорно чистите си нокти с джобно ножче.
	Бакмън опита наново:
	— Мога да се досетя какво си мислиш. Смяташ, че навярно не е чак толкова лошо, че бе заловен тук, в Съединените щати. В крайна сметка ние осигуряваме надлежни процеси, дори и на международните терористи. Мислиш си, че след като на федерално ниво не сме използвали смъртното наказание от десетилетия и ако не проговориш и мълчиш достатъчно дълго, някой сръчен адвокат ще поеме делото ти просто заради шумотевицата около него. И к’во ще излезе от всичкото туй? Може даже някой да превърне историята ти в телевизионен спектакъл, нали така?
	Вярно беше. Бернар демонстрираше обезпокоителна самоувереност. Откъде се пръкваха такива чудовища? Единствената справедливост за такива като Бернар бе куршумът. Никакви съдебни заседатели. Никакви процеси. Два или три случайни изстрела и обясненията, че онзи се опитал да избяга.
	— Дори и не си помисляй подобно нещо — прошепна Плешивия. Сетне се върна към ноктите си, досущ като някоя стара дама във фризьорски салон.
	Дагит се усети, че ръката му бе върху пистолета. Сякаш не беше неговата ръка. Той я отдръпна, оставяйки пищова в кобура му, и кимна, все едно бе схванал; ала не бе. В що за човек се превръщаше той? Какво бе сторило с него това разследване?
	Бакмън продължи:
	— Това, което навярно не знаеш, е, че преди две години Скотланд ярд откри част от отпечатък на палец в останките от полет десет-двайсет и три на „Евротурс“. Частица от твое творение.
	Дагит се сви. Това бе онази техническа информация, която би трябвало да не издават при никакви обстоятелства. Казваш това на Бернар и ако той успее да се свърже някак със своите хора, никой от „Der Grund“ повече няма да повтори същата грешка. Всъщност, миниатюрната част от отпечатък, за която ставаше дума, струваше четири седмици ровене из боклуците, докато бъде открита и още десет месеца, докато бъде идентифицирана, при това тази идентификация нямаше да бъде приета като твърдо доказателство от който и да е съд, поради частичността на отпечатъка, но все пак би била приета като улика. И Бакмън по най-глупав начин бе издал доброволно тази информация.
	— Сър — намеси се Дагит, но веднага бе принуден да млъкне от грубото изражение на Бакмън.
	Бакмън продължи:
	— Ние знаем с какво си се занимавал в хотелската си стая в Лос Анджелис.
	Това разтърси Бернар. Започваше да губи самочувствие. Запремига бързо-бързо.
	Бакмън продължи бързо:
	— Това, което не знаеш — рече той, — е, че родителите и малкият син на Дагит летяха с полет десет-двайсет и три.
	Пушача и Плешивия се обърнаха и погледнаха недоверчиво Дагит.
	Бернар също му хвърли поглед, но в него не пролича никакво разкаяние.
	— Мога да ви оставя — теб и Дагит — насаме за няколко минути — предложи Бакмън, но очевидната му недомлъвка пак не сполучи. Мръсната стая в Националното летище не бе мястото за груби номера. Просто не се действаше по този начин.
	— Имате ли някакво предложение? — Бернар попита Бакмън, малко прибързано и прекалено обнадежден.
	Бакмън попита:
	— Ами ако не предлагаме сделка? Ако само изчакаме документите за депортирането ти? Полет десет-двайсет и три бе на британски самолет. Разбираш за какво става дума, нали?
	Ревът на излитащ самолет сякаш още повече сгорещи стаята. Дагит разхлаби още малко вратовръзката си.
	— Да ти обяснявам ли всичко отново? — попита Бакмън с властност, която допреди му липсваше.
	Дагит усети реакцията на Бернар. Оказваше се, че Бакмън не е просто слаб, а твърде мек. Излязъл от форма. Той използва момента да поиска от Пушача една цигара, сякаш разполагаше с всичкото време на този свят. Не пушеше, но Бернар не знаеше това.
	Бернар повтори:
	— И така, има или няма предложение?
	Остро почукване на вратата разтърси последвалата тишина. Пушача стана и отвори, каза нещо на някого зад вратата с приглушен тон и издърпа куфарчето вътре. Сетне затвори вратата. Когато Пушача сложи куфарчето в краката на Бернар, Дагит стана от масата.
	Бакмън рече:
	— Твоето куфарче. Дали да не надникнем в него?
	— Няма да отваряш това нещо — заяви Дагит. — Да не би да си забравил каква е професията на този човек?
	— То бе проверено на рентгена — рече Пушача. — Два пъти. Няма и следа от жици. Няма взрив. Безопасно е, няма защо да се безпокоим.
	— Подушено ли е от обучено куче? Проверено ли е с ултразвук? Този багаж трябва да бъде обработен от специалистите по бомбите. Тази чанта е в движение от… — Той се сепна, преди да е сторил същата грешка като Бакмън. Избърса дланите си о крачолите на панталона. Беше ужасен. Погледът му се стрелкаше между куфарчето и Бернар. — Постави се на неговото място — рече Дагит и приближи до Бакмън. — Ами ако куфарчето е заредено да гръмне при отваряне? Ако не се измъкне по някакво чудо, в най-добрия случай го очаква доживотен затвор. Но ако успее с един удар да ликвидира шефа на С-3 и агента, отговорен за разследването на полет десет-двайсет и три? В какъв герой ще се превърне само!
	— Мъртъв герой — рече Бакмън, без да е особено впечатлен. — Никой вече не се самоубива заради принципи, Дагит. Мисли с главата си.
	Той се наведе към куфарчето и откопча едната му закопчалка.
	Дагит скочи напред и го блъсна настрани от куфарчето. Бакмън се подхлъзна, опита се да го стигне, но падна на мръсния под. Поради теглото си се изправи трудно. Беше тъжна картинка. Дагит му подаде ръка, но той отказа помощта. Изправянето му отне няколко трудни и дълги секунди.
	— Излизайте оттук, и двамата — извика Дагит на другите.
	След като Пушача изобщо не помръдна, Дагит додаде:
	— Веднага! — а вниманието му все още бе изцяло погълнато от куфарчето.
	Плешивия бързо избута другаря си през вратата.
	Бакмън изтри лицето си с носна кърпа.
	— Това, което направи, бе глупаво, Мичиган. Наистина, дяволски глупаво. И то ще ти струва скъпо, твърде скъпо.
	Бернар не каза нищо. Вниманието му бе съсредоточено върху куфарчето с неговата отворена ключалка.
	— Можеш да ми заповядаш да напусна тази стая заедно с теб. Нали така? Можеш да докладваш за мен на началството. Господи, можеш навярно и да ме уволниш.
	— Дяволски прав си.
	— Ами тогава направи го! Хайде, нека да вървим. Единствените ти свидетели си отиват.
	Бакмън нацупи устни и кимна:
	— Окей, май че си прав — и той направи крачка към вратата. Сетне, изоставяйки хитрините си, той се хвърли с цялата си тежест върху Дагит и го събори.
	Дагит се удари силно о пода, плъзна се и се претърколи към вратата.
	Бакмън се затътри тежко към куфарчето и се зае с другата му ключалка.
	Бернар го стрелна бързо с поглед и погледна към Дагит с тъмни и влажни очи.
	Дагит се досети.
	— Не! — изкрещя той в момента, в който врътна дръжката на вратата и плонжира в преддверието.
	Вратата излетя с касата си, прелетя през преддверието, през срещуположната врата и се озова на пистата. Оранжево кълбо от горящ бензин се изтърколи, разгръщайки се през преддверието. Взривната вълна повали Пушача, Плешивия и униформения служител по сигурността, който вървеше помежду им. Огънят подпали и тавана.
	В последвалата тишина Дагит пропълзя по корем до една врата, зейнала отворена от взрива. През дима видя Плешивия да пълзи на четири крака. Отчасти ослепен, той премина през Дагит. Двамата се скриха зад стена от сгуробетон. Униформеното ченге бе на крака, панталоните му горяха и той бягаше с все сила през асфалтираната писта; Пушача се мъчеше да го догони. Сюрреалистичната гледка се допълваше от бавнодвижещата се маса на рулиращ самолет.
	Дагит не чуваше нищо; беше оглушал. Не искаше и да чува; не искаше и да вижда. Бернар бе спечелил, дори и в смъртта си. Беше луднал от разочарование, от смъртта, от цялата бъркотия. Опита се да изкрещи. Пак не чу нищо. Но от изплашеното изражение по лицето на Плешивия разбра, че гласът му бе все още в ред. Чудеше се дали е така и с ума му: може би не само наполовина, а изцяло бе полудял. Със сигурност знаеше, че през август не може да вали сняг, но тъкмо това виждаше.
	Протегна напред ръката си — забеляза, че по опакото на дланта нямаше косъмчета — и непохватно улови падащи снежинки, като дете в първата за сезона снежна буря.
	Пръстите му полека се разтвориха. Все още не чуваше, но очите му виждаха нормално. Ръката му бе пълна с конфети. В крайна сметка не бе напълно луд.
	Дойче марки.


	2

	Антъни Корт седеше зад волана на наетата кола и белеше един картоф. Спомни си, че баба му — баварка, правеше същото. Тя носеше дебели памучни рокли, които покриваха прасците й, и остаряла, бяла касапска престилка — седеше в черен люлеещ се стол до задната портичка и обелваше цяла кофа картофи, които сетне щеше да смачка, да ги омеси с масло и с черен пипер и да прибави към тях щедри късове бекон. Но Корт нямаше намерение да изяде този картоф.
	Беше вторник, 21-ви август. Очакваше този ден от месеци. Нуждаеше се от подробна информация за поведението и качествата на самолета „Дънинг-959 Скайбъс“. На стотина метра от него, от другата страна на стената от бетон и стъкло, неговият шанс да получи тази информация — някой си д-р Роджър Уорд се мяташе в екстаза на страстта.
	Чифт свещи хвърляха жълтеникава светлина върху прозорците зад малкия балкон на апартамента на третия етаж, разположен на ъгъла на улица „Ийст Олив“ и авеню „Белвю“. Беше от онзи сорт осветление, което ласкаеше жените, което бе свидетел на пламенен шепот с подсладен от виното дъх, което не съумяваше да прикрие характерната, подлудяваща миризма на възбудата. Сградата — с чисти линии и малко отдръпната навътре от пътя — бе с гипсова мазилка в слонова кост и имаше балкони с ниски стени, обрамчени с перила от стоманени тръби, боядисани в индиговосиньо. В избата му имаше два големи гаража паркинги, и двата затворени с масивни метални порти. Табела афиш на тротоара обявяваше, че има свободни места. Агенцията за недвижима собственост използваше сиатълската космическа игла в емблемата си.
	Корт продължи работата си по картофа, като едновременно с това поделяше вниманието си между тауруса на Уорд, паркиран на платения паркинг, и прозореца на апартамента. По радиото на колата тихо вървеше репортаж от втората част на мача на „Маринърс“, въпреки че Корт изобщо не разбираше тази американска игра.
	Корт бе облечен с избелени дънки, кафяви италиански мокасини с гумени ходила, немачкаема риза в маслиненозелен цвят и морскосиньо, тънко найлоново яке. За да стане неузнаваем, лицето му не бе изцяло неговото, по-скоро бе цял склад за театрален грим, оцветени контактни лещи, перука и фалшиви вежди. Не беше специалист по тази част, но се справи.
	Сейра Притчет очевидно бе добра любовница: Уорд бе при нея от часове. Корт не можеше да се въздържи и да не си представи усещанията, които онзи мъж преживяваше. Какво ли не би дал да е в прегръдките на желаеща го жена, вместо да седи в наета кола и да бели картоф. Но въпреки това вниманието му си оставаше неотклонно насочено. С немска педантичност той си подреждаше задачите, които му предстояха: да отвлече Уорд; да получи достъп до симулатора на компанията „Дънинг“. Едно съзнание, засипано с прекалено много информация, с твърде много преценки не бе в състояние да реагира бързо. Антъни Корт имаше котешки реакции.
	Когато шестият ининг завърши с неуспешните опити на резервния питчър на „Маринърс“, августовското слънце вече търсеше хладината на Пасифика, излъчвайки бонбоненорозов огън към всичко, което не бе на сянка. Корт излезе от наетата кола и мушна здраво картофа в ауспуховата тръба на форд тауруса. Сетне се промъкна зад ъгъла на платения паркинг и се настани зад влекач, който носеше емблемата и адреса на компанията за асфалтиране и паваж „Стоунуей“. Запали цигара и зачака.
	Една пресечка по-нагоре по улицата група от шест хлапета се мотаеха пред пазара Малстръм и пушеха цигари; пред тях се четеше надпис „Видео, 99 цента“. Искаше му се да се разкарат. За късмет след няколко секунди те го сториха.
	Резервният питчър сигурно бе получил нови сили, или пък самият той бе сменен, защото докато се стигне до седмия ининг, Корт изпуши още три цигари. Това бе добре за Корт, защото слънчевите отблясъци и последвалият ги полумрак отстъпиха мястото си на звездното нощно небе, когато триизмерното изображение се превръща само в силует и не можеш да разчиташ на представата си за разстояние.
	Роджър Уорд се появи иззад полираните пръчки на масивната врата на входа на жилищния блок. Спря се, за да огледа внимателно улицата, за да остане скрита изневярата му.
	Корт го наблюдаваше като лъв, готов за смъртоносния си скок. Той угаси цигарата. Временно изгаси и всичките си тревоги: че действа вече сам; че Михаел и останалите членове на „Der Grund“ се бореха в същия този момент с мраза в килиите на Бонския затвор; че много от предварително уговорените срещи вече бяха компрометирани и/или хората, с които трябваше да се срещне вече сътрудничеха на американските власти в залагането на капани, за да го уловят; че сега разчиташе на млада жена, която нито бе виждал, нито бе работил с нея повече от две години, една жена, с която се бе свързал преди по-малко от двайсет и четири часа, променяйки рязко времето и степента на нейното участие в този проект; че това бе най-амбициозното начинание на „Der Grund“ изобщо — само планирането му бе отнело четиринайсет месеца.
	Той леко изтръска пепелта от предницата на тъмносиньото си яке и напълно се скри от полезрението на тауруса, в очакване на шума на неискащия да запали двигател. Това щеше да е знакът.
	Таурусът изръмжа усърдно, но отказа да запали. Корт изчака търпеливо да чуе шума от отварянето на вратата, който най-сетне долетя до него, придружен от промърморена ругатня. Сега вече Корт се приближи така, че мъжът да го види и да не се изненада. Искаше онзи да се чувства спокоен. Искаше той да се почувства спасен.
	От разстояние Роджър Уорд изглеждаше по-дребен, отколкото всъщност беше. Косата му имаше цвета на стар бамбук, лицето му бе изпито и с раздвоена брадичка, сиво-белите му бакенбарди не бяха добре изравнени — десният бе малко по-дълъг от левия. Носеше светлозелена плетена спортна блуза с къси ръкави и къси панталони в защитен цвят с маншети. Глезените му над лъщящите мокасини бяха голи. Лявата му обувка беше с новосменен ток. Дори като се взираше ядосан в тъмнината под вдигнатия капак на заинатилия се мотор, той създаваше у Корт впечатлението за човек с безкрайна енергия и голяма жизненост. За да изкараш един двоен сеанс с любовницата ти, ще ти трябва бая виталност, предположи Корт.
	Прекалено зает с проблемите на мотора си, Уорд едва забеляза Корт, само промърмори „Проклето нещо“, докато Корт минаваше покрай него.
	— Проблеми ли имате? — попита Корт и спря на метър от колата.
	— Знаете ли нещо за запалителните системи?
	— Не и на тези коли. Електронно запалване, нали? — рече Корт.
	В един съвършен свят той навярно би продължил да върви, но не можеше да играе прекалено свободно с този. Беше му нужно Уорд да тръгне с него, вместо да безпокои своята прекрасна Сейра Притчет. Ако той избереше да въвлече Притчет, картофът щеше да бъде тайно изваден и същинският сблъсък щеше да почака, докато Уорд не поемеше с колата си към дома. Корт имаше варианти и за двете възможности.
	— Сигурен ли сте, че не е задавена?
	— Тя е с впръскване на горивото — отвърна Уорд. — Съмнявам се.
	Ако сведенията за Уорд бяха точни, той би трябвало да е вече притеснен. Седмият ининг му оставаше възможността само на още един, за да стигне навреме залата „Кингдом“, за да хване деветия и да се появи за едно питие в ложата на съседа си. Питието бе част от „застрахователен“ план, съставен да подкрепи алибито му. Той и Сейра Притчет си имаха абонаментни билети за домакинските мачове и, ако жена му случайно попиташе, съседът щеше несъзнателно да подкрепи лъжливото твърдение на Уорд, че е бил на мача. Това си бе едно хитро решение, което продължаваше вече дванайсет месеца. С абонаментни билети за мачовете на „Маринърс“, „Сийхоукс“ и „Соникс“ през цялата година му оставаха само няколко седмици, за които трябваше да измисля нещо по-сложно. И пак според сведенията, Уорд не бе тъй изобретателен, както можеше да се очаква, което го правеше идеална мишена. Той бе определено прагматичен и ужасно се боеше от жена си: това бяха двете най-важни черти, които привлякоха Антъни Корт.
	— Отивам към „Дени уей“ — рече Корт, нарушавайки правилата. Не беше съвсем чисто предложение, но по-далеч не смееше да отиде.
	— Тъй ли? — рече Уорд. — Веднага ли?
	— Да. Веднага. — Корт видя как Уорд вдигна глава към апартамента. Беше готов да изгуби Уорд на този етап, даже май предпочиташе да стане така: вторият им сблъсък щеше да е по-силен и затова — по-ефикасен.
	Но мъжът попита:
	— Бихте ли ме взел до някоя бензиностанция?
	Корт сви рамене:
	— Разбира се.
	Уорд бързо свали капака на двигателя и притича до вратата на шофьора. Навеждайки се напред, той извади ключовете и заключи колата.
	Корт облиза устните си.


	Уорд седна до него на предната седалка. След като предварително бе повредил откопчаващия механизъм на колана, Корт предложи Уорд да се закопчее, почака го да го стори, сетне запали колата и подкара. Зъбчатката на механизма обра слабината на колана и Корт вече знаеше, че го е пипнал — Уорд можеше да се отърве лесно, но не и бързо. Времето сега работеше за Корт.
	Той знаеше как въздействаше изненадата, както и клаустрофобията, затова въобще не се поколеба да ускори автомобила. От движеща се кола се скача трудно. Когато зави надясно по „Олив уей“, Уорд изненадан обърна глава:
	— Струва ми се, че казахте „Дени уей“?
	Корт реши да не го поглежда.
	— Не е необходимо жена ви да узнае за Сейра Притчет, доктор Уорд.
	Искаше му се да погледне, да види как мъжът рухва, как лицето му побледнява и ръцете му се разтреперват. Но остана неподвижен.
	— Какво? — изкашля се най-сетне Уорд. — Частно ченге ли сте? — попита той след кратък размисъл. — О, боже мой! Откога ме подозира? — И сетне: „О, боже мой!“ — още няколко пъти.
	Завърши съвсем проницателно:
	— Не мога да повярвам.
	— Допуснахте няколко грешки. Няма да ви занимавам с всички подробности, но това, което вие и Сейра Притчет използвате като обзавеждане… вашите пози… облеклото ви… всичко това навярно се дължи на възбудата?… Да затваряте щорите само няколко пъти. Ами… какво ще кажете за една снимка, която струва повече от хиляди думи? — и той потупа жълтия плик, поставен между двете седалки. С ъгълчето на окото си видя, че вниманието на Уорд се съсредоточи върху плика.
	Спря на червен светофар. Уорд сграбчи плика, натисна бутона за освобождаване на колана, отвори вратата и извади единия си крак навън, само за да разбере, че е привързан към седалката.
	— Затворете вратата — рече строго пленилият го.
	Уорд изхриптя съсипан и се подчини. Сетне погледна в немигащите очи на Корт.
	Той рече с преднамерено спокойствие.
	— Преди да хукнете, трябва да поговорим за минута.
	Светлините на светофара се смениха и Корт рязко натисна педала на газта, от което главата на Уорд се килна назад. Дезориентацията също бе ефикасна.
	— Ако ми избягате, няма да имам друг избор, освен да отида при жена ви, нали така? А как ли ще погледне вашето началство в „Дънинг“ на това, че се чукате с помощничката си? А? Опитът показва, че то се мръщи на любовни истории вътре в компанията. А? В един съвършен свят те биха ни оставили да си чукаме когото си искаме, нали така, Роджър? — Той почака секунда и добави: — Имате ли нещо против да ви наричам Роджър?
	Уорд предпазливо измъкна черно-бялата снимка от плика. Фотографията не би спечелила награда за осветление или композиция, но двама любовници бяха хванати превъзходно в профил и в поза на самозабрава: Сейра, извила гръб назад, обхванала с крака Уорд, който седеше на стола си. Лицата им бяха ясни като слънчев ден.
	— Сам я направих — рече Корт. — Ако искате, задръжте я.
	Уорд дишаше тежко, сякаш готов да се разплаче. Той попита:
	— За Карин ли работите?
	— Не работя за никого — отвърна Корт. — Необходим ми е достъп до симулатора на 959–600. Всичко на всичко за трийсет-четирийсет минути. Искам да ми покажете някои неща. Четирийсет и осем часа по-късно ще получите негативите.
	— Симулаторът ли? — попита Уорд, сякаш искаше да каже „Това ли е всичко?“.
	— Трийсет минути. 959–600. Искам да направите няколко проби.
	— Индустриален шпионаж? Изнудвате ли ме?
	Корт се поколеба за миг. Не беше сигурен как ще реагира Уорд спрямо индустриалния шпионаж, но реши, че може да предвиди реакциите му към изнудването, затова рече:
	— Да, изнудвам ви. — А след като Уорд не отговори нищо, той добави: — Бих искал да демонстрирате само няколко излитания с 959, това е всичко.
	Той замълча, за да даде възможност на Уорд да помисли. Знаеше какво става с хората в подобни ситуации: съзнанието им не се подчиняваше; всичките му части заработваха едновременно и потокът от информация блокираше системата; способността да се мисли намаляваше драстично. Помисли си, че Уорд навярно е напълно погълнат от тази снимка — той и Сейра на стола. Освен това той искаше Уорд да разбере дълбочината на предварителната му подготовка; колкото по-потресен се чувстваше той, толкова по-големи бяха изгледите за успех. След пауза той каза:
	— Ще вземем вашия таурус, заради пропуска за паркинга. Ако побързаме, можем да успеем за онова питие в „Кингдом“.
	Сетне той завъртя потенциометъра и репортажът за мача отново зазвуча по радиото в колата. Слушаха, докато Уорд се опитваше да преодолее изненадата си и да придобие по-нормално изражение на лицето си.
	— Все още са в началото на осмия — отбеляза Корт с весел оптимизъм в тона си. — Да се надяваме, че здравата ще се потрудят.
	Със злорадство той забеляза реакцията на Уорд. Пълно подчинение. Като дете пред родителя си. Никакви възражения. Никакви въпроси. Надигран бе по всички показатели. Корт бе съчинил сценария и, лишен от дарбата на импровизацията, Уорд бе предаден и от собствената си некадърност. Той на два пъти се обръща, за да погледне Корт, сякаш искаше да каже нещо, но очевидно размисляше или не бе способен да намери думите, защото пак се отпускаше на седалката с безчувствено изражение. Корт се усмихна.
	— Красив град — рече той като се наслаждаваше на тучната растителност пред фаровете, на хладния вечерен въздух. — Бих могъл да живея на такова място.
	Уорд не го слушаше. Тайната на личния му живот бе разкрита докрай за броени минути. Нищо не би могло да го обезпокои повече. Никога нямаше да разбере, че някой го е проследил до Сейра Притчет и сетне до „Кингдом“, съставил е алибито му само като е проседял броени часове в продължение на няколко вечери. Но дали някой от нас е защитен от подобни разкрития? Корт се колебаеше. Ако човек не живее в пълна параноя, има ли някакъв шанс да намери пълно уединение? В неговия собствен начин на живот човек можеше да съществува само в такова уединение и анонимност. Но това не бе резултат на някаква параноя; това бе цената никога да не повтаряш действията си, никога да не оставаш дълго на едно място, никога да не влизаш в контакт със случайни хора. Да си една крачка напред пред останалите. А то е възможно само в един самотен свят на самодисциплина и мълчание.


	Корт искаше да сведе до минимум възможността Сейра Притчет да ги види, затова се прехвърлиха бързо от наетата кола в тауруса на Уорд. Неосветеният платен паркинг бе идеалното място за тази смяна. Нареди на Уорд да шофира. Корт измъкна картофа от ауспуха и го метна в храсталака от западната страна на паркинга. Докато сядаше до шофьора, той обясни:
	— Причинява достатъчно обратно налягане и двигателят не ще да запали. Крадците по гаражите използват същия номер. Винаги проверявай ауспуха си преди да влезеш в колата. Така можеш да си спасиш портфейла. — И добави: — Или живота си.
	Корт мислено отметна още една точка от списъка си, доволен, че нещата вървят толкова добре. Трябваше да се съсредоточи изцяло върху предстоящото. Подкараха по авеню „Аврора“ и се насочиха на юг, там авенюто преминаваше в „Ийст марджинъл уей“, а огромните заводи на „Дънинг Ейръспейс“ бяха само на няколко мили по-надолу. Там случайните елементи от тази операция щяха да заприиждат като глутница плъхове. Корт се подготвяше за тях.
	— Намали скоростта — нареди той на Уорд, — караш прекалено бързо. Ако е нарочно, значи си глупак; ако не е, значи си нервен. Не можеш да си позволиш и двете. Разбираш ли, Роджър? Ти просто отиваш на работа. Правил си го хиляди пъти. Аз съм посетител от Европа, който се интересува от 959–600. Това е всичко, което трябва да кажеш. Сега, стегни се, приятелю, в случай че се наложи да разговаряш с някого.
	Уорд го погледна, очите му бяха доста по-разширени, отколкото се бе надявал Корт. Но той кимна, въздъхна и изглежда се успокои.
	— Добре — рече няколко секунди по-късно Корт. — А сега нека отидем на работа.
	Следващите няколко минути караха по път, в дясната страна на който се редяха сондажни кули и товарни кранове. Корт спусна прозореца си и вдиша острия солен мирис на пристанищните кейове. Запита се как ли би се чувствал, ако бе кранист, рибар, капитан на кораб или палубен моряк. Толкова по-различно от сегашния му живот. Помисли за странните завои и перипетии, които го бяха довели точно в този град, точно тази вечер. Канеше се да завали. В един съвършен свят дъждът трябваше да почака няколко часа.
	Когато Уорд даде десен мигач, Корт рече с властен глас:
	— Къде си мислиш да отидеш? Не насам. Не още. Първо — на портала.
	— В симулатора няма охрана — възпротиви се Уорд.
	— Няма охрана вътре — поправи го Корт. — Знам това.
	Всъщност досадната липса на охрана му бе подсказала да избере за следващата цел именно самолет на „Дънинг“. Простотата ражда успеха — знаеше, че това е така. Поради необясними причини обаче човешкият мозък все теглеше към сложното. Хаос — вместо ред. Корт бе в ролята на математик, който постоянно търси най-малкото общо кратно; той непрестанно обмисляше операцията, търсеше най-ниските й точки, за да заобиколи хълмчетата на проблемите, вместо да ги изкатерва.
	— Ако не минеш през портала, патрулът може да се попита защо си паркирал там. А и на всички гости трябва да се издаде пропуск.
	Уплашените очи на Уорд се спряха върху Корт — познаването на нещата често се оказваше най-мощното оръжие. Той продължи направо и зави наляво до малката будка на охраната. Като видя пропуска върху стъклото на колата, пазачът му махна да мине. Минаха покрай няколко големи паркинга и спряха пред добре осветена канцелария, цялата в стомана и стъкло.
	— Не бива да се тревожиш — напомни му Корт, преди да напусне безопасността на колата. Каза го колкото на Уорд, толкова и на себе си.
	— Ще поискат документи за самоличност — изрази безпокойството си Уорд.
	— Ще им дам документи. — Сетне с ясен и самоуверен глас Корт рече на Уорд: — Докторе, доста е възможно — дори вероятно е така — аз да знам за дейността им повече, отколкото те самите знаят. Ясно ли е? Няма да има изненади.
	Той бръкна в джоба си и извади автоматична писалка.
	— Сигурно си спомняш от детството изчезващото мастило? — Той наподоби усмивка, опитвайки се да успокои спътника си. — С такова мастило ще впишем името ми. Ясно? — И той подаде писалката на Уорд.
	Толкова е просто, ако го планираш предварително; и такъв провал, ако не го сториш.
	Зад писалището седяха двама мъже в тъмни униформи с емблеми върху ръкавите, на които бе изобразен силует на самолет до изпъкнала луна. Корт долови намаления докрай звук от филм, значи телевизорът бе скрит под писалището. Един от мъжете им подаде пропуск за посетител, докато Уорд ги вписваше в регистъра.
	— Имате ли някакъв документ за самоличност? — попита по-едрият.
	Корт извади блестящ нов портфейл, отвори го и измъкна германска шофьорска книжка. Пазачът, очевидно доволен от приликата със снимката, му махна с ръка:
	— Окей, това е достатъчно. Благодаря.
	Корт и Уорд ги оставиха да си гледат вечерното шоу. Като стигнаха до колата, Корт си поиска писалката. Мушна я в джоба си. Всяко нещо — на мястото си.
	Уорд даде мигач, отблясък от червената лампичка заигра по лицето му. Зави надясно по „Марджинъл уей“, сетне бързо наляво по тесен път една пресечка северно от главната административна сграда на „Дънинг“. Колата подскочи по изоставен релсов път. Огромни ръждиви стоманени халета се показаха от тъмнината, ярко осветени от прожекторите — нощната смяна продължаваше работата на дневната. Уорд зави наляво, после пак наляво и паркира до сграда със заоблени ъгли и тесни прозорци, която приличаше на Корт на аквариум или научна лаборатория. Беше надписана с тлъсти черни букви: Е-17.
	Вътре сградата не бе нищо особено. Средата на мокета с цвят на горчица бе износена от вървящия десетилетия наред човешки поток. По стените бяха окачени задължителните, нарцистични цветни снимки от историята на „Дънинг“. Осветлението бе добро, въздухът — малко застоял. Това място се нуждаеше от освежаване.
	Уорд вървеше прекалено бързо.
	— Не бързай — рече тихо Корт с мушнати в джобовете ръце, за да не се видят ръкавиците му. — Да се отбием в офиса ти, а?
	Корт затвори вратата. Купища бумаги заемаха писалището и дъските за съобщения. На страничната част на бюрото бе поставен компютър, зад него прозорецът очертаваше пустия южен паркинг. Серия цветни снимки, окачени на далечната стена, показваха Уорд край най-различни частни самолети. В момента изглеждаше много, много по-стар: очите му — подпухнали от тревога, раменете — увиснали надолу от провала му. Уорд погледна разписанието на симулатора. Той потвърди верността на сведенията на Корт: 959–600 бе свободен до два сутринта, когато щеше да дойде екипът по поддръжката.
	— Възможно ли е да срещнем някого? — попита Корт.
	— Не. Не и по това време на нощта.
	— Ако срещнем някого, аз съм просто поредният посетител. Няма да е много трудно, нали?
	— Не виждам защо да е. Както каза в колата, приемаме стотици посетители на година, по всяко време на денонощието. Не. Не смятам, че това ще е някакъв пробием.
	Корт забеляза, че вниманието на спътника му бе фиксирано върху снимка на жена на средна възраст с лъскава кафява коса, а до нея бе момиченце на шест или седем години по бански костюм, широко усмихнато за снимката. Корт рече:
	— Те изобщо няма да узнаят нищо. Аз съм човек, който държи на думата си.
	— О, сигурен съм, че си такъв.
	— Не ми вярваш…
	— Има ли значение? — попита Уорд. — Не знам какво целиш, но ако смяташ да ме въвлечеш в това, няма да стане. Просто искам да се разберем. — Той възвръщаше силата си, без съмнение — резултат от това, че бе на свой терен. На Корт той му бе необходим силен, но не и до точката на бунта. — Тази вечер е всичкото, което ще получиш от мен — рече Уорд непокорно.
	Корт не можеше да си позволи риска да даде на онзи още време, за да се съвземе напълно.
	— Ако стане нужда, ще ме представиш като Дейвид Антъни, представител на Белгийските авиолинии. Прекъснали сме преговорите си с Еърбъс и възнамеряваме да купим до 1996-а четири 959 за по-късите ни маршрути. Ако сделката стане, ще се нуждаем от симулатор и курс за инструкторите. Достатъчно просто, нали?
	— Ти си обмислил и най-малките подробности, нали така? — попита горчиво Уорд.
	Корт рече самоуверено:
	— Нямаше да съм тук, ако не го бях направил.


	Преминаха през дълга зала, изкачиха се по метално стълбище и спряха пред стоманена врата, която имаше цифрова ключалка. Уорд се поколеба; навярно му бе хрумнало, че все още можеше да предотврати това, което щеше да се случи.
	Корт каза:
	— Знам, че на първия етаж вратата не е обезопасена.
	Той добре знаеше, че по някаква зла ирония в тази сграда вратите на втория етаж бяха със специални ключалки, докато на първия не бяха.
	Без да спори, Уорд въведе шифъра и отвори вратата към огромна, ярко осветена стая с висок сводест таван. Като голям физкултурен салон.
	Те стъпиха върху тесния решетест проход, който водеше до грамадно отворено пространство на десет метра разстояние. Вдясно от прохода се издигаха на хидравликата си от циментовия под четири блестящо бели симулатора. Помещението бе безукорно чисто. Всеки симулатор имаше огромен „слонски хобот“, който отвеждаше масата кабели в дупка на пода. Три от симулаторите се движеха безшумно, полека се вдигаха или снишаваха, накланяйки се наляво или надясно. Модерната хидравлика реалистично имитираше полета, докато скрити от погледа курсисти „управляваха“ самолетите. Всеки симулатор разполагаше с подобни на огледални слънчеви очила екрани, върху които се изобразяваха компютризираните визуални ефекти; веднъж попаднали в симулатора, курсистите ставаха свидетели на променящата се около тях обстановка с обзор 190 градуса в реално време. Това бяха може би най-съвършените симулатори в света.
	— Ето данните за пистата — рече Корт и подаде на Уорд сгънат лист хартия.
	Той взе листа с нежелание. Извади чифт очила за четене и прегледа данните.
	— Почакай тук — рече Уорд и мина по алуминиевото мостче между прохода и симулатора. Той влезе в машината, оставяйки вратата отворена, а сетне излезе, мина близо до Корт и му показа да го последва.
	В стаята с надпис „Симулационни компютри“ се използваше филтриран и охладен въздух, който се вкарваше в помещението с достатъчна скорост, за да се изисква доста сила да отвориш вратата. Студеният въздух сякаш зашлеви Корт по лицето. Той се преви, изненадан от съпротивата на вратата, влезе вътре и последва Уорд, докато вратата се затваряше сама.
	Стаята имаше издигнат двоен под, за да помести в себе си кабелите на компютрите. Прозорците й гледаха към четирите симулатора. За пет минути Уорд въведе специфичните данни за пистата.
	Докато излизаха от стаята, той каза меко:
	— В базата ни от данни имаме и LAX*. Можеше да попиташ.
	[* Съкращение за международното летище на Лос Анджелис. — Б.пр.]
	Тази забележка смрази Корт, по тялото му премина гореща тръпка, въпреки хладината на стаята — познанията на Уорд и растящата му в резултат на това самоувереност можеха да се превърнат в проблем. Той не бе допуснал, че Уорд може да разпознае LAX само по няколко числа. Реши, че му е издал твърде много информация. Дали човек с такива познания в сферата на авиацията щеше да се досети за целта на предстоящите опити? За намеренията му? Обхвана го безпокойство.
	След като Корт премина по мостчето между прохода и симулатора, Уорд го вдигна по електронен път; двамата останаха в симулатора — вече освободен, в състояние да се задвижва сам чрез хидравликата си.
	Миризмата вътре в симулатора бе на електроника; Уорд затвори и заключи вратата зад себе си. Двамината се наведоха напред и влязоха в кабината на самолета, където Корт изгуби ориентация. Кабината пламтеше със светлините на приборите. Прозорчетата гледаха към пистата — симулирана писта, но тъй невъзможно близка до истинската, че за миг Корт си помисли, че наистина щяха да летят. Успоредните светлини по пистата премигваха в синхрон.
	— Удивително! — рече той, без да ще.
	Уорд намръщен работеше по компютъра с малко екранче до мястото на инструктора. Сетне се премести в креслото на първия пилот.
	Корт седна в креслото на инструктора, зад пилотското място. Стомахът му се сви. Не искаше Уорд да го вижда в това състояние.
	Антъни Корт страдаше от акрофобия*. Дори само мисълта да излети със самолет, още повече пък заел място в носа на машината, караше стомахът му да се свива. Първоначално всичко това бе планирано като предварителни изследвания за операцията и трябваше да бъде извършено от друг член на групата, но сега тази отговорност бе паднала върху неговите плещи. Ситуацията изискваше той да избегне разкриването на слабостта си. Трябваше да запази господстващото си положение спрямо Уорд.
	[* Болезнен страх от изкачване на високо или от гледане от високо. — Б.пр.]
	— Това, което искам да направиш, е следното: излиташ, напълно натоварен и започваш издигането си. Когато ти кажа, просто оставяш управлението.
	— Той ще се разбие, ако направя това — отвърна Уорд в очакване на друга команда. — И за това вината няма да е в самолета — допълни той, защищавайки рожбата си. — Само мощността няма да задържи изкачването. Ще се сгромоляса като камък.
	Корт рече:
	— Направи така, както ти казвам.
	— Искаш той да катастрофира ли? Това е абсурдно.
	— Искам да правиш това, което ти казвам.
	Той извърна поглед от замайващия екран и погледна часовника си. Трябваше на всяка цена да избегне да гледа екрана; трябваше да избегне и най-малката проява на слабост. Освен това бе важно да следи часовника си: определянето на точния момент бе от изключителна важност.
	Инженерите, които работеха за „Der Grund“, изучаваха с месеци особеностите на 959, за да направят предвижданията си максимално точни. Корт сега щеше да използва симулатора, за да провери теоретичните разработки и точността им.
	Когато самолетът се издигна от пистата, Корт започна да брои секундите по часовника си. Когато той показа петдесет и четири секунди, Корт извика:
	— Сега!
	Уорд махна ръцете си от приборите за управление и се облегна назад; говорителите в симулатора пищяха лудо, самолетът се жалваше буйно, плъзгаше се към сблъсък, комбинираните ефекти бяха ужасно истински. Все по-силен и по-силен ставаше шумът, докато най-сетне всичко утихна след удара.
	Дори и без да гледа екрана, на Корт му бе необходимо време, за да се съвземе след катастрофата. Той провери няколко от приборите в кабината. Резултатите от този първи тест не бяха удовлетворителни; налагаше се Уорд да повтори симулационния полет, при друго време между излитането и изгубването на управление от страна на пилота. Той избра за следващия тест петдесет и две секунди.
	Уорд зареди отново симулатора. Хидравликата изравни кабината, екранът премигна и се изчисти. И отново същата писта — на LAX — се простря пред тях.
	Като пилот Уорд направи шест излитания, като всеки път използваше различни времена. На шестия опит той бе забележително близо до получаването на онези данни, които Корт търсеше. Замаян от успеха и със силно гадене от акрофобията си, Корт нареди на Уорд да пробва точно на 47 секунди. Този път изборът на времето щеше да е идеален.
	Шейсет и четири каналната стереоуредба на симулатора имитираше всички звуци — от рева на реактивните мотори и на вятъра до тихия шум на хидравликата и резкия удар, когато колесникът се прибира в корпуса на самолета. Носът се издигна рязко над пистата, турбините виеха; Уорд пусна управлението както му бе наредил Корт. Останал без пилот самолетът се килна безпомощен и катастрофира. Корт се наведе напред и отново провери данните от няколко прибора. Той се усмихна победоносно и очерта кръгче около числото 47. Още един, последен път — това бе всичко, за да е напълно сигурен.
	— Не ти харесва да летиш, а? — попита Уорд. — Не погледна нито веднъж екрана.
	Корт желаеше още само един опит, но наблюдението на Уорд го разтревожи. Последният тест бе минал чудесно. Чувството за сполука се бе загнездило дълбоко и, ако беше сам, сигурно щеше да извика от радост. Съвършенството бе всичко за Антъни Корт. Четирийсет и седем секунди. Но той страшно искаше да повтори опита за последен път, за да се увери, че успехът може да бъде повторен. В това бе смисълът. В стремежа си към съвършенство той не би могъл да постъпи иначе. В един съвършен свят…
	— Нека го повторим още веднъж — нареди той.
	— Пак на четирийсет и седем секунди ли?
	— Точно както предишния път.
	— Какво целиш? Кой си ти? Това не е промишлен шпионаж, нали? Нещо друго е — обърна се той с лице към Корт.
	— Просто си карай самолета — нареди Корт.
	В очите на Уорд се четеше тревога. Той не съумя да скрие яда си, след като страхът отстъпи място на все по-отчетливото му досещане за целта на Корт. Корт се замисли дали да не спре дотук; беше получил онова, от което се нуждаеше. Нетърпеливостта на Уорд издаваше възвръщането на отговорността му. Тъкмо бе готов да отмени опита, когато Уорд бутна напред ръчката на газта и самолетът хукна по пистата. Сетне носът му се издигна към светлосиньото електронно небе. В стереоуредбата виеха турбините на двигателите. Стръмното издигане продължаваше. Това бе неправилно! Корт се обърна, за да смъмри пилота, но докато го правеше, допусна грешката да погледне хипнотизиращия екран. Не можеше да откъсне очи от него. Земята изчезваше под тях; носът сочеше към синевата. Самолетът рязко се наклони наляво и надясно, нагоре и надолу, а симулаторът точно реагираше на блуждаещото пилотиране на Уорд. Корт не бе сложил предпазен колан и падна от креслото си.
	— Прекрати това! — настоя той с отслабнал глас.
	Симулаторът продължаваше да се издига и да подскача непредвидимо във всички посоки.
	— Престани! — опита той отново, но този път повърна.
	Уорд се обърна, погледът му бе обезумял, и надвика рева на машините:
	— Можеш да съсипеш брака ми — рече той със злобен тон, — но и без това в него не е останало много. Но ти няма да саботираш един от нашите самолети, или каквото и друго да си намислил. Аз няма да ти помогна за това.
	— Спри! — настоя Корт, чувствайки се малко по-добре, след като повърна.
	Уорд стана от пилотското кресло — самолетът бе изпаднал в опустошително пикиране — натисна с коляно лицето на Корт, точно там, където беше болният му зъб, и се отблъсна от него. Той бягаше!
	Корт се хвърли напред и го хвана за глезена.
	Уорд падна тежко.
	Самолетът продължаваше да пикира. Воят на двигателите достигна критична височина. Корт се изкатери върху Уорд, онзи изкрещя за помощ и двамата се сборичкаха. Сетне Уорд отново извика, а Корт го накара да млъкне с удушваческа хватка. Задържа я, докато Уорд не изгуби съзнание.
	Самолетът продължаваше дългото и зловещо спускане към гибелта си. И въпреки че Корт знаеше, че трябва да отпусне хватката си, нямаше сили да го стори. Избиваше страха си върху врата на този мъж.
	959 катастрофира. Неочакваната тишина бе почти оглушителна. Възвърнал сетивата си, Корт отпусна хватката си. Роджър Уорд се отдели от него, претърколи се, очите му бяха отворени и разширени, лицето му бе болезнено синкаво. Беше мъртъв.
	В безмълвието на вече неподвижния симулатор голата реалност на опасното положение, в което бе изпаднал Корт, бе оглушителна. Той бе убил Уорд. Щеше да последва разследване. Нишките щяха да поведат към симулатора, към 959 — към всичко онова, което той се бе надявал да избегне.
	Не беше човек, който се паникьосва лесно, но въпреки подготовката си, направи точно това. Той започна да бие плесници по лицето на мъртвеца, като повтаряше невъзможните си молби той да се съживи отново. Заговори на себе си, опитваше се да обясни, да разсъждава: беше искал само да си върне контрола върху положението; да го накара да млъкне; да го стресне и да го накара да се държи нормално. А сега това! Той разтърси мъжа за ризата му. _Съживи се!_ Главата му се люлееше тромаво наляво и надясно, сякаш казваше „Не!“.
	_Съживи се, копеле такова_, молеше се Корт. Но ако имаше силата да отнема човешки живот, той не притежаваше никаква възможност да го върне обратно сред живите.
	Полека-лека се съвзе. Убийството не беше нещо напълно ново за него, припомни си той. За втори път пусна Уорд. Той се строполи тежко, с тъп удар върху мокета. Той бе дал своя принос; Корт бе получил онова, което искаше. Корт натисна бутона за сваляне на мостчето до симулатора, напрегнато заслушан, докато то не застана точно на мястото си. Отвори вратата и огледа останалите три симулатора, които още се движеха с вдигнати мостчета. Погледна часовника си: до края на четиричасовата смяна остава по-малко от два часа.
	В това се състоеше шансът му.
	Да остави трупа в самия симулатор бе немислимо, защото без съмнение щяха да го открият бързо, да извикат полицията и да съкратят преднината му във време, като по този начин пък щяха да намалят шансовете му да избяга успешно.
	Той вдигна Уорд, преметна ръцете му върху своите рамене и пое тежестта му като го хвана под ребрата. Отново погледна през вратата. Като видя, че няма никой, той пое по мостчето. Краката на Уорд се влачеха безжизнени. Проходът му се стори все по-дълъг с всяка измината крачка, но най-сетне се добра до компютърната стая. Блъсна вратата, успя да я отвори и изпусна Уорд веднага щом влезе вътре. Уорд падна върху двойния под. Корт смяташе да скрие тялото сред големите компютри, но звънтенето на кухо от двойния под му подсказа по-добра идея.
	Изтегли трупа до самия край на стаята, покрай шест реда машини, които тихо бръмчаха. Извади един от металните листове на горния под — под него се разкри бъркотия от преплетени кабели. Вдигна още четири листа и успя, използвайки слабината на кабелните снопове, да ги размести встрани.
	Докато подхващаше Уорд, подвижното мостче на третия симулатор започна да пада. Един от екипажите очевидно излизаше в почивка. Паниката го раздруса така, сякаш по тялото му премина ток с високо напрежение. Той сграбчи Уорд и го натика под горния под, докато отвън мостчето продължаваше още да се спуска. Бясно запоставя металните листове по местата им, като в последния миг се сети да пребърка трупа и да вземе ключовете от колата.
	До вратата се спря, умът му препускаше далеч напред: налагаше се да й се обади оттук; тя трябваше да промени плановете си; трябваше да й се довери напълно. Толкова много работа трябваше да се свърши.
	Мостчето бе само на броени сантиметри от мястото, където щеше да се намести с щракване. Дали да изтича или да изчака благоприятния момент, да пусне курсистите да се изнижат и той да изчезне незабелязан? Нямаше време за подобни колебания; трябваше да действа, да следва инстинктите си.
	Той дръпна силно вратата и хукна като луд.


	Корт не виждаше начин да не се върне в хотела. Трябваше да си прибере нещата; да изчисти щателно стаята, доколкото това е възможно, да ликвидира всякакви улики, че е бил тук. Беше свикнал с подобни изпитания в последната секунда, възприемаше ги като неизбежни, макар и нежелателни страни на своето съществувание. Стаята беше предплатена изцяло до петък сутринта, това бе в негова полза. Достатъчно време, за да хване влака за Лос Анджелис и да убие два дни в подготовката си. Да, все още можеше да успее.
	Той трябваше да постави бомба в самолета.
	Изостави колата на Уорд в жилищен район, предполагаше, че на полицията щяха да са й нужни дни, ако не и седмици да я открие, сетне взе своята наета кола от платения паркинг.
	Изобщо не бе имал намерението да убива Уорд. Но сега, поради тези си действия, се налагаше да плати цената на прибързаното отпътуване, което щеше да го постави под по-сериозна угроза, отколкото би желал. В един съвършен свят Уорд би останал жив, щеше да се събуди на следния ден и да отиде на работа както обикновено, щеше да запази грижливо тайната за своята любовна връзка и за часа, прекаран с изнудвача си в симулатора на „Дънинг“.
	Във фоайето на хотела Корт наблюдаваше как леко прегърбена жена чистеше продължително с прахосмукачка едно и също място на грамадния червен килим, който лежеше под диваните с избродирани тапицерии и масичката за кафе с мраморен плот — централната точка на фоайето. Жената сякаш беше заспала. Млад мъж с твърда коса, която изглеждаше непрекъснато като мокра и с папийонка, чийто ластик се подаваше изпод яката, бе застанал на пост зад рецепцията, тъмните му очи блестяха от умора, чашата кафе, от която толкова се нуждаеше бе благоразумно поставена под тезгяха, ала парата я издаваше.
	Корт не се спря до рецепцията. Нямаше никакъв смисъл да дава на това хлапе възможността да запомни лицето му. Той се качи с асансьора до стаята си и позвъни оттам.
	— Рецепцията — отговори същият младеж, предъвквайки думите в прозявката си. — С какво мога да ви бъда полезен?
	— Бихте ли могъл да ми намерите чифт клещи? — попита Корт.
	— Клещи ли? — отвърна служителят доста учуден. — Не би ли могла домакинката да помогне, сър?
	— Не. Просто чифт клещи. Можете ли да ми пратите чифт клещи, моля?
	— Поддръжката сигурно има. Или домакинката. Ще проверя, сър. Да ги пратя ли в стаята ви, ако мога да ги намеря?
	— Да, моля. И ми позвънете, ако не успеете. Няма да забравите да позвъните, нали?
	— Да, сър.
	Корт очакваше позвъняването на телефона да доведе до провал. От собствен опит знаеше, че проблемите следват един след друг, като ято баракуди. Нито един отделен проблем няма да те убие, но в съвкупност те можеха да станат смъртоносни. Обикновено точно когато най-малко го очакваш, провалът идва. Поради тази причина, той бе винаги нащрек.
	За негова изненада — и добра поличба — сервитьорката за обслужване по стаите му донесе клещите след по-малко от пет минути. Бяха от алуминиева сплав със зелени, покрити с гума дръжки. Корт ги стерилизира, като първо ги извари в кафеварката, която бе в обзавеждането на стаята. След десетминутно варене, той нагря крайчетата на двете челюсти с газовата си запалка, докато металът не започна да пуши. Най-накрая ги остави да изстинат, докато събере куража си.
	Зъбът трябваше да бъде изваден. Това бе всичко. Беше си уредил час при зъболекар, който да извади зъба на следващия ден, но на следващия ден той вече нямаше да е тук, така че избор нямаше. Изгнил до корен, зъбът трябваше да бъде изваден, преди да се е качил на влака. Важността на тази операция, както и относителната му изолация, предопределиха това решение. Въпреки това обаче той стоя пред добре осветеното огледало в банята, с изстиналите вече клещи, положени върху чист пешкир, и се взираше в лицето си няколко дълги минути.
	Никой не го караше да върши всичко това, припомни си той. Вече никой. „Der Grund“ бе разсипана. От всичко шестнайсет души само той и още двама-трима избегнаха нападението. Когато чу за него, той слизаше от презокеански лайнер в Ню Йорк. В онзи миг той осъзна както голямата опасност, която се бе надвесила над него, така и свободата, която неочаквано бе получил. Въпреки всичко той се качи в спалния вагон за Чикаго, а оттам продължи за Сиатъл, както бе планирано. Ако всичко вървеше според предвижданията му, операцията все още можеше да успее.
	Но това означаваше, че зъбът трябва да се извади. На два пъти взема клещите. На два пъти ги оставя обратно на мястото им. Разбираше, че има достатъчна вероятност да умре по време на този си опит. Огледа се наоколо. Навсякъде — остри предмети. Не беше най-доброто място за падане.
	Освен това щеше да има и кръв. Може би доста, не беше сигурен. Разкъса пластмасовата опаковка, която затваряше капачето на шишето с пероксид, чудейки се дали щеше да намери сили да си нажабури устата след процедурата. Инфекцията си оставаше най-големият му враг. Харесва му или не му харесва, пероксидът изглежда бе необходимост. Ала само от мисълта за него му се повдигаше. Той и клещите се гледаха един друг, сякаш се състезаваха кой ще мигне пръв.
	Занесе ги заедно с допълнителна кутия тоалетна хартия и шишето с пероксид в празната вана; там се изтегна в отпусната поза. Сложи килимчето, което бе пред вратата на банята, под главата си като възглавница. Можеше да пукне тук. Можеше да кърви.
	До този момент не бе забелязал колко грозна е завесата на душа. Калпава имитация на пастелен кретон, някои от цветовете бяха изтрити, само най-гадното оранжево и отвратителни оттенъци на мораво се бореха кой от двата цвята да надделее. Според него, надделяваше моравото. Ето, това бе едно от нещата, които би трябвало да запълват формуляра, който президентът на хотелската верига умоляваше гостите да попълват. Почуди се дали изобщо някой четеше тези неща; знаеше, че президентът едва ли изобщо бе виждал тези формуляри, още по-малко пък — някой и друг попълнен. Позволи си това и още няколко разсейвания. Прекара минута-две в анализиране на работата на фаянсаджията, който бе подредил модела на цветните плочки, още няколко — в изучаване на уплътнената с кълчища връзка на ваната с крановете и плочките. След като възможностите за подобно разсейване намаляха, той отново се изправи лице в лице със задачата, която предстоеше да изпълни.
	Зъбът трябваше да бъде изваден.
	Сега.
	Вдигна клещите към устата си и спря, спомни си веднага защо бе стоял пред огледалото — трябваше да вижда какво прави. Излезе от ваната, премести отново необходимите вещи върху ръба на мивката и пак се вгледа в лицето си. Да, така бе по-добре. Да гледа лицето си. Чувстваше се по-силен. Имаше нужда от тази сила, не можеше да си позволи да умре — това бе всичко, което трябваше да стори. Трябваше да запази контрола си върху събитията.
	Отвори широко устата си, нагласяйки така главата си, че колкото се може повече светлина да намери пътя си към невероятно червената плът в края на долната редица зъби. Кафеникавият изгнил зъб се обаждаше с пулсиращата, жестока болка, която бе търпял последните почти две седмици.
	Беше си купил и анбезол за сетне, но му хрумна, че той може да помогне и предварително. Беше болкоуспокояващо лекарство и имаше достатъчно от него.
	Отвори и това шишенце. Планира внимателно последователността на събитията: анбезол, изваждане на зъба, пероксид, анбезол. Повтори си думите като заклинание, загрижен, че няма да може да мисли достатъчно ясно, след като делото бе сторено.
	И отново, за последен път клещите се вдигнаха към устата му. Металните челюсти още бяха топли. След като те влязоха в устата му, той вече не виждаше болния зъб, затова предприе тактиката на опипване, при която всяко грешно решение можеше да му причини огромна болка. Алуминиевите челюсти защипаха подутия венец. Опита се да отвори още по-широко уста, да притисне клещите плътно до бузата и стисна здраво загнилия зъб. Когато клещите намериха целта си, коленете му омекнаха — знаеше, че е улучил. Нямаше никакви съмнения. С лявата си ръка потърси опора. Стисна здраво клещите, преброи бързо до три и дръпна рязко нагоре.
	Викът му, приглушен от спазмата на диафрагмата, причинена от болката и от ръката, затъкнала устата му, затихна преди да е проникнал през стените на стаята. Клещите, ведно с плячката им, паднаха на лавицата, докато той слепешком намери бутилката с пероксид и я наведе над отворената си уста. Вторият му вик бе доста по-силен.
	Изплю болката си в мивката и се свлече в агонията си на колене, като с едната си ръка търсеше опипом анбезола. Трябваше да се съсредоточи извън болката. Извън устата си.
	Мисълта, която занимаваше съзнанието му, бе дали президентът на компанията изобщо бе прочел някой от тези глупави формуляри.


	3

	Тухлените сгради с ронеща се мазилка на черното гето на Вашингтон, окръг Колумбия, се тълпяха край изпъстрените с дупки улици, които тичаха покрай газови заводи и електрически подстанции към замърсената река Анакостия. Малко по-далеч от самия бряг на реката се намираше държавна сграда, прилична на дванайсететажен жилищен блок; на нейните последни етажи се помещаваше управлението на ЦРУ за град Вашингтон. Там, на десетия етаж се явяваше всеки ден на работа и Кам Дагит. Онези, които работеха там, наричаха мястото „Бъзърд Пойнт“ — истинското име на това тясно парче земя.
	Зданието „Хувър“ на авеню Пенсилвания, за което хората мислеха като за ФБР, беше всъщност административното управление, което определяше политиката и наблюдаваше дейността на 55-те управления, всяко със своя собствена територия. Като оставим настрани няколкото лаборатории, неговите функции бяха почти изпяло бюрократични.
	Бъзърд Пойнт бе просто едно от териториалните управления. Понеже районът му включваше „окръга“ и околните предградия, разследванията му често придобиваха национално значение.
	Високи по метър и осемдесет, обшити със сива материя прегради отделяха помещенията на различните отдели едно от друго — агентите ги наричаха кошарки. В кошарката на С-3 имаше девет бюра — десет, ако включим и това на Глория де Анджело, секретарка и майка хранилница на бърлогата. Зад Глория друга преграда трябваше да създаде усамотение за шефа на С-3. Точно там бе празното бюро на Боб Бакмън.
	Петдесет и две годишна, с нежен кокал и права, черна коса, спусната до раменете й, Глория успяваше да скрие зад тъжните си кафяви очи и изправената си стойка поне дузина от истинските си годинки. Тя приглади самоуверено косата си. В този час на сутринта тя и Дагит владееха помещението.
	Глория дойде с чаша кафе.
	— Мога да ти помогна да си пренесеш нещата, ако искаш.
	Той схвана казаното от нея, но думите изгубиха очертания, размиха се в съзнанието му, острите звуци на съгласните бяха заоблени и изгладени от спуканото му тъпанче. Бързо свикна да вдига слушалката на телефона към лявото си ухо, да се обръща с лявата си страна към хората, с които разговаряше и, съвсем съзнателно, да избягва да говори на висок глас. Неочакваната му глухота не бе само досадна, а от време на време и затрудняваща, но го нервираше и разстройваше. С дясното си ухо не долавяше нищо, сякаш изведнъж бе станал половин човек.
	Той се поколеба.
	— Няма да се местя, Гло. Отхвърлих предложението. — И преди тя да се възпротиви, добави: — Да приема повишение поради глупостта на Бакмън — не това е разбирането ми да си го заслужа. Пулман е следващият по ранг, той трябва да бъде издигнат. Не и аз. — Той разлисти купчето розови бележки. — Следобед заминавам за Сиатъл. Тамошното управление ме покани да погледна нещо.
	— Бъди разумен, скъпичък.
	— Разумен? Ако приема повишението, губя статуса си на оперативен агент и заедно с него — това разследване. Премествам се на мястото на Пулман. Да ме паркират за постоянно зад бюро, Гло! Мене! Патъци с подметки от гьон и тричасови заседания? Не, благодаря.
	— Мислиш егоистично.
	— Несъмнено. Често ми го напомнят, нямаше нужда да го чувам и от теб — рече той и сетне съжали както за съдържанието на казаното, така и за тона си.
	Но Глория, колкото и да бе учудващо, пренебрегна обидата; човек не можеше лесно да я отклони от целта й. Ако нещо бе най-характерно за нея, това беше целеустремеността й.
	— Не можеш да промениш онова, което се случи.
	Горчивината сякаш витаеше във въздуха — повторението на познатите думи имаха подобен ефект върху него.
	— Ако му туриш и една мелодия, двете с Кари ще можете да го пеете като дует. — Той хвърли бележките върху писалището, ядосан още по-силно. Психологията на застаряваща майка хранилница на бърлогата, от която той нямаше нужда. Още по-малко пък имаше нужда да му напомнят истината.
	— Знам, че ще преглеждаш нещата на Бакмън. Той беше потаен, негодникът. Ако намериш нещо, което бих могъл…
	— Още не е погребан и ти вече му разбутваш кокалите.
	— Не му разбутвам кокалите. Опитвам се да открия взривател, направен от Бернар. — Той провери кутийката си с входящи съобщения и заровичка бележките. Опита да смени темата: — Какво стана с доклада на Мийчъм?
	— Имаш съобщение от него. Иска да се видите в неговия офис.
	— Днес ли?
	— Да. Веднага. Каза, че ще се радва да му се махнеш от главата.
	— И той като всички.
	— Колко сме любезни!
	— Любезни ли? Ако си седя у дома, започвам да полудявам; идвам на работа — пак същото.
	Надяваше се да я поразвесели, че малко хумор — дори и остарял вид — може да му даде възможността да сключи примирие. Но думите му прелетяха над главата й, нещо, което не бе трудно, поради миниатюрния й ръст.
	— Работата зад бюро е по-безопасна.
	— Ти и Кари заедно ли измисляте тези реплики или трябва да ги отдам на случайни съвпадения?
	— Какво мога да направя, след като си толкоз упорит? Толкоз твърдоглав? Трябва да послушаш. Трябва да научиш нещо — не само от собствените си грешки, но и от грешките на другите. Боб Бакмън не се поучи. Ако си бе останал зад бюрото, още щеше да е жив.
	— Боб Бакмън беше глупак — рече сериозно той. Тъгата, като топлина от силна напитка, се разля по тялото му.
	— Синът ти е в инвалиден стол, трябва ли да ти го напомням! — Лицето й бе почервеняло.
	Тя веднага млъкна, но по изражението й личеше, че бе прекалила. Думите увиснаха във въздуха като плодни мушици. Нямаше как да се отърве човек от тях.
	— Не, не трябва — рече той в последвалата тишина.
	Плодните мушички нахлуха в очите му. Усети как сълзите напират и се опита да ги потисне.


	Това не е сън, спомен е и, макар че се спуска като тежка завеса, той задържа движещите се образи, досущ като прожекционен екран. Той е достатъчно прозрачен, за да може да види през него момчето отвъд, момчето, което слиза по рампата; но е и достатъчно плътен, за да не може да го отмахне. Знае, че появата му се предизвиква от определени неща: мирис във въздуха, звук; веднъж се появи само след като докосна вълна. Но по никакъв начин не можеше да се отърве от него. Лек нямаше.
	Намира се във физкултурния салон с висок таван, който германците са определили за място, където да се разпознават личните вещи. Повечето от тях са в чисти найлонови чували за боклук, маркирани с етикети, на които е отбелязано колко далеч от мястото на сблъсъка са намерени вещите. Калпавият найлон замъглява вида на нещата, които са в чувалите. След няколко минути очите започват да те болят. Купищата лични вещи — дрехи, чанти, фотоапарати, куфарчета, документи, бастуни, сгъваеми детски колички, стикове за голф, компютри — го смазват и той започва да плаче. Ту заплаква, ту спира и така е през последните три дни. Понякога причината е в това, че е видял някое семейство; понякога — в това, което е чул на някой от брифингите. Предния ден на местопроизшествието бе видял елен и това го накара да се разплаче. Той е лесно уязвим. Не е сигурен дали ще издържи на напрежението. Страхува се, че може пак да се разплаче и да не може да се спре.
	Торба след торба; той размества чувалите настрани, за да види по-добре съдържанието им. Като отиваше с колата си към града на сутринта след нещастието, му се изпречи една умряла жена на самия връх на едно дърво — висеше с главата надолу, със заклещени нозе. Роклята й бе разкъсана, ръцете й бяха отпуснати надолу, сякаш скачаше във вода. Бяла като тебешир. Това бе първото му впечатление от катастрофата на фона на иначе пасторалния и богат селски пейзаж в Германия. Сега пък се пита дали детето, което е играело с ей тази кукла, не е дъщеря на същата онази жена. Навярно ще разберат това. Но засега всичко, което остава, е да се запита дали е така.
	Всичко оцелели: четирима. Всичките — деца, едно от които бе неговият парализиран вече син. Също като триста двайсет и седемте загинали, четирите деца бяха паднали от пет хиляди и триста метра височина. И четирите бяха попаднали в блатото, западно от селото. И все пак, никой не можеше да отговори как или защо бяха оцелели. Едното, което бе в критично състояние след стафилококова инфекция, бе в центъра на внимание на средствата за осведомяване: да оцелееш след падане от пет хиляди метра височина, за да умреш от инфекция, която си пипнал в болницата!
	Гой преминава край куклата, край чантичките с тоалетни принадлежности с експлодиралите кутии с пяна за бръснене, край сешоарите и машите за къдрене, край касетофони и списания. Прилича му на градско сметище.
	Той замръзва на място. Протяга ръка, но дясната му трепери толкова силно, че я прибира в джоба си. Това още не е в найлонов чувал. Още не. Ще го сложат, след като го идентифицира. Някой ще му постави картонче и ще надраска името върху него. Ще бъде вписано в списък, а списъкът ще бъде вкаран в компютър още същата вечер. Различните, на пръв поглед случайни неща в базата от данни ще бъдат свързани с конкретен пътник и парченце по парченце историята ще се разнищи.
	Това е обувката на Дънкан, изцяло покрита със засъхнала кал и трева от блатото. Една обувка. Обувка, която принадлежи на краче, което повече няма да върви. Обувка сред купчина дрехи, които принадлежат другиму: някакви сутиени, бикини, окървавена блуза. Обувката на Дънкан. Неговото момче.
	Той сигнализира на един от мъжете в защитна униформа и високи обувки, мъж, който изглежда толкова уморен, колкото се чувства Дагит. Някои от тези мъже не са спали вече седемдесет и два часа. Дагит вижда как мъжът приближава с етикет в ръка и започва да ридае. Не заради обувката. Не и за Дънкан. Не и за себе си. А защото се чувства тъй силно трогнат от усилията на всички, между които е и това изтощено униформено момче, защото съзнава, че никой от хората в околностите на това селце, нито един от тях, няма повече да бъдат същите.


	Лабораторията по експлозивите, разположена в сградата „Хувър“ в центъра на града, бе пълна с разхвърляни кашони, микроскопи и витрини, на които бяха изложени всякакви видове взривни устройства. Той не се чувстваше удобно сред експлозивите.
	Двама техници, облечени в бели престилки, продължиха да си работят, без да вдигнат глави към влезлия в лабораторията Дагит, който я прекоси и влезе в кабинета на Мийчъм.
	Чаз Мийчъм бе тъмнокос, с напрегнати сини очи и с тънка, доброжелателна усмивка. Говореше бързо.
	— Слушай, най-сетне научихме малко нещо за това какво е правил Бернар в хотелската си стая. Но след станалото с Бакмън, нещата на Бернар ще отидат по-назад в списъка ни, поне за момента. Помислих си, че би искал да чуеш нещо за това, преди да са го набутали в седма глуха. Не ме гледай така, Мичиган. Просто тъй стоят нещата.
	Дагит прехапа устни.
	— Почти всички нещица са попаднали във филтрите на прахосмукачките, което показва с какви миниатюрни размери си имаме работа. Това са парченца и останки — повечето микроскопични — които са паднали от работната му маса и са се заплели в мокета. Иначе Бернар е почистил щателно. Можем да го твърдим, след като знаем колко малки са запазилите се останки. Но никой не може да изчисти напълно — дори и тип като Бернар.
	— Първо, и от особен интерес, имаме парченца калаен припой с високо съдържание на сребро. Качествен материал. Това означава едно нещо: той е правел усъвършенствано устройство или устройства. Най-голямото нещо, което намерихме — продължи той, — са парченца пластмаса.
	Той плъзна една снимка към Дагит. Парченцата бяха заснети до линия, за да се получи представа за размерите им. За нетренираното око те не означаваха нищо.
	— Когато човек от моя бранш види подобно нещо, косата му настръхва моментално. В доклада за следенето на Бернар е отбелязано, че той е посещавал магазин за авточасти, нали така? Нашите момчета не успяха да открият какво е купил оттам, но аз вече мога да ти кажа съвсем точно какво е купил. Поне част от покупките му. Висотомери. Барометрични устройства. Два, съдейки по факта, че намерихме шест от тези пластмасови копчета.
	Той подаде на Дагит някакви графики. Дагит ги погледна и не схвана нищо от тях. Тези момчета живееха в някакъв друг свят.
	— Два ли?
	Той ентусиазирано кимна.
	— Точно там е работата, че са два. Това е най-интересното нещо.
	Докато Мийчъм продължи с обясненията си, Дагит си представи Бернар, приведен над масата в хотелската си стая да конструира взривните си устройства до последните им детайли, с димящ поялник в ръка.
	— Имаме също така и парченце покрита с платина сребърна жица. Това не е добре. То означава, че се е сдобил с мини-дет — миниатюрни детонатори. По-къси са от един инч (около 2,5 сантиметра), но са дяволски мощни. Детекторът за метал не ги засича, много трудно се забелязват и на рентгеновите апарати — мечта за всеки терорист. А имат достатъчна мощ да детонират какъвто щеш пластичен взрив. Развиват достатъчно топлина, за да стопят алуминий, бронз — който и да е от меките метали. Обикновените детонатори са много по обемисти и развиват далеч по-ниски температури. Всичко това за нас означава, че устройствата му са много, много малки, или много сложни, или и двете. Един мини-дет е с много по-широко приложение от стандартния детонатор. Много трудно се намират, а това означава, че той си има причина да ги е намерил.
	— И къде ни отвежда всичко това? — попита Дагит. Стаята бе без прозорци и той изпита клаустрофобично усещане.
	— Слушай ме сега. Понякога можеш да монтираш барометрични ключове в редица. Да ги нагласиш на различни височини. Получава се двустепенен ключ. От промяната в барометричното налягане при херметизирането на самолета задейства първият ключ. Сетне самолетът излита, издига се и се включва вторият. Пълна гаранция, че аеропланът ще е излетял и ще е дяволски нависоко в небето. Зависи какъв ефект търсиш.
	— Но… — Дагит вече се досещаше.
	— Но моите инстинкти ми казват нещо друго. Човек придобива усет към тези неща, Мичиган. Навярно и във вашата работа е така. Какво знам? Един тип като Бернар — той е професионалист. Той е ефикасен. Внимателен. Не е оставил много след себе си, но е оставил достатъчно. Прекалено даже, по мое мнение.
	— Имаме прекалено много парченца жица за едно устройство. Прекалено много силикон, два висотомера. Всичко съвпада. — Той разбута купчината черно-бели снимки, правени през микроскоп. — Прекалено много за един толкова внимателен тип като Бернар — повтори той. — Ако трябва да отгатна, а аз само предполагам, бих рекъл, че той е направил два детонатора, Мичиган. Знаем, че е купил два висотомера, а както каза ти — и два часовника „Касио“. Доколкото мога да предположа, той е направил два почти идентични детонатора.
	Мийчъм замълча, за да даде на Дагит възможност да смели казаното.
	— Може би не е успял с първия и да се е наложило да прави втори — предположи с надежда Дагит.
	— Може би. Но защо тогава е купувал предварително по две от всички неща? Нещо не уйдисва.
	— Значи е направил две бомби. Така ли?
	— Два идентични детонатора. Да. Мисля, че уликите ни сочат точно това.
	— А тези барометрични ключове…
	— Ще попиташ дали са предназначени за самолети ли? — прекъсна го Мийчъм. — Боя се, че почти не се съмнявам в това. Който и да е твоят човек, той разполага с достатъчно средства да свали два аероплана.


	Дагит чакаше Дънкан в задния двор. Момчето забави инвалидния стол, спусна се полека надолу по шперплатовата рампа и спря безшумно. Изкикоти се сойка, кацнала на ябълковото дърво. Ливадата се нуждаеше от косене. Рампата плачеше за боядисване. Прозорците — за чистене. Мисис Кайък подаде главата си през вратата, погледна бащата и сина и се усмихна. Сетне се върна в къщата, навярно да приготви вечерята на момчето. Дагит се безпокоеше, че синът му не прекарваше достатъчно време с хлапета на своята възраст. Може би трябваше да направи нещо за това.
	Дънкан се цупеше. Дагит му бе обещал отдавна, че заедно с Кари ще наемат вила на мерилендския бряг и ще прекарат идващия уикенд в гребане с кану. Обещание, което му предстоеше да наруши, заради самолета за Сиатъл, който трябваше да вземе след деветдесет минути.
	Кари бе на път към тях. Той потръпна от мисълта за нея. Колкото и да искаше да я види, колкото и да я обичаше и да му липсваше, той нямаше нужда да го поучават сега. Неговата отдаденост на разследването — тя използваше по-силни думи за нея — бе причината за много разгорещени „дискусии“.
	Тя буквално бе нахлула в живота му — в ролята й на представителка на фирма за мениджмънт на недвижими имоти и ги бе спасила двамата с Дънкан от трудните първи дни на новото начало в живота им. Жена с неукротима енергия, тя се бе заела моментално с Дънкан. Когато отношенията им стигнаха и до секса, Кари вече въртеше домакинството и работеше с Дънкан — помагаше му да преодолява по-леко трудностите и препятствията, с които той се сблъскваше всекидневно. Изглеждаше съвсем естествено да стане евентуално любовница на Дагит. Ала сега, като се вглеждаше в миналото, на него му се струваше, че всичко е било повече въпрос на уговорка, на удобство, отколкото на любовна връзка. С всяка изминала седмица Кари се сдобиваше с все повече власт над техния живот. По природа тя бе силна и властна; качествата, които първоначално я бяха направили тъй незаменима, сега заплашваха да разрушат всичко, което сама бе създала.
	Той отиде зад стола, за да избута момчето до лоста за набиране на мускули, но Дънкан не пожела помощта му и бързо подкара колелетата, отдръпвайки се от Дагит, като го погледна лукаво през рамо, за да се увери в преднината си — и в разстоянието помежду им. Той стигна до ниския лост, който баща му бе измайсторил от парче тръба и чифт дървени магарета, залепи малките си ръце около гладкия метал и направи усилие да вдигне отпуснатата тежест на тялото си.
	— Ще ти помогна — рече Дагит и забърза към него.
	— Мога да го направя — каза момчето.
	Но не можа. Опита се, ръцете му затрепериха, но едва успя да се повдигне. Дръпна се със зачервено от усилията лице, а когато баща му приближи, буйно поклати глава.
	— Не — изсумтя то, — остави ме.
	Опита отново, но след мъничкия постигнат успех се отпусна надолу и хлътна в инвалидния стол.
	Дънкан страшно искаше да участва в лагер по кану за инвалиди, спонсориран от ОПИ (Организацията „Приключения за инвалидите“), но предварителните условия, независимо от възрастта, бе горната част на тялото да бъде силна. Дори и при най-ниското ниво — лагер само за уикенда — се изискваха пет набирания на мускули без чужда помощ. А Дънкан не можеше да направи повече от едно. Дагит желаеше синът му да отиде на този лагер не по-малко от самия Дънкан.
	— Какво има в Сиатъл?
	— Труп. Намерили са труп.
	— Не схващам. Мислех, че преследваш онзи бомбаджия.
	— Така е. Но трупът е намерен в самолетостроителница, а онзи тип взривява самолети. Трябва да видим дали двете неща са свързани.
	— Смяташ ли, че са?
	— Възможно е. Нямаше да замина, ако не бе толкова важно.
	— Знам.
	— Наистина.
	— Знам. Всичко е наред.
	Той отново се надигна. Дагит мушна силните си ръце под мишниците на момчето, повдигна го и рече:
	— Нека опитаме пак.
	Ала вътрешно изпита болка. Знаеше, че разочарова момчето. Дънкан се надигна и с помощта на баща си направи едно набиране. Занимаваха се с това от седмици и напредъкът на Дънкан бе болезнено бавен. Дагит страдаше жестоко от тези тренировки, страдаше като виждаше как безжизнените нозе на сина му се люлеят като на парцалена кукла. Беше прибавил малко към теглото си след възстановяването си и силата на ръцете трябваше да се придобие. Днес на Дагит му се стори, че момчето е малко по-силно и той му го каза.
	Дънкан рече:
	— Отново.
	Заедно направиха серия от пет набирания, след което Дагит го отпусна върху стола му.
	— Единственият начин е да го направиш — рече той, цитирайки онова, което баща му бе казал преди толкова години. Знаеше, че петдесет на сто от успеха бе въпрос на психика.
	Кари се появи иззад къщата, кестенявата й коса бе опъната назад и вързана на проста опашка заради горещината, бялата й лятна рокля от египетски памук подчертаваше тъмната й кожа. На краката й пошляпваха сандали. Той се безпокоеше, когато тя се носеше така, защото изглеждаше дяволски добре. Знаеше, че и тя го знае, затова се почуди защо е дошла в този си вид. Реши, че е поредната демонстрация на наскоро изявената й самостоятелност. Тя си имаше собствена представа как трябва да се развива животът им и работата на Дагит във ФБР — а особено упоритото му преследване на виновниците за 1023 — не се вместваше в нея. Тя искаше той да приложи таланта си в частния сектор, където специалистите по безопасността вземаха два-три пъти повече пари. Искаше да се оженят, да имат деца, да напуснат Вашингтон. Тя изложи всичко това съвсем ясно в една топла, лунна нощ само преди три седмици. Когато планът й срещна съпротива, тя се затвори и прие поведение на пълна независимост, решена да постигне своето. През последните шест дни бе нощувала само веднъж у тях. След скарването не бяха се любили нито веднъж.
	Докато се приближаваше, самоуверена и съблазнителна, той забеляза, но без да се възбуди от това, лекотата на походката й и летния загар на кожата й. Властта й над него намаляваше с всяка изминала нощ. Прекарвайки по-малко време заедно, те се бяха отчуждили още повече; Дагит не бе по-близо до решението да се впусне в частния сектор, отколкото преди. Като я гледаше да приближава, той всъщност се страхуваше от нея.
	Дънкан изви глава назад, погледна го от долу нагоре и рече:
	— Бъди мил с нея, тате.
	Дагит подуши заговор.


	— Здрасти — рече тя на двамата. И към Дагит: — К’ва е тая работа със Сиатъл. Мислех, че ще ходим на брега. — В очите й блестеше нетърпение.
	— Така си мислех и аз — рече Дънкан.
	Заговор си беше. Сега тя използваше сина му срещу самия него.
	— Зов на дълга — рече той, защищавайки се с яд.
	— Не, не е това — възпротиви се тя. — Всяко управление си извършва разследванията на своята територия. Обяснявал си това десетки пъти. Може би дългът се е писал доброволец?
	— Аха — съгласи се Дънкан.
	— Вие двамата да не сте репетирали? — попита Дагит. Спомни си скарването си с Глория сутринта. Почувства се притиснат до стената.
	— Ти ни обеща този уикенд. Това нищо ли не означава?
	— Какво искате да ви отговоря?
	Лицето й почервеня.
	— Продължавай да тренираш — рече тя на Дънкан.
	Като сви силните си пръсти около лакътя на Кам, тя го отведе настрани.
	— Не можеш да направиш това. Ти измисли този уикенд, за да може най-сетне да влезе в кануто на вода, ти го накара да тренира за това, а сега изведнъж проваляш всичко. Какво ти става? Знаеш ли колко зле може да се отрази това на едно хлапе?
	— Чакай малко — рече той, отмествайки ръката й. — Ти ли ще ми кажеш за моето хлапе?
	— Някой трябва да ти го каже. Единствената му компания е седемдесет и две годишна старица, която диша с акумулатори. Смяташ ли, че така ще порасне?
	— Това е временно.
	— Временно, че завинаги.
	— Един човек е бил убит. Важно е.
	— Ти го поиска, нали така? Навярно е трябвало да се пребориш, за да те изпратят, нали така? Те нямат нужда от теб там, нали така?
	— Да, да, ама не. — Той мразеше тя да го улавя на местопрестъплението. Дразнеше се от отношението й, от подхода й, от всичко — особено от това, че бе права.
	— Брегът, Кам. Щом не искаш да дойда и аз, това е окей. Но остави Сиатъл. Моля те. Заведи Дънк на брега и прекарай малко време с него.
	— Аз прекарвах известно време с него и преди ти да се появиш.
	С това той постигна онова, към което се стремеше. Тя се стрелна през задния двор като мълния. Искаше му се да изтича подире й, но остана на мястото си.
	— Приятно пътуване, тате — беше Дънкан, който висеше от лоста.
	— Става дума за убийство, Дънк. Важно е — рече той отдалеч.
	— Тогава заминавай — каза синът на бащата.
	След няколко минути той замина.


	4

	В събота сутринта, 25-и август — почти две седмици след експлозията на Бернар в Националното летище — Дагит стоеше във фоайето на Сиатъл Уестин. Той забеляза ченгето още преди да се представи. Тъмните очи на лейтенант Фил Шосвиц гледаха от бледо лице — резултат от дългите часове, прекарани зад писалището. Носеше бяла риза извън панталоните и омачкана вратовръзка. Обувките му с гумени ходила показваха старостта си с неравномерното износване на токовете и запуснатостта му — с олющените си бомбета. Шосвиц се насочи право към Дагит; и той можеше да познае веднага един агент на ФБР. Ръкуваха се и се запознаха.
	Лицето на Шосвиц бе продълговато, с прекалено големи очи. На Дагит му се стори, че може би някога бе притежавал чувство за хумор. С тон, който не познава възражения, той рече:
	— Предлагам направо да отидем в „Дънинг“. Колата ни чака отвън.
	На Дагит му се понрави хладината на сиатълския въздух, той просто пиеше от него. Монорелсовата железница мина над главите им, лицата на туристите сякаш бяха поставени в рамките на прозорците. Скитник, облечен в мръсно зебло, ги подмина, понесъл неуверено пластмасова чашка с димящо кафе. Зачервените му очи сякаш гледаха през Дагит.
	— Бил ли си някога тук? — попита някак изненадано Шосвиц.
	Дагит мина от лявата му страна.
	— Работих тук известно време. Трябва да е било през Бронзовата ера. Запознах се с жена си в този град. В един бар. Дори помня името на групата, която свиреше — „Дъфи Бишъп и ритмичните кучета“. — В един миг, дълъг колкото човек да премигне, той отново се озова в онова време. — Човек помни дреболиите.
	Шосвиц кимна, някак си натъжено:
	— Още ли си женен?
	Сигурно ми е написано по лицето, помисли си Дагит.
	— Не — рече той.
	— Аз — също. Предполагам, че това си върви със службата ни.
	— По-често да, отколкото не.
	— И сега си женен за контраразузнаването, а?
	— Близо си до истината, колкото и да не ми се ще да е така. Контратероризмът, всъщност. Чуждестранният. Трета година съм в този отдел.
	— Дечурлига?
	— Един син.
	— Аз имам две дъщери. Кой знае къде са. Тя ли взе момчето?
	— Не, аз.
	— Късметлия си. За децата най-много ме е яд.
	— От колко години си в службата? — попита Дагит.
	Беше му неудобно да споделя историята на живота си с непознат, но все пак — може би защото и двамата носеха полицейски значки, имаха сходен начин на живот и навярно сходен семеен провал — той почувства връзка помежду им. Навярно Шосвиц го бе преценил само с един поглед.
	— Аз ли? Прекалено много, не си ли личи?
	Пред тях спря очукана черна кола с дупка от куршум в ъгъла на предното стъкло и те се качиха в нея.
	Шофьорът — сержант на име Ла Моя, по-добре облечен от повечето полицаи, имаше силна ръка, ръкува се, сякаш разкъсваше печена агнешка плешка. Бе оставил къдравата си коса дълга и излъчваше самочувствие, което граничеше с перчене. Дагит и Шосвиц седнаха отзад. Дагит бе изненадан от промените, настъпили в града.
	— Някои са за добро, други — за лошо — рече Шосвиц.
	Завиха наляво към издигната на пилони магистрала, която водеше на юг. Обсъдиха доклада на офицера, който пръв отишъл на местопроизшествието, и предварителния разговор с доктор Роналд Диксън, патологът на окръг Кинг.
	— Ето как се работи с „Дънинг“ — рече Шосвиц, — в случай че не знаеш: ако искаме да говорим с някой от служителите, правим го на място или в стая, която тяхната служба по безопасност ни осигурява. Те уреждат интервюто — по време и по място — така че да няма суетене и шумотевица, че някой е повикан от местоработата си. Обикновено шерифът води следствието по убийство в „Дънинг“. На практика това си е неговото шоу, неговият периметър — „Дънинг“ съществува от толкова време, че не е под юрисдикцията на града. Но от департамента на шерифа поискаха помощта ни, което за нас е добре дошло. Ла Моя е придаден към тях, нещо като под наем. Аз съм наблюдаващ следствието, затова си оставих писалището да те посрещна. — Той замълча, навярно за да даде възможност на Ла Моя да даде своя принос. Сетне продължи: — Първо: на „Дънинг“ не им се нрави да се мотаем там. Точка. Второ, в случай на убийство обаче, едва ли имат друг избор. Нещо, което сме постигнали — предпочитаме добрите отношения, така че никакви щитове, никакви тежки оръжия. Най-вероятно ще ни развежда шефът им по сигурността — казва се Рос Флеминг. Той е окей — едно от вашите момчета, от ФБР, „Дънинг“ го грабнаха, след като го пенсионираха. Ще ни вкара безшумно. Симулаторите са в неохранявана зона, така че едва ли ще ни забележат.
	— Неохранявана ли? Прочетох това и в доклада ви, който дойде по факса — рече Дагит. — Как е възможно при толкова много техника там?
	Отговори Ла Моя:
	— По тази причина на Флеминг му стана доста горещо около врата.
	— Не се и съмнявам.
	Шосвиц добави:
	— Като поговориш с него, ще разбереш, че е обяснимо. Той е отговорен за сигурността на сто и петдесет хиляди служители на „Дънинг“ по целия свят. Сто и кусур производствени предприятия. Бюджетът му е строго определен, главен приоритет са военните поръчки, следвани от космическите и изследователската дейност. Симулаторите са просто усъвършенствани уредби за обучение на пилотите от гражданската авиация. Така както ми обясни Флеминг, допреди няколко дни — докато се появи този случай — те са били съвсем маловажни от негова гледна точка. Имат закодирани ключалки и други подобни глупости, но това е всичко. Някак ми е жал за него; навсякъде другаде кодираните ключалки и системите с пропуските ще бъдат сметнати за свръхбезопасни. А сега едно от техните момчета го претрепват и всички вече го сочат с пръст. А пък истината е — искам да кажа, че всички я знаем — ако някой иска да влезе някъде, той ще влезе. Просто и ясно.
	Шосвиц вдиша силно през зъби.
	— На Флеминг това също не му се нрави. Ако ме питаш, това потвърждава, че е действал професионал. Както казах — щом искат, влизат. В наше време е достатъчно само да размахаш някой и друг долар.
	— Някакви улики за подобно нещо при Уорд? Имам предвид пари.
	Отговори Ла Моя:
	— Не. Нищо. Никаква промяна в начина му на живот, никакви следи от скрити банкови сметки — поне не сме ги открили. Жена му казва, че всичко си е било напълно нормално. Но аз се съмнявам силно. Ако ме питаш, смятам, че е покръшквал настрани.
	— Защо смяташ така?
	— Причината — рече високо Ла Моя, защищавайки тезата си пред Дагит, — да твърдя това за Уорд е абонаментната му карта за бейзбола. Искам да кажа, че нашият човек се е бръкнал бая да си плати постоянно място…
	— Което, така както вървят разсъжденията ти, показва интелигентност с твърде нисък волтаж — намеси се Шосвиц. — Да ти припомня, че и аз съм виновен по това обвинение. Аз също имам абонаментна карта.
	— И въобще не се появява на стадиона преди последния ининг — заключи Ла Моя. — Проверихме това, опитвайки се да намерим доказателства за това, което твърдеше жена му. Лицето, което седи до него, също с абонамент, твърди, че Уорд рядко се е появявал преди деветия ининг. А въпросната вечер изобщо не се появил. — Той погледна в огледалото за обратно виждане и потърси Дагит. — Заключение: той е пробутвал на жена си лайняни обяснения, а в същото време се е забавлявал хубавичката с някое маце.
	— Някакви указания коя би могла да бъде? — попита Дагит.
	— Да не би да се хващаш на тая работа? — протестира Шосвиц.
	Дагит вдигна рамене.
	Ла Моя го отърва от отговор като продължи:
	— Тъй както ми се вижда, трябва да е някоя от службата. Този тип е работел по дванайсет часа на ден, нали разбираш? Никакви странични интереси. Така че, ако не е сервитьорка или нещо подобно, смятам, че ще е някоя от симулаторите.
	— О, господи! — излая Шосвиц.
	— Но нямаш идея коя е?
	— Ако Флеминг не настояваше толкоз да представим доказателства, преди да разпитваме хората му, можехме да изпитаме мацките и да видим дали някоя ще се изчерви, ще кръстоса крака или нещо подобно. Но така, както стоят нещата…
	— Може и да помогна за това. Щом е бил един от нас, възможно е малко да поомекне и да удари една ръка.
	— Не бих разчитал на това — рече Шосвиц. — Това правило за разпитите е въпрос на политика; то му е спуснато отгоре. Те си живеят в един свой, отделен свят там. Същото е с многонационалните компании навсякъде по света. Карат ни да се катерим по планини от документи и за най-дребното нещо. Сътрудничат наистина, но само ако и когато имаме абсолютни доказателства. Иначе предпочитат сами да се заемат със случая. Да не излиза от къщата.
	— Тогава ще измислим нещо друго.
	— Като какво?
	— Ако Уорд не е бил на този мач, значи е бил някъде другаде. И — той се обърна към Ла Моя, — предполагам с колата си.
	— Доколкото ни е известно.
	— Затова ще проверим дневниците на паркингите в „Дънинг“ по датите и часовете на мачовете през последните шест месеца. Сетне проверяваме дали има неплатени сметки за паркиране. Може и да е бил на работа. Ако не сполучим там, ще проверим разходите по кредитната му карта, да видим дали е наемал хотелски стаи или е харчел за други „забавления“. Не ми се нрави много, но май ще трябва да „откопаем“ този тип от гроба му и да видим откъде ще се развони.
	— Мамицата му! — рече Ла Моя с тон, който бе почти уважителен. — За ченге от ФБР си доста готин.
	Дагит погледна през прозорчето на колата. Убиецът на Уорд би могъл да е в момента на другия край на света, а можеше и да е в някой хотел в Сиатъл и да си пие шампанското, да си замезва със сьомга и да се наслаждава на живописната гледка с белите ветрила на яхтите в Елиът бей и Пъджет саунд отсреща.
	— А какво стана със самата кола? — попита Дагит.
	— Още не сме я открили — рече Шосвиц. — Предполагаме, че убиецът я е откарал някъде.
	— Значи не е планирал да убие Уорд — рече Дагит. — Ако сме прави, че е бил професионалист, дяволски сигурно е, че не би поел подобен риск, освен ако не е бил заставен.
	— Съгласен — рече Шосвиц.
	Крановете товареха контейнери в корабите. По-далеч в морето тежък ферибот се бе насочил бог знае накъде. Убиецът би могъл да бъде на ферибота. Или на някой от контейнеровозите. Би могъл да е навсякъде. Би могъл да е получил творенията на Бернар. Може би Ла Моя би могъл да кара и малко по-бързо. Може би бе по-добре да пропуснат обиколката си на симулаторите и да се заемат веднага с проследяване на движението на колата на Уорд.
	Шосвиц сякаш прочете мислите му.
	— Ще ти покажем симулаторите, мястото, където е намерено тялото и ще разговаряш с Флеминг. Представители на управлението в Сиатъл вече минаха по този път, но казаха, че ще искаш сам да хвърлиш един поглед.
	— Това ще те превърне в специалист или нещо такова — рече Ла Моя.
	— В нещо такова — отвърна Дагит. Не можеше да разбере дали нарочно го дразнят.
	— Това, което знаем със сигурност — каза Шосвиц, — е, че един от тях е повърнал обяда или вечерята си вътре в симулатора.
	Ла Моя добави:
	— Лабораторията изследва бълвоча да види дали онзи не е повърнал поради някаква болест. Микроби и други подобни фъшкии. Ако не е така, значи един от тях е страдал от аеропланна болест.
	— Нямаме никакви други улики, само това, че Флеминг смята, че всичко се основава на изнесени отвътре сведения.
	Шосвиц подръпна ухото си. Дагит свали прозорчето. Стягаше го в гърдите. Въздухът миришеше хубаво. Напомни му за един ресторант на кея и за време, когато бе безмерно щастлив. Стори му се, че това е било преди векове.


	Дагит, Шосвиц и шефът по сигурността на „Дънинг“ Рос Флеминг завършиха дългата обиколка из симулаторната зала. Флеминг, енергичен мъж в края на петдесетте си години, с къса сива коса и остри, сини очи, имаше лицето на човек, който знае сума тайни, и подбираше внимателно думите си. Той предпочиташе да наблюдава, вместо да разсъждава на глас, а безизразното му лице отлично скриваше мислите му. Показаха на Дагит къде е бил скрит трупът под плоскостите в компютърната стая, „вдигнаха“ го във въздуха със симулатора на 959–600 и му дадоха възможност да прекара двайсет минути в канцеларията на Уорд с друг служител на „Дънинг“ и да прегледа книжата му с надеждата да намери някаква нишка. Флеминг предложи да отидат до пропуска; Дагит си помисли, че го молят да си замине.
	Сетне дойде Ла Моя, придружен от привлекателна негърка, подчинена на Флеминг; на лицето му грееше прибързана усмивка.
	— Готово — рече той и подаде на Шосвиц компютърна разпечатка.
	— Вече? — рече шашардисан Шосвиц. Дори и той изглеждаше изненадан от работоспособността на своите хора.
	— И какво? — попита Дагит, опитвайки се да се намеси, но останал напълно пренебрегнат.
	Ла Моя отговори на своя лейтенант със самоувереност, в която Дагит веднага разпозна успеха.
	— Позвъних на пътните полицаи. Уорд има три неплатени сметки от паркинги, всичките през последните два месеца. Освен това преди шест месеца сме му наложили глоба и сме откарали тауруса му за това, че е спрял пред пожарен кран. Всичките глоби са наложени на места в рамките на една пресечка.
	Той се обърна към Флеминг:
	— Това, което ни спаси, е начинът, по който вие, приятелчета, правите всичко на компютър. Много впечатляващо! Имат една база данни, лейтенант…
	— Какво точно имаме? — попита Дагит.
	Шосвиц му подаде листа с бели и зелени ивици.
	Ла Моя обясни:
	— Потърсихме първо в базата от данни адресите на служителите в симулаторите — основавайки се на моя естествен инстинкт. И хоп, ето я на — бинго! — пета по ред. Живее на същата улица и на същото място, където са наложени всичките глоби на Уорд. Трийсет и една годишна, червенокоса; родена само за оная работа, или поне така ми казаха.
	— Сейра? — попита служителят от симулаторите, силно шокиран.
	— Видяхте ли? — рече Ла Моя, пъхайки ново парче дъвка в устата си. — Всички я познават.


	В залата за заседания имаше маса от неръждаема стомана и стъкло с осем кожени стола, дъска за съобщения, прожекционен екран, телефон и кафеварка с току-що сварено кафе. Всички си наляха по чаша. Дагит забеляза липсата на часовник. Нямаше и прозорци. Сребърен фикус с прашни листа. Единственият телефон имаше дузина жици и кутия, прикрепена към него — навярно кодираща машина. Всичко това навярно отговаряше на представите на военните за уединение, помисли си Дагит.
	Сейра Притчет бе изплашена до смърт и това си личеше по блестящите й зелени очи и костеливата й длан, което Дагит усети, докато се ръкуваха. Носеше костюм в цвят каки, добре изгладена бяла тениска и черни обувки с високи токове, които караха прасците й да стоят напрегнати. Косата й бе огненочервена, имаше много лунички, сякаш лицето й бе пръснато с кестенява боя — луничките придаваха на лицето й малко болезнен вид. Челото й бе изправено — застана пред масата със здраво кръстосани ръце. Костюмът скриваше тялото й, но не и от въображението. Ла Моя бе сигурен в това. Иска ти се да удариш хора като Сейра Притчет, помисли си той. Удряш ги и чакаш да видиш дали ще отвърнат.
	Дагит се изправи и наруши тишината.
	— Доктор Уорд не е бил на мача във вторник вечерта — рече строго той, докато тя още стоеше права. Не й предложи стол, защото не искаше тя да се чувства удобно. Обясни й, че Ла Моя и Шосвиц са ченгета от отдела по убийствата. Флеминг й бе познат. След като и времето, и убиецът на Уорд му се изплъзваха, Дагит почувства нуждата от една победа. Разхлаби вратовръзката и разкопча яката си. Това го накара да се сети за Бакмън; беше същата риза, която носеше и онзи ден, копчето, което й бе пришил, не съвпадаше по размери с илика. — Предполагахме, че човекът, който е убил доктор Уорд, го е срещнал на мача, но сега знаем, че не е станало така. Той не е бил на мача, мис Притчет.
	Дагит не смяташе за забавно да нахълтва в съзнанието на жена, която вече е разстроена от убийството на любовника й. Още по-малко пък — разголването на тайните на един мъртвец. Двамата бяха любовници. И какво от това? Ако Уорд бе загинал при автомобилна катастрофа, нямаше да има никакво разследване — щеше да си отнесе тайната в гроба. Но в този случай тя бе разкрита, поне до някаква степен, а щом веднъж бе излязла наяве, най-доброто нещо, което разследването можеше да направи, бе да се възползва от нея. Бъркаш в цепнатината и натискаш с цялата си тежест. Възможно бе цепнатината да се разшири и от нея да се изсипят маса неща.
	— Можем да ви отведем в града. Да ви предадем на жена полицай, а тя би могла да среши косата ви. Бихме могли да потърсим и други, по-интимни улики. Сетне лабораторията ще ни каже със сигурност дали търсим вас или някоя друга жена. Но ние търсим и убиец, мис Притчет. Той има преднина пред нас. Честно казано, нямаме време за тая лабораторна работа. Затова се надяваме на известно сътрудничество от ваша страна. — Надяваме се на чудо, помисли си той, но не го каза. — Без това сътрудничество, мис Притчет, съдът, пресата и „Дънинг Ейръспейс“ ще бъдат активно въвлечени.
	— Никой не желае това — додаде Флеминг.
	Изглежда тя се страхуваше от него като момиченце — от баща си.
	— Мога ли да седна? — попита тя.
	Той трябваше да запази контрола си върху ситуацията. Не й отговори. Попита с безпощаден тон:
	— Беше или не беше с вас доктор Уорд вечерта на убийството?
	Яростта разшири очите й. Красиви зелени очи, горещи като цвета на косата й.
	— Беше! Доволен ли сте? Да, беше с мен — отвърна тя. — Бяхме в моя апартамент. Замина, когато започна седмият ининг.
	— Седнете, мис Притчет. — Задоволството пулсираше в него. За първи път усети ефекта от климатичната инсталация.
	Ла Моя извади от джоба на сакото си малко касетофонче и го постави на масата, изрече дата и часа, имената на присъстващите и сетне погледна към Дагит, който започна разпита.
	Сейра Притчет прекара двайсет минути да отговаря на въпроси за любовната си връзка с Уорд и за подробностите за вечерта на убийството му. Сетне я освободиха, а в следващия час и половина Дагит, Шосвиц и Ла Моя прослушаха записа и възприеха по-официална линия на разпитване за наближаващата обедна почивка. Флеминг се появяваше от време на време и се присъедини към тях за втория разпит.


	Първоначалното претърсване на апартамента на Сейра Притчет, извършено от Ла Моя и Дагит, в присъствието на униформен офицер на вратата, донесе малко интересни неща. Дагит прегледа телефонните й сметки и върнатите чекове. Ла Моя претърси личните и тоалетните й принадлежности. Ако Притчет лъжеше за степента на своето увлечение, то ще им трябваше екип от експерти да го установят. Нищо от това, което откриха, не противоречеше на разказа й.
	Сетне се прехвърлиха да търсят навън — в платения паркинг, който, както твърдеше тя, Уорд използвал винаги, когато това било възможно, и най-вероятно — и през нощта на убийството му. Докато слизаше с асансьора и вървеше към входната порта, Дагит си представи, че е доктор Роджър Уорд. Чифт административни сгради със сребристи прозорци от другата страна на път I-5 закриваха гледката към залива. Ято чайки разцепваше синевата на небето. Зад тях един пътнически самолет летеше безшумно над Пъджет саунд. Самолетът напомни на Дагит за задачата му. Колкото и да бе малко вероятна, той не можеше да отхвърли възможността детонаторът на Бернар да е предназначен за „Дънинг 959-600“. Или бе просто съвпадение? Със смъртта на Бернар и с толкова малко нишки в ръцете си можеха да го отстранят от разследването. Можеше да го запази, само ако свържеше това убийство с детонаторите на Бернар. Самолетът, който той наблюдаваше, ставаше все по-малък и по-малък. Почувства, че надеждите му да вкара връзката с Притчет по-навътре, намаляват също тъй бързо.
	Дагит обиколи паркинга, изучи маслените петна, колите, канала, храсталака. Ако си убиецът, къде ще се скриеш? Той се обърна и погледна жилищния блок. Разгледа разположението на паркинга спрямо входа на сградата. Полека, сякаш работеше с археологическа мащабна мрежа, той тръгна заднешком назад, като не изпускаше из очи както прозорците на апартамента, така и входа на сградата. Така се озова в далечния ъгъл, където зад един очукан трейлър човек можеше прилично да се прикрие. Той претърси внимателно този район.
	— Какво търсим? — попита го присъединилият се към него Ла Моя.
	— Кой знае? Дъвка? Дребни стотинки? Всичко, каквото убиецът би могъл да изпусне.
	Ла Моя зашари из хилавия шубрак.
	Дагит намери смачкана бирена кутия, но тя очевидно бе престояла дълго на открито. Намери и празна бутилка от моторно масло, умряло врабче, което изглежда бе жертва на котка. Разпиляната перушина се бе сбрала на купчинка под една от спадналите гуми на трейлъра. Погледът му бе привлечен от драскотини с въглен върху калника на трейлъра. Попипа едната. Въгленът се размаза върху пръста му.
	— Кога валя за последен път при вас? — извика Дагит на Ла Моя, който бе изчезнал в храсталака.
	— Трябва да проверя, но имам чувството, че бе понеделник вечерта. Може и да е било неделя.
	Дагит клекна на коляно, очите му шареха под трейлъра като прожектори. Използва химикалката си като сонда, за да изследва купчинките сиво-кафяви пера зад гумата на трейлъра. Намери два фаса. Единият сред перушината, другият — в грайфера на гумата. Не бяха много отдавнашни, ако се съдеше по вида им. Дали бяха хвърлени от човек, който нетърпеливо бе очаквал Роджър Уорд? Цигарената хартия бе черна, филтърът — златен; изглеждаха скъпи. Необичайни. Европейски? Вълнението му нарасна.
	Той продължи разкопките си перце по перце. Освен фасовете, зад перушината гой откри и малка, смачкана кутийка, чийто целофан бе наполовина запазен. Още улики? Ако наистина последно бе валяло в неделя, както бе казал Ла Моя, значи тази кутийка е била изхвърлена наскоро. Например във вторник вечерта? Дали бе по следите на лицето, което бе убило Уорд, или подир някой невинен минувач, който бе убил няколко минути на този паркинг? Следвай уликите, напомни си той. Следваш онова, което те ти казват, а сетне ще разсъждаваме.
	Той разтвори смачканата кутия с химикалката си и прочете надписа: „Анбезол — временно успокоява зъбобола“. На картинката бе изобразен зъб с изскачащи от него светкавици.
	— Може би нашият човек го е болял зъб — извика той на Ла Моя. — Трябва да позвъним на зъболекарите в тоя град.
	— Смяташ ли?
	— Щом сме попаднали на нещо подобно — дали е вярна или грешна улика — трябва да я следваме, нали така? Може и да е закъсал. Това може да стане едно твърдо доказателство.
	— Може и да е нищо.
	— Съгласен.
	— На лейтенанта няма да му се хареса. Прекалено умозрително. Мисля, че това е повече по вашата част — на теб и твоите хора.
	Както си и мислеше Дагит, Ла Моя носеше със себе си и хартия, и найлонови пликчета. Ченгетата по убийствата винаги носят подобни неща. Заедно поставиха и етикираха откритията на Дагит. Сетне разшириха обсега си на търсене.
	— К’во ще кажеш, това не е ли странно? — извика Ла Моя, който се появи иззад израслите твърде високо бурени с отчасти обелен картоф в обутата в ръкавица ръка. — Мяза дяволски на пишка, ако питаш мен.
	Наистина приличаше, съгласи се Дагит. Фалос с диаметър два инча и дължина няколко инча, който се подаваше от необелената част като пенис от скротума.
	— На нея й допадат дебели, ама не и дълги — рече Ла Моя, имитирайки блус певица. Той се обърна назад. — Сорт „Айдахо номер едно“ може би. — Разгледа картофа. — Не знам, може би е някакво педерастко инструментче. Как ще ти се хареса отзад, а? — и той направи с него такова движение, което не можеше да се сбърка. Сетне го хвърли на Дагит, който го улови.
	Дагит го завъртя в ръката си. Сърцевината на картофа бе потъмняла от съприкосновението си с въздуха.
	— Някой бая време си е играл с това — рече озадачен той.
	Беше готов да го хвърли, когато забеляза, че част от чернотията се бе отложила върху ръката му. Значи в крайна сметка не бе само от гниенето. Той разтърка пръстите си един в друг и ги помириса. Докато вдишваше, изпита нов изблик на вълнение в гърдите си и отново му се прииска да повярва, че това бе твърда улика, свързана с убийството на Уорд. Рече:
	— Чувал ли си оная глупотевина, че като оглушееш, обонянието ти се подобрява?
	— Не — каза Ла Моя. — Подобни знахарски истории не ме вълнуват.
	— Това, за което говоря, е научно доказано. Медицина.
	— Никога не съм бил добре по науките. Освен по анатомия — добави онзи бързо. — При това — извън училище.
	— Случва ли ти се понякога да млъкнеш? — попита го Дагит.
	— Само когато тя ме помоли — отвърна Ла Моя, — и то, когато съм сигурен, че наистина го желае.
	— Помириши това — рече Дагит и се приближи към Ла Моя с протегнати напред пръсти.
	Ла Моя отдръпна главата си встрани.
	— Помириши го — настоя Дагит и мушна пръстите си под носа му.
	Мустаците на Ла Моя потръпнаха. По лицето му се изписа изненада.
	— Изгорели газове?
	— Може и да няма нищо общо със слуха ми — отвърна Дагит.


	Той прекара голяма част от късния следобед и ранната вечер в разговори по телефона с управлението във Вашингтон и в опити да се свърже с Кари. Отиде с кола до Зеленото езеро и потича. Вечеря в яхтклуба на Рей с един приятел от Бюрото, който го бе „поканил“ тук, в Сиатъл. Спомниха си добрите стари времена и изпиха прекалено много бира. Обсъдиха Бернар и нападението на германците срещу „Der Grund“.
	— И ти смяташ, че това убийство в „Дънинг“ е дело на Корт? — попита го приятелят му. — Мислиш, че би могъл да е тук?
	Всъщност за пръв път някой го казваше на глас, въпреки че и Бакмън, и Пулман се досещаха. Дагит не знаеше какво да отговори. Приятелят добави:
	— Искам да кажа, че ми се вижда доста вероятно. Затова те извиках тук. Бернар е от „Der Grund“, Корт е от „Der Grund“. Бернар измайсторява детонатор. Никой не може да намери Корт. Искам да река, че някой трябва да постави проклетото нещо в някой самолет, иначе какъв е смисълът? А това е работа на Корт, нали така?
	— Ние смятаме, че е работа на Корт. — Всъщност според както се навързваха нещата, той бе сигурен, че това бе работа на Антъни Корт. На кого другиго? Но като офицер, отговорен за разследването, той не можеше да даде гласност на подобно убеждение, докато нямаше достатъчно доказателства в своя подкрепа.
	— Това е всичко, което исках да кажа.
	— Част от мен се надява да е така; другата част — да не е.
	— Мога да те разбера.
	Никой не може изцяло да разбере това, помисли си Дагит. Но защо да спори с приятел? Имаше ли смисъл да спори изобщо, освен поради бирата и умората? Искаше да спори. Искаше да изпусне малко пара от клапана.
	— Искаш ли да метнеш някоя и друга топка* — попита приятелят му.
	[* Тук и по-долу става дума за бейзбол. — Б.пр.]
	— По-скоро бих потърсил някъде машина питчър и бих изиграл едно-две хвърляния.
	— Не знам къде има такива машини. Но знам за едно игрище, отворено до полунощ.
	— Звучи ми добре.
	— Продават и бира.
	— Звучи още по-добре.
	— Играеш ли често?
	— Не. Отдавна не съм играл. Стана прекалено скъпо. Играх за малко на първа база за вашингтонското управление. По същото време тренирах отбора на сина си в детския шампионат. Дяволски хубави времена.
	Нещо се спусна между двамата като стоманена преграда. Дагит се почувства съвсем самотен. В кехлибара и мехурчетата на бирата трепкаха спомените.
	— Добре — рече най-сетне приятелят му. — Да вървим, какво ще кажеш?


	Малко след обяд на следващия ден Шосвиц прекъсна Дагит, който бе стигнал до средата на доклада, който пишеше. През последните три часа Ла Моя и други петима сержанти въртяха телефоните на зъболекарите в града. Дагит вече бе склонен да се откаже от надеждата си да свърже анбезола с човек, който имаше болен зъб. Често се случваше така: трябваше да се откажеш напълно, преди късметът ти да заработи. Най-лошият ти враг са надеждите. Шосвиц бе човек с неизчерпаема енергия. Имаше нервния навик да разтърква лакътя си, а погледът му почти не спираше в една точка.
	— Може и да излезеш прав за анбезола — каза той на Дагит. — На четири зъболекарски кабинета във вторник им се е обадил гост на града, който искал спешна лекарска помощ.
	Дагит рече:
	— Ако патологът е прав за удушваческата хватка, значи е възможно той да не е имал намерението да убива Уорд. Ако приемем този факт за възможен, това ще означава, че той е планирал да остане в града до сряда или четвъртък.
	Шосвиц кимна:
	— Или до петък. Който и да е бил, той е поръчал на четирите сестри в зъболекарските кабинети да го запишат от сряда до петък. И на всичките е съобщил телефонен номер и номера на хотелската си стая, в случай че се открие възможност да бъде приет извънредно. Две от тях са му предали съобщения, но този тип изобщо не се е обадил.
	— Телефонен номер ли? — попита Дагит. — Искаш да ми кажеш, че имаме телефонен номер?
	— Хотел „Мейфлауър парк“. Стар и добър хотел на „Олив уей“.
	— Можем ли да идем там? — попита Дагит. — Доколкото това е позволено от закона?
	Шосвиц рече:
	— Трябва да питаме вашите момчета във Федералното бюро. Изобщо не ми е ясно нищо за претърсване и изземане в подобни случаи. Но си мисля, че изводът е следният: щом решат, че нещо ще излезе, ще измислят начин.
	Шосвиц подаде на Дагит листа с имената на зъболекарите. С дебело очертано кръгче бе очертано „Хотел «Мейфлауър парк», стая номер 311“.


	— На два-три пъти ни провървя — каза специалният агент Франк Макалистър на Дагит, докато се ръкуваха във фоайето на хотел „Мейфлауър парк“.
	Доколкото Дагит можеше да прецени, добрият шанс идваше на малки ята. Докато лошият късмет направо бе извън всякаква мяра.
	Гласът на агента звучеше напрегнато, сякаш без това усилие тембърът му щеше да е висок и женствен. Макалистър бе черен, висок и добре избръснат сериозен мъж със загрижени очи. Вървеше бързо, без да го е еня дали Дагит успяваше да го следва. Вървящият зад него Дагит забеляза, че косата му бе започнала да посивява.
	— Този тип от триста и единайсет изрично предупредил, че не иска обслужване от камериерка, докато е в хотела. Казал, че режимът му е необичаен и изобщо не го интересували чистите пешкири. Това изискване било спазено до ранната утрин в сряда — всъщност вторник вечерта.
	— Времето съвпада — каза Дагит. — Да смятаме ли, че не е искал някой да разбере, че е напуснал хотела? Нещо от този сорт?
	— Може.
	— Тогава навярно става дума за същия човек.
	— Ако е така, значи сам си е прерязал гърлото, без да се усети. Изискването му означава, че стаята му не е пипана до тази сутрин — рече той и погледна небрежно Дагит през рамо.
	Влязоха в асансьора. Вратите се затвориха и клетката бавно се заиздига. Макалистър миришеше на одеколон за след бръснене.
	— Боклукът на хотела няма да бъде вдигнат преди следобед. Онова, което камериерките са изчистили от онази стая, ще е още в онези чували за боклук. Помолих ги да задържат вдигането на боклука, за да могат нашите хора да го поразровят. От сметката му знаем, че нашият заподозрян е използвал доста сервирането по стаите. Ако аз бях на негово място, щях да почистя основно, преди да замина. Щях да оближа стаята. За да се прикрия по най-добрия начин. Но ако е хвърлил някоя разписка в боклука си, това може да ни послужи да го идентифицираме. Върху разписката ще фигурира номерът на стаята му. — Той направи пауза. — Това е разсъждение на тъмно, но все пак е нещо.
	Дагит не смяташе, че е разсъждение на тъмно. В него имаше дяволски много смисъл. Той предложи да потърсят в боклука и още няколко неща, които биха го идентифицирали: угарки в черно и златно, празно шишенце анбезол, торба от зеленчуков магазин или касова бележка от такъв магазин, в която да фигурира и картоф. Макалистър го погледна учудено. Дагит обясни:
	— Той е запушил ауспуха на Уорд с картоф.
	— Ясно.
	— Ами колата? Не можеш да обикаляш из този град без кола. Хотелът навярно предлага някакви улеснения за паркирането на гостите си. Биха могли да ни дадат регистрационния номер на колата на този тип.
	— Добре. Ще го проверя. Ако научим номера, ще стигнем и до агенцията за коли под наем.
	— Трябва да поговорим и с камериерката.
	Макалистър кимна:
	— Вече говорих с рецепцията по този въпрос. Ще изпратят някого да я повика.
	Макалистър пъхна парче пластмаса в ключалката и отключи вратата.
	— Електронни ключове — рече той с отвращение. — Кога ли ще престанат с тези глупости?
	Беше малка, но привлекателна стая с легло, покрито с кретонова завивка с изображения на рози и на диви патици, с бадемови драперии и прекалено много мебели: диванче, писалище, легло и гардероб. Не оставаше много място за хората. Макалистър и Дагит надянаха найлонови ръкавици. Зад тях вратата се затвори с тих удар. Клаустрофобичното пространство подсили желанието на Дагит да побързат. Може би убиецът на Уорд бе използвал тази стая. Ето леглото, в което бе спал, писалището, което бе ползвал. Бяха толкова близо до него. Независимо колко малка бе, това си бе победа, чийто вкус можеха набързо да усетят.
	Дагит отиде до прозореца и погледна към колите, камионите и автобусите долу.
	— Имаме нужда от всички детайли, които можем да установим със сигурност — рече той на Макалистър, — с какво се е хранил онзи тип, количеството и особено марката цигари, които е пушел, дали е вземал душ или вана — абсолютно всичко, което може да хвърли някаква светлина върху него.
	Макалистър кимна, очевидно свикнал на подобни изисквания. Двамата претърсваха стаята, движейки се полека, с наведени глави. Момчетата от лабораторията сигурно щяха да открият нещо — винаги бе така. Дали щеше да е от полза за разследването или не, щеше да се разбере по-късно.
	Някой почука на вратата и Макалистър отиде да отвори. Свенливата виетнамка се представи като Карин Кси. Беше мъничка, плоскогърда женица с мазолести ръце, косата й бе вчесана назад и пристегната с бяла пластмасова фиба със сини цветчета. Имаше криви зъби и безукорна тъмна кожа. Изплашените й очи сякаш заемаха половината от лицето й.
	— Ти изобщо не си в беда — обясни й Макалистър.
	— Да.
	— Всъщност, можеш да ни помогнеш страхотно.
	— Да. — Гледаше го скептично с ъгълчето на окото си.
	— Ти си почистила стаята тази сутрин.
	— Да. След напускане на госта.
	— По-основно ли се чисти след напускане?
	— Да.
	Дагит се почуди дали не искаха прекалено много от тази жена — да помни именно тази стая.
	— Сигурно чистиш много стаи — рече Макалистър, сякаш бе прочел мислите му.
	— Много стаи.
	— Навярно не обръщаш кой знае какво внимание коя стая чистиш. Така ли е?
	Тя кимна, сви рамене и им предложи невинното си изражение. Тя все още изглеждаше изплашена.
	— И аз не бих обръщал кой знае какво внимание, уверявам те — окуражи я Макалистър.
	Тя се усмихна и вдигна ръка да прикрие устата си, за да не се видят ужасните й зъби.
	— И сигурно не си спомняш нищо особено за тази стая?
	— Да, разбира се, че помня.
	— Гостът? — изпусна се Дагит и я прекъсна, с което предизвика раздразнения поглед на Макалистър.
	— Видя ли го? — попита Макалистър. — Помниш ли госта?
	— Не него. Не помня него. Помня стая… чиста стая. Много чиста, прибрана. Лесна за чистене.
	— Чиста ли? — попита Дагит. Тъкмо такава информация бе очаквал — тя хвърляше известна светлина върху личността на този мъж.
	— Човек забелязва такива неща, като чисти хотелски стаи.
	— Сигурен съм, че е така — рече Макалистър. Погледът му умоляваше Дагит да спре, но той не можеше.
	— Той пушеше — рече Дагит.
	— Да.
	Макалистър го гледаше вече свирепо, но Дагит бе безмилостен.
	— Спомняш ли си случайно как изглеждаха цигарите му? Цветът им? — попита Дагит.
	— Не. Не помня. Той пушеше. Оставяше прозореца леко отворен.
	Дагит отиде до прозореца и разгледа сградата и пожарните изходи по-внимателно. Ако се наложи, можеше ли човек да избяга през този прозорец? Да, видя му се възможно. Промъкваш се оттук, спускаш се върху козирката. Възможно бе. Оставяш прозореца отворен, за да можеш евентуално да избягаш бързо.
	— Ще ни е необходим специален екип от специалисти по скрити отпечатъци — да огледа тук.
	— Виждала ли си пистолет, нож, нещо от този сорт? — попита я Дагит.
	— Не. Нищо подобно.
	— Той говори ли с теб? — намеси се Макалистър.
	— Не. Изобщо дори не съм го виждала. Той сторил ли е нещо, този човек?
	Това, че никой не бе виждал убиеца тревожеше Дагит. Първо в „Дънинг“, сетне и тук.
	— Нещо необичайно? Нещо изобщо? — изтърва пак разочаровано Дагит и отново раздразни Макалистър.
	— О, да — рече тя и привлече вниманието им с острия си глас и внезапно блесналите й, загрижени очи. — Зъбът! — Тя сияеше. — Всеки ден човек не намира зъб!


	5

	Когато опипа зеещата рана на венеца си с гуменото крайче на четката за зъби, Антъни Корт се сви от болка. Грозна работа беше. Челюстта му бе толкова подута, че се наложи да напъха сума ти хартия между бузата и венците си от другата страна, за да не изглежда подут. Ако някой прилича изцяло на катерица, то това съм аз, помисли си той. Не че имаше кой знае какво против: така изглеждаше като друг човек, а това бе в негова полза.
	От пътуването с влака се чувстваше изтощен; не можа да спи, прекалено бе зает с последиците и необходимите изменения в подготовката на плана след случайното убийство на Роджър Уорд. Последните няколко дни бяха изнурителни; Лос Анджелис не му се нравеше.
	Погледна часовника си, за да види датата: 27 август. Две седмици след деня на експлозията, която уби Бернар. Надяваше се, че към края на този следобед тежката загуба щеше да придобие смисъл. За кратко време Бернар бе станал безсмъртен: той живееше под формата на детонаторите, които бе оставил след себе си.
	Моник Шейсон застана пред вратата на хотелската стая в Лос Анджелис точно в девет и трийсет. Не беше я виждал от две години, но позна лицето й веднага, дори и изкривено от шпионката на вратата.
	Отвори й.
	Тя влезе с полъха на мускусен парфюм и шумоленето на фината й рокля. Носеше черно куфарче.
	Корт постави на дръжката табелката „Не безпокойте!“ и затвори плътно вратата. Резето им осигуряваше усамотение. Тя се обърна театрално и застана срещу него — беше добре тренираното завъртане на манекенка в края на рампата. Моник бе винаги на сцената.
	Сноп хубава черна коса падаше до раменете й и в края си се извиваше стилно навътре. Бретонът скъсяваше челото й и обрамчваше лицето, което сякаш се състоеше само от големи кафяви очи, скули и червени устни. Беше усвоила до съвършенство скромното изражение на полузаспала — или на готова за леглото жена. Самочувствието й привличаше вниманието отдалеч и граничеше с арогантност. Имаше широки рамене, висока гръд и толкова тънък кръст, че му се стори, че ще успее да го обхване с двете си ръце.
	Беше си фантазирал за нея от седмици.
	— Имаше ли проблеми? — попита я той.
	— Тук е — рече тя и посочи куфарчето.
	Доколкото си спомняше имаше съвсем лек, почти незабележим акцент. Ако се постараеше, можеше дори да мине и за американка.
	В тона й прозвуча разочарование:
	— Какво стана?
	Фантазиите му се срутиха. Беше си представял, че тя ще го прелъсти. Представял си беше, че ще има повторение на онова във Франкфурт.


	Спомня си първия път, когато я видя, с кристална яснота. Спомня си студа, парата — като издишва, прокапалия си нос. Толкова е студено, че лицето й е скрито зад заскреженото стъкло на колата. Тя е със сребрист мерцедес — откраднат, разбира се, и с откраднати номера. Паспортът му е фалшив, а оттам и самоличността му; всичко около него е фалшиво. От студа вратата на колата е залепнала и не иска да се отвори. Тя се присяга над седалката и му отваря отвътре. Вижда я за пръв път през заскрежените стъкла — решителното й лице, ружа на бузите й, копринения шал, тъмните слънчеви очила. Както е типично за подобни операции, те изобщо не са се срещали — до момента, когато вратата най-сетне се отваря с нежелание. Как го постига това Михаел никой не знае. Тренираността, подготовката…
	Около дузина хора се въртят около него постоянно, но един за друг са по-скоро сенки.
	— Тая шибана кола не щеше да запали — казва тя ядосана и той веднага я харесва.
	— Куфарът? — пита той.
	— В багажника. — Лицето му изразява въпроса дали това решение е разумно, но тя го прекъсва, преди да е заговорил: — Където му е мястото. Да не си помислил, че ще го сложа на задната седалка?
	Да, тя му харесва. Въпреки очевидно добрия й вид, тя не го привлича физически. Минали са две години след самоубийството на жена му и през цялото това време той не е изпитвал дори и нещо подобно на страст към друга жена. Само отчаяние. Той се поддържа от отчаянието, както кърлежът се храни с кръвта на скитащо куче. Отчаянието го мотивира. То го тласка напред, към целта. Тъкмо това отчаяние бе превърнало тъгуващия вдовец в убиец. Той не познава този убиец — не се е спирал да се вгледа в него — но не познава и онзи, другия мъж, мъжът с жена и дете в края на работния ден. Не иска и да ги познава. Той си има цел. Това е достатъчно. Това му стига.
	— Аз съм Моник — казва тя.
	Усеща се, че я гледа втренчено.
	— Нещо не е наред ли?
	— Не, нищо.
	— Ти си французойка — отбелязва той.
	Тя не обръща внимание на думите му.
	— Не знам защо съм толкоз нервна, но така си е. Това, което ще направим, не е толкова сложно, нали?
	— Куфарите еднакви ли са?
	— Разбира се, че са еднакви, но трябва да те предупредя, че хотелът е невъзможен. Никога не съм виждала толкова много хора на едно място.
	— А разписанието?
	— Да. Проверих го два пъти.
	— Значи всичко е наред. Няма защо да нервничиш.
	— Вътрешният ми глас казва друго нещо.
	Колата спира на светофар. Двигателят се измъчва и намалява оборотите си и изгасва — акумулаторът му е изтощен. Той знае чудесно какво чувства този акумулатор.
	— Почакай — казва й той. Изключва радиото, тя само го е намалила. Сетне спира и вентилатора. — Окей, опитай отново.
	Някаква кола зад тях надува клаксон.
	— Майната ти — казва тя, свирепо вгледана в огледалото за обратно виждане.
	— Не му обръщай внимание.
	Най-сетне двигателят запалва.
	— Проклета, шибана кола! — казва тя. — Шибан студ. Мразя Франкфурт. Мразя този град.
	— Спри зад онзи автобус — нарежда й той.
	— О, господи, стигнахме! Гледай, автобусът е подранил. О, господи! — Тя го поглежда ужасена, сякаш вината е нейна.
	— Не, не е — казва й той, като поглежда часовника под ръкавицата си. — Точно навреме е. Спри там.
	Докато тя завива зад пресечката, той отнася куфара във фоайето, натъпкано със стотици куфари и чанти. Едва можеш да се разминеш сред багажите. Възрастна двойка, очевидно закъсняла, оставя багажа си сред другите и отива на последната си безплатна закуска. Ето нещо, за което винаги можеш да разчиташ на американците, си казва той — никога не отказват безплатна закуска.
	Той пресича с куфара фоайето. Моник си е свършила добре работата. Там, в морето от стотици багажи, има десет, може би петнайсет напълно еднакви черни куфара. Досущ като този, който той носи. Той си пробива път в тълпата и поставя куфара си до един от близнаците му. С гръб към рецепцията, засипана от сума напускащи хотела, той откача етикета на единия от куфарите и го привързва към своя. Това му отнема по-малко от десет секунди. Ето, готово. Всичките тези багажи, включително и смененият, ще бъдат натоварени от шофьора на автобуса. На контролата на летището куфарите ще бъдат проверени за принадлежността си. Един черен куфар ще се окаже без собственик. Съгласно правилата, той няма да бъде натоварен на самолета. Подобни неща се случват често с големи групи. Никой няма да му обърне внимание. Куфарът ще бъде върнат в хотела или ще бъде разрушен от службите по безопасността на летището. Заместителят му ще бъде натоварен вместо него на самолета, заедно с бомбата на Бернар в него.
	Той затяга шала пред лицето си и издърпва ръкавиците си — човек, който се подготвя за хапещия студ. Над шала се виждат само очите му — досущ като бандит в някой уестърн.
	Мерцедесът чака. Тя се е навела над капака на двигателя и протегната напред почиства стъклото от леда. Той усеща как в слабините му прещраква похот. Толкова далечно му е подобно усещане, че той едва разпознава значението му. Влиза в колата. Тя сяда зад волана.
	Пътуват три часа до един хотел в стил баварска хижа, където трябва да останат три дни. Тя говори по време на цялото пътуване. Но на него това му харесва, чувства се като слепец, който е възвърнал зрението си. От година не е прекарвал с един човек толкова време. Докато паркира колата, тя му казва:
	— Има малка промяна в плановете. Ще бъдем в една стая.
	— Какво?
	— Михаел настоя за това.
	— Невъзможно. Ще вземем две стаи.
	— Пак ще са две стаи. В апартамент. Ще се регистрираме като семейна двойка. Чак толкова противна ли ти се вижда подобна идея?
	— Не, не е в това работата.
	— А в какво.
	— Две стаи.
	— Слушай, имената в паспортите ни са еднакви. Тъй че ще споделим един и същ апартамент. Е, и?
	— Три дни. Ще бъдем тук цели три дни и то без да правим нищо.
	— Той е прав за теб.
	— Прав за какво?
	— Каза, че си като свита пружина.
	— Какво знае той?
	— Много. А ти не си прав. За трите дни, искам да кажа. Че нищо няма да правим.
	— Тъй ли?
	— Това са три нощи. И само два дни. Не се страхувай, че ще се отегчиш. Мога да бъда много забавна.
	— Това е само работа на Михаел — казва той, подушил заговор.
	— Разбира се. Всичко е работа на Михаел. Нали така? Успокой се, попаднал си в добри ръце. — И тя се усмихва. — В чудесни ръце.
	Той я следва като послушно пале към рецепцията, регистрира ги и поема ключа.
	— Само един куфар ли имате? — пита девойчето с ангелско личице зад плота. Има руси плитки и огромни гърди. Чак по зъбите й има червило.
	Моник отговаря, преди Корт да е успял да произнесе и дума:
	— Да, само един. Няма да ни трябват много дрехи — казва тя и, като намигва, добавя: — Имаме годишнина от сватбата.
	Тя мушва ръката си в неговата и го повежда към асансьора. Той усеща как бузите му пламват. Объркването му е също тъй чуждо, както и по-раншното потрепване в слабините му. Това е непознат за него терен. Не се чувства удобно.
	Още не е минала и минута, откак са в стаята си и пристига бутилка шампанско.
	— Не сме го поръчвали — казва той на момчето, което го донася. Изпълнен с подозрения, както винаги.
	— С поздравления от управителя, сър — казва момчето, промъква се покрай него и оставя шампанското. Засуетява се, в очакване на бакшиш. Корт му дава и момчето излиза.
	Моник се връща от спалнята и взема картичката, поставена до чашите.
	— Колко мило! — казва тя.
	Подава му картичката. Вече е развила станиола и телената запушалка. Измъква тапата. Тя излиза с гръм и ръката му инстинктивно посяга към пистолета.
	Той стои там, изправен, с ръка, мушната във вътрешния джоб на сакото — тя укорително поклаща глава — и той си мисли, да, може би тя е права, прекалено напрегнат съм.
	— Прочети бележката — казва тя и налива вино в чашите.
	Той я прочита. „Честит юбилей — се казва в нея, — и приятно прекарване при нас.“
	Тя отива до телевизора и го включва на канала на Си Ен Ен. Гледат няколко минути. Още няма нищо.
	Корт поглежда часовника си.
	— Успокой се — казва тя и му подава чаша. — Не разполагаме с нищо друго, освен с време.
	Тя вдига чашата си към неговата и отново разцъфва онази усмивка. И той разбира какво си е наумила тя. И знае, че ще му хареса.


	Той си помисли, че нищо не може да се повтори; нищо не може да бъде отново същото.
	Тя предизвикателно слага ръцете на бедрата си.
	— Имаме ли проблеми? — повтори тя. — Нямаме нищо друго, освен проблеми! Свърши се — рече тя. — Не го ли разбираш? Не го ли чувстваш? Те го арестуваха. Тикнаха го в затвора. Боже мой, какво облекчение изпитах, като чух това.
	Лицето му пламна.
	— Облекчение ли? Как можеш да кажеш такова нещо! Михаел е арестуван. Ще отиде в затвора — навярно до края на живота си. А ти… ти реагираш така, сякаш това е празник!
	— То си е празник! Ние сме свободни! Той ни използваше. Мен — поне три години; а теб — теб откога? Пет години? Колко време? Или прекалено много, а? Може би тъкмо в това е проблемът.
	— А „Der Grund“? — Каузата — какво ще стане с каузата? — Той забеляза, че в очите й проблесна чувството за вина и в този момент разбра, че може да я спечели отново. — И ти си станала като всички останали — предаваш се, преди да си постигнала нещо.
	Той крещеше. Пресече стаята и увеличи звука на телевизора. Пускаше Си Ен Ен на всеки кръгъл час.
	— Той ти е промил мозъка. Да не би случайно да си забравил, че ни изнудваше? Как можеш да му простиш това? Аз не мога. Сега си плаща за това. Заслужава го. Защо трябваше да пропилея тези три години? Посочи ми една разумна причина.
	Той се замисли за миг и й отговори с изрази, които знаеше, че ще приеме:
	— Защото ако тази операция се провали, той ще ни преследва. — Даде й време да осмисли казаното. — Дори и от затвора. — Той видя по лицето й, че го схваща. И рече: — Единственият начин да се освободим от това — ако това е нещото, което желаеш — е да осъществим тази операция. И край на „Der Grund“, край на операциите. Просто и ясно. Можеш да откупиш свободата си, Моник. И двамата можем да откупим свободата си. Помисли добре.
	С ръце в джобовете тя закрачи из малката стая. В тази работа той имаше повече интерес, отколкото тя. Единият от мъжете, които възнамеряваше да убие — сегашният президент на „Ейшъруъркс Кемикълс“ — бе човекът, отговорен за вродените заболявания на детето и за разрушаването на семейството му. Моник му бе необходима, за да осъществи тази операция. Да се справи сам с операция от такъв мащаб бе невъзможно.
	— Каква операция? Сигурно се шегуваш. Ние сме осакатени. Ние не сме нищо друго, освен едно трикрако куче — погледна го тя с подозрение.
	— Може и да сме трикрако куче, но все още можем да хапем.
	Той потупа куфарчето с детонатора и направи крачка към нея. Изпитваше чудесното чувство на власт. Дали бе в резултат на куфарчето и съдържанието му, или бе породено от нея? Искаше да я обладае. Тук, на място. Веднага. Това нямаше нищо общо с любовта. Нищо общо с чувства. Беше властта. Искаше му се тя да му се отдаде напълно, да се отвори цялата за него, да се предаде. Като достигнеше оргазъм, лицето й бе като на малко момиченце — сякаш удовлетворението й бе като болка. Спомняше си добре това. Господи, как я желаеше!
	— Двукрако куче — поправи се тя. — Сега сме само двамата. Нали така? — Тя се строполи на ръба на леглото.
	Той седна до нея.
	— Едно куче останало с два крака, все още може да се влачи. На куче с един крак му остава само да легне и да умре. Аз не искам това. Отказвам да сторя това.
	Тя се облегна изцяло върху него.
	— Е, и какво ще правим?
	Той се почувства като триумфатор.
	— Сега имаме малко време за убиване.
	Протегна се и разкопча най-горното й копче. Тя го плесна по ръката, но той знаеше, че се преструва.
	— Кажи ми.
	Той разкопча следващото копче.
	— Ще сваля два самолета. Първият — тук, вторият — във Вашингтон. Край на „Ейшъруъркс“.
	— Ти каза същото и във Франкфурт.
	— Истина е.
	— И как точно смяташ да го направиш? Уби Ейшър, но те го замениха…
	— С Ханс Моснер — прекъсна я той. Но докато това име означаваше всичко за него, за нея то можеше да не значи нищо. Моснер бе шеф на фабриката в Дуисбург по времето, когато станаха замърсяванията, които отровиха околността и бременността на жена му. Сега Моснер бе президент на „Ейшъруъркс“. — Моснер ще бъде във Вашингтон. Той е една от главните ни цели.
	Тя го погледна скептично.
	— Повече от една цел ли имаме?
	На прозореца кацна гълъб, крилете му бяха обезцветени от замърсената атмосфера. Не можеше да се види нищо на повече от половин миля разстояние, толкова бе гъст смогът тук. Изкуши се да й покаже замърсеността. Така би постъпил Михаел.
	— Сложно е. Ще видиш. Като му дойде времето, ще разбереш.
	— Какво ще разбера?
	Колкото по-малко знаеше тя, толкова по-добре, но все пак той изпитваше силното желание да й каже, защото планът бе сложен. Сложността допълваше чувството му за сила, за върховенство. Изпитваше желанието изобщо да разкаже на някого. Самотата му през последния месец — седмиците, когато преди операцията се кри — бе готова да стане жертва на утешението от нейната компания.
	— По-добре е да не знаеш всичко. Онова, което мога да ти кажа, е следното: самолетът, който ще свалим днес, е натоварен с изходни материали за производството на пестициди, които не могат да бъдат продавани в Съединените щати по силата на закона за храните и медикаментите. Затова, за да заобиколи закона, американският клон на „Ейшъруъркс“ произвежда тези материали тук, превозва ги до Мексико и там те се превръщат именно в забранените пестициди. Там тези пестициди се влагат в селското стопанство на Мексико, а произведените храни се връщат обратно за консумация в Щатите. И така колелото се върти и върти. Но днес лицемерието ще спре. И това ще е само началото.
	— Което означава?
	Той нямаше намерението да й обяснява толкова подробно, но вече бе наченал, а и му беше хубаво.
	— Във Вашингтон ще има съвещание. Тежката промишленост. Моснер ще присъства. Уилям Сандхърст от „Биджениър“, Матю Грейди от „Кемтроникс“, Дъглас Фицморис, Елизабет Савайл, Хауърд Голдънбаум. Шефовете на най-големите компании. Писна ми да отсичам пръсти и крайници. Време е да отсечем главата.
	Гласът й бе изпълнен с възбуда. Както и бе предположил, имената й бяха известни.
	— Да ги убием всичките? Нима… ще са заедно в един и същи самолет, или нещо подобно?
	— Нещо подобно. Всичко е възможно, ако помислиш добре. Родителите ти не са ли ти го казвали? Ще видиш.
	Разкопча и третото копче. Всичко бе възможно, наистина. Тя изобщо не го забеляза. Той протегна ръка и обхвана гърдата й. Изпълваше цялата му ръка с топлина, която усети в слабините си.
	— С неща от този сорт не бива да се избързва.
	— Правиш си майтап с мен. Мразя те.
	— Правя любов с теб.
	— Не и преди да ми кажеш какво ще трябва да направим.
	— Не мога. Вече ти казах повече, отколкото трябваше.
	— Не, не си. — Тя го погледна и очите й говореха, че е размислила. — Е, има и други начини човек да те накара да проговориш.
	Тя се усмихна. Той плъзна леко пръстите си по гръдта й и усети как тя реагира.
	Почуди се дали ерекцията му се дължеше на това, че я докосва или на огромното му усещане за сила, което сега изпитваше.
	Посочи телевизора.
	— Телевизията е единственото нещо, което говори на хората. Единственото нещо, което слушат. Е, за разнообразие ние ще запълним екраните им с малко истина. Малко пламъци по пистата винаги са подходящи за най-гледаното време. Си Ен Ен направо ще ни залюби.
	Тя се усмихваше. Имаше красива усмивка, съблазнителна и лукава; жена, изпълнена със сексуални тайни. Една от тези тайни той знаеше от собствен опит: достатъчно бе да раздразниш устните й и все едно подпалваш фитила. Никога не бе срещал толкова чувствена жена — бе пристрастена към секса.
	— Липсваше ми.
	— Ти си лъжец.
	Пръстът му описваше кръгове по гладките й, червени устни, докато тя не го целуна, а сетне го лапна и засмука, обгръщайки го с език.
	Край на приказките. Той измъкна мокрия си пръст от устата й и като я положи на леглото, намери зърната на гърдите й — вече напълно възбудени. Почувства се като победител — все едно нагласяше часовника на някой детонатор. Следващата му трудна задача, след тази. Четирийсет и седем секунди, спомни си той.
	Тя дръпна токата на колана му. Но това нямаше да бъде нейното шоу. Той погали краката й леко с мокрия си пръст, описвайки кръгчета по тях, докато най-сетне тя се отдаде на собственото си удоволствие.
	Всичко вече си дойде на мястото. Въпреки силно тупкащото му сърце, въпреки болката в челюстта, той се почувства отпуснат. Всъщност, станало бе по-добре, отколкото се бе надявал.
	След трийсет минути чаршафите на леглото лежаха накуп, а въздухът миришеше на нея. Любиха се отчаяно, като двама души в бомбоубежище — любене, за което нямаше да има утре. Бяха свързани. Отново бяха отбор.
	— Отгде ги помниш всичките тези работи? — попита тя със сънлив глас. — Нима жените са толкова еднакви?
	Смееше ли да й каже, че между Франкфурт и сега бе съществувала само една жена и тя бе пълен провал? Смееше ли да й предостави толкова власт над себе си? Реши, че не си струва. След като си взел надмощие, не биваше доброволно да се откажеш от него.
	— Не пожела да ме целунеш — рече тя, докосвайки подутата му буза.
	— Радвай се, че е така. Имам нужда от зъболекар. Страшно. Инфектиран е. Но засега ще трябва да почака. Нямаме време.
	— Сигурно боли.
	— Ще го преживеем.
	— Не бъди толкова сигурен.
	Сетне помълчаха малко.
	— Преживяхме Франкфурт — напомни той.
	— Това бе по-различно — възрази тя.
	— Не чак толкова различно.
	— Във Франкфурт бяхме просто двама от екипа. Имахме подкрепата на цялата група. А сега… Не, изобщо не е същото.
	— Не е чак толкова различно. — Той се чувстваше добре. Тя бе върнала доброто му настроение.
	— Къде ще отидеш след това?
	— Въпросът е уреден и за двама ни, ако се наложи.
	— Тук ми харесва — рече тя. — Ще трябва ли да се местя?
	— Може би не — излъга той. — Ще видим.
	Нямаше време да си взема душ. Изтри се с хавлиена кърпа и се пръсна с дезодорант.
	— По-добре се облечи — рече той като погледна часовника си. Намаза дупката на извадения зъб с анбезол, потръпна от болка и зачака действието на лекарството. Когато отворената рана изтръпна, рече: — Време е да почваме.


	Извънградският път ги понесе край квартали от еднакви къщи с по три спални и залепени до тях гаражи. В резултат от продължителната суша много от ливадите бяха придобили кафеникав оттенък. Две млади руси момчета, загорели и голи до кръста, препускаха на ролкови кънки. Корт се радваше на удобствата на комбито с климатична инсталация.
	— Добър избор си направила при наемането на колата — рече той.
	— Каза да е голяма.
	Той кимна. Мразеше малките коли.
	— Ще ми кажеш ли какво всъщност правим, или очакваш да съм ясновидка? Кой е този Догърти?
	— Механик в „Ам Еър Експрес“. Бидейки част от товарна компания, „Ам Еър Експрес“ използват друга писта. Това е важно за мен.
	— Но аз мога да те отведа до пистата, Антъни. Всичко е уредено от седмици. Ти си ни наел като консултанти. Защо трябваше да уреждаме всичко това, след като няма да го използваме?
	— Ще го използваме.
	— Защо ни е тогава този Догърти? Не разбирам.
	— Поради новите мерки за сигурност, които въведоха.
	— „Броенето на поголовието“?
	— Точно така. Ти можеш да ме вкараш в летището, но ми трябва достоверна карта за самоличност, за да вляза в зоната за поддръжка на „Ам Еър Експрес“ откъм пистата. Изобщо не бих могъл да вляза през входа за служителите на „Ам Еър“. Не и с това, което нося. Освен това, охраната на „Ам Еър“ може и да познава Догърти по физиономия. Затова трябва да се влезе откъм пистата. Там има само машини — компютризирани пропуски. С неговата карта за самоличност мога да ги излъжа, че съм Догърти.
	— Ще откраднем ли картата му?
	— Ако информацията на Гърка е вярна — а в Сиатъл тя бе точна — Догърти е пияница. Наскоро овдовял. Така че ще вземем назаем картата му и ще го оставим махмурлия.
	— Струва ми се, че надценяваш способностите им. По всяко време по пистите има буквално хиляди служители на летището и авиокомпаниите. Поглеждал ли си някога през прозорчето на самолета си? — Тя се ухили. — О, забравих, че не обичаш да летиш.
	Като не отвърна нищо, тя отново започна да говори. Постоянното й бъбрене сега го безпокоеше; това означаваше, че е нервна.
	— Наистина, въведоха това правило „Броене на поголовието“, но никой не му обръща много внимание. Знам, че ние не му обръщаме внимание. Летищната полиция знае, че е уязвима откъм пистата, но мерките й за безопасност са много строги при проверката на пътниците, там е голямата им тревога. Едва ли ще очакват тъй добре обмислен план като нашия. Те просто не са готови за него.
	— Може и да е така, но няма да рискувам.
	— А каква е моята роля в историята с този Догърти?
	— Ти си моята помощничка — съобщи й той. — Мъж и жена заедно са по-малко застрашителни, отколкото самичък мъж.
	Той млъкна и се зае да приготвя спринцовката с надеждата, че и тя ще помълчи. На два пъти й казва да си гледа пътя. Прекалено дълго бе прекарал сам. Нервираше го непрекъснатото й бръщолевене.
	— Какво ще му биеш? — попита тя, след като той напълни спринцовката и постави отново пластмасовото капаче върху иглата.
	— Пшеничен спирт. Сто и осемдесет градуса.
	— Вижда ми се много.
	— Ако съм измислил правилно теглото му, няма да го убие.
	— И толкова ли си добър в изчисляването на тегло? — попита тя и подръпна блузата си.
	— Тежи сто и шест кила.
	Тя сложи и двете си ръце върху волана и погледна право напред.
	— Няма да го убие.
	След това замълча.
	Минаха покрай група деца, облечени в бански костюми — те танцуваха под шумните пръски на уличен водопроводен кран. Докато Моник минаваше покрай тях, той вдигна ръка и закри лицето си. Безпокоеше го липсата й на инстинкти от този род. Колата се разтресе, докато пресичаше бразди от спечена глина и кал по пътя. Работа на каналджиите.
	Слънчевата козирка на Корт се смъкна надолу и той я бутна на мястото й. Като стигнаха номер 11 345, изписан с жълта боя на бордюра, той направи знак на Моник да спре.
	Обширната къща бе толкова привлекателна, колкото кутия за обувки с прозорци. Ливадата с размери на пощенска марка и единственият храст в нея бяха жертва на запуснатостта. На покрива се бе килнала ръждясала телевизионна антена с формата на градинарско гребло.
	Моник поправи белия шифонен шал и си сложи чифт слънчеви очила.
	— Окей — рече той, усещайки как вълнението се надига в гърдите му. — Да вървим.
	Той отвори вратата на комбито и сякаш влезе във фурна. Гърлото му гореше. Очите му смъдяха. Въздухът бе отровен. Той служеше единствено да засили правилността на „Der Grund“. Хората и политиците се отнасяха към проблемите на околната среда така, сякаш можеха да бъдат решени лесно — като че разполагаха с двайсет или трийсет години, за да намерят решенията. А трябваше да се действа веднага.
	Рамо до рамо стигнаха до входната врата. Градински охлюв бе оставил лигавата си следа по стълбите, които се издигаха до вратата. Корт го настъпи и го размаза. Докато Догърти отваряше вратата, Моник все още гледаше втренчено кафеникавата пихтия.
	Ръцете на Догърти бяха корави и захабени като на рибар. Сините му очи бяха зачервени, сякаш се бореше с махмурлука или бе на път към него. Тениската му рекламираше бира „Дон Екуис“. Тъй като носеше джинси, Корт разбра, че още не бе излизал на горещината. Корт се обърна към него с отегчен и нетърпелив тон:
	— Кевин Догърти?
	— Да?
	Корт рече:
	— Казвам се Бил Ремблър, от „Секюрити консултинг интернешънъл“, мистър Догърти. Това е Линда Мартин — рече той, кимайки към Моник, която нерешително се усмихваше. — Боя се, че е по работа. Бихме ли могли да разменим някоя и друга дума? Вътре, далеч от тази жега, ако не възразявате.
	Догърти вдигна рамене и влезе — очевидно бе изненадан и несигурен. Точно такъв, какъвто го искаше Корт. Вътре в къщата бе мрачно. Дръпнатите завеси скриваха съседските къщи. Миришеше на влажно — досущ като стара дреха, намерена в храстите. Телевизорът излъчваше някакво шоу състезание, в което тъжно изглеждащи бивши звезди печаха на шиш приятна домакиня, която носеше твърде много грим и говореше с висок, стържещ, южняшки носов акцент. Погледът на Догърти се отклони към прекъснатата програма. Попита:
	— За какво става дума?
	Корт бръкна в джобчето на сакото си и се престори, че чете от листчето, което извади:
	— Вие работите по самолетите „Дънинг“ за „Ам Еър Експрес“. По поддръжката — заяви той.
	— Точно така — потвърди Догърти.
	— Вие и още мнозина други — продължи да играе ролята си Корт. — Това, с което се занимаваме, мистър Догърти, е вероятен пробив в сигурността. Нашата агенция бе наета, защото летищната полиция смята, че има подправени карти за самоличност на поддържащия персонал на LAX. Това, което трябва да направим — рече той, имайки предвид себе си и Моник, — е да приберем всички карти за самоличност на наземния персонал. Вашите хора или ще ви издадат временни пропуски, когато отидете на работа, или ще ви върнат оригиналната карта. Трябва да се уверим, че нито една от тези карти не е фалшифицирана. Ясно ли е?
	— Моята карта изобщо не е пипана — рече Догърти със завален глас. — Мога да ви спестя сума време.
	— Няма значение — рече Корт с решителен тон. — Процедурата е такава. Надявам се, че разбирате.
	Ръката на Корт напипа спринцовката в джоба му.
	— По-добре ми кажете пак името — имената си — поправи се той, включвайки и Моник, — и ме оставете да позвъня.
	Той погледна Корт в очите.
	Моник рече остро:
	— Нека ви кажа нещо, мистър Догърти. Можете да си звъните където поискате, окей? Но това с нищо няма да промени моята и на Ремблър работа. — Тя направи крачка встрани от Корт. — За днес ни предстоят още двайсет и седем посещения като това. Навън е един милион градуса — рече тя, като вървеше в полукръг, отвличайки вниманието на Догърти.
	Корт приготви спринцовката в джоба си. Нещата не се развиваха точно така, както ги бе планирал.
	— Поне ти се струва, че е един милион градуса — добави тя. — А и таман ми е дошъл месечният период, ако разбирате за какво говоря, и никак не ми е до благотворителност. И тъй, защо не пропуснете телефонния разговор и не ни дадете картата си, окей?
	Корт се приближи иззад него, готов да приложи удушваческата хватка. Не да убива Догърти, както бе сбъркал с Уорд, а да го накара да млъкне и да го прати в безсъзнание. В същото време с дясната си ръка извади спринцовката.
	Догърти го усети. С мощен рев тежкият мъжага се завъртя, улучи с лакът Корт и го събори на земята. Спринцовката изхвърча от ръката му и падна на килима.
	Догърти се впусна към входната врата. Корт скочи на крака, пресрещна го и му нанесе силен удар в бъбреците. Догърти се олюля и Корт го събори. Той се строполи под тежестта на Корт, не му достигаше въздухът. Моник подаде спринцовката на Корт и той я заби в пълния врат на Догърти. Той премигна със стъклените си очи и захленчи, като се опита да каже нещо. Ставаше неадекватен бързо и след няколко минути изпадна в безсъзнание. На Корт тези минути му се видяха много дълги.
	— Господи! — рече Моник. Трепереше.
	Корт въздъхна с облекчение. Беше се справила добре. Той вдигна тежката глава за косите и я пусна да падне с удар и с носа надолу върху мокета.
	— Той е аут — рече. — Ръкавици — добави той, извади от джоба си два чифта найлонови хирургически ръкавици и подаде единия на Моник. Даде й и носната си кърпа. — Вратата — нареди й той. — Дрехите му, кожата на врата му. Не пропускай нищо.
	— Кожата му ли?
	— Пипах врата му. Могат да свалят отпечатъци и от човешка кожа. Могат да свалят отпечатъци от дрехи. Практически отвсякъде. Не бърши, а търкай, все едно переш.
	— Аз не пера — отвърна рязко тя.


	Моник шофираше комбито по магистралата за Сан Диего. На булевард „Сенчъри“ спря пред светофар.
	— Обясни ми още веднъж — нареди й той.
	— Не се тревожи, Антъни — рече снизходително тя. — Мога да вкарам и двама ни, да те оставя там и да изляза без всякакъв проблем. Това е нещо, което правя почти всеки ден.
	— Но обикновено във Вашингтон — напомни й той.
	— За мен LAX е позната история. Толкова пъти съм влизала тук. Сега вече си на мой терен. Успокой се, знам какво правя.
	Тя продължи през следващите няколко зелени светофара и мина покрай табелите, които показваха отклоненията за пристигащите и заминаващите пътници на LAX. След още няколко пресечки броят на сградите намаля ведно с влошаването на вида им, а най-сетне — отляво се показа гола земя, а отдясно преминаха най-различни офиси, складове и хангари на компаниите подизпълнители, включително и няколко от големите компании за товарни превози, всичките събрани зад желязна ограда, поръбена отгоре с бодлива тел.
	Комбито намали скоростта си.
	Сърцето на Корт затуптя по-силно.
	Тя вкара колата в пренаселен паркинг и я угаси.
	— Тук ли е работният ти комбинезон? — попита тя и посочи чантата на Корт.
	— Да.
	— На дъното ли?
	— Да.
	— Добре. Ако случайно решат да претърсят тази чанта — нещо, което никога не съм ги виждала да правят — ще измисля нещо от типа, че пожарогасителят ни трябва за един от камионите ни. Не казвай нищо.
	— Няма ли да минем покрай металотърсач?
	— Тук ли? Боже мой, не. Казвам ти, че надценяваш охраната. Всичкото, което ни интересува, е хората, които влизат в нашия район, да са наши служители. Няма да претърсваме сефертасчетата с обяда им, я! Не забравяй, че става дума за частна компания по сигурността, наета от „Ам Еър Експрес“. Те работят за мен, а не обратното. Аз съм важна клечка тук — това са предимствата да си служител в главното управление на компанията.
	Той бе разучил разположението на сградите на схема. Сега, докато вървяха пеша, вече виждаше как изглеждат те на живо. От този неохраняван паркинг в страничната улица те щяха да преминат през обслужвания от частна компания пункт за проверка, за който тя спомена, и да влязат в охраняваната зона, която включваше сградите и паркинга за колите на „Инфлайт Фуудс“. Досами пункта за проверка бе порталът, който осигуряваше достъп на автомобилите в охраняваната зона — беше заключен и се използваше рядко. Колите, обслужващи самолетите, се зареждаха и се ремонтираха вътре в зоната, за да се избегнат продължителните претърсвания. Камионите за доставяне на храни минаваха през един от трите пункта за проверка на летищната полиция, където от време на време ги претърсваха по основно. Тъкмо по тази причина Моник бе избрала да вкара Корт в зоната през „Инфлайт“.
	Както и смятаха, пристигнаха точно когато паркингът гъмжеше от коли — бе време, когато застъпваше новата смяна. За свое успокоение Корт забеляза, че почти всеки носеше я раница, я чанта, я сефертас — точно тъй, както му бе казала Моник. Той последва самоуверената Моник към дългата опашка, която се движеше подозрително бързо. Както му бе докладвала Моник, охраната гледаше само дали всеки служител носеше карта за самоличност. Дори не си правеха труда да проверяват дали снимките отговарят на лицата.
	Спряха пред охраната. Тя каза:
	— Моник Пейн — и посочи картата си, прикачена към блузата, — от вашингтонската кантора съм. Издайте пропуск на госта ми.
	Пазачът провери в някакъв списък, прекара пръста си по него и сетне бръкна някъде и извади бял, пластмасов пропуск за посетител.
	— Това е мистър Антъни — рече тя.
	— Да, да — отвърна пазачът като оглеждаше опашката зад тях.
	Моник подаде пропуска на Корт. Той го закачи за джобчето си и двамата преминаха. Бързо се отклониха от останалите и поеха сами към група паркирани автомобили.
	— Ето там — обясни му тя, като посочи зелена лимузина с бялата емблема на „Инфлайт“, нарисувана върху вратата на шофьора. — Качвай се. Аз ще отида за ключовете.
	Корт се подчини, макар да му бе неприятно да изпълнява заповеди.
	Рамките на прозорците на невзрачната сграда, в която влезе тя, бяха надупчени и кафяви от корозията. Самата сграда бе голяма, едноетажна като кутия за торти, облицована с ръждясала стомана, някога боядисана в бежово. Там, където улуците се стичаха от плоския покрив, боята бе потъмняла на ивици. Мрежата на оградата, която обграждаше вътрешния паркинг, изглеждаше ръждясала и готова да поддаде при първия сериозен удар. Гримът и перуката му правеха жегата почти непоносима.
	— Всичко е готово — рече тя, докато сядаше на шофьорското място до него.
	— Спомних си прякора ти — рече й той със сантиментален тон, който тя не усети. Просто като гледаше лицето й името изскочи в съзнанието му — досущ както човек си спомня думите на песента, когато чуе да засвирят мелодията й.
	— Уникалната — рече тя. — Харесваше ми. Мислех, че си го забравил.
	— Не, разбира се, че не.
	Тя подкара към пистите по определения за автомобили коридор. Избра по-дългия път, за да мине покрай зоната за поддръжка на „Ам Еър Експрес“.
	— Знаеш ли какво трябва да направиш?
	Тя не отговори. Вместо това рече:
	— Ще ми се обадиш ли като дойдеш във Вашингтон?
	Той махна пропуска си на гост и закачи картата на Догърти към комбинезона си. Магнитният запис на опакото й бе ключът му към електронната порта на няколко метра от тях. Той грабна чантата, в която бе пожарогасителят. Подаде й пропуска си на гост.
	— Ще се погрижиш ли да върнеш това? — попита риторично той.
	— Ще се погрижа за всичко, Антъни. — Погледът й му пожелаваше добър шанс.
	— Уникална — рече той, докато отваряше вратата. — Пасва ти.


	6

	Екипът по претърсването намери зъба в неделя сутринта. Както и трябваше да се очаква, според Закона на Мърфи, чувалът с боклук, в който се намираше зъбът, бе един от последните претърсени. Ала съдържанието му бе истинска златна мина за лабораторните техници: изваденият зъб, окървавени хартиени салфетки, изразходвано шише анбезол, две парчета сапун от хотела. Всичкото това бе изпратено по куриер в лабораторията по съдебна медицина в сградата „Хувър“ във Вашингтон.
	В понеделник по обяд, докато Дагит изпращаше от управлението в Сиатъл шифрован факс до Пол Пулман, някой му позвъни по телефона. Той си помисли, че може би бе очакваният доклад от лабораторията. Долу, в Пъджет саунд, един от многото грамадни фериботи пореше морето далеч от брега. Зад кърмата му летяха морски чайки. По издигнатата на пилони магистрала, успоредна на брега, полека пъплеха коли. Пулсът на града сякаш не зависеше от тревогите му.
	Като чу гласа на Ла Моя, той веднага разбра за какво му се обажда. От хотел „Мейфлауър“ им бяха съобщили номерата на колата, принадлежаща на госта от стая 311. Пътните полицаи бяха намерили нишката към лизингова компания; чрез нея проследиха пътя на колата до неизвестна агенция за отдаване на коли под наем близо до летището, чиято документация се водеше предимно на ръка. Това бе типична полицейска работа: като на люлеещ се кораб, когато след всяка крачка напред правиш една назад. Най-сетне бяха пристъпили напред.
	— Агенцията за коли под наем има един клиент за нас — рече Ла Моя. — Помислих си, че ще поискаш да говориш с хората тук.
	— Тръгвам.


	Мисис Лори Слотър, втора в йерархията на компанията за коли под наем, имаше кожа с цвета на кестен, а косата й бе опъната силно назад и стегната в опашка с метална гривна. Сребърните й обици във формата на летящи патици отразяваха луминесцентното осветление от тавана и разсейваха вниманието на Дагит.
	Тя четеше от компютърния екран.
	— Мистър Антъни е наел кола от нашата агенция в центъра на града, която всъщност е един гараж паркинг, срещу Уестин. Резервацията за колата е направена от седми юли за двайсет и първи август. Кола с четири врати, средна големина. Отказал е застраховка. Направил е резервацията с кредитна карта „Виза“…
	— Кредитна карта ли? — прекъсна я въодушевено Дагит. — Валидна кредитна карта?
	— Тъкмо това е интересното, мистър Дагит. Когато той не върна колата на двайсет и втори, ние съобщихме на полицията, че колата е открадната, което е нещо обичайно. И те ни зададоха същия въпрос. Сега, обикновено когато колата е открадната, кредитната карта също се оказва открадната. Но не и тази. Тази си беше напълно валидна кредитна карта.
	— Трябва ми номерът й — рече нетърпеливо Дагит.
	— Ето го върху формуляра.
	Дагит го записа в бележника си.
	— Искам също така да поговоря с човека, който е отдал колата под наем, ако това е възможно.
	Тя вдигна пръст, поговори накъсо по телефона и затвори. Ноктите на ръката й, достатъчно дълги, за да изглеждат като птичи, бяха боядисани в крещящо мораво. Тя рече на Дагит:
	— Момчето, което ви трябва, се казва Джеймс Чанинг. И сега е на смяна. Свършва в четири. Очаква ви.
	— Чудесно.
	— Но трябва да ви предупредя, че тези момчета обслужват десетки клиенти седмично. Едва ли ще си спомня за мистър Антъни.
	Не му хареса песимизмът й.
	— Ще видим.
	Два часа по-късно му се наложи да се съгласи, че тя бе права: младежът, който бе дал колата под наем, не помнеше нищо за онзи мъж. Той си оставаше невидим, където и да отидеше, а разочарованието на Дагит растеше всеки път, когато попаднеха в задънена улица. Сега най-важна бе кредитната карта „Виза“ — понякога следата от една кредитна карта бе толкова ценна, колкото и да намериш още топъл пищов.


	Шосвиц го взе от хотела половин час преди началото на мача. Погледна нагоре към небето, което се чудеше облачно или ясно ще бъде. Можеше да се каже, че е отчасти слънчево. Или отчасти облачно. Зависи как го виждаш. Въпрос на преценка.
	— Трябва да си доволен — рече Шосвиц. — Прав ли съм? Днес понапреднахте добре.
	Още един въпрос на преценка, помисли си Дагит. Човекът виждаше повече синева, отколкото облаци.
	— Тъй ли смяташ?
	— Ами имаме валидна карта „Виза“ и тя е белязана по наша молба. Ако този приятел я използва отново, ще узнаем за броени минути. Бих рекъл, че това е солиден напредък. — Шосвиц сви тънките си безцветни устни и кимна доволен. — Това си е една чудесна стартова позиция. Сума ти случаи изобщо не стигат толкова далеч.
	— Загубихме евентуален свидетел. Това е неприятно.
	Нов ден — нов късмет; Дагит би трябвало да е доволен от днес. Ала нито един ден не минаваше без неприятности. Днешната се състоеше в това, че Пулман бе нетърпелив да получи доклада му за взривяването на Бакмън. Той можеше да отнеме седмица-две. Ако това станеше, цялата тая работа около Бернар щеше да свърши в някое досие, което щеше да си жълтее, тикнато някъде. Само мисълта за това го вбесяваше.
	Залата „Кингдом“, прилична на огромна летяща чиния, лежеше пред тях. Хилядна тълпа се вливаше в нея. Балони. Значки. Шапки. Дагит не мислеше с понятията на бейзболната игра. Той си мислеше: колко много народ, толкова много очи в един град с подобни размери. Колко от тези хора го бяха видели, изобщо без да подозират нищо? Колко от тези хора биха могли да помогнат, ако само знаеха кого са видели?
	— Винаги ли си толкова весел? — попита Шосвиц.
	— Извинявай. Навярно съм уморен — призна Дагит.
	Шосвиц паркира колата. Предстоеше им да повървят десетина минути, докато стигнат до „Кингдом“. Мачът още не бе започнал, но запалянковците — да. Бяха напълно побъркани.
	— Местата добри ли са? — попита Шосвиц, след като се настаниха — на една миля разстояние от терена.
	— Да, чудесни са, благодаря.
	Най-много от всичко Дагит мразеше да лъже.


	Дъждът удряше по стъклата на хотелската стая, сякаш хвърляше по него шепи баластра. Дълбокият глас на специалния агент Макалистър звучеше по телефона още по-напрегнато:
	— Главната система на „Виза“ беше блокирала, иначе щяхме да получим резултата по-рано — започна той веднага след като позна гласа на Дагит, без да се церемони с поздрави и прочее. — Дейвид Антъни е купил билет в една посока за влака „Амтрак“ от Портланд до Лос Анджелис. За самия билет платил в брой, но според регистъра на резервациите, се обадил в последния миг да поиска спален вагон. Резервациите за спални места се правят с кредитни карти, така че със своята той препотвърдил билета, вече за цялата сума. Получихме тази информация след официалното запитване. Той е бил в онзи влак, Дагит. Пристигнал е в Лос Анджелис вчера следобед. Ако е наел хотел в Л. А., не е платил с кредитна карта.
	Дагит помъкна телефона от нощната масичка със себе си към гардероба, за да започне да събира багажа си. Тупкането в гърдите му нямаше нищо общо с кръвното налягане, нито с ускорените му движения; то се дължеше единствено на възбудата.
	Докато Макалистър продължаваше да говори, Дагит си мислеше: присъщо на европеец бе да поиска спален вагон, те не харесват нашите купета.
	— … което означава, че може би сме го изгубили — заключи Макалистър.
	— Загубили ли сме го? — попита Дагит, докато се бореше с копчетата на вчерашната си риза. — Повторете предупреждението до всички пътнически компании в LAX: всички „Дънинг 959“ да бъдат трижди проверени за евентуални бомби. Проверката на багажите и на ръчните чанти да се извършва съгласно международните правила Ел Ей. Изпратете по факса до управлението в Ел Ей всичко, с което разполагаме досега. Не забравяй за зъба; той може още да го безпокои.
	След като Макалистър не отговори нищо, Дагит попита:
	— Чуваш ли ме?
	— Чувам. Записвам си всичко.
	— И ми направи една услуга — рече Дагит, докато търсеше с ръка ръкава на сакото си.
	— Казвай.
	— Помоли някой да ми запази място за следващия полет до LAX.


	От хиляда и седемстотин метра височина извиващото се черно мустаче на дима отначало заприлича на Дагит на недопустимо задимяване от някоя фабрика — тъй типично за огромния град. Или, при поглед по отблизо, може би се бе подпалило цяло каре от жилищен квартал. Картината се издаваше само поради близостта си до LAX и постоянния поток от пожарни коли, които препускаха към нея.
	Не беше сигурен до момента, в който избръмча личният автоматичен приемник, окачен на колана му. Носеше специален приемник, с помощта на който можеха да го открият навсякъде в Съединените щати, Европа и някои части на Азия. Екранчето с дванайсет знака даваше възможността на Бюрото да изпраща на оперативните агенти кратки шифровани съобщения, както и телефонни номера.
	Дагит дръпна сакото си и спря бръмченето. Прочете съобщението, макар че пушекът долу вече му бе казал какво се бе случило. „Твърдо падане“.
	Беше свален самолет.
	Той знаеше, че е „Дънинг 959“, знаеше дори и нещичко за онзи, който го е свалил. Гърлото му се сви, очите му засмъдяха. Възрастната жена до него рече настоятелно със стържещ глас:
	— Облегнете се назад, за да мога да виждам… Какво е това? Какво е това?
	Дагит се облегна, тя се надвеси през него и притисна бледото си лице до стъклото.
	— Не мога да видя. Не мога да видя — рече тя. — Аероплан ли беше? — попита тя толкова отблизо, че можеше да го целуне.
	Ала Дагит не й отговори. Мисълта за друга една катастрофа го върна в миналото.


	Коледната елха е красива: без лъскави гирлянди, но с множество ръчно приготвени украшения. Напомня му за баба и дядо в Бенд, Орегон, за побелялата му от сняг глава и за леда — толкова дебел, че трябва да пробиеш дупка, за да ловиш риба. Спомня си. Не му е приятно, че е тук и че е сам, но празници са и, независимо, че Пеги го изостави, независимо, че Дънкан е зад граница с неговите родители, той чувства необходимостта да бъде с хора. С приятели. Обстановката никак не е коледна. Дъжд. Вятър. По радиото звучат коледарски песни, но нещо не е в ред. Нищо не е в ред. Освен елхата. Елхата е добра.
	Той все още съхне — дъждът го измокри, докато обикаляше из тълпата. Търси някого, за когото да се закачи. Иска да се напие. Тази вечер човек не бива да остава сам. Спомня си първата Коледа без Пеги — празното, кухо усещане и истинската болка, безмерна като любовта му. Той разбира, че бедата с празненствата, организирани от Бюрото, е в това, че агентите са по природа саркастични типове; те крият чувствата си зад непроницаемото лустро на бабаитлъка. Няма сантименталности. Никой не пее. Накъдето и да се обърне — разговори за работа и мръсни вицове.
	Винаги тези вицове. Твърде често — расистки. И пак винаги — пресилените усмивки и потупванията по гърба. Намиганията. Само след няколко минути страшно му се иска да е някъде другаде, където и да е, но жребият е хвърлен и няма къде да мърда. Забелязва го Клей Примроуз и му махва да отиде при него и да подхване разговор с някаква червенокоса със зелен пуловер и къса пола. Не я познава добре. Нервничи. Знае, че не е онова, което иска, но още по-малко пък иска да направи сцена.
	В съседната стая го дразни телевизорът — дечурлигата са се съсредоточили върху някакъв анимационен филм. Това пък е абсолютно неподходящо за едно коледно тържество, мисли си той. Докато го запознават с червенокосата и докато той гледа устните й и неочаквано за себе си си я представя в леглото, новината прекъсва анимационната серия.
	Стиска здраво чашата с яйчения коктейл, защото тази групичка има склонността да жестикулира силно, докато разказва и преиграва някаква история; той не иска чашата му да излети. Дагит не успява да чуе името й. В ума му всичко е на възел — тези влажни устни и тази жена — това тяло с буйната червена коса, пръсната пред него; сетне я изгубва. Изгубва и Примроуз. Вратът му се извръща рязко към вратата, към ревящите хлапета, чийто филм е прекъснат, към телевизора с някакво говорещо лице и присветващият надпис, който обявява извънредно включване на живо.
	Номерът е онзи, който го сграбчва, който го трясва с такава сила, че му изкарва въздуха. Той се олюлява. Ще се строполи всеки миг.
	Номерът.
	Иска му се коленете му да издържат. Стяга се.
	— Десет-двайсет и три — казва говорещото лице с ужасяващ, лишен от чувства монотонен глас. — Полет десет-двайсет и три на „Евротурс“.
	Яйченият коктейл се разплисква по пръстите му. Разлива питието си. Видеоматериалът, който изпълва екрана, е заснет през нощта. Грозни, оранжеви пламъци се носят над града.
	— От Франкфурт за Хийтроу* — казва мъжът и повтаря номера на полета.
	[* Летище в Лондон. — Б.пр.]
	Дагит знае маршрута; в джобчето на сакото му е сгънат лист с негово фотокопие. Пламъци. Ярки, оранжеви пламъци. Останките от самолета, пръснати като малки огънчета на открито в продължение на цели мили.
	Мили.
	Дънкан… Родителите му.
	Няма повече звук, сякаш някой е изключил всичко и всички са си заминали. Нищо. Черна дупка, в която се намира той.
	Пластмасовата чаша с коктейла пада на пода и съдържанието й се разлива.
	— Предполага се, че всички, които са се намирали на борда на пътническия самолет, са загинали — казва говорителят и сякаш се пресилва да направи сравнение с Локърби*. Сравнява числото на убитите, сякаш става дума за състезание. Дагит го чува да казва:
	[* Катастрофата с американски пътнически самолет над шотландското градче Локърби. — Б.пр.]
	— Не е чак толкова лошо както в Локърби.
	Край пианото се е сбрала група пиячи на водка — тя не обръща внимание на телевизора, на децата, на разлятото питие на Дагит, на червенокосата. Счетоводителката на един отдел, хубавица на име Сузи, започва да пее заедно с радиото с учудващо красив глас. Песента кара Дагит да извърне глава, струва му се толкова нелепа на фона на картината по телевизията. Сузи гледа право към него.


	„… Тиха нощ, свята нощ.
	Тъй е тихо, светло…“

	Сцената по телевизията е всичко друго, само не и тиха, само не и свята. Ужасеното лице на говорителя, капките пот по челото му, докато той импровизира с репортажа на живо: всичко друго, само не и спокойно и тихо. И единствената светлина идва от виещите се оранжеви пламъци и пулсиращите, тревожни светкавици от сините лампи по покривите на спасителните автомобили.
	Дагит се отпуска и пада на колене в локвата на яйчения си коктейл, вниманието му е изцяло приковано от телевизионния екран. Някое от хлапетата сменя канала с дистанционното управление с надеждата да махне този тип от екрана, но той е заместен от десетки други — всичките със същата новина, почти същите думи, сякаш всички четат от един и същ сценарий.
	Примроуз му казва:
	— Не е голяма загуба. — Той има предвид разлятото питие, но Дагит не го схваща така.
	На затъмнения, премигващ екран блуждаещата камера дава панорама на трагедията. Дагит пълзи към телевизора, Сузи още пее.
	Там, на по-малко от двайсет сантиметра от лицето си — предавано чрез спътник в цвят в помръкващ цвят — той вижда или поне мисли, че е видял своя собствен сив куфар, който е заел на Дънкан. Той лежи там, на полето, сред другите подобни лични вещи и парчетиите от самолета.
	Неговият куфар.
	Единственото му дете.
	Родителите му.
	Мъртви? Или умиращи в агония някъде сред пламъците?
	— Тиха нощ, свята нощ — започва пак песента си Сузи.


	След двайсет и две минути, четири телефонни разговора и една миля, пропътувана с такси, Дагит стоеше в подстъпите на мястото, където бе паднал самолетът.
	На стотина метра от него се издигаха черните, мазни колони на пушека. Скелетът на изтърбушения самолет лежеше строшен и усукан. Машината се бе разбила в задната половина на парка Холивуд, близо до алея за езда и хотел, едно огромно пространство земя само на около половин миля от предградията. Както на много места в Калифорния, и в парка Холивуд бяха сондирали за нефт. Няколко грамадни помпи бяха пометени от падналия самолет и сега горяха извън всякакъв контрол. Горяха корпусът на самолета и половин дузина петролни кладенци, които изхвърляха оранжеви пламъци към черното небе; всичко това на Дагит му се струваше като илюстрация на Ада. Издигащият се дим закриваше слънцето.
	Почти от всички поделения на полицията в Л. А. продължаваха да прииждат патрулни коли. Пътната полиция бе затворила изхода и входовете към магистралата за Сан Диего. Блокирани вече бяха и няколко улици и така огромното място на престъплението бе изолирано: в него влизаха само спасителните автомобили и полицаите. Дагит плати на таксито и тръгна пеш, значката му висеше от джобчето на ризата. Сигурно имаше вече стотина полицаи. Впечатляваща гледка. Бяха оградили район за пресата, откъдето можеше добре да се наблюдава катастрофиралия самолет и усилията на спасителите; там вече се тълпяха хора с камери и ярки прожектори.
	— Господин офицер! — извика му един от репортерите.
	Ала облечен в цивилен костюм човек, когото Дагит взе за сержанта, отговорен за връзки с пресата, го завърна и даде възможност на Дагит да продължи по пътя си.
	Когато подобно опустошение се намали до размера на телевизионния екран, помисли си той, целият ефект се губи от пренасянето. Пожарните коли — десетки бяха — изглеждаха миниатюрни пред разкъсания и горящ корпус. От прозорчето на самолета при пристигането на Дагит обезобразеният от катастрофата пейзаж имаше формата на уголемена сълза. Но на земята, от ниска гледна точка, поразиите от катастрофата се простираха сякаш до хоризонта.
	Чак когато се вгледа по-отблизо, Дагит разбра, че разпилените неща не са куфари и багажи, а картонени кашони с най-различни форми и размери, чието съдържание бе разпиляно като най-обикновен боклук. Товарен полет? Без пътници? Понесен от това успокоение, Дагит затича към отломките. Един пожарникар го сграбчи и го завъртя, объркан за малко от значката с надпис ФБР.
	— Трупове?
	— Само два, доколкото чух. Но още не можем да се доближим достатъчно, за да го потвърдим. — Той посочи няколко усукани двесталитрови варела, разпилени по горящата земя. Отдалеч те приличаха на смачкани алуминиеви бирени кутийки. — Едно от нашите момчета се приближи твърде много до онези варели. Сега е на път за болницата. В тях има някакъв химикал. Разпилян е навсякъде из района.
	— Химикал ли? — Дагит не успя да скрие възбудата в гласа си. Възможната връзка с „Der Grund“ изглеждаше досадно явна.
	Мъжът го погледна странно и рече:
	— Държим всички на разстояние, докато не научим с какво, по дяволите, си имаме работа.
	В родината на Дисниленд това навярно изглеждаше като безплатно шоу. Дагит закрачи към група мъже, изправени до детективските коли. Сигурно те бяха начело. Един крайслер с четири врати и с кално кафеникав цвят спря до тях в същия миг. Първият, който излезе от колата, бе Фил Хъф. Дагит се сепна. Сега вече започваше веселбата.
	Хъф бе на годините на Дагит, но изглеждаше малко по-стар, поради оплешивяването си и поради това, че се излагаше твърде много на слънцето.
	Лицето му бе кръгло и от това очите изглеждаха раздалечени, оставяйки над острия нос цели декари буйна растителност, която му придаваше пресметливия вид на санитарен инспектор. През последните няколко седмици бе поотслабнал — така бе станал по-малко тромав. Облечен бе с нов поплинен костюм и кафява папийонка, избродирана със зелени листенца. Между пръстите си държеше незапалена цигара. Когато ръцете му бяха заети, пъхаше цигарата зад покритото с пухеста коса дясно ухо. Двамата се бяха запознали на един опреснителен курс в центъра на ФБР в Куонтико, Виржиния. Хъф бе бивше ченге по убийствата от Балтимор.
	Суровият поглед и изправената стойка на Хъф подсказаха на Дагит, че това си бе същият Фил Хъф: агресивен, с интуиция, инстинкти и вярната преценка за избор на подходящия момент — като на притисната в ъгъла змия. Вятърът смени посоката си и довя вълна от пушеци. Миризмата стресна Дагит, защото лъхаше на смърт.
	Дочу иззад рамото си гласа на Хъф.
	— Здрасти, Камерън — рече той, въпреки че знаеше, че Дагит предпочиташе Кам пред Камерън.
	Дагит протегна ръка; Хъф премести незапалената цигара в лявата и двамата се ръкуваха. Хъф имаше хватката на касапин — сякаш искаше да докаже нещо. Махна цигарата.
	— Нямаме нужда да ни пращат някого, Дагит. Особено пък теб. — Той се усмихна с тренираната усмивка на застрахователен агент, който те убеждава в необходимостта от допълнителна вноска.
	— Предполагам, че Пулман вижда нещата по-различно — отвърна на предизвикателството Дагит. А истината бе, че Пулман допреди няколко минути не знаеше за произшествието.
	— Гледам малко си посивял около хрилете си. Чух, че добре си се справил с Бернар. Какво ще правиш, ще пращаш цветя на вдовицата на Бакмън ли?
	— Така ли ще я караме, Фил? Бих могъл първо да те попитам как ти и момчетата ти изтървахте Бернар? — Хъф пребледня и не успя да отговори бързо. — Чу ли нещо за химикалите, които са били на борда?
	Хъф поклати глава:
	— Нищо.
	— Един от пожарникарите ми каза. Виждаш ли онези варели там?
	— Нищо не съм чул за подобно нещо. — Хъф изобщо не се заинтересува.
	Осъзнавайки значението на това разследване, Дагит попита:
	— Какво ще кажеш за НСБТ? Как се вписваме ние?
	Националният съвет по безопасност на транспорта (НСБТ) бе отговорен за разследванията на всички произшествия с граждански самолети и като такъв, ръководеше оркестрацията на различните, въвлечени в разследванията агенции, включително и ФБР. При почти всички други случаи ФБР вземаше и удържаше ръководството в свои ръце. Но не и тук. Не и днес. Фактът, че Хъф щеше да играе ролята на свръзка и на представител на Бюрото, бе тревожен за Дагит. Репутацията на Бюрото щеше да пострада малко. Хъф бе свикнал сам да бъде диригентът; второстепенната роля му бе напълно чужда.
	— Ако можем да им дадем доказателства за престъпни намерения, случаят е наш — рече Хъф, върнал незапалената цигара между устните си, където тя подскачаше, докато той говори. — И предполагам, че точно затова си тук, нали? Човек не би бил целия този път от Бъзърд Пойнт до тук да си вре носа в едно от моите разследвания, освен ако няма дяволски добра причина, нали така? След като Бъзърд Пойнт е толкова зает и тайнствен, и изобщо.
	Бъзърд Пойнт бе зает, но не повече от което и да е друго управление в голям град.
	— Колко от нашите ще са тук? — попита Дагит.
	Единствената самолетна катастрофа, на чието място бе присъствал, бе „Евротурс“ 1023, а и тогава, пристигнал след повече от седемдесет и два часа, той бе само един обикновен гражданин в чужда страна. Изцяло външно лице. Знаеше главните правила за такива разследвания, йерархията, основната структура на управлението им, поради обучението си и присъствието си в С-3 в Бъзърд Пойнт, но сега искаше силно да научи подробностите.
	— На място ще бъде докаран фургон — обясни Хъф. — НСБТ и полицията ще действат от него през следващите няколко дни. В момента имаме представители на всички полицейски отряди — от Западен Холивуд до Департамента на шерифа. Повечето са униформени и задачата им е да не допуснат външни хора. ФАА* изпраща свой екип, също и „Ам Еър Експрес“, екип по двигателите от Дженерал Електрик, екип от „Дънинг“, екип по търсене на бомби, летищната полиция ни предоставя междувременно няколко кучета. Окръжният следовател, може би един-двама пожарникарски офицери. Предполагам, че можем да очакваме половин дузина застрахователни инспектори. Всичко на всичко около шейсет души минимум, може би ще станат толкова утре. Докато обаче си остава „произшествие“ — рече той, приключвайки с изброяването, — се предполага, че аз трябва да си седя на последния ред и да си смуча пръста.
	[* Федералната авиационна администрация. — Б.пр.]
	— Или цигарата си — рече Дагит, като гледаше как тя подскача между устните му, докато онзи говореше.
	— Но ако ти разполагаш с нещо, което веднага да свърже това с Бернар или някой от неговите познати — нещо твърдо, което да предявим на тези момчета — тогава можем да ги потупаме по рамото и да се захванем ние.
	Което страшно би ти харесало, помисли си Дагит, но не го каза.
	— Твоето присъствие тук означава, че е намесен тероризмът. Един самолет пада… И ти падаш от небето на минутата… Не си случайно тук, нали?
	— Страшен бързак си, Фил. Две думи няма.
	Като подръпна от незапалената цигара, устните на Хъф се сбърчиха като отвора на торбичка, която се затваря с издърпването на шнура й.
	— И така, за заподозряно лице ли става дума, или за нещо друго? Затова ли се интересуваш толкова от тези химикали?
	Дагит се наслади на момента, като заговори колкото се може по-бавно:
	— Това, което ми е позволено да ти кажа… е нищо. Нула.
	Сетне се усмихна.
	Униформените полицаи от Л. А. се справяха много по-добре отколкото бе очаквал: отклониха движението, удържаха пресата в определената й зона и дадоха възможност на пожарникарите да си вършат работата.
	— Дължи се на района — обясни му едно от ченгетата. — Тукашните момчета са може би най-добрите улични полицаи в щата. По два-три пъти седмично блокират някое каре от жилищни сгради. Непрекъснато преследваме я стрелец, я доставчик на наркотици. И като казвам непрекъснато, то си е точно така. Тука си е едно бойно поле… Не точно този район — тук живеят черни от средната класа — но само няколко преки по-нататък е истински ужас. За нас това тук си е просто още една нощ в Града на ангелите. Не ти е шибаният плаж Пебъл…
	Зад Хъф спря обикновена жълта кола, но нещо накара Дагит да я погледне. Хъф й хвърли поглед през рамо.
	— Сигурно са от ФАА.
	Когато Дагит видя лицето през леко зацапаното задно стъкло, той се огледа бързо къде може да се скрие — глупава, но неизбежна реакция. Само при вида й той почти почувства как горещото слънце изгаря кожата му, можеше дори да усети характерния мирис на слънчевото й масло. Когато погледна пак — просто за да се увери — тя вече го гледаше, очите й бяха пълни с надежда и вълнение. Лин Грийн отвори вратата и първо показа краката си, придържайки полата си, а сетне излезе — досущ като актриса пред входа на залата, където се раздават Оскари.
	Нямаше нужда Хъф да обяснява:
	— Това е специалистката им по експлозиви, ако щеш вярвай.
	— Мога да повярвам — отвърна Дагит.


	Той седи на шестия ред, през няколко стола от прохода. Мъжът на подиума е по средата на лекцията си по развитието на пластмасите, която свършва с история на пластичните експлозиви. Само кожа и кости, без един косъм на главата си и със застаряващ глас, той бързо губи вниманието на присъстващите.
	На третия ред Дагит забелязва един профил, който му е далеч по-интересен от лекцията. Тя има високи скули, римски нос и смешна усмивчица; тъмнокоса и свенлива, тя се изчервява от онова, което жената до нея й прошепва. А когато тя го поглежда през рамо, досущ като тийнейджърка в час по алгебра, той разбира, че си говорят за него и усеща топлата вълна на объркването и пулсиращата страст преминават като тръпка през него. И двамата бързо отместват погледите си.
	Лекцията продължава и той се чуди как да се запознае с нея. Това е последният ден на тридневния семинар и той не може да си прости, че досега не я е забелязал. За малко изпитва угризение; с Кари е само от шест месеца, а ето че вече планира как да се срещне с тази напълно непозната. Съблича я мислено. Самоуспокоява се, че това е здравословна реакция спрямо отегчителната лекция; когато тя най-сетне свършва, той се придържа към близкия до него проход и избягва всякаква възможност за контакт. Няма нужда от такова изкушение.
	След три месеца я среща отново, този път на мерилендския бряг: излязъл е на разходка в един от онези горещи, летни следобеди, когато си мислиш, че ако трябва да умреш, сега е моментът — всичко е толкова прекрасно. Но то става още по-прекрасно, когато я вижда. Пясъкът изгаря ходилата му, затова се придържа досами водата, подгонил пред себе си ято кълвящи късокрили кюкавци. Те тичат бързо, за да избягат от него, сетне литват и кацат на двайсетина метра по-далеч, само за да избягат отново, когато той се приближи. Безкрайно преследване. Отначало той не я познава, може би поради големите й слънчеви очила или поради това, че вниманието му е приковано от изтегнатото й тяло с цял бански, който е прилепнал към нея като втора кожа. Минава покрай нея, тя поема нагоре по плажа към малката, облицована с дъски къщичка; той е до глезените в пяната на тичащите към брега малки вълни.
	На връщане, докато той се старае с всички сили да не зяпа натам, чува да го вика ясен глас с престорен немски акцент.
	— Напредък в развитие на пластмаси донесъл страховита мощ.
	Седнала, с очила, смъкнати върху римския нос, с присвити над рамките очи, тя се усмихва скромно, веждите й са повдигнати и пита:
	— Помните ли?
	Има си хас да не помни — как би могъл да забрави? — и той изоставя безопасността на хладната вода и се насочва към нея, без да усеща горещия пясък под краката си.
	— Третият ред — казва той.
	— Това съм аз — признава тя. — И доколкото си спомням, напуснахте семинара, сякаш сградата бе пламнала.
	— Закъснявах — казва той.
	— Бягахте. Усетих го.
	Не може да измисли какво да отговори. Запознават се. Тя е Лин Грийн от ФАА. Експлозиви. Готов е да се пошегува с това, но размисля. Вече я ухажва. Кари и Дънкан са в бунгалото само на неколкостотин метра от плажа. Подобни усложнения не му трябват, но не вижда как може да се измъкне. Тя е хубава, никой не може да отрече, но не това го привлича. По-скоро е любознателното й изражение и чувството за хумор, което дебне зад погледа й.
	Разговарят се. Той си остава прав. Тя заслонява очите си от слънцето, но не може да не ги присвива. Пясъкът, полепнал по ръцете й, блещука. Тъмната й коса е на кичури от гребена, който използва между две влизания във водата. Гребенът е изпаднал от преобърнатата й сламена чанта, заедно с шише лосион и няколко романа с твърди корици, единият — с листче, което показва докъде е стигнала. Говорят за писатели. Тя избягва бестселърите. Той ги гълта наред. Говорят за филми и стигат до съгласие за великолепието на „Ани Хол“ и изобщо на Уди Алън.
	— Говориш за ракообразните? — пита Дагит, цитирайки любимата си сцена.
	Разсмиват се, тя отмята глава, червените й устни се разтварят, а очилата й се връщат на мястото си нагоре към гладкия й нос.
	Дагит си взема довиждане и бързо отминава.
	— Пак ли бягате? — извиква тя подире му.
	Това го спира и той се обръща и поглежда към нея. Тя изчаква един миг, сетне се усмихва и отново ляга, придърпвайки банския си костюм.
	Той би искал да издърпа този костюм изобщо от тялото й и тя го знае.
	Минават още няколко дни на дълги разходки, преди Дагит да се намери да крачи по водата пред къщичката й. Когато се показва през френския прозорец, тя е в хавлиена роба, със същата коса на кичури и му извиква:
	— Дано приливът ви изтласка по-близо до тези стъпала. — И зачаква той да приближи къщичката.
	По начина, по който носи робата си, не е трудно човек да си представи, че под нея не носи нищо друго. Единият й крак се показва от него, когато се надвесва към древния хладилник и му съобщава съдържанието: леден чай, бира, диетична кола, портокал, ябълка. Кракът е кафеникав от загара и се скрива отново, когато тя затваря вратата на хладилника и му подава ледения чай в алуминиево канче. За себе си изважда бира. Той не помни да е поръчвал нещо.
	Тя сяда срещу него. Кухненската маса е мъничка, боядисвана десетки пъти, последния — в морскозелено. Вдясно от мивката са подредени чисти чинии, на прозореца е оставен пъпеш. Стаята мирише на солена вода, на плажен лосион, на сапун за вана с мирис на теменужки и на кафе. Вратата към банята е отворена. Обзавеждането й е старо, лавиците са обсипани с разни женски джунджурии. От релсата на завесата за душа виси сутиен. Той се чувства така, сякаш е живял тук от седмици.
	Петте минути стават десет, сетне двайсет. Тя изпива още една бира. Подава една и на него и той не отказва. Никога досега не е разговарял толкова леко. Мислите се въртят и се сплитат в кръгове. Възли. Разказва й за Дънкан, но не й казва за парализата му. Казва й, че е разведен и най-сетне й обяснява за връзката си с Кари, че тримата са наели едно бунгало по-надолу по плажа, но докато говори, той има чувството, че не той е авторът на тези думи. Лин Грийн изобщо не изглежда разстроена от всичко казано. Хуморът си остава, близостта — също. Тя не се отдръпва и не започва да гради защитни укрепления. Не заплашва, въпреки че определено флиртува, черта в характера й, която след време го шокира. Тя е в ролята на по-различната, с гореща кръв жена и се чувства уютно в тази роля. Най-далеч стига с думите:
	— Всички имаме нужда от промяна. — Но го казва по начин, който го обърква, защото го оставя той да тълкува казаното и затова той решава да си ходи.
	Минават два часа. Бирата й свършва и той разбира колко се е забавил. Извинява се:
	— Този път не бягам — казва той. Опитва се да й каже нещо, но не знае защо.
	Тя се засмива.
	— Хареса ми — казва му тя.
	Забележката й му прозвучава така, сякаш са се любили. И той разбира, че през последните два часа те наистина са се любили. Облечени.
	Когато излизат пред вратата и той за втори път си взема довиждане, първа Лин Грийн забелязва Кари. Кари стои долу, пред оттичащите се води на отлива и гледа към тях. Без да разбира. Подозира ги. Изгаря. Кари рязко се обръща и с вдървени крака, вдигайки пръски, тръгва отначало бързо, а сетне хуква надолу по розовия плаж.
	Дагит иска да каже нещо, да се извини, но не знае на кого да се извинява, нито пък за какво. Той излиза на плажа без да бърза, като добре съзнава, че Лин Грийн не е просто едно случайно запознанство и че Кари съвсем не греши в предположенията си.


	Застанала там, на паркинга, изпълнен с жегата от нефтения дим и хаоса на пожарникарите, Лин Грийн се усмихна отделно на Дагит с блеснали очи.
	— Кам Дагит! — извика тя така, както може да ти извика само стар приятел.
	Изненадан, Хъф поклати глава. Дагит усети как лицето му пламва и как се преобръща стомахът му. Тя тръгна развълнувана и с едри крачки към него. Не знаеше как да я посрещне. Искаше му се да я обгърне с ръце — но не и пред Хъф.
	Неочаквана гръмовна експлозия накара стотината души да залегнат едновременно на земята. Дагит и Лин Грийн се озоваха близо един до друг. Беше само на метър от него и не експлозията зашемети Дагит, а откритието колко красива бе тя, даже и изплашена. Дори и след всичките тези месеци.
	— Ти винаги вървиш с фойерверките си, Мичиган — рече тя с ъгълчето на устните си. — Как си, по дяволите?
	Не му остави време да й отговори. Експлозията изхвърли парче от самолетно крило върху конюшните, пламналото гориво се изля на покрива и сградата бе обхваната веднага от пламъци. Ревът на попадналите в капана коне прониза затихващия тътен на експлозията. Пожарникарите тичешком се оттеглиха право към Дагит и Лин, които вече бяха се изправили на крака.
	Лин спря един от тях с рязко вдигната ръка.
	— Ами конете? — попита тя и въпросът й прозвуча нелепо.
	— Я не ме будалкай! — отвърна пожарникарят и хвърли бърз поглед към Дагит, търсейки подкрепа. — Ако питаш мен, ще станат на кучешка храна.
	— Майната ти! — рече Лин Грийн.
	Спринтира с пълна скорост към конюшните. Без да осъзнава напълно собствените си действия, Дагит се намери само на няколко крачки зад нея.
	— Лин! — извика й той.
	Но тя тичаше, сякаш не го бе чула.
	Вътре конюшните бяха изпълнени с гъст, мазен пушек, с оглушителната паника на конете, които се опитваха да се освободят. Лин се обърна към Дагит — знаеше, че е там — и надвика какофонията:
	— Ти поеми онази страна!
	Тя отвори една клетка и едва не бе смазана от връхлитащия кон. Дагит я събори и падна върху нея, а конските копита изчаткаха на броени сантиметри от тях.
	— Лин! — извика, протестирайки той.
	Покривът гореше, таванът бе погълнат от оранжев пламък. Рухна голямо парче стена. Няколко коня избягаха през получилата се дупка. Тя го отблъсна.
	— Поеми онази страна! — повтори тя, сетне се изправи и тръгна покрай редицата клетки.
	Един по един те освобождаваха чистокръвните жребци, които препускаха навън с побелели очи.
	Той погледна нагоре и видя, че почти една трета от покрива щеше да падне всеки миг. Отново й извика да внимава. Показа й. Тя погледна покрива, но непокорно поклати глава. Освободи още два коня. Тогава Дагит разбра, че най-бързият начин — и единственият — да я измъкне оттук, бе да се спаси и последният кон.
	Върху тях протече вода — пожарникарите бяха насочили шланговете си към сградата. Двама мъже с кислородни маски и оранжеви гумени костюми, с черни ботуши и дебели ръкавици се появиха откъм димната завеса. Единият от тях изкрещя с приглушен от маската глас:
	— Абе я се разкарайте на майната си оттук!
	Част от покрива се срути, но бе в другия край — над празните ясли. Лин и Дагит не обърнаха внимание на пожарникарите. Отвориха едновременно последните две врати и бягащите коне повалиха единия от пожарникарите. Поради тежките си доспехи и кислородната бутилка на гърба, той се изправи непохватно. Лин му предложи ръка, но той я отхвърли вбесен.
	Дагит и Лин изтичаха от дима на чист въздух, последвани само след миг от втория пожарникар. Обърнаха се и видяха как конюшнята пламна изцяло. Свободните коне, с побелели от страх очи, препускаха хаотично към свободата, разгонвайки хората по пътя си.
	Останалата част от покрива поддаде, а секунди по-късно се срутиха и стените. Сградата бе почти напълно разрушена. Пламъците се издигаха на петнайсет метра височина, следвани от валма гъст дим.
	— Можеше и да загинеш! — каза й ядосан той. В този миг усети колко дълбоки са чувствата му към нея.
	— Не — рече самоуверено тя и поклати глава, а погледът й следеше пламъците. Лицето й грееше на оранжевата светлина. — Не ми е дошло времето.
	— Времето ти ли? — попита той, вбесен повече от всякога. Следващия път сигурно ще ми цитира хороскопа си.
	Тя сведе очи от пожара и го погледна.
	— Човек усеща тези неща, Мичиган. — Сетне взе ръцете му в своите и ги стисна. Той забрави изобщо за пожара. — Понякога човек просто ги усеща.


	7

	Дагит седеше върху тънката стена на ваната в хотелската стая, а краката му бяха потопени в горещата вода. Все по-често ходилата му се бунтуваха по този начин — вкоравяваха се като дъска. Единственият лек бе дълго накисване.
	— Не е честно! — рече той тъй силно, че гласът му отекна в малката, облицована с плочки вана. Имаше си нещо наум за честността. — Трябва да продължим с това.
	Сетне, на фона на телевизионната реклама за някакво бамбуково корабче по вездесъщата Си Ен Ен, Лин Грийн заяви окуражително:
	— Вече се стъмни. Ще започнем утре, на зазоряване.
	— Това няма нищо общо с тъмнината — то е свързано с доклада за химикалите, които са били натоварени на самолета. Видя ли онези, облечените в космически костюми? Господи, каква гледка! Тъкмо те изгониха всички от района. Видя ли как телевизионните екипи излапаха тази картинка?
	— И добре направиха. Ами ако мястото е заразено?
	— Тогава, ако питаш мен, ще се увеличат подозренията за саботаж. Химикали ли? Та това е визитната картичка на „Der Grund“. Макар че не мога да го докажа.
	— На кого?
	— Няма значение. Работата е в това, че…
	Тя го прекъсна:
	— Работата е в това, че извадихме голям късмет. Огънят неутрализира химикалите. Това сочат сведенията, които получих. Ако не бяха тези горящи нефтени кладенци, щяхме да се изправим пред истинско бедствие.
	— От моя гледна точка това е още една причина да продължим разследването. А не да чакаме типове в космически костюми да изследват съмнителни проби.
	— Отвратителен си! Една нощ няма да промени нищо. Ще започнем отначало утре. Ако има нещо, те ще го открият.
	Тя му подаде питието от водка и розе, което бе забъркала, като използва запасите на минибарчето.
	— Трябва ми доказателство за престъпни намерения. Трябва ми едно добро, солидно свързване с предишните данни, за да не спрат разследването ми. — Той отпи голяма глътка и положи чашата върху ръба на ваната. Лин се бе подпряла с рамо на касата на вратата. — Изгубих цели две години по това дело. Ако не представя нищо, разследването отива към дело. Освен това искат доклада ми за онази, другата история — бомбата в Националното летище. Можеш ли да повярваш? Да ме изтеглят от едно дело като това, за да ме накарат да пиша скапания си доклад за един мъртвец? — Той я погледна, търсейки съчувствие, но не го откри.
	— Ние не го наричаме „престъпно намерение“ — рече тя, поправяйки го. — Казваме му „подозрителни мотиви“. Но досега няма нищо подобно. Съвсем нищо. — И добави: — Освен това една нова задача може да ти дойде добре. Защото не изглеждаш съвсем добре.
	Той се направи, че не е чул последната й забележка.
	— Човекът на НСБТ за връзки с пресата вече говори за произшествието като за нещастен случай. За бога, Си Ен Ен, всички вестници — всеки го нарича просто произшествие. НСБТ ни предлага порция фъшкии. Тази пресконференция бе ала-бала.
	— Бяха точни. Ние всички се гордеем с точността си, нали така? Това е шоуто на НСБТ. Разследването си остава тяхно, докато доказателствата не го предадат във вашите ръце. Слушай, ако зависеше от мен, аз бих ти дала всичко, което поискаш. Но ти знаеш това — и изглежда не искаш нищо. — Тя сръбна от питието си. Нямаше предвид разследването. Той се скри зад напитката си. — А фактите говорят, че не сме видели нищо на мястото на катастрофата, което да показва подозрителни мотиви. Знаем за доклада на диспечера, който съобщава, че един от екипажа съобщил за пожар в кабината. Самолетът паднал след секунди. Нито един от свидетелите не е обрисувал нещо като експлозия. Нито една от останките не показва наличието на експлозиви. НСБТ няма кой знае какъв избор.
	— За един „Дънинг 959-600“ в LAX, натоварен с химикали? Аз разполагам с труп, който бе измъкнат от симулатор за 959, програмиран за излитане от LAX. Разполагам с добре известен терорист, който е правил детонатори с висотомери в хотелската си стая в Лос Анджелис. Лос Анджелис, LAX… схващаш ли? Да не би да искаш да кажеш, че е съвпадение? — Той продължи, преди тя да го е прекъснала. А на нея й се искаше да го прекъсне и да защити тезата си. — Не ме размеквай, по дяволите. Все някой трябва да запази обективността си.
	— Обективност ли? Това ли проповядваш?
	— Проповядвам ли? — попита той, протегна се към питието си и обърна повечето от него.
	— Да, проповядваш.
	Той погледна изкривеното й изображение през неравностите на стъклото. Когато той завъртя чашата, тя се протегна.
	— Ти си специалистката по разследване на въздушни произшествия — рече той. — Експертът по експлозивите. Ти водиш разследването на ФАА по този случай.
	— Дяволски вярно — съгласи се тя и надигна чашата си така, че дългата й шия се издължи още повече. — И недей я кара толкова лично. От това нещата няма да станат по-прости.
	— То си е лично. Би трябвало да ми помогнеш.
	— Опитвам се.
	— Наистина ли?
	— Да.
	Гледаше я в профил, докато гърлото й се присви, когато тя преглъщаше, и това му се стори възбуждащо. Навярно решението да я покани тук не бе най-доброто.
	— Тези питиета свършват много бързо — рече тя, вгледана в малката чаша. — Що не взема да направя по още едно?
	Той изпи своето и й подаде чашата си.
	— Как са? — попита тя и кимна към краката му.
	— Ще ти кажа след второто питие.
	Тя го остави насаме с мислите му. Досущ като гласа му, те сякаш отекваха в малкото помещение. Тъй като тя се позабави, той й извика:
	— Сигурен съм, че е работа на същия човек. Има прекалено много съвпадения. Това има ли значение?
	— Не — рече тя и дойде при него. — Не и за следователката Лин Грийн. Дори не би трябвало да знам за твоето разследване. Плащат ми за обективността ми — нещо, което загубих веднага, щом те видях на мястото. — Тя седна на затворения капак на тоалетната. Бяха близо един до друг. Тя вдигна чаша и я чукна о неговата. — Наздраве за съвместната ни работа — рече тя. — Най-сетне.
	— Имам нужда от подкрепата ти по този случай.
	— Въпреки всичко, повече ми се иска да се забавлявам, отколкото да се трудя.
	— Моля те, помогни ми.
	— Малко по малко. Тука си имаме система. Дай й възможност да заработи.
	— Не мога. Ами ако Бернар е направил повече от един спусък?
	— Кой е Бернар?
	Той не отговори. Опита питието. Беше по-силно и той се запита: дали бе нарочно? Беше права, тези питиета свършваха бързо. Ходилата му изглеждаха по-големи, поради увеличителните качества на водата. Големи, бледи, набръчкани ходила с изкривени пръсти. Страшно романтично.
	Тя каза:
	— Аз трябва да бъда обективна. Не се тревожи: никой няма да замаже тази история. Няма да го допусна. Какъв е смисълът да го сторя? Всички ние ще търсим всяко възможно обяснение за тази катастрофа. Повярвай ми.
	— Не мога да чакам шест месеца — рече той. — А тези разследвания винаги траят по половин година.
	— Разбирам те. — Тя се намести по близо до него. Прокара пръсти през косата му и той ги почувства чак с пръстите на краката си. — Ще направя всичко, което мога. Обещавам. — Тя мина зад гърба му, там не можеше да я вижда и се почувства обезоръжен.
	— Лин — рече той тъй преднамерено, сякаш футболен съдия надува свирката си. Чу как потраква ледът в чашата й, сетне — лекото й преглъщане.
	— Окей — рече тя без болка в гласа си. — Единственият начин да ме задържиш, е да напълниш това нещо с ледена вода и да ме натопиш вътре. По-добре да си вървя. Имам други идеи как трябва да се прекара тази нощ.
	Тя го целуна по врата, зад ухото. По лявата му страна пробяга тръпка с няколко хиляди волта напрежение. Космите по тялото му настръхнаха.
	— Как е Дънкан? — попита тя. Този въпрос го охлади. След като не отговори тя добави: — Този разговор, преди малко, повече приличаше на разговор по служба, отколкото на обаждане на баща до сина му.
	— Понякога между нас е така.
	— А не бива да бъде.
	— Знам.
	— Вбесен си.
	— Да.
	— На мен ли?
	— Не. На себе си. Истината боли.
	— Има ли си гледачка? Или е тя?
	— Тази вечер е гледачка. Достатъчно възрастна да му е баба. Станала е почти член на семейството.
	— Гледачката или Кари? — попита Лин. — Отпиши го тоя въпрос — додаде тя. — Не умея много добре да губя.
	— Кой казва, че си изгубила? — попита той и й подаде празната си чаша. В онзи момент той знаеше всичко, което можеше да се научи за пустотата.
	— Но ти ходиш с нея, нали? Надявах се, че ослепителната ми личност, фигурата по бански костюм ще могат да променят това. Човек се научава да приема някои неща. Но други — не.
	Изкушен повече от всякога да я възпре, той протегна ръка, тя сложи своята върху неговата, докато връхчетата на пръстите им не се целунаха.
	Намери чантичката си и спря в тясното коридорче да го погледне. Усмихна му се достатъчно дълго, за да разбере той посланието й. Искаше й се да остане; искаше й се той да я помоли да го стори. Той също й се усмихна. Тя кимна и сви рамене. Вратата се затвори зад нея и само секунда по-късно Дагит стоеше там, където бе стояла тя — с мокри крака върху мокета, стиснал дръжката на вратата. Но не я завъртя.


	На следващата сутрин телефонът го стресна докато закусваше в стаята си. Сутрешното му тичане бе провалено от снощната водка.
	Позна гласа на Фил Хъф:
	— Ще бъда кратък. Тук става нещо, което ще те заинтересува. Ще те взема от хотела след десет-дванайсет минути. — Той направи пауза. — Затруднявам ли те?
	— Ще бъда пред хотела — рече Дагит.
	Хъф носеше същия поплинен костюм, широките му рамене издаваха високомерие. Дагит се улови, че гледа белезите по носа му и се чуди дали жените ги привличат белези. Хъф притежаваше доста и от двете. Караше същия кално кафяв крайслер, който Дагит бе видял на местопроизшествието. Предната седалка имаше калъф в миши цвят, а Хъф бе издълбал с петата си килимчето под педала за газта. Радиото бе покрито с прах и с петна от кафе. Пластмасата на слънчевата козирка бе напукана от годините, като плод, оставен прекалено дълго на перваза на прозореца. Хъф вкара колата в потока, сложи полицейската лампа върху таблото, включи я, и след като движението полека-лека им стори път, рече:
	— От местното управление на полицията са позвънили на нашите момчета на летището за едно обаждане, което е получил участъкът в центъра на града. Един механик от „Ам Еър Експрес“ твърди, че вчера бил нападнат и упоен от мъж и жена у дома си. Казал, че откраднали картата му за самоличност за летището и работния му комбинезон. Изпратили са детектив преди минута. Ако побързаме, ще хванем повечето от представлението.
	Дагит обмисли бързо чутото.
	— Ако това издържи, то ще ни донесе контрола върху разследването на катастрофата — рече възбудено той.
	— Даже нещо повече — рече Хъф, дразнейки Дагит с последвалата дълга пауза. — Ама как ще ти хареса това, мама му стара!
	Дагит не искаше да го моли. Зачака го да се излее.
	— Химикалите на борда на самолета? — рече Хъф въпросително, предизвиквайки Дагит да отговори.
	— Да?
	— Били са произведени от компания на име „Кемтроникс“ с рафинерии — или както там по дяволите се наричат — в двайсет и седем щата. — Хъф пак направи дълга пауза, преструваше се, че е зает с шофирането, макар че колата сякаш вървеше сама по правия път. — „Кемтроникс“, оказва се, има поръчки за отбраната — виж ти, виж ти; скок-подскок — си се гушка с не кой да е, а с „Ейшъруъркс Кемикълс“.
	Пулсът на Дагит се удвои, но той се опита да направи удоволствието на Хъф да види или чуе ентусиазма му, а това му струваше значителни усилия.
	— Гушка ли се?
	— „Ейшъруъркс“ притежава контролния пакет акции в „Кемтроникс“. Тя се брои за негов американски клон.
	— Значи това би могло да бъде „Der Grund“.
	— Знаех, че ще ти хареса.
	Дагит се замисли върху възможните варианти. Дали финансовите връзки между двете компании щяха да са достатъчни да убеди Пулман или неговия шеф Ричард Мъмфорд в евентуално участие на „Der Grund“? Съмняваше се. Не беше достатъчно твърдо доказателство. А дори и да са били заплашени, „Кемтроникс“ едва ли щяха да съобщят за това на ФБР. Премълчаването на терористични заплахи ядосваше акционерите и привличаше нежелания интерес на пресата; и в двата случая това се отразяваше върху цените на акциите. Големите корпорации получаваха заплахи непрекъснато и в повечето случаи с тях се заемаха собствените им отдели по сигурността. Но дори и без „твърдо“ доказателство за връзка, наученото подсили увереността на Дагит, че все още бе по следите на бернаровите детонатори. И накъде ли, да го вземат дяволите, щяха да поемат нишките от тук нататък? Какво следваше?
	Фил Хъф рече:
	— В термоса в краката ти има кафе без мляко, със захар. Изглеждаш тъй, сякаш имаш нужда от една чаша.
	Пътуваха почти двайсет минути и той изгуби представа къде се намират. Тротоарите, бордюрите, растителността, дори и къщите изглеждаха еднакви.
	— Абсолютен тъпанар съм по недвижимите имоти — рече той. — Всичко ми се вижда еднакво. Къде, на майната си, се намираме?
	— Къщата на Догърти е ей там — рече Хъф, очевидно развеселен.
	Дагит забеляза колата на детектива — черна, с четири врати и без отличителни знаци.
	— Спри! — извика той, шофьорът реагира моментално и натисна спирачките. И двамата налетяха върху арматурното табло и сетне се облегнаха назад.
	— Какво има? — попита ядно Хъф, докато се оглеждаше наоколо. — Господи, така извика, че си помислих, да не би да ударя нещо.
	— Щеше — рече Дагит и му показа улицата пред тях. — Погледни — посочи с ръка той.
	— Да? — рече Хъф, без да види нищо.
	— Следите от автомобилни гуми — обясни Дагит. — Калта… следите до бордюра, виждаш ли ги? А гумите на детективската кола не са изцапани. — Той погледна през рамо и сръбна от кафето. — Пресен изкоп. Работа на каналджиите, нали така? Ами калта?
	Хъф също погледна.
	— Дечурлигата сигурно са отворили пожарния кран вчера.
	— Да. Точно така. Има сума ти следи по средата на улицата, но край бордюра са само тези.
	— Кучи син — рече възбудено Хъф. Той даде заден ход, за да не мине през следите. Паркира колата. — Под седалката имам полароид. — Той се наведе, намери го и го подаде на Дагит. — Ако го оставиш в жабката, филмът ще се изпече.
	— Рулетка? — попита Дагит.
	— Трябва да е в чантичката в жабката. — Той подаде ключовете на Дагит и рече: — Това ченге не си е помислило изобщо за мястото на произшествието.
	— Не, не е. В такъв случай защо не го помолиш учтиво да се поразкара малко. Поговори му. Виж дали няма да ни остави насаме с онзи тип за малко. В този случай няма нищо интересно за полицейския департамент на Лос Анджелис. Нищо друго, освен писарска работа. Кажи му, че ще го отървем от случая.
	— Няма да му хареса — предупреди го Хъф. — Дори самото ни присъствие тук означава, че има нещо.
	— Тъкмо затова трябва да сме насаме. Ясно ли е, Фил? — попита Дагит. — Не ни трябват разни да си чешат езиците.
	— Така де.
	— А докато си там, вътре, извикай момчетата от вашата лаборатория. Кажи им да си носят нещата, за да снемат отливка от тези следи… да изчистят изцяло къщата с прахосмукачка… и всичко останало. — Сетне добави: — Отнасяме се към това като към мястото на най-сериозно произшествие.
	— Лабораторията ли? Не мога да направя това. Ние дори не сме сигурни, че твоят човек е бил тук — протестира Хъф. — Нали така? Хайде да не се изсилваме толкова.
	— Картата за самоличност е открадната в същия ден на катастрофата, нали? — попита изуменият Дагит. — Обади се, Фил. Аз ще поема отговорността.


	Когато Дагит и Хъф се върнаха след почти тричасовия разпит на Кевин Догърти, мястото на катастрофата в парка Холивуд изглеждаше напълно различно от предишната вечер. Разпилените кашони и пликове с най-различна окраска, форма и размери бяха изчезнали, превозени до физкултурния салон на близкото училище за проверка от експертите на ФБР и ФАА по експлозивите. Пожарите бяха изгасени и зловещата, извънземна гледка от предишната нощ бе отстъпила мястото си на чувството, че присъстваш на бойно поле един ден след битката: всички предмети, пръснати на десетина декара площ, бяха или черни като катран, или кално кафеникави. Изтърбушената опашна част на падналия самолет стърчеше от земята като част от модернистична скулптура. Тъкмо около опашната част Дагит забеляза група инспектори, сред които бе и Лин Грийн. Четирийсет-петдесет души скитаха из отломъците, стърчаха като чапли на флоридски плаж, много от тях носеха дъски, камери или прозрачни пластмасови торби, които съдържаха гротескно обезобразени предмети. Един екип — близо до откъсналия се нос — пресяваше отломки и кал през сито; други претърсваха мястото досущ като екип от археолози.
	Цялата тази дейност бе някак си отдалечена от него, сякаш се извършваше на толкова голяма сцена, че той не можеше да я обгърне с поглед. И като се сети пак за злочестия полет 1023, той си помисли с благодарност, че се бе появил на мястото няколко дни след катастрофата. Щеше да бъде немислим ужас, ако към сцената пред него се прибавеха и неколкостотин трупа. Той се наслади на това колко ефикасно, сякаш без видими усилия няколкото десетки изследвачи работеха рамо до рамо, всеки изпълняваше определена функция, много от които, без съмнение, се препокриваха. Ако и полицейските подкрепления бяха толкова ефикасни…
	Хъф се появи от фургона на командния център след няколко минути.
	— Това разследване би могло скоро да е наше — рече той.
	— Колко скоро?
	— Не могат да ни го прехвърлят преди да има подозрителни мотиви.
	— Ами Догърти? Ами отмъкнатата му карта за самоличност? Това не е ли подозрителен мотив?
	— За нас — може би да, но не и за НСБТ. Те се нуждаят от твърди доказателства. Доказателства от мястото на катастрофата. — И Хъф добави оптимистично: — На обедното съвещание ръководителят на екипа ще съобщи на групите по търсене, че трябва да отдадат най-голямо внимание на уликите за престъпни намерения. Отменихме обедната пресконференция. Може би до вечерното съвещание вече ще можем да ръководим всичко това по-добре. Преместваме някои от екипите, така че всички ще се настаним в „Мариот“. НСБТ нае голямата зала за конференции и две по-малки. Общо взето, всичко върви добре.
	— Върви добре ли? Що за твърди доказателства искат те, Фил?
	— По-твърди от следи на автомобилни гуми и свидетелствата на един механик. И на мен не ми се нрави, но не можем да променим нищо. Те работят изключително върху мястото на катастрофата. Не могат да си позволят разни външни заплахи или нарушение в правилата на сигурността, а пък най-малко — хипотези, които да влияят на обективността им на място.
	— Обективност ли?
	— Слушай, те ни влизат в положението, разбираш ли? Подходът им подсказва, че те ще се хванат и за най-малкото доказателство, а и са готови да дадат изцяло предимство на всички наши изисквания. Не сме в положението на натрапници. — Той погледна към екипа, който работеше по опашната част на самолета. — Стискай палци тези момчета да могат да съберат отново „говорителницата“.
	— Което означава?
	— Магнетофонната лента на записите от разговорите в кабината е пълна каша. Разбрах, че си имат работа с половин миля объркани спагети.
	— Но на нас тази лента ни е нужна!
	— Нужни са ни и още сума неща.
	— А регистраторът на данните? Черната кутия? — попита Дагит.
	— Казват, че е в ред. Ще я изпратят във Вашингтон с частния си самолет по-късно този следобед. След като разплетат лентата на записите от разговорите, ще я върнат обратно, за да могат да се синхронизират показанията от двете.
	— Бих искал да чуя всичко това.
	— Може да отнеме седмица-две, доколкото разбрах.
	— Дори и да е така.
	— Ще им кажа. — И той добави някак между другото: — Шефът на управлението нареди на началника на моя отдел да се заема с разследването на катастрофата. Те не схващат защо си тук. Казах им, че съм те поканил да ни помогнеш. Така че на практика и двамата следваме нишката на Бернар. Това не им допадна кой знае колко, но нямаше какво да направят. Ти си мой гост. А това означава, че трябва да ти осигурим достъп до разследването.
	Нима това бе същият Фил Хъф?
	— Оценявам жеста.
	— Не е кой знае какво. Не ми разрешиха да ти отделя хора.
	— Значи ще действам като единак?
	— Управлението в Лос Анджелис има три отряда за борба с тероризма. Преди десет минути и трите бяха включени в този случай. Това означава, че разполагам с трийсетина души. Съобщаваш ми исканията си и аз ще се погрижа те да бъдат изпълнени. Сума момчета имам под ръка. Може и да попаднем на нещо.
	— Какво чувам? — попита Дагит.
	— Слушай. Вашингтонското управление е открило Бернар. Ние обаче сме отговорни за катастрофата.
	— Ами Догърти? — попита Дагит. — Как, по дяволите, се вписва в тази история Догърти?
	— Дай ми доказателства. Окей? На теб ти допада връзката с Догърти, на мен — също. Но дай ми нещо, което моят началник да захапе и ние ще грабнем това разследване само с едно телефонно позвъняване.
	— А ти ще помогнеш ли?
	— С всичко, което е по силите ми.
	— И каква е причината за тази рязка промяна в чувствата?
	Преди да отговори Хъф замълча.
	— Снощи не можах да заспя. Не поради катастрофата, а заради Бакмън. Аз съм причината да изтървем Бернар от наблюдение, Дагит. Признавам го. Сега разбирам, ясно ли е? Допуснах да го изтървем. Допуснах онова куфарче да ми избяга. Къде изчезна? В тоалетната? В гардеробната? По дяволите, не знам къде сгрешихме, но си беше чиста грешка. Първо Бакмън, а сега и това. Мамицата му! Човек стига до някаква точка и разбира, че е време да смени начина си на действие. — Той погледна незапалената си цигара и я хвърли в калта. — Къде ще бъдеш, в случай че ми потрябваш?
	Дагит с мъка намираше думите. Хъф да се извинява. „Човек стига до някаква точка и разбира, че е време да смени начина си на действие.“ Думите отекнаха в него като стотинка в празна порцеланова касичка. Самият той с лекота можеше да бъде техен автор.
	Хъф повтори:
	— Къде ще бъдеш?
	Дагит отвърна:
	— Да търся някакво доказателство.


	Следите от гумите пред дома на Кевин Догърти дадоха бързи резултати. Измерванията на междуосието определиха автомобила като крайслер — или додж комби, или плимут вояджър. Сигурен, че става дума за наета кола, Дагит насочи вниманието си към местните агенции. Наетата от убиеца в Сиатъл кола му бе дала кредитна карта, която да проследи; възможно бе и тази наета кола да донесе нещо.
	Телефонният разговор в сряда рано сутринта разкри, че Крайслер са предоставили правата за отдаване на каравани под наем в района на Л. А. на компанията „Овърланд кар ренталс“. В летищната си агенция „Овърланд“ разполагала само с осем комбита. Две от осемте били върнати в деня на катастрофата — едната няколко часа преди нея, едната — минути след нея. В един град, където е нещо обичайно да пътуваш четирийсет и пет минути с кола, Дагит бе особено доволен, че се е настанил в летищния хотел „Мариот“, който бе само на пет минути път от LAX и агенцията на „Овърланд“ там.
	Дагит премина през бариерата на входа, оставяйки портата отляво. Пред него бе море от върнати коли, които очакваха да бъдат почистени. Едно виетнамче на около осемнайсет години се бе привело несръчно над две електронни уредби, които висяха от колана му: като се приближеше до някоя върната кола, той вкарваше в тежките си уредби някакви номера.
	Дагит намери шефа — Милтън Бътс — в малката му канцеларийка зад тезгяха. Стаичката смърдеше на одеколон и това напомни на Дагит за Бакмън. Бътс бе чернокож с посивели слепоочия, потъмнял преден зъб и с якия къс врат на бивш борец или футболно крило. Имаше раздалечени кафяви очи, погледът му варираше между равнодушието и раздразнението, когато чу запитването на Дагит. Носеше униформен блейзер и риза, чиято яка не можеше да се закопчее на дебелия врат, а възелът на фирмената вратовръзка трябваше да прикрие този недостатък. Лявото стъкло на очилата му бе замацано с отпечатъци от пръсти. При сутрешното си бръснене бе пропуснал едно местенце под носа си и бе оставил едно триъгълниче от черна четина над горната си устна.
	Той набра текста бавно, но точно. След като прочете надписа на екрана, той рече с измамно спокоен глас:
	— И двете онези коли са били наети от жени, ако това има значение.
	— Но едната от тях е платила в брой — рече Дагит, ужким напълно сигурен. На лицето му бе изписано безпокойство. — Компютърът ще покаже ли това?
	Милтън Бътс погледна отново екрана и попита:
	— Абе откъде можеш да знаеш това?
	— Ами просто познах. — Той затвори очи и благодари на онзи — който и да бе той — който бдеше над него.
	Бътс нацупи устни, защото отговорът не му хареса.
	— Името й е Литъл. Мариан Литъл. Колата е наета за един ден. Резервирана с кредитна карта, но платена в брой. Задържала е колата шест часа — това е напълно обичайно с нашите клиенти бизнесмени — добави авторитетно той. След като погледа още малко екрана, добави: — Нищо необичайно.
	Дагит поиска копие от договора за наем и Бътс разпечата по едно копие за двама им.
	Дагит прочете договора.
	— Колата почистена ли е?
	— Разбира се, че е почистена — отвърна ядосано Бътс. Сетне додаде: — Май не ти харесва, че е така.
	— Колко чиста е? Имам предвид вътре.
	— Честно? По това време на годината, както сме заети, едва ли е идеално почистена. Нали виждаш паркинга отпред. Тъпкан е с върнати коли. И всеки ден е така — оплака се той. — А между нас казано, нашите служители не са чак дотам ентусиазирани. Разбираш какво искам да кажа, нали?
	Дагит се обади по телефона и нареди комбито да бъде провлачено до гараж, където екип от специалисти да се заеме веднага с него.
	— Тая работа май има нещо общо с катастрофата, а? — попита Бътс, веднага щом Дагит затвори телефона. — Шибана работа, тая катастрофа. Засегна всички ни. Да видиш само колко отказа от резервации дойдоха тази сутрин. Ще ти кажа, че всяко проклето произшествие се отразява на бизнеса. Като дойде ред до летенето, хората стават много суеверни. — Сетне очите му се врътнаха и той възкликна: — Да не искаш да ми кажеш, че не е било произшествие, а? Тогаз к’во правиш тук?
	Дагит го изгледа и отвърна:
	— Официално — не мога да коментирам. Неофициално — необходима ми е цялата помощ, която бих могъл да получа.
	— Мамицата им — рече ухилено Бътс. — Шибаните араби или…
	Дагит попита:
	— Какво означават тези букви в графата за връщане, мистър Бътс? Можеш ли да ми кажеш?
	Бътс погледна своя екземпляр от договора и кимна:
	— Даваме колите и ги получаваме пред залата за получаване на багажа. Повечето от дейността ни се върши тук, извън летището, тук чистим и поддържаме колите. Но клиентите ни с кредитни карти „Експрес“ получават колите на самото летище. И там ги връщат. Това означават буквите. Това комби е върнато на летището. — Сетне с детински ентусиазъм онзи добави: — Ама слушай! Бас хващам, че това ще те заинтересува! — Той погледна часовника си. — По дяволите, давай да вървим бързо.
	На Дагит не му хареса множественото число.
	— Какво искаш да кажеш? — попита той. — Какво би ме заинтересувало, мистър Бътс?
	— Имахме сума проблеми със забавяния на колите на летището. Затуй турихме скрита видеосистема, има-няма преди шест месеца.
	— Видео ли? — попита Дагит и мисълта му хукна напред към възможните варианти.
	— Готина работа е — рече Бътс и погледна пак разтревожено часовника си. — Работи с цикъл двайсет и четири часа. Безкрайна лента или нещо от този сорт. Нали ги знаеш. Същите като в терминалите.
	— Терминалите ли?
	И Дагит рязко скочи от стола и хукна, махайки на Бътс да побърза — изведнъж му хрумна как би могъл да хване тази Мариан Литъл.


	В четвъртък сутринта, 20 август, Дагит влезе в сградата на управлението на ФБР в Лос Анджелис — съвсем обикновена бяла сграда, заобиколена от подозрително зелена морава. Тукашните ченгета май не обръщаха внимание на засухата.
	Лабораторията по аудио-визуална техника на лосанджелиското управление заемаше малка стая без прозорци на шестия етаж. Дагит знаеше, че видеотехниците в Л. А. бяха едни от най-добрите в страната. И то не само защото Л. А. бе родината на тези технологии, а защото тукашното управление имаше значителна практика: отделът за борба с наркотиците използваше нашироко наблюденията с видеокамери. А наркотиците в Л. А. бяха голям бизнес и естествено — в центъра на вниманието на местното управление на ФБР. Стаята бе пълна с всякаква видео- и телевизионна техника, част от която бе позната на Дагит, а друга — не. Той закопча спортното си яке, за да се предпази от хладината, която му напомни за компютърната зала в „Дънинг“. Беше оставил сакото си в хотелската стая.
	Синтия Рамирес се дотъркаля с инвалидния си стол до Дагит и стисна силно ръката му. В очите й грееха пламъчета, а по устните й играеше лукава усмивчица. Дагит погледна стола й и се сети за Дънкан. Рамирес бе слаба като вейка, облечена бе с плетен пуловер, а краката й бяха покрити с обикновено одеяло. Тъмната й коса бе опъната на кокалестото й лице и бе пристегната с червена пластмасова фиба във формата на лък. Пръстите й бяха леденостудени, дълги и слаби като китайски пръчици за хранене.
	— Наричат ме Фраджайл* — рече тя все още усмихната.
	[* Крехка, чуплива (англ.). — Б.пр.]
	— Мичиган — рече той като внимаваше да не строши ръката й.
	— Отива ти. Не ме питай защо.
	Той се въздържа от подобен коментар.
	— Какво е това? — попита тя, вгледана в кутията с видеоленти, които той бе донесъл.
	— Казаха ми, че си най-добрата по увеличенията на видеокартината.
	— С комплиментите ще стигнеш надалеч.
	— Черно-бяла, безкрайна лента. Едната е заснета в летищен гараж. Другите петнайсет са заети от частна фирма, която върти работата по видеото в LAX.
	Тя се ухили.
	— Компанията на Бърни Шанкс. Той отиде там от този офис, знаеш ли това?
	Той кимна:
	— Да. Всъщност, разбрах го. Това е причината да си изляза оттам с всичките тези ленти. Без мистър Шанкс сигурно трябваше да вися за разрешение в съда някоя и друга седмица.
	Тя взе кутията и я смъкна в скута си. Кутията се удари силно — достатъчно силно, за да строши кокалите й, ако под одеялото имаше кости. Трудно бе да се прецени дали е така.
	— Безкрайните ленти не предлагат добро качество. Окисът им се изтрива.
	— Тъкмо затова идвам при теб. За увеличението.
	Изтласквайки се до една от машините, тя се извърна и го погледна.
	— Не съм магьосница — рече тя.
	— Аз пък съм чувал точно обратното.
	Тя улови погледа му и се вгледа в него.
	— Никак нямаше да е лошо тук да се навъртат повече като теб — и се усмихна.
	Той отговори на усмивката й.
	— Най-горната лента — от нея започва нишката. Има една жена, застанала пред тезгяха на компанията за наемане на коли. С шалче. Слънчеви очила. Едвам се вижда. Ако можем да увеличим лицето й, така че да стане използваемо… Надявам се, че е влязла в терминала веднага след като е върнала колата. Надявам се, че ще можем да проследим движенията й от едната лента към следващата. Всяка от другите петнайсет ленти е от различните камери вътре в терминала. Всяка от тях препокрива част от територията на съседните — за да се получи пълна картина. Но да бъде разпозната в тълпата… не знам. Видя ми се почти безнадеждно. Лицата на хората върху тези ленти не са твърде големи. Но ако беше видяла мястото на катастрофата… Тази жена би могла да е отговорна за нея. Затова сметнах, че си струва да опитаме.
	Лицето й се стегна и за миг тя сякаш бе съвсем друга жена. Но сетне чертите й се отпуснаха.
	— Мястото на моята катастрофа бе в Ла Сиенега. Фолксваген бръмбар и линейка, Мичиган. За нещастие, аз карах бръмбара. Не чух сирената на линейката. Още се съдим за тая работа, вече шеста година. Тя мина на червено и ме цапардоса ей тук — рече тя и потърка десния си хълбок, сякаш още чувстваше болката от удара. — Сега, я иди донеси по едно кафе — за мен без мляко. Ще ни е необходимо.
	В следващите два часа Дагит донесе по още едно кафе, сетне от стола — две чинии с пържено пиле и картофено пюре. Фраджайл, както настояваше да я нарича, бе превърнала неясния овал над тялото на жената в зърнест, но различим дигитален портрет върху компютърния екран с висока разрешаваща способност. С всяко увеличение компютърът изрисуваше отново чертите на лицето, компенсирайки липсата на ясни очертания. Сетне тя защриховаше и попълваше празнотите с помощта на електронния „спрей“. След сума ти увеличения, лицето на Мариан Литъл вече ги гледаше от екрана. За Дагит това бе нищо друго, освен истинско чудо.
	Фраджайл записа получения след толкова усилия образ върху диска и отпечата едно копие от него на хартия. Докато тя бе заета с преглеждането на лентите от камерите на терминалите, един художник график на име Уилърд, в продължение на час изтрива внимателно очилата на жената и, използвайки ширината на носа й, нарисува чифт очи, в комплект с вежди и бретон.
	— Това е най-близкото, до което можем да стигнем — рече гордо той и се надигна сковано от стола си.
	— Не, не е — възрази му Фраджайл Рамирес. — Тя си сваля очилата вътре в терминала.
	Дагит погледна екрана; сърцето му биеше лудо — комбиниран ефект от възбудата и силното кафе. Фраджайл бе очертала с бяло квадратче една малка глава в морето от пътници. Беше доста по-ясно от предишния образ. Дагит гледаше как рамката се увеличаваше неимоверно и изтласкваше другите образи извън екрана. С всяко увеличение компютърът прерисуваше лицето. И то отново ставаше по-ясно очертано. Сърцето на Дагит отново изтуптя силно. Беше толкова близо сега!
	Уилърд взе отпечатъка от своя портрет и го постави редом с новото лице на екрана.
	— Какво ще кажеш за това? — попита той на висок глас, ухилен до уши.
	Двата образа бяха идентични.
	Дагит стана и разтърси ръката на художника. Наведе се и целуна Фраджайл по бузата.
	— Вие сте магьосници, и двамата.
	— Разгадката бе в обеците — рече развълнуваната Фраджайл. — На онази, другата лента, не си личаха дрехи или някакви други отличителни белези, по които да я проследим.
	Дотогава Дагит не бе забелязал обеците. Бяха големи черни овали. Лесно можеха да се разпознаят, ако ти дойдеше на ума да ги забележиш. На Фраджайл й бе дошло на ума. Беше се изчервила от целувката. Тя продължи:
	— Сега ще можем да проследим движението й, Мичиган, от една камера към следващата. Гарантирам. Ако се е качила на някой самолет, ще научиш накъде е отлетяла. Ако е напуснала терминала, ще разбереш през кой изход. Тези обеци са провалът й. Би трябвало добре да си помисли, преди да ги сложи.
	— Да, би трябвало — каза Дагит и изведнъж осъзна в какво се състоеше работата: един професионалист не би допуснал подобна грешка. Нима онзи си имаше вземане-даване с аматьор?
	Уилърд излезе от малкия офис.
	Фраджайл рече:
	— Виждаш ми се нещо пребледнял, Мичиган. Добре ли си?
	Вгледан в лицето на екрана, Дагит леко кимна. Съмнението гризеше мислите му. Аматьор. Възможно ли бе?
	Или, в крайна сметка, нима бе попаднал на грешна следа?


	Дагит присъства на съвещанието в девет часа в „Мариън“, учуден както от гладкото му протичане, така и от огромния брой хора, които взеха участие в разследването на „Ам Еър Експрес“. Присъстваха доста над сто, и от двата пола и от толкова много раси, колкото много бяха и тесните им специалности. Напомняше му на партиен конгрес — така различните делегати се тълпяха на групи. Ето там бе екипът от следователи на „Дженерал Електрик“; а там — екип, представляващ Съюза на пилотите. С всяко съобщение от трибуната главите се забучваха в поредния, съпровождащ доклад; следваха малки обсъждания между отделните групи, а сетне друга група експерти се заемаше с бумагите и церемонията се повтаряше. На платформата с трибуната Хъф бе седнал трети по ред, до Лин Грийн. По време на доклада си Хъф бе подчертал отново версията за престъпни намерения, без да се впуска в подробности и отново призова всички да потърсят неоспорими доказателства за това.
	Когато съвещанието свърши, след почти деветдесет минути, Дагит бе добре информиран за напредъка на работата на мястото на катастрофата, но бе потиснат и обезкуражен от резултатите.
	Черната кутия — уредът, записващ цифровите данни за полета — бе изпратена за анализ в лабораторията на ФАА във Вашингтон. Повреденият магнетофон за записване на разговорите все още се поправяше тук, на място. Парчета от разрушения самолет бяха измъкнати и превозени до един хангар в LAX, където щеше да бъде направен опит за реконструкция, ако се появяха подозрения. Но до днес такива нямаше и това тежеше най-много на Дагит. Единствената му надежда да продължи разследването си лежеше в отломъците от катастрофата.
	Трябваше да съхрани оптимизма си, да съхрани по-широката база на разследването, да провери всяка версия. Въпреки че Мариан Литъл бе толкова изкушаваща заподозряна, Дагит не можеше да си позволи да бъде обзет само от мислите си за нея. Той все още вярваше, че _мъж_, използвал картата за самоличност на Догърти, бе получил достъп до „Ам Еър Експрес“ — 64, докато самолетът е бил още на земята. Мариан Литъл, в най-добрия случай, бе само негова помощничка. Шофьорка? Съгледвачка?
	Дагит позвъни на автоматичния телефонен секретар в управлението във Вашингтон и безличен женски глас му съобщи, че за него има шест съобщения. Той ги изслуша. Само последното бе свързано с този случай: „Имаме кръвната група и отпечатък от палец“. Гласът принадлежеше на мъж, който се представи като Бардж Коловски, специалист по отпечатъците в лабораторията по съдебна медицина. „Кръвната група се изясни по зъба. Отпечатъкът — от сапуна. Отпечатък — един път. Дошло му на ума да изхвърли сапуна — в банята не се носят често ръкавици — но разпознахме именно неговия боклук по зъба, а това е нещо, което той не е предвидил. Пратихме отпечатъка до вашите хора тук, предполагам, че ще го препратят до Вашингтон. Намерихме още и от онези цигари. Мислим, че са руска марка, наричана «Собрание». Ако имаш въпроси, позвъни ми в службата в работно време или у дома“. Човекът си бе оставил домашния телефон.
	Сам в хотелската стая, с чаша питие в ръката, Дагит изкрещя „Да!“ в празното помещение. Така реагира на необходимостта от доказателства.
	Иззвъня телефонът. Той остави питието и погледна часовника си: 11:30. Късно. Отговори приветливо.
	— Вашингтон, окръг Колумбия.
	— Фраджайл, ти ли си? — попита той.
	— Изходът. Твоята мистериозна Мариан Литъл. Току-що видях на видеолентата как се качва на самолет за Вашингтон, окръг Колумбия. Табелата над изхода е ясна като бял ден.
	— Вашингтон ли?
	Гласът му предрезгавя. Терорист на свобода. Корт? Детонатор, за който не се знае къде е. Вашингтон, окръг Колумбия. Територията на неговото управление. Неговият периметър на действие. Беше и развълнуван, и уплашен.
	Той дишаше в слушалката, без да каже нищо, зашеметен от мисълта, че втората цел на терористите бе в неговия роден град. Гледаше как малките кубчета лед се търкалят по мокета, докато чашата му се търколи под масата и изчезна. Телефонът бе съборил питието му от края на масата.
	— Мичиган? — попита тя. — Разбра ли какво ти казах?
	Нещата се връзваха. Бернар бе направил детонаторите в Лос Анджелис. Самолетът от полет 64 бе свален в Лос Анджелис. Бернар се бе появил във Вашингтон.
	Обутите му в чорапи пръсти потърсиха под масата, намериха чашата и я дотъркаляха до него.
	— Разбрах — рече той в телефонната слушалка.


	Кари гледаше как самолетът от Лос Анджелис полека спря на пистата и приличният на огромна кутия автобус на международното летище „Дълес“ се приближи до него да прибере пътниците и да ги откара до терминала. Молеше се за него автобусът да има климатична инсталация. Докато растеше, бе преживяла няколко непоносимо горещи и влажни лета в Ню Хейвън, но нищо не можеше да се сравни с тазгодишното. Жегата я правеше нетърпелива и раздразнителна. Беше му ядосана още преди да има възможността да му каже „Здравей“. Вината за тази жега бе негова.
	Вдигна пръст към устата си, готова да го загризе, но сетне размисли. Как й се пушеше!
	По пътя към колата тя се опита няколко пъти да завърже разговор, но той не отговори. Нищо ново. Носеше куфарчето си — никога не се разделяше с него; а тя носеше чантата му.
	— Нещо си ядосана май? Така ли е? — попита той, отегчен още преди да започнат обсъждането на проблема.
	Това я вбеси.
	— Първо, ние тримата трябваше да отидем на плажа миналия уикенд. Сетне ти обеща на Дънкан, че ще е този уикенд. Този ден е празникът на труда. Празник е. Знам, че никой не би те заставил да отидеш в Сиатъл или в Л. А., ако ти не си поискал, без да си подръпнал някоя и друга тънка струна. А това означава, че си направил избора си и той е твърде ясен.
	Преди да отговори той помълча дълго.
	— Доста необичайни обстоятелства, Кари. Обясних това, преди да замина. Дънкан ме разбра. — Искаше да й внуши, че тя не го бе разбрала.
	Тя заговори меко:
	— Искам да съм нещо повече от чифт крака и знаеш какво още. — Кам я погледна с един от онези негови погледи. Почувства как той се отдалечава от нея. — Започваме да се отчуждаваме.
	— Не сме се отчуждили, Кари. Може би сме се разделили за малко. Но не и отчуждили.
	Продължиха да вървят в мълчание.
	— И това ли е всичко? Всичко, което ще ми кажеш?
	Той я погледна.
	— Аз си изливам душата, а твоят единствен отговор е да поправиш синтаксиса на изречението ми.
	— Кари…
	— Какво, по дяволите, става? — Тя се чувстваше като глупачка. Но след като той се изчерви, тя разбра. Тя спря и пусна чантата на земята. — Срещал си се с нея, нали?
	Лин Грийн бе в основата на всичките й страхове. Тази непозната бе за Кари най-голямата заплаха. Кам си мечтаеше за нея — представяше си, че ще му е по-добре с нея; тя знаеше, че го прави, без дори да са говорили за това. Тя искаше от тази връзка сигурност. Любов? — да. Другар? — разбира се. Но повече от всичко тя искаше да принадлежи някому, а и той да й принадлежи. Тя, Дънкан и Кам бързо бяха оформили един отбор, а сигурността, която произтичаше от това, бе станала всичко за нея. Но само преди малко повече от година, на един плаж Лин Грийн бе променила всичко. Сега тя живееше в тъмните сенки на страховете си, уплашена да наблюдава, уплашена и да не я забележат. Надеждата за постоянна връзка ставаше все по-слаба с всяко следващо скарване.
	— Тя просто се появи. Шейсет и четири — катастрофиралият самолет бе част от работата й. Нищо друго нямаше.
	— Спа ли с нея? — Сълзите й напираха. Почувства се като глупачка. Нарочно направи крачка встрани от него, с кръстосани здраво ръце. Хората вече ги гледаха. Безчувственият човешки поток ги заобикаляше и течеше покрай тях, досущ като около скала.
	Коя бе тази ревнива жена? Гласът й звучеше като нейния собствен, но тя не правеше сцени; тя не избухваше в скандали на ревност, не и насред международното летище „Дълес“.
	— Достойнството ми не ми позволява да отговоря на този въпрос. — Той си взе чантата. Изражението му сякаш питаше: „Идваш ли?“. Изражението му дори казваше и нещо повече.
	— Но си си го помислил — рече тя пораженчески, с напълно трезвен глас.
	Той не отрече. Сякаш бе минало сума време. Тя се опита да събере всичките си сили и проговори тъкмо в мига, когато той щеше да поеме, отдалечавайки се от нея:
	— И в това няма нищо престъпно, нали?
	Той се обърна и я погледна внимателно. Какво искаше от нея? Майка заместничка за сина си? Някоя, която да мие чиниите и да изхвърля боклука? Какво се бе случило с месеците на веселие? Какво се бе случило на настоятелните въпроси и на дългите часове, прекарани в разговор? Бяха изчезнали. Какво се бе случило с цветята изненади, с вечерите навън, с часовете галене, преди да бъде разкопчано и последното копче? Бяха изчезнали.
	Тя рече смело:
	— По дяволите, ако мечтаенето е престъпно, ние всички сме престъпници.
	Тя не си мечтаеше за никого, освен за него, но не искаше да си го признае. Работата сега се състоеше в това да му даде възможност да се измъкне.
	— Помолих те да ме посрещнеш, защото ми липсваше — рече той.
	Тя се насили да се усмихне; изглежда той не разбра, че това й коства усилие.
	— Аз пък си помислих, че си решил да си спестиш парите за такси.
	— Това — също.
	Тя се приближи и зарови лице в яката му — там така й миришеше на него, че тя почти се разрида. Той пусна чантата и я прегърна внимателно — не го биваше да показва чувствата си пред хората. След миг двамата се присъединиха към потока от хора.
	— Чудесно посрещане, а, Кам?
	— Мога да го понеса.
	— Можеш, а?
	— Това тревожи ли те?
	— Мисля, че да. — И тя додаде: — Плаши ме, може би.
	— Вътре в себе си, Кари, не мога да се справям много добре.
	— Тогава кога ще ме пуснеш вътре? Някога бях там.
	Дагит не отвърна нищо. Изненаданото му изражение и неочакваната дистанция, която тя почувства, отново й напомниха, че той нямаше какво да отговори и това го безпокоеше.
	Но тя се безпокоеше още повече. И затова внимаваше.


	8

	Антъни Корт слезе от влака на перона на вашингтонската гара „Юнион“. Въздухът около него тежеше стотици кила и беше толкова горещо, че той веднага плувна в пот. Миришеше на пара и мрак. Това му харесваше.
	Пътуваше с влак не само поради страха си от летене, но и защото по гарите не правеха каквито и да било проверки за безопасност. Човек можеше да се качи на влака с каквото си иска оръжие или бомба, с наркотици или предрешен. Ако бе притиснат докрай, човек можеше дори да скочи от влака.
	Но влаковете си имаха и недостатъци. Те бяха отегчително бавни, а в Америка — зле обслужвани и неуютни. Обслужващият персонал, който работеше с пълно презрение към пътниците, се състоеше от разочаровани чернокожи. Спалните купета бяха прекалено малки и с лоша вентилация. Храната имаше вкуса на затоплен мокър картон.
	Корт прекара във влака три дни — възможност да планира работите си и да си почине. Въпреки това време, а може би поради него, той бе станал още по-напрегнат с изминатите дни, досущ като бегач, комуто предстои да стартира в маратон.
	Корт взе такси за няколко мили от гарата „Юнион“ и слезе от него близо, но не и на самата станция на метрото. Качи се на метрото, пропътува две спирки, мина от другата страна и се върна една спирка назад, нащрек през цялото време да засече следене от какъвто и да било вид. Нае стая в бивша колониална резиденция, сега — хотел с включена в цената закуска, стая, която бе резервирал под името Кевин Антъни. Дейвид Антъни бе вече човек от миналото. Стаята предлагаше необезпокояван изглед към двете улици, на които бе разположено зданието, и три авенюта, по които можеше да избяга. Жената на собственика, която вършеше работата на администраторка, бе симпатична жена, надхвърлила петдесетте, със сивееща коса, очила и изправена стойка. Обясни му правилата със сладък, но служебен тон: закуската се сервира от седем до девет; алкохол има във вечерните часове, от пет до десет, с надценка; не се допускат нерегистрирани гости за през нощта; два ключа — един за стаята, един — за външната врата. Загубените ключове струват двайсет и пет долара. Никаква музика след десет; от телефоните в стаите не можеш да набираш пряко междуградски номера, но такива разговори са възможни чрез операторите на телефонната компания, ако имаш нейна кредитна карта; кърпите се сменят всеки ден, чаршафите — през ден, освен ако гостът не пожелае друго разписание; всички стаи са с климатични инсталации на прозорците и клиентите се умоляват да ги включват на икономичен режим през деня, когато отсъстват от стаите.
	— Сега, да видим — рече тя и провери в подвързаната с червена кожа тетрадка с разграфени колонки. — Получили сме аванс с телеграфичен запис. Благодаря ви — добави тя и го погледна. — А окончателната сметка ще бъде платена с… кредитна карта?
	— В брой — отвърна мистър Кевин Антъни и извади няколко шумолящи стодоларови банкноти. Едно от предимствата на автоматичните международни автомати бе, че човек можеше моментално да получи достъп до пари в брой, стига да разполага с кредитна карта. Червената му карта „Сиръс“ — специално за автоматите — му даваше възможност да изтегли до хиляда долара всеки ден, шест пъти седмично. Другите му три карти „Виза“ имаха по двайсет хиляди долара кредитна линия всяка. Сега, в третата фаза на операцията, кредитната карта на Дейвид Антъни щеше да бъде изтеглена от играта. Михаел бе помислил за сметките — за щастие, преди да бъде арестуван. Парите бяха последният проблем на Корт.
	Той прекара уикенда да се запознае с празния град и впечатляващата система на метрото му. Във вторник по обяд, вече със собственото си лице и къса коса, той стоеше на ъгъла на К и 21-ва и я чакаше. Може би бе поради умората, а може би бе сирената на преминаващата полицейска кола, но го споходи неприятното усещане, че това може да се случи отново — да го арестуват навсякъде и по всяко време. Такъв бе начинът му на живот. Той пораждаше параноята и подозрителността му. Каквато и да бе целта му, спомените му си оставаха неизбежни като истината; надниквания в собствената му история — те задължително се повтаряха непрекъснато. Беше преживял този повтарящ се кошмар стотици пъти през последните пет години.


	Случи се преди пет години, наскоро бе погребал жена си и детето си.
	Завръща се у дома — неговото убежище — напълно вкочанен, не си прави труда да запали осветлението. Въобразява си, че по ръцете му има кръв, но няма. Мисли за Лейди Макбет. Движенията му са забавени и като насън — визиите за любовта на изхвърлен на брега корабокрушенец. Минава покрай маса, върху която стои снимка на жена му, заснета няколко седмици преди раждането, докато тя още грееше в бременността си.
	Той върши работата си като животно, което носи товара си: болезнено е, но той е отговорен пред призванието си. Полицията ще дойде всеки миг. Той е толкова сигурен, колкото е сигурен и в това, че е убил онзи мъж. Не изпитва угризения. Онова място у него, в което би трябвало да съществува угризението, сега е заето от острото чувство за справедливост и пустата болка на самотата. Да си сам на този свят е истински ад. Той нито се гордее, нито се срамува от убийството. Задоволен е. Налива водка в чашата си и бързо си представя себе си като палача с качулката, човекът, който се учи да приема деянията си.
	След много часове и много водки най-сетне идва светлината на утрото. То се очертава със сурови геометрични фигури. Страховете, досущ като сенките, играят по стените на мислите му.
	Набързо преживява отново случилото се.
	— Грешите! — се бе осмелила да твърди жертвата му с умоляващ поглед, когато Корт се извиси над леглото му.
	Насилен да изпие боклука, който неговата фабрика изхвърляше, той повърна два пъти преди по ъгълчетата на устните му да се появи и да застине жълтеникава пяна, а носът му не потече като на хлапе. Корт насила изля в устата му трета чаша, сетне бе въпрос на минути течността да прогори вътрешните му органи. Не му достигаше въздух; лицето му придоби синкав оттенък, очите му се уголемиха. Когато очевидно не му останаха повече сили за борба, Корт го остави — защото смъртта е наистина плашеща, само когато ти се струва, че можеш да й избягаш. Нека лекарите дойдат. Нека бъде посято семето на надеждата, докато линейката препуска с този мъж към промивките на стомаха, кръвните проби и токсикологичните изследвания. Нека се надява и нека тази надежда загине. Нека отпие от чашата на надеждата, само за да повърне отново.
	Радиото потвърди новината: президентът основател на „Ейшъруъркс Кемикълс“ бе умрял още преди Корт да измине дългия път до дома.
	Той си мисли за почукването, което ще чуе на вратата всеки миг и за годините на тъмнина в затвора: цената, която се очаква той да плати за деянието си.
	Изгряващото слънце само бръсва перваза на прозореца с ярък правоъгълник в оранжевия цвят на горчица. След няколко часа петното ще стане трапецовидно, а после касата на прозореца се облива в ярката следобедна светлина и го кара да отвърне поглед. В същия този миг той за пръв път извръща очи и от деянието си. Кокетира с опасната мисъл, с вероятността полицията да не дойде. Това е едновременно опияняващо и упоително. Изведнъж изпада в делириума на надеждата.
	Той не бяга от вината, а й се противопоставя. Тъй като това е предварително обмислен акт, няма друг избор, освен да поеме отговорността за убийството. Последният отблясък от слънчевата светлина изчезва от перваза на прозореца като изгасваща искра. Минал е цял ден. В стаята мъглицата отстъпва мястото си на тъмата и деянието му отново се връща в цялата си последователност. Бутилката водка е празна. Също и стомахът му. Тези бързолетящи часове му се струват като неочаквана награда. Сигурно е, че почукването по вратата ще дойде скоро, веднага щом слънцето се завърне върху прозореца.
	Той е свикнал с мисълта, че ще дойдат. Той ги очаква. Ами ако не дойдат? Ако по силата на някакъв божествен акт това убийство остане неразкрито? Какво ще стане тогава?
	Краят на първия ден е последван от пукването на втория, сетне — и на третия. В зората на четвъртия ден клопката на страха отстъпва на глада и той хапва — тихо и усамотено. Телефонът не е звънял. На вратата не се почука. Той вече не се бои от изолацията си, от самотата си, той е удовлетворен от нея. Тези часове са най-мирните в живота му. Хапва съвсем малко, но все пак яде нещо.
	На петия ден вече разчиства след себе си. Това, което е сторил само преди няколко дни вече е далеч по-нереално, отколкото си го е представял, сякаш някой друг е извършил деянието, а той е бил само свидетел. В живота му се връща порядъкът, на който никога не се е надявал — толкова е бил убеден, че ще го арестуват. Водата от душа става студена, но той не забелязва. Стои под него седемдесет минути, отдаден изцяло на усещането как силната струя се стича по темето му, от безчувствеността на главата и от успокоените му мисли. Тъкмо под душа намира убежище в самото си убежище и там през следващите два дни той прекарва много време, без да обръща внимание на температурата на водата. Мислите, ведно с чувството му за вина, се отмиват в канала.
	Ала сънят не идва. Опитва с топло мляко, със запушалки за ушите, с превръзка за очите и с музика. Опитва да чете, да брои, да се моли, мастурбира. И отново се връща под студения душ, който се лее върху главата му като дъжд и отнася страховете му. Той оправдава деянието си. Осмелява се да си позволи миг свобода. Всеки миг, докато е буден, се възприема като свободата и затова е твърде свещен, за да бъде проспан.
	Вече не приема храна, защото тя изисква да бъде приготвена, а той не може да мисли толкова напред. За него съществува само близкото минало — убийството — и настоящият миг. Не усеща глад, освен за безсъница; не успява да свърже двете неща. Засища се от алкохола, макар че въпреки опитите — а той наистина се опитва — не постига опиянение. Боли го главата, уринира често, червата му се бунтуват. Намира още един процеп, през който в щорите се процежда светлина, и го запушва. Заковава одеяла на прозорците и когато одеялата свършват, затваря няколко стаи, блокирайки ги с мебели, така че да не допусне грешката да влезе в тях и светлината да го обезпокои. Сякаш като е преградил пътя на светлината, той е спрял времето, изолирал се е от света, скрил се е там, където те няма да могат да го открият.
	Брадата му пораства, косата му става мазна и мръсна, въпреки безкрайните душове. Захваща се да чисти ноктите си със зелена пластмасова клечка за зъби. Почти не вижда ноктите си в тъмното, но все едно ги чисти, чисти ги докато кожата под тях започва да кърви.
	Свършването на алкохола го отвежда до шкафчето й с лекарства и съкровищата, които намира в него. Никога не е знаел какви богатства са се криели зад вратичката с огледало върху нея. В полумрака на банята той вижда в огледалото не своето, а нейното лице, неговите сълзи се стичат по лицето й. Зад огледалото се намират най-различните лекарства, необходими за една жена, която не може да се справи с положението, на една млада майка, която не може да гледа деформираното бебе, което е излязло от утробата й. Дете, деформирано от химическото замърсяване, дело на фабриката „Ейшъруъркс“, разположена на три мили оттук. Като гледа тези лекарства, той се самозалъгва с мисълта, че те, а не самата тя, са отнели живота й. Че те са диктували ситуацията, а не тя. Но да се избяга от истината е невъзможно: тя уби детето с тези лекарства, а сетне — и себе си. И няма никога да се върнат, и двамата.
	Той жадно поглъща хапчетата в най-различни комбинации, наслаждавайки се на изпръхналото гърло, треперещите крайници и най-различните стадии на вцепенение, което те предизвикват. Впуска се в ретроспекции, толкова мрачни, че се чуди дали не е ослепял, само за да открие, че това е форма на принудителен сън — тъй дълбок и далечен, че не може да изпълзи от него. Малкото, безформено и безполово детенце е извадено от утробата й и е поето от треперещите, обути в ръкавици ръце на лекаря, който е уплашен, но се преструва, че не е.
	Става така, че той вече не може да мине покрай шкафчето с лекарствата, без да напълни шепата си с хапчета. Сетне ту седи на стола и трепери от кошмарите си, ту е под душа и трепери от студената вода.
	Единствената топлина извира от самия него, когато си спомня с гордост деянието си.
	През следващите седемдесет и два часа спи непробудно, с малки прекъсвания. Събужда се и взема десетминутен душ; спира, когато свършва топлата вода. Като по чудо редът се връща в живота му. Почиства къщата и си приготвя топло ястие от замразените храни. Не съумява да задържи в себе си първото ядене, но с второто и третото успява. Полека-лека одеялата слизат от прозорците. Светлината се връща в живота му. Маха мебелите от залостените врати. Бръсне се. Оглажда панталоните си, навлича сако и излиза навън, за да разчисти купчината вестници и поща, която се е насъбрала. Сетне, изплашен, се връща вътре и заключва вратата като стара параноичка.
	Замразените храни са следващият запас, който свършва. Все още е изплашен — без да е сигурен точно от какво — да излезе зад портичката. Дошла е свободата, а територията зад собствената му врата е някак си заплаха за тази свобода, която сега той не желае да изгуби. Тя му е скъпа, тя е цялото му съкровище — тази свобода. Все още не са дошли да го приберат! Колко време е минало — седмица, две, три? Изгубил е представа.
	Няколко дни по-късно на входната врата се чука.
	По гърба му пробягва гореща тръпка, косъмчетата по врата му настръхват. Ръцете му стават непохватни. Дясната му ръка трепери, а коленете му омекват.
	Сетне си мисли: навярно е някаква доставка, съобщение от адвокатите. Няма нищо. Но тайно в себе си той знае кой чука, кой би трябвало да бъде.
	— Полиция, господин Корт. Моля отворете вратата. Това ще спести неприятности и на двама ни. Не ми се иска да правя сцени и да разбия вратата ви, а и вие едва ли ще искате да я поправяте после.
	Гласът замлъква в очакване. Корт се оглежда. Би трябвало да има къде да се скрие. Не може да мисли нормално. Краката му не искат да помръднат. От ъгълчето на устата му е потекла слюнка. Той я избърсва с ръкав и си мисли колко жалостив убиец е. Би трябвало вместо да трепери като глупак, да бе измислил как да избяга.
	— Моля ви — дочува той отново гласа.
	Мъжът е едър. Сам е. Застанал е пред вратата като часови. Слънчевите лъчи горят иззад раменете му. Говори. Дори показва картата си за самоличност, но Корт чува само една дума, размесена между всички останали: инспектор.
	Корт обмисля как би могъл да убие мъжа. Сам е. Поканва го да влезе. Убива го. Избягва надалеч. Възможно е.
	— Не е онова, за което си мислите — казва мъжът. — Повярвайте ми, знам какво си мислите. Правил съм това и преди, господин Корт. А вие не сте. За всеки проблем има решение, за всяко решение — преговори. Поне в моя занаят.
	Той минава през вратата и се приближава близо до Корт, докато той я затваря отново.
	— Моля отворете някои прозорци. Тук вони. — А тъй като Корт не помръдва, той повтаря: — Отворете някои прозорци, моля.
	Той минава покрай Корт и сам отваря прозорците. Корт стои, свел поглед към пода. А само зад тази врата…
	— Извършвам разследване по смъртта на Йозеф Ейшър. Искате ли цигара? — Корт се пресяга и приема една от мъжа, който му поднася огънче. Винаги ще помни вкуса на тази цигара. — Дошъл съм да ви арестувам за това убийство.
	Това са думите, които Корт е чувал в съзнанието си стотици пъти. Толкова са му познати, че не е сигурен дали този човек, цигарата му, този миг — са реални или въображаеми. Може би още е опиянен от алкохола и лекарствата. Не може да прецени. Вкусът на цигарата е добър, превъзходен и чак тогава той разбра, че това не е сън.
	— Не искам да кажа, че непременно трябва да ви арестувам за това убийство — дразни го мъжът с перверзна усмивка на лицето. Кожата на лявата му буза е загрубяла. Четинестият мустак над горната му устна е издаден напред като лавица. Порязал си е брадичката, като се е бръснел. Но това, което завладява Корт, са очите му. Сини очи — благи, състрадателни, усмихнати. Те се усмихват на Корт. — Няма да ви арестувам, господин Корт. Не е нужно. Можете да ми бъдете от полза. Ние двамата можем да си бъдем от полза един на друг. Имаме много неща да обсъдим. Можете да ме наричате Михаел. Моля седнете, господин Корт. Трябва да вземете много важно решение.


	Тя караше червено BMW с радиотелефон и компактдиск стерео. Обядът е истинско угощение. Сандвичи с пуйка със сирене крема и изсушени домати. Корт пи еспресо, Моник — нескафе с мляко. Ядоха на опънато на брега на Потомак одеяло — в далечината се виждаше Националното летище. Покрай тях хора тичаха за здраве.
	— Четох за това — рече тя.
	Той я погледна, нещо потрепна вътре в него и през главата му пробягаха десетки мисли — като се почне от това да избяга с нея и се свърши с желанието да се любят на одеялото — докато най-сетне успя да обуздае тези щури идеи.
	— Но ние не поехме отговорността. Не разбирам смисъла, щом не поемаме отговорността. Имаше си причина да го направим, нали? — Тя се размърда неудобно и придърпа полата си. — Да не сме паднали дотам да избиваме наред — като някакви варвари араби? Това ли е пътят, по който ни поведе Михаел?
	— Няма да поемем отговорността. В това е въпросът. В това се състои истинската гениалност на плана. „Нека ги смятат за произшествия“ — рече той като цитира Михаел, но без да й съобщава, че е така. — Ако знаят, че става дума за тероризъм, ще се съсредоточат върху нас, вместо върху Моснер и „Ейшъруъркс“. Нека обществото открие само истината. Нещо такова: ще има безкрайни разследвания, като се почне от ФБР и се стигне до подкомисии в Конгреса. Вече са започнали. Ако е нужно, някои важни репортери ще получат ценна документация от „анонимни“ източници. С наша помощ те ще хвърлят светлина върху „истината“ за двуличието на „Ейшъруъркс“. Това ще запълни вестникарските колони за месеци наред. Може би и за години. Две сериозни самолетни катастрофи в рамките на една седмица. — Той заброи с дългите си пръсти. — Моснер и останалите — мъртви; „Ейшъруъркс“ — банкрутирала; разкриване на онова, което представлява конспирация за увреждане на околната среда между най-големите химически производители и правителствените агенции на Щатите. Кой знае какво още? Красота.
	— А това съвещание ще е следващата ни цел, така ли?
	— Да.
	— Как ще стане? Още не си ми обяснил.
	— Казах ти: не мога да обясня всичко. Трябва да разбереш това. — Като сърбаше от кафето, той рече: — Прекалено горещо е за кафе. Трябваше да взема някаква изстудена напитка. Горещината е потискаща — нищо чудно, че през август Вашингтон се опразва.
	Той остави чашата с кафе и отхапа от сандвича си. Избърса от устните си сиренето.
	— Кажи ми — рече тя настоятелно.
	Той рязко извърна глава към нея.
	— Няма да ти кажа нищо. Не разбираш ли? Нищо повече от онова, което е необходимо да знаеш. Съществува и понятие като доверие, нали така?
	— Тъй ли?
	— Щях ли да си похапвам тук с теб, ако не ти се доверявах? — попита той. — Напълно открито. Без да мога изобщо да избягам? — Той изчака. — Е?
	Тя не го погледна. Заговори сякаш на одеялото.
	— Понякога те мразя за това, което представляваш.
	Той си помисли: значи ставаме двама.
	Тя зави навосъчената хартия около сандвича си. Малка безцветна птичка се къпеше на самия бряг на реката, пляскащите й криле разпенваха замърсената вода. Пак се почувства изкушен да й покаже замърсяванията. Вместо това той рече:
	— Имам нужда от теб.
	— Мразя те.
	— Не, не ме мразиш.
	— Да, да. Мразя те.
	— Окей. Да приемем, че е така: мразиш ме.
	— Не, не те мразя.
	— Объркана си.
	— Да.
	— Ядосана?
	— Да.
	— На мен ли?
	— На всички. — Пауза. Сетне тя продължи: — Съвещанието. Кога ще е то?
	— Трябва да се свържеш с Гърка. Той знае датата. Той може да ни каже.
	— И това е всичко? Всичко, което трябва да сторя?
	— Засега — да. Всичко.
	— А сетне? — попита тя.
	Той не можеше да понесе повече това. Бяха го обучили да запази хладнокръвие в разгара на престрелка, да зарежда бомби, но никой не го бе подготвил за нея. Не можеше да се справи без нея и тя очевидно съзнаваше това.
	— Не бива да продължаваш да ме питаш. Не мога да ти кажа всичко. Ще бъде глупаво, ако го сторя. Но ще дойде и твоето време. Повярвай ми: времето ти ще дойде скоро. — Тя се въртеше и това го обезпокои. — Имам нужда от теб — рече той, все още вярващ, че това бе нещото, което тя искаше да чуе. — Не мога да го направя без теб.
	Очите й светнаха.
	Той прикри самоуверената си усмивка като надигна чашата с кафе.
	— Нали не искаше повече от това кафе? — рече тя.
	— Не е чак толкова лошо.
	— Никога няма да те разбера — рече разочаровано тя.
	Не, няма, помисли си той, макар че не го изрече.
	Той се протегна и полека прокара пръста си по меките й, нацупени устни. Тя го близна и го захапа за миг.
	— Сладни — рече тихо тя.
	— Ти си сладка — отвърна й той. Усещаше как отвръща на възбудата й. При тях двамата това бе нещо като химична реакция. И пръстът му отново пое по устните й — хлъзгав и топъл, а езикът й се мяташе подире му.
	— Хайде, да се махаме оттук — рече задъхано тя, със затворени очи.
	— Да — съгласи се той. — Хайде.


	9

	С тъжните й кафяви очи, със стойката й тип „изправена метла“ и с въпросителното си изражение Глория сепна Дагит. Все още му бе ядосана, че отказа повишението. За пръв път му хрумна, че гарвановочерната й коса май скриваше истината. Поиска му се да я попита дали я боядисва — това бе сигурен начин да я накара да млъкне, преди да е отворила уста.
	Пусна тежко куфарчето върху писалището си и с няколко кимвания поздрави онези, които го бяха изпреварили на работа и вече въртяха телефоните. В ъгъла на стаята раздрънканият телевизор предаваше програмата на Си Ен Ен с приглушен докрай тон. Програмата се излъчваше двайсет и четири часа в денонощието. Останалите бюра бяха празни. Някои от момчетата бяха удължили уикенда си до едноседмичен отпуск. Други бяха по служба из града, неколцина — в друга смяна.
	Каза й „здравей“. Тя се правеше на важна.
	— Днес ще ни придадат нов агент. Ще дойде всеки миг.
	— Гло — рече той, — това е много важно за мен.
	— Не ми се говори за това. — Тя му подаде факс. — Ето, това е за теб.
	Беше списъкът на пътниците, летели по маршрута Лос Анджелис-Вашингтон със самолета, в който се бе качила мистериозната Мариан Литъл, след като бе върнала наетото комби. Дагит потърси името й в списъка, но не го намери. Това не го обезкуражи. Терористите използваха всяка възможност, за да сменят имената и псевдонимите си. Сменяха вида си, шофьорските книжки, кредитните карти, всичко. Не получи твърдото доказателство, което Пулман искаше да види. Остана си в ничията земя на подозрения без доказателства. Чистилището за едно разследване. Искаше му се да вярва, че тази Литъл — или както и да се наричаше — бе замесена, но не можеше да е сигурен.
	Името на новия бе Брадли Левин. Беше на трийсет и две, ужасно симпатичен и доста по-едър от Дагит — може би метър и осемдесет и пет, сто — сто и пет кила. Силен торс. Дълга, черна, къдрава коса с подранил сив кичур на челото. Благи тъмни очи, но изсечени черти на лицето, с потъмнели от редовното питие в пет и половина бузи. Дагит го поздрави възторжено, но това си беше театър: макар че страшно се нуждаеше от помощ, идеята да работи с току-що преместен при тях човек, не бе от най-привлекателните. Поопознаха се малко по-добре на чаша прекипяло кафе. Този път — в кафенето на първия етаж. Левин бил започнал кариерата си в денвърското управление, където се занимавал с отвличания.
	— Сетне — Маями — обясняваше той с нисък, топъл глас. — Обирахме хлабините на наркотрафика. Внезапни проверки по самолетите от гражданската авиация.
	— Атаката срещу Еър Ийст? — попита Дагит.
	— Моя работа — призна с нежелание той. Изчерви се.
	Това се понрави на Дагит, беше все по-рядко и по-рядко явление във вашингтонското управление.
	— А сега пък — борба с тероризма при вашите момчета. Да ти кажа нещо: като карах насам с колата, ама в какъв квартал живеете! Сега разбирам защо наричат гаражите затвори за колите.
	— Почакай да застъпиш нощна смяна. Тогава няма да се разделяш с патлака си и като отиваш на онова място.
	— Вярвам ти.
	— Тук сме затънали до гуша в лайната. Трябва ми независимо мислеща глава, Брад, а не готова да се съгласи с всичко. Трябва ми някой, който да оспорва идеите. Някой, с когото да работя. Трябва ми някой, който да върши сума черна работа и да се усмихва при това. Опитът ти с пътническите самолети ще потрябва. Но, често казано, едва ли можеше да избереш по-лош момент да дойдеш при нас. В момента сме обезумели. Имаме тиктакаща под носа ни адска машина. Опасна — както всяка бомба. Имаш отрицателно време, за да навлезеш във всичко това. Четивото ти за това е подготвено. Настроенията тук са пред взривяване, затова внимавай. Имам поставен срок: една седмица, за да докажа, че едно убийство в Сиатъл и катастрофата на полет шейсет и четири са свързани с Бернар. Тъй че да знаеш — работното време тук е последната ни грижа.
	— Също като в Маями.
	— Добре — рече облекчен Дагит. — Значи си свикнал.
	— Съвсем.
	— Ако имаме късмет, ще го пипнем този тип. Ако нямаме… е, няма нищо по-гадно от това да бродиш по горящо поле, осеяно с части от човешки тела, особено ако знаеш, че работата ти се е състояла в това да предотвратиш катастрофата. Работим под натиск, а и това си е един допълнителен натиск. — Той замълча и се разсея. — Както и да е, добре дошъл на борда.
	— Благодаря.
	— Тук ми викат Мичиган — ти не си длъжен да го правиш, но с останалите е така.
	— Схващам — рече Левин.
	— И аз попрочетох това-онова, преди да дойдеш. Шефът на управлението в Маями е написал за теб добри неща. Казва, че първо мислиш, сетне говориш. Че си ерген. Няма да те питам защо.
	— Добре, щото изобщо не е твоя работа.
	Дагит замълча — двамата се гледаха предизвикателно.
	— Работа ми е. Тук сме като отворени книги. Всички. Просто да ти е ясно. При борбата с тероризма… няма друг начин. Никой не е успял да се внедри при нас. Поне не ни е известно. Разбираш ли?
	— При наркотиците в Маями е още по-зле.
	— Мога да повярвам.
	— Би трябвало. Нямам навика да лъжа.
	— Е, това обяснява забележката в досието ти, че си груб.
	— Както е казал Лукчо на фермера: „Аз съм си туй, което съм аз“.
	— Добре. Ще се постарая да го запомня. — Това му спечели една усмивка. Дагит добави: — Жалко за студентските ти години. Но ако аз съм Мичиган, то ти ще си Охайо. Става ли?
	— Добре, още повече, че и двамата знаем кой университет е по-добрият — рече Левин.
	Дагит не искаше да позволи да бъде въвлечен в подобен спор. Той можеше да продължи с дни. Може би и цял живот. Но не и сега.
	— Отличник, направо от колежа. Това впечатлява.
	— Родителите ми ме натискаха.
	— Какво мислят за работата ти в Бюрото?
	— Следващият въпрос.
	— Значи не я одобряват — каза Дагит.
	— Те бяха решили да стана адвокат, като баща ми. От шестмесечната ми възраст го бяха решили.
	— Значи си преизпълнил предначертанията. Така ли да си обясня успеха ти от университета? Това ли искаш да ми кажеш?
	— Не искам нищо да ти кажа. Ти питаш. Ако попиташ, аз отговарям, ясно ли е?
	— Тук ще ти хареса, ще се впишеш в екипа. Едно от хубавите неща на борбата с тероризма е, че доста време си насаме. Това означава повечко свобода, но цената е повече писмени рапорти.
	— Какъв е шефът на отдела?
	— Пулман ли? Нов е на тази длъжност.
	— Така чух и аз.
	— Той е окей. Последният шеф бе натегач. Искаше да изкяри от всичко, в което сполучвахме. Още не мога да кажа какъв ще бъде Пулман. Като се настанят в ъгловата канцелария, хората се променят.
	— Чух, че си отказал повишение. Има ли нещо вярно в това?
	Дагит се запита дали това бе дело на Глория или просто клюки в службата.
	— Имам си причини за това.
	— Мислех, че тук сме като отворени книги.
	Погледите им се срещнаха и Дагит усети, че е спечелил нов приятел. Той попита:
	— Имаш ли приятели в този край?
	— Ти си ми първият — рече Левин, опипвайки почвата. Дагит кимна. Левин додаде: — Един-двама познати от Куонтико трябва да са се настанили някъде наоколо.
	— Искаш ли да обсъдим задачите?
	— Защо не?
	— Не знам дали си имал възможността да прегледаш досието на „Der Grund“…
	— Имах.
	— Добре. Тогава знаеш, че в Европа ги смятат за радикална зелена група, че основните им цели са предприятия от нефтохимическата и фармацевтичната промишленост.
	— Ами десет-двайсет и три?
	— Включително и десет-двайсет и три. Той е пренасял химикали в товарен отсек. Отправили са заплаха, но тя е била пренебрегната. Това, за което сме напълно сигурни, е: изглежда имат някакво колективно самосъзнание, колкото и перверзно да звучи това. При всички случаи, преди да извършат терористичния си акт, те са отправяли предупреждения. А почеркът им е да използват за убийството си продукт или субпродукт на компанията, която нападат. Производната на семтекс*, с която бе взривен десет-двайсет и три, бе произведена от същата компания, чиито химикали бяха натоварени в самолета. Немска компания, наречена „Ейшъруъркс Кемикълс“. Сега не е трудно да се досетим, че товарът на полет шейсет и четири бе произведен от клон на „Ейшъруъркс“. За ченгетата зад бюрата като Пулман това не е достатъчно доказателство, но за мен е.
	[* Вид пластичен взрив. — Б.пр.]
	— Убеден съм, че убийството в „Дънинг“ и полет шейсет и четири са свързани, макар че още не съм го доказал. Дори не мога да докажа, че катастрофата на шейсет и четири е плод на саботаж. Пулман — и Мъмфорд над него — искат нещо повече от съвпадения на данните. Нещо по-лошо, Пулман го натискат да ме отклони в седма глуха достатъчно дълго, за да напиша рапорта си за убийството на Бакмън. Досега съм му дал само една странична. Подобен рапорт ще ми отнеме две седмици — вътрешно разследване, а може би и да давам показания на Капитолийския хълм. Като почнеш подобна работа, току-виж минали няколко месеца.
	— Не ми разправяй на мен. Същото беше и в Маями.
	— Работя по случая на Бернар от дълго време. Единственият начин да продължа, е да им представя нещо твърдо. Имам две възможности: първата е да получа доказателства, че детонаторът на Бернар е бил на борда на шейсет и четири; втората — да свържа предупреждението заплаха към някоя голяма химическа компания с подозренията си, че онзи, който стои зад нея, сега се намира във Вашингтон.
	— По коя ще работя аз?
	— По втората. — Дагит се завъртя на стола си, за да обърне ухото, с което чуваше добре към Левин. Тъй като и двамата говореха тихо, не чуваше хубаво. — Задачата ти е да откриеш следващата цел.
	— О, това ли било? — Мазната кожа между тъмните му вежди се сбърчи от напрежение. Той присви очи към Дагит като късоглед, който е забравил очилата си. — Кой казва, че следващата цел съществува?
	— В лабораторията са убедени, че Бернар е направил два детонатора. Мисля, че първият е бил монтиран на полет шейсет и четири, макар че засега не мога да го докажа. И двата са барометрични, така че би трябвало да се използват в самолет. Пътнически? Товарен? Кой знае? Прочел си досието: единствената ни нишка е жена, която е наела комбито, паркирано пред дома на механик от „Ам Еър Експрес“ в Лос Анджелис, а сетне се е качила на самолет за насам. Това можем да го докажем. Бернар е направил детонаторите в Л. А. — шейсет и четири катастрофира в Л. А. Следващият път, когато го засичаме, той е тук, във Вашингтон. Тази жена също лети до Вашингтон. Съвпадение?
	— Значи играем на тъмно — каза Левин.
	— Не знам какво друго ни остава. Бихме могли и трябва да го сторим — да попитаме различните химически гиганти за получени наскоро заплахи, но тъжната истина е, че те получават доста такива и се справят с тях сами. Не им харесва шумът в медиите, който обикновено следва нашата намеса. — Дагит се облегна назад. — Виждаш ми се малко претрупан от фактите. Много ли ти дойде?
	— Изобщо не. Просто се опитвам да погледна на нещата от различни гледни точки. В Маями — имаш наркотиците, имаш и парите. А този случай е с прекалено много възможности, това е всичко. Не бих искал да пропуснем някоя.
	— Нека сме наясно, всичко това е хипотеза. Може би не е „Der Grund“, може би изобщо няма втора цел.
	— Окей, съгласен. И какво следва?
	— „Der Grund“ атакува химически компании. Често — директорите им. Шейсет и четири се вписва в подобна схема — на борда му имаше химикали. Мисля, че оттук трябва да започнем.
	— Смятам да проверим всяка възможна версия — продължи Дагит. — В миналото те са атакували директори на химически компании. Така че първото нещо, което трябва да получим, е маршрутите на пътуванията на директорите на всяка голяма химическа компания. Да разберем кой, ако изобщо има такъв, се кани да дойде в този град в близкото бъдеще. Просто за да сме чисти, ще поискаме сведения за отправени наскоро заплахи. Ако попаднем на такива, трябва да бъдат сравнени в лингвистичната лаборатория с по-раншни текстове на „Der Grund“, за да потърсим съвпадения.
	— Смяташ ли, че ще дадат разписанията за пътуванията си лесно?
	— В този отдел ще откриеш нещо, което е доста по-различно от работата с наркотиците. Всичко, което е необходимо да сториш, е да споменеш думата тероризъм и хората ще ти предоставят веднага всичко, което им поискаш.


	Половин час по-късно Глория влезе в кошарата, внимателно понесла поднос с пластмасова купичка лещена супа и сандвич с тунец. Отнасяше се с него по-добре, отколкото с Пулман.
	— Не изглеждаш много добре — каза му тя и остави храната пред него. — Трябва да се ожениш за тази твоя приятелка. Някой трябва да се грижи за теб.
	Тя се опита да разчисти бумагите по писалището му. Той на шега я плесна по ръката.
	— Още не съм свършил с тези.
	— Дори и ти не можеш да четеш шест досиета едновременно, драги. — Тя продължи неустрашимо да разчиства, за да се отвори място за яденето. — Бъди мил с мен, Кам Дагит, иначе няма да ти кажа, че докато беше долу се обадиха от „Дънинг“.
	Дагит посегна към розовите листчета със съобщенията.
	— Пето по ред е — рече тя, измъкна го от останалите и го помаха пред него, така че да не го стигне. — Ако се беше сетил да включиш вътрешния си номер към записващата машина, нямаше да има нужда стари малки дами да отговарят вместо теб на обажданията.
	Сетне му подаде съобщението.
	Като прочете записката, той посегна за телефона, но тя рече:
	— Не, сър. Първо си изяж яденето. Лекарско нареждане. И аз ще стоя тук, докато не го изпълниш.
	— Гло!
	— Яж.
	Докато той ядеше, тя продължи да се суети с нещата по писалището му, опитвайки се да създаде ред от хаоса. Бръщолевеше, както си й беше адетът, поучавайки го на най-различни лични теми, като се почне от наблюдението й, че Кари няма „вечно да виси в очакване“ и се свърши с факта, че „само работа и никакви развлечения правят човека скучен“.
	Дагит тъкмо посягаше към телефона, когато в кошарата бързо влезе Левин с възторжено изражение на лицето. Дагит постави обратно слушалката, защото не искаше да помрачи възторга на младежа.
	Левин придърпа един стол и след поканата на Дагит прие половината му сандвич.
	С пълна уста Левин рече:
	— Може би това ще е единственият път, в който ще имаш късмета един от сътрудниците ти — а именно аз — да е гордият син на маниак по зъболечението.
	Дагит го погледна особено.
	— Попадна ми докладът на лабораторията за онзи зъб, който сме открили в боклука на хотела.
	Той подаде на Дагит снимка, която той не би искал да вижда втори път. Особено пък, когато се храни. Дагит му я хвърли обратно.
	— Става дума за начина, по който е счупен зъбът — обясни Левин, изтълкувайки жеста като покана да обясни мислите си. — Ето, тук — показа той. — Виждаш ли? Вижда се само един корен. Другият сигурно е останал във венеца на нашия човек. Ако е така, това нещице ще забере и той сто на сто ще има нужда от сериозна и спешна помощ.
	Дагит почувства как го облива вълната на възбудата.
	— Доколко си сигурен в това?
	— Ако този корен е останал, той е в беда. Не може да се оправи сам. Затова си помислих, че би трябвало да предупредим всички зъболекари както в Л. А., за да проверим дали е лекуван там, така и тук във Вашингтон. Ще им съобщим да внимават за пришълец, който се нуждае от спешна помощ за определен зъб. Номер седемнайсет.
	— Не можем да арестуваме Корт за това, че се е подложил на лечение — изтъкна Дагит, — но можем да го поставим под наблюдение. Зъболекарят може да вземе кръвна проба; можем дори да го идентифицираме по генетичния код на клетките.
	— Това са два огромни градски района. Ще трябва да се направят сума ти телефонни обаждания — каза Левин.
	— Може да се извърши и от компютър. Разполагаме с телефонна система, предназначена за подобни неща. Записваш съобщението, избираш необходимите ти номера от указателя и компютърът свършва останалото. Той избира различните номера, докато не отговорят и не приемат съобщението. Въпросите могат да бъдат толкова сложни или толкова прости, колкото ти се иска. Говори с момчетата от техническите служби, те ще го направят.
	Левин излезе забързан, като взе снимката на зъба със себе си.
	Тогава Дагит се обади в „Дънинг“ и говори с жена на име Фьодорко. Тя имаше лек западняшки акцент и подбираше внимателно думите си.
	— Имаме си достатъчно работа тук, мистър Дагит, но сме си прилежен екип и в това, сигурна съм, ще се убедите, когато говорите с доктор Барнс утре. Той е инженер от нашия екип по разследването.
	— Утре ли? — попита Дагит.
	— В момента, докато говорим, той е на път за Вашингтон. Аз трябва да му уредя среща с вас или с някой от вашите сътрудници колкото е възможно по-рано. Доколкото разбирам, въпросът е от най-голяма спешност. Това, което трябва да ви предам, е, че последната работа на доктор Уорд на симулатора е била записана на диск. Доктор Барнс ще ви обясни останалото, когато пристигне.
	За Дагит, с възбуденото му въображение, следващите дванайсет часа изминаха безкрайно бавно.


	Срещата му с Барнс започна точно в три часа, сряда следобед, в присъствието на Брад Левин. С разрешението на Барнс разговорът бе записван на магнетофон. Барнс — теснолик мъж с мустаци като четчица и дълга, на отделни кичури коса — напомняше на Дагит на университетски професор от шейсетте години. Той си знаеше урока, когато станеше дума за симулатори и компютри, но инак срещаше трудности в общуването. Акцентът му бе или немски, или шведски. Всеки път, когато обясняваше нещо, Дагит трябваше да повтори думите му, за да е сигурен, че ги е разбрал правилно. Това отнемаше много време и създаде допълнително напрежение. До почивката след два часа разговор ризата му бе напълно мокра от пот. Остана си по сако, за да скрие това.
	— Мисля, че съм объркан от всичко това — призна той, когато Барнс му се видя вече изтощен.
	— Кажете — предложи Барнс.
	Левин си седеше мълчалив, а Дагит рече:
	— Казахте, че всичките проиграни от доктор Уорд ситуации имат едно общо нещо и то е липсата на управление от страна на пилота.
	— Да. Доктор Уорд е симулирал загуба на управление при поредица от височини, всичките доста ниски, и всичките — веднага след излитане.
	— Казвате също, че това съвпада с онова, което знаем за катастрофата на самолета на „Ам Еър Експрес“.
	— Точно така. Да. Загубата на управление може да обясни поведението на самолета по полет шейсет и четири. Необходима ни е информация от записите на разговорите в кабината, за да сме сигурни.
	— Още ли не разполагаме с тях? — обърна се Дагит към Левин.
	Левин отвърна:
	— Не искат да ни ги изпратят за изследвания, преди да са привършили с ремонта им.
	— Мислех си, че тези неща са абсолютно защитени — рече Дагит.
	— Нищо не е напълно неразрушимо — поправи го Барнс. — Но в крайна сметка, тези записи могат да се окажат и без значение. Записът на разговорите с кулата за управление на полета сочат пожар в кабината, което, надявам се, ви е известно.
	Дагит се почувства изведнъж отчаян. Той не бе и чувал за записите на кулата. Не му се искаше Барнс да узнае това.
	— Това достатъчно доказателство ли е?
	— То може да обясни загубата на управление. Например — отровни пари.
	Дагит си го записа. Отровните пари би трябвало да се появят в доклада от аутопсиите. Той попита:
	— А защо не е бил включен автопилотът?
	— Страхувам се, че това е нещо, което никой не ще да разбере. Автопилотът при излитане може да се използва, но това се прави рядко, защото иззема изцяло управлението от пилота. Изключването му, ако се наложи, изисква няколко секунди, а по време на излитането всяка секунда може да се окаже цяла вечност. Автопилотът се използва, но обикновено не се включва до, да речем, шест хиляди метра височина, а това означава няколко минути полет.
	— Значи го има, но не се използва?
	— Повечето произшествия стават по време или малко след излитане. Не е никак чудно, че деветдесет и девет процента от пилотите предпочитат ръчното управление на птичката по това време.
	— Значи твърдите — или поне теорията е такава — че никой не е управлявал самолета? С други думи, на борда е нямало пилот?
	— Теория ли? — отвърна Барнс. — Това е физика, сър. Най-обикновена и проста физика. — Той посочи на Дагит бележника си и му показа графика на полета на шейсет и четири в миговете след излитането му. — Полет шейсет и четири е напуснал пистата в тази точка. Той се е разбил… ето тук — каза той и посочи парка Холивуд. — Е, сам виждате, както вече ви казах, че същото нещо е станало и по време на симулациите, извършени от доктор Уорд. — Той разгърна карта, очевидно разчертана от компютър. — Ако изоставите изцяло управлението на самолета ето тук — рече той, сочейки картата, — след четирийсет секунди полет, това, според наличните данни, ще означава, че симулационният полет на 959 ще свърши с катастрофа ето тук — каза той и посочи с пръст мястото на картата. — Ако мащабирате точно и наложите картата върху карта на района на Л. А., ще видите, че мястото на катастрофата е трябвало да бъде в парка Холивуд.
	Като прекъсна последвалата дълга пауза, все още много объркан, Дагит попита:
	— А какво ще кажете за скорост на вятъра, температура на земята, неща от този сорт? Значи не може да става дума за чиста наука, нали?
	— При по-малките самолети леките ветрове, за които става дума, сигурно щяха да окажат влияние. Но не и за самолет с тази големина. Всичко при него се решава от мощност, гравитация, скорост на засилване и елерони. Всичко е напълно предвидимо. Авиацията е точна наука — това искам да ви внуша. Щом можем да приземим безпилотен апарат на тъмната страна на Марс — един проект, за който „Дънинг“ се гордее с участието си — значи сме достатъчно способни да предвидим как ще се държи един граждански самолет минута след излитане.
	— Но защо? — попита Дагит. Барнс се втренчи в него. Как би могъл да пробута подобно нещо на Пулман и още по-лошо — на Мъмфорд? Това бе нещо, което човек би трябвало да запази за себе си, докато не го схване напълно. — Ами Уорд? Знам, че е бил при симулаторите — дотолкова разбирам. Но как се развиват нещата? При нови самолети като 959 някой би трябвало да обучава пилотите, нали така?
	— Това е вярно. Пилотите трябва да преминат курс на обучение на 959, преди да бъдат допуснати да летят с него. Същото е с който и да е нов тип самолет.
	— И ако всички се обучават от един и същ човек, по време на излитане, да речем, те ще правят онова, което той ги е научил, нали така?
	— Логично погледнато, да. Разбирам ви.
	— А Уорд — знам, че има инженерно образование, но, според снимките по стените на офиса му — той е бил самият пилот, нали така?
	— Много от нас са пилоти.
	— Но малцина управляват реактивни самолети.
	— И това не е необичайно. Реактивните самолети са нещо, което „Дънинг“ произвежда.
	— Това, което искам да кажа, е: досега е имало колко — двайсет, двайсет и пет пилоти, които са минали през курса за обучение. Прочетох това в един от докладите ви. Все още не сте продали толкова много самолети.
	— Двайсет и седем самолета — каза Барнс, прекъсвайки го и уточнявайки бройката — са значително производство, уверявам ви.
	Дагит пренебрегна казаното.
	— Кой бе отговорен за обучението на онези, които сетне обучаваха пилотите? Някой от инженерите, нали? Някой, който е познавал добре новия самолет. Някой като Роджър Уорд. Уорд е отговарял за обучението — заяви той. — Уорд бе експертът на „Дънинг“ за 959.
	Барнс поправи очилата си и прелисти няколко страници. След като чете няколко секунди, той поклати глава и вдигна очи.
	Той погледна Дагит с учудено и иронично изражение и за пръв път в този ден се усмихна:
	— И откъде точно ви е известно всичко това, мистър Дагър*?
	[* Игра на думи — dagger означава и кама. — Б.пр.]


	10

	Моник мина на по-ниска предавка и пое към околовръстния път. Там бе най-безопасното място за среща. Колата мъркаше тъй чувствено тихо, че Антъни Корт, седнал на предната седалка и запалил цигара без филтър, се запита дали колата или жената до него издаваха тези гъделичкащи слуха звуци. Тя беше облечена в розово, плетено памучно костюмче без ръкави, носеше широкопола шапка в същите тонове, устните й бяха начервени с блестящо розово червило и, доколкото той можеше да види, друг грим нямаше. Грееше в това розово, а ярката слънчева светлина я обливаше с димяща пара. Беше блестяща и спокойна. Силна и самоуверена. Той я пожела веднага. Тук, на място.
	Корт угаси цигарата си, разкопча осигурителния колан и мушна ръка под блузата й.
	Тя измърка доволно и посегна да го плесне.
	Ръката му се плъзна по гърдите, сетне се смъкна надолу, намери коляното й, ръба на полата и най-сетне се промъкна по-нагоре. Знаеше, че е в свои води. Моник страхотно обичаше това. Тя се ухили и разтвори крака. Пръстите му стигнаха до края на чорапогащите й и намериха колана — той обичаше колани — и по-нататък, силната й топлина, досущ фурна.
	— По-късно — рече тя и затвори краката си, хващайки ръката му в капан. Раздразваше го. Типично за нея.
	Той освободи ръката си и доугаси цигарата.
	— Е, кажи ми за Гърка — попита той.
	Без Гърка усилията му щяха да отидат на вятъра, а той бе напълно непознат, чиято мотивация бе съмнителна. Работата на Гърка като ресторантьор и доставчик на храни бе прикритие за истинския му бизнес в промишления шпионаж. Смяташе се, че плаща на огромна мрежа от хора, някои принудени да предават информация, други, като самия него, изкушени от парите. За добри пари той можеше да достави схемата на последния микропроцесорен чип на „Интел“ или да научи колко завода предвижда да закрие „Дженеръл Мотърс“ през последното тримесечие на годината. Можеше да ти разкрие кой от големите акули на Уолстрийт има проблеми с наркотиците или как точно гласува даден директорски съвет. Беше в информационния бизнес; именно Гърка ги бе насочил към Роджър Уорд и Кевин Догърти. И сега Корт разчиташе на него да научи точната дата на тайното съвещание. Това, че разчиташе на непосветен, бе отблъскващо, но вече бе късно да се направи друго нещо.
	В тази част от играта Моник изпълняваше полезната роля на посредник. На буфер, ако Гърка решеше да продаде Корт на властите. Освен това свръзките с Гърка включваха и компютърен обмен на информация, а тази технология не му бе позната. Моник си имаше своето място на пешка в играта.
	Все пак той продължаваше да се пита: дали разгромът на „Der Grund“ бе случайност или Гърка бе намерил начин да удвои печалбите си?
	Той почувства нежеланието й да му каже онова, което трябваше да му каже и това го подразни.
	— Е?
	Тя подкара малко по-бързо. Той не бе свикнал да пътува, без да знае къде отива. Това го изнервяше. Тя каза:
	— Съобщението бе, че той не знае датата. Името, което ти искаше — да, но не и датата. Датата е била сменена и той не може да научи новата.
	— Невъзможно! — извика Корт.
	— Казвам ти само какво гласеше съобщението.
	— Невъзможно — повтори той. — Ние му платихме. — Датата на съвещанието бе от решаващо значение за успеха му. Без нея… — Трябва да говоря с него. Колкото е възможно по-скоро. Ти ще уредиш това. — Сетне размисли. — Не, не. Не става. Той не трябва да знае. Може да ме продаде на някого.
	Не можеше да успокои мислите си. Смъкна прозореца на колата. Така бе по-добре.
	Минаха няколко минути. Корт изпуши една цигара, сетне още една. Опита се да подреди мислите си.
	— Току-що ми хрумна нещо — рече тя.
	Той не искаше да чуе идеите й; трябваше му време да мисли. Погледна я косо; очите й блещукаха във възбуда. Разбра я грешно, помисли си, че ще му говори за секс. Начинът, по който отвличаше вниманието си от главното, го вбеси.
	Тя рече с нисък, свиреп полушепот:
	— Следващата седмица ще има прием, организиран от лобито на авиокомпаниите. В чест на подобрените мерки за сигурност. Не е твоята любима тема, но аз, разбира се, съм поканена като вицепрезидент на „Инфлайт“. Всички от тази индустрия ще са там. И, ако поискаш това — Гърка също — заяви тя. — Мога да го уредя.
	Той я погледна изненадан, а тя добави:
	— Един много добър приятел организира събитието. Кухнята ще е превъзходна и многообразна. А Гърка е не само ресторантьор, но и доставчик на храни, нали така?
	Той кимна, заинтригуван от предложението. Рисковано, помисли си той, но може би си заслужаваше да опита.
	— Мога да уредя Гърка да достави храните за гръцката кухня на приема. Няма да е проблем. Ние ще присъстваме — ти като мой гост. Ще се срещнеш изненадващо за него на неутрална територия. Какво ще кажеш? Харесва ли ти?
	Лицето й светеше. Можеше да усети парфюма й, дори и през цигарения дим. Беше я подценил.
	— Обичам гръцката кухня — рече той.


	11

	— Къде е Кари? — попита Дънкан баща си, докато заобикаляше с инвалидния си стол кухненската маса.
	Въпросът смути хода на мислите на Дагит, които не включваха Кари.
	Дразнеше го фактът, че в ерата на полетите до луната, на микрочиповете и автоматиката съществуваха толкова малко жилища, удобни за инвалиди, в рамките на столицата. Тази къща не му се понрави. Първият етаж бе странно раздробен — заради отоплението, бе обяснила Кари, когато уреждаше наемането на къщата — стаите бяха твърде малки, а етажът приличаше на миши лабиринт. Къщата била преустроена от възрастна двойка, жената — прикована от артрит към стола, двойка, която очевидно бе виждала затруднения с отоплението и сметките си за електричество, затова и стаите бяха тъй малки. Ала ключовете за осветлението бяха поставени на подходящо ниско равнище, както и термостатите на стаите; преддверията и коридорите бяха широки по метър и двайсет, вратите — по метър, и там където бе необходимо, имаше рампи. Животът на Дънкан щеше да се облекчи — а за баща му нямаше нищо по-важно от това.
	Отвън къщата бе обшита с алуминий, с фалшиви черни жалузи, които, ако човек се приближеше, изглеждаха евтини. Фалшивият комин, калпаво направена имитация от пластмасови плоскости с изрисувани тухли, наистина го раздразни. На всичкото отгоре и това! За какъв дявол бе необходима тази измама? Единственото обяснение май беше, че всички къщи в квартала имаха комини. Но въпреки недостатъците на жилището, той знаеше, че Кари е права: една къща се превръща в дом от хората, които живеят в нея, обликът й се определя от обитателите й.
	— Не остана.
	— И защо?
	— Искаш ли да знаеш? — попита Дагит. Той и Дънкан винаги бяха откровени един с друг. — Защото ми е бясна гдето работя толкова много. За това, че обещавам разни неща, а не изпълнявам обещанията си. За това, че те оставям сам толкова време.
	— Досущ като мама — каза синът му. За него казаното бе само забележка, спомен, нищо повече, но то съсипа баща му.
	Дагит изведнъж се почувства като човек, който е обречен да повтаря грешките си, въпреки добрите си намерения. Искаше му се да обвини съдбата, но знаеше, че няма да е прав. Той призна:
	— Тя мисли, че прекарваш прекалено много време с мисис Кайък и недостатъчно с мен, или иначе казано — че аз не прекарвам достатъчно време с теб.
	— Понякога не е така — рече Дънкан и истината отново ужили Дагит. Кари бе права. И от това го заболя още повече.
	— Мисис Кайък е окей — каза синът му неубедително и тази безстрастна реплика прободе още веднъж Дагит. — Понякога тя мирише наистина странно. Старите хора миришат странно.
	— Но ти я харесваш, нали? — попита Дагит с такъв тон, че принуди момчето да се съгласи. Методика. Използваше същата техника и с Кари, но с по-малък успех. Отново си мислеше за Лин. Почуди се дали това имаше нещо общо с отсъствието на Кари. Почуди се защо тя владееше мислите му. Можеше ли да използва разследването като претекст, за да й се обади? Дали би посмял да й каже, че след като се срещнаха, отново чува непрекъснато гласа й и вижда частица от нея във всяка жена, която среща по улиците? Че е преследван непрекъснато от спомена за няколко отлитащи часа на щастие, че се бе смял с глас, когато си спомни как онзи пожарникар бе повален от струята на шланга?
	— Училището почва след няколко дни — каза Дънкан, избягвайки отговора.
	Когато и двамата свършиха със закуската, Дънкан се изтегли назад със стола — намек към Дагит да отвори задната врата. Двамата излязоха в малкото задно дворче с лоста за набиране.
	— Достатъчно е само да подпишеш формуляра — настоя Дънкан. — Толкова ли не можеш да излъжеш, поне веднъж?
	— Ти напредваш, Дънк. Справяш се отлично.
	Дънкан стисна здраво лоста и напрегна всичките си сили; ръцете му трепереха. Два пъти се набра с лекота, но при третия път затрепери. Трябваше да направи пет набирания на мускули, за да придобие правото на онова пътешествие с канута. На Дагит му се искаше да подхване момчето под мишниците и да му помогне тайно. Но само ако той пожелае — това бе правилото. След няколко дълги секунди Дънкан рече:
	— Окей.
	Дагит почувства с ръце топлината на сина си. Помогна му, но без да свърши работата вместо него, докато най-сетне студеният лост опря нежния мъх по брадичката му. Няма да мине много време и този мъх щеше да се превърне в брада. Времето — познатият враг. Последните квалификации за пътешествието с кану през циганското лято щяха да се състоят само след три седмици. Дотогава трябваше да може да се набере сам пет пъти.
	Нямаше много време. Дагит отново повдигна момчето, сетне още веднъж и още веднъж. Би дал всичко синът му да се класира. Ръцете на Дънкан трепереха, сякаш бяха гумени, но успя шест пъти подред — с малка помощ.
	— Добра работа — каза Дагит.
	Дънкан се тръшна усмихнат на стола.
	На Дагит му се прииска да го прегърне. Рече:
	— Гирите и пружините ще помогнат.
	— Ще успеем, тате. Знам, че мога да се справя.
	— Дяволски вярно.
	— Изпий още едно кафе — каза момчето. — Аз ще продължа сам.
	— Ако трябва, само ме повикай — каза Дагит, поколеба се, преди да влезе вътре, готов да застане до прозореца и да се моли да се случат чудеса.
	Едно и също — всяка сутрин.


	Малко преди обяд Дагит и Брадли Левин взеха служебното автобусче, което отиваше до сградата „Хувър“, където един техник от лабораторията им докладва за най-различните следи, открити в комбито додж, наето от Мариан Литъл в Лос Анджелис в деня на катастрофата. Както се случваше често, резултатите от това обследване бяха погрешно изпратени до лабораторията в сградата „Хувър“, вместо да ги пратят направо на Дагит в Бъзърд Пойнт. Този път от грешката имаше обаче известна полза. Дагит и Левин получиха пълен доклад на експерти. Както и се очакваше, комбито не бе почистено съвсем щателно, което означаваше, че внимателното изследване, извършено от екипа на лосанджелиската лаборатория, бе донесло богата жътва от микроскопични улики.
	— Играеш ли скуош, Охайо? — попита Дагит, когато двамата влязоха в приземния коридор на сградата „Хувър“, който водеше до площадката, където щяха да чакат автобусчето за тяхната сграда.
	— Има си хас.
	— Ще правиш ли нещо по обяд?
	— Ще те смачкам от бой.


	Двайсет минути по-късно двамата бяха в спортни екипи. Дагит напъха куфарчето си в препълненото шкафче, натисна вратата и го заключи.
	Левин каза:
	— Ти да би и да спиш с това нещо, Мичиган?
	— Бакмън имаше малко проблеми с обърканото авторство на някои добри идеи. Смяташе, че всички те са негови.
	Задната стена на корта, зад която бяха зрителските места, бе от тежък плексиглас; това се харесваше на Дагит, защото тук можеше да разговаряш, без да те е страх, че някой ще чуе. Още в началото на играта, когато кръвообращението му се ускори, мозъкът веднага заработи по-добре. Съвещанията и докладите го съсипваха.
	Левин се оказа наистина добър играч. Подаванията му бяха бързи и силни. Първата игра сервира Левин и поведе с четири на едно, когато Дагит отново резюмира разследването, с надеждата, че ще го разсее.
	— Приемаме, че убиецът на Уорд е взел влака от Портланд до Л. А. Не самолет, а влака. Какво може да означава това?
	Левин отигра топката, спечели точка и сетне отговори:
	— Вероятно носи патлак. Може би цял арсенал. Влаковете са по-безопасни за такива случаи.
	Дагит се хвърли към следващия сервис и спечели точката. Като отиваше към линията, той рече:
	— Искам да кажа, какво говори този факт за човека? За самия него? Не те познавам още, Охайо, но начинът, по който аз работя… Пет пари не давам що за пушкало носи този тип. Интересува ме що за мозък е този, който командва пръста на спусъка на това пушкало. Разбираш ли? Тоя тип заръчва да му донесат чифт клещи и си изважда сам мъдреца в хотелската стая. Е, това вече ми говори нещо. Кръвната проба от зъба, тя е важна за следствието, разбира се; може да се окаже решаваща улика. Но не това ме интересува всъщност. Схващаш ли какво искам да кажа?
	Левин не отговори. Дагит сервира. Левин замахна, но не улучи. Добре. Три на четири. Сервира отново; размениха си страхотни удари и Левин спечели точката. Е, добре.
	— Може да не обича да лети — каза Левин и отново спечели. — Може заради това да е драйфал в симулатора.
	— Добре! — извика силно Дагит. — Тъкмо това имах предвид и аз.
	— Ако бях в неговия бизнес, и аз щях да се страхувам да летя.
	— Още нещо? — подтикна го Дагит.
	Левин спечели цяла поредица точки. Дагит се опита да се съсредоточи върху топката. Левин се оказа прекалено добър.
	— Търпелив е — каза Левин между два сервиса.
	Дагит пропусна сервираната топка без дори да се опитва да я върне и това привлече вниманието на Левин.
	— Търпелив до крайно хладнокръвие. Той е леден. Дяволски студен, като скала, бих рекъл.
	— Железни нерви.
	Дагит добави:
	— Да седиш толкоз време във влака, след като добре знаеш, че трупът, който си оставил след себе си, навярно е открит. Аз бих луднал, това ще ти кажа. Ако знаех, че някой ме преследва, последното място, където бих искал да се намирам, ще е някой влак.
	— Може да е нямал друг избор. Може би акрофобията му е толкова силна, че изобщо да не е в състояние да лети.
	— Може би.
	Левин спечели и следващите няколко точки. Сетне Дагит най-сетне взе една точка и сервира няколко победни топки.
	— Какво ще кажеш за доклада, който току-що чухме?
	— Какво ще кажа ли? — попита Левин, в очакване на някаква насока.
	— Да — отвърна Дагит, без да му даде насока.
	След отиграването Левин отговори:
	— Кафявият косъм на облегалката за глава на шофьорската седалка е от здрава жена. Съдържанието на мазнини показва, че е с истинския си цвят, което е добре за нас, защото нашата мис Литъл е брюнетка и това съвпада. Червените косми на задната седалка са от перука. Навярно — негова. Догърти го обрисува като червенокос. Тъй като опитните терористи шофират рядко, то тя ще е карала, а той е седял или до нея, или отзад. Това се доказва и от пепелта от цигари върху седалката. Същият химически състав като пепелта от угарките, които си намерил на паркинга. Пулман иска доказателства… ето ти съвпаденията.
	— И анбезола — припомни му Дагит. — Фактът, че е разлян наскоро, е в наша полза.
	— Което още веднъж подкрепя теорията ми, че като си е извадил зъба, му е останал корен и още го боли.
	— Съгласен. Едно на нула за теб.
	При споменаването на резултата, те се върнаха отново към играта. Левин спечели със значителна разлика.
	— Поредната победа за щата Охайо! — възтържествува той.
	Предизвикан до крайност, Дагит поведе още в началото на следващия гейм. За честта и славата на сините от Мичиган. Бори се здравата, но за негово разочарование Левин успя търпеливо да изравни и да победи.
	— Още една? — попита Дагит.
	— Ще играя, щом искаш. Какво ви става на вас, момчетата от Мичиган? Никога не знаете кога да спрете.
	Точно така. Наперени. Непокорни. Независими, но в рамките на лоялността. Дагит подаде топката на Левин, вдигна ракетата си и отиде в ъгъла, готов да посрещне подаването на по-младия.
	Дагит спечели следващите три гейма подред.


	В понеделник по обяд бе повикан в кабинета на Мъмфорд.
	— Какво точно преследваш, Мичиган? Може би ще съм в състояние да ти помогна.
	Това бе необичайно, но не и неочаквано откриване на съвещанието, особено щом излизаше от устата на Ричард Мъмфорд, началник на управлението на ФБР във Вашингтон. Той ръководеше повече от 640 специални агенти, само в управлението в Ню Йорк бяха повече. Голяма част от дейността на вашингтонското управление се простираше и върху териториите на останалите петдесет и пет управления на ФБР, така че властта и авторитетът на Мъмфорд бяха до известна степен близки до тези на самия директор на Бюрото. Дагит мислеше за него повече като за генерал, отколкото за директор, може би поради значителния му ръст или поради добре поддържаната му форма; а може би и поради заплашителната му самоувереност, силния глас или навика му да гледа вътре в теб, докато ти говори. Очите му имаха безпощаден морскосин цвят. Лицето му бе с корави очертания, като на боксьор. Имаше солидния тен на запален голфаджия и буйна коса, неприсъща за човек наближаващ шейсетте.
	— Преследвам детонаторите на Бернар, сър — отговори внимателно Дагит. — Това е настоящата ми задача.
	Ъгловият кабинет на Мъмфорд бе голям като тенискорт и гледаше към река Анакостия. В него имаше два големи кафяви, тапицирани с кожа дивани, масичка за кафе от черно дърво, огромно писалище от осемнайсети век, което властваше в средата на стаята като остров сред море от килими. Фотографии и потъмнели, стари маслени картини украсяваха стените. Този кабинет не се връзваше с мрачната обстановка в Бъзърд Пойнт, но на Мъмфорд му приличаше. Той се чувстваше уютно тук, с широко разперени ръце върху дивана, който под него изглеждаше само като по-големичко кресло. Приличаше малко на добър стар чичо. Дагит знаеше, че повечето от историите, които се разказваха за този човек, бяха верни, макар че хора като него придобиваха с времето митични измерения и човек би трябвало да е по-внимателен дали да вярва на слуховете, или не. Това, което бе по-важно за Дагит, бе, че Мъмфорд отстояваше докрай онова, в което вярваше. Ако някога се бе страхувал да го прави, той никога не го бе показвал. Слуховете бяха, че е гръмогласен и твърдоглав, независимо дали се намира в кабинета на директора или на закрито заседание на сенатска подкомисия. Беше се прочул, че веднъж казал на президента, че ципът на панталоните му се е отворил.
	— Струва ми се, че ще изгубите някой и друг глас, сър.
	Мъмфорд можеше с едно щракване на пръстите да му даде картбланш или да го отстрани от разследването. Дагит никога не забравяше това.
	— Този, новакът Левин, е направил сума ти телефонни обаждания — заяви Мъмфорд. — Той работи с теб, нали така? Кажи ми за тези маршрути, които сте поискали.
	— Търсим връзка с полет шейсет и четири. Това е всичко.
	— Причините за катастрофата на „Ам Еър Експрес“ не са изяснени още. Прав ли съм? Разследването не е наше; то принадлежи на НСБТ. Освен това ти изобщо не би трябвало да работиш по случая с шейсет и четири. Това не е наша задача, а и, доколкото знам, няма доказана връзка с „Der Grund“. Случаят е на територията на Лос Анджелис. Не ме будалкай, Мичиган. Дочух, че факсът на десетия етаж цял следобед повръща маршрути. Обясни ми точно в какво се състои твоят — нашият — интерес в тая работа? Би трябвало да знам какво става тук. Питах Пол Пулман; не знае. Затова питам теб.
	— Причината е възможна акция на „Der Grund“, а тъй като сума косвени улики сочат към Вашингтон, търсим евентуална цел от химическата индустрия, която има намерение да пътува до Вашингтон.
	— Но нямате твърди доказателства за замесване на „Der Grund“, прав ли съм?
	— Уликите за момента са косвени — призна Дагит. — Но стават все повече и повече и сочат към Вашингтон. Затова бе логично да разберем кои директори на кои компании планират пътувания до Вашингтон.
	Мълчание. Мъмфорд, потънал в мисли, стана от дивана, приближи се до писалището си, дръпна рязко едно чекмедже и извади наполовина изпразнена торбичка с пържени картофи. Не предложи на Дагит. Сядайки отново, той мушна ръка в торбата. След като подъвчи една минута той каза:
	— Това, което става в нашия бизнес, Мичиган, при толкова много разузнавателни агенции тук във Вашингтон, е, че се случва по грешка да бръкнем в чинията на другия. Когато това стане, обикновено са достатъчни два-три телефона, за да се изясни случаят. — Той изяде още няколко картофа. — Ако става дума за висши интереси или за съображения за националната сигурност, тайните или се споделят, или не.
	Дагит рече:
	— А в този случай?
	— Във Вашингтон трябваше да се състои едно съвещание. На най-високо равнище. Ние не би трябвало да знаем за него. Но, както разбирам, от тези сведения за маршрутите всичко се е разкрило. Затова хората, които ми се обадиха и които не искат никой да знае за това съвещание, са сменили датата му. И всичкото това заради теб.
	— Всичко, което направихме…
	— Без да знаете това, с исканията си за тези маршрути, сте посочили слабото място в операцията. Това е накарало тези хора да си помислят, че и някой друг би могъл да стори същото, а това изобщо не им харесва. Това съвещание беше — и е — замислено като съвсем тайно — рече той шепнешком, за да засили ефекта от думите си.
	Изпразни торбичката с чипс, смачка я и я хвърли, но не улучи кошчето и това очевидно го разочарова.
	— Сега, понеже ти си се въвлякъл в тая работа, тя минава към нас. Хитро, а? Никой не иска да поеме отговорността за безопасността на тези директори, а след като ние се занимаваме с борбата срещу тероризма в този град, познай на кого ще я възложат? Шест големи клечки ще присъстват на това съвещание. Идват и си отиват. Някои с частни самолети, други — с редовните линии. Ние имаме детонатор, за който не знаем нищо. Да — рече той, отвръщайки на изненаданото изражение на Дагит, — аз чета докладните на своите агенти. — Той изсумтя сърдито. — Това е един шибан кошмар — да им осигуряваш безопасността; а сега, благодарение на тая работа с данните за маршрутите, благодарение на теб, тая работа я натътрузиха на нас. На теб. От тук нататък ние отговаряме за безопасността на тези директори, докато пътуват насам-натам. Давам ти случая отчасти поради съображения за секретност, отчасти защото подозирам, че са замесени детонаторите на Бернар. Но най-вече защото аз не искам да имам нищо общо с това. На практика това си е вътрешен въпрос, би трябвало да се заеме отдел С-1, а не С-3, но ще си затворя очите. Ти отвори кофата с лайната, ти ще си ги изядеш. Ти си един от най-добрите агенти, които са работили за мен, Мичиган. Изобщо не те будалкам. Затова и си затварям очите, когато нарушаваш правилата. Да намериш връзка между Бернар и „Der Grund“ бе направо гениално хрумване. Би трябвало да получиш медал за него. Оставих те да следваш този успех по-дълго, отколкото трябваше, защото имаш нюх за тези лайна. Оставих те насаме. Да не би да мислиш, че не знам, че Бакмън открадна онова досие от теб? — Дагит седеше като гръмнат, неспособен да отговори. — Истината е, че за нас бе по-безопасно Бакмън — аз го харесвах тоя тип — да си стои зад бюрото. Затова повиших Боб и му казах да те остави на мира. И ти си остана на мира. Сега главорезите от Хълма* искат да те туря зад бюрото за две седмици, за да обясниш как така Боб отвори онова куфарче и взриви и прати на майната си и себе си, и главния ни заподозрян. Но този път, поради ранга на замесените личности, късметът ми се свърши. Твоят — също.
	[* Капитолийският хълм. — Б.пр.]
	— Безопасността на тези бизнесмени от тук нататък е най-първата ти отговорност, абсолютният ти приоритет — предупреди той. — Внимавай да не си объркаш приоритетите.
	— Слушам, сър.
	— Бернар, катастрофата на полет шейсет и четири, трупа в Сиатъл — забрави ги изобщо. Имаш много по-важна задача. И нека ти кажа нещичко от кухнята, до което съм се добрал сам: тези хора, за които говоря, не дават нещо ей така. Това си е тяхно съвещание — строго секретно — и въпреки това ми вдигат телефона и ми го предават, преди да съм помислил как можем да се справим с него. Отговори си сам защо. Защото се страхуват от него, Мичиган. Това е единственото обяснение. Сега, ако тая работа се размирише, ако загубят един от тези типове, за който Бернар е приготвил другия взривател, те ще могат да посочат нас с пръст. Ти ни въвлече в това с твоите искания за данни за пътуванията на бизнесмените. И оголи моя задник, а тая работа никак не ми харесва. Внимавай много. Тези самолети — животът и здравето на тези директори — са от най-първо значение.
	Началникът на управлението стана и изпрати Дагит до вратата, където му даде червена папка и изчака Дагит да се разпише за получаването.
	— За бога, не я изпускай из ръце в никакъв случай — каза той. — Това са новите маршрути. Кой ще идва тук, как ще идва, как ще се прибира у дома си. Докато са във въздуха или на пистата — са твоя задача. Не можеш да се справиш сам. Вземи новака от наркотиците, а аз ще свърша писмената работа. Но никой друг. Това — посочи той папката — е в единствен екземпляр. Никакви фотокопия. Никой не бива да види папката, освен теб. Ясно?
	Дагит кимна.
	Мъмфорд затвори вратата на кабинета си и остави Дагит, изправен пред втренчената в него секретарка — една от трите в офиса. Имаше странното усещане, че тя накърнява интимния му свят. Почуди се дали не се чувстват така жените, когато си ги представя съблечени. Тя се насили да се усмихне и се върна към работата си. Изобщо не изглеждаше зле и той разбра, че я вижда за пръв път.
	Стиснал червената папка, самият Дагит се чувстваше разсъблечен. Тръгна с бърза крачка право към кошарата и заключи папката в куфарчето си — там й беше мястото.


	12

	През последните осемнайсет часа живя в агония, нямаше друг избор, освен да потърси помощта на професионалист.
	Зъболекарският кабинет, избран случайно от „Жълти страници“*, заемаше втория етаж на съвременна, червена тухлена сграда на улица N. Корт се приближи до услужливата секретарка и се представи като Албърт Коч. Той попипа челюстта си, обагрена в яркочервено, извини се, че не се е обадил предварително и едновременно с това обясни, че е готов да чака, ако е необходимо и цял ден, стига да има надеждата да бъде приет от доктор Роузън. След като провери бързо в задната стая, секретарката му посочи с усмивка чакалнята. Корт седна и разтвори списанието „Пийпъл“, което бе купил по път. Как би могъл да пропусне темата на броя — катастрофата на полет 64 на „Ам Еър Експрес“?
	[* Популярен справочник и указател. — Б.пр.]
	Статията бе озаглавена „Пресяване на отломките“. Главното внимание в нея бе отделено на Лин Грийн, симпатичната специалистка по експлозивите в разследването на ФАА. Но докато очите на обикновения читател щяха сигурно да се задържат върху привлекателните форми на мис Грийн, неговите се интересуваха от друго. Той разгледа парчетата и останките от 64 разхвърляни върху димящата земя. В другите списания имаше различни снимки, но тя се бе изправила тъкмо сред развалините; това бе добра работа. Той видя жиците, преградата, парчета от корпуса и, между другото, санитарите, пожарникарите, носилките и линейките.
	Самата статия го разочарова — тя се занимаваше повече с нея, отколкото с катастрофата. По време на прекосяването с влака на цялата страна, Корт бе изчел няколко вестникарски статии за катастрофата. Те бяха дълги, но с малко илюстрации. Материалът в „Пийпъл“ бе точно обратното. Като стигна до края, вниманието му привлече една снимка. Той позна лицето, защото по телевизията бяха показали едночасово предаване, в което катастрофата над Локърби бе сравнявана с тази на 1023. По време на предаването Михаел Шарп бе показал на Корт специалния агент Камерън Дагит. Михаел го познаваше от своята работа в полицията и поради близките връзки на Дагит с отряда по бомбените експлозии във Франкфурт, по времето на разследването на 1023. И сега, под добре изрязания и идеално почистен нокът на Корт от страницата го гледаше същото лице. Стоеше по-назад, малко неясен, но въпреки това лесно различим — бе заснет в момент, когато извръщаше лице от камерата. Въпреки това го бяха уловили в кадър.
	Злобата премина като вълна през Корт. Врагове. Значи и Дагит участваше в това разследване. Дали това означаваше, че е свързал катастрофата с детонаторите на Бернар? Остра болка прониза главата му. Бяха вложили толкова усилия, за да конструират устройство, което да заблуди разследването. Нима се бяха провалили?
	— Мистър Коч?
	На Корт му потрябва един миг, за да свърже името си с новия псевдоним, който не бе използвал много отдавна. На секретарката каза:
	— Извинете, изглежда инфекцията е поразила и слуха ми.
	Той й се усмихна вежливо и тя му отвърна с усмивка.
	— Имаме един отменен час.


	Роузън, оплешивяващ мъж с издаден нос, вдлъбната брадичка и малък белег до лявото око, бе облякъл лекарската си престилка върху сако с висока яка и широки панталони. Беше обут с кожени обувки с гумени подметки, а гласът му бе заговорнически тих. На тавана бе залепен със скоч постер с изглед на залива Чесапийк през есента. От говорител до прозореца се носеше тиха, танцова музика.
	В помещението имаше три клетки. В две от тях работеха по почистване на зъбите, в крайната бе Роузън с пълничката си китайска асистентка. Корт, сиреч Коч, седна и сетне се излегна в тапицирания зъболекарски стол, благодарен, че Роузън ще го прегледа. Той обясни:
	— Зъбът падна преди няколко дни, докато дъвчех карамел, но мисля, че част от него си е останала на място.
	Роузън нахлузи на ръцете си найлонови ръкавици и вече преглеждайки го каза:
	— Той е бил мъдрец, мистър Коч. — Погледна асистентката си. — Номер седемнайсет — рече й силно той. А на Корт обясни: — Доста лоша инфекция. След като свършим, ще ви предпиша лечение с амоксицилин, за да се справим с нея.
	Асистентката изтърва няколко стоманени инструмента, които с дрънчене се разпиляха по пода.
	— Ли — грубо се обърна той към нея, — защо не се заемеш с това сега, че да не караме мистър Коч да ни чака сетне. Имате ли предпочитания към някоя аптека, мистър Коч? — попита той.
	Корт бе изненадан от въпроса и с облекчение чу Роузън да добавя:
	— Има една на Двайсет и трета улица, чиито услуги ползваме често. Не е далеч.
	Корт кимна, устата му бе запушена от двата пръста на Роузън. Асистентката все още седеше отляво на Корт, втренчена в подутата му челюст; лицето й бе зачервено. Роузън й се сопна:
	— Хайде, Ли, почисти и се обади.
	Тя го стори.
	Роузън съчувствено поцъка с език и рече:
	— Ама че мръсотия, мистър Коч.
	Той се обърна наляво, отвори едно чекмедже и измъкна газова маска, затворена в прозрачна, найлонова торбичка.
	Корт видя това и каза:
	— Без упойка, докторе. Благодаря все пак. Ще мирувам.
	— Не е възможно. Ще трябва да режа. Освен това могат да се наложат няколко шева.
	— Тогава — новокаин. Но без газ — каза натъртено Корт.
	— Не мога да ви обещая, че няма да боли — каза лекарят. — Предлагам ви упойка.
	— Разбирам. Благодаря ви. Новокаинът ще е достатъчен.
	Лекарят изглеждаше нервен. Корт го отдаде на плашливостта му, предизвикана от дилемата газ или новокаин, или от професионалната му загриженост за здравето на пациента, но като извърна глава и зърна погледа на лекаря, го прониза тревога.
	Склонната към самозащита до параноя натура взе връх. Той разчлени на части случилото се през последните няколко минути и ги обмисли една по една. Роузън прекалено натърти на номера на зъба. „Седемнайсти“ бе казал той на асистентката си. „Защо не се заемеш с това сега“ — й бе наредил той. От друга страна, тъй като бе избрал случайно този кабинет, никой не би могъл да го очаква. Но преди да се е самоубедил, че е прекалено подозрителен, той забеляза рентгеновия апарат. От къде на къде ще предлагаш упойка, без да си направил рентгенова снимка? Нещо не бе наред.
	— Моля, отворете устата — каза Роузън, надвиснал над Корт като гарван над мърша: в ноктите си държеше спринцовка с блестяща игла.
	Китайката асистентка се върна прекалено забързана при Корт и се взря нарочно в Роузън. Лекарят не я погледна.
	— Главата — назад — нареди Роузън, положил внимателно ръка върху рамото на Корт.
	Иглата се приближаваше. Очите на Корт се мятаха между двамата — лекаря и асистентката му — напред-назад. Ето го мига: най-сетне лекарят безмълвно укори помощничката си.
	И Корт вече бе наясно.
	Реакцията му бе такава, сякаш я бе тренирал стотици пъти. С едно сръчно движение Корт хвана асистентката за китката, грабна спринцовката и плавно я заби и изпразни в протегнатата й ръка. Когато иглата я прободе, тя изпищя и Корт със сила вкара лекарството в ръката й. Тя се освободи, направи три крачки и тежко се строполи на пода. Припадна от страх. От своя страна Роузън се поклащаше, напълно паникьосан.
	Корт скочи от стола, хвана Роузън за ръцете, изви ги назад и го стисна с удушваческата си хватка. Стискаше здраво. Сетне извади своя пистолет берета и заплаши с него появилата се от съседната клетка хигиенистка. Очите й бяха широко разтворени от уплаха. Няколко секунди по-късно тялото на Роузън омекна. Корт го остави да се свлече на пода. Влезе в приемната. Майката и детенцето бяха заминали, в чакалнята нямаше никой. Секретарката, почти парализирана от страх, се бе вкопчила в телефона. Корт се втурна към нея, грабна слушалката и я постави на вилката. Той я помъкна към външната врата, превъртя ключа и я повлече към кабинета, където свилата се от страх хигиенистка бе паднала на колене с вдигнати над главата й ръце. Тя прекрачи тялото на асистентката на Роузън.
	Трябваше да приеме, че асистентката се е обадила на полицията, или по-лошо — на ФБР. Беше минало прекалено много време. Ако искаше да напусне сградата, трябваше да се предреши. От двете жени, които бяха пред него, хигиенистката бе много по-едра.
	Светкавично се огледа и погледът му бе привлечен от маската, която Роузън искаше да му наложи.
	— Ти! — извика той на хигиенистката. — Газ! — и посочи с пистолета секретарката. — Бързо!
	— Слава богу! — рече секретарката.
	Хигиенистката се засуети с апарата, с изтръпнали пръсти, но успя да я наложи върху податливата секретарка.
	— А сега се събличай бързо — рече Корт.
	— Имам пари! — изтърва се жената.
	— Веднага! — изкрещя той.
	Разридана, хигиенистката се съблече за броени секунди.
	— Моля ви! — тихо възропта тя, непохватно сваляйки роклята си, сякаш го правеше за първи път.
	— Комбинезонът, сутиена, гащите — нареди той и започна да се съблича. Можеше първо да я упои, но събличането на изпаднала в безсъзнание жена щеше да е по-трудно и да отнеме повече време.
	Изплашена до смърт, жената действаше бързо. Свлече комбинезона, махна чорапогащите и остана по бели бикини.
	— О, не, господи! — промълви тя отново.
	Беше напълно сломена. Докато разкопчаваше сутиена, зъбите й тракаха от страх. Свали го внимателно и скри гърди зад скръстените си ръце. Ридаеше безутешно, със сведена глава.
	— Газта! — настоя той. — Бързо!
	Тя се подчини, опитвайки се да избегне нарежданията му с проява на скромност. Седна на пода, здраво стиснала нозе.
	— Моля ви, не ме наранявайте! — помоли се тя. Завъртя кранчето на газта и след няколко мига вече лежеше неподвижна.


	Брадли Левин нахлу в залата на бегом. Той дръпна Дагит настрани, да не чуе никой, и му зашепна на пресекулки:
	— Току-що ни се обадиха от зъболекарски кабинет на улица N. Мъдрец номер седемнайсет. В този миг той се намира на стола.
	Нямаше време да се предупреждава Пулман.
	— Имаме нужда от подкрепление — каза Дагит, докато двамата тичаха към асансьора, привличайки вниманието на всички.
	Левин мушна ръка в асансьора и го спря.
	— Ще се обадим от колата — рече Дагит, докато вратите се затваряха.
	Колата караше Дагит. Левин постави „буркана“ върху таблото и вдигна радиотелефона. Пустото гето на Бъзърд Пойнт бързо се разми зад тях. Когато свърши с телефона, Левин докладва:
	— Изпратиха две коли. Едната е подкрепление за нас — тя ще наблюдава отвън. Другата ще покрие аптеката, в случай, че го изпуснем.
	— Аптека ли?
	— Момичето, което се е обадило, ни даде адреса и на аптека на Двайсет и трета улица.
	— Обади са на зъболекаря. Виж дали е още там. — Дагит се огледа. — Какво има?
	Левин бе червен като рак.
	— Нямам номера му. Името е Роузън — доктор Роузън.
	Левин грабна телефона и се обади в информацията. Зад волана Дагит се бе намръщил. Извади от джоба си таблетка срещу киселини и я сдъвка.
	— Дава свободно.
	Дагит спря да дъвче. По долната му устна полепнаха бели прашинки като от тебешир. Мина на червен светофар и предизвика пълно объркване в движението.
	— Все още дава свободно — каза Левин притеснено. — Никой не отговаря.


	Когато телефонът звънна, Антъни Корт, който тъпчеше сутиена със собствените си мръсни чорапи, застина.
	Стремеше се да си върне самообладанието, единствената надежда да избяга бе в безупречните му действия. Опъна чорапогащите нагоре, докъдето това бе възможно. Роклята не искаше да се закопчее, поради широките му рамене, затова наметна едно бяло сако. Главата си омота с розов шал, който завърза под брадата, покривайки така бакенбардите си, сложи си чифт големи слънчеви очила и преметна чантичка през рамо. Онези може би вече наблюдаваха сградата; щяха да спрат всеки влизащ и излизащ мъж. Ами жена?
	Взел в ръце пазарската торбичка, в която бе натъпкал собствените си дрехи, той пое дълбоко дъх, отключи и отвори външната врата на кабинета, и излезе в празния вестибюл. Насочи се към стълбите, но сетне размисли и се упъти към асансьора. Кой би използвал стълбите в тази жега? Когато асансьорът най-сетне пристигна, оказа се, че е празен и той въздъхна с облекчение. Видът му не би издържал критичен поглед отблизо.
	Когато тежките врати се затвориха, той инстинктивно попипа пистолета си, скрит най-отгоре под дрехите в торбичката.


	Когато Левин и Дагит влязоха в пълното с хора фоайе на сградата, Дагит му махна с ръка да тръгне към стълбището, а самият той пое към асансьора; опасяваше се, че са закъснели, но все се надяваше, че греши. Двете възможни обяснения за мълчащия телефон бяха, че или заподозреният бе откачил телефона и бе избягал, или бе избил всички в кабинета. Шансът да го намери там, бе мизерен.
	Фоайето на сградата, заета предимно от професионални медици, гъмжеше. Хора от най-различни социални прослойки се тълпяха пред двата асансьора, които пристигнаха и отвориха врати почти едновременно. Застаналият само на няколко метра Дагит се опита да разгледа внимателно излизащите от асансьора, като не забравяше най-общото описание на заподозрения: на около четирийсет, мъж, среден на ръст, нормално телосложение, навярно червенокос, може би с подута буза.
	Нетърпеливата група пред него се смеси с излизащите и той бе затрупан от разнообразието на лица с неясни очертания около себе си: ето този бе плешив, онзи — прекалено нисък. Твърде много.
	Една дебелана го блъсна неочаквано отзад, докато си пробиваше път към отворените асансьори, Дагит загуби равновесие и се бутна в идваща насреща му сестра.


	Дагит! — помисли си Корт, когато дебеланката блъсна мъжа върху него. Само преди няколко минути той бе размазан образ в списанието, а сега от плът и кръв той бе изправен срещу него. Наведи глава! — напомни си той и се престори, че търси нещо в торбичката си; не се обръщай назад. Агентите на ФБР бяха като рояк гризачи — виждаш един, а наоколо са още сума незабелязани от теб. Той едва забележимо залюля бедра, внимаваше да не преиграе ролята си; нервите му бяха оголени, кожата под роклята — настръхнала.
	Не бе трудно да забележи нервния млад мъж с тъмна коса, който се бе изправил до стълбището. Докато приближаваше вратите, го държа под око. Ако загазеше, опасността можеше да дойде само оттам. Имаше ли и други? Дали бяха навън, в ненатрапчивите си, без отличителни знаци коли, с очи вперени в изхода? Корт настигна една групичка от професионални медици, която се тълпеше на външната врата. Предмет на разговора им бе горещото време. Корт остана в групата, когато тя премина през вратите. Мъжът, който държеше вратата, светна при вида на сестринската му униформа и рече с британски акцент:
	— Май не сме се срещали. Ще дойдете ли в… — и веднага се сепна, когато разпозна очевидния травестит. — Съжалявам много — промърмори той и отстъпи заднешком от мълчащия Антъни Корт.
	На ъгъла Корт зави надясно и пое сам.


	Дагит обви лявата си ръка в носна кърпа и стисна дръжката на вратата леко, за да не размаже евентуалните отпечатъци от пръсти; дясната му ръка си остана в джоба на сакото, стиснала пистолета.
	Заключено!
	Опита отново, но без резултат.
	Обзе го зловещо предчувствие. Дали не бе отишъл твърде далеч, като предупреди всички зъболекарски кабинети в града? Съзнателно бе въвлякъл неопитни и невинни хора. Искаше да излезе оттук. Нека някой друг открие клането. Не и той. Не отново. Беше видял достатъчно такива картини, за да му стигнат за цял живот.
	Десет минути по-късно управителят на сградата отвори вратата. С наведен пистолет Дагит се вмъкна вътре. Миризмата на лекарства от зъболекарския кабинет в съзнанието му се свързваше с болката.
	Приемната бе празна. Той се поколеба за миг, хвана пистолета с две ръце, насочи го надолу пред себе си и бързо зави зад ъгъла — в главния кабинет. Мъртви тела. Всичките женски. Три на брой. Едното — голо. Надясно — лекарят… Усети как очите му припарват, а стомахът му се свива на топка.
	Той се хвърли към преградката, готов за стрелба, и постепенно огледа стая, която се оказа мястото, където се държеше документацията, банята и килера. Чак след това, когато отново се осмели да погледне телата, забеляза, че голата дишаше. Облекчението не дойде с лекота. Възможно ли бе да са живи? По-късно щеше да си спомня колко странно бе това, че бе повече склонен да приеме смъртта, отколкото живота, по-скоро трагедията, отколкото оцеляването.
	Като прегледа натръшканите, той откри, че всичките са със здрав пулс, само зъболекарят имаше видимо нараняване, при това повърхностно. Това откритие бе едновременно и смущаващо и обезпокоително, неочаквано и добре дошло.
	Напрегнатостта му намаля и той изведнъж схвана защо тази жена бе гола. Без да чака асансьора, той се втурна със скокове надолу по пожарното стълбище, плъзнал ръка по перилата. Като изскочи през вратата, той видя насочения срещу себе си пистолет на Левин.
	— Жена! — извика прекалено силно Дагит. — Търсим жена!
	— Всички това търсим — обади се почистващият пода на фоайето мъж на не повече от три метра от тях.


	Би трябвало Дагит да се обади на бърза помощ, но тази служба във Вашингтон бе пословично бавна, ако изобщо пристигаше след повикване. Затова позвъни на един лекар, който бе в отряда за тактически действия на управлението, равностойна на командосите единица на ФБР.
	По искане на този мъж бързата помощ все пак бе извикана и пристигна долу-горе по времето, когато жените сами дойдоха на себе си. Всички, освен Ли, асистентката на Роузън, която остана в безсъзнание, поради голямата доза упойка.
	Жертвите страдаха от шок и в знойния августовски ден на жега и голяма влажност и четирите бяха откарани завити до гуша с одеяла.
	Полицията издаде съобщение „Търси се“ за мъж, облечен в униформа на сестра, но, както и очакваше Дагит, от това не излезе нищо. Следобедът едва се влачеше, а Дагит гореше от нетърпение да разпита участниците в инцидента.
	Позвъни по телефона на Кари, но тя бе излязла — кога ли изобщо си беше на мястото? — и й остави съобщение. Мисис Кайък обеща да остане при Дънкан, докато Дагит се прибере у дома, което, както си призна той, можеше да е и доста късно. Като свърши с личните си дела, той и Левин намериха един местен бар, в който сервираха сандвичи и бира, и хапнаха в относителна тишина, обгърнати от облака на провала. Върнаха се в Бъзърд Пойнт към седем, предварително уговореният час за разговора с Роузън. Щяха да го последват останалите му помощнички — всички, освен Ли, която бе дошла на себе си чак в болницата.
	Дагит бе отвратен от факта, че всичките служителки на Роузън дойдоха, съпроводени от съпрузи и адвокати, склонни да съдят Роузън. Това, на свой ред, изискваше Дагит да сезира един от собствените адвокати на ФБР — жена на средна възраст, която трябваше да пристигне от Александрия. Адвокатите забавиха работата с още няколко часа и така разводниха показанията на клиентите си, че от тях не остана почти нищо.
	В един след полунощ Дагит пое към дома, без да е научил нещо повече, отколкото знаеше в началото; беше толкова ядосан, че можеше да пробие с ритник стената. Изпрати мисис Кайък до дома й, наля си едно голямо питие и го изпи в настлания с плочи хол до кухнята. Питието само подсили отчаянието му. Единственото нещо в небето, освен няколкото храбри звезди, бяха реактивните лайнери. Направи си второ питие и седна пред телевизора, включен на канала на Си Ен Ен. Тъкмо бе сдъвкал две хапчета срещу киселини, когато телефонът и автоматичният му приемник иззвъняха едновременно.
	— Тате? — от спалнята до него долетя неувереният глас на сина му.
	— Ще се обадя, сине — извика Дагит и вдигна слушалката. Стисна силно очи, с надеждата, че някой ще да е сбъркал номера.
	Не беше го сбъркал.
	Беше умореният глас на Пулман:
	— Знам, че имаше дълъг и тежък ден, Мичиган, и бих могъл да пратя някой друг, но реших, че ти ще поискаш пръв да узнаеш за какво става дума.
	— Пол? — Дагит изведнъж почувства ефекта от питиетата си. Не осъзна добре уводните думи. Наистина бе тежък ден.
	— Събудиха ме да ми съобщят това, Мичиган, но то си е по твоята задача. Зъболекарят. Този доктор Роузън. Не се е прибрал у дома си, Мичиган. Жена му е страшно обезпокоена. Помислих, че ще е по-добре ние да го потърсим, отколкото да възложим това на униформените от градската полиция.


	Доктор Джон Роузън напуска пръв ФБР, след като е дал показания. Той е все още потресен от преживяното този следобед, изтощен от продължилите с часове разпити, страшно му се иска да пийне едно силно питие, да вечеря и да спи цялата дълга нощ.
	Цял следобед е мислил за децата и за жена си. Като преживее подобно нещо, човек разбира най-добре кои са важните неща от живота. Ако нямаше задължения към пациентите си, той би си купил два самолетни билета до Флагстаф и би прекарал една седмица с родителите си — в дома им, в покрайнините на Котънууд. Би се удавил в джин и тоник и би правил любов толкова пъти, колкото е в състояние да издържи сексуалният му орган. Временният характер на живота бе показал грозното си лице. Чувства се стар и уязвим.
	След една пресечка изважда късмет и спира такси. В него мирише на цигари. Радиото бълва новини за Близкия изток. Вчера те биха го заинтересували, но не и днес. Той иска да я прегърне. Иска да си е у дома, да я прегърне и да й каже колко много я обича. Господи, колко много я обича!
	— Тук ли? — пита шофьорът на таксито.
	— Добре е — отговаря той и плаща твърде много за краткото пътуване. Светът е пълен с престъпници.
	За да стигне до паркираната си кола — което е и целта на връщането му — той може или да влезе в сградата и да вземе асансьора, или просто да обиколи. В този късен час той избира да обиколи пеша. Частният покрит гараж е добре осветен. В този час са останали само няколко паркирани коли. Докато приближава своята, той я забелязва. Клекнала е до предното колело на колата, която е до неговата. Гумата е спаднала изцяло. Дърпа с ръце колелото, сигурно си мисли, че може да го свали от главината.
	— Не можете да направите това с ръце — казва й той. — Тази работа се прави с инструмент — и бръква в джоба за ключовете си. — Имам радиотелефон. Бих могъл да се обадя в някой сервиз.
	Тя го поглежда от долу нагоре. Хубаво личице под сноп фина, тъмна коса, извита на края, върху раменете й. Удря гумата. Големи кафяви очи. Поразителното е, че лицето е сякаш цялото само очи. Високи скули. Влажни устни, които искрят, когато се усмихва.
	— Бихте ли го направил?
	Грабва го френският й акцент. Тя е прекалено хубава, а е твърде късно през нощта. Той познава по физиономия почти всички обитатели на тази сграда, а нея не я познава. Докато умът му се мъчи да бъде разумен, да потърси обяснение, той усеща застаналия зад него мъж. Чува познатия глас, преди да е решил какво да прави.
	— Мълнията понякога удря два пъти на едно и също място — казва гласът.
	Коленете му омекват; едва се задържа на крака. Полезрението му се стеснява, сякаш някой му е турил наочници. Дъхът му секва.
	— Тоя ще пукне — казва жената с уплашен глас и това го свестява.
	— Няма — казва мъжът, комуто принадлежи обутата с ръкавица ръка, която го е сграбчила за гърлото. — Ще се оправи.
	Пътуват с асансьора цяла вечност. Онзи строшава полицейския печат, набира електродния код и заключва вратата зад тях.
	— Ще довършиш онова, което започна — казва онзи с инфектирания зъб седемнайсет. — Тя е тук, за да е сигурна, че ще го сториш. — Ръката с ръкавицата го потупва по рамото. — Ако решиш да правиш номера, тя ще те убие.
	Тя му се усмихва. Не изглежда като убийца, но той вярва на всяка изречена дотук дума. Сърцето му не е тупкало тъй силно от състезанието на сто метра в университета. Това бе през 1966-та.
	— Този път ще използваш новокаин. И без номера.
	— Защо? — пита той.
	— Защото зъбът ме боли — отговаря този ужасен мъж.
	— Искам да кажа защо точно аз? — пита отново.
	— Къде е последното място, на което бих се намирал тази нощ? — пита мъжът, преди да си отговори сам: — Точно в този стол.
	Ухилва се насила. Очите му са зловещи. Студени сини очи — изведнъж разбира, че това са всъщност някакви контактни лещи. Краката му отново го предават.
	Преди да извади необичайно голям пистолет, жената спуска щорите.
	— Не мога да работя, когато това нещо е насочено срещу ми — протестира той.
	Мъжът отговаря:
	— По-добре е да опиташ.
	Без асистентка работата е трудна. Сега разбра колко зависим е станал от помощничките си, колко бавно работи без тяхната помощ. Спомня си с тъга всичките години, откак практикува частно. Меланхолия. На няколко пъти губи съсредоточеността си, увлечен както от болезнени, така и от щастливи спомени. Усеща, че това е последната работа, която някога ще свърши, неговото последно представление. Винаги е гледал на работата си като на артистична проява. Знае, че, логично погледнато, няма причина да върши всичко това. Мисли си да забие стоманените щипци в едно от мъртвите очи на този мъж и да го изтръгне от орбитата му. Но няма силата да направи подобно нещо. Той е зъболекар, дяволски добър зъболекар при това, и върши работата си, за да го докаже.
	Като свършва — а се е справил наистина чудесно — той прави крачка назад и посочва на мъжа, че може да стане.
	— Имам нужда от малко антибиотици и болкоуспокояващи — съобщава му пациентът.
	Никога не е харесвал пациенти, които му казват какво трябва да прави.
	— Нямам тук — лъже неубедително той.
	— Разбира се, че имаш. Тук ви заливат с мостри. В тази игра грешките струват скъпо, докторе. Седни — казва мъжът и му посочва стола. Сетне го натиска да седне и той усеща насилието, натрупания гняв, който се таи в този човек. Трябва да прехапе силно устни, за да не тракат зъбите му. Чувства се замаян и неадекватен.
	— Кажи ми къде държите лекарствените мостри.
	Не може да отговори. Опитва се да каже нещо, но гласът му не го слуша. Вижда как по лицето на мъжа избива още по-силен гняв и сочи с ръка, колкото се може по-бързо. Жената подава пистолета на мъжа — сега вече той изглежда по-малък — и изтичва в посоката, която той е показал. Връща се от офиса след няколко секунди, размахала кутия с мостри от амоксицилин.
	— Добре — казва разгневеният. Онзи с шев на номер 17. Кой каквото иска да каже, но това си е една добре свършена работа.
	Ръцете му са привързани към стола и за миг в съзнанието му проблясва светла надежда. Защо да си правят труда да го връзват, ако ще го убиват? — това е първата искрица надежда и той я посреща с добре дошла като притваря очи.
	Като чува шума от разкъсването на хартиената опаковка на спринцовката, паниката го обзема отново и той отваря очи. Той познава този шум. Мъжът с леденосините очи пълни спринцовката с живака, който винаги си стои там, заедно с пластмасовите форми и смолите. На живака не му е мястото там — не и в спринцовка.
	Кога са му запушили устата? Едва сега осъзнава, че е изпаднал за кратко в безсъзнание, че в това време са се случили толкова неща. Едва сега започва да съжалява, че е прекарал живота си под жежките лампи, надвесен над хорските усти с лош дъх, че не е успял да предаде истинските си чувства на скъпата си, сладка женица и на децата, че е провалил толкова много неща, без да има основание за това. Живакът танцува върху връхчето на иглата, чува как капката се удря о пода. Тези очи са ужасни. Като на маска. Нечовешки и жестоки.
	Чувства как иглата пробива кожата му. Чува как жената ахва и обръща глава за помощ към нея, но сълзите замъгляват погледа му; присъдата му е изпълнена под формата на зашеметяваща болка в средата на гръдния кош.


	Левин бе събуден по телефона в апартамента му, както и мисис Кайък, която се забави прекалено дълго, преди да дойде да гледа Дънкан. Тя измърмори, че би трябвало да има своя стая в този дом и се затътри да си доспи в леглото на Дагит, каквато бе и уговорката им.
	Левин се свърза с управителя на сградата, в която бе кабинетът на Роузън, и Дагит се срещна с двамата на входа откъм улица N. След няколко минути те бяха пред вратата на кабинета. Яркочервеният полицейски печат бе разкъсан, което означаваше, че вратата е била отворена незаконно. Дагит знаеше какво ще намерят. Ненавиждаше се за това. Грешката бе негова. Не бе обмислил докрай положението: щом е бил засечен, значи убиецът не бе получил медицинска помощ.
	Миризмата в зъболекарския кабинет не му се нравеше. Все същата смесица от изработени на алкохолна основа лекарства и стара паста за зъби. Той мина през приемната, забеляза шкафа с играчки в ъгъла, както и изобилието от оръфани, стари списания. Никога не бе виждал труп от толкова близо. Бе видял стотици, може би хиляди снимки на трупове; беше видял няколко трупа на мястото на катастрофата на 1023, но отдалеч. Беше виждал напъхани в найлонови торби тела, ковчези, собствената си баба на погребението й. Беше наистина учуден, когато осъзна това — след всичките тези години в Бюрото това бе първият му труп. Помисли си, че може би греши и докато гледаше безжизнените очи на доктор Роузън, се опита да се коригира. Почувства се някак целомъдрен, но намери това усещане за проява на лош вкус пред вида на горкия човек, легнал на стола. Не бе за вярване, че у него бе останал и грам невинност, при тази сурова действителност, в която бе живял през последните няколко години. Ала това откритие не бе много по-различно от изгубването на девствеността — със сигурност това бе момент, който щеше да запомни за цял живот.
	Мъжът не дишаше. Очите му бяха сухи, зениците — неподвижни. Миришеше на изпражнения. Накъде е гледал с тези свои очи? Накъде гледаше сега? Какво ли си е мислил в онзи миг? Какво ли би си мислил Дагит, когато удари неговият час?
	Той чу Левин на вратата. Ако искаше да го направи, трябваше да го направи сега. Това желание наистина бе детинско. Странно и страховито. Не бе от онези неща, които би искал да върши. Но изкушението бе прекалено голямо. А Левин щеше да се появи всеки момент. Това бе единственият му миг на усамотение.
	Той се пресегна и докосна кожата на мъжа, внимателната ласка на дете, което погалва кон за пръв път през живота си. Отдръпна рязко ръка след усещането, сетне си помисли, че този жест се дължеше отчасти на страха да не го видят, отчасти от изненадващата хладина на кожата. А отчасти — защото това усещане му бе познато, макар че за нищо на света не можеше да се сети откъде.


	13

	През отворения прозорец на спалнята си тя чу как листата на рододендроновите храсти затракаха като тънки дървени летви. Бриз! Слава богу, вятър. Може би горещата вълна щеше най-сетне да отмине и да престане да съсипва растежа на всичките цветя в градината й. Лалетата бяха преминали отдавна, разбира се, но о, каква гледка бяха! Пиршество от цветове, сложно изтъкан килим — като нишките на азиатска коприна, ивици от жълто, тъмночервено и черешово розово, невиждана досега гледка. Тя умираше за градината си — както зеленчуковата, така и цветната, и негодуваше срещу съсипващата жега.
	Кари отмахна фино щампования с цветя чаршаф от голото си тяло и се опъна в леглото, наслаждавайки се на нежния бриз, който я обливаше. Беше като низпослан от небесата. Облакъти се, обърна лице към него, за да пие от мириса и уханията му. Бризът издуха косите от лицето й и тя си помисли, че ако завалеше, ако завалеше един силен дъжд, горещата вълна щеше да премине. И всичко щеше да е отново наред.
	Почти всичко.
	Преди да наметне някаква дреха, докато божественият бриз още обливаше тялото й, тя се излегна назад, протегна се за телефона и набра номера на сестра си, която й отговори на висок глас, за да надвика хаоса, предизвикан от закусващите дечурлига.
	— Аз съм — рече Кари.
	Гласовете на децата затихнаха. Кари можеше да си представи как сестра й, с притисната до ухото преносима телефонна слушалка, се запътва по облицования с махагон под към всекидневната с тапицираните в червена кожа кресла и диван, и със стените, по чиито лавици лежат подредени по азбучен ред книги. Мъжът й бе подредил така книгите им, той поддържаше и каталог с адреси за изпращане на коледните картички, в който фигурираха и имената на всички деца и записи кога за последен път са били заедно.
	— Обаждаш се късничко.
	— Много мързелива сутрин. Трябва да вървя, а не мога да намеря сили за това.
	— Виждаш ли — каза сестра й. — Точно в това е работата. Точно за това ти говорих вчера.
	Кари се почуди защо се подлагаше на това всяка сутрин, след като знаеше какво ще чуе далеч преди да вдигне слушалката.
	— Пак ти казвам: когато имаш и друг „интерес“, нямаш търпение да тръгнеш сутринта. Обличаш се по-различно, храниш се по-различно.
	— Но той е само на осемнайсет! И честно ли е спрямо Ерик?
	— На двайсет и една е. И кой е казал нещо за Ерик? Честно е спрямо мен самата. Отново съм жива. Обичам Ерик. Обичам децата…
	— А обичаш ли… него? Как му беше името?
	— Да го обичам ли? Любовта няма нищо общо с това. Страшно съм увлечена. Сърцето ми се разтупква само да ме докосне. Кожата ми се наелектризира само като чуя гласа му.
	— Това е поради чувството за вина.
	— Не е и това.
	— Би могло да бъде.
	— Това си е физическо привличане. Естествено е. Това са безбройни оргазми, дявол да го вземе. Кога за последен път Кам го е правил с теб?
	— Не намесвай Кам в тази работа.
	— Не е било в обозримото минало, нали? Познавам по гласа ти. Така е, защото си изгубила увлечението си. Казвам ти, няма нищо по-добре за Ерик и за мен от това… разсейване. То те кара да оцениш онова, което имаш, и ти дава възможност да осъзнаеш какво ти липсва.
	— Човек ще си помисли, че говориш за лечение.
	— Това е! Точно това е.
	— Но това означава, че ти просто използваш този, как му беше името.
	— Не го наричай така. Много добре знаеш как се казва. И ревнуваш. Познавам по гласа ти. Може и да съм по-малката ти сестра, но трябва да ме послушаш. Имам опит в тия работи. Кам се отнася кофти с теб. И ти го знаеш, и аз го знам. Влачиш се като пребито псе през последните шест месеца. Ако не беше синът му, досега отдавна да си го напуснала.
	— Това не е…
	— Не ме прекъсвай. Признай си: повече си влюбена в сина, отколкото в бащата! И си мислиш, че това е нещо ново ли? То е защото ще станеш една наистина добра майка. При теб това идва естествено — не като при някои от нас. Може би ще е по-добре да вземеш Ерик и децата, а аз да заживея сама. На мен ми харесва. Харесва ми някой да забележи как съм се облякла, на какво мириша. Какво мога да направя?
	Кари искаше да възрази, но кой можеше да възрази срещу истината?
	Ани бе готова да запълни всяка пауза, която й паднеше под ръка, включително и тази.
	— Слушай, дори и нищо да не предприемеш, само ако има някой, който да се заинтересува от теб, нямаш си представа колко по-добре ще се почувстваш. Знам, че звучи тъпо, но е истина. И можеш да го използваш с Кам. Повярвай ми, можеш. Пусни му фитила. Изтърви няколко намека. И гледай какво ще стане сетне. Ако тая работа между вас е истинска, тогава ще видиш как отношението му коренно ще се промени. А ако не, е — просто не е. Така ли е?
	— Мразя да говоря с теб.
	— Тогава защо си говорим всяка сутрин?
	— Защото много ми харесва.
	— И аз си мислех, че е затова.
	— По дяволите. Значи утре пак ще ти позвъня.
	— Не, няма. Аз ще ти се обадя. Мой ред е.
	— Струва ми се, че Ерик бе разстроен от телефонните ви сметки.
	— Беше. Беше разстроен от всичко. Но аз съм щастлива. А когато съм щастлива, изключвам. И когато съм изключила, Ерик е щастлив. А когато Ерик е щастлив, не споменава нищо за телефонни сметки, за вкиснато мляко или театралните представления на децата в училище. Казвам ти, бебчо, бъди щастлива. Страшно е заразително.
	— Значи ти ще ми позвъниш.
	— Абсолютно. Освен това искам да чуя как ти стои онази блестяща рокля.
	— Приемът! О, господи, бях забравила.
	— Не, не си. Не би могла. Цяла седмица избира тази рокля.
	— Ти какво, моята будна съвест ли изобразяваш?
	— Опитвам се. Бих дала един милион гущера да те видя в тази рокля. Да се убедя, че той те е видял. Ако съм на теб, ще го изиграя страшно този номер. И не си мисли да се отказваш от високите токове. В тях е половината от ефекта. И няма да спираш дотук. Трябва да си помислиш занапред, какво ще стане по-късно през нощта. Имаш ли колан за жартиери? Една готина, набрана нощничка и колан с жартиери. Това действа винаги и безотказно.
	— Щастлива ли си? — попита Кари, като я прекъсна. — Искам да кажа дали наистина смяташ, че си щастлива, или това е само за оправдание.
	— Не критикувай нещо, което не си опитала.
	— Сега ми прозвуча като мама.
	— Като говори за кого? Да не мислиш, че тя е самата невинност? Не ми казвай, че не знаеш какво се криеше зад тези нейни посещения в клуба уж за бридж всеки четвъртък…
	— Ти си ужасна! Това е отвратително! Не ти вярвам и на половин дума. — Тя чу как от другата страна се разнесе смях, само Ани можеше да се смее така, и Кари се запита какво ли би правила без тези всекидневни обаждания. — Гледай да не забременееш — рече тя в слушалката, а смехът на Ани стана още по-силен. — Обичам те — добави тя и затвори телефона.
	Тя погледна как слънчевите зайчета играеха по голото й тяло, как фините косъмчета улавяха светлината и кожата й сякаш грееше. Откак Кам бе казвал нещо мило за тялото й, бяха минали векове. Векове, откак тя се бе чувствала наистина щастлива. Сълзи замъглиха погледа й. Чувстваше се като вързоп от недоразумения. Ани, ти, която имаш отговори на всички въпроси! Какво да сторя? Как да изляза оттук?
	Тя заби глава във възглавницата и се разрида. Отговорите й се отдаваха най-трудно.


	Малко купче розови листчета със съобщения очакваха Дагит на писалището му в кошарата. Най-горното бе с името на Лин Грийн и телефонния й номер във Вашингтон. Изобщо не погледна другите. Беше се надявал да се обади по телефона, самият той възнамеряваше да й позвъни, но никога не бе очаквал да я намери тук, във Вашингтон. Набра номера. Тази работа цялата миришеше на беля, но въпреки това той с вълнение очакваше тя да вдигне слушалката. Само след секунди чу гласа й.
	— Лин?
	— На телефона.
	— Аз съм. Къде се намираш…
	— Трябва да поговорим — прекъсна го грубичко тя. — Насаме. Можеш ли да дойдеш в центъра?
	Настойчивостта в гласа й го заинтригува. Всичко в нея го вълнуваше.
	— Къде? — попита той. — Кога?
	— Знаеш ли кафенето в Националната галерия?
	— Струва ми се, че каза насаме.
	— След около час?
	— Ще бъда там.


	Дагит седеше в ресторантската част на подземната кафетерия на Националната галерия, срещу водопада, който влизаше отвън, хипнотизиран от безпощадната му песен. Тънък слой сребриста вода се стичаше по набръчкания цимент и се събираше в малък, правоъгълен басейн, не по-широк от голяма саксия. Точно тогава той осъзна, че слухът му наистина се подобрява, защото му се стори, че може да долови всички честоти — както на удара на основния воден поток, така и нежните камбанки на миниатюрните капчици в техния танц към смъртта. Трите триъгълни светлика на тавана пропускаха естествената светлина на деня, а това бе обяснението за наличието и доброто виреене на множество цветя в саксии. Той извади бележника си, за да запише нещо и с изненада забеляза, че от експлозията, която уби Бернар и Бакмън на Националното летище, бяха изминали четири седмици. Затвори бележника тъй бързо, както бе минало и това време. Вдругиден бе последният срок, в който можеше да представи на Пулман и Мъмфорд доказателства, иначе губеше това разследване. Нямаше нужда от никакво напомняне.
	Пийна си малко изстуден чай и загледа парада на туристите с техните скърцащи маратонки и оръфани пътеводители. Тя се оказа права: в едно толкова оживено място, това бе едно наистина усамотено местенце. Както във всичко, което правеше, тя пак показа отличен вкус.
	Сетне я видя: само крака, лен и развълнувана отпред бяла памучна блуза. Тя му махна с ръка и се нареди на опашката за напитки. Когато след минути се приближи, той стана, но тя му махна с ръка да си седи на мястото. Искаше му се да я целуне за здравей, но тя не му предостави тази възможност. Седна на стола срещу него.
	— Изглеждаш притеснен — рече тя.
	— По-скоро изненадан.
	— От идването ми във Вашингтон — заяви тя. Винаги бе такава: знаеше какво мисли, още преди да си го е помислил.
	— На мен ми изглеждаш много добре.
	— Придържай се към темата.
	— А каква е тя?
	— Полет шейсет и четири на „Ам Еър Експрес“.
	— И какво правиш във Вашингтон?
	— Това не е по темата.
	— Но за мен е — рече той.
	— Мислиш си, че те преследвам.
	— Само в най-буйните си сънища — каза той.
	Тя пропусна репликата му с отнесено изражение.
	— Официално съм пратена като момче куриерче — каза тя. — Всъщност, мисля, че бях извикана тук, защото на моите началници не им се понрави да видят лицето ми разпечатано по целия брой на „Пийпъл“. Виждал ли си го? На тях повече им се искаше да видят в него собствените си физиономии. Вече си имахме малко разговорче за политиката на администрацията към средствата за осведомяване.
	— И за какво е всичко това? Защо?
	— Това е причината да дойда. Намерихме нещо, докато пресявахме боклука.
	— Пресявахте ли?
	— Пепелта. В парка Холивуд.
	Той не можа да се съсредоточи върху думите й. Погледът му не можеше да се откъсне от лицето й и от искреността в очите й. Полека-лека си спомни. Да пресяват пепелта, виж ги ти! В тази жена имаше сила. Сексуалност, интелигентност, любопитство — трудно бе да се отдели едното от другото. Мотивирана от работата си, или от нещо друго, скрито вътре в нея, което тя с усилие прикриваше. И той бе изпитвал някога подобна енергичност в работата си, същата искреност. Но не и сега. Сега искаше резултати. Искаше да залови хората — човека — който бе сторил това с неговия син. Корт? Истината — ако изобщо съществуваше — се бе превърнала с течение на времето в страничен продукт, в средство за постигане на целта. Истината и справедливостта бяха прекален лукс за хора, които не залагаха нищо лично. Те бяха избледнели в речника му като думи от чужд език, който някога си знаел, но си забравил отдавна.
	— Пепелта. — Думите му отекнаха като ехо.
	— Нашите момчета пресяха пепелта, сито по сито, квадратен метър по квадратен метър. Квадратен сантиметър по квадратен сантиметър. Това е една от причините, че се занимаваме с местата, където са станали катастрофи, толкова дълго. За твой късмет, започнаха от носа на самолета. Защото имат да обработят още територия от няколко десетки декара. Знаеш ли колко квадратни метра, колко квадратни сантиметра е това? — Той не отговори. — Започнаха близо до кабината, което, пак повтарям, бе щастливо обстоятелство. Вчера върху ситата си намериха мъничко парче стъкло. За необученото око то не би изглеждало нещо по-различно от счупена елхова лампичка — една от онези мигащите.
	— А за обученото око? — Той не сваляше поглед от лицето й. И неговите очи бяха обучени. И той бе пресявал сито след сито. Беше й спестил както тревогите, така и времето. Малкото бръчици около ъгълчетата на очите й я характеризираха като разумна и откровена. Те улавяха светлината и добавяха дълбочина и контраст, като така подчертаваха намеренията й.
	— Зависи кого ще попиташ. Аз смятам, че това би могло да е част от живачен прекъсвач — рече бавно тя, опитвайки се да го стресне. Но той не пожела да се предаде толкоз лесно. Продължи да гледа лицето й. — Живачен прекъсвач като при саботаж. — Тя го изчака да каже нещо, но той продължаваше да я зяпа. Мислите му се въртяха около някоя хотелска стая. — Като чух това, предложих да ви съобщим — на ФБР — веднага. Срещнах съпротива. „Още не“ — ми казаха. — „Нека изчакаме резултатите от лабораторните изследвания.“ Не исках да чакам толкова дълго.
	Нито пък той. Всичко му се бе изяснило. Бяха пропуснали шанса си на онзи плаж преди няколко лета. Химическата реакция си съществуваше — очевидно — но липсваше възможността да се осъществи. Несправедливост.
	Тя продължи с деловия си тон. Искаше му се тази жена да изчезне и да се появи отново истинската Лин. Желаеше жената със слънчеви очила и хавлиен халат.
	— До ден-днешен нямаме доказателства за наличие на експлозиви на борда на шейсет и четири. Никакви данни за саботаж. Нито от показанията на свидетели, нито от лабораторните изследвания. — Тя замълча, за да му даде възможност да каже нещо. Но след като той не поиска да го стори, тя продължи: — НСБТ ще продължи да ръководи разследването, докато не се появи доказателство за престъпни намерения. Моите хора ще контролират намерените улики колкото е възможно по-дълго. Колкото повече агенции са замесени, толкова повече са бумащината, съвещанията, кавгите. Но откак ми каза за онзи тип, дето го убили в „Дънинг“…
	Дагит се изпъна. Върнат отново в реалността.
	— По-лошо е. Знаем, че са направени два детонатора. Всички данни сочат, че следващата цел ще бъде във Вашингтон.
	— Нали знаеш, че дяволски силно ме обвързваш, като ми казваш всичко това?
	— Тъкмо това е идеята, не е ли тъй? Тук направо се състезавам с времето. — Той погледна часовника си. — Само след два дни по това същото време ще ме отстранят от разследването. При условие, че не предоставя на големите клечки нещо убедително и не получа продължение на срока. Разкажи ми за живачния прекъсвач. Доколко си сигурна, че е такъв?
	— Аз или началниците ми? Аз използвам понятието най-общо. Тъкмо в това е работата. Не съм достатъчно сигурна, за да се откажа от разследването и да го предам на твоите момчета. Точно това ще стане, ако сме сигурни. Тази улика бе на път към нашата лаборатория. Аз настоявах да й се даде първостепенна важност, в смисъл да бъде изследвана първа от купчината боклуци. Само за да добиеш представа, трябва да ти кажа, че досега сме етикирали за лабораторни изследвания сто двайсет и един предмета. Ето ти още една причина за забавените резултати от разследванията на самолетните катастрофи. Но онези не се съгласиха с моето настояване. Искането ми за предоставяне на първостепенна важност бе отхвърлено. Бяха ми ядосани, заради статията в „Пийпъл“. Става дума за засегнати самочувствия, нали разбираш?
	— Беше ли? — попита той. — Ти каза, че тя била на път за лабораторията. Какво искаше да кажеш с това?
	— Ще стигнем и дотам. — Тя се огледа внимателно.
	— Разкажи ми за живачните прекъсвачи. Има ли нещо по-специално, което не ми е известно?
	— Не. Съмнявам се. Накланяш стъкленицата; живакът се раздвижва; осъществява се електрически контакт. Грубо взривно устройство. В случая на шейсет и четири.
	Дагит я прекъсна. Показвайки с ръка, той рече:
	— Говорим за излитане. Носът на самолета се повдига. Бум!
	— Точно така.
	— Да, ама няма следи от експлозия. Току-що го каза самата ти. Нали така?
	— Няма експлозия, така е.
	— Тогава — нещо друго?
	— Може би. Първо бих искала да науча дали тази стъклена лампичка е била живачен прекъсвач или не.
	— А ако е?
	— Освен експлозията, съществуват и други начини да бъде свален един самолет.
	— Кажи ми един от тях.
	— Газ. Мислех си за газ.
	— Зия?
	— Да.
	— О, господи!
	На 17 август 1988-а президентът на Пакистан Мохамед Зия ул-Хак, началник-щаба му, началник-щаба на армията, американският посланик Арнолд Л. Рафъл и генерал Хърбърт Уосъм, шеф на американските военни съветници в Пакистан, загинаха при катастрофа на транспортния самолет на Зия С-130 Херкулес. За Дагит и останалите от отряда за борба срещу тероризма от ФБР това бе истински кошмар — защото заедно с други криминални следователи и експерти по саботажите, те бяха отстранени от разследването. При такъв списък на пътниците, мотивите за убийство бяха безбройни.
	Съгласно ислямския религиозен закон, който изисква погребението да се извърши двайсет и четири часа след смъртта, телата на екипажа на самолета бяха кремирани само часове след катастрофата. Така бе елиминирана възможността да бъдат аутопсирани труповете от екипажа. В резултат останаха съмненията за истинската причина за катастрофата. След като липсваха доказателства от аутопсията, нищо не можеше да се докаже. След осемнадесет месеца разследване, след доста косвени улики най-вероятното обяснение за катастрофата бе, че скрит в кабината отровен газ бе убил екипажа, а навярно и пътниците. Останал без управление, самолетът бе рухнал на земята. Катастрофата получи заключението „вероятен саботаж“.
	Дагит рече:
	— Газ ли? Той би бил открит при аутопсиите.
	— Дали? Това е извън моята компетентност.
	— Да, би трябвало. Видях протоколите от аутопсиите — не се споменава нищо за отровни газове — както в кръвта, така и в дробовете. Сега, караш ме да се замисля доколко е достоверно това. С пламтящите нефтени кладенци и избухналото самолетно гориво… е, от двамината в кабината не бе останало кой знае какво. Питам се доколко са достоверни тези аутопсии?
	— Това е на светлинни години от компетенциите ми — рече побледнялата Лин. — Ще научим много повече, след като чуем записа на разговорите в кабината.
	— Магнетофонът! Тук ли е той?
	— Тъкмо за това съм дошла. Това имах предвид като казах, че съм момче куриерче. В момента той е тук, в нашата лаборатория. Ще го чуем късно довечера или утре. Зависи от заетостта на хората.
	— А моята заетост?
	— Поканен си, разбира се. Присъствал ли си на подобно нещо?
	— Не — призна с нежелание той.
	— Много е емоционално. Тежко е.
	— Мога да си представя.
	— Не, не можеш. Всъщност, не…
	Тя изрече това благо, но той усети болката й толкова добре, колкото усещаше силния порив на вятъра с гърдите си. Веднага разбра чувствата й: беше същото, както съобщаваше на другите за инвалидността на Дънкан.
	— Не, не бих могъл — призна той. Сетне се сети, че тази вечер трябваше да е заедно с Мъмфорд. — Тази вечер съм зает. Ако ще е тази вечер, трябва да бъда измъкнат. Физически да бъда измъкнат. Шефът ми няма да допусне друго решение.
	— Приемът ли? — попита тя. — И аз ще ходя. Ще си нося автоматичния приемник.
	— Ако ти съобщят нещо…
	— Ще дойда да те отърва.
	Той кимна, все още вгледан в нея, повярвал, че тя искаше да вложи в казаното и малко по-различен смисъл. Тя беше в състояние да го спаси. Искаше му се да й го каже. Но сетне видя промяната в изражението й и разбра, че може би вече го бе сторил.
	Тя се огледа нервно и се засуети с чантичката си.
	— Не ставай — рече тя, докато ставаше от стола.
	Дагит се държеше естествено, но погледът му огледа района. Дали бе видяла някого? Реакциите й бяха сякаш бе така.
	Тя дойде до него, наведе се да го целуне по бузата и мушна в ръката му нещо, което на допир изглеждаше като пластмасова кутийка. Филм? Не искаше да поглежда.
	— Вашите момчета ще поработят по-бързо от нашите — рече тя. — Трябва да ми го върнеш. Ще се видим довечера.
	И тя замина.
	Дагит отвори ръката си под масата. Беше прозрачна пластмасова кутийка с етикет: „Улики на ФАА“.
	Вътре се намираше строшена стъклена крушка.


	14

	Приемът, даван от могъщото лоби на въздухоплавателната индустрия, започна в седем и трийсет.
	„Частният дом“ — сега търговска сграда, специално наета за празненството — бе построена в средата на деветнайсети век от богата вдовица от Мисури. В колониален стил, тя наподобяваше големите южняшки резиденции, понеже, както се твърдеше, тази жена смятала себе си за красавица от Юга — а не за дъщеря на фермер, отглеждащ прасета, какъвто всъщност бе случаят.
	Кари, пристигнала точно в осем, очакваше отвън Кам да дойде всеки момент.
	Постоянен поток от подходящо облечени хора изкачваше парадното стълбище и минаваше през високите порти, водеха се незначителни разговори, отнасящи се предимно до непоносимата жега.
	В осем и десет, потисната от жегата и самосъжалението, Кари се нареди на опашката заедно с другите, като се опасяваше, че без покана няма да я допуснат. На опашката се бяха подредили представители и на двете политически сили — излезли от справочника „Кой кой е?“ известни конгресмени, една демократка — членка на долната камара, и сенатори.
	Кари първо премина през детектор за откриване на метални предмети — толкова обичаен вече атрибут за подобни събития, че комай никой не го забелязваше и сетне през пропуска — всичко мина без проблеми.
	Празненството бе започнало; вън бе горещо, а вътре — хладно; бе време за аперитив.
	Голямата бална зала бе известна с издигнатия на осем метра височина купол на тавана със сложни гипсови орнаменти; по стените висяха големи, но с нищо незабележими маслени пейзажи от осемнайсети век, потъмнели от времето, в лъскави, позлатени рамки. Няколко високи по три метра врати водеха до вътрешния двор градина и бог знае още накъде — навярно към холове и към кухнята отдясно. Докато отиваше към бара, тя се опита да пресметне колко ли струва наемането на подобна сграда. Трио, съставено от електрическо пиано, бас и барабани, тихо свиреше в далечния ъгъл потпури от песни на Рей Чарлз, разположило се бе между два отлично заредени с храна и напитки бара. Настроението бе празнично. Народът показваше тена си, придобит от плажовете на Нантъкет. И на Кари й се искаше да е почерняла. Дочувайки откъслеци от най-различни разговори и смехове, тя се чувстваше все по-самотна.
	Къде бе Кам?
	Необходими й бяха няколко питиета, за да се почувства по-уютно. Привлекателна, самотна дама, облечена в красива рокля — тя стана обект на голямо внимание от страна на мъжете. Господата започнаха да се въртят около нея — пчели, устремени към меда й — въвличаха я в незначителни разговори, опитваха се да отгатнат семейното й положение, подаваха й повече питиета, отколкото можеше да държи с двете си ръце. След третото питие им изгуби края, сръбваше повече поради напрегнатите си нерви и възбуда, отколкото от желание да се отцепи. И понеже бе човек, за който един шприц бе силна напитка, беше изминал само половин час и тя вече се чувстваше замаяна.
	Кой се нуждае от Кам?
	Комплиментите се надпреварваха с напитките и подносите с най-различни ордьоври. Тя разбираше защо на самотните жени толкова им се харесваше във Вашингтон. Коктейлите, които бе посещавала заедно с Кам, винаги се оказваха страхотна скука. Но сега! Сега тя си прекарваше превъзходно. Тайно се надяваше да е забравил за приема, да е спукал гума или да е попаднал на съвещание, от което „просто не можах да се измъкна“. Господи, как й бе омръзнало това извинение!
	Когато оркестърът подхвана една доста убедителна версия на „Аз съм в настроение“ и няколко по-възрастни двойки затанцуваха, сякаш прочел мислите й, тъмнокос и хубавеляк млад мъж, който бе споменал, че работи в Националната галерия (и какво правеше на този прием — никой не можеше да каже), я покани на танц — постави питието й на масата и я завъртя към дансинга. Според нея той бе нещо като второто пришествие на Фред Астер и тя, като се стремеше най-добре да наподоби Джинджър Роджърс*, се опитваше да следва грациозните му стъпки. След още един танц тя вече имаше нужда от почивка.
	[* Известна от холивудските филми танцова двойка. — Б.пр.]
	На тезгяха в стаята, където жените поправяха тоалетите си, видя кутия цигари. Марлборо. Любимата й марка.
	Кам й бе помогнал на два пъти да откаже цигарите. Единственото им скарване бе последвало серия спорове относно нейната слабост, неспособността й да се отърве от лошия навик. Но ето ги тези марлборо, а и тя се чувстваше тъй добре, както не се бе чувствала много отдавна. Докато поправяше прическата си, кутията продължаваше да я гледа и най-накрая тя отвори картоненото капаче, извади цигара и поднесе към нея газовата запалка, която седеше до кутията. Искаше й се да не й хареса, защото знаеше, че не е добре за нея, но след няколкото питиета димът се изви чудесно по гърлото й, имаше фантастичен вкус и тя изобщо вече не съжаляваше. Тя изпуши цигарата, като й се наслади докрай, открадна си от пакета още няколко и ги мушна в чантичката си, заедно със запалката за еднократна употреба, и се върна към очакващата я компания.
	Няколко минути по-късно тя вдигна глава и видя влизащия в залата Кам. Отначало изпита гняв, че бе закъснял толкова много. Но гневът бързо отстъпи място на облекчението — имаха цяла нощ пред себе си — и на гузността заради цигарите. В гърдите й запърха щастливо чувство: беше облечена в нова рокля, беше глътнала няколко питиета и гаджето й най-сетне бе пристигнало. Но щастието й бе моментално помрачено, когато Кам направи крачка встрани и зад него се разкри чудесно изглеждащата с придобития си тен Лин Грийн. Нещата се влошиха още, когато Кам вдигна пръст към нея, сякаш да й каже „Изчакай един момент!“. Този жест потвърди впечатлението й, че бяха дошли заедно.
	Негодуванието изби в алени петна по лицето на Кари. Тя обърна наведнъж остатъка от питието си, грабна танцовия си партньор от Националната галерия за ръката и го поведе към дансинга, влизайки моментално в ритъма на романтичната балада, която се изпълняваше в момента. Притисна се плътно до него, обви със слабата си ръка врата му и положи глава върху удобното му, но някак съпротивяващо се рамо. Мигът бе провален напълно, когато партньорът й вдигна ръка и помаха лекичко на една висока, изумително красива чернокоса жена със зелени очи, облечена в блестяща бяла рокля.
	— Приятелка ли ви е? — попита Кари, като заваляше без да ще думите.
	— Жена ми — отвърна мъжът. — Силвия. — Сякаш представянето й имаше смисъл.
	Нещата си дойдоха на мястото. Този мъж бе безкрайно учтив и, макар и внимателен, не я сваляше изобщо, затова тя се бе почувствала с него в безопасност. Женен! В този момент Кам я забеляза, усмихна й се широко, очевидно не бе изобщо обезпокоен. Той си проби път до бара и си поръча питие. Застана до оркестъра и я загледа как танцува. Накрая песента свърши. Партньорът на Кари й се извини учтиво, отиде при жена си я целуна. Двамата заедно заобиколиха тълпата и се отправиха към отсрещния бар, като съпругата хвърли едно последно око да види дали Кари не ги е последвала.
	— Хей, здрасти там! — рече Кам с чаша боровинков сок в ръка.
	Той рядко пиеше на подобни приеми, смяташе се на работа. Той се наведе да я целуне, но Кари, изведнъж уплашена да не би да усети миризмата на цигари, го отклони и подложи бузата си.
	— Съжалявам, че закъснях. Наистина съжалявам. Мога да ти кажа, че бе неизбежно, но знам, че това няма да помогне. Все пак — така беше. Винаги това казвам, нали?
	Тя кимна, езикът й бе завързан, беше доста пийнала. Това подсилваше яда й, но тя му се съпротивяваше с всички възможни сили. Нямаше да се предаде. Нямаше да се превърне в жертва на даден тип поведение като Кам. Последователността на събитията й се струваше достатъчно ясна: Лин Грийн работеше в Лос Анджелис. Кам бе пътувал до Лос Анджелис; двамата са се събрали отново; и ето я сега Лин Грийн, на три хиляди мили от дома й. Всичко това можеше да бъде обяснено с работата — сигурна бе в това — но бе прекалено удобно. И все пак, искаше й се да му повярва. Роклята й бе нова. Оркестърът бе приличен. Още бе рано. Ако можеше само да измисли какво да каже.
	— Да не би да не ми говориш? — попита той.
	Тъй като се опасяваше да не би пиячката да я накара да каже нещо, за което щеше да съжалява, тя просто рече:
	— Здрасти — и се върна към чантичката си, откъдето, противно на намеренията си, извади цигара и я запали.
	Оркестърът започна една калпава интерпретация на Бийтълс.
	— Какво пиеш? — попита я той, без да споменава нищо за цигарата.
	От това тя се почувства още по-гузна.
	— Водка, във всякакви комбинации.
	— Ще се върна ей сега.
	Той се скри зад водовъртеж от танцуващи двойки. Тя дръпна силно от цигарата и издуха сивия дим над главите им.


	Дагит поръча водка с тоник и за двамата и се върна веднага при нея. Тя продължаваше да пуши, макар че очевидно се чувстваше неудобно от това. Той се опита да не забележи.
	— Слушай — рече й той приятелски, — наистина съжалявам, че закъснях. Ще компенсирам това по някакъв начин.
	— Няма нужда. Ти си тук. И аз се радвам, че е така. — От цигарения дим присви очи. — Мразя да съм сама. Толкова се радвам, че не съм сама. Наистина.
	Като се опитваше да държи цигарата по-далеч от него, димът й влезе в очите. Намръщи се.
	Той я попита нежно:
	— Искаш ли да разкарам това нещо?
	— Моля те.
	Той взе цигарата с два пръста, сякаш бе заразена, проби си път в тълпата до стената, където намери пепелник на стойка, пълен с пясък. Докато загасяше цигарата, забеляза един златен филтър, изправен в пясъка. Същият фас като онзи, който бе намерил в Сиатъл. С известна трудност си припомни доклада, който бе минал през бюрото му — за марката на цигарите: „Собрание“ — черен, руски филтър. Рядка марка за Щатите, тя се намираше в Европа, макар че бе доста скъпа.
	Можеше ли да отдаде на съвпадение факта, че някой бе пушил от същите цигари и тук? Тълпата бе голяма, при това в нея имаше представители на най-различни държави. Надделя любопитството му. Трябваше да разбере кой пуши такива цигари. Нямаше да може да мисли за нищо друго, докато не го стореше, а това щеше още повече да развали вечерта. Започна да си търси оправдание: пушачите не бяха чак толкова много; при такава рядка марка навярно нямаше да е трудно да открие пушача или пушачката. Но дори и тези мисли, сами по себе си водеха до неприятности: и той неочаквано почувства чист и силен страх. В крайна сметка това бе прием в чест на повишените изисквания към безопасността на авиацията. Ами ако това празненство бе целта? Ако Бернар не бе направил два барометрични детонатора, както подозираха, а един барометричен и един часовников?
	Дали бе възможно на приема да са вкарали бомба? Съмнително. Самият той бе преминал през металния детектор и през неколцина от градските полицаи. Характерът на приема изискваше най-строгите процедури за осигуряване на безопасността. Ами колите отвън? Колко строго бяха проверявани самите те?
	Той грубо си проправи път през ордите танцьори и се приближи до Кари, съжалявайки за думите си, преди още да ги е произнесъл:
	— Появи се нещо ново — рече той колкото можа по-благо. — Ще ми отнеме няколко минути. Обещавам. Няма да се бавя изобщо. — Тя облещи очи. — Запази ми място в списъка си за танците.
	Очите й го умоляваха. Той видя в тях омраза, любов и объркване.
	— Моля те да ме понесеш — рече той.
	— Давай — каза му тя. — Няма да мърдам никъде.
	— Само за минута-две.
	— Разбира се.
	Той видя колко смелост и напрежение на силите й потрябва, за да изрече това, защото очите й я издаваха, но това бе едно от типичните за нея усилия. В такива моменти той се виждаше през нейните очи и се чудеше доколко изобщо я заслужава.
	— Благодаря — каза той.
	— Давай — настоя тя, побутвайки го леко, но настоятелно. — Скоро ще засвирят пак някое от бавните парчета.
	Той си набеляза един мъж пушач и се приближи. Важното бе да не се паникьосва, да не избързва със заключенията. Частица от него искаше да повярва, че бомбаджията би могъл да е на този прием, но, колкото повече размисляше, толкова повече това му се струваше абсурдно. Убиецът на Уорд не бе единственият човек, който пуши „Собрание“. И каква работа би имал един международен терорист на един обществен прием във Вашингтон? Да се омеша с другите гости и да води незначителни разговори? При тези мисли той се успокои, макар че не изостави намеренията си.
	Музиката затихна някъде надалеч. Вниманието му се съсредоточи върху гостите. Една цигара в черно и златно можеше да се забележи лесно. Проправяше плавно пътя си през тълпата. Ето, там над малка групичка разговарящи хора се вие дим… Жена… Бяла цигара с бял филтър. Ето, друга група. Така група по група, лице по лице той следваше дима.
	— Кам! — Една ръка се пресегна и го спря. Гласът му се стори познат, но на първо време пред него имаше твърде много лица и той не можа да го свърже веднага с някое от тях. — Ето ме — каза мъжът до него.
	Дагит позна Ричард Тътъл, изпълняващ длъжността вицепрезидент на консултантска фирма по сигурността. Искаше да се откачи, но Тътъл го бе хванал здраво за ръката. Тътъл бе специален агент, докато не го принудиха да се пенсионира по възраст на петдесет и пет. Сега бе консултант в гражданската авиация — и може би получаваше пет пъти повече. Неговата компания бе способствала за приемането на последните законови изменения, които бяха повод за тазвечерното празненство. Той представи Дагит на своите приятели. Дагит искаше да се измъкне. Ръкува се с всички наред. Опита се да заобиколи Тътъл и бързо да се оттегли, но той, попийнал, продължаваше да го държи здраво в хватката си. Ако речеше да се откопчи, можеше да предизвика скандал, а това да донесе повече неприятности, отколкото си струваше — Тътъл и Мъмфорд бяха стари дружки.
	Тътъл се извини и за двамата и отведе Дагит настрани от другите. Имаше корави черти на лицето и младежка усмивка. Тембърът му бе много нисък и звучеше неестествено и престорено.
	— Добре ли си?
	— Малко съм поразсеян. Бързам. На работа съм — добави той.
	— Разбирам.
	Не, не разбираш, искаше му се да каже.
	— Е — рече Дагит, дръпна се леко и се опита да се измъкне. Хватката на Тътъл си оставаше желязна.
	— Сега, след като тая работа можем да я пишем в графата на успехите — започна Тътъл, — повече от сигурно е, че скоро ще наложа капата на изпълнителен вицепрезидент, а това ще доведе до дупка в редиците, ако разбираш какво искам да кажа. Бихме могли да използваме човек с твоя опит. Да те вземем на пост вицепрезидент, или близо до него. Първата година ще носиш вкъщи може би четирийсет или петдесет бона — знам, знам — рече той, очаквайки Дагит да възрази, — но на третата или четвъртата година ще изчукваш най-малко двойно повече, а може и тройно, зависи как ще се разраства дейността на компанията, а ние се разрастваме изумително. Ще бъдеш на равнището на вземане на изпълнителски решения, няма да си един от онези некадърници, дето всеки ден трябва да летят с някой от самолетите…
	— Ричард…
	— По дяволите, това не е официално предложение. Но бих искал да те поканя на обяд в следващите дни и да ти обясня всичко. Да направим предложението официално и ти да седнеш да го обмислиш. Детето ти, Дърк ли беше?
	— Дънкан…
	— Няма да повярваш какви здравни осигуровки, пенсионни схеми и програми за разпределение на печалбите имаме. Дори и някои от миналите разходи по Дърк биха могли да бъдат компенсирани — ще се заемем с това. Какво ще кажеш да хапнем тия дни?
	Разходите за Дънкан… Това бе всичко, което Кари искаше за тях: сигурност, високо заплащане, нормално работно време, застраховки. Изкушението от една уютна канцеларска служба изглеждаше още по-силно в момента, когато повишеното кръвно налягане тупкаше в ушите му, а по гърба му се стичаха поточета пот. Потеше ли се Тътъл? Не, по дяволите. Работеше ли Тътъл до полунощ, за да бъде пак на работното си място в шест сутринта? Беше изкушен.
	— С удоволствие — рече Дагит и плесна мократа си длан върху грамадната лапа на Тътъл, като по този начин се и освободи. — Ще се чуем.
	И той се измъкна.
	Бе изгубил ценно време. Чувстваше се едновременно и глупав, и обезумял, без да знае на кое от двете чувства да се довери.
	Пак огледа тълпата за цигарен дим.
	Ето там! Точно пред него над група костюми и рокли се издигаше димен облак. Той се мушна край една дебелана с широки рамене, притиснат толкоз силно към нея, че се опря изцяло на меката и топла кожа на гърба й, мокра по гръбнака. Тя го ръгна с лакът — добре усвоено движение на кравата, която маха с опашка да прогони мухите. Надеждите му се върнаха като свърза едно лице с пушека — обикновено лице на мъж на среден ръст. Дагит не можеше да види цигарата. Но когато най-сетне я видя, тя бе бяла с кафяв филтър.
	И той продължи по-нататък.


	Антъни Корт се озова лице в лице с Кам Дагит. Той сам бе влязъл в гнездото на осите и сега се чувстваше като глупак, че се бе оставил Моник да го манипулира по такъв начин. Искаше да дойде, да се срещне с Гърка и да замине. Но от своя страна Моник смяташе, че за пред хората трябваше да прекарат поне няколко минути в залата, преди да се опитат да осъществят срещата. И го бе убедила в това.
	Той я смушка в гърба.
	— Какво ще кажеш за още едно питие — попита я той.
	Лошото му настроение се дължеше отчасти и на цигарите, които пушеше. Беше изпушил последната „Собрание“ преди пет минути и сега димеше един калпав заместител — кемъл с филтър. В един толкова голям град сигурно някъде продаваха „Собрание“. Ще трябва да възложи тази работа на Моник.
	— Ще дойда с теб — рече тя, извинявайки и двамата пред групичката.
	— Това бе Дагит — прошушна той почти в ухото й. — Хайде да свършваме с тази работа веднага.
	Моник проследи Дагит с поглед, докато той не изчезна. Хвана Корт за ръката и го поведе през въртящата се врата към кухнята — хаосът, който цареше там, ги погълна напълно. Тя посочи вратата на избата. Корт пое по стълбите надолу във влажния мрак — само една незапалена крушка висеше на покрита с прах жица, досущ като плешивата глава на обесен мъж. Като минаваше под нея, той я докосна и тя се залюля напред-назад като махало на часовник.
	В далечния ъгъл, вдясно от каменна мивка, се намираха две стоманени врати, до които водеха четири излети, бетонни стъпала. Корт махна резетата и отвори лявата врата, която водеше навън — към нощта: така си осигури изход за бягство.
	Успехът на операцията зависеше от информацията на Гърка. Ако той не можеше да се сдобие с датата на съвещанието, всичко бе загубено. Смъртта на Бернар щеше да е напразна; арестуването на Михаел — също.
	По стълбите задумкаха тежки стъпки и силният гръцки акцент се заоплаква с нарочен и яден шепот:
	— Казах ви в съобщенията си, че вие и аз няма какво да обсъждаме! Това е прекалено!
	Когато лампата светна, Корт се прислони под сенките. Подът оживя с движението на сенки и светлина под люлеещата се лампа.
	Моник доведе Гърка до близката страна на стълбището.
	— Аз ще говоря само с него. Това бе уговорката.
	— Тогава време е да поговорим — рече Корт от сянката.
	Гърка нервно се завъртя на място. Едър мъжага с издут гръден кош, изтъняла сива коса и лоши зъби; ръцете му изглеждаха като напомпани. Очите му шареха бързо като на търговец, а червеният нос издаваше един завършен пияница.
	Моник леко изкачи стълбите нагоре и затвори вратата зад себе си. Както се бяха уговорили, тя щеше да остане там и да вдигне тревога, ако се наложеше.
	Ухилен до уши, Гърка каза:
	— Чудех се как тази работа по доставянето на храните ми падна в последния миг — и толкова добре платена. Би трябвало да се сетя…
	— Какво стана със съвещанието? — попита Корт.
	— Имам едно име за вас — на механик, както искате. Името му е Дейвид Буут.
	— Трябва ми адреса, работното му разписание, скорошна снимка — каза Корт. — Утре ще уредим предаването на тези работи в тайник. Ще ти се съобщи по компютърната мрежа. Сега — за съвещанието.
	— Не мога да разбера датата. Имахме я — трябваше да е след три дни — на четиринайсти, но я промениха, отложиха я най-малко с една седмица. И Сандхърст, и Голдънбаум не могат да присъстват до двайсет и първи този месец. Това означава, че най-ранната дата за съвещанието ще е двайсет и първи. Доколкото разбрах, вината за това е на ФБР. Ние препроверихме разписанията на пътуванията на тези директори, за да можем да установим за вас датата. Всичко беше наред. Но сетне ФБР поиска същите разписания и маршрути, и няколко часа по-късно съвещанието бе отложено. Нищо не мога да направя сега. Просто няма начин.
	— Трябва да има начин — настоя Корт. — Не си го обмислил достатъчно добре. — Той направи крачка към мъжа. — На теб ти се плати за тази информация. Значи ще я доставиш. Ясно ли е?
	— Какво да направя? Мислите ли, че не съм опитал? Сума ти пари пръснах наляво и надясно, за да се добера до нея. Ала всичко, до което стигнах, бяха няколко слуха без стойност.
	— Като например?
	— Нищо не струват.
	— Искам да ги чуя.
	— Нямам потвърждение от втори източник за нито един от тях.
	— Дори и да е така, искам да ги чуя.
	Едрият мъжага сви рамене. Потупа се по джобовете. Корт му подаде цигара и двама запушиха.
	— Дори и директорите не знаят кога ще се състои съвещанието. Така ми казаха. Помолени били да си оставят по пет дни, в които да не пътуват, като се почне от двайсет и първи. Съвещанието може да се състои всеки един от тези пет дни. Не знам. Определят се нови разписания и маршрути за всеки от директорите, съгласно тези дати.
	— Не мога да чакам до последната минута. Трябва да знам отнапред. Трябват ми тези разписания.
	— Разбирам. Казах ви — тези слухове нямат никаква стойност.
	— Какво още?
	— Нищо сигурно.
	— Кажи ми.
	— Това е едно нищо.
	— Кажи ми! — настоя Корт и пристъпи още по-близо до мъжа. Той миришеше на зехтин.
	— Казаха ми, че Бъзърд Пойнт — знаете ли какво е Бъзърд Пойнт?
	— Не. Управлението на ФБР във Вашингтон.
	— ВУ на ФБР?
	— Точно така.
	— Продължавай.
	— Бъзърд Пойнт ще се заеме с безопасността на директорите. Отделът за борба с тероризма — агент на име Дагит.
	— Дагит ли? Не е възможно!
	— Познавате ли го?
	— Чувал съм за него. Безопасност? Това не е характерна за него работа. Той вече работи по друг случай. — Корт трябваше да внимава доколко да разкрива картите си.
	— Може и да е така, но аз платих сума пари, за да науча, че шефът на вашингтонското управление е дал на Дагит свръхсекретна папка в един екземпляр и са се споменали думите „разписания и маршрути“. Същият източник твърди, че това досие е единственото копие извън Пентагона. Ако Дагит го бе заключил в управлението, в сейфа на десетия етаж, както би трябвало да направи, аз щях вече да съм похарчил една хубава сумичка и вие щяхте да притежавате онова, което съдържа тази папка.
	— Но той не го е заключил — рече Корт.
	— Но той не го заключил — потвърди Гърка.
	— Поради секретността й. Човек няма да затвори подобно нещо в общ сейф, дори и във ФБР — мозъкът на Корт щракаше бързо; в това нещо имаше смисъл, — а ще я носиш със себе си.
	— У дома му? Искате да уредя нахлуване в дома на Дагит? Мога да го направя.
	— Не — каза Корт. Той си мислеше: не и ти. Този мъж изобщо не му харесваше. Ако работата се объркаше, пак щяха да отложат съвещанието и щеше да се наложи Корт отново да започва отначало.
	— А може и да я носи със себе си — рече Гърка, прекалено замислен. — Може да уредя да му откраднат куфарчето.
	— Няма да предприемаш нищо — нареди му Корт, издишвайки заедно с думите и облак дим. Той заобмисля възможностите. Онзи имаше син. Можеше да му се окаже непоносим натиск.
	Гърка продължаваше да мисли на глас:
	— Не, това не е добре. Ако му откраднем куфарчето, само ще ги предупредим. Пак ще отложат съвещанието.
	— Ти каза, че не се доверяваш на тази информация. Доколко е достоверна тя? — На Корт му се нравеше тембърът на гласа му тук, в подземието. Звучеше опасно. Мислеше си: куфарчето на Дагит? Дагит е сам. Възможно ли бе Моник да използва женските си чарове и да направи на агента засада, докато той самият хвърли едно око вътре…
	— Не е лесно да имаш свои хора във вашингтонското управление на ФБР, дори и сред обслужващия персонал. При някои от тези организации е доста трудно, ето какво ще ви кажа. Тази персона, моята връзка, е близък приятел. Той и аз сме правили бизнес много пъти преди. Но дори и да е така, не мога да се доверя. Без достоверен втори източник, който да потвърди информацията, човек не може да се довери на данни от този вид. Трябва да имаш втори източник. Това, с което сега се занимаваме, може лесно да се окаже и дезинформация. И все пак, това е единственото, с което разполагам.
	За Корт думите му бяха логични. Бернар бе задачата на Дагит през по-голямата част от последните две години. Корт бе използвал детонатор, направен от Бернар, за полет 64 на „Ам Еър Експрес“. Дали ФБР вече знаеше това? Възможно ли бе? Бяха заловили Бернар тук, във Вашингтон. Дали бяха свързали двете неща? Какво точно знаеха за плановете му? Идеята да надникне в куфарчето на Дагит неочаквано се превърна във въпрос на самозащита. „Познай вразите свои.“ Моник бе една възможност, макар и твърде съмнителна. Той би предпочел да свърши това сам. Нямаше вяра на други хора.
	— Какво ти е известно за Дагит?
	— На какво ви приличам, на Джеймс Бонд ли? Аз съм в търговския шпионаж, а не в другия. Ако искате да научите нещо за Доналд Тръмп*, мога да ви кажа и номера на гащите му. Какви витамини пие всеки ден. Но за агент от ФБР? Не знам нищичко.
	[* Скандално известен американски мултимилиардер. — Б.пр.]
	Корт мина бързо покрай него и вече бе изкачил половината стъпала, когато Гърка извика подире му:
	— Хей! Свършихме ли? Имам баклава във фурната.
	Корт се спря.
	— Ще ти се обадим за тайника. Тази информация за механика, този Дейвид Буут ни е необходима. — Той пое пак по стълбите, но отново спря. — Трябват ми товарителниците за всички полети на „Куиклинк“ от Националното летище за следващите четири седмици.
	— Това мога да го направя — рече онзи примирително. — Няма проблеми.
	— Направи го.
	— Ами за Дагит? — попита Гърка.
	Корт не отговори. Колкото по-малко знаеше този, толкова по-добре.


	— Имаш ли списък на гостите — попита Корт Моник, докато влизаше отново в кухнята.
	— За тази вечер ли?
	— Да.
	— Трябва да има списък на входната врата. Мога да го проверя.
	— Направи го.
	Тя определено не хареса тона му.
	— И кого да търся?
	— Дагит.
	Това я обърка.
	— Но ние вече знаем, че е тук. Какъв е смисълът?
	— Не ме интересува той. Гаджето му. Всеки води някого на тези приеми. Дори и агентите на ФБР. Това е събитие в обществото. С кого е дошъл Дагит? Ще бъдат записани заедно в списъка, нали така? Виж дали можеш да откриеш името й.
	— Какво си намислил?
	— Направи го! — сопна й се той. — Ще те чакам на бара.
	Докато тя се върне, Корт откри Дагит в тълпата и го проследи с поглед — видя го как разговаря с жена в рокля с прасковен цвят. Имаше нещо необикновено — разбра той — в начина, по който разговаряха двамата любовници, а те несъмнено бяха любовници. Гордееше се със способностите си да наблюдава. Те бяха решаващи за оцеляването му. Не се усъмни във връзката на Дагит с тази жена, нито в това, че тази връзка в момента се намираше под голямо напрежение.
	— Как се казва? — попита Корт Моник, сигурен, че е прав, надут и суетен от успеха си.
	— Каролайн Стивънсън. Тя ли е?
	— Не я гледай. Мисли с главата си! — нахока я той.
	След укора му тя стана неспокойна.
	— Вече знаеш името й. Трябва да си отиваме. Заседяхме се тук прекалено дълго. Ти самият го каза.
	— Няма да вървим никъде.
	— Какво? А аз си мислех, че…
	— Вземи си едно питие. Успокой се. Омешай се с хората. Ние току-що пристигнахме.
	Объркването й се превърна в гневно изражение.
	Изборът му на подходящо време не можеше да е по-добър. Дагит се раздели с жената в прасковената рокля — Каролайн — и тя веднага бръкна в чантичката си и извади цигара. Тази чантичка сигурно съдържаше и връзка ключове. А един от тези ключове можеше да му отключи къщата на Дагит. Корт извади пакета кемъл от джоба си, сложи го в ръката на Моник и затвори пръстите й около него.
	— Дръж тези — каза той. — Пуши ми се една цигара.
	Тя погледна ръката си.
	— Не мога да разбера това, което казваш.
	— Не можеш, нали? — Той я потупа по бузата и пое през танцуващите двойки.
	— Чудя се дали имате още една от тези? — попита той жената.
	Тя вдигна глава и го погледна. Очите им се срещнаха. Нейните бяха замъглени или от емоции, или от алкохола, или от двете. Насили се да се усмихне учтиво, порови из чантичката и извади една цигара. След доста усилия успя да запали запалката и се опита да задържи пламъка й без да трепери. Корт се намеси, хвана леко ръката й и насочи пламъка. Задържа ръката й малко повече, отколкото бе необходимо. Тя се изчерви и той усети трепета на успеха.
	— Трябва да си призная — излъга той, — че ви наблюдавам от известно време тази вечер и все исках да се приближа и да се представя.
	Тя извърна смутено поглед. Дали не бе прекалил? Погледът му пробяга по чантичката. Само да можеше да я накара да я изпусне, да разсипе съдържанието й.
	— Вие англичанин ли сте? — попита тя, след като той не се оттегли. — Акцентът ви ми прилича на английски.
	— Колко сте наблюдателна — рече той. — Учих като дете в Англия. Сега живея в Белгия. Казвам се Карл.
	— Каролайн — отвърна тя и отново го погледна.
	Сърцето му биеше радостно от успеха — Каролайн, името, което се бе надявал да чуе.
	— Във Вашингтон ли сте отседнал или сте само на гости? — попита тя.
	— Дошъл съм да открадна колкото се може повече информация от вас, американците, за това как се ръководи компания за доставка на храни за авиолиниите. В хранителната индустрия съм.
	— О, значи сте шпионин? — каза тя и се засмя.
	— Да — рече той и се присъедини към смеха й, доволен от иронията. — Шпионин.
	Тя дръпна от цигарата си, затвори очи и залитна назад. Това бе първата истинска проява, която подсказа колко пияна бе тя. Отново хвърли поглед на чантичката й. При нейното състояние това щеше да е все едно да вземеш бонбона на някое дете. Не беше я закопчала. Едно добро бутване и щеше да разпилее съдържанието й.
	Той откри, че между двамата съществуваше същата химична реакция, която бе изпитал и с Моник тук. Опасно е, внимавай — напомни си той. Бутни я полека на една страна, накарай я да изсипе чантичката й, свърши си работата. Колко време нямаше да го има Дагит? Той огледа тълпата. Не можа да го види никъде.
	Но там бе Моник, която гледаше право към него. Той я предупреди с поглед и тя извърна глава.
	— Приятелка ли ви е? — попита някак огорчено Кари.
	— Колежка. — Той се наведе напред, можеше вече да достигне чантичката. — Невероятна досадница.
	Кари избухна в пиянски смях, посипа с пепел роклята си и бързо я размаза.
	— Знам какво имате предвид — рече тя. — Великолепно разбирам какво имате предвид.


	Дагит разрови пепелника — търсеше още фасове от „Собрание“.
	— Какво, по дяволите, правиш, Мичиган? — беше Мъмфорд, шефът на управлението.
	Обяснението щеше да е твърде сложно.
	— Хванахте ме — рече Дагит.
	За късмет към тях бързо се приближаваше Лин Грийн. Тя привлече погледа на Мъмфорд още преди да каже:
	— Мога ли да поговоря с теб за минутка, Кам?
	Дагит я представи на Мъмфорд, при което Лин обясни и на двамата с тих глас, че във ФАА възнамерявали да изслушат дълго чакания запис от разговорите в кабината тази вечер. Току-що й бяха съобщили и тя вече се бе запътила към центъра на града.
	Мъмфорд ги предупреди:
	— Не искам това да се разчуе. Не и тук. Не и тази вечер. Пълно е с журналисти. Нека видим какво може да се направи. — А на Дагит рече: — Защо двамата не се измъкнете тихомълком. Аз ще ви извиня пред когото трябва. Обади се на Пол, ако откриете нещо.
	— Ще ми угодите ли? — попита Дагит.
	— Какво имаш предвид?
	— Ако вие наредите нещо, ще напусна това място по-спокоен. — Той се огледа. Тълпата сякаш бе поизтъняла. Знаеше, че мнозина от най-важните клечки само се бяха мярнали и бяха напуснали, още преди самият той да дойде на приема. — Наредете на хората по безопасността да прегледат още веднъж района и автомобилите. Така ще съм по-спокоен.
	— Имаме някакъв проблем ли? — попита Мъмфорд?
	— Просто едно съвпадение. Нямам доказателства. Навярно е излишно. Но един грам предпазни мерки в повече…
	Мъмфорд кимна:
	— Ще предам на когото трябва.
	Минута по-късно Дагит откри Кари в компанията на колега пушач. Смееха се. При звука на смеха й го щракна ревност.
	Дагит поздрави непознатия с кимване и каза на Кари с извинителния глас на любовник:
	— Ако щеш вярвай, но трябва да замина. Има едно съвещание… — Той потърси в погледа й нотка на разбиране. Видя само болка.
	— Разбира се — рече тя, събирайки всичките си сили. — Случва се, нали?
	Успя да скрие болката в гласа си, макар че очите й разкриваха истината и той си помисли, че ако не успееше да я убеди, можеше и да я изгуби. Тя изглеждаше спокойна и уравновесена, самото достойнство и сдържаност, а на него му хрумна, че бе истински щастливец да има такъв човек до себе си.
	— А какво ще правим с Дънкан? — попита тя. — Искаш ли да отида при него?
	Той не бе помислил за това. Съвещанието можеше да отиде с часове; не знаеше колко щеше да продължи.
	— Можеш да се обадиш на мисис Кайък. Много ще ми помогнеш. И аз бих могъл да се обадя, ако…
	— Не, аз ще го направя. Всичко е наред.
	Но не беше. Той го знаеше, ала тя криеше истината, надянала изражение на сила и издръжливост. Беше я подложил на изпитание. То граничеше с психологическо оскърбление, помисли си той — начинът, по който проваляше обещание след обещание. А танците — тук той бе майсторът. Танците бяха докарали жена му, майката на сина му, да търси утеха в алкохола. А сега той се виждаше там, където бе започнал. Виждаше как не можеше да се промени — кораб, поел право към скалите, носен от неумолимите течения, които не му позволяват да смени курса си.
	— Имаш ли транспорт? — попита тя и се порови в чантичката си. — Можеш да вземеш колата ми.
	— Не, не бих могъл.
	— Глупости. Разбира се, че можеш. Креншоуви са още тук. Ще ги помоля да ме откарат. — Тя му подаде ключовете. — Няма проблеми.
	Той взе ключовете.
	— Сигурна ли си?
	— Напълно.
	Дагит усещаше, че Лин го чака и погледна през рамо към вратата. Когато пак погледна Кари разбра, че двете жени се гледаха предизвикателно. Без да сваля поглед от Лин, Кари попита с омекнал глас, сигурно вътрешно кипеше:
	— Това съвещание с нея ли ще е?
	— И тя ще присъства. — Не искаше тонът му да е гузен, но го чу точно такъв.
	Тогава тя го погледна с такава дълбока тъга, толкова уморена от борбата си, че му се стори, че ще заплаче. Припомни си думите на десетки техни караници и му се искаше те никога да не бяха съществували. Представи си щастливите им дни и се почуди къде ли бяха отлетели. Видя изписаната по лицето й агония на поражението; беше като вцепенена и далечна. Рухна от присъствието на Лин, помисли си той и ведно с това го бе отписала. Навярно — завинаги.
	Той стисна здраво ключовете в ръката си, наведе се и целуна топлата, но не и приятелска буза.
	— Благодаря ти — рече й нежно той. Усети как кожата на лицето й се набръчка в иронична усмивка.
	Когато на вратата се обърна назад, тя все още стоеше там, все със същото стоическо изражение на лицето.


	Корт, чийто стомах се бе свил при приближаването на Дагит, се почувства безсилен и безпомощен, когато той взе ключовете. Този мъж бе истинска напаст. В един съвършен свят той би трябвало да може да разпилее чантичката, да открадне ключовете, да си свали отпечатъци от тях и сетне тайно да ги подхвърли в тази сграда, така че да бъдат намерени и евентуално да й бъдат върнати. А сега се налагаше да измисли нещо друго. Намесата на Дагит обаче засили у него решимостта му да надникне в куфарчето. Колко поетична справедливост: неговият преследвач да му предостави сам последната и най-важна част от информацията, която ще осигури успеха на операцията му! Да, това трябваше да е Дагит!
	И трябваше да стане скоро.
	— Вашият съпруг ли бе това? — попита той Каролайн, макар че прекрасно знаеше, че не бяха женени.
	— Не… не… — каза тя с измъчения глас на влюбената жена, която се бори да запази разума си. — Просто приятел.


	15

	— Виждаш ми се угрижен — рече Лин и почука по стъклената врата, за да извика охраната, която да ги пусне.
	Униформеният мъж стана от стола си и приближи бавно. Въпреки големия си изпъкнал корем и широките си рамене, той изглеждаше нищожно дребен в огромното свободно пространство на фоайето в сградата на ФАА.
	Дагит видя неясните им образи върху стъклото. Изглеждаха добре двамата. Красива двойка. Каза:
	— По-скоро съм нервен. Ако шейсет и четири бъде обявен за нещастен случай, ще изгубя връзката с другите разследвания: Бернар и Уорд. Ако шейсет и четири е саботаж — а аз мисля, че е така — тогава трябва да узная как е бил осъществен, особено сега, преди Корт да е получил нова възможност. В този момент записът на разговорите е _мое_ разследване.
	Пазачът се приближи до тях. И двамата подадоха значките си през прозорчето.
	Тя му каза:
	— Ще направя каквото мога, Кам.
	— Знам.
	Тя спусна ръка надолу, хвана кутрето му и го стисна в момента, когато вратата се отвори. За един миг пръстите им останаха съединени.
	Вече отдалечили се от пазача, докато вървяха към асансьорите из просторното, настлано с каменни плочи фоайе и потракването на токчетата й отброяваше ритъма, тя рече:
	— Има нещо, което не можеш да ми кажеш, нали?
	Той натисна със сила бутона за повикване на асансьора.
	— Винаги има такива неща, нали така? — попита той. — Ама и моята работа е една!
	Бариера от секретна информация разделяше двата му свята — професионалния и личния. Беше започнал да ненавижда това. Първоначално секретната информация го изпълваше с усещане за собствената му важност и придаваше първостепенно значение на работата му. Но с годините той бе започнал да осъзнава що за пречка създаваше тя. Никога не можеше напълно да се разкрие пред друг човек; не можеше у дома да разбули тайните си, на работата — не можеше да сподели страховете и тревогите си. Куфарчето му — натъпкано с тайни — му тежеше като котва. Той се чувстваше закопчан за него, към тази бездушна материя, затворник на собствената си, придобита важност. Поради него той се бе превърнал от напълно нормален човек в една загадка. Никой не го познаваше изцяло. Нито Кари. Нито Дънкан. Не беше сигурен дали вече сам познава себе си. И чувствата му бяха станали строго секретни.
	В момента, когато вратите на асансьора в сградата на ФАА се затвориха в девет и трийсет, в горещата и влажна нощ в средата на септември, той осъзна, че Кари бе абсолютно права: тя имаше нужда да бъде повече с него; Дънкан също имаше нужда да е повече с него; самият той имаше нужда да е повече със себе си. Беше се надявал силно да постигне справедливо възмездие за онези, които бяха отговорни за катастрофата на полет 1023. Сега, след като бе получил такава възможност, той се чувстваше смазан от тежестта на отговорността.
	Асансьорът бръмчеше и скърцаше; вратите се отвориха като челюсти и двамата излязоха на тихата светлина на вестибюла. Вратите изтракаха и се затвориха зад тях.
	— Исках да се извиня за държането на Кари — рече той.
	Лин каза:
	— Това, което ме безпокои, е, че ако ще трябва да бъдем заклеймявани по подобен начин, независимо дали сме сторили нещо или… Е, ако трябва да те обесят за дадено нещо, поне да си го извършил.
	Тя го хвана за ръцете, приближи го до себе си и го целуна по устата. Той усети как целувката пробягва по тялото му и й отвърна, без да има подобни намерения. Чуха как по-долу в коридора проскърца панта на врата. Лин се изплъзна от него, ухилена, в момента, когато във вестибюла се появи нисък мъж с болезнено изражение и им извика:
	— Тук сме.
	Почти нямаше коса, а отпуснатата кожа под очите му бе лишена от цвят. Стойката му издаваше умора. Когато го доближиха, той едва-едва се ръкува с Дагит; Лин го представи като Джордж Хамет.
	— Също като Дашиъл — рече гордо онзи.
	Последваха Хамет в икономично обзаведена лабораторна стая. По стените преобладаваше електронна апаратура. Лин си намери един празен стол. Дагит остана прав. Един от столовете бе зает от жена на средна възраст със стенографски бележник, отворен в скута й. Тя бе представена като мисис Блейк. Косата й сивееше, изражението й бе кисело, а костюмът й — син. Мики Томпкинс, лабораторният техник, напомняше на Дагит на един негов учител по математика: разрошен и енергичен. Хауърд Коул, представителят на „Дънинг Ейръспейс“, бе облечен в скъп костюм и с нови обувки. Беше на около четирийсет и пет, с оредяваща коса и с потрепващ нервно десен крак. Последният мъж в стаята — Дон Смит, с блестящи очи и посребрена коса, бе представен на двамата като представител на „Ам Еър Експрес“. Смит имаше южняшки акцент. Когато всички седнаха, Хамет обясни:
	— Дон е тук да ни помогне да разпознаем кой говори, в случай че можем да засечем нещо от МК, което не е предадено по другите канали.
	Лин прошепна:
	— МК означава микрофоните в кабината.
	Хамет я дочу и каза:
	— Наистина, Мики, защо не обясниш какво точно ще слушаме.
	Мики Томпкинс адресира обясненията си към Дагит.
	— Магнетофонът за запис в кабината (МЗК) разполага с трийсетминутна лента от майлър* и записва едновременно четири канала. — Той посочи четири различни циферблата на конзолата пред себе си. — Канал едно е гласът на пилота, две — на втория пилот, три е МК — отворен микрофон в кабината, и четири — входящият радиотрафик.
	[* Вид синтетична лента. — Б.пр.]
	— Ще чуем пилота и втория пилот да минават през обичайните процедури. Ще чуем предстартовата проверка, проверката на двигателите, следстартовата проверка. Вторият пилот ще поиска след това разрешение за рулиране. Ще чуем процедурата по рулирането. Командирът ще изрулира самолета до определеното му място и вторият пилот ще включи контролната кула. Ще получат разрешение за излитане и ще направят задължителното изброяване на процедурите. Сетне вторият пилот ще съобщи на командира да предприеме засилване за излитане. Внимавайте за тези думи. Ще ви дам сигнал. Сетне ще чуем втория пилот да казва: „Двигателите на пълни обороти… Скорост… деветдесет мили… V-1… Завъртай.“ „Завъртай“ е думата, която чакаме. Тя е командата за повдигане на носа с десет градуса. Когато чуем „Точна скорост“, самолетът е вече във въздуха. Сетне ще видим какво ще се случи. Всички знаем, че е имало пожар на борда. Всички сме изслушали магнетофонния запис на кулата. Въпросът сега се състои в това, дали МК или нещо друго тук ще ни даде по-добра представа какво точно се е случило в кабината, _след_ като са забелязали пожара. Записът на кулата свършва точно в момента, когато вторият пилот извиква, че имат пожар в кабината. Да се надяваме, че този запис ще продължи малко по-дълго.
	— Ето тук — продължи Томпкинс, посочвайки друга конзола — е черната кутия — цифровите данни за полета. Нагласил съм приборите така, че двата прибора ще работят синхронно, за да можем да сравняваме. Кутията е дигитална и има двайсет и пет часов капацитет, преди да започне записът отначало. Записани са данни за работата на двигателите, ускорението, скоростта на разбега, скоростта във въздуха, пеленг, височина, състояние на колесниците, състояние на кормилата — наистина всичко, което е необходимо.
	Той погледна към Хамет, който му кимна да започва.
	— Ако нямате нищо против, първия път само ще прослушаме записа — предупреди ги Хамет. — Сетне ще обсъдим нещата и ще пуснем записа с известни обяснения. Давай — рече той и кимна.
	Томпкинс натисна един бутон. Като слушаше как полет 64 оживява, Дагит благослови техническото съвършенство. Гласовете бяха спокойни и звучаха професионално. Смит разпозна гласа на втория пилот, така че знаеха кой говори. Сетне само слушаха.
	Като слушаше гласовете, на Дагит му се струваше, че двамата летци седят на столовете до него. Знаеше, че поради катастрофата, тези магнетофонни ленти ще бъдат запазени за постоянно от ФАА. Заради кратките, последни секунди от живота им, двамината мъже вече бяха станали безсмъртни.
	Дагит притвори очи в опит да се съсредоточи.
	Той отново е жертвата. Човекът зад волана. Не е пилотът или вторият пилот, а човекът зад волана, който си върши работата. На пистата е горещо и той иска да подкара птицата. Казва това на втория пилот, но той пренебрегва забележката и продължава проверките си по списъка. Пилотът отвръща като ехо. Включват се копчета. Съобщават се числа. В гласа му звучи досада. Омарата на Лос Анджелис се простира пред него над равното поле на летището. Рулира самолета към редицата от дузината аероплани, които очакват да излетят. Подхвърля на другаря си, че нещата тук не вървят на добре. Ще трябва скоро да разширяват летището. Вторият включва кулата и се представя като 64 Браво*.
	[* В радиовръзките буквите се изговарят като позивни — А=Алфа, Б=Браво, З=Зулу и т.н. — Б.пр.]
	„Браво“. Думата едва ли е най-подходящата за случилото се в следващите деветдесет секунди.
	Опашката на чакащите самолети изтънява и „Ам Еър Експрес“ получа разрешение за излитане.
	Двигателите почват да вият. Дагит усеща как самолетът се ускорява по пистата и започва да се тресе.

	„Втори пилот: Деветдесет и пет мили скорост… V-1… Завъртай… Точна скорост.
	Командир: Прибери колесника… Елерони на десет.
	Кула: Съобщете за излитането си сега.
	Втори пилот: Роджър*. Имаш достатъчна скорост, вдигнати елерони.
	[* Роджър=разбрано. — Б.пр.]
	Командир: Вдигнати елерони.“

	Двамата летци прехвърлят проверката по излитането. Звукът е достатъчно добър, за да се чуе превключването на бутоните. Всяко цъкване на прекъсвачите се подчертава от Томпкинс, който показва графичната разпечатка от черната кутия.

	„Радио: Шейсет и четири Браво, завийте наляво до три-пет-две. Изкачете се и останете на петстотин и трийсет.
	Втори пилот: Роджър. Три-пет-две. Петстотин и трийсет.“

	Закашляне. На Дагит му заприличва на кратка кашлица.

	„Командир: Имаме пожар в кабината. Пийт, под седалката ти.
	Втори пилот: Пожарогасителят. Мамицата му!
	Командир: Предприемаме действия за избягване на пожара. Моля за аварийно кацане…“

	Тишина, нарушавана само от воя на двигателите и силен съскащ звук.
	Писъкът на машините и на вятъра продължава, докато самолетът се устремява към земята в неконтролируемо пикиране.
	Дагит наблюдаваше как графиките от черната кутия запечатват показанията на различните прибори на борда. Две от линиите се промениха рязко и той реши, че това са показанията за височина и скорост на полета. След миг всички графики се изправиха едновременно, а магнетофонният запис регистрира ужасния удар. Последва тишина.
	Самолетът е паднал, двама души са мъртви. Товарът е разпилян по полето. Навсякъде — пожари. Дагит си спомни надписа на автоматичния си приемник: „Твърдо падане“.
	И хората в малката лабораторна стая на ФАА останаха безмълвни. По лицата им не се четеше нищо и на Дагит му се прииска да изкрещи. Само Лин Грийн и Дон Смит изглеждаха впечатлени от записа. Мисис Блейк спря да стенографира. Погледна върха на химикалката си и махна от него парченце мъх.
	Хамет се надигна, взе разпечатката и погледна графиките.
	— Е — рече той, нарушавайки мъчителното мълчание. — Нека го чуем отново.
	Томпкинс подготви апаратурата си и изслушаха записа отново. След третия път Хамет каза:
	— Окей, Мики. Задръж за минута. — Настани се удобно в стола си. — Е? — попита той останалите.
	Дон Смит — човекът от „Ам Еър Експрес“, рече:
	— Не е кой знае колко по-различно от онова, което чухме от кулата за управление на полетите.
	Лин скочи:
	— Мики, би ли пуснал отново канала на МК за миг? Само последните секунди ще са достатъчни; веднага след като забелязват пожара.
	Томпкинс потърси с поглед одобрението на Хамет и след като го получи, превъртя лентата и отдели само този канал. На Дагит му прозвуча по-различно, след като гласовете бяха приглушени, а шумът на двигателите — по-осезаем. Закашлянето — или може би бе пукване — бе по-отчетливо.
	— Някой да може да обясни този звук? — попита Лин.
	Хамет попита:
	— Мики, на теб познат ли ти е?
	— Не, не е. Предполагам, че е нещо от оборудването, което се е запалило.
	— Съгласен.
	Томпкинс добави:
	— Нищо от кутията обаче не го потвърждава. Показанията на уредите изглеждат нормални.
	Лин рече смело:
	— Ако не е регистрирано от кутията, Мики, значи съществува възможността, нали така, източникът на пожара да е _външен_, а не в приборите и конзолите за управление. Нещо вътре в кабината, но не и непременно свързано с управлението на самолета, а оттам — и с кутията.
	— Бих рекъл, че е напълно възможно — отвърна Томпкинс.
	Хамет стана по-напрегнат. Той се обърна към нервничещия представител на „Дънинг“.
	— А вие, мистър Коул? Този звук в кабината говори ли ви нещо?
	— Не. Ако трябва набързо да отгатна, бих рекъл, че навярно е гръмнало нещо от товара. Нещо — в товарния отсек. — Гласът му бе като на астматик.
	— Прекалено е близо, за да е така — поправи го Томпкинс. — От техническа гледна точка. Един шум от товарния отсек не би се чул така отчетливо в МК. Независимо какъв е източникът на шума, той се е намирал на не повече от метър — метър и половина от МК.
	— Нека го прослушаме пак — предложи Хамет. — Отначало. Всяка писта поотделно, или както ти сметнеш за подходящо, Мики. Коментарите са добре дошли.
	Томпкинс пак подготви машинариите си. Спираше прослушването след всяка реплика.

	„Радио: Шест-четири Браво, имате разрешение за рулиране.
	Втори пилот: Роджър. Благодаря, приятели.“

	Коул, човекът на „Дънинг“ с потрепващия от нерви крак, обясни:
	— Първите реплики са между втория пилот и командира. Екипажът получава разрешение да рулира. През следващите минути минават списъка на проверките за рулиране, докато стигнат до края на пистата.
	Смит добави с южняшкия си акцент:
	— Гласът е на Питър — втория пилот.
	Хамет попита:
	— Има ли нужда да изслушваме тази проверка?
	Коул отвърна:
	— Не, сър, няма. Вече слушахме изреждането три пъти. Няма нищо необичайно.
	Томпкинс превъртя лентата и прескочи проверката. Никой не се засмя на бърбориновите гласове при превъртането.
	След като лентата отново се завъртя на нормални обороти, Коул каза:
	— Окей, това, което току-що чухте в края, бе прехвърлянето на екипажа от наземния контрол към кулата за управление на полетите.

	„Втори пилот: Кула, тук е шейсет и четири Браво. Тук, долу, сме готови за излитане, господа.
	Радио: Роджър, шейсет и четири Браво. Следвайте към писта едно-шест. Имате разрешение за излитане.
	Втори пилот: Едно-шест ли, кула?
	Радио: Точно така. Едно-шест.
	Втори пилот: Роджър.“

	Коул обясни следващите им действия. Командирът и вторият пилот направиха още дузина проверки като всеки повтаряше думите на другия. Чуваха се далечните шумове на превключванията, докато екипажът подготвяше самолета си за полет.
	— Превърти само последната част, моля. Само последната команда. Това, което ще чуем сега, е как вторият пилот казва да се предприеме разбегът. В този момент самолетът започва да се движи.

	„Втори пилот: Предприемаме разбег.“

	— И той продължава изреждането на необходимите процедури:

	„Втори пилот: Двигатели на пълна мощност… Скорост… Деветдесет мили истинска…“

	Хамет каза:
	— Това са данните от спидометъра. Готови са за излитане.
	Дагит можеше да чуе как самолетът потреперва докато се засилва по пистата. Усети как се обляга назад на стола — толкова истински бе звукът.

	„Втори пилот: V-1… Завъртай…“

	— Това е решението за отлепяне. В този момент командирът вдига носа на самолета.
	Шумът рязко се промени и Дагит си представи как колелетата се отлепват от безопасността на пистата. Самолетът бе във въздуха. Можеше да го почувства по свития си стомах — досущ като гаденето в някой люлеещ се асансьор.

	„Втори пилот: Добра скорост…“

	— Установили са добра скорост на изкачване. Всичко върви както е планирано. Носът е повдигнат на десет градуса.
	Допълни го южняшкият акцент на Смит:
	— Следващият глас ще е на командира — Бил Дънлоп. Той ще нареди да се приберат колесниците.

	„Командир: Прибери колесниците. Елерони на десет.“

	Хамет каза:
	— Сега би трябвало да чуем как кулата ги предава на управлението на полетите.

	„Радио: Обадете се на управлението на излитащите полети.“

	Коул рече:
	— Пак искам да подчертая, че аеропланът е във въздуха и се държи нормално. Точно така и би трябвало да бъде.

	„Втори пилот: Роджър. Бил, скорост на вдигане на елероните. Имаш необходимата скорост.“

	— Всичко е таман — обясни Коул. Подскачащият му крак отвличаше вниманието на Дагит, който се опитваше да се съсредоточи върху записа.
	Мики Томпкинс, който сигурно бе изслушал стотици подобни ленти, каза:
	— Следващото изреждане не си струва труда да бъде изслушвано. Минават го нормално. Всичко все още е напълно в ред, до самия край на записа.
	Хамет рече:
	— Съгласен ли сте, мистър Коул? Да го прескочим ли?
	Коул кимна в знак на съгласие.

	„Радио: Шейсет и четири Браво, тук е управлението на излитащите полети. Завийте наляво до три-пет-две. Изкачете се и останете на петстотин и трийсет.“

	Дагит бе изумен от спокойния, професионален характер на всички разговори. Шейсет тона стомана, алуминий и пластмаса се издигаше с двеста мили в час. Стотици ключове, копчета и два щурвала го държаха във въздуха. А тези мъже говореха така, сякаш четяха инструкция за ползване на електрическа самобръсначка.

	„Втори пилот: Роджър — три-пет-две. Петстотин и трийсет.“

	Томпкинс спря лентата и каза:
	— Точно в следващия миг разбираме за бедата на борда. Слушайте внимателно — и пусна записа.
	Дагит чу слабото изпукване. И сетне същия, удивително спокоен глас на човек, който някъде дълбоко в себе си би трябвало да изпитва чиста паника. Но дори и да е било така, по нищо не личеше.

	„Командир: Имаме пожар в кабината. Пийт, под седалката ти.“

	Дагит се опита да си представи нещата.
	— Пожарът под седалката ли е? — попита той. — Това ли искаше да каже?
	— Едва ли — отвърна Коул и кракът му се замята като в див суинг. — Пожарогасителят в кабината е под седалката на втория пилот. Моето тълкувание е, че Бил Дънлоп напомня на втория пилот, че гасенето на пожара е негова работа. — Той замълча. — Други мнения?
	Томпкинс рече:
	— Може и да е така, но шумът от пожара — ако чуваме него — е по-отчетлив в микрофона на втория пилот. Мисля, че мистър Дагит има известно основание.
	— Нека го чуем докрай, Мики — нареди Хамет.

	„Втори пилот: Пожарогасителят… Мамицата му…
	Командир: Предприемаме действия за избягване на пожара. Моля за аварийно кацане.“

	И отново присъстващите в стаята останаха безмълвни. Дори и повторенията изобщо не премахваха усещането за внезапност на случилото се.
	Лин Грийн рече:
	— Как можем да си обясним интонацията на втория пилот? Да не би да иска да каже, че не може да извади пожарогасителя?
	— На мен така ми прозвуча — съгласи се Дагит.
	Смит каза:
	— Интонацията определено показва паника. При нормални обстоятелства никога не бихте чули Пийт да се изразява така в пилотската кабина.
	На Дагит това му бе ясно и без друго.
	Коул погледна към Лин.
	— Мисля, че това е малко вероятно, мис Грийн. Под седалката на втория пилот няма нещо, което би предизвикало пожар. Приборите — да, по конзолите — може би, но не и нещо и под седалката на втория пилот.
	Ако бяхме спрели Бернар в Л. А., помисли си Дагит, нямаше да изслушвам всичко това.
	В края на записа той реши да изрази своето становище, преди другите да са започнали да оформят погрешните си, по негово мнение, заключения. Той заговори за пръв път:
	— Вие сте специалистите, аз не съм нищо повече от един наблюдател тази вечер, но не е ли възможно, като се има предвид лекото покашляне, което чухме, пожарът да е следствие от малка експлозия?
	— Експлозия ли? — прекъсна го Хамет. — Нека се придържаме към онова, което чуваме, мистър Дагит. В записа на МЗК не се споменава за експлозия. Екипажът говори само за пожар.
	— Но пожарът е предизвикан от нещо — възрази Дагит. — Това исках да кажа.
	— И тъкмо с това ще се занимава разследването през следващите няколко месеца. Очевидно, главната ни грижа в този момент ще е причината за пожара.
	„Причината“, помисли си Дагит, след като думите на Хамит отекнаха в съзнанието му. „Der Grund“*. Той съзря иронията на нещата.
	[* Der Grund може да се преведе и като причина. — Б.пр.]
	— Аз не разполагам с месеци — рече Дагит.
	— Очевидно е — каза Коул и се почеса по плешивата глава, — че екипажът продължава да действа след възникването на пожара. Също така е очевидно, че пожарът — или дори тази предполагаема експлозия — не са причинили сериозни повреди, не и такива, които да свалят самолета тъй бързо. — Той посочи обвинително с пръст към разпечатките на графиките. — Черната кутия ни съобщава, че приборите и средствата за управление на командира продължават да функционират нормално и поне в следващите секунди той продължава да управлява самолета. — Той направи пауза. — Значи, по-приемливо обяснение е димът от пожара да е обезсилил екипажа. Знае се много добре токсичността при пожар в кабината; пластмасите и смолите се палят лесно и могат да обезсилят един екипаж за броени секунди. Ето какво мисля аз за този запис.
	— Съгласен — рече Хамет. — Ако следваме логиката, събитията изглежда са в този порядък — и той заброи с късите си пръсти: — Завъртане, смяна на курса, пожар, припадане или смърт на екипажа, удар.
	Дагит не се стърпя:
	— Ако екипажът е бил обезсилен от дима, щяхме да разберем това по кръвните проби. В тях обаче няма нищо в подкрепа на тази теза. Хипотезата на мистър Коул е добра, но не се подкрепя от никакви доказателства.
	Всички се бяха вторачили в него, включително и Лин. Едва тогава той осъзна колко високо бе говорил, а също така и факта, че бе скочил от стола си. Смутен, той седна отново.
	Лин му се притече на помощ.
	— Мнението на мистър Дагит е интересно. Резултатите от аутопсиите определено не подкрепят хипотезата, че екипажът е бил обезсилен от дима. В най-добрия случай аз смятам, че този запис от МЗК не решава проблемите ни. Той трябва да бъде изследван по-внимателно от експерти като мистър Томпкинс, за да разберем каква точно е причината за всеки шум. Има основания за бъдещи анализи, нали така?
	Томпкинс буйно поклати глава и рече:
	— Разбира се, че има. Ще разпердушиним тази лента децибел по децибел. Ако имаме достатъчно време — и той погледна към Дагит, — ще съумеем да идентифицираме и да възпроизведем всеки звук на този…
	— А това означава, че съществуват достатъчно възможности да научим дали пожарът е причинен по механичен път, от нещо, което е характерно за кабината, или е вероятна версията за саботаж.
	— Бих искал да ви обърна внимание, мис Грийн — рече Коул, изпреварвайки отговора на Томпкинс, — да ви подчертая още веднъж, че черната кутия показва ясно, че всички прибори и средства за управление функционират нормално до момента на удара в земята. От това, което сме научили досега, версията за саботаж изглежда доста невероятна. Освен ако не смятате, че трети човек на борда е причинил пожара и е разчитал токсичността на запалените материали да обезсили екипажа. Но така отиваме твърде далеч, не смятате ли? Освен ако не считате, че бомбата е била неразрив и, вместо да избухне, само е причинила пожар. Но, доколкото ми е известно, не е намерено никакво доказателство — рече той, обръщайки се към Дагит, — което да подкрепя версията за наличието на бомба на борда на шейсет и четири.
	— Освен ако евентуалният саботаж не е целял именно пожар — каза Лин. — Не всеки саботаж цели пряко смъртта. Би могло да е дело на някой недоволен служител. Би могло да е…
	— Какво би могло да бъде? — възрази Коул. — Това означава наличието на взривно устройство.
	— Той е прав — съгласи се Хамет. — Трябва да се съглася с мистър Коул по този въпрос. Досега не сме намерили доказателство за…
	Лин прекъсна Хамет.
	— А стъклената крушка и възможността от живачен прекъсвач? — напомни му тя.
	— Пак за това ли? — рече Хамет. — То в никой случай не е решаващо за момента.
	След размяната на тези реплики последва неловко мълчание. То бе нарушено от акцента на Дон Смит, който бавно изрече:
	— Двама души изгубиха живота си. „Ам Еър Експрес“ и „Дънинг“ изгубиха самолет. На този запис не се чува задъхване. Няма задушаване. Липсва кашляне. Няма викове за помощ. А какво имаме? Мистър Томпкинс, какво точно чухме? — попита реторично той. — Чухме изпукване. Чухме съобщение за пожар. Чухме намерението на втория пилот да потуши този пожар. Аз не съм тук като някакъв експерт, господа, мис Грийн, освен да разпозная гласовете на колегите си. За мен това е мъчителна работа. Тези хора бяха мои приятели. Но доколкото можах да чуя, последното нещо, за което се споменава, е пожарогасителят. — Той погледна към Дагит, сетне към Лин и накрая — към Хамет. — Някой изследвал ли е пожарогасителя? Проверявали ли сте съдържанието му?
	— Нека бъдем наясно — каза скочилият от мястото си Коул. — Да не би да смятате, че трето лице нарочно е предизвикало пожар в кабината, за да принуди екипажа да го изгаси с пожарогасителя, който е бил зареден с някакъв паралитичен или отровен газ? Това не ви ли звучи малко абсурдно, господа? Ако можете да прекарате незабелязано на борда взривно устройство, защо ще причинявате пожар? Защо няма да взривите бомба и да сте сигурен в крайния изход?
	Отвърна Дагит:
	— За да се предизвика тъкмо това объркване, в което се намираме в момента. „Абсурдно“ — точно така мистър Коул. Може би разчитат да си помислим тъкмо това. Смятам, че в думите на мистър Смит има нещо. Някой проверявал ли е пожарогасителя? Знаем ли дори къде се намира той?
	Лин Грийн отвърна:
	— Не мога да отговоря на този въпрос.
	Тя погледна към Хамет, който се изправи, упорит и наежен, и напусна стаята. Минаха още няколко минути. Томпкинс нахлузи чифт слушалки и отново прослуша записа, оставяйки останалите в относителна тишина. Мисис Блейк комай бе задрямала. Коул се зачете в някакви документи, които бе извадил от куфарчето си.
	Най-сетне вратата се отвори. Хамет носеше в ръка само един лист хартия.
	— Пожарогасителят е бил открит — обяви той. Сетне сложи чифт очила и зачете: — Описан е в каталозите и в момента се намира в хангара за възстановяване на останките от самолета. Нашият екип за бързо реагиране още се намира на мястото. — Той погледна часовника си. — Въпреки часовата разлика, може би ще мога да се свържа с някого там. Ще помоля той веднага да бъде взет и изпратен по самолет за изследвания тук.
	Коул каза:
	— Имам тук един документ, в който се казва, че пожарогасител е бил проверен преди самолетът да е напуснал летището.
	— _Някой_ пожарогасител — поправи го Дагит, — може би не и тъкмо _този_ пожарогасител.
	— Все още не сте отговорил на въпроса ми — възпротиви се Коул. — Защо да се главоболи с толкова сложен план? Защо просто да не взриви самолета, щом това е всъщност крайната цел?
	Дагит се поколеба. Всички гледаха към него. Всички, освен Лин. Тя изучаваше носовете на обувките си. Опита се казаното от него да прозвучи силно, но то излезе пресилено и сухо:
	— Защото не иска ние да разберем — и добави: — След по-малко от седмица той ще опита отново същото.


	16

	В сряда сутринта Дагит се събуди сам.
	Докато оправяше леглото след кроса си, се замисли за Кари. Тя трябваше да осъществи кариера в средната класа с произход от по-нисшите слоеве — и искаше да си докаже нещо. Искаше да живее в предградията, искаше пикниците, нова кола на всеки две години. Йейл или Принстън* за децата й, които още не бяха заченати. А Дагит не бе сигурен какво иска самият той. Искаше му се всичко да бъде различно, каквото и да означава думата. Бъдещето го плашеше.
	[* Най-прочутите американски университети. — Б.пр.]
	Докато правеше кафето си, обеща да не мисли по въпроса. Но обещанията са за това, да се нарушават. Винаги същото за него — и винаги предвидимо.
	Той извика на Дънкан.
	— Тук съм, тате — обади се детският глас. — Няма да ходя никъде.
	— Просто проверявах дали си буден.
	— Шегувам се, тате. Дето няма да ходя никъде. Схвана ли?
	Беше схванал най-добре.
	Взе душ и сетне приготви ваната — всекидневното му разписание. Влезе в стаята на Дънкан. Стените на стаята му не бяха покрити с плакати на Майкъл Джордън или Джо Монтана, като стаите на приятелите му. Вместо това по стените висяха черно-бели снимки с автографи на телевизионни и радио спортни коментатори: Дик Енгбърг, Ал Майкълс, Джон Мадън, Пат Съмърол. До леглото му бе последният брой на „Спортс илюстрейтид“ и издание с твърди корици на книгата „Рев от долината“ — бестселър за историята на американския футбол в колежите. По отрупаните лавици се бе разположила цяла библиотека от биографични книги за спортни звезди. Хлапето бе истинска машина за четене. Пък и какво друго му оставаше?
	Той вдигна сина си от леглото с мрежести страници — като болнично — и го отнесе в изпълнената с пара баня.
	— Изобщо не олекваш — каза му той.
	— Значи ти отслабваш — отвърна Дънкан.
	— К’во искаш да кажеш? — попита го той, докато го сваляше във водата.
	Имаше моменти, в които трябваше да си играеш с Дънк, да го дразниш или изтезаваш, за да каже нещо подобно, но този не бе един от тях.
	— Ако не се върнеш в тренировъчната зала, ръцете ти ще станат като тези — каза той и мушна с пръст единия от атрофиралите си крака.
	Дагит се обръсна и изми зъбите си, докато момчето си вземаше вана. Все същото разписание.
	— Май имаш нужда от още лавици за книги.
	— Май имам нужда да прекарвам съботите в библиотеката — каза Дънкан и погледна баща си в огледалото.
	— Мога да го направя за теб.
	— Искам сам да го направя.
	— Значи заедно ще го сторим.
	— Кога?
	Дагит се обърна и го погледна. Дънкан бе възприел неутрално изражение, сетне стисна сапуна и го изпусна. Дагит направи крачка към ваната, но синът му му хвърли поглед, който го спря; това бе нещо, което той трябваше да направи сам. Дагит гледаше в огледалото как синът му се мъчи да си намери сапуна. За разлика от нормалните хора, които можеха да използват крака, за да приближат потъналия на дъното сапун, Дънкан можеше да си служи само с ръце. В един миг на прозрение той реши да използва изтривалката за гръб като гребло. След като гордо си прибра отново сапуна, той погледна дали баща му го наблюдава тайно. Дагит го заблуди като бързо си отклони погледа върху бръснача и брадичката си.
	Дънкан се заигра със сапуна — стискаше го силно, докато той не изскачаше от ръцете му, хващаше го и отново го стискаше. Разсеян, Дагит се поряза с бръснача. От кръвта кремът за бръснене порозовя.
	— И така, кога ще отидем в библиотеката? — попита все още играещият Дънкан.
	— Съобщението е получено — рече Дагит.
	Това бе линията му на държане с Дънкан, когато не искаше да продължи даден спор. Забележката причини болка на момчето и той се зачуди защо напоследък нараняваше всички около себе си. Изпита нужда да се оправдае.
	— Ако обещая, Дънк, може да се случи да наруша обещанието.
	— По-добре нарушено обещание, отколкото никакво. Би ми било хубаво, ако можех да очаквам нещо с нетърпение.
	Пак бе говорил с мисис Кайък. Това не бяха негови думи.
	— И не хвърляй вината върху мисис Кайък — каза Дънкан.
	— Ти не изпитваш чувство на самосъжаление, нали?
	— Не — отвърна ядно Дънкан.
	Видя, че момчето е свършило с ваната. И отново пристъпи напред. Този път Дънкан го спря.
	— Сам ще се справя — каза той.
	— Дънк — помоли го Дагит. Никога дотогава не го беше правил сам.
	Над ваната висеше трапец — останал още от предишните собственици. Дагит отстъпи и загледа с почуда и с инстинктивната бащинска тревога как Дънкан се протяга и се бори с тежестта на тялото си. Може би бе следствие на работата на лоста за набиране, може би — нищо друго, освен решимост, момчешка воля да докаже себе си, но Дънкан се издигна и се измъкна от водата, отблъсна се от стената и положи голото си дупе върху ръба на ваната. Това бе значително постижение — за първи път го бе направил сам. Гърлото на Дагит се сви от гордост. Но той отложи аплодисментите, за които се бе приготвил: работата не бе свършена. Дънкан внимателно извади единия си крак от водата, прехвърли го над ръба и положи тежестта му върху пода. Сетне — другия. Обърнат с лице към баща си, той започна да се изсушава с кърпата.
	Когато мокрите и безжизнени крака изшляпаха върху пода, Дагит се сви от болка. Мразеше този звук. Яд го беше на този звук. Чувствата му надделяха. Той започна да ръкопляска, макар и прекалено бавно. Болезнени аплодисменти. Чувстваше как се срутва. Вентилаторът на прозореца се въртеше безшумно от лекия бриз, белите му перки имаха нужда от почистване. Тътенът на уличното движение се омеси с лай на ядосано куче. Телевизорът на съседа бе включен на едно от сутрешните шоу предавания. Очите му запариха. Повдигна му се. Дънкан се усмихваше, но изглеждаше изплашен. Сълзите на Дагит потекоха. Той се присегна за кърпа и скри лицето си в нея.


	Когато Левин влезе в кошарата, изглеждаше уморен. По Си Ен Ен една красива жена с необичайно руса коса цитираше числа от Уолстрийт.
	Дагит отвори куфарчето си и извади някакви книжа. Като правеше това, той разкри червената папка, която му бе дал Мъмфорд. Тя му напомни другата му отговорност и факта, че я бе делегирал на Левин.
	— Докъде стигнахме?
	— Моснер, Сандхърст и Грейди пристигат всички с частни самолети. Те твърдо настояват, че са отговорни за собствените си самолети и нямат нужда от нашата помощ. Не смятам, че можем да променим решенията им.
	— Глупости на търкалета. Самолетите им ще бъдат претърсени из основи, преди да отлетят за насам — и пет пари не давам какво мислят те. И като казвам преди отлитане, имам предвид точно това. Искам да кажа, че претърсването трябва да стане докато проклетите директори вече са се качили и вратата е готова да се затвори всеки миг. Не ми се иска някой бунак да прекара нещо на борда в последната секунда. Не забравяй, че Корт — ако е бил именно той — се е представил в Л. А. като наземен механик. След като кабината е проверена за последен път, вратата се запечатва и самолетът рулира за излитане. Никакви спорове по този въпрос.
	— Вече им го казах. В отговор получих сума ти ругатни. И тримата казват, че могат да се справят сами.
	— По-добре е да получим писмените им становища.
	— Направено е вече. Имам писма от шефовете по безопасността на трите компании. Чисти сме пред тях.
	— Тъпи задници.
	— Поне ни се разкараха от главите.
	— Но ни остават линейните полети.
	— Фицморис, Савайл и Голдънбаум — и тримата пристигат с различни линейни машини. И трите компании, с които говорих, са съгласни с твоето предложение.
	А предложението на Дагит бе просто: да се осигурят стриктни правила за сигурност на всеки от трите полета и сетне, в последната минута, да подменят самолетите. Две минути преди качването на пътниците самолетът трябваше да бъде откаран в хангара и да бъде щателно претърсен от екип на противобомбения отдел, след което можеше да се върне в работа. Багажът щеше да се претовари и пътниците щяха да се качат на друг самолет.
	— Значи всичко е в ред? — попита той.
	— По принцип, да. Подготовката на различните противобомбени екипи и отряди по безопасността си остава един кошмар. Всичките частни полети и един от линейните кацат на Националното. Другите два частни кацат на „Дълес“. Сандхърст ще отпътува същата вечер, след съвещанието. Другите ще останат за по-сетне.
	— Бернар е направил две идентични баробомби. Целта би могла да е само самолет.
	Левин кимна:
	— Това вече сме го обсъждали, Мичиган. Но той няма да успее с някой от тези самолети. Вече сме ги покрили.
	— И нито един от тях не е 959 — каза Дагит на глас онова, което си бе мислил през последните няколко дни. — По дяволите, това трябва да е свързано именно с 959.
	Левин не каза нищо.
	— Може би целта му не е това съвещание. Може би това не е нищо друго, освен поредното съвпадение. — И той повиши ядно глас: — Как можем да го спрем, след като не знаем какво е планирал?
	Той видя, че Глория се бе вторачила в него.
	Мускулите на челюстите на Левин се свиха — той премълча онова, което искаше да каже. Дагит се почувства облекчен да има до себе си човек, който знаеше кога да замълчи.
	Той сниши гласа си:
	— Отговарям — рече той, отговаряйки на собствения си въпрос: — Ние го спираме, преди да е получил възможността да направи онова, което възнамерява. И това ме води до следващата точка в дневния ред. Искам да обсъдим с теб една идея.
	Левин изглеждаше още по-изморен и Дагит се разтревожи дали не го натяга прекалено много.
	— Слушай, въпреки че Мъмфорд ми възложи — на мен и на теб — безопасността на тези пристигащи директори, той не ме изтегли от разследването на Бернар — детонаторите. Поне не и официално. Това е важно, защото ми предоставя достатъчно поле за маневриране, което обикновено не бих имал. Трябва да обсъдя една версия с Пулман. Но ако той си помисли, че се натягам прекалено много, би могъл да ме разкара от онова, което най-общо наричаме Бернар, а то всъщност си е Сиатъл и катастрофата на „Ам Еър Експрес“. Снощи бяха повдигнати някои интересни въпроси по повод магнетофонните записи от кабината. След като тази работа по сигурността на директорите е вече доста напреднала, бих могъл да накарам Мъмфорд да ме върне да открия онзи тип.
	— Що си мисля, че съм наговорен?
	— Искам ти да задействаш тази работа, все едно че е твоя идея.
	Левин го изгледа подозрително.
	— За какво точно става дума?
	Дагит рече внимателно, опипвайки почвата:
	— В лабораторията успяха да установят кръвната група, чрез слюнката по фасовете, които аз открих на приема. — Той замълча, защото Левин изобщо не се впечатли. — Тази кръвна група си съвпада с онази, от зъба, който бе открит в Сиатъл.
	И пак потърси оживление, но не го намери. Устните на Левин се нацупиха. Дългият му нос се сбърчи.
	— Това са глупости, Мичиган, и ти го знаеш. Слюнка ли? Хайде де! Това не означава нищо.
	— Мен ме интересува марката цигари, а не проклетата слюнка — каза защищавайки се Дагит. — Работата е в комбинацията на двете.
	— Да не би да искаш да кажеш, че убиецът на Уорд е бил на този прием? — присмя му се Левин.
	— Твърдя, че е така, поне това е една възможност. Онова, което ще направим — продължи Дагит, вече поел по курс, който не искаше да променя, — е да ограничим наличието на тази марка цигари само до няколко магазина. Един или два. Вече съм свършил предварителната работа. Първо на първо, само четири магазина в целия град продават „Собрание“ — черни руски цигари. Струват по пет кинта пакета. Това, което ще направим, е да турим наши хора зад всеки един от четирите тезгяха. И да чакаме. В това ни бива. Нали така? Еша ни няма да чакаме. — Той викаше. Бъд Тог — наричан Булдога — който бе през две бюра от Дагит, се обърна да протестира, но като го видя, размисли. Дагит продължи: — Клиентът влиза да си купи „Собрание“, нашият човек се замотава с касовия апарат — той е повреден, не иска да работи. Казва му, че единственият начин е да плати с чек или с кредитна карта.
	— И ние получаваме възможност да проследим клиента — прекъсна го Левин.
	— Ама си хитър.
	— И го проследяваме? Имам предвид — от магазина нататък?
	— Зависи колко души ще ни даде Пулман. Нали? Там е работата. Но ако е мъж, който отговаря на описанията, или жена като нея — каза той, сочейки зърнестата фотография на женското лице, забодено върху зеблото на таблото, — тогава, ако е нужно, нашият човек зад тезгяха ни се обажда и последва клиента си пеша.
	Левин обмисля казаното известно време.
	— Това е добра идея, Мичиган, ако става дума за идеи. Искам да кажа, че е продуктивна по свой странен начин — да използваш навиците на онзи тип срещу него. Харесва ми. — Той се поколеба и продължи: — Но никога няма да я пробуташ на Пулман.
	— Точно така — съгласи се бързо Дагит. И той се усмихна на Левин с онази сладуранска, подла, мръснишка усмивка. — Ти ще му я пробуташ.


	17

	Наричаше се „Елит Естейтс“, а лозунгът под изписаната със староанглийски шрифт фирма гласеше: „Привлекателни недвижими имоти, поддържани с внимание и лични грижи“. Беше тухлена сграда от времето на Джеферсън с прекалено големи прозорци, които стигаха почти до пода. Бронзова табелка, закрепена върху стената над домофона сочеше, че сградата е историческа забележителност.
	Той се вмъкна през входната врата и се възползва от липсата на секретарка.
	— Чук-чук — рече Корт.
	Кари вдигна глава от писалището си и му се усмихна автоматично. Усмивката бе последвана от чувството, че отнякъде го познава. Опитваше се да се сети кой бе той.
	— Секретарката не беше на бюрото си — обясни той, извинявайки се, — и видях името ви върху вратата. — Той почука върху табелката с добре изрязан и поддържан нокът. Направо можеше да я чуе как мисли. Не искаше да я улеснява; идеята му бе да я предизвика. Когато най-сетне тя се изчерви, той разбра, че се бе сетила.
	— Приемът онази нощ — рече тя.
	— Да — съгласи се той с по-топло и не толкова професионално изражение. Наслади се на момента. Тя имаше красива усмивка. Ако не го бе познала, ако не си бе спомнил краткия им разговор, нещата щяха да станат далеч по-трудни за него.
	— Съжалявам, но не си спомням…
	— Карл Антъни.
	— Как, за бога, ме открихте?
	— Поразпитах наоколо.
	Лъжеше. Вечерта след приема той и Моник я бяха проследили до дома й. Тази сутрин я бяха проследили до работа.
	Той я погледна. Беше красива, но по необикновен начин. Нямаше нищо от зашеметяващата сексуалност на Моник. Далеч по-уравновесен, по-консервативен външен вид. Носеше риза с мъжка кройка на сини и бели райета, подчертавана от тънка златна верижка около гладката й шия. Беше употребила малко руж, за да очертае лицето си, което сякаш бе без скули. Червилото уголемяваше устата й. Имаше любопитни и смели очи, които издаваха интелигентността й, и стойка, която подчертаваше високите й гърди и яките й кости. Атлетка. Състезателка.
	Интериорът на офиса подчертаваше женствеността й — кретонови драперии в пастелни тонове, бостънска папрат и плетена кошница с лалета и лавандула. Стаята ухаеше на ароматизиран сапун, беше чиста и уютна. Мирисът й го караше да се отпусне, като след дълга, топла вана. Слънчевата светлина нахлуваше през прозорците зад нея и той си помисли, че ако някога построи къща, ще иска да има такава стая, в която да пие сутрешното си кафе, докато преглежда вестниците. И една жена като тази, която да отива на стаята: да си тананика, докато прелиства страниците на някое списание и тихичко да се подхилва на прочетеното — съблазнителна и успокояваща.
	— Е — рече тя, смутена и малко объркана, — моля седнете. Влезте. С какво мога да ви помогна?
	— Търся си къща — обясни той. — Защо да предоставям тая работа на непознат, рекох си. И реших да съчетая полезното с приятното.
	— Много мило от ваша страна. — Тя го каза спокойно, но той усети някаква вътрешна съпротива. — Под наем? Или наем-изкупуване?
	— Снощи се позабавлявах добре — каза той докато сядаше, без да откъсва поглед от нея. — Не излизам много често.
	— Забравила съм с какво се занимавате, съжалявам. Не че… Просто това бе една твърде… замайваща вечер за мен. — Тя се усмихна смутено. — Паметта ми е малко неясна.
	— С доставка на храни — отвърна той. — Онези ужасни закуски, които ви сервират по самолетите. Нашата компания се опитва да ги направи малко по-поносими и да отмъкне част от този бизнес.
	— О, да, сега си спомням. Вие сте шпионин.
	Тези думи имаха за него отрезвяващ ефект.
	— Точно така.
	— Вие сте тук като консултант на фирма със седалище във Вашингтон, нали така?
	— Каква памет! Да. Всъщност те ни консултират. Просто така.
	— И сте от?
	— Европа — каза неопределено той. — Това е 1992-ият ми отговор на този въпрос.
	Тя го намираше за забавен.
	— В Европа настъпиха много вълнуващи времена.
	— Да, наистина са вълнуващи — съгласи се той, с известна ирония в тона.
	— Е, как бих могла да ви помогна?
	Имаше предвид недвижимите имоти, разбира се. Той го знаеше, но мисълта му блуждаеше. Стаята бе прекалено уютна, за да мисли за бизнес. Той се отпусна, напрегнатостта му се стопи. Хрумна му, че тя можеше да му помогне по няколко начина. Ключът за входната врата на дагитовата къща бе най-напред в списъка, а сега му дойдоха на ума и още няколко възможности. Тя седеше и търпеливо чакаше отговора му.
	— Под наем. Имам нужда от къща за срок от шест месеца до година. Може и за по-дълго, ако нещата потръгнат. — Беше се спрял на такъв срок, защото искаше тя да го сметне за потенциално ценен клиент. — Някъде в предградията на Виржиния. Не много далеч от Националното летище, но достатъчно далеч, за да е тихо и да е встрани от самолетния трафик. — Докато той обясняваше, тя отвори една тетрадка. — Но трябва да ви предупредя, че съм прекалено взискателен. Боя се, че имам много особени вкусове, като се почне например с пейзажа. Падам си много по зеленината — или поне си мисля, че е така — и въпреки че сме в края на сезона, бих искал място, в чиято градина има много неща за свършване. Грижата за ливадите никога не ми е била сред любимите занимания, но съм луд по градините. Цветя, зеленчуци, декоративни храсти — няма значение, стига да мога да заровя ръце в пръстта и да се омърлям целия.
	Той нарочно разтягаше разговора, все още без ясна представа как да се опита да бръкне в чантичката й и да вземе онези ключове. Трябваше да измъкне датата на онова съвещание от куфарчето на Дагит колкото е възможно по-скоро. Имаше сума работа за свършване. В центъра на вниманието му си оставаше Моснер и „Ейшъруъркс“ — отмъщението за разбития му предишен живот.
	Тя се засмя — смехът й бе нисък и гърлен. Тонът му прозвуча успокоително и му се прииска тя отново да го направи.
	— По това си приличаме — рече тя. — По любовта към градините. Мисля, че знам какво точно търсите. Но от това работата ми няма да стане никак по-лесна. — Тя започна да разлиства страниците. — Ще е нужно доста сериозно търсене. — Тя вдигна поглед от тетрадката. — Гордеем се, че успяваме да задоволим вкусовете на клиентите си.
	— Да, сигурен съм, че е така. Аз пък не разполагам с нищо в такива количества като времето — рече той. — Няма изобщо нужда да се бърза.
	Лъжи, лъжи и пак лъжи. Толкова характерни бяха станали за начина му на живот, че почти не ги забелязваше.
	Отново прозвуча онзи неин смях. Прииска му се да имаше магнетофон. Тя каза:
	— Не се безпокойте, няма да отнеме чак толкова много време.
	— О, не се безпокоя — увери я той. — Ни най-малко.
	Тя караше червен форд таурус с плюшена тапицерия и с всички допълнителни атрибути. Това му напомни за Роджър Уорд. Навярно тази кола бе взел онази нощ Дагит. И той отново си помисли колко навътре във вражеска територия бе навлязъл, колко рискован бе подходът му. Но не усещаше опасност. Усещаше наслада. Хвърли й един поглед. Бяла прилепнала пола, кожени маратонки с дебели гумени подметки. Изглежда фетишизираше жени шофьорки. Ако се изключи Моник, не бе се возил в кола с жена от години, затова чак сега откриваше тази своя необичайна похот: искаше му се да се протегне и да плъзне ръка нагоре по крака й, по бедрото и под полата й. Или да разкопчее блузата и да погали гърдите й, докато тя шофира. Дали причината се криеше в нейната безпомощност? В беззащитността й? Намери фантазиите си за доста безвкусни. Но отиде и още една крачка напред, позволи си да си я представи как я връзва на леглото — гола и възбудена, как връзва китките й с вълнени конци или нещо друго, което лесно да се скъса, например някаква панделка, така че и двамата да знаят, че тя може лесно да се освободи когато поиска, но той все пак я връзва и продължително я гали, раздразва я, задоволява я.
	— Какво ще кажете?
	Бяха пътували десет или петнайсет минути през гористата част на предградията на Виржиния и бяха спрели пред старомодна вила в жълто и бяло, тухленият й комин бе плътно обвит с бръшлян, излъскан меден ветропоказател на върха на покрива лениво се въртеше с поривите на вятъра. Бе заобиколена с ниска ограда от ковано желязо, с врата с много сложни форми: напомняше му за Южна Франция. Превъзходно. Искаше му се да влезе и никога повече да не излиза. Но му трябваше още време.
	— Нямам нищо против да надзърнем — каза той, горящ от желание да влезе вътре, — но отсега мога да кажа, че площта е малка. Нали така? Очарователна е, разбира се, но едва ли е къщата, която… Не знам. Нека хвърлим един поглед. Не бих искал да прибързвам.
	Тя тръгна напред. При такава малка къща сигурно стаите бяха малко и ударението падаше на прозорците. Без да изпуска из очи чантичката й, все още неизмислил как да вземе ключовете й, той изброи недостатъците и помоли да разгледат друга къща.
	На третата тя вече се бе успокоила и се разговори. Беше измазана с гипс тюдорианска къща с черни жалузи и бели рамки на прозорците, прекалено голяма за ерген, но с чудесен терен, включително и с алпинеум, и прекрасен, обвит с лози белведер отзад. Бяха в спалнята — той, вгледан през прозорците, тя кръстосваше напред-назад и изброяваше различните предимства на стаята.
	Необяснимо защо, Корт се задави. Тази къща не бе много по-различна от онази, в която някога бе живял като женен мъж. Усещането за загубата пробяга като тръпка по тялото му. Ако не бе алчността на „Ейшъруъркс Кемикълс“, той щеше да си живее в подобна къща със здраво дете и любима съпруга — да, досадно несправедливо бе. Той си спомни деня, в който инспектор Михаел Шарп почука на вратата и промени живота му.
	Дом. Какво ли би станало, ако заключеше вратите на тази къща, хващайки Каролайн в капан, и прекараше остатъка от живота си в любене с нея и в работа по градините? Тази мисъл го замая. Каролайн прекоси стаята и поправи един букет от изкуствени копринени цветя. Тя говореше нещо, но той не я чуваше. Тя бе жената на противника му. Дали този факт не засилваше желанието му? Осезаемата тишина на стаята го бе погълнала. Можеше да чуе дишането й чак в другия край на стаята. Леглото стоеше като остров помежду им и сякаш подканваше мислите му. Толкова ли бе немислимо? Не беше ли, в крайна сметка, най-добрият начин да вземе онзи ключ? Ако той просто вземеше ключа, тя би могла да каже на Дагит и той да смени бравата. Но ако намереше начин да вземе ключа официално?
	— Какво мислите?
	— Прекрасно е — каза той, като имаше предвид това, което тя направи с цветята. — Много по-добре отколкото беше. Разбирате чудесно цветовете.
	— Имах предвид къщата.
	— О, много е хубава, нали? Но ужасно голяма за самотен човек. Нека разгледаме околностите.
	Закрачиха из малкия заден двор, от време на време тя го поглеждаше, особено когато той се спираше да вдигне някоя клонка или да изчисти увехналите цветове от някой храст.
	— За тези цветя са се грижили през седмица — забеляза той. — Ще изглеждат много по-добре, ако това се прави всяка седмица. Очевидно тази горещина не им се отразява добре. — И днес бе горещ ден, и горещината се засилваше с всеки изминат час. — Всичко тук има нужда от повечко вода и най-общо казано — от повече грижи.
	— Има нужда от вас — рече тя с най-подкупващия си тон.
	— Отнех ви много време — рече той с искрена загриженост в гласа си. Не му се искаше нищо друго, освен да обикаля с нея тези къщи, да се разхожда из градините им и да си представя как я люби.
	— Не, не сте. Не бива да се безпокоите за това, мистър Антъни…
	— Карл.
	— Работата ми е да ви намеря къщата, която желаете. Не се шегувах като казвах за доволните ни клиенти.
	Бяха стигнали до белведера и алпинеума. Беше прекрасна, несъмнено най-красивата част от това малко местенце. Стояха близко един до друг, без да говорят. С нежен глас Корт рече:
	— Как ми липсва градината!
	Каролайн го погледна, той се бе взрял в цветните лехи.
	— Бил сте женен, нали? Казвате, че сега сте сам, но сте бил женен.
	Той кимна важно.
	— Деца?
	— Едно.
	— Къде са те сега?
	Той се наведе, сграбчи шепа земя и сетне я пусна. Погледна я от долу нагоре и поклати глава. Усещаше как очите му парят и това го смути. Отдавна не бе плакал за тях. Между двамата се спусна тежко мълчание, но погледите им оставаха неподвижни.
	— Не биваше да питам — рече тя.
	— Разбира се, че биваше — отвърна той, погълнат от красотата на градината; не искаше тя повече да вижда тъгата му. — Нямам обаче домашни животни — рече той нарочно грубовато.
	— Аз не попитах като агент по недвижими имоти — поправи го тя. — Попитах като сродно човешко същество.
	Музика за ушите му. Бе изиграл сцената по най-блестящ начин.
	— Нека видим някое друго място. Това ми хареса много, но къщата е твърде голяма. И все пак, тази е най-хубавата от трите.
	— Да, голяма е за сам човек. Тръгваме ли?
	Той посочи към белведера и към пейката на сянка, извади пакета кемъл без филтър и й предложи цигара. Моник му бе обещала пакет „Собрание“; нямаше търпение да ги получи. Каролайн отказа, имаше си пакет цигари с филтър и той запали и на двамата.
	— Ужасен навик — каза той малко по-късно.
	— Да, така е.
	— Но на мен ми харесва.
	— И на мен. — Тя се изкикоти. — Позволих си само този пакет, сетне пак ги отказвам.
	— По-силна сте от мен — рече той.
	— Не, едва ли — каза меко тя. — В момента не се чувствам много силна.
	В този миг можеше да я целуне, помисли си той. Стори му се, че тя го подканва да го направи, но се страхуваше, че ако опита и се провали, това не само щеше да осуети плановете му, но и щеше да разруши спокойствието на мига.
	А в този отрязък от времето, с пейката под хладната сянка, с всичките тези ярки цветя, наситили полето пред него, да седи насаме с очарователна и чувствителна жена мигът бе всичко.


	18

	Моник паркира през три пресечки от магазина за цигари на улица К. Първият магазин, в който бе пробвала, „Собрание“ се бяха свършили и продавачът й препоръча този. В яркия слънчев ден сянката й вървеше пред нея. Гонеше себе си по тротоара.
	Магазинът — наполовина за напитки, наполовина — за цигари — ухаеше чудесно, въпреки че тя не обичаше дима. Беше изпълнен с мириса на ароматизиран тютюн за лула, с богатия аромат на пури и на лакирано дърво.
	Човекът зад тезгяха не подхождаше за такъв магазин. Беше към трийсетте, силен и изглеждаше прекалено честен. Очакваше да види възрастен мъж, може би оплешивяващ, с очила, с весела усмивка и замърсени зъби. Ако този продавач пушеше, то тя бе Клеопатра. Навярно бе студент задочник, който си плащаше наема като продава на дребно турски цигари без филтър.
	— Един картон „Собрание“, моля — рече тя.
	— Картон ли? „Собрание“ ги продаваме на кутии — каза продавачът.
	— Тогава десет кутии — рече раздразнено тя. — Имате от тях, нали? „Собрание“, черни руски.
	— Разбира се. Имаме ги.
	Той се наведе зад тезгяха, отвори един шкаф и извади десет пакета.
	Надраска нещо върху лист хартия, сетне включи калкулатора.
	— Петдесет и четири и петдесет. И не мога да ви върна ресто — каза той, след като тя извади три двайсетдоларови банкноти. — Касата ми се самозаключи, тя е от ония шибаните електроники. Ако за вас няма значение, по-добре е да платите с кредитна карта.
	Тя напъха банкнотите обратно в портмонето си, извади кредитната си карта и му я подаде. Той я прекара през четящото устройство и като я върна, рече:
	— Тукашен телефонен номер, моля?
	Тя надраска набързо телефонния номер и подписа разписката, като си мърмореше нещо под носа. Всеки гледа да ти усложни живота. И изглежда — нарочно. Животът ставаше все по-труден и затова всеки се мъчеше да ти го усложни още повече. Той откъсна нейната част от разписката, но толкоз несръчно, че я скъса, извини се и й я подаде. Постави цигарите в кесия и също ги подаде. „Не го казвай!“ внуши му мълчаливо тя.
	Но той го каза:
	— Приятен ден.
	— На вас също — рече тя, обърна се и забърза към вратата. Искаше й се на всяка цена да избегне благодарностите към него.


	Светофарът светна червено. Дагит наду сирената и мина.
	— Сигурен ли си? — попита той Левин, който следеше движението, изплашен за живота си.
	— Той каза, че кредитната карта била на името на Мариан Литъл. Каза още, че ако й сложиш тъмни очила и шал и я снимаш с едрозърнест черно-бял филм, би могла да е жената от снимката, която разпространихме. Каза, че купила десет кутии „Собрание“. Щял да я проследи. Дошла пеша.
	Минаха още две преки и Левин, който наблюдаваше пешеходците, рече силно:
	— Ето го! Спри.
	Левин изскочи от колата.
	Дагит видя как двамата си казаха нещо набързо. Другият мъж прочете нещо от бележника си. Левин дотърча до колата, затвори вратата и каза.
	— На две или три минути сме след нея. Червено BMW, от серията триста. Вашингтонски номера: AJ, три, две и тъй нататък. Не успял да види целия номер. Изгубил я в движението.
	— По дяволите! Две или три минути? — Дагит натисна педала. Колата се люшна в движението. Той кара като бесен няколко минути, премина още един светофар на червено, едва не се сблъска с камион, превозващ сладолед, и накрая се отказа. — Аз я провалих тая работа — каза той. — Планът бе зле съставен още в началото. Трябваше да бъдат в екипи по двама.
	— Тогава аз съм виновен, Мичиган. Пулман никога нямаше да ми даде толкова хора.
	След като спря на червено, Дагит притвори очи и се опита да се успокои. Не стана.
	Левин каза:
	— Разполагаме с местен телефонен номер. Имаме част от номера на една много рядка, необичайна кола.
	— Ако мислиш, че нещо от това ще ни отведе до нея, значи си полудял.
	— Не бъди толкова сигурен, Мичиган. Помниш ли обиците? Тази може да е аматьорка.


	Добре подреденото писалище на Питър Дрейк бе типично за момчетата от контраразузнаването. Отдел CI-3 се състоеше предимно от бивши колежани. Те говореха, без да мърдат устни, носеха бели ризи и вратовръзки с емблемите на колежите си. Носеха тиранти и жартиери. Кафето си го пиеха без мляко, а скочът — неразреден. През уикендите играеха тенис или плаваха с десетметровите яхти, които някога са били собственост на родителите им. Жените им бяха хубавички и интелигентни, с накъдрени, практични прически и дрехи като на Мерил Стрийп. Дрейк бе от групата на високите, тъмнокоси симпатяги. Говореше девет езика и имаше три висши образования и всичко в него показваше това. Стана от стола си, ръкува се твърдо и докато сядаше отново, каза с мек, но ясен глас:
	— Като използвахме някои от досиетата, конфискувани при нападението на „Der Grund“, мисля, че успяхме да идентифицираме вашата тайнствена жена.
	— Целият съм слух.
	— Ако е тази, която мислим, че е, рожденото й име е Моник дьо Маржери.
	— Имаме ли данни за произхода й?
	— Имаме всичко. Този Михаел Шарп е държал досиета на всичките си оперативни сътрудници. Доста е внимавал да не включи в тях нещо, което да доведе до абсолютно точно идентифициране. Затова не мога да съм напълно сигурен, че тя е тази, която мислим, че е. Но доста е възможно. Работата започва с далеч не щастливо детство в състоятелно френско семейство. Баща й е бил в издателския бизнес. Избягала е от дома си на тийнейджърска възраст, проституирала, вземала е наркотици, доста по-късно става касиер куриер на наркобарон. Засечена е да лети редовно от основните европейски пазари до Швейцария.
	— Дьо Маржери е била „арестувана“ — продължи той, като изваждаше документите, от които цитираше — от Шарп, водача на „Der Grund“, по онова време — ченге, но вече провалено ченге. Сега, това се подразбира от материалите, Шарп е запазил за себе си парите от този арест, арест, за който изобщо не е съобщил на началниците си. Той я превербувал и започнал да я използва за свой куриер. Имал е група богати спомоществователи, пръснати из целия континент. Някои са правили дарения на „Der Grund“ по собствено желание, други са били изнудвани. Дьо Маржери е пренасяла тези пари в Германия или Швейцария. Или и в двете страни. Още не сме наясно по този въпрос. Няма данни какви са били сумите, но предположенията са за не по-малко от няколко милиона долара.
	— Дьо Маржери е напуснала Германия преди две години и е влязла в тази страна под името Шейсон — продължи той. — Шарп я е внедрил като замразен агент в компания за доставка на храни, базирана във Вашингтон — „Инфлайт Фуудс“, която обслужва пътнически авиолинии.
	Огромното му чело се сбърчи, очевидно преценяваше дали да добави още нещо или не. В същото време се отпусна така в стола си, сякаш някой му бе изкарал въздуха. Погледна отново към Дагит.
	Той рече:
	— Какво още има?
	— Останалото са само предположения, нищо повече. Още много неща могат да се научат от това, което е било заловено по време на рейда, но, доколкото разбирам, времето те притиска.
	— Меко казано.
	— Тя е пристигнала със самолет във Франкфурт два дни преди катастрофата на полет 1023.
	Дъхът на Дагит секна, нито един мускул не трепна, нито една пора не се отвори. Беше като замръзнал. Ако не бе останал жив, можеше да се закълне, че сърцето му бе спряло.
	— Да не би тя да е Антъни Корт?
	Дрейк бавно поклати глава.
	— Ето защо ти казвам, че всичко е само предположения. Можем да успеем да съставим портрет и на Корт от същите източници. Но не, тя определено е дребна риба. Може би шофьорка, най-много — куриерка.
	— Доставила е нещо в Лос Анджелис.
	— Възможно е, да.
	— Детонаторът на Бернар.
	— Възможно е.
	— Но това изглежда не те интересува — отбеляза Дагит.
	— Разбира се, че ме интересува, но по-уместната връзка, която се опитвам да проследя, е нейното участие като куриер или нещо подобно във Франкфурт. Много е вероятно да е била шофьорката на Корт.
	Той замълча, за да даде възможност на Дагит и той с удоволствие би се възползвал да продължи, ако можеше да позабави мисълта си така, че да свърже едно цяло изречение. Но като се забави, той сам продължи:
	— Те са един екип. Един оперативен екип. Тя е живяла тук две години, в очакване да бъде отново задействана. Сега ти я свързваш с катастрофата на „Ам Еър Експрес“ шейсет и четири. Значи тя е отново в действие. Германците са изловили всички от „Der Grund“, но са изтървали при чистката Корт. Така че, ако си в разузнаването, какви изводи би си направил от всичко това? Ще ти кажа какво мисля аз. Аз мисля, че този бомбаджия, когото преследваш, не е никой друг, освен…
	Най-сетне в състояние да проговори, Дагит го прекъсна:
	— Антъни Корт.
	Вече бе сигурен, че сърцето му бе спряло.


	Кара няколко часа по улиците, местейки се от бар в бар, без да разбере кой бе той и защо правеше това. Антъни Корт. Името го изпълваше както със страх, така и с вълнение. Страхът, че разполага само с този единствен шанс да го пипне; страхът, че Корт би могъл да надделее и да извърши онова, което бе замислил, а той, Дагит, да остане с празни ръце; страхът, че дори и да има възможността, той няма да го арестува, а ще го убие; страхът, че могат да го спрат.
	Като пое към дома, той вече бе пиян и караше по оживените улици, опитвайки се да намери пътя към Виржиния, напълно изгубил ума си. Когато най-сетне видя знака за моста, почувства как ръцете му, сякаш чужди, завиват рязко волана надясно при червения сигнал на светофара.
	Малко по-късно той откри, че колата му, с работещ двигател, с отворени прозорци, със струпаното на куп сако до него, бе паркирана пред къщата на Кари. Някога част от огромно имение, каменната къща с гредореди бе заобиколена от седемметрови рододендрони. Околната местност — която фактически не влизаше в границите на наетия от нея имот — на практика бе изцяло нейна, тъй като главната сграда на имението бе доста отдалечена от къщата й. Няколко високи клена хвърляха сянката си върху терена, заедно със солиден дъб, три стари кучешки дряна и малка, оградена с каменна ограда овощна градина: череши, ябълки и праскови. Луната осветяваше покрития с мъх кедров покрив и обвития с бръшлян комин от червени тухли. Ефектът бе магически. Дагит седеше зад волана, заслепен, дори и леко изплашен.
	Тя бе жена, която го бе спасявала повече пъти, отколкото той можеше да си спомни. Знаеше как да го изслуша, как да го измъкне от нещата, на които се страхуваше да излезе насреща, как да му осигури безопасно обкръжение, където да се разтовари без условия и предразсъдъци. Тя бе довереничката му, неговия свещеник, изцелителката му. Но напоследък, спомни си той в мъглата на опиянението си, тя се бе превърнала в негов противник.
	Ами ако вземеше да го поучава в този час? Ами ако не бе в настроение да прощава и сметнеше непредвиденото му посещение като натрапничество? Той почти чуваше как се карат.
	Докъде, питаше се той, бе стигнала тази връзка, та да седи сега пред дома на любовницата си, да си говори сам и да търси достатъчно доводи да не влезе? Той се нуждаеше от нея. От мястото, където седеше в колата си, виждаше кехлибарения цвят на нощната й лампа, чиято светлина се процеждаше през прозорчето на банята. Можеше да подуши чувственото ухание на съня й, да почувства топлината й под чаршафите, да чуе спокойното й дишане насън. Имаше нужда от тези неща. Но на каква цена?
	Той включи на скорост и подкара безцелно колата. Кола, която сама се управлява. Тесни, виещи се улички със сгради в колониален стил на стойност милиони долари. Колко бе несправедлив този свят. Луната така ярко грееше, че нямаше нужда от светлини. Той ги изключи и подкара, опиянен от риска; включи ги чак като стигна до главния път, който водеше до околовръстния. Включи радиото и за първи път превключи от полицейската честота на радиостанция, предаваща класическа музика. Изпълняваха някаква италианска ария. Неописуемо ясният женски глас изпълваше горещия нощен въздух с такава убедителна чувственост, че Дагит караше и плачеше.
	Почука няколко пъти на вратата. Малката шпионка с обектив рибе око му намигна и той си представи как окото й се притиска към лещата. Прекара пръсти през разрошената си коса и дланта си по грапавата си като стърнище брада.
	Лин Грийн отвори вратата на хотелската стая, облечена с обикновена тениска, която едва я прикриваше. Поздрави го с безкрайно съчувствено изражение и му кимна. Той влезе, чувстваше се нервен и изплашен. След като затвори резето, тя се обърна срещу него и го прегърна. Щастливите й сълзи топлеха врата му; тя прошепна тихо и нежно:
	— Радвам се, че дойде.


	19

	Следващия понеделник Корт пристигна в кантората на Каролайн, горящ от нетърпение да я види. Беше прекарал сам уикенда, почиваше си и обмисляше това, което трябваше да се случи през следващата седмица, като едновременно гледаше Си Ен Ен. Гърка му бе казал, че съвещанието било пренасочено, отложено най-малко със седмица, което означаваше, че не би могло да се проведе преди петък, двайсет и първи септември. Трябваше му информацията, с която разполагаше Дагит — трябваше му точната дата. Ханс Моснер — това бе неговата мантра*.
	[* Хиндуистко определение за предопределеност. — Б.пр.]
	В краткия двудневен период Моник бе станала двуизмерна в неговите очи — закъсняло да порасне дете, което искаше влажното място между краката му да бъде почесано. Липсваше й дълбочина. За нея цветето едва ли бе нещо повече от средство, с което мъжът си купува благоразположението на жената. От друга страна Каролайн разбираше от равновесието, от симетрия и размери, от повторението на шарките и ефекта на тъканта. Разбираше от комбинациите на благоухания и на цветове. Лицето й, което само допреди няколко дни не бе успяло да го порази, сега се рееше из съзнанието му и отказваше да го напусне. Омагьосващо. Съблазнително. Красиво. Неотразимо.
	Той се изкачи стремглаво по стъпалата към кантората й, скрил двете дузини ярки перуники зад гърба си. Съобщи на секретарката името си, предварвайки обаждането й по телефона. Когато се обърна и чу ахването на секретарката при вида на букета, той знаеше, че Каролайн ще го хареса.
	И тя наистина го хареса.
	Втората къща, която му показа, не бе далеч от нейната собствена — вратарската къща на бившето имение. Беше ужасно малка, с калпава кухничка, но тя бе сметнала, че ще е интересно този мъж да й е съсед, а освен това бе подходяща за ерген. Тя не спомена за близостта до собствената й квартира, но се опита да препоръча някои от съвременните й качества, за сметка на очевидните недостатъци. Подчертавай положителните страни.
	— Едно от хубавите неща — рече тя, като се спря в малкия кабинет и посочи към тавана — е, че тази алармена инсталация, задействана от поява на дим, е свързана пряко с пожарната на селото. Освен това има сателитна антена за телевизия. Над сто канала.
	Той огледа внимателно къщата, но накрая я отклони с учтивото:
	— Не мисля, че става.
	Стигнаха третата къща към един и половина. Корт я бе убедил да спрат до един китайски ресторант и извади картонени кутии със скариди, грах и брюкселско зеле, препечено патешко и бутилка шардоне „Акация“. Разтвориха яденето в тухления двор на чудесна бяла къща в колониален стил. След втората чаша вино Корт вече бе забравил напълно за ключовете и за намирането на подходяща секретна квартира. За Моснер и съвещанието.
	— Разкажи ми за жена си — каза тя. — Каза, че е имало и жена, и дете, нали така?
	И вместо да се поколебае, да се възпротиви, да измисли някаква история, която по никакъв начин да не подложи на риск операцията му, вместо това той се облегна, наля и на двамата по трета, последна чаша вино и започна да говори, някак си освободен от сложността и планирането на операцията. Толкова ограничен бе светогледът му, при това толкова за дълго, че когато мислите му се разтваряха като листенцата на цвете под нейната светлина, той й се разкри напълно. Отдаде й се, съзнателно и нарочно, като през цялото време не преставаше да усеща опасностите на това си поведение. Но това бе мигът на покоя и той не би позволил нищо да го смути.


	Кари се почуди как можеше да бъде привлечена толкова бързо от един мъж. Изпитваше усещания, които не бе изпитвала от години: горещи вълни, когато я погледнеше по определен начин, необичайно ускорено биене на сърцето й, лепкави длани, сексуални фантазии. Точно онова, за което й бе говорила Ани. Дали това, което изпитваше, не бе плод на крайната му самоувереност? Акцентът му? Любопитните му погледи? Или острата наблюдателност, с която следеше всяко нейно движение, всяка нейна дума? Цветята? Смехът? Или преследващите я изпитателни очи?
	Като заговори за починалата си жена, гласът му стана гърлен и отнесен. Той описа млада студентка, симпатична и жадна за знания. Той възприе позата на някакъв преподавател, но тя не посмя да го прекъсне. Изглежда бе изпаднал в транс. Ако го прекъснеше, щеше да го спре, а не й се искаше да го спира. За нищо на света. Сега пък тя бе изпаднала в транс: още едно от въображаемите й състояния. Близките образи на двамата, свити и преплетени един в друг, скрити само зад думите. Тя се почувства изплашена. Какво всъщност искаше?
	Когато той замълча, все едно настъпи тишина след експлодирала бомба.
	— Нашето дете… — бе започнал той. Вече свършваше, цигареният дим се изливаше от устата му ведно с думите. Погледна я. Тя усети, че той подмени думите в последния момент, беше сигурна, че е така. — … бе… мъртвородено. — И пак замълча. — Това дойде на жена ми твърде много…
	Това бе измислица. Защо? Тя го прие като предизвикателство. Това бе най-насърчаващата възможност: тя ще му помогне да изрази страховете си и да се освободи от тях. В този миг тя знаеше, че двамата трябваше да станат любовници.
	На четвъртата къща тя най-сетне събра смелост да го попита:
	— Не че имам нещо против — започна тя, — всъщност, изобщо нямам нищо против. Но наистина ли имаш намерение да наемеш къща, или става въпрос за нещо друго?
	Тя го погледна. Бяха в кухнята. От всички имоти, които бяха посетили, този го бе впечатлил най-много. Докато за другите бе словоохотлив и леко критичен, за този не бе промълвил и дума.
	— Ще вечеряш ли с мен довечера? — попита той. — Моля те — добави той и полека се извърна да я погледне. Когато тя се поколеба, той каза: — Ще обсъдим условията за наема.
	Тя заекна:
	— Аз… ъ-ъ-ъ, за к-к-коя къща? Имам предвид наема.
	— Не отговори на въпроса ми.
	— Не.
	— Не — че не си отговорила на въпроса ми, или не — че няма да вечеряш с мен? — попита той.
	— Не — че не отговорих на въпроса ти.
	— Значи ще вечеряш с мен?
	— Не. Аз… искам да кажа… това е…
	Той бе застанал твърде близо. Сърцето й биеше така лудо, че се опасяваше той да не го чуе. Тя кръстоса ръце в опит да приглуши биенето му.
	— Май че виното ме хвана.
	Надяваше се, че той ще отвърне с някоя от шегите си, но той просто си стоеше, вторачен в нея, толкова близо, че чуваше как шумоли ризата му като диша. Той определено нямаше намерение да говори, преди тя да му е отвърнала.
	— Аз съм във връзка с някого, Антъни.
	Ето, каза го. Веднага съжали, че го е казала, но поне го бе направила. Беше горда със себе си.
	— Мъжът на приема — каза той. — Как се казваше? Дог и нещо такова.
	— Дагит. Да. Той е.
	— И той ли е в твоя бизнес?
	— Не — отвърна тя, глупаво усмихната. Той щеше да излезе победител, чувстваше го.
	— Аз те поканих на вечеря, Каролайн. Служебна вечеря, на която да обсъдим условията на наема. Тази вечер. Все трябва да се яде, нали така? Този Дагит не те ли води някъде на храна?
	Тя се изчерви. Не знаеше какво да отговори. Нима го бе разбрала грешно?
	Той каза името на ресторанта и часа.
	— Ще видя… — каза тя.
	— Ще те очаквам в осем — каза той, като повтори отново часа. — Добре. Значи уговорихме се. Сега — добави той, като я хвана за лакътя, вгледан право в очите й, — би ли ми показала спалнята, моля?


	20

	Ресторантът бе френски и се намираше на улица N — „Шартрьоз“, на две преки от Кънектикът. Непретенциозно, но определено романтично заведение, с нисък таван, свещи и тиха, камерна музика. Бяха заети три от осемте малки маси.
	Тя закъсняваше. Но нямаше значение. Това не го безпокоеше. Поколеба се дали да си поръча нещо за пиене.
	Една жена се покашля, за да освободи гърлото си. Той вдигна поглед и видя, че до масата се бе изправила Каролайн. Неговата Каролайн, помисли си той. Скочи на крака, едва не разля водата на масата.
	— Очарован съм — каза той, стисна студената й ръка и съвсем леко я бръсна с устни по бузата. — По-красива си от всякога.
	Носеше тъмносиня копринена блуза с бродерия по яката и джобовете, млечнобели, широки ленени панталони с широк, кожен колан с красива златиста тока. Коприната падаше свободно върху пълните й гърди и се събираше плътно около тънкия й кръст. Начинът, по който бе оставила блузата незакопчана до трапчинката между гърдите й бе многозначителен.
	Той разкара с жест сервитьора и я настани сам, потапяйки се дълбоко в парфюма й. Ухаеше на свежи гардении.
	Тя се изчерви.
	— Добър вечер, Карл.
	— Така вече е далеч по-добре — каза той и седна на мястото си.
	— Прекъснах те. Беше потънал в мисли.
	Той я излъга:
	— Не, всъщност не. — И сетне каза истината: — Нищо не бе по-важно от това да те видя.
	Тя потрепери от комплимента. Той не можа да разбере добре или зле бе това.
	Тя рече:
	— Изглеждаше доста сериозен.
	— Тревожех се, да не би да не дойдеш — каза той. — А това бе сериозно.
	Тя се усмихна бавно, но широко. Корт предотврати опита на сервитьора да подаде меню. Отпрати го пак с жест.
	— Има ли някаква храна, която да не обичаш? — Даде й няколко секунди да си помисли. — Бъди честна, иначе вечерята може да не ти хареса.
	— Ще поръчаш за двама ни ли?
	— Ако нямаш нещо против.
	— Да имам против ли? Изобщо нямам. Моля те.
	— Не ми каза какво да не поръчвам.
	— Шкембе, сладък хляб, всички екзотични меса. Обичам гамбари, но не бих хапнала скариди, поради начина, по който излавят всяка живинка в мрежите, за да ги уловят, и не ям телешко, защото съм чувала страхотни истории за това как угояват телетата, без да им разрешават да се движат достатъчно. Доста съм своенравна, Карл, би трябвало да те предупредя за това.
	— И аз съм същият — рече той. — Особено — както очевидно ще се окаже и при теб — когато става дума за околната среда. — Той се усмихна. — Коктейл ли ще вземеш или вино?
	— Ти какво ще пиеш?
	— Сега обсъждаме теб.
	— По-добре вино.
	— Червено или бяло?
	— Ти поръчваш за двамата. Оставям на теб да решиш.
	Поръча й калифорнийско вино: каберне от реколта 1985 година, марка „Силвър оук“. Една бутилка. Поръча стриди, салата „Цезар“ и агнешки вратни котлети.
	По средата на вечерята, когато тя се опита отново да надзърне в миналото му, той смени темата и каза:
	— Надявам се да наема последната къща, която ми показа, но бих искал да хвърля последен поглед на онази къщичка в жълто и бяло, която посетихме през първия ден. Ако нямаш нищо против, ще взема решение след това последно посещение. Утре устройва ли те?
	Тя са забави за малко, докато потърси в чантата си бележника с уредените срещи. Той не успя да разбере дали това превключване към работата я разстрои, но усети определена промяна в настроението, за която съжали. Определиха си време за следващия ден.
	— Труден клиент си — каза му тя.
	— Предупредих те: ако не друго, съм много взискателен.
	Голяма капка сос капна от вилицата й и се стече по блузата й. Корт пръв го забеляза. Той се наведе напред, давайки й възможност да го спре, ако желае. Тя сведе поглед — да се огледа.
	— Капна — рече той и нарочно прокара пръст по меката извивка на гръдта й. После се облегна на стола си, постави омазнения си пръст между устните и го облиза, докато го изчисти.
	Кари усети как гореща вълна я облива от гръдта до петите. Зърното й се втвърди; добре че носеше сутиен. Цялата трепереше. По гръбнака й изби пот, както и по дланите на ръцете й. Това, което той бе сторил, бе оскърбително. Грубо.
	Искаше й се отново да го направи.
	Искаше усамотение.
	Начинът, по който той се усмихна, издаде факта, че той е отгатнал мислите й. Това така я изплаши, че скочи от стола си.
	— Нека се извиня — рече той.
	— Карл… Мисля, че трябва да си вървя.
	Почуди се кой говори вместо нея. Тя не изпитваше това. Сякаш някой бе поставил сценарий пред нея и тя трябваше да произнесе тези реплики. Не можеше да мисли нормално.
	— Каролайн. Няма нужда да правиш това. Честно! Моля, седни. Остани.
	— Карл…
	— Моля те. Седни си. Ще се държа като джентълмен.
	Тя се опита да не го казва. Откъде й бе хрумнала тази мисъл? Но тя изплува без усилия на повърхността и тя се чу да я изрича:
	— Не искам да си такъв.
	Тя ахна от собствените си думи и вече нямаше избор. Обърна се и бързо тръгна да излезе от ресторанта, като се питаше кой ли управлява краката й. Какво й ставаше?
	Не смееше да погледне назад. Сервитьорът учтиво й кимна до вратата. Усещаше Карл само на няколко стъпки зад себе си. Махни се! — пожела тя, залитайки объркана.
	Излезе на улицата. Слава богу, колата й бе само на една пряка оттук. Тя се запъти към нея, увеличи крачка.
	Топлите му ръце полегнаха върху раменете й и тя усети как той я забавя и я завърта към себе си. Чу се да казва „Какво си намислил?“ и усети, че устните му се притискат към устата й и тя с удоволствие ги приема. Тя се усети слаба в здравите му ръце. Като я притисна към себе си, тя отвори уста и го целуна както трябва.
	Не беше справедливо и някъде дълбоко в себе си тя го знаеше. Но си беше съвсем справедливо. Не беше честно към Кам, но той си го заслужаваше.
	— Не бива — рече тя най-сетне, макар и тихо. Оттласна се от него.
	— Не бива ли? Погледни се — каза й той, все още хванал я за раменете. — Погледни двама ни! Нима това са делови взаимоотношения? Нима това е приятелство? Ние се нуждаем един от друг, Каролайн. Въпросът е в това…
	— Не! — сопна се рязко тя, вече отблъснала се от него. Той бе само клиент, нищо повече. Това бе абсурдно. Първото правило. Дали наистина бе клиент? Беше ли видяла чек от него? Кой точно бе той? Как можеше да бъде толкова увлечена и тъй бързо? — Не ме спирай, Карл — настоя тя, обърна се и пое към колата. Но докато стигне до нея, й се прииска той да я спре, да каже нещо. Не искаше да остави нещата така.
	— Ще бъда там утре — каза му тя над покрива на колата, знаеше, че той я следва отблизо.
	— Няма да се извинявам, Каролайн. Щом искаш да е така…
	— Не искам да е така — призна тя. Знаеш много добре какво искам, помисли си тя. Майната ти.
	Той не заговори; не каза нищо. А тя се чувстваше като глупачка. Да изрече тези думи. Той вече я владееше и това я плашеше. То я изпълваше и с трепет.
	— Значи до утре — каза той, дъхът му опари врата й.
	Тя чу как той си отива.
	— Благодаря за вечерята — рече тя задавено. Каза го, без да го погледне. Изкуши се да се обърне и да го помоли да не я оставя по такъв начин.
	Но като се обърна назад, той бе заминал.


	Разумът нямаше нищо общо с всичко това.
	Карл я бе възпламенил и тя имаше намерение да угаси огъня на всяка цена. Беше ядосана на Кам, дали защото бе гузна, кой знае, и й се искаше да го накаже по някакъв начин, и взе решение това да бъде начинът.
	Тя потропа на външната врата, а сетне отключи със собствения си ключ. Кам бе на кушетката, надянал чифт слушалки, на масичката до него бе полупразна чаша със скоч, очите му сега бяха отворени, но можеше да си го представи само преди няколко мига, полегнал и напълно погълнат от втората част на седмия концерт на Бетовен, може би дори позадрямал, говорителите в стаята бяха изключени, слушалките бяха така надути, че музиката можеше да се чуе тихичко чак от другия край на стаята.
	Той изглежда се стресна като я видя. Толкова много време ли бе минало? Тя дори не си спомняше.
	Той смъкна слушалките и ги остави да паднат на кушетката, музиката се усили, макар и малко.
	— Дънк? — попита тя.
	— В леглото — отговори той и посегна да вземе скоча си.
	— Добре — каза тя, разкопча блузата си, колана и закрачи предизвикателно към спалнята.
	— Кари? — извика той и я последва.
	Последва я както Карл преди малко. Тя влезе в спалнята, затвори вратата, изгаси осветлението и пусна блузата си на земята. Чу го да се съблича. Не искаше да мисли за него като за Кам. Искаше да свършат бързо, но във всеки случай трябваше да получи нещо от него.
	Съблече се, намери го в полумрака и го бутна на леглото. Свали гащетата му.
	— Кари? — каза той, този път сащисан и объркан.
	Добре, на нея този тон й харесваше.
	Не, това не е Кари, мислеше си тя. Не съм сигурна коя е. Тя го съблече напълно, прикован към леглото и се отпусна напълно върху му.
	В мислите си тя видя под себе си Карл. Прекалено бързо той се възбуди и свърши в нея. Но тя не искаше да го пусне. Искаше да бъде задоволена.
	— Кари? — каза внимателно той. — Боже мой! — додаде сетне, — това бе невероятно!
	С ускорено дишане, с изострени, но незадоволени сетива, тя се чувстваше дива и несигурна в себе си. Тя пропълзя напред, наведе се нежно към устата му и рече със странен и непознат глас:
	— Свърши я.
	Което той и стори.
	Когато всичко свърши, тя се плъзна встрани, обърна се гърбом и започна да се облича в тъмното. Погледът й се бе фокусирал. Не искаше да го вижда.
	— Остани. Моля те.
	— Трябва да вървя — каза тя.
	— Защо? — попита той.
	— Не знам. Но знам, че трябва да си вървя.
	— Това… това ли бе всичко?
	— Не беше ли достатъчно? — попита тя. Откъде се бе появил този нов неин тембър? Тя бе нарочно жестока с него и не разбираше защо. Докато закопчаваше блузата си, тя почувства влажното място — там където бе капнал сосът. Всичко, което бе останало от Карл.
	— Никога не съм те виждал такава.
	— Не.
	— Ти ме използва — каза той изненадан, разбрал всичко. Тя се бе извърнала да потърси другата си обувка. Дори и в полумрака погледите им се срещнаха и тя знаеше, че той ще разбере по лицето й. Той винаги разбираше по лицето й.
	Нямаше смисъл да отрича.
	— Да — призна тя, — използвах те.
	Той не каза нищо. Тя се опи от мълчанието му, от новополучената си сила. Обърна се и го остави да лежи там.


	21

	Червеното BMW бе регистрирано на името на Моник Пейн, име, което фигурираше и в списъка на пътниците от LAX за Вашингтон, същият полет, в който Фраджайл Рамирес я бе открила, благодарение на завидните си умения. Тази връзка бе достатъчно основание за издаване на разрешение за следене на адреса, посочен в регистрацията. Пълното наблюдение — включително и подслушване, бе започнало в полунощ предната вечер, ръководеше го Брадли Левин. Въпреки псевдонима, за ЦРУ тя не бе Моник Пейн, а Моник Шейсон. За Пулман и Ричард Мъмфорд разкриването й бе добро постижение, но не чак толкова. Физическо доказателство, което да свърже детонаторите на Бернар с полет 64 бе чудото, което Дагит очакваше. Без него в пет следобед днес, ролята му в разследването свършваше и започваше писането на доклада за смъртта на Бакмън — Бернар. Беше изпаднал в дълбока депресия, до известна степен и поради странното поведение на Кари предната нощ. Изглежда всичко се рушеше.
	Чудото се осъществи под формата на телефонно обаждане.
	— Тук е Чаз — каза гласът. — Не бива да заплашваш хората. Особено, ако работят в лаборатория по експлозиви. Това е лоша преценка.
	— Бях отчаян. У вас е единственото доказателство, което би могло да ми спаси разследването. Утре няма да има смисъл, Чаз. Трябва да стане днес.
	— Стана днес. Що не вземеш рейса и не домъкнеш телесата си тук. Имам да ти покажа нещо много интересно.
	Синьото автобусче се появи пред входа на Бъзърд Пойнт в един и двайсет. Шестима души слязоха. Зелен, заключен с кофар сандък бе свален и пренесен до охраната във фоайето. Дагит и още трима се качиха и се друсаха петнайсет минути до главната квартира. На Дагит пътуването му се стори безкрайно.
	Чаз Мийчъм бе седнал зад голямото си писалище и го очакваше.
	— Можехме да свършим тая работа и по телефона — рече той, — но аз ненавиждам телефоните.
	— Значи ставаме двама.
	Той извъртя брадичката си към кутията с папки пред Дагит:
	— Там е докладът за теб. Твоята стъклена крушка.
	Той стана, затвори вратата на стаята и седна изправен в стола си с висока облегалка. Отвори едно чекмедже и извади запечатана, прозрачна найлонова торбичка, в която бяха остатъците от крушката. Подаде я на Дагит.
	— Ако в това нещо е имало живак, Мичиган, той отдавна е изчезнал. Навярно е изгорял в пожара.
	След няколко секунди попита:
	— Ти добре ли си?
	— Само съм разочарован.
	— Исусе Христе! Чакай да ти обясня. Работата не е чак толкова зле. Едната страна на доклада е липсата на каквито и да е доказателства за наличието на живак. Това не е и изненадващо. Той е тежък метал. Когато крушката се е строшила, той е изчезнал; а и самата крушка е така обгорена, че не можем да открием следи по нея.
	— Но таванът за един човек, за другиго е под — продължи той. — Всевишният дава и взема. Пожарът ни е отнел живака, но ни е дал нещо по-добро. То е полепнало по външната страна на крушката. И ние успяхме да установим, че това са остатъци от изгорял силикон. Силикон — същият, какъвто бе открит в хотелската стая на Бернар. Всъщност — същото химично съединение като силикона, който нашите хора са прибрали от мокета в стаята. Съвсем същото. На страница трета и четвърта в папката.
	Дагит дори не я докосна.
	— Преведи ми го.
	— Начинът на действие е следният: когато правиш детонатор, създаваш „врати“ между източника на енергия — батерия — и експлозива. Всеки път, когато се отвори такава врата, електричеството от батерията се приближава с една степен към експлозива — и той вдигна ръка като учител. — Но нека ти покажа как изглежда едно от тези сладурчета.
	Чаз Мийчъм излезе от стаята. Като се върна, той сложи в ръката на Дагит един твърд куб.
	— Наричаме ги кубчета лед. Можеш сам да разбереш защо.
	Дагит държеше малко блокче от втвърдена епоксидна смола, от което излизаха четири жици. Беше малко и прибрано кубче, досущ като ледено. Две от жиците бяха свързани с деветволтов набор от батерии. Другите две бяха голи, краищата им — покрити с калай.
	— Тези, които Бернар е направил, може и да не изглеждат точно така. Имам чувството, че той ги е събрал напълно във висотомера, иначе защо ще трябва да разрязва пластмасата? Не знам… Работата е в това, че той е сложил всичко в нещо като ледено кубче, така че този, който залага бомбата, да не може да обърка нещата, да не се оплете с електрониката. Може да е оставил да речем, да се нагласи часовникът или нещо от сорта, но не е искал да се бъркат в жиците му. Бернар не е използвал епоксидна смола, а силикон. Знаем това от доказателствата, намерени в хотелската стая.
	— Има ли причина за това?
	— В правенето на бомби винаги има причина за всичко. Запомни го. Силиконът съхне бързо. По-малко цапа. Свива се лесно — навярно това има нещо общо с чувствителността на висотомера. Кой знае? — Мийчъм погледна към Дагит. — Той е добър, Мичиган. Наистина е добър.
	Дагит усети напрегнатост, която преди я нямаше. Това бе нещо като състезание между Бернар и Мийчъм. Можеше ли Мийчъм от няколко микроскопични доказателства, намерени в мокета на хотелската стая и в калта на мястото на самолетна катастрофа, да установи какво точно устройство бе направил Бернар и за какво е възнамерявал да го използва?
	— Това ми е работата — каза Мийчъм.
	Дагит дори не разбра, че бе задал въпроса на глас.
	Мийчъм продължи да го поучава:
	— Най-простият пример за взривател с „врата“ е часовниковият — с една врата. Нагласяш му времето и — баам! — гръмва. На самолет това не става лесно. Не и ако искаш аеропланът да е във въздуха и да е доста надалеч от летището, от което е излетял. Затова трябва да използваш няколко „врати“ — за налягане, за температура, за влажност — избери си сам; всяка от тях отговаря на дадени условия, на различни изисквания — височина, време, температура. Може да е всяко от изброеното.
	— Ти каза, че е имал два висотомера.
	Мийчъм определено не обичаше да го прекъсват.
	— Преди самолетът да излети, вторият пилот херметизира кабината. Нали така? Ако го направи лошо, усещаш го в ушите си. Знаеш ли какво означава това? Ако ти си Бернар и искаш да си сигурен, че самолетът е във въздуха, ще използваш висотомер — нагласен на дадена височина — като първа „врата“. Така можеш да си сигурен, че другите „врати“ няма да се отворят, докато кабината не се херметизира. Ако бомбата избухне във въздуха, доказателствата и уликите са по-малко. Локърби бе добър пример за това; Локърби трябваше да гръмне над океана. Както и да е, барометърът е първата ти „врата“.
	— Ако аз правех устройството — продължи той, — щях да използвам втора „врата“ — някакъв часовников механизъм — за да съм сигурен, че самолетът се е отдалечил достатъчно, преди да гръмне.
	— Часовниците „Касио“? Ние сме съвсем сигурни, че е купил два от тях.
	— Видях това в доклада. — Той вдигна рамене. — Не знам. Предполагам, че при Бернар всичко е възможно. Трябва да разбираш от електроника — от електрическите вериги в един чип — за да изтърбушиш един „Касио“ и да го използваш. Но определено е възможно. Та така, редът е следният: кабината се херметизира, първата „врата“ — висотомерът — се отваря и като включва веригата, задейства часовниковия механизъм. Но нещата не стоят точно така. Тази твоя стъклена крушка обърква правилата. Тя означава, че бернаровият взривател е имал и трета „врата“. Това е единственото обяснение.
	— Което означава?
	Мийчъм се бе подготвил добре за тази среща. Той се пресегна надясно и взе един черен циферблат, стъклена крушка с две жици и малък часовник. Свърза ги в този ред.
	— Моята хипотеза? Три „врати“, Мичиган: висотомерът отваря първата „врата“, след като кабината се херметизира; сетне живачният прекъсвач отваря втората „врата“. — Той го включи. — Носът се повдига и втората „врата“ е отворена. Бернар е имал предвид две условия — кабината да се херметизира и самолетът да е излетял.
	— А часовникът?
	— „Касио“-то е последната „врата“. След като самолетът е херметизиран и носът му се е повдигнал, часовникът започва да отброява.
	— И защо е тази сложнотия? — попита Дагит.
	— Ще ти кажа: тип като Бернар няма да направи толкова сложен взривател, без да има достатъчно причини за това. И така, коя е причината?
	— Искал е да е напълно сигурен, че самолетът е във въздуха, преди това нещо да гръмне. Така ли е?
	Мийчъм поклати глава:
	— Прекалено е сложно за това. Достатъчно е да нагласиш часовника за малко по-дълго време. Да речем за два часа. Ако самолетът бъде задържан на земята, като си нагласиш часовника за по-късно, ти си осигурен. Не, не е това.
	— Нека ти покажа проблема тук, Мичиган. — Мийчъм взе стъклената крушка. Тя съдържаше подвижна капка живак. Той я наведе така, че живакът отиде в онзи край на крушката, където нямаше жици. — Това е положение „изключено“. Няма контакт между двата полюса. Детонаторът е изключен. Часовниковият механизъм не е задействан. Но по време на излитането живакът отива в другия край на крушката и той е вече включен и горещ — каза той и повтори движението. — И ето токът потича от батерията към часовника — и първата, и втората „врата“ са отворени. Часовникът започва да върви. Но ето къде е заровено кучето. — Той отново наклони живачната лампа, живакът се плъзна обратно и прекъсна електрическата верига. — Веднага щом самолетът застане в хоризонтално положение, живачният прекъсвач прекъсва веригата. Часовниковият механизъм трябва да спре. Няма ток, няма бомба. Цялата тази шибана машинария става мъртва.
	— Значи не си ги скачил правилно — рече Дагит, след като помисли малко.
	— Няма начин. Не можеш да ги свържеш по друг начин, Мичиган. Във всеки случай няма начин, който да отговаря на онова, което знаем за свалянето на полет шейсет и четири. Това, което туй нещо иска да ни каже — рече той и посочи към писалището си, — е, че Бернар е направил устройството си така, че да се активира в точно определено време, по време на излитане, докато самолетът все още се издига. Това е единственото възможно обяснение. Сега ти ми кажи: какъв е смисълът, по дяволите?
	Дагит се пренесе при доктор Барнс в „Дънинг“. Симулаторът, с Уорд на щурвала, бе проиграл дузина излитания, като при всяко от тях е било задавано различно време между излитането и загубата на управление от страна на пилотите. И Барнс си бе задал същия въпрос: какъв е смисълът?
	— Какъв е смисълът? — продължаваше да говори Мийчъм. Думи и лица се бяха омесили в главата на Дагит. — Нямаме никакво доказателство за наличието на експлозия. Никакво доказателство за наличието на взривни вещества на борда. Насадени сме на пачи яйца.
	Дагит каза:
	— Ти спомена, че този минидетонатор става горещ. Означава ли това, че е достатъчно горещ, за да предизвика пожар?
	— Да предизвика пожар ли? — Лицето му светна. — Да не ме будалкаш? Ако баба ми беше мъжка… Та той може да разтопи метал бе, човеко!
	Най-сетне повторенията на действията в симулатора придобиха смисъл. Най-сетне имаше нещо, което да предложи на Мъмфорд. Той заобиколи писалището, хвана ръката на Мийчъм и го целуна по устата.
	Чаз Мийчъм изтри устните си и извика:
	— Ти да не си мръднал бе?
	Като кимаше енергично, Дагит грабна папката.
	— Ще повториш ли всичко това пред Мъмфорд, ако те помоля?
	— Ако обещаеш да не правиш пак такива неща.
	— Обещавам.


	22

	Той я отведе в спалнята.
	Тъй като търсеше мебелирана къща, използва оплакванията си за обзавеждането като повод да я отведе горе. Но тя разбираше много добре за какво става дума.
	Още по време на пътуването сексуалното привличане бе станало толкова силно, че никой не говори много. Докато изкачваше стъпалата, тя почувства, че коленете й омекват.
	Карл отвори прозореца. Предобедната светлина нахлу вътре, последвана от лек бриз и далечната, мелодична песен на пойните птици. В тази относителна тишина той я отведе до края на леглото и зарови пръсти в косата й. Тя притвори очи.
	— Това е чудесно — рече тя.
	Той я целуна по устата и тя прие целувката.
	Карл прекара ръка под коленете й, вдигна я и я положи нежно на леглото. Разкопча блузата й и ризата си и я притисна към себе си. От очите й се затъркаляха сълзи. Той я попита с глас, който тя едва дочу, дали да спре. Тя поклати отрицателно глава.
	Той нежно свали останалите й дрехи, хвърли своите някъде по пода и седна до нея. Внимателно и деликатно той прекара върховете на пръстите си по всеки квадратен сантиметър от тялото й — докосването бе като с перце. Бризът набразди завесите и птичият хор сякаш стана по-силен. Един храбър врабец ги гледаше от перваза на прозореца.
	Това й се видя опасно. Страховете й изостряха удоволствието, бяха като приток на кислород към разпаления й огън. Карл не искаше това да свърши бързо. Този непознат човек извличаше от нея всяко усещане, на което тя бе способна, удължаваше всяко действие така, сякаш да провери нейната неотстъпчивост. Да я предизвика. На два пъти тя го бе помолила да влезе в нея. И двата пъти той бе прошепнал „Не“. И двата пъти тя изпадна в оргазъм.
	Навярно това бе истинският смисъл: да капитулира. Тя се обърна към него. Кожата й, нервните окончания, най-интимните й изживявания. Този сръчен мъж я притежаваше напълно вече толкова време. Той чертаеше с пръсти въображаеми фигури по кожата й, галеше леко с връхчетата на пръстите си бедрата й, караше я да се разтвори напълно за него. Целуваше я цяла вечност, играеше си с нея, докарваше я до ръба на безумието, само за да се отдръпне и да започне отново.
	— Боже мой! — чу се тя да стене, разтърсена в ридания.
	Той я целуваше от пъпа до гърдите и обратно. Търпението му нямаше край. Отдаваше й се, докарваше я до ръба и отвъд него, докато тя не потъваше в потопа на невероятна топлина, която така я опияняваше, че тя дори не го чуваше и усещаше. Опитваше се да стигне до него, да го привлече, но той не й позволи.
	Минути, часове или седмици по-късно устните им неочаквано се срещнаха, горещи и влажни, и същия миг той влезе в нея. Тя извика от радост. Почувства ритъма му. Връзката бе тъй пълна и сладостна, толкова нежна и така изпълнена със сила. Да, той я притежаваше.
	Той отново се отдръпна.
	— Не — прошепна тя, желаейки го. Той си играеше с нея.
	Отвори очи и се опита да фокусира погледа си върху лицето му, но това бе невъзможно. Той се усмихваше — само това успя да разбере. Почувства го. Унесена и чужда на света, тя се бе оттеглила там, където бе радостта и удоволствието — искаше й се да умре.
	— Моля те — рече тя и усети как устните й се свиват в сънлива усмивка.
	Той се отдаде бавно. Плавно. Все повече и повече. Напълно. Тя изви гърба си, за да го приеме. Горещият му език намери гърдите й и тя усети как експлодира. Никога не бе изпитвала подобно нещо. Дори и нещо близко до това.
	Почувства се напълно и изцяло съединена с него. Нямаше повече две половини, а едно цяло. Без имена. Без лица. Без личности. Едни и същи. Равни. Неговото удоволствие бе нейно. Движенията му — нейни движения. Това бе мигът им.
	Тялото му се втвърди, от пръстите на краката до главата и той свърши. Тя видя пламъци. Заедно извикаха. Птичката излетя, меко приплясквайки с криле.


	Застанал до прозореца той пушеше гол. Онези ключове му трябваха. Трябваше да прочисти съзнанието си и да се върне към задачата си. Не беше лесно. Тя лежеше спокойно завита в одеялата, полузаспала. Чувстваше, че се е вторачила в него. Погледна задната градина.
	— Тук би ми било много хубаво — каза той с отчужден тон, без да го желае.
	Какво ставаше с него? Не можеше да се съсредоточи. Имаше толкова много за свършване, а той нямаше желание за нищо. Непознати чувства го бяха залели така, че преди да успее да ги предотврати, той бе станал тяхна жертва. Чувстваше се като фокусник, който се е заел с прекалено много неща едновременно — гледаше как пред очите му хвърчащите предмети се изплъзват от опитите му да ги хване.
	— Би ли? — попита тя.
	— Ще — поправи се той, мразейки се за продължаващата измама. Можеше ли да й каже? Можеше ли да рискува и да каже истината? Истината? Тя бе просто един от бавно кръжащите извън обсега му предмети.
	— Винаги ще си мисля така за тази стая — рече той. — За нас. Сега. Този миг.
	— Виждаш ми се тъжен.
	— Невероятно щастлив, уверявам те. Ако можех да задържа този миг, ако можех да заключа онази врата там, и двамата да останем вътре… завинаги. Е, това ще е моето малко райско кътче.
	— Не можеш ли?
	— Мога ли?
	— Не ми се виждаш много убеден — рече тя.
	— Ти си имаш свой живот. Аз се намесих в него. Трябва ли да съм много убеден?
	— Мисля, че да. — Тя отхвърли завивките.
	Той я погледна. Имаше красиво тяло. Бе загубило младостта си, на места — и формата си. Но едва ли би искал в този момент да види друго тяло. Беше съвършено. Беше нейното.
	— Показах ли ти двойния душ? — попита тя с весел и подканящ тон. — Изцяло европейски фаянс. Внос. Пуска се с едно докосване. Да ти покажа ли душа? — попита тя, стана от леглото и тръгна към него.
	Фантастична е, помисли си той. Той метна цигарата през прозореца и я изгледа как подскача, разпилявайки искри по тухлената тераса. Тя отиде право при него, притисна се, топла и влажна, и той усети как отново получава ерекция.
	— Или да си останем тук на стола — попита тя.
	— А защо не и двете?
	— Наистина ли? — отвърна тя и му помогна да влезе в нея. Затвори очи и положи брадичката си върху рамото му.
	Той с благодарност чу отново хора на птиците. Хвана я здраво, отнесе я и я сложи върху раклата. Видя как лицето й се усмихва от удоволствие.
	Сетне тя ухапа рамото му и двамата едновременно получиха оргазъм.


	След кратка дрямка и пропаднало намерение да вземат душ, нямаше топла вода, те се изтриха с кърпи, шегувайки се за това на какво ще миришат. Бавно и без желание се облякоха.
	Корт направи онова, което чувстваше, че трябва да направи. С твърд и самоуверен глас на хладнокръвен професионалист той рече:
	— Хвърли ми ключовете си. Ще задигна колата ти и ще потърся да купя отнякъде нещо за ядене.
	— Ще дойда с теб.
	— В никакъв случай — рече той. — Ще провалиш всякаква изненада, която искам да ти поднеса.
	— Ти си непоправим романтик. Известно ли ти е това, Карл?
	— Старая се — отвърна той.
	— Не, не се стараеш. То си е естествено. Тъкмо то те прави толкова привлекателен.
	Естествено ли, почуди се той. Наречи ме с истинското ми име. Наречи ме лъжец. Каквото искаш, само не ми давай тези ключове!
	Тя се порови из чантичката си, най-сетне намери ключовете и му ги хвърли. Той ги улови без усилие, досущ както жабата хваща с език мушицата.
	Той се взря в лежащите върху дланта му ключове. Проста връзка ключове. Имаше десетки начини да се сдобие с тях, някои по-лесни, други — по-трудни, ала той бе избрал именно този път. Защо?
	— Карл? Нещо не е наред ли?
	— Просто се замислих.
	— Умирам от глад. Ненаситна съм. Спирай да мислиш. — Тя му посочи вратата. — Хайде, изчезвай.
	— Както кажеш.
	Да си извади дубликати от ключовете бе проста работа. Той прибра своя комплект в джоба си, купи няколко сандвича и картофена салата и се върна в колата. Тук, докато нагласяше малките пакети така, че да не паднат, му попадна неочаквана награда: списък за пазаруване, изписан на гърба на плик, адресиран до мистър Камерън Дагит — върху него прочете домашния адрес на Дагит. Това му спестяваше необходимостта да проследява Кари — или, не дай си боже, Дагит — за да разбере къде е къщата му. Успехът го ободри за малко. Но като се върна в малката къщичка, доброто му настроение се бе изпарило.
	Като паркира на подхода към двора, той остана седнал зад волана няколко дълги минути: чудеше се къде ли щеше да ги отвее животът, ако се бяха срещнали при по-различни обстоятелства. Налегна го дълбока тъга. Чувства, които бе потискал с години, сега изплуваха на повърхността и го пробождаха като с шиш, въпреки усилията му да ги овладее. Чувстваше се упоен: беззащитна жертва на собствената си съвест. Той я бе насилил: физически, емоционално, а сега вече и престъпно. Беше откраднал от нея. Беше откраднал истината, нейното доверие.
	Ненавиждаше се.
	Блъсна силно вратата на колата. Отвори вратата от ковано желязо и тържествено приближи къщата. Ядосан. Объркан.
	О, да, спомни си язвително той: беше постигнал целта си. Браво! Ключовете бяха негови.
	А душата му?


	23

	Събраха се лесно в ъгловия кабинет на Мъмфорд, остана още място, колкото едно волейболно игрище. Патологът — доктор Бен-Дейвид, Чаз Мийчъм от „Експлозивите“ и Лин Грийн заеха едно от двете кожени канапета. Бен-Дейвид бе дребен мъж с остър поглед и тъмна кожа. Мийчъм пак си изглеждаше като типичен американец, но днес — малко по-млад от своите четирийсет и няколко години. Лин отново си струваше един милион долара и нито цент по-малко.
	Дагит седна в едно от кожените кресла и остави Пулман сам на другото канапе. Мъмфорд се бе настанил удобно на кожения си трон с висока облегалка зад огромното орехово бюро.
	Дагит повече не можеше да действа сам. Без благословията на Мъмфорд той не бе в състояние да събере достатъчно жива сила, за да попречи на Корт да извърши онова, което бе замислил; и така, двегодишното разследване зависеше вече от това съвещание. Ако Дагит не успееше да убеди Мъмфорд, че катастрофата на полет 64 не е нещастен случай, а саботаж, трябваше да се заеме с дългия си доклад за експлозията на Бакмън. И тъй като до съвещанието в Пентагона оставаха три дни — а той все още вярваше, че то е пряко свързано с целите на Корт — всичко зависеше от представянето му през следващите двайсет минути.
	Чувстваше се добре подготвен за съвещанието. Беше позвънил лично на всеки участник в него, така че да знае какво точно се очаква от него. Той щеше да е диригентът и като диригент потропа с молива си по ръба на папките, натрупани върху масичката пред него. И тъй както музиката бликва от нотния лист, той се надяваше, че при този ансамбъл богатството от факти и хипотези ще се превърне в убедително обяснение за поведението на полет 64 на „Ам Еър Експрес“. Едно обяснение — това бе всичко, на което той се надяваше.
	Той измъкна списъка си и повиши тон, надявайки се, въпреки всичко, да прозвучи убедително. Нямаше дарба да говори пред събрания.
	— Първо, бих искал да задам няколко въпроса на присъстващите в стаята. Мисля, че така ще получим известна представа за предварителната работа, както и за дейността на мястото на катастрофата. — Той се огледа за чаша вода. Като не намери, продължи: — Първият ми въпрос е към д-р Бен-Дейвид. Той е прегледал протоколите от аутопсиите и е разговарял лично с медицинските лица, извършили тези аутопсии в Калифорния. По-конкретно, темата е токсикология на кръвта. Това, което искам да ви попитам, докторе, е, в състояние ли сте да разберете дали даден човек е изпаднал в безсъзнание, преди да умре?
	Тембърът на Бен-Дейвид бе необичайно висок, а той имаше и досадния навик като говори да подръпва ухото си.
	— Интересно е да отбележа, че този въпрос възникна преди четири години. В средите на патолозите… — добави той. — И тогава, както и сега, той бе във връзка със самолетна катастрофа. Предположението бе, че пилотът може би бе изгубил съзнание няколко мига преди катастрофата. Страхувам се, че това е станало в един критичен момент. Водещи патолози бяха извикани да проучат възможността за доказване или отхвърляне на тезата бил ли е, или не е бил в съзнание пилотът в момента, когато умира. Идеята бе, че като се измери концентрацията на млечна киселина в кръвта, бихме могли да преценим степента на стрес, преди настъпването на смъртта. Високата концентрация би означавала, че пилотът се е борил да овладее управлението на самолета. Ниската концентрация — обратно, че пилотът е умрял, преди дори да е разбрал, че има проблеми. Но нищо не се получи. Тестовете не успяха да докажат тази теза. Та така, това е единият от начините да ви отговоря на въпроса — не, не можем да разберем, поне засега.
	Той бе заинтригувал Мъмфорд. Това бе добър знак.
	Дагит попита:
	— А каква е причината за смъртта на екипажа на „Ам Еър Експрес“ — 64? Посочено е, че е настъпила в резултат на сблъсъка — „разчленяване на телата“, май такъв термин бе използван. Съгласен ли сте с това?
	— Не. И авторите на този доклад — също. Вече не. Докладите се пишат наново.
	Мъмфорд излая:
	— Вярно ли е това?
	— Абсолютно — отвърна Бен-Дейвид.
	— Брей, да му се не види! И защо не съм чул за това? — продължи да се сърди Мъмфорд.
	Никой не се намеси. Никой не му отвърна. Отговорът бе очевиден: никой не знаеше за това.
	— И каква точно е причината за смъртта, д-р Бен-Дейвид?
	Бен-Дейвид погледна към Дагит.
	Мъмфорд му скръцна:
	— Нямате нужда от разрешението на Дагит, за да говорите. Имате нужда от моето — и той се потупа по гърдите. — Това е моят офис. Моят шибан, проклет, оперативен офис!
	— Специалният агент Дагит насочи вниманието ми към концентрацията на въглероден окис в кръвта и аз съответно предизвиках колегите си да го проверят. Токсикологичният доклад. — Той замълча неловко. Дали не се опитваше да намери най-простата терминология? — На борда е имало пожар. Знаем това. — Той погледна към Лин Грийн, която му кимна утвърдително. — Едно от доказателствата за наличието на пожар е съдържанието на въглероден окис в кръвта. Обикновено той причинява смъртта, какъвто е и този случай. Всъщност — рече той и потупа папката пред себе си, — токсиколозите смятат, че двамата членове на екипажа са били обезсилени от въглеродния окис и сетне са загинали при удара. „Разчленяване на телата“, както току-що каза мистър Дагит. Една самолетна катастрофа е доста трудна работа за патолозите, тъй като имаме и пожар, и разчленяване на труповете. Специалният агент Дагит насочи вниманието ми към един факт в доклада, който патолозите бяха пропуснали — а именно — високата концентрация на въглероден окис и липсата на каквито и да било други отровни вещества в кръвта. Пластмасата изгаря и се изпарява; парите нахлуват в дробовете и в кръвта ви. При пожар в трахеята се отлагат сажди. В случая с шейсет и четири, в трахеите и на двамата мъже не е открита следа от сажди. Дори и за няколко секунди, какъвто е нашият случай, би трябвало да открием нещо в трахеите. Проби от тъканта на дробовете на двамината са изследвани от токсикологичната лаборатория по съдебна медицина в Сакраменто. Там са открили не само изключително висока концентрация на въглероден окис, но и наличието на бял фосфор. — Той отново замълча. — Проверихме по телефона — няма никакви източници на бял фосфор в самолет „Дънинг 959-600“. А и в който и да е друг самолет „Дънинг“. Сетне проверихме и товара по товарителниците. В него също напълно липсва този елемент.
	— Не съм сигурен, че ви разбирам добре — рече Мъмфорд. — Каква всъщност е причината за смъртта?
	— Ако разрешите да се намеся — рече Дагит, — ей сега ще стигнем дотам.
	На Мъмфорд това не му хареса. Ала Дагит продължи:
	— Чаз, аз и ти говорихме за този детонатор. Миниатюрния.
	— Точно така. Напълно вярно, Мичиган. — Той се обърна към Мъмфорд. — Казано просто и ясно, Дик — рече той, подчертавайки близостта си с Мъмфорд, — имаме достатъчно добри доказателства, че на борда на шейсет и четири е имало много усъвършенстван детонатор. Е, не стават за съда — но майната му на съда. Този тип е имал намерението да взриви самолета в точно определен момент, почти веднага след излитането му. Знам, че е странно, но това е единственото заключение, до което стигнах. По-нататък — нямаме абсолютно никакви доказателства за наличие на взривни вещества на борда. Никакви. Така че от какъв зор да прави това устройство, като няма какво да се взриви.
	Дагит каза:
	— Минидетонаторът, Чаз.
	— Да, добре. Материалните доказателства, открити в хотелската стая на Бернар, предполагат наличието на минидетонатор. Миниатюризиран взривател. На доста високо технологично равнище, но не е невъзможно за тип като Бернар да го направи. Минидетонаторът се нагрява страхотно — наистина страхотно. Разрязваш външната му обвивка и вместо да пукне, той пламва. И развива достатъчно висока температура, за да стопи някои метали. Достатъчно, за да причини пожар в кабината. Един от химичните елементи, които бихме търсили в отломките след катастрофата, за да докажем наличието на минидетонатор, е белият фосфор. — Той кимаше, за да подчертае тезата си. Посочи към Бен-Дейвид. — Изглежда, той е открил белия фосфор.
	Чаз покима още малко, погледна Дагит, привършил с репликите си, и се облегна назад.
	— А това ни отвежда до Лин Грийн и ФАА — каза Дагит.
	Лин изправи рамене. Това бе в резултат на нерви, но имаше страхотен ефект: привлече вниманието на Мъмфорд. Лин, която бе вървяла рамо до рамо с Дагит през целия случай. Лин, която му бе донесла стъклената крушка, която — поне според него — бе обърнала случая.
	— В записа на разговорите в кабината точно преди удара се чуват два ясни звука. Първият е леко изпукване, втория — съскане. След две секунди двамата мъже се строполяват върху уредите за управление. Това се потвърждава от данните на черната кутия. Няколко бутона са били натиснати, които, както сочи възстановката, биха могли да бъдат включени от — тя вдигна ръце, — тяло, което пада ето така. — Тя залитна напред, за да подчертае казаното. Дагит с удовлетворение забеляза, че вниманието на всички бе насочено към нея. Тя пак се изправи. — Съскането продължава. Тъй като вторият пилот споменава за пожарогасителя, ние решихме да го изследваме отново, предполагайки, че той би могъл да е причината за съскането. Тази сутрин получихме резултатите от лабораторните изследвания и тестове на пожарогасителя в кабината. Доказано е, че единият му край е бил подложен на изключително висока температура. Възможно е, дори е много вероятно, самият детонатор да е бил част от пожарогасителя. Навярно е бил поставен в клапана за високо налягане. Има и още доказателства за наличието на бял фосфор, който пак издава присъствието на минидетонатора, за който спомена мистър Мийчъм. Предположенията ми са, че минидетонаторът не само е предизвикал пожара, но е стопил клапана и е изпуснал газа, който се е съдържал в него. Изследванията на самия пожарогасител показаха, че той не е бил пълен с пожарогасящи химикали, а с изключително висококонцентриран въглероден окис. Потенциално смъртоносна концентрация.
	Дагит посочи към д-р Бен-Дейвид, който каза:
	— Чистият въглероден окис, изпуснат в непосредствена близост, напълно потвърждава нашите резултати и по-пълно очертава причината за смъртта.
	Сетне той посочи към Чаз Мийчъм, който рече:
	— А наличието на бял фосфор обяснява защо не открихме следи от експлозиви. Той просто не е използвал взривни вещества. Всичкото, което този тип е искал, е да се стопи детонаторът му. Така изгаря и малките улики, които биха останали, и оставя газът да свърши другото.
	Устата на Мъмфорд зееше отворена. Дагит си помисли, че ако опиташе, можеше да пусне някой кламер в нея.
	Когато се съвзе, Мъмфорд каза:
	— Да речем, че ви вярвам. Да речем, че шейсет и четири е бил саботиран; да отидем дори дотам да предположим, че е бил свален от един от бернаровите детонатори. А това означава „Der Grund“ и доста вероятно — Антъни Корт. Да речем, че ме убедихте във всичко това, окей? — Той замълча и погледна замислен към тавана. — Но защо да се главоболи с толкова усложнен механизъм? Ако целта му е била да свали един самолет, защо, по дяволите, се е главоболил с всичко това?
	Последвалата тишина бе тъй пълна, че Дагит можеше да чуе затрудненото дишане на Бен-Дейвид.
	— Къде, по дяволите, е смисълът? — попита Мъмфорд.
	В края на краища остана само истината, тази, която той знаеше. Затова Дагит каза внимателно:
	— Корт не е искал ние да разберем, че катастрофата е в резултат на саботаж. Искал е тя да изглежда като нещастен случай. Защо? Мисля, че защото той възнамерява да я повтори — да свали друг 959, тук, във Вашингтон. Затова Бернар е направил два идентични детонатора и затова е доставил втория тук.
	— Ние не знаем това! — възрази Мъмфорд. Държеше много на точността.
	Дагит продължи натиска си.
	— Каквото и да е планирал Корт, то е свързано с онези опити, които Уорд е направил на симулатора в „Дънинг“. Като свържем всички факти заедно, пак не можем да намерим обяснение защо му е бил необходим симулаторът. Защо е повтарял същите опити — само с малки изменения — половин дузина пъти?
	— И имаш ли отговор? — попита Мъмфорд.
	— Не, сър. Още не. Но след всичко, казано дотук, мисля, че се приближаваме. Мисля, че вече е време да разберем.
	Дагит зачака, а Мъмфорд нетърпеливо огледа хората в стаята. По всички лица се четеше смесица от объркване и очакване. Мъмфорд бе близо до избухването. Най-сетне той погледна отново Дагит.
	— Ами, не стой тук. Захващай се за работа!


	24

	Когато Корт вдигна слушалката, миниатюрната лампичка върху черната кутия, която той бе свързал с телефона си, светна червена и той веднага разбра, че линията на Моник се подслушва.
	Обзе го паника, непозната и плашеща. Тя бе компрометирана. Трябваше да я избягва на всяка цена.
	— Аз съм — каза тя спокойно.
	— Моля? — рече той. — Струва ми се, че сте сгрешила номера.
	Последва дълга пауза, докато тя премисли думите си. Самият той бе паникьосан, а как ли се чувстваше тя? Нямаше време за чакане. ФБР — или който и да е друг — бяха по следите им, биха могли да проследят обаждането и да открият адресата. Номерът му щеше да бъде моментално засечен. Още докато говореха, колите може би вече поемаха към тях. Ако тя не признаеше грешката…
	— Звъня в Далас — каза тя със задавен тон.
	— Не, не — каза той. — Аз съм във Вашингтон. Набрала сте грешен номер.
	И затвори. Край. Свърши се. Операцията му изглежда се разпадаше по шевовете.
	Трябваше да ги задържи една стъпка след себе си. Трябваше да се движи. Трябваше да изпъди всички други мисли от съзнанието си, да затвори всички „чекмеджета“ в него, и да се съсредоточи върху отделните най-важни за бягството му елементи. Той отвори указателя — на „Такси“ — черната кутийка до телефона му бе станала центъра на неговия свят. Предполагайки, че и неговата линия се подслушва, макар че се надяваше да не е така, Корт спокойно поръча такси под името Антъни, Карл Антъни, за след двайсет минути. Биенето на сърцето му му напомни за конски копита върху калдъръм. Чудо на чудесата, лампичката остана тъмна. Тъкмо бе готов да отпразнува запазената си анонимност, когато тя светна ярко. Коленете на Корт омекнаха.
	Компрометиран!
	Последвалата суматоха от действия, в които се впусна, му помогна да преодолее чувството на паника. Откачи и прибра в джоба си малката черна кутия, която откриваше подслушването на телефоните, извади пистолета си, провери го дали е зареден и го мушна в кобура му. В левия джоб на панталона пъхна още два пълнителя: общо ставаха двайсет и седем патрона. Не бяха чак толкова много срещу цяла армия агенти на ФБР.
	Колко ли ще изпратят? Доколко ще са сигурни? Колко време му оставаше? Погледна часовника си. Бяха минали трийсет секунди.
	Пъхна малко дрехи в пътна чанта, с едно движение събра от лавицата над мивката тоалетните принадлежности и козметичните препарати и ги набута в чантата. Ще можеше да се предреши. Прибра копията от ключовете на Каролайн. Огледа се.
	Няма време… В тази стая бе внимавал. Щяха да намерят съвсем малко отпечатъци. Съвсем малко улики, дори и за лабораторните специалисти.
	Измъкна се тихо по задното стълбище, през празната кухня и задната врата. Вървеше бързо, но не тичаше — по алеята през задния двор, до съседния двор. Десет минути по-късно пристигна на станцията на метрото Фарагът Север.
	Докато се спускаше с ескалатора, наблюдаваше внимателно за евентуални агенти — но бе трудно да ги разпознае. Всеки от тези хора можеше да бъде агент. Всичко, което видя, бе един квартален полицай, който разпъждаше някакви скитници. И това породи семето на една идея в главата му.
	Качи се на първата пристигнала мотриса и седна близо до бутона с надпис „Аварийна спирачка — 100 долара глоба за неправилна употреба“.
	Моник бе най-големият проблем. Запита се какво всъщност й бе разкрил? Прекалено много. По дяволите, колкото и да знаеше, пак бе прекалено много. Беше се отпуснал пред нея, беше й разкрил повече, отколкото трябваше.
	В един съвършен свят, тя щеше да бъде „пенсионирана“ — както казваше Михаел — преди да провали операцията. Михаел бе използвал наемници за подобна работа най-малко два пъти. Корт бе работил и с двамата, макар и от разстояние, действайки като примамка, така че убийците да могат да идентифицират жертвите, В паметта му бяха останали техните безстрастни лица. Във всеки случай бяха лица, които не можеш да забравиш, лица, от които да побегнеш веднага, щом ги видиш отново. Михаел поддържаше добър ред „в къщата“: никой не можеше да се изплъзне от обсега му.
	Но какво да прави с нея? Не само че знаеше твърде много, но тя бе и ключов елемент в операцията. Цялата й същност се въртеше около възможността той да се представи като гост на „Инфлайт Фуудс“ и да влезе в летището — така, както го бе сторил в Лос Анджелис. Да подмени пожарогасителите. А това зависеше от Моник.
	Слезе на третата спирка — Съдебния площад, колко подходящо! — нащрек за опашка. Изчака, вече сигурен, че не е следен и взе „червената линия“ до станция „Юнион“.
	Номера: знаеше ги със стотици. Но не се почувства в по-голяма безопасност.
	Ако убиеше Моник, какво би последвало? Дали щяха да се сетят? Дали щяха да я използват като примамка?


	Моник не бе на себе си.
	Тя отиде право към барчето, наля си една голяма водка и се опита да обмисли нещата. Наля си още една.
	„Грешен номер!“ Ледът се бе стопил, но тя не си направи труда да го смени. Не усещаше алкохола, не усещаше нищо друго, освен страх. Мисли! Тя се наруга и глътна още една водка, тъй бързо, както и другите две. Мисли!
	Какво би направил Антъни? Ще я изостави? Ще я убие? Ще я защити?
	„Грешен номер!“ Все още думите звънтяха в главата й. Гърка! Проклетият грък ги е издал. Той трябва да е. Копеле!
	Наля си още една.
	Изкуши се да погледне през прозореца. Къде ли бяха в този момент? Нямаше как да научи това, което те знаеха. А дали не реагираха само по подозрение? Обучението й диктуваше да бъде и днес, и утре абсолютно същата жена, каквато бе и вчера: кокетка, самоуверена, добра в професията си, с усет за неусвоени пазари, провокативната жена на деветдесетте. Актриса. Можеше ли да се справи? А имаше ли изобщо избор?
	Сипа си три кубчета лед, включи телевизора и се опита да бъде нормална. Какво значи нормална? Да поема нездравословни храни. Да пие водка. Да се мандахерца само по бельо в горещите нощи. Да мастурбира под душа… Господи, дали бяха поставили микрофони и в апартамента? А камери? Дали знаеха всяка интимна подробност? Дали я подслушваха точно в този момент? Дали я наблюдаваха? Тя се сви още повече в креслото си и прегърна чашата.
	Вярно ли беше, че микрофоните им били толкова силни, та улавяли и биенето на сърцето?
	Ако е така, какво ли биха си помислили в този момент?


	Корт остави чантата си в гардероба на станция „Юнион“. Нае една тойота от гишето на „Авис“ като използва за последен път кредитната карта на Карл Антъни — нямаше намерение да връща колата. Знаеше, че скоро агентите на ФБР ще разпитат собствениците на пансиони и ще научат този му псевдоним. Следващото нещо, което щяха да предприемат, бе да направят проучване за това име в компаниите за кредитни карти, банки, авиолинии, агенции за коли под наем, други хотели — навсякъде, където биха могли да открият някаква следа от него. Кредитната карта можеше да бъде проследена. Единствената му останала карта, под друго име, бе необходима за бягството му. В един съвършен свят тя все още би могла да послужи за тази цел.
	Както и при всяко пътуване, което е свързано с очакване, и това се проточи безкрайно. Трийсетте минути изтекоха бавно като няколко часа. На два пъти се губи, въпреки че внимаваше в картата, ала най-сетне мина покрай адреса, който бе зърнал върху плика, използван от Каролайн да си напише списъка за пазарене.
	Къщата бе напълно незабележителна: обикновена, доста малка и с калпава околност. Напомни му на няколко секретни квартири, които бе използвал през годините.
	За неговите цели имотът бе идеален: висока дъсчена ограда я обрамчваше и не бе много вероятно, ако това изобщо бе възможно, някой съсед да види промъкващ се крадец.
	Той обиколи още веднъж околностите, нащрек за нощни птици. Но, съдейки по тъмните къщи, почти всички спяха.
	Кара десет минути обратно по главния път и се намери в една денонощно отворена закусвалня, където под ярката светлина на флуоресцентното осветление попадна в компанията на излекувал се алкохолик, чифт каталясали пътни ченгета и на неспирния монолог на сервитьорката за хапчетата за отслабване. Това, че си сърбаше кафето с чифт полицаи на не повече от три метра разстояние, засили самоувереността му. Беше никой. Невидим.
	Зарови се в страниците на „Ю Ес Ей Тудей“, поглъщайки всичко, като се почне от финансовата политика на Кремъл и се свърши с последния видеоклип на Мадона, изяде една масленка и изпи трета чаша кафе — този път декофеинизирано. Няколко минути след един часа ченгетата се върнаха в патрулната си кола. В два часа Корт вече бе останал сам, макар че от време на време се отбиваше по някой мотоциклетист. Отиде до тоалетната и сетне се напъха отново в тойотата. Беше премислил плана си десетки пъти. Сега, в два и петнайсет след полунощ, беше вече време да го изпълни. В един съвършен свят щеше да влезе и да излезе от къщата за броени минути.
	Едно неколкогодишно комби бе спряло на подхода към къщата. Не го бе забелязал първия път. Господи, какво ли още не бе забелязал? Паркира тойотата по-надолу по улицата и зачака да види дали ще светнат прозорците на съседните къщи.
	След няколко минути, с копията на ключовете на Каролайн в ръка, той излезе от колата и полека притвори вратата, да не предизвиква шум. Отправи се право към входната врата. Една улична лампа хвърляше блед отблясък върху портичката. Корт усети как се разтваря в сенките. Можеше да изпробва всичко четири ключа. Трябваше да го направи бързо и тихо. Сам в стаята си бе тренирал как да работи ефикасно с ключовете, но не бе напълно готов за истинския момент. Номерът бе да го направи полека — да изучи формата на ключалката и на ключа, преди да го пъхне вътре. Но в тъмнината това се оказа по-трудно, отколкото бе очаквал. Първият ключ не стана. Усети как темето го засърбя от пот. Вторият ключ влезе, но не искаше да се завърти. Като излизаше иззвънтя като цимбал.
	Третият ключ се завъртя и вратата се отвори.
	Той влезе вътре.
	Слава богу, вратата се затвори тъй безшумно, както се бе отворила. Той не бе крадец и се чувстваше на чужд терен — във всеки аспект. Със затаен дъх и разтуптяно сърце измъкна фенерчето писалка от джоба си и го включи. Беше залепил малко марля върху стъклото, за да намали силата му. Тъканта на марлята се просна пред него като грамадна бяла мрежа. Продължи нататък.
	Озова се в неудобно малка всекидневна. Евтини мебели. Телевизор. Лавица с книги с меки подвързии.
	Опита се да си представи разположението и реши, че кухнята ще е отзад, спалните и банята — вляво.
	Зави надясно през една отворена врата.
	Още една, дори по-малка стая.
	Слабата светлина, със странните й форми, причинени от марлята, заигра по стените и към масата за хранене. Беше покрита с отворени пликове, марки, кутийка кламери и жълта поставка за писане.
	Куфарче обаче липсваше.
	Корт заобиколи масата откъм онзи край, който бе използван като писалище. Къде беше то? Нима Дагит го бе взел със себе си в спалнята? Нима бе толкова внимателен с него?
	Той насочи меката светлина към пода. Не усещаше колко е изнервен. Потта се стичаше по ребрата му.
	Изправено край стола — както би го оставил всеки, който е работил с него, затворил го е и го е поставил на земята — бе куфарчето на Дагит. Беше затворено.
	Корт се бе надявал да го намери отворено.
	Той го вдигна тихо на масата, изненадан от значителната му тежина, и погледна ключалките и комбинациите за отваряне.
	Ключалките бяха на пружини. Ако не внимаваше, щяха да предизвикат шум при отварянето.
	Беше ли заключено? Тъкмо да опита една от ключалките, когато бледият лъч освети комбинацията от числа и той замръзна: 1023.
	Десет-двайсет и три: число, което за Антъни Корт бе не по-маловажно, отколкото за Дагит.
	Вече бе сигурен, че куфарчето е отворено.
	Той затисна с палци ключалките и отвори куфарчето. Захапа с уста фенерчето и започна да чете.
	Златна мина! Най-отгоре върху книжата той прочете името и адреса на своя пансион, надраскани набързо с молив. И макар че би трябвало да бъде готов за това, не беше. Капка пот капна върху червената папка. Обезумял, Корт я попи веднага: нямаше намерение да оставя визитката си. Не се изсуши много добре. Хартията се набръчка. Той заразлиства съдържанието на куфарчето, лист по лист. Като разгледа досието с име „Роузън“, намери три полицейски скици на лицето си — учудващо точни. Имаше зърнеста снимка на Моник с шал и очила. Десетки доклади, бележки, съобщения.
	Той извади червената папка и я отвори. По протежение на целия плик бе изписано с едри, черни букви: „Подлежи само на преглеждане“.
	Папката бе подписана от Ричард Мъмфорд. Името на Дагит бе изписано върху първата страница, до него стоеше подписът му.
	Корт внимателно махна ластичето, с което се затваряше пликът, и извади съдържанието му. Първото нещо, на което попадна, бяха маршрутите! Той видя имената: Моснер, Голдънбаум, Сандхърст, Грейди, Фицморис, Савайл. Не го интересуваха номерата на полетите, трябваха му само датите на пристигане и заминаване. Четири от маршрутите съдържаха една и съща дата: 21 септември. Трепетът от откритието му го изпълни с необичайно чувство за власт. Макар и пристигащи в различни дни, двама щяха да си тръгнат вечерта на двайсет и първи. Значи, щеше да е двайсет и първи.
	Той щеше да убие Моснер след два дни.
	След като прегледа набързо останалите книжа в куфарчето, неочаквано му прилоша. Колкото повече четеше, толкова по-невъзможно му се струваше. Не обръщаше внимание на времето. Минутите бързо течаха. Не е възможно! Дагит знаеше всичко. Ето, тази докладна се занимава с възможното наличие на експлозиви на борда на полет 64. Следващата се отнасяше до повтаряни няколко пъти опити със симулатора в „Дънинг“. Имаше снимка на Моник. Имаха подробно описание — дори и скица — на детонатора на Бернар. Това, което накара дъха му да секне, бе анализът на ФАА на пожарогасителя: въглероден окис. Те знаеха всичко! Така ли бе наистина? Знаеха ли коя ще е целта му? Истинската цел? Ако знаеха целта му, с него бе свършено. Всичките му приготовления щяха да се окажат безполезни. Щяха да си седят на летището и да го чакат да дойде. Нямаше да има начин да свърши онова, за което бе дошъл. По-добре да го бяха застреляли.
	Във всекидневната осветлението светна. То хвърли бял квадрат от светлина в малката трапезария. С бързо движение Корт угаси фенерчето си и тихо затвори куфарчето, като го остави на масата. Приклекна, направи две крачки към натрапчивата светлина, огледа бързо всекидневната и, като не видя никого, прекоси светлината, стигна отсрещната стена и застана зад отворената врата на трапезарията.
	С един бърз поглед към куфарчето установи, че част от червената папка се подава от ъгъла му. Изглеждаше затворено набързо.
	Преди да види момчето, чу шума на инвалидния стол. Шумът на колелетата върху килима бе отчетлив. Надяваше се сетне да чуе шума на телевизора. Надяваше се безсъницата на момчето да бъде изпълнена с най-късното шоу, за да получи възможността да се измъкне отзад на фона на шума му. Но като гледаше как механичната сянка на момчето се разтяга и изпълва стаята, досущ като театър на сенките, Корт разбра, че целта му бе кухнята; а пътят му дотам минаваше на няколко десетки сантиметра от самия него.
	Сянката от инвалидния стол и момчето намаля, то се бе придвижило към тази стая. Корт промени плана си: веднага щом момчето влезеше в кухнята, той щеше да върне куфарчето на мястото му и щеше да се отправи към входната врата.
	Момчето спря.
	Погледна надясно — към куфарчето — изправи глава и подуши въздуха.
	— Кари? — рече тихо то.
	Цигарите! В закусвалнята Корт бе изпушил половин кутия.
	Главата на момчето полека се завъртя наляво. Притаен, Корт сви юмрук. В мига, когато погледите им се срещнаха, Корт го удари и строши носа му. Главата на момчето се люшна назад и се отпусна.
	Той отиде бързо до куфарчето, отвори го отново, подреди съдържанието му и го остави на пода. Точно тогава го осени идея, чиято свирепост бе равностойна на гениалността му. Какъв по-добър начин да води операцията от тук нататък? Той остави куфарчето и се отправи към момчето.
	То бе по-тежко, отколкото бе предполагал. Но нали мъртъвците винаги тежат повече!


	25

	Дагит се събуди по-рано от обичайното, зареден с нова сила след победата си над Мъмфорд и напълно съзнаващ отговорността, която сега лежеше върху него. Реши, че сутрешният крос ще му се отрази добре. Целта на Корт бе един или повече от директорите на химическата промишленост. Кого и как възнамеряваше да убие той си оставаше загадка, за чието разрешаване имаше по-малко от седемдесет и два часа.
	Почти не забеляза ефектния изгрев, мелодичната песен на птичия хор, който гнездеше на ябълката на съседа, или острия, сладостен мирис на току-що окосена трева, който изпълваше въздуха. Облечен за кроса си, той мина тихо покрай стаята на Дънкан и се изниза през входната врата, както винаги безшумно. Малко след шест по улиците не бе оживено, срещаха се само колеги бегачи, с познато облекло и познати лица, но не знаеше имената им. Пробяга без усилия четири мили, без да обръща внимание на маршрута си, а още по-малко — на великолепието на яркия и ясен септемврийски ден; вместо това пресмяташе отново и отново къде да съсредоточи усилията и енергията си.
	Първият знак, че нещо не бе наред, бе, когато иззвъня будилникът на Дънкан и той не го спря. Дагит, който в това време вече бе облечен и връзваше вратовръзката си, отиде да провери. Като намери стаята на сина си празна, както и леглото му, той спря будилника и извика:
	— Дънк?
	Първия път — както един баща би искал да знае какво прави синът му. Близо до вестибюла имаше малка баня; не му се искаше да нарушава усамотението на момчето. Но като влезе в коридора и видя, че вратата е отворена, следващият вик, с който търсеше момчето, вече бе тревожен. Едно от нещата, от които Дагит най-силно се опасяваше, бе да не би синът му да падне и да си удари главата, докато се премества от тоалетната.
	Банята бе празна.
	Лостът за набиране — сигурно бе там.
	— Дънкан? — извика пронизително той и крачката му се ускори от първите топли вълни на безпокойството, които преминаха като електричество по кожата му.
	В момента, когато той зави зад ъгъла и се блъсна в инвалидния стол, въображението му вече бе полудяло. Той падна върху му, придвижи го с масата си до стената и се строполи в него. Тревогата му се превърна в яд — не за първи път Дънкан напускаше стола, без да пита баща си. Ала гневът му бързо се обърна на чист ужас, когато по ръката му полепна кръв със стайна температура. Остана да седи на пода, преобърнатият стол притискаше краката му, взрян с ужас в отворената си длан. Сетне нямаше да си спомни нищо от последвалите няколко минути. Минути, в които като обезумял претърси всяко място, където можеше евентуално да открие момчето си.
	Но скоро ченгето в него взе връх. Кръв по стола. Той провери кухнята като си мислеше: „Момчето идва в кухнята за среднощна закуска, порязва се…“, ала не намери нито нож, нито следи от присъствието на Дънкан в кухнята. „Той е в леглото; събужда се, защото носът му кърви, нещо обичайно за него; отива в кухнята да вземе лед. Намира се в настроението си на независим и не иска да ме буди.“
	Едва когато изправи преобърнатия стол — колко? пет, десет, двайсет минути по късно — намери написаната на ръка бележка:

	„Аз го взех. Не ПРАВИ нищо. Съвсем нищо.
	Антъни Корт“

	Изобщо не можеше да мисли. Съзнанието му се преизпълваше прекалено бързо и му изигра долния номер да изключи напълно. Прекалено много вода изтичаше в канала, преливаше целия, пилееше мислите си, не бе в състояние да ги контролира, не бе в състояние дори да попие разляното. Първата му ясна мисъл бе: „Ама и кураж има този мъж да подпише бележката!“.
	_Не ПРАВИ нищо. Изобщо нищо._
	Погледна часовника си. Помисли да се обади веднага на Мъмфорд, но веднага отхвърли идеята. Сетне си помисли да позвъни на Кари, но какъв бе смисълът? Почти цял час се мята напред-назад из къщата, не бе в състояние да седне, да спре да върви, да вдигне телефона. Блъскаше се из мебелите и вратите, не можеше да вижда добре, поради сълзите си. Пусна водата и забрави да я спре. На два пъти спира пред огледало и съзерцава образа си — твърде шокиран от онова, което виждаше. Едно от огледалата лежеше на пода, строшено на парчета. Крачеше безспир из малката къща, а умът му пресмяташе възможните варианти. Там, където някога бе съществувал острият ум на опитен следовател, сега се помещаваше изплашеният до смърт ум на един баща.
	Още веднъж погледна часовника си. Минутите отлитаха безвъзвратно. Някъде там се намираше Корт, който планираше нещо. Дънкан бе… Можеше ли да си позволи да спре разследването? Да се обяви за болен? Реши — не. Хората го познаваха добре. Нищо не можеше да го спре в този момент. Ако не отидеше на работа, щеше да привлече много повече внимание, отколкото ако се явеше и изглеждаше на зает. Чувстваше се съкрушен от реалността на ситуацията: ако сега спреше разследването, навярно Корт щеше да успее с онова, което бе замислил, и Дънкан щеше да живее. Дали щеше да живее? Ако продължеше с разследването си, ако успееше да напредне достатъчно, за да спре Корт, тогава животът на някой друг — може би на много хора — щеше да бъде спасен. Не можеше да забрави физкултурния салон, пълен с личните вещи на жертвите от полет 1023. Не можеше да пренебрегне опустошението, последвало катастрофата на полет 64. И като си мислеше за всичко това, той не можеше да повярва, че човек като Корт ще пожали някого, дори и едно малко момче като Дънкан.
	След като взе решението, той вдигна телефона и каза на мисис Кайък да си вземе почивен ден. Пътят до Бъзърд Пойнт никога не му се бе виждал толкова дълъг.


	26

	След като прекара ранните утринни часове в каране в кръг по околовръстния път, с парализирано и със запушена уста момче, завързано на пода пред задната седалка на тойотата, силно разтревоженият Антъни Корт се насочи към предградията на Виржиния, където Каролайн го бе водила на оглед на имоти. След известно обмисляне това му се стори логичният отговор на дилемата му: щеше да използва една от къщите, които тя му бе показала като секретна квартира. Просто нямаше никакво време отново да си прави труда да започва процес на наемане на къща — особено с момчето отзад, особено след като ФБР разполагаше с доста точна негова скица, особено при разписанието, което си бе направил. Вече може би наблюдаваха или поне бяха предупредили хотели, мотели, пансиони, дори и компании за недвижими имоти като тази на Каролайн. Нямаше кой знае какъв избор: трябваше да остави момчето някъде и да се заеме с работата си. Налагаше се да импровизира.
	Съвсем ранната утрин, при изгрев-слънце бе най-подходящото време да опита. По-рано самата тъмнина можеше да предизвика любопитството на някой. Но при изгрев-слънце хората изпадат в най-дълбокия си сън, докато при сивия още ден и ограничената зърнеста светлина момчето в ръцете му щеше отдалеч да изглежда просто като вързоп.
	„Тази рядко я показваме“ — спомни си той думите на Каролайн, но му трябваха цели четирийсет минути, докато намери вилата. Докато паркираше по извития подход, обрамчен с прецъфтял кучешки дрян, люляк и невероятно едър храст азалия, се оказа, че споменът му за почти пълната изолираност на мястото се оказа верен. Подходът към къщата бе с един изход. Ниска каменна стена маркираше западната граница на имението, разположено пред гъста гора. Пред него пътят зави надясно, сетне рязко наляво и под гумите дребният чакъл стана сякаш по-дълбок. И ето я най-сетне. Двустайната вила, разположена в края на разпарчетосаното бивше имение, не бе достатъчно голяма за едно семейство и бе твърде отдалечена за някоя млада двойка. Толкова бе самотна, че някой бе поставил сателитна антена. Като я видя за втори път (тя я беше отписала от списъка на неколкократните си опити да му намери жилище), той бе почти напълно сигурен, че през следващите няколко дни вилата нямаше да бъде показвана — поне така си мислеше, докато седеше тихо и слушаше как двигателят на колата изстива и събираше кураж да влезе вътре.
	Времето бе всичко.


	27

	Как да се свърже с нея?
	ФБР сигурно подслушваше телефона й и можеше да проследи обажданията, следеше отблизо офиса й и нейното BMW или му бе поставило автоматичен ответчик. Работата бе в това да отсее няколкото момента, в които тя нямаше да бъде под наблюдение, и сетне да реши как да влезе и излезе. Наум му дойдоха няколко идеи.
	Първо — асансьорите в блока й. Тя се спускаше до подземния гараж с асансьора и едва ли ФБР я подслушваше и там. Сигурно знаеха всяка стъпка в апартамента й, щяха да проследят колата й, но между двете?
	Освен това — в BMW-то й те можеха да я наблюдават, а навярно и да я подслушват, но от разстояние.
	И кантората й щеше да бъде третирана по същия начин. Щяха да знаят кога влиза и излиза; щяха да подслушват телефона й; но без специален агент, прикрепен към нея, не можеха да проследят всяко нейно движение. Бе немислимо да я проследят до тоалетната например.
	Ето ги възможностите, но нито една не бе напълно безопасна.
	Да я убие може би бе по-лесно.
	В нея бе единственият ключ за шкафчето в гардероба, където бе даден на багаж пожарогасителят на Бернар. Затова тя му трябваше.
	Налагаше се да измисли нещо.


	Пристигна в агенцията за модели на Бърнстейн и Райт пет минути преди определената си среща. Прекара тези пет минути да прехвърли десетки снимки, от които избра три кандидатки с близки до Моник лица и тела. Първата се оказа бременна. Хиляди извинения.
	— Трябваше да я извадим от албума още преди месец.
	Втората му избраница се съгласи да дойде веднага да обсъдят „снимките“. В новата си роля Корт бе моден фотограф на свободна практика.
	Синди Акстъл пристигна след двайсет минути. Лицето бе идеално, бюстът — малко плосък, косата — твърде къса, но щеше да свърши работа. По негова молба ги отведоха в заседателна зала, където да обсъдят работата „насаме“.
	Той затвори вратата.
	— Мис Акстъл, избрах вас, защото в справката ви пише, че имате и известен актьорски опит. Нямам много време и затова ще бъда много прям. Не съм фотограф. Не се бойте — каза той и вдигна ръка. — Не съм и такъв, за какъвто ме помислихте. Нищо подобно. Това, което имам предвид, ще изисква известни актьорски умения и аз съм готов да платя за това. Мога само да се надявам, че сърцето ви е поне донякъде романтично, защото без това се съмнявам дали ще приемете това, което ще ви предложа.
	Тя кръстоса ръце и крака, веднага бе станала подозрителна. Приличаше на настръхнало насекомо.
	— Слушам ви, но не за дълго.
	— Нищо сексуално, изобщо. Нататък — ще трябва да прекарате целия следобед да карате из града чисто ново BMW.
	Хвана се.
	— Преди да продължа по-нататък, бих искал веднага да знам дали сте сериозно заинтересувана от работата. Както ви казах, имам съвсем малко време. Не мога да го пилея, освен ако не желаете да продължим.
	— От какво да съм заинтересувана? — настоя тя.
	— От малка актьорска игра. Нищо сексуално. Напълно сама. Двойно заплащане. Минимум четири часа. В брой, предплатено — и той вдигна вежди.
	— В брой ли?
	Той кимна.
	— И двойна такса?
	Той пак кимна.
	Тя го погледна.
	— В колата има нещо, нали? Наркотици или нещо от сорта? Не, благодаря. Не мисля, че ще се съглася.
	Тя се пресегна за малката си чантичка.
	— Наркотици ли? — засмя се той. — Ако се усъмните нещо в колата, я оставяте където и когато поискате. Можете да задържите ключовете или да ги изхвърлите. Това не ме интересува. — Видя, че я бе заинтригувал и объркал. Реши да продължи: — Има една жена, в която съм лудо влюбен. Тя също е влюбена в мен. Съпругът й следи всяка нейна стъпка. Много е богат и изобщо не иска да чуе да се разделят. Навярно този тип хора ви е познат.
	Тя присви очи, но той видя в тях известно съчувствие. Въздъхна.
	Беше му в ръцете.


	Моник бе обхваната от нова вълна паника.
	Тя дойде като изгаряща болка, която едва не я накара да се присвие. Разбираше колко е важно да запази външно спокойствие, да продължи с всекидневните си занимания, да избегне параноята. В същото време съглеждаше заговори накъдето и да се обърнеше: боклукчията, безразборно паркираните коли, човекът от сервиза, който поправяше копирната машина в офиса. Подозираше всички.
	Трима души бяха попитали, да не би да й е зле, така че очевидно не успяваше да се прикрива много успешно.
	Пет без пет. Тя грабна чантичката си и тръгна, но помощничката й я догони.
	— Току-що дойде един факс за теб. Пише, че е спешен и личен.
	Тя й го подаде. Моник го пое с несигурна ръка. Все едно й подаваха смъртната присъда.
	Седна на един от столовете в приемната. Съобщението бе писано на ръка и съдържаше само един абзац. Адресът на подателя бе Далас, Тексас. Сърцето й подскочи. Беше от него. Подателката се именуваше Евелин Маклеод. Първите букви й даваха началото на думата, където свършваше шифрованото му съобщение. Не беше лесно да го декодира в движение. Потърси и намери дума, която започваше с ЕМ. После наум заизважда всяка втора буква от думите, докато стигна до ЕМ.
	Не можа да се справи наум. Взе един молив от масата и изписа съобщението му: „И-д-и-д-о-т-о-а-л-е-т-а-с-е-г-а“. Опита го отпред назад и отзад напред и най-сетне разбра: Иди до тоалета сега.
	Смачка листа и аха да го хвърли, но размисли.
	— Довиждане — каза тя на секретарката.
	— До утре — отвърна тя.
	Тези думи я сепнаха. Тя си знаеше. Хвърли един последен поглед на офиса си. Беше си изградила доста симпатичен живот тук, помисли тя. Ако е рекъл Бог, никога повече нямаше да види това място.
	Бавно-бавно се отправи към банята. Потракването на токчетата й сякаш бе тиктакане на часовник. Чувстваше как пулсът й бие в слепоочията.
	Завъртя дръжката и влезе вътре.
	На тоалетната бе седнала руса жена, с наведена глава. Носеше къса, червена кожена пола и черно кожено яке. Пак я прониза страхът. ФБР? Ако той не бе успял да се свърже с нея…
	— Влез в централната кабина и заключи вратата — каза русата, след като входната врата бе затворена. — Сами сме. — Когато Моник се поколеба, жената добави: — Побързай! Събличай се по бельо и ми подай дрехите си в крайната кабина. Там има една пазарска торба. Сложи нещата в нея.
	Моделът изсуши ръцете си и влезе в крайната, съседна на Моник кабина.
	— Ако някой влезе, сядай. Все едно си пикаеш.
	Моник й се подчини. За секунди свали дрехите си и й ги подаде. В пазарската торба намери същата червена минипола, блуза и черно кожено яке. Всичките — с нейния размер. Най-долу в торбата имаше руса перука, чифт прекалено големи очила, а под тях — ножици. Знаеше какво трябва да направи. Отряза големи кичури от косата си и ги пусна в тоалетната. За да й стане перуката, косата й трябваше да е по-къса.
	Той беше помислил за всичко.
	— Благодаря ви много — изпусна се тя. Отново плачеше. Ненавиждаше се за това.
	— Сигурно много го обичаш — чу се гласът от кабинката.
	Отрязването на косата бе последният удар. Животът й бе свършил. Усещаше го.
	— Дай ми ключовете и ми кажи къде си паркирала.
	Едва сега Моник схвана плана на Корт.
	— На запазените места — рече тя. Имаше толкова много работа. А беше като вдървена.
	Вратата се отвори.
	Моник се вкамени, сетне бързо седна на тоалетната. Видя как ръцете на другата жена събират разпилените дрехи и после и тя седна. Жената, която бе влязла, зае единствената свободна кабинка, уринира, пусна водата, изми ръцете си и излезе.
	Под преградата се плъзнаха туба червило и кутийка с гримове и сенки. Моник ги вдигна. След още две изщраквания на ножицата повечето от косата й бе отрязана. Плуваше на големи кичури по повърхността на тоалетната. Тя пусна водата и заедно с косата сякаш изми завинаги и последните няколко години. Късата руса перука й стоеше ужасно. Тя се погледна в малкото огледалце и я нагласи по-добре. Яркочервеното червило също бе отвратително, но съвсем промени физиономията й. Очилата със сивкави стъкла довършиха останалото.
	Друг човек. Евтина, секси — леснодостъпна.
	Жената до нея й подаде свити на топка дрехи. Прошепна:
	— Сложи ги в пазарската чанта. Ти ще я изнесеш. Аз я внесох.
	Сетне чу как другата излиза от кабинката. Моник прибра дрехите и грима в торбата и отвори вратата на кабинката си.
	Ахна. Жената, облечена в нейните дрехи (полата бе пристегната с безопасна игла отзад, забеляза тя), с подобен на нейния грим, с перука, която имитираше косата, която току-що бе изхвърлила в тоалетната, изумително приличаше на самата нея.
	— Ще стане — каза тя.
	Синди Акстъл кимна и се усмихна.
	— Да, мисля, че ще стане. Дай ми две минути преднина.
	Докато казваше това, тя взе чантичката на Моник и я изпразни в празната чантичка, която носеше. Смениха ги. Моник й подаде ключовете на BMW-то.
	— Слез във фоайето по стълбите — така няма да срещнеш никой от офиса и няма да се наложи да обясняваш нищо. След като слезеш долу, мини направо през парадния вход. Позавъртай малко бедрата като вървиш. Да изглеждаш секси. Идеята — неговата идея — е, че колкото повече се набиваш на очи, толкова по няма да те забележат. Така ли наистина мислят мъжете, а? Като излезеш, завий наляво и продължи да вървиш. Влез в хотелския бар на следващата пряка. Седни сама и си поръчай нещо за пиене. Не пий алкохол и не разговаряй с никого. Той ще дойде при теб там. Но може да му отнеме известно време. Бъди търпелива. Той ми каза непременно да ти предам това.
	Моник още веднъж се огледа в огледалото.
	Акстъл каза:
	— Големи късметлии сте вие двамата, да се обичате така. Той ми се видя страхотен мъж.
	Моник се позабави.
	— Такъв е.
	И бе напълно искрена като го каза.
	— Каза ми да паркирам колата където искам и просто да я оставя. Знам, че ще избягаш с него, но въпреки това… не бих ли могла да се обадя и да ти кажа къде е?
	— Не се тревожи — каза Моник и се опита думите й да прозвучат убедително, без да знае каква история бе съчинил Корт, макар че се досещаше. — Както ти е казал… Знаеш как е.
	Другата жена сви рамене.
	Моник обичаше тази кола. Не й беше хубаво без нея. Светът й продължаваше да се разпада на съставните си части.
	Синди Акстъл пусна ключовете в празната чантичка на Моник, отвори вратата и излезе.
	Моник погледна часовника си и започна да отброява две минути.


	28

	Корт възприемаше идеите като цветя; родени от семенца, те нежно пробиваха земната кора към живителната светлина отвъд нея, от която черпеха енергия, преобразуваха я и продължаваха да растат, докато не избухнат в цвят и ухание, които създават подходящите условия за зараждането на семената, за да започне процесът отначало. Нито една идея не се появяваше напълно оформена и развита. Имаше период на зараждане, покълване, детство и зрелост, всеки сам по себе си важен за бъдещето на следващия, самата структура — не по-малко важна от крайната цел. Затова когато видя как снощи кварталното ченге се разправяше със скитниците в станцията на метрото и като усещаше непоносимата тежест на факта, че Дагит знаеше за операцията му, страхотното му въображение роди цяла поредица идеи. Те се материализираха под формата на сиви дочени панталони с ластичен колан, бяла риза, кафяво найлоново яке и чифт маратонки с гумени подметки. Купи ги от един магазин, който имаше близнак само на десетина преки по-нагоре, в шикозния Джорджтаун. Плати в брой — бе изтеглил пари от автоматична машина само минути преди това. Главният му противник сега бе не само Дагит, не само Лин Грийн и ФАА, не само всички агенти от ФАА, ФБР, НСБТ, взети заедно, но и неговото собствено тяло. Умората пулсираше в слепоочията му, сякаш някой ги стягаше с менгеме. Тя подуваше очите му, пресушаваше гърлото му, измъчваше стомаха му и бе причината за огромната, непоносима болка в тила. Мускулите на раменете му бяха свити до крайност. Изтощението сякаш бе хвърлило пясък в очите му.
	А му предстоеше сума работа. Цветята на плодоносното му въображение скоро щяха да разцъфнат. След като видя съдържанието на дагитовото куфарче, в отчаянието си той бе стигнал до единственото, неизбежно заключение: трябваше да умре. Докато живееше, ФБР щеше да продължи да го преследва.
	Той махна етикетите и рекламките от новите дрехи и ги сбра в една торба.
	Номерът бе да открие пожарен изход от тунела на „червената линия“ на метрото някъде между площад „Дюпон“ и Фарагът Север. Задачата се оказа лесна, след като проучи плановете на метрото в Библиотеката на Конгреса; беше влязъл в нея точно в един, веднага след като нае Синтия Акстъл от агенцията за фотомодели. Едно нещо обаче бе да разчетеш йероглифните знаци на микрофилма, съвсем друго да откриеш истинската врата в една от малките улички сред паяжината от булеварди, улици и алеи на този град. Но при подготовката на всеки подобен план си имаше трудности и те не можеха да спрат Корт. Най-сетне тъкмо скитникът, който му трябваше, го отведе без да ще до желязната врата, с изписани по шаблон петнайсетсантиметрови бели букви: „Паркирането строго забранено по всяко време. Не блокирай вратата. Авариен изход“.
	Той последва мъжа след няколко минути, за да не го изплаши — вратата бе оставена открехната — запъната със смачкана бирена кутийка.
	Никога не плаши човек, когото смяташ да убиеш.
	Стоманената врата водеше надолу към невероятно дълго стоманено стълбище, мъжделиво осветено от червените знаци и стрелки, сочещи нагоре, към изхода; това предполагаше, че скитниците, които използваха подземните тунели за убежище, са сред физически най-добре подготвените хора в този град. Не ги преброи, но предположи, че стъпалата са не по-малко от шестстотин, височината на шахтата бе може би седемдесет метра — двайсет етажа — и той се усъмни в способността си да ги изкачи на бегом по-късно вечерта. С всяко стъпало горещината се усилваше осезаемо и Корт започна да разбира отчаянието на онези, които бяха избрали да живеят тук. Беше задушно и жежко: задушлив въздух, който се рееше неестествено под електрическото осветление, стомана и гума — тези условия в никакъв случай не способстваха влошаващата му се форма да се подобри.
	Тунелът бе черен като нощта, черен като самия ад, само тук-там, високо над дебелите кабели и тръбопроводите, които следваха до безкрай бетонните стени, светеха слаби крушки в телени клетки. Невидимият дребен чакъл скърцаше жалостиво под краката му и даваше своя принос за сухия, изпълнен с прах въздух — скоро ноздрите му се изпълниха и продраното му гърло пламна с горчив вкус. Спря за малко и се ослуша да разпознае провлечените стъпки на мъжа пред себе си. Когато най-сетне не чу нищо, той застана нащрек, защото или идваше влак и скитникът пред него предвидливо щеше да се скрие, за да не бъде осветен от прожектора му, или си бе намерил леговище, където да изкърка алкохола, който си носеше в кафява хартиена торба. И в двата случая Корт трябваше да е нащрек, защото удобният момент бе дошъл. Пръстите му докоснаха хладната дръжка на фенерчето писалка, което бе използвал в дома на Дагит предишната вечер; приготви се да го използва пак.
	Подуши мъжа, преди да е стигнал до него. Сетне спря, може би на три метра от него, достатъчно разстояние, за да чуе неравното му дишане и хрускащият звук на разкъсван алуминий — капачката на невидимата бутилка бе отворена. Той чу как премляскват прежаднелите устни, чу как гърлото се дави от сладостта на силното вино, чийто мирис на тропичен плод надви отвратителната телесна миризмата на скитника.
	Тътенът на приближаващата мотриса се чуваше в далечината като първия грохот на лятна буря, чиято сила се усеща дори и иззад хоризонта. Насреща им идеше мощта — драконът, излязъл от бърлогата си.
	Чак сега Корт пристъпи напред и освети с фенерчето си беднягата, чийто първи инстинкт бе да защити правата си върху бутилката като я прегърне здраво под мишница. Чак сега той прецени височината на мъжа и, като одобри това, което видя, извади пистолета си, невидим иззад ослепяващата светлина на фенерчето.
	— Махай се — изкряка скитникът слабо, стисна още по-здраво утехата си и се завъртя гърбом към Корт, който се приближаваше полека.
	Тътенът на приближаващата мотриса ги връхлетя, усилен многократно от затвореното бетонирано пространство. Корт бе оглушал; наведе фенерчето до крака си, за да скрие лъча му, прикри се зад една подпора, за да избегне единственото око на дракона, който премина покрай тях с невероятна скорост. Докато тялото и опашката на дракона се виеха покрай тях, светлините на вагоните хвърляха светкавици върху увисналите тръби, Корт насочи убийствения лъч на фенерчето към жертвата си и стовари ръкохватката на пистолета си право в главата на мъжа с всичката сила, която успя да събере. Клокочещият вик бе сладка музика, погребана в стържещия вой на отминаващия влак и тъпото изтракване на чупещо се стъкло — бутилката падна и се строши в кесията си.
	Погребан, но не и забравен. Защото този мъж щеше отново да оживее.
	Като си свърши работата, Корт напусна вонята и жегата. Като остави торбата си, той пое по трудните, както се оказаха, четиристотин осемдесет и шест стъпала към относителната хладина на потискащия септемврийски следобед.
	В Джорджтаун, в магазина близнак от веригата на онзи, от който бе пазарил по-рано, той купи същите сиви панталони, бяла риза, кафяво яке и платнени обувки. Като свърши и това, с цепеща го от болки глава, той се запъти да се обади по телефона: едно от цветята му бе разцъфнало отлично, но той трябваше да се погрижи за цяла градина.


	29

	— В сградата на старата поща има редица телефонни кабини. Бъди там след десет минути.
	Дагит чу как линията прекъсна и чак тогава усети дрезгавия и с лек акцент глас на мъжа; чак тогава той осъзна, че след двегодишно търсене най-сетне бе намерил Антъни Корт.
	Старата поща бе превърната в ресторантска алея, където многобройни магазинчета предлагаха най-разнообразна по произход кухня, с пластмасови маси, в пластмасови чинийки и прибори, и с хартиени салфетки. В три часа следобед почти всички бяха празни, с изключение на един салон за сладолед, както и на един щанд, на който жена продаваше много успешно шарени хелиеви балони на туристите. Дагит намери трите телефонни кабини и зачака едната от тях да звънне; не обърна никакво внимание на мръсните надписи, които покриваха всяко място, където можеше да се пише. Той проклинаше Клинт Истууд и неговия филм „Мръсният Хари“ за тази телефонна идея: да водиш ченгето от автомат на автомат, докато се убедиш, че линията не се подслушва или че е напълно сам. Запита се кой от двата варианта бе избран и колко дълго щеше да трае. Надяваше се, че Корт няма да го бави много; нямаше търпение за игри. Когато средният телефон иззвъня, той тъкмо преговаряше думите, които щеше да каже.
	— Аз вместо него — отговори Дагит, — на място и по време, които ти избереш.
	— Невъзможно. На горния етаж има още телефони. След една минута — и линията прекъсна.
	— По дяволите — рече Дагит, тръшна слушалката и привлече вниманието на околните.
	Препусна нагоре по стълбите, вземаше ги по две; спря един гърбушко, който метеше фасовете по пода и го попита къде са телефоните. Намери ги зад една повредена видеостена. Докато повдигаше маншета на ризата си да погледне часовника си, телефонът вляво иззвъня силно.
	— Край на това — каза той в слушалката. — Това са глупости. Телефоните не се подслушват.
	— Ще отидеш на северната страна на станцията на метрото на площад „Дюпон“ в девет тази вечер. Няма нужда да ти казвам, че трябва да си сам. Искам списъците на маршрутите. Разбираш за какво става дума.
	— Предлагам ти сделка — каза Дагит. — Да вземеш мен, вместо момчето.
	— Северната страна. Девет, тази вечер. Сам. Това е всичкото, което отделя сина ти от смъртта.
	— Откъде да съм сигурен, че е още жив?
	— Отникъде.
	Угризението на съвестта, което не бе изпитвал никога, го връхлетя с такава ярост, че той изтича в обществената тоалетна и повърна. С лице тъмночервено, налято с кръв, той се изправи: лицето на мъжа в огледалото бе с години по-възрастно от лицето на мъжа, който бе тичал тази сутрин. Изглежда думите на баща му към него, неговите към сина му — „Следвай единствения възможен път“ — се бяха върнали и го преследваха така, както бяха преследвали всяко поколение от рода му. Защото наистина от положението сега имаше само един изход и той се запита каква част от всичко това бе самосбъдващо се пророчество. Някъде дълбоко в себе си той бе искал тази възможност да се сбъдне — да се изправи един срещу един срещу човека, отговорен за смъртта на родителите му и за парализата на сина му. Никакви заповеди за арест, никакви документи за екстрадиране, никакви съдилища и затворнически килии. Никакви правила.
	И ето, това време май беше дошло.


	30

	— Шейсон е изчезнала! — прошепна Левин, надвесен над бюрото на Дагит.
	Дагит усети как гърлото му се свива и не може да произнесе и една дума. Започна се. Не искаше да се тръшне и да мре, ала още не бе успял да формулира собствения си план. Може би това бе целта зад искането на Корт — да отклони вниманието на Дагит.
	Левин продължи:
	— Излязла е от кантората си в пет. Нищо необичайно. Нашите хора я проследили до един универсален магазин зад Околовръстния.
	— Универсален магазин ли? Трябвало е да я спрат.
	— Знам… знам…
	— Най-старият номер в учебника.
	— Слушай, те са наблюдавали всеки изход, следили са лица, дрехи. Тя изобщо не е излизала оттам. Тя още е там. Но силите ни не стигат. Обадиха се за подкрепление.
	— Тя вече не е там. Можеш да бъдеш сигурен.
	Дагит не можеше да мисли ясно. Чувството за вина го задушаваше. С всеки изминат час по пътя към измамата, мозъкът му ставаше все по-задръстен, а положението, в което се намираше — все по-трудно и неясно. Беше стигнал твърде далеч, за да зареже разследването си, да изостави сина си без бой.
	— Свикай съвещание — каза той.
	— Съвещание ли? Ами какво, по дяволите, да правя с Шейсон?
	— Изтървахме я, не е ли ясно? — попита Дагит ядосано. — Забрави за Шейсон. Не ни трябва. Свикай съвещание. Кажи на Глория да го направи. Пулман, съгледвачите, техническия отдел. Искам всички да присъстват.
	— Не ни трябва ли? — извика Левин.
	Дагит рече спокойно:
	— Намали високоговорителите, Брадли. Това не е за излъчване по радиото.
	— Ти си изгубил шибания си акъл!
	— Може би. Но намерих Антъни Корт. А сега свикай съвещанието, докато не съм променил решението си.


	31

	Моник бе свободна.
	Планът на Корт бе изпълнен безукорно: тя излезе от кантората си без някой изобщо да се усети. Един час по-късно получи съобщението му в хотелския бар. През следващите два часа се мести от място на място, навярно Корт я наблюдаваше — нея и всичко около нея при всяко нейно спиране. Тя вървеше окрилена, не само от току-що получената свобода, но и от чувствата си към него, от мисълта, че двамата вече ще са заедно. Той бе спасил живота й — буквално. Той бе нейният рицар; нямаше нещо, което не бе готова да стори за него, нещо, което да не му даде.
	Няколко минути след осем часа тя вече се возеше в тойотата.
	— Ти спаси живота ми — рече тя. — Как ли изобщо бих могла да ти се отблагодаря.
	— Събличай се. — Той измъкна сива пластмасова торба от задната седалка.
	— Ама тук ли? — попита тя, разбрала го погрешно.
	— Преоблечи се в тези. Веднага. Няма време.
	Тя не възрази. Свали ципа на червената кожена пола, повдигна бедрата си и я смъкна. Докато се преобличаше, продължиха да говорят.
	— Трябва ми ключът от шкафчето в гардероба — каза хладно той. Не бе в настроение за разводнено сантименталничене.
	Тя кимна, отчаяние и страх изместиха възторга й.
	— Сърдиш ли ми се? — попита тя недоверчиво. — Смяташ, че съм направила нещо, за да стане така?
	— Не искам да го обсъждаме.
	Беше напълно безстрастен. През нея премина силна, студена вълна.
	— Сигурно е Гърка. Вината не е моя. — Тя намери ключовете в чантата си и му ги подаде. — Как можеш да носиш ръкавици в тая горещина?
	— Роден съм с тях.
	— То е за частно шкафче — каза тя за ключа. — Искаш ли да ти запиша адреса?
	— Знам адреса. Това — каза той като пъхаше ключовете в джоба си — е всичко, което ми е нужно.
	— Защо го направи? Защо ми помогна? — попита тя, ала не желаеше да получи отговор.
	— Нуждая се от теб.
	— Не е вярно.
	— Вярно е.
	Светлините на светофара се смениха и той отново потегли.
	— Нима ще довършиш работата? — Тя бе смаяна.
	— Разбира се. Дошли сме да свършим нещо. Значи ще го свършим.
	— Ти си луд. — Прииска й се да отвори вратата и да избяга.
	Той почувства, че се усмихва. Кимна в знак на съгласие.
	— Вярно е.
	— И за какво съм ти необходима?
	— Да гледаш едно дете. Знаеш да готвиш, нали?


	32

	Беше дошъл, за да й каже за Дънкан. За решението си. Беше дошъл, защото не знаеше какво му вещаят следващите няколко часа, а Кари имаше право да знае. Кари бе уравновесяващата сила в живота му през тези две години и сега той имаше нужда от нея, независимо от предишните им проблеми. Беше дошъл тук, воден от егоизма си. Но като заговори, не спомена за Дънкан. Не можа да намери сили, защото знаеше, че в нейните очи решението му бе грешно. Но всичко вече бе свършено и нямаше нужда да се връща назад.
	— Онази нощ отидох при нея.
	Очевидно не бе нужно да споменава имена. Тя потърси чантичката си, извади цигара и я запали.
	— Дойдох тук. Паркирах отвън, на подхода и не можах да намеря сили да вляза.
	След като тя не каза нищо, той се почуди дали това бе достатъчно за един любовен монолог, боеше се, че е така и тези няколко минути можеха да се окажат последните им, прекарани заедно.
	— Помислих си, че ще се караме. Напоследък само това правим.
	— И как беше тя? — попита злобно Кари. — Такава, каквато си я мечтал ли? — И добави горчиво: — Ти наистина си мечтаеше за нея, знаеш го. Говориш насън за нея.
	— Не беше съвсем така. Исках да спя с нея — призна той, — но тя отказа.
	— Значи тя наистина знае как да те разиграе, нали?
	— Може би знае.
	— И аз се срещах с един човек — призна тя, вдигнала поглед нагоре издухваше дима над главата си. Беше акт на отмъщение, знаеше колко силно мрази той цигарите.
	Той почувства зашеметяващата болка на пробождането право в сърцето си и със самосъжаление се запита какво ли още му бе подготвил този ден. И въпреки че бе очаквал в подобен случай да реагира с мощен гняв и бясна ревност, той почувства само ридаещото разочарование. Беше подложен на прекалено голямо изпитание, за да се справи с това. Само остана без дъх.
	— Чудех се какво става онази нощ?
	Тя кимна:
	— Да, това бе част от историята.
	— Познавам ли го?
	Тя вдигна вежди и избухна в смях. Заедно с него от устата й избълва дим.
	— Аз дали го познавам? Той е непознат. Някой, когото срещнах наскоро, това е всичко.
	— За подобно нещо ли си мечтаеше?
	Това й причини известна болка и той се почувства по-добре. Той бе имал възможност с Лин, но не се бе възползвал. Обзе го съжаление. Не искаше да изгуби Кари. Не искаше да остане. Не искаше да загуби Лин, но той дори не бе я имал. Беше се изправил на плаващия във водата дънер на чувствата си и колкото по-бързо бягаше, толкова по-опасно бе положението му. Минаха няколко минути. Едни от най-дългите в живота му.
	— Мислех си, че съм се влюбила в него — рече тя.
	— Минало време?
	— Просто отминало време, в момента.
	— Игра на думи? Играеш си на думи в момент като този?
	— Играем си всякакви игри, не е ли така? Това е сцената, на която сме, нали? Играем игри с чувствата на другия. Играем игри със себе си.
	Сърцето му искаше да я мрази, но му липсваше сила. Цялата му сила бе изразходвана по време на съвещанието.
	— Защо си направи труда да ми кажеш?
	— Никакъв труд. — Тя се насили да се ухили злобно и дръпна от цигарата. — Нямах намерение. Не знам защо го направих. Навярно поради това, което ти каза за нея. Страхувам се от нея. Тя е всичко онова, което аз не съм.
	— Тя е приятелка. Това е всичко.
	— Глупости.
	— Значи е глупости.
	— Така е.
	— Аз не дойдох заради това.
	— Тогава за какво дойде? Не си идвал от месеци. Винаги — у вас. Винаги при поставените от теб условия. Винаги — ти, ти, ти. Знаеш ли какво означаваше това за мен?
	— Отвлякоха Дънкан.
	Ето. Каза го. Това бе единствената възможна защита срещу истината и то предизвика очаквания от него ефект.
	— Снощи, по някое време — добави той.
	Ядът и злобата й се изпариха моментално, изместени от вълната на шока, която пробяга по тялото й, изпълни със състрадание очите й и я остави безмълвна. Само като видя реакцията й, гърлото му се сви. Спомни си терминът, който използваха: „разчленяване на телата“. Ето как се чувстваше.
	— Ще се срещна с него тази вечер.
	— С кого? За какво говориш?
	Изплашените й очи се изпълниха със сълзи, тя остави цигарата и хвана ръката му. Нейната бе студена. Чувстваше облекчение, че й каза. Изведнъж се почувства изморен и това усещане му бе добре дошло. Каквото и да е, само да не е онова другото, което изпитваше.
	Неочаквано за себе си той усети, че му се иска да й разкаже какво му бе минало през главата през последните няколко часа. Да се изповяда. Нали за това бе дошъл: да се изповяда.
	— Странно е… Заемаш високоморална позиция през почти целия си живот, но идва някой и пренарежда по ей такъв начин критериите и тогава разбираш, че не си по-различен от хората, които си преследвал цял живот. При определени обстоятелства човек е способен да извърши всичко. Всичко. А щом не сме различни, значи сме еднакви. А щом сме еднакви, тогава какво значение има кого ще затвориш и кого ще оставиш на свобода?
	— За какво говориш?
	— Той си мисли, че може да ме изнудва. Животът на Дънкан срещу някакви списъци на маршрути.
	Тогава тя занервничи. Гласът й затрепери.
	— Какво казваш?
	— Не можех да го направя.
	— Кам?
	— Сгреших ли?
	— Какво да си направил?
	— Дали съм сгрешил?
	— Да си сгрешил в какво?
	— Ще има по един наш човек на всяка станция. Двама — на южната платформа, но на северната — само аз. Точно както той поиска.
	— Кой?
	— Казах ти. Мъжът, който отвлече Дънкан.
	— Поставил си го под кръстосан огън?
	— Обичам това момче. Знаех, че ти, повече от всеки друг, ще разбереш това. Разбираш, нали? Не мога да играя по неговите правила. Те убиват заложниците. Винаги ги убиват.
	Тя плачеше, най-сетне разбрала. Раменете й започнаха да се тресат, носът й протече, а звуците, които се изтръгваха от гърдите й, приличаха на воя на умиращо животно. Самотна и отчуждена. Лицето му потрепна и сълзите му потекоха заедно с нейните. Сълзите на предателството. Той бе предал собствения си син. Погледът му се премрежи и той я изгуби из очи. Нямаше как да намери прошка. Не и от тази жена. Не и от Бога. От никого. И никога. Той бе взел решението и вече живееше с него, а други щяха да загинат поради това.
	Плакаха дълго, хрумна му, че предварително оплакват мъката си и това го ужаси. Цигарата й бе изгоряла и се бе превърнала на дълга тръбичка от сива пепел, а филтърът бе изпаднал от пепелника.
	— Благодаря ти — рече меко той. Стисна ръката й и тя стана безжизнена в дланта му.
	Тя го погледна, погрозняла от мъка. Страхът й бе осезаем, омразата й — също. Сега вече всичко бе ясно: тя смяташе, че той е постъпил погрешно.
	Той стана, прииска му се да я целуне по бузата, но веднага отхвърли тази мисъл.
	— Ще ти се обадя — рече той, но не бе сигурен, че ще го стори.
	Почти бе преполовил пътя си до вратата, когато тя объркана му извика:
	— Но как е станало това?
	— Не знам. — Той хвана дръжката на вратата, познатите й форми сториха нещо с него, провокираха нещо болезнено в съзнанието му. Той се бе вторачил в дръжката, чудейки се дали някога изобщо ще се върне тук. — Нямам представа. Няма следи от насилствено влизане. Може би Дънкан да го е пуснал или нещо подобно. Не мога да повярвам, че той би го сторил. Не и посред нощ. По някакъв начин онзи е влязъл вкъщи. Кой знае…
	Тя започна да се изправя от стола си, но сетне размисли и пак се отпусна. Беше й благодарен за това; искаше да си замине.
	— Ще се моля за теб — каза тя с разтреперан глас. — Ще се моля за двама ви.


	33

	Дагит нетърпеливо чакаше сигнала за действие, седнал зад волана на колата си, паркирана на пет преки от площад „Дюпон“. Лицето на задната седалка на колата, паркирана на отсрещната страна на улицата, трудно можеше да се види, но когато Дагит вдигна телефона и чу гласа на Пулман, той само му припомни мащабите и важността на операцията. За по-малко от три часа Пулман и Мъмфорд бяха включили в нея повече от шейсет агенти. Всяка платформа на всяка спирка по „червената“ линия бе покрита, както и центърът на метрото, където тя се пресичаше с „оранжевата“ и „синята“ линия. Техническият отдел бе екипирал всеки от агентите с радиостанция, така че в града, а донякъде и в предградията, функционираше ефикасна мрежа. Имаха страхове, че в някои райони радиомрежата може да се прекъсне, поради дълбочината на тунелите и големите разстояния. Но с приближаването на девет часа на четири ключови места из града се разположиха камионетки с препредавателни усилватели. Целият град бе станал територия на вашингтонското управление. Специалните агенти, шефовете на отряди, изпълнителните началници се гордееха със способността си да хвърлят мрежата върху него за броени часове.
	— Имаме зелена светлина — каза Пулман.
	— Ще чакаме да видим дали ще доведе момчето. Разбрахме се за това — напомни Дагит.
	ФБР бе признато в цял свят за умението си да се справя с отвличания. При това зад всеки случай, за който научаваше обществото, се криеха по още двайсетина отвличания с успешен край, за които не се шумеше. Но дори да бе така, Дагит кой знае защо се питаше дали не сгреши, загдето се довери на Бюрото. Молеше се Богу това да не е причината да съжалява сетне цял живот.
	— Всички ние сме подир един човек — а ти си на топа на устата, Мичиган. Необходима е голяма смелост човек да направи това, което ти направи.
	— Или голяма глупост — каза Дагит, преди да затвори телефона и да подкара колата. Пулман все ще каже нещо идиотско. Погледна за последен път надясно и този път можа да види Пулман, притиснал лице върху стъклото, с дясната си ръка правеше знака на вдигнатия нагоре палец. Господи, тоя бе същински Джон Уейн*. Ръката на страха се вмъкна в Дагит, сграбчи стомаха му и стисна. Сигурно щеше да повърне, ако имаше какво.
	[* Известен с ролите си в уестърни актьор. — Б.пр.]


	Той пътува по сивото черво, което е елеваторът, списъците са сгънати във вътрешния джоб на сакото му. Миризмите му подсказват, че слиза все по-надолу, чистият въздух се подменя от вонята на машинарии и хора. Отблъсква го. Обръща глава назад и вижда малката и все по-смаляваща се черна дупка на върха на тунела. Увеличаващата се топлина го кара да помисли за ада. Това е наказанието за всичките му провали. Провалът: носи го върху себе си като три номера по-голямо, напоено с вода палто.
	Точно девет. Опитва се да се съсредоточи върху лицата в тълпата. Каква тълпа? Няма много хора, след като часът пик е минал. Хората са навън да вечерят, или у дома — гледат телевизия, отишли са да поплуват в клуба. Семейства — в безопасността и сигурността на домовете си. Същите хора, които той и останалите са се заклели да защищават. Ала не се справят много успешно. Защото въпреки всичката си тайнственост, всичките съвещания, всичките компютри и програмни продукти, всичките разходи, шифри, отпечатъци, видеоапаратури и прочее, те се бяха провалили. Шейсон е на свобода. Корт е на свобода.
	Корт стои на далечния край на платформата на не повече от тринайсет метра и го гледа втренчено. Усмихва се.
	Отначало Дагит не може да повярва на очите си. Мисли като ченге. Не може иначе. Съставната скица не е съвсем точна: брадичката не е толкова остра, ушите стърчат малко повече. Той се изкашля да прочисти гърлото си — за микрофона, който носи. Това е сигналът, че е установил контакт. Може да си представи суматохата на последвалите действия горе, на улицата. Много сръчни копелета са тези от Техническия. Доволен е, че е така.
	Прави няколко стъпки към Корт, който вдига ръка, за да го спре. Това е хитър ход. От такова разстояние точният изстрел е малко вероятен. А при движещата се мишена — почти невъзможен.
	Нанизът от кръгли лампи, вградени в бетона на платформата, започва да мига в синхрон — това означава, че пристига мотриса.
	Мотриса!
	Лицето на Корт потръпва като разбира това. Той прави нещо неочаквано. С обикновено движение на показалеца си той прави знак на Дагит да се приближи.
	Погледът му пробягва по празната платформа и Дагит усеща как той изчислява действията си по време.
	На нито един от влаковете нямат агенти; с това се бяха съгласили всички. Прекалено много невинни хора щяха да бъдат заплашени, прекалено много щяха да зависят от случайността. Точно поради това така внимателно пазеха самите станции на метрото.
	Дагит се моли Дънкан да е във влака, а лицето му да бъде нарочно показано през прозореца.
	Вече са на три метра един от друг. Никой не би оцелял при стрелба от такова разстояние.
	— Списъците — казва Корт.
	Дагит ги изважда, но не ги предава.
	— Дънкан — отвръща той на мъжа и държи примамката си.
	Влакът спира. Погледът на Корт щъка нервно между списъците и вагоните.
	— Списъците — повтаря онзи.
	Дагит поклаща глава.
	— Момчето ми.
	Чак тогава погледът на Корт подсказва на Дагит, че е надвиснала беда. Той е един мъж на средна възраст с дънки и стари, очукани маратонки. Якето му е разкопчано, ръката му бърка под него и Дагит я вижда да излиза. Той е или цивилно ченге или полицай извън смяна, но с нюх към неприятностите.
	— Проблеми ли имаме тук, приятели? — Той показва гордо значката си.
	Нито Дагит, нито Корт помръдват.
	Вратите на влака се отварят.
	— Хей! На вас говоря! — Другата му ръка бръква под якето.
	— Добър опит — казва Корт на Дагит.
	— ФБР! — изкрещява Дагит на онзи и посяга за своята карта.
	Но любопитното ченге погрешно взема жеста му и сам изважда патлак. Дагит се хвърля на земята и изважда своето оръжие.
	Корт убива ченгето с два изстрела в гърдите, вторият повдига онзи от земята. Писъкът отеква призрачно в бетонната гробница.
	По-късно Дагит си спомня, че като се изправя на крака, вагоните изглеждат празни, защото всички пътници са вече на пода. Защото първото нещо, което Дагит поглежда, са вагоните. Само частица от секундата по-късно той съзира Корт да скача от платформата и да изчезва в мрака на тунела.
	Тунелът? Това е самоубийство. Това не бе предвидено в плана! Той изкрещява:
	— Тунелът! — Знае, че микрофонът ще го улови.
	Той изоставя относителната безопасност на платформата и го последва във всепоглъщащия мрак. Губи равновесие. Тук е по-горещо, отколкото в ада. Не вижда абсолютно нищо. Трябва да намали ход, толкова е тъмно. След още няколко метра спира и се ослушва. Чува бързите стъпки пред себе си. Продължава и следва дългия, плавен завой на тунела. Когато най-сетне е погълнат от абсолютния мрак, в краката му пламва кибритена клечка. Той изкрещява и пада на траверсите с пръст върху спусъка.
	Това е скитник. Проклет, полугол уличен скитник, който си свети с кибрит.
	Стъпките продължават да кънтят дълбоко в тъмнината.
	Дагит прибира пистолета и забързва нататък. За едното чудо не застреля онзи скитник. Нервите му са опънати до краен предел. Увеличава скоростта. Ще изтърве Корт!
	Минава през място, което вони на пикоч и лайна. Не спира, защото още чува как Корт тича в далечината.
	Когато спира следващия път, не чува повече стъпки.
	Но не е точно тишина. Чува влака. Пред него? Или отзад? Не е сигурен. Но стъпки повече няма. Пълзи внимателно напред, стиснал пистолета с две ръце. Очите му са се приспособили и сега вижда очертания в сиво. Но това не е в резултат на някаква светлина. Просто мозайка от едри форми и едва очертани ръбове. Под него прахът скърца, а воят на влака показва, че той приближава.
	Лицето се показва иззад черен квадрат и той пада тежко по очи. Докато пада, пистолетът му изгърмява. Вижда яркия жълт отблясък и разбира, че не е бил неговият пистолет, а пистолет, който е стрелял срещу му. Претърколва се върху траверсите, знае много добре, че има и една трета релса, по която тече електричество, което може да го превърне на прах. Претърколва се отново и отново. Чува още два изстрела.
	Земята под него започва да се тресе. Влакът идва. Влакът! Той скача на крака и стреля в тъмнината, която, благодарение на идващия влак просветлява все повече и повече. Тунелът продължава да завива наляво. Бягайки вече с пълна сила, той съзира непрекъснато изплъзващия му се силует на Корт да се скрива зад големия завой. Като безплоден изгрев ярката светлина изпълва тунела и Дагит е напълно заслепен от нея. Изгубил го е! Видя го в един миг и в следващия онзи изчезна. Спира. Гърдите му бързо се надигат и спадат. Ужасен е. Шумът е умопомрачителен. Иска да изкрещи. Влакът връхлита върху него.
	В последната възможна секунда, само на броени метри от него Корт излиза от сянката и плонжира, за да избяга от влака. Трябва да го е изчислил до секундата. Но кракът му се закача… нещо не е наред… той пада… Просто един образ — това е всичко. Размазана черна сянка на силует, която се среща с ярката бяла светлина и връхлитащия тътен на неколкотонната мотриса.
	Дагит изкрещява:
	— Не-е-е-е!
	Но е вече твърде късно. Ударът е моментален, обливат го пръски кръв и човешка плът, целият е измокрен.
	Когато идва на себе си до релсите, той е обезсилен от лепкавата каша и вонята. Колкото може по-бързо разсъблича пропитите с кръв дрехи. Останал само по гащета и обувки, с прояснен поглед, той залита, краката му са омекнали, тръгва по траверсите към шума на прииждащи стъпки. Корт е мъртъв; той се чувства победител. Но не е победил. Къде е Дънкан? Как ще открият Дънкан, след като Корт вече не е жив?
	Сълзите му се стичат червени, от кръвта на онзи.


	34

	Кари Стивънсън спа лошо. Не само се тревожеше за Кам, но го и ненавиждаше, ненавиждаше себе си, ненавиждаше всичко. Беше се съблазнила от ябълката и бе открила, че сокът й е отровен. Срещата й с Карл, която й бе донесла такова голямо моментно щастие, й бе нанесла и опустошителния удар на тъгата и разкаянието. Тя потреперваше от този удар, цялото й тяло се тресеше: плака с часове, легнала гола в спалнята — там бе твърде горещо, за да заспи. Кръвта й бе така осезаемо белязана с угризение и разкаяние, че дори и миризмата на тялото й я отвращаваше: тя миришеше на него.
	Гризеше я и червеят на унижението от неговото мълчание. Беше му се отдала така изцяло — какви неща само правиха! — а отплатата й бе да седи, умираща от нетърпение пред телефона, който мълча през целия ден. Той бе изчезнал от живота й, заменен от отчаяния Кам, когото, както бе установила тя, обичаше с цялото си сърце. Тя бе разрушила всичко.
	Объркването й се засили и от откритието, направено преди не повече от пет минути, че някой бе пренаредил ключовете й. Зъбите на всичките й ключове сочеха в една посока, с изключение на този за къщата на Кам, за да го намира по-лесно. А сега всички ключове бяха подредени по един и същ начин. Това не можеше да стане другояче, освен ключовете да бъдат извадени и пренаредени. От някой друг. Не и от нея. Един-единствен спомен се въртеше непрекъснато в паметта й: виждаше се как лежи гола на леглото, чувствайки се прекрасно, и как дава на Карл ключовете си да отиде и купи нещо за хапване.


	Една от големите грешки на тази борба за истината бе, че тя се насили да преживее отново толкова живи и свежи спомени, а това й причини огромна болка и тъга. Спомни си как чудесни бяха тези няколко дни, в които бе с Карл. Всяка къща, в която пристигаше, предизвикваше спомена за някой миг, за откъслек от фраза, за някой негов поглед, и на третата къща той отново владееше изцяло мислите й. На два пъти трябваше да спира колата и да спре да ридае, за да не катастрофира.
	Списъкът на имотите си стоеше отстрани, отмяташе ги един по един, след като минеше през тях. Ако не друго, бе работоспособна. Спомен подир спомен, тя се връщаше назад във времето, ту се усмихваше сама на себе си, ту се начумерваше, сетне палеше цигара след цигара, сякаш да се отрови до смърт.
	Бродеше из градините, сядаше на същите столове, на които бяха седели двамата, спомняше си разговорите им. Липсваше й. Той бе донесъл разнообразието в живота й; беше я отвел със себе си, без тя да заминава някъде. Превъзходна дарба. Така това, което тя мислеше, че ще отнеме два часа, се проточи целия следобед — без да ще, тя се бавеше с тези връщания в чувствеността.
	Няколко минути след пет, останала с празни ръце, потисната и самотна, тя се отби в кантората си, но намери само маловажни телефонни съобщения. Празнотата, която последва поражението й, бе превърнала гласа й в шепот, а изправената й стойка — в такава на старица. Шийла й каза да си върви у дома и тя го стори.
	Чак когато се върна у дома, в разпарчетосаното имение, тя се сети, че бе показала на Карл и къщичката на портала. Тя не беше нещо особено, затова не фигурираше в списъка на компанията й и тя рядко я показваше, освен ако собствениците, които живееха в част от главната сграда, не я помолеха изрично. Ала когато нещата с Карл потръгваха, водена от момичешкия импулс да го настани близо до себе си, тя му бе показала къщата: влязоха от южния вход и тя не спомена, че живее сравнително наблизо.
	Прибра колата в гаража, отиде до вратата на къщата си, но сетне размисли и пое през гъстака по пътека, която някога е била главния път към имението. Обрамчен с високи кленове, самият път бе стеснен от израсналите на свобода къпини и други диви храсти и се бе превърнал в тясна пътека, поддържана само от няколкото елена, които също живееха тук. Кари се гмурна в облаците насекоми и в бързо падналия мрак на гората, и закрачи колкото може по-бързо.
	Едно ново отклонение от пътя бе построено под прав ъгъл към късата отсечка на стария път, която все още се използваше. Поради тази пречка елените се отклоняваха от пътя и пътеката им се виеше към задната част на старата къщурка край портата. Кари пое по нея. Принудена да се отклони от пътеката, за да стигне малкото сечище, в което бе разположена къщичката, Кари трябваше сама да си проправи път сред къпините с острите им шипове и да избягва, доколкото е възможно, падналите клони.
	Мястото бе наистина красиво, поради усамотеността и тишината — следствие на отдалечеността му. Ако бяха вложили малко пари за реконструкция, да я уголемят, или поне да подобрят банята и кухничката, тя щеше да я пласира за броени минути. А в това си състояние къщичката просто нямаше пазар.
	Но имаше строшен прозорец.
	Това бе нещо ново. Обзе я страх. Някой бе влизал! Тя бе идвала с Карл преди не повече от пет дни и по него време нямаше счупен прозорец. Дали да не изтичаше обратно, да позвъни на Кам и да му обясни, че на една от нейните къщи под наем бе счупен прозорецът, затова да побърза и да идва? Детинщини. Най-вероятното обяснение бе вандализъм. То напълно съвпадаше с мнението на хората за дейността на местните тийнейджъри — дечурлигата разбиваха къщи, за да отмъкнат бутилка алкохол или да намерят легло, на което да се чукат. Това лято седмичното вестниче на селото бе пълно с подобни информации, най-лошо бе положението при наскоро преминалия празник на труда. Като мениджър по недвижимите имоти, нейно задължение бе да докладва на собствениците за нанесените щети. Ето защо трябваше да ги провери.
	Тя стоеше настрани и обмисляше възможностите си. Да позвъни ли на Кам или просто да хвърли едно око? Обзе я негодувание, че някой би могъл по такъв начин да накърни чужда собственост. Но бе обзета и от страх, че това можеше и да не е работа на тийнейджъри.
	Тя се промъкна бързо в задния двор и до задната врата, където се спря и се ослуша, готова да долови и най-малкия шум. Не чу нищо друго, освен разтупканото си сърце. Чувствата й се люшкаха между детинския страх и гнева на възрастния човек. Не знаеше на кое да се довери. Толкова глупава работа изглеждаше този строшен прозорец. И толкова ужасяваща.
	Тя завъртя дръжката и бутна вратата.
	Влезе в кухничката с размерите на килерче и се спря, защото като се опита да прекрачи парчетата от строшеното стъкло, видя, че те бяха изметени. Никога преди това сърцето й не бе било така силно. Подуши лека миризма на готвено, а не трябваше да я има. Самонастанили се — помисли си тя. Или Карл? Страхът взе връх. Не можеше да обясни разумно действията си. Вместо да избяга, тя се усети как къщата я привлича, привлича я мистерията й. Сякаш бе заставена да продължи. Навлезе навътре в малката къща и продължи, стъпка по стъпка.
	И сетне замръзна на място. Чисто нови блестящ катинар и верига бяха грубо закрепени към вратата на кабинета. Това бе единствената стая в къщурката, освен малката спалня и банята, която имаше врати и към двете. Обзета от майчински инстинкт, за който нямаше биологично обяснение, тя се огледа наляво и надясно, сетне полека хвана дръжката на вратата, сякаш бе екстрасенс, който търсеше сила от нея.
	— Дънкан? — прошепна тя през процепа.
	Възбуденият, но ужасен глас, който й отговори, безмълвен и неясен, както го долови тя през плътната врата, висок и обезумял, я прониза право в сърцето. Той беше.
	Изгубила контрол над себе си, тя инстинктивно стисна дръжката и яростно я дръпна. Вратата се отвори с трясък, спря се от веригата, открехната на не повече от два-три сантиметра: зад нея, подпрял се на пода, провлачил мъртвите крака зад себе си, бе Дънкан — идваше към нея толкова бързо, колкото можеха да го носят ръцете му.
	Едва в последния миг тя видя жената вдясно от себе си и в тази частица от секундата успя да се извърти, да блъсне и да затвори вратата на спалнята, откъдето идваше жената. Тя отскочи назад, но вратата прищипа ръката й до лакътя и се отблъсна, сякаш се бе ударила в гумен ограничител.
	— Кари! Кари! Кари! — пищеше Дънкан от затвора си.
	Но Кари почти не го чуваше, обезумяла от страх; цялото й внимание бе погълнато от тази защипана от вратата ръка, върху която и двете жени прилагаха всичките си сили. Наранената ръка се промъкна по-навътре като лост и Кари разбра, че губи. Без да се замисли, защото, ако се бе замислила, едва ли щеше да го направи, тя хвана кутрето на онази жена и го изви така, че тя изпита достатъчно силна болка да дръпне ръката си през процепа. Най-сетне натискът й върху вратата се оказа достатъчно болезнен, за да принуди ръката да се отдръпне още. Сега тя бе прищипана на китката; Кари подпря двете си ръце върху вратата, наведе тялото си под още по-голям ъгъл и така увеличи натиска върху тази китка, а в същото време протегна крак и придърпа един плетен стол, който бе в средата на коридора под закачалката. Не биваше да изпуска тази приклещена ръка. Тази къща имаше и предна врата и всичко, което отделяше Дънкан от пазачката му, бе именно тази прикована към вратата ръка. Тъй както се бе разкрачила, тя не успя да придърпа стола, а само го избута по-далеч. Все по-ниско и по-ниско се привеждаше към земята; блъскането от другата страна, ужасените писъци и жалостивият вой на Дънкан сякаш се бяха опълчили срещу нея. Като по чудо успя да закачи с палеца на крака си стола и полека-лека, сантиметър по сантиметър го придърпа до себе си.
	Сърцето й биеше като лудо; тресеше се от страх. Отново се изправи с цялата си тежест към вратата, завъртя се с гръб към нея и я хласна с такава решителност, че чу как изпукват строшените кости. В мига на неописуемата болка, тя отдръпна тялото си, мушна стола под дръжката и го заклини с удар, захващайки в капан китката на онази жена.
	Погледът й бе замъглен от сълзите; съмнението я преследваше. Ще издържи ли?
	— Кари! — молеше се Дънкан, пръстчетата му се промушваха през процепа на открехнатата врата.
	— Върни се — каза тя, продължавайки да поддържа натиска на стола с тежестта на тялото си. Крайчетата на пръстите на онази жена бяха станали кървавочервени от усилията й да се освободи. Като провери дали столът ще издържи натиска, Кари полека се отдръпна и го изостави.
	— Върни се обратно — повтори тя със силен вик. — Бързо! — скара му се тя, като видя как столът се огъва под непрестанните удари на жената от другата страна на вратата, чиято заклещена ръка отново започна да се движи.
	Дънкан запълзя назад, усуканите му крака се влачеха подире му.
	Тя се хвърли към вратата с рамо напред и чу далечния шум на пропукващо се дърво — винтовете се разхлабваха. Отново и отново нанасяше удари с рамо, оттласквайки се от кухнята, с очи, вперени в онзи стол и ръката, която се движеше все по-свободно с всеки нов удар върху прилежащата врата. Можеше да усети как вратата на Дънкан поддава — отваряше се! Парче от касата се отцепи и отворът се увеличи двойно. Напредъкът повдигна духа й и в миг сълзите й секнаха и можеше отново да вижда ясно.
	Рамото й се бе натъртило от ударите, затова Кари, като пренебрегна жената и стола, реши да използва другото си рамо и се завъртя около оста си. И сетне ахна, без да е в състояние да се помръдне, безмълвна и замаяна.
	Там, преградил пътя към кухнята, със свити в юмруци ръце, с широко отворени и невярващи на гледката очи, стоеше Карл.


	35

	Дагит се събуди следобед в собственото си легло, без изобщо да си спомня как се бе озовал в него. Слънцето отвъд прозореца му хвърляше онази кестенява светлина, която бе верен предвестник на идващата есен. Пресъхналото му гърло и лекото главоболие освежиха паметта му — бяха го докарали с колата на Пулман, друг агент караше неговата, а един лекар от Бюрото му бе дал две приспивателни, за да може да преодолее това, което тогава определиха като травма и шок. След като всички заминаха, той бе глътнал едно от приспивателните с неразреден скоч и без съмнение, това бе причината да се срути изведнъж.
	Спомни си, че бе взел душ да измие кръвта, сетне се потопи във ваната с невероятно гореща вода, с неразумната надежда, че тя ще дезинфекцира кожата му. След като няколко пъти добавя вода от крана, ваната му продължи повече от час. Комбинираното лечение даде най-добър резултат в три след полунощ — тогава се повдигна от ваната, посредством трапеца на Дънкан и положи глава върху възглавницата.
	Започна с кафе, отново взе душ, преоблече се в чисти дрехи, вдишвайки с наслада свежия им дъх — всъщност го боготвореше този мирис, старомоден като телевизионна реклама. След като двете чаши кафе не успяха да го оправят, опита с бъркани яйца, но успя да изяде само половината. Отпаднал, отровен и махмурлия, той се качи в колата и отиде на работа.
	В Бъзърд Пойнт го посрещнаха като знаменитост. Хора, с които не бе разговарял цяла вечност, излизаха от кутийките на офисите си и се ръкуваха с него или го потупваха по гърба.
	— Ще го намерим това хлапе — казваха всички с едни или други думи и изглежда цялата машина на вашингтонското управление се бе съсредоточила върху тази единствена задача.
	„Мичиган — това, Мичиган — онова“, той едва ли не очакваше да е начело на банкетната маса, когато заобиколи ъгъла и влезе в кошарката на отдела за борба с тероризма. Вместо това намери помещението напълно пусто, само Глория бе там и тя избухна в плач, нищо от думите й, които звучаха като съболезнования, не се разбираше. В напразен опит да я утеши, той я прегърна, за пръв път през живота си, жест, който само я тласна съвсем отвъд ръба.
	Така и ги завари Пулман — вкопчени един в друг, Глория ридаеше истерично.
	— Искат да докладваш — каза той на Дагит с капитанска безчовечност. — А ти си отивай на бюрото — обърна се той към Глория.
	— Къде са останалите? — попита Дагит, размахал ръка към кошарата.
	— Всеки свободен агент от този оперативен отдел, който може да се движи, е на улицата и се опитва да изкопчи информация за момчето ти или за Шейсон. Общото мнение е, че Шейсон е прекалено дребна риба да се опита да изпълни замисленото без Корт, а след като инфраструктурата им бе разрушена с рейда върху „Der Grund“, смятаме, че каквото и да са планирали, то се е провалило. Всичко, което й остава, е да бяга. Положението й е не напечено, ами отгоре. Всичките й колеги от „Инфлайт“ са подложени на страхотен разпит: къде обича да ходи през отпуска си, къде би отишла, ако е в беда. Ще го намерим това хлапе, Дагит.
	— Къде са дрехите ми? Сакото ми?
	— Погрижили сме се. За всичко сме се погрижили. А сега отивай на доклад и се готви за почивка. Дълга почивка.
	— Ами първоначалните доклади? Искам да прочета всичко, което имаме за снощи.
	Пулман погледна Глория и сетне отново Дагит.
	— Тая работа няма да стане така.
	Очите на Глория му казаха повече, отколкото би могъл да изрече с думи Пулман.
	— Какво става тук?
	— Личната заинтересованост в случай като този на практика противоречи на интересите на Бюрото.
	— Противоречи на интересите ли? Това напълно съвпада с моите интереси.
	— По-важните неща са си по-важни. Докладваш и сядаш да си пишеш рапорта.
	— Но това може да отнеме дни! Нима ме отстранявате? — попита той.
	— Опитваме се да намерим Шейсон и момчето ти. Свършвай си шибаната работа тук и отивай на доклад. Веднага!
	И двамата мъже, с изпъчени гърди, застанали само на сантиметри един от друг, не бяха склонни да отстъпват. С колкото се може по-дружелюбен тон Пулман каза:
	— Не прави това, недей.
	След което Дагит се обърна и закрачи към елеватора.
	Чак след неколкократно повтаряния разказ за случилото се, по време на доклада му тайно покълнаха първите семена на съмнението. Някъде в съзнанието му тайно шептящите гласове провокираха и го предизвикваха с невероятно много възможности. Като се огледаше, обикновеното изглеждаше фантастично, но не и за онези, на които разказваше подробностите за случилото се предишната вечер, а за самия него — следователят, който бе свикнал да изучава стенограмите на доклади като този. След като бяха изминали четири часа, той изпитваше дълбоко в себе си ужаса на несигурността, въпреки пълното си съзнание за това, на което бе свидетел със същите очи, с които сега гледаше хората, които го разпитваха. Тъй като се разсейваше от собствените си противоречиви мисли, обясненията му се отклоняваха и скоро те го караха да почва пак отначало; пясъкът в часовника се превърна на вода и течеше бързо надолу, часовете се изтърколиха бързо-бързо.
	В десет същата вечер, като видяха изтощението му, инквизиторите му го помилваха, но го предупредиха, че сесията ще бъде възобновена при пристигането му сутринта. Уговориха час. Ръкуваха се, размениха си усмивки. Никой не се съмняваше в Дагит, но двама мъже бяха убити и имаше сума неща за изясняване.
	Като вървеше по коридорите и размислите дълбаеха дупките на съмненията в разумните обяснения, той чу бързите стъпки, които го настигаха, и се обърна да види развълнуваната Глория, в чиито ръце книжата пошляпваха като счупени криле на птица. Тя рязко спря и в лицето й той видя собственото си лице, защото и тя изглеждаше ужасена.
	— Донесох ти онова, което можах — обясни тя и му подаде книжата. — Все още няма кой знае какво.
	Той погледна хартиите, вече в неговите ръце, сгъна ги, пъхна ги в джоба си и благодари с поглед.
	— Ще те държа в течение.
	— Имам едно странно чувство — довери й той.
	— Имаш нужда от сън — поучи го тя. — От топла супа и от сън.


	36

	С надута китка и счупено кутре, което Корт й шинира, Моник подкара тойотата към дома на Дейвид Буут в осем и половина сутринта, на двайсет и първи септември. Смяната на Буут трябваше да започне от десет. Той живееше на минути от Националното летище, досами Александрия, в район, населен предимно с чернокожи.
	Корт нави тежкия заглушител в цевта и пъхна пистолета в найлоновия кобур, който носеше под мишницата си.
	— Нали няма да използваш това нещо? — попита тя.
	— В Л. А. в случай на провал трябваше да прикрием методите си. Трябваше да вземем някои мерки, за да ги заблудим. Догърти бе идеален за случая. Бе известен пияница и му инжектирахме достатъчно алкохол, за да го приспим. И кой би повярвал напълно на показанията на такъв човек? Тук вече нямаме нужда от такива предохранителни мерки. Тук играта свършва. За нас. За Буут. За всички, които участват.
	— Но той е просто един механик. Няма нищо общо с тая работа.
	— Карай си колата — нареди й той.
	Тухлената сграда се намираше в силно замърсен район, където огради от ръждиви вериги ограждаха ливади без трева. Миришеше на кучешки изпражнения и на вкисната бира.
	— Същият номер като предния път — каза Корт.
	Приближиха вратата. Корт провери за последен път номера и почука. Човекът, който отвори, можеше да бъде брат на Догърти. Имаше нужда от чиста тениска и от бръснене. Изглеждаше махмурлия. Гърка си бе свършил добре работата.
	— От безопасността на летището, сър — започна познатата си песен Корт. — Имаме нарушение на сигурността и трябва да проверим всички карти за самоличност. Имате ли нещо против да ни покажете вашата?
	За разлика от Догърти, този нямаше нужда да го кандърдисват. Искаше му се да се върне при кафето си, което Корт надуши. Искаше му се всичко това да свърши бързо.
	На Корт — също.
	— Имате ли нещо против, ако влезем за малко?
	— Ни най-малко — отвърна мъжът.
	— Можем да почакаме и тук — възрази Моник, която го прекъсна бързо, опитвайки се да предотврати онова, което за Корт бе неизбежно.
	Той я изгледа с унищожителен поглед.
	— Бихме искали да влезем, ако нямате нищо против.
	Но Дейвид Буут изобщо не им обърна внимание. Той се бе заел да търси картата си за самоличност.
	— Чакай в колата — нареди й остро той.
	Тя се върна по пътечката. Обувката й се заплете в пластмасова торбичка, която силният вятър бе довял, и тя се наведе да я откачи.
	Корт затвори вратата.
	Буут се появи с картата в ръка и Корт го простреля два пъти в гърдите и един път в главата — когато вече бе паднал. Клекна, докато тялото още потреперваше в конвулсии и издърпа картата от здравата хватка на мъжа. Убийството го опияни. Следващият по ред бе Моснер и останалите; на ред бе произведената от тях смърт и разрушения, трябваше да насочи вниманието на света към лъжите и заговорите им. Той подушваше победата и тя ухаеше сладко. Мушна картата в джоба си, прибра пистолета и скри трупа в дрешника. Придърпа едно малко килимче и покри кървавите петна. Излезе от къщата и отиде до колата: намери я стиснала здраво волана със здравата си ръка, бледа и разтреперана, видя как сълзите бяха зачервили очите й.
	— Ние вършим това, което трябва да се извърши — каза той. Нужна му бе силна.
	Тя не каза нищо. Запали колата и потегли.
	— Спри — нареди й той, когато минаваха покрай огромните хангари на „Браун Ейвиейшън“. — Спри тук.
	Тя зави в отбивката и пусна един камион да я задмине.
	— Какво има? — попита тя.
	— Вятърът — рече той и посочи оранжевия ветрови чувал, който се люлееше на покрива на третия хангар.
	Отначало не разбра накъде бие. Той се завъртя в седалката и се обърна натам, където според него бе изток.
	— Вятърът е неблагоприятен — каза той и погледна часовника си.
	— Какво имаш предвид?
	— Не духа оттам, откъдето трябва! На нас ни трябва да използват писта трийсет и шест — три-шест. А този вятър ще ги прати на осемнайста. Това не е добре. — Той погледна шифрованото разписание, което държеше в джоба на ризата си, отново — часовника си и каза: — Ще трябва да изчакаме.
	— Да чакаме ли?
	— Ще се върнем и ще чакаме. Да се надяваме, че вятърът ще промени посоката си следобед. Този следобед излита още един 959. Не е натоварен с химикали, но няма какво да се направи.
	— Да чакаме ли? — повтори тя. — Нямал химически товар ли? Аз си мислех, че целта ни е тази.
	— Нямаме избор. Обърни. Карай обратно.
	— Не разбирам. Мислех, че това е целта на операцията — химическия товар.
	— Кой го е еня дали разбираш. Карай!
	— Не трябваше да го убиваш. Разбираш ли? Не трябваше да го убиваш.
	— Никой не го е грижа за Буут. Той е един от многото. Повярвай ми, никой не го е грижа.
	— Не ти вярвам — каза тя, докато завиваше. — Всички имаме по някой, който го е грижа — сопна се тя. Така й се искаше да е вярно за самата нея. — Иначе за какво живеем?


	37

	— Сигурно ме смяташ за изверг — каза Корт, седнал на ръба на ваната.
	Ръцете й бяха вързани отпред с дълга, пластмасова лента, като тези, с които се връзват чувалите за боклук. Толкова здраво бяха стегнати китките й, че ръцете й бяха отекли. Левият й глезен бе омотан по подобен начин, само че през лентата бе прекарана примка от найлоново въже. То бе вързано в другия си край за здрава тръба. Корт бе завързал и двата възела здраво, след което бе стопил възлите на огън, така че да не могат да бъдат отвързани по никакъв начин. Импровизираните й белезници не й попречиха да пуши цигарата „Собрание“, която той й бе предложил. Но не му отговори, макар че устата й не бе запушена. Нямаше думи, с които да изрази онова, което чувстваше към него, едва през последните няколко минути бе успяла да сдържи яростта си и сега, завързана и седнала на пода на банята със свити на топка крака, тя бе цялата мокра, изпотена от гнева.
	— Това изобщо не бе предвидено. Изобщо. Най-малкото пък — да се влюбя в теб. — Той се вгледа в безпощадните й очи и кимна. — О, да, Каролайн. Смяташ ли, че ти или момчето щяхте сега да сте живи, ако не бе така? Нямам желание да ви причиня зло. На този свят има достатъчно зло.
	— Ти си луд.
	— Няма да споря дали това, което правя, е справедливо или не е, отговорът има значение само за мен. Само за мен и за него — каза той и погледна към тавана, — а аз живея в мир с него.
	— Не бих била толкова сигурна.
	Никога не го бе виждала да избухва: той пламна, почервеня до кръв, коленичи и притисна лицето си до нейното.
	— Какво, по дяволите, знаеш ти за това?
	Лицето й, влажно от изблика на гнева му, се извърна, с треперещи пръсти тя намери устните си и дръпна силно от цигарата, свита на кълбо. Корт се върна до ваната.
	Той продължи да клати глава, без да сваля поглед от нея. Беше луд. Ръката му намери портфейла, пръстите му измъкнаха снимката, пъхната зад плексигласовото прозорче, той се наведе, изплашвайки я, и плесна снимката върху капака на тоалетната.
	— Това е тяхно дело. Това бе детето ми — каза злобно той.
	Отдръпна ръката си. Усещаше, че се е вторачил в нея, че искаше тя да погледне.
	Страхуваше се да го направи, но знаеше, че това няма да свърши, ако не го стори за него. А когато погледна, стомахът й се сви, в гърлото й загорча. Тя се извърна и макар че се опитваше да се овладее, чу жалостивия хленч, който досега й бе убягвал. Той бе победил и съзнаваше това. Продължи да клати по онзи странен начин глава, сякаш убеждаваше себе си и без да поглежда снимката, я прибра в портфейла си.
	— Всички имаме основания за онова, което вършим — рече той.
	— Ти се възползва от мен — успя да каже тя, защото този огън гореше в нея от момента, в който Кам бе споменал за ключовете.
	— Можех да взема ключовете по всяко време. Не съм те използвал. Не и по такъв начин.
	— Значи в ключовете била работата?
	— Да.
	— А сега?
	Той угаси цигарата си в мивката и се изправи над нея, гледаше я от горе надолу. Подаде й нова цигара. Изчака докато тя погледна нагоре и я вземе. Погледите им се срещнаха и тя се зачуди как един толкова нежен човек можеше да върши това, което този мъж правеше. Спомни си любенето им, сякаш бе преди години и не успя да сдържи сълзите си. Ненавиждаше го повече от всеки друг на тоя свят, а въпреки това сълзите й бяха сълзи на любовта.
	— На този свят има два вида глупаци. Глупаци, които са такива, защото не правят нищо. И глупаци, които са такива заради това, което правят. Но аз не съм глупак.
	Той се запъти към вратата.
	— Не го прави, Карл, или който и да си. Има и други начини… Не го прави!
	Това го накара да извърне глава, самата тя бе изненадана от тревогата в гласа си. Бавно на лицето му се появи усмивка. Тонът й определено го бе поразил. Той я изгледа дълго, но тя не почувства нищо. Само леденина.
	— Не съм Карл — каза той и усмивката му се разшири, — а Антъни Корт.
	И затвори вратата.
	Тя знаеше името от Кам. Истината я порази. Тя вече разбра безмилостната решителност на Кам и се почувства ужасно за нещата, които му бе наговорила. Пак се присви от пристъпа на жлъч в корема си. Той бе влизал в нея, този изверг. Дали не беше вярно това, че чудовището може да роди само чудовище?
	— Ти, ко… пеле! — изкрещя тя с колкото сила имаше, докато не свърши въздухът й. Чу вратата на другата стая да се затваря, приглушените им гласове там и разбра, че думите й нямаха никакво значение. Човек като него разбираше само от действие.
	Сякаш заминаваха. Чу думата летище и разбра, че нещо трябва да се направи. Веднага!
	Незапалената цигара си седеше на пода до коленете й, където я бе пуснала. Пъхна я между устните си и като я опря в тлеещия фас на последната си цигара засмука като обезумяла. Дърпа и дърпа, опитвайки се отчаяно да запали новата, най-сетне тя се запали и тя победоносно вдиша дима.
	Работата не бе в това, че й се пушеше. Беше си съставила план. Сега, след като вече знаеше кой е този мъж — след като бе разбрала всичко — бе готова на всичко, за да го спре.
	След по-малко от минута колата замина и тя се захвана за работа.


	38

	— Носиш ли ги? — попита Дагит Лин преди още тя да е влязла вътре в къщата.
	— Да, но… — отвърна тя, ала той веднага я прекъсна.
	— Остави ги там. Говоря по телефона. Ще се върна веднага. — Той се върна при телефона и каза бързо: — Извинете за прекъсването. Да. Механиците, точно така. — Той я погледна. Тя го гледаше втренчено, учудена от енергичността му. Той й посочи да остави книжата, които бе донесла върху кухненската маса. — Ако някой не се яви на работа тази сутрин… Знам това… Важно е… Да… Ще ви дам два номера. Ако не отговоря на първия, опитайте с втория. Изключително важно е. Може би става дума за един от вашите самолети… Точно така.
	Тя не очакваше да го види толкова оживен. Мислеше си, че ще завари отчаян мъж, навярно запил се, свит в някой ъгъл.
	— Не ме допускат да участвам — каза той и тръгна право към нейните книжа, от всеки негов жест струеше енергичност. — Отстраниха ме поради лична заинтересованост. Ако отида на работа, ще ме затворят в някоя стая и ще ме разпитват за стотен път. А днес е денят — каза той разтревожено. — Съвещанието. Няма време за такива глупости.
	— Мисля, че не схващам — призна си тя и пусна чантичката си.
	— От доста време го обмислям — обясни той и прекара пръсти през косата си. За трети път, откакто бе дошла, той погледна часовника си. Нервността му се предаде и върху нея и тя самата се почувства нетърпелива и загрижена. — Виж това. — Той шляпна върху масата бележката, която Корт му бе оставил в деня на отвличането на Дънкан.
	— Какво да видя? — попита тя, без да ще, защото не видя нищо.
	— Написана е в моя бележник. — Той посочи малкото късче хартия. — Ето името ми отгоре. Дънкан ми го бе подарил миналата Коледа.
	— Пак не схващам.
	— Аз държа бележника в куфарчето си.
	— Е, и?
	— Значи Корт се е прецакал.
	— Кам…
	— Корт поиска от мен да му дам списъците на маршрутите. На срещата в станцията на метрото — той искаше списъците.
	— Да… И какво?
	— Бележникът бе в куфарчето. Той го е извадил от куфарчето. Значи вече е бил видял списъците. Схващаш ли?
	— Не.
	— Ако вече е бил видял списъците, тогава защо ще иска да му ги давам? — Той изчака само секунда, преди да си отговори сам. Никога не бе го виждала такъв, плашеше я. — Защото се е нуждаел от това аз да повярвам, че той ще се съгласи на среща на четири очи. Всичко това е двойна игра. Да надхитриш другия — да проникнеш в начина му на мислене. Схващаш ли?
	— Тогава защо е искал списъците? Не, не схващам.
	— Защото му е трябвал свидетел. Това няма нищо общо със списъците. Той е искал аз — шефът на разследването — да присъствам на смъртта му. Но е написал шибаната си бележка не където трябва, а в този бележник и това ще му струва главата.
	— Той е жив? — Тя се хвана за ръба на масата, за да възвърне равновесието си.
	— Жив е и още как.
	Той разпръсна купчинката свои документи и запрелиства онези, които тя му бе донесла. Извади картата на пистите на LAX.
	— Мащабът е много малък, не можем дори да видим парка Холивуд, но можеш да ми повярваш.
	Той разрови книжата, намери линийка, измери скалата за милите, сетне измери разстоянието по картата. Посочи й да му подаде солта и пипера.
	— Паркът Холивуд е тук — каза той и постави солницата.
	— Изобщо не схващам накъде биеш.
	Той се наведе напред и отново тръшна солницата на масата. Тя подскочи.
	— Ето тук се разби шейсет и четири. Ето тук. Точно тук. — Той взе линията и измери разстоянието. — Виж размерите на парка Холивуд — огромен е. Барнс ми го обясни — рече той и още повече я обърка. — Барнс ми каза, че „полетите“ на симулатора в „Дънинг“ и катастрофата на шейсет и четири са на практика изпълнение на един и същ полет. Истинският самолет и този на симулатора са прелетели еднакви разстояния; и в двата случая са паднали на едно и също място. Ако сложиш симулирания полет на истинска карта, самолетът ще падне в парка Холивуд. Той ми го каза — рече Дагит, — но влезе през едното ми ухо и излезе през другото.
	— Плашиш ме.
	— Добре — рече той и кимна енергично. — Истината е плашеща, нали така? „Физика“, каза Барнс. Но аз не го слушах. Физика! Премахваш управлението на пилотите и самолетът пада. Всъщност всички пилоти на самолетите 959 са обучени от Уорд — значи, че изпълняват тези първи минути от полета по един и същи начин, Корт е можел напълно да разчита на това. И той още разчита на това.
	Тя усети как очите й се зачервяват и я засърбяват и разбра, че бе готова да заплаче. Пристъпи към него, искаше да го утеши, да му даде малко спокойствие. Той я хвана за раменете, спря я и я погледна в очите.
	Сетне направи крачка назад, вдигна пръст и се върна към картата, която тя бе донесла.
	— Постарай се да следиш мисълта ми.
	Той започна да разхвърля книжата навсякъде и с тези си действия засили още впечатлението за полудяване. Големи бели листи падаха като снежинки на пода и покриваха килима. Чак тогава тя забеляза инвалидния стол, сгънат и подпрян на стената. Вече нищо не можеше да спре сълзите й. Тя ги остави да се стичат и продължи да гледа как любимият й мъж бе на път да полудее.
	— Въпросът — каза той, малко поуспокоен — е коя е целта. И кое летище ще използва — Дълес или Националното? Самолетът трябва да излети от едно от двете, нали така? И тъкмо затова — добави той — трябваше да ми донесеш тези неща.
	Той се обърна, за да се увери, че тя го следва, но като я видя, бавно положи картата на масата — досущ като комик, който изведнъж е разбрал, че повече не е смешен.
	— Не се отказвай, моля те. Не го прави.
	— Всичко свърши.
	— Не е свършило.
	— Корт е мъртъв, Кам. Ще открият Дънкан. Трябва да повярваш, че ще го открият.
	— Ако не внимаваш, никога няма да успееш да убедиш другите.
	— Не прави това! — извика тя, кръстоса ръце, за да прогони хладината, която я бе обзела, и се отдръпна назад.
	— Не съм се смахнал, по дяволите! Пресметнал съм го. Господи! — рече той и удари тъй силно по масата, че счупи едното й крило и книжата се изсипаха на пода и покриха краката му. Той погледа как листите се спускат и лицето му се изпълни с тъга. — Не ми ли вярваш? Но бележката не е всичко.
	Той клекна на пода и разрови купчината хартии, докато намери онази, която търсеше.
	— Глория, да я благослови Бог, ми донесе първоначалните доклади, включително и онзи от болницата, където са откарали онова, което е останало от него — който и да е той.
	Опита се да изправи отново счупеното крило на масата, но като не успя, отиде до другия й край.
	— Да бъдеш водещ едно разследване означава да натрупаш в главата си десетки, дори стотици данни. Един отдел знае дадено нещо — съобщава ти го; друг открива друго — пише ти докладна. Но само ти разполагаш с всичката информация.
	— Какво искаше да кажеш с това „Да убедиш другите“?
	— Видя ли? Вече внимаваш. Това е добре.
	Тя пристъпи към него, все още изплашена, макар че той се бе поуспокоил, и усети как я привлича.
	— Сигурно щяха да забележат това. Може би днес. Утре. Следващата седмица. Навярно — следващата седмица, защото не обичат докладите от други места. Ние обичаме сами да си произвеждаме докладите. Ако е от ФБР, имаме му доверие. Ако ли не… По-скоро ще предпочетем да изчакаме, докато излезе нашият доклад. Бас хващаш ли? Никой не е прочел този доклад внимателно. Но дори и да бяха го прочели, щяха да помислят, че е станала грешка. Защо? Защото въпреки цялото ни мрънкане и вайкане за доказателства, ние ще се доверим повече на агента, отколкото на всичките доказателства, взети заедно. А водещият агент? Никой няма и да ме попита какво видях там долу. Ако съзрат нещо сбъркано в даден доклад, ще наредят да се направи нов. Ако пак се окаже сбъркан, може да наредят да се преработи отново. Ако щеш вярвай, точно така работим.
	— И какво си открил?
	— Ще ти кажа и още нещо: като повтаряш една и съща история достатъчно пъти, най-накрая почваш да се замисляш наистина внимателно в нея, а на мен тя просто не ми се хареса. Един тип като Корт стреля два пъти от упор по мен и не улучва. Корт? В никой случай. Не и от такова разстояние. Тогава, защо не улучва? Защото му трябвам за свидетел.
	— И какво си открил? — извика тя и раздруса листа, който той й бе подал.
	— Алкохол в кръвта. В болницата не са направили кръвна проба, но като я направят, и тя няма да съвпадне. Но тогава ще е късно. Тоя тип, който бе прегазен от влака, е бил къркан до козирката. Две цяло и една десета съдържание на алкохол в кръвта. Къркан до смърт. Кьор кандил. А можеш да бъдеш сигурна, че този Антъни Корт, когото аз гонех в онзи тунел, бе трезв като краставица.
	Тя прегледа доклада от болницата и очите й се спряха върху мъничкото квадратче: там бе записано 2,1. Сега вече тя повярва, макар да не й се искаше. Той пак се върна при картите, разхвърляйки отново нещата.
	— Окей… окей. Нека сега погледнем тук. Мащабът е различен. По дяволите… По дяволите…
	Той прегледа картата на пистите на LAX и на Дълес и надраска някакви сметки направо върху дървото на масата. Сетне грабна линийката и молива и начерта една линия на петнайсет сантиметра от края на пистата, свери числата, спря, измери ъглите с транспортира на Дънкан и начерта нова линия. Пръстите му зашариха по картата зад тази линия. Тя усети разочарованието му. Той се наведе по-ниско да разчете картата.
	— Тук няма нищо. Нищо. Предградия. Нищо друго, освен предградия. Не може да бъде.
	— Къде няма нищо? — изписка тя, объркана напълно.
	Кам хвърли картата на „Дълес“ на пода и разви картата на Националното летище, която тя му бе донесла, и обясни нетърпеливо:
	— Целта не е самолетът. Искам да кажа, че е, но не е. Не е истинската цел. Целта е на земята. Самолетът е бомба. Той ще свали самолет, за който знае точно къде ще падне.
	Тя погледна през рамото му: той направи още изчисления и започна отново да чертае линии — този път от писта на Националното летище.
	— Кой би повярвал, а? И той разчита тъкмо на това.
	Начертаният курс свършваше в езерото в парка Западен Потомак, близо до паметника на Джеферсън. Той провери отново сметките си.
	— Не излиза — рече той. — Не е възможно. Сигурен съм, че съм прав. Знам, че доказателството е вярно.
	Тя се наведе над него. Той се отдръпна, очите му се бяха изцъклили.
	— По-често се използва писта трийсет и шест — показа му тя. Той не помръдна. — Зависи от вятъра.
	Тя взе от него линията и изчерта курса, който той бе прокарал от писта седем. Измери ъгъла на новия маршрут и сложи линията там, където самолетът би трябвало да падне. Моливът спря, преди да е стигнал до точката, преди тя да е свършила работата си, защото вдигна изненадана глава. Кам също се бе вторачил в молива и точката, която той не бе сложил. Той изглеждаше тъй ужасен, както тя се чувстваше. Върхът на молива падна върху Пентагона.
	— Съвещанието — каза Дагит с пресилен шепот, който издаде страха му. — Трябва да е там, където ще се състои съвещанието!
	Телефонът иззвъня. Той се обърна и се вторачи в него.
	— Той ще свали самолета върху Пентагона.
	— Кам? — рече тя. — Телефонът.
	Той бе като истукан.
	— Боже мой! Той ще ги избие всичките.
	Тя отиде до телефона и се обади.
	— Един момент, моля — рече тя и му подаде слушалката. — „Куиклинк Куриер“ или нещо подобно.
	— Дагит на телефона — рече той. Известно време само слуша, потърси писалка, намери я и попита: — Този Буут, опитахте ли се да му се обадите?… Не отговаря?… Бихте ли ми дали домашния му адрес, моля? — Той си записа адреса в Александрия. — Нали имате „Дънинг 959“ — заяви той натъртено. — Медуим съм — рече той, очевидно отговаряше на онзи мъж. — Задръжте го на земята… Какво искате да кажете с това „лично“. — Той погледна часовника си. — Няма време за това. Задръжте проклетия самолет… Казвам ви, аз съм от ФБР! Не… Не… Не можете да ми позвъните във ФБР. Не съм там, а вкъщи… Окей… Окей… Тръгвам. След колко време излита този самолет? Колко? По дяволите! По-добре го спрете, мистър, или ще си имате работа… По дяволите! — Той тръшна слушалката. На Лин каза: — Този тип ми затвори телефона. Искаше да ми позвъни в службата, за да се убеди, че съществувам. Мисли си, че съм някой шегаджия.
	— Имат ли 959?
	— Излита след половин час. — Той посочи към масата. — Отнеси всичко това в Бъзърд Пойнт. На Пулман. На Мъмфорд, ако успееш да го хванеш. Кажи му, че знаеш, че съвещанието е в Пентагона. Това може да свърши работа. Обясни им колкото е възможно по-добре, но каквото и да правиш, намери някой, който да задържи този самолет.
	Тя погледна часовника си.
	— Ти ще стигнеш преди мен.
	— Давай бързо. — Той отвори входната врата. — И виж някой да провери адреса на този Дейвид Буут. Корт действа по същия начин като в Л. А. Кажи им, че Л. А. е било само репетиция. Истинското представление ще е тук. Кажи им, че ще ми трябва подкрепление.
	Той каза и още нещо, но тя не го чу. Все още й викаше нещо, когато комбито му прегази пощенската кутия, втурна се напред със свирещи гуми и изчезна по тихата уличка.


	39

	Кари Стивънсън знаеше какво трябваше да се направи. Не бе сигурна, че бяха заминали и двамата и затова, вместо да почука на вратата на стаята, където държаха Дънкан, тя се изправи и отвори аптечката; спомни си, че онази французойка бе сложила там неща за гримиране. Намери тъмнокафяв молив за вежди и с него изписа „пожарна тревога“ върху парче тоалетна хартия.
	Сетне се протегна колкото можеше с вързания й за тръбата глезен: едва стигна процепа под вратата. Беше достатъчно голям, вратата бе изрязана, за да мине над килима в другата стая. Дръпна от цигарата и подраска тихо по вратата, докато не чу как Дънкан се влачи по килима към нея. Първо мушна хартията и с облекчение видя как тя изчезна. Сетне пъхна внимателно цигарата, с филтъра напред. Отново подраска. И цигарата изчезна.
	Облегна се назад и се помоли. Едно от предимствата, които изтъкваше на клиентите за тази къща, бе противопожарната алармена система, която реагираше на дим и бе свързана пряко с пожарната. В банята нямаше сензорна системата, но и да имаше, с вързания си за тръбата крак тя не би могла да стигне до него. Ала Дънкан, поради инвалидността си, не бе вързан; тъй като бе идвала тук с Корт само преди няколко дни, тя си спомняше разположението на стаята достатъчно добре, за да се сети за книжните лавици от пода до тавана. И така, сега всичко зависеше от Дънкан.


	След като измъкна хартията от процепа под вратата, Дънкан я разтвори и прочете съобщението. От неговата гледна точка на пода белият сензор за пожарна тревога, монтиран на тавана, изглеждаше толкова далеч, колкото луната в ясна нощ. Чак когато чу отново подраскването и видя цигарата, чак като я взе и видя, че тя димеше, той разбра какво трябваше да направи. Луната, по дяволите, не бе луната, а Плутон.
	Докато седеше и обмисляше нещата, усещайки, че от него се иска невъзможното, огънчето на цигарата изсъска и на килима се изтърси малко пепел. Тогава разбра: разполагаше само с няколко минути. Цигарата бе почти наполовина изгоряла.
	Опита се да я носи между пръстите си, но тъй като можеше да се придвижва само с ръцете си, реши да я захапе; примижал от дима, той пое бързо към книжните лавици. Докато стигне в подножието им, очите му вече смъдяха и се закашля. Изтегли се до седнало положение като се хвана за първите няколко лавици. Сега те му изглеждаха като многоцветна гранитна скала, която се извисяваше непостижимо високо към небето с бели облаци, далеч над главата му.
	В началото не мислеше за задачата си като за серия от набирания на мускули, каквато всъщност си беше. Вместо това я преценяваше от гледна точка на целта: да стигне до сензора преди цигарата да е изгоряла. Съсредоточил мисълта си върху това, той отново захапа цигарата, след като бе поел чист въздух, и започна изкачването си: безжизнените му крака се влачеха подире му като старо куче на дълга каишка. Лавиците за него бяха просто стъпалата на една стълба и дори и не му хрумна, че като стигна до томовете на Хемингуей, той вече все едно бе направил две пълни набирания. Вече изцяло във въздуха, пред него оставаха още две лавици стъпала, а сензорът изведнъж му се видя по-близо. Точно тогава, когато сбра ръце и започна да се издига, му стана ясно, че не би могъл да успее. Това си бе чисто набиране, а той не можеше да го направи. Тази мисъл, която имаше силата на неочаквано откритие, не само намали силата на треперещите му ръце, но и решителността му. Невъзможността няма оттенъци, а от седмици той бе доказвал тази невъзможност.
	Но сетне си помисли, че, след като бе невъзможно, как бе успял да се изкачи дотук? Бързият му поглед надолу потвърди значителното изкачване и вкара парещ дим в очите му, той ги сви, премигна няколко пъти и отново погледна нагоре. Щом можеше да се набере два пъти, защо да не може и четири? Чу гласа на баща си, сякаш бе тук, до него в стаята: „Единственият начин е да го направиш“. Сега вече Дънкан разбра. Вниманието му досега бе съсредоточено върху пожарния сензор, а не върху собствената му сила или слабост, не върху изкачването, а върху крайната цел. Гореща пепел се търколи по брадичката му, сякаш камъни се търкаляха по склона на планината. Той отново се съсредоточи върху сензора и се напрегна. Ръцете му горяха и се тресяха като гумени, но не им обърна внимание. Изтегли се, напрегна се и стигна следващата лавица. Победата бе само на една лавица по-горе. Пръстите му я стигнаха и той изсумтя силно. Нищо вече не можеше да го спре. Погледът му пробяга по последната лавица и той подпря токата на колана си върху по-долната. Беше стигнал върха.
	Отпуснал се на една ръка към центъра на стаята, с другата той размаха цигарата точно под решетката на пластмасовия сензор. За пръв и последен път през живота си Дънкан дръпна от цигара — леко я стисна с устни, както бе виждал Кари да го прави, пое навътре и димът изпълни първо устата, а сетне и дробовете му. Избухна в свирепа кашлица, издуха дим и слюнка, докато сензорът не изчезна в облака дим.
	Пръстите му се разтвориха и той падна.
	Стори му се, че падането му продължи цяла вечност. Краката му не бяха в състояние да омекотят удара. Всъщност те играеха повече ролята на котви и само ускориха падането. Нямаше как да се запази. Вниманието му не бе насочено надолу, към пода, а към пожарния сензор, където още се виеше димът от закашлянето му.
	Сетне, като зумер, който възвестява края на играта, писъкът на електронната алармена инсталация процепи въздуха и възвести победата. Той привлече вниманието му. Удари се в пода силно — прекалено силно — и първо с главата си.
	Чак като дойде на себе си той разбра, че бе припаднал, защото освен писъка на алармената инсталация той вече чуваше в далечината и воя на сирените. И той се наслади на личната си победа както никой друг. Вратът го болеше страхотно, но писъкът на инсталацията му звучеше като най-прекрасната музика на света.
	Никой не блъсна вратата да я изключи. Никой не влезе да го убие.
	— Дънкан! Дънкан! — чу едва-едва той виковете на Кари от другата страна на вратата. — Ти успя!


	40

	Когато Дагит зави по магистралата за Мемориала „Джордж Вашингтон“, веднага му стана ясно, че не само Лин Грийн щеше да се забави поради неочаквания ремонт на моста, но и на него самия щеше да му се наложи да намали почти до спиране. След като премина стесняването при моста, той отправи поглед напред, към ръмжащата върволица коли и това му припомни неотдавнашния августовски следобед, когато Боб Бакмън се прости с живота си. Не караше кола на Бюрото, затова нямаше никакъв начин да се свърже, нямаше и полицейски буркан, но едва ли това щеше да промени нещата. В последвалите събития, до болка познати на всеки градски шофьор, дистанциите между колите намаляваха, ведно с търпението на шофьорите. Част от гнева им се облекчаваше в безредния хор от най-различни клаксони и свирки, като на парни локомотиви. Отваряха се прозорци, през тях се надвесваха глави. По двойки присветваха стопове, намигаха на Дагит като наниз от коледни гирлянди и той също се усети, че тактува върху педала на спирачката, продължавайки верижната реакция.
	Движението спря.
	Многоцветният гердан, от който неговото комби бе само едно камъче, застина сънливо върху горещата настилка, жив, нетърпелив и неспокоен, непрекъснато втурващ се напред, но без видим напредък. И докато предния път, когато се бе озовал в подобно положение, му потрябваха няколко минути, за да вземе решение, този път той се поколеба само толкова дълго, колкото да прекара комбито през дупките, оставени му неохотно от съседите, и да го изостави върху прясно окосената тревна площ.
	От трийсетте минути, с които разполагаше в началото на пътуването си, му бяха останали само дванайсет. Не бе тичал от онази сутрин, когато разбра за отвличането на Дънкан, преди два дни, и болезненото припомняне за опасността, на която бе изложен синът му, само ускори и увеличи крачката му. Бягаше по-бързо от всякога, нищо че не бе в спортен екип. Само след минути той вече прескачаше разделителните бариери между платната, пресичаше тревните площи, без много-много да се пази от движението; пред него бе индустриалният пейзаж на летището. Видя табелата на „Федерал Експрес“. Сетне — на „Авис“ и „Херц“. Прескочи без засилване ниската желязна ограда, шляпна една кола, която без малко не го удари, по покрива и затича срещу движението. На стотина метра от него се виждаше табелата на „Куиклинк Куриер“.


	41

	Този път, когато Корт погледна вятърния чувал високо над хангарите, със задоволство забеляза, че и той бе регистрирал промяната, която бе забелязал още на портала. Моник, в качеството си на вицепрезидент на „Инфлайт“, го бе ескортирала до пистите през една от четирите врати за превозни средства на Националното летище. Като знаеше, че тя е обект на разследване от страна на ФБР, той можеше да допусне, че онези в „Инфлайт“ щяха да са наясно за хаоса, предизвикан от нея, и най-вероятно щяха да я задържат и да я предадат на властите, само да се появеше. Но, както тя сама подчерта, на Националното тя бе твърде позната на охраната на порталите, след като влизаше и излизаше по няколко пъти на ден. Възможността ФБР да се е свързало с компаниите, отговарящи за безопасността и на двете летища, не бе голяма, особено след „смъртта“ на Корт предишната вечер. Въпреки това тази възможност съществуваше и затова, докато тя приближаваше най-отдалечения източен портал, ръката на Корт си остана върху дръжката на пистолета.
	— Здрасти, Чарли — рече тя, докато сваляше стъклото.
	Корт разкопча колана и се приготви да употреби оръжието. Моник го спря с най-обикновен жест.
	— Нова кола, мис Шейсон — каза той.
	— Моята е в сервиза.
	— Дори и да е така, тази няма пропуск.
	Тя подаде на пазача картата за самоличност на Корт като гост, той я погледна и я върна.
	— Той е окей. Но не знам какво да правим с колата — рече той. — Задължително е да имате пропуск за нея.
	— Какво трябва да направя? Имаш ли правата да я претърсиш или трябва да се свързвам с летищната полиция?
	Корт бе доволен от избора й на тактика. Ревност и ненавист цареше между различните агенции по безопасността и вездесъщата летищна полиция, която само наблюдаваше, но не ръководеше различните компании подизпълнители. Като предизвика самолюбието на този мъж, тя го принуди да вземе решение.
	— Дайте ми ключовете от багажника — каза той.
	Тя се извърна към Корт и се усмихна. Пазачът отвори багажника. Докато правеше това, Моник се изплъзна от колана си, наведе се напред и грабна чантата на Корт. Бързо отвори ципа и постави пожарогасителя на видно място между седалките. Чарли тресна капака на багажника, заобиколи и надникна отзад. Стигна отпред, погледна зад Корт и попита:
	— Това за какво е?
	— За един от камионите ни — отвърна тя.
	Явно доволен, той отиде до предницата на колата и клекна на коляно. Корт си помисли колко лесно биха могли да го прегазят. След минута той влезе в кабинката си и вдигна телефона.
	— Какво прави сега? — попита Корт.
	— Навярно иска разрешение от своите хора, но поне избегнахме намесата на летищната полиция — каза тя със самодоволен тон.
	Чак тогава Корт осъзна, че пазачът бе съвсем сам в кабинката си.
	— Понякога се случва и това — каза Моник. — Нали трябва да отидат един по един до тоалетната или някъде другаде.
	— Не ми харесва това обаждане — рече Корт.
	— Имай търпение.
	— Той дори и не говори. Ами ако само иска да ни забави?
	— Не. Иска разрешение.
	— Няма никой там. Мога да му видя сметката.
	— Имай малко търпение.
	— Не ми харесва начинът, по който ни гледа.
	— Моля те! — сгълча го тя.
	Корт бързо се огледа. Намираха се на края на летището, поне на четвърт миля от най-оживената му част. Най-близката сграда бе най-малко на петдесетина метра. Не му харесваше това телефонно обаждане. Беше достатъчно търпелив, но онзи са бавеше прекалено много.
	— Нещо не е наред — рече той. — Онзи бави топката.
	Той слезе от колата. Тя се пресегна през седалката да го спре, но не успя. За последен път той огледа района. Чисто.
	— Извинете, сър — рече той.
	Чарли точно затваряше телефона.
	— Видя ли — рече заговорнически Моник; все още бе наведена към Корт, но видя, че Чарли бе оставил телефона. — Влизай в колата.
	— Мис Шейсон — каза пазачът и изгледа с подозрение Корт, — бихте ли дала назад и да спрете ей там, моля. Линията е все още заета. Не мога да се свържа, а трябва да получа номер на пропуска ви, за да пусна колата в летището.
	Корт вкара първия и единствено необходим куршум в носа на мъжа, той отнесе парче от черепа му отзад и го свали, все едно онзи бе направен от шперплат. Моник извика ужасена, но бързо се овладя. Корт забърза към будката на пазача. Натисна бутона, с който се вдигаше боядисаната на червени и бели ивици бариера и махна на Моник да мине. Набута трупа вътре, отново натисна бутона, свали бариерата и затвори вратата на будката. Направи крачка към тойотата, сетне размисли и опита да премести пластмасовата табела, която бе поставена отпред на кабинката. „Моля пригответе картите си за самоличност за проверка“ — пишеше на нея с големи, черни букви. Беше подвижна. Той я извади от рамката й и я изхвърли настрани. „Порталът е затворен“ — сложи тази табела в рамката, мушна се под бариерата и дойде при нея.
	Тя потегли веднага и с невъобразима скорост.
	— Намали — каза й той. — Няма нужда да привличаш вниманието.
	Долната й челюст трепереше.
	— Те ще го намерят.
	— Може би за известно време — не. Но това са рисковете на занаята.
	— И как ще изляза оттук, моля? Ти си имаш картата на механика. Можеш да се измъкнеш без проблеми…
	— Всеки може да се измъкне без проблеми. Проблемът е да се вмъкнеш.
	Той отново прибра пожарогасителя в чантата, извади работния комбинезон и го навлече. Закопча грубо картата на Буут на джоба му, но така, че снимката бе обърната към гърдите му, виждаше се само гърбът на картата. Картите на работниците по обработка на багажите и на механиците често се обръщаха така, набързо закопчавани, след като се изтръгваха по време на работа.
	— Паркирай някъде близо до терминала. Имаш си карта за самоличност. Можеш да излезеш от която врата пожелаеш.
	— Не трябваше да го правиш.
	— Всичко е наред. Трябват ми само пет минути. Ще трябва да оставим колата, затова ще се срещнем на станция Пентагон на метрото след час.
	Това я накара да извърне глава.
	— Да не би да се майтапиш?
	— Искам да видя резултатите от работата си — рече той и й посочи да спре.
	Опашката на огромния 959, с боядисани в червено-бяло-сини букви „Куиклинк“, бе само на двайсет метра пред него и го очакваше. Самолетът трябваше да излети по разписание след броени минути.


	42

	Дагит стигна до портала на „Куиклинк Куриер“, останал без дъх и плувнал в пот; часовникът показваше, че от отредените му трийсет минути бяха останали по-малко от пет. За нещастие тъкмо тогава застъпваше новата смяна и той се озова в края на дълга опашка от току-що пристигнали на работа служители, която се бе подредила пред поддържания от компанията контролен пункт. Премина бързо покрай хората и стигна пункта — там всеки показваше своята карта за самоличност на един от двамата пазачи. Дагит извади своята карта и я отвори.
	— ФБР — каза високо той, за да привлече вниманието на по-близкия. — Спешен случай. Трябва да се срещна с управляващия тук.
	— Носите ли патлак?
	Дагит го извади и го показа на мъжа.
	— Трябва да го оставите при мен.
	— Това е невъзможно. Тук съм по работа. От ФБР съм.
	— Може и да си самият Едгар Хувър, приятел, това не ме интересува. Патлакът остава при мен.
	— Познаваш ли човек на име Хендерсън? — попита Дагит, като си спомни името на по-ниския от двамата, с които бе избегнал експлозията на Бернар. — От летищната полиция? — Челото на пазача се сбърчи. — Мисля, че се казва Хендерсън. Обади му се. Веднага. Патлакът трябва да остане у мен. Кажи му, че съм специален агент Дагит. Той ще разреши.
	Пазачът отклони погледа си от пистолета, посочи на Дагит къде да застане и се обърна към следващия служител. Дагит грабна слушалката, напъха я в ръцете на пазача и повтори.
	— Хендерсън. Веднага.
	— Добре де, добре — рече пазачът, малко поуплашен и започна да върти номера. — Ще влезеш след минута.
	Благодарение на една секретарка, която бе или изплашена, или впечатлена от запенения Дагит, го отведоха до един склад, пълен с машини за сортиране и обработка на товарите и яркосини пощенски торби — там кипеше такава дейност, каквато човек вижда само по телевизионните реклами. Управителят — дългурест мъжага, наближаващ шейсетте, с пострижка и дресирания чар на старшина, служил във ВВС, изслуша първия залп на Дагит, дръпна го от пътя на един влекач, който теглеше три ремаркета, и рече:
	— Май ме будалкаш. За първи път чувам.
	— Всичко, което искам, е да забавиш този самолет достатъчно дълго, за да говоря с моите началници.
	— Може и да мога да го направя.
	— Може и да можеш ли?
	— И аз първо трябва да говоря с началниците си, ясно ли е? Не ща да създавам главоболия, но първо трябва да проверя кой си, сетне трябва да се обадя в Сейнт Луис, че задържам следобедния полет. Знаеш ли колко заплахи за бомби получава тази компания? Изобщо имаш ли представа?
	— Това не е заплаха. Аз съм от ФБР. Работя по информация. Казвам ти, че този ваш 959 няма да се отдели от земята, каквото и да стане.
	— Чакай, недей така сега. Окей? Правиш се на много страшен, а, приятел? Е, и аз мога да се правя на страшен, можеш да ми повярваш. — Той потупа Дагит по гърдите с железния си показалец. — Ела с мен. Трябва да завъртим шибаните телефони.
	И той закрачи, лицето му бе станало алено.
	Дагит видя, че сам се бе закопал. Беше прекалено възбуден от тичането, прекалено раздразнен, за да действа хладнокръвно.
	— Ами самолетът? Не можеш ли да го задържиш поне докато се обаждаме?
	— Всяко нещо с времето си, приятел. Всяко нещо с шибаното си време.


	43

	Корт не бе осъзнал, че едва не пропусна самолета. След като бе планирал да взриви сутрешния самолет, той едва сега разбра, че информацията му за следобедния бе неточна поне с половин час. Провалите в информацията го безпокояха. Смяташе ги за лоша поличба. В един съвършен свят не можеше никога да има провали.
	За разлика от „Ам Еър Експрес“, полет 64, на който се бе качил толкова лесно по време на предполетната проверка, когато в кабината нямаше никой и той бе свършил работата си съвсем сам, този път той попадна в гнездо на оси. В дясната страна на корпуса на самолета бяха струпани големи пощенски чували, някои пълни до горе, други почти изцяло празни: стоварваха ги от ремаркета и по конвейерна лента ги вкарваха в търбуха на аероплана, където ги подреждаха и укрепваха за полета. Когато Корт се изкачи по стълбичката към кабината в лявата страна, покрай него мина бързо друг механик, който носеше стоманена кана за кафе.
	— Шибаната им кафеварка се е повредила — каза ядно той. — Виж дали можеш да направиш нещо.
	Мога да направя нещо, разбира се, помисли си Корт. Първото нещо, което направи като се качи в самолета, бе да отвори чантата, да извади пожарогасителя и да отиде в кабината. Там най-неочаквано той се сблъска с двамината, които бе дошъл да убие. Пилотите минаваха предполетните проверки по списъци: всеки повтаряше неразбираемите термини. Корт, чието необикновено спокойствие бе разклатено от това, че двете седалки бяха заети, изведнъж осъзна, че за двамината той сякаш не съществуваше. Те изобщо не му обърнаха внимание. Клекна на едно коляно с пожарогасителя и в този момент вторият пилот попита:
	— Поправихте ли кафемашината?
	— Работим по нея — отвърна Корт.
	— Тук какво има? — попита мъжът, докато Корт продължи да работи в тясното пространство под седалката му. Но командирът привлече вниманието му като превключи някакъв ключ и Корт избегна отговора.
	Той откачи скобата, която държеше пожарогасителя, извади го и го подмени с този, който бе донесъл. След като предварително бе нагласил часовниковия механизъм според изпитанията, извършени от Уорд — точно на 47 секунди — той повече нямаше какво да прави. Според него красотата на бернаровия детонатор бе в това, че не изискваше да бъде включван или активиран по някакъв друг начин. Това щяха да направят пилотите, първо като херметизират самолета, а сетне — като повдигнат носа му нагоре. В същия миг часовникът щеше да заработи, газът щеше да бъде пуснат и, най-накрая — всичко щеше да свърши.
	Предвкусвайки успеха и победата, Корт се измъкна от кабината и се запита дали да прибере пожарогасителя в чантата си или не. Твърде добре знаеше, че колебанието е най-големия враг на оперативния работник. Всичко бе в самочувствието и самоувереността. Той тъкмо прибра пожарогасителя и затваряше ципа на чантата, когато по стълбите се олюля другият механик, който мина покрай него. Когато Корт се изправи, онзи попита:
	— Нов ли си?
	Въпросът изненада Корт. Дали просто да излезе? Смееше ли?
	— Да — рече той, опитвайки се акцентът му да прозвучи колкото се може повече американски. Обърна се и погледна мъжа.
	— Тъй си и помислих. — Той протегна ръка. — Ръс Кейн. Радвам се, че се запознахме.
	Корт стисна здраво ръката му, мислите му бяха напълно объркани. Трябваше му име… Погледът му се спря върху табелата с инвентарните номера, занитена върху корпуса на самолета.
	— Дейвид Дънинг — рече той.
	— Като самолета! — рече онзи. — Няма начин да не го запомня.
	— Радвам се, че се запознахме — каза Корт.
	Той се спусна бързо по стълбичката, подгонен от страха; под мишниците му потта бе протекла като ручей.


	44

	— Имаш ли някакви документи за тая работа? — попита управителят, извръщайки устата си с развалени зъби от телефонната слушалка.
	— Документи ли? Ти не чуваш ли какво ти казвам? Този самолет е саботиран!
	— Ще ви позвъня веднага — каза мъжът по телефона и затвори.
	Дагит бе изпадал достатъчно често в подобни ситуации, за да знае кога да се откаже. Можеше да се спука да обяснява и да спори, ала този Джон Уейн тук не искаше и да чуе.
	— Никога няма да си простиш за това, да знаеш!
	— И защо да не поговорим с твоите началници, господин бързострелко? Отговори ми. — Той вдигна слушалката. — Кажи на кого да позвъня. Дай ми номера и името.
	Дагит знаеше, че дори Лин да бе стигнала до Бъзърд Пойнт, дори в този момент да се бе срещнала с Пулман — което при задръстените пътища бе съмнително — Пулман едва ли би го подкрепил, освен ако заложеше на страхотна интуиция. Истината бе, че планът на Корт бе постигнал точно онова, на което той се бе надявал. Машината на ФБР се бе задвижила в една посока и не можеше да се върне назад само с едно натискане на бутона.
	Дагит приближи вратата на малката канцелария и я отвори.
	— Слушай — каза сериозно „Джон Уейн“ и се обърна към Дагит така, че му попречи да види един мъж, който тъкмо влизаше в сградата — мъж в работен комбинезон с пътна чанта в ръка. А на пистата — отвъд дебелите стъкла на грамадните прозорци — в суматохата на наземните служби, вече откарваха стълбичките от самолета и влекачът започваше да го развърта. — Ние застраховаме всяка пратка на пълната й стойност. „На всяка цена, точно навреме“ — това е шибаният ни девиз. Това е битката ни за пазара. Ако аз забавя този самолет, всяка от тези пратки утре ще закъснее, а това означава да издухаме на вятъра петдесет бона. Схващаш ли какъв ми е проблемът?
	— Проблемът ти е, че не чуваш.
	Избръмча личният му приемник.
	Той бръкна под сакото към колана си, където го бе закопчал, за да прочете съобщението. Може би Лин все пак бе успяла. Може би вече имаше правата да спре този самолет.
	Върху дисплея бе изписано: „Дънк безопасност“. Той спря звъна; обля го такава вълна на облекчение, каквато никога досега не бе изпитвал. Очите му се изпълниха със сълзи. Той направи едно-единствено и безвъзвратно обещание пред Бога или който и да е там горе, че от този момент нататък приоритетите в живота му щяха да се променят. От този момент нататък той щеше да е друг човек.
	— Добре ли си? — попита „Джон Уейн“.
	— Никога не съм бил по-добре — отвърна Дагит.
	Сетне погледна надясно и видя, че самолетът вече го нямаше.


	45

	Кой знае защо като чу звъна на автоматичния ответчик, Корт машинално извърна глава да види откъде идваше. Може би това бе остра реакция за оцеляване. Както при тигъра на лов в джунглата, когато и най-слабият необичаен звук го изправя нащрек. Каквато и да бе причината, той хвърли бърз поглед и точно тъй бързо стомахът му се сви на топка и главоболието му се върна моментално, сякаш някой го бе хлопнал по главата. Дагит!
	Първата мисъл, която му хрумна, тъй като бе в настроение да убива, бе просто да извади пистолета си и да застреля този човек. Но двамата пазачи бяха само на метър от Дагит и сигурно щяха да го последват, а тогава трябваше да очисти и тях. Щеше да стане голяма бъркотия. При такава кървава баня щеше да е чудо, ако се измъкне.
	Втората му мисъл, която се породи късно и му разкри колко лична бе станала тази история — щом първо помисли за Дагит, а не за успеха на операцията — бе как по дяволите Дагит се бе оказал тук. Обзе го страх. Дагит знаеше, че не е мъртъв. Дагит знаеше за Дейвид Буут. Нямаше друго обяснение. И Дагит съзнателно бе рискувал живота на сина си.
	Тези разкрития изпълниха Корт с такова усещане за страх и за провал, че едва не се издаде — не гледаше къде върви. Едва не мина пункта за проверка не оттам, където трябваше, а това щеше да предизвика по-внимателен оглед и можеше да разкрие измамата.
	Но щом Дагит бе тук, значи Дагит знаеше. А щом той знаеше, значи щеше да спре самолета и всичко, за което бе работил Корт, бе свършено. Невъзможна мисъл. Той се отдръпна от пътя на другите и погледна как Дагит продължаваше да спори с мъжа, който приличаше на Джон Уейн, докато влекачът изтегли 959 и той започна да рулира. А може би не, помисли си той и направи още една крачка към свободата си. Може би, в крайна сметка, това бе един съвършен свят.
	Сетне видя, че Дагит вдигна глава и също забеляза, че самолетът рулира; видя как Дагит се втурна към големите прозорци и се вторачи в заминаващия самолет. Колкото и да бе странно, той можеше да прочете мислите му; можеше да си представи как се опитва да измисли как да спре самолета и в същия миг Корт се изправи лице в лице с онзи инстинкт, който владее животинското царство откак свят светува: или се биеш, или бягаш. Можеше да остане и да се опита да спре Дагит или да извърви петнайсетте оставащи му крачки до вратата и да изчезне завинаги.
	На друго място и в друго време решението му щеше да е просто — щеше да избяга, решен да се завърне отново някой ден за друга операция. Но като се имаха предвид необикновените обстоятелства — рухването на „Der Grund“ и ограничените му авоари — може би достатъчни за година, най-много за две — и, което бе по-важно, а и болката в сърцето му, породена от онова, което онези няколко къси дни с Каролайн му бяха подсказали — за нещата, които наистина би искал от живота — всичко това го накара да застине на място. Тази операция бе взела почти всичко от него през последните осемнайсет месеца. Всичко, за което бе работил — края на „Ейшъруъркс“, смъртта на Моснер — се съдържаше в онзи самолет, който рулираше към пистата за излитане. Най-сетне смъртта на жена му и детето му щеше да бъде отмъстена. След пет минути? След десет? И най-големият единичен акт на тероризъм на американска земя щеше да гръмне по телевизорите на милиарди хора по целия свят. С дни, дори и със седмици, новините във вестниците, радиото и телевизията щяха да се занимават с характера на доскоро тайното съвещание, щяха да разсъждават за субсидираната от правителството програма за производство на химични оръжия. Само няколко несигурни минути го деляха от сладостта на победата.
	И той не можеше да позволи никому — и особено на Дагит — да му я отнеме.


	46

	Дагит отвори вратата. Обгърнаха го горещите изпарения.
	— Не можеш да излезеш там — изкрещя „Джон Уейн“. — Нямаш разрешително за пистата.
	Вляво от него тъкмо спираше една кола, на вратата й имаше избеляла и издраскана емблема на „Куиклинк“. Хрумна му, че все още имаше възможност да спре този самолет. Ако можеше да повреди колесника му…
	Той закрачи бързо, защото не искаше управителят да разбере веднага намеренията му. Но като чу как оня извика зад гърба му „Хей!“, той си спомни за двамата пазачи, разбра, че повече няма място за хитруване и хукна.
	Ключовете бяха на таблото — според него доказателство, че има Бог, което още веднъж потвърди предопределеността му да спре този самолет на всяка цена. Работата бе само в това да махне пожарогасителя. Толкова просто и тъй неизпълнимо сега. Трябваше да действа по-рано, помисли си той. Трябваше да пренебрегне правилата и да се запъти право към самолета. При тази мисъл усети чувство за вина. Ако този самолет катастрофираше, вината щеше да е негова.
	Накрая на корпуса, точно пред опашката с огромната емблема на компанията, той прочете името „Дънинг 959-600“. Спомни си пътуването си до Сиатъл и посещението си в симулаторите на „Дънинг“, спомни си как точно изглежда кабината отвътре; спомни си — от записите, изслушани при среднощното съвещание в лабораторията на ФАА — какво точно си говореха сега в самолета, който тежко се поклащаше на стотина метра от него. Спомените му бяха тъй ярки, че му бе трудно да се съсредоточи в шофирането.
	Колата не бе от онези, които се ускоряват бързо. Натисна педала докрай, но вместо да се втурне напред, двигателят й се закашля, задави се и без малко да изгасне. Отне газта, изчака моторът да поеме и опита да потегли по-постепенно; сега колата отвърна по-добре. Спидометърът показваше увеличаващата се скорост, а разстоянието до рулиращия самолет неумолимо намаляваше. Чу зад себе си нестройния хор на автомобилни клаксони и твърде късно се сети, че те само го предупреждаваха, че е поел по грешен курс. Асфалтираното поле бе разчертано в сложна схема от коридори, маркирани с ярка боя — така се определяха коридорите за самолетите, превозните средства на поддръжката и обслужването и леките коли. Дагит бе излязъл от предначертания му коридор и вълчият вой на клаксоните го застигна тъкмо като се озова като муха под слонски крак. Предният колесник на един 747 щеше да го размаже — толкова големи бяха плоските гуми — ако пилотът не бе завил в последния миг, за да избегне сблъсъка. А сетне, за да стане объркването пълно, защото той бе изгубил за миг от погледа си 959, чу в далечината познатия вой на полицейска сирена — съвсем ясно му бе накъде се бе запътила.
	Изведнъж се оказа заобиколен отвсякъде с огромни самолети. Накъдето и да завъртеше волана пред него се изпречваше аероплан. Един се отдалечаваше от него, друг връхлиташе отгоре му. Огромните им размери внушаваха такова усещане за собственото му нищожество, че въпреки огромните пространства на пистите, сякаш нямаше къде да се дене. Успя да се мушне в една полоса „ничия земя“ между едва ли не докосващите се криле на вървящите в противоположни посоки самолети и отново увеличи скоростта. Далеч напред 959, чийто образ бе размазан от топлинните вълни, издигащи се от пистата като огромна найлонова завеса, се завърташе върху десните се колела, за да пресече пистата, където току-що бе кацнал самолет за къси разстояния. Поради оптичния ефект на приближаване, предизвикан от големите разстояния и изпаренията, за миг му се стори, че двата самолета ще се блъснат и той се запита дали пък нямаше да извади късмета този самолет да бъде спрян от някаква неподозирана сила, изцяло извън неговата власт. Но самолетите се разминаха съвсем лесно и едва сега той започна да осъзнава колко огромно бе полето, как измамни бяха разстоянията и колко много още му оставаше, за да стигне до 959.
	Сирената все още бе на прилично разстояние, но приближаваше; сега той трябваше да пресече не само пътя на рулиращите самолети отдясно, но и пистата за излитане и кацане пред себе си. Надникна под корпуса на един рулиращ боинг и видя, че каца още един самолет; сърцето му се сви, като разбра, че самолетите следваха един подир друг, на интервали едва между пет и десет секунди. Мисълта, че трябва да пресече пистата с тромавата си кола за такова късо време, го накара да спре. Може би отговорът бе пред него — можеше да следва онзи боинг джъмбо, който бе получил разрешение да пресече пистата.
	Увеличи скоростта, за да настигне самолета, който вече пресичаше. Видя другата кола прекалено късно, вниманието му бе насочено надясно, към рулиращите самолети, а не наляво. В неописуемо краткия миг на паниката, когато човек усеща със сетивата си непосредствената опасност, Дагит разбра, че ще бъде ударен отстрани. Вдигна ръце да защити лицето си при удара и се отдръпна от волана, като в същия момент се сети, че не бе закопчал колана си. Ударът бе с такава сила, че строши всичките стъкла за частица от секундата. Колата му се влачи странично поне петнайсет метра и се озова точно на пътя на рулиращите самолети. Бе изхвърлен с главата напред право към дясната предна врата, буквално отскочи от нея и, като се преметна във въздуха, се озова на задната седалка в мига, когато колата спираше; обгърна го застрашителната смесена миризма на бензин и запушили гуми. Парчетата от строшените стъкла го бяха засипали като сапунена пяна във вана.
	Заслепен и изгубил ориентация, той разтърси глава, за да я проясни. Стъклата се разхвърчаха от него като водните пръски от отръскващо се куче. Дясната му ръка бе вкочанена, сякаш бе спал върху нея. Чак тогава осъзна какво му се бе случило. Чак тогава погледна през зеещите прозорци на колата си и счупеното предно стъкло на другата кола: беше се озовал лице в лице с Антъни Корт.


	47

	Корт понесе удара далеч по-тежко, отколкото бе очаквал. Челото му бе срещнало волана и кръвта от него се стичаше в лявото му око. Беше ударил колата на Дагит точно в средата и двете коли се бяха пързаляли свързани на доста разстояние.
	Първото нещо, което видя, след като сините кръгове изчезнаха от погледа му, бе Дагит, в подобно, зашеметено състояние — гледаше го от задната седалка на колата си. Бръкна за пистолета под комбинезона си, но той не беше в кобура си. Видя къде бе изхвърлен — на седалката до себе си, протегна се да го вземе, но коланът му пречеше. Несръчно се освободи от колана, взе пистолета, изправи се бързо и се прицели.
	Следващото нещо, което видя, бяха огромният преден колесник на един самолет, които завиха встрани от колата на Дагит, захванаха задната броня на неговата кола и го завъртяха яростно на сто и осемдесет градуса. Изстрелът му се насочи към терминала, пистолетът пак бе избит от ръката му и изчезна от полезрението му. Масивният корем на самолета се понесе над него, колата мина между колесниците в средата на корпуса, като по чудо не бе закачена отново.
	Той изпълзя от колата, претърколи се на пистата с омекнали колене, сетне се изправи и видя как Дагит пропълзя до предната седалка, мушна се зад волана и колата потегли. Отначало не можа да повярва, че толкова зле ударена кола може да тръгне, но тя вървеше. И се отдалечаваше от него. Той се затича подире й.
	Хвана се за уплътнението на липсващото задно стъкло, тъкмо когато Дагит включи на скорост и колата подскочи напред. Пръстите му се бяха вкопчили здраво, но ускорението го свлече върху капака на багажника. Той се изтегли и през дупката на задното стъкло се преметна върху задната седалка. За миг зърна страховития поглед на Дагит, когато той съзря, че си има компания. С бързо движение Корт седна, обви с дясната си ръка гърлото на Дагит и го стисна в удушваческа хватка. Само няколко секунди и всичко щеше да е свършило.


	48

	Дагит усети как ръката се стегна върху адамовата му ябълка като менгеме и гласът на неизвестния инструктор отпреди десетина години му заговори тъй ясно, сякаш човекът седеше на седалката до него: „След пет до седем секунди жертвата губи съзнание“. Натисна силно спирачката. Хватката не се отпусна. Усещаше как силата му секва, поради недостига на кръв към главата. Погледът му започна да се затъмнява, тунелът да се стеснява, цялата писта с безкрайната редица от самолети и нажежени реактивни мотори, с облачетата пушек, които оставяха колесниците като докоснеха пистата, със сирените, които виеха като изплашени гларуси, изведнъж потъна в прекрасен розов полумрак.
	Пръстите му опипом потърсиха лоста за регулиране на седалката. Знаеше, че трябва да е там някъде, може би не можеше да го стигне, но си беше там. Докосна го леко, но не успя да го хване. Менгемето продължаваше да се стяга. Той се наведе напред, за да стигне лоста и така увеличи още повече натиска върху врата си. Безсъзнанието бе близо. Докосна лоста. В момента, когато кракът му стъпи на педала на газта и колата се наклони напред, той дръпна лоста, освободи седалката и я хласна назад колкото можеше по-бързо. Чу как онзи изпищя от болка — краката му бяха заклещени под седалката — и почувства, че хватката се отпусна за малко. Протегна се, хвана ръката и дръпна силно, намали натиска и докато поемаше дълбоко въздух, се извъртя, за да се освободи от хватката.
	Тогава Корт го пусна напълно; колата полека намаляваше ход и се носеше без управление по пистата срещу прииждащите самолети. Дагит не можа да вземе разумно решение; логиката на подготовката му нямаше нищо общо с последвалите му действия. Той скочи над седалката и се хвърли върху мъжа пред себе като див звяр. В ограниченото пространство на колата боят се сведе до няколко безобидни удара, като всеки от двамата се стремеше да хване другия за гърлото. В това отношение Дагит бе в далеч по-неизгодно положение, тъй като вратът му бе обезсилен от удушваческата хватка на Корт. Чак тогава разбра, че Корт го души с една ръка, докато той самият действаше с двете; причината бе в това, че по задната седалка се бяха разпилели куп инструменти — френски ключове и отвертки — и Корт бе стиснал в ръка една отвертка.
	Осъзна това напълно, когато Корт заби отвертката между ребрата му.
	Той изби ръката на Корт от инструмента, който остана забит в него, докато болката бе моментално блокирана от някакъв инстинкт за оцеляване, стисна ръката между коленете си и видя, че в своята държи френски ключ. Сякаш сам Господ Бог му го бе пъхнал. Като вдигна ръка, за да нанесе удара на живота си — или на смъртта, както се надяваше — вцепеняваща като електрически ток го прониза болката от раната му. Вместо да удари силно, каквото бе намерението му, ключът се стовари точно, но не и фатално върху черепа на Антъни Корт.
	Останал без дъх, окървавен и обезумял, Дагит вдигна глава и видя, че 959 бе на края на пистата и тъкмо освобождаваше спирачките си, за да започне засилването си.


	49

	Дагит се отдръпна, откри източника на болката и изтегли отвертката с рязко и болезнено движение. Викът, породен колкото от болка, толкова и от ярост, проехтя над пистите и въпреки рева на десетки самолети, двама от товарачите на багажи, които пътуваха с влекача си към терминал А, го чуха. След като махна отвертката, раната кървеше силно. Той започна да пълзи отново към предната седалка, без да усеща колко ограничени бяха станали движенията му от раняването, плъзна се по лице надолу върху строшената седалка, заклинена почти до задната. Огромен самолет прелетя току над главата му с оглушителен рев и кацна. Той погледна надясно — тъкмо навреме, за да види, че колелетата на 959 започваха да се търкалят — най-големите му страхове се потвърдиха — нямаше да успее да спре самолета да не излети.
	Реакцията му бе мигновена. Седнал на ръба на строшената седалка, без да обръща внимание на запушилия радиатор, изоставил всякакви мерки за безопасност, той пое напряко към кулата за управление. Където бе неизбежно, минаваше направо под самолетите, пресичаше пътя на други и едва не се сблъска с един едномоторен „Чесна“ — не го бе забелязал — който се вдигна току над колата, бръсвайки с колелета покрива й. Докато той се носеше с близо сто километра в час към кулата, 959 вървеше още по-бързо към излитането си. И отново го запреследваха сухите, професионални гласове на пилотите, които засилваха стотонната машина по пистата към небесата.
	Дагит бе на трийсет метра от кулата, когато самолетът излетя.
	Той отвори вратата преди още да е натиснал спирачката. И чак сега, когато колата спря със свирещи гуми под кулата, той осъзна, че сирените, за които си бе помислил, че следват него, се бяха струпали около един от отдалечените портали на летището. Сетне, сякаш за да го обори, чу друга сирена и видя присвяткващите светлини да приближават към него на висока скорост.
	Погледна часовника си: бяха минали десет секунди; оставаха трийсет и седем. Представи си описанието на детонатора, което бе направил Чаз Мийчъм. След като кабината бе херметизирана и носът на самолета — вдигнат, часовниковият механизъм бе започнал отброяването.
	Пазачът в основата на кулата бе извадил пистолета си и пристъпи напред, за да блокира входа й.
	— Стой на място, приятел. Ръцете встрани, да мога да ги виждам.
	— ФБР! — извика Дагит — тичаше, накуцвайки срещу мъжа. Не забави бягането си. Бръкна, за да извади картата си и осъзна, че не бе на мястото й. Навярно бе някъде отзад в колата; не бе изгубена. Властният му вик накара пазача да се поколебае за миг и да позволи на Дагит да направи още две крачки. Нямаше време да се занимава с глупости — да тършува из потрошената кола за парче хартия с цветна снимка, вакуумирано в найлоново пликче. Той бе от ФБР. Само това имаше значение. Оставаха му по-малко от трийсет и седем секунди и имаше само най-бегла идея как да се справи.
	Той спря съвсем близо до мъжа и го ритна с все сила в слабините, като едновременно отклони пистолета му. Блъсна го настрани, отвори с трясък вратата и хукна по стълбите. Всеки път, когато вдигнеше левия си крак, раната в ребрата го заболяваше така, сякаш Корт отново и отново го промушваше. Изкуцука нагоре с учудваща бързина: през стъпало простенваше. Като стигна първата площадка, погледна часовника си — оставаха двайсет и седем секунди. Тогава зад него проехтяха изстрели. Онези от патрулната кола го преследваха.
	Единият от куршумите го улучи.
	Това не можеше да се обясни с нищо. Вместо да помисли колко безкрайни бяха тези стълби нагоре към кулата, вместо в паметта му да премине като на кинолента целият му живот, или да чуе гласа на майка си, или да види огромна бяла зала с призрачни бели фигури, които го посрещат с добре дошъл, той атакува стълбите.
	Куршумът изобщо не го бе забавил. Мина през мускула на ръката му, точно под лявата мишница. Седемнайсет секунди. Последната редица стълби. Стъпките на преследвачите му почти го бяха застигнали. Ще ме убият на място, помисли си той. Да измина всичкия този път и да ме убият моите хора.
	И ето че се появи Плешивия — агент Хендерсън — нисичкият детектив, който бе участвал в ареста на Бернар; той махна с ръка на двамата преследвачи на Дагит да прекратят огъня.
	— Какво по дяволите…? — закрещя той на Дагит, с поглед вперен в двете кървящи рани.
	Ала Дагит профуча край него и изкрещя:
	— „Куиклинк 959“, „Куиклинк 959“, кой го води?
	Дванайсет секунди — неумолимо сочеше часовникът.
	— Управление на полетите — извика една жена.
	— На борда има бомба! Предайте им! — изкрещя с цялата си сила Дагит, мислейки с понятията си за полицейските радиостанции, и спринтира към жената. Не знаеше какво ще прави като стигне до нея, но в момента единственият му шанс бе да се свърже с пилотите, а това можеше да стане само оттук — от кулата. Какво бе казал Мийчъм? Детонаторът бе тристепенен и всяка следваща фаза заработваше само ако предишните степени бяха включени. Дагит можеше да спре часовниковия механизъм, само ако затвореше една от по-предните „врати“. Мисли! Мисли! Нямаше време да изравнят самолета.
	— Предайте им да разхерметизират кабината. Да разхерметизират веднага кабината!
	Седем секунди.
	Как можеха тези хора да са толкова спокойни? С тон, който можеше да бъде сбъркан с попско каканижене, жената изрече с провлечен, южняшки акцент:
	— Мейдей!* Алфа-едно-пет-девет, говори наземната кула на Националното летище. Аварийно съобщение. Експлозиви на борда. Моля разхерметизирайте самолета незабавно. Повтарям, незабавно разхерметизирайте самолета!
	[* Сигнал за бедствие. — Б.пр.]
	— Пет секунди! — изкрещя Дагит.
	Залата бе утихнала като библиотечен салон, единствено се чуваха учестеното дишане на Дагит, тихото бръмчене на електрониката и на вентилаторите. Жената спокойно каза в микрофона, свързан със слушалките на главата й:
	— Аварийно съобщение, Алфа-едно-пет-девет, потвърдете разхерметизацията на кабината. Потвърдете загубата на налягане в кабината. — Тя притисна слушалките. — Алфа-едно-пет-девет.
	Дагит гледаше как секундите изтичат и каза:
	— Сега! — и напрегна очи да види през прозореца самолета, който бе твърде далеч.
	— Потвърдете, моля, Алфа-едно-пет-девет. Потвърдете моля…
	Ръката й още притискаше слушалките. Погледите на всички в залата бяха отправени към нея. Всички бяха стаили дъх. Тя погледна към Дагит и му кимна безстрастно:
	— Имаме потвърждение — каза му тя. — Обадиха се.
	Беше като някоя плажна топка, надута до спукване. Страхотната му въздишка сякаш сне напрежението, ведно с издишаното огромно количество въздух; като ехо последваха въздишките и на останалите.
	— Кажете им да изправят самолета — трябва да прекратят изкачването — и да се върнат тук, колкото се може по-бързо.
	Тя започна да предава съобщението със същия равен, монотонен и едносричен южняшки акцент. Дагит се обърна. Лицето на Хендерсън бе бяло като тебешир.
	— Намерихме другия детонатор — каза Дагит.
	Хендерсън кимна:
	— Май се сетих, че е така.


	50

	Срещнаха се на същия плаж в Мериленд, където той я бе заговорил за пръв път. Беше в началото на октомври и есенните ветрове бяха подгонили „зайците“ в зеленото море, ветрове, които вещаеха буря от юг и принуждаваха Лин Грийн да вдигне яката си, за да се скрие от тях. Трябваше да си замине на следващия ден, да се завърне в Лос Анджелис и това място бе най-подходящо и за двамата да се срещнат.
	Вървяха хванати за ръце досами водата, от време на време морето поглъщаше отпечатъците от стъпките им върху пясъка. Кюкавците, досущ агенти от тайните служби, препускаха пред тях, без да ги допуснат прекалено близо. Далеч, в открито море, плаваха големи търговски кораби и Дагит не можеше да се отърве от въпросите къде ли отиваше всеки кораб и какви ли приключения го очакваха. В живота му бе имало период, в който той бе искал да стане морски капитан. Всъщност, той бе искал да стане какъв ли не, но си беше такъв, какъвто е; и точно това искаше да й каже.
	— Добре ли ще е, ако кажа, че не ми харесва, но го разбирам? — попита го тя.
	— Нищо не е свършило, преди да му е дошъл краят — рече той.
	— А на това краят му няма да дойде никога — отвърна тя. — Нали?
	— Да, мисля, че е така.
	— Трябваше да се любим онази нощ. Още не съм си простила.
	— Мисля, че го направихме. Никога не съм те обичал повече. Сигурен съм в това. Онази нощ роди нещо ново. Ти ме слушаше. Да можеш да изслушваш, е чудесен дар. Нещо, към което се стремя.
	— Обичам те, нали знаеш?
	— Да, мисля, че знам.
	Тя се пусна от него и подгони птиците, а когато се върна и пъхна ръката си в неговата, очите й блестяха и той се запита дали това се дължеше само на вятъра.
	— Става адски сложно.
	— Така е.
	— Но изглежда тъй просто.
	— Просто е: аз трябва да довърша тази работа. Може да стане утре или след година. Може да стане така, че аз и тя да намерим начин да се съберем отново и аз й дължа да опитаме. Ако беше ти…
	— Знам. Щях да искам същото нещо. Прав си. Знам, че си прав, но от това болката не намалява.
	— Да, така е.
	Тя го спря. Бяха застанали на същото място, където стоеше той, когато тя така смело го бе предизвикала да влезе вътре.
	Тя бавно изтегли ръката от джоба си — бавно, внимателно, докато не привлече вниманието му. Завъртя китката си, разтвори пръстите си и върху дланта й блесна ключ.
	— Само веднъж — каза тя, загледана в бунгалото.
	Направиха си топла хралупа от всички одеяла, палтата си и двете големи хавлиени кърпи, които тя намери в килера. Вплетоха се, свити един в друг като какавида, изпаднали в транс в уханието на възбудата си, с разтуптени сърца, които искаха да изскочат от гърдите им, с пръсти, сплетени в един юмрук. Експлозията на сдържаната им досега любов можеше, както Дагит каза, „да бъде разбрана само от един специалист по експлозивите“. Тя обаче насърчи и последващи негови открития и те се галиха взаимно, докато нейното предложение за „само веднъж“ отдавна бе отишло в историята, а оранжевото есенно слънце бе подпалило небето в неочаквано розово.
	Мълчаха, като вървяха на връщане към колата, макар че тя се изсмя тихо няколко пъти и всеки път след това стискаше силно ръката му. Най-сетне каза:
	— Предполагам, че това трябва да ни държи влага за цял живот.
	— Дано — отвърна й той, — защото не съм сигурен дали бих могъл отново да го понеса.


	51

	Шест седмици по-късно Антъни Корт седеше на един стол в чакалнята на летище Дълес. Срещу него седеше Моник Шейсон. Неговите, както и нейните ръце бяха в белезници; верига свързваше ръцете с окованите му глезени. Виждаше я за пръв път след онзи ден на летището. Изглеждаше доста зле. Двамата бяха разпитани поотделно. Един от охраната му бе казал, че я заловили няколко дни след опитания атентат, когато се мъчела да вземе влак за Ню Йорк. Нямаше как да разбере дали това бе вярно.
	Адвокатът му бе издействал да носи цивилни дрехи, вместо унизителния оранжев костюм, за който бе настоявал федералният прокурор. Моник бе облечена в синя дочена рокля. Той се бе нагледал за цял живот на оранжеви костюми.
	Екстрадираха ги за Германия, където той трябваше да застане пред съда за свалянето на самолета по полет 1023. Адвокатът му смяташе, че причината за това бе провалът на прокуратурата да изгради „печелившо“ дело, което можеше да донесе на Корт смъртна присъда. Ченгетата от ФБР страшно желаеха смъртната присъда. Сега надеждите им бяха в Германия.
	Беше заобиколен от агенти на ФБР. Той позна един от тях, тип на име Левин, който бе помощник на Дагит по време на разпитите. Днес Левин изглежда ръководеше представлението без Дагит. Оценяваше иронията на факта, че го пазят именно хора от ФБР.
	Причината за тази загриженост бе, че Михаел Шарп бе избягал от затвора. Всичко четирима членове на „Der Grund“ бяха освободени след дръзко нападение с вертолет над затвора; европейската преса след това надълго и нашироко коментираше факта, че Шарп и неговата организация очевидно бяха изключително добре финансирани и разполагаха с отлични връзки. Имаше слухове за таен „зелен фонд“ в швейцарски банки, както и за картел от бивши индустриалци, които били приели „зелената вяра“. Само месец преди бягството телевизионното предаване „60 минути“ бе припомнило как Шарп бе вербувал криминални престъпници за своя „кръстоносен поход на терора“. А сега отлично организираното му бягство даде повод на пресата да смята, че Шарп е знаел самоличността на някои или на всички индустриалци, които финансираха организацията и нейните операции, и че тъкмо тези хора го бяха освободили.
	Напоследък заглавията се бяха фокусирали върху Корт, появиха се надежди, че съдебният му процес в Германия би извадил наяве липсващите факти, би разширил обсега на вече засилващото се международно разследване. Американците си падаха по добрите заглавия.
	Ето защо той не бе изненадан, когато — докато наблюдаваше как се подготвя самолетът — разпозна един от персонала на компанията за бордови храни. Цялото му тяло потръпна, когато видя това лице — бе един от оръженосците на Михаел. Михаел нямаше намерение да допусне Корт да издаде нещо, това бе очевидно. Той погледна Моник и леко се усмихна. Тя го гледаше безизразно. Надяваше се да ги сложат да седят един до друг по време на полета. Искаше да умре рамо до рамо с нея. След всичко онова, което бе преживял, мислеше, че вече нищо не можеше да го учуди. И все пак, появата на този мъж успя да го изненада.
	— Добре ли си? — попита го единият от пазачите му.
	Корт се усмихна широко. От месеци не бе изпитвал подобно вълнение.
	— Никога не съм се чувствал по-добре — рече той.


	52

	Дагит седеше и нервничеше в чакалнята на болницата.
	Точно по това време трябваше да излети самолетът на Корт.
	Вече си бе подредил приоритетите. Бе отказал твърдо на Пулман. Левин щеше да свърши тая работа вместо него.
	Само през няколко затворени врати лекарите правеха първата опипваща операция, откак Дънкан бе почувствал топлина в ходилата си само преди десетина дни. Рентгеновите снимки потвърдиха, че нещо — навярно в резултат на падането му от книжната лавица преди два месеца — бе разместило силно третия прешлен и макар последвалото подобрение да не можеше да бъде обяснено от медицинска гледна точка, част от специалистите проявиха желание да закрепят прешлена на мястото му, преди да се е върнал обратно. Ако нещата вървяха добре, сега щяха да направят тъкмо това.
	Тя приближи по коридора към него и той се изправи да я поздрави. Първо се целунаха, а сетне се прегърнаха силно. Беше купила храна от китайски ресторант и макар да твърдеше, че не е пипала късметчетата в баницата, той позна шрифта на пишещата й машина и добре знаеше, че не може да има късметче с текст „До един месец ще играеш бейзбол със сина си“. Очите му се просълзиха и той разплиска кафето, но след краткотрайна паника и очите, и разплисканото бяха подсушени.
	Автоматичният приемник позвъни от колана му. Дагит посегна към него. Но сетне се спря. Вместо да прочете съобщението, той просто го изключи. Днес не бе ден за приемници, каза си той. Нали затова отказа така твърдо на Пулман. Не бе изпитвал подобно щастие от векове. Той си спомни последните няколко месеца, последните няколко години и си помисли: дори и да имах възможност, нямаше да постъпя по друг начин. Но докато преди бе живял под облачния покров на отчаянието, сега чувстваше топлите слънчеви лъчи на надеждата. Не всичко бе съвършено — това не бе един съвършен свят — но от време на време…


	Ridley Pearson
	Hard Fall, 1992

	__Издание:__
	Ридли Пиърсън. Твърдо падане
	ИК „Компас“, Варна, 1993
	ISBN: 954-8181-24-X

	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/34465
	Последна корекция: 27 юни 2015 в 17:25