[Kodirane UTF-8]

	Ридли Пиърсън
	Клопка


	Сиатълското полицейско управление е обезлюдено след неофициалната стачка, наречена „Синият грип“. Лу Болд, един от малкото останали на работа детективи, разследва брутално нападение над полицейска служителка. Странна връзка между неговия случай и няколко големи обира отвеждат Болд до заподозрян и събитията започват да се развиват с главоломна бързина. Но дали това е истинският извършител или зад почерка му се крие някой друг?


	Пролог

	Зад нея вратата на гаража се затвори със стон — смесица от ужасно скърцане на метал върху метал и кратко, бързо потракване на ролки, които задират по жлебовете. Крушката в гаража беше изгоряла и единствената светлина вътре идваше от фаровете на колата, които щяха да изгаснат след малко. Върху инструментите и градинските маркучи, окачени по стените, падаха рязко очертани сенки. Помещението миришеше на изгоряла гума, моторно масло и градински тор — миризма, от която леко й се повдигаше.
	Мария Санчес заобиколи колата. Късният час беше сложил отпечатъка си върху тялото й — раменете й бяха отпуснати, а краката изтръпнали. Искаше й се да се изкъпе, да изпие чаша чай и да потъне в романа на Ейми Тан, който я очакваше. Когато оправи дръжката на чантата си, усети тежестта на пистолета в нея. По време на дежурство носеше оръжието препасано на кръста, но последните й четири часа от деня бяха преминали в попълване на документи и тя бе прибрала пистолета в чантата си. Бяха й нужни най-малко още четири, ако искаше поне донякъде да навакса. Но за тази нощ беше приключила. Докато заспи, щеше да посвети времето си на Ейми Тан.
	Санчес затвори страничната врата към гаража и пристъпи в тъмнината. Лампата край задната врата не светеше, което я изненада, тъй като тя се задействаше от датчик, който би трябвало автоматично да я включи, след като слънцето залезе. Сигурно и тази бе изгоряла. Като другата в гаража. Господи, изпитваше неистово желание да се изкъпе.
	Долови зад себе си някакво движение.
	Ченгетата бързо се научаваха да различават природните стихии от човешките същества. Това не беше вятър. Беше движение на човек. Дясната й ръка се спусна надолу и потърси оръжието, което, сети се в този миг, не беше там. Обхвана я ужас.
	Около врата й се уви здрава мъжка ръка и притисна гръкляна й. Последва удар в бъбреците. Чантата на Санчес падна в мократа трева. Тя се опита да реагира както беше обучена — като полицейски служител; да овладее ужаса си и да се отърси от него. Изтегли рязко лакътя си назад и се наведе напред, като заби хълбока си в тялото на мъжа зад нея. Опитът й изобщо не успя да разхлаби задушаващата му хватка. В резултат на това движение натискът върху гърлото й се увеличи, болката се засили, а притокът на кръв намаля. Тя стовари крака си с всичка сила, като се надяваше ударът да попадне върху пръстите на нападателя и да ги счупи. Усети миризма на бира и кисела пот и от това страхът й нарасна.
	В този момент получи нов силен удар в бъбреците. Санчес почувства как започва да се свлича, издръжливостта й отслабна. Тя не беше успяла да окаже кой знае каква съпротива, но сега разбра, че ще загуби борбата. Изведнъж я обзе страх за живота й.
	Реакцията й беше бърза и безмилостна. Тя рязко се надигна, като успя да удари с главата си брадичката или челото на нападателя. Задушаващата хватка върху врата й се разхлаби. Санчес усети топлината на кръвта, която се устреми към мозъка й. За един кратък миг почувства облекчение. Опита се отново да се отскубне, като се наведе рязко напред.
	Но натискът се усили. Този тип не се шегуваше. Той изруга и стиснал главата й, я завъртя надясно, а после рязко наляво. Тя чу как костите й изпукаха като прекършено клонче. Студ. Жесток, безмилостен студ скова тялото й. Само за секунди то стана напълно безчувствено. Санчес политна към мократа земя и лицето й се заби в калта. Някъде над и зад нея се разнесе хрипливо дишане. А след това дори и то изчезна, заглушено от пронизително пищене в ушите и този ужасен студ, който най-накрая я погълна.


	Първа глава

	Нощният въздух, противна смесица от вятър и шибащ косо дъжд, пронизваше лицето на Болд като иглички. За полицаите Сиатъл беше район, в който времето можеше и наистина унищожаваше следите на местопрестъплението, често в разстояние само на няколко минути. Следвайки съвета на Бърни Лофгрийн, шеф на съдебномедицинския екип, Управлението беше спуснало задължителни указания за действия при лошо време, които трябваше да предприемат всички полицейски служители, пристигнали първи на местопрестъплението. Сега разпоредбите изискваха в багажника на всяка патрулна кола задължително да има гумирани платнища и голям чадър. Но все още се допускаха грешки, а тази нощ изглеждаше особено подходяща за тях.
	Болд пое бързо по късата циментова алея за коли и се озова пред гаража, който се намираше вляво от къщата. На стената, с лице към улицата, имаше баскетболно табло с олющена боя и обръч. Без да поглежда повече към гаража, Болд насочи вниманието си към микробуса на Научнотехническия отдел на Барни Лофгрийн, паркиран на алеята пред него. Тъкмо хората от този отдел по-добре от всички останали трябваше да разбират колко важно е да се запазят веществените доказателства, а и да се съобразяват с отрицателното отношение на Управлението към паркирането в частна собственост. А ето че пред него се намираше микробусът на отдела, паркиран необяснимо защо на алеята на жертвата. Човек очакваше от време на време по някое нарушение на процедурата от камионетката на съдебния лекар, дори проявяваше известна търпимост в такива случаи, както беше станало по-рано тази нощ — за отнасянето на жертвата е била необходима линейка, така че тя най-вероятно беше паркирала на алеята. Но тъй като именно отделът трябваше да събира и съхранява веществените доказателства, служителите в него нямаха никакво извинение за това, че бяха паркирали на алеята за коли на местопрестъплението, независимо по каква причина. Най-вероятно някой лабораторен техник беше решил, че не си струва да се мокри на дъжда, което не беше достатъчно извинение за постъпката му.
	Това грубо нарушение предизвика гнева на Болд и в един от редките си изблици на чувства той се нахвърли върху първия лабораторен техник, който се изпречи пред очите му и нареди микробусът да бъде преместен на улицата.
	Дълбоко в себе си Болд обвиняваше Синия грип* — първото масово умишлено неявяване на полицейски служители на работа под претекст, че са болни, в историята на Сиатълското полицейско управление. Грипът беше оказал такова деморализиращо въздействие, та вече дори и цивилните служители — като тези, които работеха в отдела — очевидно бяха започнали да го използват като оправдание, че гледат през пръсти на работата си и се опитват да я претупат набързо. Но повече от всичко той се страхуваше от последствията — немарливата работа не беше единствената последица от грипа — доста полицейски служители, в това число и Болд, бяха започнали да получават анонимни заплахи по телефона. Довчерашните колеги сега се намираха от двете страни на барикадата. Под повърхността назряваше насилие.
	[* „Син“ в случая е намек за цвета на полицейските униформи. — Б.пр.]
	Взломна кражба първа степен означаваше, че освен грабеж е имало и нападение. В конкретния случай бяха нападнали полицейска служителка — Мария Санчес — чийто врат беше счупен, а вероятно беше и изнасилена. Болд усещаше как ситуацията безмилостно го притиска — случаят трябваше да бъде решен преди пресата да успее да го раздуха, преди журналистите да започнат да тръбят за уязвимостта на полицейското управление, омаломощено от грипа.
	Единственият лъч надежда за Болд в това разследване беше детектив Боби Гейнис, която вече се беше включила в работата. Заради грипа и подобната на лотария система за разпределение на случаите, която принуждаваше силно намалелия личен състав — най-вече лейтенанти и по-горни чинове да приемат всякакви случаи, за които дежурните диспечери им докладваха — това местопрестъпление беше поверено не на Болд или на Гейнис, а на лейтенант Дафни Матюс, чиято официална длъжност беше служебен психолог. Болд очакваше Матюс да се появи тук всеки момент, дори гореше от нетърпение тя да пристигне. Двамата работеха добре заедно.
	Детектив Боби Гейнис бе жена в началото на трийсетте, която редовно променя външния си вид заради удоволствието от самата промяна. В момента беше с късо подстригана и боядисана в червено коса. Черните очила „Гийк“ с масивни рамки и лекият грим изграждаха стил, който беше нещо средно между модерна неомъжена градска жена и компютърен програмист, което всъщност доста точно обрисуваше нейната личност. Напоследък Гейнис прекарваше цялото си свободно време пред компютъра.
	Болд не се изненада от бързото й пристигане на местопрестъплението. Той лично беше довел Гейнис в отдел „Убийства“ след блестящата й работа по един случай със сериен убиец преди няколко години. До този момент тя работеше в отдел „Специални нападения“ — „Секс престъпления“, както ги наричаха нейните колеги от полицейското управление. Тъй като първоначалните данни за престъплението в дома на Санчес бяха за взломна кражба плюс нападение, не беше изключено и изнасилване. Беше добре човек да има под ръка опитен детектив като Гейнис.
	Болд продължаваше да очаква появата на журналистите. Светкавиците. Въпросите. Те щяха да настояват за незабавни отговори.
	— Ти познаваше Мария Санчес, нали? — попита Гейнис.
	— _Познавам_ я лично — поправи я Болд.
	— Исках само да кажа…
	Болд я прекъсна.
	— Няколко пъти гледа децата в наше отсъствие. Те са влюбени в нея — допълни той.
	Посегателствата върху живота на колеги полицаи бяха обект на особено внимание от страна на всеки, който носеше полицейска значка. Не всички престъпления се разследваха по един и същи начин — това си беше факт. Членовете на полицейското братство заслужаваха и получаваха специално внимание. Мария Санчес нямаше да бъде изключение.
	Дафни Матюс пристигна и веднага отиде при Болд и Гейнис. Като водеща по случая Матюс възлагаше задачите и Болд трябваше да се подчинява на разпорежданията й, което представляваше размяна на обичайните им роли.
	Болд възприемаше Дафни като породиста представителка на нежния пол — мургава, стройна, стегната и изключително привлекателна. В нейно присъствие винаги усещаше особено вълнение. Тя притежаваше както гъвкав ум, така и поглед, от който нищо не убягва. Технически погледнато случаят беше неин, но и тримата щяха да огледат местопрестъплението заедно.
	Постъпила в началото като цивилен служител преди десетина години, Матюс беше преминала шестседмичния курс на обучение в Академията и сега вече имаше не само научна титла, но и значка, чин и оръжие.
	Тя нареди на Болд да огледа втория етаж, където жертвата беше открита. Гейнис щеше да му помага. В това време Матюс трябваше да разпита първия полицай, пристигнал на местопрестъплението, и да говори с шефа на екипа от отдела.
	Въпреки че вече бяха откарали Мария с линейката, видът на спалнята — сцената на престъплението — изцяло погълна вниманието на Болд. Вън, на улицата, бяха пристигнали първите журналисти. Щяха да дойдат и още.
	— Как са я открили? — попита той Гейнис.
	Беше заобиколен от жени: Лиз, Дафни, Гейнис, капитана на неговия отдел „Престъпления срещу личността“ — Шийла Хил, дори неговата малка Сара. Чувстваше се изолиран, но не и сам. Всъщност беше по-уютно да си заобиколен от тези жени, отколкото от куп мъжаги, постоянно говорещи за коли, вманиачени на тема спорт и обсъждащи всеки вирнат бюст, който минеше покрай тях. Болд се зачуди защо оседемнадесетте детективи и двестате униформени полицаи, които бяха останали на работа, около осемдесет процента бяха жени. Защо, когато играта загрубееше, мъжете се измъкваха и оставяха жените да поемат ударите? Може би това щеше да бъде една от темите на беседите, които изнасяше като гост лектор в Университета.
	Болд усещаше как времето неумолимо тече. Надяваше се на добре запазено местопрестъпление и наличие на доказателства — нещо очебийно, което щеше да го насочи към заподозрян. Очакваше чудо и много добре си даваше сметка за това.
	— В къщата има инсталирана безшумна алармена сигнализация — отговори Гейнис. — От охранителната фирма се обадили по телефона, когато сигнализацията се задействала, след това пратили човек, който установил, че къщата е заключена. Най-накрая се свързали с нас, защото нямат право да разбиват врати. Общо взето минали около четиридесет минути, преди нашите служители да пристигнат.
	— Ясно. Доста бързо са реагирали — язвително подхвърли Болд.
	— Първият пристигнал на мястото бил… Линг. Патрулиращ полицай. Той разкарал хората от охранителната фирма, обадил се където трябва, и доста добре се справил с опазването на местопрестъплението.
	— Матюс и аз ще се отбием в болницата на път за вкъщи — каза Болд — и ще разберем как е тя.
	За миг замълча.
	— Ние трябва на всяка цена да разкрием това престъпление. Ченге, нападнато посред Синия грип? Пресата направо ще полудее.
	— Ясно — отговори Гейнис.
	Спалнята, където детектив Мария Санчес беше открита гола и вързана за леглото, все още миришеше на пот и страх. Обувките, дрехите и бельото на Санчес бяха разхвърляни по светлия килим: сива блуза и тъмен панталон, струпани на куп вляво от леглото. Бикините бяха хвърлени в долния му край. Леглото беше оправено, но покривката му беше измачкана. Сутиенът лежеше до възглавницата.
	Един техник от отдела обработваше банята до спалнята за доказателства и отпечатъци. Болд огледа съсредоточено обстановката, докато почти несъзнателно надяваше чифт латексови ръкавици. Той внимателно заобиколи леглото, като фотограф, който търси подходящ ъгъл за снимка.
	— Няма следи от секрети — отбеляза той, — като се изключи кръвта по възглавницата. Но и тя не е много.
	— Връзките? — попита Гейнис и посочи към горната табла на леглото.
	Болд забеляза чифт връзки за обувки, завързани от двете страни на таблата. Той погледна към пода и високите до глезените черни боти, на които липсваха връзките. Стомахът му се сви. На местопрестъплението цареше хаос. Имаше чувството, че нещо не е наред.
	— Линг срязал връзките, преди да пристигне линейката — обясни Гейнис.
	Двете връзки бяха срязани с остър нож, въпреки че оставаха завързани за леглото.
	— Снимки?
	— Направихме й цяла серия — отекна отговорът на техника от отдела откъм банята.
	— Близък план на връзките? — високо попита Болд.
	— Не мога да кажа със сигурност. Искаш да ги включим в списъка ли?
	— Ако обичаш — отговори Болд, застанал до горната табла на леглото и вперил поглед в една от срязаните връзки. В началото на седмицата му се беше паднало да разследва изнасилване, при което младо момиче беше завързано с връзки за обувки. Приликите бяха очевидни. Това не му хареса. Последното нещо, което му трябваше, беше сериен изнасилвач — а най-вероятно това беше първото, което журналистите щяха да предположат.
	— Имаш ги — отговори техникът от банята.
	Болд се огледа.
	— Вързал е китките, но не и глезените?
	Всички крайници на жертвата от предишния случай бяха вързани. Приликите изведнъж намаляха. Имитатор? — запита се Болд. Изнасилването на Лиан Кармайкъл беше попаднало в новините.
	Гейнис отговори, сякаш я изпитваше. Те работеха заедно по този начин — ученик и учител.
	— На мен това също ми направи впечатление и почти щях да повярвам, ако неразборията на леглото беше по-голяма. Но жена, на която краката не са вързани? Покривката на леглото трябваше да е страшно измачкана.
	— Приятел? Любовник? Трябва да изясним това и да приключваме — напомни й Болд.
	Личният състав на Управлението беше намалял драстично заради грипа и всеки от тях беше затрупан със случаи, които трябваше да бъдат разкрити. Една тъй наречена черна дупка — неразкрит случай — щеше да разбуни медиите и да донесе неприятности за всички, свързани с него — най-вече на Мария Санчес. Тя заслужаваше това престъпление да бъде разкрито.
	— Май ти е зле, лейтенант?
	— Така е. Не се чувствам комфортно.
	Гейнис, застанала до отсрещния край на леглото срещу Болд, каза:
	— В „Специални нападения“ съм работила по десетки изнасилвания, Ел Ти.
	За разлика от детектив Джон ла Моя, който по навик се обръщаше към него с предишния му чин сержант, Гейнис поне показваше уважение към скорошното повишение на Болд, въпреки че не се обръщаше към него с пълното му звание, а само с инициалите*.
	[* Съкращението на лейтенант — „Lieutenant“ е Lt. — Б.пр.]
	— Може би в един от десет случая дрехите са непокътнати. Обикновено ги разкъсват на парцали. Няма секрети? Слушай, ако петната не са насред леглото, където човек очаква да ги намери, тогава са по възглавницата, по покривката на леглото или по бельото на жертвата. Но чисто местопрестъпление? Мен ако питаш, това е изнасилване по време на любовна среща. Погледни дрехите! Не липсва нито едно копче! Нахвърляни една до друга, за бога!
	Погледът на Болд се спря на голямо прашно петно върху тоалетната масичка. Някой беше изнесъл телевизора. До ръба на масичката имаше малко сиво електронно устройство с чифт слушалки, намотани върху него. Той протегна ръка, върху която беше надянал ръкавица, и взе слушалките.
	— Хората ги използват, за да могат половинките им да си спят, докато те гледат телевизия.
	— Тя не беше омъжена — напомни й Болд.
	— Може би гост — предположи Гейнис. — Изнасилване по време на любовна среща — вече по-уверено повтори тя. — Онзи тип я е завързал и доста се е разгорещил. Случайно й е счупил врата и е офейкал.
	— А телевизорът? — попита той Гейнис.
	— Откраднал го е, за да отклони подозренията от себе си. Направил го е така, че да изглежда като грабеж. Откакто грипът се разрази, вестниците са пълни с репортажи за всевъзможни взломни кражби.
	Болд, който съсредоточено разглеждаше слушалките, каза:
	— Може би просто е обичала музика или е била абонирана за някой от кабелните музикални канали. — Той посочи към купчината нови бестселъри върху нощното шкафче на Санчес.
	Болд заобиколи леглото с неприятно усещане под лъжичката. Двамата с Гейнис си размениха местата. Полицейски балет. От началото на грипа броят на кражбите и взломовете рязко беше нараснал.
	— Трябва да се разровим из архивите — подхвърли той — и да видим дали няма да попаднем на подобен почерк.
	— Разбрано — отвърна Гейнис.
	Тя вдигна горната книга от нощното шкафче. Беше роман на Ейми Тан.
	— Страницата е отбелязана с касова бележка отпреди два дни. И е стигнала до… сто и седемдесета страница…
	— А се намираме в разгара на грипа — отбеляза Болд. — Май не е имала много свободно време.
	— Може би шест, седем часа на нощ у дома, максимум.
	— Това означава, че не е гледала много телевизия — заключи Болд.
	— И вероятно си прав за музикалните кабелни канали. Сто и седемдесет страници за две нощи? Смяташ ли, че при нея е имало любовник? — реторично попита тя. — Повече ми прилича на безсъние.
	— Разпитай из Управлението дали е имала приятел.
	— Казвам ти, никой изнасилвач няма да я съблече така, Ел Ти. Той щеше да й разкъса дрехите. В случаи като този говорим за ярост, не за ухажване. И ако си направи труда да я върже, я изнасилва брутално и пръска сперма навсякъде. Тук не виждам достатъчно убедително доказателство.
	Тя извика на техника от отдела.
	— Има ли нещо в банята?
	— Нищо — веднага се отзова техникът. — Какво мисля ли? Този тип изобщо не е влизал тук.
	Болд се запъти да провери прозорците — всички бяха затворени — за да не гледа леглото, докато Гейнис говореше така спокойно за изнасилвания, побои и мастурбиране. Работата в „Секс престъпления“ — „Специални нападения“ променяше мисленето на детективите така, че понякога дори на следователите от „Убийства“ беше трудно да проумеят това. Той погледна през прозореца към малкото парче земя, което служеше за заден двор, и към гаража, осветени от светлината, която идваше от къщата.
	— Бикините й са чисти — заяви Гейнис, — сутиенът също. Прилича ми на човек, когото е познавала. И е използвал връзки от обувки, за да я върже? Вратовръзка, може би. Колан. Нещо подръчно и бързо. Какво е направил този тип — накарал е Санчес да лежи мирно, докато е измъквал връзките от обувките й и е завързвал китките й?
	— Може би вратът й вече е бил счупен? — предположи Болд. — Може би не е била в състояние да се съпротивлява.
	— Но защо тогава изобщо ще я връзва? — попита Гейнис, която не схвана какво има пред вид той.
	Настъпи неловко мълчание. _Само не черна дупка_, замоли се Болд.
	— А това е нещо друго… — предпазливо продължи Гейнис. — Предполага се, че вратът й е бил счупен, _след като_ е била завързана за леглото? Всички ли сме на това мнение? Всички ли мислим така? Така е логично, нали? Завързва я, за да не може да се съпротивлява. Насилва я орално. Дръпва главата й малко по-рязко и й счупва врата? Нещо от този род? Но не й завързва глезените? — скептично заяви тя.
	Пред очите на Болд изплува картина от предишния му случай — малката Лиан Кармайкъл, тринадесетгодишна, с разрязано дъно на пликчетата и широко разтворени, завързани крака. Тъмно мазе.
	— Работих по едно отвличане с изнасилване в началото на седмицата. Беше завързал момичето с връзки от обувки.
	— Кармайкъл — кимна тя.
	Престъпникът все още не беше разкрит и около случая продължаваше доста да се шуми.
	— Ще поискаме лабораторията на отдела да направи сравнителен анализ. Същите ли са възлите? Има ли нещо общо между двете престъпления?
	— Лабораторията, точно така — съгласи се тя, — но не медиите. Така че ги помоли да го направят без излишен шум.
	— Права си — каза той.
	Най-накрая някой се беше наканил да изтегли микробуса на отдела, защото изведнъж мокрия заден двор беше облян от светлината на фарове. Това, което видя там, не се понрави на Болд.
	— Излизам навън, за да огледам наоколо — каза той.
	— Навън е отвратително — предупреди го техникът от банята.
	— Провери ботите й и след това ела при мен — нареди той на Гейнис.
	Тя събра длани на прозореца и се взря в задния двор. Познаваше добре Болд.
	— Веднага — подкани я той. Тонът му не търпеше възражения.
	— Разбрано — отговори тя.
	— Гадно. — Гейнис придърпа качулката на якето от Гор-Текс* върху главата си.
	[* GORE-TEX — водонепромокаема тъкан, при изработката на която е използвана мембранна технология, предпазва от вятър и вода, без да спарва кожата. — Б.пр.]
	Болд направи същото с яката на своята зелена мушама и включи фенерчето, което беше заел от един полицай. Фенерчето беше от онези, които се захранваха с шест батерии — мощно и достатъчно тежко, за да смаже нечий череп, което беше и допълнителното му предназначение. Приведени, двамата с Гейнис поеха към прясно отъпканото място в задния двор. Вървяха един след друг, като избягваха пътеката, която водеше от гаража до задната врата на къщата.
	— Сигурно тук се е нахвърлил върху нея — предположи Гейнис, като коленичи.
	— Струва ми се възможно — каза Болд. — Но няма следи от влачене.
	— По обувките й има кал. Техникът ги опакова. По черното кожено яке, най-вероятно нейно, имаше частичен отпечатък от обувка върху гърдите. В джобовете открихме връзка ключове и дистанционно управление за врата на гараж. — И добави, изпреварвайки нареждането му: — _Разбира се_, ще ги накарам да свалят отпечатъка от обувката.
	Гейнис разрови с пръст една кална издатина, покрита с трева.
	— Съвсем прясна е.
	Болд коленичи до нея и освети отъпканото място с фенерчето. Тревата изглеждаше като набрано върху паркет килимче. Той изтръгна снопче от нея и го сложи в торбичка за веществени доказателства, която щеше да изпрати за сравнение в лабораторията. Болд живееше за подобна работа — тя беше смисълът на живота му. Суматохата пред къщата се засили. Бяха пристигнали още журналисти, което означаваше още по-голям натиск.
	— Сякаш виждам как Санчес неочаквано се натъква на него — каза Гейнис, — изненадва го, следва борба и той я поваля.
	Зад тях прозвуча гласът на Дафни:
	— В началото за него това е въпрос на оцеляване: да я накара да млъкне и да се измъкне оттук. Но следва промяна. В него надига глава нещо примитивно. Животинско. Вече става дума за надмощие, за това, че тя се съпротивлява, а той трябва да я надвие. Открива, че това го възбужда. Иска нещо повече от това просто да я покори. Иска да я притежава.
	— И смяташ, че това е взломна кражба? — попита Болд, като впери поглед в нея през дъжда и я освети с фенерчето.
	Дори в дъжда Дафни изглеждаше добре.
	— Помогни ми — каза тя.
	— Връзки от обувки на двете китки. Също като при Кармайкъл, тринадесетгодишното момиче, което беше изнасилено.
	— Но не на глезените — допълни Гейнис.
	— Не на глезените — съгласи се Болд.
	Тази информация беше необходима на Дафни. Ситуацията приличаше на картина пъзел, която тримата играчи се опитваха да подредят.
	— Искаш да кажеш, че взломната кражба е трябвало да ни заблуди? — попита Дафни.
	— Имаме престъпление с два начина на действие — каза Болд. — Крадец. Изнасилвач. Но нито един не пасва добре. Защо?
	— Става дума или за извратен крадец, или за алчен изнасилвач — заяви Гейнис.
	Тя подръпна качулката си. По бузата й се плъзна капка вода и падна от брадичката й. Като знаеше много добре какво ще бъде следващото му разпореждане, тя попита:
	— Искаш ли хората от отдела да претърсят двора?
	— Все трябва да започнем отнякъде — съгласи се Болд.
	— Лиан Кармайкъл е била изнасилена — каза Дафни. — Все още няма медицински доказателства, че същото е станало със Санчес.
	— И ако не е била, ще се сблъскаш с две несъответствия — подхвърли Болд.
	— Не искам несъответствия. Искам заподозрян. Искам да решим този случай, преди да е излязъл извън контрол — с необичайна нервност заяви Дафни. Тя не беше свикнала да води разследване от такова значение. Разбира се, грипът беше виновен за това.
	Болд насочи фенерчето към гаража.
	— Паркирала е в гаража и е тръгнала към задната врата. Или е налетяла на този тип…
	— Или той е бил там и я е чакал — прекъсна го Дафни.
	— Искам пред вратата на стаята й да бъде поставена охрана — каза той.
	— Ел Ти… Прав си, но кого ще хванем да го направи? — ядно попита Гейнис. Синият грип беше повалил четири от всеки пет полицаи от Управлението.
	— Обади се на болничната охрана. Да я преместят в самостоятелна стая далеч от стълбите. Ще поискаме посетителите да се регистрират в сестринската стая. Ако този тип разбере, че е нападнал жена полицай, може да реши, че не му трябват свидетели. Същото се отнася и ако е бил приятелят й. Искам да бъде охранявана.
	— Разбрано.
	В този момент Болд почувства тежестта на разследването — някакво шесто чувство за черна дупка или случай, който щеше да се проточи. По погледа на Дафни разбра, че тя има същото усещане.
	— Несъответствия — каза той.
	— Да — съгласи се тя. — Не и _този_ случай, а? — умолително добави Дафни.
	— Докато се върнем, всеки от нас ще има по още шест случая върху бюрото си — напомни й той.
	— И _точно тогава_ телефоните ни ще започнат да звънят и от диспечерската ще ни тръснат по още няколко — обади се Гейнис.
	— Трябва да престанат с тези болнични — каза Болд.
	— На куково лято, Ел Ти. Здравата са се окопали.
	— Без Санчес — каза Дафни — оставаме шестнадесет следователи детективи, или по-горни чинове.
	Болд усети как започва да му се повдига. Изнасилено тринадесетгодишно момиче. Парализирана полицейска служителка. Вилнеещ взломаджия. Хората сигурно щяха да изпаднат в паника. Откритите линии с номера 911 на Комуникационния център щяха да прегреят от фалшиви обаждания за забелязани извършители на престъпления. На всичко отгоре от седемнадесет, детективите вече бяха станали шестнадесет.
	— Пресата ще ни вдигне на балон заради този случай — промълви Гейнис. — Той налива вода в тяхната мелница.
	— Да — съгласи се Болд, — така е и в никакъв случай не бива да го допуснем.
	Той беше дошъл тук с надеждата да открие доказателства. Може би трябваше да започне от несъответствията. Макар че и те не му предлагаха кой знае колко.
	Дафни продължаваше да се ядосва за грипа.
	— Става дума за колега полицай! Сега всички трябва да се върнат на работа! Време е да стегнем редиците.
	— Не вярвам да го направят! — почти едновременно заявиха Болд и Гейнис.


	Втора глава

	— Какво точно каза лекарят на Санчес?
	Дафни Матюс се движеше плавно, като танцьорка. Тя се изкачваше бързо по пожарното стълбище на болницата, налагайки темпо, което затрудняваше Болд. Стаята на Санчес се намираше на четвъртия етаж.
	Болд с облекчение й беше казал за отрицателния резултат от пробата за изнасилване. Беше се обадил в болницата, докато Дафни докладваше в Управлението, където оределият личен състав се опитваше да се справи с все по-нарастващия брой престъпления, за които пристигаха съобщения.
	— Движи ли очите си? Крайниците? Какво точно каза лекарят? — попита отново тя.
	Болд не отговори веднага. Беше се замислил за заплахите по телефона, които беше получил през последните няколко дни. Питаше се какво трябва да направи заради риска, който представляваха за семейството му. Знаеше, че трудно щеше да убеди съпругата си Лиз да напусне дома им.
	— Вярно ли е, че познаваш Санчес лично? — продължи с въпросите Дафни.
	— Познавам я — потвърди Болд. — Сестра й и двете й деца загинаха в автомобилна катастрофа…
	— _Тази_ Санчес ли? — възкликна Дафни, като го прекъсна.
	— Същата.
	— Мислех, че тя се прехвърли, когато завърши.
	— Прехвърли се, но само за няколко месеца. След това се засякохме на едно-две местопрестъпления. Запозна се с Лиз и децата на един от бейзболните мачове на Фил.
	Почти десет години Фил Шосвиц беше пряк началник на Болд. В момента обаче той оглавяваше „Престъпления срещу собствеността“.
	— Предложи да гледа децата — продължи Болд, — когато излизаме. Казах й, че дежурствата в извънработно време се заплащат по-скъпо и веднага усетих, че съм сгафил. Тя искаше да бъде с децата. Парите бяха без значение.
	— Искаш да кажеш, че се е грижила за Сара и Майлс? — недоверчиво попита Дафни.
	— Знам — отговори Болд, разбрал смущението й от подобно сближаване на финансова основа. — Но не ставаше дума за услуги. Не беше от желание за повишение. Просто Сара и Майлс бяха на същата възраст като нейните племенници, а на нея явно й липсваше тяхното присъствие. Не продължи кой знае колко, но трябва да ти кажа, че децата направо се влюбиха в нея. Лиз страшно ще се разстрои, когато научи какво е станало. Такова нещо не трябва да се случва на нито един полицай — леко задъхан от изкачването добави той. — И най-вече никога, ама никога, не трябваше да се случва на Мария. Тя е страхотен човек, повярвай ми.
	— Ти си страхотен човек — каза Дафни и неохотно добави: — Ти и Лиз… затова, че сте проявили такова разбиране към нея.
	Болд спря да се изкачва, както беше сторила и Дафни. Не всичко между тях беше гладко и безметежно. Те имаха общо минало, за което рядко говореха.
	Двамата се притиснаха към стоманения парапет, когато край тях мина група забързани лекари и сестри в зелени и бели болнични униформи. Очите на Дафни и Болд за миг се срещнаха и помежду им припламна искра, която и двамата усетиха.
	— Лиз и аз — като ехо повтори той последните й думи. Но от неговата уста те прозвучаха като потвърждение.
	— Да. — По изящната шия на Дафни плъзна червенина.
	Болд пое напред. Дафни го последва по стълбите и в шумния, изпълнен с хора коридор.
	— Движи очите си — прошепна той, преди да отвори вратата към болничната стая на Санчес.
	Точно това искаше да узнае тя в самото начало и той нарочно избра този момент, защото жената, за която ставаше дума, лежеше от другата страна на вратата.
	— Очевидно може да движи очите си до известна степен — отново каза Болд.
	Дафни кимна сериозно и Болд отвори вратата.
	— Случаят е твой — напомни й той. — Ти водиш.
	Когато мина край него, тя прошепна:
	— Знам.
	Запотена пластмасова тръбичка, вкарана в хирургически срез в основата на гърлото, подаваше кислород на Мария Санчес. Горната част на тялото й беше обездвижена с бяла пластмасова шина, прикрепена към рамката на леглото. Тръбичките бяха твърде много, за да ги преброи. Съвременна Медуза. Примигващи лампички и проблясващи зелени цифри в черни квадратчета върху подвижна стойка от неръждаема стомана. Торбичка с течности за интравенозно преливане. Кап, кап, кап. Синя пластмасова щипка върху показалеца, отчитаща пулса и измерваща съдържанието на кислород в кръвта й. Ярък блясък от луминесцентна лампа. Приглушено бръмчене на апарати и неестествено равномерен ритъм на управляваното й с компютър дишане.
	Гърлото на Болд се сви. Сякаш някаква гигантска ръка стисна гърдите му. Някога и Лиз беше лежала в подобно легло. Той знаеше какво могат да направят с човек тук. Беше видял как изнасят с носилка жената, която лежеше в една стая с Лиз. Никога повече не я върнаха. Мисълта за Лиз му напомни за все по-растящата му тревога от заплахите по телефона. Не му харесваше развоя, който грипът беше взел. Искаше колкото се може по-бързо да се махне от тази стая.
	Кървясалите очи на Мария Санчес се виждаха през полуспуснатите й клепачи и Болд долови леко движение в тях, когато тя проследи влизането им в стаята. Спомни си как Мария седеше на дивана с децата. Изправена. Засмяна. С „Приспивна луна“ в скута. Представи си я как прегръща децата му. Но най-добре си спомняше онзи неин смях. Времето, което беше прекарала с децата му, й беше помогнало да преодолее скръбта — в неговата къща тя отново се беше научила да се смее. Да живее. А сега това!
	— Полицай Мария Санчес — започна внимателно Дафни, когато забеляза, че Болд се развълнува. — Аз съм Дафни Матюс, психологът на Управлението. Познаваш лейтенант Болд от „Убийства“.
	— Тя води разследването на нападението над теб — успя да изрече Болд. — В случая аз играя Уотсън.
	Искаше да вмъкне доза хумор в разговора. Но не успя. Отново си даде сметка колко много часове беше прекарал в болници напоследък. _Трябва да има някакви квоти_, помисли си той. Предчувстваше болка и страдания в това легло. Време. Очакване. Цели осемнадесет месеца, по време на лечението от рак, семейството му беше страдало. И сега все още чакаха със скрита надежда, че състоянието на Лиз ще продължи да се подобрява. Санчес щеше да изпита всичко това на гърба си.
	— Много съжалявам, че се намираш в това състояние, Мария. — Гласът му секна от вълнение.
	— Не мисля, че си даваме сметка как точно се чувстваш, но ще заловим виновника за това — каза Дафни. — Обясниха ни, че лекарите смятат да приложат някои експериментални хирургически методи и че прогнозите са обнадеждаващи. Бъди силна, Мария. Всички се надяваме, че ще се възстановиш.
	— Цялото Управление — каза Болд и след кратка пауза добави: — По-точно това, което е останало от него.
	Пациентката примигна веднъж. Отначало им се стори, че беше неволно, нищо повече. Но привлече вниманието им.
	— Досега бяхме на местопрестъплението… в твоята къща, Мария. — Болд внимателно подбираше думите си. — Изглежда си се появила там по време на обир. Липсват стереосистемата и поне един телевизор.
	— Искаме от теб да потвърдиш колкото се може по-голяма част от това, веднага щом бъдеш в състояние да го направиш — добави Дафни.
	— В най-добрия случай докладът е непълен — каза Болд. — Когато се пооправиш, заедно ще работим по това, става ли? — Опитът му за положително мислене прозвуча неискрено и се провали. Болд не знаеше как да се държи, затова реши просто да бъде делови. — Разглеждаме случая като взломна кражба първа степен. Просто исках да кажа, че от само себе си се разбира, че няма да протакаме разследването, че грипът няма по никакъв начин да ни забави. Обадиха се на Матюс — тя ще го води — и това е добре. Ще заловим този престъпник и ще го тикнем в затвора. Гарантирам ти.
	— _Нуждаем се_ от теб, Мария — опита се да й вдъхне кураж Дафни. — Ще се оправиш.
	Още едно примигване. От окото й се отрони сълза, търкулна се по бледата й буза и падна на възглавницата. Когато клепачите й отново се отвориха докрай, тъмните зеници на Санчес се намираха в лявата част на очните й кухини.
	— Мария? — въпросително изрече Болд, който беше забелязал движението на очите й.
	Той погледна към Дафни.
	— Наблюдаваме очите ти — решително заяви Дафни на жената. — Сигнал ли се опитваш да ни дадеш, Мария? — попита тя.
	Болд усети как въздухът в стаята сякаш изведнъж стана абсолютно неподвижен. Звуците на машините като че ли се усилиха. Почувства как го побиват ледени тръпки.
	Още едно примигване. Неволно или съзнателно? Зениците й се преместиха надясно.
	— О, господи! — промълви той, неспособен да се сдържа повече. Погледна към вратата и свободата, която му предлагаше тя.
	— Надясно е „да“, наляво — „не“. Така ли? — попита Дафни.
	Жената затвори с огромно усилие потрепващите си клепачи. Когато пак отвори очи, зениците й отново бяха заковани вдясно.
	Дафни, която не можеше да скрие възбудата си, погледна към Болд.
	— Ще ти зададем няколко въпроса — колебливо предложи тя. — Става ли?
	Клепачите се затвориха. Когато отново леко се отвориха, зениците гледаха наляво — твърдо отрицателен отговор. Очите й потрепнаха, клепачите се затвориха и останаха така. Болд почувства вълна на облекчение.
	— Тя е твърде изморена — каза той на Дафни и й направи знак да излязат от стаята.
	Дафни кимна, но не искаше да остави нещата така.
	— Почини си, Мария. Ще дойдем пак, когато си в състояние да го направиш.
	Тя последва Болд в коридора, а той се опита да затвори голямата врата на стаята колкото се може по-тихо.
	— Натъпкана е с лекарства — каза Дафни. — Изтощението също си казва думата, но според мен дял има и това, че тя определено не желае да си припомни и отново да преживее нападението.
	— Тя е ужасена — каза Болд, облекчен, че бяха излезли от стаята. — И има всички причини да се чувства така. Разбираш това, нали? — добави той.
	— Нямаше нужда толкова да бързаш да си тръгнем.
	— Напротив — възрази той.
	— Тя може да отговаря на въпроси, Лу. Можем да съставим списък с въпроси и тя може да им отговори! Можем да разпитаме жертвата. Ясно ли ти е това?
	— Слушай, няма нужда чак толкова да се палиш! — възропта Болд.
	— Какво има? Нещо не е наред ли? — попита Дафни.
	Тя раздразнено скръсти ръце, за да се предпази от хладния въздух в коридора.
	— Нищо не е наред — отговори Болд. Студът, който го сковаваше, нямаше нищо общо с термостатите. — И тя. И това място. — Като посочи назад към стаята, той продължи: — Само чифт очи, Дафни. Това е всичко, което е останало от нея.


	Трета глава

	— Ситуацията е отвратителна — въздъхна Болд.
	— Стачката ли имаш пред вид или случая с Мария? — попита Лиз.
	— И двете — отговори той.
	От нападението над Санчес бяха изминали близо двадесет часа. Нямаше арести. Нямаше заподозрени. Болд се страхуваше, че случаят ще се превърне в поредната черна дупка.
	Кухнята на семейство Болд представляваше нагледно потвърждение на закона за хаоса, истинска студия в областта на произволно разхвърляните предмети: остатъци от вечеря, чинии, тенджери и тигани, пластмасови играчки, осеяли пода като трасе с препятствия, стол, бебешко столче с регулируема височина, изцапани подложки за чинии… До вратата на килера беше разлято нещо лепкаво. Откъм задната веранда дори имаше пътечка от кал и камъчета въпреки изтривалката пред вратата. Болд стоеше пред мивката, с ръце, потопени до лактите във водата от мръсните съдове.
	Обикновено до девет часа успяваха да пооправят кухнята — само единият, или като си помагаха взаимно — но през последните няколко часа бяха заети с дъщеря им Сара, която беше получила стомашно разстройство. Най-накрая и двете деца бяха заспали и двамата с Лиз се бяха заловили да почистят и разтребят кухнята.
	— Няма ли да спре това куче! — ядоса се Болд. — Изобщо млъква ли някога?
	— Може би съседите нямаше да си купят куче пазач, ако вие, момчета, не бяхте започнали да стачкувате — подразни го Лиз.
	Болд изпъшка. Опитът на жена му да се пошегува беше засегнал болното му място.
	— Не е стачка, а неявяване на работа поради заболяване — поправи я той.
	Лиз се беше заела да подрежда плотовете и кухненската маса, които изглеждаха така, сякаш върху тях се беше вихрила сериозна битка с храна. Болд наблюдаваше отражението й в прозореца над мивката. Според него тя имаше нужда да сложи още десетина килограма. Ракът беше успял да я лиши от тях, както и от косата й. По-голямата част от червената й коса отново беше пораснала, но теглото й все още си оставаше същото. А и косата й не изглеждаше както трябва, защото тя винаги я беше носила по-дълга, отколкото беше сега. Болд се бореше със загорелите по дъното на тенджерата моркови. Кучето не спираше да лае. Ако самият Болд не беше ченге, сигурно щеше да извика някое.
	Лиз леко го докосна, докато изтърсваше трохите от едната подложка. Болд се зарадва на този допир. Радваше се на всеки допир, на всичко, което му напомняше за нейното присъствие.
	— Е, какво те измъчва? — попита тя и бързо добави: — Освен кучето на съседите.
	— Грипът. Разбирам, че нещата са сложни. — Строителството на новия стадион беше надхвърлило очакваните разходи. Кметът беше въвел строги икономии. Новият началник на полицията беше забранил на униформените полицаи да работят извънредно заради един от полицейските служители, който беше злепоставил Управлението. — Но проклетата болест обърка всичко — каза той.
	— А сега ти ме чуй — не ми е приятно да те гледам такъв — заяви тя. — Може би си струва да се замислиш дали нещо зависи лично от теб.
	— Там е проблемът! Ситуацията се влошава с всеки изминал ден. Сега Фил и останалите капитани умишлено бавят нещата. Само се правят, че работят. Това е техният начин да подкрепят „боледуващите“.
	— Но щом ти работиш както винаги все така усърдно, какво повече можеш да искаш от себе си?
	— Благодаря — искрено каза той.
	— Няма ли _нещо_ положително, върху което можеш да се съсредоточиш? — Вечната Лиз. С непоколебим дух.
	— Е… не помня тоалетната на „Убийства“ да е била толкова чиста някога. В бюфета вече не мирише на прегоряла утайка от кафе. Няма почти никой — отговори той.
	— Единственото, което можеш да направиш, е…
	— Да се моля? — прекъсна я той. Точно сега нямаше желание да слуша подобни наставления.
	Лиз се намръщи.
	— Нямах пред вид това — каза тя.
	Той се извини, но тя се отдалечи и продължи да разтребва.
	Болд не спомена, че зловещата пустота на петия етаж, безлюдните коридори и празните работни места в канцеларията му напомняха повече на училище по време на учебна евакуация, отколкото на работно място на бригада за разследване на убийства. Коридорите и канцелариите на „Престъпления срещу личността“ се нуждаеха от хора, които да ги напълнят — като костюми във витрина на магазин.
	Той зърна отражението си в прозореца и се разтревожи от торбичките под очите си — резултат от все по-нарастващото изтощение. Натоварването с допълнителни случаи, предизвикано от Синия грип, означаваше четиринадесетчасови работни дни. Следователите от различните отдели приемаха всеки случай, който им биваше възложен. Проституция, наркотици, взломни кражби — нямаше никакво значение.
	Болд отново погледна нагоре. Стъклото, замъглено от пара, предлагаше само един размазан образ, но все пак лицето му се виждаше. Още можеше да мине за тридесет и няколко годишен. Тридесет и пет, ако светлината беше слаба. В действителност беше навършил четиридесет преди няколко години.
	Сега полагаше грижи за външността си. Никакви вратовръзки с петна от кетчуп, никакви гънки по панталоните. Една-единствена забележка на Лиз, че този вид на небрежен професор го състарява с десет години го беше накарала да вземе необходимите мерки. Оттогава изглеждаше като нов човек.
	Успя да изчисти загорялото дъно на тенджерата, но лакътят го заболя.
	— Знаеш, че винаги ще те подкрепям — каза Лиз и хвърли мокрия парцал в мивката. — Но моля те, Лу, опитай се да не пренасяш служебните си проблеми вкъщи. Страхувам се за теб, за нас…
	Нямаше нужда да довършва изречението. И двамата не преставаха да мислят за заплахите по телефона през последните няколко вечери.
	В този момент, сякаш по даден знак, телефонът иззвъня. Лиз погледна към съпруга си. Бяха се уговорили да го оставят да звъни, докато се включи телефонният секретар, но Лиз инстинктивно вдигна слушалката от вилката и му я подаде.
	Болд избърса ръцете си и я пое. Лиз бутна двукрилата летяща врата и влезе в дневната.
	— Ало? — произнесе Болд в слушалката.
	За момент си помисли, че този, който беше позвънил, може да е затворил. Но животът напоследък не беше толкова прост.
	— Ало? — повтори той.
	Дочу музика, не глас. Стомахът му се сви: поредната заплаха? Поп музика — тъжен женски глас.
	— Ало? — за трети път повтори той.
	Отначало помисли, че музиката е просто фон — и зачака да чуе глас. И тогава се вслуша по-внимателно. Беше Шон Колвин — певица, която харесваше. И изведнъж строфите на песента сякаш стегнаха в желязна хватка гърдите му. „Махай се от тази къща“ — проплака изпълненият с болка глас.
	Макар и късно, Болд разбра: това не беше заплаха, а предупреждение.
	Единственото обяснение защо изтръгна телефона от стената на кухнята беше, че забрави да пусне слушалката, когато се втурна към дневната да предупреди Лиз. Не я пусна, докато не чу трясъка на счупено стъкло от другата страна на летящата врата. В този момент както полицаят, така съпругът и бащата в него възроптаха, че беше заключил пистолета си в сейфа в спалнята — както правеше винаги, когато прекрачваше прага на дома си.
	Болд се втурна през летящата врата. В ушите му отекнаха писъците на жена му. Чу как някаква кола навън потегли с пълна газ. Лиз лежеше на пода в море от счупени стъкла, без да помръдва.
	— Не! — изкрещя той и се спусна към нея. Като в просъница чу как едно от децата се събуди с плач.
	В очите на Лиз се четеше странна смесица от страх и объркване. Болд нямаше скоро да забрави този поглед. В него сякаш имаше и някакво обвинение.
	Той посегна към нея и я обърна по гръб. Ръцете над лактите й кървяха. Лицето й беше одраскано, но за щастие не беше порязано дълбоко. Тя започна да мълви нещо несвързано.
	— Ш-ш-ш! — прошепна й той.
	— Помислих си, че е бомба — промълви Лиз.
	Под нея лежеше тухла. Тя беше боядисана в синьо — като цвета на полицейска униформа.


	Четвърта глава

	— Да не би да усещаш, че те хваща грипа? — попита Мак Кришевски.
	Болд избута мъжа обратно в стаята, затвори с ритник входната врата, извади пистолета си от кобура и го сложи до някаква купа по боулинг, поставена до имитираща мрамор лампа от формована пластмаса. Жестът ясно показа на Кришевски, че Болд няма намерение да прибягва до оръжие. Но не обещаваше нищо друго.
	— Лейтенант? — наперено, но с известна тревога в гласа попита Кришевски.
	Макар да не бе виждал никога родителите на Харолд „Мак“ Кришевски, Болд бе убеден, че той прилича повече на майка си — ирландка по рождение, отколкото на баща си, който беше поляк. Капилярите по бузите на Кришевски бяха избухнали в заплетен лабиринт от червени паяжини. Носът му, с лепкава, пореста повърхност, приличаше на изсъхнала есенна кратуна, лепната върху лицето. Рижата му коса, сресана несръчно напред, безуспешно се опитваше да прикрие петното плешивина, така че когато върху нея падаше силна светлина отгоре, сенките върху кожата на главата му приличаха на драскотини от котешки нокти. Зъбите му издаваха заклет пушач, а многобройните гънки под брадичката — на човек, който редовно преяжда или се налива с бира. Мъж в началото на петдесетте, той носеше немачкаемата си риза с разкопчано на врата копче, а излинелият му потник безуспешно се опитваше да скрие косматите му гърди.
	— Много добре знаеш, че щом искаш да се срещнеш с мен — заяви Кришевски, като се опита да звучи спокойно, но очевидно бе смутен от погледа на Болд, вперен в него, — трябва да съобщиш предварително.
	— Жена ми се хвърли върху това. В първия момент решила, че е бомба — прекъсна го Болд и хвърли синята тухла в центъра на стаята. — Изпонаряза си ръцете върху счупените стъкла. Току-що се върнахме от болницата, където я зашиха.
	Болд беше убеден, че като президент на Организацията на полицейските служители Кришевски е отговорен не само за масовото неявяване на работа на колегите му, но и за тази проклета синя тухла.
	— Младежки вандализъм — спокойно каза Кришевски. — Учудващо е как хлапетата се развилняват, когато полицаите по улиците намалеят.
	От погледа на Болд не убягна самоуверената усмивка на Кришевски и стоманения блясък в очите му. Мъжът приличаше на обучено куче пазач. В стаята миришеше на застоял цигарен дим, чесън и алкохол, и на Болд му се догади. Преди две години, по време на подготовката за избор на ръководство на Организацията, Кришевски нагло беше отправил неоправдани критики по адрес на Болд и неговия отдел в опит да обрисува „Убийства“ като бастион на закостенялостта, който се нуждае от основно прочистване. Кришевски не беше отправил преки обвинения, но беше прекрачил допустимата граница. Всъщност, обтегнатите отношения между двамата водеха началото си отпреди двадесет години, по времето, когато Болд беше определен за повишение, а Кришевски не. Явно старите рани продължаваха да го измъчват. Болд не хранеше никакви съмнения, че този човек беше наредил да хвърлят синята тухла в дома му, не хранеше никакви съмнения, че собственият му избор за мишена е бил колкото стратегия на Организацията, толкова и израз на лично отмъщение.
	Организацията на полицейските служители беше основана в края на петдесетте години, за да представя полицаите в преговорите по трудовите им договори и да осигурява правна защита на всеки полицай, който се нуждае от такава. Организацията действаше от името на целия персонал с чин по-нисък от лейтенант, което означаваше по-голямата част от хиляда и двестате полицаи от Сиатълското полицейско управление. Административните чинове — лейтенант, капитан и по-нагоре — чийто брой беше по-малък от сто, бяха представлявани от отделен управленски екип, което на практика разделяше униформените полицаи от белите якички. Участието в организацията на теория беше доброволно, но почти всеки полицай членуваше в нея, както и повечето от детективите. Ръководителите й се избираха от собствената й членска маса — полицаи на активна служба.
	Като избран президент на Организацията, Мак Кришевски, старши сержант в Хранилището за веществени доказателства на СПУ, беше и неин говорител — неин глас и лице. Болд, както мнозина други, не само обвиняваше Кришевски, че е позволил, ако не и подкрепил първата неправомерна стачка в историята на Управлението — въпреки собствените му твърдения, че това не е вярно, но и че системно петнеше полицейската значка и рушеше авторитета на пазителите на реда и законността в очите на обществеността.
	— Тъй като ти си президент на Организацията — каза Болд, — теб държа отговорен за това, което се случи с жена ми тази вечер.
	— Хей, чакай малко! — възропта Кришевски.
	Болд кипна.
	— Ако не озаптиш своите стачкуващи колеги, ако не предложиш виновните за дисциплинарно наказание — за да им послужи за урок — значи на практика оправдаваш всичко, което се случи тази вечер. В такъв случай на твое място бих се приготвил за определени последствия.
	— Заплашваш ли ме, лейтенант?
	Болд се помъчи да си придаде спокоен вид, макар вътрешно да продължаваше да кипи.
	— Моля те да съдействаш да бъдат разпитани членовете на Организацията, за да се установи дали знаят нещо за нападението над жена ми — заяви той, като едва сдържаше гнева си. — Моля те да постъпиш справедливо, независимо от отношенията помежду ни.
	— Аз не нося отговорност за тези… отсъствия от работа, лейтенант. Аз просто съм между чука и наковалнята — непрестанно снова между обикновените полицаи и шефовете.
	— Точно така — язвително подхвърли Болд. Беше чувал това и преди.
	— Заповедта за ограничаване на извънредните дежурства и забраната полицаите да работят в свободното си време бяха приети от определени хора в Управлението като неоправдани и вредни и очевидно са в дъното на настоящата ситуация.
	— Става въпрос за точно тези отсъствия от работа — каза Болд, — които вестниците и съдът наричат стачка.
	— Аз поддържам постоянен контакт както с кметската администрация, така и с кабинета на началника, което, сигурен съм, ти е известно. Като президент на Организацията съм длъжен, без да се влияя от личните си чувства, да изразявам мнението на мнозинството от моите избиратели. Не оправдавам хвърлянето на тухли през прозорците и съжалявам, че съпругата ти е била наранена, както и за неприятностите, които сте преживели ти и твоето семейство. Но тухла би могъл да хвърли и някой разгневен твой съсед. Прав ли съм? Например някой, който не одобрява грипа и погрешно те свързва с него. Обществото знае _толкова малко_ за нещата, които стават в Управлението.
	Това беше вярно, макар че на Болд не му се искаше да го признае. Фактът, че съседът му си беше купил куче пазач, ясно показваше какво мислят гражданите на Сиатъл за личната си безопасност.
	— Просто искам да ти кажа, че ако започваш война, трябва първо да си готов за битка.
	Кришевски присви очи.
	— Дълбоко се съмнявам, че сегашните отсъствия от работа имат нещо общо с нещастния случай със съпругата ти — каза той.
	— Синя тухла? Докладите за срязани гуми? Да продължавам ли? И според теб всичко това е съвпадение, така ли? — избухна отново Болд.
	— Обществото е разгневено — повтори Кришевски.
	Леката усмивка по устните му не се понрави на Болд.
	— Ти намеси семейството ми в тази история. И бъди сигурен, че ще съжаляваш.
	— Отново ме заплашваш!
	— Знаеш ли какво си мисля, Кришевски? Мисля си, че ти харесва вниманието, камерите, заглавията във вестниците, както и това — да виждаш името си в печата. Но тъжната истина е, че ти злоупотребяваш с доверието на колегите си полицаи — на целия този град — за користни цели. — Болд вдигна тухлата от килима и я постави на малката масичка. После взе пистолета си и го прибра в кобура. — Тъпо и глупаво, господин Кришевски. — Той нарочно не се обърна към него със званието му. — Внимавай какво ще си навлечеш.
	Напрежението и гнева на Кришевски проличаха в гласа му, който сега прозвуча заплашително.
	— А ти внимавай какво приказваш, лейтенант!
	— Заплаха? — отвърна Болд, подражавайки на Кришевски. — Стегни си хората, Кришевски. Открий и назови виновника. Иначе ще предявя обвинения към теб и всички останали, замесени в това.
	— Целият се треса от страх.
	Болд затръшна вратата и звукът глухо отекна. Забърза към колата, изгарящ от нетърпение да се прибере у дома и да бъде със семейството си. Посещението му при Кришевски беше изстрел наслуки. Болд знаеше много добре, че никой не беше в състояние да каже дали заплахите щяха да спрат само с няколко хвърлени сини тухли.


	Пета глава

	Кати Кавамото не обърна внимание на ниския, басов тътен, който беше станал толкова обичаен звук, че можеше да бъде от какво ли не — от минаващ камион до отварянето или затварянето на вратата на някой гараж. Затова тя не се притесни. В кабинета, който се намираше в мазето на дома й, беше необичайно топло и тя не се чувстваше добре. Преди минута беше чула телефона да звъни, но по навик остави телефонния секретар да отговори, вместо да прекъсва работата си. Тънките й пръсти танцуваха по клавиатурата на компютъра. Преводът вече вървеше без всякакво усилие. Когато екранът за миг потъмня, тя видя отражението си в „неотразяващото“ стъкло: смолисточерна коса и бадемови очи с изпънати кожни гънки, които веднага издаваха японския й произход. В този момент се появи следващата страница с текст и Кати Кавамото отново се залови за работа. Понякога превеждаше учебници или технически документи, но най-много обичаше да превежда американски и канадски любовни романи. След няколко месеца те щяха да се появят в токийското метро в ръцете на жени, зачетени в тях, докато отиваха или се връщаха от работа. От време на време разказите за пламенна любов увличаха и самата нея.
	Басовият тътен спря и после отново започна. Този път Кати прекъсна работата си. Изведнъж й се стори, че звукът идва някъде отблизо. Може би не беше само заради топлината в мазето, може би нервите й не издържаха. Но пък от друга страна къщата, в която живееше под наем, винаги беше пълна със странни звуци, особено когато сестра й си беше у дома.
	Стюардеса в Аляска Еър, Кира се прибираше и излизаше по всяко време на денонощието, а понякога отсъстваше с дни. Кати нито разбираше, нито се опитваше да следи нейния непредсказуем график.
	Отгоре се разнесе шум от стъпки…
	Отначало Кати просто погледна нагоре към напречните греди на пода и се зачуди какво ли беше забравила Кира този път — тя беше излязла от къщи преди няколко минути забързана нанякъде и само извика надолу към мазето, че ще вземе колата, ако Кати няма нищо против. Не беше изчакала отговора й. Пак закъсняваше.
	Кати преведе следващото изречение — „Необузданата й страст търсеше отдушник.“ — преди ново проскърцване по пода над нея да привлече вниманието й. Лампичката на телефона показваше, че някой говори по него. Кати почувства как я залива вълна от облекчение. Значи наистина беше сестра й. Явно се беше върнала, за да се обади на някого. Кати отново седна пред компютъра. Но не можа да се съсредоточи. Нещо не беше наред.
	Тя не можеше да си намери място, сякаш в нея тлееше някакъв огън.
	Пръстите й се спряха над клавишите, а очите й се взряха в лампичката на телефона, която продължаваше да свети. Когато отново чу стъпките, от ляво надясно, точно над главата й, в стомаха й сякаш заседна някаква буца. Телефонът в кухнята беше с кабел, а не с безжична слушалка. Как можеше някой да говори от него и в същото време да се движи из стаята?
	Стълбите показваха както посоката на движение, така и факта, че човекът горе беше по-тежък както от нея, така и от сестра й. Обикновено те не вдигаха шум.
	Помисли си да се обади, просто да извика „Кой е там?“, но се изплаши, че ще се издаде и неканеният гост ще разбере, че си е у дома. Сега вече беше започнала да си мисли, че в къщата може да има неканен гост. Сети се за репортажа в късните новини снощи и се разтрепери. Някаква полицейска служителка била нападната в дома си. _Полицейска служителка!_
	Тя вдигна слушалката на телефона, за да подслуша разговора, но никой не говореше. Чуваше се само прекъсваната от съскащи звуци тишина на отворена линия, зловеща и страховита.
	— Ало? — прошепна тя.
	Никой не отговори.
	Кати Кавамото надви страха си. Тя тихо започна да се изкачва по стълбите от мазето. Чу как неканеният посетител се спуска по стълбите точно над нея. Стъпките бяха необичайно колебливи, предпазливи и единственият извод, до който стигна, беше, че някой упорито се стараеше да не вдига шум.
	Тя продължи да се изкачва и се озова в кухнята, като първо погледна към телефона, за да види дали случайно не беше оставен отворен. Слушалката си беше на мястото и страхът й нарасна. В този момент видя, че чантичката на сестра й не виси окачена на обичайното си място — на облегалката на кухненския стол. Кира не беше вкъщи.
	Кати усети някаква тежест в гърдите си. Тя отчаяно искаше да обяви присъствието си, но спомена за полицейската служителка в новините я възпираше. Нямаше намерение да се издаде сама. От друга страна й беше трудно да мисли за себе си като за жертва. Имената на други хора се появяваха в новините. Животът на други хора свършваше нелепо. Това не можеше да се случи с нея.
	— Хей? — най-сетне тихо подвикна тя, неспособно повече да се сдържа. — Кира?
	Щом се обади, шумът горе спря. Въпреки всичко Кати пое към стълбището, решение, за което по-късно напразно щеше да търси логично обяснение.
	Тя стигна до горната площадка, тласкана от нахлулия в кръвта й адреналин. Погледна към коридора, а след това обратно към стълбите. Почувства се притисната до стената и в същото време оголена отвсякъде. Стълбите изведнъж й се видяха _така невероятно дълги_.
	Не се чуваше никакъв звук. Обхвана я паника. Искаше й се да побегне, но остана на място, замръзнала от страх. Нападнатата полицейска служителка, за която бяха съобщили в новините, живеела сама в квартал на сравнително заможни семейства. Ами ако нападателят действаше по един и същи начин?
	Отвори уста да извика, но не успя да издаде никакъв звук. Страхът вече беше сковал гърдите й.
	Тя така и не разбра откъде се появи неканеният гост. Той сякаш изникна пред нея — тъмна размазана сянка, която се движеше с невероятна скорост. Кати почувства болезнен удар в центъра на гърдите, точно където беше онази тежест. Тя полетя във въздуха, размахала ръце и крака, надолу към стълбите, падна по гръб и започна да се премята. Главата й се удряше в дървените стъпала, сякаш някой я налагаше с бухалка. Болката беше нетърпима. Обгърна я гъста мъгла и разбра, че ще изгуби съзнание. В този миг се стовари тежко на площадката. Същата тъмна сянка прелетя над нея. Кати усети топлина между краката си и разбра, че се е напикала.
	Болката все така продължаваше да пронизва тялото й. Страхът безмилостно я беше сграбчил в лапите си. Студена непрогледна тъмнина, лишена от светлина и звук.
	_Моля те, Господи, не!_ — беше последната мисъл на Кати Кавамото, преди да изгуби съзнание.


	Шеста глава

	— Кой е тоз? — попита хлапето. Беше с бръсната глава и татуиран дракон под лявото ухо.
	Безочливите му приказки, както и целият му вид допълнително дразнеха Болд, който не беше свикнал с чужди стаи за разпит. Тухлената сграда на полицейския участък в Северния район му напомняше на преустроена фабрика за лед, макар че преди това в нея се беше помещавало начално училище. Дафни се беше присъединила към него не само защото играеше жизненоважна за всеки разпит роля, а и защото някои от отговорите, ако разбира се получеха такива, можеха да бъдат пряко свързани с нейния случай: Мария Санчес.
	Болд се вгледа в белезниците на хлапето и си помисли, че те бяха само първата брънка в бъдещата дълга верига от влизания и излизания от затвора. Той не смяташе за нужно да обяснява на заподозрения кой е и да удостоява с отговор въпросите на един доказан изнасилвач. Но преценката на Дафни явно се различаваше от неговата, защото тя веднага отговори на хлапето.
	— Това е детективът, открил Лиан Кармайкъл в мазето, където си я зарязал. Сама. Гладна. С разрязано дъно на бикините, през което многократно си я насилвал. Това е мъжът, развързал връзките за обувки от китките и глезените й. Мъжът, почистил урината и изпражненията, преди да пристигне линейката. Мъжът, опитал се да приласкае момичето с ужасени очи, което излязло да купи печено пиле, но повече не се върнало вкъщи.
	— На тез сълзливи приказки отдавна им мина модата, сладурано — каза хлапето с влажни очи и лъснали от слюнка устни. На лявата си вежда имаше малка сребърна обеца.
	Дафни се запита дали Лиан Кармайкъл щеше да си спомни за нея.
	Болд приближи до масата, където седеше хлапето. Видът му беше заплашителен. Той едва сдържаше яростта си. Хлапето искаше да си даде вид, че не му пука от мъжа, но изцъклените му очи непрекъснато се стрелкаха към Болд, като на нервен шофьор, който непрестанно поглежда в огледалото за обратно виждане.
	— Това е мъжът, който би искал да остане насаме с теб за няколко минути — продължи Дафни. — Да ти свали белезниците. Да застанете един срещу друг. Говорихме си за това, докато идвахме насам. Той, разбира се, няма да има тази възможност. Но се утешава с мисълта, че достатъчно дълго е работил в полицията, за да знае кои от арестуваните се радват на специално… внимание… от страна на други мъже. Достатъчно дълго, за да се утешава с мисълта, че ще те изнасилват нощ след нощ, анално, орално — ще те изнасилват, докато започнеш да кървиш, ще те изнасилват, докато вече няма да можеш да поемеш дори глътка вода. Ще те изпратят в лечебницата, където санитарите ще знаят какво си направил на малката Лиан — и ще направят всичко възможно да те излекуват както трябва. След което, разбира се, ще те изпратят обратно в ареста за поредния меден месец. И всичко това ще стане, преди да те затворят в голямата къща, където ще прекараш остатъка от живота си — който, по всяка вероятност няма да е много дълъг, като имам пред вид, че изнасилвачите на деца обикновено не доживяват до дълбока старост — зад решетките.
	Болд се подпря с ръце на масата и се надвеси над заподозрения, лице в лице с него. Той сложи на масата пред хлапето две снимки. И на двете се виждаха женски китки, завързани с връзки за обувки.
	— Миналия вторник вечер — каза той и замълча за миг. — Разполагаме с достатъчно сведения къде си бил, но искаме да потвърдиш едно-две неща.
	Заподозреният се помъчи да се престори, че не му пука от Болд, но опитът му се оказа неуспешен. Най-сетне той сведе очи и погледна надолу към снимките.
	— Тез на онуй момиче ли са?
	— Тези са от вторник вечер — отговори Болд.
	Хлапето присви очи.
	— Вторник? — То побутна снимките напред и отново ги притегли към себе си. — Че вие я открихте в събота. Аз киризех от другата страна на улицата. Знаеше ли туй?
	Болд отстъпи назад и вдигна ръка.
	— Лу! — спря го Дафни.
	Може би с този единствен удар Болд щеше да убие хлапето. Независимо от резултата, със своя укор тя му спести служебното разследване.
	— Вторник вечер — повтори Болд. — Ще ни кажеш ли мястото?
	— К’ви са тез глупости за вторник? — каза хлапето, затруднено да разгледа снимките заради белезниците.
	— Къде беше миналия вторник вечер? — попита го Болд.
	— Вторник вечер? — повтори хлапето и в осеяните му с петънца очи проблесна някаква искрица. — Нея вечер „Маринърс“* имаха мач. Контрола преди началото на сезона. Изиграха няколко допълнителни части. В дванайстата Джуниър заби една топка от фал линията на трета база и подаде за победния пробег.
	[* Маринърс (Моряците) — бейзболен отбор от Сиатъл. — Б.пр.]
	— Пазиш ли билета? — бързо попита Болд. — Имаше ли някой с теб? Можеш ли да кажеш по кое време беше там?
	— Време?
	— Искам да знам по кое време и къде си бил във вторник вечер — каза Болд. — Искам да ми напишеш всичко.
	— Не ти се отваря парашутът, човече.
	Болд така силно удари с ръка по масата, че дори Матюс подскочи. Хлапето се стресна и погледна уплашено към него.
	— Хубаво ги разгледай. — Болд посочи към онова, което хората от лабораторията му бяха показали само преди няколко часа. — Връзки за обувки. Възли. Възли от вторник вечер. — Той посочи към двете снимки, без да споменава името на Санчес. — Ще отричаш ли?
	Хлапето разгледа внимателно снимките и каза:
	— Е, значи вече знаете, че тез не съм ги правил аз. Нали така?
	— Не знам нищо за тях, докато ти не ми кажеш. Догадки имам колкото щеш. Мнения на специалисти — цял куп, когато става дума за държавна работа. Но свидетели? Мисля, че пред мен стои един.
	— Да, ама не.
	— Трябва да напишеш всичко — прекъсна го Болд. — И се постарай да започнеш с истината. Малката Лиан Кармайкъл, после вторник вечер…
	— Бях на мача — прекъсна го хлапето. То посочи към снимките и каза: — Ей тук се вижда, че не съм бил аз. Туй са бабешки възли. Дърпаш и се развързват. Аз правя двойни. Станах спец по тях като бях бойскаут. Нали си бил при Кармайкъл! — заяви той на Болд, който не искаше да си спомня за ужасната гледка. — Завързана с двойни възли. Провери и ще видиш, че съм прав. Във вторник вечер бях на мача.
	Болд погледна към Дафни.
	— Напиши го — каза тя на хлапето.
	— Че защо? — възпротиви се то. — Само дето ще ме прецакате. Казвате, че съм направил нещо във вторник вечер? Какво? Друго момиче? Ами да, вярно. Ето! Накефихте ли се сега?
	— Трябва да го направиш — спокойно му обясни тя, — защото този, който го е сторил, е допуснал грешки. Защото ще го припишат на теб, а работата е свършена небрежно, през пръсти. Жена на средна възраст. Ченге. И заминаваш направо в крило „Е“, на строг режим. По двадесет и три часа в килията. Без право на предсрочно освобождаване. Искаш да остарееш там, така ли?
	— Да остарея? — язвително попита хлапето. — Като теб, а? — То я огледа и по лицето му се изписа отвращение. — Не ме интересува вашето ченге.
	Болд рязко се облегна на масата с цялата си тежест и бутна хлапето в гърдите. То отхвръкна към облегалката на стола и главата му шумно се удари в бетонната стена.
	— Подхлъзнах се. Съжалявам — каза Болд и заобиколи масата.
	Хлапето страхливо се сви. Болд рязко изправи стола, при което ръбът на масата се заби за втори път в гърдите на хлапето.
	— Така е по-добре.
	— Напиши го — каза Дафни, като хвана Болд за лакътя и го дръпна към себе си. Не искаше арестът да се провали заради побой над заподозрения. Трябваше да изведе Болд оттук.
	Хлапето взе химикала и заедно с листите ги подаде на Дафни.
	— Ти напиши, че ще ми предявите по-леко обвинение за туй момиче, щото другата не е моя работа, не бях аз. Таз ченгеджийска кучка… Няма начин. Бабешки възли? Тез шибани неща хич не държат.
	Тя завъртя листите към него.
	— Последна възможност. Ако откажеш, мислиш ли, че някой ще те помоли още веднъж?
	Хлапето се приведе над масата и започна да пише.


	Дафни стоеше замислена до шевролета на Болд.
	— Вбесена си — каза той, — че му налетях.
	— Изненадана съм. По-скоро Джон би постъпил така.
	— Не трябваше да ти говори по този начин.
	— И по-лоши думи сме чували — напомни му тя.
	— Започвам да губя форма — подхвърли Болд. — Това ли искаш да кажеш?
	— Той не е нападнал Санчес — заяви Дафни. — Това е важното.
	— И ти му вярваш? — с лека изненада попита той.
	— Да.
	— Аз също — добави Болд почти шепнешком и потрепери. — О, господи!
	— Да, знам какво имаш пред вид. — Тя се запъти покрай редицата коли към своята хонда.
	Пейджърът му иззвъня. Още една взломна кражба първа степен. Все на него се падаха.


	Седма глава

	— Леки наранявания, Ел Ти. Няма основания за тревога — докладва Гейнис на Болд.
	Същото можеше да се каже и за раните на Лиз, но Болд не се лъжеше така лесно. Всичко зависеше от гледната точка. Той наистина се тревожеше. Зад Гейнис един санитар затвори задната врата на частната линейка.
	— Името на жертвата е Кати Кавамото. Неомъжена. Живее сама. Позната история, а?
	Болд не желаеше подобно нещо. Нямаше нужда от него. Не и още едно съвпадение. За два дни това беше вторият случай на взломна кражба и нападение, на който ги изпращаха. Този път Гейнис беше определена да води разследването благодарение на Синия грип и на лотарийната система, въведена от дежурните диспечери, които възлагаха случая на първия детектив, отговорил по телефона. Болд й разказа за разпита и за това, че не бяха установили връзка между изнасилването на Кармайкъл и нападението над Санчес.
	— Значи единият случай е решен — каза тя, — а другият е на път да се превърне в черна дупка.
	— Не говори така — смъмри я Болд.
	Гейнис предложи той да влезе вътре, а тя да се върне при шофьора на линейката и да поговори с него за последен път. Болд се възползва от възможността сам да огледа местопрестъплението.
	Нападение по време на взломна кражба, извършена посред бял ден. Технически това беше тежко престъпление, независимо дали нараняванията бяха леки или не. Синият грип беше вдъхнал смелост на престъпниците. Когато котката я няма, мишките танцуват. Иззад бързодвижещите се тъмни облаци бликна ярка слънчева светлина и подухна топъл вятър. Лятото се опитваше да измести пролетта. Болд искаше да забрави местопрестъплението в къщата на Санчес. Не желаеше единият случай да повлияе на другия, но това се оказа неизбежно. Трябваше му някакво конкретно, необоримо доказателство. Нещо важно. Нещо, с което щеше да реши случая и да тикне някого зад решетките. Преди следващото разследване. Преди журналистите да налетят като лешояди. Преди мержелеещата се черна дупка на неразкритото нападение над Санчес да придобие застрашителни размери.
	— Какво имаме тук? — остро попита той първия полицейски служител, млада жена, която, ако се съдеше по новата й униформа и очевидното й притеснение, най-вероятно беше един от курсантите в полицейската академия, временно повишени в патрулиращи полицаи.
	Въпреки изправените рамене и самоуверено вирнатата брадичка тя подтичваше, за да не изостава от него и гласът й пресекваше, когато се опитваше да отговори. Тази мярка за попълване на личния състав, предприета от началника, за да се осигури необходимия брой патрулиращи полицаи по улиците, беше подробно отразена в пресата и подложена на унищожителна критика в служебното кафе на Обществена безопасност. Ако не бъдеха мобилизирани минимален брой полицаи, беше заплашил или обещал губернаторът (в зависимост от това чия страна вземаше човек в спора), щеше да се намеси Националната гвардия и да бъде въведен полицейски час, което означаваше политическа катастрофа за кмета.
	Новобранците обаче не биваше да бъдат слагани зад волана на патрулните коли или да бъдат изпращани като първи полицейски служители на местопрестъпленията, особено пък когато ставаше дума за нападение. Въпреки целия си опит и мъдрост, новият началник сякаш беше полудял.
	— Неомъжена жена.
	— Разбрах вече — каза рязко той. Беше обзет от нетърпение. Необходими му бяха някои основни данни, но гореше от желание да остане сам на местопрестъплението.
	— Живее със сестра си, която рядко се застоява в къщата.
	— Това не го знаех — призна Болд. — А местопрестъплението?
	— Всички външни врати се оказаха заключени.
	— Сигурна ли сте? — прекъсна я той. Тази информация веднага му направи впечатление, защото задната врата на къщата на Санчес беше оставена отключена.
	— Тя се обадила на 911, така че може и сама да е заключила.
	— Алармена система?
	— В къщата има. Да. Но явно телефонният секретар е отговарял на обаждане и линията е била отворена. Жертвата си спомня, че лампичката на телефона долу е светела. Този тип сигурно е бил включил магнетофон, който на всеки пет секунди е подавал сигнал, така че устройството е продължило да записва и връзката не е била прекъсвана. Добре го е изпипал, лейтенант. По-хитро, отколкото просто да прекъсне кабела, защото в този случай алармата веднага щеше да се задейства. А така основната линия е била заета и системата не е могла да подаде сигнал. Имал е време да влезе вътре и да обезвреди аларменото устройство.
	— Значи не е подала сигнал — каза Болд.
	— Не, поне доколкото ни е известно.
	Болд забеляза още едно несъответствие с местопрестъплението в дома на Санчес. Нейната система беше подала сигнал на охранителната фирма — не че Мария беше имала някаква полза от това. Тази на Кавамото не беше успяла да подаде сигнал.
	— Какво друго знаем? — попита я Болд.
	— Липсва част от имуществото. Името на жертвата е Кати Кавамото. Малко е понатъртена, но…
	— Това вече го знам. Опишете ми я.
	Почувства се като преподавател. Беше започнал да се отдалечава от основната си роля. Новобранците се нуждаеха от помощ на всяка крачка. Началникът наистина беше полудял.
	— Лице от женски пол. Баща японец, майка англичанка. В началото на тридесетте. Преводачка на книги. — Момичето подтичваше до него като дете, което се опитва да заобиколи пукнатините по тротоара. Не спираше да говори. — Работи в дома си, кабинетът й се намира в мазето. Сторило й се, че чува нещо на горния етаж. Тръгнала да провери. Някой я ударил в гърдите на площадката на стълбището. Паднала надолу по стълбите.
	— Данни за изнасилване? — попита Болд, като се опитваше да не мисли за Санчес.
	— Не, сър.
	— Не, доколкото ви е известно — поправи я той.
	— Не, доколкото ми е известно — съгласи се тя.
	— Няма разкъсани дрехи и неща от този род?
	— Нищо такова, лейтенант.
	— Връзки. Била ли е завързана по някакъв начин?
	— Не.
	— Кое стълбище? — попита той, като се върна на казаното от нея преди малко.
	Тя му обясни.
	— Какво точно е откраднатото имущество.
	— Изглежда е искал да открадне компютър, декодер за кабелна телевизия и телевизор с тридесет и седем инчов екран. Но това е само в спалнята. Кой знае какво още е бил набелязал.
	— И не е успял да задигне нищо?
	В къщата на Санчес, въпреки нападението, престъпникът беше успял да открадне някои неща. Може би ставаше дума за избор на подходящо време. Или за още едно несъответствие. Трябваше му доказателство: отпечатък от обувка, за да го сравни с оня, снет от якето на Санчес; възел, за да го сравни с връзките за обувки, с които бяха вързани китките й… Нещо. Каквото и да е.
	— Не, сър. По всичко личи, че престъпникът е избягал веднага след нападението.
	— Браво! — похвали я Болд.
	Усети, че тревогата за Лиз и децата му пречи да се съсредоточи, и изведнъж се зачуди дали бяха в безопасност при Джеймърсънови, където бяха отседнали временно, докато той и Лиз успееха да преценят колко голяма в действителност беше опасността, която ги заплашваше.
	— Как е съпругата ви, сър? — попита момичето, без да си дава сметка, че не е избрала най-подходящия момент. — Надявам се, нямате нищо против, че питам?
	Тя явно се натягаше за скорошно повишение.
	Ако трябваше да отговори честно, съпругата му беше разстроена, ядосана, макар и не непременно на него. Преместването в дома на приятелите им на Мърсър Айлънд в най-добрия случай беше временно решение. За да не им навлича допълнителни неприятности Болд щеше да спи в семейното жилище и само от време на време да ги посещава в Джеймърсънови за вечеря. Приемливо, макар и взето с неохота решение, което очевидно поставяше на изпитание двама съпрузи, на които им доставяше удоволствие да бъдат заедно и които се нуждаеха един от друг.
	В действителност той много се тревожеше за своето семейство. Тревожеше се до такава степен, че през последните десет часа не беше сложил залък в уста. Синята тухла беше разбила много повече от един прозорец — тя беше разбила определени граници. С нея работата на Болд беше нахлула в дома им по начин, за който той се беше заклел, че никога няма да допусне отново. И преди бяха получавали заплахи — че ще запалят къщата им, че ще отвлекат дъщеря им. Всеки път семейството се беше съвземало, макар че белезите от раните оставаха. Тухлата отново беше отворила тези рани. Болд не виждаше начин те да заздравеят бързо. Двамата с Лиз щяха да си поговорят. Отговорите нямаше да бъдат прости и да дойдат лесно, но те щяха да ги намерят. Килимът в дневната все още беше изцапан с кръвта на Лиз. Колкото и малко да беше петното, пораженията бяха огромни и щяха винаги да напомнят за себе си.
	Болд искаше от Кришевски да открие истинските виновници, а не просто да му предложи някоя изкупителна жертва. Но не очакваше твърде много от него.
	— По-добре е — най-сетне отговори Болд. Никой нямаше право да се бърка в личния му живот. — Успяла ли е госпожица Кавамото да разгледа нападателя добре?
	— Не, сър. Той очевидно се е движел доста бързо. Съборил я върху стълбите и избягал. И това, в общи линии, е всичко.
	— Малко е понатъртена — повтори Болд, като се опитваше да се успокои. Зададе следващия въпрос, преди да влязат в къщата, за да не го чуе някой друг. — А Научнотехническият отдел?
	— Уведомени са. Да.
	— Колко човека са влизали вътре? — поинтересува се Болд.
	— Аз и партньорът ми — каза тя, като посочи през отворената врата към друг новобранец, застанал в основата на вътрешното стълбище.
	Къде беше гледал сержантът, който беше съставил списъка за дежурствата — да събере двама новобранци в една и съща патрулна кола? Толкова ли беше закъсало Управлението? Болд беше чул, че още двадесет-тридесет униформени служители — патрулиращи полицаи — не са се явили на работа тази сутрин. Но събирането на двама новобранци в една патрулна двойка показваше, че положението е много по-лошо, отколкото си мислеше.
	— Двамата санитари — продължи тя. — Като изключим тях, местопрестъплението е добре запазено.
	— Добре сте се справили, полицай — каза Болд, като се зачуди дали той не беше първият, обърнал се към нея по този начин, защото лицето й грейна.
	— Благодаря ви, сър.
	Болд се почувства като ръководител на бойскаути.
	— Жертвата останала ли е в съзнание след падането?
	— Не, доколкото ми е известно, сър. Мисля, че е припаднала за малко.
	— Видяла ли го е да си тръгва? Чула ли го е да си тръгва?
	— Не ми е известно. Смятам, че само го е чула на горния етаж и е отишла да погледне какво става. Сестра й рядко се прибирала вкъщи. Той я изненадва и я бута по стълбите. Мисля, че се е паникьосала. Може би е припаднала — изгубила съзнание за минута-две. Сериозно се е изплашила.
	— Как е напуснал къщата? — попита Болд, като все още си мислеше за времето, в което е било извършено престъплението. По светло. Един ден след Санчес. Няма връзки за обувки около китките. Не искаше толкова много различия между двете престъпления.
	— Нямам представа. Когато пристигнахме, и предната, и задната врата бяха заключени. — Тя посегна към джоба на гърдите си. — Специално си записах това.
	— Заключени — повтори той.
	— Точно така.
	Болд отвори предната врата и огледа механизма.
	— Няма пружинно резе — каза той. — Една секретна ключалка и една брава с кръгла дръжка с монтирана в нея секретна ключалка.
	— Ако ми разрешите, сър? — обади се младата жена.
	— Слушам ви.
	— Когато ни отвориха отзад, за да влезем, партньорът ми и аз установихме, че ключалката на тази врата е заключена. Както отбелязахте, тя е секретна. При последвалата проверка на задната врата — вратата, през която бяхме влезли, се оказа, че и тя се заключва по същия начин. Жертвата, госпожица Кавамото, не можеше да си спомни дали е заключила точно тази секретна ключалка. Затова предположих, че той е влязъл и излязъл през задната врата. — Тя пое дъх и се осмели да изложи собствената си хипотеза. — Мисля, че след като нападателят е избягал, жертвата е заключила вратата — независимо дали в момента си спомня, или не този факт.
	— А вратата на кухнята?
	— Кухненската врата извежда в гаража. Той е встрани от обитаемите помещения, сър.
	Очевидно извършителят е наблюдавал къщата, помисли си Болд. Знаел е през коя врата да влезе — задната врата, която обикновено не се заключва. Значи е избрал такова място, от което да се вижда задната врата.
	— Ще наредя на партньора ви да охранява предната врата — каза Болд достатъчно високо, за да го чуе и другият полицай. — А вие ще обиколите наоколо и ще разпитате съседите подробно. За нападателя, за колата му, виждали ли са някого да стои в паркирана наблизо кола през последните няколко дни.
	— Да, сър. — Курсантката изглеждаше изпълнена с радостна възбуда.
	Болд нямаше кой знае какъв избор — не разполагаше с достатъчно хора, на които да възложи тази задача.
	Тя излезе през предната врата, като подмина Гейнис, която тъкмо се канеше да влезе. Когато младежът отвори уста да заговори, Болд вдигна пръст и каза:
	— Не сега, освен ако не е нещо много важно. Искам тишина. Вашата задача е да не пускате никой да влиза, докато аз или детектив Гейнис не ви кажем. Разбрахте ли? Първи през тази врата ще влязат хората от Научнотехническия отдел, но едва когато ние кажем. Каквото и да става, вие ще стоите отвън с всички останали.
	Като прочете името върху табелката, закачена на униформената му куртка, той каза:
	— Ясно ли е, Хелмън?
	Младежът има благоразумието само да кимне, вместо отново да отвори уста.
	— Добре — заяви Болд.
	— Аз ще се заема с мазето и първия етаж, Ел Ти — каза Гейнис. — Ти се заеми с горния. — Чувстваше се неловко да дава нареждания на своя лейтенант. — Какво ще кажеш?
	— Добре.
	— Нападението е било извършено горе на стълбите. Търколила се е чак на долната площадка.
	— Ще внимавам — обеща Болд.


	Въпреки дузината случаи, които го чакаха на бюрото му, и още толкова, които щяха да му възложат през следващите няколко дни, най-много го интересуваха нападението над Санчес и проникването в къщата на Кавамото. Всеки следовател харесваше простите случаи, които бързо биваха решавани. Но Болд беше работил по десетки, може би стотици подобни случаи и сега живееше за предизвикателствата — не черните дупки, които никога нямаше да бъдат разкрити, а за случаите, които будеха интерес и предлагаха несъответствия. Случаите със Санчес и Кавамото си приличаха до известна степен — провалени обири, нападение над жени. И двата трябваше да бъдат решени спешно — както заради обществеността, така и заради медиите.
	А колкото до Кати Кавамото — никакви извинения нямаше да свършат работа и никакви думи не можеха да върнат спокойствието и сигурността й. Тя нямаше никога отново напълно да се довери на този град, никога нямаше да се чувства в безопасност — дори и зад заключените врати на собствения си дом. Това много тежеше на Болд, защото той смяташе, че като служител на реда неговата най-важна задача е да брани чувството за безопасност на хората. Затова го измъчваше мисълта, че Кати Кавамото вече нямаше да изпита подобно чувство.
	Болд усещаше как случаят го притиска — отново несъответствия. Пое бавно нагоре по стълбите, защото му се искаше да остане няколко минути сам със себе си, преди да се потопи в атмосферата на местопрестъплението, опитвайки се да намери обяснение на несъответствията и да залови престъпника.
	Местопрестъпление, сам, тишина.
	Лу Болд се чувстваше в стихията си.
	В нито един от случаите си досега Болд не беше поглеждал на нещата от позицията на престъпника. Не можеше да се превъплъти в тази роля, нещо, което според някои негови колеги беше напълно възможно. Той разглеждаше местопрестъплението през очите на жертвата — често интуитивно, но само и единствено от позицията на потърпевшия. Затова се отправи нагоре по стъпките на Кати Кавамото — жената, която всеки момент щеше да изненада крадеца. Предполагаше, че крадецът предварително е планирал всичко — не е бил някой закъсал за дрога наркоман, който разбива врати, за да открадне дамска чантичка или огърлица от перли. И изведнъж на стълбите се появява Кати, тръгнала да провери какъв е този шум на горния етаж.
	Той спря за малко да огледа площадката, защото курсантката му беше казала, че жертвата се е свестила на стълбите. Думите й се потвърждаваха от петното засъхваща кръв, което видя по тях, резултат от разкървавен нос.
	Ако нападателят я е блъснал надолу по стълбите и е избягал от къщата, то той трябва да е скочил точно над нея. В този момент Болд забеляза продълговато черно петно от гума на стената, което би могъл да остави човек, прескочил забързан нечие тяло върху площадката. Записа си да нареди на техниците от отдела да вземат проба от петното и да я анализират.
	— Няма да оставя камък непреобърнат! — промърмори на себе си той, като много добре си даваше сметка, че хората щяха да се опитат да свържат нападението над Кавамото с това над Санчес, а може би дори и с изнасилването на Кармайкъл. А като се имаше предвид и недоволството, породено от грипа, тревогата на обществеността щеше да накара политиците да настояват за бързи арести и при двете разследвания.
	Откри целта на крадеца в спалнята — една етажерка в ъгъла срещу леглото. Телевизор, видеокасетофон и една от онези стереосистеми с плейър за компактдискове, двоен касетен дек и тунер. Престъпникът не бе имал време да ги открадне — Кавамото беше тръгнала нагоре в най-неподходящия момент. Но човекът беше издърпал етажерката от ъгъла, за да разкачи кабелите. Болд надзърна отзад. Кабелът на телевизора беше свален, прилежно навит и пристегнат. Що за човек беше този тип, който си бе направил труда, без да бърза, да навива кабел, преди да открадне телевизора?
	Но това, което повече заинтригува Болд, беше не навитият кабел, а бялата пластмасова кабелна препаска, с която той беше пристегнат. Тя беше усъвършенстван вариант на онези, с които се завързваха торбите за боклук. Дали подобни препаски фигурираха в описа от местопрестъплението в дома на Санчес, запита се той. Още едно несъответствие? Останалите кабели бяха омотани на кълбо и покрити с прах. Какъв беше този тип? Кой крадец проявяваше подобна самоувереност? Дафни би дала мило и драго да изготви психологически портрет на този човек.
	После му хрумна нова мисъл: ако крадецът е разполагал с кабелни препаски при проникването си в дома на Санчес, защо не е завързал с тях китките й, а е използвал връзки за обувки?
	Защо връзки за обувки, а не пластмасови препаски?
	Той си водеше бележки, макар че това не беше необходимо — нямаше да забрави нито една подробност от огледа. Може би в протоколите на отдел „Взломни кражби“ имаше доклади, където се споменаваше за използването на бели пластмасови кабелни препаски. Вече разполагаше с вещественото доказателство, за което се беше надявал.
	Сега трябваше да го свърже с някой заподозрян.


	Осма глава

	— Нужна ми е помощ, Фил. Трябва да открия мръсниците, които нараниха Лиз. А освен това са ми необходими протоколите на твоите хора от „Взломни кражби“ за миналия месец. Помислих си, че можеш да ми помогнеш да се добера по-бързо и до двете — каза Болд. — Освен ако не си „твърде зает“.
	Трябваше да свърже белите пластмасови препаски с някои от предишните взломни кражби, да открие определен „почерк“, да разшири обхвата на доказателствата и да увеличи броя на следите, по които да тръгне. А точно капитан Фил Шосвиц беше човекът, който можеше да му помогне в това отношение.
	— Да не би да намекваш, че нарочно протакам нещата? — отбранително попита Шосвиц.
	Истината беше, че някои от началниците с по-нисък чин съвсем целенасочено бавеха изпълнението на задачите и вероятно Шосвиц беше един от тях. Той непрестанно кръстосваше тесния си кабинет. Маниак на тема бейзбол, капитанът на „Престъпления срещу собствеността“ (към които спадаха и взломните кражби) беше отрупал рафтовете по стените с купи от градски първенства и сувенири от висшата лига — бухалка с автограф на Джуниър, бейзболна топка с подписите на всички играчи на „Маринърс“, снимка на самия Шосвиц пред Сафеко Фийлд* в деня на откриването му, гордо размахал билета си. Капитанът непрестанно разтриваше лакътя си — нервен тик, който показваше, както че се е замислил, така и че е ядосан.
	[* Сафеко Фийлд (Safeco Field) — голям стадион в Сиатъл, открит на 15 юли 1999 г., построен с общинско участие, чийто наемател е отборът на „Маринърс“. Окончателната му цена надхвърля първоначалните разчети с около 100 000 000 долара. Именно това е причината за драстичните икономии, наложени от кмета на града, които се явяват една от причините за Синия грип. — Бел.пр.]
	— Отвратен съм от случилото се с Лиз. Знаеш, че в това отношение съм на твоя страна. Всички са на твоя страна.
	— Нима? — Болд беше преминал през цялата служебна стълбица заедно с Фил Шосвиц, беше работил близо десет години под негово ръководство в отдел „Убийства“, осем от тях като сержант на лейтенант Шосвиц. Сега Шосвиц беше капитан в „Престъпления срещу собствеността“, а Болд лейтенант в „Престъпления срещу личността“.
	Болд подозираше, че Шосвиц му завижда въпреки по-високия си чин. Отдел „Убийства“ си оставаше златното яйце и работата в него беше най-престижното назначение в Управлението. Шосвиц беше пожертвал работата там заради повишението в чин капитан и по-високата заплата.
	— Може би не всички — призна Шосвиц, — но ти сам си виновен за това. Разприказвал си се пред журналистите за отсъствията от работа и дори си размахвал пръст на някои хора.
	Това беше вярно. Един телевизионен репортер беше интервюирал Болд и изявлението му, което представяше детективите, присъединили се към „боледуващите“ в твърде неприятна светлина, се беше появило в националните медии. Ако Шосвиц намекваше, че бяха хвърлили синята тухла през прозореца му в отговор на това интервю, Болд вече съжаляваше, че го беше дал. Макар да мислеше всичко онова, което каза и смяташе, че то не трябва да се премълчава, не си заслужаваше заради него да страдат Лиз и децата. Политиците, които се опитваха да си оставят отворена вратичка за продължаване на преговорите, се въздържаха да показват открито чувствата си — ярост, разочарование, гняв — по отношение на събитията от изминалата седмица, а Болд смяташе, че подобно отношение повече вреди, отколкото помага, защото те негласно оправдаваха „боледуващите“, въпреки твърдата позиция, която бяха заели срещу тях. Той обичаше полицейската работа и се гордееше с Управлението. За съжаление грипът беше накърнил неговата репутация, може би завинаги.
	— Искам да ми осигуриш достъп до твоя архив, Фил — повтори Болд.
	Той смяташе, че Шосвиц е загрижен за Лиз само на думи. След близо двадесетгодишно приятелство Болд видя някогашния си лейтенант в съвсем нова светлина. Ако на Фил му пукаше, той вече щеше да се е обадил на своето приятелче Мак Кришевски и щеше да е настоял да му каже имената на онези, които бяха хвърлили тухлата. Но Шосвиц беше ядосан на Болд, че е разговарял с журналистите и че продължава да разследва случаите, с които го засипваха. Беше ядосан на живота. Гневът го беше опустошил и ако Болд не внимаваше, същото щеше да се случи и с него.
	— Какво толкова сложно има да ми помогнеш да получа тези протоколи? — попита той.
	В очите на Шосвиц проблесна заплашителна искра, ноздрите му се разшириха. Той престана да кръстосва кабинета и впери в някогашния си сержант до болка познатия на Болд гневен поглед.
	— Едва ли ще бъде редно това да стане в отсъствието на разследващия служител или служители…
	— Те са болни — заяви Болд.
	— Точно това исках да кажа!
	— Те са решили така, не аз. Не ти! Какво предлагаш, да протакаме всички текущи разследвания? Да протакаме разследване за нападение над наш колега полицай, за да се укротят грипозните синьодрешковци?
	— Не използвай такива определения в моя кабинет.
	— Те се преструват, че са болни, Фил. Какъв е…
	— Нещата са много по-сложни — недоволно заяви Шосвиц, като го прекъсна.
	— Не и за мен — възрази Болд. — Искам нападателят на Лиз да си понесе наказанието и да прегледам протоколите. Обясни ми кое тук е сложното.
	Шосвиц го изгледа гневно и отново започна да кръстосва кабинета. Болд си помисли, че капитанът изглежда като питбул в клетка.
	Опита се да забрави за миг тревогата си за Лиз и синята тухла — Шосвиц нямаше да му помогне в това отношение — и се помъчи да се съсредоточи върху получаването на достъп до документите, които според него бяха от решаващо значение за разследването на нападението над Санчес. Взломните кражби се поемаха от първия униформен полицай, който се отзовеше на обаждането. Обикновено той или тя провеждаха кратък разпит, извършваха оглед на местопрестъплението и попълваха протокол, като оставяха потърпевшия да се оправя със застрахователната компания. Детективите от „Взломни кражби“ преглеждаха тези протоколи, като търсеха престъпления със сходен почерк или всякаква съществена информация, която можеше да се свърже със сведенията, получени от информатори или продавачи на крадени вещи, които бяха притиснали. Те работеха много по-малко навън, отколкото колегите им от „Убийства“, „Специални нападения“ или „Организирана престъпност“, защото разследването на една отделна кражба, която не можеше да се свърже с други, подобни на нея, представляваше чиста загуба на време за тях — вероятността откраднатото имущество да бъде открито и върнато на собственика му беше почти нулева. Болд се нуждаеше от помощта на Шосвиц, за да получи достъп до протоколите от случаите, с които се занимаваха неговите подчинени. Щеше да има нужда от неговото съдействие и ако искаше да прегледа всички протоколи от извършени наскоро кражби, които се съхраняваха в останалите три районни полицейски управления, Шосвиц можеше да направи това с няколко обаждания по телефона. Но целият му екип се беше присъединил към „заболелите от грип“ и той явно се чувстваше задължен и решен да ги защитава. Това не беше съвсем изненадващо за Болд — Шосвиц открай време беше лоялен към Организацията, въпреки че настоящият му чин и договорът, който беше подписал, не му позволяваха да последва примера на членовете й.
	— За себе си ли правиш това или за Матюс?
	Всички детективи умееха ловко да сменят темата на разговора, но Шосвиц от години не беше се занимавал с активна следователска дейност. Опитът му да уязви Болд успя единствено защото попадна право в болното място.
	Болд знаеше, че не трябва да се поддава на тази провокация, но устата му изигра лоша шега.
	— Какво, по дяволите, означава това? — гневно избухна той.
	— Тя е водеща по случая на Санчес, а не ти, нали така? — попита невинно капитанът.
	— И какво от това?
	— Е, кой моли за услуга? — риторично попита Шосвиц. — Има си крушката опашка.
	— И каква е тя?
	— Лу, трябва ли да ти обяснявам?
	— Трябва — увери го Болд.
	Лицето му гореше. Устата му беше пресъхнала. С Фил Шосвиц от години бяха приятели, а ето че точно той поставяше под съмнение верността на Болд към съпругата и семейството му.
	Шосвиц продължаваше да разтрива възпаления си лакът.
	— Вие двамата… работите добре заедно — каза той, като проточи изречението и погледна в очите Болд, който почувства как му премалява под лъжичката. — Чувам, че окончателно разкарала онзи богаташ.
	— Между нас отдавна няма нищо, Фил. Престани да ровиш.
	— Няма, разбира се.
	— Започваш да ме вбесяваш, Фил.
	— Как мислиш, се чувствам аз — как се чувстваме всички ние — като гледаме с какъв ентусиазъм работиш?
	Политика. Тази мисъл сякаш го заля със студена вода. Не беше очаквал Шосвиц толкова явно да подкрепя Кришевски. Болд беше потресен. Още един съюзник го беше предал, макар все още да носеше полицейска значка и да работеше в Управлението. Приятел. Колко ли други, които все още идваха на работа, мислеха като него? — запита се той. Докъде се беше разпрострял вътрешният саботаж в подкрепа на грипа?!
	— Ти беше секретар на Организацията пет години. Разбирам това, Фил — опита се да му припомни той. — Но нас ни свързват не само някакви си договори. Нас двамата ни свързва приятелство. Ние не сме членове на Организацията. Вече не. Все още ли сме приятели?
	Шосвиц изпухтя. Полусмях. Полустон.
	— Новият началник не трябваше да бърка в портфейлите на хората. Това е страхотна грешка. Вземи нас, например — каза той, като посочи себе си и Болд. — Щяхме ли да се караме тук, ако не беше той?
	— Той е нов.
	— Той е пълен безхаберник. Какво може да знае един филаделфиец за нашия град?
	— Той е един от най-добрите в страната. И двамата знаем това.
	— Странен начин е избрал да го докаже — отговори Шосвиц. — Забрани извънредните дежурства. Забрани допълнителната работа в свободното време. Това е тъпо!
	— Цената на стадиона надхвърли първоначалния бюджет. Искаш ли да ти кажа кое е тъпо? Погледни ръката на Лиз! — гневно заяви Болд. — Те пренесоха собствените си проблеми в дома ми и това прехвърли всякаква граница.
	— Съгласен съм — бързо каза Шосвиц. — Няма спор.
	— Наистина ли мислиш така?
	— Какво искаш да кажеш?
	— Нареди на Кришевски да открие виновника.
	— Забранено ми е да поддържам връзка с Кришевски или с който и да е друг… заболял — напомни му Шосвиц. — Още едно прекрасно решение на нашия нов началник.
	— Кришевски ще разпали война, ако продължава по този начин. Ченге срещу ченге! Защо е всичко това? В нашата работа няма място за подобни неща.
	— Никой не го иска.
	— Кажи го на Лиз. Или на Санчес. Стегнали са й главата, за да не може да мърда, Фил. В момента от нея са останали само две очи. Отиде ли да я видиш? Отиде ли някой изобщо? Къде, по дяволите, са се изпокрили всички? Ами ако това се беше случило на мен или на теб? Какво трябва, за да се върнат хората на работа?
	— Обещания — каза Шосвиц. — И точно тук Мак Кришевски се намесва в играта. Той трябва да обслужва интересите и на едната, и на другата страна, Лу. Това му е работата.
	— Така ли? Е, по-добре да не го прави с тухли.
	Настъпи мрачно мълчание. Двамата се гледаха така, сякаш не бяха очаквали подобно предателство един от друг.
	— Внимавай с тези протоколи — предупреди го Шосвиц. — Никой от отдела няма да се зарадва, ако разбере, че си пъхаш носа в архива им. Не е редно един лейтенант от „Убийства“ да се намесва и да изземва случай на „Престъпления срещу собствеността“.
	— Нямам време да се тревожа за такива неща — въздъхна Болд. — И ако си не само приятел, но и полицай, трябва да ми помогнеш.
	— А трябва да се тревожиш.
	— Не. Нуждая се от тези протоколи. Ти имаш необходимите пълномощия да ми ги осигуриш — продължи да настоява Болд. — Трябва да ми помогнеш. Искам да разбера от архивите на твоите момчета дали нападението над Санчес е типично за почерка на някой престъпник.
	— И защо мислиш изготвяме протоколите в три екземпляра? — попита Шосвиц.
	Цялата администрация на Сиатълското полицейско управление се помещаваше в сградата на Обществена безопасност. Болд разбра намека на Шосвиц.
	— Искаш да кажеш, че те са тук? Копията от всички тези протоколи вече са тук, независимо от кое районно управление са?
	— А къде другаде? — ядосано заяви Шосвиц.
	— Ще ги изискаш ли, за да ги прегледам?
	— След час ще бъдат на бюрото ти — каза Шосвиц. — Но този разговор изобщо не се е състоял. Сам си се сетил за това. Поискал си някой от архива да ти върне услуга. Представи го както искаш, но в никакъв случай не споменавай моето име.
	— Това ли е най-важно за теб? — попита Болд. — Колко още ще подкрепяш човек като Кришевски?
	— Всеки с хората си — каза Фил Шосвиц.
	— Да, разбира се — отвратен отговори Болд. — И кои са _твоите_ хора, Фил? Онези, които не се явяват на работа ли? Или Санчес в болницата, която се състезава с плочките на тавана кой пръв ще мигне?
	— Внимавай, Лу. Ако изтърсиш това в неподходяща компания, ще останеш съвсем без приятели.
	— Ти неподходяща компания ли си, Фил?
	— Изчезвай оттук, преди да съм променил решението си за онези протоколи.
	— Тръгвам си — каза Болд. Не добави, че е получил това, за което беше дошъл, въпреки че се изкушаваше да го стори. Искаше той да има последната дума, но не се възползва от нея. Остави Шосвиц да си мисли, че именно той владее положението. Прие обещанието за протоколите, като се радваше на необявената победа.


	Деветдесет минути по-късно протоколите за взломните кражби през последните три седмици — общо сто и четиринадесет на брой, се озоваха на бюрото на Болд. Повечето от тях представляваха просто задължителните описи за липсващо имущество.
	Болд включи настолната си лампа, до която вече беше приготвил чаша чай „Ърл Грей“. Ако имаше нощна смяна, хората вече щяха да започнат да пристигат, но заради грипа смените бяха отпаднали. Цивилните служители все още идваха на работа, но тъй като детективите отсъстваха, мястото приличаше на гробище.
	Болд разтърка очи, духна бавно и продължително върху стъклата на очилата си, почисти ги с хартиена кърпичка и се зае с протоколите.
	Всеки протокол описваше подробно определена взломна кражба, обозначена със специален цифров код. После следваше име, адрес и час. Първият полицейски служител, пристигнал на местопрестъплението. Разследващ детектив, ако имаше такъв. Списък на откраднатите вещи. Кратко обобщение на събитията: _завърнал се у дома, разбит прозорец, липсва аудиосистема; събудил се от шум, влязъл в дневната, видял заподозрения да бяга_. Повторения, от които очите го заболяха. Патрулиращи полицаи, които извършват рутинни действия, за да накарат ограбените да си мислят, че на някого му пука. Но на никого не му пукаше, освен на застрахователните компании. Те искаха подписан и надлежно заведен протокол. Болд продължи да преглежда протоколите, като се опитваше да отпъди дрямката.
	Първо проверяваше описите на откраднатите вещи, като отделяше онези, в които се изброяваха телевизори с голям екран, персонални компютри, клетъчни телефони — вещи, за които предполагаха, че са били откраднати от дома на Санчес. Един-единствен телевизор не му вършеше работа. Един-единствен компютър не го интересуваше. С изключение на клетъчния телефон, единичната цена на вещите, откраднати от дома на Санчес, надхвърляше хиляда долара. Този тип беше придирчив. Прецизен. Очевидно беше набелязал 37-инчовия телевизор на Кавамото. Кабелът на видеокасетофона не беше навит. Дали не е бил достатъчно скъп, за да се занимава с него? Или може би заради появата на Кавамото крадецът не беше имал достатъчно време да го огледа по-внимателно? Обикновено телевизорите и аудиосистемите бяха запазен периметър на наркоманите, които търсеха пари за следващата си доза, но те не пристягаха кабелите с бели пластмасови препаски. Наркоманите не се опитваха да надхитрят алармените системи, като блокират телефонната линия.
	Болд подозираше, че въпросният крадец търсеше скъпа електронна апаратура в достатъчни количества, които да оправдаят риска. Един компютър, няколко телевизора и клетъчен телефон, който по-късно щеше да бъде клониран, можеха да му донесат чисти хиляда и петстотин долара, ако ги отнесеше при подходящия продавач на крадени вещи — за един ден работа това никак не беше зле. Повече от заплатата на ченге.
	Като се ръководеше от описите на откраднати вещи, Болд отдели настрана двадесет и три протокола. В някои от формулярите квадратчето за домашна алармена система беше отметнато, но не във всички. Забеляза, че в два от протоколите се споменаваше, че системите не са се задействали. Вероятно ставаше въпрос за някаква застрахователна измама — собствениците сами бяха организирали „кражбата“ на вещите си. След това щяха да вземат парите от застраховката, да си приберат вещите и да заплатят известен процент от получената сума на онзи, който беше извършил „взлома“. Степфордските крадци. Това нямаше да бъде първото престъпление на „бели якички“, разследвано от СПУ.
	Болд разлисти купчината розови, предназначени за архива копия, като търсеше някое друго свързващо звено. Прочете по-внимателно двадесет и трите протокола, като без да бърза прегледа забележките, в търсене на нещо, което щеше да му помогне да намали техния брой. При сегашния брой на случаите, с които беше затрупан, двадесет и три телефонни обаждания щяха да отнемат дни, ако не и седмици. Дори и ако си ги разпределяха с Дафни, работата щеше да отнеме цяла седмица, а може би и повече. А при положение, че на обажданията им отговореха телефонни секретари, целият процес щеше да продължи две или три седмици. Забележката на Шосвиц за връзката му с Дафни го тревожеше и не му излизаше от ума. Щеше му се да погледне на нея като на твърде преувеличена. Лъжи. Дълбоко в себе си искаше да я приеме като училищна клюка, но вместо това тя събуди у него страх — сякаш го бяха хванали да прави нещо нередно и това най-много го дразнеше.
	Потънал в работа, той не усещаше бързия ход на времето. Чаят му изстина, а задникът го заболя — дребните удоволствия на полицейската работа. Отвън движението по улиците беше намаляло. Някъде далеч дочу свистене на гуми, но това не беше онзи познат монотонен шум на уличното движение през деня. Помещението миришеше на дезинфекционен разтвор, на хлорна вар с лек оттенък на разтопен каучук. Не беше забелязал кога е минала чистачката.
	Погледна към часовника — беше късно и дължеше на Лиз извинение. Но преди да вдигне слушалката, за да й се обади, отново погледна към часовника, като си спомни, че Кавамото е била нападната през деня — нещо съвсем необичайно. Това не се отнасяше за Санчес, но за момента той успяваше да разглежда двата случая като нямащи връзка един с друг. Отново се върна към протоколите. Започна да отделя един по един онези, общото между които беше времето на извършване на престъплението — посред бял ден. Сърцето му силно заби, когато в новата купчинка се озоваха шест протокола.
	Отново прегледа всичките сто и четиринадесет протокола. Този път в купчинката се озоваха девет. Девет взломни кражби посред бял ден. При всяка от тях стойността на откраднатата висококачествена електронна апаратура надхвърляше няколко хиляди долара. Големи удари. Сложни удари. При някои от тях алармените системи очевидно не бяха задействали. Добре организирани кражби. Отработени. Ако се съдеше по самозалепващите се листчета за бележки и прикрепените с телбод страници, детективите на Шосвиц явно бяха забелязали някои от същите тези прилики — тези повтарящи се елементи — вероятно бяха работили по уликите, преди да се разрази грипът и да започнат да остават вкъщи, за да гледат повторенията на бейзболните мачове. Болд се почувства като бегач, който е поел щафетата.
	Никъде не се споменаваше за бели пластмасови препаски. За нападения. Само девет розови листа с описи на липсваща електронна апаратура и няколко прикрепени с телбод бележки от изморени до смърт детективи. Полицейска работа.
	От коридора се разнесе мирис на загоряло кафе. Чистачката беше забравила да изключи машината. Болд направи това, за да се разтъпче, като се радваше, че очите му ще си починат и ще разкърши схванатия си гръб. Прозя се. Изми каната за кафе и затвори вратата, за да не нахлуе миризмата в стаята. През цялото време непрекъснато поглеждаше през рамо. Не преставаше да мисли за онази синя тухла, лежаща на пода в дневната, за съпругата си, паднала сред море от счупени стъкла и за напрегнатия й, задавен глас, когато произнесе: „Помислих, че е бомба“. Мислеше за децата си, за своята отговорност, за обещанията си. Спомни си за предупреждението на Шосвиц, че намесата му в работата на „Взломни кражби“ и недовършените им разследвания няма да бъде посрещната с одобрение. Но мислите му продължаваха да се връщат към очите на Санчес, които непрестанно го преследваха.
	Искаше да поговори с жертвите на взломните кражби от всичките девет случая; по възможност да ги посети лично. Дафни трябваше да бъде с него, за да чуе отговорите им и да ги разтълкува. Често пъти това, което не казваха и начинът, по който избягваха да го кажат, бяха много по-важни от отговорите, които даваха за протокола. Чувстваше се окрилен, с приповдигнат от откритието дух. И в деветте случая кражбите, за които се съобщаваше, бяха извършени посред бял ден в къщи, където обитателите отсъстваха — в заключени къщи, в доста от случаите с включена система за алармена сигнализация — и в _нито един_ от тях системата не беше подала сигнал за присъствието на неканен посетител. Нападението над Санчес оставаше изключение — извършено през нощта, при включена алармена система, но пък отново беше открадната висококачествена електронна апаратура. Мястото на извършване също можеше да послужи като възможна връзка — някои от взломните кражби бяха извършени в Северния район, други в Източния или Южния, но винаги в квартали с бели заможни обитатели.
	Вълнението на Болд нарасна, когато отново седна зад бюрото. Случаите изглеждаха дяволски добре навързани един за друг. Подредени накуп. Имаха смисъл взети заедно. Часът беше девет и навън се беше стъмнило. Беше пропуснал семейната вечеря у Джон и Кристин, беше пропуснал да пожелае лека нощ на децата си. Беше пропуснал да се събере със съпругата, семейството и приятелите си заради работата си.
	В девет и половина се обади на Лиз и се извини. Гласът й звучеше малко раздразнено, но все пак тя му каза, че й липсва. Тя също му липсваше. Болд не спомена за частичния успех по случая, защото му се стори, че моментът не е подходящ за това. Да пропусне вечерята със семейството беше едно, но да не успее да пожелае лека нощ на децата — съвсем друго. Мразеше да разочарова Лиз, дори причината да беше съвсем основателна.
	Връзката им с Лиз беше започнала от джаза, посещението на най-различни филми и късни вечери, изпълнени с разкази и смях. Той си мислеше, че тя е твърде красива за него, а тя се притесняваше, още тогава, че той е твърде голям работохолик. Бяха се оженили млади и години наред бяха поддържали млад духа на брака си. Кариерите им и непрестанното му настояване, че е време да си имат деца бяха тласнали Лиз към краткотрайна връзка, което на свой ред бе окуражило Болд да се отдаде на изкушението с Дафни Матюс за една-единствена нощ. Но нищо не бе в състояние да прекъсне отношенията, които съществуваха между съпруг и съпруга от самото начало и те си оставаха все така пламенни, макар и малко обтегнати. Вече рядко ходеха заедно на кино — всичко се свеждаше до анимационните филмчета на Уолт Дисни и от време на време някое посещение на шоу на лед. Понякога Болд свиреше джазови пиеси за пиано в „Щастливия час“* за разтуха. Понякога гледаха заедно някой филм по телевизията късно вечер или вземаха касета от видео рента, къпеха се заедно или се любеха на дивана в дневната, когато децата спяха. Разговаряха дълго. Проявяваха взаимна търпимост и взаимно се подкрепяха. Накуцвайки, преодоляваха изпитанията, пред които животът ежедневно ги изправяше, като понякога едва оцеляваха. Но тази вечер Болд усети как Лиз не съвсем успешно се опитва да прояви разбиране.
	[* Щастливия час (Happy Hour) — обикновено в американските барове по един час в късния следобед напитките се предлагат с отстъпка. — Бел.пр.]
	— Обади ми се сутринта — предложи тя малко по-тихо от обичайното, но все пак спокойно.
	— На всяка цена.
	— Може би ще успееш да отскочиш за закуска.
	— Може би — отговори той.
	— Ще работиш цяла нощ — каза тя.
	— Да.
	— Добре. — Този факт не я зарадва.
	Казаха си дочуване и затвориха.
	Разтворил пред себе си календара, Болд отбеляза датите на деветте взломни кражби, които по всяка вероятност бяха довели до трагедията с Мария Санчес. Кражбата в дома на Санчес — при положение, че беше част от тази поредица — беше номер десет. Кавамото — единадесет. Нямаше точно определен ден, който да свързва събитията, нито точен час, въпреки че всички, с изключение на кражбата в дома на Санчес, бяха извършени през деня; нямаше и точно определен квартал. На пръв поглед истински кошмар за всеки детектив — между престъпленията съществуваше косвена връзка, но липсваха категорични доказателства, необходими да осигурят следата, по която трябваше да поеме. Въпреки това според Болд приликите бяха достатъчно съществени, за да се набият в очи. Той смяташе, че и деветте кражби са свързани, макар че нямаше да му бъде лесно да го докаже.
	Тепърва му предстоеше да открие как крадецът набелязва или определя целите си — а това, разбира се, беше най-важното за вероятното идентифициране на един заподозрян. Жилищата определено не бяха избрани наслуки — не, защото бяха пълни със скъпо струваща електронна апаратура. Връзката между тези обекти — застрахователна компания? охранителна фирма? — му убягваше, но си оставаше от първостепенно значение.
	Или поне така си мислеше. Положението започна да се променя, когато забеляза оградените с кръгче инициали над един от деветте протокола. Инициалите бяха сбити в квадратчето, предназначено за разследващия детектив, тъй като точно в това квадратче се бяха подписали двама детективи. Къщата беше собственост на семейство Брукс-Гилман и се намираше в Куин Ан, район с формата на ръкавица за бейзбол, разположен непосредствено на северозапад от централната градска част. Случаят Брукс-Гилман беше прехвърлен на втори детектив, най-вероятно в резултат на Синия грип. Оградените с кръгче инициали бяха изящно и четливо изписани: „М. С.“.
	Мария Санчес? — запита се той и едва тогава обърна внимание на датата, на която въпросният детектив беше поел разследването на случая. Тя беше само два дни преди нападението над Санчес. Това надхвърляше рамките на допустимо съвпадение. М. С. Мария Санчес. Сигурно беше тя.


	Девета глава

	— Не разбирам какво търсим — каза Дафни, като се опитваше да не изостава от Болд, който се изкачваше по стълбите на болницата.
	— Връзката й с разследването на взломната кражба у Брукс-Гилман — отговори той.
	— Това вече го разбрах — каза тя малко засегната, че се е усъмнил в способностите й да разсъждава правилно. — Прочетох записката!
	Болд беше разпратил до всички отдели запитване по електронната поща, с което искаше информация за случаите, по които беше работила Санчес, преди да бъде нападната.
	— Но как това ще ни доближи до крадеца? — попита Дафни. — Е, поела е няколко случая след избухването на грипната епидемия. На всички ни се наложи да направим същото. И какво от това?
	Болд мълчеше. Никой не беше отговорил на запитването му по електронната поща, което отново му напомни, че грипът имаше симпатизанти и сред хората, които все още идваха на работа. Чувстваше се обезсърчен, дори победен.
	Щом се озоваха в дългия коридор, Дафни закрачи редом с него.
	— Лу, случаят е мой. Имам право да знам какво мислиш.
	— Шосвиц каза, че неговите момчета няма да останат очаровани от това, че им се месим в работата. Намекът беше повече от ясен.
	— Смятат ни за стачкоизменници — ахна тя, — само защото приемаме задачите, които ни възлагат от диспечерския отдел, така ли?
	— Може би са гледали по този начин на Санчес. Може да са се ядосали, че се меси в работата на техния отдел. Единственият начин дадена стачка да успее, е да не се работи. Може би ми хвърлиха тази тухла през прозореца, за да ме предупредят да си гледам работата в „Убийства“ и да не вземам случаи от други отдели.
	— Значи, за да успее стачката — промълви тя, — те се опитват да ни сплашат.
	— Или нещо по-лошо — каза той.
	— Счупили са й врата, съблекли са я гола и са я вързали? — недоумяваше тя. — Искаш да кажеш, че това е работа на ченгета? Не вярвам.
	— Хей — опита се да се оправдае Болд, — аз не се мъча да ти пробутам подобно предположение. Просто разследвам, това е всичко. Не изключвам нито една възможност.
	— Има голяма разлика между една хвърлена през прозореца тухла и случилото се с Мария Санчес.
	— Съгласен съм с теб — каза Болд. — Просто разследвам, това е всичко.
	Те стигнаха до вратата на стаята на Санчес и показаха значките си на човека от болничната охрана, застанал пред нея. Той внимателно провери документите им и после ги пусна да влязат.
	Състоянието на Санчес се беше влошило от първото им посещение. Това си личеше по цвета на кожата й и множеството допълнителни системи, които бяха включени, за да поддържат живота й. Дафни веднага оцени ситуацията и на лицето й се изписа мрачно изражение, което показа на Болд, че трябва да действа внимателно.
	Дафни пристъпи към плетеницата от тръбички и проводници и тихо произнесе името на пациентката. Клепачите на Мария се повдигнаха с усилие и след миг стана ясно, че ги е познала.
	За миг Болд загуби дар слово. Беше обхванат от силна тревога. Гледката пред очите му с болезнена сила му напомни, че ченгетата от отдел „Убийства“ рядко си имаха работа с живи хора.
	— Обещаваме веднага да минем към същността на проблема — заяви Болд на неподвижната жена, като пристъпи по-близо, за да я погледне в кафявите, изпълнени с отчаяние очи.
	— Попаднахме на нещо — намеси се Дафни, — което трябва да изясним.
	Очите на Санчес не се отделяха от Болд и той усещаше, че по някакъв начин тя го смята отговорен, въпреки че не беше сигурен за какво точно. Знаеше, че по някакъв начин Санчес разбира, че посещението е по негова инициатива и че той ще задава въпросите. И чакаше.
	Тя няма избор, помисли си той.
	— В състояние ли си да отговориш на няколко въпроса? — попита Болд.
	Клепачите се затвориха и отново се отвориха, очите й гледаха надясно.
	Как е възможно, запита се той, едно просто примигване с клепачи да се окаже нещо толкова мъчително и трудно?
	Болд се наведе към нея. Долови миризмата на лекарства и чу ритмичния звук на апарата за командно дишане.
	— Между случаите, които си разследвала преди нападението, е била взломната кражба в къщата на Брукс-Гилман в Куин Ан.
	— Да — отговори тя, като отмести очите си надясно.
	Болд усети как го обхваща леко вълнение. Инициалите М. С. — Мария Санчес.
	— Имаше ли заподозрян? — попита той.
	— Не — дойде отговорът й, макар и явно даден с огромно усилие.
	— Лу — каза Дафни, но бързо се поправи. — Лейтенант. Мисля, че точно сега тя е твърде изморена, за да я разпитваме.
	Болд не обърна внимание на предупреждението на Дафни и продължи да се взира в Санчес.
	— Смяташ ли, че нападението над теб има нещо общо с разследването ти?
	Мария видимо се измъчваше.
	От състоянието си, или от въпроса? — запита се Болд.
	Изминаха тридесет мъчителни секунди, преди тя да затвори очи и после да ги отвори.
	„Да“ — дойде отговорът, последван веднага от „не“ и Болд разбра, че тя не знае, не е сигурна.
	Той изпъшка.
	— Лу! — рязко прошепна Дафни.
	— Постигна ли някакъв напредък по случая? — попита Болд.
	Дафни отново се опита да го спре.
	Очите се отвориха — да.
	— Но нямаше заподозрян? — повтори той, за да е сигурен.
	Мислите му препускаха. Връзката му с тази жена беше почти интуитивна.
	— Доказателства?
	— Да.
	— Знаеше ли някой друг за тези възможни доказателства? — попита той.
	Тя пребледня още повече, ако това изобщо беше възможно. Каквото и да показваха мониторите, то не се хареса на Дафни.
	— Само след минута ще се появи сестрата — предупреди го Матюс. — Спри, моля те.
	Болд не можеше да спре.
	— Каза ли на някого за тези нови доказателства?
	Санчес се взираше в тавана. Клепачите й бяха неподвижни. Тя не отговори. Болд чу стъпки, гласове и в този момент вратата се отвори.
	Ала той все още не искаше да отстъпи. Наведе се колкото може по-близо към Санчес и попита:
	— Споменавала ли си на някого от стачкуващите, че работиш по взломна кражба? Много е важно за разследването да разбера това — добави той.
	— Стига! — заяви Дафни, заобиколи леглото и хвана Болд за ръката. — Хайде! Да си вървим, преди да са ни изгонили.
	— Още една минутка.
	— О, господи! — чу той как възкликна Дафни.
	Болд се обърна, за да поздрави сестрата или лекаря, но не беше готов да види тук човека, който беше влязъл. До вратата стоеше сержант Джон ла Моя. Обикновено невъзмутим и спокоен, той беше застанал изпънат и неподвижен, не по-малко изненадан от самите тях.
	— Какво правиш тук? — попита Болд.


	Десета глава

	— Тя е с латиноамерикански произход, сержант — хладно заяви Ла Моя, сякаш това беше някакво обяснение.
	Болд ги беше отвел в една от сестринските стаи, за да бъдат сами. Помещението миришеше на понички и беше осветено като супермаркет. На стената до микровълновата печка бяха залепени с тиксо две коментарни колони на Дейв Бари*. Някой беше дописал първата буква на надписа „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“ и го беше променил на „ДУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“.
	[* Дейв Бари — американски писател хуморист, род. 1947 г. Носител на наградата Пулицър през 1988 г. за коментар. — Бел.пр.]
	— Е, и в леглото, и извън него, в отношенията ни имаше известен плам — поясни Ла Моя.
	— И от колко време продължава това? — попита Болд.
	Ла Моя сви рамене.
	Болд кипеше от гняв. Ла Моя манипулираше хората около себе си така, както Болд никога не би могъл, дори и да искаше. И непрекъснато му се разминаваше.
	Ла Моя беше точно такъв, какъвто изглеждаше: с изгладени сини джинси, грижливо сресана къдрава кестенява коса, която стигаше почти до раменете, яке от еленова кожа, сребърна каубойска тока на колана, бели като порцелан зъби и огромни мустаци. И излъчване. То личеше в походката му, в стойката му, в кафявите му очи. Неговата самоувереност се долавяше дори в тихия му приятен глас. Беше страхотно ченге. Нещо средно между брат по съдба и боен другар за Болд. Бивше негово протеже, което взимаше от живота всичко, което си поиска. За него из сградата на Обществена безопасност се носеха легенди — както за креватните му завоевания, така и за способностите му на детектив. Той страхотно беше разочаровал Болд, когато още в началото на грипа се беше обадил, че е болен.
	Жените го намираха за страхотно привлекателен. Всички смятаха, че причина за неговата власт над тях е излъчването му на самоуверен мъжкар. Но Болд си мислеше, че за това допринасяха най-вече кадифените му кафяви очи и уязвимостта, която често се четеше в тях — очи на кутре, искрени и непорочни. Явно Мария Санчес беше поредната му жертва. И нямаше да е последната.
	— Чух, че Боби Сокс разпитвала за приятеля й — каза Ла Моя. Имаше пред вид Гейнис. — Смятам, че можеш да го зачеркнеш от списъка на заподозрените, сержант. Той стои пред теб.
	Ла Моя продължаваше да се обръща към Болд с предишния му чин, който самият той имаше сега. Също като треньор и възпитаник отношенията между тях двамата си оставаха непроменени, независимо от служебните повишения и бяха необясними за останалите им колеги.
	— Ако _изобщо_ си изпитвал някакви чувства към нея щеше да се върнеш на работа — недоволно заяви Болд. — Какво те е прихванало?
	— Започнах работа в Управлението като патрулиращ полицай, сержант. Все още пия бира с момчетата в униформи. Играя бейзбол с тях. Името ми фигурира в списъка на Организацията. Началникът не постъпи правилно и аз съм длъжен да защитавам интересите си. Разбираш това, нали?
	— Ти и Санчес. От колко време? — повтори Болд, изоставяйки темата за Синия грип, по която можеха да спорят цяла нощ.
	— Скоро ще стане месец, откакто започнахме да се срещаме.
	Въпреки че никой в Управлението не забраняваше изрично връзките между полицейски служители, на тях не се гледаше с добро око. Ако между двама служители съществуваше интимна близост, те не можеха да работят в един и същи отдел и често биваха разпределяни в различни участъци, като понякога кариерите им ставаха жертва на тяхната връзка. Всеки началник беше готов да заяви без колебание, че личните отношения пречат на полицейската работа.
	— И колко време щеше да продължи тази връзка според теб? — попита ядосано Болд.
	— Е, в момента съм тук и говоря. Нали така?
	— Ние те _разкрихме_! — недоволно заяви Дафни. — Каква полза има Мария от теб, щом само наблюдаваш отстрани! — каза тя.
	— Може би не само наблюдавам — подхвърли Ла Моя.
	— Обикаляш баровете за ченгета, за да събираш сведения, предполагам — презрително заяви тя.
	— Някой да е проявявал недоволство, че се е срещала с _гринго_? — попита Болд.
	— Знаех си, че ще ме питаш за това! По дяволите, сержант!
	— Семейството й? Колегите й?
	В град с многобройна азиатска общност на латиноамериканците се гледаше със силно предубеждение. От време на време между униформените полицаи в Управлението припламваха искри. Болд не искаше да се изправи пред възможността нападението над Санчес да се дължи на расови предразсъдъци или на криворазбрана ревност — престъпление от омраза — това щеше да го отклони от насоката, в която понастоящем се движеше разследването.
	— Нищо такова — увери го Ла Моя. — Освен това не сме афиширали връзката си. Нито един от нас не искаше да го прехвърлят на другия край на града.
	— Сигурен ли си?
	— Става дума за мен, сержант.
	— Точно затова питам — каза Болд.
	Ла Моя сам си създаваше неприятности. Похожденията му включваха както капитани, така и полицайки, които издаваха квитанции за глоба на неправилно паркирани автомобили. Бяха го отстранявали временно от работа без право на заплата. Бяха го мъмрили. За всеобщо учудване той не само беше запазил значката си, но и беше успял да се издигне до чин сержант напук на клюките, злостните подмятания и откритите скандали. Болд беше съумял да запази в тайна една от старите връзки на Ла Моя с капитан Шийла Хил, иначе Ла Моя щеше да изхвърчи от бригадата. И Хил, и Ла Моя му бяха длъжници за това. Болд рядко искаше нещо в замяна на подобни дългове, но сега се почувства изкушен да притисне Ла Моя да се върне на работа.
	— Искам да те попитам следното: знаеш ли нещо за това разследване на взломна кражба, по което е работила тя?
	Ла Моя трепна, въпреки привидното си спокойствие.
	Болд разбра, че е уцелил.
	— Джон? — попита го той.
	Ла Моя продължаваше да гледа Болд в очите. Искаше му се да каже нещо, но не се решаваше. Той стана от стола си и заяви:
	— Внимавайте и двамата.
	После излезе от стаята. Болд извика след него, но Ла Моя не му обърна внимание.
	— Какво беше _това_? — леко изплашена попита Дафни.
	— Той знае нещо за Санчес, но се страхува да ни го каже — прошепна Болд, като отново се зачуди дали Лиз и децата са в безопасност, въпреки че се намираха на километри от дома им.
	Джон ла Моя не се страхуваше от никого и от нищо. На какво тогава се дължеше тази странна промяна в поведението му?


	Единадесета глава

	Антъни Бръмуел се опитваше да се пребори с поредната самотна вечеря. Когато телефонът иззвъня, оплешивяващият мъж беше преполовил чинията с юфка и броколи, залети с кисело мляко и масло, и поръсени с пармезан от пакетче — пластмасово сирене, както го наричаше той — и тъкмо отпиваше глътка бира „Лайт“ от алуминиева кутийка. Зачетен в спортната страница на „Сиатъл Таймс“, Бръмуел изруга по посока на звънящия телефон. Въпреки обзелото го раздразнение, той стана и вдигна слушалката. В края на краищата не му се обаждаха чак толкова често.
	— Ало?
	— Господин Антъни Бръмуел?
	— На телефона. Кой се обажда? — Стори му се, че обаждането е част от поредната кампания на някоя фирма за набиране на клиенти по телефона и раздразнението му постепенно започна да прераства в гняв. _Не ме нарече Тони_, помисли си той. Чуваха се други гласове. Тракане на клавиши.
	Мъжът в другия край на линията заговори бързо, но ясно. Личеше си, че доста е репетирал.
	— Обаждам се от името на Консолидейтид Мючуъл Иншурънс, господин Бръмуел. _Преди_ да затворите, искам да знаете, че без всякакво задължение от ваша страна ви предлагаме _два безплатни билета_ за филм по ваш избор…
	Антъни Бръмуел считаше себе си за отявлен киноман, въпреки че в повечето случаи гледаше филмите сам. Дали два безплатни билета означаваха два различни филма, или два билета за един филм? Това имаше огромно значение за него и тъй като предположи, че става дума за второто, беше на път да постави слушалката, от която все още продължаваше да звучи гласът на рекламния агент. В този миг ръката му спря във въздуха. _Два безплатни билета за филм по ваш избор._
	— Два билета за един филм — попита той, — или по един билет за два филма? Трябва да знаете, че за мен това има голямо значение.
	— Можете да използвате билетите както намерите за добре — отговори рекламният агент.
	Човекът току-що си беше спечелил още минута внимание от негова страна.
	— Продължавайте, слушам ви — каза той.
	Всъщност Бръмуел държеше слушалката на известно разстояние от ухото си, сякаш по този начин обвързването му щеше да бъде по-малко.
	— В края на нашия разговор Консолидейтид Мючуъл ще ви _гарантира_ петнадесет процента отстъпка в сравнение със стойността на сегашната ви застрахователна полица за недвижимо имущество. _Абсолютна гаранция!_
	— Билетите. И искам да ви предупредя, че търпението ми е на изчерпване.
	— Два безплатни билета за всеки киносалон от веригата „Пантеон“, които ще бъдат уредени по електронен път. Можете да ги получите от новите автомати за билети за филм, или филми по ваш избор, за прожекция по ваш избор, както и за ден по ваш избор.
	— Два отделни билета. За два различни филма — отсече Бръмуел.
	— Да. Абсолютно, да!
	— За всеки от киносалоните на „Пантеон“?
	— Почакайте за секунда…
	Бръмуел отново чу потракването на клавиши, този път още по-силно — рекламният агент въвеждаше нещо в компютъра.
	— Сиатъл… Уолингфорд… Виждам единадесет киносалона на „Пантеон“ в три различни района, всеки на около десет мили от дома ви.
	— Запознат съм с веригата от салони на „Пантеон“ — с компетентен тон заяви Бръмуел. Искаше му се този идиот по-бързо да стигне до същината на въпроса. Той погледна към изстиващата юфка и за миг му мина през ума, че тези хора, които се занимаваха с рекламни кампании по телефона, знаят твърде много за теб и при всяка възможност гледат да го използват в твой ущърб.
	— Мога ли да използвам билетите още тази вечер?
	— Разбира се, няма никакъв проблем и тази вечер. Щом попълним споразумението. Всяка една вечер, която си изберете.
	— Споразумението? Добре, какъв е номерът?
	— Консолидейтид Мючуъл биха желали да попълните много кратка анкетна карта, което можем да направим сега, ако желаете. След като свършим това, билетите — и гарантираните икономии по вашата застрахователна полица — са ваши. Или, ако желаете, можем да уредим да получите билетите по друго време. Предложението е в сила три месеца.
	— Анкета? Анкета по телефона? Това ли е всичко?
	— Да. Не поемате никакви задължения, а _гаранцията_…
	— Разбрах вече — прекъсна го Бръмуел. — Е, ще се захващаме ли с тази анкета, или не? За колко време, впрочем, става въпрос? Вечерята ми изстива на масата! Как така винаги се обаждате по време на вечеря?
	— Разбира се, можем да попълним анкетната карта веднага, сър. Това ще бъде чудесно. Или пък, ако предпочитате, мога да се обадя пак.
	— Не-е-е… Вечерята ми сигурно вече е изстинала. Давайте. Колко казахте, че ще отнеме?
	— От седем до десет минути, сър. Няколко въпроса за вашето застрахователно покритие, това е всичко. Може би ще ви бъде по-лесно, ако имате пред себе си екземпляр от досегашната ви застрахователната полица за недвижимо имущество, макар че това в никакъв случай не е задължително.
	— Ще мина и без нея.
	— Ще свършим много бързо.
	— Добре… Добре… Хайде да почваме. — Бръмуел погледна към микровълновата печка. Вечерята можеше да почака.


	Дванадесета глава

	Щом слезе от очукания служебен шевролет, Болд веднага усети, че нещо не е наред. След миг това усещане се превърна в облекчение — кучето на съседите не беше застанало право срещу него от другата страна на прогнилата ограда, за да го поздрави след дългия работен ден. То лаеше яростно в другия край на двора — за щастие достатъчно далеч, за да не проглуши ушите му.
	Алеята за коли на семейство Болд минаваше вляво от къщата и свършваше пред гаража, който се намираше встрани от нея. Обикновено Лиз паркираше в него новия си форд експедишън, а кавалиърът стоеше отвън, изложен на природните стихии, където му беше мястото. Но сега Лиз и децата ги нямаше и Болд спря на половин метър от вратата, като остави двигателя да работи. Не носеше в себе си дистанционното устройство и щеше да му се наложи да отвори автоматичната врата отвътре. Часовникът му показваше единадесет часа. Изведнъж си помисли, че не си струва да прибира колата в гаража само за няколко часа, докато се опитва да поспи. Загаси двигателя и прибра ключовете в джоба си.
	Макар че нападението над Санчес и кражбата у Брукс-Гилман да поглъщаха почти цялото му време, той успя да отдели внимание и на няколко други случая, един от които беше престрелка между младежи в някаква дрогерия. Преди да си тръгне Болд изпрати ново съобщение по електронната поща до всички отдели, в което молеше за информация относно действията на Санчес или известните случаи, по които беше работила, преди да я нападнат. Но не очакваше отговорите със стаен дъх.
	Кучето също не беше стаило дъх. Проклетото животно изведнъж побесня и огласи двора с гръмогласен лай, който накара Болд да извика високо „Млъквай!“, с надеждата, че съседите ще го чуят. Ако децата му си бяха вкъщи, по това време щяха да спят. Това беше достатъчно основателна причина за забележка. _Единадесет часа_, помисли си той. _Човек има право на почивка!_
	Задната врата на къщата, която се намираше само на десетина-петнадесет метра, изведнъж му се стори много далеч. Оградата на съседите беше вляво от него, а гаражът, пред който беше спрял колата, препречваше пътя му към задната веранда, така че трябваше да заобиколи шевролета. Пътят му беше затворен и от трите страни и единственият изход беше към улицата. Не беше сигурен защо си помисли, че това има значение — може би заради смразяващия лай на онзи отвратителен пес, който подтичваше край оградата към Болд. Въздухът сякаш беше зареден с електричество.
	Какво, по дяволите, ми става? — зачуди се той.
	Някой скочи върху него отзад. Беше едър. Силен. Някой, който се беше промъкнал през тясното пространство между гаража и оградата, защото кучето, което лаеше гръмогласно, вече се намираше точно срещу него от другата страна на оградата. Болд веднага си спомни, че от началото на грипа броят на грабежите беше нараснал близо два пъти.
	Не можеше да помръдне — ръката на нападателя така здраво притискаше гърлото му, че притокът на кръв към мозъка и на въздух към дробовете му почти спря. Последва силен удар ниско долу в дясната част на гърба. В този момент чу как пистолетът му тупна на алеята.
	От дясната му страна са появи друг човек. Едър и широкоплещест. Беше твърде тъмно, за да види лица. Или маски — не беше сигурен. Тези типове не се шегуваха. Още един удар в гърба. Натискът върху гърлото му се усили.
	Някаква ръка напипа портфейла му. Отново си помисли, че той, ченгето, е жертва на грабеж. Но тялото му беше схванато и сякаш сковано. Не беше в състояние да окаже кой знае каква съпротива. Върху гърба му се стовари нов удар. Този път попадна в ребрата. Може би счупи някое от тях. Нечия ръка бръкна в джоба на панталона му и извади няколко банкноти и дребни монети. В стомаха му се заби юмрук и той остана без въздух. Още един-два такива удара и сигурно щеше да започне да повръща кръв.
	Отляво се появи трети мъж — или може би вторият се беше преместил? Болд мярна черна шапка с прорези за очите, която скриваше лицето му. Следващият удар в стомаха го накара да се превие. Той се задави и усети как започва да губи съзнание. Долу, редом до своите обувки, зърна маратонки „Найк“ със сиви и кафяви шарки. Едната от емблемите беше започнала да се къса.
	Той вдигна глава. _Наистина_ имаше трети мъж и той държеше в ръка бейзболна бухалка. Лъскавата й алуминиева обшивка проблесна на светлината на уличната лампа. Болд си помисли, че надеждата за болнично легло може да се окаже напразна. Този тип изглежда беше твърдо решен да го довърши с удар по главата.
	Побеснялото куче на съседите лаеше така, сякаш беше готово да се покатери по оградата.
	Кучето! Болд усети, че краката все още го държат. Той се дръпна назад, за да разхлаби хватката около врата си и едновременно с това се оттласна от колата като блъсна мъжа зад себе си към оградата. Натискът около врата му отслабна. Болд се изтръгна от хватката на нападателя и се обърна. Върху плешката му се стовари нов удар — или от бейзболната бухалка, или от нечии юмруци. Гърдите му се схванаха. Дробовете му неистово се бореха за въздух. Дясната му ръка се отпусна безчувствена и той започна да се свлича.
	Мъжът, когото беше отблъснал, искаше отново да сграбчи гърлото му и тромаво подскачаше около него, като се опитваше да го прикове към оградата. Болд се наведе напред и се възползва от този жив щит, за да предпази корема си. В същото време ритна прогнилата ограда както правеха хлапаците, които тренираха изпълнение на дузпи в парка. Бухалката отново се стовари, този път върху рамото му.
	Старата дъсчена ограда беше преживяла безброй дъждовни зими, без да види дни, седмици, дори месеци наред един-единствен слънчев лъч, който да я изсуши. Вторият ритник на Болд успя да пробие в нея дупка. През нея се подаде лъскавата муцуна на разяреното, оголило зъби куче. От венците му се стичаше сребриста слюнка.
	Мъжът отново успя да го стисне за гърлото. Болд се задави и започна да се задушава. Усети как някаква ръка с ръкавица затисна ухото му и започна да извива главата му надясно. Ритна отново оградата, докато мъжът зад него се опитваше да го издърпа от нея.
	Много е силен, помисли си Болд. Тези тримата не бяха закъсали за дрога наркомани.
	Болд успя да пробие още по-голяма дупка в прогнилото дърво и сега вече животното провря през нея цялата си огромна глава. Този частичен успех накара кучето да започне да действа още по-усърдно. То последва примера на Болд и дупката още повече се разшири.
	— К-9* — предупреди глас отзад.
	[* К-9 — на английски се произнася по подобен начин като „canine“ — куче. Това название на кучетата се използва в армията и полицията на САЩ. — Б.пр.]
	Бейзболната бухалка се стовари върху кучето и отскочи, сякаш ударът беше попаднал върху каменна статуя. Кучето явно се обиди, че алуминиевата бухалка се беше опитала да използва главата му вместо топка. То се сви и започна да се провира напред, като разширяваше дупката. След малко цялата му глава, заедно с ушите и врата, се подаде през нея. Върху алеята се посипаха трески от прогнило дърво. Кучето беше някакъв мелез — селекционерите на породата явно бяха наблегнали на зъбите, главата и мускулите, както и на масивното, но гъвкаво тяло. И на бързината.
	Може би Рин Тин Тин беше обучен да различава жертвата от нападателя, а може би всичко се дължеше на състоянието, в което беше изпаднал Болд, но четириногият обучен пазач се хвърли право към прасеца на мъжа, който стискаше Болд за гърлото. След по-малко от секунда хватката се разхлаби и Болд нарочно се хвърли на земята, за да се разграничи от нападателите и с надеждата, че ще успее да открие пистолета си.
	Мъжът изкрещя, когато огромните зъби се забиха в крака му и откъснаха живо месо.
	Болд трескаво започна да опипва асфалта, за да намери пистолета. Задъханото дишане на кучето отекваше като вятър в ушите му. Бухалката се стовари с глух звук върху животното и то изскимтя жално, отстъпи назад и се огледа. Звук от бягащи стъпки. Трясък на затварящи се автомобилни врати. Кучето се окопити, залая настървено и хукна по алеята след нападателите. Пронизителен писък на гуми. Болд се опита да се претърколи, като се надяваше да зърне контурите на колата или дори регистрационния номер, но тялото му бе сковано от болка. Опита се да си поеме дъх. Огромен влажен език започна да го ближе по лицето.
	— Добро куче — каза Болд, доста изплашен, че животното може да се нахвърли върху него. — Добро куче.
	Дясното му ухо пищеше като будилник, който се чува от някаква далечна стая. От главата му течеше кръв — резултат от удара с бухалката.
	— Боже мили! — възкликна мъжки глас.
	Беше съседът му, собственикът на кучето.
	— Полиция — простена Болд, като най-после успя да се съвземе. Той затърси калъфа със значката си, но очевидно нападателите му го бяха взели заедно с портфейла и парите. — Живея тук — успя да каже той, като кашляше. — Съседи сме.
	— Не мърдайте! Аз ще се обадя! — Мъжът хукна към къщата, следван от кучето, което сигурно очакваше порция „Тейсти Чу“ за награда.
	— Не! — спря го Болд.
	Лежеше на земята, задавен от миризмата на прогнилата ограда и собствената си кръв. Не искаше съседът му да се обади на 911. Не искаше пресата да разбере, че някакъв полицай е бил пребит и ограбен. Щяха да го разпитват. Да нахлуят неканени в живота му. Да пише рапорти. Да дава обяснения. Не искаше да тревожи Лиз, не искаше да спори с нея, защото тя щеше да настоява той да си вземе болнични — може би именно такава беше целта на нападателите, но точно сега не му се мислеше за това.
	— Помогнете ми — каза той. Трябваше да се стегне и да обмисли случилото се.
	Дафни, помисли си той, докато съседът му помагаше да се изправи на крака. Усилието беше истинско мъчение за израненото му тяло.


	Тринадесета глава

	Дафни беше облечена с тесни сини джинси и пуловер в карамелен цвят, който подчертаваше тъмните й очи. С навитите си ръкави на пуловера тя приличаше на жена, която е настроена съвсем делово. Изящната сребърна гривна показваше, че не е на работа. Болд предполагаше, че тя има доста подобни бижута, останали от връзката й с Оуен Адлър — човекът беше готов да й купи дори Космическата кула*, ако по този начин можеше да си осигури любовта й.
	[* Космическата кула (Space Needle) — Една от забележителностите на Сиатъл. Представлява висока 170 м кула, построена през 1962 г. като символ на Световното изложение. Под самия й връх се намира панорамен ресторант. — Б.пр.]
	Дафни включи нощната лампа до леглото на Болд, наведе се и го огледа внимателно. Стори му се странно, че вижда друга жена в тази спалня, а не Лиз. Дори почувства известна вина, въпреки болката.
	— Свали си ризата — нареди му Дафни.
	— В никакъв случай — изпъшка Болд. — Последния път, когато си свалих ризата пред теб…
	— Свали я и се надигни, в противен случай се качвам в колата и се прибирам вкъщи — заплаши го Дафни.
	— Може би така е най-добре.
	— Сигурен ли си, че няма нищо счупено? — попита тя.
	По гърдите и ребрата му имаше тъмночервени петна и зловещи синини. Дафни леко докосна една-две и Болд потръпна от допира й.
	— Не съм съвсем сигурен — каза той. На ухото му беше залепено парче анкерпласт.
	— Обърни се! — нареди му тя.
	— Да знаеш как обичам да ме командваш — подразни я той.
	— Веднага!
	Болд се подчини.
	— Чудя се как дишаш. И тази тук… тази… точно на бъбрека. Уринирал ли си вече?
	— Какво?!
	— Има ли кръв в урината ти, Лу?
	— Не.
	— Трябва да идеш на лекар.
	— При което ще се наложи да докладвам за грабежа. А след това на моравата пред къщи ще се струпат двадесетина репортери, а телефонът ми ще се скъса да звъни. Не, благодаря.
	— Наистина трябва да отидеш на лекар — повтори тя.
	— Не.
	— А Дикси?
	— Неговите пациенти са все мъртъвци — отговори Болд.
	Доктор Роналд Диксън, главен съдебен лекар на Кинг Каунти, беше един от най-близките приятели на Болд.
	— Легни — каза тя. — Ще ти напълня ваната с гореща вода, ще те натъпча с аспирин, ще приготвя чай и ще се обадя на Дикси. Щом се изкъпеш, ще те закарам до Съдебната медицина да те прегледа. Там имат рентгенов апарат. Ако е нужно ще те приемат в болницата. Добре ли е така?
	— Никак не е добре!
	— Избирай — или веднага си тръгвам и те оставям сам да се оправяш.
	— Добре де.
	Болд се отпусна на леглото. Всяка кост, всеки мускул в тялото му възропта.
	— Искаш ли ароматизиращи соли? — попита Дафни, докато вървеше към банята.
	— Ха, ха! — опита се да се изсмее той.
	— Това „да“ ли е, или „не“?
	— Да, ако обичаш — призна той. — Евкалипт.
	— За да те скрие пяната, когато донеса чая, така ли, господин Срамежливец?
	— Права си. Искам да кажа, освен ако не си решила да влезеш с мен във ваната, за да ми почистиш раните.
	— Само в сънищата ти! — подразни го тя и пусна водата.
	Болд чуваше шуртенето й само с лявото ухо.
	Да, понякога наистина се явяваш в сънищата ми, помисли си той.


	В кабинета на съдебния лекар в мазето на медицинския център „Харбървю“ цареше зловеща тишина. Помощниците на доктор Диксън отдавна се бяха прибрали по домовете си.
	Дикси обяви Болд за „сравнително здрав и все още жив“.
	— Ако те бяха докарали мъртъв, щях да си помисля, че си скочил от някой влак или си паднал от много висока стълба — добави той с наставнически тон.
	— Точно това смятам да кажа и да се придържам докрай към него — тихо произнесе Болд. Дори говоренето му причиняваше болка. Тя изпълваше цялото му тяло, като корените на дърво, които се опитваха да намерят вода.
	— Мога да ти изпиша едно-две неща. За болка. За сън.
	— Не, благодаря.
	— Все едно, може би ще е по-добре да му ги изпишеш — намеси се Дафни.
	Болката беше твърде голяма, за да спори с тях.
	— Слушай какво казва младата дама — посъветва го Дикси. — Между другото, как е Лиз? — попита той, докато обърнат с гръб към тях пишеше рецептата.
	Намек ли беше това? — запита се Болд.
	— Възстановява се бързо. Не й е приятно да говори за това.
	— Кога ще й кажеш за твоето премеждие?
	— Ще изчакам малко — отговори Болд.
	— Не му се занимава с бумащина — шеговито подхвърли Дафни.
	— А-ха! — кимна Дикси.
	— На кого е нужно още едно разследване? — опита се да обясни нежеланието си Болд.
	— Това е от бейзболна бухалка — каза Дафни, докато Диксън отново оглеждаше ухото му.
	— К-9 — промърмори Болд.
	— Какво каза? — попита Дикси, който продължаваше да се взира в нараненото му ухо.
	— Откога крадците започнаха да викат на кучетата К-9?
	— О-па! — възкликна Дафни. — Това намек за някакъв заговор ли е?
	— Добре де, нека да е обикновен грабеж. Защо тогава не се ометоха, щом ме преджобиха? Защо останаха да ме налагат с бейзболна бухалка?
	— Мислех, че откакто се разрази грипа, броят на подобни нападения е нараснал — каза Дикси.
	— Няколко пъти — отговори Дафни.
	— Вярно — съгласи се Болд.
	— Имаш ли кръв в урината?
	— Не! — Болд усети как Дафни го погледна.
	— Трябва да следиш за това, както и за съсиреци в изпражненията.
	— Разбрано.
	— И искам веднага да ми кажеш.
	— Слушам!
	— Извадил си късмет.
	Болд потръпна.
	— Да, чувствам се страхотно.
	— Нито едно ченге няма да стори подобно нещо на друго ченге, Лу. Грип или не, просто не ми се вярва — каза Дикси. — Обидни подмятания? Тормоз? И още как! Но това? Само и само да не ходиш на работа?
	— Май имаш право — призна Болд. — Въпреки че определено си го помислих.
	— Кражбите и побоите са се увеличили — повтори Дикси.
	— Вече го чух — каза Болд.
	— Можеш ли да го подслониш при теб? — обърна се Диксън към Матюс. А на Болд каза: — Разбирам, че не искаш да плашиш Лиз, докато не разбереш какво става. Познавам те. Но не можеш да останеш сам у вас тази нощ. Просто не можеш. Това е лекарско нареждане. Трябва да има някой с теб. Тъй че или тръгвай към Джеймърсънови…
	Болд не го остави да довърши и поклати глава.
	— Е, значи ти ще играеш ролята на сестра — каза Дикси на Дафни. — Мери му температурата на всеки четири часа и му давай още аспирин, ако е нужно. Обади ми се, ако състоянието му рязко се влоши.


	— Трябва да се обадя на Лиз — каза той, като се настани в хондата на Дафни.
	— Вече започваш да се вразумяваш.
	— Но не искам да я събудя, нито пък да я изплаша — продължи Болд.
	— Тук не мога да ти помогна.
	— Ще събудя всички, ще приемат случилото се твърде навътре, ще ми се наложи да й давам обещания, които до сутринта ще наруша, защото нямам намерение да излизам в болнични, а тя ще настоява точно за това.
	— Лу…
	— Ако изляза в болнични, как ще изглежда това отстрани? — Той сам отговори на въпроса си. — Като грип. Няма да доставя на Кришевски това удоволствие. В никакъв случай.
	— Добре де, какво общо има това с обаждането ти на Лиз? — попита Дафни.
	— Сложно е.
	— Сигурно.
	— Това може да почака до сутринта — опита се да убеди сам себе си Болд. — Няма нужда да будя всички сега — заоправдава се той. — Нека се наспя, а когато се събудя… ще видим. Нали така?
	— Ти сам трябва да решиш, Лу. Да потеглям ли към Мърсър Айлънд — към Джеймърсънови?
	— Не — отговори той и отпусна глава на облегалката.
	След миг вече спеше и тихо похъркваше.
	Дафни откара Болд в своя плаващ дом и приготви разтегателния диван в дневната на долния етаж. Закотвени точно на север от доковете в Лейк Юниън, плаващите домове бяха станали изключително популярни, в резултат на което цената на земята в този район беше нараснала пет пъти за последните осем години. В дома й с жилищна площ от сто и осемдесет квадратни метра, облицован с червено дърво и с асфалтиран покрив имаше гледжосана печка за дърва и малък каяк, завързан на палубата пред прозореца на дневната. На нейния кей бяха закотвени десет такива плаващи домове, по пет от всяка страна, а шестте кея бяха разположени по цялата крайбрежна ивица на езерото. Край пътя стърчаха пощенски кутии с формата на къщички за птици, а пощальонът познаваше всички обитатели по име.
	Тук все още се беше запазила някогашната атмосфера на близост между съседите. Духът на старите хипита от преди двадесет години бавно отстъпваше пред днешните изтърсаци от Майкрософт, които изглеждаха глупаво, захапали пурите си, с чаша специално пиво в ръка в летните нощи и на фона на великолепната панорама на града, която служеше като естествен декор. Въпреки бурното развитие на икономиката, което се дължеше на новите технологии, кореняците не гледаха с добро око на нашествието на компютърджиите. Но нейната къща беше запазила старомодното си очарование — малки пространства с внимателно подбрани мебели, за да не се претрупват помещенията, едва доловим мирис на канелен тамян и звука на водата, която се плискаше в борда. Ако някога решеше да продаде дома си, тя можеше спокойно да прекара остатъка от живота си, без да работи.
	— Слушай, благодарен съм ти за жеста — каза той, — но не мога да приема това.
	— Разбира се, че можеш — отговори тя, като извади една възглавница от спалнята.
	Болд нямаше сили да спори. Умираше за сън.
	— Искам да спя — каза той.
	— Първо ще се изкъпеш и ще изпиеш чаша чай. Сънят сам ще дойде.
	— Сигурно си права.
	— Аз винаги съм права — отговори тя. — Просто ти невинаги се вслушваш в това, което казвам.


	Събуди се от аромата на чай и кифлички. Дафни шеташе из малката кухня. Беше облечена с клин и потник от ликра, прилепнали като кожа по тялото й. Гледката му хареса повече от изгрева, който явно беше проспал.
	Не искаше да облича изкаляните си и окървавени от побоя дрехи. Дафни очевидно беше предвидила това, защото му беше приготвила една тъмносиня спортна риза на Оуен Адлър с емблемата на „Ла Коста“, бельо и чифт спортни чорапи. Той не я попита нищо. Връзката им се беше проваляла два пъти — други обяснения не бяха нужни.
	Болд се изкъпа, като едва помръдваше под горещата вода. Имаше чувството, че някои части от тялото му липсват, а други крещят с пълен глас. Чуваше само с едното си ухо.
	Когато влезе в кухнята, освежен, но с изтръпнало от натъртванията тяло, намери на масата намазана с масло кифличка, бурканче със сладко от малини и бележка, на която с чертички беше нарисувано бягащо човече.
	Закуси навън сам, като наблюдаваше сутрешното оживление, което цареше по езерото. Някакъв хидроплан се приземи върху гладката повърхност на водата сред завеса от сиво-зелени пръски. Ято патици се издигна във въздуха и зави на север, над Газуъркс Парк, сред грозната плетеница от тръби, открояваща се на фона на небето, която му заприлича на рафинерия. Изпитваше невероятно задоволство, че е жив. Странно, че за това трябваше да благодари на кучето, което толкова беше мразил.
	Отхапа от кифличката. Ухото го заболя, когато започна да дъвче. Потърси в хладилника ябълково пюре или кисело мляко — нещо, което не трябваше да се дъвче. Откри една кутийка, на която пишеше „жива култура“. Тази мисъл го смути.
	Градът се тресеше от престъпления, а колегите му нарочно си стояха по домовете и очакваха промяна в политиката на Управлението. Не разбираше какъв е смисълът на всичко това, както не разбираше и защо трима улични крадци ще се нахвърлят върху него с бухалка за бейзбол. Освен ако не се бяха изплашили, или побеснели от омраза към него, когато бяха видели полицейската му значка. Омразата можеше да накара и най-хрисимия уличен крадец да побеснее. И изведнъж се почувства изпълнен с омраза, а наоколо нямаше никой, върху когото да я излее.


	Четиринадесета глава

	— Къде е Мария Санчес? — попита Болд, като показа значката си на сестрата, която се намираше в сестринската стая.
	Когато пристигна установи, че охраната я няма, а стаята е празна. Почувства се така, сякаш подът се беше изплъзнал изпод краката му.
	Сестрата започна да проверява в компютъра и Болд се притесни, че тя не можа да му отговори веднага, без да прави справка.
	— Преместили са я от интензивното отделение на третия етаж. Стая триста и седемнадесет.
	— Значи е по-добре? — обнадежден попита Болд, като си спомни, че при последното му посещение състоянието й определено се беше влошило.
	— Преместването показва, че състоянието й е стабилно — поправи го сестрата.
	— Някакво движение… освен на очите?
	— По-добре е да попитате лекуващия лекар — посъветва го тя.
	Болд се качи в асансьора, както беше направил и на идване. За човек, който обикновено се качваше и слизаше по стълбите, усещането беше странно, дори унизително. Той се затътри по коридора, като с болка си помисли, че изглежда като старец. Баща му го беше възпитал, че човек не може да заобиколи болката, а просто трябва да премине през нея. В момента дори не беше взел аспирин. Опитваше се да застави крайниците си да се движат, ребрата да понасят дишането, а главата да не обръща внимание на пулсиращата болка.
	Беше съобщил на Лиз, че са го пребили и са му задигнали парите и калъфа с полицейската значка и че кучето на съседите със сигурност е спасило живота му. И преди му се беше случвало да пострада по време на служба. За щастие Лиз не му вдигна скандал, че отново е предпочел да не отсъства от работа. Само каза, че иска да го види. Болд й обеща, че ще се постарае това да стане.
	Лиз не знаеше, че крадците бяха използвали кодовото название К-9 и че един от тях се беше опитал да изпробва типичния за Марк Макгуайър* удар върху главата му. Никой не знаеше — дори и Дафни — че дълбоко в себе си той подозираше, че нападението е поздрав от Кришевски — като онези стриптийзьорки, които чукат на вратата ти и вдигат градуса на празненството по случай петдесетия ти рожден ден. Покана от Кришевски да се разболее тежко от грип. Трябваше отново да помисли по този въпрос.
	[* Марк Макгуайър — известен бейзболист, който играе на първа база в отбора на „Кардиналс“ от Сейнт Луис. — Б.пр.]
	Болд показа документите си на новия човек от охраната, застанал пред вратата, и провери списъка с посетителите на Санчес. Забеляза, че Ла Моя я посещава поне веднъж дневно, обикновено доста след края на обявените за свиждане часове — нещо типично за хората, които оставаха по-дълго при болните. Представи си как сержантът седи сам в тъмната стая, докато Санчес спи. На мнозина това би се сторило невероятно, но Болд го познаваше по-добре от всеки друг.
	Щорите бяха спуснати и в болничната стая цареше полумрак. Телевизорът беше включен на безплатен канал, по който течаха реклами, а от малката колона, прикрепена към леглото, се разнасяше приглушена класическа музика. Той се сети за слушалките в спалнята й и си помисли, че трябва да й донесе нещо по-добро — Хамилтън, Питърсън, Монк или Гейтмаут Браун*.
	[* Скот Хамилтън — американски джаз музикант, саксофонист (р. 1954 г.); Оскар Питърсън — канадски джаз пианист (р. 1925 г.); Телониъс Монк — американски джаз пианист и композитор (1917–1982 г.); Кларънс „Гейтмаут“ Браун — американски блус музикант и певец (р. 1924 г.). — Б.пр.]
	„Стабилно“, спомни си той обяснението на сестрата. Разбира се, че състоянието й беше стабилно — главата й беше захваната в някакъв уред, който изглеждаше като средновековен инструмент за мъчения. Тя не можеше да помръдне. Само като я погледнеше, стомахът му се свиваше на топка.
	Спомни си как преди няколко години младата Мария Санчес стоеше пред вратата на дома му, дошла за първи път да се грижи за децата — оживена, с радостно блеснали очи, но в същото време предпазлива и леко смутена. Тя не желаеше да смесва личните отношения с професионалните и в същото време не можеше да устои на идеята да бъде с децата. Болд подозираше, че точно затова тя не се беше задържала твърде дълго — полицейските им значки бяха попречили отношенията им да прераснат в приятелство. Определено не беше поради липса на разбирателство с децата — те се бяха влюбили в нея от пръв поглед. А това беше достатъчно, за да спечели сърцето на всеки родител, включително и неговото. Болд веднага я беше харесал. От онази вечер нататък беше започнал да я хвали в службата. Беше се опитал да й отвори някои врати така, както навремето беше направил за Гейнис. Може би това също беше помогнало за повишението й от редови полицай в детектив, а може би не. Вече нямаше значение.
	Очите й проблеснаха в полумрака. Отворени. Будни.
	— Здравей — каза Болд, леко смутен, че унесен в спомени, се беше оставил да го изненада.
	Тя примигна.
	— Още няколко въпроса. Какво ще кажеш? — Донякъде се надяваше, че тя ще му откаже. Изпитваше омраза към самия себе си, че използва тази жена като свидетел.
	Очите й се отместиха надясно.
	— Може би няма да са много приятни — предупреди я той.
	Тя затвори очи и отново ги отвори. Надясно.
	— Добре.
	Болд отиде до телевизора и намали звука. Очите на Санчес се втренчиха някъде встрани от него. Не надясно — „да“, нито наляво — „не“. Погледът й не беше вперен в него — за щастие. Най-сетне погледът й го накара да се обърне и той се озова срещу стола. Болд го придърпа до леглото. Сега очите му бяха почти на едно ниво с нейните. Тя се беше изморила да я гледат отвисоко.
	— Така по-добре ли е? — попита той.
	Очите й се отместиха надясно.
	— Да.
	Стори му се обаче, че това беше нещо повече от отговор, защото в очите й се четеше нежност и загриженост, те бяха изпълнени с чувства, които виждаше за пръв път откакто я посещаваше в болницата. Спомни си когато същите тези очи се бяха спрели върху собствените му деца, но сега в тях се четеше нещо много по-различно.
	— По-добре ли си? По-добре ли се чувстваш?
	Никакъв отговор. Тя просто лежеше, вперила поглед в него. Болд се запита дали Мария изобщо можеше да изпита някакво физическо усещане. Седеше до нея и сърцето му се късаше от мъка.
	— Ако не изглеждам добре, ако не звуча както обикновено, то е защото наистина се чувствам отвратително. Снощи ме пребиха и ограбиха.
	Очите й сякаш леко се присвиха и погледът й стана по-твърд, но изразът на лицето й не се промени — просто не можеше. Болд си помисли, че това е възможно най-лошия от всички затвори.
	— И това, което си мисля, Мария… полицай Санчес — поправи се той, — не е нещо, което един служител на реда и закона би искал да си мисли. Никога. Така че предварително извинявай, но трябва да ти задам няколко въпроса, защото сега и ти, и аз сме жертви на нападения. Моето отиваше на зле, на много зле — докато съседското куче не го прекъсна. Така че аз мога да се считам късметлия — продължи Болд. — Има две възможности. Едната е, че съм бил ограбен, въпреки че ще ти кажа следното: в нашия квартал от седемнадесет години не е имало уличен грабеж. Грабежите, които напоследък стават в други части на града — а такива имаше твърде много през миналата седмица — са в центъра, по паркинги и гаражи, по време на спортни прояви, в кина, в денонощни магазини — там, където има много хора. Няма нито един, който да е станал в нечий заден двор. Имахме кражба, при която една жена е била бутната по стълбите, но това не влиза в сметката. Другата възможност — продължи Болд, — е това, което бих нарекъл принудителен грип. Определени хора може да са си помислили, че се правя на твърде здрав и преча на усилията на някои от нашите братя по униформа. Хвърлиха една тухла през прозореца ми като предупреждение, но аз не им обърнах внимание. Продължих да ходя на работа и бях нападнат в собствения ми двор. Сега не чувам много добре с дясното ухо, а гърдите ме болят, когато дишам. Така че се питам… Преди да те нападнат, хвърляли ли са ти тухла, отправяли ли са ти някакво предупреждение да не се натягаш твърде много?
	— Не — отговори тя с очи.
	Болд не се сещаше по какъв друг начин да зададе следващия въпрос. Просто трябваше да я попита.
	— Мария, познаваш ли човека, който те нападна?
	— Не — даде му знак с очи тя.
	— Ако в началото си се страхувала, страхувала си се, защото си подозирала, че те е нападнал колега полицай, страхувала си се от Матюс и от мен, защото също носим полицейски значки, а не си била сигурна на кого можеш да имаш доверие, надявам се, че сега — когато вече знаеш какво се случи с мен — сега можеш да ми имаш доверие. Така че първият ми въпрос е: смяташ ли, че си била нападната от човек, който е дошъл да те ограби, от взломаджия?
	Тя доста време се взира в Болд, неспособна да помръдне захванатата си в уреда глава. Клепачите й потрепнаха, затвориха се и отново се отвориха.
	— Да — дойде отговорът й. Но клепачите й пак се затвориха, и когато се отвориха повторно, очите й сочеха наляво. — Не.
	— Не си сигурна. Така ли?
	— Да. — Тя полагаше огромни усилия.
	Той постави въпросителен знак срещу въпроса в бележника си.
	— Преди да те нападнат си работила по случай на взломна кражба. У Брукс-Гилман в Куин Ан. Бил ти е възложен след началото на грипа. Спомняш ли си този случай?
	— Да.
	— Смяташ ли, че нападението над теб е било свързано по някакъв начин с разследването на тази кражба?
	— Да. Не… _Може би._
	— Значи, искам пак да те попитам: смяташ ли, че нападението над теб е било свързано с работата ти?
	Тя затвори очи и продължи да ги държи затворени.
	— Мария! — Сърцето на Болд заби по-бързо. Той повтори името й. — Възможно ли е нападението над теб да е било свързано по някакъв, какъвто и да е начин, или да е било в резултат на пряката ти работа? — попита той.
	— Да. — Пауза. — Не… _Може би._
	— Справяш се добре, Мария — каза Болд. — Можем ли да продължим?
	— Да.
	— Добре тогава. — Той погледна към бележника си и се спря на един от въпросите, които искаше да изтегли напред. Част от него не желаеше да продължава. Част от него просто искаше да остави тази бедна жена на мира, за да може тя да обърне внимание на неща, които според него бяха много по-належащи за нея. Защо, запита се той, толкова му се искаше да изстиска от нея някаква информация точно сега?
	— Ще бъде ли правилно, ако кажа, че според теб нападението _може_ да е дело на някой твой колега полицай?
	Мария затвори клепачи. Когато отново ги отвори, тя впери поглед в Болд и той усети как се размеква и очите му се насълзяват. Не беше готова да се ангажира с такова твърдение, още не. Все още подобна идея й се струваше ужасна, също както и на него. Ченге срещу ченге. Независимо от стачката, това му изглеждаше немислимо.
	Тя вече не гледаше право към него. Сега очите й се взираха някъде под зрителното му поле. Към нещо друго. По надолу. Болд се огледа наоколо, за да разбере какво беше привлякло вниманието й. Не видя нищо, което можеше да има някакъв смисъл и започна да се чуди какво означава нейния поглед. Дали не искаше да я остави на мира? Дали въпросите му не бяха засилили още повече чувството й на безсилие? Дали просто не й беше създал още един проблем, с който трябваше да се справи?
	— Слушай — започна той, — може би не трябва повече да те мъча.
	Болд продължаваше да се опитва да отгатне какво — ако изобщо имаше нещо — бе привлякло и задържало вниманието й. Сега очите й трескаво се взираха в него, поглеждаха надолу и отново се опитваха да привлекат погледа му към онова, което беше видяла.
	_Тя ми казва нещо_, осъзна той, като почувства напрежението във въздуха. Продължи да се озърта. Към пода… Към стената зад него… Към дясната си ръка… Към ключовете…
	Лиз се беше оплакала, че навикът му постоянно да си играе с ключовете я нервира. Той дори не усещаше, че го прави. Беше просто някакво движение. Като пушач, който тръска пепелта от цигарата си.
	Извади ключовете от джоба си и клепачите на Мария потрепнаха, затвориха се и отново се отвориха. Очите й сочеха надясно.
	— Да! — крещяха тези очи, вперени напрегнато в него.
	— Ключовете ли? — попита той с все по-нарастващо вълнение.
	Тя не отговори, но очите й не се отделяха от ключовете и верижката на ключодържателя.
	— Моите ключове ли? — попита той.
	— Не.
	Сега погледът й се насочи към него. Болд усети как очите му започнаха да парят.
	— Твоите ключове?
	— Да.
	Гърдите й се надигаха и отпускаха тромаво в ритъма на апарата за командно дишане — изкуствените му въздишки бяха дълги и спокойни.
	— И какво за твоите ключове? — запита се той на глас, като се мъчеше да проумее какво има пред вид Санчес. Вдигна ключодържателя си и ключовете му започнаха да подрънкват като малки камбанки, проблясващи на светлината на луминесцентната лампа. В очите й отново се изписа очакване, дори страх. Не беше нужно да му казва нищо повече — ключовете по някакъв начин играеха важна роля в това, което се опитваше да му съобщи.
	— Важни ли са ключовете? — попита я той направо.
	— Да.
	— Излязла си от гаража. Запътила си се към задната врата и ключовете ти са били в теб.
	Тя затвори очи — от безсилие, помисли си Болд — и известно време остана така. Когато ги отвори, те сякаш се забиха в него.
	— Нещо бъркам — прошепна той.
	— Да — отговори тя, изтощена от усилието.
	Болд усети, че Санчес отчаяно се мъчи да превъзмогне обзелата я умора. И двамата знаеха, че не може да издържи още много. Тя затвори очи, за да си почине, този път по-дълго.
	— Твоите ключове — повтори той, като си даваше сметка, че безкрайните му въпроси я изтощават.
	Тя с усилие отвори очи.
	— Да.
	— Обирите? Крадецът е направил копия на ключовете? Нещо такова? — И в този момент си помисли, че разбира накъде го водеше тя. — Човекът, направил това, е бил _вътре_ в къщата ти? Сдобил се е по някакъв начин с ключовете — и те е чакал _вътре_?
	— Не! — Очите й сякаш кипяха от безсилие.
	— Съжалявам — промълви той. _Великият детектив не може да събере две и две._ Чувстваше се съвсем безпомощен. — Дявол да го вземе! — промърмори Болд.
	Очите й трепнаха, затвориха се и повече не се отвориха.
	— Мария? Мария? — тихо я повика той, но само след миг разбра, че разпитът е приключил. Мария беше заспала.


	Петнадесета глава

	— Не съм сигурна, че разбирам смисъла на всичко това — каза Дафни, докато крачеше бързо по коридора към Хранилището. Болд я беше измъкнал от кабинета й.
	— Смисълът е — каза Болд, — че нейните ключове са важни. — Цялото тяло го болеше. — Не знам точно защо. Ти ръководиш разследването на нейния случай, което значи, че без твоя подпис не мога да взема ключовете й от Хранилището.
	Тя отвори вратата и го изчака да мине.
	— Започвам да си мисля, че нападението над мен и това над нея са свързани и точно това ме накара да отида при нея в болницата — продължи той. — Не мога да си затварям очите пред фактите, Дафни — в нашия квартал не нападат и обират хора.
	— Знам. Е, ако не са били крадци, тогава кои са били?
	— Може би не трябва да знаем кои са били.
	— Ченгето в мен не иска да повярва, че някое ченге би могло да стори това на друго ченге. Никога.
	— Да не мислиш, че на мен ми харесва? — попита Болд.
	— А психологът — той гледа на нещата по различен начин — продължи тя. — Тук става дума за негодувание, за чувство на безсилие от страна на грипозните и желанието им да намерят отдушник за тези чувства е съвсем естествено.
	— Но протестът им е успешен.
	— За нас — да — съгласи се тя, — защото се скапваме от умора. Но за онези ченгета, които си стоят по домовете? — попита тя. — За тях, както и за обществеността, ние сме омаломощени, паднали сме на едно коляно, но не сме се предали. Не сме вдигнали бяло знаме. Това би могло да бъде причина за силен гняв.
	— Насилие? — попита я той.
	Матюс сви рамене и кимна неохотно.
	— Бих казала, че е възможно — потвърди тя. — Но със сигурност гледам на нападението на Мария като на взломна кражба, която се е изродила в побой. Виж, за твоята малка схватка… не съм толкова сигурна.
	— Значи изслушваме жертвата и тръгваме да търсим доказателства — припомни й той.
	Законът на Болд за разследването. В случая със Санчес търсенето на доказателства в момента означаваше намирането на точно определена връзка ключове.
	Като главен сержант, който ръководеше ежедневната работа в Хранилището за веществени доказателства, Кришевски беше запазил дневната смяна за себе си и за тричленната си бригада. Като президент на Организацията, Кришевски беше заболял тежко от Синия грип. Същото се отнасяше и за хората от бригадата му. Сега в хранилището работеха малцината останали от втората и нощната смени.
	Рон Чапмън, униформен сержант с две години по-малко стаж от Кришевски, имаше изтощен вид. С масивни гърди, голямо шкембе и бледо лице, той изглеждаше като ирландски фермер, който отглежда картофи, облечен в изгладена синя полицейска униформа. Болд бегло познаваше Чапмън. Години наред той се беше разминавал с него из коридорите и го беше виждал да работи зад ограденото с рамки от телена мрежа помещение на Хранилището, където подреждаше и описваше веществените доказателства. Всеки уважаващ себе си детектив познаваше полицаите, които работеха в Хранилището — мястото, където се съхраняваха всички веществени доказателства от разследваните и все още неразкрити престъпления, както и по случаи, които тепърва щяха да влизат в съда.
	Като водеща на разследването, Дафни се подписа за веществените доказателства по случая на Санчес и Чапмън отиде да ги вземе. След няколко минути той донесе вещите в запечатан кашон, в който се намираше голяма черна найлонова торба, подобна на тези, в които събираха боклука. Торбата беше пристегната със скоба, за която беше прикрепено етикетче с номера и описанието на случая. За да се отвори скобата и да се провери съдържанието на торбата етикетчето трябваше да се скъса. Дафни направи това пред Чапмън, който държеше разпечатка на съдържанието на торбата. Тя извади черното кожено яке на Санчес, изцапано с химикали, използвани от техниците в лабораторията за сваляне на отпечатъци, и го вдигна, за да могат и двамата да го видят.
	— Изваждам якето — заяви тя.
	— Получих съобщенията за Санчес, които си разпратил по електронната поща — каза Чапмън на Болд.
	Болд веднага застана нащрек.
	— Знаеш ли, проблемът с електронната поща — продължи Чапмън, — е, че всеки може да разбере кой я изпраща.
	— Имаш нещо за мен ли, Рон? Знаеш нещо за кражбата у Брукс-Гилман?
	— Не съм казал такова нещо, нали?
	— Донесоха ли някакви веществени доказателства от местопрестъплението?
	— Аз поне не знам.
	— Мога ли да видя дневника за последните две седмици?
	— Че защо не? — каза Чапмън, въведе нещо в компютъра и завъртя монитора към Болд и Дафни.
	Болд провери в бележника си датата, на която Санчес беше поела разследването от обезлюдения от грипа отдел за взломни кражби на Шосвиц. Забеляза, че три дни преди да бъде нападната Санчес бе посетила Хранилището два пъти — сутринта и надвечер. Преброи общо четири посещения. Нямаше обаче посочен номер на случая, нито име на жертвата, което му се стори, меко казано, странно. Инициалите на Рон Чапмън в графата ДС — дежурен служител — показваха, че точно той е бил на работа, когато Санчес е идвала тук вечерта.
	— Защо няма никакви данни, Рон? Нито номер, нито име.
	— Сериозно? — каза Чапмън и погледна Болд почти по същия начин, както го беше погледнала Санчес. Сякаш очакваше нещо от него и Болд беше длъжен без повече обяснения да се досети какво има предвид Чапмън.
	— Те трябва да бъдат вписани — напомни му Болд.
	— Невинаги — отвърна Чапмън.
	Думите му смутиха Болд. Откога при посещение в Хранилището не беше нужно да се вписва номера на случая?
	— Не може един полицейски служител да дойде тук и просто така да си вземе това, което му трябва — каза Болд.
	Чапмън се наведе към мрежата като затворник по време на свиждане.
	— Не всички посещения се отразяват по един и същи начин. — Сержантът се поколеба. — Времената са смутни — каза той и отново погледна многозначително Болд, сякаш го молеше да съедини точките на скритата картина.
	— Претърсвам джобовете на коженото яке — официално обяви Дафни.
	— Нещата са там — каза Чапмън и посочи един запечатан плик от плътна кафява хартия. Той прочете надписа. — Комплект ключове и дистанционно управление за отваряне на гаражна врата.
	Болд отново прегледа записите в дневника. Не искаше да загуби Чапмън, който все още се колебаеше дали да му помогне.
	— Защо не дадеш едно рамо, Рон?
	Дафни се подписа за плика, отвори го и изсипа в ръката си комплект ключове и дистанционно управление. Ключовете и дистанционното управление бяха обработени с прах и пари за латентни отпечатъци и бяха придобили бледолилав оттенък.
	Чапмън завъртя монитора към себе си и въведе нещо в компютърния дневник. Всичко трябваше да бъде надлежно записано.
	Но срещу името на Санчес не фигурираха номера на случаите. _Защо?_ Болд вече разполагаше с това, за което беше дошъл, но си тръгна с повече въпроси, отколкото отговори.


	— Искам да те попитам нещо — каза на Дафни Болд, седнал зад волана на шевролета. — Откога едно униформено ченге като Рон Чапмън не прави това, което е угодно на Кришевски?
	— Аз също се чудя — призна Дафни.
	— Ти си психологът.
	— Изоставяне на началника? — запита се тя, търсейки обяснение. — Обикновено това показва наличието на егоистичен мотив. Нещо лично, може би. Пенсиониране? Някой болен в семейството? Някаква ситуация, в която пликът със заплатата е по-важен от определена кауза.
	— Защо му е тогава изобщо да ми помага?
	— Трябва да призная, че и аз не мога да си обясня.
	— Значи това, което стана в Хранилището, ти се е сторило странно — поощри я Болд, за да продължи разсъжденията си.
	— Необичайно — каза тя, като избра своя собствена дума. — Неочаквано.
	— Той искаше да ми каже нещо.
	— Не — поправи го тя. — Искаше ти сам да го откриеш.
	— И Санчес искаше същото — заяви той. — Тези ключове. Тя направо беше готова да умре, само и само да ми помогне да разбера какво иска да ми каже, а аз така и не можах.
	— Поне засега — каза тя, като показа ключовете и ги разклати.
	Болд спря пред къщата на Санчес, като препречи входа на алеята за коли.
	— Все още не мога да простя на хората от отдела, че онази вечер бяха паркирали на алеята. Кой знае какво сме пропуснали!
	— Например?
	— Ако това е взломна кражба, грабеж, каквото и да е, този тип е трябвало да паркира някъде. Той товари телевизори, не забравяй. Може би е паркирал на алеята. Може би щяхме да успеем да открием отпечатък от грайфер на гума или нещо друго. Кой знае?
	— _Ако?_ — попита тя. — Не ти ли писна от това постоянно незнание?
	— Знаем, че задигнаха портфейла ми, но останаха, за да ме пребият. Един от тях използва кодовото название К-9.
	— Знаем и това, че от началото на грипа са регистрирани десетки побои — напомни му Дафни.
	— В момента ни интересуват единствено тези ключове.
	— Бъди обективен и нито за миг не забравяй целта — цитира тя. — Болд, 101.
	— Амин! — каза той, като измъкна ключовете от ръката й и с накуцване я поведе към къщата на Санчес.


	— Добре — каза Болд, щом влязоха вътре. — Хайде отново да поразсъждаваме над несъответствията.
	— Мислех си, че става дума за ключовете — възрази тя. — Не можем ли първо да опитаме всички ключове?
	— Случаят е твой — леко засегнат отбеляза той и й подаде ключовете. На ключодържателя имаше закачено черно пластмасово устройство с черен бутон.
	Тя въздъхна и отстъпи.
	— В повечето случаи системите за алармена сигнализация са били включени. Нейната обаче не. Съблекли са я и са я вързали за леглото. Единственото друго нападение, за което знаем, е над Кавамото, но нея само са я бутнали.
	— Времето на извършване не съвпада — допълни Болд. — Всички останали са били извършени посред бял ден.
	— Но при всички взломни кражби е откраднато висококачествено електронно оборудване, _включително_ и при Санчес. Кварталите си приличат, начинът на действие е един и същ — бижута, сребро и други вещи, оставени на видно място, не са докоснати. Колко често се случва това? — Дафни го поведе към къщата, като опитваше ключовете на външните врати. Единият от ключовете ставаше на всички. Оставаха още три. — Можеш ли да ми обясниш как този тип е избегнал алармените системи?
	— Не ги е избегнал. Не точно.
	— Какво, на колене ли искаш да те моля?
	— Обичам да ме молиш на колене.
	— Не си търси белята — отвърна тя, като опитваше един от ключовете на вратата на някакъв шкаф. Скоро откри такъв, който пасваше. Шкафът беше празен.
	— Сигурно за касети от рента — каза Болд.
	— Е?
	— Този тип живее от кражби, нали така? Дяволски добре знае, че домашните алармени системи подават сигнал по телефона. Проучва къщата. Знае, че вътре няма никой. Затова се обажда по телефона непосредствено преди да проникне в нея. Телефонният секретар поема обаждането, което означава, че линията вече _е заета_. Системата не може да подаде сигнал. Разполага с минута, а може би и повече — зависи за колко време е програмиран телефонният секретар — за да влезе. Щом се вмъкне, разбива сирената на алармената сигнализация и вдига телефонната слушалка.
	— Чудесно. Само дето тази сирена започва да вие от мига, в който прекрачи прага, докато не я разбие.
	— Тези неща непрекъснато подават фалшиви сигнали. Досадни са като алармите на колите. Мислиш ли, че някой от съседите ще се върже, ако сирената спре да вие след двадесет-тридесет секунди? Едва ли.
	— Останаха два ключа, които не са за тук — каза тя. Бяха обиколили цялата къща.
	— Гаража?
	— Сигурно единият е за него — съгласи се тя.
	Излязоха през задната врата. Утъпканото място в тревата беше маркирано и оградено с жълта полицейска лента. Стигнаха до страничната врата на гаража и ключът пасна. Отключиха и влязоха вътре.
	— Вече знаем закъде са всички ключове — каза Болд.
	— Остана един — напомни му тя, като посочи най-малкия, закачен на ключодържателя.
	— Ще видиш, че е за този мотоциклет за крос — каза той, като посочи към машината.
	Въпреки това тя се промъкна покрай колата, отиде в отсрещния ъгъл и пробва ключа.
	— Ти _наистина_ впечатляваш дамите — заяви Дафни, когато ключът пасна.
	— Така ли?
	— Да. Абсолютно.
	— Но в случая се провалих — каза той. — Защо точно ключовете?
	— Може би не си я разбрал правилно?
	— Може би.
	— Можеше да ме поканиш да дойда с теб — заяде се тя, раздразнена, че не го беше направил и добави саркастично: — Но нали, в края на краищата, случаят е мой.
	Тя взе ключовете. Постоянно си ги разменяха, сякаш това беше някаква игра. Приближи до колата и натисна бутона на устройството.
	Дафни и Болд гледаха към колата — доста очукана тойота — когато вратата на гаража се отвори зад гърба им. И двамата се обърнаха едновременно.
	— Мислех, че е за колата — каза тя.
	— Да — съгласи се Болд, взе ключовете от ръката й и спря вратата, която беше започнала да се вдига. Натисна бутона и вратата се спусна надолу.
	Болд погледна към Дафни, но тя вече беше започнала да рови из чантата си. Когато извади ръката си, в нея държеше дистанционното управление, което беше намерила в джоба на коженото яке на Санчес. Насочи го към вратата и натисна бутона. Нищо.
	Болд грабна устройството от ръката й, насочи го към механизма за отваряне, монтиран над вратата, и натисна бутона. Два пъти. Нищо. Опита отново с малкото черно устройство, закачено на ключодържателя, и вратата повторно се задейства.
	Двамата се спогледаха.
	— Значи не е имала пред вид ключовете.
	— Не.
	— И какво мислиш?
	— Ясно какво — отговори той.
	— На кого е? — каза тя, като посочи към второто устройство.
	— Точно така.
	— На приятеля й? От къщата на родителите й? На сестра й? На някого, за чиито деца се е грижела?
	— От някой от случаите, по които е работела? — продължи Болд.
	— Знаех си, че ще кажеш това. — В тона й се долавяше разочарование. Беше й добре известно колко време ще бъде необходимо, за да обиколят деветте къщи.
	— Тя искаше да открием това — напомни й той, като държеше дистанционното управление, сякаш то беше някакво съкровище.
	— Е, вече го открихме — каза Дафни.


	Шестнадесета глава

	Болд не хареса обстановката по улиците. Промяната, настъпила след началото на грипа, веднага се забелязваше: по-малко пешеходци, пълен хаос пред светофарите, всеобщо безпокойство. Хората вървяха по-бързо и по-целеустремено, застояваха се по-малко по уличните ъгли. Полицаите, ако имаше такива, бяха твърде малобройни. Не се виждаха патрулни коли. Въпреки новия стадион, посещаемостта на срещите на „Маринърс“ през изминалата седмица беше спаднала с четиридесет процента.
	Управата на Бенаройа Хол* беше наела частна охранителна фирма, която да осигури патрули из района, за да могат почитателите на симфоничната музика спокойно да се добират до колите си след концертите. Жителите на Сиатъл се страхуваха, и то съвсем основателно — за шест дни броят на престъпленията по улиците на града беше нараснал няколко пъти. Сиатъл беше затънал в проблемите, типични за всеки голям град, които досега беше успявал да избягва.
	[* Бенаройа Хол — музикален комплекс в центъра на Сиатъл, седалище на Сиатълския симфоничен оркестър, открит през 1998 г. Наречен на името на Джак Бенаройа — бизнесмен и филантроп, дарил 15,8 милиона долара за построяването му. Има голяма зала с 2500 места и камерна зала с 540 места. — Б.пр.]
	Болд следваше потока от коли по посока на Куин Ан, изпълнен с очакване. Санчес не се беше опитала да го насочи към някой от приятелите си — беше сигурен в това. Ключовете го бяха довели до устройството за дистанционно управление. То беше свързано с Брукс-Гилман, случаят на взломна кражба, която тя беше разследвала, преди да я нападнат. Или поне така разсъждаваше той. Беше сигурен в това. Най-малкото, почти сигурен. Достатъчно, за да убеди Дафни да поемат към Куин Ан.


	Къщата на Брукс-Гилман имаше изглед към Пъджет Саунд и към центъра на града. Преди да поеме по пътеката към входната врата, Болд застана на улицата и изпробва устройството за дистанционно управление върху вратата на гаража.
	Вратата започна да се вдига нагоре.
	Дафни възкликна радостно.
	— Понякога — каза тя, — подобни неща наистина ме объркват.
	— Разсъждавахме глупаво — заяви Болд.
	— Дали? — попита тя.
	— Във всеки един от случаите потърпевшите са твърдели, че вратите на ограбените къщи са били заключени. Дори полицаите, пристигнали първи на местопрестъплението, са посочили това в протоколите.
	— И ние предполагахме — продължи тя мисълта му, — че вратите са били отворени с щанги, и когато собствениците са разбрали за кражбите, са се паникьосали и са ги заключили. А всъщност не е било така. Защото тези от нас, които заключват вратата от гаража към къщата си, се броят на пръсти.
	Той кимна, натисна бутона на дистанционното управление и вратата спря да се вдига.
	— Санчес е разбрала това. Напипала е единственото слабо място в схемата и е тръгнала по тази следа.
	— Но все пак е нужно дистанционно управление за вратата на гаража. И какво? Може би този тип ги краде от визьорите на колите по автомивките и паркингите?
	Вратата на гаража отново започна да се вдига, но този път Болд не беше натиснал бутона на устройството. Той погледна първо към ръката си, а после към къщата и посочи силуета на жената, която беше застанала в дъното на гаража.
	— Може би тя ще успее да отговори на този въпрос — каза той.


	Хелън Брукс-Гилман. С тире. Майка, чието дете беше израснало с Интернет. Сигурно фамилиите на всички семейства в квартала бяха с тире, помисли си Болд. Той подаде дистанционното управление на жената, като й обясни, че детектив Санчес е постъпила в болница и че Дафни е поела случаите на взломни кражби. Тя го пое, предпазлива, докато Дафни не й показа значката си, а Болд фотокопие на служебната си карта.
	— Нямате ли значка? — попита тя.
	— Калъфът със значката ми беше… откраднат. Дълго е за обясняване — отговори Болд, като се изкушаваше да издърпа ризата си и да й покаже синините по тялото си.
	Дафни посочи устройството и попита:
	— Ваше ли е това дистанционно управление?
	Жената ги покани вътре.
	— Дълго е за обясняване — отговори тя, като нарочно подражаваше на Болд.
	Интериорът беше издържан в пастелни цветове и чам. Програмистите и финансовите директори изкупуваха дъските от външната облицовка на домове, строени през тридесетте години, и хвърляха цели състояния да ги превърнат в паркет, корнизи и дограма. Болд знаеше това от личен опит. Двамата с Лиз бяха направили същото с къщата си преди петнадесет години за една трета от цената и втора ипотека, която все още изплащаха.
	— В протокола, съставен от първия полицейски служител, пристигнал на местопрестъплението, пише, че липсват следи от насилствено проникване в дома ви — каза Болд, като едва успяваше да сдържа нетърпението си. Вече имаше теория за това и му трябваше потвърждение.
	Хелън Брукс-Гилман беше облечена с дрехи на РИИ и Нордстром*. Косата й, с подвити навътре краища, беше подстригана на черта над раменете. На ръката си носеше малък „Ролекс“. Беше обута с кожени яхтсменски обувки, въпреки че Болд се съмняваше дали може да управлява яхта.
	[* РИИ (Рекриейшънъл Икуипмънт Инкорпорейтид) — фирма за спортни облекла, основана през 1938 г. Нордстром — фирма за спортни облекла, основана през 1901 г. — Б.пр.]
	— Кафе?
	Болд отказа. В момента кафето му действаше като киселина.
	— Имаше ли врати, случайно оставени отключени?
	— Не. Странно. Същото попитаха и хората от застрахователната компания. Всички врати имат пружинни резета, които държим винаги спуснати. Понякога това може да причини неудобство. Например, тръгнеш да изхвърляш боклука, а вратата на кухнята се затваря след теб и после ти трябва ключ, за да влезеш.
	— А вратата на гаража, през която се влиза в къщата? — попита Болд.
	Хелън Брукс-Гилман доби озадачен вид.
	— Не. Никога не я заключваме. Но вратата на гаража е… — Тя млъкна внезапно, осъзнала значението на въпроса му. — Затова вашата колежка поиска да й дадем резервното дистанционно управление.
	— Да, аз също мисля така.
	— Дали сте на детектив Санчес дистанционното управление за вратата на гаража? — попита Дафни.
	Брукс-Гилман потвърди това с кимване.
	— Резервното. Тя го поиска.
	Болд попита може ли да огледа гаража и тя ги въведе в кухнята. Хладилникът беше „Съб-Зироу“, а готварската печка — „Вайкинг“. Той отвори вратата към гаража, препълнен с градински инструменти и спортно оборудване, подредени около сив миниван — луксозен модел с кожена тапицерия и прозорци с електрическо управление. Двамата с Лиз бяха разглеждали същия модел, но не можеха да си позволят четирите хиляди долара за всички екстри.
	— В протокола е записано, че от спалнята са откраднати телевизор, портативна видеокамера и един компютър, нали така?
	— Компютърът на сина ни.
	Болд извади бялата пластмасова препаска от джоба си и попита:
	— Да сте намерили такива препаски след кражбата?
	Тя го погледна малко изненадано.
	— Да. В спалнята. Това беше главната причина, за да се обадя в полицията.
	— И сте попаднали на детектив Санчес — подхвърли Дафни.
	— Операторът записа името ми, а после ми се обади детектив Санчес.
	— След което е дошла в дома ви? — попита Болд.
	— Стачката беше започнала — отговори Хелън Брукс-Гилман. — Тя ми обясни, че обикновено не се занимава с кражби.
	— Взломни кражби — поправи я той. — И не е стачка, колегите просто отсъстват по болест.
	Дафни го погледна укорително и се намеси:
	— Бихме желали да отговорите на още няколко въпроса, Хелън. Може би ще ви бъде по-удобно, ако седнете.
	Брукс-Гилман ги поведе към кухненската маса. Този път им предложи кафе без кофеин. Те отказаха. Болд и Дафни седнаха срещу нея, така че да могат да наблюдават реакциите й, както и изражението на лицето й.
	— Какво стана, след като детектив Санчес ви се обади? — продължи Дафни.
	— Ами дойде тук, както вече казах. Дадох й това нещо, което бях намерила.
	— Имате пред вид бялата пластмасова препаска? — прекъсна я Дафни.
	— Да, точно така.
	— И тя огледа къщата? — попита Болд.
	— От горе до долу. Много внимателно. Точно това ми хареса у нея. Отнасяше се сериозно към работата си. Другият полицай — онзи, който дойде, след като се обадих на 911 — просто гледаше да попълни формуляра.
	— А гаража? — попита той.
	— Да, огледа и гаража.
	— И после? — попита Дафни.
	— Помоли да й дам дистанционното управление. Не обясни защо, а да си призная, и аз не я попитах. За мен това беше достатъчно.
	Сега беше ред на Болд.
	— Тя ви е задала и някои други въпроси. Като например дали някой и кой точно е ремонтирал скоро електроуредите в дома ви. Дали са ви носили пица по поръчка. Неща от този род.
	— Дали са ви се обаждали по телефона — добави Дафни, — и най-вече дали някой е затварял, след като сте вдигали слушалката.
	— Аз самата няколко пъти затварях — каза тя. — Представете си, рекламни кампании за набиране на клиенти по телефона точно на обяд! Съпругът ми обикновено говори с тях — не ме питайте защо! — но аз никога не го правя. Това ми се струва толкова нахално!
	— А какво ще кажете за ремонтите… Пералня… хладилник… някакви доставки? — продължи да я разпитва Болд.
	— Тя ме попита за това — отговори жената. — Единственото, което мога да ви кажа, е това, което казах и на нея — нямам представа как този тип е избрал да окраде точно нас, но не е станало по нито един от тези начини. Нямаше доставки. Нямаше странни телефонни обаждания — освен обичайните рекламни кампании по телефона.
	— Дали сте й дистанционното управление — подхвана Дафни. — Каза ли, че ще ви го върне?
	— Каза, че до един-два дни ще го върне. Да.
	— Техническия отдел — подхвърли Болд на Дафни, която кимна. Подозираше, че това е било следващото място, където е отишла Санчес. Поне той щеше да отиде там.
	— Боя се, че пак ще се наложи да ни го дадете — извини се Дафни на жената.


	Седемнадесета глава

	Догадката на Болд се оказа правилна — Санчес наистина беше ходила в Техническия отдел, където беше задавала най-различни въпроси на Тина Минг — един от лабораторните техници. Въпросите, естествено, бяха свързани с дистанционните управления за гаражни врати. Минг потвърдила, че от научна гледна точка дублирането на радиочестотите на подобно устройство е много просто. Не направили обаче клонирано дистанционно управление на Санчес, тъй като заради грипа работата им изоставала. Минг предложи на Болд да се консултира с ФБР.
	С грипа или без него ФБР никога не беше спадало към учрежденията, които реагират бързо. Болд реши да търси отговори на въпросите на друго място. Смяташе, че вече е разбрал към какво се е насочила Санчес: източник от черния пазар, доставил клонирано дистанционно управление за гаражна врата. По-точно девет такива устройства в разстояние на последните няколко седмици. Ако успееше да открие този доставчик и да измъкне от него името на купувача, щеше да тикне търсения взломаджия — а вероятно и нападател на Санчес — зад решетките до края на деня. Колебаеше се между две теории — ченге срещу ченге, или взломна кражба, изродила се в побой, но и при двете най-важно беше разкриването на престъплението срещу Санчес.


	Апартаментът заемаше етажа над „Шегата е за ваша сметка“, комедийният клуб на Беър Беринсън, известен с разнородната си клиентела — от полицаи в „Щастливия час“ до тълпи колежани късно вечер. Болд се спусна с шевролета по задната уличка и паркира, като постави синята ламинирана табелка „ПОЛИЦИЯ — ПО СЛУЖБА“, за да не вдигнат колата му с някоя платформа. Надяваше се да остане при Беър само няколко минути, но неговият дългогодишен приятел, любител на марихуаната, вечно раздиран от угризения в негово присъствие, беше в състояние да превърне и най-дребната задача в достоен за Херкулес подвиг. Затова се въоръжи с търпение и се подготви за продължително гостуване.
	Болд натисна издрасканото копче на звънеца и се представи по разговорната уредба, върху чиято решетка беше залепено парче дъвка. Отговори му преиначеният от домофона глас на Беър. Зумерът избръмча и вратата се отвори. Болд пое нагоре по дългото тъмно стълбище, което миришеше на изветряла бира и цигарен дим — миризма, добре позната на човек, който понякога изпълнява джазови пиеси на пианото през „Щастливия час“ от другата страна на стената. Там, където някой друг би се задавил, Лу Болд се чувстваше уютно. Беше прекарал доста приятни часове в този бар, както и в неговия предшественик — „Голям майтап“. В тези две заведения през пръстите му бяха преминали няколко милиона ноти.
	Стръмните стъпала се оказаха истинско предизвикателство. Натъртеното му, измъчвано от болка тяло не искаше да се изкачва. Но Болд успя да се справи.
	Когато наближи горната площадка, усети миризма на трева. Беър, когото познаваше много добре, сигурно беше отворил някой прозорец, за да проветри апартамента, но опитът му се беше провалил, тъй като димът вместо навън, се беше устремил към стълбището. Болд му прощаваше за този навик, но го беше помолил да не пуши пред него по разбираеми причини.
	— Шерлок! — Беринсън имаше дрезгав глас на закоравял пушач, грижливо оформена черна брада със сиви кичури отстрани, които се спускаха надолу като бивни на глиган, и бирено коремче, което поддържаше с помощта на бутилката с дълго гърло, която стискаше нехайно в дясната си ръка.
	— Самият той, цял-целеничък — каза Болд.
	— Чай? — предложи Беър.
	— Какво, да не мислиш, че ще рискувам да си навлека някое разстройство?
	— Изглеждаш малко _поувехнал_ — подхвърли Беър.
	— А ти малко понамирисваш — отбеляза без злоба Болд. Забележката му накара Беър да се усмихне.
	— Аз винаги понамирисвам — поклати глава той.
	— Понатъртен съм, това е всичко — обясни Болд. — Напоследък се опитвам да се изплъзвам от бейзболни бухалки.
	— В такъв случай по-добре седни, преди да си паднал — посъветва го Беринсън.
	Беър обичаше да има публика — той крачеше напред-назад из стаята, сякаш се намираше на сцена.
	— Ще ми се да мога да кажа, че просто съм наминал да те видя — каза Болд.
	— Да не би да съм забравил да ти платя или нещо друго? — попита Беър.
	— Целта ми е по-скоро проучвателска — обясни Болд.
	— Трева? Жени? Продажби на дребно?
	— Франки — каза Болд.
	— Франки?
	— Нямаше да те моля, ако не беше важно.
	— Франки? — повтори Беър, отпи бира от бутилката и избърса устата си с ръка.
	— Не ми трябва той — дори и да е замесен. Обещавам, че няма да го закачам. Интересува ме едно име.
	— Ще му платиш ли? — попита Беър.
	— Ти какво, да не би да си му импресарио?
	— Само питам — отговори Беър.
	— Ще му платя — отговори Болд.
	Беър проявяваше склонност да се замесва в най-различни неща, а никой не искаше да се замесва в каквото и да било, когато ставаше дума за Франки. Включително и Болд.
	— Франки няма да иска да има нищо общо с теб — по разбираеми причини. Сумата, която предлагаш, трябва да е страшно голяма. Схващаш ли какво искам да кажа?
	— Страшно голяма сума — съгласи се Болд, — и може би ще помогна част от сегашните обвинения срещу него да отпаднат.
	— С Франки се знаем от доста време — каза Беър. — Туй обаче не значи, че знам какви са отношенията му с прокурора. Нито пък ми трябва да знам.
	— Една от нашите служителки е в доста тежко състояние — обясни Болд. — Може би Франки ще успее да ни помогне.
	— Нали знаеш, че чета вестниците?
	— О, значи Луд по звуците* наистина върши работа.
	[* Луд по звуците — образователна програма от книжки, карти, плакати и аудиокасети, която развива умението на децата между 4 и 8 години да четат. — Б.пр.]
	— Ти какво, решил си да сечеш клона, на който седиш ли? Трябва ти име — добави Беър. — Това ли е всичко? Може би аз мога да ти помогна?
	Обикновено Болд не обръщаше внимание доколко Беър се намира под влияние на наркотиците и алкохола. След години приятелство той го приемаше такъв, какъвто беше. Но сега забеляза, че се е надрусал малко повече от обичайното и реши да му обясни за какво става дума.
	— Интересуват ме дистанционни управления за гаражни врати.
	Беър прихна и от устата му се разхвърчаха капки бира.
	— Трябва лично да говоря с него, Мечок. Готов съм веднъж да ти свиря безплатно през „Щастливия час“ — предложи той.
	Беър се овладя, отпи още една глътка бира и каза:
	— Хайде сега, ще се обиждаме ли? Откога двамата с теб играем на пито — платено?
	— Двеста долара и сваляне на част от обвиненията — заяви Болд. — Ще му предадеш ли?
	— Гаражни врати? — Беър се подсмихна и се зачете в етикета на гърба на бутилката, сякаш там се намираше някаква полезна за него информация, а после започна да го чопли.
	Болд търпеливо чакаше, защото знаеше, че замаяният от дрогата Беър се чуди дали да му каже нещо или не.
	— Внимавай с Франки — посъветва го той. — Напоследък си покрива краката с одеяло. Човек не може да разбере какво има под туй одеяло, докато не стане твърде късно.
	— Разбрано — каза Болд.
	Този израз му напомни за Боби Гейнис — тя го използваше толкова често, та той имаше чувството, че е нейна лична собственост. Гейнис беше единственият детектив от неговата бригада, който продължаваше да идва на работа въпреки грипа. На Болд му беше трудно да изрази с думи благодарността, която изпитваше от нейната проява на лоялност. Към действителността го върна Беър, който отпи дълга глътка от бутилката и се оригна шумно с явно задоволство.
	— Кога искаш да ти уредя среща — сега или по-късно? Както кажеш.
	— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Имаш ли нещо против да отскоча до долу и да посвиря малко на пианото, докато му се обадиш? — попита Болд. — Доста време не съм идвал.
	— Че кога съм имал нещо против?
	— Знаеш къде да ме намериш.
	— Знам — каза Беър. — На моето пиано, в моя клуб, докато чакаш да се обадя от моя телефон на моя познат. Да ти се намира някоя ограда за варосване? — добави той.


	Франки Малиони седеше в електрическа инвалидна количка. От кръста надолу беше наметнат с одеяло, което скриваше безчувствените му крака, изсушени от атрофия. Преди девет години беше скочил от балкона на третия етаж на едно имение в испански стил, докато служителите от охранителната фирма се опитваха да разбият вратата на спалнята. Малиони беше паднал върху стоманения кожух на външния блок на климатика, като при удара гръбнакът му се беше прекършил като клонче. Това беше сложило край на успешната му кариера на крадец катерач. Въпреки липсата на доказателства, предполагаше се, че именно той е бил Вечерния бандит — прозвище, получено заради многобройните обири в домовете на богати възрастни двойки, вечерящи спокойно един или два етажа по-долу. Беше обвинен само за последната кражба, а присъдата му намалена заради тежкото му здравословно състояние, но застрахователните искове за липсващи бижута от кражби, приписвани на Вечерния бандит през последните три години възлизаха на седемстотин хиляди долара. Смяташе се, че сега се занимава с продажба на крадени вещи.
	Малиони живееше в просторен апартамент на едно ниво, заемащ целия трети етаж на някогашна фабрика за изкуствени бижута, до който се стигаше с товарен асансьор.
	Болд отвори дървената решетка на асансьора и се представи.
	— Не сме се засичали досега — каза мъжът.
	— Не — отговори Болд.
	— Май щото си от „Убийства“, тъй ми рекоха.
	— Основно.
	— Ама сега не си, а? Вършиш работата на Йоргенсен и неговата шайка.
	— Разследвам случай на взломна кражба, да — обясни Болд. — И ако Мечока случайно е пропуснал да ти каже, не те търся като заподозрян. Този тип е счупил врата на една жена, Франки.
	— Аха, и Мечока тъй рече. За таквоз нещо и мен ме боли сърцето. Ако някой подреди някого по тоз начин — по тоз — каза той, като посочи краката си, — човек кат мен, в таквоз положение — сериозно започва да се замисля дали тоз тип заслужава да му се размине. Чат ли си?
	— Мисля, че си прав.
	— И зарад туй сега си тук. Щото иначе си можел да говориш с доста бизнесмени кат мен.
	— Трябваше ми най-добрият.
	— Зарежи тез глупости.
	— Интересуват ме дистанционните управления за гаражни врати.
	Франки Малиони изгледа Болд със странна смесица от изненада, уважение и известна неохота.
	— Че за к’во?
	— Мисля, че така се прониква в домовете. За нас това е ново — добави Болд. — Имам нужда някой да ме образова.
	Малиони изтегли количката назад сред електронно жужене и скърцане на натегнати предавки. После зави и я насочи към ниска масичка.
	— А, не, мерси.
	— Ами ако уредя изпитателния ти срок да отпадне?
	— Туй някой щатски прокурор трябва да го каже.
	— Може и да го каже.
	— Ами кат го каже, тогаз ще си приказваме двамцата. Чаткаш ли к’во ти казвам?
	— Можем веднага да приказваме.
	— Едно ченге не мож отмени изпитателен срок — заяви Франки.
	— Е, аз мога — веднага отговори Болд. — Ще уредя да ти отменят изпитателния срок и да заличат ареста от досието ти. — Той изчака думите му да стигнат до съзнанието на Малиони. — Искаш ли да се обадя?
	— На някой копой от твоя отдел, дето е вътре в играта и ще се престори на прокурор? Тц, не става.
	— В такъв случай ти се обади — предложи Болд. — Името на прокурора е Уилямсън.
	— Може и да се обадя.
	— Давай — каза Болд. — Аз знам номера. — Той го продиктува.
	— Не ща никакъв номер от теб. — Малиони огледа недоверчиво Болд от вратовръзката до косата и обратно. След това се изтегли назад с количката до един шкаф и извади отвътре телефонен указател. — Туй го правя, щот скапания пандиз не е готино място за човек в инвалидна количка.
	— Единствената причина, поради която правиш това, Франки, е, че ако изпитателният ти срок отпадне, ще можеш да обжалваш следващия си арест. Иначе влизаш право в затвора. А сега ще можеш спокойно да продължиш да работиш.
	— Скиваш ли? Всяко ченге си мисли, че нямаме к’во друго да правим, освен да нарушаваме закона!
	— Номерът е в секцията за държавните учреждения.
	Малиони прелисти няколко листа и прокара месестия си пръст надолу по страницата. Минута по-късно, след кратък разговор с Уилямсън, той се върна обратно до масичката.
	— Значи предварително си опичаш работата — каза той. — И сега к’во?
	— Нищо не съм казал.
	— Ти к’во, ташак ли си правиш с мен?
	— В никакъв случай — отговори Болд. — Гаражни врати.
	— Фасулска работа, гусин Отворко. Трошиш джама на някоя кола, гепиш талона и дистанционното и ако имаш късмет, изпреварваш балъка. От талона скиваш адреса, а пък с дистанционното влизаш вътре.
	— Добре, а ако не става дума да се счупи прозореца на колата?
	Мъжът леко кимна към Болд.
	— Аха. Туй вече е друга работа. Не че аз съм го правил.
	— Не съм казал такова нещо.
	— Е, тез пичове да не клонират клетъчни тутурутки? Нали знаеш, имат една такваз малка джаджа, дето сваля кодовете?
	— Знам за клонираните телефони — отговори Болд. — Интересуват ме дистанционните управления за гаражни врати.
	— Един бял пич разпитваше насам-натам кой може да му спретне скенерче по поръчка — ама не за клетъчни тутурутки.
	— Кога?
	— Преди един-два месеца.
	— Кой?
	— Тез джаджи, дистанционните де, бачкат с радиокристал. Ако имаш специална машинка и се скатаеш наблизо да гепиш сигнала, хич не е трудно да снемеш честотата.
	Детективите участваха в подобни игри заради радостния трепет от откриване на част от мозайката. Болд обаче продължаваше да стои външно невъзмутим и сякаш недоволен от обяснението на Франки.
	— Знам как се клонират дистанционни за гаражи — каза той. — На мен ми трябва човека, който е направил скенера на бялото момче, което спомена.
	— Не сме се пазарили тъй! — възрази Франки и ноздрите му се разшириха от гняв.
	— Спазарихме се, ако остана доволен, да уредя изпитателния ти срок да отпадне.
	— Глупости!
	— Трябва ми име.
	— Никакво име не знам! — избухна Франки. — Ти к’во, да не си мислиш, че туй ти е някой магазин на „Рейдио Шак“*?
	[* Рейдио Шак — верига от над 7100 магазина за електроника и електронни компоненти. — Б.пр.]
	— Трябва ми името на човека, който може да прави тези неща, или на онзи, който е купил такова устройство — повтори Болд. — Ако ми кажеш едно от двете имена и то ми свърши работа, изпитателният ти срок отпада. Ако успея да заловя купувача, арестът ти ще бъде заличен от досието.
	— Изпитателният срок отпада веднага, както се разбрахме — започна да се пазари Франки. — Намеря ли тоз техничар — арестът изчезва от досието ми.
	Болд се усмихна, извади една визитка от джоба си и я остави на масичката.
	— Ще играем по моите правила, Франки, не по твоите. И ако не стане до двадесет и четири часа, ще забравя, че някога съм те виждал.
	Болд се запъти към товарния асансьор, с гръб към мъжа в инвалидната количка. Не се обърна назад. Само затвори вратата на асансьора и натисна бутона.


	Осемнадесета глава

	Гласът, който чу Болд по клетъчния телефон, звучеше някак неестествено — преправен по някакъв начин — и това веднага го разтревожи.
	— Не пропускай това обаждане. Важно е за теб. — Разговорът прекъсна.
	Болд вдигна глава и погледна Лиз, а после Кристин Джеймърсън, които седяха на масата срещу него. Това беше първата им вечеря без децата. Възрастните бяха изчакали да мине осем часа, докато и последното, Натали, най-голямата дъщеря на Джеймърсънови, си легна. Обаждането по клетъчния телефон притесни всички. Никой не проговори, но Джон Джеймърсън спря да дъвче и също погледна към Болд. Лиз и децата бяха прекарали повече от седмица в техния дом с шест спални и изглед към Лейк Уошингтън. На най-голямата стена беше окачен колаж на Гари Низбет*, а в дневната — статуетка на кон от Дебора Батърфийлд**. Приятелите им се бяха уредили доста добре.
	[* Гари Низбет — известен сиатълски художник. — Б.пр.]
	[** Дебора Батърфийлд — р. 1947 г. Американска скулпторка, която създава произведенията си от отпадъчни материали. — Б.пр.]
	Лиз беше приготвила агнешко за вечеря, като благодарност за предоставения им апартамент за гости. След побоя над Болд, изглеждаше, че тя и децата трябваше да останат тук още известно време.
	Бяха седнали да вечерят преди по-малко от десет минути. Болд все още държеше клетъчния телефон в ръката си. Всички бяха вперили погледи в него.
	— Трябва да ви кажа, че това беше някакво загадъчно обаждане да не пропусна нещо важно — обърна се Болд към останалите.
	Вилицата на Лиз отново се спусна към чинията.
	— Интригуващо — каза тя. — Струва си да се провери за какво става дума.
	Очите на Кристин молеха Болд да забрави обаждането. Но нима можеше толкова лесно да престане да мисли за него? За какво „обаждане“ се отнасяше загадъчното съобщение? — чудеше се той. За телефонно обаждане? За обаждане по радиостанциите, свързано с оглед на някакво местопрестъпление? Последното като че ли изглеждаше най-вероятно. Трябваше ли да моли за извинение, за да си върши работата както трябва?
	Какво разследване? — запита се той. Кой се беше обадил, за да го предупреди? Това беше човек, който знаеше, или можеше да узнае номера на клетъчния му телефон. Човек, който познаваше присъщото му любопитство.
	Лиз предложи да провери за какво става въпрос.
	— Провери това обаждане, скъпи. Как смяташ, за какво са измислени микровълновите печки?
	Чувстваше, че дължи на Кристин да остане до края на вечерята. Но какво дължеше на Санчес? Ами ако това ново местопрестъпление беше важно?
	— Ще се обадя набързо до Управлението да видя какво става.
	— Агнешкото е вкусно и студено — каза Лиз без следа от обида в гласа. Нейното „изцеление“, нейната „нова вяра“ й помагаха да приема безболезнено подобни ситуации.
	— Ако има възможност, ще остана — каза Болд на съпругата си.
	— Знаем — отговори Лиз. — Направи каквото трябва.
	Имаше време в съвместния им живот, когато подобна ситуация ги осъждаше на невъзможно дълги часове студени погледи и мълчание — понякога цял ден, че и повече. Сегашната промяна се дължеше на Лиз, не на него. Нейната борба за собственото й здраве се беше превърнала в нещо положително. Дълбоко в душата си Болд знаеше, че музиката е дар от Бога. Беше абсолютно сигурен в това. Едва след раждането на децата им и необяснимото от медицинска гледна точка оздравяване на съпругата му от рак той бавно беше започнал да си дава сметка, че също като музиката целият живот е дар от Бога и че нямаше нищо лошо, ако от време на време човек въздава слава на Твореца.
	— Ще сложа чинията ти във фурната, за да е топла — каза тя, като много добре знаеше, че обадеше ли се в Управлението, Болд нямаше да остане за вечеря.
	— Не заключвай вратата на спалнята си — каза той.
	Лиз се изчерви, усмихна се и на него му се стори, че изведнъж цялата стая светна.


	Лейтенант Руди Шок, чиято лява скула на практика липсваше, едва приличаше на човешко същество. Изглеждаше повече на някакъв балон от плът, с огромен кървав мехур на мястото на ухото и врата. Личеше, че се беше опитал да се предпази с лявата си ръка, защото лакътят му не можеше да се свива, а китката му висеше безжизнено. Дишането му беше бавно и мъчително.
	Първо бяха ударили лейтенант Мики Филип по тила и той веднага беше загубил съзнание. Макар че лежеше в локва от собствената си кръв, Филип не беше толкова жестоко обезобразен като своя колега.
	Болд познаваше и двамата, въпреки че не бяха близки приятели. Тази вечер обаче ги чувстваше като братя. Усети как го обхваща гняв, който опасно напираше да избие навън. Болд обвиняваше лично Кришевски за разкола, който беше предизвикал сред личния състав на Управлението. Беше ясно, че това не е обикновен грабеж.
	— Ако го бяха ударили малко по-силно, този тук или щеше да умре, или никога повече нямаше да може да върви — каза един от санитарите на Болд.
	— С тъп предмет?
	— Точно така.
	— И двамата лейтенанти — тихо прошепна зад Болд Марк Хеймън.
	Самият той беше лейтенант и допреди седмица работеше в отдел „Наркотици“. Подобно разделение вече не съществуваше. В момента чиновете и длъжностите нямаха почти никакво значение.
	Уличката се намираше на пресечка и половина от „Петел и Бик“ — ирландски бар в Норвежкия квартал на Балард — нещо типично за многонационалното население на Сиатъл. На мократа тясна уличка между тухлените сгради имаше два казана за боклук, купчина безразборно струпани един върху друг дървени палети, торбичка от понички и смачкана кутийка от Макдоналдс, от която се подаваха отровнозелени плесенясали останки от пържени картофи. Уличката миришеше отвратително на урина, а във въздуха се долавяше лек металически мирис от кръв. Кръв имаше навсякъде.
	— Някой трябва да е видял това. — Болд с надежда се обърна към Хеймън, на когото се беше паднало да води разследването.
	— Освен онзи, който го е направил? — отговори Хеймън.
	— Дори и да е така, не се е обадил.
	— Какво мислиш за това? — попита Болд, като се чудеше как Хеймън ще запише случилото се в протокола.
	— Какво мисля — отговори той — е едно. Двама лейтенанти на петдесет метра от едно от главните свърталища на ченгета в Северния район? Името Кришевски да ти говори нещо? — Той помълча. — А как ще го запиша? Грабеж. Нападение. Използване на смъртоносна сила с цел умишлено убийство.
	— Грабеж — мрачно процеди Болд. Нямаше как по друг начин да се запише в протокола, но изведнъж му се прииска да беше докладвал за нападението над самия него. Сега вече щеше да е установил определена последователност на действие — първо Санчес, след това той, а сега тези двамата. Май наистина беше работа на Кришевски.
	— Без свидетели и липса на всякакви доказателства. — Хеймън сякаш се извиняваше. — А ти как щеше да го запишеш? — Той изглежда се опитваше да се защити.
	— По същия начин, Марк. Разбирам те. Ти мислиш също като мен, ако не греша. Може би ще ти бъде от полза да знаеш, че някой си изпробва алуминиевата бухалка върху рамото и гърба ми преди две нощи, но аз не докладвах, защото не ми се занимаваше с писане на обяснения.
	Хеймън се замисли над казаното.
	— Защо тогава не изглеждаш като тила на Филип?
	— Рин Тин Тин. От другата страна на оградата, в двора на съседа ми имаше К-9. Мразех този звяр, докато не ми спаси живота.
	— Тези типове ще разпалят война, ако не си опичат ума! — гневно избухна Хеймън.
	Болд кимна.
	— Казах същото на Шосвиц. Казах му да го предаде на Кришевски. — Той погледна към санитарите от Бърза помощ, които се опитваха да стабилизират състоянието на единия лейтенант. — Но си мисля, че май не си е взел бележка.
	— Така ли? По-добре да си вземе, иначе ще се разправя с мен.
	— Няма да си сам.
	— Само кажи! — заяви Хеймън.
	— Спокойно, Марк. Точно това иска Кришевски. Ако не може да ни принуди да се присъединим към тях, ще издейства да ни отстранят от работа заради непристойно поведение и пак ще спечели.
	— За това ли е цялата работа? Той пали фитила и гледа как сами ще се взривим?
	— Дръж ме в течение — помоли Болд и му подаде визитка с телефонния си номер.
	Хеймън също му даде своята.
	— Докато ти се оправяш тук — каза Болд, като огледа кървавата сцена — мисля да пийна една бира в „Петел и Бик“.
	Хеймън разбра намека му — всички в Управлението знаеха, че Болд не близва алкохол.


	Деветнадесета глава

	„Петел и Бик“ беше оформен като ирландска кръчма — с ниски тавани, открити греди и приглушено осветление. Тук сервираха петнадесет вида домашно приготвена и специална наливна бира, още шестдесет вида в бутилки, риба и пържени картофи, сандвичи и половинкилограмови порции говежди пържоли с печени картофи от Айдахо. Заведението миришеше на цигари, хмел и дървени въглища. Ирландската музика, която се разнасяше от тонколоните, беше малко по-силна, отколкото трябва, и принуждаваше посетителите да викат. Всичко това създаваше в претъпканата кръчма весела и доста гуляйджийска атмосфера. Никой не можеше да обясни защо ченгетата избираха точно определен бар или заведение за бързо хранене. Понякога връзката изглеждаше очевидна — братът на някой от полицаите беше собственик или управител на заведението, или близостта му до някое от районните полицейски управления го правеше предпочитано място за посещение. В случая с „Петел и Бик“, любимото свърталище на полицаите от Северното Районно Управление, Болд си мислеше, че това вероятно се дължеше на името на заведението и на изобилието от бира, което то предлагаше.
	Когато влезе, няколко души обърнаха глави към него. После започнаха да се побутват с лакти. На никого не направи впечатление, че това беше Лу Болд; направи им впечатление, че това беше лейтенант от Западното Районно Управление. Две млади сервитьорки с подноси си пробиваха път през тълпата, сподирени от похотливи погледи и цинични подмятания, с които бяха свикнали. Атмосферата в баровете, които ченгетата обичаха да посещават, беше нещо средно между тази в гимназиална съблекалня и морга — странна смесица от юношеско перчене и мрачен хумор.
	По двата цветни телевизора, разположени над бара, течеше автомобилно състезание. Болд се опита да потисне гнева и яростта, която изпитваше към присъстващите в заведението — всички до един грипозни синьодрешковци. Искаше му се да сграбчи някой от тях за косата, да го завлече до уличката и да натика лицето му в окървавения паваж; да покаже на всички тук зловещата електронна тишина в болничната стая на Санчес. Но много добре знаеше, че никой от присъстващите нямаше да прояви кой знае какво съчувствие към двамата пострадали от нападения полицейски служители, което го накара да се зачуди как е възможно една седмица неявяване на работа коренно да промени тези хора. Как някакво заплащане на извънреден труд можеше да заличи всички прояви на лоялност? Как можеха да продължават да се наливат и да си разказват вицове, сякаш нищо не се беше случило?
	Дали при едно основно претърсване нямаше да открие бейзболна бухалка в багажника на някоя от колите, паркирани отзад? До там ли бяха стигнали нещата? Можеше ли доверието, изграждано в продължение на години съвместна работа, да бъде унищожено от някаква забрана за работа в свободното от дежурства време и отказ да се заплаща извънредния труд?
	Погледът му беше привлечен от една особено шумна група, десетина-дванадесет мъже, скупчени около масата като комарджии на борба с петли. Болд се промъкна до външния край на компанията и забеляза оплешивяващо зачервено теме, което принадлежеше на Мак Кришевски. Седнал в центъра, заобиколен от своите верни привърженици, президентът на Организацията обясняваше с висок, пиянски глас разликата между мъха по една праскова и този по едно шестнадесетгодишно девойче. Компанията избухна в гръмотевичен смях, когато стигна до финалната реплика: „да оближеш цепката“. Погледите на Болд и Кришевски се срещнаха: очите на сержанта бяха блеснали и възбудени, а тези на лейтенанта — присвити и изпълнени с гняв.
	— Аха, примерното момче пристига! — каза Кришевски, без да извърне поглед.
	— Имаме двама лейтенанти навън с разбити глави — съобщи Болд. — Да не би да празнувате това, момчета? — с отвращение добави той.
	— Знаем какво е станало, лейтенант — изведнъж изтрезнял отговори Кришевски, — и няма нито един човек в този бар, който да не стиска палци за Шок и Филип, така че престани да приказваш глупости. Ако имаш някаква работа тук, кажи каква е. Иначе си намери някое ъгълче и остави колегите си да се радват на приятелството и уважението, които заслужават.
	— Работата ми е да събирам информация, полезна за разследването.
	— Аха. Е, сигурен съм, че ще искаш да започнеш да разпитваш от единия край на заведението и да стигнеш до другия. Няма да тръгнеш от средата, нали? — Той посочи с ръка масата, на която седеше — в самия център на бара.
	— Ако ви остане време между тъпите вицове — каза Болд, — може да си поприказвате помежду си какво знаете за този случай.
	Един от по-пияните мъже каза:
	— Знам, че утре сутрин главата ще ме боли много повече, отколкото техните ги болят сега.
	Няколко полицаи от компанията се засмяха, но не и Кришевски, който отново впери поглед в Болд. В него проблесна някаква искрица разбиране, момент на осъзнаване. Той се изправи и се обърна към пияния мъж:
	— Ако искате да се шегувате с раните на колегите ни, пийте без мен. — Кришевски се премести на друга маса, където беше посрещнат като генерал, който се завръща от фронта.
	Неколцина от мъжете, които Кришевски беше изоставил, изгледаха злобно Болд. Той се обърна и огледа помещението. Не беше направил и стъпка, когато усети, че някой настойчиво го гледа. Това не го впечатли — тук той веднага се набиваше в очи — лейтенант, който продължава да ходи на работа, сега бе в свърталище на стачници; полицейски служител, чийто кабинет се намира в сградата на Обществена безопасност, на светлинни години от Северното Районно Управление. Но изгарящото усещане продължаваше да го измъчва и той погледна надясно, твърдо решен да накара онзи, който го гледаше, да сведе очи.
	Седнал в едно от ъгловите сепарета, в него беше вперил поглед Джон ла Моя. Болд усети как го побиват студени тръпки. Дали именно Ла Моя не беше провалил вечерята му с онова телефонно обаждане? Неговото някогашно протеже? Дори приятел.
	Ла Моя се изправи и пое по коридора към мъжката тоалетна. На Болд му се прииска да го последва, но се сдържа. Сержантът не му беше дал никакъв знак или сигнал. Помисли си, че най-добре ще бъде да го изчака.
	Ла Моя се вписваше в „Петел и Бик“ така, както шкембестите посетители с тиранти се вписваха в „Маккормикс“ и „Шмидс“. Той беше човек, който се движеше безпроблемно сред униформените полицаи и сред началниците, сред полицейските служителки, които издаваха квитанции за пътни глоби и детективите от „Сексуални престъпления“. Беше предприемчивият всеобщ любимец, който винаги можеше да предложи изгодна инвестиция, или знаеше кой залог е печеливш. Ла Моя се движеше по тънката линия между доносниците и стаите за разпит, между законността и престъплението, но не можеше да бъде обвинен в престъпно поведение, въпреки съмненията, които често оставяше след себе си.
	Клетъчният телефон на Болд иззвъня. Той пое към вратата на бара и излезе навън, за да може да чува. В ухото му прозвуча гласът на Ла Моя.
	— Ще бъде съвсем естествено да ме поздравиш — каза Ла Моя. — А когато го направиш, ще ти отвърна грубо. Да знаеш.
	— Е, сега знам.
	— Яхтклубът при Палисейдс. След един час.
	— Ще бъда там — потвърди Болд.


	Болд започна да разпитва полицаите, които с неохота отговаряха на въпросите му и не желаеха да му съдействат. Повдигаше му се от тяхната неотзивчивост. Но след обаждането на Ла Моя вършеше работата без особено желание. Искаше му се този час да мине неусетно, ала времето се влачеше със скоростта на гол охлюв през разорана нива. Когато най-после се свърза с Хеймън и му докладва, че не е успял да научи нищо от разпита, се чувстваше така, сякаш цялата нощ беше минала напразно.
	Вече се беше настанил в колата си, когато клетъчният му телефон отново иззвъня.
	— Лу? — Беше Фил Шосвиц. — Имаш ли минутка време?
	— Чу ли за Шок и Филип? — попита Болд.
	— Чух — потвърди Шосвиц, — но ти се обаждам за друго.
	Болд се опита да се съсредоточи, защото разбираше, че става дума за нещо изключително важно. След последната им среща Шосвиц сигурно беше започнал да поставя под съмнение доскорошното им приятелство.
	— Слушам.
	— Нещата не вървят добре за началника. Изправен е пред възможността Националната гвардия да поеме нещата в свои ръце и се кани да нанесе един-два бързи удара с надеждата да си разчисти сметките с някой и друг от по горните чинове.
	При споменаването на началника сърцето на Болд силно затуптя. „Разчистването на сметките“ нямаше да помогне нещата да се оправят. Какво, по дяволите, ставаше? Той знаеше мнението на Шосвиц за новия началник и се страхуваше от най-лошото.
	— Искам да ти кажа, че тази вечер няма да спиш. Трябва да се свържеш по телефона с всички твои подчинени, защото до неотдавна те бяха мои подчинени, и до един са най-добрите, с които разполагаме, затова никак не ми се ще да ги загубиш.
	— Да ги загубя?
	— Той се кани да изпрати сутринта над сто здравни инспектори да обикалят по домовете на отсъстващите и да проверяват кой от тях наистина е болен. Тези, които не са, ще бъдат обвинени в нарушение на трудовия договор и ще бъдат уволнени без право на обезщетение, като ще загубят и сумите, натрупани по 401К*.
	[* 401К — финансова схема за допълнително пенсионно осигуряване, вноските за която се удържат преди месечното възнаграждение на съответния служител да бъде обложено с данък. В някои случаи работодателят може да поеме част от месечната вноска. Натрупаната сума може да се изтегли най-рано когато служителят навърши петдесет и девет години и половина. — Б.пр.]
	Настъпи тягостно мълчание, нарушавано единствено от пукането на статичното електричество по линията. Последиците щяха да бъдат чудовищни: началникът щеше да разпусне Организацията и само за няколко часа да я преструктурира. Болд предвиждаше поредица от съдебни дела, които щяха да се точат с години и нов, по-млад състав на Управлението, който щеше да бъде верен на новоназначения началник. След разпускането на Организацията той можеше да договори нови заплати и да набира хора от цялата страна, като същевременно можеше да се споразумее с Общинската полиция и да събере двете управления под една шапка.
	— Господи! — промълви Болд в слушалката.
	— Хората ти трябва да се явят утре на развод, Лу, или ще ги изхвърлят от играта.
	— Ако уволни толкова много народ, вместо сини тухли те ще започнат да хвърлят коктейли Молотов.
	— Не допускай това да се случи с твоите хора, Лу. Започвай веднага да въртиш телефоните. Трябва да забравим всякакви търкания и да съберем колкото се може повече хора утре сутринта.
	— Амин!
	— И, Лу, обаждам се от монетен автомат, защото щом началникът разбере, че информацията е изтекла, със сигурност ще започне да търси изкупителна жертва. Няма да му хареса, че някои хора са били предупредени, а други са останали на сухо. Обаче точно така ще стане, колкото и да се стараем. Няма начин да се свържем с всички до сутринта. Просто искам да знаеш. Няма да се обаждам от дома си или по клетъчния телефон. Летището може да свърши добра работа — добави той, — в зала А има няколко редици с телефонни кабини.
	— Разбрано. — Болд усети, че Шосвиц се кани да привършва разговора. — И, благодаря, Фил.
	— Че нали затова са приятелите? — каза Шосвиц и затвори.


	Палисейдс — яхтклуб с луксозен ресторант — се намираше на южния бряг на полуостров Куин Ан, укрепен с бетонни пилони и заобиколен от многобройни кейове, подслонили стотици бели яхти в отлично състояние, които блестяха на светлината на лампите. Тук имаше толкова тиково дърво, алуминий и стъклопласт, че с тях спокойно можеше да се построи купол над града.
	Болд се наслаждаваше на панорамата, доволен, че Ла Моя беше избрал това място за срещата им. Цените в ресторанта гарантираха, че няма да налетят на някой свой колега полицай. Клиентелата на Палисейдс се състоеше от скъпо платени професионалисти и туристи със златни кредитни карти.
	Болд тръгна покрай кейовете, като вдишваше дълбоко хладния нощен въздух и следеше неотклонния напредък на бавнодвижещата се кавалкада от светлини на щатските фериботи. Отдалеч забеляза характерния силует на сержанта. Уверен. Самонадеян. Дори агресивен. Човек, който не познаваше Ла Моя, не би се осмелил да приближи до него нощно време.
	Болд се отправи мълчаливо към него, заобиколен от сребристото, прилично на блестящ гигантски клин или уста на акула отражение на далечните градски светлини в тъмната вода. Искаше му се да приключи с тази среща колкото се може по-бързо и да поеме към някой монетен автомат. Ако Шок и Филип не бяха станали жертви на нападение, щеше да отложи срещата.
	— Съжалявам за цялата тази конспирация — извини се Ла Моя.
	— Благодаря, че ми се обади. Трябва да поговорим — отвърна Болд.
	Като по даден знак двамата започнаха да се оглеждат дали някой не ги наблюдава — система, която не се нуждаеше от уточняване и при която единият обходи с поглед ресторанта, а другият околните кейове, след което смениха районите за наблюдение в синхрон, придобит от годините съвместна работа в големия град.
	— Много ръце — лека работа — подхвърли Ла Моя.
	— Така ли? — недоволно заяви Болд. — Е, благодарение на теб и на останалите от бригадата в момента изпитвам недостиг на работна ръка.
	— Не си мисли, че и аз като другите си седя вкъщи и гледам повторенията на „Калифорнийски пътни патрули“, сержант. В момента работя по случая на Мария.
	Изненадата, която се изписа по мрачното лице на Болд, приличаше по-скоро на объркване.
	— Точно така. Помислих си, че малко помощ няма да се отрази зле на мърляч като теб — добави Ла Моя. — Нямаш представа в _какви лайна_ се ровя.
	Това сигурно беше вярно. Следователските методи на Ла Моя бяха твърде далеч от традиционните.
	— Трябва да се върнеш на работа — каза Болд.
	Ла Моя, със своите многобройни контакти, беше безценен кадър, а новината, която му беше съобщил Шосвиц, застрашаваше бъдещето на сержанта в отдел „Убийства“.
	— На харизан кон зъбите…
	— Говоря сериозно, Джон. Началникът…
	— Шок и Филип следяха Рон Чапмън — прекъсна го Ла Моя. — Готов съм да се хвана на бас.
	— Чапмън? — попита Болд. Мислите му започнаха да препускат. Чапмън да посегне с бухалка на колега полицай? Не му се вярваше. — Кришевски работи в Хранилището. Чапмън също работи в Хранилището. Но не виждам Чапмън да върши мръсната работа на Големия Мак. Та той дори не се е присъединил към грипозните! В това няма никакъв смисъл.
	— Просто ти казвам какво видях. Тези момчета го бройкаха.
	— В онзи бар се навъртат доста ченгета, Джон.
	— Чапмън не ходи в „Бика“, сержант. Аз кисна там. Както кисна в „Шегата“, когато ти свириш на пианото. На Чапмън не му е мястото в този бар. Отдалеч биеше на очи, защото всички знаеха, че все още ходи на работа. Може да се каже, че не го посрещнаха възторжено — също както и теб.
	— Продължавай — каза Болд, като не преставаше да се озърта наоколо, за да е сигурен, че никой не ги наблюдава. Вече не беше безопасно едно ченге да говори с друго ченге. Мразеше начина, по който бяха тръгнали нещата.
	— Чапмън влезе и търсеше някого. Сигурен съм. Беше съвсем ясно. След малко пристигнаха Шок и Филип — единият влезе през входната врата, другият отзад. Като по учебник. Филип пристигна няколко минути след партньора си. Колкото да паркира човек в уличката отзад, схващаш ли какво имам пред вид? Предположих, че следят Чапмън, защото точно на това ми заприлича. Чапмън се помота из бара, поогледа се насам-натам, отказа се и се изниза. Изобщо се държа като курва на кръжок по ръкоделие. Може би е дал знак на някого. А може би не. Шок остана, за да не бие излишно на очи, а Филип излезе през задната врата след обекта… Слушай какво ти казвам, сержант. След няколко минути Шок го последва. Може някой да му се е обадил. Не видях. Не мога да кажа със сигурност. Но не са стигнали далеч, нали така? А ако това е обикновен побой, тогава твоите синини и натъртвания са от падане по стълбите.
	Ла Моя очевидно беше чул обяснението за състоянието му, което Болд беше дал в службата. Твърде малко бяха нещата, които се изплъзваха от вниманието му.
	— Началникът се кани да изпрати здравни инспектори по домовете. — Болд обясни какво му беше предал Шосвиц.
	— Това е блъф, сержант. Информацията е била предназначена да изтече от Шосвиц.
	— Ако аз съм началник, ще повиша униформените полицаи в детективи. Новобранците от Академията, които са преминали триседмичния курс, тръгват да патрулират. И ще избегна намесата на Националната гвардия.
	Това изглежда убеди донякъде Ла Моя.
	— Ти и твоята бригада трябва да се върнете на работа утре преди играта да загрубее.
	— Това си е чиста проба блъф, казвам ти. Един-двама лейтенанти да пуснат приказката и трийсет-четирийсет процента от състава се връща на работа само с няколко телефонни обаждания.
	— Фил Шосвиц беше секретар на Организацията. Как мислиш, на чия страна е той? — каза Болд. — Не се заблуждавай, Джон. Информацията е вярна. Трябва да започнем да въртим телефони и то още тази нощ. Фил мисли, че не трябва да се обаждаме от домовете си.
	— О, страхотно! — Ла Моя изсумтя, поклати глава и погледна Болд, като се мъчеше да отгатне какво мисли той. После неуверено попита: — Смяташ ли, че е вярно?
	Болд предпочете да замълчи. Това беше единственият начин да убеди твърдоглавия си сержант. Въпреки че му се искаше да приведе още доводи в подкрепа на думите си, той предпочете да се върне към причината, заради която Ла Моя беше поискал да се срещнат.
	— Шок и Филип са от Нравствения отдел. Защо ще следят човек като Чапмън?
	— Нима? — попита Ла Моя. — От Нравствения? Ти си от „Убийства“, сержант, а с какво се занимаваш сега?
	— Едно ченге да следи друго? Какво, да не са им възложили вътрешно разследване?
	Също като ченгетата от „Взломни кражби“, и тези от „Вътрешни разследвания“ бяха повалени от грипа. Не беше невъзможно, колкото и малко вероятно да изглеждаше. „Вътрешни разследвания“ бяха затворено общество — всички се страхуваха от работата им. Но беше съвсем естествено техните разследвания да продължат въпреки грипа. Болд се замисли над тази възможност.
	— Трябва да разберем кого е търсил Чапмън.
	— Още първия ден на грипа Мария се захвана с нещо, сержант — с явно нежелание каза Ла Моя. — Не искаше да говори за него, а ние си говорехме за всичко. Ядосах се, отчасти защото не искаше да ми каже, отчасти защото не желаеше да се присъедини към грипозните. В края на краищата, сержант, тя ми отряза квитанцията. Следващия път, когато я видях, лежеше в болницата, завързана за онова легло.
	— „Вътрешни разследвания“? — попита Болд.
	— Това би могло да обясни защо не искаше да ми каже нищо — предположи Ла Моя.
	Според разпоредбите работата на бригадата беше строго поверителна. Обяснението задоволи Болд.
	— Искам да се позанимая с Чапмън — добави Ла Моя. — Ти поговори с Мария. Ако разбере, че и аз имам пръст в тази работа, пак ще се ядоса. Мексиканци и избухливост, сержант! Огън, плява и топъл вятър!
	— Хващай се за телефона.
	— Ще си помисля.
	— Още веднъж благодаря, че се обади — повтори Болд. — Щях да пропусна огледа на местопрестъплението.
	— За какво говориш, сержант?
	— За обаждането. Нали ти ми съобщи за нападението?
	— Не, аз ти се обадих единствено от бара — каза Ла Моя.
	— А преди това?
	— Не съм бил аз — поклати глава Ла Моя.
	Болд усети как стомахът му се сви. Кой беше искал той да види двамата пребити полицейски служители? И още по-важно: защо? За да може да помогне при разследването, или като предупреждение, че и него можеше да го сполети същата участ?


	Двадесета глава

	Болд се обади по клетъчния телефон на Фил Шосвиц у дома му. Бившият шеф на Болд имаше такива връзки в Управлението, каквито бяха връзките на Джон ла Моя в частния сектор. Ла Моя можеше да се сдобие с всякаква и цялата необходима информация за даден заподозрян или свидетел, било то финансова, данъчна, застрахователна или медицинска. Той разполагаше с „дълбоки гърла“ — източници в организации и компании — които биха могли да накарат правителствените агенти да се изчервят от срам. Шосвиц си беше създал подобни връзки в Управлението, които по ирония на съдбата в по-голямата си част се дължаха на дългогодишната му работа в служба на Организацията. Той имаше начини да провери кога един слух почива на твърди факти. Шосвиц беше запознат с всички клюки в гаража на Управлението, както и с графика на светските ангажименти на началника — точно това, от което Болд се нуждаеше.
	Шосвиц веднага позна гласа на Болд.
	— Очаквах, че вече си започнал да въртиш телефони.
	— Задвижил съм нещата. Знаеш ли нещо за състоянието на Шок и Филип?
	— Чух, че и двамата ще отърват кожата, макар че Шок може да остане сляп с едното око. Десетина дни Филип няма да може да върже две думи на кръст, но ще се върне на работа. — Шосвиц вече разполагаше с пълни медицински данни за двамата и разбираше, че Болд първо иска да узнае това.
	— Искам да разбера — предпазливо каза Болд — дали са им възложили вътрешно разследване в резултат на грипа. Подхвърлиха ми, че може да са следили един от колегите в онзи бар.
	— Мога да поразпитам, но никой няма да потвърди информацията, Лу. Особено пък ако наистина става дума за вътрешно разследване.
	— Точно липсата на потвърждение ще ни каже това, което искаме да узнаем.
	— Не е задължително.
	— Бях тръгнал по грешен път, Фил. Имам предвид ченге срещу ченге. Мислех си, че искат да ни сплашат, за да намалее броят на работещите и да се засили ефекта от грипа. Е, разбира се, може би и по някоя тухла през прозореца. Някой ядосан за заплатата си новобранец, който не идва на работа и пие твърде много. Но нападения? Санчес? Шок и Филип? — Той млъкна. — Бихме ли си причинили един на друг подобно нещо заради политиката на Организацията, Фил?
	— Не подценявай това, което може да направи един отчаян човек — предупреди го Шосвиц.
	— След шест месеца стачка, може би. Но след седмица? Как ти звучи това? И извършени така, че да приличат на нападения с цел грабеж. Направо като по учебник.
	— Какво предлагаш?
	— Имам нужда от малко помощ — продължи да упорства Болд. — Става дума за две ченгета от Нравствения, които очевидно са следили един сержант от Хранилището. Защо?
	— Ще поразпитам — съгласи се Шосвиц. — Но ако са работили по вътрешни разследвания, оттам в най-добрия случай ще ни кажат, че няма такова нещо. Просто ще действаме по непотвърдени подозрения, това е.
	— Имам друг източник, когото смятам да попитам — каза му Болд. — Санчес може би ще успее да запълни част от празнините в информацията ни.
	— Мислех, че тя е в кома — изненада се Шосвиц.
	— Всички мислят така — потвърди Болд. — Засега това е единственото предимство, с което разполагам.


	Беше твърде късно, за да посети Санчес в болницата. Сигурно й бяха дали лекарствата и тя вече спеше дълбоко. Но не беше късно да сграбчи няколко клона и здраво да пораздруса дървото. Който и да беше извършил нападенията, трябваше да изчисти кръвта от дрехите си, възможно беше дори да е получил рани от отбраняващите се лейтенанти.
	Болд се обади на Гейнис и Матюс и им съобщи за нападенията, както и за предупреждението на Шосвиц за изненадващата проверка на здравните инспектори. Нареди им да се хващат за телефоните и да започнат да се обаждат на хората от отдела. Гейнис прие задачата, без да се оплаква, като истински боец.
	Дафни, както винаги, се досети за истинските намерения на Болд: да разпита Рон Чапмън в дома му. Тя категорично отказа да му позволи да отиде при него сам и му каза, че за всеки случай ще донесе със себе си електрошокова палка. Болд знаеше, че няма смисъл да спори с нея, а и не искаше да признае, че ще се радва на компанията й.
	Болд я взе от плаващия й дом и двамата потеглиха заедно към Чапмън, като по пътя се подготвиха за предстоящия разговор.


	— Щом идвате двамата по това време, значи не става дума за обикновено гости — каза Чапмън, докато затваряше вратата след тях. Той не направи никакъв опит да ги задържи навън.
	Може би, помисли си Болд, не иска да се храни сам.
	— Не е ли малко късно за вечеря, Рон?
	Чапмън живееше в малък апартамент, от който се виждаше част от Пил Хил. Телевизорът беше включен, а на сгъваемата масичка пред единствения стол Лей-Зи-Бой* в стаята беше поставена чиния с претоплена в микровълновата печка замразена храна. Жена му беше починала преди няколко години и валмата прах и мръсните прозорци говореха, че Чапмън се беше затворил в себе си и не обръща внимание на околната обстановка.
	[* Лей-Зи-Бой — марка кресла с подвижна облегалка и поставка за краката. — Б.пр.]
	На Болд стаята се стори тъжна и потискаща, отрупана с твърде много снимки на покойната съпруга. Някои хора живееха само със спомени. Той изведнъж видя Чапмън в нова светлина и му се стори странно, че мнението му за човека, когото познаваше от години, може да се промени само с едно надзъртане в дома му. Ако в този апартамент някога беше царяла радост, сега тя почиваше в урната, където се намираше прахът на съпругата на сержанта.
	Чапмън не им предложи да седнат, сигурно защото единствените два стола се намираха до малка масичка, която отделяше кухненския бокс, а другаде нямаше къде да се настанят.
	— Не е ли малко късно за гости, лейтенант? Какви времена доживяхме.
	— Чу ли за Шок и Филип?
	— Руди Шок?
	— Били са нападнати тази вечер — спокойно каза Дафни.
	— Недалеч от „Петел и Бик“ — допълни Болд.
	Рон Чапмън, който приличаше на ирландски булдог, имаше петнадесет-двадесет килограма в излишък. Не беше лесно отпуснатата му плът да остане съвсем неподвижна. После изведнъж той отново се нахвърли на вечерята си като куче на кокал.
	— Ти си бил в „Петел и Бик“ тази вечер, Рони. Защо? — попита Болд.
	— Какво, не може ли човек да си купи едно питие? — възропта Чапмън, зает с вечерята в малката пластмасова чиния. — Откога се задават въпроси и за това?
	— Какво общо имаш с Шок и Филип?
	Чапмън вдигна поглед, разгорещен като претоплената си вечеря.
	— Кой казва, че имам нещо общо с тях?
	— Защо да си играем на криеница? — попита Болд. — Да ни би да си загазил нещо? Кажи ми, ако греша.
	— Грешиш.
	— Докажи ми! — заяви Болд.
	— Искам да вечерям.
	— Страхуваш ли се от тях? — намеси се и Дафни.
	Чапмън настръхна.
	— Не говоря за Шок и Филип — поясни Дафни. — Говоря за онези, които са ги пребили. Страхуваш ли се от _тези_ хора?
	Чапмън седеше, забил поглед в чинията си.
	— Чух, че са ги нападнали. Уличен грабеж. Защо да се страхувам? Просто не им е провървяло и толкоз!
	— Не е нужно човек непременно да размахва бейзболна бухалка, за да бъде обвинен в нападение. Тук има заговор. Умисъл. Помисли за това — каза тя.
	— След отдел „Наркотици“ работата в Хранилището със сигурност предлага най-много изкушения. Затова ви подбират много внимателно. Което не значи, че от време на време не им се поддавате. По тези рафтове има страшно много скъпи неща.
	— По тях има пари — каза Чапмън. — Скъпоценни камъни. Оръжия. И доколкото знам, всичко си е все още там, лейтенант. Иди и провери.
	— Отишъл си в бара да търсиш някого. Двама полицейски служители, които са те следвали, са били нападнати. Ами ако ти кажа, че са работили по случай, който е бил поверен на Санчес точно преди да я нападнат?
	Дафни се обърна към Болд, ядосана, че не й беше казал за това.
	Чапмън продължаваше да седи, забил поглед в чинията си.
	— Може и да греша. Може и да си правел услуга на Шок или Филип. Носил ли си записващо устройство? Може би е трябвало да се свържеш с някого?
	— Нищо подобно! — разгорещено възрази сержантът със застинала във въздуха вилица.
	Дафни пое инициативата от Болд.
	— Знаеш, че фабриката за слухове е жестока — каза тя.
	— Не можете да постъпите така с мен! Да ме обявите за доносник на „Вътрешни разследвания“. — Той премисли казаното и се изчерви. — Това не е шега работа, лейтенант. Особено в ситуация като сегашната.
	— Хайде да те извадим от уравнението, Рон. Това ти предлагам. Да вземем Шок и Филип — те явно са били по работа в „Петел и Бик“, защото той не е техният любим бар, нито пък твоят, Рон. — Той изчака Чапмън да се замисли над казаното. — Значи са следили някого. Кого, питам аз. Кого, според теб, са търсили двамата там?
	— Разбирам за какво питаш — каза Чапмън. — Но си поел по грешен път.
	— Е, ами помогни ми да тръгна по верния тогава.
	— Отбих се да пийна едно, това е всичко.
	— Ами Шок и Филип? Също ли са се отбили за по едно?
	— Не съм говорил с тях. Не знаех, че са там.
	— Сержант — спокойно каза Дафни, — ти остана на работа въпреки Синия грип. Малцина проявиха подобна… смелост. Ако не беше останал, в Хранилището щяха да изпратят друг човек, който никога не се е занимавал с подобно нещо. Но ти остана. Човек може да си помисли, че пазиш Хранилището от чужди очи. А сега тези нападения… Санчес, Шок и Филип. Дори в задния двор на лейтенант Болд се е появил някакъв неканен гост. Говориш за грешки? Точно това е било грешка. Знаеш каква е репутацията на лейтенанта като следовател. Мислиш ли, че той ще остави нещата така… четири брутални нападения?
	— Вие двамата си вършете работата. Сами открийте онова, което търсите — заяви Чапмън. — А мен не ме замесвайте в тези неща.
	Болд се наведе напред.
	— Значи наистина _има_ нещо, Рон? Нещо, в което не искаш да те замесваме?
	— Поел си по грешен път.
	— Е, ами… помогни ми… да тръгна… по верния — бавно повтори Болд.
	— Вечерята ми изстива.
	— _Можеш_ да ни убедиш, че грешим. Кажи ни, че Шок и Филип са вършили мръсната работа. Кажи ни, че са те проследили в бара. С какви сведения разполагат те срещу теб? С какви сведения разполагаш ти срещу тях?
	— Искам да си тръгнете веднага — каза сержантът.
	Дафни пристъпи по-близо до Чапмън. Болд се възхищаваше на техниката й.
	— Той работи в Хранилището, Лу. Сигурно има хора, които му дължат услуги. — Тя се обърна към сержанта. — Е, значи смяташ за правилно да прикриваш някого, така ли?
	— Нищо подобно! — изкрещя Чапмън. — А сега си тръгвайте!


	Двадесет минути по-късно Болд спря шевролета в края на кея, който водеше към плаващия дом на Матюс в Лейк Юниън и изпрати Дафни до вратата. Нямаше намерение и тя да попадне в списъка на нападнатите.
	— Е, значи знаем, че Чапмън е замесен в нещо — каза психоложката.
	— Да, така е.
	— Но не в какво и до каква степен.
	— Не.
	— Какво ще правим сега?
	— Аз ще се върна при Джон, за да ми докладва докъде е стигнал. Ти започвай да въртиш телефоните. Трябва да спасим колкото се може повече хора, преди да е почнала сечта.
	— Ще се обадиш ли, ако Джон е открил нещо?
	— Телефонът ти ще дава заето — каза той — от всички тези разговори, които ще провеждаш.
	— Лу…
	За миг близостта между двамата му се стори толкова всепоглъщаща, че трябваше да си напомни за рискования полет на Икар близо до слънцето, или че и най-верният съпруг е подвластен на законите за земното привличане. Те се спряха пред вратата и за момент Болд изпита неловкото усещане, че може да се целунат; после се обърна и си тръгна.


	Джон ла Моя живееше близо до брега на езерото в огромен апартамент на третия етаж на сграда, която преди тринадесет години беше използвана за лаборатория за наркотици. Тогава районът беше контролиран от престъпни банди. Лабораторията бе разбита при полицейска акция, в която участваше и един току-що постъпил в Управлението млад полицай, силно впечатлен от гледката, която след приключването на акцията се разкри пред очите му от другата страна на боядисаните стъкла на прозорците. Ла Моя не беше забравил тази гледка, нито пък района, заради многобройните повиквания по радиостанцията, с които го бяха изпращали там — при безредици, войни между уличните банди, убийства с нож. Той купи апартамента евтино доста преди облагородяването на квартала, възстанови интериора, постави алармена система и изстърга боята от прозорците, така че сега през тях се откриваше изглед към кейовете и ресторантите за туристи по Аляскън Уей, както и към величествените синьо-зелени води на Елиът Бей и заснежените върхове на Олимпикс*. Рядко се случваше редови полицай като Ла Моя да празнува намаляване на данъка върху прираста на капитала, но когато Конгресът гласува двадесетпроцентно намаление на допълнителната такса, Джон ла Моя организира бирен купон за петдесет от най-близките си приятели — повечето от тях жени.
	[* Планинска верига край Сиатъл. — Б.пр.]
	Болд влезе вътре и Ла Моя пусна резето, което властно изтрака зад гърба му.
	— Исках да се върнем към онова, което си видял в бара — каза Болд, след като му разказа за посещението при Чапмън, — преди да си легнеш, докато спомените ти са още пресни.
	— Боиш се, че паметта ще ми изневери? Звучи ми като нещо, което по-скоро би казала Матюс — отговори Ла Моя.
	— Нима? — попита Болд, смутен, дори разтревожен от забележката. — Откакто избухна грипа — опита се да се оправдае той — сме заедно по двадесет и четири часа в денонощието. Знаеш как е.
	— Просто се занасям, сержант — ухили се Ла Моя.
	— Добре, а сега нека да поговорим кой е бил тази вечер в „Петел и Бик“ — предложи Болд.
	— Сержант, това е кръчма. Там сигурно имаше стотина души. Всичките полицаи. Какво очакваш, да ти изрецитирам списъка на личния състав ли?
	— Имаше ли някой от Хранилището в бара? — прекъсна го Болд.
	— От Хранилището?
	— Чапмън се е появил там по някое време, но когато подхвърлих, че това не е любимата му кръчма, започна да нервничи. Двамата с Дафни смятаме, че може да сме сгрешили. Ами ако Шок и Филип са били замесени в нещо, за което Рон Чапмън е разбрал?
	— Нещо, свързано с Хранилището? — каза Ла Моя, който веднага схвана накъде бие Болд. — Предполагам, че може и така да е станало. Ами Мария и вероятната й връзка с „Вътрешни разследвания“?
	— Този въпрос ще го оставим за сутринта — отговори Болд. — Тази вечер искам да се занимаем с нападенията, докато следите са все още горещи.
	Ла Моя затвори очи.
	В началото, когато Болд беше започнал да работи с него, сержантът беше голобрад кресльо, схватлив, но малко по-самонадеян отколкото трябва. Сега по лицето му личаха следите от десетте години изтощителна работа в полицията и въпреки че устата все още издаваше ненадминатата му самоувереност, очите говореха за по-практичен, обръгнал мъж.
	— Това, което си спомням — Ла Моя още по-силно стисна очи, — във връзка с Хранилището, е, че Пендъграс и някои от тамошните момчета доста се бяха разгорещили заради състезанието — квалификационна гонка от НАСКАР*, защото се опитвах да чуя нещо за онова извънредно спиране в бокса, а пък не можах — толкова силно викаха. В момента се опитвам да си спомня, но Чапмън сигурно се е появил някъде тогава. Може би съм погледнал и съм го видял, или нещо такова, нали разбираш? Доядя ме, че Чапмън продължава да ходи на работа и си помислих, че той ще си отнесе боя и че не мога да позволя това да стане и колко гадно щеше да бъде за всички там. После си помислих, че е глупаво от страна на Чапмън да цъфне в „Бика“. Нали разбираш? После започнах да се чудя дали и на него не са хвърлили някоя тухла като на теб, защото ти не си единствен, разбираш ли, и той сигурно е дошъл ядосан и готов да се разправя, или нещо подобно, от което желанието ми да му помогна взе да се изпарява. Искам да кажа, ако някой е толкова глупав, че да нахълта ей тъй, направо в онзи бар, сигурно заслужава да му скъсат задника от бой. А онова спиране в бокса беше заради някакъв проблем с връзката. Екипът беше загубил връзка с пилота, а никой не искаше пилотът да остане без връзка в последната третина на състезанието…
	[* НАСКАР — Национална Асоциация за Автомобилни Състезания. — Б.пр.]
	— Джон…
	— … което значи, че съм чул обяснението, сержант. Схващаш ли? Чул съм коментаторът да обяснява причината за спирането в бокса. Което значи, че Чък Пендъграс и неговата тайфа или са млъкнали, или са се омели, или са отишли едновременно да пикаят, което на практика е невъзможно, защото в мъжкия кенеф има само един писоар и едно гърне, а тези, дето викаха и се горещяха, бяха най-малко трима-четирима. Имам чувството, че Пендъграс се чупи веднага щом Чапмън влезе в бара — повтори той. — А искам да ти кажа, че той и дружките му само няколко минути преди това нямаха никакво намерение да си тръгват.
	— Когато влезе Чапмън или когато се появиха Шок и Филип? — попита Болд.
	— Тук вече ме хвана натясно. Може би след около минута.
	— Но Чапмън не е говорил с Пендъграс?
	— Не мога да ти кажа. Може би Пендъграс е млъкнал, когато е видял Чапмън, също както и на мен ми се наби в очите. Появата на Чапмън изненада доста хора, сержант.
	— И кога си е тръгнал Пендъграс?
	— Нямам представа.
	— Може би са успели да поговорят — предположи Болд. — Или пък са установили визуален контакт.
	— Но ние изобщо не сме сигурни, че Чапмън е дошъл да търси Пендъграс — напомни му Ла Моя.
	— Не сме — съгласи се Болд. — Но можем да го попитаме.
	— Да, можем — отговори Ла Моя, като си взе якето от облегалката на стола.
	— Чък нямаше ли момче на десетина години?
	— Танер — отговори както винаги добре осведоменият Ла Моя. — Защо се интересуваш?
	— А, нищо — отговори Болд, но си помисли, че десет години беше съвсем подходяща възраст за участие в Малката лига и алуминиеви бейзболни бухалки.


	Преди Ла Моя да почука на врата на сивата къща, той каза на Болд:
	— Никак не ми харесва тази работа. Ченге срещу ченге. Дори не ми се иска да мисля за това, още по-малко пък да се окаже вярно.
	— Не сме сигурни, че става дума за такова нещо — отговори Болд. — При Санчес може да е било взломна кражба, която се е изродила в побой. Възможно е нейният случай да няма нищо общо с Шок и Филип. Вероятно между тях няма никаква връзка.
	— Тогава какво, по дяволите, правим тук, сержант?
	— Ще ти кажа какво… Скуката може да подтикне хората към какви ли не странни неща.
	Ла Моя подръпна ръкава на якето си от еленова кожа.
	— Гаден дъжд.
	— От колко време ти разправям, че това яке не е за Сиатъл.
	— Нали от еленова кожа правят гюдерии, сержант. Дъждът не му пречи.
	— Но якето все пак пропуска — забеляза Болд.
	— Е, не може хем вълкът да е сит, хем агнето цяло.
	Вратата отвори самият Пендъграс. Лицето му беше обрасло с тридневна брада, която беше започнала да се заплита. Косата му беше мокра, а очите зачервени.
	— Хич не ми трябвате! — Той се отдръпна с намерение да затръшне вратата под носа им.
	Ла Моя пъхна върха на каубойския си ботуш в процепа.
	— Виждал съм, че така правят по филмите — каза той и се ухили на Пендъграс с усмивка, достойна за реклама на „Пепсодент“.
	— Двама детективи са били пребити тази вечер — каза Болд.
	— Ами?
	— Помислихме си, че ще искаш да ни кажеш какво ти е известно — добави Ла Моя. — Защо не ни поканиш вътре?
	— Тц. — Пендъграс изгледа сержанта. — Ти откога се върна на работа?
	— Откакто натовариха Шок и Филип на линейка — отговори Ла Моя. — Да си чувал някога за лоялност към значката?
	— Имам нужда от помощ — каза Болд, който подозираше, че Пендъграс си е осигурил алиби.
	— Да не искате да кажете, че съм заподозрян за това нападение?
	— Заподозрян? — Ла Моя погледна към Болд, сякаш това изобщо не му беше минало през ума. — Мислехме, че си _свидетел_ — обясни той. — И двамата бяхме в „Бик и Петел“ тази вечер.
	— Само че Ла Моя не е видял кой знае колко — намеси се Болд. — Но си спомни, че и ти си бил там.
	— Ще си спомни, я — каза Пендъграс, като изгледа предпазливо детектива. — Я си махни крака от вратата ми.
	— Може би си видял нещо… някого — каза Болд, — без да знаеш, че това е важно.
	— В „Бика“ беше тъпкано тази вечер, лейтенант.
	— Рон Чапмън е бил там.
	— Така ли?
	— Станало е долу-горе по времето, когато си тръгнал — подхвърли Ла Моя.
	— Мислим, че са използвали бейзболна бухалка или тръба — добави Болд, като погледна Пендъграс право в очите.
	— А може да е било и палка — каза Ла Моя, като напомни на Пендъграс, че не изключва в нападението да са замесени полицаи.
	— Имаш ли нещо против да влезем и да си поговорим? — попита Болд, докато по врата му се стичаше ручейче от дъждовна вода.
	— Аз съм в болнични, лейтенант. Казвам го в случай, че си забравил. Не мисля, че моментът е подходящ.
	— Името ти изобщо няма да бъде споменато.
	— Дори и така да е… Аз съм пас.
	— Трябват ни само пет минути, за да разберем какво си видял или не си видял в онзи бар — заяви Ла Моя недоволно. — Става ли? Знаеш процедурата.
	— Вярно, знам я. Мога да ти премажа крака с вратата, ако предпочиташ — добави той.
	Ла Моя не помръдна.
	Пендъграс изглеждаше доста пиян. А всички знаеха, че има лошо пиянство. Болд не желаеше посещението им да се изроди в кавга. Пияни ченгета като Пендъграс търсеха всякакъв повод да се сбият, а Ла Моя неизменно се оказваше в центъра на такива схватки.
	— Не си чак толкова болен, щом си отишъл в „Петел и Бик“ — напомни му Болд.
	— Ходих там с лечебна цел.
	— Чък? — извика женски глас от къщата и привлече вниманието на Пендъграс. — Кой е, скъпи?
	— Ти беше там — каза Ла Моя — по времето, което ни интересува. Тръгна си в момента, когато Чапмън се появи — една-две минути преди да влязат Шок и Филип. А не искаш да ни помогнеш, Чък. Така ли е? Даваш ли си сметка как ще изглежда това? Че не искаш да говориш. При положение, че си бил там по това време. Добре, нищо не си видял. Но може би си чул нещо? Като например някоя глава да се пука или някой да крещи от болка.
	Болд искаше да се възползва от пиянството на Пендъграс, което го правеше уязвим, да не му даде възможност да изтрезнее и да започне да обмисля отговорите си.
	— Искаме това да стане тази вечер. Сега! — натърти той. — Знаеш какво става, когато някой свидетел не иска да говори или ни бави. Пребитите са наши колеги, Чък. Искаме да разкрием извършителя.
	— Преди сутрешните новини, бас държа. Преди данъкоплатците да натиснат градската управа да смаже стачката.
	— Политика? — изпъшка Болд. — Мислиш, че си играем на политика?
	— Момчета, правете каквото искате. Но това тук няма да стане. В никакъв случай.
	— Слушай, пострадаха двама наши _братя_ — повтори Ла Моя, — и това, че не искаш да говориш, не е хубаво, както и да го погледнеш. Няма значение какво ти е мнението за Шок и Филип. Просто не е хубаво.
	— Чък? — отново извика жената. Тя се появи иззад ъгъла и озадачена приближи до вратата. Беше дребна и невзрачна, с разрошена коса. — Чък, вали. Тези хора стоят вън на дъжда. Джон ла Моя, нали? — обърна се тя към сержанта. Явно всяка жена, свързана по някакъв начин с Управлението, познаваше Ла Моя по лице.
	— И лейтенант Болд — каза Ла Моя, като протегна ръка.
	— Чък? — притеснена се обърна тя към съпруга си. — Те стоят вън на дъжда.
	— Не, те си тръгват — каза Пендъграс, като погледа Болд в очите.
	Болд реши да опита с жената. Трябваше му само минута, за да разбере какъв беше звукът, който се разнасяше в къщата.
	— Странно време сте избрали за пране.
	Явно тонът на забележката му не й се понрави.
	— Чък се връща в къщи вмирисан на цигарен дим и дрехите му моментално влизат в пералнята, а той влиза в банята. Едно от малкото правила у дома, които аз успях да наложа.
	Когато жената отвори вратата още малко, Болд зърна снимка на две деца, окачена на стената.
	— Госпожо Пендъграс, има ли вашият син бейзболна бухалка?
	— Че кой няма? — попита Пендъграс.
	Той се размърда, готов да затвори вратата, без да го е грижа за крака на Ла Моя. В този момент Болд видя стълбището, което водеше към втория етаж на къщата. Върху едно от стъпалата имаше чифт маратонки „Найк“. Той се зачуди, дали страничната емблема не беше скъсана в единия край. Болд беше видял подобна емблема на „Найк“ на сантиметри пред очите си, докато лежеше по лице на алеята за коли пред дома си.
	Пендъграс бутна с лакът съпругата си, изрита ботуша на Ла Моя от прага и затръшна врата.
	Докато вървяха обратно към колата, Болд каза:
	— Започвам да си мисля, че ако бяхме претърсили килера в дома му или шкафчето му в Управлението, или пък багажника на колата му, може би щяхме да намерим бейзболна бухалка или балаклава*. И тогава нещата щяха да започнат лека-полека да се изясняват.
	[* Балаклава — черна плетена шапка с отвори за очите. — Б.пр.]
	— Патладжан ли? Какво пък е това? — озадачен попита Ла Моя. — Да не би балаклава да е някой от онези гръцки сладкиши?
	— Той е в бригадата на Кришевски. Нали така? — каза Болд, без да обръща внимание на невежеството на сержанта.
	— Правилно.
	— Е, може би това е всичко, което ни трябва да знаем.
	Приведени, двамата се втурнаха в проливния дъжд към паркираната кола, като Ла Моя не спираше да се оплаква гръмко и да обяснява колко държи на якето си от еленова кожа.


	Двадесет и първа глава

	— Ти си ужасно мълчалив — каза Дафни, поразена от иронията на поставената на видно място табела, която напомняше на посетителите в болницата да пазят тишина.
	Заради обичайните сутрешни дейности в коридорите имаше повече хора отколкото при предишните им посещения. Лекарите, следвани от студенти по медицина, правеха визитации. Сестрите и санитарите имаха измъчения вид на хора, претоварени с работа.
	— Мисля — отговори Болд.
	— За снощните нападения — довърши вместо него тя.
	— Пендъграс е предан на Кришевски и е готов да направи всичко, което той поиска от него. Ти си психологът. Знаеш, че само една крачка дели ченгето от престъпника.
	— Ако съдя по това, което ми разказа, обясненията на съпругата му звучат съвсем правдоподобно. Кажи ми тогава как това се връзва с Кришевски.
	— Ти не можа да видиш очите му. Държанието му. Пендъграс, Райърдън… момчетата на Кришевски в Хранилището… всички подкрепят безрезервно това, което той прави.
	— Което не значи, че са строшили нечия глава — отбеляза Дафни.
	— Но биха _могли_.
	Трябваха му отговори и все още смяташе, че Санчес е най-добрият източник, от който ще ги получи.
	Мъжът от частната фирма, която осигуряваше охрана на стаята на Санчес, позна Матюс и Болд. Дафни влезе първа. На вратата имаше табела с предупреждение, че в стаята се използва кислород, но Болд си помисли, че можеха да поставят и други предупреждения. Нападението над тази жена сякаш беше нанесло дълбока рана в сплотеността на Управлението, то говореше за незаслужена преданост към Организацията и рушеше връзките между колегите полицаи. Болд беше дошъл да разбере дали Санчес е работила по вътрешно разследване, преди да я открият завързана за леглото и със счупен врат. Беше дошъл с надеждата, че нападението над нея ще се окаже просто взломна кражба, изродила се в побой. При липса на други доказателства случаят трябваше да се разследва именно като такъв. Рядко се случваше да пристъпи към разпит с надеждата, че предположенията и инстинктите му ще се окажат погрешни, но точно така се чувстваше, когато влезе в стаята и погледна към парализираната жена, която лежеше на леглото.
	Погледът на Санчес непрестанно преследваше Болд. Умоляващ. Ням. Изпълнен с тъга. Една млада и жизнерадостна жена беше принесена в жертва. Мария Санчес беше попаднала в капан — духът й беше пленник на тяло, което не искаше да върне свободата й. През следващите няколко дни или седмици хирурзите щяха да разберат дали операцията щеше да върне тази жена към живота, който доскоро беше водила.
	— Знаем, че това ще бъде трудно за теб, полицай — започна Дафни, след като я поздрави. Тя нарочно беше споменала длъжността й. Днес имаха нужда от помощта на полицейската служителка. Трябваха им честни и трудни отговори.
	— В случая се появиха важни обстоятелства — уведоми я Болд.
	Санчес с усилие затвори клепачи, а когато ги отвори, тъмнокафявите й ириси се вторачиха напрегнато в него.
	— Искаме да ти зададем няколко въпроса — каза той и гласът му потрепери.
	Очите й се затвориха, после се отвориха. Зениците й сочеха надясно.
	— Да — отговори жената.
	Днес изглеждаше по-зле отколкото при последното му посещение.
	— Имаме още две нападения — каза Дафни, като пристъпи към Болд в долния край на леглото, за да облекчи пациентката. — И двете са над полицейски служители. Състоянието и на двамата е тежко.
	Клепачите се затвориха.
	— Съществува възможност за връзка — каза Болд, — която никак не ни се иска да допуснем, но се налага да го направим. Основният ни интерес си остава насочен към този взломаджия — особено в твоя случай, при който част от вещите ти липсват. Работим по всички налични улики. За нещастие сме изправени пред нова отвратителна възможност — че тези нападения над полицейски служители, в това число и над мен, са в резултат на някакво вътрешно разследване. Че това разследване, каквото и да е или да е било то, е свързващото звено, което досега не успявахме да открием.
	— Това е причината да дойдем тук — кимна Дафни.
	— Понякога самата система може да се превърне в спънка за работата на полицейските служители. Трябват ни отговори, които не получаваме от началството.
	— Нуждаем се от твоята помощ.
	Когато очите й се отвориха, те сочеха надясно.
	— Да.
	— Преди да те нападнат — започна Болд, — работила ли си по някакво вътрешно разследване?
	Клепачите на Санчес потрепнаха, тя затвори очи и остана така.
	— Моля те, Мария — каза Дафни.
	— Да — дойде отговорът.
	Болд изпита нещо средно между облекчение и тревога. Санчес беше работила по вътрешно разследване, преди да я нападнат и ограбят. На върха на езика му се въртяха десетки въпроси.
	— Разследването беше ли свързано с Хранилището? — попита Матюс.
	Тя втренчи поглед в тавана. Не може, или не желае да отговори? — зачуди се Болд.
	— Кришевски? — бързо попита той, защото продължаваше да се съмнява в сержанта от Хранилището.
	Очите й останаха вперени в тавана. Стори му се обаче, че с мъка си налагаше да не отговори.
	— Пендъграс?
	Тя продължаваше да гледа тавана. Може би е поела твърде много лекарства, помисли си Болд.
	— Чапмън?
	Клепачите й потрепнаха и тя ги затвори. Когато отново ги отвори, тя отново се втренчи в тавана.
	— Мария… — измъчван от безсилие произнесе Болд. — Моля те. Ти единствена можеш да отговориш на тези въпроси.
	Той изчака Санчес да размисли.
	— Смяташ ли, че някой — който и да е той — от Хранилището е замесен в нападението над теб?
	Лейтенантът попита това, като се мъчеше да потисне чувствата си, но не успя да скрие собствената си убеденост.
	— Не — отговори пострадалата жена.
	Дафни погледна Болд — този твърд отговор на Санчес показваше, че хората от Хранилището не са участвали в нападението. Част от него изпитваше задоволство. Вече можеше да насочи усилията си към разследването на взломната кражба и да остави други да ровят под камъните — ако тези камъни изобщо съществуваха. Но притеснението на Чапмън предишната вечер не му излизаше от ума и го предупреждаваше да не приема безрезервно отговорите на Санчес.
	— Смяташ ли, че нападението над теб е било свързано по някакъв начин с вътрешното разследване, по което си работила? — попита Дафни.
	Санчес пак се втренчи в тавана. Болд отново изпита чувство на безсилие.
	— Мария, днес сутринта в тази болница постъпиха още двама полицейски служители. В същото време поведението на някои полицаи от Хранилището е доста подозрително. Въпросите, които имаме, са много повече от отговорите, с които разполагаме. Ясно е, че ти си един от малцината, които знаят какво точно става. Знам, че искам много — твърде много дори — но те моля, помогни ни!
	Очите й проблеснаха. По бузата й се търкулна сълза.
	Мария отново се втренчи в тавана, разплакана.
	— Но ние искаме да _помогнем_! — отчаяно я замоли Болд.
	— Смяташ ли, че нападението над теб е било свързано с вътрешното разследване, по което си работила? — тихо повтори Дафни.
	Очите й се затвориха и се отвориха.
	— Да — отговори тя, като впери поглед в Болд.
	Дафни погледна към него. По лицето му се беше изписало облекчение.
	— Трябва да заловим този взломаджия — каза тя. — Ако разполага с алиби за нощта на нападението, тогава…
	— Може би това ще бъде достатъчно, за да се разровим в случая, по който е работила — прекъсна я Болд. Вътрешните разследвания винаги бяха обгърнати в тайнственост. Всеизвестно беше, че е почти невъзможно човек да разбере за какво се отнасят. — Ти си права за реда, по който трябва да действаме — този взломаджия може да се окаже най-важният ни свидетел.


	Двадесет и втора глава

	На излизане от колата Антъни Бръмуел зърна отражението си в страничното огледало, докато електронният механизъм затваряше вратата на гаража. Работата до късно вечер не му се отразяваше добре и той изглеждаше изтощен. Влезе в малката кухня на дома си, остави куфарчето си на един от столовете и се насочи право към хладилника, за да си взема кутийка бира „Куърс Лайт“. После измъкна бурканче печени фъстъци, свали жълтата пластмасова капачка и изсипа малко в шепата си. Без да поглежда, протегна ръка към дистанционното управление на телевизора, но не го напипа. Когато се обърна към телевизора, веднага му стана ясно, че дистанционното управление липсваше, защото и самият телевизор го нямаше. И в този момент усети първия пристъп на страх.
	Какво, по дяволите, става? — зачуди се той, докато се опитваше да си припомни нещо, което би обяснило липсата му. Бръмуел остави кутийката с бира на плота, фъстъците се посипаха като камъчета по пода и сърцето му бясно заби. Откраднали са телевизора, осъзна той. Може би в _къщата_ все още имаше някой? Обзе го паника.
	Той вдигна слушалката на стенния телефон. Нямаше сигнал.
	— Ало?
	Сигурно някоя от останалите слушалки беше отворена. В къщата имаше още два телефона — един в дневната и един в спалнята.
	Понечи да напусне къщата и едва сега забеляза, че кутията на алармената система беше разбита.
	Ужасен, Бръмуел се завтече обратно към гаража и влетя в колата. Тук се чувстваше в безопасност. Той заключи вратите, отвори вратата на гаража с дистанционното управление и потегли на заден ход, като откърти едно от страничните огледала. После протегна ръка към телефона в колата и натисна трите цифри на номера, който досега не беше набирал: 911.


	Двадесет и трета глава

	Поредната взломна кражба. Болд се обади на местопрестъплението — домът на Бръмуел — по клетъчния телефон и пое натам с превишена скорост — нещо, което не му се беше случвало досега. Фил Шосвиц се беше свързал с него, докато пътуваше към Джеймърсънови за закуска. Разследването беше поверено на неговия отдел „Взломни кражби“ в небивалия хаос, настъпил сутринта, когато деветстотин от хиляда и стоте „заболели“ от Синия грип полицейски служители „неочаквано“ се бяха върнали на работа. Фоайето на Обществена безопасност беше задръстено от представители на медиите и приличаше на зоологическа градина.
	Потърпевшият — собственикът на къщата — очакваше тяхното пристигане. Радиото непрекъснато повтаряше „водещата новина“ за неуспеха на стачката заради твърдата позиция на новия началник. Носеха се какви ли не слухове и клюки.
	Без да пита дали домът на жертвата има гараж, Болд нареди веднага да му намерят дистанционното управление на вратата.
	Хората от отдела все още не бяха пристигнали. На зазоряване беше преваляло, после беше пекнало слънце, а сега отново валеше — времето, също като Болд, не можеше да реши какво да прави. Тъй като нямаше нападение, отначало не бяха възложили разследването на детектив. Това, че бяха уведомили Шосвиц, се дължеше единствено на зоркия поглед на някой от дежурните служители в диспечерския отдел. По време на грипа броят на взломните кражби се беше увеличил рекордно, в резултат на което те правеха все по-малко впечатление на дежурните и нямаше да бъде никак чудно, ако изобщо бяха пропуснали да докладват за Антъни Бръмуел.
	Болд нарочно препречи късата алея с кавалиъра. Отново беше пекнало слънце. Надяваше се то да се задържи. Не искаше техниците от Научнотехническия отдел да паркират микробуса си на алеята, както бяха направили на местопрестъплението в къщата на Санчес. Опазването на едно местопрестъпление представляваше едва ли не свещена задача за всеки детектив.
	— Собственикът е в колата — каза патрулният полицай, — ако искате да…
	— По-късно — прекъсна го Болд, като пое дистанционното управление от мъжа. — Искам да вземете показанията му, полицай… Малъри. Не го прекъсвайте. Просто го оставете да говори. Разполагате с десетина минути.
	— Да, сър.
	— Ако се появят репортери, дръжте ги настрана от него. Разбрахте ли?
	— Тъй вярно.
	— Хората от отдела също да чакат отвън. Ако някой влезе, докато аз и капитанът сме вътре, веднага ще му намажем ските. Това се отнася и за вас, полицай Малъри. Ако ви трябвам, пратете ми съобщение по пейджъра. Дежурните в диспечерския отдел знаят номера.
	Леко пребледнял, полицаят кимна и се отдалечи. В този момент пристигна Шосвиц. Болд натисна бутона на дистанционното управление и вратата на гаража започна да се повдига нагоре и напред, като му заприлича на входа на гробница. Болд подаде на Шосвиц чифт ръкавици от латекс.
	— Готов ли си, капитане?
	Шосвиц енергично започна да разтрива лакътя си. Болд прие това като потвърждение.
	Гаражът на Бръмуел беше пълен, макар и не претъпкан, със сгъваеми градински мебели и ръждясали градински инструменти, окачени на пирони по стените. Болд и Шосвиц си проправиха път и лейтенантът отново натисна бутона на дистанционното управление. Врата бавно започна да се затваря.
	— Защо толкова те интересува гаража? — попита Шосвиц.
	— Оттук влиза крадецът — отговори Болд. — Къщи с пружинни резета, Фил. Отне ни доста време, докато разберем, че това е общото между тях. Нашият човек клонира дистанционните управления на гаражните врати, като сигурно се навърта наблизо и прихваща честотите. Помолих един човек да поразпита тук-там за име, но не ми се обади, затова подозирам, че сме ударили на камък.
	— Моите хора не бяха ли се сетили за това нещо? — леко притеснен попита Шосвиц.
	— Аз също не се сетих, Фил. Заслугата е изцяло на Санчес.
	Двамата влязоха в кухнята.
	— Според мен — започна да размишлява на глас Болд — най-големият риск, който крадецът поема, е, че посред бял ден влиза на заден ход с микробуса си в гаража на жертвата и после затваря вратата. Успее ли да направи това незабелязано, може спокойно да си върши работата. Сигурно носи със себе си скенер за полицейските честоти. Ако аз съм на неговото място, ще го пъхна в джоба си и ще си сложа слушалка в ухото. Чуя ли, че докладват за този адрес, веднага изчезвам. Иначе, влезе ли вътре, ще стои, докато си свърши работата.
	Шосвиц последва Болд през кухнята и двамата се озоваха в дневната, където няколко празни места по лавиците показваха къде са се намирали откраднатите предмети. Върху една масичка имаше декодер за кабелни телевизионни програми, а до него видеокасетофон. Недокоснати.
	— И моите момчета не са се сетили за това? — огорчен повтори капитанът.
	— Няма значение — каза Болд.
	— Но за мен има.
	— Разпита ли за някаква връзка с „Вътрешни разследвания“?
	— Веднага щом пристигнах на работа. Но мисля, че ще ми…
	— Знам — прекъсна го Болд.
	Болд беше посрещнал завърналия се на работа Ла Моя, като тръсна на бюрото му копия от протоколите за всичките единадесет взломни кражби и му нареди да разпита познатите си в частния сектор за евентуална застрахователна измама.
	Застанал в дневната на Бръмуел, той си записа какви предмети липсват.
	— Чисто изпипано — каза Шосвиц. — Определено не става дума за някой закъсал за дрога наркоман.
	Забележката наведе Болд на една мисъл и той коленичи и започна да оглежда пространството зад шкафа, на който е бил поставен телевизорът.
	Шосвиц покорно последва примера му и също коленичи на килима. След миг той попита глуповато:
	— Какво точно търсим, Лу?
	Болд се протегна, като провря ръката си между шкафа и стената. Когато напипа предмета, мислите му се насочиха към Пендъграс и Чапмън. Къде се вписваха те в целия случай? Можеше ли някога да докаже връзката между двамата полицаи и нападенията?
	— Това! — каза той, обзет от внезапна радост. Между пръстите на ръкавицата, която беше надянал, се белееше пластмасова кабелна препаска.


	Двадесет и четвърта глава

	В обедната новинарска емисия излъчиха обръщение на Кришевски към кмета да се откаже от предприетите твърди мерки и да позволи на полицейските служители „отново да заемат местата си, за да защитават и служат на град Сиатъл“. Този ход на Кришевски обаче беше безвъзвратно закъснял. Кметът беше изиграл своя коз — здравните инспектори бяха обявили за безпричинни десетки отсъствия по болест и в Управлението бяха започнали уволнения на полицаи.
	Кришевски се опита да превърне Шок и Филип в мъченици, като заяви, че неопитните курсанти, преждевременно произведени в полицаи от началника на Управлението с благословията на кмета не бяха успели да окажат подкрепа на детективите и че началникът носи пряка отговорност за тяхното състояние. Натискът се оказа безуспешен. В изявление за пресата кметът обяви, че не възнамерява да възстанови на работа двеста и дванадесетте уволнени полицейски служители, че здравните инспектори са установили, че тези полицаи, обявили се за болни, са били напълно в състояние да служат на града си и са загубили доверието на обществеността, лепвайки по този начин позорно петно върху репутацията на всички общински служители и институции. Беше обявено, че самият Кришевски също е уволнен и по думите на кмета той не може повече да бъде президент на Организацията, защото според устава й този пост може да бъде заеман само от полицай на действителна служба.
	Тъй като на това се гледаше единствено като на евентуална позиция за преговори, характерът на положението на Кришевски оставаше под въпрос. Компромисът изглеждаше неизбежен. Цената за двете страни — в политическо и икономическо отношение — все още не беше изчислена.
	— Изглеждаш ужасно — каза Ла Моя на Болд, когато влезе в канцеларията му. — Но това… — той посочи към препълнения с хора етаж — това е прекрасно.
	На целия етаж кипеше трескава дейност.
	— Курсанти, преминали едва половината обучение и произведени в униформени полицаи; униформени полицаи, произведени в цивилни детективи — възнегодува Болд. — Истински цирк. Никой не знае какво, по дяволите, трябва да прави. А пък се държат така, сякаш са ударили шестица от тотото, за бога!
	— Не бъди толкова придирчив, сержант — каза Ла Моя. — Нали искаше всичко да свърши? До края на деня Кришевски си заминава. Всички искаха това да приключи. Като изгледаш два пъти всички серии на Зейнфелд*…
	[* Джери Зейнфелд — американски телевизионен комик. През 1992 и 1993 г. получава награда за най-добър актьор в комедиен сериал. — Б.пр.]
	— Чувствам се повече като учител, отколкото като лейтенант — призна Болд.
	Ла Моя се усмихна и каза:
	— Чувам, че в нашия отдел са се върнали най-много хора.
	— Тринадесет човека от общо седемнадесет — разочаровано заяви Болд. Искаше му се всички да се върнат.
	— Да, ами другите четирима? Бедните, клетите хорица — каза той, като нарочно изопачи текста на песента на Уорън Зивън*. Ла Моя беше най-запаленият почитател на Зивън.
	[* Уорън Зивън — американски певец, композитор и инструменталист, роден през 1947 г. в Чикаго. — Б.пр.]
	Болд добре познаваше тази предизвикателна усмивка на Ла Моя. При положение, че върху бюрото на всеки завърнал се на работа детектив, в това число и на сержанта му, имаше не по-малко от десетина случая, които трябваше да се разследват, посещението му не беше случайно.
	— Е, разправяй — каза Болд.
	— Обадих се тук-там — гордо заяви сержантът. — Не е застрахователна измама — каза Ла Моя, знаейки, че лейтенантът ще бъде разочарован. — Освен това опитах всичко, което ми дойде на ум, за да установя някаква връзка между жертвите… нещо, което да ми подскаже как нашият човек ги набелязва. Финансите им са наред. Поне аз не видях нищо съмнително. Имай предвид, че това са само първите резултати. Очаквам още няколко обаждания. Може би все пак ще открием нещо. Някоя бензиностанция, която са посещавали. Универсален магазин. Някакво място, където всички са ходили.
	— Че защо тогава си се ухилил така? — подозрително попита Болд.
	— Как? — Ла Моя отново се ухили.
	— Ще ми кажеш ли най-сетне какво си изровил, или цял ден ще се хилиш насреща ми?
	— Кой казва, че съм изровил нещо?
	— Джон…
	— Това не е кой знае колко убедително доказателство, сержант. Просто връзка. Разбира се, може би точно онази връзка, която търсим — самоуверено добави той, за да подразни лейтенанта, — но не е нещо, с което можеш да се явиш пред Шосвиц или Хил.
	Болд предпочете да замълчи, за да не поощрява словоизлиянията на сержанта. Ла Моя щеше да увърта колкото се може по-дълго, за да накара Болд да го моли.
	— Ще ме мориш с мълчание, а? — изръмжа Ла Моя.
	Болд го изгледа безучастно, без да отговори.
	— Добре де. Ти искаше да разнищя историята със застраховките. Е, направих го. Хубава идея, струваше си да поработи човек върху нея. Но нищо не открих. Нищичко. Една голяма нула. След това се натъкнах на нещо неочаквано и си казах: „Опс, оттук може да изскочи някой заек!“ — Той почака Болд да реагира, но лейтенантът мълчеше.
	В този момент ситуацията придоби характер на състезание и Болд най-сетне се предаде.
	— На какво се натъкна?
	— Дяволски късмет имах, че се натъкнах на това, защото и през ум не ми беше минало да търся подобно нещо. Нали знаеш? Нали знаеш как става, сержант? Търсиш дървото, пък не виждаш гората. А тя е пред очите ти. Нож… пистолет… Не знам…
	— Джон!
	— Едно име, това е — каза Ла Моя. — Три от деветте жертви на взломни кражби са прехвърлили застрахователните си полици в седмицата преди обирите. И тримата в една и съща застрахователна компания — Консолидейтид Мючуъл.
	Болд се приведе напред.
	— Трима от всичките девет са сменили застрахователната си компания?
	— Точно така.
	— Нови застрахователни полици?
	— Да.
	— За по-голяма сума?
	— Не. В нито един от случаите. Не е това — каза Ла Моя. — Не е застрахователна измама — просто са ги сменили.
	— Застрахователен агент. Може би обикаля по домовете — започна да размишлява на глас Болд. — Оглежда какво има вътре. Набелязва обектите.
	— Точно това си помислих и аз. Да — каза Ла Моя. — Може би действат в комбина, а може би просто продава информацията на нашия взломаджия, а той сам се оправя по-нататък. Както и да е, това си е чиста проба връзка, нещо, което свързва и тримата. Така или иначе, струва си да поговорим с хората от тази компания.
	— Консолидейтид Мючуъл — повтори Болд.
	— Не точно — поправи го Ла Моя. — Става дума за Нюмън Къмюникейшънс от Денвър.
	Болд си записа името. Той познаваше това изражение: Ла Моя беше преобърнал голям камък.
	— Проблемът ни е, че това не фигурира в нито един от протоколите за кражба — загадъчно подхвърли Ла Моя.
	Болд отново го изчака да продължи, вместо да подхранва самолюбието му.
	— Ти си говорил с тази Хелън Брукс-Гилман, сержант. И с Кавамото. Някоя от тях случайно да е споменала нещо за два безплатни билета за кино? — попита Ла Моя.
	— Ти да не си пил нещо? — язвително подхвърли Болд.
	— Ами за някаква рекламна кампания за набиране на клиенти по телефона?
	Брукс-Гилман наистина беше споменала за тези рекламни кампании, но това беше просто оплакване, че им пречат и не ги оставят на спокойствие в дома им. Беше подхвърлила, че точно тези хора заслужават да бъдат арестувани. Спомни си, че и Кавамото беше споменала нещо подобно пред него.
	— Рекламни кампании по телефона? — попита той.
	— Мисля, че ако се поровиш в списъците с телефонни обаждания на Нюмън Къмюникейшънс, ще установиш, че това е общото, което свързва всички жертви на обири: всички са били включени в телефонната рекламната кампания на Нюмън. Няколко са избрали да увеличат размера на застрахователното си покритие, други са предпочели безплатните билети за кино. Това е връзката, сержант. Така са били набелязани. Е, какво мислиш? — попита Ла Моя, скръсти ръце и се облегна. — Няма ли да ми кажеш, че умираш от кеф, дето се върнах на работа?


	Двадесет и пета глава

	Притиснати от градския прокурор на Сиатъл, Нюмън Къмюникейшънс се озоваха изправени пред възможността да се окажат обект на федерално разследване за междущатска измама, ако откажеха да съдействат на Управлението.
	Тъй като Матюс все още оглавяваше разследването на случая Санчес, двамата с Болд бяха изпратени в Денвър да уточнят ролята на рекламната кампания за набиране на клиенти по телефона в поредицата от взломни кражби и, ако е възможно, да открият онзи служител, който предоставяше на взломаджията в Сиатъл нужната информация кои домове са подходящи за обир.
	Въпреки че се надяваха да приключат за един ден, Болд и Матюс си приготвиха пътнически чанти и резервираха стаи в хотел, тъй като смятаха, че е твърде вероятно изпълнението на задачата да им отнеме два, а дори и три дни. Полицейската работа рядко вървеше като по ноти.
	Офисите на Нюмън Къмюникейшънс се помещаваха в мръснокафява бетонна сграда, където се намираше студиото на KSPK, консервативна радиостанция, чиято програма включваше предимно интервюта и анализи, и „Ървингс Ред Хотс“ — заведение за бързо хранене. Цялата сграда вонеше на печени наденички.
	Рекламните листовки с предложения за работа в приемната на компанията — помещение, което според Болд приличаше на кабина за проби в универсален магазин — красноречиво говореха с какво се занимават Нюмън Къмюникейшънс — „Печелете пари от дома си! Възможности за доходи от Интернет! Продажби на дребно. Развлечения за възрастни“. Отпечатани на плътна зелена хартия, малките листовки чудесно се побираха в човешка длан и бяха идеални за раздаване по тротоарите в централната градска част и в района на университетските общежития.
	Ако се съдеше по табелката на вратата на кабинета му, Филип Ратборн беше президент и изпълнителен директор на компанията. Мазната кожа на главата му, нездравият тен на лицето и измачкания костюм на „Армани“ предполагаха, че човекът е в края на четиридесетте или в началото на петдесетте, но дипломата на стената от колежа в Северна Каролина показваше, че той е завършил само преди шест години, което означаваше, че Ратборн още не е навършил тридесет. Обстановката в кабинета трябваше да внуши на посетителите усещане за богатство, но по-скоро напомняше за стая в някой крайпътен мотел за шофьори, с баня, в която има вана с форма на сърце. Часовникът, телефонът и настолната лампа бяха купени от каталога на „Шарпър имидж“*, плотът на бюрото, облицован със сив фурнир, беше нащърбен по краищата, а големите листа на декоративното цвете в ъгъла отчаяно се нуждаеха от обезпрашаване. Затова пък компютърът беше марков — мониторът му имаше размерите на прозорец, нещо, което липсваше в кабинета, а скрийнсейвърът представляваше постоянно сменящи се изгледи от Пебъл Бийч и Огъста.
	[* Шарпър имидж — фирма за каталожна и електронна търговия. — Б.пр.]
	Болд веднага пристъпи към целта на посещението им.
	— Доколкото знам, вече са ви се обадили от Министерството на правосъдието на Колорадо — започна той.
	Болд се беше свързал с Управлението и беше разбрал, че бройката се беше увеличила — седем от деветте жертви на кражби си бяха спомнили за рекламна кампания по телефона с предложение за безплатни билети за кино, което бяха приели. Неминуемо щяха да последват съдебни процеси. Нюмън Къмюникейшънс можеха да очакват снизходителност в замяна на оказано съдействие. Именно на това се надяваше Болд.
	— Да, обадиха ми се — потвърди Ратборн.
	Той изглеждаше впечатлен от мълчанието на Дафни и нейната поразителна красота, нещо обичайно в подобни случаи. Полезен при разпитите, нейният вид можеше да се използва за отвличане вниманието на заподозрените. Тя носеше шал, който скриваше белега от нож, останал й от рана, получена преди няколко години, и блуза с висока, закопчана до горе яка. Колкото по-малко плът беше изложена на показ, толкова по-добре — освен ако не искаше нещо от някого. Нейната роля този път беше да играе мълчалива, властна жена. Когато най-сетне решеше да се включи в разговора, щеше да се окаже, че с нея е по-трудно да се преговаря и Ратборн щеше да бъде изненадан от ледената сдържаност на тази разпалваща мъжките страсти красавица.
	— И ви предложиха да ни окажете съдействие.
	— Да, предложиха ми. — Мъжът имаше дразнещия навик да потрепва или да се усмихва след всеки отговор — изражения, които никак не подхождаха на лицето му и напомняха за онези противни репродукции на Мона Лиза, променящи усмивката й.
	— Работите с импулсни линии — каза Болд, като посочи рекламната листовка в ръката си. — Номера, чийто код започва с деветстотин.
	Той искаше да го притисне и да отклони вниманието му от основния въпрос.
	— Секс линии?
	— Развлечения за възрастни. Всичко е съвсем законно.
	— Не виждам телефонни кабини.
	— Това й е хубавото на технологията, лейтенант. По-голямата част от търговските ни представители работят от собствените си домове. Получаваме и пренасочваме обажданията с помощта на автоматична централа.
	— Момичета от смесени колежи? — попита Болд.
	— Домакини, най-вече. — Той изчака по лицето на Болд да се изпише силна изненада. — Жената, която стене от другия край на линията, през повечето време глади и гледа телевизия. Приготвя обяда. Реди пасианс на компютъра. Тук просто става дума за изпълнение на роля, лейтенант. Мъжете се обаждат, за да ги възбуждат и да слушат това, което не чуват вкъщи.
	— За осем долара на минута — подхвърли Болд.
	— Търсене и предлагане.
	— А сайтът в Интернет? — заинтересува се Болд.
	— Някоя и друга актова снимка — скромно обясни Ратборн, като се обърна към Дафни, — колкото да им кипне кръвта. Там рекламираме линиите с код деветстотин. Някой иска да чуе човешки глас. Ако въведе номера на кредитната си карта, снимките се превръщат във видеофилм и стават доста по-горещи. Само от този сайт за миналото тримесечие имаме обща печалба шестдесет хиляди долара. Там е бъдещето.
	— А веригата киносалони „Пантеон“? — попита Дафни.
	— Организираме и извършваме широкомащабни кампании по телефона за нуждите на нашите корпоративни клиенти. Специални промоции, като кампанията на Консолидейтид, резервации за пътувания, продажби по каталог. Обикновено цената на услугите ни е с около четиридесет процента по-ниска от тази на конкурентите, а качеството им е същото, ако не и по-добро. Работата върви.
	— По-ниски разходи за работна ръка? — попита тя.
	— Огледайте се наоколо. Ниските режийни спестяват разходи на клиентите.
	— И пак домакини?
	На лицето на Ратборн се появи същата гримаса.
	— Организирането на кампании по телефона е по-трудно заради необходимостта от свързани в мрежа компютри и обща база данни. Ако за такива кампании използваме отделни хора, изискванията на технологията ще ни разори. Да вземем Консолидейтид например. Те работят изцяло по демографски данни. Компютрите набелязват домакинства въз основа на приходите и стойността на недвижимото имущество. Консолидейтид Иншуърънс притежава веригата киносалони „Пантеон“. Инсталирали са новите електронни автомати за билети из цялата страна и искат да използват тази кампания, за да могат същевременно да рекламират пред клиентите, набелязани за продажба на застраховки, и веригата си от киносалони. Всъщност, идеята беше моя и се оказа изключително печеливша.
	— Наели сте подизпълнител? — продължи да го притиска Дафни. — Кой?
	— Не ви ли казаха от Министерството на правосъдието? — обърна се Ратборн към Болд. — Предположих, че за това сте дошли тук. Вие сте от щата Вашингтон, нали? Мислех си, че искате да приложите нашата система във Вашингтон… нещо от този род. От нея печелим не само ние, а и щатът.
	— Нищо подобно — каза Дафни. — Ние сме от „Престъпления срещу личността“. Разследваме нападение…
	— Почакайте! — възрази мъжът и от образа му на корпоративен ръководител не остана и следа. — Никой не обели и думичка за това. Обясниха ми, че искате да ми зададете няколко въпроса за кампанията на Консолидейтид Мючуъл. Предположих…
	— Нямаме намерение да предявяваме обвинения към вас — бързо се намеси Болд, — нито пък към някого от Нюмън Къмюникейшънс. Най-вероятно ще се окаже, че ни интересуват един-двама от вашите служители — от наетите търговски представители.
	— Може би сред тях има някоя гнила ябълка — заяви Дафни.
	В кабинета нахлу нова вълна от миризма на наденички и горчица.
	— Искаме да поговорим с вашия подизпълнител — поясни Болд. — Свържете ни с него и си тръгваме оттук.
	— Изобщо нямаме намерение да замесваме компанията ви в разследването, при положение, че ни окажете съдействие — повтори Дафни.
	— Цялата работа е заради разходите за работна ръка. Заради това, че на телефона трябва да има човек. Автоматичните програми не струват. А в Денвър? При сегашния бум на икономиката? Опитайте се да намерите хора, готови да работят на процент.
	— Какво се опитвате да ни кажете? — попита Дафни. — Единственото, което ни трябва, е името на подизпълнителя по кампанията на Консолидейтид Иншуърънс.
	— Не разбирам защо не са ви казали, когато сте говорили с тях — раздразнено заяви Ратборн. — Работим с тях вече три години. Досега не сме имали никакъв проблем.
	— Когато сме говорили с кого? — продължи да го притиска Дафни. — Консолидейтид ни насочиха към вас.
	— Не! Не Консолидейтид. Министерството на правосъдието би трябвало да каже на вашите хора. Ние използваме изправителни заведения, щатски затвори, затворници — обясни Ратборн. — Нашият подизпълнител за всички рекламни кампании по телефона е Колорадското управление за изправителни заведения.
	— Затворници — промълви Болд, смаян от думите на Ратборн.
	— Значи хората, които се обаждат по телефона при тези рекламни кампании, са затворници? — попита Дафни.
	— Технически погледнато — не без известна гордост отговори Ратборн, — това е част от тяхното превъзпитание.


	Двадесет и шеста глава

	Залязващото слънце беше обагрило в червено Континенталния Вододел, когато Болд премина с наетата кола през третия охраняван вход на затвора, който беше частна собственост. Върху осемметровата телена ограда се виждаха кълба бодлива, остра като бръснач тел. Външната стена, иззидана от бетонни блокчета, беше висока девет метра и свързваше четирите наблюдателни кули, на които дежуреха тежковъоръжени пазачи. По средната ограда, която беше почти невидима, имаше големи жълти предупредителни табели с червени надписи „ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕ“. В сградите на затвора — собственост и експлоатирани от Итъридж Корпорейшън — имаше крила за затворници на строг и на общ режим с отделни входове за посетители. Едно от десетината пръснати в цялата страна подобни изправителни заведения, всички построени и управлявани от частни компании, те сключваха договори със съответния щат и им се плащаше с парите на данъкоплатците. Акциите на Итъридж Корпорейшън се търгуваха на борсата.
	— „Затворници осигуряват печалба“ — прочете Дафни заглавието на ксерокопирана статия от преди две години, която беше открила в градската библиотека на Денвър.
	— Продължавай да четеш — каза Болд. Той нарочно беше избрал този час за посещението им, като знаеше, че най-вероятно рекламната кампания по телефона ще бъде в разгара си вечерта, когато операторите можеха да хванат семействата на вечеря или пред телевизора.
	Тя продължи да чете. Обществеността била възмутена, а политиците впечатлени от перспективата да се намалят средствата за издръжка на изправителните заведения. Съобщаваше се за „недоказани обвинения“ срещу „неназовани щатски служители“, получили подкупи да лобират за идеята за частни затвори пред щатските законодателни органи. Но с три такива вече действащи в Колорадо частни заведения и още две, които в момента се строяха, тези обвинения изглеждаха безпредметни. В Невада имаше четири, в Айдахо — две. Федералното правителство се беше включило в играта. Изправителните заведения бяха станали частни. Болд и Матюс възнамеряваха да използват факта, че щатът Вашингтон беше получил подобна оферта, за осъществяването на която беше насрочен референдум през есента, по време на изборите.
	Болд намери паркинга, предназначен за посетители. Голяма табела напомняше на шофьорите да заключват колите и да прибират ключовете.
	Изправителните заведения, попаднали в частни ръце, бяха оборудвани по последната дума на техниката. Вратите с електронни ключалки изискваха както отпечатък от дланта на надзирателя, така и магнитен ключ с размерите на кредитна карта, за да се получи достъп до различните части на крилото за затворници на общ режим. Сградата представляваше осмоъгълник, а единствената будка за надзиратели се намираше в центъра му, което позволяваше да се държи под око всяка килия. Авангардната технология за охрана се допълваше от видеокамери за наблюдение, инфрачервени датчици и електронни устройства „Лоу Джак“*, прикрепени около глезените на всички затворници. Очевидно щатът Колорадо не можеше да си позволи да построи изправително заведение с подобна система за охрана, но все пак можеше да отделя четиридесетте хиляди долара, необходими за годишната издръжка на всеки затворник.
	[* Лоу Джак — система, използваща радиочестоти за откриване и проследяване на откраднати автомобили. — Б.пр.]
	Болд не беше посмял да се свърже сам с Итъридж Корпорейшън, тъй като много добре знаеше, че частните компании никак не обичат представителите на закона да откриват грешки в техните бизнес планове. Вместо това той помоли един приятел, работещ в системата на изправителните заведения на щата Вашингтон, да се обади по телефона и да ги представи като двама детективи, командировани по служба в Колорадо, които биха желали да разгледат изправителното заведение на Итъридж в Джеферсън Каунти и най-вече да се запознаят с тъй наречената „програма за частна търговия“, по която работеха затворниците, изтърпяващи наказанията си в крилото за общ режим. Директорите на Итъридж, които знаеха за предстоящия референдум в щата Вашингтон, видяха в тяхно лице представители на потенциален клиент.
	Болд и Дафни бяха посрещнати от управителния директор на заведението — четиридесет и пет годишен мъж с късо подстригана коса и твърд като стомана поглед. Двамата му административни помощници, около тридесетгодишни мъже, заприличаха на Болд на бивши армейци или морски пехотинци. Корпорациите явно знаеха откъде да набират служители.
	— Впечатляващо — каза Болд, като посочи системата за охрана, през която той и Дафни току-що бяха преминали.
	Началникът на затвора, словоохотлив като истински търговски агент, определено нарушаваше общоизвестния стереотип. Той не приличаше на нито един от началниците на затвори, с които Болд беше имал възможност да се запознае през годините на служба в полицията.
	Обиколката продължи четиридесет минути, като през цялото време домакинът им наблягаше на съвършената техника за охрана на заведението. Инфрачервените датчици бяха толкова чувствителни, че можеха да „уловят телесната температура на всеки бозайник, по-голям от плъх“.
	— Кои други затвори сте обиколили? — попита началникът, очевидно готов да посрещне предизвикателствата на конкуренцията.
	Той ги поведе по дълъг гол коридор. Дафни цитира едно от имената, споменато в статията, която беше чела на глас преди по-малко от час.
	Началникът на затвора кимна.
	— Те започнаха след нас. Все още се опитват да ни догонят — без излишна скромност заяви той. — Не забравяйте, че ние излязохме на печалба само четири години след началото на експлоатацията. В национален мащаб, имам пред вид. Поддържаме деветдесет и седем процента заетост. Най-добро съотношение между наличните легла и броя на затворниците. Нула бягства за четири години. Нула — повтори той. — В национален мащаб!
	— Програмата за частна търговия — каза Болд, като предполагаше, че началникът се готви да заговори за нея. — Щатът участва ли в подялбата на приходите? — попита той.
	— Абсолютно! — Началникът се усмихна широко. — Доколкото знам, щатът получава двадесет процента. — Той се обърна към един от двамата си помощници. — Можем да проверим.
	Младият командос пое по коридора към един бял телефон, монтиран на стената.
	— Значи Итъридж взема осемдесет процента от печалбата по програмата за себе си — опита се да го жегне Болд.
	— Седемдесет компютърни работни станции, широколентови линии за данни, над шестдесет телефонни линии — имаме разходи, лейтенант.
	— Рекламни и маркетингови кампании по телефона — каза Болд. — Кой би помислил?
	— Това не е наше откритие — напомни им началникът, сякаш да защити компанията. — Прави се от години. Продажби по каталог, анкети, дори резервации на самолетни билети. И все пак тези ранни програми не са успели да се възползват напълно от потенциала си. Ние използваме компютрите си и в програмите за обучение, които провеждаме. Това е то многоцелевата концепция. Но хората, които наистина заслужават похвала в Итъридж, са нашите проектанти. Най-добрите в бизнеса, Бог ми е свидетел — добави той. — Понастоящем седем щата използват рекламните кампании по телефона като източник за увеличаване на приходите в изправителните заведения.
	Началникът отново заприлича на търговски агент.
	— Това е ефикасен начин за частично покриване на разходите, като в същото време лишените от свобода получават подходяща квалификация — продължи той, — която ще им помогне да си намерят работа навън. На над шестдесет процента от затворниците, участващи в нашата програма за частна търговия, ще бъде предложена подобна работа след освобождаването им. Рецидивизмът в тази част от нашите „клиенти“ бележи забележим спад.
	— Чудесно използване на работната ръка в затворите — отбеляза Болд.
	Тази забележка заинтригува началника на затвора, който спря пред една врата и постави дланта си върху електронния четец. След това пъхна картата си и вратата се отвори.
	— Имате късмет — обърна се той към Болд. — Изглежда нашите хора са започнали работа.


	Ако не бяха гащеризоните с техните широки, тъмносини хоризонтални райета, човек можеше да вземе седемдесетте затворника и огромното помещение за университетска компютърна лаборатория — сиви работни клетки със звуконепроницаеми прегради и ярки лампи на тавана. В много отношения то напомняше на Болд за канцелариите на отдел „Убийства“ на петия етаж, но в още по-голям мащаб, и иронията в цялата ситуация не му убягна — условията за работа на затворниците бяха по-добри от тези на ченгетата. В помещението се носеха приглушени предложения за продажби, бръмчаха компютърни вентилатори, бързо потракваха клавиши.
	Дафни и Болд се спогледаха многозначително. Някъде в това помещение се криеше връзката между поредицата от взломни кражби — техният човек беше надянал слушалки и потракваше по клавишите на някоя от многобройните клавиатури.
	— Програмата на Консолидейтид? — попита Болд, като показа, че е информиран за нещо, която не би следвало да знае. — Нюмън Къмюникейшънс?
	Този път началникът на затвора не успя да прикрие оскърблението си. Ушите и вратът му се зачервиха.
	— Какво става тук? — попита той.
	— Всички тук ли работят за Нюмън? — повтори Болд. — За кампанията на Консолидейтид?
	Един от помощниците на началника побърза да отговори, което никак не се хареса на шефа му.
	— Половината за Нюмън, другата половина за електронна продажба на билети за Еър Експрес.
	— Откъде знаете за Нюмън? — разтревожен попита началникът на затвора.
	— Лейтенант Матюс и аз трябва да видим списъците на телефонните обаждания, разпределени по работни станции. Нюмън Къмюникейшънс ни оказаха съдействие в това отношение.
	— Излъгали сте ни! — изпъшка началникът на затвора. — Вие не сте участници в никаква проучвателна комисия.
	— Ние наистина извършваме проучване — потвърди Болд, — но не за нов затвор.
	Дафни, която винаги безпогрешно напипваше слабото място на опонента, добави:
	— Нашият щат действително има намерение да сключи договор за построяване на частно изправително заведение. Ако се завърнем в Сиатъл с благоприятни отзиви…
	— Сигурно има някаква грешка — каза началникът на Болд, като добре си даваше сметка какви неприятности можеше да причини това не само лично на него, но и на самата корпорация.
	— От канцеларията на градския прокурор вече са се свързали с Колорадското управление за изправителни заведения. Частен или не, именно те отговарят за затвора. Тази история може донесе големи неприятности на всички засегнати — заяви Болд. — Това е единствения начин да се доберем до необходимата ни информация.
	— Ще трябва да завъртя един-два телефона — каза началникът на затвора.
	— Разбирам — отговори Болд.
	— Какво точно ви трябва?
	— Достъп — отвърна Болд.
	— Може би ще е най-добре да започнем, като намерим подходящо място, където да поговорим — предложи Дафни.
	Началникът не можа да скрие възмущението си.
	— Това никак няма да се хареса на ръководството на корпорацията — каза той.
	— То не се харесва и на един от нашите полицейски служители, който е парализиран от врата надолу — заяви Болд.


	Двадесет и седма глава

	Дафни се възползва от точките си по програмата Фрикуънт Флайър Майлс*, за да получи по-хубава стая в хотела, което означаваше няколко квадратни метра повече, дълбока вана с устройство за воден масаж и изглед към Скалистите планини. Щом се озова в своята стая, Болд поръча каничка чай „Ърл Грей“ и след като му го донесоха напълни ваната с гореща вода и прекара двадесет прекрасни минути потопен в нея, усещайки как схванатото му от побоя тяло постепенно се отпуска.
	[* Фрикуънт Флайър Майлс — програма за авиационни компании, предназначена да насърчава пътниците, използващи често услугите на една и съща компания. Срещу определено количество прелетени мили те получават безплатни билети, отстъпки при настаняване в хотели и пр. — Б.пр.]
	Когато децата му бяха малки, Болд се къпеше заедно с тях и все още пазеше прекрасни спомени за водни пръски, смях и сапун в очите. Семейството ужасно му липсваше. Искаше да приключат този случай, грипът да свърши и семейството му да се завърне у дома невредимо.
	Дафни се обади да му каже, че е резервирала маса за вечеря в ресторанта — задължително трябваше да бъде със сако и вратовръзка. В гласа й се долавяше възбуда.
	Разследването, помисли си той и изглади една риза, която се беше измачкала в пътническата чанта.
	Вечеря. Двамата сами в хотел на хиляди километри от дома. Може би Шийла Хил трябваше да изпрати Ла Моя вместо него.
	Изпълнен с носталгия по дома, той се обади на Лиз. След болестта тя сякаш беше преоткрила себе си. Живееше чисто, обърнала поглед към духовното, вглъбена, по-спокойна от всякога. Истински стожер. Досегът й със смъртта беше засилил нейното желание за живот. Не предявяваше никакви претенции към него, освен да бъде пълноценен баща за децата им, и правеше всичко възможно да го подкрепя в работата му, която не намираше най-подходяща за него. Заплатата й в банката беше добра и от време на време се опитваше да убеди Болд да си потърси работа в охраната на някоя от мултинационалните гигантски корпорации в Сиатъл. Но не настояваше твърде упорито. Веднъж почти беше стигнал до интервю в Боинг.
	Разговорът им протече добре — тя се радваше, че отново си е у дома с децата. Болд изобщо не спомена за предстоящата вечеря с Дафни, въпреки че на няколко пъти имаше чудесна възможност да го направи. И когато остави слушалката, се зачуди защо не й беше казал.
	Той стегна вратовръзката, при което почти се задуши. В стаята му бяха донесли факс от четиридесет страници. Адвокатите на Итъридж бяха взели правилно решение — в ръцете си държеше част от списъка с телефонни обаждания по рекламната кампания на Консолидейтид — номерата с код на областта 206.


	Дафни беше облякла кремава копринена блуза с тясна, закопчана догоре яка столче, която скриваше белега й. Над едва загатнатите очертания на финия й дантелен сутиен изящно падаше наниз от перли, който се надигаше и спускаше при всяка нейна дума. Около нея се разнасяше свежо ухание.
	Щом я погледна, по цялото му тяло се разля топлина, сякаш беше изпил чаша коняк.
	Тя бавно отпиваше от своето „Пино ноар“, а Болд от боровинковия си сок.
	— С помощта на своите компютърни терминали — каза тя, — Нюмън и Консолидейтид осигуряват на тези затворници, осъдени за углавни престъпления, достъп до данъчни оценки на имущество, пълни кредитни досиета, брой на членовете на семействата, брой и стойност на регистрираните превозни средства… Какво са очаквали, че ще се случи?
	Болд й беше дал едната половина от факса. И двамата претърсваха списъка за телефонните номера на деветте жертви на взломни кражби. Искаше му се да й каже, че изглежда страхотно. Но държеше устата си затворена, а очите — вперени във факса.
	— А тази анкета? Остана ли ти време да я прегледаш? Приблизителни доходи. Стойност на жилището. Движимо имущество. Брой на компютрите, притежавани от семейството. Брой на плейърите за компактдискове, брой на видеокасетофоните. Ако всички тези дребни демографски подробности, към които застрахователните компании проявяват неутолим апетит, попаднат в ръцете на някой злонамерен човек… — Тя вдигна глава.
	Болд се почувства така, сякаш го лъхна топъл вятър.
	— Слушаш ли?
	— Апетит за данни — повтори той. В момента изпитваше апетит за други неща. Но се опита да го потисне.
	— А момчетата в другия край на стаята правят резервации за пътувания. Не можеш да обереш домовете им, докато отсъстват от града — това ще ни отведе право при теб — но можеш да разузнаеш, да си подготвиш план. Да обереш един или два, но достатъчно далеч един от друг, за да не успеем да установим връзката.
	— Открих един! — заяви той малко по-силно от необходимото, като привлече вниманието на вечерящите на съседната маса посетители. — Тук е записано, че на Брукс-Гилман се е обадил затворник номер четиридесет и две.
	— Номер четиридесет и две — повтори Дафни, като прокара пръст надолу по колоната, където беше записано кой затворник от програмата за частна търговия се е обадил по телефона. — Бръмуел! — възкликна развълнувано тя, като откри още един познат телефонен номер. — И на Бръмуел се е обадил номер четиридесет и две.
	Дафни цялата грейваше, когато беше развълнувана. Тя беше един от онези хора, които излъчваха електричество, осезаема, физическа, чувствена енергия, която сега заискри през масата и зарази Болд. Той усети как тази енергия бурно се вля в тялото му, макар че не му хареса къде точно спря и го засегна най-силно. Болд се размърда на стола, облекчен, че към масата им приближаваше сервитьор. И двамата оставиха страниците на факса.
	Изядоха салатите си бавно и в мълчание. Болд усети, че няма желание да дочака основното блюдо. Искаше отново да се заеме с факса. Улови погледа на Дафни и прочете мислите й.
	— Нямам нищо против да се позабавляваме — каза той, като се опитваше думите му да прозвучат убедително. — В това няма нищо лошо.
	— Нищо лошо — повтори тя, макар и не съвсем убедена.
	Измина цяла минута, преди той отново да проговори:
	— Дори когато и двамата…
	— Да?
	— … мълчим, ми е много приятно.
	— Да.
	— Чувствам се чудесно… Дори прекрасно.
	Сервитьорът прибра салатите и поднесе предястието в чинии, покрити с капаци. Когато едновременно ги повдигнаха, във въздуха се разнесе аромат на розмарин и чесън.
	— Приятно ми е, това е всичко — каза той, когато отново останаха сами.
	— Не е всичко и ти го знаеш — отговори тя.
	— Не, може би не — съгласи се той.
	— Минахме вече през това, Лу. И имахме много възможности да го повторим, но не го направихме, което е хубаво, мисля.
	— Мислиш или знаеш?
	— Нейната болест… Ракът… тя още по-силно ви сближи.
	— Да, така е — съгласи се той.
	— То е като да извлечеш максимална полза от една неприятна ситуация. Вие двамата направихте точно това. Наистина е възхитително.
	— Благодаря ти — искрено заяви той. — Все пак това не означава, че съм престанал да те харесвам.
	Дафни се пресегна през масата и стисна ръката му в дланите си.
	— Знам. Това важи и за мен.
	Те се спогледаха усмихнати.
	— За оператор номер четиридесет и две от програмата за частна търговия! — Той вдигна чашата си с вода. — Бих казал, че вече имаме заподозрян.
	— Аз бих казала, че най-добре ще е да проверим целия списък тази вечер. Ако успеем да установим връзка между господин Четиридесет и две и още някои от жертвите, ще разполагаме с неопровержими доказателства.
	— Съгласен съм.
	— В моята стая? Или в твоята?
	— В твоята, тя е по-голяма — отговори Болд.
	Тя дръпна стола си назад, извини се, без да го погледне и пое бързо през ресторанта с типичната за нея грациозна походка.
	Когато се върна, той усети, че не желае да остане на масата.
	— Какво ще кажеш за един танц преди десерта? — попита тя.
	В бара свиреше джаз трио. Болд се беше опитал да се абстрахира от музиката, защото тя можеше така да го погълне, че да обсеби цялото му внимание. Същото можеше да направи и един танц. Искаше му се да каже, че идеята не му харесва.
	Дафни добави, че е помолила да впишат вечерята в сметката за стаята й, като му пресече всякакъв път за отстъпление.
	— Защо не? — каза Болд, въпреки че никак не беше убеден в това.
	Грешка. Болд го разбра в момента, когато леко я прегърна и усети топлата трапчинка на гърба й в широката си длан. В такива моменти се издаваха тайни. Падаха кралства. Дафни, с обувките си на високи токове, беше висока почти колкото него. Тя се притисна по-близо и гърдите им се допряха.
	— Добре ли е така? — попита Дафни и дъхът й опари врата му.
	Страхотно — каза той, удивен от усещането.
	— Знаеш ли какво си мисля? — произнесе тя, този път с дрезгав шепот, от който го побиха тръпки. Ударите на сърцата им се разминаваха. Тя нежно постави ръка на рамото му и сама си отговори: — Мисля си, че това е твърде опасно.
	— Аз също — призна той, без да я пуска.
	— Песента свърши.
	Наистина беше свършила. Без да разбере. Само тази песен, или бяха останали на дансинга по-дълго? Той я хвана за ръката и я поведе.
	Поеха заедно по дългия коридор със стаи от двете страни. Тя отвори вратата с електронния ключ и Болд се сети за охраната на затвора. Дафни я натисна с рамо и тя се отвори.
	— Всичко е наред, нали?
	— Да — отговори той, без да се възползва от възможността за отстъпление. Страниците на факса издуваха джоба на сакото му.
	Тя протегна ръка, погали го леко по бузата, после игриво го хвана за вратовръзката и каза:
	— В моята стая, момко.
	Но думите й се загубиха в по-скоро импулсивната, отколкото съзнателна целувка на Болд. Целуна я по устните, не по бузата. Направо там, насред коридора, както го беше хванала за вратовръзката. Кратка, но изпълнена със страст.
	Целувката я смая, но тя не се отдръпна. Придърпа го през вратата за вратовръзката, обърна се и щом той се озова вътре, тя пламенно отговори на целувката му. Целунаха се продължително и жадно, сякаш цяла вечност бяха чакали този миг.
	Пръстите му започнаха да разкопчават малките копчета на блузата й, коприната се свлече и оголи гърдите й, докато той развързваше вратовръзката си. Някъде наблизо прогърмя кола и двамата инстинктивно застинаха, а после, като се спогледаха, и двамата с раздърпани дрехи, единият от тях започна да се смее, а другият го последва, докато смехът им започна да кънти из стаята. През това време, изчервена като малко момиче, Дафни закопча блузата си.
	— Може би е по-добре да прегледаме факса утре сутринта — нервно предложи тя.
	— Аз… — Болд се чувстваше неловко. Опустошен.
	— Не казвай нищо — помоли го тя, като допря топлия си пръст до устните му и го задържа там. Ризата му беше полуразкопчана, а вратовръзката висеше от яката му.


	Двадесет и осма глава

	Изправителното заведение на Джеферсън Каунти изглеждаше сякаш от друг свят. Разположен сред шубраците на високопланинската пустиня, обширният пясъчножълт комплекс беше заобиколен от сребристи вълни остра като бръснач тел. През целия път насам и двамата мълчаха.
	Дафни въртеше между дланите си чашка от кафе, сякаш за да ги стопли. Навън, зад прозорците на охладеното от климатика купе, температурата беше двадесет и шест градуса. Характерният син цвят на небето можеше да се види само в планините.
	Самият Болд се чувстваше малко потиснат. Трудно му беше да се съсредоточи върху разследването, което беше целта на пътуването им. И това въпреки факта, че преди да си легне беше успял да установи, че затворник четиридесет и две се е обаждал по телефона на още четири от жертвите на взломни кражби. Сега двамата с Дафни се канеха да си поговорят с номер четиридесет и две.
	Болд зави наляво по дълъг, застлан с чакъл път, който водеше към трептящото на слънчевата светлина заведение. Зад наетата кола се вдигна облак от прах, който се разрасна и почти скри слънцето.
	— Слушай, Дафи — каза той, — доста време мислих за тази целувка. След като вече приключихме с нея, можем да издържим още пет-шест години.
	— Няма обидени, няма засегнати?
	— Не искам да ми се сърдиш.
	— Така ли си мислиш? — попита тя. — Знаеш ли, въпреки че си толкова добър детектив, понякога нищичко не разбираш.
	— Вярно е — каза той.
	Опита се да се усмихне, но присвитите му очи го издадоха.
	Болд спря колата до първата от трите будки за пазачи и измъкна калъфа със значката от синия си блейзър. Дафни направи същото и разговорът приключи.


	Болд и Матюс седяха един срещу друг на малка масичка с пъстър пластмасов плот в столовата за служители. Болд прочете от папката пред себе си:
	— Затворник номер четиридесет и две, както е записано в списъците на телефонните обаждания. Дейвид Ансел Флек — с „к“. Излежава тригодишна присъда — забележи — за кражба в големи размери. От осем седмици участва в телефонната рекламна кампания по програмата за частна търговия.
	— Точно когато започват нашите взломни кражби — каза Дафни.
	Разполагаха с едната половина на връзката: именно Флек беше говорил по телефона с всяка една от жертвите на взломна кражба. Преди да пристъпят към разпита на Флек трябваше да открият другата половина: как е установявал контакт с външния свят. Сега чакаха началника на затвора.
	Когато той пристигна, Болд забеляза, че държанието му вече не беше толкова наперено. Човекът си даваше сметка за последиците, които този случай можеше да има за повереното му заведение. Залогът не беше малък — собствената му работа. Все пак шефовете на Итъридж му бяха наредили да окаже пълно съдействие, а ако някое подобно частно заведение откажеше да съдейства на правозащитните органи, това щеше да означава смъртна присъда за договорите за щатски затвори.
	— Платените телефонни автомати тук са собственост и се поддържат от една дъщерна фирма на Итъридж — започна той.
	— Нито цент нахалост! — забеляза Дафни.
	— В управлението все още работят по базата данни с разговорите, проведени от всеки автомат. Освен това адвокатите ще трябва да уредят някои подробности около първата поправка. Много, ако не и повечето обаждания от нашите телефонни автомати са за сметка на роднини или приятели отвън. Казаха ми, че можем да получим тези номера от различните компании доставчици, но това ще отнеме известно време. А междувременно ви донесох това. — Той подаде на Болд куп листи, получени по факса. — Не са сортирани по код на областта — извини се началникът.
	— Ще го преживеем — каза Болд.
	— Но накарах секретарката ми да подчертае всички обаждания с директно набиране, които започват с код 206. И тя отметна четири такива, които вероятно са направени от затворник номер четиридесет и две — с известна гордост добави той.
	— Как сте ги определили? — попита Дафни, като придърпа стола си до този на Болд и надзърна над рамото му.
	Болд посочи горния лист.
	— По време.
	— Имаме график. Достъпът до телефоните не е свободен. Времето за разговори се контролира строго.
	— И колко от останалите затворници са имали достъп до телефоните по едно и също време с Флек? — попита Болд.
	— Има пет телефонни автомата — обясни началникът на затвора. — Всеки затворник може да говори по петнадесет минути на ден.
	— Значи още четирима други — пресметна Болд. Това доста стесняваше кръга на заподозрените и улесняваше работата му. Той разпозна първите три цифри след подчертания номер с код 206 като префикс на клетъчен телефон. Трябваше да се обади на Ла Моя, за да разбере кой е собственикът му. Щеше да вземе мерки Дейвид Флек да не се обажда повече по телефона. Ако имаха късмет, щяха да пипнат взломаджията, когото търсеха. Но не хранеше кой знае какви очаквания, резултатите никога не идваха толкова лесно.
	— Значи шансовете ни са едно към пет, че Флек се е обадил в Сиатъл и е предал имената и адресите на подходящите за обир семейства? — попита Дафни.
	— Той не знае това — отговори Болд и се обърна към началника на затвора. — Мисля, че е време да се срещнем с господин Флек.
	— Можем да го уредим. Но първо, ще имате ли нещо против да ми обясните за какво става дума? Моите хора ще ме питат и ще бъде много по-добре за мен, ако съм в състояние да отговоря на въпросите им.
	Болд си помисли, че тази молба е съвсем основателна.
	— Флек съобщава имена на някого отвън. Докато тече рекламната кампания за набиране на клиенти по телефона, с помощта на анкетата, която Консолидейтид провежда чрез Нюмън, той набелязва домовете, в които има по няколко компютъра, скъпа стереосистема или повече от един телевизор. Доста добра плячка, когато теглим чертата.
	Дафни отново се беше зачела в първия факс с телефонните номера, на които се бяха обаждали затворниците, участващи в рекламната кампания.
	— Той се обажда от телефонните автомати — вероятно набира номера на този клетъчен телефон — и съобщава имената и адресите на потенциалните мишени. От там нататък нещата се пренасят в Сиатъл и ни съобщават за поредната взломна кражба.
	Без да вдига поглед от факса, Дафни каза:
	— Лу! Три от жертвите на обири със сигурност не фигурират в този списък от снощи. Може би фигурират в данните от миналата седмица, които не сме получили. Мария също я няма в списъка.
	Развълнуван, че беше успял да свърже затворник четиридесет и две с обирите, Болд беше забравил да потърси номера на Санчес в базата данни. Пропускът беше съвсем елементарен, но изведнъж липсата на нейния номер в списъка на онези, включени в рекламната кампания, постави под съмнение всичките им усилия.
	— Може би и на нея са се обадили по-рано — предположи той.
	Колкото повече приближаваха към разпита на възможен заподозрян — дори съучастник в престъплението, като Дейвид Ансел Флек — толкова повече Болд се страхуваше от вероятността да установи, че Мария Санчес никога не е била набелязвана като мишена за обир. В такъв случай щеше да се окаже, че нападението над Мария е било дело на ченге, опасение, което изпитваше и за нападението над самия него. И сега, когато вече приближаваше към истината, каквато и да беше тя, той правеше това предпазливо, като добре си даваше сметка, че макар и рядко, понякога беше по-добре истината да не излиза на бял свят.
	— Не — каза тя и поклати глава. — Във всеки един от случаите взломните кражби стават до десетина дни след първото рекламно обаждане по телефона. При това положение номерът й щеше да фигурира тук.
	— Може би е изтрит? — обърна се Болд към смутения началник на затвора.
	Двамата с Дафни се спогледаха и той видя, че тя също е притеснена.
	— Доколкото знам — каза началникът, — системата не позволява това. Не може да се изтрива информация от базата данни на програмата за частна търговия. Това е едно от условията в договора. Направено е в случай, че възникне подобна на сегашната ситуация.
	— Трябва да накараме Флек да ни каже кой е извършвал обирите — обърна се Болд към Дафни. — Ако този тип не е бил у Санчес… ако не е обрал жилището на Санчес… ако успеем да установим това… да го докажем… тогава може би ще имаме достатъчно основание да се обърнем към „Вътрешни разследвания“ и да видим с какво те разполагат.
	Тя кимна, макар че притеснението й, също като неговото, беше очевидно.
	— Трябва да говорим с Флек веднага! — обърна се Болд към началника на затвора.


	Стаята за разпити все още миришеше на лепилото, което бяха използвали при застилането й с балатум. Това беше най-чистата стая за разпити, която Болд беше виждал някога. По-чиста дори от тези във ФБР и Бюрото за контрол на търговията с тютюневи изделия, алкохол и огнестрелно оръжие. Към присъстващите беше насочена видеокамера. В стената беше вграден двоен касетен дек, който записваше всяка произнесена дума, всеки звук. Идеята за двете касети, заимствана от англичаните, изключваше възможността по-късно някой да редактира записа от разпита, така че да пасне на собствените му цели — едната касета оставаше в дежурния служител, а другата се съхраняваше в сейф, до който имаше достъп единствено началникът на затвора — своеобразна застраховка срещу корупция.
	Дейвид Ансел Флек беше облечен с раирана униформа. Номерът му, ИДК-42, беше изписан върху парче плат, зашито върху десния джоб на гърдите му, и на друго, на гърба на униформата му. Надзирателите, които никога не използваха имена и никога не се опитваха да смекчат отношението си към затворниците, се обръщаха към него с „Четиридесет и две“. Екип от криминални психолози, нает от Итъридж Корпорейшън, беше разработил указания как персоналът да се държи със затворниците, за да поддържа дисциплината и да предотвратява безредици, затова мъжът доста се учуди, когато Болд и Матюс се обърнаха към него по име. По този начин веднага ставаше ясно, че те са външни хора — точно както Матюс беше посъветвала Болд.
	— Кои сте вие? — попита затворникът.
	Момчешкото лице на Флек, русата му коса, оформена в типична прическа на сърфист, сините му очи и бели зъби напомняха на Болд за някои от членовете на Бийч Бойс или за Таб Хънтър* в някой от многобройните му филми, заснети във Форт Лодърдейл. Флек очевидно поддържаше дребната си, мускулеста фигура в гимнастическия салон. Болд знаеше съдбата, отредена в затворите на хора с подобна външност. Наричаха ги сладурани, съпруги и женчовци. Това бяха млади мъже, които подлагаха задник на тарторите на килиите. Но за своя изненада Болд не забеляза изпълнения с непримирима обида поглед, типичен за системно изнасилваните затворници. Колкото повече изучаваше Флек, толкова повече се засилваше убеждението му, че мъжът пред него беше успял по някакъв начин да избегне ролята на приятелка, което се дължеше или на управата на затвора на Итъридж, или беше доказателство за жестокостта на самия Флек.
	[* Таб Хънтър — творчески псевдоним на Артър Гелен, американски актьор, роден 1931 г. в Ню Йорк, участвал в многобройни комедии, приключенски филми, екшъни и уестърни. — Б.пр.]
	— Ние сме единствената ти надежда — каза Дафни.
	— Единствената ти надежда — побърза да поясни Болд, — освен ако тук ти харесва.
	— Освен ако не си решил да навършиш петдесет в затвора — допълни Дафни.
	Датите или възрастта оказваха силно въздействие върху всеки затворник — ходът на времето беше единственият бог в подобни места, единственото спасително нещо. Според досието му, мъжът беше на двадесет и девет години и забележката на Болд очевидно попадна право в целта.
	— Какво искате? — попита той.
	— Колкото повече трудности ни създаваш — заяви Болд, — толкова по-малко години ще намалим от онези, които ще бъдат прибавени към присъдата ти. Искаш да се измъкнеш оттук, преди да си навършил четиридесет? Тридесет и пет? Не се прави на глупак тогава.
	Леденосините му очи огледаха внимателно и двамата, като се спряха на Дафни и се задържаха върху нея малко по-дълго.
	— Няма да имаш втора възможност, Флек — предупреди го Болд. — Тръгнем ли си, с нас си отиват и следващите двадесет години от живота ти.
	— Поисках да доведат служебния ми адвокат — напомни им затворникът.
	— И тя вече пътува насам, доколкото разбрах — каза Болд. — Знаеш колко са заети.
	— Е, тогава ще я почакаме — спокойно заяви Флек.
	Болд и Матюс се спогледаха.
	Дафни се обърна към затворника:
	— Не искам да те уча какво да правиш, Дейвид…
	— Ансел — побърза да я поправи той.
	— Ти, може да се каже, нямаш достатъчно опит в системата — продължи тя.
	Той потръпна, не искаше да му говорят така.
	— Прегледахме досието ти. Първо престъпление, лека присъда. Проявили са снизходителност към теб. В това отношение си имал късмет, както, сигурна съм, си установил, когато са те довели тук.
	— Остава ти малко повече от година — напомни му Болд. — Защо трябва да добавяме още от десет до двадесет към този срок?
	— Мисълта ни е — продължи Дафни, — че е твое законно право да се обърнеш към адвокат, и дори и да можем да ти помогнем в дадения случай, не можем да ти попречим да се възползваш от него. Както, впрочем, вече си направил, което за нас е напълно нормално, макар че, ако ме питаш, в случая това не е най-доброто за теб.
	— И защо смятате, че вие сте най-доброто за мен? Две ченгета? Не мисля така — спокойно й отговори Флек.
	— От десет до двадесет — заяви Болд на затворника.
	— Помисли си, ще станеш на петдесет, когато ще можеш да излезеш от Итъридж — добави Дафни.
	Болд се пресегна през масата и издърпа ръцете на Флек, така че да се виждат.
	— Само се почесах, това е — каза той, без да сваля поглед от Дафни.
	Тя помълча малко, преди да отговори. В стаята се чуваше само шума на климатичната инсталация на затвора.
	— Може би няма да е зле да забравиш за момент идеята за адвокат и поне да изслушаш предложението ни — заяви тя.
	— Какво ще ти навреди, ако ни изслушаш? — попита Болд.
	— Ами говорете — каза Флек.
	Болд усети, че са постигнали малка победа. От досието на затворника знаеше, че е завършил двегодишен колеж и реши да подходи делово към него.
	— Искаме да започнем с обажданията ти по телефона във връзка с рекламната кампания за набиране на клиенти — каза той — и да преминем към обажданията ти от телефонните автомати на един номер на клетъчен телефон във Вашингтон.
	— Колкото повече подробности ни съобщиш — добави Дафни, — колкото повече работа ни свършат те… толкова по-голяма тежест ще има думата ни при определяне на присъдата, която съдията ще добави към сегашната ти тук.
	— Независимо от всичко, опиташ ли се да скриеш нещо от нас, това ще означава по-голяма присъда за теб — обясни Болд, — включително и по обвинение за съучастие в нападение. Затова, най-добре ще бъде да ни окажеш съдействие, преди да пристигне адвокатът ти и да оплеска нещата.
	— Губите си времето — каза Флек, сякаш изстреля думите през масата. Той посочи към Дафни. — Гледката ми харесва, но мога да мина и без тези глупости. Представа нямам за какво говорите.
	Това, което Дафни беше прочела за него в досието му, не се връзваше с мъжа, който седеше на онзи стол и психологът в нея веднага застана нащрек. Флек се криеше зад маската на затворник. Защо?
	— Разполагаме със списъците на телефонните обаждания — възрази Болд. — Те са записани на компютър. Обажданията от телефонните автомати на онзи клетъчен телефон — и с тях разполагаме. Да не би да си по-глупав, отколкото изглеждаш, или греша, а?
	— Имам си служебен адвокат, който ме представлява — каза той. — Всички въпроси трябва да минат през нея.
	— Знаеш ли — каза Дафни, като го погледна в очите, — на такова място човек губи способност да разсъждава в дълбочина. Започва да мисли като всички останали. А тези „всички останали“, за които говоря, не са точно цвета на обществото, разбираш ли? Те са неудачници. Започваш да мислиш като неудачник. Не се превръщай в неудачник, Ансел — каза тя, като използва името, което той предпочиташе. — Говорим за добавяне на още двадесет години към сегашната ти присъда. Ще станеш на четиридесет и девет, преди да получиш право на предсрочно освобождаване.
	Ноздрите на Флек се разшириха и очите му овлажняха.
	— Всички въпроси трябва да минат през служебния ми адвокат — повтори той.
	— Нищо не печелиш с тази неотстъпчива позиция — опита се да го убеди Дафни.
	Флек поклати глава.
	— Защо правиш всичко възможно, за да добавят още двадесет години към присъдата ти? — попита Болд. — Просто отговаряш на десетина въпроса и може би ще си тръгнем, сякаш нищо не се е случило. Не може да си чак толкова глупав.
	— Ще чакаме адвоката ми.
	Болд стана от стола. Дафни последва примера му.
	— Грешен отговор — каза Болд.
	Но събитията в следващите няколко часа се развиха по начин, който той изобщо не беше очаквал.


	Двадесет и девета глава

	Официалното оплакване, което Болд подаде в Колорадското управление за изправителни заведения, очевидно засегна оголен нерв. То се превърна в център на вниманието в новинарските емисии, като политиците побързаха да се разграничат от одобрената от щата рекламна кампания за набиране на клиенти по телефона, в която участваха затворници. По всичко личеше, че кандидатите за предстоящите тази година избори просто търсят възможност за пореден път да привлекат вниманието на обществеността към себе си. Как иначе краткият доклад на Болд би могъл да прерасне в подхранвана от медиите параноя? Информацията несъмнено беше изтекла от някой чиновник минути след подаването на оплакването. Тя се беше разпространила из медиите, а последвалият им гневен изблик беше добил гигантски размери, когато към него се прибавиха скритите мотиви на политиците, които се опитваха да бъдат преизбрани.
	Когато по обяд Болд и Дафни се върнаха в хотела, във фоайето вече ги очакваха десетина репортери от пресата и радиото.
	Докато се опитваха да се доберат до асансьора, двамата непрекъснато трябваше да повтарят „Без коментар!“.
	Когато след половин час слязоха във фоайето, за да платят сметките си и да напуснат хотела, към репортерите се бяха присъединили два телевизионни екипа, трима представители на щатската администрация, помощниците на един сенатор и двама служители от кметството. Хотелът беше поискал и получил съдействие от отделението за борба с масовите безредици към Денвърската полиция и двама от полицаите вече отблъскваха репортерите, за да помогнат на Болд и Дафни да се доберат до рецепцията.
	Въпросите, които репортерите задаваха на висок глас, бяха едни и същи: „Вярно ли е, че затворници от изправителното заведение на Итъридж в Джеферсън Каунти са участвали в рекламна кампания за набиране на клиенти по телефона?“, „Известно ли ви е кой е дал разрешение за подобна кампания?“, „Знаете ли дали губернаторът е коментирал случая?“, „Вярно ли е, че затворниците са извършвали престъпления от частното изправително заведение?“.
	На Болд му стана забавно, че вместо тях, на тези въпроси отговаряха различните политици и техните сътрудници. Фактите около програмата за частна търговия в Итъридж постепенно започнаха да излизат на бял свят. Според един от помощниците на сенатора програмата била одобрена от шепа политици и не е била разгласена през изминалите месеци под предлог, че е изпитателна. В този смисъл на електората е било заявено, че както окръгът, така и щатът получават като комисионна значителни постъпления от нея — без, разбира се, да става дума, че определени влиятелни политици са били щедро облагодетелствани, а в касите им за предизборната кампания са постъпили тлъсти суми преди съответната подкомисия да одобри програмата с гласуване при закрити врати.
	Оплакването на Болд пред щатското Министерство на правосъдието разпали страстите за доста месеци напред и в края на краищата щеше да сложи край на политическата кариера на мнозина от присъстващите във фоайето на хотела.
	— Вярно ли е, че тази програма е била одобрена под предлог, че е част от реформата в затворите? — извика един репортер.
	— Каква е ролята на Дейвид Ансел Флек във вашето разследване? — подвикна добре осведомена жена от тълпата.
	Болд и Дафни се спогледаха. Как беше изтекло това?
	— И какво общо има командировката ви тук, в Денвър, с текущото разследване на трагичното нападение на служителката Мария Санчес?
	Дафни го сграбчи за ръката и го спря.
	— Трябва да се справим с този проблем. Трябва да отклоним вниманието им. Ако вестта за разследването на Флек стигне до Сиатъл, ще загубим предимството на изненадата пред вероятния му съучастник.
	— Съгласен съм! — каза Болд.
	Той предполагаше, че репортерката е потърсила имената им в архива на „Таймс“ в Интернет и по такъв начин е разбрала за участието им в разследването на нападението над Санчес. А някой от надзирателите или помощниците на началника на затвора й беше дал името на Флек.
	Дафни заговори високо и тълпата за пръв път утихна.
	— Дами и господа! Моля ви! Благодаря! Лейтенант Болд и аз работим в Сиатълското Полицейско Управление и разследваме поредица от взломни кражби. — Тя погледна репортерката в очите, за да я накара да разбере по-добре предстоящото изявление. — Пристигнахме в Денвър, за да проследим няколко вероятни улики, които могат да имат или да нямат връзка със заведението на Итъридж в Джеферсън Каунти. Говорихме с доста хора в заведението, но към никой от тях не са предявени обвинения в престъпление. Искам изрично да подчертая това: до днес на нито един човек в Колорадо не са предявени обвинения по което и да е от престъпленията, свързани с нашето разследване. Целта на командировката ни беше, и продължава да бъде, събиране на информация и нищо повече. Сега лейтенантът и аз се връщаме в Сиатъл, за да продължим работата си с помощта на сведенията, които получихме тук. Всички предстоящи обвинения, свързани с разследването ни, ще бъдат своевременно съобщени на пресата. Работим в тясна връзка с Колорадското управление за изправителни заведения и щатското Министерство на правосъдието. Това е всичко, което имаме за вас в настоящия момент. Благодаря.
	Болд и Дафни излязоха от фоайето, следвайки двамата полицаи. Някакъв репортер дръпна пътническата чанта на Болд и той го отблъсна с лакът. Очите му бяха заслепени от светкавицата на фотоапарат. Когато с мъка успяха да излязат навън, вместо в наетата кола се озоваха в очакващата ги лимузина с емблемата на хотела. След миг вече пътуваха към летището.


	Когато не се обаждаха по клетъчните си телефони, апаратите и на двамата звъняха. На десетата минута от пътуването им радио ABC вече беше разтръбило новината из цялата страна, което означаваше, че на летището в Денвър щяха да ги очакват още повече репортери. След лимузината неотлъчно се движеха две коли и микробус на една от местните телевизии. Когато се изравниха с тях, репортерите се надвесиха навън и започнаха да им викат някой от тях да отвори прозореца и да отговори на въпросите им. Клетъчният телефон на лимузината иззвъня. Обаждаха се от микробуса на телевизията, който се намираше зад тях. Шофьорът затвори.
	В този момент иззвъня клетъчният телефон на Болд.
	— Лейтенант Болд? — попита мъжки глас.
	— На телефона — отговори Болд.
	— Джон Рагмън, Колорадско управление за изправителни заведения. Говорихме днес следобед.
	— Да.
	— Попаднах на нещо тук, което исках да споделя с вас. Става дума за… затворника, когото сте разпитвали в Итъридж.
	— Слушам.
	— Ако потърсите фамилията на този човек в нашата система, ще получите повече от един резултат. Разбирате ли?
	— Да, мисля, че разбирам.
	— Чувам, че говорите от клетъчен телефон. Цифров ли е?
	— Не.
	— В такъв случай, може би не трябва да казвам нищо повече. Репортерите често прослушват аналоговите честоти.
	— Да, разбирам. Най-добре се обадете на сержант Джон ла Моя. — Болд му продиктува директния номер. — Аз ще се обадя на Ла Моя от някой телефонен автомат на летището, за да го предупредя, или на вас, ако не успея да се свържа с него… ако двамата все още не сте говорили.
	— Разбрано. Това, което открих, ще ви хареса — добави Рагмън. — А може би не. Така или иначе то ви трябва, лейтенант.
	Болд затвори телефона, изчака Дафни да приключи разговора си и й каза:
	— В системата на Колорадо фигурира още един Флек. Може би роднина.
	— И който понастоящем сигурно живее в Сиатъл? — предположи тя.
	— Заслужава си човек да си поблъска главата — съгласи се Болд.
	— Ето защо Флек отказа да ни съдейства — каза тя. — Може би прикриваше брат, братовчед? — Дафни беше доловила нещо странно в поведението му. Може би точно това беше обяснението.
	— Струва си да проверим — каза Болд.
	— А този разговор, който току-що проведох? — обади се тя. — Номерът, който е набирал от телефонния автомат в Итъридж? Изглежда става дума за клониран клетъчен телефон. По сметката му има десетки разговори, които клиентът оспорва.
	— Клонираният номер осигурява анонимност. Сигурно си права — съгласи се Болд.
	— Което означава, че трябва да пипнем този тип на място, за да го свържем с Флек — независимо дали е роднина или не. Но няма да имаме тази възможност, защото ще разбере всичко от шумотевицата в медиите.
	— „Изпревари часовника“* — подхвърли Болд, като си спомни за телевизионното състезание от своята младост.
	[* Изпревари часовника — забавно американско телевизионно състезание с участие на публиката, вървяло с прекъсвания между 1950 и 1980 година. — Б.пр.]
	— Смяташ ли, че допуснахме грешка, Лу? Като го разпитахме? Разкрихме картите си? Може би трябваше да го проучим по-подробно. Да избегнем целия този шум.
	Болд смяташе, че тя вероятно има право, но знаеше също така, че в процеса на едно разследване не можеш да се връщаш назад. Затова не отговори направо.
	— Ще се захванем с този роднина на Флек и с клетъчния телефон, който е набирал. Трябва да действаме бързо, преди вечерните новини да раздуят случая. Може би ще извадим късмет.
	— Откога започнахме да разчитаме на него? — попита Дафни.


	Тридесета глава

	Когато се върна в Управлението, Ла Моя си помисли, че огромният куп папки, който го очакваше на бюрото, сигурно беше някаква жестока шега. Може би от страна на Болд, за да му покаже колко трудно му е било по време на неговото отсъствие. На бюрото му бяха струпани документи за девет текущи разследвания. Ла Моя беше посетил две от местопрестъпленията и беше получил протоколи от останалите седем. В същото време трябваше да изпълнява задълженията на детектив от „Взломни кражби“ и „Специални нападения“ и на сержант от „Убийства“, а беше на работа едва от два дни.
	Когато някакъв тип от Колорадското управление за изправителни заведения, който се представи като Рагмън, се обади и спомена Болд, Ла Моя веднага се съсредоточи върху съобщението му — името на вероятен съучастник.
	Той записа името — _Брайс Абът Флек_ — в бележника си.
	— Списъкът с прегрешенията на големия Флек е дълъг колкото ръката ти — каза Рагмън. — Младеж, превърнал се в закоравял престъпник. По последни данни, грози го двойна опасност. Ако още веднъж го осъдят за углавно престъпление, ще го тикнат зад решетките за петнадесет години без право на предсрочно освобождаване.
	— Флек — повтори Ла Моя, като четеше от бележките си. От предишния си разговор с Болд беше научил за безрезултатния разпит в Итъридж. Беше помолил един свой приятел в „Интер Сел“ да провери номера на клетъчния телефон, на който Дейвид Ансел Флек се е обаждал от затвора и преди десетина минути се беше свързал с Матюс, за да й съобщи неприятната новина, че номерът наистина е бил клониран.
	— Досието му е пълно с данни за това, което един от полицейските служители е определил като „неуравновесения характер на тази личност“ — предупреди го Рагмън. — Споменава се и за някаква психиатрична оценка, въпреки че в момента не разполагам с нея. Според мен той е куче, което хапе. Малкият брат е кротък в сравнение с него. През деветдесет и трета Брайс пребил двама униформени полицаи, които се опитали да го арестуват — и двамата трябвало да постъпят в болница, единият със строшен врат.
	— Строшен врат? — повтори Ла Моя, като смъкна краката си от бюрото и изправи гръб на стола. — Имаш ли някакви фалшиви имена на този негодник?
	— Ще ти трябва остър молив. Списъкът е дълъг. Няма ли да е по-добре, ако ти изпратя по-голямата част от данните по факса?
	— Той фигурира ли в Уест Крайм? — попита Ла Моя.
	— Националната база данни за престъпници — каза Рагмън. — Разполагате ли вече с нея, момчета?
	— Абсолютно! Имаме достъп до Уест Крайм, Националната база данни за престъпници и всички федерални бази данни.
	— Значи ще намериш фалшивите имена — каза Рагмън. — Все пак ще ти изпратя по факса записките си, в случай че тази информация все още не е въведена в базата данни. Накратко, става дума за следното: той е крадец, който проявява предпочитания към електронна апаратура. Склонен е към насилие, когато се налага, което предполагам, е непрекъснато. Имайте пред вид и си сложете предпазни жилетки.
	— Разбрах — каза Ла Моя, докато очертаваше с все по-дебел кръг името _Брайс Абът Флек_, докато то започна да се откроява на страницата в бележника му.
	Ла Моя се обади на Болд, който каза:
	— Не мога да говоря по клетъчния. Ще ти се обадя от летището.
	Разговорът приключи.
	Ла Моя влезе в Националната база данни и изтегли досиетата на двамата братя Флек. Брайс Абът Флек се подвизаваше под шест фалшиви имена, всички завършващи на „к“ или „ек“. Въведе различните имена, като ги раздели със запетайки. После претърси архива на Управлението, архива на Кинг Каунти и всички щатски архиви. Липсваха данни за арести. Опита с колорадския регистрационен номер на колата на Флек — син микробус „Додж“. След молбата, която отправи към пътната полиция, вече разполагаше с пет акта за неправилно паркиране, издадени на територията на щата. Липсваха квитанции за платени глоби. Всички актове бяха издадени в район, обхващащ три квартала в Балард. Първият акт датираше отпреди година, същия месец, когато Дейвид Ансел Флек е бил осъден. Парчетата от мозайката започваха да се подреждат. Възбудата на Ла Моя нарасна.
	Като барабанеше с пръсти по бюрото, той се замисли как да открие адреса и да спипа Брайс Абът Флек. Единият от начините беше да обиколи с кола трите квартала, като се оглежда за този син микробус с колорадска регистрация, и ако го откриеше, да го постави под наблюдение. След това щеше да изчака появата на Флек, като се надяваше да го проследи до апартамента му, който също щеше да постави под наблюдение. Това обаче щеше да отнеме доста време и да ангажира твърде много хора.
	Ла Моя се свърза с един свой приятел в телефонната компания Ю Ес Уест, но и тук удари на камък. Нито едно от фалшивите имена на Флек не фигурираше при тях. Нищо чудно — при положение, че този тип използваше клониран клетъчен телефон, защо му беше да си инсталира обикновен апарат?
	Ако Флек беше наел стая или апартамент, Ла Моя нямаше начин да открие къде е той. Липсваха данъчни декларации и сметки за вода и ток, поне той не успя да открие такива. Сержантът напрегна мозъка си за някакъв друг начин да открие този тип, да го открие бързо, преди Флек да чуе новината, че брат му е бил разпитван от служители на сиатълската полиция. Когато това станеше, Флек със сигурност щеше да се скрие и най-вероятно повече нямаше да се покаже. Замисли се дали да не каже на информаторите си по улиците — разполагаше с полицейска снимка на Флек, която беше свалил от националната база данни. Имаше пред вид магазините за алкохол, пицариите, момчетата, които разнасяха пици. Обади се на свой приятел в едно кредитно бюро, но на нито едно от фалшивите имена, под които се подвизаваше Флек, нямаше издадени кредитни карти, отпуснати заеми или открити банкови сметки. Накрая реши, че най-добре ще бъде да използва патрулните полицаи, за да претърсят Балард за сини микробуси. Пусна съобщение до подвижните терминали за данни, с което уведоми едновременно почти двеста патрулни коли.


	Един час преди самолетът на Болд и Дафни да кацне на летище Сийтак*, двама патрулиращи полицаи от Управлението съобщиха на Ла Моя по радиостанцията, че някакъв син микробус с колорадски номера зарежда бензин на една бензиностанция на по-малко от пет пресечки от мястото, където Ла Моя се намираше в момента. Сержантът не хранеше особена надежда, когато беше издал заповед „Търси се“ за микробуса. За негова изненада през последните тридесет минути четири пъти му съобщаваха за сини микробуси в района. Само след няколко минути Ла Моя получи необходимото потвърждение — това наистина беше микробусът на Брайс Абът Флек.
	[* Сийтак — международно летище между Сиатъл и Такома. — Б.пр.]
	Долу-горе по същото време сержантът паркира своето червено като пожарникарска кола камаро, модел 1968 година, от другата страна на улицата срещу бензиностанцията. Черният маркуч на колонката висеше като слонски хобот от резервоара на микробуса. Шофьорът не се виждаше никъде. Той забеляза патрулната кола, която обикаляше на около пресечка от него, обади се по радиостанцията и нареди на полицаите да паркират така, че да не се виждат. След това се обади на дежурния диспечер и нареди всички патрулни коли на Управлението да спрат на не по-малко от десет пресечки от бензиностанцията. Не искаше нищо и никой да предупреди Флек за тяхното присъствие. Когато поиска да изпратят още десет необозначени коли, дежурният му се изсмя в лицето.
	— Записах искането — необичайно развеселен заяви той.
	Ла Моя разбра подтекста. Нямаше никаква надежда да му изпратят необозначени коли и детективи в цивилни дрехи. Трябваше да се оправя сам.


	Бензиностанцията „Куик Стоп“ гъмжеше от клиенти. Някои бяха спрели при бензиновите колонки, други паркираха и влизаха в магазина, за да си купят сода, пакетче пържени картофи или кутия мляко. Но според наблюденията му всички клиенти пристигаха и си тръгваха с автомобили. Не забеляза велосипедисти, нито пешеходци. Последният факт го накара да огледа отново гърба на едрия мъж, който вече се намираше на половин пресечка от бензиностанцията и продължаваше да се отдалечава. Беше облечен с дълго кожено яке, сини джинси и високи маратонки. Издайническият знак, който накара кръвта на Ла Моя да закипи, нямаше нищо общо с дрехите, а с това, че мъжът не носеше нищо в ръка. Нито хартиена, нито найлонова торбичка. Дори бутилка сода. Възможно беше мъжът да си е купил пакет цигари или нещо достатъчно дребно, което да се побере в джобовете му — не беше престъпление човек да си тръгне пеш от бензиностанцията — но сержантът си спомни това, което беше прочел в материалите по случая — предполагаше се, че крадецът постоянно следи полицейските честоти, вероятно с портативен скенер, а в бързината Ла Моя, без да се замисли беше наредил на патрулните коли да се изнесат от района на „Куик Стоп“ _по радиостанцията_, като им беше съобщил местонахождението й. Но въпросът, който не даваше мира на Ла Моя, беше: откъде беше дошъл този тип? През последните няколко минути сержантът не беше видял нито един човек _да пристига_ пеш.
	Съмненията му се основаваха и на още един факт — според данните в полицейското му досие Брайс Абът Флек беше висок метър и осемдесет и три и тежеше деветдесет килограма. Това описание доста точно отговаряше на мъжа, който вече се намираше на почти цяла пресечка разстояние от бензиностанцията.
	Ла Моя трябваше да остави някой да наблюдава синия микробус, докато той проследяваше пеш неговия предполагаем собственик, но не искаше да използва полицейската радиостанция в колата, за да разпореди това. Истинският Флек, независимо дали той беше онзи пешеходец или не, можеше да подслушва, докато вървеше между колите на бензиностанцията и да обмисля как да постъпи в така създалата се ситуация.
	Като разбра, че се налага да рискува, Ла Моя грабна слушалката на радиостанцията и съобщи на дежурния, че превключва на една от четирите защитени срещу подслушване честоти, използвани от Управлението. Незаконно пренастроените скенери не можеха да прехващат тези цифрово защитени честоти. Поиска от диспечера да изпрати някой полицай от намиращите се наблизо патрулни коли, за да наблюдава синия микробус и да докладва за всяка промяна в обстановката. Ла Моя съобщи името на напречната улица зад „Куик Стоп“ — пресечката, към която се беше запътил пешеходецът със сините джинси — и нареди две патрулни коли да се разположат като подкрепление в края й.
	Когато неговият заподозрян стигна до кръстовището и зави надясно, Ла Моя беше успял да намали разстоянието между тях на половин пресечка. След няколко седмици бездействие сержантът се чувстваше бодър, освежен, готов за предстоящата схватка. Той обичаше работата си. Нищо не можеше да се сравни с удоволствието да притиснеш някой негодник с лице към стената, да щракнеш белезниците на китките му и да освободиш улиците от присъствието на поредния боклук, като го извадиш от играта. Дългът го зовеше. Очакването го изпълваше с радостна възбуда.
	Първият удар дойде отзад — невероятно силен, неочакван и съкрушителен. Удар с отворена длан в основата на черепа, нанесен с такава жестокост, че брадичката му насини гърдите и разкъса цяла поредица мускули на тила му.
	Ла Моя чу как пистолетът му изтрака на тротоара — приглушен удар на метал върху цимент, и остана да лежи там напълно безполезен. От удара по главата мускулите на раменете му изтръпнаха, гърбът му се схвана и ръцете му натежаха като торби с пясък. Той се опита да се обърне и да отвърне на удара, но ръцете му висяха край тялото, полюлявайки се като крайници на горила. Мъжът го притисна, блъсна два пъти лицето му в тухлената стена, а после обсипа гърба му с поредица от удари, нанесени от височината на хълбоците. Мъжът удряше свирепо, искаше да нанесе колкото може по-големи поражения, да обезвреди бързо Ла Моя, чиято плът и кости се явяваха единствената преграда между юмруците му и тухлената стена. Коляното на нападателя се заби в опашната кост на сержанта, петата му се стовари върху пръстите на крака му и Ла Моя се свлече на тротоара, окървавен и с изпотрошени кости, купчина от безчувствени нервни окончания, с изгарящи от болка дробове и омекнали крака.
	Той така и не успя да види лицето на мъжа.


	Тридесет и първа глава

	Като криеше очи от противно ярката светлина, Болд се втурна през автоматичната врата на спешното отделение, където го пресрещна дежурният лекар, който беше приел Ла Моя и беше обработил раните му. Дафни говореше с някаква медицинска сестра. След като ги бяха уведомили за нападението, двамата бяха пристигнали от Сийтак за по-малко от десет минути.
	Лекарят говореше задъхано, като се опитваше да не изостава от лейтенанта.
	— Течност в десния дроб, натъртени бъбреци, контузии, леко мозъчно сътресение, счупени ребра, натъртена опашна кост. Ако полицаите, които го доведоха, не ми бяха казали какво се е случило, щях да си помисля, че е бил блъснат отзад от някоя кола.
	Влязоха в огромния асансьор и лекарят натисна бутона за петия етаж. Болд имаше чувството, че е готов да се пръсне по шевовете.
	— Значи няма трайни увреждания? — каза той. — Няма да остане инвалид?
	— Доста ще го боли, ще се възстановява продължително време, но ще се оправи — отговори лекарят. — Този тип прояви невероятно присъствие на духа, лейтенант. През цялото време, докато му оправяхме челюстта, се шегуваше.
	— Челюстта? — каза Дафни.
	— Не ви ли казах? — попита лекарят в момента, в който звънецът на асансьора извести, че са пристигнали. — Счупена долна челюст.
	— Господи! — изпъшка Болд.
	Дафни се пресегна и съчувствено стисна ръката му. Той се обърна към нея, после изхвръкна от асансьора и бързо пое към стая 511.
	Светлосиньо одеяло скриваше по-голямата част от тялото. Лежеше по гръб, без възглавница. Цяла редица монитори. Десетина яркожълти цифри. Някои примигваха.
	Отначало Болд помисли, че са сбъркали стаята, защото не можа да познае мъжа, който лежеше пред него. После съобрази, че бяха обръснали мустаците на Ла Моя, за да обработят прорезните рани и охлузванията и да зашият бузата му там, където един избит зъб я беше разкъсал.
	Болд невинаги успяваше да потисне гнева си. Трезв по природа, той се опитваше да се справя с него, като търсеше обяснения и анализираше ситуации. Но сегашната ситуация не се поддаваше на анализи и коментари и той беше извън себе си от ярост. Ла Моя беше твърде добър негов приятел, за да гледа на него единствено като на ранен сержант. Болд беше насочил Рагмън към Ла Моя — и от оскъдните сведения, с които разполагаше, смяташе, че самият той е виновен за състоянието на сержанта.
	— Колко време ще остане тук? — прошепна Дафни на лекаря, но така, че и Болд да я чуе. Тя искаше да му помогне, да му покаже, че това няма да продължи вечно и че един ден ще свърши.
	— Заради дроба ще го задържим при нас един-два дни. Дотогава ще се е оправил достатъчно. Съвсем скоро ще се върне вкъщи само с някоя и друга синина и оток. Седем-осем седмици и ще забрави, че това някога се е случило.
	— Опитайте се да обясните на него — каза Болд.
	— Говоря като медик — отвърна лекарят.
	Човешката развалина на леглото изсумтя. Кървясалите очи се отвориха и се втренчиха в Болд, който бавно тръгна към ранения мъж. Той долови искрица мрачен хумор в тези очи и незнайно защо го обзе още по-голям гняв. Как смееше Ла Моя да се шегува с това! Как смееше да му прости… Болд добре знаеше за какво се отнася неизказаната шеговита забележка.
	— Флек? — попита той.
	Устните на мъжа се размърдаха, но Болд не успя да чуе нищо.
	— Той не трябва да се опитва да говори — предупреди го лекарят. — Моля ви. Може би утре сутринта.
	Но Ла Моя изсумтя и Болд още повече приближи ухо до устните му.
	— Болкоуспокоителните си ги бива — прошепна сержантът.
	Болд усети как от очите му потичат сълзи.
	— Господи, Джон! Съжалявам.
	Той прокара ръка по лицето си, като се опита да скрие слабостта си.
	Ла Моя само изпъшка в отговор. Лекарят дръпна Болд настрана и провери мониторите.
	— Почивай — каза той на Ла Моя, протегна ръка към помпичката на системата за интравенозно преливане и увеличи притока на течност. — И престани да флиртуваш със сестрите — добави той.
	— В никакъв случай — прошепна Ла Моя, като погледна към Дафни и се опита да се усмихне.
	— Вечният сваляч! — каза Дафни.


	Тридесет и втора глава

	— Братя Флек — каза Дафни. — Искаш ли да чуеш това?
	Болд седеше на бюрото си, все още потънал в мисли за посещението си при Ла Моя в болницата. Той кимна утвърдително, като през цялото време си мислеше за празното място на Ла Моя.
	— В случая имаме направо класически пример за Свенгали*. Брайс Абът Флек — по-големият брат, постоянно се забърквал или измъквал от някакви неприятности — най-вече се забърквал — откакто се научил да кара велосипед. Училищният побойник. Бягства от часовете. Дребни кражби — велосипеди, цигари от бакалията. Няколко ареста за палеж като малолетен. Притежание на автоматичен нож. Кражба на автомобил на зрялата възраст от четиринадесет години. Обир на магазин за алкохол на петнадесет.
	[* Свенгали — герой от романа „Трилби“ на Джордж дьо Морие (1834–1896). В преносен смисъл — зъл гений. — Б.пр.]
	— Истински примерен гражданин.
	— Трудно дете. Израснал в каравана в нефтените полета на Колорадо. Обвинен в изнасилване, когато бил осемнадесетгодишен — оказва се, че е станало със съгласието на потърпевшата, обвиненията отпадат. Пребил доста хора. Страшно неуравновесена личност. Списъкът няма край.
	— Няма нужда толкова да се палиш — каза Болд.
	Професионалният интерес на Дафни към престъпното съзнание надхвърляше нормалните за всеки обикновен човек граници. Тя винаги търсеше начин да разпита престъпниците, преди да бъдат арестувани — докато все още бяха самите себе си.
	Тя го изгледа с неодобрение и продължи:
	— Непрекъснато влизал и излизал от младежки изправителни домове. Шест месеца за едно, година и половина за друго — заведения с лек или общ режим, но никога в голямата каменна къща. Превъртаме бързо напред. Сега е на тридесет и три, има две скорошни углавни престъпления в досието си, едно нападение с утежняващи вината обстоятелства, една кражба в особено големи размери.
	— Задръж за момент — каза тя, като направи знак на Болд да забрави за малко за Брайс Абът. — Връщаме се назад. Дейвид Ансел Флек. Малкият брат. Същият къмпинг за каравани, същите родители, същите училища. Но не бяга от часовете. Никакви арести до седемнадесетата му година, а и тогава е за скитничество и нарушаване на полицейския час след едно зимно наводнение, което отнесло караваната на семейството и майка му с нея. Сведенията са доста оскъдни, но в една статия от „Денвър Поуст“, която успях да изтегля от Мрежата, се споменава името й — Ейдриън Абът Флек — загинала от токов удар по време на наводнението. Трябва да е била майката. Бащата зарязал синовете и заминал за полетата в Аляска. Дейвид се запилява на юг, въпреки че никога не напуска Колорадо — едва ли може да се каже, че влиянието на брат му е положително. После постъпва в армията, служи две години, следва самоотлъчка по време на отпуск. Арестуван при един от обирите на брат му. Предават го на армията. Изпращат го за няколко месеца в дисципа, дослужва и на двадесет и три е уволнен с лишаване от почетни знаци. Данните в данъчните регистри показват, че няколко месеца е работил във фирма за компютърен софтуер. Дали в деловодството или като програмист, не знаем, но общо взето, влязъл е в правия път. Точно в този период брат му Брайс усърдно си създава име сред местните служители на закона — следват арест след арест, като все по-често прибягва до употреба на насилие. Внимавай сега — следващата работа на Дейвид е в някакъв магазин за електроника с намалени цени — от типа „Най-изгодна покупка“. За две години се издига до управител — вече е на двадесет и пет, двадесет и шест години. Непосредствено след една голяма доставка, в магазина на Дейвид е извършен обир — двадесет и четири телевизора, видеокасетофони, около петдесет компютъра. Дейвид е арестуван и в края на краищата си признава. Тъй като това е първото му углавно престъпление, присъдата е между две и седем години.
	— В Итъридж — каза Болд.
	— Точно така.
	— При добро държание ще излезе след две.
	— Точно така. Което значи, че имаме с какво да го притиснем. Ако убедим по-малкия брат Дейвид, че с двете нападения над Санчес и Ла Моя, още първият полицай, който зърне Брайс, ще го направи на решето, може би ще ни каже къде да открием брат му. Или може би просто ще продължим да го заплашваме, че ще прибавят още десет години към присъдата му, макар че първия път това определено не подейства.
	— По-скоро бих наблегнал на факта, че животът на брат му е в неговите ръце. Само дето не можем да докажем, че нито единия, нито другият е извършил нападението над Санчес. Нали помниш, липсват данни, че се е обаждал по телефона по време на рекламната кампания. Освен това не можем да докажем, че именно Брайс е нападнал Ла Моя. Така че в най-добрия случай можем да говорим за взломна кражба, освен ако Кавамото не успее да го разпознае.
	— Някой е слязъл от този син микробус и повече не се е върнал. Как мислиш, трудно ли ще бъде на един съдия или жури да си даде сметка за това?
	— Това е косвено доказателство. Когато и ако заловим Брайс, той ще каже, че микробусът му е бил откраднат час преди това. Което не можем да опровергаем.
	— Ами охранителната камера в денонощния магазин? Заснела ли е лицето му?
	— Видеокасетофонът на системата бил откраднат преди месец и управата така и не сложила нов. Няма касета. Не можем да докажем, че Брайс Флек е бил в тази бензиностанция.
	— Накъде биеш? — попита тя.
	— Дейвид е единственият ни начин да пипнем Брайс. Открием ли Брайс, може би ще приключим с всичко това.
	— Може би — каза тя. — Но Брайс ще трябва да признае за нападението над Санчес, за да можем да му предявим някакво основателно обвинение.
	— Може би не — отговори Болд. Той вдигна една черно-бяла снимка от полицейското досие на Брайс Абът Флек и я обърна към Дафни. — Ами ако Санчес успее да го идентифицира?
	Служебният телефон на Болд иззвъня и той вдигна слушалката. Когато след миг я постави на вилката, по устните му играеше доволна усмивка и той й каза:
	— Открихме апартамента на Флек.


	Тридесет и трета глава

	Снимката на Брайс Абът Флек беше разпозната от един майстор на китари. Трима техници от отдела обработваха наетата от него стая, една от петте, които се намираха на двата етажа над работилницата за музикални инструменти. Болд чувстваше, че нападението над Ла Моя беше изиграло своята роля — ако му отпуснеха за по-малко от час дори един техник за жилището на потенциален заподозрян, той смяташе, че е истински късметлия. А сега работеше с трима.
	— Какво имаме? — попита Болд, застанал пред прага на стаята.
	Беше надянал латексови ръкавици и оглеждаше намръщено помещението, което приличаше на кочина.
	— Порно списания, бира, полуготова храна, мръсни дрехи. Три клетъчни телефона… И трите работят… Ако не знаех кого търсим, щях да кажа, че това е стая в някое студентско общежитие.
	— Телефоните клонирани ли са? — попита Болд.
	— Вероятно.
	— Оръжие?
	— Няма.
	— Отпечатъци?
	— Свалихме доста — повечето от един и същи човек. Ако съдя по размера на другите, може би са женски. На пода до тоалетната чиния имаше дамски превръзки… Руси косми от гениталии, смесени с преобладаващите по-тъмни, които събрахме от чаршафите, капака на тоалетната чиния и канала на душа. По всяка вероятност става въпрос за изрусена блондинка.
	— Обувки?
	— Чифт високи маратонки, това е всичко.
	— „Найк“? — попита Болд, като си спомни маратонката на нападателя си. Беше ли възможно това да е бил големият Флек?
	— „Конвърс“. Вече прибрахме дрехите в торби и ги описахме. Ще ги претърсим за косми и влакна. Ако тук има нещо, което се отнася до нападението над Санчес, над теб или над някой друг, ще ти съобщим.
	— Дрога? Алкохол? — продължи с въпросите Болд.
	— Валиум и амфетамини. От тези, дето ги продават на улицата. Няма шишенца с таблетки, изписани по рецепта. Бира. Малко текила „Куерво Голд“. Общо взето, това е всичко. Все неща за разпускане.
	— Но не и когато се комбинират — намеси се Дафни. — Два бензедрина, един валиум и глътка текила. Това е уличен коктейл. Наричат го „боздуган“. Достатъчни са един-два „боздугана“ и човек започва да си мисли, че куршум не го лови.
	— И може да се нахвърли на някое ченге в гръб? — подхвърли Болд.
	— Напълно възможно.
	Той се обърна към техника и попита:
	— Електронно оборудване? Части? Компютри? Нещо от този род?
	— Само трите клетъчни телефона.
	— А от тези? — Болд бръкна в джоба си и извади една от пластмасовите препаски, които беше открил в дома на Кавамото.
	— Тук не, но в микробуса имаше доста от тях — отговори техникът.
	— Обработили сте микробуса?
	— Да. Синият микробус. С колорадските номера. И тримата — отговори техникът, като посочи мъжа и жената зад себе си, които все още работеха. Той пристъпи напред и взе бялата пластмасова препаска от ръката на Болд. — Сигурно имаше неколкостотин от тези, пръснати в микробуса.
	Болд погледна през рамо към Дафни.
	— Все пак това е някакво начало.


	Поредното посещение в болницата отново подейства потискащо на Болд. Този път той се отправи към стаята на полицай Мария Санчес.
	Веднага щом влязоха с Дафни в стаята, Болд беше обзет от радостно оживление, защото жената, която лежеше на леглото, успя шеговито да ги поздрави с леко помръдване на пръстите на краката си. Оказа се, че макар и с доста усилия, тя вече беше в състояние да свива и левия си глезен. Въпреки че си оставаше парализирана от коленете нагоре, доскорошната уплаха и ужас на Санчес сега бяха заменени от надежда и оптимизъм, които изпълваха стаята.
	— Имаме заподозрян — съобщи й Дафни.
	Санчес погледна надясно в знак на потвърждение.
	— Все още не е задържан — добави Болд. — Искаме да ти покажем няколко снимки. Знаеш каква е процедурата, полицай.
	— Носим шест снимки, всички номерирани — обясни Дафни. — Ако разпознаеш в някоя от тях човека, който те е нападнал, искаме с примигване на очите да ни съобщиш номера й. Номер две — две примигвания и така нататък. Съгласна ли си?
	— В състояние ли си да направиш това? — попита Болд.
	— Да — дойде нейният отговор.
	— Ако имаш някакви съмнения — продължи той, — ще стигнем и до тях. Засега просто искаме да знаем дали някое от тези лица ти изглежда познато.
	Жената погледна надясно с тъмните си очи.
	— Да.
	— Добре — каза Дафни и погледна въпросително към Болд, който й кимна да започва.
	Матюс извади снимките от преметнатата си през рамо чанта. Шестте снимки с еднакви размери бяха поставени в рамки от дебел картон и под всяка имаше номер. Четири бяха черно-бели, две — цветни. Тя ги показа бавно, като ги държеше на една ръка разстояние от главата на Санчес и само след секунда вече знаеше, че жертвата не е разпознала нито един от мъжете на снимките. После си напомни, че лицевите мускули на Санчес бяха парализирани и лицето й не можеше да изразява нищо, затова продължи да храни някаква надежда.
	Санчес затвори очи.
	Болд затаи дъх в очакване, готов да брои примигванията на очите й. Той отчаяно искаше този брой да е четири — номерът под снимката на Флек — въпреки че се съмняваше дали тя ще успее да идентифицира човека, който я беше нападнал. Ако разпознаеше Брайс Абът Флек, тогава щяха да разполагат с връзка между всички обири. Така или иначе те трябваше да заловят Флек, ако Болд искаше да узнае подробности за вътрешното разследване.
	Когато отвори очи, Санчес погледна наляво.
	— Не? — попита Болд.
	— Искаш да кажеш, че не познаваш никого от тях? — допълни Дафни.
	— Не — отговори жената.
	— Сигурна ли си? — попита Дафни.
	— Сигурна е — отговори вместо нея Болд.
	Нападение през нощта. Самият Болд беше преживял това и знаеше много добре начинът и методите на нападателите.
	— Жертвата не познава нито едно от лицата на снимките — заяви той. — Ще започнем оттук.
	— И накъде ще поемем? — попита Дафни. — Без да сме задържали Флек…
	— Значи трябва го задържим — отговори Болд. — А когато го направим, ще го вкараме в стаята за разпити и ще го разпитаме. И тогава може би ще получим някои от отговорите.
	Той закрачи нервно из стаята.
	— Ако ни провърви — дрезгаво прошепна той — този, който го залови, трябва доста да се потруди и да го накара да си плати за това, което е сторил на Ла Моя.
	Очите му заблестяха. Болд се спря насред стаята и погледна двете жени.
	— Затова се надявам аз да съм този, който ще го спипа.


	Тридесет и четвърта глава

	Болд беше дошъл в заседателната зала на петия етаж, за да се срещне с един от заместниците на прокурора — жена на име Лейси Делгато, с която беше работил съвместно по десетина случая — някои приключили успешно, други — не. Целта му беше да намери начин да изправи Дейвид Ансел Флек на свидетелската скамейка и в това отношение прокуратурата можеше да му помогне изключително много.
	Презрителното прозвище на Делгато — „Човката“ — се дължеше на доста големия й нос. С увиснал задник и глас, който можеше да издълбае дупка в стъкло, Лейси Делгато изненадваше всеки, който допуснеше грешката да съди за нея по външния й вид. За Болд тя беше един от най-добрите и способни адвокати, на които предстоеше блестяща кариера в прокуратурата. Гръмкият й глас и фактът, че често прибягваше към нецензурни изрази, отблъскваше някои хора, но не и Болд. За всеки, който работеше с Ла Моя и Гейнис, това беше напълно нормален език.
	Вече втори час Делгато и Болд обсъждаха братята Флек, но все още не бяха успели да разработят успешна правна стратегия, която би могла да принуди намиращия се в затвора Дейвид Ансел Флек да проговори и да помогне на полицията да открие по-големия му брат. Въпреки това Болд не се отказваше от намерението си.
	— Може би трябва да се ориентираме към гаджето му — предложи Делгато.
	— Разполагаме само с няколко косъма от гениталии и пакетче дамски превръзки — припомни й Болд. — Доста ще трябва да се поровим.
	— И няколко отпечатъка — каза Делгато, като посочи доклада за снетите в квартирата на Флек отпечатъци от пръсти.
	— Лофгрийн ги пусна през АСЛО, но не можа да открие нищо — обясни Болд. АСЛО беше щатската автоматизирана система за анализиране и откриване на латентни отпечатъци. — Препратихме ги и към базата данни на Бюрото.
	— Ами ако я е довел със себе си от Колорадо? — неочаквано попита Делгато.
	Тази пропусната възможност жегна Болд право в сърцето. Толкова проста идея, а той не се беше сетил за нея през последните осемнадесет часа.
	— Мамка му! — смотолеви той.
	— Това е само идея — подхвърли с нотка на съмнение в гласа Делгато, но от тона й ясно личеше, че Болд се беше изложил.
	Лейтенантът се обади в лабораторията. След няколко минути неидентифицираните отпечатъци, снети от апартамента на Флек, щяха да бъдат изпратени по Интернет в Колорадското бюро за идентифициране на престъпници.
	— Затова ми плащат цял куп пари — каза Делгато, когато Болд затвори телефона.
	— Може би ти си по-доброто ченге от двама ни — все още с яд в гласа отвърна Болд.
	— Жената винаги търси връзката между главните неща. Мъжът търси доказателства. Това е единствената разлика. Затова двамата с Матюс сте толкова добър екип. Късмет имаш, че работиш с нея — тупна го по рамото Делгато.
	Болд замълча. В последно време все по-често мислеше за Дафни и това го притесняваше.
	— Откакто седим тук — продължи Делгато, — все гледам доклада на Управлението. Става въпрос за космите от гениталии, дето лабораторията е установила, че са изрусени. Та си викам, каква пък ще е тази жена, дето се изрусява и отдолу? Включваш ли? И си мисля — сигурно е стриптийзьорка. Е, да, може да е и някоя по-възрастна, която се мъчи с боя да намали малко годините си, като прикрие сивото навсякъде, където се вижда. Но тук става дума за жена, дето се мъкне с крадец. По всяка вероятност тя е млада и покорна — с черни кожени гащи и корсаж до пъпа. От онези, дето само джвакат дъвка. Флек казва: „Искам те руса навсякъде!“ и госпожица „Орбит уинтърфреш“ хуква към аптеката да си купи боя. Което, общо взето, напълно я охарактеризира. И ако тя е такава, каквато си мисля, тогава не е много по` стока от Флек. Някое и друго обвинение за притежание на наркотици, за проституиране. Може би за измама. Или дори за въоръжен обир. Кой знае? Може би я използва като шофьор. Или да наблюдава за ченгета. Може би преди всеки обир му прави свирка за късмет. А може изобщо да не знае с какво се занимава той. Но си мисля, че има досие за непълнолетен престъпник. Такова усещане създава. Тя е от онези хлапета, дето се усмихват за полицейските снимки. Знаеш ги.
	— И всичко това от няколко изрусени косъма от гениталии? Радвам се, че играеш в нашия отбор — каза Болд. — Ако беше служебен защитник, аз щях веднага да си подам оставката.
	— Ти никога няма да си подадеш оставката — отвърна тя. — А аз никога няма да стана служебен защитник. Знаеш ли, и двамата с теб твърде много мразим кофтите типове.
	— Да, знам — съгласи се Болд.
	На вратата рязко се почука и двамата впериха поглед в нея. Беше една от цивилните служителки, секретарка, с която Болд се беше запознал същата сутрин.
	— Лейтенант — каза тя, — търсят ви на първа линия. Казаха, че е спешно, иначе нямаше да…
	Болд я прекъсна, като й благодари и оттласна стола си с колелца към телефона.
	— Болд — каза той в слушалката.
	Докато слушаше думите на мъжа в другия край на линията, раменете му тежко се отпуснаха. Той наведе глава и толкова силно стисна дясната си ръка в юмрук, че пръстите му побеляха. След това остави слушалката на вилката.
	— Лейтенант? — рязко прозвуча гласът на разтревожената Делгато.
	Болд се изкашля, за да прочисти гърлото си.
	— Ще ни трябва друг план — заяви той. — Друг подход. Нещо…
	Най-сетне той вдигна поглед към нея и видът му я порази.
	— Лейтенант? — повтори тя, но не толкова уверено.
	— Изглежда на затворниците не им е харесала перспективата програмата за частна търговия да бъде закрита. Сигурно са изкарвали добри пари, да не говорим за достъпа до информация, който са имали. Можеш ли да си представиш какви игри са се въртели от онзи затвор?
	— Лейтенант, какво, дявол да го вземе, става? — попита тя.
	— Обаждането беше от Управлението за изправителни заведения на Джеферсън Каунти. Открили са Дейвид Ансел Флек пребит до смърт в банята. Щели да ни се обадят по-рано, но им трябвало доста време, докато идентифицират трупа.
	— Такъв ни бил шибаният късмет — намръщи се Делгато.
	— Всичко отиде по дяволите — съгласи се Болд.


	Тридесет и пета глава

	Самоличността на жената, за която се смяташе, че има връзка с Брайс Абът Флек, беше установена с помощта на нейните отпечатъци от Колорадското бюро. Оказа се, че това е Кортни Самуей. На полицейската снимка, която изпратиха оттам, се виждаше шестнадесетгодишно момиче с бледа кожа, симпатично лице и саморъчно подстригана коса, която й придаваше вид на непокорна палавница.
	Полицейският инспектор, който отговаряше за предсрочно освободената Самуей, й беше наредил да се регистрира в Сиатъл, след като надлежно беше изпълнила задълженията си и напуснала изправителната система на Колорадо. И наистина, както се изискваше от нея, при пристигането си Самуей се беше свързала с Вашингтонската щатска комисия за предсрочно освобождаване на затворници, което означаваше, че в огромната компютърна база данни, с която полицията се опитваше да държи под око хилядите непълнолетни престъпници, съществуваше мъничък файл с адреса на наскоро освободеното момиче.
	— Напуснала е Колорадо преди два месеца — каза Болд на Боби Гейнис, която седеше до него на предната седалка на чисто новия краун вик.
	Въпреки че наближаваше полунощ, движението по улиците на града не беше намаляло. Преди десет години по това време на нощта тук щеше да е истинско мъртвило. Новата кола беше заменила кавалиъра. Очевидно Болд беше получил колата за лоялността си по време на грипа. Началникът на полицията раздаваше награди. Болд, от своя страна, нямаше нищо против. Новата кола беше два пъти по-добра от шевролета и дори имаше дистанционно управление, с което от десет метра се заключваха и отключваха вратите и капака на багажника.
	— Полицейската снимка е отпреди две години.
	— Тя си е стопроцентово курве — отбеляза Гейнис. — По очите й личи. Възрастта няма значение.
	— При пристигането си се е регистрирала при полицейски инспектор за предсрочно освободени затворници — продължи Болд. — Казала, че е дошла тук, защото са й предложили работа.
	— Миналия месец е навършила осемнадесет години — каза Гейнис, зачетена в досието й, изпратено от Колорадското бюро за идентифициране на престъпници. — Предложението за работа било в някаква фабрика за рибни консерви. Най-вероятно Флек е подкупил някого, за да й подпише заповедта за назначаване. Адресът не е същият, който получихме от инспектора. Не че има значение. Искаш ли да се хванем на бас за пет долара, че адресът е за заблуда на ченгетата?
	— Някога да съм се хващал на бас с теб? — попита Болд, като погледна в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че полицейската радиокола ги следваше както беше по план. — Ще видиш, че адресът й наистина е този — заяви той. — Регистрирала се е в щатската комисия. Това говори, че престоят в затвора не й е харесал и не иска отново да я върнат там. Играла е по правилата, които са й наложили в Колорадо. Адресът й ще излезе верен. Може би все пак трябваше да ти прибера петарката.
	— Да, да! — засмя се Гейнис. — В деня, когато се хванеш на бас, Ел Ти, ще те заведа на преглед при някой психиатър.


	Тухлената сграда беше построена преди петдесет години, по време, когато този южен район на града беше просперирал от бързо развиващите се тогава дърводобивна промишленост и риболов. Времето се беше оказало безпощадно. Улицата беше затрупана с влажен боклук. Около останките на автомобили, които се крепяха на ръждясалите си главини, бяха разхвърляни парчета счупено стъкло и използвани спринцовки, осеяли околността като угарки от цигари. Районът не предразполагаше към разходки.
	Едва бяха дочакали този среднощен час, за да проведат операцията. Щеше да бъде безпредметно да извършат проверка в този квартал през деня — плъховете се прибираха в леговищата си само нощем. Болд използваше само обезопасени срещу подслушване честоти, тъй като се опасяваше, че Флек може да следи нормалните канали. Ако това наистина беше апартаментът на Самуей, имаше голяма вероятност Флек да е в бърлогата и да го заловят.
	По дадена команда патрулната кола зад тях зави в страничната уличка. Болд смяташе да даде няколко минути на хората си, за да заемат позиция. Според данните на градската пожарна, сградата можеше да бъде напусната от три места. И на трите изхода униформен полицай щеше да чака всеки, който се опиташе да се измъкне — всеки, който успееше да се промъкне край Болд и Гейнис. А когато Гейнис беше до него, Болд знаеше, че малцина биха успели да сторят това.
	Щом се озоваха във влажната и студена сграда, Болд почти оглуша от силната рок музика, която се разнасяше от апартамента на първия етаж. Той разчиташе на острия си слух така, както хрътката на обонянието си и гръмката музика го разтревожи.
	Гейнис му даде знак с ръка, че тя ще тръгне първа по стълбите. В гърдите на Болд сякаш беше заседнала някаква буца, кожата му беше настръхнала от стичащите се по нея капчици пот. Преди месец щеше да пусне като челен отряд момчетата от „Специални операции“, но грипът си беше казал думата. Придружен от един-единствен полицейски служител — макар и много опитен — той се готвеше да залови истински звяр, който беше счупил врата на един полицейски служител и пребил почти до смърт втори.
	С пистолети в ръце двамата с Гейнис се запромъкваха по стълбите. Гейнис водеше, а Болд, с изпънати до краен предел нерви, се опитваше да я прикрива едновременно отзад и отпред.
	Внезапно долови движение отзад и отдолу.
	Болд се извърна безшумно и видя в коридора слаб като вейка наркоман, бос и по фланелка, който излезе от една от стаите и влезе в съседната. Болд се обърна и даде знак на Гейнис да продължава напред.
	Стълбището миришеше ужасно на котки. Стъпалата бяха осеяни със смачкани опаковки от сладкиши, непотребни лотарийни билети и угарки от цигари. Стигнаха до първата площадка. Тук пък миришеше на пица. Музиката от долния етаж постепенно затихна и Болд долови шум от най-малко два телевизора и множество приглушени разговори.
	Щом стигнаха последното стъпало, двамата поеха надясно. Боби Гейнис изглеждаше напрегната, движенията й бяха резки и сковани. Подминаха три врати преди Гейнис да вдигне ръка и да даде знак да спрат. Тя посочи към другата страна на коридора, където се намираше целта им. Болд й даде знак с ръка, че е разбрал и избута Гейнис настрани, с гръб към стената, непосредствено до вратата на апартамента.
	Като държеше пистолета си встрани и насочен надолу, Болд натисна дръжката на бравата. Вратата беше заключена. Той почука силно по дървената табла, отстъпи назад и зачака. Никой не отговори. Гейнис се пресегна и заблъска по вратата.
	— Полиция! — извика тя. — Отворете вратата!
	По етажите надолу премина вълна от ужас. Полиция! През вратите зад тях се разнесе приглушен шум от стъпки, но апартаментът пред тях оставаше смълчан.
	Болд се засили, замахна с крак и ритна силно вратата. Вторият му ритник изби вратата от пантите, тя се отвори и шумно се блъсна в стената.
	— Полиция! — повтори той, като стрелна с поглед Гейнис, която му даде знак, че е готова.
	Болд пристъпи навътре и опря гръб в близката стена. Гейнис го последва отзад и се придвижи към центъра на малката стая. Болд се промъкна към кухнята вдясно от нея.
	— Чисто! — съобщи той.
	Гейнис нахълта в спалнята, разположена вляво.
	— Чисто! — повтори тя.
	Свалиха бавно пистолетите си. Ако се наложеше, бяха готови да ги използват мигновено. Болд затвори входната врата доколкото можа.
	— Искаш ли? — предложи той, като посочи латексовите ръкавици, които държеше в ръката си.
	— Аз си нося. — Тя извади един чифт от джоба си.
	Те сръчно започнаха да претърсват малкия апартамент — двама детективи, до болка свикнали с работата си. В заповедта за обиск пишеше, че могат да извършат само оглед за вещи, свързани с кражбите, но за радост на Гейнис чекмеджетата и шкафовете изненадващо се оказаха отворени и за нея не беше трудно да ги претърси. Болд се обърна, като се направи, че не забелязва това.
	— Срокът на годност на млякото изтича другата седмица — отбеляза той, — а това означава, че тя доскоро е живяла тук.
	Зачуди се дали трябваше да разбива вратата на апартамента. Можеха да поставят жилището й под наблюдение, но той предполагаше, че ако Самуей наистина беше свързана с братята Флек, по всяка вероятност вече я бяха посъветвали да не се връща в квартирата си.
	— Няколко фаса от цигари с марихуана в пепелника — съобщи с равен глас Гейнис. — Можем да я приберем за това, ако се наложи. Има една година изпитателен срок след предсрочното й освобождаване.
	— Тя ни трябва — напомни й Болд. Щеше да мисли за формалностите по-късно.
	— Опа! — извика Гейнис от спалнята.
	Болд се отправи нататък, но с гръб към нея, вперил поглед в разбитата врата на апартамента. Той погледна надясно — неоправено легло, пепелник, пълен с угарки. Срещу леглото имаше телевизор „Сони Тринитрон“ с 90-сантиметров екран, върху който беше поставен декодер за кабелни програми.
	— Трябваше да проверим в телевизионната компания — каза той. — Може би щяхме да открием нейното име или името на Флек при тях.
	— Не там. Погледни тук — каза Гейнис, като отвори още по-широко вратата на банята. Вътре имаше силно изрязани долнища на бански и горници с миниатюрни чашки.
	— Май обича да плува в басейна? — каза Болд, макар че това не съвпадаше с представата му за Кортни Самуей.
	— Това тук е работната й униформа — обясни Гейнис. — Тя е стриптийзьорка, Ел Ти. Трябва да потърсим рекламни кибрити, подложки за чаши…
	— Остатъци от билети, фланелки — нещо с името на клуба върху него — кимна той.
	Болд обходи малката спалня, като внимателно я изучаваше. Стигна до леглото и купчината угарки в пластмасовия пепелник. Без да се замисля, изсипа угарките на пода и почисти с пръсти пепелта и петната от тютюн, като откри дъното на пепелника. После го вдигна, за да може Гейнис, която се намираше в другия край на стаята, да прочете надписа.
	— Дворецът на удоволствията на Майк — съобщи доволно той.
	— Маса за двама — усмихна се Гейнис. — Не би трябвало да си признавам, но страшно си падам по баровете за стриптийз.


	— Харесвам женското тяло — каза му Гейнис, която седеше на предната седалка до него. — Вие, мъжете, обичате да си фантазирате как ще им скочите, а аз обичам да си фантазирам, че мога да изглеждам като тях. Страхотни са тези момичета. И на всичкото отгоре, могат да танцуват. Освен това сами са си избрали работата, така че не ми разправяй глупости, че ги експлоатирали. Излиза момичето на сцената, върти си бедрата и стегнатия задник, а някакъв глупак пъха в бикините й двайсетачка, като си мисли, че е голяма работа. Но забравя, че момичето в края на номера така или иначе ще ги свали. После глупакът дава още двайсет. А след това тя отива в съблекалнята, поръчва си питие за сметка на заведението и чака да й дойде реда за следващото представление.
	— Ами танцуването в скута на мъжете? — попита Болд.
	— За какво говориш? Повечето го правят доброволно. Допълнителна работа за някой и друг долар отгоре. Понякога управата ги задължава. Но за момичетата това е доказателство за тяхното въздействие върху мъжете — сигурно е така. Потърква си чатала в бедрото на някакъв тип и той се изпразва в гащите. Петдесет долара за пет минути работа? Няма целувки, няма размяна на течности. Не ти е нужен дори кондом. Всички са доволни и всеки по пътя си.
	— И това ми го казва една жена!
	— Жена, на която й харесва да гледа други жени — напомни му тя. — Не да ги _докосва_, въпреки това, което разправят за мен. Не жена с жена. Но на мен също ми харесват банските, които рекламират в „Спортс илюстрейтид“, при това не по-малко отколкото на вас. Мъжете не могат да разберат жена, която се възхищава на тялото на друга жена, но затова пък могат всяка неделя да гледат как момчетата, застанали от двете страни на топката, се налагат като пълни идиоти. Но това си е техен проблем, не мой.
	Гейнис се облегна назад и се усмихна.
	— Знаеш ли, Ел Ти, никога не бях стъпвала в заведение за стриптийз, докато веднъж момчетата от бригадата не ме завлякоха насила там. И си мислеха, че ще ми почервенеят ушите от срам, а те ще ми гледат сеира. Трябваше да ги видиш! Дали някога съм го правила с жена? Не! Дали искам да го направя? Не! Отвратително! Дали харесвам голи женски тела? Определено. Стриптийзьорки? Че защо не?
	— Мисля, че вече разполагам с повече информация, отколкото ми е необходима — кимна Болд.
	— Ако аз имах такова тяло, бих могла да се изфукам с него за някой и друг долар. А пък аз приличам на камион. Какво да направя?
	— Не приличаш! — възнегодува Болд. — Ти си една жена, която изглежда съвсем добре.
	— Глупости, Ел Ти.
	— Лейси Делгато е друго нещо. — Болд се поколеба. — Не искам повече да говорим за това! — категорично заяви той.
	Настъпи мълчание. След малко Гейнис тихо промълви:
	— Благодаря, че ми каза това, Ел Ти. Страхотен си!
	— Готов съм да сключа сделка с теб — заяви Болд.
	— Казвай.
	— Аз ще се заема с бияча и бармана, ако ти се съгласиш да поговориш с дамите. — Той погледна в огледалото за обратно виждане, за да провери дали патрулната кола ги следва, както беше наредил. — Ако тя е тук, направо ще я натоварим в колата и ще я откараме в Управлението. Искам я изплашена.
	— Те са момичета, Ел Ти — поправи го тя. — Със стегнати телца. Просто по-бързо се скапват.
	Когато влязоха в Двореца на удоволствията на Майк, Болд трябваше да крещи, за да надвика оглушителния рокендрол на Дон Хенли*.
	[* Дон Хенли — американски рок музикант, композитор, вокалист и барабанист на групата „Ийгълс“. — Б.пр.]
	— Тези момичета рядко използват истинските си имена, дори и с персонала — каза Гейнис, като го придърпа към себе си, за да я чуе. — Размахай полицейската снимка от Колорадското бюро.
	— Не е нужно — отговори Болд, като посочи към сцената, където пулсираща синя светлина извести появата на следващата танцьорка.
	Облечена с полупрозрачна мокра фланелка и не по-малко предизвикателни, силно изрязани бикини, на подиума пристъпи Кортни Самуей. Гърдите й не бяха големи, но затова пък бяха стегнати, а изрусената й коса се подаваше изпод черната перука. Нямаше как да я сбъркат. За разлика от повечето стриптийзьорки, фигурата й не беше налята и тълпата от мъжаги отначало я прие хладно, докато тя не започна да танцува в ритъма на музиката. В този момент всички присъстващи впериха очи в сцената.
	Болд огледа тълпата, за да види дали Флек не беше тук.
	— Виждаш ли го?
	— Не — отвърна Гейнис. — Но си мисля, че няма да е зле да изчакаме известно време. Може и да се появи. Ако отидем при нея твърде рано, а той е някъде тук, ще го подплашим.
	— Не искам да вися тук, ако това предлагаш — каза Болд. — Искам я в Управлението. Трябват ми отговори на някои въпроси.
	Момичето се плъзна на сцената като змия и предизвикателно обви тялото си с ръце. Вече беше съблякла фланелката си, а само след миг я последваха и бикините. Болд си помисли, че ако не се налагаше, едва ли би гледал, но в действителност в заведението нямаше мъж, който да не я зяпа. Тялото й не беше подходящо за средната страница на някое списание, но всичко си му беше на мястото.
	— Цветът на косата пасва — подхвърли Болд, все още загледан в Самуей.
	— Онова нещо прилича на калпак от овча кожа — отбеляза Гейнис. — Изглежда естествено като тапицерията на някоя кола.
	— Ти иди в съблекалнята — нареди Болд на Гейнис. — Аз ще остана тук. Патрулната кола е отвън — напомни й той. Сигурно беше отблъснала порядъчно количество от клиентите на Майк.
	Гейнис така и не успя да застане лице в лице със Самуей тази нощ. След като свърши танца си, момичето наметна халат и тръгна между посетителите. Беше повикано да потанцува в скута на някакъв мъж, но Болд прекъсна преждевременно това представление. Две минути по-късно вече водеше Самуей към полицейската кола, която се отправи към сградата на Обществена безопасност в централната част на града.


	Самуей седеше на стола в стаята за разпити, наметната със сатенения си халат и дъвчеше дъвка. Тази сцена се разиграваше пред очите на заместник-прокурора Лейси Делгато, която Болд беше разбудил, за да присъства на среднощния разпит. Свидетелката беше поискала служебен адвокат, независимо от факта, че се намираше тук само за разпит. Там където се появяха адвокати, след тях неминуемо пристигаха заместник-прокурорите. Това обясняваше и присъствието на Делгато. Дафни също беше вдигната от леглото. Гейнис наблюдаваше от другата страна на фалшивото огледало. До нея седеше Делгато. Това беше основният отбор на Болд. Липсваше само Ла Моя.
	— Ако поговориш с нас сега, преди назначеният ти от съда служебен адвокат да е дошъл — каза Дафни на младата жена, — лейтенантът тук ще забрави, че си нарушила изискванията по време на изпитателния период и си имала неблагоразумието да се свържеш с доказани рецидивисти. Ще прескочим и изследването на урината ти, за да разберем дали си пушила трева.
	— Хайде бе!
	— Искаш ли да го чуеш от помощник-прокурор? — попита Дафни. — Само ще се обадя и тя ще пристигне тук. Бъди сигурна, че тя ще ти каже същото.
	— Повярвай ми — намеси се Болд. — Единственото, което искаме, е да си поговорим откровено за твоя съквартирант.
	— Той _те_ видя по новините в онзи денвърски хотел — злобно каза тя, втренчила поглед в Болд.
	— Което значи?
	— Слушай, кой говори с теб? Теб никога не съм те виждала. Ама _него_? — Тя изгледа Болд.
	Болд искаше да си поговорят за Самуей, не за него самия. Затова се опита да привлече вниманието на Дафни, но не успя.
	Като се обърна към Болд, Самуей злобно заяви:
	— Ти си онзи, дето прекрати програмата. Дето зарад теб пречукаха Дейви. Аби рече, че ти е спукана работата. Чух, като го рече. От какъв зор да приказвам с теб — все едно да говоря с мъртвец.
	Дафни изправи гръб и сякаш порасна с няколко сантиметра. Болд се пресегна и леко стисна ръката й.
	— Да започнем оттук, тогава — каза той. — Аби гледал… Двамата с Аби сте гледали новините по телевизията. Видели сте ме. Тук, в Сиатъл?
	Тя го изгледа подозрително, усетила, че Болд се опитва да й заложи капан.
	— Нищо няма да кажа.
	— Разбираш ли какъв е проблемът? — попита я Болд, като се опитваше да ангажира съзнанието й, за да я отклони от линията на поведение, която беше избрала. — Ако ние не успеем да открием Аби, за да си поговорим с него… да кажем, че го открият в Денвър, или в Рино, или пък в Портланд, все едно. Всичко, което интересува полицаите там, е заповедта за арест, нареждането „Издирва се“, съобщението „До всички коли — търси се някакъв тип за разпит във връзка с нападение на полицейски служители“. Е, разбираш ли какво ще означава това за едно ченге? Неприятност. Голяма неприятност. Сериозна неприятност. От онези неприятности, при които първо стреляш, а после питаш защото този тип се издирва за нападение на ченгета. Забрави за мен. Да ти изглеждам мъртъв? За Аби — Брайс Абът Флек — за него трябва да се тревожиш. Сега той е в опасност, а не аз. И искаш ли честно да ти кажа какво мисля? Точно сега ти си единствената му надежда.
	— Глупости.
	— Не са глупости. Това е чистата истина. На нас с Матюс той ни трябва жив. Трябва ни жив, защото не сме сигурни каква е ролята му в цялата тази история. Знаем, че Дейвид му се е обаждал от Итъридж. И какво? Да не би това да е престъпление? Искаме да поговорим с него, независимо какво смята за ролята ми в смъртта на брат му. Кортни, не аз пребих Дейвид до смърт. И не искам да бъда следващият, който ще легне на масата в залата за аутопсии. Вие с Аби сте гледали новините — каза той — и знаете, че в момента в Управлението има много младоци, на които може би им липсва достатъчно опит. Представи си, че едно от тези момчета види Аби на улицата. Какво мислиш, че ще се случи? И как ще се почувстваш, когато погледнеш назад и видиш, че си можела да го предотвратиш?
	— Глупости! — каза тя, но този път не толкова уверено.
	— Къде е той, Кортни? — попита Болд.
	— Да не би да искаш да си тази, която би могла да му помогне, но не го е направила? — намеси се Дафни.
	Свидетелката изгледа единия, а после другия разпитващ. И двамата усетиха, че нещата могат да потръгнат. Кортни Самуей щеше да се разприказва, ако я притиснеха както трябва.
	— Ние конфискувахме микробуса му — каза Болд. — Какво кара той сега?
	— Видяхме апартамента — допълни Дафни. — Знаеше ли това? Не твоя апартамент — него също видяхме — говоря за стаята, която беше наел в Балард. Така че къде би могъл да отиде Аби? И как би могъл да стигне до там? По-добре да иде някъде, защото ако обикаля по улиците… автобусите, фериботите… е, тези млади полицаи също обикалят по улиците. Разбираш ли какво може да му се случи, Кортни?
	Болд реши да рискува.
	— Разбираш ли какво може да ти се случи на теб, Кортни? Какво може да ти се случи, когато той разбере, че са те прибрали за разпит? Каквото и да му кажеш, първият път, щом се натъкне на някое ченге, Аби ще си помисли, че ти си го натопила. Кажи ми — разбираш ли какво може да ти се случи?
	Дафни погледна Болд така, сякаш го предупреждаваше да не навлиза в нейната територия. Тя не желаеше той да се прави на психолог, както той не желаеше тя да се прави на детектив.
	— Искам адвокат — заяви Кортни с влажни, треперещи устни.
	— Вече ти е назначен — каза Болд — и в момента пътува насам. Бъди сигурна в това.
	— Искам си адвоката веднага! — повтори Кортни, този път по-остро.
	— Не си длъжна да говориш с нас, ако не искаш — напомни й Дафни, — но може би така ще бъде по-добре за теб. Така или иначе, не можем да те оставим точно сега сама, така че искаш или не, ще трябва да ни изтраеш още малко.
	— Вие не го познавате — промълви тихо Кортни.
	Самуей започваше постепенно да се огъва.
	— Защо не ни разкажеш — предложи Дафни.
	— В него сякаш има някаква пружина, разбирате ли? Никога не бях виждала такова нещо. Когато Дейви умря…
	В този момент в стаята влетя младият й адвокат с куфарче в ръка и бързо заяви:
	— Нарушение на правата! Моята клиентка има право на защита!
	Тези думи бяха до болка познати на Болд.
	— Разполагате с пет минути — каза той.
	Кортни Самуей погледна към Дафни и с изплашен глас прошепна:
	— „Снукърс“, бара. Той често ходи там.


	Тридесет и шеста глава

	В бар „Снукърс“ се продаваше предимно бира и беше свърталище на рокери. Имаше зала за билярд и две сервитьорки с пищни форми. Момичетата носеха пластмасови каубойски шапки и тесни джинси, а барманът притежаваше габаритите на Кинг Конг. Когато Болд и Гейнис влязоха, повечето мъже в бара веднага ги забелязаха. Шест-седем незабавно се отправиха крадешком към задната врата, където се натъкнаха на четирима полицаи, на които Болд беше наредил да наблюдават изхода. Останалите мъже бяха изправени с лице към тухлената стена и претърсени.
	Болд и Гейнис минаха покрай задните маси за билярд и когато излязоха, оставиха мрежестата врата да се затръшне след тях.
	Един от патрулните полицаи докладва на Болд:
	— Изтървахме двама, лейтенант. В останалите намерихме два пистолета, нож, малко трева и някакъв прах, който ми прилича на кокаин. Само един от тези типове е чист.
	— Първо ще говорим с чистия — каза Болд на полицая, след като безуспешно се опита да открие сред задържаните Флек.
	Като се обърна към всички, Болд каза високо:
	— Ние сме от Сиатълското полицейско управление. Искаме да ви зададем няколко въпроса.
	Гейнис заговори бавно и отмерено на цялата група:
	— Брайс… Абът… Флек. Аби. Пускаме веднага всеки, който ни даде информация къде да го намерим. Дейвид Ансел Флек. Брат на Аби. Починал наскоро. Пускаме всеки, който ни даде някаква информация за него.
	Болд изтика „чистия“ заподозрян настрани от останалите, за да не ги чуват. Гейнис застана до тях. Полицаите продължиха да държат останалите изправени с лице към стената.
	— Ти първи ще си опиташ късмета за пропуск — каза той.
	— Не можете да ме задържите — започна да протестира младежът. — По какви обвинения?
	В жилите му определено течеше мексиканска кръв, а може би и азиатска. Беше нисък, но набит. Носеше джинси, кожено яке и маратонки „Еър Джордан“.
	Гейнис започна да рови из портфейла му.
	— Можем да пуснем името ти в нашата база данни и да видим дали си бил добро момче или не. Ако си освободен предсрочно и се окаже, че някои от онези там има досие при нас, е, това си е чисто нарушение, нали така?
	— Правете каквото искате. Но не можете да ме задържите. Пък и нямам какво да ви кажа.
	Гейнис пристъпи към него, сякаш се готвеше да го удари, но Болд й направи знак да се отдръпне.
	— Кой от останалите може да представлява интерес за нас? — попита той, като махна към редицата до стената.
	— Третият пич. С черната коса. Казва се Робърт. Познава този, дето го търсите.
	Гейнис му върна портфейла.
	— Знаем кой си. Знаем и къде да те намерим. Ако ни лъжеш…
	— В никакъв случай. Той спомена за онзи тип, Аби, нали тъй беше? — призна младежът. — Чух го да разправя нещо за него.
	— Изчезвай — каза Болд и го пусна.
	Третият отляво, висок, мършав тип, имаше нездрав вид на наркоман и миришеше на алкохол. Тъй като той беше единият от двамата, у когото бяха намерили пистолет, Болд имаше с какво да го притисне. Той го отведе встрани от останалите и заяви, че веднага може да го тикне в затвора за притежание на нерегистрирано оръжие. Младежът го слушаше внимателно.
	— Аби Флек — без повече обяснения отсече Болд.
	— Този тип е превъртял.
	— Каква работа имаше с него?
	— Аз ли? Никаква работа, човече!
	Гейнис го притисна към тухлената стена.
	— Я пак си помисли — каза тя.
	— Никаква работа нямах с него.
	Гейнис вкара коляното си между краката на младежа и рязко го повдигна нагоре.
	— Онзи пищов, дето носеше, ще ти струва цяла година на топло. И лейтенантът, и аз вече губим търпение. Ако искаш да лежиш цяла година в пандиза, продължавай да разправяш, че си нямал никаква работа с него. Двамата с лейтенанта си имаме достатъчно задължения, за да ти дадем втора възможност. Ясна ли съм?
	— Железария — каза младежът.
	— Оръжия? — попита Болд.
	— Да кажем, че познавам тоз-онзи в занаята, а?
	— Да кажем, че си колекционер — поправи го Гейнис. — Как ти звучи? Няма нищо незаконно да колекционираш оръжие.
	— Все тая. Аби е превъртял, чаткаш ли? Готов е да се сбие за едното нищо. И като дойде при мен, аз какво, да му кажа „не“ ли?
	— Разбира се, че няма да му кажеш „не“ — отвърна Гейнис.
	— Ама не можех да му кажа и да, щото моите познати… — продължи той, като се мъчеше да срещне погледа на Гейнис. — Е, ами нямах туй, дето му трябваше.
	— И какво му трябваше? — попита Болд.
	— Полуавтоматична дълга цев. Нямаше нищо против и руска да е, ама искаше специален немски оптичен мерник.
	— Карабина със снайпер? — недоверчиво попита Гейнис.
	— Туй не е по моята част — каза младежът.
	— Бас държа — отговори Болд, като се зачуди дали той самият не е избраната жертва. — Кога беше това? — попита той.
	— Към три, пък може да е било и четири часа.
	— Днес? — изпъшка Болд.
	Флек им водеше с близо осем часа преднина.
	— И ти го препрати към твой колега колекционер? — попита Гейнис, като го насочи отново към целта на разговора им.
	— А ти какво щеше да направиш?
	— И как се казва този човек, този твой колега колекционер? — отново попита тя.
	— Макалистър — прошепна младежът толкова тихо, че Болд не беше сигурен дали думите бяха излезли от неговата уста.
	— Аз познавам Макалистър — обърна се Гейнис към лейтенанта. Тя отново смушка заподозрения в слабините и го предупреди: — Ако си ни издънил, веднага ще те пипнем. Разбра ли?
	— Аха, разбрах.
	— Защото ако Макалистър не е чувал за този тип, независимо дали лъже или не, теб ще подгоним. И втора възможност _няма_ да имаш. Тъй че, мой човек, не бързай, помисли си какво те чака, ако ни пращаш за зелен хайвер. Не знам защо, но си мисля, че право натам си ни засилил.
	— Мани Уонг — поправи се младежът. — Не Макалистър. Мани Уонг. В китайския квартал. Повечето от стоката му е китайска, ама Аби рече, че и китайска може да е, стига да му намери онзи немски оптичен мерник.
	— Не го знам този — обърна се Гейнис към Болд. — Никога не съм чувала за него.
	— Няма страшно — отговори Болд. — Познавам човек, за който няма тайни в този квартал.


	Тридесет и седма глава

	Жената напомняше на Болд за Орсън Уелс* в муму**. Дрехата от бродирана черна коприна, която носеше, беше достатъчно голяма да покрие малък автомобил. На раменете й пърхаха с крила розови колибри, устремени към яркочервени цветчета. От гърдите й ръмжаха тигри с очи от лъскави пайети. Над копринените илици се мъдреха копчета от слонова кост, които сякаш всеки момент щяха да изхвръкнат под напора на огромното й тяло. Болд беше благодарен, че си беше сложила изкуствените зъби, защото от опит знаеше, че без тях трудно разбира разваления й английски. Очите й изглеждаха като черни полумесеци под извитите й, изрисувани вежди на китайка. Лицето й беше червено от положения върху него руж, а издутите й бузи му напомняха за Дизи Гилеспи***.
	[* Орсън Уелс (1915–1985) — американски режисьор и актьор. „Гражданинът Кейн“ — 1941 г. — Б.пр.]
	[** Муму (muumuu) — дълга свободна дреха, подобна на роба, обикновено украсена с ярки фигури, типична за Хаваите. — Б.пр.]
	[*** Дизи Гилеспи (1917–1993) — американски тромпетист, един от водещите представители на стила бибоп. — Б.пр.]
	Мама Лу седеше царствено в огромен ратанов стол. Върху облегалката беше вплетено гигантско изгряващо слънце, което изглеждаше като втора глава. От двете й страни имаше черни лакирани шкафове с бляскава като огледало повърхност. До стаята на втория етаж, където ги прие, се стигаше по тясно стълбище откъм месарския щанд на корейската бакалничка долу, и въпреки че помещението изглеждаше доста занемарено, предметите в него бяха достойни за музейна колекция, също като жената, седнала пред тях.
	— Господин Бот — каза тя. Така и не се научи да произнася името му правилно.
	— Милостива госпожо — отговори той, — позволете ми да ви представя един от моите детективи, Робърта Гейнис.
	— Мама Лу — кимна Гейнис, като използва името, с което беше известна на улицата.
	— Робърта — отвърна на поздрава й Мама Лу. После се обърна към Болд. — Чух за Уа Моя. Изпраща малък дар в болница.
	Болд си представи нещо внушително, въпреки привидната й скромност.
	Като сложи пълната си, подпухнала бледа ръка върху огромната си гръд, тя каза:
	— Сърце натъжило от туй.
	— Затова дойдох — обясни Болд.
	— Седнете — покани ги тя.
	— Няма да стоим много — отговори Болд, — но благодарим.
	— Ти трябва храни се — каза тя, като го огледа от главата до петите. — Ти не храни се. Защо? Жена или работа?
	Болд усети как лицето му пламна и му се прииска да не беше вземал със себе си Гейнис, която стана неволна свидетелка на смущението му.
	— Търсим човека, който стори това на Ла Моя — побърза да обясни той.
	— И Мама Лу може помогне? — с надежда попита жената.
	— Един търговец на оръжие на име Мани Уонг. Смятаме, че онзи тип, който е пребил Ла Моя, се е свързал с него.
	— Няма да създадем никакви неприятности на господин Уонг — добави Гейнис.
	Когато Мама Лу погледнеше някой с присвити очи, човек оставаше с чувството, че всички лампи в стаята са изгаснали, а на тяхно място е светнал нажежен до червено прожектор. Гейнис отстъпи леко назад.
	— Полиция винаги създава неприятност — обърна се към нея Мама Лу. После каза на Болд: — Присъстващи тук не броят се. Какво е предложение?
	— Тя е права — отговори Болд, като посочи Гейнис. — Никакви номера. Искаме само да си поговорим с Мани Уонг. Що се отнася до мен, когато излезе от стаята за разпити, ще забравя не само името му, но и че изобщо някога съм го чувал.
	— Аз също — каза Гейнис, въпреки че Мама Лу явно не искаше да разговаря с нея.
	— Въпроси само — повтори _Милостивата Госпожа_, сякаш да се увери, че правилно е разбрала.
	— Това е всичко — потвърди Болд. — Отговори на тези въпроси.
	Тя трябваше да завърти китката си с помощта на другата си ръка. Циферблатът на часовника се криеше под масивен сребърен капак, инкрустиран с тюркоази, големи колкото монети от двадесет и пет цента.
	— Вие бъде в Обществена безопасност подир час? — попита тя.
	— Става — съгласи се Болд.
	— Той идва доброволно — напомни им тя. — Ако той полезен, ти връща услуга следващ път той има нужда.
	— Съгласен съм — кимна Болд.
	Тези пазарлъци го притесняваха и винаги щяха да го притесняват — заради тях, заради дългия списък от услуги, които дължеше, често оставаше нощем буден с часове, но не позволяваше това да пречи на преговорите. Човек не можеше да работи на улицата и да държи да остане верен на принципите си — това просто не беше възможно. Сделките водеха до ответни сделки.
	Мама Лу засмука предните си зъби. Болд се изплаши, че могат да паднат. Искаше му се да си спести тази гледка, както и унижението за нея.
	— Аз прави това зарад Уа Моя и Пеги Уан. — Като се обърна към Гейнис, тя обясни: — Моя племенница. Тя много харесва Уа Моя.
	Гейнис кимна. Болд забеляза капчиците пот по горната й устна. Трудно някой можеше да накара Гейнис да изгуби самообладание.
	— Супа? — предложи отново Мама Лу.
	— Може би друг път?
	Тя се нацупи и кимна.
	— Ти чака много дълго идва на гости при бедна старица — каза една от най-богатите жени в града. — Супа винаги гореща — пак предложи тя.
	Болд погледна часовника си, за да провери с колко време разполага.
	— Един час? — попита той.
	— Не притеснявай, господин Бот. Мама Лу помни. — Тя се усмихна и иззад устните й проблеснаха снежнобелите изкуствени зъби. — _Всичко_ помни.


	Голямата глава на Мани Уонг сякаш тежеше върху раболепно приведените му рамене, а очите му надзъртаха изпод веждите, като се опитваха да уловят крайчеца на зацапаните стъкла на бифокалните му очила. Челото му лъщеше. Ушите му, твърде големи за тялото, приличаха на малки крила. Болд веднага усети, че пред него стои изпечен хитрец. Мъжът имаше тънки, влажни устни и развалени зъби, през които въздухът свистеше при изговаряне на някои думи.
	— Карабина със снайпер — каза Гейнис.
	Новината, че е твърде вероятно Флек да се е сдобил с такава карабина, беше включена в ежедневния бюлетин като предупреждение към всички патрулиращи полицаи. Вече се носеше слух, че мишената е самият Болд.
	— Китайско производство — допълни тя. Изглеждаше впечатляващо бодра; дори и да чувстваше умора, не я показваше. — Това е човекът, който я е купил.
	Гейнис плъзна по масата полицейската снимка на Брайс Абът Флек към Уонг, като я придържаше с пръсти. Уонг не я докосна — не беше докоснал нищо, откакто беше свалил шофьорските си ръкавици. Нямаше намерение да осигури на полицаите отпечатъци, с които все още не разполагаха. А те определено не разполагаха с неговите. И никога нямаше да разполагат, ако зависеше от него.
	Болд и Уонг бяха прекарали изминалия половин час в договаряне на правилата на срещата, като Уонг през цялото време внимаваше да не попадне в някой невидим капан. От своя страна Болд не беше споменал името на младежа, когото бяха разпитвали зад „Снукърс“.
	— Немски оптичен мерник — каза Уонг. — Много държеше на мерника. Може да е използвал такъв мерник и преди. Може само да е чел за него. Може и да се опитваше да покаже, че си разбира от работата. Да му сваля цената.
	— Далекобойност и точност на карабината? — попита Болд.
	— С този мерник… ако се нагласи както трябва… ако се използва от опитен стрелец? Триста — четиристотин метра. Ако е аматьор и използва тринога — двеста метра, без проблем. От рамо, до сто, сто и петдесет метра пак може да улучи целта.
	— Полуавтоматична — предположи Болд.
	— Пълнителят побира трийсет и два патрона. Един в патронника — трийсет и три.
	Едно дете можеше да изпразни пълнителя за няколко секунди, осъзна Болд. Уонг седеше с наведена глава, а очите му, изпъстрени с паяжина от червени жилки — сигурен признак за умора, сякаш плуваха зад увеличителните стъкла на очилата му. Той вдигна поглед към Болд и промърмори:
	— Ченгета и пушкала! Не мога да ги разбера тези полицаи.
	— Сигурен си, че е той — каза Болд, като посочи снимката. За миг почувства тези тридесет и два куршума в тила си.
	— А-ха. Петнайсет стотачки.
	— Видя ли какво караше?
	— Не.
	— С какви дрехи беше? — попита Болд.
	— Джинси. Май с кожено яке.
	— Ботуши? — попита Болд. — Маратонки?
	— Не си спомням. Не му видях краката.
	— Продавал ли си му нещо преди?
	— Не.
	— Ами този? — попита Болд, като извади снимка на Дейвид Ансел Флек, по-малкият брат.
	— Никога не съм го виждал.
	— Значи той притежава оръжие? — попита Гейнис.
	— То е негова собственост, да.
	— Тя попита дали притежава? — напомни му Болд.
	Мъжът погледна към него, но не каза нищо.
	— А мерника? — попита Болд.
	Очите на Уонг отново заиграха зад зацапаните стъкла на очилата.
	— Да приема ли, че отговорът е отрицателен?
	— Точно така.
	— Значи трябва да дойде, за да вземе мерника — каза Болд и погледна Гейнис със светнали очи, усетил открилата се възможност да заловят Флек.
	— Точно така — повтори мъжът.
	— Кога?
	— Използвам един нов сайт в Интернет, казва се ай-шип. Гарантирана доставка. Утре в десет часа.
	— Десет часа. Каза ли му това? — попита Болд.
	— В десет мерника ще е при мен. Той трябва да дойде след обяд — поправи го Уонг. — Трябва ми време да проверя стоката.
	— Да му нагласиш мерника? — подхвърли Гейнис.
	И двамата мъже погледнаха към нея — Уонг, макар и със закъснение, дълбоко впечатлен, а Болд с уважение.
	Търговецът на оръжие не отговори.
	— Ако си боравил с оръжието преди то да бъде използвано за нечие убийство, можеш да бъдеш обвинен в съучастие. Особено ако успеем да свалим отпечатъци от пръсти.
	Мъжът, който смяташе, че това е невъзможно, се подсмихна самодоволно.
	— Дори и ако не открием по него твоите отпечатъци — каза Болд. — Радвай се, че разговорът ни е неофициален.
	— За какво разстояние той поиска да му го нагласиш? — попита Гейнис.
	— Ченгета и пушкала — повтори мъжът, като поклати глава.
	— Отговори на въпроса — каза Болд.
	— От сто и петдесет до двеста метра — отвърна Уонг.
	— Значи планира да стреля от рамо — заключи Болд.
	— Сто и петдесет метра. Това поиска. Това ще получи.
	— Не! — отсече Гейнис. — Ще я нагласиш от петдесет до седемдесет и пет метра. Първите няколко изстрела ще бъдат ниско долу.
	Уонг поклати глава.
	— Невъзможно. Ами репутацията ми?
	— Седемдесет и пет метра — повтори Гейнис.
	— Може би той ще поиска да изпробва оръжието — възрази мъжът.
	— При твоята репутация? — подигравателно отвърна Гейнис. — Съмнявам се. Може да го изпробва, може и да не го изпробва. Ако не го направи, може би ще спестим един куршум на бъдещата му жертва.
	Тя завърши изречението, вперила поглед в Болд, който почувства как го побиват студени тръпки.
	— Ще го пипнем преди изобщо да успее да стреля с това оръжие — каза той.
	— Може би — отвърна Гейнис.
	Болд се обърна към Уонг и му каза:
	— Искаме да изпратим при теб в магазина като помощник един от нашите хора.
	Уонг категорично поклати глава и очите му започнаха да се въртят като зарове. Болд трябваше да промени сделката, която беше сключил с Мама Лу и това не му беше приятно.
	— А ако не се съгласиш — продължи той, — ще те задържим за неопределено време и ще пратим нашия човек на твое място.


	Тридесет и осма глава

	Репутацията на Сиатъл като дъждовна гора беше до голяма степен незаслужена. Вярно, по време на дъждовния сезон, от ноември до март, бурите от северния Пасифик редовно връхлитаха града и го оставяха без слънчев лъч понякога в продължение на седмици. Вярно, през пролетта и есента имаше немалко „предимно слънчеви“ дни, които всъщност бяха „предимно дъждовни“, когато падаха гъсти сиви мъгли, разкъсвани от време на време от великолепни слънчеви лъчи, които можеха почти изцяло да изпарят влагата преди следващата вълна от облаци да надвисне над града. Но въпреки неизменните бури и снимки на чадъри и дъждобрани, които даваха по „Уедър чанъл“, никак не бяха редки и великолепните безоблачни дни с лек бриз и температури около тридесетте. От влагата растителността избуяваше, цветята в градините и парковете разцъфваха, улиците ставаха необичайно чисти, а въздухът беше по-свеж отколкото в който и да е друг град в страната.
	Болд и Гейнис бяха привели в изпълнение плана си да заловят Флек, когато пристигне да вземе оптичния мерник за карабината. Небето над Интернационалния квартал беше ясно, въздухът прохладен и чист. Над улиците кръжаха чайки, а писъците им отекваха между сградите. Високият, покрит със сняг връх на Маунт Рение се извисяваше невероятно близо, сякаш беше част от декора за някой холивудски филм. Денят беше от онези, в които, както обичаше да казва Лиз, си струваше Болд „да се чупи от работа“.
	— Слушаш ли ме, Ел Ти? — попита седналата на предната седалка Гейнис.
	— Какво казваш?
	Паркирали необозначения микробус на една пресечка от входа на работилницата на Уонг за ремонт на електронна апаратура, Болд и Гейнис бяха вперили погледи в обекта за наблюдение. Тротоарите и автомобилите бяха пълни с азиатци и всеки бял сред тях веднага се открояваше. По тази причина Болд и Гейнис стояха в микробуса и наблюдаваха иззад тъмните стъкла на прозорците. И въпреки че преди грипа в състава на Управлението имаше доста полицаи и детективи от азиатски произход, заради временните отстранявания от работа и уволненията, извършени от новия началник, техният брой беше намалял драстично. По тази причина в момента в екипа на Болд влизаха само детектив Том „Дули“ Куан — който сега се намираше в работилницата — и трима облечени в цивилни дрехи новобранци, предсрочно повишени в патрулни полицаи, които нямаха кой знае какъв опит. Двадесет и няколко годишният чернокож Дани Линкълн, който играеше ролята на куриер, беше коленичил и се мъчеше да оправи веригата на велосипеда си. Виетнамката Джили Ху, жена на средна възраст, стиснала в ръка клетъчен телефон, стоеше пред работилницата и нервно се оглеждаше наляво-надясно, сякаш чакаше всеки момент да пристигне таксито, което беше поръчала. Четвъртият член на екипа, Ръс Лий, американец от китайски произход, седеше в инвалидна количка, метнал върху краката си одеяло, под което криеше пушка помпа, подчинявайки се на основното правило при всяко сражение — не позволявай на противника огнево превъзходство. Ху и Лий трябваше да действат заедно, а Линкълн и Дули самостоятелно.
	Четири патрулни коли, във всяка от които имаше по двама полицаи, бяха разположени в периметър от три пресечки, в случай че възникнеше нужда от подкрепления.
	— Казах, че е някак си зловещо без обичайните разговори по радиостанцията — обясни Гейнис.
	Болд й напомни, че велосипедистът Дани Линкълн — както повечето куриери има портативен радиопредавател със слушалки. За разлика от техните обаче, неговият му осигуряваше директна връзка с дежурните диспечери в Управлението. Джили Ху имаше клетъчен телефон, а Дули — скрит предавател и приемник. Така че разполагаха с достатъчно надеждна система за връзка.
	Полицейската акция за наблюдение на работилницата, откъдето Флек трябваше да вземе оптичния мерник, беше организирана набързо. С наближаването на уречения час Болд все повече се безпокоеше, че ако тя се провали, щяха не само да изгубят заподозрения, но и някой можеше да пострада. Достатъчно беше да си спомни за пребития Ла Моя.
	— Как мислиш, какви са шансовете ни? — попита той Гейнис. Тя имаше усет за такива неща.
	— Не много големи.
	— И на мен така ми се струва — съгласи се Болд.
	— Нашите хора са добри. Нямам пред вид тях — поясни тя. — Мисля, че постъпихме умно, като пратихме Дули в склада на работилницата, а не отпред, на щанда. Така е много по-естествено. Иначе Флек може да се усъмни. Може би заради всички тези проклети азиатци, които се размотават по улиците, но имам чувството, че нещо не е наред, разбираш ли? Сякаш ще се издъним с гръм и трясък.
	— Да, разбирам — отвърна Болд.
	— Което не значи, че непременно ще се издъним.
	— Не, в никакъв случай — съгласи се той.
	— Може би защото всички ни предупреждават, че Флек е опасен — с тази негова избухливост и сприхав нрав. А може би защото си мисля за Санчес и Джон — и че това копеле пет пари не дава, че носим значки. Нали разбираш? Ти какво ще кажеш?
	— Че какво да кажа, това си е стопроцентово незачитане — отговори Болд.
	Тя се усмихна на неясното си отражение в стъклото. Болд беше изнервен и й отговаряше механично.
	— Стопроцентово си прав.
	— Мисля, че можем да отпишем Санчес от сметката му, въпреки че докато не го заловим, няма да знаем със сигурност кой точно е извършителят на нападението върху нея. Затова пък сме сигурни, че той е пребил Ла Моя и ще си плати за това.
	Болд разказа на Гейнис как Санчес не е успяла да идентифицира Флек и за това, че и преди не е била сигурна кой е нападателят.
	Един голям камион на „Бен енд Джерис“* скри за миг от погледа им витрината на работилницата. Когато отмина, Болд видя, че Лий, Ху и Линкълн бяха заели позиция, което означаваше, че в ситуацията е настъпил обрат.
	[* Бен енд Джерис — американска компания за сладолед и млечни продукти, основана през 1978 г. от Бен Коен и Джери Грийнфилд в гр. Бърлингтън, Върмонт. — Б.пр.]
	Клетъчният телефон в ръката на Ху имаше пряка връзка със слушалката в ухото на Гейнис. Тя беше включила в клетъчния си телефон слушалки с микрофон, за да може ръцете й да са свободни. След като прошепна нещо в микрофона, тя се обърна към Болд.
	— Току-що в работилницата е влязла бяла жена.
	Болд увеличи звука на монтирания в арматурното табло полицейски радиоприемник. Тъй като се намираше в склада на работилницата, снабденият с радиопредавател Дули Куан не можеше да докладва какво става в предното помещение, а Болд отчаяно искаше да разбере това.
	Всяко движение на Куан предизвикваше пращене в малкия говорител на приемника.
	— Ако увеличиш още малко тази джаджа — подхвърли Гейнис, — ще го чуем как се поти.
	— Описание? — попита Болд.
	Гейнис повтори въпроса му в микрофона на слушалките си. Като притисна слушалката плътно към ухото си, за да чуе отговора на Куан, тя започна да докладва:
	— Жена. Деветнайсет-двайсетгодишна. Бяла. Сто шейсет и пет — сто и седемдесет сантиметра. Изрусена…
	— Кортни Самуей — каза Болд. — Флек е я изпратил да му вземе мерника.
	Беше наредил да пуснат след Самуей екип за наблюдение, който по-късно сигурно щеше да му докладва за това нейно посещение, макар и с твърде голямо закъснение. Болд се обади по радиото и нареди на екипа да се изнесе от района. Не искаше някой да обърка нещата в този момент.
	Съобщиха на Дули Куан самоличността на Самуей и наредиха на останалите да поемат след заподозряната, когато тя си тръгнеше. Джили Ху трябваше да я проследи пеша, а Дани Линкълн с велосипед.
	Радиото улови думите на Дули, когато отговори на Уонг. Болд и Гейнис слушаха внимателно. Разговорът беше кратък. Дули изнесе оптичния мерник на Флек в предното помещение на работилницата и микрофонът му улови разговора, който се водеше там.
	— Кажи на твоя приятел, че не приемам рекламации. Направих промените, които поиска, и следващия път няма да се разправям с посредник. Така бизнес не правя.
	— Както кажеш — отговори жената. — Той просто ме помоли да му взема това нещо. Не знам за какво му е притрябвал микрофон.
	— Тя е — каза Болд на Гейнис. Беше познал гласа на момичето. — Сигурно оптичният мерник е сложен в кутия за микрофон.
	— Аха — кимна Гейнис. — Гаджето му. Чух я в стаята за разпити. Смяташ ли, че е възможно тя да не знае за мерника?
	— Смятам, че той мисли вместо нея, ако това ме питаш.
	— Сто и петдесет за промените — долетя от говорителя гласът на Уонг.
	— Той ми даде само сто — недоволно отговори Самуей. Не й достигаха петдесет долара.
	Болд провери дали лентата в касетката се върти.
	— Това означава, че е изпратена тук от мъж — каза той, — а вече знаем за връзката й с Флек. Това ще улесни Делгато при подписването на заповедите за арест.
	— Но няма да ни свърши никаква работа, ако не го пипнем — възрази Гейнис.
	— Уведоми екипа на улицата, че това е нашият човек — нареди Болд. — И им кажи, че Флек може да я чака някъде наблизо.
	След това Болд се обади на дежурния в диспечерската и му продиктува указания за полицаите в патрулните коли. За по-голяма сигурност съобщенията до тях щяха да се изпращат по бордовите им подвижни терминали за данни. Невъзможно беше тези текстови съобщения да бъдат засечени.
	Искаше хората от екипа му да бъдат нащрек. Ако Флек се намираше някъде наоколо, сигурно карабината беше у него. Със или без оптичен мерник, тя беше смъртоносно оръжие.
	Радиото на Дули предаваше спора между Самуей и Уонг за парите.
	— Почакай. Я да видя дали ми е дал само сто — долетя до тях приглушения глас на Самуей.
	Болд не искаше Уонг да откаже да й даде мерника. Той имаше нужда от него, защото точно този мерник щеше да го отведе до Флек.
	— Виж ти! — възкликна Самуей. — Че те през цялото време са били в мен.
	— Следващия път не искам посредници — недоволно заяви Уонг. — Не правя бизнес с посредници.
	— Добре де, добре.
	Чу се звън на камбанка, който показа, че Самуей е излязла.
	Тя се появи на тротоара пред работилницата на Уонг.
	— Оттук не прилича на стриптийзьорка — каза Гейнис.
	Болд не отговори. Беше вперил поглед в хората си, които се готвеха да я последват. Джили тръгна след нея пеша.
	Дани Линкълн оправи веригата, възседна велосипеда и се включи в движението.
	Самуей вървеше на запад. Екипът на Болд я следваше. Двамата с Гейнис седяха напрегнато заслушани в радиото.
	Линкълн се обади на дежурния в диспечерската, че Самуей се е качила на автобус.
	— Накъде пътува? — попита Гейнис. — На изток или на запад?
	— Дявол да го вземе! — извика Болд. Един камион за хляб беше паркирал неправилно и препречваше пътя на микробуса.
	— „Хляб чудо“ — прочете Гейнис надписа на гърба на камиона. — Трябваше да се сетим по-рано!


	Когато автобусът, на който се беше качила Самуей, се отдели от тротоара и потегли на изток, екипът на Болд бързо пое след него, въпреки че ако ги погледнеше, човек не би забелязал никаква припряност в действията им. Налагаше се да се държат спокойно, в случай че самият Флек наблюдаваше отнякъде.
	Болд и Гейнис бяха в микробуса, Лий и Ху ги следваха с форд, а Дани Линкълн енергично въртеше педалите на велосипеда.
	Както можеше да се очаква, съвсем като в баснята за заека и костенурката, велосипедът изпревари автомобилите, които бавно се придвижваха напред в оживеното движение. Дани Линкълн следваше неотлъчно автобуса и на всяка пресечка докладваше къде се намира.
	Дежурният от диспечерската съобщи, че е пристигнал Фил Шосвиц, който щеше да координира действията на екипите. Шосвиц имаше богат опит в организирането и провеждането на моторизирано наблюдение.
	За велосипедиста не беше трудно да следва пътуващия на изток автобус заради честите му спирки. Шосвиц нареди микробусът, фордът и четирите патрулни коли да покрият по-широк периметър, като по този начин осигурят предпазна мрежа.
	Шахматната партия беше започнала. Екипът на Болд трябваше да бъде готов да последва Самуей, след като тя слезеше на някоя от автобусните спирки. Същевременно те трябваше да са готови да последват движещия се автобус.
	Тази стратегия се оказа печеливша. Кортни Самуей слезе от автобусна линия 7 и се присъедини към останалите чакащи за линия 60 без да разбере, че на четири-пет метра от нея един цивилен полицай наблюдава всяко нейно движение. Самуей проведе кратък разговор от един монетен телефонен автомат на ъгъла, разговор, който не беше засечен, но незабавно щеше да стане причина за разгорещен правен спор. Заместник-прокурорът Лейси Делгато трябваше да се пребори със съда, за да получи достъп до списъка с обаждания от този автомат — ситуация, в която на нейна страна бяха съществуващите в това отношение правни прецеденти, макар че съдът, който следваше либерална политика на защита на правото на гражданите на поверителност, щеше да се противопостави на искането й. Болд беше абсолютно уверен, че Самуей се беше обадила на Флек, който най-вероятно използваше клетъчен телефон в другия край на улицата, в другия край на града или в другия край на страната. Нямаше как да разбере, докато не му предоставеха онзи списък с обаждания.
	— И какво от това? — попита Гейнис. — Той със сигурност използва клониран телефон. Няма да успеем да получим точен адрес.
	— Триангулация — отвърна Болд. — Телефонът му сигурно е клетъчен. Това работи в наша полза.
	Телефонните компании, които осигуряваха тази услуга, разполагаха със специални компютърни програми, позволяващи да се определи точното местонахождение на даден клетъчен телефон по метода на радиотриангулацията, разработен за нуждите на армията през Втората световна война. Сега тази технология се използваше, за да се открие местонахождението на хората, които се обаждаха на номера на полицията за спешна помощ 911 от клетъчни телефони. Органите, отговарящи за спазването и прилагането на законите, бяха едни от първите, възползвали се от съществуващата технология, за да откриват търговци на наркотици и членове на банди. Това обаче изискваше доста време, а Болд не бе подготвен да се възползва от нея в момента.
	— Искаш ли да се хванем на бас — предложи Гейнис, — че Самуей така или иначе ще ни отведе до него?
	— О, да — добави след малко тя. — Забравих. Ти не се хващаш на бас.
	— Мисля — каза Болд, — че той ще я остави сама за известно време — за час, през целия следобед, може и за цял ден. И ще я държи под око. Просто ще я остави да се поизпоти. Този тип ни познава и знае как разсъждаваме. През целия си живот непрекъснато се е сблъсквал с нашата система. Брат му е мъртъв. Него го търсят и той се опитва да се измъкне.
	— Бесен е.
	— Това също. Въпреки прословутия му нрав, може би ще прояви известно търпение. Няма закъде да бърза. Основното в момента е да стои по-далеч от нас.
	— Надценяваш го — възрази тя. — Той е припрян, необуздан тип. И ако се вярва на Самуей, единствената му цел в момента е да те очисти заради смъртта на брат си. Това е най-важната задача за него, а мисълта за отмъщение не му дава мира. Попитай Дафни — той е безразсъден, непредсказуем и припрян. А колкото за нейното обаждане — Флек й е наредил да се върне при него. Смятай, че сме пипнали мръсника.
	Самуей пропътува с автобуса единадесет пресечки — през цялото време на няколко седалки от нея седеше цивилно ченге — и слезе пред сиатълското „Бест Кофи“, където уби следващия час. Джили Ху влезе в заведението забрадена с шал и прекара същия този час в четене на вестник, като отпиваше от чая си и държеше под око заподозряната.
	Докато Самуей излезе от сладкарницата, Шосвиц вече беше успял да разположи наоколо необозначени коли, готови да продължат шахматната партия. Болд и Шосвиц непрекъснато поддържаха връзка. От радиото постоянно се разнасяха гласове. Болд живееше за подобни моменти.
	След изтичането на този час Самуей отново се качи на автобуса, който обслужваше линия 60, и продължи пътуването си на север по Бродуей. Джили Ху остана в сладкарницата.
	— Гризеш си ноктите, Ел Ти — забеляза Гейнис. — Това не е обичайно за теб.
	Болд я погледна гневно. Тази жена явно не можеше да избере подходящ момент за забележките си. Той си представи движението на колите, на които Шосвиц беше възложил нови задачи, като си даваше сметка, че Флек може да се намира на който и да е от ъглите или да чака в някоя кола наблизо.
	— Мислиш си, че той планира действията си — каза Гейнис, правилно разтълкувала неотслабващата му съсредоточеност.
	— Да.
	— Че се спотайва някъде наоколо и киризи за нас.
	— Наблюдава я — каза Болд. — Като преследвач.
	— И ако ни забележи…
	— Няма да се срещне с нея. И повече няма да го видим. — Болд почувства, че Гейнис се кани да каже нещо. — Какво?
	— Имам предчувствие, че пак ще се сблъскаш с него, Ел Ти. Другите може би не, но ти… Той все още не си е разчистил сметките с теб.
	— Благодаря — изръмжа Болд. — Това звучи доста окуражаващо.
	— Нали знаеш, че винаги говоря това, което мисля. Затова ми се ще да го докопаме първи.
	— Е, тук поне сме на едно мнение.
	По Бродуей гъмжеше от колежани — в ресторантите, музикалните магазини, бакалиите, кината. Обстановката щеше твърде много да затрудни проследяването й пеш. За щастие Самуей остана в автобуса на най-оживените спирки. Когато слезе, тя веднага се качи на автобуса, който се движеше по линия 43 — ход, който принуди Шосвиц да се зарови в папката с автобусни маршрути. Но Гейнис познаваше добре маршрута на 43, което позволи на микробуса да изпревари останалите коли, които участваха в проследяването.
	— Минава през Монтлейк и продължава към района на Университета.
	Болд се замисли.
	— Той й е наредил да се движи в райони, които са пълни с младежи на нейната възраст. Първо по Бродуей, сега Университета.
	— Можем да изпреварим автобуса, Ел Ти. И да изляза на улицата. Ако се опитва да използва тълпата, за да се отърве от нас… Вече ще бъда там и ще тръгна след нея.
	Болд до известна степен беше благодарен, че Шосвиц се беше заел да ръководи действията на екипите за проследяване, но Гейнис бе права — беше им се открила идеална възможност и въпреки че криеше известен риск, очевидно си струваше да се възползват от нея.
	Прочела мислите му, Гейнис отсече:
	— Тя няма да слезе в Монтлейк, Ел Ти. Той й е наредил да отиде в Университета.
	Болд се отклони от маршрута, по който му беше наредено да се движи, без да докладва. Радиото пращеше, докато Шосвиц се опитваше да се ориентира в маршрута на автобуса. Гейнис посегна към микрофона.
	— Трябва да ги предупредим, Ел Ти.
	— Почакай — нареди й Болд.
	Той продължи на север по Десето авеню и пое към Университетския мост.
	Когато Шосвиц започна да издава заповеди, Болд накара Гейнис да докладва, че вече се движат към спирката на Университета.
	— Не сме сигурни, че отива в Университета — възрази Шосвиц по радиото.
	Болд взе микрофона от Гейнис и каза:
	— Сигурни сме, капитане. Ще пристигна там преди нея и ще пусна Гейнис да я следи пеш.
	— Не се отделяйте от групата! — заповяда Шосвиц.
	— В момента се движим по Университетския мост. Ще докладвам щом Гейнис слезе.
	Той натисна педала на газта, за да заглуши виковете на Шосвиц.
	Когато автобусът спря и Самуей слезе, стиснала в ръка кутията, която Мани Уонг й беше дал, Болд вече беше паркирал от другата страна на улицата срещу транзитното колело на Университета, а Гейнис наблюдаваше от близкото заведение на „Кентъки Фрайд Чикън“. Въпреки всичките си усилия Шосвиц сам си беше заложил капан. Тъй като две от колите бяха попаднали в задръстване, сега беше останал само с микробуса на Болд и няколко патрулни коли. И защото патрулните коли не смееха да се покажат от страх, че могат да подплашат Самуей, наблюдението беше поверено на Болд и Гейнис.
	Самуей се отправи пеш към тълпата от колежани.
	— Постоянно си гледа часовника — докладва Гейнис, която беше поела след нея.
	Изминаха десетина минути, през които Шосвиц успя да събере останалата част от екипа, фордът, управляван от Лий, в който като пътник се возеше Джили Ху, паркира на 45-то авеню. Дани Линкълн изненада всички, като пристигна на велосипеда си, преметнал на гръб куриерската си раница.
	— Връщаме се към вас — докладва Гейнис. — Мирише ми на друг автобус. Този тип е предпазлив.
	Болд предаде информацията на екипа си, като смяташе, че това спиране вероятно представлява част от плана на Флек — докато Самуей се разхождаше из района на Университета, Флек можеше да спечели известно време, за да се придвижи до следващата й спирка и да намери удобно за наблюдение място. За щастие никой от екипа на Болд не беше пътувал с нея в автобуса — нещо, за което Флек сигурно щеше да следи. Болд сподели теорията си с Шосвиц, като го предупреди, че е възможно Флек да се движи пред тях при всеки етап от пътуването на Самуей, и предложи патрулните коли да се отдалечат на достатъчно разстояние от центъра на събитията. Шосвиц се съгласи. Сега в екипа бяха останали само микробусът на Болд и фордът.
	Самуей, следвана от Гейнис, мина край микробуса, излезе на транзитното колело и се качи на автобус 67, на чиято електронна табела пишеше „Търговски център Нортгейт“.
	Гейнис влезе в микробуса и се настани до Болд.
	— Флек иска да я изгубим в търговския център — каза тя.
	— Той наблюдава — предупреди я Болд. — Сега става наистина напечено.
	Болд пое напред. Автобусът спря на пресечката на 11-та улица и 45-то авеню и след като изчака пътниците да се качат, се отправи на север по „Рузвелт Уей“. Върволицата от автомобили отново затрудни придвижването им. Да си проправят път със сигнална лампа или сирена беше немислимо, а микробусът на Болд и фордът на Лий продължаваха все повече да изостават.
	— Ако караме така — отбеляза Гейнис, — ще я изпуснем.
	— Какво предлагаш?
	— Да излезем на Осмо или на Пето и да поемем успоредно на автобуса, а ако се наложи ще използваме лампата или сирената.
	— Това ми харесва — каза Болд.
	Той включи левия мигач и навигаторът, който се движеше след тях, ги пропусна, като учтиво присветна с фаровете си. Фордът остана да следва автобуса. Гейнис се обади по радиото и докладва за промяната в плана.
	— Тъкмо се канех да предложа същото — каза Шосвиц.
	За първи път през последните два часа Болд се усмихна, пресече на червено Осмо авеню и бързо изпревари автобуса, за чието местоположение на съседната улица му бяха докладвали.
	След търговския център имаше още една спирка.
	— Не знаем дали ще слезе на търговския център — каза Болд.
	— Какво, да не си мислиш, че ще я накара да бие път дотук и после да пропусне търговския център? — продължи да упорства Гейнис. — Той се надява, че там можем да я изгубим, Ел Ти. При всички положения ще слезе на търговския център. — Тя се поколеба. — Няма начин, този път ще се наложи да рискуваш.
	Болд отби до тротоара. Вдясно от микробуса, през две преки, видя автобуса, който също се готвеше да спре.
	— Тръгвай! — извика той.
	Гейнис отвори вратата. Болд видя как тя бързо навлезе в огромния паркинг на търговския център и само след миг се сля с многобройните посетители, които бяха слезли от колите си и вървяха към комплекса. Вдясно от микробуса забеляза пътниците, които слизаха от автобуса. Той се взря в тях, измъчен от дългата върволица хора, докато накрая забеляза между тях Самуей. За негово облекчение тя все още носеше пакета. Предположението им се оказа вярно. Гейнис беше нарекла това „риск“, но ако бяха сгрешили, той никога нямаше да го преживее.
	Болд продължи да наблюдава и видя как Гейнис забеляза обекта и ускори крачка, за да не изостава. Като продължаваше да държи Самуей под око, Гейнис успя да влезе в търговския център преди младата жена — място, което поставените под наблюдение обекти рядко се сещаха да огледат. Ръс Лий и Джили Ху спряха от другата страна на търговския център и докладваха позицията си на Болд по радиото.
	Болд усети как стомахът му се сви. Търговски център. Навалица от хиляди клиенти. Идеалното място човек да изчезне, да предаде някому нещо или да установи, че го наблюдават. Всичко, което Флек трябваше да направи, беше да застане на някой от балконите на горните етажи и да провери дали ченгетата не следят Самуей.
	Тъй като бяха използвали Джили Ху в сладкарницата, Шосвиц изпрати в търговския център Лий като подкрепление на Гейнис, но изрично му нареди да използва клетъчния си телефон само в краен случай, защото се страхуваше, че телефонът може да привлече вниманието на Флек.
	Изминаха пет минути.
	Очакването беше истинско мъчение за Болд.
	Шест.
	Гърлото му пареше от стомашни киселини.
	Десет.
	От радиото долетя гласът на Шосвиц, който се чудеше дали да не изпратят Ху на помощ. Болд предложи да не бързат.
	— Там е Гейнис, капитане. — Това беше единственото обяснение за неговата увереност.
	Дванадесет минути.
	Беше готов самият той да тръгне към търговския център.
	Четиринадесет минути.
	Клетъчният телефон на Болд иззвъня. Той въздъхна дълбоко. Обаждаше се Боби Гейнис.
	— Тя отново тръгна, Ел Ти.
	— Накъде?
	— Към западната страна. Трябва да я видиш… сега.
	— Видях я. — Болд забеляза Самуей, която излезе през вратата. Изглеждаше замаяна от топлия въздух.
	— Слушай, мацето си купи изрязан бански. Как мислиш, дали приспада тези неща от данъците си? Какво да правя сега? — попита тя. — Не искам да се набивам на очи.
	— Ще видим кой ще я вземе оттук — отговори той.
	Районът около търговския център не беше място за пешеходци. Колите бяха предпочитано средство за придвижване. Както се оказа, Самуей не се канеше да се качи на кола, а се отправи към тротоара от другата страна на паркинга. Ако Гейнис тръгнеше след нея, можеше много лесно да бъде забелязана. Същото се отнасяше и за Дани Линкълн, който беше пристигнал няколко минути преди това с велосипеда си. Една от възможностите, макар и не най-добрата, бяха необозначените коли.
	Гейнис се отправи към микробуса на Болд. Лий докладва, че се е върнал във форда. Целият екип на Болд тръпнеше в очакване.
	Самуей заобиколи търговския център и пое на север по Пето авеню, където Лий и Ху не я изпускаха от поглед. Тя пресече „Нортгейт Уей“ при светофара и тръгна право на запад по междущатския мост. Болд и Гейнис седяха на предната седалка и слушаха Лий, който докладваше за движението на обекта. Гейнис зърна за миг Самуей и посочи в далечината.
	Болд погледна към отсрещния край на моста, като се страхуваше, че там може да я чака кола и че ситуацията можеше да се усложни.
	— Мотелът — каза той на Гейнис, като забеляза рекламната табела на стълба край магистралата.
	— Смяташ ли?
	— Флек може да е наел стая близо до търговския център. Така си осигурява достъп до транспорт и прикритие. Ако му се наложи — търговският център е наблизо, а междущатската магистрала на една крачка разстояние, Флек е там, в онзи мотел и я наблюдава.
	Шосвиц нареди на Лий да последва Самуей. Болд се намеси и отмени временно заповедта, като се наложи над капитана.
	— Изпрати Линкълн с велосипеда — каза той. — Флек наблюдава. Тя отива в онзи мотел.


	Тридесет и девета глава

	Тя се намираше в мотела.
	След преждевременния край на стачката „Специални операции“ бяха преминали под командването на Патрик Мълрайт, четиридесет и няколко годишен гуляйджия, в чиито вени течеше ирландска и индианска кръв и който изглеждаше на шестдесет. Двете му очи бяха с различен цвят — едното зелено, другото почти кафяво. Придаваха му вид на бесен помияр и служеха като предупреждение за характера му. Познанството на Болд и Мълрайт датираше твърде отдавна, сблъсъците между тях бяха твърде много, което се случваше във всяка организация, но беше особено опасно в едно полицейско управление, където животът на хората зависеше от готовността за действие и времето за реагиране.
	„Специални операции“ се снабдяваха с най-новото техническо оборудване много преди който и да е друг отдел, също както ФБР разполагаше с модерните „играчки“ доста преди всяко градско полицейско управление. Мълрайт раздаде цифрови клетъчни телефони с възможности на уоки-токи на всички участници в операцията, въпреки че методът, използван за това — полицай, преоблечен като скитник, който с пиянско клатушкане обикаляше района на мотела, като тикаше пред себе си пазарска количка (в която бяха скрити телефоните) — отне прекалено много време. Цифровите устройства не можеха да бъдат засичани, нито пък разговорите подслушвани, което означаваше, че всички полицейски служители, обградили хотела, можеха да следят ситуацията и да се свързват по един и същи канал за комуникации, без да се тревожат, че Флек може да ги чуе. В същото време обезопасените срещу подслушване полицейски честоти оставаха на разположение за връзка между участниците в операцията и ръководството на Управлението в Обществена безопасност.
	Мълрайт донесе със себе си видео и аудио оборудване за дистанционно наблюдение, мощни бинокли и монокуляри с възможност за нощно виждане, ако това се окажеше необходимо. Придружаваха го четирима служители от екипа за бързо реагиране, готови да заложат живота си на карта и да щурмуват стаята на Флек, ако и когато поискаха от тях да направят това.
	Малко хаотичните и разпокъсани опити да държат Самуей под наблюдение бързо придобиха координиран вид и заприличаха на умело ръководена по всички правила операция. Мълрайт потисна неприязънта, която изпитваше към Болд, като не позволи това да попречи на действията им.
	Полицейската мрежа беше старателно изградена в концентрични кръгове. Скрити от погледа, разположени на ключови кръстовища на разстояние няколко пресечки във всяка посока се намираха четири патрулни коли с радиостанции, които очертаваха четирите ъгъла на обградения район. В този район се намираше Болд със своя форд и действащият самостоятелно Дани Линкълн, който все още въртеше педалите на велосипеда си, но сега надянал полицейска жилетка под якето си „Найк“. Всички участници зорко наблюдаваха тротоарите, в случай, че Флек приближеше пеш към мотела. По всеобщо мнение обаче той вече се намираше вътре.
	Мълрайт и персоналът от командния център на „Специални операции“ се намираха в камион със закрита каросерия, върху боядисаните страници и плъзгащата се врата на който се мъдреха реклами на нова марка чипс от по-дебели картофени резени с тридесет процента по-малко мазнина. Беше паркиран на бордюра пред самия мотел, което, ако се наложеше, щеше да даде на екипа за бързо реагиране възможност за незабавно нахлуване в мотела. Един полицейски снайперист, който се намираше под командването на Мълрайт, се беше разположил на покрива на една сграда западно от мотела и държеше под прицел задната му страна. Няколко минути след влизането на Самуей в хотела операция „Спасители на плажа“ беше вече в ход. Тя беше наречена така от Мълрайт заради малкия закрит басейн на мотела, препълнен до преливане от жени в силно изрязани бански костюми, които, според големия надпис отпред, участваха в конференция за промоцията на нови козметични продукти. Ако се съдеше по басейна, твърде малко от тях присъстваха на семинарите.
	Когато забелязаха Кортни Самуей да влиза в басейна с топла вода, облечена в наскоро закупения жълто-зелен бански костюм от две части със силно изрязани бикини, на Болд, а не на Мълрайт му хрумна идея как да открият в коя стая е отседнала и да съсредоточат усилията на отряда от „Специални операции“ към нея.
	— Плува ли ти се? — попита той Боби Гейнис.
	Макар че Болд и Гейнис заедно бяха отишли в клуба за стриптийз през нощта, когато бяха прибрали Самуей за разпит, Гейнис и момичето не се бяха срещали лице в лице. Тогава Гейнис беше отишла в гримьорните, а Самуей беше слязла в клуба направо от сцената и този, който я задържа и качи на една от патрулните коли, беше Болд. Той искаше да разполага с човек в залата с басейна и му трябваше не коя да е жена, а жена, на която можеше да разчита.
	— Пред всичките тези пичове? С тези мощни монокуляри? — отговори тя. — С моите кълки? Забрави! Опитай с Джили. Направо ще им изтекат очите.
	— Използвахме Джили пред работилницата на Уонг и после в онази сладкарница — възрази Болд. — Не можем да рискуваме с нея. Мога да извикам някоя от жените в патрулните коли, но липсата на опит може да ни провали.
	— Ел Ти! — възропта тя. — Прати мъж. Прати Милнър. Имам чувството, че под дрехите му се крие страхотно тяло.
	— Там има цяла дузина жени, Боби. Няма мъже. Ако изпратя мъж, на всички — на абсолютно всички — ще направи впечатление. Но ако влезе още една жена, никой няма да й обърне внимание.
	— Предполагам, че ще трябва да си купя бански от магазина в мотела — подхвърли Гейнис и се усмихна. Явно самата мисъл за подобно приключение я развеселяваше.
	— Ако имат — каза Болд. — Ако не — в търговския център.
	— Сигурна съм, че имат — въздъхна тя. — И при това страшно готини. Не ми се ще да правя това, Ел Ти.
	— Щом е слязла да се натопи, сигурно е взела ключа от стаята със себе си и той най-вероятно се търкаля върху кърпата й.
	— Ами ако тук използват електронни карти вместо ключове? — попита тя.
	— Тогава ще я последваш до нейния етаж и ще свършиш малко полицейска работа.
	— В бански от магазина — изпъшка тя.
	— В бански от магазина — потвърди той.
	— И се каниш да ми заповядаш да направя това? — попита тя.
	— Можем да отидем на рецепцията, да попитаме за Флек, да размахаме значки и полицейски снимки. Но ако той е подкупил администраторката, тогава ще се издъним. Ще се издъним с гръм и трясък, ако това пушкало, което може да изстрелва по седем куршума в секунда, влезе в действие.
	— И трябва да го направя веднага, защото тя няма да стои много, нали?
	— Така е. Права си.
	— В противен случай ще останем с пръст в уста.
	— Точно така.
	— С моя задник ще стана за посмешище на целия пети етаж. Знаеш това, Ел Ти.
	— Не и за мен — каза той, като вдигна бинокъла и го насочи към запотените стъкла на залата с басейна. — Още е там.
	— Ще се наложи да взема стая, за да използвам басейна.
	— Ще ти осребрим фактурата — успокои я Болд.
	— И, предполагам, ще се наложи да си оставя оръжието тук, защото ще трябва да се преоблека в женската съблекалня. Значи ме пращаш там съвсем гола — каза тя, като имаше пред вид не банския костюм, а факта, че щеше да се наложи да остави пистолета си в микробуса.
	— Влез гола — каза той, като обърна смисъла на думите й — и съм сигурен, че всички ще те забележат.
	— Ха, ха! — отговори тя.
	— Опитай се да не се набиваш на очи, Боби. И без излишен героизъм! Иди там, виж кой е номерът на стаята, натопи си краката и се откажи от къпането. Веднага щом можеш, се обади по клетъчния телефон, но внимавай някой да не подслушва. Вече имам двама души в болницата. Е, Боби?
	— Ще ми бъдеш длъжник до гроб.
	— Само почакай — каза Болд, — и ще видиш, че в резултат на това ще започнат да те канят на срещи.
	— Да, на някои минерални бани! Не мога да повярвам, че говориш сериозно, Ел Ти. Не мога да повярвам, че ме караш да направя това.
	Тя разкопча колана с кобура и остави пистолета си при Болд. И двамата знаеха, че той не може да й заповяда да направи това. Като свали кобура с пистолета, Гейнис току-що доброволно се беше съгласила да участва. Тя пъхна клетъчния телефон в джоба си.
	— Носи телефона със себе си. Ако иззвъни веднъж и спре, значи сме открили Флек и искам да се изнесеш оттам по най-бързия начин.
	— Разбрано.
	— И пак ти казвам — без излишен героизъм.
	— Без излишен героизъм — повтори Гейнис. Тя хвана дръжката на вратата и се спря. — Хей, Ел Ти. Че то си е чист героизъм да се нацедя в един от онези бански, дето ги продават в магазина. Слушай какво ти казвам — длъжник си ми до гроб!


	Гейнис се забави повече, отколкото Болд очакваше. Регистриране, покупка на бански костюм, преобличане — Болд непрекъснато поглеждаше часовника си. Когато Гейнис влезе през небесносинята врата с жълт, прилепнал по тялото й бански „Спийдо“, един или два номера по-малък отколкото трябваше и с петте разноцветни олимпийски кръга, изрисувани диагонално отпред, Самуей вече беше излязла от басейна с топлата вода и стоеше права. Болд си помисли, че от замисъла му няма да излезе нищо. Но в този момент момичето пое към големия басейн и се гмурна във водата, за да се разхлади. Самуей моментално изчезна от погледа му. Някаква жена, която се подсушаваше, му попречи да я наблюдава.
	От уоки-токитата на екипа от „Специални операции“ се разнесоха силни подсвирквания, които накараха Болд да се усмихне. Боби Гейнис се отправи нехайно към малкия басейн с топла вода, постоя изправена известно време и после разстла върху плочките червена хавлиена кърпа. От обзелото я колебание и изненадата, изписана по лицето й, Болд, който твърде добре я познаваше, разбра, че нещо не беше наред — твърде много кърпи; твърде много ключове; липса на всякакви ключове. Нещо не беше наред. Той се обади на Мълрайт, за да разбере дали колегата му нямаше същото усещане.
	— Кой би си помислил, че Гейнис ще извади таквиз балони? — изцвили в слушалката Мълрайт, излагайки се на опасност от бъдещо съдебно преследване. — Грандиозни парчета! Кой би си помислил? Тази жена е истински фокусник!
	В този момент, по собствени причини, Болд си помисли за Дафни — как се беше събудил в нейния плаващ дом и я беше видял облечена в спортен екип. Тревожеше се, че целувката в Денвър беше провалила техните отношения. Струваше му се, че тя го избягва. Нима целувката беше негова грешка — нещо, което един от двама им не беше желал?
	Опита се да открие Гейнис с бинокъла.
	Някои от жените очевидно се познаваха, или поне не изпитваха никакво притеснение да си бъбрят, насядали по стъпалата на басейна, покрити до кръста с вода. Разговорите продължаваха във водата и извън нея. Повечето от жените бяха малко пълни. Две от по-слабите момичета носеха силно изрязани бикини и миниатюрни горници, които едва покриваха гърдите им, но дори и те имаха стрии по бедрата. В залата нямаше кой знае колко тен, затова пък имаше изобилие от бюстове. Един сервитьор от румсървиса разнасяше чаши, които, по всичко личеше, бяха пълни с чай с лед.
	Болд наблюдаваше Гейнис, която оглеждаше хавлиените кърпи и ключовете край басейна с топла вода. Усети, че неволно скърца със зъби. „Не толкова явно!“ — искаше му се да извика през разстоянието, което ги делеше. Ако раняха още един от подчинените му, щеше да подаде оставка. Болд се тревожеше за нея — чудеше се дали беше възможно Самуей да е я зърнала по време на разпита в сградата на Обществена безопасност.
	Постепенно започна да го обзема някакво отвратително чувство. Може би беше поел твърде голям риск. Ако Самуей я разпознаеше — по каквато и да е причина — тогава всичко щеше да отиде по дяволите. Беше изпратил Гейнис там сама, без всякакво оръжие — факт, за който болезнено му напомняше пистолетът на съседната седалка.
	Болд вдигна бинокъла навреме, за да види как Самуей излиза от басейна. Тя оправи бикините си и отново се отправи към басейна с топла вода. Няколко чифта по-възрастни очи завистливо я проследиха, както и тези на екипа на „Специални операции“.
	Без да се старае, бедрата й се полюшваха чувствено и предизвикателно — все пак бяха тренирани през многобройните часове на сцената за стриптийз. Тя влезе във водата и Болд видя как Гейнис се готви да я заговори.
	— Внимавай! — тихо прошепна той в колата, но нямаше кой друг да го чуе.


	— Преместих кърпите, когато влязох — каза Боби и посочи зад Самуей. — Съжалявам.
	Самуей погледна назад към редицата от кърпи и ключове.
	— Няма нищо.
	— За семинарите ли си тук? — невинно попита Боби.
	— Не.
	— Страхотен бански имаш.
	— Благодаря. — Това прозвуча вяло. Или топлата вода беше започнала да й действа.
	Самуей погледна към Боби, като се опитваше да я огледа във водата. Боби се почувства неудобно. Като подръпна банския си, тя каза:
	— Взех го на заем. Толкова е малък, че ми убива.
	Самуей се засмя.
	— Опитвала ли си някога от тези?
	— Не.
	— Трябва да опиташ. А дето разправят, че задникът ти лъсвал? Казвам ти, много са удобни. И са страхотни за линията на тена.
	— Не мисля, че фигурата ми е съвсем подходяща — призна Боби. — Ти на колко си, на двайсет, двайсет и няколко?
	— Близо.
	— Е, да, ама аз не съм. Дори близо — добави тя и момичето отново се засмя.
	Една от жените включи струите за масаж и Боби замълча, докато Самуей се носеше в поток от горещи мехурчета. Гейнис беше чувала Матюс да казва, че иска да установи контакт с престъпниците, особено с онези, склонни към насилие, преди полицията да ги залови, преди да спуснат бариера над емоциите си, преди да се появят адвокатите, преди да са подготвени за отбрана. Едва сега тя най-сетне разбра този неин стремеж — Гейнис отчаяно искаше да предразположи Самуей, така че тя да се разприказва, да се „порови“ в съзнанието й за всички ценни подробности, които би могла да извлече. Но за известно време й се наложи да помълчи. Няколко жени излязоха от басейна, а други се потопиха във водата. В залата имаше твърде много плът и твърде малко ликра. Разговорите, които достигаха до нея, се въртяха около вида на мъжете докладчици, които участваха в семинара.
	— Чува ли се шумът от магистралата на твоя етаж? — попита Боби.
	— Не съм обърнала внимание — затворила очи отговори Самуей.
	— Значи не си на втория етаж — каза Боби.
	— На третия — отвърна Самуей.
	— Аз съм откъм страната на магистралата — обясни Боби, която вече беше постигнала първия си успех. _На третия етаж._ — Там е доста зле.
	— От нашия имаме изглед към Космическата кула — бързо отвърна Самуей.
	Гейнис спокойно можеше да отчете това „имаме“ като още един успех. Въпреки топлата вода тя усети как я побиват студени тръпки — Флек беше тук, на третия етаж. Играта щеше да загрубее.
	— Стаята е малка — заключи Самуей, — но все пак изгледът е хубав.
	— За първи път ли си в града? — попита Гейнис, за да поддържа разговора.
	Самуей се обърна към Гейнис и я погледна изпитателно, с подозрение и Боби мигновено почувства как краката й омекнаха. Май беше прекалила с въпросите. Или може би тонът, с който ги беше задала. Или пък от време на време полицаят в нея си проличаваше под прикритието. Каквато и да беше причината, Самуей изведнъж изгуби интерес към разговора. Тя нервно скръсти ръце, огледа помещението, сякаш очакваше и някой друг да я наблюдава, промърмори, че трябва да тръгва и излезе от басейна.
	Боби се извърна, разбирайки, че това беше нейният момент. Беше прекалила с въпросите. Вече не можеше да се озове в асансьора заедно с момичето без това да изглежда нагласено. Трябваше да види този ключ и да узнае номера на стаята й. Но Самуей стискаше ключа в ръката си, докато проверяваше дали е взела собствената си кърпа и Боби не можа дори да го зърне.
	Самуей погледна назад. От мястото си в басейна Боби виждаше само задника на момичето. И точно в този момент й хрумна идея, за която не беше се сетила досега. Тя бързо се измъкна от басейна и грабна кърпата си. Самуей уви голямата хавлия около себе си, затъкна края й в горницата на банския си и надяна на краката си чехли с дебели подметки.
	Боби се подсуши и се наметна с кърпата си. Самуей беше тръгнала към вратата, когато тя я настигна. Гейнис никога не беше правила нещо подобно — нямаше никаква представа как да започне, но беше убедена, че именно това е номерът, който щеше да й свърши работа.
	Докато минаваха през вратата почти една до друга, Самуей, явно притеснена, се обърна към нея и каза:
	— Радвам се, че се запознахме. — Беше ясно, че иска да се отърве от Гейнис.
	— Аз, а… — Боби искаше да изчака, докато се озоват в асансьора. — Аз също се радвам, че се запознахме — каза тя. — Да, разбира се.
	Беше й толкова неудобно, та чак й се повдигаше.
	— Мислиш ли… — продължи тя, като ускори крачка, за да не изостава от изнервената Самуей. — Мислиш ли, че наистина ще изглеждам добре в един от тези бански?
	Те влязоха в асансьора. Самуей явно се чувстваше като попаднала в капан. Боби беше споменала втория етаж — тя трябваше да натисне 2. Самуей натисна 3 и бутонът светна.
	Вратата се затвори. Асансьорът започна да се издига, като потракваше.
	Боби смъкна кърпата, за да може момичето да я огледа. Тя се завъртя, сякаш се намираше на подиум, като нарочно се опита това да изглежда непохватно. Изчерви се. Много добре знаеше, че ако има тяло, на което силно изрязаните бикини нямаше да подхождат, това беше нейното собствено тяло. Но тя искаше да внуши и още нещо. Когато приключи със завъртането и отново се озова очи в очи със Самуей, тя заговори преди момичето да успее да направи това.
	— Мисля, че ти си много красива — сластно каза Боби и пристъпи напред, почти се допря до Самуей и като се постара да си придаде притеснен вид, прошепна дрезгаво: — Разбирам, че това е малко внезапно… Искам да кажа, аз дори не знам името ти. Но, ако нямаш какво да правиш довечера… Искам да кажа… искаш ли да идем в някой клуб или на друго място?
	— Слушай, ти си сладурана — сърдечно каза Самуей, видимо успокоена — и ако искаш да пробваш банския, мисля, че трябва да го направиш. Но аз съм танцьорка. Клубове за мъже? Доста от моите приятелки си падат по момичета, разбираш ли? В това няма нищо лошо. Аз обаче не си падам. И освен това довечера тъй или иначе съм на работа.
	— Къде? — попита Боби, като се опита да си придаде съкрушен вид.
	— В Двореца на удоволствията.
	— Имам пред вид банския — каза Боби.
	Самуей разгърна хавлията и посочи към емблемата, зашита на колана. Не можеше да се въздържи да не покаже още веднъж тънката си талия и стройни крака. При това движение ключът издрънча в лявата й ръка и Боби зърна номера на стаята. 312.
	Гейнис почувства как сърцето й подскочи.
	— „Найк“ — каза Самуей. — Купих го от търговския център ей там. В магазина за спортни стоки.
	Асансьорът спря.
	— Благодаря — каза Боби. — И извинявай за неудобството. _Толкова_ си красива — допълни прочувствено тя. — И тялото ти също.
	Усети, че се изчервява и си помисли, че това е добре. Излезе от асансьора с омекнали колене.
	— Няма нищо — извика след нея Самуей. — Приятен ден.
	Вратата на асансьора се затвори.
	Боби измъкна клетъчния телефон от навитата кърпа и се обади.
	— Стая триста и дванадесет. — Имаше чувството, че всеки момент ще припадне. Ами ако Самуей беше приела предложението й?


	Когато снайперистът, който наблюдаваше задната страна на мотела, потвърди присъствието на двама души в стая 312, той погрешно взе Самуей и собственото й отражение в огледалото за двама души. Точно потвърждението на този полицейски служител накара Патрик Мълрайт да даде заповед за нахлуване, което от своя страна доведе до последвалия хаос.
	Придвижването на хората от „Специални операции“ през което и да е оживено място излагаше на голяма опасност цивилните, присъстващи там, и увеличаваше риска от провал на операцията. Хората или се паникьосваха, или тръгваха след облечените в черни дрехи полицаи, въоръжени с бойни пушки.
	Болд можеше да изпрати някой от детективите да поговори със служителите на рецепцията, но предпочете сам да свърши това, като предварително провери два пъти оръжието си. Отиде до гишето за регистрация на гостите и поиска да говори с управителя, като се представи само с визитката си, без да показва полицейската си значка и да споменава чина си. Гейнис го беше запознала с разположението на стаите на етажа. В лявото си ухо беше поставил слушалка, която, колкото и малка да беше, го притесняваше, но не можеше да мине без нея, тъй като това беше единственият начин да поддържа връзка с Мълрайт и хората от екипа му. Просто трябваше да следи съобщенията, за да бъде в крак с развитието на събитията. Заради това държеше ръката си до ухото, като се преструваше, че се почесва и се опитваше да скрие слушалката доколкото това беше възможно.
	Жената зад гишето погледна към него и Болд повтори тихо:
	— Управителят. Ще дойдете с мен.
	Никой не знаеше кого би могъл да подкупи Флек.
	Администраторката кимна притеснено и посочи вратата вдясно. Само след миг Болд вече беше влязъл в кабинета. Управителят, около четиридесет и пет годишна жена с червеникава коса, погледна Болд изплашено и с неодобрение, когато администраторката го представи. Той я изчака да седне.
	— Възникна извънредна ситуация — каза той на управителката. — Възможно е в стая триста и дванадесет да се укрива престъпник, когото търсим. Искаме да опразните съседните няколко стаи по най-бързия начин, преди да нахлуем.
	— Ще трябва да се свържа със собствениците.
	— Не съм тук, за да получа одобрението ви — каза Болд. — Не ми трябва одобрението ви. От вас искам само съдействие. Моят колега просто искаше да разбием вратата, и ако не се бях намесил, вече щеше да го е направил. Но тъй като смятаме, че въпросното лице е въоръжено, успях да го разубедя. Искам веднага да опразните съседните стаи. Незабавно!
	— Как?
	— По телефона — отговори Болд. — Обадете се във всяка от тези стаи и кажете, че алармената система за пожар се е повредила, и че градският правилник за безопасност изисква от вас да евакуирате гостите от стаите. Те трябва да слязат по стълбите, не с асансьора, но тихо и организирано. Кажете им, че до десетина минути ще отстраните повредата.
	— Всички стаи на третия етаж?
	Болд забеляза на стената схема на мотела и приближи към нея.
	— Тези четири стаи на третия етаж — каза той, като посочи района около стая 312. — Тези над и под тях. Първо искам да видя кой се е регистрирал в триста и дванадесета — добави той.
	Управителката започна яростно да трака по клавишите, като продължи да гледа към Болд, вместо към екрана на монитора.
	— Робърт Грек.
	Болд кимна, сякаш беше очаквал точно това.
	— И господин Грек не е наел други стаи в мотела?
	Управителката провери в компютъра.
	— Само тази. С голямо легло. За пушачи.
	— Много добре. — Болд вдигна слушалката на телефона и я подаде на жената. — Опитайте се да говорите колкото се може по-естествено. Спокойно. Уверено. След малко повредата ще бъде отстранена. Тя изобщо не ви притеснява.
	Управителката кимна.
	Администраторката се изправи.
	— Седнете — каза Болд, който не можеше да й има доверие и искаше да я държи под око.
	— Имаме клиент — посочи тя към прозореца със затъмнено стъкло, който гледаше към рецепцията.
	— Клиентът ще почака — заяви Болд. После се обърна към управителката. — Можете ли да изпратите някой друг на рецепцията?
	Тя кимна изплашено.
	— Направете го.
	Управителката се обади по оповестителната система на един от служителите, някой си Дъг, и му нареди да отиде на рецепцията. След минута мъжът се настани зад гишето.
	— Обадете се — строго нареди Болд, като посочи към телефона. — Моля — добави той с известна доза язвителност.
	Мълрайт беше отвън и вече подготвяше екипа си. Болд не вярваше, че Мълрайт ще чака твърде дълго.
	— Трябва да направим това бързо.


	Точно пет минути след последното обаждане на управителката по телефона двама тежковъоръжени полицейски служители от „Специални операции“ влязоха през северното пожарно стълбище на мотела. В същия момент други двама се изкачваха по южното стълбище на сградата. Облечени с предпазни жилетки, Болд, Лий, Ху и Боби Гейнис влязоха във фоайето и минаха край тълпата евакуирани семейства, които до този момент бяха смятали, че има някаква повреда в алармената система за пожар в стаите им.
	Тъй като стълбищата вече бяха отцепени, групата на Болд се раздели, като Лий остана във фоайето, а Болд, Гейнис и Ху се качиха на двата асансьора, за да не може Флек да се изплъзне.
	Болд носеше със себе си служебен мотелски ключ. Един от членовете на „Специални операции“ носеше стоманен таран, който щяха да използват, за да разбият вратата, ако резето от вътрешната страна беше пуснато. Пулсът на Болд се колебаеше на границата на сто и двадесет удара в минута.
	Мълрайт, който действаше като командващ офицер, съгласуваше движението на всеки от екипите, за да координира действията им, така че когато Болд излезе от асансьора на третия етаж, откъм стълбищата от двете страни вече безшумно тичаше по един член от всяка група, устремен към стая 312.
	След поредица от подадени с ръце сигнали, Болд обясни, че той ще се справи с ключалката на 312, а после в действие щеше да влезе таранът. Първи в стаята трябваше да нахлуят двамата полицаи от „Специални операции“, после Ху и Гейнис и накрая Болд.
	Когато Болд завъртя ключа, механизмът на ключалката изщрака и по този начин ги лиши от всякакъв елемент на изненада. Няколкото секунди, които изминаха преди таранът да разбие вратата, му се сториха цяла вечност.
	Двамата облечени в черно полицаи хвърлиха в стаята по една зашеметяваща граната „бомба за оглушаване“ и по една фосфорна шашка „бяла светкавица“ частица от секундата, преди да нахлуят в помещението с насочени оръжия, като взаимно се прикриваха. Вътре откриха на леглото Кортни Самуей по бикини и сутиен. От силния гръм на „бомбата за оглушаване“ от носа и ушите й течеше кръв. Тя размахваше като обезумяла ръце пред очите си, заслепени от „бялата светкавица“, а виковете й проникваха през бетонната стена на сградата и отекваха не само надолу по стълбището, а и на улицата. Телевизорът беше настроен на платения канал, по който в момента течеше филм с полицейска престрелка. След секунди в стаята се струпаха всички, с изключение на Болд и екипът започна да претърсва под двете легла, в единствения гардероб в стаята и в тясната баня.
	Болд пръв забеляза вратата, която водеше към съседната стая. Той посочи с ръка към нея, вдигна тарана от пода на коридора и даде знак на групата да се раздели, като през цялото време не спираше мислено да анализира ситуацията: ако Флек беше заел съседната стая, то тогава управителката, по заповед на Болд, преди малко го беше помолила да слезе във фоайето заради повреда в алармената система за пожар. Флек сигурно веднага беше напуснал стаята, като или беше останал в мотела, или се беше измъкнал незабелязано навън.
	Групата нахлу в съседната стая едновременно от двете страни. Намериха омазана кутия от пица и отворения пакет, който Самуей беше донесла преди малко. Празен. По-късно хората от Научнотехническия отдел щяха да открият по него отпечатъци от пръсти, които щяха да потвърдят това.
	Брайс Абът Флек беше избягал. И Болд му беше помогнал да го направи.


	Четиридесета глава

	— Когато управителката се обади по телефона, той надяна чифт боксерки, метна през ръка една хавлиена кърпа и тръгна към басейна — каза Самуей от другата страна на прогорената от цигари маса в стаята за разпити.
	Мълрайт, Болд и Гейнис седяха срещу нея. Самуей беше облякла едно черно полицейско яке, което беше твърде голямо, за да прикрие голотата й. Пораженията от зашеметяващата граната бяха наложили посещение в спешния медицински кабинет, което беше струвало на Болд скъпоценно време. Тъпанчето на лявото й ухо беше спукано и бяха поставили върху него тампон от дунапрен, но като се изключеше това, Самуей беше съвсем здрава.
	— Карабината? — попита Болд.
	— Нищичко няма да ви кажа за никакво пушкало — отговори тя. — Не и докато не се видя с адвоката си.
	— Млада госпожице — обърна се към нея Болд, — ти се намираш в правно тресавище. Колкото повече мърдаш, по-дълбоко затъваш. Разбираш ли? Говорихме за тези адвокатски истории и преди. Както и миналия път вече ти е назначен адвокат и той пътува насам. Но както и миналия път за теб ще бъде много по-добре да ни окажеш съдействие сега и да си спестиш куп неприятности.
	— В една раница. Взе я със себе си.
	Самуей, която беше разпознала Гейнис от срещата им при басейна, не сваляше гневния си поглед от нея. След малко тя се оплака.
	— Мръсна лесбийка. Опита се да ме сваля! — обърна се тя към Болд.
	Болд се зачуди дали Флек не беше минал край рецепцията точно пред онова затъмнено стъкло в офиса. Струваше му се малко вероятно.
	— Щях да го видя във фоайето — каза той.
	— В басейна може да се слезе направо от залата за фитнес на втория етаж — обърна се към Болд Джили Ху.
	— И не сме разбрали за това? — изрева Болд.
	— Знаехме за него! — отговори Мълрайт. — Входът е показан в плана на сградата — обясни той, като имаше пред вид плана за евакуация на градската пожарна. — Само че разположихме хората си по изходите. Те бяха по-важни.
	— Направили сте това, след като заподозреният е напуснал сградата — разочаровано заяви Болд.
	— Хей! — започна да протестира Мълрайт. — Не ми ги разправяй на мен тез глупости. Точно ти искаше да изчакаме. Аз настоявах да атакуваме. Ако бяхме нахълтали, както предлагах, тогаз на стола нямаше да седи таз пикла, ами нашият човек!
	— На кого викаш пикла бе, гадняр! — извика Самуей, защото все още не можеше да свикне с временната загуба на слуха.
	— На теб, куротъркачке! На теб викам пикла и знаеш ли какво? Не съм прав. Щото пикла е комплимент за курве като теб. Ти си уличница, дето си върти пичката зарад някакъв задник, който ходи да пребива нашите хора и да краде видеокасетофони. Мислиш си, че е голям мъжкар и си му пускала гювеч, а? Мислиш си, че не е знаел какво ще ти се струпа на главата, като те е оставил сама в онази стая? Ами че заради него можехме да те гръмнем! Чаткаш ли? Мислиш, че му е пукало ли? Каза ли ти, че полицията го дебне? А? Не. Не ти каза, нали? По лицето ти виждам, че не ти е казал. Той те е похарчил. Той те е _пожертвал_, цицорано. И знаеш ли какво? Сега седи някъде, пие си бирата и ти се смее. Той се измъкна, а на теб ти натресоха бомба за оглушаване. А пък ти седиш тук и се мъчиш да го _защитаваш_, да го _пазиш_. О, не на мен тия!
	— Какви ги плещиш, че пребивал хора? — От всичко, което беше наприказвал Мълрайт, това я беше жегнало най-силно.
	— Миналия път, когато говорихме с теб, споменахме за нападенията — каза Болд.
	Тя се сви на стола. Може би миналия път е била надрусана. Може би не си спомняше.
	— Смятаме, че е счупил врата на една полицейска служителка — обясни Болд.
	— И твоя врат ще счупи някой ден, като му омръзне оная ти работа — добави Мълрайт.
	— Ще ти се, а, смотаняк такъв! Той не може да й се насити! Виждал ли си ме как танцувам?
	— Там, където отиваш, ще танцуваш само за някоя дърта лесбийка, дето ще те прибере в харема си.
	За пръв път Самуей загуби самообладание. Мъжете не доловиха това, но това не убягна от погледа на Боби Гейнис, която беше усетила уязвимостта на момичето при разговора им в асансьора.
	— Даваш си сметка за това, нали? — каза Гейнис, преди Болд да успее да заговори. — Сержант Мълрайт е прав. Ако си решила да ни въртиш номера, ще те затворим. Ще идеш на съд. Разполагаме с достатъчно доказателства, които те уличават като съучастничка в нападение първа степен. А с досието, което имаш, направо си загубена. Ще те осъдят и ще те пратят да си излежаваш присъдата в затвор за пълнолетни жени — най-вероятно с общ режим — по шест в килия, по тридесет на баня едновременно. И гадното е не само в това, че лесбийките ще ти се нахвърлят, ще те накарат да правиш неща, които никога не си си представяла, че две жени могат да правят, а че и шибалниците — надзирателите, предимно мъже — ще те карат да им духаш за пакет цигари, за пакетче дъвки, за всяко едно нещо, което поискаш. А ти ще искаш толкова неща — но само те ще могат да ти ги доставят.
	Тя почака малко и продължи:
	— Ние се опитваме да оправим системата. Да я реформираме. Наистина се опитваме. Но вече не съм сигурна дали това изобщо е възможно. Разбираш ли? Независимо от всички усилия, които полагаме, по-едрите жени ще си хващат любовници, а от време на време все ще се промъква по някой шибалник.
	— Можем да ти спестим всичко това — каза Болд, като продължи в същия дух.
	— В тез места бъка от вируса — подхвърли Мълрайт. Очите му, които не изпускаха Самуей, бяха влажни. — Ще ти се изприщи езика от него, сладурче.
	— Достатъчно! — рязко изръмжа Болд. — Господи… — изпъшка той.
	На вратата се почука. Шийла Хил подаде глава и направи знак на Мълрайт да излезе. По лицето й беше изписано пълно отвращение. Когато Мълрайт стигна до вратата, тя го сграбчи за ризата и го извлече от стаята за разпити, а иззад затворената врата се разнесоха гневните й думи.
	Гейнис се извини на заподозряната.
	— Това беше излишно. Съжаляваме.
	Самуей изглеждаше парализирана.
	— Искам си адвоката — прошепна тя.
	— Вече идва насам — каза Болд.
	— Искаш ли да излезем от стаята? — предложи Гейнис заради касетофона, който записваше всяка тяхна дума.
	— Не… — отговори обърканата Самуей. — Какво трябва да направя?
	— Да ни кажеш къде можем да го намерим — каза Болд.
	— При Тинкър — отговори тя, без да се замисли и точно заради това Болд й повярва.
	— При Тинкър Бел*? — попита Гейнис. После се обърна и обясни на Болд. — Един търговец на крадени вещи в Кент. Все му забравям истинското име — добави тя. — Били, Теди? В отдел „Взломни кражби“ трябва да го знаят.
	[* Тинкър Бел — приказната фея камбанка от романа „Питър Пан“ на Дж. М. Бари. — Б.пр.]
	Самуей кимна и прошепна:
	— Той има вземане-даване с Тинкър. Но ако нахълтате при Тинкър, Аби ще разбере, че аз съм го изпяла. А ако разбере, че аз съм проговорила…
	— Не е задължително да разбере — каза Болд. — Ще се погрижим за това.
	— Чувала съм го да приказва с Тинкър по телефона.
	— Телефонът — промърмори Болд. — Той клонира телефони. Знаем това. Трябва ни номера на телефона, който сега използва.
	Отново се замисли за собствената си идея за триангулацията — може би Флек щеше да ги заведе право при себе си. Номерът, на който го бяха търсили от затвора в Итъридж, не беше използван от смъртта на брат му. На Болд му трябваше сегашния му номер.
	— Мисля, че истинското му име е Били Бел — прекъсна мислите му Гейнис, която все още се опитваше да си спомни името на търговеца на крадени вещи. — В отдел „Взломни кражби“ трябва да го знаят — повтори тя.
	— Не искам да ме вкарвате в затвора — настоя отпаднало Самуей. — Искам да ме настаните в едно от онез места, дето играят волейбол и разни такива неща. С облекчен режим. С предсрочно освобождаване срещу работа. Нещо такова.
	— Трябва ни номера на клетъчния телефон, който използва — повтори Болд. — Ако ни дадеш тези номера, Тинкър може би никога няма да разбере, че ще го отарашим заради Флек.
	Самуей огледа Болд изпитателно. Предложението му явно й беше харесало.
	— Телефонни номера? — попита тя, като натърти на окончанието за множествено число. — Вече му е останал само един клетъчен телефон.
	Тя спря, като очакваше, че Болд ще я прекъсне, но той мълчеше, вперил поглед в нея.
	— Вие, пичове, му прибрахте другите, когато открихте квартирата му.
	Болд почака тя да продължи.
	— Кажи това, което искам да чуя — настоя той.
	— Знам му номера — увери го тя.
	Болд извади химикала си и започна да записва.


	Четиридесет и първа глава

	— Исках да чуеш това — каза Болд на Дафни, която беше седнала на единия от двата стола от другата страна на бюрото му. — Все пак разследването на нападението над Санчес все още е _твое_ — напомни й той.
	Болд разбра, че сутринта Дафни беше бягала, защото бузите й бяха поруменели и щяха да останат такива през целия ден. Беше облечена с розова блуза, къса сива пола и черни ботуши. Ароматът, който се разнасяше от нея, беше свеж, но не натрапчив. Това беше типично за Дафни. Той махна с ръка към Боби Гейнис.
	— Тя ми докладва в общи линии по телефона.
	— Да чуем — каза Дафни.
	— Момчетата от „Взломни кражби“ нахлуха при трима търговци на крадени вещи, между тях и Били Бел, за да отвлекат вниманието от разследването на Флек и да не разкрият, че са получили сведенията от Самуей — каза Гейнис. — И у тримата бяха открити крадени вещи, и на тримата бяха показани набори от снимки, в които фигурираше и Флек. Бел идентифицира Флек като част от уговорката, че ще го оставят на свобода. Нашите момчета му показали списъци с описания на електронно оборудване, откраднато от Флек от различни къщи — марките, моделите и няколко серийни номера. Бел разпозна повечето от тях. Той не само си спомни, че са минали през магазина му, но в няколко от случаите беше записал в компютъра си и серийните номера.
	— Модерни престъпници — промърмори Болд. — Никога не престават да ме учудват.
	— „Повечето от тях“ — повтори думите на Гейнис Дафни. — Защо „повечето“, а не „всички“?
	— Защото Бел не можа да си спомни за нито една от вещите на Санчес.
	Тъй като на петия етаж отново гъмжеше от хора, в кабинета на Болд непрекъснато долиташе шум отвън. Но в продължение на няколко минути никой от тримата не проговори и на него му се стори, че е настъпила абсолютната тишина.
	— Можем да измислим обяснение за това — каза той.
	— Не ще и дума — съгласи се Гейнис.
	— Флек е изхвърлил електрониката, защото не е искал да го свържат с нападението — предложи Болд.
	— Този тип? — попита Дафни. — Не, в никакъв случай. Поканихте ме тук, за да чуете професионалното ми мнение, нали?
	Това изглежда беше насочено към Болд.
	— Той си свършва работата и очаква някаква награда. Този тип е закоравял престъпник — напомни му тя. — Ще се изплаши ли, само защото е бутнал някаква жена по стълбите?
	— Или е счупил врата й изотзад — поправи я Болд. — Дикси не изключва тази възможност.
	— Доколко можем да вярваме на това, което Бел казва? — обърна се Дафни към Гейнис.
	— Не много — отговори тя. — Но точно в този случай му вярвам. Той знае за Ла Моя и Санчес, както и целия град. Знае и нещо друго, че не се шегуваме.
	— Е, значи когато във вестниците са се появили съобщения за нападението на Санчес и за това, че е полицейски служител, Флек е казал на Бел да изхвърли електрониката — заяви Дафни.
	— Възможно е — отговори Гейнис. — Но в такъв случай Били Бел още по-добре щеше да си спомня за стоката.
	— И това означава… — объркано проточи Дафни.
	— Мисля, че Бел е прав за това — каза Гейнис. — Той има какво да загуби. Момчетата от „Взломни кражби“ могат да го тикнат зад решетките заради вещите, които откриха при него. Защо да ни заглавиква? Не вярвам.
	— Защото се страхува от Флек — отговори Дафни, — както, изглежда, и всички останали. — Тя погледна към Болд, като се опита да прецени реакцията му, но той не й даде възможност.
	— Възможно е — съгласи се Боби.
	— Работата е там, че ако Бел не лъже — намеси се Болд, — значи той е продавал повечето от стоката, която Флек му е доставял, _с изключение на_ електронното оборудване на Санчес. Ако това е вярно, трябва да има някакво обяснение. Слушайте. Предполагаме, че Флек е пребил Джон и при това положение все още оглавява списъка на отдела за най-търсените престъпници.
	— И? — попита Гейнис.
	— Санчес не го разпозна между снимките, които й занесохме — напомни и на двамата Дафни. — И поне веднъж не отхвърли възможността в нападението над нея да е участвал повече от един човек.
	— Добре де, и накъде ни води всичко това? — нетърпеливо повтори Гейнис.
	— Ще анализираме много внимателно нападението над Санчес — каза Болд. — Ще започнем отначало. Ще разработим случая от нулата и ще се опитаме да наместим в него Флек. Тя е работила по един от случаите — това я свързва със света на Флек. Трябва да узнаем всичко, което може да се узнае. Ще разпитаме отново Самуей. Но нищо не трябва да попречи на издирването. То си остава главната ни задача. Флек знае много от отговорите, които ни интересуват — добави той.
	— Но ако Флек не е нападнал Санчес — продължи да упорства Гейнис, все още раздразнена от собственото си объркване, — накъде ще ни отведе всичко това?
	Болд погледна към Дафни и когато срещна очите й, прочете в тях загриженост за себе си. За жена, която обикновено успяваше да не дава израз на чувствата си, това означаваше твърде много. Дафни знаеше накъде точно щеше да ги отведе всичко това. Но на този въпрос отговори Болд.
	— Ще ни отведе при дявола — каза той.
	Дафни кимна. Беше съгласна с думите му.
	— Някой от нашите! — ахна Гейнис. — О, господи! — добави тя.


	Четиридесет и втора глава

	— Съвещанието беше трудно — каза той на Лиз.
	Болд представи противоречивите доказателства, свързани с възможното участие на Флек в нападението над Санчес, на съвещание с шефовете на отдели. Присъстваха капитаните Хил и Шосвиц, както и капитанът на детективите и един от заместниците на началника на Управлението, на когото бяха подчинени всички капитани. Въпреки изявлението на Болд, че макар Флек да беше заподозрян за нападението над Ла Моя и че той възнамерява да го преследва докрай, все още съществуваха редица въпроси, свързани с нападението над Санчес, които, според него, не изключваха участието на „вътрешен персонал“.
	Заместник-началникът Макафри заяви, че макар и неохотно, ще възложи на „Вътрешни разследвания“ да направят преглед на случая. Болд помоли включването да се отложи, докато той и Матюс не разгледат отново всички доказателства — преки и косвени. Макафри се съгласи да отпусне на Болд четиридесет и осем часа. Шийла Хил успя умело да договори този срок да бъде увеличен на седемдесет и два часа.
	Болд си тръгна от съвещанието с часовник, който отброяваше минутите в главата му.
	В разгара на преследването на престъпник, който се криеше от полицията, и в началото на цялостно преразглеждане на случая с нападението над Санчес, той беше затънал до гушата в работа.
	Изяде един сандвич с печено агнешко, гарниран с лук и домати, докато Лиз се задоволи само с гръцка салата. Отношенията им се бяха настанали на масата между тях като висока ваза с цветя или запалена свещ, през която нито един от двамата не можеше да вижда. Болд никога не се беше чувствал толкова смутен в нейно присъствие.
	— Затънал съм в кал до гушата — каза Болд след настъпилото неловко мълчание. — Точно така се чувствам. Работата. Ти и аз. Всичко.
	— Това, което аз чувствам, е нужда — истинска нужда — да поставим нещата по местата им. Защото сега нищо не е както трябва. Натрапвахме се на Джон и Кристин в продължение на _седмици_, и това не беше нормално. Трябва да ги поканим на вечеря, да им купим някакъв наистина специален подарък в знак на благодарност. Но ти почти не се прибираш у дома, а когато си дойдеш, дори не говориш с мен.
	Тя порови в салатата си с вилицата. Болд почувства думите й като удар в гърдите.
	— Целунах една жена — заяви той с извинителен тон. Думите сякаш сами излетяха от устата му и той усети невероятно облекчение от това признание. Разбира се, трябваше да поработят, но сега можеха да постигнат истински напредък.
	Лиз отново се опита да набоде късче от салатата си, но не успя. Тя бутна купичката, която се обърна и по масата се посипаха мазни парченца краставица, които се разпиляха по покривката като прозрачни хокейни шайби. Лиз не погледна към него. Долната й устна затрепери. Идеше му да потъне вдън земя.
	— Само веднъж я целунах — каза Болд. — И с това всичко приключи. Не че то прави нещата по-приемливи. — Той замълча. — Но беше достатъчно да ми покаже, че нещо не е наред. Позволих на тази раздяла да ни отдалечи един от друг. Не можех да те погледна в очите, без да ти кажа за това, а не можех да ти кажа за него, без да те погледна в очите.
	Устата й увисна отворена. Между зъбите й беше залепнало парченце пипер. Във всеки друг ден той щеше да й каже за пипера. Вилицата й падна в купичката, но тя не забеляза.
	— Коя? — попита тя.
	— Има ли значение? — горчиво се усмихна той. — Въпросът е не коя, а защо.
	— Защо тогава изпитвам ревност? — попита тя. — Защо имам чувството, че по някакъв начин аз съм виновна?
	— И двамата имаме вина — каза Болд. — Не само ти.
	— Добре — отговори Лиз. — Това ме кара да се чувствам малко по-спокойна.
	За миг замълча.
	— Емоционално ли е? — попита тя. — Изпитваш ли емоционално привличане?
	— Беше само една целувка — завъртя глава Болд. Чувстваше се като ученик, заловен да слага кабарчета на стола на учителката. — Не става дума за любовна връзка.
	— А сърцето ти? — с мъка попита тя. — Къде е сърцето ти в цялата тази история?
	— Разбито в момента, както, смятам, и твоето. Но парченцата са при теб, Елизабет, при нас. До едно.
	— Искам да изляза на въздух. Трябва ми време да помисля!
	— Аз… — започна Болд.
	Но Лиз стана и се отправи към вратата, а чантичката й се поклащаше на ремъка си. Тя вървеше с високо вдигната глава — винаги вярна на себе си. Болд имаше чувството, че плува под вода. Сякаш беше обгърнат от мрак.
	Той избута чинията настрана. Беше изгубил апетит. Чудеше се какво ще последва. Повдигаше му се. Повдигаше му се и му беше невероятно студено.


	Четиридесет и трета глава

	Болд щеше да се почувства по-облекчен, ако Лиз беше избухнала гневно, защото в сегашното положение нейният трезв подход да изчака развитието на събитията само увеличаваше чувството му за вина.
	Той не пиеше. Единственият отдушник за обзелото го чувство за безизходица беше работата, работата и само работата, която го поглъщаше и отвличаше мислите му от почти всичко останало.
	Беше се свързал с някой си Фредерик Озбърн от „Еър Тайм Селюлър“. Продиктува му номера на Флек, който Самуей му беше дала по време на втория й разпит. Озбърн му обясни, че съществува технология и методология за определяне местонахождението на аналогови клетъчни телефони, но процесът не се осъществява в реално време. Той, Озбърн, щял да започне да проследява клетъчните обаждания на Флек и да докладва резултатите на Болд. От всички усилия, които полагаха в настоящия момент да открият Флек, Болд се надяваше, че именно радиотриангулацията на Озбърн ще даде очаквания от него резултат.
	След срещата с шефовете си, той отново изпадна в отчаяние, изключи телефона, отказа да приема посетители и прекара около четири часа в кабинета си, преглеждайки материалите по разследването на нападението над Санчес, които бяха набъбнали до дебела папка, макар че заради усилията, които Дафни полагаше, документите бяха прилежно организирани и човек лесно можеше да се оправи в тях.
	Ето, това беше Дафни, цяла-целеничка в ръцете му. Той сякаш не можеше да избяга от нея. Болд се съсредоточи върху кражбата у Брукс-Гилман — разследването, което бяха прехвърлили на Санчес в резултат на Синия грип. Преди да бъде нападната, Санчес беше установила, че Флек използва дистанционни управления за гаражни врати, за да прониква в къщите. Болд разбираше много добре, че беше позволил нейната работа по случая да го подведе. По-вероятно беше нападението над нея да е било в резултат на случая, който й бяха възложили от „Вътрешни разследвания“, случаят, който интересуваше и самия него. И въпреки това, без съдействие от страна на „Вътрешни разследвания“, той не знаеше как би могъл да постигне пробив в разследването. Ако Флек имаше алиби за нощта на нападението над Санчес, то тогава Болд щеше да разполага с достатъчно основания да притисне „Вътрешни разследвания“ да му разкрият това, което знаеха за причините, довели до нападенията над Санчес, Шок и Филип, които в момента се намираха в болницата.
	Обади се в лабораторията, свърза се с Бърни Лофгрийн и го попита за маратонките, които бяха открили в шкафа на Флек при първия обиск на квартирата му.
	— Какво по-точно те интересува?
	— Човекът, с когото говорих, каза, че маратонките били „Конвърс“, но сравни ли грайфера на подметката със следата от „Найк“, която открихте върху коженото яке на Санчес?
	— Сравних я и ги изпратих в Хранилището. Там се намира и якето й.
	Споменаването на Хранилището подсети Болд за Рон Чапмън и посещението му в „Петел и Бик“ през нощта, когато Шок и Филип бяха пребити.
	— Хранилището — повтори Болд.
	— Точно така — каза Лофгрийн. — Ти четеш ли си изобщо съобщенията по електронната поща?
	— Отсъствах от града — отговори Болд, като се обърна да провери в компютъра. Седемнадесет съобщения. В хаоса, който беше последвал нападението над Ла Моя и проследяването на Самуей, беше изостанал с работата. Започна да ги преглежда и отвори писмото от Лофгрийн точно в момента, в който Бърни казваше:
	— Грайферът на подметката, свален от якето, се оказа от „Еър Найк“. В шкафа на Флек имаше два чифта „Конвърс Ол Старс“. И двата модела са широко разпространени, но не са еднакви. Дори не си приличат.
	— Номерът същия ли е? — попита Болд, като прочете в материалите по разследването, че отпечатъкът от якето на Санчес е бил четиридесет и втори номер.
	— Флек носи четиридесет и четвърти — отговори Лофгрийн. — И тук няма съвпадение с отпечатъка, който свалихме от якето.
	Той почака.
	— Лу? Там ли си?
	— Мисля.
	— Не е това, което искаше да чуеш — заяви Лофгрийн, — иначе веднага щеше да ми затвориш телефона, както винаги правиш.
	— Наистина ли? — попита Болд, който с удивление научи този факт, касаещ собственото му поведение.
	— Всеки път — потвърди Лофгрийн.
	— Найкито… — каза Болд — отпечатъкът отчетлив ли е?
	— Донеси ми маратонката и по всяка вероятност ще мога да потвърдя, че следата върху якето на Санчес е от нея. Просто трябва да идеш до Хранилището.
	Ето, отново Хранилището. Той благодари на Лофгрийн, преди да затвори. Кой казва, че от старо дърво обръч не става?
	Болд се обади в Хранилището. Отговори Райърдън. Райърдън работеше с Пендъграс. И двамата бяха от бригадата на Кришевски. Кришевски и Пендъграс бяха уволнени след внезапната проверка на здравните инспектори, разпоредена от началника на Управлението. По някакъв начин обаче Райърдън беше оцелял. Болд реши да премине направо към целта. Райърдън сигурно вече беше научил за среднощното посещение на Болд и Ла Моя у Пендъграс. Райърдън можеше да му свърши работа, но приятели нямаше да станат.
	— Искам да ми направиш една справка в дневника — заяви Болд.
	— За?
	— Шок или Филип — каза Болд. — Посещавали ли са Хранилището през последните десет дни?
	В слушалката настъпи тишина.
	— Чакай да проверя — отговори Райърдън.
	Болд очакваше да чуе шума от разгръщането на страниците на дневника — слухът му беше като на прилеп — но не чу нищо, нито дори потракването на клавиши.
	— Нищо не виждам, лейтенант. Защо не дойдеш сам да провериш?
	Този път Болд замълча.
	— Да… добре… благодаря — каза той, като много добре знаеше, че слухът му не го е подвел.
	Защо Райърдън дори не си беше направил труда да провери? От инат? Ядосан, че Болд беше разпитвал Пендъграс? Нима грипът все още продължаваше между тези стени?
	Мисълта, че шепа полицейски служители можеха все още да саботират работата на колегите си, които бяха останали на служба по време на грипа, не напусна Болд през целия път към дома му.


	Отби се в „Шегата е за ваша сметка“ и изсвири шест балади през една от паузите между комедийните скечове. Когато излизаше, Беър Беринсън го спря и каза:
	— Ама че мрачни парчета свириш, мой човек.
	След това подкара към Каркийк Парк и се разходи край водата, като се чудеше какво да мисли за явния отказ на Райърдън да му помогне. Мракът вече падаше и цветът на водата плавно се превръщаше от зелен в сив, а сигналните лампи по антените на радиостанциите започнаха една по една да светват. Над главата му почти безшумно прелитаха самолети. Болд се чувстваше смазан. Семейният му живот представляваше истинска неразбория. Колеги от Управлението пречеха на опитите му да разкрие нападателя на Санчес, който междувременно можеше да се окаже и същият човек, пребил Шок и Филип. Първата му мисъл беше да се обади на Дафни, но Болд благоразумно се въздържа да го стори. Вместо това се отправи към къщи. Към къщи, където му беше мястото.
	Слезе от колата и без да иска ритна една празна картонена чашка за кафе към алеята. Когато се наведе да я вдигне, прозорецът откъм страната на шофьора се пръсна над главата му на хиляди парченца, които се посипаха като водопад върху земята.
	Тренираният му мозък на детектив веднага отбеляза факта, че бяха стреляли по него — изстрел, който трябваше да го улучи в гърдите и да го убие. Следващата му съзнателна мисъл беше Флек.
	Болд инстинктивно се навря под колата, беззащитен, но частично прикрит и не толкова уязвим. Изчака следващия изстрел, като се надяваше, че онази част от него, която оставаше открита, не беше толкова голяма, за да попадне в нея куршум. Сърцето му биеше лудо и той се зачуди дали вместо от куршум, нямаше да умре от инфаркт.
	Минаха десет секунди.
	Двадесет…
	Изстрелът беше съвсем безшумен. Дори счупването на стъклото беше прозвучало като най-обикновено плясване с ръце и посипване на камъчета по настилката на алеята. Не искаше да предупреждава Лиз, не искаше в никакъв случай тя да се показва на вратата. Един член на семейство Болд като мишена беше достатъчен.
	Изстрел отдалече, помисли си Болд, като си спомни карабината, която Мани Уонг беше продал на Флек. Сигурно от някой покрив, дърво и то от голямо разстояние, което обясняваше защо не беше чул никакъв звук от оръжието. Нито дори закъсняло ехо. Може би дължеше живота си на Уонг, който беше настроил неправилно оптичния мерник.
	Болд лежеше под колата, като се мъчеше да се овладее и се чудеше дали немският оптичен мерник не оглеждаше около колата в търсене на достатъчно плът, в която да забие следващия куршум.
	Чу как някой чука по прозореца. Не можеше да го види, но знаеше, че това е Лиз. Беше вътре в къщата и по всяка вероятност се питаше къде ли е той. Явно беше видяла колата му. Може би беше чула и приглушеното изпукване на прозореца откъм страната на шофьора. Децата му сигурно се приготвяха да си лягат. Може би вече бяха в леглата си. А останалият свят се занимаваше с обичайните си дела.
	Отне му известно време да освободи дясната си ръка и внимателно да се измъкне изпод колата. Не искаше Лиз да излезе, за да го търси. Беше се върнала у дома, без да се посъветва с него и за момент го обзе съпружески гняв. Може би този снайперист му правеше услуга. Можеше ли да каже на съпругата си, че току-що по него са стреляли? Пред собствения му дом?
	Имаше ли някакъв избор?
	Болд се измъкна изпод колата и хукна приведен ниско към задната страна на къщата. Влезе през вратата на кухнята, накара Лиз да седне и й обясни, че току-що бяха стреляли по него. Нямаше намерение да й казва да вземе децата и да замине. Остави на нея да реши това. Двамата се прегърнаха. Болд почувства как сълзите напират в очите му. Явно страхът от последните няколко минути търсеше отдушник.
	Болд простена.
	— Кой? — попита тя.
	— Дафни — отговори той, като смяташе, че тя все още продължава да го разпитва за целувката.
	— Изстрелът — поправи го тя, застинала от напрежение. — Кой стреля по теб и какво смяташ да направиш по този въпрос?
	Болд се облегна, извади пистолета от кобура си, провери го и заговори. Това не й хареса. И двамата се чувстваха напрегнати.
	— Ще ида да претърся парка. Мисля, че изстрелът дойде оттам. Ако имам късмет, ще намеря гилза. Съмнително, но си струва да опитам. — Той бързо продължи, за да не може Лиз да го прекъсне. — След това ще изляза на алеята за коли и ще потърся куршума, което е единствената ни възможност да се сдобием с веществено доказателство.
	— Трябва да докладваш за стрелбата! — категорично заяви тя.
	— Всичко, което ще направят, е да потърсят куршума и гилзата. Повярвай ми, знам как стават тези неща. А когато намерим куршума или гилзата, ще се окаже, че изстрелът е произведен от дългоцевна карабина със снайпер, китайско производство.
	— Ти знаеш кой е стрелял — каза тя.
	— Просто имам доста добра представа кой може да бъде. Но това не води до предявяване на обвинение.
	Погледите им се срещнаха — нейният беше изпълнен с тревога. После тя омекна и каза:
	— Лу, ако беше целунал сервитьорка на някое ергенско парти…
	Това го изненада.
	— Но не е същото — продължи тя. — В никакъв случай. Аз се промених през последните няколко години, знам това. Но не съм сигурна, че ти си се променил. В това, разбира се, няма нищо лошо. Искам само да кажа следното: ако ти не ме искаш, то и аз не те искам. Но заради децата ще направя всичко, за да не се разделим. Не сега. Не и докато са толкова малки. Яд ме е на теб. Не толкова заради това, което си направил, а заради това, че си позволил то да се случи. Аз имам своята вяра, която ми дава сила. А ти какво имаш?
	Тя отстъпи назад, предизвикателно скръсти ръце и повиши глас:
	— Върви да си търсиш куршума. Тази вечер ще спя с Майлс. Заради тях сутринта ще се преструваме на весели и нежни един към друг.
	— Може би ще е по-добре да изчакам до сутринта и тогава да го потърся — предложи той, като се надяваше, че все още могат да поговорят и да изяснят отношенията си.
	— Ти? — попита тя. — Ти познаваш ли се изобщо?
	— Може би не — отговори той.
	— Може би не — съгласи се тя. — Ти си ченге. Веднъж и завинаги. — Очите й светнаха, в съзнанието й очевидно се беше зародила някаква мисъл. Изражението на лицето й стана напрегнато. — Ти си _ченге_! Което означава, че телефонният ни номер не е обявен в указателя и никога не е бил. Името ти и адресът ни не фигурират никъде. Е, откъде този тип е знаел коя къща да наблюдава? Права ли съм? Искам да кажа, нали в това е смисълът на цялата тази потайност? Нали?
	— От Интернет? — запита се Болд на глас. — Не знам — малко вяло си отговори сам той. Колкото повече се замисляше над доводите й, толкова повече го впечатляваха те. Кой беше ченгето в семейството сега?
	Как е разбрал адреса? — запита се той, като погледна на цялата ситуация от този съвсем нов ъгъл.


	Четиридесет и четвърта глава

	Болд прекара цял час в парка, но не откри никакво веществено доказателство за човека, който се беше опитал да го убие. Претърси и алеята за коли в тъмното. Отново нищо.
	На зазоряване за втори път претърси методично алеята за коли. На пет-шест метра от земята се носеха малки валма мъгла, като миниатюрни облаци. Птиците бяха започнали да се пробуждат и да огласят околността със сутрешните си крясъци, които все още не се бяха превърнали в песен. Някой от другата страна на улицата беше увеличил докрай новинарската станция и Болд почти успяваше да долови новините, които предаваха. В тях нямаше да има нищо за опита за убийство на някакво ченге; нищо за Брайс Абът Флек, когото полицията издирваше под дърво и камък. Сега в издирването участваха не само Управлението, но и полицията на Кинг Каунти, хората на щатския шериф и Транспортният отдел на щата Вашингтон. Нямаше да има нищо за опитите на Болд да открие местонахождението на клетъчния телефон на Флек, докато той се обаждаше по него.
	Когато забеляза малката дупка в сивата дъсчена обшивка на гаража, единственото убедително доказателство, което привлече вниманието му, бяха пресните дървени тресчици, които се подаваха отдолу. Влагата в Сиатъл бързо състаряваше всяко парче дърво, оставено на открито — само след седмица-две наскоро откъртените клони или отрязани дървета изглеждаха така, сякаш това беше станало преди година. Мястото на дупката, на височината на коленете му, го озадачи и му трябваше известно време, докато съобрази, че куршумът би могъл да рикошира от асфалтовата настилка и да се забие на тази височина в стената, но като детектив Болд знаеше, че няма смисъл да се съмнява в очевидното — всичко можеше да се случи. Той не се беше сетил да търси на тази височина. И това му беше струвало загуба на време.
	Извади куршума от стената на гаража с помощта на чук и отвертка, като откърти по-голямо парче от обшивката, отколкото беше необходимо, за да е сигурен, че няма да повреди куршума. Искаше той да бъде в колкото се може по-добро състояние за балистичния анализ, на който щяха да го подложат в Управлението.


	Като баща, който чака пред родилното отделение, Болд седеше и чакаше на един стол от формован стъклопласт в кабинета на Бърни Лофгрийн. Лофгрийн се върна при приятеля си при първия удобен случай.
	— Ще ти бъда благодарен, ако ми кажеш номера на случая, под който да запиша този куршум — каза Лофгрийн.
	— По-късно.
	— Както искаш, но трябва да запиша извършения анализ в журнала, а за всички ще бъде по-лесно, ако там фигурира този номер. Компютърът няма да го приеме без номер, което значи, че ще бие на очи. Ще го забележат. Ще ме питат за това при някоя ревизия на лабораторията, а оттам и теб.
	— Ще ти се обадя да ти кажа номера — отговори Болд.
	— А, добре — каза Лофгрийн, — защото като видях този израз на лицето ти, си помислих, че е нещо лично. А знаеш каква е новата политика на лабораторията по отношение извършването на лични услуги за полицейски служители.
	— Не, не е лично.
	— Не че няма да направя изключения за най-добрите си приятели — каза Лофгрийн, като все още се мъчеше да изкопчи от него нещо повече, — но трябва да зная, за да правя тези изключения преди компютърът да се намеси. Мисля, че разбираш какво имам пред вид.
	— Разбирам.
	— Между другото — додаде Лофгрийн, — как е паркетният кавалер?
	Болд усети как в гърдите му заседна буца. Вече няколко дни не беше намерил време да посети Ла Моя. Почувства се отвратително.
	— Мисля, че е по-добре — каза той.
	— Предай му поздрави от мен.
	— Дадено.
	— Аха, ето — каза Лофгрийн, като посочи към една от лаборантките, която се беше запътила към кабинета му. — Твоят доклад от балистичния анализ.
	Тя почука на отворената врата и Лофгрийн я покани да влезе, като я представи на Болд, който не успя да запомни името й. Тя погледна първо към шефа си, а после към Болд.
	— Това да не е някаква проверка или нещо от този род? — обърна се тя и към двамата, явно раздразнена. — Знае ли началството горе — попита тя недоволно Лофгрийн, — че нито един от нашите не отсъства по време на грипа? Че няма нужда от такива изпълнения, за да докажем, че можем да си вършим работата както трябва? Да докажем нашата лоялност? Вие ли сте пратеникът тук, лейтенант? — каза тя на Болд. — Имам си достатъчно работа, за да ме проверяват по този начин. Може би трябва да напомним на началството — подхвърли тя на Лофгрийн, — че ние сме _цивилни_ служители, че и без това имаме достатъчно текущи случаи, по които работим — спешни случаи — и че повечето от нас са завършили образованието си преди доста години.
	Тя хвърли плика върху бюрото на Лофгрийн и злобно заяви:
	— Някой да каже на този, дето се подиграва с мен, да престане. — Като срещна погледа на Болд, тя добави преди гневно да излезе от кабинета: — Отдавна минах тази възраст.
	Лофгрийн се ухили.
	— Нямаш представа колко ми харесват страстните служителки — каза той.
	— Какво, по дяволите, става? — попита Болд.
	Лофгрийн отвори дебелия кафяв плик и започна да чете единствената страница, която извади от него. Той кимна на себе си и се усмихна.
	— О, разбирам — промърмори той.
	— А аз — не — каза Болд.
	— Някой те е пратил тук да ни преметнеш с този куршум, Лу. Нищо чудно, че не искаше да ми дадеш номера на случая — хитрец такъв! Ти участваш ли в играта?
	— В каква игра? — повиши глас Болд.
	— Някой очевидно ни _проверява_.
	— Изстрелян от карабина китайско производство? — опита се да отгатне Болд. — Това ли пише?
	— Не говориш сериозно, нали? Хайде, стига! Този куршум? Този сладур е бил изстрелян от пушка, която се намира в Хранилището. Конфискувана е при задържането на онази улична банда, когато раниха Уилямсън и Хобнър. Това е пушката, с която е бил прострелян Уилямсън. Тя е права — искам да кажа, защо трябва да си губим времето с нещо подобно? А ти, Лу, и ти ли участваш в играта? Срамота!
	— Значи тази пушка би трябвало да се намира в Хранилището? — повтори Болд на себе си.
	— Би трябвало? — смутено отговори Лофгрийн. — Това сигурно е някаква шега, нали?
	Болд обаче не мислеше така. Та нали точно по него бяха стреляли с нея.


	Четиридесет и пета глава

	Застанал пред Хранилището на Управлението, Болд се обърна към сержант Рон Чапмън и каза:
	— Рони, станало е някакво объркване с едно от конфискуваните оръжия.
	Той подаде на сержанта документи от Управлението, в които фигурираше инвентарният номер на карабината, с която беше стреляно по него.
	— Така ли? — отговори Чапмън. — Какво объркване?
	— Просто трябва да го погледна, това е всичко — каза Болд.
	— Е, това мога да направя.
	Докато Чапмън проверяваше в компютъра, Болд започна да разгръща страниците на дневника, като се опитваше да направи това, което Райърдън беше отказал.
	— Искаш ли да ти помогна? — попита Чапмън.
	— Търся посещения от Шок и Филип. Попитах Райърдън — добави той. — Не съм сигурен дали му е останало време да провери.
	— Там някъде са — сухо отвърна Чапмън. — Идваха тук.
	— След нападението над Санчес или преди това? — попита Болд, като продължи да разлиства страниците, като търсеше съответната дата.
	— Не мога да ти кажа.
	Болд намери записите за четирите посещения на Санчес и продължи да търси напред. На следващата страница откри подписите на Шок и Филип. И тук, както в случая със Санчес, не бяха записани номера на случаи.
	— Не са посочили номера на случая — промърмори той. После вдигна глава и видя, че Чапмън го наблюдава. Нещо в очите му го смути, въпреки че сержантът продължаваше да мълчи. — Рони?
	— Долу в склада е — каза той. — Карабината. Искаш ли да я видиш?
	Технически погледнато Хранилището се състоеше от две отделни, строго охранявани помещения, намиращи се на подземните етажи на Обществена безопасност. В „Костницата“, разположена над мазето, се съхраняваха всички физически доказателства по случаите, които в момента се разследваха или предстоеше да влязат в съда през следващата календарна година. Охранявана и ръководена от въоръжен полицейски служител, чийто чин никога не беше по-малък от сержант, заедно с персонал от двама или трима цивилни полицаи на смяна, „Костницата“ беше отворена двадесет и четири часа в денонощието. Преди няколко години отдел „Наркотици“ — „Дроги“, както го наричаха полицаите — беше успял по административен път да издейства отделянето на химическите доказателства, конфискувани при арестите, от пистолетите, ножовете, магнитите и щангите, с които обикновено беше препълнено Хранилището. Доказателствата на „Дрогите“ се намираха под ключ в един склад на четвъртия етаж, в помещенията на самия отдел, през няколко врати от отдел „Взломни кражби“.
	Второто помещение на Хранилището — „Складът“ — заемаше половината от най-долния етаж, на същото ниво, където беше подземният гараж на Управлението. „Складът“ се намираше зад широка врата от масивна стомана с дебелина десет сантиметра, с комбинация от една шифрована и две секретни ключалки и система за алармена сигнализация, която трябваше да се изключи от „Костницата“ — един етаж по-горе — не повече от пет минути преди влизането на който и да е вътре. Всичко това се налагаше не само защото в склада се съхраняваха оръжията и боеприпасите, които не можеха да се поберат в „Костницата“, но и защото тук се намираше по-тежката артилерия, която от време на време изземаха при различни полицейски акции.
	Винаги, когато влизаше в склада, Болд го побиваха студени тръпки заради неговата големина и това, което се намираше вътре. Сградата на Обществена безопасност заемаше цял градски квартал и половината от нейното мазе представляваше едно огромно помещение. Първото чувство, което Болд изпитваше — независимо колко пъти беше идвал тук — беше страхопочитание. Помещението беше претъпкано със стоманени етажерки, които се издигаха от пода до тавана и слабо осветено от голи крушки, монтирани на тавана.
	Чапмън четеше от тефтера си, докато се провираше край редиците от рафтове, отрупани с надлежно етикирани всевъзможни предмети, повечето от които оръжия — от швейцарски армейски ножчета до мачете, от пистолети самоделки до огнехвъргачки. Настолни лампи. Градински маркучи. Ръкавици с най-различна големина и вид. Помещението миришеше на мухъл въпреки непрестанното бучене на постоянно включените климатици за отстраняване на влагата.
	Чапмън подхвърли нещо за броя на успешните пробези на Кен Грифи Джуниър. Болд едва го чу. В стомаха му сякаш беше заседнала някаква буца. Мислите му едва смогваха да се догонват. Санчес беше посетила Хранилището и след това се беше озовала в болницата. Същото се беше случило с Шок и Филип. Болд се беше обадил на Райърдън предишната вечер и едва не го бяха убили. Беше си помислил, че това е дело на Флек, но не беше така. И каква беше ролята на Чапмън в цялата тази история?
	Сержантът издърпа една стълба на колелца в прохода и се качи до шестия рафт. Той шумно се порови няколко секунди, слезе от стълбата и се върна до края на етажерката, където провери номера и буквата на редицата.
	Движенията на Чапмън бяха мудни — той беше прекарал твърде много години в полицията, защо трябваше да се старае заради чуждите тревоги? Или това, или се опитваше да прикрие собственото си безпокойство.
	Чапмън отново се качи на стълбата. Той се порови из рафта и подаде на Болд карабина с окачен на нея етикет.
	За миг Болд изпита облекчение, защото се беше страхувал, че карабината изобщо нямаше да бъде тук — че е била изнесена от Хранилището и използвана при опита за убийството му. Той помириса цевта — не беше използвана скоро. След това отдалечи малко карабината от себе си, докато Чапмън слизаше по стълбата. Сърцето му щеше да се пръсне. Той посегна към етикета. Цифрите не съвпадаха. Болд отново ги провери.
	— Нещо не е наред ли? — попита Чапмън, усетил смущението на Болд.
	— Това не е същата пушка — отговори Болд. — Дори моделът не е същият.
	Думите му отекнаха в помещението.
	Рон Чапмън погледна към него и каза:
	— Майка му стара! Загазихме!


	Болд се обади на Дафни и Боби Гейнис, че ще ги чака на Градинската тераса на Олимпийския хотел „Фор Сийзънс“. Когато пристигнаха, той вече беше поръчал три чая и чиния кифлички със стафиди. Въпреки че не беше редовен посетител, Болд се отбиваше тук да изпие по един чай следобед всеки път щом сметнеше, че може да си го позволи — обикновено когато получаваше заплатата.
	Изборът на мястото не успя да заблуди нито Гейнис, нито Матюс. Те пристигнаха заедно, като бяха изминали пеш разстоянието от Управлението до хотела.
	— Е, Ел Ти — попита Гейнис, като се настани на стола срещу Болд и остави другата половина от канапето за Дафни, — какво е това важно нещо, за което не можем да говорим в службата?
	— Толкова ли съм прозрачен?
	— Не и с тази предпазна жилетка, която си облякъл — каза Дафни.
	Болд беше едър мъж. Предпазната жилетка му стоеше по-добре, отколкото на повечето му колеги. Беше си купил риза с два размера по-голяма от обичайното, която да прикрива жилетката. Всичко това беше станало по настояване на Лиз — неговата отстъпка в спора им, за да може да се върне на работа.
	— Обещах на Лиз, че ще я нося — обясни той.
	Дафни Матюс пребледня.
	— Мисля, че ни дължиш обяснение.
	Той им описа последните си осемнадесет часа — опитът да го убият, посещението при Лофгрийн и подменената карабина в хранилището.
	Дафни посегна да стисне ръката му, но се спря и придърпа маслото към чинията си. Дафни не обичаше масло, затова Гейнис я изгледа учудено.
	— Някой е стрелял по теб? — изпъшка тя.
	— Един изстрел — уточни спокойно Болд. — При това не беше за предупреждение.
	Гейнис погледна към кифличката в чинията пред себе си.
	— Жалко — каза тя, — апетитът ми отиде по дяволите.
	— Имам теория, която искам да споделя с вас — каза им той.
	Дафни изглеждаше като замръзнала на канапето до него. Гейнис го прекъсна.
	— Флек е открил къщурката ти?
	Болд се обърна към нея и отговори:
	— Лиз също се досети за това. Флек няма как да разбере къде живеем. Очевидно ще трябва да го поставя на едно от последните места в списъка. — Той ги остави за момент да помислят над казаното и продължи: — Някой е подменил карабината.
	— Ел Ти, направо ме плашиш.
	— Някой е подменил карабината. Това не е оръжието, конфискувано при престрелката, в която е ранен Уилямсън. Санчес е ходила четири пъти в Хранилището непосредствено преди да я нападнат. Шок и Филип са ходили два пъти. Ами ако това е случаят на „Вътрешни разследвания“, за който никой не иска да говори?
	— Мили боже! — смотолеви Гейнис.
	— Грипът! — прошепна Дафни, която го познаваше много по-добре от останалите.
	Той успя да се усмихне. Радваше се на отношенията между тях тримата.
	— Да предположим, че няколко „избраници“ са били предупредени, че стачката е неизбежна, че преговорите са се провалили. Да предположим, че това е станало много преди ние, останалите, изобщо да разберем, че се готви отмяна на заплащането за извънреден труд. Редовите служители — каза той. — Спират заплатите. Хората започват да вземат пари назаем. След известно време никой вече не дава заеми и семействата започват да гладуват. Ами ако няколко от нашите момчета са решили, че имат нужда от гаранции, от застрахователна полица?
	— Задигат оръжие от Хранилището и го продават на черния пазар — предположи Гейнис.
	— Но там е имало карабина — възрази Дафни. — Само че друга марка. Какво, може би хората от Хранилището са сгрешили? С тази система на отчетност?
	— Правилно — потвърди Болд. — Точно това, което очакват да си помислим — човешка грешка. И най-вероятно проверката на „Вътрешни разследвания“ е била по този повод.
	— Рон Чапмън никога не би допуснал това. Никога! — възрази Гейнис.
	— Може би не — съгласи се Болд, — но той е подозирал нещо или е открил нещо, което го е навело на тази мисъл. Казвам ви, той беше не по-малко изненадан от мен, че карабината не отговаряше на описа на етикета.
	— Тогава кой? — попита Гейнис.
	— Спомняш ли си какво каза Уонг? — попита той Гейнис.
	— Спомняш ли си какво промърмори няколко пъти? „Ченгета и пушкала“, каза той. Каза го поне два пъти. Тогава нещо ме жегна, не самите думи — в края на краищата този тип е търговец на оръжие — а начинът, по който го каза: сякаш беше отвратен или нещо подобно. „Ченгета и пушкала“. Един ден ги продават на него. На другия ден идваме ние и си ги искаме обратно.
	Дафни схвана накъде водят разсъжденията му.
	— Някой се е опитал да те убие с една от тези пушки — мрачно заяви тя. — Да не искаш да кажеш, че Уонг е продал на Флек карабина, която някой от нашите му е доставил на черно?
	— Може да е Флек — каза Болд. — Може и да не е той. Колкото по-скоро го заловим, толкова по-добре.
	— Имаш ли други врагове? — попита Гейнис.
	— Сутринта се помъчих да обясня на едно закрито съвещание, че може би Флек не е нападнал Санчес и че трябва да огледаме собствените си хора.
	— Но не можеш да го докажеш — каза Дафни.
	— Не мога — съгласи се Болд, — но нещата започват да се връзват.
	— Уонг е продал една от карабините от Хранилището на Флек? — каза Гейнис. — Това малко ми прилича на случайно съвпадение.
	— Съгласен съм — отговори Болд. — Когато открием Флек, ще установим, че куршумът не е изстрелян от неговата карабина. Но трябва да го заловим. Карабината ни трябва за сравнение, Флек е издънкаджия. Той е просто един крадец побойник. Флек преби Джон и затова ще го приберем. Но това не е единствената причина, заради която трябва на всяка цена да го заловим. Флек може да ни помогне да открием някои от отговорите, независимо дали знае това или не. Предполагам, че сега вече — след като стане известно какво съм открил в Хранилището — на някои хора никак няма да им се иска да го задържим. Няма да им се иска да си отговорим на определени въпроси. Брайс Абът Флек се е превърнал в тяхната изкупителна жертва — добави той.
	— Който и да е откраднал тези оръжия — напомни им Гейнис, — трябва да е имал свой човек в Хранилището.
	— Кой в Хранилището би могъл да разполага с вътрешна информация, че предстои стачка? — подхвърли Болд.
	— Кришевски? — плахо попита Гейнис. — Мили боже! — повтори тя, като посегна към една кифличка, за да залъже нервния си стомах.


	Четиридесет и шеста глава

	Когато Болд влезе през задната врата, веднага разбра, че нещо не беше наред, не само от озадаченото изражение на Лиз, но и от приглушената мелодия на Оскар Питърсън, която долиташе от кабинета — неговата лична стая за музика. Защо Лиз си беше пуснала плоча, но не беше включила боксовете в дневната?
	Тя посочи към кабинета.
	— Мак Кришевски е тук.
	Стомахът на Болд се сви, докато събличаше спортното си сако, новата риза и разкопчаваше самозалепващите се ленти „Велкро“ на предпазната жилетка, която беше надянал върху фланелката си.
	— Горещо ми е с това нещо — промърмори той. После отново облече ризата и попита: — Той обади ли се предварително?
	Лиз поклати глава.
	— Направо дойде. Поговорихме си няколко минути, но настоя да си върша работата, а той щял да си пусне нещо от твоята колекция.
	— Откога е тук? — попита Болд.
	— Вече близо час. Помислих си, че ще искаш да се видиш с него.
	— Благодаря.
	Децата бяха в дневната. Сара си беше пуснала нещо на видеото, а Майлс строеше форт с конструктора Лего. Те сякаш изобщо не го забелязаха.
	Кришевски се беше състарил от последната им среща. В очите му се четеше напрегнатост, а кожата около тях беше посивяла от недоспиване. Очевидно посещението му тук не беше по собствено желание.
	— Мак? — попита Болд, застанал на прага на малката стая. Той запретна ръкавите на ризата си.
	Кабинетът му, мъртво пространство три на три и половина метра, част от което се намираше под стълбището, беше претъпкан с близо две хиляди плочи с джазова музика, подредени от пода до тавана, двеставатов лампов стерео усилвател, боксове с ръчно навити медни бобини на говорителите и един-единствен стол с подвижна облегалка, на ръка разстояние от усилвателя.
	— Трябва да обсъдим едно-друго — каза Кришевски.
	Той стана от креслото и предложи на Болд да седне. За да бъде учтив, Болд отказа и донесе една табуретка от дневната. Забеляза, че Лиз се опитва да разбере какво става.
	— Не искам да ни безпокоят по телефона, скъпа — обърна се той към нея. — Ще поговорим насаме с Мак няколко минути.
	Тя кимна. Болд затвори вратата. Кришевски намали музиката и вдигна облегалката на креслото.
	— Боя се, че новините не са добри — каза Кришевски.
	— Искаш ли бира? — предложи Болд.
	— Благодаря, няма нужда.
	Учтивости между двама мъже, които бяха заклети врагове.
	Болд придърпа табуретката и седна.
	— Е?
	— Целият шибан свят е полудял. Забелязал ли си?
	— Казвай какво има.
	— Не убивай вестоносеца — помоли Кришевски.
	— Аз не убивам, напротив — мен се опитаха да убият.
	Явната изненада на Кришевски смути Болд. Нима беше толкова добър актьор? — зачуди се той.
	— Значи, ако си дошъл да ме предупредиш — продължи Болд, — си закъснял с един ден и патроните ти са с един по-малко.
	— _Наистина_ дойдох да те предупредя. Но каквото и да си мислиш, аз съм просто един вестоносец. А съобщението е дяволски просто: докопаш ли видеокасетата, те никога няма да покажат тази, с която разполагат.
	— За каква видеокасета става дума?
	Кришевски се пресегна и увеличи музиката.
	— Трябва да поговорим.


	— Имам нещо за вас. — Мъжът, който се обаждаше, се беше представил на Дафни като Фредерик Озбърн от „Еър Тайм Селюлър“. — Някой си лейтенант Болд остави своето и вашето име — продължи той, — в случай че имам нещо за вас, но на неговия номер отговаря само телефонният секретар.
	Информация за клетъчния телефон на Флек, разбра тя и сърцето й подскочи в гърдите. Двамата с Болд бяха говорили за Озбърн.
	— Да. — Това беше единственото, което се сети да каже.
	— Не става дума за проследяване в реално време. Двамата с него вече го обсъждахме. Съжалявам за това. Работим по въпроса. Всъщност имаме няколко добри идеи как да го направим. Аз обясних на лейтенанта различните технологии и техните недостатъци, когато говорихме с него. Но си мисля, че това ще ви заинтересува. Искате ли да дойдете в офиса ни?
	— Часът е седем — напомни му Дафни. — Ако сте открили местонахождението на заподозрения, може би ще бъде най-добре да ми го кажете по телефона — предложи тя.
	— Не точно местонахождението му — отговори Озбърн. — Става дума по-скоро за една теория. Мисля, че ще бъде най-добре лично да ви обясня. Можете ли да се свържете с лейтенант Болд?
	— Мога да опитам. Да.
	— Трябва да видите това преди осем часа… или поне преди осем и половина. Съжалявам, че се обаждам толкова късно, но едва сега успях да съпоставя фактите и да си направя съответните изводи. До осем и половина може и да го изпуснете.
	— Да го изпуснем — повтори Дафни.
	Мислите й запрепускаха, когато си даде сметка, че Озбърн смяташе, че го е _открил_.
	— Тръгвам веднага.


	Лиз почука на вратата на кабинета, изчака малко и влезе. Кришевски се беше настанил в креслото като на трон, а съпругът й седеше на табуретката с лице към него, като дете в кабинета на училищен директор. Тя спря, погледна съпруга си в очите и каза:
	— Търсят те по телефона.
	— Точно сега не искам да говоря с никого — учтиво й напомни той.
	— _Тя_ се обажда — каза Лиз. — Твърди, че е „важно“. — Лиз наблегна на последната дума.
	— Ще й се обадя по-късно.
	— Ще й кажа — заяви Лиз.
	Това изглежда й доставяше удоволствие. Тя затвори вратата, като се чудеше защо музиката свири толкова силно и какво толкова трябва да заглуши.


	Регионалният център за управление на „Еър Тайм Селюлър“, както го нарече Озбърн — заемаше части от двадесет и първия и двадесет и втория етажи на небостъргача „Кълъмбия Сентър“. Обикновено офисите, разположени на тази височина, имаха изглед към водата, но центърът представляваше затъмнена операторна зала, подът на която се спускаше амфитеатрално към заоблена стена с прожекционни екрани, върху които беше отразен клетъчния трафик на територията на седем щата, като включваше и части от Юта, Невада и Северна Калифорния. Обстановката наподобяваше на Център за управление на космически полети. Дафни преброи седемнадесет човека, насядали пред компютрите. Всички бяха със слушалки. В помещението се чуваха тихи гласове, които едва чуто си разменяха реплики.
	— Охо! — възкликна Дафни, усетила, че Озбърн очаква някаква реакция от нейна страна.
	Той погледна часовника си.
	— Не разполагаме с много време. Исках да ви покажа какво успях да направя. И така, лейтенант Матюс, бихте ли погледнали към последния екран вдясно? Сигурно знаете, че Конгресът на САЩ прие законопроект, който изисква от нас да откриваме географското местонахождение на всички обаждания на 911, направени от клетъчни телефони, което ни изправи пред сериозна задача, що се отнася до по-старото поколение аналогови телефони. Новото поколение цифрови телефони имат вградени чипове — Системи за глобално позициониране — нещо типично за производствената им технология. Но при по-старите аналогови модели без чипове трябва да използваме само техния сигнал. Съществуват няколко начина да се опитаме да открием местонахождението на аналогов клетъчен телефон — продължи той, — от който в момента някой се обажда, както и няколко конкурентни компании, които се опитват да предложат най-добрата методика. Всички тези методи са заимствани от военните.
	Той направи малка пауза и погледна изпитателно Дафни, за да разбере дали тя го слуша внимателно и най-вече дали трябва да дообясни по-подробно част от казаното до този момент.
	— Двата най-разпространени метода са за откриване на посоката и времевата разлика на пристигане. И двата са вариации на нещо, което се нарича триангулация. Ние използваме услугите на една канадска компания, която е усъвършенствала втория метод, наречен хиперболична трилатерализация. Триангулацията и трилатерализацията се основават на един и същ принцип: ако имате три антени, и ако всички получават радиосигнал от един и същ източник, а вие можете да измерите и запишете времето, в което този радиосигнал достига до всяка една от тези антени, то тогава ще бъдете в състояние да построите крива по точки, отразяваща местоположението на първоначалния източник на сигнала. Сигналът от един клетъчен телефон активира няколко кули наведнъж, понякога до шест или повече. Тези кули си прехвърлят приемането и предаването една на друга — това се нарича „подаване“ — докато определят коя е най-близката или по-оптимална кула. Тъй като трилатерализацията работи с много големи скорости, като постоянно измерва времето до базата, както му казваме, нейният метод на триангулация е много по-точен от доста от конкурентните й технологии. Ясно ли ви е до тук?
	— Мисля, че да — кимна Дафни.
	— Казано накратко, при по-стария метод на триангулация са необходими няколко минути, а понякога дори часове, за да се обработи както трябва информацията. Този по-нов метод, за който говоря, е система за работа в реално време с изключителна точност, защото той замерва предаването от клетъчния телефон за наносекунди и нанася кривата в съответствие с него. Вашият проблем е такъв — заяви той. — Докато отговорим на всички правителствени изисквания, ще минат още около осемнадесет месеца. „Еър Тайм“ разполага със софтуера за хиперболична трилатерализация и, разбира се, със собствена мрежа от кули и предавателни центрове, но връзката между тези два компонента все още не е идеална. Нещата се затрудняват още повече от факта, че съществува вероятност две от трите кули, които можем да използваме за измерване на времето до базата, да са собственост на един или няколко от нашите конкуренти. Те с удоволствие ще ни предоставят данните, но ще загубим доста време, докато това се уреди. Смятаме, че след десет месеца системата ще бъде напълно съвместима.
	— Тук вече се обърках — призна тя. — Имате ли начин да откриете местонахождението на клетъчния телефон, чийто номер ви е дал лейтенант Болд, или не?
	— С помощта на нашите конкуренти можем да въведем в програмата данните, събрани до момента. Като имам пред вид от какво се нуждаете, това означава, че можем… ако си представите, че пускаме през програмата данните, които вече сме събрали… програмата ще ги анализира и ще ни даде местонахождението, въпреки че тези данни обикновено са отпреди няколко часа, защото ги получаваме от друго място.
	Той забеляза, че по лицето й се изписа разочарование.
	— Единствената друга технология, с която разполагаме — засичане на сигнала при включване — _наистина_ действа в реално време, но изобщо не гарантира точно определяне на местонахождението. Доколкото ми е известно, никой все още не е предложил усъвършенстване за нея. Но това също е едно от нещата, които използваме, за да ви помогнем.
	— Вие казахте, че мога да го изпусна — напомни му Дафни, като погледна часовника си, — и аз останах с впечатление, че сте го открили. Или може би не съм ви разбрала правилно?
	Озбърн протегна ръка и потупа по рамото мъжа, който седеше пред него. Пръстите на компютърния специалист затанцуваха по клавиатурата. До този момент Дафни не беше разбрала, че мъжът също участва в техния разговор.
	— Погледнете към екрана вдясно — каза Озбърн.
	Екранът беше огромен, около десетина квадратни метра, наполовина от екрана на някое малко кино. На него се появи цветна карта на града, която Дафни добре познаваше. Тъмнозеленото петно вляво очевидно беше Пъджет Саунд.
	— Ако човекът, който ви интересува — каза Озбърн, — се обаждаше по по-нов телефон, технологията щеше да свърши работата вместо нас. Единственият недостатък е, че се влияе от смущенията по линията на видимост. Боя се обаче, че вашият заподозрян използва по-стар аналогов модел. Всеки път, когато се е обаждал през последните осемнадесет часа, нашата мрежа, както и мрежите на конкурентите ни, са записвали тези предавания на сигнали от неговия, и от стотици хиляди други телефони едновременно. Дадена кула приема сигнала, а компютрите го регистрират по време заради телефонните сметки. В центъра на града неговият сигнал може да задейства шест или осем кули, с разлика във времето частици от секундата. Разполагаме със запис на всичко това.
	Той отново потупа мъжа по рамото.
	— Сега ще видите различните места, от които са подадени сигналите при всяко негово обаждане. Червените точки означават, че той е стоял на едно място. Червените линии показват, че се е движел. Тези линии са оцветени от розово до тъмночервено, за да се укаже посоката — розовото бележи мястото, където е започнал разговора, а тъмночервеното — мястото, където го е приключил.
	В този момент Дафни видя как на няколко места върху екрана се появиха няколко червени точки и още няколко червени линии. Някои от линиите бяха много къси — около половин пресечка, други бяха по цяла миля и повече, като Флек по няколко пъти беше завивал на ъглите.
	Очарована, Дафни разгледа внимателно схемата. Тя бързо успя да открие в коя част на града Флек прекарваше повечето време. Общо взето, той изглежда се стараеше да избягва района в центъра и около сградата на Обществена безопасност. _Дотук нищо изненадващо_, помисли си тя.
	В лявата част на екрана забеляза три дълги линии, които преминаваха от розово в тъмночервено, насред Пъджет Саунд. Дафни се вгледа по-внимателно в тях.
	— Значи знаем точно кога той е бил на всяко от тези места — промълви тя.
	Озбърн погледна към нея.
	— Виждам, че съвсем оправдано проявявате интерес към линиите вляво, тези в Пъджет Саунд.
	— Какво точно представляват те?
	Озбърн отново потупа мъжа по рамото.
	— Увеличи, ако обичаш.
	Линиите, които бяха привлекли вниманието й, бяха обградени от примигващи квадратчета, а после тази част на Пъджет Саунд запълни целия екран, така че дължината на оцветените линии достигна между шестдесет сантиметра и два метра. Ясно се виждаше времето на всяко от обажданията: 10:17:47, 20:36:16, 10:19:38.
	— Помислих си — продължи Озбърн, — че за да разберете технологията, за да разберете ситуацията и да вземете обективно решение, доколкото можете да се доверите на тези данни, трябва да видите това, лейтенант. Иначе не бих ви помолил да дойдете тук. Но тези три обаждания включват единствените две предавания, които са били осъществени долу-горе по едно и също време, от единственото възможно място, където бихте могли да откриете човека, който ви интересува.
	Дафни поклати глава. Тя все още не можеше да разбере как точно би могло да им помогне това.
	— По една случайност — каза Озбърн, — нашият картографски отдел използва картите на „Алфа Мапс“, същите карти, които са отпечатани в началото на телефонните указатели. Разбира се, в това няма нищо чудно, тъй като ние сме телефонна компания. Важното в случая е, че картите на „Алфа Мапс“ показват фериботните маршрути.
	Той отново потупа мъжа по рамото. На екрана отново се появи картата на града, като този път от пристанището през Пъджет Саунд бяха нанесени пунктирани линии. Те преминаваха невероятно близо до цветните линии, които обозначаваха предаванията, начертани от компютърната програма.
	— Това е маршрутът на ферибота за Бейнбридж Айлънд — посочи Озбърн. — Маршрутът до Уинслоу. Вашият човек е пътувал до града с ферибота в десет и петнадесет вчера преди обед, обратно към острова в осем и половина вечерта, и пак до града в десет и петнадесет днес преди обед. — Той посочи часовника си. — Фериботът в осем и половина тръгва след двадесет минути. Ако побързате, ще успеете да се качите.
	Дафни стисна ръката на Озбърн и се втурна към вратата.


	— В тази работа човек се научава да ограничава загубите — каза Кришевски на Болд. — И точно това ти препоръчвам. Някой бил стрелял по теб — чувам, че този тип, когото издирваш, купил карабина.
	— Не е той.
	— Не искам да слушам повече.
	— Нещо те притеснява ли? — попита Болд. — Какво? Че не ме улучиха?
	— Нищо подобно.
	— Така ли? — попита Болд.
	— Хей, _аз_ нямам пръст в тази работа. — Кришевски наблегна на тази дума. — Знаеш това.
	Думите му смазаха Болд. Той веднага разбра накъде щеше да се насочи разговорът.
	Кришевски погледна напрегнато към вратата и сниши глас. Болд едва го чуваше.
	— Те имат видеозапис, Лу. На една от охранителните камери в денвърския хотел. Аз нямам нищо общо с това — добави той. — Дойдох тук единствено от желание да не изнесат подробности от личния ти живот в пресата. Ако тази история излезе на бял свят, не само жена ти и децата ти ще страдат, но и един от двама ви ще трябва да напусне Управлението. И това няма да е психоложката, защото тя е единствената в Управлението. И какво остава за теб? Порокът? Транспортният отдел?
	Кръвта бучеше в ушите му. Трябваха му имена. Трябваше му някаква възможност да предотврати всичко това.
	— Ти ще изгърмиш заедно с тях, Кришевски — предупреди го той.
	— Аз? Кой, мислиш, ти се обади онази вечер и те открехна за нападението над Шок и Филип?
	Думите му смаяха Болд.
	— Виждаш ли? Това е целта на посещението ми. Да огранича загубите. Те са готови да ти съдерат задника. Не им позволявай да го направят. Един път и ти се откажи. Направи услуга на всички. Зарежи тази история.
	Болд се постара да отговори с тон, който показваше, че няма никакво намерение да отстъпва и че знае за какво говори.
	— Ти, Чапмън, Пендъграс…
	— Не е това, което си мислиш.
	— Тогава най-добре някой да ми обясни.
	Кришевски не можеше да повдигне облегалката на креслото. Мъчеше се като дете, което иска да слезе от висок стол, и най-накрая успя.
	— Добре де, излъгах — каза той.
	Болд усети как в гърлото му заседна някаква буца.
	— Никой не ме е пращал. Тук съм, за да не допусна да завлекат и двама ни в калта. — Той погледна Болд в очите и продължи: — Мисля, че мога да го направя. Но и аз, като теб, също съм загазил здравата, повярвай ми.
	— Не ти вярвам.
	Кришевски се усмихна нервно.
	— Чапмън е докопал видеозаписа. Тези момчета са готови на размяна с теб — касетата на Чапмън срещу онази от хотела в Денвър.
	Пейджърът и клетъчният телефон на Болд зазвъняха почти едновременно. Той изключи и двата, без да им обърне никакво внимание и без да сваля поглед от Кришевски.
	— Значи аз трябва да намеря тази касета и да ти я дам — спокойно каза Болд. — А ти нямаш нищо общо с това — язвително подхвърли той.
	— Не се навирай там — натъртено произнесе Кришевски.
	— Нямам кой знае какъв избор — отговори Болд. — Ако си дошъл тук по собствено желание и ако си толкова чист — какво ще те спре да не проговориш?
	— Не съм чак толкова чист — призна Кришевски. — Уволниха ме. Не искам да ме вкарат и в затвора.
	— А-ха! — многозначително каза Болд.
	— Моето престъпление — ако искаш да го наречеш така — е, че се опитах да поправя една глупост. Чужда глупост. Рон Чапмън има видеокасета, която може да създаде доста неприятности на някои от моите момчета. А сега загазих, защото се опитах да им помогна. Всички загазихме. Единственото, което мога да направя, единственото, което мога да ти кажа, е: намери касетата на Чапмън и всичко приключва.
	— А Санчес? Дали тя ще може отново да стане и да ходи?
	— Ще изляза отпред — каза Кришевски. — Кажи на Лиз и децата довиждане от мое име.


	Четиридесет и седма глава

	Когато Дафни пристигна на щатския фериботен терминал, на морския съд, който трябваше да пътува за Уинслоу на Бейнбридж Айлънд нямаше повече място за коли, макар че все още продължаваше да приема пътници. Тя спря хондата си на паркинга и пое бързо към ферибота. Чантата й шумно се блъскаше в хълбока й. В съзнанието й примигваше предупредителна червена лампичка — белегът на врата й беше от рана, получена на ферибот, при изпълнение на служебните й задължения. Тогава с нея беше Болд. Искаше й се и сега той да е с нея.
	Всички щатски фериботи бяха огромни чудовища от заварена стомана и издигащи се една над друга палуби, боядисани в бяло и сиво, уморени водни автобуси, които всяка година превозваха стотици хиляди пътници. Корабът изглеждаше почти толкова широк, колкото и дълъг, огледален образ на самия себе си, с две лоцмански кабини на носа и кърмата. Тя винаги се беше удивявала, че нещо, направено от стотици тонове стомана и пренасящо в трюмовете си стотици тонове автомобили, въпреки всичко успяваше някак си да се задържи над водата и да плава в открито море. Никога не се чувстваше в безопасност, когато се намираше на ферибот.
	Преплетен в мислите й, докато се изкачваше по стълбите към просторните салони на палубата и търсеше Брайс Абът Флек, беше портретът на мъжа, създаден от собствената й психологическа оценка въз основа на престъпното му минало. Избухлив, често склонен към насилие, предразположен към прекомерна употреба на наркотици в моменти на силен стрес, той трябваше да бъде избягван. А тя беше тръгнала да го преследва. Сама. На кораб. Щеше да го наблюдава, но нямаше да установи контакт с него. Най-накрая Болд щеше да отговори на обажданията й и сам да я потърси в отговор на съобщенията, които му беше оставила. Тя беше вбесена, че той очевидно беше изключил телефона и пейджъра си, или ги беше оставил някъде. Според нея задачата й беше да открие и идентифицира Флек, да докладва на Болд местонахождението му и да се посъветва с него какво да прави по-нататък. Едно нещо знаеше със сигурност — и дума не можеше да става на кея в Бейнбридж да ги чака армия от полицаи. Флек не беше човек, когото можеха да притиснат, при положение че на борда се намираха стотици потенциални негови заложници. Също като някой див кон, по-добре беше да го наблюдава отдалеч, отколкото да се опита да го залови сама. Ако трябваше да се хвърля ласо, трябваше много точно да се подбере подходящия за това момент.
	Въпреки тези трезви мисли, Дафни изпитваше изгарящо желание да поговори с него преди той да разбере коя е тя. Преди да се сблъска с полицията. Преди да бъде арестуван. Рядко й се отдаваха такива възможности.
	Стана обаче така, че той пръв я забеляза. Дафни усети парене в тила и когато се обърна, срещна погледа му. Той стоеше срещу нея, от другата страна на салона при кърмата. Тя не искаше да се извърне твърде рязко, но не искаше и да го гледа много дълго. Флек очевидно взе погледа й за проява на женски интерес към него, или поне за разрешение да я последва. Каквото и да си беше помислил, той закрачи през салона към нея. Едва когато се обърна и се отдалечи от него, й хрумна, че той можеше да е виждал нейна снимка — от някоя пресконференция? В някой от репортажите за Болд и закриването на програмата за затворници? Кортни Самуей беше познала Болд, но не и Дафни. Ами ако Флек я беше видял по време на изявлението, което даде за пресата в онзи хотел в Денвър? Ами ако Флек търсеше нея?
	Нервите й се изопнаха и за момент почувства отчаяние, професионалното й хладнокръвие я напусна и едва потисна желанието си да извика за помощ. После размисли. Той е вълк, каза си тя, мъж, който преследва жените. Беше измъкнал Самуей от сцената на някакъв клуб за стриптийз в Денвър. Флек беше покорител. По всяка вероятност единственото, което беше накарало Флек да я последва, беше видът й и дългия поглед, който си бяха разменили. Тя реши да не бърза, за да не събуди някакви излишни съмнения в него. Клетъчният й телефон, все още включен, беше в чантата й заедно с пистолета. Почувства желание да протегне ръка към единия от тези два предмета. Вместо това тя спря до група туристи, които се възхищаваха на силуета на града на фона на нощното небе и стисна здраво с две ръце металния релинг, за да се успокои. Беше готова за сблъсък.
	Дафни стоеше там, навела глава, с развята от бриза коса, в ушите й бучеше разпенената от ферибота вода, пред очите й се мяркаха чайки, попаднали в лъчите на корабните прожектори, а в далечината се мержелееше прекрасната нощна панорама на града. Тя стоеше там напрегнала мускули, с изострени сетива и настръхнала кожа, в очакване да чуе зад себе си нисък непознат мъжки глас. В очакване да потръпне от глава до пети. Той нямаше да посмее да я нарани толкова близо до други хора, които по-късно можеха да го идентифицират. Всъщност, даде си сметка тя — като загърби преживяното преди няколко години — един кораб не беше място човек да се забърква в неприятности, защото нямаше как да се измъкне, освен да скочи зад борда, но в смъртоносно студените води на Пъджет Саунд това не беше никакъв изход. Тя вдигна глава и подложи лице на вятъра.
	Флек вече беше изчезнал, не се виждаше никъде. Дафни се овладя, обърна се бавно, сякаш се наслаждаваше на бриза и погледна към кърмата. Нямаше го.
	Обзе я паника. Нима го беше загубила? Нима беше пропиляла своята възможност? А може би той я проверяваше, наблюдаваше я в този момент, за да види дали ще тръгне след него и дали ще се опита да го открие? Може би това дори не беше той. В салона се намираха на доста голямо разстояние един от друг. Тя си помисли, че това може да е бил друг мъж, не Флек и че съзнанието й е изиграло дяволски номер.
	Дафни не можеше да реши какво да прави. Може би си струваше да тръгне след него. Всичко се свеждаше до вида и целите, опита се да убеди самата себе си тя. Хората непрекъснато обикаляха фериботите, разглеждаха многобройните палуби и салони. Единственото, което трябваше да направи, беше да тръгне, без да бърза. _Да се шляе_, не да се разхожда, не да бърза. Да използва периферното си зрение. Да не претърсва кораба, а да му се радва. Щеше да поеме в обратна посока — към кърмата. Пътуването продължаваше тридесет и пет минути. Десет от тях вече бяха минали. Корабът беше огромен, претъпкан, със стотици пътници на борда, но все пак кораб — ограничено пространство. Щеше методично да претърси тази палуба от кърмата към носа, после следващата от носа към кърмата. Щеше да огледа всеки сантиметър от ферибота, от горе до долу. Полицейският й опит си каза думата — трябваше да го накара да напусне скривалището си. Търпение, напомни си тя, като погледна часовника си.
	Разполагаше с около двадесет минути, за да го открие.


	Човек си даваше сметка за големината на съда едва когато започнеше да го претърсва. Стотиците лица преливаха едно в друго като аромат на множество парфюми и Дафни не можеше да ги различи едно от друго, без да се взира напрегнато, а тя не искаше да се взира. Още по-лошо беше, че пътуващите с ферибота постоянно се движеха, десетки хора непрестанно сновяха от палубите в салоните и от една палуба на друга, до бара и тоалетните. Мъже, жени и деца, макар че по този маршрут мъжете бяха повече. И въпреки че някои от тях носеха костюми, повечето бяха облечени с джинси и кафяви якета, най-разпространеното за северозападния Пасифик ежедневно облекло.
	Дафни се движеше в това разлюляно море от хора както фериботът през тъмната вода — изпълнена с непоколебима решителност, като през цялото време се стараеше да изглежда така, сякаш не я свърта на едно място от скука. Повече от десетина пъти й се стори, че е забелязала Флек, но в края на краищата, разочарована и изпълнена със съмнения разбираше, че това изобщо не е той. Колкото повече го търсеше, толкова повече се убеждаваше, че никога не го е зървала. Флек беше привидение. Несбъднато желание.
	Дафни прекара по-голямата част от времето на главната палуба — огромно открито пространство в центъра на което се намираха стълбите и бара. Данните от „Еър Тайм Селюлър“ сочеха, че Флек използва пътуването, за да се обажда от клетъчния си телефон. Тя беше твърдо убедена, че ако той наистина се обаждаше, щеше да прави това колкото се може по-далеч от останалите пътници. След като претърси основно главната палуба, тя насочи вниманието си към останалите.
	Минутите се нижеха и разочарованието на Дафни започна да преминава в нетърпение. Крачките й станаха по-дълги и по-бързи. Лицата на мъжете, застанали с гръб към палубата, бяха отчасти скрити в сенките и тя трябваше да върви по-бавно и внимателно да ги оглежда. С изненада установи колко много мъже прекарват пътуването в разговори по клетъчните си телефони.
	Минутите продължаваха да се нижат.
	Едва когато фериботът зави покрай Уинг Пойнт и се насочи към Игъл Харбър и блещукащите светлини на Уинслоу, тя започна да претърсва палубите с паркирани по тях автомобили.
	Дафни се спусна по стълбите през миризмата на масло и море. От всяка страна на открития трюм за превозни средства имаше по две нива с паркирани една над друга коли. Първо провери двете горни крила, като минаваше по пътеката между дългите редици от автомобили, учудена колко много хора предпочитаха да прекарат пътуването зад воланите на колите си, заслушани в някоя новинарска станция. Трюмът беше боядисан с тъмна боя и слабо осветен, броните на колите почти се допираха, предниците им бяха насочени към носа. Кола след кола. Лице след лице. Флек го нямаше.
	Стигна до централната част на долното ниво, където бяха паркирани повече от сто автомобила. Времето изтичаше. Водата яростно се блъскаше в носа, ушите й бучаха, в гърлото си усещаше тръпчив вкус. Дафни приближи към един от членовете на екипажа на ферибота и се възползва докрай от интереса, който той прояви към нея.
	— Слушайте — каза тя, като повиши глас, за да надвика шума на машините, — има ли някакъв закон, който забранява на една жена да помоли някой от тези добри хора да я откара с колата си?
	— Не и що се отнася до мен — отговори мъжът. — Щом пристигнем, тези коли веднага потеглят. Не стойте край тях, защото ще ви изгоня. Опасно е.
	— Благодаря.
	— Има едно-две таксита — каза й той.
	— Благодаря — повтори тя.
	Информацията за такситата я накара отново да обмисли плана си. Ако успееше да го открие, тогава таксито щеше да й свърши работа. Можеше да тръгне след него. Твърде възможно беше обаче някой да я изпревари и да се качи на таксито преди нея. Или може би Аби Флек не пътуваше с кола, въпреки че в момента беше твърдо убедена в обратното. Той носеше със себе си доста голяма карабина, а вероятно и крадени вещи. Малко вероятно беше да е тръгнал пеш.
	Хрумна й нещо. Предишната вечер, около единадесет часа, бяха стреляли по Болд. Брайс Абът Флек се беше качил на ферибота, който потегляше за Уинслоу в осем и половина — Озбърн разполагаше с неопровержимо доказателство за това. На следващия ден, днес сутринта, Флек беше пътувал с ферибота от Уинслоу до града. Вярно, имаше много фериботи, които пътуваха по обратния маршрут, но какви бяха шансовете Флек да се е върнал същата нощ, за да стреля по Болд? Струваше й се малко вероятно, ако не и невъзможно. Тя бръкна в чантата и грабна телефона — искаше веднага да се обади на Болд. Но докато се готвеше да набере номера вдигна поглед и забеляза, че сега в повечето, ако не и във всички коли, бяха насядали хора. От носа вече се виждаше ярко осветеното пристанище на Уинслоу. Ако искаше да направи това, нямаше никакво време за губене. Оставаше й само тази единствена възможност.
	Дафни пусна телефона в чантата, изрепетира мислено няколко реплики за започване на разговор, пое към центъра на четирите реда коли и тръгна по пътеката между тях. Озърна се от ляво надясно и успя да огледа всички шофьори. Търсеше единствено мъже и нямаше намерение да се ограничи само с тази редица.
	— Извинете — каза Дафни, — случайно да знаете как завърши срещата на „Маринърс“?
	Надеждата, която се беше изписала по лицето на непознатия, се стопи.
	— Те не играят днес.
	— О! — възкликна тя. — Е, благодаря все пак.
	Дафни продължи напред, подмина един микробус и спря до съседното БМВ.
	— Извинете — каза тя, след като почука на стъклото, — знаете ли дали в Поулсбоу има магазин на „Костко“*?
	[* Верига американски универсални магазини. — Б.пр.]
	— Съмнявам се — отговори мъжът.
	— Благодаря — каза тя и продължи нататък.
	Корабът плавно намали ход. Дафни искаше да я видят как моли колкото се може повече хора. По тази причина тя се движеше напряко, от левия към десния борд, като същевременно приближаваше назад към кърмата. Беше стигнала почти до средата на кораба, когато забеляза Флек. Той седеше зад волана на стар модел кадилак или плимут. От онези, които ненаситно гълтаха бензин.
	Дафни приближи от дясната страна и почука. Колата беше с гюрук, който изглеждаше като прегоряла утайка от кафе — очевидно беше прекарал твърде много години изложен на влиянието на природните стихии.
	Флек завъртя ключа, натисна бутона и прозорецът автоматично се отвори.
	— Здрасти — каза той.
	— Извинете — започна Дафни с лека смесица от кокетство, надежда и предпазливост, — случайно да отивате на север? — Единственият главен път на острова водеше на север, към моста при Агейт Пасидж.
	— Сукуамиш — отговори той. — Искате да ви кача ли?
	— До Поулсбоу — каза тя, като се престори на разочарована. Сега вече знаеше накъде пътува той — към градчето Сукуамиш в Порт Медисън, населено предимно с индианци. Флек беше проявил достатъчно разум да напуска града всяка вечер и достатъчно разум да се укрива на място, за което нито Болд, нито някой друг би се сетил да го търси — отвъд богатия район на Бейнбридж, в уединеното градче резерват.
	— От другата страна на моста има казино. Минават доста коли. Мога да ви оставя там — предложи той. — Или слушайте какво ще направим — продължи Флек преди тя да успее да отговори. — Няма никакъв проблем да ви откарам до града. Някоя и друга миля повече, това е. Качвайте се.
	— Сигурен ли сте? — Сърцето й заби силно. Независимо какво мислеше полицаят в нея за тази възможност — а той я предупреждаваше да не прави подобна грешка — психологът жадуваше за шанса да поговори с този човек „в суров вид“ — преди да узнае коя е тя, преди да се затвори в черупката си, без да прикрива истинската си същност. Собствените й амбиции я бяха излагали на опасност и преди, но като учен тя можеше да намери цял куп оправдания за това, като нито едно от които не беше чак толкова убедително, ако трябваше да се вслуша в разума си. В този момент Дафни осъзнаваше, че може да му откаже и да продължи нататък — щеше да запише номера на колата и спокойно да се обади на Болд, за да организират проследяването. От друга страна, можеше да се окаже много трудно отново да го открият. Може би колата беше на някой негов приятел, може би я беше откраднал и щеше да я изостави след няколко часа.
	Все още можеше да уведоми Болд. Все още можеше да организира проследяването му. Сукуамиш беше малък град. Нямаше да бъде трудно да открият тази стара кола. Или може би щяха да успеят да му заложат капан на фериботната площадка. Може би трябваше да извади пистолета, да го арестува и да го отведе в полицейския участък в Поулсбоу. В края на краища тя ръководеше разследването на нападението над Санчес. Но сега нито едно от тези неща нямаше значение. Първо трябваше да вземе решение.
	Дафни отвори вратата и се качи.
	— Благодаря! — каза тя, като сложи чантата си на седалката до нея. След това размисли и я пусна на пода. — Страшно мило от ваша страна.
	— Как бих могъл да ви откажа? — попита той.
	Мигновен пристъп на страх. Нима я беше познал? Имаше нещо в начина, по който го каза.
	Фериботът пристана с лек тласък и екипажът се залови за работа. Психологът усещаше опасността. Кой кого беше заловил? — запита се тя. Дръжката на вратата като че ли крещеше да я сграбчи и да излезе от колата, докато все още можеше. Тя сякаш стана по-голяма, умоляваше я да я използва.
	— Никой от останалите ли не искаше да ви помогне? — попита той. Може би беше усетил колебанието й и беше успял да измисли подходяща реплика?
	— Всички живеят на острова — отговори тя, като все още усещаше как дръжката на вратата я привлича неудържимо.
	Двигателите на колите пред тях запърпориха и купето на стария автомобил се изпълни с отвратителната миризма на изгорели газове. Надписът на жабката гласеше „Елдорадо“. Флек включи на скорост. В този момент Дафни чу познатото изщракване на заключващи се врати. Тя не се огледа. Не искаше да го прави на въпрос, но знаеше, че той беше заключил колата или самият автомобил автоматично беше направил това при включването на скорост. Все пак й се стори, че моделът е твърде стар, за да е оборудван с такава система за безопасност.
	Тя постави ръката си на облегалката на вратата и като внимаваше да не я забележи, натисна бутона на прозореца. Стъклото не помръдна, а само преди момент се беше отворило. Флек беше заключил прозорците от блокировката за деца, която се намираше на вратата до шофьора. Каква част от това беше параноя и каква част действителност? Дафни почувства как по ребрата й започна да се стича леденостудена пот.
	Колите и камионите започнаха да потеглят. Тя много добре си даваше сметка, че това е последната й възможност да се опита да избяга. Но ако го направеше, щеше да предупреди Флек и той щеше да изостави всички установени привички. Докато психологът се опитваше да обори ченгето, ченгето отвръщаше на доводите на психолога, а психологът привеждаше нови доводи, Флек вдигна крака си от спирачката.
	В края на краищата друг взе решението вместо нея. Автомобилът излезе от ферибота и пое напред.


	Четиридесет и осма глава

	На Болд му се зави свят от предложението за размяна, което Кришевски му направи. Той не знаеше каква точно част беше уловила камерата в хотела, но това нямаше значение — щеше да изглежда много по-лошо, отколкото беше в действителност. Лиз и децата щяха да страдат, същото се отнасяше и за Дафни. Шефовете в Управлението щяха да поискат да прехвърлят единия от двама им в друг отдел и Кришевски беше прав, че това щеше да бъде той. Никога повече нямаше да работи в отдел „Убийства“.
	Болд тръгна да се разхожда нагоре по хълма и навлезе в Уудлънд Парк, като през цялото време обмисляше възможността да се опита да открадне или да упражни давление, за да се сдобие с изобличителния запис. Но това не беше в стила му — за подобно нещо щеше да има нужда от Ла Моя.
	Не мислеше да отговаря на телефонните обаждания. Нарочно остави клетъчния си телефон и пейджъра изключени, за да може на спокойствие да обмисли решението, което трябваше да вземе. Добре знаеше, че когато човек се озовеше в заплетена ситуация, ако дръпнеше един от краищата на кълбото, възелът можеше като по чудо да се разплете, ако дръпнеше друг — възелът щеше още повече да се затегне. Не си спомняше някога да го бяха притискали така до стената. Негодуваше срещу това, но много добре си даваше сметка, че не можеше да допусне чувствата да помрачат разсъдъка му. Знаеше, че ако вземеше погрешно решение, последиците щяха да бъдат ужасни.
	Човекът, който се беше опитал да го убие, беше стрелял някъде от този парк. Твърде късно се сети, че не беше облякъл предпазната жилетка. Част от него би посрещнала с радост куршума на снайпериста точно в този момент. Но Болд знаеше, че това е изключено. Тази вечер нямаше да има такъв късмет.


	Четиридесет и девета глава

	— Не изглеждате като стопаджийка.
	— Не — съгласи се Дафни.
	Номерът беше да контролира нервите си, за да не позволи тревогата й да проличи. Като професионалист беше наясно с всички хитрости, макар че като възможна жертва много от тях й убягваха.
	— Трябва да се срещна с мой приятел в Поулсбоу — обясни тя. — Един от матросите ми каза, че на пристанището има само едно-две таксита, а аз вече закъснявам и ако не успеех да хвана такси…
	— От града ли сте?
	— Да.
	— И аз така си помислих.
	— А вие?
	— Оттук, оттам — отговори той.
	— Като в ту тук, ту там? — попита тя. — Или като отвсякъде? Споменахте Сукуамиш.
	— Имам приятели там.
	— Да не сте индианец?
	Той изглеждаше повече като поляк, с нещо характерно за средиземноморските раси в цвета на кожата и около очите.
	— О, не. Просто имам приятели там. Знаете как е. Един-двама делови партньори.
	— С какво се занимавате? — попита Дафни.
	Флек я погледна и се усмихна, макар и не шеговито. Усмивката му беше враждебна, усмивка, която казваше да го оставят на мира, усмивка, която беше виждала по лицата на детеубийци, изнасилвачи и серийни убийци. Вече беше загубила броя им, но в момента точно тази имаше значение. Погледът му й подейства като токов удар и я остави без дъх. Разтревожи я. В този момент й стана ясно. Той знае коя съм!
	— Електроника — отговори Флек. — Нещо като търговски представител съм. Занимавам се с доста неща.
	Но по лицето му отново беше изписан онзи израз, който казваше, че може да й наговори каквото си иска, защото тя просто нямаше да има възможност да го повтори пред никого. Дафни си представи Мария Санчес в болничното легло, неподвижна като труп, с изключение на изпълнените й със самота очи. Флек ли беше мъжът, който й беше причинил това?
	— Нещо от рода на електрическите компании? — попита тя. — Или по-скоро от рода на моя видеокасетофон? Да не би случайно да можете да програмирате видеокасетофона ми?
	Той се засмя на въпроса й, измъкна от джоба си пакет цигари и й предложи. Когато Дафни отказа, той отвори малко прозореца си и запали.
	— Не мога да накарам моя прозорец да се отвори — каза тя, като се стараеше думите й да прозвучат колкото е възможно по-безобидно, и с пръст показа какъв е проблемът.
	— О, ето — отговори Флек и прозорецът й отново проработи.
	Пътуваха по оживен път с около осемдесет километра в час.
	— Проклетото нещо постоянно се разваля — обясни той.
	— Електроника. Може би ще успеете да го поправите.
	Той отново се засмя, дръпна с удоволствие от цигарата и премлясна с устни, когато издуха дима.
	— Нека да позная — каза Флек. — Вие сте модел.
	Сега беше неин ред да се засмее. Тя отметна назад глава и се засмя сподавено към тавана.
	— Поласкана съм! Благодаря.
	— Виждал съм ви някъде — каза той и изпитателният му поглед я накара да се почувства неудобно.
	Усети как той я съблича с очи. Мъжете постоянно правеха това с нея, но този наистина проникна под дрехите, така че накара кожата й да пламне и тя изпита отвращение към него. Представи си го със Самуей — груб, сексуално доминиращ, да взема всичко, което поиска. Жената в нея искаше колата да се движи по-бързо, да стигнат в Поулсбоу по-скоро. Представи си как той я сграбчва за косата и я завлича в гората, как я връзва за някое дърво и задоволява нагона си. Как я оставя там със запушена уста да умре от глад или да загине от студ. Подобни неща се случваха по-често, отколкото хората можеха да си представят — броят на изчезналите жени от всички възрасти непрестанно и обезпокоително растеше. За това бяха виновни хора като Брайс Абът Флек и професионалистът в нея знаеше това.
	— Аз съм психолог — каза тя, като се надяваше, че това ще го смути, както смущаваше доста други хора.
	— Психар?
	— Не точно. По-скоро нещо като съветник. Хората идват при мен с проблемите си. — Тя се поколеба дали да не продължи направо, или да изчака и да види докъде ще доведе всичко това, но желанието да контролира ситуацията надделя. Дафни не искаше контролът да бъде в неговите ръце — искаше да го подчини. — Проблеми в отношенията, скръб от загубата на любим човек, въпроси, свързани с овладяването на чувствата. Ще се изненадате, ако разбере колко хора не могат да контролират чувствата си.
	— По телевизията? — попита той. — Водите някакво шоу или нещо от този род, така ли? Там ли съм ви виждал? В Сали Джеси*? Нещо такова?
	[* Сали Джеси Рафаел — известна американска водеща на радио, а по-късно и на телевизионно токшоу, в което се обсъждат проблемите на различни хора. — Б.пр.]
	— Няколко пъти са ме интервюирали местните новинари, но не и напоследък.
	— Сигурно там съм ви виждал — каза той.
	Дафни не можа да разбере дали Флек се шегува или не. Струваше й се, че ситуацията прилича на игра на котка с мишка, като котката побутва мишката със свити нокти, без да я наранява, защото няма закъде да бърза и защото както мишката, така и котката знаят кой диктува правилата на играта. Точно проблемът за контрола я притесняваше. Трябваше по някакъв начин да го накара да свали гарда си или просто да замълчи и да изчака края на пътуването, ала психологът в нея искаше да проникне в него по начин много по-различен от онзи, по който той искаше да проникне в нея.
	— Независимо от това, пак ми приличате на модел — каза Флек, като отново дръпна от цигарата. — Трябваше да изчакате за такси — добави той.
	Дафни почувства пронизваща болка в гърдите.
	— И защо? — попита тя, като все пак успя да прикрие чувството на ужас, което я обхвана при тази забележка.
	— Поели сте голям риск, спирайки кола по този начин. Знаете ли, наоколо се навъртат доста извратени типове. На тези острови? Жена, красива като вас… Разбирате какво имам пред вид.
	— Е, в такъв случай се радвам, че точно вие ме качихте — каза Дафни. Тя помълча малко и продължи: — Вие поне не ми изглеждате като извратен тип.
	И двамата се засмяха. Първо Флек, дълбоко и искрено. Дафни го последва, доколкото можа — в този момент никак не й беше лесно да се засмее.
	Пистолетът беше в чантата до краката й. Там беше и клетъчният й телефон.
	— Можете да я вдигнете на седалката, ако искате — каза той. Беше уловил погледа й. — Няма да открадна нищо от нея.
	Тя бързо се съвзе.
	— Просто се опитвах да си спомня дали съм забравила нещо в офиса или не.
	— Ами погледнете — подкани я Флек.
	— Става дума само за едно червило — опита се да се измъкне тя. — С малко по-различен цвят.
	— Това, с което сте, ми харесва.
	— Благодаря.
	— Не че това има някакво значение за вас. — Внезапно в думите му се прокрадна горчивина.
	— Разбира се, че има.
	— Това са глупости, и двамата го знаем. Извинете грубия ми език.
	— За мен има значение как изглеждам — отговори Дафни. — Това имах пред вид.
	— Кой за какво си мисли — тихо произнесе Флек. — Нали сте психолог. Миналата седмица пречукаха брат ми. Убиха го. Какво мислите за това?
	— Съжалявам за загубата ви. Но какво мислите вие за това? — попита тя. — Това е по-важният въпрос.
	Флек я погледна.
	— Липсва ми — прошепна той и по гърба й полазиха студени тръпки.
	— Съвсем естествено. В такива моменти човек изпитва скръб. Въпреки че е болезнена, скръбта всъщност притежава лечебна сила. Добре е човек просто да й се отдаде. Мъжете, за разлика от повечето жени, често имат проблем с това. Те потискат скръбта си. Тя избива като гняв или насилие или и двете заедно. — Дафни се поколеба. — Изпитвате ли нещо подобно?
	— Не съм ви молил за безплатна консултация или нещо от сорта.
	— Извинете ме. Професионално изкривяване, предполагам. Просто се опитвах да помогна.
	— Не можете да помогнете. Нищо не може да го върне обратно. Нищо не може да помогне.
	— Не исках да ви обидя — каза Дафни.
	Флек се пресегна, хвана ремъка на чантата й и я вдигна на седалката до нея. Реакциите му бяха светкавични, като на гущер. Дафни едва успя да види движението на ръката му.
	— Господи! — възкликна той, като я постави до Дафни. — Това нещо тежи цял тон! Трябват ви колелца за нея.
	Пистолетът и двата резервни пълнителя я правеха доста тежка. Обзе я паника, мозъкът й блокира, докато гледаше към чантата си. Остана неподвижна повече, отколкото се очакваше — и двамата си дадоха сметка за това.
	— Червилото! — ентусиазирано заяви той.
	От скърбящия брат не беше останала и следа.
	Тази рязка смяна на настроенията му никак не хареса на Дафни. Поредната от многобройните червени лампички, които я предупреждаваха за емоционалната му неуравновесеност. Болд имаше защо да се страхува от този човек — Флек беше в състояние да натисне спусъка.
	— Опитайте другия цвят — продължи той. — Ще ви кажа кой е по-добър, кой ми харесва повече. Отивате на среща, нали? В Поулсбоу? На вечеря. Нали така? Ще ви кажа кое червило е по-добро.
	— Аз, а… — Наближаваха моста при Агейт Пасидж. — Слушайте — каза тя. — Не искам да ви затруднявам. Ако ви е по-лесно да ме оставите при казиното, направете го. Мога да се обадя за такси от Поулсбоу и то ще пристигне само след няколко минути.
	— Не се опитвайте да променяте темата! — възрази той. — Казвам ви: смятам, че изглеждате страхотно. Но опитайте с другия цвят и ще ви кажа какво мисля.
	— Но аз го оставих… мисля. Червилото… сигурна съм, че го оставих.
	— Вижте — каза той, като побутна с отворена длан чантата към нея. Когато я докосна, Флек рязко вдигна глава, погледът му беше напрегнат, в него се четеше опасност. Дали беше напипал цевта на пистолета?
	Той знае! — помисли си тя, този път с по-голяма сигурност.
	— Проверете дали е у вас… дали сте го взела със себе си… Искам да ви видя с него.
	Флек не отделяше поглед от чантата й. Дафни си помисли, че той може да блъсне колата.
	Тя не можеше да отвори чантата. Пистолетът й беше отгоре — беше го преместила там на ферибота, за да може бързо да го извади, ако се наложи.
	— Не съм сигурна — отговори тя. — Казахте, че цветът ви харесва. За мен това е достатъчно.
	— Хайде — помоли я той.
	Тя придърпа чантата в скута си, докато колата се носеше по моста. Помисли си, че ако имаше място, където да извади оръжието си и да го арестува, то беше точно тук, където колата нямаше къде да се отклони. Не беше обмислила това достатъчно добре. Нямаше нищо лошо да импровизира, но това трудно щеше да се отдаде на разтревоженото й, дори обзето от страх съзнание. Тя обърна чантата към себе си и пъхна ръка вътре. При допира до хладния метал на оръжието изпита облекчение. Розовото червило беше паднало на дъното, между пакетче „Тампакс“, един флумастер и няколко дребни монети. Пръстите й се колебаеха какво да хванат — пистолета или червилото.
	Флек наблюдаваше всичко това с едно око, а с другото гледаше пътя, без да успее да види какво има в чантата.
	— Е? — попита той, сякаш знаеше за дилемата, пред която беше изправена.
	Дафни измъкна бавно ръката си от чантата и извади червилото и смачкана хартиена салфетка.
	— Намерих го! — тържествуващо извика тя.
	— Знаех си! — Той стовари юмрук върху волана и внезапно заприлича на малко момче. — Искам да видя. Искам да видя.
	Дафни затвори чантата, като се чудеше дали не прави грешка.
	— Имате ли нещо против? — попита тя, като обърна огледалото за обратно виждане към себе си.
	— Давайте.
	Тя изтри светлокафявото червило от устните си със салфетката, а после грижливо нанесе розовото, като внимателно се оглеждаше в огледалото. Усещаше, че Флек е вперил поглед в нея.
	— И двете — каза той. — Начервете и двете устни. Майка ми… тя използваше едно от онези много ярки червила. Първо начервяваше горната си устна, нали знаете, а после притискаше двете си устни, за да го нанесе и на долната.
	— С ярките цветове това може да стане — каза Дафни, притисна устните си една в друга няколко пъти и се обърна към него. — Ду-ду! — изтананика тя като тромпет. — Какво ще кажете?
	Той я изгледа продължително. Дафни се улови, че оглежда пътя.
	— Винаги ли използваше ярко червило, майка ви?
	— Разбрах — уверено заяви той, като искаше да каже, че тя може да престане да оглежда пътя. — Няма да блъсна никой.
	Контролира се, помисли си тя.
	— Какво ще кажете за розовото?
	— По-секси е.
	Той умело отклони вниманието й от себе си и тя усети, че това не й харесва. Искаше й се да продължи разговора за майка му.
	— Моята майка… — каза тя. — Аз сигурно съм по-голяма от вас… но тя използваше от онова червило, което беше червено като пожарна кола и то страшно й отиваше.
	— Моята майка беше сервитьорка — каза той. — Освен това, известно време продаваше дрехи. Беше барманка, занимаваше се и с други неща. Сменяше постоянно работата си, но мисля, че никога не смени червилото си.
	— Тя жива ли е още?
	— Пропи се и почина. Беше отдавна.
	— А вие пиете ли?
	Флек отново я погледна.
	— Това е много по-секси от другото — каза той.
	— Мислите ли? — Дафни се опита да си придаде вид на поласкана.
	Пътят, щатска магистрала 305, завиваше покрай казиното и продължаваше към Поулсбоу. Сукуамиш — Индианола, се намираше вдясно. Флек продължи напред.
	— Искате ли да пийнем бира? — попита тя, когато наближиха казиното. Мислеше бързо и затова допускаше грешки, макар да се опитваше да предвиди всичко, преди да проговори. Искаше й се да намери начин да се обади на Болд, да му каже къде се намира и какво възнамерява да направи. Тогава той щеше да се обади в Поулсбоу и да уреди местните полицаи да приберат Флек веднага след като я оставеше там. Тя нямаше да го изпуска от поглед. Може би щеше да успее да го разпита непосредствено след като го арестуваха. Струваше й се, че планът е осъществим, но искаше да се обади на Болд преди Флек да я остави в Поулсбоу. Смяташе, че барът щеше да бъде идеалното място — можеше да се обади по клетъчния телефон от тоалетната, далеч от ушите на Аби Флек.
	— Веднага ли? — попита той.
	— Една бира ще ми помогне да се отпусна преди тази вечеря — отговори тя.
	Той рязко завъртя волана и Дафни отхвръкна към вратата. Гумите изсвириха и голямата кола леко поднесе. Шофьорът на автомобила, който пътуваше насреща им, натисна клаксона, когато Флек насочи елдорадото към отсрещния край на платното и навлезе в бензиностанцията до казиното. Той рязко натисна спирачките и Дафни политна напред към арматурното табло.
	— Почакайте малко — каза Флек, готов да изскочи от колата. — Ей сега ще донеса две бири. — Той скочи от колата и бързо влезе в магазина.


	Петдесета глава

	Дафни се отпусна на предната седалка на старото елдорадо. Беше останала без дъх — повече от нерви, отколкото от безобразното шофиране на Флек. Разбира се, точно „това“ не беше спирането за бира, което имаше предвид. За миг го зърна сред претъпканите рафтове на минимаркета в бензиностанцията как грабна опаковка от шест бири от хладилника до стената. Само няколко секунди й бяха достатъчни да отвори чантата си и да извади клетъчния телефон. Не отделяше очи от Флек, който вече стоеше пред касата под синкавата светлина на луминесцентна лампа.
	Трябваше да сведе поглед, за да се обади. Дафни нервно започна да набира номера на клетъчния телефон на Болд, но сбърка. Изчисти последните три цифри, въведе ги правилно и натисна бутона.
	Прозвуча сигналът за заета локална мрежа. Тя затвори и натисна бутона за преизбиране.
	Флек държеше в ръката си банкноти. Той отдели една и я подаде на касиерката.
	Тишината се проточи няколко секунди. После прозвуча сигнал.
	Дафни чу как телефонът звъни.
	Отговори! — мислено заповяда тя. Но може би клетъчният телефон на Болд беше изключен по това време на нощта и единственият начин да се свърже с него беше да го потърси на домашния му номер. Гласът на Лиз беше прозвучал доста враждебно, когато беше отговорила на обаждането й по-рано. Каква беше причината? И наистина ли Дафни искаше да узнае?
	_Отговори на проклетото обаждане!_
	— Болд — долетя гласът му, тих и слаб поради лошата връзка.
	Флек държеше няколко банкноти и дребни монети в ръка. Той бутна летящата стъклена врата и се озова под ситните капки на дъжда, който заваля точно в този момент.


	Преди да й пожелае лека нощ и да се отправи отново към града Болд обясни на Лиз, без да се впуска в подробности затрудненото положение, в което беше изпаднал. Причината беше само една — видеокасетата от Денвър.
	— Доста мислих за това — беше й казал той — и не виждам как мога да се откажа.
	— Няма да е почтено — съгласи се тя.
	Той я обичаше и заради тази нейна способност да поставя нещата по местата им, да държи на морала, а не само да говори от морална гледна точка. Нейната религиозна вяра, разпалена отново по време на борбата й с лимфомата, пламтеше ярко. В моменти на сериозни изпитания Лиз винаги избираше правилното, доброто, дори ако това означаваше явно непреодолими лични предизвикателства. Нейният гняв към него преди време беше „гняв на повърхността“, както тя го наричаше. Щом се изправеха пред подобно предизвикателство, двамата отново се превръщаха в един екип. Лиз му даряваше част от собствената си смелост, при това съвсем безкористно и без съпружески пазарлъци.
	— Ти си прословут със своята почтеност, скъпи. Не можеш да избягаш от нея, дори ако наистина ти се иска. А аз не мисля, че ти искаш. Нали?
	— Ако действително разполагат с подобно нещо — които и да са те — тогава няма от какво да се плашат. Но те се плашат. Не смеят да го направят сами.
	— Ако ти смяташ, че е настъпил моментът да напуснеш тази работа, значи наистина е дошло време — каза тя.
	— Това, което възнамеряват да направят… то ще ни причини болка. Голяма болка. Може би трябва да обмислиш всичко внимателно, преди да вземем решение.
	— Слушай, не казвам, че напълно ти прощавам за това, което се е случило, но ще го преживея… Ще го преживеем. Ние умеем да оцеляваме — тихо добави тя.
	— Решението ще бъде трудно. То не може да бъде взето с лека ръка — предупреди той, макар и повече себе си, отколкото нея.
	— Ние не решаваме тези неща. Не ни е дадено да ги решаваме. Ние просто избираме дали да се вслушаме или не.
	— Искаш да кажеш, че решението вече е взето? — попита той.
	— Казвам, че никога не е имало решение. Въпросът винаги е бил ще се вслушаме ли или не. Ти винаги се вслушваш. Ти си добър човек, Лу. Обичам те заради тези моменти. А за други те ненавиждам — добави тя, като помисли малко.
	— Никога не сме преживявали подобен момент, Елизабет. Голяма буря ще се разрази над дома ни.
	— Можем да устоим. Или не. Когато се вслушваш, когато правиш това, което е правилно, нещата сами се нареждат. Може би не тази седмица или следващата, може би не тази година или следващата. Може би ще бъдем изправени пред някакви предизвикателства, поотделно или заедно. Кой знае? Но идва време, когато поглеждаш назад и казваш: „Ето защо е станало така“. Казвам ти — винаги става така.
	Движението към града беше намаляло през последните няколко часа. Нямаше да може да заспи — това поне му беше ясно. Стори му се, че най-добре ще бъде да се върне в службата и да продължи да проучва случая с нападението над Санчес, докато все още имаше време. Скоро щеше да му се наложи да започне да се защитава.
	Клетъчният му телефон иззвъня.
	— Болд — отговори той.
	Едва когато чу гласа й се сети, че трябваше да се обади на Дафни.
	— Лу… Слава богу! — задъхано произнесе тя.


	Флек се затича в дъжда, стиснал здраво опаковката с шестте бири в ръце, за да не клати кутиите.
	— Аз съм с него, Лу. Флек! — трескаво зашепна тя. — Проследиха клетъчния му телефон! Задръж така! Не затваряй, дори и да си мислиш, че аз съм затворила.
	Флек отвори вратата и бързо се настани зад волана, като остави бирите между тях.
	— Гаден дъжд! — каза той.


	— Дафи?! — извика Болд, като чу някакъв мъжки глас около нея. Зад него прозвуча клаксон — неволно беше намалил скоростта до шестдесет и пет километра. Той отново натисна газта.
	— Е, един наистина добър човек ме качи и ще ме откара направо до Поулсбоу, за да се срещна с теб, въпреки че не му е по пътя — спокойно каза тя.
	— Поулсбоу? Ти си с него!? — невярващо я попита Болд. Почувства, че го обзема гняв. Едва в този момент си спомни съобщението, което Лиз му беше предала — обаждането по телефона, на което беше отказал да отговори. Струваше му се, че всеки път, когато се обърне, все беше виновен за нещо.
	— Знам — продължи тя, като се съобразяваше със собствения си замисъл, без да обръща внимание на думите му. — Много мило от негова страна, нали?
	— Поулсбоу — отново прошепна Болд по телефона. — Ще ми трябват един-два часа да се добера до там, освен ако не успея да се кача на някой от новинарските хеликоптери. Господи, Дафи!
	Управлението вече нямаше собствен хеликоптер, но наемеше от време на време някоя от машините на трите новинарски станции, които разполагаха с хеликоптери.
	— Приятели? — каза тя, все още следвайки собствения си сценарий. — Мислех си, че ще бъдем само двамата. Не… не… _можеш да доведеш приятелите си_ щом искаш. С радост ще се запозная с тях. Не, няма нищо. Ще бъде страхотна вечеря. Доведи ги! Сигурна съм… Наистина… Добре… Ще се видим след няколко минути.
	Тя не затвори телефона. Болд чуваше двата гласа, но на разстояние. Дафни очевидно се бе престорила, че затваря телефона, но го беше оставила отворен. Болд продължи да кара, притиснал телефона до ухото си.
	Приятели? Помисли си той. Тя искаше подкрепление. Възнамеряваше лично да арестува Флек. Разследването на нападението над Санчес беше поверено на нея и тя смяташе да го приключи. Може би в случая полицаят в нея беше взел превес над психолога. Но къде в Поулсбоу? Кога? Как очакваше от Болд да организира цялата акция на километри от нея, от другата страна на Пъджет Саунд, без да я изложи на опасност?
	Без да затваря, той продължи да притиска телефона към ухото си, като в същото време се обади по полицейската радиостанцията в колата на дежурния диспечер и помоли спешно да го свържат по телефона с Ла Моя, който се намираше в болницата. Той обясни на сержанта ситуацията, в която беше попаднала Дафни, без да споменава за собствените си неприятности.
	— Сетих се, че точно ти — каза му Болд, — би трябвало да знаеш кои са най-добрите бар и ресторант в Поулсбоу. Защото не можах да разбера накъде пътува тя.
	— Дай ми пет минути — помоли през стиснати зъби Ла Моя, чиято челюст все още беше обездвижена.
	Когато след малко го повикаха по радиостанцията и Болд отговори, Ла Моя каза:
	— Либърти Бей Грил. Това е единственото свястно място в града.


	Флек отвори две бири и й подаде едната.
	— По-бързо е, отколкото да сядаме някъде — каза той. — И двамата бързаме.
	— Да, благодаря — отговори тя, като пое бирата. Не обичаше бира; ако бяха спрели да пийнат нещо, то щеше да бъде червено вино „Пайн Ридж Мерло“ или „Арчъри съмит пино ноар“, нещо много по-различно от тази евтина напитка. За да не го обиди, Дафни с мъка отпи една глътка.
	— Разкажете ми за брат си — каза тя. — Какъв беше той?
	Широката кола се носеше в нощта по пътя към Лемоло и Поулсбоу. За по-малко от минута Флек преполови своята бира.
	В следващите няколко километра свистенето на гумите беше единственият звук. Колкото повече се проточваше мълчанието, толкова по-трудно ставаше. Тя отпи малко бира.
	— Беше страхотен — отговори той, сякаш откакто го беше попитала не бяха изминали няколко минути.
	— Черната дупка — каза тя. — Има моменти, когато човек не може да мисли. Не може да спи. Не изпитва глад.
	Той малко се изненада. Отново надигна кутийката с бира.
	— Изпитвали ли сте подобно нещо? — попита Дафни. — Безсъние. Липса на апетит.
	— Липса на апетит за храна — каза той и очите му светнаха. — _За други неща… не._ — Той допи бирата и посегна към друга.
	Дафни едва беше успяла да изпие няколко глътки от своята. Тя изигра ролята на домакиня и му отвори кутията.
	— Да не сте ченге, а?
	Малко бяха въпросите, които можеха да я накарат да замръзне на мястото си, но този беше един от тях. Това продължи не повече от една-две секунди, но на Дафни те се сториха като няколко минути. Тя се разсмя гърлено и Флек направи същото. Двама нервни спътници, които се смееха пресилено срещу предното стъкло. Колите и камионите, които се движеха срещу тях, подминаваха с онова познато, макар и не страховито свистене, което разлюляваше елдорадото като лодка. Флек шофираше с една ръка, леко стиснал волана. Дафни непрестанно следеше пътя с крайчеца на окото си, готова да сграбчи волана.
	— Е, добре — каза Флек, след като тя не отговори. — Я ми подайте „Голд“-а. Ей там е. — Той посочи към жабката.
	Текила „Куерво Голд“. Празна до половината. Или може би тази вечер беше пълна до половината — Дафни нямаше как да разбере това. Флек отпи две големи глътки от бутилката и предложи и на нея. Тя отказа колкото може по-учтиво. Той затършува в задния си джоб, като се надигна от седалката, за да бръкне по-дълбоко и извади пластмасово флаконче за аспирин, предназначено да побира десет таблетки. Вместо аспирин в него имаше малки капсули — на слабата светлина от арматурното табло тя не успя да различи какви точно са те.
	— Няма да си правя труда да ви предлагам — каза той, метна две капсули в устата си и отпи от бирата. После с твърде привичен жест затвори флакончето с една ръка и го пъхна в задния си джоб.
	Притежание на наркотици, помисли си тя, разбрала, че вече разполага с обвинение, което щеше да оправдае ареста му.
	— Притеснява ли ви това? — попита той.
	— Само че шофирате — отговори тя.
	Флек се засмя.
	— Мисля, че ще се справя.
	— По-добре ли ви става? — остро попита тя.
	— Хайде да не навлизаме в това, а, _мамо_? Сеансът свърши, докторе. След десет-петнайсет минути на пациента няма да му пука — добави той.
	— Значи разполагаме с десетина минути — подхвърли тя.
	— По-скоро пет. Хайде да не приказваме повече. — Той отпи от бирата и закрепи кутията между краката си. — Не забравяйте, аз ви правя услуга, като се отклонявам чак до Поулсбоу. Не злоупотребявайте с добрината ми.
	— Просто предложих да ви помогна, това е всичко.
	— Така ли? Е, спестете си усилията. — Той забарабани неспокойно с пръсти по кутията, която стискаше между краката си. — Имам си цялата помощ, която ми трябва.
	— Това е временна помощ — каза тя, без да се предава.
	— Зависи колко редовно прилагате дозата, докторе. Риталин. Прозак. Тъпкали са ме с какво ли не. Започнаха, когато бях единадесетгодишен. Задигнеш един-два тостера — дадат ти хапче. Други започнаха това, не аз — каза той. После погледна към нея и добави: — О… дявол да го вземе… плаша ли ви? Но нали вие искате да говорим, не аз.
	— Нарича се „боздуган“ — тихо каза Дафни.
	Той малко се изненада от това, че тя знаеше, но бързо се съвзе.
	— „Ти… озаряваш живота ми…“ — фалшиво запя той и гръмогласно се засмя, преди да загаси заревото с още бира.
	— Това няма да го върне.
	— Млъкни! — изрева Флек.
	Колата кривна и Дафни усети как започва да й се повдига, а сърцето й заби ускорено. Той наби спирачките, колата занесе и спря край пътя. Край тях профуча пикап с надут клаксон, чийто звук постепенно заглъхна в далечината.
	— Дявол да го вземе, туй не е твоя работа! — гневно изкрещя той с подивял поглед. По седалката се посипаха пръски слюнка. — Господи! — Той отново отпи от бирата и я изгледа злобно. — Защо просто не престанеш да ровиш!
	Дафни погледна към чантата си. _Пистолетът_, помисли си тя. Изведнъж я обзе спокойствие. Това беше нейната територия: дивата ярост на съзнание, което губи контрол. Това беше моментът, за който се беше надявала: гневът беше избил навън и беше оставил след себе си празнота, в която тя можеше да се гмурне.
	— Ти изпитваш вина за смъртта на брат си — спокойно заяви Дафни. — Обвиняваш себе си. Измъчваш се. — Тя се поколеба.
	Той я слушаше, макар и дишащ тежко, с разширени зеници и ускорен пулс, ако съдеше по вената на врата му.
	— Знаеш ли, поемайки тази отговорност за друг човек, можеш да си навредиш. Не се самообвинявай за това — продължи тя.
	Той изръмжа отвратено, насочи отново вниманието си към пътя и натисна силно газта. Колата пак се понесе по асфалта.
	Дафни усети как я завладява спокойствие. Вече беше проникнала в него. И двамата го знаеха.
	— Какво знаеш ти за това? — подхвърли той.
	— Мислиш ли, че ти си единственият, който изпитва скръб и чувство за вина? Това, през което преминаваш, е процес. Но подходът ти е грешен. Разкажи ми за вината, която изпитваш.
	Той помълча малко и каза:
	— Подай ми „Голд“-а.
	— Не, няма. Не се чувствам спокойна, когато пиеш. — Тя искаше да контролира положението. Ако той приемеше отказа й, значи щеше да се намира точно там, където тя желаеше.
	— Тъй ли? — малко неуверено каза Флек. — Е, това си е моята кола. Майната ти! — Той протегна ръка към жабката и Дафни се опита да му попречи. Тя усещаше, че Флек се колебае; той се чудеше дали да излее душата си пред нея.
	— Не — каза тя. — Това не е отговорът.
	Те се сборичкаха, макар че тя не оказа кой знае каква съпротива. Нямаше желание да го контролира физически и не желаеше да тръгва по този път. Ако той прибегнеше към физическото насилие, единственото, с което можеше да го спре, беше пистолетът.
	Той отвори жабката и посегна към бутилката.
	— Разкажи ми, Аби. Разкажи ми какво чувстваш.
	Силата на навика — скъси разстоянието между себе си и пациента, като установиш близост с него; попитай дали можеш да го наричаш с малкото му име; сприятели се с него, не го подценявай. Но Дафни беше сгрешила — те не се бяха запознали, тя нямаше как да знае името му. Беше допуснала елементарна грешка и в този момент се отвращаваше от себе си.
	Щом чу галеното си име, той механично обърна глава към нея, забравил за пътя и колите по него. Дафни продължаваше да гледа през стъклото, но вниманието й беше раздвоено между чантата с пистолета в краката й и убийствената ярост в погледа на шофьора.
	Той я гледаше със замъглени очи, докато зашеметено му съзнание смилаше чутото. Флек изглеждаше вцепенен. Объркан.
	Всичко стана изведнъж. Той заговори бавно, докато съзнанието му се опитваше да запълни празнините.
	— Коя… да ти го начукам… си ти? — Дясната му ръка пусна бутилката, лявата хвана волана и с едно рязко движение пръстите му се сключиха около гърлото й и притиснаха главата й към стъклото на вратата. Флек почти се беше измъкнал от седалката, пръстите му болезнено сграбчиха косата й и той обърна главата й към арматурното табло. Колата започна да криволичи, гумите засвириха.
	Тя съзря спасението си, което се търкаляше на дъното на жабката. Но не можеше да стигне до него, не можеше да проговори.
	Силата му беше съкрушителна. Тя протегна ръка напред, като се опита да хване предмета с пръсти, но той я беше притиснал на седалката към вратата и тя не успя. Изведнъж Флек подпря волана с коляно, лявата му ръка се спусна надолу, прозорецът на вратата до нея започна да се отваря и главата й се озова навън, под капките на поройния дъжд, който се сипеше в мрака. Той пусна косата й, сграбчи лявата й гърда, стисна я и започна да я мачка, докато тя не изпищя, като се гърчеше от болка. Точно това, което той целеше.
	Прозорецът се вдигна автоматично и стъклото се впи във врата й. Дафни започна да се задушава.
	— Коя, да ти го начукам, си ти? — изкрещя той.
	Стъклото се вдигна още няколко милиметра. След миг щеше да смаже трахеята й. Тя успя само да изпъшка. Пръстите й продължаваха да посягат към жабката.
	Флек сигурно почти се беше измъкнал от седалката и управляваше с една ръка, но за да я притиска, беше намалил скоростта. Колата се движеше по-бавно. Той зави и се насочи към банкета.
	Най-сетне Дафни почувства меката пластмаса между пръстите си. Тя измъкна малката термочаша, която беше видяла в жабката. Чашата беше синя. Побираше една бирена кутия и не позволяваше на бирата да се стопли. Дафни я обърна, защото не знаеше дали Флек вижда надписа.
	Тя я завъртя, разклати я и се опита да привлече вниманието му.
	Прозорецът се отвори и той я издърпа вътре. Дафни жадно пое въздух, вдигна ръце към врата си и започна да го разтрива.
	Върху чашата с бели букви беше изписана една-единствена дума: „АБИ“.


	Колата беше спряла край пътя. Двигателят работеше на празен ход. Вътре миришеше на изгорели газове, човешка пот и текила. Задъхан, Флек гледаше към нея и се чудеше какво щеше да последва. Лицето и косата на Дафни бяха подгизнали, а ожуленият й врат аленочервен. Предното стъкло беше запотено. Флек се пресегна и внимателно вдигна чашата.
	— Купи ми я от един паркинг за камиони — глухо каза той, сякаш между тях не се беше случило нищо. — Бяхме тръгнали нанякъде двамата… Дейвид. Брат ми…
	Тя мълчеше. Знаеше, че най-добре щеше да бъде да почака, докато той се успокои. Гърдата й гореше. Пистолетът сякаш я подканваше да го извади, но тя не смееше да помръдне. Погледна бързо надолу и видя, че чантата й се беше прекатурила и дръжката му се виждаше. Тя протегна крак и го постави върху пистолета, за да го прикрие. Вече знаеше какво щеше да направи с нея Флек, ако разбереше коя е тя. Единственото, което й се искаше, беше да се махне от колата, но знаеше, че той няма да я пусне, ако се почувства заплашен, ако сметне, че тя веднага ще хукне към полицията. Една неволна грешка на езика я беше довела до тук и затова тя внимателно подбра думите си. Трябваше да изиграе ролята си както трябва.
	Устата й беше пресъхнала. Дафни пое дълбоко дъх и заговори. Думите й прозвучаха дрезгаво.
	— Можеше да ме убиеш — каза тя.
	Флек се беше унесъл. Адреналинът беше ускорил действието на хапчетата. Той скръцна със зъби толкова силно, че и тя чу — като камък, който стърже по каменна плоча.
	— Някъде на изток в Колорадо. Може и в Канзас да е било, толкова шибано равно беше. Когато Дейви я купи, на нея пишеше ТАБИ, но той изчегърта Т-то с джобното си ножче и ми я даде. Каза, че била подарък за рождения ми ден.
	— Сега ще сляза от колата — обяви тя. Ролята на ужасена и обидена непозната й се удаваше без всякакво усилие. — Ти ще си продължиш по пътя и ще ме оставиш тук.
	Тя се опита да натика с крака си дръжката на пистолета в чантата, но не успя и отново я прикри.
	— Не, не, не… — каза той, изведнъж осъзнал сериозността на собственото си положение.
	Двигателят продължаваше да работи на празен ход.
	— Сбърках — каза тя. — Трябваше да взема такси.
	— Малко късно е за това.
	— Ти си разстроен от загубата на брат си. Имаш късмет, че съм професионалист и разбирам как се чувстваш. И преди съм виждала мъже в подобно състояние. Ако на мое място беше друга жена, щеше да се оплаче в полицията…
	— А ти няма, така ли? — язвително подхвърли той.
	— Не, няма. Едва ли ще бъде справедливо. Това само още повече ще влоши психическото ти състояние.
	— Нямам никакво „психическо състояние“! — възрази той. — Не съм побъркан!
	— Скръбта ти — спокойно отвърна тя. — Имам пред вид скръбта, която изпитваш от загубата на брат си. — Дафни трябваше да се обърне с гръб към него, за да се опита да отвори вратата с ръка, а колата беше от онези, в които щифтът на ключалката едва се подаваше в заключено положение, така че нямаше да й бъде никак лесно. На панела на нейната врата нямаше бутон за автоматично заключване и отключване — имаше само щифт, а Флек го беше блокирал и той не действаше.
	— Имаме си проблем — каза той, като потри потното си лице с длан.
	— Ще отключа вратата — заяви тя, — и ще сляза от колата. Ти просто трябва да продължиш напред и проблемът се решава.
	Той заговори, сякаш повече на себе си, отколкото на нея.
	— Работата е там, че ми изглеждаш толкова позната и се опитвам да си спомня откъде. И после идваш и изведнъж направо ме наричаш по име, и аз почвам да си мисля, че ти си ченге, че точно оттам те познавам. Нещо около смъртта на Дейви. А сега разправяш, че на никой няма да кажеш, а туй не е вярно и двамата го знаем. — Той натисна педала на газта. Задните гуми започнаха да хвърлят кал и елдорадото бавно се изкачи на платното, като почти блъсна минаващата кола, която рязко зави, за да избегне удара.
	Дафни се обърна и посегна към ключалката, като реши, че ще успее да скочи при тази бавна скорост. Имаше на разположение само няколко секунди…
	Тя чу шум от счупено стъкло и в същия миг почувства удара. Обгърна я миризма на евтина текила, от която започна да й се повдига. В един момент се мъчеше да отключи тази проклета врата. В следващия имаше само болка и тъмния, син, всепоглъщащ въртоп на безсъзнанието.


	Петдесет и първа глава

	Спрял на огромния щатски пристанищен паркинг, Болд чакаше ферибота, който заминаваше за Бейнбридж в девет и десет. Той нервно притискаше клетъчния телефон до ухото си, докато следеше развоя на събитията, довели до сборичкването между Дафни и Флек, молбите на Дафни, както и звукът от счупено стъкло, който сложи край на разговора. Само глухото пърпорене на двигателя на колата показваше, че телефонът на Матюс все още е отворен. Болд не беше сигурен дали колата се е блъснала или Флек все още продължава да шофира.
	Вниманието му беше привлечено от движение, отразено в огледалото за обратно виждане. А може би това се дължеше на магнетизма на мъжа, който вървеше накуцвайки под ситните дъждовни капки.
	Предната дясна врата се отвори и Джон ла Моя, целият в синини и натъртвания, с мъка се настани на седалката. Той погледна към лейтенанта — лицето му от брадичката до веждите представляваше маса от отекла черна, тъмновиолетова и жълто-оранжева кожа — и процеди през обездвижените си челюсти:
	— От къде на къде само ти ще купонясваш, сержант!
	— Сега вече прецака всичко — въздъхна Болд, — защото ще трябва да те откарам обратно в болницата, вместо да се кача на ферибота.
	— В никакъв случай — смотолеви Ла Моя, така че Болд едва успя да разбере думите му. — Не съм се качвал на ферибот от години. Не се притеснявай — добави той, — нищо не ме боли, сержант. Ако искаш да знаеш, чувствам се страхотно.
	Слухът на Болд постепенно привикна със странния му начин на говорене, който се дължеше на обездвижените му челюсти. Ла Моя звучеше като нещо средно между южняк и алкохолик. Беше натъпкан с лекарства.
	Болд му подаде телефона.
	— Никой не говори — каза той, — но какво чуваш?
	Ла Моя запуши другото си ухо, въпреки че движението видимо му причини болка.
	— Осем цилиндъра. Може би двуредов. Ауспухът му е пробит.
	Болд нямаше желание да слуша излишни подробности. Трябваше му точен и ясен отговор.
	— Но е кола. Нали?
	— Ти ми кажи.
	— Автомобилен двигател. Движи ли се или работи на празни обороти?
	— Тази машина е на пътя, сержант, и се движи с три хиляди оборота. Кой е този канал, между другото? Спортни състезания?
	— Тя остави телефона си отворен.
	— Каза ми — напомни му Ла Моя.
	— Но той _все още_ е отворен. Имаше някакво сборичкване и сега никой не говори. — В гласа на Болд се долавяше напрежение. — Обадих се на Полицейското управление в Поулсбоу от монетен автомат. Казах им, че не могат да използват радиостанциите си, защото този тип има скенер. Имат един цивилен детектив там. Той ще заседне в Либърти Бей Грил. Наоколо ще има подкрепление от няколко патрулни коли. Може би все още имаме шанс да го заловим.
	Светлините на ферибота приближиха.
	— Най-после — каза Болд.
	— Няма хеликоптер, доколкото разбирам — подхвърли небрежно Ла Моя.
	— Всички са прибрани за през нощта. Свързах се с един от пилотите, но той каза, че докато отиде до летището и подготви машината, ще мине час и половина, преди да излети. Фериботът пътува тридесет и пет минути. Предпочетох да разполагам с кола, когато стигна там.
	— Я задръж малко така, сержант. Там май става нещо. Този тип отбива от магистралата… колата започна да друса. — Ла Моя подаде клетъчния телефон на Болд, който заслуша напрегнато.
	— Намаля скоростта — каза той на сержанта. — Спира… О, слава богу! — развълнувано каза той.
	— Какво? — попита Ла Моя.
	— Тя стене. Тя е жива! — Чу се шумно драскане, а после настъпи тишина. Болд разбра, че това не беше просто мълчание. Някой беше изключил телефона. — О, не — изпъшка той и подаде телефона на Ла Моя, който непохватно го вдигна до ухото си.
	— Тя може и да е жива — каза той, — но тази джаджа е издъхнала.
	— Той прекъсна разговора.
	— Или батерията е каталясала — предположи Ла Моя. — Колко време беше включено това нещо? И как, по дяволите — ядосано добави той, — тя е успяла да докопа тази отрепка преди теб, сержант? Какво, по дяволите, става?
	— Аз… — започна Болд — просто са се обадили на нея. С данните за обажданията от клетъчния телефон на Флек. — Думите засядаха в гърлото му като пилешки кости. — Накарах ги… да се разровят… в журналите си.
	— Сержант? — Ла Моя добре познаваше този тон на шефа си.
	— Затова тя остави телефона си отворен, Джон. Не за да мога да слушам, а за да мога _да я открия_.
	— Сержант? — повтори Ла Моя.
	— Обади се на Гейнис да отиде до „Еър Тайм Селюлър“ в Кълъмбия Билдинг. Човекът се казва Озбърн. Да го събуди, ако трябва. Ако се наложи, да го заведе до там под охрана. Просто да го заведе там. Веднага! Веднага, преди батерията й да издъхне — дрезгаво промълви той — и Дафи заедно с нея.


	Петдесет и втора глава

	Тя се свести в някакво тъмно, тясно и затворено пространство. Беше топло и миришеше отвратително. Трябваше й известно време, докато си даде сметка, че това е багажникът на елдорадото. Флек сигурно вече беше открил пистолета и значката й. Сигурно вече беше разбрал, че да я убие — нея, полицейския служител — означаваше смъртна присъда, ако го хванат. Сега навярно обмисляше със замъглен от няколко „боздугана“ ум какво да прави. Какъвто и да беше залогът за Брайс Абът Флек преди това, сега той се беше покачил неимоверно.
	Ръцете й бяха оковани с белезници, а глезените завързани с бели пластмасови кабелни препаски. Тези препаски разбудиха в паметта й спомени за Санчес и Кавамото и за миг дъхът й секна. Устата й беше запушена с някакъв омаслен парцал. Стегнат здраво около наранената й глава, той беше завързан на възел на тила й. Тя почувства странно усещане по врата си и реши, че това е незасъхнала кръв: каквато и да беше раната й, очевидно не представляваше опасност за живота й. Не можеше обаче да каже същото за мъжа зад волана.
	Колата подскачаше и се друсаше и Дафни си помисли, че пулсиращото й главоболие се дължеше не само на удара по главата й, а и на просмукващите се в багажника бензинови пари. От блузата й, подгизнала от текила, се разнасяше отвратителна миризма на собствения й страх, парфюм и алкохол. Нямаше представа къде се намират, накъде пътуват, макар че по звуците на колите, които се носеха срещу тях, разбираше, че се движат бързо, а тъй като пътищата в този район бяха малко, това означаваше, че или приближават, или се отдалечават от Поулсбоу. Ако се отдалечаваха, значи беше заблудила Болд с обаждането си. Единственият лъч надежда — макар и слаб — беше отвореният телефон и то само ако Болд се досетеше за това.
	Способността й да мисли трезво — да се абстрахира от конкретния момент, да се издигне над отчаянието на даден пациент — Дафни дължеше на професионалния си опит. Ето защо тя не изпадна в самосъжаление и не се поддаде на страха. Вместо това започна да се намества в багажника, съобразила какво трябва да направи.
	Веднъж вече се беше озовавала в багажник. Струваше й се, че това е било в някакъв друг живот. Че се е случило на друга жена. Нямаше намерение да допусне сегашната ситуация да завърши по същия начин. Този път някой щеше да умре. И тя нямаше да позволи това да се случи на нея.


	Петдесет и трета глава

	Фериботът се носеше напред през тъмната кипяща вода. Дъждът биеше по повърхността, а насрещният вятър вдигаше леки вълни, типични единствено за Пъджет Саунд, но фериботът се врязваше в гребените им и ги превръщаше в укротена пяна, която се стелеше на талази след него. Болд и Ла Моя седяха един до друг в почти празния салон. Освен тях наоколо бяха насядали няколко уморени бизнесмена и две хлапета с раници. Тези късни рейсове определено носеха загуби на фериботната линия.
	— Не трябваше да идваш — каза Болд.
	— Да бе — отговори Ла Моя през стиснати зъби.
	— Как ще те храним?
	— Само през сламка. Ако се издрайфам, ще пукна. Приятна мисъл, а?
	— Защо тогава?
	— Миналият път доста я понакълцаха, а ти… не престана да се самообвиняваш. Чувам, че сега се самообвиняваш за моето малко премеждие. Няма смисъл, сержант. Изпълнението си беше мое. Изборът си е мой. И гадният късмет е мой — каза той. — Бавен съм, но все още не съм за изхвърляне. Знаех, че ще ти трябва компания.
	Клетъчният телефон на Болд иззвъня. Беше Гейнис.
	— Озбърн посочил на Дафни местонахождението на Флек — каза тя, — и то доста точно съвпада с вашето в момента — насред Пъджет Саунд.
	— И тя е тръгнала оттам?
	— Трябвало е да се съобрази с времето — фериботът за Бейнбридж в осем и половина.
	— Значи ни води най-малко с един час.
	— Ти излезе прав за Озбърн. Той наистина може доста точно да определи мястото на дадено обаждане. Единствената засечка е, че това не става в реално време. Отиват му към петнайсет минути на подаден сигнал, което не е зле, но не е и върхът.
	— Подаден сигнал? — попита той.
	— Тъй като телефонът е бил отворен, той през цялото време е предавал. Затова ме помоли да подбера различни времена, които да му служат като отправни точки. Избрах три различни времена, с по няколко минути разстояние между тях. Тя се е обадила на по-малко от миля от Санди Хук — на запад, северозапад оттук. Обади ми се, когато наближите моста на Агейт Пасидж. Ще ви помогна да се ориентирате.
	— А няколко минути след това? — попита Болд. — Къде се е намирала тя тогава?
	— Той все още обработва данните. Казва, че е на запад, вероятно близо до Лемоло. След няколко минути ще знае точното място. Може би още пет минути.
	— Нека определи последното известно местонахождение — посъветва я той.
	— Но ако не знаем къде е бил след това — обясни Гейнис, — няма да знаем в каква посока се е отправил. На теб ти трябва посоката, нали, Ел Ти?
	— След петнайсет минути слизаме от ферибота — каза Болд. — Искам до тогава да имам отговори! Мога като едното нищо да подмина този тип, без да знам.
	— Разбрано.
	— Накарай Озбърн да повика помощ. Животът на полицейски служител е поставен на карта.
	— Ще му предложа.
	— Не му предлагай, заповядай му!
	— Слушам! — отговори Гейнис, макар и не твърде убедено.
	— Направи всичко, което можеш, Боби — каза Болд. Това прозвуча почти като извинение.
	— Двама от неговите хора работят по някаква друга технология. Можем да изтеглим тях, но не бих те посъветвала да го правим. Става дума за технология, която действа в реално време. Може би точно тя ще ни помогне.
	— Тя затвори телефона! — възрази Болд. — Това вече не е реално време, а чиста загуба на време.
	— Тези момчета са много вътре в играта, Ел Ти. Смятат, че нещата са потръгнали. Не ми се ще да ги прекъсвам. Ще го направя, ако искаш, но мисля, че най-добре ще е да ги оставим известно време на мира и да видим какво могат да направят за нас. Доста са се запалили по тази друга възможност.
	— Хората на Озбърн са се захванали за нещо, което няма кой знае какви изгледи за успех — обърна се Болд към Ла Моя, — а Гейнис иска да изчакаме и да видим какво ще стане. — Той никога не се съветваше с Ла Моя, когато трябваше да вземе подобно решение и сержантът не можа да скрие изненадата си.
	— Преди време едно умно ченге ми каза — отговори Ла Моя, — че синьодрешковеца на улицата може да вземе много по-правилно решение от костюмарите в Управлението. — Той цитираше една стара мисъл на самия Болд, макар и не дословно.
	— Аз не съм в Управлението! — възропта Болд. — И не съм костюмар! — Това беше кръвна обида, с която Болд в никакъв случай не можеше да се примири.
	— Ти си на борда на ферибот — завалено отговори Ла Моя, — насред една огромна бъркотия, сержант. И туй ако не е кофти. — Той беше прежълтял. — Мисля, че имам нужда да глътна малко въздух.
	Огромна бъркотия, помисли си Болд. За него тези думи най-добре обобщаваха както професионалния, така и личния му живот. Това чувство се беше появило по време на грипа и Болд нямаше представа докъде ще го отведе или кога ще изчезне.
	— Както прецените двамата с Озбърн — изръмжа в слушалката Болд. — Просто искам резултати, когато дойде време да потегляме с колата.
	— Благодаря, Ел Ти. Ще ти се обадя. — Тя затвори телефона.


	Петдесет и четвърта глава

	— Знаеш ли какво може да направи един майстор с цветен скенер и графична програма в наши дни, а? А аз съм майстор. Аха. И то благодарение на програмите за превъзпитание. Научихте ме на почти всяко шибано нещо, дето трябва да го знам. Така че ти, лейтенант Дафни Матюс, току-що ми даде паспорт да духна оттук. Ти, твоите документи и полицейската ти значка. А какъв избор имах преди туй? Да се прехвърлям половин година от остров на остров и да се скатавам, да задигна някоя шофьорска книжка и да се измъкна през границата, преди да докладват на ченгетата за кражбата. Ама щеше да ми дойде нагорно. Но с полицейска значка? Чекиджийска работа. Оставям си пищова на границата и продължавам напред, съвсем официално. Хоп-цоп. И дим да ме няма. Както си му е редът.
	Бяха спрели в тъмна гора. Въздухът беше пропит с острия мирис на борова мъзга. Флек я беше изправил, така че да може да седне в багажника и дъждът се сипеше върху двамата. Съсирената кръв по главата й започна да се размива и да обагря блузата й в зловещо, но познато розово. Флек стискаше в ръката си включен клетъчен телефон. Нейният или неговият? Тя се запита дали Флек беше прекъснал връзката с Болд, или телефонът беше излъчвал сигнал през цялото това време. Надяваше се да е така.
	Брайс Абът Флек не знаеше, че тя беше прекарала последните десет-петнадесет минути свита в единия ъгъл на заключения багажник, където беше свалила пластмасовия капак на десния стоп и непрестанно даваше на късо проводника, в безкрайна поредица от три точки, три тирета и три точки. През повечето време бяха пътували по първокласен път и й се искаше да вярва, че в някоя от колите зад тях би трябвало да има някой бойскаут или бивш морски пехотинец, който беше обърнал внимание на стопа, излъчващ сигнал по морзовата азбука. Разчиташе, че някой може би беше записал номера на колата и го беше съобщил на полицията, като беше взел на сериозно сигнала SOS. Това, заедно с обаждането на Болд в Поулсбоу за подкрепления, обаждане, което Дафни разчиташе, че е направил, със сигурност щеше да даде представа на властите за нейното приблизително местонахождение. Психологът в нея нямаше намерение да се предава въпреки очевидните трудности — фактът, че действията и думите на Флек изглеждаха неуравновесени, явно в резултат на още един-два „боздугана“, че той беше затъкнал пистолета й на кръста си, както и изцъкленият поглед в очите му, който я предупреждаваше за същата тази неуравновесеност. Не се и съмняваше, че Флек беше способен да прибегне до физическо насилие спрямо нея. Беше изпитала това на собствения си гръб. Но в тези очи се криеха и други, по-страшни помисли, и тя искаше да ги насочи в различна посока. Първата стъпка беше парцалът, с който беше запушена устата й. Ако искаше да направи нещо, трябваше да се избави от него.
	Дафни за първи път издаде звук, който прозвуча така, сякаш идваше от човек без език. Нямаше представа къде се намираха. Предположи, че бяха в или някъде близо до индианския резерват в Порт Медисън, защото беше тъмно като в рог и само някъде в далечината, на много мили от тях, слабо проблясваха оцветени в кехлибареножълто облаци. Пътят беше застлан с чакъл и разкалян. Макар че се намираха в някаква просека — бяха заобиколени от високи гигантски кедри, папрат и гъста растителност. Някъде наблизо се чуваше ромон на поток или река. Ако успееше да избяга и да стигне до водата, можеше да я преплува, да се прехвърли по някакъв начин на другия бряг и тогава той трудно щеше да я открие. Можеше да се покатери на някое дърво и да се скрие. Да изчака изгрева на слънцето. Дафни се вкопчи в тези положителни мисли въпреки предстоящото си убийство. Знаеше ли той достатъчно, за да обвини и нея за смъртта на брат си? На пръв поглед изглеждаше, че Флек обяснява защо се кани да я убие, макар психологът да знаеше, че ако той имаше такова намерение, вече щеше да го е направил. Или беше обзет от съмнения, или имаше нещо друго на ум. Тя отново се опита да заговори. Парцалът имаше вкус на бензин.
	— Когато проговориш — заяви той, — ще ми кажеш неговия телефонен номер. Не искам да слушам нищо друго от теб, нито думичка повече. Само телефонния номер. На тоз лейтенант Луис Болд, дето зарад него пречукаха Дейви. И номера на пейджъра му ще свърши работа. Ама никакъв служебен номер. Никакъв обикновен телефон. Ще го набера веднъж. Само веднъж. Включваш ли? Ако се издъниш, сърди се на себе си. Може да те изчукам. Може да те удуша тъй както си седиш тук — мокра и мръсна. А можеш да си заминеш насинена, душицо. Насинена, не изчукана и пречукана. От туй по-лошо няма накъде.
	Тя опита отново. Сумтене и пъшкане, на което той не обърна никакво внимание. Звукът беше погълнат от неспирния дъжд.
	— Туй, дето ти казвам, е много важно — продължи Флек. — Само телефонния номер на тоз тип. И край. После пак ще ти вържа устата. Сега, ако искаш, кимни да видя, че си разбрала. Само думичка да кажеш, освен телефонния номер, ще ти изкъртя зъбите с дръжката на пищова и ще си платиш. Божичко, как само ще си платиш! Е, какво ще кажеш? Ще кимнеш ли?


	Петдесет и пета глава

	— Слушай! — властно прозвуча непознат мъжки глас по клетъчния телефон на Болд. Той очакваше доклад от Гейнис. Фериботът беше намалил ход и бавно приближаваше към малкото, но добре осветено пристанище на Уинслоу. — Значка номер шест-пет-шест-четири. На твоя партньор Матюс. Нали?
	— Аз съм лейтенант. Нямам партньор. Кой се обажда? — отговори Болд. Вече беше успял да привлече вниманието на Ла Моя. Той посочи към телефона, а после обратно към потъналия в мрак Пъджет Саунд, към града и сержантът разбра мисълта му. Той извади собствения си телефон и набра номера на Гейнис. Болд закри отвора на слушалката и прошепна: — Може да е телефонът на Дафи, може и да е неговият.
	— Разбрах — каза Ла Моя.
	Гласът на Флек отново прозвуча в слушалката.
	— Държа значката й в ръката си, иначе нямаше да знам номера. Така ли е? Дори едно тъпо ченге може да вдене. Ако искаш да си я получиш жива, ела сам си я вземи. Това е. И повярвай ми, ще разбера дали си сам или не. Ако не си, няма да я получиш. Втора възможност няма да имаш. Някой ловец ще я намери след една-две години.
	Болд бързо прибра антената на телефона, отдалечи го от устата си и каза:
	— Връзката е лоша… не ви чувам. Почакайте… — Той прекъсна разговора.
	Докато Болд все още се взираше в телефона и обмисляше какво да прави, Ла Моя, който се беше свързал с Гейнис, попита:
	— Какво става?
	— Затворих му телефона, преди да успее да ми каже къде да отида.
	— Какво си направил? — изсъска Ла Моя през зъби, достатъчно високо, за да привлече вниманието на околните.
	Фериботът едва доловимо се удари в кея и уморените пътници се отправиха към изходите.
	— Озбърн иска петнайсет минути, за да определи откъде е извършено обаждането. Опитвам се да спечеля малко време на Дафни.
	— Или да я убиеш.
	— Знам много добре какъв е залогът, Джон.
	— Господи, сержант, не знам какво да мисля.
	— Кажи на Гейнис, че Озбърн трябва да изключи всички кули наоколо или поне да симулира претоварване на мрежата по моята линия. _Претоварена мрежа_ — не заета линия — натъртено повтори той. — Не искам Флек да си помисли, че му въртя номера. Искам да си помисли, че системата е виновна. — В този момент телефонът му иззвъня и той гневно изгледа Ла Моя. — Веднага, Джон! Веднага!
	Ла Моя предаде съобщението по своя телефон.
	Стиснал звънящия телефон в ръка, Болд, който вече беше поел към изхода, се обърна и извика:
	— Ще сляза в трюма заради смущенията. Заеми се с това и ги накарай да побързат. Трябва да тръгваме!
	— И го направете _бързо_ — заяви Ла Моя по своя телефон. — Пет пари не давам какво казва. Трябва да го направи. Този тип заплашва, че ще убие Матюс. Не, правилно ме чу! Веднага, Боби! Веднага! — рязко добави той. — И ако има начин моят телефон да продължи да работи, да го направят!


	Петдесет и шеста глава

	— Дявол да го вземе! — изруга Флек, хванал телефона в ръка. Цялото му тяло трепереше. За момент сякаш беше готов да го хвърли или да го разбие в колата, но някакъв остатък от трезв разсъдък успя да се пребори с въздействието на „боздуганите“ и той се спря навреме. — Загубих го — заяви той. — За втори шибан път го загубих.
	Дафни се опита да проговори, този път много по-решително. Тя се наведе напред, коленичи и го замоли да свали парцала от устата й.
	— Да не си посмяла да извикаш! — предупреди я той.
	Дафни само поклати глава. Молитвите не бяха част от нейния инструментариум на психолог, но въпреки това тя започна да се моли безмълвно. Докато устата й беше запушена с този парцал, нямаше никакъв начин да промени ситуацията.
	Флек пристъпи напред и развърза парцала.
	Дафни помълча малко, като поемаше с наслада свежия въздух. Не искаше да избързва. Когато заговори, гласът й прозвуча меко, успокоително, почти като шепот, без капчица страх, без следа от гнева, който я изпълваше.
	— Може би сме твърде далеч от кулата — каза тя. — Може би, ако приближим към града… тогава приемането ще бъде по-добро.
	Флек се огледа наоколо. Погледна към нея. После вдигна поглед към небето.
	Имаше толкова много начини да подхване личност като неговата — дрогирана, изпълнена с кръвожадна ярост и желание за мъст. Но ситуацията приличаше малко на онези екшън филми, в които героят трябва да среже точния проводник или бомбата ще избухне — ако подходеше грешно, щеше да възпламени тази ярост, вместо да я потуши. Това не беше нещо, с което човек се заема на драго сърце. Тя се опита да загърби собствените си емоции, да забрави за миг целта си и да прозре в душата на този пациент. Най-важното в този момент беше да мисли трезво.
	Той отново погледна към нея.
	— Новите батерии помагат. На дъното на чантата ми има една резервна.
	Може би беше прекалил с „боздуганите“. Или пък някъде дълбоко в себе си си даваше сметка в какво тресавище е попаднал, като се свърза с Болд и обяви, че е отвлякъл полицейски служител. Каквато и да беше причината, той изглежда не я чу и тя не успя да заглуши вътрешните му гласове, в които се беше заслушал.
	— Можем да се опитаме да приближим към града — каза тя. — Можеш да ме заключиш с белезниците за вратата. Няма нужда да лежа в багажника.
	Ако някой беше забелязал сигнала й, значи полицията издирваше тази кола. Колкото по-близо бяха до града, толкова по-добре.
	Ако я вземеше вътре в колата при себе си, тя щеше да има реален шанс да избяга, независимо дали беше заключена с белезници за вратата или не. В един точно подбран момент можеше да го ритне в главата и да сложи край на всичко това.
	— Аз мога да се оглеждам за кулите, докато ти караш. — Дафни не искаше да споменава индикацията за сила на сигнала, защото, доколкото знаеше, сигналът тук беше съвсем добър. Искаше да насочи вниманието му към решаване на проблема, а не към анализирането му.
	Тя замълча, като даде възможност на замъгленото му съзнание да обмисли предложенията й. Ако настояваше твърде много, щеше да го отблъсне.
	— Пак ще ти вържа устата и ще легнеш в багажника. Ще се приближим до града.
	Да започне да го моли щеше да означава да признае зависимостта си от него, а нейната цел беше да го убеди, че действат заедно и да му внуши, че той има нужда от нея. Тя се пребори с изкушението да започне да хленчи и да се унижава. Пое дълбоко дъх и спокойно каза:
	— Но когато се свържеш с него, той ще поиска да чуе гласа ми. Можеш да бъдеш сигурен. Знаеш, че ще поиска, Аби. И какво ще правиш тогава? Ще спреш край шосето и ще отвориш багажника? Ами ако някой мине край нас в този момент? Но ако види мъж и жена в колата — какво съмнително има в това? Аз се опитвам да ти помогна, Аби. Ясно е, че искам да живея. Мисля, че той ще направи каквото поискаш. Сигурна съм. Но преди това ще поиска да чуе гласа ми. Можеш да го накараш да освободи Кортни — добави тя. — Да я остави някъде. Това може да отнеме известно време…
	— Млъкни! — изрева Флек. Очите му танцуваха в орбитите. Беше зашеметен и замаян. Той отново разтърси телефона, приближи го към лицето си и натисна няколко бутона. Притисна го към ухото си, дръпна го, изпълнен с безсилна ярост и отмени обаждането с едно натискане на пръста си. — Ако прецакаш нещо — предупреди я Флек, — ще ти причиня такава болка, че ще ти се прииска да си умряла. Ще ме _молиш_ да те убия. — Той се ухили злобно. — Ама аз няма да го направя. Не и докато не си свърша работата с теб. Нито един сантиметър от тялото ти няма да остане здрав. Питай Кортни — добави той. — Тя знае.
	Флек пристъпи напред. Дафни вече предвкусваше свободата, която я очакваше.


	Петдесет и седма глава

	— Озбърн не може да изключи системата, сержант — изфъфли Ла Моя от предната седалка, — но могат да блокират достъпа на даден телефон до цялата мрежа — всички доставчици — и точно туй е направил — блокирал е достъпа на клетъчния на Матюс и на онзи номер, дето сме му дали за Флек. И двата телефона ще получават сигнал за претоварена мрежа.
	— Да, но на нас ни е известно, че Флек носи повече от един клониран телефон — напомни му Болд. — Той _трябва_ да изключи системата.
	Самуей беше казала, че Флек има само един телефон, но Болд не беше убеден.
	Ла Моя повтори молбата по своя телефон и после се заслуша.
	— Няма да стане тъй — каза той. — „Еър Тайм“ са един от тримата доставчици. Само някои от кулите са техни. Първо се опитват да установят връзка с „Еър Тайм“, но ако не успеят, сигналът се пренасочва и който пръв го докопа, той пръв обслужва — обаждането се осъществява.
	— А местонахождението?
	— Още няколко минути, за да изчислят точното място, но знаем, че е някъде на острова.
	— Моят телефон работи ли? — попита Болд.
	Ла Моя зададе въпроса и зачака отговор.
	— Тъй вярно, сержант.
	Болд отвори телефона си, извади бележника от сакото си и набра някакъв номер с една ръка. Ла Моя продължаваше да държи връзка с Гейнис. Те прекосиха моста при Агейт Пасидж. Като държеше телефона в ръка, Болд изключи от скорост и спря колата малко след табелата, която указваше завоя за Сукуамиш-Индианола.
	Той слушаше повече, отколкото говореше, а после затвори телефона.
	— Знаеш какво мисля за случайните съвпадения — обърна се той към Ла Моя.
	— Какво става?
	— Полицията в Поулсбоу докладва, че изобщо не са се появили в ресторанта, но някой се обадил на деветстотин и единадесет и съобщил, че десният стоп на някакво старо елдорадо примигвал и изпращал сигнал SOS.
	— Мамка му стара!
	— Бях ги предупредил да не използват радиостанциите си, затова разпратили съобщение до подвижните терминали за данни на патрулните коли, но никой не бил виждал елдорадото. Човекът, който се обадил, казал, че колата се отклонила от шосе триста и пет тук — продължи той. — На север, към Сукуамиш. Смятам да се доверим на този човек. Ако не лъже, ще си спестим дяволски много време, вместо да ходим до Поулсбоу и да се връщаме обратно. — Болд погледна към потъналия в мрак път. — Ако информацията е грешна или Флек се опитва да ни заблуди, ще загубим всякаква възможност да го докопаме.
	— Има една стара индианска поговорка — отговори Ла Моя през зъби. Думите му звучаха завалено. — Ако стигнеш до разклон на пътя, поеми по него.
	— Много ми помогна, няма що! — язвително подхвърли Болд, но думите на Ла Моя наистина бяха помогнали — те за момент разведриха обстановката.
	— Туй е точно по нейната част, сержант… Този SOS. За него говоря. Кой друг, ако не Матюс? Ти я познаваш най-добре. Как мислиш?
	Болд натисна педала на газта и щом стигна до разклона, зави надясно. На север, към Сукуамиш.


	Петдесет и осма глава

	— Нещата излязоха извън контрол. Не ти ли се струва? — попита Дафни.
	Флек нямаше никаква представа от белезници. Беше стегнал лявата й ръка толкова силно, че пръстите й бяха студени и тя имаше чувството, че китката й е счупена. Потръпваше от болка всеки път, когато колата се раздрусаше, което по черния път се случваше през няколко метра.
	— Мълчи! — каза той, но думите му, за разлика от преди, не прозвучаха толкова властно.
	Дафни знаеше, че Флек иска да говори, че той изпитва нужда да говори. За него това беше единственият начин да поддържа своята увереност.
	— Мислил ли си защо те търсим?
	— За да ми видите сметката — отговори той.
	— Виждаш ли? Нещата наистина са излезли извън контрол. Изобщо не става дума за това.
	— Хайде бе! — тросна се той и си взе нова бира. Четвъртата по ред.
	— Мислил ли си как Дейви би постъпил на твое място?
	— Престани да говориш за него!
	— Той нямаше да знае как да постъпи, нали, Аби? Защото Дейви не е бил като теб. Дейви е тръгнал по правия път. Дейви се е справял чудесно, докато не си го убедил да извърши онази кражба.
	— Млъкни!
	Флек намали скоростта, но продължи да кара. Опита се да се обади по телефона и отново почти загуби търпение. После протегна ръка назад, бръкна в чантата й и извади нейния телефон. И с него резултатът беше същия.
	Дафни не вярваше в случайните съвпадения — Болд я беше научил на това, както и всеки друг детектив, с когото беше работил през годините. Ако мрежата беше претоварена, това беше работа на Болд. А ако това беше работа на Болд, за нея все още имаше надежда.
	— Какво, по дяволите, съм си мислел? — каза Флек. Той натисна газта.
	Най-после се сети, осъзна Дафни, да използва монетен автомат. Беше започнала да се чуди колко време щеше да му трябва, за да се досети за това. Целта беше той да влезе в града — Болд разсъждаваше също като нея.
	Часовникът в главата й продължаваше да отброява минутите. Озбърн беше казал, че триангулацията отнема време. Дали бяха успели да установят къде се намира? Може би зад следващия ъгъл ги чакаше патрулна кола, а други три се движеха след тях?
	— Предполагам, че Дейви щеше да те накара да се предадеш, а не да си търсиш смъртта.
	— Казах ти да мълчиш! — Той тикна бирата върху арматурното табло, така че тя се заклини между стъклото и винила. После измъкна пистолета от кръста си и насочи треперещата си ръка надолу, към пода на колата.
	— Не! — извика тя.
	Но Флек натисна спусъка и простреля лявото й стъпало. Куршумът мина през него и излезе през пода на колата.
	— Тоз е първият! — вбесен извика той. От устата му се разхвърчаха пръски слюнка. — Имам още осем тук и ще ги използвам до един, преди да си направя труда да те очистя. _А сега млъквай!_
	В първия миг тя не почувства никаква болка. Съзнанието й беше парализирано от изненада. После започна паренето. То тръгна нагоре по крака й, вряза се в стомаха й и тя повърна.
	— Мръсна кучка! — извика в лицето й той и я удари с дръжката на пистолета точно по раната, която й беше нанесъл с бутилката.
	Пред очите й притъмня, но тя си наложи да запази съзнание и успя да изправи гръб, като бавно обърна глава към него. Паренето в лявото й стъпало беше станало нетърпимо. Когато заговори, едва чу гласа си.
	— И какво сега, Аби?
	— Млъквай!
	— Ще трябва да ме превържеш или да стегнеш крака ми с турникет, иначе ще умра в ръцете ти от загуба на кръв. И тогава какво? Тогава аз ще бъда едно мъртво ченге и Болд няма да преговаря с теб. Свършено е с теб, ако умра, Аби. — Тя трябваше да говори, но едва намираше сили за това. — Знаеш… това… нали? — Думите й се точеха като разтегната дъвка, а устата й сякаш нямаше нищо общо със съзнанието. Над крайчетата на очите й беше започнала да се спуска виолетовата пелена, която потрепваше при всеки удар на сърцето. Дафни се опита да я отблъсне, но тя неумолимо я обгръщаше, решена да я избави от изгарящата болка. За миг успя да запази съзнание. Стори й се, че някъде отпред вижда телефонна кабина. Улична лампа в дъжда. В този момент черната качулка на безсъзнанието се спусна над главата й и тя загуби всякаква надежда.


	Петдесет и девета глава

	Съобщиха им местонахождението на сигнала от първото обаждане на Флек малко след като Болд напусна шосе 305 и пое по Североизточен Сукуамиш Уей. Бяха изминали само няколко минути след прострелването на Дафни.
	Като четеше от ръката си, на която си беше водил бележки, Ла Моя каза:
	— Точното място е 47 градуса и 45.45 минути север, 122 градуса и 36.2 минути запад. Плюс-минус десетина метра.
	— Кажи ми го на разбираем език — помоли Болд.
	— Стотина метра на изток от нещо, дето се казва Североизточен Стотълмейер Роуд. Намира се в северния край на индианския резерват. — Ла Моя извади официалния пътен атлас на Управлението от жабката, където полицаите бяха задължени да го държат под ръка, и започна бързо да прелиства страниците. — Знаеш ли какво, сержант?
	— Няма го там.
	— Точно тъй — отговори Ла Моя.
	— Дежурният диспечер — почти в един глас казаха двамата.
	— Искаш ли да се хванем на бас, че могат да ни открият оттам? — Във всяка кола на Управлението вече имаше инсталиран предавател, свързан към Системата за глобално позициониране, което даваше възможност на компютрите в диспечерския отдел да следят местонахождението им. На патрулните коли, в които имаше подвижни терминали за данни, същата тази технология позволяваше на полицаите да следят определеното местонахождение на колите върху специална карта и да следват указанията за най-краткия маршрут, подадени от компютъра, който вземаше под внимание докладите за задръствания по пътя. Необозначената кола на Болд не беше оборудвана с терминал за данни, но имаше предавател в багажника.
	— Системата действа с радиосигнал — обясни Болд. Ла Моя никога не обръщаше внимание на служебните съобщения, които се разпращаха до всички отдели. — Щом телефоните ни работят, ще работи и предавателят.
	— Обаждат се — каза Ла Моя.
	След по-малко от минута Болд, който следваше напътствията на сержанта, зави наляво по Тотън Роуд. Последваха точни указания от една жена, която се намираше на четиридесет километра от тях, от другата страна на Пъджет Саунд, вперила поглед в монитора на компютър, който насочваше колата им с вероятна грешка в точността от десетина метра.
	Надясно по Уидми Роуд и направо през потъналите в мрак гори. Болд караше с тридесет километра над разрешената скорост и почти щеше да преобърне колата на един остър десен завой, който се появи незнайно откъде. Веднага след това пътят сви наляво и свърши при Линкълн, където Ла Моя посочи отново наляво и Болд последва указанията му.
	Дъждът и мракът ограничаваха видимостта до няколко метра. По Линкълн се разминаха с две коли и двамата се обърнаха, като се напрегнаха да видят кой пътува в тях.
	— Не са те — каза Ла Моя, след като първият автомобил отмина. — И това не е елдорадо — заяви той след втория.
	— Ти знаеш най-добре — каза Болд, който трудно управляваше, тъй като трябваше да разделя вниманието си между пътя и минаващите коли. — Обади се в диспечерския да ни предупредят да загасим фаровете на половин километър преди последния завой. Ще оставим колата там и ще продължим пеш.
	— Разбрано — отговори Ла Моя.
	Стотълмейер беше четвъртата пресечка вдясно.
	— Половин километър, сержант — обяви Ла Моя.
	Болд спря колата на разкаляния, покрит с чакъл път, на по-малко от двеста метра от мястото, откъдето Флек му се беше обадил. Щом пусна волана, той посегна към предпазната жилетка на задната седалка.
	— Една жилетка, един човек навън — заяви Болд. — Ла Моя се готвеше да възрази. — Ти ще останеш тук, ще следиш полицейския канал на Поулсбоу и ще поддържаш връзка с Гейнис в „Еър Тайм“.
	Той натисна един от бутоните на телефона си.
	— Настроих моя да вибрира. Ще ми се обадиш, ако има нещо. Аз ще ти звънна, ако ги забележа.
	— И като ги забележиш? — с надежда попита Ла Моя.
	— Ще се опитам да ти обясня как да ги заобиколиш. После ще действаме според обстановката. Ако не мога да се промъкна близо до тях, ще се покажа и ще го подмамя, така че да можеш да стреляш по него.
	— Аха. Страхотен план. С моя деветмилиметров, насочен към него и неговия немски снайпер насочен към теб. На това изравнени сили ли му викаш?
	— Ще действаме според обстановката — повтори Болд. — Няма да знаем нищо, докато не видим каква е ситуацията. Може да има някаква стара ферма или нещо такова. Може да се наложи да чакаме за подкрепление.
	— Извинявай, лейтенант, чинът ми е по-нисък от твоя, ама в тоз момент приказваш глупости. Нещо не вдявам.
	— Заповядвам ти да останеш в колата — повиши глас Болд.
	— И защо? — възрази Ла Моя. — За да идеш да те гръмне някаква отрепка ли?
	— Чу какво ти заповядах.
	— Глупости! — отсече Ла Моя.
	Болд провери дали телефоните им ползват еднакви режими на работа.
	— Имаш режим „изчакване“, нали?
	— Аха — кисело отвърна Ла Моя.
	— Е, поддържай тогава връзка с Гейнис и се ослушвай дали няма да те потърся.
	— Слушам, сър!
	— Ти си ранен, Джон — спокойно каза Болд. — Още си бавен. А ако тръгнем двамата, ще вдигаме два пъти повече шум. Тук не става дума за героизъм, а за здрав разум.
	— Ти си мислиш така.
	— Да, аз — отговори Болд.
	Той погледна лампичката над вратата, преди да я отвори, за да се увери, че няма да светне. Излезе навън в дъжда и нагласи жилетката — непромокаемата й външна страна щеше да действа донякъде като дъждобран. Не можеше да използва джобно фенерче. Трябваше да почака, докато очите му свикнат с мрака и да действа на тъмно. Когато пое напред, отначало виждаше само на няколко крачки пред себе си. Щом повървя малко повече в дъжда, крачките му станаха по-големи и по-бързи.
	Скоро стигна до някакъв разкалян път, който се намираше малко по-надолу, вдясно от него. Пое покрай него, като затъваше в мократа трева и се надяваше, че няма да попадне пред фаровете на колата, ако елдорадото на Флек внезапно изскочеше срещу него. Наведе се ниско долу и опипа калта. Стори му се, че следите от кола са скорошни. Иначе дъждът щеше да ги размие само за няколко часа.
	Беше изминал стотина метра, когато чу рев на автомобилен двигател. Звукът отекна между дърветата и му се стори, че идва някъде отзад, а не отпред, както очакваше. Болд клекна и посегна към пистолета си, но разбра, че в бързината беше закопчал предпазната жилетка върху кобура — елементарна грешка, която му показа, че вълнението, което изпитваше, работи срещу самия него.
	Когато на пътя прозвуча клаксон, разбра, че колата, която беше чул да потегля, беше неговата собствена, а зад волана седеше Ла Моя. Болд хукна към пътя.
	— Какво става? — попита той, като скочи на седалката. Целият беше подгизнал.
	Ла Моя беше известен като най-бързия и най-добрия шофьор между детективите. Колата потегли така, сякаш през изминалите няколко минути някой беше сменил двигателя й.
	— Оказва се, че няколко от момчетата на Озбърн работели по някаква нова идея…
	— И Гейнис спомена нещо такова — спомни си Болд.
	— Ставало дума за част от запазената честотна лента, която не се използва за самите обаждания, а, доколкото разбирам, за връзка между кулите.
	— Какво означава това, Джон? — нетърпеливо попита Болд, докато закопчаваше предпазния колан.
	Ла Моя взе следващия ляв завой толкова рязко, че Болд трябваше да се хване за арматурното табло.
	— Това означава, че причината да виждаме малките квадратчета на клетъчните си телефони, които отчитат силата на сигнала, е, че телефонът и кулите постоянно обменят информация помежду си — и точно тук е номерът — независимо дали в момента се обаждаме или не. Щом телефонът е включен, той търси най-близката кула и докладва на собствения си процесор за наличната сила на сигнала, която тези квадратчета показват на дисплея. За да направи това, той всеки път изпраща към кулата собствения си идентификационен номер — по няколко хиляди пъти в секунда!
	— И Озбърн вижда, че това е неговият телефон — промълви възхитен Болд.
	— Телефоните _и на двамата_. При това ги вижда в реално време. Няма вече петнайсетминутни забавяния. Озбърн не може да използва триангулация. Не може да определи точното им местоположение, освен ако Флек не се обади — при което пак се получава забавяне. Но _може да проследява движение_, от кула до кула, докато телефоните продължават да проверяват за най-добрата връзка. А в момента и двата телефона се движат, сержант. — Без да сваля ръце от волана той посочи с показалеца си напред. — На изток. През последните десетина минути те се движат на изток. По всичко личи, че в момента не ги използват.
	— Което значи, че ги настигаме — каза Болд.
	— Бинго! — потвърди Ла Моя. Той натисна газта и колата се понесе със сто и шестдесет километра в час по подгизналия от дъжда път.


	Шестдесета глава

	Дафни се събуди от хладката бира, която Флек изливаше върху лицето й. Течността се стичаше надолу по гърдите и в блузата й, и щом се свести, тя го отблъсна настрана. Първото, което направи, беше да погледне към стъпалото си, защото усещаше някаква промяна. Той беше свалил обувката и чорапа й, а с връзките й беше пристегнал две парчета памук от „Тампакс“-а, който носеше, като тампони върху входната и изходната рани. Едната от връзките беше увита стегнато около левия й глезен, за да намали притока на кръв. Болеше я, но за нейно учудване болката не беше пронизваща.
	— Къде е ключът за белезниците? — попита той, като отпи от бирата, с която току-що я беше полял, за да се свести.
	— В джобчето с ципа на чантата ми. — Той започна да го търси. — Колко време бях в безсъзнание?
	— Пет минути. Може и по-малко да е било.
	Струваше й се, че са минали часове. Но се съмняваше, че вече разполага с много време и тази мисъл сякаш я зареди с енергия. Ако нещата се развиеха така, както искаше Флек, това щеше да бъде последната нощ в живота й, осъзна тя. Щеше да умре от загуба на кръв, ако не получеше медицинска помощ. Дълбоко в нея започнаха да се надигат съжаление и страх и тя се опита да ги сподави. В края на краищата това не се оказа толкова лесно.
	— Това, което не ме остави да ти кажа — започна тя, — е, че те търсим само като _свидетел_. Срещу теб нямаме нищо друго, освен косвени доказателства. Имаше обаче едно нападение, за което смятаме, че не е твое дело и искахме да те разпитаме, за да изясним нещата.
	— Аха, като свидетел! — каза Флек. — Слушай сега какво ще направим. — Той нервно погледна навън. Заради късния час и дъжда тротоарите бяха празни. — Ще ти сваля тез джаджи — продължи той, като имаше пред вид белезниците — и ще ти помогна да стигнеш до монетния автомат. Ще се обадим на твойто приятелче и ти ще му кажеш едно здрасти. А ако някой ни види, ще ме гушнеш тъй, сякаш си влюбена до ушите в мен. Ако не го направиш, следващият куршум ще бъде в другото ти стъпало, после нагоре в краката и тъй нататък. Ясно ли е?
	— Разбрах.
	— Мирно и кротко. Без номера — каза Флек. — Имаш ли някакви дребни тук? — попита той и започна да рови из чантата й.


	Шестдесет и първа глава

	— Почакай! — извика Болд в клетъчния си телефон. — Чакай да си го запиша. Точно сега не мога да мисля съвсем ясно.
	Това не беше преувеличено. Когато телефонът му иззвъня, той не очакваше Флек, защото смяташе, че неговият телефон е блокиран. Болд започна да пише в бележника си.
	— Милър Бей Север… точно срещу Куейл. И улицата се казва Сид Прайс?
	Ла Моя, който слушаше думите на лейтенанта, подхвърли:
	— Звучи ми като водещ на някакво телевизионно състезание.
	— Добре… добре — каза Болд в телефона.
	Ла Моя почука трескаво по часовника си.
	Болд кимна в знак, че е разбрал сигнала и продължи да говори. Ла Моя искаше да им осигури време. Болд не трябваше да забравя, че Флек смяташе, че той все още се намира на континента, а не само на няколко мили от него.
	— Ако побързам, мога да хвана ферибота в десет без десет — каза той в телефона. — Не… нямаме хеликоптер… Не, нямаме! А това означава след час, час и нещо най-рано. Разбирам, но нищо не мога да направя… Друго не ми остава… Точно… Да, сам. Но искам да говоря с нея. Ако не чуя гласа й, срещата отпада. — Той почака. — Добре.
	Болд почувства как сърцето му се разтуптя в гърдите.
	— Лейтенант? — изтощено прозвуча гласът й. Тя не се обърна към него с малкото му име; не желаеше Флек да се досети за тяхното приятелство, за да не му даде още едно средство за натиск. — Ранена съм…
	Болд чу боричкане, когато Флек се опита да изтръгне телефонната слушалка от ръката на Дафни — той съвсем ясно си представи сцената, сякаш стоеше до онази незнайна телефонна кабина, в която се намираха. _Ранена!_ Стомахът му се сви.
	— Един час — каза мъжът и затвори.
	— Тя е ранена — прошепна Болд.
	— Ранена ли, как?
	— Той затвори.
	Ла Моя шофираше с една ръка.
	— Така. Единствената причина да иска среща, е за да те очисти. — Притиснал към ухото си телефона, по който поддържаше непрекъснато връзка с Гейнис, Ла Моя предупреди Болд: — Батериите ми заминават, сержант.
	Тези на Болд бяха вече изтощени и в момента кабелът на зарядното устройство беше включен в гнездото на запалката. След няколко минути трябваше да разчитат само на него.
	— Свържи се пак с диспечерския отдел — обърна се Ла Моя към лейтенанта, като наби спирачките.
	Колата занесе и спря на няколко крачки от знака „Стоп“ при едно Т-образно кръстовище, от което можеха да завият или надясно и да продължат на юг, или наляво и да поемат на север. От рязкото спиране Болд се залепи за арматурното табло.
	Заслушан съсредоточено в телефона си, Ла Моя започна да докладва:
	— Пак са потеглили… движат се на изток, североизток. В южния край на Сукуамиш. — Той посочи с ръка надясно. — На два-три километра в тази посока.
	Новата технология на Озбърн беше проработила успешно.
	Болд се обади в диспечерския отдел и уведоми дежурния за мястото на предложената среща. Двигателят на колата тихо пърпореше. Двамата мъже стискаха здраво телефоните си. По лицата им се четеше нетърпение. Ла Моя подхвърли, че трябва да ги изберат за мъже на хилядолетието, но Болд размаха пръст, за да го накара да млъкне и обясни на дежурния:
	— Искам да огледате района на триста метра във всички посоки. Възвишения. Препятствия. Изпратете там един детектив и изберете най-добрата позиция за снайперист на мястото, което току-що ви дадох. За снайперист — повтори той. — Точно така… Точно така…
	Болд започна да чертае леко изкривен пръст на една празна страница в бележника си. Той сочеше леко надясно. Болд начерта кръстче вляво от средната става.
	— Най-краткият път оттук? — попита той. След частица от секундата посочи на север, Ла Моя натисна рязко газта, гумите запушиха и колата полетя наляво. — Държа — каза Болд. Нямаше пред вид арматурното табло, но се държеше и за него.
	— Кажи им непрекъснато да ти докладват накъде се движат — предупреди той Ла Моя. — Ако излезеш тук — обясни той, като посочи грубо нарисуваната карта, — ще ги изпреварим и ще пристигнем на мястото на срещата един час по-рано, отколкото ни очакват.
	— И тогава ние ще сме в по-изгодна позиция от _него_! — весело заяви Ла Моя.
	— Може би — отговори Болд и се вкопчи в арматурното табло, когато колата рязко навлезе в следващия завой. Гумите изпищяха недоволно.


	Шестдесет и втора глава

	— Трябва да се замислиш какво би казал Дейви за всичко това — заяви Дафни.
	— Предупредих те да си затваряш устата! — гневно й напомни Флек.
	— Да. Вярно. А може би просто започва да ме унася от загубата на кръв — отговори Дафни, — но искам да ти помогна, ако мога.
	— Майната ти!
	— Името Мария Санчес говори ли ти нещо? — попита тя.
	— И аз гледам новини — отговори той.
	— Твоя работа ли е? В къщата на Санчес?
	Флек се изсмя презрително.
	— Всички ченгета си приличат. Щом е лесно, тоз е твоят човек.
	— Ами ако го бяха приписали на Дейви?
	— Дейви нямаше нищо общо с туй.
	— А ти имаш ли?
	— Според новините.
	— Аз питам теб — каза тя. — Опитвам се да ти кажа, че това е главната причина, заради която искахме да те пипнем: Санчес. Трябват ни отговори. Ще ми се да вярвам — продължи тя, като правеше всичко възможно да накара мозъка си да продължи да работи и да използва онези думи, които щяха да й помогнат да установи някаква близост с Флек, — че Дейви не би искал да загазиш за нещо, което ти не си извършил.
	— Ти не знаеш нищичко за Дейви. Това, което той направи за мен…
	Флек не завърши мисълта си, но съзнанието на Дафни вече препускаше напред в търсене на отговори. _Това, което той направи за мен…_ Изведнъж тя проумя всичко, разбра за какво говореше той. От психологическа гледна точка това променяше коренно нещата. Дейви беше мъченик. Тя се обърна към Флек.
	— Кражбата, за която е бил осъден, за която е признал… Извършил си я _ти_. Той само е споменал за доставката, която очакват в магазина и ти си се възползвал. Но са щели да те заловят. С двете предишни присъди и третата, която те е заплашвала, си щял да получиш от петнадесет до двадесет години без право на предсрочно освобождаване. Дейви се жертвал заради теб, а баткото си събрал багажа и отпрашил за Сиатъл. — Флек изведнъж пребледня, сякаш не тя, а той беше ранен. — Но баткото не можел да стои мирен. Той разбрал за участието на братчето си в програмата за частна търговия и веднага замислил поредната поразия, а братчето не могло да откаже.
	Флек я погледна. Изглеждаше унил и съкрушен. Истината можеше да му донесе облекчение, но можеше и да го вбеси, а Дафни беше поела огромен риск, като реши да подходи към него точно по този начин, но за първи път, откакто се беше качила в колата му в трюма на ферибота, тя усети, че е постигнала някакъв напредък. Само не беше сигурна дали щеше да успее да остане в съзнание достатъчно дълго, за да се възползва от него.
	— Не открихме данни в работното досие на Дейви за това, че точно той се е обаждал по телефона на Санчес. За всички други обири, които си извършил, имаше данни. _Ето защо_ искахме да те разпитаме, Аби. Вярно, колегите от отдел „Взломни кражби“ щяха да се зарадват на ареста ти. Щяха да ти лепнат от пет до дванадесет години. Но затворите са претъпкани, а тъй като престъплението ти не е свързано с физическо насилие, щеше да излезеш след две. Но да счупиш врата на полицейски служител и да отвлечеш друг? Я си помисли малко.
	— Това е тъпо обвинение и ти го знаеш.
	— Кое, отвличането? — попита заложничката.
	— Санчес — отговори той.
	— Имаш ли алиби?
	— И какво, ако имам?
	— Тогава аз сама съм се простреляла. С моя пистолет — всичко пасва. Подобни неща се случват много по-често, отколкото си мислиш. Освен това — добави тя, — аз съм жена. Колегите ми мислят, че нито една жена не може да борави както трябва с пистолет.
	Флек поклати глава.
	— Готова си да ме излъжеш в очите, само и само да отървеш кожата.
	— Ти не разбираш най-важното, Аби. Какво би искал Дейви да направиш? За това трябва да се замислиш. Нима искаш името му да бъде свързано с това нападение? Нима той заслужава това? Дейви ти е помогнал в момент, когато другите щяха да се измъкнат. А сега ти искаш да го натопиш, а _той_ нищо не може да направи. Но ти…
	— Млъкни!
	— Той е мъртъв — рязко заяви тя, като си даваше сметка, че точно това беше отприщило гнева му. — Мъртъв заради цяла поредица от грешки. _Твоите_ грешки, Аби. И ако сега гледа отгоре, душата му се къса. Това ли искаш? Нима той се е жертвал заради теб, за да свърши всичко така? Той — в гроба. А ти убиец на ченгета? — Тя замълча, за да му даде време да се замисли над думите й. — Това искаш да направиш, нали? Да убиеш Болд. Или мен? Или и двама ни? Обвиняваш Болд вместо себе си? Не виждаш ли, че всичко това е твое дело? Не разбираш ли, че това няма да ти помогне да прогониш гласовете?
	Той рязко извърна глава към нея, сякаш беше сипала сол върху някаква рана.
	— Ти чуваш гласове. Започнали са да те измъчват веднага след смъртта на брат ти — продължи Дафни. — И си мислиш, че сега са непоносими? Ти никога не си убивал човек, нали, Аби? Това не е нещо, което можеш да забравиш. Не е нещо, от което можеш да се избавиш и да продължиш напред, все едно че са ти простили. Обвинявай Болд за смъртта на Ансел — но не си прав.
	Той впи в нея изгарящ поглед, зави надясно и пое по някаква улица. Дафни мерна табелата — Сид Прайс. Мокра и тъмна тясна алея. С огромни дървета. Тя не беше сигурна, че Флек изобщо я е чул.
	Той продължи надолу по някакъв черен път, който водеше към кална поляна и пристан за лодки и свършваше при Милър Бей. На това място тесният плавателен канал беше широк само петдесетина метра. Флек паркира колата встрани от рампата за лодки, отвори двата прозореца, изключи двигателя и загаси фаровете. Дафни усети мириса на отлива и калните плитчини. Мирис на смърт.
	— Не прави това — започна да го моли тя. — Все още мога да ти помогна. Но ако го направиш…
	Без да й обръща внимание Флек се наведе непохватно, пъхна ръка под седалката и започна да размотава някаква скрита връв.
	Сега беше моментът да се справи с него, ако искаше, както беше навел глава. Но Дафни не успя да намери нито сили, нито смелост. Едва се сдържаше да не припадне. Беше загубила огромно количество кръв. Може би умираше. Беше чула Флек да споменава един час, но вече не беше сигурна дали ще може да издържи толкова. Съвсем скоро щеше да загуби съзнание.
	— Моля те — каза тя.
	Флек се надигна, стиснал в ръка китайската карабина. Немският оптичен мерник. Беше ги закрепил под самата седалка, така че дори при старателно претърсване на колата от някой пътен полицай щяха да останат незабелязани.
	— Ченгетата лъжат, маце — каза той. — Лъжат за това, че аз съм пребил онази жена, а ти лъжеш, за да си спасиш кожата. Ченгетата са готови да излъжат за какво ли не, само и само да не си дават много зор.
	Той взе омасления парцал и отново завърза устата й, като човек, който просто си върши работата. После включи осветлението в купето и погледна Дафни.
	— Ако пречукам Болд, ще те пусна. Ако не успея, ти ще ми платиш. Кажи си молитвата.
	После излезе и пое надолу, към водата. Дъждът и мракът го погълнаха.


	Шестдесет и трета глава

	— Гейнис казва, че сигналът е престанал да се движи — докладва Ла Моя.
	— Значи са били те — каза Болд, без да отделя поглед от входа на улица „Сид Прайс“.
	Колата им беше паркирана на една разкаляна уличка, наречена Куейл, откъдето необезпокоявани наблюдаваха целия Милър Бей Роуд. Преди няколко минути по нея беше завила кола, чиито стопове постепенно се бяха отдалечили в дъжда. Ла Моя беше отбелязал, че това е елдорадо.
	— Дявол да го вземе, сержант — недоволно заяви Ла Моя. — Той може да се е спотаил къде ли не и да те причаква. Трябва да променим плана.
	— Пристигнахме поне половин час по-рано — напомни му Болд. — Това е в наша полза. Трябва да действаме, докато все още има смисъл.
	— Ние може и да сме го изпреварили, но той разполага с карабина със снайпер. Нашите тапешници вършат работа от три до девет метра, сержант. А той може да улучи право в целта от цели двеста.
	— Пренастроихме мерника му — обясни Болд на Ла Моя, който до този момент знаеше твърде малко за разследването. — Флек искаше да бъде настроен за сто и петдесет метра. Мани Уонг го нагласи за седемдесет и пет.
	— Хайде бе? И разчиташ на това? Ти да не падаш от луната? Ако е изпробвал пушкалото на стрелбище — което, може да си сто процента сигурен, че е направил — значи пак си е нагласил мерника както трябва. Изобщо не вярвам този тип да пропусне целта, сержант. Ще ми се аз да стрелям пръв. Това обикновено дава желания резултат.
	— Първият му изстрел няма да улучи — убедено заяви Болд. — Трябва да го уцелиш, преди да стреля втори път.
	— Аз и кой още? — възропта Ла Моя. — Имам тук само един тапешник, сержант. Ако искаш да ти бъда от полза, трябва да знам къде е Флек. А ще разбера чак _след_ този първи изстрел.
	Болд закри с ръка джобното си фенерче, така че то едва осветяваше отворения му бележник, но достатъчно, за да може да вижда. Беше направил скица според информацията, подадена от диспечерския отдел и анализирана от Патрик Мълрайт, шефът на „Специални операции“, който беше пожелал да им помогне. Хората от отдел „Разузнаване“, където Болд беше работил една година като лейтенант, бяха осигурили сателитни снимки на залива Милър Бей с висока разделителна способност. Само петнадесет минути след запитването на Болд Мълрайт се беше свързал с него и му беше посочил три вероятни позиции за снайперист: покривите на къщите, един от двата стълба на далекопровода, които се намираха в двата края на Милър Бей и по чиито кабели течеше ток с напрежение четиристотин хиляди волта, и яхтклуба, разположен срещу водата.
	Болд и Ла Моя изключиха от списъка покривите. Ако някой стреляше по ченге от покрива на къща, неминуемо се излагаше на риска да бъде забелязан от свидетели.
	— Един от двата стълба ще избере — убедено заяви Ла Моя.
	— От другата страна на залива — добави Болд. — Ще има необходимото разстояние за оптическия мерник, а водата представлява естествено препятствие, което ще ни забави, ако тръгнем да го преследваме. Той ще се измъкне, докато се опитваме да го настигнем.
	— Ами какво ще стане — скептично попита Ла Моя, — ако реши да офейка пеш?
	— Озбърн потвърди, че Флек е бил тук най-малко два пъти. Може да е планирал какво ли не. Може да има приятели в резервата. Може да си е приготвил кола или мотоциклет.
	— Онази кула там ще му свърши работа — съгласи се Ла Моя.
	— Значи ти ще вземеш колата — каза Болд. — Аз ще тръгна пеш.
	Болд беше облякъл предпазната жилетка под спортното си сако. Пистолетът му беше готов за стрелба.
	— Предимството на стълбовете е — каза Ла Моя, като посочи с ръка към предното стъкло, — че може да вижда над къщите. Ако наблюдава, може да ни забележи.
	Болд изгаси фенерчето.
	— Не вярвам още да се е качил. Но всеки момент ще заеме позиция.
	— Може да те види, когато приближаваш — предупреди го Болд. — А забележи ли те, ще застреля Дафи. Ако не може да убие мен, ще убие нея.
	— А, започнахме да си идваме на думата — троснато отвърна Ла Моя. — Той иска да отидеш сам. Ще иска да види как пристига кола с един човек в нея. Ако има подкрепление, ще го види.
	— Но аз все още разполагам с половин час.
	Слабата светлина от колите, които минаваха по главния път, беше достатъчна на Ла Моя да посочи с пръст скицата в тефтерчето. Болд вече съвсем ясно разбираше странния говор на сержанта, който се дължеше на обездвижената му челюст.
	— Ще ме оставиш ей тук. Веднага. Ако приемем, че той ще гледа насам, аз ще му изляза в гръб. Ти ще се върнеш обратно с колата и ще паркираш някъде, където няма да се виждаш от стълбовете. Ще ми дадеш десетина минути, защото си прав — все още съм малко бавен. Не можеш да тръгнеш да разузнаваш, сержант, колкото и да ти се иска. Може да те забележи. Дори и сега би могъл да те забележи. В такъв случай Матюс заминава. Кой знае какво е намислил да прави с нея? Може да е поставил бомба в колата. Може би, ако усети, че му играем номер, първият куршум да бъде за нея. В уреченото време се появяваш с колата и чакаш да видиш какво ще стане. Ако телефонът ми работеше, можех да ти се обадя, но той не работи, тъй че ще действаме на тъмно. Ако чуеш двама души да се стрелят — добави той, — да знаеш, че съм го докопал.
	Болд не искаше да се предава. Той не искаше да пристигне на мястото на срещата, без да знае какво го очаква там. Ако искаше да спаси Дафни, трябваше да познава обстановката. Искаше първо да огледа околността. Той посочи към грубата скица и каза:
	— Мога веднага да поема към този стълб, след като те оставя, и поне да ти осигуря прикритие, ако те забележи…
	— Какво, смяташ, че ще можеш да го улучиш от такова разстояние?
	— Той няма да знае с какво стрелям — възрази Болд. — Ако не започнете да се стреляте, пак ще имам достатъчно време да се появя с кола. Ако се вярва на обяснението на Мълрайт, този стълб, който е по-близо до нас, е достатъчно далеч от мястото на срещата и остава встрани от посоката, в която той ще гледа.
	— Добре де, съгласих се — отговори Ла Моя, въпреки че предложението не му хареса. — Това ли искаше да чуеш?
	— Това исках да чуя — потвърди Болд.


	Болд остави Ла Моя в една глуха уличка от другата страна на Милър Бей, на около осемстотин метра от стълба и проблясващата червена лампа, монтирана на върха му. После се върна на западния бряг и паркира колата така, че да не се вижда от Милър Бей Роуд.
	Наведе се и пое през високата трева и блатните растения, вперил поглед в стълба. Стоманената конструкция, издигаща се върху четири решетъчни подпори, беше висока тридесетина метра и приличаше на недовършено подобие на Айфеловата кула. По четирите напречника в горната част минаваха шест високоволтови кабела, всеки с дебелината на човешка ръка, които леко провисваха надолу и отново се издигаха към стълба на отсрещния бряг. Основата на стълба беше оградена с желязна верига, върху която беше окачена табела с нарисувана жълта стилизирана мълния и надпис, предупреждаващ за опасност от смъртоносен токов удар. Болд прескочи оградата, прехвърли се от другата страна и вдигна нагоре глава, за да огледа огромния стълб и сивото нощно небе, от което се сипеше дъжд.
	Металът беше мокър и хлъзгав, а мисълта за вода и ток накара стомаха му да се свие. Болд подскочи и се хвана за първото стъпало на стоманената стълба, заварена към западната подпора. После се набра с ръце, подхлъзна се, падна и опита отново. Този път гумените подметки на обувките му успяха да намерят стабилна подпора. След миг Болд вече се изкачваше нагоре.
	Елдорадото беше паркирано на разкаляна полянка, с предница към водата. На слабата светлина на вътрешната лампа се виждаше самотна фигура, седнала на предната дясна седалка. Болд беше твърде далеч, за да може да я огледа както трябва, но имаше чувството, че това е Дафни. Колата беше може би на стотина метра на юг от стълба, а най-близката къща се намираше на едно хълмче, на четиридесет-петдесет метра в западна посока. Точно пред елдорадото имаше бетонна рампа за лодки, която се спускаше към водата. На това място заливът беше тесен — не повече от двадесет-тридесет метра — с формата на свит пръст, а Болд се намираше при ставата, в началото на плавния завой на изток.
	Той потърси с поглед Ла Моя от другата страна на залива, но не го видя. Огледа внимателно отсрещния стълб, сребристочерен в нощния дъжд. Вече знаеше как човек може да се изкачи по него, затова впери поглед към подпорите, като търсеше човешки силует, който да се откроява на фона на стоманената решетка.
	Помисли си, че Флек държи под прицел Дафни, ако не за друго, то най-малкото, за да нагласи оптичния мерник и да огледа отсрещния бряг, докато чака пристигането на Болд. Надяваше се оптичният мерник да ограничи зрителното поле на Флек, да го накара да фокусира погледа си единствено върху колата и заложницата и да отклони вниманието му от околността.
	Болд продължи да се изкачва — все по-високо и по-високо.


	Изминаха десет минути. Дъждът ту се усилваше, ту отслабваше. Премръзнал и подгизнал до кости Болд си помисли, че Ла Моя и Флек са в същото окаяно положение като него. За миг на небето се показа луната и превърна неразличимия невидим нощен дъжд в блещукаща завеса от сребърни нишки. В този момент дъждът се усили и един облак я скри от погледа му. Покачен високо, притаил дъх, Болд най-сетне забеляза движение вляво от насрещния стълб, когато Ла Моя се появи от блатистата местност и зачака, неподвижен като статуя.
	След няколко мъчителни минути Ла Моя отново тръгна, като се придържаше към брега. Той стигна до стълба, спря за малко и отново пое напред, към навеса за лодки на отсрещния бряг, като показа по този начин на лейтенанта, че горе няма никой.
	Болд отмести поглед от сержанта и огледа околността — покривите, главния път и някои от къщите от другата страна. Следващата мисъл, която го връхлетя, го накара да изтръпне от ужас: ами ако Флек се спотайваше в багажника и чакаше Болд да приближи до колата? Ами ако беше решил, че не е сигурен дали ще го улучи от двеста метра и беше предпочел да стреля от петдесетина сантиметра? Ами ако човекът на седалката беше самият Флек, а Дафни беше изоставена на някое място, където щеше да издъхне, ако някой не я спасеше? А това можеше да стане, ако Флек успееше да го застреля.
	Обхванат от все по-нарастваща паника, Болд започна да се спуска по стоманената стълба. Той трябваше да се промъкне по-близо до онази кола.
	Първите звуци от стрелба — поредица от бързи, приглушени гърмежи, едва успяха да достигнат до него, заглушени от вятъра и сипещия се дъжд. Болд вдигна глава, преди да стигне до следващото стъпало и видя още няколко жълтеникави проблясъка, последвани миг по-късно от ехото на по-бавно движещите се звуци на гърмежите. Изстрелите за кратко осветиха навеса за лодки, като го превърнаха в мозайка от геометрични форми, силуети на мачти и островърхи килове. Няколко от изстрелите се бяха разнесли вляво от Болд — Ла Моя, както предположи той — а останалите, същински град от куршуми, някъде високо, от палубата на една от лодките в сухия док: това явно беше Флек.
	Докато Болд извади пистолета си, около него непрекъснато отекваха изстрели. Разбра, че няма смисъл да се опитва да прикрива Ла Моя и да издава позицията си, затова започна да се спуска още по-бързо по стълбата.
	Вдясно от себе си чу приглушения металически звук на куршуми, които се забиха в корпуса на колата. Флек стреляше по Дафни. Куршумите бяха попаднали ниско долу. Следващият куршум разби предното стъкло на елдорадото. Болд започна да се спуска още по-бързо, като вече вземаше по две стъпала наведнъж. Той стреля три пъти към отсрещния край на залива, като се надяваше да отвлече вниманието на Флек.
	Видя белия проблясък от дулото и по цвета разбра, че сега цевта беше насочена към него. В следващия миг чу как покрай него профуча куршум, който се вряза в падащия дъжд. Явно Флек имаше проблеми с оптичния мерник.
	Още два приглушени изстрела отляво. Ла Моя беше успял да се промъкне по-близо до целта си.
	Флек отвърна на огъня му с цял залп куршуми от далекобойната си карабина, които се забиха в лодките. И в този миг от една лодка внезапно изскочи мъж и хукна към водата, като непрекъснато стреляше назад, без да се цели, с надеждата, че ще успее да задържи Ла Моя прикован ниско долу. Флек нагази във водата, вдигнал карабината високо над главата си, и тръгна по калното дъно право към отсрещния бряг. Към колата.
	Дафни!
	Озовало се натясно, подплашено от смъртоносната близост на Ла Моя, животното беше побягнало към леговището си. Отдалечаваше се бързо и на противника му ставаше все по-трудно да го простреля.
	Почувствал се застрашен от стрелбата на Ла Моя, Флек беше избягал във водата, където се беше превърнал във възможно най-трудната мишена.
	Болд пропусна следващото стъпало и полетя надолу.
	Това стана толкова бързо — в един момент се спускаше, в следващия вече падаше. Пусна пистолета и се опита да се залови за нещо, каквото и да е, но се сгромоляса на циментовия фундамент върху левия си крак, навехна глезена си и изкълчи коляното си. Болката го заслепи. Той се насили да диша, за да не припадне. Погледна покрай падналия си пистолет към водата. Вдигнал високо ръце, в които стискаше карабината, Флек бързо приближаваше към отсрещния бряг на тесния залив, като плуваше и газеше през водата, която стигаше до гърдите му. Флек, заедно с карабината си, щеше да стигне на брега след по-малко от минута. Болд се опита да се изправи, но извика от болка и падна на ръка разстояние от пистолета си.
	Ла Моя се появи на другия бряг на тесния залив, но Флек се обърна и успя да стреля няколко пъти към него. Болд видя как Ла Моя се наведе, за да се прикрие.
	И дума не можеше да става да го изпреварят, Флек щеше да стигне до своето елдорадо и Дафни, без да успеят да му попречат.
	Болд отново се опита да се изправи. И отново падна, този път по гръб, като се гърчеше от болка.
	Погледна към небето и разбра какво трябва да направи.
	Болд се претърколи. Ла Моя пълзеше към водата. Болд събра ръце около устата си и изкрещя:
	— Не, Джон! Върни се! — Защото много добре знаеше, че Ла Моя щеше да се хвърли във водата и да преплува до отсрещния бряг, за да се опита да спаси Дафни. — Върни се обратно! Обратно! — извика той, като с облекчение забеляза, че обикновено непокорният сержант спря и се оттегли към навеса за лодки.
	Лу Болд не беше майстор в стрелбата. Той редовно посещаваше стрелбището и прекарваше там времето, необходимо, за да може да отбележи четири попадения от осем изстрела в мишената. Ако имаше основа, на която да подпре ръцете си, той можеше да простреля в главата осветена мишена от десетина метра. Но нещо с размерите на ръка, в тъмнината, на тридесет метра… не беше убеден, че ще успее да го улучи веднъж, още по-малко няколкото пъти, които смяташе, че ще бъдат необходими. Въпреки това той се довлече до първата пречка на най-близката подпора и като се опря на нея, се приготви да стреля. Стисна пистолета с две ръце, погледна през рамо към Флек, който вече се намираше само на няколко метра от брега, върна замъгления си от дъжда поглед на цевта и я насочи в мрака нагоре към проблясващия сребрист кабел, по който течеше ток с високо напрежение. Разполагаше с шест патрона.
	Първият куршум не улучи и излетя в нощното небе. В очите му се стичаха дъждовни капки. Болд ги избърса с ръка, притаи дъх, прицели се и натисна спусъка. Ослепителен водопад от искри — беше уцелил кабела или може би опъвателния изолатор, за който беше захванат към стълба. Третият куршум отново пропусна целта. След четвъртия отново се разлетяха искри — този път като фойерверк. Петият преряза кабела. Болд дръпна ръцете си от стоманената пречка и се претърколи.
	Имаше чувството, че някакъв дракон избълва огън през ноздрите си, ослепителна волтова дъга, когато кабелът се удари първо в едната подпора, после със свистене се устреми към черното небе, удари се в другата и затанцува като пожарникарски маркуч, откачил се от крана за вода. Той се понесе право към Болд със страховита скорост, няколко тона кабел, по който течеше ток с високо напрежение и който през цялото време пръскаше искри в прорязвания от дъждовни капки въздух. Болд усети мириса на горящ озон, когато главата на дракона се устреми към него и едва в последния миг се отклони, започна да се извива нагоре, като се издигаше все по-високо и по-високо, следвана от грохота на статичните заряди.
	Тя изсвири и профуча през влажния въздух, заприличала изведнъж на скъсан ластик, който отскочи към стълба от другата страна на Милър Бей, отнасяйки със себе си съскането и миризмата на метал. Въздухът се превърна във вакханалия от бели светкавици и малки експлозии. Драконът отново надигна глава, за последен път — все по-високо, по-високо и по-високо — устреми се към небето, а после полетя надолу като камикадзе, сред бръмченето на заредената с електричество енергия и се насочи към най-доброто заземяване — водата.
	Кабелът се сгромоляса в Милър Бей с малка експлозия, последвана от огромна ослепителна пулсираща светкавица, която се вряза във водата и образува вълни, сякаш някаква гигантска ръка беше хвърлила камък в малко езерце.
	Флек сигурно беше видял нейното приближаване — на тази ослепителна мантия от смъртоносно напрежение. Беше я видял като цунами, носещо се във водата към него. Когато се стовари върху него, тялото му неестествено засия — тлееща бяла пръчица сред черно езеро. Карабината, която държеше над главата си, избухна след възпламеняването на патроните в пълнителя й. За няколко кратки секунди Брайс Абът Флек се превърна във фойерверк, който завърши с избухването на малка бомба, както се стори на Болд. По-късно специалистите щяха да кажат, че това вероятно е била главата му.


	Къщите на север от Милър Бей бяха тъмни и без ток. Болд се довлече до веригата, която ограждаше стълба, част от която беше стопена от огнения език и изпълзя на мократа земя, като се опитваше да върви, падаше, спъваше се и се търкаляше по пътя към елдорадото. По-късно Ла Моя щеше да каже, че е изглеждал като човек, който е прекарал няколко седмици в пустинята.
	Ла Моя пристигна по по-дългия път, почти цял километър и половина, последната част от която измина в колата на един пожарникар доброволец, който го беше качил. Той нямаше желание да нагазва във водата, осеяна с мъртва риба и страховитите останки на Флек. Въпреки времето, което му беше необходимо да стигне до елдорадото, когато Ла Моя пристигна, видя, че Болд все още пълзеше на двадесетина метра от колата. Той нареди на пожарникаря да изчака, помогна на лейтенанта да се изправи на крака и двамата заедно приближиха елдорадото, в което не се виждаше никакво движение и не се чуваше никакъв звук.
	— Имай милост, Господи — едва чуто прошепна Болд.
	— Матюс? — стиснал зъби подвикна Ла Моя, като се опитваше да подкрепя Болд с нараненото си тяло. Един слепец водеше друг.
	— Дафи! — извика Болд.
	Разбитото предно стъкло се беше пръснало на кубчета из колата и тя приличаше на осеяна с огромни блестящи диаманти. За момент гледката им се стори почти прекрасна. Но нейното тяло се беше свлякло до вратата, съвсем неподвижно, лицето й беше издраскано, от брадичката й се стичаше кръв.
	— Тя кърви! — развълнувано каза Болд и сподавено се засмя. — Тя кърви! — повтори той и възторжено стисна Ла Моя за рамото.
	Щом едно тяло кървеше, значи сърцето му все още биеше. Ченгетата от отдел „Убийства“ рядко виждаха жертви, които кървят.
	— Май наистина кърви! — съгласи се Ла Моя със задавен от сълзи глас, като подпря Болд на колата, а той и пожарникарят забързаха към вратата, за да проверят пулса на Дафни.


	Шестдесет и четвърта глава

	— Последната ми съзнателна мисъл беше, че ни трябва жив. — Два дни след премеждието, гласът на Дафни все още беше слаб и трепереше.
	Седяха в колата на Болд пред дома на Рон Чапмън и чакаха Ла Моя. Болд носеше шина на левия си крак. Лявото стъпало на Дафни беше гипсирано.
	— Флек обаче не е мислел същото за теб — напомни й Болд.
	— Беше убеден, че ще го обвиним в нападението над Санчес, но то не е негово дело. Твърдеше, че имал алиби. Според журналите на „Еър Тайм Селюлър“ той е бил на ферибота през нощта, когато са стреляли по теб. Обирите са негово дело, в това няма никакво съмнение. Той е бутнал Кавамото по стълбите. Но не е нападнал Санчес. Не е стрелял по теб. И определено не е пребил Шок и Филипс. Той няма пръст в това.
	— Точно затова сме тук — да разнищим тази история.
	— Въпреки очевидната заплаха за моята и твоята кариера, която тази видеокасета представлява — напомни му Дафни.
	— Искаш да се откажем? — попита той. — Правилно ли те разбрах? Ще запишем в доклада, че Флек е нападнал Санчес и ще оставим нещата така?
	— Има хора, които изобщо не биха се двоумили, имайки пред вид какъв е залогът.
	— А ние от тях ли сме? — попита Болд. — Дафи, не искам да те принуждавам да правиш това. Става дума за кариерите и на двама ни. Или ще направим това единодушно, или изобщо няма да го правим. Мислех, че вече…
	— Сме се разбрали? — прекъсна го тя. — И аз така си мислех. Но като седя тук и си мисля, докато се готвя отново да се заровя във всичко това, започвам да гледам много по-различно на нещата. Ще бъде толкова _лесно_ да потулим цялата история.
	— Само кажи — заяви Болд, като погледна към часовника на арматурното табло.
	Ла Моя паркира от другата страна на улицата, прекоси я и се настани на задната седалка. Под мишницата си носеше папка, която Болд с нетърпение очакваше.
	— Пристигна преди пет минути — обясни Ла Моя на лейтенанта. — По типичния за „Вътрешни разследвания“ начин — донесоха ми я на ръка и ме накараха два пъти да се подпиша за нея. — Той се обърна към Дафни и заговори през зъби, тъй като челюстта му все още беше обездвижена. — Ако това може да бъде някаква утеха, Матюс, изпадал съм в много по-гадни ситуации от тази — видеото имам предвид — и знам колко важно е човек да си държи устата затворена, ако се стигне до там. Честно ти казвам.
	Дафни му благодари.
	Болд отвори папката, която Ла Моя беше донесъл, и я наклони така, че светлината на уличната лампа да пада върху нея. Той прочете съдържанието, разлисти страниците и почете още малко.
	— Не е било работа на Рони.
	— Когато Санчес го е разпитвала, той отрекъл да има нещо общо с това — отговори Ла Моя.
	— Надявам се, че ще успеем да го накараме да се разприказва — каза Дафни.


	— Имам чувството, че се намирам в някой център за рехабилитация — каза Рон Чапмън, седнал на масата срещу Болд в собствената си кухня.
	Той не беше проявил особено желание да говори с тях, но Болд му беше показал папката от „Вътрешни разследвания“ и Чапмън неохотно се беше съгласил. Историята за огнената смърт на Брайс Абът Флек вече беше отшумяла от вестниците и новинарските емисии. Хората бяха престанали да проявяват интерес към случая също толкова бързо, колкото морето беше погълнало мъртвата риба от Милър Бей и аварийните бригади възстановили захранването с електроенергия на хиляда и сто домакинства. В света на местните телевизии два дни се бяха оказали цяла вечност.
	Болд, Дафни и Ла Моя седяха един до друг срещу Чапмън.
	— Рони, на двамата с теб ни се събират общо над четиридесет години служба — обърна се Болд към домакина.
	— Къде добри, къде лоши — съгласи се Чапмън. — Никога не сме се спречквали с теб, Лу.
	— Тримата тук разследваме нападението над полицейската служителка.
	— Санчес — допълни Дафни.
	— При мен става дума повече за лична заинтересованост — обясни Ла Моя на сержанта. — Санчес и аз бяхме… приятели.
	— Желая ви успех — каза Чапмън на тримата.
	— Ти винаги си бил точен с мен, Рон.
	— Ти също, Лу.
	— Искам и сега да бъдеш точен. Точен — повтори той.
	— Аз вече говорих с „Вътрешни разследвания“, ако за това става дума.
	— Да, отчасти — потвърди Болд. — Кришевски ме посети у дома. Каза ми, че си имал някаква видеокасета. Не пожела да ми обясни какво има на нея.
	— Е, значи може и да си губите времето.
	— Искаш да затънеш заедно с тях ли? — попита Болд, който се досещаше кои бяха „те“. — „Вътрешни разследвания“ ще те обвинят, че възпрепятстваш разследването — ясно ти е, нали?
	— Нямам какво да кажа, Лу.
	— Бях с теб, когато откри, че онази пушка е подменена — каза Болд. — Мисля, че доста се изненада.
	Той замълча.
	— Разбира се, че се изненадах — отговори Чапмън.
	— Това има връзка с грипа, Рони. Така си мисля аз. Някои от момчетата са решили да се застраховат допълнително, за да си осигурят пари, когато касата на организацията започне да се изпразва. Става дума за вътрешна информация и тук вече се намесва Кришевски — той се е разприказвал, а е трябвало да мълчи. Най-доброто доказателство, с което разполагаме, е, че някой стреля по мен с липсващата пушка.
	Очите на Чапмън щяха да изхвръкнат от орбитите.
	— Ако продължаваш да играеш както досега, влизаш вътре с двата крака — подхвърли Ла Моя.
	— Стрелбата ще ни помогне да ги притиснем и някой от тях да се разприказва — обясни Дафни. Тя не беше съвсем наясно за какво говори Болд, но се надяваше, че Чапмън не знае това.
	— И къде е моето място в цялата тази работа? — попита язвително той.
	— Хранилището винаги е било чист отдел, Рони — продължи спокойно Болд.
	— Точно така.
	— А сега тази история — намеси се Ла Моя. — Направо да ти скъса сърцето.
	— Да, скъса ми го — потвърди Чапмън.
	— И на нас — кимна Ла Моя.
	— Неприятно ни е, когато се опитват да очернят някой полицай — добави Дафни.
	— А освен това знаем, че когато човек си има работа с „Вътрешни разследвания“, той дори не би прошепнал името на свой колега, без да разполага с желязно доказателство, защото каквото и да разправят, разчуе ли се, че някой има вземане-даване с тях, той неминуемо загазва. А понякога това дори може да провали кариерата му. При това без никаква основателна причина.
	— Съгласен съм с това.
	— Станало е през смяната на Кришевски — заяви Болд. — Колко време смяташ да ги прикриваш, Рони? — Той реши да разшири обхвата на участниците. — Под негово командване работят трима полицаи — Пендъграс, Райърдън и Смайт.
	Чапмън се размърда неспокойно.
	— Знам това, Лу.
	— Кой от тях? Кой от тях? — Болд се опита думите му да прозвучат убедително. — Един от тях е откраднал няколко карабини. Най-вероятно са били двама, като имам пред вид каква е процедурата — единият трябва да натисне бутона на горния етаж, за да отвори склада на долния. Продали са ги на черно, за да изкарат някой и друг долар.
	— Това ли има на липсващата касета? — попита Ла Моя.
	— Или ти си бил този, който е натиснал бутона, за да отвори вратата на склада?
	— Никакъв бутон не съм натискал. Нямам нищо общо с това — ядосано каза Чапмън.
	— Ти си видял нещо — предположи Дафни.
	— Заварих едно от момчетата на сержанта в Хранилището по време на моята смяна, без да се е записал в дневника. При нас трябва да се подпишеш, Лу — това е желязно правило. Разменихме си заплахи. Стана ми ясно, разбира се, че долу се върши нещо нередно. Бяха изнесли нещо от склада, при това, когато аз бях на смяна — нарочно. А щом го бяха изнесли от склада, трябваше да го занесат някъде. Да го изнесат от сградата. Без да се помайват.
	— Гаражът — кимна Болд, схванал накъде бие Чапмън. Складът и подземният гараж се намираха на един етаж.
	— Не знам дали тези момчета са имали намерение да си вържат гащите по-късно или не. Може би са просто най-обикновени глупаци. — Той погледна към Ла Моя. — Може би са смятали да ме подредят така, както са подредили теб, както са подредили Санчес, Шок, Филип. Човек трябва да е истински глупак, че да се забърка в такова нещо. Ама аз ги държа здраво за топките. Ако не ги държах, може би някой щеше и мен да пребие в някоя уличка, или като излизам от някой бар.
	— Държиш ги здраво, Рони? — попита Болд.
	— Спомняш ли си като бяха потрошили гаража… трябва да има две години от тогаз?
	— Смътно — отговори Болд.
	— От „Вътрешни разследвания“ инсталираха две камери. — По израза на Болд Чапмън разбра, че той не знае нищо за това.
	— Касетата — каза Ла Моя.
	— Никой не знае за тези камери — продължи Чапмън. — Шефовете бяха решили така. Не искаха никой да знае. Бяха разбрали, че някой вътрешен човек е потрошил гаража и искаха да открият виновника. Кабелите за камерите минават през костницата. Като ги поставяха, разправяха, че нещо ремонтират. Мислеха, че са скрили касетофоните там, където никой няма да ги види — на един от горните рафтове отзад. Ама аз знаех. _Нямаше как_ да не знам. Двайсет и една години кисна в онази стая. Всяко скърцане, всеки звук ми е познат. От толкоз време гоня плъховете и паяците, че вече имена съм им дал. Познавам всеки сантиметър от тези рафтове. Но никой не знаеше, че аз знам.
	— Видеокасетата — повтори Ла Моя.
	Червендалестият мъж се ухили.
	— Дигнах я същата нощ. Знаех си, че туй ми е застраховката. Скътал съм я на сигурно място. И ако нещо се случи с мен, заминава направо в новините в пет.
	— О… господи! — изпъшка Болд, разбрал, че Чапмън разполага с кадри, по които можеха да идентифицират полицаите, извършили кражбата. — Но „Вътрешни разследвания“ са разбрали, как?
	— Аз разхлабих един от кабелите и сложих празна касета във видеото — обясни Чапмън, — като се надявах, че това ще ги заблуди. Но, разбира се, те се усетиха. Тогава избухна грипа. „Вътрешни разследвания“ изпратиха Санчес да ме разпитва.
	— Ти си докладвал на Кришевски за посещението — предположи Ла Моя.
	— Не на Кришевски — досети се Дафни по израза на лицето му. — На кого тогава?
	— Тази касета ми трябва — каза Болд.
	— Скрил съм я. Те ме наблюдават. И вас сигурно. Искат касетата. Ако я докопат, след седмица ще ме намерите по лице в банята, или ще лежа до Санчес със счупен врат.
	— Каква е ролята на Кришевски в цялата тази работа? — попита Болд, като си спомни за посещението на сержанта в дома си преди два дни.
	— Той няма нищо общо с това.
	— Но знае за твоята касета.
	— Предполагам, че е така.
	— Само тази част от историята с нищо няма да ни помогне — каза Дафни.
	Чапмън очевидно беше съгласен с това, но не можеше да се реши да проговори.
	— Когато търсехме карабината в склада — напомни му Болд, — там _имаше_ карабина. Ти ли я занесе?
	— _Никога_ не съм подменял веществени доказателства. Няма и да го направя.
	— А видеокасетите? — каза Дафни. — Тях си подменил.
	— Чакай малко — възрази Чапмън. — Че те никога не са били в Хранилището. Покажи ми къде пише, че Хранилището отговаря за тях.
	Ла Моя се наклони с кухненския стол назад.
	— Добре — въздъхна той. — Нека да оставим „Вътрешни разследвания“ да се оправят с това. Той няма да ни помогне.
	Чапмън погледна към Болд. За първи път на лицето му се беше изписал страх.
	Болд го погледна в очите.
	— Не искаш официално да се разбере, че си казал нещо на някого.
	— Защото си видял какво направиха със Санчес — добави Дафни.
	— Имам семейство, деца — каза Чапмън.
	— Тогава аз ще ти кажа как е станало, а ти ще ме спреш, ако някъде греша — предложи Болд.
	Чапмън кимна в знак на съгласие.
	Болд затвори очи и събра парченцата на мозайката. Когато отново ги отвори, той погледна към Чапмън. Погледите им се срещнаха.
	— Ти си разбрал, че тези карабини са откраднати и си обвинил Кришевски, защото на касетата са били неговите хора. — Той замълча. Чапмън не се обади да го поправи. — Или той ти е казал, или ти сам си разбрал, че Кришевски няма нищо общо с кражбата. И когато Санчес започва да идва при вас и да ви разпитва, Пендъграс се е разтревожил. На другия ден Санчес се озовава в болницата. — Болд отново замълча. Чапмън го гледаше напрегнато. — Ти държиш на доброто име на отдела, а не на самите полицаи, които работят в него. Кришевски се отнася по същия начин към работата си. Тъй като знае, че притежаваш тази уличаваща касета, той предлага хората му да върнат откраднатите оръжия. Ще го направят, ако ти си държиш устата затворена. И едва когато двамата с теб намерихме онази карабина на рафта, ти си разбрал, че са те излъгали. Как се справям?
	— Кришевски не можеше да повярва, че неговите хора са извършили такава глупост. Тюхкаше се, че им е казал за стачката. Направо ме помоли да оправя нещата. Той не е човекът, който ви трябва.
	— След Санчес случаят се поема от Шок и Филип. Те също идват няколко пъти в Хранилището. Ти подозираш, че Пендъграс проверява дневника и започваш да се тревожиш за тях. Отишъл си в „Петел и Бик“ да намериш Пендъграс и да го предупредиш да ги остави на мира, но те влизат там след теб, а после Пендъграс и компания ги пребиват с бейзболни бухалки, за да стреснат и теб и да разбереш кой диктува правилата.
	И този път Чапмън не го поправи.
	— Кришевски ми се обажда, без да се представи, защото подозира, че неговите момчета са пребили Шок и Филип. Той не може да им прости това. Знае, че някой трябва да ги спре. Когато се появих в бара, той не показа с нищо, че ме е предупредил и разигра някаква сценка. — Болд замълча. Чапмън продължаваше да го гледа безмълвно. — След това се обадих в Хранилището и попаднах на Райърдън. Започнах да го разпитвам за посещенията на Шок и Филип и изведнъж на мен също ми вдигнаха мерника. — Той отново замълча. — Тази касета ми трябва, Рони.
	— В никакъв случай! Ама ти нямаш нужда от мен.
	— Помогни ми, Рони.
	— „Вътрешни разследвания“ инсталираха _две_ камери, едната горе, при изхода към улицата, другата долу, в мазето. — Той се поколеба. — Сменят касетите веднъж дневно. Нови на мястото на старите от предния ден. Затова знаех, че трябва да подменя касетата онази нощ, преди да дойдат и да сложат новите. Аз подмених касетата в мазето и взех оригиналната касета за мен. Помислих си, че може да мине известно време, докато се усетят. Предполагах, че маркират касетите и ги прибират някъде, в случай че някой отново потроши гаража. Може би след време ги изтриват, не знам.
	— Значи, за мен остава касетата от камера едно — каза Болд, най-сетне разбрал накъде бие Чапмън.
	— Не знам дали ще ти свърши някаква работа, там просто ще видиш някаква кола, дето влиза в гаража. Аз имам онази, на която е записана кражбата и тя ще си остане у мен. Не мисля, че другата ги притеснява особено. Двама полицаи идват и си отиват. Какво нередно има в това? Но ти, Лу, ти може би ще успееш да изровиш нещо.
	— Може би — отговори Болд и погледна към Ла Моя, който вече се беше ухилил широко.


	Шестдесет и пета глава

	Болд с мъка изкачваше стълбите пред къщата на Пендъграс. Той нервно въртеше в дясната си ръка ключовете за краун вика и черното дистанционното управление, с което се отваряха вратите или багажника. В лявата стискаше видеокасета.
	След бърза и малко хаотична подготовка беше изпратил Лиз и децата да пренощуват във „Фор Сийзънс“, в другия край на града, като обясни на съпругата си, че това е само предпазна мярка. Лиз обичаше „Фор Сийзънс“. Въпреки късния час тя беше приела молбата му учудващо спокойно и той изтълкува това като знак, че отношенията им вървят към оправяне.
	Болд изкачваше стълбите, като се надяваше, че той, Ла Моя и Дафни се бяха подготвили за всякакви изненади, макар да си даваше ясна сметка, че това на практика е невъзможно. Във всеки план, особено в такъв, изготвен набързо, винаги имаше пропуски.
	Пое дълбоко дъх и почука рязко на вратата.
	Отвори му Пендъграс. Беше обут със същите „Еър Найк“, които Болд твърде добре си спомняше. Двамата мъже се изгледаха продължително.
	— Е? — най-сетне проговори Пендъграс.
	Болд вдигна касетата, така че мъжът да я види.
	— Не успях да убедя Чапмън да ми даде неговата, пък и никога няма да успея. Тъй че, предполагам, щом твърдо държите да се сдобиете с нея, тогава това, с което разполагате за мен от Денвър, ще стигне до онзи, който искате да го види.
	— Ами туй? — попита Пендъграс, като погледна към касетата в ръката на Болд.
	— Това е онази, която сте пропуснали. Дори и „Вътрешни разследвания“ не са си дали сметка колко е важна. Именно тя ще ви провали, щом я дам за анализ в отдела. Точно за тази трябва да направите размяната, независимо дали го знаете или не. Тя е оригиналната. Ако сте ме проследили от дома на Чапмън, значи знаете, че се върнах в Управлението. Заради това. Заради тази касета. Подмених я с _Мисис Роджърс_. Мислите, че някой ще забележи? Абсурд! Защото „Вътрешни разследвания“ не си дават сметка колко важна е втората касета.
	— Да пукна, ако разбирам за какво говориш.
	— Мислиш, че съм си сложил микрофон и записващо устройство? Така ли? — Той разпери ръце. Цялото му тяло беше натъртено и все още го болеше. — Претърси ме. Хайде.
	— Пас съм. Не знам какво се опитваш да направиш, но изпълнението си го бива, Болд.
	— Ти имаш видео — заяви Болд. — Пет минути. Дай ми пет минути. — Той размаха касетата. — Това тук ще ти отвори очите.
	Пендъграс, обзет от нетърпение, се замисли и най-накрая се отдръпна от вратата и пусна Болд, който вътрешно трепереше от нерви. Ако Пендъграс беше затръшнал вратата под носа му, планът никога нямаше да проработи.
	Телевизорът се намираше на една масичка в претрупана с мебели всекидневна, която миришеше на цигари. Съпругата на Пендъграс надникна да види какво става, но той я отпрати с махване на ръка и тя плътно затвори вратата. Болд забеляза, че по умореното й лице се изписа тревога.
	Болд подаде касетата на Пендъграс, но остана прав. Той забеляза дистанционното управление на видеото и като пъхна ключовете си в джоба, го взе. Дафни го беше посъветвала да ползва предметите в дома, без да се колебае.
	— Доколкото разбирам — започна да обяснява Болд, — ти и останалите сте си мислели, че няма защо да се страхувате от втората охранителна камера — онази, която записва какво става на входа. — Той натисна бутона на дистанционното управление. На екрана се появи зърнесто черно-бяло изображение на гаража, заснето от камерата. — Но ти казвам, вие подценявате Бърни Лофгрийн.
	Пендъграс изглеждаше все така самоуверен, макар Болд да смяташе, че вътрешно е започнал да се притеснява.
	— В тази кола се виждат трима души. Райърдън на волана, ти до него и Смайт на задната седалка — каза Болд, като превъртя напред лентата, така че през задния прозорец на колата ясно се виждаше лицето на детектив Андрю Смайт. — Да продължавам ли?
	— Ние влизаме и излизаме по всяко време. Всички го правят. И ти включително. И какво доказва това?
	— Слезли сте долу в гаража… — Болд превъртя лентата напред и натисна бутона за пауза, — както ясно се вижда.
	— Не знам накъде биеш, Болд, но това не доказва абсолютно нищо. Нищичко.
	— Аз не мога да докажа — заяви Болд. — Но Бърни Лофгрийн е човекът, от когото трябва да се страхувате. Той е истински вълшебник. Виждаш ли това колче тук? — Болд посочи към кадъра на колата върху екрана. — Надраскано е поне дузина пъти от коли, които са взимали завоя твърде бързо. Заприличало е на мерителна летва. Точно тези драскотини ще заинтересуват Лофгрийн.
	По лицето на Пендъграс се изписа тревога. Всяко ченге имаше основание да се страхува от нещата, които Лофгрийн и хората му можеха да направят в лабораторията.
	— Като използва тези драскотини, Лофгрийн ще измери височината на задната броня при пристигането ви, момчета, и ще я сравни с височината на същата броня при излизането ви десетина минути по-късно. — Той спря, за да привлече вниманието на Пендъграс. — Това, което е трябвало да направите — обясни той на мъжа, — е било да вземете карабините и да оставите военните каси за транспортиране на оръжие. Но това е щяло да ви отнеме повече време, нали? Така поне си мисля — вие сте бързали. Карабините не тежат кой знае колко. Но тези каси са тежки. Лофгрийн може да измери височината на бронята на влизане и на излизане. Той ще докаже, че когато сте напускали гаража десетина минути по-късно, в багажника на колата е имало над сто килограма допълнителен товар. Нечий труп? Не вярвам. Като имаш предвид липсващата видеокасета със записа от същата тази нощ и поне една липсваща карабина, как мислиш, до какъв извод за посещението ви ще стигнат „Вътрешни разследвания“?
	— Косвени глупости. До никъде няма да стигнеш по този начин.
	Това беше слабото място в разсъжденията на Болд. Доказателството на лентата _беше_ само — и единствено — косвено доказателство, но Болд трябваше да убеди Пендъграс в противното.
	— Възможно е — съгласи се той. — Как ще погледнат „Вътрешни разследвания“ на него? Почти винаги единственото, с което разполагат, са косвени доказателства. Ще започнат да разпитват хората. Хората, които работят в костницата. Теб. Останалите. Ще предложат на някой от вас сделка. Ще заплашат Чапмън със съдебно преследване и ще го принудят да им предаде другата касета. И най-добрите планове… С една от откраднатите карабини е стреляно по полицай. По мен! — предизвикателно заяви Болд. Той отиде до видеото и извади касетата. — Помислете за това, момчета. Предложението ми е в сила само и единствено тази вечер.
	Пендъграс стоеше неподвижен като статуя.
	— Захване ли се Бърни Лофгрийн с това, нищо не мога да направя — поклати глава Болд.
	— То не доказва абсолютно нищо — отговори Пендъграс, като се опита думите му да прозвучат уверено.
	Болд спря до вратата.
	— Тогава няма от какво да се притеснявате.


	Шестдесет и шеста глава

	Дали планът на Болд щеше да успее или не, предстоеше да се реши в следващите няколко часа. Ако искаше да превърне косвените доказателства в доказващи вината улики, той смяташе, че това щеше да стане, преди да настъпи утрото.
	Болд живееше на двадесет минути път от Пендъграс и по-голямата част от това време прекара вперил поглед в огледалото за обратно виждане, а дясната му ръка леко докосваше видеокасетата на седалката до него. Не беше съвсем сигурен, но смяташе, че същата кола, която го следваше през цялата нощ — до Чапмън, до Управлението и до дома на Пендъграс — все още беше някъде там отзад: тесен сноп светлина от фарове със синкав оттенък.
	Райърдън и Смайт живееха най-близо до него и той предполагаше, че един от тях ще го чака да се върне в дома си. Или щяха да му предложат размяна на касетите, или щяха да прибегнат до насилие. Съмняваше се, че щяха да го потърсят по телефона в дома му с предложение за размяна — всички ченгета се пазеха да оставят следи, които можеха да бъдат документирани.
	Когато спря в алеята за коли пред дома си, типичната за Сиатъл мъгла изпълваше въздуха и се стелеше толкова ниско над земята, че всичко по пътя й беше овлажняло. Той включи чистачките, въпреки че това не беше абсолютно наложително — не желаеше никакви изненади.
	Болд изключи двигателя, обзет от онова страховито, все по-засилващо се зловещо предчувствие, което го изпълваше целия, както и от тъга, че в случая бяха замесени ченгета. Той обичаше полицейската работа. Обичаше Управлението и всичко онова, което то олицетворяваше. По-просто нямаше как да го каже.
	Болд взе касетата и я пъхна под седалката както се бяха уговорили с Ла Моя. Щом излезе от колата, веднага заключи всички врати с дистанционното управление. После пъхна връзката с ключове в джоба си и се зачуди какво не беше наред. След като замислен направи три-четири крачки, си даде сметка какво го беше смутило.
	Тишината.
	Кучето на съседа не залая по него и не задраска по оградата. Ако тримата мъже, които го бяха нападнали миналата седмица, бяха Пендъграс, Райърдън и Смайт — а той вече смяташе, че са били те — тогава тримата знаеха достатъчно за това куче. Мълчанието му започваше все повече да го плаши.
	Пендъграс беше налапал въдицата.
	— Здрасти? — извика Болд, като влачеше шинирания си крак.
	Горе на верандата беше тъмно. Лампата в кухнята не светеше, не светеше и тази на гърба на къщата. Лиз в никакъв случай не би допуснала това. Някой беше дал веригата на късо и бушонът беше изгорял. Не искаше да се качва там горе, но не искаше и да обикаля с тази шина до предната врата, въпреки че там уличната лампа щеше да свети и някой съсед можеше да го види или чуе, ако извика.
	Той чу как вратата на някаква кола се затвори шумно _зад_ него. На съседната улица. Дали имаше връзка с плана или беше случайно съвпадение? — запита се той. Усети приток на адреналин, защото веднъж вече се беше озовавал в почти същата ситуация. Само че сега нямаше куче, което да му се притече на помощ. Сега носеше тази шина на крака си.
	Той погледна назад към колата, като се зачуди дали би могъл да изпревари появата на онзи, който идваше през горичката към него — който беше паркирал на съседната улица и сега кършеше клончета и бързаше през храстите, за да го настигне. Ако кракът му беше здрав, сигурно щеше да успее. Но сега той просто спря и се ослуша.
	Беше се надявал, че Пендъграс ще поиска да разменят касетите. Имаше и резервни планове, разбира се, но не искаше да прибягва към тяхното изпълнение.
	Шумът откъм гората спря. Който и да беше там, вече се намираше съвсем близо. Болд прехвърли пистолета си в лявата ръка, хвана се за дървеното перило с дясната и започна да се изкачва по стълбите на задната веранда тромаво, стъпало по стъпало. Той се подхлъзна, пусна перилото и извади ключовете от джоба си. До задната врата му оставаха само няколко крачки. Искаше да вкара ключа в ключалката и да отвори вратата колкото може по-скоро.
	Точно така се е чувствала Санчес, реши той. Някой беше прекъснал осветлението и пътят от гаража до къщата й се беше сторил невероятно дълъг.
	Той повъртя ключовете в ръката си.
	От горичката зад него отново се разнесе шум.
	Застанал на горното стъпало, Болд се обърна.
	— Мислех си, че ще се обадиш по телефона — извика той, като се напрягаше да види в тъмнината.
	— Аз пък си мислех, че се каниш да се върнеш право в Управлението — чу се в отговор приглушеният глас на Пендъграс. Той пристъпи напред от гъстите храсти, които отделяха двора на Болд от този на съседите му. — Това щеше да бъде най-умното в случая. А ти се върна вкъщи. Глупав ход.
	Той чу как някой застана зад него, на потъналата в мрак веранда.
	— Райърдън? — попита Болд.
	Който и да се намираше отзад, не отговори. Това го разтревожи. Ако искаха да преговарят, защо мълчаха?
	Пендъграс пристъпи към него, едва видим в мрака. На главата си беше надянал черна шапка с отвори за очите.
	— Твърде много мислиш — каза той и добави: — Понякога е най-добре човек просто да приеме нещата такива, каквито са.
	— Ти не си виждал Санчес — напомни му Болд. — За мен нещата са точно такива.
	— Чувам, че започнала да се оправя — каза Пендъграс. — Движение в двата крака. Тя ще оздравее, ще видиш, и какъв тогава ще бъде смисълът на цялата тази шумотевица? Какъв ще бъде смисълът на цялото това твое изхвърляне? — повтори той. — На кой ще му пука? Флек е нападнал Санчес, а Флек е мъртъв. Случаят е приключен.
	— Де да беше вярно! — мрачно отговори Болд.
	— И заради това си струва да те пребият?
	— Вече ме пребиха веднъж — напомни му Болд. — Това ли било? А аз си мислех, че ще ме убиете.
	— Ако дадеш касетата, ще се отървеш с един обикновен бой. Наречи го великодушие от моя страна. — Той беше приближил достатъчно, за да може Болд да различи тъмните му дрехи и грозната, прикриваща лицето му шапка.
	— Мислех си, че ще разменим касетите.
	— Точно туй имах пред вид — много мислиш — каза Пендъграс. — Хич и не помисляй за тоз пистолет. До никъде няма да стигнеш с него, старче. Хвърли го. Ще ти се размине с един обикновен бой. — Той изчака малко и отново заповяда на Болд да хвърли оръжието си.
	Болд продължи да стиска пистолета, макар и в лявата ръка.
	— Кой е зад мен, Райърдън или Смайт? — попита Болд. — Защото който и да е… първият ми куршум ще е за него.
	— Хвърли пистолета. Мислиш, че тази предпазна жилетка ще те спаси? — попита Пендъграс.
	— Ще ви принуди да се целите — отвърна Болд, разочарован, че Пендъграс беше забелязал обемистата предпазна жилетка.
	— Прицелил съм се право в главата ти — долетя плътен мъжки глас иззад Болд. Смайт.
	Побиха го ледени тръпки. Болд не познаваше добре този човек, но знаеше, че е превъзходен стрелец. Той хвърли оръжието си в тревата, до основата на стълбите, като на ум си отбеляза точното място.
	— Първият път пропусна — каза Болд, като предположи, че Смайт беше стрелял по него, а не Пендъграс, защото той пиеше твърде много, за да бъде добър стрелец.
	— Аз пък си мислех, че това е работа на твоето приятелче от Колорадо. Твоето мъртво приятелче — каза Пендъграс.
	— Каза ли на Смайт, че ако не беше толкова алчен и беше върнал карабината, както Кришевски ви е наредил да направите с всички останали карабини… ако не беше постъпил толкова глупаво да стреля с нея по мен… може би никога нямаше да разбера за всичко това? — Болд видя как ръката на Пендъграс — тази, с която държеше пистолета — трепна. _Езикът на тялото_ — щеше да каже Дафни на Болд. Издутината до глезена му допълни липсващите части на картината. Там имаше пистолет, който щеше да бъде изхвърлен — втори пистолет. И предназначението му беше станало ясно.
	Болд очакваше подобен сблъсък. Но едва сега разбра защо Пендъграс беше взел Смайт със себе си. Не беше заради точната му стрелба. Болд усети известно колебание у Пендъграс, което си обясни с тъмнината на верандата. Пистолетът му беше със заглушител. Пендъграс беше дошъл подготвен.
	Като обърна бавно глава, Болд попита мрака зад себе си:
	— Как мислиш, защо те е взел?
	— Млъквай! — подвикна Пендъграс, малко силно за жилищен квартал. Ако Болд успееше да го накара да говори толкова високо, може би и някой друг щеше да забележи, че кучето не се чува.
	— Един човек срещу друг с шина? — отговори сам на въпроса си Болд. — Как мислиш, трудно ли ще му бъде? Ще ти кажа защо те е взел…
	— Млъквай!
	— Иска да си измие ръцете. Да изглежда така, сякаш аз съм те застрелял, след като ти си стрелял по мен. Само че Пендъграс ще застреля и двама ни. — Болд погледна към Пендъграс. — Прав ли съм, Чък? — Той отново заговори към мрака: — Сигурен ли си, че трябва да се целиш в мен? Аз не съм въоръжен. Но той е. Я погледни глезена му. Той има и друг пистолет. За какво му е?
	— Млъквай!
	— Защото иначе… ако ме застрелят, ако един полицейски служител бъде убит и няма кого да обвинят… всички ще тръгнат да издирват убиеца. Ако ме беше уцелил онази нощ… можеха да припишат това на Флек. Но Матюс го е разпитала, преди да умре. Знаеш ли това? Сега вече, момчета, забъркахте голяма каша. И нашия Чък има намерения да я разчисти и да се измъкне чист и неопетнен.
	— Туй са глупости, Род — тихо извика Пендъграс.
	— Аз бях у тях, държах касетата в ръката си — напомни му Болд. — Защо, мислиш, ми позволи да се върна тук?
	— Заради жена ми! — бързо отвърна Пендъграс. — Касетата, Болд. Веднага — нареди той. — Стига толкова! Искам касетата.
	— В колата е — каза Болд.
	— Лъжеш! — изръмжа Пендъграс.
	— Претърси ме. Попитай него — каза Болд и посочи към верандата. — Той беше тук и ме чакаше. Видя ме да излизам от колата. — Той се извърна леко. — Носех ли касета със себе си?
	За миг се чуваше само бръмченето на някакъв самолет в далечината и тихия, непрестанен шум от колите по пътя.
	— Не видях да носи касета — потвърди Смайт.
	— Измъкни си ризата от панталона! — нареди Пендъграс.
	Болд направи това, което му заповядаха. От ризата му не изпадна никаква касета.
	— Казвам ти, в колата е. И пак ти повтарям — добави той, — ако бях на твое място, нямаше да бързам да стрелям. Ами ако съм я оставил у някой приятел по пътя за насам?
	Вдясно от Болд прозвуча трети глас.
	— Тогава щях да те видя — каза Райърдън. Надянал черна шапка с отвори за очите, той излезе иззад ъгъла, където беше застанал, за да му попречи, ако се опита да побегне към улицата. — Той не спря никъде — обърна се Райърдън към Пендъграс.
	Третата част от загадката. Край на изненадите.
	— Никой няма намерение да те убива, Болд — заяви Пендъграс. — Трябва ни само онази видеокасета.
	— Ставаше дума за размяна — напомни му Болд.
	— Промяна в плановете. Само да ти хрумне да си отвориш устата пред някого за тази история, и Матюс ще свърши като Санчес, или още по-зле. С това те държа. С това и с касетата. Трябва да ти е ясно.
	Болд усети как отново го побиват тръпки. Пендъграс беше направил грешка с тази заплаха. Освен това той току-що беше признал вината си, споменавайки Санчес. Болд разполагаше с по-голямата част от това, което му трябваше.
	— На предната седалка в колата — каза той. — Вземайте касетата и се махайте, преди да съм се ядосал.
	Пендъграс се подсмихна развеселен.
	— Целият треперя. — Той тръгна към краун вика, без да сваля поглед от него. Опита се да отвори вратата, но видя, че е заключена. — Ключовете! — подвикна той на Болд.
	Болд размаха ключовете, като си помисли, че ако Пендъграс и останалите имаха ум в главата, щяха да се зачудят защо предварително е извадил и държи ключовете в дясната си ръка. Смайт можеше да си помисли, че е възнамерявал да отключи задната врата на къщата, но защо тогава не беше преместил ключовете в лявата си ръка, а пистолета в дясната, когато Пендъграс беше излязъл от храстите? Но те не мислеха — в това беше проблемът. Не бяха мислили и когато бяха откраднали карабините, след като Кришевски ги беше предупредил за стачката; не бяха мислили, когато бяха счупили врата на Санчес при опита им да я сплашат, за да се откаже от случая; не бяха мислили, когато се бяха опитали да замаскират всичко така, че да изглежда като дело на Флек. Хора като тях не мислеха — те реагираха. Това беше единственото, на което бяха способни.
	— Колата има дистанционно — каза му Болд, хванал ключовете в ръка. — Аз ще отворя.
	Той вдигна дясната си ръка, като насочи дистанционното управление към колата, така както хората насочват дистанционните управления към телевизорите си. Решително, с изпъната ръка. Наоколо отново се беше възцарила онази зловеща тишина, нарушавана само от звъна на ключовете, които подрънкваха като малки камбанки. Болд натисна бутона. Вратите на колата се отключиха. Пендъграс дръпна дръжката и отвори предната дясна врата. Той се наведе вътре.
	Болд натисна другия бутон на дистанционното управление. Щом капакът на багажника се отвори, той стисна очи, хвърли се към стълбите и се претърколи по тях.
	От багажника на колата изскочи Ла Моя, стиснал в ръка готов за стрелба полицейски полуавтоматичен пистолет, и метна високо една фосфорна граната. Прозвуча изстрел. Болд не беше сигурен откъде дойде. Той грабна пистолета си, докато се търкаляше и отвори очи. В опустошителния бял блясък Пендъграс изскочи през вратата, обгърнат от ярко сияние като някой ангел. Той беше изпуснал видеокасетата, която се понесе във въздуха в зловеща дъга, като на забавен кадър. Закрил с ръка очите си, Пендъграс насочи заглушителя към Болд, който нямаше друг избор, освен да стреля. Той се прицели ниско и видя как първите два куршума пробиха дупки отстрани на краун вика, а третият попадна в коляното на Пендъграс и го превърна в кървава каша.
	В този миг сякаш цял тон тухли се стовариха върху гърдите на Болд и го остави без дъх. Някой го беше улучил.
	— Хвърлете оръжието! — чу той Ла Моя да заповядва през обездвижените си зъби. — На земята! Веднага! Никой няма да пострада! — извика сержантът.
	Вече имаше двама свидетели, чули Пендъграс да споменава Санчес — Болд и Ла Моя. Дори и другите обвинения да отпаднеха, тримата щяха да бъдат осъдени за нападение над полицейски служители, опит за убийство и използване на огнестрелно оръжие.
	Болд се опипа и разбра, че куршумът беше попаднал в жилетката, а не в тялото му. Дишаше тежко, не можеше да говори.
	Фосфорът изгасна със съскане като задъхан бегач, и Болд отново можеше да вижда.
	Смайт лежеше на земята, смъртно ранен — работа на Райърдън, не на Ла Моя. Когато даваше показания, Райърдън щеше да каже, че той и Пендъграс действително са възнамерявали да убият и двамата — Болд и Смайт, точно както Болд беше предположил. Болд по очевидни причини; Смайт заради неговата глупост и алчност.
	Пендъграс лежеше облян в кръв, припаднал до колата. Ръката му беше протегната към падналата видеокасета, която лежеше на сантиметри от нея.
	Ла Моя, облян в пот, продължаваше да държи пистолета си насочен към гърба на Райърдън. Той беше разперил ръце, обърнат с лице към стената на къщата. От лявата му ръка се стичаше кръв.
	— Ти ли го улучи? — попита Ла Моя, като посочи към Пендъграс.
	— Аз го улучих.
	— Пълна отврат.
	— Аха — съгласи се Болд.
	Ла Моя изскочи от багажника, приближи Райърдън и притисна дулото на пистолета си в тила му.
	— Къде е видеокасетата от Денвър? — заплашително каза той.
	— Джон! — възрази Болд. — Така няма да стане.
	— Направихме това както каза ти, сержант. Другото ще го направим както кажа аз. — Той смушка Райърдън с пистолета. — Дадеш ли касетата, ще кажем, че Смайт е загинал от заблуден куршум. С всички останали простотии пак ще ти лепнат доживотна присъда, ама ще отървеш инжекцията с отрова. Имаш три секунди да решиш — добави той. — Едно… две…
	— У Чък е! — процеди мъжът към стената. — Заключена, мисля. Не знам.
	Ла Моя се отдръпна назад, извади клетъчния телефон от джоба си и натисна един от бутоните.
	— Там ли си? — попита той, когато някакъв глас отговори. — Пендъграс е. И имаш всички необходими основания, които ти трябват.


	Шестдесет и седма глава

	Болд излезе от стаята за разпити в четири часа сутринта, стиснал в ръка празна чаша, в която доскоро имаше чай. Ла Моя все още се намираше в съседната стая, където, също както Болд, го разпитваха колегите му от отдел „Убийства“. Всеки полицейски служител, участвал в престрелка, трябваше да предаде личното си оръжие, след което биваше подлаган на разпит и попълваше купища документи. Щеше да мине цяла седмица, докато нещата се уталожат.
	Тя седеше на един от сивите служебни столове, от онези, с черни колелца на краката. Левият й глезен, пристегнат в лонгета, приличаше повече на скиорска обувка. Само Дафни Матюс можеше да изглежда толкова красива в четири часа сутринта.
	— Здравей — каза той.
	— Нещата се развиха малко по-различно, отколкото си мислеше — заяви тя, като едва успяваше да прикрие гнева си. Никак не й харесваше, когато той поемаше подобни рискове.
	— Той клъвна — отговори Болд. — Точно това ни трябваше.
	— На каква цена?
	— Не твърдя, че всичко мина като по ноти. Като си помисля сега, можех да го направя и по друг начин. Смятах да поискам съдействие от Управлението. Но тези типове имат твърде много връзки. Все някой щеше да ги предупреди, че им готвим клопка и щяхме да останем с празни ръце или да загинем. Затова Джон се скри в багажника и тръгнахме само двамата.
	— Изпрати ме в дома на Пендъграс, без да ми кажеш. Защо? Стори ти се твърде рисковано?
	— Не. Защото можеше да ме разубедиш. — Той замълча. — Вбесена си, а?
	— И още как!
	— Те също — каза той, като посочи към стаята за разпити.
	— Има защо.
	Той въздъхна.
	— Аха. Едва се държа на крака. Ще откараш ли „стареца“ до дома му? Прибраха колата ми. Нямам с какво да си ида.
	Думите му я накараха да се усмихне леко.
	— Старец? — повтори тя.
	— Пендъграс ме нарече така.
	— Значи си постъпил благородно, като само си го прострелял в коляното.
	— Точно така. По-скоро имах късмет — добави той. — Не ме бива в легнало положение.
	— Доста те бива в легнало положение — каза тя, като присви устни и му показа, че все още може да се шегува предизвикателно. Целувката беше забравена. Или поне изличена.
	Тя потупа чантата си.
	Болд не отдаде особено внимание на жеста й.
	— Тръгваме ли?
	Тя отвори чантата. Вътре се намираше черен правоъгълен предмет. Видеокасета.
	— Аз тръгнах към дома на Пендъграс преди хората от НТО, веднага щом Джон ми се обади. Претърсих навсякъде. Обърнах къщата с главата надолу. Но не успях да я намеря.
	— Какво е това, тогава?
	— Бърни Лофгрийн каза, че му дължиш твоята оригинална плоча на Чет Бейкър*, онази с автографа. — Това беше албум от 1957 година, оригинална винилова плоча в идеално състояние, една от най-ценните придобивки в джаз колекцията на Болд. Дреболия, помисли си той. — Бърни каза, че не иска да знае какво има на касетата, и че що се отнася до него, не е намирал никаква касета.
	[* Чет Бейкър (Chesney Henry Baker) — (1929–1988) — култов американски джаз тромпетист и вокалист, свирил с Чарли Паркър и Джери Мълиган. — Б.пр.]
	— Неговите хора са я открили.
	— Нали знаеш онези книги с подвързия от изкуствена кожа, които не са никакви книги, а кутии за видеокасети, които човек подрежда в библиотеката си. Момчетата му я намерили в спалнята, докато аз претърсвах гаража. Лофгрийн ми я донесе, тъй като аз отговарях за обиска и изземването на веществени доказателства, и трябваше да му кажа… да му кажа какво мисля, че представлява… преди да я включи в описа. Лу, никога не съм правила подобно нещо. — Тя я подаде на Болд.
	Той пое касетата. Помисли си за репутацията си. Че това, което държеше, можеше да сложи край на службата му в отдел „Убийства“. Не беше сигурен. После я подаде на Дафни.
	— Ще я върнем на Бърни веднага, докато все още има време да я включи в описа — каза й той. — Аз и без това ще му дам този албум… дори само защото е бил готов да постъпи така.
	Когато Дафни погледна към него, очите й бяха пълни със сълзи. Тя кимна. Точно това беше искала да чуе.
	— Ние не сме хора… които биха постъпили по този начин. Освен това, Пендъграс ще спомене за касетата… и ще разберат за нея. Най-доброто, което можем да направим, е да си понесем последствията. В края на краищата, Шийла Хил ще трябва да реши дали отношенията ни ще навредят на нейния отдел, а тя самата неведнъж се е озовавала в подобна конфузна ситуация. Не е нужно да навлизам в подробности. Хил ще погледне през пръсти на това, повярвай ми.
	Сълзите започнаха да се стичат по лицето й. Надяваше се, че това са сълзи от радост.
	— Позволено ли ми е да кажа, че те обичам? — прошепна тя.
	— Не, в никакъв случай — каза той, като протегна ръка и я измъкна от стола, — но в този род отношения има взаимност, тъй че внимавай.
	— Да, сър.
	— Така е по-добре — каза той, като леко я прегърна през кръста и я поведе към асансьора. Не можеше да слезе по стълбите с тази шина. Щеше да мине доста време, докато отново започнеше да се изкачва и слиза по стълби. — Виж само на какво приличаме. Двама несретници.
	— Да — каза тя и се засмя през сълзи, — двама несретници.


	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/6600
	__Издание:__
	Ридли Пиърсън. Клопка
	Американска. Първо издание
	ИК „Кронос“, София, 2001
	Редактор: Пламен Мавров
	Предпечатна подготовка: Цветанка Милушева
	Художник: Александър Георгиев
	ISBN: 9548516596
	ISBN: 9548516497